Човешката кръв е:

— 44% хематокрит;

— 55% плазма.

И стопроцентова свинщина, когато неконтролируемо пръска наоколо от пробита артерия.

Берлин

Къщата, в която трябваше да се проведе убийственото парти, бе досущ като тази, за която преди време си бяха мечтали. Отдалечена от останалите постройки, с червен покрив и огромна градина зад ограда от палисандрово дърво. През уикендите щяха да си правят барбекю, а през лятото щяха да сложат надуваем басейн на тревата. Той щеше да кани приятели, с които да си разказват разни истории за работата, за чудатостите на колегите или просто да си лежат на шезлонгите под чадърите и да наблюдават как играят децата.

Двамата с Надя бяха разглеждали една такава къща, тогава Тими тъкмо бе тръгнал на училище. Четири стаи, две бани, една камина. С кремава мазилка и зелени капаци на прозорците. Съвсем наблизо, на границата между Вестенд и Шпандау, на пет минути с колело до основното училище, където по това време Надя преподаваше. На хвърлей разстояние от спортното игрище, където синът му щеше да играе футбол или тенис. Или каквото и да е там.

Тогава те не можеха да си позволят онази къща. А днес нямаше никого, с когото да се премести където и да било. Надя и Тими бяха мъртви.

А дванайсетгодишното момче в къщата, която току-що бяха поставили под наблюдение и която принадлежеше на някой си Детлев Прюга, също нямаше да е сред живите, ако продължаваха да се бавят отвън, във вана.

— Излизам — обяви Мартин Шварц.

Той седеше отзад, в затворената част на вана, и хвърли спринцовката, чието млечно съдържание си бе инжектирал току-що, в кофата за боклук. После се отдръпна от монитора, на чийто екран се виждаше фасадата на наблюдавания обект. Лицето му се отрази в затъмнените прозорци на вана.

Изглеждам като наркоман в абстиненция, помисли си Мартин. Но това беше обида за всеки наркоман.

През последните години бе отслабнал повече от това, което се смяташе за здравословно. Само носът му си бе останал дебел както някога. Огромен патладжан, с който природата поколения наред бе отличавала мъжете от неговия род и който починалата му жена смяташе за секси, което пък той приемаше за безспорно доказателство, че любовта действително заслепява. Както и да е — големият нос му придаваше едно добродушно, будещо доверие изражение. По улиците често му кимаха непознати, бебчетата му се усмихваха, когато се навеждаше над количките им (вероятно го мислеха за клоун!), а жените съвсем открито — дори понякога в присъствието на мъжете си — флиртуваха с него.

Е, днес със сигурност нямаше да го направят, не и докато бе в тези дрехи. Тесният черен кожен костюм, в който се бе напъхал, издаваше неприятни скърцащи звуци дори само при дишане. Докато пристъпваше към вратата на вана, звукът сякаш идваше от огромен завързан балон.

— Спри! Почакай! — извика Армин Крамер, който ръководеше операцията и от часове седеше срещу него на масата с компютрите.

— Какво да чакам?

— Ами… — Телефонът на Крамер иззвъня и той не успя да довърши. Дебеличкият комисар поздрави с едно красноречиво „Хм“, после вметна няколко „Какво!?“, „Не!“, „Майтапиш ме!“ и след заключителната реплика „Кажи на оня задник, дето изпорти всичко, да се облече топло! Защо ли? Защото през октомври може да е дяволски студено, когато се просне пред участъка, след като свърша с него!“ приключи разговора.

— Fuck!

Обичаше да го раздава като американско наркоченге. А също и да изглежда така. Носеше лъснати каубойски ботуши, дънки на кръпки и риза, чието червено-бяло каре напомняше на домакинска кърпа.

— Какъв е проблемът? — попита Шварц.

— Йенсен.

— Какво е станало с него?

И как може тоя тип да прави проблеми, след като лежи в изолирана килия?

— Не ме питай как, обаче копелето е успяло да прати есемес на Прюга.

Шварц кимна. Подобни изблици на емоции като тези на шефа му, който даже си скубеше и косите, му бяха чужди. Освен спринцовка с адреналин право в сърдечната камера едва ли имаше нещо, което да накара пулсът му да скочи. Камо ли новината, че някой от арестантите отново е успял да се добере до дрога, оръжие или както Йенсен — до телефон. Затворът бе по-добре организиран и от супермаркет — с по-голям избор и със съобразено с клиента работно време. В неделни дни, както и в празнични.

— Успял ли е да предупреди Прюга? — попита Шварц.

— Не. Нещастникът си е позволил шегичка, но на практика все едно го е предупредил. Искал е да ти заложи капан. — Комисарят разтърка торбичките под очите си. От мисия на мисия ставаха все по-големи.

Ако реша да ги пратя по пощата, ще ме таксуват като за колет — опитал се бе наскоро да остроумничи Крамер.

— Как така?

— Писал му е да не се изплаши, когато пристигне на партито.

— Защо да се изплаши?

— Защото се е спънал и си е избил преден зъб. Горе вляво.

Крамер посочи с кебапчестите си пръсти съответното място в устата си. Шварц кимна. Не бе очаквал такава креативност от перверзника. Погледна часовника си — бе малко след пет следобед. Малко след „твърде късно“.

— По дяволите! — Крамер яростно удари бюрото. — Толкова дълга подготовка и всичко нахалост. Трябва да преустановим операцията. — Той се приготви да се настани на една от предните седалки.

Шварц отвори уста да му възрази, обаче знаеше, че Крамер има право. От половин година работеха за този ден. Всичко започна с един слух, който бе толкова откачен, че дълго време го смятаха за градска легенда. В края на краищата стана ясно, че бъг-партитата не бяха само приказки на ужасите, а действително съществуваха. Така се наричаха партита, на които ХИВ серопозитивни правеха секс без предпазни средства със здрави хора. Повечето пъти по взаимно съгласие, което превръщаше тези събития в случаи по-скоро за психиатрията, отколкото за прокуратурата.

Според Шварц възрастните хора можеха да правят със себе си каквото си искат, стига да е доброволно. Дразнеше го само фактът, че заради налудничавото поведение на някакво малцинство глупавите предразсъдъци, които мнозина все още имаха към болните от СПИН, ненужно се подсилваха. Докато бъг-партитата бяха изключение, преобладаващото мнозинство от заразените хора водеше отговорен начин на живот, а много от тях дори участваха активно в кампании срещу болестта и стигматизирането на жертвите ѝ.

Една борба, която самоубийствените бъг-партита унищожаваха.

Най-новият тренд в перверзиите бяха „събития“, на които невинни биваха изнасилвани и заразявани с вируса. В повечето случаи непълнолетни. Пред публика, която си плащаше, за да гледа. Една нова атракция на панаира на извращенията в Берлин, която на всеки кръгъл час отваряше врати. Често в заможни къщи в благопристойни квартали, за които подобни неща не можеха да се предположат. Както днес във Вестенд.

Детлеф Прюга, мъж, който в нормалния си живот продаваше санитарни материали, бе обичан партньор на социалните служби — та нали редовно приемаше най-проблемните деца — наркозависими, жертви на изнасилване и други тежки случаи, които бяха виждали отвътре повече домове, отколкото класни стаи. Объркани души, които често пъти не бяха видели от живота друго освен срещу секс да получат подслон някъде, където на никого не му правеше впечатление ако изчезнеха отново, за да бъдат намерени след известно време болни и безпризорни. Те бяха перфектните жертви, плашливи смутители на реда, на които рядко някой вярваше, ако изобщо съберяха смелост да помолят за помощ.

Подобно на Лиам, дванайсетгодишно безпризорно дете, което от един месец живееше в дома на Прюга и след тази вечер много скоро щеше да бъде изритано на улицата. Ала преди това трябваше да прави секс пред гостите с Курт Йенсен, четиресет и три годишен ХИВ серопозитивен педофил.

Прюга се бе запознал с Йенсен в съответните форуми в интернет и така бе попаднал в мрежите на полицията.

Осквернителят на деца лежеше от около две седмици в предварителния арест. През това време Шварц се бе подготвил да приеме идентичността на Йенсен, което бе относително лесно, тъй като Прюга и Йенсен не бяха разменяли снимки. Той трябваше да носи само коженото облекло, което Прюга изискваше за снимките, и да си обръсне главата, тъй като Йенсен се описваше като висок, слаб, зеленоок и гологлав. Описание, което благодарение на избръсването и контактните лещи сега се отнасяше и за Мартин Шварц.

Най-голямата трудност в маскировката бе положителният тест за СПИН, който Прюга изискваше. Не предварително, а директно на партито. Той бе обявил, че притежава бързи тестове от една холандска онлайн аптека. Една капка кръв и до три минути резултатът излизаше наяве в полето на тестовата лента. Шварц знаеше, че именно заради този неразрешим проблем бе избран за тази мисия. След смъртта на семейството му в полицейските среди го смятаха за бомба със закъснител. Едно ченге под прикритие, което със своите трийсет и осем години стегнато маршируваше към пенсионирането си и комуто липсваше най-важното качество, спасявало него и екипа му в опасни ситуации — усещането за страх.

Четири пъти бе тестван от психолога на полицията. Четири пъти достигнаха до извода, че все още не е преодолял самоубийството на жена си и най-вече факта, че преди това е отнела живота на собствения им син. Четири пъти обсъждаха препоръката да бъде пенсиониран преждевременно, тъй като човек, който не вижда повече смисъл в живота си, при изпълнение на служебните си задължения би могъл безотговорно да поеме излишни рискове.

Четири пъти те имаха право.

И въпреки всичко днес той отново се намираше в полицейска кола не само защото бе най-добрият, а най-вече заради това, че никой друг доброволно не би се съгласил да му инжектират ХИВ антитела, за да може бързият тест да бъде манипулиран. Кръвният серум бе пречистен чрез специален метод на стерилизация, но лекарят на екипа не можеше да му даде стопроцентова гаранция, че няма да се разболее от страшната болест, затова, след като всичко приключеше, Шварц щеше да започне четириседмична медикаментозна терапия — така наречената постекспозиционна профилактика, накратко ПЕП. Метод, който той веднъж вече бе изстрадал, след като някакъв педал от Хазенхайде му бе забил кървава спринцовка във врата. В листовката за страничните ефекти на хапчетата, които трябваше да глътне най-късно до два часа след заразяването, пишеше, че ще се появят главоболие, разстройство и повръщане. Най-вероятно Шварц бе по-чувствителен от хората, които се подлагаха на тестове за лекарства. Много по-чувствителен. В действителност той нито повръща, нито стоя в тоалетната повече от обикновено, но за сметка на това пък получи жестоки пристъпи на мигрена, които го докараха на ръба на припадъка. И отвъд това.

— Трябва да действаме — обърна се той към Крамер с поглед, прикован в монитора. От десет минути никой повече не бе влизал в къщата.

Преброиха седмина гости — петима мъже и две жени. Всички дойдоха с такси. Така се постъпва, когато не искаш някой да запише номера на колата ти.

— Ами ако Прюга е взел предвид всички възможности и е подготвил резервен вариант, в случай че се откажа? — попита Шварц.

Най-вероятно гостите бяха здрави. Определено не и душевно, а чисто физически. Но естествено, не можеха да са сигурни.

Крамер поклати глава.

— Няма чак толкова много заразени педофили, които да са готови на подобно нещо. Знаеш колко дълго Прюга търсеше Йенсен.

Да. Знаеше. И въпреки всичко рискът бе твърде голям. Не можеха просто ей така да влязат в къщата. Нямаха повод за това. Изнасилването щеше да се извърши в килера. Прюга имаше кучета, които известяваха пристигането на всеки посетител. Дори да бяха светкавично бързи, нямаше да могат да разбият вратите и да хванат извършителите на местопрестъплението. И за какво щяха да арестуват присъстващите? Не беше престъпление да се затвориш в котелното помещение и да поставиш камера пред някакъв матрак. Дори и когато там лежи голо до кръста момче. В най-добрия случай биха могли да задържат в ареста Прюга и гостите му само за няколко часа. В най-лошия — просто щяха да предупредят психопатите.

— Не можем да рискуваме едно дванайсетгодишно момче да бъде изнасилено и заразено със СПИН — възпротиви се Шварц.

— Не знам дали преди малко не говорих прекалено бързо — отвърна Крамер и произнесе всяка дума толкова бавно, сякаш говореше с малоумен. — Ти няма да влезеш вътре. Ти. Нямаш. Липсващ. Зъб!

Шварц почеса три- или седемдневната си брада. Така и не можа да си спомни кога за последно бе спал вкъщи.

— Какво стана с Док Малхов?

— Нашият лекар? — Крамер го погледна така, сякаш го бе попитал за памперси за възрастни. — Слушай, знам, че много не те слуша главата, но не може да си толкова откачен, че да се оставиш да ти изтръгнат зъб. И освен това… — Крамер погледна часовника си. — Малхов ще бъде тук най-рано след двайсет минути, докато те хване упойката още три, самата операция още пет. — Той посочи монитора, на който се виждаше фасадата на къщата. — И откъде да знаем дали след половин час партито няма да е приключило?

— Имаш право. — Шварц седна изтощен на тапицираната седалка до стената.

— Значи отбой?

Шварц не отговори, бръкна под седалката. Измъкна войнишкозеления си сак, който бе с него на всяка мисия.

— Какво правиш? — попита Крамер.

Шварц извади и захвърли предишните си дрехи на пода и започна да тършува из сака. Само след няколко секунди сред бъркотията от кабели, тиксо, батерии и инструментите той намери желания предмет.

— Кажи ми, че това е шега — простена Крамер, след като Шварц го помоли за огледало.

— Забрави за огледалото — отговори Шварц, повдигайки рамене. — Става и без.

След което стисна с клещите горния си ляв резец.

6 часа по-късно

— Вие сте абсолютно луд!

— Благодаря, че ми го сервирате така деликатно, госпожо доктор.

— Не, наистина.

Младата зъболекарка със слънчев загар изглеждаше така, сякаш ѝ се иска да го фрасне. Явно щеше да го попита дали се има за Рамбо, както вече го сториха Крамер, шефът на спецчастите, двамата санитари и дузина други след края на мисията. Зъболекарката, която според баджа на престилката ѝ се казваше Марли Фендрих, дишаше на пресекулки през светлосинята си маска.

— За кого се имате? За Рамбо?

Той се усмихна, което беше грешка, защото така проникна студен въздух върху оголения нерв. Бе изтръгнал зъба малко над костта и болезнени светкавици пронизваха главата му, когато допреше език до мястото.

Облегалката на стола, върху който седеше, бавно се спусна назад. Една широка лампа се появи над главата му и го заслепи.

— Отворете уста! — заповяда зъболекарката.

Той се подчини.

— Наясно ли сте колко усилия ще са необходими, за да се възстанови зъбът? — Тя бе толкова близо до лицето му, че дори можеше да види порите на кожата ѝ. За разлика от него, тя държеше на грижите за тялото си. Докато неговият последен пилинг бе преди една година. Тогава двама словенци го бяха влачили по лице върху асфалта на паркинга на една магистрала.

Никога не свършва добре, когото прикритието ти бъде разкрито.

— Оставили сте ми едва милиметър, което е твърде малко, за да изградя коронка — ядосваше се Марли. — Трябва да опитаме с екструзия, тоест да издърпаме корена, който все още е в костта. Най-добре би било хирургическо удължаване на коронката, тогава можем да стигнем и до имплант, но преди това каналът на корена трябва основно да се почисти. След това, което сте си причинили, едва ли се нуждаете от упойка, за да работя по зъба ви…

— Дванайсет — прекъсна Мартин водопада ѝ от думи.

— Дванайсет какво?

— На толкова години беше момчето, което бяха приковали с вериги за една въжена люлка. Имаше скоби в устата си, които да я държат отворена, в случай че се съпротивлява по време на оралния секс. Трябваше да го заразя със СПИН.

— Боже господи! — Лицето на зъболекарката изгуби част от загара си.

Шварц се питаше къде ли е била. В средата на октомври човек трябваше да отиде далеч на юг, за да може да се пече на слънце. Или да извади късмет. Преди шест години двамата с Надя бяха извадили такъв на последното си пътуване до Майорка. Празнуваха десетия рожден ден на Тими на плажа и той се бе върнал с тен. Последният в неговия живот. Една година по-късно жена му и синът му бяха мъртви. Повече не бе излизал в отпуск.

— Престъпникът, когото преследвахме, очакваше гола глава и един липсващ зъб. Какво да кажа… — Той се поглади по голото теме. — Фризьорът ми реагира по същия начин като вас.

Зъболекарката се усмихна нервно. Не разбираше дали Шварц се шегува.

— Момчето беше ли… искам да кажа, успяхте ли…?

— Момчето е добре — отвърна той.

Или поне толкова добре, колкото може да бъде едно безпризорно дете, което отново се намира в дом, след като е било изтръгнато от хватката на перверзни откачалки. Шварц изчака, докато не чу заповедта на Прюга — да му го напъха във всички дупки. Камерата в шевовете на коженото му яке улови пълните с очакване погледи на всички гости, към които се бе завъртял, преди да каже: „Тостер!“ — уговорената парола за спецчастите. Заедно с привидно положителния тест за СПИН и видеото от камерата на Прюга те имаха достатъчно доказателствен материал, за да вкарат свинете за дълго зад решетките.

— С малко късмет даже и за две години и половина — изкряка Крамер, докато го водеше към Вирхов2, където веднъж вече бе получавал ПЕП медикаменти — три хапчета дневно в продължение на пет седмици.

Крамер се бе погрижил за медицинските документи, тъй като Мартин сам бе пожелал да отиде в стоматологичната клиника, където след около два часа чакане бе дошъл неговият ред.

— Съжалявам — извини се зъболекарката.

Тя имаше фино лице с малко големи уши и миловидни лунички по носа. В един друг живот Шварц щеше да се замисли дали да не ѝ поиска телефонния номер, което, разбира се, нямаше да направи, понеже бе женен. Това бе проблемът с живота. Човек никога не улучваше момента. Или срещаш хубава жена, ала имаш халка на пръста си, или вече нямаш халка, но всяка хубава жена ти напомня за онази, която си изгубил.

— Казаха ми, че сте се самонаранили по време на служба. Били сте просто…

— Чалнат? — Шварц довърши изречението, което зъболекарката не посмя да изрече на глас.

— Да. Не знаех, че…

— Няма нищо. Просто извадете това, което е останало, и зашийте всичко.

Доктор Фендрих поклати глава.

— Не е толкова просто. Сигурно ще искате да ви поставим щифт…

— Не. — Шварц вдигна отбранително ръка.

— Едва ли ви е безразлично…

— Само ако знаехте колко ми е безразлично всичко — каза приглушено той. В този момент телефонът в джоба на панталона му звънна. — Момент, моля.

Трябваше да се извърти странично, за да може да извади телефона от задния си джоб. Който и да го търсеше, звънеше от скрит номер.

— Слушайте, отвън чакат още толкова много пациенти… — започна зъболекарката поредното недовършено изречение и се врътна ядосано, когато видя, че Шварц не обръща внимание на думите ѝ.

— Да? — Не последва отговор. Само силно жужене, което му напомняше за старите модеми и за една реклама от деветдесетте. — Ало?

Чу ехото на собствения си глас и бе почти готов да затвори, когато нещо изтропа, сякаш някой почукваше по стъклена плоча. После жуженето утихна, нещо изпука два пъти и изведнъж се чу ясно:

— Ало! Името ми е Герлинде Добковиц. С господин Мартин Шварц ли имам честта да разговарям?

Шокиран, Мартин запремига. Хората, които звъняха на този номер, нямаха причина да питат за името му. Бе дал на малцина личния си таен номер и разбира се, те много добре знаеха как се казва.

— Ало! Господин Шварц?

Непознатият глас по телефона имаше виенски акцент и принадлежеше или на възрастна дама, или на някоя млада, но с тежък алкохолен проблем. Шварц заложи на първото най-вече заради старинното малко име и старомодния начин на изразяване.

— Откъде имате номера ми? — поиска да узнае той.

Дори и дамата да работеше в телефонната компания, което не му се вярваше, нямаше да се обърне към него с истинското му име, а с Петер Пакс, псевдонима, под който той преди години бе взел номера. Впрочем любимото му кодово име, понеже му напомняше за Питър Пан.

— Да речем, че съм много добра в издирванията — отвърна дамата.

— Какво искате от мен?

— Ще ви обясня веднага щом се видим. — Герлинде Добковиц дрезгаво се изкашля. — Трябва да се качите на борда възможно най-бързо.

— На борда? За какво говорите?

Шварц забеляза как зъболекарката, която в този момент нареждаше инструментите си на една помощна масичка, го погледна въпросително.

— За Султанът на моретата — отвърна възрастната дама. — В момента плаваме през Ламанша, на един ден път от Хамбург в посока Саутхемптън. Трябва да пристигнете възможно най-бързо.

Шварц изтръпна. Бе запазил самообладание, докато стоеше пред Прюга. Остана спокоен и докато се пробождаше с иглата на СПИН теста в коридора на къщата му, дори и когато на втората чертичка ѝ отне малко повече от въпросните три минути, за да се появи. Беше спокоен и при вида на голото момче върху люлката, а огнеупорните врати се затваряха зад него. Ала сега пулсът му се изстреля до небесата, а раната в устата му затуптя в такт със сърцето.

— Ало? Господин Шварц? Нали корабът ви е известен? — попита Герлинде.

— Да.

Със сигурност. Разбира се, че му беше известен. Това бе същият круизен кораб, на който преди пет години едва през третата нощ от трансатлантическото им плаване жена му се бе покачила на перилата на каютата им и се бе хвърлила в петдесетметровите дълбини. Малко след като бе поставила напоена с хлороформ кърпа върху лицето на спящия Тими и го бе изхвърлила зад борда.

Саутхемптън

17 часа по-късно

Наоми обичаше трилърите. Колкото по-кървави, толкова по-добре. За круиза с луксозния лайнер бе довлякла на борда на Султанът на моретата цял вагон с книги — така и не успя да свикне с модерните електронни четци — и в добри дни прочиташе почти по една книга на ден в зависимост от това колко е голяма. Или колко кървава.

Понякога не бе сигурна кой е по-големият маниак — авторът, който бе написал този откачен боклук, или тя, която даваше пари, за да се настани удобно край басейна в компанията на убийци с брадви и психопати, на една ръка разстояние от привлекателните сервитьори, които между отделните глави ѝ поднасяха — според това кое време на деня е — кафе, питие или коктейл.

По време на седемгодишния ѝ брак, преди дядо Боже да реши, че една урна на камината ѝ пасва по-добре, отколкото халка на пръста, веднъж мъжът ѝ бе отбелязал, че се пита защо има възрастови ограничения за филми и компютърни игри, но не и за книги.

Колко беше прав само!

Имаше сцени, които бе чела преди години и оттогава не ѝ излизаха от ума колкото и да ѝ се искаше. Като например онази от „Седмата смърт“, в която Джо тръпне в очакване на необуздано секс изживяване със своето завоевание в парка, а вместо това изтрещялата женска му откъсва единия тестис с клещи.

Тя потрепери.

Според това описание човек би трябвало да сметне автора за пълен перверзник, ала книгата имаше огромен успех, а самият автор — Пол Клев, с когото се бе запознала на един фестивал на криминалетата, бе чаровен, добре изглеждащ и забавен. Весел, като по-голямата част от книгата.

Не можеше да се направи и сравнение с „Ханибал“ на Томас Харис, където ѝ прилоша, когато доктор Лектър изсърба с лъжица мозъка на противника си направо от отворения му череп, докато онзи беше жив. А книгата беше оценена с пет звезди от почти седемстотин читатели!

Откачено!

Почти толкова откачено, колкото и историята за една трийсет и осем годишна жена, чийто похитител я държи в кладенец и един ден ѝ спуска кофа с купа ориз. Върху купата има изписани две думи, които жената — завършила биология — едва може да прочете на оскъдната светлина: Spirometra mansoni. Латинското наименование на паразит, който се среща основно в Югоизточна Азия и от който се развиват полупрозрачни набраздени плоски червеи, широки колкото връзки за обувки и до трийсет сантиметра дълги. Те се загнездват под мозъчната кора или зад окото, както е в случая с жената, чийто глад в един момент става така непоносим, че накрая тя е принудена да изяде заразения ориз, за да не умре от глад.

Тъп боклук! Всъщност как се казваше книгата?

Тя се замисли за библиотеката си у дома в зимната градина, където авторите бяха подредени по азбучен ред, но не си спомни. Но как бе възможно? Не беше толкова отдавна, че… ах, ето че си спомни! В мига, в който болката я изтръгна от моментния сън и я тласна отново в реалността, Наоми Ламар знаеше: това не бе книга.

А собственият ѝ живот.

Някъде върху Султанът на моретата.

И мъките ѝ далеч не бяха приключили.

Докато се изкачваше с раница на рамо по стълбите на Султанът, Мартин Шварц се почувства зле. Мразеше този кораб, ненатрапчивите пастелни тонове на стените, мебелите от махагон и тик и меките килими, по които човек стъпваше като по трева. Мразеше смешните униформи на служителите, каквито носеха дори и чистачите, сякаш работеха към военноморските сили, а не на панаира на масовия туризъм. Мразеше изискания ванилов аромат, който климатичната инсталация разпръскваше; мразеше еуфорията в очите на пасажерите, с които бе дошъл на борда. Жени, мъже, деца, семейства. Те се радваха на седемте нощи, които щяха да прекарат в пълен лукс, на 24-часовия ол инклузив бюфет, на изпълнените с релакс дни, прекарани на палубата или в огромния спа център с фитнес, разположен на две хиляди квадратни метра площ. Те планираха да посетят най-модерния музикален театър на моретата и да пият коктейли в единайсетте бара, които бяха пръснати из седемнайсетте палуби на Султанът. Искаха децата им да посетят пиратския клуб, да се покатерят на най-дългата водна пързалка, която някога е била построявана на кораб, да хвърлят парите си в казиното или да ги похарчат в мола, който бе оформен в стил италианска пиаца. Може би някои се качваха на кораба със смесени чувства — като в самолет, притеснени дали техниката, която им е осигурена, ще ги превози невредими от точка А до точка Б. На нито един обаче от почти три хилядите пасажери, в това Мартин бе сигурен, не му бе минало през ума, че през следващите дни ще живеят в едно малко градче, в което ще се сблъскат хиляди хора от различни култури и прослойки, като се започне от работещите за два долара на час в пералното помещение долу и се стигне до милионерите, излегнати на защитените от вятъра шезлонги на горната палуба.

Един град, в който има всичко освен пазители на реда. Град, в който, когато набереш 112, идва румсървис, но не и полиция. Един град, в който още при първите стъпки на борда попадаш под юрисдикцията на някаква изостанала бананова република, под чийто флаг плава корабът.

Мартин мразеше Султанът, пасажерите му и екипажа. Ала преди всичко мразеше себе си.

Бе се заклел никога повече през живота си да не стъпи на круизен кораб. И най-вече на този. А едно-единствено обаждане на някаква пенсионерка, която дори не познаваше, го бе накарало да захвърли зад борда всичките си намерения.

Колко вярно! Той цинично се изсмя на себе си, а една възрастна двойка с наднормено тегло, с която се разминаха по стълбите, го изгледа странно.

Да хвърлиш зад борда!

По-добре не би могъл да се изрази.

Мартин стигна до палуба 12 и се загледа в табелката с номерата на каютите. За апартамент 1211 трябваше да мине от другата страна на борда. Прозя се. Въпреки или по-скоро заради това, че вчера зъболекарката го придума да му постави щифт, болките в зъба не го оставиха на мира цяла нощ освен по време на десетминутния му сън в самолета за Лондон.

В таксито от Хийтроу за Саутхемптън телефонът му скъса и последния нерв. Първо с него се опита да се свърже Крамер, после лично шефът, за да му изръмжи как си позволява без разрешение да отсъства от обсъждането на операцията и ако веднага не дойде в участъка, да си подготви документите за напускане.

— Освен това, задник такъв, обеща редовно да се обаждаш на доктора. Дяволското нещо, което се предполага, че редовно поглъщаш, може да доведе до церебрални пристъпи, въпреки че се съмнявам, че при теб въобще би имало някаква разлика.

От един момент нататък Мартин вече не прослушваше гласовата си поща. Не вярваше, че биха се отказали от него. Най-късно до следващата невъзможна мисия и този доклад в личното му досие щеше да бъде забравен. Или този път наистина бе сгазил лука, като си взе билет за полета до Султанът, без да уведоми шефа си и без молба за отпуск. И резервирайки апартамент на палуба 11, разположен върху сто и петдесет квадратни метра за две хиляди евро на нощ, включително бизнес класа обратен полет от Ню Йорк за Берлин.

В началото Мартин въобще нямаше намерение да се качва на кораба. Искаше единствено да разговаря с Герлинде Добковиц и да види предполагаемите ѝ „доказателства“. Ала ексцентричната възрастна дама отказа да напусне кораба заради него. Предната вечер, ровейки в нета, Мартин бе успял да открие, че във форумите на круизните кораби 78-годишната Герлинде Добковиц се смяташе за жива легенда. С пенсията си тя си бе осигурила на Султанът една от малкото доживотни каюти. И откакто преди осем години се бе качила на кораба, тя го напускаше само когато ремонтните дейности наложително изискваха това.

Следователно Мартин трябваше да се качи при нея на борда и понеже на кораба не допускаха без билети, той бе принуден да ангажира каюта. Апартаментът с веранда на кърмата бе единственият, който в момента бе на разположение онлайн, и така той трябваше да плати две хиляди евро за един двайсетминутен разговор. Всъщност пътуването бе така организирано, че да има поне два часа на разположение за този разговор, но таксиметровият шофьор се бе постарал да му покаже всяко едно задръстване в Южна Великобритания.

Все тая, цената нямаше да го докара до фалит. Заплатата, която получаваше, бе в границите на нормалното, но тъй като последните години почти не бе харчил от нея, сметката му така бе набъбнала, че преди два месеца за трийсет и осмия му рожден ден банката му бе изпратила поздравителна картичка. В този момент, с пръст на звънеца на апартамент 1211 той се почувства сякаш е прехвърлил петдесетте.

Мартин натисна полирания месингов бутон. Разнесе се приятна мелодия. След няколко секунди вратата се отвори и срещу него се появи раболепно усмихнато момче във фрак и лачени обувки. Мартин си спомни, че Султанът предлагаше бонус — личен стюард — за гостите, които ползват най-скъпите каюти. Екземплярът пред него бе около двайсетинагодишен, с къса черна коса, която сякаш бе пригладена с ютия към черепа. Имаше воднисти очи и хлътнала брадичка. Кураж и силна воля не бяха първото нещо, за което човек се сещаше, като го види.

— Може да влезе — чу Мартин гласа на Герлинде Добковиц.

Стюардът отстъпи встрани.

Мозъкът на Мартин срещна големи затруднения да преработи всички впечатления, които го връхлетяха в този момент. Като разследващ полицай той бе наясно, че границата между ексцентричния стил на живот и нуждаещата се от лечение лудост често пъти е само една тънка линия. Но Герлинде Добковиц, както забеляза още от пръв поглед, преминаваше и от двете страни на линията.

— Е, най-после! — поздрави го тя от леглото си.

Бе седнала като в трон всред море от възглавници, вестници и принтирани листове в горната част на леглото. Претрупаното ѝ легло се намираше в средата на помещение, което според първоначалния замисъл на архитектите е трябвало да бъде салон. Ала те си бяха направили сметката без Герлинде Добковиц. Най-малкото, Мартин не можеше да си представи, че млечномалиновите тапети на цветчета, проснатата на пода кожа от зебра или пък изкуствените еленови рога над люковете за проветряване принадлежаха към основното обзавеждане на който и да било тристаен апартамент на Султанът.

— Трябва да сверите часовника си — каза възрастната дама, поглеждайки към един от дървените стенни часовници в преддверието на апартамента. — Почти шест е!

С грубо движение на ръката тя отпрати стюарда към едно старинно, облепено с филц бюро, над което на стената висеше маслено платно. Преди време сигурно бе изобразявало „Мъжът със златния шлем“ на Рембранд, ала сега бе осеяно със закрепени с габърчета бележки.

Възрастната дама хвърли сърдит поглед на Мартин.

— Вече си мислех, че ще трябва да чакам до Ню Йорк, за да пусна браунито ми в Белия дом.

Герлинде посегна към едни огромни очила на нощното шкафче. Мартин се учуди, че тя не използва и двете си ръце, за да намести очилата на носа си. Стъклата бяха бледорозови и дебели колкото дъното на бутилка уиски, което уголемяваше будните ѝ очи като на кукумявка. Въобще сравняването на външния вид на Герлинде с този на птица не изискваше да имаш кой знае какво въображение. Тя имаше орлови нокти, а дългият ѝ крив нос създаваше асоциация за човка върху тясното, само от кожа и кости, птиче лице на възрастната дама.

— Надявам се, не е отново от онази шкурка. Просто я оставете върху коша за биологични отпадъци и после чао! — Тя махна към Мартин, сякаш искаше да пропъди досадна муха.

— Боя се, че ме бъркате с някого — каза той и свали сака си.

Герлинде смаяно повдигна вежди.

— Не сте ли мъжът с тоалетната хартия? — изумено попита тя.

Постепенно на Мартин му се изясни какво означаваха думите коша за биологични отпадъци, шкурката, браунито и Белият дом. Запита се как можа да бъде толкова тъп, че да дойде тук. Кой дявол го бе накарал да посипе сол в незарастващата рана? Беше заради надеждата веднъж завинаги да сложи край на трагедията. А надеждата — тази лъжлива змия — го примами в улица без изход, в чийто край го чакаше една лежаща в леглото си старица.

Мартин проследи смаяния поглед на Герлинде, който отправи към стюарда.

— Кой по дяволите е това, Грегор?

Грегор, седнал на бюрото зад една пишеща машина, която би се превърнала в магнит за посетителите в Техническия музей в Берлин, надничаше безпомощно над ръба на поставената хартия.

— Опасявам се, че в този случай аз също се питам…

— Кой сте вие? — прекъсна Герлинде изискания брътвеж на стюарда.

— Казвам се Мартин Шварц. Вчера говорихме по телефона.

Тя се плесна с ръка по челото.

— Ах, боже господи, ами да, разбира се!

Герлинде изтика една купчина хартия настрани и отметна пухената си завивка, под която лежеше със снежнобели маратонки.

— Добре че дойдохте. Знам колко ви е трудно…

Герлинде премести краченцата си над ръба на леглото. Носеше розов анцуг, в който можеше да се побере два пъти.

— … точно тук, на Султанът, съпругата и синът ви…

— Извинете нетърпението ми — прекъсна я Мартин. Нямаше пито време, нито сили да любезничи. Присъствието на стюарда му бе безразлично. — По телефона ми казахте, че имате доказателства, че съпругата ми не е скочила през борда доброволно.

Герлинде кимна ни най-малко възмутена, че я е прекъснал, изправи се на крака, подпирайки се на една инвалидна количка, оставена до леглото ѝ, и отвори чекмеджето на нощното си шкафче.

— Не само това, скъпи мой. Не само това. — Тя му хвърли съзаклятнически поглед и добави: — Дори е възможно да съм намерила доказателство, че семейството ви е още живо.

С тези думи тя му подаде едно малко, протрито плюшено мече, което някога е било бяло, а сега козинката му бе придобила цвета на мръсен пясък.

В стомаха на Мартин се разтвори един юмрук, чиито пръсти започнаха да дразнят хранопровода му. Доповръща му се. Скоро нямаше да може да напусне този кораб. На старата, воняща на пот и смазочно масло плюшена играчка ѝ липсваше едното око и дясната лапа, ала инициалите си бяха на място.

Т. С.

Точно там, където преди години Надя ги бе избродирала с шевната машина малко преди Тими да замине на първия си училищен лагер в Шулландхайм.

По същото време

Палуба 5, каюта 5326

Загуба. Тъга. Страх.

През последните години пътят ѝ толкова често бе осеян с капани, че Юлия Щилер се надяваше междувременно да се е научила да избягва черните дупки, които животът ѝ поднасяше. Или поне следващия път да не затъва толкова дълбоко в тях, а само колкото да може сама да се измъкне от душевната си пропаст.

Ала напразно.

Този път телефонно обаждане бе това, което я хвърли в неистов страх и ѝ даде урок, че човек никога не може да е подготвен за гилотината на съдбата. Случи се точно в момента, в който тя най-после отново се бе почувствала щастлива тук, на пристанището в Саутхемптън, на борда на Султанът на моретата.

Бяха изминали три безрадостни години от изневярата на съпруга ѝ и разпадането на приятелския им кръг, а дъщеря ѝ я обвиняваше за това, че вече не живеят във вилата в Кьопеник, а в едно двустайно жилище в Хермсдорф. Малко и тясно, но за сметка на това толкова скъпо, че трябваше да поема всяка нощна смяна в болницата, където бе успяла да си намери работа като медицинска сестра в неонатологията, за да свързва някак си двата края.

— Драматизираш! — бяха казали дори родителите ѝ.

Сякаш умишлено бе попаднала на касовите бележки в коша за хартиени отпадъци за два самолетни билета, ала само една двойна стая. За Капри, макар че Макс ѝ бе казал нещо за някакво обучение в Дрезден. Единият билет бе на негово име, а другият на името на асистентката му. Тази с евтините екстеншъни и смешно повдигнатия бюст. Юлия въобще не се замисли. Отиде в килера, награби пълния с дрехи за пране кош, после отиде до консултантската къща, където Макс работеше като адвокат, и тръсна коша върху бюрото на стъписаната любовница с думите:

— След като чукате мъжа ми, би трябвало да му перете и мръсните гащи!

Това я накара да се почувства добре. За около двайсет секунди.

— Къде си? — Беше Том Шиви.

Ядоса се на себе си, че въобще вдигна.

В началото на почивката се бяха разбрали с дъщеря ѝ да изключат телефоните, ала в еуфорията около пътуването явно бе забравила. И сега Юлия чуваше гласа на една от грешните стъпки в принудителния си живот на необвързана жена. Макар и една от по-приятните.

— Нали ти казах къде ще сме през есенната ваканция. — Тя се усмихна на Лиза, която в този момент мина покрай нея и влезе в каютата си през преходната врата.

— Излизам за малко да разгледам кораба — прошепна петнайсетгодишната ѝ дъщеря.

Юлия кимна и каза на Том:

— Току-що се качихме на борда.

— По дяволите! — Довереният учител на дъщеря ѝ прозвуча необичайно развълнувано, почти страхливо.

— Какво има? — учудено попита Юлия и потъна в невероятно удобното боксспринг легло, което заемаше почти цялата каюта. Защо се обаждаш? Не се ли бяхме разбрали да ограничим контактите до минимум?

— Трябва да се видим. Веднага!

— Да, разбира се. — Юлия се чукна по челото.

За нито един мъж на този свят не би напуснала Султанът на моретата. Лиза предлагаше цялата палитра от проблеми, с които човек можеше да се сблъска през пубертета. Отказваше да се хранят заедно, ставаше все по-слаба, сложи си пиърсинг на носа, съсипваше имиджа си на някога най-добрата в класа с лоши оценки и излизаше само с приятелки, облечени в готически стил като самата нея. След петнайсетия си рожден ден тя влезе в готик-фаза, в която бяха позволени само черни дрехи втора употреба, възможно най-разкъсани и толкова дупчести, че дори молците умираха от глад покрай тях. Неписан закон в тяхната клика вероятно бе никога да не се усмихват и никога да не целуват майките си. Един закон, който преди десет минути Лиза за първи път наруши от седмици насам.

— Толкова е готино, мамо — възкликна тя, щом излезе на балкона на каютата.

Сълзите в очите на Лиза може и да се дължаха на вятъра, който духаше от пристанището към пета палуба, но Юлия предпочиташе да вярва, че са от радост заради огромния круизен кораб и луксозната външна каюта, която щяха да обитават идните седем дни. При това — всяка своята собствена.

В сегашното си положение на самотна майка и с дохода си на медицинска сестра Юлия не можеше да си позволи дори и вътрешна каюта. Ала Даниел Бонхьофер, капитанът на Султанът, лично я бе поканил. Познаваше го от години, почти от десетилетия, и въпреки всичко би ѝ било трудно да опише на страничен човек отношенията си с него. Като приятели не бяха близки, не бяха и само познати, тъй като семейните им отношения бяха твърде преплетени — все пак Даниел бе кръстник на Лиза. Без тази връзка тя отдавна щеше да е прекъснала контакта си с него. Даниел бе приятел на Макс от детинство и Юлия така и не разбра каква бе причината бившият ѝ съпруг да поддържа приятелство с човек, който се интересуваше от едно-единствено нещо — от самия себе си. При разговор не минаваха и пет минути, и Даниел вече бе успял да насочи темата към себе си. За хората, които не го познаваха, разказите му за екзотичните места, които посещаваше, бяха дори наистина забавни. Ала за приятелство, основано на взаимност, това не бе достатъчно за Юлия. Освен това той винаги създаваше у нея усещането за фалшива учтивост, като повтаряше това, което другите казваха. И именно поради това след всяка една среща с него тя се чувстваше сякаш е била в ресторант за бързо хранене — уж всичко е както трябва, но въпреки това имаш странно усещане в стомаха.

Сега, когато за първи път се намираше на неговия кораб, тя се запита дали не го е съдила твърде строго. Все пак той отново доказа, че боготвореше кръщелницата си. Всяка година Лиза получаваше огромен подарък за рождения си ден и тази година това бе трансатлантическо плаване за Ню Йорк.

„Благодари на кръстника си“ — каза Юлия, когато на балкона дъщеря ѝ се хвърли в прегръдките ѝ. Лиза миришеше на цигари, бледият ѝ фон дьо тен оцвети страните на Юлия, ала това я притесни точно толкова малко, колкото и колието от нитове, което се вряза в лицето ѝ. В този момент единственото, което имаше значение за Юлия, бе, че можеше отново да прегърне дъщеря си. Не можеше да си спомни кога за последно бе толкова близо до момичето си.

— Тук е вълшебно — обясни тя на Том.

Те се сприятелиха на една родителска среща, на която Юлия бе извикана заради падащия успех и липсата на участие в часовете от страна на дъщеря ѝ. Когато след месец разбра, че Лиза редовно посещава консултациите на Том, тя прекъсна аферата им. Почувства се дискомфортно при мисълта, че има връзка с единствения човек, на когото дъщеря ѝ имаше доверие. Освен това не си пасваха много добре, и то не само заради възрастта — все пак Том със своите двайсет и девет години бе с цели десет по-млад от нея — а най-вече заради настоятелността му. Виждаха се почти всеки ден и той постоянно искаше да спи с нея. И макар интересът на един толкова млад и атрактивен мъж да я ласкаеше, това позвъняване бе поредното доказателство, че е взела правилното решение. Нима Том наистина си въобразяваше, че е достатъчно само да се обади, и тя ще зареже есенната ваканция с дъщеря си?

— И десет коня не могат да ме изкарат от този кораб.

— Коне със сигурност няма да могат, но вероятно едно видео ще го направи!

Юлия настръхна.

— Какво видео? — Тя усети как блаженството от последния половин час я напуска.

— Мисля, че нито една майка не би искала да види подобно нещо — каза Том. — Но трябва. Пратих ти един линк.

Не отне и минута и Юлия вече бе извадила от ръчната си чанта малкия таблет и се бе свързала към безжичния интернет на кораба. Преди това затвори вратите към балкона и дръпна пердетата, за да не се отразяват отблясъците на залязващото слънце в екрана.

— Плашиш ме — каза тя на Том и седна пред тоалетката до телевизора. Отвори имейла, който преди няколко минути той ѝ бе изпратил — без тема и без обръщение, само с един кратък линк. Тя чукна с показалец по оцветените в синьо редове и почти веднага се отвори една семпло оформена уебстраница. Изглеждаше аматьорска, почти като форума за щитовидната жлеза, в който Юлия от време на време обменяше информация с други хора, които страдаха от хипофункция.

— Какво е това? — попита тя.

— Isharerumors — отговори Том. — Елементарен вариант на Фейсбук. Много ученици използват този портал, за да клюкарстват по адрес на учители и съученици. Популярен е, защото може да пишеш анонимно и няма никакъв контрол.

По пресипналия му глас Юлия можеше да усети колко неприятен е разговорът за него. Можеше дори да си представи израза на лицето му, седнал пред компютъра у дома си, така както и тя бе пред своя таблет, който си бе купила на промоция в магазин за хранителни стоки.

Том Шиви притежаваше дарбата само с един поглед да предизвика у събеседника си чувство на симпатия и съчувствие. Нелошо качество за един доверен учител, макар Юлия да не си спомняше в ученическите си години да се е обръщала към толкова добре изглеждащ мъж, когато в часовете по физическо ѝ се подиграваха, наричайки я дунда. И до днес теглото ѝ бе малко над средното, но годините ѝ се бяха отразили добре. Дебеличкото момиче се бе превърнало в пищна, добре сложена дама, която се бе научила да не обръща внимание на яките си рамене и бедра, дебелото дупе или на пълните си бузки, а да приема комплиментите, които немалко мъже ѝ правеха: за очите ѝ, от които искреше жизнерадост, за плътните ѝ устни и за тъмните ѝ, леко чупливи коси, които обрамчваха овалното ѝ лице като скъпа картина, когато не ги носеше високо вдигнати, както в момента, което пък подчертаваше високото ѝ чело с малката бенка над дясната вежда.

— И сега? — Пред Юлия се отвори един прозорец с размерите на пощенска картичка. — Какво е това?

— Това… — Том се запъна. — Трудно е за… По-добре виж сама.

— Наистина ме плашиш — повтори тя и натисна стрелката в средата на видеоматериала.

Записът, който пусна, бе с типичното качество на скрита камера, познато ѝ от риалити предаванията по телевизията, в които аматьори се правеха на детективи и се опитваха да изобличат неверни съпрузи. Датата в долния ъгъл на екрана издаваше, че записът е направен преди пет месеца, т.е. тази пролет. В началото нито осветлението, нито зумът бяха настроени, ако въобще камерата, която бе отговорна за играещата картина, имаше такива екстри. Едва след известно време Юлия разбра, че всъщност някой снимаше в движеща се кола. Бе тъмно, ситен дъждец ръмеше по предното стъкло, поради което светлината от задните фарове на колата отпред спускаше було пред очите на наблюдателя. Камерата подскачаше от черното арматурно табло към мястото до шофьора и хвана фасадата на една печална казармена постройка от бетон, представляваща жилища под наем, каквито имаше на всеки втори ъгъл в старата част на Западен Берлин.

— И защо трябва да гледам това? — попита Юлия, когато колата забави ход покрай двора на един търговец на коли втора употреба.

— Затова — отвърна Том в момента, когато колата спря пред един вход и прозорецът откъм мястото до шофьора плавно се спусна надолу.

Отначало Юлия не видя нищо освен редица от плътно разположени едно до друго дървета, които даже закриваха гледката към детската площадка отзад. Дори и да имаше улична лампа, тя или бе счупена, или твърде отдалечена. Във всеки случай светлината бе толкова слаба, че човек не можеше да види какво рекламираше плаката върху огромния билборд, извисяващ се в края на улицата. Както и жената, която изведнъж се появи от мътната здрачевина, и с полюшващи се бедра се приближи до колата, в началото бе само една сянка. Дори когато се наведе към прозореца и попадна в светлината на камерата, Юлия пак не успя да разпознае лицето ѝ — цялото бе в пиксели. С подчертано мръснишки глас жената дъхна в камерата:

— Можеш да правиш всичко с мен, сладък, но снимането струва допълнително!

— Боже господи… — изхлипа Юлия и се отдръпна от тоалетката.

Обърна се назад, но Лиза бе затворила преходната врата. Бе сама в каютата, тъй като дъщеря ѝ каза, че иска да разгледа кораба. Нима това е…?

Жената от видеото бе висока колкото нея, имаше същата черна коса и същата стройна фигура. Но това, което бе най-страшно — имаше нейния глас.

— Това…? — Юлия отново изхлипа и не успя да изрече името на дъщеря си.

Не, това не може да бъде. Това е невъзможно.

Момичето, което в този момент отстъпи назад и се завъртя, за да може да я огледат, носеше дрехи, каквито и Лиза можеше да има в гардероба си: къса рокля, мрежест чорапогащник, обувки на точки на висок ток. Носеше подобни неща преди време, в рокаджийската си фаза, докато не влезе без никакъв преход в готическата. Но гласовете им не бяха чак толкова еднакви, опитваше се да си внуши Юлия.

— Кажи ми, че това не е моята дъщеря — помоли тя Том.

В този момент последва кадър, при който камерата рязко смени перспективата си.

— Не… — тихо изстена Юлия, когато видя кормилото. Тъмното арматурно табло и тилът на момичето, който се движеше ритмично надолу-нагоре, докато мъжът, на когото не се виждаше лицето и в чийто скут главата ѝ бе потънала, стенеше сладострастно.

— Това Лиза ли е? — сподавено попита Юлия.

Чу как Том издиша.

— Трудно е да се каже, но е възможно.

— Възможно не е сигурно. Значи може да е и някой друг? Някой имитатор?

— Да, може би. В края на краищата не се виждат никакви лица.

— Небеса — въздъхна Юлия и затвори очи, не искаше да приеме това, което току-що бе видяла. — Значи… значи… — започна, а после довърши, — това не е тя!

Това не МОЖЕ да е тя!

— И аз не съм убеден, че е тя — съгласи се с нея Том. — Но за съжаление, няма никакво значение какво мислим ние.

Той я накара да отвори коментарите под видеото. На Юлия ѝ прилоша. Екранът преливаше от противни коментари на потребители, които се криеха зад псевдоними, докато дъщеря ѝ бе назована с цялото си име.

— Може ли да се изтрие това? — поиска да узнае Юлия. Чувстваше се зашеметена.

— Едва ли. Сървърът е в Того. Но дори и да открием администраторите на сайта, в което се съмнявам, видеото може да се открие в още половин дузина портали. Този боклук ще остане завинаги в нета.

— Това е лудост. Видеото трябва да се разкара. Дъщеря ми не прави подобни неща. Тя не е проститутка! Та това е… Тя…

Том я прекъсна:

— Още веднъж: все тая дали прави подобни неща, или не. Дъщеря ти живее в свят, в който слуховете са по-мощни от истината.

— От колко време тази мръсотия е в нета? — Гласът на Юлия трепереше.

— От около шест-седем седмици, ако датата, на която е качен файлът, е вярна. Видях го едва днес в двора на училището, съучениците ѝ си подаваха един телефон с видеото от ръка на ръка.

— Това обяснява всичко — каза развълнувано Юлия.

Лошите ѝ оценки, причината да не се храни, отвратителните дрехи.

Тя гневно се удари по челото.

— А аз си мислех, че това са нормалните проблеми на пубертета!

Или закъснелите последствия от развода. Или и двете. Но не и ТОВА!

— Не бива да се обвиняваш — посъветва я Том, ала това не ѝ помогна.

Когато след развода тя получи родителските права, Макс беше прав с коментара си.

Не съм дорасла за това.

Юлия отново се почувства напълно безпомощна. Светът около нея се бе разклатил и тя не можеше да запази равновесие. Нищо чудно, че точно в този момент изгуби почва под краката си. Никога преди това не бе осъзнавала с такава пределна яснота, че се е провалила като майка. Във всяко едно отношение.

— Сега разбра ли защо трябва да слезете от този кораб? — попита Том.

Да. Сигурно. Това означава… Мислите в главата ѝ не искаха да се подредят.

— Не знам, изглежда, Лиза се чувства добре тук, може би…

— Естествено, че ще се чувства добре — запротестира Том.

— … тази почивка ще ѝ се отрази добре!

— Не! В никакъв случай!

— Как така не? Отклоняването на вниманието е най-правилният…

— Не! — Том почти изкрещя.

В този момент се чу първият гърмеж.

Може би изстрел?

Юлия потрепери и погледна през вратата на балкона. Експлозиите в пристанището зачестиха. Зад затворения прозорец светлината се бе променила. Навън присветваха светкавици.

— Познавам тийнейджъри, които си посегнаха при къде-къде по-безобиден кибертормоз — съзаклятнически продължи Том.

Самоубийство?

Юлия с усилие стана от писалището, отвори стъклените врати на балкона и се загледа в златистосиньото море от светлини във вечерното небе — току-що бяха изстреляни фойерверките за изпращането на кораба.

— Не мога да я сваля на брега — чу се да отговаря.

— Но трябва! Ако Лиза възнамерява да си отнеме живота, няма по-добро място за това от един круизен кораб в открито море. Човек трябва само да скочи от борда. Перфектното място за самоубийство!

За бога! Не!

Сълзи замъглиха очите на Юлия и със сигурност не бе заради вятъра.

Твърде късно е!

Тя усети вибрациите, които в момента бяха многократно по-силни, отколкото при качването им на кораба. Погледна надолу към махащите хора на пристана. Погледът ѝ напразно търсеше подвижния мост, по който се бяха качили на борда. От високоговорителите на палубата ехтеше музика — инструментал като от холивудски филм. И докато круизният кораб бавно се отдалечаваше от пристана, вещаещият прокоба глас на Том се смеси с шума на водата, със звуците на музиката и с дълбокото бучене на сирената, която прозвуча още шест пъти, докато най-после заглъхна. Така както и надеждата на Юлия за една безпроблемна почивка с дъщеря ѝ, за която в момента нямаше никаква представа къде точно се намира на този огромен кораб.

Мартин стоеше на верандата на Герлинде Добковиц и почти не осъзнаваше, че разстоянието между кораба и кея постепенно се увеличаваше. Султанът се бе отдалечил на около стотина метра от пристанището и се завъртя странично. Един грамаден товароподемен кран изчезна бавно от погледа му. Огромен брой моторни лодки придружаваха кораба. Музиката от горната палуба, фойерверките за изпращането, виенето на сирената — всичко това бе извън способността му да възприема.

Мислите му кръжаха единствено и само около непонятния за него факт, че държи в ръцете си любимата плюшена играчка на сина си. Тими бе нарекъл мечето Люк може би защото малко преди това бе гледал първия епизод на „Междузвездни войни“ и бе голям фен на Люк Скайуокър. А може би нямаше конкретна причина.

Не всичко в живота имаше смисъл. В един период Тими и Люк бяха неразделни. Тими го вземаше в леглото, в училище и дори в часовете по плуване, където след големи протести го бе прибрал в шкафчето си, след като го хванаха да се къпе с него. Малко преди да изчезне, интересът му към малкото пухкаво кълбо бе понамалял, ала не дотолкова, че Люк да няма място в багажа за круиза. Комисията, която разследваше трагедията, не отдаде голямо значение на факта, че Люк не бе намерен в каютата. Както и на обстоятелството, че един от куфарите на Надя липсваше. Те предположиха, че майката е натикала мечето в ръцете на изпадналото в безсъзнание дете, преди да го хвърли зад борда. Ала това бе толкова странно, колкото и липсата на прощално писмо.

Надя винаги го осведомяваше къде се намира. Когато се прибираше вкъщи, той все намираше някаква бележка или на кухненската маса, или на възглавницата си според това колко ще се бави — дали за кратко (обикновено на пазар), или за по-дълго (обикновено след някой скандал). И точно последното си пътуване да предприеме без една-единствена дума за сбогом?

По принцип жена му не беше от типа хора, склонни към самоубийство. Със сигурност това твърдяха всички роднини, които не можеха да приемат версията за самоубийство, но Надя действително бе пълната противоположност на човек, който е уморен от живота. Тя бе боец. Мартин усети това още в мига, в който се запознаха в спешния кабинет на клиника Вирхов, където той чакаше един колега, ранен при схватка с ножове. Надя бе седнала до него в чакалнята и съвсем откровено му разказа как приятелят ѝ я е пребил. От ревност. И то не заради друг мъж, а защото малкият му син от първия брак предпочитал сутрин да се гушка с нея, а не с баща си.

— Той обича детето си и никога няма да му посегне. За щастие, изля яда си върху мен — бе споделила на Мартин и когато той поиска да изрази съжалението си, тя се усмихна и махна с ръка. — Трябва да видите как изглежда копелето сега!

Още същата нощ тя се бе изнесла от жилището на бившия си приятел. Година по-късно те се ожениха. Дори и за ден тя не бе изпадала в депресия. Нямаше и най-малкия признак, че би могла да го напусне заради проблеми или пък да си стори нещо. Най-вече на Тими, малкия ѝ принц, когото обожаваше, обсипваше с целувки и намачкваше от прегръдки винаги, когато той ѝ позволяваше.

Мартин притисна мечето до лицето си и се опита да открие в миризмата на мухъл и плесен нещо, което да напомня за сина му. Напразно.

Шумът от отварянето на плъзгащата се врата го накара да се обърне.

— Ах, ето ви къде сте! — каза Герлинде Добковиц.

Преди малко го бе оставила в компанията на притеснено гледащия стюард с думите: „Отивам да си поизтъркам гърба“, и с пакетче кърпички в ръка се бе затътрила към банята. Сега, след като се бе върнала, Мартин най-сетне можеше да ѝ зададе най-важния от всички въпроси.

— Откъде го имате? — Той държеше Люк с двете си ръце, сякаш се страхуваше вятърът да не му го изтръгне и да го отвее обратно в пристанището.

— Намерих го — кратко отвърна Герлинде, като извади от джоба на анцуга си запалка и пакет цигари.

— Къде?

— В ръцете на едно малко момиченце. — Тя пъхна една цигара без филтър в устата си. — Елате. Ще ви я покажа.

Капитанската каюта, палуба 14А

— Да спра кораба? — Даниел Бонхьофер се освободи от прегръдката ѝ и гръмко се разсмя.

Юлия се чувстваше като идиотка и ѝ се искаше въобще да не бе идвала.

Беше грешка, че веднага дотърчах при него.

Ала не знаеше как да постъпи. Лиза така и не се появи, вероятно все още заета да разглежда кораба, което при луксозните лайнери можеше да продължи с дни. Бе ирационално, защото вероятно всичко бе наред, но откакто бе гледала ужасяващото видео, цялото ѝ тяло сякаш вибрираше от притеснение така както корабът под краката ѝ, откакто бяха отплавали. В Ламанша поклащането от вълните едва се усещаше, ала навсякъде се чуваше боботенето на дизеловите генератори, от които стените и подът леко вибрираха. Отвън се долавяше шумът на вълните, приглушен от прозорците на каютата.

— Не гледай така шашнато и ела първо да пием кафе — намигна ѝ Даниел. — Всъщност вече трябваше да съм на мостика, но за щастие, имам страхотни офицери.

Той въведе Юлия в салона на капитанската каюта, която — ако не се лъжеше — се намираше под мостика. На идване тя изгуби малко ориентация. Нищо чудно, когато става дума за презокеански кораб, който трябва да снимаш от километър, за да влезе целият в кадър. От единия до другия му край можеха да се разположат три футболни игрища, а на влизане в Ню Йорк, ако стоиш на горната палуба, можеш да гледаш Статуята на свободата в очите.

— Е, харесва ли ти моето кралство? — попита Даниел.

— Красота — отвърна Юлия, без дори да се огледа.

Както и в нейната каюта, и тук доминираха светли килими и тъмни кожени мебели, с тази разлика, че помещението тук бе по-голямо. Луксозно, но изцяло безлично обзавеждане. Перфектно за десетдневна почивка, ала ако Юлия трябваше да живее тук продължително време, би сменила нищо не казващите артистични петна по стените с истински картини.

— Кога последно се видяхме? — попита Даниел и постави две чаши под кафеавтомата във вградения шкаф.

Докато, вибрирайки, машината се събуждаше, той прокара пръсти през русата си, обръсната на тила коса, една идея по-светла от веждите му, което наведе Юлия на мисълта, че е боядисана. Кръстникът на Лиза продължаваше да бъде невъобразимо суетен. Тя не познаваше друг мъж, който така редовно да ходи на фризьор, маникюр и дори на козметик, за да отстранява нежеланото окосмяване по гърдите, краката и други части на тялото, за които по-добре да не мисли.

— Май по-миналата Коледа бях последно в Берлин, нали? — разсъждаваше на глас той.

Даниел нервно се изсмя и Юлия изведнъж почувства, че не само на нея нещо ѝ тежи. Капитанът бе блед, с почти сивкав тен около ъгълчетата на устните, като някого, който дълго е боледувал и сега има отчайваща нужда от свеж въздух. Въпреки внушителната си фигура изглеждаше изгубен в помещението — пред вградения в стената тежък махагонов шкаф, опасващ врата, вероятно водеща към спалнята му — като мъж, на когото бялата униформа с четирите ленти на раменете бе станала голяма. Тънки венички прозираха по страните му и караха кожата под уморените му очи да изглежда като мраморна. Поне не бяха подпухнали — знак за това, че все още бе трезвен.

Бе цяло чудо, че отново носеше капитанската униформа. Преди пет години имаше инцидент на Султанът, за който Даниел никога не искаше да говори, защото в договора му уж имало клауза за поверителност. Юлия знаеше само, че случаят така го бе разтърсил, че бе започнал да пие до безпаметност и бе отстранен за една година от работа. След изтичането на този срок сигурно щеше да отиде на някой раздрънкан товарен кораб, ако шефът му, Егор Калинин, също бивш алкохолик, не вярваше във втория шанс.

— Така, а сега го повтори, но по-спокойно — каза Даниел. Той постави порцелановите чашки, от които се вдигаше пара, на масичката в къта за сядане. Ароматът на прясно смлени кафени зърна се смеси приятно със спрея за ароматизиране на въздуха. — Какво всъщност имаше предвид, като каза, че трябва да спра Султанът и да обърна? Скучно ли ти стана вече на борда?

Даниел се усмихна несигурно, докато се настаняваше в облицован с кожа стол с извити подлакътници. Юлия се облегна на дивана и се замисли каква част може да разкаже на Даниел, за да приеме тревогите ѝ на сериозно. Реши да е цялата истина. Разказа му кратко и делово за аферата си с Том, за проблемите на Лиза и за видеото.

— И сега се притесняваш, че дъщеря ти би могла да си отнеме живота тук, на кораба? — попита Даниел, след като тя свърши.

Юлия се надяваше той да се разсмее, както преди малко, докато я посрещаше. Да ѝ каже, че опасенията ѝ са безпочвени или нещо подобно, което да я успокои. Ала Даниел бе станал необичайно тих. Той духна чашата пред себе си и погали с палец логото на компанията — обградена с лаврови клонки мечка със стилизирана корона на главата.

— Не се притеснявай — каза най-накрая, странно потиснат.

— Но…

— Знам къде е Лиза — прекъсна той плахия ѝ опит за протест.

— Знаеш…?

Даниел кимна.

— Тя дойде да ме види. Искаше да бъде на мостика при потеглянето.

— Това означава, че тя…

— … е на сигурно място и в добри ръце, точно така. Оставих я под покровителството на управителката на хотела. В този момент тя лично има грижата Лиза да разгледа кораба.

— Ох. — Юлия издиша шумно и за миг облекчено затвори очи. Пулсът ѝ се ускори, ала този път заради огромния камък, който падна от сърцето ѝ. Тя благодари на Даниел, който изглеждаше така уморен.

— Лиза и самоубийство — поклати глава той с една тиха усмивка, сякаш повтаряше поантата на някакъв абсурден виц. Внезапно усмивката му замръзна. С тъжен поглед като на малко момче, което току-що разбира, че домашният му любимец е починал, Даниел промълви: — Може би е най-добре аз самият да скоча.

Юлия премигна. Обзе я нереалното чувство, че стои срещу напълно непознат човек.

— Какви ги говориш?

Даниел дишаше тежко.

— Затънал съм в огромни проблеми. В огромни проблеми.

Юлия потисна желанието си да погледне към часовника.

Бяха ли минали петте минути, или този път Даниел успя по-бързо да насочи темата към себе си?

Капитанът въздъхна, отмести чашата пред себе си и каза изтощено:

— По дяволите! Не бива с никого да говоря за това! Но в момента ти си единственият човек на този кораб, на когото мога да се доверя.

— Но какво е станало? — объркано попита Юлия.

— Не бива да казваш на никого. На борда имаме пасажер 23!

Мартин последва Герлинде Добковиц обратно в апартамента.

— Моля да ни извините — възрастната дама се обърна към стюарда и с намигване му посочи леглото. — Господин Шварц иска да ми покаже една нова поза от кама сутра.

— Разбира се — отвърна Грегор, без да му мигне окото, и се изправи от писалището.

Герлинде хвърли един поглед на Мартин, сякаш нейният стюард бе този, за чието душевно състояние трябваше човек да се притеснява.

— Той няма никакво чувство за хумор — извини се шепнешком тя, но все пак достатъчно високо, за да чуе и Грегор. — Но ми помага да завърша делото на живота си, нали?

— Радвам се, че съм ви от помощ, госпожо Добковиц!

— Да, да, а кокошките умират от кариес.

Герлинде завъртя очи и се заклатушка към един завинтен в пода глобус, чийто капак отвори и оттам извади бутилка яйчен ликьор, а цигарите си пъхна отново в джоба.

— Знам какво се говори за мен — продължи тя, след като Мартин отказа да пие каквото и да било. Той искаше отговори, не алкохол.

Герлинде си наля половин водна чаша и с наслада отпи.

— Хората мислят, че пилея по моретата наследството на съпруга ми. А всъщност аз бях човекът с парите в семейството. Строителната фирма бе моя. Приписах я на бедния кретен заради данъците. Знаете ли с какво мото рекламирахме строежа на пътища? — Тя се засмя преди поантата. — „Добковиц: Слагаме камъни на пътя ви!“

Мартин не реагира.

— Много интересно, но вие искахте да ми…

— И знаете ли защо наистина съм на борда? — Герлинде отпи още една глътка от лепкавата течност с цвят на гной, която Мартин за нищо на света не би преглътнал.

— Не за почивка. Не за да пропилея последните дни от живота си, преди да ме пъхнат в дървена пижама, а за да бачкам. — Тя махна с дясната си ръка във въздуха. — Грегор, кажете му над какво работя!

— Имам честта да ви помагам при писането на една книга. — Послушно отговори стюардът, който, изглежда, не знаеше какво да прави — дали да си тръгне, или да продължи с отговорите.

— И не каква да е книга! — Герлинде триумфално плесна с натруфените си с огромни пръстени ръце. — А трилър за потулените престъпления в открито море. Затова съм така добре информирана. Заради проучванията си. Имам навсякъде очи и уши и всяка нощ предприемам контролни обиколки. — Тя посочи инвалидната си количка. — Както и да е… Само заради това успях да го видя.

— Какво видяхте? — попита Мартин. Междувременно бе станал толкова нетърпелив, че му идеше да хване с две ръце набръчканата ѝ шия и да изтръска истината за мечето от нея.

— Момичето. В началото искаха да ме заблудят, че бил само чувал с пране. Ала откога чувалите с пране плачат посред нощ на трета палуба и са пребледнели като Исус на Разпети петък?

Тя постави чашата с ликьора на едно шкафче и се шмугна покрай Мартин в съседната стая през една люлякова завеса, която разделяше двете помещения на апартамента. Той я последва и се озова в стая, която напомняше на началните кадри от някой психотрилър, в който убиецът закрепя с габърчета на стената колаж от вестникарски изрезки със статии за неговите деяния и с ножовка избожда очите на следващата си жертва.

— Това е кабинетът ми за разследвания — лаконично обясни Герлинде.

Основната мебел в стаята бе черен шкаф за документи, разположен в средата на помещението като кухненски блок в модерна кухня. Натъпкани с книги и класьори полици заемаха три от четирите стени. Външната стена, на която имаше само едно прозорче, бе облепена със зелено фолио, върху което можеше да се пише. На нея Герлинде бе залепила снимки, скици на кораба, планове на каюти, вестникарски статии, пощенски картички и всред тях бележки на ръка, изписани с бял маркер. Мартин видя множество стрелки, черти, думата „килър“ бе дебело оградена, както и „Бермудска палуба“, които видя на три места. Герлинде отвори едно от горните чекмеджета и измъкна оттам тънка папка, от която дръпна една вестникарска статия. „Изчезнали в открито море“ — така гласеше заглавието на „Анаполис Сентинел“, американско местно списание.

— Един от акционерите на корабната компания е медиен магнат, който направи всичко възможно историята да не се разгласи. С изключение на няколко интернет блога това тук е единствената информация, публикувана по случая.

Герлинде посочи с пръст една от снимките, на която майка и дъщеря бяха заснети на влизане в кораба на подвижния мост, където снимаха гостите на Султанът, за да могат по-късно да им връчат снимките срещу солена сума.

— Съпругата и синът ви са изчезнали от Султанът преди пет години по време на прекосяването на Атлантическия океан, нали?

Мартин кимна като в транс.

— Е, какво да кажа. Австралийският маршрут също не е от най-безопасните. — Тя отново посочи снимката във вестника. — Наоми и Анук Ламар са се изпарили във въздуха преди по-малко от осем седмици, на четири дни път от австралийския бряг.

Мартин дръпна статията от ръката ѝ:

— Случило се е още веднъж?

Още веднъж майка и нейното дете? И пак на Султанът?

Ексцентричната дама поклати глава:

— Не още веднъж, а отново и отново.

Без да отпие и глътка, Юлия остави чашата и косо изгледа Даниел.

— Какъв пасажер?

Капитанът се изсмя безрадостно:

— Не знаеш за какво говоря. Много ясно. Но повярвай ми, това много скоро ще се промени. И тогава това понятие няма да слезе от устата на хората.

Пасажер 23?

— Надявам се това да не е заразно. — Тя се опита да се пошегува, но въобще не ѝ беше смешно.

— За да разбереш какво се е случило, трябва да започна отначало.

Даниел издърпа изпод стола си едно дипломатическо куфарче. Юлия чу изщракването на ключалките и скоро на масичката пред нея се появи тънка черна папка. Той я отвори и я разлисти.

— Случи се преди два месеца по време на околосветския маршрут, в отсечката между Фримантъл и Порт Луис — започна да разказва Даниел и обърна папката така, че Юлия да може да види цветната разпечатка, която показваше две лица: едното на усмихната жена с къса прическа и слънчев тен, която — личеше си от пръв поглед — прекарваше голяма част от времето си във фитнес залата и не влизаше в супермаркет без таблица за изчисляване на калориите. Тя бе прегърнала едно младо, също така стройно момиче, което ѝ напомняше на Лиза, когато бе на десет години — сериозно и открито лице, зачервени страни, разпилени от вятъра, проблясващи като коприна коси, всеки кичур в различен кафеникав тон, ала не по-тъмен от големите очи, които приковаваха погледа на всеки. Момичето имаше леко щръкнали уши, които с времето щяха да „се оправят“ — думата, която Юлия често използваше, опитвайки се да успокои Лиза, когато тя откриеше нещо ново по тялото си, което не ѝ харесваше. По своенравния начин обаче, по който бе погледнала в камерата, девойката без съмнение не се притесняваше от този дефект.

— Това са Наоми и Анук Ламар — поясни Даниел. — Майка и дъщеря. На трийсет и осем и единайсет години, от Съединените щати. И двете са изчезнали от балкона на каютата си в нощта на седемнайсети срещу осемнайсети август.

Юлия отмести поглед от снимката:

— Изчезнали са?

Даниел кимна:

— Като всички други.

Други?

— Чакай малко! — Юлия го погледна скептично. — Искаш да ми кажеш, че на Султанът изчезват хора?

— Не само на Султанът — отвърна Даниел и тупна с пръст по масичката. — На всички круизни кораби. Това е чудовищен проблем, за който няма да намериш и една-единствена думичка в нито един каталог по света. Естествено, няма официална статистика, подобно нещо не трябва да става обществено достояние, но на последното изслушване пред щатския Конгрес индустрията трябваше да оповести истината. След дълго увъртане признахме за 177 безследно изчезнали пасажери за десет години.

177?

— Толкова много? И къде са отишли всички?

— Самоубийства — каза Даниел.

Пулсът ѝ се ускори. Имаше чувството, че ѝ е трудно да диша.

— Или поне това е официалното обяснение, но в повечето случаи действително е така. Довереният учител на Лиза има право — няма по-добро място за самоубийство от круизния кораб. Няма нужда от бръснарски ножчета, въжета, таблетки.

На Юлия ѝ се стегна гърлото.

Сега разбра ли защо трябва да слезете от този кораб?

— Един скок от перилата и готово. Няма трупове, няма свидетели. Перфектното място да си отнемеш живота. Незабелязано в открито море, най-добре посред нощ, няма как нещо да се провали. При почти шейсет метра височина те убива самият сблъсък с водата, а ако ли не… — Даниел направи болезнена гримаса. — … тогава приятно прекарване с витлото на кораба. И най-вече не трябва да се притесняваш за близките си, които при гледката на трупа ти биха могли да изпаднат в шок.

Юлия хвърли поглед на снимката на Наоми и Анук. Нещо в обясненията на Даниел куцаше.

— Искаш да ми кажеш, че майка и дъщеря са скочили заедно от борда?

— Не ръка за ръка, разбира се. В каютата намерихме напоен с хлороформ парцал. Вероятно госпожа Ламар първо е упоила дъщеря си и след като я е прехвърлила през перилата, е скочила и тя. Не за първи път се случва подобно нещо.

Юлия кимна. Спомни си един телевизионен репортаж за случаи, в които родители убиват първо децата си, а после и самите себе си. Изглежда, това се случваше толкова често, че в съдебната медицина имаше специален термин — „разширено самоубийство“. Тя се опита да си представи какво ли трябва да изпитва една майка, за да посегне на собствената си дъщеря, ала не успя.

— 177 самоубийства? — Юлия мислеше на глас, все още изумена от невероятно големия брой.

Даниел кимна:

— И това са случаите, които не успяваме да потулим. Повярвай ми, действителното число е по-голямо. Много по-голямо.

— Колко?

— Според нашите изчисления, от всички круизни кораби, които в момента кръстосват световния океан, средно по двайсет и трима души годишно изчезват зад борда.

Пасажер 23?

Сега ѝ стана ясно накъде биеше Даниел.

— Изчезнал е още един пасажер?

На борда имаме пасажер 23!

— Не. — Даниел поклати глава. — Това не е проблем. Тренирани сме да потулваме подобни неща.

Потулваме?

— Нека отгатна. Навремето едно подобно потулване почти ти струваше работата и здравето.

— Да — без заобикалки си призна той. — Ала този път кашата е много по-голяма. — Капитанът посочи снимката на миловидното момиче с леко щръкналите уши. — Анук Ламар изчезна преди осем седмици. Спряхме кораба, информирахме бреговата охрана, платихме осемстотин хиляди долара за едно напълно безсмислено търсене с лодки и самолети, обявихме я за мъртва, организирахме погребение с празен ковчег и бръкнахме дълбоко в касата, за да бъде отразена историята в медиите като самоубийство, а ние да архивираме случая в папките с документи.

Даниел извади още една снимка от черната папка. Юлия едва успя да познае момичето — толкова се бе състарило. Не физически, а душевно. Самоувереният израз на тъмните ѝ очи бе отстъпил пред една зловеща празнота. Погледът на Анук бе лишен от блясък, също като косата ѝ. Кожата ѝ бе мъртвешки бледа, сякаш не бе виждала слънце от цяла вечност.

— Кога е правена тази снимка? — попита със страх Юлия.

— Завчера. — Отчаяна усмивка заигра по устните на Даниел. — Правилно чу. Малката се появи завчера през нощта.

— В продължение на осем седмици е била изчезнала? — Мартин все още не можеше да го проумее. Естествено, той бе наясно, че изчезналите в открито море хора не бяха рядкост.

След смъртта на Надя и Тими той бе проучвал най-подробно всеки отделен случай от последните години, а те никак не бяха малко. Бе посещавал групи за взаимопомощ, основани от близките на „жертвите на круизите“. Бе говорил с адвокати, които се бяха специализирали в обвинителни процеси за обезщетения, и бе опитал да подведе под съдебна отговорност лично капитана на кораба за това, че акцията по издирването като цяло е била повърхностна, както и събирането на доказателствата от каютата на съпругата му.

Докато не изгуби процеса срещу капитан Даниел Бонхьофер и корабното дружество, години след изчезването на Надя и Тими той следеше всяко съобщение в пресата за престъпленията по круизните кораби. Но тогава осъзна, че с кръстоносния си поход срещу компанията се опитваше единствено да заглуши болката си. Каквото и да направеше, нищо нямаше да му върне семейството. Когато прие истината, той престана да следи новините за изчезнали хора в открито море. Те бяха изгубили всякакво значение за него, както и самият живот въобще. Затова днес за първи път чу името Анук Ламар.

— И сега изведнъж се е появила отново? — повтори той изречението, с което Герлинде Добковиц току-що бе завършила дълъг монолог.

— Да. Видях я със собствените си очи. Бе в края на всекидневните ми контролни разходки, между втора и трета палуба, тъкмо завивах, когато това слабичко създание връхлетя върху мен с глава, обърната назад, сякаш бягаше от някого. Чух бързи стъпки, приглушени от дебелия цял метър килим, в който количката ми винаги затъва като в пясък, но все тая… Важното е, че видях как Анук спря, за да хвърли нещо в месинговото кошче за боклук, окачено на стената. — Червени петна избиха по лицето на Герлинде, споменът явно я бе развълнувал. — След това тя не се помръдна повече, а аз побързах да се скрия зад един от онези огромни сандъци с цветя, с които са озеленили всички коридори на кораба, преди капитанът да може да ме види.

— Капитанът?

— Нямам представа какво търсеше там в този час, но той направо налетя на момичето. Ето, вижте сам! — Герлинде извади от джоба на анцуга мобилния си телефон и му показа една снимка, която бе мътна и размазана. — Да, да, не съм точно Хелмут Нютън с камерата. — Герлинде нацупи устни. — Трябваше да включа светкавицата, но не исках да ме забележат. А и се наложи да се сгъна на четири, за да мога въобще да хвана нещо с обектива през цветните лехи.

— Коя е жената на снимката? — попита Мартин.

Освен малко момиче и висок мъж, на снимката имаше и една жена, застанала между двамата. Тя бе висока почти колкото Анук и почти толкова слаба.

— Това е Шала, добрата душичка. Понякога чисти и моята каюта. Натъкнала се е на двамата, след като е изнесла цяла камара оповръщани кърпи от медицинския център. Беше луда нощ! — Герлинде имитира с дясната си ръка движенията на клатещия се кораб. — Признавам, че в момента, в който направих снимката, не ми беше ясно кое е момичето. Разбрах това едва след като направих проучване. В онзи миг единственото, което ми мина през ума бе, че момичето отчаяно се нуждае от помощ. Все пак бе един през нощта, тя бе облечена единствено с тениска и бикини и бе подута от плач. На въпроса на капитана дали се е изгубила, тя не отговори, както и на въпроса къде са родителите ѝ.

— И сте чули всичко това?

— Нима мислите, че седя в инвалидна количка, защото съм глуха? Растенията ми попречиха само да виждам, но не и да чувам. Чух още, че капитанът настоятелно предупреди Шала с никого да не разговаря за това. После заведоха бедното създание в медицинския център при доктор Бек. След като всички се разотидоха, намерих това тук в кофата за боклук.

Герлинде посочи плюшената играчка, която Мартин продължаваше да стиска в лявата си ръка.

— Тя го е захвърлила там? — Мартин се втренчи в мечето, което му изглеждаше странно познато и в същото време чуждо.

— Кълна се в потта на чорапите си срещу тромбоза. — Герлинде вдигна дясната си ръка. — Вие го разпознахте, нали? — Тя продължи да говори едва когато той я погледна директно в очите. — Това е плюшеното мече, което синът ви Тими държи прегърнал на снимките, които тогава показаха по медиите, нали?

Мартин кимна. Реално погледнато само едно-единствено списание — и то година след трагедията — бе поместило статия със заглавие „Изгубени — защо все повече хора изчезват безследно по круизните кораби?“, в която бе спомената съдбата на неговото семейство и бе публикувана снимка на Тими.

Герлинде бе учудващо добре информирана.

— И това бе завчера? — попита Мартин.

— Да. На отсечката Осло-Хамбург.

— А знае ли се къде е била Анук през всичките тези седмици?

Герлинде махна театрално с костеливата си ръка:

— Не можах да си обясня защо капитанът бе толкова разтревожен, когато на следващата сутрин го посетих. — Тя лукаво се усмихна. — Отначало той отрече всичко и се опита да ми внуши, че бета-блокерите са ми докарали халюцинации. После, като видя снимката, задникът му се изпоти и побягна към Егор.

— Егор Калинин? Шефът на корабната компания? Той е на борда?

— Преди четиринайсет дни се нанесе в мезонета. Познавате ли го?

Мартин кимна. Срещнал го бе веднъж в съда. При споменаването на войник от Чуждестранния легион с немско-руски произход повечето хора си представяха някой недодялан исполин. В действителност петдесет и седем годишният милионер, на когото принадлежеше втората по големина круизна флота в света, приличаше по-скоро на университетски преподавател. Крива стойка, очила без рамки върху острия нос и бакенбарди, които стигаха до под ушите.

Какво пък правеше този на борда?

— Всъщност от него имам номера на мобилния ви телефон — обясни Герлинде.

— Какво?

— Егор лично дойде при мен и започна да ми разправя разни врели-некипели за това колко пагубен би могъл да бъде един фалшив слух за изчезнали и отново появили се пасажери. Искаше да ме сплаши и ми даде документите по делото, което вие сте завели срещу него, като изтъкна, че едва ли искам да претърпя поражение като вас, господин Шварц. — Герлинде се усмихна накриво. — Но явно е пропуснал, че тайният ви номер е в бележките по делото. Така погледнато, самите те ме наведоха на мисълта да вляза в контакт с вас…

— Бонхьофер? — прекъсна я ужасен Мартин. — Даниел Бонхьофер?

Престъпникът, който не намери за нужно да обърне?

— Да. Защо така изведнъж започнахте да гледате като хладилник?

Но това беше невъзможно. Мартин действително бе изгубил процеса, ала след произшествието Бонхьофер бе отстранен от работа.

— Да, Даниел Бонхьофер. Капитанът.

Светкавица прониза главата на Мартин, сякаш някой бе пробил с нажежена игла мозъка му.

— Ах, мили боже, нима не знаехте, че той отново е възстановен на поста си? — попита слисано Герлинде.

Мартин не се сбогува нито с нея, нито със стюарда в съседната стая. Той грабна сака си, напъха мечето в един от външните джобове и скоростно, тъй както болките в главата му се разпространяваха, изхвърча от каютата.

— Нямаме ни най-малка представа къде е била Анук — отговори Даниел на въпроса на Юлия, който тя току-що му бе поставила. — Малката не продумва. Напълно няма е.

— Това е невероятно!

Толкова невероятно, че Юлия се питаше защо не бе чула нищо по новините за този зрелищен случай. По време на полета Берлин-Лондон Юлия бе прелистила всички вестници. Нито един не бе съобщил за момичето, което бе възкръснало от мъртвите на един круизен кораб.

— Имахме неспокойно плаване и в края на смяната си исках да видя какво става в медицинския център, когато случайно се натъкнах на малката. Първо си помислих, че се е загубила в тъмното, но ми се стори странно позната. Направи ми впечатление, че не носи гривната, каквато всички деца на борда носят на китките си — розова гумена лента с микрочип. С нея те могат да си отворят входа към детския кът и да си купят напитки, сладки или сладолед.

— Затова ли в чипа са съхранени всички лични данни? — попита Юлия, без да отмести поглед от снимката на Анук, която Даниел ѝ бе дал. Бе направена в помещение с изкуствена светлина, а отзад се виждаше бял шкаф с червен кръст.

— Точно така. Макар и без гривна, в медицинския център бързо успяхме да установим самоличността ѝ. Когато я заведох там, доктор Бек я позна и след като направихме сравнение с една пасажерска снимка отпреди два месеца, вече бяхме сигурни.

— Невероятно! — Юлия издиша шумно. — Ами майка ѝ?

— Тя продължава да е изчезнала.

— А бащата?

— Преди три години е починал от рак. Има само един дядо, недалеч от Вашингтон.

— Как реагира той на новината, че внучката му е жива?

— Дядото? Никак. Не сме му съобщили.

Юлия невярващо сбърчи вежди:

— Но защо?

— По същата причина, поради която все още не сме казали на властите.

— Моля? Полицията не е уведомена?

— Не. Нито полицията в Германия, нито в Англия, нито в Щатите. Ако бяхме направили това, сега едва ли щяхме да сме на път за Ню Йорк.

— Един момент! Младо момиче, което преди седмици е обявено за изчезнало, после за мъртво, се появява изведнъж — като от нищото — и това се държи в тайна? Просто ей така?

Затова е нямало съобщение по новините.

— Не просто ей така — възрази Даниел. — Много е сложно. Няма да го разбереш. — Очите му се насълзиха. — По дяволите! Все още не разбираш защо ти разказвам всичко това.

Това бе вярно. Тя бе дошла при него, за да му сподели за Лиза, а разговорът се бе превърнал в изповед на кръстника ѝ.

— Обясни ми тогава — меко каза Юлия. Ако стоеше по-близо до него, би го хванала за ръката.

— Съжалявам, изтощих се. Притиснат съм. И не знам какво трябва да направя.

— Доколко притиснат? С какво? И от кого?

— От шефа ми, Егор Калинин. Трябва да разбера къде е била Анук и какво ѝ е било сторено. Разполагам с шест дни, докато пристигнем в Ню Йорк.

— Ти сам?

— Най-малкото без властите и без официална помощ.

— Но как така? — Юлия все още нищо не разбираше.

— Защото не можем да си позволим да разгласим историята. Това би означавало нашата смърт.

Даниел стана и отиде до бюрото, което се състоеше от шлифован махагонов плот с два шкафа, където съхраняваше под ключ преписки по дела и други документи. В десния шкаф се намираше хотелският трезор, чиято вместимост явно бе по-голяма, отколкото изглеждаше на пръв поглед. След като го отвори с цифров код, Даниел измъкна оттам огромен класьор.

— Спомняш ли си как ти казах, че в повечето случаи самоубийствата са причината за появата на пасажер 23?

— Да.

— Излъгах те. — Той отвори класьора на произволно място. Потупа страницата пред себе си, която изглеждаше като полицейски доклад. — Ето тук, само един пример. 2011 година, Гордостта на принцесата, с маршрут покрай Мексиканската ривиера. Марла Кей, 33-годишна американка. Изчезва в нощта на четвърти декември. Според доклада на екипажа младата майка пада пияна от перилата. Но защо перленото ѝ портмоне е разкъсано, а парите ѝ са изчезнали? И защо единствената камера, която е можела да докаже падането, е покрита с картон? — Даниел прелисти няколко страници по-нататък. — А тук, една година по-късно, отново през декември, този път на кораба близнак — Посейдон на моретата. Каюта 5167. Една 52-годишна дама от Мюнхен решила да поплува рано сутринта в басейна в деня на сватбата си. Повече никой не я е видял. След претупано издирване екипажът обявил самоубийство. Въпреки че предния ден дамата си била записала час за фризьор за деня на изчезването си. — Даниел отгърна последната страница. — … Случаят с италианеца Адриано Морети, който малко преди Малта изчезнал от Ултра Лайн 2, след като казал на приятелите си в дискотеката, че отива за малко до тоалетната. — Даниел затвори папката с докладите. — Бих могъл да продължа така часове наред. Има цели уебсайтове, които се занимават с феномена на изчезналите пасажери: internationalcruisevictirns.org, cruisejunkie.com или cruisebruise.com. И това не са конспиративни сайтове собственост на откачалки, а сериозни платформи на близки на безследно изчезнали и на Cruise Victims, както се наричат хората, които вярват, че са станали жертва на престъпления в открито море.

Юлия забеляза избилата пот върху челото на Даниел.

— Много от уебсайтовете се обслужват от адвокати. И нищо чудно. Индустрията с круизните кораби процъфтява, става въпрос за милиарди. В момента триста и шейсет кораба плават из океаните, само тази година ще пуснат тринайсет нови. Логично е големите американски кантори да се специализират в обвинителни актове срещу корабопритежателите, за да им съдерат кожите. След самолетните и тютюневите компании круизните дружества са следващата цел в мерника на адвокатите.

— Значи става въпрос за пари? — попита Юлия.

— Разбира се. Винаги става въпрос за пари. В момента в който полицията разбере за Анук, Султанът ще бъде конфискуван и претърсен. Всички пасажери ще трябва да слязат от кораба, ще си изискат парите обратно плюс обезщетение. Всеки ден, който прекарваме на сушата, ни струва милиони, а тук говорим за седмици! И това са само трохи в сравнение с жалбите, които ще ни се стоварят по-късно.

Юлия проследи с поглед как една капчица пот се отдели от косата му и се стече по слепоочието.

— Разбирам. — Тя погледна Даниел сериозно в очите.

— През всичките тези години някак си успявахме да обявим за самоубийство всеки по-заплетен случай на изчезване. Ала това бе възможно, тъй като досега нито един изчезнал не се бе появявал отново. — Даниел кимна. — Стотици случаи. Всеки отделен ще бъде разследван отново. Няма да издържим това. Цялата индустрия няма да го издържи.

— И сега това момиче трябва да бъде жертвано в името на печалбата? — попита Юлия и стана.

— Не, естествено, че не. — Даниел прозвуча отчаяно. — Ще направя всичко, за да избегна най-лошото!

— Най-лошото? Какво ще стане, ако не успееш да разбереш какво се е случило с Анук, докато пристигнем в Ню Йорк?

Капитанът вдигна очи. Погледът му стана твърд.

— Тогава момичето ще изчезне още веднъж. Но този път завинаги.

Мартин стоеше пред входа на клиниката на трета палуба, прочете името на вратата и се сети за една друга Елена, която също имаше докторска титла, но не работеше като корабен лекар, а като психолог в центъра на Берлин. Брачен консултант на Фидрихщрасе, при която Надя веднъж бе записала час, на който и двамата не бяха отишли. Отчасти се страхуваха, отчасти бяха убедени, че ще съумеят да се справят и без чужда помощ.

Колко наивно!

В брака им често имаше кризи. Нищо чудно. Работата на Мартин като ченге под прикритие изискваше да отсъства седмици, дори месеци наред и преди пет години се бе стигнало до големия скандал, след който му бе станало ясно, че така повече не може да продължава.

Беше се върнал изненадващо един ден по-рано. Класика. Бе осем сутринта, жилището в Шмаргендорф бе празно, Надя и Тими бяха на училище. Леглото, в което се отпусна, бе неоправено и миришеше на пот и на парфюм. И на презерватив. Намери го от страната на Надя между чаршафите. Празен, но развит. Тя не отрече. Той не я упрекна. Мартин също имаше потребности по време на дългите си отсъствия, ала при него те бяха удавяни в адреналин. Но за да се разсее, Надя бе прибегнала до афера.

Мартин никога не разбра кой бе той, а и до днес не искаше да знае. Две седмици след откриването на презерватива те решиха предстоящата му мисия да бъде последната. Той дори ѝ предложи веднага да напусне работа, но Надя знаеше колко висок е залогът. В продължение на няколко месеца Мартин бе работил върху това да си създаде нова идентичност на наркоман и опасен престъпник. Ръката му бе осеяна с убождания от спринцовки, някои от които можеха да се видят и днес. Полските власти, с които съвместно работеха, искаха да го внедрят в един варшавски пандиз за престъпници с тежки провинения, в килията на небезизвестен неонацист, шеф на банда за трафик на хора. Мартин трябваше да спечели доверието му, за да получи информация за контролирания от него престъпен кръг за търговия с хора. Той бе сигурен, че хероинът, който тогава трябваше да си инжектира пред очите на нациста, имаше отношение към припадъците, сполетяващи го в моменти на екстремно физическо или психическо напрежение. Тогава това бе необходимо, за да се запази прикритието му.

Само ако знаеше какво щеше да се случи, никога нямаше да тръгне на мисията, която трябваше да му е последна. С Надя се бяха разбрали след това да се кандидатира за длъжност във вътрешните служби. Беше обещал и плати круиза за нея и Тими, двайсет и един дневно пътуване, по време на което тя трябваше да отклони мислите си от факта, че съпругът ѝ рискува живота си за последен път. И за последно трябваше да обяснява на сина си, че баща му заминава в чужбина като екскурзовод.

Мартин хвърли още един поглед на табелката на клиниката, която бе предизвикала веригата от спомени, почука на вратата и зачака да му отворят.

— Раничко сте дошли. — Корабната лекарка се усмихна и му подаде ръка.

Доктор Елена Бек бе към средата на трийсетте, с руси, хванати на опашка коси, които падаха до раменете ѝ, и ако не се брояха светлото червило и малкото сенки за очи, бе почти без грим. Кожата ѝ не се различаваше особено от цвета на снежнобялата ѝ униформа и вероятно дори в дъждовно време се нуждаеше от 50-и слънцезащитен фактор. Но очите придаваха интересен контрапункт на иначе почти скучното ѝ, симетрично лице — искряха като сини мозаечни камъчета на дъното на плувен басейн.

— Само два часа след потегляне и вече ви е лошо? — попита доктор Бек във връзка с телефонния разговор, който бяха провели преди пет минути.

В първия момент Мартин искаше да се нахвърли на капитана, тази противна мръсна свиня, която той обвиняваше за смъртта на семейството си. Ала пристъпът на главоболие, който бе получил в каютата на Герлинде, го накара да излезе на свеж въздух и когато след около половин час отново можеше да мисли трезво, осъзна, че с едно необмислено посещение при капитана щеше да изглежда смешен. А и бездруго достъпът до мостика бе забранен за външни лица.

При всички положения след разкритията на Герлинде той не можеше да стои, без да предприеме нещо. И понеже не знаеше къде е втората свидетелка Шала Афридис, Мартин си уговори час с корабната лекарка.

— Спокойно, господин Шварц. Не сте единственият със слаб стомах. — Доктор Елена Бек го покани да седне на въртящ се стол и отвори една стъклена витрина. Трябваше да се надигне на пръсти, за да достигне една кутия върху най-горната лавица. — Хубаво правите, че идвате веднага. В Атлантика плаването невинаги е спокойно. Ще ви поставя инжекция.

Тя взе от кутията една стъклена ампула и се обърна отново към него.

— Много благодаря, но това вече го направих сам.

Все едно бе изключил с реостат постоянната ѝ до този момент усмивка — тя изчезна бавно, но напълно, от лицето ѝ.

— Сам сте си поставили инжекция?

— Да, вчера. Антитела на ХИВ вирус. Оттогава насам съм на ПЕП.

И бръсначи ми прорязват главата.

— Защо, за бога, сте направили това? — поиска да узнае Елена Бек. Тя бе обезпокоена, гласът ѝ затрепери, както и ръката, в която държеше ампулата против гадене.

— За да манипулирам един СПИН тест. Дълга история. — Той махна с ръка. — Почти толкова дълга, колкото тази на Анук Ламар.

След реостата той включи бутона за шоково замразяване — изражението на доктор Бек замръзна.

— Кой сте вие? — попита тя с присвити очи.

— Мъжът, който ви казва да грабнете телефона и да наберете номера.

— Какъв номер?

— Този, който са ви дали, в случай че някой ви задава глупави въпроси.

Доктор Бек се опита да се засмее, ала не ѝ се удаде.

— Не зная за какво говорите! — възмути се тя.

— За отвличане на деца например. За прикриване на престъпление, а евентуално и за съучастие. И най-вече за загубата на правото ви да практикувате, ако излезе наяве, че против всякаква лекарска етика вие сте задържали против волята му едно малко момиче.

Бе повече от ясно, че всяка негова дума беше като плесница за нея. С всяка изминала секунда червенината по иначе бледите страни на Елена се засилваше. Той, напротив, ставаше все по-спокоен на удобния стол.

— Хайде сега. — Той преметна крак върху крак. — Регистрирах се с истинското си име. Капитанът ме познава. Алармените звънци със сигурност още не са замлъкнали, откакто снощи системата ви за резервации е изплюла данните ми. — Мартин посочи към телефона върху безупречно подреденото бюро. — Повикайте го.

Лекарката нервно посегна към ухото си. Завъртя между пръстите си перлена обеца, сякаш бе регулатор на вътрешния ѝ глас, който би могъл да ѝ каже как да постъпи в момента. Въздъхна и без да изпуска Мартин от очи, извади мобилен телефон от джоба на униформата си. Натисна едно копче и задържа слушалката на ухото си. След третото позвъняване някой отсреща вдигна.

Доктор Елена Бек изрече само три думи: „Той е тук“. После му подаде телефона.

— Добре дошли на борда, господин Шварц!

Мартин се изправи. Мъжът от другата страна на линията имаше твърд, леко дрезгав глас. Говореше немски с едва доловим славянски акцент. Мартин прецени, че е в началото или в края на петдесетте. Гласът му се стори познат, но не извика познат образ в съзнанието му.

— Кой сте вие? — Мартин очакваше капитана, ала страхливецът не се осмеляваше дори да говори с него по телефона.

— Казвам се Егор Калинин — отговори собственикът на компанията. — Надявам се моят кораб да ви харесва.

— Искате да кажете вашият затвор. Къде е момичето?

Егор хлъцна развеселен:

— Аха, вече сте говорили с Герлинде Добковиц.

Мартин се поколеба. Една пауза, която Калинин използва, за да му разясни, че е прекрасно осведомен за всяка една от стъпките му на борда.

— Надявам се, не сте си помислили, че една откачена стара вещица ви е повикала на помощ. В действителност аз ви исках на борда. — Хълцането стана по-високо. — Дъртата Добковиц си мисли, че ме е изиграла, като е ви е дала информация, но всъщност само е попаднала в един от моите капани.

Мартин кимна. Той вече си беше помислил това. Действително не си бе променял секретния номер, ала нямаше и причина да го прави. Със сигурност адвокатите му го знаеха, но никога не биха го оповестили в документите по делото. Милиардерът трябва да бе разполагал с отлични източници и умишлено бе дал на Герлинде документацията, върху която предварително е драснал номера му.

— Защо ми разказвате всичко това? — попита Мартин. Той обърна гръб на лекарката и се доближи до прозореца на каютата. Слънцето тъкмо залязваше и хоризонтът над морето бе обагрен в червеникави отблясъци.

— За да спечеля доверието ви.

— Като ми признавате, че манипулирате хората?

— Да, аз съм честен човек. — Егор се засмя. — С ръка на сърцето мога да ви призная, че трябваше да използвам Герлинде, за да ви спечеля като сътрудник. Ако аз или Бонхьофер ви се бяхме обадили, вие никога нямаше да се качите на борда.

— Сътрудник ли казахте?

— Да, искам да ви наема.

Сега Мартин се засмя:

— Като какъв?

— Като терапевт. Работете с нашия пасажер 23.

Мартин се чукна по главата:

— Аз не съм детски психолог.

— Но сте следвали психология.

— Това беше отдавна.

— Освен това благодарение на професията ви знаете как да се държите с травмирани жертви. Под прикритие. Погрижете се за малката. Открийте къде е била Анук последните два месеца.

Мартин притисна ръка към студеното стъкло на прозореца и поклати глава:

— Защо да ви помагам в отвличането на едно момиче?

— Защото нямате друг избор.

— Нима заплашвате, че малката ще изчезне, ако официално оповестя за случая?

— Вие го казахте.

Стори му се, че чу отнякъде малко кученце, но не бе сигурен.

— Бонхьофер смята, че след трагедията не ви слуша много главата — каза Егор. — Но въпреки всичко сте достатъчно мъж, за да разрешите загадката около Анук Ламар. И с това може би собствената си травма. Та вие имате личен интерес в този случай. Не съм ли прав?

Мартин мислеше за мечето, което сега се намираше в сака му, и погледа към лекарката, която по време на разговора не бе помръднала и на сантиметър. Тя все още стоеше пред стола с ампула в ръка, изглеждайки като някой, който се чувства не на място на собственото си парти.

— Мисля да се обадя на властите — отвърна той.

Доктор Бек кимна едва забележимо — един несъзнателен жест на одобрение.

— И какво ще им кажете? — Гласът на Егор стана по-дълбок, имитирайки съвсем не зле баритона на Мартин. — Здравейте, аз съм Мартин Шварц, типът, който веднъж вече даде на съд корабната компания „Калинин“ и един от техните капитани. Да, знам, тогава никой не искаше да ми повярва, че семейството ми не се е самоубило, при все че всички доказателства сочеха обратното. Да, пресата писа, че съм бил заслепен в мъката си и въпреки напоената с хлороформ кърпа съм търсел виновник за трагедията. Тогава изгубих всички процеси и доверието в личността ми. Но този път наистина имам доказателства, че на кораба става нещо нередно. — Егор се засмя, сякаш бе разказал неприличен виц.

— Ще ме изслушат — отвърна Мартин. — Този път има твърде много свидетели.

— Да не говорим за побърканата бабка, която дори в езотеричните форуми я смятат за откачалка? Е, добре, приятно прекарване с ФБР! Именно те ще цъфнат тук в момента, в който раздухате случая, защото Анук Ламар е американка. Корабът ще бъде конфискуван и в продължение на месеци ще го претърсват…

— Което ще ви струва милиони.

— А на вас истината, Мартин. Наистина ли смятате, че ФБР ще ви направи същото предложение като мен?

— Какво предложение?

Мартин имаше чувството, че дясното му ухо става все по-горещо, и премести слушалката на другото.

— Ще ви оставя да говорите с момичето — каза Егор. — Толкова, колкото искате. А ФБР, напротив, веднага ще я отведе, мили мой господин Шварц. Само при мен ще имате неограничен достъп до всички части на кораба.

— И аз трябва да открия какво се е случило с нея, без да давам гласност на случая?

— Правилно!

Мартин затвори очи, после ги отвори отново. Не можеше да мисли трезво.

— Къде е Анук? — попита той.

— Доктор Бек ще ви заведе при нея. Утре сутринта.

— Искам веднага да я видя.

Егор се засмя.

— Това е проблемът с желанията, господин Шварц. Само погрешните се изпълняват веднага. Сега се наспете добре. Утре със сигурност ще бъде един напрегнат ден!

Лиза затвори лаптопа си и го мушна под завивката, тъй като ѝ се стори, че чува шум от каютата на майка ѝ. Ала това бяха само вградените мебели, които пукаха по фугите при движението на кораба. Никой не почука на свързващата врата. Пфу!

Последното, което искаше, бе майка ѝ да я види с компютъра. Беше ѝ дала уж доброволно мобилния си телефон до края на почивката. Първо, телефонирането в открито море бе много по-скъпо, и второ, с лаптопа, който тайно бе довлякла на борда, можеше да сърфира много по-удобно. За щастие, майка ѝ не забеляза малкия предмет в раницата.

Както и много други неща.

За по-сигурно тя остави да мине малко време, после се върна обратно в чата. При всички положения трябваше да се логне отново, тъй като свързването се прекъсваше автоматично, когато лаптопът се затвореше, но това не беше проблем. Безжичният интернет по стаите бе безплатен и функционираше безупречно, най-малкото докато бяха в близост до брега. След вечеря, малко след десет часа тези, които бяха онлайн, не бяха много. Първата вечер вероятно повечето седяха в някой от баровете, в акватеатъра, където днес щеше да има програма с фигурно пързаляне върху изкуствен лед, в 4-D киното или се разхождаха на относително мекия нощен въздух по горните палуби.

Лиза вечеря с майка си в един ресторант с меню от пет блюда, в сравнение с който салонът във филма „Титаник“ изглеждаше като кухня за бездомни. Шестстотин гости можеха да се хранят едновременно на двете нива, свързани с огромна стълба. Всяка маса се обслужваше от отделен сервитьор в ливрея и тя забеляза как лачената маймуна, която бе отговорна за тяхната маса, бе леко раздразнена от факта, че Лиза с черната си плисирана пола и тениска с череп не отговаря напълно на препоръчителния дрескод.

Все тая!

По-добре да ѝ беше сервирал една порядъчна наденичка с къри вместо полусуровото месо върху соса от сини сливи и още нещо. Това ѝ хареса почти толкова, колкото загрижените въпроси на майка ѝ: „Добре ли си, миличко? Имаш ли проблеми? Искаш ли да говорим за това?“.

В края на вечерята Лиза бе толкова изтощена от лъжите си, че нямаше нужда да се прави на уморена, за да се прибере най-после в стаята си.

Тя активира последно отворения прозорец в браузъра. Отвори се на секундата и тя отново бе в частния и както я увери Querky, кодиран чатрум.

По време на вечерята ѝ се искаше да изкрещи истината в лицето на майка си, която след дълго усукване най-после се осмели и загрижено я попита дали всичко е „истинско“.

Да, мамо. Аз съм курвата в нета. Но това не е причината да искам да си прережа вените или да се хвърля под влака. Не и заради видеото.

Лиза почувства как яростта отново се надига в нея. Човече, видеото циркулираше от седмици в нета. Цяло чудо бе, че мина толкова време, докато майка ѝ го открие. И то благодарение на Шиви, който ѝ го показа.

И сега шокът бе голям, а всъщност тя бе курвата, която се чукаше с учителя ѝ. По дяволите, тъпата крава вероятно си мислеше, че чукането те кара да ставаш невидим. При това трябваше само да минеш покрай точното кафене, по точното време и в точния ден, за да видиш как си навират езиците в гърлата. Отврат!

Тя се взря в мигащия курсор. В чата на Easyexit шрифтът бе бял, а фонът черен, което пасваше на форум за взаимопомощ при самоубийства, но уморяваше очите при по-продължително писане.

Още при потеглянето на кораба бе изнесла достойно за Оскар представление, преструвайки се, че се радва на пътуването.

Толкова е готино, мамо!

Дори бе успяла да пророни една сълза. А бисовото ѝ изпълнение бе по време на вечерята.

— Не се притеснявай — бе обяснила на майка си. — Филмчето е фалшиво. Това не съм аз. И всичките ми приятели знаят това. И никой в училище не приема на сериозно простаците, които пишат такива глупости за мен. Приятелите ми и аз се заливаме от смях заради всичко това.

— Аз и моите приятели.

Да, мамо, знам!

— А причината напоследък да се срещам толкова рядко със съученичките ми е приятелят ми. Да, имам приятел. Сега вече ти казах. Уф. Не исках да знаеш, затова се държах странно в последно време. Не, не е това, което си мислиш. Освен гушкане не е имало нищо повече.

При спомена за разговора им, на Лиза ѝ хрумна нещо забавно, което непременно трябваше да сподели с Querky.

Лиза се ухили.

— Той е по-голям от мен — бе продължила да си измисля тя. — На седемнайсет. Скоро ще се запознаеш с него. Но не казвай на татко.

Майка ѝ изглеждаше така облекчена, както когато на най-добрата ѝ приятелка все пак ѝ дойде след голямо закъснение, след като се завърнаха от училищната екскурзия.

Баща ѝ никога нямаше да ѝ се върже на глупостите. Адвокатите са си недоверчиви по природа, смяташе тя.

Някакво бръмчене откъсна Лиза от мислите ѝ. Беше минибарът, от който си взе една кола, която, както всички безалкохолни и храни на кораба, бе безплатна. Върна се обратно в леглото, седна по турски, отпи глътка от малката бутилка и погледна към вратата на балкона, която отразяваше всичко в стаята. Корабът обръщаше странично, когато тя написа в лаптопа:

По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Тя постоянно мислеше за болките. Всичко започна с развода на родителите ѝ. Баща ѝ беше първият, който я напусна. За съжаление, не беше единственият. По един своеобразен начин душевната мъка бе много по-интензивна, отколкото физическата болка. И обратно, когато се режеше, болката бе единственото нещо, което я караше да се чувства жива.

Тъкмо искаше да попита Querky по кое време утре да е на линия, когато минибарът отново забръмча. Объркана, тя стана. Звукът бе твърде равномерен, за да се дължи на повреда. Канеше се да му изпрати съобщение, че за малко ще прекъсне връзката, за да провери нещо, когато той я изпревари.

Изплашена, тя закри устата си с ръка. Провери иконките на екрана — микрофонът и уебкамерата бяха изключени.

Когато отвори минибара в шкафа под телевизора, звукът се засили. Вътре имаше само дузина шишета — безалкохолно и бира, а отстрани на вратата — няколко патрончета с алкохол и пакетчета фъстъци. Нищо, което би могло да бръмчи. И въпреки всичко звукът продължаваше да се разнася с равномерен ритъм.

Лиза отвори фризера и го видя. До една форма за лед лежеше светлосин малък плик с логото на компанията. Издутото нещо накара Лиза да изкрещи от ужас и да отскочи от хладилника — то вибрираше. В първия момент си помисли, че това са ларви, които пълзят във вътрешността на плика, ала това бе невъзможно.

Не и при минус осем градуса. А и ларвите не бръмчат равномерно на интервали!

Мина известно време, докато Лиза извади плика, за да го отвори. Действително! Пликът бе добре запечатан и изолиран, затова телефонът, който извади от него, не бе особено студен.

— Ало?

— Е, най-после! — обади се глас, който тя си бе представяла по съвсем различен начин.

— Querky? — попита Лиза и се опита да говори тихо, за да не я чуе майка ѝ.

— Че кой друг?

— Човече! — Лиза облекчено се засмя. Сърцето ѝ тупаше сякаш след стометров спринт. — Хубаво ме изплаши!

— Защо, скъпа? Нали ти казах, че ще те придружа по време на твоето голямо пътуване. — Querky се засмя. — Осигурил съм ти отвертка, спрей и списък с камерите. Внимавай, Лиза, ще ти кажа къде и как да намериш всичко.

08:30 ч. бордово време

49° 40’N, 07°30’W

Скорост: 27 възела, вятър: 15 възела

Вълнение: 1,5-4 фута

Разстояние от Саутхемптън: 219,6 морски мили

Келтско море

Табелата „Само за екипажа“ върху стоманената врата сигнализираше с предупредителния си червен цвят, че като външно лице нямаш работа зад нея. Доктор Елена Бек плъзна картата си през четеца и се чу пиукащ звук.

— Държа да отбележа — тя натисна с рамо вратата навътре, — че не смятам за особено добра идея да допускаме непознат мъж при нея…

— Ах, така ли? — каза Мартин. — А пък аз си мислех, че сте така намръщена, защото вчера не успяхте да ми биете инжекция.

Лекарката не реагира.

— Но — продължи тя мисълта си — радвам се, че с Анук ще се заеме психолог. Някой, който умее да се справя с претърпели насилие жертви. Малката се нуждае от помощ.

Той я последва през високия праг в един осветен тесен коридор. На палуба A, малко над нивото на водата, служебните коридори нямаха много общо с тези на пасажерите. Вместо по дебел килим се стъпваше по линолеум, облицовката на стените бе бетонносива и човек напразно търсеше картини по нея.

— Къде е нашият страхливец? — попита Мартин.

Беше уморен и имаше чувството, че не е мигнал и час. Вчера, след като си взе душ, бе легнал гол върху твърде голямото за сам човек легло и се бе втренчил в тавана, докато слънцето не изгря отново над Атлантическия океан. После си взе хапчетата и посегна към телефона, за да поизпоти от страх Бонхьофер и да разбере кога най-после ще бъде заведен при Анук Ламар. Бе малко след осем и половина бордово време (по време на плаване през западната част на Атлантическия океан всяка нощ часовниците се връщаха с час назад), така че бе чакал почти три часа, докато доктор Бек го вземе от стаята му.

— Имате предвид капитана? И защо не ни придружава? — Тя вървеше на половин крачка пред него, русата ѝ опашка подскачаше от рамо на рамо, а подметките на сникърите ѝ скърцаха по пода. Под лявата си мишница носеше синя папка и офицерската си шапка.

— След малко той е на съвещание с офицерите в планетариума и ме помоли аз да дойда на срещата. Много е зает.

Мартин се изсмя:

— Мога да си представя. Едно отвличане на дете може и да отнеме нечий сън, нали?

Тя спря и поклати глава:

— Чуйте ме, не знам какво е имало между вас и капитана, но в едно нещо мога да ви уверя: Даниел Бонхьофер е благоразумен и почтен човек. Всички ние мислим единствено доброто на момичето и цялата тази история за него е също толкова неприятна, колкото и за мен.

— Много ясно. — Мартин се усмихна пренебрежително.

А кокошките умират от кариес.

Те минаха покрай множество врати от двете страни на коридора, някои от които отворени, така че Мартин можеше да хвърли по един поглед в каютите на екипажа. Обикновени килии с отворени шкафове и легла едно над друго като в спалните вагони по влаковете. Само че по-тесни.

Преди да влязат в подземния свят на кораба, лекарката му обясни, че първата палуба е за онази част от персонала, която е поставена по-високо в корабната йерархия — камериерки, бармани, сервитьори. По-надолу, на палуба B и C, живееха работниците от кухнята, от пералното помещение, от съоръжението за изгаряне на боклука, от това за пречистване на морската вода и от машинното. Хора, които богатите пасажери така и не виждаха.

Уж палуба A трябваше да е по-комфортна, отколкото помещенията на общите работници, но и на нея Мартин имаше усещането, че преминава покрай затворнически килии. Зад затворените врати се чуваха мъжки и женски смехове, някой изръмжа нещо на неразбираем език, а в каютата, покрай която току-що минаха, двама мъже по боксерки играеха карти и слушаха рап. Когато видяха стройната лекарка, шумно изплезиха езици, а единият се хвана за чатала.

— Искате ли да прегледате това, което държа в ръката си, Док? — извика след нея на английски той.

— Ако се побира само в едната ти ръка, не представлява интерес за мен — отвърна тя и пожъна бурен смях.

Те завиха по един малко по-широк напречен коридор, на който бяха застопорени инвалидни колички и подвижни масички за сервиране.

— Сега сме на Бродуей — обясни тя и посочи една изрисувана на пода американска улична табела. — Всички коридори на долните палуби носят имената на улици в Манхатън.

— И това помага ли при ориентацията?

— Повече или по-малко. В момента вървим в посока Таймс Скуеър към центъра за развлечение на персонала, където можете да поиграете тенис на маса или на игралните автомати. Ако се изгубите, трябва само да се върнете на Парк авеню, откъдето току-що дойдохме, и от тук отново на Гранд Централ, през която влязохме на палубата. Навсякъде има поставени табели.

— Като за идиоти — подхвърли саркастично Мартин. — За има-няма два месеца и децата могат да се ориентират тук, нали?

Елена Бек спря. Погледът ѝ се помрачи. Но явно не той бе причината, а обстоятелствата, поради които слязоха долу. Тя се огледа, да не би някой да подслушва, и каза тихо:

— И аз се чувствам като вас. Не ми е особено комфортно в кожата ми.

— Така ли? И защо тогава не се обадихте веднага на полицията?

— Защото по този начин щях да застраша живота на момичето — отвърна Елена.

— Какво имате предвид?

— Капитанът ме при… — започна тя, ала после поклати глава.

— Принуди?

— Забравете. Не бива да говоря за това. Освен това вие сте от полицията, нали така?

Да, правилно.

Въпреки че служебната му карта тук, на борда, имаше почти толкова стойност, колкото и шерифската значка, която бе подарил на Тими за петия му рожден ден.

— Впрочем капитанът моли да не правите никакви снимки или видеа. Най-добре телефонът ви да остане в джоба.

— Предполагам, че няма да ви е приятно да чуете това — отвърна Мартин, — но пазенето на тази тайна е безсмислено. И в момента доста хора знаят за съществуването на момичето. Възможно е Добковиц да не е най-достоверният източник, но камериерката…

— Шала? — Доктор Бек поклати глава. — Тя няма да проговори.

— Защо?

— Жената се трепе по осемдесет часа седмично за петстотин долара на месец, две трети от които отиват за семейството ѝ в Карачи.

— Значи компанията я е заплашила с уволнение?

Елена отново поклати глава:

— Напротив. Утроиха заплатата ѝ, ако три пъти на ден носи храна на Анук и почиства стаята ѝ. Ще бъде уволнена единствено ако разкаже на когото и да било за това. Ала при възможността за хиляда и петстотин долара за един-единствен месец работа тя по-скоро ще легне под преса за гладене, отколкото да се разприказва.

— Ами вие? Вас с какво са притиснали?

Елена вдигна ръка и показа годежния си пръстен. Той бе семпъл и подбран с вкус — от бяло злато, с малък диамант.

— Двамата с Даниел ще се женим през декември.

Виж ти! Тя си ляга с врага.

— Честито! — каза саркастично Мартин. Всъщност въпреки обстоятелствата, които ги събраха, тя му беше симпатична. — Значи правите всичко, което бъдещият ви съпруг поиска от вас?

— Правя всичко, за да му помогна.

— Включително и при отвличането на деца?

Тя отвори уста, реши обаче да не отвръща на коментара му, тъй като в момента минаваха покрай млада служителка. Камериерката им направи място, като застана зад помощната количка, и им хвърли кратък поглед през боядисаната си в черно коса.

Мартин се зачуди дали на снобски кораб като Султанът търпяха пиърсинги и дали гледащата засрамено в пода служителка не трябваше да сваля обецата на носа винаги, когато се качваше на горните палуби.

След като известно време повървяха мълчаливо един до друг, най-накрая спряха пред една плъзгаща се врата. След всичките разклонения, по които бяха минали, Мартин бе изгубил ориентация.

— Къде сме сега? — попита той.

Из повечето коридори срещаха служители в работно облекло от различни националности. Но откакто оставиха зад себе си стола на персонала, където на бюфетите се редяха предимно азиатци, наоколо опустя.

— На един круизен кораб има три нива — разясни Елена. — Едно за пасажерите, едно за екипажа и едно трето ниво, което нито една от двете групи не би посетила доброволно. — Тя извади картата от джоба на панталоните си и я плъзна по четеца на плъзгащата се врата. — Наричаме тази зона Кухнята на ада. Тук държим Анук.

— Кухнята на ада?

Плъзгащите врати се отвориха и Мартин влезе в един асансьор, който водеше към друга врата.

— Защо тази зона се избягва от всички?

— От суеверие. Това е карантинното отделение.

Лекарката излезе и Мартин я последва със смесени чувства.

— В случай че на борда има болен, носител на силно заразен вирус или на тежка бактериална инфекция, той се стационира тук, за да се избегне разпространяването на епидемия. След огъня избухването на епидемия е най-големият кошмар на борда на един пътнически кораб — обясни доктор Бек и изчака електрическите алуминиеви врати да се затворят зад тях.

— Изглежда ново — отбеляза Мартин, който не откри никакви следи от износване по стените от благородна стомана, както и никакви копчета, които да задвижат асансьора.

— И действително е ново. Кухнята на ада досега не е била използвана. В една реална ситуация би била крайно непрактична. Действително има още един товарен асансьор, с който могат да се транспортират легла, но не бих подложила някой смъртно болен и на този начин на придвижване. Също така се носи слух, че компанията извършва тук опити с хора. — Тя се засмя. — С непокорни служители или с пасажери, които не са си платили сметките. Глупости, разбира се, но персоналът избягва „Кухнята на ада“ така, както вегетарианец щанда с месото. Говори се, че чистачите си предлагали един на друг пари, за да не чистят тук.

Срещуположните врати на асансьора се отвориха със съскане и те слязоха на същото ниво. Слисан, Мартин осъзна, че това не е асансьор, а шлюз.

— В случай на сериозна опасност нивото се затваря херметически. Притежава собствена вентилационна и водна система и независимо електрическо захранване. И ние, двамата хубавци, ще трябва да носим защитни костюми.

Те прекосиха едно преддверие с тумбеста рецепция, зад която обаче не чакаха никакви пациенти. Зад следващата врата от плексиглас той изненадващо се натъкна на мек килим, какъвто имаше в каютата му. Въобще малката преходна стая с двете кожени кресла и гардероба изглеждаше луксозно. Също и вратата, пред която стояха в момента, беше идентична с тези на пасажерските каюти, само дето шпионката гледаше в друга посока.

Лекарката погледна за кратко през нея. Очевидно доволна от това, което е видяла, тя накара Мартин да пробва собствената си карта.

— Картата ви е програмирана така, че да имате достъп до всички нива, които са необходими за работата ви. Можете по всяко време да я посещавате, но би било добре да ме уведомявате преди това.

— Анук заключена ли е? — попита неодобрително той.

Елена кимна сериозно:

— За собствената ѝ безопасност. Докато не знаем къде е била и кой стои зад всичко това, тя не бива да се движи из кораба без надзор. Ала при опасност винаги може да алармира с бутона над леглото си. — Тя посочи нагоре. Над касата на вратата имаше червен лост, който напомни на Мартин за спирачките за спешни случаи във влаковете. — При спешна ситуация с този лост можете да отворите вратата, но това ще задейства алармата на мостика. Затова най-добре би било да носите картата със себе си.

Мартин извади пластмасовата карта от джоба на дънките си, но после се поколеба. Преди да влезе, трябваше да бъде по-добре информиран за това, което го очакваше зад вратата.

— Това визитационният ви доклад ли е? — попита я той, сочейки към папката, която тя носеше под мишница.

Елена му я подаде безмълвно. Мартин бързо прегледа доклада на първия преглед.

— Напълно няма ли е? — попита Мартин относно диагнозата.

Доктор Бек кимна със съжаление.

— И дума не продумва. Само стене, плаче или сумти, и то предимно по време на сън. Има жестоки кошмари. В неврологично отношение всичко изглежда нормално, както виждате, има добри рефлекси, но…

— Но какво? — попита Мартин, после сам видя.

Находките относно физическото състояние в последната трета на доклада спряха дъха му: странично разположени повърхностни кожни драскотини директно до labia majora4.

— Хематоми върху вътрешната страна на горната част на бедрата. Дълбоки фисури на единайсет и осем часа в легнало положение? — Мартин цитира невярващо последния абзац в доклада.

Елена кимна тъжно:

— Естествено, взетият секрет може да послужи като доказателствен материал.

Боже мили!

Той затвори очи.

Съдейки по доклада, Анук Ламар е била многократно и зверски изнасилвана от похитителя си.

По същото време, пета палуба

Тиаго Алварез излезе от атриум-каютата (както смекчено наричаха вътрешните каюти с гледка към търговската улица на Султанът) и поздрави една по-възрастна дама по хавлия, която идваше от спа центъра и се размина с него. Зарадвана от неочакваното внимание на младия мъж, тя му подари една сияйна усмивка и неловко докосна току-що фризираната си коса.

Тиаго нямаше нужда да се обръща, за да е сигурен, че дамата гледа след него. Аржентинецът бе уверен в своето въздействие върху жените независимо от възрастта им. Те обичаха матовата му кожа, черните къдрици, които дори спреят за коса не можеше да укроти, и замечтания му поглед, в който винаги се четеше една меланхолична безпомощност.

Доволен от себе си (той винаги се радваше, когато хората го харесваха), Тиаго се отправи към носа на кораба в посока бар „Атлантик“. Но малко преди да стигне до бара спря, клатейки глава, пред вратата на една външна каюта. Последните шест от своите двайсет и три години той бе прекарал почти непрекъснато по круизни кораби. Много неща се бяха променили от първото му плаване от Лисабон до Тенерифе: корабите бяха станали по-големи, цените на каютите по-достъпни, яденето по-добро, ала пасажерите си оставаха както винаги тъпи. Колко загубен трябва да си, за да използваш табелки като „Моля, почистете стаята!“, мислеше си той, виждайки зеленото картонче, което се люшкаше на дръжката на вратата. Първо, това нямаше да накара камериерката да дойде по-рано и второ, това бе перфектната покана за крадците: „Влезте, в момента няма никого!“. Той въздъхна от проявата на такова неблагоразумие и обърна картончето откъм червената страна: „Моля, не ме безпокойте!“. И след като се увери, че никой не го наблюдава, пъхна картата си в четеца и отвори вратата.

Благодаря ти, Стейси! — мислено промълви той на обучаващото се момиче от фронт офиса, която бе правила секс с него в компютърния кабинет към рецепцията. Тя бе руса, висока и шумна и въобще не бе неговият тип, ала сексът с обслужващия персонал винаги бе най-лесният начин да облекчи работата си. Всеки служител от рецепцията имаше универсална карта за достъп, с която можеше да услужи на гости, които бяха изгубили картите си или просто от любопитство искаха да разгледат каюта от друга категория. Докато бе с нея, Тиаго успя да размени собствената си карта с нейната. Естествено, на следващата сутрин Стейси щеше да разбере, че универсалният ѝ ключ не работи. После щеше да предположи, че магнитът на картата ѝ се е повредил, и щеше да си поръча нова. Детска игра, ако знаеш как да я играеш. И ако притежаваш необходимите качества на латино любовник.

Тиаго огледа доволно каютата, в която бе влязъл. Нищо общо с кочината, която бе намерил в предишната стая. Мизерникът от последната атриум-каюта — според пътническите документи от чекмеджето на бюрото — един пенсионер от Швейцария, бе разсипал половината си вечеря в леглото, а мръсните му долни гащи се въргаляха на пода. Тиаго мразеше тази липса на уважение. Имаха ли представа тези свине колко притисната от времето е една чистачка? Че получава шепа центове за една каюта? В тази стая, третата от „сутрешната му визитация“, бяха налице само неминуемите следи от една нощувка — намачкан чаршаф, използвана чаша за вода върху нощната масичка, смачкани на топка дънки и бельо на дивана. Но без оглозгани пилешки крилца по килима и баня, която явно бе използвана от цивилизовани хора.

Докато дъртакът от последната каюта очевидно бе объркал кърпата за почистване с тоалетната хартия. При което не бе намерил за необходимо, след като си е свършил работата, да използва четката за тоалетна. Проявата на това нахалство бе тласнала Тиаго към отмъщение. Всъщност по време на „работа“ той не трябваше да пилее време, ала минутата, която изгуби, за да отстрани следите от парцала с четката за зъби на пенсионера, си бе струвала.

Жалко, че няма да съм тук, когато тази вечер дъртакът се залигави с четката си, мислеше си развеселен Тиаго, докато отваряше шкафа, в който се намираше вграденият трезор.

Съществуваха само няколко вида хотелски сейфа и Тиаго ги познаваше всичките. В повечето случаи отнемаше известно време, докато разбиеше генералния код, но тук, на Султанът, това не бе необходимо. Тук сейфът се отключваше с картата за каютата. По-добре от това не можеше да бъде.

— Кого си имаме тук? — каза сам на себе си, докато гледаше ученическата карта, която намери между евтиния грим, един айпод и няколко банкноти. Младото момиче с боядисаната коса и опърничавия поглед пасваше идеално на черните ботуши и изцяло тъмните дрехи, които висяха в гардероба. Лиза Щилер — прочете името. Ако имах петнайсетгодишна дъщеря, нямаше да ѝ позволя да носи обеца на носа си, помисли си Тиаго. За подобни неща бе консервативен. Тялото на една жена, особено тялото на момиче, за него бе свещено. Той смяташе за малтретиране дори пробиването на ушите, да не говорим за татуировки и пиърсинг.

Той опипа с длан облицованото с филц дъно на трезора и се натъкна на съвсем нова отвертка и малък флакон спрей.

Черен спрей?

Нима Лиза искаше да разкраси кораба с графити?

Той върна спрея и преброи банкнотите — 104,60 евро. Вероятно всичките ѝ джобни пари. Понеже тя не притежаваше портмоне, най-вероятно не беше ги и преброила, ала въпреки това Тиаго нямаше да задигне повече от десет. Никога повече от десет процента — това бе златното му правило. И никога лични вещи, които в случай на провал биха могли да доведат до притежателя им. При липса на малки суми жертвата винаги търсеше вината в себе си.

Трябва да си го изгубила, съкровище. Как така един крадец ще ти вземе само часовника, а ще остави бижутата и парите?

По този начин нещата ставаха по-бавно, но пък Тиаго-методът бе абсолютно сигурен. Пътуването във вътрешната каюта му струваше две хиляди и четиристотин долара за отсечката Кадиз — Осло — Ню Йорк, а досега той бе отмъкнал две хиляди и двеста долара. И когато в Ню Йорк сменеше кораба и поемеше в посока Канада, към тях щеше да добави други две хиляди и петстотин. Над две хиляди чиста печалба. Не е зле, като се има предвид, че нямаше никакви разходи и водеше живот на милионер в перманентна ваканция.

Тиаго отброи две банкноти от по пет евро. При връщането на останалите пари забеляза плик, който бе подпрян в ъгъла. Допълнително финансиране? Вероятно подарък от някоя баба за пътуването? Изпълнен с любопитство, той го отвори. В същия момент един неочакван шум му напомни, че е направил непростима грешка. Грешка, която при влизането в стаята му бе убягнала, но още докато разглеждаше ученическата книжка, трябваше да се досети.

Как може да съм толкова тъп? — помисли си той и в следващия момент инстинктивно прескочи леглото, насочвайки се към балкона. Но бе твърде бавен.

Нито един тийнейджър не пътува по круизи сам!

Свързващата врата се отвори и той нямаше възможност да се скрие на балкона, ако не искаше да бъде хванат от чистачката, която в този миг влезе в стаята и…

… беше пияна?

Тиаго изпълзя на четири крака зад високото легло, като наблюдаваше отражението на случващото се в огледалото, което се намираше до телевизора, над леглото. Действително, първата мисъл, която му мина през ума, когато видя как камериерката с бяла престилка и старомодна шапчица залита в стаята, бе, че е пияна. Тогава видя двамата мъже след нея, съзря юмрука, който я блъсна в гърба, поради което младата жена изгуби равновесие и при падането удари главата си в отворената от него врата на шкафа.

Каютата на Анук напомни на Мартин за родилните зали в модерните клиники, където всичко, което можеше да напомни на пациента за болница или болести, бе заменено със светла мебелировка, възможно най-близко до всекидневието. Подът бе от ламинат, но благодарение на шарката си би могъл да бъде объркан с истински паркет. Стените имаха цвета на добре разбито лате макиато и вместо на обичайните за болниците дървени столове посетителите можеха да седнат на кожени дивани в пясъчен оттенък. Малки лампички по тавана потапяха каютата в мека пастелна светлина.

На целия този фон болничното легло създаваше впечатление, сякаш по погрешка бе натикано в петзвездна хотелска стая, като стоеше съвсем не на място тук, въпреки нишата в стената с многобройните контакти за медицински уреди, тръбички за кислород, телефон, както и едно червено копче за спешни случаи на ръка разстояние от единайсетгодишната пациентка.

Анук Ламар седеше в средата на леглото със свити колене и изглежда, не отчете факта, че вече не е сама. Носеше обикновена, завързана на гърба нощница и бели памучни чорапи. Дори и след като Мартин и Елена влязоха, позицията на тялото ѝ не се промени. Главата ѝ бе наклонена надясно, в посока външната страна на кораба, където се намираше малък люк, обрамчен от бледожълти завеси. От време на време вълните го пръскаха и се получаваше ефект на перална машина, характерен за каютите над ватерлинията. Мартин се съмняваше, че Анук забелязва капчиците по стъклото или каквото и да било друго. Не беше нужно да я погледне в лицето, за да разбере, че е потънала в себе си и погледът ѝ преминава през всичко, което я заобикаля, докато със стоическа равномерност драскаше дясната си ръка.

Самото ѝ присъствие изпълваше стаята с такава потискаща безнадеждност, толкова осезаема, сякаш можеше да се докосне с ръка. Понякога на Мартин му се искаше да бе имал по-малко опит, да не бе надниквал толкова често в празни души, за да знае, че на целия свят няма нито скалпел, нито химиотерапия, с които ракоподобното образувание, което се бе загнездило като тумор в душата ѝ след ада, през който бе преминала, да можеше да бъде напълно отстранено. При подобни случаи психолозите и лекарите бяха като техници в Чернобил или Фукушима. Те никога не можеха напълно да отстранят проблема, а най-много да смекчат последиците от катастрофата.

— Здравей, Анук! Надявам се, че не те притесняваме! — Мартин поздрави единайсетгодишното момиче на родния ѝ английски език. — Името ми е доктор Шварц — представи се той и забеляза как Елена го погледна смаяно.

Явно Бонхьофер не ѝ бе показал документите по делото, иначе тя щеше да знае, че той притежава докторска титла, на която не държеше особено. Това, че днес я използва, бе изключение. Надяваше се Анук по-лесно да приеме присъствието на втори лекар, отколкото на разследващ психолог, който иска да се рови в миналото ѝ.

— Няма отново да те преглеждаме — каза той. — Не се притеснявай!

Анук не реагира. Никаква промяна нито в държанието ѝ, нито в мимиката или жестовете. Само драскането ѝ стана по-силно.

— Постоянно прави това — прошепна Елена.

— Трябва да говорим високо — каза любезно, но твърдо Мартин. — И на английски.

Ако предположенията му бяха правилни, Анук бе напът да се капсулира в собствения си свят и този процес на изолация се засилваше, когато в присъствието на човек, претърпял травма, се държиш така, сякаш той отсъства. Мартин знаеше това от един друг душевно разбит човек, с когото си имаше работа от много, много години.

Знаеше го от самия себе си.

— Наясно съм, че в момента искаш да си сама и не ти се говори с никого.

И най-вече с мъж.

— Искам само набързо да проверя техниката в тази стая.

Това бе един недодялан опит да ѝ внуши, че не бива да се страхува от директни въпроси. Опитът му като терапевт го бе научил никога да не притиска травмирани свидетели. Жертвите на сексуални престъпления, и най-вече децата, се намираха в състояние на непоносима разкъсаност. От една страна, искаха да им се помогне, а извършителят да бъде наказан. Но от друга — искаха да заличат завинаги ужасяващия инцидент от съзнанието си.

Мартин погледна нагоре към ъгъла на стаята, където върху стойка висеше тъмен плосък екран. Той посочи нагоре.

— Защо не работи?

— Телевизорът ли? — попита объркано Елена. — Ами аз… не го сметнах за правилно.

Мартин кимна. Разбираема грешка.

В ежедневието едно дете не трябваше да се оставя твърде дълго само пред телевизора. Ала това тук бе всичко друго, но не и ежедневна ситуация. Преди, когато трябваше да се грижи за дете, което бе жертва или под свидетелска защита, той включваше в определената за целта къща най-напред филмовия канал, за да накара малките да не се страхуват. Мартин взе от Елена дистанционното и от безбройните сателитни програми на борда избра една детска програма с анимационни филмчета.

— Харесваш ли „Ледена епоха“? — попита той.

Отговор не последва. Анук остана няма като телевизора, който той бе пуснал без звук.

Елена въпросително го погледна. По-късно щеше да ѝ обясни, че жертвите страдаха значително по-кратко от последствията на травмата, ако възможно най-бързо след спасяването им им се дадеше възможност да се разсеят. Имаше изследвания, които доказваха, че войници, на които след шокиращи военни мисии им се даде геймърска игра в ръцете, страдат по-рядко от посттравматичен стрес, отколкото такива, които прекалено рано са били подложени на психотерапевтични разговори.

— На малкото снимки, които корабният фотограф ѝ е правил, тя често е с блок за рисуване в ръка. Затова оставих тук хартия и моливи — обясни Елена. — Но стана още по-лошо.

Нищо чудно! За образна терапия бе още твърде рано, макар идеята момичето да се освободи чрез рисуване от кошмарните образи в главата си да бе правилна.

— Няма проблем, ако нямаш желание да рисуваш — каза Мартин. — Тук не си длъжна да правиш нещо, което не искаш.

Елена духна един кичур от лицето си, който се бе изплъзнал от опашката ѝ.

— Нямах предвид това — каза тя, пристъпи към леглото и дръпна ръкава на нощницата високо над лакътя. Анук равнодушно го позволи. Над лявата китка имаше тънка превръзка.

— Тя опита да забие молива в предмишницата си.

Лява предмишница. Значи е десничарка, отбеляза си Мартин наум.

— За щастие, бях в банята съвсем за кратко. — Елена кимна с брадичка към една почти незабележима врата в стената. — Отидох да ѝ донеса вода за лекарствата и като се върнах, видях как се самонаранява.

— Прободе ли се, или се одраска? — Отново насочи въпроса директно към момичето и отново не получи отговор.

— Трудно е да се каже — опита се да обясни Елена. — Държеше молива като нож, бе по-скоро като дялкане.

За да изреже болката?

Мартин поклати глава. Още бе рано за диагноза. Сега най-важното бе да спечели доверието на Анук.

— Всъщност тук съм единствено за да проверя бутона — каза той и посочи нишата зад леглото ѝ. — Това е страх-бутон. Можеш да го натиснеш винаги, когато се почувстваш зле или се нуждаеш от помощ. Разбра ли?

Тя премигна, но Мартин не го отчете като знак за разбиране. За него бе безкрайно важно, че първата фаза от спечелването на доверието бе минала успешно. Анук трябваше да проумее, че положението ѝ се е променило към по-добро, че повече няма да бъде тук сама по което и да било време, дори когато няма никой в каютата.

— Искаш ли да го тестваме? — попита Мартин.

Елена му кимна, когато той постави ръка върху червения алармен бутон в нишата зад леглото на Анук.

— Независимо дали се страхуваш, или нещо те боли, дали се чувстваш тъжна, или просто искаш да си поговориш с някого, просто натискаш тук и…

Мартин натисна копчето, чу се ясно клик и почти веднага иззвъня мобилният на Елена, който тя носеше на колана на черните си униформени панталони.

Анук трепна и присви крака още по плътно до приведеното си напред тяло.

— Не се тревожи, мила — каза Елена и нежно я погали по косата. — Това вече ти го обясних. Алармата активира моя телефон. Звънне ли, веднага идвам при теб. Независимо по кое време.

— Просто трябва да натиснеш страх-бутона над леглото си — допълни Мартин. — Работи, както виждаш.

Той даде знак на Елена да си вървят. За момента не можеше да напран нищо повече.

— Отново ще дойда, съкровище. — Лекарката нежно докосна бузата на Анук, после излезе след него от каютата.

— Безотговорно е — каза Мартин, след като Елена затвори вратата. Говореше приглушено дори и да не вярваше, че Анук би могла да ги чуе оттук. — Тя има тежки наранявания…

— За които получи болкоуспокояващи медикаменти и мехлеми.

— … и трябва да отиде възможно най-бързо в болница.

— Тя е в болница — противопостави се Елена. — Султанът е по-добре оборудван от която и да било градска клиника.

— Само дето е без обучен персонал.

Елена запротестира:

— Живяла съм три години в Доминиканската република и в градската клиника съм лекувала повече изнасилени деца, бегълци от Хаити, отколкото шефът на гинекологичната клиника в Хамбург е виждал през целия си живот. А вие, д-р Шварц, доколкото ви наблюдавах, изглежда, се справяте много добре с посттравматичния стрес. Вижте, не искам да защитавам случващото се тук. Но наистина ли мислите, че двайсет и четири часовото обгрижване от нас двамата ще се отрази толкова зле на малката?

Да, така е! — тъкмо се канеше да каже, ала не успя, тъй като в този момент иззвъня телефонът на Елена.

— Анук — изумено изрече тя.

Момичето бе натиснало страх-бутона.

— Не се притеснявай, искаме да ти зададем само един въпрос — каза мъжът, който събори камериерката на пода в стаята на Лиза. Говореше английски с твърд акцент.

Младата жена, чиято шапчица вече бе на главата ѝ, запремига страхливо, докато се изправяше. Тя бе ужасяващо мършава, с ръце не по-дебели от дръжката на метлата, която инстинктивно бе притиснала към плоското си тяло. От позицията си, скрит зад леглото, Тиаго можеше да види в огледалото само профила и гърба ѝ. Тя бе превита, свила кокалестите си рамене, а прешлените ѝ изпъкваха като перлен наниз по протежение на гръбначния стълб. Той не познаваше жената, най-малкото досега не му бе правила впечатление. Нищо чудно при тази армия от персонал на борда. Нямаше представа и кои са двамата мъже, които я заплашваха.

Този, който говореше, носеше униформа със златна нашивка на офицер от по-нисш ранг — или моряк, или техник — докато по-високият и по-мускулестият от двамата бе със зелени панталони и сива риза с къс ръкав, без нашивки, което означаваше, че е член на екипажа — най-вероятно технически персонал, на когото няма да обърнеш внимание, докато поправя нещо на палубата. И двамата имаха лустросан външен вид. От онези служители, които се усмихваха на снимките от рекламните брошури, с гладка, загоряла кожа, добре обръснати и с чисти нокти. Този без нашивките имаше плътни устни, които смекчаваха суровите му черти, а офицерът бе с къса момчешка подстрижка на русите си коси, което му придаваше вид на калифорнийски сърфист, а не на бияч.

Как лесно може да се обърка човек.

— Чувам, че в последно време често ходиш в „Кухнята на ада“? — попита офицерът и даде знак на другия, който хвана жената изотзад в полицейска хватка. — Има ли нещо долу, за което трябва да знам?

Превитата жена поклати боязливо глава. Мъжът леко се наведе, за да бъдат очите му на едно ниво с нейните.

— Наистина ли? Ти, курво, на незнаеща ли ще се правиш? — Той се изплю в лицето ѝ.

— Лъже — рече по-високият и дръпна ръката на жената още по-нагоре, което я накара да изстене от болка.

И двамата говореха със силен немски, швейцарски или холандски акцент. Тиаго не успя да определи географски мъжете, както и камериерката, която със своята тъмна канелена кожа можеше да е от Пакистан, от Индия, от Бангладеш или там някъде.

— Ти подиграваш ли ни се, Шала? — попита офицерът.

Младата жена поклати глава, без да изтрие слюнката, която се стичаше по бузата ѝ.

— Разпределена си на палуба 7. Тази седмица въобще не е трябвало да чистиш в отделението за персонала.

— Беше променено. Аз не знае защо — заекна тя.

— Слуховете казват нещо друго. Слуховете казват, че в „Кухнята на ада“ се грижиш за някакъв пасажер без билет.

Тя още повече разшири очи:

— Не!

Дума, която по-добре да не бе казвала. Юмрукът на офицера се стовари в стомаха ѝ.

Шала издаваше звуци, сякаш от вътрешностите ѝ нещо голямо искаше да излезе на повърхността, докато в същото време се опитваше да не изкълчи рамената си с някое рязко движение.

Dios mio, какво да правя? — питаше се Тиаго, който едва ли можеше да се противопостави по-успешно на явно обучените биячи, отколкото изтезаваната камериерка. Ужасен, той наблюдаваше как офицерът посегна към чашата на нощната масичка и я счупи в ръба. Диаболично хилейки се, той взе от натрошените стъкла едно парче с големина на коркова тапа. После отиде в банята и се върна с колан от халат за баня в ръка.

— Отвори си муцуната — изрева той на камериерката, на която нищо друго не ѝ оставаше, освен да се подчини, тъй като мъжът зад нея засили натиска върху раменете ѝ.

Офицерът натика стъклото в устата ѝ. Погледът на Шала бе изцъклен от страх, ала тя остана неподвижна, с полуизкълчено рамо. Сълзи се стичаха по страните ѝ, носът ѝ течеше. Изскимтя, когато офицерът с кучешкия поглед омота хавлиения колан около главата ѝ и го завърза на възел пред устата ѝ, което не ѝ даваше възможност да изплюе стъклото. По даден знак мъжът зад нея отслаби хватката.

— И така, още веднъж, Шала. Можеш да кажеш да. Можеш да кажеш не. Но не бива да лъжеш. Освен ако не искаш втора закуска. — Биячът сви юмрука си.

Стенейки, Шала поклати глава. Тя разбра какво щеше да се случи. Ако ненормалникът я удареше още веднъж в корема, това щеше да предизвика гълтачен рефлекс в момента, в който си поемеше въздух.

— Намерила си малко бяло момиче? — започна да я разпитва офицерът.

Тя кимна без колебание.

— Момичето все още е на борда?

Повторно кимване.

— В „Кухнята на ада“, нали?

Чистачката потвърди въпроса, както и следващия.

— И получаваш много пари за това, че се грижиш за нея?

— Хм! — Мъжът, който задаваше въпросите, се ухили на съучастника си и премина на майчиния им език, за да не ги разбере Шала. За разлика от Тиаго, който притежаваше вроден талант за езици. Освен майчиния си език той знаеше писмено и говоримо немски, както и английски, и френски, а и холандският не бе проблем, понеже като дете на дипломат бе живял три години в Холандия.

— Нали ти казах, че курвата е попаднала на златна мина — каза офицерът на помощника си. — Иначе нямаше да си правят такива усилия. Надушвам една камара кеш за нас.

Техникът се ухили глуповато:

— Наистина ли? Какъв е планът?

— Ще накараме нещастницата да ни заведе до момичето и…

Тиаго така и не узна втората част на плана. По припрян знак на съучастника си техникът пусна камериерката, чиито очи още малко щяха да изскочат от орбитите си. Тя издърпа колана от устата си и залитна към тясното пространство между телевизора и леглото. Хвана се за гушата и отвори уста. Толкова широко, че Тиаго въпреки неудобната си позиция на пода успя да види езика ѝ в огледалото.

Изплезен.

Червен.

Чист.

Стъклото го нямаше. Вероятно бе някъде между фаринкса и трахеята, може би по-дълбоко. А Шала отчаяно се опитваше да го изплюе.

Мартин отвори вратата и пусна Елена да влезе първа в изолатора при Анук.

— Всичко наред ли е, съкровище? — разтревожено попита тя, ала, изглежда, нямаше повод за притеснение.

Поведението на Анук не бе претърпяло кой знае каква промяна. Тя все още седеше в леглото, подвила крака, но все пак бе престанала да се драска. Все още не удостояваше с поглед нито Елена, нито Мартин, но устните ѝ се движеха едва забележимо.

— Искаш ли да ни кажеш нещо? — попита Мартин, като се приближи.

И действително малката отвори уста. Държеше се като пациент, претърпял удар, който за първи път се опитва да говори. Мартин и Елена онемяха подобно на мамута от „Ледена епоха“ върху екрана на телевизора с изключен звук над главите им. Мартин предпазливо се приближи, но не успя да разбере какво се опитва да каже Анук.

Защо е натиснала страх-бутона?

Реши да рискува и седна до нея на леглото, готов веднага да се отдръпне, ако тя възприемеше това като недопустимо нахлуване в личното ѝ пространство, но Анук остана спокойна. Устата ѝ се отвори още веднъж и сега това бе съвсем ясно доловимо. Опита се да каже нещо и за да я разбере, Мартин се наклони толкова близко към нея, че успя да усети уханието на ябълки от току-що измитите ѝ коси и мириса на лечебния крем, с който бяха третирани раните ѝ. Предполагаше, че това, което тя се опитваше да му каже, едва ли щеше да има голямо значение или ако имаше, то нямаше да го разбере още сега. Може би някоя фантазия или думичка от бебешкия си език, към които травмираните деца обичат да се връщат, като „нан“ вместо „банан“ или „биба“ вместо „биберон“.

И тогава, когато бе толкова близо до нея, че дъхът ѝ погъделичка ухото му, той нямаше как да се усъмни и за секунда в единствената думичка, която се отрони от устните ѝ.

Това не може да бъде. Това не е възможно — помисли си Мартин и подскочи като ужилен.

— Какво стана? — попита изплашено Елена, докато той бавно се отдалечаваше от леглото на Анук.

— Нищо — смотолеви. Беше му зле, но това нямаше нищо общо с клатенето на кораба.

Първо мечето. Сега Анук…

Какво всъщност се случваше тук?

— Какво ви стана изведнъж? — искаше да знае Елена, която отново зашепна. — Какво ви каза Анук?

— Нищо — излъга я отново той, като ѝ обясни, че се нуждае от кратка почивка, за да глътне свеж въздух на палубата, което си беше самата истина.

Болезненият свредел, който още вчера го бе пронизал в каютата на Герлинде, се появи отново в главата му. И този път светкавиците, прорязващи мозъка му, бяха много по-силни. С насълзени от болката очи той бързо излезе от стаята, чувайки все още гласа на Анук. Една-единствена дума. Произнесена толкова тихо, сякаш бе полъх. Мартин.

Въпреки че ѝ се бе представил само с фамилията си.

— Тя го е погълнала — изкрещя техникът.

— По дяволите, как пък можа да се случи това?

Може би защото пъхнахте в гърлото на момичето проклетото стъкло и после я завързахте!

Тиаго не можеше да вижда повече Шала, която бе паднала на пода, а само да я чува. Звучеше още по-зле отпреди минута, когато бе ударена с юмрук в стомаха.

— Какво ще правим сега? — попита притеснен техникът.

Офицерът прокара пръсти през рошавата си коса.

— По дяволите! Откъде да знам? — отвърна той. — Нека да я изхвърлим.

Другият погледна към балкона.

— По това време? Да не си полудял? А ако някой ни види?

Офицерът повдигна рамене. Не изглеждаше особено обезпокоен от факта, че в краката му една жена или се задушаваше, или имаше вътрешен кръвоизлив. Или и двете, както можеше да се чуе.

Край! Излизам!

Тиаго нямаше представа какво трябваше да стори, за да прекрати кошмара, в който бе попаднал, но не можеше повече да се крие като страхливец на пода. Той се изправи, което Шала не успя да види, за разлика от двамата биячи.

Техникът изпищя като момиче, което гледа филм на ужасите. Погледнато отстрани, това би могло да е комично, както и реакцията на офицера, който така зяпна, втренчвайки се в Тиаго, сякаш латиносът бе дух, изскочил от бутилка.

— По дяволите… Какво…?

Тиаго се приближи до Шала, която се бе свила на килима между леглото и телевизора. Той я хвана под мишниците и я вдигна, което тя позволи, без да се съпротивлява. Силите ѝ бяха започнали да я напускат, ала освен пяна, нищо друго не бе успяла да изплюе.

— Отпусни се — заповяда ѝ Тиаго на английски с поглед към вратата и двамата неподвижно застанали мъже.

Офицерът успя да възвърне говора си.

— От колко време тоя пикльо е тук? — попита съучастника си той.

Тиаго застана зад Шала, както малко преди това и единият бияч, с тази разлика, че той се опита да постави тялото на чистачката в позиция, която да спаси живота ѝ.

Само малко да се наведеш напред!

— Хей, ти, да не би да си ни подслушвал?

След малко горната част на тялото ѝ се килна напред, което вероятно не бе преднамерено, защото и коленете ѝ поддадоха. Тиаго трябваше да събере всички сили, за да я задържи, като обви ръце около корема ѝ подобно на колан и с мощно движение притисна към себе си сключените си на нивото на диафрагмата ѝ ръце.

Веднъж.

С периферното си зрение видя как двамата го наблюдават, без да приближават.

Втори път.

Шала бе престанала да хъхри и ставаше все по-тежка.

Трети път.

— Мъртъв си! — изкрещя офицерът и Тиаго знаеше, че няма предвид камериерката.

Той опита метода на Хаймлих5 за четвърти път, без да е наясно дали наистина го прави правилно, натисна отново, този път по-силно, и…

Получи се!

Мощна струя повръщано изстреля стъклото от гърлото на Шала. Парчето прелетя половин метър през стаята и спря директно пред краката на високия бияч.

Камериерката се свлече на пода, след като Тиаго я пусна, и задиша хрипливо, но поне успяваше да си поеме въздух, което значително подобри състоянието ѝ.

Което не можеше да се каже за ситуацията, в която той се намираше в момента. С освобождаването на парчето стъкло сякаш и парализата на двамата откачалници се бе изпарила.

Те го нападнаха. Без да се наговарят. Без да обелят и дума. Мъжете действаха в синхрон като добре обучен тандем, какъвто явно и бяха. Докато работникът просто скочи към него над превития гръб на Шала, офицерът се метна през леглото.

Тиаго не разбра кой го блъсна първи и чий удар се погрижи при падането да повлече и телевизора със себе си. Това беше, помисли си, когато видя заплашителния юмрук над главата си. Очакваше да чуе чупене на зъби и изпукване на челюст, ала нищо подобно не се случи. Вместо това юмрукът изчезна от полезрението му и някъде наблизо се чу женски глас, който извика на немски:

— Лиза, тук ли си?

Тиаго бързо отмести телевизора от себе си и се изправи.

— Тръгвай — каза Шала, която все още не можеше да стане.

Кръвта се стичаше по брадичката ѝ, все още плачеше, но лицето ѝ бавно възвръщаше нормалния си цвят. Тя погледна към междинната врата, която отново се бе затворила от движението на кораба и чиято дръжка бавно се завърташе.

— Може ли да вляза, Лиза? — попита жената зад вратата и почука.

Тиаго разполагаше само с няколко секунди, за да последва примера на двамата мъже от екипажа и да изчезне. Той прескочи Шала и се втурна към вратата, която отново щеше да се затвори. Дръпна я, на бегом излезе в коридора, като не обърна внимание на виковете зад гърба си. Беше майката на Лиза, която крещеше след него:

— Стоп! Спри!

Той се втурна наляво по късата безлюдна отсечка надолу по коридора, зави на следващите стълби, като, без да се замисля, се затича шест етажа нагоре до палуба 11, където излезе на открито и се присъедини към групичка смеещи се пасажери, застанали в полукръг за снимка.

— Извинете — измърмори той на мъжа с наднормено тегло, който държеше камерата. Огледа се. Бе малко след девет и половина, повечето гости бяха все още по бюфетите за закуски или на палуба 15 си търсеха място на слънце, което днес изпитваше затруднения да пробие през облаците.

Пред него един стюард почистваше пейките, зад него рисуваха върху стената под комина. Нямаше и следа от двамата ненормалници, както и от майката. Въпреки това пулсът му не се успокояваше.

В какво се забърках?, запита се Тиаго.

Само допреди пет минути той бе един дребен престъпник, който с известен чар и безобидни джебчийски трикове си осигуряваше безгрижен живот. Сега по петите му бяха двама луди, които тикаха парчета стъкла в гърлата на жертвите си и нямаха никакви скрупули да ги наблюдават как се задушават. Мъже, които го бяха заплашили със смърт, защото бе станал свидетел на изнудване, което не проумяваше, и бе научил тайна, която не разбираше. Тиаго се облегна на перилата и се загледа в развълнуваното море. Скупчиха се тъмни облаци, което в този момент му се стори като мрачно предзнаменование.

Ами сега? Какво да правя?

Трескаво се замисли как през следващите пет дни щеше да успее да се крие от двамата мъже, за които нищо не знаеше. Дори кои са и къде работеха. И в кое кътче на кораба обсъждаха как най-лесно да го отстранят от пътя си.

Защо се случваше винаги така?

На Тиаго му бе ясно, че самоличността му няма да продължи да е тайна за офицера до момента, в който той провереше в бордовия компютър. Всеки гост на кораба бе със снимка в списъка с пасажери, а броят на младите тъмнокоси латиноси под трийсет години никак не беше голям. Той опипа панталона си, търсейки ключа за каютата си не съвсем сигурен колко време още би могъл да се чувства в безопасност в нея. В този момент неочаквано се натъкна не един предмет в задния си джоб.

Пликът.

От трезора на Лиза Щилер.

Без да се усети, Тиаго го бе прибрал в бързината.

Този път, за да отмине, на пристъпа му трябваха над един час, два аспирина и три ибупрофена.

Мартин все още имаше чувството, че в главата му се е скрила остатъчна болка като тлеещ огън в някой заден ъгъл, който само дебне отново да лумне. Кожата на голата му глава бе опъната като след слънчево изгаряне, а устата му бе пресъхнала.

Проклети хапчета!

Тъкмо пресичаше централното фоайе, когато осъзна, че всъщност телефонът му бе звънял през цялото време така натрапчиво. Стандартната му мелодия бе китарен акорд, затова не бе обърнал внимание на футуристичните звуци, които се разнасяха от джоба на панталона му.

В Атлантическия океан, отдалечени на стотици морски мили от бреговете на Европа, мобилната мрежа невинаги имаше покритие, за разлика от бордовия безжичен интернет, което означаваше, че някой искаше да се свърже с него по скайпа.

Той спря до стъклените асансьори в края на заобиколената с колони покрита галерия, която се извисяваше четири етажа, и погледна телефона си. Действително. Разговор по скайп. На дисплея имаше снимка на Саддам Хюсейн. За Мартин не беше трудно да идентифицира кой го търси. Познаваше само един човек, който смяташе за забавно всяка седмица да сменя профилната си снимка със снимки на различни диктатори. С думите: „Сега не мога“, той прие разговора.

— Проблемите ти със запека не ме интересуват — отвърна Клеменс Вагнер със силен смях.

Като за информатор си позволяваше твърде много. Но на платиненорусия ексцентрик с огнени татуси по ръцете това можеше да се прости. Когато ставаше въпрос за събиране на тайна информация, нямаше по-добър от Дизел. Прякор, който откачалката дължеше на пироманските си наклонности.

— Да не би вече да си открил нещо? — учудено попита Мартин и погледна нагоре. Асансьорите седяха между пета и седма палуба, затова реши да се качи по стълбите.

— Не, обаждам ти се, понеже гласът ти ми липсва.

По професия Дизел бе главен редактор на 101точка5 — частно радио в Берлин. Мартин се бе запознал с него чрез колежка, с която го свързваха само професионални отношения — Ира Самин, превъзходен полицейски психолог, която при зрелищна драма с вземане на заложници в радиостанцията на Дизел бе успяла да спаси живота на много хора. Тогава колкото откаченият, толкова и смел главен редактор ѝ оказа голяма помощ благодарение на неконвенционалните си методи на работа и след известно колебание бе приел предложението на Мартин да заработва нещо допълнително като частен следовател.

Повечето хора смятат, че полицейското следствие представлява основно бумащина, и по принцип имат право. Но във времена на оскъдно заплащане и липса на персонал все по-често се даваха задачи на частни лица. В списъка на неофициалните сътрудници Дизел се водеше като разследващ журналист и рано тази сутрин, още преди срещата с доктор Бек, Мартин му написа имейл с молбата да потърси информация за Анук Ламар и семейството ѝ.

— Не съм открил кой знае колко много — каза Дизел. — Круизните компании не са точно информатори за Уикилийкс. Засега знам само, че Анук е единствено дете. Високоинтелигентна, посещавала е частно училище за надарени деца. IQ коефициентът ѝ в пети клас е бил 135. Учи езици по-бързо, отколкото един компютър и освен английски би трябвало да владее още пет. Спечелила е второ място на националното състезание по запаметяване. Интелектът ѝ е генетично унаследен. На седемнайсет години майка ѝ разработва компютърна програма, която прогнозира курса на борсата посредством наблюдения върху поведението на пасажите риби. Преди смъртта си Наоми Ламар е била професор по еволюционна биология в един частен университет.

Мартин се приближи към лявото крило на една огромна мраморна стълба, която се изкачваше от лобито към етаж с луксозни бутици. Немалко пасажери, които се разхождаха из галерията или бяха седнали на кожените кресла за първото си питие, държаха в ръцете си телефони или фотоапарати. Със златистите перила, античните вази по арките и елегантно осветените фонтани в средата стълбите на централното лоби бяха обичан фотомотив.

— Какво знаем за бащата?

— Теодор Ламар? Строителен инженер, конструирал влакчета за увеселителните паркове по цял свят. Преждевременна смърт от рак преди три години. Не се притеснявай, че се е скрил на кораба с брадва в ръцете.

— Откъде можем да сме сигурни?

Мартин се замисли за един зрелищен случай, в който мъж, обявен преди години за мъртъв, бе заловен със загуба на паметта на местопрестъплението на едно убийство.

— Защото е имало съдебномедицинска аутопсия — отвърна Дизел. — По желание на баща му, Джъстин Ламар. Искал е да подведе под съдебна отговорност болницата за това, че след операцията неговият Тео се е държал странно.

— Странно?

— Не е дишал.

— Лекарска грешка?

— Според дядо Ламар, да. Но на приказките му не може да се има доверие.

— Защо?

Дизел въздъхна:

— Дядото не е съвсем наред с главата. Официално живее в старчески дом. Но дом за смахнати пенсионери е по-точно казано. Постоянно има протести от страна на местните жители, понеже снобарите в тузарски квартал по необясними причини не желаят побърканите старчоци да седят чисто голи по детските люлки в предните им дворове, което непрекъснато се случва. Макар че Джъстин не е чак такъв ексхибиционист. Неговата запазена марка е да се обажда в полицията.

Мартин се бе изкачил догоре и наблюдаваше витрините на магазините по балюстрадата. Гучи, Картие, Бърбъри, Луи Вюитон, Шанел. В съответствие с цените на това ниво имаше значително по-малко гости. По-малко от дузина пасажери се разхождаха по тъмночервения килим. Едно тричленно семейство с детска количка, две забулени жени, няколко души от екипажа. Той се насочи надясно към коридора, който водеше към планетариума на Султанът.

— Дядото на Анук се е обаждал в полицията?

— Няколко пъти. „Анаполис Сентинел“, местен безплатен клюкарски вестник, е съобщил за това. Малко след изчезването на Анук и Наоми дядо Джъстин е набрал спешния телефон само за да каже, че издирването на внучката му може да бъде преустановено. В продължение на половин час говорил с Анук по телефона. Звучала весело и се чувствала добре.

— Ама разбира се.

Весело.

Мартин мислеше за ужасяващите наранявания, които бяха причинени на Анук. За безизразния ѝ поглед, в който прозираше разкъсаната ѝ душа. Дори и насилникът ѝ да я бе принудил да проведе този разговор поради каквато и да било перверзна причина, малката никога не би могла да звучи весело, камо ли цели трийсет минути.

— Дядото на Анук, изглежда, е много специален — подхвърли той и се замисли за Герлинде. Двамата биха могли да бъдат мила двойка.

— Да, без съмнение. В статията го цитират: „Наоми не си струва притесненията. Акулите ще си счупят зъбите в курвата, която начука рака в тялото на сина ми“. Естествено, курва и начука не са изписани, благопристойни американци. — Дизел цъкна с език. — Защо всъщност ти се обадих: не намираш ли за странно, че човек, който така мрази снаха си, поема разходите за пътуването ѝ?

— И това го пише във вестника? — попита слисан Мартин.

Джъстин Ламар е платил круиза?

— Не, дядото твърди това в блога си. Без майтап, създал го е на осемдесет и две години. Старецът го подхранва всяка седмица с нови откачени коментари. От срещи с НЛО, през опити с хора в старческия дом, до съвети за хипнотизиране на кучета.

Мартин застина, когато изведнъж го видя пред себе си.

Бонхьофер!

Както бе казала Елена, капитанът явно бе тръгнал за офицерското събрание, което щеше да се проведе в планетариума.

— Ще ти се обадя по-късно — каза Мартин с приглушен глас.

Даниел вървеше на двайсет метра пред него заедно с двама облечени в бели униформи колеги.

— Добре, но нека да не е преди десет. Нали знаеш, обичам да ставам рано, само да не е сутрин.

Мартин се канеше да затвори, когато нещо му хрумна.

— Чакай малко, и без това си на линия?

— Трябва да ти поливам цветята ли? Забрави!

— Открий, моля те, през последните десет години колко са случаите на безследно изчезнали в открито море, в които става въпрос за повече от един човек, най-вече, когато са замесени деца. Не само на Султанът, а на всички кораби. И после провери дали е имало изтриване от списъците с пасажери.

Мартин чу шумове, които напомняха за флипер автомати, и не се учуди. Офисът на Дизел в сградата на радиото на Потсдамския площад изглеждаше като игротека. Във всеки ъгъл имаше различни автомати за игри, които Дизел често използваше по време на важни срещи или телефонни разговори.

— Откри ли още нещо важно? — попита Мартин.

— А, да, добре че попита. За малко да забравя. Има още нещо.

— Какво?

— Че си пълен идиот. Не бива да стоиш на онзи кораб. След смъртта на Надя и Тим Султанът е последното място на този свят, на което трябва да бъдеш. А аз съм истински задник, задето те подкрепям в откаченото ти пътуване.

— Твърде строго се съдиш — отвърна Мартин и затвори телефона си.

Ускори крачка и застигна капитана, който като последен тъкмо щеше да затвори вратата на планетариума след три униформени жени. Бонхьофер не го чу. Стъпките на Мартин се заглушаваха от килима. Капитанът нищо не подозираше, когато той препречи вратата с крак. Мартин го сграбчи за яката и го издърпа назад, докато тежката врата бавно се затваряше.

— Хей, какво искате… — попита изплашено Бонхьофер.

Повече нищо не можа не каже. Първият удар в стомаха му отне въздуха. Вторият му счупи носа.

Чу се изпращяване сякаш носната стена на капитана бе попаднала в лешникотрошачка. Кръвта рукна по лицето му.

В първия момент като че ли не изпита болка, най-малкото не изкрещя. Свлече се на пода, защитавайки главата си с ръце. Мартин го сграбчи за яката на униформата и го повлече като мокър чувал навън, през обиколния коридор към помещението, където се намираха тоалетните. Капитанът опита да се запъне с крака по килима, но не успя. Мартин го завлече в мъжката тоалетна и го запрати към облицованата в светли плочки стена срещу мивката. После огледа кабинките. Нямаше никого, както и се очакваше, при положение че нямаше обявени представления, а всички поканени офицери чакаха вече в залата.

Мартин се върна отново при Бонхьофер, застана пред него и го ритна.

— Какво се разиграва тук? — изкрещя той.

— Не разбирам… — Бонхьофер затисна устата и носа си с ръка. Без голям успех. Тъмната кръв се стичаше между пръстите му надолу по брадичката.

Мартин сви юмрук подчертано бавно.

— Хей, спокойно, спокойно, моля. Знам, че имате всички основания да сте бесен, но нека ви обясня ролята си — умоляваше Бонхьофер, чийто глас звучеше сякаш е настинал.

— Вашата роля? — извика Мартин. — Анук Ламар е била изнасилена. — Трябваше да се овладее, за да не го удари отново.

— Знам и това е ужасно.

Бонхьофер потърси по гладката стена нещо, за което да се хване. Стоманеният сешоар бе твърде далеч от обсега му.

— Две майки. Две деца. Изчезват. И в двата случая капитан на кораба сте били вие.

— Разбирам, че това може да звучи подозрително.

— Да звучи ли? Та то е подозрително. А на всичкото отгоре вие сте открили Анук. Точно вие!

— Всичко това е една случайност!

Междувременно Даниел се бе изправил и ужасен се погледна в огледалото. Изглеждаше така, сякаш бе единственият оцелял от железопътна катастрофа.

— Случайност? — изрева Мартин.

За части от секундата той отново се намери пред варшавския затвор, от който бе освободен преди пет години. Чувстваше се точно толкова бесен, точно толкова отчаян, точно толкова празен.

Свинете от управлението не искаха да застрашат операцията и му разказаха какво се е случило на Султанът едва след приключването ѝ. През това време той се бе опитвал да оцелее в затвора. Когато излезе на свобода, Надя и Тими бяха изчезнали от четиресет и три дни.

— Както тогава съвсем случайно не обърнахте кораба след изчезването на семейството ми! — изкрещя той в лицето на Бонхьофер.

Капитанът за кратко затвори очи като съпруг, който в поредния семеен скандал не знае какво повече да каже.

— Да обърна? — Гласът му пресекна. — Нима не прочетохте съдебните експертизи? Султанът има спирачен път от два километра. Нужни са час и половина, за да бъде обърнат. Тогава имаше буря, високи вълни, ледени температури. На това място в Атлантическия океан без спасителен пояс човек би издържал броени минути. А семейството ви липсваше от часове.

— И откъде знаехте кога са скочили? Записите от камерите на външната стена били изтрити по погрешка. Не беше ли така и при Анук? И тогава ли фалшифицирахте всички доказателства, за да представите нещата като самоубийство?

— Не — задъха се Бонхьофер.

— Напротив, направили сте го. Вероятно не сте отвлекли и изнасилили момичето някъде тук на борда. Ще стане ясно. Но едно нещо е съвсем сигурно — вие сте наемник. Ще направите всичко, за да задържите работата си. Ако е необходимо, ще прикриете и престъпление. — Мартин гневно се изплю на пода. — Но този път сте нямали късмет. Сега имаме пасажер 23 и няма да ви се размине лесно.

Той дръпна хартия от диспенсъра до мивката и я хвърли в лицето на капитана.

— Почистете се. Скоро ще имате посещение.

Мартин се обърна, готов да си тръгне.

— Посещение? От кого?

— От бреговата охрана. С удоволствие ще искат да им разкажете за случайностите.

— Ако направите това…

— Какво? — Мартин се обърна с поглед по-гневен от този на капитана. — Заплашвате ли ме? Така както вчера ме заплаши шефът ви? И сега ще ми кажете, че ще оставите момичето да изчезне, ако разглася случая?

— Това ли ви каза Егор? — Бонхьофер се обърна към мивката и пусна водата.

— Блъф — отвърна Мартин.

Капитанът срещна погледа му в огледалото и поклати глава:

— Не е. Твърде много пари са заложени на карта. Ако и една патрулна лодка бъде засечена от нашите радари, Анук ще се изпари във въздуха за втори път. Или си въобразявате, че собственикът на флотата ще наблюдава безучастно как разрушавате сделката му за десетки милиони?

— За каква сделка става въпрос?

Носът на капитана не преставаше да кърви, затова усилията му да измие лицето си оставаха безрезултатни. Той посегна за още хартия и се обърна към Мартин.

— Егор Калинин не е тук за удоволствие. Желанието му е да продаде голям дял от флотата си на Висенте Рохас, мастит чилийски инвеститор, с когото в момента киснат в сауната и обсъждат последните подробности по сделката. Шестнайсет адвокати са в режим на готовност, по осем от всяка страна. От седмици са блокирали голямата конферентна зала на четвърта палуба, макар да се говори, че само си клатят топките за хиляда долара на час, тъй като всичко отдавна било готово за подпис. Уж искали да подпишат документите на влизане в Ню Йорк под символичния поглед на Статуята на свободата. — Бонхьофер хвърли напоената с кръв хартия в коша за отпадъци и си дръпна нова. — Вижте, много добре знаете, че не съм изнасилвач на деца. — Не прозвуча умолително, а по-скоро самоуверено и Мартин мислено се съгласи с него. По време на процеса той се бе занимавал интензивно с профила на капитана, но нищо не намекваше за подобни влечения. — Аз също искам да хванем свинята, която се е гаврила с Анук — продължи капитанът. — Но да, имате право, аз съм един наемник. Шефът ме държи в ръцете си. Какво мога да направя?

— Първо, да престанете да се държите като курва! — изкрещя Мартин.

— Арогантен задник такъв! — изкрещя в отговор Бонхьофер. — Направо отидете при тях! Тринайсета палуба. Адмиралският апартамент — там ще срещнете Егор и Висенте. Хайде, свалете картите на масата. Разкажете на инвеститора за нашия пасажер 23. Ала не очаквайте момичето все още да е в „Кухнята на ада“, когато с чилиеца слезете долу.

— Защото вие ще се погрижите за нея?

Бонхьофер понечи да отговори, вирна брадичка и в този момент вече не изглеждаше толкова ядосан, а по-скоро разочарован.

— Кълна се, никога не бих сторил нещо на Анук. Но за съжаление, Егор има приятели на борда от съвсем друг калибър. Служители, които е измъкнал от мизерията, като им е дал работа. Те са готови на всичко за него.

Погледите им се срещнаха, а после Бонхьофер отново се обърна към огледалото.

— Помогнете ми! Имаме само пет дни, през които можем да открием какво се е случило с Анук. И трябва да измислим план как да я свалим жива от кораба.

Мартин поклати глава.

— Или сте откачен, или сте толкова отчаян, че не виждате очевидното. Сега отивам при Анук, ще я заснема на видео за доказателство и ще го пусна в интернет.

— Не, само не и това. — Бонхьофер размаха ръце.

— Защо не, какво ще ме спре?

— По този начин Егор ще постигне онова, което цели.

Мартин повдигна вежди:

— Не разбирам.

— Как смятате, защо той ви повика на борда? Аз искам да ми помогнете. Той иска да ви натопи.

— Мен?

Огромният кораб бе повдигнат от една вълна. Сигурен знак, че Султанът набираше скорост в открито море.

— Да. Вие сте перфектната изкупителна жертва. Ченге със саморазрушително поведение, което не може да приеме потвърденото от съда самоубийство на жена му и сина му, впуснало се в налудничаво търсене, при което най-накрая губи разсъдъка си.

— Аз? Престъпник? — Щифтът в челюстта на Мартин започна да пулсира.

— Да. Видеото, което искате да заснемете, ще ви бъде приписано като един от трофеите, които сте събрали от жертвата си.

— Та това е напълно малоумно. Как може да съм сторил нещо на момичето? Та аз дори не съм бил на борда, когато е изчезнала.

— Наистина ли? — попита Бонхьофер. За момента кървенето бе спряло, ако не и въобще. Ала бе трудно да се каже предвид омазаното му с кръв лице. — Вие сте ченге под прикритие, Шварц. Майстор на преобразяването. За вас не е никакъв проблем да пътувате под фалшиво име. Да се сдобиете с фалшив паспорт. Вероятно дори сте убиецът, за когото Герлинде Добковиц пише в книгата си.

— Вие сте луд — отвърна Мартин.

В този момент отново чу гласа на Анук да шепти името му. Мартин.

— Не, не съм — възрази капитанът. — Но Егор е. Вероятно съм единственият тук, който може да мисли трезво. Знам защо наистина сте на борда.

За да се превърна в мишена…

— Когато разбрах, че Егор е абсолютно сериозен в намерението си да потули случая, знаех, че без чужда помощ няма да мога да реша проблема. И когато Добковиц ми показа мечето, ми хрумна идея. Вие сте психолог и ченге и след загубата на семейството си имате интерес да не биете големия барабан. Знаех, че с това мога да уговоря Егор да ми даде малко време. Защото, колкото му се иска да приключи успешно сделката, толкова силно желае и да хване свинята, която се е гаврила с момичето на собствения му кораб. Кълна се, че когато ми даде зелена светлина да вляза в контакт с вас, не знаех, че ви е нарочил за изкупителна жертва, в случай че нещата не се получат.

— Не вярвам на нито една ваша дума.

— Знам. Затова и бяхте повикан от Герлинде Добковиц, а не от мен.

Изречението ми се струва познато.

Подът под краката на Мартин отново се разтресе. Всеки път, когато корабът се надигаше от вълните, климатичната инсталация над главите им започваше да бучи по-силно по необясними причини.

— Страхлив кучи син! Ако казвате истината, току-що ми разяснихте, че Егор Калинин е готов да убие едно малко момиче от алчност, да натопи мен за престъплението, а през това време вие ще гледате безучастно.

Капитанът дръпна още хартия от диспенсъра и я намокри на чешмата.

— Ще го кажа още веднъж: искам да предотвратя всичко това. Но да, в случай че не успея, няма да се жертвам заради вас, господин Шварц. — Той смачка хартията и я захвърли в мивката, без да я използва. — Вие ме дадохте на съд. Съсипахте името ми. Бях отстранен от работа, почти уволнен и какво ли още не. Няма абсолютно никаква причина да сте ми симпатичен. Ако всичко се провали, не бих отишъл в затвора заради вас. И ви гарантирам, че това ще се случи в момента, в който открито се противопоставя на Егор.

Мартин го сграбчи за рамото и го дръпна към себе си. Принуди капитана да го погледне в очите.

— С какво разполага той срещу вас?

Бонхьофер освободи ръката си и внимателно докосна с палец и показалец основата на носа си. Изглеждаше така, сякаш търси решение. Обмисляше.

— С един видеозапис — каза най-накрая.

— Какво има на него?

— Корпусът на Султанът. Това е видео от външната охранителна камера, която, между другото, показва и каютата с балкон, в която е била настанена съпругата ви. И което изтрих заради Егор.

Мартин почувства как Султанът се наклони странично.

— Какво искате да кажете?

Бонхьофер кимна.

— Дадох му оригиналната касета. Сега отпечатъците ми са по нея.

Марти изстина.

— Показва ли…

… смъртта на моето семейство?

Думите заседнаха в гърлото му.

Капитанът кимна.

— Ще ви докажа, че искам да работя не срещу вас, а заедно с вас — каза той. — Имам копие на този запис. Може да го видите.

Едно сиво облаче. Последното, което се виждаше от сина му, преди да изчезне завинаги. Без цвят, без форма и без контури. Просто едно малко сиво облаче, хванато от камера, на чийто обектив се бяха залепили няколко дъждовни капчици, които отчасти замъгляваха, отчасти изкривяваха образа.

Първият облак, който като забулена сянка се отдели от задната част на кораба, трябваше да е Тими.

Синът ми!

Мартин така се бе залепил за телевизора, че можеше да види отделните пиксели на и без това лошия запис, и почувства какво са усещали хората, които са наблюдавали близките си, скачащи от небостъргачите на единайсети септември. Спомни си за една разгорещена дискусия с Надя, която при вида на горящите кули му бе казала, че не разбира хората, които се самоубиват от страх пред смъртта. А години по-късно самата тя се бе превърнала в сив облак, падащ в дълбините. Това бе толкова невъобразимо, както и двата самолета, които един след друг се бяха разбили в Световния търговски център.

Но и това се бе случило…

— Имаме ли запис и от друга перспектива? — попита Мартин.

Бонхьофер поклати глава. Намираха се в салона на капитанския апартамент, завесите бяха спуснати, светлината приглушена. Преди половин минута Мартин го бе помолил да спре дивидито на 20:56:22 часа бордово време.

— Семейството ви обитаваше каюта 8002, която е почти извън обхвата на камерата.

Капитанът звучеше сякаш е болен от грип, което се дължеше на превръзката върху носа му, която почти не му даваше възможност да диша. Доктор Бек се бе погрижила за него. Мартин нямаше представа дали Бонхьофер е признал на годеницата си истинската причина за нараняването си, или е сервирал поредната лъжа. Не го и интересуваше.

— Цяло чудо е, че въобще нещо се вижда — каза Даниел и имаше право.

Първият облак, който се спусна като забулена сянка покрай корпуса на Султанът, бе прихванат за секунда от бордовите светлини. Ала преди тялото да достигне водата, то бе погълнато от тъмнината и изчезна.

Синът ми просто изчезна!

— Искате ли да изгледате записа до края? — попита капитанът, като му подаде дистанционното.

Да. Непременно. Ала преди това Мартин искаше да разбере още нещо. Той посочи премигващия в долната част на екрана таймер:

— Във въпросния ден кога за последно Надя и Тими са влезли в каютата си?

Бонхьофер въздъхна:

— Да не ми налетите отново, но както обикновено, системата, с която регистрираме електронните карти, бе нулирана в полунощ. Заради защита на личните данни преди пет години имахме право да съхраняваме информацията само двайсет и четири часа. Днес нещата са различни.

— Тоест не знаете колко пъти през онзи ден са влизали или излизали от каютата си?

— Знаем само, че са пропуснали вечерята.

— Добре. — Мартин отвори уста и усети как сърцето му започна да бие по-силно. — Пуснете записа.

До края.

Бонхьофер натисна дистанционното и мътните образи се раздвижиха. Таймерът в долната част на екрана започна да отброява секундите, докато в 08:57:32 бордово време всичко се повтори — падна вторият облак.

Момент.

— Стоп! Спри! — извика развълнувано Мартин. Думите се изстреляха от устата му по-бързо, отколкото го бе пронизало прозрението. — Облакът. — Той се приближи още по-плътно до екрана, като докосна с пръсти очертанията на сянката, която бе застинала във въздуха до средата на кораба, подчинена на бутона на дистанционното.

— Какво имате предвид?

По несигурния му тон Мартин отгатна, че капитанът много добре знаеше какво му бе направило впечатление. Видя го още в първия момент. Всеки идиот щеше да го види от пръв поглед. Нищо чудно, че този запис не е трябвало да бъде показван.

— Облакът е твърде малък.

— Малък ли?

— Да. Първата сянка бе по-голяма.

Това не бе възможно. Не и ако Надя първо е упоила Тими, а после го е хвърлила зад борда. Логично тя е трябвало да скочи след него. И тогава първата сянка трябваше да е по-малка от втората.

Ала бе станало обратното!

Мартин бясно закрачи наоколо.

— Значи съм имал право. — Той посочи с пръст Бонхьофер. — Всичко е било една грандиозна лъжа. Вашето дружество… — Мартин се приближи към капитана, в чиито очи прехвърчаха искри, — представи съпругата ми като самоубийца. Заклейми я като детеубийца само за да…

Да. Всъщност защо?

Очевидният отговор, който и сам можеше да си даде, му отне всяка енергия и той не успя да продължи.

Тими и Надя. Две сиви облачета, които бяха паднали едно след друго зад борда. Това си оставаше неоспоримо. Последователността на падането доказваше единствено че някой друг е отговорен за смъртта им. Някой, който бе откраднал куфара на Надя, бе прибрал като трофей мечето на Тими, за да го предаде по-късно като щафета на Анук.

Някой, който вероятно все още се намираше на кораба. Някой, който, щом толкова дълго бе държал Анук жива, може би все още държеше майка ѝ в плен. Не знаеше нищо за мотивите на този човек и кой е той всъщност. Знаеше единствено, че щеше да го намери.

Това бе убийствено сигурно.

Наоми

Компютърът бе от самото начало тук. Малък, сребрист, правоъгълен. Лаптоп с обемна батерия и американска клавиатура. Светлината на екрана бе първото, което Наоми Ламар видя, когато преди осем седмици изплува от безсъзнанието си.

Кое е най-лошото нещо, което някога си правила? — бе изписано на монитора с черни ситни букви върху бял фон.

Наоми бе прочела въпроса и изпадайки в истеричен плач, се бе свлякла в кладенеца.

Кладенеца, така наричаше затвора си, понеже имаше заоблени стени, които воняха на тресавище, фекалии, тиня и мръсна вода. Не натрапчиво, а проникващо. Лошият въздух се задържаше в отвесните метални стени, така както димът по тапетите в жилище на пушачи. Без чужда помощ тя никога нямаше да може да излезе оттук.

Бе осъзнала това в мига, в който за първи път отвори очи. Наоми видя голите стени — издраскани и протрити, сякаш легиони преди нея отчаяно са се опитвали да издрапат с нокти нагоре. Защото нагоре бе единственият изход в едно кръгло помещение без врати и с бетонна плоча вместо под, през която минаваше тясна пукнатина. Толкова тясна, че и малък пръст не можеше да се мушне в нея. Наоми нямаше нищо по себе си освен една пижама. За щастие, в тъмницата ѝ не бе твърде студено. Предполагаше, че все някакви генератори или друга техника я затоплят със задушаващите си излъчвания. Спеше на матрак, който заемаше почти цялото пространство. Освен това на всеки два дни по едно тънко въже ѝ спускаха найлонова торба и сива пластмасова кофа. И за да не ѝ хрумне да се покатери нагоре, въжето бе намазано с вазелин.

Ах, да, имаше и компютър.

В началото на мъченичеството си — преди осем седмици, ако можеше да се вярва на датата върху монитора — тя не успя да закрепи добре кофата за въжето и фекалиите ѝ се изляха върху нея. По-голямата част се стече в пукнатината под нея. Но не всичко. Освен това бе снабдявана и с хранителни продукти — с бутилки вода, шоколадови бисквити и полуфабрикати за микровълнова, които трябваше да яде студени.

Два месеца.

Без душ. Без музика.

И без светлина, като се изключеше слабото лъчение от монитора, което не бе достатъчно, за да види къде изчезва пластмасовата кофа и най-вече кой и от каква височина я спуска. Наред с водата, храната и носните кърпи, които по време на месечния си цикъл използваше вместо дамски превръзки, през определен интервал от време в кофата имаше и нова батерия. Но Наоми не я изразходваше много.

В компютъра не бяха инсталирани никакви програми освен един евтин текстообработващ софтуер, в който нямаше никакви записани документи. Естествено, нямаше връзка с интернет. И естествено, Наоми не можеше да променя настройките. Нито дори яркостта на монитора, на който неизменно примигваше един-единствен въпрос:

Кое е най-лошото нещо, което някога си правила?

През първите дни на своята изолация, болна от притеснение по Анук, тя действително се бе замислила за греховете си. За един, който бе достатъчно голям, за да оправдае наказанието, което изживяваше в момента, откакто една нощ бе тръгнала да търси дъщеря си по пижама. Анук бе оставила писмо в долната част на леглото ѝ.

Съжалявам, мамо.

Само това бе изписано върху белия лист. Припряно надраскано. Без обяснения. Без подпис. Единствено: Съжалявам, мамо. И при положение че бе два и половина през нощта, а Анук не спеше до нея — едва ли можеше да има по-тревожна новина за една майка.

Наоми щеше да прочете бележката едва на сутринта, ако развълнуваното море не я бе изтръгнало от съня. В кладенеца също усещаше ударите на вълните, поради което знаеше, че все още се намира на кораба, а не в някакъв контейнер.

Наоми не разбираше какво се бе случило с нея. Как се бе озовала тук. И защо?

След писмото, оставено в долната половина на леглото ѝ, последният ѝ спомен бе за една отворена врата точно срещу собствената ѝ каюта в коридора на девета палуба. Сторило ѝ се бе, че чува Анук да плаче. Почука, извика името на дъщеря си. Надникна през вратата.

После… тъмнина.

От този момент нататък спомените ѝ ставаха мрачни като дупката, в която се намираше.

Кое е най-лошото нещо, което някога си правила?

Тя нямаше намерение да отговаря на Паяка. В нейните представи горе, на ръба на кладенеца, не стоеше човек, а тлъст, космат паяк птицелов, който обслужва кофата.

„Къде е дъщеря ми?“ — тя отговори на въпроса с въпрос.

Наоми затвори лаптопа, пъхна го в найлоновата торба (бързо научи за какво се използва, тъй като кофата невинаги беше почистена!) и дръпна въжето. Отговорът пристигна половин час по-късно: „Жива е и е на сигурно място“. Наоми искаше да има доказателство. Снимка, гласово съобщение, каквото и да било. Ала Паяка не пожела да ѝ направи тази услуга, при което тя изпрати лаптопа отново нагоре със следните думи: „Да ти го начукам!“. За наказание двайсет и четири часа не получи вода. И когато почти обезумяла от жажда започна да пие от собствената си урина, отгоре ѝ спуснаха една бутилка. Повече не посмя да обиди Паяка.

Системата с кофата работеше перфектно. Да я направи послушна. И да я накаже.

Второто наказание, много по-жестоко от предишното, и чиито последствия вероятно щяха да са фатални за нея, последва доста по-късно. След първото ѝ признание.

Кое е най-лошото нещо, което някога си правила?

В продължение на седем седмици тя не отговори на Паяка. Интелигентна, каквато беше, все пак преподаваше биология в елитен университет, тя изграждаше хипотези, обмисляше алтернатива, анализираше възможности. Ала никога не пишеше на сляпо.

Не и аз. Не.

Наоми клатеше глава напред-назад и чешеше шията си. Вече го правеше несъзнателно. Косата ѝ бавно окапваше, залепваше по пръстите ѝ, когато прокарваше ръка през нея, и тя се радваше, че в кладенеца няма огледало. Това ѝ спестяваше също и гледката на щъкащите под кожата ѝ червеи.

По дяволите! Нямах друг избор, освен да ям от ориза.

Преди девет дни. Иначе щеше да умре от глад.

Цяла седмица преди това кофата се спускаше само с празни купи. На всяка една от тях с маркер бе изписана една и съща заповед: „Отговори на въпроса!“.

Ала тя не искаше. Не можеше.

„Какво ще се случи, ако призная?“ — беше се осмелила да попита Паяка.

Отговорът дойде на следващия ден обратно с компютъра и стоеше директно под въпроса ѝ.

„Какво ще се случи с мен, ако призная?“

„Тогава ти е позволено да умреш.“

Трябваха ѝ няколко часа, за да престане да плаче. Макар да смяташе, че Паяка я лъже по отношение на Анук, то и за миг не се усъмни в истинността на тези думи.

„Тогава ти е позволено да умреш.“

Известно време обмисляше дали има някаква надежда да избяга от вонящия зандан, после обаче се остави на съдбата си и довери признанието си на компютъра и съответно на Паяка:

„Убих най-добрата си приятелка.“

Кухнята на ада

Стъпка напред. Две назад.

С Анук беше като със собствения му живот.

Състоянието ѝ малко се бе подобрило и в същото време значително се бе влошило.

От една страна, бе добър знак, че се разтреперваше от ужас в момента, в който той влизаше в стаята, което му показваше, че тя реагира на промени в най-близкото си обкръжение. Малък напредък, който най-вероятно се дължеше на телевизора, на чийто екран Том и Джери тъкмо се гонеха.

От друга страна, и това бе лошата новина, тя отново бе изпаднала в поведенческия модел на най-ранното детство. Почти без да помръдне, седеше по турски в леглото, като звучно смучеше десния си палец. С другата ръка се дращеше.

Мартин забеляза, че по дясната си ръка има дълбоки следи от нокти. Това го притесни. Ако не престанеше, скоро щеше да прокърви… и тогава трябваше да бъде завързана. Не искаше и да си помисли какво въздействие можеше да има това върху и бездруго силно наранената ѝ психика. Реши да попита доктор Бек за ръкавици или за нещо подобно, макар да бе сигурен, че Анук ще ги изхлузи в момента, в който останеше сама.

— Извинявай, ако те притеснявам — каза Мартин и остави един кафяв хартиен пакет до леглото ѝ.

Анук се отдръпна леко. Дишането ѝ зачести. Знак, че в никакъв случай не бива да я доближава повече. Въпреки това тя не се извърна от него и впери поглед в хартиения пакет. Както и при първото си посещение, Мартин бе обзет от мрачно настроение — помисли си за всички онези прекрасни неща, които едно единайсетгодишно момиченце можеше да изживее на един круиз.

Или едно десетгодишно момченце.

Съмняваше се във вярата си, която въпреки всичко не бе отхвърлил напълно. Бе сигурен, че след смъртта не го очакваше дълъг и безметежен сън. И можеше само да се надява, че ще му бъде спестена срещата със Създателя. В противен случай нямаше да се размине само с едно приятелско ръкостискане с Онзи, който стоеше на гишето на живота и раздава на децата еднопосочни билети за стаята на изтезанията със сексуално увредени психопати.

— Донесох ти нещо — каза Мартин нежно и измъкна мечето от пакета.

Слаба искрица проблесна в погледа на Анук — тя го бе разпознала. Нервно отскубна от ръцете му мърлявата плюшена играчка, сякаш се страхуваше, че той ще я прибере отново, и зарови лице в нея.

Мартин я наблюдаваше отстрани. Забеляза разширяващите се червени петна по шията ѝ и се запита дали постъпва правилно. Възможно бе Егор и Бонхьофер само да блъфират и момичето въобще да не е в опасност, ако той информира властите, както и целия свят за този нечуван случай. Ала рискът бе голям, тъй като част от нещата сочеха, че капитанът има право и Мартин носеше печат „Изкупителна жертва“ на челото си. Вероятно истината бе някъде по средата. Но едно бе сигурно — ако алармираше обществеността, повече нямаше да има възможност лично да разговаря с Анук. И така, той бе разкъсван между желанието да постъпи правилно, като разгласи случая, и надеждата да разбере от Анук нещо за съдбата на собственото си семейство.

Обхванат от тези смущаващи мисли, той реши да я види още веднъж. Ала този път сам. Без лекарката.

— Имам още нещо за теб — каза Мартин и извади от пакета една обвита в прозрачно фолио хартиена кутия. — Това е детски компютър за рисуване — обясни той и махна опаковката от розовия предмет. Беше го купил от магазина за играчки на трета палуба.

Правоъгълният предмет изглеждаше като таблет от каменната ера, недодялан и евтин, ала без остри ръбове, а със затъпената сензорна писалка, която се закрепяше странично, Анук едва ли можеше да се нарани.

Мартин го включи, увери се, че батериите работят, и го постави до леглото на Анук. После отново отстъпи крачка назад и пъхна ръка в джоба на дънките си. С едно-единствено движение включи записващото устройство на смартфона си.

— Когато преди около два часа с доктор Бек бяхме при теб, ти ми назова едно име. Можеш ли да си спомниш кое е то?

Малката престана да смуче палеца си и без да изпуска мечето от ръце, посегна към таблета. Постави го на коленете си. После го погледна.

— Имаш ли престава къде се намираш? — попита Мартин.

В отговор Анук премигна. Бе напрегната, но явно не изпитваше болка. Като ученичка, която е получила трудна задача и не може да я реши. Мартин опита с по-простички въпроси.

— На колко си години?

Въпросът му прозвуча на фона на един пронизващ сигнален тон, последван от още шест такива и накрая завършващ с продължително пиукане. Шумът, заглушен от няколкото врати, вероятно идваше от коридора, който водеше към „Кухнята на ада“. Мартин предположи, че става въпрос за някаква вътрешна аларма, предназначена за работниците, и я игнорира. Анук по никакъв начин не реагира на шума. Устните ѝ се движеха като на Тими, когато трябваше да научи нещо наизуст. Ала те не оформяха думи, нито звукове. Вместо това тя дръпна нощницата си нагоре, за да се почеше по корема. Мартин забеляза няколко кръгообразни белега от изгаряне, вляво и вдясно от пъпа, които изглеждаха така, сякаш някой е загасял цигарата си.

— Боже мой, кой ти е сторил това? — попита той с неприкрито отвращение в гласа. Извърна се встрани, за да не забележи Анук яростта в очите му. Когато отново се съвзе и реши да продължи с въпросите, гласът замря на устните му.

Това не може да е истина!

Анук бе поставила мечето до себе си и бе изписала една-единствена дума върху таблета:

Името му. С четливи букви. Напряко през екрана. И продължаваше да държи писалката в ръка.

Не може да има мен предвид. Това е невъзможно.

Мартин се насили да се усмихне и започна обратно броене от десет, докато нормализира пулса си, за да попита вече по-спокойно:

— Но ти знаеш, че аз не съм зъл човек, нали?

Никога не бих ти сторил нещо лошо.

Трябва да е някаква тъпа случайност, мислеше си той. Надяваше се. Мартин бе често срещано име даже и в Щатите. Не бе изключено извършителят да се е казвал така.

Или да се е представил така. Или да е носил риза на Карибския остров Свети Мартин…

Всичко бе възможно.

А дали бе вероятно?

Анук извърна глава. Огледа се сякаш за първи път вижда стаята си. После отново посегна към писалката и с прецизни движения скицира очертанията на голям круизен кораб.

Мартин погледна към люка и забеляза, че водата е станала по-тъмна. Опита отново с директен въпрос:

— Можеш ли да ми кажеш името на онзи, при когото си била през цялото време?

Анук затвори очи. Преброи нещо на пръсти.

Написа го точно под скицата на кораба. Мартин не видя никакъв смисъл в това.

— Съжалявам, нищо не разбирам!

Той огледа името си, рисунката на кораба и предполагаемата логическа задача. Четиринайсет?

Понеже номерата на каютите на Султанът бяха четирицифрени, това би могло да бъде само указание за палуба. На четиринайсета палуба бяха басейнът с водната пързалка, барът със студени напитки, голф игрището и алеята за джогинг.

— Какво имаш предвид с единайсет плюс три?

Погледът ѝ потъмня. Изглеждаше ядосана сякаш въпросите започват да я изнервят, въпреки това отново записа с писалката:

— Майка ти? — попита Мартин настръхнал. — Знаеш ли дали още е жива?

Анук тъжно кимна. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Мартин не можеше да повярва, че за толкова кратко време бе получил толкова много информация от момичето, макар и да не успяваше да проумее всичко.

— Мисля, че е най-добре да си направим малка почивка — предложи той. Анук изглеждаше изтощена. — Има ли нещо, което бих могъл да ти донеса?

Малката посегна за последно към писалката и под скицата на кораба изписа:

После отново пъхна палец в устата си и се извърна от Мартин сякаш недвусмислено искаше да му покаже, че няма какво повече да му каже.

— Ще видя дали ще успея да я намеря — отвърна той и понечи да тръгне да търси лекарката, когато алармата отново се включи.

Наоми

„Убих най-добрата си приятелка“ — написа в компютъра Наоми Ламар, седнала на пода на подобната на кладенец тъмница.

Написа го преди девет дни. Изпрати компютъра с кофата. Стомахът ѝ нетърпимо се свиваше от глад, ала храна не пристигна. Единствено лаптопът с отговора на Паяка:

И веднага след това:

Два часа по-късно пристигна купата с ориза, върху която имаше надпис: Spirometra mansoni. Трябваше да яде. В противен случай щеше да умре от глад. Тогава Наоми все още мислеше, че скоропостижната смърт е най-голямото зло. Ала не беше. Да знаеш, че носиш паразит в себе си, плосък червей от най-коварния вид, който бавно те изяжда — това бе най-лошото, което можеше да се случи някому.

Наоми бе сигурна, че Паяка знаеше това. Той искаше отговори, признания и щеше да ги получи в момента, в който унищожеше инстинкта за самосъхранение на жертвата си. Досега мисълта за Анук бе държала Наоми жива. Ала ужасът, който ден подир ден пъплеше под кожата ѝ, убиваше в нея всякакво желание за живот.

Кое е най-лошото нещо, което някога си правила?

— Толкова много съжалявам, Анук! — прошепна Наоми и посегна към компютъра. Пръстите ѝ, чиито нокти не бяха рязани от седмици, набраха второто ѝ признание:

После затвори лаптопа, пъхна го в найлоновия плик и го постави в кофата. Подръпна няколко пъти въжето и докато се чешеше до кръв, зачака Паяка да го изтегли и да бъде доволен от отговора ѝ.

За да може най-сетне да умре.

Междувременно Мартин бе почти единственият на палубата, където, подобаващо за октомври, бе станало значително хладно. Всички останали от спасителната му група побързаха да напуснат сборния пункт, след като малко преди края на тренировките за евентуални извънредни ситуации се спуснаха плътни сиви облаци, от които се изсипа ръмящ, ала всепроникващ фин дъждец.

Това изобщо не притесни Мартин. Нямаше прическа, за която да се притеснява, носеше дрехи, които и бездруго бяха за пране, а и една настинка — в сравнение със сегашното му състояние — би била направо подобрение. Беше му зле и това със сигурност не се дължеше единствено на умората и на полюшването на кораба, което за истинските морски вълци вероятно не бе нищо повече от балончетата в някое джакузи. Но за Марин бе настъпил моментът да потърси лекарство против гадене в аптеката на кораба.

Сякаш реагирала на телепатична заповед, Елена Бек пристъпи до него на перилата. С прозрачна качулка на главата и униформа тя бе значително по-подходящо облечена от него. В едната си ръка държеше спасителна жилетка, а в другата черно куфарче, което във фините ѝ ръце изглеждаше ръбесто и грубо.

— Значи тук се криете — каза тя, вперила поглед в далечината.

За всички, които на едно трансатлантическо плаване искаха да добият впечатление от необятната шир на океана, гледката в този момент си заслужаваше всеки цент. Накъдето и да погледнеш, не съществуваше нищо друго освен вода. Нито земя, нито кораб. Единствено безкрайна синьо-черна разлюляна шир.

Ако повърхността на луната бе течна, със сигурност щеше да изглежда така, помисли си Мартин.

За някои морето бе символ на вечността и могъществото на природата. Ала Мартин виждаше във вълните само един влажен гроб.

— Опитах се да ви позвъня, но телефонът ви бе изключен — каза Елена.

Мартин извади мобилния си и в момента, в който погледна дисплея, разбра защо.

Правилно! Заради гласовите записи. Така бе настроил телефона си, че входящите повиквания да не пречат на „разговорите“ с Анук. Но не успя да заглуши валидния в цял свят сигнал за тренировки при бедствени ситуации в океана — седем къси тона, последвани от един продължителен.

Всеки пасажер най-късно до двайсет и четвъртия си час на борда трябваше да мине през тези тренировки, за да знае как функционира спасителната жилетка и къде се намират спасителните лодки. Макар капитанът да не държеше особено на спазването на другите точки от морското право, то на това предписание се обръщаше внимание. Мартин включи телефона си и избърса няколко дъждовни капки от лицето си. Една млада двойка, бутаща количка с две спящи деца и която вероятно си бе представяла това пътуване малко по-сухо, мина покрай тях. Елена изчака, докато се отдалечат достатъчно, и постави куфарчето си на една метална маса, където треньорите по гмуркане провеждаха първоначалното си обучение, преди да позволят на учениците си да скочат в басейна.

— Доколкото разбрах, сте имали доста оживен разговор с моя годеник. Трябва да ви предам това тук. — Елена отвори куфарчето и извади кутийка за диск без надпис. — Това е CD със списъците на пасажерите за последните пет години. Има и допълнителна информация за наличния персонал на кораба в случаите, когато е бил обявяван пасажер 23.

— И за какво ми е това?

— И аз попитах същото Даниел. Каза, че много би се учудил, ако все още не сте започнали с разследването. Тук ще намерите и всички скици и планове на Султанът, всички прессъобщения и статии във вестниците за случаи с изчезнали пасажери, както и сравнителен анализ с други кораби.

Пръстите на Мартин се разтрепериха, когато посегна към диска.

— Трябва да ви предам и че документите, които той е събрал през последните месеци, са доказателство за добрата му воля, освен това…

В този момент зазвъняха мобилните телефони. И на двамата.

На Мартин. И на Елена.

Те изненадано се спогледаха и едновременно посегнаха към джобовете си.

— По дяволите! — Елена остави Мартин, който нямаше никаква представа чий бе дългият номер върху дисплея му.

— Какво става? — извика той след нея.

Тя спря до една врата, която водеше към вътрешните помещения, и се обърна.

— Анук — отвърна Елена. — Включихме алармения ѝ бутон и към вашия телефон, доктор Шварц.

Пет минути по-късно, за трети пореден път през този ден, Мартин влезе в стоманения шлюз в посока „Кухнята на ада“, премина през входното помещение на карантинното отделение и видя как Елена Бек плъзга картата си през четеца.

При влизането си все още мислеше, че това е фалшива тревога. После се запита откъде идва всичката тази кръв.

По леглото на Анук.

По тялото ѝ.

Навсякъде.

О, боже. О, боже…

Елена се втурна към леглото, пред което Анук се бе свила, притискайки ръка към обляната си в кръв предмишница. Преди тренировъчните упражнения ръката ѝ бе превързана, а сега превръзката лежеше на пода като развито руло тоалетна хартия.

— Какво се е случило, малката ми? Какво стана? — извика лекарката и приклекна до момичето.

Докато Елена още бе в полушок, Мартин вече бе разбрал причината за нараняването. Кръвта бе по чаршафите, по лицето на Анук, по ръцете, пръстите и по нощницата ѝ. Откри дори няколко петна по полирания шкаф от благородна стомана на стената под телевизора, което означаваше, че кръвта е пръскала от артерия.

— Прерязана е артерия — каза той и попита Елена къде се намират дезинфектантите и превръзките.

Съдейки по цвета на лицето на Анук, положението не беше толкова зле, както изглеждаше на пръв поглед. Мартин знаеше от опит, че дори и минимална кръвозагуба оплескваше всичко наоколо.

— Артерия? — извика невярващо Елена и посочи вратата на банята.

Тя му каза някакъв код, чието значение му стана ясно едва когато откри подобния на трезор шкаф под мивката. От съображения за сигурност той бе заключен. До спринцовките, иглите, маркучите, ножиците и разни други, подходящи за самоубийство материали, той откри спрея за дезинфекция и превързочните материали. Занесе ги на Елена и видя как тя повдигна брадичката на омаломощеното момиче. Анук бе със затворени очи. На горната ѝ устна бе залепена малка бяла точица. Малко памуче или парченце от носна кърпичка.

С бързи движения Мартин издърпа спалното бельо от леглото и го изтръска. После вдигна матрака, махна предпазния калъф, но и тук не намери нищо.

Никакъв бръснач, никакъв нож, никакъв молив.

— Вие бяхте последният, който беше при нея — подхвърли Елена с упрек, след като заведе Анук до кожения диван, където прегледа ръката ѝ.

Кръвта отново започна да тече в момента, в който момичето се отдръпна — като дъждовни капки, които се стичат по елхово клонче — затова Елена веднага постави стягаща превръзка.

— Искате да ми намекнете, че съм я подтикнал към това, докато съм бил насаме с нея ли? — попита троснато Мартин.

— Не, естествено, че не, но… — Елена присви очи. — Кой направи това, съкровище? — Тя погали страните на Анук. — Кой те нарани така?

Отговор не последва.

— Знам кой е направил това — прошепна Мартин.

— Какво? Кой? — Елена погледна към него.

— Тя самата.

— Моля? Не! Това е невъзможно. И въобще защо ще прави подобно нещо?

Има толкова много възможни причини: иска да свали напрежението, да пусне болката извън тялото си, да почувства, че е жива…

— Във всеки случай, тя не се е наранила с цел да се убие — каза той.

Иначе нямаше да се опита да превърже ръката си и да натисне страх-бутона.

За него всичко това водеше до заключението, че тя действително е искала само да се одраска, като дълбочината на раната не е била умишлено търсена.

— И как е могло да се случи това? — попита Елена. — В близост до нея няма остри предмети. Кълна се, след случая с моливите за рисуване преобърнах цялата каюта.

Моливите за рисуване. Точно така!

Мартин изчака, докато Елена сложи стягащата превръзка, и я попита:

— Колко листа хартия ѝ дадохте онзи ден?

Тя изплашено го погледна:

— Не знам. Не съм ги броила.

Грешка.

Голяма грешка.

Виждайки разкаяното изражение на Мартин, Елена на мига разбра какво е станало:

— Вие мислите, че… — Тя се обърна към Анук. — Съкровище, кажи ми, моля те, с хартия ли се нарани?

Анук не отговори. Ала Мартин бе сигурен. При общуването с психично болни човек никога не бе напълно сигурен дали действа достатъчно предпазливо. В студентските си години той бе имал случай с шестнайсетгодишно момиче, което бе прекарало ръба на лист хартия и през двете си очи.

— Запази ли някой лист? — Той се опита да достигне до Анук.

С успех. Тя отвори клепачи. Мартин не бе сигурен дали го разпознава, но за гнева, който се излъчваше от нея, нямаше съмнение. Тя кимна. В очите ѝ присвяткваше ярост. Мартин и Елена многозначително се спогледаха.

— След това си изяла листа, нали?

Значи затова имаше малка бяла точица върху горната ѝ устна.

Целулоза!

Анук стисна устни. Изглеждаше гневна вероятно защото бе успял толкова лесно да достигне до тайната ѝ.

Мартин донесе влажна кърпа от банята, за да може Елена да изчисти лицето ѝ, което тя не позволи съвсем доброволно.

В шкафа под телевизора имаше чисти чаршафи и спално бельо, с които Мартин се зае, докато Елена търсеше нощница. Двамата заедно отведоха Анук до леглото ѝ. Момичето изглеждаше изтощено, но не бе в критично състояние.

Погледът му попадна върху детския компютър за рисуване на нощното шкафче. Екранът бе тъмен, ала една жълта лампичка светеше, което показваше, че е в режим на готовност. Докато Анук се настаняваше в леглото си, той включи екрана.

— Леле!

Рисунката, която Анук бе направила по време на тренировъчните упражнения, бе със забележителна точност към детайла. Произведение на изкуството, което не оставяше никакво съмнение, че момичето е високонадарено в тази област. Понеже не искаше да ѝ взема компютъра, Мартин извади телефона си и снима екрана. После се сбогува с Анук, която отново бе затворила очи, и излезе отвън, за да изчака Елена.

— Това наистина ли го е нарисувала Анук? — попита лекарката, след като бе преоблякла с чиста нощница момичето и също бе излязла от каютата. — Съвсем сама? — Невярващо, тя се взираше в снимката от телефона — мрачно зееща дупка в земята, вероятно кладенец, на чието тъмно дъно проблясваше вода. Другото, което правеше впечатление, бе едно въже, което се спускаше надолу в шахтата.

— На кораба има ли някакво място, което да наподобява това тук — дупка, люк, някаква водонепроницаема преграда, през която може да се види морето?

Елена присви очи, като наклони глава на една страна, за да може да види снимката от друга перспектива.

— Хмм! Не съм виждала подобно нещо. А и общо взето корабите, които плават в открити води, рядко имат дупки в корпуса.

В открити води, повтори наум Мартин и в този момент се сети за нещо. Естествено, ако плават в открити води. Но ако не?

— На коя палуба се намира помещението с котвата? — попита той.

— Котва? Имате предвид…

Дупка, под нея вода, въже, което би могло да бъде и верига.

— На коя палуба? — настоя той. — Моля ви!

Елена се замисли.

— Има няколко — каза тя най-накрая. — Доколкото си спомням, едно на трета палуба. И после още едно по-нагоре, на единайсета палуба.

Кръвта във вените му потече осезаемо по-бързо. Хвърли още един поглед към екрана и каза:

— Вероятно въображението ми се е развихрило, но едва ли ще ни навреди, ако отидем да огледаме котвите.

— Тиаго Алварес?

Въпреки късния час Егор Калинин седеше на дивана в каютата си по халат и кожени пантофи и нежно галеше по гърба своя джак ръсел териер Икарус. По принцип кучета и други домашни любимци бяха строго забранени на кораба, ала собственикът на Султанът не го бе грижа, както и за пушенето в каютите. Горе, в спалнята, за ужас на съпругата му, която не бе пушач, той бе деактивирал алармите.

— Този тип тук?

Пред Егор върху масичката от опушено стъкло лежеше разпечатка с личните данни на пасажера, а офицерът му трети ранг в отдела за сигурността докладваше — снимка, маршрут, номер на каютата и състояние на корабната сметка. Досега аржентинецът никак не се бе охарчил, та да направи дружеството по-богато. Бе наел вътрешна каюта, никога не пиеше вино по време на хранене, не предприемаше екскурзии на сушата и все още не си бе купил нито един сувенир от магазините на кораба.

— Това е свинята. Сигурен съм — отговори Вайт Йеспер.

— И се е бил скрил под леглото?

— Щом го казвам. Видях го и открих снимката му в досиетата на пасажерите. Никакво съмнение.

Егор огледа недоверчиво двайсет и три годишния плейбой.

— Какво всъщност си търсел в каютата? — обърна се той към Вайт, макар че знаеше отговора.

Егор не можеше да понася племенника си. Не понасяше и ядящия му сирене баща, който се бе оженил за сестра му Ирина само защото тя бе забременяла от него по време на следването си в Амстердам. Когато си на двайсет и една, звучи примамливо да бъдеш с уличен музикант. Но двайсет и три години по-късно Ирина бе осъзнала, че липсата на пари, работа и презервативи не е била най-добрата комбинация за едно многообещаващо бъдеще.

Само заради сестра си той бе дал на безполезната твар, която го наричаше чичо, работа на Султанът. В противен случай Вайт щеше да мухляса в мръсната холандска дупка, наречена школа за бойни спортове, където бе треньор на поотраснали улични биячи. Единствената му „заслуга“ в живота се състоеше в това, че все още не бе попаднал в полицейските регистри, но при склонността му към насилие, лека дрога и леки момичета бе само въпрос на време държавата да се погрижи за подслона му.

— Поех почистването ѝ — безгрижно отвърна Вайт.

Изглеждаше така, сякаш само след няколко минути му предстоеше фотосесия за списание за сърфисти, което още повече вбесяваше Егор. Той стисна устни и за един кратък миг си представи как Икарус разкъсва самодоволното лице на племенника му.

— Моля те, би ли ми припомнил? — каза Егор. — Мислех, че си назначен да оказваш помощ на шефа на охраната, а не да малтретираш камериерки.

На който и да било кораб не минаваше и седмица без сериозни сбивания както между пасажерите, така и между хората от екипажа. Егор смяташе, че няма да е зле да има доверен човек за мръсната работа. Мислеше си, че Вайт е толкова блондин, колкото и изглеждаше. Бияч без мозък, когото можеш лесно да управляваш.

Но човек може и да се заблуди.

След случая с Шала вече му бе ясно, че племенникът му е селски хитрец, от когото можеше да се очаква всичко. За щастие, момичето нямаше сериозни наранявания, макар и в следващите няколко дни да кашляше кръв. И за щастие, дамата, която повярва в историята за ревнивия колега, вече арестуван, не повдигна обвинение, след като установи, че нищо не липсва в каютата ѝ.

— Да оставим глупостите настрана — каза племенникът му с почтителен тон. — Нямам представа какво се случва тук, Егор. Ала ти прикриваш нещо сериозно. Какво точно, не ме интересува.

— Какво искаш тогава?

— Моя дял. — Той се ухили, сякаш току-що бе разказал мръсен виц. — Изолация на малката, извънредни грижи от страна на милата ни лекарка, бонус за чистачката — явно държиш нещата да останат в тайна.

— Искаш да ме изнудваш? — Егор се престори на изненадан. Всъщност, ако не беше така, би го учудило.

Вайт вдигна извинително и двете си ръце:

— Хей, единственото, което искам, е сделката ти с чилийската акула да не пропадне.

Егор се усмихна. Във фантазиите му Икарус ръфаше още по-надълбоко тялото на племенника му. Вайт, който изтълкува усмивката като съгласие, се наведе напред:

— Не искам да плащаш мълчанието ми. Искам да си ги заслужа.

Егор, който вече отдавна имаше план, впери поглед в стоманеносините очи на племенника си. В продължение на двайсет секунди единственото, което се чуваше в каютата, бе бръмченето на климатика, придружено от постоянните шумове, които кораб с тези размери произвеждаше, докато пореше откритите води. Те се движеха с около двайсет възела, а и морското вълнение осезателно се бе усилило.

— Добре, имаме сделка — отвърна Егор най-накрая и потупа с пръст снимката пред себе си. — Намери този Тиаго и ще получиш петдесет хиляди долара в брой.

Вайт изсвири с уста като строителен работник, покрай когото минава жена с къса пола.

— Какво е направил?

— Изнасилил е едно малко момиче.

Погледът на Вайт се помрачи.

Егор никога нямаше да разбере как така хора, които тикаха парчета стъкло в гърлото на беззащитни жени, се имаха за нещо по-добро от педофилите, ала за щастие, той никога не се бе сблъсквал по-обстойно с порядките в йерархическата стълба сред престъпниците.

— Момичето, което е в „Кухнята на ада“?

— Същата.

— На колко е години?

— На единайсет.

— Какво е търсела тази мръсна свиня в каютата?

— Същото, каквото и ти — извъртя Егор, който в никакъв случай не смяташе, че южноамериканският Казанова има нещо общо с изчезването на Анук. — Открил е къде работи Шала и я е издебнал, за да я разпита. Искал е да узнае дали сме по петите му.

Историята, която Егор току-що си изсмука от пръстите, имаше дупки, в които Султанът да потъне, но Вайт, изглежда, не ги забеляза.

— А родителите на малката? Те къде са?

Егор махна с ръка.

— Те са мои приятели. Не искат да бъдат замесвани. Ти просто намери онази свиня.

— И какво, след като го намеря?

Добър въпрос. Егор се бе надявал да не се наложи да му отговаря.

Той вдигна кучето от скута си, стана от дивана и отиде до един страничен шкаф под тежкото кристално огледало във входа. Дръпна най-горното чекмедже.

— Бъди креативен! — каза той. После провери барабана, сложи предпазителя и тикна револвера в ръцете на Вайт.

Хвърли ме, ако съм ти нужна. Върни ме обратно, ако повече нямаш нужда от мен.

Отивайки към носа на Султанът, Мартин се бе замислил за гатанка, която преди години бе прочел в една книга, чието име не си спомняше, а само отговора: котва.

Пожела си гатанките, които последните събития на кораба му бяха поставили, да бъдат също тъй лесни за разгадаване. Ала се опасяваше, че влизането в помещението с котвата ще му нахвърля още повече въпроси, вместо да му даде отговори.

Започна с огледа на трета палуба — официалното и принципно единствено котвено помещение на кораба. На единайсета палуба се намираше само една малка допълнителна котва, чиито вериги по чисто оптични причини бяха поставени пред погледа на посетителите на горната панорамна площадка. Тук нямаше никаква възможност да скриеш някого незабелязано.

— Пристигнахме — каза Елена Бек.

След като Мартин последва корабната лекарка по един тесен коридор без прозорци, който покрай външната стена на борда ги отведе зад музикалния театър, те стигнаха до стоманена врата с надпис „Котвено помещение“. Зад нея ги посрещна Бонхьофер и един оглушителен шум.

— Защо отне толкова много време? — попита Мартин капитана, който по обясними причини не пожела да му подаде ръка. С върха на пръстите си той опипа нервно пластината върху счупения си нос.

— Много време ли? — Бонхьофер погледна часовника си.

Бе малко след седемнайсет часа бордово време. Бяха минали почти два часа, докато той им бе дал разрешение за достъп. Дори и Елена нямаше обяснение за това забавяне.

— Както виждате, в момента се движим с пълна пара — обясни на висок глас Бонхьофер. Стените в носа на кораба бяха с коси ъгли като в таванско помещение и нямаха затворени прозорци, само отворени люкове. Поради тътена заради високата скорост, която корабът междувременно бе развил, те трябваше да си викат, за да се разбират. Мартин имаше чувството, че се намира в стоманен котел, обстрелван отвън с полицейска водна пръскачка. — По принцип достъпът тук при пълна скорост не е възможен — каза капитанът и обясни на Мартин как миналата година един пиян канадец е успял да се изкатери в котвеното помещение и да пусне веригите от шпила. Котвата е можела да повреди витлото, да пробие дупка в кораба и напълно да го лиши от способността да маневрира. По време на инцидента Султанът е бил току-що зареден с гориво. Нефт на стойност три и половина милиона евро, който е трябвало да стигне за следващите десет дни. Човек не можеше да си представи какво би могло да се случи, ако котвата бе пробила резервоара.

В момента алкохоликът бе в затвора заради застрашаване сигурността на кораба, а вратите към котвеното помещение се отваряха само при потегляне и акостиране на лайнера.

— Трябваше да накарам шефа на техниците да вдигне електронната защита на вратите. — Бонхьофер приключи с разясненията си. — По-бързо не можеше да стане.

Мартин се огледа. Те влязоха в помещението откъм задната страна. На площ, която спокойно обхващаше двайсет паркоместа, се извисяваха подобни на турбини съоръжения, нещо като генератори. Той видя един стоманен кафез, който се използваше за съхранение на влекача, както и няколко шкафа, които изглеждаха като трезори с поставен знак за високо напрежение.

И тогава съзря веригата. Проблясваща в черно. Огромна. Погледната отблизо, тя изглеждаше като ланец на петдесетметров мачо-великан. Спокойно можеше да си провре ръката между брънките ѝ и със сигурност се нуждаеше от дузина ръце, за да повдигне и една-единствена от тях.

— Седемдесет тона — каза Бонхьофер и потупа стоманеното чудовище сякаш бяха на опознавателна обиколка.

Веригата бе навита около едно огромно зеленикаво стоманено колело, което приличаше на колело от железница, и се спускаше надолу в една шахта с широчината на комин, която за момента бе затворена от намиращата се върху външната стена котва.

В спомените на Мартин проблесна рисунката на Анук. Надолу, през малките междинни помещения той можеше да види бушуващите води на Атлантическия океан.

— А самата котва тежи десет тона — обясни Бонхьофер и пристъпи навътре в помещението.

Докато с Елена го следваха, на Мартин му направи впечатление, че има две котвени съоръжения: едното за десния борд, а другото за лявата страна на кораба. Двете верижни колела бяха разделени от площадка, на която се намираше кутия с няколко лоста. Всяко голямо колело разполагаше с метална спирачка, която трябваше да завъртиш подобно на огромен вентил, ако искаш да освободиш котвата или да спреш хода ѝ.

— Какво точно търсим тук? — попита капитанът от площадката, облегнат на спирачното колело на едната от котвите. — Едва ли скривалището на Анук, или?

Мартин огледа помещението. Всичко бе чисто, направо стерилно, което го изненада. В съответствие с носещата се миризма той очакваше петна от ръжда и смазочно масло по пода или най-малкото абразивни явления, предизвикани от агресивната солена вода, която непрекъснато пръскаше от люковете. Но дори и тук, в неофициалните помещения, цареше ред и чистота. Всичко изглеждаше така, сякаш току-що е било обновено. Стените бяха боядисани в бяло, подът бе застлан с дебела гумирана настилка, която не позволяваше да се подхлъзнеш дори когато е влажно.

Всеки квадратен сантиметър.

Но не беше място, където човек би могъл да преживее седмици наред. Ставаше течение, бе студено и влажно. Най-много след седмица престой спокойно можеше да си докараш белодробно възпаление, освен това на всяко пристанище тук влизаха по двама матроси, които обслужваха котвата.

Тя не може да бъде тук.

Изглежда, и Елена споделяше преценката на Мартин.

— Това е задънена улица — извика тя. Когато говореше високо, гласът ѝ звучеше рязко и някак си по-младежки.

Мартин кимна. Явно се бяха заблудили. Все едно гадаем на кафе, ядосваше се той. Да си правиш изводи от детска рисунка бе също толкова побъркано, колкото и да се опитваш да видиш лицето на Дева Мария върху препечена филия хляб.

— Да се махаме оттук!

Мартин се наведе, за да завърже връзките на едната си черна бота. Погледът му попадна под първото стъпало на платформата.

— Къде е веригата? — попита той Бонхьофер.

Капитанът го погледна неразбиращо.

Мартин посочи огромната стоманена ролка вляво от него.

— Виждам само няколко метра от нея, които се спускат надолу към шахтата. Къде е останалата част?

— Точно там, където в момента коленичите — отвърна Бонхьофер и скочи от площадката. Той потропа с крак върху пода. — Тук, отдолу.

— Има ли достатъчно място?

Бонхьофер завъртя протегнатата си длан, сякаш имитира клатеща се лодка.

— Винаги остава някакво място в зависимост от това доколко е навита веригата. В действителност това е любимото скривалище на пасажерите без билет. Ала те издържат там най-много няколко дни, в никакъв случай седмици.

— А достъпът до там? — попита Мартин въпреки всичко. Той почука с кокалчетата на пръстите си по металната плоча, върху която бе клекнал.

— Едно ниво по-надолу. Оттук може да се влезе само ако се развият плочите на пода, тоест веднъж годишно при поддръжката — обясни капитанът, като клекна до него. С русите си, развени от вятъра коси и пластината на носа приличаше на Ханибал Лектър. Липсваха само усмирителната риза и количката, за която бе прикован.

— Вероятно е само загуба на време… — каза Мартин.

— А може би не е — възрази Елена. — Какво губим, щом и без това сме вече тук?

— Един момент — каза капитанът, като се изправи отново. Той отиде до един метален шкаф и го отвори. Мартин си мислеше, че Бонхьофер ще се върне с куфарче с инструменти, ала когато отново бе при тях, държеше джобно фенерче в ръка. Капитанът коленичи под платформата.

— Намерихте ли нещо? — попита Мартин и клекна до него.

— Може би. Ето там. Виждате ли това?

Бонхьофер освети мястото директно под платформата, където под голямата стоманена макара веригата изчезваше под палубата.

— Какво има там? — попита развълнувано Елена.

— Изглежда като торбичка — каза Мартин.

Светлината на джобното фенерче се отразяваше от една кафеникава измачкана найлонова повърхност.

Мартин се изправи, заобиколи макарата и приклекна. Тук той бе на разстояние най-малко един човешки ръст от подобния на торбичка предмет, залепен върху последната видима брънка на веригата. Мартин легна на земята и се опита да се провре под стоманената макара.

Безнадеждно.

Или той бе твърде широк, или процепът твърде тесен. Почувства се както тогава, в детските си години, когато топката му се беше напъхала под един шкаф и с малките си ръчички той не успя да достигне нищо друго освен прахоляк.

— Мога ли аз да опитам? — чу гласа на Елена зад себе си.

Погледна към нея и кимна.

— Може би вие ще имате повече късмет. — Все пак тя бе със значително по-фина структура от неговата.

Лекарката свали униформеното си яке и ризата и остана по потник с презрамки. Преди да легне на пода, тя свали бижутата си — една верижка с дъбово листо и сребърна гривна, която носеше на дясната си ръка заедно с часовник за гмуркане.

— Пфу, по-тясно не може и да бъде — каза Елена, докато лягаше по корем. Обърна странично глава, като постави ухото си директно на пода. — Както и по-шумно. — Тя започна да се приплъзва сантиметър по сантиметър към целта, която Бонхьофер осветяваше.

— Малко надясно — направляваше я Мартин, тъй като в това положение тя не виждаше нищо.

Най-накрая пръстите ѝ докоснаха веригата.

— На допир е действително като торбичка — каза тя и се опита да я дръпне. — Но не мога да я отлепя.

— Здраво е залепена — установи Бонхьофер.

Мартин също забеляза тиксото, с което торбичката бе фиксирана за веригата. Едно силно дръпване щеше да е достатъчно, за да я отлепи, но за целта Елена трябваше да пропълзи още по-навътре.

— Ще се заклещя — изстена тя.

Мартин се опита да я окуражи:

— Ще се справите. Още само няколко сантиметра. Да, много добре…

Сега тя успя да обхване торбичката с цяла ръка. Една огромна вълна се разби в кораба, все едно някой запрати двайсетметров мокър килим към външната стена. Султанът се наклони на една страна, при което веригата помръдна с няколко сантиметра.

— Това нещо не може да се задвижи от само себе си, нали? — попита с тревога Елена. Ако защитният механизъм откажеше, тя щеше да полети нагоре заедно с веригата. — Нямам желание да свърша като смазочно масло за котвата.

Бонхьофер извика, че няма нужда да се страхува. В този момент Елена успя да откачи торбичката и се измъкна с пълзене назад изпод платформата. Когато отново се появи, по едната половина на лицето ѝ имаше черни следи от смазочно масло.

— На допир изглежда кашкаво — каза тя, изправяйки се. Държеше торбичката с изпъната ръка възможно най-далече от себе си, сякаш трябваше да хвърли на боклука нещо много гнусно. — Все едно е желе.

Елена постави торбичката върху капака на един сандък.

— Може би това е доказателство — вметна Мартин. — За предпочитане е да го отворим в затворен съд.

С вентилационен канал. И със защитни очила.

Елена не го слушаше. Тя може и да беше добра лекарка, но не разбираше нищо от работа на терен. С пъргави пръсти разлепи тиксото, с което торбичката бе омотана, преди Мартин да успее да се намеси. За щастие, опасенията му не се сбъднаха. Нямаше експлозия. Ала въпреки това Елена се отдръпна рязко назад, сякаш към лицето ѝ полетя парче стъкло.

— О, боже — закашля се тя, извъртайки се на една страна, запушила устата си с ръка.

Мартин можеше да разбере реакцията ѝ, както и тази на капитана, втренчен отвратено в торбичката и в съдържанието ѝ, което в този момент се изля безпрепятствено върху капака на сандъка. Червеи. Стотици червеи се увиваха и гърчеха, сякаш попаднали под токов удар.

— Ама че проклета свинщина! — изруга Бонхьофер, размазвайки с крак първите от тях, които бяха нападали на земята. Той се обади по служебния си телефон и помоли да пратят чистачи.

Мартин се приближи и отвори торбичката, за да може по-добре да огледа съдържанието ѝ.

Действително.

Червеите не бяха единственото съдържание. С върха на пръстите си той изтегли едно ламинирано четвъртито парче картон и избърса ларвите от него.

— Пощенска картичка? — попита капитанът.

Или поне част от нея.

Парчето картон бе част от рекламна картичка, каквито безплатно оставяха в каютите. Малко, откъснато парче, но достатъчно голямо, за да стане ясно, че картинката отпред представляваше снимка на Султанът, направена от въздуха.

Мартин обърна задната страна.

Той прочете написаното с печатни букви на ръка съобщение. Бе на английски, с черен химикал, чието мастило малко се бе размазало.

— Какво се случва? — попита Бонхьофер. — Какво има предвид този мръсник?

— По дяволите! — извика Мартин, парализиран от ужас. Беше се обърнал, за да попита Елена за мнението ѝ. Отговорът на въпроса на капитана буквално бе изписан върху лицето ѝ.

— Боже милостиви, Елена, какво ти е? — изкрещя Бонхьофер, който също се бе обърнал към годеницата си.

Лицето на корабната лекарка бе напълно подпухнало — страните, челото, устните — изглеждаше така, сякаш кожата ѝ всеки момент ще се пукне. Очите ѝ не се виждаха, единствено върховете на миглите стърчаха през подутините.

Изглеждаше ужасяващо, но най-зле бяха подутините по дясната половина на лицето. Там, където кожата бе влязла в контакт със смазочното масло по земята.

— Елена, скъпа, кажи нещо! — извика Бонхьофер извън себе си от страх.

Ала на Мартин му бе ясно, че лекарката, която се бе хванала за гърлото, останала без дъх, вече не бе в състояние да отговори. Явно след очите, устните и бузите, трахеята ѝ също се подуваше.

00:24 ч. бордово време 50°27’N, 16°50’W

Скорост: 21,5 възела, вятър: 18 възела

Вълнение: 10-15 фута

Разстояние от Саутхемптън: 592 морски мили

Мартин Шварц не видя опасността, която го наближаваше изотзад. Той стоеше със затворени очи на седемнайсета палуба, на кърмата, на най-високата, свободно достъпна част на кораба и бе оставил силният вятър да духа в лицето му. Вкуси соления въздух, но му се стори, че е наситен по-скоро с приспивателни, отколкото с кислород.

С всяко вдишване се чувстваше все по-слаб и по-уморен, което може би се дължеше на болките в зъба, които все още вряха на бавен огън в горната му челюст. А вероятно бе и от влиянието на проклетите ПЕП хапчета. Но поне от известно време насам нямаше пристъпи на главоболие. Той вдиша дълбоко. Вкуси солта във въздуха.

Надя, и ти ли си стояла тук и си мислила за смъртта?

Мартин се наведе над перилата и погледна седемдесет и пет метра надолу.

Бе безлунна нощ. Кипящите корони от пяна се осветяваха от външните прожектори на кораба. Той се опита да си представи какво ли е да се разбиеш там долу, всред вълните.

Ти не си пожелала тази смърт, Надя. Никой не си пожелава подобно нещо.

Мартин се заслуша в архаичното бучене на океана, в необузданата му първична сила, която само няколко стоманени плочи отделяха от лукса на западния свят.

И от изнасилвачите, предателите и убийците.

Той вдигна глава, почувства хипнотичното влияние на огромната черна маса наоколо и изведнъж усети порива, за който меланхолиците говореха, когато са се чувствали привлечени от морските дълбини.

Океанът — магнит за депресираните.

Но ти не бе депресирана, Надя.

Качи се на най-долното стъпало на перилата — първо с единия, после с другия крак — и се опита да си представи последните секунди на жена си.

Тя се страхуваше от тъмнината. Нощта, в която уж бе скочила, е била непрогледна. Облаците са висели ниско, било е мъгливо. Вероятно водата въобще не се е виждала.

Мартин се замисли за Тими. Когато бе мъничък, минавайки покрай езеро, море или плувен басейн, той сочеше водата и казваше: „Ох“. Едва можеше да стои на краката си, когато Надя му обясни колко опасна може да е водата за едно дете.

— Водата наистина е ох — отново и отново му обясняваше тя и макар всички да съветваха да се избягва бебешкият език, в случая той вършеше работа.

Тими никога не изгуби респект от влажния елемент и стана най-добрият плувец в класа. Каква бе вероятността една майка, която толкова много обичаше децата, че стана учителка, през една мъглива нощ да хвърли собствения си син в онази „ох“, от която го е предпазвала цял живот?

— Готово, отново съм на линия — чу гласа на Дизел в ухото си, който искаше първо да свърши онлайн играта си, преди да говори с него. — Тъкмо трябваше да отстрелям един хеликоптер.

За миг Мартин бе забравил, че въобще му се обади. Заради вятъра си бе сложил слушалки и можеше да говори свободно. Връзката по скайп бе учудващо добра, имайки предвид факта, че се намираха насред Атлантическия океан.

— Лекарката ще я бъде ли? — попита Дизел.

Мартин му бе изпратил кратък имейл с описание на последните събития заедно със списъците на екипажа и пасажерите, които бе получил от Бонхьофер.

— Надявам се.

По време на летните маршрути платформата, на която стоеше в момента, бе територия за нудисти. Но през есента това бе най-самотното място под открито небе, особено нощем, когато температурите падаха. По тази причина Мартин бе избрал седемнайсета палуба за своя нощен изглед. Искаше да бъде сам и да помисли за връзките между събитията: смъртта на семейството си, телефонното обаждане на Герлинде Добковиц, изнасиленото момиче, прорезните рани по ръката на Анук и инцидента с Елена, който можеше да се случи и с него. Когато му стана ясно, че мислите му се въртят в кръг и че се нуждае от някого, който да го измъкне от дълбоките коловози, се обади на Дизел.

— Ще имаме по-голяма яснота след двайсет и четири часа — обясни Мартин. — Не е ясно какво точно предизвиква проклетите отоци по лицето ѝ. Лабораторията на кораба не е достатъчно добре оборудвана, за да анализира състава на смазочното масло по пода на котвеното помещение.

— И сега кой ще се грижи за лекарката, когато самата тя е болна? — попита Дизел.

От другата страна на линията нещо изсъска. В началото на разговора Дизел бе предупредил Мартин, че иска да притопли на горелката чиния равиоли. Явно главният редактор нямаше високо мнение за микровълновите печки.

— Жак Жерар, нейният асистент — отвърна Мартин. — Трябваше да го посветим в ситуацията. Доктор Бек лежи в съседната на Анук стая, в карантинното отделение.

Естествено, в клиниката на кораба имаше свободни легла, някои от тях дори с функция да балансират вълнението. Но тези легла бяха разделени едно от друго само със завеси. За момента нямаше друг пациент на стационар, но в случай че това се променеше, капитанът при никакви обстоятелства не искаше някой да види корабната лекарка в такова състояние. Затова Мартин пренесе колабиращата доктор Бек от котвеното помещение в „Кухнята на ада“, където един мършав французин с рогови очила и увиснали ъгълчета на устните като за начало инжектира на Елена конска доза кортизон. Това най-малкото елиминира опасността от задушаване. Сега, седем часа по-късно, корабната лекарка продължаваше да изглежда така, сякаш е участвала в жестоко улично меле, но състоянието ѝ беше стабилно, макар и да не можеше да говори.

— За щастие, вашият убиец не е много добре запознат със смъртоносните дозировки — вметна Дизел.

Или може би е.

Мартин се съмняваше, че извършителят е имал намерение да убие лекарката или някого другиго. По-скоро искаше да им демонстрира на какво е способен, ако не следват указанията му.

— Независимо дали е планиран, или погрешен удар, инцидентът разкрива много за твоя противник — каза Дизел, след като Мартин му сподели мислите си.

— И какво по-точно?

— Първо, насилникът на момичето е още на кораба.

Мартин повдигна рамене.

— Което означава, че той е или от персонала, или от пасажерите.

— По-скоро от персонала, защото — второ — има достъп до забранените участъци.

— Ключове, особено електронни, са лесни за изработка дори от непрофесионални хакери — възрази Мартин.

— Възможно е. Важен е обаче следният въпрос: кой е знаел, че ще отидете до котвеното помещение?

— Капитанът, аз… — Мартин се замисли. — И техническият ръководител, който трябваше да вдигне защитата.

И вероятно още двеста души в зависимост от това с кого още Бонхьофер си е чешал езика.

— Що за техник е този? — попита Дизел.

— Нямам представа.

— Е, би трябвало да го сгащиш натясно, както и Жерар Депардийо.

— Жак Жерар?

— Същият. Не мога да си представя, че асистентът не се е зачудил къде се крие шефката му през целия ден. Проучи всички мъже, които биха могли да се окажат насилникът на Анук, дори и да са интелигентни и арогантни. Все пак извършителят — трето — е успял да предвиди стъпките ви, и — четвърто — явно обича да играе игрички с жертвите си.

С което анализът ти отива на боклука, помисли си Мартин.

По правило манипулативните престъпници притежаваха интелигентност доста над средната и способност да се превъплъщават, с която водеха за носа както жертвите си, така и полицията. Когато общуваш с тях, те майсторски умеят да прикриват истинските си черти на характера. Депресарите го играеха слънчеви момчета, садистите се преструваха на кротушковци. При това тук ставаше въпрос за човек, който криеше жертвите си седмици наред и ги измъчваше. Определено психопат, който нямаше как да бъде заловен с обичайните похвати. А с аматьорска игра на профайлър пък съвсем.

— Ако съм на твое място, ще попитам човека, когото съм заподозрял, съвсем непринудено за майка му.

— Това пък защо? — Мартин бе объркан.

— Не съм сигурен дали това има някакво значение. Просто едно такова чувство в стомаха. Познато ли ти е? Понякога ти бълбука в корема и си мислиш, че ще се изпуснеш в гащите, а излиза само пръдня. — Дизел не остави време на Мартин да осмисли отблъскващото сравнение, а продължи: — И така, както ми поръча, поразрових за други двойни случаи, тоест за изчезнали в открито море, при които не става въпрос за отчаяни самотници с финансови, здравословни или брачни проблеми, които с голяма вероятност доброволно са скокнали зад борда.

— И? — попита Мартин. — Какво излезе?

— Първо: освен Тими и Анук в световен мащаб няма други деца, които да са изчезнали по време на круиз. Дори и тийнейджъри не са предприемали фатално гмуркане през последните десет години, което намирам за учудващо, само като си спомня как съм се катерел пиян по парапетите на какви ли не балкони, когато бях на шестнайсет. — Дизел явно искаше да провери какво количество равиоли може да натъпче в устата си. Думите му ставаха все по-неразбираеми. — Но никога двама души не са изчезвали едновременно.

Което прави случаите на Султанът още по-подозрителни.

— Но три пъти на различни кораби единият от родителите е изчезвал. И най-интересното — винаги е била жената. Пращам ти мейл с имената и маршрутите.

— Чакай малко. — Мартин прокара ръка по бръснатата си глава, по която през последните дни бе започнала да прокарва коса. — Това означава ли, че става въпрос за сериен убиец, ориентиран към майки.

— Нямам никаква представа. Това трябва сам да откриеш. В момента нямам време да се правя заради теб на мис Марпъл. Трябва да се заема с една друга гореща следа.

— Коя?

— Уханието на приятелката ми, която току-що се върна от работа.

— Поздрави Ира — каза Мартин и затвори скайпа.

Юлия докосна челото си. Бе потно. Часовникът на телевизора излъчваше червеникаво сияние. 00:35. Не бе спала и час. Кошмарът, от който току-що се събуди и в който бе видяла дъщеря си, предизвикателно облечена и полугола, да се качва в колата на непознат мъж, ѝ се струваше много по-дълъг.

Зачуди се какво я бе събудило. Струваше ѝ се, че е чула шум, първо свистене на вятър, после тропот, сякаш от тряскане на врата, ала това може да се бе случило и в съня ѝ.

Вероятно всичко бе заради пълния ѝ мехур, благодарение на който трябваше да стане от леглото. Слепешката напипа ключа на нощната лампа. Слаб синкав лъч ѝ помогна да се ориентира в каютата. Тя стана. Студен въздух нахлу през балконската врата, която нощно време оставяше леко открехната. Въпреки че бе завита с дебела пухена завивка, бе измръзнала и си помисли, че е трябвало да си сложи фланелена пижама, а не копринено горнище с презрамки.

Леко замаяна, Юлия се мушна в банята. Вълнението свърши останалото, за да се обърка още повече спящият ѝ вестибуларен апарат. Познатото скърцане и скрибуцане на всяка една мебел бе в синхрон със състоянието ѝ. Чувстваше се като пребита. Устата ѝ бе пресъхнала, главата я болеше, ходеше ѝ се до тоалетната и имаше нужда от глътка вода, най-добре в комбинация с аспирин.

Настъпи нещо с босите си крака. Включи лампата на бюрото, наведе се и напипа един плик. Подаваше се наполовина от свързващата врата, под която бе пъхнат.

„За мама“ — бе изписано на предната страна с изпъстрения със заврънкулки момичешки почерк на Лиза.

Юлия моментално се разсъни. Познато, сковаващо чувство ѝ отне дъха.

Преди няколко години, докато чакаше на касата на един супермаркет в швейцарския квартал, Юлия чу приглушени писъци. В първия момент си помисли, че е някоя майка, която вика на паркинга по палавото си дете, ала писъците станаха истерични. Изведнъж двама клиенти и един човек от персонала на магазина хукнаха към изхода. Юлия и касиерката се спогледаха и в погледа ѝ откри същото шизофренично чувство, което я бе обзело. Разкъсвана между желанието да задоволи любопитството си и страха да не стане свидетел на нещо ужасяващо, което е било по-добре да не вижда. Противоречивото чувство, което бе изживяла тогава, се върна отново. Хилядократно по-силно.

Трябваше да отвори плика. Искаше непременно да разбере какво има в него, макар да бе почти сигурна, че писмо, което една дъщеря изпраща тайно на майка си през нощта, не предвещаваше нищо добро. Така, както и воплите на някоя майка насред оживен паркинг, на който изведнъж колите престават да се движат.

Треперейки, тя разкъса плика и се поряза на острия ръб на хартията, докато я изваждаше. Разгърна прегънатия на две лист и прочете съобщението на Лиза, което всъщност трябваше да получи едва след няколко часа — в девет, когато часовникът ѝ щеше да я събуди за съвместната им закуска. Цялото писмо се състоеше от едно-единствено изречение, съставено само от две думи.

Повече не бе и необходимо, за да изпита Юлия такъв страх за дъщеря си, който не можеше да се сравни с нищо друго.

— Не искаш ли да говориш за това?

Тими инатливо избута долната си устничка напред, заби брадичка надолу и поклати глава.

— Вече не ти ли харесва в училище?

Синът му вдигна рамене.

Мартин го наблюдаваше от прозореца, на чийто перваз се беше облегнал. Тими седеше на бюрото си и чешеше коляното си под плота.

— Хей, не те разпитвам заради двойката по математика — каза Мартин на сина си.

Тя бе просто един симптом. Един от многото, които в последно време зачестиха. Например невероятната му нужда от сън. Надя едва го вдигаше сутрин от леглото и той вече имаше три забележки заради закъснения. Освен това престана да се занимава с тенис. Просто ей така. Мартин и Надя не бяха от родителите, които принуждаваха децата си за нещо, но решението му — от днес за утре — ги поля със студен душ. Мислеха си, че е щастлив и че е в трескаво очакване на следващия сезон, когато щеше да има добри шансове за шампионата на Берлин. Ако Тими не беше едва на десет, Мартин щеше да предположи, че особеното му поведение се дължеше на любовна мъка. Но най-вероятно имаше друга причина.

— Имаш ли проблеми в класа?

Тими го погледна. Изплашен, Мартин установи колко уморен е синът му. Почти толкова, колкото и той самият.

— Не. Там всичко е окей. Никой не ме кара да ям дюнер, ако това имаш предвид.

В училището на Тими „дюнер“ означаваше шепа шума и кал, които по-силните в класа натъпкваха в устата на по-слабите. За удоволствие. Просто защото го можеха.

— Заради теб е. Защото толкова често те няма и с мама… — Гласът му секна.

Мартин видя колко отчаяно се бори синът му да не се разплаче пред него.

— Ела тук. — Той се приближи към него, коленичи пред бюрото и го прегърна. Почувства колко е отслабнал Тими, откакто промеждутъците между семейните скандали ставаха все по-кратки и по-кратки, докато накрая не се превърнаха в постоянно тлеещи огньове.

— Когато мама и татко се карат, това няма нищо общо с теб. Надявам се, знаеш това.

Тими кимна.

— Всичко това е по моя вина, момчето ми. Твърде често ме няма. Но ти се кълна, че това ще престане. Имам да уредя още една задача и напускам. После ще си потърся работа, която ще ми позволи да работя от къщи. Как ти се струва?

Тими се отскубна от прегръдката му. В погледа му се четеше съмнение. Беше ясно, че не искаше да повярва в добрата новина.

— И тогава винаги ще бъдеш при мен?

— Да. Обещавам ти. Скоро се връщам и после ще сме заедно завинаги.

Мартин целуна Тими по челото и разроши косите му. После се изправи, тръгна към вратата и взе сака си, който вече бе приготвен. Отвори вратата и се обърна още веднъж.

— Боя се, че те излъгах, малкия.

Тими, който въобще не бе помръднал, кимна. Сълзите му бяха изчезнали. С каменно лице той се обърна към баща си.

— Знам, тате. Никога повече няма да се видим. — Преглътна. — Аз ще умра. Както и ти.

— Аз?

— Да. Нали знаеш. Водата е ох. А сега ти падаш във…

Междинната врата не можеше да се отвори. Лиза бе пуснала резето от своята страна и не реагираше. Нито на юмручните удари по вратата, нито на пронизителните, уплашени викове на Юлия.

— Лиза, съкровище! Отвори!

Ключът! Къде е проклетият ключ?

Нейният беше до вратата в малката сива кутийка на стената. Но къде бе резервната карта за каютата на Лиза? До вчера бе до телефона, но днес малкото сгънато картонче с логото на корабното дружество, където бе пъхната картата, бе празно.

Как е възможно това?

Юлия трескаво премести няколкото рекламни брошури и списания, които бяха на масата, вдигна чантата си и една подложка за писане. Нищо.

О, боже, мили боже…

Потисна импулса си крещейки да се спусне към вратата на Лиза и вдигна телефонната слушалка. Пронизителният сигнал в ухото ѝ я разконцентрираше още повече.

— Румсървис

— Почистване

— Перално

— Спа…

Десет бутона за бързо избиране и нито един ПАНИКБУТОН.

1310… 1310…

Тъкмо искаше да се обади на рецепцията, когато се присети за номера на Даниел.

След четири прозвънявания, той вдигна с едно сънено: „Ало?“.

— Тя… тя е… — Гласът ѝ секна. Едва сега забеляза, че плаче.

— Лиза? Какво е станало с нея? — Гласът на капитана вече не звучеше сънено.

— Мисля, че… че си е причинила нещо лошо.

Нямаше нужда да обяснява повече. Даниел я увери, че след две минути ще бъде при нея, и затвори.

Две минути?

Твърде дълго време, ако ти изтръгват ноктите от ръцете. И още по-дълго, когато се притесняваш, че собствената ти плът и кръв може да си отнеме живота.

Сега. В тази секунда.

Юлия не можеше повече да чака. Отвори вратата на балкона. Посрещна я вълна от влажен и студен въздух. Тя удари босия си крак в един шезлонг, чу бученето на океана, което ѝ прозвуча като рева на диво животно, което разтваря пастта си, за да погълне всичко наоколо.

— Лиза! — изкрещя срещу бушуващите вълни.

Балконите бяха разделени от прозрачна пластмасова преграда. Юлия се провеси над перилата, за да може да надзърне откъм страната на Лиза.

Светлина!

Лампите на тавана светеха и понеже завесите пред вратата не бяха дръпнати, част от балкона бе осветен.

Значи все още е в каютата, помисли си с облекчение Юлия. В този момент страхът, който за частица от секундата я бе напуснал, се завърна отново с пълна сила. От съображения за енергоспестяване при напускане на стаята, когато картата се извадеше от кутията на стената, електричеството се изключваше. Лампите и климатика също. По принцип светлина в каютата означаваше, че гостът е вътре, освен ако не си е взел ключа.

Или е избрал друг изход.

Юлия имаше чувството, че я опръска вълна, когато се наклони още по-напред. Твърде напред, за да разчита на сигурна опора под краката си.

Вятърът брулеше лицето ѝ. По веждите ѝ заблестяха ситни капчици дъжд. Дъжд и сълзи. Погледът ѝ се размаза. Премигна. Захлипа. Изкрещя.

И тогава ги видя! Ботушите. Ботушите на Лиза. Бяха на пода, между леглото и шкафа на телевизора, наполовина покрити от одеяло, под което най-вероятно бе и тялото на Лиза.

Мозъкът на Юлия включи на програма примитивен инстинкт. Тя беше майка. Подложената ѝ на психически тормоз дъщеря бе написала прощално писмо и ѝ бе откраднала ключа от каютата си. Беше се заключила. Не реагираше на почукването ѝ. И лежеше неподвижно на пода.

Не трябваше да забравя мисълта, че след секунди Даниел щеше да бъде при нея. Но изобщо не помисли за това.

Едната ръка на пластмасовата преграда, другата на перилата. Единият крак на най-долната пръчка. Другият след него…

Изкачи се автоматично. Осъзна, че се намира в смъртна опасност едва когато се изправи на перилата на балкона и здраво стиснала ръба на преградата, вдигна единия си крак, за да го прехвърли от другата страна. И… се подхлъзна.

Босият ѝ крак все още бе безчувствен след удара в шезлонга. Не усещаше никаква болка, нито пък че влажното ѝ стъпало изгуби опора. Изведнъж тежестта на цялото ѝ тяло се пое от ръцете. Нямаше никакъв шанс. Разделящата преграда трябваше да има някаква фуга, някаква издатина или въобще нещо, за което да може да се хване. Но при това положение ръцете ѝ започнаха да се плъзгат надолу.

Както и тялото ѝ.

Юлия изкрещя, но морето под нея изрева още по-мощно. Звярът подуши кръв, когато видя Юлия да виси от перилата между каютите. При падането тя бе успяла да се хване за най-горната пръчка. Ала тя бе дървена, твърде широка за малките ѝ ръце и твърде влажна, за да може да се държи за нея дълго време. А Юлия бе твърде изтощена, твърде слаба и твърде тежка.

Не гледай надолу! Не гледай надолу! — заповядваше си тя, сякаш това можеше да промени нещо. Сякаш морето щеше да изчезне, ако просто си затвореше очите.

Вятърът я подхвана, все едно че е знаме. Юлия затвори очи и усети как пръстите ѝ бавно се разтварят.

Съжалявам.

Това ли щеше да е последното изречение? Последното съобщение от дъщеря ѝ в този живот?

Тя изкрещя името на дъщеря си и чу собственото си като ехо.

— Юлия?

Някой я викаше от известно разстояние, но не беше дъщеря ѝ. Гласът на Лиза не бе толкова дълбок, а ръката ѝ — така силна.

— Хванах те! — изкрещя мъжът, чието лице изведнъж изплува над нея. И в последния миг я издърпа нагоре обратно на кораба.

Обратно в кошмара!

Тиаго лежеше на леглото, плувнал в пот. В новата му каюта климатикът не работеше, което само по себе си бе достатъчна причина номер 4337 да не бъде заета. А фактът, че водата от душа се процеждаше със скоростта на пчелен мед и в спалнята вонеше на котешка пикня, правеше каютата напълно негодна за обитаване.

Ако имаше избор, щеше да се огледа за друго местенце, но компютърът на рецепцията, на който Стейси хвърли бърз поглед, не показваше друга алтернатива. 2898 пасажери. Каютите на Султанът бяха напълно разпродадени с изключение на плачещата за ремонт дупка, в която се криеше от двайсет часа.

Ама че лайняно пътуване!

Тиаго седна в леглото, облегна гръб на стенната тапицерия и включи телевизора, чийто звук бе намален до шепот. Светлината бе приглушена, процепите на вратата бяха затъкнати с носни кърпички, за да не забележи никой, че каютата се обитава.

Какъв кошмар!

Дори не беше успял да открадне цялата сума за това пътуване и сега бе прокълнат да гние тук, в тази мухлясала дупка, за останалото време от пътуването. Стомахът му изкъркори. Отдавна бе изял пакетираните фъстъци от минибара, но все още не бе чак толкова гладен, че да посмее да излезе навън.

Навън. При биячите, които със сигурност вече знаеха кой е и само дебнеха да се покаже.

Да не би да си ни подслушвал?

Почти не беше спал, като голяма част от времето си в новата каюта бе прекарал в размисли за обърканото си положение. Все още чуваше думите на офицера:

Мъртъв си!

Толкова мъртъв, колкото и Канал 5 на корабната телевизия, на който се бе задържал и който показваше снимки от избрани външни камери — от мостика, от палубите и от кърмата. Сега, по това време на денонощието, всички бяха черни. Само една лента в долната част на екрана информираше Тиаго, че се движат в западна посока с 19,4 възела в час при умерено вълнение и дъжд.

Как се озовах в тази каша?

Неоспорим факт: бе станал свидетел на изнудване, придружено с насилие. Вероятно на борда пътуваше инкогнито малко момиче и камериерката знаеше за тази тайна, която според офицера струваше торба пари. Толкова много пари, че си заслужаваше да натъпчеш гърлото на чистачката с парчета стъкло.

Или съм параноик?

Възможно бе двете откачалки вече да не проявяваха интерес към него. Колкото повече време минаваше, през което никой да не съобщи, че е станал свидетел на побой, вероятно толкова по-сигурни се чувстваха те.

Може би. Вероятно. Евентуално.

Най-уклончивите думи на света.

Тиаго нямаше да стигне дотук, ако те се числяха към неговия речник. В лишената от прозорци котешка тоалетна, той бе на най-сигурното място в целия кораб. Каюта 4337 не фигурираше в нито един план за почистване. Никой не знаеше, че той е тук.

Дано!

Зачуди се дали да не си вземе още една напитка от минибара и стана. Малкото запаси, които явно бяха забравени в хладилника, нямаше да му стигнат задълго. Имаше още два сока, чийто срок на годност при всички положения бе минал, една диетична кола и всичко останало беше алкохол.

Тиаго остави вратата на хладилника отворена и издърпа куфара си в светлината му. Един старомоден сандък от кафява змийска кожа, наследство от баща му. От онова време, когато един куфар с метална дръжка и на колелца се е смятал за дамски аксесоар.

Истинските мъже носят товара си. Такъв бе възгледът на баща му. Възглед, който той буквално му предаде на изпроводяк заедно с куфара. Тиаго го отвори. Страничният джоб бе пълен с напитки. Преди да си тръгне, той предвидливо изпразни минибара на предишната си каюта. За да не се забележи бягството му и за да не бъде обявен за изчезнал, той трябваше от време на време да се връща там, най-малкото веднъж на ден. Да намачка завивката, да хвърли някоя и друга хавлия на пода в банята и да остави обичайния бакшиш върху възглавницата.

Въпросът беше: Кога?

Сега, посред нощ, когато коридорите бяха пусти? Или след няколко часа, в девет, може би по време на закуската, когато навалицата щеше да го предпази и в случай на нападение някой щеше да му се притече на помощ?

Той безпомощно се взря в една кутийка с тоник, сякаш тя би могла да му даде отговор. В този момент погледът му попадна върху един плик, който по невнимание бе взел от стаята на Лиза. Беше най-отгоре, върху дрехите му. Тиаго го взе в ръце. Досега се въздържаше. Бе крадец, но не и воайор. Той не душеше в личното пространство на хората за удоволствие и понеже пликът очевидно не съдържаше пари (разбра това още от пръв поглед), съдържанието му не го интересуваше.

От друга страна…

Дори и да не се отнасяше за важен документ, все пак пликът имаше официален вид. Ами ако малката Лиза се нуждаеше от писмото? Ами ако например беше епикриза, която съдържаше дозировката на животоспасяващи медикаменти?

Тиаго се изсмя сам на себе си. По-скоро в плика имаше фиш от тотото, който гарантираше шестица на следващото теглене. Търсеше причина да задоволи любопитството си и се сети за една поговорка на баща си: „Ако една жена гали нечия глава, то понякога просто иска да разбере тайните ѝ“.

Тиаго погали плика и повече не можеше да му устои. Извади писмото. Усети ухание на лавандула, докато разгръщаше първия лист. Вероятно писмо до първия ѝ приятел, мина му през ума. Възхити се на калиграфския почерк. Заобленото П, елегантната извивка на малкото л, която минаваше към остро изписаното малко а, което наред с малкото и почти оживяваше. Буквите бяха прекрасни. В пълно противоречие с думите, които оформяха, и с ужасяващия текст, който съставяха. „План“, прочете Тиаго. От първото изречение очите му заскачаха от ред на ред, от абзац на абзац. И когато стигна до зловещия край и прелисти втората страница, на която бяха отбелязани всички охранителни камери на Султанът, бе наясно, че и секунда повече не бива да се бави в каютата.

Юлия залитна. Не си даде и десет секунди да се съвземе. Кашляща, задъхана и трепереща от изтощение, тя се бе изтеглила за ръката на Даниел Бонхьофер. Сега трябваше да се захване за рамката на плъзгащата се врата, за да не падне отново. Спасителят ѝ стоеше до нея, протегнал ръце, в случай че отново трябва да я подхване.

— Къде е тя? — изхъхри Юлия.

Бе прегракнала от викане. Пръстите ѝ бяха побелели — толкова здраво се бе вкопчила в перилата. Краката ѝ трепереха, усещаше как по коленете ѝ се появяват кървави отоци. Явно ги бе удряла в стената на борда и от напрежение бе изпохапала устните си. Усети вкуса на кръвта.

— Къде. Е. Моята. Дъщеря!

Посочи празното легло. В краката ѝ лежаха ботушите. Под завивката на пода бяха пъхнати възглавници. Нямаше тяло. Нямаше Лиза.

— Къде? — изкрещя на Даниел.

Капитанът повдигна рамене.

— Дойдохме възможно най-бързо.

Той посочи към един офицер със слънчев загар и руса, артистично разрошена коса, на която всяко едно кичурче, изглежда, си знаеше мястото.

— Това е Вайт Йеспер, един от офицерите ни по сигурността.

— Претърсих всичко — важно заяви хубавецът, сякаш претърсването на кабина от тринайсет квадратни метра в издирване на тийнейджър изискваше уменията на профайлър от ФБР.

Вайт имаше стоманеносини очи, обрамчени от светли мигли, много по-гъсти от косата на Даниел. Изглеждаше най-малкото десет килограма по-слаб и въпреки това много по-силен от капитана.

— Не е в каютата — обясни той очевидното.

Вратата на банята стоеше отворена, междинната врата все още бе заключена, а под леглото и самата тя вече бе проверила.

— Не се ли засякохте? — попита Юлия.

Вероятно всичко това е една лоша шега? Може би Лиза е избягала, след като ме е чула да идвам?

— Не. — Двамата едновременно поклатиха глави. — И това едва ли би било възможно — вметна Вайт Йеспер. Без капчица състрадание той посочи към вратата.

Въпреки паниката, в която бе изпаднала, Юлия разбра какво има предвид офицерът.

Веригата.

Поклащаше се на рамката на вратата. Разкъсана. Изкъртена. Даниел е трябвало да я счупи, когато са влетели в каютата.

Защото Лиза я е сложила от вътрешната страна!

И също така бе заключила междинната врата.

— Не!

Юлия притисна и двете си ръце към устните. Захапа пръстите си. Отново се обърна към балкона. Имаше две врати, през които можеше да се излезе от каютата. Лиза не бе използвала нито една от тях.

Всеки, който влиза в жилището си с очакването, че е сам, би се изплашил до смърт, ако внезапно чуе нечий глас в тъмнината. Дори когато гласът успокояващо му каже: „Моля, не се плашете!“.

Мартин инстинктивно грабна една тежка настолна лампа от шкафа във фоайето на каютата си, твърдо убеден, че отново го нападат. Но бе само Герлинде Добковиц, която се приближаваше към него, широко усмихната. Носеше лятна рокля на цветя, с дълъг ръкав и зелен копринен шал, който висеше до колелата на инвалидната ѝ количка.

— Как влязохте тук? — попита Мартин полуучуден, полуядосан, като постави лампата отново на мястото ѝ.

Герлинде се доближи. Сивите гуми на количката ѝ оставиха дълбоки следи по мокета.

— Тя ме пусна.

Герлинде посочи назад към една тъмнокоса слабичка жена, която плахо се надигна от стола, на който седеше с притиснати едно към друго колене. Носеше старомодната униформа на камериерка — черна пола, бяла престилка и глуповата шапчица — както бе обичайно за Султанът. За разлика от Герлинде, тя се чувстваше съвсем не на място. Стоеше в светлината на една лампа, преглъщаше трудно и със сведен поглед докосваше гърлото си, без да се приближи или да каже нещо. Според Мартин бе към края на двайсетте. Приличаше на индийка и въпреки канелената си кожа бе необичайно бледа.

— Това е Шала — обясни Герлинде. — Чаках ви цял ден, за да можем да организираме една среща, но вие не сметнахте за необходимо дори за минутка да се отбиете при мен. — Герлинде нацупи устни. Звучеше като обидена баба, която укорява внука си, че не минава достатъчно често. — Нито веднъж не ми се обадихте!

— Почти един часа посред нощ е — отвърна Мартин.

— Часът на официалната ми обиколка.

— И си помислихте, че просто ей така можете да нахлуете при мен?

Мартин изхлузи мокрото си кожено яке, което му костваше известно усилие. Имаше чувството, че при падането във водата всички прешлени по гърба му са се разместили. Най-късно до утре сутринта щеше да се е схванал.

— Мислех да ви информирам за най-новите събития. Шала беше нападната.

Добре дошли в клуба!

— Опитали са се да научат от нея нещо за момичето, което означава, че извършителят е още на… — Герлинде спря и нагласи очилата си, които се бяха смъкнали надолу. — Хм, кажете ми, бъркам ли, или от страх сте се напишкали?

Тя посочи мокрото петно върху килима между ботушите на Мартин.

— Ходих да плувам — отговори лаконично Мартин, което за ексцентричната пътешественичка явно бе достатъчно като отговор, тъй като не зададе повече въпроси относно подгизналите му дрехи. — Добре, госпожо Добковиц, Шала… — Той кимна на подплашената камериерка. — Явно днес за всички ни е бил един труден ден, така че бих искал да остана сам.

За да си сваля дрехите. За да си взема горещ душ и пълна вана с ибупрофен.

Изразходва последните си сили, за да отблъсне помощта на младия британец, който го изтегли от басейна, и съпроводен от смеховете на групичката, която го бе сметнала за алкохолик, да изкуцука до палубата, където типът, който го бе блъснал, естествено, отдавна се бе изпарил във въздуха.

Въпреки всичко успя да намери телефона си, който се бе изплъзнал от ръката му по време на нападението. Дисплеят бе пукнат, но все още работеше. Когато, пронизван от болка, се наведе да го вземе, видя, че прозорецът на скайпа все още е отворен. В текстовото поле нападателят му бе оставил съобщение:

Първо Елена, а сега и той. И двамата получиха предупреждение. Не че го беше грижа за това, ала ако не поспеше поне един час, нямаше да бъде в състояние да намери дори връзките на обувките си, камо ли човека, който явно бе наясно с причините за изчезването на семейството му.

— Нека да продължим утре сутринта — обърна се той към Герлинде, но тя въобще не го слушаше.

— Кажи му какво ти се е случило — подкани тя Шала.

Шала се изкашля, но не проговори. Бе очевидно, че се страхува.

— Небеса, ама че е своенравна — изруга Герлинде. После се обърна към камериерката: — Дете, за малко да бъдеш убита, и то съвсем скоро, след като посред нощ си видяла възкръсналата от света на мъртвите Анук Ламар. Човече, Шала, това не може да е случайност. След като не искаш да говориш с мен, тогава говори с него. — Възрастната дама посочи към Мартин. — Кажи му кой е бил. Той е от полицията и може да ти помогне.

Шала стоически поклати глава, стиснала здраво устни.

Мартин знаеше, че камериерката още дълго време няма да е готова да говори за инцидента, още повече с непознат, и понеже в момента самият той не бе в състояние да проведе проникновен разговор, каза:

— Предлагам да се видим отново, след като всички си починем малко.

— Е, добре — рече Герлинде, което прозвуча като: „Ама че проклет загубеняк!“. — Тогава хвърлете, моля, един поглед на джобното фенерче, което мъкна със себе си през целия път.

— Какво фенерче?

— Това тук. — Герлинде го извади от джоба на количката си. — Било е използвано постоянно, както може да се види от изтощените батерии. — Тя щракна малкото продълговато фенерче, за да демонстрира едва доловимата, изтъняла светлина. — Можех да ви разкажа за това много по-рано, ако не се бяхте изпарили като дервиш от каютата ми само защото споменах името на Бонхьофер.

Мартин я изгледа подозрително.

— Мечето не е било единственото нещо, което Анук е изхвърлила в кофата за боклук.

Той сви рамене:

— Окей, добре. Значи е носела и джобно фенерче, когато са я открили.

Заедно с мечето.

Герлинде кимна:

— Е, май не сте толкова несхватлив, колкото сте обикновено.

— Напротив, съм. Какво трябва да ми говори това?

— Че теорията ми за Бермудската палуба най-после получи първото си доказателство.

Мартин си спомни за двойно подчертаното понятие върху дъската в кабинета на Герлиндс.

— Какво, по дяволите, е Бермудска палуба? — направи той грешката да попита, давайки на старата дама възможност, от която тя веднага се възползва.

— Веднага ще ви обясня. Но преди това един контравъпрос: защо момичето бе скрито?

— Една конфискация на кораба струва милиони — каза Мартин и посочи към вратата. — Моля ви, госпожо Добковиц…

— И сериозно ще застраши сделката с чилийския инвеститор. Но рано или късно ФБР и без това ще цъфнат на кораба.

— Но не и ако момичето отново изчезне.

— О, да. Естествено, тя отново ще изчезне. Но едва след като могат да представят на властите добре завъртяна история, която да потули истината.

— Нещо подобно вече чух и от капитана — измърмори Мартин, за съжаление, достатъчно високо.

— Бонхьофер? — изкряка Герлинде развълнувано. — И думица не му вярвайте, този е вътре в играта! Ще ви кажа какво мисля — никой няма намерение да убива момичето. Просто бедното дете трябва да се върне възможно най-бързо отново там, където е било, и то по начин, който да не накара властите да претърсят целия кораб.

— И как трябва да стане това? — попита Мартин, на когото му бе станало любопитно.

— Като представят на властите фалшив извършител и фалшиво скривалище, за да ги отклонят от истинския извършител и от истинското скривалище.

— И защо дружеството ще си прави този труд?

Мартин свали ботушите си с надеждата, че това е достатъчно красноречив намек. Ако и това не помогнеше, щеше да се принуди собственоръчно да изхвърли старицата от каютата си.

— Защото истинската търговска цел на Султанът не е превозът на пътници, а това, което се случва на Бермудската палуба. Ето вижте.

Тя измъкна изпод седалището си купчина листове в прозрачна папка.

— Точно това е темата на книгата, върху която от години работя с Грегор. — Герлинде навлажни пръст и след кратко прелистване издърпа една страница, която подаде на Мартин. — Прочетете последния абзац!

Бос, с разкопчана риза, той взе листа. Подозираше, че всяко едно противопоставяне от негова страна щеше да му струва много повече време, затова зачете на глас: Както винаги, Герлинде бе изумена от големината на неговото благородно мъжество, вирнало се пред нея, ала сега нямаше време да се отдаде на блаженството, което неговият скиптър… — Мартин погледна изумено. Тя нетърпеливо му даде знак да продължи да чете. — … й обещаваше. Не и преди да разбере дали мъжът, който ѝ бе подарил най-невероятните оргазми в нейния седемдесет и три годишен живот, живееше в каюта 8056, или в действителност работеше на тайна междинна палуба, която не фигурираше в нито един строителен план и на която през определени интервали от време завинаги изчезваха пасажери, поради което се наричаше…

— Бермудска палуба — завърши Герлинде рецитала на Мартин с подчертано заплашителен тон. — Това е роман с автобиографични нотки. Направих главната героиня малко по-млада.

И както изглежда, не по-малко откачена.

— Е, питайте ме.

— Какво?

— Какво се случва на палубата?

— Честно да ви кажа, просто искам да…

— Трафик на хора — отговори си Герлинде сама. — Само не съм сигурна дали пасажерите изчезват против волята си, или си плащат за това.

— Плащат?

Мартин се засмя и тръгна към банята, след като тя не даде никакви признаци, че заедно с Шала ще напуснат каютата.

— Хич не ми въртете очи — чу я да казва през затворената врата на банята. — Престъпници, данъчни измамници, бегълци. Има достатъчно много богати хора, които срещу определена сума биха си купили нов живот. Като ченге под прикритие вие знаете това по-добре от всеки друг. И никъде другаде по света човек не би могъл толкова лесно да се изпари във въздуха, както тук, на този кораб.

— Свършихте ли вече? — попита Мартин, който междувременно се бе съблякъл и подсушил.

Вероятно не, защото тя продължаваше да говори през вратата.

— Клиентите плащат едно-две милиончета. Официално изчезването им се обявява за самоубийство. Затова има толкова много случаи, при които човек се пита: „Доброволно да си отнемат живота? Няма логика“. И скептиците имат право, понеже мнимите жертви неофициално се намират на…

— … Бермудската палуба?

— Възможно е. А може би това е държавна програма за защита на свидетели? Тогава със сигурност има и операционна зала с пластичен хирург, който осигурява нова визия на пасажерите.

Мартин поклати глава и си наметна халата.

— И как по-точно включвате Анук в теорията си?

— Съвсем просто. Майка ѝ е решила да я натика в програмата, ала бедното малко създание не е искало нов живот. Животът ѝ на Бермудската палуба явно е бил твърде драматичен и тя е избягала. Това е истината и тя е толкова експлозивна, че дори измъчват свидетели, за да разберат какво точно е видяла горката камериерка.

Мартин излезе от банята.

— Добре, госпожо Добковиц. Това е достатъчно.

Видя, че Шала иска да излезе, но Герлинде ѝ препречи пътя с количката си.

— Само един последен въпрос и изчезваме. Някога търсили ли сте в интернет планове на вътрешните палуби в търбуха на круизните кораби?

— Не.

— Не ви и трябва. Просто няма да ги намерите. Всичко под трета палуба е секретно. Няма официално достъпни скици. — Герлинде се обърна към камериерката: — Шала, кажи му какво ти е казал капитанът за момичето.

Шала реагира като ученичка от миналия век пред своя учител.

— Той каза, мислел било призрак.

— Как така?

— Изведнъж била там. Точно пред него. Въпреки никъде врати. После избягала.

— Виждате ли! — Герлинде погледна многозначително Мартин. — Анук внезапно е изникнала от нищото насред празния коридор, като изключим моя милост, без каквато и да било врата наблизо.

— И е носела джобно фенерче със себе си — саркастично вметна той.

— Правилно. Джобно фенерче, чиито батерии са били почти изтощени, понеже твърде дълго е търсила тайния изход.

Мартин се чукна с пръст по челото, след което хвана дръжките на количката:

— Значи вие твърдите, че корабната компания предпочита да предаде на властите душевноболен сериен убиец, извършител на престъпленията, и в момента му подготвя каюта, която по-късно да бъде представена за мястото на престъпленията, вместо да поеме риска при едно претърсване да бъде открита Бермудската палуба?

— Най-сетне схванахте! — похвали го Герлинде, докато Мартин я тикаше към вратата на каютата. — Анук не е трябвало да се появява. Тя застрашава цялата организация на бизнес за милиони. Само заради това властите не биват информирани.

— Простете, но това е пълна глупост.

— Така ли? — Тя изви глава назад и едновременно с това посочи към вратата. — А как тогава ще си обясните… — Герлинде спря по средата на изречението и остана с отворена уста.

— Какво? — попита Мартин се обърна.

Шала стоеше на две крачки зад него, наклонила глава на една страна, сякаш се е заслушала в нещо.

— Какво ви стана изведнъж? — попита той, после разбра.

Корабът. Шумовете.

Вездесъщата сонорна вибрация на генераторите бе заглъхнала.

Султанът бе спрял.

Твърде късно.

Тиаго отдалече забеляза отворената врата на каютата, през която светлината проникваше в коридора подобно на фарове на кола, и разбра, че не е дошъл навреме, за да успее да предотврати нещастието.

Да бях отворил плика малко по-рано!

С писмото на Лиза в ръка той бавно мина покрай каютата, която вчера бе претърсвал за пари. Сега тук цареше необичайна за това време на денонощието суматоха. Не можеше нито да види, нито да чуе хората вътре, но телата им хвърляха треперливи сенки в коридора.

Спря и се замисли дали въобще има смисъл да се показва. Знаеше защо е отворена вратата и какво търсят хората вътре. Бе написано в писмото, което той прибра обратно в джоба на панталона си. И тогава осъзна, че не чува никакво бучене. Корабът продължаваше да се клати, но не се усещаше никаква вибрация. Тъкмо когато плъзна пръсти по перилата на стените, той излезе от каютата.

По дяволите!

Тиаго се извърна, ала за съжаление, не бе достатъчно бърз. Офицерът по сигурността го разпозна.

— Хей! — чу подвикването на мъжа, който бе изтезавал камериерката. И това „хей“ прозвуча така, сякаш стъклените парчета бяха само предястие към менюто, което той бе подготвил за Тиаго. Аржентинецът направи грешка, като се обърна. Бяха сами в коридора. Той и офицерът, който без никакво усилие премина в спринт.

По дяволите!

Тиаго се втурна по обратния път, по който бе дошъл. Тупкащият звук от тежки обувки по дебелия килим на фона на бученето на кръвта в ушите му — това бе саундтракът на ескалиращия му страх.

Блъсна с рамо летящата врата към стълбището, натисна копчето на асансьора и когато той не се отвори, се втурна надолу по стълбите, без да се замисли. Но ако го бе направил, щеше да си даде сметка, че така се отправя към „мазето“ на кораба, място, което сърфистът отлично познаваше.

Озова се в широк коридор. Месингова табела информираше къде се намира.

Трета палуба. Ама сега? Сега накъде?

Магазините не работеха, атриумът бе празен, театърът — затворен. Спря и се огледа.

Казиното. Тук се намира казиното. И то е денонощно…

Фрас!

Чу хрущенето на собствените си кости, когато се намери на пода, сякаш блъснат от метална топка за събаряне на сгради. Опита се да си поеме дъх, но нещо притискаше лицето му. Нещо притискаше цялото му тяло. Усети ритник между краката си. Вълна от болка се надигна от слабините към гръбначния му мозък. Нещо в него се разкъса, главата му се удари някъде (или нещо се удари в главата му), но нямаше сила на света, която да успее да откъсне ръцете му от чатала. Не че от това болката, взривяваща тестисите му, отслабваше и на йота.

Усети, че устните му докосват метална лайстна, вероятно някакъв праг на пода, но той не отвори очите си просто защото нямаше мускул по тялото му, който да може да помръдне, дори този на клепачите. Цялото му тяло се скова.

— Пипнах те! — каза офицерът.

Някъде наблизо се затръшна врата.

Тиаго се обърна странично. От устата му се стичаше слюнка. Огледа се. Опита се да разбере къде го е довлякъл офицерът. Болката не отслабваше, все още стискаше топките му.

Видя крака на столове, матрак, врата. Усети мириса на секретите, които се стичаха от носа му, и затвори отново очи, за да не вижда как повръща. Ала преди да избълва фъстъците, които последно бе ял, челюстите му се разтвориха. Усети специфичен, метален вкус в устата си. Не бе кръв — като дете твърде често му кървеше носът, така че правеше разлика.

Отново отвори очи. Видя над себе си разкривеното от омраза лице на офицера. Усети как цевта на револвера, който бе напъхан в устата му, се плъзга още по-навътре към гърлото.

— Ааааа — изстена Тиаго, което трябваше да означава: „Моля, почакайте. Имам нещо, което трябва да видите“. Оръжието в устата му правеше невъзможно да изрече и една дума.

Оръжието и болката.

Тиаго трескаво търсеше някакъв изход, възможност да се освободи, да се отбранява, но в сценария на убиеца нямаше такава опция.

Без колебание. Без разговор, в който да изясни мотивите си, така че приближаващият спасител да успее навреме да се притече на помощ. Без отлагане, в което жертвата да има възможност да се освободи.

Край. Свърши се.

Тиаго нямаше никаква възможност да покаже на откачения офицер писмото на Лиза и да му обясни колко е важно майката на момичето да го прочете. Или капитанът.

Убиецът не се засмя, не играеше превъзхождащия, който вкусва всемогъществото си, не му остави възможност да се помоли. Дръпна цевта от устата му, прицели се в челото от двайсет сантиметра разстояние и изсъска:

— Ти, гадна педофилска свиня! — и стреля.

— Защо спряхме? — попита Мартин капитана, който тъкмо излизаше от каютата си на път за мостика.

След като най-накрая успя да се освободи от неканените си гостенки (Шала видимо се зарадва, че може да си тръгне, докато Герлинде протестираше), той легна за кратко, но скоро забеляза, че не може да се успокои, докато корабът не е в движение.

Поради това, че генераторите бяха спрели, стабилизаторите не функционираха. Всеки удар на вълните по външната стена отекваше с двойна сила, а клатенето на лайнера бе по-изразено от всякога.

— Профилактика — отговори Бонхьофер, с ръка на бравата на вратата, зад която започваше тесният коридор към мостика.

Мартин не му повярва.

— Профилактика? Посред нощ?

Преди да излезе от каютата се преоблече набързо с дрехите, които вчера бе купил от магазините на кораба. Тъй като не бе имал намерение да остава на Султанът, си бе взел единствено долно бельо и чорапи, и то само за един ден. Сега носеше сива тениска с яка и чифт черни дънки, които трябваше да подвие, тъй като му бяха прекалено дълги. И понеже не успя да си намери обувки, сега стоеше бос пред капитана. Това, че в момента бе сух, дължеше на бързите си реакции — по пътя към Бонхьофер на единайсета палуба едва не се сблъска с един пиян пасажер, който на входа на дискотеката се олюляваше с питие в ръка, светещо на неоновото осветление.

— Сега наистина имам работа — опита се да го разкара капитанът. — Трябва да… — Той отмести ръка от бравата на вратата и махна изтощено, прекъсвайки мисълта си, сякаш съзнаваше, че всички усилия са напразни. — Трябва да направя едно съобщение, но мога да ви го кажа още сега.

— Още един пасажер 23 — предположи Мартин.

Бонхьофер кимна. Тъмните кръгове под очите му изглеждаха като грим. Той докосна наранения си нос, който в момента бе само с лепенка.

— Лиза Щилер. Петнайсетгодишна. От Берлин. Ще пуснем снимката ѝ по бордовата телевизия, в случай че някой я е видял. Била е тормозена по интернет и е оставила прощално писмо.

— Кога? — Мартин завъртя ръка, за да погледне часовника си. Движението така болезнено прониза мускулите на раменете му, че болката в зъбите и главата му се изпари.

— Кога е изчезнала ли? Майката и дъщерята са вечеряли до 21:44 часа, после и двете са се прибрали по каютите. Според бордовия компютър картата на Лиза е била използвана последно в 21:59 часа.

Остава времеви промеждутък от максимум три часа.

А междувременно Султанът бе изминал петдесет морски мили.

— Какво показва камерата за наблюдение? — попита Мартин.

— Нищо. — Бонхьофер вдигна и двете си ръце като боксьор при самозащита. — Не, не е като при вашето семейство — прошепна той, макар наоколо да нямаше никого. — Имаме записано как момичето пръска с черен спрей камерата. Било е в 21:52 часа. Със сигурност е знаела къде се намира камерата, която обхваща балкона на каютата ѝ.

Бонхьофер говореше развълнувано, което далеч надхвърляше професионалните му задължения. Той отново искаше да се отскубне, но Мартин го задържа.

— Какво ще се случи сега?

— Спряхме Султанът и в момента оглеждаме под мостика с фарове и далекогледи. Десетина мъже от екипажа едновременно претърсват всички обществени места по кораба и скоро ще направим изявление. Но не тая големи надежди. — Той обясни на Мартин, че входната врата на каютата, както и междинната са били заключени отвътре, за сметка на широко отворената врата към балкона.

— Майката и дъщерята са пътували без бащата?

Капитанът кимна.

Една самотна майка, едно изчезнало дете.

Едно парче от пъзела бавно се надигна, ала Мартин не бе наясно към коя група да го прибави. Или стоеше твърде далече от дъската с отговора, или бе твърде близо до нея.

— Къде е майката сега?

— Юлия Щилер е… — За миг капитанът сякаш получи прозрение. — Добра идея — развълнувано каза той и извади картата от джоба на ризата си. Кимна към вратата на каютата. — Чака при мен. Говорете с нея. Мисля, че има нужда от психолог.

Изведнъж един мъж се появи в стаята. Висок, гологлав, с огромен нос и поглед толкова уморен, колкото бе и тя самата. Юлия бе влязла за кратко в банята, бе наплискала с вода лицето си и бе изкрещяла в огледалото. Когато отново се върна в салона, в смешните пантофи за еднократно ползване, които камериерките винаги оставят до леглото, загърната в белия халат, който Даниел ѝ бе дал, непознатият вече я чакаше.

— Кой сте вие? — Сърцето ѝ заби по-силно и усети, че отново ще заплаче. Представи си най-лошото — че мъжът с тъжния поглед е дошъл с новина, която тя не би могла да понесе.

— Казвам се Мартин Шварц — отвърна мъжът с лек берлински акцент. При нормални обстоятелства тя щеше да го попита в кой район живее и дали евентуално не са съседи.

— Тук ли работите? Търсите дъщеря ми ли? Има ли някакви новини? Нали търсите Лиза? Можете ли да ми помогнете?

Чу се да нарежда без точка и запетая вероятно защото искаше да отложи момента, в който Мартин Шварц ще заговори и ще ѝ каже, че са открили нещо.

Видео с нейния скок или част от дрехите ѝ в открито море.

Тя избърса нос в ръкавите на халата и забеляза, че изтощено изглеждащият мъж няма нито обувки, нито чорапи, което по необясними причини я успокои. Едва ли някой щеше да ѝ прати бос служител, който да ѝ съобщи, че дъщеря ѝ вече не е сред живите.

Или напротив?

— Кой сте вие? — попита плахо тя още веднъж.

— Някой, който напълно разбира как се чувствате в момента. — Той ѝ подаде носна кърпичка.

— Съмнявам се — съкрушено отговори тя със сподавен глас.

В очите ѝ напираха сълзи и тя се извърна към терасата не защото ѝ бе неловко да се разплаче пред непознат, а защото не можеше повече да понесе проклетото съчувствие в погледа му. В отражението на тъмното стъкло тя видя устните му да се движат.

— Чувствате се така, сякаш всяка ваша мисъл е потопена в сироп и е поръсена с миниатюрни стъклени късчета. И колкото повече потъвате в мисли за детето си, толкова по-кърваво те жулят откритата рана в сърцето ви. Едновременно в главата ви крещят най-малко два гласа: единият ви хока защо не сте били там, когато дъщеря ви се е нуждаела от помощ, и защо не сте видели знаците. А другият с упрек ви пита с какво право си седите тук, докато смисълът на вашия живот е изчезнал. Ала какофонията в главата ви, дори моят глас, както и всичко наоколо звучи тъпо и приглушено, сякаш през затворена врата. И докато страхът за вашата дъщеря натежава все повече и повече колкото цялата тежест на този свят и още две хиляди килограма отгоре, около жизненоважните ви органи се стяга примка, връзва белите ви дробове, мачка стомаха ви, спира сърцето ви. И вие не само че имате чувството, че никога повече няма да можете да се смеете, да танцувате, да живеете, не — вие сте убедена, че нещата никога повече няма да са наред и всичко, което някога си е заслужавало — изгревът след някое парти, последното изречение на хубава книга, мирисът на прясно окосена трева малко преди лятна буря — всичко това няма да има и капчица значение за вас. Затова обмисляте още отсега как да изключите разпокъсаните мисли и гласове в главата си, ако предположението някога се превърне в ужасяваща истина. Прав ли съм? Описаното от мен близко ли е до вашето състояние, госпожо Щилер?

Тя се обърна, напълно зашеметена от монолога му. И от истината в думите му.

— Откъде…? — Видя мокрото му от сълзи лице. Нямаше нужда да довършва въпроса си. — Вие също сте изгубили някого.

— Преди пет години — безпощадно отговори той.

Заслужаваше плесница, задето ѝ даде да разбере, че непоносимото състояние, в което се намираше сега, би могло да трае и години.

Не мога и ден да понеса това. Следващата мисъл, която ѝ мина през ума, бе, че Мартин Шварц също не е могъл да го понесе. Той стоеше пред нея, говореше, дишаше, плачеше, ала не живееше. Юлия затвори очи и изхлипа. В един филм това би бил моментът, в който героинята плаче на рамото на непознатия. В реалния живот обаче това бе моментът, в който тя и при най-малкото докосване би удряла като бясна напосоки.

— Да не бяхме се качвали на този кораб — изстена тя. Да бяхме се чули с Том минута по-рано! — Това е перфектното място за самоубийство. Самият Даниел го каза.

— Даниел? Вие познавате лично капитана? — Мартин я погледна невярващо.

— Да, той е кръстникът на Лиза. Той ни покани.

— Кого съм поканил?

И двамата се обърнаха към вратата, която безшумно се бе отворила.

Даниел извади от шкафа в коридора един дъждобран.

— Лиза. На това плаване.

Объркан, капитанът поклати глава:

— Как ти хрумна това?

Юлия го зяпна, сякаш бе извънземен.

— Престани, ти ѝ подари проклетия круиз за рождения ден.

— Не, Юлия, нещо бъркаш.

— Аз съм се объркала? Да не си си изгубил ума, Даниел? Та ние се чухме на рождения ѝ ден. Дори ти благодарих!

Тя усети как се изчерви. Даниел продължаваше да клати глава, но изглежда, се бе замислил.

— Всъщност тогава имах предвид преместването. След като видях резервацията, ви преместих от една вътрешна каюта в две каюти с балкон. Но аз не съм я правил. Бе направена в интернет. Дори се учудих, че преди това не си ми се обадила.

— Това означава… — Тя прехапа долната си устна.

— Че Лиза те е излъгала — допълни Бонхьофер.

— По-лошо — подхвърли непознатият.

Мартин Шварц погледна в очите първо Даниел, после и нея.

— Това означава, че дъщеря ви отдавна е планирала всичко.

Единият от родителите. Едно дете. Трети човек, който плаща круиза, но не е на борда.

Така както бе при Наоми и Анук Ламар.

Както и при Надя и Тими.

Сходствата ставаха все по-очевидни. И дори да не можеше да разчете знаците, той знаеше, че това не би могло да е случайност.

— Но… но откъде… имам предвид… едно такова пътуване е скъпо. Откъде може Лиза да има пари за това? — питаше се изумена Юлия.

— Как е платена резервацията? — поиска да узнае Мартин.

— Трябва да проверя — отвърна Бонхьофер и припряно погледна часовника си. По всяка вероятност очакваше обаждане.

— Лиза няма кредитна карта — каза Юлия и в същия момент постави и двете си ръце пред устата. — Мили боже, видеото! — изхълца тя.

— Какво видео? — попита Мартин.

Капитанът остави дъждобрана върху един шкаф и се приближи, клатейки глава.

— Това са глупости, Юлия, и ги го знаеш — опита се да я прегърне, но тя се отскубна.

— Откъде мога да знам каквото и да било? — изкрещя му тя. — Ако действително познавах дъщеря си, сега тя щеше да е при мен, а не някъде там… — Гласът ѝ заглъхна.

— За какво видео става въпрос? — попита отново Мартин.

— Показва как дъщеря ѝ уж заработва на улицата — обясни му Бонхьофер. После отново се обърна към Юлия: — Това е мръсна инсинуация, както и всичко в този сайт. Лиза е жертва на тормоз. Не е проститутка, която си заработва парите за круиз.

Нещо изпука и Мартин чу шептене. После звукът се усили, след като капитанът завъртя някакво копче в стената на каютата.

Бонхьофер отново намали звука. Междувременно Мартин бе намерил дистанционното върху стъклената масичка и включи плазмения телевизор. Пети канал показваше снимка в голям размер, преснимана от паспорт, където човек не биваше да се усмихва, поради което младото момиче с восъчнобялата кожа и катраненочерната грива никак не изглеждаше в добро настроение. Когато я видя, Юлия избухна в сълзи, а Мартин получи сърцебиене.

— Познавам я — изрече той с поглед, вперен в телевизора. — Срещнах я преди малко.

— Какво? — едновременно попитаха Бонхьофер и Юлия. — Познавате Лиза?

Мартин кимна.

— Виждал съм я веднъж. Тук на кораба.

— Къде?

— Долу.

— Какво имате предвид с това долу? — кресна Юлия.

Мартин размени поглед с капитана, който веднага разбра какво имаше предвид.

Долу. Палуба A. Каютите на персонала.

Мартин се удари по главата. Тъпа болка запулсира в лявото му слепоочие. Вчера рано сутринта се разминаха с Лиза Щилер в коридора, когато Елена го водеше при Анук.

— Какъв съм идиот, трябваше веднага да се сетя! Нито една камериерка няма право да носи пиърсинги на този консервативен кораб. Тя не бе от персонала.

Какво, по дяволите, търсеше там? И как въобще бе влязла?

Болката се разпространи от челото към основата на носа. Очите му се насълзиха, когато се опита да навърже нещата.

Тими скача втори, но без мечето си, понеже то е у Анук, която знае името ми и се намира в „Кухнята на ада“, където засичам Лиза, чието пътуване е платено от някой си…

Мислеше си за дядото на Анук, за неговия блог (курвата, която вкара рака в тялото на моя син, дано акулите я разкъсат), и докато болката се врязваше като горелка в тила му, той мислеше за джобното фенерче, за това колко обичаше да рисува Анук, как се самонараняваше. После подутото лице на Елена се смени с пияния дискотанцьор с неоновото питие… и след секунда разбра.

Отговора.

Решението.

Изведнъж всичко му се изясни, но после нещо изпука в ушите му и този път не бе високоговорителят, а вентилът в главата му, който блокира от само себе си. И докато притеснените гласове около него ставаха все по-тихи и по-тихи, вътре в него слънцето залезе. Светът потъна в тъмнина.

Наоми

Извърших изневяра. По най-отвратителния начин. Правих секс срещу пари.

Всичко започна с едно недоразумение по време на студентските ми години, тогава все още се наричах Наоми Макмилън. През ваканцията работех като хостеса на едно изложение за автомобилни принадлежности в Сан Франциско, за да си подпомогна следването. Ние, момичетата, бяхме настанени в един хотел в съседство и в последния ден на изложението празнувахме доста разгорещено в бара. Там се запознах с един млад, добре изглеждащ мъж от Чикаго. Смяхме се, пихме, едното води към другото и на следващата сутрин се събудих в стаята му. Той бе заминал, но ми беше оставил нещо — двеста долара.

Мъжът си бе помислил, че съм проститутка.

Помня как в продължение на един час се бях втренчила в парите върху нощното шкафче, трепереща, но не от гняв към него, чиято фамилия така и не разбрах и чието име не означаваше нищо, а смаяна от самата себе си. Вместо да потъна в земята от срам или да се сметна за евтина, осъзнах, че мисълта да се отдавам на някого за пари ме възбужда. И то по начин — и това е най-лошото в тази история — който ме накара да го повторя.

През следващите ваканции съвсем съзнателно отивах в хотела. В къси роклички, предизвикателно гримирана. Сядах на бара. Мъжът ми никога не разбра по какъв начин осигурих следването си.

Скъпите си дамски чанти.

Пътуванията в Европа.

Знам, това, което съм правила, е не само лошо. То е болестно състояние. И въпреки че в един момент имах повече пари, отколкото можех да изхарча, не престанах. Не престанах дори след първата брачна нощ.

Мартин се събуди с едно продължително бучене в ушите, сякаш в близост до него е паднала телефонна слушалка. В първия момент не знаеше къде се намира. Леглото, на което лежеше, мирисът на възглавницата, цялата стая — всичко му бе чуждо, макар и да не различаваше нищо наоколо. Беше тъмно. Тънка ивица светлина падаше през един тесен процеп — там, където краищата на завесата се допираха.

Той се изправи и с един лек пристъп на гадене в съзнанието му изплуваха първите спомени.

Тими. Анук. Султан.

Той се претърколи странично и заопипва за нощната лампа, но изчака известно време, преди да я включи, понеже се страхуваше, че светлината може да изгори ретината му. При всяко движение на главата имаше чувството, че мозъкът му е с консистенцията на яйца на очи. А гърдите му сякаш бяха болезнено притиснати в корсет. И въпреки всичко имаше смътен спомен, че вчера е било още по-зле, когато…

… говорих с онази жена. Майката, точно така.

Бавно всичко си дойде на мястото.

Нападението на палубата, падането в басейна, теорията на Герлинде за Бермудската палуба, Юлия, дъщеря ѝ Лиза — тормозеното от съучениците си момиче, което сигурно бе скочило зад борда заради компрометиращото видео… припадъкът му. Шефът му го предупреди. По дяволите, всички го бяха предупредили да си инжектира антитела.

Или да се качи на този кораб.

Осмели се да включи лампата. Светкавицата, която го прониза, не бе чак толкова неприятна, както си представяше. Примижавайки, той се опита да напипа телефона. Зададе си два въпроса: как се е озовал в каютата си и как така телефонът се намира в зареждащото устройство неактивен, с тъмен дисплей — макар че съвсем ясно чу свободен сигнал!

Той запуши ушите си с пръсти, но звукът не намаля.

Е, браво! Значи така се чувства човек, когато започне деня си като алкохолик.

Бумтящ череп, фантомни шумове, бели петна в паметта и толкова пълен пикочен мехур, подобно на метрото след футболен мач на Херта7.

Взе телефона, стана и се затътри към банята. Трябваха му към десетина минути, за да прекоси стаята, дори се наложи да си почине, като приседна на ръба на леглото, иначе щеше да се строполи на половината разстояние. В банята не включи осветлението, тъй като искаше да си спести гледката в огледалото. Намери опипом тоалетната. Вдигна капака, дръпна боксерите си надолу (кой ме е съблякъл?) и докато сядаше, набра номера на Дизел. Той вдигна след цяла вечност.

— Да?

— Аз съм.

— Познаваме ли се? Мисля, че може да си Мартин Шварц, ако връзката не е толкова шибана.

— Колко е часът?

— Обаждаш ми се, защото искаш да знаеш колко е часът? Човече, трябва да ти е много скучно. — Дизел се засмя и после каза: — Сега е четиринайсет часът и осем минути. — После се оригна.

Четиринайсет часът? Ако се имаше предвид часовата разлика, в Атлантика сега бе дванайсет часът на обяд. Той бе спал най-малкото десет часа.

— Хубаво, че си на линия. Провери ли си имейла?

— Не.

— А трябва. Прегледах списъците на персонала и пасажерите, които колегата ти Бонхьофер ти е дал.

Докато Дизел говореше, Мартин започна да се облекчава.

— Имаме почти шестстотин съвпадения на гости и служители, които са били на борда, когато Надя и Тими изчезват, както и пет години по-късно, когато Анук и майка ѝ официално са обявени за изчезнали.

— Колко от тях са потенциални изнасилвачи?

— Имаме 338 служители. От дърводелеца, през готвача, до капитана. Да предположим, че списъкът е пълен. И тук се натъкваме на най-големия проблем.

— Мислиш, че Бонхьофер не ми е дал целия списък?

— Мисля, че може въобще да не ти е дал истинските списъци. За да спестят пари, повечето корабни компании наемат като подизпълнители евтини чуждестранни фирми. Понякога си измислят имена или укриват такива заради данъците, или надписват, за да приберат вноските. Това е един омагьосан кръг.

Мартин се замисли. Излизаше, че списъците с пасажери и сътрудници са задънена улица.

— А как стоят нещата с пасажерите? — въпреки това попита той. — Имаме ли съвпадения и тук?

— Да, разбира се. Пасажерите по круизните кораби са рецидивисти. Но тук изборът е по-малък. Ако от осемдесет и седмината пътници, които са били на борда както преди пет години, така и преди два месеца, отпаднат самотните майки и привидно мъртвите пенсионери, остават тринайсетина мъже, които могат да бъдат потенциални изнасилвачи. А сега се дръж!

Дизел направи пауза.

— Какво?

— Един от тях се казва Петер Пакс.

Името ми под прикритие?

— Това не е възможно!

— Е, какво да ти кажа, приятелю.

Мартин си представи как Дизел вдига рамене.

— Ако навремето в училище беше изкарал курсове по плуване, сега щях да те посъветвам да отплуваш обратно към къщи. Виж, някой иска да те натопи в нещо!

Да. И аз знам кой.

Мартин посегна към тоалетната хартия.

— Името му започва с Егор и завършва с Калинин.

— Собственикът на компанията?

— По всяка вероятност и капитанът е замесен, не съм много сигурен за този охлюв.

— Можеш ли да разбереш коя каюта е наел Пакс?

За разлика от традиционните хотели, където зависиш от благоволението на рецепционистите дали ще получиш воняща стаичка до паркинга, или обляна в светлина стая, то по правило при круизните кораби можеш сам да си избереш номера на каютата.

— Да, някъде я имах записана. Чакай да видя.

Мартин стана и пусна водата.

— О, не, моля те! Само не ми казвай, че по време на разговора ни си правил това, което се чува — възмути се Дизел.

Мартин не му отговори, а го помоли да проучи още някого.

— Кого?

— Лиза Щилер, петнайсетгодишна, берлинчанка, майката се казва Юлия, и двете са в актуалния списък на пасажерите. Открий, моля те, кой е платил пътуването им и как е направена резервацията. И виж дали не можеш да намериш едно видео в… — Трябваше да разрови паметта си, за да се сети за името на платформата, която вчера Бонхьофер му спомена. — … в Isharerumors, тагнато с името Лиза Щилер.

— И за какво ти е?

— Лиза е на петнайсет години и от вчера е изчезнала. Видеото може да е отключващият фактор за самоубийството ѝ.

Дизел въздъхна.

— Още едно дете? Небеса, какво става при теб?

— Всичко е навързано. Например видях Лиза на път към Анук на… — Мартин заекна — … на долната палуба, където тя всъщност няма… — Той спря на средата на изречението.

Какво е това?

— Хей, ало! Сега и ти ли скочи зад борда? — извика Дизел.

— Млъкни за малко!

Свободният сигнал в главата му бе намалял, ала сега го подразни друг шум. Цяла гама от звукове. Вероятно те са били там през цялото време, ала той ги възприемаше едва сега. Мартин постави ръка на мивката и усети вибрациите. Излезе непохватно от банята, ориентирайки се по лъча светлина, идващ откъм завесите. Дръпна първо тях, а после отвори и балконската врата. Студен свеж въздух нахлу в каютата.

Това, което видя, обясняваше напълно стърженето, скърцането, вибрирането и бученето наоколо. И клатенето на кораба.

— Ние се движим. — С невярващ поглед той обходи високите запенени вълни пред себе си. Мътният сив хоризонт бе надвиснал толкова ниско над кораба, че можеше да се докосне с ръце.

— Естествено, че се движите, та това е круизен кораб — обади се Дизел, който нямаше как да знае, че снощи капитанът на Султанът е спрял кораба за маневрата „човек зад борда“. Но днес моторите отново работеха, което можеше да означава две неща: или са намерили Лиза, или са се отказали от нея.

— Намерих я — отново се обади Дизел и за един кратък момент Мартин реши, че става въпрос за момичето, но естествено Дизел имаше предвид каютата на Петер Пакс. — И на двете пътувания е била една и съща — каза той. — Вероятно ще удостоиш с едно посещение каюта 2186.

12:33 ч. бордово време

50°27N, 17°59’W

Скорост: 23,4 възела, вятър: 30 възела

Вълнение: 10 фута

Разстояние от Саутхемптън: 630 морски мили

— Номер 2186?

Капитанът масажираше врата си. Лепенката на носа му бе по-малка, а кръговете под очите му бяха станали по-големи. Ако на борсата можеше да се търгува с умора, то Бонхьофер щеше да е един от най-богатите мъже в света. Очите му се бяха свили до размера на петцентова монета и очевидно не му помагаха да намери подходящата ключ карта.

— 2186 — потвърди Мартин и се учуди, че търсеха на трета палуба каюта с такъв номер. Стояха в един страничен коридор, който се отклоняваше от входа за атриума, пред врата без номер с цвят на джинджифил и Бонхьофер се опитваше вече за трети път да я отключи. В ръката си държеше няколко различни по цвят ключ карти, продупчени в горния десен ъгъл и нанизани на тънка метална верижка.

— Нямате ли нещо като универсален ключ? — попита Мартин.

— Не и за гнездото.

— Гнездото?

— Както виждате, това вече не е пътническа каюта — отвърна Бонхьофер с поглед към липсващия номер на вратата. Ако човек се приближеше, можеше да види остатъците от лепило, с които цифрите са били закрепени.

— А какво е тогава? — попита Мартин.

— Нефункциониращо отделение. Нещо като апендикса на Султанът. Корабът, с неговите осем години, не е сред най-младите в бранша. Когато го пуснахме по вода, си мислехме, че търсенето на вътрешните каюти ще се повиши, но не се случи. Повечето хора искат апартамент, най-малкото каюта с тераса, и едва когато нямат никаква възможност, поглеждат към атриума. А точно на нивото на водата никой не иска да се настани. Затова още преди шест години преустроихме десетте вътрешни каюти на трета палуба в продоволствени складове и офиси.

— И в гнездо? — попита Мартин.

Бонхьофер кимна.

— Номерът представлява игра на цифри. Ако двама (2) души станат един (1) и безкрайно се искат (8), могат да правят секс (6) тук.

Той се прозя и не направи никакво усилие да прикрие прозявката си.

— За персонала сексът в каютите е забранен и понеже в повечето случаи каютата се дели с някой колега, е и невъзможно. Но екипажът има нужди, особено по време на продължителните околосветски пътешествия. Официално гнездото, естествено, не съществува, но ние си затваряме очите, когато служителите ни по време на няколкомесечното плаване потърсят усамотение за интимни срещи, разбира се, дискретно.

Бонхьофер отново се прозя, този път много по-широко.

— Май трябва да си легнете. Или гузната ви съвест не ви оставя да заспите? — попита саркастично Мартин.

Бонхьофер му беше обяснил по телефона какво се е случило през нощта. След припадъка му с асистента на Елена го пренесли в каютата му, където Мартин проспал осемчасовото търсене, което — по думите на капитана „както се очакваше“ — не дало резултат.

Когато след подадения сигнал бреговата охрана и един английски военен кораб, който извършвал обучителни маневри в района, се включили в търсенето, то повече нямало смисъл Султанът да остава. И да си навлече гнева на почти три хиляди пасажери, които спокойно можели да изискат от собственика обезщетение поради нежеланото забавяне. Юлия Щилер претърпяла нервен срив, когато корабът отново потеглил, и с помощта на седативи била дълбоко приспана, а по някое време щеше да се събуди в капитанската каюта. На стотици морски мили от своята дъщеря. Всъщност тя поискала да се качи на военния кораб, но като външно лице достъпът ѝ бил отказан.

— Нямам гузна съвест — запротестира капитанът. — Спряхме кораба, за да…

— За осем часа? — прекъсна го Мартин. — Животът на едно дете не заслужава повече, нали?

Бонхьофер пое дълбоко дъх и шумно издиша през стиснати устни. Звукът наподобяваше свистенето на въздух от спукан балон. Беше бесен.

— Прощално писмо, интернет тормоз като причина, никакви следи от насилие или друго престъпление в каютата и въпреки че без спасителна жилетка не може и час да се издържи във водата, търсенето продължи до ранните часове на утрото. Какво очаквате всъщност?

— Поне веднъж да закарате всичките си пасажери невредими до крайната цел!

— На свой ред и аз мога да ви кажа, че вие е трябвало да се погрижите малко по-добре за семейството си. Търсили ли сте информация за самоубийство в Гугъл? Има форуми, в които половината свят обменя опит как най-ефективно да се отнеме животът. И знаете ли кое е на първо място? Правилно! Круизите! Толкова е популярно, че даже си има и име. Пасажер 23, защото средно на година двайсет и трима пасажери скачат във водата. И когато някой депресар с достъп до интернет реши да пощади машинистите и не желае да се хвърли под метрото, а да отиде до най-близкото туристическо бюро, не прехвърляйте вината на мен, по дяволите!

Във вълнението си пъхна една от картите в четеца и точно тя се оказа правилната. Чу се едно щрак, после запремига зелена лампичка.

— Не съм отговорен за тази лудост — излая той и натисна бравата.

Вратата се отвори и ноздрите им се изпълниха с неприятна метална миризма.

— И за тази ли? — попита Мартин, посочвайки пода на каютата.

И двамата безмълвно се втренчиха в простреляния в главата мъж, който лежеше в краката им.

Те заключиха вратата, а Мартин даде указания на капитана да не мърда от мястото си и да не докосва нищо. Трупът лежеше с разкрачени крака на пода, гърбът му бе опрян на едно разхвърляно единично легло, а главата, прекършена в тила, гледаше с празен поглед към прашния таван на каютата. Възглавницата под нея блестеше влажно в светлината на лампата.

Съдейки по количеството кръв, изглежда, изходната рана бе много по-голяма, отколкото малката дупка в челото над дясното око.

— Кой е това? — попита Мартин, вече превключил на режим „местопрестъпление“.

Опитът го бе научил, че първото впечатление е най-важно. Затова той обходи с поглед обстановката, като специално обръщаше внимание на неща, които са необичайни. Преобърнат кръст на стената, разбито огледало под шкафа или помещение, което е така безупречно подредено, че развенчава намерението на убиеца да не се набива на очи при никакви обстоятелства. Невинаги специфичните неща бяха очевидни, често подсказките за обстоятелства, мотиви, жертви и заподозрени бяха много дискретно поставени. Като например металното късче, което лежеше на килима пред вградения шкаф. Мартин се наведе — фиба за коса. Бе пъстра, малка и евтина, като за кукла. Или за малко момиче.

— Велики боже, та това е… — зад него Бонхьофер бе опулил очи над трупа. Явно шокът от разпознаването не му позволи да назове името на убития.

— Кой? — строго попита Мартин.

Капитанът трудно преглътна.

— Името му е Вайт Йеспер. — Той посочи към мъжа в синята униформа. — Един от офицерите по сигурността.

— Ще доживея ли поне един-единствен път да прекъснеш работата ми с добра новина, Бони?

Егор взе телефона, изхвърли Икарус от леглото и стана. В действителност той не работеше, а бе подремнал малко в затъмнения апартамент след разочароващия секс с жена си. Но по-скоро би тичал гол с флагче в задника на горната палуба, отколкото да признае на капитана, че от време на време си поспива следобед.

— Изстрел в главата? — попита Егор.

Жена му се обърна на една страна в съня си и пръдна. Велики боже, това бе много по-отвратително в сравнение със свинщината, която Бонхьофер току-що му бе описал.

По пътя към банята Егор обмисли дали няма възможност да потули нещата, ала се съмняваше. Накрая си каза:

— Остави нещата такива, каквито са.

Докато слушаше Бонхьофер с половин ухо, дъхна в шепата си и направи гримаса.

Половин час обедна дрямка и устата ми мирише на албанска канализация.

— Естествено, продължаваме да плаваме — прекъсна той развълнувания поток от думи на капитана. Само с идиоти ли си имам работа тук? — Почти на половината разстояние сме, какъв смисъл има да обръщаме? Не пипайте нищо на местопрестъплението и съобщете на властите.

Егор вдигна капака на тоалетната чиния и откопча шлица на пижамата си.

— И уведомете всички пиар идиоти, на които давам заплати. Крайно време е некадърниците да си заработят парите. Не искам да чета заглавия от сорта на „Хорър на Султанът — един изчезнал и един труп“ или нещо подобно.

Макар че подобни заглавия, естествено, едва ли можеха да се избегнат. И отчасти това си бе по негова вина.

Изчака, докато най-накрая започна да капе. Преди, когато имаше контакти с „неподходящи“ жени, пикочният му канал пареше. Сега чувството му напомняше единствено за отдавна просрочените профилактични прегледи. Старостта е една повлекана, помисли си Егор и погледна през открехнатата врата на банята към сумрака на спалнята. Краката на жена му стърчаха под завивките. Дори оттук можеше да види изкривените ѝ от носенето на високи токчета пръсти. Отвратително.

Момент. Какво му предложи този малоумник капитанът?

— Да спрем? Отново? — От ярост Егор едва се сдържа да не опикае всичко наоколо. Подплашен от избухването на стопанина си, Икарус се промъкна в банята с клепнали уши. — Чилийският ни чувал с пари ще сметне едно самоубийство за лош късмет. Типът е суеверен католик. Най-лошият сорт хора. Ако сега изплува и един труп, нещастникът ще сметне това за зла поличба и ще си прибере чековата книжка по-бързо, отколкото вие ще изречете „затвор“. Все ми е тая как ще го направите, но по дяволите, забавете нещата до подписването на договора!

Егор го изтръска и го изплакна. От спалнята се чу сънливият глас на жена му, но му бе все едно какво иска да каже. Ядосваше се сам на себе си. Всъщност бе решил да не крещи. Това правеха само хора, които не можеха да контролират себе си и живота си. Но след отплаването от Хамбург, не, още от Осло, откакто тази схваната в езика Анук отново се появи от нищото, сякаш някой започна да го замеря с пирожки, пълни с лайна.

Егор се отправи към леглото. Трябваше да мине покрай Икарус, който му хвърли почти ядосан поглед. Той се наведе към кучето и го погали по врата.

— Да, знам. Господарят ти сам си е виновен. Но знаеш ли, Икарус, просто не мога да търпя, когато ме притискат до стената.

Кучето наклони глава, сякаш разбираше всяка дума. Егор се засмя и го потупа с пръст по влажното носле.

— Вайт бе лентяй — прошепна той, да не би да го чуе жена му, която междувременно се бе събудила. — Трябваше да му дам специалния си револвер. — Този, който стреля назад, когато вдигнеш онова лостче. Което той предварително бе направил, преди да връчи оръжието на агресивния идиот. Револверът бе подарък от един боен другар. Специална изработка. Закачка между стари приятели от Чуждестранния легион. Не можеха да свържат оръжието с него. — Разбираш ли, Икарус?

Кучето изпръхтя и Егор прие това за „да“. Той изгаси лампата в банята, а с това и цялостното осветление и отново си легна. Жена му искаше да го погали по ръката, но той я отблъсна от себе си.

Жалко, че Вайт не беше японец. След всеки провал те си правят харакири. Кодекс на честта и така нататък. Можеха да представят така нещата, все едно офицерът по сигурността не е успял да понесе позора, че не е открил самоубилата се хлапачка.

Но кой ще повярва на един швейцарец?

Егор се прозя. Няма нищо по-лошо от това да те стреснат по време на обедната дрямка. Бе уморен като куче. Мислеше си дали не беше грешка, задето остави Вайт да се застреля. Но типът сам си беше виновен. Бе тръгнал на кръстоносен поход срещу онзи… Тиамо… Тиго…? Егор не успя да си спомни името. А и освен това му бе безразлично. Докато очите му бавно се затваряха, той се запита къде ли се подвизаваше сега аржентинският псевдо Казанова, след като само преди броени часове с абсолютна сигурност бе погледнал смъртта в очите.

Даниел затвори телефона и се учуди на реакцията на шефа си. Първо Калинин звучеше уморено, все едно току-що са го събудили. После Егор, изглежда, ни най-малко не бе изненадан, сякаш бе очаквал новината за застреляния офицер. Единствено, когато накрая на разговора избухна, звучеше като себе си.

— Кой знае за това любовно гнездо тук? — попита Шварц, блъскайки се във вратичката на един вграден шкаф. Изглежда, на ченгето не му правеше впечатление присъствието на трупа и надигащата се от него воня, както на капитана. Даниел погледна към заключената врата на каютата. Предпочиташе колкото се може по-скоро да напусне тази воняща дупка без прозорци.

— Почти две хиляди души — отвърна той. — Всички служители и дузина пасажери, които се впускат във ваканционен флирт с персонала.

И не желаят да изживеят приключението в собствената си каюта, понеже там обикновено чака партньорът рогоносец.

— А знае ли се кой е използвал последно каютата? — нещо изпука и металната дръжка на шкафа остана в ръката на Шварц.

Бонхьофер разтърка изтръпналия си врат.

— Не, както казах, официално това помещение не съществува. Следователно гнездото не може да се резервира, няма списъци с посетители или нещо подобно.

— Но все някой трябва да е координирал смяната на спалното бельо и предаването на ключа, нали?

— Да. И отгатнете от три пъти кого подозира в тази дейност ръководството на кораба? — Бонхьофер посочи мъртвия в краката им, без да поглежда към него.

Корабът се клатеше силно и на него му се доповръща. Стомахът му се сви като гайда и изтласка киселинното съдържимо обратно към хранопровода.

Той предложи да проведат разговора някъде другаде, но ченгето тъкмо използва изтръгнатата метална дръжка на вратата като лост, с който да разбие шкафа. Чу се пукащ звук и шперплатовата вратичка увисна на една панта. След малко тя бе напълно изтръгната.

Толкова относно заповедта на Егор да оставят всичко така, както е било.

— Виж ти — измърмори Шварц и извади от шкафа едно малко куфарче. Бе малко по-голямо от чанта за ръчен багаж, с олющени лепенки и от двете страни. Повечето представляваха флагчета, символи или географски карти на местата, където куфарчето вероятно бе пътувало. Това, че притежателят му е млад и от женски пол, издаваше цветът (лилав), както и един стикер на момчешка банда, залепен на един от страничните джобове.

— Не е ли по-добре да го разгледаме в моята каюта? — попита Даниел, който не можеше повече да задържи съдържанието на стомаха си, което напираше да излезе, ала Шварц го игнорира.

С бързи движения той дръпна ципа и отметна встрани капака на куфара.

— Анук — каза Мартин.

Даниел не бе сигурен дали това бе предположение, или убеденост.

Видя типичното момичешко облекло, старателно подредено, запълващо всеки сантиметър от вътрешността на куфара. Рокли, долно бельо, чорапогащници и най-отгоре — блокче за рисуване и кутия с моливи.

Но това са глупости, помисли си той.

— Не е възможно през цялото време Анук да е била тук.

Шварц поклати голата си глава.

— И аз не мога да си го представя. Дори любовното гнезденце да не е било използвано от служителите или който и да било друг в продължение на два месеца.

Един от офицерите на Даниел само преди три седмици се бе похвалил, че е опънал тук една от готвачките. Самият той не бе използвал гнездото, ала ропотът, който щеше да се надигне, ако каюта 2186 за известно време не можеше да се използва, при всички положения щеше да стигне до него.

— Какво е това? — попита Даниел, сочейки вътрешната страна на капака. Може би се заблуждаваше, но нямаше ли зад мрежичката едно…

— Джобно фенерче — отвърна Шварц и го извади.

Действително.

Бе тясно, с искряща светлосиня стоманена кутийка. И изглеждаше точно като онова, което намериха при Анук. Шварц завъртя долния край, за да го включи, но и при това фенерче с усилие можеше да се забележи слаб лъч светлина.

— Фенерче с празни батерии? — попита Даниел.

Поне объркването му потисна чувството за гадене. И това объркване нарасна, когато Шварц намери в един страничен джоб на куфара още едно фенерче, омотано в чорап, което светеше по същия начин.

Какво можеше да означава това?

Едно отвлечено момиче, две неработещи фенерчета?

Даниел не можеше да си обясни тази находка. За разлика от Шварц. Той грабна кутията и прерови моливите вътре. Когато намери това, което търсеше, Мартин се удари по челото като човек, който е пропуснал да забележи нещо съвсем очевидно. После завъртя още веднъж долния край на фенера, после още веднъж, като всеки път тихо възкликваше, въпреки че Даниел не забеляза никаква промяна.

Не се появи светлина.

Нищо, което да предизвика просветление в него.

— Какво открихте?

Шварц обхвана в дланта си грифа на фенерчето така, сякаш държеше щафета малко преди да я предаде на следващия бегач.

— Сега знам какво се е случило — каза безизразно той. После мина покрай Бонхьофер, прескачайки трупа, и отвори вратата.

Наоми

… ко можех нямаше да го направя или поне щях да се извиня за това което съм сторила. Ала такавА, възможност няма ли ли да аз получ, или…

Последните редове тя написа на сляпо с правописни грешки, наблюдавайки монитора сякаш през водна стена. Буквите се губеха в мъглата от сълзи, вкочанясалите ѝ пръсти се опитваха да пишат все по-бързо и по-бързо, тъй като Наоми от погнуса към самата себе си би откъснала от тялото си парче месо, стига да ѝ останеше и секунда време да се замисли за това, което бе сторила. Което тъкмо изповядваше на Паяка. А именно: най-лошото.

Не се бе сетила, защото трябваше да го забрави. Но дълбоко в себе си винаги бе знаела какво иска да чуе от нея Паяка. Не бе готова да го напише. Да мисли за него също бе тежко. А и мислите могат да бъдат потискани — чрез болка, глад, студ. Все неща, които през последните седмици не ѝ липсваха.

Ала да знае, че трябва да го напише, самият процес на изписване — това бе нещо съвсем различно. Да види злото черно на бяло, да види собствения си позор, бе много по-тежко, отколкото само да мисли за това. И Паяка го знаеше.

Затова, само затова трябва да съм тук, на дъното на кладенеца, за да пиша на този ужасен компютър.

Без да коригира правописа (което при предишните признания по необясними и за самата нея причини винаги правеше, сигурно по стар навик — винаги бе държала Анук да пише правилно), тя дръпна въжето, което по-скоро искаше да сложи на шията си. Но с нея вероятно нямаше да бъде издърпана, така както щеше да бъде издърпана кофата с лаптопа.

След като компютърът изчезна в тъмнината високо над главата ѝ, тя започна да се чеше. По ръцете, по шията, по главата.

Наоми бе сигурна, че е пратила на Паяка това, което иска да чуе. Гладът, жаждата, червеят, дървениците, всички наказания имаха смисъл — сега разбра това. Засмя се. Нямаше представа как Паяка се е добрал до тайната ѝ. И то точно на круизен кораб.

Ала, погледнато под друг ъгъл — на светло — всичко имаше смисъл.

Само дето аз никога няма да мога да видя нещо на дневна светлина.

Наоми почувства как в нея покълва една заплашителна мисъл и започна да си тананика. Знаеше, че скоро ще може да умре.

Не защото изпитвам вина за смъртта на най-добрата си приятелка.

Тя отвори уста.

Не защото правех секс за пари.

Тънкото ѝ, хрипкаво тананикане се превърна в гърлен звук, набъбна…

С непознати мъже. Много мъже.

… във вик, който ставаше все по-висок и по-висок, докато мултиплициран от ехото дълбоко в кладенеца, най-накрая успя да запулсира в главата ѝ…

Защото преди три години…

Мисълта за най-лошото, което тя някога бе извършила…

… защото бях започнала с това, моите…

… защото аз…

Един вик, толкова висок и смазващ, че за известно време тя не изпитваше нищо друго освен желанието да види още веднъж малкото си момиченце, преди най-после да се свърши с нея.

Анук. Фенерче. Моливи. Рисуване.

Еднословни мисли жужаха в главата на Мартин, удряха го с все сила отвътре и оформяха един тъп, кънтящ звук, който като дисхармонична филмова музика подчертаваше онези картини, минаващи пред очите му в момента. Картини, в които си спомняше за досегашните си срещи с Анук: момичето по нощница, седящо на леглото нямо и неподвижно, използващо ръцете си като точило за нокти. Мартин си мислеше как Герлинде му бе разказала за фенерчето, спомни си как по пътя към капитана бе блъснат от един пиян пасажер със светещо питие в ръцете. Парчета от мисли видимо без никаква връзка помежду си в един момент се сглобяваха в едно цяло.

На последната отсечка към „Кухнята на ада“ Бонхьофер го остави сам, като преди това подтичваше след него и дори пред входа на служебната палуба му препечи пътя.

— Какво сте открили? — искаше да знае той.

Мартин бе готов да му обясни подозренията си, но в този момент телефонът на капитана иззвъня.

Юлия Щилер, майката на изчезналата Лиза, бе дошла отново на себе си и търсеше Бонхьофер. По-точно казано, тя крещеше: „ТИ, ЛАЙНО ТАКОВА! КЪДЕ СЕ КРИЕШ? КАК МОЖА ДА МИ ПРИЧИНИШ ТОВА?“.

Мартин успя да чуе всяка дума, въпреки че Бонхьофер бе долепил слушалката до ухото си. Капитанът обеща, след като се види с Юлия, да дойде колкото се може по-бързо. В един момент Мартин се озова сам пред стаята на Анук. Когато плъзна ключ-картата, дланите му се изпотиха. Влезе, без да почука.

В каютата нямаше никого.

За секунда главата му се изпразни от всякакви мисли. Хипнотизирано гледаше празното легло, сякаш ако достатъчно дълго се взираше в намачканите чаршафи, Анук щеше да се материализира.

Как е възможно това? Анук няма ключ. Няма как да излезе оттук!

Само след миг шумът на водата в тоалетната го изкара от вцепенението му. Вратата на банята се отвори и Анук се появи оттам. Носеше чиста нощница и явно бе свалила чорапогащника си. Беше боса. Когато забеляза Мартин, отстъпи уплашено назад.

— Стой — извика Мартин и постави крака си навреме пред вратата, която Анук искаше да затръшне пред него. — Не се страхувай! Няма да ти сторя нищо! — Той отново бутна вратата.

Анук се сви, закри главата си с ръце и отстъпи назад, докато не се блъсна в тоалетната. Седна.

— Знаеш ли кой съм?

Той пъхна картата в джоба на ризата си и зачака дишането на Анук да се успокои. Мина цяла вечност, докато тя осъзнае, че той няма да я докосне. Когато се осмели да отпусне ръце и да го погледне в очите, той ѝ се усмихна. Най-малкото се опита да извие ъгълчетата на устните си в съответната позиция. Откакто бе стъпил в „Кухнята на ада“, болката в главата се бе върнала. Тъп натиск зад очите, който скоро щеше да прерасне в пробождане.

— Слушай, просто ще остана тук. — Той вдигна ръце. — Мога ли да те помоля за една услуга, ако ти обещая да не се приближавам към теб?

Никакво кимване. Никакво потрепване на веждите. Никаква реакция. Анук си остана няма. И въпреки всичко, въпреки болезнената ѝ бледност и белязания със страх език на тялото Мартин смяташе, че открива признаци на оздравяване на ментално ниво.

Погледът ѝ вече не бе безучастен, а изчакващ, слушащ. Тя не го изпусна и за секунда от очи, за разлика от вчера, когато през по-голямата част от времето гледаше през него. Имаше и още един знак, че се е изкачила с няколко стъпала нагоре по стълбичката, която водеше до дъното на собствената ѝ душа — нито се драскаше, нито смучеше палеца си, при все че се намираше в едно особено състояние на превъзбуденост.

Мартин заключи по изпъстрените с животинки лепенки, които придържаха бинтовете по ръката ѝ, че асистентът на Елена е направил нови превръзки на Анук.

— Не се притеснявай, не е необходимо да говорим — каза успокояващо той.

Ако подходеше правилно, щеше да научи от нея всичко, което искаше, без да се налага тя да отвори и един-единствен път устата си.

— Дойдох, за да ти дам нещо, което със сигурност отдавна ти липсва.

Той ѝ показа фенерчето.

Въздействието бе фрапиращо. Анук реагира за частица от секундата. Тя скочи от капака на тоалетната чиния и посегна към ръката му. Искаше да грабне фенерчето, ала той бе по-бърз и навреме го дръпна.

— Едва когато ми кажеш истината. — Почувства буца в гърлото си. Думите му съживиха един спомен за Тими, когато го бе притиснал до стената.

— Мога ли да отида на тенис, тате?

— След като подредиш стаята си.

Тими често се инатеше, хвърляше се на земята, плачеше и упорито отказваше сделката „подреждане срещу игра“.

Анук също бе твърдоглава. Искаше фенерчето, но все още не можеше да му се довери. Гневна, със свити вежди, тя се втренчи в него.

— Добре, тогава аз ще ти обясня как е станало всичко — продължи Мартин. — Мисля, че знаеш къде се намира майка ти. Ти дори ни нарисува мястото на компютъра си, но ние не разбрахме указанията ти и сега не можем да открием тази шахта. Ала ти знаеш пътя. Маркирала си го с ултравиолетовите маркери, които открих в кутията ти. А тази маркировка не може да се види на обикновена светлина…

Направи грешката да погледне за кратко нагоре към лампата — сякаш внезапно го удари светкавица. В рекламата се казваше, че съществуват трийсет и седем вида главоболие, които могат да се третират с медикаменти без рецепта. Това в главата му със сигурност не се числеше към тях. Имаше чувството, че някой забожда отвътре в очите му фини, нажежени игли, които излизат през зениците. Дори му се струваше, че когато премигва, усеща как върховете на излизащите игли разкъсват вътрешната страна на клепачите му. Облегнат на вратата, държан под око от Анук, която стоеше като закована пред тоалетната, Мартин изчака, докато болката стане поносима. После изключи осветлението.

Тъмнината бе успокояваща. Главоболието му намаля. Пристъпът бързо отмина, така както внезапно бе дошъл. За един кратък момент си позволи да постои на тъмно, докато свикне с абсолютния мрак. После завъртя ключа на фенерчето. И лъчът, който при естествена светлина почти не се виждаше, изведнъж изпълни цялата стая. Плочките на банята започнаха да флуоресцират, както и нощницата на Анук, зъбите и ноктите ѝ.

Моливи. Рисуване. Фенерче.

— Знаех си — рече Мартин на себе си. В гласа му не се усещаше и полъх от триумф, когато теорията му се потвърди.

Очите на Анук проблясваха призрачно в рефлектиращата светлина. Изглеждаше като дух без устни в приказка на ужасите.

Фенерчето, което насочи към момичето, не бе слабо, а всъщност ултравиолетова лампа, която излъчваше светлина в спектър, почти неуловим от човешкото око. Той бе използвал веднъж подобен модел по време на мисия.

Но откъде имаше Анук този фенер?

Един въпрос, който трябваше да остави за по-късно, понеже в момента имаше по-важни неща за изясняване.

— Фенерът е показвал пътя към майка ти, нали?

Тъй като Анук не реагира, той настоятелно попита още веднъж:

— Къде я завлякоха?

Реакцията на Анук отново издърпа чергата под краката му. Както при първата им среща, тя пак прошепна името му:

— Мартин.

— Не мога да разбера какво искаш да ми кажеш — понечи да ѝ отвърне той и се учуди, че не чува гласи си, при положение че движеше устни. Следващото, което го учуди, бе, че не падна. Болката зад очите му се бе върнала, този път с двойна сила. Мартин се свлече на пода и усети, че положението се влошава. Анук се озова над него и включи осветлението. Имаше чувството, че междувременно някакъв дух е успял да замени лампата в банята с горелка. Ярката светлина сякаш искаше да се забие дълбоко в очите му. За разлика от нощта в капитанската каюта, нямаше усещането, че губи съзнание. Затова пък не можеше да движи крайниците си.

Усети как Анук коленичи до него и разтвори пръстите на ръката му. Не можа да ѝ попречи да измъкне фенерчето.

— Какво си намислила? — измърмори той.

— Да — каза тя, което вероятно се отнасяше до картата ключ, която откри в джоба на ризата му.

С която можеше да отвори шлюза и да излезе оттук.

— Хей, чакай. Не е ли по-добре да дойда с теб?

Където и да отиваш.

С върховно усилие на волята Мартин успя да се обърне настрани. Видя босите ѝ крака да излизат от банята. Чу как високо и ясно каза още веднъж „да“, което нямаше никакъв смисъл, понеже тя не даде знак, че ще го изчака. „Къде отиваш?“ искаше да извика, ала едва успя да го прошепне.

Анук се обърна. Видя как устните ѝ оформиха „В синия шкаф“, чу също и думите, които достигнаха до него със забавяне, сякаш разстоянието между тях се бе увеличило и звукът достигаше значително по-бавно, отколкото светлината.

В синия шкаф?

Мартин се надигна на колене, подпря се на длани и запълзя след Анук на четири крака. Някъде вече бе чувал този израз.

Но къде? КЪДЕ?

Излезе от банята като на забавен кадър, видя как Анук отвори вратата и напусна каютата, без да се обърне нито веднъж към него.

Наоми

Познатото скърцане. За последен път ли го чуваше?

Шумът, с който люкът оповести отварянето си, ѝ се стори като увертюра, подходящото въведение към лебедовата ѝ песен.

Наоми Ламар се изправи, олюлявайки се, и погледна към кофата, която бавно се клатушкаше към нея. Бе толкова нервна, че чувстваше мехура си, при положение че преди малко се бе облекчила. Естествено, в кладенеца нямаше местенце за облекчаване, ала тя бе открила едно, където си мислеше, че урината най-бързо попива в процепите на пода.

Наоми наклони глава и махна от челото си една дървеница, изпълзяла от косата ѝ. Тялото не я сърбеше повече. Но цялото гореше, тъй като го бе чесала до кръв. Шията, ръцете, гърдите, окосмените крака.

Ала отгоре идваше спасението.

Кофата висеше половин метър над главата ѝ. Последва изненадващо друсване, при което тя се притесни, че компютърът може да изпадне. Наоми протегна нагоре ръце (към Паяка), ала нищо не се случи освен това, че успя да хване кофата.

Тя я прегърна, хвана я здраво, толкова здраво, сякаш държеше Анук, стига да имаше още един шанс за това в този живот. Когато кофата достигна височината на хълбоците ѝ, тя се свлече на пода заедно с нея и заплака.

Спомни си деня, в който в университета изнесоха резултата от изпитите и тя не искаше да отиде заедно с всички останали в залата, където с един-единствен поглед мечтите им или получаваха криле, или биваха разбити. Въпреки това не издържа и минута да остане в стаята си. Любопитството победи страха и я изстреля по най-бързия начин пред черната дъска, както и сега не я остави да се поколебае да извади компютъра и да го отвори.

Държа очите си затворени секунда, може би две. Не издържа повече. Започна да чете съобщението на Паяка. Последното съобщение, което някога щеше да получи от него, след като му призна най-лошото нещо, което някога бе причинявала на друг човек.

Мартин се олюля на входа на „Кухнята на ада“, опита да се хване за плота и събори на пода саксия с изкуствени хортензии. Анук отдавна бе изчезнала. Когато най-накрая успя отново да се изправи на крака, единственото, което видя, бе гърба ѝ — ивица гола кожа там, където болничната манта бе завързана по-хлабаво. После електронните врати се затвориха и Мартин нямаше повече никакъв шанс да попречи на момичето да напусне карантинното отделение.

За да търси маркировката в търбуха на кораба. Боса. С ултравиолетова лампа в ръце.

Мартин фиксира със сълзящи очи стоманените врати на шлюза. Нямаше никаква представа как може да ги отвори дори ако му се удадеше да премине непреодолимата триметрова дистанция между себе си и изхода.

Проклети странични ефекти.

Лекарствата, стоматологичната операция, падането във водата, дълбокото изтощение или вероятно всичко това заедно бе превърнало главата му в тенджера под налягане. Всяка крачка предизвикваше среден по сила трус в главата му, затова той поне три пъти премисли накъде да тръгне. В посока към изхода би било чисто разхищение на сили. Анук бе взела ключа, а без него той не можеше да излезе оттук.

Болен съм. Изтощен. И в клетка.

Мартин потърси телефона си, ала не го намери в джоба. Не можеше да си спомни дали Анук не е взела и него, докато лежеше на пода в банята. Обърна се. Мозъкът му преливаше в противоположната посока. Вкуси жлъчка. Усети собствената си пот.

Искаше да легне на пода и да заспи. Но нямаше избор, ако искаше отново да излезе оттук. Затвори очи, хвана се за плота и опипом се насочи назад към стаята на Анук. Мислеше си какво ще прави, ако не намери телефона, но с облекчение установи, че въобще не се нуждае от него. Трябваше само да натисне паникбутона, който бе свързан с неговия телефон и с този на… Елена!

Мисълта за лекарката го накара да спре. Как не се сети веднага? Не бе сам тук, долу. След инцидента корабната лекарка бе откарана в „Кухнята на Ада“. Мартин се насочи надясно.

Даниел му бе казал, че нейната каюта се намира срещу каютата на Анук. От тази страна на коридора имаше само една врата — и тя бе затворена. Мартин примижа с очи, огнената топка вляво бе станала с размерите на юмрук, който мачкаше мозъка му, сякаш е гъба. По-добре, отколкото боксьорската круша преди това. Заудря по вратата. Раздруса бравата. Изкрещя името ѝ. Нищо.

Мартин замасажира врата си. Натисна с палец един издатък на шийния прешлен с надеждата болката зад челото да намалее. При това движение вдигна глава, погледна нагоре и откри над вратата червения лост, който Елена му бе посочила още при първото посещение в „Кухнята на ада“.

„При спешен случай с това можете да дръпнете резето.“

Без да се колебае, Мартин дръпна лоста надолу. Чу се едно хидравлично съскаме, после вратата се открехна навътре.

— Елена?

Той влезе в оскъдно осветената вътрешна каюта, мебелирана по същия начин като тази на Анук. Същата комбинация между хотел и луксозен санаториум. Въздухът бе смесица от лош дъх и ароматизатор. Елена лежеше на една страна с глава, обърната към вратата, и със затворени очи. В светлината на нощната лампа последиците от инцидента все още се забелязваха. Подпухнали очи, набъбнали страни, подута шия. Ала дишаше равномерно и изглежда, нямаше болки. А това, че не видя системи по ръцете ѝ, нито маска на лицето — отчете като добър знак.

Той пристъпи до леглото ѝ и докосна голото ѝ рамо. И понеже тя не реагира, реши да я събуди.

Елена изсумтя, тихо примлясна и се опита да отблъсне ръката му, но той я хвана още по-здраво.

— Елена, помогнете ми!

Жадна за сън, тя отвори очи. Изглежда, че в първия момент не го позна, но след малко погледът ѝ се избистри.

— Какво…? — попита замаяно тя.

Матин се наведе.

— Трябва ми вашия ключ. Къде е?

Тя направи гримаса, сякаш бе вкусила нещо кисело. Потисна една прозявка, при което ъгълчетата на устните ѝ леко заиграха.

— Как така сте… Вие сте…?

Мартин не искаше да губи време. Тук бе хванат в клетка, докато Анук обикаляше кораба на своя глава и противно на всички очаквания интуицията му подсказваше, че майка ѝ е жива. И се намира в голяма опасност.

— КЛЮЧЪТ! — изрева той и я хвана за раменете.

Изплашена, Елена погледна наляво към стола, над който висяха един халат за баня и униформата ѝ. Мартин я разбра без думи. Той закуцука към стола, дръпна първо панталоните, после намери ключа в джоба на ризата.

— Къде искате да отидете? — чу гласа на Елена в момента, в който излизаше.

— Имате ли представа какво е „синият шкаф“?

Елена отвори широко очи.

— Синият шкаф? — попита тя, облегнала лакти на матрака, за да може да се изправи.

— Да.

Доктор Бек отметна завивката, беше само по тениска и бикини. Очите ѝ светеха развълнувано.

— Как веднага не се сетих! — Тя се опита да стане, но отново потъна в леглото.

— Какво си мислите, че правите? — попита Мартин, когато тя най-после стана.

— Не бива да губим време — каза тя и взе халата за баня. — Бързо! Ще… ще… ви заведа там!

— Синият шкаф?

Даниел Бонхьофер затвори междинната врата към спалнята си, където тъкмо бе видял Юлия, когато телефонът звънна. Успокоителните вече не ѝ действаха. В моментите, когато не му крещеше, сновеше като тигрица в каютата и удряше по шкафовете.

— Да, намира се между палуба B и C, по средата на кораба, между контролните помещения. Но за бога, какво търсиш там?

В твоето състояние?

Елена не му отговори. Просто му бе затворила. Или връзката бе прекъснала. И за двете Даниел можеше само да предполага. Годеницата му бе болна. Трябваше да лежи в леглото, а не да обикаля долната палуба, където се намираше чудовището, което тя и Мартин Шварц смятаха да посетят.

Синият шкаф.

Едно по-скоро цинично название на съоръжение от времената, когато опазването на околната среда бе скъпо струващо хоби на неколцина съвестни хора, а отпадъците се изхвърляха в открито море. Султанът бе един от първите лайнери със собствена водопречиствателна система и съоръжения за изгаряне на боклук. Но не и от самото начало. През първите три години от кариерата си, когато не всички европейски пристанища разбираха от рециклиране и сортиране, отпадъците, за които имаше свръхскъпи такси, съвсем официално се изхвърляха в морето. За тази цел боклукът се мачкаше в една подобна на шахта кръгла преса и после тежащата тонове буца се пускаше в океана.

В синия шкаф.

Същото това съоръжение, което дължеше името си на замърсяващата природата дейност, се намираше на мястото, което той току-що бе описал на Елена: синия шкаф.

Момент, естествено…

Даниел чу как Юлия отвори вратата на свързаната със спалнята баня и отиде до бюрото си.

Синият шкаф. Да не би това да бе скривалището?

Натисна един от бутоните за директно избиране на стационарния телефон, ала докато се свърже с машинното отделение, Юлия се втурна бясно в стаята.

— Хей, Юлия, чакай… — Той затвори телефона, за да я спре, но тя беше вече на вратата.

— Не ме докосвай! — изсъска, когато той се опита да я хване за раменете.

Беше облечена в белия халат, който вчера ѝ бе предоставил. Косите ѝ бяха полепнали като водорасли по слепоочията. Някак си лицето ѝ се бе смалило през нощта, тялото ѝ не изпълваше халата, сякаш страхът, тревогите и отчаянието го бяха смачкали.

— Юлия, моля те. Остани тук. Къде ще ходиш?

— Далече — рече тя. — Далече от човека, който не ми помогна, когато ставаше въпрос за живота на дъщеря ми.

— Юлия, разбирам…

— Не! Не разбираш! Ти нямаш деца! И никога няма да имаш! Никога няма да ме разбереш! — Тя рязко отвори вратата и изчезна в коридора.

Засегнат от горчивото ѝ враждебно обвинение, Даниел не реагира и я остави да си тръгне.

Замаян, той се приближи до бюрото си. Телефонът звънеше. Бавно вдигна слушалката.

— Тук инженер Рангун от машинното отделение. Преди малко направихте опит да се свържете с нас, капитане.

Даниел кимна. Опита да се концентрира.

— Да. Исках само да разбера дали синият шкаф все още е включен в мрежата.

Официално от пет години насам съоръжението не функционираше. Но неофициално никога не бе изключвано от захранването, в случай че по време на по-дълго плаване системата за изгаряне на боклук откажеше и възникнеше проблем с отпадъците. Все пак Султанът „произвеждаше“ за ден девет тона твърд боклук и 2800 литра отпадъчна вода. Всеки ден!

— Теоретично да, капитане — потвърди офицерът.

Даниел го познаваше. Със своя фалцет звучеше по телефона по-скоро като жена. По време на коледните празници пееше в корабния хор брилянтно чист сопран и въпреки всичко това не разсмиваше никого. Макар Рангун да бе лишен от мъжествен глас, свръхтренираното му тяло компенсираше всичко останало.

— Теоретично? Какво трябва да означава това?

— Както бе препоръчано, не сме изключвали пресата от захранването, но скоро не е минавала на технически преглед. Не съм сигурен дали още функционира.

Даниел бе сигурен, че инженерът е изненадан от темата на разговора им, ала по-ниският ранг му забраняваше да поставя директни въпроси. А и самият той нямаше никакво намерение да му сподели предположението си — на кораба нямаше по-подходящо място да скриеш някого за месеци наред.

И да се освободиш от него!

Синият шкаф имаше под, който се разделяше в средата и изчезваше в стената с едно натискане на бутона. Така се превръщаше в бездънна тръба, през която пресованият боклук се изхвърляше директно във водата.

— Можете ли да го изключите? — попита той Рангун.

— Не и оттук. Не е свързан с новия контролен пункт. Но електричеството може да се изключи на място. Искате ли да го погледна?

— Не. Изчакайте. Идвам при вас!

Още един свидетел! Само това липсваше!

Даниел затвори телефона, грабна капитанската си шапка от бюрото, забърза към вратата, отвори я…

… и се озова пред дулото на револвер.

Прощалното писмо отне на Наоми известно време, макар че накрая се състоеше от едно-единствено изречение. По необясним начин тя се чувстваше странно облекчена, след като затвори лаптопа и го постави в кофата. Въпреки близостта на оповестената смърт и въпреки че не знаеше по какъв начин ще я споходи, Наоми не се страхуваше повече.

Явно точно това разбират католиците под пречистващата сила на изповедта.

Дълбоко в себе си, в сенчестия свят на своето съзнание тя винаги бе предчувствала, че животът ѝ ще завърши по ужасяващ начин. Ако съществуваше инстанция, която да се грижи за справедливостта. А такава имаше. Стоеше на другия край на въжето и я бе довела дотам да признае непроизносимото. Да изкара това, което винаги бе потискала, на дневна светлина. Да го напише.

Моето признание.

Искаше ѝ се да види Паяка, който бе решил съдбата ѝ. Искаше ѝ се да знае как изглежда човекът, който я бе развенчал.

Сега знаеше откъде Паяка имаше информация за най-съкровените ѝ тайни. И защо желаеше смъртта ѝ. Откакто подробно бе отговорил на въпроса „Кой си ти?“, Наоми познаваше миналото, а с това и мотивацията му.

Тя разбра защо трябва да бъде наказана, а това ѝ даде вътрешен мир. Не се чешеше повече, дишаше равномерно, клепачите ѝ не потрепваха, когато цялото ѝ тяло се разтресе от някаква вибрация.

Почва се, помисли си тя, без да знае какво бе планирал Паяка относно нейния край. Чу стържещ звук, сякаш два воденични камъка мелеха един срещу друг. После видя как се уголемява процепът в средата на кладенеца. Бавно, неотклонно. По-скоро любопитна, отколкото уплашена, тя се изправи, наблюдавайки какво се случва с пода под краката ѝ.

Движи се!

Двете половини на кръга изчезваха странично в шахтата — все едно подвижни врати в стена. Заинтригувана, тя установи, че фугата между половините вече бе широка колкото човешка стъпка, и че можеше да чуе бушуващата вода отдолу.

Ако плочите запазеха скоростта си на придвижване, нямаше да отнеме и две минути, докато окончателно загубеше пода под краката си. И пропаднеше от два и половина метра в Атлантическия океан.

При представата за това Наоми се усмихна.

Ако някой бе видял как Елена и Мартин, придвижвайки се напред, се подпират един на друг, би ги сметнал за пияни. Ала нагоре, към палуба C, не срещнаха никого, което се дължеше на факта, че Елена бе избрала заобиколен път. Повечето служители на Султанът нямаха работа в килера на кораба, най-малкото не и в тази част, където се намираха товарните помещения. Тук се съхраняваха резервните части, които не бяха необходими по време на плаването. Ако човек искаше да отиде там, използваше товарния асансьор, а не стоманеното аварийно стълбище.

— Оттук е напряко — прошепна Елена в подножието на стълбите. После обаче изгуби ориентация, когато се озоваха в нещо като осеян с тръби тунел, където човек трябваше да си наведе главата, ако не искаше да се удари.

Мартин се чувстваше като в подводница, както го бе виждал по филмите. По тръбите се намираха вентили, които се отваряха с боядисани в отровнозелено кранове. Имаше стена, цялата в шкафове, с многобройни циферблати, чиито стрелки едва се движеха.

На въпроса му в каква посока трябва да вървят, Елена взе телефона и се обади на капитана. Мартин се учуди, че Бонхьофер въобще можа да разбере шепота на годеницата си, но явно бе успял, тъй като след малко тя посочи наляво и го пусна да мине пръв. Пътят ги отведе до една бяла водонепроницаема преграда, която успяха да отворят с известно усилие, като Мартин задвижи клапана с две ръце и бутна навътре дебелата стоманена врата.

Помещението, което се откри, бе широко и тъмно. Миришеше на прах и дизел. По пода се стелеше мръсотия, паяжини висяха по циферблатите на шкафовете, които изглеждаха по-стари от тези, покрай които току-що бяха минали.

— Къде се намираме? — попита той Елена, която изтощено се бе облегнала на един от прашните сандъци.

— Нямам представа. Старо контролно помещение. Там отпред… — Тя посочи една друга врата, твърде изтощена, за да довърши мисълта си.

Мартин тръгна в указаната посока. Стъпваше по разхвърляни по земята счупени парчета, носни кърпички, хартии, какъв ли не боклук, който не бе почистван от цяла вечност, и накрая се натъкна на друга преграда, която се отвори много по-трудно от предишната.

Зад преградата го посрещна катедрала. Поне това бе първото му впечатление, когато прекрачи прага на високото колкото къща помещение, осветено отдясно и отляво от редица халогенни лампи. Накрая, точно на мястото на олтара се намираше блестяща медна тръба, приличаща на бирен казан. Две трети от свода ѝ беше в помещението, а останалата част бе извън Султанът. От казана нагоре тръгваше пожарна стълба, чийто край се губеше в тъмнината почти на пет метра над Мартин.

— Тук е! — извика той, за да информира Елена, че е намерил синия шкаф.

Докато се спускаха надолу в туловището на кораба, тя му бе обяснила откъде идва наименованието и защо сега съоръжението не работи. Погледна назад, но Елена нито се появи, нито му отговори. Вероятно събираше сили. Щеше да се върне за нея, но преди това искаше да разгледа основно съоръжението, както и всичко наоколо.

Слезе няколко стъпала надолу от площадката, която ограждаше казана, и се огледа. Никъде не видя Анук. Повика я, но и тя като Елена не му отговори.

Мартин погледна нагоре.

Боклукът, мислеше си той, най-вероятно се хвърля в шахтата от някоя горна палуба.

Шахтата! Водата в кладенеца!

В съзнанието му се появи детайлната скица на Анук.

И понеже в тази част корпусът на кораба бе силно извит, поне една трета от пода на тръбата се намираше над бушуващите води на Атлантическия океан. В момента, в който шахтата се напълнеше, трябваше само да се отвори подът и боклукът се изсипваше в океана. От мястото, където бе застанал, не можеше да види уредите, които задвижваха съоръжението. Тъкмо се питаше дали да не се изкатери нагоре по стълбата, когато се натъкна на една врата, която вероятно представляваше вход за почистващия и поддържащия персонал.

Мартин докосна вратата. Бе подсигурена с лост, който напомняше на затварящите механизми по вратите на самолетите. Натисна го и в този момент усети под краката си мощно разтърсване, придружено от пронизващ мозъка стържещ звук.

Мислех, че шкафът не функционира!

Явно казанът се бе разбудил и нещо вътре в него се движеше.

Мартин усети движение зад гърба си, което го стресна.

— Елена?

Помисли си, че сянката върху казана и диханието, което усети, са на лекарката, която най-накрая е превъзмогнала изтощението си и го е настигнала. Но не очакваше мършавата, безлика фигура, която стоеше в сенките с качулка на главата. Той я позна, макар че я бе виждал само веднъж. Носеше кофа. Тъкмо искаше да я извика по име, когато фигурата скочи напред и го удари по главата с някакъв предмет, който приличаше на лаптоп, ала Мартин го усети като камък в момента, когато ръбът улучи слепоочието му.

Болката в главата, която получи след удара, беше от различно естество в сравнение с тези, които в последно време изненадващо го атакуваха. В първия момент му се стори непоносима, после обаче, докато лежеше на земята, отшумя сравнително бързо.

Или поне достатъчно бързо, за да забележи, че нападателят се е надвесил над него и отново замахва, този път с електрошок в ръка. Инстинктивно Мартин го ритна с коляно между краката, но онзи не се огъна, а само леко се преви. Електрошокът се изплъзна от ръката му, при което и двамата започнаха да го търсят опипом по гладкия метален под. Мартин изтегли късата клечка, тъй като мощният удар по слепоочието му все още влияеше на бързината на реакциите му, така че електрошокът, който всъщност бе по-близко до него, отново се озова в ръцете на убиеца. С изненадваща сила, каквато Мартин не очакваше, артериите на врата му бяха стиснати.

Пред очите на Мартин засвяткаха сини светкавици.

Нападателят активира електрошока, който бе само на няколко сантиметра от главата на Мартин, готов да вкара в мускулите му хиляди волтове. Усети влажния дъх на противника в лицето си. Питаше се как е възможно тази слаба, нежна фигура да бъде отговорна за всички престъпления, които са се извършвали на борда на Султанът — отвличания, изнасилвания, убийства — и заудря около себе си. Не улучи никого.

Къде? Къде си?

Нападателят с качулката вече не беше до него, а бе сменил позицията си вероятно за да го наръга с електрошока отстрани, както бе направил и преди това на нудистката палуба. За да го предупреди.

Само дето времето на предупрежденията отдавна бе отминало.

Мартин инстинктивно притисна ръце към тялото си и ритна с крак по посоката, в която предполагаше, че е убиецът. Чу ужасяващ вик, последван от пукота на чупещи се кости.

Мартин, който дори не бе докоснал нападателя си, междувременно успя да различи поне с едното си око нечии очертания — тези на убиеца на пода и тези на Елена до него.

Треперейки цялата, тя стоеше с лаптопа в ръка пред безжизненото тяло в подножието на площадката. Главата на убиеца лежеше в червена локва, която бавно се образуваше под качулката.

— Аз… Аз… — Елена дишаше накъсано, ужасена от собствената си постъпка. — Ударих… падна. — Елена избърса с ръкава на халата сълзите си, при което изпусна лаптопа на земята. Посочи към неестествената поза на главата. При падането нападателят бе счупил тила си на стъпалата.

Мартин изпълзя на четири крака до трупа и отметна качулката.

— Не! — изкрещя Елена, чийто ужас при вида на гледката нарасна. До такава степен, че изгуби съзнание и припадна до мъртвото тяло. Мартин успя да омекоти удара, като положи ръка под главата ѝ. Напипа пулса. Бе ускорен, но равномерен.

Напълно различен от този на Шала.

Мартин се обърна към трупа. Вгледа се в широко отворените, напълно безизразни очи.

Макар и да нямаше логика, понеже бе невъзможно този престъпник да е изнасилил Анук — точно пред него, в собствената си кръв лежеше камериерката, която уж бе намерила Анук, ала най-вероятно я бе отвлякла и я бе държала затворена седмици наред. И която, ако Мартин не се лъжеше, бе затворила тук и майката на Анук.

В синия шкаф.

Чийто под от няколко минути насам, докато траеше борбата, вибрираше. Сякаш се движеше.

Сякаш клапата се бе отворила.

Мартин стана и залитна към вратата на шахтата. Минаха още десет секунди, докато най-накрая я отвори.

Подът под краката им представляваше тясна площадка, не по-широка от полица за книги. Останалата част вече бе изчезнала в стената. И ако Мартин не бе отворил вратата към входа за персонала, то подът на синия шкаф съвсем щеше да изчезне. Явно така бе задействал някакъв механизъм, който спря отварянето на люка.

В последния момент.

Само още един сантиметър и Наоми Ламар нямаше да има на какво да се задържи. Босите ѝ крака стърчаха над ръба. Изглеждаше като плувкиня, която чака стартовия изстрел, за да се хвърли във водата. Мартин бе сигурен, че при следващото поклащане на Султанът майката на Анук щеше да падне в океана.

— Наоми! — извика Мартин.

Ала тя бе в шок подобно на дъщеря си преди това. Не реагира. А може би въобще не го бе чула, тъй като отдолу бушуваше океанът.

Морска пяна бе полепнала по раздраното ѝ лице. От опърпаната жена, чиято кожа бе покрита с кърваво сини белези, капеше вода. Мартин също бе подгизнал.

— Елате! — Той здраво се захвана за ръба на вратата и със свободната си дясна ръка се протегна опасно напред, колкото се може по-навътре в пресата.

С малко кураж Наоми трябваше да успее да хване ръката му. Но според Мартин тя бе уморена от живота, всичко друго, но не и окуражена. Сякаш не искаше той да ѝ помогне. Не направи и най-малкото усилие да се доближи дори на сантиметър до него. Остана права, като вкаменена, втренчена в пяната, която кипеше под краката ѝ.

— Анук е жива! — извика Мартин.

И действително името на дъщеря ѝ леко я съживи. Наоми раздвижи глава. Повдигна я. Обърна лице към него. Погледна го. И отвори устни.

— Съжалявам — рече, или нещо подобно.

I am sorry.

Гласът ѝ бе твърде слаб, за да надвика рева на морето.

— Нееееее! — изкрещя Мартин, защото по всичко изглеждаше, че Наоми ще направи крачка напред. Към смъртта. Ако скочеше сега, неминуемо щеше да бъде разкъсана от въртящите се витла на кораба. — Похитителят ви е мъртъв!

Наоми застина за миг. Отвори устни като за последен поздрав, ала внезапно нещо в израза на лицето ѝ се промени. Ъгълчетата на устата ѝ се разтегнаха. Изглеждаше така, сякаш плаче. После, сякаш иска да се засмее. Накрая изглеждаше така, сякаш и плаче, и се смее.

Мартин осъзна, че всъщност не гледа него, а е фиксирала една точка над рамото му. Обърна се. Причината за емоционалната ѝ промяна стоеше точно зад него.

Анук.

Най-накрая бе намерила пътя.

В последния момент.

Анук се приближаваше с фенерче в ръка. Мартин не бе виждал преди подобно изражение на лицето ѝ. Нищо чудно — тя се усмихваше. Разнесе се вик на радост, който не идваше само от момичето, а и от Наоми. Мартин отново се обърна към майката, която крещеше името на дъщеря си. С такава сила, че дори самият Атлантически океан не можеше да я заглуши.

Сега и Наоми се смееше — също като дъщеря си. Силно и с цяло гърло, но това бе грешка. Радостното треперене, което бе обхванало цялото ѝ тяло, я накара да се подхлъзне. Отново стоеше на ръба, но този път изглеждаше като човек, който не може да плува и който, махайки с ръце, отчаяно се мъчи да предотврати неизбежното.

Падането.

— Хвани се за мен! — изкрещя Мартин на немски заради вълнението, което го бе обхванало.

Това, че Наоми, залитайки напред, улови ръката му, бе по-скоро случайност, отколкото преднамерено действие. Почувства рязко напрежение, стисна челюсти с всичка сила, докато се опитваше да не отпуска нито една от ръцете си. Едната, на която висеше Наоми точно над бушуващата водна повърхност, и другата, с която се опитваше да се задържи. За щастие майката на Анук тежеше не повече от малко момиче. Оскъдната храна, която почти я бе довършила, сега можеше да бъде спасението ѝ, ако…

… не я изпусна.

Наоми бе лека, болезнено измършавяла, ала ръката ѝ бе влажна. Мокра. Хлъзгава. Мартин имаше чувството, че държи сапунено въже. Колкото по-здраво стискаше ръката ѝ, толкова повече тя се изплъзваше от пръстите му. И това го вбесяваше.

Не минах през всичките тези гадости…

С мощен тласък, който почувства до чак до мозъка на костите си…

… за да се проваля…

… той изтегли майката до себе си…

… точно накрая!

… над ръба на синия шкаф. Върху пода на площадката. До казана. В безопасност.

Успях!

Изтощен до смърт, той се свлече на пода. Опита се едновременно да вдиша и издиша, което неминуемо доведе до пристъп на кашлица, ала се чувстваше добре.

Погледна към Наоми. Радостта от срещата ѝ вля повече сили, отколкото на него, и тя успя да се съвземе и да разтвори ръце към дъщеря си, която не по-малко залитайки се приближаваше към нея.

Удовлетворен, Мартин затвори очи. Макар и да не бе собственият му син, нито пък дете, което е спасил, все пак бе успял да изтръгне от смъртта една майка, да събере едно семейство и — да подари усмивка на Анук.

И се случи така, че лежейки на поклащащия се, миришещ на боклук и морска сол под до синия шкаф, за първи път от много, много време насам бе щастлив.

Макар и за съвсем кратко.

Колкото траеше усмивката върху лицето на Анук, с която бе пристъпила към Наоми и която отново бе изчезнала, когато удари майка си в гърдите. Бързо, не особено силно дори за едно единайсетгодишно момиче, по въпреки това достатъчно, за да изгуби Наоми равновесие и заднишком да падне в синия шкаф. Във водата.

Времето минаваше и на Бонхьофер му идваше до гуша. На това плаване бе пребит от параноично ченге, любимата му кръщелница се бе самоубила, за което бившата съпруга на най-добрия му приятел го държеше отговорен, а в патологията в една от хладилните камери, които по предписание поддържаха заради многото пенсионери, лежеше един от офицерите му с простреляна глава. И с това веригата от налудничави инциденти още не бе прекъсната.

— Не можете ли да насочите оръжието си другаде? — Капитанът гневно нахока мъжа, който се бе представил като Тиаго Алварез.

Бе го избутал обратно в каютата му с револвер в ръка и Даниел бе принуден да седне зад бюрото си, а тъмнокосият латинос обикаляше като тигър в клетка. С оръжие, перманентно насочено към гърдите му.

— Добре, седя тук вече почти от… — Бонхьофер погледна часовника си — … двайсет минути и досега не сте ми казали каква е целта на вашето нападение.

Междувременно Тиаго бе разказал какво ли не. Заля го с водопад от думи и се оказа колкото объркан, толкова и наплашен. Сега Бонхьофер бе наясно, че той само „по погрешка“, каквото и да означаваше това, е присъствал на скандал между офицер и камериерка и после е бил гонен от същия офицер, който според описанието се оказа Вайт Йеспер.

— И сега искате да ме убиете така, както сте убили него? — попита той Тиаго.

— Не съм убил този човек — отвърна мургавият аржентинец, комуто струваше усилие да се овладее. — Той бе този, който натика оръжието в устата ми.

— И в последния момент е размислил и е решил по-добре сам да си тегли куршума. — Бонхьофер се изсмя. Очевидно имаше работа с душевноболен. Вероятно с човека, отвлякъл Анук?

Питаше се дали въобще револверът в ръцете му функционираше. Частта зад барабана изглеждаше някак си пукната, освен това спусъкът явно липсваше.

— Вие ли отвлякохте момичето? — попита го капитанът направо. Вероятно Вайт го беше спипал. При тези обстоятелства имаше смисъл да го премахне от пътя си.

Но какво, по дяволите, иска от мен?

Макар престъпленията да не се изписваха по челата на престъпниците, Бонхьофер се съмняваше, че пред себе си има перверзен изнасилвач. От друга страна, аржентинецът бе успял да внесе оръжие въпреки контролата и вероятно бе убил офицера.

— Никому нищо лошо не съм направил — протестираше Тиаго. — Аз щях да бъда убит. Аз съм този, който се нуждае от защита!

Бонхьофер горчиво се засмя.

— Може би трябва да повторите това, без да размахвате револвера наоколо.

Телефонът в джоба му звънна, ала преди да успее да се обади, Тиаго му заповяда да го остави на масата.

— Слушайте, трябва да отида на мостика — излъга Бонхьофер. — Не разполагате с много време, за да изложите исканията си. Скоро ще имат нужда от мен.

— Нямам никакви искания. За какъв ме смятате?

За дяволски кофти комбинация, помисли си капитанът. Луд и въоръжен.

Вероятно Вайт бе разкрил скривалището на Тиаго — каюта 2186, любовното гнездо — където той е държал Анук. Да, нещата се навързваха, момичето бе открито тук наблизо.

— Къде е майката? — Бонхьофер се осмели на директна конфронтация.

— Майката ли? — попита Тиаго. Той прозвуча объркано, но това можеше и да е изиграно.

— На Анук. В синия шкаф ли е? Ако е така, то скривалището ви е разкрито. Моите хора са тръгнали натам.

— Какво, по дяволите, бръщолевите? — попита Тиаго. — Не познавам никаква Анук. Само Лиза.

— Лиза? — сега Бонхьофер си глътна езика. — Откъде…?

— Ето! — Тиаго измъкна един плик от задния си джоб. С едната ръка извади от него два листа.

— Какво е това? — попита Бонхьофер.

— План — отвърна Тиаго. — Отдавна исках да го предам. — Той подаде на Бонхьофер първия от двата листа.

Капитанът приглади хартията на бюрото и започна да чете.

Бонхьофер го погледна:

— Откъде имате това?

Тиаго не успя да издържи на погледа му. Очевидно не му бе приятно да отговори, а когато все пак го направи, Бонхьофер най-после си изясни поведението на аржентинеца. Един съвсем обикновен престъпник, който се бе специализирал да плячкосва сейфовете на пасажерите. Характеристика, която много по-добре пасваше на развълнувания и объркан млад мъж, отколкото на убиец и изнасилвач.

— Тогава съвсем случайно сте попаднали на този… този… — Капитанът се опита да намери точната дума и накрая използва тази на Тиаго. — Този план.

Тиаго кимна. Изглеждаше напълно разстроен.

— Толкова се обвинявам. Да бях намерил по-рано смелост да се доверя на някого. Но този убиец, този офицер… — Тиаго поклати глава. — Страхувах се за живота си. Все още се страхувам. И досега не знам в какво съм се забъркал. Нямам никаква представа каква е връзката между тези неща. Кой например ще ми каже дали самият вие не сте ми пратили този Вайт?

— Знаете ли какво? — Бонхьофер стана от бюрото. Беше му все тая за револвера. — Застреляйте ме! Не ми пука за вас и Вайт. Лиза Щилер бе моя кръщелница. Обичах я. Нейното самоубийство ме засегна много повече, отколкото всеки куршум, който бихте изстреляли по мен.

Тиаго, който тъкмо бе хванал с две ръце оръжието, замръзна.

— Лиза се е самоубила? — попита объркан той.

Сега Бонхьофер се обърка.

— Това шега ли е? — поиска да узнае и развя листа в ръката си. — Та нали сте прочели плана?

— Да. Прочетох го. — Тиаго му подаде втората страница. — Но там не става въпрос за смъртта на Лиза.

Анук отново бе в собствения си свят. Тя механично поставяше крак пред крак и по време на този марш очевидно не усещаше нито ръката на Мартин, който я подкрепяше, нито ръката на Елена, която я водеше. Навън от катедралата, през контролните помещения, нагоре по стълбите, обратно в „Кухнята на ада“, където тя отново си легна, потънала в себе си, ала с отворени очи, вперени в тавана. Стоически, с неподвижно лице, без да отговори на нито един от въпросите, с които Елена и Мартин я засипваха.

— Защо?

— Защо го направи?

— Защо уби майка си?

Тъй като Елена не можеше повече да се държи на краката си, Мартин я придружи до болничната ѝ стая, където двамата седнаха един срещу друг на малка масичка.

Телефонът му, който той действително намери в банята, лежеше върху матовия плот до затворения лаптоп, с който Елена му бе спасила живота. На единия му ръб все още имаше кръв. Там, където компютърът бе ударил челото на Шала.

Като цяло Мартин не гореше от желание да се срещнат с капитана. Новините, които му носеше, бяха смазващи. И понеже Шала бе мъртва, а и Наоми едва ли бе оживяла след падането, при влизане в пристанището на Ню Йорк нищо друго не можеше да се направи, освен Анук отново да бъде затворена и разпитана. Първото вече бе сторено. Второто по всяка вероятност бе безнадеждно.

Освен това двамата с Елена имаха нужда от още малко време, за да си изяснят всички въпроси, които напираха в тях, откакто им стана ясно кой стои зад отвличането на Анук и изтезанията на Наоми. Не можеха да навържат нещата. Още при отговора на въпроса как Анук би могла да бъде изнасилена от жена обясненията им рухваха.

При откриването на истината им помогна именно оръжието, което бе отнело живота на убиеца.

Лаптопът.

Мартин го бе отворил без големи очаквания, от чисто любопитство, задавайки си въпроса защо Шала го мъкнеше в кофа, когато го нападна. Предполагаше, че най-вероятно е повреден след удара и падането на земята. Ала лаптопът функционираше безупречно. Когато екранът се включи, Мартин се натъкна на смущаващата размяна на писма между насилник и жертва. На пръв поглед изглеждаше така, сякаш Шала и Наоми са водили перверзно воайорски разговори.

— Искала е майката на Анук да признае най-лошото, което някога е правила през живота си.

— Защо? — изграчи Елена. Звучеше така, сякаш е викала с цяло гърло на някой рок концерт. Шокът предизвикваше странни неща. Фактът, че е виновна за смъртта на друг човек, пък по всяка вероятност бил той и психопат, бе отпуснал езика ѝ, но пък бе раздразнил гласните ѝ струни.

— Защото Наоми е можела да умре едва тогава, когато Шала бъде доволна от признанията ѝ.

Мартин, който бе прелистил началото на текста, предаде накратко на Елена признанията на Наоми.

— Велики боже! Има ли причина Шала да постъпи така?

— Да, има.

Той почука с пръст по монитора.

— Наоми е попитала Шала коя е. Тя е отговорила първо малко завоалирано в стила на приказките и е разкрила някои неща, които Наоми не е могла да разгадае. После Шала става по-конкретна. Ето тук.

Мартин прочете на глас съответния пасаж.

— Майка ѝ? — невярващо го прекъсна Елена. От вълнение бе прехапала долната си устна.

— Да — потвърди Мартин. — Както изглежда, не бащата е бил този, който е насилвал Шала.

За повечето хора това бе непонятно. Все пак като ченге Мартин бе наясно, че сексуалното насилие на майки спрямо децата им не е рядкост, но пък бе тема табу, за която не се говореше в обществото. Според статистиката десет процента от сексуалните насилници са жени. Организациите за защита на децата говореха за далеч по-високи черни цифри, тъй като само малка част от жертвите тръгваха срещу майките си. И тези, които се осмеляваха, биваха посрещани с неверие, каквото и Елена изрази.

— Шала е била изнасилена от майка си? Е как е възможно това?

— Описва го малко по-надолу. Ето тук…

Мартин скролна три абзаца надолу.

— Един момент! Презерватив? — попита Елена още по-скептична. Гласът ѝ изтъня от напрежение.

Мартин, който вече бе прочел следващите две изречения, можеше да обясни явното противоречие.

— В тази кореспонденция Шала описва собствените си преживявания, за да изтръгне признание от майката на Анук. И тук се появява една от поантите в нейната история.

Той се хвана за гърлото, на което вече бе започнала да засяда буца.

— Първата бе, че не баща ѝ, а майка ѝ се е пъхнала при нея в леглото. Другата е… — Той се изкашля. — … че Шала се е родила момче.

Юлия Щилер отвори вратата на каютата си. Стаята ѝ се стори чужда. Не, тя бе чужда на стаята. Не се вписваше повече в тази обстановка. Нито в каютата, нито на кораба. Нито в собственото си тяло.

Тя отвори гардероба и докосна с пръсти ръкавите на старателно подредените си рокли, които никога повече нямаше да облече. Както и пътната чанта върху поставката за куфари, която бе неин неразделен придружител на всяко едно пътуване и която никога повече нямаше да вземе в ръка. Щеше да ги остави на слизане от Султанът, както и всичко останало, което някога бе имало значение в живота ѝ — ключовете, личните документи, снимките, парите, радостта от живота, надеждата, бъдещето.

Лиза.

Юлия отиде в банята и подуши скъпия парфюм, който си бе купила специално за това пътуване и от чийто аромат сега ѝ ставаше лошо. Напарфюмира се с него. Да ти се повдига бе много по-приемливо, отколкото да припадаш и да скърбиш.

Погледна в огледалото и по някаква причина пред очите ѝ се появи тригодишната ѝ болна дъщеричка. Юлия трябваше да размени смяната си с една колежка, тъй като не можеше да прати Лиза в детската градина. Детето имаше четиресет градуса температура, сополиво носле и магарешка кашлица. С хрипкав глас, който звучеше пресипнало като на злата вещица Урсула, която Юлия винаги имитираше при четене, лежейки в леглото, Лиза я бе попитала: „Сега ще умра ли, мамо?“.

Юлия се бе засмяла и я бе погалила по влажната от потта косичка на челото: „Не, милото ми. Така бързо не се умира. Ще живееш още мнооого, мнооого дълго“.

Само още дванайсет години.

Юлия притисна силно ръце към челото, очите, бузите си. Толкова силно, че чак се появиха звезди. За известно време застина неподвижно. После си напълни чаша вода от чешмата. Приближи я към устните си, обаче не видя смисъл в това да я изпие и я изля в канала.

Едно от многото безсмислени действия, които оттук нататък щяха да се редуват в живота ѝ. Безполезни дейности: мислене, чувстване, дишане.

Трябва да се обадя на Макс.

За първи път се сети за бившия си съпруг, откакто Лиза…

Излезе от банята.

Някой бе оправил леглото. Върху възглавницата имаше малко блокче шоколад. По едно от всяка страна.

Две излишни блокчета.

Юлия потърси бележката, която Лиза ѝ бе оставила: „Съжалявам, мамо!“, но вече я нямаше на шкафчето. Вероятно я бе дала на Даниел. Не можеше да си спомни. Тя се опита да отвори междинната врата, ала от страната на Лиза все още бе заключено.

Може би така е по-добре.

Ако имаше ключ, щеше да влезе в каютата ѝ и да рови из нещата ѝ.

И какво щеше да промени това?

Тя знаеше какво се бе случило. Знаеше мотивите. Осъзна вината си.

Отвори вратата към балкона. Прохладен вятър разроши косите ѝ.

За тази част на Атлантическия океан водата бе учудващо спокойна и за разлика от днес на обед, абсолютно гладка. Най-големите вълни идваха от движението на самия кораб.

Вечерният въздух меко миришеше на сол и дизел. От горните балкони се чуваха смехове. В далечината се носеше шлагерна музика, която се смесваше с шумовете на морето. Според бордовата развлекателна програма имаше караоке следобед.

Защо? — мислеше си Юлия и блъскаше перилата, по които снощи се бе изкатерила. — Защо трябваше да ме спираш, Даниел?

Тя се приведе над перилата и се загледа надолу. Океанът отдавна не ѝ се струваше опасен. По-скоро приканващ. Дочу шепот в шума на вълните. Звучеше като собственото ѝ име. Примамващо!

Толкова бързо не се умира!

— Лиза? — искаше ѝ се да извика, ала гласът ѝ отказа.

Защо не настоях?

Защо не принудих Даниел да спре и да обърне кораба, за да можем да слезем?

Та аз знаех за видеото!

Обзета от ярост и самоомраза, тя се насочи към плексигласовата стена между балконите. Заудря с юмруци по нея. Блъсна я с крак. Веднъж. Втори път. На третия път ритна през нея. Без да я повреди. Имаше чувството, сякаш рита в празно пространство. Така се бе засилила, че за малко да се подхлъзне, не падна само защото успя да се хване за перилата.

Какво, по дяволите…?

Впери поглед във вратата в преградата, която кракът ѝ бе отворил. Приличаше на отворите за котки във входните врати, само дето през този отвор можеше да се промуши голямо куче. Или човек.

Пулсът ѝ се ускори. Тя се наведе надолу и погледна през отвора към балкона на Лиза. Косъмчетата на ръцете ѝ настръхнаха. Прозрението, което я осени, я наелектризира.

Винтовете бяха развити. Принципно, за да се отвори, бяха нужни инструменти. Но сега, изглежда, ключалката бе разхлабена.

Да не би от Лиза?

Юлия свали халата си и запълзя, само по бикини и сутиен, през отвора на свързващата врата. На един остър страничен ръб си ожули коляното и пищяла, ала не усети нищо, така както не усети и студения вятър, който брулеше цялото ѝ тяло.

И ти ли си направила така, съкровище мое?

Тя се опита да погледне през прозореца в каютата на дъщеря си, но вратите бяха заключени и завесите спуснати. Засенчи от двете страни очите си с ръце, но не успя да види нищо.

Заключила си междинната врата от твойта страна, нали, Лиза? После си спуснала веригата?

Тя отново се завъртя към отвора.

Пропълзяла си при мен, за да изчезнеш през моята каюта, нали?

Юлия почувства как сърцето ѝ започна да бие по-бързо. От полъха на вятъра ли се събуди и отвори вратата на балкона? Или от щракването на резето?

Когато си напускала каютата ми, съкровище?

Юлия осъзнаваше, че бе на косъм да изпадне в едно от най-тежките състояния на скръбта, при което близките с всички сили се опитват да отрекат реалността и се вкопчват във всяка една абсурдна, но даваща надежда теория. Ала не можеше да го избегне.

Тя удряше по стъклото, риташе с босия си крак плъзгащата се врата, крещеше името на Лиза… и се стресна до смърт, когато завесите се дръпнаха.

И зад тях се появи лицето на дъщеря ѝ.

— Шала е била мъж? — С всяка следваща секунда Елена ставаше все по-объркана. Погледна Мартин така, все едно му бе поникнал втори нос. Той ѝ отговори с думите на Шала, които прочете от екрана.

Елена успокояващо постави ръката си върху тази на Мартин и го помоли да говори по-бавно. Несъзнателно, ред след ред, той четеше все по-бързо и по-бързо.

Мартин застина. Скролна назад, после пак напред, ала не намери нищо по-конкретно, което да му помогне да изтълкува последното изречение.

— Защо спряхте? — попита Елена. — Има ли нещо за съпругата и сина ви?

— За съжаление, не — прошепна Мартин.

Или за щастие.

Той се покашля и зачете нататък:

Той повдигна очи от екрана. Елена се бе втренчила в него с отворена уста.

— Анук е била…

Сега кръгът се затваря. Сега лудостта придобива смисъл.

Мартин кимна енергично и отиде в края на файла. Признанието на Наоми.

Юлия се изплаши, че губи разсъдъка си. Или още по-лошо, че сънува Лиза да ѝ отваря вратата и да стои пред нея. И ако трябваше да се събуди в каютата на Даниел все още под въздействието на седативите, които ѝ бе дал, и ако още веднъж дъщеря ѝ изчезнеше, то болката, която щеше да изпита в момента, в който дойдеше на себе си, щеше да е непоносима. Бе сигурна в това.

На погребението на майка ѝ пасторът бе казал, че родителите умират едва тогава, когато децата престанат да мислят за тях. Забрави да спомене обратния случай, когато родителите вътрешно умираха в момента, в който нищо друго не им оставаше освен мисълта за децата.

Ала Лиза бе всичко друго, но не и мираж. И ако Фата Моргана бе тази, която ѝ бе заповядала да дойде в каютата и да седне в креслото, то бе постигнала учудващо реалистичен ефект.

— Ето те и теб най-после! Чакам цял ден!

Лиза бе облечена в черна рокля с корсет и стоеше на известно разстояние от телевизора, точно там, където преди това се бе свила плюещата кръв камериерка. Гледката тогава я бе изплашила много по-малко в сравнение с вида на дъщеря ѝ. Лиза изглеждаше така, сякаш се бе гримирала на тъмно по време на силно вълнение. Размазан черен молив за очи и твърде наслоена спирала обезобразяваха бледото ѝ лице. Държеше дълга отвертка в ръка. Юлия се втренчи в нея, сякаш е дух, какъвто всъщност бе, и успя да изрече само една-единствена дума:

— Защо?

Защо си жива?

Защо ми причини това?

Неуспешен опит за усмивка пробяга по лицето на Лиза.

— Не знаеш ли? — Гласът ѝ бе студен. Без капчица състрадание. Както и погледът ѝ. — Ти развали всичко.

— Какво, скъпа? Какво развалих?

Лиза ѝ се сопна:

— Той беше мой. Аз първа го имах.

Той? За кого говореше тя?

— Аз… съжалявам, но не разбирам какво…

Лиза прекъсна безпомощното бръщолевене на майка си и изкрещя:

— Между нас беше любов! Но ти… ти искаше единствено да чукаш Том!

Том?

В този момент Юлия усети как се превръща в банално клише. Долната ѝ челюст увисна. И тя не бе в състояние да затвори устата си.

— Не гледай така глупаво! Той беше първият ми мъж. — С вулгарен жест Лиза се хвана за чатала. — Той ме обезчести, мамо. Искахме завинаги да останем заедно. Ала тогава се появи ти.

— Том?

Том Шиви?

— Не ти ли стигна, че ми отне татко? Трябваше да откраднеш и любовта на живота ми, нали?

— Твоят доверен учител… мъжът, с когото имах афера. Том Шиви те е…?

… изнасилил?

Лиза пристъпи напред. В огледалото Юлия видя, че кубинките ѝ не са завързани. Връзките се влачеха свободно.

— Обичал. О, да. Искахме да се оженим. Той ми каза, че съм много по-зряла от всички други.

— Но малката ми, сладка… — Юлия искаше да стане от креслото, но Лиза я заплаши с отвертката и я принуди отново да седне.

— Само не ми казвай, че вината не е твоя. Много добре видях как се наконти. Като евтина курва отиде на консултациите за родители, за да му се хвърлиш на врата. Ако имаше възможност, щеше да отидеш направо по бельо в училище, нали? — Тя презрително изгледа Юлия, посочвайки бикините и сутиена ѝ. — По дяволите, знаеш ли въобще колко бях нещастна?

Лиза духна един кичур от челото си.

— Не видя ли, че вече не се хранех? Че носех само черни дрехи. Че бягам от училище с новите си приятели? Не, не видя. Ти имаше очи и уши само за Том.

Грешиш! О, боже, скъпа! Грешиш!

— Чуй ме, Лиза — започна Юлия, — разбирам гнева ти. Но това, което учителят ти е направил с теб…

— Не ме баламосвай с твоите оправдания! — Тя отново прекъсна майка си. — Querky каза, че ще се опиташ да го направиш.

Querky?

— Чакай малко, мислех, че той е приятелят ти.

Този път Лиза истински се разсмя. Отблъскващо и подигравателно.

— Querky е тя. Да, не гледай тъпо, мамо. Аз също не знаех. Запознах се с нея в интернет. Във форум за самоубийци.

— О, небеса, Лиза…

— По дяволите, исках да сложа край на живота си, когато Том скъса с мен заради теб!

При това признание очите на Юлия се напълниха със сълзи.

— Толкова съжалявам, не знаех…

— Но Querky ми отвори очите. — Лиза замахна с отвертката към Юлия. — Не аз трябва да бъда наказана, а ти!

— И за това инсценира самоубийството си?

За да умра от ужас?

— Трябваше на собствен гръб да изпиташ това, което изпитах аз, а това означава да изгубиш най-скъпото си. — Лиза самодоволно се ухили. — Това бе част от плана ми. Измислихме го заедно с Querky. Човече, жената е толкова готина! Работи тук, на кораба. Окачи ми в шкафа униформа на камериерка и така програмира ключ-картата ми, че да мога да се движа свободно из целия кораб, дори из палубата на екипажа, където прекарах последната нощ.

Значи затова Мартин Шварц те е видял долу, спомни си Юлия. Когато при подготовката на тази лудост Лиза се е оглеждала за скривалище.

— Човече, Querky наистина е помислила за всичко. Дори пое разноските по круиза, за да те примамим на борда.

Боже мили!

Въпреки заплахите на Лиза, Юлия не издържа повече седнала. Тя стана и направи крачка към дъщеря си, която държеше отвертката като кама.

— Какво си намислила? — Погледна Лиза в очите.

Дъщерята издържа без усилие погледа на майката.

— Ще видиш, мамо! — каза тя с крива усмивка. — Ще видиш!

Последното признание на Наоми Ламар се състоеше само от четири изречения.

Мартин чу как Елена си пое хриптейки въздух.

Няма извинение за това, което сторих — продължи да чете той. — Дори и фактът, че по това време бях на твърда дрога, която съсипа и без това лабилната ми психика. Дори и че престанах, след като едни от мъжете, на които я предоставях, станаха толкова брутални, че със сигурност на Анук ще ѝ останат трайни телесни повреди. Заслужавах смъртта си.

— Боже господи, значи оттам са нараняванията на Анук — изхриптя Елена, след като чу последното изречение.

Мартин кимна. Те си мислеха, че насилникът се намира на кораба. А Анук е била изнасилена още преди отплаването — при това „по поръчка“ на майка си! Раните не са били нанесени на кораба, а още вкъщи.

— Сега всичко си идва на мястото — прошепна Мартин.

Той погледна Елена в очите. В погледа му пламна гняв. Тя също разбираше защо Анук бе блъснала майка си. Не, не майка си. Своята насилница!

Тя не го бе написала директно, ала всичко говореше за това, че Шала не е отвлякла Анук, а по-скоро е искала да я освободи от майка ѝ. Вероятно си бяха намерили скривалище на долната палуба, в близост до синия шкаф, някъде, където последните два месеца Анук малко или много е можела да се движи свободно. Единствено не бе разбрал какво са изгубили в онази нощ Анук и Шала близо до входа на „гнездото“, когато капитанът ги е открил, а Герлинде ги е снимала. Сега вече бе напълно ясно защо Анук не е искала да говори за това кой я е отвлякъл и къде се намира майка ѝ. Бе използвала ултравиолетовата лампа, за да може да открива пътя към Наоми и без камериерката, следвайки невидимата маркировка. За да я измъчва, да я наблюдава, просто за да се наслаждава на мъките ѝ.

Или за да я убие, което най-накрая бе сторила.

— Трябва да кажем на Даниел — рече Елена и посегна към телефона на Мартин, който бе на масата.

Тъкмо го бе взела, когато той започна да вибрира.

Мартин прие разговора с едно натискане на екрана на телефона.

— Дизел?

— Можеш да ме наричаш и Едуард Сноудън8.

Мартин искаше да приключи разговора.

— Виж, сега не мога да говоря. Тук е същински ад и…

— Хакнах фейсбук профила на Лиза — невъзмутимо го прекъсна Дизел.

Мартин въобще не губи време да го пита как го е направил. Той знаеше, че в приятелския кръг на главния редактор освен татуисти и пиромани имаше и много хакери, които го снабдяваха с най-новите версии на компютърните игри.

— И?

— И се натъкнах на една интересна „кореспонденция“ с мъж на име Том Шиви.

— Кой е този? — поиска да узнае Мартин. Бе включил високоговорителя, за да може да чува и Елена.

— Довереният ѝ учител. Явно е имала връзка с него.

Лекарката смръщи чело. Обезобразената част от лицето ѝ остана напълно неподвижна.

— Лиза не е ли едва на петнайсет? — попита Мартин.

— Точно така. Но сега става още по-интересно! Този доверен учител е имал връзка и с майката.

Мартин и Елена се спогледаха изумено.

— С Юлия Щилер?

— Според теб колко майки има още? — Изглежда, че Дизел дъвчеше дъвка, тъй като думите му бяха придружени от неприятни мляскащи звуци. — А сега идва гвоздеят на програмата! Готов ли си?

— Какво?

— Видеото, което трябваше да потърся в isharerumors…

— Истинско ли е? — Мартин така впери поглед в телефона, все едно можеше да измъкне отговора с поглед.

— Да. Така изглежда. Познай от три пъти кой е мъжът от видеото?

Мартин се колебаеше. Едва се осмели да изрече гласно подозрението си:

— Този Шиви?

Дизел имитира фанфари, после избухване на бомба.

— Бинго! Лиза е болезнено влюбена в този задник. В нейните очи майка ѝ е евтина курва, която е отмъкнала принца на мечтите ѝ. За да си го върне обратно, тя е предложила на нещастника да се държи като курва, ако това е нещото, което той иска. И боклукът се е съгласил. С малката са разиграли перверзна ролева игричка. Тя е излязла на улицата и после се е качила в колата му.

— А как видеото е попаднало в мрежата? — попита Мартин.

— Дръж се, защото сега става дебело: Лиза сама го е качила. Да, без майтап. И това става ясно от имейлите, които са си разменили. Когато Том отказал да се върне при нея въпреки номера с улицата, тя качва видеото и го заплашва, че ще го съсипе. Но на свинята не му пука, понеже не се вижда на записа. После се появяват злобните коментари и Лиза сменя стратегията си. Опитва се да изнуди задника със самоубийството си. Малко преди корабът да отплава, тя праща последен имейл на Том, в който го заплашва, че ще се хвърли в океана, ако той не се върне при нея. Явно Шиви се е паникьосал. В пощата му има имейл до Юлия, с който той ѝ праща записа вероятно за да я предупреди. Все пак не е искал да изпитва вина за смъртта на дъщерята. Но това не оправя нещата, ако питаш мен. — Дизел сниши глас, сякаш не бе сам в офиса си, и съзаклятнически каза: — Ако познаваш някого, който няма проблем да пипа мъжки гениталии, може би трябва да го пратиш с винтоверт до дома на Шиви. Просто предлагам.

Мартин наблюдаваше как Елена придърпа телефона към себе си.

— И вие сте абсолютно сигурен? — попита тя.

— Кой е при теб? — попита Дизел. — Звучи като прегракнал дракон.

— Аз съм Елена Бек, лекуващата лекарка на Анук Ламар. — Опита се да говори възможно най-ясно. — Чуйте ме, изключително важно е да отговорите на въпроса ми: колко сигурна е информацията за доверения учител на Лиза?

— Толкова сигурна, колкото презерватив и хапче против забременяване, взети заедно, съкровище.

Лекарката скочи от стола. Изтощението ѝ сякаш изчезна.

— Трябва да тръгваме! — трескаво рече тя, махайки с ръка.

Мартин също се изправи.

— Къде?

— При Юлия Щилер. Трябва да я потърсим.

Той поклати глава.

— Защо? За да ѝ кажем, че Лиза е не само мъртва, но и преди това е била принудена да прави секс с учителя си?

Елена го погледна така, сякаш е слабоумен.

— Помислете, Мартин! Една дъщеря е била изнасилена, преди да изчезне! За кого ви напомня това?

За Шала!

И за това, че винаги майките бяха тези, които вземаше на мушка!

Юлия!

Бе ли ѝ поставила Шала още приживе смъртоносен капан, който сега щракваше?

Мартин затвори на Дизел без повече обяснения. И докато тичаше след Елена, се опита още веднъж да се свърже с Бонхьофер.

Лиза се потеше. През отворената врата на балкона полъхваше свеж бриз, ала дъщерята на Юлия изглеждаше така, сякаш стои в светлините на прожектор. Тялото ѝ реагираше на огъня на лудостта, който гореше вътре в нея. Потта се стичаше на тънки струйки по страните ѝ се събираше над яката ѝ.

— Опитах се отново да си върна Том — обясни Лиза. — Търсех го по телефона, пишех му имейли, бомбардирах го със съобщения във Фейсбук и Уатсъп. И когато от днес за утре престана да желае да ме вижда, отидох дори на консултациите за ученици при него. Само още веднъж успях да си го върна в леглото.

Замечтаната ѝ усмивка накрая разтърси Юлия почти толкова, колкото и съдържанието на чутото.

— Говориш за времето, когато аз… имах връзка с Том?

Усмивката на Лиза отстъпи на каменно изражение.

— Но това не означаваше нищо за Том. Той каза, че сексът с мен бил много по-добър, но само с теб можел да си представи връзка.

Боже господи! За момент Юлия затвори очи.

Мнимото самоубийство на Лиза. Възкръсването ѝ. Омразата в гласа ѝ.

Не бе сигурна колко още може да понесе. Погледна към ръката ѝ, здраво стискаща отвертката, по чийто сребрист метал се отразяваха лъчите на залязващото ниско над водата слънце, и тихо попита дъщеря си:

— Какво искаш да направиш сега, скъпа?

— Да си върна Том.

Лиза буквално изплю думите пред босите ѝ крака. В този момент Юлия се усъмни с кого въобще говори. Момичето пред нея с трескавия поглед и треперещите ъгълчета на устата не бе нейната дъщеря. Лиза бе полудяла в истинския смисъл на думата.

Веднъж Юлия бе чела, че любовната мъка наред със скръбта можеше да причини най-тежките душевни рани. Явно и такива, които не можеха да се излекуват от само себе си.

— Лиза, ако някой е виновен за страданието ти, това е Том. Той никога не биваше…

— Дрън, дрън, дрън… Не говори глупости! Значи сега смяташ него да изкараш виновен, нали?

На Юлия ѝ се искаше да изкрещи: „Да!“ и ако негодникът бе наблизо, да го хване за топките и да го хвърли зад борда. Ала Том Шиви бе много далеч, както и всяка ясна мисъл в главата на Лиза, така че тя само поклати глава и отвърна примирено:

— Не, не е само негова вината.

Тя не бе психолог, но усети, че нещо в дъщеря ѝ се бе прекършило и че логиката тук бе безполезна.

— Значи признаваш, че заслужаваш плана ми? — попита триумфиращо Лиза.

— Какъв план?

— Този, който двете с Querky заедно измъдрихме.

Тъмен облак забули погледа на Лиза. Изглежда, се бе сетила за нещо неприятно.

— Ти ли открадна бележката от трезора? — заплашително попита тя.

— Какво? — Юлия нищо не разбра. Със същия успех дъщеря ѝ можеше да ѝ го каже на патагонски. — За какво говориш?

Лиза махна с ръка, сякаш това и бездруго нямаше значение.

— Казах на Querky, че си ме принудила да проституирам — изсмя се мръснишки тя.

Бум!

Следващата ръчна граната на лудостта, която дъщеря ѝ запрати по нея. И се целеше все по-добре.

— Какво? За бога, защо? — попита Юлия.

— Защото иначе нямаше да ми помогне. Тя се грижи само за изнасилени и малтретирани деца. Затова малко манипулирах Querky. За доказателство, че съм правила секс с непознати мъже против волята си, ѝ пратих видеото.

Юлия премигна. За частици от секундата през съзнанието ѝ преминаха накъсани спомени — тилът на дъщеря ѝ в скута на стенещ мъж, който сега си имаше име: Том!

— Видеото, в което му доставих удоволствието да играя теб.

— Мен?

— Една курва.

В спомените си Юлия видя Лиза да посяга към парите.

Добре. Стоп. Стига. Така не можеше да продължава.

Тя направи крачка към Лиза. Бе на една ръка разстояние от дъщеря си.

— Погледни ме, Лиза. Знам, че направих грешки. Не бях до теб, когато баща ти ни напусна. Грижих се зле за теб, когато влезе в пубертета. И да, имах връзка с учителя ти. Но всичко приключи.

— Лъжеш! — Лиза потупа с пръст челото си.

— Не. Това е самата истина, миличка. Без да знам какво се случва между вас, осъзнах, че Том…

— Не произнасяй повече името му!

— … не е правилният мъж за мен.

— Ха! — Лиза презрително се изплю към нея. Сега потта блестеше и по веждите ѝ. — Значи ти се смяташ за нещо по-добро? Значи за теб той е боклук?

Юлия затвори очи. Въртяха се в кръг. Със същия успех можеше да помоли морето да не шуми повече. Обзе я ярост. Не спрямо Лиза, която видимо бе изгубила разсъдъка си и спешно се нуждаеше от професионална помощ, а спрямо Том, който бе злоупотребил с позицията си на доверен учител, бе наранил чувствителната душа на един тийнейджър, а нея самата бе мамил. Необузданата ѝ ярост така ескалира, че Юлия изгуби контрол над думите си.

— Е, добре. Виновна съм! — кресна на Лиза. — Отнех ти Том. Заслужих си да ме накараш да изживея най-ужасните страхове в живота си. Но всичко това няма да ти върне този противен боклук, който само те е използвал…

— Аааааааааааааааа…

Скачайки като обезумяла с боен вик на устата, Лиза замахна с отвертката.

— Моля, умолявам ви! Може би все още не е прекалено късно! — Бонхьофер бе протегнал ръце, сякаш Тиаго бе бог, когото моли да чуе молитвите му. — Ако е вярно това, което Лиза е написала, то момичето все още се намира на кораба. Възможно е точно в този момент да изпълнява последната част от плана.

Тиаго, който от двайсет минути стоеше непоколебимо, се почеса по главата и отчаяно поклати глава.

— Веднъж вече за малко да повярвам. Интуицията ми подсказва, че ако сега ви пусна, окончателно ще загазя.

Капитанът гневно удари с длан но бюрото, на което все още бе принуден да седи.

— Но какво, за бога, искате от мен? Да ме държите тук до влизането в Ню Йорк?

— Не. — Тиаго се втренчи в Бонхьофер, сякаш току-що му е хрумнала идея. — Обадете се на бреговата охрана на Съединените щати, на граничния контрол или на ФБР. Все ми е тая. Искам да говоря с тях и да опиша положението си.

Бонхьофер го погледна изумено.

— Това ли е вашето искане? И току-що ви хрумна?

Тиаго кимна. Погледът му бе гузен.

— Страхувам се. А не мога да мисля ясно, когато ме е страх.

Бонхьофер въздъхна. Устата му бе пресъхнала. Беше говорил толкова много, че усещаше лошия си дъх.

— Добре, добре. Предлагам ви сделка, Тиаго. Оставяте ме да проведа два разговора. С първия ще спра кораба. С втория ще се опитам да намеря Юлия Щилер. После двамата заедно ще уведомим властите и най-накрая ще ми дадете проклетото си оръжие. Как ви се струва това?

— Кофти — отвърна Тиаго и посочи към телефона. — Но веднъж вече твърде дълго се колебах.

Бонхьофер кимна и посегна към слушалката.

— Молете се да не сте го направили и втори път!

Мартин чисто и просто излетя през вратата. Тичаше. При бягството си от „Кухнята на ада“ остави след себе си Елена, втурна се през палубата на персонала по шестте стъпала от палуба A до петия пасажерски етаж на морския гигант.

Блъскаше се в жени, прескачаше деца, изби на един келнер от румсървиса подноса с поръчки от ръката и го принуди да му даде универсалния си ключ. И въпреки всичко дойде твърде късно.

Или поне така си помисли, когато видя Лиза с отвертка в ръката да скача срещу майка си, която незнайно защо бе гола или най-малкото оскъдно облечена. Ала тогава Лиза се спъна, развързаните връзки на кубинките ѝ се омотаха в крака на леглото, което даде на Юлия възможност да се отдръпне на балкона, където я последва и дъщеря ѝ.

— Хей, Лиза! — извика Мартин, останал без дъх.

Отварящата се врата заглуши гласа му, ала тя реагира на името си. Бавно се извърна към него.

Телефонът върху нощната масичка иззвъня, но никой не му обърна внимание.

— Кой сте вие? — попита Лиза, държейки майка си под око. Вятърът духна косите ѝ напред.

Мартин видя стъкления ѝ поглед и мигновено анализира ситуацията. Мозъчната активност на Лиза Щилер се намираше в състояние алфа, при което можеше да реагира само на силни външни дразнения. Гласът на разума бе изключен, както и способността да различава правилно от неправилно. Вероятно имаше дисоциативно разстройство. Ако Дизел бе прав и учителят се бе възползвал сексуално от нея, това негативно усещане се бе забило като нажежено желязо в чувствителната ѝ душа и се бе възпламенило.

Очевидно смяташе майка си за виновна за душевните страдания, които изпитваше. Вероятно още преди седмици, а може би и месеци Юлия се бе превърнала във враг. Мартин бе наясно, че само с разумни аргументи нямаше да може да отклони Лиза от действията ѝ. Особено пък с истината. Затова я излъга:

— Аз съм приятел на Querky.

Бинго!

Спомни си името, с което Шала бе влизала в контакт с потенциалните си клиенти в Easyexit. Предположението на Елена се потвърди. Между Шала и Лиза също бе имало контакт. И като се представи за съучастник на Querky, бе успял да привлече вниманието на Лиза. Както и на майка ѝ, която се втренчи в него с широко отворени очи и тъкмо искаше да се намеси, когато улови твърдия му поглед, с който ѝ казваше засега да не се обажда.

— Querky няма приятели — рече Лиза, с известно объркване.

— Напротив. Аз съм нейният асистент.

— Лъжете!

— Не лъжа. Идвам от нейно име. Тя казва, че трябва да спреш.

— Глупости!

— Не, наистина. Планът се отлага.

— Ах, наистина ли? И защо не дойде сама да ми го каже?

— Защото тя… — Първоначалният импулс на Мартин бе да каже истината. Защото е мъртва. Но това щеше да предизвика възможно най-лошата от всички реакции. Търсейки точния отговор, той продължи: — В момента тя е…

— Тук.

Изумен, Мартин се извърна. Останала без дъх, Елена стоеше на вратата.

— Ти? — попита Лиза зад гърба му. — Ти си Querky?

Мартин отново се извърна към момичето.

— Да — отвърна Елена. — Запознахме се в Easyexit.

— Но ти звучиш съвсем различно.

— Защото претърпях инцидент — отвърна Елена, като посочи обезобразеното си лице. — Ще мине известно време, докато си възвърна гласа. — Тя мина покрай Мартин. — Имам съобщение за теб от Том.

— От моя приятел? — Лицето на Лиза светна.

— Каза, че иска отново да бъде с теб.

— Наистина ли?

— Да. Но само при условие че няма да нараниш майка си.

В очите на Лиза проблесна съмнение. Тук Елена малко прекали.

— Ти не си Querky.

— Лиза, помисли малко! Откъде можех да знам за Том и за клипчето, ако не ми беше писала на имейла?

— Не, лъжеш! Бас държа, че не знаеш никнейма ми.

— Твоят… — Гласът на Елена започна да трепери. Тя преглътна. Всички усетиха несигурността ѝ.

— Кажи ми никнейма, с който съм регистрирана в Easyexit!

— Ти си… — Търсейки помощ, Елена се обърна към Мартин. — Твоят никнейм е… — Червени петна се появиха по здравата половина на лицето ѝ.

— Забрави! — презрително изсумтя Лиза. — Ти не си Querky. А Том повече не иска и да чуе за мен. Нямаш съобщение от него.

Ръката ѝ обхвана още по-здраво отвертката.

— Пусни я — каза Мартин, само на две крачки от нея.

Тя гневно го погледна.

— Предполагам, че срещу теб нямам шанс, нали?

— Ако с това искаш да нападнеш майка си… — Мартин поклати глава.

Само минута по-рано тя можеше сериозно да нарани Юлия. Вероятно бе достатъчно силна, че да е в състояние да я хвърли през борда. Ала сега можеше единствено да я одраска, преди Мартин да изтръгне отвертката от ръцете ѝ.

— Е, значи планът се провали — рече Лиза, вдигайки рамене. Обърна се към плачещата си майка. — Бъди щастлива с Том! — каза и захвърли инструмента през борда.

После се облегна на перилата, които бе разхлабила с отвертката, докато чакаше майка си, и се хвърли в дълбините като посечена с гилотина.

Две седмици по-късно

Вътрешен следствен отдел, Берлин

Вентилаторът на климатика, който тези дни бе включен на функция затопляне, запука, сякаш в перките му бе попаднало листо, което бе малко странно предвид факта, че стаята за разпити се намираше в шумоизолирано помещение най-малко на два километра от най-близкото дърво. Всъщност много по-вероятно бе бучащият сандък скоро да предадеше богу дух.

Мартин очакваше всеки момент да се чуе силен гърмеж, след което застаряващата джаджа окончателно да замре.

През последните часове, докато беше закован към детектора на лъжата, климатикът работеше по-скоро зле и освен това вонеше на изгоряла гума.

— Искате ли да направим почивка? — попита интервюиращата и се облегна назад в стола си.

Беше му представена като доктор Елизабет Клайн. Говореше се, че дълго време е работила към разузнавателните служби, където си била спечелила име на експерт в провеждането на разпити, особено на серийни убийци. На пръв поглед изглеждаше по-скоро като спиритуалистка, водеща курс по езотерика и самопознание. Цялостното ѝ облекло приковаваше вниманието във всички нюанси на оранжевото — от плетената жилетка до надиплената пола-панталон.

— Не — отвърна Мартин, като свали маншетите от ръцете и гърдите си. — Няма да правим почивка, а ще приключим.

Противно на очакванията му доктор Клайн кимна.

— Значи няма какво повече да ни кажете?

— Освен че всеки, който се съмнява в моето изложение на фактите, може да ме цуне по задника? — Мартин постави пръст в ъгълчето на устните си и се направи, че мисли. — Не! — Той поклати глава.

Доктор Клайн се бе загледала в една от многото гривни на дясната си китка, врътна най-голямата от тях и кимна. Когато погледна към него, в погледа ѝ се четеше разбиране.

Моля, без съчувствие! Не съм готов още за съчувствие!

Матин се изкашля и попита дали може да стане. Доктор Клайн въздъхна.

— Е, добре. Естествено, вътрешното разследване още дълго време няма да приключи. Вие сам знаете колко време се проточва всичко, когато наш служител е замесен в убийство.

Тя му подари лек намек за усмивка.

— Но още отсега мога да ви кажа, че в по-голямата си част вашите показания се припокриват с тези на капитана, лекарката, този… — Тя прелисти една тънка папка пред себе си. — … този Тиаго Алварез и Герлинде Добковиц.

— Е, чудесно. — Мартин разтърка студените си ръце. — Успях ли да убедя и техниката?

Посочи първо към камерата в ъгъла на стаята, после към лаптопа между тях, на който детекторът на лъжата представяше жизнените му функции по време на разпита.

Водещата разпита махна с ръка.

— Според полиграфа, изглежда, че казвате истината. С изключение на…

Мартин повдигна вежди.

— На какво?

Доктор Клайн го изгледа продължително. После издърпа една носна кърпа от многобройните джобове на дрехата си, при което Мартин вече не бе сигурен дали ставаше въпрос за пола-панталон, или за рокля с прихлупване. Издуха носа си, стана, приближи се до камерата и изключи кабела, който влизаше директно в стената.

— Нека си поговорим на четири очи, господин Шварц.

Погледна го отвисоко като лешояд, който взема на прицел жертвата си. Мартин скептично я наблюдаваше, докато тя се връщаше на мястото си.

— Апаратът не показа фрапиращи отклонения — каза тя. — Много от събитията, на които не сте присъствали, сте пресъздали по разказите на други хора, така че оценката на полиграфа в тези случаи е без значение. Но на едно място… — тя завъртя лаптопа към него. — Тук започвате да се потите и пулсът ви скача. Освен това и без камера можех да разпозная различни детайли, които сигнализираха за лъжа. — Тя посочи един отрязък от снимките, където вълните наподобяваха прединфарктно ЕКГ.

— Какво съм казал на това място? — попита Мартин, въпреки че имаше конкретно предположение.

— Казахте на доктор Бек, че в бележките на Шала Афридис не сте прочели нищо за съдбата на вашия син.

Мартин кимна.

— Това бе лъжа, нали?

Той преглътна шумно, но нищо не каза.

— Господин Шварц, нищо в моята преценка няма да се промени. Както изглежда, единственото ви провинение е непозволен отпуск. Просто се интересувам единствено в личен план какво разбрахте за Тими и Надя.

Виж ти! Че защо? От жажда за сензация може би?

Той я погледна в добродушните открити очи и разбра, че беше прав за нея.

— На видеото, което Бонхьофер ви е показал, се вижда как скачат от борда — продължи тя. — Сега вече знаете защо първо се появява големият, а после малкият облак, нали?

Мартин рязко кимна. Той научи истината три дни след смъртта на Шала, след като Султанът акостира в Ню Йорк и ФБР пое случая. По това време хората на Даниел вече бяха открили в близост до синия шкаф тайното скривалище, където камериерката бе държала Анук през последните седмици. Това бе и мястото, на което Лиза бе прекарала нощта, когато инсценира самоубийството си. В подобното на контейнер празно помещение, което преди изоставянето на съоръжението е било използвано за склад на метали и други подлежащи на рециклиране материали, те откриха матрак, сандък от банани, служещ за нощно шкафче, и една монтирана за стената метална етажерка. Върху нея бяха подредени книги, детски игри, пъзели, плюшени играчки и дори един айпад с многобройни филми, електронни книги и видеоигри.

Наред с мултимедийното съдържание специалистите на ФБР откриха в браузъра на таблета линк към електронен облак, в който Шала бе съхранила лични документи. След като получиха достъп до облака, се натъкнаха на дневник, в който бе описан денят на смъртта на Тими и Надя. В една от почивките между разпитите водещият разследването от ФБР остави Мартин сам с част от дневника.

Както вътрешният следствен отдел в лицето на доктор Клайн, така и ФБР бързо стигнаха до заключението, че Шварц е важен свидетел, но не и заподозрян и следователно заедно с Юлия и Лиза Щилер можеше да се върне в Германия, при условие че е на разположение за евентуални въпроси. Възможността да види откъса от дневника бе жест от страна на служителите на ФБР не само защото бяха колеги, но и защото по време на разпитите той демонстрира изключителна готовност да сътрудничи.

В продължение на пет минути Мартин препрочиташе отново и отново малкото абзаци от Шала, докато те не се вкопчиха като репеи в спомените му, така че днес можеше да цитира наизуст думите:

Когато Мартин за първи път прочете тези редове, се разсмя. Парадоксална реакция на мозъка му, който всъщност трябваше да го накара да крещи. Още си спомняше усещането, че получава силен кръвоизлив в носа, ала носът му не потече, вместо това главата му забуча, което този път не бе предвестник на главоболие, а на появата на два гласа. Единият от тях — дълбок, спокоен и приятен — му прошепна, че не трябва да вярва на това, което е прочел. Че Шала е една лъжкиня. Другият глас крещеше пронизително и дрезгаво една-единствена дума: презерватив!

Това накара Мартин да си спомни онзи ден преди пет години, преди круиза, преди последната му мисия, когато се върна по-рано вкъщи от съвещанието. Той така и не разбра кой е бил любовникът на жена му, забравил презерватива в брачното ложе.

Отворен, но неизползван.

Но когато си спомни как се бе запознал с Надя, всичко придобиваше друг смисъл. В спешното отделение, с насинено от приятеля ѝ око. Не от ревност, както го бе представила тя. А защото се била привързала към сина му.

Мартин си спомни и за последния му разговор с Тими: „Не искаш ли да говориш за това?“.

Последният разговор между баща и син, в който първоначално не ставаше въпрос за двойката по математика, нито за необяснимото му желание постоянно да спи, нито за това, че от днес за утре повече не искаше да ходи на тенис.

Признаци на насилие.

Какво му бе отговорил тогава Тими?

„Заради теб е. Защото толкова често те няма и ние с мама…“

… с мама, която бе намерила в малкия си син заместник на партньора? Така, както бе направила и майката на Шала?

Дълбокият глас му прошепна, че може би греши, ала ставаше все по-тих и по-тих.

И когато Мартин за трети път повърна, то и дрезгавият глас вече не бе нужно да крещи толкова пронизително, за да го убеждава, че нямаше никакъв смисъл Шала да лъже в дневника си. Още повече че тези редове обясниха как е станало така, че първо Надя да падне зад борда.

А после Тими!

Защото Шала продължаваше:

Първо голямата сянка. После малката.

Тук, в стаята за разпити, Мартин положи усилия да не заплаче с глас, както тогава, докато четеше откъса от дневника, и за първи път осъзна цялостното значение на написаното от Шала.

Тими бе обичал майка си. Въпреки всичко.

Както малтретираната съпруга възпира полицията да арестува съпруга насилник, така и любовта на Тими към майка му и страхът да не я изгуби са били много по-силни от отвращението, което е изпитвал.

Очите на Мартин се наляха със сълзи, което не убегна на доктор Клайн.

— Не искате да говорите за това, нали? — попита тя.

За какво да говоря? — помисли си той.

За това, че има майки, които насилват децата си? И деца, които въпреки всичко обичат родителите си?

Докато смъртта ги раздели.

— Нека позная — каза водещата разпита. — Истината, която сега ви е известна, е толкова чудовищна, че собственият ви живот ви е безразличен.

— И преди беше така.

— И това ли е причината?

— Причината за какво?

— Да скочите след Лиза.

Мартин затвори очи.

За един кратък момент отново усети удара от сблъсъка с водната повърхност от двайсет метра височина, при който си счупи крака. Елена му бе сложила шина с еластична превръзка, заради което сега куцаше.

Усещането бе сякаш скача във вряща тенджера, а пенестата вода, която го погълна, го набоде с хиляди иглички. Иглички от лед, които изсмукаха всяка жизнена сила от тялото му още щом Атлантика го пое в обятията си.

— Не съм мислил за това — отвърна Мартин. И ако все още бе включен към детектора, той щеше да регистрира, че говори истината. Мартин просто бе скочил. Рефлекс. Без да го обмисля.

Лиза пострада по-лошо. При падането във водата си бе счупила хълбока, а лявото ѝ рамо се бе извадило. За щастие, тъй като това я накара да крещи като набучена на шиш, когато главата ѝ се показа отново над водата. Гладката повърхност на морето и обстоятелството, че капитанът малко преди това бе спрял кораба, направиха възможно тяхното спасение.

— Вероятно ще получите отличие — каза доктор Клайн.

— Дано е някой медал, той поне може да се използва като подложка — измърмори Мартин. — Нищо особено не съм направил.

В мислите си той отново усети вкуса на солената вода, от която бе погълнал литри, които после изповръща.

— Избутали сте падналия парапет към Лиза, за да може да се задържи за него, докато дойдат спасителните лодки.

Доктор Клайн посегна към ръката на Мартин и я стисна. Той не знаеше дали този жест му беше неприятен, или трябваше да го зарадва.

— Не съм сигурен дали Лиза Щилер е щастлива от този факт — отвърна той и отдръпна ръката си.

Ако правилно го бяха информирали, в момента както Анук, така и Лиза се намираха в психиатрични заведения. Едната в Манхатън, другата в покрайнините на Берлин, където Юлия Щилер също получи професионална помощ, за да може да преодолее ужасяващите събития.

Мартин се надяваше лекарите да не затрупат децата с прекалено много въпроси и хапчета, но не всеки споделяше неговите предпочитания към телевизора и видеоигрите, когато ставаше въпрос травмирани и психичноболни хора да бъдат освободени от света на сенките, в който живееха.

— Мога ли вече да си тръгна? — попита той и стана.

Доктор Клайн кимна и извади телефон от един от джобовете си.

— Да, разбира се. Искате ли да ви извикам такси?

Мартин се насили да се усмихне и благодарейки, отказа.

Какъв адрес щеше да каже на таксиметровия шофьор? Той нямаше повече цели.

Четири седмици по-късно

Стрелката на скоростомера в черния ван бе като закована на сто и четиресет. Човек можеше да си помисли, че Крамер е включил темпомата, но Мартин знаеше, че шефът му смята подобни неща за „пенсионерски принадлежности“. През осемдесетте най-вероятно също се бе подигравал на сервоволаните и автоматика и ако някога е ходил на протест, то той е бил против задължителното слагане на колани.

— Какво ще кажеш за едно кафе? — попита Мартин, когато по магистралата подминаха табелата на Михендорф.

Пътуваха с колата, в която той последно висеше пред къщата на Прюга във Вестенд и си бе извадил зъб, заради който отдавна трябваше да е отишъл на лекар. Миловидната зъболекарка от спешното даже му бе пратила съобщение да не забрави да смени временната коронка. Но за това се искаше време. Пулсирането в челюстта се търпеше, а с три ибупрофена понякога можеше да спи дори по четири часа на денонощие. Болкоуспокояващите помагаха и за главата. Във всеки случай, откакто престана да взема ПЕП хапчетата, пристъпите, които на кораба се появяваха внезапно, станаха по-редки.

— Никакво кафе. Ще закъснеем — отсече Крамер, въпреки че имаха цели три часа до срещата им на паркинга на магистралата малко преди Йена.

Мартин се прозя и обърна китката си, за да може да види артерията. И татуировката. Роза с осемнайсет миниатюрни бодлички. Руска пандизчийска татуировка. Знак за това, че си навършил пълнолетие в затвора. Направиха му я преди десетина дни специално за тази мисия. Искаха да проучат една хърватска рокаджийска банда, която имаше намерение да превземе картела на берлинските охранители. Който контролираше входовете на клубовете и дискотеките, контролираше и дрогата. Доходен бизнес, за който постоянно се водеха войни. Хърватските гангстери планираха да елиминират няколко охранители идната седмица и Мартин трябваше да им се представи като наемен убиец.

— Татуировката не изглежда ли твърде прясна? — попита Крамер, като закова отново погледа си на платното, поглеждайки малко преди това розата.

— Ще кажа, че съм я поосвежил малко в чест на празника — отговори Мартин. Прозя се отново. Снощи нямаше четиричасов сън, по-скоро четириминутен.

Подминаха заведението, а с това и шанса за кафе. Мартин затвори очи и облегна глава на вибриращия страничен прозорец.

— Хей, сълефъбулефудилефи селефе, илефидилефиолефот талефакълефъв! — обади се внезапно Крамер.

Мартин се обърна и видя как шефът му се киска в двойната си брадичка. Нищо не разбра от тези безсмислици и попита Крамер дали не получава инфаркт.

— Тогава ме остави по-добре аз да карам!

— Глупости! Добре съм си. Така говори дъщеря ми. — Крамер се усмихна с усмивката на горд баща. — Здралефавелефей например означава здравей.

Той включи мигача, за да изпревари една ръждясала таратайка, която караше в средното платно.

— Това е лефелски — обясни Крамер, сякаш Мартин много се интересуваше от детинския таен език, който малката бе измислила. — Лоти и приятелката ѝ се упражняваха през цялата есенна ваканция, а сега подлудяват всички учители. При това принципът е много прост. Искаш ли да ти го кажа?

Мартин поклати глава, ала това не му спести обясненията на Крамер.

— След всяка гласна се вмъква сричката леф, после гласната се повтаря още веднъж. Сълефъбулефудилефи селефе, илефидилефиолефот талефакълефъв! Означава Събуди се, идиот такъв!

Смеейки се, Крамер удари волана, сякаш бе разказал топ вица на годината.

— Разбрах! — каза Мартин и вмъкна едно „Залефаднилефик“ след това.

Крамер престана да се смее и въздишайки шумно, впери поглед напред.

Телефонът на Мартин звънна. Номерът, който го търсеше, не беше в контактите му, но въпреки това му се стори познат, поради което той прие разговора.

— Мартин! — Герлинде Добковиц започна разговора с упрек. — Що за поведение е това? Да, проявявам разбиране, че не ми направихте предложение за женитба, въпреки че все още си ме бива, но така без предизвестие да скочите от борда и после нито веднъж да не се обадите и да кажете, че сте жив и здрав на сушата, това вече си е нахалство.

Той искаше да ѝ обясни, че умишлено не желае да поддържа контакт с някого или нещо, което му напомня за Султанът, а с това и за Тими, и че поради тази причина смята да затвори, ала както винаги тя не му даде думата.

— Както и да е, исках само да врътна една шайба и да ви кажа на ушенце, че романът ми е готов. Сещате се, „Убиец на кораба“.

— Хубаво заглавие — вметна Мартин и потърси учтив начин да приключи разговора.

— Нали? — потвърди самоуверено тя. — Въпреки че „Бермудската палуба“ ми звучеше по-добре. Ала както изглежда, втората ми теория — с тайната палуба и опитите с хора — не се потвърди, въпреки че още не съм се отказала да търся тайния вход. Все пак жена сериен убиец в търбуха на кораба не е за пренебрегване, нали?

— Имате нюх, госпожо Добковиц, но…

— Ако искате, ще ви изпратя един екземпляр. Или лично ще ви го донеса. Следващия месец съм в Берлин.

— Напускате кораба? — това все пак учуди Мартин.

— Естествено, вие какво си мислите? В момента, в който излезе бестселърът ми, и без това ще ме изхвърлят от коритото. Освен това тук вече ми омръзна. Утолих жаждата си за насилие и убийства. Ако не внимавам, в суматохата може и да поизчезна. На седемдесет и осем плюс пет човек трябва да гледа по-спокойно на нещата.

— Седемдесет и осем плюс пет? — Мартин нервно премигна. Стана му студено.

Герлинде се изкиска.

— На моята възраст човек не брои само годините, а и месеците, а най-добре дори и дните, когато му предстои студено отпътуване. Е, все още не е като червеите да са започнали да мляскат, когато минавам с количката по поляната, но…

Мартин измърмори нещо за довиждане и затвори, преди Герлинде да завърши изречението си.

— Хей, к’во става? — обади се Крамер, който го наблюдаваше с крайчеца на окото си. — Всичко наред ли е?

Не, не беше.

Мартин усети как челюстта му увисна.

Забележката на Герлинде относно възрастта ѝ го изкара извън релси. Черният ван следваше осевата линия, ала в неговата глава една мисъл се изплъзна. Искаше да я хване. Трябваше да я хване.

Какво беше казал Дизел за Анук?

„Тестът ѝ за интелигентност в пети клас е бил 135. И е спечелила второ място на националното състезание по запаметяване.“

Седемдесет и осем плюс пет.

Здралефавелефей!

— Спри! — извика Мартин на Крамер, който тъкмо бе минал в дясната лента. — Искам да сляза!

— Тук?

— Веднага! — Мартин дръпна плъзгащата се врата от своята страна. Нахлу леден вятър. Той чу Крамер да псува, но колата забави ход, сви вдясно и накрая спря.

— Проваляш операцията! — изкрещя след него Крамер, ала Мартин отдавна бе скочил от вана. — Ако и сега отново изчезнеш без разрешение, тогава край, психар такъв!

Мартин се обърна и кимна.

Затича се по отсрещната страна на магистралата, за да намери някой, който да го откара възможно най-бързо обратно в Берлин…

78 + 5

… за да провери на спокойствие информацията в паметта на телефона си, където се криеха всички отговори.

Отне му четири часа, докато се прибере вкъщи. Трийсет минути, за да прехвърли върху лист срещата с Анук, която бе записал на своя смартфон. И след още два часа той почувства, че е напът да подреди пъзела.

Мартин седеше на нестабилната кухненска маса в непроветреното си старо жилище, от която първо трябваше да бутне на пода купчина с неплатени сметки, предупреждения и реклами, за да може да си осигури място за работа.

Пред него бяха телефонът му и два листа формат А4. На първия лист той бе записал въпросите, които бе поставил на Анук по време на второто си посещение в „Кухнята на ада“. На другия лист бяха отговорите на момичето, доколкото можеше да си ги спомни, тъй като Анук не ги произнасяше, а ги пишеше на компютъра, който сега бе във ФБР, както лаптопът и айпадът на Шала.

Върху левия лист — страницата с въпросите — Мартин бе нахвърлил следното:

Мартин взе телефона си и още веднъж върна записа на решаващия момент. Още по време на прехвърлянето върху листа той имаше усещането, че нещо в поведението на Анук не се връзва дори да се вземеше предвид травмата ѝ. Сякаш отговорите ѝ следваха някаква непроницаема логика. Все едно слушаше някакъв непознат или таен език.

Като лефелския.

Мартин пусна още веднъж третия въпрос.

На записа той чу сигнала за участие в тренировките на спасителните служби, който тогава бе игнорирал. После известно време не се чуваше нищо, докато той зададе четвъртия си въпрос.

Мартин си спомни как бе открил кръглите белези от загасените цигари по корема на Анук. Сега вече знаеше, че са били причинени още преди отплаването от мъжете, на които Наоми е предлагала дъщеря си. Тогава обаче си мислеше, че са от евентуалния насилник, който все още се намира на кораба.

Според неговите записки въпрос №4 бе първият, на който Анук отговаря, като изписва името му на компютъра:

Той отново посегна към страницата с въпросите.

Естествено, Мартин не успя да чуе това на записа, но видя ясно Анук пред себе си — как напрегнато затвори очи и започна да брои нещо на пръсти. След това написа нещо, което той първоначално прие като математическа задача, после като указание към палубата с котвите: 11 + 3.

„Седемдесет и осем плюс пет“ — чу да казва Герлинде. С това тя го насочи към правилната следа.

Мартин грабна листа с въпросите. Трети въпрос:

После записа отдолу третия отговор на Анук:

Останал без дъх, Мартин се отблъсна от масата и трескаво стана. Столът се прекатури.

Това е. Това е решението. Структурата.

Мартин усещаше, че е напът да отключи една тайна, на чието съществуване досега не бе обръщал особено внимание. Цялата тази лудост, която преживя на Султанът, не му остави време да анализира нещата.

И когато отново стъпи на сушата, мъката, която вътрешно го разяждаше, бе отклонила погледа му от най-същественото.

От истината!

Като кърпата с хлороформ например.

Как е могла да се озове в каютата на Надя и Тими, ако признанията на Шала бяха верни?

Ако камериерката „случайно“ ги бе заварила, как така кърпата е била напоена с хлороформ?

Внезапно Мартин видя пропуските в цялата история, несъответствията, на които не бе обърнал внимание, заслепен от омраза към себе си и собствената си съдба.

Грабна телефона и набра номера на нюйоркската клиника, където бе Анук. Елена, която бе придружила момичето до Манхатън, му се бе обадила оттам. Трябваше само да натисне бутона за обратно набиране, за да се свърже с централата. Представи се като доктор Шварц, за да го свържат по-бързо като колега, но въпреки всичко се наложи да изчака около четвърт час, докато на линията се появи лекуващият лекар доктор Силва.

— Анук не е тази, за която я смятаме — обясни Мартин на възрастния господин, който звучеше като настинал.

— Какво искате да кажете? — заинтересува се Силва.

Мартин обикаляше в кръг кухнята. Бе твърде развълнуван, за да стои на едно място.

— Тя не е травмирана, най-малкото не толкова, колкото изглежда.

— Не е травмирана ли? — Силва се възмути. — Момичето първо е било изнасилено, после отвлечено.

Мартин спря за малко да подреди мислите си, за да не звучи като откачените пациенти, които колегата му лекуваше.

— Работили ли сте с високонадарени деца, докторе? — попита той. — Знаете какво се случва, когато от тях се изисква малко. Деца с подобна интелигентност имат фрапиращо поведение. Някои са тихи, други престават да се хранят, потъват в депресии, трети обратното — стават шумни, агресивни и от време на време проявяват склонност към насилие. Към други или към самите себе си.

— Слушам ви — обади се доктор Силва, когато Мартин направи кратка пауза.

— Какво искам да ви кажа ли? Мисля, че Анук от месеци се намира в стрес, породен от занижените изисквания към нея самата. Естествено, че е травмирана от груповите изнасилвания. Ала това не може да я накара да онемее или да се самонаранява.

— И? — попита Силва.

— Простичко казано, Анук се е отегчила.

— Моля?

— Месеци наред е била затворена на кораб. Първо в помещение без прозорци, после в изолатор без възможност да се разгърне подобаващо. Дори хора със здрава психика трудно биха издържали на това. Как тогава да се чувства едно хиперактивно, високоинтелигентно дете? Това, че се е самонаранявала, е било израз на нейното подценяване.

— Какво ви навява на тази мисъл? — попита Силва.

— Кодът — отвърна Мартин. — Анук не е можела повече да издържи да стои на едно място и да следва указанията на Шала да не общува с никого. Затова тя е започнала една игра и е комуникирала с мен на таен език. Кодът на Анук е трудно да бъде разбит. Човек трябва да има феноменална памет като нея, за да го владее.

— И как функционира този таен език? — Силва прозвуча малко изнервено.

Мартин го разбираше. Той щеше да реагира не по-малко скептично, ако му се обадеше някой, който се представя за колега отвъд океана и му държи лекция.

— Направи ли ви впечатление, че Анук никога не отговаря на първите три въпроса? При нито един разговор? — попита той.

Пауза. Когато Силва проговори, звучеше смаяно.

— За съжаление, нямам право да обсъждам с непознати резултатите от лечението. — Силва отговори с тон, който не оставяше съмнение, че Мартин е ударил право в целта.

Развълнуван, той обясни на психиатъра своята теория:

— Това е системата на Анук. Разтеглено във времето, тя отговаря на третия въпрос. Конкретно това означава…

— Че едва след четвъртия въпрос дава отговор на първия?

— И след петия отговаря на втория, и така нататък. Всичко трябва да се измести с три позиции.

Мартин триумфиращо погледна първо към листа с въпросите, после към листа с отговорите. Всичко имаше вече много по-ясен смисъл, когато първият отговор на Анук се позиционираше след първия въпрос, вторият отговор след втория въпрос и така нататък. Резултатът можеше да бъде прочетен така:

Първи въпрос: Когато преди около два часа бях при теб заедно с доктор Бек, ти ми назова едно име, Анук. Можеш ли да си спомниш кое бе то?

Първи отговор: Мартин.

Втори въпрос: Имаш ли въобще представа къде точно се намираш?

Втори отговор: Анук рисува кораб.

Трети въпрос: На колко си години?

Трети отговор: 11 + 3

Четвърти въпрос: Мили боже, кой ти е причинил това?

Четвърти отговор: Майка ми.

Пети въпрос: Но ти знаеш, че аз не съм лош човек, нали?

Пети отговор: ??? (вероятно кимане с глава)

Всичко бе толкова еднозначно, толкова логично. И лесно като игра, ако човек познаваше схемата. И въпреки всичко, когато Мартин стигна до шестия въпрос, имаше чувството, че отново е пропуснал нещо елементарно.

— Това е забележителна информация, уважаеми колега — каза психиатърът. Последваха други две изречения, които Мартин не разбра.

Той посегна към молива и захапа горната част с гумичката. По време на терапията бе поставил десет въпроса. На пет от тях Анук бе отговорила по системата. Точно шестия бе останал отворен.

„Можеш ли да ми кажеш името на този, при когото си била през цялото време?“

Мартин отново седна на кухненската маса и записа №6 в листа с отговорите. Сякаш мравки го полазиха по гърба.

— Бихте ли потвърдили това? — чу той Силва.

Мартин потвърди, без да има каквато и да било представа какъв е въпросът.

Шести въпрос.

В спомена си той бе приел, че след „Майка ми“ Анук не бе написала нищо друго. Ала сега не бе много сигурен в това.

Мартин затвори очи и още веднъж се върна в мислите си обратно на борда на омразния кораб. Отново бе в „Кухнята на ада“. Каза на изтощено гледащата Анук: „Има ли нещо, което мога да ти донеса?“.

Спомни си за алармата на тренировките при бедствени ситуации. Седем пъти кратък сигнал, веднъж дълъг.

И тогава пак му направи впечатление как Анук за последен път посегна към компютъра.

„Можеш ли да ми кажеш името на този, при когото си била през цялото време?“

И чие име бе написала на екрана, преди отново да се обърне и да пъхне палец в уста.

Не може да бъде.

Истината го проряза като острие на нож, който не те убива, а те кара бавно да кървиш.

— Ало, колега? Още ли сте там? — попита доктор Силва, отдалечен на няколко хиляди километра, но Мартин отдавна не го слушаше.

Бе оставил телефона на кухненската маса, за да си опакова багажа. Предстоеше му ново пътуване. Трябваше да побърза. Вече бе пропилял твърде много време.

35 часа по-късно

Доминиканска република

Двуетажното имение в глинен цвят се намираше на един хвърлей разстояние от поляните за поло Каса де Кампо, в една обрамчена от палми глуха уличка. Покривът му от кафяви шинди9 се издигаше като козирка над входа, където се поддържаше от две бели колони.

Почти не се различаваше от останалите ваканционни къщи, по-голямата част от които принадлежаха на чужденци, само дето беше значително по-малка от вилите на известните на деня, които на пет минути от Ла Романа заемаха най-добрите места директно на плажа или около голф игрището.

Беше два часът следобед, най-горещото време от деня. По небето нямаше и едно облаче, което да възпрепятства слънцето да загрее до 36С° влажния тежък въздух.

Мартин слезе от малката кола с климатик, която преди обед бе наел на летището, и веднага плувна в пот. Носеше къси панталони в цвят каки, бяла широка риза и тъмни слънчеви очила. С бялата си кожа изглеждаше като типичен турист през първата отпускарска седмица. Предпазваше главата си, междувременно с набола коса, с купена на старо бейзболна шапка.

Огледа се и разкопча ризата си. Нямаше и двайсет секунди, и тя вече лепнеше като гумена ръкавица по кожата му. По това време на деня нямаше трезвомислещ човек, който доброволно да напусне климатизираната си къща.

Разнесе се приятен смях. Мартин можеше детайлно да си представи как ръката на корабната лекарка посяга към висулката с форма на дъбово листо на колието си.

Дъб — на латински quercus.

— Мисля, че времето предоставя на лошите възможността да се скрият на сигурно място.

Мартин поклати глава.

— Никъде не можеш да се скриеш от мен, Елена. Както виждаш, навсякъде ще те открия.

Корабната лекарка преглътна.

— О, моля те! Това изобщо не бе трудно, след като ти подсказах адреса си.

Мартин кимна. Бе грешка от нейна страна, че по коридорите на „Кухнята на ада“ му бе разказала за предишния си живот.

Три години съм живяла в Доминиканската република и в градската болница съм лекувала много повече изнасилени деца, бегълци от Хаити, отколкото шефът на гинекологичното отделение в Хамбург е виждал през целия си живот.

— Всеки, който веднъж вече е бил тук на почивка, знае колко слаб е митническият контрол. Особено ако слизаш от кораб. Допреди няколко години човек можеше да си осигури почти всичко тук с подкупи и ако, разбира се, познава точните хора. Най-малкото къща под чуждо име.

Климатикът промени посоката на въздушната струя. В момента тя духаше директно в лицето му.

— Не съм дошъл тук, за да обсъждам с теб фокусническите ти номера — каза Мартин.

— Да, знам. Искаш да ме убиеш, защото затрих семейството ти.

— Точно така.

— Но дотам няма да се стигне, Мартин!

— В момента да, защото не те спипах тук. Но повярвай ми, ще те преследвам по цялото земно кълбо. Ще те открия и ще ти поискам сметка, дори това да е последното, което ще направя.

— Би било грешка.

— Едва ли. Анук сама ми каза, че ти си я отвлякла.

Можеш ли да ми кажеш името на този, при когото си била през цялото време?

— Разгадах тайния ѝ език. Тя изписа името ти, когато я попитах за извършителя.

Мартин чу как Елена ръкопляска.

— Браво! Но грешиш относно важен момент. Не съм отвличала Анук. Тя тръгна доброволно с мен. Грижех се за нея.

— А междувременно си изтезавала и убила майка ѝ.

— Не, това бе Шала.

— Не говори глупости! Шала бе твоя жертва. Ти стоиш зад всички убийства, които си ѝ приписала.

Елена рязко изпусна въздух през устните си. Прозвуча като пръхтене на кон.

— За ченге под прикритие схващаш твърде бавно. Шала е всичко друго, но не и невинна.

— Не вярвам и на една твоя дума — възрази Мартин. — Текстовете в компютъра, разговорът с Наоми, скалъпила си всичко това.

— Отчасти да. Но написах само истината.

Студеният полъх от климатика се обърна отново към лицето му и Мартин потръпна. Стори му се, че чу някакво дращене отвън, пред главния вход. Или стъпки?

Мартин стана и грабна пистолета.

— Шала действително е била момче, което е било насилвано от майка си — продължи Елена. — Аз никога не съм била изнасилвана. Не съм безумна, заслепена жертва, която кара хората да страдат. Имам съвсем други интереси.

— Какви?

Мартин се приближи към вратата и погледна през шпионката. Нищо не се виждаше.

— Пари. Аз съм наемна убийца. Работното ми място са корабите. Никъде другаде не бих могла да убивам по-бързо и по-сигурно и по-лесно да се освобождавам от трупа. А и накрая дружеството ми помага да заличавам престъпленията. По-добре от това няма накъде. Работя на дванайсет различни морски гиганта. Понякога като служител, понякога като пасажер. В последно време бях по-често на Султанът, понеже действително се бях влюбила в Даниел. Но за съжаление, това отмина, както би могъл да се досетиш.

Мартин имаше чувството, че сетивата му си играят с него, сякаш все още приемаше ПЕП хапчетата. Устата му бе суха. Стори му се, че дращещите шумове сега идваха от задния вход, през който бе влязъл.

— По интернет ли намираш клиентите си? — попита той Елена, докато се приближаваше към градинската врата.

— Да — потвърди тя. Гласът ѝ стана по-тих, ала кристално ясен, все едно бе в съседното помещение. — Тук вече поизлъгах. Идеята за туристическото бюро бе моя, а не на Шала. Това е гениална система, макар сега да трябва да варирам, но досега поръчителите ми просто плащаха круиза за онези, от които искаха да се отърват, а оттам нататък на кораба аз поемах грижата за посоченото лице.

Мартин се учудваше на словоохотливостта ѝ. Усещаше, че иска да спечели време, но за какво? Какво кроеше?

— За Наоми Ламар ми плати дядото на Анук, който бе разбрал за жестокостите ѝ.

— И те ангажира за двумесечното изтезание? — подхвърли Мартин. Трябваше да говори по-високо, за да го разбира Елена, която явно не се притесняваше, че той бе изчезнал от полезрението ѝ.

Той погледна през един страничен прозорец към градината. Едно безпризорно куче мина лениво покрай басейна. Може би то бе драскало по вратата?

— Дядото искаше преди Наоми да умре, да изпита на собственото си тяло това, което бе причинила на дъщеря си. Но това не бе моя работа. А на Шала. Нямам интерес към мъченията. Както казах, интересуват ме само парите.

— И кой ти плати да убиеш жена ми? — попита Мартин, връщайки се към телевизора.

— Никой — отвърна Елена. — Стана точно така, както го прочете. Шала случайно е заварила Надя, докато е искала да изнасили сина ти. Гледката е отворила старите рани, които майка ѝ навремето ѝ е причинила. Откачила е, като е видяла какво прави жена ти с Тими.

Мартин улови приглушени гласове като фон. Елена се обаждаше от обществено място. Вероятно бе в някое анонимно интернет кафене.

— Знаеш, че казвам истината, Мартин. Със сигурност си усетил признаците на изнасилване у сина си, нали?

Той не успя да отвърне. Очите му се напълниха със сълзи.

— Виждаш ли — продължи Елена, с което доказа, че можеше да го види. — Тогава Шала бе разпределена да чисти клиниката ми и с времето се сприятелихме. Научих за тежката ѝ съдба. Смъртта на Надя бе проява на свръхреакция от нейна страна, нещастен случай, ако мога така да се изразя. И когато се случи, тоест, когато е ударила Надя, тя се втурна в клиниката и ме помоли за помощ. Не знаеше какво да прави.

— Значи заедно с нея сте хвърлили жена ми зад борда и сте оставили кърпата с хлороформ.

— Точно така — потвърди Елена. — От този момент нататък Шала ми дължеше услуга, което аз използвах за наказанието на Наоми. Знаех какво удоволствие щеше да ѝ достави да поеме отмъщението.

— Анук е била през цялото време при теб?

— При Шала — отвърна Елена. — Тя ѝ направи скривалище в близост до синия шкаф, където Анук трябваше да остане, докато влезем в Осло.

Мартин никога не ги бе виждал, ала въпреки това в представата му светнаха флуоресциращите маркировки, които Анук е следвала в тъмнината на долната палуба с UV лампата си, когато е искала да се види с Шала, Елена или може би с майка си.

— Дядо ѝ има приятели в Норвегия, при които Анук трябваше да отиде.

Нещо изпиука във връзката, но гласът на Елена продължаваше да се чува добре.

— Искахме да я свалим от борда и Шала я заведе в гнездото, където тя трябваше да прекара последната нощ. — Елена звучеше дълбоко разкаяна. — За нещастие, през този ден Анук бе инатлива. Чувстваше се напълно подценена, нервна, превъртяла. Не искаше повече да седи затворена и успя да се изплъзне на Шала, въоръжена с любимото си плюшено мече и едно фенерче, с което искаше да отиде за последно при майка си.

— При което е попаднала в ръцете на капитана! — Мартин поклати глава.

От самото начало Бонхьофер действително е казвал истината. След като Анук е избягала от гнездото, камериерката е трябвало бързо да се снабди с хавлиени кърпи, за да може да има някакво оправдание за късния час, ако случайно се натъкне на трети човек в коридора. И за Герлинде е изглеждало така, сякаш камериерката случайно попада на момичето, а всъщност Анук е бягала от Шала.

Мартин не успя повече да сдържи гнева си. Той грабна бирата от масичката и я запрати към телевизора. За известно време си помисли, че връзката е прекъсната, но после чу Елена съвсем спокойно да казва:

— Насочваш гнева си в погрешна посока.

Думите почти заседнаха в гърлото му.

— Искаш да ми кажеш, че не ти си виновна за смъртта на Надя и Тими, а Шала?

— Не намирам за необходимо в моята професия да обсъждам въпроса за вината. Ала ако държиш на справедливостта, трябва да ми благодариш. Все пак аз убих Шала.

— Защото искаше да си осигуриш перфектното алиби. Убийца, хваната на местопрестъплението, която не е в състояние да издаде съучастницата си. Не, няма да ти се получи да прехвърлиш вината си на другите. Или Шала бе тази, която е дала на Анук мечето, за да се кача на борда? Или ѝ е казала още на първата ни среща да спомене името ми, за да ме обърка?

Той така силно бутна масичката, че оръжието падна на пода.

— Мечето беше идея на Шала — призна безгрижно Елена. — Тя го задържа за спомен от Тими и го даде на Анук единствено за да има с какво да си играе. Нямаше друга умисъл. Но пък това даде идея на Даниел да те повика. Аз бях против. Знаех каква слава ти се носи като ченге под прикритие и не исках да ми се пречкаш. Затова ти дадох да прочетеш доклада за нараняванията от изнасилването, защото знаех, че това ще те подтикне да търсиш мъж.

— И за по-сигурно се нарани сама, нали? — Мартин отново вдигна пистолета.

— Алергична съм към фъстъчено масло и докато лазех по пода в котвеното помещение, си намазах лицето — призна Елена. — Не исках да съм близо до теб, а да мога необезпокоявано да се грижа за Анук. А това можеше да стане, ако съм до нея в „Кухнята на ада“. — Гласът ѝ стана по-твърд. — Ще го кажа още веднъж: не съм луда. Да убивам е моята професия, а не моето призвание.

Мартин погледна пистолета в ръката си и го завъртя, наблюдавайки как се променя отражението му по повърхността на оръжието.

— Искаше да използваш Лиза, за да убиеш майка ѝ.

— Да, това бе грешка.

Ако не бе толкова дяволски добра актриса, Мартин щеше да си помисли, че усеща истинско разкаяние в гласа ѝ.

— Лиза е кръщелница на Даниел. Беше му написала в един имейл, че страда от любовна мъка. Даниел ми го препрати, мислейки си, че като жена бих могла по-добре да помогна на едно младо момиче. Той нямаше представа какво точно се крие зад думата „любовна мъка“. — Гласът на Елена прозвуча дрезгаво. Тя се изкашля. — Лиза не знаеше коя съм, когато я поканих в чата на Easyexit, но бързо ми се довери. Връщайки се назад, трябваше да предположа, че ме лъже. Историите ѝ ставаха все по-откачени. В началото говореше смътно за изнасилване, после ми каза, че е правила секс с по-възрастен мъж, и най-накрая, че за това е била принудена от майка си. Започнах да се съмнявам, но когато ми прати видеото, отново ѝ повярвах и им ангажирах круиз, за да уредя нещата.

Значи това е била причината, помисли си Мартин. Затова беше толкова напрегната, когато Дизел се обади и ми каза за манипулирането на записа.

— Не подозирах, че Лиза ме лъже. Не знаех нищо за болестното ѝ състояние. Ако Юлия Щилер действително беше принудила дъщеря си да прави секс с Том, значи си заслужаваше смъртта.

Мартин саркастично се изсмя.

— Упражнявала си се след Наоми.

— Навреме коригирах грешката си.

— Бяхме на косъм да умрем!

Спомни си сцената в каютата на Лиза. По ирония на съдбата Елена действително каза истината, когато убеждаваше Лиза, че е Querky. Тя можеше да издържи теста, ако ѝ бе казала никнейма, но тогава всичко щеше да се провали.

— И ти се смяташ за нормална, Елена? — попита Мартин. — Напълно си превъртяла.

Бензиновата косачка сега забръмча в предната градина на съседите. Мартин се попита дали не заглушава други звуци. Звуци, които разобличават истинските намерения на Елена.

— Къде си? — попита я той.

Както и очакваше, Елена не му отговори направо, а вместо това му постави контравъпрос.

— Поддържаш ли контакт с майката на Лиза?

— Какво? Да, защо?

Мартин се бе чул веднъж с Юлия Щилер. Тя тъкмо беше посетила дъщеря си в затвореното отделение на психиатрията и искаше да му благодари за спасението. Сигурно за десети път. Вероятно той бе единственият, с когото можеше да говори за бавното подобрение в лечението на Лиза.

— Кажи на Юлия, че ще поправя грешката си — отвърна Елена. Звучеше така, сякаш се готви да затвори.

— Да поправиш грешката си? Ти с всичкия ли си? Та ти си убийца. Тук няма какво да се поправя.

Мартин насочи оръжието си към телевизора. Представи си, че тя стои пред него.

— Ще видиш — отвърна Елена.

— Ще видя теб — каза Мартин с ледено спокойствие. — И тогава ще те убия.

Той сякаш чу как тя поклати добре фризираната си глава.

— Няма да го направиш.

Мартин гневно присви очи.

— Знаеш на какво съм способен, когато си наумя — заплаши я той.

— Да. Не се съмнявам в това. Но и косъм няма да падне от главата ми в момента, в който застанеш пред мен. С никого няма да можеш да споделиш днешния ни разговор.

Той високо се изсмя.

— И откъде това самочувствие?

Мартин се стегна отново. Косачката бе замлъкнала. Отново чу драскащите звуци по входната врата и този път със сигурност не бе куче. Някой натискаше бравата. Огледа се. Заради отворения начин на строителство в приземния етаж нямаше къде да се скрие, още повече че и Елена щеше да го види на камерата. Не му се вярваше тя да е човекът, който се опитва да влезе, а ако беше, много добре знаеше, че е въоръжен. Той насочи пистолета към вратата, но после реши друго.

С два скока се озова до стълбите и се втурна на втория етаж, готов за стрелба, ако някой горе го изненадаше.

Телефонът му звънна.

Непознат номер.

Той вдигна, влизайки в първата стая зад стълбите, и затвори вратата.

— Няма да ме убиеш — продължи Елена разговора, докато Мартин с интерес оглеждаше стаята, в която цареше пълен безпорядък. Леглото не бе оправено, мръсни чорапи се въргаляха по пода. Стените бяха напръскани с крещящо ярки, но учудващо талантливи графити, а на стъклената масичка, подпряна на две бирени бурета, се намираше лаптоп, облепен със стикери на метъл група.

— Защо си толкова сигурна? — чу се той да пита.

Откъм всекидневната се чуха стъпки. Мартин взе една ракета за тенис, която бе подпряна на отворения гардероб. Стъпките се приближаваха по стълбите.

— Защото няма да искаш да убиеш жената, която сега е майка на сина ти — рече Елена.

Мартин чу глас в коридора, зад вратата. На млад юноша, около петнайсетгодишен.

— Мамо? Ти ли си вътре? — попита той. — Мислех, че ще се върнеш едва след две седмици.

Вратата се отвори и двама мъже, които си приличаха като баща и син, изумено застанаха един срещу друг.

Елена затвори телефона. Бе подготвила Тими за този момент. Преди две седмици, когато го посети за кратко след престоя си в Ню Йорк, той отново попита за баща си (никога не попита за майка си) и тя му показа снимката, която полските вестници бяха публикували малко след залавянето на Мартин.

Шала бе спипала Надя. Но Тими не бе скочил. Той не излезе от банята.

Това бе лъжата, която тя скалъпи за Мартин, за да се откаже от търсенето на сина си. Напразно! Тя предполагаше, че все някога той щеше да разнищи историята.

След като Шала бе ударила майката с настолната лампа, а Тими се бе затворил в банята, Елена ѝ помогна да увият трупа и да го хвърлят през борда. После хвърлиха и куфара на Надя. Камерите се нуждаеха от две жертви. По стечение на обстоятелствата се оказа, че куфарът е по-малък от тялото на майката. Трябваше първо да хвърлят куфара, а след това трупа. Огромна грешка, но за щастие, компанията потули касетите.

Елена незабавно взе детето при себе си. Тими, напълно изплашен и объркан, нямаше никаква представа как могат да се свържат с баща му. Тя направи проучване и откри, че бащата е опасен престъпник, обвинен във връзки с мафията, който лежи във варшавския затвор.

Перверзната майка — мъртва, бащата — убиец. Роднините едва ли щяха да са по-добри. При никакви обстоятелства тя не искаше да връща травмирането дете в това извратено семейство. По това време Елена не знаеше, че Мартин Шварц работи като полицай под прикритие. Научи го едва след години, когато Даниел ѝ разказа за процеса, който Шварц беше повдигнал срещу него. В началото тя бе решила да вземе Тими под своя закрила. Известно време го криеше на кораба, после го заведе в къщата си в Каса де Кампо и там го записа в един интернат. Няколко пъти в годината, толкова дълго и често, колкото можеше, го посещаваше в Доминиканската република.

По-късно, когато откри кой в действителност е бащата на Тими, бе обмислила идеята да ги срещне, но после я отхвърли. Мартин бе ченге под прикритие. Един от най-добрите. Твърде голяма бе опасността да тръгне по петите ѝ и да я залови. Което той и в момента със сигурност обмисляше. Оттук нататък тя бе беглец, макар да бе направила всичко възможно, за да забави колкото се може повече този момент.

С годините Тими бе станал представителен млад мъж, който се наслаждаваше на живота на Карибите и междувременно започна да играе толкова добре тенис, че стигна до финала на карибския шампионат за младежи.

Преди две седмици Елена му каза кой в действителност е баща му и че най-вероятно ще го потърси. Следователно, той бе предупреден. И въпреки това не искаше да си представи шока, който в момента изживяваше Тими.

Елена въздъхна и прибра телефона в чантата си Луи Вюитон, отвори едно малко огледалце, сложи си червило и дръпна деколтето на малката си черна рокля малко по-надолу. После стана от креслото до прозореца.

Морската вода в Ари Атол бе приятно спокойна. Корабът Акварион се носеше плавно по повърхността на Индийския океан и тя не се затрудни да стигне до бара на десетсантиметровите си токчета.

— Един джин с тоник — каза тя на бармана на малкия, но елегантен круизен кораб, на който в момента имаше около хиляда пасажери. На един от тях, мъж с безкрайно дълбокомислен поглед с бира в ръка, тя подари усмивка, чието въздействие не закъсня.

— Може ли да ви почерпя? — попита добре изглеждащият германец, когото тя не бе изпуснала от поглед след отплаването им от Шри Ланка.

— С удоволствие, господин…

— Шиви — представи се мъжът, чието име Елена естествено знаеше. — Но може да ме наричате Том.

Тя се усмихна и се представи с името, с което се бе регистрирала за пътуването.

Кажи на Юлия, че ще поправя грешката си!

— И какво ви води на борда, Том?

— Пфу. — Той направи движение с ръка, все едно си избърсва потта от челото. — Това е дълга история.

— Имаме едно дълго пътуване пред себе си — усмихна се още по-приканващо Елена и уж случайно докосна с пръсти ръката му върху барплота.

— Е добре, ако искате да чуете кратката версия: аз избягах.

— Може би от любовта?

Той кимна самодоволно.

— Може и така да се каже, да. Представете си само какво се случва, когато майка и дъщеря се влюбят едновременно в един и същ мъж!

Елена кокетно премигна.

— Сигурно във вас, Том?

Той махна с ръка.

— Да, да, звучи забавно, но повярвайте ми, това е същински ад. Две ревнивки, които на всичкото отгоре са и роднини. Дъщерята искаше да се самоубие от любов като по филмите и щеше да го направи, ако не бях предупредил навреме майка ѝ. — Той похотливо се ухили. Очевидно си мислеше, че фриволната история щеше да му покачи рейтинга.

— И тогава просто си направихте резервация за това пътуване, за да избягате от откачените женички? — попита лъчезарно Елена.

— Не, просто извадих късмет в нещастието. Спечелих круиза на една онлайн игра. Мисля, че и преди съм получавал писма, че съм стохилядният посетител на някакъв уебсайт, но явно този път действително беше така. Веднага ми пратиха билетите. — Той се ухили до уши. — Дойдоха като по поръчка.

— Вие също, Том. — Елена хвана ръката му и нежно я стисна. — Значи имате късмет в живота?

— И удоволствие в любовта — ухили се отново той.

— Това звучи добре — рече Елена и стана от стола. — Какво ще кажете…? — Тя кимна с глава към асансьорите. — Обстановката на кораба ми е позната. Имате ли желание да ви поразходя зад кулисите?

Том Шиви изпи бирата си на един дъх, подаде на бармана картата на стаята си, за да запише напитките на неговата сметка, и му остави тлъст бакшиш, а после хукна след елегантната блондинка.

Във възбудено очакване на вечерта и всичко, което тя щеше да донесе.

Преди книгата да ви поднесе още една малка изненада след стр. 309 (към която можете да се насочите веднага, ако не се интересувате от моето дърдорене относно историята на създаването на „Пасажер 23“), по традиция бих искал тук да ви благодаря. За това, че в приливната вълна от почти сто хиляди нови заглавия на година вие сте взели точно моя роман. И вероятно сега, след края на четивото, имате съвсем погрешна представа за мен.

Вярвате или не — аз обичам круизите. Да, наистина! Като малък дори исках да стана капитан, обаче много бързо се отказах, когато на крехката възраст от единайсет години, докато прекосявахме Ламанша с майка ми, сключихме облог кой от нас двамата на края на пътуването ще нахрани най-много риби. Днес, когато се кача на кораб, винаги си слагам лепенка със скополамин зад ухото — разпознавателния знак на слабаците сред морските туристи. Но съм готов да понеса снизходителните усмивки на опитните морски вълци, стига аз да контролирам местопребиваването на приетата от мен храна, а не обратното.

Въпреки че обичам да съм в открито море, „Пасажер 23“ не е израз на моето — признавам си — понякога малко странно чувство за хумор. Да харесвам круизите и в същото време да ги превърна в сцена на жестоки престъпления за мен не е противоречие. Обичам също и Берлин, но нямам никакви скрупули да населя родния ми град с колекционери на очи и душегубци.

Когато казвам, че круизите ми харесват, нямам предвид задължителното добро настроение на слънчевите палуби или стегнатата програма с организирани излети, чиито обяви в бордовите брошури много напомнят на партийните рекламни листовки, обещаващи поразителни чудеса. Разбира се, тук не става въпрос за „Много пари за малко работа“, а например за „идилично усещане ала Робинзон Крузо“ при посещението на миниатюрен залив с още осемстотин души!

Просто ми харесва представата да се шляя из чужди страни с хотелска стая зад гърба си, без постоянно да трябва да опаковам и разопаковам багажа си. Освен това обичам морето (една астроложка ми каза, че това било типично за децата от зодия везни, които са родени през октомври), при все че на плажа съм твърде мързелив да се помръдна от шезлонга, да вляза в морето, после да се изсуша, още веднъж да се намажа (понеже не се знае дали мазилото действително е водоустойчиво, нищо че го пише на опаковката) — и целият този стрес само за три дължини, понеже и плуването не е моето нещо… както и да е, отклонявам се. Та исках да кажа: за човек като мен, който иска само да съзерцава морето, дългите морски дни са идеални, тъй като на един такъв огромен кораб не получавам сърдити погледи от жена ми само защото не съм искал да поиграя с децата във водата. С което идваме на темата: „Пасажер 23“ е роман. Което ще рече: излъгах ви. Всичко това не се е случвало. Ала както бях казал на едно друго място — всяка добра лъжа си има своето зрънце истина. А в това отношение „Пасажер 23“ има повече семчици, отколкото в една диня. Именно основният лайтмотив, че годишно дузина пасажери изчезват по круизите, е напълно коректен, както и твърдението на капитан Даниел Бонхьофер в книгата, че междувременно в Съединените щати големи адвокатски кантори са се специализирали да представляват роднините на жертвите от круизи. И въобще всички случаи на мистериозно изчезнали хора, които капитанът описва в дванайсета глава, за съжаление, са истина. Единственото, което направих, бе да сменя имената на потърпевшите и на корабите.

През 2011 и 2012 година дори е имало нов трагичен рекорд — 55 души са изчезнали. Ако романът се отнасяше само за тези две години, би трябвало да се казва „Пасажер 27,5“.

До идеята за книгата стигнах през 2008 г., когато в Парк авеню (едно списание, което междувременно изчезна в морето на книжния пазар) прочетох репортаж, който засягаше феномена на изчезналите хора по време на круизи.

Това, че минаха толкова години, докато през 2013 г. се заема с първата редакция, се дължи чисто и просто на факта, че истинската идея ми дойде значително по-късно. А именно — да поставя в центъра на романа не изчезнал, а отново появяващ се пасажер, който само с появата си противоречи на теорията за самоубийствата на корабните дружества. Защото и това е вярно — круизната индустрия няма интерес да предупреждава в лъскавите си брошури за неща, до които човек със здрав разум сам достига: ако на едно тясно пространство се съберат няколко хиляди души, то конфликтите вече предварително са програмирани. И сред милионите хора, които решават да почиват по този начин, със сигурност не всички са приятни.

Престъпленията в открито море в никакъв случай не са инцидентни, а цитираните в книгата уебсайтове, където жертви, техни близки и адвокати се свързват, са действително съществуващи. Документираните инциденти са взели такива размери, че Международната асоциация на жертвите от круизи изисква създаването на „Морски маршали“ по подобие на „Авиационни маршали“10. Плуващите замъци всъщност са малки градчета без полицейски участъци. Ако въобще има охранителен персонал, то той е финансово зависим от дружеството и при сериозен инцидент проверка на собствения персонал е малко вероятна.

Но за да сме точни трябва да отбележим — и тук фактите в книгата са верни — че в случай на изчезване дори и морски маршал не би могъл да помогне много. Сам по себе си дългият километри спирачен път на круизните кораби възпрепятства благоприятния резултат от една спасителната акция; още повече, когато потенциалната жертва е видяна за последно няколко часа преди това. А и самият кораб, както подробно бе описано, е твърде голям, за да може да бъде основно и бързо претърсен.

Освен това в световен мащаб няма единни правила за подобни случаи. И както Мартин Шварц критикува в романа — в момента, в който пасажерите стъпят на борда, „те стават подвластни на институциите на страната, в която е регистриран корабът“ (Кендъл Карвър от Международната асоциация на жертвите от круизите). Затова през 2010 г. в САЩ приемат закон, който дава широки правомощия на ФБР и щатската брегова охрана. Оттогава служителите им имат правото да провеждат разследвания и на кораби, които са регистрирани в чужбина. Но само при изчезване на американски гражданин!

Впрочем проучването по темата не изискваше особени усилия, докато се отнасяше за местата над ватерлинията. Планове за палуби и каюти, видеоматериали за мостика, телевизионни репортажи — всичко това бе на едно кликване с мишката. За отделенията на екипажа, котвеното помещение и кухнята стана малко по-сложно, но по време на поредното проучвателно пътуване успях да се включа в едно развеждане из кораба (хората от екипажа все още не знаеха за какво ще се отнася книгата ми). Беше почти невъзможно да се докопа човек до пълните планове на долната палуба, включително на машинното и товарното отделение или на съоръжението за изгаряне на боклука — поради съображения за сигурност.

На това място искам да открия официалната част на благодарностите, като започна със сърдечна благодарност за професионалната помощ на капитан Фолкер Бернхард, който си направи труда да прочете целия роман и да ми даде ценни съвети в областите, които за обикновен пасажер на круизен кораб като мен си остават табу. Всички разминавания, които сега ги има в романа, се дължат единствено на мен и както винаги можем да ги изгладим със стандартната фраза на хората на изкуството: „Е, това е творческа свобода!“.

А с долуизброените сътрудници от издателство „Дрьомер Кнаур“ бих искал да предприема круиз и да се надявам, че нито един от тях няма да се изгуби, защото без тяхна помощ „Пасажер 23“ сега нямаше да бъде в ръцете ви:

Ханс-Петер Юблайс, Кристиан Теш, Тереза Шенкел, Моника Нойдек, Сибиле Дитцел, Карстен Зомерфелд, Ирис Хаас, Хана Пфафенвимер и — както винаги на почетно място — моите чудесни сътруднички Каролин Граел и Регине Вайсброд, които, за да добиете представа, с умните си въпроси и забележки се погрижиха историята ми да не се „клатушка“ или да удари на камък по средата на пътя.

От 2006 година със своята агенция „Зеро“ той се грижи книгите ми да не стоят „необлечени“ по рафтовете. И от 2006-а аз постоянно го забравям в благодарностите си. Но хей, това е едно дяволски трудно име, което си си избрал, скъпи Хелмут Хенкензифкен. Много благодаря за кориците!

Мнозина считат автора за капитана на кораба, но при мен капитанската фуражка я носи Мануела Рашке. Супердамата организира целия ми професионален живот, а междувременно и част от личния — например подстригва косите на моите деца. Благодаря, Ману, и да не забравя — жълтите чували ги прибират винаги в четвъртък.

Писането е самотен процес, ала работата около книгата — за щастие, не е. И аз се радвам, че през годините се сформира нещо като „фамилно предприятие“, заради което се наслаждавам на привилегията да работя само с добри приятели и роднини.

Или поне лицата, които ще изброя, умеят умело да ме заблудят, че ме харесват: Барбара Херман, Ахим Беренд, Сали Рашке, Ела и Миша, Петра Роде, Патрик Хоке и Марк Райън Балатазар.

Отново благодаря на Сабрина Рабов за превъзходната работа с медиите и за това, че по време на снимки въпреки моите протести успява да напудри лицето ми. Не мога да понасям това, но трябва да призная, че в противен случай снимките ми биха били годни само за рекламите на ботокс — и то преди терапията!

Сърфирането в Гугъл може да ти промени живота. Например моя: през 2001 г. написах в полето за търсене литературен агент и алгоритъмът веднага ми „изплю“ името на най-добрия в света — Роман Хоке. Благодаря на него и на останалите от AVA International Teams, Клаудия фон Хорнщайн, Клаудия Бахман, Гудрун Щрутценбергер и Маркус Михалек.

Благодаря на мъжа, без когото никога нямаше да успея да правя по петдесет литературни четения на седмица, а на останалите си срещи сигурно щях да закъснявам или въобще нямаше да се явявам — Кристиан Майер от C & M Sicherheit.

Благодаря на всички книжари, библиотекари, печатари, организатори на литературни четения и литературни фестивали. Всички вие поддържате най-важната медия в света и позволявате на нас, авторите, да изживеем своята мечта.

Оставаше ми съвсем малко да завърша „Пасажер 23“, когато ме застигна печалната вест, че един от моите приятели, комуто дължа толкова много благодарности, вече не е сред нас. Да, знам, че добрите си отиват винаги по-рано, ала чак толкова рано? Където и да си сега, Петер Хетцел, мислено те прегръщам! Липсваш на всички!

Както Петер, така и следните приятели са ме подкрепяли от самото начало: Карл „Кале“ Рашке (благодаря за вдъхновението, което твоите „ежедневни“ преживявания винаги са ми давали), Герлинде Янике (благодаря за малкото име!), Арно Мюлер, Томас Кошвиц, Йохен Трус, Щефан Шмитер, Михаел Тройтлер и Симон Йегер.

Благодаря също и на Михаел Цокос. Хубаво е да познаваш съдебен лекар, който си вдига телефона и посред нощ, когато става въпрос за конкретна формулировка на следи от изтезания в медицинско свидетелство.

Стоматологичните съвети са от чудесната д-р Хайнтценберг. (Да, да, скоро ще дойда на профилактичен преглед!)

Повечето мислят, че се шегувам, когато казвам, че всъщност не пиша психотрилъри, а семейни истории, но това е истината. Всичко — и доброто, и лошото — изначално тръгва от семейството. А аз имам неизмеримото щастие да съм заобиколен от чудесни хора: преди всичко баща ми Фраймут, както и Клеменс и Сабине, които и за тази книга отново ми помогнаха със съвети в областта на медицината.

Ах, да! Естествено, благодаря и на жена ми Сандра, чието име междувременно би могло да бъде тълкувано като синоним на „търпелив“ и „разбиращ“, и сега те предупреждавам: скоро ще се видим, съкровище, вече съм на благодарностите! Моля, подготви децата за моето връщане в живота, да не започнат и трите отново да плачат, защото непознат мъж се появява от мазето!

В случай че обмисляте круиз или в момента дори се намирате на кораб, надявам се с тази книга да не съм ви развалил удоволствието. Аз съм всичко друго, но не и автор мисионер. Искам да ви забавлявам, а не да ви печеля за каузи. Макар данните в книгата за тоновете боклук и за енергийния разход на круизните кораби да са напълно верни.

Вероятно с този трилър завинаги съм развалил отношенията си с големите корабни компании. Да бъда поканен да изнеса лекция на круизен кораб след „Пасажер 23“ е толкова вероятно, колкото да се прожектира „Титаник“ в киното на кораба. Ала човек никога не знае! По време на едно трансатлантическо пътуване, което през 2005 година бях предприел с майка ми, ден преди да пристигнем в Ню Йорк ни съобщиха по уредбата, че се намираме точно на мястото, където е потънал „Титаник“. Хората се втурнаха към палубата. Не в паника, а — не се шегувам — да снимат океана!

Животът пише най-странните истории, а вие — най-хубавите читателски писма.

Ако искате, можете да ме намерите на www.sebastianfitzek. de, www.facebook.de/sebastiqnfitzek.de или на имейл: fitzek@ sebastianfitzek.de.

Възможно е от време на време отговорите да закъсняват. Понякога се потапям. В повечето случаи, за да пиша…

Много благодаря и довиждане,

Ваш Себастиан Фицек

Берлин, в натоварен ден за служителите в ритуалните зали (07.07.2014 г.)

P.S. А, да! За всички, които се питат какво се случи с Доктора от пролога… Има продължение…

Султанът на моретата

Шест седмици по-късно

— Да я оставим ли да изчезне?

Егор зададе съвсем сериозно въпроса, но хирургът се засмя уморено. Наблюдаваха Герлинде от около двайсет минути на монитора на една от охранителните камери, обхващаща коридора на трета палуба, недалеч от мястото, където бяха спипали Анук. Възрастната дама, която точно днес на развиделяване се бе раздвижила, опипваше с кокалестите си пръсти сигурно за десети път стените на каютата, там, където тапетите поддаваха.

— Пет сутринта е, лудата няма ли нещо друго за правене? — попита Егор, докато Конрадин Франц се навеждаше до него над монитора. Дъхът му лъхаше на джин и ментови бонбони. Петдесет и шест годишният мъж, който обичаше да го наричат Доктора, въпреки че така и не бе завършил, избърса с опакото на ръката запотеното си чело.

— Ако скоро не се изнесе оттук, ще я метна на моята маса — подхвърли той, макар да бе повече от ясно, че днес не е в състояние да прави операции. Дори и ако си изпиеше дозата.

— Кога ще изхвърлим Тайо? — попита Егор, макар да знаеше отговора.

След обичайните процедури клиентът, както хирургът наричаше всички пациенти, които оперираше на Султанът, трябваше да бъде свален от борда в Барбадос. В шест сутринта, веднага след влизането в пристанището, тоест след около час. Обвит в чаршаф, напъхан в контейнер за мръсно бельо, върху който на четири езика бе изписано следното предупреждение: Контаминирано! Опасност от заразяване!

Надписът, както и рушветът, който плащаха на пристанищните власти, бяха достатъчни никому да не хрумне идеята да хвърли поглед в контейнера, където черният атлет и бездруго бе напъхан с огромни усилия. Клиентите преди него бяха значително по-дребни и не толкова мускулести, така че не бе имало проблеми с транспортирането.

Неслучайно Тайо бе трикратен световен шампион в бягането на четиристотин метра. Бе пробягал разстоянието за по-малко от 43,20 секунди, което, за съжаление, не се оказа достатъчно бързо, за да се изплъзне на нигерийската букмейкърска мафия, на която бе обещал да манипулира бягането на Олимпийските летни игри. Бе обещал да се спъне малко преди финала.

Решаваща подробност, която той забрави, обхванат от състезателната треска, поради което кланът, заложил на „погрешния кон“, изгуби много пари. Пари, които сега искаха да си върнат от Тайо. От снимков доказателствен материал ставаше ясно, че никак не се церемоняха при прибирането им. На един наркодилър бяха извадили дясното око с тирбушон, понеже си бе присвоил дванайсет долара. На Тайо нямаше да му се размине толкова леко. Дължеше им дванайсет милиона.

След продажбата на колите си, на жилището си и след закриването на всичките си банкови сметки (Тайо печелеше много добре и от договори за реклама) събра достатъчно, за да върне една трета от парите на мафията. Или да изчезне с четири милиона долара. Тайо се реши на последното и се качи на Султанът.

— Време е да се обърнем към него с новото му име — каза хирургът.

Егор кимна, макар и против волята си. От всички предложения в списъка клиентът им се спря точно на името Санди. Санди? Име, което Егор не знаеше, че в Щатите носят и мъже. Но какво го засягаше животът на този мъж? Или по-точно казано: какво го бе грижа за неговия нов живот?

Ангажиментът му бе приключил. Бе докарал Мартин Шварц на борда и се бе погрижил кризата да бъде преодоляна. Съдбата на Анук му бе безразлична. Така и не успя да си обясни случая. Честно казано, никога не бе предполагал, че това разнебитено ченге действително ще изкара нещо, което си струва, на дневна светлина. Всъщност Щварц трябваше да бъде жертвеният агнец. Той или Бонхьофер, нищо неподозиращият глупак, който така и не схвана какво точно се извършва на кораба му. Преди, както и сега, капитанът си мислеше, че става въпрос за спасяването на сделката с чилийския инвеститор. А Егор никога не бе смятал да продаде кораба си. Винсенте Рохас и безполезните му адвокати бяха на борда само за да потвърдят слуховете за прехвърлянето и да вдигнат борсовия курс на компанията.

— Просто да полудееш! — изрева Доктора, откъсвайки Егор от мислите му. Той така удари по масата, че мониторът се разклати.

— Млъквай! — заповяда му Егор, макар че нямаше как Герлинде да ги чуе. Тя бе само на десетина метра от тях, но помещенията на междинната палуба бяха напълно шумоизолирани. И на него му се крещеше. Беше отчайващо.

В последния момент с всички усилия успяха да предотвратят разкриването на дейността си, а сега старата вещица отново можеше да създаде проблеми и да възпрепятства разтоварването на клиента.

Когато Анук Ламар се появи напълно неочаквано след месеци, Егор наистина си помисли, че с тях е свършено. Изчезнал пасажер 23 не бе проблем. Случваше се често и за това никой нямаше да претърси цял един кораб. Но пасажер 23, който възкръсва от света на мъртвите? Това бе вече нещо съвсем различно. В момента, в който обществеността разбереше за малкото момиче, дяволът щеше да е пуснат на свобода и дейността им щеше да приключи набързо. Пълно фиаско! ФБР щеше да спре кораба и с цяла орда агенти да го разглежда под лупа в продължение на месеци. Нещо, което при никакви обстоятелства не трябваше да се допуска. Самоубийство? Добре! Сериен убиец на кораба? От него да мине! Всичко това можеше да бъде изгладено от пиар отдела му. Но ако по време на претърсването на кораба откриеха мястото, където компанията печелеше истинските си милиони — междинната палуба — то до края на дните си щяха да останат в пандиза. Той самият, Доктора, въобще всички, които бяха забъркани в частната програма за защита на свидетели и жертви. Програма, използвана от богатите и отчаяните, които най-често по престъпни причини искаха завинаги да изчезнат от лицето на земята. Било заради затвор, данъци или — както в случая с Тайо — да се изплъзне от нигерийската мафия. И какво по-подходящо място за това от един луксозен лайнер? Едно място без полиция, с неизброими възможности да се скриеш. Един свят сам по себе си, където цели семейства безпроблемно можеха да бъдат подготвени за новия живот, за който те буквално си плащаха.

При това междинната палуба не бе палуба в истинския смисъл на думата. Състоеше се от множество подобни на кутийки, ъгловати помещения, разположени на няколко нива, изкусно конструирани, така че отвън да останат неразпознаваеми за непросветените. Егор и Конрадин стояха пред един транспортен шлюз, тайна врата, през която контейнерът със Санди трябваше да бъде извозен. Само трябваше старата Добковиц, която стоеше на няколко крачки от другия край на вратата, най-после да реши да си тръгне.

— Как се чувства пациентът ни на своя голям ден? — промърмори Егор, без да изпуска от очи монитора.

Герлинде тъкмо се придвижи около метър назад, сякаш искаше да огледа по-добре нещата от разстояние.

— Много добре! Бърз възстановителен процес, както често се случва при добре тренирани клиенти — отговори Конрадин.

„Лечението“ на Тайо продължи повече от една година. Фиктивно падане от частен самолет над Гвинейския залив, качване на кораба в Прая, месеци наред психологични тренировки, съставяне на лична история, после оперативната намеса. Той бе поискал цялостна програма, което му струваше почти два милиона — половината от спестяванията му. Ала това бяха добре инвестирани пари. При него нещата нямаше как да се получат с обикновените козметични корекции. Тайо бе известна личност в цял свят, а преследвачите му — внедрени навсякъде. Външността му трябваше да бъде променена драстично, ако не искаше веднага да бъде разпознат в новата си родина. Най-накрая хирургът успя да го уговори не само за корекция на брадичката, устните и носа, а и за ампутация на единия крак. Брутална мярка, но ако човек се замислеше, тъкмо тя със сигурност щеше да спаси новия живот на Санди. В тяхната работа имаше една непоклатима истина: ако искаш човекът да стане невидим, той трябва завинаги да скъса със старите си навици. Един покерджия не трябваше никога повече да бъде виждан в казино, един музикант не трябваше никога повече да посегне към инструмент, един спортист никога повече не трябваше да тича. Когато се заеха с Тайо, те знаеха, че в този случай ще имат особен проблем. Мъж, когото пресата възхваляваше като „мистър ултразвук“, нямаше да се удържи дълго време далеч от пистите по стадионите на Карибите. Както наркоманът бе пристрастен към дрогата, така Тайо бе пристрастен към спорта. Стилът му на тичане не можеше да се сбърка и след няколко тренировки дори и да сложеше камъни в обувките си, хората пак щяха да започнат да шушукат. Слухът за неизвестната светкавица, която нощем прави обиколки на стадионите, скоро щеше да стигне там, където не трябва.

И за да са напълно сигурни, че Тайо нямаше да бъде хванат и изтезаван до смърт, имаше една-единствена възможност: никога повече да не тича. Просто защото не може.

Имаше безкрайни дискусии. Почти до самата операция Тайо постоянно променяше мнението си. Накрая вечните колебания така изнервиха хирурга, че веднага след операцията, пийнал известно количество алкохол, той се качи на палуба 8½ и от място, което не бе в обхвата на камерите, в една черна, бурна нощ изхвърли ампутирания крайник зад борда. Непростима грешка, която можеше да му струва работата. Ала все пак „естетичен хирург към частна програма за защита на хора с месторабота тайна междинна палуба на лайнер“ не бе длъжност, за която кандидатите се тълпяха на опашка. Егор дори си затваряше очите за все по-явния алкохолизъм на Конрадин. Но Доктора не си позволи повече подобни грешки. Излизането на палубата порядъчно го бе стреснало. Можеше да бъде видян как хвърля бедрото в Индийския океан. Точно от Анук Ламар, която се бе усамотила там да рисува.

През онази нощ Конрадин я бе завел при майка ѝ. И когато само няколко дни по-късно тя изчезна, той разказа на Егор за вътрешната съпротива, която бе усетил у момичето. Беше сигурен, че тя предпочиташе да бъде навън, сама на палубата въпреки неуютното време и въпреки тъмнината. Тогава, когато всички говореха за двойно самоубийство, Конрадин си мислеше, че Анук е предвиждала самоубийствените планове на майка си. Днес те знаеха истинската причина защо онази нощ тя не искаше да се прибере.

— Как е възможно бабата отвън да ни е разкрила? — попита хирургът.

Егор изстена:

— Изобщо не ни е разкрила. Просто по случайност уцели в десетката. Затова и не търси на правилното място, а наоколо.

Там, където бе срещнала Анук.

Ама че лудост бе с тази старица!

Разследванията на Мартин бяха дали на ФБР извършител и място на престъплението, дори скривалището на Анук, поради което корабът нямаше нужда да бъде претърсван повече. Въпросите на агентите получиха своите отговори.

Но не и въпросите на Герлинде.

— Старата не планираше ли вече да е слязла от борда? — попита Конрадин.

— Не, едва след четиринайсет дни. На Майорка. В момента, в който пристигнем в Европа.

— Ама че работа! — Хирургът погледна часовника си. — Няма да можем да изкараме контейнера!

Егор кимна. Оставаше изходът с досадните стълби, който Конрадин бе използвал, за да хвърли крака през перилата. Но не можеха да свалят Тайо по този начин от борда.

— Трябва да изчакаме до хвърлянето на котвата. Все по някое време откачалката ще свие платната. Можем… — Конрадин спря по средата и се засмя. — Ето! Тя изчезва!

Действително. Герлинде се предаде. Количката ѝ се отдалечи от прозореца. Егор я наблюдава известно време с подвижната камера, после доволно изсумтя, когато тя изчезна в асансьора.

— Може да започваме — рече той. — Готов ли е Та… тоест Санди за старта?

Хирургът кимна. После отиде да доведе клиента, за да може Егор да се сбогува с него. Удоволствие, от което Калинин никога не се лишаваше. Обичаше сравнението „преди и сега“, както и властта да предоставя на хората един нов живот, в чието оформяне е участвал и той.

Отвори шампанското, което бе изстудил за повода, и наля в три чаши. Една за себе си. Една за хирурга. И третата за високия черен мъж, който трябваше да се наведе, за да не се удари в тавана на каютата, докато подскачаше на патериците.

В същото време Герлинде разочаровано наблюдаваше отражението си в огледалото на асансьора и реши веднъж завинаги да се откаже от търсенето на Бермудската палуба. Днес беше навън почти до изгрев-слънце, много по-дълго отпреди. И какво спечели от това?

Нищо освен проклетото главоболие.

Реши да използва последните си дни на Султанът единствено и само за релакс.

— Проклета Бермудска палуба, попаднах в задънена улица! — призна си тя и известно време се руга наум, докато вратите на асансьора не се отвориха отново. Когато излезе, се учуди на неочакваната промяна. Трябваше ѝ известно време, за да осъзнае, че нещото, което ѝ бе направило впечатление, бе цветът на килима. При нея, на палуба 12, бе значително по-тъмен. И по-плътен.

Нещо съм се объркала, беше първата ѝ мисъл. После разбра какво се е случило. Асансьорът най-вероятно се бе развалил. Във всеки случай той не се бе помръднал. Тя все още бе на нивото, от което се бе качила.

— Днес нищо не се получава — мърморейки, тя излезе от асансьора и се насочи с количката към съседния.

Докато чакаше, отново погледна отражението си, този път в полирания месинг на облицовката, в чийто отблясък всичко изглеждаше някак си по-приятно. Очите ѝ не бяха толкова уморени, изглеждаше по-слаба, косата — не толкова смачкана. Всичко бе по-мило, по-хубаво, по-меко и хармонично.

С изключение на вратата.

Вратата косо зад нея, която се отвори в стената, сякаш от призрачна ръка. И в момента, в който Герлинде се обърна, от нея се появи контейнер за бельо с височината на човек…

Известни реплики от филми. — Б.р.

Университетска клиника в Берлин. — Б.пр.

Състояние, при което дете отказва да говори. — Б.пр.

Големите срамни устни (лат.). — Б.пр.

Медицинска процедура за спешна медицинска помощ, използвана при задавяне с чужди тела. — Б.пр.

Креватна дървеница — вид кръвосмучещо насекомо. — Б.р.

Популярен футболен отбор в Берлин. — Б.пр.

Американски шпионин, емигрирал в Русия. — Б.пр.

Дървени капаци, използвани вместо керемиди. — Б.р.

Организация от елитни полицаи, чиято цел е да опазят сигурността на полетите. — Б.пр.