В един момент тръгват да изчисляват кога е започнало времето, кога точно е създадена Земята. Ирландският епископ Ашър от средата на XVII век пресметнал не просто конкретната година, а и началната дата: 22 октомври 4004 г. преди Христа. Падало се събота (разбира се). Според някои Ашър посочва и точния час – към 6 следобед. Събота следобед, вярвам абсолютно. По кое друго време на седмицата един скучаещ създател ще тръгне да строи свят и да си търси компания. Ашър посветил целия си живот на това, самото съчинение наброявало 2000 страници на латински, едва ли мнозина са си направили труда да го прочетат цялото. Но пък станало извънредно популярно, може би не то, а самото откритие. Библиите на Острова започнали да излизат от печат с отбелязана дата и хронология според Ашър. Тази теория за младата земя (а според мен за младото време) завладяла християнския свят. Трябва да кажем, че дори учени като Кеплер и сър Исак Нютон също посочват конкретни години на Божието дело горе-долу около тази на Ашър. Но все пак най-изумителното за мен не е годината и нейната скорошност, а конкретният ден.

Години по-късно, когато много от спомените му щяха да се разлетят като подплашени гълъби, той все още можеше да си върне онази сутрин, в която вървеше безцелно из улиците на Виена, а един клошар с мустак на Маркес продаваше вестници на тротоара под ранното мартенско слънце. Излезе вятър и няколко вестника се вдигнаха във въздуха. Опита се да помогне, настигна два-три и ги върна. Може да задържите единия, каза Маркес.

Гаустин, ще го наричаме така, макар че той самият ползваше това име като шапка невидимка, прибра вестника и даде една банкнота, доста едра за случая. Клошарят я повъртя в ръка и изтърси: Ама… нямам да върна. Това прозвуча толкова абсурдно в ранната виенска утрин, че и двамата се засмяха.

Гаустин изпитваше към бездомниците любов и боязън, това бяха думите и винаги в тази заедност. Обичаше ги и се боеше от тях по начина, по който обичаш и се боиш от онова, което вече си бил или в което очакваш да се превърнеш един ден. Знаеше, че рано или късно ще се влее в тяхната армия, ако ползваме клишето. Представи си за миг дългите редици маршируващи бездомници по „Кертнер“ и „Грабен“. Да, по родство той беше един от тях, макар и малко по-особен. Бездомник във времето, така да се каже. Просто по стечение на обстоятелствата се беше оказал с някакви пари, достатъчни да отдалечат превръщането на метафизическата несгода във физическо страдание.

Към този момент ползваше една от професиите си – на психиатър геронтолог. Подозирах, че отмъква тайно историите на пациентите си, за да се подслони в тях, да уседне за малко в нечие място и минало. Иначе в главата му беше такова стълпотворение от времена, гласове и места, че или трябваше да се предаде незабавно в ръцете на колегите си психиатри, или щеше да извърши нещо такова, че те сами да го приберат.

Гаустин взе вестника, повървя малко и седна на една пейка. Носеше борсалино, тъмен шлифер, под който се виждаше поло с високо вдигната яка, стари кожени обуща и кожена чанта в благородно умиращо червено. Приличаше на човек, току-що пристигнал с влак от някое друго десетилетие, можеше да мине за дискретен анархист, застаряващо хипи или проповедник от по-малко известен орден.

И така, седна на пейката и прочете името на вестника – „Аугустин“, издание на бездомниците. Част от вестника се списваше от тях, част – от професионални журналисти. Там някъде, на предпоследната страница долу в левия ъгъл, най-незабележимото място в един вестник, това всички вестникари го знаят, стоеше бележката. Погледът му попадна върху нея. Една тънка усмивка, в която имаше повече горчивина, отколкото радост, мина по лицето му. Щеше да му се наложи пак да изчезне.

Преди време, когато господин Алцхаймер още се споменаваше главно във вицове, каква диагноза ти сложиха, ами някакво име на мъж беше, ама го забравих, се появи едно кратко съобщение в малък вестник, от онези новини, които са прочели петима и четирима от тях са ги забравили на секундата.

Ето бележката, преразказана накъсо.

Някакъв лекар, д-р Г. (споменат само с инициал) от виенска гериатрична клиника във Wienerwald, почитател на „Бийтълс“, си обзавел кабинета в стила на 60-те. Намерил бакелитов грамофон, закачил плакати на бандата, знаменития „Сарджънт Пепър“… Купил от битака стар шкаф и наредил вътре всякакви джунджурии от шейсетте – сапуни, цигарени кутии, серия миниатюрни фолксваген бръмбари, розови кадилаци и мустанги, афиши от филми, актьори. Пишеше, че бюрото му е затрупано със стари списания, а самият той седял облечен в поло под бялата престилка. Снимка, разбира се, нямаше, целият материал беше от трийсетина реда, сврян в долния ляв ъгъл. Новината се състоеше в това, че лекарят забелязал как пациентите с нарушения в паметта се застоявали все по-дълго в кабинета му, ставали по-разговорливи, с други думи, чувствали се комфортно. И радикално намалили честите опити за бягство от тази иначе реномирана клиника.

Да хванеш следата на Гаустин, който се прехвърля от десетилетие в десетилетие, както ние сменяме полети на летищата, е шанс, откриващ се веднъж на сто години. Гаустин, когото първо съчиних, после срещнах от плът и кръв. Или беше обратното, не помня. Невидимият приятел, по-видим и реален от мен самия. Гаустин на младостта ми. Гаустин на мечтата ми да съм друг, другаде, да обитавам друго време и други стаи. Имахме обща обсесия по миналото. Разликата беше малка, но съществена. Аз си оставах чужденец навсякъде, а той се чувстваше еднакво добре във всички времена. Аз тропах по вратите на разни години, а той вече беше там, отваряше ми, въвеждаше ме и изчезваше.

ГАУСТИН. ЗАПОЗНАВАНЕ

Ето как предпочитам да ви го представя. На един от традиционните ранносептемврийски литературни семинари по морето го видях за първи път. Бяхме седнали надвечер в едно крайбрежно ресторантче, всички до един пишещи, неженени и неиздали първа книга, в една приятна възраст между 20 и 25. Келнерът едва смогваше да записва ракиите, мешаните салати и снежанките. Когато млъкнахме, за първи път се обади младежът в края на дългата маса, който явно не беше успял да поръча нищо.

Една сметана, моля!

Произнесе го с увереността на човек, който поръчва най-малко патица с портокали или синьо кюрасо. В последвалата дълга тишина се чуваше само как идващият от морето привечерен ветрец тътреше някаква празна пластмасова бутилка.

Моля?, успя да произнесе келнерът.

Една сметана, ако обичате, повтори той със същото сдържано достойнство.

И ние бяхме озадачени, но скоро разговорите на масата върнаха предишната си шумност. След малко чиниите и чашите скриха покривката. Последното, което келнерът донесе, беше малка порцеланова чинийка с позлатена златна ивица. В средата на чинийката стоеше изящно, както ми се стори, поръчаната сметана. Пиеше толкова бавно и по малко, че му стигна за цялата вечер.

На 1 септември 1939-а Уистън Хю Одън се събужда в Ню Йорк и пише в дневника си:

На един друг 1 септември ще седя на тревата в Браянт Парк, кръчмата на 52-ра отдавна я няма, дошъл съм току-що от Европа и уморен (душата има също свой джетлаг) ще гледам лицата на хората. Взел съм си томчето на Одън, все пак си дължим ритуала. След ден, прекаран в библиотеката, седя „уплашен и несигурен“. Спах лошо, не сънувах изневяра, или сънувах, но съм я забравил… Светът е в същата степен на тревожност, местният шериф и шерифът на една далечна страна взаимно се заплашват. Правят го в Туитър, до няколко знака. Няма я старата реторика, няма красноречие. Куфарче, копче и… край на работния ден за света. Чиновнически апокалипсис.

Няколко години по-рано ще стоя в един град, където не е имало 1939-а. Град, който е добър за живеене и още по-добър за умиране. Спокоен като гробище град. Не скучаеш ли, питат ме по телефона. Скуката е емблемата на този град. В него са скучали Канети, Джойс, Дюренмат, Фриш, че и Томас Ман. Някак си е неудобно да си мериш скуката с тях. Не скучая, казвам. Кой съм аз, че да скучая. Макар че тайно ми се иска да опитам от лукса на скуката.

И така, не срещнах Гаустин нито на гробището, нито на Seilbahn-а до Цюрихберг. Престоят ми вървеше към края си, бяхме седнали на слънце в кафенето на „Рьомерхоф“ с една българка и бъбрехме необезпокоявани, ползвайки предимството на малкия език, спокойствието, че никой няма да те разбере, докато одумваш всичко. Коментирахме смело – от посетителите в кафенето и някои швейцарски странности до вечната тъга и несгода да си българин, тема, годна да запълни всяка неловка пауза в разговора. За българина оплакването е като хващането за времето на Албиона, винаги на място.

Та в този момент един достолепен, красиво остарял господин до нас, който отпиваше от кафето си, се обърна и с най-благия български глас (благ и български обикновено не се римуват) каза: Прощавайте, че по съседство ви подслушвам, но като чуя хубав български, не мога да изключа ушите си.

Има гласове, които веднага разказват история, беше емигрантски глас, от старата емиграция, удивително е как запазват българския си без акцент, само на места някои гласни бяха останали в 50-те и 60-те на езика, което му придаваше лека патина. Неловкостта ни на уловени в крачка бързо се разнесе, все пак не бяхме казали нищо за господина.

И тръгна онзи разговор между срещнали се случайно сънародници, моята роля беше по-скоро тази на ухото. Мина час, но какво е час за години отсъствие, нашата дама се извини и тръгна, ние се събрахме на една маса, имате ли малко търпение, само да довърша тази история и тръгваме, имах, разбира се. Когато разговорът започна, слънцето беше задрямало във витрините на кафенето и в часовника, който сочеше 3 следобед, после сенките на чашите се удължиха, нашите сенки също, хладината на смрачаването приближаваше, но без да бърза, даваше ни милостиво време за довършването на една история, дълга повече от петдесет години.

Беше човек с абсолютно точна мисъл, на места спираше, за да намери най-удачната дума. Не, сега превеждам от немски, почакайте малко, ще дойде, ето, това е думата… и продължаваше нататък. Син на забравен български писател и дипломат, с детство в навечерието на войната из посолствата на Европа. Знаех за баща му, което го зарадва, без да дава видим израз на това. После идва класическата българска история след 1944 г. – бащата уволнен, съден, минал през Белене, бит, уплашен, смачкан; апартаментът им конфискуван и даден на „правилен“ писател, а те със семейството пратени някъде в покрайнините на града.

Никога баща ми не каза дума за това какво му се е случило в лагера, никога, рече моят събеседник, нека го наричаме г-н С. Само веднъж, майка ми беше сварила картофи и се извини, че май са недоварени, а той отрони – няма нищо, ял съм ги и сурови, ровил съм като диво прасе в земята. И млъкна пак като човек, казал повече, отколкото трябва.

После и самият г-н С., както се полага, бил вкаран в затвора за 15 месеца, първо, като син на баща си и второ, за всеки случай след Унгарските събития. Сетне животът уж се закрепил, казал си, че няма да мисли за затвора, за ченгетата, които продължили да го следят, но една нощ, докато чакал последния трамвай, видял някаква абсолютно празна витрина и се втренчил в нея. Само една крушка на шнур висяла отгоре и хвърляла мижава светлина.

Крушка, шнур и празна витрина.

Не можел да отмести поглед. Чул като в просъница как трамваят спира със скърцане, изчаква малко, после затваря врати и си тръгва. Стоял и гледал светещата жичка на тази увиснала като обесена проста електрическа крушка. И тогава ми светна, каза той, това, дето винаги съм го криел и от мене си – трябва да се махам. Светна ми, повтори и се засмя. Беше 17 февруари 1966, бях на трийсет и три.

Оттук насетне всичко било подчинено на тази мисъл, имал план. Да смени работата си с такава, дето търсят работници за Източна Германия. Да се сбогува с всички, без те да разберат. Първо, с най-добрия приятел, после с жената, с която бил. Не се издал пред никого, дори вкъщи. Когато заминавал, баща му казал само, пази се, и го прегърнал по-дълго от обичайното. А майка му взела една купа с вода и я плиснала на стълбите, никога преди не го правела. Повече не се видели.

От влака към ГДР слязъл на белградската гара за цигара и изчезнал в тълпата. Куфарът останал във влака. Баща му някога бил посланик в Белград, тук г-н С. бил прекарал първите години от детството си. И още помнеше как започнала войната – с една грама по дипломатическата поща на 1 септември 1939 г. Мислех си като дете, че така започват войните, с телеграма. Оттогава не обичам телеграмите, каза г-н С.

На следващия ден още сутринта бях на Хелиосщрасе, г-н С. ми даде адреса. Намерих прасковената сграда на западния бряг на езерото, отделена от другите къщи на хълма. Беше масивна и светла едновременно, на четири етажа с един пети, тавански, голяма обща тераса на втория етаж и по-малки балкони на останалите. Всички прозорци гледаха на югозапад, което правеше следобедите безкрайни и последните синкави отблясъци гнездяха в тях. А светлосините дървени крила на капандурите меко контрастираха с бледото прасковено на стените.

Защо точно в Швейцария?, попитах Гаустин, докато седяхме в дневната на 60-те.

Приеми, че е от сантимент към „Вълшебната планина“. Опитвах и другаде, но тук се намери кой да ми повярва и да вложи пари. Тук има достатъчно хора, готови да платят, за да умрат щастливи.

Удивително е колко циничен можеше да бъде Гаустин понякога.

Да останем при сантимента с „Вълшебната планина“, казах аз.

Истината е, че Швейцария беше идеалната страна, помислих си, поради нулевата степен на време. Страна без време най-лесно може да бъде населена с всички възможни времена. Тя беше успяла да се промъкне, включително през ХХ век, без особени белези, които иначе винаги ще те държат в определени години.

Има много работа, каза Гаустин, бършейки стъклата на кръглите си очила. Тук виждаш шейсетте на една средна класа, миналото е скъпо и засега не всички могат да си го позволят. Но се сещаш, че не всяко минало и младост са били такива. Трябва да имаме шейсетте на работниците, студентските стаи… Също така 60-те на живелите в Източна Европа, нашите 60-те. Един ден, като потръгне работата, продължаваше Гаустин, ще направим такива клиники в различни страни. Миналото е и локална работа. Навсякъде ще има къщи от други години, малки квартали, един ден ще имаме и градчета, може и цяла държава на миналото. За пациенти с чезнеща памет, Алцхаймер, деменции, каквото искаш. За всички онези, които вече живеят единствено в настоящето на своето минало. И за нас, каза накрая след малка пауза, пускайки дълга струя дим.

Никак не е случайно това прииждане на хора без памет днес… Тук са, за да ни кажат нещо. И повярвай ми, един ден, съвсем скоро, мнозина сами ще започнат да слизат в миналото, да „губят“ паметта си по собствена воля. Идва време, когато все повече от тях ще искат да се скрият в пещерата му, да се върнат назад. Не от хубаво впрочем. Трябва да сме готови с бомбоубежищата на миналото. Наречи ги, ако щеш, „времеубежища“.

И така, с Гаустин направихме първата клиника за минало. Всъщност направи я той, аз бях само помощникът, събирачът на минало. Не беше лесно. Не можеш просто да кажеш на някого, ето това е твоето минало от 1965-а. Трябва да знаеш историите му, а ако вече не можеш да ги получиш, трябва да ги съчиниш. Да знаеш всичко за тази година. Кои прически са били на мода, колко заострени са били носовете на обувките, как са миришели сапуните, пълен каталог на миризмите. Дъждовна ли е била пролетта, какви са били температурите през август. Кое е било най-слушаното парче в класациите. Най-важните истории от годината, не просто новините, а слуховете, градските легенди. Нещата се усложняваха според това какво минало искаш да ти се достави. Дали твоето източно минало, ако си от източната част на Стената. Или напротив, ако си оттам, искаш да изживееш тъкмо онова минало, което ти е било отказано. Да преядеш с чуждо минало като с банани, които си сънувал цял живот.

Миналото не е само това, което ти се е случило. Понякога е онова, което само си съчинявал.

Имаше такъв случай с Мирча от Турну Мъгуреле. Помнеше само онова, което не му се е случило. Нищо от соца и бачкането в завода, от безкрайните събрания, банкети, манифестации и хладни халета, беше го изтрил още докато главата му работела. Когато започнало опразването на паметта, останали само нещата, за които е бленувал (това е думата, няма как) като млад. Още тогава знаел всичко за Америка, тя му била на душата. Казваше, че винаги се е чувствал американец. Имал приятел, който навремето избягал в Ню Йорк и от време на време успявали да разменят по някое писмо. Оня, приятелят, само се оплаквал, тук така, тук онака… Накрая Мирча не издържал и му написал: Абе, диване, що стоиш там само да хабиш случая… Връщай се да се сменяме. Съдбата отпуснала една бройка късмет за целия Турну Мъгуреле и баш на тебе да ти се падне, мрънкало такова.

Синът му го беше довел в клиниката един следобед. Та този Мирча се чувстваше като у дома си тук сред плочите, диваните, столовете, плакатите на това минало, което реално не беше неговото. Спомняше си го в детайли за сметка на миналото, което му беше отредено от съдбата в Турну Мъгуреле. Онова, което не му се беше случило, съчиненото, оставаше по-дълго в паметта му, отколкото случилото се. Продължаваше да върви по улици, които знаеше само от книги и филми, да кисне до късно из клубовете на Гринич Вилидж, да разказва с подробности за онзи концерт на Саймън и Гарфънкъл през 1981-ва на открито в Сентръл Парк, където никога не е стъпвал, или да си припомня жените, с които така и не е бил.

Беше бяла врана и тук, в клиниката, както е бил навремето в румънското си градче.

Беше идеалната работа за мен. В крайна сметка винаги съм правил това – фланирах из пасажите на миналото. (Тайно от Гаустин бих могъл да кажа, че съм го измислил тъкмо за да ми измисли това занимание.) Можех да пътувам, да се разхождам уж безцелно, да записвам и най-дребните неща, какво повече. Да събирам гилзите от 1942-ра или да видя какво е останало от изтърбушената, но все така важна за всички 1968-а. Миналите времена са летливи, изветряват лесно като отворено шише парфюм, но ако имаш нос, винаги можеш да уловиш малко от дъха им. Имаш нос за миналото, каза веднъж Гаустин, нос за други времена, ще ми трябва. Така официално станах нещо като трапер на миналото.

С годините разбрах, че то се крие най-вече на две места – в следобедите (в начина, по който пада светлината следобед) и в миризмите. Там залагах капаните си.

Когато открих Гаустин и клиниката, бях в началото на един роман около дискретното чудовище на миналото, неговата измамна невинност и какво би станало, ако започнем да връщаме миналото с терапевтична цел. Заниманията с клиниката и паралелното писане на тази книга бяха като скачени съдове. Понякога губех представа кое е реално и кое – не. Парчета от едното минаваха в другото.

Така или иначе основният въпрос и при двете беше как се прави минало.

Дали ще дойде някой като Онзи, който… ще се смили над вкочанените му членове, бледото лице и спряло сърце, ще каже „Лазаре, стани“, и миналото ще върне постепенно дъха си, ще тръгне кръвта под восъчната кожа, членовете му ще се размърдат, ушите ще се отпушат и очите ще се отворят.

Или, докато го чакаме, разни лъжепророци, изкусители и луди доктори ще опитват с трупа на миналото и всеки път ще получават чудовището на Франкенщайн. Може ли миналото да бъде съживено или съчленено отново? А трябва ли?

И колко минало всъщност може да понесе човек?

ГОСПОДИН Н.

Един човек, ще го наричам Господин Н., в края на дните си седи до прозореца в стаята и се опитва да възкреси онова, което си е отишло. Паметта го напуска, така както са го напускали приятелите му, докато е бил в немилост. Няма приятели, няма живи близки. Никой, на когото да се обади. Ако не сме в нечия памет, има ли ни изобщо?

Понякога случайни хора му разказват някакви истории, в които се появява и той, но нищо от разказаното не си спомня, струва му се измислено, все едно се е случвало на друг. Попада на текстове, под които стои името му. Вероятно е бил сравнително известен, после са го заличили. Съветват го да иде да си види досието. То също се оказва заличено, почти нищо не е останало. Но успява да засече (подшушват му) кой основно го е следил.

И тогава се принуждава да се обади на същото това ченге от едно време. Онзи първо се дърпа и отказва всякакви срещи. Господин Н. няма никакво намерение да му отмъщава, дори му се извинява, че го безпокои, но иска да се видят за съвсем друго нещо. Губи памет и трябва, преди да си отиде, да събере парчетата от себе си. А единственият, останал най-близко до миналото му човек, е агентът.

Вие знаете всяка подробност от миналото ми по-добре от всеки друг и от мен самия, нека се видим.

И започват срещите между тях. Разговарят дълго и бавно всеки следобед. Вече вън от света и двамата, или поне вън от системата, в която са били млади и врагове, най-близки врагове.

Част от историите нищо не говорят на Господин Н., все едно не са за него. Други отварят отдавна забравени врати в паметта му. Една жена идваше често при вас. Беше много красива жена. Всеки четвъртък в три следобед. Тогава оставахте сам в апартамента, съпругата ви я нямаше, напомня без деликатност агентът.

Господин Н. се опитва да си спомни и не успява. Да, имаше такива следобеди. Може да възстанови донякъде лекото чувство на вина и възбуда от тогава. Но коя е била тази жена и защо е изчезнала после? Явно е била доста смела, щом се е решила на връзка с него. Сигурно е знаела, че го следят. За човек с неговото минало това е неизбежно. Как изглеждаше тази жена? Агентът я описва в детайли. Как се движи по тротоара, как се обръщат след нея кварталните старци (това е почти по Омир), как се движи свободно, не притеснено или забързано с мрежичка като тукашните жени. Как косите й следват походката.

За първи път агентът се забравя и говори така дълго и в захлас, докато вървят под шарената сянка на градските кестени, в изпразнения и изсветлял от жегата град. Преследвачът и неговата жертва, най-сетне заедно.

ПРИПИСКА ЗА НЕВЪЗМОЖНИЯ ЕПОС

Във всички древни епоси има един силен враг, с когото се бориш – Небесния бик и Гилгамеш, чудовището Грендел, майка му и накрая Дракона, ранил смъртоносно вече стария Беоулф, всички чудовища, бикове и пр. в „Метаморфозите“ на Овидий, циклопът в „Одисей“ и пр. В днешните романи тези чудовища са изчезнали, отишли са си с героите. Като няма чудовища, няма и герои.

Чудовище обаче има, има едно чудовище, което очаква всеки. Смъртта, ще кажете, да, да, смъртта му е сестра, но старостта е чудовището. Това е истинска (и обречена) битка, без блясък, без фойерверки, без мечове с вградения зъб на свети Петър, без вълшебни брони и неочаквани помощници, без надежда, че певци песни за тебе ще пеят, без ритуали…

Епическа битка без епос.

Дълги самотни маневри, изчакване, по-скоро окопна война, залягане, прикриване, прибежки, дебнене на бойното поле „между часовника и леглото“, както се казваше един от предсмъртните автопортрети на стария Мунк. Между часовника и леглото. Кой ще възпее такава смърт и такава старост.

ГОСПОДИН Н.

(продължение)

Г-н А. помни колко трудно му е било да измисля разни глупости, които да пише в донесенията. В някаква степен писателското страдание не го е подминало. Очаквал е повече от професията си, като по филмите и романите, преследване с коли, тайнствени посетители, следеният човек изскача посред нощ през прозореца. Той се нуждае от фабула, без да знае думата. А фабула няма. И в това е дълбоката некинематографичност на живота. Нищо освен излизане от къщи, прибиране вкъщи. Дори най-близките приятели на обекта са спрели да го посещават, за да си нямат неприятности. Да, любовницата в четвъртък е обещаващо изключение. То е документирано, разбира се. Но и това не е бог знае какво приключение. И то е част от бита, кой няма любовница (или любовник).

Има и мъртво, балсамирано минало.

За тези от моето поколение първият спомен за мъртво тяло е общ. Сякаш имаше спусната заповед от Просветното министерство (и сигурно така е било) всички още в ранните класове да посетят мавзолея на Георги Димитров. Да се поклонят пред вожда и учителя, който толкова обичаше децата и се снимаше с тях, въпреки напрегнатия си работен ден. Да отдадат почит на героя от Лайпциг, който смело подпалил немския Райхстаг, както се беше объркал един мой съученик и си навлече голяма беля, викане на родители, мъмрене и пр. Гьобелс не успя да го осъди, а ти се намери да го наречеш подпалвач, викаше подир бедния ми съученик класната.

Все едно, първата среща със смъртта беше за цял живот. Мавзолеят ти я осигуряваше на живо, така да се каже. Всички последвали смърти и тела на покойници щяха да бъдат сравнявани с това тяло, щяха да бъдат копия на първото, образцово мъртво тяло. Знаехме, че сме щастливци, защото светът не гъмжеше от мавзолеи и препарирани човеци. Така си шушукахме, преди да влезем, и добре че никой не чу това „препариран човек“, защото щяхме да си имаме неприятности.

Докарали са ни чак от другия край на България. Цяла нощ люшкане с най-бавния пътнически влак, за да спестим една нощувка в столицата. На сутринта още сънени, гуреливи, директно от гарата, чакаме, нагазили в ноемврийската мъгла пред мавзолея. Страхът се появява, като идва ред за влизане. Минаваме покрай гвардейците на входа, които не помръдват. Дали не са препарирали и тях? Вътре коридорите стават полутъмни, осветени с електрически факли и студени като в хладилник. Мавзолеят е хладилник, разбира се. Нещо като камерата на хладилника, в който майките ни напъхват свинските джолани и пилета, да не се развалят.

Наближаваме залата с тялото, вече се вижда стъкленият похлупак. Демби, моят приятел, с когото делим един чин, ми е прошушнал отвън, че ако се вгледаш внимателно в клепките му, ще видиш как леко потрепват. Така бил казал брат му, който вече е минавал оттук.

Покойникът изглеждаше пластмасов, сакото и панталоните му бяха по-живи от него, на ревера стояха ордените, космите на мустаците му приличаха на четка за дрехи. Точно тогава, минавайки бавно покрай главата му, видях съвсем ясно, за стотна от секундата, как клепачът му леко потрепна. Так-так, два пъти, с левия клепач. Едва се сдържах да не изпищя. Сякаш ми правеше знак, намигаше ми от стъкления си похлупак. Внимавайте, защото другарят Димитров вижда всичко, казваше заплашително класната в училище и сочеше с показалката към портрета на стената. Да бе, да, грънци вижда, виках си аз, а сега той мърдаше с око да ме накаже за собствените ми съмнения. Наистина ще вземе да се окаже вечно жив, както ни повтаряха.

Добре че беше Демби да ме спаси от този ранен метафизически страх. Не съм сигурен дали той беше забелязал мигването (или знакът беше само към мен), но като любител биолог, изгълтал учебниците на батко си, ми обясни всичко нагледно през опитите с мъртва жаба, описани там. Жабата, дори като е умряла и виси с опънати крака, ако й пуснеш малко електрически ток, започва да рита като жива. Щели сме да го правим в 6-и клас, каза той. Иначе той си е мъртъв като жаба и никога няма да стане, но има мускули, дето мърдат.

Ползвам още това обяснение, когато страховете ми станат твърде метафизически.

ГОСПОДИН Н.

(край)

А все пак тя как дойде при мен?, пита Господин Н.

Беше жена на ваш приятел. После той стана наш човек, имаше си грехове, попритиснахме го малко. В интерес на истината, не се дърпаше особено. Беше основният ни източник, но вие винаги сте подозирали други хора, поне така казвахте по телефона. Подслушвали сте ми телефона? Г-н А. дори не отвръща. В деня, в който приятелят ви стана партиен шеф, тя за първи път дойде сама при вас. Беше четвъртък следобед, първият от всички следващи четвъртъци.

Господин Н. слуша и постепенно започва да си представя тази жена, с дългата коса, с белия кичур на бретона и небрежната походка. Като минавала по улиците, всички се обръщали. Един известен режисьор изгубил ума си по нея, поставил цяло представление, актрисата била направена така – косата на опашка, с бял кичур… Всички знаели кого играе. Режисьорът бил командирован веднага в друг театър, пиесата спряна, бракът му свършен. Само беди носеше тази жена, каза г-н А.

Защо все пак тайният агент г-н А. продължава да идва? В началото вероятно от любопитство и страх да не го изнудват. Бързо разбира, че такава опасност не съществува. Има и друго. Ако Господин Н. не помни нищо или почти нищо от онова, тогава г-н А. е освободен от вина, така да се каже. Без да може да го формулира ясно, той усеща, че ако никой не помни, значи всичко е възможно. Ако никой не помни, става равносилно на Ако няма Бог. Ако няма Бог, казва Достоевски, значи всичко е възможно. Бог ще се окаже нищо друго освен една голяма, складирана памет. Памет за грехове. Облак с безброй мегабайти. Един забравящ Бог, Бог с Алцхаймер би ни освободил от всички задължения. Няма памет – няма престъпление.

Защо тогава г-н А. идва и разказва? Вероятно защото човек не е предвиден да живее дълго с тайна. Тайната, изглежда, е късно образувание в хода на еволюцията. Никое животно не пази тайна. Само човекът. Ако трябва да определим структурата ѝ, най-вероятно е неравна, зърниста бучка. В случая с г-н А. това не е метафора. Бучката е реална, той се опитва да не я забелязва от няколко месеца, но след ходенето при лекаря преди три седмици вече е наясно с всичко. Това, че е терминално болен, го освобождава от много неща, но и го пришпорва за други. Вече преследвачът моли жертвата да го изслуша. Старостта изравнява. Станали са братя по оръжие, минали са откъм губещата страна на една битка с предизвестен край. Г-н А. може да разкаже най-сетне всичко. И Господин Н. най-сетне може да получи целия разказ за себе си.

Какво стана с нея?, пита отново Господин Н., все по-малко сигурен, че иска да чуе.

Г-н А. може да се измъкне по хиляди начини. „Обектът не е представлявал оперативен интерес“ е най-близката дежурна фраза. Или друг оперативен работник е поел разработката и т.н. Г-н А. мълчи, свива цигара, пръстите му треперят. Сякаш едва сега Господин Н. забелязва, че последните месеци неговият събеседник видимо е остарял, кожата му е пожълтяла, лицето му изведнъж е хлътнало. Две-три седмици по-рано се беше обадил, че не може да дойде, защото е на някакви изследвания.

И тогава г-н А. признава всичко. Как след ареста на Господин Н. тя казала на мъжа си, че ще го напусне на секундата, ако не направи нещо за приятеля си. Как си взела багажа и се изнесла на другия ден, как сама ходила по дирекциите. Как искала свиждане, но й отговаряли, че затворникът отказва всякаква среща с нея. Как накрая стигнала и до г-н А. Дошла една вечер в дома му и искала да говорят за Господин Н. После го молила да й каже къде е, да уреди свиждане. Била готова на всичко…

Изведнъж Господин Н. си представя ясно цялата сцена между двамата. С едно отклонение. Тялото на жената, голо в средата на стаята, е младо и красиво, срещу нея е г-н А., само че на сегашната възраст, грохнало старче, торба кокали. Изведнъж онези остри киселини се завръщат, цялата онази погнуса, която съвсем не беше метафизическа, напротив, имаше физическо и дори физиологическо измерение. Стомахът му гори, сякаш някой налива оцет вътре.

Съжалявам, казва г-н А., стои вцепенен и чака какво ще каже Господин Н. Каквото и да е, то ще е краят на тази история.

Господин Н. не казва нищо. На него само ужасно му се повръща. Киселините са се завърнали, тялото си е спомнило и се е погнусило. Прибира снимката, става и тръгва. Ако това беше филм, на фона на празния екран, докато текат надписите, щеше да се чуе изстрел.

ЕТАЖИ НА МИНАЛОТО

Година преди историята с Господин Н. нещата с клиниката в Цюрих бяха потръгнали доста добре дори за очакванията ни. Гаустин държеше вече целия горен етаж на сградата, където можеше да се развият всякакви варианти на 60-те. Не след дълго самата Геронтопсихиатрия, която беше собственик, ни покани да развием терапията и в техните отделения, така че практически имахме свободата да разполагаме с цялата сграда. Започнахме да откриваме стаи за минало и малки клиники в няколко други държави, включително България.

ПАМЕТТА НА ЗЪБОЛЕКАРЯ

Той не помни лица, нито ги свързва с имена. Отворете устата си да ви видя, аха, сега ви познах, вие сте този с пулпита на шести долу вляво, Кирчо, нали?

Вероятно може да се направи една археология на зъбите и всяко десетилетие да бъде точно възстановено според различните видове пломби и пластове материали, с които се е работило. О, казва моят зъболекар, вашите зъби са кратка история на 90-те, хаосът тогава, кризата, първо увличане по металокерамиката, масово умъртвяване на зъби, накриво вкарани щифтове, кошмар. Ако зъболекарите бяха археолози…

В зъболекарската поликлиника на града, където бях дете, в коридора над кабинетите, кой знае защо, бяха наредени снимките на цялото Политбюро… Още като деца знаехме думата „политбюро“, което само по себе си е отвратително. Разпознавах някои от лицата, портретите им висяха на много места, показваха ги по телевизора. Стоиш и трепериш в мраморния коридор с еднакви бели врати, ослушваш се за стържещия звук на машинката. Някой току изпищи отвътре. И в този стерилен, полутъмен коридор гледаха лицата на онези от горе. Безлични, остарели лица, безсърдечни лица, никакво упование.

Такива бяха донякъде и 70-те, мрамор и старци.

Тези лица влязоха завинаги в главата ми и като при кучето на Павлов, чуя ли машинката на зъболекаря, те се явяват като безразлични светци на болката. И обратно, мерна ли ги в някой архивен вестник, моментално ми прещраква зъбът.

Всяка сутрин преглеждам новодошлите вестници и списания. Списание „Тайм“ от втората седмица на януари 1968-а. На Бродуей играят „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ на Стопард. По кината тече премиерно „Чужденецът“ на Висконти. И почти във всяка рубрика – The War. Човек ще помисли, че Втората световна още не е свършила или е избухнала отново. Разбира се, става дума за Виетнамската война. Горе, в малко квадратче, преброяване на убитите американски войници във Виетнам за 1967 г. – 9353. Следват две колони за събитията в Чехословакия, събитията всъщност предстоят, а заглавието „Повод за надежда“, свързано с избирането на Дубчек, скоро също ще бъде опровергано. Но сега е началото на 1968 г., още нищо не е ясно. Историята още е новина.

Изведнъж България се появява с изречението, че близо 20 процента от колите по пътищата са със служебни шофьори (chauffeur-driven), т.е. возещи бюрократи и началници от всякакъв калибър. Без особена връзка с този материал, а кой знае, на цялата съседна страница грее огромен червен понтиак, широк колкото улицата, Pontiac Bonneville от 1968 г.

По същото време, втората седмица на януари 1968 г., една зелена селска джипка (служебна, списание „Тайм“ има право), от тези с брезент вместо кабина, се друса по черния път към родилния дом в съседния град. В джипката е майка ми, в майка ми – аз, шофьорът е баща ми. Отиваме да се родя.

И ето как статистиката от „Тайм“ ме засяга съвсем лично: в селото няма други автомобили. Може би във връзка с целия зор по намиране на кола за откарването на майка ми до родилното, баща ми изтегля всичките спестявания на семейството, взема заем и купува на старо една „Варшава“, с което рязко увеличава процента на личните автомобили в селото. „Варшава“-та е мощна, дебела и бръмчаща, не като онзи червен понтиак, и според един съсед се води на учет към военните, та при мобилизация я национализират, слагат й едно леко оръдие отгоре, което автоматически я превръща в малък танк, а шофьора – в танкист. Това силно притеснява баща ми, защото вече е месец май 68-а, в Прага се запролетява и същият съсед (ченге или шегаджия, не разбрахме) казва, че ще се наложи да ходим да освобождаваме братята чехи. Че от кого, пита наивно баща ми. Как от кого, от тях самите, отвръща съседът и баща ми вече се вижда с мобилизираната „Варшава“ в Прага.

Подозирало ли е списание „Тайм“ за тревогите на баща ми и за моето раждане (случило се по пътя в селската джипка на текезесето), пишейки за надеждата в Прага и за дефицита на частни леки автомобили в България? А баща ми за „Тайм“? Едва ли. Но въпреки това всичко е свързано. Джипка, понтиак и Дубчек.

Беше истинско откровение да гледам от другата стая през полуоткрехнатата врата как възрастната дама, която дойде с абсолютно безизразно лице, лишено от всякаква емоция, с празен поглед, изведнъж се оживи, като видя големия дървен радиоапарат с изписани на скáлата градове и започна да ги чете на глас:

ХИЛДЕ, КОЯТО…

Ще ви чакам на аеропланището, казва Хилде по телефона. Гласът й е светъл, българският й е от 40-те. Има думи, които изведнъж отварят неочаквани врати към други времена. За миг се колебая дали, като се видим на Франкфуртското летище, което наистина си е аеропланище, ще бъде 1945 г. или 2001 г. (тогава се състоя разговорът). Все едно, от този момент „аеропланище“ ще бъде онази „мадлена“ за паметта ми, която ще ме свързва с Хилде. И още две неща, за които ще стане дума в тази история – една тенджера и един най-обикновен заводски хляб.

Разбира се, Хилде ни чака в точния час на аеропланището, прекрасна в своите ранни седемдесет. В чужбина хората остаряват по-красиво и по-бавно, старостта е по-милостива там.

Тук е мястото да кажа, че Хилде е родена в България и успяла да хване последния влак, преди Червената армия да влезе. Искали да останат, бащата, немски геолог, не бил свързан с военните, но ги предупредили, че нищо добро не могат да чакат тук. Бягала заедно с майка си, българка, и по-малкия си брат. Бащата останал да привърши някакви неща по къщата и щял да хване влака след седмица. Застреляли го една нощ по-късно… Хилде била на 9. Пътували почти седмица, влакът бил непрекъснато бомбардиран. Спомня си ясно миризмата на трева и пръст, когато залягали покрай релсите. Разказва ми това, докато стоим в дневната, която от своя страна си е останала завинаги в 60-те, с лампиона, с поовехтелите фотьойли с дървени облегалки.

Тогава се сещам да извадя заводския хляб, за който ме е помолила по телефона. Признавам, че тази молба ме е озадачила. Обиколил съм два-три магазина, докато намеря обикновен заводски хляб в България. Кой изобщо го купува вече. Хилде взе хляба внимателно, развълнува се и излезе в коридора, за да не я гледам. Върна се след малко и каза, че помни вкуса на този хляб от детството си. Отряза две филии, поръси ги с малко сол и ми подаде едната. Никога не съм виждал човек, който така сладко да яде филия прост заводски хляб със сол.

След това ни заведе в кухнята да ни покаже нещо много специално. Отвори най-долната част на бюфета и извади тенджерата от дъното. Беше огромна и тежка тенджера, изработена от груб здрав метал. Сякаш са претопявали танкове, за да я отлеят, помислих си тогава и дори го изрекох на глас. Хилде се усмихна и каза, че не подозирам колко съм прав. Тази тенджера била първото и най-ценно нещо, което съсипаната немска държава раздала на семействата. По една голяма тенджера от претопени оръжия и муниции. С тази тенджера оцеляхме, каза Хилде, и камъни можеш да вариш в нея.

И си представих младата Хилде в съсипията на 40-те и 50-те в Германия, разчистваща с другите жени руините, търсеща оцелели тухли, строяща, шиеща дрехи за брат си, чакаща за няколко картофа, стояща в тъмното, за да пести ток. Без мрънкане, като човек, комуто се е случило да вдига отново една държава, срутила се до основи.

Стояхме в скромния й апартамент и си мислех, че някога трябва да разкажа историята на Хилде, която, без да подозира, построи отново Германия. С една очукана тежка чугунена тенджера и спомена за филия заводски хляб със сол.

Постепенно клиниката за минало на Гаустин намираше свои последователи. За няколко години на различни места започнаха да се появяват стаи или къщи за минало. В Орхус например ползваха построeното по-рано етнографско градче, където бяха събрали къщи от различни векове, пренесли ги там и показваха на учениците и на туристите как са живели предците им тук, как са отглеждали гъски, овце, кози и коне. Гъските, овцете, козите и конете не бяха от XIX век.

Стана ми любопитно, ползвах като повод един литературен фестивал в Дания, отидох няколко дни по-рано и хванах влака за Орхус. Бях помолил една датска приятелка да се обади предварително, че се интересувам като писател или като журналист от този социален проект и пр. Явно се беше справила повече от добре, защото, когато отидох, вече ме чакаше едно мило момиче, което щеше да ме придружи.

Всъщност мястото нямаше много общо с клиниката на Гаустин, музеят си беше музей, но два пъти в месеца затваряха малко по-рано за посетители и в оставащите часове водеха групи от домове за възрастни, предимно с деменция. Една част от мъжете и жените, според силата и спомените си, отивали в стопанството, хранели патиците и козите, поливали лехите или стояли на припек в двора. Имало и такива, на които подобни занимания нищо не говорели, нямали памет за село и домашно стопанство. Тях водели директно в един апартамент, запазен така, както си е бил през 1974 г. Хареса ми тази работа с конкретна година, макар да не беше ясно дали този апартамент не е бил същият и през 1973-та, както и през следващата 1975-а. Кухненската маса, хладилникът или тапицираният диван в хола едва ли увяхват за една година като откъснати лалета. Заяждах се, разбира се.

Момичето беше симпатично, понасяше спокойно и по северному моите съмнения, въпроси и директни южняшки шеги. В апартамента жените се насочват веднага към кухнята, каза тя. Сякаш се включвал някакъв скрит компас. Те, които трудно се ориентирали в собствените си апартаменти, тук инстинктивно се оправяли – условен рефлекс, превърнал се в инстинкт. Привличала ги миризмата на подправките, отваряли бурканчетата с босилек, карамфил, мента, розмарин, заравяли носовете си вътре, вече не помнели имената, смесвали ги, но знаели за какво става дума.

Тръгват подир изгубената вече миризма на прясно смляно кафе, продължи момичето, имаме запаси точно от онези сортове, които са били популярни през 50-те и 60-те. Обичат сами да го мелят. Често продължават да въртят мелничката дълго след като кафето е смляно.

Представих си как споменът за миризми напуска последен опразнената хралупа на паметта. Може би защото е най-ранното сетиво, затова си отива най-накрая, като зверче, което се отдалечава, душейки с наведена глава. Представих си ясно тези жени, които въртят до безкрайност старите четвъртити дървени мелнички за кафе или високите цилиндрични от потъмняло сребро с медни дръжки. Това би трябвало да е картина от XVII век, достойна за четката на старите холандци Вермеер, Халс и Рембранд, детайлен реализъм и възвишено всекидневие в едно. Безкрайното въртене на мелничката за кафе, миризмата, която пиеш с носа си, някои неща не се променят през вековете. Представих си ги как смилат годините, сезоните, дните и часовете като кафени зърна. Докато въртят тези мелачки за кафе, каза Момичето с перлената обеца (така я нарекох), все едно наистина отиват в друго време. Имаме и библиотечка с книги от 60-те и 70-те, но буквите вече не значат нищо за повечето от тях. Понякога гледат детските книжки, радват се на картинките и толкова.

Да, експериментът в Орхус работеше, но си оставаше усещането за музей, за посещение на „Дисниленд“ в неделя. Опитът на Гаустин се целеше другаде.

Да слезем в 68-а, предложи той, като се върнах.

Беше хубаво това „да слезем в 68-а“, нещо като слизането на Орфей в подземното царство. Просто 60-те бяха на долния етаж. Седнахме на двата лимоненожълти фотьойла. Беше ги намерил на разпродажба, струва ми се за луди пари, разчиствали апартамента на някакъв богат местен имитатор на Уорхол.

Извади цигари, този път „Житан“, запали, лютивият дим бавно се разнесе из стаята. Отвори бутилка Seagram’s extra dry – перфектния сух джин, както го рекламираха на последна страница в „Нюзуик“, от вас маслинката, от нас останалото.

БЕГЛЕЦА

Кръстих го Самотния бегач на дълго разстояние, имаше такава британска сърдита книга навремето, която, признавам си, така и не прочетох, но заглавието си остана в главата ми. Напоследък помня много повече книги, които не съм прочел, отколкото прочетените. Не го намирам за аномалия, то е като с неслучилото се.

Така де, той наистина беше (по-скоро бил е) бегач на дълги разстояния – физически здрав, як, бивш спортист и сякаш тялото не искаше да го забрави. Много жив, много любопитен, болестта беше изяла последните трийсет-четиресет години от паметта му, макар понякога да ни изненадваше с внезапни връщания. Лекарствата се опитваха да забавят процеса, ние се опитвахме да му върнем време, което помни. (Ясно е, че излекуване няма, но човек има право на щастие и в болестта, както казваше Гаустин.) Беше битка за минало, битка за всеки спомен.

Вероятно до две или три години силите на Бегача щяха да го напуснат, паметта на мускулите да отслабне, процепът време за спомняне да се стесни съвсем или да изчезне напълно. Но сега още беше във форма, даже в подозрително добра форма. Живееше щастливо при нас в Алцхаймер селището в квартала на 70-те, бяхме го зачислили в полка на 79-а, както се шегувахме с Гаустин.

Ходеше в малката библиотека да чете всеки ден новия брой на един вестник от 1979-а. Бяхме събрали цялото течение и го пускахме ден по ден. Само прогнозата за времето невинаги съвпадаше. Но пък никой не е очаквал нещо повече от синоптиците, така че това не правеше впечатление. Бегача четеше много, вълнуваше се от всичко, което се случва. Беше меломан и още не можеше да преживее разпада на „Бийтълс“, стоеше на страната на Ленън. Падането на режима на Пол Пот, първото посещение на папа Йоан Павел Втори в Мексико – следеше всичко, годината тръгваше добре този януари. После ходеше известно време посърнал, четейки за китайското нападение по границите с Виетнам. Радваше се като дете, когато видя първата снимка на пръстена на Юпитер, пратена от „Вояджър“. Искаше дълго да си говорим какво има на този пръстен, откъде са цветовете. Дали случайно няма да се открият форми на живот там… Опитвах се да споделям неговите очаквания и предчувствие за чудо, както би казал Гаустин, и да изпитам същото вълнение.

Но най-много от всичко го вълнуваше Ленън. По това време светът забиваше към АББА и диско, несъмнен знак за падение, той обаче следеше навсякъде по списанията и вестниците всяка крачка на Джон. Пишеха, че вече е станал домошар, печал хлебчета вкъщи и дундуркал тригодишния Шон. Бегача не виждаше нищо лошо в това и когато в друг вестник се появиха язвителни подхвърляния от Синтия, бившата на Джон, че той по цял ден всъщност киснел пред телевизора, Бегача наистина се ядоса. Веднъж дойде при мен с новия брой на „Лайф“, ако не се лъжа, и ми прочете как напоследък Ленън се посветил на автобиографията си и вече записвал на касетофон първите си детски спомени от къщата на „Пени Лейн“. Това чакам да прочета, повтаряше въодушевен Беглеца.

Дойде при мен една нощ по никое време, затвори вратата, не поиска да седне. Джон Ленън ще бъде убит, каза бързо. И то съвсем скоро. Беше истински разтревожен, така и не можа да обясни сънувал ли е. Някакъв луд ще го застреля, дори видях лицето му. Докато се прибира, на входа пред Дакота Билдинг. Това трябва да се съобщи веднага на полицията. Той трябва да се махне оттам.

Не знаех как да реагирам. Дали беше внезапен проблясък на паметта (значи терапията работеше!), или беше пробив на информация отвън? Обещах, че още сутринта ще звънна в полицията. Поговорихме малко и го придружих до стаята му.

На другата сутрин Бегача беше изчезнал.

Селището е с дискретна, но сериозна охрана. Не заради друго, а защото губещите паметта си губят ориентация, стават лесна жертва на произшествия вън от защитената зона. Бегача беше още във форма, от охраната казаха, че само са видели в последния момент как се прехвърлил през оградата и изчезнал.

Бягството на пациент е извънредно и неприятно за всички събитие. Най-вече заради опасността за живота му. В конкретния случай прескачаш не само една ограда, а и 30-40 години. Не се знае как ще се отрази този сблъсък с една друга реалност. Освен това евентуален инцидент можеше да доведе до разследване и затваряне на селището, до поредни разправии в гилдията за целесъобразността на тази терапия, имаме ли право на тази „синхронизация“ между вътрешно и реално време и пр.

Всички полицаи в района бяха предупредени за случилото се и помолени да бъдат много внимателни като с пациент, който „обитава“ друго време. Разигравах всякакви сцени в главата си, докато и аз обикалях близкия град да го търся. Представях си как спира първия полицай и му съобщава с цялата си тревожност, че трябва веднага да се предупреди ФБР и полицията в Ню Йорк. Защо, пита полицаят. Имам тайно съобщение, ще убият Джон Ленън, може би убиецът вече е тръгнал. Така ли, ще каже нехайно полицаят с полицейско чувство за хумор, не си ли малко закъснял, братко. Ама… как така, убиха ли го вече, няма да си го простя, ще простене Бегача.

Не бих искал да му причиняват това.

Слава богу, всичко приключи бързо и по най-добрия начин. Бегача, когото от този момент щяхме да наричаме Беглеца, се лутал няколко часа из близкия град (боях се, че ще търси направо летище и самолет за Ню Йорк), после открил полицейското управление, където вече знаеха за инцидента, поискал да говори с шефа, оня го изслушал внимателно, записал си, казал, че веднага ще задейства системата, и пред него вдигнал слушалката да говори директно с централата на ФБР. После му предложил да го придружат обратно до селището с най-хубавата (цивилна) кола на управлението.

Не знаех как да подходя към Беглеца, той се беше върнал от „другия“ свят, беше смесил времена. В такъв случай терапията вероятно трябваше да бъде прекратена и да излезе оттук. Или може би сам щеше да го поиска. Представих си как разказва на всички, че истинското време тече навън, а тук им пробутват някакво минало на старо. При постъпването си в селището пациентите (поне тези в по-ранен етап на заболяването) и техните близки знаеха, че това е същността на терапията. И все пак за чистотата на опита беше по-добре да не влизат частици от друга реалност. Средата трябваше да остане асептична откъм примеси на други времена.

ЧИСЛА

Виждаш накъде върви светът, каза една сутрин Гаустин… Пълен провал, всичко, което преди време очаквахме за следващите двайсет-трийсет години, не се случи. И сам знаеш, че част от провала на бъдещето е и провал на медицината. Светът старее и на всеки три секунди някой губи памет.

Статистиките бяха новата му обсесия, следеше ги, съпоставяше и анализираше денонощно растящата крива за различните болести на паметта, данните на Световната здравна организация, на Европейската и на няколко по-големи национални центрове. Тези на САЩ например бяха наистина страховити – към 5 милиона с деменция, още 5 милиона и половина болни от Алцхаймер. В света сега са над 50 милиона, казваше Гаустин, само регистрираните, това е държава по-голяма от Испания, до седем-осем години ще бъдат 75 милиона, и пак само диагностицираните. В Индия например 90 процента от дементно болните никога не са диагностицирани, а в Европа близо половината. Близо половината в Европа, представяш ли си, тоест удвои цифрите, които знаем. Край нас е пълно с хора, за които спусъкът вече е дръпнат, но те не знаят. А може ти и аз да сме част от тях… Проверявал ли си се?

Не.

И аз не съм. Идва някаква глобална деменция.

Гаустин знаеше как да прониква във всичките ми скрити страхове. Напоследък имах чувството, че всеки ден ме напускат, изсулват се тихо като невестулки имена и истории.

Има и нещо друго, това е една от трите най-скъпи болести в момента, продължи той с числата. Американците са си го изчислили, 215 милиона на година, и то преди пет години. Това са лекарства, социални работници, лекари, придружители, представяш ли си колко много придружители трябват. Там някои политици ще се усетят много скоро да яхнат вълната, ще тръгнат брожения, никой няма да иска да плаща огромни суми за хора с ментални увреждания, които вече са само в тежест на обществото, нелечимо болни, нуждаещи се от милостива смърт, ще искат радикална здравна политика, някаква реал политик в медицината… познато ти е, реториката е изработена и приложена още през 30-те.

Добре че не трябваше да възстановяваме и трийсетте, помислих си, но все пак бях надничал в тях. Спомних си корицата на „Нойес фолк“ от 1938-а, издание на националсоциалистите със снимка на „нелечимо болен“ и надпис 60 000 райхсмарки е сумата, която този човек с генетично заболяване струва на обществото за една година. Скъпи сънароднико, това са и твоите пари.

Нашите пациенти биха били първи в черните списъци. С тях се е почнало – с психиатричните клиники и гериатриите.

Веднъж в клиниката доведоха една възрастна жена, госпожа Ш., която отказваше да влезе в банята и изпадаше в тиха истерия само при вида на душа. Това се случва понякога, в тежкия стадий на заболяването хората стават агресивни, своеволни, като деца, които се заинатяват за обичайни преди неща. В такива случаи намираме сапуни и шампоани от едно време, които още пазят миризмата си, тоалетни принадлежности, шапки за баня от тогава, някогашни дебели хавлии с монограм, огледала с кокалени дръжки, дървени гребени… Всичко, което би направило познато и близко една баня. Но в случая нищо не помагаше. Тя все така се дърпаше, плачеше и молеше сестрите да бъде пощадена. И тогава с Гаустин се заровихме в архивите, издирихме оцелели родственици на тази жена, документи и разбрахме, трябва да призная, че Гаустин се досети първи, госпожа Ш. беше оцеляла от Аушвиц. Самата тя явно беше опитала да забрави и да не говори за това. Но сега, в късния стадий на заболяването, онова, което цял живот е искала да изтрие, се връщаше като насрещен влак и нямаше как да се спаси в други спомени и в друго време. Някъде Примо Леви пишеше, че лагерът е онази неизбежна реалност, в която знаеш, че рано или късно ще се събудиш насред съня на живота. И това усещане не намалява с годините.

Изведнъж вечните сутрешни въпроси на госпожа Ш. дали са открили майка й и живи ли са братята ѝ, получиха обяснение. Разбрахме защо се запасява с корички хляб и остатъци от столовата, криейки ги в шкафа си. Всичко, което отключваше тази памет, трябваше да се избягва – душовете, чаткащите токчета на сестрите в коридорите (заменихме ги с меки чехли). Дежурното осветление беше приглушено. Част от столовата беше разпределена на по-малки уютни сепарета, за да се избегнат големите общи помещения, тракането на прибори, скупчването на хора. Неволно си даваш сметка колко много неща в една клиника са потенциално заредени със скрито насилие, както би казал Фуко. Нищо повече няма да е невинно – баните, столовата, газовата печка, лекарят с престилката, който иска да ти сложи инжекция, осветлението, лаят на кучета отвън, резкият глас, някои немски думи…

НОВИ И ПРЕДСТОЯЩИ ДИАГНОЗИ

Family collapse disorder

Някъде в швейцарско село един баща се връща вкъщи и заварва непознати лица вътре, жена и двама млади мъже, които се разполагат спокойно в дома му. Заключва ги, звъни на полицията, полицаите идват и обграждат къщата.

Татко, какво ти става, крещят синовете му отвътре.

ЗАЩИТЕНО ВРЕМЕ

Моментът, в който Гаустин реши да отворим клиниките за минало не само към пациентите, а и към техните близки, беше следващата стъпка. После се появиха желаещи да живеят в конкретни години, без да са придружители. Хора, които не се чувстваха у дома си в сегашното време. Някои, повечето предполагам, го правеха от носталгия към щастливите си години, други – от страх, че светът неудържимо е тръгнал надолу и бъдещето е анулирано. Една особена тревожност витаеше наоколо, човек можеше да усети тънкия й мирис при вдишване.

Не бях наясно със себе си редно ли е в клиниките да влизат практически здрави хора, беше ли редно такова смесване. Или пък правото на минало е свещено и би трябвало да важи за всички, както казваше Гаустин. Хората търсеха това и ако не тук, щяха да го намерят другаде. Всъщност бяха започнали вече да никнат всякакви други набързо спретнати хотели за минало.

Гаустин нямаше моите колебания и постепенно започна да отваря режима на клиниките все по-широко. За човек, чиято обсесия е миналото, всяко разширяване на полето беше добре дошло. Правеше го внимателно все пак. Не съм сигурен, че имаше стратегия, нито че търсеше печалба. (Ниша определено съществуваше.) Според мен виждаше нещо много повече от добре обезпечения чек на миналото. Искаше да влезе в часовниковия механизъм на самото време, да бутне някое колелце, да забави, да се опита да върне стрелката назад.

ПОСЛЕДНИЯТ МАЧ

Вървях в топлата юнска вечер на 1978 г. Някъде от улицата се носеше such a lovely place, such a lovely place, such a lovely face[4] „Хотел Калифорния“ на „Ийгълс“ се лееше отвсякъде тази година. Мрачно и упоително, някъде губеше смисъла, после се връщаше пак, китарната кода беше наистина хипнотизираща[5]

ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА КРАЙ

Никога преди не сме подозирали, че загубата на памет може да е смъртоносна. Или поне аз не съм подозирал. Винаги съм го приемал по-скоро като метафора. Човек изведнъж си дава сметка колко много памет носи в тялото си, волна и неволна, на всички нива. Начинът, по който клетките се възпроизвеждат, също е памет. Някаква телесна, клетъчна, тъканна памет.

Откъде тази лична обсесия по миналото? Защо ме дърпа назад като кладенец, над който съм се надвесил? Защо ме мами с лица, които знам, че вече не съществуват? Какво има останало там, което не успях да взема? Какво чака там, в пещерата на това минало? Мога ли да измоля едно връщане обратно, без да имам дарбата на Орфей, само желанието? И дали онова и онези, които успея да изведа оттам, няма да бъдат убити от мен с едно обръщане назад още по пътя?

Какъв грабеж е животът (и времето), а? Какъв разбойник… По-лош от най-лошите обирджии по пътищата, които нападат кроткия керван от засада. Онези разбойници се интересуват само от кесията ти и скритото злато, ако си смирен и ги предадеш без дърпане, ти оставят другото – живота, паметта, сърцето, онази работа. А този обирджия, животът или времето, идва и взема всичко – паметта, сърцето, слуха, онази работа. Дори не подбира, каквото му падне. Не стига това, ами се подиграва. Прави така, че да ти увиснат гърдите, омършавява задника, изкривява гърба, разрежда косата, побелява я, слага косми в ушите, ръси бенки по тялото, старчески петна по дланите и лицето, кара те да ломотиш глупости или да мълчиш оглупял и безпаметен, защото ти е откраднал всичките думи. Този мръсник – животът, времето или старостта, все едно, една сган са, една банда. В началото поне се старае да е любезен, краде с мяра, като ловък джебчия, без да усетиш, малки неща – копче, чорап, леко пробождане горе вляво, два диоптъра, три снимки от албума, лица, как й беше името…

Непрекъснато произвеждаме минало. Ние сме фабрики за минало. Живи машини за минало, какво друго. Ядем време и произвеждаме минало. Дори смъртта не е решение. Човекът си е отишъл, а миналото му е останало. Къде отива после всичкото това лично минало? Изкупува ли го някой, събира ли го, изхвърля ли го? Или ще се търкаля като стар вестник, подмятан от вятъра по улицата. Къде отиват всички онези започнати и недовършени истории, прекъснати връзки, които още кървят, всички зарязани любовници, „зарязани“ – думата не е случайна, касапска дума.

Дали миналото се разгражда, или остава като найлоновите торбички практически непроменимо, отравящо бавно и дълбоко всичко наоколо? Не трябва ли да има някъде и фабрики за рециклиране на минало? Може ли изобщо да се направи нещо друго от миналото освен минало? Може ли по обратен път да се рециклира в някакво бъдеще, макар и втора употреба? Ето ти въпроси.

Постепенно Гаустин започна да се променя. Миналото се беше превърнало за него в оня бял кит, който той преследваше със заслепяващата страст на Ахав. Стъпка по стъпка започваха да отпадат някои принципи, задръжки, които само щяха да се окажат пречка пред голямото. Трябва да му се признаят обаче две неща. Първо, че си даваше сметка за това, опитваше се да го овладее. И второ, не преследваше някаква непомерна амбиция, а леко старомодна и романтична идея (ако приемем революциите за старомодни и романтични) за поврат във времето, за малко разместване и търсене на слабо място, през което миналото може да бъде „опитомено“, ползваше точно тази дума.

И тогава миналото тръгна да завладява света…

Една вечер пред клиниката на Хелиосщрасе щяха да спрат две тихи електрически „Тесли“, от които да слязат трима мъже в тъмносини костюми и да влязат при Гаустин. Един от тях, този, който ги водеше, беше идвал и преди заради майка си, после още няколко пъти пристигаше сам и водеше дълги разговори с Гаустин. Идванията му бяха дискретни, инкогнито, беше един от „тримата големи“ в Съюза.

Тази вечер дойде целият триумвират. Гаустин щеше да ги покани в любимия си кабинет от 60-те. Щяха да стоят цяла нощ, да говорят, да повишават глас и да се смълчават.

Имам една мечта… Мечтата ми е един ден синовете на бившите победени и синовете на бившите победители в Референдума за минало да могат да седят на една маса… Мечтата ми е всеки да живее в държавата на своето най-щастливо време…

Всички избори дотук бяха за бъдещето. Този щеше да е различен – първи референдум за минало.

Все повече знаци за прииждане на минало, докато пиша тази книга. Времето е близо.

Самото определение за близко минало се оказа обект на повече спорове и затова компромисно се прие границата да бъде гъвкава, а държавите да се придържат в рамките на ХХ век.

В решението за такъв референдум имаше нещо романтически обречено, особено след опита с Брекзит, но нали самите хора все пак трябваше да решат къде искат да живеят. Всичко спуснато отгоре така или иначе не работеше и предизвикваше единствено раздразнение. Референдумът беше най-лошата възможна процедура, но друга, както се казва, не беше измислена.

Това ще е последният опит пред едно невъзможно бъдеще, говореше председателят в синьо, ние трябва да изберем между две неща – да заживеем заедно в едно минало, както сме го правили вече, или да се саморазпуснем и избием взаимно, както също сме правили. И двата варианта са легитимни. Спомнете си онзи велик стих на Одън We must love one another or die. Направи кратка пауза и повтори отново с нарочно снишен глас We must love one another or die, давайки си сметка, че изковава лозунг, който утре медиите ще подемат.

Чувах Гаустин зад всяка дума. Тези хора най-сетне се бяха научили да говорят, или по-скоро да слушат.

Понякога имената наистина са правилни по природа, както се твърди в Платоновия „Кратил“. Има нещо знаково в самата етимология на думата „референдум“, referendum, ако слезем до латинския произход от глагола re-fero, което значи връщам назад, пренасям назад.

Връщането назад беше заложено в самата дума, никой не беше се сетил… Референдум за минало. Дали понякога игрите на езика с неговите етимологии и тавтологии не подсказват повече, отколкото мислим? И дали през фанфарите на тавтологията не идва откровението на един нов апокалипсис?

Първа, преди години, се беше отделила страната, която винаги се е чудила дали е част от континента, или не. Великобрекзитания, както я наричаха вече.

За всичко е виновна литературата, казах веднъж на Гаустин.

Както винаги, засмя се той.

И конкретно, продължих, „Робинзон Крузо“. Самоувереността, че островът ти дава всичко необходимо за оцеляване, живот и прочее, идва тъкмо от Дефо. Ще се оправя и сам, кълне се Робинзон, Бог с мен. Ще се оправим сами, казват наследниците му, Бог да пази кралицата (но дори и без нея ще се оправим).

Да, съгласи се Гаустин, щеше да е по-добре, вместо Дефо, да бяха чели Дън.

И изведнъж започна с глас от XVII век, мога да се закълна, без да знам къде съм го чувал, на онзи английски да нарежда онова, което помним повече заради един роман на Хемингуей:

Докато течаха тези разговори обаче, се случи друго чудо. Швейцария, която винаги е била нещо като скрит остров вътре в Европа, изведнъж прояви желание да се включи в Референдума за минало. Това беше наистина неочаквано и централата в Брюксел известно време не знаеше как да реагира. Витаеха всякакви съмнения защо Швейцария така леко се съгласи да наруши собствените си традиции. Дали е открила пукнатина, слабо място в проекта, от което разумно да се възползва? В крайна сметка в едно предпазливо споразумение с няколко допълнителни клаузи се даде разрешение за нейното участие. Швейцария беше остров, но също и една Европа в миниатюр. Къде другаде можеш да видиш събрани в едно Германия, Италия и Франция. Така че отвъд подозренията имаше нещо много естествено в желанието й да опита, при известна автономност, включване в референдума.

Остър дефицит на смисъл

Акутната форма на заболяването се характеризира с рязка, стягаща болка в различни точки на тялото, което възпрепятства точната диагностика. Много от пациентите регистрират пристъпите в късния следобед между 15 и 18 часа.

Трудно дишане е най-често споменаваната проява на пристъп. Чувство на задушаване. „Нямам сили, нито желание да си поема въздух. Издишвам и не знам има ли смисъл да вдишам отново… Спрях да си купувам календари за следващата година“ (Н. Р., 53, домакиня).

„Внезапен прилив на безсмислие, докато седя на дивана“ – едно от най-точните описания, дадени от пациент. Празни полета в паметта, дупки, там, където се опитваш да си спомниш източник на радост. Тъкмо тук лентата е осветена (според оплакванията на едни), токът е спрял (според други).

Извън индивидуалните диагнози се наблюдава тенденция към колективен страх или отказ от бъдеще, футурофобия.

Последици от синдрома – меланхолия, безразличие или силно вкопчване в миналото и идеализиране на събития, случили се по различен начин или най-често неслучвали се. В сравнение с миналото, настоящето рязко се обезцветява, пациенти твърдят, че виждат буквално в черно-бяло, докато спомените им за миналото са винаги цветни, макар и в по-бледи полароидни цветове. Често пребиваване в алтернативно, измислено всекидневие.

(Гаустин, „Нови и предстоящи диагнози“)

Да, референдумът за минало беше радикална идея и всеки таеше своите надежди зад нея. За Гаустин това, разбира се, беше страст. Толкова просто изглеждаше. Това, което важеше за отделния човек в клиниката, сега беше в сила за всички, за едно цяло общество, ако още можем да ползваме това понятие.

За мъжете в синьо течеше финалната секунда, преди да се е задействала верижната реакция на разпад.

За останалия свят? Ако референдумът се окаже успешен и нещата потръгнат, опитът можеше да бъде използван, ако не – така им се пада на европейците, и без това бяха твърде надути последните двайсетина века…

Европа вече не беше центърът на света и беше достатъчно интелигентна да го разбере. В подобно узнаване, независимо дали е за човек, държава или континент, винаги има нещо трагично. Освен това идва обикновено в една по-късна възраст, когато не може да се направи много. Но поне може да се опита.

Един ден Гаустин ми се обади да мина през клиниката.

Вървях към Хелиосщрасе. Априлското слънце грееше меко, без да топли. Тук-там някои дървета бяха започнали да цъфтят. Една тънка миризма на пръст и обор се просмукваше дори тук, в града. Така миришеше някога на село, когато дядо ми хвърляше тор от обора върху градината пред вкъщи. Никога по-късно тази миризма не се повтори, всички вече хвърляха изкуствен тор, пръстта миришеше на пеницилин. И сега миризмата на естествен тор тук ме връщаше… там, 40 години назад и 2000 километра на изток. Швейцария беше идеалното българско село от моето детство, такова, каквото никога не е съществувало.

На поляната пред клиниката късните зюмбюли грееха в розово и синьо, нарцисите суетно се поклащаха на лекия ветрец, идващ откъм езерото. Харесвам това предмайско смълчаване, преди всичко да се разцвърчи, разжужи и полудее от цветове.

Но незабравките, пръснати из поляната пред клиниката, бяха най-впечатляващи. Точно тук незабравки. (С изненада и леко огорчение открих, че латинското име на това ситно цвете съвсем не беше толкова романтично – Myosotis, което буквално означаваше „миши уши“.) Предпочитах легендата, според която Флора, богинята на цветята, раздавайки имена на различните растения, подминала това скромно синьо цвете и зад гърба си чула тих глас: „Не ме забравяй! Не ме забравяй!“. Флора го погледнала и го нарекла незабравка, дарявайки му способността да навява на хората спомени. Някъде четох, че цветът на незабравката лекува тъга или, казано по-официално, има антидепресивен ефект. Освен това семената й могат да престоят в почвата трийсет години и да покълнат едва когато се появят условия за това. Това цвете помни себе си в продължение на трийсет години.

Влязох в клиниката. Гаустин ме беше поканил в 40-те, на първия етаж. Пиеше калвадос и пушеше някакви трофейни немски цигари. На стената висеше стара фронтова карта, където с флагчета бяха отбелязани движенията на различните армии. Върху голяма тежка маса в потъмняло вишнево стояха наредени няколко детайлно изработени прототипа на „Спитфайър“, любимия на кралските военновъздушни сили моноплан от 40-те, бърз и издръжлив. Един „Месершмит“ и един „Хърикейн“ им правеха компания. Стояха изящно, на поставка, сякаш току-що върнали се от битка. Гаустин беше облечен в зелена военна риза с навити ръкави, приличаше на английски офицер, отговорен за десанта в Нормандия, който тъкмо е разбрал, че очакваните метеорологични условия рязко са се променили. Виждах го за първи път в униформа. Разбира се, обяснението би могло да бъде, че не трябва да нарушава атмосферата на десетилетието.

Изпитах чувството, че с мъка се концентрира, като човек, който се опитва да излезе от реката на друго време (няколко пъти съм забелязвал това усилие и преди). Само след седмица започваше референдумът. Знаеше, че се готвя да замина за България, той самият настоя за това. Каза ми, че иска да се оттегли за малко през това време, че ще наблюдава отдалеч. Изведнъж отново ми заприлича силно на онзи млад мъж, когото срещнах преди 30 години, същото усещане за друго време и непринадлежност. Стори ми се, че върви бавно към своята 1939-а, където беше изчезнал тогава. Разменихме още няколко думи, разбрахме се, че като мине всичко, ще се видим. В шест преди войната, нали, пошегувах се аз. (Не знам защо казах „преди“, при добрия войник Швейк беше „след“.) Обърна се рязко, изгледа ме втренчено в продължение на минута. Тъй вярно, в шест преди войната…, изрече, натъртвайки на „преди“.

Не съм сигурен, че трябваше да…, подхванах колебливо.

Ти никога не си сигурен, затова ти трябвам, прекъсна ме изнервено Гаустин, трябва ти някой да върши онова, което не посмяваш.

Лесно ти е, защото, като стане напечено, ти просто сменяш времената, а аз оставам…

Но се бия във всяко време като за единственото, а ти в единственото си време се държиш така, сякаш имаш още сто възможни.

(Той е прав, той е прав, по дяволите!)

А ти си… ти си проекция, ти си мономаниак, само че сериен мономаниак, просто не помниш предишните си мании. Не можеш да си играеш с миналото. Сещаш ли се за всичките си предишни проекти… киното за бедни, дето трябваше да разказваме филмите преди прожекция на половин цена, без да сме ги гледали и едва не ни пребиха, а прожектирането върху облаци, а шамарената фабрика… Всички бяха провал, ти си принцът на провалите…

Стига, каза хладно Гаустин, не сме измислили ние референдумите.

Но и не попречихме.

А трябваше ли, каза бързо, преди да затворя вратата на тръгване.

Не знам, сър, отвърнах уж сухо, опитвайки се да вляза в тона на 40-те и неговата зелена риза. Не се засмя. Стиснахме си хладно ръцете и тръгнах. Стори ми се, че ще го изгубя отново…

ЗАВРЪЩАНЕ

В самолета свири тихо народна музика. Стюардесите се щурат преди полета в стилизирани народни носии, косите сплетени на плитки, сукманите скъсени над коляното. Единственият стюард стои малко смешно в олекотени потури и елек. Гласът на пилота тече по радиоуредбата.

Блъскането и пререждането пред гишетата за паспортна проверка могат да минат като запазена марка на мястото. Багажът ще се забави, после таксиметровият шофьор няма да отвърне на поздрава ти и ще потегли сърдит, с мръсна газ, като разбере, че адресът, който даваш, не е на другия край на града. Ще усили музиката и ще запали цигара.

И все пак този път има нещо, което не съм предвидил. Шофьорът, към когото се запътвам, е с широк червен пояс, бяла риза с елек (в пълен контраст с бермудите, които е обул) и дръжката на кама едва видимо стърчи от пояса му. Нещата наистина са отишли твърде напред, или назад, в случая. Мисля си как тази носия би била по-подходяща за каруца или файтон с два, а не 90 коня, колкото е корейското „Деу“ на старо, което кара той. В последния момент се отказвам да взема таксито (таксиджиите с ками никога не са ми били слабост) и свивам към съседната стоянка. Там поне шофьорите са облечени нормално. Отварям вратата на първата кола и питам свободно ли е таксито. Свободно е, смее се шофьорът и още докато се намествам, казва: нали го знаете оня виц, дето един кубински студент навремето в София спирал такситата, отварял вратата, питал свободни ли са и като му кажат, че са свободни, викал само „Да живее свободата“ и ги отпращал. Засмивам се, макар че наистина съм го чувал.

Както при всяко от завръщанията ми тук, неизбежно се настанява тъга. Преди тъгата беше по-светла, като разходка през разредена гора, в която проблясват невидими паяжини. Обичах да вървя през парка, в горната му част, да минавам покрай езерото с лилиите. Времето, което прекарвах там преди много години в някакъв друг живот, се e стопило без следа. Дали поне светлината е същата? Листата на дърветата, през които газехме в късния октомври с едно момиче, странно, че помня само есените, та тези листа вече се бяха сменили поне трийсетина пъти оттогава. Дали изобщо нещата си спомнят за нас, това все пак би било утешение. Дали езерото, с всяка жаба и лилия в него, пази някъде отраженията ни. Дали самото минало, самите ние оттогава, не сме се превърнали в жаби и лилии.

Не открих отговор този следобед, само късна, но поносима тъга и хладен априлски въздух. За миг ми се прииска да се обадя на онова момиче. После си я представих – с две деца и мъж; жена, която отдавна е забутала нашата история някъде в горния рафт на кухнята, между празните бурканчета с подправки и тетрадката с рецепти от майка си. Всъщност какво щях да търся от нея – реконструкция, възстановка, припомняне? Да си припомня какво – убегливия цвят на очите ѝ? Или желанието беше по-егоцентрично – да се уверя, че ме е имало, да ми разкаже какво ни се беше случило, два-три спомена, не повече. Да върне на паметта ми няколкото разходки, думи, на какво се смеехме тогава. Сувенирът на миналото. Тъмните входове, по които се криехме. Паркът. Веднъж зад паметника на… на кого беше? Градът изведнъж се преобразува, има друга топография за любовниците… Съчинихме си квартира, която не съществуваше. Представяхме си какво ни се случва там, как се прибираме в нея. Вчера минах оттам, пишеше тя на старата ми нокия, и си забравих пуловера. Нека стои там и ти напомня за мен. Поля ли орхидеята? Много са капризни. Сами сме с котката, идвай си…

Има нещо, има тъга и тяга, които, вместо да отслабват, сякаш се засилват с годините. И то сигурно е свързано с все по-бързото опразване на стаите на паметта ми. Един, който отваря врата след врата, минавайки от стая в стая, с надеждата, надежда и страх, да срещне в една от тях самия себе си – там, където още е цял.

Не е ли тази тяга по миналото в крайна сметка опит да се стигне до онова здраво място, колкото и назад да е то, където нещата са още цели, мирише на трева, гледаш от упор розата и нейния лабиринт. Казвам място, а то е време, място във времето. Един съвет от мен, никога, никога не посещавайте след дълго отсъствие мястото, което сте оставили като деца. То е подменено, изпразнено от време, напуснато, призрачно.

Там. Няма. Нищо.

Отскачам за един следобед до града, в който съм живял, връщам се всеки път там, макар да знам, че нищо не е останало от онова време, че нито паркът, нито площадчето около безистена, нито улицата, на която израснах, помнят стъпките ми.

Върху стеблото на един кестен до пощата виждам забит с четири габърчета лист, върху който с едри букви е записано следното. Преписвам буквално:

Няма на кого да се обадя и обикалям ветровитите улици на София. Спирам пред някакъв магазин за домашни любимци.

В първи курс на Университета купихме с един приятел двойка папагали за подарък на една наша състудентка. Ама те ще врещят по цял ден, викам. Какво ти пука, каза приятелят ми, нали няма да си при тях. Вечерта на рождения ден беше ужасна, стана някакъв скандал, леко сбиване, бившето й гадже блъскаше вратата – 90-те… Помня ясно как, изнизвайки се, си казах – ето една жена, с която никога няма да живея. Година по-късно стоях в същата тази стая и сменях водата на папагалчетата, които крещяха безобразно. Сутрин им хвърляхме една стара кърпа отгоре, да мислят, че е нощ и да си осигурим поне час спокойствие. Женското папагалче кръстихме Ема Бовари, по това време четяхме Флобер в Университета, а мъжкото – кой знае защо, Печорин. Тя непрекъснато го нападаше и бедният Печорин, който уж въртеше на пръста си всякакви княжни Мери, стоеше умърлушен и окълван, притиснат в тънките железа на клетката.

Сега си давам сметка, че никога не съм имал толкова приятели като тогава. Гарсониерата беше непрекъснато пълна с хора. Запомнил съм как една нощ, в малките часове към 4 сутринта, когато всичко е изпито и изпушено, ни нападна зверски глад. Нямаше нищо в хладилника, бяха най-гладните години на 90-те. Излязохме с двама от компанията да търсим нещо навън, сякаш можехме да убием заек или сърна в празния град. Тъмно, пусто и неустроено, само глутници кучета се носеха по улиците. И тогава като по чудо един бял нисан изпърпори, спря наблизо, стовари пред кварталния магазин три щайги с кисело мляко и си замина. Мразехме (поколенчески) киселото мляко, защото само с това ни захранваха сутрин като деца. Огледахме се, никой не се появи, грабнахме всеки по две кофички, оставихме колкото стотинки имахме по джобовете и хукнахме към вкъщи.

Всички чакаха прегладнели. Никога няма да забравя тази картина, празните бутилки и чаши на масата, десет еднакви купички от алпака пред всеки от нас, ние на по двайсет и нещо сърбаме шумно кисело мляко като ангели. Не знам дали ангелите ядат кисело мляко, но така съм ни запомнил, с бели от млякото мустаци, щастливи и невинни…

Двата големи митинга на основните сили са предвидени за последната неделя преди референдума. Гъмжи от всякакви движения, борещи се за различни десетилетия. Доводите варират от безплатната медицинска помощ до вкуса на доматите и бабината пилешка яхния едно време. Съмнявам се, че референдумът би върнал вкуса на яхнията. Все едно, част от хората вярват, че връщането на близкото минало автоматично ще върне възрастта им от тогава. Светва червената лампичка, и отново си на 15 или на 27.

СРЕЩА С К.

За разлика от предишните ми почти анонимни идвания тук, свързани предимно с клиниката, този път искам да поговоря с някого за ситуацията. Обаждам се на един приятел от Университета, който междувременно е станал професор. Не сме се чували от няколко години, дори не знам дали телефонът му е същият. Тъкмо да затворя, когато съненият му глас казва „ало“ в слушалката…

Струва ми се, че освен изненада в гласа му има и известна радост. Проявата на радост, като чуеш или видиш някого, когото отдавна не си срещал, не е нещо очевидно тук. Помня как при първите си връщания, срещайки на улицата приятел или познат, хуквах да го прегръщам, а той ме поглеждаше озадачено и едва изсумтяваше нещо като а, здрасти, к’во правиш тук. На всичко отгоре К. сам предлага да се видим още тази вечер в една кръчма на покрива на Архивите. Тук все още човек може да си определи среща за същия ден.

Вечерта се спуска наоколо. Някога, само преди трийсетина години, вдясно от нас върху Партийния дом би изгряла петолъчката. Изчистеният неокласицизъм от 30-те на БНБ отсреща прелива плавно в сталинистката архитектура на някогашния хотел „Балкан“ и Министерския съвет. Около празното място на мавзолея се суетят някакви работници.

Какво правят, да не вдигат пак мавзолея?

В известен смисъл да, отвръща К. Нали знаеш, утре тук ще е митингът на ДС. Няма да се учудя, ако го вдигнат.

Предполагам, без тялото вътре.

Кой знае, усмихва се кисело К.

МАНИФЕСТАЦИЯТА

Събудих се на другата сутрин с главоболието на Одън от 1 септември 1939-а. Беше неделя, 1 май. Идеален ден за манифестация и въстание. За Соца – Ден на труда, а за Юнаците – Избухването на Априлското въстание. Митинги на двете най-големи сили, само седмица преди референдума.

Реших, че трябва да взема участие и в двата, да вляза под прикритие като симпатизант и участник, за да имам съвсем автентичен опит отвътре и да има какво да разказвам после на Гаустин. Не беше трудно да си набавя и двата костюма. Костюмът беше пропуск, паспорт, членска книжка. Движенията си бяха отворили собствени щандове и продаваха със специална отстъпка. Изобщо шиенето на униформи беше се превърнало в един от най-печелившите бизнеси в страната.

Може да е странно, но шивачите бяха привилегирована класа през соца. Помня как, когато упражняването на частни професии беше под възбрана, в приземните стаички само на нашата махала светеха няколко шивашки прозорчета. Ходехме там, водени от майките си, да ни вземат мярка за костюм. Шивачът (сякаш по природа плешив, с рядка коса на тила, кръгли очилца, мустак и лъскави ръкавели, истински буржоазен тип) налагаше плата върху мен, драскаше тук-там с креда, на втората и третата проба виждах как този плат се оформя в крачоли и ръкави, които висяха върху мършавото ми тяло, забодени с карфици. Имах страх от тези карфици. Като Исусчо на кръста си, мойто момче, смееше се шивачът, отстъпваше крачка назад, примижавайки с очи, айде изправи гърба, виж какъв хубав ерген ще станеш.

Така, между християнството и ергенуването, с минаване пътьом през шамарената фабрика, растяхме. Но завинаги ми остана подозрението към шивачите с тяхната буржоазност, набожност и карфици. Отклоних се отново, да ми бъде простено, но миналото е пълно с улички, приземни стаи, разкрояване и коридори. И с приписки за неща, които са ни изглеждали неважни, а после изведнъж разбираме, че точно там, в неважното, е гнездила и снасяла патицата на миналото.

Колективни амнезии и свръхпроизводство на памет

Колкото повече едно общество забравя, толкова повече някой произвежда, продава и запълва с ерзац-памет освободените ниши. Леката индустрия на паметта. Минало, направено от леки материали, пластмасова памет като излязла от 3D принтер. Памет според потребностите и търсенето. Новото лего – различни модули на миналото се предлагат и пасват точно на празното място.

Все още стои колебанието дали това, което описваме, е диагноза, или икономически механизъм.

(Гаустин, „Нови и предстоящи диагнози“)

ВЪСТАНИЕТО

Не дочаках продължението на речта от мавзолея. Времето напредваше, а трябваше да хвана и митинга на Юнаците, който започваше в този момент само 500 метра по-надолу в Борисовата градина. Измъкнах се през градинката зад галерията-дворец-конак. Бях наел апартамент наблизо, смених там сакото и панталона с потури и елек, бялата риза запазих, белите ризи винаги вървят, навих си пояса, турих калпак на главата наместо каскет и ето ме вече юнак. Навущата и цървулите ме затрудниха малко повече, но имаше и известно облекчение след твърдите и неотъпкани чепици. Заобиколих Университета, пуснах се надолу през Княжеската градинка с паметника на Съветската армия, ограден с кордон леви доброволци, които тези дни го охраняваха денонощно от зачестилите напоследък акции. Половин час работа със спрей късно нощем и на другия ден руските войници с шмайзерите осъмваха като батмани и супермени. Всъщност това беше единственото хубаво нещо, което все още можеше да се случи на този паметник. Покрай стадиона влязох в дебрите на Борисовата градина, която преди това се казваше „Парк на свободата“, който преди това пак беше Борисова градина, а още по-рано – Пепиниерата или Разсадника.

Тук всяко място е бивше друго.

Влизах в Борисовата градина. Ако някой от събралите се патриоти беше прочел, че преди Освобождението точно тук е било мястото на турския гарнизон, а скоро след това и турско гробище, сигурно щеше да се потърси друг сборен пункт. Но природата няма памет, хората също, така че Борисовата градина ехтеше от юнашки песни в този вече почти обеден час, или както биха казали някога – на часа 12 по турски. Минавайки покрай езерото Ариана, ми се развърза единият цървул и за малко да се пребия.

Как си, бачо, имаш ли нужда от помощ, наведе се над мен някакъв млад момък.

Добре съм, брате, опитах се да вляза и аз в езика, сполай ти.

Хубаво филологическо упражнение, радваха ме такива неща. Пак всичко до езика ще се докара. Там „другарю“, тук „бачо“ и езикът търпи като добиче, не се бунтува. Защото помни отпреди нас. Или защото няма памет.

Майският сумрак деликатно се опитваше да прикрие остатъците от бунтовническия следобед, парчета знаме върху кестените в Борисовата градина, празни бутилки, вестници, кутии… Не знам кой разчиства след всяка революция.

Вървях нагоре по „Кракра“ към Докторската градина. Не ми се прибираше още. Влязох в кафенето на Архитектите, място, където някога прекарвах почти всичките си следобеди. Имаха малък закътан двор с градина, идеално място за четене и размишляване, ако не срещнеш бъбрив приятел, разбира се. Набрах телефона на Гаустин в клиниката. Исках да му разкажа накратко. Даваше дълго свободно и затворих. Казах си, че е по-добре да му пиша, и без това не обичаше телефоните.

Реших да звънна на Демби, извадих визитката му и набрах. Пак никой не вдигна отсреща. Написах му, че съм аз, и предложих да се видим. След минута получих съобщение. Демби се извиняваше, че имал адски тежък ден и ме кани утре да пием кафе при него в офиса му в Централната баня.

В двора на Архитектите беше доста тихо. След целия ден на манифестации и въстания тук изглеждаше все едно нищо не се е случило, няколко възрастни аристократично изглеждащи двойки се бяха събрали на по-голямата маса в ъгъла и кротко празнуваха нещо – юбилей, диамантена сватба или факта, че просто са живи. Недалеч от мен момче и момиче се целуваха. Ето неща, които не се променят, казах си, като се опитвах да не гледам към тях. Помислих си също как би изглеждало това кафене с двора му, ако Юнаците победят. Ще домъкнат ли черешово топче до входа, ще сменят ли стъклените чаши с глинени, троянска керамика, ще постелят ли масите с червени везани кърпи. Дали тази симпатично разсеяна сервитьорка ще трябва да си сложи фуста, пендари и шарена кърпа на главата. Дали ще сменят тихия джаз с народни песни. Ще останат ли поне едно-две неутрални места за уморените от история граждани?

Може би на мястото на всички тези прекрасни разноезични цветя, които растяха хаотично тук, щяха да засадят лалета от новия сорт Насионал – с чашки в преливащо се бяло, зелено и червено. След много опити някакъв градинар беше успял да изолира такъв сорт. Да вкараш зелено в чашката на лалето, си беше насилие над естеството, което е запазило зеленото за стеблото и листата, не за цветовете.

Човек вярва, че каквото и да се случи, ще остане ненакърнимото утешение на природата. Винаги ще има пролет, лято и есен, които ще се сменят от зима и пак пролет. Но и това вече не е сигурно. Впрочем според келтите един от първите знаци на апокалипсиса е смесването на сезоните.

В този момент недалеч оттук ясно се чуха гърмежи. След целия ден на врява и патаклама това не би ми направило впечатление, но ми се стори, че чувам и автоматичен откос, а сирените на линейки или полицейски коли потвърждаваха, че нещо все пак се е случило. Знаковите убийства в центъра на София бяха запазена марка не само за 90-те и 20-те, ами още за края на деветнайсети век. Един гръмнат министър-председател тук на „Царя“, друг – съсечен ей там на „Раковски“. Да се знае къде си.

Платих и тръгнах да си ходя, стигаха ми толкова емоции за деня. Като се прибрах, пуснах новините и видях, че на Паметника на съветската армия е станал сблъсък между участниците в двата митинга. Имало двама тежко ранени от Юнаците, по които вероятно е стреляно с картечен пистолет „Шпагин“, от времето на Втората световна, както уточни репортерът. Паметникът беше в граничната територия на двата митинга. Ранените кротко кървяха в репортажа. Телевизията беше изпреварила линейката.

ПРИ ДЕМБИ

На другия ден тръгнах рано сутринта към Банята. През нощта беше валяло и в хладната майска сутрин градът изглеждаше съвсем различен от вчера. Тротоарите бяха като минни полета, плочките хлътваха и плюеха кал върху крачолите. Това превръщаше ходенето в особено упражнение, преценяване, подскоци, забавяне, търсене на обходни пътища. Не ходене, а маньовър. Така неусетно, с псувни и прибежки, стигнах до мястото.

Централната баня, разбира се, отдавна не беше баня, но си оставаше една от най-красивите сгради в София, с лек, изящен сецесион на фасадата и заоблени византийски форми. В момента там се помещаваше музеят на града, но така или иначе всички си й викаха Банята и периодично се появяваше някое гражданско сдружение, което искаше да си я върне отново като градска къпалня, с големия басейн в мъжкото отделение и по-малкия в женското. Минах през музейната част, промъкнах се покрай златната каляска в стил Луи ХVI и през не по-малко масивното бюро, подарък за Фердинанд от самия Бисмарк…

Ето ги и дилърите на минало, казах си. Демби беше станал един от тях, търговец на черно, и то от най-добрите, ако съдя по нещата, които ми разказа после. Всъщност дори не беше на черно, търговията течеше съвсем легално. Работеше по поръчки, нямаше политически пристрастия. В случая тези от 60-те и 70-те плащали добре, а и той се чувстваше в свои води там. Винаги вкарвал и малко ирония. Препикавал съм ги много пъти, както се изрази. Предполагах, че тези „препикавания“ само той си ги разбираше и му служеха по-скоро като алиби пред самия него.

Демби, с добре отгледано коремче, както казваха по тези места, всъщност от малък си беше закръглен. Всичко му се удаваше още от ученик. Рисуваше тайно на последната страница в тетрадките си голи жени, от които сам се възбуждаше и ходеше да мастурбира в тоалетната. По това време всички книги за секса, на които попадахме, а те бяха общо две – „Мъжът и жената интимно“ и „Полови болести и смущения“, проклинаха мастурбацията като опасно занимание, от което следваха чутовни болести, запомнил съм само, че се ослепяваше. Срещу 10 стотинки Демби даваше и на нас рисунките, та и ние сляпо вървяхме към своята слепота, така да се каже, и увеличавахме диоптъра. И без това схемите на съвкупляващи се двойки в „Мъжът и жената интимно“ наподобяваха по-скоро напречен разрез на автомобилен двигател с всичките там бутала.

Спомних си, че в последните класове на гимназията Демби беше направил от таванската си стая импровизирано фотостудио. Помня ясно плътното перде на прозорчето, червената лампа, тавите с фиксаж и проявител. По това време появата на една снимка беше процес, работа и нека кажем, малко чудо. (Там, където има тъмнина, винаги дреме чудо.) Потапяш фотохартията в едната тава, после в другата. Ако задържиш повече – силуетите прегарят като препечени филийки, ако не държиш достатъчно – стават бледи и размазани.

Аз бях помощник и осветител. Нагласявах стария бял чадър на баба му, държах прожектора с батериите. Няколко съученички вече бяха минали през студиото. В някакъв момент Демби ме отпращаше, защото моделът се притеснявал, и оставаха сами в тъмната стая. Понякога идваше и кварталната красавица Лена, доста по-голяма от нас. Тогава Демби оставаше за по-дълго в ателието. От време на време го даваше за час, срещу пари, на някой от махалата, който искаше да остане насаме с гаджето си. Сетих се за всичко това, защото всъщност Демби правеше невероятни снимки. Знаеше как да премери с аптекарска точност светлината и мрака, играеше със сенките, изваждаше телата от застиналата и скучна поза. Естествената неловкост на т.нар. „модели“ придаваше допълнителна еротика. Когато му потрябваха спешно пари, можеше да шитне няколко снимки на жадните за голи тела комсомолци в гимназията и махалата. Казваше, че комсомолските секретари купували най-много. Дефицитът на еротика в късния социализъм, ранното покваряване на младежта и първичното натрупване на капитала. Ето една възможна тема за икономическите факултети.

Във всичко можеше да бъде обвинен Демби, ала талантът извираше от него с щедра небрежност. Никога не пожела да го развие, да покаже нещата, които правеше, да влезе във фотографското общество. За какво ми е, казваше, преправяйки леко гласа си на италиански мафиот, правя каквото искам, изкарвам достатъчно и имам най-хубавите жени в квартала. Предполагам, че беше запазил този стандарт и досега. Чудех се дали понякога не мечтаеше тайно да излезе от бизнеса и да влезе в изкуството. Попитах го. Отвърна това, което очаквах. Че все така съм живеел вън от света. И че един ден, като натрупа достатъчно пари, ще прави само изкуство, сега си записвал идеите в тетрадка. Не бях сигурен иронизира ли ме, или наистина си го мисли.

СТАТИСТИ ЗА РЕВОЛЮЦИИ

Пресякохме „Дондуков“, после площада пред Президентството, видяхме как малко по-нататък развалят временния мавзолей. Все още по жълтите павета се търкаляха глави на карамфили, спукани балони и фунийки за слънчогледови семки… Дъждът беше спрял и денят бавно се проясняваше. Минахме покрай църквата „Света Неделя“. Двайсет и пет килограма взрив под основния купол, бутилка сярна киселина, да се задушат недоубитите, и в 3:20 следобед на 16 април 1925 г. България става абсолютен световен рекордьор с най-кървавия дотогава атентат, извършен в църква – 150 убити мъже, жени и деца. От радикалното крило на същата тази партия, която оглавяваше сега Движението за соца. Ако някой много иска да се върне в 20-те, ще трябва да се оправя и с този казус, помислих си.

През целия път Демби се беше отворил да ми разказва как идеологиите на миналото сменяли профила на пазара, връщали забравени професии – надомни шивачи, оръжейници, изобретявали нови, вероятно имаше предвид неговите статисти за революции. Пазарът бил наистина огромен. Безбройната и безработна армия на актьорите например, дето киснела в провинциалните театри, изведнъж дочакала звездния си миг. В основата на всяка възстановка били тъкмо професионални актьори. Непрекъснато трябвали я тракийски цар или богиня на плодородието, я прабългарски скулест хан, а блондинките моментално се превръщали в славянски наложници с дълги бели роби. Имало роли за всички – османлии, еничари, кърджалии… Изведнъж безработицата в театралния сектор секнала. Театрите можели вече да не поставят нищо и да се издържат само от даването на реквизит под наем, стари оръжия, златоткани мантии и саби дамаскини…

После всички въртящи се без работа из кръчмите по градове и села младежи и старци изведнъж се превърнали в „чакащи артисти“. Тоест те пак си висели в кръчмите, но имали вече надежда, мечта, така да се каже, че ще бъдат повикани я за четник, я за османлия, я за шумкарин. Верно, призна Демби, че хората по селата спрели да работят земята. Щом можеш ей така да изкараш 20, 30, че и 50 кинта на ден, защо да изгаряш на слънце в нивите. Ако общината плаща възстановката, парите са най-малко, ама и тези 20 лева са берекет версин. Но ако някой местен феодал си прави тематично частно парти – я битката при Клокотница, я Крали Марко освобождава три синджира роби – тогава и парите повече, и работата никаква, особено ако си на синджира.

Беше станало време за обяд. Седнахме на Малките пет кьошета в нещо, което навремето беше „Слънце и луна“. На пръв поглед нищо не беше се променило, дори името беше същото, младото момче, което дойде да остави менюто, беше с лъмбърска брада и приличаше на Ботев. (Лъмбърите по тези места винаги приличат на Ботев.) Младежът изрецитира обедното меню с български йогурт, българско агнешко с ментов дип, яйца по панагюрски от освободени (така каза) кокошки, телешка пача с брюкселско зеле и български подправки, питка от лимец по стара народна рецепта и за десерт черешова торта „Априлско въстание“ или крем брюле по самоковски. Бързо избрахме по едно българско агнешко. За разлика от мен, Демби не се впечатли от менюто.

Късно следобед седнах с компютъра на терасата на апартамента, който бях наел. Красива сграда от началото на века, един от първите съпритежателски домове в София, май първият, ако се вярваше на табелката долу. Хубаво европейско строителство, каквото можеш да откриеш в Прага, Виена или Белград. Терасата гледаше към вътрешен двор, явно общ, ако се съди по степента на запуснатост.

След всичко, което видях и чух тези дни и след показаното от Демби, исках да разбера докъде наистина беше стигнала битката за минало.

В мрежата вреше и кипеше. Това, което виждах по новините и на улицата, беше многократно умножено по сайтове и социални мрежи. Повечето агенции даваха почти изравнени резултати за двете основни движения, разликите бяха в десети от процента, съвсем в рамките на статистическата грешка. Не броим, разбира се, социологията на самите движения, иронията беше, че и едните, и другите даваха 8 процента преднина за себе си. Далеч назад оставаше Движението на разума, което включваше интелектуалци и университетски преподаватели, К. беше сред тях. Също така едно Младежко зелено движение, наречено от троловете „Млади и зелени“. Двете формации се опитваха да се обединят в коалиция, на която, макар и все още неуспяла, вече беше лепнат етикет „умните и зелените“. Всъщност те бяха по-скоро за оставане в настоящето, но с доста противоречиви изказвания на водачите си.

Написах ключова дума юнаци и едната България се откри пред мен като на длан. Всякакви групи за исторически възстановки, патриотични сдружения, малки и големи общности, пропагандиращи сайтове, манифактури за шиене на знамена, предлагане на фолклорни носии от всички десени, анцузи, извезани със „Свобода или смърт“, юнашки фланелки и друго бельо с надписи „България на три морета“, студиа за патриотични татуировки… Спомних си как Демби ми каза в офиса си: аз не съм от най-големите, но най-големите ме търсят, защото правя нещата по-различно, ако има при мен кич, той поне е висок.

Фейсбук страниците на тези дружества се радваха на изключителна популярност. Всички имаха хайдушки профилни снимки, с татуировки по бицепсите и гърдите, а някои носеха на гърба си цялата Шипченска епопея.

Активистите на Соца също бяха овладели новите медии, по-скоро „превзели“, както самите те биха се изразили. Призракът на комунизма бродеше из мрежата, старите емблеми и сувенири отново се превръщаха в символи. Кога се е случило всичко това? Ето сайта „Да си върнем социализма, друзья“, половината списван на руски. Веднага се включва видео – запазена архивна лента с деца, които сурвакат Генералния секретар и старци от Политбюро в резиденция „Бояна“ някъде в края на 70-те. Старците са неориентирани, потупват неловко с мечешките си лапи децата и се опитват да ги целунат. Едно момиченце гнусливо се обърсва с ръкав и камерата бърза да смени ракурса.

Правеше впечатление, че в целия сайт гъмжи от зле римувани, като за ученически лексикон, лозунги. Много снимки на Живков и Брежнев, снимки на Сталин, снимки от Втората световна война, снимки на леки коли „Лада“…

Установявам, че на всякакво ниво комуникацията в града е прекъсната. Не си говорят отделните професии, не си говорят лекарите с пациентите, не си говорят продавачите с клиентите, не си говорят дори таксиметровите шофьори с пътниците, не си говорят хората вътре в гилдиите, едни писатели не си говорят с други, които не си говорят с трети. Не си говорят семействата вкъщи, мъжете и жените не си говорят, майките и бащите не си говорят. Сякаш всички теми са изчезнали внезапно като динозаврите, измрели са тайнствено като пчелите, анихилирали са се през абсорбатора в кухнята или през малкото прозорче в банята с прокъсаната мрежа за комари.

И сега стоят той и тя и не могат да си спомнят къде точно и кога е прекъснал разговорът. В един момент млъкваш. И колкото повече време минава, толкова по-невъзможно става да продължиш разговора. Просто е, мълчанието ражда мълчание. В началото има момент, когато искаш да кажеш нещо, даже го изговаряш наум, поемаш въздух, отваряш уста, после махваш с ръка и затваряш вратата отвътре.

ХРОНИКА

Ето накъсо как се развиват събитията по-нататък.

Можех да си представя какво се случва по-нататък и да го нахвърля в тефтера.

Тези, които си искат Соца, получават в безплатен пакет и забрана на абортите, абонамент за „Работническо дело“, спиране на пътуванията, внезапни обиски и дефицит на дамски превръзки. (Същото получават и тези, които не си го искат.) Някак неусетно отделни неща започват да изчезват от магазините. ИКЕА напуска територията и онези, за които това е неделното вълнение, рязко осиротяват. „Пежо“, „Фолксваген“ и всички западни фирми изтеглят представителствата си. Заводът „Кремиковци“ се готви да заработи отново и комините няколко пъти дават залп от черен дим, за да оповестят събитието. Изчезват презервативите, на черно и с връзки все още се намират български от олекотен каучук, посипани с талк. Вестниците, нарязани на правоъгълни листчета, деликатно се настаняват в тоалетните наместо липсващата тоалетна хартия. Някогашният дисидентски акт да ползваш тъкмо парчето вестник със снимката на Главния секретар отново влиза в сила. Радиоапаратите отново стават ценни, особено старите „Селена“ и ВЕФ, които ловят забранени станции в края на скàлата. Радио „Свободна Европа“, прибързано закрито като ненужно във време на демокрация, отново отваря централата си в Прага. А слушащите го ще бъдат прибирани рано сутрин с милиционерските лади.

В началото хората ще мислят, че всичко това е игра, но милицията бързо успява да обясни нещата ясно и твърдо. Юмрук в стомаха, изкълчване на ръка, чупене на пръсти, палки и ритници – добрият стар арсенал отпреди либералните лиготии отново е в ход. Вероятно с оглед на новата коалиция милиционерите са с калпаци вместо фуражки. Агентурната мрежа на Службите няма никакъв проблем, тя така и не се е разпуснала, не се е депрофесионализирала, както гордо заявяват нейните членове. И съвсем естествено ще продължи от точката, където е – или по-скоро не е – спряла.

Международните паспорти са иззети. Оградата по държавната граница се възстановява за рекордно кратки срокове, всъщност вдигането й вече е започнало отпреди заради бежанците. Гранични войски се връщат по изоставените застави. В магазините се настанява конфекцията с няколко преобладаващи модела. Много бързо десенът на улицата се сменя – все повече жени с еднакви костюмчета, нови са само стилизираните фолклорни сукмани. Връщат се старите български дънки „Рила“ и „Панака“, едно време ги купувахме и махахме веднага етикетите, за да сложим бог знае откъде намерени етикети на „Райфъл“ и „Левис“. Към тях само се добавят бели ризи с българска шевица, тениски с Хан Аспарух и широки пояси за кръста.

Едно от най-неприятните неща за отвикналите са вестниците и телевизията от онова време. Да се чете официозът, е истинска мъка. Програмата на телевизията свършва с последните новини в 10:30 вечерта, после химнът и снежинките на празния екран.

За радост на пушачите, свободно се пуши навсякъде. За тяхно съжаление обаче, се продават само старите марки цигари. „Стюардесата“ отново е толкова остра, БТ капак – също, дамските „Феникс“ и „Фемина“ ментол са със същия леко гаден сладък послевкус. А „Ардата“ с филтър и без филтър къса дробовете, разглезени от западни блендове.

Част IV.

РЕФЕРЕНДУМ ЗА МИНАЛО

От летището в Цюрих взех директно влака за един манастир на половин час път, където можех да си позволя килия с Wi-Fi (какво повече) в крилото за гости. Францисканците приютяваха от години срещу по-ниски цени и се възползвах от благоразположението им. Исках да остана известно време сам и да проследя на спокойствие през мрежата какво се случва с референдума в другите страни. И да довърша тези записки, които, мислех си, предхождат и предвиждат, а все повече се оказва, че описват и тичат подир случилото се. Рано или късно всички утопии се превръщат в исторически романи.

Видях всичко през екрана на компютъра, затворен в една облагородена килия на аскетичен францискански манастир, с камбана, врати и прозорци на няколко века. Стъклото е истинско откровение. Свикнали сме, че сградите и камъните траят, но да запазиш нещо толкова чупливо от XVII век, си беше чудо, откъдето и да го погледнеш. Зърнесто, неравно, излято от човешки ръце стъкло, в което още прозира пясъкът, от който е направено. Близо до манастира имаше малка ферма с десетина крави, и кравите не бяха по-различни от тези през XVII век. Животните изяждат чувството за време. Записвам прилежно всичко в тефтера си.

Всички щастливи държави си приличат, всяка нещастна държава е нещастна посвоему, както е писано. В семейството на Европа всичко се обърка…

И действително, всичко в къщата на континента се обърна с главата надолу, и всеки от членовете на това, което доскоро наричаха европейско семейство, беше нещастен по свой собствен, локален и уникален начин. Впрочем самата дума „уникален“ се умножи в тези години като витлеемските мухи или мароканските скакалци, та затъмни всяка останала словесна твар. Всичко беше „уникално“. Най-вече нещастието. Никоя нация не искаше да се откаже от нещастието си. То беше суровина, готов материал за всичко, оправдание, алиби, основание за претенции…

Беше почти сигурно, че Франция ще избере някоя от щастливите и славни Les trente glorieuses, когато икономиката и благосъстоянието растат, всички са влюбени във френското кино, Рене, Трюфо, Трентинян, Делон, Белмондо, Анук Еме, Жирардо, тананикат Et si tu n’existais pas на Жо Дасен, говорят за Сартр, Камю, Перек… И зад всичко това стои една добре смазана икономическа машина. Славните и щастливи трийсет, между 1945-а и 1975-а. Явно всичко във Франция след Краля Слънце трябваше да трае дълго, щастливите им периоди 30 години, войните им също трийсетгодишни…

Някои залагаха твърдо на 60-те. Разбира се, имаше и конкретна година фаворит – 1968-а – съчинена, филмирана, вкарана в легендите. Да си млад през 1968-а, кой не би го избрал.

Оказа се, че самите французи не биха. Шейсетте бяха главоболни времена, колониите си отиваха, Алжир беше изпуснат през 1962-ра, стълкновения с тези, на които си се смятал благодетел. Париж на 60-те беше хубав за статия в списание, за кино и за две седмици ваканция, но човек в крайна сметка избира да живее в по-безлични времена. Безличните времена са най-удобни за живот. Шейсетте всъщност нямаха реален шанс.

Испания, с дълъг опит в това да бъде нещастна посвоему, щеше да се справи по-лесно. Когато имаш гражданска война, преляла в режима на Франко, спокойно можеш да заскобиш половин век и да ти останат по-малко години за избор, което улеснява. А ако в началото на века махнеш и първите две-три десетилетия покрай испанския грип, мароканската война и диктата на генерал Де Ривера, ситуацията съвсем се опростяваше. Осемдесетте бяха блестящи години, лудите години, каза един мадридчанин в репортажите. След хладните, мрачни като приземни етажи десетилетия при Франко, изведнъж излизаш навън, слънцето грее, светът се е отворил и те чака да изживееш всичко, което си изпуснал, сексуалната и всички останали революции накуп.

От другата страна твърдяха, че никога не са живели толкова добре както през 90-те. Преходът след Франко вече е минал, нещата са се нагласили, икономиката е във възход. Парите бяха повече от работата, имаше бъдеще…

Нямах право да си отворя сметка, нито да имам шофьорска книжка, даже паспорт да си извадя без позволението на мъжа ми, крещеше една жена в дискусия, когато някакъв възрастен господин си позволи да каже, че при Франко е било спокойно, и намекна за испанското икономическо чудо през 60-те.

В крайна сметка Испания избра „отпушването“ на 80-те с Ла Мовида Мадриленя, Алмодовар, Маласаня… Първите цици в киното след Франко, къде с повод, къде без. Помня как, когато тези филми по-късно стигнаха до нас (да сме били на 17-18), се обзалагахме, че до втората минута ще има голи сцени, затова и обичахме испанското кино.

Все едно, нямаше гражданска война по време на референдума, както прогнозираха някои наблюдатели (подкрепата за Франко се оказа под очакваната) и Испания се връщаше щастливо във фиестата на 80-те.

Веднъж попаднах в Мадрид, към края на един топъл септември, след полунощ, на площад, претъпкан с млади хора, пиячи на бира, гълтачи на огън, пушачи на трева, дрънкачи на китари, заливащи се от смях компании… Сцена, която щеше да стои добре поне в няколко века. Прибирайки се късно през нощта, зърнах из страничните улички спокойно пикаещи момчета и момичета, директно на тротоара между колите. Така миришеше Мадрид, на бира и урина, и в тази миризма имаше радост.

За разлика от Испания и Португалия, на Швеция например й беше далеч по-трудно да избере щастливото си време за връщане поради наличието на малко нещастни десетилетия, което даваше възможност за твърде широк избор.

Е, първите петнайсетина години на века можеха спокойно да се изключат поради безработицата, дошла от резкия прираст на населението, който някои историци обясняваха с ваксините и картофите. После – след двете големи войни и един добре осребрен неутралитет – всичко си дошло на мястото. Онова, което разсипало континента, било добро за страната. Винаги ще има нужда от здрава шведска стомана и машинни части, особено по време на война. Това обясняваше факта, че в навечерието на референдума за първи път измежду всички останали страни тук на сцената се появи движение, свързано с 40-те, което при това набра популярност. Някой услужливо беше извадил откъси от дневника на Астрид Линдгрен, където късо и точно се изброяваше какво може да се намери на коледната трапеза в онези военни години: бут шунка, тежащ 3.5 килограма, домашно приготвен пастет, печено телешко, пушена змиорка, еленско месо, или разменените семейни подаръци за Коледата на 1944 г.: анорак, ски обувки, жилетка, бял вълнен шал, два чифта долни гащи (всяка година му подарявам такива), бутонели, ежедневни панталони, верижка за своя часовник, книги, плисирана сива пола, тъмносиня жилетка, чорапи, книги, пъзел, много хубав будилник, четка за баня, марципаново прасенце…

Не знам защо това марципаново прасенце така ми влезе в главата, а явно и на шведските журналисти. Швеция не е марципаново прасенце по време на война, издигаха лозунг протестиращите срещу това движение. Охолството беше факт, но разбира се, проблемът с чувството за вина стоеше. Може ли човек да бъде щастлив и сит посред преизподнята наоколо. В крайна сметка социологията отреди на 40-те един не толкова висок процент, който ги пращаше на пето или шесто място в класацията без практически шанс за успех. Но самият факт, че призракът на военните години се появи като възможност, беше достатъчно стряскащ.

Според анализаторите високият процент поддръжници на завръщането в 50-те, което по всички социологически проучвания водеше в кампанията, се дължеше именно на подема на предишното десетилетие и на неудобството все пак да избереш войната. Но и сами по себе си 50-те бяха наистина силно десетилетие. Медиите припомняха как насред една разрушена, излизаща от войната Европа Швеция стоеше силна, с непокътнати ресурси и производство. Животът ставаше все по-уютен. Имахме хубава полуавтоматична пералня, телевизор за първи път и ей такъв хладилник… говореше по телевизията една жена, опитвайки да разтвори максимално ръцете си. Беше на около седемдесет, добре поддържана. И… тук камерата се местеше към мъжа до нея, жилав висок старец с червено лице, който добавяше към хладилника своето „Волво Амазон“, първия модел, 1957-а, черен със светлосив покрив, изпипана работа… И навираше в камерата черно-бяла снимка на двамата, снимани пред колата и ухилени до уши. Загледах се във волвото, приличаше на варшавата на баща ми, която пък беше точно копие на съветската „Победа“. Здравите, леко тромави коли на 50-те, стабилни като танкове и почти толкова харчещи.

Друг силен и незаобиколим коз за Движението на 50-те беше, разбира се, ИКЕА. Да, тогава ИКЕА издава първия си каталог, отваря първия си магазин и може би най-важното, залага на идеята да се отделят краката на масичката, за да се събере тя в багажника и да си я сглобиш вкъщи сам. Такива бяха 50-те – практични, здрави, евтини, малко сурови и семпли.

…валя цяла вечер, събудих се от дъжда, лежах със затворени очи и слушах капките. Няма таван, само дебели едновремешни подпокривни греди. Лежах и слушах. Тялото и дъждът имат стар, отдавнашен разговор, който съм забравил. Има прост живот, живот в самота, от който съм отвикнал. Да ядеш хляб на дървена маса, да събереш трохите после и да ги хвърлиш на врабците. Да белиш бавно една ябълка с ножчето и да откриеш, че този жест повтаря точно жеста на баща ти, който повтаря жеста на дядо ти. Нито мястото е същото, нито времето, нито ръката. Но жестът помни. Да разгърнеш местния вестник Zuger Woche, да провериш прогнозата за времето, мислейки за току-що покълналия лук и една разцъфтяла череша в двора. Загрижен за свят, към който не принадлежиш. Към 5 се обади големият францискански часовник оттатък стената, не по-малко гласовит от камбаната. Станах, облякох се, седнах до прозореца, развиделяваше се, отворих томче с поезията на Транстрьомер, джобно издание, четох бавно и с наслада от друго време, затворих томчето и си помислих, ако държавите се върнат назад, в 70-те или 80-те, какво ще стане с поезията и романите, които още не са написани и предстоят. После се опитах да си спомня какво толкова велико съм прочел от последните няколко години, май за нищо няма да ми е жал.

Какво щеше да стане с референдума в някогашния Изток на Европа – тази част, пред която винаги стоеше определението „бивша“. Разбира се, всички се бяха разпръснали отдавна, точно като бивше семейство, което е било принудено да живее под един покрив, докато пораснат децата, и после всеки е драснал в различна посока. Ако не се мразеха, в най-добрия случай не изпитваха и никакво любопитство един към друг. Всеки искаше да отиде при онази (западна) любовница, която е мечтал, докато са делили общата социалистическа спалня.

Ако Скандинавието не можеше да реши кой от щастливите си периоди да избере, то Румъния се тресеше от колебание, но с обратен знак. Целият двайсети век – историческо лутане и зле стекли се обстоятелства, грешни избори на чий кон да се метнеш – на немския ли, на английския или руския. Изгубени територии и битки, обсади, кризи, вътрешни преврати. Дори революцията от 1989-а тук не беше нежна. Като че ли единствено в късните 60-те и ранните 70-те се отваряше за малко прозорец (и той щеше да бъде избран от немай-къде) – опит за независимост в един разделен свят. После прозорецът щеше рязко да се хлопне в мизерията на последвалото десетилетие, дългове, опразнени магазини и Секуритате.

Голямата, решаващата загадка си оставаше Германия. Там историята танцува най-дълго и Берлин беше нейната сцена, кабаре, плацдарм, витрината и стената едновременно – всичко. Първата половина на века беше ампутирана въпреки опитите на новите ултрадесни да сложат протеза на празното място. Германия нямаше да се върне там, все още не, въпреки магистралите и фолксвагена, които се вадеха на черния пазар в тази надпревара. Но всяко от следващите десетилетия имаше своя шанс. „Социолозите предвиждат победа за 80-те, писа ми в ужас Е. от Берлин. Представяш ли си, не икономическото чудо на 50-те, не 60-те заради 68-а и всичко останало, а 80-те, какво падение. Знаеш, че съм за 90-те, нали викахме, че са нашата 68-а, верно малко опърпана, малко секънд хенд, ама наша си. Живее ми се в началото на 90-те и ако спечелим, ела да се срещнем там, в Берлин или в София… Целувам те, Е.“

Милата Е. С нея минахме заедно през първите години на 90-те, беше бурна връзка, както само тогава можеше. Дочакахме ги най-сетне шейсетте, смееше се тогава тя, подавайки ми цигарата си в леглото. Успяхме дори да се оженим, велика грешка. През 90-те никой не се женеше, всички само се развеждаха. Е, успяхме и да я поправим още същото десетилетие, разделихме се, после тя замина за Германия. Всички отличници по немски рано или късно заминаваха, аз бях отличник по български и останах.

И все пак тя не беше съвсем права за 80-те,поне за немските. Там нещо клокочеше и от двете страни. Wir sind das Volk![8] – крещяха на „Александерплац“ и по площадите на изток. Atomkraft? Nein dankeАтомна енергия? Не, благодаря. (немски)[9], викаха на запад, живи вериги, маршове на мира, червени балони, Нена, спин и пънк. В крайна сметка беше интересно и от двете страни. С днешна дата малцина от искащите 80-те си представяха обаче, че трябва да се върнат в една разделена Германия. Но и за това се намери ход, гласуваха за конкретната 1989-а, за самото навечерие. Надявайки се да го удължат година-две-три. Ако човек можеше да стои винаги в навечерието на празника и да удържа дълго свежа херингата на ентусиазма (по Бисмарк) в едно разтеглено отлагане на бъдещето, какво повече. Представих си перманентното събаряне на Стената и тайното й вдигане след това, за да бъде съборена отново. Зацикляне в радостта.

От няколко дни (седмици?) не съм говорил с никого. Струва ми се, че губя представа за времето. Ставам, обличам се, слизам до града за риба, денят е пазарен. Опитвам пак да звъня на Гаустин, никакъв резултат, отсреща идва странен сигнал. Разменям няколко думи с продавача на маслини. Той говори италиански, аз отвръщам на лош немски. В крайна сметка ми продава толкова маслини, колкото си е наумил. Търкалям в главата си последните му думи като костилки, докато се изкачвам към манастира на хълма – prego, olivo, grazie, prego, olivo, grazie. Като стигам горе, ги изплювам. Взел съм още сирене и риба. Изчиствам рибата, нарязвам на тънко една кисела ябълка, после зехтин, босилек, лимон, малко вино и парче бяло алпийско сирене. След половин час рибата е готова. Слагам я на масата в най-хубавата си чиния. Наливам си остатъка от виното. Сядам и усещам, че нямам никакъв апетит.

Синдром на отсъстващия

Толкова много места, на които ме няма. Няма ме в Неапол, в Танжер, Коимбра, Лисабон, Ню Йорк, Ямбол и Истанбул. Не просто ме няма, а ме няма болезнено. Няма ме в един дъждовен следобед в Лондон, няма ме в глъчката на Мадрид вечер, няма ме в Бруклин през есента, няма ме в пустите неделни улици на София или Торино, в тишината на едно българско градче от 1978-а…

Толкова много ме няма. Светът е пренаселен с отсъствието ми. Животът е там, където не съм. Където и да съм…

И не само географски ме няма, не само в пространството отсъствам. Макар че пространството и географията никога не са били само пространство и география.

Няма ме в есента на 1989-а, в оня безумен май на 1968-а, в студеното лято на 1953-та. Няма ме в декември 1910-а, нито в края на XIX век, нито в 80-те, зациклили от диско, които собствено ненавиждам.

Човек не е направен да живее в затвора на едно тяло и едно време.

(Гаустин, Нови и предстоящи диагнози)

Идва ред и на Швейцария. Съгласието й да участва в референдума, без да е страна членка, е от онези ласкателни (макар и необясними) изненади.

Месеци по-рано с Гаустин бяхме водили следния спор.

Помни ми думата, виках аз, тези ще изберат като нищо 40-те, за ужас на всички.

Виж сега, отвръщаше той, в една воюваща Европа Швейцария може да е изглеждала рай, но повярвай ми, не беше така. Та те чакаха всеки момент да бъдат нападнати, самолетите кръжаха по границата. Хитлер много не се церемонеше. Даже имаше детайлно разработен план за превземането ѝ, по градове.

Обичах това свидетелско време, което Гаустин ползваше, макар че понякога почваше да ме дразни. Как да противоречиш на някого, който ти говори сякаш е бил там.

Е, да се подготвяш за война, не е като да влезеш в нея, нали, заядох се аз.

Ами хич не съм сигурен, отвърна той, понякога е по-тежко. Да се ослушваш за всички ужасии у съседите ти, да спиш с пушката си и пълно бойно снаряжение. Да прокопаеш Алпите, за да си направиш бункери, викахме им „редути“, да се криеш в редутите, да увеличаваш все повече кредитите и концесиите за Райха… Особено след като онези прегазиха Франция за нула време. Спомни си, че някои градове бяха бомбардирани от Алианса – Базел и Женева например, ако не се лъжа, и Цюрих.

Грешки в навигацията, отвърнах аз, ползвайки официалното обяснение на американските военновъздушни сили. Както се казва, никой не бомбардира нарочно банката, в която са му парите.

Виж обаче колко пари наляха същите тези швейцарци веднага след войната в благотворителни фондове, в плана „Маршал“, „Червения кръст“ в Женева, не може да се отрече, отвърна Гаустин.

И все пак ще изберат 40-те, помни ми думата. Никога не е имало такъв приток на злато, пари и картини тук. Банки и „стари майстори“.

Така е, но парите отиваха в банките, а хората си бяха истински бедни, извън Цюрих особено. Никога няма да изберат 40-те, отвръщаше Гаустин.

P.S. Италия

Бях оставил всяка надежда, когато накрая Италия, нестройна, по южняшки бавеща се, успя, макар и последна, да спаси 60-те. При все че в началото нищо не подсказваше това.

Ако можем да се върнем по времето на Мусолини, но без Мусолини, толкова много неща се построиха тогава, говореше един мъж по RAI 1 преди гласуването, с понатежал корем и дънков гащеризон, подпрян на малкия си фиат. За щастие, с хода на предизборната кампания подобни изказвания намаляха, събуди се една друга носталгия, по-близка и приятна от магистралите на Мусолини, пък и те не се оказаха чак толкова качествени. Дучето беше сменено с Долчето.

Не Дуче, а Долче вита!, пишеха по стените последователите на едноименното движение. Имахме пари за харчене и младост за харчене, каза една италианка от „Пиаца ди Спаня“ в Рим, ближейки джелато, и това беше като реплика от филм. Икономическото чудо на 50-те още траеше през 60-те, имаше за всички телевизори, перални, веспи, малки фиати, Фелини, Лолобриджида, Мастрояни и Челентано.

На референдума Италия най-сетне избра онова десетилетие, което никой не посмя да избере в Прага, Париж или Берлин. Италия спасява 60-те, така гласяха заглавията в Кориере дела Сера и в повечето големи вестници на другия ден. Вита бревис, Долче вита лонга!

Шейсетте бяха филм, вероятно изобретен в лабораториите на Cinecittà, но кой не иска да живее във филм. Италия на небесносините веспи, Италия на нощите, шлиферите, невъзможните разводи по италиански, Фонтана ди Треви. Италия на „Виа Венето“, на терасите и легендите за онова частно парти в ранния ноември на 1958-а, партито за рождения ден на младата графиня Олга ди Робилант, където танцьорката Айше Нана прави внезапен стриптийз и няколкото изнесени снимки събуждат въображението на нацията, терминът е изкован, а шейсетте са подготвени, съчинени, пожелани.

Онзи сладък живот, Долче вита, беше възможен поне в една отделно взета страна.

Винаги съм си мислил, и с остаряването все по-често, че един ден всички ще отидем да живеем в Италия на 60-те, може би не точно в Палермо, но някъде там из Тоскана, Ломбардия, Венето, Емилия Романя, Калабрия… Достатъчно е само да държиш тези имена в устата си, топящото се джелато на имената, с меките л, я, м, и с някоя ядка на р-то.

Веднъж като млад попаднах там на едно площадче в Пиза и оттогава знам как изглежда онова, което винаги съм искал…

Беше нощ, която разбираш, че не е дадена за спане. Потъваш навътре из непознатите улици. След няколко пресечки шумът е утихнал съвсем. Тогава откриваш една piazza, с малък фонтан и църква в ъгъла. И с малка компания, няколко момчета и момичета, излезли да побъбрят в хладината около полунощ. Сядаш на една от пейките в другия край на площада, слушаш гласовете им и ако някой те попита в този момент какво е щастието, би посочил мълчаливо към тях. Да остарееш с приятелите си на един такъв площад, бъбрейки и отпивайки от бирата в топлите нощи, в квадригата от стари сгради. Да си спокоен в смълчаванията на компанията, последвани от вълната на смеха, да не искаш ни повече, ни по-малко от света, освен да запази този ритъм на тишина и смях. В неизбежните нощи на идващи лета и старост.

Такава Европа, струва ми се, мечтаехме с Гаустин, с малки разбъбрени площади. Утрините й – австро-унгарски, нощите й – италиански. Тъгата и тягата по нея – български.

Новата карта на Европа щеше да изглежда така.

Търсели го в навсякъде, и в седемдесетте, и в осемдесетте… Преровили из основи 60-те, където обичаше да се заседява, ни следа от него. Нито в клиниките, нито в селищата за минало. Звъняха ми лекари от Хелиосщрасе и откъде ли не. Звънях му и аз няколко дни подред и след като упорито не ми вдигаше, най-сетне взех влака за Цюрих.

Денят беше хубав, невидими птици се обаждаха от короните на дърветата. Една жена е седнала на слънце и е отворила книга. Четяща жена на балкона. Светът още е същият.

Кутията беше отворена…

Светът се беше превърнал в отворена клиника за минало, сякаш стените бяха паднали. Дали Гаустин е предвиждал всичко това – този, който ме караше да затварям добре вратата на излизане, за да не смесвам времена…

Миналото тръгна като река, която излиза от коритото си и залива всичко наоколо, блъска се из тесните улички, наводнява приземните етажи, катери се по стените, избива прозорците и влиза в стаите, влачи със себе си клони, листа, удавени котки, афиши, шапки на улични музиканти, акордеони, снимки, вестници, сцени от филми, крак от маса, повтарящи се реплики, чужди следобеди, прескачащи плочи… Голямата приливна вълна на миналото.

Намерих двама по-млади и амбициозни лекари да движат клиниките. Запасих се с наръч книги, празни тефтери и моливи и се върнах в манастира на хълма, зад стените на седемнайсети век, току под камбанарията. От високото на манастира (и на седемнайсети век) можеше да се наблюдава по-добре докъде стига потопът на миналото, а и докато водите му дойдат дотук, щеше да мине време. Носех и жълтия тефтер, оставен ми от Гаустин, с всякакви наблюдения, нови и предстоящи диагнози (така ги беше кръстил), лични приписки и сякаш нарочно оставени празни места. Скоро започнах да ги запълвам. Първо отбелязвах неговите приписки с едно Г., а моите с две (Г. Г.), после спрях. Забелязах, че почерците ни бяха неотличими.

Възможно ли е това смесване на времена да идва само защото Бог връща лентата назад? Ние сме в несигурния спомен на един Бог, започнал да забравя. Да губи памет за онова, което е изрекъл в началото. При свят, направен от имена, забравянето им е естественият му край.

Бог не е мъртъв. Бог е забравил. Бог е дементен.

(Жълтият тефтер, Г.)

Не си спомням точно в кой момент той взе да става по-реален от мен. Хората четяха за Гаустин, интересуваха се, очакваха кога ще се появи отново, питаха защо се бави. Списанието, в което пусках периодично кратки истории за него, удвои хонорара ми. Виждах как Гаустин намига по шейсетарски – пич, половината трябва да е за мен. Ти нямаш нужда от нищо, отвръщах, нали съм те измислил. Така ли, вдигаше вежда той, все с това поло и кръглите очилца ли ще я караме, един светлосин понтиак или поне миникупър биха ми стояли добре.

Айде, чупката, виках, мога да ти отпусна една веспа и нищо повече.

Всички радиостанции пускат музика и новини от минали десетилетия. Вече няма никакво значение какво се случва днес. Няма значение и кое десетилетие е било избрано на референдум, всеки живее в своето. Мислехме, че в миналото има ред като в семеен албум с подредени снимки – тук като деца, тук на завършването, тук съм войник, първата ми сватба, раждането на дъщеря ми… Нищо подобно.

Намерил съм една малка, полулегална радиостанция, която се опитва да предава новини от днес. Но и тя е принудена да излъчва миналото (в цялата му анархия).

Днес ми хрумна да си направя нещо за ядене, което не съм опитвал от детството си – яйце на вестник. Това е най-простата рецепта, която знам. Слагаш парче вестник на котлона и чукваш отгоре яйцето. Едно време проблемът беше, че нямаше яйца, сега няма вестници. Слава богу, намерих вестник, включих котлона, на по-слабо, и стаята се изпълни с миризма, която не бях усещал от 8-годишен. Миризма на яйце и напечена хартия, суха миризма. Спомних си как част от буквите се отпечатваха на белтъка. Също си припомних как вестникът тогава служеше за всичко. Дядо ми си увиваше сиренето в него и като седнехме на обед, можех да прочета заглавията върху бучката сирене.

Лете слагаха вестник по прозорците наместо щори, а и мухите да не цапат стъклата. Като споменах мухи, се сетих и за голата крушка, наплюта от тях, която висеше от тавана на село и от вестника баба ми правеше нещо като абажур, който бързо пожълтяваше и прегаряше.

Стана хубаво яйце на вестник.

Спах лошо, сънувах потоп и зверове, огньове… старозаветни сънища, общо взето, истински кошмар. На всичко отгоре цигарите ми са свършили, но не ми се излиза, имам достатъчно запас от тютюн. Трябва само да си намеря хартийки за свиване. Вестници вече няма, листовете на тефтера са доста плътни… имам една стара тетрадка с тънка, почти оризова хартия, още от 90-те, изписана със стари стихотворения, които и без това не ставаха…

Синдромът на Сляпата Вайша

Описан е случай на момиче, което с лявото си око вижда само в миналото, а с дясното – единствено онова, което има да става в бъдеще. Понякога границите между минало и бъдеще се свиват дотолкова, че с лявото око вижда как се скрива луната, а за дясното изгрява слънцето. Друг път границите се разбягват и пред лявото око се разстила земната твърд от първите дни, пуста и неустроена, а пред дясното – планетата от последните дни, опустошена и пак неустроена.

Синдромът на Сляпата Вайша, както ще стане известен после в науката, е характерен тъкмо с тази едновременност на минало и бъдеще, със способността (или проклятието) да виждаш света едновременно в неговото преди и след, никога в наличността му тук и сега. Различно е от синдрома на обитаващите миналото или на онези, които живеят само в бъдещето, и двойно по-тежко.

Клинична картина: Болезнено усещане за непринадлежност към никое време, резки прескоци между минало и бъдеще, фактическа слепота при нормално функциониращи зеници, опити за самонараняване и суицидно поведение. Близък до т.нар. синдром на непринадлежащите.

Страдащите не могат да излизат без придружител, защото улицата, по която вървят, още не съществува за едното им око, а за другото вече е магистрала с фучащи коли. Предвижда се удвояване на честотата на заболяване до година-две.

(Гаустин, „Нови и предстоящи диагнози“)

Преди години, докато още пътувах, влязох на една неделна служба в доминиканската църква в Краков. Беше февруари, студено и мрачно, прехвърчаше сняг. Видях момиче с късо палто, седнало на стъпалата, родители с количка и две сополиви деца, притискащи се уплашено в тях, старец бездомник, клатещ ритмично брадата си като метроном, лица на хора в тревожност. Имах усещането, че същите лица и тела, същата сцена съм виждал някъде през 40-те (роден съм двайсет години след това). Какви ще са лицата на хората, като дойдат последните дни? Ще има ли някакъв знак по тези лица, или ще са същите като нашите?

Тефтерите ми са пълни с надраскани набързо лица. Лица на несъществуващи хора… И тук, в този тефтер. И във всички тефтери през годините… нямам идея кои са, не търся прилики…

Глад за лица. На 19 съм, граничар на българо-гръцката граница. Цяла година ще седя там, в ничията земя, където, ако видиш човешко лице, то трябва да бъде застреляно. Никой няма право да пресича. На заставата има още 12 войници и един командир – единствените лица, които са непрекъснато пред очите ти, сутрин, обед и вечер. И това дори не е затвор. Веднъж в месеца имаш право на един ден отпуск. Повечето ползват този ден, за да се наспят. Сънят е сред най-важните неща за войника, както и храната. Сексът е недостижима ценност. Ползвам този ден, за да стигна до близкия провинциален град, който с мъка наброява 3 хиляди души. Не познавам никого там. Ставам по тъмно, вървя няколко километра пеш, ако срещна каруца по пътя, я хващам на стоп, коли тук рядко минават. След два часа съм в града, тъкмо като отварят единственото кафене в центъра, сядам отвън, поръчвам нещо, лимонада или швепс, и гледам лица. Седя и гледам – лица на „цивилни хора“, както казвахме тогава. Невойнишки лица. Очите ми сами тръгват подир тях. Това е единственото, което ми носи удовлетворение и покой. Някъде в този свят, вън от тази гранична застава, има хора, които водят нормален живот. Струва ми се толкова далечен и се боя, че никога няма да се върна там „с непокътнати способности“, както пише в една книга, държа си я тайно в торбата с противогаза.

Успокояващото знание, че има различни човешки лица, и прииждащият страх, че твоето не е част от тях. Че то може би не съществува.

Наблюдавам света, затворен в стая от XVII век, с Wi-Fi от XXI век, пиша върху дървена маса на поне сто години и спя на креват с метални табли от XIX век. Опитвам се да проиграя миналото, което предстои. Паметта ми отслабва, умът ме напуска, онова, което измислям, ме гони по петите, настига ме и ме изпреварва. Прости ми, Боже на утопиите, времената се омесиха и вече не знаеш това, което разказваш, било ли е, или тепърва има да идва.

И започнаха масови удвоявания на било и небило…

БУРГТЕАТЪР, 1925/2025

Пер Гинт, този северен Одисей, се завръща… Разразява се страшна буря, светкавици раздират небето, морето е побесняло, корабът всеки момент ще се разбие…

Изведнъж посред гръмотевиците на сцената се чуват револверни изстрели, дошли откъм самия салон. Една жена пищи в ложата на първи балкон. Куршумът е минал през дясната й буза, закачил е езика и е излязъл от другата страна. Зрителите от партера вдигат глава. И о, ужас – главата на мъж виси през парапета. Капки кръв попиват в роклите цвят пепел от рози на две ужасени момичета, чиито места са точно отдолу. Цялата зала се е изправила на крака. Няколко двойки излизат тичешком, става сбутване на изхода, другите не мърдат…

В този момент една дребна жена се появява в ложата с още димящ маузер, подава ръка на ранената, убитият вдига кървавото си лице и тримата се покланят учтиво на екзалтираната публика.

Край на трагедията. Завесата на сцената тихомълком се спуска, макар че никой вече не гледа натам.

Изхарчихме ли вече, приятели мои, чека на бъдещето? Необезпечения чек на бъдещето…

Нали миналото вече не съществува, а бъдещето още не съществува, казва свети Августин в XI глава от Изповедите.

В това още все пак има утешение, няма го, но има да идва. А какво правим, когато и бъдещето вече не съществува? Колко различно е бъдеще, което още го няма, от онова, което вече го няма. Колко е друго това нямане. Първото е пълно с обещание, второто е апокалипсис…

Гаустин, „Приписки за края на времето“

Паметта те държи, сковава те в твърдите очертания на един-единствен човек, когото не можеш да напуснеш. Забравата идва, за да те освободи. Чертите губят остротата и категоричността си, неяснотата размива формата. Ако не помня ясно кой точно съм, мога да съм всеки, дори себе си, дори себе си като малък. Изведнъж онези игри при Борхес, които толкова си харесвал като млад, игри на удвояванията, стават реални, случват се с теб самия. Онова, което е било метафора, е станало болест, ако обърнем Зонтаг. Тук вече няма метафори, както беше казал Г., когато се видяхме за първи път и обсъждахме смъртта на еднодневките в края на деня. Тук вече наистина не си сигурен от коя страна на историята си. Тук „аз“ става най-безсмислената дума, празна черупка, която вълните търкалят по брега.

Идва голямото напускане. Напускат те едно по едно всички тела, които си бил. Саморазпускат се.

Ангелът на напускащите и ангелът на напуснатите – понякога един и същ…

Попадам на следната записка в жълтия тефтер, която няколко дни не ми дава покой.

Конфузията със забравянето на имена… Разбира се, от това се оплаква всеки на някаква възраст. Но става дума за имена на много близки хора. Не можеш например да забравиш името на жената, с която навремето си живял, имал си брак няколко години, а сега ти подава романа и се усмихва, очаквайки много личен автограф. Наредила се е на опашка при едно от редките ми излизания пред публика преди време. И… пълен блокаж. Мога да си припомня тялото й в детайли, да кажа къде има бенка, как го направихме първия път, това са пет години живот.

Но името… превъртам дузина в главата си и никое не е нейното. Не ми е за пръв път, но никога не е било така страшно, никога с толкова близък човек. Оглеждам се безпомощно, опашката чака. Знам някои трикове в такива случаи – ако има познат наблизо, ще го запозная с нея, за да чуя името ѝ, но за беля сега няма такъв човек наоколо. Минавам на план Б. Да сложа един надпис, достатъчно личен, но без име. Надписвам нещо като За общото минало, от което сме направени. Подавам книгата. Тя я отгръща, после невинно ми я връща – е, добави името, моля ти се…

Натискам от притеснение прозрачния плот на щанда, нещо поддава и стъклото с трясък се свлича в краката ми. Китката ми кърви здраво, една жена от опашката припада, хората се скупчват, момичето от книжарницата залива кървящото с вода и вади тампони, даването на автографи е прекратено, опашката се разпада, двама фотографи снимат, утре ще се видя в някой жълт сайт… потънал в кърви… но такова облекчение за мен има във всичко това… Мога ли да помогна с нещо?, шепне разтревожена жена ми, бившата ми жена, заради която кървя като заклан. Всичко е наред, казвам, забелязвайки малко кръв върху нейния екземпляр, точно до посвещението.

Искате ли да я сменим?, пита я момичето от щанда.

О, не, благодаря, така е по-лично, казва Ема и напуска местопрестъплението.

Ема! Ема, разбира се, Ема… Като Ема Бовари.

Отидох още тогава при един приятел невролог. Той и без това отдавна ме мислеше за хипохондрик.

Възможно е това да са временни защитни изключвания, стрес. Срещаш много хора, като прибавим и тези, дето измисляш…

(Той е прав, не съм се замислял, че всички щъкащи из книгите ми герои също трябва да ги държа в главата си, аз съм милостив и не убивам с лека ръка като други, което още повече затруднява удържането им.)

Разбира се, всички оглупяваме по малко, казва лекарят, тук-там прегарят неврони, някои връзки са дълбоко изгубени, макар че могат да изскочат неочаквано един ден. Но не точно в момента, когато ги търсим. Като със съня е – колкото повече си повтаряш вечер в леглото трябва да заспя, трябва да заспя, толкова по-малък е шансът. Почивай си повече…

Излизам от кабинета с онова усещане и чувство за вина, че ме мислят за измамник, за съчинител на собствените си паранои. Но как, по дяволите, се казваше този приятел невролог, чудя се само няколко метра по-късно и се връщам да прочета името от табелката на вратата му.

Не откривам сред митовете никакъв голям бог на паметта или поне бог на забравата. Такива, каквито има на любовта, огъня, отмъщението… Не откривам дори полубогове или нимфи. Цялата гръцка митология, която иначе гъмжи от божества, полубожества, кентаври, герои и какво ли още не, е забравила боговете на паметта и забравата. Да, има я Мнемозина, повече като майка на музите, има я и Лета, но те са винаги някак в сянка, полузабравени. Вероятно, когато митовете са се появили, светът е бил твърде млад, за да има спомени, твърде млад, за да почне да забравя… А и хората са умирали рано, преди старостта да опразни ума им.

Понеже нищо не се случва с живота ми тази година, преписвам ден по ден дневника си от миналата, беше ми казала една приятелка. На днешния 26 ноември преписвам случилото се от миналогодишния 26 ноември.

Нищо по-мрачно не съм чувал.

Първо изчезнаха няколко думи. Той го превръщаше в игра, беше отдавна, бяха още студенти. Съобщи на жена си и на приятелите си кои са тези пет-шест чезнещи думи и като му потрябваше някоя от тях, те му ги подаваха – корниз, меркантилен, розмарин, конфронтация….

Един ден, може би защото се раздели с жена си и спря да се вижда с приятелите си, а думите се умножаваха, реши да ги записва. В началото беше достатъчна само страница, после лист, от двете страни. После още един, и още един… После си взе тефтер. Нарече го Кратък речник на забравеното. Имаше и раздел за имена на хора. Постепенно разделите се увеличаваха – появи се такъв за миризми, които му припомнят разни неща. После за звуци, на всичко отгоре оглушаваше. (Един лекар му каза, че загубата на слух и на памет са свързани, споделят една и съща стая в мозъка.)

Накрая се появи още един раздел в тефтера, може би най-важният – за това, което наистина се е случило с него, за да го различи от прочетеното в книгите и от онова, което сам беше съчинил.

Рано или късно всичко щеше да се омеси – случилото се, прочетеното и съчиненото щяха да прескачат и да си сменят местата, докато постепенно стихнат и избледнеят, но засега се опитваше да удържа границите. Години по-късно бившата му жена щеше да се нареди на една опашка за автографи и той нямаше да открие името й в главата си…

Най-зле беше с имената. А като му се налагаше да сменя езика, беше кошмар. Забравяше дори подходящата фраза, за да може да се извини и попита:

Чудеше се колко скоро ще дойде моментът, когато ще забрави и буквите. Само това нямаше да преживее. Беше се научил да пише твърде рано, на 4 или 5, което би трябвало да означава, че те ще си отидат последни. Представяше си ясно как се изнизват като малки животинки, като мравки или бръмбари, напускат тази тетрадка, напускат книгите в библиотеката му, пъплят, пресичат стаята и си отиват масово. Великото преселение на буквите. Ето го Щ-то, изнизва се като стоножка, Б-то само махва с ръка и изчезва с корема напред, О-то се изтъркулва като охранен торен бръмбар, Й-то повдига смешното си каскетче за сбогом, Ж-то подскача като жаба и изчезва през вратата. Отваря една книга напосоки, празна е, само едно малко „е“ тупва на земята и се изтъркулва зад парното.

Библиотека с празни, напуснати книги – без заглавия, без автор, без текст. Бели страници, табула раза. Умът на детето е табула раза и ние трябва да напишем всичко върху нея, казваше учителката му на тържеството за първи клас. Беше запомнил странното съчетание тъкмо защото не го разбираше. Сега умът му пак беше табула раза, само дето нищо повече не можеше да се запечата отгоре. Лентата е осветена.

Невронът (от старогръцки: nevron – влакно, нерв) е електрически възбудима клетка, която обработва и предава информация. Дендритите приемат сигналите на другите нервни клетки, а аксонът посредством хиляди разклонения прехвърля тези сигнали към другите неврони, които от своя страна… (Анатомия за 7. клас)

Един приятел разказваше как майка му и тъща му, жени на по 80, почти едновременно почнали да губят паметта си. Нямало как, трябвало да ги приберат и двете в апартамента си в София. И всяка сутрин се водел следният разговор:

Коя е госпожата, откъде собствено е?, питала едната.

Ами аз съм от това там, как беше, на морето. (Имената си те вече не помнели, нито имената на градовете си.)

Ах, така ли, и аз съм от морето, какво съвпадение. А какво правите тук?

Дошла съм на гости при сина. Той тука живее с жена си. И да видя внучето. А вие?

А, аз съм дошла при дъщерята. Тя тука живее с мъжа си. И аз при внучката.

Ааа, виж ти какво съвпадение. Колко е голяма вашата внучка, госпожа?

На 7-8 трябва да е, а вашата?

Боже, какво съвпадение, и моята е на толкоз. Ето я на снимка.

Сериозно ли, госпожа, викала другата, ама това е моята внучка.

Понякога се стигало до разпра, понякога се помирявали с узнаването, че са в една и съща къща при едно и също семейство и че дъщерята на едната е взела сина на другата.

На следващата сутрин, казваше моят приятел, всичко започвало отначало.

Откъде собствено е госпожата…

СОЛ

Старите митове (и новите идеологии) не обичат обръщането назад… Обърналият се Орфей ще загуби завинаги Евридика, обърналата се към Содом жена на Лот ще стане стълб от сол, обръщащите се към миналото по-късно просто ги прибират. Всичко трябва да започне начисто, без памет. (Нова, нова е звездата на комунизма и няма нищо преди нея, декламираше местният партиен секретар в градчето Т. някога.)

Помнете жената на Лот. Помнете Содом и Гомор, огънят, който пада от небето. И не смейте да гледате назад, така ще напомня Лука. Всеки да остане там, където е. Този, който е на покрива на къщата си, да не слиза долу. Нито онзи, застигнат от апокалипсиса в полето, да го напуска. Прилича на полицейско разпореждане.

Но в какво толкова е престъплението на миналото? Защо да не гледат назад? Защо миналото е опасно, а обръщането към него грях, който те превръща в стълб от сол? Апокалипсисът идва да унищожи тъкмо миналото. Не е достатъчно да напуснеш Содом и Гомор, това е лесно, всеки бяга от бедствието. Условието е да го забравиш, да го изличиш от паметта си, да не ти е мъчно за него. Жената на Лот е напуснала града, но не е успяла да го забрави.

Времето не е поредната секунда, изтекла току-що, а цял ред от провали назад (и провали напред), струпване на развалини, както го описва Бенямин, пред които ангелът на историята ще стои втрещен, с извърнато лице. Дали Ангелът на историята (нарисуваният от Клее Angelus Novus) не е всъщност жената на Лот?

Защо тя спира и се обръща назад?

Защото е човешко.

Какво е оставила там?

Минало.

Защо тъкмо в сол?

Защото солта няма памет. Нищо не расте върху сол.

Недейте си събира съкровища в настоящето, гдето молец и ръжда ги изяжда и гдето крадци подкопават и крадат. Но трупайте съкровищата си в миналото, дето молец и ръжда ги не изяжда и дето крадци не подкопават, нито крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.

(Гаустин, „Апокрифни версии и нови завети“)

Нищо не успокоява така, както наредените еднакви томове на енциклопедии от различни континенти – старо вишневочервено, кафяво и черно.

Тази мантра от заглавия може да се ползва срещу зли сили и времена:

Някъде в Андите вярват и до днес, че бъдещето е зад теб. Идва изненадващо и непредвидимо зад гърба ти, а миналото е винаги пред очите ти, вече случило се. Когато говорят за миналото, хората от племето аймара сочат с ръка пред себе си. Вървиш напред с лице към миналото и се обръщаш назад към бъдещето. Каква ли би била притчата за жената на Лот тогава?

Вървим напред и влизаме в безкрайните Елисейски поля на миналото.

Вървя напред и се превръщам в минало.

Сънувам отново този сън. Някъде, в библиотеката на света, в главната зала с висок нарисуван таван, дървени маси и струговани лампи в мекия цвят на старо злато, седи един мъж, скрит зад разтворен вестник. Вестникът е голям, следователно стар, каквито бяха вестниците едно време. Вървя към него между лица на хора (само лицата виждам в съня), които се извръщат към мен. Лица на жени и мъже, познати отнякъде, но отдавна загубили имената си. Знам (не знам, но усещам), че всички ни наблюдават, сцената е важна. На първа страница в телеграфен стил с големи букви пише… какво, още не мога да прочета.

Изглежда близо, но в съня пътят се удължава от само себе си, движенията ми стават все по-трудни, сякаш газя в нещо лепкаво или просто ме е страх да стигна до него… Страхът е двоен – първо, да прочета какво пише, макар че някъде в себе си знам какво е. (Знам наизуст целия вестник.)

Вторият страх е, че като стигна, мъжът ще свали вестника и ще видя собственото си лице.

Има дни, в които сякаш всичко е наред, мога дори да пиша, връщам си градове и стаи, където съм бил, умът ми е бистър като кофа дъждовна вода, после всичко отново се замътва, блатясва… идват някакви хора без лица, тропат из стаята, говорят, заплашително искат да ме направят щастлив, после не помня нищо, гледам в някаква точка и нямам сили да си отместя погледа…

Подстригване в Бруклин при Джани, таджик, който си тананика Франк Синатра и когато отваря бръснача да ми обере врата, изпитвам извечния страх да не бъда заклан като агнец. После вади отнякъде една непоносимо гореща и влажна кърпа, която хвърля върху лицето ми и затиска отгоре. Така клан-недоклан, душен-незадушен, лиснат накрая с лавандулов одеколон, отварям очи като възкръснал и давам по-голям бакшиш, като откуп за оцеляването си. Още на тротоара прибавям в тефтера миризмата на бръснарския одеколон, събуждащ спомени за подстригвания. Всеки има памет и страх от това. Всеки е регистрирал собственото си побеляване върху бръснарския стол.

Особеният мирис на нюйоркските улици, идващ от гниещите плодчета на гинко билобата. Записвам и тази миризма… Гинко билоба в Ню Йорк. Какво ли има в паметта на това дърво, което помни края на динозаврите, тези движещи се (и падащи) небостъргачи отпреди ледената епоха. А редом с тях и падането на истинските небостъргачи – това е непомерна, ужасяваща памет. Сега разбра ли защо имаш кошмари, казвам си, защото се тъпчеш от години с гинко билоба срещу забравяне, а то помни ужасни неща.

По радиото съобщават, че в пустинята завалял сняг през юли и натрупал по пирамидите, представям си сфинкса със снежна шапка. Снегът се подиграва с публичните статуи, както беше писал Одън. Какво ли правят камилите в тази снежна пустиня. Търсят трескаво назад в някаква дълбока памет какво се прави в такива случаи, но записи няма, тайм-капсулите на гените не пазят нищо подобно.

Казват, че като дойде краят на времето, сезоните щели да се смесят.

Сънувах сън, от който успях да задържа само една фраза. Невинното чудовище на миналото. Съня забравих, остана фразата.

САРАЕВО 1914/2024

Възстановките стават все по-брутални, все по-автентични. Тази е една от най-популярните на Балканите – обиколка на Сараево с копие на автомобила на Франц Фердинанд – Graf & Stift Phaeton, черен, четирицилиндров. Също дрехите, бялата риза на престолонаследника, униформата, сабята, маршрутът, спирките, фаталното объркване на шофьора – всичко като в онзи ден.

„Не стой отвън, влез в историята! Бъди за час Гаврило Принцип или Франц Фердинанд в Сараево’1914!“

Нещо се е сменило, нещо не е същото.

Чувам провлачените му стъпки, тежкото дишане. Преди не беше така, преди имаше ритъм, танцуване, тичане.

Мярвам за миг между сенките на листата уморената светлина от вчера или от забравен следобед преди години. Нещо пропуска, прокапва, утаява се от други времена.

Усещам с небцето си вкус на пепел, с носа си мирис на изгоряло. Като от самозапалило се стърнище или гора…

Нещо се е сменило, нещо не е същото.

Напипвам с пръстите друга кожа, хладна и зърнеста. Преди беше топла и гладка, жива като ръка на човек, сега е като изсулена кожа на пепелянка.

Разхождаш се в горещ следобед през август и изведнъж иззад някой храст те блъсва воня на разложено. Труп, на плъх вероятно, но все пак труп.

Нещо е тръгнало да се разваля, да горчи, да се вмирисва, да потъмнява и да изстива, с петте си сетива го усещам.

Нещо се е сменило, нещо не е същото.

И отново при рафтовете с книги, да се убедя, че светът е подвързан и подреден. Ето я Първата световна, приключила в дванайсетте еднакви червени тома на някаква енциклопедия. Ето я Студената война, завинаги погребана между кориците на три големи тома, сиви. Нито Испанската гражданска е страшна вече (спи на горния стелаж), нито Втората световна, за нея стелажите са два. Всичко рано или късно се превръща в книги, както казваше Маларме в любимия на Борхес цитат. Което, като се замислиш, не е чак толкова лош изход.

Преди няколко години тръгнах бавно да губя слуха си. Дискретното слухово апаратче, което ми изписаха с обещанието, че ще си върна косовете сутрин и щурците в лятна нощ, не свърши почти никаква работа. През него чувах всичко като записано на стара грамофонна плоча, с лек метален отглас и пропуквания тук-там. Усещане за техническа възпроизводимост, както би казал Бенямин. Саундтракът на света от вчера, записан и въртян на плейбек.

Докато Еклесиастът ни учи, че има време за всичко, време за това и време за онова, то изведнъж в последната глава на Книгата ни се обявява краят на времето. Това възвестява ангелът в Откровение, единият му крак в морето, другият на сушата, в ръцете му книга. Онази, която Йоан трябва да изяде. Когато казваме „изядох тази книга с кориците“, някъде трябва да се чува и ехо от онзи глас.

Вземи я и изяж, казва ангелът, подавайки книгата на Йоан, в корема ти ще бъде горчива, но в устата ти ще бъде сладка като мед. (Като млад и предан читател веднъж изядох една страница, вече не помня книгата, стихосбирка, струва ми се, те са с по-малко мастило. Беше горчива още в устата ми.)

И точно там ангелът обявява, че вече не ще има време. Толкоз. Не краят на света ни се възвестява, а краят на времето.

Ще се отворят клетките на дните и всички времена ще се съберат в едно.

…Целият ми живот е съшит от нечии чужди. И това, което сега живея, е друг живот, чий, не мога да знам. Чувствам се като чудовище, скърпено от различни времена. Седя в един чужд град с непрекъснати сирени на пожарни, сякаш е винаги в пламъци, прекарвам всичките си дни в библиотеката му, в хладната зала под едно нарисувано небе, обграден от енциклопедиите на света, червени корици и златни букви. Чета стари вестници и гледам лицата на хората. Боя се, че всеки момент ще се появи някой, ще се огледа и ще тръгне към мен…

Докато помниш, държиш миналото настрана. Като да си запалил огън насред нощна гора. Наоколо са наклякали демони и вълци, зверовете на миналото стесняват кръга, но още не смеят да прекрачат. Алегорията е проста. Докато огънят на паметта гори, ти си господарят. Почне ли да загасва, воят ще се усилва и зверовете ще идват все по-близо. Глутницата на миналото.

На 7 съм… На гости в друг град, има някакъв празник. Гъмжи от хора, стигам до кръста им, бутат се, настъпват ме, някой плюе отгоре ми люспи от слънчогледови семки, залепвам се за панталона на баща ми, после го пускам, спирам до едно стрелбище, но стигам само до тезгяха, не помня колко съм стоял там, обръщам се… баща ми и майка ми са изчезнали. Ами сега. Бащата извел Хензел и Гретел на разходка в непознатата гора и… когато се обърнали, него вече го нямало.

Хуквам из тълпата, викам, излизам от гъмжилото, късно следобед е, улиците на града са пълни, хората се прибират от работа. Спирам една жена на възрастта на майка ми, лельо, изгубих се, хълцам. Не помня нито името на улицата, нито номера на къщата, където сме отседнали. Знам само, че вратата е зелена… Ааа, ми те всички са зелени, лелиното, аз сега се връщам от работа, питай някой друг. Питам друга жена, мъжете изобщо не спирам, бързам, малкия, бързам, виж чичко милиционер някъде тук трябва да е, няма страшно… Съвсем се стъмнява, фучат коли, улиците се опразват, захладнява, никой не ме забелязва, теква ми кръв от носа… И изведнъж една ръка ме сграбчва, два свистящи шамара, акъла ни изкара… Спасен съм.

На 6 съм, брат ми е на 4, стоим по къси гащи и сандали, но с дълги коси като на бийтълси (аз Джон, той Пол) на селския площад, пред паметника на партизанин. Снимката е направена от баща ми минута преди да ни заведе (придружени от селския милиционер) до дядо Петре, който по заповед на кмета ще ни подстриже нула номер. Така ще стори и с баща ми, който пък освен дълга коса си е пуснал и мустак. В селото няма бръснарски салон. Дядо Петре ни слага на един пън до магарето, което пръхти наблизо. Гледам как косата ми пада на светли руси кичури, и дори не смея да се разрева като хората, страх ме е от милиционера. Може да забраняват и да се реве, щом ти забраняват да си с дълга коса…

Накрая тримата – баща ми, брат ми и аз, остригани като затворници, напръскани с евтин одеколон от дядо Петре, бързаме към вкъщи. Само да ревнете, казва през зъби баща ми, усетил, че ще надуем гайдите всеки момент.

Строубери фийлдс форевър…

Остарявам. Заточен все по-далеч от Рим на детството в далечните празни провинции на старостта, откъдето няма връщане. И Рим вече не отговаря на писмата ми.

Някъде миналото съществува като къща или улица, която си напуснал за малко, за пет минути, и си се озовал в непознат град. Пишат, че миналото било чужда страна. Глупости. Миналото ми е родина. Бъдещето е чужда страна, пълна с чужди лица, няма да стъпя там.

Трябва да съм на 3. Висок колкото розите в градината, стоя бос върху топлата пръст, държа майка си за ръката и гледам дълго една роза в упор. Това е единственото, което си спомням. Първото и последното.

Синдром на непринадлежащите

Никое време не ти принадлежи, никое място не е твое. Това, което търсиш, не търси теб, онова, което сънуваш, не те сънува. Знаеш, че нещо е било твое на друго място и в друго време, затова все прекосяваш минали стаи и дни. Но ако си на вярното място, времето е друго. Ако си във вярното време, мястото е различно.

Нелечимо.

Гаустин, „Нови и предстоящи диагнози“

Седя в една от кръчмите / на Фифти-секънд Стрийт / уплашен и несигурен… (Прев. Александър Шурбанов)

 Трябва да се обичаме или да мрем…

Защото е по-дълга от двата края (англ.).

Тъй прекрасно място, тъй прекрасно място, тъй прекрасно лице… (англ.)

Някои танцуват, за да си спомнят, други танцуват, за да забравят… (англ.)

Никой човек не е остров, затворен в себе си; /всеки е парченце от сушата, частица от океана;/ и една буца пръст да отвлече морето, Европа се смалява, /тъй както ако нос е бил отнесен или домът/ на твой приятел, или пък твоят собствен;/ смъртта на всеки земен жител ме отслабва, защото съм частица от човечеството…

Превод от руски Надя Попова.

Ние сме народът (немски)

Атомна енергия? Не, благодаря. (немски)

Превод от испански Анна Златкова