Всички са на мнение, че колежът Карне дължи славата си на Едуард VI, а според историците, той от своя страна дължи страстта си към образование на Съмърсетския херцог. Но в Карне изпитват по-голямо уважение към монарха, отколкото към съмнителната политическа дейност на съветника му, и тяхната увереност е следствие от схващането, че знаменитите учебни заведения, също като кралете от династията на Тюдорите, са плод на божествен замисъл.

И наистина — величието на Карне навежда на мисълта за чудо. Основан от неизвестни монаси, поддържан материално от един болнав невръстен крал и измъкнат от забравата от един викториански грубиян, колежът изправя глава, сменя провинциалните си одежди и се представя в пълен блясък пред обществото на XX век. Не минава много време и това дорсетско селянче става любимец на Лондон — все едно че пристига Дик Уитингтън от известната приказка. Карне притежава латински манускрипти, восъчни печати и плодни земи зад Абатството. Карне има сгради, параклиси и дървесни червеи, място за наказания и е споменат с един род в първите поземлени регистри от XI век — какво повече му е необходимо, за да предлага образование на богаташките синове?

И те идваха. Пристигаха за всяко полугодие (думата „семестър“ не е достатъчно изискана), така че по цял следобед влаковете стоварваха на перона тъжни групи момчета с черни палта. Стигаха до Карне с лимузини, блеснали от жалейна чистота. Идваха да погребат клетия крал Едуард, като бутаха ръчни колички по калдъръмените улици или носеха сандъчета с храна, напомнящи детски ковчези. Някои бяха облечени с тоги и приличаха на гарвани или на черни ангели, делили за погребението. Други крачеха поединично, като неми разсилни от погребално бюро и се чуваше само тракането на обущата им. В Карне винаги бяха в траур: новодошлите момчета — защото трябваше да останат, големите — защото трябваше да си заминат, а преподавателите — защото достойнството е зле платено. Сега, когато полугодието на Великите пости (така наричаха Великденския семестър) наближаваше своя край, облаците на мрачното настроение бяха забулили, както обикновено, сивите кули на Карне.

Беше четвъртък вечер и работата по броя на „Християнски глас“ току-що беше приключила. Едва ли за улица „Флийт“ това събитие можеше да се нарече историческо. Пъпчивият младеж, които отнесе парцаливия куп шпалти, не се държа по-тържествено, отколкото бе необходимо, за да не го забравят при евентуалната коледна премия. По този въпрос той се бе осведомил, че от светските списания на „Юнипрес“ може да се очаква по-голямо милосърдие в материален смисъл, отколкото от „Християнски глас“. Милосърдието бе пряко свързано с тиража.

Госпожица Бримли, редакторката на списанието, се намести върху надувната възглавничка и запали цигара. Нейната секретарка и помощничка (едно лице изпълняваше и двете длъжности) се прозя, пусна шишенцето с аспирин в чантата си, вчеса червените си коси и си взе довиждане с госпожицата, като остави след себе си обичайния мирис на парфюмирана пудра и празна кутия от книжни носни кърпички. Госпожица Бримли чу с доволство как стъпките й отсечено кънтят и заглъхват по коридора. Радваше се, че най-после е сама и предвкусваше преминаването към по-обикновени занимания. Никога не преставаше да се учудва на себе си — всеки четвъртък сутрин тя изпитваше известна неловкост, когато влизаше в огромната сграда на „Юнипрес“ и нелепо се качваше на един, а после на друг ескалатор с чувството, че е жалък товар в трюма на луксозен презокеански параход. Господ й беше свидетел, тя издаваше „Гласа“ вече от четиринайсет години и имаше хора, според които оформлението му беше най-доброто в „Юнипрес“. И все пак всеки четвъртък това отчетливо усещане не я напускаше — дремещото безпокойство, че някой ден, може би днес, няма да бъде готова, когато дойде момчето от печатницата. Тя често се чудеше какво ли щяха да правят тогава. Беше чувала за провали къде ли не в големия комплекс, за отхвърлени материали и уволнени служители. За нея беше загадка защо изобщо държаха тук „Гласа“, с разкошната му стая на седмия етаж, тъй като тиражът му, доколкото бе известно на госпожица Бримли, не покриваше дори разходите за кламери.

Списанието „Християнски глас“ беше основано в началото на века от стария лорд Ландсбъри, едновременно с един антиконформистки всекидневник и вестник „Въздържание“. Но другите две издания отдавна бяха забравени, а наскоро синът на Ландсбъри се беше събудил една сутрин, за да открие, че целият му бизнес, заедно със служителите, мебелите, мастилото, кламерите и карфичките е купен със скритото злато на „Юнипрес“.

Това стана преди три години и всеки ден оттогава насам госпожица Бримли чакаше своето уволнение. Но не я уволняваха. Не й даваха указания, не я питаха за нищо, не й казваха нито дума. И понеже беше разсъдлива жена, тя продължаваше да върши всичко както преди и престана да се учудва.

Доволна беше, макар че списанието лесно предизвикваше насмешки. Всяка седмица то скромно и без излишен шум предлагаше спомени за участието на лорда в световните дела, разказваше простичко и на не съвсем научен език библейски истории и над един фиктивен подпис даваше майчински съвети на всеки, който се обърнеше към редакцията с такава молба. „Християнски глас“ изобщо не се занимаваше с петдесетте и няколко милиона от населението, които не бяха чували за съществуването му. Духът беше семеен — вместо да обижда хората, които не го поддържат, списанието се стараеше да удовлетворява читателите си. За тях то беше приятно, оптимистично и информативно четиво. Ако в Индия умират милион деца от чума, може да сте сигурни, че седмичната уводна статия ще описва чудодейното избавление от пожар на методистко семейство в Кент. „Християнски глас“ не дава съвети как да прикривате бръчките около очите си или да контролирате теглото си. Ако сте стар, то не ви обезкуражава със собствената си вечна младост. Самото списание е на средна възраст, принадлежи на средното съсловие, напътства девойките да са предпазливи и предлага милосърдие на всички. Антиконформизмът е най-консервативният от всички навици и семействата, абонирали се за списанието през 1903 година, продължаваха да го получават и през 1960.

Госпожица Бримли не беше напълно в тон със своето списание. Военните времена и капризите на разузнаването я бяха отвели до сътрудничество с младия лорд Ландсбъри и цели шест години те работиха заедно, ефикасно и без да бият на очи в една безименна сграда в Найтсбридж. Мирните времена превърнаха и двамата в безработни, но Ландсбъри прояви добри чувства, както и великодушие, и предложи на госпожица Бримли ново поприще. През войната „Християнски глас“ не излизаше и изглежда никой не се бе загрижил да го поднови. Отначало госпожица Бримли малко се срамуваше, че съживява и издава списание, което в никакъв случай не изразява слабата й съпричастност към деизма, но много скоро, щом започнаха да се получават трогателните писма и абонаментът се поднови, тя обикна и работата си, и читателите, които прогониха първоначалните й страхове. „Християнски глас“ стана смисъл на живота й, а читателите — главното и занимание. Мъчеше се да отговаря на странните им и тревожни въпроси, допитваше се до други хора, ако самата не можеше да даде съвет, и след време, използвайки куп псевдоними, тя стана ако не техен мъдър учител, то поне техен наставник и приятел — в общи линии, стана добрата леля на всички.

Госпожица Бримли угаси цигарата, разсеяно прибра карфиците, кламерите, ножиците и лепилото в горното дясно чекмедже на бюрото и взе донесената й следобедна поща, която едва сега щеше да прегледа, понеже беше четвъртък. Имаше няколко писма, адресирани до Барбара Фелоушип, името, под което списанието от основаването си насам отговаряше лично или на страниците си на множеството въпроси, поставяни от читателите. Тях можеше да остави за утре. „Проблемната“ поща й доставяше удоволствие, но тя я четеше в петък сутринта. Госпожица Бримли отвори малкия шкаф за документация редом с бюрото и пусна писмата в обемистата като кутия папка, сложена най-отпред. В този миг едно от писмата се захлупи и тя с изненада забеляза, че на гърба му има залепен изящен син делфин. Тогава вдигна плика и го разгледа с любопитство, като го обърна от всички страни. Хартията беше бледосива, с много ситни чертички. Скъпа, може би ръчно производство. Под делфина се виждате мъничък свитък, на който едва се четеше мотото: Regem defendere, diem videre.1 Клеймото беше от Карне, графство Дорсет. Сигурно колежът имаше за емблема делфин. Но защо градчето Карне й звучеше познато? Госпожица Бримли се гордееше с отличната си памет и се притесняваше, когато не можеше да си спомни нещо. Оставаше и само едно — тя разряза плика с пожълтелия нож от слонова кост и прочете писмото.

Известно време госпожица Бримли остана неподвижна на бюрото си, загледана в адреса, отпечатан с красив син шрифт в началото на страницата: „Норт Фийлдс. Колеж Карне, Дорсет“. В този миг на шок и изумление една фраза изникна в съзнанието й: „Степента на интелигентност зависи от това как е била създавана тази интелигентност“. Това беше любимата максима на Джон Ландсбъри. Докато не се знае какъв произход има човекът, доставящ информацията, не могат да се оценят донесенията му. Да, точно така казваше той: „Ние не сме демократични. Обръщаме гръб на интелигентността, щом не е свързана с произхода“, а тя му отговаряше: „Прав си, Джон, но дори и най-знатните родове са започнали отнякъде“.

Стела Роуд обаче не беше без род. Госпожица Бримли изведнъж си спомни всичко. Стела Роуд беше „Момичето на Гластонови“. Момичето, за чиято сватба писаха в уводна статия, момичето, което спечели летния конкурс. Дъщерята на Самюел Гластон от Бранксъм. Беше заведена в редакционната картотека.

Госпожица Бримли стана изведнъж, все още с писмото в ръка, и отиде до прозореца, който беше без завеси. Точно пред нея се намираше модерно сандъче за цветя от кован бял метал. Странно, помисли си тя, че така и не можа да отгледа нищо в това сандъче. Погледна надолу към улицата: слаба изящна фигура, леко сведена напред, на фона на сгъстяващата се навън мъгла — мъгла, откраднала от уличните лампи на Лондон светлина, която я прави жълта. Госпожица Бримли едва различаваше бледите помръкнали лампи далеч в ниското. Изведнъж почувства нужда от чист въздух и импулсивно, което съвсем не беше характерно за спокойната редакторка, отвори широко прозореца. Тутакси студът и сърдитата вълна на шума я връхлетяха, последвани от коварната мъгла. Уличното движение гърмеше непрестанно, така че за миг й се стори, че боботи огромна машина. После, над постоянното бучене, чу вестникарчетата. Виковете им й заприличаха на крясъци на чайки пред приближаваща буря. Вече ги различаваше — на стража сред сгъстяващия се мрак.

Можеше и да е истина. Тъкмо в това се криеше трудността. И през войната фактите се установяваха след неспокойно търсене. Можеше и да е истина. Няма смисъл да се проучва достоверността на сведенията, ако не съществува обем от предварителни данни, за да послужи като начало. Тя си спомни първите разузнавателни донесения от Франция — за направлявани снаряди и бетонни писти, скрити сред горите. Налагаше се да се съпротивляват срещу драматизма, да не му се поддават. Защото все пак това можеше и да е истина. Утре или вдругиден същите вестникарчета може би щяха да крещят, че Стела Роуд, по баща Гластон, е мъртва. И ако станеше така, ако съществуваше и най-малката вероятност мъжът да замисля убийството на жена си, то тя, Ейлса Бримли, трябваше да направи необходимото, за да го предотврати. При това Стела Гластон имаше повече право да настоява за нейната помощ от всекиго другиго: и баща й, и дядо й са били абонати на „Християнски глас“, а когато Стела се омъжи преди пет години, госпожица Бримли спомена с два реда за това в уводната статия. Семейство Гластон и изпращаше картичка за всяка Коледа. Бяха едни от първите, абонирали се за списанието…

На прозореца беше студено, но тя остана там — не можеше да откъсне очи от неясните сенки, които се събираха и се разделяха долу. Уличните лампи мъчително и безплодно светеха сред тях. Започна да си представя мъжа като една от тези блъскащи се и бутащи се сенки, с очи на убиец, скрити в черни очни кухини. Изведнъж госпожица Бримли усети, че се страхува и че има нужда от помощ.

Но не от полицията, все още не. Ако Стела Роуд бе пожелала, можела е и сама да го стори. Защо не го беше направила? Защото обичаше съпруга си? От страх да не я помислят за глупава? Или защото инстинктът не е факт? В полицията искат доказателства. Но доказателството за едно убийство е смъртта. Това ли трябва да стане?

Но кой би могъл да помогне? Тя веднага си помисли за Ландсбъри, но той беше станал фермер в Родезия. С кого още бяха работили през войната? Фийлдинг и Дж. Б. Д. бяха мъртви, Стийд-Аспри изчезна. Смайли… Къде беше Смайли? Джордж Смайли, най-умният и може би най-странният от всички. Да, сега госпожица Бримли си спомни. Смайли сключи един невъзможен брак и замина за Оксфорд. Но не беше останал там… Бракът се беше разпаднал… И къде отиде Смайли тогава?

Госпожица Бримли се върна на бюрото си и взе последния том на телефонния указател. Десет минути по-късно тя седеше в едно такси на път за площад Слоун. В ръцете си с елегантни ръкавици държеше мукавена папка от картотеката с данните за Стела Роуд, както и кореспонденцията, която си бяха разменили от времето на летния конкурс. Наближаваха Пикадили, когато госпожица Бримли си спомни, че е оставила прозореца в редакцията отворен. Но това не й се стори важно.

Влакът в седем и пет, тръгващ от гара Уотърлу за Йоувил, не се ползваше с популярност, макар че в ресторанта предлагаха чудесна закуска. Без всякакви затруднения Смайли си намери празно първокласно купе. Денят беше извънредно студен и мрачен, небето изглеждаше натежало от сняг. Той седеше, загърнат в огромен балтон с европейски произход и държеше в ръце, от които не беше смъкнал ръкавиците, куп сутрешни вестници. Понеже обичаше точността и предпочиташе да не се притеснява, Смайли беше пристигнал половин час преди отпътуването на влака. Все още уморен от напрежението предната вечер, когато седя и разговаря с Ейлса Бримли кой знае до кое време, той още не изпитваше желание да чете. Когато хвърли поглед през прозореца към почти празната гара, за свое голямо учудване зърна госпожица Бримли, която вървеше по перона и надничаше в купетата, с пазарска чанта в ръка. Смайли смъкна прозореца и я повика.

— Скъпа ми Брим, както търсиш тук посред нощ? Мислех си, че още спиш.

Тя влезе, седна срещу него, започна да изпразва чантата от съдържанието й и да му го подава: термос, сандвичи и шоколад.

— Не бях сигурна дали има вагон-ресторант — обясни му тя, — пък и ми се искаше да те изпратя. Толкова си мил, Джордж, щеше ми се да те придружа, но в „Юнипрес“ ще се побъркат, ако го сторя. Единственото време, когато забелязват, че съществувам, е ако отсъствам.

— Чете ли вестниците? — попита я той.

— Само ги прегледах по пътя. Изглежда смятат, че убиецът не е той, а някой луд.

— Зная, Брим. Нали това каза и Фийлдинг?

Последва неловка пауза.

— Джордж, дали не съм ужасна тъпачка, която и теб подвежда? На идване снощи бях сигурна, но сега се чудя дали…

— Когато си тръгна, позвъних на Бен Спароу от Специалния отдел. Спомняш си го, нали? Работихме заедно през войната. Разказах му цялата история.

— Джордж, беше три часът през нощта!

— Зная. Той ще позвъни на полицейския началник в Карне. Ще му разкаже за писмото и ще го уведоми за пристигането ми. Бен смята, че случаят ще бъде възложен на някой си Ригби. Двамата са съученици от полицейския колеж — за миг Смайли погледна с усмивка Ейлса Бримли и добави: — При това, аз съм свободен човек, Брим. Една промяна ще ми се отрази добре.

— Слава богу, Джордж — каза госпожица Бримли, чиято женска интуиция й подсказваше, че може да му повярва.

Скоро стана да си върви, а Смайли се обади:

— Брим, ако имаш нужда от още нещо, каквото и да е, а не можеш да се свържеш с мен, обади се на Мендел, живее в Мичъм. Той е пенсиониран полицейски инспектор, вземи телефона му от указателя. Ако му позвъниш от мое име, той ще ти услужи, с каквото може, а аз ще отседна в „Соли Армс“, запазих си стая.

Когато отново остана сам, Смайли притеснено огледа донесеното му от госпожица Бримли. Беше си обещал лукса да закуси във вагон-ресторанта. Щеше да запази кафето и сандвичите за по-късно, това беше най-разумното — за обед например, а сега можеше да закуси като хората.

В ресторанта Смайли прочете най-напред по-малко сензационните статии за смъртта на Стела Роуд. Пишеше, че в сряда вечерта господин и госпожа Роуд били поканени на вечеря от господин Терънс Фийлдинг, изтъкнат преподавател в Карне и брат на покойния Ейдриан Фийлдинг, известния учен романист, изчезнал безследно по време на войната, докато изпълнявал специална задача на Военното министерство. Съпрузите си тръгнали заедно от дома на Фийлдинг приблизително в единайсет без десет и извървели пешком разстоянието от половин миля между центъра на Карне и своята къща, която се намирала на усамотено място в края на игрищата за ръгби, с които се слави Карне. Когато стигнали дотам, господин Роуд си спомнил, че е забравил при Фийлдинг изпитните теми, които трябвало да прегледа същата нощ. (На това място от статията Смайли се сети, че не си е взел смокинга, а Фийлдинг непременно ще го покани на вечеря.) Роуд твърдо решил да се върне у Фийлдинг и да си прибере изпитните работи. Тръгнал за там приблизително в единайсет и пет. Госпожа Роуд си направила чай и седнала в гостната, за да изчака завръщането му.

Към задната част на къщата имало пристроена оранжерия, свързана с врата, водеща към гостната. Когато Роуд се върнал, след дълго търсене именно там открил жена си. Имало следи от борба и от трупа били изчезнали някои украшения без особена стойност. Бъркотията в оранжерията била невъобразима. За щастие, в сряда следобед навалял сняг и рано в четвъртък сутринта детективите от Дорчестър огледали следите от стъпки наоколо. Господин Роуд бил отведен в шоково състояние в Централната дорчестърска болница. Полицията търсела за разпит една жена от Пайл — съседното село, — която местните хора наричали Джейни Лудата, понеже проявявала чудатости и живеела сама. Знаело се, че госпожа Роуд, добре известна в Карне поради енергичното си участие в Международната година на бежанците, проявявала милосърдие и интерес към съдбата на клетницата, която изчезнала безследно в нощта на убийството. Полицията засега била на мнение, че убиецът е видял госпожа Роуд през прозореца на гостната (тя не била дръпнала завесите) и че госпожа Роуд отворила на убиеца входната врата, защото сметнала, че това е нейният завърнал се съпруг. Съдебният лекар от криминалния отдел бил натоварен да направи аутопсия.

Другите репортажи не бяха с такъв умерен тон. „Отвратително убийство е осквернило светото футболно поле на Карне“ — започваше една от статиите; „Учител по естествени науки открива убитата си съпруга в опръсканото с кръв оранжерия“ — съобщаваше втора статия, а трета направо крещеше: „Търси се една луда жена във връзка с убийството в Карне“. С израз на отвращение Смайли сгъна всички вестници, освен „Гардиан“ и „Таймс“, и ги остави на рафта за багажа.

В Йоувил той се прехвърли на пътнически влак по линията Стърминстър, Оукфорд и Карне. Накрая, малко след единайсет часа, влакът пристигна на гара Карне.

— Вижте какво, госпожа Роуд не принадлежеше към англиканската църква — продължи Ригби. — В Карне има доста такива хора. Да си призная — бавно се усмихна Ригби, — и жена ми е от тях. Преди две седмици местният свещеник се отби при мен. Беше рано вечерта, сигурно към шест и половина. Тъкмо смятах да си тръгвам. Влезе и седна там, където седите вие сега. Свещеникът е едър мъж, много хубав човек. Родом е от Север, както и госпожа Роуд. Казва се Кардю.

— Същият, който е споменат в писмото ли?

— Именно. Познавал е семейството на госпожа Роуд доста преди тя да се засели тук. На север фамилията Гластон е твърде известна и господин Кардю се зарадва, когато узна, че Стела Роуд е дъщеря на господин Гластон. Много се зарадва. Госпожа Роуд ходеше на черква от редовно по-редовно, представете си, а тук обичат такива работи. Жена ми беше страшно доволна. Струва ми се, че за пръв път някой от колежа го прави. Повечето енориаши тук са от търговското съсловие, това са все местни хора — Ригби отново се усмихна. — Както казах, между градчето и колежа има пропаст. Те рядко се срещат.

— А съпругът й? И той ли не е принадлежал към англиканската църква?

— И той, така е казала тя на господин Кардю. Господин Роуд е роден и отрасъл в Бранксъм, цялото семейство са били баптисти. Всъщност разбрах, че тъкмо така са се запознали със Стела Гластон. Били ли сте там? Бранксъмската черква е много хубава, разположена е на хълма над морето.

Смайли поклати отрицателно глава и за миг широко отворените кестеняви очи на Ригби замислено го погледнаха.

— Непременно идете, непременно идете и я вижте — каза Ригби и продължи. — Изглежда, с пристигането си в Карне господин Роуд се приобщил към англиканската църква. Дори се опитал да накара и жена си да го направи. Англиканската църква е много влиятелна в колежа. Да си призная, научих го от жена си. По принцип тя не се занимава със сплетни, нали е съпруга на полицай, но това й го казал самият господин Кардю.

— Разбирам — каза Смайли.

— Та така, Кардю дойде при мен. Беше много притеснен и угрижен. Не знаеше как да си го обясни, но беше решил да го сподели с мен като с приятел, не като с полицай. После ми разказа каква е работата. Същия следобед го посетила госпожа Роуд. Той не си бил у дома, отишъл при една фермерска жена в Оукфорд и се завърнал към пет и половина, така че госпожа Кардю трябвало да разговаря с нея и да удържи положението, докато се прибере свещеникът. Госпожа Роуд била бледа като платно и седяла, без да помръдне, пред камината. Щом свещеникът си дошъл, госпожа Кардю ги оставила насаме и Стела Роуд започнала да говори за съпруга си — Ригби помълча малко. — Казала, че господин Роуд ще я убие. Когато настъпят дългите нощи. Изглежда, имала е фикс идея, че ще бъде убита през дългите нощи. Отначало Кардю не погледнал много сериозно на въпроса, но като размислил впоследствие, решил да ме уведоми.

Смайли го погледна строго. Ригби продължи:

— Не можеше да си обясни думите й. Смяташе, че се е побъркала. Нали разбирате, свещеникът е земен човек, независимо от призванието си. Смятам, че й е отправил доста укори. Попитал я от къде на къде й е хрумнала тази ужасна мисъл и госпожа Роуд се разплакала. Съвсем не истерично, просто плачела тихо и кротко. Той се опитал да я успокои, обещал да й помогне всячески и отново я попитал защо си мисли подобно нещо. Тя обаче само поклатила глава, после станала и тръгнала към вратата, като продължавала да клати отчаяно глава. Обърнала се към свещеника, сякаш се канела да каже нещо, но си замълчала и си тръгнала.

— Много любопитно — подхвърли Смайли. — Значи, тя лъже в писмото си. Твърди недвусмислено, че не го е споделила с Кардю.

Ригби сви рамене.

— Ще ме извините — каза той, — но се намирам в много неловко положение. Полицейският началник по-скоро би си прерязал гърлото, отколкото да повика Скотланд Ярд. Иска да арестуваме убиеца, и то веднага. Имаме достатъчно улики, за да окачим някого на бесилката: следи от стъпки, време на убийството, данни за облеклото на убиеца и дори за самото оръдие на убийството.

Смайли го погледна зачудено:

— Намерили сте оръдието на убийството?!

Ригби се поколеба.

— Да, намерихме го. Нито една жива душа не го знае, сър, и ви моля да не забравяте това. Намерихме го на сутринта след убийството, на четири мили северно от Карне, по пътя за Оукфорд, захвърлено в една канавка. Кабел, наричат го коаксиален, дълъг осемнайсет инча. Знаете какви са тези кабели, нали? Имат най-различни размери, но това парче беше с диаметър два инча. През средата му минава медна жица, а пространството между нея и външната обвивка е уплътнено с пластмасова изолация. По кабела имаше кръв — кръвната група е на Стела Роуд, — а по кръвта имаше залепнали косми от главата й. Пазим го в пълна тайна, сър. С божията помощ, откри го един от нашите служители. Така се уточнява посоката, в която се е оттеглил убиецът.

— Предполагам, установено е със сигурност, че именно това е оръдието на убийството? — попита Смайли, макар че изпитваше неловкост.

— Откриха се прашинки мед в раните по тялото.

— Много е странно — замислено подхвърли Смайли, — убиецът е отнесъл кабела толкова далече, за да се отърве от него… Особено, ако не е бил с превозно средство. Човек би си помислил, че ще гледа да го захвърли колкото може по-скоро.

— Странно е, много е странно. Пътят за Оукфорд върви покрай канала в продължение на две от тези четири мили, можел е да хвърли кабела в канала някъде там. Трудно е за проумяване.

— Стар ли е кабелът?

— Не особено. Обикновен кабел, стандартен. Навсякъде се намира — Ригби се поколеба за миг, после избухна. — Вижте сега, сър, ето какво мисля по въпроса: обстоятелствата на това произшествие изискват определен вид разследване. Трябва да се обяви търсене в широк мащаб, да се извърши подробна лабораторна обработка, да се проведат масови разпити. Шефът настоява за това и е прав. Нямаме улики срещу съпруга и да си призная честно, от господин Роуд няма никаква полза. Прави впечатление на объркан, говори малко неясно, противоречи си за някои дреболии, сбърка например датата на сватбата си и името на домашния си лекар. Намира се в шоково състояние, разбира се, не за пръв път виждам такова нещо. Ясно какво си мислите за писмото, сър, много е странно, но ако можете да ми обясните откъде Роуд е намерил гумени ботуши, от цилиндъра на фокусник ли ги е извадил? А после се е освободил от тях, пребил е до смърт жена си, като се е изцапал със съвсем малко кръв, пренесъл е оръдието на убийството на четири мили от местопрестъплението, и то за десетте минути, в които се е отбил у Фийлдинг. Обяснете ми го и аз ще ви бъда много благодарен. Търсим непознат човек, висок шест фута, обут с нови гумени ботуши, размер десет и половина, с кожени ръкавици и стар син балтон, опръскан с кръв. Човек, който върви пеш, който е бил около Норт Фийлдс между единайсет и десет и дванайсет без петнайсет в нощта на убийството и е тръгнал в посока към Оукфорд, понесъл фут и половина дълъг коаксиален кабел, гердан зелени мъниста и брошка с имитация на диаманти, оценена за 26 шилинга и шест пенса. Търсим убиеца психопат, човек, който убива за удоволствие или за да задигне толкова пари, колкото да се нахрани — Ригби спря, усмихна се тъжно и добави: — Който освен това е прелетял петнайсет фута. Но след като имаме такава информация, с какво друго можем да се заемем? Какво друго можем да търсим? Не мога да изпратя хора да гонят дивото, когато има да се върши толкова работа.

— Това ми е ясно.

— Но аз съм стар полицай, господин Смайли, и обичам да си изяснявам положението. Не ми се нрави да търся престъпници, в чието съществуване не вярвам, и не обичам да ме откъсват от свидетелите. Обичам да се срещам с хората и да разговарям с тях, да се ровя в това-онова, да опипвам почвата. Но не съм в състояние да го направя, не и в колежа. Разбирате ли ме? Така че се налага да разчитаме на лабораторни експертизи, обучени кучета и търсене в национален мащаб, но дълбоко в душата си усещам, че нашият случай е по-различен.

— Във вестниците четох за някаква жена, Джейни Лудата…

— И за нея ще ви кажа. Госпожа Роуд беше добра жена, с нея се разговаряше свободно. Поне аз съм с такова впечатление. Някои от привържениците на англиканската църква са били настроени против нея, но вие знаете какви са жените. Изглежда, госпожа Роуд се е държала приятелски с окаяното създание. Джейни просеше, продаваше билки и муски по задните врати, виждали сте такива жени. Тя е странна, разговаря с птиците и тъй нататък. Живее край Пайл, в стара черква от норманско време. Стела Роуд й даваше храна и дрехи, клетницата често гладуваше. Джейни изчезна. Видели я рано в сряда вечер по пътя към Норт Фийлдс и оттогава не са я виждали. Това нищо не значи. Подобни хора се появяват и изчезват, когато си искат. Години наред се въртят в околността, а един ден изчезват като сняг, хвърлен в огъня. Случва се да умрат в някоя канавка или да се разболеят и да се сврат някъде като котки. Джейни не е единственият такъв човек тук. Вълнението е голямо, понеже открихме още стъпки, минаващи край редиците дървета в отдалечения край на градината. Приличаха на женски следи и на едно място стигат доста близко до оранжерията. Може да е била някоя циганка или просякиня. Може да е била и някоя друга жена, но според мен, стъпките са на Джейни. Моля господ да съм прав, сър. Ще имаме полза от очевидец, пък дори и да е умопобъркана жена.

Смайли се изправи. Ръкуваха се.

— Довиждане, сър. Можете да ми се обаждате по всяко време — каза Ригби, написа един номер на бележника си, откъсна листчето и го подаде на Смайли. — Това е домашният ми телефон.

Ригби изпрати Смайли до вратата, изглежда се поколеба, но после попита:

— Да не би случайно да сте възпитаник на Карне, сър?

— За Бога, не!

Ригби отново се поколеба.

— Шефът е учил в Карне, а е служил в Индия. Бригаден генерал Хавлейк. Това е последната му година тук. Сериозно се е ангажирал със случая. Не му се нравят такива работи в колежа. Много е ядосан.

— Ясно.

— Иска веднага да арестуваме убиеца.

— И, естествено, той да не е от Карне, нали?

— Довиждане, господин Смайли. Не забравяйте да се обадите. А, има още нещо… Онова парче кабел…

— Да?

— Преди около три седмици господин Роуд използвал подобен кабел при лабораторно упражнение, за да онагледи лекция по елементарна електроника. Не помни къде е сложил кабела.

Смайли бавно тръгна към хотела.

Смайли старателно запечати плика, притискайки краищата с пръсти, а после заключи вратата на стаята си и тръгна по широкото стълбище от бял мрамор, като стъпваше внимателно по рогозката от листа на кокосова палма, застлана в средата. Във фоайето имаше червена дървена пощенска кутия за отседналите в хотела, но Смайли, понеже беше предпазлив човек, я отмина. Отиде до пощенската кутия с формата на гъба, която видя на ъгъла, пусна писмото и се зачуди какво да предприеме за обед. Разбира се, можеше да се заеме със сандвичите и кафето на госпожица Бримли… Неохотно се върна в хотела. Там беше пълно с журналисти, а Смайли мразеше журналистите. Беше и много студено, а Смайли мразеше студа. Пък и в това да ядеш сандвичи в хотелска стая имаше нещо много познато.

Същата вечер, точно щом стана седем часът, Джордж Смайли се изкачи по стъпалата, водещи към къщата на Терънс Фийлдинг, и позвъни. Дребна пълничка жена на около петдесет и пет години го покани да влезе в хола. Вдясно весело гореше камина с дърва, вече имаше натрупана купчина пепел. Смайли бегло огледа и забеляза горе галерия за менестрели и вита стълба, която стига до покрива. Стаята беше осветена главно от камината и Смайли видя окачени по стените картини от различни периоди и в различен стил, а върху полицата над камината имаше наредени всякакви objets d’art2. Той неволно потръпна от мисълта, че нито запалената камина, нито картините успяваха напълно да прогонят едва доловимата миризма на училище: лак, купуван на едро, какао и обща кухня. От хола тръгваха коридори и Смайли забеляза, че всяка стена в долната си част е боядисана в тъмнокафяво или зелено, според непреклонните прищевки на училищните бояджии. Откъм един такъв коридор изникна едрата фигура на господин Терънс Фийлдинг.

Огромен и благ, той се приближаваше към Смайли. Разкошна грива побелели коси се спускаше по челото му, а тогата се издуваше подире му.

— Смайли? Добре дошъл! Запознахте се с Тру, нали? Това е госпожица Трубоди, моята икономка. Чудесен сняг, какво ще кажете? Като в картините на Брьогел. Видяхте ли кънкьорите на реката, на Ейът? Прекрасна гледка. Черни дрехи, шарени шалове, бледо слънце — всичко е налице, всичко! Брьогел, претворен в живота. Чудно хубаво!

Фийлдинг пое балтона на Смайли и го метна в ъгъла върху един разнебитен дървен стол с плетена от ракита седалка.

— Нали ви харесва този стол? Знаете ли какъв е?

— Не, нямам представа — отговори малко смутено Смайли.

— А. трябва да се сетите, трябва! Поръчах го в Прованс преди войната. Направи ми го един познат млад дърводелец. Сетихте ли се сега? Факсимиле от жълтия стол на ван Гог. Някои хора се сещат.

Фийлдинг поведе Смайли по коридора и двамата влязоха в просторен удобен кабинет, украсен с холандски кахлени плочки и малки скулптури от времето на Ренесанса — загадъчни бронзови предмети, порцеланови кучета и пръстени вази, а Фийлдинг внушително се извисяваше сред тях.

Като старши преподавател и отговарящ за един от пансионите в Карне, вместо с обичайните академични одежди Фийлдинг беше облечен с прекрасно ушита дългопола черна дреха и задължителен нагръдник, като монах, приготвил се за празник. Всичко това навеждаше на мисълта за религиозна суровост и беше в забележителен контраст със заучено светското му държание. Явно осъзнаващ това, Фийлдинг се стараеше да омаловажи строгостта на облеклото и да добави към него малко от своя темперамент, като се украсяваше старателно с цветя, подбрани от собствената му градина. Беше скандализирал шивачите в Карне, на чиито матирани прозорци имаше хералдика на кралски родове, понеже поръчваше тогите си с илици. В тях, според настроението си, втъкваше цветя — от пъпки до разцъфтели камбанки. Тази вечер беше предпочел роза, и понеже тя изглеждаше съвсем свежа, Смайли заключи, че Фийлдинг се закичил с нея само преди миг, след като специално е поръчал да му я откъснат.

— Херес или мадейра?

— Благодаря ви, чаша херес.

— Мадейрата е питието на уличниците — каза Фийлдинг, докато сипваше от каната, — но момчетата налитат на нея. Може би тъкмо затова я предпочитат, защото и те обичат да флиртуват — той подаде чаша херес на Смайли и добави, като драматично промени гласа си: — Всички тук сме доста потиснати от ужасната случка. За пръв път сме свидетели на такова нещо. Четохте ли вечерните вестници?

— За съжаление, не. Но както се и очакваше, в „Соли Армс“ е пълно с журналисти.

— Те наистина вече минават всякакви граници. В Хампшир са изкарали навън армията да си поиграят с металотърсачи. Един господ знае какво очакват да намерят.

— Как приеха момчетата случилото се?

— Във възторг са! Моят пансион, разбира се, е на особена почит, понеже същата вечер бях канил семейство Роуд на гости. Някакъв тъпак от полицията дори искаше да разпита едно от момчетата ми.

— Нима? — невинно се учуди Смайли. — И за какво им е било нужно?

— А, нямам представа — отвърна Фийлдинг, без да се разпростира. После смени темата и каза: — Познавали сте добре брат ми, нали? Говорил ми е неведнъж за вас.

— Да, познавах Ейдриан много добре. Бяхме близки приятели.

— И през войната ли?

— Да.

— Значи сте били в неговата тайфа.

— Каква тайфа?

— Ами със Стийд-Аспри, с Дж. Б. Д. и тям подобни.

— Да.

— Изобщо не се чу как е умрял. Вие знаете ли нещо?

— Не.

— В последните години ние с Ейдриан не се срещахме често. Понеже съм имитация, не мога да си позволя да ме виждат редом с оригинала — заяви Фийлдинг с нещо от предишната си покорност.

Бързо почукване на вратата спести на Смайли задължението да отговори. В стаята плахо пристъпи високо червенокосо момче.

— Събрах ги, сър. Очакват ви, сър.

— По дяволите — каза Фийлдинг и обърна чашата си. — Време е за молитва — после каза на Смайли: — Запознайте се с Пъркинс, моя млад помощник. Той е музикален гений, но нещо не му вървят науките. Прав ли съм, Тим? А вие можете да дойдете или да останете. Ще трае само десет минути.

— Дори по-малко, сър — намеси се Пъркинс. Ще се чете Nunc Dimittis3.

— Благодаря ти, боже, и за дребните милости — рече Фийлдинг и подръпна нагръдника си. После енергично поведе Смайли по коридора и през хола. Пъркинс се движеше на почтително разстояние подире им. Фийлдинг непрекъснато говореше, без да си прави труда да обръща глава:

— Радвам се, че избрахте тъкмо тази вечер, за да дойдете. По принцип в събота не каня гости, защото всички други го правят, макар че в момента не ни е до забавления. Тази вечер ще дойде и Феликс Д’Арси, но това едва ли ще е забавление. Д’Арси е професионалист. Между другото, обикновено за вечеря се обличаме официално, но вие не се притеснявайте.

Сърцето на Смайли се сви. Завиха зад един ъгъл и тръгнаха по нов коридор.

— Тук има молитви по всяко време — продължи Фийлдинг. Ректорът възвърна ежедневните молитви: утринна, обедна, вечерня и така нататък. Изобилие през полугодието, въздържание през ваканцията, това е системата, такъв е правилникът. Служи и като проверка на присъстващите.

Фийлдинг го поведе по втори коридор, отвори с размах една двукрила врата в края му и с бодри стъпки влезе право в трапезарията, а тогата му красиво се развяваше. Момчетата го очакваха.

— Кое наричате „дългите нощи“? — попита Смайли, докато двамата с Д’Арси бързо крачеха през навалелия сняг към Абатския площад.

— Имаме поговорка, че в Карне винаги вали сняг през дългите нощи. Тук това е традиционното название на времето около Коледа — обясни Д’Арси. — Преди Реформацията абатските монаси стояли на всенощни бдения между последната и първата служба. Но може би това вече ви е известно? Сега, понеже в Абатството вече няма религиозен орден, обичаят почти не се практикува. В колежа обаче продължаваме да го спазваме, като се събираме и на късната служба. Тя е последната от молитвите за деня и се изнася точно преди оттеглянето за нощуване. Ректорът, който много уважава традиции от подобен род, възвърна старите названия на службите. Досещате се, че „прайм“ например е службата на зазоряване. „Търс“ е службата в третия час на деня, сиреч в девет сутринта. Така че ние вече не казваме „утринна молитва“, а „търс“. Според мен е чудесно. По същите причини в месеца преди Коледа по обед в Абатството се изнася „секст“.

— Задължителни ли са службите?

— Разбира се. Иначе ще се налага да уплътняваме времето на момчетата, които не ги посещават, а това не е желателно. Пък и не забравяйте, че Карне е религиозна фондация.

Нощта беше красива. Когато прекосиха площада. Смайли погледна към кулата. Изглеждаше по-малка и на лунната светлина излъчваше успокоение. От белотата на снега небето светлееше. Цялото Абатство се открояваше толкова ярко на неговия фон, че дори обезобразените фигури на светци си личаха с най-големи подробности — трагично осакатени нещастни скулптури, загубили предназначението си, без очи, с които да видят променящия се свят.

Стигнаха кръстопътя на юг от Абатството.

— Нощта е много красива — побърза да каже Смайли. — Позволете ми да ви изпратя.

— С удоволствие — съгласи се без въодушевление Д’Арси.

Тръгнаха по пътя за Норт Фийлдс. От едната страна се издигаше висок каменен зид, а от другата се простираше безкрайното поле, където правеха състезания. В продължение на половин миля покрай пътя бяха нанизани поне двайсетина игрища за ръгби. Извървяха това разстояние мълчаливо, докато Д’Арси не спря и не посочи с бастуна си малка къща в края на игрищата.

— Това е Норт Фийлдс, къщата на семейство Роуд. Едно време е принадлежала на човека, надзираващ игрищата, но преди няколко години училището построи ново крило, за да се използва от преподаватели. Моята къща е доста по-голяма, намира се по-нагоре по пътя. За щастие, обичам да ходя пеша.

— На този път ли открихте Станли Роуд онази нощ?

Последва пауза, после Д’Арси каза:

— Беше малко по-близо до моята къща, на около четвърт миля по-нататък. Горкият, беше в ужасно състояние, направо ужасно. Аз самият не мога да гледам кръв. Ако бях предположил в какъв вид е, нямаше да го водя у дома, не издържам на подобни гледки. За щастие, сестра ми Дороти се справя с всичко.

Продължиха да вървят мълчаливо, докато накрая Смайли не каза:

— По думите ви тази вечер съдя, че семейство Роуд са били много неподходяща двойка.

— Именно. Ако смъртта я беше споходила по някакъв друг начин, щях да сметна, че Провидението се е намесило, за да отърве Роуд. Тя беше извънредно проклета жена, Смайли, и си беше поставила за цел да злепостави съпруга си. Смятам, че го правеше нарочно. Доставяше й удоволствие да превръща мъжа си в посмешище.

— Без съмнение, и самия колеж.

— Именно. Сегашният момент е критичен за развитието на Карне. Много колежи се поддадоха на просташкия стремеж към промени, промени на всяка цена. С радост мога да отбележа, че Карне не пое пътя на глупаците от Гадърийн. Затова сега е по-важно от всякога да се защитим не само отвън, но и отвътре.

Д’Арси изрече последните думи с неочаквана злост.

— Но наистина ли тя ви е създала проблеми? Положително съпругът и е можел да й обясни някои неща.

— Уверявам ви, че никога не съм го подтиквал да го прави. Не ми е присъщо да се намесвам в съпружески отношения.

Стигнаха до къщата на Д’Арси. Висок лавров плет напълно скриваше къщата от шосето. Отгоре стърчаха само два двойни комина, които потвърдиха впечатлението на Смайли, че къщата е голяма, от викторианско време.

— Не се срамувам от викторианския си вкус — каза Д’Арси, като бавно отвори портата. — Да си призная, ние в Карне не стоим близо до модерния свят. Тази къща е била собственост на църковното настоятелство в Норт Фийлдс, но сега в черквата служи приходящ свещеник от Абатството. Слава богу, че енорията и колежът се зачитат взаимно, та получих къщата. Лека нощ. Отбийте се на чаша херес, докато сте в Карне. Дълго ли ще останете?

— Съмнявам се — отвърна Смайли, — но смятам, че в момента и без мен си имате доста грижи.

— В какъв смисъл? — рязко попита Д’Арси.

— Ами пресата, полицията, целият този шум…

— А, да, имате право. Въпреки всичко животът в нашата малка общност не трябва да спира. В средата на полугодието винаги организираме вечеринка и според мен е особено важно и сега да я направим. Утре ще ви изпратя покана в „Соли Армс“. Сестра ми много ще се радва. Лека нощ.

Д’Арси затръшна портата и веднага бе посрещнат от страховит кучешки лай, идещ някъде иззад къщата. Отвори се прозорец и дрезгав женски глас извика:

— Ти ли си, Феликс?

— Да, Дороти.

— Защо трябва да вдигаш такъв ужасен шум? Пак събуди кучетата!

Прозорецът многозначително се захлопна, а Д’Арси, без дори да погледне към Смайли, бързо се скри в сянката на къщата.

Кафе салонът на „Соли Армс“ приличаше твърде много на Тропическия павилион в Кю Гардънс. Построен по времето, когато кактусът беше най-популярното растение, а бамбукът — неразделният му спътник, салонът пресъздаваше архитектурния образ на поляна сред джунглата. Метални колони, съставени от части като палмови стволове, подпираха високия стъклен покрив, чийто царствен купол заместваше африканското небе. Грамадни бронзови вази или зелени гледжосани пръстени съдове съдържаха всичко, което е изискано и в изобилие в света на кактусите, а сред тях най-старите гости на хотела можеха да си почиват на канапета от извит бамбук, да отпиват от топлото кафе и да съживяват неудобствата на някое свое сафари.

Усилията на Смайли да получи бутилка уиски и сифон със сода вечерта, в единайсет и половина, не се увенчаха веднага с успех. Изглежда и журналистите бяха изчезнали — като лешояди, очистили скелета от месото. Единственият признак на живот в хотела беше нощният портиер, който се отнесе към молбата му с известно неодобрение и го посъветва да си ляга. Смайли, който по природа не беше настойчив, откри половин лира в джоба на балтона си и, леко раздразнен, я пъхна в ръката на стареца. Резултатът, макар и не като с магическа пръчка, беше положителен и когато Ригби пристигна в хотела, Смайли вече седеше край яркия огън на газовата камина в кафе салона, а пред нещо имаше чаши и бутилка уиски.

Старателно и точно, Смайли разказа преживяванията си от вечерта.

— Вниманието ми привлече палтото. Изглеждаше тежко, като че беше мъжко — завърши той. — Спомних си за намерения син колан и…

Смайли не завърши изречението. Ригби кимна, стана, прекоси салона, мина през летящите врати и отиде при портиера. Върна се след десет минути и направо каза:

— Смятам, че е най-добре да отидем и да я приберем. Обадих се да ни изпратят кола.

— И аз ли да дойда?

— Да, ако нямате нищо против. Какво ви е? Да не се страхувате?

— Да — отвърна Смайли. — Страхувам се.

Събуди се с ехото на писъка и в ушите си. Смяташе да спи до късно, но часовникът му показваше едва седем и половина. Запали нощната лампа, защото още беше полумрак, и започна да се взира с късогледите си очи. На стола бяха метнати панталоните му с крачоли, все още подгизнали от снега. Видя и обувките си — налагаше се да си купи нови, а до леглото бяха бележките, които си направи през нощта, преди да заспи — записа по памет някои от монолозите на Джейни Лудата, докато се връщаха в Карне — пътуване, което той никога нямаше да забрави. Мънди седеше отзад с нея. Тя си говореше на глас, както правят децата — задаваше си въпроси и после търпеливо, като възрастен, за когото нещата са очевидни, си отговаряше.

Една натрапчива мисъл беше обсебила съзнанието й: че е видяла дявола. Видяла го как лети с развети сребърни криле, носен от вятъра. Понякога споменът за това я забавляваше, друг път я изпълваше с чувство за собственото й значение и за красотата й, а понякога я плашеше, така че тя стенеше, хлипаше и го молеше да си отиде. После Мънди й говореше внимателно, за да я успокои. Смайли се чудеше дали полицаите по принцип свикват с подобна мизерия, с дрехи, които са миризливи парцали, увити около измъчени тела, с усилието да дърпат малоумни, които са се вкопчили, пищят и плачат. Джейни явно се скиташе от много нощи, от времето на убийството, като намираше храна в полето и в кофите за боклук… Какво ли беше правила онази нощ? Какво беше видяла? Дали не беше убила Стела Роуд? Дали не беше видяла убиеца и не си беше въобразила, че той е дяволът, носен от вятъра? Но защо си го представяше точно така? Ако Стела Роуд е била убита от друг, какво толкова страшно беше видяла Джейни, че цели три дълги зимни нощи се е спотайвала в гората като уплашено животно? Дали дяволът в нея не беше я обладал и не беше придал сила на ръката й, за да повали Стела? Дали това не беше „Дяволът, носен от вятъра“?

Но как можеха да се обяснят мънистата, палтото и следите от стъпки, които не бяха нейни? Смайли лежеше и мислеше, но не измисли нищо. Накрая дойде време да става. Беше сутринта на погребението.

Тъкмо когато ставаше, телефонът иззвъня. Беше Ригби. Гласът му звучеше напрегнато и настойчиво.

— Искам да ви видя — каза той. — Можете ли да наминете?

— Преди или след погребението?

— Ако е възможно, преди. Бих предпочел веднага.

— Идвам след десет минути.

Непочтено беше да изиграеш такъв евтин трик на човек, който внезапно е изгубил съпругата си. Смайли знаеше това. Когато внимателно махна резето на портичката и тръгна по алеята към къщата, където преди две нощи бе провел странния си разговор с Джейн Лин, той си призна, че независимо от претекста, с посещението си при Роуд в такъв момент извършва напълно безпринципно действие. Особеност на характера на Смайли беше, че през цялото време на шпионската си дейност той изобщо не съумя да примири целта със средствата. Суров критик на собствените си мотиви, след дълги наблюдения той установи, че проявява склонността да не бъде чак толкова интелектуален тип, колкото предполагаха собствените му предпочитания и навици. Веднъж през войната висшестоящите го бяха описали като човек, лукав не по-малко от Сатаната, но със съвест на невинна девойка, и определението не му се виждаше много несправедливо.

Той натисна звънеца и зачака.

Отвори му Станли Роуд. Беше облечен много прилично, много спретнато.

— О, здравейте! — възкликна той, сякаш бяха стари познати. — Исках да ви попитам, не сте ли случайно с кола?

— За съжаление, оставих я в Лондон.

— Няма значение — каза Роуд, но беше разочарован. — Макар че можехме да се поразходим и да поговорим по пътя. Доскучава ми да се мотая тук сам. Господин Д’Арси ме покани да спя у тях. Много добри хора са, много, но нещо не ми се иска, поне засега.

— Разбирам ви.

— Наистина ли?

Вече бяха в антрето, Смайли си сваляше балтона, Роуд го поемаше.

— Не мисля, че много хора разбират това… Искам да кажа, самотата — продължи Роуд. — Знаете ли какво направиха ректорът и господин Д’Арси? Независимо, че имат добри намерения? Взеха ми всичките работи, изпитните работи, разбирате ли? С какво да се занимавам сега тук, съвсем сам? Нямам часове, нищо нямам, те ме освободиха. Сякаш искат да се отърват от мен.

Смайли кимна, без да реагира. Роуд го поведе към гостната.

— Зная, че го правят за добро, както казах. Но в крайна сметка, трябва да си запълвам някак времето. Поръчах на Саймън Сноу да оцени част от моите изпитни теми. Между другото, запознахте ли се със Сноу? На едно от момчетата е дал шейсет и един процента — шейсет и един! А момчето е пълен глупак, още в началото на полугодието уведомих Фийлдинг, че вероятно ще пропадне. Казва се Пъркинс, иначе е приятно момче, отговаря за студентите на Фийлдинг. Голям късмет щеше да е и трийсет процента да изкара, а Сноу му дал шейсет и един! Разбира се, още не съм видял изпитната му работа, но това е невъзможно, напълно невъзможно!

Седнаха.

— Не че имам нещо против да напредва — продължи Роуд. — Приятно момче е, с нищо не се отличава, но е добре възпитано. Мислехме с госпожа Роуд да го поканим на вечеря това полугодие. И щяхме да го направим, естествено, ако не беше…

За миг настана тишина. Смайли понечи да отговори, но Роуд се изправи и каза:

— Сложил съм да се топли вода, господин…

— Смайли.

— Сложил съм да се топли вода, господин Смайли. Мога ли да ви предложа кафе?

Роуд говореше сковано, с тих глас, като внимаваше за произношението си. „Сякаш е взел под наем траурни дрехи“ — помисли си Смайли. След няколко минути Роуд се върна с поднос и точно измери количеството кафе за две чаши, според вкуса на всеки.

Смайли установи, че непрекъснато се дразни от претенциозността на Роуд, от постоянния му стремеж да прикрие произхода си. При това неизменно си личеше, от всяка негова дума и жест, какъв е всъщност — и от височината, на която бе вдигнал лакътя си, докато пиеше кафето, и от бързото отработено движение, с което повдигаше панталоните си, когато сядаше, за да не се измачкат.

— Чудя се дали… дали сега бих могъл… — започна Смайли.

— Казвайте, господин Смайли!

— Ние, разбира се, много се интересуваме от връзките на госпожа Роуд с… нашата църква.

— Естествено.

— Научих, че сте се венчали в Бранксъм.

— Да. Бранксъмската черква е много хубава. — Д’Арси не би одобрил начина, по който Роуд каза това: като нахален младеж, яхнал мотоциклет. С моливи в горното джобче на сакото.

— Кога стана това?

— През септември петдесет и първа.

— Дали госпожа Роуд се е занимавала с благотворителна дейност в Бранксъм? Научих, че тук го е правила.

— Не, в Бранксъм не се занимаваше с това, но тук отделяше много време. В Бранксъм се грижеше за баща си, нали разбирате, а тук се посвети на въпроса с бежанците. Не че се вършеше нещо особено, чак към края на хиляда деветстотин петдесет и шеста се наложи заради унгарците, а напоследък…

Без да се усети, Смайли замислено се взираше в Роуд иззад очилата си, после примига и погледна встрани.

— А вземала ли е дейно участие в обществения живот на Карне? Съпругите на преподавателите не са ли организирани в някакво женско дружество? — невинно попита Смайли.

— Да, вземаше известно участие. Но понеже беше баптистка, общуваше главно с баптистите от градчето… Най-добре е да попитате господин Кардю, той е свещеникът им.

— Но мога ли да пиша, господин Роуд, че е участвала активно и в живота на колежа?

Роуд се поколеба, но каза:

— Да, разбира се.

— Благодаря ви.

За миг настъпи мълчание, после Смайли продължи:

— Нашите читатели ще си спомнят, естествено, че госпожа Роуд спечели нашия конкурс „Кухненски хитрости“. Добре ли готвеше съпругата ви, господин Роуд?

— Много добре, но обикновени неща, нищо по-особено.

— Дали няма някой дребен факт, който вие специално бихте желали да включим, нещо, с което самата тя би желала да бъде запомнена?

Роуд го погледна безизразно. После сви рамене.

— Мисля, че няма. Не се сещам за нищо. А, да, можете да споменете, че баща й е бил мирови съдия в Северна Англия. Тя се гордееше с това.

Смайли допи кафето си и се изправи.

— Проявихте голямо търпение с мен, господин Роуд. Уверявам ви, че списанието ще ви е много благодарно. Ще се погрижа предварително да ви изпратя копие от нашата бележка…

— Благодаря ви. Правя го заради нея, нали разбирате. Тя харесваше „Християнски глас“ открай време. Израснала е с това списание.

Стиснаха си ръцете.

— Между другото, знаете ли къде мога да намеря стария господин Гластон? Дали е отседнал в Карне или вече се е завърнал в Бранксъм?

— Вчера беше тук. Днес следобед си заминава за Бранксъм. Полицията искаше да поговори с него, преди да си е отишъл.

— Ясно.

— Отседнал е в „Соли Армс“.

— Благодаря ви. Може да опитам да се видя с него, преди да си тръгна.

— Значи заминавате? Кога?

— Сигурно много скоро. Е, довиждане, господин Роуд. Между другото… — поколеба се Смайли.

— Моля?

— Ако се случи да убивате време в Лондон и искате да си поприказвате с някого, да пийнете чаша чай, ние в „Гласа“ с радост ще ви приемем. Винаги сте добре дошъл.

— Благодаря. Много благодаря, господин…

— Смайли.

— Благодаря, много мило от ваша страна. Отдавна никой не е проявявал внимание към мен. Някой ден ще ви накарам да изпълните обещанието си. Много сте любезен. Довиждане.

Отново се ръкуваха. Ръката на Роуд беше суха и хладна. И сладка.

Шейн Хехт се усмихна и отпи херес от чашата си.

— Трябва да сте много важна личност, щом Д’Арси поднася херес от добро качество — каза тя на Смайли. — Що за човек сте вие, да не сте в Almanach de Gotha6?

— Не, за съжаление. В събота двамата с Д’Арси вечеряхме у Терънс Фийлдинг и Д’Арси ме покани на чаша херес.

— Терънс е зъл, нали? Чарлс го мрази. Боя се, че са на съвсем различно мнение за Спарта… Горкият Терънс. Това е последното му полугодие, нали знаете?

— Зная.

— Толкова мило от ваша страна, че дойдохте на погребението вчера! Мразя погребенията, а вие? Черният цвят е толкова нехигиеничен. Обаче никога няма да забравя погребението на крал Джордж V. По това време лорд Соли беше в двора и даде на Чарлс две покани. Много е мил. Мисля си, че оттогава всъщност не можем да възприемем обикновените погребения. Макар че по отношение на погребенията човек никога не знае какво да мисли, нали? Подозирам, че служат за забава на простолюдието — шери-бренди и соленки с ким в гостната… Мисля, че в наши дни тенденцията за хора като нас е да правят тихи погребения. Без цветя, само с малък некролог и помен след това.

Очичките й блестяха от удоволствие. Тя допи хереса си и подаде празната чаша на Смайли.

— Нали нямате нищо против, любезни? Не обичам херес, но Феликс е толкова неприятен!

Смайли напълни чашата й от каната на масата.

— Историята с убийството е ужасна, нали? Тази скитница сигурно е луда. Стела Роуд беше толкова мила жена, винаги я смятах за толкова… необикновена. Така умело си преправяше дрехите… Но имаше толкова странни приятели! Падаше си по дърваря Ханс и по рибаря Педро, нали разбирате?

— Обичаха ли я в Карне?

Шейн Хехт леко се изсмя.

— В Карне не обичат никого. Но и тя не беше лесна за възприемане… В неделя си слагаше черен креп. Извинете, но простолюдието винаги ли се облича така в неделя? Допускам, че в градчето са я обичали. Те обожават хората, които изневеряват на Карне. Както и да е, нали принадлежеше към нещо, май към сциентизма…

— Разбрах, че е била баптистка — каза Смайли, без да се замисли.

Шейн Хехт го изгледа за миг с неподправено любопитство и измънка:

— Много интересно! Кажете ми, а вие какъв сте?

Смайли й даде някакъв неопределен отговор — че е безработен, но усети, че малко оставаше да се разкрие пред госпожа Хехт, като че ли е невръстно момченце. Просто грозотата, едрото тяло и гласът, съчетани с изтънчената злоба на думите й, създаваха опасното впечатление, че тя го превъзхожда. Той се изкушаваше да я сравни с Фийлдинг, но за Фийлдинг другите почти не съществуваха. За Шейн Хехт обаче те съществуваха тъкмо за да открива дребните недостатъци в общественото им поведение, да им се присмива, да ги анализира и унищожава.

— Прочетох във вестника, че баща й бил доста заможен. От Северна Англия. Второ поколение бизнесмени. Забележително е колко непревзета беше тя… колко естествена. Човек не би си помислил, че всъщност не е имало нужда да ходи в обикновената пералня и да се сприятелява с просяци, нали… Макар Средна Англия да е нещо по-различно, както знаете. Между Ипсуич и Нюкасъл има горе-долу само три известни фамилии, а вие откъде сте, любезни?

— От Лондон.

— Много мило. Веднъж отидох у Стела на чай. Първо сипа мляко, после добави индийски чай. Толкова странно — заключи тя и изведнъж погледна Смайли. — Ще ви призная нещо. Стела почти ме възхищаваше, виждаше ми се така непоносима. Беше една от ония нищожни снобки, дето смятат, че само скромните хора са добродетелни — каза с усмивка госпожа Хехт. — Аз дори се съгласих с мнението на Чарлс за Стела Роуд, а това е показателно. Ако изучавате човешката природа, идете и погледнете Чарлс, контрастът с мен е изумителен.

В същия миг обаче при тях дойде сестрата на Д’Арси — кокалеста жена мъжки тип с невчесана прошарена коса и нахална, хищна уста.

— Скъпа Дороти — измънка Шейн, — толкова приятна вечер! Колко мило, че ни събра! И колко вълнуващо, че можем да се запознаем с човек от Лондон, нали? Тъкмо си говорехме за погребението на клетата госпожа Роуд.

— Стела Роуд може и да беше от лошо тесто, Шейн, но тя свърши много работа за моите бежанци.

— Какви бежанци? — направи се на ударен Смайли.

— Унгарци. Събираше помощи за тях. Дрехи, мебели, пари. Една от малкото съпруги, които направиха нещо — каза Дороти и изгледа враждебно Шейн Хехт, която се усмихваше сърдечно и се взираше някъде надалеч, към съпруга си. — Беше много усърдно същество, не се гнусеше да запретне ръкави и да ходи от врата на врата. Привлече и жени от баптистката черква, донесоха сума неща. Не може да им се отрече, такива хора са енергични. Феликс, сипи ми още херес!

В двете стаи имаше двайсетина души, но Смайли, който малко закъсня, се озова в компанията на осмина от тях, най-близко до вратата: Д’Арси и сестра му, Чарлс и Шейн Хехт, млад математик на име Сноу и съпругата му, един свещеник от Абатството и самият Смайли, стреснат и с вид на къртица зад своите очила. Смайли побърза да се огледа за Фийлдинг, но не го видя в стаята.

— Да — продължи Дороти Д’Арси, — тя беше много съвестна, до самия си край. Отидох у тях в петък със свещеника от нейната църква, с Кардю, за да проверя дали не е останало нещо от събраното за бежанците, та да го взема. Всичко си беше на мястото, нямаше дреха, която да не е опакована, и всичкото надписано. Остана само да изпратим колета. Пак ще повторя, много беше съвестна. И на разпродажбата свърши чудесна работа.

— Да, скъпа — каза иронично Шейн Хехт, — добре си спомням. Тъкмо тогава я представих на лейди Соли. Беше си сложила толкова сладка шапчица, същата, дето си я слагаше в неделя, сещаш ли се? И се държеше с такова уважение, казваше „милейди“ — Шейн се обърна към Смайли и изпръхтя в лицето му: — Доста феодално звучи, не смятате ли, любезни? Такива неща винаги са ми харесвали. Колко малко останахме ние, истинските ценители.

Математикът и съпругата му разговаряха с Чарлс Хехт в един ъгъл. След няколко минути Смайли успя да се откъсне от своята група и отиде при тях.

Ан Сноу беше хубавичка, независимо от ъгловатото си лице и чипия нос. Съпругът й беше слаб, висок и сгърбен, но това не дразнеше. Държеше чашата с херес с правите си тънки пръсти, сякаш беше реторта, а когато говореше, като че ли се обръщаше към хереса, а не към събеседника си. Смайли си спомни, че видя семейството на погребението. Чарлс Хехт изглеждаше поруменял и доста ядно смучеше лулата си. Разменяха мнения по различни въпроси, но разговорът им се губеше сред репликите на съседната група. Накрая Хехт се дръпна, все още намръщен и мълчалив, и застана предизвикателно до вратата.

— Горката Стела — каза Ан Сноу след кратка пауза. — Извинете — добави тя. — Все още непрекъснато си мисля за нея. Лудост, чиста лудост изглежда това. Искам да кажа, защо, защо го е направила тази жена, тази Джейни?

— Близки ли бяхте със Стела? — попита Смайли.

— Разбира се. Тя беше толкова симпатична. Тук сме вече от четири полугодия, а тя е единственият човек, който се е държал мило с нас. — Съпругът на Ан не каза нищо, само кимна на своя херес. — Нали разбирате, Саймън не е учил в Карне, за разлика от повечето преподаватели, така че ние не познавахме никого и никой не се интересуваше от нас. Естествено, всички се правеха, че много ни се радват, но всъщност само Стела…

Връхлетя ги Дороти Д’Арси.

— Госпожо Сноу — сухо каза тя, — имах намерение да поговоря с вас. Искам да поемете работата на Стела с бежанците и като хвърли поглед към Смайли, добави: — Ректорът има много положително отношение към въпроса.

— О, боже! — възкликна Ан Сноу уплашено. — Не бих могла, госпожице Д’Арси, та аз…

— Не бихте могла? Защо не? Нали вие помагахте на Стела Роуд на щанда й по време на разпродажбата?

— Аха, значи оттам се е снабдявала с дрехи — изсумтя зад тях Шейн Хехт.

Ан продължи да мънка:

— Но… аз не съм търпелива като Стела, нали разбирате, при това тя беше баптистка. Всички местни хора и помагаха, даваха й помощи, всички я харесваха. С мен ще бъде друго.

— Ама че глупости! — отряза я госпожица Д’Арси, която разговаряше с всички по-млади от нея, сякаш са коняри или непослушни деца, а Шейн Хехт, която стоеше редом, каза:

— Нали баптистите са онези, дето са против индивидуалните места в черквите? О, напълно съм съгласна, инак човек смята, че щом си е платил, на всяка цена трябва да ходи на службите.

Англиканският свещеник, който разговаряше за крикет в ъгъла, се принуди леко да се възпротиви:

— Е, хайде, госпожо Хехт, та индивидуалните места си имат много преимущества…

След това се зае надълго да хвали древния обичай и Шейн го изслуша с вид на крайно заинтересувана. Когато най-после свещеникът свърши, тя каза:

— Благодаря ти, скъпи Уилям, трогната съм! — за да му обърне гръб и да подшушне високо на Смайли, както се шепне на сцена: — Това е Уилям Тръмпър, едновремешен ученик на Чарлс. Цяло щастие е, че успя да завърши!

Смайли, в желанието си да не участва в отмъщението, което Шейн Хехт готвеше за свещеника, потърси с поглед Ан Сноу, но тя все още понасяше благоволението на госпожица Д’Арси и нейните благотворителни намерения, така че Шейн Хехт отново го заговори.

— Единственият Смайли, за когото съм чувала, е онзи, който се ожени за лейди Ан Съркоум в края на войната. Естествено, скоро след това тя го напусна. Много любопитен брак. Разбрах, че двамата съвсем не си подхождали. Тя е братовчедка на лорд Соли, представяте ли си? Родът Соли е свързан с Карне от четиристотин години. Сегашният наследник е ученик на Чарлс, често ни канят на вечеря в замъка. Не се чу какво стана с Ан Съркоум… Струва ми се, че замина за Африка, ако пък не беше и Индия? Не, за Америка замина. Такава трагедия! В замъка не говорят по този въпрос.

За миг шумът в стаята изчезна. За миг, не повече от миг, Смайли не различаваше друго, освен вперения в него взор на Шейн Хехт и знаеше, че тя очаква отговор. После тя разхлаби хватката, сякаш казваше: „Виждаш, че мога да те смачкам. Но няма да го направя, живей си“. След което му обърна гръб и се отдалечи.

Пощаджията не бил ухапан от куче; дявол се носел по вятъра; една жена знаела, че ще умре; един дребен обезпокоен човек по балтон стоеше в снега пред хотела си, а старателните удари на часовника от Абатската кула го зовяха да си ляга.

Смайли се поколеба, после сви рамене и прекоси шосето. Изкачи се по стъпалата и влезе във фоайето, осветено от безвкусната жълта светлина. После тръгна бавно по стълбището нагоре.

Ненавиждаше „Соли Армс“. Приглушеното осветление във фоайето беше типично за такива места — уж с дух на старинност, но твърде слабо, за да се вижда достатъчно. Ненавиждаше и келнерите в ресторанта, тихите гласове в салона за гости, както и собствената си омразна стая със сини и позлатени порцеланови вази и сложения в рамка гоблен, изобразяващ градина в Бъкингамшир.

В стаята му стана ужасно студено, сигурно прислужницата беше проветрявала. Смайли пусна шилинг в газовата отоплителна печка и я запали. Чу се сърдито бълбукане и огънят угасна. Смайли промърмори нещо, огледа се за хартия и за свое учудване откри канцеларски пособия в чекмеджето на бюрото. Облече пижамата си, а върху нея — халата, и тъжно се пъхна в леглото. След като прекара там няколко минути, но не се почувства по-удобно, той стана, взе балтона си и го метна над юргана. Палто, та да й е топло…

Как пишеше в протокола? „Никой едно благодарско не рече. «Браво, миличка» не ми каза, затуй взех нейните скъпоценности и ги занесох на светиите… пък и едно палто, та да ми е топло…“ Палтото е било дадено на Стела миналата сряда, като помощ за бежанците. От протокола можеше логично да се предположи, че Джейни е взела палтото от пристройката по същото време, когато е отмъкнала гердана на убитата Стела. Но в петък сутринта Дороти Д’Арси беше ходила там, наистина беше ходила, заедно с господин Кардю, нали вечерта у тях го спомена: „Всичко си беше на мястото, дрехите бяха прибрани, опаковани и адресирани. Много съвестна беше Стела, така си е“. Защо тогава Стела не е пъхнала и палтото в колета? Защо е прибрала всичко, само не и палтото?

Да не би Джейни да е откраднала палтото по-рано същия ден, преди колетът да е бил готов? Ако е така, то в обвинението срещу Джейни се появяваха слаби места. Но не е било така. Не е било така, защото е напълно невъзможно Джейни да е откраднала палтото следобеда и същата вечер отново да се е появила в къщата.

„Започни отначало — промърмори Смайли, като че изричаше сентенция, отправена към листовете и герба на хотела, сложени на скута му. — Джейни е откраднала палтото по същото време, когато е откраднала гердана, тоест когато Стела вече е била убита. Следователно, или палтото не е било опаковано заедно с другите дрехи, или…“

Или какво? Или някой друг, а не Стела Роуд е опаковала дрехите. След смъртта на Стела, преди Дороти Д’Арси и господин Кардю да отидат до Норт Фийлдс в петък сутринта, а защо, по дяволите, е било необходимо да се прави това?

Един от основните принципи на Смайли, когато извършваше проучвания, независимо дали ставаше дума за ранното творчество на някой потънал в забвение поет или за разузнавателни данни, събирани трошица по трошица, беше да се ограничава само с доказателства. Един факт, до който се е стигнало по пътя на логиката, не бива да се тълкува извън естественото му значение. Затова и сега не започна да размишлява върху направеното забележително откритие, а се насочи към най-неясния от всички въпроси: за мотива на убийството. Започна да пише.

Дороти Д’Арси — ненавист след гафа с бежанците. Недостатъчно солиден мотив за убийство. Но защо госпожица Д’Арси положи толкова усилия, за да хвали Стела?

Феликс Д’Арси — не е обичал Стела Роуд, понеже тя не се е съобразявала със стандартите на Карне. Като мотив за убийство — смехотворно.

Шейн Хехт — омраза.

Терънс Фийлдинг — той не може да има мотив в един свят на здравомислещи.

Но беше ли това свят на здравомислещи? Година подир година тук са живеели без промени, говорели са едно и също на едни и същи хора, пеели са едни и същи псалми. Нямат пари, нямат надежда. Светът е ставал друг, модата е ставала друга, жените са я виждали не непосредствено, а от лъскавите вестници, после са стеснявали роклите си, събирали са косите си на кок и омразата към съпрузите им е нараствала за пореден път. Дали Шейн Хехт не е убила Стела Роуд? Дали в безплодната мощ на грамадното й тяло се крият не само омраза и завист, но и куражът да убие? Дали не се е уплашила заради глупавия си съпруг, дали не се е побояла, че Роуд е умен и ще направи кариера? Дали наистина не се е ядосала прекалено много, когато Стела е отказала да се включи към съсловието на плъховете с изискано възпитание?

Ригби беше прав — не е възможно да се разбере истината. Трябва човек да е болен, да е с разклатено здраве, за да го проумее. Да се намира тук в санаториум, и то не седмици, а години наред — да лежи в редицата бели легла, да познава миризмата на храната или лакомията, скрита в очите. Човек трябва да е виждал и да е чувал, да е част от всичко това, за да знае правилата и да усеща кога ги престъпват. Този свят беше свит в калъпа на ненормалните норми. Беше сляп и фарисейски, но действително съществуващ.

И все пак някои неща си личаха достатъчно ясно: необяснимата връзка между Феликс Д’Арси и Терънс Фийлдинг, независимо че не се обичаха; нежеланието на Д’Арси да обсъжда нощта на убийството; явните предпочитания на Фийлдинг към Стела Роуд, а не към съпруга й; презрението на Шейн Хехт към всички.

Шейн Хехт не му излизаше от ума. Ако Карне беше нормално място и се налагаше някой да умре, то това несъмнено трябваше да е Шейн Хехт. Тя представляваше хранилище на чужди тайни и безпогрешно долавяше човешките слабости. Та не беше ли разкрила и самия Смайли? Присмя му се за неговия нещастен брак, поигра си с него за собствено удоволствие. Да, Шейн Хехт беше подходяща за жертва.

Но защо, за бога, трябваше да умира Стела Роуд? Защо и как? Кой беше приготвил колета след смъртта й? И защо?

Смайли се помъчи да заспи, но не успя. Накрая, когато часовникът на Абатството удари три, той светна лампата и седна в леглото. Стаята се беше позатоплила и отначало Смайли си помисли, че някой посред нощ е пуснал централното отопление, след като цял ден бе стояло изключено. После чу, че навън вали. Отиде до прозореца и дръпна завесите. Дъждът валеше непрестанно, до сутринта щеше да отмие снега. По пътя бавно вървяха двама полицаи. Смайли чу как скърцат ботушите им, които стъпваха в снега. Мокрите им пелерини проблеснаха под светлината на уличната лампа.

Изведнъж сякаш чу гласа на Ригби: „Всичко беше в кръв. Убиецът сигурно е бил в кръв от главата до петите“. После си спомни как Джейни Лудата викаше оттатък осветения от луната сняг: „Джейни го видя… Със сребърни криле като люспи на риба… Летеше, носен от вятъра… Не са много хората, видели как Дяволът лети…“ Разбира се! Колетът!

Смайли дълго стоя на прозореца и гледа дъжда. Накрая, доволен, отново се пъхна в леглото и заспа.

Цяла сутрин се мъчи да се свърже с госпожица Бримли по телефона. Все се оказваше излязла, но той не поръчваше да й предадат защо я търси. Най-сетне по обяд успя да я намери.

— Много съжалявам. Джордж, но в Лондон е пристигнал един мисионер и трябваше да взема интервю, а следобеда ще ходя на баптистка конференция. И двете теми са за тазседмичния брой. Късно ли ще е да отида утре сутринта?

— Не — каза Смайли. — Няма да е късно.

Работата не беше бърза. Без друго имаше едно-две неща, които Смайли искаше да си изясни този следобед.

Пътуването с автобуса му се стори приятно. Кондукторът беше много намусен човек, който можеше дълго да разказва как транспортната компания работи на загуба. Леко окуражаван от Смайли, той се развихри великолепно и докато стигнат в Стърминстър, вече беше превърнал дорсетските директори в стадо гадорейски свине, които се носят към бездната на собствения си банкрут. Кондукторът упъти Смайли как да намери Стърминстърския кучкарник и когато стигнаха селцето, Смайли слезе и уверено тръгна към група къщички на около четвърт миля оттатък черквата, по пътя за Оукфорд.

Изпитваше неприятното чувство, че господин Хариман няма да му допадне. Фактът, че Д’Арси го бе описал като изключителен човек, стигаше, за да настрои Смайли срещу него. Не че самият той беше против социалните различия, но предпочиташе сам да ги определя.

На портата се четеше надпис: Стърминстърски кучкарник. Собственик К. Дж. Рийд-Хариман, ветеринарен лекар. Отглеждам немски овчарки и лабрадори. Давам подслон на питомци.

Тясна пътечка водеше към място, което, изглежда, представляваше заден двор. Навсякъде висеше окачено пране: ризи, бельо и чаршафи, повечето дрехи в цвят каки. Вонеше на кучета. Виждаше се ръждясала дворна помпа с десетина кучешки каишки, метнати през тръбата. До нея стоеше момиченце. То тъжно наблюдаваше как Смайли търси път през гъстата кал към вратата. Смайли дръпна въженцето на звънеца и зачака. Повтори опита си и тогава момиченцето рече:

— Не работи. Развален е. Развален е от години.

— Има ли някой у дома? — попита го Смайли.

— Ще проверя — нелюбезно каза момиченцето, отново го зяпа дълго, после заобиколи къщата и изчезна от погледа му. Скоро Смайли чу вътре шум, приближиха се стъпки и вратата се отвори.

— Добър ден — поздрави го човекът. Косата и мустаците му бяха русоляви. Беше облечен в риза цвят каки, с по-светла вратовръзка. Панталоните му също бяха от стара военна униформа, а на спортното му сако имаше кожени копчета.

— Търся господин Хариман.

— Майор Хариман е пред вас — бодро отговори мъжът. — Не че чинът има някакво значение. С какво можем да ви бъдем полезни?

— Намислил съм да си купя немска овчарка — отвърна Смайли. — За пазач.

— Чудесно. Заповядайте, влезте. Госпожа съпругата не е у дома. Не обръщайте внимание на детето, то е съседско. Мотае се тук заради кучетата.

Смайли последва Хариман във всекидневната. Седнаха. Камината не беше запалена.

— Откъде сте? — попита Хариман.

— В момента съм отседнал в Карне, баща ми живее в Дорчестър. С възрастта започна да се страхува и иска да му намеря хубаво куче. Имаме градинар, който ще го гледа през деня: ще го храни, ще го разхожда и тъй нататък. Естествено, градинарят не живее у нас, затова и старецът така се безпокои нощем. От доста време се каня да му взема куче, а станалото в Карне ме убеди, че е необходимо.

Хариман не обърна внимание на намека му.

— Добър човек ли е градинарят?

— Да, много добър.

— Не ви трябва изключително умно животно — каза Хариман. — Имате нужда от добро солидно куче. На ваше място бих взел кучка.

Ръцете на Хариман бяха мургави, китките също. Държеше кърпичката си пъхната в маншета. Смайли забеляза, че часовникът му е закопчан така, че циферблатът да е откъм вътрешната страна на ръката, което потвърждаваше негласните правила на военния demi-monde7, откъдето навярно идваше.

— А как се държи такова куче? Напада ли, какво прави?

— Зависи от обучението, приятелю, зависи от обучението. Във всеки случай предупреждава, а това е главното. Плаши чуждите хора и ги прогонва. Слагате си табела „Зло куче“, оставяте кучето да лае и славата му се разнася. В радиус от една миля няма да се завърти крадец.

Отново излязоха в градината и Хариман го поведе към клетките, където пет-шест кутрета свирепо ги джафкаха през мрежата.

— Всичките са добри зверчета — извика Хариман. — Много ги бива.

Той отключи вратата и накрая се появи с топчесто женско кутре, свирепо захапало сакото му.

— Тази млада дама сигурно ще ви свърши работа — каза Хариман. — Не мога да ви я покажа добре, понеже е доста дива.

Смайли се престори, че се колебае, даде възможност на Хариман да го убеждава и накрая се съгласи. Върнаха се в къщата.

— Бих желал да оставя депозит и да дойда за кучето след десетина дни. Може ли?

И той даде на Хариман чек за пет лири, след което отново седнаха. Хариман започна да търси из бюрото си документите за ваксинация и за чистотата на породата. В този миг Смайли каза:

— Жалко, че госпожа Роуд не е имала куче, нали? Според мен е можело да й спаси живота.

— О, не, тя имаше куче, но поиска да бъде умъртвено точно преди да я убият — обясни Хариман. — Между нас казано, тази история беше много странна. Госпожа Роуд умираше за животното. Нищо и никакъв дребосък, помияр с неопределен произход, но тя го обичаше. Един ден го доведе тук, разправи някаква измислица — че е ухапало пощаджията, и ме накара да го умъртвя, каза, че било опасно, а кучето си беше наред. Мои приятели в Карне се заинтересуваха от случая. Не научиха някой да се е оплаквал от кучето. Пощаджията се е спогаждал с животното. Ужасно е глупаво човек да лъже така на място, където всички се познават. Истината веднага излиза наяве.

— Защо тогава е излъгала?

Хариман направи жест, който особено много раздразни Смайли. Прокара пръст по дължината на носа си, после много бързо докосна краищата на своите нелепи мустаци. В цялото движение се криеше известна стеснителност, сякаш подражаваше на някакви по-висши офицери и се боеше, че могат да му направят забележка.

— Тя създаваше неприятности — сухо отвърна той. — Знам ги тия жени. И в полка имахме няколко такива съпруги. Глупави нищожества. Ни лук яли, ни лук мирисали, вода ненапита. Кичат черквата с цветя и други такива, набожни до немай-къде. Според мен, тя беше от истеричния тип, дето всичко драматизират и дни наред циврят из къщи. Готови са на какво ли не, само и само да вдигнат врява.

— Не са ли я обичали? — попита Смайли и предложи цигара на Хариман.

— Не ми се вярва. Благодаря. Научих, че в неделя се обличала в черно. Това също е типично. На изток наричахме жените, които носят черно, „врани“ или „неделни девици“. Бяха главно методистки или от някакви секти, но не и от англиканската църква. Имаше обаче и католички. Надявам се, че не ви…

— Ни най-малко.

— Човек няма как да се ориентира предварително, нали така? Лично аз не мога да ги понасям. Не че страдам от предразсъдъци, но не обичам католиците, а и баща ми беше такъв.

— А познавате ли съпруга й?

— Не, не го познавам добре, горкия.

Смайли си помисли, че Хариман изглежда изпитва много повече съчувствие към живите, отколкото към умрелите. Може би това беше типично за военните, кой знае.

— Чувам, че е страшно съсипан — продължи ветеринарят. — Ужасен шок, нали? Като превратностите на войната — добави той и Смайли кимна. Но Роуд е от другия тип. Скромен по произход, с добри офицерски качества, достойна личност в цялата тази каша. Тъкмо такива хора най-често се съсипват, защото жените им виждат сметката.

Вървяха по алеята към портата. Смайли си взе довиждане и обеща да се върне след около седмица, за да прибере кутрето. Вече излизаше, когато Хариман му подвикна:

— А. между другото…

Смайли се спря и се обърна.

— Ще осребря чека, нали може, и сумата ще се отнесе към вашата сметка.

— Разбира се. Няма пречки да го направите — потвърди Смайли и тръгна към автобусната спирка, размишлявайки върху странните обрати в разсъжденията на един военен.

Върна се в Карне със същия автобус; същият кондуктор отново руга работодателите си, старият шофьор през целия път кара на втора скорост. Смайли слезе на гарата и тръгна към изградения от червени тухли храм. Внимателно отвори готическата врата, направена от кафеникав чам, покрита с плътен слой лак, и влезе вътре. Една старица по престилка лъскаше тежкия бронзов полилей, окачен над централната пътека. Смайли изчака малко, после на пръсти я доближи и попита къде е свещеникът. Жената му посочи входа на канцеларията. Той се подчини на безмълвните й указания, упъти се нататък, почука и зачака. Вратата отвори висок мъж в свещенически дрехи.

— Идвам от името на „Християнски глас“ — тихо каза Смайли. — Може ли да поговорим?

Господин Кардю го поведе през страничния вход. Излязоха сред старателно обработена малка зеленчукова градина с яркожълти пътечки между голите лехи. Слънцето грееше, въздухът беше свеж. Денят, макар и студен, изглеждаше хубав. Прекосиха градината и се спряха на една поляна. Независимо от снощния дъжд, почвата беше твърда, а стръкчетата трева едва се показваха. Двамата с Кардю вървяха редом и разговаряха.

— Това са земи, принадлежащи на колежа. Тук си правим летните празненства, много е удобно.

Кардю не изглеждаше типичен представител на своя сан. Смайли, който изпитваше някаква детинска подозрителност към свещениците, бе очаквал да види строг баптист, многословен, внушаващ боязън човек, със склонност към метафоричен изказ.

— Изпраща ме госпожица Бримли, нашата редакторка — започна Смайли. — Госпожа Роуд беше абонатка на списанието, семейството й го получава от основаването му. Чувствахме я почти като член на нашата общност. Искаме да публикуваме некролог, в който да опишем работата й за църквата.

— Разбирам.

— Успях да поговоря със съпруга й, искам да сме сигурни, че ще предадем вярно нещата.

— И какво ви каза той?

— Каза, че трябва да се осведомя от вас за работата й, особено за работата с бежанците.

Известно време крачиха, без да приказват, после Кардю рече:

— Тя беше родена на Север, недалеч от Дарби. Баща й доста е преуспял там, но парите не са го променили.

— Разбрах това.

— Познавам семейството от години, общували сме почти непрекъснато. Видях стария и баща преди погребението.

— Как бих могъл да опиша работата й за църквата, влиянието и върху тукашните баптисти? Мога ли да кажа, че се е радвала на всеобща обич?

— Боя се, че нямам високо мнение за подобни писания, господин Смайли. Човек никога не се радва на всеобща обич, дори и след смъртта си — отвърна Кардю след кратка пауза и северният му изговор прозвуча ясно.

— Какво тогава бих могъл да кажа? — продължи да настоява Смайли.

— Не зная — с безизразен глас отговори Кардю. — А когато не зная нещо, обикновено си мълча. Но след като проявявате добрината да ме попитате, ще ви кажа, че засега не съм срещал ангели, така че Стела Роуд не правеше изключение.

— Но нима тя не е била водеща фигура в работата с бежанците?

— Вярно е, беше.

— Значи е окуражавала и други да правят подобни усилия?

— Разбира се. Тя работеше съвестно.

Беше понеделник вечер. По времето, когато Смайли се прибра в хотела след разговора с господин Кардю. Тим Пъркинс, момчето, което отговаряше за пансиона на Фийлдинг, си вземаше довиждане с госпожа Харлоу, която му преподаваше виолончело. Макар и нервна, тя беше добра душа и се разтревожи, когато видя, че момчето е много притеснено. Пъркинс беше най-способният ученик, който й бяха пращали от Карне, и тя го харесваше.

— Днес свири безобразно, Тим — каза му тя, когато се сбогуваха на вратата. — Съвсем безобразно. Няма какво да ми обясняваш, остава ти само едно полугодие, а ти все още не си получил достатъчно високи бележки по три от предметите, ще трябва да се явяваш и на годишни изпити. Изобщо, закъсал си го. Ако желаеш, няма да имаме урок другия понеделник. Мини, ще те почерпя с кифли и ще слушаме плочи.

— Добре, госпожо Хароу — каза Пъркинс и прикрепи с ремък към багажника на колелото си калъфа с виолончелото.

— Фарът ти работи ли, Тим?

— Да, госпожо Харлоу.

— Е, не прави опити да чупиш рекорди днес, Тим. Имаш достатъчно време до вечерята в пансиона. И внимавай, пътят е все още много хлъзгав от снега.

Пъркинс не отговори нищо. Буташе си колелото по чакълестата алея към портата.

— Тим, не забрави ли нещо?

— Извинете, госпожо Харлоу…

Момчето се обърна и се ръкува с нея. Тя винаги настояваше да се разделят така.

— Тим, какво има? Да не си направил някоя глупост? На мен можеш да кажеш, нали? Не съм като преподавателите в колежа, знаеш това.

Пъркинс се поколеба, после рече:

— Няма нищо, госпожо Харлоу, заради изпитите е.

— Добре ли са родителите ти? Да нямаш неприятности вкъщи?

— Не. Добре са, госпожо Харлоу.

Пъркинс отново се поколеба, накрая каза:

— Лека нощ, госпожо Харлоу.

— Лека нощ.

Тя го изпрати с поглед. Пъркинс излезе, затвори портата и подкара велосипеда по тясната алея. След петнайсет минути щеше да е в Карне, предстоеше му да се спуска все по нанадолнище.

Училищният комитет за подпомагане на бежанците (под патронажа на Сара, графиня Соли) има кантора на площад Белгрейв. Изобщо не е ясно дали това разкошно местоположение е избрано, за да привлича богатите или за да окуражава несретниците. Или, както непочтително шепнеха някои гласове в изисканото общество — за да си има графиня Соли евтино pied-à-terre8 в Западен Лондон. Работата с нуждаещите се от помощ бежанци за удобство бе прехвърлена на юг от Темза, на един от онези забутани площади в Кенингтън, които са част от лондонската архитектурна шизофрения. Някой ден площад Йорк Гардънс (така му е името) ще бъде открит от света и неговото очарование ще изчезне, но ако отидете там сега, може би ще видите на пътя истински деца, които играят на дама, а майките им, по домашни чехли, ги гълчат от прага.

Госпожица Бримли, появила се там вследствие на телефонното обаждане на Смайли предната сутрин, притежаваше рядката дарба да разговаря с деца така, сякаш те са човешки същества, затова без особен труд откри разнебитената къща с липсваща табела, където комитетът събираше изпратените колети. С помощта на седем момченца тя позвъни и търпеливо зачака. След време чу шум от стъпки по незастлано стълбище. Вратата отвори много красиво момиче. За миг двете се гледаха одобрително.

— Извинете за безпокойството — започна госпожица Бримли, — но една моя приятелка от провинцията ме помоли да проверя нещо във връзка с колет дрехи, изпратен преди няколко дни. Направила е една доста глупава грешка.

— Божичко, колко неприятно! — мило възкликна момичето. — Заповядайте, влезте. За съжаление, хаосът е пълен, няма къде да седнете, но можем да ви предложим чаша кафе.

Госпожица Бримли я последва, влезе вътре и затвори вратата под носа на седемте деца, които крадешком се промъкваха покрай нея. Озова се в хола. Където и да погледнеше, виждаше колети от всякакъв тип — някои увити в юта и красиво надписани, други пакетирани криво-ляво с вече изпокъсана бакалска хартия, трети в сандъчета, в кошове за пране или в очукани куфари, а имаше дори и един извънредно стар пътнически сандък с избледнял жълт надпис, който гласеше: „За багаж“.

Момичето поведе госпожица Бримли нагоре по стълбите към голяма стая, явно служеща за канцелария. Вътре имаше чамова маса, отрупана с писма, и кухненски стол. В единия ъгъл пращеше нафтова печка, а редом меланхолично се вдигаше пара от електрически чайник.

— Извинете, но долу просто няма къде да разговаряме — каза момичето, когато влязоха. — Не можем да приказваме, застанали на един крак като инки, нали? Чакайте, май не го правеха инките, а афганците. Как ни открихте?

— Първо се отбих в кантората в Западен Лондон, където ми казаха да дойда тук, за да поговорим. Мисля, че доста се ядосаха. След това се оставих на децата, а те винаги знаят кое къде е. Вие сте госпожица Дони, нали?

— За бога, не. Аз просто идвам да помагам през деня. Джил Дони отиде на среща с митничарите в Родърхайд. Ако искате да се видите с нея, тя ще си дойде за следобедния чай.

— Моля ви, миличка, та аз ще ви отнема само две минути. Една моя приятелка, която живее в Карне („Божичко! Какъв разкош!“, възкликна момичето)… всъщност тя ми е братовчедка, но ми е по-лесно да казвам, че ми е приятелка, нали? Та така — миналия четвъртък тя дала една стара сива рокля за бежанците, а после се сетила, че на корсажа е останала забодена брошка. Да си призная, сигурна съм, че това не е така, братовчедка ми е ужасно разпиляна, но ми се обади вчера сутринта, беше в ужасно състояние и ме накара да обещая, че веднага ще дойда, за да проверя. За съжаление, не можах да дойда вчера, от сутрин до вечер съм ангажирана с моето списанийце. Но ми се струва, че вие сте изостанали с обработката на колетите, така че не съм закъсняла.

— Божичко, наистина е така! Изоставаме с дни! Долу е натъпкано с колети, които трябва да бъдат разопаковани, а вещите — сортирани. Получаваме ги от доброволните ученически организации — понякога ги приготвят учениците, понякога — преподавателите. Събират дрехите, правят големи колети и ги изпращат по влака или с обикновена поща, също по влака, а ние ги сортираме, преди да ги препратим в чужбина.

— Точно така ми обясни и Джейн. Щом разбрала какво се е случило, тя се свързала с жената, която събира вещите и ги изпраща, но естествено, била закъсняла. Колетът вече бил потеглил.

— Ама че история… А разбрала ли е кога е бил пуснат колетът?

— Да. В петък.

— От Карне ли? С влака или по пощата?

Госпожица Бримли се боеше от този въпрос, но реши да рискува:

— По пощата, струва ми се.

Момичето се втурна край госпожица Бримли и започна да рови в купчината хартии на бюрото, докато измъкна тетрадка с твърди корици и надпис „Входящ дневник“. Отвори я наслуки и взе да прелиства страниците, като сегиз-тогиз с безпокойство плюнчеше пръст.

— Пристигнал е най-рано вчера — рече то. — Положително още не сме го отворили. Честно казано, изобщо не виждам как ще смогнем, а с наближаването на Великден ще става все по-зле. Отгоре на всичко вещите гният в складовете на митницата. А, ето! — възкликна то и побутна тетрадката към госпожица Бримли, сочейки с нежния си пръст записаното с молив в средната колонка: „Пощенска пратка от Карне, тегло 27 фунта“.

— Нали няма да имате нищо против само да надникна в колета? — попита госпожица Бримли и двете влязоха в хола.

— Хаосът не е толкова голям, колкото изглежда — викна момичето през рамо. — Пратките от понеделник трябва да са близо до вратата.

— А как разбирате откъде са изпратени, щом няма пощенско клеймо? — попита госпожица Бримли, докато момичето се ровеше в пакетите.

— Изпращаме напечатани адреси на инициативните групи. Подателят е отбелязан с номер, а в някои случаи просто ги молим да изписват с печатни букви името на училището. Нали разбирате, не можем да си позволим и придружителни писма, би станало направо ужасно. Когато ни докарат колет, остава само да пуснем картичката с готов текст, с благодарност, че сме го получили на тази и тази дата и че тежи толкова и толкова. Нали разбирате, на нашия адрес изпращат вещи само организации, а отделните хора използват по-известния адрес на площад Болгрейв.

— И системата ви върши работа, така ли?

— Но, не върши — отвърна момичето. — В училищата или забравят да използват готовите адреси, или ги свършват и не си правят труда да поискат нови. След десет дни гневно ни се обаждат по телефона, защото не сме потвърдили получаването. Сменят се и хората им, натоварени с изпращането, а не уведомяват новите какви са изискванията за пакетирането и изпращането. Понякога учениците решават да го направят сами, а никой не им обяснява какво е необходимо. Лейди Сара започва да съска като змия, ако колетите се получават в главната кантора, защото се налага да се пренасят дотук, където отново ги опаковаме и ги описваме.

— Разбирам.

Госпожица Бримли с тревога наблюдаваше как момичето се рови в пакетите, докато говори.

— Вашата приятелка преподава в Карне, така ли казахте? Сигурно е много важна личност. Интересно какво ли представлява принцът, на снимките изглежда доста изтънчен. Един мой братовчед отиде в Карне. Той е пълен алкохолик. Знаете ли, каза ми, че по време на конните състезания там… А, ето го!

Момичето се изправи с голям четвъртит пакет в ръце и го отнесе на масата, разположена до стълбището. Докато развързваше внимателно здравия канап, госпожица Бримли, застанала редом, с любопитство се вгледа в напечатания текст. В горния ляв ъгъл имаше печат с обозначението, което комитетът явно бе определил за Карне: „К-4“, а след цифрата с химикалка бе записана и буквата „Б“.

— Какво означава това Б? — попита госпожица Бримли.

— О, това е местно обозначение, от Карне. Наш представител там е госпожица Д’Арси, но напоследък развиха толкова голяма дейност, че тя привлякла своя приятелка, за да помага с колетите. Когато изпращаме потвърждение, винаги отбелязваме дали пратката е от А или от Б. Не зная коя е Б, но е извънредно старателна.

Госпожица Бримли се побоя да зададе въпроса какъв процент от пакетите на Карне са били изпратени от Д’Арси в сравнение с пратките на анонимната й помощничка.

Момичето махна канапа и обърна пакета наопаки, за да смъкне хартията, с която беше увит. В този миг госпожица Бримли забеляза бледокафеникаво петно, не по-голямо от шилинг, близо до мястото, където се прихлупваше хартията. В унисон с присъщата и разсъдливост, тя сметна, че трябва да потърси някакво друго обяснение извън очевидното. Момичето, което все още разопаковаше пакета, изведнъж каза: „Чакайте, онова ужасно убийство не беше ли станало в Карне? Една циганка убила жената на преподавател. Отвратително, нали? Само колко често се случват такива неща! Хм… Така си и мислех…“ — подхвърли то и изведнъж замълча. Беше вече махнала хартията отвън и се готвеше да извади съдържанието, когато вниманието му явно бе привлечено от състоянието на вещите.

— Какво има? — побърза да попита госпожица Бримли.

Момичето се засмя:

— Нищо, просто не е пакетиран добре, а колетите „К-4 Б“ обикновено са много добре увити, най-добрите, които получаваме. Но този път не о така. Не го е приготвил същият човек. Сигурно го е замествал случаен помагач. Личеше си още от външната опаковка.

— Откъде сте толкова сигурна?

— О, та това е като почерка. Веднага се разбира.

Момичето отново се засмя и без повече приказки свали и последната хартия.

— Става дума за сива рокля, нали? Сега ще проверим.

И с две ръце то взе да вади дрехи от купа и да ги слага отстрани. Беше изпразнило колета почти наполовина, когато възкликна: „Е, това вече на нищо не прилича! Трябва да са се побъркали!“ И в същия миг измъкна от кашона с употребявани дрехи прозрачна мушама за дъжд, чифт много износени кожени ръкавици и чифт галоши.

Смайли затвори телефона, бързо мина край рецепцията и се отправи към изхода. Веднага трябваше да се срещне с Ригби. Тъкмо когато излизаше от хотела чу, че го викат. Обърна се и видя стария си враг. Нощният портиер, осмелил се да излезе на дневна светлина, му даваше знак със сивата си ръка, като зовящ Харон.

— Търсиха ви от полицейския участък — осведоми го той с нескрита радост. — Господин Ригби, инспекторът, иска да се явите при него. Трябва да отидете веднага. Веднага, ясно ли е?

— Тъкмо там отивам — с раздразнение обясни Смайли и докато буташе въртящата се врата чу как старецът повтаря: „Имайте предвид, казаха веднага! Чакат ви!“

Вратата му отвори госпожица Трубоди. Клепачите и бяха зачервени, сякаш беше плакала.

— Извинете, дали мога да се видя с господин Фийлдинг? За да се сбогуваме.

Икономката се поколеба.

— Господин Фийлдинг е много разстроен. Съмнявам се, че ще пожелае да приеме дори вас.

Смайли я последва в хола и остана там, а тя отиде до вратата на кабинета. Почука, наклонила глава, после тихо натисна дръжката и влезе. Мина доста време, преди да се завърне.

— Господин Фийлдинг ще дойде след малко — уведоми го тя, без да го погледне. — Ще се съблечете ли?

Изчака го, докато свали балтона се, пое го и го закачи недалеч от „стола на Ван Гог“. Двамата стояха и мълчаха, вперили очи във вратата на кабинета.

После, съвсем внезапно, небръснат и по риза. Фийлдинг се появи на прага.

— За бога, какво желаете? — попита той с дрезгав глас.

— Исках само да си взема довиждане, Фийлдинг, и да ви изкажа съболезнованията си.

Един миг Фийлдинг го гледа втренчено. Тялото му беше отпуснато, тежко облегнато на отворената врата.

— Е, добре, довиждане. Благодаря, че се отбихте — рече той и махна напосоки с ръка. — Нямаше смисъл да си правите този труд, нали? — добави грубо той. — Можехте да се обадите с пощенска картичка!

— Можех, разбира се. Но нещата приеха такъв трагичен обрат тъкмо когато той е бил толкова близо до успеха.

— Какво имате предвид? Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Имам предвид учението му… Напредъка му… Саймън Сноу ми разказа подробностите. Изумително е колко добре го е подготвил Роуд.

Последва дълго мълчание, след което Фийлдинг каза:

— Довиждане, Смайли. Благодаря, че дойдохте.

И се обърна да си влезе в кабинета, а Смайли извика:

— Няма защо… няма защо. Предполагам, че и клетият Роуд е бил доволен от изпитните резултати. Искам да кажа, та нали за Пъркинс вземането на изпитите е било въпрос на живот и смърт? При провал са щели да го изключат за следващото полугодие… Струва ми се, че макар да е отговарял за студентите, можели са да забележат, че надхвърля възрастта за това образование, а не му се е искало да ходи в армията. Горкият Пъркинс, трябва да е бил много благодарен на Роуд, нали? А и на вас, Фийлдинг, сигурен съм. Положително сте му помогнали и това е чудесно. Помогнали сте му и вие, и Роуд. Родителите му трябва да научат това. Те са в доста тежко положение, доколкото разбрах. Баща му е в армията и сега се намира някъде в Сингапур, нали? Сигурно са полагали големи усилия, за да задържат момчето в Карне. За тях ще бъде утеха да узнаят колко много е било направено за сина им, нали, Фийлдинг?

Смайли беше силно пребледнял. След малко продължи:

— Предполагам, че сте научили и последните вести: за нещастната циганка, която е убила Стела Роуд. Решили са, че може да бъде изправена пред съда. Според мен ще я обесят, а това ще бъде третата смърт, нали така? Знаете ли, ще ви кажа нещо, което е доста странно, но между нас да си остане, Фийлдинг. Не вярвам, че тази жена е убийца, а вие? Изобщо не вярвам, че го е направила тя.

Смайли не гледаше Фийлдинг. Беше стиснал здраво малките си ръце зад гърба. Стоеше с приведени рамене и наклонена на една страна глава, като че очакваше отговор.

Думите на Смайли сякаш причиниха физическа болка на Фийлдинг. Той бавно поклати глава и каза:

— Не, не. Те са убити от Карне. Карне е истинският убиец. Такова нещо може да се случи само тук. Това са правилата на нашата игра, играта на изключване. Разделяй и владей! — Фийлдинг погледна Смайли право в очите и изкрещя: — А сега, за бога, си вървете! Получихте каквото ви трябваше, нали? Можете да ме забучите с карфичка на малката си дъска, нали?

След което, за огромно притеснение на Смайли. Фийлдинг неудържимо се затресе в ридания, притиснал длан към челото си. И веднага придоби нелеп вид, защото изтриваше детските си сълзи със своята бяла като тебешир ръка, извърнал накриво огромните си стъпала. Смайли внимателно го отведе до кабинета, внимателно го постави да седне пред угасналата камина. После му заговори тихо, със състрадание в гласа.

— Ако онова, което си мисля, е вярно, не остава много време — започна той. — Искам да ми разкажете за Тим Пъркинс и за изпита.

Фийлдинг, захлупил лицето си с ръце, кимна.

— Пъркинс е щял да получи слаба оценка, нали? Щял е да се провали и да бъде отписан следващото полугодие, щял е да напусне? — Фийлдинг мълчеше. — В самия ден Роуд му дава изпитните работи, за да ги донесе тук. Те са били в чантата на Роуд. Тази седмица Роуд е отговарял за молитвите и се е прибрал у дома си късно, но е искал да прегледа темите още същата нощ, след вечерята при вас.

Фийлдинг махна ръцете от лицето си и се облегна на креслото, наклонил назад едрата си глава, затворил очи. Смайли продължи:

— Пъркинс се прибира у дома, а после донася чантата у вас, по поръчка на Роуд, за да е на сигурно място. В крайна сметка Пъркинс е отговарял за вашите студенти, бил е съвестен… Той ви предава чантата, а вие го питате как се е справил с изпита.

— Той се разплака — каза изведнъж Фийлдинг. — Плака така, както могат да плачат само децата.

— И след като нервите му не издържат, той ви казва, че е поправил работата си, нали? Че е намерил верните отговори и ги е нанесъл. Прав ли съм? А след убийството на Стела Роуд си е спомнил какво още о видял в чантата, нали?

Фийлдинг се беше изправил.

— Не. Нима не разбирате? Тим не би го направил, дори от това да зависеше животът му! Там е цялата работа, в това се крие проклетата ирония — извика Фийлдинг. — Тим никога не лъжеше. Аз извърших измамата, не той!

— Но това не е възможно! Та вие не можете да го напишете с неговия почерк!

— Тим пишеше с химикалка. Тестът беше само от формули и диаграми. Когато донесе чантата и си тръгна, аз прегледах работата му. Безнадежден случай: беше решил само две от седемте задачи. Преписах отговорите от учебника и ги нанесох със синя химикалка, а всички тук използват такива химикалки, продават ги в магазина. Положих големи усилия да имитирам почерка му, ставаше дума само за три реда цифри. Останалото бяха диаграми.

— Значи вие сте отворили чантата? И сте видели…

— Да, аз го направих, аз, а не Тим! Той не би излъгал дори ако от това зависеше животът му! Но тъкмо Тим плати заради мен, не го ли разбирате? Когато са обявили оценките, Тим явно се е сетил, че нещо не е наред. Та нали е направил опит да реши само две от седемте задачи? А е получил шейсет и един процента. Но момчето не е знаело нищо друго, абсолютно нищо!

Двамата замълчаха задълго, Фийлдинг се беше надвесил над Смайли, радостен, че му е олекнало, защото о споделил тайната си. Смайли гледаше разсеяно надалече, а на лицето му бе изписана дълбока вглъбеност. После каза:

— Излиза, че когато Стела Роуд е била убита, вие сте знаели кой е извършил убийството.

— Да — отговори Фийлдинг. — Знаех, че я е убил Роуд.

Почука на вратата на Ригби и веднага влезе.

— За голямо съжаление, струва ми се, че ще трябва да арестуваме Станли Роуд — започна той и разказа за срещата си с Фийлдинг.

— Трябва да съобщя на шефа — неуверено заяви Ригби. — Готов ли сте да повторите всичко пред него? Ако ще прибираме преподавател от Карне, според мен трябва първо да уведомим шефа. Той току-що се върна. Почакайте малко.

Ригби се обади по телефона, който беше на бюрото му, и поиска да го свържат с началника на полицията. Няколко минути по-късно двамата вървяха мълчаливо по застлания с килими коридор. По стените имаше окачени снимки на отбори по ръгби и крикет, някои пожълтели и избелели от индийското слънце, други изпълнени в сепия — любимия метод на фотографите от Карне в началото на века. На равни разстояния стояха празни яркочервени кофи, върху които старателно бе изписано с бяла боя: „За пожар“. Коридорът завършваше с тъмна дъбова врата. Ригби спря пред нея и почука. Отговор не последва. Той почука отново и тогава отвътре се чу вик: „Влез!“.

Влизането им бе наблюдавано от два едри шпаньола. Зад кучетата на огромно бюро седеше бригадният командир Хавлейк, офицер на Британската империя, полицейски началник в Карне. Седеше като воден плъх върху сал.

Оскъдните кичури бяла коса по иначе плешивата му глава бяха грижливо пригладени така, че да прикриват колкото може повече плешивостта. От това изглеждаше мокър, сякаш току-що бе излязъл от водите на река. Мустаците му, които щедро компенсираха липсата на коса, бяха руси и гъсти на вид. Беше много дребен човек, облечен с кафяв костюм и бяла риза с колосана яка, чиито краища бяха заоблени.

— Сър, позволете да ви представя господин Смайли от Лондон — започна Ригби.

Хавлейк стана от бюрото и тръгна към тях, като че се предаваше — без вътрешно убеждение, но примирен. Подаде малката си топчеста ръка и каза:

— От Лондон сте, значи? Приятно ми е, сър!

Изрече това на един дъх, сякаш го беше наизустил.

— Господин Смайли е в Карне по личен въпрос — осведоми го Ригби. — Познат е на господин Фийлдинг.

— А. Фийлдинг е голям особняк, голям! — отсече полицейският началник.

— Така е, сър — съгласи се Ригби и продължи: — Господин Смайли току-що е бил при господин Фийлдинг, за да си вземе довиждане преди заминаването за Лондон.

Хавлейк стрелна с очички Смайли, сякаш се чудеше дали той е в състояние да извърши такова пътуване.

— Господин Фийлдинг е дал показания, сър, за които притежава доказателства — продължи Ригби. — Става дума за убийството, сър.

— Да чуем, Ригби! — предизвикателно каза Хавлейк.

Смайли се намеси:

— Фийлдинг заяви, че убиецът е съпругът, Станли Роуд. Фийлдинг разказа, че когато отговорникът донесъл у тях чантата на Роуд с изпитните работи…

— Какви изпитни работи?

— Не си ли спомняте? Този следобед Роуд е провеждал изпит. Освен това е бил дежурен в черквата и чак след това отишъл на вечеря у Фийлдинг. За улеснение дал изпитните работи на Пъркинс, за да…

— На момчето, което загина? — попита Хавлейк.

— Да.

— Нещо много сте осведомен по въпроса — заплашително подхвърли Хавлейк.

— Фийлдинг разказа, че когато Пъркинс му донесъл чантата, той я отворил. Искал да види как Пъркинс се е справил със задачите. За момчето е било жизненоважно да си изкара изпита — продължи Смайли.

— Е, сега от усърдието зависи всичко — с горчивина в гласа подхвърли Хавлейк. — Уверявам ви, че когато бях малък, тук нещата стояха другояче.

— Когато Фийлдинг отворил чантата, видял вътре изпитните работи. Но видял също и найлонова мушама, стари кожени ръкавици и чифт галоши, отрязани от гумени ботуши.

Последва пауза, после Хавлейк възкликна:

— Боже господи! Боже господи! Чухте ли. Ригби? Това са намерили в колета в Лондон. Боже господи!

— Освен това имало и парче кабел, дълго парче. Това е чантата, за която се е върнал Роуд в нощта на убийството. Нали си спомняте? — завърши Смайли с чувството, че е хранил дете и непрекъснато е внимавал да не препълни лъжичката.

Настъпи продължително мълчание. Накрая Ригби, който явно си познаваше човека, рече:

— Мотивът му е издигането в службата, сър. Госпожа Роуд не е проявявала желание да повиши статуса си, обличала се е неподходящо и не е вземала участие в религиозния живот на колежа.

— Момент — прекъсна го Хавлейк. — Роуд отдавна е замислял убийството, така ли?

— Да, сър.

— Искал е да се възприеме като убийство с цел грабеж?

— Да, сър.

— Взел си е чантата, върнал се е в Норт Фийлдс, а после какво е направил?

— Облякъл мушамата, която е била с качулка, обул галошите, сложил си е ръкавиците. Взел и оръдието на убийството, сър. Вмъкнал се през задната порта, минал през градината, отишъл до входната врата отпред и позвънил, сър. Жена му отворила. Той я повалил, завлякъл я до оранжерията и там я убил. Измил мушамата на дворната чешма и прибрал всичко в колета. Вързал го и тръгнал по алеята, този път към предната порта, защото знаел, че скоро стъпките му ще бъдат заличени от хората, които ще дойдат. Излязъл на пътя, където снегът е утъпкан и не остават следи, а после заобиколил и отново влязъл в къщата, където изпълнил ролята на отчаяния съпруг, като се постарал, щом открил тялото, да остави отпечатъци от пръстите си върху следите от ръкавиците. Но е имало една вещ, която е било твърде опасно да слага в колета, сър. Оръдието на убийството.

— Добре, Ригби. Прибери го. Ако ти е нужно прокурорско нареждане, господин Бороу ще ти изготви. Ако ли не, ще позвъня на лорд Соли.

— Разбрано, сър, а да изпратя ли сержант Лоу, за да запише показанията на господин Фийлдинг?

— А защо, по дяволите, е мълчал досега, Ригби?

— Него трябва да попитате, сър — с равен глас му отговори Ригби и напусна стаята.

Хвана влака за Лондон в тринайсет и трийсет. Едва не закъсня, понеже в хотела му бяха объркали сметката. Остави бележка за Ригби с адреса и телефона си в Лондон и молба да му позвъни вечерта, когато се получи резултат от лабораторната експертиза. Нямаше повече работа в Карне. Когато влакът бавно се изтегли от гарата и местните ориентири започнаха да се изгубват един по един в студената февруарска мъгла. Джордж Смайли усети, че му олеква. Даваше си сметка, че бе дошъл с нежелание. Боеше се от мястото, където жена му бе прекарала детството си, боеше се да види полята на Карне. Но не беше открил нищо, което поне малко да му напомни за нея — нито в безжизнените очертания на замъка Соли, нито в близките околности. Бяха останали само клюките и не можеше да бъде другояче, докато съществуваха Хехтовци и Хавлейковци, които се перчат, че познават най-известния род в Карне.

Ескалаторът беше пълен с уморено гледащи служители на „Юнипрес“, приключили работното си време. За тях видът на пълния господин на средна възраст, тръгнал нагоре със съседния ескалатор, бе неочакван повод за забавления и изкачването на Смайли бе съпроводено от подмятанията на куриерите и смеха на машинописките. Той слезе на първия етаж, за да проучи огромното табло, на което можеха да се прочетат имената на двайсет и пет процента от националните всекидневници. Накрая, в раздела „Технически отдели и други“, откри „Християнски глас“ — стая 619. Стори му се, че асансьорът се издига много бавно. Иззад плюшената облицовка се чуваше неопределена музика, а едно момче в шарено сако поклащаше бедра при по-звучните акорди. Златните врати се разтвориха с въздишка, момчето каза: „Шести!“ и Смайли бързо излезе в коридора. Малко по-късно той вече чукаше на вратата на стая 619. Отвори му Ейлса Бримли.

— Джордж, колко хубаво, че идваш! — Ведро го посрещна тя. — Господин Роуд много ще се зарадва да те види.

И без повече приказки тя направо го въведе в кабинета си. На едно кресло до прозореца седеше преподавателят от Карне, Станли Роуд, облечен в спретнат черен балтон. Когато Смайли влезе. Роуд се изправи и протегна ръка.

— Благодаря, че дойдохте, сър каза той сковано. — Много ви благодаря.

Държеше се спокойно, както и преди, и изговаряше думите все така предпазливо. Седнаха. Смайли предложи цигара на госпожица Бримли и й я запали.

— Става дума за статията, която ще напишете за Стела — започна Роуд. — Да си призная, много ми е съвестно заради отношението ви към Стела и към паметта за нея. Как да ви кажа… Зная, че имате най-добри намерения, но не искам да пишете тази статия.

Смайли не каза нищо, а и Ейлса прояви благоразумието да замълчи. Оттук нататък разговорът беше в ръцете на Смайли. Мълчанието не го обезпокои, но изглежда обезпокои Роуд.

— Няма да е редно, никакъв смисъл няма в това — продължи той. — Господин Гластон се съгласи с мен. Говорих с него вчера преди заминаването му и той се съгласи. Просто не мога да позволя да напишете статията.

— Защо?

— Как да ви кажа, известно е на твърде много хора. Горкият господин Кардю, и с него разговарях. Той знае много, добре познава Стела, затова го помолих за мнението му. Той проявява разбиране за моето преминаване към англиканската църква, но за мен беше непоносимо да гледам как тя ходи на църква всяка неделя и стои на колене — Роуд поклати глава. — Така не бива. Така вярата на човек изглежда смешна.

— И какво ви каза господин Кардю?

— Каза, че не ние сме съдниците, че трябва да оставим господ да отсъди. Но аз му обясних, че няма да е редно, хората я познават и са наясно какво е направила, а пък ще прочетат какво пише в „Гласа“. Ще сметнат това за лудост. Кардю изглежда не ме разбра. Но аз не мога да го позволя, господин Смайли.

Отново за известно време се възцари мълчание. Роуд седеше, без да помръдва, само много леко поклащаше глава. После отново заговори:

— Отначало не повярвах на стария господин Гластон. Той ме предупреди, че Стела е лош човек, но аз не му повярвах. По това време те, Стела и баща й, живееха на хълма, на Прещиповия хълм, на крачка от черквата. У тях прислугата никога не се задържаше, така че Стела вършеше по-голямата част от домакинската работа. Понякога, в неделя сутрин след черква, се отбивах. Стела се грижеше за баща си, готвеше му и тъй нататък и аз непрекъснато се чудех с какво сърце ще поискам ръката й от господин Гластон. Семейство Гластон бяха от големците на Бранксъм. По това време бях учител в тамошната гимназия. Позволиха ми да взема някои часове, докато готвех дисертацията си, и тогава реших, изкарам ли си изпита, да предложа брак на Стела. В неделята, когато излязоха резултатите, отидох у тях след утринната служба. Отвори ми самият господин Гластон и ме отведе право в кабинета си. От прозореца се виждат половината керамични фабрики на Пул, а отвъд тях е морето. Господин Гластон ме покани да седна и рече:

— Зная за какво си дошъл. Станли. Искаш да се ожениш за Стела. Но ти не я познаваш.

— Идвам ви на гости от две години, господин Гластон — казах аз, — и смятам, че вече съм взел решение.

Тогава той започна да ми разказва за нея. Не съм си представял, че мога да чуя човешко същество да говори така за собственото си дете. Той каза, че Стела е лоша, че е лоша по душа, че е изпълнена със злоба. Затова слугите не се задържали у тях. Каза ми, че тя се преструва, че се прави на любезна и сърдечна, докато хората не й разкажат всичко за себе си, а после ги обижда, като злослови по техен адрес и разпространява полуистини, полулъжи. Каза ми още много неща, но аз не му повярвах, не повярвах на нито една негова дума. Струва ми се, че тогава си изпуснах нервите — нарекох го ревнив старец, който иска да задържи икономката си, лъжлив, завистлив старец, желаещ неговото дете да му слугува до самата му смърт. Казах му, че Стела е добра, а лошият е той и започнах да крещя: „Лъжец! Лъжец!“ Той сякаш не ме чуваше, само клатеше глава, затова изтичах в хола и извиках Стела. Мисля, че дотогава бе стояла в кухнята. Дойде, прегърна ме и ме целуна… След месец се оженихме, получих ръката й от стареца. На венчавката той се ръкува с мен и каза, че съм чудесен човек, а аз си помислих за него, че е стар лицемер. Даде ни пари, даде ги на мен, не на нея — две хиляди лири. Реших, че може би го прави като извинение за ужасните неща, които ми беше наговорил, затова по-късно му изпратих писмо, в което писах, че му прощавам. Той не ми отговори и оттогава насам го виждах рядко… Година или малко повече от година бяхме щастливи в Бранксъм. Стела беше точно такава, за каквато я мислех: прибрана и непретенциозна. Обичаше да правим разходки и да се целуваме на портичките между пасищата, понякога държеше да си придаде малко важност и ходехме официално облечени на вечеря в „Долфин“. Не се срамувам да си призная, че тогава това беше от голямо значение за мен — не ходех къде да е, при това ходех там с дъщерята на господин Гластон. Той членуваше в Ротарианския клуб, участваше в ръководството му, изобщо беше важна личност в Бранксъм. Стела обичаше да ме дразни за това, и то пред чужди хора, и аз малко се притеснявах. Спомням си, че веднъж, когато бяхме в „Долфин“, там имаше един келнер. Джони Раглан, мой съученик. Джони беше доста разпилян и след завършването на гимназията не се беше занимавал с кой знае какво, главно тичаше подир момичетата и се забъркваше в неприятности. Оказа се, че Стела го познава — кой знае откъде. Махна му като седнахме. Джони дойде и Стела го накара да донесе още един стол, за да седне при нас. Управителят бълваше змии и гущери, но не посмя да направи нищо, понеже това беше дъщерята на Самюел Гластон. Джони стоя при нас, докато вечеряхме, а Стела го разпитваше за училището и за мен като малък. Джони се радваше до немай-къде и стана много нахален, взе да разправя, че съм бил свястно и добро момче и тъй нататък, но че той, Джони, доста ме е пердашил — все лъжи, но Стела го насърчаваше. По-късно й направих забележка — казах й, че няма да пръскам пари в „Долфин“, за да слушам измислиците на Джони Раглан, а тя веднага настръхна като котка. Заяви, че парите са нейни и че Джони в никакъв случай не струва по-малко от мен. После ми се извини, целуна ме и аз се престорих, че й прощавам…

По лицето на Роуд избиха капчици пот. Той говореше бързо, думите му се застъпваха. Приличаше на човек, който разказва кошмар, сякаш споменът още не го беше напуснал, а страхът бе останал наполовина. Замълча и втренчи поглед в Смайли, като че очакваше от него отговор, но Смайли, с безизразно лице, чиито очертания бяха застинали, гледаше надалеч.

— После заминахме за Карне. Тъкмо бях започнал да чета „Таймс“, и видях съобщението. Търсеха преподавател по научните дисциплини и аз кандидатствах. Господин Д’Арси проведе разговор с мен и ме взеха на работа. Едва след като се преместихме в Карне, разбрах, че баща и е казвал истината. Дотогава тя не беше много набожна, но с пристигането ни се развихри. Знаеше, че с това ме злепоставя, че ще ме наскърби. Как да ви кажа… Бранкъмската черква е голяма и хубава, там нямаше нищо странно човек да е баптист. Но в Карне не е така, черквата е сбутана постройка с тенекиен покрив. Стела искаше да се разграничава, напук на колежа и на мен, като се преструва на смирена. Нямаше да имам нищо против, ако тя беше искрена, но тя не беше и господин Кардю го знаеше. Той, господин Кардю, опозна Стела. Може и баща й да го беше предупредил. Както и да е, той едно време е живял на Север и добре познаваше семейството. Доколкото зная, писал си е с господин Гластон, а може и да го е посещавал по някакъв повод… В Карне Стела започна добре. Местните хора много й се радваха — съпруга на преподавател, а ходи в баптистката църква. Такова нещо се случваше за пръв път. После тя се зае да подкрепи апела за бежанците: събираше дрехи и тъй нататък. Госпожица Д’Арси, сестрата на господин Д’Арси, вършеше това в колежа, но Стела реши сама да се заеме и да я надмине, да събере от баптистите повече помощи, отколкото госпожица Д’Арси от колежа. Аз обаче се досетих за намеренията й, досети се и господин Кардю, а накрая и местните жители. Стела беше само уши. Поглъщаше и най-дребната клюка или гадост. Понякога, когато се прибираше вечер у дома — в сряда или петък, след като е събирала помощи в черквата, — щом си свалеше палтото, започваше да се смее и аз си мислех, че е полудяла. „Пипнах ги! Пипнах ги! — викаше тя. — Научих всичките им тайни, държа ги в шепата си, Стан!“ Така казваше, а онези, които узнаваха това, започваха да се страхуват от нея. Бог ми е свидетел, всички се занимават с клюки, но не за да извличат облаги от тях не го вършат като Стела. Тя беше коварна — принизяваше всичко почтено и добро и го каляше. Поне десетина души си бе набелязала. Например Мълиган от фирмата за пренос-превоз, който има дъщеря с детенце край Лимингтън. Беше научила отнякъде, че момичето не е омъжено, изпратили го да роди при леля му и да започне нов живот там. Веднъж Стела се обадила на Мълиган — нещо във връзка с парите, които неговите хора поискали от Саймън Сноу за превоза на мебелите му. Казала му: „Поздрави от курорта Лимингтън. Мълиган. Имаме нужда от малко помощ“. Тя сама ми го разказа — прибра се у дома и се заливаше от смях, докато говореше. Но накрая й видяха сметката, нали? Тъпкано и го върнаха.

Смайли бавно кимна. Сега гледаше право в Роуд.

— Да — каза най-сетне той. — Тъпкано й го върнаха.

— Мислят, че го е направила Джейни Лудата, но аз не го вярвам. Джейни по-скоро би убила собствената си сестра, отколкото Стела. Стела разправяше, че двете били близки като луната и звездите. Вечер, когато закъснявах заради заседанията на някои от дружествата или имах извънредни лекции, те си бърбореха часове наред. Стела й готвеше, даваше й дрехи и пари. Имаше усещането за власт, помагайки на създание като Джейни, позволявайки й да раболепничи. Не от доброта го правеше, а от жестокост… От Бранксъм си водеше едно малко куче, неопределена порода. Когато се прибрах веднъж преди няколко дена, го намерих легнало в гаража. Квичеше уплашено. Куцаше, гърбът му беше окървавен. Стела го беше пребила. Съвсем се бе побъркала. Знаех, че и друг път го беше била, но за пръв път го пребиваше, за пръв път. Тогава стана нещо… Аз се развиках, тя започна да се смее и после я ударих… Не много силно, но достатъчно силно. По лицето. Дадох й срок от двайсет и четири часа да умъртви кучето, иначе я заплаших да съобщя в полицията. Тя се разкрещя: кучето било нейно, можела да прави с него каквото си поиска. Но на другия ден си сложи черната шапчица и отведе кучето при ветеринаря. Предполагам, че му е разказала някакво съчинение. Съчиняваше си на какви ли не теми, много я биваше. Избираше си някаква роля и я изиграваше докрай. Например съчини историята с унгарците. У госпожица Д’Арси бяха дошли да живеят някакви бежанци, пристигнали от Лондон, а Стела им наговори такива неща, че те избягали и трябвало да ги върнат в Лондон. Госпожица Д’Арси им плати и билетите, и тъй нататък, дори чиновничката от „Социални грижи“ дойде да ги посети и се опита да оправи положението. Не мисля, че госпожица Д’Арси разбра кой ги е настроил против нея, но аз знаех, защото Стела ми каза. Смееше се, винаги се смееше по един и същ начин, и рече: „Виждаш ли я колко струва твоята изискана дама, Стан, виждаш ли колко струва благотворителната й дейност!“ А след историята с кучето започна да се прави, че я тормозя. Щом се доближавах до нея, се дърпаше и вдигаше ръка, сякаш се готвех да я ударя отново. Дори си внуши, че замислям да я убия. Отиде и го разказа на господин Кардю. Сама не си вярваше, понякога се смееше по този повод. Казваше ми: „Сега не си струва да ме убиваш, Стан, всички ще разберат кой го е направил“. Друг път обаче хленчеше и ми се умилкваше, молеше ме да не я убивам. „Ще ме убиеш през дългите нощи!“ — ей такива неща крещеше. Тези думи я окуражаваха: „дългите нощи“, харесваше й как звучат, сякаш беше актриса, и си съчиняваше около тях цяла история. „О, Стан — казваше тя, — пази ме през дългите нощи!“ Нали си представяте какво е да нямаш никакво намерение да вършиш нещо, а някой да те моли да не го вършиш? Накрая започваш да мислиш, че може и да го направиш, започваш да се сещаш за такава възможност…

Госпожица Бримли набързо си пое дъх. Смайли стана и отиде при Роуд.

— Защо не отидем да хапнем у нас? — предложи той. — Можем да си поговорим на спокойствие. По приятелски.

Взеха такси до улица Байуотър. Роуд седеше до Ейлса Бримли. Вече не беше толкова напрегнат, а Смайли, седнал насреща му на допълнителната сгъваема седалка, го наблюдаваше с учудване. Хрумна му най-важното нещо по отношение на Роуд: че няма приятели. Спомни си приказката на Бюхнер за детето, останало само в безлюдния свят. Като не намерило с кого да си говори, то отишло на Луната, понеже тя му се усмихвала, но се оказало, че Луната е от гнило дърво, а когато Слънцето, Луната и звездите се превърнали в нищо, детето се опитало да се завърне на Земята, но и Земята била изчезнала…

Може би защото беше уморен, а може би и защото започваше да остарява, Смайли усети, че изведнъж го изпълва чувство на състрадание към Роуд — чувството, което децата изпитват към бедните или пък родителите изпитват към децата си. Роуд беше положил толкова усилия… Говореше езика на Карне, купуваше си подходящи дрехи, мислеше, доколкото му бе възможно, както се искаше от него и въпреки това си оставаше безнадеждно изолиран, безнадеждно сам.

Мостът „Албърт“ изглеждаше нелепо, както винаги: ръбеста стоманена конструкция с помпозно извиващи се кулички на фона на търпеливото лондонско небе. Под него покорно влачеше водите си Темза, мъкнеше мръсотията си към доковете на Батърси, а после се шмугваше в далечната мъгла.

Мъглата беше гъста. Смайли наблюдаваше как плавеят се носи по повърхността, а когато достига мъглата, първо се превръща в бял прах, а после сякаш се издига във въздуха, разтваря се и изчезва.

Така щеше да приключи всичко: някоя сутрин, когато времето е лошо, ще измъкнат хленчещия убиец от килията и ще нахлузят на врата му примката. Дали Смайли щеше да намери достатъчно смелост, за да си припомни в бъдеще тези изминали два месеца в миг, когато зората сипва зад прозореца му, а часовникът отмерва времето? Когато вратът на убиеца няма да издържи тежестта и човекът ще се превърне в отпадък, подобно на речната тиня?

Смайли тръгна по улица Бомонт към Кингс Роуд. Край него изпухтя млекарски фургон. Тази сутрин Смайли щеше да закуси навън, а после да вземе такси до улица Кързън и да си поръча вино към обеда. Щеше да избере нещо добро. Фийлдинг би оценил това.

Да защитаваш краля значи да си прозорлив (лат.). — Б.пр.

Предмети на изкуството (фр.). — Бел.пр.

От „Евангелие на Лука“. 2:29. Началото на текст, който се чете като формула за освобождаване от тежка мисия: „Нине, Владико, отпущаш слугата си в мир“. — Бел.пр.

Алкохолик и поет (фр.). — Бел.пр.

Джон Уесли (1703–1791), основател на методистка секта. — Бел.пр.

Прочут Алманах с родословието на кралски и благороднически родове. — Бел.пр.

Полусвят (фр.) — хора, неприети във висшето общество. — Бел.пр.

Убежище (фр.). — Бел.пр.

Време на преход (нем.). — Бел.пр.

Предястия (фр.). — Бел.пр.