Фелисия Нунйес го видя облегнат на стената на една жилищна сграда. Гледаше точно към спирката, на която тя обикновено слизаше от трамвая. Сърцето й заби лудешки; струваше й се, че чува всеки негов удар. Вместо да слезе, тя се премести по-далеч от вратата и седна с гръб към него на една от седалките точно зад ватмана. Трамваят потегли отново и ускори. Без да смее да се обърне, тя все пак успя да го зърне отново с ъгълчето на окото си.

Беше ли той наистина? Много приличаше на него. Косата му бе малко по-дълга от последния път, когато го бе видяла в съдебната зала. Ала нямаше как да сбърка стойката му. Бе опрял подметката на единия си ботуш в стената; яките му, лишени от слънчев загар ръце бяха кръстосани на гърдите.

Фелисия знаеше защо е дошъл. Чакаше, и нямаше никакво съмнение, че е дошъл за нея. Едно време й се привиждаше навсякъде, дори когато знаеше, че той е в затвора и няма как да я открие. Беше прекарала години в програмата за защита на свидетели. Нямаше начин да я открият — нито той, нито неговите хора. И все пак в продължение на година-две той й се привиждаше всеки ден.

А днес?

Днес беше сигурна, че е точно той. Повечето други пъти това бяха мъже, които й напомняха за него — косата, ръцете, фигурата му… Но днес беше той и никой друг — всички части бяха събрани заедно, частите, които нейното обсебено от ужас съзнание помнеше, сякаш беше вчера. Това беше нейният демон, чудовището, което повече не бе мислила, че ще види.

Тя слезе на следващата спирка. Вратите се затвориха зад нея. Спирачките се отпуснаха със свистене и трамваят влезе със стържене в наклонения завой, оставяйки я сама на ъгъла. Тя никак не обичаше да харчи пари излишно; можеше да си направи чаша кафе и вкъщи, ала той може би още я дебнеше. Ако я видеше, можеше, не, щеше със сигурност…

Младата жена не можеше дори да си представи какво можеше да стане. Не, за момент си представи. Побиха я ледени тръпки. Тя влезе в „Старбъкс“ и си поръча кафе. То струваше колкото половин час от работата й на чистачка, но тя имаше нужда от малко време да помисли; също така, искаше да му остави известно време да си тръгне, ако все пак чакаше нея.

Как бе успял да я открие? Тя не можеше да си обясни, ала седна до прозореца, за да види, ако случайно се появи измежду пешеходците.

Първата малка глътка кафе опари езика й. Болката сякаш пречупи нещо в нея. Тя остави картонената чаша и се помъчи да удържи напиращите сълзи на гняв и болка.

„Бастардо1 — извика тя наум. — Отвратително, животоунищожаващо копеле!“

Дълго потисканите спомени изникнаха отново ясни и непокътнати. Сякаш отново беше само на осемнайсет.

Рано сутринта, стягайки се за първия си ден на новата работа, един хубав, добре сложен, късо подстриган мъж застана пред огледалото до гардероба на спалнята си; бе само по най-обикновени боксерки от магазина на Jockey. Бъркайки в гардероба, той извади една тениска — най-горната от голямата купчина в отделението, заделено специално за блузи. След като я облече, той отново се огледа в огледалото, глътна си шкембето, каквото всъщност нямаше, сетне се обърна с театрално завъртане. Надписът на тениската гласеше: „Сватба насила — жена или смърт“2.

— Не си го и помисляй! — сопна се приятелката му, изправяйки се ядосано в леглото.

— Радва ме — възрази той.

— Уес, теб те радват всичките ти тениски!

— Вярно е. Глупав е онзи, който си купува тениска, която не му допада.

— По-глупав е онзи, който е областен прокурор на Сан Франциско и отива на работа с тениска, която само би могла да бъде възприета погрешно. Така и ще стане, вярвай ми.

— От кого?

— От всекиго. Всички… по най-различни причини.

— Сам — каза Уес, сетне се разходи до леглото, сетна до нея и сложи ръка на бедрото й. — Първо, никой няма да я види. Не е като да я нося отдолу под вратовръзката си. Освен това, ако случайно получа инфаркт и се наложи колегите да разкъсат ризата ми, какво толкова? Надписът не е твърде неприличен, просто игра на думи, миличка!

— Не е игра на думи, това е политическа позиция!

— Каква точно?

— Показва, че подкрепяш отвличанията и сватбите насила, че за теб бракът не е свещена институция. Не мислиш, че жените имат равни права. Избери си което искаш от горните. Най-малкото, показва, че си доста нетактичен, цялостно нетактичен.

— Хората вече го знаят — засмя се той.

— Забавляваш се, но това никак не е игра. Всичко, което правиш, невинно или не, оттук нататък ще бъде приемано като израз на твоите виждания. Не ти ли е ясно? Мислех, че вече си го разбрал още по време на изборите за окръжен прокурор.

— Май не съм. Все пак искам да ти напомня, че спечелих.

Саманта направи кисела физиономия.

— Уес, ти спечели с деветдесет гласа от общо триста и петнайсет хиляди, и то след като главният ти опонент почина една седмица преди гласуването.

— Казваш го, сякаш е лошо нещо. Слушай, мила: това е доказателство, че Бог е искал да спечеля. Не би взел господин Декстър обратно при себе си, ако не бе желанието му аз да съм главен прокурор. Това е очевидно, аксиоматично, може би дори бих казал, кармично.

— Ти си безнадежден случай.

— Надявам се, че не. Все пак, това е едва първият ми ден на работа; сигурен съм, че ще става далеч по-зле с времето — каза той, сетне стана и се разходи до гардероба. — Ако наистина мислиш, че има значение, ще ида с тениската, която бях заделил за утре — съгласи се той.

— И утре ли ще носиш от онези?

— Сам, нося тениска всеки ден; те са улики, които стъпка по стъпка водят към скритото ми „аз“.

— Вече не е толкова скрито. Пресата ще иска да види тениските ти, ако се разчуе за тях.

— Нека иска. Ако се разчуе, това ще ме направи по-ye ne sais quoi3. Ще изглеждам малко по-шантав, но много по-симпатичен за хората. Все пак, ако настояваш, за клетвата ще сменя тази тениска с утрешната — каза той добродушно и извади следващата тениска от купчината. Надписът гласеше: „Предозиран с лекарства в името на вашата безопасност“.

— Много по-добре! — възкликна Саманта. — Не, наистина мисля, че е по-добре. — Тя сведе глава и въздъхна. — Не ми обръщай внимание! Не, хич не ми обръщай внимание!

— Хей, Сам — каза той, — ако не можеш да се забавляваш, какъв е смисълът от всичко?

Още от малки, Джанис и Кейти бяха свикнали да работят задружно в кухнята. Тази вечер двете се бяха събрали в дома на Кейти в Сейнт Франсис Ууд, който бе далеч по-луксозен от тристайния апартамент на Джанис, който бе на север сред прашните булеварди на Ричмънд и Сънсет. Слушайки радостния разговор, клюките и младежките закачки, наблюдавайки веселата и задружна работа, само най-проницателните биха могли да усетят, че Джанис трудно понасяше неравенството в благата, като се започне от кухнята и жилището и се завърши с онова трудно за описване качество, което разделя щастливия от нещастния.

Все пак Джанис Дърбин бе по-възрастна от сестра си с почти четири години; тя бе по-образованата, по-трудолюбивата и, не на последно място, по-красивата от двете. Въпреки това, Джанис често трябваше да преглъща болезнената завист, която пробождаше сърцето й всеки път, щом се сблъскваше с материалното благополучие на сестра си: новата дизайнерска кухня, вносния фаянс от Тоскана, огромния хладилник „Sub-Zero“, последния модел печка „Вайкинг“, гладките полици от масивен дъб; навсякъде блестеше чисто нов хром и неръждаема стомана.

В по-мрачните си периоди, които бяха зачестили напоследък, Джанис понякога се чудеше как Кейти бе получила всичко това. Как го бе заслужила? Късметът ли бе единствената причина? Най-много, обаче, я тормозеха не вещите. Разбира се, Кейти имаше от всичко по много — чисто нови мебели, хубави дрехи, бижута… И защо не? По-малката сестра бе направила добре най-важния избор в живота си. Бе се омъжила за Чък Новио, професор по история на САЩ в Сан Франциско Стейт Юнивърсити. Новио беше на безсрочен договор, постоянен член на факултета и един от най-талантливите хора, които Джанис някога бе срещала; всичко сякаш му се отдаваше без усилие. Кейти му бе сложила венчалната халка малко след като бе долетял от източното крайбрежие. Висок, атлетичен, остроумен и забавен, Новио излъчваше особено съчетание от спокойна увереност и благородна чувствителност, които сякаш се предаваха на Кейти и на двете им изискани и добре възпитани дъщери близначки Сара и Лесли.

Заради тези сравнения със сестра си Джанис често изпадаше в самосъжаление, което нерядко прерастваше в пристъпи на омраза към себе си. Тя бе добре запозната с механизма — все пак беше психиатър. Всъщност знаеше, че в действителност изобщо не е загубенячка. Мъжът й Майкъл също не беше, както и трите им деца — Джон, Питър и Али. Просто проблемът беше, че Майкъл имаше свой собствен бизнес — франчайз на UPS6 на Юниън стрийт. Неизбежно, стресът от напрегнатото ежедневие оказваше своето влияние; Майкъл често се прибираше вкъщи уморен и изглеждаше на доста над своите четирийсет и една години. В добавка към това, и трите им деца бяха в гимназията. Трима тийнейджъри в малък апартамент никога не е рецепта за спокойствие.

Джанис застана пред кухненската мивка. Студената вода обливаше уморените й ръце и пълнеше салатиерата с прясно обелени картофи. Тя погледна през прозореца; Чък, Майкъл и момчетата играеха американски футбол на улицата, окъпани в меката следобедна светлина. Тя въздъхна тежко.

— Джанис, наред ли е всичко? — попита Кейти.

— Добре съм — отвърна по-голямата сестра. — Всичко е наред. Просто за миг ги погледнах как играят. Толкова бързо растат моите момчета, нали?

— Интересно! — каза Кейти и застана до сестра си. — Синовете ти растат, а мъжът ти остава все тъй млад. И тримата са си момчета, като се замислиш…

— Доста оптимистично гледаш на нещата — отвърна Джанис с лека умора в гласа.

— Не знам дали съм оптимистка, просто така ми се струва!

— Това е по-добрият начин да се приема светът, бъди сигурна — увери я Джанис, спирайки кранчето. Тя изтръска мокрите си ръце и се облегна на барплота.

Кейти докосна ръката й.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре.

Джанис кимна.

— Просто твърде дълга седмица… — каза тя и се изправи в цял ръст. — Съжалявам, че се муся. Да знаеш, много се радвам, че сме тук при вас, далеч от нашия апартамент. А неделната вечеря е винаги чудесно нещо. Съжалявам, ако развалям настроението.

— Не го разваляш изобщо!

— Е, не съм и Полиана7 — отвърна Джанис и отново погледна през прозореца. — Би трябвало да се чувствам щастлива, че Майкъл е навън и играе с Чък и момчетата. През цялата изминала седмица е като парализиран. А вкъщи всички живеем малко натясно и настроенията се натрупват и предават на околните… Всички сме леко изнервени — каза тя и се засмя. — Леко изнервени ли казах? Точно сега ми се струва особено разумно, че нямаме оръжие вкъщи.

— Моля те, Джанис, недей така!

— Е, не го казвам съвсем сериозно — отговори по-голямата сестра, подсушавайки ръцете си с една хавлия, която, след като свърши, подаде на Кейти. Спирайки се до високата вградена кухненска маса, тя издърпа един от трите високи стола за сестра си и сама седна на един от другите. — Нека да кажем само — продължи тя, — че за всички ни е чудесно, че сме тук и си общуваме с вас.

— А от какво се притеснява Майкъл? С работата ли е свързано?

— Не. Работата му върви. Коледният сезон бе по-доходоносен и от най-смелите му очаквания.

— А какво тогава? Да не е нещо между вас двамата?

— Хм — каза Джанис, колебаейки се за миг. — Имали сме и по-добри дни, като се замисля, но не е в това проблемът. Името Роу Къртли говори ли ти нещо?

Кейти смръщи моминското си лице замислено.

— Не мисля, Джанис. Кой е той?

— Помниш ли делото преди години? Майкъл бе призован за съдебен заседател.

— Спомням си, че си ми разказвала. Ала преди десет години дундурках моите двегодишни бебенца и всичко останало ми се губи. Майкъл беше говорителят на журито, нали така?

— Точно така. Намериха Роу за виновен и го изпратиха в затвора.

— Да. Спомням си вече. Ала неговите родители след това ви бяха вдигнали мерника, нали тъй?

— Именно — отвърна Джанис. Страшните спомени още бяха ясно отпечатани в ума й. Пресата бе взела интервюта от останалите съдебни заседатели малко след делото; бе станало публично достояние, че мъжът й бе изиграл решаваща роля в признаването на Роу за виновен. Журито бе започнало разделено петдесет на петдесет, ала Майкъл с дейното си участие в споровете бе успял да убеди останалите шестима да гласуват за „виновен“. Когато семейство Къртли научиха това, те направиха всичко възможно да съсипят нейния съпруг и почти бяха успели. Навремето Майкъл Дърбин беше началник на канцеларския отдел на една от големите адвокатски кантори в Сан Франциско. Работата му беше лека и му оставяше доста време, което той посвещаваше на своята страст — рисуването. Ала Къртли явно имаха доста влияние сред колегите и началниците му, защото Майкъл бе обявен в редица пакости — кражби на канцеларски материали от складовете, употреба на служебните компютри за собствени цели и така нататък, докато най-накрая беше уволнен. След седем години безупречна работа той не получи никакви обезщетения; шефовете му казаха в прав текст, че е късметлия, че не го преследват съдебно. За капак на всичко в „Куриер“ се появи статия, посветена на Дърбин — добрия самарянин лицемер, крадецът, който бе изпратил Роу Къртли в затвора. Всички адвокатски кантори в града му отказваха работа почти година. След цялата история Майкъл просто нямаше сърце да се върне обратно към рисуването.

Джанис въздъхна.

— Мисля, че най-тежкото нещо за него бе, че изостави изкуството.

— Помня, тежки времена бяха за вас — съгласи се Кейти. — Почти бях забравила всичко това… Боже, как рисуваше навремето…

— Майкъл не е забравил, Кейти. Така и не успя да приеме, че вече не му остава време за това.

— И трите ви деца… — каза Кейти.

— Така е. Все пак… — Джанис замълча за миг и стисна устни. — Цяло чудо е, че накрая успя да получи права да работи с UPS. Някак си всичко това е убягнало на семейство Къртли, за щастие. Доскоро си мислехме, че завинаги са ни оставили на мира.

— А те не са ли?

— Може би са ни оставили. Искрено се надяваме. Но може би не са…

— Защо мислиш така?

— Защото миналата седмица някакви съдии идиоти са одобрили жалбата на Роу и са препоръчали преразглеждане на делото. А някакъв друг малоумник от нашите градски съдилища го е пуснал под гаранция и сега той е на свобода до следващото дело. И Майкъл се страхува, че всичко ще започне отново, че всичко, през което е минал, което е изстрадал, ще бъде напразно. Както ти казах, самата мисъл го докарва до вцепенение. Ако Роу отново е на свобода, усилията, които Майкъл положи като съдебен заседател, отиват на вятъра. Всичко, през което преминахме, е било напразно, Кейти. Било е просто космическа шега.

Три седмици по-късно, точно в пет и пет в един петъчен следобед, началникът на отдел „Убийства“ в полицията на Сан Франциско вдигна телефона си, без да дочака края на първото позвъняване.

— Глицки — каза той, придърпвайки тефтера и химикалката.

— Лейтенант — обади се безизразен женски глас с леко метални нотки. — Имаме женско тяло; вероятен палеж в апартамент на „Бейкър“ номер двайсет и четири. Най-близкият булевард е Оук. Апартамент номер шест. Огънят е овладян. Отдел „Палежи“ поема контрол над случая, но все пак решихме да ви звъннем. Насам идват местните патрули, капитанът на районното, бърза помощ и хората на „Съдебна медицина“.

— Прието — отвърна Глицки. — Ще изпратя екип. „Бейкър“ двайсет и четири, апартамент номер шест, нали така.

— Точно така.

Глицки затвори телефона и стана. Беше доста едър, петдесетгодишен мъж, висок около метър и осемдесет и пет. Тежеше над сто килограма. Като студент в „Сан Хосе Стейт Юнивърсити“ бе играл нападател в отбора по футбол. Оттогава теглото му не беше мръднало. Въпреки че очите му бяха сини, кожата му бе тъмна, а носът — гърбав. Баща му Нейтън беше евреин. Майка му Ема, отдавна покойница, бе афроамериканка. Късата къдрава коса на Глицки бе почти изцяло посивяла. Дълъг, грозен белег разделяше устните му под ъгъл. Днес, както повечето дни на новата си работа, той носеше цивилни дрехи — черни обувки с кръгли бомбета, тъмносин панталон с тънък черен колан, светлокафява прилежно изгладена риза и черна вратовръзка. Въпреки че изглеждаше добре, никой не би го нарекъл суетен.

На бялата дъска, която висеше срещу бюрото му, той ежедневно записваше с маркер задачите на дванайсетте си подчинени инспектори, както и делата, с които бяха натоварени. Днес цялата дъска бе запълнена. Убийствата бяха зачестили от миналата зима насам.

Глицки заобиколи бюрото си, след което се запъти към стаята на главните инспектори. За момент спря пред дъската. Нямаше особена нужда, понеже знаеше наизуст всичко, което се случва. Разполагаше с шест подчинени екипа от по двама, както и с един инспектор, който работеше сам. Всеки от инспекторите в момента работеше поне по два случая. Имаше нужда от повече хора, но с целите бюджетни проблеми на полицията бе извадил късмет, че щатът на „Убийства“ не бе съкратен допълнително от малоумниците и блюдолизците, които контролираха тези неща.

Откак се ожениха, втората му жена Трея безуспешно се опитваше да го накара да смени постоянното си изражение — безизразна маска, увенчана със студен и леко заплашителен поглед. Глицки, обаче, отказваше — твърдият поглед му помагаше много в работата, въпреки че понякога плашеше малките деца, даже и неговите собствени. Страничните ефекти, обаче, си струваха, а и той винаги бе смятал, че за децата е добре да имат малко страхопочитание към баща си. Глицки застана до прозореца. Голямото му интелигентно чело засенчваше острия син поглед. Когато мислеше за нещо или мечтаеше, което се случваше нерядко, винаги бе леко намръщен и белегът се открояваше по-ясно.

По същия начин, по който никой не го наричаше суетен, много малко хора биха си помислили да го определят като „симпатяга“.

Ейб и Трея Глицки бяха решили да отидат на кино рано същата вечер, но тъй като той се прибра от местопрестъплението малко след девет, планът отпадна. Все пак детегледачката им Рита стоеше до късно и те решиха просто да карат, докато съдбата ги отведе до подходящото място. Това се оказа „Дейвидс“ на Гиъри стрийт; мястото не беше съвсем случайно избрано — Трея добре познаваше мъжа си и знаеше, че обожава добре сготвените еврейски деликатеси.

Очите на Глицки се стрелнаха към прозореца. Явно не мислеше за сандвича от еврейски ръжен хляб с лук и наденички от черен дроб, който сервитьорката току-що бе оставила пред него.

— Знам, че ми е познато името — каза той.

Трея тъкмо забождаше виличката в своето пастрами с швейцарско сирене. Парчето бе по-голямо, отколкото можеше да отхапе наведнъж. Тя спря вилицата на половината път.

— Да не е някоя от старите ти изгори?

— Никоя от мойте изгори не е била стара. Всъщност, като се замисля, ти си най-старата ми любима на години. И даже ти никак не си стара!

— Благодаря за комплимента, ако мога така да се изразя. Може би съм имала предвид „бивша“, а не „стара“. Прощавай за грешката! — пошегува се тя. — Боже, колко неловко се чувствам!

— Неловко наистина — отвърна Глицки. — Но не е бивша любовница. Просто нейното име някак си изниква… Мотае се из главата ми. Фелисия Нунйес.

— О, не се притеснявай, ще се сетиш.

— Да, до Коледа ще се сетя — каза Глицки, след което отхапа разсеяно от сандвича си. — Съжалявам — каза той, след като преглътна. — Знам, че нашето правило е да не споменавам работата, когато сме излезли на среща.

— Сигурен ли си, че е свързано с работата? — попита Трея. — Имам предвид, тази жена, която си познавал, има ли нещо общо с работата ти?

— Напълно съм сигурен.

— Е, ако искаш говори за нея — успокои го Трея. — И аз понякога съм нарушавала нашето правило. Мога да ти дам и примери.

— Благодаря за позволението, Трея. Въпреки това, не съм сигурен, че бих искал да обсъждам работата. Нямах свободни инспектори за последния случай, затова трябваше сам да се кача в колата и да запретна ръкави, и то в петък вечер, въпреки че си бяхме уговорили среща само за нас двамата. В това е и целият проблем. Чак като започна да говоря, усещам колко съм бесен. И да ти кажа, това няма да е последното убийство преди моите хора да приключат своите случаи. Този проблем само ще се влошава оттук нататък, и то само заради ужасно обърканите идеи на идиотите, които този град избира на най-ключовите позиции. Какво да ти кажа, те никога няма да си научат урока.

— Добре е, че не искаш да говорим — каза Трея. — Усещам, че и на теб самия ти е неприятно да мислиш за тези неща.

— Да.

— Зная. Така че нека да пропуснем тази част… Кажи по-добре каква е тази Фелисия Нунйес.

— Тази от днес, или тази, която си спомням?

— Може би тя е една и съща. Арестувал ли си я преди?

— Не, не мисля така… Спомням си всички хора, които някога съм арестувал.

— Окей. Може би е била потърпевша, как мислиш?

Глицки поклати глава, напълно забравил за едва започнатия сандвич.

— Не зная, мила. Арни Бекър казва, че името се срещало доста често, но аз не мисля така.

— Може би е кандидатствала при теб. Да си я интервюирал случайно? Или, нека да помисля… Да не е била свидетелка по някой случай.

Глицки замръзна на място, след което вдигна ръка към устата си. Ясносините му очи се стрелнаха към тавана. Трея знаеше кога да го остави на мира. Беше хванал някоя диря.

— Боже мили! — прошепна той, без да сваля ръката от устата си. Ейб Глицки рядко изглеждаше притеснен и още по-рядко споменаваше името Господне в ежедневни разговори. Трея рядко го беше виждала толкова разтревожен.

— Какво има, Ейб?

Той свали ръка и каза с привидно спокойствие:

— Роу Къртли.

— Ох, пак ли той, за бога! — възкликна Трея. Никак не искаше да чува отново името, което от няколко седмици постоянно мътеше водите в окръжната прокуратура. — С него ли е свързана?

— Тя беше една от двете основни свидетелки на първото дело; трябваше да изиграе основна роля и на следващото. Но сега явно това няма да стане, нали е мъртва, сещаш се…

Трея помълча известно време, сетне каза:

— Да, явно. Това просто ще оправи деня на Уес!

— Трябва да му звънна, и то сега.

— Не бързай — отвърна Трея. — Може би Роу все пак няма нищо общо с тази Фелисия Нунйес.

Глицки, който вече набираше Фаръл на мобилния си телефон, погледна към небесата.

Имението на семейство Къртли заемаше последната третина от улица „Валехо“. Беше разположено от страната на височините, а задният двор опираше в горичките и пищната зеленина на „Пресидио“, която изглеждаше почти черна в тъмното.

Глицки бе седнал сам зад волана на своя служебен форд таурус. Страничният му прозорец беше свален изцяло. Лейтенантът гледаше през улицата към внушителната фасада на имението, която бе на двайсетина метра от пресечката, където бе спрял и се виждаше отлично. Триетажната сграда с бяла гипсова мазилка се открояваше ясно на фона на тъмнозелените дръвчета по склона. Храстчетата и кипарисите около автомобилната алея почти изцяло скриваха първия етаж, но Глицки забеляза, че шест от шестнайсетте прозореца на горните два етажа светеха. От мястото, където бе паркирал, се виждаше и дясната страна на къщата; през огромния френски прозорец на първия етаж, който бе частично скрит от живите плетове, се мяркаха проблясващи светлинки и движещи се фигури.

Глицки още не бе решил защо точно е дошъл. Разбира се, разследваше убийство, а основният заподозрян бе един от обитателите на този дом, който наскоро бе пуснат от затвора. Това бе напълно вярно. Но също така нямаше съмнение, че нещата, които Уес му бе казал по-рано същата вечер, бяха верни. Нямаше нито доказателства, нито разрешително за обиск. Роу със сигурност имаше алиби и най-вероятно изобщо би отказал да го приберат доброволно. Семейство Къртли бяха не само богати; те вече бяха придобили солиден опит в разправиите с органите на реда и в провалянето на всички техни усилия. Глицки бе напълно сигурен, че още щом се появи на вратата, те щяха да повикат своя адвокат и знаеше, че ще трябва да се изправи срещу него с празни ръце.

Но на лейтенанта изобщо не му пукаше.

Той държеше цялото семейство да разбере, че вече е по дирите им. Искаше да им припомни, че въпреки парите им и несметните им богатства, последния път той бе излязъл победител; трябваше да им покаже, че и този път ще спечели. След убийството на Фелисия Нунйес, той все пак щеше да издейства задържане поради „особени обстоятелства“, нещо, което не му се бе удало преди заради грешката, допусната при делото „Сандовал“. Може би дори щеше да успее да доведе нещата до смъртна присъда, защото вече му бе ясно, че Роу заслужава единствено такава.

Желанието му беше детинско, недисциплинирано, и някак примитивно. Глицки разбираше това добре и донякъде го беше срам. Все пак имаше непреодолимото желание да покаже на това опасно и безскрупулно семейство, че щетите, които бяха нанесли на кариерата му, не го бяха пречупили, и че дори бе успял да си възвърне предишните високи позиции. Въпреки че Къртли бяха дали всичко от себе си да го съсипят с клевети, очерняне и лоши намеци, той отново оглавяваше отдел „Убийства“.

Глицки отвори вратата на своя „Форд“. Когато светлинката до шибидаха светна, той погледна часовника си. Беше десет и петнайсет и отдавна бе минал часът, до който бе разрешено на полицай от Сан Франциско да проверява граждани, които не са доказани извършители на престъпление. Той знаеше, че още щом звънне на вратата, ще въоръжи семейство Къртли с основание да твърдят, че им оказва полицейски тормоз. Но вече имаше готов отговор: обстоятелствата около смъртта на Фелисия Нунйес, заедно с ролята, която бе изиграла тя на предходното дело, бяха достатъчно основание за спешен разпит с основна цел Роу да бъде елиминиран като заподозрян. Можеше дори да твърди, че им прави услуга.

Лейтенантът излезе от колата, засенчена от високите кипариси край оградата и тръгна по красивата, притихнала улица.

Фаръл беше доста доволен от новото обзавеждане в офиса си. Голямото помещение вече изобщо не изглеждаше по начина, по който го бе оставил предишният главен прокурор. Безбожно скъпите и консервативни мебели бяха отстъпили мястото си на обикновени предмети в светли тонове, които сякаш бяха излезли от гаражна разпродажба или търг с благотворителна цел.

„Дано никога не изглежда по стария кошмарен начин — помисли си Фаръл. — Доста е по-уютно.“

Той си спомни с неприязън тираничното присъствие на огромното писалище в средата. Сега мястото му бе заето от маса за джаги, около която бе разчистено място за четирима играчи. До вратата имаше диван с масичка за кафе пред него; подобен бе и аранжиментът зад масата за джаги. Пред масичките за кафе имаше по два фотьойла. Единият комплект бе изпълнен в кожа и хром, а другият бе от дърво с текстилна тапицерия.

„Работното бюро“ на Уес беше всъщност неголяма чамова маса, която гледаше към прозорците на „Брайънт стрийт“. Компютър, телефон, принтер и факс заемаха цялата й повърхност. Друга маса до срещуположната стена служеше за поставка на петдесет и два инчов телевизор, а пред нея имаше няколко прости сгъваеми стола. Тези, разбира се, винаги можеха да бъдат преместени до някоя от масичките за кафе, ако имаше нужда от настаняване на повече хора. Последният и най-важен детайл от обзавеждането бе минибар с машина за еспресо марка „Юра“, който се намираше на лавицата с юридически компендиуми в съседство с коша за минибаскетбол. На бара имаше още чашки и малки прибори, както и неголяма ракитова кошница със сладки, а горният рафт бе зает от половин дузина шишета с най-различни видове алкохол.

Часът бе десет и четирийсет и пет на сутринта след убийството на Нунйес. Фаръл седеше в края на кожения диван. Говореше с Ейб Глицки и Аманда Дженкинс, които бяха седнали във фотьойлите около масичката.

— Не знам какво да правя — каза Фаръл. — От една страна, съгласен съм и с двама ви. Мисля, че наистина най-вероятно Роу е убил Фелисия Нунйес. От друга, обаче, това все пак е вероятност, а не нещо сигурно. Не виждам начин да процедираме при това положение, а сигурно и вие самите няма да измислите…

— Имам някои идеи — отвърна Глицки.

Фаръл сви рамене и продължи:

— Най-важното е, че не искам никой от вас да си мисли, че не го поддържам изцяло. С вас съм от начало до край. Ако имате конкретни предложения, ще се радвам да ги чуя. Затова и ви повиках тук. Обаче не мога да ви дам разрешително за арест без причина.

Дженкинс, която седеше облегната във фотьойла с кръстосани крака, отвърна:

— Разбира се, че можеш. Просто ще кажеш на момчетата в патрулните коли. Ще го спрат, докато кара. Ще им „се стори пиян“. После ще го намерят за „подозрителен“ — все пак това ще стане в някой от по-бедните квартали, където се употребяват много наркотици. Той, разбира се, ще направи някоя грешка. Ще плюе на тротоара, например — и ще го приберем. Всяко ченге, което поне малко си разбира от работата, ще намери поне десет причини да арестува някого без да се затрудни. Не съм ли права, Ейб?

— Общо взето да.

— Общо взето ми се струва достатъчно добре — отвърна тя и кимна на Глицки, сетне се обърна отново към Фаръл: — Все пак, Уес, Мат казва, че може да прибере Роу, когато поискате и по какъвто и да е повод. Когато поискате, ще го закопчаят. Вече сме говорили с него.

— Радвам се. И кой е Мат, все пак?

Дженкинс едва се въздържа да не избухне.

— Мат Люис! — каза тя с привидно спокойствие. — Един от инспекторите от твоята служба, Уес! Да не споменавам, че ми е гадже от доста време, не че това е важно за теб!

Фаръл се усмихна гузно.

— Струва ми се, че политикът в мен трябваше да се сети за това — отвърна той. — Трябваше да го имам предвид. Обаче аз съм безнадежден случай, когато трябва да се помнят имена. Просто не съм създаден за това. Мат Люис — ще го помня оттук насетне… — обеща той и се усмихна. — А как изглежда?

— Като Кларк Кент — отвърна Дженкинс с каменно лице. — Само че без очилата. Все пак това, което е важно за нас е, че може да арестува Роу по всяко време. Само трябва да му измислим причина. Готови сме.

— Не, не сме — каза Фаръл, поклащайки глава. — Каквото и да направим, ще го задържим в участъка само десет минути и за капак ще изглеждаме като идиоти. А след това пресата ще ни разпъне на кръст. Но това също не е най-важното. Просто, казвам ви, няма да го направим. И край на споровете! Няма смисъл да действаме без реално, доказано нарушение от негова страна!

— Мисля, че „убийство“ е достатъчно основание! — възкликна Глицки.

Фаръл въздъхна.

— Добре. Намери ми каквото и да е доказателство и речено-сторено. Обещавам.

Глицки погледна към Дженкинс и тя пое топката.

— Уес, изслушай ме, моля те. Всичко е в твоята власт. Можеш да ни дадеш разрешително и нямаш нужда от причина!

Лицето на Фаръл внезапно помръкна и придоби уморено изражение. Той вдигна ръка и разтри очите си, след което сложи пръсти на слепоочието си. Истината е, че се чувстваше донякъде отговорен за смъртта на Фелисия Нунйес и не бе успял да спи добре през изминалата нощ.

— Как да го сторя, Аманда? — попита той. — Каква причина да измисля?

— Позволи на Ейб да го задържи по повод убийството на Нунйес. Това не се води „тормоз“. Първо, той наистина го е извършил. И второ, ако се разчуе в пресата, повечето хора ще подкрепят действията ни.

— Да, може би, но…

— Без „но“! Слушай! Безпокоиш се, понеже засега нямаме достатъчно доказателства да започнем ново дело срещу него, нали?

— Не само „нямаме достатъчно“, Аманда. Нямаме нищо!

— Е, не е точно нищо. Въпреки това, няма значение. Това не е най-важното.

— А кое е?

— Няма значение дали имаш достатъчно доказателства, за да го обвиниш за Нунйес. Няма и да се споменава за нея. Най-важното е да го приберем на горния етаж в ареста, за да не прави повече поразии. Адвокатите му ще се готвят за повторното разглеждане на делото, а междувременно той ще е на топло и няма да може да убие никой друг.

Фаръл се отпусна във фотьойла и въздъхна.

— Боже, за какво се борех да ме изберат на тази длъжност? И защо бяха всички тези усилия? — с тези думи той се изправи и започна с нови сили: — Чудесна идея, Аманда, наистина! Обаче все пак имаме този леко старомоден казус, наречен „вероятна причина“, без който младият господин Къртли ще е на свобода най-много след четирийсет и осем часа. А, забравих да спомена. Без „вероятна причина“ лейтенант Глицки могат да го осъдят за неправомерен арест.

— Мисля, че имаме вероятна причина — отвърна Дженкинс.

Фаръл я изгледа свирепо.

— Добре. Нека да си въобразим, че имаме. След това, нали знаеш, следва предварително разглеждане на делото. Сигурно си чувала, нали? Арестуват някого, след това винаги го пращат тук в прокуратурата на предварително заседание. И ако не го пуснат още тогава, след десет дена следва официално заседание, по време на което се разглеждат доказателствата. Ако нямаме такива, той е пак на свобода.

— Стига, Уес! — възкликна Дженкинс и се наведе напред. — Спомняш ли си някога да е имало предварително заседание, след което да са пуснали обвиняемия да си ходи? Не, нали? Може би ще имаме и такива след десетина години. Никога не ги пускат. Достатъчна е каквато и да е „вероятна причина“, дори „силно подозрителен“.

Фаръл вдигна ръка спокойно.

— Недей, спести ми тези глупости! Чел съм наказателния кодекс. Тази клауза се дефинира като „силно подозрение в ума на психически здрав човек, че престъплението е било извършено и че обвиняемият го е извършил“.

— Помисли все пак — продължи Дженкинс. — Имаме предишната присъда на Роу, откъдето е и връзката с Нунйес. Имаме потенциалната заплаха тя да свидетелства отново на следващото дело, тази история с обувките… Това, което ти казвам, е, че който и да е психически здрав човек (а тази категория включва повечето ни съдии) силно би заподозрял, че точно Роу е убил Нунйес, а това е всичко, което ни трябва. Много е просто, Уес, и всичко е в твои ръце.

— Рискът е неприемлив — възрази Фаръл.

— Рискът е съвсем малък! — опълчи се Дженкинс. — Незначителен, бих казала. По-голям е рискът да те бутне кола, докато пресичаш улицата. Но ако все пак те притеснява, можеш да придвижиш нещата директно към ново дело и да прескочиш предварителното разглеждане.

Фаръл знаеше, че това е вярно, но този вариант също криеше своите рискове. Ако избереше краткия път, щеше да избегне предварителното заседание, но вероятно щеше да се изправи пред журито с повече от недостатъчни доказателства. При евентуален успех Уес беше в правото си да поиска делото „Нунйес“ да бъде обединено с делото „Сандовал“. Ала както вървяха нещата с Барето, той вероятно щеше да откаже да обедини делата и случаят „Нунйес“ щеше да се разглежда отделно; адвокатите на Роу щяха да настоят, както беше в правото им, делото да се реши в срок от шейсет дена и решението да бъде окончателно. При тези обстоятелства, вземайки предвид очевидната липса на доказателства по случая „Нунйес“, никое жури в Сан Франциско не би осъдило Роу. Рано или късно, най-много след три месеца, той щеше да е отново на свобода. А всички тези процедури щяха да забавят насрочването на делото „Сандовал“, което и без това имаше своите собствени трудности.

— Помисли, Уес — намеси се Глицки. — Няма да се стигне до присъда, но ако избереш този път, това са си десет дена, даже може би две седмици, през които ще чакаме да насрочат заседание и Роу ще бъде в ареста. Имай предвид, през това време той би могъл да направи още куп поразии.

— Ето защо, Уес, и двамата с Ейб бихме искали да тръгнеш по краткия път. Издай заповед за арест и го прати в съда без предварително разглеждане. Лесно и бързо! Поне ще го приберем на топло.

Роу отби на север по „Лейк“, след което сви в една малка глуха уличка, която, подобно на неговата собствена, опираше в парка „Пресидио“, но се намираше в далеч по-скромен квартал от този, в който живееха семейство Къртли. От двете страни на улицата бяха построени почти идентични, долепени една до друга двуетажни сгради. На приземния етаж сградите имаха по два гаража, а между тях имаше малки алеи, които водеха към вътрешни дворчета, във всяко от които се виждаше входна врата за апартаментите на първия етаж и тясна външна стълба, която водеше към втория.

Роу слезе от колата. Носеше светли дънки, здрави туристически обувки и зелено непромокаемо яке, което бе закопчал срещу поривите на вятъра. Главата му беше гола.

Той погледна адреса на сградата точно пред себе си, след което тръгна по тротоара с енергична стъпка, хвърляйки от време на време погледи настрани. Почти беше стигнал до края на уличката, когато откри адреса, който търсеше. Знаеше, че апартаментът е на горния етаж, затова изкачи дванайсетте стъпала на външната стълба, спря се за миг пред вратата, след което натисна звънеца.

— Минутка само! — чу се отвътре приветлив женски глас.

Роу изчака търпеливо.

Не след дълго вратата се отвори. Срещу него бе застанала доста привлекателна чернокожа жена с ръст почти колкото неговия.

— Сър? Мога ли да ви помогна с нещо?

Посетителят почти не можеше да повярва на късмета си. Бе отворила направо, без дори да попита кой е; дори и да бе погледнала през шпионката, това му бе убягнало. На вратата нямаше верига, така че, ако решеше, можеше спокойно да влезе вътре и нищо нямаше да му попречи. Всичко това му се стори доста странно за този дом — бе проява или на доста голяма самоувереност, или на пълен идиотизъм.

Жената бе облечена в лилав анцуг и маратонки; очевидно току-що се бе върнала от джогинг. Малко момиченце на пет или шест години бе хванало ръката й и наблюдаваше новодошлия преценяващо и уверено. Без съмнение беше наследила този поглед от баща си.

Роу хвърли бегъл поглед към момиченцето и го удостои с полуусмивка, след което отново се обърна към майката.

— Надявах се, че ще мога да говоря с лейтенант Ейб Глицки — каза той.

— В момента не е у дома — отвърна му тя. — Очакваме го след десетина-петнайсет минути.

През един дълъг измамен миг, от тези, които обикновено изпълват сивата зона между намерението и действието, на Роу му се стори, че тя ще го покани да изчака в гостната. Вместо това, обаче, жената отстъпи крачка назад и опря длан на вратата, сякаш се канеше да я затръшне, въпреки че погледът й остана все така приветлив и донякъде любопитен.

— Ако желаете, може да минете след половин час. Сигурна съм, че ще го заварите у дома.

— Няма нужда. Ще го открия като сляза към центъра утре-вдругиден и ще говоря с него тогава. Просто бях наблизо и реших да се отбия. Надявах се да го заваря вкъщи, както той ме навести снощи.

— Снощи ли?

— Точно тъй — отвърна той със самодоволна усмивка. — Ако нямате нищо против, бихте ли му предали, че го е търсил Роу Къртли? Бих ви бил много признателен.

Очите на жената се разшириха уплашено и приветливата й усмивка изчезна почти мигновено. Инстинктивно тя се отдръпна от него, избутвайки дъщеричката зад себе си. Ръката й стисна ръба на вратата, докато кокалчетата й побеляха.

— Какво правите тук?

Роу бе получил реакцията на страх и гняв, на която се надяваше.

— Просто исках да кажа на мъжа ви, че знам къде живее, нали се сещате? Точно същият номер, който той ми извъртя снощи.

Тя отдръпна пръстите си, за да може, при нужда, да затръшне вратата.

— Най-добре е да си тръгнете веднага. Нямате работа тук.

С гримаса на лицемерно разочарование, той възрази:

— Жалко. Тъкмо си говорехме така приятелски… — каза той и посочи към малкото момиченце. — Много сладка дъщеричка имате!

— Набирам 911! — чу се гласът на жената отвътре.

— Няма нужда — извика той в отговор. — Когато дойдат, отдавна ще съм си тръгнал! — с тези думи той слезе обратно по стълбите и се насочи към колата си.

Беше осем и половина вечерта и дъждът се бе превърнал в монотонен студен душ. Уес Фаръл гледаше пороя през прозореца на кметството.

Той не беше единственият нов човек на изборна длъжност тази година. Кейти Уест наскоро бе приключила двата си мандата като кмет и според слуховете се канеше да се премести в щатския парламент на Калифорния в Сакраменто. Нейният приемник бе четирийсет и пет годишният Лийлънд Кроуфърд, бивш адвокат и член на неправителствени организации. Встъпването в длъжност на Фаръл и Кроуфърд бе съвпаднало с промени в полицейския департамент. Дългогодишният началник на SFPD12 Франк Батисте се бе пенсионирал официално в деня преди клетвата на Фаръл и на негово място, след дълго търсене из целите Съединени щати, което сякаш нарочно бе пропуснало няколко доста обещаващи кандидати сред старшите офицери в Сан Франциско, бе назначена Вай Лапиър, четирийсет и осем годишна афроамериканка и бивш заместник-шеф на полицията във Филаделфия.

Още преди Роу да бъде откаран в болницата „Сан Франциско Дженеръл“, където той в момента бе под стража, семейство Къртли бе позвънило на Уес. Не след дълго последва обаждане от самия Кроуфърд, който викаше Уес на спешен разговор в своя изкусно украсен кабинет и, както Фаръл предполагаше, щеше да използва тази възможност да наложи своята воля и да докаже управленските си умения. Новият кмет бе висок почти метър и деветдесет. Гъстата му къдрава черна коса тъкмо бе тръгнала да посивява около слепоочията. Кроуфърд би могъл да се нарече красив или поне представителен, ако не беше твърде широката му усмивка и постоянната му битка с екземата, която загрозяваше лицето и ръцете му. За разлика от Фаръл, който бе направил своя офис възможно най-приветлив, Кроуфърд имаше неприятния навик да използва старинното си бюро като бариера между себе си и останалите. Тази вечер, обаче, явно беше решил да направи изключение. Вместо да посрещне гостите си официално, той бе седнал до сгъваема масичка за кафе, около която бяха разположени в полукръг Фаръл, Лапиър, Глицки и Аманда Дженкинс.

Кроуфърд не беше прополицейски в убежденията си — той бе известен с това, че вярва в минималната намеса на силите на реда в градските дела. Подобно на Фаръл, той бе дългогодишен член на борда на съдебните защитници и бе убеден, че полицаите и детективите от следствената служба са склонни да пренебрегват правилните процедури и да нарушават правата на заподозрените по всяко време. За него полицейският произвол беше не изключение, а по-скоро правило и обичайно ежедневие. Току-що бе получил пример в подкрепа на своята теория, и то само няколко седмици след встъпването си в длъжност, а от обаждането, което бе приел същата вечер от семейство Къртли, по всичко личеше, че се канят да обвинят него за случилото се. Кроуфърд знаеше, че немалка част от електората му чете вестника им. Беше кмет едва отскоро и нямаше намерение да се изложи на обстрел още от началото на мандата си. Затова и бе свикал тази среща.

— Значи искате да ми кажете, лейтенант, че дори имайки предвид настоящата ситуация, бихте действали отново по същия начин? — обърна се той към Глицки.

— Без колебание — отговори началникът на отдел „Убийства“. — Този мъж заплаши семейството ми. Ако е необходимо, и утре съм готов да предприема същите мерки.

Кроуфърд повиши глас:

— И утре пак ще действате по същия начин, така ли? Без разрешително? И дори след като окръжният прокурор изрично ви е казал да не правите така? Не сте уведомили нито прекия си началник, госпожа Лапиър, нито мен. Невменяем ли сте, лейтенант, или просто не можете да се контролирате?

— Извинете ме, сър — намеси се Вай Лапиър. — Но ако Роу Къртли не бе излязъл пиян от дома си и не бе нападнал моите подчинени, нищо подобно нямаше да му се случи. Лейтенантът и другите четирима просто са се видели принудени да неутрализират заплахата, а през това време аз и чиновниците от департамента вече подготвяхме необходимите документи за арест.

— Аз пък чувам съвсем други неща — отвърна остро Кроуфърд. — От това, което ми обясниха семейство Къртли, си правя извода, че Роу не е отишъл до къщата на Глицки с цел заплаха.

Дженкинс се изсмя презрително.

— О, да, естествено, че не е! — процеди през зъби тя.

Кроуфърд спря студения си поглед върху нея.

— Не е ли вярно, мис Дженкинс, че лейтенантът се е появил миналата вечер пред дома на Роу с единствената цел да му окаже натиск? Роу просто е искал лейтенантът да разбере как се чувства той от цялата работа.

Лапиър сбърчи вежди и се намести в стола си. Дори и да не оправдаваше напълно действията на Глицки, се чувстваше длъжна да защити своя подчинен, поне докато успее да го хване насаме и да му скъса ушите. В крайна сметка, тя бе съгласна с начина по който бе постъпил, въпреки недоглеждането с разрешителното и подкрепата прозвуча в гласа й:

— С цялото ми уважение, господин Кроуфърд, миналата вечер лейтенант Глицки просто е отишъл да се осведоми за действията на заподозрения по времето, когато една от свидетелките по неговото дело е била убита. Това е рутинна полицейска работа.

Кроуфърд поклати глава.

— Семейство Къртли не мислят така. Лейтенантът не е записал разговора и почти не е задавал конкретни въпроси. Всъщност, дори и според разказа на лейтенант Глицки, момчето на Къртли не е заплашило семейството му явно, дори, бих искал да подчертая, Роу не е казал и една груба дума.

Глицки бе побеснял от яд. Понеже не вярваше, че ще може да каже нещо без да избухне, той се обърна към Дженкинс, която разбра погледа му и отвърна вместо него:

— Сър, как мислите вие? Когато един осъден убиец позвъни в къщата на полицая, който го е арестувал и коментира децата му, това не е ли явна заплаха? Какво бихте искали лейтенантът да направи?

— Добър въпрос, мис Дженкинс, но за него си има и добър отговор. На ваше място бих настояла хора, които не са пряко засегнати от тази така наречена заплаха, да извършат ареста. В краен случай, ако той настоява лично да го извърши, бих го накарал да уведоми своите началници и да вземе разрешително. За бога, поне е трябвало да действа по правилата!

— И как мислите вие, сър, как бихме се почувствали всички, ако, докато „следва правилата“, семейството му бъде убито? — ядоса се Дженкинс. — И какво значение ще имат правилата тогава?

— Това е мелодраматична помия — отвърна Кроуфърд и показа всеизвестната си широка усмивка. — Честно казано, на мен ми е съвършено ясно, а мисля, че и на целия град ще му стане ясно най-късно утре, че проблемът сте вие, мис Дженкинс — с тези думи кметът направи широк жест с ръка, — и вие, лейтенант Глицки. Обсъждаме тази удобна за вас така наречена заплаха срещу семейството на лейтенанта, а всички знаем, че истинският повод за ареста е, че вие сте се договорили един с друг да провалите решението на съда да пусне Роу Къртли под гаранция след обжалването на присъдата му.

Дженкинс гневно вдигна брадичка.

— При цялото ми уважение, сър, това е съвършена измислица.

Кроуфърд се изправи на стола си и стисна подлакътниците.

— Не мисля, мис Дженкинс. Това, с което си имаме работа, е произвол от страна на полицията и прокуратурата в най-лошата възможна форма. Просто класическо нарушение на правата на заподозрения и тормоз и аз нямам намерение да го подкрепям. Не и в моя град. Имате ли представа за каква сума семейство Къртли искат да осъдят кметството? Някой иска ли да опита да познае?

— Няма значение — каза Дженкинс. — Каквото и да поискат, няма да го получат.

— Бихте ли си заложили работата на бас, мис Дженкинс? Защото мисля, че обстоятелствата предполагат точно това. Просто ме поставяте в ситуация, в която нямам избор. Сега мисля да се обзаложа с вас дали ще ни глобят със сто милиона долара! Имате ли представа колко пари са това?

След дълго мълчание Глицки най-сетне се осмели да отвори уста.

— Този човек е осъден убиец, Ваша чест, и заплаши семейството ми. Мястото му е в затвора.

— Е, със сигурност постигнахте целта си, лейтенант. Обаче действахте противно на решението на съда и, предвид това, нямам представа колко дълго ще можете да го задържите в ареста. Вие как мислите, кажете честно? — с тези думи кметът внезапно прекъсна мислите си и погледна Фаръл в очите. — Уес, доста сте мълчалив днес. Смятате ли да повдигнете обвинение срещу Роу Къртли?

Фаръл, който все още не бе свалил шлифера си, изглеждаше ядосан. Беше се облегнал назад на стола със скръстени ръце и кръстосани крака. След известно колебание той каза:

— И аз също тълкувам посещението на Роу в дома на Ейб като недвусмислена заплаха. Мисля, че съдът ще се съгласи с нас на предварителното заседание в понеделник. Ейб просто направи това, което се налагаше. Ако Роу не беше от семейство Къртли…

Кроуфърд вече не можеше да се сдържа.

— Но той е син на Къртли, по дяволите! Това е и основния повод да ви събера да си побъбрим, ако още не сте се досетили! — почти извика той и огледа полукръга от каменни лица пред себе си, като се спираше на всяко едно от тях. Накрая погледът му се закова върху новата началничка на полицията. — Най-малкото, госпожо Лапиър, очаквам от вас да отстраните лейтенант Глицки от случая и да му забраните да се занимава с това последно убийство, имам предвид случая с тази Нунйес. На мен ми е съвършено ясно, че той изобщо не е безпристрастен, когато става въпрос за Роу Къртли.

Лапиър пое дълбоко въздух, сетне го изпусна шумно. След тази среща нямаше да се учуди, ако времето й на сегашния пост се окаже най-краткото в цялата история на Сан Франциско, но знаеше, че няма избор и може да отговори на кмета по един-единствен начин.

— Сър, лейтенантът е началник на отдел „Убийства“, и в това му качество аз нямам право да се намесвам в това как разпределя ресурсите и служителите на отдела, включително и себе си. Уважавам решенията му и мисля, че в случая, а и по принцип, той може да действа както намери за добре.

Притиснат в ъгъла, Кроуфърд нямаше какво да отговори и се обърна отново към Фаръл.

— А ако пуснат Роу в понеделник, Уес, тогава какво?

— Съдът има последната дума и ние ще се съобразим с решението му.

— А телесните повреди, които е получил? — попита кметът. — Здравата сте го набили.

Глицки отговори, още преди да е чул края на въпроса:

— Оказа съпротива при арест — каза той. — И то много сериозна. Нанесе сериозни травми на двама от нашите редови полицаи. И за това ще му повдигнем обвинение.

— Чудесно! — каза сухо Кроуфърд. — Нямам думи, просто чудесно!

Беше понеделник сутрин и Майкъл Дърбин караше към центъра. Напоследък го преследваха мисли и видения, които не можеше да си обясни изцяло. Откакто бяха пуснали Роу под гаранция, всеки път, когато се качваше в колата си и потегляше, в главата му се мяркаше заставката на сериала „Сопранос“. Чувстваше се като Тони Сопрано, който потегляше нанякъде всяка сутрин; в главата му дори звучеше песничката от саундтрака. „Купи си пистолет“ — се пееше там. Беше доста особено. Може би трябваше да направи точно това.

„Толкова е странно — помисли си той. — И въпреки това е доста на място, предвид моята ситуация. А и е толкова реалистично.“ Наистина се чувстваше като Тони Сопрано, който кара през Ню Джърси, пушейки пура. Погледна през прозореца и видя около себе си познатите булеварди на Сан Франциско. За миг се сепна, обаче идеята фикс, която го преследваше от няколко дни, се завърна отново. Всяка сутрин, щом потегляше от дома си на „Юниън“ и минаваше през Пасифик Хайтс (кварталът, където живееха семейство Къртли) се чувстваше по един и същи начин. Това усещане ставаше особено силно вечер, точно преди да се завърне у дома си; профучавайки покрай последните няколко пресечки, той изцяло се отпускаше в кожата на Тони Сопрано, мафиотския бос от източното крайбрежие, с неговия присъщ решителен поглед. Спираше пред дома си, отваряше вратата на колата и слизаше, обзет от мислите на своето алтер-его, оглеждайки се наоколо сякаш тъкмо се канеше да свие сърмите на някого.

Всеки път щом го обземаше това състояние, идваха и други мисли и фантазии. Отначало най-често се появяваше фантазията, че убива Роу Къртли. Можеше наистина да си купи законно оръжие и да превърне тази мисъл в реалност. Въпреки че никога не бе притежавал пистолет, а и обстановката в дома им не го предполагаше, можеше да промени това само за няколко дни. Спомни си, освен другото, че в гаража му има стара ловна пушка, останала от баща му. С нея на гърба или с някой новичък полуавтоматичен пистолет в джоба можеше съвсем спокойно да паркира близо до имението на Клиф Къртли някоя вечер и да пръсне главата на сина му, още щом онзи си покаже мутрата навън.

Щеше ли някой да разбере? Все пак той беше бял, семеен, от средната класа и притежаваше собствен бизнес. Нямаше криминално досие. Просто не бе възможно да го заподозрат. Можеше най-спокойно да гръмне Роу и да тури край на страховете и тревогите си веднъж завинаги.

Проблемът беше, обаче, че фантазиите му не се ограничаваха само с Роу Къртли. Щом убиеше Роу във въображението си, мислите му се насочваха в друга посока, а именно към Джанис. Това го притесняваше особено, понеже с ума си и със сърцето си я обичаше, но не само затова. През дългите трудни години след делото на Роу тя бе неговата скала и опора. Тя беше спасила семейството им, изкарвайки голямата част от приходите; тя бе поддържала Майкъл през целия му дълъг и труден преход от обещаващ, но все още едва прохождащ художник портретист, за когото работата идваше на второ място, до сегашното му положение — успял и наложил се на пазара дребен частник. Нейната ръка го бе съпроводила по пътя от изпълнените с притеснения и егоистични трепети плитчини на начинаещия художник до спокойната terra firma на обикновената, отговорна и стабилна работа, която подхождаше толкова повече на човек на неговите години.

Част от него я мразеше за това.

Не му беше съвсем ясно защо именно пускането на Роу от затвора бе отключило тези чувства, но беше сигурен, че именно тогава бяха започнали да му идват лоши мисли. Майкъл винаги беше вярвал, или поне се беше самоубедил доста добре, че всичките мъки и несгоди, които понесе за това, че беше отстоявал позицията на правото и закона пред останалите членове на журито, си бяха стрували, защото в крайна сметка този гад и социопат Роу Къртли бе отстранен от обществото. И изведнъж всичко се бе променило. Вече не вярваше в своя предишен идеализъм. Постъпката му в съда беше вече за него празен жест, който не бе довел до нищо добро нито за него, нито за обществото.

И за какво бе пожертвал своята страст — рисуването? Някак си не можеше да се отърси от огорчението, което заплашваше да погълне цялото му същество. Но каква беше причината за гнева му към Джанис?

Оказва се, имаше такава. Още навремето, преди делото „Къртли“, Джанис можеше да изкарва достатъчно пари, за да издържа семейството, ако искаше. Просто беше достатъчно да премине на пълно работно време, нещо, което тя постоянно отлагаше, цитирайки грижата за децата и дома. Тя бе настояла, и двамата заедно бяха решили, че не искат да дават синовете си на ясла или детска градина. Просто щяха да се редуват — единият да работи сутрин, а другият вечер — и така щяха да могат да отгледат децата сами, както според Джанис беше редно.

Фактът, че Майкъл бе изгубил постоянната си работа заради машинациите на семейство Къртли наистина беше променил начина им на живот, налагайки им финансови ограничения. Но истината беше друга — и двамата го знаеха. Тя се издигаше между Майкъл и Джанис като невидима стъклена стена навсякъде, където бяха заедно, но особено в дома им. Истината беше, че въпреки всичко щяха да успеят да се оправят, ако бяха продължили постарому. Майкъл можеше да продължи да рисува, да не спира да усъвършенства техниката си, да взема от време на време поръчки от богати клиенти, да започне да излага по-често работата си в галерии, да расте в сферата на изкуството, докато може. Досега — той беше сигурен в това — усилията му щяха да са дали щедри плодове. Може би нямаше да бъде богат и известен, но поне щеше да има име и репутация. И щеше да прави това, което обича, това, за което вярваше, че е роден.

Джанис, обаче, подмолно — защото подмолна беше цялата й натура — бе видяла пролуката, която бе чакала от години и нито за миг не спря да оказва натиск върху Майкъл да търси постоянни доходи. Искаше от него да бъде добър съпруг според нейните убеждения, да бъде непоклатима финансова опора на семейството. И така в продължение на шест години, в разцвета на силите си, той бе работил в склад и боядисвал къщи; беше работил като барман, декоратор и дори като градинар. Изкуството, неговата най-голяма страст, трябваше да бъде пожертвано. Вече дори не му беше хоби. И през цялото това време Джанис го бе водила за ръка — понякога с тихи упреци, понякога с приятелско рамо и го бе отвела далеч от неговото призвание. Накрая идеята му да започне собствен бизнес като франчайз на UPS бе изглеждала почти негова собствена. И тъй като Майкъл беше умен, организиран и старателен, този бизнес бе успял и в момента процъфтяваше. И Джанис го обичаше, но не защото беше той, а защото се бе превърнал в мъжа по поръчка, когото тя винаги бе искала — потънал в работа, солиден, подчинен на задълженията си към семейството.

Все пак, мислеше си Майкъл, това само по себе си не беше толкова лошо. Може би можеше да й прости — с времето. Може би можеше да приеме, че това е цената, която е трябвало да плати за всичко — за жената, която обичаше и за семейството, което беше създал. Може би такъв беше редът на нещата — предишният Майкъл, художникът и съзидателната натура, който Джанис сигурно мислеше за вятърничав, може би наистина трябваше да си отиде.

Той вярваше, или поне се беше накарал да вярва, че всичко това си струваше — струваше си да пожертва изкуството, собственото си аз, за да задържи Джанис и да я направи щастлива. Беше си казал, че това е начинът, по който нещата трябва да се развият, по същия начин, по който навремето си бе казал, че саможертвата му по време на делото „Къртли“ си струваше. И може би щеше да продължи да си казва това, ако Джанис му бе останала вярна.

А сега всичко изглеждаше по друг начин. Майкъл беше сигурен, че Джанис има тайна връзка с един от пациентите си.

На пръв поглед дребният ръст на съдия Донахоу и нейните резервирани жестове подхождаха на жена с прикрита и донякъде плаха натура. Когато бе замислена или развеселена от нещо, чертите на лицето й не бяха никак лишени от хубост и свеж момичешки чар. Малкият й, чип нос, ясносините очи, модерните и все пак класически очила с метални рамки, гъстата кестенява коса — достатъчно лъскава, за да бъде в реклама на шампоан или боя — всичко това само допринасяше към едно доста приятно първо впечатление. Когато се изправяше лице в лице с бурните драми и обрати в съдебната зала, обаче, лицето на съдия Донахоу придобиваше съвсем различно и непривично изражение. Очите се присвиваха и веселите бръчици около тях се превръщаха в строги линии. Малката уста ставаше ядно, стиснато червено петно; нерядко нездрава руменина избиваше и по бузите на тази иначе доста впечатляваща жена, издавайки порочна склонност към гняв и раздразнение. Още щом съдия Донахоу се качи на подиума, стана ясно, че нещо вече я е извадило от равновесие. Зле прикритата нервност бе поне толкова очевидна, колкото черната съдийска тога.

Докато Дженкинс и Денарди заемаха местата си отстрани на трибунала, Донахоу хвърли мрачен поглед към Роу Къртли; Дърбин не можа да определи дали тя негодува срещу белезите на побоя, или просто удостоява един осъден изнасилвач и убиец като Роу с отношението, което му се полага. Ала погледът не омекна никак, когато се спря на прокурорската скамейка, след което обходи залата, която беше притихнала в очакване.

— Държа да отбележа от самото начало — започна съдия Донахоу с необичайно тих глас, който едва достигна до първите редове и се чу в дъното на залата само благодарение на твърде високо сложения микрофон, — че днес трябва да сложа печата си на осемдесет и пет „реда“ и да председателствам на тринайсет предварителни изслушвания. Възнамерявам да свърша всичко докрай.

„Редовете“ бяха досиетата, които се представяха официално пред върховния съд; всяко от тях се появяваше единствено като кратка бележка от един ред на календара на съда, но, разбира се, изискваше много повече работа.

— По препоръка на прокурор Фаръл реших да се заема първо с дело номер дванайсет — продължи Донахоу. — Разчитам да приключа с този цирк колкото е възможно по-бързо, за да мога да продължа с наистина важните дела. Може ли обвинението и защитата да се представят, ако обичат?

След като Дженкинс и Денарди казаха имената си, тя уточни за по-слабо осведомените, че делото е с цел единствено да определи дали е необходима временна мярка за задържане; на дневен ред стоеше също така и въпросът за евентуална отмяна на освобождението на Роу Къртли под гаранция.

— Това дело няма нищо общо с предварителното изслушване по случая за убийството на Долорес Сандовал — уточни Донахоу. — Господин Фаръл — обърна се тя към Уес, — надявам се, разбирате, че няма да се занимаваме цяла сутрин с това, нали така?

— Да, Ваша чест.

— Съгласен ли сте, господин Денарди?

— Да, разбира се, Ваша чест — отвърна адвокатът на обвиняемия.

— Добре тогава. Бихте ли прочели обвинението? — обърна се тя към съдебната секретарка.

Младата жена започна, без да вдига глава от бюрото:

— Дело дванайсет: Гражданите на щата Калифорния срещу Роулънд Къртли…

— Господин Денарди, вашият клиент съгласен ли е да пропуснем обясненията на съдебните процедури и формалното представяне на обвинителния акт и да преминем направо към делото? — прекъсна я Донахоу.

Денарди се изправи на крака.

— Да, Ваша чест — отвърна той.

— Как ще пледирате?

— „Невинен“ — отговори Роу Къртли без колебание, изправяйки се на крака след доста недискретен подканящ жест от страна на Денарди.

Донахоу днес не изглеждаше особено привързана към техническите подробности по делото; може би наистина искаше да приключи колкото е възможно по-бързо.

— Адвокат Денарди — обърна се тя към възрастния белокос мъж, — преди да преминем към въпроса за гаранцията на вашия клиент, предполагам, че ще настоявате за отменяне на временната мярка за задържане под стража, нали така?

Цялата атмосфера на ред и благоприличие, която Донахоу се бе опитала да наложи в началото на заседанието, мигновено се изпари. Денарди, който още беше на крака, повиши тон без никакво колебание.

— Точно така, Ваша чест! По време на неправомерен арест без съдебно разрешително, извършен от лейтенант Ейбрахам Глицки и двама други полицейски служители в събота вечер, моят клиент Роу Къртли е бил жестоко пребит и подложен на морален тормоз. Последствията от побоя можете да видите и днес в залата.

— Ваша чест — прекъсна го Аманда Дженкинс, скачайки от мястото си. — Възразявам срещу използването на понятието „неправомерен арест“. Обвиняемият е отишъл до жилището на лейтенант Глицки и е заплашил семейството му с насилие. Както знаете, по член четиристотин двайсет и две от Наказателния кодекс…

— Ваша чест, може ли? — прекъсна я Денарди и, без да дочака позволение от Донахоу, която не го прекъсна, продължи: — Споменаването на член четиристотин двайсет и две е напълно неуместно. Абсурдно е да се смята, че посещението на моя клиент в дома на лейтенанта е с противозаконна цел. Няма никакви доказателства, особено предвид формата на ясна заплаха, която се отбелязва в предпоставките за прилагането на член четиристотин двайсет и две…

По принцип адвокатите винаги трябваше да насочват забележките си към съдията, но положението явно беше преминало границата на нормалното в една съдебна зала; Донахоу може би не искаше, а може би и не можеше да спре словесната престрелка между прокуратурата и защитата.

Дженкинс се обърна направо към Денарди.

— Отричате ли, че клиентът ви е посетил дома на лейтенант Глицки? — попита тя.

Възрастният адвокат поклати глава с лека усмивка, сякаш нещо го беше развеселило.

— Не, разбира се, че не. Господин Къртли е отишъл там, но с цел да изрази гражданската си позиция по проблема с полицейския тормоз, което е негово конституционно право. Да не забравяме, че предишната вечер лейтенантът е посетил дома на семейство Къртли, и то без всякакво основание. Моят клиент има правото да даде вербален израз на своето негодувание срещу подобен произвол.

— Без основание ли е отишъл там Ейб? — прекъсна го Аманда. — Не говорите сериозно, нали? Лейтенант Глицки е разследвал убийството на свидетелка по предишното дело на господин Къртли. Това не е ли достатъчно основание, според вас?

— Ако наистина вярвате, че е станало точно така, мис Дженкинс, а не е просто чист полицейски тормоз. А последното, както знаете, е ежедневна практика в нашия град, за съжаление…

— О, за бога, може би просто не съм склонна да приема вашето мнение по въпроса, адвокат Денарди, за което, впрочем, ви плащат, и то доста добре. Но доказателствата сочат точно към противното, и недейте да ни заблуждавате! Господин Къртли е започнал боя! — повиши тон Дженкинс, след което се обърна към съдия Донахоу. — Ваша чест, тези недомислени намеци за полицейски тормоз са просто смешни. Свидетелка по предишното дело на обвиняемия е била убита и в това няма нищо случайно. Не трябва много ум да се досетим кой стои зад това — виновен е Роу Къртли!

— Безумие! — извика Денарди, давайки израз на добре подготвения за случая гняв. — Само погледнете клиента ми! Това, което ме вбесява, и което не убягва на присъстващите в залата, са следите от начина, по който полицията се е отнесла с господин Къртли. Той е бил пребит почти до смърт! Как бихте го определили, Ваша чест, ако не като полицейски тормоз?

Донахоу сякаш осъзна, че положението почти напълно се е изплъзнало от контрол и удари леко с чука, след което прочисти гърло.

— Мис Дженкинс, мистър Денарди, ако обичате, нека не навлизаме в лични кавги. Сигурна съм, че ще стигнем до дъното на цялата работа и можем да направим това без да повишаваме тон, нали тъй? Имате ли нещо против да седнете — и двамата? Благодаря ви. Нека продължим със случая. Господин Фаръл — обърна се тя към окръжния прокурор, — обвинението запознато ли е с условията за пускане под гаранция на Роулънд Къртли?

След бързо кипналата кавга между Дженкинс и Денарди тишината, която настъпи в залата след този въпрос, беше доста обезпокоителна.

Фаръл мълча няколко секунди, след което си прочисти гърлото.

— Ваша чест — започна той, — обвиняемият в момента очаква преразглеждане на предишното дело за убийство. Пуснат е от „Сан Куентин“ под гаранция. Едва няколко дена след пускането му на свобода един от ключовите свидетели по делото е станал жертва на убийство. Лейтенант Глицки е отишъл да разпита господин Къртли за местонахождението му по време на това престъпление. Едва на следващия ден обвиняемият е отишъл до прага на дома на лейтенанта и е заплашил него и семейството му…

Денарди нямаше намерение да остави очевидното неоспорено.

— Ваша чест, това сме го чували и преди и просто не е вярно — намеси се той.

Фаръл също наруши протокола, понеже съдия Донахоу явно не беше особено придирчива по отношение на реда в залата, и се обърна към опонента си:

— Напълно вярно е, Тристан, и ти си наясно с това.

— Изобщо не е така, Уес. Кажете ми една-едничка дума на заплаха, която моят клиент е изрекъл. Дори ми дайте и обяснението, което лейтенант Глицки дава за случилото се, ако изобщо се е потрудил да измисли такова.

— Господин Къртли е посочил дъщерята на Глицки с ръка. Казал е със заплашителна интонация, че е много хубаво дете.

Вдигайки ръце в театрален жест, Денарди се засмя и се обърна към съдията.

— Нямам възражения, Ваша чест. Да кажеш на едно дете, че е хубаво — това ли наричате заплаха?

— Адвокат Денарди — повиши тон Фаръл, губейки търпение, — самото идване в дома на лейтенанта е заплаха. Господин Къртли е осъден изнасилвач и убиец, пуснат под гаранция. Заподозрян е в убийството на главната свидетелка по делото си и е отишъл до вратата на човека, който разследва убийството. Трябва да сте невменяем, за да не осъзнавате какво точно се е случило.

Донахоу отново удари с чука.

— Господа, ако обичате — каза тя. — Прокурор Фаръл, доколкото си спомням, обсъждахме пускането под гаранция, нали така. Каква е била изискваната сума?

— По предишното дело — десет милиона долара, Ваша чест. Когато служителите на реда са се опитали да арестуват господин Къртли, той е извадил пистолет и е стрелял по един от тях. Опит за убийство на полицай е престъпление, което определено нарушава условията за пускане под гаранция.

Кимайки мъдро, Донахоу попита:

— И кой определи тази сума?

— Съдия Барето.

— И какви са исканията на прокуратурата в този момент?

— Настояваме за отменяне на гаранцията, Ваша чест. Искаме обвиняемият да остане в ареста предвид поведението му наскоро и криминалното му досие.

— Просто невероятно! — извика Денарди. — Пълно безумие.

Донахоу кимна, въпреки че защитата не бе поискала думната официално.

— И какви са точно настоящите обвинения, господин Фаръл? — попита тя.

Фаръл погледна в бележките си с безизразно лице, сигурен, че го чакат нови препятствия. Знаеше, че по отношение на казуса със заплахата той, Глицки и Дженкинс стоят на относително твърда почва — бяха си изградили случая предварително. Ала шумотевицата около ареста и така наречения побой заплашваше да засенчи причината за обвинението, а и твърде недостатъчните основания на Глицки и Дженкинс вероятно нямаше да издържат. Освен това Донахоу изглежда изместваше фокуса на дискусията от евентуалната мярка за временен арест към по-цялостния и по-рисков въпрос за запазването или отмяната на освобождението под гаранция. Трябваше просто да премине някак си през това дело. Само малко кураж…

— Заплаха срещу служител на закона, Ваша чест… — започна той. — Член четиристотин двайсет и две; опит за убийство на полицай (шестстотин шейсет и четири и сто осемдесет и седем). Троен опит за въоръжено нападение срещу служител на закона (член двеста четирийсет и пет), като при единия случай имаме утежняване на обстоятелствата заради употреба на огнестрелно оръжие. Имаме и нанасяне на телесни повреди на трима офицери, по член двеста четирийсет и три. Всички тези обвинения се утежняват, заради факта че горните действия са извършени от обвиняемия, докато е бил на свобода под гаранция, както е според член дванайсет, алинея втора, точка първа на Наказателния кодекс.

— Ваша чест! — извика Денарди, скачайки на крака. — Нямало е никакъв опит за убийство! Един от полицаите просто е изтървал служебното си оръжие и господин Къртли го е взел от земята.

— И е дръпнал спусъка ли? — обади се Дженкинс от прокурорското място.

— Не мисля, Аманда — удостои я с полуобръщане Денарди, след което отново продължи пледоарията си. — И освен това, Ваша чест, така нареченото въоръжено нападение е било просто опит за самозащита от страна на моя клиент. Лейтенантът и другите двама са спрели пред дома му без разрешително за арест. Господин Къртли е излязъл от дома си, за да види каква е причината за засиленото полицейско присъствие, при което тримата са го нападнали от засада. Това е чист неправомерен арест, както казах и преди; отново настоявам, че е станало точно така. Всеки би се възпротивил срещу подобно отношение и всеки е в правото си да се защитава, когато върху него упражняват сила незаконно.

Тази кратка реч предизвика леки аплодисменти в залата и негодувание откъм прокурорската скамейка, но съдия Донахоу отново реши, че моментът да се наложи още не е дошъл, оставяйки нещата да вървят постарому.

— Ваша чест — започна Фаръл, надигайки глас над глъчката, която тъкмо беше започнала да утихва. — И тримата полицаи, които са взели участие в ареста, в момента са в залата и имат готовност да дадат показания по случая.

Тук, обаче, Донахоу явно вече имаше възражения. Тя стисна уста и характерната нервна руменина изби по бузите й.

— Нямаме намерение да превръщаме това кратко заседание в дело по обвиненията, мистър Фаръл. Единствената ни цел днес е да определим мярката за неотклонение, ако изобщо се спрем на такава; мисля, че казах това достатъчно ясно, още щом излязох на трибуната. Въпросът в момента е дали да бъде отменена гаранцията, или не, и, честно казано, се изкушавам да върна делото на съдия Барето и да видя какво мисли той по въпроса.

— Ваша чест! — каза Дженкинс, заставайки до Фаръл, едва успявайки да запази добрия тон. — С цялото ми уважение, както господин Фаръл вече ви каза, гражданите13 настояват решението за освобождение под гаранция да бъде отменено. Дори и сумата от десет милиона долара не е достатъчна в настоящия случай. Самият факт, че обвиняемият е бил пуснат на свобода е подигравка със закона и правосъдието.

— Чакайте, чакайте — прекъсна я Донахоу. — Не мислите ли, че се изказвате твърде остро?

— Подигравка е, съгласен съм — намеси се изненадващо Денарди, ставайки на крака. — Но това, което е подигравка, са лъжливите обвинения, които сме принудени да слушаме днес в съда! Тези обвинения не са само изфабрикувани, те са плод на лична вендета от страна на лейтенанта и прокурор Дженкинс, заради която, както вече видяхме, те са готови да нарушават законния ред и да използват средствата на силите на реда неправомерно…

— Стига, господин Денарди — прекъсна го Донахоу. — Достатъчно чухме. Приемам възраженията ви. Дайте ми минута да обмисля случая; бихте ли били така добър? — попита тя и заби нос в бюрото, разлиствайки няколко от страниците в папката пред себе си.

След като взе химикалката си, тя направи няколко бележки, след което вдигна поглед неуверено и отново обърна няколко страници. Залата потъна в тишина. След минута-две съдия Донахоу вдигна поглед и удостои първо прокуратурата, сетне Денарди с ведра, уверена усмивка. Едва ли беше възможно човек да се държи по-двусмислено.

— Мисля, че съдия Барето е установил добър прецедент по случая — започна тя. — Евентуалната временна мярка за неотклонение е под въпрос заради съмненията в това доколко законен е бил арестът. Мисля, че настоящото освобождение под гаранция би могло да бъде продължено срещу разумната в този случай сума от петстотин хиляди долара.

При тези думи залата избухна в овации, които бяха прекъснати от Дженкинс, която не можеше да се сдържа повече.

— Ваша чест! — избухна тя.

— Кажете, прокурор Дженкинс! — обърна се към нея Донахоу. — Както знаете, настоящото заседание е просто с цел да решим дали е необходима мярка за неотклонение. Няма жури, което да впечатлявате с изящна реторика. Знаете поне толкова добре, колкото и аз, че обвиняемите също имат права. Всичко останало ще изясним по-нататък — настоя Донахоу, след което прибегна до любимата си фраза: — Ще стигнем до дъното на нещата, бъдете сигурна. Обвиненията за насилие и заплаха срещу служители на реда, съпротивата по време на арест ще бъдат разгледани по-нататък; всичко това предстои и мястото му е на предварителното изслушване по случая. А междувременно си направих бележка да преразгледам въпроса с пускането под гаранция когато стане време да разглеждаме тези нови обвинения срещу господин Къртли.

В залата последва нова вълна ръкопляскане и Донахоу се усмихна, доволна, че е взела решение, което е угодно на народа.

— А сега, господин Денарди — продължи тя, — да приемем ли, че нямате възражения срещу условията за освобождение под гаранция?

Това, което питаше всъщност, беше дали Денарди има нещо против делото по новите обвинения срещу Роу да се проточи отвъд наложения от закона срок от десет дни, който трябваше да се спази, ако обвиняемият остане в ареста. И, естествено, на Роу щеше да му е от полза делото да се проточи колкото може повече. След предварителното изслушване Денарди можеше да избере да отсрочи същинското заседание с поне два месеца. Това беше началото на добре отработена тактика, посредством която компетентен адвокат можеше да отложи евентуално съдебно решение с година или повече.

— Ваша чест! — изправи се Дженкинс за последен опит, въпреки че възможностите за промяна на изхода от делото бързо се изчерпваха, а и очевидно вече беше и доста уморена. — Гражданите имат възражения.

Донахоу я погледна с лека неприязън.

— Благодаря ви за изразеното становище, прокурор Дженкинс, но защитата има право да се подготви за делото. Господин Денарди?

— Защитата е съгласна делото да бъде отложено, Ваша чест. Ще имаме нужда от доста време, за да проверим професионалните досиета на офицерите, извършили ареста. Два месеца от днес до предварителното заседание?

— Имате ги.

— Благодаря ви.

— Моля — каза небрежно Донахоу, след което погледна за последен път към Фаръл и Дженкинс и сви рамене, сякаш се извиняваше, че не е имала възможността да промени нещо, което те отлично знаеха, че беше в силите й. След това тя се обърна към съдебния пристав:

— Призовете следващото дело.

Беше петък сутрин; делото беше отминало предишния ден. Глицки тъкмо бе станал от леглото и мина покрай кухнята, поглеждайки към дъщеря си, която ядеше палачинки. Съсредоточена подобно на скулптор, който довършваше нов шедьовър, Рейчъл обираше чинията с навито резенче, опитвайки се да събере колкото може повече кленов сироп. Пееше си някаква песничка. С едно бързо движение детето поднесе хапката към устата си, внимавайки да не капне от сиропа на покривката. Едва тогава малката забеляза баща си. Пълната й уста не попречи на веселата усмивка.

— Я, татко е станал вече — каза тя, мляскайки.

— Станал е. Как е моето слънчице тази сутрин?

— Добре!

Глицки се приближи и я целуна по темето.

— Ще си говорим, като се наядеш, окей? Не бива да се говори с пълна уста — обясни той, след което се приближи до печката и си сипа чай от чайника, който Трея бе загряла предварително. Беше му сложила и чаша на масата. Когато се обърна, видя, че Рейчъл беше сбърчила вежди въпросително.

— Събота ли сме днес? — попита тя.

— Не.

Детето замълча за миг.

— По халат ли ще ходиш на работа?

— Точно така!

— Ама наистина ли? — оживи се детето.

— Да. Реших, че ще е забавно. Ти как мислиш?

— А те дали ще ти позволят?

— Кои те?

— Всички.

— Мислиш, че някой ще се опита да ме спре ли? Ами ако ги погледна по оня начин?

— По кой начин?

— Ей този — каза Глицки и се наведе към лицето на дъщеря си. Орловият му нос и белегът го правеха строг по принцип, но когато се намръщеше, ставаше наистина страшен. Той направи най-безкомпромисната си възможна физиономия, сбърчи вежди и почти допря носа си до този на Рейчъл, ръмжейки заплашително.

Детето избухна в смях.

— Хей! — каза Глицки. — Ама че ти сега трябва да се уплашиш. Какъв полицай съм аз, ако не мога да плаша хората?

— Плашиш другите, но не и мен! Знам кога ме баламосваш!

— Не те баламосвам, а само се упражнявам!

— Май трябва повече да се упражняваш.

Глицки седна и посръбна чая си.

— Права си. Може би трябва. Къде е майка ти?

— В хола е. Разправя се със Зак. Май пак се е напикал — каза тя и зачовърка в чинията с вилицата, след което бодна последната сочна хапка и я изяде. — Няма да носиш халата си на работа, нали? — каза тя с пълна уста.

— Не, миличка. Просто малко бавно се обличам за работа тази сутрин.

— И мама бавно се обличаше, да знаеш.

— Така ли? Не забелязах.

— И тя беше по халат.

— Наистина ли? Може би трябва да си направим клуб на халатите — усмихна се Глицки.

— Разбира се… — обясняваше Бекър на лейтенанта. — Все пак, Ейб, още нямаме конкретни доказателства и не можем да знаем със сигурност, докато…

— Стига, Арни — прекъсна го Глицки, вдигайки ръка. — Имаш ли каквито и да било съмнения?

Бекър си пое дълбоко въздух. Миризмата на пушек беше още твърде силна, ала през нея вече надделяваше друга, която би накарала много здрави и прави мъже да повърнат. Напомняше на печено месо.

— Много малки — отвърна той.

Двамата стояха с ръце в джобовете на изгорелия втори етаж под прогорена дупка в покрива на къщата на Майкъл Дърбин. Навън беше малко под десет над нулата, доста студено време за Сан Франциско дори и през зимата. Тялото беше в изгорялата съседна спалня, която бе почти изцяло овъглена. Фургонът от „Съдебна медицина“ току-що бе спрял под прозореца, ала следователите от отдела на Глицки вече работеха в спалнята, правейки снимки, събирайки всякакви доказателства, още преди лейтенантът сам да се появи преди около десет минути.

Лицето трудно можеше да бъде разпознато. Тялото, обаче, беше доста по-добре запазено от това на Фелисия Нунйес. Нито една от обувките на жената — в този случай елегантни боти с нисък ток — не беше изгоряла напълно. Едната се беше изхлузила, може би в резултат на мощните струи на пожарните коли, и лежеше под овъгленото легло. Ала другата беше още на мястото си. По тялото нямаше никакви други дрехи, даже бельо. Бекър знаеше, че тъй като жената лежеше на пода, ако е била облечена по време на пожара, между нея и паркета със сигурност щеше да има запазени парчета тъкан. Затова той бе осведомил Глицки, че жертвата почти със сигурност е била чисто гола и в безсъзнание в момента, когато е избухнал пожарът.

— А материал за ДНК анализ? — попита Глицки. — Имам предвид, сам казваш, че тялото е по-запазено от това на Нунйес…

— Е — каза Бекър. — Всичко е относително. Можеш да се убедиш и сам, ако искаш, че „по-запазено“ изобщо не означава „добре запазено“. И вече е съвсем ясно откъде е тръгнал огънят, точно както беше и при Нунйес. Така че, Ейб, бих казал, че шансовете за успешен ДНК анализ са минимални. Все пак ще направим всичко възможно… — добави инспекторът от „Палежи“ и хвърли бегъл поглед през вратата на спалнята. — И тук свършват приликите с Нунйес, за което и ти позвънях.

— Благодаря, че звънна — отвърна Глицки, гледайки да си поема въздух през устата и да не хваща тялото дори и с крайчеца на окото си. — Сещам се за какво ми говориш. Нещо не е наред и аз го усещам.

— Какво те притеснява?

— Имам предвид, бил ли е наистина Роу Къртли? Доста кураж се иска след ареста му миналата седмица…

— С тази последна мизерия просто ти казва да си го начукаш.

Щом чу ругатнята, Глицки ядно сви устни.

— И как? Като избира случайна жертва ли?

Бекър вдигна рамене.

— Може би я е познавал…

— Да, но всички останали, които е изнасилвал, са били домашни прислужници. Как би срещнал някоя като днешната ни жертва? Да не мислиш, че това тяло е на чистачка, или някоя друга подобна? Виж обувките…

— Със сигурност не, Ейб. Съпругът и други нейни роднини чакат на улицата. Просто са сломени от мъка. Сигурни са, че тялото е на Джанис… Тя е единствената жена, която би била в къщата по това време… Дъщеря им е още на училище. Съпругът току-що е звъннал да провери.

Глицки погледна през зеещата дупка на покрива.

— Боже! Колко е голяма дъщеря им?

— Гимназиална възраст. Имат и две момчета.

— Прав си — каза Глицки. — Има ли значение? Такива като Роу нищо не ги спира — отбеляза лейтенантът и хвърли последен поглед към тялото, затваряйки очи, за да прогони кошмара. — Знаем ли със сигурност коя е тя?

— Съпругата. Името й е Джанис Дърбин. Мъжът й…

Глицки внезапно се обърна и втренчи острия си поглед в лицето на Бекър.

— Майкъл Дърбин ли се казва?

— Да. Откъде знаеш?

Глицки кимна мълчаливо, сетне отново пое дъх през устата си.

— Майкъл Дърбин беше председател на журито тогава, когато тикнахме Роу в затвора.

Преди много години, малко след като бизнесът им набра скорост, семейство Къртли бяха започнали да вземат на работа латиноамериканци, най-често от Гватемала или Ел Салвадор. Вместо да рискуват с общността на незаконните емигранти в Сан Франциско, те направо изпращаха агенти в Централна Америка, които бяха опитни в набирането на кадри. Семейство Къртли се нагърбваха да им уредят визи и медицински застраховки. Късметлиите, които идваха да работят при тях, се радваха на невероятен за своите разбирания стандарт на живот, много по-добър дори от този, който повечето им сънародници емигранти получаваха в Калифорния. В замяна те даваха много — бяха лоялни, честни, трудолюбиви, благодарни и, може би най-важно за Клиф и Тереза, всички без изключение се бояха да не ги върнат в родните им държави.

Малко след края на съдебното дело за убийството на Долорес Сандовал, един от техните агенти в Сан Салвадор се натъкна на Езтли или, по-точно казано, сам беше открит от този особен и със съмнително минало, но безспорно много талантлив в някои отношения човек. На езика мехика, който свирепите предколумбови стопани на тази земя, наричани от белите ацтеки, говореха, „езтли“ означаваше кръв. Както беше обичайно за всички, които бяха останали от този стар народ, Езтли имаше само собствено име. Едно име, според разбиранията на народа му, беше достатъчно и в този случай подхождаше особено добре.

Трийсет и пет годишен тогава, той говореше отличен английски без акцент; разбираше намеците и скритите значения без проблеми благодарение на своя баща американец, който беше напуснал семейството, когато синът му бе едва на дванайсет години. На шестнайсет Езтли бе подправил личните си документи и се беше записал в армията на Салвадор, където беше служил почти десетилетие. Връзките, които бе завързал тогава, му помогнаха да си намери цивилна длъжност — беше станал майордом на Енрике Мололо, изключително влиятелен наркобарон с донякъде консервативни разбирания. За свое нещастие Мололо беше отказал да сподели печалбите си и каналите си за разпространение с Мара Салватруча, една от най-мощните престъпни организации в целия свят и със сигурност най-влиятелната в Салвадор. Това решение се бе оказало фатално за Мололо. Един ден Езтли отиде в столицата, може би случайно, а може би не, да вземе от сервиза една от новите лимузини на своя покровител и така пропусна едно масирано нападение над имението от доста голяма армия наемници, при което старият барон беше убит заедно с цялата си прислуга. Ако бе останал там, майордомът със сигурност нямаше да е между живите.

За свое щастие, Езтли беше пропуснал купона и не само това — в същия ден се обади на агента на семейство Къртли, на когото беше посочил няколко способни млади жени през изминалата година. Не му трябваше да казва твърде много — имаше определени умения, беше готов да постъпи на служба при нов господар, трябваше да напусне страната и Латинска Америка изобщо.

Беше късметлия — семейство Къртли си търсеха точно такъв човек.

Десет години по-късно, в един облачен неделен следобед, Роу седеше на мястото до шофьора в новичък джип тойота Фор рънър, а Езтли караше по прочутата Първа калифорнийска магистрала, успоредна на Интерстейт сто и едно, която предлагаше една от най-зашеметяващите гледки към океана в целия свят. Лявата ръка на Роу беше още в гипс, но с изключение на това младият Къртли по нищо не приличаше на човека, който се бе появил в залата на съдия Донахоу само преди шест дни. Беше гладко обръснат; носеше елегантни и в същото време непретенциозни поръчкови панталони в цвят каки, черна копринена риза на Томи Бахама и скъпи италиански официални обувки. Превръзката на носа му бе изчезнала и на нейно място нямаше и драскотина. Синините бяха изчезнали, а от подутината под окото му бе останало само едва забележимо жълтеникаво петно.

Този ден, когато се събуди сутринта, Роу направо отиде в квартала около стриптийз клуба „О’Фаръл“, най-известния в Сан Франциско, и си поръча лично сепаре; след десет години в затвора сексът все му се виждаше недостатъчен. Нямаше планове за следобеда — следобедите все му се виждаха скучни и обичаше да си подремва.

След като се върна от „О’Фаръл“ обаче, откри, че Езтли го чака на вратата. Икономът повтори още веднъж колко съжалява, че не е бил на разположение по време на ареста. Имаше си причина — тогава бе с Клиф и Тереза Къртли по бутиците в качеството си на бодигард.

— Все пак грешката е моя — каза Езтли с безизразно лице. — Моята работа е да защитавам цялото семейство, не само майка ти и баща ти. Но бих искал да ти се реванширам. Искаш ли да се разходим с джипа? Ще ти покажа едно доста интересно забавление.

Неделя беше почивният ден на Езтли и той беше чул, че в едно добре познато нему съмнително заведение в Пескадеро устройват нелегален бой с петли. Това и предложи на Роу.

— Вие янките не ги разбирате тези работи — поусмихна се той. — Но шоуто е неимоверно. Идват и много момичета да гледат боя, това ги възбужда…

Предразсъдъците на Роу не му позволяваха да общува с персонала; за него те бяха една стратосфера по-надолу като хора.

Езтли, обаче, беше различен.

Първо, той беше иконом, а не слуга. Беше мъжага — силен и опитен в боя, а около сина на Къртли това винаги беше плюс. Освен това беше добре възпитан, малко по-добре от самия Роу, и можеше да се държи добре пред хората от сой.

Може би още по-важно, обаче, беше, че по време на престоя на Роу в затвора, Езтли беше предложил на болните от тревоги за сина си Клиф и Тереза възможността да се свърже с една ключова част от испаноезичната общност, а именно жестоката мексиканска банда Ла Еме. Бе им обяснил, че Роу не бива да бъде тормозен от тях в затвора и нещо повече — намекнал им беше, че ще има възнаграждения, ако пазят Роу от останалите.

Двамата мъже — иконом и осъден господарски син — се бяха срещали няколко пъти на свижданията в „Сан Куентин“, за да обсъждат паричните възнаграждения на Ла Еме и по време на тези срещи се бяха намерили; може би не бяха истински приятели — това и не се искаше — но се разбираха съвсем добре. Този следобед Роу беше склонен да поотпусне малко стандартите си, може би за ден, а може би за повече, и да види какви точно забавления може да предложи икономът му.

И ето ги двамата в колата — Езтли по-голям само с няколко години. Тъкмо подминаваха голф игрищата в Хаф Муун Бей и хотел Риц Карлтън, когато икономът запали силен мексикански джойнт. Двамата споделиха лековатото спокойствие на канабиса.

— Няма да стане — тъкмо казваше Роу. — Няма да им позволя пак да ме тикнат зад решетките. По-добре да ме гръмнат, отколкото пак „вътре“.

Езтли дръпна дим лекичко и му подаде цигарата.

— Майка ти и баща ти са сигурни, че няма да се стигне дотам.

— Те все така разправят. Аз, обаче, хич не съм толкова сигурен. Отначало ми казваха, че държат конците на тоя козел Фаръл, ама май не е баш така.

— Е, нали видя — успокои го икономът.

— Какво да съм видял?

— Ами че ето те пак на свобода!

— Да, но Фаръл нищо не е свършил за мен. Плюеше по мен в залата, за бога. Въобще не е на наша страна.

— Щом казваш — Езтли сви рамене.

Роу задържа за миг дима в дробовете си и хвърли поглед към по-възрастния мъж. Отново му дойде това усещане, което му бе идвало и на свижданията в затвора, това интуитивно разбиране, че в ума на този странен човек се случваше доста повече, отколкото прозираше през каменното му лице. Родителите му държаха Езтли на работа вече почти десет години. Те бяха хитри хора — за тях нямаше такива неща като емоции и привързаност. Ако Езтли беше просто мускули, за толкова време все щеше да е направил някоя грешка и да са го отстранили. Но ето че не само беше още иконом, ами и живееше в имението заедно със семейството. Явно бе, че допринася за благото на Клиф и Тереза по не един начин. Да не говорим, че беше спасил задника на Роу в затвора (буквално), а и може би беше единствената причина той да е още жив.

„Така си е — помисли си младият мъж. — С толкова латиноси в затвора и тази глупава патка Сандовал в досието ми със сигурност някой от тия испански откачалки щеше да ми види сметката.“

Той изпусна дима и погледна напред към свечеряващото се небе над Хаф Муун Бей.

— Не си ли съгласен с мен? — попита той. — За Фаръл, имам предвид.

Езтли не отклони нито за миг погледа си от пътя.

— Мисля същото, което мислят майка ти и баща ти по въпроса — отвърна той след не по-малко от половин минута.

— И то е?

— То е, че ако Фаръл реши да те прати в затвора, отиваш в затвора.

— Но той…

Езтли поклати глава.

— Играе двойна игра. Котка и двете страни. Политик е — всички те винаги правят това — каза Езтли с равен глас и протегна дясната си ръка. Роу му подаде джойнта. Салвадорецът изпуши на един дъх целия останал половин инч от цигарата. След като изпусна бавно дима, той продължи: — Не си мисли друго. Ако иска, ще те прати на топло. Но точно в момента не иска. Ако реши, просто отива лично при някой съдия и хоп — отменят ти гаранцията. Но не направи това нито вчера, нито днес. Не го гледай какви ги ръси в съдебната зала. Даде ти време — на теб и на адвоката ти. Шест месеца. Да се подготвите. Може би ще бъде шест, може би повече. Момче, Фаръл е най-добрият ти приятел. Той ти дава време.

— Време за какво?

— За всичко — отговори Езтли, без да отклонява очи от пътя, след което внезапно се обърна и хвърли на Роу многозначителен поглед. — За всичко, което трябва да се направи.

— Наистина мисля, че трябва да се преместим в Ню Йорк. — Тереза Къртли хвърли поглед към мъжа си.

Беше понеделник сутрин и двамата закусваха сами в голямата трапезария. Тя посръбна малко кафе от изящната си чашка, част от оригинален Майсенски сервиз, след което посегна към висока винена чаша от планински кристал, пълна с вода „Пелегрино“ и гарнирана с резенче лимон. Ниската водна чаша със сок от грейпфрут обаче остана недокосната. В чинията й самотно жълтееха две парченца пресен ананас. Дългата маса между нея и Клиф се огъваше от купищата храна, повечето от която щеше да свърши на боклука. Или, по-точно, масата би се огънала, ако не беше от вековен английски дъб. Имаше няколко големи чинии с крок-мосю17 и хавайски тостове, купа с бъркани яйца и друга с хемендегс, наденички, бекон, пушена сьомга, франзели, английски кексчета, понички с парченца боровинка и една огромна кристална купа с плодова салата.

— Не ми харесва тук, с цялата тази завист и омраза към нас — добави тя. — Не виждам причина да не се насладим на някой истински град.

Клиф остави днешния брой на „Куриер“ настрана.

— Трудно ще управляваме бизнеса си от Ню Йорк — отвърна той. — А и не е хубаво да оставяме корените си на стари години; въпреки това, и мен честно казано Ню Йорк ме изкушава, особено след цялата тая дандания около Роу… Искрено се надявам, обаче, да го оставят на мира.

— Аз пък не мисля, че Глицки ще се откаже — отвърна Тереза сухо. — Понякога изпитвам чисто физически страх, че мога да се спъна в този човек в някой от храстите на двора ни, че ще го забележа да дебне сина ни ден и нощ…

— О, не мисля, че го прави лично, скъпа — отвърна Клиф. — Сигурен съм, че е натоварил с това подчинените си, обаче. Не бих се учудил, ако е поискал и някоя и друга услуга от районното, някое допълнително ухо. Ако питаш мен, е достатъчно луд да наеме частен детектив. Но не толкова, че да дебне лично — усмихна се Клиф и бодна малко парченце бъркани яйца.

Тереза сложи чашката с кафе на масата.

— Това имам предвид, Клифърд — намръщи се тя. — Защо трябва да живеем в страх всеки ден? Не разбирам защо не можем някак си да отстраним този човек.

— Опитвали сме и преди — отвърна Клиф. — Ако не помниш… Но проклетникът е упорит. Бях сигурен, че изобщо ще напусне полицията по времето, когато го отстраниха от отдел „Убийства“. Но не стана. Ето го отново на същото място, и освен всичко друго, сякаш се ползва и с подкрепата на новата си шефка. Проклетите полицаи си пазят гърба… А нея още няма как да я отстраня. Поне засега съм с вързани ръце.

— И ето ни отново тук — каза Тереза, избърсвайки безцветните си устни с платнената салфетка. — Не разбирам какъв беше смисълът да натрупаме толкова влияние, ако не можем да се изолираме поне малко от целия боклук, от всички изтъркани помияри в този град. За това ли работихме цял живот? Вместо това, постоянно сме принудени да даваме пари на същите тези помияри и всичките ни опити да вършим добро завършват по един и същи начин. Просто не ми се струва честно, Клиф!

— Животът не е честен, мила. Такъв е и градът ни — една прашна лудница.

Тереза си отряза ново парченце ананас и го предъвка надлежно.

— А и не мисля, че добрият господин Фаръл би ни позволил да вземем Роу с нас, ако си позволим кратка ваканция на източното крайбрежие, нали така? — попита тя, сбърчвайки леко нос.

— И аз не мисля така.

— И защо, пак да попитам, вложихме всичките тези пари в кампанията му за главен прокурор?

— Той е по-малкото зло, Тереза. И в негова защита трябва да кажа, че имаше реален риск той да заеме по-твърда позиция по въпроса с гаранцията на сина ни, а той не го направи. Фаръл всъщност пусна Роу, за което трябва да му благодарим. Мисля, че парите си струваха напълно, не си ли съгласна? Поне засега Фаръл ни е в услуга. Надявам се да не почне да се прави на твърде праведен; тогава вече ще трябва да го отстраним.

Погледът на Тереза се стрелна към чинията с тънки ивици суров бекон. Тя посегна с ръка, но премисли и се отказа. Вместо това разклати леко чашата със сок от грейпфрут и каза:

— Боже, Клиф, защо толкова са се настроили срещу него?

— Роу ли имаш предвид? — попита Клиф, предъвквайки парче бекон.

— Него имам предвид — започна тя. — Какво толкова лошо е сторил? Спал е с няколко диви кози, свършил е някоя и друга лудория… Но кой млад мъж не го е правил? — попита Тереза. Очите й блеснаха от влага, изглеждаше сякаш всеки миг ще заплаче. — И като си помисля за цялото време, което вече е изгубил, и ето, сега вече е при нас, но за колко дълго? Не знам дали ще го понеса, ако отново ни го отнемат… Просто не знам защо е този лов на вещици, Клифърд. Наистина не знам. Какво толкова е сторил? Просто не разбирам.

— Мила, това, което е направил, е, че не се извинява насам и натам за класата, от която произхожда. Не го е срам от факта, че е син на хора като нас. И в този град, както знаеш, няма по-голямо престъпление. Защото уж всички трябва да сме равни, не си ли забелязвала какви мисли им се въртят на хората?

— Но това е толкова абсурдно?

— Така е, но именно завистта на хората не взехме под внимание на предишното дело. Това е донякъде и моя грешка. Имам предвид, наистина може да е прекалил с някое от онези момичета и, разбира се, това не е правилно, но тогава беше млад, а и, като се замислиш, кои са те всъщност? Важни ли са били за някого? Каква е ролята им в обществото?

В този миг влезе Линда Салседо, една от младите им, привлекателни прислужници от Латинска Америка. Тя остави на масата сребърен поднос с горещо кафе.

— А! — каза Клиф. — Нашата спасителка! Точно навреме идваш, момичето ми! Още мъничко ми сипи, ако обичаш! Достатъчно. Ти си ангел, Линда. Какво бихме правили без теб?

Младата жена се усмихна любезно и направи лек поклон.

— Gracias — каза тя, след което се обърна към Тереза. — Senora?

— Не, благодаря, миличка, няма нужда!

Последва нов поклон и Линда изчезна обратно в кухнята.

— Толкова мило момиче! — възкликна Тереза.

— Чудесна — съгласи се Клиф, след което се върна към предишната тема на разговора. — Не казвам, че ако Роу беше навредил на някое от тези момичета, не заслужава наказание, но и на мен, и на теб е ясно, че тази умопомрачителна присъда беше без всякаква мярка. И моята грешка, както и тази на нашите адвокати, беше, че не разбирахме колко предубедено е всъщност журито и колко много значи за тях класовата бариера. Съдебните заседатели просто не искаха да му простят. Искаха да го разпънат за пример на околните. Гледайки назад, толкова пъти съм се удрял по челото… Просто трябваше да го изкараме жертва, както направихме миналата седмица. Това свърши доста добра работа, както забеляза. Съдийката просто нямаше как да реагира, виждайки, че той просто е момче с малко повече пари и може би донякъде ум на лидер, но все пак жертва на несправедливостта, която ни обкръжава.

— Едва понесох да го гледам така. Такъв маскарад, Клифърд! Това изобщо не беше той…

— Не. Но това е, може би, човекът, който трябва да се появи в съдебната зала следващия път, ако иска да бъдат благосклонни към него.

— Най-добре би било да няма следващ път.

Клиф кимна.

— Разбира се. Съгласен съм. Знам много добре, че Тристан се опитва да постигне точно това, а и Роу прави всичко необходимо… — Клиф замълча за миг. — Просто ще изчакаме и ще видим как се нареждат нещата. И може би все пак ще успеем да се наложим и да убедим Фаръл да насрочи делото след година, или да го отмени изцяло, особено ако никоя от предишните свидетелки не бъде открита, а, както виждам, точно така може да стане.

— Да се надяваме. Но ако все пак се наложи да се ходи пак в съда… — започна Тереза и сниши леко гласа си. — Все пак може би е най-добре да изпратим Роу на някое безопасно място. Някоя държава, от която не екстрадират…

Клиф въздъхна.

— Е — каза той. — Това винаги е възможност. Но, скъпа, това е решение, което ще ни струва десет милиона и половина. Пак ще се оправим, но нека първо да изчерпаме всички останали възможности.

Началникът на отдел „Убийства“, както беше негов стар обичай, вдигна слушалката на телефона си още след първото позвъняване.

— Глицки. Слушам!

— Лейтенант, Майкъл Дърбин е на телефона.

Глицки не отговори веднага.

— Как сте, как се оправяте? — попита той.

— За да сме честни, последните дни никак не ни е лесно.

— Сигурен съм, че не е — отговори Глицки. Позвъняването на Дърбин му дойде изненадващо и той побутна с нокът една бабунка на бюрото си.

— Лейтенант?

— Тук съм. Слушам ви.

— Не сме говорили много, когато дойдохте у нас в събота, но през уикенда се досетих, че има нещо, което може би трябва да знаете. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че ви чувствам като човек, на когото бих могъл да имам доверие. След делото на Роу ми се стори, че сме някак си близки и се разбираме…

Глицки обмисли добре отговора си.

— Пихме кафе два-три пъти след това, да, спомням си.

— И аз, лейтенант. Даже, доколкото си спомням, тогава предпочитахте чая.

— Точно така. Все още пия чай.

— Е, реших, че тогава между нас се изгради известна близост, а и двамата бяхме на барикадите под огъня на семейство Къртли. Мислех си, защо да не се видим тези дни за неформален разговор, както направихме тогава.

— По повод случая с жена ви ли? — попита Глицки, придърпвайки жълтия си детективски бележник.

— В известен смисъл да. Тогава добих впечатлението… Може би трябваше да го спомена още тогава, но ми се стори, че ме възприемате като заподозрян.

Мисълта, че Майкъл Дърбин може да бъде сериозен заподозрян изобщо не беше минавала през ума на Глицки. За миг той се почувства удовлетворен, че другите също възприемат тази мнима безпристрастност, която се беше опитал да внуши на околните при разследването. Но той не искаше да довери нито това, нито каквото и да било друго на мъжа, с когото говореше.

— Господин Дърбин — каза той. — Току-що започнах разследването по случая. Имам неограничен брой възможни заподозрени по случая.

— Чакайте… Не може да причислявате и мен към тази група, защото не съм в нея. Че как бих могъл да бъда заподозрян, лейтенант? Знаете, че нямам нищо общо…

— Откъде да знам това?

— Защото знаехте какъв човек съм още след делото преди десет години и оттогава не съм се променил. Знаете, че не съм убиец. Не мога да убия и муха. Не съм убивал жена си и не съм палил никакви пожари.

— Дори не знаем дали жена ви е загинала преди или след пожара, господин Дърбин. Надяваме се скоро да имаме резултати от аутопсията и лабораторния анализ и тогава ще имаме по-добра представа с какво си имаме работа.

— Окей. Разбирам. Но каквото и да се случи по-нататък, жена ми е мъртва и няма смисъл да си губите времето да разследвате и мен. Особено като имам предвид това, за което се досетих този уикенд. Вие и аз, лейтенант, вече се досещаме кой го е извършил.

— Така ли?

— Стига, лейтенант. Помислете.

— Това и правя от два дена насам.

— И Роу Къртли не ви е минал през ума?

Глицки не отговори.

Дърбин помълча известно време, след което продължи:

— Разбирам. Може би не е най-очевидното нещо на света. Признавам, че не ми мина през ума до вчера. Може би бях объркан, защото ме притеснихте с въпросите си…

— Каква причина би имал Роу да убива жена ви?

— Искал е да ми го върне. Също както и с онази жена, свидетелката по предишното дело…

— Така е. Но тя е щяла да даде показания съвсем скоро. Била е съвсем реална заплаха за него. Жена ви не е имала връзка с делото и не би повлияла на изхода му. Съвсем не е същото…

— Той е бил. Просто знам, че е бил той — повтори Дърбин. — Слушайте, бях на делото за ареста му миналата седмица. Сега разбирам, че вероятно съм постъпил грешно… Тогава той се обърна и погледна право в мен. Сигурен съм, че ме разпозна. Вероятно това му е дало идеята… Тръгнал е да си разчиства сметките отпреди десет години…

Глицки се усмихна. Току-що беше получил точно такъв тип улика, на какъвто се беше надявал. Думите на Дърбин за делото идваха от независим източник и водеха направо към Роу, без каквато и да било връзка с разследването на лейтенанта — това си беше важна следа, такава, която би трябвало да провери, дори и да нямаше предубеждения към Роу Къртли. Лейтенантът вече имаше начин да се заеме с Роу, без да го обвинят в полицейски тормоз.

— Доста смела теория — каза Глицки в слушалката.

— Не особено — отвърна Дърбин. — Бас хващам, че точно това е, което се е случило онази сутрин.

— Е, надявам се, че ще можем да докажем това.

— Не и ако имате най-малки съмнения в мен, лейтенант. За бога, очевидно е, че трябва да се концентрирате върху Роу. Трябва да го хванете, преди дирята да е изстинала.

Глицки беше малко изненадан от безкомпромисната убеденост в гласа на Дърбин. Някаква дълбока, интуитивна част на съзнанието му отбеляза, че мъжът на Джанис е твърде настоятелен. Все пак лейтенантът отхвърли тези съмнения — Роу със сигурност беше убил Джанис и Глицки разбираше желанието на Дърбин да го види арестуван и осъден. Беше изгубил жена си, за бога! Роу беше не само най-вероятният заподозрян. Той бе и голяма потенциална заплаха. Дърбин едва ли щеше да се чувства в безопасност с него на свобода.

— Сър, ще отида там, накъдето ме отведе следата — каза той сухо в слушалката. — Имайки предвид това, което ми казахте днес, може би ще ме отведе и към Роу Къртли.

— Според мен няма място за съмнение… — прекъсна го Дърбин.

— Може би не — отговори Глицки. — Но моята работа е да проверя това.

Роу Къртли и неговият адвокат Тристан Денарди седяха на бара в Тадич Грил. И двамата ядяха чопино19.

— Знам, че сигурно не трябва да ме питаш, и че може би е по-добре да не знаеш — започна Роу. — Сигурно и не искаш да знаеш. Но все пак държа да ти кажа — в онази сутрин не съм стъпвал където и да е в близост до дома на онази жена Нунйес. Не съм я убивал, въпреки че никак не се натъжавам от това, че е вън от картинката.

— Не е изцяло вън от картинката, Роу — възрази Денарди и потупа по-младия мъж по ръката дружески. Въпреки спектаклите, на които беше способен в съдебната зала, Денарди се държеше с клиентите си бащински и кротко, със съвсем малка нотка патрицианска резервираност. Гъстата му сребриста коса, гладкото лице с тен, който свидетелстваше за времето, прекарано в на леглата за изкуствен тен в някой скъп козметичен салон, красивият италиански костюм и копринената вратовръзка — всичко това допринасяше към външния вид, който можеше да излъчва както комфорт, така и властна безкомпромисност. — Не си мисли, че е отстранена, Роу — обясни Денарди, — винаги могат да прочетат стенограмите от показанията по миналото дело.

— Със сигурност. Но няма да бъде там, на място. Казваш, че ще четат показанията й от миналия път, нали така.

— Точно така. Няма как да се избегне.

— Колко убедително ще бъде това?

— Не особено. Това определено е плюс за нас. Въпреки това, признавам, че би ми допаднало повече, ако беше още жива и можехме да я убедим да не дава показания или дори да си промени показанията. Между другото, ако беше жива, нямаше да се съмняват, че си я убил.

Роу забарабани нетърпеливо по масата.

— Тристан, колко пъти трябва да ти казвам.

Денарди вдигна ръка във властен жест.

— Разбирам. Не те обвинявам в нищо, Роу. Просто това съвпадение никак не говори в наша полза, нали се сещаш. Била е убита няколко дена, след като са те пуснали от затвора. Трябва да признаеш, че цялата работа никак не е безобидна.

— Не е мой проблем, Тристан, нито твой — отбеляза Роу и набоде една обелена мида с вилицата си. — Изглежда ни остава само още един проблем. Говоря ти за втората свидетелка, Глория Гонсалвес. Трябва да я открием и да я убедим да си промени мнението за това, което възнамерява да каже на делото, или в краен случай да я убедим да не се появява отново в съда. Най-малко бихме искали да се появи изненадващо, преди да сме говорили с нея…

— Това ми е ясно. Но, както вече ти обясних, тя изчезна вдън земя веднага след предишното дело. Ако питаш мен, няма голям риск да се появи отново. Щом и родителите ти не са успели да я открият, вероятно ще бъде изключително трудно и за властите…

Роу поклати глава.

— Не ми се вярва — смъмри той и разбърка супата.

— Така ли? Защо?

— Защото просто не са я търсили като хората. Ако не беше изчезнала тогава, щяха да я тормозят, да й вземат работата може би, но тъй като я нямаше в картинката, решиха да я оставят. И тогава наистина нямаше смисъл. Но сега вече за нас нещата стоят съвсем различно. Сега тя сам-самичка би могла да убеди цялото жури, че съм виновен. Разбираш го, нали?

— Доста е възможно, да — съгласи се Денарди.

— Казвам ти, трябва да я открием първи.

— И как предлагаш да го направим?

— Имаш частни детективи, които работят за теб, нали така?

— Точно така. Няколко даже.

— Тогава пусни най-добрия си човек по дирите й.

— Знаеш ли, Роу, според слуховете тя си е на спокойно в Гватемала. Наистина не вярвам да се появи отново.

— Просто ти казвам — защо да не се подсигурим?

Езтли беше свободен през по-голямата част на деня. Задълженията му понякога го отвеждаха на улица „Кастро“, където беше централният офис на „Куриер“ и където Клиф и Тереза прекарваха предобедите от работната си седмица, но най-често Езтли изпълняваше именно функциите иконом — беше отговорен за къщата, надзираваше домашната прислуга и градинарите, грижеше се всичко да е наред в кухнята и навсякъде да е почистено, организираше доставките, ремонтите и периодичните идвания на градинари и декоратори. Той беше изключително добър организатор и тези задължения, дори и в най-напрегнатите моменти, най-често му отнемаха по два-три часа на ден. Следобедните часове бяха за него свободно време, но най-често, когато не изпълняваше някоя специална поръчка, семейство Къртли очакваха да е у дома и облечен в костюм, да посреща посетителите и да служи като бодигард, без да се набива на очи.

Имаше разрешително за оръжие, издадено от шерифа на едно малко градче в Централната долина на Калифорния и най-често, когато се разхождаше из къщата с костюм, под сакото му се криеше грозен и ъгловат полуавтоматичен пистолет в подмишничен кобур. Понякога го носеше и извън къщи. Откак беше дошъл в Съединените Щати обаче, не му се беше случвало да стреля на месо.

Този ден Езтли беше излязъл с Роу — случваше му се за втори път след боя с петли в Пескадеро. Гъделичкаха го приятни предчувствия; някак си му допадаше младият Къртли. Момчето определено знаеше как да живее и му се случваха вълнуващи неща. Днес носеше и кобура си, който почти не личеше под коженото му яке с емблема на Оукланд Рейдърс. Двамата тъкмо бяха хапнали в Тадич Грил и Езтли караше своя „Фор рънър“ по „Бей стрийт“ в посока „Пресидио“.

— Някой ни следва — обърна се икономът към своя пътник. — Една от колите на магистралата е същата, която влезе зад нас в общинския паркинг.

Когато Роу се обърна, Езтли поясни:

— Бялата „Хонда“, мисля, че е „Хонда Акорд“ или нещо подобно. Шофьорът е бял, с вратовръзка, леко оплешивяващ…

— Видях го — каза Роу, след което попита: — Познаваш ли го?

— Никога не съм го виждал преди.

— Сигурно е някой от „цивилните“ на Глицки.

— Така е — съгласи се Езтли. — Най-вероятно.

— Хммм. Добре значи — каза Роу. — Да си поиграем. Отбий по „Ван Нес“!

Икономът направи ляв завой. Щом приближиха Полк стрийт, той забеляза празно място за паркиране отстрани на улицата и спря, без да изключва двигателя. Бялата „Хонда“ ги подмина със средна скорост. Шофьорът си свирукаше, следвайки мелодията на радиото, а погледът му беше вперен право напред.

— Я го гледай! Състезава се за музикалните награди — отбеляза Езтли. — А сега?

— Според мен ще завие вдясно на пресечката отпред и ще заобиколи сградите по малките улички. Ще ни излезе в гръб и ще продължи да ни причаква. Поне аз бих направил така на негово място. Давай, да не го изпускаме — извика младият мъж.

Езтли натисна газта и джипът се понесе напред със свирене на гуми. Изпревариха автобус от градския транспорт и хванаха последните секунди от зелената светлина на кръстовището; тъкмо навреме — бялата „Хонда“ правеше нов десен завой, явно с намерението отново да им излезе в гръб. Езтли нямаше нужда от указания; след като набра скорост, той взе завоя почти на две десни гуми и продължи по склона, скъсявайки дистанцията между двете коли. Доскорошният им преследвач явно забеляза, че вече той е „дивечът“, защото повтори техния номер и паркира на първото свободно място.

— Бързо! Блокирай го! — извика Роу.

Езтли дори нямаше нужда от командата. С едно бързо завъртане на волана той отби от основното платно и препречи изхода на бялата кола. Преди още джипът да спре напълно, Роу отвори дясната врата и изскочи на улицата, размахвайки средния пръст на негипсираната си ръка.

— Ей, маймуно! — извика той към шофьора на бялата „Акорд“, след което удари с длан по стъклото. — Какво става тук? Не искаш ли да ни се махнеш от задника?

Стъклото на спрялата кола се смъкна и шофьорът, който никак не беше впечатлен от ругатните, вдигна значката си за показ. В дясната си ръка държеше пистолет, който сочеше право в лицето на Роу.

— Кой си ти, за бога? — попита младият мъж. — Писна ми вече от твоите приятели.

Виждайки, че Езтли приближава с ръце в джобовете на своето яке с емблема на „Рейдърс“, човекът зад волана обърна значката си към него, за да няма обърквания.

— Аз съм инспектор от следствената служба към главната прокуратура на Сан Франциско — обясни той. — Тук съм, момчета, за да се уверя, че няма да има неприятности.

— А аз съм тук, за да ти кажа да се разкараш от живота ми! — извика Роу. — Имам граждански права. Мога да ходя където си искам и да правя каквото ми скимне! Ясно ли ти е?

Езтли спря изблика на своя спътник с жест, след което се наведе към стъклото.

— Уес Фаръл ли те прати след нас? — попита тихо той.

— В този град има и други прокурори — отвърна мъжът, който всъщност беше Мат Люис. — Приемам задачи от доста от тях. А сега се върнете в колата си и се махайте — заповяда той.

— Шибаната Дженкинс — каза Роу, обърнат настрани, след което се обърна към Езтли: — Тя ще да е, как мислиш?

— Доста упорита жена, нали? — усмихна се леко икономът.

— Да. Сигурно и доста високо си вдига краката, не мислиш ли? Аз бих я пробвал, ти не би ли, Ез?

— Не бих отказал.

— За последен път ви казвам, отдръпнете се от колата — повиши тон Люис.

— О! — усмихна се Роу и се наведе към отворения прозорец. — Мисля си, че май уцелихме болно място, Ез. Май нашето момче вече си топва в меда, а?

Мат Люис почти опря пистолета си в лицето му. Виждайки дулото, Роу тръгна да отстъпва назад, но Езтли се оказа точно зад гърба му, непоклатим като стена.

— Значи не те е изпратил Фаръл — каза той, заобикаляйки Роу отляво. — Хубава бракмичка, между другото. Да не е новата „Акорд“?

Вместо отговор, Люис насочи дулото към него и каза:

— Броя до три. Едно.

Езтли запази спокойствие.

— Инспекторът иска да се отдръпнем, Роу — отдръпна се той към по-младия мъж.

— Чух го.

— Да тръгваме, казвам аз — усмихна се леко икономът.

Двамата тръгнаха към спрелия „Фор рънър“, разговаряйки весело.

— Нали знаеш, че градските власти не използват „Акорд“ като служебни коли — отбеляза Езтли. — Как, според теб, се свързва с началниците си без радио?

— С мобилния си — отвърна Роу.

— Хм, не и когато шофира. Това би било незаконно — добави икономът, след което заобиколи задната броня на спрелия джип и зае шофьорското място.

Големият джип потегли, освобождавайки блокираната „Хонда“.

Мат Люис, все още разтърсен от адреналина, върна своя „Глок“ обратно в кобура си и изчака мощният „Фор рънър“ да се скрие зад завоя.

Веднага щом завиха по „Калифорния стрийт“, Роу се обърна към Езтли.

— Каква беше тази работа със служебните коли и радиото? — попита той.

Икономът надзърна в огледалото за обратно виждане.

— Гледай назад — каза той вместо отговор. — Казвай ми какво прави.

Роу се обърна. Люис ги следваше както допреди малко.

— Просто кара след нас.

— А телефон? — попита Езтли.

— Не се вижда. Може да го е включил на високоговорител.

— Отваря ли си устата?

— Не.

— Както си и мислех. Освен това телефонът му е твърде стар модел, за да има хендсфри.

— И какво от това? — попита Роу с лека досада.

— Значи разбрахме, че колата е лично негова, а не служебна — обясни Езтли. — Няма радио и не използва телефона си.

— Да.

— Съответно никой не знае къде е и с какво се занимава.

— Някой знае, че задачата му е да ни следи.

— Хмм. Не ми прилича на официална задача — отвърна икономът. — Освен това никой няма представа дали ни е следил успешно и дали не сме се измъкнали.

— Ясно, да. И какво от това?

— Ей сега ще видиш.

Джипът зави по „Ван Нес“, сетне продължи по „Франклин“ и после по „Гоу“. Очите на Езтли се стрелкаха между пътя отпред и огледалото за обратно виждане. Щом приближиха кръстовището с „Филмор“, икономът даде сигнал с левия мигач и се престрои в платното за ляв завой.

— Къде отиваме? — попита Роу.

— Просто малка отбивка. Твърде гъсто е движението тук — каза Езтли.

Джипът продължи по „Филмор“, от началото, което беше оживена търговска улица, до самия запуснат край, опиращ в едно от емигрантските гета. Езтли, който вече караше по-бавно, забави още малко и започна да оглежда пресечките за движение.

Когато стигна до „Търк стрийт“ и видя, че не се задават коли отникъде, той внезапно зави надясно, продължи още малко и спря в малка глуха уличка, оградена с тухлени зидове.

— А сега какво? — попита Роу.

— Този тип ме изнервя — каза Езтли. — А теб?

— Мен ме изнервят всички.

— Окей. Виждаш ли някого наоколо?

— Къде?

— Където и да е.

Роу се обърна назад и огледа тротоарите и това, което се виждаше от „Търк стрийт“.

— Не.

— И аз не виждам.

Мат Люис спря недалеч от тях — предницата на бялата „Акорд“ леко се показа в огледалата за обратно виждане. Явно се чудеше какво да прави.

„Няма смисъл да карам след тези клоуни из целия град — помисли си той. — Вече знаят, че ги следя.“

Изначалната идея на Аманда, нейна собствена инициатива, несъгласувана с никого, дори и с Уес, беше Мат да провери дали Роу няма да спре пред дома на Нунйес или този на семейство Дърбин. Може би двамата с иконома дори щяха да ги доведат до липсващата свидетелка, Глория Гонсалвес. Ако и да не станеше така, Аманда се надяваше, че все ще спрат някъде да свършат нещо незаконно, например да си купят наркотици. В такъв случай Мат просто щеше да позвъни на униформените да ги арестуват. Миналата вечер той и Дженкинс бяха говорили надълго и нашироко. Имайки предвид какви хора бяха Роу и икономът му, шансовете да свършат някоя беля никак не бяха малки.

Мат вдигна поглед от приборното табло и видя Езтли да приближава пеш откъм глухата уличка.

„Пълен абсурд — каза си той. — Май е по-добре просто да ги зарежа и да ги подхвана отново утре или вдругиден с различна кола.“ Ала мъжът с ацтекското лице и черното яке на „Рейдърс“ сякаш имаше нещо да каже. Люис свали стъклото и подаде глава навън.

— Сега пък какво има? — попита той.

Езтли беше само на два-три метра от него. Лицето му беше спокойно, дори с леко извинително изражение.

— О — каза той. — Нищо особено. Просто забравих… — без повече предупреждение, той извади пистолета от страничния джоб, след което с едно бързо, едва доловимо за окото движение го опря в главата на Люис и натисна спусъка.

Докато обикаляше офисите на третия етаж на Съдебната палата и проверяваше работата на персонала си, Уес Фаръл все повече се замисляше за предложението на Дизмъс да изправи Роу пред съда с обвинение за тройно убийство. Дори и да не се стигнеше до присъда, съдът най-вероятно щеше да отмени гаранцията на Роу.

Когато дойде сутринта, все още не беше убеден в логиката на Дизмъс. Все пак още след убийството на Нунйес бе обмислил подобна стратегия и я бе отхвърлил по ред добри и логични причини. Първо, тази съдебна пътека беше „експресна“. Щеше да му се наложи да се изправи пред съда до два месеца, без да е сигурен дали дотогава ще има доказателства по случая. Изходът от делото съвсем не беше сигурен. А евентуално оправдателно решение на съда по тези обвинения в нови престъпления щеше да постави под съмнение изхода от преразглеждането на старото дело на Роу за убийство и изнасилване… Фаръл знаеше, че по този начин вероятно щеше да задържи Роу във временния арест за шейсет дни, но за съжаление твърде много се увеличаваше рискът след тези шейсет дни Роу да бъде изцяло оневинен и да си тръгне свободен гражданин.

Имаше и друг вариант — Фаръл можеше да опита да убеди Върховния съд да обедини двете дела — новото и старото, но не можеше да разчита на успех, особено след изхода на последните две заседания около Роу. А в случай че съдът решеше да разглежда двете обвинения поотделно, това би означавало не само провал по отношение на случая „Къртли“, но и окончателен крах на авторитета на Фаръл като главен прокурор.

Всички тези възможни капани, обаче, отстъпиха на заден план след убийството на Джанис Дърбин. Още щом чу за станалото, Уес вече бе убеден, че Роу трябваше да бъде заключен на всяка цена, независимо за колко време. Ако можеше да убеди Голямото жури на предварителното заседание, шейсет дни щяха да бъдат доста добро начало.

„А и не е задължително да са само толкова — мислено се усмихна главният прокурор. — Все ще се намери начин. Вече знаем що за човек е Роу. Може да поискам отлагане на делото. Ще говоря и с Барето и Донахоу да видя какво ще шикалкавят те. Мисля, вече няма да могат да си защитят решението за освобождение под гаранция. Ще ги пречупя, каквото и да ми струва.“

Срещата на Фаръл с подчинените му мина доста добре. Повечето от тях, дори чиновниците и правните консултанти, бяха започнали кариерата си именно в тази сграда и бяха почти толкова фанатични и праволинейни, колкото и действащите прокурори. Събитията от последните седмици, особено двете съдебни заседания, които бяха оставили Роу на свобода, силно бяха подронили духа на хората. Предложението на Фаръл за контраатака срещу решенията на Барето и Донахоу се прие с нескрит ентусиазъм от всички. Най-накрая! Фаръл сякаш все пак имаше гръбнак; беше главен прокурор и вече започваше да се държи като такъв.

Вземаше нещата под контрол.

Нито един от старши прокурорите в отдела нямаше съмнение, че Роу е виновен, както по първоначалния случай за изнасилването и убийството на Долорес Сандовал, така и за смъртта на двете последни жертви — Фелисия Нунйес и Джанис Дърбин. Всички те бяха съгласни, че едно евентуално изправяне пред Голямото жури по обвинение в тройно убийство, предвид наличните доказателства, беше законен и целесъобразен ход и, с малко повече късмет, щеше да остави Роу зад решетките, където му беше мястото, и може би дори щеше да го прати по пътя към инжекцията20.

Денят мина незабележително, но след брифинга хората от третия етаж на Съдебната палата бяха видимо по-бодри.

„Няма смисъл да имаш армия и да не я готвиш за сражение“ — помисли си Фаръл с усмивка, след което се отпусна в стола си. Стенният часовник над вратата показваше точно пет. — „Време е да събера тежката артилерия“ — реши той и вдигна телефона.

Трябваше да научи всички нови факти около убийствата, иначе нямаше да има с какво да удари Роу пред журито. Беше му необходимо всяко късче информация, което Аманда, Глицки и останалите имаха по случая. С тази мисъл той започна да набира необходимите номера. След по-малко от половин час в офиса му, който за съжаление все още оставаше в доста импровизиран вид, непроменен от първите дни на Фаръл като главен прокурор, бяха събрани всички ключови играчи. Нямаше много място за аранжировки, затова хората насядаха както им дойде. Старият доайен на „съдебна медицина“ Джон Страут седна до Вай Лапиър на единия диван, Арни Бекър се разположи на другия, а Глицки и Аманда Дженкинс седнаха на сгъваеми столове, донесени в последния момент от отрудената Трея.

Фаръл, може би по липса на стол, а може би за да е „една глава над другите“, седна на плота на бюрото си и помоли всички да изключат мобилните си телефони. След като им благодари за бързата реакция, той пристъпи направо към същността на нещата:

— Вече на всички ни е ясно, че Роу Къртли приема пускането си на свобода като възможност да си го върне на хората, които заедно направиха възможно въдворяването му в „Сан Куентин“ преди десет години. Ейб, Аманда, вие бяхте убедени в това от самото начало. Искам да се извиня и на двама ви, че не се опълчих по-твърдо на районните съдии тогава. И двамата бяхте прави. Аз грешах. Всъщност, Ейб, за да сме честни, твоят инстинкт да го арестуваш директно след заплахата срещу Трея също беше съвършено правилен. Дори и да беше поискал разрешително, вярвам, че Нейна чест Ерин Донахоу щеше да ти откаже. И сега ситуацията не може да бъде по-ясна. Необходимо е не само да докажем вината на Роу, но и да намерим обиколен път около решенията на съда от последните две седмици. Има само един начин — трябва още сега да задвижим обвинение в тройно убийство.

Главният прокурор спря за миг, пое си дъх, след което разпери длани в жест на доверие и приятелска молба, който изглеждаше по-искрен, отколкото само преди месец-два, когато Фаръл го употребяваше в съда от другата страна на барикадата като защитник на криминално проявените. Той продължи:

— Имам нужда от помощта на всеки един от вас. Знам, че този лайтмотив с обувките присъства и при двете нови убийства. Имаме установена връзка на заподозрения с жертвите и вероятен мотив — отмъщение. И в двата случая имаме палеж. Не се иска много ум, за да знаем кой е извършителят. За съжаление, имаме само косвени улики. Просто няма да можем да изправим Роу пред съда с тях. Бих могъл да склоня Голямото жури към присъда, ако разигравам отново и отново картата с ясните мотиви за престъплението, но, отново, шансът не е голям; със сигурност ще постигнем временно задържане в ареста, но присъда — не. Трябва да имаме предвид, също тъй, че делото ще привлече вниманието на медиите. Наречете ме, ако искате, лош пророк, но мисля, че без преки доказателства ще ни разпънат на кръст. Няма да ги спре и за миг това, че ние сме добрите в случая…

Фаръл замълча. За няколко секунди в кабинета му се възцари гробовна тишина. Глицки погледна първо Бекър, след което Аманда и накрая Фаръл.

— Това е всичко, което имаме, Уес. С малки подробности — Нунйес и Джанис Дърбин са били удушени; имат счупени подезични кости. Били са голи, с изключение на обувките. Но друго не сме открили още.

Дженкинс и Фаръл се спогледаха. И двамата знаеха, че положението не е чак толкова лошо. Голямото жури почти винаги беше като тесто в ръцете на прокурорите; това като правило бяха хора без голям опит в сферата на закона. Съдията не присъстваше на техните закрити заседания и най-често никой адвокат на защитата не съумяваше да разсее впечатлението, че обвиняемият е виновен до доказване на противното, колкото и това да противоречеше на основите на правото в свободния свят. Въпреки че стандартите на самото жури бяха доста ниски, на теория обвиняващата страна трябваше да разполага с преки доказателства. Такива, засега, липсваха.

— А свидетели? — попита Фаръл. — Арни, как е при теб?

— При Нунйес имаме. Възрастно семейство на „Бейкър стрийт“. Двамата са видели кола, подобна на лилавото БМВ кабрио на Роу, паркирана на две преки от апартамента на Нунйес. Вероятно е била неговата. Но не си правете илюзии — не са й записали номера и никой не е видял човек с описанието на Роу да влиза или излиза от нея.

— А дали са забелязали същата кола пред Дърбинови? — попита Фаръл с лек интерес в гласа.

Бекър поклати глава.

— Минахме целия квартал със ситен гребен, но нищо не излезе. Разпитваме и още хора, но нямам големи надежди…

Фаръл въздъхна.

— Джон? — обърна се той към Страут.

Възрастният патоанатом почеса побелялата си глава.

— Знам, че подозирате изнасилване… Един успешен ДНК анализ би ви свършил работа. За съжаление, онази Нунйес беше твърде обгорена. Нямаше смисъл дори да вземаме проби. При Дърбин, доколкото видях, няма индикации за изнасилване. Тя също беше доста обгорена, но направихме всичко възможно. Както споменах по рано на Арни, открихме хламидия… Но никакви преки доказателства за изнасилване, нито при Джанис Дърбин, нито при Нунйес. Затова, на ваше място, не бих говорил за изнасилване пред журито…

— А хламидията? — попита Фаръл. — Джанис Дърбин е била заразена, нали така? Ако някой е посягал на честта й, вероятно… — Той се усмихна леко.

— Да, била е заразноболна — отговори Страут с известно раздразнение в гласа. — Но дори и да е предала инфекцията на въпросния Роу, нямаме начин да докажем, че той се е заразил от нея, а не от някоя друга.

Аманда Дженкинс прочисти гърло.

— Може ли? — попита тя, след което, без да дочака позволение, продължи: — Спомнете си съдебното заседание, което прати Роу в затвора преди десет години. Тогава даже не ни питаха за доказателства. Имахме две свидетелки и, разбира се, неговото ДНК в тялото на жертвата…

— Да — каза Фаръл. — Но, Аманда, той оспори това решение съвсем успешно пред Върховния съд и наскоро го пуснаха, не си ли спомняш? Не може да връщаш старото дело за преразглеждане преди минималния срок, дори и обвиняемият да е свършил нови бели. Просто не е законно.

— Разбира се. Но, Уес, точно тук идва място за скритата ми карта. Просто ще подходим от различен ъгъл. Кажи пред съда, че искаш да обединиш стария случай, делото „Сандовал“, с делата за тези две нови убийства. По този начин няма да ти се налага да ускоряваш самото дело „Сандовал“, което, както ти казваш, би било незаконна стъпка. Просто придвижваш напред обвинение в тройно убийство, което изисква срочно разглеждане в съда, също както и отменяне на всякакъв вид освобождение под гаранция. А какво е основанието ти да обединиш трите дела в едно? Просто казваш пред съда, че първото убийство повлича след себе си мотивите за другите две. И така вече имаш не „изнасилване и убийство“ а „тройно убийство“, което, както сигурно знаеш, си е случай с „особени обстоятелства“, тоест Роу не може да остане на свобода под гаранция, ами ще трябва да се настани в следствения арест. И, Уес, нещо, което наистина ми харесва — делото може да се разглежда в срок от два месеца, или да бъде отложено. Печелим и в двата случая. Ако адвокатите му поискат делото да се разгледа веднага, губят, защото имаме доказателствата по стария случай. Ако поискат отлагане, позицията им няма да се засили, защото архивните улики и свидетелски показания няма да изчезнат, а ние може междувременно да открием преки доказателства за Нунйес и Джанис Дърбин.

Фаръл се усмихна леко, но не даде мнение веднага. Вместо това той повъртя една химикалка в ръцете си, след което каза:

— Много добре, Аманда, но все пак ми се струва, че законовите ни основания за такава стъпка никак не са солидни.

— Напротив, са — сопна се Дженкинс. — Ако го гонехме отново по делото „Сандовал“ преди официалния срок, нямаше да бъдат. Но ние не правим това. И най-хубавото е, че сме му приготвили обвинение в тройно убийство, а не в изнасилване и убийство, както онези кретени преди нас са направили. Уес, ако имаме доказателства дори само за едно от трите убийства, ще можем да спечелим делото.

Фаръл мислено одобри идеята. Все пак му трябваха повече специфични детайли.

— И как точно искаш да убедя Голямото жури да обедини трите случая?

— Чудиш се как да докажеш, че убийствата са свързани, нали така? — попита Аманда. — Първо, това е очевидно за всеки, който има и капчица мозък. И, все пак, Уес, помни, че говориш пред съдебни заседатели, а не пред юристи. — Тя направи кратка пауза и смигна. — Кажи им: „Дами и господа, Джанис Дърбин е била жена от средната класа, добра майка и съпруга, живяла е в предградията. Кой би я убил? И кой би имал тази възможност? Как би могла тя да влезе в контакт с криминогенни елементи? Има само един човек, който би могъл да го направи — Роу Къртли. Той единствен е имал мотив. И какъв е бил той? Дами и господа, чисто и просто отмъщение“. — Дженкинс махна с ръка, имитирайки Фаръл в разгара на някоя от нелишените му от патос пледоарии, които го бяха издигнали като адвокат, след което продължи: — „Искал е да си го върне на Майкъл Дърбин, на човека, който го прати в затвора за десет години.“

Дженкинс замълча за миг, след което, долавяйки мълчаливо съгласие от останалите, продължи още по-убедено:

— Припомни на журито, че, за да решат да обединят трите дела в едно, нямат нужда от неоспоримо доказана връзка, а само от вероятна такава. Попитай ги: „Можете ли да повярвате, че начинът, по който са били убити Фелисия Нунйес и госпожа Дърбин е просто съвпадение? Кой според вас е бил най-вероятният заподозрян, при положение че и двете престъпления са били извършени броени дни след пускането на Роу Къртли под гаранция? Можете ли да игнорирате очевидното? Колко още хора, според вас, ще бъдат убити, ако не вкараме Роу зад решетките още сега?“.

Фаръл, кимайки мъдро, най-накрая каза:

— Съгласен съм, Аманда. И аз мислех общо взето по този начин. — Той замълча за миг и огледа останалите. — Някой да има да добави нещо?

Вай Лапиър се обади за първи път от началото на вечерта:

— Мисля, че ще е най-добре да не споделяме с никого това, което си казахме днес.

— И аз се надявам — каза Фаръл. — Мисля, че необходимостта да пазим тайна се подразбира от само себе си.

— Съжалявам — каза Лапиър и се усмихна безрадостно. — С вас се познавам отскоро, а във Филаделфия невинаги се подразбираше и сме имали много проблеми. — Тя въздъхна, след което се обърна към Глицки. — Ейб, ако случаят не беше толкова политизиран, бих направила всичко възможно да регистрирам твоите следствени дела като приоритетни — обеща му тя. „Приоритетни“ означаваше, че разследването щеше да разполага с практически неограничен бюджет, осигурен директно от градския съвет на Сан Франциско. — Но знаеш как е. За такива неща ни трябва подписът на многоуважаемия Лийлънд Кроуфърд, а вече сме нежелани в офиса му и не можем да се появяваме там, особено с молби за финансиране. Така че, след като няма начин да осигурим външни средства, трябва да те питам, Ейб, имаш ли достатъчно персонал?

— Бих могъл да поразместя малко хората. Сигурно ще се наложи да плащам извънработно време и може да прескоча годишния бюджет на отдела.

— Ейб, имаш моите уверения, че дори да надхвърлиш годишния си бюджет, ще покрием парите, които не достигат — обеща Лапиър.

— Благодаря ти — каза Глицки. — Ще видя кои от момчетата ми са по-малко заети и ще ги пусна да гонят Роу. — Той се обърна към Фаръл. — Колко време остава до началото на процеса?

Фаръл сви рамене, след което погледна към Дженкинс.

— Аманда?

— Ако изоставя всичко останало, бих могла да се подготвя с новия обвинителен акт за седмица. Сигурно и ти би успял за толкова време, Уес, ако решиш, че ти се занимава. Бих могла да ти дам материалите, които съм събрала по случая.

— Няма нужда — отвърна Фаръл. — Този случай е твой.

— Окей — отвърна Дженкинс, явно доволна от отговора му, може би предвкусвайки предстоящата победа. — Ще ми трябват колкото е възможно повече свидетели. Опитайте се да намерите Глория Гонсалвес и останалите момичета отпреди десет години; дайте призовки на всички, които са видели нещо свързано с последните две убийства. Ако всичко е по план ще минем безпроблемно предварителното разглеждане и след най-много две седмици ще имаме билети за Голямото жури.

— Исусе Христе! — възкликна Арни Бекър. — Не може ли по-бързо? Дотогава този Роу ще е избил половината град!

Дженкинс го изгледа накриво.

— Може би, инспектор Бекър — каза тя студено. — Ако наистина бърза.

— Междувременно бих могла да пратя полицаи от другите отдели да го следят — каза Лапиър.

— Вече съм се погрижила за това — каза Дженкинс с усмивка.

— Моля? — стресна се Фаръл. Тази новина го изненада доста. Как беше успяла Аманда, неговата заместничка, която нямаше никакви правомощия в полицията, да тури „опашка“ на Роу?

— Неофициални канали! — вирна нос Дженкинс. — Мат Люис. Всъщност не съм го пращала аз, той доброволно реши да се заеме. Беше го страх, че може би аз съм следващата мишена на Роу и реши да държи този калпазанин под око. Е, не го следи през цялото време. Нещо като хоби е. Втората половина от работния му ден и може би по час-два привечер…

— Може би трябва да пратим някого с него — каза Лапиър.

— Да, няма да е излишно… — съгласи се Дженкинс.

Фаръл се вгледа в лицата на всички присъстващи.

— Окей — каза той. — Изглежда, вече имаме добър план и разумни срокове. Наистина, делото няма да се задвижи тутакси, но просто в случая е най-доброто, което можем да направим. Аманда, ти ще бъдеш нашият фронт пред Голямото жури, така че мисля, че е най-удачно ти да координираш общите ни усилия; нашите действия ще се съобразяват с това, което ти е необходимо за делото. След две седмици, ако Фортуна е с нас, това животно ще бъде зад решетките, преди да е успяло да натвори още поразии. Отново ви благодаря искрено, че…

Заключителните думи на главния прокурор бяха прекъснати от почукване отвън.

— Влез — каза Фаръл.

Трея се вмъкна със свитък хартия в ръце и, без да затваря вратата, се обърна към всички:

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза тя. — Ейб, търсят те навсякъде и са разбрали, че си тук. Иди на телефона, спешно е.

Мат Люис беше първата жива мишена на Езтли през изминалите почти десет години. Новият иконом на семейство Къртли почти бе забравил усещането — чистата доза адреналин, удоволствието от бързината, с която се развиваше всичко, краткия момент на несигурност, в който ловецът не беше сигурен дали няма да се превърне в жертва. Това бе чувството да убиваш, древно, атавистично прераждане, изгубено за цивилизования свят. До момента, в който натисна спусъка, Езтли не осъзнаваше колко много му бе липсвала тръпката, колко много го бяха притъпили дългите години, в които единствено развлечение му бяха нелегалните боеве с петли и кучета, организирани от испаноезичните емигранти.

Този ден, обаче, бе различно. Докато вървеше към джипа, Езтли почти усещаше вкуса на пролятата кръв в устата си. Чувстваше се като гладно дете, на което бяха дали храна, като затворник, пуснат на свобода, като наркоман, когото бяха подложили на продължително лечение в комуна и който тъкмо бе опитал чистия хероин от родната улица и отново се къпеше в неповторимия му блясък. Без да може да си го обясни логично, метисът някак си усещаше, че Роу е извор на това чувство, на тази проста и безкрайно ефикасна емоционална дрога. Преди пускането му под гаранция, Езтли просто отбелязваше дните в календара; живееше удобно и сигурно у семейство Къртли, нагаждаше се донякъде към обстановката, изглаждаше белезите от последните си няколко дни в родината, дни, в които дивечът бе той, съставени от безкрайни минути лепкав страх, всяка от които можеше да се окаже последна.

Когато Роу се върна у дома с несломената си младежка енергия и кураж, икономът нямаше как да не се зарази. Часовете, прекарани заедно с по-младия мъж в колата или в скъпите клубове припомниха на Езтли какво е да живееш истински; той се чувстваше, сякаш се е събудил от дълга, непробудна летаргия. Роу беше катализаторът, новият източник на емоции в живота на Езтли. Може би съзнателно, а може би не, наследникът на семейство Къртли бе запалил фитила, който доведе до последния изстрел, който Люис някога щеше да чуе.

И Езтли беше твърдо решен да не позволи на огъня да угасне. Никой не биваше да посяга на Роу, нито да заплашва свободата му.

Тъкмо минаваше девет сутринта. Езтли седеше сам в своята лична кола, паркирана точно до входа на „Буена Виста Парк“ откъм Хайт. Уес Фаръл живееше наблизо, в нелоша двуетажна къщичка с английски двор, която се намираше на две преки по-надолу по улицата. Езтли и Роу бяха научили адреса предишната вечер благодарение на един от частните детективи на Денарди. Тристан не поиска компенсация — това беше нещо като подарък по случай освобождението на младата надежда на семейство Къртли от съдия Донахоу. Езтли знаеше, че Фаръл е ключът към по-нататъшната съдба на Роу. Вярваше, също така, че новият главен прокурор е слаб и нерешителен и можеше да бъде контролиран. Езтли се усмихна леко при мисълта за завоалирания и безнадеждно неефикасен подход на тоягата и моркова, който Клиф и Тереза се бяха опитали да приложат върху Фаръл. Аматьори.

Опитът му го бе научил, че е необходимо да видиш човека в естествената му среда и да откриеш къде и колко силно да натиснеш, за да контролираш решенията му. Това, което Езтли беше казал на Роу по-рано беше съвършено вярно — Фаръл бе най-добрият му приятел. Не беше в интерес на младия господин Къртли, нито на Езтли окръжният прокурор да бъде елиминиран изцяло. Фаръл бе необходим — той бе част от всяка възможна схема, която би могла да отърве Роу от евентуално връщане в затвора.

Единственото, което се изискваше от Езтли, беше да го убеди колко е сериозна ситуацията. До момента Фаръл изглеждаше съвършено доволен да гледа нещата отстрани и влиянието на Клиф и Тереза се бе оказало достатъчно, за да предопредели решенията на съда. В крайна сметка, обаче, окръжният прокурор все някога трябваше да вземе решение — дали да отстоява страната на прокуратурата, или да преустанови опитите за съдебно преследване. Езтли не искаше да остави и капчица съмнение у него по отношение на това кой избор е правилният.

Затова и трябваше да го опознае по-добре, да види слабостите, да установи точките, където можеше да бъде упражнен натиск.

В седем и четирийсет и пет на следващата сутрин един млад сержант-инспектор от отдел „Убийства“ на име Дарел Брако почука на вратата на кабинета на Глицки, въпреки че тя, както винаги, беше отворена. Лампите, обаче, не светеха и Брако не бе съвсем сигурен дали шефът му желае да бъде безпокоен точно в момента. Щом не получи отговор, Брако надзърна вътре. Лейтенантът се беше облегнал назад в своя офис стол с кожена тапицерия. Под тежестта на тялото му облегалката беше хлътнала назад почти изцяло. Протегнатата му ръка лежеше на бюрото, стисната около голяма порцеланова чаша, която по всяка вероятност беше пълна с черен чай.

— Ейб? — обади се Брако. — Искал си да ме видиш?

— Да, влизай.

— Да светна ли?

— Остави. Светлината ми дразни очите. Дръпни си стол.

Изпълнявайки инструкциите дословно, Брако дръпна един от по-удобните столове и седна. Глицки, обаче, не направи никакво усилие да се изправи. Дори в полутъмния здрач на кабинета, Брако забеляза някаква сивкава бледност под светлошоколадовата кожа на лейтенанта. Позата на Глицки издаваше емоционално изтощение, но когато той се обади отново, думите му бяха резки и доста прецизни:

— Осведомен ли си за Мат Люис?

Това беше риторичен въпрос. Слухът за убития следовател от прокуратурата се бе разпространил като горски пожар в отдел „Убийства“. Но дори Брако да бе аутсайдер, какъвто той със сигурност не беше, все щеше да си пусне радиото или телевизията у дома. Убийството на Люис бе новина номер едно на всички кабелни телевизии и местни радиостанции миналата вечер. „Кроникъл“ и „Куриер“ бяха поместили снимката на Мат на първа страница.

Брако знаеше, че името му е вписано в три от колонките на дъската със задачи, тоест бяха му поверени три неразрешени убийства: жертва на престрелка между наркопласьори в Мишън Дистрикт, тъжен и същевременно страшен случай на захвърлено новородено бебе в гетото около „Сънсет авеню“ и петдесетгодишен търговец на застраховки, намушкан миналата седмица в алеята зад евтиното ресторантче „Алфредс“. Тези три случая бяха максимума, който Брако беше склонен да понесе, преди да обмисли варианта „гладна стачка“, особено като се има предвид, че напоследък най-често работеше сам.

Глицки, обаче, попита за Мат Люис и това живо заинтригува Брако.

— Ужасна история — каза той. — Ако няма друг начин, склонен съм да поема случая. Все пак е от нашите момчета. Ако някой друг е склонен да се заеме, обаче, бих бил много благодарен. Разписанието ми е доста пълно…

— Не те моля да го поемеш, Дарел.

— Съжалявам. Помислих си, че… — Той сви рамене. — Продължавай.

— Какво си чул за Люис?

— Люис ли? Нищо особено. Станало е в „Мор“. — „Мор“ беше жаргонът, с който инспекторите от отдела наричаха гетото Филмор. — Нямам представа какво се е случило. Има хиляди възможности… На кого си поверил случая?

— На никого още. Може би накрая аз самият ще го поема. — Глицки посегна към чашата си. — Значи ти не си чул нищо интересно, така ли да разбирам?

— Нищичко.

— А ако ти кажа, че е следил Роу Къртли тогава?

Брако остана съвършено спокоен.

— Аз не получих такива сведения — отвърна той.

— Не сме ги разпространявали. Те са вътрешна информация.

— Вярно ли е?

— Съвършено вярно.

На срещата с прессекретарката на Вай Лапиър, както и в официалните комюникета, Глицки грижливо бе написал, че заподозрени по случая все още няма и че дори не са открити потенциални свидетели. Официалната позиция на отдел „Убийства“ беше, че престъплението най-вероятно е случаен акт на насилие, може би свързан по някакъв начин с наркотиците или уличните банди във Филмор, но дори това бяха само предположения. Разследването продължаваше и в този момент полицията не можеше да предостави повече информация по случая — това беше официалната версия.

— Е? — попита Брако, чакайки отговора на Глицки.

— Имам нужда от доброволец, който да се свърже с адвоката на Роу Къртли и да поиска среща за предварителен разпит в удобен за него час. Сигурно разбираш, че аз не бих могъл да звънна лично. Денарди вероятно ще се опита да се измъкне от подобна среща, но ние сме длъжни да опитаме. Не искам някой после да каже, че Роу Къртли не е имал шанса да разкаже своята страна на нещата.

— Да предположим, че се съгласи. Да споменавам ли за Люис пред него?

— Да, обезателно. Кажи, че искаш да говориш с него и с Роу във връзка с Люис и с Джанис Дърбин.

— Нея не съм я чувал. Какво е станало?

— Миналия петък я откриха мъртва в опожарената й къща. Станало е точно като при Фелисия Нунйес, която, ако не си наясно, е била свидетелка по последното дело на Роу. Джанис Дърбин е била съпруга на председателя на журито, което изпрати Роу в пандиза.

— Виждам съвпадения — усмихна се Брако.

— Ей, момче, трудно може да те заблуди човек! — засмя се Глицки. — Добрата новина е, че, тъй като знаем, че Люис е бил по петите му, имаме разумно основание да поискаме среща с него и адвоката му, за да разберем какво е правил вчера. И докато го разпитваме за Люис, можем спокойно да го попитаме и за алибито му за Джанис Дърбин, ако има такова.

— Мислиш ли, че адвокатът ще е склонен да говорим?

— Почти нулев шанс. Обаче сме длъжни да опитаме, най-малкото за протокола.

— А Люис наистина ли го е следил? — попита Брако с недоверие.

— Мислиш ли, че си измислям, Дарел? — попита Глицки, след което, осъзнавайки, че може би е твърде рязък, вдигна ръка в знак на извинение. — Съжалявам. Миналата нощ не можах да заспя. Но да, имаме потвърждение, че Люис е карал зад Роу и неустановена личност поне час преди убийството. Звъннал е на Аманда Дженкинс в дванайсет и петнайсет точно когато Роу е излизал от „Тадич“.

— А след това?

— След това Роу е скочил в джипа си, заедно с неустановено лице — мъж на видима възраст около четирийсет, който е карал джипа.

— И Люис е хукнал след тях?

— Поне е казал на Аманда, че такъв му е планът. Не знаем какво е станало по-късно.

Брако помисли малко, след което кимна.

— На мен ми се струва достатъчно.

Повечето от репортерите в „Куриер“ работеха в общите помещения. Мареняс беше единствената, която имаше собствен офис. Бе постигнала този статус не само заради отличния си, непогрешимо индивидуален писателски стил, но и защото нейната коментарна рубрика „Нашият град“ беше всъщност най-популярната и най-четената част от целия вестник. Мареняс имаше истински журналистически нюх за новините и особено за тази част от тях, която бе конфликт под похлупак, който можеше с умела журналистическа намеса да бъде раздухан в сензационен скандал. Не пречеше също, че Мареняс беше отгледана от малка със система от убеждения, която съвпадаше с тази на нейните началници22, и защитаваше тези си виждания със страстния огън на истински вярващ човек.

В офиса на „Куриер“ тъкмо беше свършила обедната почивка; Мареняс влезе с леко закъснение в сградата, след един плодотворен обед с прессекретарката на Лийлънд Кроуфърд. Все още се чудеше как да опише в статията си първите седмици от мандата на новия кмет — наистина, той си имаше силни страни, а и беше доказал, че е верен на хората, които го подкрепят. Лийлънд заслужаваше най-добрите възможни думи. Мареняс не се притесняваше особено за своята обективност — още от много отдавна я бяха обвинили в едностранчива защита на собствените позиции, а и обективността, като цяло, беше съмнителна ценност в света на медиите. Освен това тя вече беше не само репортер — имаше си собствена рубрика, беше коментатор. Изразяването на лично мнение, нюансирането на събитията по начин, който тя сметнеше за правилен, влизаше в спецификата на официалната й длъжност.

Мареняс знаеше, че единствената практическа роля на вестниците е като инструмент за формиране на общественото мнение; те бяха най-вече средства за реализиране на политически планове чрез умовете и сърцата на масите. Лийлънд Кроуфърд бе приел доста от парите на Клиф Къртли по време на кампанията си за кмет. Сега бе още в началото на мандата си; трябваше му още време, за да овладее най-важните лостове на своя пост. Въпреки това обаче, Кроуфърд показваше недвусмислено, че не е забравил кой му маже филията с мед и масло — новият кмет имаше голям потенциал като бъдещ съюзник на семейство Къртли в политическите войни, които не стихваха в Сан Франциско. Една окуражителна статия от страна на Мареняс — и може би благосклонността на Кроуфърд щеше да бъде осигурена завинаги; според Мареняс, която имаше немалък опит, не се изискваше твърде много, за да стане кметът верен съюзник на Клиф и Тереза. Те, със сигурност, щяха да имат нужда от неговата подкрепа през следващите години.

„Как ли точно да подходя? — мислеше си Мареняс. — Може би няма да е лоша идея да сравня безупречното представяне на Кроуфърд с безумните публични изяви на Уес Фаръл и спорните му качества на главен прокурор.“

Една подобна стратегия със сигурност имаше потенциала да се превърне в сериозно оръжие.

Тъкмо когато Мареняс влезе в своя офис, стационарният телефон на бюрото й звънна. Тя вдигна слушалката, цвърчейки името си в микрофона по стандартен, заучен начин.

— Шийла, Клиф се обажда. Излезе нещо ново. Имаш ли минутка? Отлично. Слизам веднага.

Мареняс отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади оттам ръчно огледалце, за да се увери, че изглежда безупречно. Нямаше от какво да се притеснява — на четирийсет и три тя изглеждаше по-добре, отколкото петнайсет години по-рано. Със сигурност бе успяла да си изгради собствен стил, едновременно професионален и интелектуално издигнат за пред по-неопитните погледи. Лъвската грива от гъсти черни къдрици, която бе носила като студентка, сега беше опитомена в чупливи черни вълни, които се спускаха по раменете й. Лицето й бе по-добре поддържано от всякога — усмивката й, блеснала под черните като въглени очи, внушаваше истинност и доверие у хората, особено след успешната операция преди няколко години. Зъбният хирург бе успял не само да подмлади тази усмивка, но и да я направи по-хубава, отколкото самата природа се беше осмелила.

Мареняс остана повече от доволна от външния си вид; тя върна огледалото в чекмеджето и си позволи кратка доволна усмивка, мислейки, че ако вестникът отиде към съкращения, спокойно можеше да осигури мястото си, като съблазни Клиф, който винаги я бе намирал привлекателна. Вкусовете на самата Мареняс, обаче, вървяха в друга посока — тя по-скоро би спала с Тереза, отколкото с Клиф. От друга страна, какъв беше смисълът да съблазняваш втория човек в йерархията? Дилемата оставаше нерешена.

— Ах, ето те и теб! — поздрави я Клиф с усмивка. — Смея ли да твърдя, че изглеждаш дори по-добре от обикновено?

— О, спри с тези ласкателства — усмихна се доволно Мареняс, след което излезе иззад бюрото и приближи своя началник, подлагайки първо едната, после и другата си буза на целувките му. Както беше техен обичай от край време, тя и Клиф се настаниха на противоположните краища на кожения диван, който гледаше през остъклената двукрила врата на балкона към улица „Кастро“ и залива в далечината.

— Как мина твоят обяд с кмета? — попита Клиф вместо предисловие.

— Не с него, с прессекретарката му — поправи го Мареняс. — Но мина доста добре, смея да твърдя. Тя говори много четивно — усмихна се Шийла. — Все едно се беше подготвила да я цитират във вестник. Впрочем няма нищо чудно — това й е работата. Извадих някои доста хубави неща от интервюто — засмя се тя. — Но да не ти развалям изненадата — с тези думи тя се премести по-удобно на дивана и кръстоса крака. — Чувам, обаче, че кметът остава на заден план и си дошъл при мен с по-горещи новини. Вярно ли е?

— Не толкова горещи, колкото смущаващи — отвърна Клиф. — Нов епизод от разправията на Роу с властите…

Мареняс се засмя весело.

— Сигурно се шегуваш! Мислех, че след миналата седмица вече са се отказали…

— Не знам дали са способни да се учат от грешките си — отвърна Клиф.

— И ние не сме способни. Какво е станало, отново онзи Глицки ли?

— Не, въпреки че той все още е шеф на „Убийства“ и е ясно, че от него са дошли заповедите. Беше друг инспектор, на име Брако.

Мареняс кимна.

— Дарел. Познавам го. Какво е направил този път?

— Може би всъщност трябва да му благодарим — усмихна се Клиф. — С действията си от тази сутрин всъщност ни предоставя възможността да напишем тази история. Днес Брако дойде на среща с нас в офиса на Тристан Денарди, с цел да ни зададе няколко въпроса. Тристан до последно настояваше да не се съгласяваме при никакви обстоятелства, но аз не го послушах. Тъй като ти беше заета с други неща, решихме, че Роу все пак би могъл да даде показания с напътствието на Денарди, обаче поставихме като условие да присъстваме и аз, и Тереза.

Шийла вдигна вежди с изненада.

— Продължавай — подкани го тя.

Облягайки длан на брадичката си, Клиф замълча за момент, след което се наведе към нея и каза с привидно спокойствие:

— Глицки, оказва се, разследвал друго убийство, някаква нелепа случайност в онази част на града, която е към края на „Сънсет авеню“… Разбира се, той е сметнал, че нещата не са случайни и кой, мислиш, е първият заподозрян? Мисли, че Роу е свързан и с това убийство, затова поиска днешната среща под претекст, че дава на Роу възможността да потвърди алибито си за времето на другото убийство.

— За другото убийство ли?

— Да, Шийла. Доста странна тактика, нали?

— Разбира се. Но кое друго убийство имаш предвид?

— Една жена е изгоряла в дома си миналия петък — отговори Клиф.

— Чух — прекъсна го Мареняс. — Беше в официалните комюникета на полицията, пускаха го и от информационните агенции. Но каква е възможната връзка на Роу?

— И аз това попитах. Ще се изумиш, като ти кажа. Шийла, просто трябва да се посмеем заедно на това безумие. Помниш ли онзи нелеп, твърдоглав председател на журито по време на делото на Роу преди десет години?

— Майкъл Дърбин — сбърчи вежди Мареняс, след което щракна с пръсти. — Ето кой беше онзи човек — възкликна тя с блеснал поглед.

— Кой човек, Шийла? По-свързано, моля.

— Миналата седмица. На делото при съдия Донахоу имаше един тип, който ми изглеждаше леко познат. Опитах се да му задам няколко въпроса, и той веднага се впусна в словесни нападки срещу мен! Знаех, че съм го виждала някъде и преди. Беше Дърбин. Сигурна съм в това.

— Бил е на делото за гаранцията на Роу ли? — учуди се Клиф. — Че защо му е трябвало?

— Нямам представа — отвърна Мареняс и поклати глава. — Е, каква пък е неговата роля в цялата работа? Да не са убили и него?

— Не. Шийла, изгорената жена от миналия петък е била съпругата му, Джанис Дърбин. Някой й е светил маслото, след което е изгорил цялата къща около нея.

Мареняс си пое дълбоко дъх, след което въздъхна и призна:

— Това никак не е хубаво.

— Изобщо не е. Но това, което искам да ти кажа за цялата работа е, че полицията, по някаква тяхна си изкривена логика смята, че Роу има нещо общо с тази работа. Цялата работа е толкова мъглява… Не ми се вярва дори в полицията да мислят сериозно, че Роу я е убил, но това убийство им идва твърде удобно, за да не го използват като начален сигнал за поредната атака срещу сина ми. И не ги спря дори фактът, че Роу беше с нас почти цялата сутрин в петък… Той обясни това на Брако и ние с Тереза го подкрепихме, понеже наистина бе вярно. Това е самата истина, Шийла. Той наистина спа в стаята си до късно миналия петък, след което дойде да закуси с нас малко след девет и половина и, давам ти честната си дума, не е убивал никаква жена в „Сънсет“ и не е подпалвал дома й. Това просто не се е случило…

Шийла кимна.

— Все пак ченгетата са решили да го тормозят с въпроси — сбърчи вежди тя.

— Точно така. И искаш ли да чуеш още нещо? Следиш ли новините от снощи — онзи следовател от прокуратурата, когото са застреляли насред бордеите на Филмор?

— Да, какво за него?

— Очевидно и това го е свършил Роу, особено ако питаш Брако и Глицки.

Мареняс се усмихна мълчаливо.

— О, боже! Момчето ти явно не си е почивало тия дни! — засмя се тя.

— Да, не мислиш ли? На какво друго ти прилича тази работа? Всъщност, тогава е обядвал с Тристан в „Тадич“. Двамата са обмисляли стратегията си за следващото дело, след което двамата с Ез са се разходили до планетариума. Особено ли ти се вижда? Според мен, денят им е бил достатъчно забавен и без да застрелват някакъв си следовател по пътя. — Клиф замълча за миг, след което въздъхна. — Цялата работа, обаче, отдавна е надминала границите на забавното и дори на приемливото, Шийла.

Най-бляскавата звезда на „Куриер“ се изправи и се протегна, излагайки на показ безупречното си тяло. Когато се обърна, тя попита:

— И какво възнамеряваш да правиш сега?

Клиф се наведе напред и посрещна погледа й.

— Е, цялата история, тези полицейски безумия… Разбираш, Шийла, нали? Откак пуснаха Роу, полицаите го подозират за всяка нелепа смърт в Сан Франциско. Мисля, че това трябва да се каже черно на бяло. Но по-важното е, че трябва да се напише нова статия за тази проклета Джанис Дърбин, история, в която Роу да не се споменава изобщо, защото аз съм абсолютно сигурен, че той няма и най-малката връзка с това безумно семейство. Не е убивал нито нея, нито онзи копой от прокуратурата…

— Клиф, мисля, че общественото мнение отдавна е на наша страна — увери го Мареняс. — Особено след последните две чудесни статии за полицейския произвол в града, не мисля, че някой взема на сериозно техните мерзки нападки.

— Съгласен съм — усмихна се Клиф. — Би било интересно в следващата статия да опишеш колко далеч може да стигне полицията, водена от слепи предубеждения и желание да се намери изкупителна жертва. Мислиш ли, че можеш да направиш мъничко журналистическо разследване и да напишеш тази история?

— Със затворени очи, сър. Изобщо не се притеснявайте за мен!

Когато лейтенантът се върна от летището, Брако вече го чакаше, седнал на дивана в малкото помещение пред двете заключени стаи за разпити. Двамата инспектори прослушаха записа на интервюто с Роу в една от стаите, след което с широки усмивки като на деца калпазани решиха да звъннат на Фаръл и да оставят на него решението за по-нататъшната стратегия по отношение на Роу.

Окръжният прокурор се забави двайсетина минути и се появи доста изморен. Глицки също изглеждаше малко потиснат, затова двамата размениха само няколко думи и се заеха с нещата по същество. Около половин час по-късно те бяха на долния етаж, където се помещаваше кабинетът на дежурния съдия-изпълнител. Панелът на вратата, който бе направен от пластмаса, с цел да се подменя лесно, гласеше: „Съдия Лео Чоморо, окръжен съд на Сан Франциско, Калифорния“.

Фаръл смигна на Глицки и сви рамене, след което почука на вратата. Разбира се, той беше звъннал, за да уговори предварително срещата, затова Чоморо би трябвало да ги очаква, въпреки че официалното му работно време бе изтекло преди десетина минути.

От другата страна се чу скърцане на стол върху износен паркет, след което вратата се отвори и двамата се здрависаха със съдия Чоморо, облечен все още в своята официална черна тога. „Негова чест“ се усмихваше, но мургавото му мексиканско лице не издаваше и следа от сърдечност. Зад него в малкия кабинет се мярна друга фигура, която беше облечена в официален смокинг. Оказа се съдия Сам Барето; нито Глицки, нито Фаръл можеха да си обяснят какво прави Барето в покоите на Чоморо. Двамата съдии не ги улесниха с обяснение — Барето просто се здрависа възпитано с двамата новодошли, след което излезе и затвори вратата зад себе си.

След като ги поздрави малко сковано, Чоморо покани Фаръл и Глицки да седнат на черешовата маса, която той явно използваше за работно бюро. Кабинетът беше най-спартанският и неуютен офис на съдия-изпълнител, който Фаръл някога бе виждал. Три от стените бяха голи и леко опушени от цигарен дим, а на четвъртата бяха скупчени няколко евтини лавици, огънати от тежки юридически справочници. Всъщност, едната от стените не беше съвсем гола — обръщайки се леко назад, Фаръл отбеляза с учудване, че около вратата са наредени дипломите на Чоморо и няколко снимки на съдията с известни личности. С изключение на голямата черешова маса, кабинетът бе почти празен — имаше само два стола за посетители, а в ъгъла се мъдреше нещо като полукресло-полудиванче, чиято цел беше неясна, понеже бе твърде голямо за един човек, но не можеше да побере двама. На тази мебел бе облегнат сак със стикове за голф.

Правейки бележка в мисленото си тефтерче, Фаръл седна в един от неудобните столове с подлакътници пред масата на Чоморо, след което извади папката с новите обвинения на Роу Къртли.

— Господа, събрали сме се тук по молба на господин Фаръл — посочи Чоморо към главния прокурор с неловък жест. — Какво бих могъл да сторя за вас?

— Ваша чест, разбирам, че въпросът, за който сме тук, е нещо, по което сте отсъдил снощи — усмихна се Фаръл. — Имаме обаче нови доказателства, така че ще ви ги покажа направо — много са приятни! Тази сутрин инспектор Брако, мой подчинен от отдел „Убийства“, е провел интервю с Роу Къртли, с когото, надявам се, сте добре запознат.

Лицето на Чоморо потъмня, но той успя да се овладее.

— Дотук добре. Продължавайте!

— Двамата с лейтенант Глицки внимателно изслушахме цялото интервю и искрено вярваме, че то представлява един вид признание от страна на обвиняемия, затова бихме искали да го споделим с вас.

— С каква цел? — попита Чоморо.

— За да ви помолим отново да ни дадете разрешително за обиск на дома на семейство Къртли — обясни Фаръл.

Чоморо стисна устни. За всички беше ясно, че молбата на окръжния прокурор не е нито рутинна, нито незначителна. Случаят с Роу Къртли беше получил твърде голяма публичност, а и всеки с капчица ум знаеше, че намесата в делата на семейство Къртли не е добра идея. Чоморо също знаеше, че ако отмени вчерашното си решение, това щеше да влезе в заглавията на вестниците и то съвсем не в положителна светлина; съдиите, повече от всички други, нямаха право на грешки. Да не говорим пък какво биха могли да направят семейство Къртли — съдия Чоморо далеч не беше сред най-обичаните граждани на Сан Франциско; щяха със сигурност да се намерят зложелатели, готови да сътрудничат в евентуална кампания срещу него. Предишната вечер Чоморо бе отказал на Вай Лапиър не заради липсата на „вероятна причина“. Това беше стандартна клауза, която беше достатъчно гъвкава, за да се използва в почти всички случаи. Всъщност, познавайки семейство Къртли отблизо, Чоморо бе почти сигурен, че нещата са станали точно според описанието на Лапиър и това беше доста добра причина да не си вре носа, където не му е работата.

Възрастният съдия си пое въздух, след което се почеса по врата.

— Добре. Да чуем записа ви, господа.

Глицки извади сивия полицейски диктофон и го сложи на масата.

— Господа, гласовете са на инспектор Брако, Роу Къртли и неговия съдебен защитник, Тристан Денарди — обясни той. — Можете от време на време да чуете и Клиф и Тереза Къртли, но те не са важни в случая.

Лейтенантът се усмихна, след което натисна копчето. Записът започна от средата на въведението на Брако, в което той обясняваше правата на заподозрения.

„Събудих се късно, в около девет и петнайсет в дома си — започна записът. — Слязох на долния етаж и поздравих родителите си, които тъкмо закусваха, след което аз самият хапнах леко. Обслужваше ме нашата чудесна нова прислужница, Линда…

Ние сме готови да потвърдим това — чу се гласът на Клиф Къртли. — И двамата бяхме там… Искате ли да знаете какво закусвахме?“

— Това е Клиф Къртли — обясни Глицки.

— Досещам се — каза нетърпеливо Чоморо.

Въпреки това, Глицки продължи с обясненията:

— Сега чуваме отново Брако.

„Не е необходимо. А след закуска?“ — чу се от записа.

— Сега е Роу. — Глицки сложи диктофона на пауза, след което го пусна отново.

„Взех душ, облякох се и в около единайсет отидох при моя доктор, който провери гипса ми. Дотук харесва ли ви? Може би искате да продължим?“

Чоморо кимна.

— Познавате вече гласовете, нали? — попита Глицки.

— Точно така.

— Значи отиваме към важната част — усмихна се лейтенантът и отново натисна копчето.

Все пак! — чу се гласът на Брако. — И без това сме седнали да говорим. Как е, напоследък, храната в „Тадич Трил“? Чудесна както винаги, вярвам.

— Стига с тия простотии! Майната му! — излая Роу през малкия високоговорител на диктофона. — Няма да спрат, освен ако не направим нещо. Ще ви кажа нещо, инспектор — ако искате, подложете ме на детектор на лъжата! Искам да се сложи край на тези истории веднъж завинаги. Как ви звучи това?

Глицки натисна „пауза“, след което се усмихна слънчево на Чоморо.

— Ето тук, Ваша чест, адвокатът му се опитва да овладее положението, но не може. Вижте само с какъв хъс продължава малкият:

„Не, Тристан, това е пълна гавра! Това са същите лайна, в които се опитват да ме накиснат откак всичко това започна! Не съм застрелвал никого, нито вчера, нито днес, нито онзи ден! Щом обядвах с Ез, се качихме в колата и отидохме до планетариума.

— Роу, млъкни, за бога! Достатъчно!

— Какво, за бога, Тристан? Трябва ли да понасям всичко това ден след ден? Той отново тръгна да ме обвинява…

— Не говори, за бога! Нито дума повече! Тази среща свършва, и то още сега! Веднага!

— За какво точно искаш да те разпитваме с детектор на лъжата, Роу? — чу се отново гласът на Брако. — Не съм споменавал да са стреляли по никого!“

Чоморо направи знак на Глицки да прекъсне записа с ръка.

— Разбирам — каза той. — Има ли още нещо важно?

— Чуйте го до края — настоя лейтенантът, след което отново пусна записа:

„Нищо не е признал. Въобразявате си — Гласът беше на Клиф Къртли.

— Добре. Щом е така, не би имало защо да се притеснявате.

— И без това нямам от какво да се притеснявам, мърльо!

— Стига, Роу! Тръгвайте, инспектор! Веднага!

— Готово. Тръгвам си. Добре си поговорихме. Приятен ден на всички ви…“

Глицки се пресегна и изключи диктофона.

Чоморо наклони глава настрани, очевидно изпълнен с любопитство.

— Това ли беше? — попита той. — Не е точно самопризнание.

Лейтенантът запази спокойния си тон, понеже не искаше да изглежда като човек, който се опитва на всяка цена да изтъква очевидното.

— Брако никога не е споменавал за какво точно пита, Ваша чест — каза той. — Роу сам направи връзката с убийството на Мат Люис. Мисля, че изводът трудно би могъл да е по-очевиден.

— Всъщност би могъл да бъде, лейтенант. Този млад мъж, този Роу Къртли, е напълно наясно, че вие и вашите момчета го преследвате и не бихте се спрели пред нищо, за да го вкарате отново в затвора, и то въпреки съдебните решения на двама от най-уважаваните ми колеги. Толкова трудно ли е, лейтенант, щом го попитат по подвеждащ начин за местонахождението му в онзи следобед, да се досети, че го разпитват за убийството на вашия колега от прокуратурата, което бе широко оповестено в медиите? Роу просто приема, и то, бих могъл да добавя, съвършено правилно, че неофициално го подозирате и в това престъпление, и реагира подобаващо. — Чоморо замълча, за да си поеме дъх. — Господа, Мат Люис беше във всеки вестник! Повече бих се изненадал, ако не знаеше за смъртта му!

— Но, Ваша чест… — започна Фаръл.

Чоморо отново го прекъсна с вдигнат пръст.

— Моля ви, господа! Важно е да действаме според правилата… Това е единственият начин, по който законът постига справедливост. Знаем го и тримата… Ако започнем да арестуваме хора и да претърсваме къщи без необходимите основания, може направо да затворим Съдебната палата, защото няма да има смисъл от нея. Нашата цел е да спазваме закона, и смея да добавя, в този случай, повече отколкото във всеки друг, сме длъжни да спазваме буквата на закона. Така че моят отговор, който, страхувам се, е окончателен, е, че в момента не бих могъл да ви дам разрешително.

— Няма проблем — отвърна Фаръл. — Благодаря ви, все пак, за отделеното време, Ваша чест.

— Ако откриете неоспорими доказателства, не се колебайте да дойдете отново — каза Чоморо извинително. — Ще се радвам да преразгледам въпроса отново. Просто доказателствата в момента не са достатъчни.

— Мислех, че си струва да опитаме — обади се Глицки.

— Не сте постъпили грешно — отвърна Чоморо и стана, давайки знак, че срещата е приключила.

Той ги изпроводи до вратата с куп любезности, след което, тъкмо когато Глицки и Фаръл се канеха да си тръгнат, каза:

— Знаете ли, подобни доводи биха били доста убедителни пред някое жури — каза той. — Покажете ги на някое добре организирано предварително заседание и съм сигурен, че ще проработят. Нямам съмнение, че журито ще бъде склонно да се предяви формално обвинение.

— Разбира се, Ваша чест — отговори Фаръл. — Благодаря ви. Това беше и все още остава нашият резервен вариант.

— Все пак ще имате нужда от малко повече от това, което ми показахте — добави Чоморо.

— Правим всичко възможно — усмихна се Глицки.

— Все пак си мислим — вметна Фаръл, — дали не е най-добре да обединим делото за първото убийство, това, за което беше осъден, с тези последни случаи. По този начин бихме могли да получим „особени обстоятелства“… Но както сигурно знаете, подобно обвинение ще отнеме две седмици, може би повече.

Чоморо се подпря на касата на вратата, държейки я отворена; може би не искаше да ги отпраща с толкова малко подкрепа от своя страна.

— Знам, че и за двама ви случаят е много важен. Усещам, че вече нещата са станали лични, и не се учудвам. Но ако този калпазанин е направил повечето от това, в което го обвинявате, мисля, че със сигурност някъде е допуснал грешка и ако е така, съм сигурен, че ще я откриете.

— На това се надяваме — отвърна Фаръл уморено.

— Но колкото и скоро да стане, все пак не е достатъчно скоро — добави Глицки.

Първата среща на Тристан Денарди за деня беше с неговия личен частен детектив, Майк Мойлън. Майк тъкмо сядаше в един от големите тапицирани столове на Денарди, когато каза:

— Не успях да я открия.

Денарди, който подписваше купища документи един след друг, вдигна поглед изненадано.

— Как така? Какво имаш предвид? Досега винаги си успявал да откриеш когото трябва. И обикновено го правиш за десетина минути!

— Знам. Но не и този път, Тристан. Просто е пропаднала вдън земя.

— Но ти сам ми каза, че това е напълно невъзможно!

— Много е трудно, шефе, но не и невъзможно. Първото условие е да използваш само пари в брой. Никакви кредитни карти! Второ, трябва ти комплект от фалшиви лични документи и, трето и най-важно, необходимо е да прекъснеш всички връзки с предишния си живот. Ако направиш всичко това, Тристан, а имай предвид, повечето хора не са склонни да загърбят напълно предишния си живот, ставаш на практика невъзможен за откриване.

Денарди се облегна назад в стола си.

— Мислиш ли, че Глория Гонсалвес е била чак толкова хитра, че да успее?

— Очевидно, въпреки че, шефе, не се изисква особена хитрост, а желязна воля… Който и да реши, може да си организира живота без кредитни карти и банкови сметки. Петдесет долара, може би сто — и имаш фалшив личен документ… Шофьорска книжка, паспорт или нещо от сорта. Но повечето хора просто не могат да напуснат изцяло предишния си живот — някой се жени или пък някой умира, ти разбираш по някакъв начин, сещаш се нататък… А Глория не е направила това, поне доколкото успях да разбера. Имам списък с нейните близки в Щатите и у дома…

Замислен за миг, Денарди остави химикалката си на масата, след което разтърка брадичка.

— Мислиш ли, че може да е в програмата за защита на свидетели?

— Няма начин. Обикновено там ги държат само докато дадат показания… След това ги оставят да се оправят сами.

— А какво е правила тя, след като е дала показания? Имаш ли и най-малка представа?

— Никаква — отвърна Мойлън. — Просто е изчезнала. Някой най-вероятно й е обяснил как става.

— Клиентът ми никак няма да е доволен, Майк…

— Съжалявам, сър. Мога да продължа да я търся, ако настоявате, но откровено казано смятам, че е безсмислено. Не се е появявала в никоя от моите бази данни и не съм сигурен откъде да започна.

— Опитвал ли си твоя специалитет, как го наричаше, „списъка на пицариите“? — преди години Мойлън беше впечатлил Денарди неимоверно с едно свое откритие — големите вериги, които доставят храна по домовете, включително „Пица Хът“ първо питаха за телефона и адреса на своите клиенти, след което за името за контакт. Най-сериозните вериги си съставяха списъци, които после биваха продавани на организации, занимаващи се с маркетинг и реклама, но и на други заинтересовани лица, включително частни детективски агенции, както Мойлън бе успял да разбере. „Списъкът“ беше изключително мощно средство за откриване на издирвани лица.

Мойлън отново поклати глава.

— Няма смисъл.

— Защо не?

— Заради сумите, които се изискват. Трябва да платя на трети лица да търсят в базите данни на всички щати, което ще струва много пари. А и резултатите ще излязат най-малко след ден-два. Когато ме пусна да я търся, ти ми даде срок от само четири часа, което никак не беше достатъчно. Тристан, най-вероятно е тя изобщо да не се представя като Глория Гонсалвес…

— А не мислиш ли, че може да е просто „Глория“ някоя си?

— Разбира се. Даже вероятно е точно така.

— Няма ли начин да провериш най-подозрителните Глории в околността?

— Трис, има сигурно стотина-двеста страници с Глории в Калифорния и съседните щати. Говоря ти за страници с по две колони, ситен шрифт. И то ще ми отнеме време да се добера до тези страници. Как мислиш, в нашата испаноезична общност дали е рядко това име?

— Не можеш ли да започнеш само с Калифорния, и още по-добре, направо с нашия град и околностите?

Мойлън се захили.

— Да, шефе. По този начин ще останат само няколко хиляди имена. На всяка ли искаш да звънна? Ако го направя, ще отнеме седмица, може би повече. Както го смятам, към осемдесет човекочаса минимум и успехът е съмнителен. Меко казано съмнителен. Не ме разбирай погрешно! С удоволствие бих го направил, но трябва да ти кажа предварително какво да очакваш…

Денарди стисна устни.

— Клиентите ми наистина искат да говорят с нея, „шерифе“. Тя е последната останала свидетелка и се надяват да я убедят да не дава показания отново.

— Желая им успех. Но знаеш ли… — Мойлън замълча за миг. — Ако е толкова неуловима, искрено се съмнявам, че и от прокуратурата ще успеят да я открият.

— Да, и аз така мисля. Но ако все пак я открият първи, веднага ще я пратят в програмата за защита на свидетели и тогава, Майк, ще бъдем наистина прецакани. По-скоро бих направил всичко възможно да се доберем до нея преди тях.

— Значи настояваш да продължа, така ли?

Денарди кимна.

— Търси я до началото на следващата седмица. Тогава ще решим какво да правим.

Въпреки че не издаде смущението си пред Брако, Глицки беше по-объркан и по-разколебан в себе си, отколкото му харесваше. Машинално се разхождаше по коридорите на третия етаж на Съдебната палата, където обикновено срещаше Трея, за да прекарат по няколко минути заедно в разгара на работния ден. Днес, обаче, това очевидно не беше в кръга на възможностите — усещаше пустотата от отсъствието й все по-осезаемо. Той се спря пред стъклената врата на кабинета й. Помещението беше празно — явно Фаръл още не бе успял да я замени. От съседния офис се чуваше гласът на главния прокурор. Глицки подмина вратата на Трея и надникна в отворения офис на Фаръл; Уес седеше на едно от диванчетата вътре и говореше с някого по стационарния си телефон.

— Не — тъкмо казваше той. — В момента не можем да ви дадем повече информация… Съжалявам, не коментирам.

Глицки почука по касата на вратата. Фаръл му даде знак да изчака, след което махна към телефона с отвращение и се обърна отново към слушалката:

— Сигурен съм, че е така, но на този етап не можем да ви кажем повече… Да, разбирам, че трябва да направите това, което ви се налага… Но да, в момента още няма резултати… Не можем да ви кажем повече. Най-добре е просто да изчакаме и да видим как ще се наредят нещата… Съжалявам, имам неотложна среща и трябва да ви оставям, а и нямам какво повече да ви кажа. Да. Благодаря ви… Приятен и на вас.

С тези думи Фаръл хлопна слушалката, показа среден пръст на телефона и се обърна към Глицки, който тъкмо се чудеше кой стол да избере.

— Някой малоумник се е изпуснал пред пресата, че скоро смятаме да повдигнем нови обвинения срещу Роу. Това, ако още не си се досетил, беше Мареняс.

— Днес е доста заета — намръщи се Глицки. — Само преди половин час е дошла да тормози мойто момче Брако, но не го е питала за новите обвинения, а за разследването. Бог знае какво е намислила.

— Е, сигурно е говорила и с още някой — въздъхна Фаръл. — Понеже мен ме разпитваше за предстоящото предварително изслушване. Дори от някого беше научила, че възнамеряваме да обединим трите дела за убийства в едно, за да покрием изискванията за „особени обстоятелства“ и да искаме отмяна на гаранцията…

Глицки се разходи до масата за четене, която Фаръл ползваше за бюро и почука два пъти по повърхността й. Той помълча малко, след което се обърна към Уес.

— Нямам идея кой би могъл да ни издаде. Не мисля, че е Чоморо. На срещата снощи ми се стори леко особен, но според мен не е пионка на Клиф Къртли. Въпреки че не ни подписа разрешителното за обиск, останах с впечатление, че е на наша страна.

Фаръл кимна в знак на съгласие.

— Спомни си, обаче, кой тъкмо излизаше от кабинета му.

— Барето.

— Това е правилният отговор, Ейб — усмихна се Фаръл. — Печелиш сто долара награда.

— Мислиш, че е звъннал на нея ли? На Мареняс?

— Да, но няма значение кой на кого е позвънил. Има куп други възможности. Не е изключено да е някой страничен човек. Някой от администраторите, някой пристав… Няма нужда да почваме ново разследване, Ейб — смигна Фаръл.

— Лошото е, че тя е чула и възнамерява да си отпечата статията. Няма съмнение, че и Роу и Денарди вече знаят и са подготвени.

— Добре. Значи знаят. И какво от това? Не бяхме планирали да разберат, но какво значение има, в крайна сметка?

— Доста голямо, мисля.

— Дали?

— Да. Представи си какво ще стане, ако Роу реши да се добере до някой, който в момента е член на журито в районния съд. Ами ако реши да посегне на Аманда и дори на мен?

Глицки се настани в един от простите дървени столове и огледа стаята замислено.

— Защо не звъннеш на Мареняс? Можеш да й кажеш, че е получила грешна информация. Кажи следното: „Госпожо Мареняс, имате фалшива информация. Държа да отбележа това, за да не стават недоразумения. След като затворих, обмислих стратегията, която ми предложихте и прецених, че е изначално погрешна. Не знам как сте попаднали на тези слухове, обаче искам да ви уверя, че разследването на полицията продължава и в момента в прокуратурата няма единно мнение как да се действа по-нататък. Още нямаме достатъчно доказателства за нови обвинения, затова в момента смятаме да изчакаме преразглеждането на старото дело на Роу“. Как ти звучи?

— Ами после? — попита Фаръл с известно съмнение в гласа.

— После, естествено, ще задвижим делото.

— Предлагаш да излъжа ли?

— Не, за бога. Просто, Уес, ще кажеш, че отново си променил решението си. Даже, ако те питат после от медиите, можеш да кажеш, че си чул тази идея от тяхната колежка Мареняс и, след като си размислил, ти се е сторила удачна. Забавно, нали?

Фаръл се отпусна в диванчето и разтърка слепоочията си.

— Да помислим пак. Ако все пак задвижа делото, Мареняс веднага ще каже на целия свят, че съм я излъгал най-безочливо. Как мислиш, ще ми се отрази ли на репутацията? Ейб, не подценявай „четвъртата власт“23!

— Че кого го е грижа? Вече ще си задвижил обвинителните процедури — отвърна Глицки. — Роу ще бъде в предварителния арест, което е най-важното. Няма да може да убие никого междувременно. Планът ми изглежда добър, а на теб?

Фаръл поклати глава.

— Не ми е позволено да лъжа, Ейб. Трябва да оставя нещата така. „Без коментар“ е най-доброто, което мога да постигна в момента. Срещу това никой не може да възрази — действията на прокуратурата, както знаеш, могат да бъдат пазени в тайна, ако това е необходимо. Така казва законът. И знаеш ли защо — за да не могат да бъдат заплашвани свидетелите, съдиите и журито. Никой не може да оспори този казус — предвиден е, за да можем ние да си вършим работата без страх от отмъщение, а, да ти кажа, Ейб, в момента ме е страх не на шега. Ако не знаех, че го следят денонощно, сигурно щях да се замисля дали да повдигам това обвинение…

— Като си говорим за това — усмихна се Глицки мрачно. — Днес чух, че още от сутринта са му изгубили дирите.

На церемонията в крематориума бяха дошли шейсетина души. Глицки седеше на задния ред, като слушаше и си водеше бележки, докато роднини и познати на Джанис Дърбин ставаха, за да кажат по няколко думи за покойната. Майкъл Дърбин бе на ръба да се разплаче, но се владееше. Той стана, за да изтъкне качествата на покойната си жена като партньор, професионалист, помощник и майка. Кейти Новио, избухвайки в сълзи на няколко пъти, покани всички в къщата си за помена по-късно, след което трогна присъстващите, като разказа за детството на сестра си и нейната любов към семейството, за привързаността й към работата и пациентите, и най-вече за вярата й, че светът е хубаво и сигурно място. Въпреки станалото, Кейти бе сигурна, че Джанис не би искала някой да си тръгне от тази церемония, изпълнен с мъка и отчаяние. Две приятелки на покойната, едната от училище, а другата — от Медицинския университет, разказаха колко ведра и забавна и колко всеотдайна приятелка е била покойната. Семейният пастор говори с уверения тон на човек, който я познава много добре. С мощен, резониращ баритон той разказваше за доброволната й работа с умствено непълноценни деца, за нейното благородство и вяра.

Всичко това беше, мислеше си Глицки, обичайният репертоар, обичайните излияния на почит към живота на Джанис Дърбин. Но той самият не спираше да умува кой от гостите — а той бе уверен, че е някой от тях — я беше заразил с хламидия. Дори може би Джанис бе успяла да предаде болестта на някого от присъстващите.

Когато речите свършиха, Глицки излезе и застана до задната врата, оставяйки навалицата да се изниже покрай него. Не знаеше дали някой го е разпознал и със сигурност не усети някакъв намек на враждебност от който и да било гост заради начина, по който провеждаше разследването за убийството на Джанис.

Глицки бе видял всичките деца на Майкъл и семейство Новио предната събота. И сега, когато семействата си отиваха, пробивайки си път сред навалицата, той видя, че мъката от последните дни беше взела тежък данък.

Кейти, обратно на ведрата й реч вътре, беше като изпепелена от гняв и тъга. Тя държеше за ръце двете си дъщери, мрачно втренчена в празното пространство пред себе си. Няколко стъпала зад нея, съпругът й пристъпваше внимателно и някак вдървено. Джон, по-големият син на Дърбин, беше с гневно лице като навъсен облак. Той изблъска хората на вратата и веднага след като излезе от сградата си тръгна сам, без да се сбогува с никой от останалите. Майкъл Дърбин се опитваше да го следва с по-малкото си момче Питър и дъщерята Али, която водеше за ръка. Той повика големия син, но Джон само се извърна, отпрати ги с ръка и продължи по пътя си.

Присъствието на Глицки тук бе част от умиротворителната стратегия на Вай Лапиър. Той смяташе, че репортери от „Куриер“, „Кроникъл“ и някои телевизионни канали могат също да дойдат. Така те щяха да изтълкуват неговото присъствие като нещо, свързано с разследването, но не като действие срещу Роу Къртли. Освен това, той бе дошъл на церемонията с намерение да дръпне настрана Майкъл Дърбин в опит да се добере до някаква по-точна информация: или за алибито му по времето на убийството, или за възможната му връзка с Лиза Сатоу. Глицки даже мислеше, че може да тръгне по следата с хламидията и да види къде ще го отведе тя.

Но виждайки всички от семейството тъй очевидно наранени, а и с децата си наоколо, той само посрещна погледа на Дърбин и му кимна със съчувствие, когато Майкъл мина покрай него и заедно с другите отиде към колата си.

Рано следобед Фаръл седеше в мрачно настроение и безцелно въртеше ръчките на масата си за джаги, държейки топката в движение.

Някой почука на вратата му. Той вдигна поглед, остави ръчките и топката отбеляза гол в дясната врата.

— Влизай — каза Фаръл.

— Къде е Трея?

— Не питай. Затвори вратата, ако обичаш.

Днес Аманда Дженкинс не показваше крака. Носеше изтъркани джинси и обикновена черна тениска. Тя не си бе ресала косата след ставане от сън, а и нямаше вид да е спала много, преди да се събуди. В първия миг, когато я видя, Фаръл бе на път да направи саркастичен коментар за външността й на работното място, но виждайки зачервените й очи, той реши да не бъде нито придирчив, нито саркастичен и вместо това й каза простичко:

— Не очаквах да си тук, Аманда. Не би ли искала да си вземеш няколко дни отпуск, за да оставиш нещата да се уталожат?

— Бъзикаш ли ме? — попита Дженкинс. — Знаеш защо съм тук. Не искам нищо да се уталожи. Искам да вържа това копеле за топките.

— Искаш да излезеш пред Голямото жури?

— Точно! И за разлика от тебе го искам по-скоро.

— Съмнявам се. — Той направи няколко крачки, след което се облегна гърбом на масата за джаги. — Можеш ли да подготвиш случая достатъчно бързо?

— Ако не спя, а май точно това става.

— Е, бързай, но да не е за сметка на подготовката. Нали не желаеш да се изсилиш и пак да не го пипнеш?

— Ще го пипна! Христос ми е свидетел, ще го пипна!

— Мислиш, че наистина, до следващия вторник…

— Да, събрах доказателствата по случая Сандовал, взех свидетелски показания за възложената на Мат задача, имам Нунйес, също Джанис Дърбин като случай на отмъщение. Ще видя какво още мога да събера от Ейб, но…

— Като говорим за Ейб, видя ли статията на Мареняс тази сутрин?

— Майната й!

— Разбира се, но чете ли статията?

— Не. Защо?

— Защото пак се е заела да обстрелва Ейб с лайна.

— Срещу Ейб? Е как така?

— Че не разследвал Майкъл Дърбин. Че се е втренчил в Роу. Било лично отмъщение. Дрън, дрън, дрън… И, за всеки случай, започнаха разни простотии. Познай кой ми се обади вчера по въпроса за Голямото жури?

Дженкинс прокара ръка през косата си.

— Какви са тия глупости, Уес? Това е абсурд, „Алиса в страната на чудесата“.

— Здрасти! Ти не живееш ли в Сан Франциско случайно…

— И кой ти се обади за Голямото жури? Мареняс?

— Разбира се, тя първа. Но истински забавното беше… Клиф, самият Клиф Къртли, който изглежда си мисли, че личната заплаха е приемливо средство за преговори.

— Заплашва теб, или някой близък?

— Несъмнено. Тъй или иначе, нямам дори детска книжка с инструкции какво прави окръжният прокурор в такива случаи. Той ме заплашва и аз съм се сврял тук в службата си без някакъв ясен план как да се боря с него. Започвам да си мисля, за съжаление, че не съм способен да се справя с това.

— Ще пипнем Роу, Уес, наистина.

— Е да, все някой ще пипне някого. Това е сигурно. — Уес прекоси стаята и почти се срина върху кушетката. — И не мисли, че не разбирам колко аз самият съм вътре, какви грешки съм допуснал във всичко това. — Той вдигна очи към своята заместничка. — Толкова съжалявам, Аманда, за Мат и за теб. Да не говоря за другите жертви. Аз трябва да си подам оставката.

— Е, спри дотук — каза Аманда, опитвайки се да смекчи нещата. — Не и сега, когато тъкмо започваш да се справяш.

— Не лъжи себе си — каза Фаръл. — Изобщо не съм започнал да се справям.

Мобилният телефон на колана му се обади, Уес го извади, погледна номера на дисплея и каза на Аманда:

— Това е Сам. Трябва да я чуя. Само за минута — и натисна бутона за отговор.

— Здравей… Не, аз просто… По-спокойно де. Какво?… Какво й е?… Викай полицията и прати някого долу, веднага. Аз тръгвам.

Затваряйки телефона, Фаръл сякаш се бе преобразил в объркана и парализирана от ужас карикатура на самия себе си.

— Сега пък какво? — попита Аманда.

— Някаква гадина е убила моето куче — каза Фаръл на пресекулки. — Убили са хубавата ми Гертруда.

Докато Глицки стигна с колата си до „Ривера стрийт“, капризите на лошото време вече поглъщаха видимия свят наоколо. Чистачките на предното стъкло се носеха наляво-надясно с максимални обороти, фаровете се бореха с мъглата и мрака… Когато намери номера на Дърбин и спря, очертанията на къщата бяха едва видими от улицата.

В колата, зад която Глицки паркира, се виждаше човешки силует на волана. Веднага след като спря, вратата на предната кола се отвори и фаровете осветиха излизащия на улицата Майкъл Дърбин. Ейб угаси фаровете и също излезе, когато Майкъл дойде при него.

— Благодаря ви, че дойдохте. Мисля, че е нещо важно, наистина.

Глицки разтри дланите си една в друга, усещайки щипещия мраз през връхната си дреха.

— Е, нека да видим — каза той.

Дърбин мълчаливо го поведе по алеята към задната част на къщата. Един външен гараж заемаше над половината пространство на дворчето. Тъй като не беше част от къщата, гаражът не бе засегнат от пожара. Стъпвайки по хрущящи парчета стъкло и угаснали въгленчета, двамата отидоха до страничната врата. Една слаба крушка светеше над вратата.

Дърбин извади връзка ключове, намери подходящия ключ и го вкара в ключалката.

— Може би трябваше да съобразя и да не пипам топката — каза Дърбин, сочейки дръжката на вратата. — Но никога не ми е хрумвало, че тук може да се прави оглед.

Глицки сведе поглед към стандартната топка от гладък месинг, идеално място за оставяне на пръстови отпечатъци.

— Задръжте. Влизал ли сте вече по този начин?

— Само веднъж.

Глицки отстрани Дърбин, отиде по-близо и си сложи чифт латексови ръкавици, каквито винаги носеше със себе си.

— Сега ще отворя аз. И не искам да докосвате нищо друго вън или вътре. Абсолютно нищо. Ясно ли е?

— Да.

Глицки завъртя ключа, посегна с ръката си в ръкавица, завъртя топката и бутна вратата. Той пристъпи вътре, обърна се към стената вдясно от себе си и започна опипом да търси вътрешния електрически ключ. Когато включи осветлението, стаята се окъпа в светлината на три луминесцентни лампи, които грееха ярко от тавана.

Макар и донякъде предупреден какво да очаква, Глицки все пак не бе напълно подготвен за гледката, която го посрещна. Дърбин очевидно бе използвал това място като ателие, двайсетина от картините бяха големи и колоритни портрети, които се видяха на Глицки доста професионално направени. От платната гледаха наистина живи и земни лица. Картините бяха окачени или облегнати по цялата дължина на задната и страничните стени. В центъра на пространството между тях имаше още три платна, видимо незавършени творби. Те бяха изправени, опрени на триножници и стативи.

Някой обаче бе разрязал всяко от платната. Някои бяха посечени само веднъж, други по пет-шест пъти и буквално висяха разкъсани на парцали. Но Глицки не видя нито една картина, която да не бе срязана. Това, което правеше варварството още по-разтърсващо, бяха самите творби. Глицки не смяташе себе си за някакъв особен познавач на живописта, но почувства, че тези платна — всяко в размер не по-малко от три на четири фуга, някои доста по-големи, шест на осем — всички те очевидно бяха дело на истински художник, най-малкото талантлив, ако не и блестящ. Каквито и да бяха другите му опасения около Дърбин, умението на този човек бе с несъмнена стойност; картините, дори и разрязани, излъчваха несъмнена творческа мощ.

Глицки още стоеше като хипнотизиран до вратата, забравяйки да пристъпи вътре, когато Майкъл застана до него. Взирайки се за миг в лицето на Дърбин, лейтенантът не бе твърде изненадан от напиращите сълзи в очите му.

— Мислите, че Роу го е направил? — попита Глицки.

— Сигурен съм, абсолютно.

— Как е могъл дори само да знае за това?

— Мареняс. Тя писа за моите подражателски, любителски и смехотворни драсканици същия ден, когато ни дамгоса и двамата. Това място винаги е било моето ателие. Не съм се и опитвал да го крия. Защо да го крия? Кой го е грижа?

Глицки продължително се взря в една незавършена картина, опряна до статива на пода. Това беше лице на жена, излизащо сякаш от нищото в рамката, без фон зад себе си. Дърбин беше уловил лицето в движение, леко извърнато. Кожата бе сякаш осезаема, а красивите очи изглеждаха загадъчни. Дори с прореза, тръгващ от дясното око през носа и устата, тя беше ненагледна, особено в тази изпълнена с живот, извърната поза. Впечатляваща картина, макар и незавършена.

— Това Лиза Сатоу ли е? — попита Глицки.

— Тя е. Или по-скоро, беше.

— Идвала ли е тук да ви позира?

— Не, разбира се, че не. Хората нямат време да позират. Аз също нямам време да работя с тях по този начин. Най-много мога да започна със снимка. — Той се загледа в картината. — Лиза е красива, нали?

Глицки кимна.

— Да, красива е. А жена ви? Знае ли за това, виждала ли го е някога?

Дърбин поклати глава.

— Продължавам да ви повтарям, лейтенант, аз не съм убил Джанис. Не съм направил и това, да срежа картините си. Те са делото на моя живот през последните десет години.

Това сигурно беше така. Но Глицки не забравяше, че Дърбин не е отговорил на въпроса му.

— Жена ви знае ли за това? — попита отново той.

Победен, Дърбин отпусна рамене.

— Просто не зная. Тя никога не е била моят най-голям поддръжник в изкуството, лейтенант, и аз не мога да я обвинявам. Не можех да продам картините, въпреки че семейството ми наистина се нуждаеше.

— Изглеждат ми напълно продаваеми.

— Е, благодаря ви, но не познавате пазара, нито как се играе на него. Той се отнася твърде сурово към реалистичното изкуство, каквото за беда аз правя и винаги съм искал да правя. Но то не носи пари. А това е основното, когато имаш жена и деца. Тъжно е, но е вярно. Тъй че аз дори не съм опитвал да продавам от много години.

Той пробяга с очи по съсипаните си творби.

— Но това не означава, че станалото не е разбило сърцето ми. Не означава, че не го чувствам по-жестоко от почти всичко друго, което бих могъл да си представя.

Глицки нямаше как да не го разбере. Варварската гледка в гаража бе разбиващо душата действие на пълна безчовечност. Ейб чувстваше как стомахът му се свива пред този акт на разрушение. Но той също си даваше сметка, че Майкъл Дърбин все пак би могъл да извърши този вандализъм със собствените си творби в усилието да държи Роу Къртли на фокус като най-вероятен кандидат за обвиняем по убийството на Джанис. Моментът на разкритието — тъй скоро след като Роу Къртли си беше осигурил алиби за времето на престъплението — беше подозрителен. Също такъв беше и фактът, че Майкъл Дърбин бе човекът, който бе открил срязаните картини. Това наведе Глицки на следващия въпрос.

— И така, кога открихте, че е станало?

— Точно преди да ви позвъня.

— Просто си спомнихте, че картините са тук, или дойдохте да проверите?

— Не, лейтенант. Съвсем наясно бях, че те са тук. Знаех, че огънят не е докоснал гаража, така че нямаше защо да идвам спешно и да видя какво става с картините.

— Значи сте дошъл днес да рисувате?

— Има ли значение защо съм дошъл? Жена ми е мъртва. Децата ми се отдръпват от мен. Животът ми такъв, какъвто беше, е свършен. След това, което Мареняс написа тази сутрин — трябва да сте го чели, както и аз — трусовете в истинската ми работа са твърде фатални, за да бъдат овладени. Освен това, изглежда един от моите хора й донася какво става в работата ми.

— Защо ми го казвате?

— Някой е казал на Мареняс, че съм останал до късно миналия петък.

— Знаете ли кой е? Или защо?

— Лиза Сатоу мисли, че това е едно момче от гишетата на име Питър Баси, което ревнува, защото тя харесва мен. — Погледът на Майкъл издаваше обърканост. — Ей, какво мога да кажа? Ние се харесваме взаимно. Ние се погаждаме. Не съм извършил престъпление. Днес не исках да оставам с Питър, който мъти водата в работата ми. Имах цял свободен следобед, скука и прозевки пред себе си. Така че дойдох да се насладя на картините си. — Той посочи с ръка съсипията. — И намерих това. После ви се обадих. Ако Роу е бил тук, сигурно е оставил някаква следа. Как мислите?

Глицки не отговори. Той набираше някакъв номер на мобилния си телефон. Вдигайки го към ухото си, каза:

— Ейб Глицки от отдел „Убийства“. Искам екип за оглед на местопрестъпление, колкото може по-скоро.

Дърбин остана около два часа в гаража зад изгорената си къща заедно с Глицки и момчетата от екипа за оглед на местопрестъплението. Те работеха бързо и ефикасно: вземаха пръстови отпечатъци от подходящи повърхности, правеха снимки, вземаха проби от праха, събираха влакна, косъмчета и всичко друго, каквото можеха да търсят в такива случаи. Не намериха нищо, което пряко да хвърля подозрение върху Роу Къртли или някой друг. Нямаше го режещият инструмент, използван за варварския акт. Тъй като следващият етап от разследването щеше да бъде в полицейската лаборатория, те казаха, че са свършили и си отидоха. През цялото време Глицки беше неопределено и смътно заплашително присъствие; той държеше Майкъл настрана от другите служители, не даваше никаква информация и почти не говореше.

Вече бе осем часът, когато Дърбин се появи на вратата към кухнята в къщата на Новио. Къщата бе неосветена, потънала в почти пълна тишина. Чуваше се сякаш слаб звук, като че някой гледа телевизия в някоя от стаите. Майкъл бе малко изненадан, когато откри Кейти, седнала на един стол до кухненския си тезгях с някакво питие пред себе си.

Бе плакала доскоро и вдигна очи, когато Майкъл влезе.

— Здравей — каза тя едва чуто.

— Здравей. — Той отиде до тезгяха и спря. — Добре ли си?

Тя леко вдигна рамене.

— Какво пиеш? — попита той.

— Знам ли… бърбън, май.

— Имаш ли нужда от компания? Знам, че не ти е липсвала през деня, тъй че ако…

— Не, остани ако искаш. Ще бъде добре. Бутилката е там, на тезгяха. Можеш да ми сипеш пак, ако не възразяваш.

Майкъл си взе чаша, сложи малко лед и я напълни с бърбън, след което вдигна бутилката и сипа още на Кейти. Седнал до нея, той отпи една глътка и попита:

— Върнал ли се е Джон?

— Не, пратил ми е съобщение, че ще се забави.

— Докога?

Тя се взря в него.

— Докогато… докато реши да се върне. Той е добре, Майк. Всичко ще бъде наред.

— Той мисли, че е възможно аз да съм убил Джанис.

Тя поклати глава.

— Съмнявам се. Просто е разстроен. Всички сме разстроени и всеки го показва по различен начин.

Дърбин си сипа още уиски.

— А къде са другите?

— Момичетата гледат телевизия. Питър е заспал горе, струва ми се. Чък е в университета.

— В университета ли?

— С един куп писания, които трябва да оцени. — Тя замълча за миг, след което отново отпи от своя бърбън. — Това няма край.

— Не знам откъде той има толкова енергия.

Тя го погледна бегло, но очите й бяха непроницаеми.

— Пести от други места.

— И аз така си мисля — каза Майкъл, без да знае как да разбира този отговор.

Двамата помълчаха над чашите си.

— Не трябваше да казвам това — каза Кейти. — Май съм пияна.

— Всичко е наред. Имаш право да се отпуснеш…

— Не искам да упреквам Чък, но понякога е толкова трудно, в ден като днешния, например. Купища хора напред-назад, шетане, сноване насам-натам… Понякога си мислиш колко добре би било съпругът ти да не трябва никъде да ходи по работа. Вместо това да си остане, да бъде с теб и може би… Не знам. Да бъде както беше с вас двамата преди…

Тя вече не хлипаше, но сълзите внезапно се затъркаляха отново по бузите й.

— Мисля си — каза тя, — просто си мисля за бедната Джанис, умряла така ненадейно. Един миг те има и на следващия вече си отпътувал завинаги. И се питам кое е важното, защо правиш нещата, които правиш, защо не прекарваш повече време с човека, когото вероятно обичаш и който наистина много се нуждае от теб, вместо да поправяш проклетите писания на глупавите си студенти.

Тя изтри бузите си с ръце и пи отново, след което остави чашата.

— Съжалявам, Майкъл. Толкова много съжалявам. Дори не знам какви ги приказвам. Просто съм още разстроена. И се чувствам самотна. Толкова самотна. Знам, че го знаеш.

— Така е.

— Трябва да съм лудо ядосана на Чък, но той не е виновен. Просто се гневя срещу целия свят.

— Понякога няма как да не се гневиш на света — каза Майкъл — И с мен е горе-долу така. — Той взе питието си и пресуши чашата.

Идеята на Роу по-рано същия ден беше повече или по-малко в насоката на играта. Той бе говорил на Тифани за някои от нещата, които се бяха променили през годините, прекарани от него в затвора. Не само iPod-ите, телефоните и всякакви други технологии, но и другите промени, които бяха направили света да изглежда толкова различен едва десет години по-късно.

Гигантските търговски центрове и обширните хипермаркети с намалени цени, с всичко онова, което някога можеш да помислиш да купиш, събрано на едно място. И от друга страна, изчезващите независими книжарници. Сега, ако искаш да купиш книга, каза Тифани, имаш един или два основни избора, Бордърз или Барнс и Ноубъл. И те бяха горе-долу едно и също. Или кафенетата — Старбъкс на всеки ъгъл и прочее. Кой би могъл да предвиди това?

Но тези примери подсетиха Тифани да му разкаже за още едно от най-новите неща из града, което отначало й се бе видяло трудно за вярване, но което, според нейни приятели, видели го с очите си, вече не се смятало за необичайно — хората носели оръжие без да се крият и на обществени места. Това било очевидно улеснявано — според Тифани — от Туитър, Фейсбук и прочее социални мрежи, все названия, за които Роу не беше чувал и даже не знаеше за какво говори тя. Но тези хора някак си влизали във връзка и се срещали в определени заведения от веригата Старбъкс. Там правели демонстрация на Втората поправка27, излагайки на показ пушкалата си, носени открито в кобури както някога в Дивия Запад.

Това, според Тифани, ставаше всеки ден, а защо пък точно в Старбъкс и тя не знаеше. Но не било само в кафенетата. Някъде миналата седмица, тълпа от около седемдесет души ходели на показ по Бейкър Бийч28, всичките въоръжени. Интересно, нали?

И Роу мислеше така.

Тънкостта била, че оръжията не могат да бъдат заредени. Това щяло да бъде незаконно, защото имаше градски, областни и щатски закони, забраняващи носенето на заредени оръжия на обществени места. Но за Роу беше поразително, че самото носене на незаредени оръжия, ако не са скрити, не само не се забраняваше, но дори бе специално защитено от Втората поправка.

И всичко това беше толкова безсмислено! Защото можеш да си носиш желязото празно като музеен експонат, но с три-четири пълнителя патрони в джобовете и всъщност да заредиш толкова бързо, за колкото време си вадиш цигарите. Обаче за Роу важното беше не дали има някакъв смисъл, а че изобщо се случва. Толкова хора, разхождащи се открито с напълно истински пищови на бедрата си! Той каза на Езтли, че те двамата наистина трябва да се разходят из града и да намерят едно от тези места, което те веднага направиха.

Бяха късметлии и с времето, което избраха, за да потеглят. Наближаваше пет, когато излязоха от „Момо“ и се появиха в едно кафе Старбъкс съвсем наблизо. Още преди да спрат колата, забелязаха от улицата не само необичайната навалица в заведението, но и трите черно-бели патрулни коли, паркирани отпред. Нито Езтли, нито Роу имаха страх от полицаите, а освен това знаеха, че полицаите пред Старбъкс са просто участъков обход. Ако не друго, тяхното присъствие носеше някакъв колорит. Така че Езтли остави колата на общинския паркинг на една пряка разстояние, извади патроните от своето оръжие и затъкна пищова в колана си, след което свали сакото на костюма си и го остави върху седалката на колата, тъй че да няма никакво съмнение дали оръжието беше скрито, или не.

И двамата бавно тръгнаха да видят какво е положението.

Със сигурност имаше четирийсетина души, чакащи без видима цел или пиещи своето макиато29, или каквото там беше, и носещи патлаци. Униформените ченгета — осем в момента — бяха учтиви, но внимателно проверяваха, че оръжията са незаредени. Всичките фукльовци бяха сравнително добре облечени и добре изглеждащи. Мнозина имаха вид на хора със стабилна професия. Бяха предимно мъже, макар че имаше повече жени, отколкото Роу би предположил — седем или осем.

Когато Роу влезе в заведението, той беше може би единственият без оръжие, допуснат вътре, с изключение на персонала.

Двамата с Езтли останаха достатъчно дълго, за да пийнат кафе, все още летящи в небесата на марихуаната, докато тълпата започна да се разпръсква. Разбира се, както и очакваха, полицаите не ги разпознаха. Връщайки се към гаража, те изчакаха на алеята, докато видяха един от фукльовците. Това бе шкембест, оплешивяващ мъж на средна възраст в донякъде небрежно делово облекло. Оръжието в кобура на бедрото му изглежда бе голям полуавтоматичен пистолет с дръжка, правена по поръчка. Той ги подмина и влезе във входа.

Езтли го настигна бързо и тихо, след което го просна на земята и вън от съзнание с бърз саблен удар по врата. След по-малко от пет минути Роу носеше трофейното оръжие и бе прибрал патроните в джоба си. Двамата с Езтли излетяха от гаража, ревейки от смях, защото всичко това им се видя едно истинско и добро приключение.

Малко по-късно, около единайсет и половина, Роу току-що бе изгасил доскучалия му телевизор в стаята си. Той не бе толкова уморен, колкото отегчен, а когато беше отегчен, ставаше развратен. И със сигурност не искаше да чака до два часа или по-късно, когато Тифани щеше да излезе. Освен това, не искаше да започва нещо сериозно с която и да било мацка, не и докато имаше толкова възможности на една ръка разстояние.

Стаята на Роу бе на третия етаж, на другия край на къщата, над спалнята на неговите родители. Езтли, готвачката и две чистачки имаха стаи два етажа под тази спалня, в сутерена. За да улеснят връзките в къщата с площ седемстотин квадратни метра, семейство Къртли бяха инсталирали сложна интерком система между различните етажи и стаи.

Това, което бавно се зараждаше в него този ден бе придобило завършен вид и го човъркаше отвътре. Започнал да се възбужда, Роу стана от леглото, отиде до шкафа си и взе пистолета, който бе задигнал този следобед. Пробва тежестта му в едната си ръка, после и в другата, оценявайки дизайна. Беше си просто красота. Чисто нов. Около двайсет и пет сантиметра дълъг, с голям пълнител, побиращ седемнайсет патрона. Атлазеният гланц и направената специално за клиента дървена ръкохватка радваха окото на Роу. Едно оръжие, което няма как да не забележиш, влизайки в стаята.

Точно в десет Езтли се качи и намери Роу сам, седнал на масичката в стаята си. Роу пиеше кафе и закусваше с плодове и пушена шунка. Беше бос, облечен само в един сив пуловер, с който вероятно беше спал. Още не беше се бръснал, нито пък сресал косата си.

— Току-що ми се обади Лупе Гарсия — каза Езтли. — Някой му е казал, че са намерили Глория Гонсалвес.

Роу остави парчето пъпеш, което беше набол на вилицата си.

— Ти се шегуваш.

— Не. Няма майтап.

— Само за два дни?

— Казах ти, парите говорят.

— Страхотно — каза Роу. — Къде е тя?

— Момчето няма да каже, докато не види парите. И това е разумно…

— Е, тогава какво правим?

— Той е сега при Лупе.

Роу си взе парче бекон и подъвка мълчаливо, сякаш преживяше. После скочи от стола и грабна чашата си с последната глътка кафе.

— Времето е пари — каза той с победоносна усмивка, — нека да навлека някоя дреха, скоро ще бъда долу.

— Ще те чакам — каза Езтли. — Има още нещо…

— Какво?

— Сигурно няма да ти хареса, но не вземай оръжие.

Роу спря до вратата.

— Да не нося патлака? Какво ми говориш? Това нещо ми харесва.

— Знам, но едва ли ще ти хареса да е при теб, ако ни претърсят по някоя причина. Което, както видяхме, може да се случи. Баща ти и майка ти ще ме убият, ако оставя да те арестуват за такава глупост.

— Те няма да ме арестуват отново. Няма и да се опитат.

— Ако носиш пищов, няма да имат друг избор.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Ти си носиш пушкалото, нали?

— Имам разрешително. И, разбира се, това не е същият пищов от оня ден. Другият е в моята стая, в сейфа, докато намеря начин да се отърва от него.

— Но аз си имам мой. Как си представяш, колко време ще бъда без него? Така човек се чувства гол… в лошия смисъл на думата.

Езтли въздъхна, сдържайки нервите си; търпението му се изчерпваше.

— Разбирам. Знам, че се чувстваш потиснато. Но вчера, когато турихме ръка на тази играчка, си беше просто за упражнение, забавно и поучително. И в краен случай, ти знаеш къде я държиш. Но днес нямаме нужда от такива неща. Разбрано?

— Не ми харесва, но… Е, добре.

— Съжалявам, Ейб — каза Аманда, — но изглежда не мога да спра да плача.

— Няма лошо да плачеш. Ние позволяваме да се плаче в правозащитната система, дори го насърчаваме понякога. — Глицки се опита да го обърне на шега, но без успех.

— Дори не знам защо съм толкова разстроена. Дали заради кучето, глупавата кучешка красавица. Или просто се разтоварвам. Или Мат. Искам да кажа, Мат… Още не мога да повярвам… — не можеше да продължи и поднесе кърпичката към очите си.

Глицки я обгърна с ръка. Тя беше слязла до неговия кабинет с надеждата да сподели с него предстоящите добри новини за обвинението, но мъката я връхлетя внезапно. В крайна сметка, не можеше повече да издържа притисната между стените на Съдебната палата. Глицки й даде назаем мушамата си за дъжд и те бързо слязоха по задните стълби към Брайънт стрийт и вече се разхождаха в мъгливия, студен и ветровит ранен следобед.

— Знаеш ли какво друго не мога да спра? Не мога да спра да мисля, че трябва да го убия — каза тя. — Просто жадувам за това обвинение и после искам той само да си помисли за съпротива при ареста и да го убият.

— Може би ще го направят.

Повървяха в мълчание още малко. Глицки обгърна с ръка раменете й, после я пусна. Двамата продължаваха да вървят рамо до рамо.

— Да допуснем, че журито гласува в наша подкрепа, ще можем ли да се справим с него? — попита тя.

— Не виждам защо да не можем. Справихме се последния път. Не без известни трудности, но се справихме. Пак ще го пипнем.

— Кой ще отиде?

— Лапиър събира два специални екипа. Ако допуснем, че Голямото жури реши достатъчно скоро, те ще го чакат, когато се върне вкъщи.

— Ти няма ли да отидеш?

Глицки поклати глава.

— Твърде съм замесен със случая. Мъдрите глави побеждават.

— Мислех, че искаш да бъдеш там.

— Исках. Вай взе предвид моя интерес и, мисля, реши правилно.

Повървяха до следващата пресечка. Имаше ресторант с щастливи, рано запили се петъчни веселбари, автосалон за външни поправки, студио за татуировки; навъртаха се и няколко бездомници.

— А той откъде трябва да се върне вкъщи? — попита Дженкинс.

— Откъдето… където са се развявали.

— Те?

— Той и техният иконом. Потеглиха около десет и четвърт сутринта. Следихме колата им с GPS, когато спряха в „Мишън Дистрикт“ десетина минути по-късно.

— И къде отидоха после?

— В Сан Бруно, където останаха не повече от половин час и накрая сега са в Сънивейл, отскоро. Проверих точно преди да дойдеш. Той беше още там.

— Какво има там?

— Не знам точно. Може би някое хубаво място, където да обядват. Или някой бардак. Аз…

Глицки се запъна. Той рязко хвана Дженкинс за ръката.

— Какво има, Ейб?

— Току-що ми дойде ужасна мисъл. Може би греша. Сигурно греша…

— Какво?

Глицки вече бе обърнал посоката и се връщаше с бързи стъпки към Съдебната палата.

— Трябва да се върнем и да проверим за всеки случай — каза той.

— Какво толкова? — отново попита тя.

— Не какво, а кой, Аманда! — отвърна Глицки мрачно. — Глория Гонсалвес.

Ейб Глицки се връщаше към града по Бейшор Фриуей. Чистачките по предното стъкло на колата свистяха на високи обороти. Ейб се опитваше да се утеши с факта, че сега поне имаше името и адреса на Глория Серано, а други, по-убедителни души в прокуратурата можеха да я склонят да свидетелства отново срещу Роу. Това все още можеше да стане, мислеше си той, особено ако успееха да го върнат под стража и той да не бъде повече пряка заплаха за децата й.

Мислите му продължаваха да се връщат на въпроса как Роу бе открил Глория толкова бързо и това го връщаше към старата позната тема за нещастния бюджет на градската полиция. Беше сигурен, че успехът на Роу е резултат от финансовите му възможности да наема частни детективи, които можеха да използват специални и в някои случаи откровено незаконни методи за издирването на изчезнали лица. Или пък лица, които искаха да бъдат в положението на изчезнали. Той все още се човъркаше по тази тема, когато мобилният му телефон звънна на седалката до него.

Виждайки името „Уес Фаръл“ на дисплея, Ейб започна направо:

— Кажи ми, че вече имаме обвинение!

— По-добре късно, отколкото никога. Получихме обвинението. Преди петнайсет минути.

— Алилуя.

— Аз си казах същото. Съжалявам, че не ти звъннах по-рано, мислех, че Вай трябва да научи първа.

— Напълно вярно. Тя прати ли екипите на място?

— Не още. Току-що й звъннах. Последно тя научи от GPS службата, че той вече се е върнал в града, някъде от полуострова.

— Сънивейл — каза Глицки, — той намери Глория Гонсалвес.

— Майната му, господи, не… — Гласът на Фаръл стана глух. — Нали не искаш да кажеш…

— Не. Просто заплаши децата й. Сега тя казва, че няма да свидетелства срещу него. Би било много трудно да я върнем в съдебната зала.

— Е, може би когато разбере, че той е пак в пандиза…

— Точно на това се надявам и аз. Впрочем, каза ли шефката кога ще могат да тръгнат?

— Каза, че трябва да събере войнството. Част от тях очевидно вече са се прибрали вкъщи, така че са на повикване. Освен това тя първо трябва да разбере къде отива Роу. От последната информация отгатна, че си отива у дома.

— Отгатна?

— Той е в града по 19-то авеню, което води натам. Имаш ли някакво друго предположение?

— Не, мисля, че не…

— Обаче…?

— Нищо. — Глицки не искаше да критикува шефката си, която бе стояла твърдо зад него въпреки сериозния и непрекъснат натиск, който й бе оказван. Обаче, вътрешно той се ядосваше, че тя не бе изпратила „опашка“ след колата на Роу на минутата, когато е влязъл в града, и дори по-рано. Но също като Ейб, а може би дори повече, тя се бореше с бюджетните проблеми.

— Просто искам да видя Роу в ареста — добави Глицки.

— Така ще бъде, след не повече от два часа, може би — каза Фаръл.

— По-добре по-скоро.

— Искаш ли да звъннеш на Лапиър и да й го кажеш?

— Не — каза Глицки, — не мисля, че ще бъде от полза.

Езтли и Роу се прибраха вкъщи малко след шест.

Отначало Роу искаше да се отбие отново при „Момо“, където да хапне и пийне нещо на бара, докато дойде Тифани. Но беше петък вечер и Езтли бързаше да се прибере в дома Къртли навреме. Бяха му казали, че трябва да си облече смокинга и към осем да откара съпрузите Къртли в хотел „Сейнт Френсиз“, където имаше някакъв благотворителен търг на редки вина. Така се движеше разписанието на Езтли през последния месец. Въпреки че беше много натоварен и с Роу, той бе съвсем наясно кой му разписва чековете всеки месец и ако Клиф и Тереза се нуждаеха от своя иконом, той трябваше да си бъде на мястото.

Любезен и с повдигнат дух заради благоприятния развой на следобедните събития с Глория Серано, Роу не бе възразил. И така в седем, Езтли и тримата Къртли бяха събрани всички в така наречения „малък кабинет“ — тиха, сравнително малка стая с книжни рафтове и камина, точно до трапезарията.

Облечени полуофициално, Клиф и Тереза споделяха бутилка шампанско „Кристал“, седнали коляно до коляно на малкото канапе срещу играещите пламъци на камината. Роу седеше във високо кресло, поставено напряко. Той бе взел душ и се бе преоблякъл в синя копринена риза с дълги ръкави и панталони в цвят каки. Голите му стъпала бяха положени на едно диванче. Роу държеше чаша от оловен кристал и бутилка „Реми Мартен“. Езтли стоеше в официалното си облекло срещу двамата родители и сина, близо до камината, където можеше да държи под око входа на стаята. Той не бе пушил марихуана с Роу по пътя, нито пък беше пил със семейството тази вечер. Тъй като щеше да бъде на двойна служба — шофьор и бодигард — носеше полуавтоматичен пистолет четирийсети калибър в кобур под мишницата си, различен от оръжието, което беше използвал за Мат Люис.

Роу разказваше на родителите си за добрия си късмет днес, за това, че бе намерил Глория и я бе разубедил да свидетелства.

— Ей, хора, учудващо беше да я видиш. Тази промяна в нея, която добре разбирам и която показва какво означава да живееш във вина — разказваше той. — Тя беше съвсем различна. Каза ми, че изпитвала само угризения, задето е свидетелствала срещу мен последния път.

— Вярвам ти — каза Тереза. — Винаги съм мислила, че е добро момиче, преди тя да изрече ония лъжи на свидетелската скамейка.

— Много добро — присъедини се Клиф. — И мисля, едно от най-хубавите, наистина.

— Още е такава — каза Езтли.

— Във всеки случай, яко дупе — продължи Роу. — И наистина важното е, че няма начин да отиде отново да свидетелства. Тя дори ме попита има ли как да говори с Тристан и да се отметне от нещо, може би от всичките си показания последния път.

— Роу — каза Клиф, — това е фантастично. Наистина фантастично!

— Но ми е любопитно как я намери — попита Тереза. — Разбрах от Тристан, че това се е оказало малко трудно и под въпрос.

— Е, той използваше частен детектив. Аз пък имах Ез.

Всички очи се обърнаха към иконома, който сви рамене в знак на скромност.

— Аз просто пуснах слух сред братята хиспанос. Не беше трудна работа. Имаме си мрежа от сговорни хора. И всъщност, тя не се криеше.

— Е, добре, но въпреки това, твоите усилия бяха доста по-ефикасни от работата, свършена от нашия адвокат, комуто плащаме, нали?

Езтли се усмихна.

— Имахме късмет. Но аз понякога предпочитам да имам късмет, отколкото само ум.

— Виж — каза Тереза, — тази Глория не беше ли последната? Имам предвид, последната, която може да бъде призована за следващия ти процес?

Роу блажено сръбваше от своя коняк.

— Е, никога няма да свидетелства, както излиза. Тя дори не е разбрала, че съм бил в затвора и съм излязъл.

Доста безизразното лице на Тереза почти успя да изрази изненада.

— Как може да не знае за това?

— Не мисля, че тя е голяма читателка на вестници, мамо — усмихна й се Роу. — Нито пък гледа новините.

— Тя има три малки деца — добави Езтли. — Изглежда е доста заета с тях.

— Е, това обяснява всичко — каза Тереза.

Клиф добави:

— Това е, общо взето, целият случай, няма да извадят други доказателства, прав ли съм?

— Да се надяваме — каза Роу. — Те нямат нови свидетели, вече нямат и старите. Точно на това Тристан се надяваше от началото и сега изглежда, че точно така се получава.

— Значи няма да те върнат в затвора? — попита го Тереза.

Роу сръбна още коняк, а на лицето му се появи унило изражение.

— Не искам да съм кутсузлията на семейството и да предизвиквам съдбата — каза той. — Знаете, че ще опитат. Не виждам да са се отказали. Но сега наистина имаме надежда.

— Глицки няма да се откаже — съгласи се Тереза. — Той е такава досадна неприятност! Трябва да намерим начин да го преместят в друг отдел или нещо подобно.

Но Клиф поклати глава.

— Не е важен Глицки. Важен е Фаръл. Ако той приеме, че няма доказателства, не могат да искат повторно разглеждане на делото. И ние трябва да се заемем с него. Всъщност, ние вече стигнахме до него. Отново благодарение на Ез.

Езтли едва доловимо потвърди, като наклони глава.

— Склонен съм да мисля, че Фаръл е почти изцяло неутрализиран — каза той.

Клиф сведе поглед към празната си чаша за шампанско.

— Е, всичко това плаче за наздравица. А тъкмо съм свършил шампанското. Ез, ти също можеш да сръбнеш, просто за да отпразнуваме всичко това.

— Както желаете, сър. Ще звънна да донесат още.

Глицки бе уведомен по телефона от Брако, който бе с една от оперативните групи. Групите се събираха пред имението на улица „Валехо“, когато чуха изстрелите от вътрешността на сградата и се втурнаха през вратата.

Ейб трябваше да спре колата си и да паркира зад редици от полицейски коли и бусове на почти две пресечки разстояние. Валеше силно и някак си изглеждаше невероятно, че такава тълпа — от полицейски персонал, любопитни съседи, телевизионни екипи, политици и репортери — се беше събрала за толкова кратко време.

От друга страна, това, което беше станало, също изглеждаше невъзможно. И всички тези хора не искаха да знаят за безжалостното време, мръзнеха под чадърите и се притискаха до жълтите полицейски заградителни ленти, опънати надлъж по улицата и покрай имота на Къртли.

Глицки си проби път през масата хора, мушна се под лентата и показа картата си на един полицай, който пазеше на стъпалата. След като вече бе влязъл благополучно в охранявания периметър, той бързо се обърна да погледне зад себе си.

Пресметна, че там имаше цели петнайсет черно-бели патрулни коли и техните червени и сини светлини пулсираха в нощта. Някой вече беше разположил поне един комплект прожектори, които още по-ярко осветяваха мястото. Глицки преброи поне четири буса на телевизионни екипи, които сигурно бяха се усетили още преди него. Шийла Мареняс се опитваше, засега безуспешно, да си пробие път през заградителната линия. Лийланд Крофърд даваше интервю пред групичка телевизионни репортери край своята лимузина.

Глицки пробяга нагоре по стъпалата и забави ход при отворената врата, където Брако чакаше да го посрещне.

— Бързо дойде — каза инспекторът.

— Бях мотивиран. Къде е станало…

Брако посочи и сам тръгна към кабинета библиотека на семейство Къртли. Глицки вървеше по петите му.

— Тук ли е вече шефката? — попита Глицки.

— Не още.

— Дойдоха ли от „Съдебна медицина“?

— Да. Имаме и заподозрян под стража в кухнята, там в дъното. Една от прислужниците, Линда Салседо. Не ни създава проблеми.

— Да се надяваме, че така ще бъде и нататък. Намерихте ли оръжието?

— Вече е с етикет и в торбичка. Пуснала го е на пода, още щом влязохме…

— Пуснала го?

— Да, преди да отвори вратата след като ние позвънихме. После ни показа къде да вървим. Още мирише на кордит. Най-щурото нещо, което някога съм виждал.

Междувременно бяха стигнали сводестата врата на малка стая; охраняваха я двама души, за които Ейб предположи, че са от групата по задържането. Глицки спря на стъпка след Дарел и кимна на двамата мъже. Помещението бе ярко осветено от скъпия кристален полилей и двата преносими прожектора, донесени от следователите. Кабинетът библиотека беше дълъг може би пет метра и широк около четири. Изглеждаше пълен с трупове.

Въпреки дългия си опит, Глицки бе поразен от толкова много смърт в толкова тясно място.

Желязната миризма на кръв се открояваше сред някакъв сладникав дъх и миризма на алкохол. Глицки пристъпи напред, за да може да обхване всичко това с поглед.

Икономът лежеше по гръб до камината. Смокингът му беше широко разгърден и откриваше подмишничен кобур с пищова все още вътре. Червено петно бе разцъфтяло като голям кръг на ризата над сърцето. Друго олово изглежда го бе засегнало в рамото, но куршумът до сърцето явно бе достатъчен да свърши работата. Когато Езтли бе паднал, той бе съборил и паравана срещу камината, който се бе сринал на пода до главата му. От другата страна на огнището лежеше почти празна бутилка от шампанско. Огледалото над камината бе разбито и парчета от него застилаха пода около тялото.

Роу Къртли седеше отпуснат върху един шезлонг, буквално подгизнал от кръв. Той бе получил два или три куршума в гърдите и един, от наистина близко разстояние, високо в лявата буза. Силата на изстрела бе наклонила надясно главата му и цялата дясна страна на ризата бе просмукана с кръв заради пораженията от изходната рана, която бе унищожителна.

Най-страховитата гледка беше Клиф Къртли, който бе успял да стане и да се завърти преди да бъде ударен, или преди фаталния изстрел. Куршумът, който бе причинил най-очевидните поражения, го беше улучил в гърлото. Струящата кръв от сънната артерия се бе изляла върху килимчето и дървената настилка на прилежащата трапезария. Но няколко други изстрела го бяха ударили отстрани и в гърба, очевидно когато се бе опитвал да се измъкне. От кървавата диря личеше, че той е продължил да се влачи сред собствената си кръв цели три или четири фута, преди най-накрая да спре от шока, травмите и от загубата на кръв.

Брако се бе навел над Клиф и разглеждаше с интерес раната в гърлото. Той се обърна към Глицки и рече:

— Това ще се запомни.

Глицки набързо огледа всичко наоколо и после каза, сякаш на себе си:

— Къде е мисис Къртли?

Едно момче от екипа за оглед вдигна очи към него, докато снимаше тялото на Роу в шезлонга.

— В другата стая.

— Мъртва?

Имитирайки съвършено гласа на джуджето от „Магьосникът от Оз“, криминалистът каза:

— Тя не е просто мъртва, тя е наистина най-откровено мъртва.

Глицки още веднъж си припомни правилото, че репортери не се допускат при огледа на местопрестъплението, преди техническият екип да е свършил. После се обърна, видя Вай Лапиър да идва и тръгна да я посрещне.

— Шефе — каза той. — Това, което вероятно сте чули, е вярно. Те всички са мъртви, семейство Къртли и техният иконом. Застреляни почти от упор. Имаме заподозряна, тя е обезвредена и под стража в съседната стая.

Лапиър плесна с ръце, след което си пое дълбоко въздух и тръгна през трапезарията към сводестата врата.

Фаръл прекоси прага от вътрешния коридор до външния си кабинет и спря пред рафта с книги. Устата му се разтегна в непресторена усмивка, докато ръцете му се разпериха с немалка доза театралност.

„Слънцето грее, секретарката ми се връща, Роу Къртли се измъкна към небесата, където ще го съди друг велик апелативен съд. Има ли нещо по-хубаво в живота?“

Трея се надигна от стола иззад бюрото си.

— Има мечи лапи33 на масата ви — каза тя. — Как сте?

— Във всеки случай добре за начало. Много мило. Благодаря!

— Няма защо. Това е нещо като извинение. Съжалявам за отсъствията, за това, че се измъкнах така. Не исках да те изоставям в този критичен момент, но…

Фаръл махна с ръка в знак, че въпросът е приключен.

— Няма нужда от обяснения, Трея — лицето му изрази загриженост, — трябваше да приема това по-сериозно. Може би да оставя Герт с вас. Може би тогава щеше да бъде в безопасност…

— Съжалявам за това.

— Аз също. — Усмивката му беше напълно изчезнала. — Опитвам се да се утешавам с мисълта, че тя беше нещо като мъченик за делото. Кучият син Клиф я уби, опитвайки се да ме сплаши и почти успя. Вместо това обаче, за моя голяма изненада, станалото ме плесна като камшик в задника и ме накара да се размърдам. Въпреки че в края на краищата, мисля, това не беше от особено значение.

— Не. Имаше значение. Така или иначе всичко щеше да свърши в петък вечер. Ти просто даде една осигуровка.

— Може би. Това е друг добър обрат. Но ако някой ми беше казал, че мога да продам живота на Герт за живота на Роу, не съм сигурен, че бих го направил. Въпреки че е животно…

— Животно беше той.

— Добре, стана тя каквато стана. — Сменяйки темата, той посочи бюрото си. — Има ли нещо, което трябва да знам, освен мечите лапи?

Трея хвърли поглед към книгата, която държеше до компютъра.

— Вай Лапиър искаше да говори с теб, когато се появиш. Също и господин Кроуфърд.

— Лично?

— Точно така. После — продължи Трея — нищо друго до 10 часа, когато ще приемете клетвата на двамата нови помощник окръжни прокурори. Имената им са в папката ти. След това, в дванайсет часа, обяд с Братството34 и няколко думи за подготовката в случай на бедствия.

— Точно по моята специалност! — изхили се Фаръл.

— Не се притеснявай. Взех основните теми от информационната служба. Пак ти казвам, не забравяй папката и си отличник. Искаш ли чаша кафе?

— Би било чудесно. Е, Трея…

— Да, сър?

— Хубаво е, че отново си при мен.

Джон Дърбин бе повикан по време на час по английски и трябваше да напусне класа си, помолен да се яви при директора. Когато се появи и каза името си, секретарката му нареди да отиде в една от заседателните залички в края на малък коридор, излизащ от главното фоайе.

„Какво, за бога, е станало този път?“ — мислеше си той, докато стомахът му се свиваше и главата му се въртеше. Стигна до третата стая отдясно и почука.

Вратата се отвори навътре и той влезе, без да вижда баща си. Джон се огледа наляво и дясно, гневен и объркан, като хванат в капан.

— Няма какво да правя тук. Пусни ме да изляза.

Майкъл Дърбин здраво стоеше на позиция, държейки вратата затворена зад себе си.

— Исках да разменя няколко думи с теб — каза той, — после си свободен да си ходиш.

— Свободен съм да си ходя сега. Нямам какво да ти кажа.

— Добре де, но това е важно за един от нас. Имам да ти кажа нещо, кратко и ясно. Не съм убил майка ти. Не знам как това ти е влязло в главата…

— Не знаеш? Мислиш, че ние, другите, през цялото време не чувахме… не усещахме твоята агресия ли?

— Не беше винаги, не и през цялото време. Спорехме понякога. Родителите го правят от време на време. Не съм я убивал. Опитвахме се да излезем от напрегнатото положение, така че да можем да останем заедно. Малко повишавахме глас, от време на време.

— Ха-ха! Малко ли?

— Е какво толкова, Джон, какво толкова? Имахме сериозни различия във възгледите. Разбираш ли?

— Зная за какво бяха споровете. Или поне основният…

— Знаеш? Тогава можеш да ми кажеш.

— Ти и Лиза. Това беше. Какво ще кажеш?

— Е, това е просто напълно невярно, това ще ти кажа. — Ръцете на Майкъл бяха скръстени на гърдите му, пазейки вратата, бранейки него самия. Сега той ги отпусна настрани. — Не мислиш ли, че можем да седнем за малко?

В стаята имаше маса и четири стола. Джон се поколеба, после отстъпи настрани до най-близкия стол и се отпусна в него. Баща му придърпа друг стол, без да напуска позицията си до вратата. Нямаше намерение да оставя на сина си открит път за оттегляне. Сега обаче, седнал пред нея, той се дръпна малко напред с лакти на коленете и вдигна поглед към Джон.

— Не знам как ще те убедя в това, но Лиза ми е просто приятелка и нищо повече. Така е било винаги.

— Е, добре. Ти отиде там в нощта след опелото на мама. Няма да го отречеш, нали?

— Няма. Да, отидох. Аз бях сломен от мъка, Джон. Нуждаех се да говоря с някого и усещах, че вече достатъчно съм висял при Чък и Кейти. Знаех, че Лиза ще ме изслуша. Защо ти е толкова трудно да го разбереш? Мислех, че ти, сред всички други, най-лесно ще го схванеш. Ти знаеш кой съм аз. Винаги си знаел.

Спокойният тон на Майкъл бе на път да пробие най-накрая бронята от враждебност на Джон. Той се облегна и сви ръце в скута си, шарейки с поглед из стаята. Накрая погледна към баща си.

— Добре тогава. За какво бяха тези караници? Между теб и мама?

— Не знам за кои точно караници говориш, но част от тях бяха може би за пари. Майка ти искаше по-голяма къща, като на Чък и Кейти. Искаше да отворя още един офис, ако мога. Аз не исках да го направя. Във всеки случай, исках да работя по-малко и може би да се върна към изкуството. И това е другото, мислиш ли наистина, че съм се отказал от рисуването, че не ценя творбите си?

— Не знам. Ако това е бил единственият начин да ти се махнат от главата ченгетата…

— Исусе! — Майкъл отпусна главата си и я заклати наляво-надясно. — Не знам с какво съм те заблудил толкова, за да мислиш, че съм извършил нещо подобно. Не съм, кълна ти се. Не е Лиза, не съм си късал рисунките, не съм навредил на майка ти по никакъв начин.

— Защо тогава дори не казваш къде си бил онази сутрин?

— Карах си колата. Отивах на работа. Мислех за работата, как да изкарам повече пари, тревожех се за двама ни с майка ти. Тревожех се, че Роу Къртли вече не е в пандиза. Не обръщах внимание на трафика, не усещах, че закъснявам. Ти помниш ли всички подробности за пътя си до училище днес?

— Тогава кой я е убил?

— Роу Къртли го е направил, Джон. Аз бях главната причина той да лежи в затвора толкова време. Затова е убил нея и е унищожил рисунките ми, за да ме накаже. Защо не можеш да го проумееш?

— Защото, татко, той беше със счупена ръка. Какво ще кажеш за това? По всички вестници пишеше как са го наредили полицаите, когато са го арестували. Не можеш да удушиш някого със счупена ръка, не някой като мама, поне. Тя беше достатъчно силна, знаеш. Тя още можеше да бие Питър на канадска борба. Така че това не е било възможно. Тогава кой го е направил? — Той стовари разперената си длан върху масата до себе си, очите му бяха изпълнени с гняв и объркване. — Смяташ ли, че не съм мислил достатъчно? Мислиш ли, че много ми се иска да вярвам в това — че баща ми го е направил и така е прецакал живота на всички ни? Така че ако не е Роу Къртли, то кой? Особено след като не можеш да си спомниш какво точно си правил онази сутрин?

— Запомнил съм, помня, разбери. Просто не можах да стигна по времето, когато трябваше…

— Чуваш ли се какво говориш? Съшито с бели конци, направо глупости…

— Беше, каквото беше, Джон. Беше, каквото беше — уплашен, че може да го загуби отново и може би завинаги, Майкъл се приближи. — Слушай — каза той с настоятелен, но спокоен тон. — Едва ли искаш да чуеш това, но не аз съм имал… връзка.

— Искаш да кажеш, че е била мама?

— Да, майка ти.

— Шибана лъжа!

— Не, истина е. Просто знай, че има още някой в картинката.

— Кой?

— Нямам представа. Инспектор Глицки не знае. Може би някой от нейните пациенти. Но лошото е, че след смъртта на Роу, Глицки вече не търси толкова усилено. Мисли, че е бил Роу.

— Не може да го мисли. Дяволски удобно е. Извън това, обаче, няма никакъв смисъл, не е убедително.

— Той все пак мисли, че е Роу. Но в крайна сметка ние може никога да не разберем кой я е убил. Тази мисъл просто ме смазва, но може накрая да останем без отговор — добави той, след което сведе глава, протегна ръка и докосна коляното на сина си. — Върни се у дома, Джон, моля те!

Устните на Джон оставаха стиснати, а стойката му — непреклонно скована. Сълзи се събираха в ъгълчетата на очите му и започваха да преливат.

— Къде живееше, впрочем?

— У Рич.

— Казват, че не си бил там.

— Зная.

Чувствата на Майкъл към семейството на Рич не бяха никак топли.

— Е, в сряда ще се изнесем от Чък и Кейти и ще отидем в мотел. Мисля, че е време да започнем да се спогаждаме като семейство. Мислиш ли, че си склонен да опиташ?

Джон яростно забърса капките сълзи, потекли по бузите му.

— Не знам, татко. Знам само, че искам да убия онзи, който е убил мама.

— Аз също, Джон. Нямаш представа колко усилия са ми необходими да не ида пред къщата на Роу Къртли с някое оръжие. И Бог ми е свидетел, не бях аз. Не бях аз. Много е важно за мен да ми повярваш. Мислиш ли, че можеш да го направиш?

Джон рязко се облегна назад в стола си, скръсти ръце, лицето му бе сковано като маска.

След няколко дълги мига, в които чуваше само биенето на сърцето си, Майкъл разбра, че каквото е могъл да направи при сина си за днес, вече е направено. Той стана, нежно докосна рамото му с ръка и се запъти към вратата.

Чакайки Майкъл Дърбин да се прибере в дома на семейство Новио след работа, Глицки бе седнал сам в трапезарията на чаша чай, който Кейти му бе донесла. След миг тя се появи в коридорчето пред кухнята и влезе с поднос, върху който имаше чинийка сладкиши и кафе във фина порцеланова чашка, украсена с китайски мотиви. Глицки я гледаше как поставя подноса върху масата. Сядайки срещу него, тя взе китайската си чаша внимателно, сякаш се боеше да не я счупи.

— Как се справяте? — попита Глицки загрижено.

— Не се ли вижда? — отвърна тя с измъчена усмивка. — Ако не върша нещо, всеки миг, когато умът ми се връща към Джанис, се чувствам сякаш пропадам. Знаете ли, тя не ми беше просто сестра. Беше най-близката душа на този свят.

— Мислила ли сте да се консултирате с някого?

— Имате предвид някой психотерапевт ли? — Тя поклати глава. — Няколко други приятели също ми препоръчаха. Може би ще го направя. Въпреки че нещо ми казва какво всъщност ми трябва. И това е време. Времето, което точно сега сякаш е спряло и ми се вижда като непосилен товар.

— Да, така го усещате — отвърна Глицки. — Времето се точи бавно. Познато ми е.

Кейти вдигна чашата си, но не отпи, а я върна на масата.

— Случвало ли ви се е? — попита тя. Погледът й леко се оживи.

— Първата ми жена — отвърна Глицки. — Почина от рак много млада.

— Съжалявам…

— Беше много отдавна — отвърна Глицки, свивайки рамене.

— Като ви слушам, сякаш още боли…

— Понякога. Но най-често си спомням добрите времена — отвърна лейтенантът и погледна настрани.

— Добрите времена… Понякога мисля, че никога няма да се върнат отново — каза тъжно Кейти. — Точно сега ми се струват толкова далечни, като в друг свят…

— Знам. Виждал съм това и у другите, и у себе си.

— Боже, а как беше всичко съвсем доскоро! Аз, Чък и момичетата бяхме седнали тук, около тази маса, преди месец, не повече. Всеки се справяше с живота, всеки се смееше и обичаше другите. Беше седмица, преди да стана на четирийсет… Чък съчини някаква безумна песен, която се канеха да пеят на моя празник. „Стара, стара, наистина стара“ или нещо от сорта, това се пее в хор. „Да бе да, стара е тя“. После момичетата съчиняват за себе си по един стих, духовит и направо жесток, но и забавен същевременно. Всички се забавлявахме до скъсване. Сега виждам децата толкова тъжни, а Чък и аз сме затънали в този ужасен страх и несигурност. — Тя се втренчи в Глицки с полумъртъв от умора поглед. — Мисълта, че някога бихме могли да имаме такива времена, безгрижни и щастливи, изглежда просто невъзможна.

Внезапно Кейти се изправи, избърсвайки очи си с престилката.

— Съжалявам — каза тя. — Може би не биваше да ви натоварвам с всичко това.

— Всичко е наред — отвърна той. — Такъв е животът, виждал съм го и преди.

— Не знам как се справяте — тя надигна кафето си и отпи, — всичките жертви и техните семейства… Всички са поне толкова зле, колкото нас, нали?

— Всички страдат. Всеки се справя посвоему, но никога не е лесно.

— Това трябва да е полезно за мотивацията ви. Във вашата, полицейската работа, имам предвид. Мъката на жертвите…

Глицки щеше да се усмихне, но се сдържа.

— Наистина има значение — отвърна той.

Двамата се върнаха към чашите си и помълчаха.

— Може ли да ви питам нещо друго? — каза Кейти.

— Досега не сте питала нищо важно, така че давайте…

— Защо още разпитвате Майкъл? Мислех, че е съвсем ясно. Това с Джанис. Бил е Роу Къртли.

Глицки повъртя чашата чай в ръка, след което каза:

— Още нямаме отговор на някои въпроси — отвърна той сухо.

— Какви например? — попита тя, след което внезапно вдигна ръка и закри устата си. — Имате предвид, че може да не е бил Роу? Не мислите сериозно, че е бил Майкъл, нали?

— Не бива да се прибързва с изводите. Имам някои въпроси към Майкъл. Това е всичко.

Тя сложи ръце на масата.

— Той не е направил това, инспектор Глицки. Вие не го познавате. Просто не би могъл да го направи! Той обичаше Джанис, толкова я обичаше!

— Сигурен съм — отвърна Глицки.

— Що за отговор е това? — изуми се Кейти.

— Съжалявам — извини се лейтенантът, ставайки. — Наистина нямам по-добър в момента.

Глицки седеше в колата си на широкия заден паркинг при офис сградата на Джанис Дърбин. Видя добре сложената черна жена в служебна униформа, която излизаше от своята кола няколко минути преди осем. Събирайки цялото си търпение, Глицки й даде още десет минути да се разположи, след което влезе в сградата и се изкачи по стълбите до апартамент 207.

Тя го позна веднага и го посрещна със сърдечна усмивка.

— Съжалявам, не запомних името ви.

— Глицки — каза й той. — Лейтенант Ейб Глицки.

— Аз съм Роберта. И тъй, какво мога да направя за вас днес, лейтенант Глицки?

— Е, както си спомняте, вчера ви питах кой в сградата може да познава Джанис Дърбин или да е близък с нея. Оказа се, че това не е бил точният въпрос. Говорих с Холи, русата жена от вашия коридор. Тя ми каза какво й е споделила Джанис: имала е извънбрачна връзка и вероятно този човек е идвал в сградата след работното й време. Може би няколко пъти. Сетих се, че вие сигурно имате видеокамери, монтирани над вратите, и си мисля дали някоя от тях не е заснела него или колата му.

Роберта сви устни в израз на разочарование.

— Това е могло да стане преди повече от седмица, нали?

— Точно така. Най-малко десет дни, може би доста повече.

— Съжалявам — каза тя, навеждайки глава. — Май нямате късмет. Камерите ни работят на седемдневен цикъл в тази сграда и в повечето други, които наблюдаваме. Ако трябва да идентифицираме някого заради оплакване, ние знаем кого търсим още на следващия ден. Разбирате какво искам да кажа… Обикновено се обръщат към нас заради кражба или вандализъм. Най-много три дни, ако е след уикенда. Сигурен ли сте, че това, което търсите, е станало преди толкова време?

— Боя се, че да. Дори повече време е минало — кимна Глицки, видимо разочарован. — Бихте ли ми казали по какъв друг начин наблюдавате сградата? Забелязах, че имате аларми на вратите. Хората набират код, когато влизат или излизат, нали?

— Точно така. Но това е в извънработно време. В нормалните бизнес часове се влиза напълно свободно — изведнъж се оживи Роберта и щракна с пръсти. — Но вижте, тук може би има нещо друго.

Тя стана от бюрото си и отиде до редица етажерки с архиви до стената отдясно.

— Имаме нощен автопатрул. Минават оттук на всеки два часа от шест вечерта до осем сутринта. Всяка нощ. Извършват физическо наблюдение на сградата и паркинга. Клиентите, пациентите и наемателите са свободни да използват паркинга когато искат, но през нощта обикновено е съвсем празен. И в случай че има кола, която не е на някой от наемателите, патрулът отбелязва регистрационен номер, марка, модел, цвят и тям подобни. Поне това се очаква от тях… — с тези думи тя посегна към една от етажерките и взе две сравнително тънки папки. — Това са разпечатки от докладите за миналия декември. Данните за февруари вероятно са все още в екипа. Прегледайте ги, ако искате.

— Досега нямаше доказателства — каза Глицки. — Дори след като си помислих, че може би е той, трябваха доказателства. И трябваше да го изиграя — обясни той и огледа двете си събеседнички.

Лейтенантът седеше в сепаре в ресторанта на Лу Гърка два дни по-късно. Беше минало пладне и денят беше изненадващо свободен от досадни задължения. Доколкото прочее не се налагаше да бърза със специалитета (агнешко в повече за втори път в рамките на две седмици), Ейб пиеше студен чай. Седнали срещу него на масата, Вай Лапиър и Аманда Дженкинс сръбваха от чашите си с диетична кока-кола. Това съвсем не беше случайна среща. Лапиър бе наминала към кабинета на Глицки с цел да разбере какво е свършил инспекторът и защо, за да може после да го защити пред кмета Кроуфърд. През това време Дженкинс, която движеше обвинението срещу Чък Новио, бе дошла, за да събере цялата информация по случая. Двата разговора можеха лесно да бъдат обединени и преместени в неформалната обстановка на гръцкия ресторант срещу Съдебната палата.

— А какво най-напред те накара да помислиш за него? — попита Лапиър.

— Не можах да се сетя веднага — усмихна се Глицки с престорена стеснителност. — Всъщност изобщо нямаше да се сетя, но той ми каза една лъжа. Първия път, когато говорих с него, аз го попитах за многото му разговори с мобилния на Джанис. Каза ми, че двамата с Джанис подготвяли парти изненада за жена му, Кейти Новио. Но по-късно Кейти ми каза как те са планирали голямото духане на свещи за нейния четирийсети рожден ден. Тя беше наясно с планирането, така че изненада не е имало, нали? За щастие това противоречие ми дойде на ум преди две-три вечери.

На Лапиър не й хареса това обяснение.

— И само с тази лъжа като улика, ти, Ейб, изложи на риск живота на един гражданин?

— Добре, две неща. Не беше само лъжата. Това измислено парти изненада ме накара да се замисля за Джанис и Новио и това ме доведе до мисълта, че колата му може би е била на нейния паркинг.

— Ейб, това си е доста далече от улики за убийство — намуси се Лапиър.

— Съгласен. И аз не бих рискувал нечий живот, на гражданин или на когото и да е, ако това беше всичко, с което разполагах. След като имах Новио в главата си, след като приех, че нямам надежда във връзка с г-н Кроуфърд, Къртли и така нататък, аз до среднощ се рових в Интернет. За Новио имаше петнайсет хиляди резултата в Гугъл.

— Петнайсет хиляди?! — възкликна Дженкинс.

Глицки кимна, сръбвайки от своята чаша зелен студен чай с лед.

— И естествено аз намерих това, което ми трябваше, за около пет минути.

— Ти се бъзикаш — втренчи се в него Дженкинс.

— Да — каза Глицки, — всъщност отне ми повече от три часа, но пак бях късметлия…

— Извинявай, Ейб, но какво търсеше? — попита Лапиър.

— Нещо като нищо, знам ли… — Глицки се загледа в салфетката си. — Сигурен бях само в едно, че ако някой ме лъже при разследване, обикновено има причина. И това бе очевидно преднамерена лъжа, а Новио би имал интереса да казва истината, ако иска да скрие извънбрачната си връзка.

— Е, какво намери? — върна го към темата Дженкинс.

— Два материала в малък вестник от Нова Англия през 1995-та. Ставаше дума за скандал, какъвто очевидно е имало и там. Новио бе посочен като един от професорите, заподозрени в търгуване с оценки срещу секс. Втората статия просто посочваше, че всички обвинения са снети вследствие на постигнато споразумение.

— Замазали са нещата, на момичето е било платено, а Новио е бил експедиран за Сан Франциско с куп добри препоръки — кимна Дженкинс.

— И аз така си помислих — каза Глицки, като сдъвка малко от натрошения лед в чашата. — И така, шефе — обърна се той към Лапиър, — аз знаех за изневярата на Джанис, за хламидията, за старите истории на Новио със студентки и за това, че е опитен лъжец. Така че отидох в офис сградата на Джанис и открих, че той често е паркирал там в извънработно време. Спирал е точно под прозореца, където гръмна пушката завчера… Така че имах случая с изневярата на Джанис, но без доказателства и без улики за убийство.

— Окей — каза Лапиър, — ето тук вече става забавно. Значи тогава отидохте при Майкъл Дърбин. Защо при него?

— Жена му беше жертвата, шефе — усмихна се той. — Дърбин искаше да хване убиеца, който и да е той. Ако искаш да знаеш истината, аз отидох с идеята да дръпнем конците на Новио, но точно той предложи театрото с пушката, което си беше направо блестящо. Имай предвид, че Новио никога нищо нямаше да признае, дори ако го бяхме хванали натясно с любовната история. Би се изпуснал за убийството само пред някой, за когото не подозира, че играе с нас.

— Но това можеше да убие Дърбин!

— Всъщност не — поклати глава Глицки. — Нямаше и най-малката вероятност. Не и с халосни патрони в пушката. В най-лошия случай, можеше да бъде обгорен.

— Лошо обгорен. И да съди града с иск за някаква огромна сума.

— Вярно. — Той посрещна погледа на прекия си началник. — Напълно възможно. Но да си кажа правичката, не се притеснявах много за това. Майкъл нямаше да го направи. От процеса на Роу Къртли го познавам като особняк с чувство за справедливост. Той постъпи както трябваше и си отнесе последствията. Беше изцяло съзнателен и знаеше какво прави, когато реши да ни сътрудничи. Беше съсипан, когато разбра за Джанис и Новио. Беше бесен, но съвършено на себе си.

— И така — продължи Аманда. — Хайде да се върнем към началото. Какво е накарало Новио да замисли убийство? Излизането на Роу от затвора?

— Точно така — каза Глицки. — Джанис току-що е казала на Новио какво смята да предприеме. Щяла е да съсипе живота му — семейството му, кариерата му… Не се е решила достатъчно бързо наистина да го изобличи. И това колебание — може би няколко дни, седмица или повече — й е струвало живота. Защото приятелят Чъки си е мислил, че е свършен, че отива в пандиза и вероятно е бил прав. Междувременно Роу излиза от затвора и опожарява апартамента на Фелисия Нунйес. Новио знае за връзката на Дърбин със случая Роу и му идва тази блестяща идея. Да направи така, сякаш е бил Роу! И виж, като отиде, да разкъса и картините. Това е съвсем като Роу, нали? — Лицето на Глицки леко помръкна. — И да знаете, аз почти помогнах на Новио да се измъкне.

Лапиър протегна ръка през масата и докосна неговата.

— Това „почти“ е пресилено, Ейб. На твое място не бих вземала всичко толкова на сериозно. И ако приемем, че имаме случай при специални обстоятелства, което си е така, бъди спокоен за моята позиция — че Майкъл Дърбин е участвал доброволно.

Глицки кимна сдържано, помълча за малко, после кимна отново.

— Не би било неточно — каза той.

В неделя сутринта Франи Харди се върна вкъщи, докато нейният съпруг Дизмъс похапваше своята бърканица с мляно телешко и яйца. Беше си я сготвил в десетпаундовия чугунен тиган, който държеше закачен на куката за марлин над готварската им печка.

— Къде беше? — попита той. — Почти се разтревожих.

— Точно това обичам в теб, тези „почти“ чувства.

— Давам го по-умерено — каза той. — Човек не трябва да се преуморява и да се безпокои излишно. — Той посочи към чинията. — Искаш ли от това? Направил съм доста.

— Не, продължавай. — Тя седна срещу него на масата.

— Къде беше все пак — попита той. — И не казвай нещо невъзможно, като Украйна или островите Галапагос.

— На църква — отговори тя.

— Казах ти, не се бъзикай.

— Не се шегувам. Бях на църква. Мога дори да ти кажа в коя точно, ако те интересува.

Дизмъс Харди остави вилицата и погледна към жена си.

— Добре е да се ходи на църква, особено в неделя сутрин, но сега аз съм малко уморен. Наред ли е всичко?

— Всичко е наред. Ние, здравето, децата, всичко върви добре.

— Обаче…

— Обаче, спомни си нощта, когато вие с Ейб седяхте тук и правехте словесна аутопсия на цялата тази лудост с Роу Къртли. Ейб ти разказа как този път всичко е започнало с огнената смърт на онази бедна жена Фелисия Нунйес, която очевидно е била също и сред първите жертви на неговите насилия, нали?

— Спомням си много добре всичко. И какво?

— Виж, по някаква причина, аз не мога да прогоня от главата си мисълта за нея. Представям си как едно момиче идва в тази страна от Гватемала, изпълнено с надежди. Бива изнасилено от сина на своите господари. Прави това, което е справедливо и свидетелства срещу него. След това отива да работи във фирма за химическо чистене. Живее сама, може би никога не е имала приятел, заради срама от изнасилването. И накрая Роу излиза от пандиза и фактически първото нещо, което прави, е да я убие и да изгори тялото й. — Франи дръпна престилката на Дизмъс и подсуши краищата на очите си. — Това е толкова нечестно, неприемливо.

— Ей. — Харди стана, обиколи масата и я обгърна с ръце. — Браво — добави той по-тихо, целуна върха на главата й, а тя се облегна в него.

След минута тя въздъхна.

— Не знам защо, но това просто ми дойде в главата посред нощ. Тогава, когато Ейб казваше, че тук няма кой да скърби за нея. Никой дори, който да дойде и да вземе тялото й. И това направо ме удави в тъга. Така че реших да отида на църква, да запаля свещ и да прочета молитва за нея. Знам, че това е твърде малко, може би е суеверие, може би е просто глупаво, но аз си помислих…

— Това е чудесно, Фран — каза Харди. — И ти си един прекрасен човек.

— Е, не чак толкова, но… най-малко, нещичко за някой, който никога нищо не е имал, отишъл си е без дори и най-малък шанс в живота. Разбираш ли какво ти казвам? Чувствах, че трябва да направя нещо. Така че тя поне да може да почива в мир, ако има такова нещо. Разбираш ли?

Харди притисна ръцете си към гърба на жена си.

— Амин — каза той.

Копеле (исп.). — Б.пр.

В оригинала „Shotgun weddings — a case of wife or death“; игра на думи — „wife or death“ наподобява на „life or death“, т.е. „живот или смърт“. — Б.пр.

Не мога да го изразя точно (фр.). — Б.пр.

Игра на думи: Ninth Circuit е термин, който обозначава регионално подразделение федералния апелативен съд на САЩ. Circuit е близко по звучене до Circus, т.е. цирк. — Б.пр.

Съкратено от Гертрууд. — Б.пр.

Американска фирма за експресна доставка на пратки. — Б.пр.

Героиня от едноименния роман на Елинор Портър, синоним на оптимизъм и радост от живота. — Б.пр.

Любителски вариант на американския футбол, при който борбата за топката е забранена; достатъчно е да докоснеш играч от противниковия отбор, за да му вземеш топката. — Б.пр.

Италиански бадемов ликьор диджестив. — Б.пр.

В САЩ осемнайсет големи града, включително Сан Франциско, се считат за градове-убежища, където нелегалните емигранти могат да пребивават без заплаха от преследване и депортация. — Б.пр.

Непромокаема материя за ловни дрехи и работни облекла. — Б.пр.

Полицейският департамент на Сан Франциско. — Б.пр.

В щатското законодателно право, когато делата са без конкретен ищец и делото е на местно, а не федерално ниво, прокурорът говори от името на гражданите на конкретния щат. — Б.пр.

Препратка към играта „Монополи“, където подобна карта може да се падне като късмет на играчите. — Б.пр.

Радиомачта в Сан Франциско, висока почти триста метра. — Б.пр.

Начин на действие (термин на латински, използван в криминалистиката). — Б.пр.

Френски запечен сандвич с шунка и сирене „Грюйер“ или „Ементал“. — Б.пр.

Една от най-честите болести, предавани по полов път. — Б.пр.

Люта супа от риба и плодове на морето, произхождаща от Сан Франциско и понякога смятана погрешно за италиански деликатес. — Б.пр.

Калифорния остава един от трийсет и седемте щати, където смъртното наказание още не е отменено. Единственият легален метод е отровна инжекция (газовата камера е отменена през 1996-а); въпреки голямата популация от затворници, осъдени на смърт, екзекуциите са сравнително редки. — Б.пр.

Американска традиция — веднъж годишно в повечето учреждения служителите водят децата си на работното си място с цел да се развесели обстановката. Най-често при подобни събирания има нещо като импровизиран коктейл. — Б.пр.

В Щатите голяма част от богатите са републиканци; републиканската партия подкрепя освобождението на богатите от данъци за хора с висок доход — намекът тук е точно за това. — Б.пр.

Синоним на „медии“. Първите три власти в демократичното общество са законодателната, изпълнителната и съдебната. Заради влиянието на медиите върху общественото мнение, някои историци и социолози шеговито ги определят като „Четвърта власт“, която служи за коректив на другите три основни институции. — Б.пр.

Марка текила. — Б.пр.

Социологическа концепция, залегнала донякъде в основата на теорията на социалните мрежи, която твърди, че всеки двама души на земното кълбо имат връзка, която минава най-много през шест кръга на общи познати и приятели. — Б.пр.

Заглавие на един от най-зловещите американски трилъри (1955 г., със Спенсър Трейси). — Б.пр.

В Конституцията на САЩ; разрешава притежаването на лично огнестрелно оръжие, главно с цел поддържането на боеспособно опълчение, тъй като е приета наскоро след Войната за независимост с Великобритания. — Б.пр.

Зона за отдих в Сан Франциско, на брега на океана, близо до моста Голдън Гейт. — Б.пр.

Итал. кафе еспресо с малко мляко или мляко с малко кафе; едното се казва „кафе макиато“, а другото — „лате макиато“. — Б.пр.

Няма за какво (исп.). — Б.пр.

Непреводима игра на думи с изкуствено създадена дума на английски; по звучене е близка до „градски съвет“, а означава нещо като „градски разговор“, „разговор за града“ и пр. — Б.пр.

В Конституцията на САЩ. Гласи, че всеки гражданин е защитен от неоправдано претърсване, следене или арест. — Б.пр.

Популярни в САЩ сладкиши със заострена форма и различен пълнеж, най-често бадемов крем и стафиди. — Б.пр.

Ориг. „The Odd Fellows“ — една от най-важните благотворителни организации в САЩ. — Б.пр.

Непреводима игра на думи, на английски думата звучи сходно с малкото име на авторката, Шийла. — Б.пр.

Популярна в САЩ детска игра. Играчът, със завързани очи и книжна опашка в ръце, насочен в грешна посока, трябва да намери картон с нарисувано магаре и да забоде липсващата му опашка възможно най-близо до точното място. — Б.пр.