рите неголеми романа, обединени в тази книга, осигуриха пробива на своя автор в най-новата белетристика на САЩ, наложиха го като свръхинтересно явление в нея, като самобитен, но предан продължител на идеите и традициите, изразени от Хоторн, Мелвил, Торо… Роден в 1947 г. Пол Остър прибягва до криминалната интрига, за да създаде странни и необичайни творби, изпълнени с причудливи човешки характери и съдби, със сънища и реминисценции, с незаличимите следи, които детството оставя в душата. „Лабиринти с огледални стени“, така нарича романите му критиката, но макар ориентирането в ходовете им да не е съвсем лека задача, Остър предлага висококаратно четиво, което едновременно увлича и захранва с идеи. Наред с „Нюйоркска трилогия“ в много страни на света са издадени и „Лунен палат“, „Музиката на случайността“, „Левиатан“. Произведенията на Пол Остър са преведени на шестнадесет езика.
Всичко започна от една грешка. Посред нощ телефонът иззвъня три пъти и гласът отсреща търсеше някакъв непознат. По-късно, когато вече можеше да обмисли всичко, той щеше да заключи, че не съществува нищо по-реално от случайността. Но това щеше да стане много по-късно. В началото бе само случката и последствията от нея. Дали нещата можеха да се развият другояче или всичко е било предопределено още от първата дума, излязла от устата на непознатия, не е важно. Важна е самата история, а какъв е смисълът от нея и дали такъв изобщо има, не е работа на историята.
Що се отнася до Куин, няма какво да си губим времето. Кой е, откъде е и какво прави, са все неща, които малко ни интересуват. Знаем например че е трийсет и пет годишен. Знаем, че някога е бил женен, някога е бил баща и че както жена му, така и синът му са починали. Знаем още, че навремето е писал книги. И за да бъдем по-точни, писал е криминалета. Тези негови творби са излезли под псевдонима Уилям Уилсън; произвеждал ги е по една на година, което му осигурявало приличен доход, за да може да живее скромно в малък нюйоркски апартамент. И тъй като написването на един роман не му отнемало повече от пет-шест месеца на година, с останалото време разполагал както намери за добре. Четял книги, гледал картини и филми. Лете зяпал бейзболните мачове по телевизията; зиме посещавал операта. Но от всичко най-много обичал да се разхожда. Почти всеки ден, независимо дали грее или вали, той излизал от апартамента си и тръгвал да се разхожда из града — без цел, просто следвал хода на собствените си крака.
Ню Йорк е неизбродимо място, лабиринт от безчет накъсани улички, и колкото и да вървял, колкото и добре да познавал околните квартали и булеварди, у него винаги оставало безпомощното усещане на човек изгубен. Изгубен не само в града, но и във вътрешния си мир. Всеки път, когато тръгнел да се разхожда, той сякаш изоставял себе си и така по-лесно се отдавал на движението, превръщал се само в едно гледащо око и избягвал задължението да мисли, а това, повече от всичко друго, го успокоявало и изпълвало с целебна празнота. Светът съществувал извън него, около него, пред него; скоростта, с която непрекъснато се променял, го обезсилвала и той не можел да задържи вниманието си върху абсолютно нищо. Същността е в движението, в това действие, когато поставяш единия си крак пред другия и се оставяш на ритъма на собственото си тяло. Когато се скиташ безцелно, всички места стават еднакви и тогава вече няма значение къде си. При най-добрите си разходки Куин успявал да усети какво означава да си никъде. А в крайна сметка той друго не искал, освен да бъде никъде. И Ню Йорк беше никъдето, което бе избрал за себе си. Добре знаеше, че няма намерение да се разделя с него.
В миналото беше по-амбициозен. Като съвсем млад бе публикувал стихосбирки, пиеси, литературна критика и бе направил няколко доста обемисти превода. Но съвсем ненадейно се отказа от всичко. Една част от него бе умряла, така каза на приятелите си, и повече не желаеше тя да се връща и да му напомня за себе си. И именно тогава си измисли псевдонима Уилям Уилсън. Куин вече не беше онази част от него, която умееше да пише книги, и въпреки че в много отношения не бе изчезнала, той не съществуваше повече за никого другиго, освен за себе си.
Разбира се, не спря да пише, защото това бе единственото нещо, което чувстваше, че му се удава. Криминалетата му се струваха добро разрешение. Без никакво усилие измисляше заплетени сюжети; освен това писането му вървеше, дори когато не се стараеше кой знае колко много. Чисто и просто имаше перо. И тъй като не се смяташе за автора на това, което пишеше, не чувстваше и никаква отговорност и не му се налагаше да го защитава пред собственото си сърце и съвест. В края на краищата Уилям Уилсън беше една измислица, която, макар и родена у самия Куин, сега вече си водеше съвсем самостоятелен живот. Куин се отнасяше към него с уважение, понякога дори му се възхищаваше, но така и не повярва, че той и Уилям Уилсън са един и същ човек. И именно затова така и не се показа иззад маската на своя псевдоним. Имаше си литературен агент, с когото никога не се бяха виждали. Връзката им беше само под формата на кореспонденция и за целта Куин бе наел пощенска кутия в близката станция. Същото се отнасяше и до издателя, който му изплащаше всички хонорари, други парични суми и авторски права чрез агента. Никога книга на Уилям Уилсън не бе излизала със снимка на автора или с биографична бележка за него. Уилям Уилсън не беше включен в нито един указател с писателски имена, изобщо не даваше интервюта, а на писмата, които получаваше, отговаряше секретарката на литературния му агент. Доколкото зависеше от Куин, той беше сигурен, че никой не знае неговата тайна. В началото, като видяха, че окончателно се е отказал от писането, приятелите му все го подпитваха как възнамерява да се прехранва оттук нататък. На всички отговаряше едно и също: че е наследил от жена си пари, поставени под попечителство. А истината бе, че жена му никога не бе имала пари. Както бе истина, че той вече нямаше приятели.
Оттогава бяха изминали пет години. Вече не мислеше толкова много за сина си, а неотдавна махна и снимката на жена си от стената. Само понякога, съвсем неочаквано се замисляше как бе държал тригодишното си момче на ръце — но то не беше точно замисляне, не беше дори и спомен. Беше физическо усещане, един останал в тялото му отпечатък от миналото, върху който той нямаше власт. Тези моменти сега го навестяваха по-рядко и нещата като че бяха тръгнали да се променят. Преди всичко вече не му се искаше да умре. Същевременно обаче не можеше да се каже, че и много му се живееше. Но поне не изпитваше неприязън към факта, че е жив. Беше жив и упоритостта на това състояние взе постепенно да го очарова — сякаш бе успял да надживее себе си, или по някакъв начин водеше посмъртен живот. Вече не спеше само на запалена лампа и от много месеци насам не си спомняше нито един сън.
Беше нощ. Куин лежеше в леглото си, пушеше цигара и слушаше почукването на дъжда по стъклата. Почуди се кога ли ще спре да вали и дали на сутринта ще бъде в настроение за дълга разходка или бързо-бързо ще се прибере. На възглавницата до него лежеше отворен екземпляр от книгата на Марко Поло „Пътешествия“. Откакто бе завършил последния си роман под псевдонима Уилям Уилсън, което стана преди две седмици, започна да линее. Макс Уърк, частният детектив, от името на когото се водеше повествованието, бе успял да разгадае изключително заплетена серия от престъпления, бе преживял няколко побоя, от които се бе измъкнал на косъм, и поради всички тези негови неимоверни усилия Куин се чувстваше страшно отпаднал. С течение на времето Уърк и Куин се бяха сближили доста. Докато Уилям Уилсън продължаваше да бъде една абстрактна фигура за Куин, то Уърк все повече и повече добиваше плът и кръв. В тази триада от личности, в която Куин се бе превърнал, Уилсън играеше ролята на нещо като вентрилоквист1, самият Куин представляваше куклата, а Уърк беше живият глас, който придаваше смисъл на начинанието. Дори и само като илюзия, Уилсън оправдаваше живота на другите двама. Но и без да съществува, той пак представляваше моста, по който Куин можеше да премине от себе си към Уърк. И така, полека-лека Уърк бе станал постоянното присъствие в живота на Куин, негов духовен брат и приятел по самота.
Куин отново взе книгата на Марко Поло и зачете първата страница. „Ще
— Да?
Последва дълга пауза и дори в един момент Куин реши, че онзи отсреща е затворил. После, сякаш от огромно разстояние, се чу глас, който не можеше да се сравни с нищо. Едновременно механичен и емоционален, не по-силен от шепот, но в същото време съвършено отчетлив и толкова равен, че не успя да определи дали принадлежи на мъж или жена.
— Ало? — каза гласът.
— Кой е? — попита Куин.
— Ало? — повтори гласът.
— Слушам — каза Куин. — Кой се обажда?
— Пол Остър ли е? — попита гласът. — Бих искал да говоря с мистър Пол Остър.
— Тук няма човек с такова име.
— Пол Остър. От детективска агенция „Остър“.
— Съжалявам — каза Куин. — Дали са ви погрешен номер.
— Много е спешно — настоя гласът.
— Нищо не мога да направя за вас — каза Куин. — Тук няма никакъв Пол Остър.
— Нима не разбирате? — каза гласът. — Всяка секунда е ценна.
— Тогава опитайте се отново да наберете номера. Тук не е детективско бюро.
Куин затвори телефона. Остана така върху студения под, забил поглед в пръстите на краката си, в коленете си, в увисналия си член. За миг съжали, че се бе държал така рязко с човека по телефона. Може би щеше да е по-добре, помисли си той, ако си бе поиграл известно време. Може би щеше да попадне на интересен случай, или да помогне с нещо.
— Когато стоя прав, трябва да се науча да мисля по-бързо — каза си той наум.
Както повечето хора, и Куин не знаеше почти нищо за престъпността. Никога не беше убивал човек, никога не беше крал, а и не познаваше някого, който да го е правил. Никога не беше влизал в полицейски участък, никога не беше виждал частен детектив, никога не бе говорил с престъпник. Всичко, което знаеше за тези неща, бе научил от книгите, от филмите и вестниците. Но съвсем не смяташе, че това е някакъв недостатък. В историите, които описваше, той се интересуваше не от тяхната връзка със света, а от връзката им с други истории. Дори и преди да стане Уилям Уилсън, Куин беше страстен читател и почитател на всякакви мистерии. В интерес на истината повечето от тях бяха толкова зле написани, че не издържаха никаква критика, и все пак самият сюжет го увличаше и той захвърляше само най-лошите. Докато вкусът му за други книги бе изтънчен до тесногръдие, при мистериите проявяваше необяснима липса на взискателност. Като се случеше в настроение, поглъщаше по десет-дванайсет книжлета наведнъж. Сякаш това бе страшен глад, или неутолим апетит, но само към определен вид храна и никога не спираше, преди да се насити.
В тях най-много му харесваше чувството за пестеливост и за изобилие. В добрата мистерия няма нищо излишно, нито едно изречение, нито една дума без значение. И дори когато не е много важна, тя потенциално може да се окаже такава, което е едно и също. Светът на книгата оживява, гъмжи от възможности, загадки и противоречия. И тъй като всичко видяно или казано, дори най-незначителното или най-тривиалното, може да допринесе за развоя или изхода на историята, нищо не бива да се пренебрегва. Всичко е съществено; центърът на книгата се премества заедно с всяко ново събитие, което я придвижва напред. Центърът следователно е навсякъде, а без него никаква окръжност не може да се очертае, преди книгата да е стигнала до своя край.
Детективът е онзи, който гледа и слуша, който пробива път през това тресавище от предмети и явления в търсене на хрумването, на идеята, която ще свърже всички тези неща в едно, придавайки им смисъл. Всъщност писателят и детективът са взаимно заменяеми. Читателят вижда света през очите на детектива и пряко участва в неговото създаване детайл след детайл. Наясно е с всички заобикалящи го предмети, сякаш те биха могли да му проговорят, сякаш, поради вниманието, с което ги удостоява, биха могли да придобият допълнително значение, по-различно от простия факт, че съществуват. Частно ченге. За Куин този термин имаше троен смисъл. Зоркото око на ченгето, окото на примката, на която увисват престъпниците, и физическото око на писателя, който съзерцава действителността и изисква от нея да му се разкрие. В продължение на цели пет години Куин бе живял с това дълбоко свое убеждение.
Той, разбира се, отдавна бе престанал да мисли за себе си като за нещо истинско. Ако въобще продължаваше да живее, то бе в свят доста отдалечен, и съществуването му в него ставаше единствено чрез въображаемата персона на Макс Уърк. Но неговият детектив трябваше да бъде истински. Същността на книгите му го изискваше. И ако Куин си бе позволил да изчезне, да се оттегли в пределите на едно странно и херметично затворено битие, то Уърк продължаваше да живее в света на другите и сякаш колкото повече Куин изчезваше, толкова по-убедително ставаше присъствието на Уърк. Докато Куин се чувстваше все по-неловко в собствената си кожа, Уърк ставаше по-агресивен и находчив, и където и да попаднеше, навсякъде бе като у дома си. Всичко, което за Куин представляваше проблем, за Уърк бе съвсем в реда на нещата и той крачеше през лабиринта от приключения с лекота и безгрижие, които дълбоко впечатляваха неговия създател. Не можеше да се каже, че Куин иска да е като Уърк, нито че иска да прилича на него, но той му даваше сили да продължава да се преструва, че е Уърк, докато пише книгите си, да знае, че реши ли, винаги може да бъде Уърк, макар и само мислено.
Същата тази нощ, щом се унесе в дрямка, Куин опита да си представи какво би казал Уърк по телефона на един непознат. В съня си, който по-късно забрави, се бе видял да стои сам-самичък в стая и да стреля с пистолет срещу гола бяла стена.
На следващата нощ го свариха неподготвен. Куин бе решил, че историята е приключена, и въобще не очакваше непознатият отново да се обади. Така се случи, че когато телефонът иззвъня, той седеше върху тоалетната чиния. Беше по-късно от предишната нощ, един без десет или дванайсет минути. Куин точно бе стигнал до главата с пътешествието на Марко Поло от Пекин до Амой и книгата лежеше разтворена в скута му, докато той си вършеше работата в тясната тоалетна. Звънът на телефона го раздразни. За да се обади, би трябвало да изтича, без да се избърше, а на него никак не му се искаше да препуска из апартамента в този вид. От друга страна обаче, ако трябваше да си свърши работата на спокойствие, със сигурност щеше да изпусне телефона. И все пак не му се помръдваше. Телефонът в никакъв случай не беше любимият му предмет и той много често си мислеше, че трябва да се отърве от него. Ненавиждаше го заради страшния му деспотизъм. Не само че имаше наглостта да го безпокои в най-неподходящи моменти, но и самият той се оказа податлив на тормоза му. Този път обаче реши да устои. На третото позвъняване червата му вече бяха изпразнени. На четвъртото успя да се избърше. На петото си вдигна панталоните, излезе от тоалетната и спокойно прекоси апартамента. На шестото позвъняване вдигна телефона, но никой не се обади. Онзи от другата страна бе затворил.
На по-следващата нощ обаче Куин бе подготвен. Беше се проснал на леглото и прелистваше страниците на спортния вестник в очакване непознатият да се обади за трети път. От време на време, когато нервите му не издържаха, ставаше и започваше да крачи напред-назад из апартамента. Сложи една плоча — операта на Хайдн „Човекът на Луната“2 — и я изслуша от началото до края. Продължаваше да чака. Най-накрая в два и половина се отказа и си легна.
Очакването продължи и през още по-следващата нощ и през нощта след нея. Точно когато се канеше да се откаже от плана си, проумявайки, че по всяка вероятност е сгрешил в догадките си, телефонът пак иззвъня. Беше на деветнайсети май. Помнеше датата, защото тогава родителите му честваха годишнината от сватбата си, или по-скоро биха чествали, ако бяха живи, а освен това майка му бе споменала веднъж, че е заченат още през първата брачна нощ. Този факт много му харесваше — да знаеш с точност още първия миг на своето съществуване — й той винаги тайничко си бе празнувал рождения ден именно на тази дата. Последното позвъняване се оказа по-ранно в сравнение с другите две — преди единайсет часа, — но щом протегна ръка към телефона, неизвестно защо реши, че сигурно се обажда някой друг.
— Ало? — каза той.
Отсреща мълчание. И тогава Куин разбра, че това е непознатият.
— Ало? — повтори той. — Какво обичате?
— Да — обади се гласът най-накрая. Същият механичен шепот, същото отчаяние в интонацията. — Да. Нужно е сега. Незабавно.
— Какво е нужно?
— Да говорим. На минутата. Да говорим още сега. Да.
— С кого искате да говорите?
— Пак с него. Остър. Онзи, дето се нарича Пол Остър.
Този път Куин не се поколеба. Знаеше какво иска да направи и тъй като моментът бе дошъл, направи го.
— На телефона — каза той. — На телефона е Остър.
— Най-накрая! Най-накрая ви открих. — Усети облекчението в гласа, внезапно обзелото го осезаемо спокойствие.
— Точно така — потвърди Куин. — Най-накрая. — Умълча се за миг, за да могат думите добре да се разберат както от него самия, така и от другия. — Какво мога да направя за вас?
— Нужна ми е помощ — каза гласът. — Положението е опасно. Разправят, че вие сте най-добрият в тези работи.
— Зависи за какви работи става дума.
— Става дума за смърт. Искам да кажа смърт и убийство.
— Това не е съвсем по моята част — каза Куин. — Не се мотая по улиците, за да убивам хора.
— Не, разбира се — сприхаво отвърна другият. — Имам предвид точно обратното.
— Някой се кани да ви убие, така ли?
— Точно така. Да ме убие. Точно така. Много скоро ще ми видят сметката.
— И вие искате да ви пазя, така ли?
— Точно така, да ме пазите. И да хванете човека, който се готви да ме убие.
— Нима не знаете кой е той?
— О, знам, разбира се. Как да не знам. Но не знам къде е.
— Можете ли да ми разкажете нещо повече?
— Не сега. Не по телефона. Опасно е. Трябва да дойдете тук.
— Какво ще кажете за утре?
— Чудесно. Утре. Утре рано сутринта.
— Десет часа?
— Добре. Десет часа. — Гласът продиктува адрес, който се намираше на Шейсет и девета източна улица. — Да не забравите, мистър Остър. Непременно трябва да дойдете.
— Не се безпокойте — отвърна му Куин. — Ще дойда.
На следващата сутрин Куин се събуди по-рано от обикновено. Докато закусваше с кафе и препечени филийки с масло и преглеждаше бейзболните резултати във вестника (отборът му бе загубил с две на едно след грешка в деветия ининг), нито веднъж не помисли, че може да отиде на срещата си. Дори самият израз „срещата си“ му се стори странен. Срещата не беше негова, а на Пол Остър. А кой е Пол Остър, той нямаше никаква представа.
Независимо от това след малко откри, че много успешно имитира човек, който се кани да излиза. Прибра съдовете от закуската, хвърли вестника върху канапето, влезе в банята, взе душ, избръсна се, влезе в спалнята, завит в два пешкира, отвори едно шкафче и избра дрехите си за деня. Напоследък предпочитанията му клоняха към сако и риза с вратовръзка. Куин не беше носил вратовръзка от времето, когато погреба жена си и сина си и дори не знаеше дали още му се намират връзки. Все пак откри една сред бъркотията в гардероба. Отхвърли идеята за бяла риза — стори му се прекалено официално, и на нейно място избра сиво и червено каре и сива вратовръзка. Докато ги обличаше, изпадна в нещо като транс.
Чак когато сложи ръка върху дръжката на вратата, започна да се досеща какво всъщност прави.
„По всичко личи, че съм тръгнал да излизам — каза си той наум. — Но щом съм тръгнал да излизам, тогава къде отивам?“
Един час по-късно, когато слизаше от автобус номер четири на ъгъла на Седемдесета улица и Пето авеню, той все още не знаеше отговора на въпроса. От едната му страна беше паркът, потънал в свежа зеленина, огрян от утринното слънце, с ярко очертани, пробягващи сенки; от другата — галерията Фрик3, бяла и строга, същинско убежище на мъртъвци. В един момент се сети за „Войникът и усмихващата се девойка“ на Вермеер, опита се да си припомни израза на момичешкото лице, точното положение на ръцете й, обвили чашата, и червения гръб на безликия мъж. Мислено погледна към синята карта на стената и процеждащата се през прозореца слънчева светлина, толкова прилична на онази, която го обгръщаше сега. Продължаваше да върви. Пресече улицата и пое на изток. При Медисън авеню сви надясно и на юг, после наляво и тогава разбра къде се намира.
„Изглежда, съм пристигнал — каза си наум.“. Беше спрял пред една сграда и стоеше неподвижно. Изведнъж всичко загуби значение. Чувстваше се удивително спокоен, като че онова, което е имало да му се случва, вече се бе случило.
Открехвайки вратата, която щеше да го отведе във входа, той си даде един последен съвет.
„Ако всичко това се случва в действителност — каза си пак, — тогава значи трябва да внимавам.“
Вратата му отвори жена. Неизвестно защо, Куин не го очакваше и това го сепна. Ето, нещата вече взеха да се случват твърде бързо. Преди да успее да преглътне присъствието на жената, преди да си я опише и да формулира своите собствени впечатления, тя вече му говореше нещо и дори настояваше за отговор. Стана така, че още от първия момент той изгуби почва под краката си и започна да се препъва. По-късно, когато на спокойствие щеше да премисли тези събития, той щеше да си възстанови пълната картина на срещата с жената. Но това щеше да бъде работа на паметта, а припомнените неща — той знаеше това добре — често рушат онова, което помним. Ето защо никога вече не можеше да бъде сигурен в нищо.
Жената беше трийсет, трийсет и пет годишна; средна на ръст; малко широка в ханша или може би сластна, зависи от гледната точка; тъмна коса, тъмни очи и поглед, който беше едновременно резервиран и смътно прелъстителен. Носеше черна рокля и ярко червило.
— Мистър Остър? — Колеблива усмивка; въпросително килване на главата.
— Точно така — потвърди Куин. — Пол Остър.
— Казвам се Вирджиния Стилман — започна жената. — Съпруга съм на Питър. Той ви очаква от осем часа.
— Уговорката ни беше за десет — каза Куин и погледна часовника си. Беше точно десет.
— Неспокоен е — поясни жената. — Никога не съм го виждала такъв. Просто изгаря от нетърпение.
Тя покани Куин да влезе. Докато прекрачваше прага, за да влезе в апартамента, усети, че затъпява, сякаш някой най-безцеремонно е изключил мозъка му. Искаше да запомни всичко, което вижда, в най-големи подробности, но за момента тази задача очевидно не бе по силите му. Апартаментът се мержелееше пред очите му. Разбра, че е голям, може би пет или шест стаи, и богато подреден, че има много предмети на изкуството, сребърни пепелници и картини в скъпи рамки. Но това бе всичко. Едно съвсем общо впечатление, въпреки че се намираше на самото място и можеше да огледа всичко със собствените си очи.
В един момент откри, че е сам в гостната и седи на канапе. Спомни си, че мисис Стилман го бе помолила да изчака, докато иде да повика съпруга си. Не знаеше колко време бе минало оттогава. Сигурно минута или две. Но идващата от прозореца светлина падаше така, сякаш е вече обед. Не се сети да погледне часовника си. Парфюмът на Вирджиния Стилман се носеше наоколо и той започна да си я представя без дрехи. После се запита какво ли би си помислил Макс Уърк на негово място. Запали цигара. Бавно изпусна дима от устата си и с нескривано удоволствие го проследи как взе да се стеле и стопява в обятията на светлината.
Чу, че някой влиза в стаята зад гърба му. Куин стана и се обърна, очаквайки да види мисис Стилман. Вместо това съзря млад мъж, целият облечен в бяло, със светлоруса коса като на дете. Неизвестно защо, но в този първи миг Куин се сети за собствения си мъртъв син. После мисълта изчезна така ненадейно, както се бе появила.
Питър Стилман се настани в червеното плюшено кресло точно срещу Куин. Не каза нищо, преди да седне, дори не го удостои с поглед. Самото придвижване като че поглъщаше цялото му внимание, сякаш ако спре да мисли за това, което върши, ще замръзне на място. Куин никога не бе виждал да се ходи по този начин, но тутакси разбра, че това е човекът, с когото бе говорил по телефона. Тялото и гласът му си приличаха по това, че реагираха механично, на пресекулки, ту с бързи и отсечени, ту с мудни и плавни движения, ту сковано, ту изразително, някак неконтролируемо и неподвластно на човешката воля. Куин имаше чувството, че тялото на Стилман отдавна не е било използвано и че всичките му функции са били наново заучавани с помощта на съзнателни усилия, като всяко движение се е разчленявало на своите съставни поддвижения, поради което бе лишено от свобода и непринуденост. Също като кукла, която се опитва да ходи без кукловод.
У Питър Стилман всичко беше бяло. Бяла риза, отворена на врата; бели панталони, бели обувки, бели чорапи. Бледата му кожа и светложълтата рядка коса създаваха впечатление, че е почти прозрачен, сякаш човек можеше да надникне през кожата на лицето чак до сините му вени. Това синьо бе същото като на очите му: млечносиньо, прилично на разтвор от небе и облаци. Куин въобще не можеше да си представи, че ще разговаря с такъв човек. За него самото присъствие на Стилман беше като молба за мълчание.
Стилман внимателно се настани в креслото и най-сетне удостои Куин с вниманието си. Щом очите им се срещнаха, Куин веднага почувства, че Стилман е станал невидим. Виждаше го, разбира се, седнал на отсрещното кресло, но в същото време усещаше, че не е там. В един момент му хрумна, че може би Стилман е сляп. Но не, това не беше възможно. Човекът го гледаше, дори го изучаваше с очи; и макар че лицето му не трепваше, изражението му съвсем не беше празно. Куин просто не знаеше какво да прави. Седеше, чувстваше се неловко и гледаше Стилман. Така мина доста време.
— Никакви въпроси, моля — продума младият мъж най-накрая. — Да. Никакви. Благодаря ви. — Спря за миг. — Името ми е Питър Стилман. Казвам това по собствена воля. Да. Това не е истинското ми име. Не. Разбира се, умът ми не е точно това, което трябва да бъде. Но по този въпрос нищо не може да се направи. Не. По този въпрос. Не, не. Вече не.
Стоите срещу мен и си мислите: кой е този човек, който ми говори? Какви са тези думи, които излизат от устата му? Аз ще ви кажа. А може и да не ви кажа. Да или не. Умът ми не е точно това, което трябва да бъде. Казвам това по своя собствена воля. Но ще се опитам. Да и не. Ще се опитам да ви кажа, въпреки че няма да ми е лесно. Благодаря ви.
Казвам се Питър Стилман. Може би сте чували за мен, но по всяка вероятност не сте. Няма значение. Това не е истинското ми име. Не мога да си спомня истинското си име. Прощавайте. Не че това променя нещата. Искам да кажа, че вече не мога да си го спомня.
Ето това се нарича разговор. Не е ли тъй? Когато думите излитат от устата в празното пространство, живеят миг и умират. Странно, нали? Лично аз нямам мнение по въпроса. Не, не и пак не. И все пак има думи, без които не може. И те са много. Милиони, според мен. Може би само три или четири. Извинете. Все пак днес се справям добре. Много по-добре от обикновено. Ако мога да ви дам думите, от които се нуждаете, това ще бъде голямо постижение. Благодаря ви. Хиляди благодарности.
Преди много години имаше мама и татко. Аз нищо не помня. Те разправят, че мама умряла. Кои са тези „те“, не знам. Извинете. Но това е, което казват.
И така, майка няма. Ха-ха. Сега смехът ми звучи така, като гърлено дум-дум. Ха-ха-ха. Големият татко каза: няма значение. За мен. Което значи за него. Големият татко с големите мускули и на̀, на̀, на̀. Още никакви въпроси, моля.
Повтарям само онова, което те казват, защото нищо не знам. Аз съм само един нещастен Питър Стилман, момчето, което не помни. Ако щете. Бух-бух. Извинете. Те казват, те казват. Но какво казва клетият малък Питър? Нищо, нищо. Вече не.
Така беше. Тъмно. Много тъмно. Толкова тъмно, че да е много тъмно. Те казват: това е стаята. Сякаш бих могъл да говоря за това. За тъмното, искам да кажа. Благодаря ви.
Тъмно, тъмно. Те казват цели девет години. Няма дори и прозорец. Бедният Питър Стилман. И на̀, на̀, на̀. Купчините аки. Езерата пиш. Припадъците. Извинете ме. Вкочанен и гол. Извинете ме. Вече не.
Там е само тъмното. Казвам ви. В тъмното имаше храна, да, каша в тихата, тъмна стая. Ядеше я с ръце. Извинете ме. Искам да кажа, Питър ядеше с ръце. И ако аз съм Питър, толкова по-добре. Искам да кажа, толкова по-зле. Извинете ме. Аз съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Благодаря ви.
Клетият Питър Стилман. Беше малко момче. Току-що бе научил една-две думи. И после — никакви думи, нито една, не, не, не. Вече не.
Простете, мистър Остър. Виждам, че ви натъжих. Без въпроси, моля. Казвам се Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Истинското ми име е мистър Тъжен. Как е вашето име, мистър Остър? Може пък вие да сте истинският мистър Тъжен, а аз да съм никой.
Бух-бух. Извинете ме. Такъв звук издавам, като плача и вия. Бу-ху, ух-бух. Какво е правил Питър в тази стая ли? Никой не знае. Никой нищо не разправя. Що се отнася до мен, аз мисля, че Питър не е могъл нито да спи, нито да седи, нито да смърди. Ха-ха-ха. Извинете ме. Понякога съм много забавен.
Свределът проби, отдолу се укри. Тръс, тръс на легло от пръст. Пляс, бум, бум и пак замръзнал шум. Да, да. Извинете ме. Аз съм единственият, който разбира тези думи.
По-късно, и по-късно, и по-късно. Така казват те. Това продължи твърде дълго за Питър, за да остане с всичкия си. Никога повече. Не, не, не. Те казват, че някой ме е намерил. Не си спомням. Не, не си спомням какво се е случило, когато са отворили вратата и светлината е проникнала вътре. Не, не, не. Няма нищо да кажа. Вече не.
Дълго време носех черни очила. Бях на дванайсет. Поне така казваха. Живеех в болница. Полека-лека ме научиха да бъда Питър Стилман. Казваха: ти си Питър Стилман. Благодаря ви, отвръщах аз. Да, да, да. Благодаря ви, благодаря ви. Казвах аз.
Питър беше едно бебе. Трябваше на всичко да го учат. Да ходи, нали знаете. Да яде. Да ака и да пишка в тоалетната. Не беше лошо. Дори когато ги хапех, те не ми правеха на̀, на̀, на̀. По-късно дори престанах да си разкъсвам дрехите.
Питър беше добро момче, но трудно учеше думи. Устата му не работеше както трябва. Пък и главата му не беше в ред. Ба, ба, ба, казваше той. И още: ва, ва, ва. И уа, уа, уа. Извинете ме. Минаха години и години. Тогава казаха на Питър: върви си, нищо повече не можем да направим за теб. Питър Стилман, ти вече си човешко същество, казаха те. Хубаво е да вярваш на докторите. Благодаря ви, много ви благодаря.
Аз съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Истинското ми име е Питър Заека. Зиме аз съм мистър Бял, лете съм мистър Зелен. Как ви харесва това? Казвам го по своя собствена воля. Свределът проби, отдолу се укри. Красиво е, нали? Все такива ги измислям. Просто не мога да се спра. Самички излизат от устата ми. И не могат да се превеждат.
Питайте колкото си щете — от това полза няма. Но аз ще ви кажа. Не искам да сте тъжен, мистър Остър. Имате толкова мило лице. Напомняте ми за… или по-скоро за стон — не знам кое от двете. И очите ви гледат в мен. Да, да. Виждам ги. Много добре. Благодаря ви.
Затова ще ви разкажа. Без въпроси, моля. Чудите се какво е станало после? Искам да кажа, с бащата. Ужасният баща, който стори всички тези неща на малкия Питър. Бъдете спокоен. Заведоха го на тъмно. Заключиха го и го оставиха там. Ха-ха-ха. Извинете ме. Понякога съм толкова забавен.
Тринайсет години. Така разправят. Това сигурно е много време. Но аз нищо не разбирам от време. Всеки ден съм нов. Раждам се със събуждането си сутрин, остарявам през деня и нощем, когато заспивам, умирам. Вината не е в мен. Днес се справям отлично. Много по-добре от друг път.
Татко го нямаше цели тринайсет години. Неговото име също е Питър Стилман. Странно, нали? Че двама души могат да имат едно и също име. Не знам дали това е истинското му име. Но не мисля, че той това съм аз. И двамата сме Питър Стилман. Но Питър Стилман не е истинското ми име. Така че по всяка вероятност аз не съм Питър Стилман.
Та казвам ви тринайсет години. По-точно те казват. Няма значение. Аз нищо не разбирам от време. Но те са ми казали така. Утре свършват тези тринайсет години. Това е лошо. Въпреки че те твърдят, че не е, лошо е. Те смятат, че не мога да помня. Но понякога си спомням, независимо какво говоря.
Той ще дойде. Искам да кажа, бащата ще дойде. И ще се опита да ме убие. Благодаря ви. Но аз не искам това. Не, не. Не вече. Сега Питър живее. Да. Не всичко е наред с главата му, но той живее. Това не е малко. Обзалагате се, че е така, нали? Ха-ха-ха.
Сега съм преди всичко поет. Всеки ден сядам в стаята си и пиша по една поема. Думите си ги измислям сам, точно както правех и когато живеех в тъмното. И точно така започнах да си припомням някои неща, като си представях, че пак съм там, в тъмното. Аз съм единственият, който знае смисъла на думите. Те не могат да се преведат. Тези поеми ще ме направят известен. Ще бъде голям удар. Да, да, да. Красиви поеми. Толкова красиви, че целият свят ще заплаче.
После сигурно ще се захвана с нещо друго. След като престана да бъда поет. Рано или късно думите ми ще свършат, нали разбирате. Всеки има в себе си определен брой думи. И тогава какво ли ще стане с мен? След това мисля, че ще пожелая да стана пожарникар. А след това — лекар. Няма значение. Най-накрая бих желал да ходя по въже, опънато между два покрива. Но това, разбира се, ще стане, като остарея, за да имам време първо да се науча да ходя като другите хора. И тогава ще танцувам по това въже и хората ще ме гледат изумени. Дори и малките деца. Ето, това искам. Да танцувам по въже, докато умра.
Но това няма значение. Никакво значение. За мен. Както сам виждате, аз съм богат човек. Няма за какво да се безпокоя. Не, не. Не и за това. Можете да заложите и последния си долар. Бащата беше богат и малкият Питър наследи всичките му пари, след като го заключиха на тъмно. Ха-ха-ха. Простете, че се смея. Понякога съм много забавен.
Аз съм последният от Стилмановци. Славен род, поне така разправят. От стария Бостън, ако случайно сте чували. Аз съм последният. Други няма. Аз съм техният край, последният от тях. И толкоз по-добре, ако питате мен. Какво толкова, че сега им е дошъл краят. За всеки е по-добре да е мъртъв.
Бащата може би не беше чак толкова лош. Така си мисля сега. Имаше голяма глава. Голяма колкото много голяма глава, което значи, че в нея е имало много място. И много мисли в тази негова голяма глава. Ала, клетият Питър, нали така? И в това ужасно положение. Питър, който не можеше да чува и да говори, който не можеше да мисли и да работи. Питър, който не можеше. Не. Нищичко.
Нищо не знам, нищо не разбирам. Жена ми е тази, която ми разправя тези неща. Тя казва, че трябва да знам, дори и когато не разбирам. Но аз дори и това не разбирам. За да знаеш, трябва да разбираш. Нали така? Ала аз нищо не знам. Може би съм Питър Стилман, може би не съм. Моето истинско име е Питър Никой. Благодаря ви. Какво мислите за това?
Бях почнал да ви разказвам за бащата. Историята си я бива, нищо, че не я разбирам. На вас мога да я разкажа, защото зная думите. А това не е малко, нали? Искам да кажа, да знаеш думите. Понякога толкова се гордея със себе си! Извинете ме. Така казва жена ми. Тя твърди, че бащата често говорел за Бог. Тази дума ми е малко смешна, защото, прочетена отзад напред, става „гоб“ — също като думичките, които аз измислям. Красиви, кратки и истински.
Както и да е. Та бащата често говорел за Бог. Искал да знае дали Бог има свой език. Не ме питайте какво означава това. Разказвам ви го, защото знам думите. Бащата смята, че бебето ще може да говори този Божи език, ако не вижда хора. Но откъде да вземе бебе? А! Сега вече и вие започвате да се досещате. Не е нужно да го купувате отнякъде. Разбира се, Питър вече бил научил някои човешки думи. Това не можело да се предотврати. Но бащата се надявал, че Питър ще ги забрави. След известно време. И затова се наложило да има толкова много на̀, на̀, на̀. Щом Питър кажел думичка, баща му започвал да го бие. Най-накрая Питър се научил да мълчи.
Да-а-а-а. Благодаря ви.
Питър пазел думите вътре в себе си. През всичките тези дни, месеци и години. Там, в тъмното, малкият Питър сам-самичък; думите вдигали страхотен шум в главата му, но в същото време му правели и компания. И затова устата му сега не работи добре. Клетият Питър. Бу-бу. Така плаче той. Малкото момче, което никога не може да порасне.
Сега Питър вече може да говори. Но онези другите думи са още в главата му. Те са езикът на Бога и никой друг не може да ги знае. Те не могат да се преведат. Ето защо Питър живее толкова близо до Бога. Затова е известен поет.
Сега всичко ми е наред. Мога да правя каквото си искам. По всяко време, на всяко място. Дори и съпруга имам. Нали виждате. Вече ви споменах за нея. Може би дори сте я видели. Красива е, нали? Казва се Вирджиния. Това не е истинското й име. Но е без значение. За мен.
Щом я помоля, води ми момиче. Това са проститутки. Пъхам си червея в тях и те стенат. Имал съм ги много такива. Ха-ха. Идват тук и аз ги чукам. Приятно е да чукаш. Вирджиния им дава пари и всички са доволни. Обзалагам се, че е така. Ха-ха.
Бедната Вирджиния. Тя не обича чукането. Искам да кажа, с мен. Сигурно се чука с друг. Знае ли някой? Лично аз нищо не знам. Но това няма значение. Може би, ако сте мил с нея, ще ви позволи да я чукате. На мен ще ми бъде приятно. Заради вас. Благодаря ви.
И така, има много неща. Опитвам се да ви ги разкажа. Знам, че не всичко е наред с главата ми. Това е така, да, казвам го по собствена воля. Понякога започвам да пищя и пищя, и пищя. Без причина. То сигурно причина има, но аз не я знам. Нито пък някой друг. Не. И тогава се връща онова време, когато мълчах. Дни наред. Нищо, нищо, нищо. Не мога да накарам думите да излязат от устата ми. После не мога да се движа. После — да виждам. И тогава ставам мистър Тъжен.
Още обичам да стоя на тъмно, но само понякога. Става ми хубаво, така си мисля. В тъмното говоря езика на Бога и никой не ме чува. Не се сърдете, моля ви. Не мога да не ви разкажа.
Най-хубавото е въздухът. Да. Малко по-малко се научих да живея в него. Въздухът и светлината, да, и светлината, която блести навсякъде и ме кара да виждам нещата. Въздухът и светлината, това е най-доброто. Извинете ме. Въздухът и светлината. Да. Когато времето е хубаво, обичам да седя до отворения прозорец. Понякога поглеждам навън и наблюдавам какво става долу. Улицата и хората, кучетата и колите, тухлите на отсрещните сгради. А после затварям очи и си седя, а вятърът гали лицето ми и светлината е вътре във въздуха, около мен и отвъд мен, и целият свят е червен, красиво червен, а слънцето свети в мен и в моите очи.
Вярно, че рядко излизам. Трудно ми е, пък и не мога винаги да разчитам на себе си. Понякога например пищя. Моля ви се, не ми се сърдете. Това не зависи от мен. Вирджиния казва, че трябва да се науча да се държа на обществено място. Ала понякога това не зависи от мен и виковете сами излизат от устата ми.
Но, виж, в парка обичам да се разхождам. Там има дървета, въздух и светлина. Във всичко това има доброта, нали? Да. Полека-лека аз самият ставам по-добър. Усещам го. И д-р Вишнеградски казва така. Знам, че все още съм момчето марионетка. Това не може да се поправи. Не, не. Вече не. Но понякога си мисля, че един ден ще порасна и ще стана истински.
Засега обаче все още съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Не мога да кажа кой ще бъда утре. Всеки ден е нов и всеки ден аз се раждам наново. Навсякъде виждам надежда, дори в мрака, и когато умра, вероятно ще стана Бог.
Знам и други думи, които мога да изговоря, но мисля, че няма да го направя. Не. Не днес. Устата ми вече се измори и е време да си вървя. Разбира се, аз нищо не разбирам от време. Ала това няма значение. За мен. Много ви благодаря. Знам, че вие ще спасите живота ми, мистър Остър. На вас разчитам. Нали разбирате, че животът може да продължи твърде дълго. В стаята, където са мракът, езикът на Бога, виковете. Тук съм на въздух — нещо красиво, особено когато и светлината го облива. Може би ще запомните това. Аз съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Благодаря ви.
Речта свърши. Куин не можеше да каже колко беше продължила. Защото чак сега, след като потокът от думи спря, той осъзна, че двамата бяха седели на тъмно. Сигурно бе изминал цял ден. В един миг, докато траеше монологът на Стилман, слънцето проникна в стаята, но Куин не го и забеляза. Сега обаче усети мрака и тишината и главата му забръмча от тях. Минаха няколко минути. Куин реши, че е негов ред да каже нещо, но не беше съвсем сигурен. Чуваше тежкото дишане на Питър Стилман. Освен него обаче други звуци нямаше. Куин не можеше да реши какво да прави. Сети се за няколко възможности, но една по една ги отхвърли мислено. Седеше и чакаше да види какво още има да се случи.
Най-накрая тишината бе нарушена от чифт дамски крака, които прекосиха стаята. Чу се металното щракване на електрически ключ и в стаята просветля. Очите на Куин автоматично се обърнаха към светлината и там, изправена до една нощна лампа, вляво от стола на Питър, видя Вирджиния Стилман. Младият мъж гледаше право пред себе си, като че бе задрямал с отворени очи. Мисис Стилман се наведе напред, прегърна рамената на Питър и тихо прошепна в ухото му.
— Питър, време е — каза му тя. — Мисис Сааведра те чака.
Питър вдигна очи към нея и се усмихна.
— Изпълнен съм с надежда.
Вирджиния Стилман целуна нежно съпруга си по бузата.
— Кажи „довиждане“ на мистър Остър — подкани го тя.
Питър се изправи. Или по-скоро започна бавно и мъчително да измъква тялото си от креслото, да търси опора за краката си. Всяка фаза от изправянето се съпровождаше с падания, сгърчвания, залитания назад, с внезапни пристъпи на пълна парализа, ръмжене и думи, чието значение Куин не можеше да дешифрира.
Най-сетне Питър успя да се изправи. Застана победоносно до креслото си и погледна Куин право в очите. Усмихна се широко, без никакво стеснение.
— Довиждане — каза той.
— Довиждане, Питър — отвърна му Куин.
Питър му махна с един спазъм на ръката, бавно се обърна и прекоси стаята. Клатушкаше се, докато вървеше — първо наляво, после надясно, коленете му се подгъваха и изправяха. В дъното на стаята, застанала в осветения портал на вратата, се виждаше жена на средна възраст, облечена в белите дрехи на болногледачка. Куин реши, че това е мисис Сааведра. Проследи с поглед Питър Стилман, докато младият мъж се скри зад вратата.
Вирджиния Стилман седна срещу него, в креслото на мъжа си.
— Можех да ви спестя всичко това — каза тя, — но реших, че е по-добре да се уверите със собствените си очи.
— Разбирам — отвърна Куин.
— Не, не мисля, че разбирате — продължи жената с пропит от огорчение глас. — Никой не може да разбере.
Куин се усмихна многозначително и реши да рискува.
— Дали разбирам или не — каза той, — не е важно. Вие сте ме наели за определена работа и колкото по-скоро се заема с нея, толкова по-добре. Доколкото схващам, случаят е спешен. Не претендирам, че разбирам Питър, нито вашите страдания. Важното е, че желая да помогна. Ни повече, ни по-малко.
Той взе да се самонавива. Нещо му подсказа, че е налучкал верния тон, и изведнъж се изпълни със задоволство, сякаш току-що бе успял да прекоси някаква граница вътре в себе си.
— Прав сте — каза Вирджиния Стилман. — Разбира се, че сте прав.
Жената се умълча, после въздъхна дълбоко, пак спря, като че репетираше наум какво да каже. Куин забеляза, че ръцете й здраво стискат страничните облегалки на креслото.
— Аз разбирам — започна тя, — че повечето от това, което казва Питър, е непонятно за вас, особено когато го чуете за първи път. Бях в съседната стая и слушах какво ви говори. Не бива да приемате, че той винаги говори истината. От друга страна, би било погрешно да смятате, че лъже.
— Искате да кажете, че на някои от нещата трябва да вярвам, а на други — не.
— Точно така.
— Вашите сексуални привички или липсата на такива, мисис Стилман, не ме засягат — каза й Куин. — Дори и това, което казва Питър, да е истина, то няма никакво значение за мен. В моя занаят човек вижда какво ли не и ако не се научи да се въздържа от прибързани преценки, никога няма да успее. Свикнал съм да изслушвам тайните на хората, но освен това съм свикнал и да си държа езика зад зъбите. Ако даден факт няма директно отношение към случая, никога не прибягвам до него.
Мисис Стилман се изчерви.
— Просто исках да знаете, че онова, което каза Питър, не е вярно.
Куин сви рамене, извади цигара и я запали.
— Така или иначе — каза той, — това не е важно. Повече ме интересуват другите неща, които каза Питър. Приемам, че те са верни и ако са, бих искал да знам какво мислите вие за тях.
— Да, верни са. — Вирджиния Стилман пусна облегалките на креслото и подпря брадичка с дясната си ръка. Утихна. Сякаш обмисляше своята позиция на непоклатима честност. — Питър се изразява детински. Но това, което казва, е истина.
— Разкажете ми нещо повече за бащата. Нещо, което има връзка със случая.
— Бащата на Питър е от бостънските стилмановци. Сигурна съм, че сте чували за този род. Сред тях има няколко губернатори, живели още през деветнайсети век, много епископи, посланици и един президент на Харвард. В същото време семейството е натрупало голямо богатство в текстилната индустрия, корабоплаването и какво ли още не. Подробностите не са важни. Казвам ви го, за да имате, макар и бегла представа за тях.
— Бащата на Питър следвал в Харвард — такава била традицията в семейството. Учил философия и теология и според единодушното мнение на всички, бил блестящ студент. Дисертацията му била на тема теологическите тълкувания на Новия свят през шестнайсети и седемнайсети век, след което започнал работа в теологическия факултет на Колумбийския университет. Не след дълго се оженил за майката на Питър. За нея не знам почти нищо. От снимките, които съм виждала, си личи, че е много красива, но с крехко здраве — също като Питър, с неговите бледосини очи и бяла кожа. Когато Питър се родил след няколко години, семейството живеело в голям апартамент на улица „Ривърсайд“. Академичната кариера на Стилман процъфтявала. Преработил дисертацията си и я издал като книга, която била приета много добре. Станал професор на трийсет и четири или трийсет и пет години. Тогава майката на Питър умряла. Всичко, свързано с тази смърт, е неясно. Стилман твърдял, че умряла в съня си, но фактите свидетелстват по-скоро за самоубийство. Голяма доза хапчета или нещо подобно, нямало обаче конкретни доказателства. Дори се носели слухове, че той я е убил. Ала това били само предположения, от които нищо не излязло. Случаят приключил доста набързо и доста безшумно.
Тогава Питър бил на две годинки — едно съвсем нормално дете. След смъртта на съпругата си Стилман очевидно престанал да се занимава и с детето. За целта била наета жена и през следващите шест месеца Питър бил изцяло оставен на нейните грижи. Не щеш ли обаче, съвсем неочаквано, един ден Стилман уволнил бавачката. Забравила съм името й — май че беше някаква си мис Барбър, но тя е свидетелствала по делото. Според нея един ден Стилман се прибрал вкъщи и й заявил, че отсега нататък сам ще се грижи за Питър. Подал си оставката в университета, като заявил, че напуска, за да се отдаде изцяло на своя син. Парите, разбира се, никога не са били проблем и никой не можел с нищо да му попречи.
След което може да се каже, че изчезнал. Останал да живее в същия апартамент, но почти не излизал. Всъщност никой не знае какво се е случило. Мисля си, че вероятно се е запалил по някоя от онези отвлечени религиозни идеи, за които е писал в книгата си. От това полудял, истински полудял. Какво друго обяснение може да има. Заключил Питър в една от стаите на апартамента, покрил прозорците с дъски и го държал там цели девет години. Представете си само, мистър Остър. Девет години. Едно цяло детство, прекарано в мрак, далеч от света, без никакъв човешки контакт, освен някое и друго набиване. Аз живея с резултата от този експеримент и мога да ви кажа, че пораженията са чудовищни. Това, което видяхте днес, бе Питър в най-добрата му форма. А за да стигне до нея, са му били нужни тринайсет години, така че проклета да бъда, ако позволя още някой да го нарани.
Мисис Стилман спря, за да си поеме дъх. Куин усети, че тя е на ръба на истерията и още една дума би означавала припадък. Трябваше да каже нещо, защото иначе разговорът сигурно щеше да му се изплъзне.
— Как всъщност е бил открит Питър? — попита той.
Жената като че ли се поосвободи от напрежението. Въздъхна шумно и погледна Куин в очите.
— Станал пожар — каза тя.
— Случайно ли е станал или нарочно?
— Това никой не знае.
— А вие какво мислите?
— Мисля, че Стилман си е седял в кабинета. Там пазел дневниците с данните от своя експеримент, освен това мисля, че най-накрая е разбрал пълния провал на делото си. Нито за миг не е съжалил, нито се е разкаял за каквото и да било, но дори и от негова гледна точка провалът бил безусловен. Предполагам, че през онази нощ окончателно се е отвратил от себе си и е решил да изгори писанията си. Огънят обаче се развихрил и обхванал голяма част от апартамента. За щастие стаята на Питър се намирала в дъното на дълго антре и пожарникарите успели да стигнат до него навреме.
— А после?
— Изминали няколко месеца, преди нещата да се изяснят. Документацията на Стилман била напълно унищожена, което означава, че са липсвали конкретни доказателства. От друга страна, налице било състоянието на Питър, стаята, в която бил затворен, ужасните дъски, кръстосани върху прозорците, и така малко по малко полицията успяла да сглоби случая. Най-накрая Стилман бил изправен пред съда.
— И как се развили събитията там?
— Лудостта му била потвърдена, след което го затворили.
— А Питър?
— Влязъл в болница. Излезе преди две години.
— Там ли се запознахте с него?
— Да. В болницата.
— Как?
— Аз бях негов логотерапевт. Всеки ден в продължение на пет години съм работила с него.
— Не бих искал да проявявам излишно любопитство, но как така се случи, че се оженихте?
— Много е сложно.
— Имате ли нещо против да ми разкажете?
— Не, разбира се, но едва ли ще разберете.
— За да видите дали ще разбера, трябва да ми разкажете. Как иначе ще проверите?
— Така е. Накратко казано, това бе единственият начин за Питър да напусне болницата и да се опита да започне един що-годе нормален живот.
— Не можехте ли да станете просто негов законен попечител?
— Процедурата е много сложна. Освен това Питър бе вече пълнолетен.
— Тази саможертва не се ли оказа твърде голяма за вас?
— Не съвсем. Зад гърба си имах вече един брак — пълно недоразумение. Повече на тази въдица не бих се хванала. А с Питър животът ми поне придоби цел и смисъл.
— Вярно ли е, че Стилман ще бъде освободен?
— Утре вечер ще пристигне на Централната гара.
— И вие смятате, че ще иска да си отмъсти на Питър, така ли? Това само някакво предчувствие ли е, или разполагате с доказателства?
— По малко и от двете. Преди две години пак щяха да пускат Стилман. Тогава той написа едно писмо до Питър и аз го показах на съответните власти, след което те решиха, че в края на краищата още не е за пускане.
— Що за писмо беше това?
— Писмо на луд човек. Наричаше Питър дяволско изчадие и му се заканваше, че щял да дойде денят на разплатата.
— Пазите ли го?
— Не, предадох го в полицията преди две години.
— И дори нямате копие от него?
— Не, съжалявам. Мислите ли, че е много важно?
— Може и така да се окаже.
— Ако желаете, ще се опитам да изнамеря един екземпляр.
— Предполагам, че други писма не са последвали.
— Не. А сега вече смятат, че Стилман е добре и може да бъде изписан. Във всеки случай това е официалното становище и аз съм безсилна да го променя. Но ако питате мен, Стилман просто си е научил урока. Разбрал е, че писмата и заканите няма да му помогнат да излезе.
— Това ви тревожи.
— Много.
— Но вие нямате представа какво точно крои Стилман.
— Не.
— И какво всъщност искате от мен?
— Искам да го следите най-внимателно. Искам да разберете какви са намеренията му. Искам да го държите настрана от Питър.
— С една дума, да вървя по петите му.
— Нещо такова.
— Надявам се, разбирате, че аз не мога спра Стилман, ако той реши да влезе в тази сграда. Единственото, което съм в състояние да направя, е да ви предупредя, че идва. Или да измисля нещо, за да се вмъкна заедно с него.
— Разбирам. И това е нещо.
— Добре. Колко често желаете да ви давам сведения?
— Всеки ден. Да речем, всяка вечер между десет и единайсет по телефона.
— Съгласен съм.
— Нещо друго?
— Още един-два въпроса. Любопитен съм например да разбера откъде знаете, че Стилман ще пристигне на Централната гара утре вечер.
— Направих си труда, мистър Остър. Всичко това твърде много ме засяга, за да го оставя на случайността. И ако Стилман не бъде проследен още от мига на пристигането му, той много лесно би могъл да изчезне, и то безследно. Точно това се мъча да предотвратя.
— С кой влак пристига?
— С влака от Пофкипси в шест и четирийсет и една.
— Предполагам, че имате снимка на Стилман.
— Да, разбира се.
— И още нещо, свързано с Питър. Защо сте му казали всичко това? Нямаше ли да е по-добре, ако го запазите в тайна?
— Исках да го запазя, но така се случи, че когато ми съобщиха вестта за освобождаването на баща му, той беше на другия телефон. Нищо не можех да направя. Понякога Питър е много упорит и затова предпочитам да не го лъжа.
— И още един последен въпрос. Кой ви препоръча да се обърнете към мен?
— Съпругът на мисис Сааведра, Майкъл. Той е бивш полицай и си направи труда да разпита тук-там. Откри, че в целия град няма по-подходящ за случая от вас.
— Поласкан съм.
— По онова, което видях до момента, мистър Остър, аз също смятам, че вие сте човекът.
Куин възприе думите й като знак за тръгване. С облекчение успя най-сетне да протегне изтръпналите си крака. Засега нещата вървяха добре, много по-добре, отколкото бе очаквал, но главата, както и цялото тяло го боляха от изтощение, каквото не бе чувствал от години. Още малко и щеше да рухне.
— Моята такса е сто долара на ден плюс разноските — каза той. Ако ми дадете някакъв аванс, това ще ви осигури известно предимство в отношенията ни като клиент и следовател. А това означава, че всичко, което става между нас, ще си остане само между нас.
Вирджиния Стилман се усмихна, като че на някаква си нейна тайна шегичка. Или просто реагираше на двусмисленото съдържание на това последно изречение. Както и при повечето други неща, които щяха да му се случат през следващите дни и седмици, и в този случай Куин остана в пълно неведение.
— Колко ще искате? — попита тя.
— Това оставям да решите вие.
— Петстотин?
— Предостатъчно.
— Добре. Ще ида да си взема чековата книжка. — Вирджиния Стилман се изправи и отново му се усмихна. — Ще ви донеса и снимка на бащата на Питър. Мисля, че знам къде да я намеря.
Куин и благодари и каза, че ще изчака. Загледа се след нея, докато тя излизаше от стаята, и още веднъж се улови, че си я представя без дрехи. Дали наистина му даваше аванси, почуди се той, или собственият му интелект отново се опитва да го провали? Реши да отложи разсъжденията си по въпроса за по-късно.
Вирджиния Стилман се върна в стаята и каза:
— Ето чека. Надявам се, че съм го попълнила правилно.
Да, да, помисли си Куин, докато разглеждаше чека, всичко е тип-топ. Беше доволен от собствената си находчивост. Чекът, разбира се, бе на името на Пол Остър, значи Куин не можеше да бъде обвинен, че се представя за частен детектив, без да има разрешително. Всичко е наред. Това, че той никога няма да може да осребри чека, не го разтревожи. Още тогава разбра, че в случая не работи за пари. Прибра чека във вътрешния джоб на сакото си.
— Съжалявам, че не успях да намеря по-нова снимка — каза Вирджиния Стилман. — Тази е отпреди повече от двайсет години. Но друга нямам.
Куин погледна лицето на Стилман, надявайки се на внезапно хрумване, на внезапно осенение свише, което да му помогне да разгадае човека. Ала снимката не му говореше нищо. Просто снимка на мъж и толкоз. Взря се в нея още веднъж, колкото да се увери, че наистина не му говори нищо.
— Ще я разгледам по-внимателно у дома — каза той и я прибра при чека. — Като взема предвид изминалите години, сигурен съм, че ще успея да го разпозная утре на гарата.
— Надявам се — каза Вирджиния Стилман. — Страшно важно е и аз много разчитам на вас.
— Не се безпокойте — отвърна й Куин. — Досега никого не съм разочаровал.
Тя го изпрати до вратата. Останаха смълчани за миг, сякаш се колебаеха дали има да си кажат още нещо, или просто трябва да се сбогуват. В този мимолетен интервал Вирджиния Стилман най-неочаквано се хвърли към Куин, прегърна го, потърси устните му и го целуна страстно, като пъхна езика си дълбоко в устата му. Куин бе толкова изненадан, че дори не успя да се наслади на целувката.
Когато отново бе в състояние да си поеме дъх, мисис Стилман вече го държеше на една ръка разстояние:
— Исках да ви докажа, че Питър не говори истината. Много е важно да ми вярвате.
— Вярвам ви — отвърна Куин. — Но и да не ви вярвах, това не би имало никакво значение.
— Исках да знаете на какво съм способна.
— Мисля, че вече имам представа.
Тя пое дясната му ръка в двете си длани и я целуна.
— Благодаря ви, мистър Остър. Наистина смятам, че във вас ни е спасението.
Той й обеща да се обади на следващата вечер, прекрачи прага, взе асансьора и напусна сградата. Минаваше полунощ, когато пое по улицата.
Куин и преди бе чувал за случаи, подобни на този с Питър Стилман. Още през предишния си живот, скоро след като се бе родил синът му, беше рецензирал книгата за дивото дете от Авейрон и още тогава се бе занимавал известно време с темата. Доколкото си спомняше, първите описания на експерименти от този род се срещаха още у Херодот: през седми век преди новата ера египетският фараон Псамтик изолирал две деца и заповядал на слугата, който трябвало да се грижи за малките, да не продумва нито дума в тяхно присъствие. Според Херодот — един изключително недостоверен летописец — децата сами се научили да говорят и първата им дума била фригийската дума за хляб. В средните векове римският император Фредерик II повторил експеримента, като се надявал да открие истинския и „естествен език“ на човека, използвайки същия метод, но децата умрели още преди да проговорят. Най-сетне, в началото на шестнайсети век, шотландският крал Джеймс IV, опитвайки се да пробута една безспорна измама, заявил, че шотландските деца, изолирани по този начин, проговарят на „много добър староеврейски“.
Но не само ексцентрични типове и идеолози са проявявали интерес към тази тема. Дори един толкова разумен скептик като Монтен отделя място на този въпрос в своето най-важно есе „Апология на Реймон Себонд“. Там той пише: „И все пак струва ми се, че ако едно дете се отглежда в пълно уединение, без всякакво общуване с хора (което много трудно би могло да стане), би намерило някакви думи, за да изрази мислите си; не може да се приеме, че Природата ни е отказала средство, което е дала на много други същества… Но интересно е да се знае на какъв език би говорило такова дете, израснало само; защото онова, което говорят обикновено за подобни случаи, са единствено догадки и не звучи убедително.“
Извън случаите на експерименти има и други — на инцидентна изолация, като например деца, изгубили се в гората, моряци, изхвърлени на пустинен остров, деца, отгледани от вълци, както и случаи на жестоки и садистични родители, които затварят чедата си, оковават ги, бият ги и ги заключват в килери, измъчват ги безпричинно само заради прищевките на собствената си лудост. Куин бе запознат с огромното количество литература, посветена на подобни истории. Като например тази за шотландския моряк Алегзандър Селкърк (смятан от мнозина за прототип на Робинзон Крузо), който прекарал четири години сам-самичък на един остров, недалеч от чилийския бряг. Капитанът на кораба, който го спасил през 1708 г., твърди, че „до такава степен бе забравил да говори, поради липса на практика, че ние почти нищо не му разбирахме“. Двайсет години по-късно нашумява друг случай. Петер от Хановер, диво четиринайсетгодишно момче, било намерено голо и безсловесно в гората край германския град Хамелин и било изправено пред английския съд под специалното покровителство на Джордж I. Както Суифт, така и Дефо са имали възможност да го видят и това свое изживяване Дефо е отразил в памфлета си „Природата такава, каквато е“. Въпросният Петер обаче така и не се научил да говори и след няколко месеца бил изпратен в провинцията, където доживял седемдесет години, като до края на дните си не проявил никакъв интерес нито към секса, нито към парите, нито към каквито и да било светски занимания. След това идва случаят с Виктор, дивото дете от Авейрон, което било намерено през 1800 г. Под търпеливите и педантични грижи на д-р Итар Виктор усвоил някои елементарни говорни умения, но повече не успял да напредне. Останал на нивото на малко дете. Дори по-известен от Виктор е случаят с Каспар Хаузер, който през един следобед на 1828 г. се появил в Нюрнберг, облечен в странни дрехи. Не можел да произнесе и една разбираема дума. Умеел да изписва името си, но във всяко друго отношение приличал на малко дете. Бил осиновен от града и поставен под грижите на местния учител. Прекарвал времето си на пода, където играел с дървени кончета и се хранел само с хляб и вода. Все пак Каспар претърпял известно развитие. Станал добър коняр, освен това бил маниак на тема спретнатост и чистота, направо се опиянявал от червения и белия цвят и показвал необикновена памет, особено по отношение на имена и лица. Не обичал обаче да излиза навън, предпочитал да стои затворен, отбягвал слънчевата светлина и подобно на Петер от Хановер, никога не проявил и най-малък интерес към секса и парите. Когато полека-лека започнал да възстановява спомените си от миналото, в паметта му възкръснали години, прекарани на пода в една затъмнена стая, където го хранел човек, който никога не говорел и винаги оставал скрит от погледа му. Скоро след като това се разчуло, Каспар бил убит с кама на публично място от неизвестен мъж.
От много години насам Куин не се бе и замислял върху тези истории. Беше много чувствителен на тема деца, особено деца, които са страдали, били са малтретирани и са умрели, преди да пораснат. Ако Стилман беше мъжът с камата, дошъл да си отмъсти на момчето, чийто живот е разбил, Куин би го спрял с удоволствие. Знаеше, че с това няма да върне сина си, но поне би могъл да предотврати една нелепа смърт. Изведнъж реши, че лесно ще го извърши, а представата за това, което го очаква, изплува в съзнанието му като стар кошмар. Спомни си малкия ковчег с тялото на сина си, спомни си как го спускат в земята. Също като изолацията, каза си той. Същата тишина. Неговият син също се казваше Питър.
На ъгъла на Седемдесет и втора улица и Медисън авеню махна на едно такси. Докато колата пътуваше през парка към Уест сайд, Куин погледна през прозореца и се почуди дали дърветата са същите, които е видял и Питър Стилман, когато за първи път е излязъл на въздух и на светлина. Дали Питър е видял същите неща, които и той виждаше сега, или светът му е изглеждал съвсем различен. А ако едно дърво не е дърво, какво би могло да бъде тогава?
След като таксито го остави пред дома му, Куин усети, че е гладен. Не беше ял от сутринта. Странно, помисли си той, колко бързо мина времето в апартамента на Стилман. Ако не бъркаше в изчисленията си, значи бе прекарал там повече от четиринайсет часа. А му се сториха не повече от три-четири. Сви рамене, като си помисли за това несъответствие, и си рече наум: „Трябва по-често да поглеждам часовника си.“
Върна се обратно по Сто и седма улица, зави вляво по Бродуей и тръгна на север, като се оглеждаше за някое подходящо заведение. Тази вечер не му се влизаше в бар — да се храни на тъмно сред оглушителна пиянска глъчка, — не, въпреки че по принцип от бар не се отказваше. Като пресече Сто и дванайсета улица, видя, че закусвалнята „Хайтс“ е все още отворена, и реши да влезе. Тя представляваше ярко осветено, но все пак мрачно място, в единия край на което се продаваха порнографски списания, канцеларски материали и всякакви вестници; освен това имаше няколко маси за съсобствениците и дълъг бар с въртящи се столчета. Висок пуерториканец с бяла картонена шапка, каквато носят главните готвачи, стоеше зад бара. Изпълняваше поръчките по менюто, което се състоеше главно от хамбургери, сандвичи с повехнали домати и марули, млечни шейкове, яйчени кремове и кифли. Вдясно от него, удобно разположен зад касата, седеше шефът — дребен човек с оредяла къдрава коса и татуиран върху ръката му номер от концентрационен лагер. Чувстваше се като господар в царството си от цигари, лули и пури. Седеше невъзмутимо и четеше вечерното издание на „Дейли нюс“.
По това време на денонощието заведението беше почти празно. На една от крайните маси седяха двама старци в овехтели дрехи — единият много дебел, другият много тънък, — които внимателно изучаваха препускащите по тавана и стените светлини. На масата между тях имаше две празни чаши от кафе. В предната част на заведението, при рафтовете с пресата, младо момче държеше в ръцете си отворено списание и зяпаше снимката на гола жена. Куин седна на бара и си поръча хамбургер и кафе. Барманът веднага се разбърза, като същевременно се обърна към Куин през рамо:
— Братче, видя ли мача тази вечер?
— Не успях. Какво стана?
— А ти как мислиш?
В продължение на много години вече Куин провеждаше този разговор с въпросния човек, чието име не знаеше. Веднъж, много отдавна, се бе отбил в закусвалнята и двамата бяха подхванали разговор за бейзбол. Оттогава, влезеше ли Куин, двамата продължаваха стария си разговор. През зимата говореха предимно за продажба на играчи, прогнози и спомени. Но през сезона винаги обсъждаха последния мач. И двамата бяха от „Метс“ и безнадеждността на тази страст бе споила здрава връзка помежду им.
Барманът поклати глава.
— В първите два удара Кингман беше страшен — каза той. — Прас, прас. Страхотна работа, запрати ги чак на луната. Джоунс и той веднъж да се прояви като питчер и въобще нещата потръгнаха. Две на едно във втората част на деветия ининг. „Питсбърг“ слагат рънери на втора и трета база, единия го изгарят, а нашите вкарват Алън от резервите. Пеня пуска една топка по земя към първа база, а шибаната топка взе, че мина между краката на Кингман и, разбира се, двама стигнаха до хоума и това е положението — бай, бай Ню Йорк.
— Дейв Кингман е лайно — отсече Куин и захапа хамбургера.
— Ама виж го Фостър — обади се барманът.
— Фостър отдавна си е изпял песента. Остави го ти него. Проклето плашило. — Куин съсредоточено дъвчеше сандвича си, а езикът му трескаво шеташе из устата да открие някое заблудено кокалче в каймата. — Ако питаш мен, трябва да го върнат в Синсинати с бърза поща.
— Така е — рече барманът. — Ама няма да го направят. Така или иначе, по-добре са от миналата година.
— Знам ли — обади се Куин и отхапа още един залък. — Като го четеш на хартия е едно, ама какво е истинското положение, никой не казва. Стърнс е почти винаги контузен, а Брукс никога не успява да се съсредоточи в играта. На втора база и на шортстопа са сложили едни младоци, не ти е работа. Муки е добър, ама още е зелен, а за десен аутфилдер така и не намериха човек. Разбира се, остава Ръсти, но той е затлъстял и тича като трътка. А за питчерите, дай по-добре да не говорим. Нас с теб по̀ ни бива.
— Абе, ти що не вземеш да им станеш един мениджър — викна му барманът, — та да ги поставиш на място тия копелета.
— Така де — кимна му Куин.
След като приключи с вечерята, Куин стана и отиде до щанда с канцеларски материали. Беше пристигнала нова пратка тетрадки — внушителна купчина от красиви сини, зелени, червени и жълти пакети. Взе една и видя, че страниците са с тесни редове, точно както ги предпочиташе. Куин винаги пишеше с писалка, а пишещата машина използваше само когато преписваше на чисто окончателния вариант. Затова винаги се запасяваше с хубави тетрадки със спирала. И сега, след като вече се бе ангажирал със случая Стилман, реши, че му трябва и нова тетрадка. Щеше да му е от полза да си записва на едно място мислите, наблюденията и изникналите въпроси. По този начин може би щеше да успее да държи нещата под контрол.
Зарови се в стоката, двоумеше се коя да избере. Но по неизвестни дори на самия него причини изведнъж усети непреодолимо желание да издърпа една червена тетрадка, която се подаваше от долния край на купчината. Взе я, разгледа я, разгърна страниците й. Сам недоумяваше защо толкова му се прииска да я грабне. Беше тетрадка със сто страници, стандартен формат. Но нещо в нея го привлече, сякаш неповторимата й съдба в този свят бе да съхрани думите, изписани от него. Смутен от силата на това свое пристрастие, Куин пъхна червената тетрадка под мишница, отиде до касата и я плати.
Като се прибра в апартамента си четвърт час по-късно, той извади снимката на Стилман и чека от вътрешния джоб на сакото си и внимателно ги постави върху бюрото. Разчисти повърхността му от използвани кибритени клечки, угарки, пластове пепел, празни пълнители за писалки, дребни монети, автобусни билети, листчета с драсканици и една мръсна носна кърпа, и постави червената тетрадка в средата. След това спусна щорите, свали всичките си дрехи и седна зад бюрото. Никога преди не беше правил подобно нещо, но неизвестно защо, му се струваше, че моментът изисква да бъде гол. Остана така двайсет-трийсет секунди, като се опитваше да не мърда, да не прави нищо, само да диша. После отвори червената тетрадка. Взе писалката и изписа собствените си инициали ДК (Даниъл Куин) върху първата страница. За първи път от повече от пет години използваше собственото си име. Спря и се замисли върху този факт, но после го изхвърли от ума си. Прелисти страницата. Няколко мига изследва бялата й пустота, като не преставаше да се чуди дали все пак няма да се окаже голям глупак. После опря писеца в най-горния ред на листа и вписа първите си впечатления в червената тетрадка.
Лицето на Стилман. Или по-скоро лицето на Стилман, каквото е било преди двайсет години. Не знам дали ще има нещо общо с утрешното лице. Сигурно е обаче, че не е лице на луд човек. Дали това може да бъде основателно доказателство? На мен поне лицето ми изглежда благо, да не кажа направо приятно. Около устата чертите са нежни. Няма съмнение, че очите са сини, и то воднистосини. Рядка коса още тогава, вероятно вече я няма, а онова, което е останало, сигурно е прошарено или съвсем побеляло. Съзерцателен тип, несъмнено силно раздразнителен, нищо чудно да заеква, или пък с мъка да удържа потока от думи, непрекъснато напиращи в него.
Малкият Питър. Трябва ли да си го представя или да се доверя на разказаното. Мракът. Да си представя как аз съм в онази стая и пищя. Не ми се ще. Дори не мисля, че искам да го разбера. С каква цел? В края на краищата това не е приказка. Това е факт — нещо, което се е случило в света, а аз просто трябва да си свърша работата, не кой знае каква, но работа, която вече приех. Ако няма допълнителни усложнения, всичко би трябвало да бъде просто. Не са ме наели да разбирам, а да действам. Това е нещо ново. Трябва да го запомня, на всяка цена.
И все пак какво казваше Дюпен на Едгар Алан По? „Съвпадение на интелектите на събеседника и неговия опонент.“ Тук това може да се отнася до Стилман старши. Което може би е дори по-лошо.
А що се отнася до Вирджиния, не съм съвсем наясно. Не само заради целувката, за която могат да се намерят много и различни обяснения; не и заради онова, което Питър спомена. То не е важно. Бракът й? Може би. Или пълната нелепост на всичко. Дали пък не участва в играта само заради парите? Или е съучастница на Стилман? Това би променило всичко. Но в същото време изглежда безсмислено. Ако е така, защо тогава ме наема? За да има свидетел на собствената си добронамереност? Може би. Но това би била твърде усложнена и заплетена версия. И все пак: защо чувствам, че не бива да й се доверявам?
Отново лицето на Стилман. От няколко минути насам си мисля, че съм го виждал и преди. Може би преди много години в квартала — още преди да го арестуват.
Трябва да си припомня как се чувства човек, когато носи чужди дрехи. Мисля оттам да започна. Да приемем, че ми се налага. Преди много години — осемнайсет или двайсет, когато нямах пари и приятелите ми даваха да нося туй-онуй. Например в колежа — старият балтон на Джей. И странното усещане, което изпитвах, сякаш съм влязъл в кожата му. Да, това е добре като начало.
А после най-важното: да помня кой съм. Да помня кой трябва да бъда. Не смятам, че това е игра. От друга страна, нищо не е ясно. Например: кой си ти? А ако мислиш, че знаеш, защо продължаваш да се залъгваш? Нямам отговор. Всичко, което мога да кажа, е следното: казвам се Пол Остър. Това не е истинското ми име.
Куин прекара следващата сутрин в библиотеката на Колумбийския университет. Искаше да се запознае с книгата на Стилман. Пристигна рано. Беше първи и щом вратите се отвориха, тишината на мраморните зали го успокои, като че ли бе влязъл в някаква крипта на забвението. Показа университетската си карта на дремещия пазач, взе книгата от рафта и се върна на третия етаж. Настани се в кожено кресло в една от стаите за пушачи. Слънчевата майска утрин надничаше през прозореца и го приканваше да поскита безцелно навън, но Куин бързо се пребори с изкушението. Завъртя креслото така, че да бъде с гръб към прозореца, и отвори книгата.
Съществува обаче и коренно противоположно мнение. Докато едни гледат на индианците като на същества, обитаващи свят на предгреховна невинност, други са категорични в оценката си, че те са чисто и просто диваци, зверове и дяволи в човешки образ. Откриването на канибали по Карибското крайбрежие затвърдява още повече това мнение. Испанците дори са го използвали като оправдание за безмилостната експлоатация на туземците, която, разбира се, те провеждали единствено за собствените си меркантилни цели. Защото, когато не считаш някого за човешко създание, тогава не съществуват и морални задръжки в поведението ти към него. Едва през 1537 г. Павел III издава папска була, в която индианците се признават за истински човешки същества, притежаващи души. Независимо от това споровете по въпроса не стихват още няколко стотици години, като кулминират, от една страна, в идеята за „благородния дивак“ на Лок и Русо, която поставя теоретичните основи на демокрацията в независима Америка, и от друга — в кампанията за изтребване на индианците и в непоклатимото убеждение, че единственият добър индианец е мъртвият индианец.
Втората част на книгата започва с едно ново изследване върху грехопадението. Облягайки се предимно на Милтън и неговото описание в „Изгубеният рай“, изразяващо ортодоксалното становище на пуританите, Стилман твърди, че едва след грехопадението започва човешкият живот такъв, какъвто го познаваме. Защото в Райската градина не съществува злото, но не съществува и доброто. Както самият Милтън казва в „Ареопагитика“: „От кората на една вкусена ябълка в света са се пръкнали и доброто, и злото, като свързани, но раздвоени близнаци.“ Коментарът на Стилман върху това изречение е изключително подробен. С много остро око за възможността от каламбури и игра на думи той посочва как думата „вкусвам“ всъщност се свързва с латинската „sapere“, която означава и „вкусвам“, и „зная“ и следователно съдържа подсъзнателна отпратка към дървото на познанието: ябълковото дърво, което дарява света с познанието, тоест запознава го с доброто и злото. Стилман говори още и за парадокса на думата, която предхожда „близнаци“, защото в оригиналния текст тя е една и означава едновременно „свързвам“ и „раздвоявам“, като по този начин олицетворява две равностойни и противоположни значения, което пък на свой ред въплъщава схващането за езика, присъстващо, според Стилман, в цялото творчество на Милтън. В „Изгубеният рай“ например всяка ключова дума има по две значения — едното ни отпраща във времето преди грехопадението, а другото — след грехопадението. За да илюстрира това свое твърдение, Стилман подбира няколко от въпросните думи — зловещ, змия, вкусен — и показва как употребата им преди грехопадението е освободена от всякакъв морален смисъл, докато употребата им след грехопадението вече е нюансирана, допълнително обременена с познанието за злото. Единствената задача на Адам в Райската градина е била да изобрети езика, да даде на всяко същество и на всяко нещо име. В това състояние на невинност езикът му е отразил самия живец на света. Думите му не са били просто принадени добавки към нещата, които е виждал, а са разкривали същността им, буквално са ги разбудили за живот. Нещото и неговото име са станали взаимозаменяеми. След грехопадението това вече не било така. Имената се откъснали от нещата; думите се превърнали в мъгляви знаци; езикът се откъснал от Бога. Следователно историята в Райската градина не само свидетелства за грехопадението на човека, но и за падението на езика.
По-нататък в книгата „Битие“ се разказва и още една история, свързана с езика. Според Стилман, епизодът с Вавилонската кула повтаря дословно случката в Градината — само дето е по-подробен, обобщен и разширен така, че посланието, което носи, да важи за цялото човечество. Тази история придобива наистина особено значение, като вземем предвид мястото й в книгата: глава единайсета от книгата „Битие“, стихове от първи до девети. Това е последният епизод от библейската праистория. След него Старият завет се превръща предимно в летопис на евреите. С други думи, Вавилонската кула представлява последното изображение преди началото на Новия свят.
Коментарите на Стилман заемат много страници. Започва с исторически преглед на различните тенденции в тълкуването на историята, допълнително усложнени от всевъзможни грешки в прочита, възникнали в определени периоди, и свършва с пространен каталог на всички легенди от Агадах (компендиум на равинските интерпретации). Общоприето е да се смята, пише Стилман, че Кулата е била построена през 1996 година след сътворението, само някакви си триста и четирийсет години след Потопа, „преди да се пръснем по лицето на цялата земя“. Божието наказание е дошло в отговор на това пожелание, което си противоречи със заповедта, явяваща се по-напред в „Битие“: „Плодете се и се множете, и пълнете земята, и я владейте“. Следователно, като разрушава Кулата, Бог осъжда човека да се подчинява на тази повеля. Според друг прочит обаче Кулата се явява предизвикателство срещу Бога. Нимрод, първият владетел на света, се сочи като неин архитект: Вавилонската кула трябвало да се превърне в светилище, което да символизира всеобхватността на неговата власт. Това е Прометеевото тълкуване на историята и то се доказва от фразата: „Да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име.“ Изграждането на Кулата се превърнало в мания, във всеобща страст за човечеството, в крайна сметка по-важна и от самия живот. Тухлите станали по-ценни от хората. Жените не спирали да работят, дори когато трябвало да раждат; завивали на бърза ръка новороденото в престилката си и продължавали. По всичко личи, че в строежа са участвали три различни групи хора: онези, чиято цел е била да отидат в Рая, онези, чиято цел е била да се възправят срещу Бога, и онези, които са предпочитали да тачат идоли. Но в усилията си те били напълно сплотени — „По цялата земя имаше един език и един говор“ — но латентната сила на едно обединено човечество не била по вкуса на Бога. „И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят.“ Тази реч е съзнателно повторение на думите, с които Бог изгонва Адам и Ева от Рая: „И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега — да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та като вкуси, да заживее вечно. Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина…“ Според друго тълкуване пък целта на историята с Вавилонската кула е просто да разкаже за голямото различие между народи и езици. Защото, ако всички хора са потомци на Ной и неговите синове, тогава как така са се получили огромните различия в културите? Друго, но подобно на това тълкуване поддържа твърдението, че историята с Вавилонската кула всъщност обяснява съществуването на езичеството и идолопоклонничеството, защото преди нея всички хора са били представяни като монотеисти в своите вярвания. Що се отнася до самата Кула, според легендата една трета от нея е потънала в земята, една трета е изгоряла и една трета е останала да стърчи. Бог я е атакувал по два начина, за да е сигурен, че разрушаването й ще се схване от хората именно като Божие наказание, а не като някаква случайност. И все пак останалата да стърчи част била толкова висока, че от върха й едно палмово дърво изглеждало като скакалец. Разправяло се също така, че човек трябвало да върви цели три дни, преди да излезе от сянката на Кулата. И най-накрая — Стилман бе отделил доста място на тази легенда, — говорело се, че който погледнел развалините на Кулата, забравял всичко, което знаел.
Куин не можеше да реши какво общо има всичко това с Новия свят. Но разгръщайки следващата глава на книгата, видя, че Стилман най-неочаквано се е прехвърлил на друга тема — живота на Хенри Дарк, бостънски свещеник, който бил роден в Лондон през 1649 г., в деня на екзекуцията на Чарлс I. Пристигнал в Америка през 1675 г. и умрял по време на пожар в Кеймбридж, Масачусетс, през 1691 г.
Според Стилман, още съвсем млад Хенри Дарк е бил частен секретар на Джон Милтън — от 1669 г. до смъртта на поета, пет години по-късно. Куин много се озадачил, защото бил чел някъде, че слепият Милтън е диктувал произведенията си на една от своите дъщери. Дарк, както ставало известно от книгата, бил фанатичен пуритан, студент по теология и ревностен почитател на творчеството на Милтън. На един вечерен прием случайно срещнал своя идол и получил покана да го посети през следващата седмица. Това довело и до други посещения, докато в крайна сметка Милтън започнал да поверява на Дарк най-различни дребни задачи: да записва диктовките му, да го съпровожда по лондонските улици, да му чете от стари книги. В едно писмо от 1672 г., което Дарк пише до сестра си в Бостън, той споменава за дългите си беседи с Милтън върху някои спорни моменти в тълкуването на Библията. Когато Милтън умира, Дарк бил направо неутешим. След шест месеца решава, че без Милтън Англия е само една пустиня, страна, която не може да му предложи нищо повече, и затова емигрира в Америка. Пристига в Бостън през лятото на 1675 г.
Малко се знае за първите му години в Новия свят. Стилман прави предположение, че може би е заминал на запад към все още незаселените земи, но конкретни доказателства за подобно твърдение липсват. От друга страна, от писанията на Дарк личи, че добре познава индианските обичаи, което е накарало Стилман да предположи, че по всяка вероятност Дарк е живял сред някое от тези племена за известен период. Както и да е, до 1682 г. липсват всякакви данни за Дарк. През същата година обаче името му се появява в бостънския брачен регистър като младоженец, взел за съпруга някоя си Люси Фитс. След две години той вече оглавява малко пуританско паство в покрайнините на града. На съпружеската двойка се раждат няколко деца, ала всички те умират невръстни. Изключение прави един син на име Джон, роден през 1686 г., който оцелява. Но през 1691 г. момчето загива при нещастен случай — пада от един прозорец на втория етаж. Месец по-късно в къщата избухва пожар, в който намират смъртта си както Дарк, така и съпругата му.
Едва ли някой щеше да си спомня нещо за Хенри Дарк, ако не беше един негов памфлет, публикуван през 1690 г. под наслов „Новият Вавилон“. Според Стилман, това произведение от шейсет и четири страници представлява най-вдъхновеното описание на Новия континент от онова време. Ако Дарк не бе умрял толкова скоро след неговото появяване, ефектът би бил далеч по-голям. Но както впоследствие се оказало, повечето от съществуващите екземпляри от въпросния памфлет били унищожени от пожара, в който загинал и самият Дарк. Стилман успял да открие само един, и то съвсем случайно, на тавана в родната си къща в Кеймбридж. След години на упорито издирване стигнал до заключението, че притежава единствения оцелял екземпляр от този памфлет.
„Новият Вавилон“, написан в типичната дръзка милтъновска проза, разказва за изграждането на рая в Америка. За разлика от други писатели, заели се със същата тема, Дарк твърди, че раят не е място, което може да бъде открито. Няма карти, които ще отведат човека до него, няма навигационни уреди, с които да се доплава до неговите брегове. Според Дарк съществуването на това място е иманентно, то е вътре в самия човек: идеята за отвъдното, която всеки сам може един ден да превърне в действителност тук и сега. Защото утопията не съществува никъде — нито дори, както Дарк сам обяснява, в света на самата дума. Човек може да съгради това обетовано място само с помощта на двете си ръце.
Дарк стига до тези заключения, изхождайки от факта, че историята с Вавилонската кула е едно пророчество. Използва тълкуването на Милтън за грехопадението, и верен на своя учител, придава изключителна важност на ролята на езика. Но освен това доразвива идеите на поета. Щом падението на човека води до падение и на езика, значи съвсем естествено е да приемем, че е възможно да се поправи грехопадението и последиците от него, като поправим падението на езика, тоест като се опитаме да пресъздадем езика, който се е говорел в Едем. Ако човек успее да се научи да говори онзи изначален език на невинността, с негова помощ ще успее да възстанови и онова изначално състояние на невинност у себе си. Достатъчно е да се обърнем към примера, който ни е оставил Христос, твърди Дарк, за да се уверим, че това е така. Нима Христос не е бил човек, същество от плът и кръв? Нима Христос не е говорил езика отпреди грехопадението? Във „Възвърнатият рай“ на Милтън Сатаната говори с „двусмислици измамни“, докато „Делата на Христа едно са с неговите думи, думите му/ Едно са с вестта на сърцето му голямо, а сърцето му/ То носи доброта, и велемъдрие, и правда.“ И ако Бог не бе „изпроводил своя жив Оракул/ В Света последната му воля да вестява/ И Духът на Истината вред да всява/ В благочестивите Сърца да бди кат негов часовой Оракул/ Та щях ли Истината аз самият да прозра?“ Та нали именно заради Христос грехопадението в крайна сметка завършва така щастливо, като се превръща във felix culpa, както повелява и самото учение. Следователно, твърди Дарк, съвсем възможно е човек да проговори изначалния език на невинността и да възвърне, цяла и непоклатима, истината в себе си.
Като изхожда от историята за Вавилонската кула, Дарк доразвива първоначалния си замисъл и дава простор на собствените си пророчества. Цитирайки втория стих от единайсета глава на „Битие“ — „Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там“ — Дарк твърди, че това пътуване доказва, че човешкият живот и цивилизация се придвижват на запад. Ето, и градът Вавилон, който се е намирал в Месопотамия, е много по̀ на изток от юдейските земи. Ако въобще Вавилон се намира на запад от нещо, то това нещо е Едем, началното обиталище на човечеството. Следователно заръката, която човек е получил от Бога, да се пръсне по лицето на цялата земя, да се плоди… и да пълни земята, не би могла да го отведе никъде другаде, освен на запад. А каква по-западна точка в целия християнски свят, пита Дарк, освен Америка? Движението на английските заселници, поели към Новия свят, следователно може да се възприеме като осъществяване на една древна повеля. Америка е последният етап в този процес. Щом континентът се напълни, ще дойде моментът за промяна в съдбата на човечеството. Тогава и последната пречка за изграждането на Вавилон, а именно че човек трябва да напълни земята, ще отпадне. И тогава отново ще бъде възможно по цялата земя да има един език и един говор. А ако това стане, раят няма да закъснее.
И точно както Вавилонската кула е била построена триста и четирийсет години след Потопа, точно триста и четирийсет години след пристигането на „Мейфлауър“ в Плимут, и тази заповед ще бъде изпълнена, предсказва Дарк. Защото няма съмнение, че пуританите, новият избран народ на Господа, държат съдбините на човечеството в свои ръце. За разлика от юдеите, които измениха на Бога, като отказаха да приемат неговия син, тези английски преселници ще напишат последната глава от историята, преди най-накрая небето и земята да се съединят. Подобно на Ной и неговия ковчег, те са преплавали огромния океански потоп, за да изпълнят свещената си мисия.
Триста и четирийсет години, според изчисленията на Дарк, означава, че през 1960 г. първата част от работата на преселниците ще бъде свършена. Тогава основите вече ще бъдат положени за истинската работа, която предстои: изграждането на новия Вавилон. Дарк пише, че вече вижда окуражителни признаци за това в самия град Бостън, защото там, за разлика от много други места в света, главният строителен материал са тухлите — а както е уточнено в трети стих на единайсета глава от „Битие“, те са материалът, от който е издигната Вавилонската кула. През 1960 г., заявява той уверено, ще започне строежът на новия Вавилон и той ще се възправи в небесата — символ на възкресението на човешкия дух. И тогава историята ще бъде написана отзад напред. Падналите ще се изправят, сломените ще се обнадеждят. Веднъж завършена, Кулата ще бъде достатъчно голяма, за да приюти всеки поселник на Новия свят. Ще има стая за всеки човек, а влезе ли в стаята си, той ще забрави всичко, което е знаел. След четирийсет дни и четирийсет нощи ще стане вече нов човек, ще говори езика на Бога и ще бъде готов да обитава втория и вечен рай.
Така завършва резюмето на Стилман върху памфлета на Хенри Дарк, с дата 20 декември 1690 г. — седемдесетата годишнина от акостирането на „Мейфлауър“.
Куин въздъхна и затвори книгата. Читалнята беше празна. Той се наведе напред, подпря глава в ръцете си и затвори очи. „Хиляда деветстотин и шейсета“, каза той на глас. Опита да си представи как е изглеждал Хенри Дарк, но пред очите му не изплува никакъв образ. Виждаше само огън, клада от горящи книги. Изгуби нишката на мисълта си, не се сещаше дори накъде трябваше да го отведе тя, но най-ненадейно си спомни, че 1960 е годината, в която Стилман бе затворил сина си.
Отвори червената тетрадка и я сложи в скута си. Приготви се да пише, но изведнъж реши, че за днес му стига. Затвори тетрадката, стана от креслото и върна книгата на Стилман. Слезе по стълбите, запали си цигара, напусна библиотеката и се гмурна в майския следобед.
Отиде на Централната гара много по-рано. Влакът на Стилман трябваше да пристигне в шест и четирийсет и една, но на Куин му трябваше време, за да се запознае с мястото, само така можеше да бъде сигурен, че Стилман няма да му се изплъзне. От метрото се озова направо в огромна зала, погледна часовника — четири и малко. Гарата вече се пълнеше с тълпата от пиковия час. Куин с мъка си запробива път през навалицата от напористи тела и обходи всичките номерирани входове, като същевременно се оглеждаше за скрити стълби, потайни изходи и тъмни ниши. Установи, че всеки би могъл да изчезне безпрепятствено в този лабиринт, стига да си го е наумил. Оставаше му да се надява, че Стилман не е предупреден за неговото идване. Ако все пак успее да му се изплъзне, това ще означава, че Вирджиния Стилман има пръст в тази работа. Друг не би могъл да бъде. Успокояваше го мисълта, че разполага с резервен вариант, ако нещата кривнат непредвидено. В случай че Стилман не се появи, Куин ще отиде на Шейсет и девета улица и ще каже право в лицето на Вирджиния Стилман какво мисли.
Докато се мотаеше из гарата, на няколко пъти си припомни мислено кой е. Не само че започваше да свиква с новата си роля на Пол Остър, но не му беше и неприятно. Макар тялото, умът и мислите му да бяха същите, той все пак се усещаше като изваден от себе си, като че се е отървал от бремето на собственото си съзнание. Един елементарен трик на интелекта, едно сръчно преименуване и ето: чувстваше се несравнимо по-лек и свободен. В същото време знаеше, че всичко това е само илюзия. Но в нея имаше и нещо успокоително. Не беше изгубил себе си; просто се преструваше, а и винаги, когато пожелаеше, можеше отново да стане Куин. Самият факт, че сега превръщането му в Пол Остър имаше цел — цел, която ставаше все по-важна и по-важна за него самия, — му служеше като морално оправдание за цялата тази шарада и го освобождаваше от необходимостта да защитава лъжата си. Защото за него представянето му като Остър бе станало равнозначно на това да върши добро в света.
Продължи да обикаля гарата, като мислено се правеше на Пол Остър, и търпеливо очакваше появяването на Стилман. Вдигна глава към сводестия таван на голямата зала и се загледа в изрисуваните върху него съзвездия. Контурите на небесните фигури бяха очертани с електрически крушки, като всяка крушка представляваше отделна звезда. Връзката между съзвездията и техните имена бе нещо съвършено непонятно за Куин. Като момче бе прекарвал часове наред под нощното небе, опитвайки се да свърже гроздовете от мъждукащи светлинки с очертанията на мечки, телци, стрелци и водолеи. Но все напразно и от това му ставаше тъпо, сякаш нещо в мозъка му куцаше. Замисли се дали и младият Остър е бил същият.
Почти цялата източна стена на гарата бе заета от огромна фотография на фирмата Кодак — неестествено наситени, ярки цветове. Изгледът беше от уличка в рибарско селище в Нова Англия, може би Нантъкет. Калдъръмът, облян в свежа пролетна светлина, по прозорците на къщите сандъчета с пъстри цветя, а в края на уличката океанът с белите си вълни и синя, синя вода. Куин си спомни, че преди много години заедно с жена си бяха ходили в Нантъкет. Тя беше бременна в първия месец, а синът му трябва да е бил колкото бадем в утробата й. Споменът го преряза като остра болка и той се опита да потисне изплувалите в съзнанието му картини. „Погледни на това през очите на Остър — посъветва се той, — а най-добре е въобще да не мислиш.“ Отново вдигна поглед към фотографията, но този път с облекчение откри, че мислите му са се прехвърлили на тема китове и експедициите, които през миналия век са тръгвали от Нантъкет, на тема Мелвил и първите страници на „Моби Дик“. Оттам умът му се зарея към описанията, които бе чел за последните години от живота на Мелвил — мълчаливия старец, който е работел в нюйоркската митница, без читатели, забравен от всички. И изведнъж с кристална яснота и точност видя прозореца на Бартълби4 и сляпата тухлена стена пред него.
Някой го потупа по рамото и Куин рязко се извърна. Пред него стоеше дребен безмълвен човек, който му подаваше химикалка. Върху нея беше прикрепено бяло флагче, от едната страна на което пишеше: „Тази напълно редовна стока Ви се предоставя от един ГЛУХОНЯМ. Платете колкото обичате. Благодаря Ви за помощта.“ От другата страна на флагчето, под наслов НАУЧЕТЕ СЕ ДА ГОВОРИТЕ С ВАШИТЕ ПРИЯТЕЛИ, имаше таблица с азбуката на глухонемите, която показваше положенията на ръката за всяка една от двайсетте и шест букви. Куин бръкна в джоба си и подаде на човека един долар. Глухонемият кимна и продължи. Куин остана да стърчи с химикалката в ръка.
Вече минаваше пет. Куин реши, че за да е по-малко уязвим, трябва да се премести в чакалнята. По принцип това бе мрачно място, пълно с прахоляк и хора, които няма къде да отидат, но сега, когато пиковият час беше в разгара си, чакалнята гъмжеше от мъже и жени, понесли чанти, книги и списания. Празни места почти нямаше. След като потърси минута-две, най-накрая, на една от пейките, успя да се вклини между мъж със син костюм и закръглена млада жена. Мъжът бе отворил спортната страница на „Таймс“ и Куин проточи врат през рамото му, за да прочете описанието на мача, който любимият му бейзболен отбор бе загубил предишния ден. Тъкмо стигна до третия или четвъртия абзац, и човекът заканително се обърна към него, изгледа го кръвнишки, после се извърна така, че да скрие вестника от погледа му.
След това се случи нещо странно. Куин се обърна към младата жена от дясната си страна да види дали пък в обратната посока няма да се намери нещо за четене. Премери я с поглед и й даде някъде около двайсет години. На лявата й буза имаше няколко пъпки, замазани отгоре с грим, а устата й подмляскваше дъвка. Четеше книжле с лъскава корица. Куин се понаведе, за да зърне заглавието. И най-неочаквано книжлето се оказа негово — „Самоубийство по принуда“ от Уилям Уилсън, първият от романите му с Макс Уърк. Куин често си бе представял подобна ситуация: внезапното, ненадейно удоволствие да срещне свой читател. Дори бе репетирал разговора, който ще последва: той, престорено безразличен към похвалите на непознатия, а после, уж неохотно се съгласява да драсне един подпис на първата страница със свенливото: „Щом толкова настоявате“. Но сега, когато въпросната сцена беше на път да се разиграе, усети разочарование, дори гняв. Не харесваше момичето до себе си, а това, че тя така небрежно прелистваше страниците, които му бяха коствали толкова усилия, направо го обиди. Идеше му да грабне книгата от ръцете й и да избяга.
Погледна я в лицето, като се опитваше да чуе думите, които отекваха в главата й, втренчи се в очите й, които пробягваха напред-назад по страницата. Изглежда, погледът му е бил твърде настойчив, защото след миг тя раздразнено се обърна към него и каза:
— Какво има, господине?
— Нищо — смутено й се усмихна Куин. — Чудя се, хубава ли е книгата, която четете.
Момичето сви рамене.
— Чела съм по-хубави, чела съм и по-лоши.
На Куин му се прииска още на минутата да прекрати разговора, но нещо отвътре не му даваше мира. Тъкмо да стане и да си тръгне, и думите сами излязоха от устата му.
— Интересна ли е?
Момичето пак сви рамене, наду един балон с дъвката си, после го пукна.
— Горе-долу. На едно място детективът се изгубва и става доста страшничко.
— Бива ли го детектива?
— О, да, сече му акълът, ама непрекъснато дърдори.
— А вие предпочитате повече да действа, така ли?
— Разбира се.
— Щом не ви харесва, защо не я захвърлите?
— И аз не знам. — И тя пак сви рамене. — Сигурно, за да ми мине по-бързо времето. Абе, не е нищо особено. Книжле.
Канеше се да й каже кой е, но видя, че с това нищо няма да постигне. Момичето беше безнадежден случай. В продължение на цели пет години бе крил от света особата на Уилям Уилсън, та сега ли ще се издаде, и то пред някаква фръцла. И все пак не му беше приятно. Направи усилие да преглътне накърнената си гордост. Вместо да й прасне един, той рязко се изправи от мястото си и се отдалечи.
Точно в шест и половина Куин зае позиция пред вход двайсет и четири. Влакът се очакваше да пристигне навреме и от мястото, където бе застанал, по средата на големия портал, шансовете му да види Стилман бяха добри. Извади снимката от джоба си и отново я разгледа, като внимателно се взря в очите. Беше чел някъде, че от цялото лице единствено очите не се променят. От детството до старостта те си остават едни и същи и ако човек знае това, макар и на теория, може да погледне очите на едно момче от снимка и само по тях да разпознае възрастния човек, в който то се е превърнало. Куин си имаше своите съмнения по въпроса, но нищо друго не му оставаше, освен да вярва, тъй като това бе единственият му мост към настоящето. И този път обаче лицето на Стилман остана напълно непроницаемо за него.
Влакът спря на гарата и Куин почувства как свирката прониза тялото му: трескава, паническа сирена, която запищя в такт с пулса му и така пришпори кръвообращението, че ушите му заглъхнаха. В главата му нахлу гласът на Питър Стилман — бараж от несвързани думи, които болезнено рикошираха в стените на черепа му. Каза си, че трябва да се успокои. Но това не помогна. Тази превъзбуда се оказа неочаквана и за самия него.
Влакът беше препълнен и не след дълго пътниците заляха перона. Вървяха срещу него и скоро се превърнаха в тълпа. Куин нервно плесна червената тетрадка в дясното си бедро, повдигна се на пръсти и огледа навалицата. Хората го притискаха отвсякъде. Мъже и жени, деца и старци, младежи и бебета, богаташи и бедняци, чернокожи мъже и бели жени, бели мъже и чернокожи жени, ориенталци и араби, мъже, облечени в кафяво и сиво, синьо и зелено, жени, облечени в червено и бяло, жълто и розово, деца с гуменки, деца с обувки, деца с мокасини, тлъсти и кльощави, високи и ниски, всеки различен от другите, всеки неповторим сам за себе си. Куин напрегнато ги наблюдаваше, замръзнал на място, сякаш цялото му същество бе заложник на очите му. При появата на всеки възрастен човек изтръпваше. Идваха и отминаваха твърде бързо, за да изпита разочарование, но във всяко възрастно лице като че ли откриваше частица от онова, което би трябвало да бъде истинският Стилман, и с всяко ново лице все по-щателно пресяваше очакванията си, сякаш натрупването на старчески фигури идваше да извести предстоящата поява на самия Стилман. За миг Куин си помисли: „Ето, това е то детективската работа.“ Но само толкоз, повече не се вдълбочи. Само гледаше. Щръкнал сред движещата се тълпа, той стоеше и наблюдаваше.
Половината от пътниците вече се бяха източили, когато Куин зърна Стилман. Приликата със снимката бе безспорна. Не, не беше оплешивял, както допускаше Куин. Косата му — бяла и несресана, стърчеше на кичури в различни посоки. Беше висок, слаб, несъмнено над шейсетте, леко прегърбен. Изглеждаше облечен съвсем неподходящо за сезона с дълго и овехтяло кафяво палто. Леко провлачваше крака. Изразът на лицето му беше спокоен, нещо средно между замаяност и замисленост. Не поглеждаше наоколо, пък и наоколо никой не се интересуваше от него. Носеше само един куфар — смачкан на вид, но от качествена кожа, с ремък, който изцяло го опасваше. Докато крачеше по перона, на два пъти остави куфара на земята, за да си почине. Изглежда, лесно се изморяваше и повлечен от тълпата, като че ли се колебаеше дали да следва хода й или да остави другите да го задминат.
Куин се отдръпна няколко крачки назад и зае позиция, от която лесно можеше да тръгне наляво или надясно, в зависимост от ситуацията. В същото време предпочиташе да стои далеч от Стилман, за да не би той да усети, че го следят.
Стилман стигна портала на гарата и пак сложи куфара на земята, за да си почине. В този миг Куин си позволи да вдигне очи от него, за да огледа тълпата още веднъж. Искаше да бъде сигурен, че не се е припознал и че наоколо други Стилмановци няма. Но това, което видя, го изуми. Точно зад Стилман, на няколко инча зад дясното му рамо, един човек спря, извади запалка от джоба си и запали цигара. Лицето му беше съвършено копие на Стилмановото. За миг Куин помисли, че само така му се струва, че това е някакъв ореол от електромагнитни излъчвания, идващи от тялото на Стилман. Но не, това си беше друг Стилман, който се движеше, дишаше, мигаше; действията му бяха съвършено независими от тези на първия Стилман. Вторият Стилман имаше вид на заможен човек. Носеше скъп син костюм; обувките му блестяха; бялата му коса беше добре пригладена; държеше се отракано, като типичен светски мъж. И той имаше само един куфар — черен, елегантен, голям колкото на другия Стилман.
Куин се вкамени. Каквото и да предприемеше в този миг, би сбъркал. Какъвто и избор да направеше, а той трябваше да направи избор, той би бил случаен, произволен и несигурността щеше да го преследва докрай. Тогава и двамата Стилмановци тръгнаха, всеки по своя си път. Първият зави надясно, вторият — наляво. Куин си пожела да има тяло на амеба, искаше да се разкъса на две и да хукне едновременно в две посоки. „Направи нещо!“, каза си той, „Направи нещо още сега, идиот такъв!“
Без да знае защо, тръгна наляво подир втория Стилман. След десетина крачки спря. Нещо му подсказа, че ще съжалява за това си решение. Движеше го омразата, искаше да накаже втория Стилман за това, че го е объркал. Обърна се и видя, че първият Стилман бавно се тътри в противоположната посока. Изведнъж разбра, че това е неговият човек. Това опърпано същество, така сломено и отчуждено от заобикалящия го свят — това бе неговият луд Стилман, не ще и съмнение. Куин си пое дълбоко дъх, изпусна го през треперещите си гърди и отново вдиша. Как да разбере със сигурност? Нямаше начин. Спусна се след първия Стилман и забави ход в такт със старческите крачки. Проследи го до метрото.
Вече беше седем часът и уличните тълпи оредяваха. Въпреки че вървеше като в мъгла, Стилман очевидно знаеше точно накъде отива. Професорът уверено заслиза по стълбите на метрото, плати си билета и спокойно зачака мотрисата към площад „Таймс“. Куин вече не се тревожеше, че ще го забележи. Никога не бе срещал толкова умислен човек. Дори да застанеше пред него, Стилман едва ли щеше да му обърне внимание.
Слязоха от мотрисата, прекосиха влажните коридори в станцията на Четирийсет и втора улица, пак надолу по един ред стъпала, и след седем-осем минути се качиха на Бродуейския експрес. След две дълги спирки бяха на Деветдесет и шеста улица. Бавно се заизкачваха по стълбите. Стилман на няколко пъти спря да си поеме дъх, след което излязоха на улицата и потънаха в черната като мастило нощ. Без да се колебае и без да спира, Стилман тръгна по Бродуей. В един момент на Куин дори му хрумна зловещата мисъл, че Стилман може да се е запътил към собствената си къща на Сто и седма улица. Но преди още паниката да го обземе, Стилман спря на ъгъла на Деветдесет и девета улица, изчака светофара и мина на отсрещния тротоар на Бродуей. Половин пресечка по-надолу се намираше евтин, долнопробен пансион за закъсали бедняци. Наричаше се хотел „Хармония“. Куин бе минавал много пъти оттам и добре познаваше пияниците и скитниците, които се навъртаха наоколо. Учуди се, като видя, че Стилман отваря вратата и влиза. Смяташе, че старецът ще потърси по-приличен приют. Куин надникна през стъклената врата и видя, че професорът попълва името си в книгата за регистрация, после той вдигна багажа си и изчезна в асансьора. Очевидно щеше да отседне тук.
Куин остана пред вратата още два часа, крачейки напред-назад, защото смяташе, че Стилман ще излезе да вечеря в някое от околните заведения. Но старецът не се появи и най-накрая Куин реши, че си е легнал да спи. Обади се на Вирджиния Стилман от един телефон на ъгъла и подробно й разказа какво се е случило, после пое към дома си на Сто и седма улица.
На другата сутрин, както и през много още сутрини, които тепърва щяха да последват, Куин се настани на една пейка по средата на пешеходното островче сред трафика на Бродуей и Деветдесет и девета улица. Винаги пристигаше рано, винаги преди седем, сядаше с чаша кафе и кифла с масло, разстилаше вестника върху скута си и забождаше очи в стъклената врата на хотела. Стилман се показваше към осем, загърнат в дългото си кафяво палто, с голяма старомодна платнена торба. В продължение на цели две седмици маршрутът му не се промени. Старецът обикаляше улиците на квартала, вървеше бавно, едва-едва, спираше, пак тръгваше, пак спираше, сякаш всяка крачка трябваше да се претегли и отмери, преди да заеме мястото си сред общия сбор на останалите крачки. Това ужасно затрудняваше Куин. Той обичаше да ходи бързо и цялото това спиране, тръгване и туткане взе да го изнервя. Чувстваше се напълно разцентрован. Като заек, подгонил костенурка. Непрекъснато си повтаряше да не бърза.
А това, което Стилман вършеше по време на разходките си, остана пълна загадка за Куин. Той, разбира се, добре виждаше какво става и най-съвестно го отбелязваше в червената си тетрадка, но смисълът на тези действия продължаваше да му убягва. Стилман като че никога не знаеше къде отива, нито къде се намира. Все пак, като по предварително начертан план, той неизменно се въртеше в един и същ периметър, ограничен на север от Сто и десета улица, на юг — от Седемдесет и втора улица, на запад — от Ривърсайд парк и на изток — от Амстердам авеню. Колкото и да криволичеше, а пътят му всеки ден минаваше през различни места, Стилман нито веднъж не излезе от границите на въпросния периметър. Куин беше направо смаян от тази прецизност, защото във всяко друго отношение действията му изглеждаха безцелни.
Докато вървеше, Стилман никога не вдигаше поглед. Очите му бяха забодени в тротоара, като че ли търсеше изгубен предмет. От време на време се навеждаше, вдигаше нещо от земята, оглеждаше го внимателно и дълго го прехвърляше от ръка в ръка. Приличаше на археолог, попаднал на глинени съдове от праисторическата епоха. Понякога, след като огледаше предмета, Стилман го хвърляше обратно на земята. Но по-често отваряше торбата и внимателно го поставяше вътре. След това изваждаше от джоба на палтото си една червена тетрадка — като тази на Куин, но по-малка — и около минута-две усърдно записваше нещо в нея. Щом приключеше тази операция, пъхваше тетрадката в джоба си, грабваше торбата и продължаваше.
Според Куин предметите, които събираше Стилман, бяха без стойност. Направо боклуци — счупени, изхвърлени, ненужни вещи. Сред тях Куин бе забелязал един сгъваем чадър без плат, откъснатата глава на гумена кукла, една черна ръкавица, долната част на изгоряла електрическа крушка, прогизнали списания, смачкани вестници, скъсана снимка, части от механични играчки и всякакви джунджурии с неизвестен произход. Самият факт, че Стилман подхождаше така сериозно към събирането на тези отпадъци, силно възбуди любопитството на Куин, но за съжаление той не можеше да направи нищо друго, освен да зяпа глупашки и старателно да записва всичко в червената си тетрадка. Беше му приятно, че и Стилман има същата червена тетрадка. Тя като че ли представляваше някаква тайна връзка помежду им. Куин подозираше, че тетрадката на Стилман съдържа отговори на въпросите, които се трупаха в ума му и го измъчваха, затова взе да крои план как да я открадне. Но за такава драстична стъпка беше още рано.
По време на разходките си Стилман не правеше нищо друго, освен да събира отпадъци от земята. Понякога се отбиваше в заведение да хапне. Понякога се блъсваше в непознат и набързо измънкваше сконфузеното си „простете“. Веднъж, докато пресичаше улицата, за малко да го блъсне кола. Стилман не разговаряше с никого, не влизаше в магазини, не се усмихваше. Не беше нито щастлив, нито нещастен. На два пъти, когато отпадъчният му улов бе натежал твърде много, се прибра в хотела си още по пладне, но отново излезе след няколко минути с празна торба. Почти всеки ден прекарваше по няколко часа в Ривърсайд парк, като методично преброждаше всички асфалтови пътеки или претърсваше всички храсти. Зеленината на парка не успяваше да укроти колекционерската му страст. Камъни, листа и клончета бързо изпълваха торбата му. Един път дори взе в ръцете си и сухо кучешко изпражнение, подуши го внимателно и го прибра. Стилман често си почиваше в парка. Следобед сядаше на някоя пейка и дълго съзерцаваше Хъдсън. Веднъж, когато беше много топло, Куин го видя, че се е проснал на тревата и спи. Привечер отиваше да хапне в закусвалнята „Аполо“, на ъгъла на Деветдесет и седма улица и Бродуей, след което се прибираше в хотела си. Не направи нито един опит да се свърже със сина си. Това бе потвърдено и от Вирджиния Стилман, на която Куин се обаждаше всяка вечер.
Започна да го обзема апатия. Полека-лека Куин изгуби първоначалния си ентусиазъм и все по-често взе да се пита дали не си прахосва времето с тази безсмислица. Разбира се, съществуваше и възможността Стилман да изчаква най-благоприятния момент, като междувременно се опитва да приспи вниманието на света, преди да нанесе своя удар. Но тогава той би трябвало да знае, че го следят, а според Куин това не изглеждаше много вероятно. Засега той добре се справяше с работата си, спазваше прилична дистанция, използваше уличните тълпи за прикритие, гледаше да не привлича вниманието върху себе си, но и в криеницата не се престараваше. От друга страна, нищо чудно Стилман поначало да е очаквал, че ще бъде следен — дори може да го е знаел предварително, — и затова да не се интересува кой точно го следи. Защото, ако със сигурност е решил, че ще го следят, има ли значение кой ще го прави? Всеки разкрит наблюдател може да бъде сменен с друг.
Тази версия успокои Куин и той реши да повярва в нея, въпреки че нямаше никакви основания за това. Стилман или е наясно какво върши той, или не е. Ако не е, значи Куин си губи времето. А колко по-хубаво е да вярваш, че действията ти водят към дадена цел. Значи по-добре е Стилман да знае и Куин реши да приеме, че това е така, поне за момента.
Оставаше обаче един проблем: с какво да занимава мисълта си, докато следи стареца? Куин обичаше да скита. Разходките му из града го бяха научили да разбира връзката между вътрешния и външния свят. Използваше безцелното движение като средство за връщане назад, а в най-добрите си дни успяваше да покори всичко външно и по този начин да узурпира върховната власт над вътрешния мир. Като се потапяше във външния свят, като сам удавяше себе си в него, той успяваше да овладее, макар и в минимална степен, пристъпите си на отчаяние. За него скитането бе нещо като забрава. Но следенето на Стилман не беше скитане. Стилман можеше да се скита, да се тътри от място на място като слепец, но на тази привилегия Куин нямаше право да се радва. Защото трябваше да внимава какво върши, дори и то да не беше кой знае какво. Често мислите му се зарейваха нанякъде и стъпките му бързо влизаха в техния ритъм. Това пък означаваше, че така залисан, можеше неволно да ускори крачка и да се блъсне в Стилман. За да се предпази от подобно неблагополучие, беше измислил няколко начина за намаляване на скоростта си. Първият бе да си повтаря, че вече не е Даниъл Куин, а Пол Остър и с всяка измината крачка да се опитва да се намести по-удобно в ограниченията на тази трансформация. За него Остър беше само едно име, обвивка без съдържание. Да бъдеш Остър означаваше да си човек без интериор, човек без мисли. А щом липсват мисли, щом не бива да черпи от собствения си вътрешен живот, тогава значи няма къде да се оттегли. Бидейки Остър, той не можеше да извика в съзнанието си никакви спомени, страхове, мечти или радости, защото всички те щяха да кънтят глухо и празно, щом главният им герой е някакъв си Остър. Следователно, трябваше да си остане на собствена територия и да търси опора във външния свят. Да не сваля очи от Стилман — това не бе само начин да се откъсне от собствените си мисли, а единствената мисъл, която можеше да си позволи.
В продължение на ден-два тактиката му се радваше на умерен успех, но в крайна сметка и Остър се скапа от тази монотонност. Куин разбра, че трябва да измисли нещо друго, което да го занимава, някаква задачка, която да му прави компания, докато си гледа работата. Най-накрая спасението дойде от червената тетрадка. Вместо да вписва по една-две случайно хрумнали му бележки, както бе правил през първите няколко дни, той реши да си води най-подробни записки. С помощта на писалката, закупена от глухонемия, той най-усърдно се зае с новата си задача. Описваше не само жестовете на Стилман, но и всеки предмет, който прибираше или изхвърляше от торбата си, заедно с точния час. Освен това взе най-педантично да си отбелязва маршрута на всички лъкатушеници по пътя на Стилман: всяка улица, по която минава, всеки ъгъл, зад който завива, и всяко място, на което спира да почине. По този начин не само си намери занимание, но и забави хода си. Сега вече не съществуваше опасност неволно да настигне Стилман. По-скоро трябваше да внимава да не го изгуби от погледа си, защото ходенето и писането се оказаха трудно съвместими дейности. Куин бе прекарал последните пет години от живота си ту в едното, ту в другото и сега съчетаването им го поизпоти. В началото допускаше доста грешки. Оказа се, че е много трудно да пишеш, без да гледаш листа, и той често откриваше, че е изписал два или три реда един върху друг, от което се е получило напълно неразбираем палимпсест. Но за да погледне страницата, би трябвало да спре, а спре ли, можеше да изгуби Стилман. След време реши, че всичко е въпрос на позиция. Първо опита да държи тетрадката пред себе си под ъгъл от четирийсет и пет градуса, но видя, че лявата му китка се уморява много бързо. После опита да държи тетрадката съвсем пред лицето си, като току надничаше над горния й край, за да не изпусне Стилман, но и тази позиция се оказа непрактична. Най-сетне опита да подпре тетрадката на дясната си ръка под лакътя, а с лявата да пише, но така не само че изкривяваше буквите, но и не можеше да пише в дъното на листа. Накрая реши да подпира тетрадката си върху лявото бедро, подобно на художник, който държи палитра. Така беше по-добре. Носенето не му причиняваше напрежение на мускулите, а и дясната му ръка беше свободна да държи писалката. Въпреки че и този метод си имаше своите недостатъци, все пак представляваше най-удобното разрешение на въпроса. Така Куин можеше да отделя еднакво внимание на Стилман и на писането, да поглежда ту нагоре, ту надолу, като едновременно съзерцаваше обекта и го описваше. В тази поза — стиснал писалката на глухонемия в дясната си ръка, подпрял червената тетрадка на лявото си бедро, Куин продължи да следи Стилман още цели девет дни.
Нощните му разговори с Вирджиния Стилман бяха кратки. Въпреки че споменът за целувката все още го пареше, други романтични намеци не последваха. Отначало Куин очакваше, че нещо ще се случи. След толкова обещаващо начало той беше почти сигурен, че рано или късно мисис Стилман ще се озове в обятията му. Но неговата работодателка се скри зад маската на заетостта и нито веднъж не намекна за онзи момент на открита страст. Вероятно Куин се бе объркал в надеждите си, вземайки се по погрешка за Макс Уърк, човек, който никога не пропуска да се възползва от подобни ситуации. Или просто Куин започваше да чувства по-остро самотата си. Отдавна до него не бе лежало топло тяло. А истината бе, че от мига, в който я зърна, Куин бе пожелал Вирджиния Стилман — много преди да се стигне до целувката. И въпреки настоящото й безразличие той продължаваше да си я представя гола. Похотливи картини се нижеха пред празния му взор всяка нощ и макар че вероятността да се превърнат в действителност избледняваше с всеки изминал ден, все пак те бяха едно приятно развлечение. След време, когато бе вече твърде късно, той разбра, че дълбоко в себе си е хранел рицарската надежда да разреши случая така блестящо и светкавично, премахвайки безвъзвратно надвисналата над Питър Стилман опасност, че да спечели благоволението на мисис Стилман задълго. Това, разбира се, се оказа грешка от негова страна. Но не по-лоша от останалите, които направи от началото до края на тази афера.
На тринайсетия ден от началото на случая Куин се прибра вкъщи съвсем оклюмал. Беше отпаднал духом и готов да напусне кораба. Въпреки игричките и историйките, с които се залъгваше, по всичко личеше, че в този случай няма хляб. Стилман беше само един луд старец, напълно забравил сина си. Разбира се, можеше да продължи да го следи, но от това нищо нямаше да излезе. Куин взе телефона и се обади в апартамента на Стилман.
— Зарязвам работата — каза той на Вирджиния Стилман. — От всичко, което видях, смятам, че никаква опасност не грози Питър.
— Той точно това иска да ни накара да мислим — отвърна му тя. — Вие и не подозирате колко е хитър. И колко търпелив.
— Той може и да е търпелив, но аз не съм. Мисля, че само си пилеете парите. А аз времето.
— Сигурен ли сте, че не ви е забелязал? Това би променило изцяло нещата.
— Не бих гарантирал с живота си, но да, сигурен съм.
— Тогава, какво искате да кажете?
— Че няма от какво да се боите. Поне засега. Ако нещо се случи по-нататък, обадете ми се. Ще дотичам при най-малката заплаха.
Последва пауза, после Вирджиния Стилман каза:
— Може и да сте прав.
Втора пауза.
— Бихте ли направили все пак един компромис, за да бъда по-спокойна?
— Зависи какво имате предвид.
— Нищо особено, само да продължите още няколко дни. За да сме абсолютно сигурни.
— При едно условие — отвърна й Куин. — Ако ми разрешите да го следя, както аз си знам. Без ограничения. Искам да говоря с него, да го поразпитам, веднъж завинаги да стигна до дъното на тази история.
— Не е ли рисковано?
— Вие не се грижете за това. Няма да се издам. И през ум няма да му мине кой съм и какво целя.
— И как по-точно ще стане това?
— То си е моя работа. Знам различни начини. Вие трябва само да ми се доверите.
— Добре тогава, действайте. От опит не боли, нали така?
— Ще се позанимавам още няколко дни, а после пак ще обсъдим положението.
— Мистър Остър?
— Да?
— Много съм ви благодарна. През тези две седмици Питър се чувства много по-добре и причината сте вие. Той непрекъснато говори за вас. Вие сте нещо като… как да кажа… герой в неговите очи.
— А какво съм в очите на мисис Стилман?
— Същото.
— Приятно ми е да го чуя. Може би някой ден тя ще ми разреши да й се отблагодаря.
— Всичко е възможно, мистър Остър. Запомнете това.
— Трябва да съм кръгъл глупак, за да го забравя.
Куин си направи лека вечеря от бъркани яйца и препечен хляб, изпи една бутилка бира, седна на бюрото си и извади червената тетрадка. Беше изписал много страници с неравния си, крив почерк, но все още не бе събрал кураж да ги изчете. Сега обаче, когато краят му се виждаше, реши да хвърли един поглед.
Трудно се разчиташе, особено в началото. А когато успееше да дешифрира думите, разбираше, че не си е струвало труда. „Насред пресечката вдига от земята молив. Гледа го, колебае се, мушва го в торбата… Купува си сандвич от… Сяда на пейка в парка и чете червената си тетрадка.“ Тези изречения му се струваха съвършено безполезни.
Но всичко бе въпрос на метод. Ако целта беше да разбере Стилман, да го опознае до такава степен, че да предвижда действията му, можеше да се каже, че напълно се е провалил. Беше започнал с ограничено количество факти: средата и професията на Стилман, затварянето на сина му, арестуването и влизането му в болница, един странен научен труд, написан, както се предполага, докато е бил все още с ума си, и преди всичко убедеността на Вирджиния Стилман, че сега ще се опита да навреди на сина си. Но фактите от миналото, изглежда, имаха малко общо с фактите от настоящето. Куин бе силно обезверен. Винаги бе смятал, че ключът към резултатната детективска работа е прецизното наблюдение на детайлите. Колкото по-прецизно, толкова по-добри резултати. Смисълът на тази постановка е, че човешкото поведение подлежи на тълкуване, че зад фасадата от необясними на пръв поглед жестове, тикове или безмълвие съществува последователност, порядък, мотивация. Куин се помъчи да осмисли тези повърхностни особености, но това не му помогна. Стилман продължаваше да бъде толкова непонятен за него, колкото и в първия ден на следенето. Известно време Куин бе живял живота на Стилман, бе крачил заедно с него, съзерцавал заедно с него и въпреки това единственото нещо, което усещаше, бе неговата непроницаемост. Вместо дистанцията помежду им да се скъси, старецът все повече му се изплъзваше, дори и когато стоеше пред очите му.
Без сам да разбира защо, Куин разлисти червената си тетрадка на нова страница и начерта малка карта на района, в който се подвизаваше Стилман.
После внимателно изчете записките си и с върха на писалката взе да очертава движението на Стилман през първия ден, в който бе започнал да си води дневник. Резултатът бе следният:
Куин остана удивен от точността, с която Стилман бе следвал периферията на района, като нито веднъж не бе влязъл навътре. Чертежът приличаше на карта на въображаем щат от Средния запад. С изключение на единайсетте пресечки по Бродуей в самото начало и серията завъртулки, които представляваха лъкатушениците на Стилман из Ривърсайд парк, картината напомняше правоъгълник. От друга страна, като се има предвид леко извиващата посока на нюйоркските улици, картината можеше да се възприеме и като нула или буквата „О“.
Куин премина на следващия ден, за да види какво ще се получи. Резултатът беше твърде различен.
Новата рисунка приличаше на птица, може би граблива, с разтворени криле, която спокойно кръжи във въздуха. В миг това тълкуване му се стори малко преувеличено. Тогава птицата изчезна и на нейно място останаха само две абстрактни форми, свързани с миниатюрен мост, който Стилман бе очертал, пресичайки Осемдесет и трета улица. Куин спря и се замисли какво всъщност върши. Занимава се с драскулки, безделничи или се опитва да открие нещо? Никакъв отговор не би го задоволил. Ако чисто и просто се опитваше да убие времето, защо бе избрал толкова мъчителен начин? Или объркването е парализирало мисълта му? От друга страна, ако не ставаше въпрос за чисто забавление, тогава за какво? Като че ли търсеше да открие някакъв знак. Следваше хаотичните движения на Стилман с надеждата да му подскажат обединителния аргумент на тяхната състоятелност. А това означаваше само едно нещо: той продължаваше да не вярва, че действията на Стилман са произволни. Искаше да види смисъла в тях, колкото и да е смътен. Но това, само по себе си, бе неприемливо, защото на свой ред означаваше, че Куин отрича фактите, което, и той добре го знаеше, беше най-лошото нещо за един детектив.
Въпреки всичко продължи с експеримента. Не беше късно, нямаше още единайсет, пък и какво друго да прави? Третата карта, която се получи, имаше доста прилики с другите две.
Вече нямаше никакво съмнение какво излиза. Ако пренебрегнеше заврънкулките вътре в парка, бе съвсем ясно, че се получава буквата „Е“. Ако приемем, че първата рисунка е представлявала буквата „О“, тогава съвсем естествено бе да оприличим разперените птичи крила от втората рисунка на буквата „W“. Разбира се, буквите O-W-E образуваха една дума, но Куин не искаше да избързва със заключенията. Беше започнал дневника си чак на петия ден от разходките на Стилман и първите четири букви му се губеха. Изведнъж съжали, че не бе започнал по-рано, още повече че сега мистерията на тези първи четири дни щеше да остане докрай неразгадана. Реши да компенсира загубата, като се втурне напред. Може би като стигне до края, интуитивно ще налучка началото.
Контурите на рисунката от следващия ден образуваха буквата „R“. Подобно на предишните, и тази карта бе претрупана с криволици и украшения вътре в парка. Мъчейки се да бъде обективен, докато чертае, Куин се опита да не мисли за букви и азбуки. Сам признаваше, че още нищо не е сигурно. Всичко това можеше съвсем лесно да се окаже пълна безсмислица. Все едно да гледаш на какво приличат облаците, както бе правил като малко момче. И все пак съвпадението с буквите бе поразяващо. Ако само една от рисунките, или, да речем, две, бяха приличали на букви, той щеше да махне с ръка и да каже, че е случайно, но четири поредни — това бе вече твърде много.
Рисунката от следващия ден приличаше на килнато на една страна „О“, на геврек, който е отхапан от едната страна, а от другата му стърчат три-четири драскулки. След това идваше едно добре оформено „F“ с обичайните завъртулки в стил рококо от едната страна. Следваше „В“, което наподобяваше два кашона, небрежно стоварени един върху друг, със смачкани ъгли. После едно разлюляно „А“, което приличаше на бояджийска стълба. И накрая още едно „В“, едва запазило равновесие, подпряно на една-единствена точка, което изглеждаше като обърната наопаки пирамида.
Тогава Куин изписа буквите една след друга: OWEROFBAB. След като си игра с тях четвърт час, като ги преместваше, разместваше и пренареждаше, той отново се върна на първоначалната им подредба, но този път ги раздалечи:
OWER OF BAB. Разкритието бе толкова неочаквано, че за малко не припадна. Като си даде сметка, че е изпуснал първите четири дни и че Стилман все още не е приключил с разходките си, отговорът беше от ясен по-ясен: THE TOWER OF BABEL.5
Куин веднага се сети за последните страници на „А. Гордън Пим“6 и откриването на странните йероглифи по вътрешната стена на пропастта — буквите, изписани в самата земя, като че ли се опитват да кажат нещо, което повече никой не може да разбере. Но като се замисли още малко, сравнението му се стори неудачно. Защото всъщност Стилман не бе оставил своето послание никъде. Наистина, той бе създал буквите чрез хода на собствените си стъпки, но те не бяха изписани никъде. Това по-скоро бе като да изрисуваш картина във въздуха с пръста си. Образът изчезва още докато го рисуваш. Няма резултат, няма следа от това, което си направил.
И все пак рисунките съществуваха — не по улиците, където бяха създадени, а в червената тетрадка на Куин. Почуди се дали Стилман не бе стоял всяка вечер в стаята да чертае маршрута си за следващия ден, или пък е импровизирал на място. Никога нямаше да разбере. Почуди се още каква цел може да преследва Стилман. Дали просто си пишеше бележки, предназначени за самия него, или изпращаше послания до други? Най-малкото, каза си Куин, това означава, че Стилман не е забравил Хенри Дарк.
Не искаше да се паникьосва. В желанието си да се стегне, реши да си представи развитието на нещата във възможно най-неблагоприятната светлина. Като си даде сметка за най-лошото, може би то няма да му се стори чак толкова лошо. Затова разчлени нещата по следния начин: Първо: Стилман наистина крои нещо срещу Питър. Отговор: ако не кроеше, нещата нямаше да имат смисъл. Второ: Стилман е знаел, че ще бъде държан под наблюдение, знаел е, че движенията му ще се следят и записват, знаел е, че посланието му ще бъде разчетено. Отговор: това не променя същността на въпроса, а именно че Питър има нужда от закрила. Трето: Стилман е далеч по-опасен, отколкото бе смятан доскоро. Отговор: това обаче не означава, че ще успее да се изплъзне.
Това му помогна до известна степен, но буквите продължаваха да го ужасяват. Всичко беше толкова неясно, така дяволски прикрито в увъртания и заобикалки, че той отказваше да го приеме. После, като че ли по заповед, дойдоха съмненията и изпълниха ума му с напевни подигравателни гласове, които го уверяваха, че само си въобразява; че буквите съвсем не са букви, че ги е видял само защото е искал да ги види, че рисунките са просто едно налудничаво и смешно хрумване, че Стилман няма нищо общо с тази работа, че тя е чиста случайност, клопка, която е приготвил за самия себе си.
Легна си, спа известно време на пресекулки, стана, седна на бюрото си и писа нещо около половин час в червената тетрадка, после пак си легна. Последната му мисъл на заспиване бе, че има още два дни, преди Стилман да довърши своето послание. Оставаха последните две букви — „Е“ и „L“. Умът му се зарея из селенията на частиците — едно място от безименни предмети и безпредметни имена. После, докато продължаваше да се бори с обзелото го вцепенение, той си каза, че EL е староеврейската дума за Бог.
В съня си, който по-късно забрави, изведнъж се намери на градското бунище, което познаваше от своето детство. Ровеше се в планина от боклуци.
Първата среща със Стилман се състоя в Ривърсайд парк. Беше съботен следобед, време за разходки с колела, кучета и деца. Стилман седеше сам на една пейка и гледаше в празното пространство, а малката червена тетрадка лежеше в скута му. Навред струеше обилна светлина, която като че ли се излъчваше от всичко наоколо, а ветрецът разклащаше клоните на дърветата със страстно шумолене и равномерно подухваше на приливи и отливи с монотонността на морски вълни.
Куин бе планирал ходовете си внимателно. Като се престори, че не забелязва Стилман, той седна на пейката до него, скръсти ръце на гърдите си и впери взор в същата посока, в която гледаше и старецът. И двамата мълчаха. По-късно Куин прецени, че това е продължило петнайсет или двайсет минути. После, съвсем ненадейно, той обърна глава към стареца, погледна го в упор и нарочно не свали очите си от покрития му с бръчки профил. Куин концентрира цялата си воля в очите, сякаш искаше да прогори дупка в черепа на Стилман. Това втренчено зяпане продължи цели пет минути.
Най-накрая Стилман се извърна към него. Проговори с неочаквано нежен тенор.
— Съжалявам, но не мога да разговарям с вас.
— Нищо не съм казал — отвърна му Куин.
— Така е — продължи Стилман. — Но трябва да разберете, че аз нямам навика да говоря с непознати.
— Ала аз нищо не съм ви казал — повтори Куин.
— Да, добре ви чух, но не искате ли да знаете защо?
— Мисля, че не.
— Добре казано. Виждам, че сте разумен мъж.
Куин сви рамене. Страхуваше се да му отговори.
Цялото му същество излъчваше безразличие.
Стилман се усмихна лъчезарно, наведе се към Куин и съзаклятнически му довери:
— Мисля, че ще се спогодим.
— Ще видим — отвърна му Куин след дълга пауза.
Стилман се изсмя — отривисто, гръмогласно „ха-ха“ — и продължи.
— Не че мразя непознатите per se7. Просто предпочитам да не говоря с хора, които нямат навика да се представят. За да започна, трябва да знам името.
— Но щом човек каже името си, той престава да бъде непознат.
— Точно така. Затова никога не говоря с непознати.
Куин очакваше подобна ситуация и си беше подготвил отговор. Нямаше да се остави да го спипат. Тъй като технически погледнато, той беше Пол Остър, това бе името, което трябваше да пази. Всичко друго, дори и самата истина, би било измислица, маска, зад която да се скрие и остане в безопасност.
— В такъв случай — рече той — за мен е удоволствие да ви се представя. Казвам се Куин.
— А! — отвърна Стилман замислено и поклати глава. — Куин.
— Да, Куин. К-у-и-н.
— Да, да, разбрах. Куин. Хм. Да. Колко интересно. Куин. Много благозвучна дума. Римува се със сплин, нали?
— Точно така.
— И с клин, ако не греша.
— Не грешите.
— Завършва с едно „н“, нали?
— Да.
— Х-м. Много интересно. Какви възможности само крие в себе си тази дума, това Куин, тази… квинтесенция… на есенцията. Х-м. Римува се с мим, да не говорим за грим. Х-м. Много интересно. И още с мним, синоним, антоним, скрин, син, пелин, серафим. Виж ти, виж ти. Римува се дори и с желатин. Х-м. Много, много интересно. Мистър Куин, вашето име ужасно ми допада. Веднъж изречено, то може да полети едновременно в толкова много посоки.
— Така е. Забелязал съм.
— Повечето хора не обръщат никакво внимание на тези неща. Гледат на думите като на камъни, като на безжизнени и неподвижни предмети, като на непроменими монади.
— Камъните се променят. Вятърът и водата ги рушат, разяждат ги. Ерозират. Освен това те се чупят. Могат да се превърнат в отломъци, чакъл, прах.
— Точно така. Вижда се, че сте разумен мъж, мистър Куин. Да знаете само колко неразбран съм аз. Работата ми пострада заради това всеобщо неразбиране. Ужасно пострада.
— Вашата работа ли?
— Да, моята работа. Моите проекти, моите изследвания, моите експерименти.
— Така ли?
— Да, но въпреки всички несполуки не съм се отказал. Ето, сега например се занимавам с едно от най-важните неща, с които някога съм се захващал. Ако всичко върви добре, сигурно ще се окаже, че в ръцете си държа ключа към серия от изключителни открития.
— Ключ ли?
— Да, ключ. Това е нещо, което отваря заключени врати.
— А-ха.
— Разбира се, засега само събирам данни, събирам доказателства, така да се каже. После ще трябва да подредя и осмисля събраната информация. Работата е много отговорна и много изтощителна, особено за мъж на моята възраст.
— Вярвам ви.
— Да, така е. Толкова неща трябва да се свършат, а времето не стига. Всяка сутрин ставам призори. Излизам, независимо дали пече или вали, трябва да бъда навън, в движение, винаги на крак, от място на място. Уверявам ви, това ме изхабява.
— Но, изглежда, си струва.
— Всичко си струва, щом е в името на истината. Никоя жертва не е голяма за такова нещо.
— Наистина ли?
— Виждате ли, никой все още не е успял да разбере онова, което съм проумял аз. Аз съм първият. Единственият. Това е голямо бреме, голяма отговорност.
— Все едно сте понесли света върху плещите си.
— Да, може и така да се каже. Светът, или по-скоро каквото е останало от него.
— О, не мислех, че нещата са чак толкова зле.
— Зле са. Дори още по-зле.
— Ами?
— Виждате ли, сър, светът е целият на парчета. И аз трябва отново да го сглобя.
— Това не е шега работа.
— Добре го съзнавам. Засега търся принципа. Това е напълно във възможностите на един човек. Ако успея да положа основите, останалото и други могат да свършат. Основата — това е всичко, теоретичната първа стъпка. За съжаление, в тази работа друг не може да ме замести.
— Напреднали ли сте много?
— Страшно много. Всъщност, убеден съм, че се намирам на прага на голям пробив.
— Радвам се да го чуя.
— Да, утешително е. И всичко това благодарение на моя ум, на кристалната бистрота на моя ум.
— Не се съмнявам.
— Виждате ли, разбрах, че трябва да се самоогранича. Да работя върху малка площ, за да постигна убедителни резултати.
— Условието на условията, така да се каже.
— Точно така. Принципът на принципите, методът на действие. Разбирате ли, сър, светът е на парчета. Не само сме изгубили своята целенасоченост, но и езика, с който да я изразим. Несъмнено съществуват и духовни неща, но те имат своите съответствия в материалния свят. Моето гениално хрумване се състоеше в това, да се огранича във физическия свят, в непосредственото и осезаемото. Мотивите ми са извисени, но работата ми е в света на всекидневието. И затова толкова често оставам неразбран. Както и да е. Вече се научих да не обръщам внимание на тези неща.
— Това е най-добрият отговор.
— Това е единственият отговор. Единственият за човек с моето положение. Виждате ли, в момента аз създавам нов език. Човек, нагърбил се с подобна мисия, няма време за глупостта на другите. Във всеки случай тя е част от болестта, която се опитвам да излекувам.
— Нов език ли казахте?
— Да. Език, с който най-накрая да кажем онова, което имаме да казваме. Защото думите ни вече не съответстват на света. Когато светът е бил цял, знаели сме, че можем да го изразим с думи. Но полека-лека всичко се е разпаднало, разбило, срутило в хаоса. А думите ни — същите. Не са се приспособили към новата действителност. И затова всеки път, когато се опитваме да кажем какво виждаме, говорим лъжливо и изкривяваме онова, което искаме да назовем. Бъркотията е пълна. Но думите, както сам разбирате, подлежат на промяна. Проблемът е как да покажем това. Затова сега работя с възможно най-простите средства — толкова прости, че и дете би разбрало какво казвам. Вземете една дума, която се отнася до даден предмет — да кажем, „чадър“. Когато кажа „чадър“, вие веднага си представяте предмета. Нали така — нещо като бастун със сгъваеми метални спици, разположени в горната му част, които образуват арматурата за непромокаемия плат и тази арматура се отваря, когато трябва да ви пази от дъжда. Последната подробност е много важна. Чадърът не е само предмет, а предмет с определена функция — с други думи, изразява волята на човека. Като се замислиш, ще видиш, че всеки предмет прилича на чадъра по това, че изпълнява някаква функция. Моливът е за писане, обувката е за носене, колата е за каране. А сега, ето какъв е моят въпрос. Какво става, когато предметът престане да изпълнява функцията, за която е предназначен? Продължава ли да бъде същият предмет, или се превръща в нещо друго? Като скъсате, или, да речем, махнете плата на един чадър, той остава ли чадър? Отваряте спиците, вдигате го над главата си, излизате на дъжда и целият прогизвате. Тогава възможно ли е да продължим да наричаме този предмет „чадър“? Общо взето, хората точно това правят. В най-добрия случай ще кажат, че чадърът е скъсан. Според мен обаче това е голяма грешка, това е източникът на всички наши неприятности, недоразумения и заблуди. Престане ли да служи за това, за което е предназначен, чадърът престава да бъде чадър. Той може само да прилича на чадър, може някога да е бил чадър, но вече се е превърнал в нещо съвсем различно. Думата обаче си остава същата. Следователно, тя вече не може да изразява нещото, не може да го представлява. Тя става неточна, лъжлива, и вместо да изразява предмета, тя го прикрива. А ако ние не можем да назовем един най-обикновен предмет от всекидневието, нещо, което толкова често държим в ръце, как тогава ще говорим за нещата, които наистина ни засягат. Единственият начин е да вложим смисъла за промяна в самите думи, които използваме, в противен случай сме изгубени.
— А вашата работа?
— Моята работа е много проста. Дойдох в Ню Йорк, защото това е най-изоставеното място, най-запуснатото. Съсипията е навред, безпорядъкът е пълен. Стига само да си отвориш очите, за да го видиш. Съсипани хора, съсипани неща, съсипани мисли. Целият град е бунище — точно това, което ми трябва. Улиците се оказват безкраен извор на материал, неизчерпаем склад с отломки. Всеки ден излизам с торбата си и събирам предмети, които си струва да бъдат изследвани. В момента образците ми наброяват стотици — от леко пропукани до смачкани, от назъбени до натрошени, от смазани до изгнили.
— И какво правите с тези неща?
— Давам им имена.
— Имена ли?
— Измислям нови думи, които да отговарят на нещата.
— О! Сега разбирам. А как ги определяте? Искам да кажа, как разбирате, че сте попаднали на правилната дума?
— Аз никога не греша. Това е особеност на моя гений.
— Бихте ли ми дали един пример?
— Да ви кажа някоя от моите думи ли?
— Да.
— Съжалявам, но това е невъзможно. Това е тайна, нали разбирате. След като публикувам книгата си, ще научите вие, както и останалият свят. Но засега не бива да казвам.
— Поверителна информация.
— Точно така. Строго поверителна.
— Съжалявам.
— Не съжалявайте. Много скоро ще сложа ред в откритията си и тогава ще започнат да се случват велики неща. Това ще бъде най-важното събитие в историята на човечеството.
Втората среща стана малко след девет часа на следващата сутрин. Беше неделя и Стилман излезе от хотела един час по-късно от обичайното време. Извървя две пресечки, стигна до кафенето „Мейфлауър“, където обикновено закусваше, и седна в едно сепаре в задната част на заведението. Куин, който бе станал по-дързък, последва стареца в заведението и се настани в същото сепаре, точно срещу него. В продължение на минута или две Стилман като че ли не забелязваше присъствието му. След това обаче вдигна поглед от менюто и взе разсеяно да разглежда лицето на Куин. Очевидно не разпозна в него човека от предишния ден.
— Познавам ли ви? — попита той.
— Не, не мисля — отвърна му Куин. — Казвам се Хенри Дарк.
— А! — кимна му Стилман. — Ето един човек, който започва с най-важното. Това ми харесва. — Погледна Куин в лицето — този път по-внимателно, но и някак си по-объркано. — Простете — продължи той, — как ви беше името? Спомням си, че ми го казахте преди малко, но като че ли отлетя от акъла ми.
— Хенри Дарк — каза Куин.
— Да. Точно така, сега си го спомних. Хенри Дарк. — Стилман се умълча за миг, после поклати глава. — За съжаление, сър, това не е възможно.
— Защо не?
— Защото Хенри Дарк не съществува.
— Да, но може би аз съм друг Хенри Дарк. Различен от онзи, който не съществува.
— Х-мм. Разбирам. Вярно, че понякога двама души могат да се случат с едно и също име. Тогава, съвсем възможно е да се казвате Хенри Дарк. Но вие не сте
— Някой ваш приятел ли, сър?
Стилман се изсмя като на остроумна шега.
— Не съвсем — отвърна той. — Виждате ли, такъв човек никога не е съществувал. Но аз го измислих. Хенри Дарк е една измислица.
— Така ли? — попита Куин уж недоверчиво.
— Да. Той е герой от една моя стара книга. Писал съм я навремето. Измислица, плод на въображението ми.
— Трудно ми е да повярвам.
— И на другите им беше трудно. До един ги измамих.
— Невероятно. И защо го направихте?
— Как да ви кажа, беше ми необходим. Навремето имах идеи, които бяха доста опасни и противоречиви. Затова исках да ги представя като чужди. Това беше единственият начин да предпазя себе си.
— А как се спряхте на името Хенри Дарк8?
— Името си го бива, нали? Много го харесвам. От една страна, е съвсем прилично, а от друга — доста мистериозно. Точно каквото ми трябваше. Освен това в него има и таен смисъл.
— Алюзия за мрака?
— Не, не това. Прекалено очевидно е. Става въпрос за инициалите ХД. Това бе много важно.
— Защо?
— Опитайте се да отгатнете.
— Едва ли ще успея.
— Опитайте все пак. Давам ви три опита. Ако не успеете, ще ви кажа.
Куин се замисли, искаше добре да се представи.
— ХД — каза той на глас. — Хенри Дейвид? Имам предвид Хенри Дейвид Торо.
— Студено.
— Ако е само ХД, тогава поетесата Хилда Дулитъл.
— Много студено.
— Добре тогава, последен опит. ХД. Х… и Д… Почакайте… Какво ще кажете… Момент… Ами… Да, сетих се. Х — това е плачещият философ Хераклит… а Д — това е смеещият се философ Демокрит. Хераклит и Демокрит… двата полюса на диалектиката.
— Много умно.
— Отгатнах ли?
— Не, разбира се, че не. Но въпреки това отговорът ви е много умен.
— Е, сега поне не можете да кажете, че не съм опитал.
— Не, не мога. Затова ще ви възнаградя с правилния отговор. Именно защото се опитахте. Готов ли сте?
— Готов.
— Инициалите ХД в името Хенри Дарк се отнасят до Хъмпти-Дъмпти.
— Кой?
— Хъмпти-Дъмпти. Сещате ли се? Яйцето.
— Хъмпти-Дъмпти, дето седи на стената, този ли?
— Същият.
— Не ви разбирам.
— Хъмпти-Дъмпти: най-истинското въплъщение на човешкото състояние. Чуйте ме, сър. Какво представлява яйцето? Това е нещо, което все още не се е родило. Парадокс, нали? Защото, как е възможно Хъмпти-Дъмпти да е жив, ако още не се е родил? И все пак той е жив — по този въпрос две мнения няма. Знаем това, защото той умее да говори. И освен всичко друго той е истински философ на езика. „Когато
„Въпросът е — каза Алиса — дали
— Луис Карол.
— „Алиса в огледалния свят“, глава шеста.
— Интересно.
— Много повече от интересно, сър. Съдбоносно. Слушайте внимателно и може да ви е от полза. В кратката си реч към Алиса Хъмпти-Дъмпти обрисува бъдещето на човешките надежди и подсказва пътя за нашето спасение: да станем майстори на думите, които говорим, да направим така, че езикът да отговаря на нуждите ни. Хъмпти-Дъмпти е пророк, човек на истината, за която светът още не е узрял.
— Човек ли?
— Пардон, грешка на езика. Искам да кажа яйце. Но грешката е поучителна и доказва гледната ми точка. Защото всички хора са яйца, така да се каже. Ние съществуваме, но все още не сме достигнали предопределената ни форма. Ние сме само една възможност, чист потенциал, пример за все още неосъщественото. Защото човек е паднало създание, това го знаем от „Битие“. Хъмпти-Дъмпти също е паднало същество. Той пада от стената и никой не може да го вдигне — нито царят, нито царските хора, нито царските коне. А именно това всички ние трябва да се опитаме да направим. Това е наш дълг като човешки същества: отново да вдигнем яйцето. Защото, сър, всеки един от нас е Хъмпти-Дъмпти. И да помогнем на него, означава да помогнем на себе си.
— Убедителен довод.
— Без пукнатина.
— Без пукнатина в яйцето.
— Точно така.
— И в същото време от него произлиза Хенри Дарк.
— Да, но има и нещо друго. Всъщност още едно яйце.
— Повече от едно?
— За Бога, разбира се. Има милиони, но онова, за което аз говоря, е много известно. То е може би най-прочутото яйце.
— Простете, но аз вече нищо не разбирам.
— Но аз ви говоря за яйцето на Колумб.
— О, да, разбира се.
— Знаете ли историята?
— Че кой не я знае?
— Очарователна е, нали? Когато трябвало да закрепи едно яйце право, той леко го чукнал откъм долния му край, пропукал черупката, колкото да се получи известна плоскост, върху която яйцето да застане право, и махнал ръката си.
— И номерът минал.
— Разбира се. Колумб е бил гений. Търсил е рая, а е открил Новия свят. Още не е късно да го превърнем в рай.
— Така ли мислите?
— Признавам, че досега не всичко е вървяло по мед и масло. Но надежда има. Америка никога не е изгубвала желанието си да открива нови светове. Спомняте ли си какво се случи през 1969?
— Много неща си спомням. Какво имате предвид?
— Хора стъпиха на Луната. Само си помислете за това, любезни сър. Хора стъпиха на Луната!
— Да. Спомням си. Президентът го нарече най-великото събитие след Сътворението.
— И беше прав. Единственото смислено нещо, което някога е казвал. И как мислите, на какво прилича Луната?
— Нямам представа.
— Хайде, хайде, помислете малко.
— О, да, сещам се. Е, приликата не е съвършена, но наистина, в определени фази, особено през ясна нощ, Луната наистина прилича на яйце.
— Да. При това много.
В този миг се появи келнерката и сложи на масата пред Стилман таблата със закуската му. Старецът погледна храната с благодарност. С елегантен жест вдигна ножа с дясната си ръка, чукна черупката на рохкото яйце и рече:
— Както виждате, сър, аз всичко проверявам.
Третата среща стана по-късно същия ден. Следобедът бе напреднал: светлината бе застлала сградите и дърветата като с лека газена материя, а сенките се бяха източили. Стилман отново се бе оттеглил в Ривърсайд парк, този път в периферията му. Бе седнал да си почине върху една оголена скала на Осемдесет и четвърта улица, известна като връх Том. От същото място през летата на 1843 и 1844 г. Едгар Алан По с часове е съзерцавал река Хъдсън. Куин знаеше тази подробност, защото много се интересуваше от такива неща. Както ще се окаже впоследствие, и той бе прекарвал часове на същото място.
Сега вече малко се опасяваше от това, което му предстоеше. Обиколи скалата два-три пъти, но не успя да привлече вниманието на Стилман. Затова седна до стареца и каза „здравейте“. Невероятно, но Стилман пак не го позна. Куин му се представяше за трети път и всеки път той го гледаше като напълно непознат. Куин не можеше да реши дали това е хубаво или лошо. Ако Стилман се преструва, тогава трябва да е най-добрият актьор в света. Защото всеки път Куин му се появяваше най-неочаквано и въпреки това Стилман дори и не мигваше. От друга страна, ако Стилман наистина не го разпознаваше, тогава какво означава това? Възможно ли е човек да бъде толкова сляп за нещата, които вижда?
Старецът го попита кой е.
— Казвам се Питър Стилман — каза му Куин.
— Но това е моето име — отвърна му Стилман. — Аз съм Питър Стилман.
— Аз съм другият Питър Стилман — каза му Куин.
— Искате да кажете, моят син. Това е напълно възможно. Вие много приличате на него. Разбира се, Питър е светъл, а вие сте тъмен. И чернокос. Но хората се променят, нали? В един миг сме едни, в следващия — други.
— Точно така.
— Често съм си мислил за теб, Питър. Много пъти съм си казвал: „Какво ли прави Питър?“
— Сега съм много по-добре, благодаря.
— Радвам се да го чуя. Веднъж някой ми каза, че си бил умрял. Това ужасно ме натъжи.
— Не, напълно се възстанових.
— О, виждам. Здрав и читав. И толкова добре говориш.
— На „ти“ съм с всички думи, дори с онези, с които повечето хора срещат трудност. Всичките мога да ги произнасям.
— Гордея се с теб, Питър.
— На теб го дължа.
— Децата са голяма утеха. Винаги съм го казвал. С нищо друго не могат да се сравняват.
— Сигурно е така.
— Що се отнася до мен, аз си имам своите добри и лоши дни. Когато дойдат лошите, мисля си за отминалите добри. Паметта е голяма утеха, Питър. Най-доброто нещо след смъртта.
— Безспорно.
— Разбира се, ние трябва да живеем и в настоящето. Ето, в момента аз се намирам в Ню Йорк. Утре мога да бъда другаде. Много пътувам, нали виждаш. Днес съм тук, утре ме няма. Това е част от работата ми.
— Сигурно е много интересна.
— Да. Умът ми е винаги зает с нещо.
— Това е хубаво.
— Годинките обаче ми тежат, няма какво да се лъжем. И все пак има толкова неща, за които да сме благодарни. Времето ни кара да остаряваме, но освен това ни дава деня и нощта. А когато умрем, винаги идва някой друг да ни смени, винаги идва някой на наше място.
— Всички остаряваме.
— Като остарееш, може би и ти ще имаш син да те утешава на старини.
— Дано.
— Дано бъдеш и ти щастливец като мен. Помни, Питър, децата са голяма утеха.
— Няма да забравя.
— Помни още, че не бива да поставяш всичките си яйца в една кошница. И обратното, недей да броиш пиленцата, преди да са се излюпили.
— Няма.
— И още нещо: никога не говори неверни неща.
— Няма.
— Лъжата е лошо нещо. Кара те да съжаляваш, че си се родил. А да не се родиш е проклятие. Осъден си да живееш извън времето. А когато живееш извън времето, няма ден, няма нощ. Тогава и да умреш не можеш.
— Разбирам.
— Една лъжа никога не може да се поправи. Дори истината не стига за това. Аз съм баща и повече ги разбирам тези работи. Спомни си какво се случи с бащата на нашата страна. Отсякъл една череша и казал на баща си: „Не мога да лъжа“. Друг път хвърлил монета в реката. Тези две случки са сред най-важните събития в историята на Америка. Джордж Уошингтън отсякъл дървото, а после хвърлил парите. Разбираш ли? С което ни е казал нещо много съществено. А именно че парите не растат по дърветата. Ето, това е направило нашата страна велика, Питър. И затова сега портретът на Джордж Уошингтън е върху всеки долар. Не е малко.
— Съгласен съм.
— Разбира се, жалко за дървото. Защото това дърво е било Дървото на живота и то щеше да ни направи безсмъртни. А сега посрещаме смъртта с разтворени обятия, особено когато остареем. Но бащата на нашата страна е знаел какво върши. Другояче не е могъл да постъпи. И оттам идва фразата: „Животът е компот от череши“. Ако дървото бе останало, щяхме да се радваме на вечен живот.
— Разбирам какво искаш да кажеш.
— В главата си имам много такива идеи. Умът ми винаги работи, никога не спира. Ти от малък си беше умен, Питър, радвам се, че разбираш.
— Всичко ми е ясно.
— Един баща е длъжен да предаде на сина си уроците, които сам е научил в този свят. Така познанието се предава от поколение на поколение и ние помъдряваме.
— Няма да забравя думите ти.
— Сега вече, Питър, ще мога да умра щастлив.
— Радвам се.
— Но не бива нищо да забравяш.
— Няма татко, обещавам.
На следващата сутрин Куин застана пред хотела в обичайния час. Времето най-сетне се бе променило. След две седмици сияйно небе сега заръмя над Ню Йорк и улиците се изпълниха със звука на мокри, свистящи гуми. Куин остана на пейката в продължение на цял час, скрит под един черен чадър в очакване на Стилман, който трябваше да се появи всеки момент. Бавно изяде кифлата си, изпи кафето си, прочете описанието на загубата, която бе претърпял любимият му бейзболен отбор в събота, но старецът не се появяваше и не се появяваше. Търпение, окуражи се той, и взе да изчита и останалата част от вестника. Изминаха четирийсет минути. Бе стигнал вече до финансовите страници и тъкмо се канеше да прочете анализа на едно уедрено предприятие, когато изведнъж дъждът се усили. Стана неохотно от пейката и се скри в един вход от другата страна на улицата, точно срещу хотела. Стоя там с прогизналите си обувки цял час и половина. Дали пък Стилман не се е разболял, помисли си той. Куин се опита да си го представи в леглото трескав и потен. А може би старецът е умрял през нощта и още не са открили тялото му. Случват се такива неща, каза си.
Днес трябваше да бъде един съдбовен ден и Куин най-добросъвестно си бе направил план за него. А сега целият му труд щеше да отиде напразно. Ядоса се, че сам не бе предвидил тази възможност.
Продължаваше да се колебае. Стоеше под чадъра си и наблюдаваше как малките фини капки дъжд се стичат по различни повърхности. Към единайсет часа в главата му взе да се оформя ново решение. След още половин час прекоси улицата, извървя около четирийсет крачки надолу по пресечката и влезе в хотела на Стилман. Лъхна го смрад на цигари и на препарат против хлебарки. Няколко от обитателите се бяха проснали в оранжевите пластмасови столове във фоайето, вероятно защото навън валеше и нямаше къде да скитосват. Мястото изглеждаше безутешно, преизподня на замрели мисли.
Висок негър седеше на регистрацията с навити ръкави. Беше подпрял главата си в едната ръка, а с другата прелистваше вестник, като почти не се спираше да прочете и дума. Виждаше се, че му е писнало.
— Може ли да оставя бележка за един от гостите на хотела? — попита Куин.
Мъжът лениво го изгледа, сякаш искаше да му каже с поглед да се изпарява.
— Бих искал да оставя бележка за един от вашите гости — повтори му Куин.
— Тук гости няма — отвърна му мъжът. — Ние ги наричаме посетители.
— Добре тогава, за един от вашите посетители. Искам да оставя бележка.
— И за кого по-точно, братче?
— Стилман. Питър Стилман.
Мъжът се престори, че мисли, после поклати глава.
— Не. Такъв тук няма.
— Имате ли книга, в която вписвате имената на вашите посетители?
— Да. Книга имаме, но тя е в сейфа.
— В сейфа ли? Но за какво говорите?
— Говоря за книгата, братче. Шефът винаги я държи под ключ в сейфа.
— И вие знаете ли комбинацията?
— Съжалявам. Само шефът я знае.
Куин въздъхна, бръкна в джоба си и извади една банкнота от пет долара. Плесна я пред негъра, но задържа ръката си отгоре.
— И сигурно нямате втори екземпляр от книгата, нали? — попита той.
— Може и да има — отвърна му мъжът. — Трябва да погледна в канцеларията.
Човекът вдигна вестника, който лежеше пред него. Отдолу беше книгата.
— Голям късмет извадих — каза Куин и вдигна дланта си от банкнотата.
— И аз — отвърна му мъжът, придърпа банкнотата, като я плъзна до ръба на дървения плот и тайно я пъхна в джоба си.
— Как викаш, че се казвал приятелят ти?
— Стилман. Възрастен човек с бяла коса.
— Оня с балтона?
— Същият.
— Ние му викаме „професора“.
— За същия става дума. В коя стая е? Дойде преди две седмици.
Негърът отвори дневника, заобръща страниците и проточи пръст по колоната от имена и числа.
— Стилман — каза той. — Стая 303. Но вече го няма.
— Какво?
— Напуснал е.
— Какво говорите?
— Слушай, братче, казвам ти какво пише тук. Снощи Стилман е напуснал хотела. Тръгнал си е.
— Това е невъзможно.
— Ти си говори квото си щеш, аз ти казвам к’во пише тук черно на бяло.
— Оставил ли е някакъв адрес?
— Майтапиш ли се?
— По кое време си е тръгнал?
— Трябва да питаш Луи, нощния пазач. Той идва към осем.
— Може ли да видя стаята?
— Съжалявам. Дадох я. Човекът е вече горе и спи.
— Как изглежда?
— Много искаш да знаеш за пет долара.
— Добре де — каза му Куин и отчаяно махна с ръка. — Карай!
Върна се в апартамента си целият прогизнал. Беше станал вир-вода въпреки чадъра. Край на предназначението му, каза си той наум. Край на значението на думите. Ядосано хвърли чадъра на пода в хола. Свали сакото си и го метна срещу стената. Навсякъде се разхвърчаха дъждовни пръски.
Обади се на Вирджиния Стилман. Беше толкова объркан, че не знаеше какво друго да направи. В момента, в който тя вдигна слушалката, му се прииска да затвори.
— Изгубих го — каза той.
— Сигурен ли сте?
— Снощи е напуснал хотела. Не знам къде е.
— Пол, това ме плаши.
— Обаждал ли се е?
— Не зная. Възможно е, но не съм сигурна.
— Какво означава това?
— Тази сутрин, докато се къпех, телефонът иззвъня и Питър го вдигна. Не иска да ми каже с кого е разговарял. Влезе в стаята си, спусна щорите и отказа да говори.
— Но това го е правил и друг път, нали?
— Да. Затова не съм сигурна. Във всеки случай подобно нещо отдавна не се е случвало.
— Лошо.
— Страх ме е.
— Не се притеснявайте. Имам няколко идеи. Веднага се залавям с тях.
— Как да ви открия?
— Ще ви се обаждам на всеки два часа, независимо къде съм.
— Обещавате ли?
— Да, обещавам.
— Толкова се страхувам, че не мога да си намеря място.
— Аз съм виновен. Направих глупава грешка. Наистина съжалявам.
— Не, не ви обвинявам. Никой не може да следи човек двайсет и четири часа в денонощието. Това е невъзможно. Освен ако влезете под кожата му.
— Точно това смятах, че съм направил.
— Късно ли е да се намери?
— Не. Време има. Не се тревожете.
— Ще се опитам.
— Добре. Аз ще се обаждам.
— На два часа ли?
— На два часа.
Добре се справи с разговора. Бе успял да успокои Вирджиния Стилман. Чак не му се вярваше, но тя като че ли му имаше доверие. Не че това щеше да му помогне. Истината е, че той я бе излъгал. Нямаше никакви идеи. Нито една.
Стилман вече го нямаше. Старецът се бе превърнал в част от града. В точица, запетайка, тухла в безкрайната стена от тухли. Куин можеше всекидневно да кръстосва улиците до края на живота си и пак да не го срещне. Всичко се свеждаше до шанса, един кошмар от числа и вероятности. Липсваха следи, улики, указания.
Куин се върна мислено към началото на случая. Той всъщност беше нает да закриля Питър, а не да следи Стилман. Следенето бе само начин или по-скоро опит да се предотврати онова, което евентуално можеше да се случи. Теоретично, държейки Стилман под око, той се надяваше да разбере какви са намеренията му спрямо Питър. Цели две седмици бе вървял по петите на стареца. И какво научи? Почти нищо. Поведението на Стилман бе твърде мъгляво, за да му послужи като отправна точка.
Съществуваха, разбира се, и крайни мерки, които можеха да се вземат. Например, да предложи на Вирджиния Стилман да се снабди с нерегистриран телефонен номер. Така, поне временно, щеше да се отърве от обезпокоителните обаждания. Ако и това не даде резултат, двамата с Питър можеха да се преместят. Да се махнат от квартала, дори от града. А в най-най-лошия случай можеха да променят самоличността си и да заживеят под чуждо име.
Последната мисъл му припомни нещо важно. Даде си сметка, че до този момент нито веднъж не се бе замислял сериозно, нито бе поставял под съмнение обстоятелствата, свързани с неговото наемане. Всичко стана много набързо и той някак от само себе си прие да замества Пол Остър. Но от мига, в който направи този скок в неизвестността, престана да мисли за самия Остър. Защото, ако този човек наистина е толкова добър детектив, за какъвто го смятаха Стилманови, тогава той може би вече щеше да е постигнал нещо по-съществено по случая. По-добре Куин да си признае. Остър ще му прости и тогава заедно ще спасят Питър Стилман.
Погледна в указателя със служебни телефони, но не откри никаква детективска агенция „Остър“. В указателя с лични телефони обаче попадна на името. Имаше един Пол Остър, който живееше в Манхатън, на улица „Ривърсайд“, недалеч от къщата на Куин. Не се споменаваше за детективска агенция, но това, разбира се, все още не означаваше нищо. Напълно възможно е този Остър да е толкова претрупан с работа, че да няма нужда от реклама. Куин вдигна слушалката с намерението да се обади, но после се спря и премисли. Разговорът бе твърде важен, за да го провежда по телефона. Не искаше да рискува. След като Остър няма кантора, значи работи вкъщи. Куин ще отиде там и ще си поговорят на спокойствие.
Дъждът вече бе спрял и въпреки че небето все още се мръщеше, на запад между облаците се процеждаше тънък сноп слънчева светлина. Докато вървеше по улица „Ривърсайд“, той изведнъж осъзна, че за пръв път от дълго време не следва Стилман. Почувства се, като че ли е загубил част от себе си. В продължение на цели две седмици бе стоял като привързан с невидима нишка за стареца. Каквото правеше Стилман, правеше го и той; където ходеше Стилман, ходеше и той. Тялото му, все още непривикнало с тази нова свобода, извървя първите няколко пресечки със старата си забавена походка, като уморено тътреше крака. Задачата бе приключила, но тялото му още не знаеше това.
Сградата, в която живееше Остър, се намираше по средата на дълга пряка между Сто и шестнайсета и Сто и деветнайсета улица, южно от ривърсайдската църква и гроба на Грант9. Беше добре поддържана, с лъснати брави на вратите и чисти прозорци, излъчваше буржоазно здравомислие, което, поне в момента, допадна на Куин. Апартаментът на Остър се намираше на единайсетия етаж и Куин натисна звънеца, като очакваше някакъв глас да му се обади по домофона. Но вратата изжужа без предварително обаждане, той я отвори, прекоси входното антре и взе асансьора.
Вратата на апартамента му отвори мъж. Висок, чернокос човек около трийсет и пет годишен, с раздърпани дрехи и двудневна брада. В дясната си ръка, между палеца и първите два пръста, държеше отворена автоматична писалка, леко вдигната, готова всеки миг да се плъзне по белия лист. Когато видя непознатия пред себе си, мъжът се озадачи.
— Какво има? — попита той колебливо.
— Очаквахте ли някого? — обади се Куин с възможно най-учтивия си глас.
— Всъщност, да. Жена ми. Затова и отворих входната врата, без да попитам кой е.
— Съжалявам, че ви безпокоя — извини се Куин. — Търся Пол Остър.
— Аз съм Пол Остър — представи се мъжът.
— Може ли да говоря с вас? Много е важно.
— Първо трябва да ми кажете за какво става дума.
— Почти не мога да се позная. — И Куин настойчиво изгледа Остър. — Боя се, че въпросът е доста оплетен. Доста.
— Имате ли име?
— Моля? Да, разбира се. Куин.
— Куин кой?
— Даниъл Куин.
Изглежда, името прозвуча познато на Остър, защото той се умълча, сякаш разсеяно ровеше из паметта си.
— Куин ли? — повтори си той полугласно. — Това име ми е познато отнякъде. — Пак се умълча, като че ли още по-усърдно затърси отговора. — Не сте поет, нали?
— Бях — отвърна му Куин. — Но отдавна не съм писал нищо.
— Преди няколко години издадохте една книжка, нали? Мисля, че се казваше „Несвършена работа“. Тънка книжка със синя корица.
— Да. Точно така.
— Много я харесах. И оттогава все се надявам отново да срещна името ви. Дори по едно време се чудих какво ли е станало с вас.
— Ето на̀, тук съм. Нищо ми няма.
Остър отвори вратата по-широко и покани Куин да влезе. Вътре беше много приятно. Апартаментът имаше странно разположение и няколко дълги коридора, навсякъде се виждаха книги, а по стените — картини от неизвестни нему художници, както и пръснати по пода детски играчки: червено камионче, кафяво мече, зелено космическо чудовище. Остър го заведе във всекидневната, поднесе му стол с протрита тапицерия, покани го да седне, а после отиде в кухнята да донесе по една бира. Върна се с две бутилки, постави ги върху дървена щайга, която служеше за масичка, и седна на канапето срещу Куин.
— За литература ли искахте да говорим? — започна Остър.
— Не — отвърна му Куин. — Де да беше за литература. Всъщност нещо съвсем различно.
— И какво е то?
Куин млъкна, огледа стаята с невиждащ поглед и се опита да обясни.
— Имам чувството, че е станало ужасно недоразумение. Дойдох тук, за да говоря с Пол Остър, частния детектив.
— Частен детектив ли? — изсмя се Остър и този смях изведнъж разби всичко на пух и прах. Куин разбра, че говори глупости. Със същия успех можеше да каже, че търси и Седящия бик.
— Частен детектив — повтори той тихо.
— Страхувам се, че аз не съм същият Пол Остър.
— Но вие сте единственият в телефонния указател.
— Възможно е — отвърна Остър. — Ала не съм детектив.
— Какъв сте тогава? С какво се занимавате?
— Писател съм.
— Писател ли? — Повтори Куин с тон, с който обикновено се изказват съболезнования.
— Съжалявам — отвърна му Остър. — Но така или иначе с това се занимавам.
— Щом е тъй, значи няма никаква надежда. Всичко е било лош сън.
— Не разбирам за какво говорите.
Куин му разказа. Започна от началото и стъпка по стъпка прекоси цялата история. Много се притеснил, откакто Стилман изчезнал през онази сутрин. Обясняваше му многословно, като буквално го заливаше с потоци от думи.
Разказа му и за телефонните обаждания, за това как търсели Пол Остър, за това как по съвсем необясними причини приел да се занимава със случая, как се срещнал с Питър Стилман, как разговарял с Вирджиния Стилман, как изчел книгата на Стилман, как започнал да го следи още от Централната гара, разказа му за всекидневните разходки на Стилман и платнената му торба, в която събирал какви ли не изхвърлени предмети, за странните карти на неговите лъкатушения, които изписват букви от азбуката, за разговорите му със стария Стилман и за изчезването му от хотела. Накрая попита:
— Как мислите, луд ли съм?
— Не — отвърна му Остър, който най-внимателно бе изслушал монолога на Куин. — На ваше място сигурно и аз щях да постъпя по същия начин.
Тези думи много успокоиха Куин. Олекна му. Прииска му се да прегърне Остър и да му се закълне във вечно приятелство.
— Виждате ли — продължи Куин. — Не си измислям. Разполагам и с доказателства. — Той извади от портфейла си чека за петстотин долара, който Вирджиния Стилман му бе написала преди две седмици. Подаде го на Остър.
— Виждате ли? — продължи той. — Издаден е на ваше име.
Остър внимателно огледа чека и кимна:
— Изглежда ми напълно редовен.
— Ваш е — каза му Куин. — Държа да го вземете.
— Не мога да приема такова нещо.
— Аз и без това не мога да го използвам. — Куин огледа апартамента и посочи с ръка. — Купете си нови книги, или пък играчки за детето.
— Това са спечелени от вас пари. Вие ги заслужавате. — Остър спря за миг. — Но аз мога да направя нещо за вас. Тъй като чекът е на мое име, ще го осребря вместо вас. Утре сутринта ще ида в банката, ще го депозирам на моя сметка, после ще изтегля парите и ще ви ги дам.
Куин не каза нищо.
— Съгласен ли сте? — попита Остър.
— Да — отвърна Куин, след като се позамисли. — Нека видим какво ще излезе от това.
Остър постави чека върху импровизираната масичка, с което искаше да каже, че въпросът е решен и приключен. После се облегна назад и погледна Куин в очите.
— Има нещо много по-важно от чека — каза той. — Това, че името ми е замесено в тази история. Нищо не разбирам.
— Имали ли сте някакви неприятности с телефона си напоследък? Линиите често се преплитат. Човек се опитва да набере даден номер и дори когато го избира най-внимателно, пак попада на чужд човек.
— Да, такова нещо ми се е случвало. Но дори и телефонът ми да не е бил в ред, това пак не обяснява истинския проблем. То може да обясни само защо обаждането е стигнало до вас, ала не и защо всъщност са търсели мен.
— Познавате ли някои от хората, за които стана дума?
— Никога не съм чувал за никакви Стилмановци.
— Може би някой е искал да се пошегува с вас.
— Такива сред моите познати няма.
— Човек никога не знае.
— Работата е там, че това не ми прилича на шега, а на истински случай, в който са замесени реални хора.
— Да — каза Куин след известно мълчание. — Така е.
Бяха стигнали до края на всичко, което можеха да си кажат. Отвъд беше пусто: блуждаещите мисли на хора, които не знаят нищо. Куин реши, че е време да си тръгва. Беше стоял почти цял час. Освен това трябваше да се обади на Вирджиния Стилман. Но въпреки това не му се мърдаше. Столът бе удобен, а главата му — леко замаяна от бирата. Този Остър беше първото интелигентно същество, с което разговаряше от дълго време насам. Бе чел книгата на Куин, беше я харесал и дори очакваше следващата. Куин, естествено, се чувстваше приятно поласкан.
Останаха така известно време, без да говорят. Най-накрая Остър вдигна рамене, с което като че ли искаше да признае, че са стигнали до задънена улица. Изправи се и каза:
— Ще приготвя нещо за хапване.
Куин се поколеба. Сякаш Остър бе прочел мислите му, отгатвайки онова, което най-много му се искаше — да хапне, тоест да има извинение, за да поостане още малко.
— Трябва да тръгвам — каза той, — но малко храна няма да ми навреди.
— Какво ще кажете за един омлет с шунка?
— Звучи прекрасно.
Остър се оттегли в кухнята. Куин искаше да си предложи помощта, но просто не му се мърдаше. Тялото му бе натежало като олово. И тъй като нищо друго не успя да измисли, затвори очи. Навремето този начин на изключване от света му помагаше. Сега обаче Куин не откри нищо интересно в главата си. Там всичко бе замряло. После, от мрака дочу глас, идиотски напевен глас, който замънка монотонно: „Омлет без счупени яйца не става“. Повтори го няколко пъти. Той отвори очи, за да прогони думите.
Появиха се хляб и масло, още бира, ножове и вилици, сол и пипер, салфетки и омлети — два на брой, в бели чинии. Куин взе да яде настървено и за секунди облиза чинията си. След това се помъчи да изглежда спокоен. Неизвестно защо сълзите напираха в очите му и когато заговори, гласът му трепереше, ала все пак успя да се овладее. За да покаже, че не е някой самовлюбен неблагодарник, взе да разпитва Остър за неговото творчество. Остър не обичаше да говори за това, но най-накрая сподели, че работи върху томче есета. Последното, което пишел в момента, било върху „Дон Кихот“.
— Една от любимите ми книги — каза Куин.
— На мен също. Нищо не може да се сравни с нея.
Куин го помоли да разкаже повече за въпросното есе.
— То е само едно размишление, тъй като не се опитвам да докажа нищо ново. Всъщност написано е с лека ирония. Творчески прочит, нещо такова.
— И за какво става дума?
— Става дума за авторството на книгата. Кой я е написал и как е написана.
— Има ли нещо неясно по този въпрос?
— Разбира се, че не. Но аз имам предвид книгата вътре в книгата, онази, която Сервантес си представя, че пише.
— А!
— Много е просто. Сервантес, ако си спомняте, полага огромни усилия, за да убеди читателя, че не той е авторът. Книгата, казва той, била написана на арабски от Сиде Амете Бененхели. Сервантес описва как съвсем случайно един ден намерил ръкописа на пазара в Толедо. Наел човек да му го преведе на испански, а той скромно се представя само за редактор на превода. Всъщност той не може дори да гарантира верността на самия превод.
— Но все пак твърди — добавя Куин, — че историята на Дон Кихот, така както е разказана от Сиде Амете Бененхели, е единствената истинска версия, която съществува. Всички други били фалшиви, написани от самозванци и шарлатани. Той непрекъснато внушава, че всичко, описано в книгата, наистина се е случило в действителност.
— Точно така. Защото в крайна сметка книгата е обвинение срещу опасностите, които крие светът на измислиците. А той не може да направи това с произведение, което е плод на литературна измислица, нали така? Принуден е да твърди, че ръкописът е автентичен.
— И все пак винаги съм подозирал Сервантес, че с удоволствие е поглъщал онези стари рицарски романи. Не можеш да мразиш така силно нещо, без някаква част от теб да го обича. В известен смисъл Дон Кихот е самият Сервантес.
— Съгласен съм с вас. Каква по-добра препоръка за един писател от това да покаже омагьосан от книгите човек?
— Точно така.
— Във всеки случай, тъй като се предполага, че книгата е истинска, от това следва, че историята трябва да бъде написана от свидетел на събитията, които се случват. Но Сиде Амете, набеденият автор, никога не се появява. Нито веднъж не твърди, че е присъствал на случилото се. Така че моят въпрос е следният: кой е Сиде Амете Бененхели?
— Разбирам за какво говорите.
— Теорията, която излагам във въпросното есе, е, че той всъщност представлява комбинация от четири различни личности. Разбира се, свидетелят е Санчо Панса. Друг кандидат за тази роля няма, тъй като той единствен придружава Дон Кихот по време на всичките му приключения. Но Санчо не може нито да чете, нито да пише. Следователно, той не може да бъде авторът. От друга страна, знаем, че Санчо е човек речовит и сладкодумен. И въпреки глупавите си малапропизми, той може да те залее с поток от думи за всеки един от героите в книгата. Според мен, напълно възможно е именно той да е диктувал историята на някой друг, по-точно на свещеника или бръснаря, добрите приятели на Дон Кихот. Те са написали историята в подобаващ литературен вид — на испански — и после са прехвърлили ръкописа на Самсон Караско, бакалавъра от Саламанка, който го е превел на арабски. Сервантес намерил ръкописа и го дал да се препреведе на испански, а след това публикувал книгата „Приключенията на Дон Кихот“.
— Но защо им е трябвало на Санчо и останалите да си правят целия този труд?
— За да излекуват Дон Кихот от неговата лудост. Искали са да помогнат на приятеля си. Спомнете си, в началото те изгарят неговите рицарски романи, но това не помага. Рицарят на печалния образ не се отказва от своята мания. После, след време, те всички тръгват да го търсят, предрешени по най-различен начин — като изпадналата в беда жена, като храбрия Рицар на огледалата, като Рицаря на бялата луна, — само и само да го примамят обратно вкъщи. В края на краищата успяват. За тях книгата е само още една тактика или примамка. Идеята им е била да изправят огледало пред лудостта на Дон Кихот, да опишат всяка една от смешните му и абсурдни измами, така че накрая, като прочете книгата, сам да види собствените си грешки.
— Тази постановка ми допада.
— Да. Но има и още нещо. Според мен Дон Кихот не е бил луд. Не истински луд. Само се е преструвал. Всъщност той сам е нагласил цялата тази история. Спомнете си: в книгата Дон Кихот не спира да говори за бъдните поколения. Непрекъснато се тормози дали неговият хроникьор ще запише вярно събитията. Това предполага познание от негова страна; той знае предварително, че хроникьорът съществува. И кой друг може да бъде той, ако не Санчо Панса, верният оръженосец, когото Дон Кихот е избрал именно за тази цел? По същия начин е избрал и останалите трима да играят предопределените за тях роли. И не друг, а именно Дон Кихот е измислил квартета Бененхели и не само че е подбрал авторите, по всяка вероятност именно той е превел арабския ръкопис отново на испански. Не бива да го подценяваме. За човек, който е толкова опитен в маскировъчното изкуство, не би представлявало никаква трудност да боядиса кожата си по-тъмна и да се наконти с дрехите на мавър. Обичам да си представям онази сцена на пазара в Толедо. Сервантес наема Дон Кихот да му разгадае историята на самия Дон Кихот. В това има нещо красиво.
— И все пак още не сте казали защо човек като Дон Кихот ще иска да наруши спокойния си живот и да се хвърли в една толкова заплетена игра.
— Ето, това е най-интересното. По мое мнение, Дон Кихот е извършвал експеримент. Искал е да провери лековерието на своите приятели. Искал е да узнае дали е възможно да се изправиш пред света и с твърда убеденост да избълваш най-невероятни лъжи и глупости, да твърдиш, че вятърните мелници са рицари, че бръснарският леген е шлем, че куклите са живи хора. Искал е да види дали ще успее да накара хората да го слушат, дори когато не му вярват. С други думи, искал е да види доколко хората са готови да търпят богохулства, клевети и измишльотини в името на забавлението. Отговорът е ясен, нали? До безкрай! И доказателството е това, че продължаваме да четем тази книга и днес. Тя все още ни забавлява. А в крайна сметка какво друго очаква човек от една книга, освен да го забавлява?
Остър се облегна назад, усмихна се с иронично самодоволство и запали цигара. Той несъмнено се забавляваше, но същността на това забавление убягна на Куин. Приличаше му на беззвучен смях, на недоизказана шега, на шумна, но безжизнена веселба. Куин се канеше да каже нещо в отговор на изложената от Остър теория, но не успя. Тъкмо да си отвори устата, и откъм външната врата се чу дрънкане на ключове, шум от отваряща се врата, шум от затръшната врата и възбудени гласове. При тези звуци лицето на Остър се оживи. Стана от мястото си, извини се на Куин и бързо се упъти към външната врата.
От антрето долетя смях, първо женски, после детски — висок, писклив, стакато от рикоширащи шрапнели, — след това глухият басов тътен на Остър. Детето се обади:
— Татко, виж какво намерих!
А после жената обясни, че го е намерил на улицата и защо да не го вземе, като изглеждало съвсем здраво. След миг детето се затича по коридора и влетя във всекидневната, видя Куин и спря на място. Русо момченце на пет-шест години.
— Добър ден — каза му Куин.
Момченцето се смути и едва измънка едно „здрасти“. В лявата си ръка държеше предмет, но Куин не можеше да го види и затова го попита какво носи.
— Йо-йо10 — отвърна момченцето и разтвори ръката си, за да му го покаже. — Намерих го на улицата.
— В ред ли е?
Момченцето вдигна рамене и направи недоумяваща физиономия.
— Не знам. Сири не знае как се пуска, нито пък аз.
Куин попита дали може да го види. Момченцето се приближи и го постави в дланта му. Докато разглеждаше играчката, долови дишането на застаналото до него дете, което го наблюдаваше напрегнато. Йо-йо-то беше пластмасово, подобно на онези, с които си бе играл навремето, но някак по-сложно, творение на космическата ера. Куин завърза примката в края на връвта за средния си пръст, изправи се и го пусна. Йо-йо-то изсвистя приглушено и взе да пада, а отвътре проблеснаха искри. Момченцето ахна, но в този миг йо-йо-то се свлече на земята.
— Един велик философ е казал — промърмори Куин, — че няма разлика между нагоре и надолу.
— Но ти не успя да го вдигнеш нагоре — каза му момченцето. — А само надолу.
— Сега ти ще опиташ.
Куин развиваше връвта, за да подготви играчката за втори опит, когато Остър и жена му влязоха в стаята. Вдигна очи и погледът му падна първо върху жената. В същия миг отмаля. Беше висока слаба блондинка, изключително красива, която излъчваше толкова живот и радост, че от тази светлина човек не можеше да види нищо друго. Куин не издържа. Угнети го усещането, че Остър го дразни с нещата, които сам бе загубил, и той се изпълни със завист и гняв, с раздиращо го самосъжаление. Да, и той би искал да има тази жена и това дете, по цял ден да дрънка глупости за стари книги, обграден с йо-йо, омлети с шунка и автоматични писалки. Помоли се на себе си за избавление.
Остър видя йо-йо-то в ръката му и каза:
— О, вие вече сте се запознали. Даниъл — обърна се той към момченцето — това е Даниъл.
А после се обърна със същата иронична усмивка и към Куин.
— Даниъл, това е Даниъл.
Момченцето се разсмя и извика:
— Всички са Даниъл!
— Точно така — каза Куин. — Аз съм ти, ти си аз.
— И всичко се върти, върти, върти — извика момченцето, разпери ръце и се завъртя като пумпал.
— А това — Остър се обърна към жена си — е съпругата ми, Сири.
Жената се усмихна особено, каза, че се радва да се запознае с Куин, и без излишно любезничене му подаде ръка. Той я взе, усети нещо странно при допира с крехките й пръсти и я попита дали името й не е норвежко.
— Малцина знаят това — рече тя.
— Норвежка ли сте?
— Не съвсем — каза му тя. — Аз съм от Нортфийлд, Минесота. — След това се изсмя особено и на Куин отново му прималя.
— Ако имате време, защо не останете да вечеряте с нас? — попита го Остър.
— О! — въздъхна Куин и мислено си обеща да не се подава на изкушението. — Много мило, но наистина трябва да потеглям. Бездруго вече съм закъснял.
Направи още едно последно усилие, усмихна се на жената и махна за сбогом на момченцето.
— Сбогом… Даниъл — каза той и прекрачи прага.
Момченцето го погледна от стаята и се изсмя:
— Довиждане, аз! — каза то.
Остър го изпрати до вратата и каза:
— Ще ви се обадя, щом парите от чека пристигнат. Има ли ви в телефонния указател?
— Да — отвърна Куин. — Аз съм единствен.
— Ако имате нужда от мен — продължи Остър, — просто звъннете. С удоволствие ще помогна с каквото мога.
Остър протегна ръка за довиждане и в същия миг Куин осъзна, че продължава да държи йо-йо-то. Пъхна го в дясната ръка на Остър, леко го потупа по рамото и си тръгна.
Сега наникъде. Куин нямаше нищо, не знаеше нищо, знаеше, че не знае нищо. Не само се върна в изходна позиция, ами и в предизходна дори, и то толкова предизходна, че положението бе по-лошо от всеки край, който би могъл да си представи.
Часовникът му показваше почти шест. Тръгна към къщи по същия път, по който бе дошъл, като ускоряваше крачките си с всяка нова пресечка. Когато стигна до своята улица, вече тичаше. Днес е втори юни, каза си той. Опитай се да запомниш това. Това е Ню Йорк и утре ще бъде трети юни. Ако всичко върви добре, по-следващият ден ще бъде четвърти. Но нищо не се знае.
Отдавна бе минал часът, в който трябваше да се обади на Вирджиния Стилман, и той се подвоуми дали да не се откаже. Ще може ли да я пренебрегне? Ще може ли да зареже всичко сега, ей така, отведнъж? Да, каза си той, ще може. Ще може да забрави случая, да се върне към предишния си живот, да напише още една книга. Дори би могъл да попътува, да се махне от страната за известно време. Да отскочи до Париж например. Да, възможно е, разбира се. Където и да отиде, помисли си той, все ще е по-добре оттук.
Седна в хола и се зазяпа в стените. Някога бяха бели, спомни си той, а сега имаха странен жълтеникав оттенък. Сигурно един ден съвсем ще се замърсят, ще посивеят или дори ще покафенеят, като стар увехнал плод. Бялата стена става жълта, после сива, каза си той мислено. Боята се изтощава, градът я връхлита със своите сажди, мазилката се изронва. Промени, после идват още промени.
Изпуши една цигара, после още една, после трета. Погледна ръцете си, видя, че са мръсни, и стана да ги измие. Отиде в банята, пусна водата, погледна се в огледалото и реши да се избръсне. Насапуниса лицето си, взе ново ножче и започна да остъргва брадата си. По непонятни причини изведнъж му стана неприятно да се гледа в огледалото. Помъчи се да избегне отражението си. Остаряваш, каза си той, превръщаш се в стар досадник. После влезе в кухнята, изяде една купа овесени ядки и изпуши още една цигара.
Часът беше седем. Още веднъж поспори със себе си дали да се обади на Вирджиния Стилман. Докато обмисляше въпроса, установи, че всъщност вече няма мнение. Много добре знаеше защо трябва да се обади и в същото време много добре знаеше защо не трябва да се обади. В края на краищата етикетът реши спора. Не би било честно да изчезне, без да й каже. След това — може. Споделиш ли с хората какво възнамеряваш да правиш, взе да разсъждава той на глас, всичко е наред. Тогава си свободен да правиш каквото си искаш.
Номерът обаче даваше заето. Изчака пет минути и пак се обади. Отново заето. Последвалият час Куин прекара в чакане и въртене на номера все със същия резултат. Най-накрая се обади в пощата да попита дали въпросният номер е в ред. Съобщиха му, че информацията ще му струва трийсет цента. После се чу някакво пращене по линията, звук от набиране на номер, гласове. Куин се опита да си представи операторките в пощата. Женският глас, с който бе разговарял, му се обади: „Номерът дава заето.“
Куин не знаеше какво да мисли. Възможностите бяха много, толкова много, че въобще не му се започваше да ги прехвърля. Телефонът е оставен отворен? Стилман? Или пък съвсем друго лице?
Пусна телевизора и изгледа първите два ининга от мача на „Метс“. Отново телефонира. Отново заето. В първата част на третия ининг Сейнт Луис отбеляза точка, като открадна база, инфилд аут и саможертвен флай. „Метс“ отговориха на тази точка във втората част на ининга с двоен хит на Уилсън и с единичен на Йънгблъд. Куин усети, че играта не го интересува. Последва реклама за бира и той изключи звука. За двайсети път се опита да се свърже с Вирджиния Стилман и за двайсети път даваше заето. В първата част на четвъртия ининг Сейнт Луис отбеляза пет точки и Куин загаси телевизора. Взе червената си тетрадка и седна на бюрото. Писа в нея цели два часа. Не изчете написаното, не го интересуваше. Пак се обади на Вирджиния Стилман и пак чу сигнала заето. Така силно тръшна слушалката, че пластмасата изпука. След това се опита да се обади отново, но телефонът вече не даваше никакъв сигнал. Стана, отиде в кухнята и си направи втора купа овесени ядки. После си легна.
В съня си, който после забрави, се видя как крачи по Бродуей, водейки за ръка момченцето на Остър.
Следващия ден Куин прекара на крак. Излезе рано, след осем, и не спря дори да помисли къде отива. Така се случи, че през този ден видя много неща, които преди не бе забелязвал.
На всеки двайсет минути влизаше в някоя телефонна кабина и се обаждаше на Вирджиния Стилман. Но както и предишната нощ, така и през деня номерът даваше заето. Куин заживя с мисълта за това заето и то вече не го тревожеше. Сигналът се превърна в контрапункт на собствените му стъпки, метроном, който хладнокръвно следваше равномерния си ход сред хаотично кошмарните звуци на града. Дори имаше някакво успокоение в мисълта, че когато и да набере номера, там го очаква добре познатият му сигнал, непоколебим в своя отказ, забраняващ разговора и възможността за разговор, неумолим като туптенето на сърцето. Вирджиния и Питър бяха изолирани от него. Но той можеше да успокои съвестта си с мисълта, че продължава опитите да се свърже с тях. В какъвто и мрак да го водеха те, той все още не ги бе изоставил.
Тръгна по Бродуей към Седемдесет и втора улица, зави на изток към Сентръл парк, после по Петдесет и девета улица към Статуята на Колумб. Оттам пак тръгна на изток покрай Сентръл парк до Мадисън авеню и надясно към Централната гара. Безцелно прекоси няколко пресечки, продължи цяла миля на юг, стигна до Двайсет и трета улица, на кръстовището на Бродуей и Пето авеню спря да погледа сградата Флатирън, след което зави към Седмо авеню. На площад „Шеридан“ отново зави на изток, стигна до Уейвърли плейс, прекоси Шесто авеню и продължи към площад „Уошингтън“. Спря се да погледа един жонгльор, които изпълняваше номер върху хлабаво въже, завързано между нисък прът и едно дърво. Излезе от малкия парк, мина покрай университетските жилища с озеленени петна помежду им и сви надясно по улица „Хаустън“. Продължи надолу към „Канал“, после по улица „Варик“, отиде до номер шест, където някога бе живял. Пое по Уест Бродуей, който го отведе до Световния търговски център. Там, от фоайетата му, позвъни за тринайсети път на Вирджиния Стилман. Куин реши да хапне нещо, влезе в едно от заведенията за бърза закуска на партера, лениво заръфа сандвич, като междувременно записа нещо в червената си тетрадка. След това отново пое на изток, замота се из тесните улички на финансовия квартал, а след това изви на юг към Боулинг грийн с водата и чайките, които плуваха в обедната светлина над него. В един миг реши да се повози на ферибота до остров Статън, но се разколеба и пое на север. На улица „Фултън“ сви надясно и стигна до Китайския квартал. Оттам по Четиринайсета улица наляво, после пресече по диагонал площад „Юниън“ и продължи по Парк авеню. На Двайсет и трета улица зави на север, после за малко излезе на Трето авеню. На Трийсет и втора улица сви надясно и излезе на Второ авеню, после наляво, пак надясно и цъфна на Първо авеню. Извървя още седем преки до сградата на Обединените нации и реши да си почине. Седна на една каменна пейка насред площада, пое си дъх, отпусна се и затвори очи. После отвори червената си тетрадка, извади писалката на глухонемия от джоба си и започна нова страница.
За първи път, откакто бе купил червената си тетрадка, написаното в нея нямаше нищо общо със случая Стилман. По-скоро се съсредоточи върху нещата, които бе забелязал, докато се разхождаше. Не се замисли нито какво прави, нито какво означава този необичаен акт. Просто нещо го подтикна да си запише някои факти, да ги запечата върху хартията, преди да ги е забравил.
Днес, както никога преди: скитници, бездомници, закъсали, пройдохи, пияници. Целият спектър — от просто мизерстващите до злочестите и окаяните. Накъдето и да се обърнеш, те са тук, и в заможните квартали, и в покрайнините.
Някои от тях просят гордо. Сякаш казват: дай ми пари и аз ще се оправя като теб, ще се задвижа като совалка напред-назад. Други са вдигнали ръце, не вярват, че някога ще се измъкнат от този скиталчески живот. Проснали са се на тротоара, курдисали са до себе си шапка, чаша или кутия и дори не поглеждат минувачите. Толкова са скапани, че дори едно благодаря не казват на онези, които ги удостояват с по някоя и друга монета. Трети пък се опитват да си заслужат парите: слепци продават моливи, пияници мият предните стъкла на колите. Други захващат да ти разправят някоя история, обикновено трагичната история на собствения им живот, сякаш да възнаградят благодетеля си за отзивчивостта му — макар и само с думи.
На други пък не им липсва талант. Днес например един чернокож жонглираше с цигари и едновременно с това танцуваше степ — правеше го с лекота и достойнство, сигурно някога е играл във водевилен театър. Беше облечен в лилав костюм със зелена риза и жълта вратовръзка, а устата му бе замръзнала в позабравена, но добре заучена сценична усмивка. Едни рисуват с тебешир по тротоара, други свирят: саксофонисти, китаристи, цигулари. От време на време човек попада на истински гений, както попаднах днес и аз.
Кларнетист на неопределена възраст, с шапка, която засенчва лицето му, седи по турски на тротоара, също като змиеукротител. Пред него две механични играчки-маймунки: едната с дайре, другата с барабан. Едната се клати, другата удря в странен, но точен синкоп. Мъжът импровизира безкрайни вариации, тялото му гъвкаво се кълчи напред-назад и енергично подражава на маймунския ритъм. Свири въодушевено, с душа и сърце — отривисти лупинги в минорната гама, сякаш не може да се нарадва, че е заедно с механичните си приятели, затворен във вселената, която сам си е сътворил, въобще не вдига поглед. Не спира да свири, все едно и също, но въпреки това колкото повече слушам, толкова по не ми се тръгва.
Да си вътре в тази музика, да се въртиш в орбитата на нейните повторения: може би това е най-доброто място да изчезнеш веднъж завинаги.
Но просяците и артистите съставляват само една малка част от празноскитащото население. Те са аристокрацията, те са елитът на пропадналите. Далеч по-многобройни са онези, които нямат какво да правят, нямат къде да отидат. Многобройни са и пияниците — но трябва да се каже, че тази дума въобще не разкрива опустошението, което те олицетворяват. Облечените им с дрипи тела преливат от отчаяние, лицата им са покрити с кървящи рани, тътрят се, сякаш влачат окови. Спят по входовете, залитайки, пресичат платното с присъщото им безразсъдство, свличат се насред улицата — навсякъде са, стига да се огледаш. Едни умират от глад, други — от изтощение, трети стават жертва на нападатели, изверги, мъчители.
За всяка изгубена в този ад душа има по няколко, заключени в селенията на лудостта — неспособни да прекрачат в света, който стои на прага на телата им. Макар да изглежда, че съществуват, не могат да се броят за присъстващи. Онзи например, който е стиснал две палки и неистово барабани с тях по плочите на тротоара в безумен, безсмислен ритъм, изгърбил се в изкривена и неудобна поза, върви и блъска ли, блъска по голия цимент. Вероятно смята, че това, което върши, е много важно, че ако спре, макар и за миг, целият град ще се срути. Или пък че луната ще изхвръкне от орбитата си и ще се блъсне в земята. Има и такива, които сами си говорят, мънкат, пищят, псуват, пъшкат, охкат, които разказват цели истории на невидимия си слушател. Днес един се беше проснал пред Централната гара; приличаше на купчина боклук. Забързани тълпи го заобикаляха, а той крещеше с обзет от паника глас: „Трети морски пехотински… яде пчели… пчелите изпълзяват от устата ми“. Или пък жената, която крещеше към неизвестния си партньор: „И какво, ако не искам! Какво ще стане, майка му стара, ако не искам?“
Жените обикновено мъкнат пазарски торби, а мъжете — кашони, пренасят имуществото си от място на място, винаги на крак, винаги в движение, сякаш има някакво значение къде се намират. Един ходи загърнат в американското знаме. А една жена — с карнавална маска върху лицето си. Друг пък, облечен в раздърпан шинел и обут в завързани с парцали обувки, носи закачалка с безупречно изгладена бяла риза, още в найлоновата опаковка от химическото чистене. Трети се перчи с бизнесменски костюм, боси крака и шлем за американски футбол върху главата. Друга жена е покрила цялата си рокля от горе до долу със значки от президентската кампания. Четвърти ходи, заровил лице в ръцете си, плаче истерично и все повтаря: „Не, не, не. Той е мъртъв. Той не е мъртъв. Не, не, не. Той е мъртъв. Той не е мъртъв.“
Бодлер: Il me semble que je serais toujours bien là ou je ne suis pas. С други думи: Струва ми се, че винаги ще бъда щастлив там, където не съм. Или направо казано: Там, където не съм, е мястото на истинското ми аз. Или още по-направо: Където и да е, но не на този свят.
Беше се свечерило. Куин затвори червената си тетрадка и прибра химикалката в джоба си. Искаше да помисли още малко върху онова, което бе записал, но видя, че не е в състояние. Въздухът бе мек, почти сладък, като че ли не принадлежеше на града. Стана от пейката, протегна ръце и крака и тръгна към най-близката телефонна кабина, за да се обади отново на Вирджиния Стилман. После отиде да вечеря.
В ресторанта разбра, че всъщност вече е взел решението си. Без дори да знае, отговорът, напълно готов, спокойно го очакваше в главата му. Сигналът заето не е бил случаен. Това е знак, които би трябвало да му подскаже, че все още не може да скъса със случая, дори и да иска. Нееднократно се бе опитал да влезе във връзка с Вирджиния Стилман, за да й съобщи, че се отказва, но съдбата му бе попречила. Куин се замисли. Нарочно ли бе употребил думата „съдба“? Да избере такава тромава и старомодна дума! Но колкото повече се замисляше, толкова по-сигурен ставаше, че е казал точно това, което е искал да каже. Или ако не съвсем точно, то доста точно. Съдба в смисъл на онова, което е било, което се е случило. Нещо като е-то в изразите „студено е“, „нощ е“. Може би обобщено състояние на нещата такива, каквито са; състоянието „е“, тоест основата, върху която нещата в света се случват. По-ясно от това не успя да си го обясни. Но вероятно не точно яснота търсеше в момента.
Добре, нека бъде съдба. Каквото и да мислеше за нея, колкото и да се мъчеше да я промени, нищо не можеше да постигне. Беше казал „да“ на едно предложение и сега не можеше да отмени стореното. Това означаваше само едно: трябваше да изпие чашата докрай. Два отговора са невъзможни. Или едното, или другото. Така е, независимо дали му се нрави или не.
Тази работа с Остър се оказа чиста грешка. Възможно е някога в Ню Йорк да е имало частно ченге с това име. Съпругът на бавачката на Питър бил полицай в пенсия, значи не е млад човек. По негово време може и да е имало някой Остър с добра репутация и той сигурно него е имал предвид, когато им е препоръчал детектив. Проверил е в телефонния указател, видял е, че има човек с такова име, и е решил, че е въпросното ченге. И тогава е дал номера му на Стилманови. На този етап е станала втората грешка. Имало е объркване на линиите и неизвестно как неговият номер и този на Остър са се преплели. Такива неща се случват всеки ден. Така че обаждането, предопределено за друг човек, е стигнало до него. Дотук добре.
И все пак остава един проблем. Щом не може да се свърже с Вирджиния Стилман, защото, както си мисли, не му е писано да се свърже с нея, какво да прави оттук нататък? Неговото задължение е да закриля Питър, да му осигури пълна безопасност. Има ли значение какво мисли Вирджиния Стилман, щом той прави каквото се очаква от него? В идеалния случай оперативният детектив трябва винаги да бъде във връзка с клиента си. И това е един от основните принципи на Макс Уърк. Но наистина ли е необходимо? Какво значение има това, щом Куин си гледа работата? Ако са възникнали някакви недоразумения, те, разбира се, могат да се разсеят, щом случаят приключи.
Значи може да продължи да действа, както намери за добре. Не е нужно да телефонира на Вирджиния Стилман. Може веднъж завинаги да се откаже от загадъчния сигнал заето. Отсега нататък нищо не може да го спре. Стилман не ще успее и да се приближи до Питър без знанието на Куин.
Куин плати, пъхна ментолизирана клечка за зъби в устата си и пак пое по улиците. Не отиваше далеч. По пътя спря в денонощната банка и провери състоянието на сметката си с помощта на автоматичния касиер. Разполагаше с триста четирийсет и девет долара. Изтегли триста, мушна ги в джоба си и излезе. На Петдесет и седма улица зави наляво и отиде до Парк авеню. После зави надясно, стигна до Шейсет и девета улица и тогава пое към блока на Стилман. Сградата си стоеше там съвсем същата. Вдигна очи да види дали свети в апартамента, но не можа да си спомни кои са неговите прозорци. Улицата беше съвсем тиха. Никакви коли, никакви хора. Куин мина на отсрещния тротоар, сви се в един тесен вход и се приготви да нощува.
Мина дълго време. Точно колко дълго, не можеше да се каже. Седмици със сигурност, но вероятно и месеци. Описанието на този период не е така цялостно, колкото авторът би желал. И тъй като информацията е оскъдна, той предпочита да отмине с мълчание онова, което не би могло да бъде конкретно потвърдено. Тази история се основава предимно на факти и затова авторът смята за свое задължение да не престъпва границите на доказуемото и на всяка цена да устоява на изкушенията на измислицата. Дори червената тетрадка, която до този момент така успешно му предоставяше подробни описания на преживелиците на Куин, стана подозрителна. Не знаем със сигурност какво се е случило с Куин през въпросния период, защото именно в този момент от развитието на историята той загубва контрол над нея.
Остана си на малката уличка отсреща. Свикна с живота там, пък и имаше предимството, че е добре скрит. Оттам можеше да наблюдава всеки, който влиза или излиза от сградата на Стилман. Никой не можеше нито да влезе, нито да излезе, без да бъде забелязан от Куин. В началото се учуди, че не вижда нито Вирджиния, нито Питър. Затова пък имаше много разносвачи, които непрестанно идваха и си отиваха, и така той разбра, че те могат да си живеят и без да напускат сградата. Всичко можеше да им бъде донесено. Куин си помисли, че те също се крият в дупката, изчакват в апартамента си да приключи този случай.
Полека-лека Куин се приспособи към новия си живот. Проблеми, разбира се, не липсваха, но той успя да ги разреши един по един. Преди всичко стоеше проблемът с храната. Тъй като от него се изискваше изключителна бдителност, страхуваше се да напуска наблюдателния си пост, макар и за кратко време. Гнетеше го мисълта, че нещо може да стане в негово отсъствие, и затова направи всичко възможно да намали рисковете. Беше чел някъде, че в сравнение с всички останали часове на денонощието, най-голям брой хора спят непробудно между три и половина и четири и половина сутринта. Погледнато чисто статистически, това е часът, в който шансовете да се случи нещо са най-малки, и затова Куин избра именно този час, за да си пазарува. На Лексингтън авеню, недалеч от неговото убежище, имаше денонощен магазин и всяка сутрин в три и половина отиваше дотам на бегом (за да се раздвижи, пък и за да спести време) и си купуваше всичко, което щеше да му е нужно за през следващите двайсет и четири часа. Оказа се, че не е много, а както установи, по-късно то ставаше все по-малко и по-малко с течение на времето. Защото Куин разбра, че яденето не решава проблема с храната. Едно ядене не е нищо друго, освен крехка защита срещу неизбежността на следващото ядене. Храната сама по себе си не дава задоволителен отговор на въпроса за храната: тя само забавя момента, когато въпросът ще бъде отново и сериозно повдигнат. Най-голямата опасност следователно идва от преяждането. Ако изяде повече, отколкото му е необходимо, апетитът му за следващото ядене се увеличава, което на свой ред означава повече храна, с която да утоли глада си. Куин постоянно се наблюдаваше и след време вече бе в състояние да владее този процес. Целта му беше да се храни колкото е възможно по-малко и по този начин да отстрани глада от себе си. Би могъл да се приближи до абсолютната нула, но не искаше да бъде прекалено амбициозен при дадените обстоятелства. По-скоро гледаше на пълното постене като на идеал, състояние на съвършенство, към което да се стреми, но никога да не достигне. Не искаше да умре от глад — и той си го напомняше всеки ден, — просто искаше да освободи съзнанието си от тази тема, за да се отдаде на нещата, които наистина го интересуваха. За момента това означаваше да мисли изключително за случая. За щастие то съвпадна с друга негова голяма амбиция: да задържи своите триста долара колкото е възможно по-дълго. Подразбира се от само себе си, че в този период Куин отслабна твърде много.
Вторият му проблем беше сънят. Не можеше да стои буден през цялото време, а ситуацията изискваше точно това. И тук, както и с храната, трябваше да направи някои отстъпки. Знаеше, че може да мине с по-малко от това, на което е свикнал. Вместо обичайните си шест до осем часа сън реши да се ограничи с три до четири. Не му беше лесно да свикне, но далеч по-трудно се оказа да разпредели тези три-четири часа така, че да поддържа максимална бдителност. Ясно, че не можеше да използва часовете един след друг. Рискът беше прекалено голям. Теоретично най-ефикасното оползотворяване на времето би било да спи по трийсет секунди на всеки пет-шест минути. Така опасността да изпусне нещо ще се сведе до нула. Но физически това бе невъзможно. От друга страна, използвайки тази невъзможност като модел, той опита да се самотренира на кратки придремвания. Тренировките се оказаха дълги и мъчителни, изискваха желязна дисциплина, пълна концентрация и колкото повече продължаваше този експеримент, толкова повече се изтощаваше той. В началото започна с дремки от четирийсет и пет минути, които постепенно намали на трийсет минути. Към края взе доста успешно да се справя и с петнайсетминутен сън. В това отношение много му помагаше една недалечна църква, чиито камбани биеха на всеки петнайсет минути — един път на четвърт час, два пъти на половин час, три пъти на три-четвърти час и четири пъти на цял час, последвани от още толкова удара, колкото беше часът. Куин живееше в ритъма на този часовник и в края на краищата започна трудно да го различава от ритъма на собствения си пулс. Денят му започваше в полунощ, когато затваряше очи и заспиваше, преди часовникът да е отмерил дванайсет. След петнайсет минути вече беше буден, при двойния камбанен звън пак заспиваше и при тройния — пак се събуждаше. В три и половина отиваше да си купи нещо за ядене, връщаше се в четири и отново заспиваше. В този период сънуваше рядко. Но когато се случеше да сънува, това бяха все странни видения: бързо преминаващи картини на съвсем непосредствени неща — ръцете му, обувките му, тухлената стена до него. Нямаше и един миг, когато да не е смъртно уморен.
Третият проблем беше подслонът, но него разреши по-лесно от другите два. За щастие времето се задържа топло и тъй като късната пролет вече преминаваше в лято, дъждовете намаляха. От време на време преваляваше, понякога се изливаше порой със светкавици и гръмотевици, но общо взето не можеше да се оплаче, дори напротив — непрекъснато благодареше на Бога за късмета си. В дъното на уличката имаше голяма метална кофа за боклук и когато завалеше нощем, Куин скачаше вътре в нея. Там беше най-сухо. Вътре миризмата беше непоносима и след това дни наред дрехите му воняха, но Куин предпочиташе това зло пред намокрянето, защото не искаше да рискува с никакви настинки и простуди. За щастие капакът на кофата беше малко извит и не се затваряше плътно. В единия край имаше отвор от шест или осем инча, през който Куин можеше да диша, като покаже носа си навън в нощта. Застанал на колене върху боклука, опрял тяло в стената на кофата, той се чувстваше сравнително удобно.
В ясни нощи спеше до кофата, като поставяше главата си така, че отвори ли очи, да вижда входната врата на Стилмановата сграда. Що се отнася до изпразването на мехура, вършеше го в края на уличката, зад кофата и с гръб към тротоара. С изпразването на червата въпросът бе по-сложен. Влизаше вътре в кофата, за да си осигури нужното уединение. Край металната кофа имаше и няколко пластмасови и от тях Куин обикновено успяваше да измъкне достатъчно количество чисти вестници, за да се избърше, въпреки че веднъж, в бързината, бе принуден да използва страница от червената си тетрадка. Що се отнася до миенето и бръсненето, Куин се научи да минава без тези две неща.
Как е успял да остане скрит през този период, е истинска загадка. И все пак никой не го е открил и никой не е алармирал властите за неговото странно присъствие. Без съмнение навреме е научил разписанието на боклукчиите и е внимавал да не им се мярка. По същия начин е отбягвал и портиера на блока, който всяка вечер е изхвърлял боклука в металната и пластмасовите кофи. Колкото и невероятно да звучи, никой не е забелязал Куин. Сякаш се е стопил и изчезнал в стените на града.
Проблемите, свързани с домакинството и материалната част на живота, са му отнемали известно време всеки ден. Но така или иначе на Куин време не му е липсвало. Разбира се, не желаел никой да го вижда и затова се стараел да отбягва хората. Не можел да ги гледа, да говори с тях, нито дори да мисли за тях. Куин винаги е смятал себе си за човек, който предпочита самотата. Всъщност през изминалите пет години най-упорито я е търсел. Но чак сега, в тази забутана уличка, започнал да разбира истинската природа на самотата. Вече нямало за какво да се залови, освен за себе си. И от всички неща, които установил по време на престоя си там, само в едно не се съмнявал: че пропада. Онова, което не можел да разбере обаче, било следното: падайки, как да очаква, че сам ще се улови? Възможно ли е да си едновременно и долу, и горе? Нещо тук не му било ясно.
Прекара много часове с вперен в небето поглед. От мястото си в дъното на уличката, вклинен между кофата за боклук и тухлената стена, не виждаше почти нищо друго и с течение на времето светът над него започна да му доставя удоволствие. Направи му впечатление, че небето е винаги в движение. Дори в безоблачни дни, когато синьото е навсякъде, съществуваха постоянни, макар и незначителни течения, премествания, вълнения, небето ту изтъняваше, ту се уплътняваше, ту проблясваше с внезапната белота на самолети, птици и литнали хартийки. Облаците усложняваха картината и Куин прекара много следобеди в опити да ги изучи, да разбере поведението им, дори да го предскаже. Запозна се с перестите облаци, с кълбестите облаци, със слоестите облаци, с дъждовните облаци и с всевъзможните им комбинации, защото внимателно ги следеше, за да види как небето се променя под тяхно влияние. Именно облаците обагряха небето. С неизчерпаема палитра: от черното до бялото с безброй оттенъци на сивото помежду им. Но всички те трябваше да се изучават, измерват и тълкуват. Не стига това, ами и пастелите, които се образуваха, щом слънцето и облаците се съприкосновят в определени моменти на деня. Спектърът на промените е невероятен, като резултатът зависеше от температурата на различните атмосферни слоеве, от вида облачност и от положението на слънцето в даден момент. Така се получаваха онези червени и розови цветове, които Куин толкова харесваше, а освен това и аленото и тъмночервеното, оранжевото и бледолилавото, златното и бледожълтеникавото. Нищо обаче не оставаше задълго. Цветовете скоро се разпръсваха, смесваха се с други, продължаваха да се носят по небето или избледняваха с настъпването на нощта. Винаги имаше и вятър, който да ускори тези събития. От мястото си Куин не всякога го усещаше, но като го гледаше как гони облаците, можеше да прецени силата и естеството на въздушното течение. Едно по едно всички явления се изредиха над главата му: слънце и буря, мрак и блясък, изгреви и залези, пладне, здрач и нощ. Дори и в най-черните нощи небето се вълнуваше, не знаеше покой. Облаците вилнееха в мрака, луната неспокойно се променяше, вятърът не спираше да шепти. Понякога в парчето небе над Куин се настаняваше нова звезда и тогава, вдигнеше ли глава, той все нея търсеше: дали е още там, или вече е угаснала?
Дните идваха и си отиваха. Стилман така и не се появи. Най-накрая парите на Куин свършиха. От известно време насам той вече се подготвяше за този момент и къташе запасите си с маниакално скъперничество. И един цент не смееше да похарчи, преди хубаво да премисли покупката си, без добре да претегли всички възможни последствия, всички „за“ и „против“. Но и най-пестеливите му икономии не можеха да спрат хода на неизбежното.
Беше някъде средата на август, когато Куин откри, че повече няма да издържи. Авторът потвърди тази дата след старателни проучвания. Възможно е обаче моментът да е настъпил и по-рано, през юли, или по-късно, през септември, тъй като всякакви проучвания от този род са до голяма степен приблизителни. Но доколкото му е известно, и след внимателно оглеждане на всички съществуващи факти и доказателства, добре пресети през ситото на явните противоречия, авторът смята за правилно да ситуира следващите събития през август, някъде между дванайсети и двайсет и пети.
Куин вече бе останал без пукната пара — няколко монети, които не правеха и долар. Беше сигурен, че по време на отсъствието в сметката му са постъпили някакви пари. Трябваше просто да прибере чековете от кутията си в пощата, да ги занесе в банката и да ги осребри. Ако всичко минеше безпрепятствено, след няколко часа можеше отново да се върне на Шейсет и девета улица. Но ние никога няма да узнаем какво му е струвало това напускане на мястото.
Парите не му стигаха дори за автобус. И ето защо за първи път от много седмици насам той тръгна пеш. Стори му се странно, че отново е на крак, придвижва се от място на място, мята ръце напред-назад, усеща плочите на тротоара под подметките си, върви. Поема на запад от Шейсет и девета улица, после по Мадисън авеню, после на север. Краката му треперят, вие му се свят. Налага му се да спира от време на време, за да си поеме дъх, а веднъж, за да не се свлече на земята, трябваше да прегърне един уличен стълб. Откри, че за да се изморява по-малко, трябва едва-едва да вдига краката си, бавно да ги тътри по земята с провлачена стъпка. Така успяваше да съхрани част от силата си, за да може да запази равновесие при качването на бордюра и слизането от него.
На Осемдесет и четвърта улица спря за миг пред един магазин. На фасадата му имаше огледало и за първи път, откакто бе започнал бдението си, Куин видя себе си. Не че се боеше да се изправи пред собствения си образ, по-скоро не му беше минавало през ум да го направи. Беше толкова зает да мисли за себе си, че въпросът за външността му бе престанал да съществува. Затова сега, като се видя в огледалото на магазина, не беше нито шокиран, нито разочарован. Остана съвсем безчувствен, защото не успя да познае отражението си. Помисли, че е зърнал някой непознат в огледалото, и в първия миг се извърна рязко, за да види кой стои зад него. Но наоколо нямаше никой. Тогава пак впери очи в собственото си отражение. Черта по черта изучи лицето пред себе си и бавно проумя, че има някаква прилика с човека, за когото винаги се бе смятал. Да, твърде вероятно това наистина да е Куин. Но и сега не се разстрои. Промяната във вида му бе толкова драстична, че той се вцепени като омагьосан. Беше се превърнал в истински бездомник. Дрехите му бяха избелели, раздърпани и покрити с мръсотия. Лицето му бе обрасло с гъста черна брада, прошарена на места със сивеещи кичури. Косата му бе дълга и сплъстена, зад ушите направо залепнала, а после се спускаше на мазни къдрици почти до раменете му. Оприличи се на Робинзон Крузо и дори се почуди колко бързо бяха настъпили в него всички тези промени. Само за няколко месеца се бе превърнал в друг човек. Опита се да си спомни как е изглеждал преди, но не успя. Погледна още веднъж този нов Куин и сви рамене. Има ли значение? Преди е бил едно, сега е друго. Нито по-добро, нито по-лошо. Беше различен, това е всичко.
Продължи към центъра на града, мина няколко пресечки, зави наляво, пресече Пето авеню и се спусна покрай оградата на Сентръл парк. При Деветдесет и шеста улица влезе в парка. Тревата и дърветата го разведриха. Късното лято бе изсушило голяма част от зеленината и на места голата земя се подаваше на кафяви прашни петна. Но дърветата все още бяха отрупани с листа и навред пробягваха светлини и сенки, които поразиха Куин с вълшебната си красота. Сутринта бе напреднала и само няколко часа я деляха от тежката следобедна жега.
Насред парка Куин почувства желание да спре. Тук нямаше улици, нито блокове, които да маркират пътя му през града, и може би затова му се стори, че е вървял с часове. Помисли си, че за да стигне до отсрещния край на парка, ще му трябват най-малко ден-два на мъчително придвижване. Продължи още известно време, но краката му съвсем отмаляха. Видя един дъб и се запъти към него, както пияница се клатушка към леглото си след среднощна запивка. Сложи под главата си червената тетрадка вместо възглавница, легна върху тревистото хълмче край дървото и заспа. От месеци за първи път спа непробудно. Събуди се чак на следващата сутрин.
Часовникът му показваше девет и половина и само при мисълта за изгубеното време сърцето му се сви. Скочи и с големи крачки забърза на запад, доволно изненадан от силата, която усети в себе си, но ядосан, че бе прахосал толкова много часове, за да си я възвърне. Беше неутешим. Чувстваше, че каквото и да направи сега, вече ще е твърде късно. И сто години да тича, пак ще пристигне, когато затварят.
Излезе от парка при Деветдесет и шеста улица и продължи на запад. На ъгъла с Колумб авеню зърна телефонна кабина, която изведнъж го подсети за Остър и чека от петстотин долара. Може би ще спести време, ако си прибере парите още сега. Можеше да отиде направо при Остър, да си сложи сумата в джоба и по този начин да избегне ходенето по пощи и банки. Но дали Остър е осребрил чека? Ако не е, можеха да си направят среща в самата банка на Остър.
Куин влезе в кабинката, бръкна в джоба си и извади съдържанието му: две монети по десет цента, една монета от двайсет и пет цента и осем пенита. Обади се на справки, за да разбере номера, после пусна една десетцентова монета и набра цифрите. Остър се обади след третото позвъняване.
— Обажда се Куин — каза той.
От другата страна се чу изпъшкване.
— Къде по дяволите се криете? — Долови раздразнение в гласа на Остър. — Търсих ви поне хиляда пъти.
— Бях зает. Работя, върху един случай.
— Онзи ли?
— Случаят „Стилман“, нали си спомняте?
— Разбира се.
— Затова се обаждам. Искам да дойда за парите сега. Онези петстотин долара.
— Какви пари?
— Чека, нали си спомняте? Чека, който ви дадох. Онзи, на името на Пол Остър.
— Разбира се, че си спомням. Но пари няма. Именно затова се опитвах да се свържа с вас.
— Не са ваши, за да ги харчите — изкрещя Куин, ужасно вбесен. — Парите са мои.
— Не съм ги харчил. Чекът е невалиден, няма покритие.
— Не ви вярвам.
— Ако искате, елате да видите писмото от банката. В бюрото ми е. Чекът е невалиден.
— Невъзможно.
— Да, но е така. Това няма значение, нали?
— Разбира се, че има. Парите ми трябват, за да продължа да работя върху случая.
— Случай обаче няма. Приключи.
— За какво говорите?
— За същото, за което и вие. За случая „Стилман“.
— Но какво значи „приключи“? Аз все още работя върху него.
— Не мога да повярвам.
— Хайде, не се правете на толкова загадъчен. Въобще не разбирам за какво говорите.
— Аз пък не мога да повярвам, че не разбирате. Къде по дяволите бяхте досега? Не четете ли вестници?
— Вестници ли? Какво пишат. Нямам време да чета вестници.
Остър се умълча и за миг Куин реши, че разговорът е приключил. Почувства се като заспал човек, който изведнъж се е събудил със слушалка в ръката си.
— Стилман скочи от Бруклинския мост — каза му Остър. — Самоуби се преди два месеца и половина.
— Лъжете.
— Новината се появи във всички вестници. Проверете сам.
Куин не каза нищо.
— Беше вашият Стилман — продължи Остър. — Онзи, който е бил професор в Колумбийския университет. Твърдят, че е умрял още във въздуха, преди да падне във водата.
— А Питър? Какво е станало с Питър?
— Нямам представа.
— Дали някой знае?
— Не мога да кажа. Ще трябва сам да разберете.
— Така е — каза Куин.
След това, без дори да каже довиждане, затвори телефона. Извади другата си десетцентова монета и се обади на Вирджиния Стилман. Все още помнеше номера й наизуст.
Някакъв механичен глас повтори избрания от него номер и заяви, че е изключен. Гласът повтори съобщението и след това линията започна да дава заето.
Куин не беше много наясно какво точно чувства. В тези първи моменти като че ли нищо, сякаш всичко това бе просто една допълнителна порция към останалото нищо. Реши повече да не мисли за това. Ще има време по-нататък. Засега единственото нещо, което имаше значение, бе да се върне вкъщи. Ще се върне в апартамента си, ще свали дрехите си и ще си вземе една гореща вана. След това ще прегледа новите списания, ще изслуша няколко плочи, ще поизчисти къщата. После може би ще започне да мисли за случилото се.
Върна се на Сто и седма улица. Ключовете от къщата все още се намираха в джоба му. Отключи външната врата, изкачи се до апартамента си и се почувства почти щастлив. Но щастието му се изпари, щом прекрачи прага.
Всичко беше променено. Като съвършено чуждо място. Куин дори си помисли, че трябва да е сбъркал апартамента. Върна се на стълбите и провери номера на вратата. Не, не грешеше. Това беше неговият апартамент; неговият ключ отвори вратата. Прибра се вътре, за да обмисли положението. Мебелите бяха пренаредени. Там, където преди имаше маса, сега стоеше стол. Където имаше канапе — маса. По стените висяха нови картини, подът беше застлан с нов килим. А бюрото му? Огледа се, но не го откри. Заразглежда мебелите по-внимателно и видя, че не са неговите. Всичко негово беше махнато от апартамента. Бюрото му го нямаше, книгите му ги нямаше, детските рисунки на мъртвия му син ги нямаше. От всекидневната влезе в спалнята. Леглото му го нямаше, скринът също. Но имаше друг скрин и той отвори най-горното му чекмедже. Беше пълно с нахвърляно в безпорядък женско бельо: чорапи, пликчета, сутиени. В следващото чекмедже имаше женски пуловери. Куин не любопитства повече. Върху шкафчето до леглото, поставена в рамка, стоеше снимката на млад мускулест блондин. На друга снимка същият млад мъж, нагазил в сняг, се усмихваше самодоволно, преметнал ръка през рамото на блудкава красавица. Красавицата също се усмихваше. Зад тях се виждаше бяла писта, мъж, нарамил чифт ски, и синьо зимно небе.
Куин се върна във всекидневната и се отпусна на един стол. В пепелника зърна доста голям фас с червило по него. Запали го и го доизпуши. После отиде в кухнята, отвори хладилника и видя, че има портокалов сок и хляб. Изпи сока, изяде три филийки от хляба и се върна във всекидневната, където отново се отпусна на стола. След петнайсет минути чу стъпки по стълбите, подрънкване на ключове пред вратата, след което момичето от снимката влезе в апартамента. Носеше бяла униформа като на медицинска сестра, а в обятията си притискаше голям кафяв плик, пълен с покупки. Като видя Куин, изпусна плика и изпищя. Или пък първо изпищя, а после изпусна плика. Куин не можеше да каже кое от двете. Като падна на пода, кафявият плик се скъса и млякото направи бяла пътечка до края на килима.
Куин стана, вдигна ръка в миролюбив жест и й каза да не се тревожи. Няма нищо да й направи. Иска да знае само едно: защо живее в неговия апартамент? Извади ключовете от джоба си и ги разклати във въздуха, като че ли за да покаже добрите си намерения. Трябваше му известно време, докато я убеди, но накрая тя се успокои.
Това, разбира се, не означаваше, че му е повярвала или че е престанала да се страхува. Стоеше до отворената врата, готова при най-малкото съмнение да се втурне навън. Куин също се държеше на разстояние, боеше се да не я подплаши. Устата му не спираше да говори. Мъчеше се да й обясни, че живее в неговия апартамент. Стана ясно обаче, че тя въобще не му вярва, но го слушаше от страх да не го ядоса, надявайки се, че след като се наговори, ще си тръгне.
— Аз живея тук от цял месец — каза му тя. — Този апартамент е мой. Наела съм го за една година.
— Защо тогава ключовете са у мен? — попита я Куин за седми или осми път. — Това не ви ли убеждава?
— Съществуват стотици начини, по които бихте могли да се сдобиете с тези ключове.
— Но те не ви ли доказват, че сте наели още обитаван апартамент?
— Казаха ми, че живеел някакъв писател, но той изчезнал, без да си плати наема, и то за няколко месеца.
— Това съм аз! — извика Куин. — Аз съм писателят.
Момичето го изгледа презрително и се изсмя.
— Писател ли? Това е смехотворно. Погледнете се само. Никога не съм виждала такава мърлявщина.
— Имах известни неприятности напоследък — опита се да обясни Куин. — Но това е само временно.
— Хазяинът ми каза, че с голямо удоволствие се е отървал от вас. Не обича наематели без постоянна работа, защото харчат повече енергия и непрекъснато правят поразии из апартамента.
— Знаете ли къде са моите вещи?
— Какви вещи?
— Книгите ми, мебелите ми, ръкописите ми.
— Нямам представа. Сигурно са продали една част, друга са изхвърлили. Тук беше съвсем празно, когато се нанесох.
Куин въздъхна дълбоко. Беше стигнал до собствения си край. Вече го усещаше, сякаш го бе осенило истинско прозрение. Нищо не му бе останало.
— Разбирате ли какво означава това? — попита той.
— Откровено казано, не ме интересува — отвърна му момичето. — Това си е ваш проблем, не мой. Аз искам само да се махнете оттук. Още сега. Този апартамент е мой и вие трябва да го напуснете. Ако не го направите, ще извикам полицията да ви арестува.
Сякаш това имаше някакво значение. Можеше цял ден да си спори с нея, но нямаше да си върне апартамента. Край, с него беше свършено, с всичко беше свършено. Измънка нещо нечленоразделно, извини се, че й е изгубил времето, мина покрай нея и излезе през вратата.
Тъй като повече не го интересуваше какво ще се случи, Куин не се изненада, когато външната врата на Шейсет и девета улица се отвори без ключ. Не се изненада и когато стигна деветия етаж, прекоси коридора към апартамента на Стилман и намери вратата отключена. Най-малко пък се изненада от това, че апартаментът беше празен. Целият беше съвършено оголен, в стаите нямаше нищичко. Всяка приличаше на останалите: паркет и четири бели стени. Това, разбира се, не направи впечатление на Куин. Той се чувстваше изтощен и единственото нещо, което искаше, бе да затвори очи.
Влезе в една от стаите в задната част на апартамента, малка кутийка не повече от десет на шест фута. Имаше само един малък прозорец, който гледаше към въздушната шахта, и от всички стаи тази като че ли беше най-тъмната. В стаята имаше втора врата, която извеждаше към преградена кабинка без прозорци, само с тоалетна чиния и умивалник. Куин остави червената тетрадка на пода, извади химикалката на глухонемия от джоба си и я хвърли върху тетрадката. После свали часовника и го мушна в джоба си. След това съблече дрехите си, отвори прозореца и едно по едно хвърли всичко в шахтата: първо дясната обувка, след това лявата; единия чорап, след това другия; ризата, сакото, долното бельо, панталоните. Не погледна да види как падат, нито къде са се приземили. Затвори прозореца, легна в средата на стаята и заспа.
Когато се събуди, в стаята беше тъмно. Не знаеше колко време е спал, не беше сигурен дали това е нощта на същия ден или нощта на следващия. Твърде възможно, помисли си той, дори въобще да не е нощ. Нищо чудно просто да е тъмно в стаята, а навън, отвъд прозореца, да грее слънце. Помисли си, че е хубаво да стане, да отиде до прозореца и да провери, но после реши, че това не го интересува. Ако сега не е нощ, помисли си той, ще стане по-късно. Това е сигурно и независимо дали ще гледа през прозореца или не, отговорът е ясен. От друга страна, ако тук в Ню Йорк е нощ, тогава със сигурност слънцето свети някъде другаде. В Китай например несъмнено е следобед и работниците по оризовите ниви бършат потта от челото си. Денят и нощта са относителни неща, не отговарят на абсолютно условие. Във всеки момент те съществуват едновременно. Единствената причина, поради която ние не знаем това, е, че не можем да бъдем на две места едновременно.
Куин си помисли също така, че няма да е зле да стане и да обиколи другите стаи, но в същия миг осъзна, че е съвършено щастлив там, където си е. Беше му удобно на това избрано от него място, беше му приятно да лежи по гръб с отворени очи и да гледа в тавана. Само едно нещо му липсваше. Небето. Усети, че ужасно му липсва, след толкова много дни и нощи, прекарани на открито. Но сега беше на закрито и която и стая да избереше за убежище, небето ще си остане скрито и недостижимо за него.
Искаше да стои тук, докато издържи. Щом има умивалник, значи има и вода, за да утолява жаждата му. В крайна сметка сигурно ще огладнее и ще иска да яде. Но тъй като вече се бе тренирал на малко храна, знаеше, че този момент ще настъпи чак след няколко дни. Реши да не мисли за това, преди да му дойде времето. Няма смисъл да се тревожи, помисли си той, никакъв смисъл да се тревожи за неща, които са без значение.
Опита се да мисли за живота, който бе живял, преди да започне тази история. Оказа се, че не е чак толкова лесно, тъй като сега всичко му се струваше ужасно далеч. Спомни си книгите, които бе написал под псевдонима Уилям Уилсън. Странно как бе успял и още по-странно защо го бе правил. Дълбоко в себе си разбра, че Макс Уърк е вече мъртъв. Беше умрял някъде по пътя към следващия си случай и Куин не можеше да се преструва, че му е мъчно. Сега всичко му изглеждаше без значение. Помисли си за своето писалище и хилядите думи, които бе изписал върху него. Помисли си за литературния си агент, но не можа да си спомни името му. Толкова много неща изчезваха, потъваха, че не успяваше дори да ги проследи. Опита да си възстанови целия отбор на „Метс“ позиция по позиция, но умът му се зарея другаде. Централният филдер, спомни си той, беше Муки Уилсън, обещаващ млад играч, чието истинско име бе Уилям Уилсън. Несъмнено, този факт бе доста любопитен. Куин си поигра с тази идея известно време, но после я изостави. Двамата Уилям Уилсъновци се изключиха взаимно и с това въпросът приключи. Куин им махна мислено за сбогом. „Метс“ сигурно пак ще завършат на последно място, но вече няма кой да страда.
Когато се събуди за втори път, слънцето бе огряло стаята. До него на пода стоеше поднос с храна, която още вдигаше пара и много приличаше на ростбиф. Куин прие този факт с примирение. Не беше нито учуден, нито обезпокоен. Да, каза си той, съвсем възможно е тази храна да е оставена именно за мен. Не изпитваше никакво желание да узнае как и защо е станало това. Дори не му се ставаше да провери дали отговорът на загадката не се крие някъде из останалите стаи. Вместо това наведе нос над храната и видя, че освен двете дебели парчета ростбиф има и седем малки печени картофа, чиния с аспержи, прясно хлебче, салата, гарафа червено вино, няколко резенчета сирене и една круша за десерт. Имаше и бяла ленена салфетка, а сребърните прибори и блюда бяха от най-фино качество. Куин изяде храната, по-точно половината от нея, защото повече не можеше.
Нахрани се и започна да пише в червената си тетрадка. Продължи да пише, докато мракът се върна в стаята. По средата на тавана имаше малко осветително тяло и електрически ключ до вратата, но мисълта да ги използва не се понрави на Куин. Не след дълго той отново заспа. Когато се събуди, в стаята пак бе слънчево и втори поднос с храна стоеше до него на пода. Изяде каквото можа и пак се зае с писането.
В по-голямата си част писанията му от този период се състояха в странични въпроси около случая „Стилман“. Например недоумяваше защо не си е направил труда да погледне във вестниците репортажите за арестуването на Стилман през 1969 г. Дали кацането на Луната през същата година не е по някакъв начин свързано със станалото. Почуди се защо бе повярвал на Остър, че Стилман е мъртъв. После се опита да мисли за яйца и написа фрази като: „здраво яйце“, „яйце по лицето му“, „снасям яйце“, „приличат си като две яйца“. Замисли се какво ли щеше да стане, ако бе проследил втория Стилман вместо първия. Почуди се защо Христофор, светецът покровител на пътешествията, е деканонизиран от папата през 1969, точно в годината, в която се осъществява пътуването до Луната. Почуди се защо Дон Кихот не е останал да си пише книги, подобни на онези, които обича, вместо да се впуска в техните приключения. Почуди се защо има същите инициали като Дон Кихот. Дали момичето, което се бе нанесло в апартамента му, не е същото, което бе видял да чете книгата му на Централна гара. Дали Вирджиния Стилман не е наела друг детектив, след като той не успя да се свърже с нея по телефона. Защо повярва на Остър, че чекът бил невалиден. Дали Питър Стилман някога е спал в стаята, в която се намираше той сега. Дали случаят наистина е приключил, или просто той е престанал да работи върху него. Каква ли рисунка ще се получи, ако направи карта на всичките извървени от него стъпки и коя ли буква ще образуват нейните очертания.
Когато се стъмни, Куин заспа, а когато отново стана светло, той си изяде храната и пописа известно време в червената си тетрадка. Не знаеше колко време е минало помежду тези интервали, нито пък изпитваше желание да брои дните и часовете. Струваше му се обаче, че малко по малко мракът надвива на светлината, че докато в началото преобладаваше слънцето, сега светлината му постепенно взе да избледнява и бързо да се топи. Отначало приписа това на смяната на сезона. Равноденствието несъмнено вече е преминало и може би наближава слънцестоенето. Но дори и след настъпването на зимата, когато теоретично би трябвало да започне обратният процес, Куин забеляза, че независимо от всичко периодите на мрака завземаха все повече и повече от периодите на светлината. Все по-малко време му оставаше да се храни и да пише в червената си тетрадка. Най-накрая, така поне му се струваше, тези периоди се сведоха до минути. Веднъж например свърши храната си и откри, че има време само колкото да напише три изречения в тетрадката си. Следващия път светлината му стигна само за две изречения. Започна да пропуска храненето, само и само да му остане малко време за червената тетрадка, а към подноса се обръщаше чак след като гладът ставаше непоносим. Но времето на светлината продължаваше да се свива и много скоро едва му стигаше за хапка или две, преди мракът отново да се е върнал. Дори и не помисли да щракне електрическия ключ, защото отдавна бе забравил за него.
Нарастващата продължителност на мрака съвпадаше с намаляващия брой на изписаните страници в червената му тетрадка. Малко по малко Куин приближаваше края. В един момент осъзна, че колкото повече пише, толкова по-скоро ще дойде времето, когато няма да има какво да пише. Взе много да умува и внимателно да претегля думите си, като се мъчеше да се изрази колкото е възможно по-икономично и по-ясно. Дори съжали, че е опропастил толкова много страници в началото на червената си тетрадка и въобще, че е загубил толкова време и празни листове със случая „Стилман“. Защото случаят беше вече част от неговото далечно минало и той дори рядко се сещаше за него. Той бе просто мост към друго място в неговия живот и сега, след като вече го бе преминал, смисълът му бе изчезнал. Куин повече не се интересуваше от себе си. Пишеше за звездите, за земята и надеждите си спрямо човечеството. Усещаше, че думите са откъснати от него, че вече са част от големия свят извън него, че са така действителни и самородни като всеки камък, езеро или цвете. Те вече нямаха нищо общо с него. Спомни си момента на своето раждане и как нежно го изтеглиха от утробата на майка му. Спомни си безкрайното внимание на света и на всички хора, които някога бе обичал. Вече нищо друго нямаше значение, освен красотата на всичко това. Искаше да продължи да пише за нея и невъзможността да го прави го изпълваше с болка. Въпреки това опита се мъжки да посрещне края на червената тетрадка. Замисли се дали пък ако светлината никога повече не се върне, не би могъл да пише без писалка, да се научи да говори, вместо да пише, да изпълва мрака с гласа си, да изпуска думите във въздуха, да ги мята срещу стените или навън в града.
Последното изречение в червената тетрадка гласеше: „Какво ли ще се случи, когато не остане и страница в червената тетрадка?“
Оттук нататък историята става много неясна. Информацията изчезва и събитията, които следват подир това последно изречение, ще останат докрай неизвестни. Би било глупаво дори да се опитваме да ги отгатнем.
През февруари кацнах у дома след едно пътуване до Африка, броени часове преди над Ню Йорк да се извие силна снежна виелица. Още същата вечер се обадих на приятеля си Остър и той ме покани веднага да му отида на гости. В гласа му имаше нещо толкова настоятелно, че не посмях да откажа, въпреки че бях капнал от умора.
Като отидох, Остър ми разказа малкото, което бе успял да научи за Куин, и продължи със странния случай, в който случайно се бе замесил. Чувствал се обсебен от него, така рече, и настояваше да чуе моето мнение по въпроса. След като го изслушах, ядосах му се, че се бе отнесъл така безразлично към Куин. Скарах му се, че не се е помъчил да изиграе по-съществена роля в тези събития, че не е направил нищо, за да помогне на човека, който очевидно е имал неприятности.
Остър като че взе думите ми присърце. Всъщност, каза той, точно затова ме извикал. Чувствал се гузен и имал нужда да се разтовари пред някого. Каза, че аз съм бил единственият човек, на когото имал доверие.
Последните няколко месеца непрекъснато се бе опитвал да открие Куин. Напразно. Куин вече не живеел в апартамента си, а и Вирджиния Стилман била изчезнала. Тогава му предложих да огледаме апартамента на Стилман. Нещо съвсем интуитивно ми подсказа, че именно там трябва да се е сврял Куин.
Сложихме палтата си, излязохме и взехме едно такси до Шейсет и девета улица. От цял час валеше сняг и улиците бяха станали опасно хлъзгави. Лесно проникнахме в сградата — мушнахме се през вратата заедно с един от живущите, който в този момент се прибираше. Качихме се горе и намерихме вратата на бившия апартамент на Стилман. Беше отключена. Влязохме на пръсти и открихме няколко голи празни стаи. В една от тях, в дъното на апартамента, добре почистена, както бяха и останалите, видяхме червената тетрадка на пода. Остър я вдигна, прегледа я набързо и каза, че е на Куин. След това ми я подаде и рече да я пазя. Тази история така го разстрои, че се страхуваше да задържи тетрадката у себе си. Обещах да му я пазя, докато събере кураж да я прочете, но той поклати глава и отвърна, че не иска да я вижда. Излязохме и тръгнахме пеш в снежната нощ. Целият град бе побелял, снегът продължаваше да вали, сякаш никога повече няма да спре.
Що се отнася до Куин, не мога да кажа къде е сега. Запознах се с червената тетрадка най-внимателно и ако историята страда от някакви неточности, вината е изцяло моя. На моменти текстът трудно се дешифрираше, но аз направих каквото можах, като общо взето се въздържах от каквито и да било тълкувания. Червената тетрадка, разбира се, представлява само половината история, както всеки внимателен читател ще разбере. Що се отнася до Остър, убеден съм, че се е държал доста зле през цялото време. И ако вече не сме приятели, за това, вината е негова. А що се отнася до мен, в мислите си аз продължавам да бъда с Куин. И той ще остане с мен завинаги. Където и да е изчезнал, желая му късмет.
Най-напред е Блу. После Уайт, после Блак, а преди тях е Браун11. Браун обучи Блу, посвети го в занаята, а когато Браун остаря, той зае мястото му. Така започна. Място на действието — Ню Йорк, време — настоящето. И двете ще останат непроменени. Всеки ден Блу отива на работа, сяда зад бюрото и чака нещо да се случи. Дълго време нищо не се случва, докато един човек на име Уайт прекрачва прага на кантората му и така започва всичко.
Случаят изглежда елементарен. Уайт иска от Блу да следи човек на име Блак, да не го изпуска от очи толкова дълго, колкото е необходимо. Докато е работел при Браун, Блу неведнъж е следил хора и тази задача с нищо не е по-различна, а може да се окаже и по-лесна от много други.
Блу има нужда от тази поръчка и затова изслушва Уайт, без да задава много въпроси. Предполага, че става въпрос за изневяра, а Уайт е само един ревнив съпруг. Уайт не е много словоохотлив. Държи всяка седмица да му се дава писмен отчет, който да се изпраща до пощенска кутия с еди-кой си номер, да е написан в два екземпляра на страници с еди-каква си ширина и дължина. В замяна на това Блу ще получава всяка седмица чек на свое име по пощата. После Уайт казва на Блу къде живее Блак, как изглежда и така нататък. Когато Блу пита Уайт колко според него ще продължи това следене, Уайт отвръща, че не знае. Ти си гледай отчетите, казва той, останалото е моя грижа.
За да бъдем справедливи към Блу, трябва да кажем, че цялата тази работа му изглежда малко странна. Но да се говори за лоши предчувствия на този етап е още рано. И все пак някои неща у Уайт не могат да не му правят впечатление. Черната брада например и невероятно рунтавите вежди. А и кожата — необикновено бяла, като че ли е обилно напудрена. Блу не е вчерашен, пък и минава за голям специалист в изкуството да се маскира. Веднага разбира, че случаят е именно такъв. В края на краищата учител му е не кой да е, а Браун, който навремето се славеше като най-добрия в занаята си. В един момент обаче Блу решава, че е сбъркал, че съвсем не става дума за изневяра. Но не се задълбочава повече, тъй като Уайт продължава да говори и Блу трябва да внимава в думите му.
— Всичко е уредено — казва Уайт. — Точно срещу жилището на Блак, на отсрещната страна на улицата, има един малък апартамент. Вече съм го наел и можете да се настаните още днес. Наемът ви ще се плаща до приключване на случая.
— Добро хрумване — отвръща Блу и взима ключовете. — С това ми спестявате подготвителната работа.
— Точно така — отвръща Уайт и глади брадата си.
Всичко е уредено. Блу приема и двамата си стискат ръцете. За да покаже благоразположението си към него, Уайт дори дава на Блу аванс от десет петдесетдоларови банкноти.
Ето, така започва историята. От една страна, младият Блу, от друга — мъж на име Уайт, който очевидно не е оня, за когото се представя. Какво ме интересува, казва си Блу, след като Уайт вече е напуснал кантората му. Сигурно си има своите съображения. Пък и не ме засяга. Трябва да гледам единствено собствената си работа и как да я свърша по-добре.
Денят е 3 февруари, 1947 година. Разбира се, Блу въобще не предполага, че случаят ще се проточи с години. Но настоящето не е по-малко тъмно от миналото, нито по-малко неизвестно от бъдещето. Открай време така върви светът: стъпка по стъпка, изричаш първо едната дума, после следващата. Има неща, които Блу просто няма откъде да знае, поне на този етап. Защото знанието идва бавно, а когато дойде, то често става на висока цена.
Уайт напуска кантората и миг след това Блу вдига телефонната слушалка, за да звънне на бъдещата мисис Блу. Излизам в нелегалност, казва той на своята любима. Не се безпокой. Няма да ти се обаждам известно време, но непрекъснато ще мисля за теб.
Блу сваля малка сива раничка от лавицата и я натъпква догоре. Слага първо трийсет и осемкалибровия си пистолет, един бинокъл, тефтер и много други инструменти на занаята. След това почиства бюрото, подрежда книжата върху него и заключва кантората. Оттам тръгва към апартамента, който Уайт е наел за него. Адресът не е важен. За да не бъдем голословни, нека бъде Бруклин. Някоя тиха, уединена уличка, недалеч от моста — „Ориндж“ например. През 1855 година на същата тази уличка Уолт Уитман собственоръчно е набрал първото си издание на „Стръкчета трева“ и пак на нея, от амвона на личната си червенотухлена църква Хенри Уорд Бийчър12 е държал пламенните си речи срещу робството. Толкова за местния колорит.
Апартаментът е малък и прилича на ателие. Намира се на третия етаж в четириетажна сграда, облицована с червеникавокафяв камък. Блу с радост установява, че е напълно обзаведен, и като се разхожда из просторната стая, разглежда мебелировката. Всичко е съвършено ново: леглото, масата, столът, килимът, спалното бельо, кухненските прибори, уредите, всичко. В гардероба висят пълен комплект дрехи и Блу, недоумявайки дали са предназначени за него или не, решава да ги пробва и открива, че са му съвсем по мярка. Не е най-просторното кътче, което познавам, казва си той, но затова пък е много уютно, много уютно.
Отново излиза, пресича улицата и влиза в отсрещната сграда. Търси името на Блак по пощенските кутии във входа и го намира: Блак — 3 етаж. Дотук добре. След това се връща в стаята си и се залавя за работа.
Дръпва завесите на прозореца, поглежда навън и вижда Блак, който седи пред нещо като маса в стаята си отсреща. Не е съвсем ясно какво става, но Блу решава, че Блак се е навел и пише. Поглежда през бинокъла и точно това се оказва. Лещите обаче не са много силни и написаното не може да се види, но и да можеше, Блу надали щеше да успее да го разчете. Следователно само едно е сигурно — Блак пише нещо в тетрадка с червена писалка. Блу изважда собствения си тефтер и отбелязва: 3 фев. 15.00 ч. Блак пише, седнал зад бюрото си.
От време на време Блак спира да работи и се зазяпва през прозореца. В един момент Блу дори решава, че гледа право в него, и уплашено се отдръпва назад. Но като се взира по-внимателно, разбира, че това е само един празен втренчен поглед, който говори повече за замисленост, отколкото за наблюдателност, поглед, през който нещата стават невидими, защото Блак не ги допуска до съзнанието си. На равни интервали той става от стола си и изчезва нанякъде, вероятно в един от ъглите на стаята, предполага Блу, или може би отива до тоалетната, но не се бави дълго, връща се и отново сяда зад бюрото. Това продължава вече няколко часа и усилията на Блу да научи нещо повече изглеждат напразни. В шест часа той записва второто изречение в бележника си: Това продължава вече няколко часа.
Блу не толкова се отегчава, колкото се чувствува безпомощен и безполезен. Като не може да прочете написаното от Блак, струва му се, че всичко върви на празен ход. Нищо чудно да е луд, мисли си Блу, и сигурно крои планове да взриви света. Може писанията му да съдържат някаква тайна формула. Но Блу веднага се засрамва от детинските си измишльотини. Рано е още за резултати, казва си той, и засега решава да не прави прибързани заключения.
Умът му се зарейва като в безпътица, спира ту на едно, ту на друго, но в крайна сметка се установява върху бъдещата мисис Блу. Тази вечер двамата се канеха да излязат заедно, спомни си той, и ако не беше Уайт, който така неочаквано цъфна в кантората му сутринта с предложение за работа, сега щеше да бъде с нея. Първо в Китайския ресторант на Тридесет и девета улица, където щяха да се мъчат с дървените клечки и да си държат ръцете под масата, а след това да отидат на двойната прожекция в „Парамаунт“. За един кратък миг той вижда лицето й с кристална яснота (как се смее с наведени очи, уж се срамува) и разбира, че много повече му се иска да бъде с нея, отколкото да кисне в тази малка стая Бог знае още колко време. Решава да й звънне по телефона, за да си побъбрят, после се разколебава и накрая съвсем се отказва. Не иска да изглежда слаб. Ако тя почувствува колко много я желае, той ще загуби предимството си и от това няма да излезе нищо добро. Мъжът винаги трябва да бъде по-силният.
Блак вече е разчистил бюрото си и на мястото на тетрадката му се мъдри чиния. Вечеря. Седи и бавно дъвче, зяпа разсеяно през прозореца, както и преди. При вида на храната Блу се сеща, че е гладен, и отива да тършува из кухнята. Избира някаква яхния в консерва, стопля я и обира соса й с филия бял хляб. Надява се, че след вечеря Блак ще излезе да се поразходи, и за миг се въодушевява, когато наистина забелязва някакво раздвижване в стаята му. Но в крайна сметка нищо. След петнайсетина минути Блак отново сяда зад бюрото си, този път чете книга. От едната му страна свети лампа и сега Блу може по-добре да огледа лицето му. Решава, че са почти връстници, плюс-минус една-две години. Което ще рече, трийсет без малко или малко отгоре. Лицето на Блак му харесва, макар да не открива в него нищо забележително, което да го открои от хилядите други лица, които човек среща всеки ден. Това го разочарова, но той продължава тайно да се надява, че ще открие друго потвърждение за лудостта на Блак. Блу поглежда през бинокъла и прочита заглавието на книгата, която Блак чете. „Уолдън“ от Хенри Дейвид Торо. Блу не я е чувал, но внимателно вписва заглавието в тефтерчето си.
Така до края на вечерта — Блак чете, Блу го наблюдава. Времето минава и Блу се отчайва все повече и повече. Не е свикнал да бездейства и сгъстяващият се наоколо мрак започва да му действува потискащо. Предпочита да е в движение, да кръстосва от място на място, да върши нещо. Не съм тип Шерлок Холмс, оплакваше се той на Браун, когато шефът му възлагаше работа на едно място. Дай ми нещо, дето да се развъртя. А сега, когато сам си е шеф, ето какво му се пада: случай, в който просто не можеш да си отлепиш задника от стола. Защото да наблюдаваш как някой чете и пише означава точно това. Ако иска да разбере какво става, на Блу не му остава нищо друго, освен да се опита да проникне в главата на Блак и да узнае намеренията му, а това, разбира се, е невъзможно. Ето защо полека-лека се оставя на собствените си блуждаещи мисли, които го връщат към отминалите дни. Назад към Браун и някои от случаите, върху които бяха работили заедно. Все още ясно си спомня големите им „удари“. Например аферата Редман. Тогава пипнаха банковия касиер, дето беше задигнал четвърт милион долара. За целта Блу се престори на букмейкър и подлъга Редман да залагат заедно. Впоследствие парите бяха открити точно в липсващите сметки и човекът си получи заслуженото. Още по-интересен беше случаят Грей. Грей изчезнал. След година и половина пълна неизвестност жена му беше вече готова окончателно да го отпише като покойник. Блу направи издирването по всички правила и обичайните канали, но без никакъв резултат. И тогава, тъкмо когато се канеше да напише последния си доклад, той попадна на Грей в един бар, точно на две преки от мястото, където се намираше съпругата му, напълно убедена, че мъжът й никога вече няма да се върне. Името на Грей беше станало Грийн, ала Блу знаеше, че въпреки всичко това е Грей, защото от три месеца насам навсякъде носеше със себе си снимка на човека и знаеше лицето му наизуст. Излезе, че е случай на амнезия. Блу върна Грей на жена му и въпреки че той не успя да си я спомни и продължи да нарича себе си Грийн, все пак много я хареса и след няколко дни й предложи брак. Така че мисис Грей стана мисис Грийн, омъжи се за собствения си съпруг втори път и докато Грей продължаваше да не си спомня нищо от миналото и упорито отказваше да признае, че има нещо, което да не си спомня, това съвсем не му пречеше да си живее превъзходно в настоящето. Грей беше работил като инженер в предишния си живот, а под името Грийн се бе преквалифицирал на барман в същия онзи бар, на две преки от дома си. Обичаше да прави коктейли, както сам твърдеше, да разговаря с клиентите си и нещо повече — не можеше да си представи да върши друга работа. Роден съм за барман, заяви той на Браун и Блу по време на сватбеното си тържество, а кои са те да му казват какво да прави с живота си?
Така беше в доброто старо време, припомня си Блу, зазяпан в Блак, който угаси светлината в отсрещната си стая. Накъдето и да се обърнеш — все неочаквани обрати и забавни съвпадения. Е, за съжаление не всеки случай е вълнуващ. Но човек трябва да приема и хубавото, и лошото в този живот.
На следващата сутрин Блу, вечният оптимист, е в отлично настроение. Отвън снегът е покрил тихата уличка и всичко е побеляло. Изчаква Блак да закуси на масата си до прозореца и да прочете още няколко страници от „Уолдън“, после го мерва в противоположния край на стаята, а когато отново се приближава до прозореца, вече е облечен за излизане. Часът е осем и нещо. Блу припряно мята върху себе си палтото, шала и шапката, нахлузва си обувките и изхвръква на улицата минутка след Блак. Навън цари покой, толкова е тихо, че се чува как снежинките леко кацат върху клоните на дърветата. Няма жива душа и стъпките на Блак оставят чифт съвършени отпечатъци по белия тротоар. Блу завива след тях и зад ъгъла зърва Блак лениво да се поклаща надолу по улицата, сякаш се наслаждава на времето. Не се държи като човек, който иска да избяга, мисли си Блу, и сам успокоява крачка. Две улици по-надолу Блак влиза в магазин за хранителни продукти, мотае се вътре двайсетина минути, след което излиза, натоварен с два препълнени кафяви книжни плика. Без да обръща внимание на Блу, който се е скрил в отсрещния вход, тръгва обратно към улица „Ориндж“, като старателно следва собствените си стъпки. Запасява се за лошото време, промърморва Блу под нос. С риск да го изпусне, той също влиза в магазина. Ако това не е някаква клопка, мисли си Блу, и Блак не възнамерява да захвърли пликовете още зад първия ъгъл и да си плюе на петите, той би трябвало отново да се върне вкъщи. Блу пазарува набързо, отбива се в съседната будка, избира един вестник и няколко списания и се прибира в стаята си на улица „Ориндж“. Разбира се, Блак вече е седнал зад бюрото до прозореца и пише в същата тетрадка, както и предишния ден.
Поради снега видимостта е много лоша и Блу с мъка различава какво става в стаята на Блак. Дори бинокълът не помага. Денят е мрачен, не спира да вали и фигурата на Блак едва се мержелее в стаята като сянка. Блу се приготвя за дълго чакане, грабва вестника и списанията и се настанява удобно. Той е ревностен читател на „Истински детектив“ и с нетърпение го очаква всеки месец. Сега, когато има толкова много време на разположение, изчита новия брой от кора до кора. Не пропуска дори кратките съобщения и реклами. Сред многобройните материали за гангстери и ченгета открива малка статия, която така дълбоко се врязва в ума му, че и след като е оставил списанието, продължава да занимава мислите му. Преди около двайсет и пет години в някаква горичка край Филаделфия било намерено убито момче. Въпреки че навремето полицията веднага се заела със случая, не успяла да открие абсолютно никакви улики. И не само че липсвали заподозрени лица, но и тялото на момчето останало неидентифицирано. Кое е, откъде е дошло, какво е правило там — всички тези въпроси увиснали без отговор. В крайна сметка диренето било преустановено и ако не бил следователят, който отговарял за аутопсията на момчето, случаят щял да потъне в пълно забвение. Този следовател, на име Голд, взел присърце убийството. Преди момчето да бъде погребано, той направил маска на лицето му и оттогава посвещавал всеки свободен миг от времето си на тази мистерия. След двайсет години, вече на възраст, той се пенсионирал и изцяло се отдал на работата върху въпросния случай. Но нещата така и не потръгнали. Не успял да постигне никакъв напредък, нито с милиметър да се приближи към разрешаването на загадката. Статията в „Истински детектив“ оповестява предложението му за награда от две хиляди долара на всеки, който може да му предостави информация за момчето. Публикувана е и едрозърнеста ретуширана снимка на човек, който държи в ръцете си маската на жертвата. Погледът му излъчва такава страстна молба, че Блу с мъка откъсва очите си от него. Голд вече е престарял и се страхува, че ще си отиде от този свят, без да е разкрил виновника. Това истински трогва Блу. Ако можеше, той веднага би изоставил сегашната си задача, за да помогне на Голд. Такива хора не се срещат под път и над път, мисли си той. Ако момчето е негов син, подобна преданост би имала обяснение — най-обикновена жажда за мъст и всеки би го разбрал. Но Голд въобще не е познавал момчето, така че липсва лична заинтересованост, няма никаква тайна подбуда. И именно това поразява Блу. Голд просто отказва да приеме един свят, в който убийството на дете може да остане ненаказано, дори когато самият убиец сигурно вече е мъртъв. Той е готов да пожертвува собствения си живот, собственото си щастие и спокойствие само и само да поправи тази неправда. Блу се замисля за малкото момче, опитва се да си представи как точно се е случило, опитва се да почувствува онова, което може би е преживяло, и тогава изведнъж му хрумва, че убиецът трябва да е бил един от родителите, защото иначе момчето би фигурирало в списъците на избягали от къщи деца, данни за които дават самите родители. Това още повече усложнява нещата, мисли си Блу, и от самата мисъл му става гадно и отвратително, както сигурно се е усетил и Голд; и изведнъж си дава сметка, че преди двайсет и пет години той също е бил малко момче и че ако другото дете бе живяло, сега то щеше да е на неговата възраст. Можеше да се случи и на мен, мисли си той. Онова момче можех да бъда и аз. И като не вижда какво друго може да направи, изрязва снимката от списанието и я забожда на стената над леглото си.
Така минават първите дни. Блу наблюдава Блак и почти нищо ново не се случва. Блак пише, чете, яде, прави кратки разходки из квартала и като че не забелязва съществуването на Блу. Що се отнася до Блу, той гледа да не се притеснява. Предполага, че Блак се прикрива и изчаква удобния момент. Тъй като е сам, Блу си знае, че не може да бъде винаги буден, на пост и нащрек. В края на краищата невъзможно е да следиш някого в продължение на двайсет и четири часа всеки ден. Трябва да има време за сън, храна, за миене, пране и така нататък. Ако Уайт толкова държи Блак да е плътно под око през цялото денонощие, той би трябвало да наеме двама или трима, а не само един детектив. Но Блу е съвсем сам и прави толкова, колкото е по силите му.
Въпреки самоуспокоителните си приказки започва да се тревожи. Ако Блак трябва да бъде наблюдаван, той трябва да бъде наблюдаван всеки час, всяка минута. Ако следенето не е плътно, тогава от него няма смисъл. Не е нужно много, разсъждава Блу, за да се промени цялата картина. Един миг невнимание — извърнат встрани поглед, почесване по главата или пък прозявка — стига, за да се измъкне Блак и да извърши каквото там гнусно дело си е наумил. И все пак такива моменти ще има — стотици и хиляди всеки божи ден. Според Блу това е доста обезпокоително, защото колкото и да размишлява над този проблем, не вижда никакво разрешение. Но не само това го тревожи.
Досега Блу никога не е имал възможност да стои толкова дълго затворен на едно място и тази новопридобита леност му носи смътното усещане за загуба. За първи път в живота си той е оставен насаме със себе си, без да има с какво да се залови, без да може да отдели часовете в живота си един от друг. Никога преди не се е замислял много-много за вътрешния си свят и въпреки че винаги е знаел за съществуването му, той си е останал неизвестна величина за него, неизследвана и следователно тъмна и неразбираема. Безпрепятствено се е плъзгал по повърхността на нещата и ги е удостоявал с вниманието си само колкото да ги възприеме, да ги отмери и отмине; винаги с удоволствие е наблюдавал света такъв, какъвто е, и нищо повече не е искал от нещата, освен да ги има. И до този момент ги е имало, с ясно очертани контури на фона на дневната светлина, набивали са се в очи, за да му кажат, че са там, че са това, което вижда, и нищо друго, че не е нужно да се спира и умислено да ги заглежда. А сега, ненадейно, когато този свят е отместен встрани, когато не вижда нищо друго, освен една мъглява фигура, наречена Блак, улавя се, че мисли за неща, които преди не биха му дошли наум, и това също започва да го притеснява. Ако мислене е, така да се каже, прекалено силна дума на този етап, малко по-скромен термин — размишление например, — ще се окаже далеч по-неточен. Да размишляваш (думата идва от латинското speculatus) значи да оглеждаш нещо като в огледало. Защото, шпионирайки Блак в отсрещния апартамент, Блу като че ли гледа в огледало, но вместо безпристрастно да съзерцава чужд човек, все повече добива усещането, че съзерцава себе си. Темпото на живота му е така драстично забавено, че чак сега Блу успява да види неща, които преди са убягвали от вниманието му. Например траекторията на светлината, която всеки ден прекосява стаята му, или начина, по който в определени часове слънцето отразява снежната белота върху тавана на стаята му. Пулса на сърцето, звука на дъха, премигването на клепачите — сякаш за първи път си дава сметка за тези незначителни събития и колкото и да се опитва да ги забрави, те упорито са се настанили в ума му с натрапчивостта на ненужно повтаряна безсмислена фраза. Знае, че не може да бъде истинска, но малко по малко тя като че ли добива смисъл.
За Блак, за Уайт, за работата, която са го наели да върши, за всичко това Блу започва да измисля някакви хипотези. Освен че му помага да минава времето, измислянето се оказва и удоволствие само по себе си. Първо си въобразява, че Уайт и Блак са братя и че става въпрос за огромна сума пари — например наследство, или пък капитал, вложен в съвместно предприятие. Може би Уайт иска да докаже, че Блак е некомпетентен, че мястото му е в специализирано заведение, а после да заграби семейното богатство, за да се разпорежда с него както намери за добре. Но Блак не е чак толкова глупав и затова се е скрил, изчаквайки духовете да се успокоят. Според друга версия на Блу Уайт и Блак са съперници, преследващи една и съща цел — например разгадаването на сложен научен проблем, — и Уайт държи Блак под наблюдение от страх да не бъде изпреварен в изобретението. Според трета версия е бивш агент на ФБР или някоя друга шпионска организация, може би дори чуждестранна, но по собствена инициатива се е заел с периферно разследване, не непременно наказуемо от закона или шефовете му. Наемайки Блу да му свърши тази работа, той всъщност запазва в тайна наблюдението си върху Блак, като същевременно продължава да изпълнява обичайните си задължения. Ден след ден списъкът на тези измислени истории расте, като Блу често се връща на някоя от първоначалните версии, да я дообогати с подробности, а друг път съчинява съвършено нови сюжети, свързани например с убийства, отвличане на деца за откупи на баснословни суми и т.н. И докато дните се нижат, Блу разбира, че историите, които може да измисли, нямат край. Защото Блак е празнота, черна дупка в тъканта на нещата и една история може да запълни тази дупка не по-зле от всяка друга.
Блу обаче не си пада много по измислиците. Предпочита да знае голата истина. Но на този ранен етап сам разбира, че е нужно търпение. Малко по малко навлиза в новата си работа и с всеки изминал ден се чувствува все по-уверен и по-готов да се примири с дългото чакане.
Мисли за бъдещата мисис Блу от време на време нарушават блажения душевен мир, който е на път изцяло да го обземе. Блу чувствува липсата й повече от всякога и в същото време нещо му подсказва, че нещата никога вече няма да бъдат както преди. Откъде идва това усещане, не знае. Замисли ли се за Блак, неговата стая и случая, върху който работи, той е сравнително спокоен и доволен, докато мисълта за бъдещата мисис Блу всява в сърцето му смут и паника. Спокойствието му мигом се превръща в мъка и той като че ли пропада в дълбока черна пещера, от която измъкване няма. Почти всеки ден го гложди изкушението да вдигне телефона и да й се обади, защото си мисли, че може би истинското докосване до нея ще развали магията. Но дните отминават и той все не се обажда. Това също го тревожи, не си спомня друг път да е изпитвал такова нежелание да направи нещо, което несъмнено иска да направи. Променям се, казва си той. Малко по малко, но вече не съм същият. Това откритие отначало го ободрява, но впоследствие оставя у него усещането, че е станал съвсем непознат на самия себе си. Дните отминават и бъдещата мисис Блу все по-натрапчиво обсебва мислите му, особено нощем. В мрака на стаята, легнал по гръб с отворени очи, той си припомня тялото й сантиметър по сантиметър, като започва с ходилата и глезените и тръгва нагоре по краката, по бедрата, изкачва се до корема и плъзва към гърдите, където блажено потъва в еластичната им мекота, после я обхожда отзад — бутовете, гърба, най-накрая стига шията и там се сгушва под кръглото й усмихнато лице. Какво ли прави сега, пита се понякога той. И какво ли си мисли за всичко това? Но никакъв отговор не го задоволява. Докато в случая с Блак е способен да измисли милиони истории на базата на оскъдните факти, при бъдещата мисис Блу всичко е мълчание, объркване и празнота.
Идва денят, когато трябва да напише първото си сведение. Блу не е вчерашен, а и подобни писания винаги му са се удавали. Неговото правило е да се придържа към външните факти, като представя събитията така, че всяка дума точно да съответствува на описвания обект, без да оставя място за каквито и да е неясноти. За него думите са големи прозрачни стъкла, които стоят между него и света и които никога не са пречили на видимостта му, никога не си е личало, че ги има. Е, на моменти стъклото може и да се е позамъглявало тук-там и Блу е трябвало да го лъсне, но попадне ли на точната дума, всичко на мига се е прояснявало. Използвайки записките, за да опресни паметта си и да отсее най-смислените оценки, той се опитва да изгради логично и праволинейно цяло без празноти, но и без украса. Във всички негови досегашни сведения конкретните действия са преобладавали за сметка на тълкуванията. Например: Обектът измина разстоянието от Кълъмбъс съркъл до Карнеги хол. Нито дума за времето, за движението по улиците, за настроението или вида на обекта. Сводката се ограничава единствено до известните и доказуеми факти и не се прави никакъв опит да се мине отвъд тази граница.
Изправен пред фактите на случая с Блак обаче, Блу усеща, че е в затруднено положение. Бележникът, разбира се, е пред него, но погледне ли написаното, с разочарование установява невероятна оскъдица от данни. Думите му, вместо да черпят сила от фактите, за да ги възпроизведат още по-плътно и осезаемо, сякаш сами ги разтварят, за да изчезнат напълно. Никога преди не му се е случвало подобно нещо. Поглежда към отсрещната страна на улицата и вижда Блак, седнал както обикновено на бюрото си. В този момент Блак също гледа през прозореца и тогава на Блу му хрумва, че повече не може да разчита на старите методи на работа. Улики, предварителна подготовка, рутинни разследвания — тези неща тук вече не играят никаква роля. Просто не важат. Но когато се опитва да измисли нещо друго, не стига доникъде. На този етап Блу може да каже със сигурност само какво случаят не е. Но какво е, за него е все още тайна.
Блу слага пишещата си машина върху масата и отчаяно се мъчи да роди някакви нови идеи, които да му помогнат в непосредствената задача. Мисли си дали едно достоверно описание на изминалата седмица не трябва да включва и всички истории, които сам си е съчинил по случая Блак. Като няма какво толкова да докладва, тези пътешествия в света на измислиците биха могли да пооцветят сивотата на останалите зад гърба му седем дни. Но бързо отхвърля хрумването, защото те нямат нищо общо с Блак. В края на краищата това не е историята на моя живот, казва си той, и от мен се очаква да пиша за Блак, а не за себе си.
Все пак тази вироглава идея продължава да го изкушава и минава време, преди Блу окончателно да я потисне. Връща се в самото начало и тръгва отново по следите на случая, бавно, стъпка по стъпка. Решен стриктно да изпълни това, което се очаква от него, той с мъка съчинява сводката в стария му познат стил, като поднася всеки детайл така точно и педантично, че загубва немалко часове, преди да успее да я изчисти от словесните излишъци. Когато прочита резултата, признава, че всичко изглежда съвсем достоверно. Но защо тогава се чувствува толкова неудовлетворен, толкова ядосан на написаното? Казва си: това, което се случи, всъщност не е това, което се случи. За първи път след толкова години на писане на сводки той открива, че думите не му вършат работа, нещо повече, те всъщност замъгляват обекта, който се опитват да назоват. Блу оглежда стаята, като спира вниманието си последователно на различни предмети. Вижда лампата и си казва, лампа. Вижда леглото и си казва, легло. Вижда бележника и си казва, бележник. Нищо няма да излезе, ако нарека лампата легло, мисли си той, или леглото — лампа. Не, тези думи добре пасват на нещата, за които се отнасят, и в мига, в който Блу ги произнася, чувствува дълбоко удовлетворение, сякаш току-що сам е доказал съществуването на света. После поглежда към апартамента отсреща и вижда прозореца на Блак. Тъмен е. Блак спи. Това е проблемът, казва си Блу, като се опитва сам да се окуражи. Това и нищо друго. Ето, той е там, но не се вижда. А дори когато се вижда, изглежда сякаш светлините са загасени.
Пъхва сводката в един плик и излиза, върви до ъгъла и го пуска в пощенската кутия. Може и да не съм най-умният човек на света, казва си той, но правя каквото мога, правя каквото мога.
Снегът започва да се топи. На следващата сутрин слънцето е блеснало ослепително и рояци врабчета огласят квартала. Блу се заслушва в звучния капчук, който шумно барабани по тротоара, потропва по стъклата и клоните. Ето, пролетта настъпва. Още няколко седмици, казва си той, и всяка сутрин ще бъде като днешната.
Блак също се изкушава от хубавото време и разширява периметъра на разходките си. Блу, разбира се, го следва. Ходенето му доставя огромно удоволствие и само се моли Блак да не свърне обратно, преди да е успял да поизмори краката си. Не е трудно да се досети човек, че той винаги е бил голям „пешеходец“. Сутрешният въздух и бързата крачка го изпълват с радост. Докато кръстосват из тесните улички на Бруклин Хайтс, Блу забелязва, че Блак се отдалечава все повече от дома. Но изведнъж настроението му помръква. Блак тръгва по стълбите, които водят към алеята за пешеходци на Бруклинския мост, и Блу решава, че той ще се хвърли във водата. Такива неща се случват, казва си той. Човек се изкачва до най-високата точка на моста, вятърът го пронизва, той поглежда за последен път света, после облаците в небето и скача, а от плясъка във водата костите му изпукват, тялото му се разчупва. Като си представя това, Блу отмалява и си казва, че трябва да бъде нащрек. Ако нещо започне да се случва, решава той, ще излезе от ролята си на неутрален наблюдател и ще се намеси. Защото не иска Блак да умре — не още.
Много години са изтекли, откакто Блу е минавал по Бруклинския мост пеша. Последния път, тогава още съвсем малък, беше с баща си и споменът за този ден отново го навестява. Баща му го е хванал за ръка и той върви плътно до него, заслушан в равномерния тропот на колите по стоманеното трасе под тях, и тогава, спомня си той, казва на баща си, че шумът му напомня жуженето на огромен рояк пчели. Вляво е Статуята на свободата; вдясно е Манхатън, а високите му сгради, огрени от сутрешното слънце, приличат на видения. Баща му знае много истински събития и когато започне да разказва за паметници и небостъргачи, Блу се чувствува като на дълга фактологическа литургия — имена, дати, политически интриги. Казва му, че по едно време Бруклинският мост е бил най-високият строеж в Америка. Баща му се е родил в годината, когато мостът е бил завършен, и това така здраво се е свързало в съзнанието на Блу, че той винаги го е възприемал почти като негов паметник. Харесваше историята, която Блу старши му бе разказал през онзи ден, докато двамата крачеха към къщи по същата тази дъсчена алея, по която стъпваше сега и той, неизвестно защо, не я бе забравил. Как Джон Роублинг, строителят на моста, премазал крака си между коловете на пристанището и един ферибот броени дни преди окончателно да завърши чертежите си, и умрял от гангрена за по-малко от три седмици. Можело и да не умре, обяснил бащата на Блу, но той категорично забранил всякакво друго лечение, освен хидротерапия, а тя се оказала съвсем недостатъчна. Блу бил поразен от факта, че един човек, посветил и прекарал живота си в строене на мостове над маси вода, за да могат хората да ги прекосяват, без да се намокрят, може да вярва в силата на водолечението. След смъртта на Джон Роублинг, синът му Уошингтън поел работата в качеството си на главен инженер и неговата съдба също била доста любопитна. Тогава Уошингтън Роублинг бил трийсет и една годишен, без никакъв опит, като изключим дървените мостове, които проектирал по време на Гражданската война, но се оказал по-талантлив и от баща си. Скоро след като започнало самото изграждане на Бруклинския мост обаче попаднал в подводен кесон по време на пожар и не могъл да се измъкне в продължение на няколко часа. Когато го спасили, бил вече сериозно поразен от болестта аероемболия, едно изключително болезнено страдание, при което в кръвта се събират съдържащи азот мехурчета. Оживял, но останал инвалид. И така, до края на живота си не излизал от своята стая на последния етаж в една къща в Бруклин Хайтс, където се установил заедно с жена си. Оттам в продължение на много години Уошингтън Роублинг наблюдавал строежа на моста през телескоп, всяка сутрин изпращал жена си долу при работниците с нови указания, рисувал сложни цветни чертежи за чуждестранните работници, които не знаели и дума английски, за да разберат какво точно следва да градят, и най-забележителното е, че през цялото това време мостът такъв, какъвто трябвало да бъде, бил изцяло готов в главата му: всяка каменна или стоманена част от него била вече конструирана в ума му до последната извивка и въпреки че Уошингтън Роублинг никога не бил стъпвал на моста, мостът неизменно присъствал в него, сякаш след всичките тези години се бил вградил в тялото му.
Блу се замисля над тази история, но продължава да върви напред, не сваля очи от Блак и в същото време си спомня за своя баща и за собственото си детство в Грейвсенд. Старият е бил полицай, а после и следовател в 77-ми район и животът им можеше да бъде добър, мисли си Блу, ако не беше случаят Русо и куршумът не бе пронизал черепа на баща му през 1927 г. Преди двайсет години, казва си той наум, и изведнъж се ужасява колко много време е минало оттогава, замисля се дали има задгробен живот и ако има, дали ще срещне баща си там, след като умре. Това го подсеща за историята, публикувана в едно от безбройните списания, които изчете през тази седмица, някакъв нов седмичник, наречен „По-невероятно и от измислицата“, която е напълно в унисон с налегналите го спомени. Преди двайсет-двайсет и пет години някъде във Френските Алпи един човек се загубил, докато карал ски, след което бил затрупан от лавина. Така и не успели да намерят тялото му. Синът му, който бил съвсем малък, когато това се случило, пораснал и също станал скиор. Един ден миналата година отишъл да кара ски, недалеч от мястото, където се изгубил баща му — без да знае това. Поради минималните, но постоянни размествания на ледените пластове през изминалите десетилетия релефът на мястото бил съвършено променен. Съвсем сам горе в планината, на километри разстояние от друго човешко същество, синът ненадейно попаднал на тялото в леда — труп, съвършено запазен, с лице, като че ли временно замръзнало във възбуден, оживен израз. Разбира се, младият мъж се спрял, а когато се навел над трупа, изпитал непогрешимото и ужасяващо усещане, че вижда себе си. Разтреперан от страх, както се твърдяло в статията, той доближил лице до скованото в леда тяло, сякаш гледал човек през дебело стъкло, и разбрал, че това е баща му. Мъртвецът бил все още млад, дори по-млад от сина си, и в това, според Блу, имаше нещо страховито, нещо необикновено и ужасно — да бъдеш по-стар от собствения си баща. Изчитайки статията, той с мъка успя да преглътне сълзите си. Сега, когато вече приближава края на моста, същите чувства отново го връхлитат, иска баща му да е до него, двамата да крачат по моста над реката и той да му разказва истински истории. След малко обаче се сепва от налегналото го настроение, учудва се на собствената си сантименталност и на обстоятелството, че напоследък из главата му се въртят все едни такива, непознати досега мисли. То е част от всичко това, казва си той, и се притеснява, задето е станал такъв. Ето какво се получава, като нямаш с кого две думи да обелиш.
Стига до края на моста и разбира, че се е излъгал относно намеренията на Блак. Днес няма да има самоубийства, нито хвърляне от мостове, нито скокове в неизвестността. Неговият човек си крачи безгрижен и нехаен като всеки друг, слиза по стъпалата на алеята и тръгва по улицата, която завива покрай Сити хол, после поема на север по улица „Сентър“ покрай Съдебната палата и други обществени сгради, нито за миг не намалява темпото, пресича Китайския квартал и продължава. Тези лутаници се проточват няколко часа, но на Блу и през ум не му минава, че Блак може да върви към определена цел. По-скоро му прилича на човек, който „проветрява“ дробовете си и се разхожда заради самото удоволствие от ходенето. Докато го следва, Блу за първи път си признава, че изпитва известна привързаност към Блак.
В един момент Блак влиза в книжарница и Блу го последва. Блак се рови около половин час и междувременно подбира малка купчина книги, а за да не бездейства, Блу започва да прелиства различни издания, като в същото време старателно крие лицето си от Блак. Беглите погледи, които хвърля, докато Блак изглежда зазяпан встрани, засилват убеждението му, че е виждал това лице преди, но не може да си спомни къде. Нещо в очите, казва си той, но по-далеч не стига, защото се страхува да не привлече вниманието върху себе си, пък и не е сигурен дали не греши.
След миг Блу попада на екземпляр от „Уолдън“ на Хенри Дейвид Торо. Прелиствайки страниците, с учудване научава, че името на издателя е Блак: „Издадено от Уолтър Дж. Блак за клуб «Класика», авторско право 1942 година“. Блу е поразен от това съвпадение и си мисли, че в него сигурно е кодирано някакво послание, някаква частица от смисъл, чието осъзнаване може да промени нещата. Но след като се съвзема от първоначалното сепване, решава, че това е глупост. Фамилията е толкова широко разпространена, казва си той, а освен това знае със сигурност, че малкото име на Блак не е Уолтър. Може да е някой негов роднина, продължава да разсъждава наум, дори собственият му баща. Докато още умува по въпроса, Блу решава да купи книгата. Като не може да прочете написаното от Блак, поне да изчете предпочитаните от него книги. Това едва ли ще помогне в конкретния случай, казва си той, но кой знае, възможно е с нещо да му подскаже какво си е наумил този Блак.
Дотук добре. Блак плаща книгите си, Блу плаща своята и разходката продължава. Блу все очаква да се появи някакъв модел на повторение, някаква улика да се изпречи на пътя му и да го отведе до тайната на Блак. Но той е достатъчно честен, за да се самозалъгва, и знае, че засега нищо подобно няма. За първи път обаче не се обезкуражава. Всъщност колкото по-сериозно се опознава, по-ясно разбира, че общо взето това го въодушевява. Има нещо приятно в това да живееш в неизвестност, открива той, вълнуващо е да очакваш нещо да се случи, без да знаеш какво. Държи те в напрежение, мисли си той, и вреда от него няма, нали така? Нащрек и на пръсти, бдителен и готов за всичко.
Едва помислил си това, и не щеш ли — ново развитие на нещата. Случаят поднася първата си изненада. Блак завива зад един ъгъл, преполовява пресечката, двоуми се кратко, като че ли търси непознат адрес, връща се малко назад, продължава и след секунда-две влиза в един ресторант. Без много да му мисли, Блу влиза след него, защото в края на краищата сега е обед и хората трябва да се хранят, но той все пак успява да забележи, че Блак се озърта като човек, който за пръв път идва тук, което пък на свой ред означава, че Блак има среща. Вътре е притъмнено, повечето от масите са заети, пред бара са се скупчили доста хора и словоохотливата им глъч изпълва въздуха, а от дъното долита звън на сребърни прибори и подрънкването на чинии. Мястото изглежда скъпо, мисли си Блу, стените са облицовани с ламперия, покривките са чисто бели и той решава да поръча нещо малко. Свободни маси, слава Богу, има и той заема изключително удобна позиция, от която, без да се навира в лицето на Блак, може отблизо да следи всеки негов жест. Блак вдига ръка с два пръста, за да покаже на келнера, че иска две менюта, а след малко широко се усмихва на жена, която прекосява салона, спира до неговата маса, целува го по бузата и сяда. Жената е много хубава, мисли си Блу. Доста слаба за неговия вкус, но все пак хубава. После пак си казва: сега вече интересното започва.
Жената обаче е с гръб към Блу и той не може да наблюдава лицето й по време на обяда. Докато се справя с бифтека „Солсбъри“, той си мисли, че може би най-първото му и съвсем интуитивно предположение ще излезе вярно, а именно че в края на краищата става дума за изневяра. Блу вече си представя какво ще пише в следващото изложение и с удоволствие започва да подбира фразите, с които ще опише видяното. Сега, когато в случая се намесва и второ лице, той знае, че ще трябва да се вземат някои решения. Например: ще продължи ли да следи само Блак, или ще се прехвърли и на жената? Това би могло да поускори нещата, но в същото време и да даде възможност на Блак да се измъкне, и то завинаги. С други думи, тази среща с дамата димна завеса ли е или не? Част от случая ли е или не? Съществен факт ли е или случайно обстоятелство? Блу се замисля над тези въпроси, но решава, че все още е много рано за отговор. Да, може да е едното, казва си, но може да е и другото.
Някъде по средата на обяда обаче нещата като че ли се влошават. Лицето на Блак се натъжава и след миг жената сякаш се разплаква. Поне такова е впечатлението му от внезапната промяна в положението на тялото й: раменете й се отпускат, главата клюмва, по всяка вероятност е покрила лицето си с ръце, гърбът й едва забележимо потреперва. Би могло да бъде и смях, разсъждава Блу, но тогава защо Блак ще изглежда толкова нещастен? Прилича на човек, пред когото земята като че ли току-що е зейнала да го погълне. След миг жената извръща лице от Блак и Блу я зърва в профил: разбира се, сълзи, мисли си той, вижда как попива очите си със салфетка, а върху бузата й лъщи зацапан грим. Тя се изправя рязко и тръгва към дамската тоалетна. Сега отново нищо не препречва зрителното поле на Блу и като вижда тази тъга в лицето на Блак, този израз на крайно униние, сърцето му се свива. Блак вдига очи към Блу, но очевидно не вижда нищо, а след миг заравя лице в шепите си. Блу се мъчи да отгатне какво става, но напразно. Като че ли между тях всичко е свършено, мисли си той, сам обзет от някакво фатално усещане. Но може да се окаже и най-невинно спречкване.
Жената се връща, изглежда малко по-добре и двамата седят така известно време, без да говорят, без да се докосват до храната. Блак въздъхва един-два пъти, зареял поглед напред, и най-накрая дава знак да му донесат сметката. Блу прави същото и ги проследява навън. Забелязва, че Блак я е хванал подръка, но това все още нищо не значи, казва си той. Вървят по улицата в пълно мълчание, а като стигат до ъгъла, Блак махва на едно такси. Отваря й вратата и преди да се качи, нежно я погалва по бузата. В отговор тя му се усмихва окуражително, но не разменят нито дума. Тя сяда на задната седалка, Блак затваря вратата и таксито потегля.
Блак продължава пеш и след няколко минути се спира за малко пред витрината на една туристическа агенция, която рекламира Белите планини, а после и той взема такси. Късметът на Блу отново проработва и само след няколко секунди той успява да спре друго. Казва на шофьора да кара след таксито на Блак и се отпуска назад, докато двете жълти коли бавно си проправят път през натовареното движение в центъра на града, по Бруклинския мост и най-накрая до улица „Ориндж“. Блу е направо шокиран от цената, а след това ужасно се ядосва на себе си, че вместо Блак не е проследил жената. Би трябвало да се досети, че той ще се прибере вкъщи.
Но настроението му значително се подобрява, когато влиза в къщата и намира писмо в пощенската си кутия. Няма какво друго да е, казва си той, и предположението му се оказва вярно. Отваря плика, докато се изкачва по стълбите — първият чек, пощенски запис със сумата, за която се бяха споразумели с Уайт. Озадачава се все пак, че чекът е анонимен. Защо не поименен и подписан от Уайт? Това кара Блу отново да се върне на старата си хипотеза, че в крайна сметка Уайт наистина е бивш агент, който гледа да покрие следите си, и затова внимава да не остави нищо черно на бяло. Сваля шапката и палтото си и се изтяга на леглото. Блу се чувствува малко разочарован и от това, че докладът му е останал без всякакъв коментар. Като си помисли само колко усилия му костваше, една окуражителна дума нямаше да му е излишна. Самият факт, че парите са изпратени, показва, че Уайт не е недоволен. И все пак — мълчанието не е насърчителен отговор. Щом е така, казва си Блу, значи просто ще трябва да свикна с това положение.
Дните се нижат и отново всичко хлътва в рутинното русло на всекидневието. Блак пише, чете, пазарува в квартала, отива до пощата, от време на време се разхожда. Жената повече не се появява и Блак не отива повече до Манхатън. Блу започва да си мисли, че всеки момент ще получи писмо, уведомяващо го, че случаят е приключен. Жената изчезна, разсъждава си той на глас, и вероятно това бележи краят на историята. Но нищо подобно не се случва. Обстойното описание на сцената в ресторанта не предизвиква специален отговор от страна на Уайт и седмица след седмица чековете продължават да пристигат с неизменна точност. Значи толкова й беше на любовта, казва си Блу. Жената никога не е означавала нищо за него. Просто развлечение.
В този ранен период може да се каже, че умът на Блу е изцяло обзет от двойственост и противоречивост. Има моменти, в които се чувствува в пълно съзвучие с Блак, сякаш двамата образуват едно естествено цяло, и то до такава степен, че за да разбере какви са намеренията на Блак, например дали ще остане в стаята си, или ще излиза, той трябва да попита единствено себе си. По цели дни не си дава труд да погледне през прозореца, нито излиза да проследи Блак по улиците. От време на време дори си позволява самостоятелни разходки, абсолютно уверен, че докато липсва, Блак няма да мръдне от мястото си. Това се превръща в загадка за самия него, но факт е, че в тези си предположения никога не греши и когато го обземе това чувство, не изпитва никакво съмнение или колебание. От друга страна, не всички дни са такива. Има моменти, когато се чувствува напълно дистанциран от Блак, съвършено и безвъзвратно откъснат от него и до такава степен отчужден, че загубва представа всъщност кой е. Самотата го обгръща, затваря го в себе си и заедно с нея идва и един ужас, по-страшен от всичко страшно, което е познавал досега. Озадачава го и това, че може толкова бързо да превключва от едното състояние в другото и дълго време да се мята между тези две крайности, без да знае кое е истинското и кое фалшивото.
След серия особено мрачни дни закопнява за малко човешка компания. Сяда и написва дълго писмо до Браун, като му разказва случая и го моли за съвет. Браун се е оттеглил във Флорида, където прекарва времето си в риболов, и Блу знае, че няма да получи отговор много скоро. И все пак от деня, в който изпраща писмото, започва да очаква отговора с нетърпение, което скоро прераства в мания. Всяка сутрин, час преди да дойде пощата, възложил всичките си надежди на това, което евентуално ще му каже Браун, застава до прозореца и се втренчва в ъгъла, зад който трябва да се появи пощаджията. Какво точно очаква от това писмо, не е съвсем ясно. Блу дори не си задава този прост въпрос, но то със сигурност е нещо много важно, нещо като флуоресциращи, изключителни думи, които ще го върнат в света на живите.
Дните и седмиците отминават, но писмо от Браун не идва и разочарованието на Блу се превръща в болезнено, безумно отчаяние. Но то е нищо в сравнение с чувствата му, когато писмото най-накрая пристига. Браун не се обвързва с никакъв отговор. Много се радвам, че ми пишеш, започва той, и че работиш така усърдно. Случаят изглежда доста любопитен. Аз обаче не бих казал, че всичко това ми липсва. Тук е хубавият живот за мен — ставам сутрин рано и отивам за риба, прекарвам известно време с жената, чета по малко, дремя на слънце, от нищо не се оплаквам. Единственото нещо, което не разбирам, е защо не се преместих тук още преди години.
Писмото от няколко страници продължава все в същия стил, без нито веднъж да отвори дума за притесненията и тревогите на Блу. Блу се чувствува предаден от човека, който навремето е чувствувал като свой баща, и когато изчита писмото, усеща огромна вътрешна пустота, сякаш целият е изкормен. Няма на кого да разчитам, мисли си той, няма към кого да се обърна за съвет. Следват още няколко часа на униние и самосъжаление, през които на Блу му се иска да се просне и да умре. Но в крайна сметка успява да се изскубне от това състояние на пълна безнадеждност. Защото общо взето Блу е силен характер, по-неподатлив на мрачни мисли от повечето хора и ако понякога решава, че светът е мръсно място, какво право имаме да го виним за това? Свечерява се и ето, той вече започва да гледа по-оптимистично на нещата. Това е може би най-голямата му дарба: не че не се отчайва, но не се отчайва задълго.
Всяко зло за добро, казва си той. Може би е по-добре да разчиташ на себе си, отколкото на други хора. Замисля се и решава, че има какво да се каже в защита на тази теза. В края на краищата вече не е чирак. Няма кой да го командва. Сега сам съм си господар, изрича той на глас. Отговорен съм единствено пред себе си и пред никой друг.
Вдъхновен от този нов подход към нещата, той открива, че най-накрая е събрал кураж да се свърже с бъдещата мисис Блу. Но когато вдига слушалката и набира нейния номер, никой не отговаря. Това не го обезсърчава. Ще опитам пак друг път, казва си той. Скоро.
Дните продължават да се нижат. И Блу отново влиза в синхронен ритъм с Блак, този път по-хармоничен отпреди. И тогава открива един вроден парадокс на ситуацията, в която се намира. Колкото по-близък се чувствува с Блак, толкова по-малко му се налага да мисли за него. С други думи, колкото повече се оплита в цялата история, толкова по-свободен се чувствува. Вече не навлизането, а откъсването от случая се превръща в проблем за него. Защото тръгва да следи Блак само щом успее да се освободи от него, а това е въпрос на време и усилие, да не говорим за вътрешната борба. В моментите, когато се чувствува най-близък с Блак обаче не може да води дори и подобие на самостоятелен живот. Преди всичко не е много решителен в действията си, но и малкото, което върши, счита за голям успех, дори смелост. Например, ако по собствена воля излезе да се поразтъпче пред блока. Колкото и незначително да е това усилие, то го изпълва със задоволство и докато кръстосва нагоре-надолу по улица „Ориндж“ в прекрасното пролетно време, той се радва, че е жив, така, както не се е радвал от години. От единия край на улицата се открива гледка към реката, пристанището, небостъргачите на Манхатън, мостовете. В очите на Блу всичко това за пръв път изглежда така красиво. Има дни, в които сяда на някоя от пейките край реката и се заглежда в поклащащите се лодки. В другия край на улицата се издига църква и понякога Блу влиза в малкия й тревист двор да поседне, загледан в бронзовата статуя на Хенри Уорд Бийчър. Двама роби са се вкопчили в краката на Бийчър, като че ли го умоляват да им помогне, да ги освободи най-сетне, а върху тухлената стена зад статуята се вижда порцеланов релеф на Ейбрахам Линкълн. Блу се гордее с тези образи и всеки път щом влезе в църковния двор, го обземат възвишени мисли за достойнството на човека.
Малко по малко той се окуражава в тези свои митарства и все по-смело се отдалечава от Блак. Годината е 1947, годината, в която Джаки Робинсън влиза в отбора на „Доджърс“. Блу следи отблизо успехите му, но не забравя църковния двор и често си повтаря, че на този свят не всичко е бейзбол. През следобеда на един ясен майски вторник тръгва да се разходи до Ебътс фийлд, оставя Блак в стаята му на улица „Ориндж“, както обикновено с писалка в ръка, прегърбен над покритото с листове бюро, решава, че няма за какво толкова да се тревожи, абсолютно сигурен, че като се върне, ще завари всичко на мястото му, както го е оставил. Качва се на метрото, смесва се с тълпата, оставя се на моментното настроение. Когато заема мястото си на бейзболното игрище, поразява го яркостта на цветовете: зелената трева, кафявата земя, бялата топка, синьото небе. Всяко нещо се отличава от всяко друго, разграничено и определено. Геометричната простота на модела поразява Блу със своята сила. Докато наблюдава играта, не може да откъсне очи от Робинсън, привлича го черното лице на човека, възхищава се от неговата дързост — да се изправиш сам пред толкова много непознати, половината от които биха предпочели да те видят мъртъв. Играта напредва и Блу реагира бурно на всяка атака на черния Робинсън — в един момент дори става на крака, а в друг — от радост започва да тупа по гърба седналия до него мъж. Докато бавно се изнизва с тълпата от игрището и поема към къщи, мисли си, че през цялото това време нито веднъж не се е сетил за Блак.
Бейзболът обаче е само началото. Понякога нощем, когато е сигурен, че Блак няма да мръдне от къщи, Блу се измъква да обърне една-две бири в някой бар наблизо, да си поприказва с бармана, който се казва Ред и който странно му напомня за Грийн, бармана от почти забравения вече случай „Грей“. Една раздърпана проститутка на име Вайолет често кисне там и на няколко пъти Блу я почерпва, след което тя го поканва в апартамента си точно зад ъгъла. Ясно му е, че го харесва, защото никога не го кара да си плаща, но, разбира се, това няма нищо общо с любовта. Тя го нарича „любими“, плътта й е мека и в изобилие, но щом попрекали с пиенето, започва да плаче и тогава Блу трябва да стои и да я утешава, докато тайничко се чуди защо ли си губи времето. Чувството му за вина към бъдещата мисис Блу обаче е нищожно, защото на сеансите си с Вайолет той гледа тъй, както би гледал войник на служба в чужда страна. Всеки има нужда от малко разтуха, особено когато номерът му може да излезе всеки миг. Пък и да не би да съм от камък, казва си той.
По-често обаче отминава бара и продължава към киното, което се намира след още няколко пресечки. Лятото настъпва и задухът вече се е настанил във въздуха на малката му стая. В прохладния киносалон е свежо и приятно. Блу обича да гледа филми, не заради историите, които те разказват, нито заради красивите жени, които играят в тях, а заради мрака на салона и затова че картините на екрана приличат на мислите в собствената му глава, когато затвори очи. Към самите филми няма специални предпочитания — например дали ще бъдат драми или комедии, черно-бели или цветни, но много обича криминалните, защото там се чувства в свои води и те винаги го вълнуват повече от другите. През този период успява да изгледа доста такива филми и те всички му харесват: „Жената от езерото“, „Падналият ангел“, „Тъмен коридор“, „Тяло и душа“, „Да яздиш розов кон“, „Отчаян“ и така нататък. Но според Блу има един, който несъмнено превъзхожда останалите и толкова му допада, че още на следващата вечер се връща да го гледа още веднъж.
Казва се „От миналото“ и Робърт Мичъм играе бивш частен детектив, който се опитва да започне нов живот под чуждо име в малко провинциално градче. Има си приятелка — Ан, една бензиностанция и помощник — глухонямото момче Джими, което му е предано до смърт. Но миналото застига Мичъм в новото му убежище и той няма накъде да мърда. Преди много години е бил нает да издири Джейн Гриър, любовница на гангстера Кърк Дъглас, но щом я открива, двамата се влюбват един в друг и избягват заедно. Различни случки се навързват една след друга — откраднати са пари, извършено е убийство — и в крайна сметка Мичъм разбира, че се е хванал на въдицата и я напуска, след като най-сетне е проумял колко непоправимо пропаднала е тя. Тогава обаче Дъглас и Гриър започват да го шантажират, подтиквайки го към престъпление, което, когато се замисля, Мичъм вижда, че ще се окаже само подготовка към отдавна планирано друго убийство. Започва да се разплита сложна история, а в това време Мичъм отчаяно се мъчи да се освободи от капана. В един момент се връща в малкото провинциално градче, където живее, казва на Ан, че е невинен, и отново й се обяснява в любов. Ала вече е твърде късно и Мичъм го знае. Към края на филма успява да убеди Дъглас да уличи Гриър в убийството, което е извършила, но в същия миг Гриър влиза в стаята, спокойно изважда пистолет и застрелва Дъглас. Казва на Мичъм, че двамата си принадлежат един на друг, и той като че ли е готов да я последва в сляпата си страст. Решават заедно да избягат от страната, но докато Гриър прибира багажа си, Мичъм се обажда в полицията. Двамата се качват в колата и потеглят, но скоро полицията препречва пътя им. Като вижда, че е натясно, Гриър изважда пистолета от чантата си и застрелва Мичъм. Тогава полицията открива огън по колата и Гриър също е убита. Има и една последна сцена — на другата сутрин в малкото провинциално градче Бриджпорт. — Джими седи на пейката пред бензиностанцията, Ан пристига отнякъде и сяда до него. Кажи ми, Джими, казва тя, едно нещо трябва да знам: с нея ли искаше да избяга, или има друга причина? Момчето се замисля, опитва се да избере между истината и деликатността. Кое е по-важно — да запази доброто име на приятеля си или да пощади момичето? Всичко се случва за не повече от секунда. Той я поглежда в очите и кимва, което трябва да значи: да, в края на краищата той беше влюбен в Гриър. Ан го потупва по ръката, благодари му и се връща при предишния си приятел — благонадежден местен полицай, който винаги е мразел Мичъм. Джими вдига поглед към табелката на бензиностанцията, върху която е изписано името на Мичъм, махва приятелски към нея и се отдалечава. Той единствен знае истината, но никога няма да я каже.
През следващите няколко дни тази история не му излиза от главата. Хубаво е, решава Блу, че филмът свършва с глухонямото момче. Тайната е заровена и Мичъм ще си остане един чудак дори в смъртта. Желанието му е просто: да стане обикновен гражданин в обикновено американско градче, да се ожени за момиче от квартала и да заживее спокойно. Странно, мисли си Блу, че новото име, което Мичъм си избира, е Джеф Бейли. Това поразително му напомня името на друг герой в един филм, който бе гледал миналата година с бъдещата мисис Блу — Джордж Бейли, изпълняван от Джеймс Стюарт в „Прекрасен живот“. Пак ставаше дума за дълбоката американска провинция, но от съвсем противоположна гледна точка: чувството на безизходност и дълбокото неудовлетворение на човек, който е прекарал целия си живот в опити да избяга от нея. Но в края на краищата сам стига до заключението, че е живял правилно и праведно. Бейли на Мичъм без съмнение се стреми именно към това — да стане Бейли на Стюарт. Но в неговия случай името е измислено, резултат на една прищявка. А истинското му име е Маркт — белязан, натъртено повтаря Блу смисъла на името, — и точно там е работата. Той е бил белязан от миналото, а случи ли се това веднъж, вече нищо не може да те спаси. Нещо се случва, мисли си Блу, и после то продължава да се случва завинаги. Никога не може да се промени, не може да стане другояче. Блу е обзет от тази мисъл, защото я възприема като някакво предупреждение, като послание, изпратено му отвътре, и колкото и да се мъчи да го отхвърли от себе си, мракът на тази мисъл не го напуска.
Една вечер Блу решава да зачете „Уолдън“. Дошло е време, казва си той, и ако не направи усилие сега, няма да го направи никога. Но книгата не е лека. Блу започва да чете, но се чувствува като в напълно непознат свят. Да се тътри през блата и храсталаци, да изкачва меланхолични сипеи и коварни скали — това го кара да се усеща като пленник по време на мъчителен поход и единствената му мисъл е как да избяга. Думите на Торо го отегчават и той не успява да се съсредоточи. Изчита цели глави, а после разбира, че нищо не е запомнил. Защо въобще човек трябва да живее сам в гората? За какво му е сам да си отглежда растения за храна, да не пие кафе, да не яде месо? И за какво са всичките тези безкрайни описания на птици? Блу си въобразяваше, че това ще е някаква интересна история или поне случка, но то не е нищо друго, освен празни приказки, безкрайна и безсмислена тирада.
Но не е честно да го виним. Блу никога не е чел нищо повече от вестници и списания и от време на време по някой приключенски роман, и то като дете. Знае се, че дори опитни и изтънчени читатели не са се справяли с „Уолдън“ и че не друг, а самият Емерсън е написал в дневника си, че когато чете Торо, се изнервя и унива. Но Блу не се отчайва и това му прави чест. На следващия ден той започва отначало и този втори прочит не е така трънлив, както първият. В третата глава попада на едно изречение, което най-сетне му казва нещо смислено: Книгите трябва да се четат със същото темпо и стоицизъм, с каквито са били написани — и изведнъж разбира, че трябва да напредва бавно, бавно да вкусва думите. До известна степен това му помага да си изясни някои пасажи: за дрехите в началото на книгата, за битката между червените и черните мравки, доводите му срещу работата и заетостта. Но все още му е трудно и макар неохотно да признава, че по всяка вероятност Торо не е глупак, се ядосва на Блак, че заради него се е подложил на такова мъчение. Онова, което обаче не знае, е, че ако бе намерил търпение да изчете книгата в духа, в който тя трябва да бъде прочетена, целият му живот би започнал да се променя малко по малко и тогава сам би разбрал собственото си положение — което ще рече положението на Блак, на Уайт, на случая, на всичко, което го засяга. Но пропуснатите възможности са толкова част от живота, колкото и използваните, а историята ни не може да се занимава с това, какво би могло да стане. Блу захвърля книгата с отвращение, слага си палтото (защото вече е есен) и излиза да подиша чист въздух. Въобще не подозира, че това е началото на края. Защото нещо ще се случи, а случи ли се веднъж, нищо вече няма да е както преди.
Отива в Манхатън. За пръв път се отдалечава толкова много от Блак. Иска да изтощи собственото си безсилие в движение, да усмири духа си, като умори тялото. Тръгва на север, сам с мислите си, без да забелязва нищо наоколо. На Двайсет и шеста източна улица му се развързва лявата обувка и точно тогава, наведен, за да я завърже, приклекнал на едно коляно, небето се стоварва отгоре му. В същия миг зърва бъдещата мисис Блу. Тя върви срещу него по улицата, хванала с двете си ръце мъж, който Блу не е виждал никога преди това, усмихва се лъчезарно и изглежда изцяло погълната от думите му. Блу е толкова объркан, че не знае дали да наведе глава още по-ниско и да скрие лицето си, или да се изправи и да поздрави жената, която, както сега разбира — с прозрение така внезапно и необратимо, че напомня затръшването на врата, — никога вече няма да стане негова съпруга. Но както се оказва, не успява да извърши нито едното, нито другото — първо си навежда главата, после решава, че иска тя да го познае, а когато тя не го познава, тъй като е прекалено увлечена в разговора с приятеля си, Блу рязко се изправя, тъкмо когато двамата са на около шест стъпки от него. Като че някакъв призрак се е материализирал пред бившата бъдеща мисис Блу и тя ахва от учудване, дори преди да успее да идентифицира призрака. Блу произнася името й с глас, който отеква странно дори в собствените му уши, и тя се заковава на място. Лицето й издава шока от срещата с Блу, но миг след това изражението й светкавично се изкривява в неописуем гняв.
— Ти! — казва му тя. — Ти!
Преди да успее да й отговори, тя издърпва ръцете си от своя партньор и се нахвърля с юмруци срещу Блу, като същевременно неистово крещи в лицето му и го обвинява в какви ли не коварства. Блу само безпомощно повтаря името й и отчаяно се мъчи да разграничи жената, която обича, от дивия звяр, който в момента го налага. Чувствува се съвършено беззащитен и тъй като ударите не спират, той решава да ги приеме като справедливо наказание за недостойното му поведение. Другият мъж се намесва и прекратява побоя. Въпреки че на Блу му се иска да замахне към него, прекалено е замаян, за да действува бързо, и преди да се съвземе, мъжът отвежда разплаканата бивша-бъдеща мисис Блу, двамата завиват зад ъгъла и така приключва този епизод.
Кратката сценка, толкова неочаквана и опустошителна, смазва Блу. Когато идва на себе си и се прибира вкъщи, разбира, че вече е опропастил живота си. Вината не е в нея, казва си той. Всъщност ще му се да я укори, ала не вижда за какво. Откъде да знае тя, че той не е мъртъв например, и как да я упреква затова че просто иска да продължи да живее? Блу усеща, че всеки миг ще се разплаче, но не от мъка, а от яд, че е такъв глупак. Пропилял е всичките си шансове за щастие и ако наистина е така, тогава няма да сбърка, като каже, че това действително е началото на края.
Блу е отново в стаята си на улица „Ориндж“, излегнал се е на леглото и се опитва да претегли всички съществуващи възможности. В един момент се обръща с лице към стената и погледът му попада върху снимката на следователя от Филаделфия Голд. Мисли си за тъжната безнадеждност на неразгадания случай, за безименното дете, което лежи в гроба, и докато разглежда маската на малкото момче, осенява го идея. Сигурно има начин човек да се сближи с Блак, без да се разкрива, мисли си той. Трябва да има. Ходове, които могат да бъдат предприети, планове, които могат да бъдат задействани — може би два или три едновременно. Останалото е без значение, казва си той. Време е да обърна страницата.
Следващата сводка трябва да изпрати вдругиден и затова сяда веднага да я пише. През последните няколко месеца тези негови доклади са станали изключително загадъчни, най-много абзац или два, съдържащи само голите факти и нищо повече; и този път не прави изключение. В края на страницата обаче вмъква една фраза, нещо като проверка, с която цели да изкара Уайт от черупката на собственото си ненарушимо мълчание: „Блак не изглежда добре. Страхувам се да не умре.“ Залепва плика и си казва, че това е само началото.
След два дни рано сутринта Блу забързано се отправя към Бруклинската поща, сграда колкото цял замък, недалеч от Манхатънския мост. Всичките сводки на Блу са адресирани до пощенска кутия номер хиляда и едно и той се запътва нататък, като си дава вид, че случайно минава оттам, уж се шляе, и небрежно надниква вътре, за да види дали сводката е пристигнала. Там е. Или поне има нещо — самотен бял плик, килнат под ъгъл четирийсет и пет градуса в тясната бърлога — Блу няма никакво основание да се съмнява, че това не е неговият доклад. Започва бавно да се върти в кръг наоколо, решен да остане, докато Уайт или някой, който работи за Уайт, се появи. Не сваля очи от огромната стена с номерирани кутии, всяка една от които се отваря с различна комбинация, всяка една съдържаща тайна. Хора идват и си отиват, отварят кутиите, затварят ги, а Блу продължава да се върти в своя кръг, като само от време на време спира на случайно избрано място, след което отново продължава. Всичко му изглежда кафяво, сякаш есента отвън е проникнала в пощата; залата приятно ухае на пури. След няколко часа усеща глад, но не се поддава на повика на стомаха си, а само си повтаря „сега или никога“ и мъжки устоява на изкушението. Блу оглежда всеки, който се приближава до пощенските кутии, всеки, който се навърта около номер хиляда и едно, съзнавайки, че ако Уайт не прибира сводките лично, то тогава това може да е всеки — старица или хлапе и следователно не трябва никого да подценява. Но никой не докосва кутията, въпреки че за всеки дръзнал да прекрачи мисления периметър на забранената от него зона, Блу мигновено измисля по една история, като се опитва да си представи какво евентуално може да свързва въпросната личност с Уайт или Блак, каква роля тя или той могат да играят в случая и така нататък, но един по един отново запраща тези персонажи в забвението, от което неволно са изникнали.
Малко след обяд, във време, когато пощата започва да се пълни — хора в обедна почивка, които бързат да изпратят писма, да купят марки или да си свършат някаква друга работа, — в залата влиза човек с маска на лицето. Отначало Блу не го забелязва в навалицата пред входа, но когато мъжът се отделя от тълпата, за да тръгне към номерираните пощенски кутии, Блу изведнъж зърва маската — от онези, които децата носят на Халоуийн, направена от каучук и изобразяваща някакво отвратително чудовище с дълбоки отворени рани по челото, кървящи очи и вампирски зъби. Иначе човекът е съвсем обикновено облечен (сиво вълнено палто и червен шал около врата) и още в този първи миг Блу усеща, че мъжът зад маската е Уайт. Колкото повече се приближава до кутия хиляда и едно, толкова по-бързо усещането на Блу прераства в увереност. В същото време обаче Блу има чувството, че човекът всъщност не е там, и въпреки че го вижда с очите си, той сякаш остава видим само за него. Тук, разбира се, Блу греши, защото, докато маската пресича огромния мраморен под на пощенската зала, Блу вижда, че много хора се смеят и го сочат с пръст — но дали това е хубаво или лошо, той не може да реши. Човекът с маската стига до кутия хиляда и едно, завърта кръгчето със съответната комбинация назад, напред и отново назад и кутията се отваря. Щом Блу се уверява, че това е неговият човек, той започва да си пробива път към него, без да е много сигурен какво всъщност възнамерява да направи, но най-вероятно ще го залови и ще смъкне маската от лицето му. Мъжът обаче е доста чевръст. Напъхва писмото в джоба си, заключва кутията, оглежда залата набързо, вижда, че Блу се приближава към него, и с все сила хуква към изхода. Блу се втурва по петите му, като се надява да го спипа отзад и бързо да се справи с него, но се оплита в блъсканицата на входа и докато се освободи, маската вече препуска по стълбите, излиза на тротоара и продължава да тича по улицата. Блу не го изпуска из очи, дори вече го догонва, когато онзи светкавично се мята в един току-що потеглящ от спирката на ъгъла автобус. Съвсем без дъх, Блу остава да стърчи насред тротоара като кръгъл идиот.
След два дни, когато Блу получава чека си по пощата, най-накрая се появява и една дума от Уайт. И без глупости, пише той. Не е много, но Блу е доволен, че най-накрая е успял да пропука стената от мълчание около Уайт. Все пак не му е много ясно дали краткото послание се отнася до сводката или до случката в пощата. След като премисля нещата още веднъж, решава, че това не е важно. Значи трябва да се действа — това е ключът към случая. Доколкото може, трябва да продължи да разбутва нещата — малко тук, малко там, да руши сглобената загадка, докато един ден проклетата фантасмагория рухне.
Следващите седмици Блу на няколко пъти се отбива в пощата с надеждата отново да зърне Уайт. Но нищо не излиза. Когато отива, или сводката вече е прибрана от кутията, или Уайт никакъв не се появява. Самият факт, че тази част на пощата е отворена двайсет и четири часа в денонощието, практически лишава Блу от всякаква възможност за действие. Сега Уайт е в по-изгодно положение и за нищо на света не би повторил грешката си. Може спокойно да изчака Блу да си отиде, преди да се приближи до кутията и да си прибере сводката, и той няма никакъв шанс да го спипа отново, освен ако не реши да прекара остатъка от живота си неотлъчно в пощата.
Положението е много по-сложно, отколкото Блу си представя. Вече цяла година се залъгва, че по същество е свободен. За зло или за добро, върши си работата, гледа напред, изучава Блак, внимава да не изпусне някой благоприятен случай, не клинчи, но и нито веднъж през цялото това време не се е замислял какво става зад гърба му. Сега, след инцидента с човека маска и последвалите спънки, Блу вече не знае какво да мисли. Решава, че сигурно и той е под наблюдение, че и него следят, точно както той следи Блак. Ако това е така, значи никога нито за миг не е бил свободен. От самото начало е бил човекът по средата, притиснат натясно и отпред, и отзад. Странно, но тази мисъл му напомня някои изречения от „Уолдън“ и той прелиства бележника си, за да намери точната фраза, защото е сигурен, че я е записал. Не сме където сме, открива я той, а където не знаем, че сме. Поради недъгавостта на нашата природа, представяме си ситуации, представяме си и нашата роля в тях, поради което се оказваме едновременно в две положения, откъдето е два пъти по-трудно да се измъкнем. Това вече добива нов смисъл за Блу и въпреки че изпитва някакъв смътен страх, мисли си, че все още не е твърде късно да стори нещо по въпроса.
Истинският проблем се свежда до това да успее да идентифицира природата на самия проблем. На първо време, кой всъщност представлява по-голяма заплаха за него — Уайт или Блак? Уайт стриктно спазва своята част от споразумението: чековете пристигат навреме всяка седмица и ако сега Блу се обърне срещу него, ще излезе, че хапе ръката, която го храни. И все пак Уайт е този, който задейства случая, като натика Блу в една празна стая, изгаси светлината и заключи вратата. Оттогава Блу се движи пипнешком в тъмнината, слепешката търси електрическия ключ, станал е пленник на самия случай. Добре, но защо Уайт ще иска да направи такова нещо? Потърси ли отговор на този въпрос, Блу просто угасва. Мозъкът му престава да работи и по-далеч от това не може да стигне.
Тогава да вземем Блак. До този момент той е представлявал целия случай, очевидният източник на всички неприятности за Блу. Но ако Уайт всъщност се цели в Блу, а не в Блак, тогава може би Блак няма нищо общо с тази работа, може би той също е само един невинен наблюдател. Тогава нищо чудно именно той да се намира в положението, което Блу винаги е смятал за свое собствено, а самият той да е в положението на Блак. Подобна версия не е за пренебрегване. От друга страна, възможно е Блак по някакъв начин да работи в съдружие с Уайт и двамата заедно да участвуват в един и същи заговор срещу Блу.
Ако е така, какво целят? Нищо кой знае колко ужасно в крайна сметка — или поне не в абсолютния смисъл. Впримчили са го в капана на безделието и инертността и така са свели живота му до пълна пасивност. Да, казва си Блу, точно така се чувствува: безжизнен, бездиханен. Чувствува се като човек, осъден да стои затворен в една стая и да чете книга до края на живота си. Това е доста странно — да си полужив, да виждаш света само през думи, да живееш чрез живота на други. Поне книгата да беше интересна, тогава може би нямаше да е толкова зле. Би могъл да се вживее в сюжета, така да се каже, и малко по малко да забрави за себе си. Но тази книга не му предлага нищо. В нея няма действие, няма сюжет, няма нищо — нищо, освен един човек, който седи сам-самичък в една стая и чете книга. Това е всичко и Блу повече не желае да бъде част от нея. Но как да се измъкне? Как да се измъкне от стаята, която е книгата, която ще продължава да се пише, докато той стои в стаята?
Що се отнася до Блак, така наречения писател на тази книга, Блу вече не вярва на очите си. Възможно ли е там да стои такъв човек — който не прави нищо, който просто си седи в стаята и пише? Блу не го е изпускал от погледа си, следвал го е и в най-отдалечените ъгли, наблюдавал го е втренчено, докато очите го заболят. Дори когато излиза от стаята си, Блак не отива никъде, не прави нищо особено: пазарува, подстригва се, ходи на кино и така нататък. Но главно се шляе из улиците, зазяпва се в необикновени изгледи, стари места, но и то става на изблици. За известно време това са сградите — протяга шия да огледа покривите, разглежда входовете, бавно плъзва ръце по фасадите. После, след седмица или две, това са статуите в града или лодките в реката, или знаците по улицата. Нищо повече от това, нито една разменена дума с жив човек, никакви срещи с никого, с изключение на онзи единствен обяд с разплаканата жена, който сега изглежда толкова далече в миналото. В известен смисъл Блу знае всичко, което може да се знае за Блак: какви супи си купува, какви вестници чете, какви дрехи носи, и всичко това е точно записано в бележника му. Научил е хиляди факти, но единственото, което те са му разкрили, е, че всъщност не знае нищо. Защото фактът си остава, но всичко това е направо немислимо. Не е възможно човек като Блак да съществува.
Следователно Блу започва да подозира, че Блак не е нищо друго, освен хитрост или уловка, просто един от наемните работници на Уайт, комуто плаща всяка седмица, за да седи в онази стая и да не прави нищо. Вероятно цялото това писане също е измама — всяка една страница от него: може би списък на имената в телефонния указател или преписване на думите от речника в азбучен ред, или пък ръкописно копие на „Уолдън“. А може и да не са думи, а безсмислени драсканици, просто безцелни следи от писалка, растяща купчина от глупост и объркване. Тогава значи истинският писател е Уайт, а Блак е само негов дубльор, манекен, актьор без собствена воля. И тогава, понякога, следвайки нишката на мисълта си докрай, Блу стига до логичното заключение, че Блак не е един-единствен човек, а няколко. Двама, трима или четирима еднакви на външен вид мъже, които играят ролята на Блак за пред Блу, като всеки дава дежурства за определено време и след това се връща към удобствата на домашното огнище. Но тази мисъл е прекалено чудовищна и Блу я отхвърля, предпочита да я забрави. Месеците минават и един ден той си казва на глас: Вече не мога да дишам. Това е краят. Умирам.
Лятото на 1948. След като най-сетне е събрал кураж да действа, Блу бръква в торбата с дрехи, решен да промени своята самоличност. След като отхвърля няколко хрумвания, спира се на старец, който проси по уличните ъгли — спомня си един такъв от своето детство, — във всеки квартал ги има, нещо като местен чудак. Онзи, когото има предвид, се казва Джими Роуз. И така, натруфен с всичките одежди и такъми на скитничеството: раздърпани вълнени дрехи, обувки, чиито подметки са стегнати с връв, за да не шляпат, износен стар килим, вързан на торба, за да носи личния си багаж, и най-накрая, рошава бяла брада и дълга бяла коса. С последните две прилича на пророк от Стария завет. В ролята на Джими Роуз Блу прилича не толкова на скрофулозен клетник, а по-скоро на мъдър шут или светец сиромах, който живее сред отрепките на обществото. Малко налудничав може би, но безобиден: излъчва приветлива апатия към заобикалящия го свят, защото, след като вече всичко, което може да му се случи, му се е случило, нищо повече не може да го смути.
Блу заема добра позиция на отсрещния тротоар, изважда от джоба си парче счупена лупа и започва да чете смачкан вчерашен вестник, който е издърпал от една квартална боклукчийска кофа. След два часа се появява Блак, слиза по стълбите пред къщата и тръгва към Блу. Блак не обръща никакво внимание на просяка — или е потънал в собствените си мисли, или нарочно се прави, че не го забелязва — затова, щом се приближава, Блу го заговаря с приятен глас.
— Имате ли излишни дребни, господине?
Блак се спира, оглежда рошавото същество, което току-що го е заговорило, и след миг, като разбира, че нищо не го заплашва, се отпуска, усмихва се. Бръква в джоба си, изважда монета и я поставя в дланта на Блу.
— Заповядайте — казва той.
— Бог да ви благослови — отвръща му Блу.
— Благодаря — отговаря на свой ред Блак, трогнат от пожеланието.
— Никога не се страхувайте — додава Блу. — Бог благославя всички.
След тези успокоителни думи Блак сваля шапката си за поздрав и продължава по пътя си.
На следващия следобед, отново преоблечен в одежди, нарицателни за скитничеството, Блу чака Блак на същото място. Този път решен да удължи малко повече разговора, след като вече е спечелил благоразположението на Блак, Блу открива, че проблемът като такъв му е отнет, тъй като самият Блак не скрива желанието си да поостане при него по-дълго. Денят е превалил, още не се е здрачило, но вече не е и следобед, а сумрачният час на пълзящите в дрезгавината промени, на сенчестите отблясъци и грейнали от залеза фасади. След като най-сърдечно поздравява скитника и му дава монета, Блак се колебае около миг, сякаш спори със себе си дали да рискува, а после се обажда:
— Казвал ли ви е някой, че ужасно приличате на Уолт Уитман?
— На Уолт кой? — отвръща Блу, който не забравя да играе ролята си.
— Уолт Уитман. Известен поет.
— Не — казва Блу. — Не мога да кажа, че го познавам.
— Няма как да го познавате — казва Блак. — Той отдавна не е сред живите. Но приликата е поразителна.
— Може. Нали знаете, хората разправят, че всеки си има по един двойник. Не виждам защо моят да не е някой мъртвец.
— Странното е — продължава Блак, — че Уолт Уитман е работил на същата тази улица. Тук е отпечатал първата си книга, ей там, съвсем наблизо.
— Сериозно? — учудва се Блу и замислено поклаща глава. — Какви ли не работи стават по света.
— За Уитман се разказват интересни истории — пак се обажда Блак и посочва на Блу да седнат под навеса на къщата отзад, което той и прави. Блак също се настанява до него и ето ги двамата, най-неочаквано събрани в лятната светлина, приказват си като стари приятели за туй-онуй.
— Да — казва Блак и удобно се намества в затишието на момента, — някои прелюбопитни истории. Например онази, за мозъка на Уитман. През целия си живот Уитман винаги е вярвал в науката френология — нали знаете за зависимостта между умствените способности и формата на черепа. Била е много популярна навремето.
— Май не съм чувал — отвръща Блу.
— Е, няма значение — продължава Блак. — Важното е, че Уитман се интересувал от мозъци и черепи, смятал е, че те показват всичко в човешкия характер. И така, преди петдесет или шейсет години, когато Уитман бил на смъртно легло в Ню Джързи, дал съгласието си да аутопсират тялото му.
— Как така дал съгласието си след смъртта?
— А, добре казано. Не се изразих правилно. Още приживе дал съгласието си. Просто им казал, че няма нищо против да го разпорят, след като умре. Нещо като предсмъртно желание.
— Последна дума.
— Точно така. Много хора смятали, че той е гений, нали разбирате, и всички искали да надникнат в мозъка му и да се уверят, че е нещо специално. Така че още в деня след смъртта му един доктор отделил мозъка на Уитман — изрязал го от черепа му — и го изпратил в Американското антропометрично общество, за да бъде измерен и претеглен.
— Сигурно е приличал на гигантски карфиол — вмята Блу.
— Точно така. На голям сив карфиол. Но не сме стигнали до най-интересното. Пристига мозъкът в лабораторията и тъкмо да започнат работата си върху него, един от асистентите го изпуска на пода.
— Пръснал ли се?
— А как иначе? Нали знаете, мозъкът е нещо крехко. Пръснал се из цялата лаборатория и с това историята приключила. Мозъкът на най-великия поет на Америка бил надлежно пометен от пода и изхвърлен на боклука.
Блу, който не забравя да се държи като просяк, изхихиква хрипливо — добра имитация на смеха на дрипав чешит. Блак също се смее и двамата приличат на стари приятели.
— И все пак тъжно е, като си помисли човек за клетия Уолт — казва Блак. — Да лежиш сам-самичък в гроба, и то без никакъв мозък.
— Като онова плашило — допълва Блу.
— Точно така — съгласява се Блак. — Като плашилото в страната на Оз.
Блак се разсмива и после продължава:
— Има и още една хубава история, когато Торо отишъл да навести Уитман. И нея си я бива.
— И той ли е някой поет?
— Не съвсем. Но също така голям писател. Той е оня, дето е живял сам-самичък в гората.
— О, да — кимва Блу, защото не иска да преиграва ролята си на невежа. — Веднъж един ми разправя за него. Много обичал природата. За него ли става дума?
— За същия — отвръща му Блак. — Хенри Дейвид Торо. Та пристигнал той за малко от Масачусетс и се отбил при Уитман в Бруклин. Но преди това дошъл право тук, на улица „Ориндж“.
— Че за какво?
— Заради Плимутската църква. Искал е да чуе проповедта на Хенри Уорд Бийчър.
— Чудесно място — казва Блу, — като си спомня приятните часове, прекарани в тревистия й двор. И на мен ми се ходи там.
— Много велики хора са ходили там — казва му Блак. — Ейбрахам Линкълн, Чарлс Дикенс — те всички са минавали по тази улица, за да влязат в църквата.
— Духове.
— Да, около нас гъмжи от духове.
— А историята?
— Тя е много простичка. Торо и Бронсън Олкът, един негов приятел, пристигнали в дома на Уитман на Мъртъл авеню, и майката на Уолт ги изпратила да се качат в спалнята на тавана, където Уолт живеел с брат си Еди — момче със забавено умствено развитие. Всичко било наред. Здрависали се, поздравили се, както си му е редът, и така нататък. В един момент обаче, разговаряйки върху възгледите си за живота, Торо и Олкът забелязали, че насред стаята стои пълно нощно гърне. Разбира се, Уолт, като човек бохем, не обръщал никакво внимание на подобни неща, но за двамата чистници от Ню Ингланд било непосилно да водят какъвто и да било разговор в компанията на гърне, пълно с изпражнения. Затова в края на краищата се наложило да слязат долу в хола и там да продължат приказката си. Разбира се, давам си сметка, че това е една незначителна подробност. И все пак, когато се срещнат двама велики писатели, те творят историята и затова е важно всички факти да се знаят точно. Виждате ли, това нощно гърне, не знам защо, но ми напомня за пръснатия по пода мозък. И като се замисли човек, прилика има, най-малкото формална. Между прорязания от гънки мозък и нацвъканите купчинки. Определено има. Мозъкът и червата, вътрешностите на човека. Нали все говорим, че искаме да надникнем във вътрешността на един писател, за да можем да разберем творчеството му по-добре. Но когато вземеш, че го направиш, нищо особено не те очаква — или поне нищо различно от това, което имат и другите хора.
— Вие май много разбирате от тези неща — продумва Блу, който вече започва да губи нишката на неговите разсъждения.
— Това ми е хоби — отвръща му Блак. — Интересно ми е да знам как са живели писателите, особено американските. Помага ми да проумея много неща.
— Разбирам — кимва Блу, който нищо не разбира, защото всяка нова дума, излязла от устата на Блак, го отдалечава все повече и повече от смисъла на казаното.
— Вземете например Хоторн — продължава Блак. — Добър приятел на Торо и може да се каже първият истински американски писател. След като завършва колежа, той се връща обратно в бащината си къща в Салем, затваря се в стаята си и не излиза цели дванайсет години.
— И какво е правил вътре?
— Писал е.
— Само това ли? Нищо друго?
— Писането е самотна работа. Обсебва целия ти живот. В известен смисъл писателят не притежава личен живот. Където и да е, той всъщност не е там.
— Пак дух.
— Точно така.
— Звучи загадъчно.
— Ами то си е. Но Хоторн е написал велики книги, които се четат до ден-днешен, разбирате ли, това са вече повече от сто години. В една от тях човек, наречен Уейкфийлд, решава да се пошегува с жена си. Казва й, че трябва да замине по работа за няколко дни, но вместо да напусне града, свива зад ъгъла, наема си стая и чака да види какво ще стане. Самият той не знае точно защо го прави, ала въпреки това го прави. Минават три-четири дни, а на него още не му се връща вкъщи и затова остава в наетата стая. Дните се превръщат в седмици, седмиците — в месеци. Един ден Уейкфийлд минава по старата си улица и вижда собствената си къща цялата в траур. Заради неговото погребение, а жена му — самотна вдовица. Минават години. От време на време той се разминава с жена си в града, а веднъж, в една голяма тълпа, дори направо се блъсва в нея. Но тя не го познава. Минават още години, повече от двайсет години, и малко по малко Уейкфийлд остарява. През една дъждовна есенна нощ, докато крачи из пустите улици, отново минава случайно покрай стария си дом и надниква през прозореца. В камината гори приятен огън и той си мисли: колко хубаво щеше да бъде, ако сега бях там, разположен на един от онези удобни столове до огнището, вместо да се мокря на дъжда. И без повече да се замисля, изкачва стъпалата пред къщата и почуква на вратата.
— И какво?
— Това е. Това е краят на разказа. Последното нещо, което виждаме, е, че вратата се отваря и Уейкфийлд влиза вътре с лукава усмивка.
— И никога не узнаваме какво е казал на жена си?
— Не. Това е краят. Нито думичка повече. Но отново се е върнал, това знаем, и до края на живота си остава любящ съпруг.
Небето вече е помръкнало, нощта бързо приближава. Само западът бледо розовее, но денят е отминал. Блак, като че подсетен от мрака, се изправя на крака и протяга ръце към Блу.
— За мен беше истинско удоволствие да разговарям с вас — казва той. — Въобще не съм забелязал как е минало времето.
— Удоволствието беше изцяло мое — отвръща му Блу с облекчение, защото вижда, че разговорът е на привършване, а, от друга страна, чувствува как брадата му още малко и ще се отлепи — било от лятната жега, било от нерви, непрекъснато се поти, а от това лепилото се размеква.
— Името ми е Блак — представя се Блак и раздрусва ръката на Блу.
— Моето е Джими — казва Блу. — Джими Роуз.
— Джими, дълго ще помня този наш кратък разговор — казва Блак.
— И аз — отвръща му Блу. — Дадохте ми много храна за размисъл.
— Бог да ви благослови, Джими Роуз — казва Блак.
— И вас, сър — отвръща Блу.
Двамата се ръкуват още веднъж за сбогом и тръгват в противоположни посоки, всеки в компанията на собствените си мисли.
Късно същата нощ, когато Блу се връща в стаята си, решава, че ще е по-добре да забрави за Джими Роуз, да се отърве от него завинаги. Старият скитник си е изиграл ролята и оттук нататък би трябвало да изчезне.
Блу е доволен от този първи контакт с Блак, но срещата някак си не дава желания ефект и в крайна сметка се чувствува малко разстроен. Защото, въпреки че разговорът им няма нищо общо със случая, Блу не може да се отърве от усещането, че през цялото време Блак всъщност е намеквал за него, като е говорел със загадъчни недомлъвки, почти гатанки, сякаш се е опитвал да каже нещо на Блу, без да смее да го изрече ясно и на глас. Да, истината е, че държането на Блак е повече от приятелско, обноските му — изключително приятни, и все пак Блу не може да се отърве от мисълта, че човекът го е дебнал от самото начало. В такъв случай излиза, че Блак със сигурност е един от заговорниците — защо иначе ще си дава труд да се спира и разговаря с Блу надълго и нашироко? Не от самота във всеки случай. Ако приемем, че Блак е истински, тогава самотата не може да бъде причина. Защото всичко в живота му до този момент е част от един предварително замислен план да остане сам и би било абсурдно тази негова разговорливост да се тълкува като опит да избяга от терзанията на самотата. Не и толкова късно, не и след повече от година, в която е избягвал всякакъв контакт с човешки същества. Ако все пак Блак е решил да разбие херметически затвореното си всекидневие, тогава защо да започва с един стар клетник, приклекнал на уличния ъгъл? Не, Блак е знаел, че говори с Блу. А щом е знаел, значи е наясно и кой е Блу. Няма никакво съмнение, казва си Блу: той знае всичко.
Когато идва моментът за следващата сводка, Блу се изправя лице в лице с тази дилема. Уайт никога не му е казвал да установява връзка с Блак. Блу трябваше само да го държи под око, нищо повече, и сега се замисля дали всъщност не е нарушил правилата на споразумението. Ако в доклада си спомене за разговора, тогава Уайт може да възнегодува. От друга страна, ако не го включи и ако наистина Блак работи съвместно с Уайт, тогава Уайт веднага ще разбере, че Блу го лъже. Блу сериозно се замисля, но не стига до никакво разрешение. Притиснат е отвсякъде и го знае. В края на краищата решава да не споменава за разговора, осланяйки се единствено на слабата надежда, че всъщност е сбъркал в преценката си и Уайт и Блак не са комбина. Но този хилав оптимистичен спазъм на мисълта му в крайна сметка не довежда до нищо. Три дни след като е изпратил цензурирания си доклад, по пощата пристига редовния му седмичен чек, а в плика е пъхната и една бележка, на която пише: „Защо лъжеш?“, и така Блу вече разполага с безспорното доказателство. От този момент нататък Блу заживява със съзнанието, че се дави.
На следващата вечер, облечен в обикновените си дрехи, проследява Блак до Манхатън с метрото, знае, че вече няма какво да крие. Блак слиза на площад „Таймс“, мотае се известно време сред ярките му светлини, шума и тълпата, като ту тръгва в една посока, ту в друга. Блу, който го следи, сякаш живота му зависи от това, е на не повече от три или четири крачки. В девет часа Блак влиза във фоайето на хотел „Алгонкуин“, Блу — след него. Вътре е пълно с хора, празни маси почти няма, така че когато Блак сяда в една ниша, където масата току-що се е освободила, Блу съвсем естествено се приближава и най-учтиво пита дали има едно място. Блак не възразява, апатично повдига рамене и му посочва отсрещния стол. В продължение на няколко минути и двамата мълчат в очакване да се появи келнерът, като междувременно оглеждат минаващите покрай тях жени, издокарани в летните си тоалети, и вдишват аромата на различните им парфюми, които разслояват въздуха след тях. Блу не гори от желание да наруши покоя, лениво изчаква нещата да поемат собствения си ход. Когато най-накрая келнерът идва, за да ги попита какво обичат, Блак си поръчва „Блак & Уайт“ и Блу, разбира се, възприема това като таен знак, че играта започва. Не може обаче да не се удиви от дързостта на Блак, от грубостта и безвкусно демонстрираната му мания. В името на симетрията Блу си поръчва същото. Докато го прави, гледа Блак право в очите, но Блак с нищо не се издава, отвръща на погледа му със съвършено празни, като че ли нищо невиждащи очи, зад които цари пустота, и колкото и да се взира Блу, нищичко не открива.
Маневрата все пак разчупва леда и двамата започват да обсъждат достойнствата на различните марки уиски. И както става обикновено, от едната тема прескачат на друга, и докато оживено разговарят за лошите страни на нюйоркското лято, за обзавеждането на хотела, за индианците алгонкуин, които са обитавали града, когато тук е имало само гори и ливади, Блу постепенно се вживява в типажа, който иска да пресъздаде тази вечер, като си избира ролята на весел самохвалко на име Сноу, застрахователен агент от Кеноша, Уисконсин. Прави се на глупак, казва си Блу, защото знае, че няма смисъл да се разкрива. Нищо, че и двамата сте наясно кой какъв е. Това трябва да бъде игра на криеница, казва си той, криеница докрай.
Изпиват си питиетата и поръчват нови, после потретват и докато разговорът им разсеяно блуждае върху най-различни статистически данни, и по-точно върху продължителността на живота на мъжете в отделните професии, Блак пуска една забележка, която обръща беседата им в съвършено друга посока.
— Предполагам, че няма да бъда много напред във вашия списък — казва той.
— Така ли? — отвръща Блу в пълно неведение за това, какво може да очаква. — Вие какво работите?
— Аз съм частен детектив — без заобикалки изтърсва Блак, хладнокръвно и сдържано, и за миг Блу се изкушава да плисне питието си в лицето му, толкова е ядосан, толкова е вбесен от наглостта на събеседника си.
— Така ли? — учудва се Блу, след като бързо се е съвзел, и успешно се преструва на изненадан дръвник, който нищо не разбира. — Частен детектив. Я, виж ти. Жив частен детектив. Жена ми има да се блещи, като й разкажа. Пия си питието в Ню Йорк и с кого, с един частен детектив. Няма да ми повярва.
— Това, което исках да кажа — прекъсва го Блак доста грубичко, — е, че не вярвам продължителността на моя живот да е много голяма. Или поне не, според вашата статистика.
— Така ще дойде — почти изревава Блу. — Но помислете си за вълнуващите преживявания! Най-важното не е да живееш дълго, нали така. Половината американци на драго сърце ще подарят десет от годините си в пенсия, за да бъдат на ваше място. Да разплиташ случаи, да се препитаваш с бързината и находчивостта на мисълта си, да прелъстяваш жени, да маризиш гадни копелета или да ги пълниш с олово — Боже, разбира се, че си струва.
— Всичко това са измишльотини — казва Блак. — Истинската детективска работа може да бъде ужасно скучна.
— Е, това го има във всяка работа — продължава Блу. — Но във вашата поне знаете, че всички усилия извеждат към нещо необикновено.
— Понякога е така, но невинаги. Всъщност по-често не е така. Вземете например случая, върху който работя в момента. Мина вече повече от година и аз не мога да си представя нищо по-скучно от него. Толкова съм отегчен, та понякога си мисля, че полудявам.
— Как така?
— Ами ето, сам преценете. Работата ми е да наблюдавам един човек, ако питате мен, не е някаква важна особа, а най-обикновен мъж, и да изпращам сведения всяка седмица. Само това и нищо друго. Да го следя и да пиша. Нищо, ама нищо друго.
— И какво толкова ужасно има в това?
— Ами, той не прави нищо. Стои си в стаята по цял ден и пише. Само това ти стига, за да полудееш.
— Той може и да ви подвежда по този начин. Нали разбирате, да приспи вниманието ви, преди да се хвърли в действие.
— Отначало и аз така си мислех. Но сега вече съм сигурен, че нищо няма да се случи — никога. Чувствувам го с всичките си сетива.
— Лоша работа — измънква Блу съчувствено. — Защо тогава не се откажете от случая?
— И за това съм мислил. Всъщност ще ми се изобщо да се чупя и да се захвана с нещо друго. Нещо съвършено различно. Например, да продавам застраховки, или пък да отида да работя в някой цирк.
— Никога не съм си мислил, че човек може да стигне чак дотам — казва Блу и поклаща глава. — Но, кажете ми, защо не следите вашия човек сега, в момента? Не трябва ли да го държите под око непрекъснато?
— Там е работата — отвръща му Блак, — дори това вече не е нужно. Толкова дълго съм го следил, че го познавам по-добре и от себе си. Само като си помисля за него, и вече знам какво прави, къде се намира, въобще зная всичко. Дотам се е стигнало, че мога да го следя със затворени очи.
— Знаете ли къде се намира в момента?
— Вкъщи. Както обикновено. Седи си в стаята и пише.
— Какво пише?
— Не съм съвсем сигурен, но се досещам. Мисля, че пише за себе си. Историята на живота си. Това е единственият възможен отговор. Нищо друго не пасва.
— Защо е цялата тази загадъчност?
— Не зная — отвръща Блак, — и за пръв път гласът му издава някакво чувство, което плахо е полепнало по думите му.
— Тогава всичко се свежда до един-единствен въпрос, така поне излиза — заявява Блу, съвсем забравил за Сноу, вперил поглед право в очите на Блак. — Знае ли той, че го следите или не?
Блак се извръща, не издържа повече на погледа на Блу, и неочаквано произнася с треперещ глас:
— Разбира се, че знае. Това е целият смисъл, нали така? Той трябва да знае, иначе всичко си губи смисъла.
— Защо?
— Защото има нужда от мене — отвръща Блак, като продължава да гледа встрани. — Има нужда от моето зорко око, което да го следи неизменно. Той има нужда от мен, за да докаже на себе си, че е жив.
Блу зърва търкулналата се по бузата на Блак сълза, но преди да успее да отвори уста и да обясни собственото си преимущество, Блак бързо става и се извинява, че трябва да се обади по телефона. Блу го чака десет-петнайсет минути, но знае, че всъщност си губи времето. Блак няма да се върне. Разговорът е приключил и колкото и дълго да продължава да стои, тази вечер няма да се случи нищо друго.
Плаща питиетата и се отправя обратно към Бруклин. Когато завива по улица „Ориндж“, поглежда към прозореца на Блак и вижда, че е тъмен. Нищо, казва си Блу, скоро ще се прибере. Още не сме приключили. Купонът тепърва започва. Първо да гръмне шампанското, пък после ще видим какво що.
Вече в стаята си, Блу крачи напред-назад и се опитва да измисли следващия си ход. Струва му се, че най-накрая Блак е допуснал грешка, но не е съвсем сигурен. Защото, независимо от доказателството, Блу не може да се отърси от чувството, че всичко това е направено нарочно и че Блак, така да се каже, е започнал да му подава сигнали, да го води и да го подтиква към целта, която си е наумил.
Все пак има известен пробив и за първи път от началото на случая позицията му се е променила. При други обстоятелства Блу би отпразнувал своята малка победа, но тази вечер като че ли не е в настроение да се самопотупва по рамото. Чувствува се ужасно тъжен, изпразнен от всякакъв ентусиазъм, разочарован от света. Неизвестно как, но е станало така, че фактите са го предали, и именно това не може да преглътне, защото съзнава с пределна яснота, че както и да разглежда случая, той неизменно е част от него. После отива до прозореца, поглежда към отсрещната страна на улицата и вижда, че в стаята на Блак вече свети.
Изтяга се на леглото си и мисли: довиждане, мистър Уайт. Вас никога не ви е имало, нали? Никога не е съществувал такъв човек — Уайт. И после: бедният Блак. Клета душа. Бедният безнадежден господин Никой. А когато клепачите му натежават и сънят го люшва в обятията си, той продължава да мисли в просъница как всичко си има свой собствен цвят. Всичко, което виждаме, всичко, до което се докосваме — всичко в света си има свой собствен цвят. Бори се със съня, иска да остане буден поне още малко и започва да си съставя списък. Да вземем например синьото. Има сини птици, сини сойки, сини чапли. Синя метличина и зимзелен. Има и синьо пладне над Ню Йорк. Има сини боровинки — по-светли и по-тъмни. Тихият океан. Сини дяволи, сини панделки и синя кръв. Има гласове, които пеят само тъжни сини песни. И полицейската униформа на моя баща. Има строги пуритански закони, на които викат сини, има и строго забранени за малолетни порнографски филми, на които лепват по една синя лента. Сини са очите ми, както и името ми Блу. Спира, защото не се сеща нищо друго синьо, и преминава към бялото. Това са чайките, казва си той, и гларусите, и щъркелите, и качулатите папагали какаду. Стените на тази стая и бельото на леглото ми. Момината сълза, белият карамфил и листенцата на маргаритата. Знамето на примирието и китайската смърт. Майчиното мляко и спермата. Моите зъби. Бялото на очите ми. Има бял костур, бял бор и бели мравки термити. Белият дом и бял метил. Бели невинни лъжи, бяло течение и нажежаване до бяло. После, без колебание, преминава към черното и започва с черните списъци, черната борса и Черната ръка13. И нощта над Ню Йорк, казва си той. „Черните чорапи“ от Чикаго. Къпини и гарвани, затъмнения, черни петна, Черният четвъртък и Черната смърт. Черно изнудване и шантаж. Косата ми. Мастилото в писалката. Светът на слепеца. И най-накрая, уморен от тази игра, той се унася, като промълвява, че няма край. Заспива, сънува неща, които са се случили много отдавна, а после, посред нощ, изведнъж се събужда и пак започва да крачи из стаята и да обмисля следващия си ход.
Разсъмва се и Блу се суети из стаята — стяга си нова премяна. Този път ще се прави на Фулър, който продава четки — стар негов номер, и в продължение на цели два часа търпеливо се приготвя — плешива глава, мустаци, дълбоки бръчки около очите и устата — седи пред малкото си огледалце като стар водевилен актьор по време на турне. Вече минава единайсет и той прибира кутията с четки, излиза на улицата и пресича на отсрещния тротоар, точно пред входа на Блак. Да отключи външната врата, това за Блу е детска играчка и той се справя за секунди, влиза вътре и отново го обхваща стария детективски трепет. Без глупости, съветва се той, докато изкачва стъпалата към апартамента на Блак. Целта е само да надникне вътре, да добие представа от вътрешността на стаята. Може да му потрябва в бъдеще. И все пак гъделичка го вълнение, което Блу не може да потисне. Не е само това да огледа стаята и той го знае, а да попадне в нея, да се изправи вътре между онези четири стени, да подиша въздуха, който диша и Блак. От този момент нататък, мисли си той, всяко нещо, което се случи, ще повлияе на всичко останало. Вратата ще се отвори и след това Блак ще влезе вътре в него завинаги.
Той почуква, вратата се отваря и ето, вече не ги дели никакво разстояние, нещото и мисълта за нещото стават едно. Там, на прага, е застанал Блак с отворена автоматична писалка в дясната си ръка, като че ли прекъснал работата си, и все пак с поглед, който ясно разкрива на Блу, че го е очаквал и че се е примирил с жестоката истина, за която като че ли вече нехае.
Блу започва да рекламира четките си, посочва кутията, в която ги носи, извинява се, моли да влезе и всичко това на един дъх с онзи писклив глас на скоропоговорката, с който хиляди пъти е имитирал уличните продавачи. Блак го посреща невъзмутимо, като подмята, че всъщност се нуждае от четка за зъби, и щом прекрачва прага, Блу продължава трескаво и шумно да предлага четки за коса-, четки за дрехи, всичко, каквото има, само и само думите да не секват, защото само така може да освободи другата част от себе си от напрежението и да я остави спокойно да огледа стаята, да види видимото, да мисли, като в същото време отклонява вниманието на Блак от същинската цел.
Стаята много прилича на това, което си е представял, само дето е по-неприветлива. Стените например са голи, което малко го учудва, защото винаги си е мислел, че ще има една или две картини, въобще някакъв образ, който да наруши монотонността, може би пейзаж, или пък портрет на същество, което Блак някога е обичал. Блу дори с любопитство си е мислел каква ли ще бъде тази картина, считайки я за ценна следа, и сега, като вижда, че нищо такова не съществува, разбира, че именно това е трябвало да очаква. С изключение на картината, останалото съвпада с предварителните му представи. Същата монашеска килия, която въображението му е рисувало: малко, добре оправено легло в единия ъгъл, кухненски бокс в другия, всичко блести от чистота, по пода — нито троха. А в центъра на стаята, обърната към прозореца, стои дървена маса с един-единствен дървен стол с права облегалка. Моливи, писалки, пишеща машина. Бюро, нощно шкафче, лампа. На северната стена — лавица само с няколко книги: „Уолдън“, „Стръкчета трева“, „Два пъти разказани приказки“ и още една-две. Без телефон, без радио, без списания. Върху масата — листове хартия, добре подравнени по краищата, някои празни, други изписани, трети напечатани. Стотици страници, дори хиляди. Но това не може да се нарече живот, мисли си Блу. Всъщност нищо не може да се нарече. Това е ничия земя, мястото, което граничи с края на света.
Двамата започват да разглеждат четките и Блак най-накрая си избира една червена. После преминават на различните видове четки за дрехи, които Блу демонстрира върху собствения си костюм.
— За спретнат човек като вас — казва Блу — такава четка трябва да е първа необходимост. Блак му отвръща, че досега е карал без четка. Но може би ще прояви интерес към четките за коса. И така двамата разглеждат всички мостри от кутията, като обсъждат различните размери и форми, различните видове косъм и така нататък. Блу, разбира се, вече е свършил онова, за което е дошъл, но продължава усърдно да играе ролята си, иска да я изкара докрай, въпреки че това няма никакво значение. След като Блак му плаща за четките и Блу си прибира нещата, преди да тръгне, той все пак подхвърля една малка реплика.
— Вие като че сте писател — казва той и посочва към масата.
Блак отвръща:
— Да, точно така, писател.
— Голяма ще излезе тази книга, а? — продължава Блу.
— Да — казва Блак. — Вече много години работя върху нея.
— На свършване ли е?
— Почти — замислено отговаря Блак. — Но понякога е трудно да се разбере точно къде съм. Тъкмо си мисля, че съм към края, изведнъж се сещам, че съм изпуснал нещо важно и трябва да се връщам отново назад в началото. Мечтая да я свърша час по-скоро. Дано успея.
— Надявам се, че ще мога да я прочета — казва Блу.
— Всичко е възможно — отвръща му Блак. — Но първо трябва да я довърша. Има дни, в които се чудя дали въобще ще доживея този ден.
— Е, това е нещо, което никой от нас не знае, нали така? — казва Блу и философски поклаща глава. — Днес сме живи, утре ни няма. На всеки може да се случи.
— Съвсем вярно — казва Блак. — На всеки може да се случи.
Вече са на вратата, но нещо кара Блу да продължи с безсмислените си подмятания. Да се правиш на палячо е ужасно приятно, казва си той, но още по-приятно е да си играеш с Блак, да му натриеш носа с това, че нищо не е убягнало от вниманието ти, защото дълбоко в себе си Блу иска едно — да накара Блак да разбере, че той е също толкова умен, че може да мери акъл с него навсякъде и във всичко. Но Блу успява да потисне желанието си и млъква. Вежливо благодари за покупката, сбогува се и излиза. С това приключва играта на четкаджия и след по-малко от час маскировката му е захвърлена в същата торба, в която почиват и дрипите на Джими Роуз. Блу знае, че повече дегизировка няма да му е нужна. Следващата стъпка е неизбежна и единственото нещо, което има значение сега, е да се избере най-подходящият момент.
Но след три нощи, когато най-накрая му се удава случай, Блу разбира, че го е страх. Блак излиза от къщи в девет часа, тръгва надолу по улицата и се скрива зад ъгъла. Блу знае, че това е сигнал към него, че Блак направо го умолява да предприеме своя ход, но въпреки това си мисли, че може и да е клопка и в последния момент, като само допреди миг е бил изпълнен с непоколебима решителност, дори с прекалена самоувереност, той отново изпада в пристъп на мрачни съмнения и разяждащи го терзания. Защо трябва така отведнъж да се доверява на Блак? Каква земна сила го е накарала да смята, че сега и двамата работят от една и съща страна на бариерата? Как по-точно се случи това и защо се озова в такова раболепно положение пред Блак? После, съвсем като гръм от ясно небе, му хрумва друга възможност. Какво, ако, просто изчезне? Какво, ако стане, излезе през вратата, излезе от цялата тази история? Замисля се, умът му работи трескаво над този вариант, оглежда го от всички страни и полека-лека се разтреперва, обзет от ужас и щастие, подобно на роб пред видения за собствената си свобода. Представя си, че е някъде другаде, далеч оттук, че върви през гора, нарамил брадва. Сам и свободен, най-накрая единствен господар на себе си. Ще започне да гради наново живота си, ще започне от нулата, като изгнаник, като пришълец, като поклонник в Новия свят. Но по-далеч от това не стига. Защото, едва тръгнал да се скита през онези гори насред неизвестността, и ето ти го Блак, и той там, крие се зад дърветата, дебне го иззад шубраците, чака Блу да се измори, да легне, да затвори очи, за да се нахвърли върху него и да му пререже гърлото. Значи това ще продължава до безкрайност, мисли си Блу. Ако не се справи с Блак сега, няма да види бял ден до края на живота си. Това е, което древните наричат съдба, и всеки герой е длъжен да й се подчини. Избор няма и ако може да се направи нещо, то е онова, което те оставя без избор. Но Блу не ще да го признае. Бори се срещу него, отхвърля го, сърцето му се свива. Но това е така, защото вече знае, а да се бориш срещу нещо означава, да си го приел; да искаш да кажеш „не“, означава, че вече си казал „да“. Постепенно Блу идва на себе си и най-накрая се примирява с необходимостта да действа. Ала това не означава, че не се страхува. От този миг нататък съществува само една дума за Блу и тя е страх.
Прахосал е ценно време и затова сега се втурва навън, горещо се моли наум да не е станало твърде късно. Блак не ще да е изчезнал завинаги и кой знае дали не се спотайва зад ъгъла, изчаквайки удобния момент да се нахвърли? Блу изкачва на един дъх стъпалата пред къщата на Блак, непохватно се справя с ключалката на външната врата, като непрекъснато поглежда през рамо, след това две по две взима и стъпалата до апартамента на Блак. Втората ключалка му създава повече трудности от първата, въпреки че, погледнато теоретично, би трябвало да бъде по-елементарна — лесна работа, дори и за най-необиграния новак. Тази непохватност означава само едно — че Блу губи контрол над себе си и може да стане жертва на обстоятелствата; знае го, но въпреки това не може нищо да направи, освен да се бори с това чувство и да се надява, че ръцете му ще престанат да треперят. Но нещата вървят от зле към по-зле и в мига, в който прекрачва прага на стаята на Блак, усеща, че вътре в него се спуска черен мрак, сякаш нощта напира да проникне през всичките му пори, седнала е върху главата му и тегне отгоре със страшна сила, а в същото време главата му като че ли расте, изпълва се с въздух и сякаш се готви да отлети от тялото му и да се зарее надалеч. Прави втора крачка навътре в стаята и изведнъж му причернява, рухва на земята като мъртъв.
Часовникът му спира в момента, в който тупва долу, и когато идва на себе си, не знае колко време е бил в безсъзнание. Отначало всичко се мержелее пред очите му и той има смътното усещане, че е бил на това място и друг път, може би преди много време, и като вижда поклащащите се завеси пред отворения прозорец и странната процесия от сенки върху тавана, мисли си, че лежи вкъщи на леглото, отдавна, още като малко момче, което не може да заспи в горещите летни нощи, въобразява си, че ако се напрегне, непременно ще чуе шептящите гласове на майка си и баща си от съседната стая. Но това продължава само миг. Усеща болка в главата си, гадене в стомаха и най-накрая, като разбира къде е, отново го обзема предишната паника. С мъка се изправя на отмалелите си крака, препъва се на два пъти, през цялото време си повтаря, че не може да остане тук, че трябва да си върви, да, и то веднага. Хваща се за дръжката на вратата, но изведнъж се сеща защо е дошъл, изважда фенера от джоба си, осветява стаята на пресекулки, докато лъчът случайно попада върху купчина листове върху бюрото на Блак, прилежно подредени и подравнени в краищата. Без да се замисля, сграбчва листовете със свободната си ръка, смотолевя нещо, че няма значение, че това е само началото, и тръгва да излиза.
Когато се връща в стаята си на отсрещната страна на улицата, Блу си налива чаша бренди, сяда на леглото и си казва, че трябва да се успокои. Изпива брендито на няколко глътки и си сипва втора чаша. Паниката му постепенно изчезва и той остава само с чувството за срам. Казва си, че всичко е оплескал, и това е то. За първи път в живота му се оказва, че не е реагирал адекватно на момента, и това му идва като шок — да види себе си като неудачник, да разбере, че в дъното на душата си е страхливец.
Взема листовете, които е задигнал, смята да поразсее с тях мрачните си мисли. Но така само усложнява нещата, защото, щом ги зачита, вижда, че това са собствените му сведения. Ето ги, едно след друго, седмичните му писания, черно на бяло, нищо незначещи, нищо неказващи, толкова далеч от истината за случая, колкото би било и пълното мълчание. Като ги вижда, Блу изпъшква тежко и потъва дълбоко в себе си, а това, което чете, го разсмива, отпърво леко, после засилващо се, докато накрая се разтриса в такъв гръмогласен смях, че се задъхва, задавя се, като че ли се мъчи да заличи себе си веднъж завинаги. Взема сноп листове и ги хвърля към тавана, гледа как гнусната купчина се разпръсква и се разпилява по пода.
Не е сигурно дали Блу някога ще се възстанови напълно след събитията от тази нощ. Но дори и да успее, трябва да се отбележи, че минават няколко дни, преди да се върне към едно, макар и бледо подобие на предишното си аз. Междувременно не се бръсне, не сменя дрехите си, дори не помисля да мръдне от стаята. Когато идва време да напише и изпрати следващото сведение, той просто махва с ръка. Играта свърши, казва си той, и ритва струпаните на пода стари доклади, проклет да бъда, ако напиша само още една от тези гадости.
Повечето време или лежи в кревата, или крачи напред-назад из стаята. Разглежда картините, които е закачил на стената, откакто е започнал случаят, като внимателно ги разучава една по една, дълго мисли върху всяка, преди да премине на следващата. Ето го следователя от Филаделфия, Голд, с маската от лицето на убитото момче. Картичка на покрита със сняг планина, а в горния й десен ъгъл снимка на френски скиор, лицето му заградено в малко каре. Бруклинският мост, а до него двамата Роублинг, баща и син. Бащата на Блу в полицейска униформа получава медал от кмета на Ню Йорк Джими Уокър. Пак бащата на Блу, този път в цивилни дрехи, прегърнал майка му, наскоро след сватбата, двамата, щастливо засмени, гледат право в обектива. Снимка на Браун, прегърнал през рамо Блу, направена пред кантората в деня, в който Блу официално стана негов съдружник. Под нея снимка на Джаки Робинсън по време на бейзболен мач. До нея портрет на Уолт Уитман. И най-накрая, отляво на поета, снимка на Робърт Мичъм от филмово списание: с пистолет в ръка, гледа сякаш целият свят му е обявил война. Липсва снимка на бившата бъдеща мисис Блу, но при всяка разходка из малката си картинна галерия, той спира пред едно бяло петно на стената и си представя, че тя също е там.
Минават няколко дни, без Блу да си даде труд да погледне през прозореца. Така дълбоко е потънал в собствените си мисли, сякаш е забравил за съществуването на Блак. Разиграващата се драма е драма само на Блу и ако Блак по някакъв начин се явява причина за нея, то той вече е изиграл своята роля, изрекъл е своите реплики и е напуснал сцената. Защото на този етап Блу вече не може да приеме съществуването на Блак и направо го отрича. След като веднъж е проникнал в стаята на Блак и е стоял по средата й сам-самичък, след като, така да се каже, е бил в светая светих на Блаковата самота, не може да отговори на мрака на момента по друг начин, освен като го замени със своята собствена самота. Тогава, значи, да влезе в Блак е равносилно на това да влезе в себе си, а влезе ли веднъж в себе си, за какво друго място би могъл да мечтае по-нататък. Но точно там се намира Блак, въпреки че Блу не го знае.
И така един следобед, като че съвсем случайно, Блу се приближава до прозореца, нещо, което не е правил с дни, спира се пред него и тогава, като че ли заради старите времена, разтваря завесите и поглежда навън. Първото нещо, което вижда, е Блак — не вътре в стаята си, а седнал на площадката пред къщата на отсрещната страна на улицата, гледа нагоре към прозореца на Блу. Значи ли това, че всичко е приключено, чуди се Блу. Значи ли, че това е краят?
Блу се отдалечава от прозореца, взема си бинокъла и пак се връща. Нагласява го на фокус върху Блак и в продължение на няколко минути изучава лицето му черта по черта, очите, устните, носа и така нататък, разчленява го на части и пак го събира. Трогва го дълбочината на неговата тъга, вдигнатите нагоре очи са изпразнени от надежда и изненадан и неподготвен за този образ, сърцето му се свива от състрадание, обзема го съчувствие към тази изоставена човешка фигура на отсрещния тротоар на улицата. Иска му се всичко това да не е така, да има куража да зареди пистолета си, да се прицели в Блак и да простреля черепа му. Никога няма да разбере откъде му е дошло, мисли си Блу, ще се озове на небето, преди тялото му да тупне на земята. Но още преди да е разиграл докрай тази малка сценка в главата си, тя вече го отвращава. Не, проумява той, съвсем не това му се иска. А ако не това, тогава — какво? Продължава да се бори с обзелите го нежни чувства, като си казва, че трябва да остане насаме със себе си, че има нужда единствено от спокойствие и тишина, но постепенно си дава сметка, че стои вече няколко минути и се чуди как би могъл да помогне на Блак и дали не е възможно да му протегне приятелска ръка. Това би означавало да си разменят ролите, мисли си Блу, и всичко наистина да се обърне с главата надолу. А защо не? Защо да не направи неочакваното? Да блъсне вратата, да изтрие цялата история — няма да е по-малко абсурдно от всичко останало. Защото истината е, че на Блу битката му е отнета. Липсва му хъс за нея. А по всичко личи — и на Блак. Само го погледни, казва си Блу. Най-тъжното създание на света. И тогава, още не изрекъл тези думи, разбира, че те се отнасят и за него.
Дълго след като Блак е станал от стъпалата, махнал се е оттам и обратно е влязъл в къщата, Блу продължава да гледа втренчено опразненото място. Час или два преди да се здрачи, той най-накрая се отдръпва от прозореца, вижда безпорядъка, който цари в стаята му, и се хваща на работа — цял час чисти, мие чинии, оправя леглото, прибира дрехите, събира разпръснатите по пода листове. После влиза в банята, дълго се къпе, избръсва се, слага си чисти дрехи, като за случая избира най-хубавия си син костюм. Сега всичко му изглежда различно, внезапно и необратимо различно. Няма повече страх, няма повече треперене. Нищо друго, освен спокойна решителност, чувство за правота в това, което му предстои.
Нощ е. За последен път си оправя връзката пред огледалото и излиза навън. Пресича улицата и влиза в сградата на Блак. Знае, че Блак си е вкъщи, защото в стаята му свети, и докато изкачва стълбите, се опитва да си представи израза върху лицето му, когато му каже какво е намислил. Почуква два пъти на вратата, много учтиво, и после чува гласа на Блак отвътре:
— Вратата е отворена. Влизай.
Трудно е да се каже какво точно е очаквал да завари Блу, но във всеки случай не е това, което вижда, прекрачвайки стаята. Блак е там, седи на леглото с маска на лицето си, същата, която носеше и човекът в пощата, а в дясната си ръка държи трийсет и осемкалибров револвер, съвсем достатъчен да направи всеки на решето от такова разстояние, насочил го е право в Блу. Блу се заковава на място, без да отрони дума. Значи край на примирието, мисли си той. Разменянето на ролите няма да се състои.
— Блу, седни на стола — подканва го Блак и с револвера посочва към дървения стол до бюрото. Блу няма никакъв избор, затова сяда — застава с лице към Блак, но е твърде далеч, за да се хвърли отгоре му, пък и в твърде неизгодна позиция, за да избие револвера от ръката му.
— Очаквах те — казва Блак. — Радвам се, че най-накрая се реши.
— Реших се — отвръща му Блу.
— Това изненадва ли те?
— Не съвсем. Не съм изненадан от тебе, а по-скоро от себе си, но то е, защото съм много глупав. Виж какво, дошъл съм тук с приятелски чувства.
— Разбира се — подсмихва се Блак. — Ние сме приятели. Приятели сме от самото начало, нали така? Най-добри приятели.
— Ако така се отнасяш с приятелите си — казва Блу, — мога само да благодаря на Бога, че не съм един от враговете ти.
— Колко смешно.
— Точно така, аз съм роден смешник. С мен човек никога не може да скучае.
— А маската, няма ли да ме попиташ нещо за маската?
— Защо трябва да те питам? Какво носиш на главата си, е лично твоя работа.
— Ами нали разговаряш с тая глава.
— Защо ми задаваш въпроси, на които знаеш отговора?
— Изглеждам нелепо, нали?
— Разбира се, че изглеждаш нелепо.
— И страшно.
— Да, много страшно.
— Добре. Харесваш ми, Блу. Винаги съм знаел, че си мой човек. По сърце си ми, Блу, така да знаеш.
— Ако махнеш този револвер, може би и аз ще започна да те харесвам.
— Няма да стане. Съжалявам. Сега вече е много късно.
— Какво искаш да кажеш?
— Че вече нямам нужда от теб, Блу.
— Знаеш ли, може да се окаже, че не е чак толкова лесно да се отървеш от мен. Ти ме вкара в играта и знай, че си вързан с мен.
— Не, Блу, грешиш. Всичко свърши.
— Какво свърши?
— Свърши. Играта е изиграна. Повече няма какво да се играе.
— Откога?
— Отсега. От този момент.
— Ти не си с всичкия си.
— Не, Блу. Ако въобще ми има нещо, то е, че съм прекалено много с всичкия си. Но това ме изчерпа до дъно, нищичко не е останало. Ала ти го знаеш, Блу, знаеш го по-добре от всеки друг.
— Ами тогава защо не дръпнеш спусъка?
— Щом реша, че съм готов, ще го дръпна.
— Ще излезеш и ще оставиш тялото ми да лежи на пода, така ли? Няма начин.
— Не, не, Блу. Ти нищо не разбираш. Ще бъдем двамата заедно, както винаги.
— Ама ти май забравяш нещо.
— Какво?
— Ти трябва да ми разкажеш играта. Нали така трябваше да свърши тя. Ти ми разказваш играта и след това се сбогуваме.
— Ти вече я знаеш, Блу. Нима не разбираш? Ти знаеш играта наизуст.
— Тогава защо въобще си даде целия този труд?
— Не задавай глупави въпроси.
— Аз, аз — кажи ми за какво ти трябвах аз? За какво трябваше да ме вкарваш и мен? За отдушник ли?
— Не Блу. Ти ми беше нужен от самото начало. Ако не беше ти, нямаше да успея.
— Но за какво?
— За да ми напомняш какво се очаква от мен. Всеки път, когато вдигнех поглед и ти беше там, наблюдаваш ме, следиш ме, винаги налице, пронизваш ме с очите си като със свредел. Ти беше целият ми свят, Блу, и аз те превърнах в моята смърт. Ти си единственото нещо, което не се променя, единственото нещо, което обръща всичко с вътрешностите навън.
— А сега вече нищо не е останало. Написал си бележка, че се самоубиваш, и това е краят.
— Точно така.
— Ти си палячо. Проклет, нещастен палячо.
— Зная. Но не повече от всеки друг. Да не вземеш сега да ми разправяш, че ти си нещо по-различно? Аз поне те знам. Наумих си нещо и го свърших. А ти си наникъде, Блу. Загубен си още от първия ден.
— Тогава защо не дръпнеш спусъка, а, копеле? — пита Блу, изправя се рязко, започва ядно да се бие в гърдите и току подканя Блак да стане и да го убие. — Защо не ме застреляш и да се свършва?
Блу прави крачка към Блак, куршумът се бави, прави втора, после трета, после изкрещява в лицето на маскирания да стреля, защото му е все едно дали ще живее или не. След миг вече е съвсем до него и без никакво колебание избива револвера от ръката на Блак, сграбчва го за яката и го просва на колене. Блак се съпротивлява, опитва да се изправи на крака, но Блу е по-силен от него и така е освирепял от гняв, че не прилича на себе си. Когато първите удари се стоварват върху лицето, слабините и стомаха на Блак, той вече съвсем е отмалял и не след дълго безжизнено се просва на пода. Но това не може да умилостиви Блу, той продължава атаката си, рита изпадналия в безсъзнание Блак, вдига го за яката и блъска главата му в пода, удар след удар смазват тялото му. Най-накрая, когато гневът му се поуталожва, вижда какво е направил, не може да каже със сигурност дали Блак е жив или мъртъв. Сваля маската от лицето му и приближава ухо до устата му, иска да разбере дали диша. Като че чува нещо, но не може да различи дали звукът идва от Блак или от самия него. Дори да е още жив, мисли си Блу, няма да е задълго. А ако е мъртъв, тогава така да бъде.
Блу се изправя, костюмът му е раздърпан и разкъсан. Събира от бюрото листовете от ръкописа на Блак. Това му отнема няколко минути. Когато прибира всичките, изгасва лампата в ъгъла и излиза от стаята, като дори не се обръща да погледне още веднъж към Блак.
Когато Блу отново се връща в стаята си на отсрещната страна на улицата, вече минава полунощ. Слага ръкописа върху масата, влиза в банята и измива кръвта от ръцете си. Сменя дрехите си, сипва си чаша уиски и сяда на масата с книгата на Блак. Няма много време. Всеки момент ще дойдат и тогава ще стане страшно. Но той не позволява тази мисъл да му попречи в предстоящата задача.
Изчита целия ръкопис, всяка думичка от началото до края. Когато свършва, вече се зазорява и в стаята е просветляло. Чува песента на птичка, стъпки по тротоара, чува шума на кола, минаваща по Бруклинския мост. Блак е бил прав, казва си той. Знам я цялата наизуст.
Историята обаче не свършва дотук. Има още един момент на финала, но преди това Блу ще трябва да излезе от стаята си. Така е в този свят: нищо не може да се случи нито миг по-рано, нито миг по-късно. Когато Блу стане от стола, когато си сложи шапката и излезе през вратата, тогава ще дойде краят.
Къде ще отиде след това, не е важно. Защото трябва да помним, че всичко това е станало преди повече от трийсет години, в дните на нашето ранно детство. Значи, всичко е възможно. Лично аз предпочитам да си мисля, че той е отпътувал надалеч, че същата сутрин се е качил на влака и е заминал на Запад, за да започне нов живот. Нищо чудно дори да е напуснал пределите на Америка. В тайните си мечти го виждам как се качва на параход и заминава за Китай. Нека бъде Китай тогава и дотук спираме. Защото в същия миг Блу става от стола си, слага си шапката и излиза. И от този миг нататък ние вече нищо не знаем.
Сега ми се струва, че Фаншо винаги е бил там. За мен той е мястото, от което всичко започна, и без него едва ли щях да узная кой съм. Срещнахме се още преди да проговорим — бебета, които пълзят по тревата в пеленки, а когато станахме на седем години, убодохме пръстите си с карфица и се заклехме, че цял живот ще останем кръвни братя. Сега, когато мисля за детството си, пред очите ми е Фаншо. Той винаги е бил до мен, споделял е мислите ми, той бе човекът, който винаги виждах, щом вдигнех очи от себе си.
Но това се случи много отдавна. Израснахме, отделихме се един от друг, разпиляхме се. В това, разбира се, няма нищо странно. Животът ни тласка по неведоми пътища и малко от миналото остава с нас. То умира, когато умираме и ние, а смъртта е нещо, което ни се случва всеки ден.
Един ноемврийски ден преди седем години получих писмо от жена, която се наричаше Софи Фаншо. „Вие не ме познавате — започваше писмото — и моля да приемете моите извинения, че изниквам за вас така неочаквано. Но се случиха някои неща и при създалите се обстоятелства аз просто нямам друг избор.“ Оказа се, че тя е съпруга на Фаншо. Знаеше, че съм израсъл заедно с мъжа й, знаеше, че живея в Ню Йорк, тъй като бе изчела повечето от статиите, които бях публикувал в различни списания.
Обяснението дойде още във втория абзац — много рязко, без никакъв увод. Фаншо бил изчезнал, пишеше тя, и вече шест месеца не го е виждала. И през — това време — никаква вест, никакъв намек къде може да е отишъл. Полицията не открила никакви следи, а частният детектив, който наела, за да го издири, също свил безпомощно рамене. Нямало нищо сигурно, но фактите като че говорели сами за себе си: изглежда Фаншо бил мъртъв; абсурдно било да очакваме, че ще се върне. В светлината на казаното по-горе съществувало и нещо важно, което тя искала да обсъди с мен, и затова ме молеше за среща.
Това писмо задейства у мен серия от малки шокове. Информацията беше твърде голяма, за да мога да я осмисля наведнъж, и твърде много сили ме разпъваха в различни посоки. Най-неочаквано Фаншо отново се бе появил в моя живот. Но едва появил се, той пак бе изчезнал. Бил е женен, живял е в Ню Йорк — и това бе всичко, което знаех за него. Колкото и да е егоистично, чувствах се засегнат, че не бе пожелал да се свърже с мен. Телефонно обаждане, картичка или покана за едно питие, с помощта на което да си припомним старите времена — всичко това можеше да се уреди много лесно. Но грешката бе и моя. Знаех къде живее майката на Фаншо и ако исках да го намеря, много лесно можех да й се обадя. Истината е, че се бях откъснал от Фаншо. Неговият живот бе спрял в мига, в който пътищата ни се разделиха, и за мен той принадлежеше към миналото, а не към настоящето. Бе като дух, който носех у себе си, плод на праисторическото ми въображение, нещо, което отдавна вече не съществуваше. Помъчих се да си спомня кога го видях за последен път, но всичко ми беше като в мъгла. Умът ми се зарея, остана да блуждае няколко минути и после отведнъж спря, възкресявайки деня, в който баща му умря. Бяхме в гимназията и едва ли сме имали повече от седемнайсет години.
Обадих се на Софи Фаншо и й казах, че с удоволствие ще се срещна с нея, когато й е удобно. Уговорихме се за следващия ден, след което тя горещо ми благодари, въпреки че й обясних, че отдавна не съм се виждал с Фаншо и нямам никаква представа къде може да бъде.
Тя живееше в Челси, в къща, облицована с фугирани тухли — мрачна многоетажна сграда без асансьор, с олющена боя по стените. Изкачих се до петия етаж под звуците на радиопредавания, семейни скандали и шумни тоалетни, които долитаха откъм различните апартаменти, докато вървях нагоре по стълбите. Спрях, за да си поема дъх, и почуках. През шпионката на вратата надникна око, след което се чу щракането на заключалки и резета и Софи Фаншо застана пред мен, притиснала бебе в лявата си ръка. Тя ми се усмихна, покани ме да вляза, а бебето не спираше да тегли дългата й кестенява коса. Тя леко се отдръпна от скубещите я ръчички, взе детето в двете си ръце и го обърна с лице към мен. „Това е Бен — каза тя, — синът на Фаншо. Роден е точно преди три и половина месеца.“ Престорих се, че много харесвам бебето, което размахваше ръчички и се лигавеше — цялата му брадичка бе покрита в бяла слюнка, — но всъщност интересът ми към майката бе далеч по-голям. Фаншо е бил късметлия. Жената беше красива, с тъмни интелигентни очи и изпитателен поглед. Слаба, средна на ръст и с някаква леност в движенията — нещо, което я правеше да изглежда едновременно чувствена и предпазлива, сякаш съзерцаваше света от сърцевината на дълбока вътрешна бдителност. Никой мъж не би напуснал тази жена доброволно — още по-малко, когато е бременна с неговото дете. В това бях сигурен. Дори преди да пристъпя в апартамента, знаех, че Фаншо трябва да е мъртъв.
Апартаментът се състоеше от четири малки, оскъдно мебелирани стаи с общ коридор. В едната имаше само книги и писалище, друга служеше за всекидневна, а останалите две — за спални. Макар със занемарен и бедняшки вид, жилището беше добре подредено и общо взето комфортно. Най-малкото доказваше това, че Фаншо не е прекарвал времето си в печелене на пари. Но аз съм последният човек, който има право да се присмива на запуснатостта. Собственият ми апартамент бе далеч по-неугледен и мрачен от този, а и много добре знам какво значи всеки божи месец да плащаш наема си навреме.
Софи Фаншо ми подаде стол, направи ми кафе и седна на синьото протрито канапе срещу мен. Дундуркайки детето в скута, тя ми разказа историята за изчезването на Фаншо.
Срещнали се в Ню Йорк преди три години. Месец подир това се преместили да живеят заедно и след по-малко от година се оженили. Не било лесно да се живее с Фаншо, вметна Софи, но тя го обичала, пък и нищо в поведението му не подсказвало, че не споделя чувствата й. Двамата били щастливи; той очаквал с нетърпение раждането на детето; нямало никакви разправии помежду им. Един ден през април й казал, че следобеда ще отиде до Ню Джързи да види майка си, и повече не се върнал. Когато късно същата вечер Софи се обадила на свекърва си, разбрала, че той въобще не се е отбивал при нея. Това се случвало за първи път, но Софи решила да изчака. Не искала да бъде като онези съпруги, които се паникьосват при всяко закъснение на мъжа си, пък и знаела, че Фаншо има нужда от повече свобода в сравнение с други мъже. Дори решила да не го пита нищо, когато се прибере. Но изминала цяла седмица, след нея втора, и тогава тя отишла в полицията. Както и очаквала, там съвсем не взели проблема й присърце. При липсата на криминални улики те не можели да направят почти нищо. В края на краищата съпрузи напускали жените си всеки ден и повечето от тях оставали в неизвестност. Полицията провела няколко рутинни анкети, от които нищо не излязло, и тогава я посъветвали да наеме частен детектив. С помощта на свекърва си, която предложила да поеме разноските, тя наела един човек на име Куин. Куин се заел със случая, работил упорито в продължение на пет-шест седмици, но накрая помолил да бъде освободен и не пожелал да вземе повече пари. Казал на Софи, че по всяка вероятност Фаншо е все още в страната, но дали е жив или мъртъв — това вече не знаел. Куин не бил мошеник. По думите на Софи проявил истинско съчувствие и й направил впечатление на човек, който наистина иска да помогне, и затова, когато се видели за последен път, разбрала, че е безсмислено да оспорва неговото решение. Нямало какво повече да се направи. Но ако желанието на Фаншо било да я напусне, той не би се измъкнал тихомълком. Не било в стила му да отбягва истината, нито неприятните разговори, дори сблъсъци. Неговото изчезване можело да означава само едно: сполетяло го е нещо ужасно.
Софи продължавала да се надява, че нещо отнякъде ще изникне. Била чела за случаи на амнезия и в един момент отчаяно се вкопчила в тази вероятност: мисълта за Фаншо, който безпомощно се лута, без да знае кой е, ограбен от собствения си живот, но все пак жив, я карала да смята, че в един момент, осъзнавайки себе си, той все пак може да се върне. Седмиците минавали и наближавало време да ражда. Очаквала бебето след по-малко от месец, което пък означавало, че можело да се появи на бял свят всеки момент и така, полека-лека още нероденото дете обсебило мислите й, сякаш в нея нямало повече място за Фаншо. Точно с тези думи описа усещането си — нямало повече място в нея, — после добави, че въпреки всичко тя, изглежда, е сърдита на Фаншо, задето я е изоставил, макар и той да нямал вина за това. Това нейно признание ми прозвуча до болка откровено. Не бях чувал друг човек да говори по този начин за личните си чувства — така безпощадно, с пълно пренебрежение към общоприетите норми на благоприличие. И сега, когато пиша тези редове, разбирам, че в онзи първи ден аз бях пропаднал като през дупка в земята, озовавайки се на място, където никога преди не съм бил.
Една сутрин, продължи Софи, тя се събудила след неспокойна нощ и отведнъж разбрала, че Фаншо няма да се върне. Осъзнала го внезапно, като абсолютно безспорен факт. Разплакала се и не спряла да плаче цяла седмица, скърбяла по Фаншо, сякаш бил мъртъв. Когато сълзите й пресъхнали обаче, открила, че вече не съжалява за случилото се. Решила, че Фаншо й е бил даден за броени години, и това е всичко. Сега вече имала детето, за което да мисли, и нищо друго нямало значение. Знаела, че това звучи високомерно, но наистина продължавала да живее с тези мисли и това правело живота й възможен.
Разпитах я за много неща. Тя отговаряше спокойно и уверено, сякаш се стараеше отговорите да останат незасегнати от собствените й чувства. Например как са живели заедно, какво е работел Фаншо и какво се бе случило с него през годините, откакто го бях видял за последен път. Бебето в скута й взе да се върти неспокойно и без да прекъсва разговора, Софи разкопча блузата си и започна да го кърми — първо от едната гърда, после от другата.
Каза, че не може да бъде сигурна в нищо, случило се в живота на Фаншо преди първата им среща. Знаела, че след две години обучение напуснал колежа, успял да отсрочи военната си служба и известно време работел като моряк. Доколкото си спомняше, на танкер или друг товарен кораб. След това в продължение на няколко години живял във Франция — първо в Париж, после като пазач в едно имение в Южна Франция. Но всичко това й било далечно и непознато, тъй като Фаншо рядко говорел за миналото. Когато се запознали, той току-що се бил завърнал в Америка след осем или десетмесечно отсъствие. Сблъскали се — в буквалния смисъл на думата — под навеса на една манхатънска книжарница в дъждовен съботен следобед, докато зяпали през витрината и нетърпеливо очаквали пороят да поспре. Така се срещнали и оттогава до деня, в който Фаншо изчезнал, не се били разделяли нито за миг.
Фаншо бил без постоянна работа, каза тя, всъщност нищо, което да върши сериозно. За него парите нямали значение и той избягвал да мисли за тях. Преди да срещне Софи, се препитавал с какво ли не — моряк в търговската флота, работник в склад, частен учител, долнопробен писател, келнер в кръчми, бояджия, хамалин във фирма за пренасяне на мебели, — но всяка работа била временна; щом припечелел, колкото да изкара няколко месеца, напускал. Когато двамата със Софи заживели заедно, Фаншо престанал да работи. Тя била учителка по музика с постоянна работа в частно училище и със заплатата си издържала и двамата. Разбира се, живеели пестеливо, но на масата винаги имало достатъчно храна и това положение напълно ги задоволявало.
Гледах да не я прекъсвам. Съзнавах, че този каталог е само началото — изброяване на подробности, от които искаше да се отърве, преди да пристъпи към същността. Каквото и да е правел Фаншо с живота си, то е имало много малко общо с въпросния списък от случайни занимания. Веднага схванах това, още преди действителния разказ. В края на краищата не говорехме за непознат човек, а за Фаншо, и миналото не беше чак толкова далеч, че да не си спомням кой е.
Като разбра, че в мислите си съм я изпреварил и знам какво следва, Софи се усмихна. Изглежда, тя очакваше това от мен и то не само потвърди нейното очакване, но и заличи съмненията, които може би са я измъчвали, преди да ми се обади. Без да ги е казвала, аз вече знаех доста неща и това ми даваше правото да съм там и да изслушвам разказа й.
— Но продължи да пише — казах аз. — Стана писател, нали така?
Софи кимна. Точно така. Поне отчасти. Това, което не ми даваше мира, бе защо никога не бях чувал за него. Ако Фаншо е бил писател, тогава би трябвало някак си да попадна на името му. Нали с това се занимавах. Струваше ми се малко вероятно, че именно Фаншо от всички хора ще убегне от вниманието ми. Реших, че може би не е намерил издател за книгите си. Това ми изглеждаше единственото логично обяснение.
Не, отвърна ми Софи, било много по-сложно. Дори не направил опит да публикува написаното. Отначало, като съвсем млад, се стеснявал да изпрати нещо, защото все смятал, че не е достатъчно добро. Но и по-късно, когато добил увереност, открил, че предпочита да остане неразкрит. Щяло да му отнеме много време, ако тръгнел да търси издател, пък и вместо това предпочитал да прекарва дните си зад писалището. Софи се дразнела от безразличието му, но щом вземела да настоява, той й отвръщал с повдигане на раменете: за какво да бърза, рано или късно и това ще стане.
На няколко пъти се замисляла дали да не поеме нещата в свои ръце, тайничко да изнесе един от ръкописите му и да го покаже на издател, но така и не се решила. В брака имало правила, които не бива да се престъпват, и независимо колко погрешно и твърдоглаво било отношението му по въпроса, тя нямала друг избор, освен да се съобрази с него. Додаде, че бил изписал сума ръкописи, и тя се влудявала само при мисълта, че стоят затворени в шкафа, но въпреки това Фаншо заслужавал да има нейната преданост и тя гледала да не повдига този въпрос.
Един ден, три или четири месеца преди да изчезне, Фаншо й съобщил, че е готов на компромис. Обещал й, че до една година ще направи нещо, и за да й покаже, че говори сериозно, добавил, че ако по някаква причина не удържи на думата си, тя може да вземе всичките му ръкописи и да ми ги предаде. Казал, че аз съм пазителят на неговото творчество и именно аз трябва да реша съдбата на въпросните творби. Ако отсъдя, че си струва да се публикуват, щял да ги придвижи. Допълнил обаче, че ако междувременно с него се случи нещо, тя трябва веднага да ми предаде ръкописите и да ме остави да действам по своя преценка срещу двайсет и пет процента от печалбата, в случай че такава има. Ако пък реша, че ръкописите не представляват интерес и не си заслужава да бъдат публикувани, тогава да ги върна обратно на Софи, а тя да ги унищожи до последната страница.
Тези приказки я стреснали, така каза Софи, но тя се изсмяла на тържественото му изказване. Сцената не била в негов стил, та си помислила, че може би — се дължи на току-що започналата й бременност. Нищо чудно бащинството да го е отрезвило, натоварвайки го с това ново чувство за отговорност; нищо чудно, в желанието си да докаже добрите си намерения, да се престарава. Независимо от причината обаче тя се зарадвала, че най-сетне е променил решението си. Докато бременността й напредвала, дори се отдала на тайни мечти за успеха на Фаншо, надявайки се, че тогава ще може да напусне работа и да отгледа детето без финансови затруднения. Но, разбира се, всичко се провалило и много скоро ръкописите на Фаншо били забравени в суматохата след изчезването му. После, когато нещата се поуталожили, тя не посмяла да изпълни заръките му от страх да не предизвика съдбата, в случай че все още има някаква надежда да го види. Но най-накрая се отказала от това загадъчно укриване на ръкописите и решила да уважи волята на Фаншо. Именно затова се бе обърнала към мен. Затова и седях сега с нея.
Самият аз не знаех как да постъпя. Предложението беше съвсем неочаквано и в продължение на минута-две останах безмълвен, борейки се с непосилната и ненадейно натрапена ми задача. Недоумявах защо Фаншо бе избрал именно мен за тази работа. Не бях го виждал от десет години и с голямо удивление научих, че той често си е спомнял за мен. Как можеше да очаква, че ще поема такава отговорност — да отсъдя дали животът на един човек е бил пълноценен. Софи се опита да ми обясни. Макар и откъснати един от друг, рече тя, Фаншо й е говорил за мен и при всяко споменаване на името ми добавял, че съм бил най-добрият му приятел на света — единственият истински приятел, който някога е имал. Освен това внимателно следял творчеството ми, като редовно си купувал списанията, в които помествах статии, и понякога дори ги изчитал на глас пред нея. Възхищавал се от писанията ми, така каза тя; гордеел се с мен и твърдял, че имам заложби и един ден ще се прочуя.
Тези похвали ме притесниха. Гласът на Софи звучеше така настойчиво, сякаш самият Фаншо говореше чрез нея и се мъчеше да ме убеди със собствените си доводи. Признавам, че се почувствах поласкан, и това бе съвсем естествено при дадените обстоятелства. Точно тогава преживявах труден период и съвсем нямах такова високо мнение за себе си. Вярно е, че бях написал много статии, но в моите очи това не бе кой знае какво постижение и въобще не се гордеех с тях. Смятах ги малко или много за халтура. Бях започнал с големи надежди, очаквайки да стана писател, очаквайки, че ще успея да напиша нещо, което не само ще докосне сърцата на хората, но и ще промени живота им. Но времето течеше и полека-лека разбрах, че това едва ли ще стане. Очевидно, не носех в себе си такава книга и често се замислях дали няма да е по-добре да се откажа от мечтите си веднъж завинаги. Но да пишеш статии беше далеч по-просто. Работех много и така, от поръчка на поръчка, успявах да преживявам — и което е по-важно, имах удоволствието постоянно да виждам името си в печата. Знаех, че нещата могат да бъдат и много по-зле. Още нямах трийсет, а вече си бях създал име. Бях започнал с рецензии на стихосбирки и романи, а сега умеех да пиша за почти всичко, и то добре. Филми, театрални постановки, изложби, концерти, книги, дори бейзболни мачове — потърсят ли ме, не отказвах. Светът гледаше на мен като на млад интелигентен човек, изгряваща звезда в областта на критиката, но вътре в себе си аз се чувствах стар и доста изхабен. Това, което бях постигнал до момента, беше минимално, да не кажа нищо — прах, който и най-лекият ветрец може да отвее.
Затова похвалите, изречени от Фаншо, ме оставиха с раздвоени чувства. От една страна, знаех, че не е прав. От друга (и точно тук нещата стават неясни) искаше ми се да вярвам, че е прав. Мислех си така: възможно ли е да съм бил прекалено взискателен към себе си? А започнех ли да разсъждавам по този начин, напълно се обърквах. Но кой не би се хванал като удавник за сламка при възможността за промяна? Кой е толкова силен, че да устои на надеждата? Мисълта, че един ден може да възкръсна в собствените си очи, проряза ума ми като мълния и мигом ме обляха топлите вълни на приятелството, което бях чувствал към Фаншо в продължение на толкова много години — години, потънали в мълчанието на нашата раздяла.
Ето, така започна. Поддадох се на ласкателствата на един отсъстващ човек и в този момент на слабост казах „да“. С удоволствие ще изчета ръкописите, рекох, и ще направя каквото мога, за да помогна. На това Софи се усмихна — дали от щастие или разочарование, така и не разбрах, — после стана от канапето и занесе бебето в другата стая. Отиде до висок дъбов шкаф, отключи го и отваряйки се, вратата се люшна на разклатените си панти. Ето, каза тя. Това бяха кутии, папки, тетрадки, които изпълваха лавиците — много повече, отколкото смятах, че е възможно. Спомням си, че се изсмях нервно и подхвърлих някаква неуместна шега. После, съвсем практически, взехме да обсъждаме как ще стане изнасянето на ръкописите от апартамента, докато накрая решихме да ги пренеса в два големи куфара. Работата ни отне цял час, но най-сетне успяхме да съберем всичко в тях. Вижда се, започнах аз, че ще ми трябва доста време, докато пресея материала. Софи ми каза да не се притеснявам, а после се извини, че ме натоварва с подобна задача. Отвърнах й, че я разбирам: грехота е да не изпълни заръката на Фаншо. Всичко беше доста драматично, но същевременно ужасно, на моменти дори комично. Красивата Софи постави внимателно бебето на пода, прегърна ме от благодарност и ме целуна по бузата. За миг помислих, че ще се разплаче, но мигът отмина, без да се появят сълзи. След това бавно помъкнах двата куфара надолу по стълбите и излязох на улицата. Двата заедно тежаха колкото човек.
Истината е далеч по-проста, отколкото бих искал. Че обичах Фаншо, че той беше най-близкият ми приятел, че го познавах по-добре от всеки друг — това са факти и каквото и да кажа, не мога да ги променя. Но това е само началото и в усилията да си възстановя нещата такива, каквито бяха всъщност, сега виждам, че аз съм странял от Фаншо, че една част от мен винаги му се е противопоставяла. Особено когато пораснахме, мисля, че никога не съм се отпускал докрай в негово присъствие. Завист е доста силна дума за онова, което се опитвам да опиша, и затова предпочитам да го нарека подозрение, потайно усещане, че Фаншо някак си винаги ме е превъзхождал. Навремето това ми убягваше, пък и ми липсваше конкретен повод, за който да се хвана. И все пак у мен остана чувството, че в него има повече вродена доброта, отколкото у другите хора, че някакъв неутолим огън поддържа живота му, че той е по-верен на себе си, отколкото аз съм способен да бъда.
Още в началото неговото влияние беше неоспоримо. То се усещаше дори в най-дребните неща. Ако Фаншо преместеше катарамата на колана си отстрани, аз веднага поставях собствената си в същото положение. Ако Фаншо излезеше да играе с черни гуменки, още на следващия път, когато излизах с мама на пазар, аз започвах да мрънкам за черни гуменки. Ако видех, че Фаншо носи в училище „Робинзон Крузо“, още същата вечер се прибирах вкъщи и започвах да чета „Робинзон Крузо“. И не бях единственият, който постъпваше така, но може би бях най-преданият, онзи, който най-всеотдайно се бе поддал на влиянието, което той имаше над всички нас. Самият Фаншо обаче не съзнаваше това свое влияние и несъмнено именно затова продължаваше да ни държи във властта си. Беше съвършено безразличен към вниманието, с което го обграждахме, спокойно си гледаше заниманията и никога не използваше надмощието си, за да манипулира другите. Никога не участваше в нашите лудории; не правеше пакости; не спореше с учителите. Но на него никой не му се сърдеше за това. Фаншо странеше от нас, но в същото време той ни сближаваше; към него се обръщахме, когато трябваше да разрешим споровете си, защото изцяло разчитахме на справедливостта му при изглаждане на дребнавите си противоречия. У Фаншо имаше нещо толкова привлекателно, че на човек му се искаше винаги да бъде край него, да живее в неговия свят и да му подражава. Той, разбира се, беше винаги на разположение и винаги недостижим. Усещаше се, че у него има една съкровена сърцевина, в която никой не можеше да проникне; един загадъчен център на потайността. Да му подражаваш, бе все едно да станеш участник в тази мистерия, но и да проумееш, че никога няма да го опознаеш.
Говоря за нашето най-ранно детство — когато бяхме пет, шест, седемгодишни. Голяма част от всичко това е вече дълбоко заровена и аз зная, че дори споменът за нея може да е неверен. Но няма да сгреша, ако кажа, че все още пазя сиянието на онези дни в себе си и още тая старото усещане за тях. Едва ли тези чувства са лъжливи. В крайна сметка каквото и да се бе случило с Фаншо, мисля, че неговото начало трябва да се търси именно в онези времена. Той доста бързо се формира като личност и когато започнахме училище, вече правеше впечатление с присъствието си. Фаншо представляваше ярка индивидуалност, докато ние, останалите, бяхме още неоформени същества, измъчвани от вечно безпокойство, които слепешката прегазваха от миг в миг. Не искам да кажа, че ни бе изпреварил в растежа си — никога не е изглеждал по-голям от нас — а че още преди да възмъжее, бе намерил своята идентичност. Поради една или друга причина той никога не стана жертва на катаклизмите, които раздрусаха останалите. Неговите драми бяха от различен порядък — по-вътрешни и без съмнение по-бурни, — но без онези резки промени, които сякаш бележеха живота на другите.
Особено добре си спомням един случай. Става въпрос за рожден ден, на който бяхме поканени и двамата с Фаншо. Беше още в първи или втори клас, тоест в самото начало на периода, за който мога да твърдя, че си спомням конкретни неща. Беше един съботен следобед през пролетта. Тръгнахме за рождения ден с наш приятел на име Денис Уолдън. Животът на Денис беше доста тежък. Имаше безброй братя и сестри, майка му беше алкохоличка, а баща му се съсипваше от работа. Бях им гостувал два или три пъти — голям, мрачен, неугледен дом — и си спомням, че много се уплаших от майка му, която ми заприлича на вещица от страшна приказка. Прекарваше деня зад заключената врата на собствената си стая, винаги по пеньоар, а бледото й лице — кошмар от бръчки — току се подаваше иззад вратата, за да изкрещи нещо към свитата малчугани. В деня на празненството двамата с Фаншо се бяхме натоварили с подаръци за рожденика, всичките опаковани в разноцветни хартии и вързани с панделки. Денис обаче не носеше нищо и, естествено, чувстваше се неловко. Спомням си, че се опитах да го утеша с няколко любезни фрази от рода на: това няма значение, никой не обръща внимание на тези работи, в бъркотията никой няма да забележи. Но те не помогнаха на Денис и Фаншо веднага го разбра. Без обяснение той се обърна към Денис и му връчи собствения си подарък. Ето, каза му той, вземи. Аз ще се извиня, че съм забравил моя у дома. Първата ми мисъл беше, че Денис ще откаже да приеме този жест, че ще се обиди от постъпката на Фаншо. Но не излязох прав. Той се поколеба за миг, стъписан от този неочакван обрат на съдбата, после кимна, сякаш вникнал в мъдростта на приятеля си. Това не беше акт на подаяние, а на справедливост и именно затова Денис можа да го приеме, без да се почувства унижен. Бе съумял да превърне снизхождението в безпристрастна правота. И го бе направил като с магическа пръчка — съчетание от безцеремонна и безкомпромисна убеденост, нещо, в което друг, освен Фаншо, не би успял.
След рождения ден отидох на гости у Фаншо. Майка му беше там — седеше в кухнята, попита ни как сме прекарали и дали рожденикът е харесал подаръка, който му е избрала. Още преди Фаншо да си отвори устата, аз на един дъх й разказах за неговата щедрост. Нямах намерение да го наклеветя, просто не успях да се сдържа. Жестът на Фаншо бе открил пред очите ми нов, неподозиран свят: а именно че човек може да попие, да усети чувствата на другите така издълбоко, че собствените му да изгубят значение. Това бе първият високо морален акт, на който бях станал жив свидетел, и затова не ми се говореше за нищо друго. Майката на Фаншо обаче не беше толкова въодушевена от постъпката му. Да, каза тя, това бил похвален и щедър жест, но неправилен. Подаръкът бил платен от нейните пари и давайки го на друг, Фаншо се е показал нелюбезен към домакина си, като се е появил без подарък, а това засягало и нея, тъй като тя все още носела отговорност за неговите постъпки. Фаншо я изслуша внимателно, ала не отвърна. Тя спря да говори, изчаквайки го, но той продължи да мълчи. Тогава го попита дали я е разбрал. Той каза „да“. И може би всичко щеше да свърши дотук, ако след кратка пауза Фаншо не бе добавил, че все пак смята, че е прав. За него нямало значение какво мисли тя: при друг подобен случай пак би постъпил така. След тази размяна на реплики последва малка сценка. Мисис Фаншо се ядоса на твърдоглавието му, но Фаншо си остана на своето и не отстъпи нито педя под огъня на нейните упреци. Най-накрая тя му заповяда да се качи в стаята си, а мен помоли да си вървя. Бях ужасен от нейната несправедливост, но когато се опитах да го защитя, Фаншо ми даде знак да се оттегля. Вместо да продължи да протестира, той предпочете да приеме мълчаливо наказанието си и да изчезне в своята стая.
Тази случка разкрива Фаншо в най-чистия му вид: спонтанна доброта, непоколебимост в правотата на онова, което върши, и мълчаливо, почти пасивно приемане на последствията. Независимо от всеотдайността на постъпките му, той винаги се държеше резервирано. И именно това качество често ме изумяваше и отчуждаваше от него. Бях се сближил толкова много с него, така силно се възхищавах от него, така отчаяно се мъчех да бъда като него, а ето че идваше момент, в който най-неочаквано осъзнавах, че той не ми е близък, че затворен в себе си, той никога не може да откликне на нуждата ми от взаимност. Аз винаги исках повече от всичко, имах твърде много желания, бях прекалено обзет от непосредственото настояще, за да ми е безразлично какво става наоколо. За мен имаше значение да се представям блестящо, да правя добро впечатление на хората, показвайки безсмислените символи на моята амбиция: отлични бележки, предложения за стипендии, награди за… за каквото там ги присъждат. Фаншо стоеше настрана от всичко това, скътан в своя си ъгъл, той не обръщаше внимание на нищо. Когато се представяше добре, то беше неволно, без да иска, без да полага усилия, без да се натяга. Това негово отношение действаше изнервящо и ми трябваше много време, преди да осъзная, че всъщност онова, което Фаншо смяташе за добро, не съвпадаше непременно и с моите представи за добро.
Не искам обаче да преувеличавам. Въпреки че в крайна сметка ние с Фаншо се оказахме на различни позиции, онова, което си спомням най-живо от детството, е голямото ни приятелство. Живеехме един до друг и незаградените задни дворове на двете къщи, слети в обширна равна площ, покрита с чакъл и прах, ни създаваше илюзията, че принадлежим към един и същ дом. Майките ни бяха близки приятелки, бащите ни играеха заедно тенис, и двамата нямахме братя, с други думи — идеални условия, нищо не ни разделяше. Бяхме родени на седмица разстояние един от друг и като бебета заедно пълзяхме в тревата на четири крака и късахме цветчета. В един и същ ден се изправихме и проходихме. (Съществуват снимки в потвърждение на това.) После заедно се учехме да играем бейзбол и американски футбол в задния двор. Строяхме фортове, сражавахме се, измисляхме си нови светове в този заден двор, а още по-късно заедно вилнеехме из града, карахме колела или прекарвахме дълги следобеди в безкрайни разговори. Невъзможно е, мислех си, да се опознае човек по-добре. Майка ми си спомня, че сме били толкова привързани, та веднъж, още шестгодишни, сме отишли при нея да я питаме дали мъже могат да се женят един за друг. Искахме да живеем заедно и когато пораснем, а тогава си мислехме, че така правят само женените. Фаншо копнееше да стане астроном, а аз — ветеринарен лекар. Смятахме да си наемем голяма къща в провинцията — някъде, където небето ще бъде толкова тъмно нощем, че ще се виждат всички звезди, и където ще има много животни, за които да се грижа.
Сега, когато се връщам мислено назад, писателското поприще ми се струва съвсем естествено за Фаншо. Интензивният му вътрешен живот е търсел изява. Още в училище обичаше да съчинява къси разказчета, и, предполагам, на десет-единайсет години вече е гледал на себе си като на писател. В началото, разбира се, не е отдавал голямо значение на заниманието си. Едгар Алан По и Робърт Луис Стивънсън бяха неговите кумири и образци за подражание, а резултатът, естествено, се свеждаше до чисто момчешки измислици. „Една нощ през лето Господне хилядо седемстотин петдесет и първо, понесен от развилнялата се фъртуна, вървях към къщата на моите деди, когато пред мен изникна призрачна, мержелееща се в снега фигура.“ Този род писане — претрупано и претенциозно, с неочаквани обрати в сюжета. Спомням си, че в шести клас Фаншо написа кратък детективски роман от около петдесет страници и учителят го накара да го прочете пред целия клас на части — всеки ден по десет минути след часовете. Ние всички се гордеехме с Фаншо. Бяхме удивени и от артистичния начин, по който ни четеше откъсите, като променяше гласа си за репликите на всеки отделен герой. Вече съм забравил историята, но си спомням, че беше много заплетена, а развръзката зависеше от разпознаването на две двойки близнаци.
Фаншо обаче не беше от онези деца, които четат много. Повече го биваше в игрите, пък и бе всеобщ любимец, затова нямаше време да се уединява и затваря в себе си. През тези ранни години всички бяхме останали с впечатлението, че не съществува нещо, което да не умее да върши добре, или най-малкото по-добре от останалите. Той беше най-добрият бейзболист, най-добрият ученик и най-очарователният от всички нас. Само едно от тези неща би го превърнало в нещо по-специално — а трите в комбинация го правеха направо идол, дете, докоснато от Бога. Но макар и изключителен, той си остана един от нас. Фаншо не беше гениално дете, нито дете-чудо; нямаше някаква необикновена дарба, която да го отличава от връстниците. Беше съвършено нормално дете — но по-нормално, ако може така да се каже, повече в хармония със себе си, и по-идеално в своята неповторимост от нас, останалите.
Фаншо, когото аз познавах, не беше смелчага по рождение. Въпреки това понякога се шокирах от готовността, с която се хвърляше в опасни ситуации. Зад външното му спокойствие сякаш се криеше мрачна неизвестност, нещо, което непрекъснато го подтикваше да се изпробва, да рискува, да стига до крайности. Като момче обичаше да играе по строителни площадки, катереше се по стълби и скелета, минаваше по мостове от една-единствена дъска над пропасти, пълни с машини, торби с пясък и кал. Докато Фаншо бе зает с тези изпълнения, аз се мотаех наоколо, тихомълком го умолявах да престане, но не смеех да му извикам на глас от страх да не го сепна и той да падне отвисоко. С течение на времето тези негови подтици ставаха все по-неудържими. Фаншо взе да ми говори колко е важно „да вкусиш от живота“. Трябва да поставяш препятствия пред себе си, казваше той, да се стремиш към непознатото. Това искаше той, все повече и повече от това. Веднъж, бяхме почти петнайсетгодишни, когато ме склони да заминем двамата за Ню Йорк в края на седмицата — да се мотаем из улиците, да прекараме една нощ върху пейките на старата гара Пен Стейшън, да си поговорим със скитниците и да видим колко дълго можем да издържим без храна. Спомням си как в неделя сутринта в седем часа усетих, че съм пиян, и дълго повръщах върху тревата на Сентръл парк. За Фаншо това беше нещо важно — още една стъпка към самоопознаването, — но за мен се оказа само едно гадно, злополучно прегрешение, което не ми беше по вкуса. Въпреки всичко продължих да се мъкна по петите му, пиян и объркан свидетел, но не и участник в неговата авантюра, един малолетен Санчо, яхнал магарето, за да гледа как приятелят му непрекъснато влиза в бой със самия себе си.
Месец или два след въпросния уикенд Фаншо ме заведе в публичен дом в Ню Йорк (един негов приятел бе уредил посещението), където двамата загубихме девствеността си. Спомням си, че това се случи в малък апартамент някъде в северната част на Уест сайд, недалеч от реката — малка кухничка и плътно запердена спалня, разделени с прозрачна завеса. Там живееха две негърки — едната дебела и стара, другата млада и хубава. Тъй като никой от нас не пожела старата, трябваше да решим кой да бъде пръв при младата. Ако не се лъжа, усамотихме се в антрето и хвърлихме ези-тура. Разбира се, Фаншо спечели, след което аз се настаних в тясната кухничка в компанията на дебелата мадам. Наричаше ме „сладурче“ и току ми напомняше, че ако си променя решението, тя е изцяло на мое разположение. Бях толкова нервен, че само й кимах като механична играчка и седях като истукан, заслушан в шумното отривисто дишане на Фаншо от другата страна на завесата. Една-единствена мисъл се въртеше в главата ми: че след малко членът ми ще се озове там, където сега е неговият. Дойде и моят ред. И до днес не знам името на онова момиче. Тя бе първата жена, която виждах съвсем гола. Държеше се непринудено и свойски, въобще не се притесняваше от голотата си и сигурно всичко щеше да мине по мед и масло, ако не бяха обувките на Фаншо, които ме разсейваха. Зърнах ги в пролуката между завесата и пода, блестяха на кухненската светлина и стояха така, сякаш не са част от тялото му. Момичето беше много мило и направи всичко възможно, за да ми помогне, но мъчението се проточи и накрая дори не успях да изпитам удоволствие. После, вече се смрачаваше, когато двамата с Фаншо излязохме навън, аз почти нямаше с какво да се похваля. Фаншо обаче изглеждаше доста доволен, сякаш преживяното бе послужило като потвърждение на теорията му за „вкусването от живота“. Тогава разбрах, че в сравнение с мен Фаншо бе човек с далеч по-изострен апетит.
В покрайнините живеехме много спокойно. Ню Йорк беше само на двайсет мили, но в сравнение с малкия ни свят от ливади и дървени къщи, все едно че беше по-далеч и от Китай. На тринайсет-четиринайсет години Фаншо вече се бе превърнал в душевен изгнаник, който автоматично следваше правилата на благоприличието, но се чувстваше откъснат от средата си и презираше живота, който водеше по принуда. Не се разбунтува, на никого не досади, ала се затвори в себе си. След като се радваше на такова внимание като дете, винаги в центъра на събитията, сега, когато постъпвахме в гимназията, Фаншо почти изчезна от полезрението ни, доброволно се оттегли в периферията и упорито отказваше да помръдне оттам. По това време той вече сериозно се занимаваше с писане (въпреки че още на шестнайсет години бе престанал да показва съчиненията си), но за мен това бе по-скоро симптом, отколкото следствие. През втората година на гимназиалния курс например Фаншо бе единственият ученик в нашия клас, който успя да влезе в бейзболния отбор на колежа. В продължение на няколко седмици се проявяваше като изключителен играч, след което, неизвестно защо, напусна отбора. На следващия ден ми разказа как е станало: след тренировка влязъл в стаята на треньора, за да си предаде екипа. Треньорът, който току-що си бил взел душ, стоял съвършено гол до бюрото си, с пура в уста и бейзболна шапка върху главата. Фаншо ми го описа с голямо удоволствие, подчертавайки абсурдността на сценката, която поукраси с подробности относно квадратното, затлъстяло тяло на треньора, светлината в стаята и локвата вода, отцеждащата се върху сивия циментов под — но това си беше само едно описание, броеница от думи, която никак не засягаше самия Фаншо. Аз бях разочарован от решението му да напусне отбора, а Фаншо така и не обясни защо точно го е направил, освен дето подхвърли, че бейзболът бил скучна игра.
Както и с много други талантливи хора, идва момент, в който те вече не се задоволяват с онова, което лесно им се удава. След като още в най-ранна възраст бе усвоил и усъвършенствал всичко, което се искаше от него, съвсем естествено бе да започне да търси други предизвикателства. Като се имат предвид еснафските ограничения на живота му като гимназист в малък провинциален град, фактът, че той откри тези „други предизвикателства“ вътре в себе си, не е нито учудващ, нито неочакван. Но аз мисля, че имаше и нещо друго. По онова време в семейството на Фаншо се случиха неща, които несъмнено му повлияха, и няма да е честно, ако ги премълча. Дали са му повлияли съществено, е друг въпрос, но според мен абсолютно всичко има значение. В края на краищата животът на всеки от нас е сбор от непредвидени факти, хроника на случайността, неочакван късмет и произволни събития, които не разкриват нищо друго, освен собственото си безсмислие.
Когато Фаншо беше на шестнайсет години, откриха, че баща му има рак. В продължение на година и половина той наблюдаваше умиращия си баща и в този период семейството полека-лека взе да се разпада. Може би най-тежко понесе този удар майка му. Тя трябваше да издържа стоически на напрежението, да се занимава с лекарските консултации, да урежда семейните финанси и да поддържа домакинството, докато вътрешно непрекъснато се люшкаше от състояние на голям оптимизъм, породен от шансовете за излекуване, до почти парализиращо отчаяние. Фаншо твърдеше, че тя така и не успяла да приеме очевидния факт, който всекидневно се натрапвал пред очите й. Знаела, разбира се, какво ще се случи, но й липсвала сила да го признае дори пред себе си. Времето минавало, а тя продължавала да живее, сякаш със затаен дъх. Поведението й ставало все по-ексцентрично: по цяла нощ домакинствала като същинска маниачка, страхувала се да остане сама в къщата (но същевременно ненадейно и без обяснения изчезвала за неопределено време), непрекъснато си въобразявала, че страда от какво ли не (алергии, високо кръвно, световъртеж). После взела да се увлича по щуротии от рода на разни психически феномени, спиритуализъм, астрология, нови представи за душата, докато в един момент станало почти невъзможно да се разговаря с нея, защото всеки опит свършвал с изтощително мълчание пред напористите й лекции за разрухата на човешкото тяло.
Отношенията между Фаншо и майка му се обтегнаха. Беше се вкопчила в него, разчитайки на подкрепата му, но същевременно се държеше, сякаш в цялото семейство тя е единствената мъченица, която страда истински. Фаншо трябваше да играе ролята на непоклатим стълб в къщата; трябваше да се грижи не само за себе си, но и за дванайсетгодишната си сестра. Това положение обаче породи допълнителни проблеми, защото Елън беше неспокойно и неуравновесено дете и в създадения от болестта родителски вакуум стана изцяло зависима от Фаншо. Той се превърна в неин баща, нейна майка, неин бастион на мъдростта и спокойствието. Фаншо добре разбираше колко нездрава може да се окаже тази й привързаност към него, но не смееше да предприеме нищо от страх да не я нарани непоправимо. Спомням си как собствената ми майка говореше за „бедната Джейн“ (мисис Фаншо) и колко зле се отразявало всичко това върху „Беба“. Аз обаче знаех, че всъщност Фаншо е онзи, който страда най-много. Но истината е, че от жените край него дори това не се разбра.
Що се отнася до бащата на Фаншо, не мога да кажа почти нищо със сигурност. За мен той беше жива загадка, вечно разсеян, добродушен човек, когото познавах съвсем слабо. Докато моят баща например често се мотаеше у дома, особено в събота и неделя, бащата на Фаншо рядко се мяркаше наоколо. Той беше доста известен адвокат, който навремето е имал големи политически амбиции, но ги изоставил, след като изживял поредица от разочарования. Обикновено работеше до късно вечер. Прибираше се към осем-девет и често прекарваше съботата и дори част от неделята в кантората си. Едва ли се е замислял върху бъдещето на сина си, тъй като имаше вид на човек, който не обича деца, дори на човек без спомени от собственото си детство. Мистър Фаншо беше достолепен, улегнал мъж, толкова дълбоко вглъбен във вечно сериозните въпроси на възрастните, че според мен наистина му е било трудно да ни възприема по друг начин, освен като същества от друг свят.
Нямаше и петдесет, когато умря. През последните шест месеца от живота си, след като докторите казаха, че няма никаква надежда да бъде спасен, той легна в единствената спалня за гости в къщата на Фаншо, съзерцаваше двора през прозореца, от време на време се зачиташе в някоя книга, взимаше си болкоуспокояващите лекарства и дремеше. Именно тогава Фаншо прекарваше цялото си свободно време при него и въпреки че мога само да се досещам какво е станало, предполагам, че отношенията им се бяха променили. Най-малкото знам колко усилия положи за това моят приятел, като често отсъстваше дори от училище, само и само да бъде с баща си, докато най-накрая, грижейки се с непоколебима преданост, той се превърна в насъщност за него. За Фаншо това бе едно мрачно изпитание, което, изглежда, не беше съвсем по силите му, и въпреки че той го издържа мъжки, мобилизирайки онази дързост, която се среща само у младите, аз все пак често се замислям дали наистина успя да превъзмогне докрай това нещастие.
Има само още едно нещо, което искам да спомена тук. В края на този мъчителен период — в самия му край, когато никой не даваше на баща му повече от няколко дни живот — един ден двамата с Фаншо излязохме на разходка с кола след училище. Беше през февруари и едва потеглили, навън заваля сняг. Карахме без определена цел, обикаляхме съседните градчета, въобще не обръщахме внимание къде се намираме. На десет или петнайсет мили от дома пред нас се изпречи гробище; по някаква случайност вратата му беше отворена и ей така, без никаква причина, завихме с колата по главната му алея. Не след дълго спряхме и слязохме, за да походим пеш. Четяхме надписите по надгробните камъни и плочи, размишлявахме на глас какъв ли живот е водил въпросният мъртвец, умълчавахме се, разхождахме се, отново подхващахме разговор и отново се умълчавахме. Междувременно снеговалежът се бе усилил и земята вече побеляваше. Някъде по средата на гробището попаднахме на прясно изкопан гроб. Двамата с Фаншо се спряхме до самия му край и погледнахме надолу. Още си спомням колко тихо беше вътре и колко далеч ми се стори светът. Дълго време никой от нас не проговори, а после Фаншо каза, че иска да види как е вътре. Подадох му ръка. Стисках го здраво, докато слезе до дъното на гроба. Когато стъпи долу, погледна нагоре към мен и лекичко се усмихна, след което легна по гръб и се престори на умрял. Още е пред очите ми: наблюдавах го отгоре, а той гледаше небето и мигаше непрекъснато, защото снежинките падаха в очите му.
Някаква мрачна нишка на мисълта ме върна години назад, когато бяхме съвсем малки — на четири-пет годинки. Родителите на Фаншо доколкото си спомням, бяха купили нов телевизор и в продължение на няколко месеца Фаншо държеше опаковъчния кашон в стаята си. По отношение на играчките си той винаги е бил много щедър към мен, но до този кашон нямах достъп — никога не ме пусна да вляза вътре в него. Това бе неговото тайно скривалище, така ми каза. Настанявал се вътре, затварял капака отгоре и тогава можел да отиде, където си пожелаел, можел да бъде, където поискал. Но ако друг човек влезел в кашона му, тогава магията щяла да изчезне завинаги. Аз повярвах на думите му и повече не настоявах, въпреки че умирах от любопитство. Играехме си в стаята му, строявахме войници или рисувахме картинки, ала в един миг най-неочаквано Фаншо заявяваше, че влиза в кашона си. Аз се опитвах да продължа сам започнатата игра, но нищо не се получаваше. Нищо повече не можеше да ме заинтересува. Изгарях от желание да узная какво става в кашона на Фаншо и трескаво напрягах въображението си, за да си представя приключенията, които изживяваше в момента. Но никога нищо не научих, защото, веднъж излязъл от кашона, Фаншо отказваше да говори за тях.
Нещо подобно ставаше и сега в открития гроб под снега. Там долу, потънал в мислите си, Фаншо изживяваше всичко сам-самичък и въпреки че бях там, за него все едно ме нямаше, сякаш въобще не съществувах. Разбрах, че в момента си представя смъртта на своя баща. И отново — пак чистата случайност: отвореният гроб зейна ненадейно и Фаншо усети, че той го зове. Някой бе казал, че случки се случват само на онези, които умеят да ги разказват. По същия начин може би преживяванията са за онези, които могат да ги изживяват. Това обаче трудно се доказва и аз съвсем не съм сигурен, че е точно така. Стоях и чаках Фаншо да излезе от гроба; опитвах се да разбера какво мисли, да си представя какво вижда. После вдигнах очи към смрачаващото се зимно небе — снежният хаос върлуваше навред.
Когато тръгнахме да се връщаме към колата, слънцето бе вече залязло. Запрепъвахме се из гробището в пълно мълчание. Земята бе покрита с няколко инча сняг и продължаваше да вали все по-силно и по-силно, сякаш никога нямаше да спре. Стигнахме до колата, качихме се и тогава най-неочаквано установихме, че не можем да потеглим. Задните колела бяха хлътнали в немного дълбока канавка, ала нищо не помагаше. Бутахме, блъскахме, но задните гуми продължаваха да се въртят с ужасния звук на празните обороти. Така мина половин час, след което се отказахме. Макар и неохотно, решихме да оставим колата там. Тръгнахме на автостоп във виелицата и след два часа се прибрахме в града. Тогава разбрахме, че бащата на Фаншо бе починал същия следобед.
Минаха няколко дни, преди да събера кураж да отворя куфарите. Междувременно си свърших статията, над която работех, изгледах няколко филма и дори приех покани за гости, които при друг случай бих отказал. Тази тактика на отлагане обаче не можеше да ме заблуди. Твърде много неща зависеха от моя отговор, а и възможността от разочарование бе нещо, от което направо изтръпвах. В собствените ми представи не съществуваше никаква разлика между това да заповядам творчеството на Фаншо да бъде унищожено и това да го убия със собствените си ръце. Беше ми дадена властта да го залича, да открадна труп от гроба му и да го разкъсам на парчета. Преди всичко истината е, че се озовах в една непоносима ситуация, в която не желаех да играя никаква роля. Докато куфарите стоят затворени, съвестта ми ще е чиста. От друга страна бях дал обещание и не можех повече да отлагам. Точно в този момент (докато все още се навивах, докато се подготвях) ме обзе нов страх. Открих, че точно както не исках творчеството на Фаншо да се окаже лошо, така не исках да се окаже и добро. Трудно ми е да обясня това чувство. Несъмнено част от него се подхранваше от старото ни съперничество, от желанието да не падам по-долу от него, да не се предавам пред забележителната му интелигентност, но освен това имах и друго едно усещане — че съм хванат в капан. Вече бях дал дума. Отворя ли куфарите, ще бъда принуден да стана нещо като говорител на Фаншо и ще продължа да говоря от негово име, независимо дали това ми харесва или не. И двете възможности ме плашеха. Да издам смъртна присъда би било ужасно, но и да работя за един мъртвец не ми се струваше по-малко ужасно. В продължение на няколко дни се люшках между тези страхове и не можех да реша кой е по-лош. В края на краищата, разбира се, отворих куфарите. Но тогава вече нещата като че ли бяха повече свързани със Софи, отколкото с Фаншо. Исках да я видя отново и затова трябваше час по-скоро да започна работа, за да имам повод да й се обадя.
Тук не възнамерявам да изпадам в подробности, защото сега вече всички знаят какво представлява творчеството на Фаншо. То е обществено достояние, четено и дискутирано, със статии и изследвания върху него. Ако въобще има нещо да допълня, то е, че лично на мен ми трябваха само час-два, за да проумея безсмислието на собствените си опасения. Любовта към словото, интересът към написаното, вярата в силата на книгите — това надминава всичко останало и тогава собственият ти живот изглежда много дребен. Не казвам това, за да похваля себе си или за да си придам по-голяма важност. Аз просто бях първият и това е всичко, което ме отличава от останалите. Ако творчеството на Фаншо бе по-незначително, тогава моята роля щеше да бъде много по-голяма, може би дори съществена за изхода на цялата тази история. Но нещата стояха другояче и аз се оказах само един невидим инструмент. Нещо се бе случило и независимо дали го отричаме или не, то щеше да продължи да се случва, помитайки всичко по пътя си, движейки се под напора на собствената си инерция.
За не повече от седмица успях да организирам материала, да отделя завършеното творчество от черновите и да подредя ръкописите в нещо като хронологичен ред. Най-ранната творба бе стихотворение от 1963 година (когато Фаншо е бил на шестнайсет години), а най-късната от 1976 година (само един месец преди да изчезне). Общо имаше стотина стихотворения, три романа (два къси и един дълъг) и пет едноактни пиеси, както и тринайсет тетрадки, съдържащи доста суров материал, скечове, набързо нахвърляни бележки, коментари върху книги, които е чел, и идеи за бъдещи проекти. Нямаше писма, нито дневници, нито бележки относно личния му живот. Но това е нещо, което очаквах от Фаншо. Човек няма да тръгне да се крие от света, без да е сигурен, че добре ще си прикрие следите. Въпреки това си мислех, че все някъде между листовете ще се намерят и два реда за мен — пък макар и писмо с указания или само името ми, посочено като негов литературен палач. Но нямаше нищо. Фаншо ми бе предоставил пълна свобода на действие.
Обадих се по телефона на Софи и се уговорихме да вечеряме заедно на следващия ден. Вероятно по това, че й предложих луксозен френски ресторант (много по-скъп, отколкото можех да си позволя), тя като че отгатна и какъв ще бъде отговорът ми, свързан с творчеството на Фаншо. Но като изключим този едва доловим намек, аз с нищо не й дадох повод да тържествува. Исках всичко да дойде по реда си — без резки ходове, без прибързани жестове. Вече бях наясно с творчеството на Фаншо, но се страхувах от недоразумения със Софи. Много неща зависеха от това, как ще действам аз, и много неща можеха да бъдат провалени и при най-малката грешка в началото. Сега между нас със Софи съществуваше връзка, независимо дали тя го знаеше или не — та дори само и затова че щяхме да бъдем съдружници в представянето на творчеството на Фаншо. Но аз исках и още нещо: самата тя да желае това. Едва преодолявайки собствената си припряност, си наложих две неща: да бъда предпазлив и да мисля бързо.
Тя носеше черна копринена рокля, малки сребърни обеци и опъната назад коса, за да се вижда красивата извивка на шията й. Когато влезе в ресторанта, аз седях на бара. Тя ми се усмихна сърдечно и съучастнически, сякаш искаше да ми каже, че знае колко е красива, но и колко странен е поводът за нашата среща — нещо, на което очевидно се наслаждаваше, съзнавайки необикновената загадъчност на момента. Казах й, че е поразително красива, а тя ми отвърна с лека насмешка в гласа, че откакто се е родил Бен, сега излиза за първи път и се постарала „да изглежда по така“. След това се настроих за разговора по същество, като непрекъснато си повтарях наум, че трябва да внимавам. Келнерът ни заведе до масата: бяла покривка, сребърни прибори, а помежду ни — червено лале в тънка ваза. Отвърнах на втората й усмивка, като започнах разговора за Фаншо.
Тя като че не се изненада от думите ми. Всичко, казано от мен, й беше добре известно и тя отдавна се бе примирила с него. Моята версия само потвърждаваше онова, което винаги е знаела. Странно, но то не я развълнува. В отношението й се усещаше известна предпазливост, която ме смути, и в продължение на няколко минути се чувствах съвсем безпомощен. Постепенно обаче започнах да разбирам, че нейните чувства не се различаваха много от моите. Фаншо бе напуснал живота й и тя имаше основание да недоволства от бремето, с което я бе натоварил. Публикувайки неговото творчество, посвещавайки се на изчезналия човек, тя трябваше по принуда да заживее с миналото и каквото и бъдеще да пожелае за себе си, то винаги щеше да си остане белязано от ролята, която й се налагаше да играе в момента: официалната вдовица, музата на мъртвия писател, красивата героиня в една трагична история. Никой не иска да бъде част от една измислица, още по-малко ако измислицата е действителна. Софи беше точно на двайсет и шест години. Беше твърде млада, за да живее чрез друг човек, и твърде интелигентна, за да не иска животът й да зависи изцяло от нея. Фактът, че бе обичала Фаншо, вече нямаше никакво значение. Той бе мъртъв и беше време да го забрави.
Разбира се, нищо от казаното по-горе не беше изразено с толкова много думи. Но усещането беше точно такова и пренебрегването му би означавало липса на чувствителност. Имайки предвид собствените си резерви по въпроса, стори ми се странно, че именно аз трябваше да поддържам огъня на начинанието, но виждах, че ако не задействам нещата, работата ще остане несвършена.
— Всъщност, ако искаш, можеш и да не се ангажираш — казах. — Ще трябва, разбира се, да се консултирам с теб, но това няма да ти отнеме много време. Мисля, че няма да сбъркаш, ако оставиш на мен взимането на решения.
— С удоволствие — отвърна тя. — Аз и без това нищо не разбирам от тези работи. Дори да се опитам да свърша нещо сама, непременно ще сбъркам.
— За мен е по-важно да знам, че сме от една и съща страна на барикадата — казах. — В крайна сметка всичко опира до това, дали ми имаш доверие или не.
— Имам ти доверие — рече тя.
— Но аз не съм ти дал никакво основание за това — отвърнах. — Или поне, не още.
— Знам. Но въпреки това ти имам доверие.
— Ей така, без причина?
— Да. Ей така.
Тя отново ми се усмихна и до края на вечерта не говорихме повече за творчеството на Фаншо. Имах намерение да обсъдим всичко най-подробно — как е най-добре да започнем, кои от издателите има вероятност да проявят интерес, с какви хора да се свържем и така нататък — но то вече не ми се струваше важно. Софи като че предпочиташе да не мисли по въпроса и сега, след като я уверих, че няма да й се налага, веселата й закачливост полека-лека се върна. След толкова много трудни месеци пред нея най-накрая се бе открила възможността да си позволи, макар и за малко, да забрави за случилото се и тя наистина ми се стори решена да се отдаде на малките удоволствия, които й предлагаше моментът: ресторанта, храната, смеха на хората край нас, това, че е тук, а не някъде другаде. Сякаш искаше да се потопи в тази атмосфера, а кой бях аз, че да й го откажа?
Тази вечер бях в добра форма. Софи просто ме вдъхновяваше, а и на мен малко ми трябваше. Пусках шеги, разправях истории, забавлявах я с фокуси, за които използвах сребърните прибори. Тя беше толкова красива, че нямах сили да откъсна очите си от нея. Беше ми приятно да чувам смеха й, да наблюдавам как лицето й откликва на моите думи, да гледам очите й, да изучавам жестовете й. Бог знае какви глупости съм й наприказвал, но през цялото време се преструвах в стремежа си да прикрия своите истински подбуди зад настървеното си и преднамерено очарование. Не беше лесно. Знаех, че Софи е самотна, че се нуждае от утехата на едно топло тяло до себе си, но бързото сваляне не беше моята цел. Страхувах се, че с припряност може да разваля нещата. В този ранен етап от познанството ни Фаншо все още присъстваше осезателно — той бе връзката, за която избягвахме да говорим, невидимата сила, която ни бе събрала. Щеше да мине време, преди да изчезне, а дотогава аз бях готов да чакам.
Всичко това създаваше едно особено, но не неприятно напрежение между нас двамата. С напредването на вечерта и най-невинно подхвърлените слова натежаваха от еротични обертонове: Думите престанаха да бъдат просто думи, а странен код на безмълвието, омагьосан кръг, в който разговорът ни не спираше да се върти около премълчаното. Докато избягвахме желаната и от двама ни тема на разговор, вълшебството нямаше да изчезне. И двамата някак естествено се плъзнахме по плоскостта на този вид общуване и то ставаше все по-въздействащо, тъй като никой от нас не наруши загадъчността му. Знаехме какво правим, но се преструвахме, че не знаем. Така започнах да ухажвам Софи — бавно, сдържано, постепенно.
След като излязохме от ресторанта, повървяхме около двайсет минути в мрака на късния ноемврийски ден. Приключихме вечерта на чашка в един бар в центъра на града. Аз не спрях да пуша през цялото време, но с изключение на цигарите нищо друго не издаваше вълнението ми. Софи ми разказа за семейството си в Минесота, за трите си по-малки сестри, за пристигането си в Ню Йорк преди осем години, за музиката, за уроците, които преподавала, и как възнамерявала да се върне към същата работа следващата есен. Разговаряхме с шеговит тон и всяка небрежно подхвърлена забележка ни караше да избухваме в смях. Сигурно щяхме да продължим да се забавляваме така още дълго, ако не беше жената, останала да гледа детето. Някъде към полунощ станахме да си вървим. Изпратих я до вратата на апартамента и тогава направих последното си голямо усилие за вечерта.
— Благодаря, докторе — каза Софи. — Операцията излезе сполучлива.
— Моите пациенти винаги оцеляват — отвърнах. — Това е от смехотворния газ. Просто отварям клапана и полека-лека те се възстановяват.
— Само че към този газ се привиква.
— Там е работата. Пациентите ми винаги се връщат при мен и молят за още — някои от тях стигат до две-три операции на седмица. А как иначе ще си плащам наема за апартамента на Парк авеню и лятната вила във Франция?
— А, значи има и скрити подбуди.
— Разбира се. Алчността е моята скрита подбуда.
— Лекарската ти практика сигурно процъфтява.
— Процъфтяваше. Но вече съм доста уморен. От няколко дни съм се ограничил с една-единствена пациентка, а никак не съм сигурен дали тя ще дойде отново.
— Ще дойде — каза Софи с най-хитрата и сияеща усмивка, която съм виждал. — Бъди сигурен.
— Приятно ми е да го чуя — отвърнах. — Ще кажа на секретарката ми да й се обади, за да уреди следващата ни среща.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. При тези продължителни лечения човек не бива да пропилява и миг.
— Отличен съвет. Ще се запася с нови количества смехотворен газ.
— Непременно го направи. Мисля, че ще имам нужда.
Усмихнахме се, аз я прегърнах, целунах я набързо по устните и заслизах по стълбите тичешком.
Прибрах се право вкъщи, видях, че не мога да заспя, и седнах пред телевизора. Изгледах един двучасов филм за Марко Поло. Най-накрая към четири сутринта съм задрямал при повторението на „Зоната на здрача“.
Първият ми ход беше да се свържа със Стюарт Грийн, редактор в една от големите издателски къщи. Не го познавах много добре, но бяхме съграждани. Двамата с Фаншо учехме заедно с по-малкия му брат, Роджър, от първия до последния клас на училището. Реших, че Стюарт със сигурност ще си спомни Фаншо, а това ми се струваше важно в началото. През изминалите години бях срещал Стюарт три-четири пъти на различни събирания и той винаги се бе държал приятелски с мен, разговаряйки за доброто старо време (както сам се изразяваше). По него изпращах и моите поздрави до Роджър. Нямах представа какво мога да очаквам от Стюарт, но когато му се обадих, той като че се зарадва. Уговорихме си среща в редакцията му един следобед през седмицата.
Не можа веднага да се сети за Фаншо. Името му звучало познато, каза той, но не знаел откъде. Подсетих го, като споменах, че е един от приятелите на Роджър, и тогава той си спомни.
— Да, да, разбира се — рече. — Фаншо. Онова необикновено момче. Роджър твърдеше, че един ден ще стане президент.
— Да, същият — потвърдих аз и тогава му разказах историята.
Стюарт беше доста превзет човек, харвардски възпитаник, винаги с папийонка и сако от туид, и въпреки че едва ли можеше да се похвали с нещо по-задълбочено от добри маниери, в издателския свят минаваше за голям интелектуалец. До този момент можеше да се каже, че е преуспял — старши редактор още в началото на трийсетте си години, надежден и отговорен млад служител, — и нямаше никакво съмнение, че тепърва ще се издига. Казвам всичко това само за да покажа, че той не бе човек, който тутакси ще се заинтересува от странни истории. Беше лишен от всякакъв романтизъм и винаги — по бизнесменски предпазлив. Изглежда, все пак успях да възбудя любопитството му и докато продължавах да му говоря, стори ми се, че дори се разчувства.
Той, разбира се, нямаше какво да губи. Ако книгите на Фаншо не бяха по вкуса му, щеше да ги отхвърли без никакво притеснение. Отказите бяха същността на неговата работа и той ги вършеше, без да се замисли. От друга страна, ако Фаншо се окажеше такъв писател, за какъвто аз го препоръчвах, тогава публикуването му щеше да издигне репутацията на Стюарт. Щеше да обере лаврите от това, че е открил неизвестен американски гений, което значеше, че години по-късно можеше само да си лежи на славата.
Връчих му ръкописа на най-обемистия роман на Фаншо. В края на разговора му казах, че ще трябва да публикува или всичко — поезията, пиесите и другите два романа, — или нищо, но това е голямата му творба и затова му препоръчвам да започне с нея. Говорех, разбира се, за „Небивала земя“. Стюарт подхвърли, че заглавието му харесва, но когато ме помоли да му разкажа за какво става дума в книгата, аз отказах. Отвърнах му, че ще бъде по-добре сам да разбере. В отговор на това той повдигна едната си вежда (номер, който сигурно бе усвоил по време на едногодишното си обучение в Оксфорд), сякаш искаше да каже, че не бива да си играя с него. Аз и не исках. Просто не желаех да му влияя със собственото си мнение. Предпочитах книгата сама да му въздейства и не виждах защо трябва да го лишавам от удоволствието сам да навлезе в нея: без карта, без компас, без водач.
Минаха три седмици, преди Стюарт да ме повика при себе си. Новините не бяха нито добри, нито лоши, но ми се стори, че има надежда. Каза, че повечето от редакторите са склонни да подкрепят романа, но преди да вземат окончателното си решение, държат да хвърлят един поглед и върху останалия материал. Точно това очаквах — известна предпазливост, разтакаване и разиграване, преди да вдигнат ембаргото. Казах на Стюарт, че на следващия ден следобед ще мина да оставя ръкописите.
— Книгата е доста странна — рече той и посочи единствения екземпляр на „Небивала земя“, който лежеше върху бюрото му. — Не е типичен роман. Въобще не е нищо типично. Все още не е ясно дали ще я придвижим, но ако го направим, публикуването й ще бъде голям риск.
— Знам — отвърнах. — Но именно това я прави интересна.
— Жалко обаче, че Фаншо го няма. За мен щеше да бъде истинско удоволствие да работя с него. Според мен в книгата има неща, които трябва да се променят, отделни абзаци, които трябва да се махнат, за да стане още по-силна.
— Това не е нищо друго, освен редакторска суета — казах аз. — Невъзможно е редактор да види ръкопис и да не му посегне с червения молив. Мисля, че онези части, срещу които възразяваш сега, в крайна сметка ще ти се изяснят и един ден ще бъдеш доволен, че не си имал възможност да ги промениш.
— Времето ще си каже думата — рече Стюарт, все още несъгласен с мен. — Но несъмнено — продължи той, — несъмнено човекът има перо. Прочетох книгата преди повече от две седмици и оттогава не мога да я забравя. Не мога да я изхвърля от главата си. Често се улавям, че мисля за нея, и то в най-неочаквани моменти. Като излизам от банята например, или докато вървя по улицата, или когато вечер се свивам на кравай в леглото си — винаги когато мисълта ми не е заета с нещо конкретно. Как да ти кажа, това не се случва често с романите. В тази моя работа човек изчита толкова много книги, че всичките му се сливат в една. Книгата на Фаншо обаче се помни. Силна е. Но най-странното е, че аз дори не знам за какво е.
— Вероятно това е истинското изпитание — казах. — Същото се случи и с мен. Книгата се загнезди някъде в главата ми и не мога да се отърва от нея.
— А какво ще кажеш за останалите ръкописи?
— И те са същите — отвърнах. — Обсебват човека и той непрекъснато мисли за прочетеното.
Стюарт поклати глава и тогава забелязах, че наистина е впечатлен. Това продължи миг, но в този миг изчезнаха и арогантността, и позьорството му, и тогава се улових, че почти го харесвам.
— Мисля, че този път сме попаднали на нещо — замислено рече той. — Ако това, което казваш, се окаже истина, тогава със сигурност сме на прав път.
Бяхме на прав път и както се видя след време, много повече, отколкото предполагаше самият Стюарт. „Небивала земя“ беше одобрена за печат още същия месец, а за останалите му ръкописи бе пуснато предложение. Четвъртината от аванса, която ми се полагаше по договор, бе достатъчна, за да си купя свободно време, което използвах, за да подготвя издаването на поезията на Фаншо. Освен това си направих труда да се срещна с доста режисьори и им предложих пиесите му. В крайна сметка и това даде резултат и един малък театър в центъра се зае с постановката на триактна негова пиеса, чиято премиера трябваше да стане шест седмици след излизането на „Небивала земя“. Междувременно успях да убедя редактора на едно голямо списание, в което публикувах от време на време, да ми възложи статия, в която щях да пиша за Фаншо. Статията излезе доста обстойна и доста загадъчна. Когато я свърших, реших, че това е най-доброто нещо, което съм писал. Трябваше да се появи два месеца преди излизането от печат на „Небивала земя“ — така всичко се уреди, като че с един замах.
Признавам, че тази работа ме увлече. Всяко свършено нещо водеше след себе си друго и преди да осъзная какво става, вече цяла една малка индустрия беше пусната в ход. Бях направо в делириум. Чувствах се като инженер, който само натиска копчета, дърпа лостове, отваря клапи, включва вериги, от време на време регулира някоя част, препоръчва корекция на друга, вслушан внимателно в бръмченето, боботенето и мъркането на работещите механизми, забравил за всичко, обзет единствено от мисълта за по-тракващите чаркове на рожбата на своя ум. Приличах на подлудял учен, изобретил чудна машина и колкото повече тя вдигаше шум и пара, толкова по-щастлив се чувствах аз.
Вероятно това беше неизбежно; може би трябваше да съм леко луд, за да станат нещата. Като имам предвид какви усилия ми костваше това дело, по всяка вероятност аз в един момент съм отъждествил собствения си успех с неговия. Бях попаднал на истинска кауза, нещо, което ме оправдаваше и ме караше да се чувствам полезен, и колкото повече се отдавах на амбициите си за Фаншо, толкова по-остро осъзнавах себе си. Това не е оправдание, а просто описание на онова, което се случи. Сега, когато мислено се връщам назад, ми се струва, че съм си търсил белята, но тогава нищо не подозирах. Нещо повече, дори да бях подозирал, съмнявам се, че щях да променя нещо.
Защото зад всичко това се криеше желанието ми да остана във връзка със Софи. С течение на времето започнах да й се обаждам без никакво притеснение три-четири пъти в седмицата, вечеряхме заедно или я придружавах, докато извеждаше Бен на следобедна разходка. Представих я на Стюарт Грийн, поканих я на срещата си с драматурга, намерих й адвокат, който да се заеме с нейните договори и с други въпроси от правно естество. Софи посрещна всичко това в типично неин стил, тоест, погледна на въпросните срещи по-скоро като на светски контакти, отколкото като на бизнес. Същевременно пред всички тях даде ясно да се разбере, че аз съм упълномощеният от нея човек. Усещах, че не иска да остане длъжна на Фаншо, че каквото и да се беше или не беше случило, тя държи да стои настрана. Парите, разбира се, я зарадваха, но тя сякаш не ги свързваше с работата на Фаншо. За нея те бяха като неочакван дар, като паднал от небето печеливш лотариен билет и толкоз. Извилата се вихрушка не успя да заслепи Софи нито за миг. Тя разбираше абсурда на положението и тъй като у нея нямаше нито алчност, нито желание да се налага, не си загуби ума.
Продължих да я ухажвам упорито. Несъмнено ходовете ми бяха прозрачни, но може би и това помогна. Софи разбра, че съм влюбен в нея, и това, че не й се нахвърлих и не настоявах да науча какви са нейните чувства към мен, вероятно я убеди в сериозността на моите намерения повече от всичко друго. Но и аз не можех да чакам вечно. Сдържаността е добра, но до време. Ако се проточи твърде дълго, може да се окаже фатална. Дойде един момент, в който усетих, че напрежението в нашите отношения изчезна и те някак улегнаха. Сега, когато се сещам за този миг, изкушавам се да употребя най-традиционния език на любовта. Искам да говоря с метафорите на изгарящото желание, на бариерите, които падат пред напора на неутолимата страст. Съзнавам колко преувеличено звучат тези изрази, но в крайна сметка те са съвършено точни. Всичко се промени и думи, които дотогава не разбирах, изведнъж добиха съвсем ясен смисъл за мен. Любовта бе като едно откровение и когато най-сетне намерих време да я осмисля, учудих се как съм живял толкова дълго, без да знам повече за това просто нещо. Не става дума толкова за желанието, колкото за познанието, за откритието, че двама души в любовния си плам могат да създадат нещо много по-силно от онова, на което са способни поотделно. Това познание ме промени, поне така си мисля, и в действителност ме направи по-човечен. Принадлежейки на Софи, аз започнах да се чувствам, сякаш принадлежа и на всички останали хора. Изведнъж се оказа, че истинското ми място в света е някъде извън мен, а дори и да бе вътре в мен, не знаех точно къде. Може би в онази малка кухина между егото и не-егото и тогава за пръв път в живота си видях това никъде като истинския център на света.
Беше трийсетият ми рожден ден. Познавах Софи вече от три месеца и тя настоя да го отпразнуваме. Отначало отказах, защото никога не бях обръщал внимание на рождените си дни, но тя каза, че традициите трябва да се спазват, и аз отстъпих. Подари ми скъпо илюстрирано издание на „Моби Дик“, заведе ме на обяд в луксозен ресторант, след което ме вкара на „Борис Годунов“ в Метрополитън. За първи път се оставих да ме носи течението, без да подлагам щастието си на съмнение, без да се състезавам със самия себе си, без да се опитвам да манипулирам собствените си чувства. Започвах да усещам едно ново самочувствие у Софи; сякаш искаше да ми покаже, че за себе си тя вече е взела решение и че е твърде късно за който и да е от нас двамата да се откаже. Това бе нощта, която промени всичко, в която отпаднаха всички въпросителни относно бъдещето. Върнахме се в апартамента й в единайсет и половина, Софи плати на задрямалата жена, която бе оставила да гледа детето, после влязохме на пръсти в спалнята на Бен и го погледахме известно време, надвесени над креватчето му. Много добре си спомням, че никой от нас не пророни дума и че единственият звук, който чувах, бе шумното дишане на Бен. Наведохме се ниско над него, сякаш изучавайки формите на малкото му телце легнал по корем, със свити крачка и щръкнало нагоре дупенце, пъхнал два-три пръста в устата си. Стори ми се, че това продължи цяла вечност, въпреки че едва ли сме стояли в стаята повече от минута-две. После, като по даден знак, и двамата се изправихме едновременно, обърнахме се един към друг и започнахме да се целуваме. След това ми е трудно да разкажа какво се случи. Тези неща имат много малко общо с думите, толкова малко всъщност, че ми изглежда безсмислено да се опитвам да ги изразя. Ако въобще мога да кажа нещо, то е, че двамата потъвахме един в друг, потъвахме толкова бързо и толкова надълбоко, че нищо вече не можеше да ни спре. Отново метафора. Но това няма значение. Защото дали мога да говоря за това или не, не променя истината за случилото се. А истината е, че никога не е имало такива целувки и в целия ми живот едва ли някога ще има.
Прекарах нощта в леглото на Софи и повече не го напуснах — беше невъзможно, поне за мен. През деня се връщах в собствения си апартамент, за да работя, но всяка вечер отивах при Софи. Станах част от нейния дом — пазарувах за вечеря, сменях пелените на Бен, изхвърлях боклука, — тоест за първи път живеех в такава близост с друг човек. Месеците минаваха и за мое най-голямо и непрестанно удивление открих, че този живот ми допада. Бях роден, за да бъда със Софи, и постепенно започнах да усещам, че ставам по-силен, че тя ме прави по-добър от всякога. Странно наистина как Фаншо ни бе събрал. Ако той не беше изчезнал, това нямаше да се случи. Бях му длъжник, но освен с това, което вършех за творчеството му, с друго не можех да му се отплатя.
Статията ми излезе и възпроизведе желания ефект. Стюарт Грийн се обади да каже, че „шумотевицата вече е вдигната“, което, според мен, означаваше, че той се е поуспокоил, задето е препоръчал книгата. Интересът, възбуден от статията, ускори излизането на Фаншо от печат. Когато „Небивала земя“ бе публикувана, отзивите бяха единодушно хвалебствени, някои от тях дори изключително ласкави. На повече не можехме и да се надяваме. Това бе вълшебната приказка, за която всеки писател мечтае, и дори аз, признавам си, останах малко изненадан. Мислех си, че такива неща не се случват в реалния свят. Само няколко седмици след като книгата беше пусната на пазара, целият тираж се изчерпи. Веднага бе заложена и допечатка, по всички вестници и списания се появиха реклами, след което книгата, — вече във вариант с меки корици, бе продадена на друго издателство за отпечатване през следващата година. Не искам да кажа, че книгата стана бестселър от чисто търговска гледна точка, нито пък че Софи щеше да забогатее от нея, но като се има предвид колко сериозен и труден бе романът, както и това, че голямата читателска маса по принцип страни от подобни произведения, успехът беше направо невероятен.
В известен смисъл разказът трябва да приключи тук. Младият гений е мъртъв, но неговото творчество ще живее, името му ще се знае и помни от идните поколения. Неговият приятел от детинство е спасил красивата му млада бедстваща вдовица и двамата ще заживеят във вечно щастие. С това нещата като че ли се изчерпват, не остава нищо друго, освен един последен поклон пред завесата. Но излезе, че сме само в началото. Написаното дотук е прелюдия, кратък синопсис на историята, която имам да разкажа. Ако бе само това, то то е нищо — нищо, което би ме накарало да хвана перото. Само мракът има силата да отвори човешкото сърце към света, а мракът е онова, което ме обгръща, щом се замисля за станалото. Да се пише за мрака е нужна смелост, но за мен това е единственият начин да избягам от него. Дори и да съумея да кажа истината, съмнявам се, че бягството ми ще успее. Историите без край, то се знае, продължават вечно и попаднеш ли в тях, означава да умреш, преди собствената ти роля да бъде изиграна. Остава ми надеждата, че ще стигна завършека на онова, което ще разкажа, че все някак ще открия пролука в мрака. И тази надежда аз наричам смелост, но дали има смисъл да се надявам, е отделен въпрос.
Това се случи приблизително три седмици след премиерата на пиесата. Както обикновено, прекарах нощта в апартамента на Софи и на сутринта тръгнах към къщи, за да поработя. Спомням си, че трябваше да завърша една рецензия върху четири или пет стихосбирки — мъчителен разхвърлян труд, — но просто не можех да се съсредоточа. Умът ми се рееше надалеч от разтворените върху писалището ми книги и през пет минути ставах от стола си и започвах нервно да крача из стаята. Предишния ден Стюарт Грийн ми бе разказал една необикновена история и аз се улавях, че непрекъснато мисля за нея. Според Стюарт хората започнали да разправят, че личността Фаншо въобще не съществувала. Носел се слух, че аз съм го измислил, за да увековеча една измама, и че всъщност книгите били написани от мен. Първата ми реакция беше да се изсмея и дори се пошегувах, че и за Шекспир се твърди, че не бил написал своите пиеси. Но сега, след като се замислих, не знаех дали да се чувствам засегнат или поласкан от тези приказки. Наистина ли хората ми нямаха доверие? Наистина ли смятаха, че не казвам истината? Защо си бях дал труд да публикувам цяло едно творчество, оставайки в пълна анонимност? И в същото време — наистина ли хората смятаха, че съм способен да напиша една толкова добра книга, каквато е „Небивала земя“? Изведнъж проумях, че след като всички ръкописи на Фаншо бъдат публикувани, за мен ще бъде много лесно да напиша една-две книги от негово име — да свърша работата сам, но тя да мине за негова. Аз, разбира се, нямах такова намерение, но самата мисъл вече задейства у мен странни и любопитни идеи: какво означава за един автор да сложи името си под една книга, защо някои писатели предпочитат да се крият зад псевдоним, дали въобще писателят води действителен живот или не. Хрумна ми, че пишейки под чуждо име, е нещо, което може да ми хареса — дори се озадачих защо идеята така силно ме привлича. Тази мисъл повлече след себе си други и разнищвайки мислено въпроса, открих, че съм пропилял почти цялата сутрин.
Стана единайсет и половина — часът, в който отивах за пощата. Направих си ритуалната екскурзия надолу с асансьора, за да видя дали има нещо в кутията. За мен това винаги е бил един от ключовите моменти на деня и винаги малко се вълнувах. Всеки път се надявах, че в пощенската кутия ме очаква някаква добра вест — непредвиден чек, предложение за работа, писмо, което ще промени живота ми — и у мен това упование се бе превърнало в дълбоко вкоренен навик. Просто не можех да отворя пощенската си кутия, без да се изпотя от напрежение. Тя бе моето скривалище, единственото място на света, което изцяло ми принадлежеше. И все пак именно тази кутия ме свързваше с останалия свят и в нейната загадъчна тъмнина се таеше тайнството, по силата на което се случваха разни неща.
Този ден в нея имаше само едно писмо. Беше в обикновен бял плик с пощенско клеймо от Ню Йорк и нямаше адрес на подателя. Почеркът ми бе непознат — името и адресът ми бяха изписани с печатни букви. Нямах никаква представа от кого можеше да бъде. Отворих го още в асансьора — и точно тогава, там, на път за деветия етаж, светът се срути върху мен.
„Не се сърди, че ти пиша — започваше писмото. — С риск да ти причиня сърдечен удар, искам да ти драсна два последни реда, за да ти благодаря за това, което направи. Знаех, че ти си човекът, към когото трябва да се обърна, но всичко наистина излезе далеч по-добре, отколкото си го представях. Ти извърши невъзможното и сега съм ти длъжник. Вече има кой да се погрижи за Софи и детето и оттук нататък аз вече ще мога да живея с чиста съвест.
Сега няма да те занимавам с излишни обяснения. Въпреки писмото, трябва да продължиш да ме смяташ за мъртъв. Няма нищо по-важно от това и не бива да казваш на никого, че съм се свързал с теб. Никой никога няма да ме открие, а ако започнеш да говориш за мен, това ще донесе повече неприятности, отколкото си струва. И най-вече, не казвай нищо на Софи. Накарай я да се разведе с мен и тогава се ожени за нея колкото е възможно по-скоро. Разчитам на теб, че ще го направиш, и ти давам своята благословия. Детето има нужда от баща, а ти си единственият, на когото имам доверие.
Искам да знаеш, че не съм си изгубил ума. Решението, което взех, беше необходимо и въпреки че някои хора пострадаха, това, че ги напуснах, беше възможно най-доброто и най-благородно нещо, което съм извършвал през живота си.
Седем години след деня на моето изчезване аз ще умра. Това е присъдата, която съм произнесъл над себе си, и никакви пледоарии няма да помогнат.
Моля те, недей ме търси. Нямам желание да бъда намерен, освен това мисля, че имам право да изживея остатъка от живота си, както намеря за добре. Заплахите ме отвращават, но нямам друг избор, освен да те предупредя: ако по някакво чудо ме откриеш, ще те убия.
Доволен съм, че към творчеството ми се проявява толкова голям интерес. Никога не съм си представял, че подобно нещо може някога да се случи. Но сега всичко това ми е много далечно и чуждо. Писането на книги принадлежи към един друг мой живот и като си мисля за него сега, не усещам никакво вълнение. Няма да претендирам за пари — с удоволствие ги предоставям на вас двамата със Софи. За мен писателската работа беше една болест, която дълго ме измъчваше, но вече съм напълно излекуван.
Бъди сигурен, че повече няма да ти се обадя. Чувствай се свободен. Желая ти дълъг и щастлив живот. Колко е хубаво, че нещата се подредиха така добре. Ти си моят приятел и аз се надявам, че винаги ще останеш такъв, какъвто си бил. С мен нещата стоят другояче. Стискай ми палци.“
В края на листа нямаше подпис. Прекарах следващите час-два в опити да убедя себе си, че някой просто си прави майтап с мен. Ако писмото беше написано от Фаншо, защо бе забравил да се подпише? Улових се за това доказателство, отчаяно търсейки нещо, с което да отрека случилото се. Но този мой оптимизъм не продължи много време и малко по малко си наложих да погледна фактите в очите. Можеше да има куп основания, за да не сложи името си под писмото, и колкото повече мислех за това, толкова по-ясно виждах, че именно поради тази причина писмото е още по-истинско. Ако това бе дело на някой шегаджия, той непременно щеше да го подпише, докато истинската личност не би се замислила: единствено човек, който няма намерение да лъже, би имал самочувствието да направи един толкова очевиден пропуск. А и последните изречения на писмото „… че винаги ще останеш такъв, какъвто си бил. С мен нещата стоят другояче.“ Не означаваше ли това, че Фаншо е станал друг? Почти е сигурно, че живее под чуждо име — но как и къде? Разбира се, клеймото от Ню Йорк беше някаква следа, но то можеше да бъде и преднамерена заблуда, подвеждаща информация, която да ме отклони от верния път. Очевидно Фаншо действаше изключително предпазливо. Изчетох писмото още няколко пъти, опитах се да раздвоя листа, взех да търся някаква цепка, някакъв начин за четене между редовете, но от това нищо не излезе. Писмото беше непроницаемо, лист от мрак, който обезсилваше всеки опит да се проникне в него. Най-накрая се отказах, прибрах го в едно чекмедже на писалището и си признах, че се чувствам безпомощен, че вече нищо не може да бъде както преди.
Но онова, което ме разтревожи най-много, беше собствената ми глупост. Сега, когато мислено се връщам назад, виждам колко много факти ми бяха дадени на разположение още в началото — още при първата ми среща със Софи. В продължение на години Фаншо не публикува нищо, след което казва на жена си какво да направи, ако нещо се случи с него (да се свърже с мен с цел творчеството му да бъде издадено), и после изчезва. Всичко беше толкова очевидно. Човекът искал да се махне и се махнал. Просто станал един ден, напуснал бременната си жена и тъй като тя му имала доверие, пък и защото й се струвало немислимо, че някой може да постъпи по този начин, тя просто нямала друг избор, освен да повярва, че е мъртъв. Софи бе измамила себе си, но при дадените обстоятелства трудно би могла да постъпи другояче. Аз обаче нямах това извинение. Нито веднъж от началото на историята не се замислих върху нещата, които стават. Без колебание, дори с радост бях приел нейната версия, нейното погрешно тълкуване на фактите, след което въобще бях спрял да мисля по въпроса. Хора са били застрелвани и за по-малки прегрешения.
Дните минаваха. Инстинктът ми подсказваше, че трябва да кажа на Софи, да й прочета писмото, и все пак не събрах кураж да го направя. Бях изплашен и много се притеснявах как ще реагира тя. Когато се чувствах по-уверен, си казвах, че единственият начин да я защитя, е, като премълча за писмото. Каква полза, ако научи, че Фаншо просто я бе напуснал? Тогава щеше да започне да обвинява себе си за случилото се, а аз не исках тя да страда. Под това благородно мълчание обаче се криеше второ — мълчанието на страха и паниката. Фаншо беше жив и ако Софи научеше, какво щеше да стане с нас двамата? Мисълта, че тя може да го пожелае отново, ми беше болезнено непоносима, и аз не посмях да я подложа на проверка. Може би именно това бе най-голямата ми грешка. Ако бях повярвал на всеотдайната й любов към мен, тогава бих рискувал. Но навремето не виждах друго разрешение и затова направих онова, което Фаншо искаше от мен — не заради него, а заради себе си. Заключих тайната в съзнанието си и се научих да мълча.
Минаха още няколко дни, след което предложих на Софи да се оженим. Бяхме говорили за това и преди, но този път поех инициативата не само на думи, уверявайки я по този начин, че намеренията ми са съвсем сериозни. Знаех, че не действам в типично мой стил — без чувство за хумор и без гъвкавост, — но не можех да постъпя другояче. Просто не можех да продължавам да живея в тази несигурност. Чувствах непреодолимо желание да уредя нещата на часа. Софи, разбира се, забеляза промяната у мен, но тъй като не знаеше причината за нея, изтълкува я като страстна нетърпеливост — поведение на изнервен, невъздържано пламенен мъжкар, който, воден от нагона, бърза да задоволи своето сластолюбие (което също беше вярно). Тя ми отвърна, че, да, ще се омъжи за мен. Нима съм се съмнявал в това?
— Освен това бих искал и да осиновя Бен — казах. — Държа да носи моето име. Важно е да расте с мисълта, че аз съм негов баща.
Софи ми каза, че не би допуснала да бъде другояче. Така би било най-добре и за трима ни.
— Освен това нека да го направим час по-скоро — продължих аз. — Колкото е възможно по-скоро. В Ню Йорк човек не може да получи развод за по-малко от година, а това е твърде дълго. Не бих могъл да чакам толкова. Но има други места като Алабама, Невада, Мексико и къде ли не още. Можем да отидем на почивка и като се върнем, ти вече ще си свободна да се омъжиш за мен.
Софи каза, че изразът й харесва — „свободна да се омъжиш за мен“. Ако това ще се оправи само с едно пътуване, каза тя, готова е да го направи — с мен би отишла навсякъде.
— В края на краищата — рекох аз — него го няма вече повече от година, всъщност година и половина. А са нужни цели седем години, преди изчезнал човек да бъде официално обявен за мъртъв. Какво ли не се случва, но животът продължава. Само си помисли: с теб вече се знаем повече от година.
— За да бъдем по-точни — отвърна Софи, — ти за първи път прекрачи прага на този апартамент на двайсет и пети ноември хиляда деветстотин седемдесет и шеста година. След осем дни се навършва цяла година.
— Значи помниш.
— Разбира се, че помня. Това беше най-важният ден в моя живот.
На двайсет и седми ноември се качихме на самолета за Бърмингам, Алабама, и се върнахме обратно в Ню Йорк през първата седмица на декември. На единайсети се оженихме в градския съвет, след което заседнахме на пиянски обяд с двайсетина наши приятели. Прекарахме нощта в „Плаза“, на сутринта си поръчахме закуска в стаята и по-късно същия ден отлетяхме за Минесота заедно с Бен. На осемнайсети родителите на Софи направиха голямо сватбено тържество в къщата си, а вечерта на двайсет и четвърти всички заедно отпразнувахме Бъдни вечер. След два дни ние със Софи изоставихме снега и заминахме за Бермудските острови, където останахме десетина дни, а после се върнахме в Минесота, за да вземем Бен. Възнамерявахме да си потърсим нов апартамент, щом се приберем в Ню Йорк. Някъде над Западна Пенсилвания, след едночасово летене, Бен се напишка в скута ми. Когато му показах голямото мокро петно върху панталоните ми, той се изсмя, плесна с ръчички, погледна ме право в очите и за първи път ме нарече „тати“.
Потънах в настоящето. Минаха няколко месеца и полека-лека оцеляването взе да ми изглежда все по-възможно. Наистина живеехме като в някакво скривалище, но в него заедно с мен бяха Софи и Бен, а аз друго не исках. Непрекъснато си повтарях, че не бива да ровя и да търся, и докато това траеше, щяхме да бъдем в безопасност.
През февруари се преместихме в апартамент на улица „Ривърсайд“. Докато го подредим, дойде пролетта и улисан в настаняването, през това време аз почти забравих за Фаншо. Не мога да кажа, че бях заличил писмото от паметта си, но то все по-малко ме плашеше. В присъствието на Софи изпитвах сигурност и смятах, че нищо на света не може да ни раздели — нито дори Фаншо, нито дори един Фаншо от плът и кръв. Или поне така ми се струваше, когато се случеше да се замисля по въпроса. Сега разбирам колко много съм се лъгал, но открих това много по-късно. По дефиниция мисълта е нещо, което добре съзнаваш. Фактът, че аз нито за миг не съм спрял да мисля за Фаншо, че в продължение на всички тези месеци денонощно съм го носел вътре в себе си, тогава ми бе неизвестен. А ако човек не съзнава мисълта си, тогава може ли да се каже, че е мислил? Може би въпреки всичко мисълта ме е преследвала, дори обсебвала — без външни белези, без признаци, които да ми подскажат какво става.
Всекидневието ме залисваше. Не забелязвах дори това, че работя много по-малко отпреди. Нямах работа, към която да потегля сутрин, и тъй като Софи и Бен бяха с мен в апартамента, винаги имаше по нещо, което да ме държи далеч от писалището. Работната ми програма се превърна в доста разтегливо понятие. Вместо всеки ден точно в девет часа да започвам работата си, често не смогвах да се добера до тесния си кабинет и в единайсет, дори единайсет и половина. На всичкото отгоре присъствието на Софи в къщата беше едно непрестанно изкушение. Бен продължаваше да спи по един или два пъти през деня и в тези тихи часове, докато той придремваше, не можех да не мисля за тялото й. Започнахме да се любим все по-често. Софи очакваше тези моменти със същото нетърпение, както и аз, и постепенно къщата се еротизира, превърна се в царство на сексуалния шанс. Долната земя изплува на повърхността. Всяка стая се насити със свои собствени спомени, всеки ъгъл в апартамента — със свой собствен незабравим момент, така че дори в спокойното, изпълнено с практически задължения всекидневие, всеки отделен квадрат от килима или прагът на всяка отделна врата вече не бяха просто неща, а усещания, ехо от нашия еротичен живот. Бяхме навлезли в парадокса на страстта. Нуждата ни един от друг беше изтощителна и колкото повече я задоволявахме, тя толкова повече нарастваше.
От време на време Софи подмяташе, че трябва да си потърсим работа, но за нито един от двама ни това не беше належащо. Парите ни стигаха, дори успявахме да спестим малка част от тях. Следващата книга на Фаншо, „Чудеса“, вече се печаташе и авансът от договора се оказа доста по-тлъст от аванса за „Небивала земя“. Според плана, който бяхме изработили заедно със Стюарт, шест месеца след „Чудеса“ трябваше да излязат поемите, след това — най-ранният роман на Фаншо „Затъмнения“ и най-накрая — пиесите. Сумите от авторските права върху „Небивала земя“ започнаха да идват през март и заедно с чековете, които най-неочаквано запристигаха за това или онова, всички проблеми, свързани с пари, се изпариха. Както всичко останало, което се случваше, така и това бе нещо съвсем ново за мен. През последните осем-девет години животът ми бе минал в непрекъснато блъскане и борба, неистово треперене за всяка незначителна статия и дори смятах, че съм голям късметлия, когато успявах да си осигуря скромен доход за месец-два напред. Тази тревога беше дълбоко вкоренена в мен; тя беше част от кръвообращението ми, от кръвните ми телца и аз не можех дори да дишам, без да се безпокоя дали ще имам с какво да си платя сметката за газта. Сега за първи път, откакто живеех сам, можех да се успокоя. Една сутрин, докато седях на бюрото, мъчейки се да сътворя финалното изречение на една статия, търсейки някаква, изглежда, несъществуваща фраза, постепенно осъзнах, че на мен всъщност ми е дадена втора възможност. Можех да се откажа от всичко и да започна отначало. Повече не се налагаше да пиша статии. Можех да се захвана с нещо различно — с онова творчество, за което винаги съм мечтал. Това беше моят шанс да се спася и аз реших, че трябва да съм кръгъл глупак, ако не го използвам.
Минаха още няколко седмици. Всяка сутрин най-прилежно влизах в стаята си, но напразно. Теоретически не ми липсваше вдъхновение и когато не работех, главата ми гъмжеше от идеи. Но щом сядах, за да ги претворя на хартия, мислите ми сякаш се изпаряваха. Думите умираха в мига, в който взимах писалката. Започнах няколко неща едновременно, но нито едно от тях „не хвана корени“ и така постепенно отмряха. Залових се да търся извинения за собственото си безсилие. Това, разбира се, не беше проблем и не след дълго разполагах с цяла литания: приспособяване към брачния живот, отговорността на бащинството, новата ми работна обстановка (която ми се струваше прекалено претрупана и тясна), стария навик да пиша със срок, тялото на Софи, неочакваното благоденствие — всичко. В продължение на няколко дни дори обмислях идеята за детективски роман, но сюжетът ми се опря, защото не успях да свържа отделните линии на интригата. Оставих ума си да се рее на воля и без цел, като същевременно се мъчех да убедя себе си, че самата ми леност е доказателство, че събирам сили, признак, че нещо ще се случи. Повече от месец не направих нищо друго, освен да преписвам откъси от книги. Един от тях, от Спиноза, закачих на стената: „Когато си мисли, че не му се пише, няма сили да мисли за писане; а когато си мисли, че му се пише, няма сили да мисли за друго, освен за писане.“
Може би щях да намеря изход от тази криза. Дали това бе постоянно състояние или преходен период, е все още неясно за мен. Вътрешното ми усещане е, че за момента бях наистина объркан, отчаяно се лутах вътре в себе си, но това едва ли означаваше, че случаят ми е безнадежден. Случваха ми се странни неща. Преживявах съществена промяна, но все още беше твърде рано да отсъдя накъде ще ме отведе тя. И тогава, съвсем ненадейно, решението дойде от само себе си. Всъщност „решение“ е доста мека дума, по-скоро бих го нарекъл компромис. Но каквото и да бе, аз почти не му се противопоставих. То дойде в момент, когато се чувствах болезнено уязвим и поради това преценката ми за нещата куцаше. Това бе втората ми голяма грешка и тя бе пряка последица от първата.
Един ден обядвах със Стюарт, недалеч от неговата редакция в северната част на Ист Сайд. В един момент той пак отвори дума за свързаните с Фаншо слухове и тогава за пръв път ми хрумна, че всъщност самият той вече се е усъмнил. Темата му се струваше толкова интригуваща, че просто не можеше да говори за нищо друго. Подходът му беше закачлив и подигравателно съзаклятнически, но зад тази поза прозираше желанието му да ме хване натясно и да изтръгне от мен признание. Позабавлявах се известно време, после се изморих от тази игра на криеница и му казах, че единственият начин да разбере истината е да възложи на някого написването на биография. Подхвърлих му го съвсем невинно (по-скоро по силата на логиката, отколкото като внушение) но Стюарт реши, че това е блестяща идея. Започна сам да се навива: разбира се, разбира се, митът Фаншо разкрит, всичко е съвършено ясно, разбира се, най-накрая истинската история! Само след няколко минути той вече бе измислил как да стане всичко. Аз ще напиша книгата. Тя ще се появи след излизането на цялото творчество на Фаншо и аз, разбира се, ще разполагам с колкото време пожелая — две години, три години, колкото искам. Това трябва да бъде една изключителна книга, добави Стюарт, книга, която по нищо да не отстъпва на творбите на самия Фаншо, но тъй като има огромно доверие в мен, бил сигурен, че именно аз съм човекът за тази работа. Предложението ме свари неподготвен и аз го приех по-скоро като шега. Но Стюарт беше съвсем сериозен; не ме остави да му откажа. Помисли си, рече той, и после пак ще говорим. Продължавах да бъда скептично настроен към идеята, но за да не бъда груб, му казах, че ще си помисля. Споразумяхме се да му дам окончателния си отговор в края на месеца.
Същата нощ обсъдих въпроса със Софи, но тъй като не бях докрай откровен, разговорът не ми помогна много.
— Сам си реши — каза тя. — Ако имаш желание, приеми.
— Това не те ли притеснява?
— Не. Защо? Винаги съм си мислила, че рано или късно ще се появи книга за него. А тогава по-добре е да я напишеш ти, отколкото някой случаен човек.
— Тогава ще трябва да пиша за теб и Фаншо. Не е ли странно?
— Няколко абзаца ще бъдат достатъчни. Щом ти си човекът, който ще ги пише, няма от какво да се притеснявам.
— Може и да си права — отвърнах, без да знам как да продължа. — Въпросът е, поне според мен, дали искам да посветя толкова много усилия, мислейки само за Фаншо. Не е ли време да се помъча да го забравя?
— Както решиш. Но истината е, че ти най-добре можеш да напишеш тази книга. Дори не е нужно да бъде чиста биография, нали така? Можеш да направиш нещо по-интересно.
— Какво например?
— Не знам, нещо по-лично, по-вълнуващо. Историята на вашето приятелство например. Тогава биографията ще бъде толкова негова, колкото и твоя.
— Да, това е възможно. Идеята не е лоша. Онова, което ме озадачава обаче, е как можеш да си толкова спокойна и равнодушна.
— Мога, защото съм омъжена за теб и те обичам, затова! Ако тази книга е нещо, което ти искаш да напишеш, тогава я искам и аз. В края на краищата аз не съм сляпа. Виждам, че имаш проблеми със собственото си творчество, и понякога се чувствам виновна за това. Може би тази книга ще ти помогне отново да заработиш пълноценно.
Тайно се бях надявал, че Софи ще вземе това решение вместо мен, като си мислех, че тя ще се възпротиви, че ще поговорим и ще приключим въпроса набързо. Но се случи точно обратното. Сам се бях притиснал до стената и смелостта ми се стопи. Оставих да минат още ден-два, след което се обадих на Стюарт и му съобщих, че приемам да напиша книгата. С това си издействах още един безплатен обяд, след което трябваше сам да се справям.
Никога не е ставало въпрос да кажа истината. Фаншо трябваше да е мъртъв, иначе книгата би била безсмислена. Налагаше се не само да премълча писмото, но и да се преструвам, че то никога не е съществувало. Не се извинявам предварително за това, което се канех да напиша. За мен то беше ясно от самото начало и аз се хвърлих в работата с измама в сърцето си. Книгата щеше да бъде художествена. Опирайки се на факти обаче, тя нямаше да казва нищо друго, освен лъжи. Подписах договора и се почувствах като човек, продал душата си.
В продължение на няколко седмици се чудех как да започна. Всеки живот е необясним, повтарях си аз. Независимо колко факти са цитирани, колко подробности са описани, основното не се поддава на пресъздаване. Да кажеш, че еди-кой си е роден тук и отишъл там, че е вършел това или онова, че се е оженил за еди-коя си жена и имал не знам какви си деца, че е живял, че е умрял и оставил след себе си тези книги, спомена за тази битка или онзи мост — всичко това е крайно недостатъчно. Ние всички обичаме да ни разправят истории и ги слушаме по същия начин, както децата слушат приказки. Представяме си чуждия живот с помощта на думите и за да ни е по-лесно, се поставяме на мястото на героя от разказа, преструвайки се, че можем да го разберем, защото разбираме себе си. Това е измама. Ние съществуваме в самите нас, може би понякога дори добиваме смътна представа кои сме, но в края на краищата никога не можем да бъдем сигурни и докато животът ни тече, ставаме все по-неясни и смътни на самите себе си, все по-ясно съзнаваме собствената си несвързаност, собствената си непоследователност.
Припомних си нещо, което ми се беше случило преди осем години — през юни 1970. Нямах пари и никакви планове за лятото, затова се хванах на временна работа в едно статистическо бюро като преброител. Възложеният ми обект беше Харлем. Представлявахме група от двайсет души, десантен отряд от работници, наети да издирят хората, които не бяха отговорили на изпратените им по пощата въпросници. Няколко дни ни тренираха в прашния горен етаж на един склад, който се намираше срещу театър „Аполон“, и след като усвоихме тънкостите в попълването на формулярите и основните правила в етикета на преброителите, се пръснахме из квартала с червени, бели и сини чанти през рамо и взехме да чукаме по вратите и да задаваме въпроси, след което се връщахме в бюрото със събраните факти. Първото място, на което почуках, се оказа кантора на някаква компания. Вратата едва се открехна и през тесния процеп надникна глава (зад нея зърнах десетина мъже в съвършено гола стая да седят и да пишат на дълги като за пикник маси). Учтиво отклониха молбата ми. И с това като че дадоха тон на останалите. В един апартамент говорих с полусляпа жена, чиито родители били роби. След двайсет минути разговор тя изведнъж се сети, че аз не съм негър, и избухна в неудържим кикот. Каза, че през цялото време ме е подозирала, тъй като гласът ми звучал странно, но все пак й било трудно да повярва. Аз съм бил първият бял човек, прекрачил прага на къщата й. В друг апартамент попаднах на домакинство от единайсет души, всичките под двайсет и две години. Но почти през цялото време нямаше никой. А когато се случеше да заваря някого, той или отказваше да разговаря с мен, или да ме пусне вътре. Лятото бе дошло и улиците ставаха все по-горещи, влажни и непоносими, така както само улиците на Ню Йорк могат да бъдат непоносими. Започвах обиколките си рано сутрин, като глупашки се лутах от врата на врата, и все повече се чувствах като марсианец. Най-накрая се оплаках на надзирателя (негър, който носеше копринен шал на врата, пръстен със сапфир и говореше много бързо), като му обясних моя проблем. И чак тогава разбрах какво всъщност се очаква от мен. На този човек му плащали определена сума за всеки формуляр, предаден от член на екипа. Колкото повече формуляри попълним, толкова повече пари ще влязат в джоба му.
— Не ти давам акъл какво да правиш — рече той, — но ми се струва, че се престараваш. После да не ти е криво.
— Да се откажа ли? — попитах.
— От друга страна — продължи философски той, — правителството иска формулярите да бъдат попълнени. Колкото повече попълнени формуляри получат, толкова по-доволни ще останат. Виждам, че си интелигентно момче, и знам, че ако те попитам колко е две и две, няма да кажеш пет. Но това, че не ти отварят, когато почукаш на някоя врата, още не значи, че вътре няма никой. Приятел, трябва да използваш въображението си. В края на краищата не искаме да разочароваме правителството, нали така?
След този разговор работата ми значително се улесни, но тя вече не беше същата работа. Вместо да обикалям харлемските къщи като луд, седнах зад едно писалище и от преброител се превърнах в съчинител. През ден се отбивах в канцеларията, за да предам попълнените формуляри и да взема нови — за друго не ми се налагаше да излизам от апартамента. Не си спомням колко души съм измислил — сигурно са били стотици, може би хиляди. Седях си в стаята с вентилатор, обърнат към лицето ми, и влажен пешкир около врата, и попълвах въпросниците толкова бързо, колкото можех да пиша. Падах си по големите домакинства — с шест, осем, десет деца — и особено се гордеех с това, че измислях странни и сложни плетеници от взаимоотношения, в които разигравах всевъзможни комбинации: родители, деца, братовчеди, вуйчовци, лели, баби и дядовци, втори съпруги и съпрузи, доведени деца, природени братя и сестри, приятели. А най-голямо удоволствие ми доставяше измислянето на имена. На моменти направо се изхвърлях и тогава трябваше сам да се озаптявам — в името обичах играта на думи, мръснишкия подтекст, смешката, — но в повечето случаи предпочитах да остана в границите на разумното. Когато въображението ми изневеряваше, прибягвах до няколко чисто механически прийома: цветовете (Браун, Уайт, Блак, Грийн, Грей, Блу), президентите (Уошингтън, Адамс, Джеферсън, Филмор, Пиърс), литературни герои (Фин, Старбък, Димсдейл, Бъд). Обичах също така и имена, свързани с небето (Орвил Райт, Амилия Ърхарт), с нямото кино (Китън, Лангдън, Лойд) с успешни удари в бейзбола (Килбру, Мантъл, Мейс), с музиката (Шуберт, Ив, Армстронг). От време на време прибягвах до имената на далечни роднини или стари съученици, а веднъж дори използвах и анаграма на собственото си име.
Това, разбира се, бяха детинщини, но аз не страдах от угризения, пък и да страдах, за тях винаги можеше да се намери оправдание. Началникът нямаше да има нищо против; хората, действително обитаващи въпросните адреси, вписани във формулярите, също не биха имали нищо против (те биха предпочели да не ги тормозят и със сигурност не желаеха някаква бяла мутра да се навира в личните им работи); правителството също не би имало нищо против, защото онова, което не знаеше, не можеше да му причини главоболия, или поне не повече от онези, които вече си имаше. Дори отидох по-далеч — защитих предпочитанията си към многодетни семейства от чисто политическа гледна точка: колкото по-многочислено е бедното население, толкова по-голяма е отговорността на правителството за тези хора. Това бе пяната от мъртви души в американски вариант и затова съвестта ми беше чиста.
Това, от една страна. От друга, бе простият факт, че въпросната работа ми доставяше удоволствие. Удоволствието да измислям имена, да съчинявам биографии на хора, които никога не са съществували и няма да съществуват. Не беше като да измисляш литературни герои, а нещо много по-грандиозно, много по-вълнуващо. Защото всички знаят, че в литературата героите и историите са измислени. Както и да ни въздействат, ние знаем, че те са плод на нечие въображение, дори когато ни казват истини, по-съществени от онези, които бихме открили сами. За разлика от литературния разказвач аз предлагах моите творения директно на истинския свят и затова ми се струваше, че е възможно истински да повлияят на този истински свят и че в крайна сметка могат да станат част от действителността. Никой писател не може и да мечтае за подобно нещо.
Спомних си всичко това, когато седнах да пиша за Фаншо. Някога бях дал живот на хиляди въображаеми души. Сега, осем години по-късно, трябваше да взема жив човек и да го заровя в гроба. Трябваше да бъда главният оплаквач и официалното духовно лице на това псевдопогребение. Трябваше да изрека верните думи, да кажа онова, което всички искаха да чуят. Двете действия бяха противоположни и идентични, взаимно отразяващи се огледални образи. Но това не представляваше никаква утеха. Докато първата измама беше само една шега, нещо като младежка лудория, втората бе вече сериозна — нещо тъмно и опасно. В края на краищата копаех гроб и на моменти започвах да се замислям дали не копая собствения си.
Животът няма смисъл, повтарях си аз. Човек живее, после умира, а онова, което се случва междувременно, няма смисъл. Сетих се за историята на Ла Шер, войник, който взел участие в една от най-ранните френски експедиции до Америка. През 1562 година Жан Рибо настанил голяма част от хората си в Порт Ройъл (недалеч от Хилтън Хед, Южна Каролина) под командването на Албер дьо Пиера — един луд човек, който управлявал чрез терор и насилие. „Със собствените си ръце обесил барабанчика само защото се случил пред взора му, когато бил разгневен, пише Франсис Паркман, също така изпратил редник Ла Шер в изгнаничество на пустинен остров, на три левги от форта и там го оставил да умре от глад.“ В крайна сметка самият Албер бил убит в едно въстание от собствените си войници и полумъртвият Ла Шер бил спасен от пустинния остров. Човек ще рече, че Ла Шер бил вече в безопасност и че след като е преживял ужасното си наказание, би трябвало да не му се случват повече нещастия. Но нищо не е така просто. Не можеш току-тъй да се опълчиш срещу халите на съдбата, не съществуват правила, ограничаващи лошия късмет и във всеки отделен момент ние започваме отначало, толкова готови за удар под пояса, колкото сме били и преди миг. Разрухата започнала още във форта. Хората не умеели да се справят сами в пустошта и много скоро станали плячка на глада и носталгията. Използвайки няколко импровизирани инструмента, те със сетни сили успели да построят кораб — „достоен за Робинзон Крузо“, с който се надявали да се върнат във Франция. В Атлантическия океан обаче ги дебнела друга беда: пълно безветрие, после храната и водата свършили. Мъжете започнали да ядат обувките и кожените си елеци, някои, в отчаянието си, взели да пият морска вода и неколцина умрели. След което дошъл редът и на неизбежния в такива случаи канибализъм. „Жребият бил хвърлен — отбелязва Паркман — и паднал върху Ла Шер, същия нещастник, когото Албер изпратил на пустинния остров, осъждайки го на гладна смърт. Убили го и лакомо разпределили месото му на порции. Зловещата вечеря ги държала сити, докато на хоризонта се появила земя, и тогава, така поне се твърди, в делириума на своята радост те зарязали управлението на кораба и го оставили свободно да се носи по вълните. Малък английски барк се приближил и ги взел на абордаж. Когато пуснали котва, най-изнемощелите оставили на брега, а останалите пленници завели при кралица Елизабет.“
Използвам Ла Шер само като пример. От гледна точка на съдбата неговият случай е несъмнено странен, бих казал дори успокоителен в сравнение с много други. Най-малкото животът му е вървял по права линия, а това само по себе си се случва рядко, то е почти като благословия. Общо взето, човешката съдба обича резките завои, обича да се блъска, да подскача и неспокойно да се гърчи. Човек тръгва в една посока, по средата на пътя рязко завива, засяда, оставя се да го носи течението, после пак поема сам. Нищо никога не се знае и неизбежно стигаме до място, което се оказва съвършено различно от онова, към което сме си мислели, че вървим. Като първокурсник в университета Кълъмбия, всеки ден, отивайки на лекции, минавах край бюста на Лоренцо Да Понте. Смътно си спомнях, че това е либретистът на Моцарт, но после научих, че освен това бил и първият италиански преподавател в Кълъмбия. Едното ми се струваше несъвместимо с другото и това ме накара да се заинтересувам от неговия случай. Бях любопитен да узная как е възможно един и същ човек да живее два толкова различни живота. Впоследствие се оказа, че той е живял не два, а пет-шест различни живота. Родил се е през 1749 година и бил кръстен Емануел Конеляно. Бил син на евреин, който търгувал с кожи. След смъртта на майка му баща му се оженил повторно. Тъй като съпругата му била католичка, решил, че той и децата му трябва да приемат майчината вяра. Малкият Емануел показвал заложби на учен и когато навършил четиринайсет години, епископът на Сенада (монсеньор Да Понте) взел момчето под свое покровителство и платил за богословското му образование. Според тогавашния обичай ученикът трябвало да приеме името на своя благодетел. Да Понте бил ръкоположен през 1773 година и станал преподавател в семинарията. Проявявал подчертан интерес към латинската, италианската и френската литература. Бил типичен представител на епохата на Просвещението, но освен това се забъркал в многобройни любовни истории. Една венецианска благородничка тайно родила дете от него. През 1776 година финансирал публична дискусия в семинарията в Тревисто, на която бил разискван въпросът, дали цивилизацията е успяла да направи човечеството по-щастливо. Заради това предизвикателство срещу основните църковни постулати му се наложило да се укрие. Избягал първо във Венеция, после в Гориция и най-накрая в Дрезден, където всъщност започнал новата си кариера на либретист. През 1782 година отишъл във Виена с препоръчително писмо до Салиери и скоро след това бил нает като „поет на императорския театър“ — пост, на който се задържал почти десет години. Именно през този период се срещнал с Моцарт и написал либретата за трите негови опери, които увековечили името му. През 1790 година обаче, когато Леополд II сложил под свой контрол музикалния живот на Виена поради турските нашествия, Да Понте останал без работа. Заминал за Триест и се влюбил в една англичанка на име Нанси Грал или Крал (по въпроса още се спори). Оттам двамата отпътували за Париж, после за Лондон, където останали тринайсет години. Музикалната дейност на Да Понте се ограничила до няколко либрета, които написал за неизявени композитори. През 1805 година двамата с Нанси емигрирали в Америка, където изживял останалите трийсет и три години от живота си, като известно време работел като магазинер в Ню Джързи и Пенсилвания. Починал на осемдесет и девет годишна възраст — един от първите италианци, погребан в Новия свят. Полека-лека всичко се променило в живота му. От конте и мазен ухажор в младежките си години, опортюнист, кален в политическите интриги на църквата и кралския двор, той се превърнал в един най-обикновен жител на Ню Йорк, който през 1805 година сигурно му е изглеждал като края на света. И от всичко това после се превръща в: усърден университетски преподавател, грижовен съпруг и баща на четири деца. Твърди се, че когато едно от децата му умряло, той бил така съсипан от скръб, че останал затворен в къщата си почти цяла година. В крайна сметка поуката е една: всеки личен живот е несъизмерим с друго, освен със себе си. Което означава: животът няма смисъл.
Нека не продължавам на тази тема. Но обстоятелствата, при които отделният живот сменя посоката си, са толкова различни, че е съвършено невъзможно да се правят каквито и да било заключения и сравнения, преди човек да умре. Смъртта, разбира се, е единственият истински арбитър на щастието (по думите на Соломон), но освен това тя е и единствената мярка, с помощта на която животът може да бъде преценен. Навремето познавах един скитник, който говореше като Шекспиров актьор. Дрипав алкохолик на средна възраст със струпеи по лицето и парцали вместо дрехи, той спеше по тротоарите и непрекъснато ме врънкаше за пари. Някога този човек е бил собственик на художествена галерия на Мадисън авеню. Познавах и друг, който някога е бил смятан за най-обещаващия млад писател на Америка. Когато ми го представиха, той току-що бе наследил петнайсет хиляди долара от баща си и бе застанал на ъгъла на една нюйоркска улица и раздаваше банкноти от по сто долара на минувачите. И това бе част от неговия план да разруши икономическата система на Съединените щати, така поне ми обясни. Помислете си само какво се случва. Помислете си само как човешките съдби избухват. Гофе и Уоли например — двама от съдиите, произнесли смъртната присъда над Чарлс I, пристигнали в Кънетикът след Реставрацията и прекарали остатъка от живота си в пещера. Или пък мисис Уинчестър, вдовицата на производителя на въпросните пушки, която се страхувала, че духовете на хората, убити с оръжията на мъжа й, ще дойдат да вземат душата й, и затова непрекъснато пристроявала нови стаи в къщата си, в резултат на което я превърнала в лабиринт от коридори и скривалища, така че всяка нощ да може да спи в различна стая и по този начин да избяга от духовете. По някаква ирония на съдбата обаче по време на земетресението в Сан Франциско през 1906 година тя била затрупана в една от онези стаи и едва не умряла от глад, тъй като прислугата не успяла да я открие дни наред. Също и М. М. Бахтин, руския критик и философ на литературата. По време на Втората световна война, когато германците нахлули в Русия, той изгорил единствения екземпляр на един от своите ръкописи — дебела колкото книга студия върху германската художествена проза, която бил писал в продължение на много години. Откъсвал страниците една по една и свивал в тях цигарите си и така ден след ден, докато изпушил цялата си творба. Това са истински истории. Освен това може би съществуват и притчи, но те означават това, което означават, само защото са истински.
В творчеството си Фаншо показва силно пристрастие към подобни истории. Особено в бележките си — непрекъснато се повтарят малки анекдоти и тъй като броят им нараства към края, човек започва да подозира, че Фаншо ги е колекционирал с надеждата да разбере по-добре себе си. Един от най-последните (от февруари 1976 година, тоест два месеца преди да изчезне) е особено показателен.
„В една книга на Петер Фройхен, която някога съм чел — пише Фаншо, — известният арктически изследовател описва как веднъж в Северна Гренландия бил застигнат от снежна виелица. Сам-самичък, със силно намалели припаси, той решил да си построи иглу и да изчака бурята да отмине. Така преживял дни наред. Най-много се страхувал от вълци, защото непрекъснато чувал гладния им вой и стъпките им, които обикаляли по покрива на иглуто му. Излизал от време на време и започвал да пее колкото му глас държи, за да ги прогони. Но вятърът продължавал да стене свирепо и колкото и гръмогласно да пеел, единственото нещо, което чувал, бил вятърът. Това, разбира се, било сериозен проблем, но далеч по-сериозен бил проблемът със самото иглу. Защото Фройхен забелязал, че стените на миниатюрното му убежище постепенно стесняват пространството около него. А поради особените метеорологически условия, дъхът му буквално замръзвал по стените и при всяко издишване ги удебелявал все повече и повече. Иглуто непрекъснато се смалявало, докато накрая останало място колкото едва да се смести тялото му. Сигурно е ужасно да знаеш, че дишайки, градиш ледения си ковчег, и според мен това е далеч по-страшно от «Кладенецът и махалото» на Едгар Алан По. Защото в този случай човекът сам се явява оръдие на собственото си унищожение и нещо повече — инструментът за това унищожение е точно онова нещо, което поддържа живота му. Защото човек не може да живее, без да диша. Но в същото време той е обречен да не живее, ако диша. Странно, но не си спомням как Фройхен бе успял да се измъкне от този капан. Както се подразбира обаче, успял е. Заглавието на книгата му е «Арктическо приключение». Отдавна не е излизала.“
През юни същата година (1978) Софи, Бен и аз отидохме до Ню Джързи, за да се видим с майката на Фаншо. Родителите ми не им бяха вече съседи (живееха във Флорида) и аз не се бях връщал в градчето от дълго време. Като баба на Бен, мисис Фаншо ни се обаждаше от време на време, но отношенията ни не бяха лесни. У нея се долавяше една потисната враждебност към Софи, сякаш тя тайно я обвиняваше за изчезването на Фаншо, и тази неприязън се проявяваше на моменти под формата на безцеремонни и доста груби подмятания. Ние със Софи я канехме на вечеря сравнително често, но тя приемаше много рядко и тогава през цялото време седеше неспокойно и се усмихваше, бърбореше с чуруликащия си гласец, преструваше се, че много харесва бебето, правеше неуместни комплименти на Софи, подхвърляйки й каква голяма късметлийка е, а после най-неочаквано, насред разговора, ставаше, плясваше се по челото, че има друга среща, и винаги си тръгваше рано-рано. Все пак човек не можеше да й се сърди. Животът й не беше лек и на този етап очевидно бе престанала да вярва, че нещата някога ще се оправят. Съпругът й беше мъртъв; дъщеря й бе преминала през серия нервни кризи и сега живееше с успокоителни в санаториум за психично болни и наркомани; синът й бе изчезнал. Все още красива на петдесет години (като момче смятах, че тя е най-очарователната жена, която съм виждал), тя поддържаше духа си с помощта на многобройни и доста заплетени любовни истории (кандидати винаги се намираха), с помощта на пътувания до Ню Йорк, където обичаше да пазарува, и със страстта си към голфа. Литературният успех на Фаншо я бе изненадал, но сега, след като бе привикнала към него, тя с голямо желание се вживя в ролята си на майка, която е родила гений. Когато й се обадих да й кажа за биографията, отвърна ми, че с удоволствие ще ми помогне. Разполагала с писма, снимки и документи, рече тя, и би ми показала каквото пожелая.
Пристигнахме преди обяд и след първоначалното притеснение, последвано от чаша кафе в кухнята и дълъг разговор за времето, тя ни поведе нагоре по стълбата към старата стая на Фаншо. Мисис Фаншо се бе приготвила най-старателно за посещението ми и всички материали лежаха в стройни купчинки върху някогашното писалище на Фаншо. Бях поразен от количеството. Не знаех какво да кажа, освен дето й благодарих за отзивчивостта — но всъщност се чувствах уплашен и смазан от обема на онова, което се намираше там. След няколко минути мисис Фаншо слезе да се поразходи из двора със Софи и Бен (беше топъл слънчев ден) и аз останах горе сам. Спомням си, че погледнах през прозореца и зърнах Бен, който пристъпяше като пате по тревата в издутия си от пеленки гащеризон, пищеше и сочеше една червеношийка, която се носеше над главата му. Почуках по стъклото и когато Софи вдигна глава, аз й помахах. Тя се усмихна, изпрати ми въздушна целувка и продължи да разглежда цветните лехи на мисис Фаншо.
Седнах зад писалището. Чувствах се ужасно в тази стая, а и нямах представа колко време ще ми отнеме работата. Бейзболната ръкавица на Фаншо стоеше върху една лавица с протрита бейзболна топка в нея; лавиците над и под нея бяха пълни с книги, които той бе чел като малък; точно зад гърба ми беше леглото, покрито със същия юрган на сини и бели квадратчета, който си спомнях от преди години. Това бе вещественото доказателство, останките от един мъртъв свят. Бях влязъл в музея на собственото си минало и онова, което открих там, ме съкруши.
В единия куп: актът за раждане на Фаншо, ученическите му бележници, скаутските му значки, дипломата му от гимназията. В друг куп: снимки. Албум на Фаншо като бебе; албум на Фаншо и сестра му; албум на семейството (Фаншо като ухилено двегодишно бебе в ръцете на баща си, Фаншо и Елън, прегърнали майка си в двора на къщата до люлката, Фаншо, наобиколен от братовчедите си). И после останалите снимки — в папки, в пликове, в малки кутии: десетки снимки, на които сме двамата с Фаншо (плуваме, боричкаме се, караме колела, учим в двора; яхаме баща ми; късо подстригани, с увиснали джинси, зад нас — древните коли: пакард, десото, форд комби с дървени лайсни). Снимки на класа, снимки на отбора, снимки от лагерите. Снимки от състезания, от игри. Каране на кану, дърпане на въже. И после, някъде към дъното, няколко снимки от по-късни години — Фаншо такъв, какъвто никога не съм го виждал. Фаншо в двора на Харвард; Фаншо на палубата на петролен танкер „Есо“; Фаншо в Париж пред каменен фонтан. И най-накрая една-единствена снимка на Фаншо и Софи — Фаншо доста състарен и с мрачен вид; а Софи ужасно млада и красива, с разсеян поглед, като човек, неспособен да се съсредоточи. Въздъхнах дълбоко и после най-неочаквано се разплаках, без да съзнавам до последния момент, че отдавна нося в себе си тези сълзи — разридах се, целият се разтресох и закрих лице в дланите си.
Вдясно от снимките стоеше кутия, пълна с писма — най-малко стотина. Започваха още от осемгодишна възраст (с неулегналия почерк на дете, с размазани петна и триеници с гума) и продължаваха до началото на седемдесетте години. Имаше писма от колежа, писма от кораба, писма от Франция. Почти всички бяха до Елън и повечето — страшно дълги. Веднага разбрах, че са ценни, във всеки случай по-ценни от всичко друго в стаята, но не посмях да ги зачета още там. Изчаках още десет-петнайсет минути, след това слязох долу и се присъединих към останалите.
Мисис Фаншо не желаеше оригиналите да излизат от къщата, ала нямаше нищо против да направя фотокопия на писмата. Дори предложи тя да свърши тази работа, но аз й отвърнах, че сам ще се погрижа: ще намина някой ден и ще ги взема за малко.
Обядвахме на двора. Бен, разбира се, беше в центъра на вниманието; помежду всяка хапка от сандвича си се втурваше ту към някое разцъфнало цвете, ту към стръкче трева и така, докато стана време да си вървим. Беше към два часа. Мисис Фаншо ни закара до автобусната спирка, целуна ни и тримата за довиждане и за пръв път като че малко се развълнува. Почти веднага след потеглянето на автобуса Бен заспа в скута ми, а Софи взе ръката ми в своята.
— Какво ще кажеш, това май не беше един от най-хубавите ни дни? — каза тя.
— Един от най-лошите — отвърнах.
— Цели четири часа да се мъчиш да поддържаш разговор! Още щом пристигнахме, запасът ми от теми се изчерпа.
— Сигурно не сме й допаднали.
— Едва ли е само това.
— Това е най-малкото.
— Не ти беше лесно горе сам, нали?
— Никак.
— Мислиш ли, че ще си промениш решението?
— Боя се, че да.
— Разбирам те. Цялата тази работа взе да става вече доста зловеща.
— Ще трябва отново да премисля всичко. Опасявам се, че съм направил голяма грешка.
След четири дни мисис Фаншо се обади да каже, че заминава за Европа за един месец и поради това няма да е зле да си свършим работата още сега (по нейните думи). Аз вече възнамерявах да се откажа от плановете си, но още преди да успея да измисля някакво приемливо обяснение за отказа, чух собствения си глас да казва, че пристигаме идущия понеделник. Софи не пожела да ме придружи, а и аз не настоях да го стори. И за двама ни първото посещение се оказа предостатъчно.
Джейн Фаншо ме посрещна на автогарата. Цялата сияеше от приветливост и усмивки. Щом се качих в колата й, усетих, че този път нещата ще бъдат по-различни. Беше положила специални грижи за външния си вид (бели панталони, червена копринена блуза, от която се виждаше гладката й шия с лек слънчев загар) и мен ме обзе натрапчивата мисъл, че се мъчи да ме съблазни, да ме накара да й призная, че все още я смятам за много красива. Но имаше и нещо друго: смътно прокрадващ се в гласа й намек за това, че сме стари приятели, че сме много близки именно защото се познаваме от отдавна, и колко е хубаво, че съм пристигнал сам, тъй като сега вече ще можем да си поговорим без заобикалки. Това никак не ми се понрави и аз й отвърнах доста сдържано.
— Нямаш голямо семейство, нали, моето момче — каза тя и се обърна с лице към мен, докато изчаквахме червения светофар.
— Така е — рекох. — Семейството ми е малко.
— Детето, разбира се, е чудесно. Истинско сладурче. Но доста палаво, не мислиш ли?
— Той е само на две годинки. На тази възраст всички деца са такива.
— Разбира се. Но според мен Софи го е поразглезила. Като я гледам, тя просто не може да му се нарадва. Не че имам нещо против това, но малко повече строгост няма да му навреди.
— Софи е такава с всички — казах. — Сърдечната жена става и сърдечна майка. Доколкото знам, Бен няма никакви оплаквания от нея.
Последва кратко мълчание, след което потеглихме по широка търговска улица и Джейн Фаншо отново се обади:
— Късметлийка е тази Софи. Късметлийка, че се приземи невредима. Късметлийка, че е попаднала на мъж като теб.
— Аз пък мисля обратното — че късметлията съм аз.
— Недей да скромничиш.
— Не скромнича. Напротив, много добре знам какво говоря. Засега късметът е изцяло на моя страна.
Тя се усмихна загадъчно на думите ми, сякаш искаше да каже, че съм доста наивен, но все пак прекрати темата, очевидно разбирайки, че аз няма да отстъпя. След още няколко минути стигнахме къщата и тогава ми се стори, че тя вече бе сменила първоначалната си тактика. Повече не спомена нито за Софи, нито за Бен. Превърна се в самата учтивост, като взе да ми разправя колко се радва, че ще пиша книга за Фаншо. Държеше се така, сякаш книгата зависеше изцяло от нея, сякаш тя бе човекът, който единствен можеше да одобри не само написаното, но и мен — автора. След това, като ми подаде ключовете на колата си, ми каза как да стигна до най-близкото фотокопирно ателие. Обедът, додаде тя, ще бъде готов, когато се върна.
Фотокопирането на писмата ми отне повече от два часа и когато се върнах в къщата, вече наближаваше един. Обядът наистина беше готов — богат и апетитен: аспержи, сьомга, сирене, бяло вино и какво ли още не. На масата в трапезарията имаше цветя, а сервизът несъмнено беше най-скъпият. На лицето ми сигурно се е изписала почуда.
— Исках да бъде по-празнично — каза мисис Фаншо. — Нямаш представа колко ми е приятно, че си тук. Връщам се назад в спомените си. Сякаш лошите неща никога не са се случвали.
Подозирам, че бе започнала да пие още след излизането ми. Разбира се, не й личеше, движенията й бяха съвършено уравновесени, но в гласа й се долавяше леко одрезгавяла нотка, а в държанието й — известна нерешителност и словоохотливост, които отсъстваха преди. Докато сядахме на масата, си казах, че трябва да внимавам. Виното се лееше в неограничено количество и когато забелязах, че вниманието й е насочено много повече към чашата, отколкото към чинията, от която неохотно бодваше по едно-две залчета, а после съвсем я забрави, аз започнах да се опасявам от най-лошото. Първо поговорихме за родителите ми и за двете ми по-малки сестри, след което разговорът ни постепенно премина в монолог.
— Странно — каза тя, — странно как нещата в живота се преобръщат. Във всеки следващ момент просто не знаеш какво ще се случи, не знаеш какво те очаква. Ето те и теб сега — малкото момченце, което ни беше съсед. Ти си същото същество, което препускаше из тази къща с калните си обувки — сега си пораснал, вече си мъж. Ти си баща на моя внук, съзнаваш ли го? Ти си женен за съпругата на моя син. Ако някой ми беше казал преди десет години, че това ще стане, щях да му се изсмея в лицето. Това е, което в крайна сметка научаваш: колко странен е животът. Човек просто не насмогва на неговата странност. За това и въображението му не стига.
Знаеш ли, ти дори приличаш на него. Винаги си приличал. Двамата бяхте като братя, почти като близнаци. Спомням си, че като малки често ви бърках, особено от разстояние. Не можех да кажа кой е моят.
Знам колко го обичаше и колко му се възхищаваше. Но нека да ти кажа нещо, скъпи. Той не беше и наполовина това, което си ти. Той беше студен отвътре. Беше мъртъв отвътре и мисля, че никога не е обичал никого — нито веднъж, нито веднъж в живота си. Понякога наблюдавах теб и майка ти в двора — как се затичваше към нея с протегнати ръце, как обгръщаше шията й, как я оставяше да те целува — и тогава пред очите ми изникваше онова, което не бях преживявала с моя син. Знаеш ли, той не ми даваше да го докосна. Още на четири-пет годинки се дърпаше от мен, щом понечех да го приближа. Знаеш ли какво коства това на една жена — собственият й син да я презира? Тогава бях толкова млада. Нямах и двайсет години, когато го родих. Представяш ли си какво може да ти причини подобно отношение?
Не твърдя, че той беше лош. Той беше само едно отделно същество, дете без родители. Каквото и да му кажех, за него нямаше никакво значение. По същия начин се държеше и с баща си. Отказваше да научи каквото и да е от нас. Робърт много настоятелно се опитваше, но така и не се сближи с това момче. Но не можеш да накажеш човек за това, че не е чувствителен, нали така? Не можеш да накараш детето да те обича само защото си му родител.
Да не забравяме Елън, разбира се. Клетата, изтерзана Елън. Той беше добър с нея и двамата го знаем. Но някак прекалено добър и в крайна сметка това се оказа пагубно за нея. Той й проми мозъка. Направи я толкова зависима от него, че тя също се отчужди от нас. Той беше човекът, който я разбираше, който я съветваше и който можеше да разреши нейните проблеми. Ние с Робърт бяхме само фигуранти. За тях двамата ние въобще не съществувахме. Елън вярваше до такава степен на брат си, че най-накрая му предаде душата си. Не знам дали той съзнаваше какво върши, но аз останах да живея с последствията от всичко това. Тя е на двайсет и седем години, но се държи като четиринайсетгодишна, и то когато се чувства добре. Съвършено объркана е, обсебена от паника. Един ден смята, че искам да я унищожа, на следващия ми се обажда трийсет пъти по телефона. Трийсет пъти! Ти дори не можеш да си представиш какво е това.
Елън е причината, поради която той не публикува нищо от онова, което беше написал. Тя е причината, поради която напусна Харвард след втората си година там. Още тогава пишеше поезия и на няколко седмици й изпращаше колет с ръкописите си. Ти добре знаеш какво представляват стихотворенията му. Те просто не се разбират. Много страстни, разбира се, пълни с гръмки фрази, проповеди и призиви, но толкова неясни, че човек започва да си мисли, че му липсва шифърът, за да ги разгадае. Елън прекарваше часове над тях, недоумяваше, държеше се, като че животът й зависи от тях, настояваше, че стихотворенията представляват тайни послания, пророчества, написани специално за нея. Според мен той нямаше никаква представа какво върши. Нали разбираш, брат й го нямаше, а тези поеми бяха единственото нещо, което й бе останало от него. Бедната сестричка. Тогава беше само на петнайсет години и вече изживяваше душевна криза. Само четеше и препрочиташе тези ръкописи, докато целите се измачкваха и омазняваха, носеше ги със себе си навсякъде. Когато състоянието й сериозно се влоши, започна да спира непознати хора по улицата и в рейсовете и да им тика листовете в ръцете. „Прочетете тези поеми — така им викала. — Те ще спасят живота ви.“
И така се стигна до първата й криза. Един ден в супермаркета тя се отдалечи от мен и преди да разбера какво става, вече бе награбила от рафта онези големи бутилки с ябълков сок и ги чупеше в пода. Една след друга, като изпаднал в транс човек. Стоеше сред купчината строшени стъкла, глезените й кървяха, сокът се лееше по пода. Беше ужасно. Изпадна в такъв бяс, че трябваха трима мъже, за да я удържат. Изведоха я от магазина.
Не казвам, че за всичко това е отговорен брат й. Но без съмнение онези проклети поеми влошиха състоянието й. Не знам доколко е бил прав или крив, но той реши, че вината е изцяло негова. И оттогава не е направил нито един опит да публикува нищо. Посети Елън в болницата и не издържа на гледката — да види сестра си в това състояние, съвършено не на себе си, съвършено луда, да му крещи, да го обвинява, че я мрази. Типична шизоидна криза, нали разбираш, и това го довърши. Тогава се закле никога нищо да не издаде. Това беше някакъв вид самоволно наказание, така поне мисля аз, и той остана верен на думата си. До края остана верен на онова негово неумолимо безсърдечно отношение към света.
След два месеца получих писмо от него, с което ме уведомяваше, че напуска колежа. Обърни внимание, не ме питаше какво мисля по въпроса, а просто ме информираше какво възнамерява да прави. Скъпа мамо, и така нататък, и така нататък — много мило и внимателно писмо. Напускам учението, за да те облекча от финансовото бреме да ме издържаш. Сега, при големите медицински разноски по Елън, и второ, и трето, и така нататък, и така нататък.
Побеснях. Момче като него да се откаже от образованието си ей така. Това беше саботаж, но аз бях безсилна. Нищо не можех да сторя. Той бе вече напуснал. Бащата на един негов приятел от Харвард имал връзки в корабоплаването — представител на Съюза на мореплавателите или нещо подобно — и въпросният човек му уредил документите. Когато писмото му пристигна, той вече е бил някъде в Тексас и това е всичко. Не го видях повече от пет години.
Всеки месец пристигаше писмо или картичка за Елън, но без адрес на подателя. От Париж, Южна Франция и къде ли не още, но така или иначе никой от нас не можеше да се свърже с него. Това поведение ми се струваше нечестно и подло. Поведение на страхливец. Не ме питай защо съм запазила писмата. Съжалявам, че не ги изгорих. Именно това трябваше да направя. Всичките да ги изгоря.
Тя продължи да говори повече от час, думите й постепенно прерастваха в огорчение, в един момент стигнаха пределна яснота, после обаче последва още една чаша вино и след нея те полека-лека загубиха смислеността си. Гласът й ми действаше хипнотизиращо. Докато говореше, усещах, че нищо вече не може да ме засегне. Чувствах се като човек с имунитет, защитен от словата, излизащи от нейната уста. Почти не я слушах. Бях се оставил на течението на нейния глас, на потока от срички, който ме плискаше, а натрапчивият му ромон ме разведряваше; носех се ту нагоре, ту надолу, плавах по вълните на нейната реч. Следобедната светлина струеше през прозорците и се отразяваше в чиниите, в омекналото масло, в зеленото стъкло на винените бутилки и отведнъж всичко в стаята така засия и притихна, че ми се стори невероятно, дето все още седя тук в бренната обвивка на собственото си тяло. Топя се, казах си аз, загледан в купичката с омекнало масло, и веднъж-дваж дори си помислих, че не бива да оставям положението да се изплъзне от контрола ми, но нищо не направих, обзет от необяснима немощ.
Не търся извинение за това, което се случи. Пиянството винаги е само симптом, не абсолютната причина, и аз добре разбирам, че е неправилно да се оправдавам. Независимо от това, остава ми възможността поне да обясня. Вече съм почти сигурен, че нещата, които последваха, имаха толкова общо с миналото, колкото и с настоящето, и ми се струва странно сега, когато ги гледам от дистанцията на времето, че през онзи следобед аз сам паднах в капана на старите си чувства. Докато стоях заслушан в разказа на мисис Фаншо, не можех да не си спомня как изглеждаше тя в моите момчешки представи и щом това се случи, пред очите ми един след друг се занизаха образи, които отдавна бях забравил. Един от тях бе особено ярък: бях на тринайсет-четиринайсет години, когато през един августовски следобед съвсем нехайно погледнах през прозореца на спалнята и видях мисис Фаншо да излиза на двора в червен бански костюм от две части. Небрежно разкопча горната част и се излетна на шезлонга с гръб към слънцето. Всичко това бе случайност. Стоях си до прозореца, унесен в мечти, и не щеш ли, съвсем ненадейно красива полугола жена с бавна, поклащаща се походка влиза в полезрението ми, без дори да подозира моето присъствие, сякаш аз, като някакъв магьосник, я бях извикал да ми се яви. Този образ не избледня дълго време и през юношеските ми години често ме спохождаше, подклаждайки нощните фантазии и лъстта у мен още като малко момче. Сега, когато тази жена очевидно се мъчеше да ме прелъсти, аз вече не знаех какво да мисля. От една страна, намирах, че сценката е гротескна. От друга, в нея имаше нещо съвсем естествено, дори логично, и усещах, че ако не успея да мобилизирам съпротивителните си сили докрай, много лесно ще позволя това да се случи.
Че ме накара да я съжалявам, в това няма никакво съмнение. Нейното описание на Фаншо бе пълно с толкова мъка и огорчение, с толкова покруса, че това ме сломи, и аз се поддадох. Но това, което и до ден-днешен не мога да разбера, е дали тя съзнаваше какво върши и до каква степен. Дали го бе подготвила предварително, или се случи неволно? Дали несвързаната й реч бе замислена като маневра, за да приспи моята бдителност, или беше спонтанен изблик на истински чувства? Мисля, че онова, което ми разказа, беше самата истина за Фаншо, във всеки случай нейната собствена истина за него, но тя не ми стигаше, за да ме убеди — защото дори едно дете знае, че истината може да се използва за нечисти цели. И още нещо: въпросът за мотива. Близо шест години след случилото се аз продължавам да нямам отговор. Да се каже, че за нея съм се явил като изкушение, на което не е успяла да устои, ще бъде доста преувеличено и аз нямам никакво желание да се самозалъгвам. Всичко беше много по-дълбоко, много по-зловещо. Неотдавна ми хрумна, че може би тя бе подушила у мен същата неприязън към Фаншо, каквато сама е таила. Вероятно бе усетила такава безмълвна връзка помежду ни, а подобна връзка може да се докаже само чрез някакъв перверзен, ексцентричен акт. Да преспи с мен би било все едно да преспи с Фаншо — да се люби със собствения си син — и в мрака на греха той щеше отново да бъде неин; неин, за да го унищожи. Зловещо отмъщение. Ако това е така, тогава не бих могъл да се нарека нейна жертва. Можех да бъда единствено неин съучастник.
Всичко започна малко след като тя се разплака — когато най-накрая се изтощи, когато думите й станаха съвсем несвързани и заизлизаха от устата й, овъргаляни в сълзи. Пиян и разчувстван, аз станах, отидох до мястото й и я прегърнах в желанието си да я утеша. И с този жест прекрачихме границата. Самото ни докосване беше достатъчно, за да ни възбуди сексуално — слепият спомен за други тела, за други прегръдки и само след миг вече се целувахме, а после, немного дълго след това, лежахме голи в спалнята.
Въпреки изпития алкохол, не бях чак толкова пиян, че да не знам какво върша. Никакво чувство за вина обаче не беше в състояние да ме спре. Всичко ще свърши, казах си аз, и от това никой няма да пострада. То няма нищо общо с моя живот, няма нищо общо със Софи. Но по-късно, дори по време на самия акт, открих, че в това има нещо повече. Защото истината бе, че на мен много ми хареса да се любя с майката на Фаншо — хареса ми, но това някак си нямаше нищо общо с удоволствието. Целият горях, но за пръв път в живота си не изпитвах никаква нежност. Правех го с омраза и целият акт се превърна в насилие. Задъхано работех върху нея, помпах я, сякаш исках да я пулверизирам. И така навлязох в зоната на собствения си здрач и именно там научих онова нещо, което е по-ужасно от всичко останало: че зад сексуалното желание може да се крие желанието да убиеш, че идва един момент, в който мъжът може да избере смъртта пред живота. Тази жена искаше насилието и аз й го дадох, открих обаче, че мога да тържествувам в жестокостта си. Но дори още тогава знаех, че не съм стигнал докрай, че тя е само една сянка, която използвам, за да нападна самия Фаншо. Когато за втори път влязох в нея — двамата плувнали в пот, стенещи като същества от някакъв кошмар, — най-накрая разбрах. Исках да убия Фаншо. Исках Фаншо да е мъртъв и щях да го направя. Щях да го намеря и да го убия.
Оставих я, докато спеше, измъкнах се тихомълком от стаята и си поръчах такси по телефона на долния етаж. След половин час бях вече в автобуса за Ню Йорк. Щом пристигнах, влязох в мъжката тоалетна на автогарата, измих си ръцете и лицето и взех метрото за центъра. Прибрах се точно когато Софи слагаше масата за вечеря.
И тогава започна най-лошото. Толкова много неща трябваше да крия от Софи, че просто не смеех да се мяркам пред очите й. Станах докачлив, резервиран, затворих се в малкия си работен кабинет, търсейки усамотение. Софи изчака доста дълго време, проявявайки търпеливост, което нямах право да очаквам от нея, но накрая и тя се изнерви и някъде към средата на лятото между нас започнаха кавги, дрязги и заяждания за най-дребни и незначителни неща. Един ден, прибирайки се, я заварих да плаче, просната върху леглото, и тогава разбрах, че съм на път да разбия живота си.
За Софи проблемът беше в книгата. Смяташе, че ако спра да работя върху нея, всичко ще се оправи. Твърдеше, че съм припрян, че идеята е била поначало погрешна и по-добре да си го призная, отколкото да упорствам безсмислено. Тя, разбира се, беше права, но пред нея продължих да защитавам противоположното мнение: че съм се обрекъл на книгата, че съм подписал договор и че ще бъде недостойно да се откажа. Това, което не й казах обаче, бе, че нямах никакво намерение да пиша тази книга. За мен книгата съществуваше само доколкото можеше да ме отведе при Фаншо. За мен тя се бе превърнала в личен проблем, нещо, което нямаше нищо общо с писането. Цялата подготовка за биографията му, всички факти, които щях да открия, ровейки се в миналото му, цялата работа, която би изглеждала свързана с книгата — това бяха нещата, които щях да използвам, за да го открия. Клетата Софи. Тя нямаше никаква представа за намеренията ми, за това, че твърдях едно, а вършех друго. Бях се заел да свържа отделните епизоди в историята на един човешки живот. Събирах информация, имена, места и дати, за да проследя хронологията на събитията. Защо проявих такава упоритост — все още не знам. Всичко у мен бе сведено до един-единствен импулс: да намеря Фаншо, да говоря с него, да го видя за последен път. Но по-далеч от това не можех да стигна, не можех да разбера какво всъщност исках да постигна чрез тази среща. Фаншо ми бе написал, че ще ме убие, но тази закана не ме плашеше. Знаех, че трябва да го издиря, че нищо няма да се уреди, докато не го направя. Това беше даденият, основният принцип, мистерията на вярата: признавах го, но не смеех да си задавам повече въпроси.
В крайна сметка едва ли наистина съм възнамерявал да го убия. Пагубните помисли, които ме бяха обзели, докато бях с мисис Фаншо, не продължиха дълго, поне не на съзнателно ниво. Понякога в ума ми проблясваха мигновени сценки — как душа Фаншо, или го пробождам с нож, или го застрелвам право в сърцето — и други бяха умирали от подобна смърт във въображението ми през годините и затова не обърнах внимание на тези видения. Странното бе не това, че искам да убия Фаншо, а това, че според мен ТОЙ искаше аз да го убия. Тази мисъл ме споходи веднъж-дваж — в моменти на кристално просветление — и аз се уверих, че това всъщност е истинската цел на писмото, което ми бе написал. Фаншо ме чакаше. Той ме бе избрал за негов палач. Знаеше много добре, че може да ми повери изпълнението на тази задача. И именно това бе причината, поради която нямаше да го направя. Аз трябваше да прекърша властта, която Фаншо имаше над мен, а не да й се подчиня. Трябваше да му докажа, че той повече не ме интересува — там беше основният въпрос и основната трудност: да погледна на него като на мъртвец, въпреки че бе жив. Но преди да докажа това на Фаншо, трябваше да го докажа на себе си, а самият факт, че се налагаше да си го доказвам, показвайте, че още не го бях забравил, че все още се интересувах от него, и то твърде много. Не исках да оставя нещата да следват своя естествен ход. Трябваше да ги разтърся, да ги предизвикам, да ги провокирам. И именно защото продължавах да се съмнявам в себе си, изпитвах желание да рискувам, да се подложа на възможно най-голямо изпитание, най-голяма опасност. Да убия Фаншо — това би било нищо. Исках да го спипам жив и след това да го изоставя, пак жив.
Писмата до Елън се оказаха много полезни. За разлика от дневниците, пълни с мисли и разсъждения, но лишени от подробности, писмата бяха съвсем конкретни. Виждаше се, че в тях Фаншо бе направил опит да забавлява сестра си, да я разсейва с комични истории и да остроумничи, тоест разкриваше се в личен план — нещо, което не бе допуснал никъде другаде из писанията си. Например често се споменаваха имена: на приятели от колежа, на моряци от кораба, на хора, с които се бе запознал във Франция. И въпреки че пликовете бяха без адрес на подателя, все пак се говореше за много места: Бейтаун, Корпъс Кристи, Чарлстън, Батън Руж, Тампа, различни парижки квартали, едно село в Южна Франция. За начало тези данни ми стигаха и в продължение на няколко седмици аз се затворих в стаята си, съставях списъци, съпоставяйки хора с места, места с дати, дати с хора, чертаех карти и разчертавах календари, издирвах адреси, пишех писма. Търсех следи и се улавях за всичко, в което откривах, макар и зрънце надежда. Разчитах на това, че някъде в действията си Фаншо е допуснал грешка, че някой знае къде е той, че някой приятел от миналото го е виждал. Съвсем не беше сигурно, че това е така, но ми се струваше, че няма друг начин, по който можех да започна издирването си.
Писмата от колежа бяха доста скучни и откровени; разказваше за книгите, които е прочел, за споровете, които е водил с приятелите си, за живота по спалните нощем — но тези писма бяха отпреди кризата на Елън; тонът им бе интимен и заговорнически — нещо, което отсъстваше в по-късните му писма. Като моряк на кораба например Фаншо почти не говореше за себе си, с изключение на някой уместен анекдот, който смяташе, че илюстрира положението му откъм смешната страна. Виждаме го как трудно свиква с новата обстановка, играе карти в салона със смазочника от Луизиана (и печели), играе комар в долнопробни заведения на брега (и печели), твърди, че му върви, защото има късмет: „Толкова треперя да не падна по гръб, че се хващам как върша невъзможното. Прилив на адреналин, така си мисля.“ Следват описания на извънреден труд в машинното „сто и четирийсет градуса по Фаренхайт, ако въобще можеш да си го представиш — краката ми плуваха в пот и гуменките ми джвакаха, като че ходя в локви“; на това как един пиян зъболекар в Бейтаун, Тексас, му извадил мъдрец „всичко наоколо беше в кръв и цяла седмица след това продължавах да измъквам остри парченца от зъба, останали в дупката на венеца“. Понеже бил новак и нямал покровител, непрекъснато го местели да помага на различни места. На всяко пристанище членове от екипажа напускали кораба, за да се върнат вкъщи, а други пристигали да заемат техните места, и ако се случело някой от новодошлите да предпочете мястото на Фаншо пред вакантното, веднага изритвали Хлапето (така го наричали). Така че по време на корабния си период Фаншо бил работил като обикновен моряк (да стърже и боядисва палубата), като момче за всичко (да мие пода, да оправя леглата, да чисти тоалетните), като помощник в стола (да сервира храна и да мие съдове). Последната му работа била най-трудната, но и най-интересната, тъй като животът на кораба минавал под знака на храната — вълчи апетит, подхранван от скуката. Мъжете просто живеели от ядене до ядене и някои от тях се проявявали като изненадващо капризни — едри грубияни, преценяващи ястията с високомерието и придирчивостта на френски херцози от осемнайсети век. Но в деня, в който започнал работа, Фаншо получил безценен съвет от един от старите моряци: „Не им обръщай никакво внимание — казал му мъжът. — Ако някой вземе да ти се оплаква от храната, кажи му да си затваря устата. Ако продължава да мърмори, прави се, че не го забелязваш и го обслужвай последен. Ако и това не помогне, кажи му, че следващия път ще му сипеш ледена вода в супата. Или че ще се изпикаеш в супата му. Трябва да им дадеш да разберат кой командва в стола.“
Една сутрин след силен нощен ураган край нос Хатерас виждаме Фаншо да носи закуската на капитана: грейпфрут, бъркани яйца и препечен хляб, завити в станиол и поставени върху табличка, която на свой ред била увита в хавлиени кърпи, за да не излетят чиниите в морето, докато ги пренася по мостика (вятърът духал със седемдесет мили в час); Фаншо тръгнал да се изкачва по стълбата на мостика, но изведнъж го блъснал нов порив на вятъра, той залитнал и направил странен пирует — яростната въздушна струя изсъскала под подноса и за да го задържи, той вдигнал ръце високо над главата си, сякаш се е уловил за примитивна летателна машина и се кани да хвръкне над водата; Фаншо обаче събрал всичките си сили и придърпал подноса надолу, като най-накрая успял да го скъта на завет в обятията си; съдържанието на чиниите като по чудо не се разсипало и тогава, стъпка по стъпка, мъчително се заизкачвал по стълбата на мостика — една миниатюрна фигура в необятния хаос на вездесъщата вихрушка; едва успял да се добере до носа. Тлъстият капитан стоял зад щурвала и Фаншо се обърнал към него: „Закуската ви, капитане.“ Той извил глава, хвърлил му кратък одобрителен поглед и отвърнал разсеяно: „Благодаря, Хлапе. Остави го ей там.“
Но не всичко свършвало така благополучно за Фаншо. На едно място споменава за сбиване (без каквито и да било подробности), което изглежда доста го е разстроило, както и няколко грозни сцени на брега, на които станал неволен свидетел. Например едно с нищо непровокирано тормозене на негър в пристанищна кръчма в Тампа: сбирщина пияници наобиколили стар негър, който влязъл в кръчмата с американското знаме — искал да го продаде. Първият пияница, който разгърнал знамето, рекъл, че на него няма достатъчно звезди: „Това знаме е фалшиво!“ — отсякъл той, старецът отрекъл и взел да моли за милост, докато другите се нахвърлили срещу него. Историята приключила с това, че изхвърлили стареца през вратата и той се проснал по очи на тротоара, а пияниците шумно изръкопляскали и неколцина подхвърлили нещо от рода, че светът трябва да се прочисти, за да се направи място за демокрацията. „Чувствах се унижен — пише Фаншо. — Унижен и засрамен, затова че бях един от присъстващите“.
Въпреки всичко в по-голямата си част писмата са весели по тон и се усеща, че в крайна сметка Фаншо е успял да докаже нещо на себе си. Корабът очевидно е само едно извинение, една произволна случайност, начин да изпита себе си срещу произвола на неизвестността. Както при всяка инициация, самото оцеляване е вече победа. Възможните пасиви — неговото харвардско образование и буржоазния му произход — в крайна сметка успял да превърне в предимства и след чиракуването си на кораба бил признат за интелигента на екипажа. Наричали го не само „Хлапето“, а от време на време и „Професора“, като често го викали да разрешава спорове (като например кой е двайсет и третият президент на САЩ, колко е населението на Флорида, кой е играл ляво крило през 1947 година за „Гигантите“) и да им дава съвети, тъй като го смятали за източник на скрити познания. Членовете на екипажа го молели да им попълва бюрократичните формуляри (за данъци, въпросници за застраховка, рапорти за злополуки), някои дори искали от него да им пише писмата (в един случай му се събрали общо седемнайсет любовни писма от името на Отис Смарт до приятелката му Сю-Ан в Дидо, Луизиана). Но не това, че много скоро Фаншо се превърнал в център на внимание, било важно, а това, че успял да се приспособи, да си намери мястото. Истинското изпитание в края на краищата се оказало да стане като всички други. Щом това било постигнато, той можел повече да не се съмнява в своята изключителност. Бил свободен — не само от другите, но и от себе си. Според мен последното доказателство за това е фактът, че когато напуска кораба, не се сбогува с никого. Една нощ в Чарлстън подава оставка, взима си заплатата от капитана и изчезва. След две седмици пристига в Париж.
В продължение на два месеца — от него ни вест, ни кост. А през последвалите три месеца — само пощенски картички. Кратки елиптични съобщения, драснати набързо върху гърба на всеизвестни парижки изгледи. Когато се появяват писмата, те пристигат на пресекулки и не казват нищо съществено. Вече знаем, че Фаншо е потънал в работата си (от този период са ранните му стихотворения и първият вариант на „Затъмнения“), но писмата не дават никаква представа за живота, който води. Усеща се, че е в конфликт със себе си, несигурен по отношение на Елън, не иска да скъсва връзките си с нея, но и не може да реши колко много или колко малко да й казва. (А истината е, че повечето от тези писма дори не са били четени от Елън. Адресирани до къщата в Ню Джързи, те, разбира се, са били отваряни от мисис Фаншо, която ги е преглеждала, преди да ги покаже на дъщеря си. Много от тях Елън въобще не е виждала. Фаншо, изглежда, е знаел, че това ще се случи, или поне го е подозирал. Което усложнява нещата още повече, тъй като в известен смисъл тези писма съвсем не са написани до Елън. Елън в крайна сметка се оказва само един литературен способ, средство, чрез което Фаншо общува с майка си. Оттук и нейният гняв. Защото дори когато се обръща към нея, той се преструва, че я пренебрегва.)
Близо цяла година писмата са пълни предимно с обекти (сгради, улици, описания на Париж) — подробни каталози на всичко видяно и чуто. Но самият Фаншо почти не присъства в тях. След това полека-лека започва да ни запознава с някои от неговите познати, усеща се лек завой към анекдота, но отделните истории продължават да бъдат откъснати от контекста, което им придава известна несвързаност и безтегловност. Виждаме например стар руски композитор на име Иван Вишнеградски, почти осемдесетгодишен, беден, вдовец, който живее сам в порутен апартамент на улица „Мадмоазел“. „Много често се срещам с този човек“ — пише Фаншо. След което няма и дума за тяхното приятелство, нито намек за онова, което са си говорили. Вместо това — дълги списания на пианото в къщата с огромните му размери и многобройни клавиши (направено специално за Вишнеградски в Прага преди почти петдесет години, то било едно от трите пиана в Европа, настроени на четвърт тон) и нито ред за кариерата на въпросния композитор, а разказ за това как Фаншо подарил на стареца хладилник. „Миналия месец се преместих в нов апартамент — пише Фаншо. — И тъй като той бе обзаведен със съвсем нов хладилник, реших да подаря стария на Иван. Както много хора в Париж, и той никога не е имал хладилник — през всичките тези години е държал храната си в шкаф, окачен на стената в кухнята. Много се зарадва на предложението ми и аз уредих преместването на хладилника до къщата му, като нагоре по стълбите го качихме заедно с шофьора на камиона. Иван приветства пристигането на хладилника като важно събитие в живота му — сияеше като малко дете, но се виждаше, че е доста внимателен, дори поуплашен и предпазлив, не знаеше какво да прави с този предмет. «Много е голям» — повтаряше той, докато му търсеше място в кухнята, а после, когато го включи и моторът заработи, рече: «Какъв шум!» Уверих го, че ще свикне с него, изтъкнах му всички предимства на това съвременно съоръжение и всички възможни начини, по които животът му ще се подобри с помощта на въпросната придобивка. Почувствах се като мисионер: великият отец Всезнайко, който модернизира живота на един първобитен човек, разкривайки му истинската вяра. Мина близо седмица. Иван ми се обаждаше почти всеки ден, за да ми каже колко е щастлив с новия си хладилник, като ми изброяваше продуктите, които вече можеше да си купи, без да се страхува, че ще се развалят. И след това катастрофа! «Мисля, че се е счупил» — посърнал ми се обади той един ден. Малката охладителна секция в горната част на хладилника очевидно е имала нужда от размразяване, но вместо това той взел един чук, за да махне натрупалия се лед, разбивайки по този начин и устройството под леда. Скъпи приятелю — рекох му аз. — Съжалявам.“ Казах му да не се притеснява, защото ще намеря човек да го поправи. От другата страна последва мълчание. „Ами — обади се той най-накрая. — Мисля, че така е по-добре. Този шум, нали разбираш. Пречи ми да се съсредоточа. Толкова дълго съм си живял с малкото кухненско шкафче, че съм се привързал към него. Скъпи приятелю, не се сърди. Боя се, че за старец като мен е вече късно да се променя. От един момент нататък човек става невъзприемчив за новото.“
Имаше и други писма в същия стил; споменаваха се различни имена, намекваше се за различни работни места. По моите сметки с парите, които Фаншо бе събрал на кораба, е могъл да живее около година, след което е карал ден за ден. Изглежда, известно време е превеждал книги за изкуството; после се появяват доказателства, че е преподавал английски на няколко гимназисти; после, по всичко личи, цяло лято е работел нощна смяна като телефонист в парижкото бюро на вестник „Ню Йорк Таймс“ (а това означава най-малкото, че е говорел свободно френски); след това идва един странен период, в който работи, макар и от време на време, за някакъв филмов продуцент — преглежда заснетия материал, превежда и подготвя субтитрите. Въпреки че в творбите на Фаншо почти липсват автобиографични елементи, мисля, че известни епизоди от „Небивала земя“ са заимствани от живота му през тези години (къщата на Монтаг в седма глава; сънят на Флъд в трийсета глава). „Необикновеното в този човек — пише Фаншо (говорейки за филмовия продуцент в едно от писмата си) — е, че докато финансовите му отношения с богатите граничат с престъпно поведение (изнудвания и безскрупулни лъжи), с низвергнатите е безкрайно мил. Не дава под съд онези, които му дължат пари. Предпочита да му се издължават, като му правят услуги. Шофьорът му например е изпаднал маркиз, който кара бял мерцедес и винаги е на негово разположение. Има и един престарял барон, който му работи на ксерокса. Всеки път, когато отида у тях, за да предам работата си, срещам по някой нов лакей, изпънат като струна, да стои в ъгъла, някой грохнал благородник да се крие зад завесите или някой елегантен банкер, който се оказва домашен прислужник или куриер. Освен това нищо не се изхвърля. Когато миналия месец бивш режисьор, който живееше в една от стаите на прислугата на шестия етаж, се самоуби, аз наследих балтона му. И досега го нося. Черен дълъг балтон, който стига почти до глезените ми. С него приличам да таен агент.“
Що се отнася до личния живот на Фаншо, намеците, доколкото съществуват, са съвсем смътни. Говори се за някаква вечеря, описано е художническо ателие, името Ан се прокрадва веднъж-дваж — но естеството на въпросната връзка е неясно. Все пак точно това ми беше нужно. С повече подготвителна работа, ако изляза и тръгна да задавам въпроси, мислех си аз, в крайна сметка сигурно ще попадна на някои от тези хора.
С изключение на едно двайсетдневно пътуване до Ирландия (Дъблин, Корк, Лимерик, Слайго) Фаншо, изглежда, е водил доста заседнал живот. Окончателният вариант на „Затъмнения“ е завършен някъде през втората година от престоя му в Париж; „Чудеса“ е написан през третата, заедно с четирийсет-петдесет къси стихотворения. Всичко това се установява доста лесно — тъй като горе-долу по това време Фаншо започва да слага дата върху творбите си. Все още не може да се посочи точно в кой момент напуска Париж и заминава за провинцията, но според мен това е станало между юни и септември на 1971 година. Точно тогава писмата стават доста нередовни и дори дневниците не носят информация, с изключение на един списък на прочетените книги („История на света“ от Роли и „Пътешествия“ от Кабеза де Вака). Но щом се премества в провинцията, той изведнъж става доста словоохотлив и изпада в ненужна обстоятелственост. Сами по себе си подробностите не са важни, но изниква нещо съществено: докато живее във Франция, Фаншо не крие факта, че е писател. Приятелите му знаят за неговото творчество и тайната, доколкото тя съществува, се отнася само за семейството му. Несъмнено това е големият му пропуск — от всички писма той се издава само този един-единствен път. „През следващата година американците Дедмон, съпрузи, с които се запознах в Париж — пише той, — няма да могат да използват къщата си в провинцията (отиват в Япония). Тъй като на два пъти са правили опит да им я ограбят, те не искат да я оставят празна. Предложиха ми да стана пазач на къщата им. И не само че ще спя там, без да плащам, но ще имам на разположение и кола, както и малка заплата (колкото да преживявам, ако съм много пестелив). Това е страхотен късмет. Те казват, че предпочитат да ми плащат, за да стоя в къщата и да пиша, отколкото да я дават под наем на непознати хора.“ Нещо неволно споменато може би, но когато попаднах на него в писмото, много се окуражих. За миг Фаншо бе свалил гарда си — а щом това се е случило веднъж, няма причина да не приемем, че може и да се повтори.
Като писателски образци писмата от провинцията надминават всички други. Наблюдателността му се е изострила и у него се усеща потенциалът на ново богатство от думи, сякаш разстоянието между съзерцанието и писането се е скъсило и двата процеса са се слели, за да станат част от едно и също плавно и непрекъснато движение. Стихията на Фаншо е пейзажът и той често се връща към него — не спира да го наблюдава и описва в безкрайните му изменения. Търпението му е наистина забележително и в писмата, както и в дневниците, има природни описания, които по изящност не могат да се мерят с нищо, което съм чел. Каменната къща, в която живее (с дебели стени — по седемдесет сантиметра), е била построена по време на революцията: от едната й страна има малко лозе, а от другата — ливада, където пасат овце; зад нея има гора (свраки, врани, диви свине), а отпред, от отсрещната страна на шосето, са скалите, по които се стига до селото (население четирийсет души). Върху същите тези скали, скрити под гъсталака от храсти и дървета, се издигат руините на един параклис, който някога е принадлежал на рицарския орден на Тамплиерите. Зановец, мащерка, дъбов шубрак, червеникава почва, бяла глина и мистрал — това са нещата, сред които Фаншо живеел в продължение на повече от година и полека-лека те като че го променили, накарали го да се вглъби по-надълбоко в себе си. Не смея да говоря за някакво религиозно или мистично преживяване (за мен тези думи не означават нищо), но по всичко личи, че през цялото това време Фаншо е бил съвсем сам, не е виждал почти никого и с никого не е общувал. Този спартански живот го е дисциплинирал. Самотата се е превърнала в проход към самия него, в средство за откриване на себе си. Въпреки че по онова време е бил още съвсем млад, мисля, че този период е сложил началото на творческата му зрялост. Оттук нататък произведенията му са не обещаващи, а завършени, изградени, неподражаеми. Още от дългата поредица стихотворения, написани в провинцията („Основа“), до по-късните пиеси и „Небивала земя“ (написани в Ню Йорк), Фаншо е в разцвета на творческите си сили. Човек неволно започва да търси симптоми на лудост, признаци на онова мислене, което в крайна сметка го кара да се обърне срещу себе си — но в цялото му творчество няма и следа от подобно нещо. Няма никакво съмнение, че Фаншо е необикновен човек, но по всичко личи, че е съвсем здравомислещ; когато се завръща в Америка през есента на 1972 година, той е напълно разумен и последователен.
Първите отговори пристигнаха от харвардските познати на Фаншо. Думата „биография“ се оказа вълшебна; тя ми отключи много врати и аз с лекота успях да си уредя срещи с повечето от тези хора. Видях се със съквартиранта му по стая, когато и двамата са били първокурсници в Харвард; срещнах се и с няколко от по-близките му приятели; видях едно-две от момичетата от Радклиф, с които е ходил. Но от всичко това не излезе почти нищо. От хората, с които успях да се срещна, само един каза нещо по-интересно. Името му бе Пол Шиф и неговият баща бе уредил постъпването на Фаншо на петролоносача. В момента Шиф работеше като педиатър в Уестчестър и една вечер останахме до късно в кабинета му. Допадна ми неговата сериозност (дребен, добросъвестен човек с оредяваща коса, немигащ поглед и мек отчетлив глас). Говореше открито без подкана. Фаншо изиграл важна роля в живота му и той добре си спомнял дните на тяхното приятелство. „Бях много трудолюбив — каза Шиф. — Усърден, послушен и без въображение. Фаншо не изпитваше към Харвард онова уважение и боязън, които изпитвахме ние, останалите възпитаници, и мисля, че именно това ми вдъхна страхопочитание към него. Беше много по-начетен от другите — познаваше много повече поети, философи и романисти от всички нас, — но самото учене го отегчаваше. Не се вълнуваше от никакви бележки, много често бягаше от час и въобще си живееше посвоему. През първата година стаите ни бяха врата до врата и неизвестно защо той ме избра за свой приятел. По-късно аз бях онзи, който вечно се мъкнеше по петите му. Фаншо беше пълен с всевъзможни идеи и от него научих много повече, отколкото от всичките уроци, взети заедно. В моите очи той беше героят, на когото се мъчех да подражавам, и това, разбира се, не е добре, но Фаншо ми помогна много и аз не мога да го забравя. Той беше човекът, който ме научи да мисля самостоятелно и сам да правя своя избор. Ако не беше той, никога нямаше да стана лекар. Прехвърлих се в медицина, защото той ме убеди, че трябва да върша онова, което искам, и винаги ще му бъда благодарен за това.“
„Някъде през втората година Фаншо ми каза, че се кани да напусне университета. Това решение не ме изненада. Виждаше се, че Кеймбридж не е за него, че е неспокоен и с нетърпение очаква да потегли нанякъде. Поговорих с баща си, който беше представител на Съюза на мореплавателите, и той намери тази работа за Фаншо на кораба. Всичко се уреди много лесно. Получи си документите по бързата процедура и след няколко седмици замина. Обади ми се на няколко пъти — пощенски картички от различни пристанища. Здрасти, как си — и толкоз. Това, разбира се, не ме притесняваше, напротив — радвах се, че и аз съм успял да направя нещо за него. Един ден обаче всички тези добри чувства в крайна сметка ми се върнаха тъпкано. Преди около четири години бях в града; вървях по Пето авеню, когато попаднах на Фаншо — там, насред улицата. Искрено му се зарадвах, бях не само изненадан, но и много щастлив да го видя, докато той едва си отваряше устата. Сякаш ме бе забравил. Държа се сдържано, дори грубо. Насила му пъхнах в ръката телефонния си номер и адреса. Обеща да се обади, но, разбира се, не го направи. Лично аз се почувствах засегнат, и то много. Копелето му с копеле, помислих си тогава, какво толкова си въобразява? Дори не ми каза с какво се занимава. Не благоволи да отговори на въпросите ми, просто ме отмина. Свършиха студентските години, помислих си аз, свърши и приятелството. Всичко това остави горчилка в душата ми. Миналата година моята съпруга ми подари за рождения ден една негова книга. Знам, че постъпих детински, но и досега не съм я разгърнал. Стои си на лавицата и събира прах. Странно, нали? Всички твърдят, че била шедьовър, но аз просто не мога да се наканя да я прочета.“
Това бе човекът, който хвърли най-обилна светлина върху Фаншо. Някои от моряците на танкера също имаха какво да кажат, но все неща, които нямаха нищо общо с моята цел. Отис Смарт например си спомни за любовните писма, които Фаншо пишел вместо него. Когато му се обадих по телефона в Батън Руж, той се разприказва за тях надълго и нашироко, като дори ми цитира някои от фразите на Фаншо („моя скъпа гъделичкава петичке“, „по-вкусна и от пресен тиквеник“, „героиня на моите мокри сънища“ и така нататък), като се превиваше от смях, докато ги повтаряше. Работата е там — рече той, — че докато пращал писмата до Сю-Ан, тя всъщност си хойкала с друг и когато той се върнал вкъщи, тя му съобщила, че ще се омъжва. „Толкоз по-добре — добави Смарт. — Миналата година случайно я срещнах и като я видях — окото ми се уплаши. Сто и петдесет кила. Прилича на ходеща карикатура — върти си задника в едни опънати оранжеви панталони, а край нея — гъмжило от дечурлига. Напуши ме смях, като си спомних за писмата. Онзи Фаншо направо ме уби тогава. Като почнеше да ги измисля едни, аз припадах от смях и се търкалях по пода като магаре. Жалко за случилото се. Беше готин. Толкова млад, а пък вече отпътувал.“ Джефри Браун, в момента главен готвач на ресторант в Хюстън, е бил навремето помощник-готвач на кораба. Той си спомняше Фаншо като единствения бял от екипажа, който се е отнасял приятелски с него. „Не беше лесно — каза ми Браун. — Всички на кораба бяха от ония надъхани белокожи, дето по-скоро ще се изхрачат в лицето ти, отколкото да ти кажат «здрасти»“. Но Фаншо не се притесняваше от това, защитаваше ме и въобще не му пукаше какво мислят останалите. Когато пускахме котва в Бейтаун и други такива пристанища, където на негрите гледат с лошо око, двамата заедно слизахме на брега било за пиене, било за момичета. Аз, разбира се, познавах тези градове по-добре от Фаншо и му казвах, че ако ще върви с мен, не можем да влезем в редовните моряшки кръчми. Много добре знаех какво ме чака, ако го направя, а не исках да си навличам беля на главата. Нямаш проблем, отвръщаше ми Фаншо, и тръгвахме към негърските квартали, и тогава наистина проблеми нямаше. На кораба почти нищо не се случваше, или поне нищо, с което не можех да се справя — докато се качи оня грубиянин. Един тип на име Кътбърт, не знам дали ще ми повярваш, Рой Кътбърт. Тъпо копеле, което работеше в смазочното и в крайна сметка го изхвърлиха от кораба като мръсно коте, но това стана чак след като главният инженер разбра, че оня хабер си няма от машини. Метнал хората, дето трябвало да го проверяват колко го бива, и получил мястото, а той — друг не ти трябва в машинното, ако искаш кораба да хвръкне във въздуха. Та тоя Кътбърт беше тъп, злобен и тъп. На всеки пръст на ръцете си имаше татуирана по една буква, така че пръстите на дясната му ръка образуваха думата: Л-Ю-Б-О-В, а на лявата — 3-Л-О-Б-А. Само като видя такава идиотщина, и знам, че трябва да си стоя настрана. Та този същият веднъж се бе изфукал пред Фаншо как прекарвал съботните си вечери в родната Алабама — качвал се на едно възвишение над щатската магистрала и започвал да стреля по минаващите отдолу коли. Прекрасен човек, както и да го погледнеш. Освен това едното му око беше пострадало — кървясало и насинено. Но той и с него се фукаше. Влязло му парче стъкло. Това станало в Селма, докато хвърляли бутилки по Мартин Лутър Кинг. Не е нужно да ви казвам, че този Кътбърт не ми беше пръв приятел. Непрекъснато ме стрелкаше с кръвнишки погледи, мърмореше си нещо под носа и поклащаше заканително глава, но аз не му обръщах внимание. Това продължи известно време. Веднъж в присъствието на Фаншо Кътбърт избълва поредната си гадост, и то толкова високо, че Фаншо нямаше как да се престори, че не го чува. Тогава той спря, обърна се към него и му рече: „Какво каза? Я, повтори!“ И Кътбърт, нали е надуто копеле, му вика: „Абе, красавецо, ти кога ще се жениш за оная маймуна от джунглата?“ А Фаншо, той нали си е винаги спокоен и дружелюбен — истински джентълмен, та аз направо не повярвах на очите си, като видях какво става. Като на кино ти казвам, тоя човек за един миг се превърна в звяр. Разяри се, че като се развилня, просто не беше на себе си от яд. Сграбчи Кътбърт за яката и фрас!… в стената. Забоде го като пеперуда и взе да диша в лицето му. „Кажи го още веднъж — вика му Фаншо, а очите му искрят от гняв. — Кажи го още веднъж и ще те убия.“ Така го рече, че ти става ясно — няма мърдане. Беше готов да го убие и Кътбърт го разбра. „Майтапя се бе — отвърна му той. — Не може ли човек да се помайтапи?“ И с това работата приключи. Бързичко стана. За секунда. След два дни уволниха Кътбърт. Голям късмет. Ако беше останал още малко, не се знае какво можеше да се случи. Получих доста сведения от този род — от писма, от телефонни обаждания, от разговори. Това продължи месеци наред и всеки ден материалите се умножаваха, нарастваха в геометрична прогресия, натрупваха се нови и нови асоциации, верига от контакти, които в крайна сметка заживяха собствен живот. Това бе един изключително ненаситен организъм и накрая аз осъзнах, че нищо не може да спре растежа му — ще стане голям колкото света. Един живот се докосва до друг, който на свой ред се докосва до трети, и така връзките бързо се множат, стават неизброими. Знаех за една дебела жена в малък град в Луизиана; знаех за вманиачен расист с татуировка върху пръстите си и име, което мъчно се разбираше. Опознах десетина души, за които никога преди това не бях чувал нищо, и всеки един от тях представляваше част от живота на Фаншо. Всичко изглеждаше, че е наред, може би и човек дори би казал, че именно този излишък от знания доказва, че съм на прав път. В края на краищата аз бях детективът и работата ми беше да търся следи. Изправен пред милион парченца откъслечна информация, които водеха към милион подвеждащи пътеки, аз трябваше да открия онзи път, който щеше да ме отведе там, където исках. Засега най-важното беше, че все още не бях открил този път. Нито един от въпросните хора не се беше виждал с Фаншо от години и въпреки че се съмнявах във всичко, което ми разказваха, въпреки че можех да започна разследване на всеки един от тях, трябваше да приема думите им за самата истина.
Всичко опираше до метода. В известен смисъл вече бях научил доста неща за Фаншо. Те не ми разкриваха нищо съществено и не противоречаха на известните ми факти. Или, казано другояче: онзи Фаншо, когото познавах, не беше същият, когото търсех. Някъде нещо се бе случило — ненадеен, непонятен срив. Но нито едно от нещата, които научих от разпитаните хора, не даваха обяснение за него. В крайна сметка техните думи само потвърждаваха, че онова, което се е случило, не би могло да се случи. Това, че Фаншо беше едновременно и нежен, и жесток, вече бе добре известно, пък и аз го знаех. Онова, което търсех, бе нещо различно, нещо, което дори не можех да си представя: съвършено ирационален факт, нещо крайно нетипично за него, в противовес на всичко, което Фаншо е бил до момента на изчезването си. Продължавах да правя опити за скок в неведомото, но при всяко приземяване установявах, че съм на позната територия, заобиколен от онова, което вече ми бе известно.
Колкото повече напредвах, толкова повече възможностите се стесняваха. Може би това е добре, не знам. След всеки провал поне местата за оглеждане намаляваха с едно. Месеците минаваха, повече месеци, отколкото бих искал да си призная. През февруари и март почти цялото ми време отиде в издирване на Куин, частния детектив, който беше работил за Софи. Колкото и странно да изглежда, той сякаш беше изчезнал безследно. Вероятно вече не практикуваше — нито в Ню Йорк, нито другаде. Посветих известно време на всички съобщения за непотърсени трупове, разпитах хора, които работят в градската морга, опитах да се свържа със семейството му, но от всичко това не излезе нищо. Реших да наема друг частен детектив, за да издири Куин, но после се отказах. Един безследно изчезнал ми стигаше и така полека-лека изчерпах почти всички възможности. Към, средата на април ми бе останала една-единствена. Задържах нещата с още няколко дни, надявайки се, че ще извадя късмет, но нищо не стана. Сутринта на двайсет и първи най-накрая отидох в едно туристическо бюро и си запазих място в самолета до Париж.
Трябваше да тръгна в петък. Във вторник двамата със Софи излязохме да си купим грамофон. Една от по-малките й сестри щеше да се премества в Ню Йорк и възнамерявахме да й подарим стария ни грамофон. От няколко месеца се канехме да го сменим и сега най-сетне имахме повод да си потърсим нов. Така че същия вторник слязохме в центъра, купихме го, натоварихме го на едно такси и поехме обратно към къщи. Поставихме го на мястото на стария, а стария поставихме в новия кашон. Умно решение, помислихме си тогава. Очаквахме Карън през май и междувременно трябваше да го приберем някъде. Тогава възникна проблемът.
Както в повечето нюйоркски апартаменти, място все не достигаше и ние просто нямаше къде да сложим този кашон, за да не е непрекъснато пред очите ни. Надеждата ни беше единствено в дрешника към спалнята ни, но и неговият под беше отрупан с кашони, а на горната му лавица просто нямаше да се събере. В кашоните на пода бяха събрани нещата на Фаншо (дрехи, книги и всякакви други дреболии) и стояха там, откакто се бяхме нанесли. Когато Софи се бе заела да изчисти старото си жилище, и двамата не можахме да решим какво да правим с тях. В новия живот не искахме да се обграждаме със спомените си за Фаншо, но въпреки това смятахме, че не е редно просто ей така да ги изхвърлим. Кашоните представляваха нещо като компромис, на който, след като беше направен, престанахме да обръщаме внимание. Те се превърнаха в част от домашния пейзаж — също както и счупената дъска на пода във всекидневната, която покривахме с килимче, също както и пукнатината в стената над леглото ни в спалнята — все неща, които в хода на всекидневието остават невидими. Сега, когато Софи отвори вратата на дрешника и надникна вътре, настроението й отведнъж се промени.
— Писна ми! — рече тя и клекна на пода. Блъсна дрехите, провиснали над кашоните, закачалките им се чукнаха звънливо и тя ядно разтвори завесата от облекла. Неочакваният й гняв като че бе насочен по-скоро срещу нея самата, отколкото срещу мен.
— Писна ти от какво? — Стоях откъм противоположната страна на леглото и я наблюдавах в гръб.
— От всичко това — отвърна ми тя, като продължаваше да блъска закачените дрехи ту напред, ту назад. — Писна ми от Фаншо и неговите кашони.
— Какво искаш да направим с тях? — Седнах на леглото и зачаках отговора й, но тя нищо не каза. — Кажи, Софи, какво да направим с тях? — попитах я отново.
Тя се извърна, и ме погледна. Още малко и щеше да се разплаче.
— За какво ми е този дрешник, като не мога да го използвам? — рече тя. Гласът й трепереше. Беше изгубила самообладание. — Той е мъртъв, нали така? А щом е мъртъв, за какво ни е целият този… целият този — каза тя и посочи кашоните, търсейки точната дума — … боклук. Все едно да живееш с труп.
— Ако искаш, още днес може да повикаме хора от Армията на спасението.
— Извикай ги на минутата! Преди да съм се разколебала.
— Дадено! Но преди това ще трябва да отворим кашоните и да сортираме нещата в тях, нали знаеш?
— Не! Да взимат всичко, както си е.
— Дрехите може и да не ги сортираме — отвърнах. — Но лично аз бих хвърлил едно око на книгите. Ще си запиша заглавията им и ще погледна дали няма някакви записки в полетата. Ще свърша за половин час.
Софи ме погледна с недоумение.
— Ти нищо не разбираш, нали така? — каза. Изправи се и най-сетне сълзите рукнаха по лицето й — детски сълзи, сълзи, които не потискаха нищо, стичаха се по страните й, а тя като че не знаеше за тях. — Аз вече не мога да стигна до теб. Ти просто не чуваш думите ми.
— Софи, правя каквото мога.
— Не, не правиш. Мислиш си, че правиш, но грешиш. Не виждаш ли какво става? Ти го съживяваш.
— Аз пиша книга за него. Това е всичко — само една книга. Но ако не погледна сериозно на заниманието си, от него нищо няма да излезе.
— Не е само това, има и нещо друго. Знам, усещам го. Слушай, ако двамата с теб ще оцеляваме, той трябва да умре. И това ли не разбираш? Дори и да е жив, той трябва да умре.
— За какво говориш? Разбира се, че е мъртъв.
— Не и за дълго. Не и ако продължаваш да го съживяваш.
— Но нали ти ме накара да приема тази работа. Нали искаше аз да напиша тази книга.
— Скъпи, това беше преди сто години. Страх ме е, много ме е страх, че ще те загубя. Ако това се случи, няма да го преживея.
— Скоро всичко ще свърши, обещавам ти. Това пътуване е последната стъпка, която предприемам.
— А после?
— Ще видим. Не мога да знам в какво се забърквам, докато не се забъркам.
— Точно от това се боя.
— Можеш да дойдеш с мен.
— В Париж ли?
— В Париж. Ще отидем и тримата.
— Не мисля, че това е разумно. Не и сега. Върви сам. Поне тогава, ако се върнеш, ще знам, че си го направил заради мен.
— Какво искаш да кажеш с това „ако“?
— Това, което казах. Ако. Ако се върнеш…
— Не говориш сериозно, нали?
— Напротив, говоря съвсем сериозно. Ако нещата продължават по този начин, аз ще те загубя.
— Софи, не говори така!
— Не мога да мълча. Ти вече ми се изплъзваш. Понякога просто те виждам как изчезваш, виждам го с очите си.
— Това са глупости.
— Грешиш. Нещата отиват към своя край, скъпи, а ти дори не го разбираш. Ти ще изчезнеш и аз никога повече няма да те видя.
В Париж всичко ми изглеждаше неестествено уголемено. Небето тегнеше над града много по-осезателно, отколкото в Ню Йорк, и капризите му бяха много по-променливи. Открих, че това ми харесва, и първите ден-два прекарах в хотелската си стая, съзерцавайки облаците в очакване да се случи нещо. Това бяха северни облаци, мечтателни, вечно променящи се облаци, които се скупчваха на големи сиви грамади, изливаха краткотрайните си превалявания, разпръсваха се, отново се събираха, засенчваха слънцето и всеки път сякаш различно пречупваха лъчите му. Парижкото небе се подчиняваше на някакви собствени закони, които действаха независимо от живота на града под него. Докато сградите изглеждат солидно закотвени в земята, неразрушими, небето е безбрежно, аморфно и вечно тревожно, вечно неспокойно. През първата седмица се чувствах като обърнат с главата надолу. Париж беше град от стария свят и по нищо не приличаше на Ню Йорк — с неговото лениво небе и хаотични улици, с неговите невъзмутими облаци и агресивни сгради. В тази неестествена за мен среда аз най-неочаквано изгубих вяра в себе си. Усещах как всичко ми се изплъзва и поне по веднъж на час трябваше да си повтарям защо съм тук.
Френският ми не беше нито добър, нито лош. Познанията ми стигаха колкото да разбирам какво ми говорят, но ми беше трудно да отговарям; на моменти не се сещах и пукната дума и с мъка съставях дори най-простите и елементарни изречения. В това имаше известно удоволствие, така поне ми се струваше — да упражняваш езика като сбор от звуци, които сам изтласкваш на повърхността на думите, там, където значението изчезва, — но беше и крайно изтощително, а освен всичко ме караше да се затворя в мислите си. За да разбирам какво ми говорят, трябваше да си превеждам наум на английски, което означаваше, че проумявах казаното със закъснение, тоест, полагах двойно повече усилия за половинчат резултат. Нюанси, подсъзнателни асоциации, недоизказани мисли — всичко това ми се губеше. В крайна сметка няма да сбъркам, ако кажа, че всичко ми се изгуби.
Но аз продължавах да упорствам. Трябваха ми няколко дни, за да се подготвя за издирването, но щом установих първия си контакт, другите дойдоха от само себе си. Не липсваха и разочарования, разбира се. Вишнеградски беше мъртъв; не успях да открия нито един от хората, на които Фаншо бе преподавал английски; жената, която бе наела Фаншо да работи за „Ню Йорк таймс“, бе напуснала работа още преди години. Тези несполуки, разбира се, трябваше да се очакват, но ми се отразиха зле, защото знаех, че и най-малкият пропуск можеше да се окаже фатален. За мен това бяха празни пространства, бели полета в цялостната картина и независимо че успявах да попълня някои от тях, съмненията оставаха, което пък означаваше, че работата никога няма да бъде свършена докрай.
Разговарях със семейство Дедмон, разговарях с издателите на книги за изкуството, за които Фаншо бе работил, разговарях с жената, наречена Ан (излезе, че е била негова приятелка), разговарях и с филмовия продуцент.
— Работеше каквото му падне — каза ми той на английски със силен руски акцент, — това правеше. Преводи, резюмета на сценарии, понякога пишеше и неща, които излизаха с името на жена ми. Беше умно момче, но доста твърдоглаво. Подчертано литературен тип, ако разбирате какво искам да кажа. Имах най-доброто желание да му дам възможност да се прояви — дори му предложих да започне уроци по фехтовка и езда за един от филмите, които ни предстоеше да снимаме. Харесвах лицето му и смятах, че можем да направим нещо от него. Но той не прояви никакъв интерес. Други са моите цели — така ми каза. Или нещо подобно. Това няма значение. Филмът ни донесе милиони и какво имаше да му мисля, дали той иска да играе или не?
От тази история можеше да излезе още нещо, но докато седях с въпросния човек в огромния му апартамент на авеню „Анри Мартен“, търпеливо изчаквайки да чуя края на всяко изречение помежду непрекъснатите телефонни обаждания, изведнъж осъзнах, че повече не желая да слушам каквото и да било. Само един въпрос ме вълнуваше, а на него този човек не можеше да ми отговори. Ако останех да го изслушам, щях да науча още подробности и неуместни коментари, което означаваше още една купчина от безполезни сведения. Вече твърде дълго се бях преструвал, че пиша книга за Фаншо и полека-лека бях забравил за истинската си цел. Писна ми — си казах аз, сякаш нарочно повтаряйки думите на Софи, — писна ми! Станах и си тръгнах.
Истината е, че вече никой не ме следеше. Нямаше нужда да се преструвам, както правех у дома, нямаше нужда да хитрувам пред Софи, разигравайки комедията на потънал в работа творец. Играта свърши. Най-накрая можех да забравя за несъществуващата си книга. В продължение на около десет минути, докато пресичах реката на връщане към хотела си, се почувствах така щастлив, както не се бях чувствал от месеци насам. Бях опростил нещата, свеждайки ги до яснотата на един-единствен проблем. Но тогава, в мига, в който асимилирах тази мисъл, разбрах колко лошо е положението всъщност. Вече наближавах края, а все още не го бях открил. Грешката, която се надявах, че е допуснал, така и не се появи. Липсваха улики, нишки и дири, които да се проследят. Фаншо се беше окопал някъде и заедно със себе си бе заровил целия си живот. И аз никога не бих имал и най-малкия шанс, ако той сам не пожелаеше да бъде намерен.
Въпреки всичко не се отказах от опитите си да стигна до края, до самия край, като слепешката дълбаех в разговорите си с набелязаните хора и не исках да се успокоя, преди да съм се срещнал с всички. Изпитвах желание да се обадя на Софи. Един ден стигнах дотам, че влязох в пощата и зачаках реда си, но не устоях до края. Думите непрекъснато ми изневеряваха и самата мисъл, че може да си изпусна нервите по телефона, ме накара да се паникьосам. Какво можех да й кажа в края на краищата? Вместо това й изпратих картичка с Лаурел и Харди. На гърба написах: „Истинските бракове са винаги безсмислени. Виж двойката от другата страна. Доказва, че всичко е възможно, нали? Може би трябва да започнем да носим бомбета. Във всеки случай не забравяй да изчистиш дрешника, преди да се върна. Прегърни Бен.“
На следващия ден следобеда се видях с Ан Мишо. Тя леко се сепна при влизането ми в кафенето, където си бяхме уговорили срещата (Льо Руке на булевард „Сен Жермен“). Онова, което ми каза за Фаншо, не беше важно: кой кого целувал, какво къде се случило, кой какво казал и така нататък. Малко или много то е все едно и също. Едно ще спомена обаче и то е, че първоначалната й реакция се дължеше на факта, че ме бе взела за Фаншо. За един кратък миг, както сама се изрази, след което заблудата изчезнала. Тази прилика, разбира се, бяха забелязали и други, но никой не се бе издал така изразително и осезателно. Изглежда, съм показал учудването си, защото тя побърза да се извини (сякаш бе сбъркала) и отново се върна на темата два или три пъти през трите часа, които прекарахме заедно, като веднъж стигна дотам сама да си противоречи: „Не знам точно какво си помислих. Ти въобще не приличаш на него. Може би това е било американецът у вас двамата.“
Въпреки всичко това ме разстрои и заживях с известен ужас. Нещо чудовищно се случваше и аз вече нямах власт над него. Вътре в мен небето се смрачаваше — това поне беше сигурно; земята трепереше. Загубил опора и стабилност, не можех да се движа. От миг в миг като че сменях местоположението си, забравях къде се намирам. Мислите спират там, където започва светът, повтарях си аз. Но аз-ът е също в света, отвръщах си тогава, както и мислите, които той сътворява. Проблемът дойде от това, че повече не можех да правя разлика. Това никога не може да бъде онова. Ябълките не са портокали, прасковите не са сливи. Разликата се усеща върху небцето и тогава разбираш сякаш някъде отвътре. Но за мен всичко придоби еднакъв вкус. Вече не усещах глад, вече не можех да се насилвам да ям.
Що се отнася до семейство Дедмон, почти няма какво да се каже. Фаншо не би могъл да си намери по-подходящи покровители и от всички хора, с които се срещнах в Париж, те бяха най-милите и най-изисканите. Поканиха ме в апартамента си на едно следобедно питие, а останах за вечеря; когато стигнахме до второто ястие, те вече настояваха да посетя къщата им във Вар — същата къща, в която беше живял и Фаншо, и то не за кратко, тъй като те самите нямало да я използват преди август. Мястото било от съществено значение за Фаншо и неговото творчество, каза мистър Дедмон, и несъмнено книгата ми щяла да спечели, ако го разгледам със собствените си очи. Не можех да отрека, че това е така, и едва изрекъл съгласието си, мисис Дедмон бе вече на телефона и даваше указанията си за моя престой на добър и елегантен френски.
Нищо не ме задържаше в Париж и затова на следващия ден следобеда се качих на влака. За мен това беше краят на играта, моето пътуване на юг към забвението. Каквито и надежди да съм таял в себе си (малката възможност Фаншо да се е върнал във Франция, абсурдната мисъл, че за втори път е потърсил убежище на едно и също място), те се изпариха още докато пътувах натам. Къщата беше празна; никакъв признак на живот. На втория ден, докато обхождах стаите на горния етаж, попаднах на кратко стихотворение, което Фаншо бе написал върху стената — но аз вече знаех това стихотворение, а под него имаше и дата: 25 август 1972 година. Значи не се беше връщал. Почувствах се като истински глупак, задето съм могъл да си го помисля.
Поради липса на друго занимание прекарах няколко дни в разговори с местните хора: фермери, селяни, жители на околните градчета. Представях им се за брат на Фаншо и показвах негова снимка, но повече се чувствах като изпаднало ченге, като безпомощен палячо. Оказа се, че някои от хората го помнят, други не, трети пък не бяха сигурни. Това нямаше значение. Южняшкият им акцент беше съвършено непонятен за мен (с вибриращото „р“ и носови окончания) и аз не можех да разбера и една дума от това, което ми приказваха. От всички хора, с които се срещнах, само един бе получил вест от Фаншо след заминаването му. Това бе най-близкият му съсед — фермер-арендатор, който живееше на миля разстояние от Фаншо. Беше дребен, около четирийсетгодишен чешит, който живееше в страшна мръсотия. Къщата му представляваше усойна порутена постройка от седемнайсети век, която, изглежда, обитаваше съвсем сам, без други компаньони, освен една ловджийска пушка и едно куче. Очевидно се гордееше с факта, че е бил приятел на Фаншо, и за да докаже колко близки са били, ми показа бяла каубойска шапка, която Фаншо му бе изпратил след завръщането си в Америка. Нямаше причина да не повярвам — на разказа му. Шапката се намираше все още в оригиналната си кутия и си личеше, че никога не е била носена. Твърдеше, че я пази за деня, в който ще й дойде времето, след което се впускаше в политически тиради, чийто смисъл трудно проследявах. Революцията се задавала, твърдеше той, а когато пристигне, щял да си купи бял кон и картечница, да си сложи шапката, да мине по главната улица на града и да застреля всички бакали и други магазинери, които са сътрудничели на германците по време на войната. Както е било в Америка, добави той. Когато го попитах какво иска да каже, той ми изчете една несвързана, подобна на бълнуване лекция за каубоите и индианците. Но това е било много отдавна, отвърнах му аз, опитвайки се да го прекъсна. Не, не, настояваше той, това продължавало и до ден-днешен. Не съм ли знаел за престрелките по Пето авеню? Не съм ли чувал за апахите? Нямаше смисъл да споря с него. За да извиня невежеството си, му казах, че живея в друг квартал.
Останах в къщата още няколко дни. Имах намерение да бездействам колкото е възможно по-дълго, да си почивам. Бях изтощен и имах нужда да прегрупирам силите си, преди да се върна в Париж. Така минаха ден-два. Разхождах се из полетата, обикалях гората, препичах се на слънце и четях американски детективски романи в превод на френски. Това би трябвало да бъде най-доброто лечение за мен: спрял насред неизвестността с ум, оставен да се рее на воля. Но нищо не ми помогна. Къщата ми отказваше гостоприемството си и някъде към третия ден усетих, че не съм сам, че никога не мога да бъда сам на това място. Фаншо беше тук и независимо колко упорито се опитвах да не мисля за него, това просто не ми се удаваше. Това ненадейно откритие ужасно ме подразни. Сега, когато бях престанал да го търся, той присъстваше в живота ми по-осезателно от всякога. Целият процес се обърна наопаки. През всички тези месеци, когато се опитвах да го намеря, имах чувството като че аз съм бил намереният. Вместо да търся Фаншо, всъщност съм бягал от него. Работата, която си бях измислил — скалъпената книга, безкрайните заобикалки и увъртания не са били нищо друго, освен опит да го отблъсна, хитрости, с които да го държа колкото е възможно по-далеч от мен. Защото, ако можех да си повярвам, че наистина го търся, то тогава по пътя на логиката следва, че той се намира другаде — някъде извън мен, извън пределите на моя живот. Но аз грешах. Фаншо се намираше точно там, където се намирах и аз, и е бил там от самото начало. От мига, в който писмото му пристигна, аз се мъчех да си го представя, да го видя такъв, какъвто може би изглежда — но в такива моменти умът ми неизменно извикваше само пуста белота. В най-добрия случай се явяваше сив и тягостен образ: вратата на заключена стая. А съдържанието й: Фаншо сам в тази стая, осъден на митическа самота — вероятно жив, вероятно дишащ, сънуващ бог знае какво. И тази стая, сега открих, бе разположена в черепа ми.
След това започнаха да ми се случват странни неща. Върнах се в Париж, но там изведнъж се оказа, че няма какво да правя. Нямах желание да се видя с никого от хората, с които се бях запознал, а да се върна в Ню Йорк не ми стигаше кураж. Отпуснах се, не можех да се движа и полека-лека изгубих собствените си следи. Ако въобще съм в състояние да кажа нещо за този период, то е само защото разполагам с някои документални доказателства. Визата в паспорта ми например, самолетният билет, сметката от хотела и така нататък. Според тези данни аз съм останал в Париж повече от месец. Но това няма нищо общо с моите спомени и независимо какво зная, все още ми се струва, че е било невъзможно. Виждам неща, които са се случили, пред очите ми се мержелеят картини, в които аз присъствам на най-различни места, но ги съзерцавам от разстояние, сякаш наблюдавам чужд човек. Нямам усещането, че това са неща, които си спомням, които са закотвени вътре в мен; те са там някъде, отвъд всичко, което мога да почувствам или докосна, отвъд всичко, което има връзка с мен. Бях изгубил цял месец от живота си и дори сега ми е трудно да си го призная — това ме изпълва със срам.
Един месец е много време, предостатъчно, за да се разпадне човек. Спомените за тези дни, когато се връщат, идват на части, разпокъсани, на парчета, които отказват да се съединят в едно цяло. Виждам себе си как една нощ рухвам на улицата мъртво пиян, изправям се, политам към близкия уличен стълб и повръщам върху обувките си. Виждам себе си в едно кино, салонът е осветен, а аз седя и наблюдавам как тълпата се изнизва край мен, но не мога да си спомня филма, който току-що съм гледал. Виждам себе си как обикалям улица „Сен Дени“ посред нощ, избирам си проститутка, с която да преспя, главата ми пулсира от мисли за голи тела, безкрайна бъркотия от голи гърди, голи бедра, голи задници. Виждам как някой смуче члена ми, виждам се проснат върху едно легло с две момичета, които се целуват, виждам как огромна негърка се е разкрачила върху биде и се мие между краката. Не твърдя, че всички тези неща не са действителни, че не са се случили. А просто, че не мога да отговарям за тях. Чуках до умопомрачение, не преставах да пия, докато не се преселя в друг свят. Но ако целта ми е била да залича Фаншо, тогава развратното ми гуляйджийство не е отишло напразно. Той изчезна — и аз заедно с него.
Краят обаче не ми се губи. Не съм го забравил и съм щастлив, че поне него помня ясно. Цялата история се свежда до това, което се случи накрая, и без въпросния край у мен не бих могъл да започна тази книга. Същото се отнася и за другите две книги, които я предхождат — „Град от стъкло“ и „Духове“. В крайна сметка тези три истории са една и съща история, но всяка представлява различен етап в моето осъзнаване на нейния смисъл. Не твърдя, че съм разрешил някакъв проблем. Само намеквам за това, че съзерцавайки случилото се, в един момент престанах да се страхувам. Думите не закъсняха и аз не можех да сторя нищо друго, освен да ги приема, да се нагърбя с тях и да отида там, където те искаха да ме отведат. Но това не означава непременно, че думите са важните. Дълго време се мъчех да се сбогувам с нещо и именно тази борба е истинската същност на въпроса. Историята не е в думите; тя е в борбата.
Една нощ се озовах в бар, недалеч от площад „Пигал“.
Бяхме седнали в едно странично сепаре и от мястото си виждах цялото заведение. Мъже идваха и си отиваха, някои само надникваха през вратата и бързо се оттегляха, други оставаха за по едно питие на бара, трети сядаха на някоя от масите също като мен. След около петнайсетина минути влезе млад мъж, без съмнение американец. Стори ми се неспокоен, приличаше на човек, който никога не е стъпвал в подобно заведение, но френският му беше изненадващо добър и след като без никакви затруднения си поръча уиски и подхвана разговор с едно от момичетата на бара, разбрах, че се кани да остане. Продължих да го следя от малката си наблюдателница, като същевременно не спирах да галя бедрото на Фейъуей и да се гуша в нея, но американецът се застоя и колкото повече време минаваше, толкова повече взех да се разсейвам. Беше висок, атлетичен тип с пясъчноруса коса и непринудени, малко момчешки маниери. Определих възрастта му на двайсет и шест, най-много и седем — абсолвент, или пък млад юрист, който работи за американска фирма в Париж. Никога преди това не го бях виждал и все пак ми се струваше познат и това усещане не ми даваше мира: мигновен проблясък, странен синапс на разпознаването. Опитах се да му лепна най-различни имена, разходих се с него из миналото, разплетох кълбото с асоциации — напразно. За мен е никой, казах си аз и вдигнах ръце. Тогава съвсем изневиделица, по силата на непонятна верига от разсъждения, довърших мисълта си, добавяйки: а щом е никой, тогава трябва да е Фаншо. Изсмях се гръмогласно на собствената си шега. Фейъуей стоеше нащрек и побърза да се изсмее заедно с мен. Знаех, че няма нищо по-абсурдно, но пак си повторих: Фаншо. И после пак: Фаншо. И колкото повече го повтарях, толкова по-голямо удоволствие взе да ми доставя това. Всеки път, когато думата излизаше от устата ми, избухвах в писклив кикот. Опиянявах се от самото звуково съчетание; гласът ми прегракна, станах прекалено шумен и това очевидно смути Фейъуей. Тя вероятно си помисли, че ме избива на някакъв вид сексуална перверзия или че си правя шеги, които тя не може да разбере, но моите повторения постепенно изпразниха думата от съдържанието й и тя започна да я възприема като заплаха. Погледнах мъжа отсреща и отново повторих името. Щастието ми бе неизмеримо. Ликувах заради самата измама на моето твърдение, празнувах новата сила, която току-що бях придобил. Чувствах се като върховния алхимик, който може да променя света по своя воля и по свой вкус. Този човек беше Фаншо, защото аз го бях кръстил Фаншо и толкоз. Вече нищо не можеше да ме спре. Без дори да се замисля, пошепнах в ухото на Фейъуей, че ей сега се връщам, освободих се от топлата й прегръдка и спокойно се отправих към бара, където седеше така нареченият от мен Фаншо. Обадих се с най-добрата имитация на оксфордски акцент, на която бях способен:
— Здрасти, старче. Виж ти, ние пак се срещнахме.
Той се обърна и внимателно ме изгледа. Усмивката, която след миг щеше да изгрее на лицето му, бавно се стопи и той смръщи вежди.
— Познавам ли ви? — най-накрая попита той.
— Разбира се — отвърнах аз, целият сияещ от добро настроение. — Казвам се Мелвил. Хърман Мелвил. Сигурно си чел някои от моите книги.
Той се поколеба за миг. Не можеше да реши дали съм развеселен пияница или опасен психопат и смущението се изписа на лицето му. Прекрасно смущение, което ми достави огромно удоволствие.
— Да — обади се той най-сетне с пресилена усмивка — може и да съм чел една-две.
— Онази с кита, нали?
— Точно така. Онази с кита.
— Радвам се да го чуя — рекох аз и кимнах поласкан, а после го прегърнах през рамо. — Е, Фаншо — продължих, — какво те е довело в Париж по това време на годината?
Смущението отново се върна върху лицето му.
— Съжалявам — каза той. — Не чух името.
— Фаншо.
— Фаншо ли?
— Фаншо. Ф-А-Н-Ш-О.
— Ами — каза той и устата му се разтегна в широка, самоуверена усмивка — работата е, че, изглежда, ме бъркате с някой друг. Моето име не е Фаншо. Казвам се Стилман. Питър Стилман.
— Няма значение — отвърнах и го притиснах към себе си. — Щом предпочиташ да ти казвам Стилман, аз нямам нищо против. В края на краищата имената не са важни. Важното е, че аз знам кой си ти в действителност. Ти си Фаншо. Разбрах го, щом те видях да влизаш. „Ето го и нашия дявол — си рекох. — Какво ли търси на това място?“
Тук той вече изгуби търпение. Махна ръката ми от рамото си и се отдръпна.
— Достатъчно — каза той. — Припознали сте се и това е всичко. Не желая да разговарям повече с вас.
— Късно е — отвърнах му. — Тайната ти е вече явна, приятелю. Няма къде да се скриеш от мен.
— Оставете ме на мира — каза той и за пръв път в гласа му прозвуча раздразнение. — С луди не разговарям. Оставете ме на мира, за да не ви се случи нещо.
Останалите в бара не можеха да разберат за какво спорим, но почувстваха покачилия се градус на напрежението и аз усетих, че отвсякъде ни гледат, усетих промененото настроение наоколо. Изведнъж Стилман като че се паникьоса. Хвърли един поглед към жената зад бара, неспокойно извърна очи към момичето до него и под напора на импулсивното си решение тръгна да си върви. Отблъсна ме от пътя си и пое към вратата. Можех да оставя нещата да спрат дотук, но не пожелах. Тъкмо бях загрял и не исках да губя инерция. Върнах се при Фейъуей и оставих няколкостотин франка на масата. Тя се нацупи уж недоволна.
— Това е брат ми — казах й на френски. — Той е луд. Трябва да го проследя. — Тя се пресегна да прибере парите, аз й изпратих една въздушна целувка, обърнах се и излязох.
Стилман беше на двайсет-трийсет ярда пред мен. Вървеше забързано по улицата. Влязох в крачка с него, но останах зад гърба му, така че да не ме забележи, ала и аз да не го изпусна от очи. От време на време се обръщаше и поглеждаше през рамо, сякаш очакваше да ме види, но мисля, че ме зърна чак когато излязохме от квартала, далеч от шума и тълпите, докато пресичахме притихналия в мрак център на Десния бряг. Призрачната ни среща го бе изнервила и той се държеше като подплашено животно. Но това бе разбираемо. Сега аз бях онова нещо, от което ние всички се боим най-много: агресивният непознат, който изскача от сянката, ножът, който се забива в гърба, засилилата се кола, която ни блъсва насред улицата. Той, разбира се, имаше основание да бяга, но страхът му ме настървяваше още повече, подтикваше ме да го преследвам още по-упорито, неистово засилваше неотстъпчивостта ми. Нямах план, нямах и представа какво възнамерявам да правя, но продължих да го преследвам неумолимо, сякаш животът ми зависеше от това. Важно е да спомена тук, че умът ми беше съвършено бистър — от пиянството ми не бе останала и следа. Знаех, че действам насилнически. Стилман не беше Фаншо — и това знаех. Той представляваше произволен избор, съвършено невинен и безобиден. Но именно това ме ожесточаваше — произволността на ситуацията, водовъртежът на чистата случайност. В нея няма смисъл и именно това я прави единственото смислено нещо в света.
В миг дочух, че по улицата бяха останали да кънтят само нашите стъпки. Стилман отново погледна назад и най-сетне ме видя. Забърза се, дори взе да подтичва. Извиках подире му: „Фаншо!“ След малко му извиках пак: „Късно е. Знам кой си, чуваш ли, Фаншо?“ И после пак, вече на следващата улица: „Свърши се, Фаншо. Никога вече няма да се измъкнеш.“ Стилман не отговори нищо, дори не си направи труда да се обърне. Исках да продължа да му говоря, но той се бе затичал, а говоренето забавяше темпото ми. Зарязах саркастичните си подмятания и се спуснах подире му. Нямам представа колко време сме бягали, но ми се стори, че изминаха часове. Той беше по-млад от мен, по-млад и по-силен и в един момент почти го изгубих, за малко да го изпусна. Втурнах се по тъмната улица като обезумял, вече на ръба на изтощението, на повръщането, но не можех да си позволя да спра. Много преди да го настигна, много преди дори да знам, че някога ще го настигна, усетих, че вече не обитавам себе си. Не знам как другояче да се изразя. Вече не можех да усещам себе си. Усещането за живот ме бе напуснало и мястото му бе заето от неописуема еуфория, сладостна отрова, която се разля в кръвта ми заедно с неоспоримия мирис на нищо. Това е моментът на моята смърт, казах си аз, така се умира. След секунда настигнах Стилман и го хванах отзад. И двамата паднахме на паважа и изохкахме от болка. Бях напълно изтощен и едва дишах, за да мога да се защитя. Нямах сили да се боря. Нито един от двама ни не каза дума. Останахме така в продължение на няколко секунди да се боричкаме на тротоара, после той успя да се освободи от хватката ми и аз вече нямаше какво да сторя. Той взе да ме налага с юмруци, риташе ме със заострените си обувки, направи ме на кайма. Спомням си, че се опитах да закрия лицето си с ръце; спомням си болката и вцепеняващото й въздействие — толкова нетърпима, че в отчаянието си исках само едно: да спре. Но това едва ли е продължило твърде дълго, защото нищо повече не си спомням. Стилман ме преби от бой и когато свърши, аз бях в безнадеждно състояние. Спомням си, че се събудих на тротоара, учудих се, че все още е нощ и толкоз. Всичко друго изчезна.
През следващите три дни не излязох от хотелската си стая. Шокът идваше не толкова от болката, колкото от това, че тя не беше достатъчно силна, за да ме убие. Разбрах го на втория или третия ден. В един момент, проснат върху леглото, загледан в пречките на спуснатите транспаранти, проумях, че съм оцелял. Усещането, че съм жив, ми подейства странно, стори ми се направо непонятно. Един от пръстите ми беше счупен; и двете ми слепоочия бяха разцепени; всичко ме болеше, дори когато си поемах дъх. Но това нямаше значение. Бях жив и колкото повече мислех за това, толкова по-малко го разбирах. Не можех да повярвам, че съм пощаден.
По-късно същата нощ се обадих на Софи и й казах, че се прибирам.
Вече съм към края си. Има само още едно нещо, но то се случи доста по-късно, след цели три години. Междувременно минах през много изпитания и драми, но те нямат връзка с историята, която се опитвам да разкажа. След завръщането ми в Ню Йорк двамата със Софи живяхме разделени в продължение на почти една година. Тя беше вдигнала ръце от мен и трябваше да изминат много месеци на пълно объркване, преди да успея отново да я спечеля. От гледната точка на онзи момент (май 1984), това бе единственото нещо, което имаше значение. Както и това, че фактите от моя живот са чиста случайност.
На 23 февруари 1981 година се роди братчето на Бен. Нарекохме го Пол в памет на дядото на Софи. Няколко месеца по-късно (през юли) се преместихме от другата страна на реката и взехме под наем последните два етажа на облицована с фугирани тухли къща в Бруклин. През септември Бен тръгна на детска градина. За Коледа всички заминахме в Минесота, а когато се върнахме. Пол беше проходил. Бен, който постепенно го бе взел под собствена закрила, реши, че заслугата за това бързо развитие е изцяло негова.
Що се отнася до Фаншо, ние със Софи окончателно престанахме да говорим за него. Това бе нашето мълчаливо споразумение и колкото повече мълчахме, толкова по-силно доказвахме верността си един към друг. След като върнах аванса на Стюарт Грийн и официално обявих, че няма да напиша биографията, само веднъж споменахме името му. Това се случи в деня, в който решихме да се съберем отново и беше подсказано от чисто практически съображения. Книгите и пиесите на Фаншо продължаваха да носят добър доход. Ако ще бъдем женени, каза Софи, използването на парите от нас двамата е немислимо. Съгласих се с нея. Намерихме друг начин да припечелваме необходимите ни средства и прехвърлихме парите от авторските права на името на Бен, а по-късно и на Пол. Най-накрая наехме и литературен агент, който да се занимава с бизнеса около творчеството на Фаншо: молби за постановки, преиздания, договори и всичко останало. Доколкото имаше нужда от нас, намесвахме се и ние. Ако Фаншо все още притежаваше силата да ни унищожи, то това би могло да стане само в случай че му позволим, само в случай че сами пожелаем да бъдем унищожени. Затова и не казах истината на Софи — не защото тя ме плашеше, а защото истината вече нямаше значение. Нашата сила беше в мълчанието и аз нямах никакво намерение да го нарушавам.
И все пак знаех, че това не е краят на историята. Последният месец в Париж ме бе научил на това и малко по малко привикнах с мисълта. Нужно е само време, за да се случи следващото нещо, което има да се случва. Това ми се струваше неизбежно и вместо да го отричам, вместо да се залъгвам с мисълта, че мога да се отърва от Фаншо, опитах да се подготвя за срещата, да се подготвя за всичко. Именно силата на това
Писмото пристигна рано през пролетта на 1982 година. Този път носеше пощенско клеймо от Бостън и съобщението беше кратко и по-неспокойно отпреди. „Вече не издържам — гласеше то. — Трябва да говоря с теб. Площад «Колумб» 9, Бостън. Първи април. Това ще бъде краят. Обещавам.“
Имах на разположение по-малко от седмица, за да измисля някакво оправдание за пътуването си до Бостън. Оказа се по-трудно, отколкото очаквах. Въпреки че държах Софи да не знае нищо (това бе най-малкото нещо, което можех да направя за нея), все пак не исках да се впускам в нови лъжи, макар и необходими. Така минаха два-три дни, докато най-накрая успях да скалъпя една неубедителна история, че трябва да изчета някакви материали в Харвардската библиотека. Дори не си спомням вече точно какви, но нещо, свързано със статия, която се канех да пиша. Важното е, че Софи не възрази. Добре, каза тя, върви, щом трябва, или нещо от този род. Имах усещането, че таи някакви подозрения, но това бе само едно усещане, върху което няма смисъл да разсъждавам тук и сега. Щом става дума за Софи, все си мисля, че между нас не съществува нищо скрито-покрито.
Купих си билет за най-ранния влак на първи април. Сутринта, преди да тръгна, Пол се събуди малко преди пет и се мушна в леглото при нас. Станах след час, измъкнах се на пръсти от стаята, като за миг се спрях на вратата да погледам Софи и бебето на светлината на сутрешния сумрак — отпуснати, потънали в дълбока дрямка, — телата, към които принадлежах. Бен беше в кухнята на горния етаж, вече облечен, ядеше банан и си рисуваше. Изпържих няколко яйца за нас двамата и му казах, че заминавам с влак за Бостън. Той попита къде е Бостън.
— На около двеста мили оттук — отвърнах.
— Това колко далеч е? Колкото до космоса ли?
— Ако вървиш по права линия, не е много далеч.
— Аз мисля, че ти трябва да отидеш на Луната. Космическият кораб е за предпочитане пред влака.
— Ще го взема на връщане. Доколкото знам, полетите от Бостън до Луната са всеки петък. Ще си запазя място, щом пристигна.
— Добре. И после ще ми разкажеш.
— Ако намеря лунен камък, ще ти донеса.
— А на Пол?
— И на него ще донеса.
— Не, благодаря.
— Какво искаш да кажеш?
— Не искам камък от Луната. Пол ще си го сложи в устата и ще се задави.
— Тогава какво искаш?
— Слон.
— В космоса няма слонове.
— Знам. Но ти не отиваш в космоса.
— Така е.
— А че в Бостън има слонове, съм готов да се обзаложа.
— Сигурно си прав. Какъв слон искаш — розов или бял?
— Сив. Голям, дебел, с много гънки по кожата.
— Дадено. Тези най-лесно се намират. В кутия ли да ти го опаковам, или да ти го доведа на каишка?
— Най-добре да го яздиш до вкъщи. Ще седнеш отгоре му и ще си сложиш една корона на главата. Като император.
— Император на какво?
— Император на малките момчета.
— Трябва ли да имам и императрица?
— Разбира се. Мама е императрицата. На нея това ще й хареса. Хайде да я събудим и да й кажем.
— Не, недей. Предпочитам да я изненадам със слона, като се прибера.
— Идеята ти не е лоша. Тя и без това няма да ти повярва, докато не го види.
— Точно така. А ние не искаме да я разочароваме. Искам да кажа, в случай че не намеря слон.
— О, татко, ще намериш. Сигурен съм.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото си император. Императорите получават всичко, което искат.
Цял ден не спря да вали. Някъде към Провидънс за малко да го обърне на сняг. В Бостън си купих чадър и тръгнах пеш към Саут енд. Улиците бяха пусти и мрачни, въздухът сивееше. Не се виждаше жив човек с изключение на един пияница, група младежи, телефонен техник и две-три бездомни кучета. Площад „Колумб“ се състоеше от десет-дванайсет подредени в редица къщи, чиито фасади гледаха към покрито с калдъръмена настилка островче, малко встрани от главната артерия. Номер девет беше най-порутената от всички сгради — четириетажна, като останалите, но олющена и хлътнала, с вход, който очевидно се нуждаеше от ремонт, — изкъртените му тухли бяха подпрени с дъски, за да не паднат. Но въпреки това къщата излъчваше внушителна масивност, старовремско изящество и стил, които продължаваха да си личат въпреки пукнатините. Представих си огромни стаи с високи тавани, удобни кресла край еркерни прозорци и гипсови орнаменти. Но не успях да ги разгледам. Така и не прекрачих по-далеч от входното антре.
На външната врата висеше ръждясала метална хлопка — полусфера с дръжка в средата. Когато я ударих във вратата, издаде звук като човешко оригване — глух, дълбок и трудно доловим. Почаках, но нищо не последва. Натиснах и звънеца, но никой не се показа. Понапънах вратата и видях, че не е заключена — отворих я, поспрях се, после влязох. Входното антре беше празно. Вдясно започваше стълбището с махагонов парапет и голи дървени стъпала. Вляво се виждаше затворен портал, зад който сигурно се намираше банкетна зала. Направо също имаше врата, също затворена, която вероятно отвеждаше към кухнята. Поколебах се за миг, след което поех по стълбите с намерение да ги изкача догоре, когато откъм портала се чу звук — тихи стъпки, последвани от неразбираем глас. Отказах се от стълбите и погледнах към портала. Напрегнах слух, в случай че гласът отново се обади. Напразно.
Абсолютна тишина. След известно време гласът прошепна:
— Насам — рече той.
Приближих се до портала и залепих ухо до ключалката.
— Фаншо, ти ли си?
— Не използвай това име — каза гласът, този път по-отчетливо. — Не ти разрешавам да използваш това име. — Устата на човека отвътре беше долепена на височината на ухото ми. Разделяше ни само вратата. Всъщност бяхме толкова близо един до друг, че думите му сякаш се вливаха направо в главата ми. Имах чувството, че слушам туптенето на човешко сърце, опрял ухо върху гърдите, че търся пулса на човешко тяло. Той се умълча и аз усетих дъха му през процепа на двойната врата.
— Пусни ме да вляза — казах. — Отвори вратата и ме пусни да вляза.
— Не мога — отвърна гласът. — Ще трябва да говорим така.
Сграбчих топчестата брадва и безпомощно разтърсих вратата.
— Отвори! — извиках. — Отвори или ще счупя вратата.
— Не — каза гласът. — Вратата ще остане затворена. — Вече се бях убедил, че човекът вътре е Фаншо. Бих предпочел да е някой натрапник, но твърде добре познавах този глас, за да се преструвам, че е на някой друг. — Въоръжен съм — каза той, — пистолетът ми е насочен право в теб. Ако нахълташ, ще стрелям.
— Не ти вярвам.
— Чуй това — каза той и по стъпките му разбрах, че се отдалечава от вратата. След миг се чу изстрел, а след него звукът на падаща по пода мазилка. Междувременно се опитах да погледна през процепа, надявайки се да зърна поне стаята, но пролуката беше прекалено тясна. Успях да видя само лъч светлина — една-единствена сивееща нишка. После устата се върна и затули дори това.
— Добре — казах — разбрах, че си въоръжен. Но щом не мога да те видя, как да ти повярвам, че си този, за когото се представяш?
— Аз не съм ти казвал кой съм.
— Добре. Ще го кажа другояче. Откъде да знам, че ти си човекът, с когото трябва да говоря?
— Приеми го на доверие.
— След толкова години доверието е последното нещо, което можеш да очакваш от мен.
— Казвам ти, че аз съм човекът. Това не ти ли стига? Дошъл си, където трябва, и аз съм човекът, който ти трябва.
— Мислех, че искаш да ме видиш. Така поне твърдиш в писмото.
— Писах ти, че искам да говоря с теб. Това не е едно и също.
— Хайде да не издребняваме.
— Просто ти напомням какво съм писал.
— Фаншо, не ме предизвиквай. Ще си тръгна и нищо не може да ме спре.
Чух дълбоко поемане на дъх, след което една ръка удари силно по вратата.
— Без Фаншо! — изкрещя той. — Повече да не съм чул това име!
Оставих да минат няколко мига, защото не исках да предизвиквам нов изблик на гняв. Устата се отдръпна от процепа и ми се стори, че чувам стенание някъде откъм средата на стаята — дали стенание или хълцане, не можех да кажа със сигурност. Останах да чакам, защото просто не знаех какво да предприема. В крайна сметка устата се върна и след още една дълга пауза Фаншо каза:
— Там ли си?
— Да.
— Прощавай. Не исках да започвам по този начин.
— Не забравяй — припомних му аз, — че ти ме помоли да дойда.
— Знам. И съм ти благодарен.
— Мога да ти помогна само ако ми обясниш защо ме повика.
— Това после. Все още не искам да говоря за това.
— А за какво?
— За други неща. Неща, които са се случили.
— Слушам.
— Защото не искам да ме мразиш. Разбираш ли?
— Аз не те мразя. Имаше един момент, в който те мразех, но вече ми мина.
— Днес е последният ми ден. И аз трябва да съм сигурен.
— Тук ли се криеше през цялото това време?
— Доколкото си спомням, пристигнах тук преди около две години.
— А преди това?
— Тук-там. Онзи беше по петите ми и аз трябваше да бъда непрекъснато в движение. Пътуването взе да ми харесва, придобих вкус към него. Оказа се доста по-различно от това, което очаквах. Първоначалният ми план беше да стоя на едно място и да оставя времето да тече покрай мен.
— За Куин ли говориш?
— Да. За частния детектив.
— Той намери ли те?
— На два пъти. Веднъж в Ню Йорк. Втория път някъде из Юга.
— Тогава той защо излъга?
— Защото го заплаших, че ще го убия. Знаеше какво го очаква, ако някой разбере.
— Нали знаеш, че той изчезна. Не можах никъде да го открия. Нито следа от него.
— Скрил се е някъде. Това не е важно.
— Как успя да се отървеш от него?
— Обърнах всичко наопаки. Той смяташе, че ме следи, а всъщност аз следях него. Откри ме в Ню Йорк, разбира се, но аз му се изплъзнах — измъкнах се направо от ръцете му. След това всичко беше като на игра. Подмамих го, като навсякъде оставях следи специално за него, така че беше невъзможно да не ме намери. Но през цялото време го наблюдавах и когато моментът настъпи, съвсем малко му помогнах, за да влезе право в капана ми.
— Много умно.
— Не. Беше глупаво. Но нямах избор. Трябваше да постъпя така, иначе щяха да ме върнат обратно, което означаваше да ме третират като луд. Намразих се заради това. В края на краищата той си вършеше работата и дори ми дожаля за него. Съжалението ме отвращава, особено когато е в мен самия.
— И после?
— Не можех да бъда сигурен дали номерът ми е минал. Мислех, че Куин може отново да се окаже в положението на мой преследвач. Затова не спирах, продължавах да се движа от място на място, дори и тогава, когато това съвсем не беше необходимо. Изгубих цяла година по този начин.
— Къде беше?
— На юг, после на югозапад. Предпочитах топлите места. Много пътувах пеш, нали разбираш, спях на открито, гледах да избягвам местата с много хора. Страната е огромна, нали знаеш. Човек се обърква. По едно време, така се случи, че останах цели два месеца насред пустинята. После пък живях в една барака край резервата Хопи в Аризона. Индианците свикаха племенен съвет, преди да ми разрешат да остана там.
— Измисляш си.
— Не те карам да ми вярваш. Разказвам ти какво се е случило, това е всичко. А ти си мисли каквото искаш.
— И после?
— После се озовах в Ню Мексико. Един ден влязох в някакво крайпътно заведение да хапна. На бара имаше забравен вестник. Зачетох го. И тогава научих, че моя книга е била публикувана.
— Беше ли изненадан?
— Това не е думата, която бих използвал.
— Коя тогава?
— Не знам. По-скоро сърдит. Разстроен.
— Не разбирам.
— Разсърдих се, защото книгата е боклук.
— Писателите не умеят сами да преценяват творчеството си.
— Не, книгата си е боклук, повярвай ми. Всичко, което съм написал, е боклук.
— Тогава защо не го унищожи?
— Бях твърде привързан към книгите си. Но това съвсем не значи, че те са добри. И бебето е привързано към своето аки, но на това никой не обръща внимание. Това си е лично негова работа.
— Тогава защо си накарал Софи да обещае, че ще ми покаже творчеството ти?
— За да я успокоя. Но ти вече знаеш всичко това. Отдавна си го разбрал. Това бе моето оправдание. А истинският ми аргумент бе да й намеря нов съпруг.
— Номерът ти мина.
— Трябваше да мине. Не се спрях на кой да е, нали знаеш.
— А ръкописите?
— Смятах, че ще ги изхвърлиш. Никога не ми е минавало през ум, че някой може да ги вземе насериозно.
— И какво направи, след като разбра, че книгата ти е излязла?
— Върнах се в Ню Йорк. Разбира се, това беше глупост, но аз не бях на себе си, не разсъждавах много трезво. Книгата ме бе вкарала в капана на собственото ми минало, нали разбираш, и аз трябваше наново да започна борбата си с него. Веднъж публикувана, книгата отрязваше пътя ми назад.
— Мислех, че си мъртъв.
— Така и трябваше да мислиш. Ако не друго, това поне ми послужи за доказателство, че Куин вече не представлява никакъв проблем. Но новият проблем се оказа много по-лош. И точно тогава седнах да ти напиша писмото.
— Много гадно от твоя страна.
— Бях ти се ядосал. Исках да страдаш, да живееш с нещата, с които трябваше да живея и аз. В мига, в който го пуснах в пощенската кутия, вече съжалих.
— Твърде късно.
— Да. Твърде късно.
— Колко време остана в Ню Йорк?
— Не си спомням точно. Шест или осем месеца.
— Как преживяваше? Как изкарваше пари, за да живееш?
— Крадях.
— Защо не казваш истината?
— Правя каквото мога. Казвам ти всичко, което мога да ти кажа.
— С какво друго се занимаваше в Ню Йорк?
— Следях те. Следях теб и Софи, и бебето. Дори известно време живях на открито пред блока ви. Цели три седмици, че не беше ли и месец. Преследвах те на всяка крачка. Веднъж или два пъти се блъснах в теб на улицата и те погледнах право в очите. Но ти не ме забеляза. Беше фантастично — това, че не ме забеляза.
— Измисляш си.
— Сигурно много съм се променил.
— Никой не може да се промени чак толкова.
— Мисля, че все нещо е останало от предишния ми външен вид, колкото за да ме разпознае човек. Но ти извади късмет. Ако нещо се беше случило, сигурно щях да те убия. През цялото време в Ню Йорк бях изпълнен с убийствени мисли. Лоша работа. Бях обзет от някакъв ужас.
— Какво всъщност те спря?
— Намерих сили да се махна.
— Колко благородно от твоя страна.
— Не се защитавам. Просто ти казвам, какво се случи.
— И после?
— Качих се на един кораб и изчезнах. Все още пазех моряшката си карта и тръгнах с гръцки товарен кораб. Беше отвратително, истински отвратително от началото до края. Но аз си го заслужавах, пък и точно това исках. Корабът пътува къде ли не — Индия, Япония, по целия свят. Не слязох от него нито веднъж. Всеки път, когато акостирахме в някое пристанище, аз се заключвах в каютата си. Така прекарах две години — без да виждам нищо, без да правя нищо, живеех като мъртвец.
— Докато аз се опитвах да пиша биографията ти.
— С това ли се занимаваше?
— Май че с това.
— Голяма грешка.
— Не е нужно да ми казваш. Открих го и сам.
— Един ден корабът спря в Бостън и аз реших да сляза на брега. Бях спестил огромна сума пари, повече отколкото ми трябваха, за да купя тази къща. Оттогава живея тук.
— Какво име използва?
— Хенри Дарк. Ала никой не знае кой съм. Никога не излизам. Една жена идва два пъти в седмицата и ми носи всичко, от което имам нужда, но аз не я виждам. Оставям й бележка пред стълбата, заедно с парите, които й дължа. Просто и ефикасно споразумение. От две години насам ти си първият човек, с когото говоря.
— Мислиш ли, че може да не си с всичкия си?
— Знам, че така ти изглежда — но аз съм с всичкия си, повярвай ми. Дори не ми се говори за това. Онова, което ми е нужно, е много различно от онова, което е нужно на други хора.
— Тази къща не е ли малко голяма за един човек?
— Твърде голяма. Откакто съм се пренесъл, не съм мръдвал от партера.
— Тогава защо я купи?
— Не струваше почти нищо. Пък и името на улицата ми харесва. Просто ми импонира.
— Говориш за площад „Колумб“, така ли?
— Да.
— Не разбирам.
— Струваше ми се като добра поличба. Връщам се в Америка и намирам къща на улица, която носи името на Колумб. В това има логика.
— И тук е мястото, където възнамеряваш да умреш.
— Точно така.
— В първото ти писмо пишеше седем години. Остава ти още една година.
— Но аз вече доказах пред себе си това, което трябваше да докажа. Няма смисъл да продължавам. Уморен съм. Стига ми толкова.
— Да не би да си ме помолил да дойда, защото си очаквал, че ще те спра.
— Не. Съвсем не. Нищо не очаквам от теб.
— Тогава какво искаш?
— Трябва да ти дам нещо. В един момент разбрах, че ти дължа обяснение за това, което направих. Длъжен бях поне да опитам. През последните шест месеца се мъча да го опиша на хартия.
— Мислех, че завинаги си се отказал от писането.
— Това е друго. Няма връзка с предишното писане.
— И къде е сега?
— Зад теб. На пода в дрешника под стълбата. Една червена тетрадка.
Обърнах се, отворих вратата на дрешника и взех тетрадката. Обикновена тетрадка от двеста листа с прави редове и спирала. Погледнах набързо съдържанието и видях, че всички страници са изписани: същия познат почерк, същото черно мастило, същите дребни букви. Изправих се и се върнах при процепа на вратата.
— Сега какво? — попитах.
— Вземи я със себе си у дома. Изчети я.
— А ако не мога?
— Тогава я запази за момчето. Може да пожелае да я види, след като порасне.
— Мисля, че нямаш право да искаш това от мен.
— Той е мой син.
— Не, не е. Той е мой син.
— Няма да настоявам. Тогава прочети я сам. Тя и без това е написана за теб.
— А Софи?
— Не. Не бива да й казваш.
— Това е нещо, което никога няма да разбера.
— Софи ли?
— Как можа да я напуснеш по този начин? Какво толкова ти е направила?
— Нищо. Вината не е нейна. Това поне би трябвало да си го разбрал. Работата е, че аз просто не съм устроен да живея като другите хора.
— А как си устроен да живееш?
— Всичко това ще намериш в тетрадката. Каквото и да кажа сега, то само ще изкриви истината.
— Има ли да ми казваш нещо друго?
— Не, мисля, че не. Май че това е краят.
— Според мен, не ти стиска да ме застреляш. Ако сега разбия вратата, нищо няма да направиш.
— Само не опитвай. Ще си отидеш за едното нищо.
— Ще ти изтръгна пистолета от ръцете и ще те просна в безсъзнание на пода.
— Какво ти безсъзнание, та аз съм вече мъртъв. Преди няколко часа глътнах отрова.
— Не ти вярвам.
— Ти въобще не можеш да знаеш кое е истина и кое не. И никога няма да можеш.
— Ще се обадя в полицията. Те ще изкъртят вратата и насила ще те откарат в болницата.
— Само едно шукване и си пускам куршума в главата. Няма да ти дам ти да спечелиш.
— Толкова силно ли те изкушава смъртта?
— Вече толкова дълго живея с нея, че тя е единственото нещо, което ми е останало.
Повече не знаех какво да кажа. Фаншо ме бе използвал и като слушах дишането му от другата страна на вратата, чувствах се сякаш някой изсмуква живота от тялото ми.
— Ти си глупак — обадих се, като не успях да измисля нищо друго. — Ти си глупак и си заслужаваш смъртта. — След това, обзет от собствената си слабост и глупост, започнах да удрям по вратата като разплакано дете, което се тресе от сълзи.
— По-добре си върви — рече Фаншо. — Стига сме протакали.
— Не искам да си вървя — отвърнах. — Имаме още много неща, за които трябва да си поговорим.
— Не, нямаме. Всичко свърши. Вземи тетрадката и се връщай в Ню Йорк. Само това искам от теб.
Бях толкова изтощен, че в един миг помислих, че припадам. Пред очите ми причерня, сграбчих дръжката на вратата, за да се подпра, и напрегнах сили, за да запазя съзнание. След това обаче не си спомням какво се е случило. Намерих се отвън, пред къщата, в едната ми ръка чадъра, в другата — червената тетрадка. Дъждът беше спрял, но въздухът бе все още влажен. Усещах влагата в дробовете си. Огромен камион прогърмя край мен, загледах се в червените му стопове, докато се скриха от очите ми. Беше се свечерило. Тръгнах да се отдалечавам от къщата, като механично поставях единия си крак пред другия, неспособен да се концентрирам дори в посоката. Мисля, че паднах един или два пъти. После си спомням, че застанах на един ъгъл и се опитах да взема такси, но нито една кола не спря. Малко по-късно чадърът се изплъзна от ръката ми и тупна в близката локва. Не си направих труда да го вдигна.
Току-що бе ударил седем часът, когато пристигнах на Южната гара. Влакът за Ню Йорк бе отпътувал преди петнайсет минути, а следващият бе чак в осем и половина. Седнах на една от дървените пейки и сложих червената тетрадка в скута си. Влязоха още закъснели пътници; един мъж бършеше мраморния под с мокър парцал; заслушах се в разговора на двама мъже зад мен — говореха за „Ред сокс“. След като в продължение на десет минути се борех с желанието си, най-накрая не издържах и отворих тетрадката. Четох без прекъсване цял час, като обръщах страниците ту напред, ту назад, опитвайки се да разбера смисъла на написаното от Фаншо. И сега, ако не казвам нищо за прочетеното, то е, защото не успях да разбера почти нищо. Всичките думи ми бяха познати, но бяха съчетани странно, сякаш крайната им цел е била взаимно да се унищожат. Не мога да го изразя по друг начин. Всяко изречение обезсмисляше предишното, всеки абзац правеше следващия невъзможен. Колко странно тогава, че при прочита на тази тетрадка те обзема някакво просветление, сякаш всичко вече ти е ясно. Сякаш Фаншо е знаел, че последната му творба е трябвало да разруши всяка предварителна представа, която съм могъл да имам за нея. Това не бяха думи на човек, който съжалява за нещо. Беше отговорил на въпросите с нови въпроси, при което всичко си оставаше отворено, недовършено, нещо, което може да се подхване отначало. Изгубих се още при първата дума и оттам нататък можех да се придвижвам само пипнешком, спъвайки се в тъмнината, заслепен от написаната за мен книга. И въпреки това под объркването усещах, че има нещо преднамерено и изпипано до съвършенство, като че в края единственото нещо, което истински е желаел, е било да се провали, дори с цената да измени на себе си. Разбира се, може и да греша. Почти не бях в състояние да чета и е твърде възможно да бъркам в преценката си. Но бях там, изчетох онези думи със собствените си очи и все пак ми е трудно да повярвам в това, което казвам.
Излязох на перона няколко минути по-рано. Отново бе заваляло и виждах как дъхът излиза от устата ми на малки мъгливи облачета. Една по една започнах да откъсвам страниците от тетрадката — смачквах ги в ръката си и след това ги хвърлях в една боклукчийска кофа. Когато стигнах до последния лист, влакът вече пристигаше.
Човек, който говори чрез стомаха. — Б.пр.
Известна още като „Лунен свят“. — Б.р.
Голяма частна къща в стил Луи XV-Луи XVI, строена през 1913 г. за индустриалеца Хенри Клей Фрик, в която понастоящем се помещава изискана картинна колекция, главно от европейски майстори. — Б.пр.
Герой от разказа на Хърман Мелвил „Писарят Бартълби“. — Б.пр.
The Tower of Babel (англ.) — Вавилонската кула. — Б.пр.
„Разказът на А. Гордън Пим“ — незавършен роман на Едгар Алан По. — Б.пр.
Per se (лат.) — по само себе си, по същество. — Б.пр.
Dark (англ.) — тъмен, мрачен. — Б.пр.
Генерал Грант (1822–1885) — американски военен, държавник и президент (1869–1877). — Б.пр.
Популярна филипинска играчка, която се състои от двоен диск с дълбоки жлебове и прикрепена в центъра му връв; пада и се издига при ръчното навиване или развиване на връвта. — Б.пр.
Блу, Уайт, Блак и Браун, макар и популярни фамилии, в превод означават и цветовете синьо, бяло, черно и кафяво. — Б.пр.
Хенри Уорд Бийчър (1813–1887) известен с проповедите си срещу робството и в защита на избирателното право на жените. — Б.пр.
Тайната организация, която поема отговорност за убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд на 28 юни 1914 г. в Сараево. Същото наименование носи и престъпна организация, състояща се предимно от италианци, която навремето е действала в Ню Йорк. — Б.пр.