Този роман израсна от краткия разказ „Ифигения в Авлида“ който написах за една американска антология под редакцията на Чарлийн Харис и Тони Келнър. Затова на тях трябва да благодаря за съществуването на романа, за куража, който ми даваха и за информацията, с която ме снабдяваха, докато пишех. Искам също горещо да благодаря на Колм Маккарти, на Камий Гатен и на Дан Маккълоу за великолепните брейнсторминг сбирки в дните, когато превръщахме къс разказ във филмов сценарий. За филма намерихме различни решения и различни подходи към излагането на проблемите, но част от кристалночистото визионерство и енергията на въображението на тези хора попи в мен и — сигурен съм — после се пренесе в романа. И накрая благодаря на семейството си — Лин, Лу, Дейви и Бен, Барбара и Ерик — които бяха моят лакмус за повечето важни моменти в книгата и които нито веднъж не се оплакаха. Дори и когато някои от тях се възстановяваха от тежка операция, а аз пак ги карах да четат.

Името й е Мелани. Идва от старогръцки и означава „черното момиче“ но тя смята, че едва ли е най-подходящото име за нея, защото всъщност кожата й е съвсем светла. Много повече й харесва Пандора, но тук не си избираш името сам. Мис Жустиню ти го определя, чете го от един голям списък; всяко ново дете получава или най-горното име от списъка с момчешки имена, или най-горното от списъка с момичешки имена и това е, както казва мис Жустиню, положението.

Нови деца не са пристигали отдавна. Мелани не знае защо. Преди идваха много; всяка седмица или на всеки две седмици, гласове в нощта. Полугласни заповеди, оплаквания, изпусната ругатня. Затръшва се врата на килия. После, след известно време, може би месец или два — ново лице в класната стая: ново момченце или момиченце, което още дори не може да говори. Но всички се учат бързо.

Някога и Мелани беше нова, но й е трудно да си спомни онова време, защото беше отдавна. Беше тогава, когато още нямаше думи; имаше само неща без имена, а нещата без имена не остават в ума ти. Изпадат от него и изчезват.

Сега Мелани е на десет години и кожата й е като на принцеса от приказките; кожа, бяла като сняг. Затова знае, че когато порасне, ще стане красавица и принцовете няма да имат търпение да се покатерят на кулата й и да я спасят.

Ако, разбира се, тогава тя си има кула.

До тогава обаче си има килията, коридора, класната стая и душовете.

Килията е малка и квадратна. В нея има легло, стол и маса. Стените са боядисани в сиво и по тях са залепени картинки; една голяма с амазонската джунгла на нея и една по-малка с котенце, което пие мляко от паничка. Понякога Сержантът и хората му местят децата и Мелани знае, че в другите килии има други картинки. Преди я бяха сложили в килия, където на стената имаше кон на полянка и една планина със сняг на върха — те й харесваха повече.

Картинките ги слага мис Жустиню. Изрязва ги от купчината стари списания в класната стая и им лепва в ъглите малки парченца синьо лепкаво нещо. Над това лепкаво нещо мис Жустиню бди като скъперник в приказките. Когато сваля някоя картинка от стената или слага нова, изчегъртва и най-малките сини късчета и ги налепва обратно върху една кръгла топка от нещото, която държи в бюрото си.

„Като няма — няма“, казва мис Жустиню.

В коридора има двайсет врати от лявата страна и осемнайсет от дясната. И по една врата в дъното в двата му края. Едната от тях е боядисана в червено и води в класната стая — затова Мелани мисли за този край на коридора като за „класния край“. Вратата в другия край е от гола сива стомана и е много, много дебела. Трудно е да се каже къде води тя. Веднъж, когато прибираха Мелани в килията й, стоманената врата беше свалена от пантите и някакви мъже работеха по нея, и Мелани видя, че от ръбовете й стърчат разни резета и други работи и реши, че, веднъж затворена, тази врата сигурно е много трудно да се отвори отново. Отвъд нея започваше дълго циментово стълбище, което водеше нагоре и нагоре. Мелани не биваше да вижда нищо от тези неща и Сержантът тогава каза: „Малката кучка си отваря очите на четири“ после избута количката й в килията и затръшна вратата. Но Мелани видя и запомни.

Освен това тя и слуша, и от доловени разговори си е създала представа за това място по отношение на други места, които не е виждала никога. Това място е крилото. Около крилото е базата, наречена Хотел Еко. Около базата е район 6, на осемдесет километра южно е Лондон, на още седемдесет километра по-нататък е Бийкън, а отвъд Бийкън е само морето. По-голямата част на район 6 е прочистена, благодарение на патрулите по изпепеляването с техните гранати и огнепръскачки. Точно за това служи и базата, сигурна е Мелани. Изпраща патрули да прочистват гладните.

Патрулите трябва много да внимават, защото вън има още много гладни. Надушат ли те, ще те преследват докрай, а когато те хванат, ще те изядат. Мелани се радва, че живее в крилото, в безопасност зад дебелата стоманена врата.

Бийкън е съвсем различен от базата. Той е цял голям град, пълен с хора, със сгради, високи до небето. От едната му страна е морето, а от другите три — ровове и минни полета, за да не могат гладните да се доближават. В Бийкън може и цял живот да не видиш нито един гладен. А и е толкова голям, че в него сигурно живеят заедно сто милиарда души.

Мелани се надява един ден да отиде там. Когато мисията завърши и когато (както каза веднъж доктор Колдуел) всичко бъде приключено както трябва. Мелани се опитва да си представи този ден: стоманените стени ще се затворят като страници на книга и после ще настъпи… нещо друго. То ще е някъде навън и всички тук ще трябва да идат там, в другото.

Ще бъде страшно. Но и така чудесно!

Всяка сутрин Сержантът влиза през сивата стоманена врата, после идват хората му, а последен — учителят за деня. Всички те минават по коридора покрай вратата на Мелани, носят със себе си силната, горчива химическа миризма, която винаги е полепнала по тях; тя не е приятна, но е вълнуваща, защото означава началото на още един ден с уроци.

При звука на прибиращите се резета и стъпките по стъпалата, Мелани се втурва към вратата на килията и се изправя на пръсти, за да надникне през бронираното прозорче и да види хората като минават. Казва им „добро утро“, но те не бива да й отговарят и обикновено не го правят. Сержантът и хората му не й отвръщат никога, доктор Колдуел също, нито пък мистър Уитакър. Доктор Селкирк подминава вратата й забързано и винаги гледа другаде, така че Мелани не вижда лицето й. Само мис Жустиню й помахва с ръка, а мис Мейлър й се усмихва крадешком.

Учителят за съответния ден отива право в класната стая, а Сержантът и хората му започват да отключват килиите. Работата им е да закарат децата в клас, после изчезват някъде. Всяка сутрин следват специална процедура, а тя отнема много време. Мелани смята, че процедурата е еднаква за всички деца, но няма как да е сигурна, защото всичко се случва вътре в килиите, а единствената килия, която вижда отвътре, е нейната собствена.

Първо Сержантът блъска наред по всички врати и вика на децата да се приготвят. Обикновено вика „Превоз!“, но понякога прибавя и други думи. „Превоз, копеленца дребни!“ или „Превоз! По-живо!“ Голямото му белязано лице се надвесва над прозорчето на вратата и се взира в теб, за да се увери, че си станал и не се бавиш.

Веднъж, помни Мелани, Сержантът изнесе цяла реч — не на децата, а на хората си. „Някои от вас са нови. Не знаете с каква проклета работа сте се нагърбили, не знаете и къде въобще сте се нахендрили. Страх ви е от шибаните малки изроди, нали? Така и трябва. Прегърнете тоя страх, все едно е родната ви майчица. Колкото повече ви е страх, толкова по-малък е шансът да се прецакате.“ После беше изкрещял „Превоз!“, което беше чудесно, защото Мелани не беше сигурна дали речта всъщност е подкана да се приготвят, или не.

След като Сержантът каже „Превоз!“ Мелани бързо се облича: слага си дългата бяла риза, която виси на кукичка до вратата, чифт бели панталони от кутията, вградена в стената, и обува белите пантофки, пъхнати надлежно под леглото. После сяда в инвалидната количка до долната табла на леглото, точно както са я учили. Слага ръце на подлакътниците, стъпалата си — на стъпенките долу. Затваря очи и чака. Докато чака, брои. Стигала е най-много до две хиляди петстотин двайсет и шест, а най-малко — до хиляда деветстотин и едно.

Когато ключът се превърти в ключалката на вратата, тя спира да брои и отваря очи. Влиза Сержантът с пистолет, който насочва към нея. После влизат двама от хората му, притягат и закопчават прикрепените за количката каиши около китките и глезените на момиченцето. Има и една каишка за шията й; нея я притягат последна и винаги откъм гърба на Мелани, когато се уверят, че ръцете и краката й вече са здраво пристегнати. Тази последна каишка е направена така, че да не се налага този, който я закопчава, да си слага ръцете пред лицето на момиченцето. Понякога Мелани казва: „Не хапя“. Казва го като шега, но Сержантът и хората му никога не се смеят. Е, Сержантът веднъж се засмя, това беше първият път, когато Мелани се пошегува така, но смехът му беше един такъв гаден. А после й отвърна: „Все едно някога ще ти позволим да ухапеш някого, захарче“.

Когато Мелани е така здраво завързана, че не може да движи нито ръцете си, нито краката, нито главата, хората на Сержанта я избутват в класната стая и я слагат зад чина й. Учителката (или учителят, ако наред е мистър Уитакър, защото той е единственият мъж учител) може вече да говори нещо на другите деца или да пише по черната дъска, но винаги в този момент спира и казва: „Добро утро, Мелани“. Казва го, за да могат децата, които седят на по-предните чинове в стаята, да разберат, че е влязла Мелани и също да й кажат „добро утро“. Повечето от тях, разбира се, не я виждат, когато влиза, защото всичките си седят в своите си колички и шиите им са здраво пристегнати, така че не могат да си обръщат главите.

Цялата процедура — вкарването на количката в клас, поздравът на учителката, последван от хоровото „добро утро“ на останалите — се повтаря още девет пъти след това, защото има още девет деца, които идват в класната стая след Мелани. Едно от тях е Ан, която преди беше най-добрата приятелка на Мелани и може би още е, само че последния път, когато ги разместиха (Сержантът нарича разместването „да поразбъркаме тестето“) сложиха двете момиченца много далеч едно от друго, а е трудно да си най-добра приятелка с някого, с когото не можеш да си говориш. По-късно идва и Кени, когото Мелани не харесва, защото й вика „пъпеш“ или „М-м-м-мелани“, за да й напомни как понякога тя заеква в клас.

Когато всички деца влязат в час, уроците започват. Всеки ден имат събиране и правопис, всеки ден има и упражнения за памет, но освен тях в останалите уроци май няма много-много ред. Някои учители обичат да четат на глас от някоя книга, а после да задават въпроси върху прочетеното. Други карат децата да учат факти и дати, и таблици, и уравнения — в това Мелани е много добра. Тя знае всички крале и кралици на Англия и кога са царували, знае всички градове в Обединеното кралство, знае в кои райони се намират, колко голямо население имат и кои реки текат през тях (ако имат реки), знае и техните девизи (ако имат девизи). Знае също всички европейски столици с тяхното население и годините, през които са били във война с Великобритания, защото почти всичките от тия столици по едно или друго време са водили такава война.

Не й е трудно да помни тия неща; запомня ги, защото това й помага да не скучае, а по-лошо от това да скучаеш няма. Ако например знае средната площ и броя на хората в един град, може на ум да пресметне гъстотата на населението и с регресивен анализ да допусне каква ще е тя след десет, двайсет или трийсет години.

Но в цялата тази работа има някакъв проблем. За градовете във Великобритания Мелани учи в часовете на мистър Уитакър, но не е сигурна дали схваща правилно всички подробности. Защото един ден, когато мистър Уитакър се държеше малко странно, а гласът му беше един такъв хлъзгав и неясен, той каза нещо, което разтревожи Мелани. Тя тъкмо го питаше дали в цифрата 1 036 900 като брой на населението на Бирмингам се включват и предградията или само централната градска част, когато мистър Уитакър каза: „На кого му пука? Нищо от тия работи вече няма значение. Преподавам ви го, само щото учебниците са отпреди трийсет години“.

Мелани настоя, защото знаеше, че Бирмингам е най-големият град в Англия след Лондон и искаше да е сигурна, че цифрите в главата й са точните. „Но статистическите данни…“ беше почнала тя.

Мистър Уитакър я пресече: „Господи, Мелани, те отдавна не важат. Това е минало! Там вече няма нищо. Нищичко. Населението на Бирмингам е нула“.

Та, по всичко личеше, че част от информацията на Мелани се нуждае от известно опресняване.

Децата имат уроци в понеделник, вторник, сряда, четвъртък и петък. В събота цял ден стоят затворени по килиите, а по радиоточките звучи музика. Никой не идва, дори Сержантът, а помежду си не могат да си говорят, защото музиката е твърде висока. Преди време на Мелани й хрумна да измисли език от знаци, вместо от думи, за да могат децата да общуват през бронираните прозорчета, така че тя се зае и измисли такъв език, и самото измисляне беше забавно, но когато попита мис Жустиню дали може да научи целия клас на него, мис Жустиню й каза не, при това й го каза силно и остро. Накара Мелани да й обещае, че няма да споменава езика на знаците пред никого от другите учители и в никакъв случай пред Сержанта. „Него и бездруго здраво го тресе параноята“, беше казала мис Жустиню. „Ако реши, че говориш с другите зад гърба му, ще си изгуби и малкото ум, дето му е останал.“

И Мелани така и не успя да научи другите деца как да говорят със знаци.

Съботите са дълги и тъпи, и трудни за изтърпяване. Мелани си разказва сама на глас някои от историите, които им разказват в клас, или си пее в такт с музиката разни математически доказателства, например доказателството за безкрайността на простите числа. Няма проблем да го прави, защото музиката е силна и заглушава гласа й. В противен случай, Сержантът щеше да дойде и да й каже да престане.

Мелани знае, че Сержантът е в крилото и през съботните дни, защото една събота, когато Рони започна да блъска толкова силно по прозорчето на килията си, че ръката й се разрани и почна да кърви, Сержантът дойде. Водеше трима от хората си, до един облечени в големи костюми, които скриваха лицата им, после всичките влязоха в килията на Рони и по звуците Мелани разбра, че се опитват да я завържат за инвалидната количка. Пак по звуците се досети, че Рони се бори и им се съпротивлява, досети се, защото Рони все викаше: „Пуснете ме! Пуснете ме!“. После се чу гърмеж и още един, и още един, докато някой от хората на Сержанта не извика „Господи, недей…“, и други хора също завикаха, и някой каза „Хвани му другата ръка! Дръж го!“, и после всичко пак утихна.

Неделите са същите като съботите, само дето има ядене и душ. В началото на деня децата се връзват към количките както през учебните дни, но дясната им ръка остава свободна до лакътя. После ги вкарват в стаята с душовете, която е последната врата вдясно, точно до голата стоманена врата.

Стаята с душовете е покрита с бели плочки и е съвсем празна, децата седят вътре и чакат, докато докарат и последната инвалидна количка. После хората на Сержанта донасят купичките с яденето и лъжици. След това слагат по една купичка в скута на всяко дете с бодната вътре лъжица.

В купичката има сигурно милион личинки, които се гърчат, пъплят и пълзят едни върху други.

Децата ядат.

В историите, които им четат в клас, има деца, дето понякога ядат и други работи — торти и шоколад, и наденички, и картофено пюре, и соленки, и бонбони, и спагети, и кюфтенца. Децата тук ядат само личинки и само веднъж седмично, защото — доктор Селкирк обясни това веднъж, когато Мелани попита — телата им са изключително ефективни в преработката на протеини. Не им е нужно да ядат нищо друго от нещата, за които пише в историите, не им трябва дори да пият вода. Личинките им дават всичко необходимо.

Когато приключат с яденето, хората на Сержанта им взимат купичките, излизат от стаята с душовете, затварят вратата и я запечатват. В този момент вътре настъпва пълна тъмнина, защото лампи няма. Тръбите зад стените почват да издават един такъв звук, сякаш някой се мъчи да не се засмее, а после химическият дъжд завалява от тавана.

Химикалът е същият, който носят по телата си учителите, Сержантът и хората му, или най-малкото има същата миризма, но е малко по-силен. Също така малко щипе отначало. После започва да щипе много. От него очите на Мелани стават червени, подпухват и тя почти спира да вижда. Но пък химикалът бързо се изпарява от дрехите и кожата, затова след още половин час седене в тихата тъмна стая от него остава само миризмата, а после и тя избледнява или сигурно децата свикват с нея, така че душът вече не им се струва толкова противен и те просто седят и чакат мълчаливо вратата да се отключи и хората на Сержанта да дойдат да ги изведат. Това е седмичната баня на децата и дори само заради нея неделята е най-лошият ден от всички.

Най-хубавият ден от всички е денят, в който преподава мис Жустиню. Тя не идва всеки път в един и същи ден, някои седмици пък изобщо не идва, но когато Мелани влезе в класната стая и види там мис Жустиню, усеща прилив на чисто щастие, сякаш сърцето й излита от нея и се издига високо в небето.

В дните на мис Жустиню никой не скучае. Мелани се вълнува, дори само като я гледа. Обича да си представя предварително в какво ще е облечена мис Жустиню, дали косата й ще бъде вдигната или пусната. Обикновено е пусната и понеже е дълга и черна и много къдрава, прилича на водопад. Но понякога мис Жустиню я връзва на много стегнат възел отзад на главата си и това също е красиво, защото така лицето й изпъква повече, почти като на статуя от онези пред вратите на храмовете, които държат на раменете си тавана. Името им е кариатиди. Всъщност, лицето на мис Жустиню винаги изпъква, защото има такъв прекрасен, прекрасен цвят. Кожата й е тъмнокафява, също като кората на дърветата на картинката с амазонската джунгла в килията на Мелани, онези дървета, чиито семена се пръскат само след горски пожар; кафява като кафето, което в междучасието мис Жустиню си налива в чашка от термоса си. Само дето цветът на кожата на мис Жустиню е по-тъмен и богат и от едното, и от другото кафяво; в него са смесени много цветове, така че всъщност човек не може да го сравни с нищо. Може само да каже, че кожата на мис Жустиню е толкова тъмна, колкото е светла кожата на Мелани.

Понякога мис Жустиню носи шал или нещо подобно върху блузата си, връзва го около шията и раменете си. В такива дни Мелани мисли, че учителката прилича на пират или на някоя от жените в градчето Хамелин, от което свирачът на флейта извел плъховете. Но жените от Хамелин на картинката в книгата на мис Жустиню са повечето стари и прегърбени, а мис Жустиню е млада и изобщо не е прегърбена, даже напротив — много е висока и много красива. Така че всъщност с шала повече прилича на пират, само дето няма кама и ботуши до коленете.

Когато мис Жустиню преподава, денят е изпълнен с невероятни неща. Понякога чете на децата стихове на глас, понякога носи флейтата си и им свири или пък им показва картинки в някоя книга и им разказва истории за хората на картинките. Така Мелани узна за Пандора и Епиметей, и за кутията, пълна с всички злини на света — веднъж мис Ж им ги показа на картинка в книгата си. На картинката имаше жена, която отваря кутия, а от кутията излизат всякакви страшни неща.

— Кой е това? — попита Ан.

— Това е Пандора — отвърна мис Жустиню. — Тя била невероятна жена. Боговете я благословили и всеки от тях й дал различна дарба. Това означава и името й — „момичето с всички дарби“. Пандора била умна и смела, красива и весела, била и всичко останало, което един човек би искал да бъде. Но си имала и един малък недостатък: била много — ама наистина много — любопитна.

Към този момент вече всички деца бяха наострили уши и внимаваха, и урокът страшно им харесваше, на Мелани също й харесваше и накрая научиха и цялата история, която започна с война между боговете и титаните, и завърши с това, че Пандора отвори кутията и пусна навън всички ужасни неща от нея.

После Мелани отбеляза, че не е честно да винят Пандора за случката, защото всъщност всичко било капан, който Зевс заложил на смъртните, а после нарочно създал Пандора такава, каквато е, само за да може чрез нея капанът да щракне.

— Браво на тебе, момиче! — отвърна мис Жустиню. — Винаги е така: мъжете се кефят, а жените опират пешкира.

А после се засмя. Мелани беше разсмяла мис Жустиню! Онова беше един наистина чудесен ден, нищо че самата Мелани така и не разбра какво толкова смешно беше казала.

Единственият проблем в дните, когато преподава мис Жустиню, е, че времето минава твърде бързо. Тогава всяка секунда е толкова ценна за Мелани, че тя буквално не смее да мигне; просто седи в клас с широко отворени очи, попива жадно всяка дума на мис Жустиню и я запаметява, за да може да си я повтори отново по-късно, когато остане самичка в килията си. Освен това при всяка възможност момиченцето задава на мис Жустиню въпроси, защото онова, което най-много обича да чува и да запомня, е начинът, по който гласът на мис Жустиню произнася името й — Мелани. Произнася го така, че я кара да се чувства като най-важния човек на света.

Веднъж Сержантът влиза в час, докато мис Жустиню преподава. Тъй като застава в дъното на стаята зад класа, Мелани не разбира, че е влязъл, докато не чува гласа му. Точно когато мис Жустиню казва „… и този път Пух и Прасчо преброиха в снега три чифта следи“ Сержантът се обажда рязко:

— Какво, по дяволите, е това?

Мис Жустиню спира да чете и го поглежда:

— Чета на децата приказка, сержант Паркс.

— Виждам — отвръща гласът на Сержанта. — Смятах обаче, че идеята е да проверим за какво ги бива, а не да ги веселим.

Мис Жустиню се напряга. Ако човек не я познава така добре, както я познава Мелани или ако не я наблюдава така внимателно, както я наблюдава Мелани, може и да не усети напрежението й. После то много бързо изчезва и когато учителката отново проговаря, гласът й си е същият, както обикновено и изобщо не звучи ядосано:

— Ами ние точно това правим, проверяваме ги — отвръща мис Жустиню. — Важно е да разберем как обработват информацията. Но за да има резултат, трябва все пак да вложим някаква информация в тях.

— Да вложим? — повтаря Сержантът. — Имате предвид факти?

— Не. Не просто факти. Идеи.

— Вярно бе, то в „Мечо Пух“ е пълно със страхотни идеи. — Сержантът използва сарказъм. Мелани знае как действа сарказмът; казваш обратното на онова, което всъщност имаш предвид. — Сериозно, губите си времето. Ако толкова държите да им разказвате истории, разправете им за Джак Изкормвача.

— Те са деца — изтъква мис Жустиню.

— Нищо подобно.

— Напротив, от психологическа гледна точка са именно деца.

— Ами майната й на психологията — отвръща Сержантът и вече звучи малко нещо ядосан. — Вие самата току-що казахте защо не бива да им четете повече „Мечо Пух“. Ако продължавате така, ще почнете да гледате на тях като на истински деца. И тогава ще залитнете. Ще вземете да отвържете някое, щото имало нужда да го погушкате или нещо такова. Хайде да не казвам какво ще последва, че вие си знаете.

После Сержантът излиза пред класа и прави нещо наистина ужасно. Навива си ръкава чак до лакътя и протяга голата си ръка точно пред лицето на Кени, държи я на няма и два сантиметра от момченцето. Отначало нищо не става, но после Сержантът се изплюва на дланта си и разтрива кожата на ръката си, сякаш с плюнката се мъчи да изтрие нещо от нея.

— Недейте — казва мис Жустиню. — Не му причинявайте това.

Но Сержантът нито й отговаря, нито я поглежда.

Мелани седи два реда по-назад и две места по-встрани от Кени, така че вижда всичко. Кени целият се сковава, после устата му зейва широко и той започва да посяга да захапе ръката на Сержанта, която, разбира се, не може да достигне. От ъгълчето на устата му потича слюнка, малко слюнка, защото на децата не се дава никаква вода, затова и слюнката е гъста като желе, увисва от брадичката на Кени, полюшва се, докато Кени сумти и посяга да захапе ръката на Сержанта, като при това издава скимтящи, стенещи звуци.

И тогава нещата стават още по-лоши — децата от двете страни на Кени започват да правят същото, сякаш са се заразили от него, а децата зад тях започват да потръпват и да се тресат, сякаш някой ги ръга много силно в корема.

— Виждате ли? — казва Сержантът и се обръща да погледне мис Жустиню в очите, за да се увери, че си е взела бележка от думите му. Обръща се, примигва от изненада и може би му се приисква изобщо да не я беше поглеждал, защото мис Жустиню се е втренчила в него така, сякаш има желание да го фрасне право във физиономията, а Сержантът отпуска небрежно ръката си надолу и свива рамене, сякаш за него всичко това няма никакво значение. — Не всеки, който изглежда като човек, е човек наистина — казва.

— Така е — отвръща мис Жустиню. — Тук съм напълно съгласна с вас.

Главата на Кени е увиснала малко настрани, докъдето й позволява пристегнатата каишка, и дълбоко от гърлото му излиза тракащ звук.

— Всичко е наред, Кени — казва мис Жустиню. — Ей сега ще ти мине. Хайде да продължим с историята. Искате ли? Искате ли да разберете какво ще стане с Пух и Прасчо? Сержант Паркс, бихте ли ни извинили? Много ви моля?

Сержантът я поглежда и тръсва силно глава.

— По-добре ще направите да не се привързвате към тях — казва. — Знаете за какво са тук. Мамка му, вие сте умна жена…

Но мис Жустиню започва да чете, сякаш изобщо не го чува, сякаш Сержантът въобще го няма и в края на краищата той наистина излиза от стаята. А може би продължава да стои мълчаливо в дъното, зад класа, но Мелани не вярва да е така, защото след малко мис Жустиню става и затваря вратата и Мелани решава, че учителката би сторила това, само ако Сержантът е вече отвън.

Тази нощ Мелани почти не мигва. Не спира да мисли за думите на Сержанта, че децата не са истински деца и за начина, по който го гледаше мис Жустиню, докато той се държеше така гадно с Кени.

Мисли и за Кени и за това как той ръмжеше и се хвърляше да захапе ръката на Сержанта като куче. Чуди се защо ли Кени правеше така, а после реши, че знае отговора, защото Сержантът разтри ръката си със слюнка и я навря под носа на Кени, сякаш му показа, че под горчивата химическа миризма кожата му има съвсем друг мирис. И макар че Мелани седеше далеч и този мирис долетя до нея съвсем слабо, тя беше усетила как главата й се замая, а мускулите на челюстите й се задействаха сами, противно на волята й. Момиченцето не можеше дори да определи какво точно беше усетила, защото до ден-днешен нито беше изпитвала подобно чувство, нито беше слушала за него в някоя история, но й се беше сторило, че има нещо, което трябва да направи и това нещо е толкова неотложно, че тялото й се беше опитало да надделее над ума й и да го направо само.

Но едновременно с тези страшни мисли, в главата й се върти и следното: Сержантът си има име. Също като учителите. Също като децата. До днешния ден за Мелани Сержантът беше нещо като бог или титан; сега тя вече знае, че той е като всички останали, нищо че е страшен. Не е просто Сержантът, а е сержант Паркс. Мащабът на тази промяна е именно онова, което я държи будна до момента, в който на сутринта вратите започват да се отключват и учителите идват на работа.

След този ден чувствата на Мелани към мис Жустиню също се променят. По-точно не се променят, остават си същите, само че сто пъти по-силни. Не може да съществува на света човек по-добър, по-мил и по-красив от мис Жустиню; на Мелани й се иска тя самата да беше богиня или титан, или воин от Троянската война, за да може да се бори за мис Жустиню и да я спаси от муслоните и невестулките. Тя знае, че муслоните и невестулките са от „Мечо Пух“, а не в старогръцките митове, но думите й харесват; харесва й и мисълта да спаси мис Жустиню, толкова й харесва, че се превръща в любимата й мисъл. Мелани мисли за това, когато не мисли за нищо друго. Тази мисъл прави дори неделите поносими.

И така, когато един ден мис Мейлър освобождава десните ръце на всички деца до лакътя, избутва количките плътно до чиновете и им възлага да напишат свое собствено разказче, Мелани написва точно това. Разбира се, мис Мейлър се интересува само от умението им да използват думите и не се вълнува особено за какво се разказва в историите на децата. Това е съвсем ясно, защото заедно със заданието учителката дава на класа списък от думи и обяснява, че всяка правилно използвана дума от него означава допълнителна точка при крайната оценка.

Мелани не обръща внимание на списъка и се развихря.

Когато мис Мейлър пита кой би искал да прочете историята си пред всички, Мелани първа вдига ръка — доколкото може, тъй като ръката й е свободна само до лакътя — и вика: „Аз, мис Мейлър! Изберете мен!“.

И така, момиченцето започва да чете разказчето си. А то е следното:

Последното изречение е откраднато дума по дума от една приказка на братя Грим, която мис Жустиню веднъж им чете, а някои от другите части на историята са взети назаем от книгата на мис Жустиню с гръцки митове и легенди със заглавие „Разказано от музите“, или пък повтарят разни готини работи, които Мелани е чувала от други хора. Но въпреки това историята си е само на Мелани и тя е много щастлива, защото всички деца в класа я хвалят. Дори и Кени казва, че много му харесала оная част, в която накълцват чудовището на парчета.

Мис Мейлър май също е доволна. През цялото време, докато Мелани чете, тя не спира да драска бързо-бързо в бележника си. А и записва гласа на момиченцето на малката си машинка за записване. Мелани се надява мис Мейлър да пусне записа на мис Жустиню, за да може и мис Жустиню да чуе историята й.

— Това беше наистина много интересно, Мелани — казва мис Мейлър. После слага записващата машинка на чина точно пред момиченцето и й задава още много въпроси за разказчето й. Как точно изглеждало чудовището? Какво чувствало към него момиченцето, докато чудовището било още живо? Какво чувствало към него, когато то било вече мъртво? Какво чувствало момиченцето към жената? И разни други такива работи, което е забавно, защото кара Мелани да се чувства така, сякаш хората от разказчето й са живи и наистина ги има.

Сякаш тя самата е спасила мис Жустиню от чудовището и мис Жустиню я е прегърнала.

А това е по-хубаво от милион гръцки митове.

Един ден мис Жустиню им разказва за смъртта. Разказва им, защото в едно стихотворение, което тъкмо им беше прочела, повечето мъже от Леката бригада умират1.

Децата искат да знаят какво означава да умреш и какво усещаш, когато умираш. Мис Жустиню им казва, че то е все едно както когато нощем всички лампи угасват и става много, много тихо — само че не за кратко, а завинаги. Утрото не идва никога. Лампите повече никога не светват.

— Ужасно — казва Лизи с такъв глас, сякаш всеки момент ще заплаче.

На Мелани също й се струва ужасно; като да седиш в стаята с душовете в неделя с химическата миризма във въздуха, а после дори миризмата изчезва и не остава нищо, и нищото е завинаги.

Мис Жустиню вижда, че ги разстройва и решава да поправи нещата, като продължи да разказва.

— Но може би смъртта въобще не е такава — бързо казва тя. — Всъщност, никой не знае каква е, защото, когато умреш, вече не можеш да се върнеш, за да разкажеш на другите. Освен това, за вас ще бъде съвсем различно, не като за останалите хора, защото вие сте…

И после се спира, и следващата дума замръзва неизречена на устните й.

— Какво сме ние? — пита Мелани.

Отначало мис Жустиню не отговаря. На Мелани й се струва, че учителката мисли какво да каже, за да не ги накара да се почувстват още по-зле.

— Вие сте деца. Не можете истински да си представите каква ще да е смъртта, защото на децата им се струва, че всичко ще продължава вечно.

Мелани е абсолютно сигурна, че това не са думите, които мис Жустиню се канеше да каже отначало. Всички обаче се замислят върху чутото и настъпва пълна тишина. Вярно е, решава Мелани. Тя самата не може да си спомни време, в което животът й е бил различен от сега, и не може да си представи друг начин, по който хората биха могли да живеят. Но в цялото уравнение само едно не е ясно и Мелани задава въпрос:

— Чии деца сме ние, мис Жустиню?

В повечето истории, които момиченцето знае, децата си имат баща и майка, както Ифигения си има Агамемнон и Клитемнестра, а Елена си има Леда и Зевс. Понякога, макар и невинаги, децата си имат и учители, но като че ли обикновено си нямат сержанти. Така че въпросът на момиченцето всъщност засяга самите корени на света и Мелани го задава с известно безпокойство.

Мис Жустиню отново мисли дълго, толкова дълго, че Мелани решава, че няма да получи отговор. А после учителката казва:

— Твоята майка не е жива, Мелани. Почина, когато ти беше съвсем малка. Сигурно и татко ти е починал, макар че това няма как да го узнаем със сигурност. Затова сега армията се грижи за теб.

— Само при Мелани ли е така? — пита Джон. — Или при всички нас?

Мис Жустиню бавно кимва.

— При всички вас.

— Значи сме в сиропиталище — допуска Ан. (В един друг ден, в който мис Жустиню преподаваше, класът чу историята за Оливър Туист.)

— Не. Във военна база сте.

— Така ли става с всички деца, ако майка им и татко им умрат? — пита Стивън.

— Понякога.

Мелани мисли напрегнато и подрежда всички факти в главата си като парченца от пъзел.

— Колко бях голяма — пита тя, — когато майка ми е умряла?

Пита, защото трябва да е била много малка, след като изобщо не помни майка си.

— Не е толкова лесно за обяснение — отвръща мис Жустиню и по лицето й всички виждат, че не й се иска да говори за тези неща.

— Бебе ли бях? — пита Мелани.

— Не съвсем. Но почти. Беше съвсем малка.

— И майка ми ли ме е дала на армията?

Ново дълго мълчание.

— Не — отвръща най-сетне мис Жустиню. — Армията сама те взе.

Последното тя изрича бързо, тихо и почти строго. После сменя темата и децата се радват, защото към този момент вече никой няма желание да узнава повече за смъртта.

После почват да се занимават с периодичната таблица на химическите елементи, която е лесна и приятна. Всеки от класа казва по един елемент, като започват от Майлс на първия чин в първата редица. Отначало изреждат елементите по реда на номерата им в таблицата. После ги изреждат на обратно. А после мис Жустиню им дава трудни предизвикателства, например: „Избройте елементи, които почват с буквата Н!“ или „Само актиниди2!“.

Никой не се предава, докато предизвикателствата не стават наистина трудни, например: „Избройте елементи, които започват с буква, съдържаща се в името ви и които не са в съседни групи или периоди!“. Зоуи се оплаква, че така хората с по-дълги имена имат по-богат избор, което очевидно е вярно, макар че на нея й вършат работа злато, олово, осмий, итрий, иридий и итербий, така че положението й не е чак толкова лошо. Когато накрая печели Ксанти (с ксенон), всички вече се смеят и сякаш приказките за смъртта са забравени. Това, разбира се, не е вярно. Мелани познава съучениците си достатъчно добре и знае, че те обръщат думите на мис Жустиню в съзнанието си отново и отново точно така, както ги обръща и самата Мелани — разтърсват всяко чуто изречение и се тревожат, чакайки да видят какви прозрения ще изпаднат от него. Защото единственият урок, който децата тук никога не учат, е урокът за самите тях.

Междувременно Мелани вече се е сетила за едно голямо изключение от правилото, според което всички деца си имат майки и бащи: това е Пандора, която си няма нито майка, нито баща, защото Зевс я направил от лепкава глина. Мелани смята, че в известен смисъл така е по-добре, отколкото да имаш майка и татко, които никога не си виждал. Призракът на отсъстващите й родители виси над нея и я прави неспокойна.

Но независимо от това, има още нещо, което Мелани иска да узнае и иска да го узнае толкова силно, че дори рискува да разстрои мис Жустиню още повече. В края на урока момиченцето изчаква учителката да се приближи и й задава въпроса съвсем, съвсем тихичко:

— Мис Жустиню, а какво ще стане, когато пораснем? Дали армията ще иска да ни задържи при себе си, или ще можем да се приберем у дома в Бийкън? А ако се приберем, всички учители ли ще дойдат с нас?

Всички учители! Как пък не! Все едно Мелани би искала да гледа мистър Хлъзгавия-глас-Уитакър до края на живота си! Или скучната доктор Селкирк, която все зяпа в пода, все едно я е страх дори да погледне класа. Мелани има предвид вас, мис Жустиню, вас, вас, вас и иска да го каже, но в същото време я е страх, сякаш изказването желанието на глас ще направи така, че то да не се сбъдне.

Освен това Мелани знае — отново от истории, които е дочула или са й прочели — че децата не остават в училище завинаги. Знае и че когато училището свърши, учителите не идват с тях у дома. И макар че не знае какво означава това, не може дори да си представи какво би било училището да свърши, Мелани приема, че подобно нещо един ден ще се случи и после ще започне нещо друго.

Затова е готова мис Жустиню да й отговори с „не“. Стяга се, така че, ако получи този отговор, нищо да не проличи по лицето й. Мелани просто иска да узнае фактите, за да може да се подготви за скръбта от раздялата.

Но мис Жустиню изобщо не отговаря. Освен ако бързото движение на ръката й не е някакъв отговор. Учителката рязко вдига длан пред лицето си, сякаш Мелани я е замерила с нещо (което Мелани, никога, никога, ама никога не би сторила!).

После сирената изсвирва три пъти в знак, че денят е свършил. А мис Жустиню навежда ниско глава, възстановявайки се от несъществуващия удар, който е получила. Странно, но точно в този момент Мелани осъзнава, че мис Жустиню винаги, ама винаги носи нещо червено по себе си. Или тениската й е червена, или лентата в косата й, или панталоните, или шалът. Всички други учители, както и доктор Колдуел, и доктор Селкирк носят само бяло, Сержантът и хората му носят зелено и кафяво, и зелено-кафяво. Мис Жустиню е червена.

Като кръв.

Сякаш мис Жустиню е ранена и тази рана не оздравява, а я боли непрекъснато.

Що за глупава идея, решава Мелани, че мис Жустиню винаги се усмихва, смее се и гласът й е като песен. Ако нещо я болеше, тя нямаше да може да се усмихва толкова много. Но точно в онзи момент мис Жустиню изобщо не се усмихва. Тя се взира в земята и лицето й е изкривено, сякаш е ядосана, тъжна или болна — сякаш от нея всеки момент ще излезе нещо лошо, може би сълзи, думи или повръщано, а може би и трите едновременно.

— Аз ще остана — избърборва Мелани. Отчаяно иска да накара мис Жустиню пак да се почувства добре. — Ако вие трябва да останете тук, аз ще остана с вас. Няма да искам да живея в Бийкън, ако вас ви няма.

Мис Жустиню вдига глава и отново поглежда момиченцето. Очите й са блеснали, а линията на устата й се движи непрекъснато и прилича на линиите, дето ги прави машината за кардиограми на доктор Селкирк.

— Съжалявам — бързо казва Мелани. — Моля ви, мис Жустиню, не бъдете тъжна. Можете да правите каквото поискате, ама наистина каквото поискате. Можете да си тръгнете или да останете, или…

После Мелани не успява да каже и дума повече. Изпада в тотално объркано мълчание, защото се случва нещо напълно неочаквано и абсолютно прекрасно. Мис Жустиню протяга ръка и я погалва по косата.

Погалва косата на Мелани, сякаш това е най-естественото и нормално нещо на света.

Пред очите на Мелани затанцуват светлинки, тя не може да си поеме дъх, не чува нищо, не може да говори, нито да мисли, защото никой — освен може би хората на Сержанта, при това само два-три пъти и винаги случайно — никога не я е докосвал, а сега я докосва мис Жустиню и Мелани усеща, че да бъде жива е почти непоносимо хубаво.

Всички в класа, които могат да я видят, гледат. Зяпнали са и са отворили широко очи. Толкова е тихо, че се чува как мис Жустиню си поема дъх и дъхът й леко притреперва накрая, сякаш й е много, много студено.

— Господи боже — прошепва мис Жустиню.

— Край на урока — казва Сержантът.

Заради каишката на шията си Мелани не може да обърне глава, за да го погледне. Явно и никой друг не е видял кога Сержантът е влязъл в стаята. Всички са толкова изненадани и уплашени, колкото и Мелани. Дори мис Жустиню изглежда уплашена, което е още едно от онези неща (като това, че Сержантът си има име например), които променят структурата на самия свят.

Сержантът влиза в зрителното поле на Мелани и застава точно зад мис Жустиню. Мис Жустиню рязко е дръпнала ръката си от косата на момиченцето още в секундата, в която Сержантът заговори. Сега отново навежда ниско глава, така че Мелани не вижда лицето й.

— Сега ги прибираме — казва Сержантът.

— Добре — отвръща мис Жустиню едва чуто.

— А вие ще отговаряте.

— Добре.

— И може би ще си загубите работата. Защото не остана правило, което да не сте нарушили.

Мис Жустиню отново вдига глава. Но сега очите й са пълни със сълзи.

— Върви се шибай, Еди — казва тя на Сержанта така тихо и спокойно, сякаш му казва „добро утро“.

После внезапно излиза от зрителното поле на Мелани. Мелани иска да я повика обратно, иска да й каже нещо, с което да я накара да остане: Обичам ви, мис Жустиню. За вас ще стана и бог, и титан, и ще ви спася. Но не успява да каже нищо, а после идват хората на Сержанта и една по една започват да избутват количките на децата от стаята.

Защо? Защо го направи?

Хелън Жустиню не намира отговор, затова просто продължава да си задава въпроса. Седи отчаяна в „цивилния блок“ — крилото, чието превзето име предполага някакъв лукс, макар че всъщност стаята й е с половин метър по-широка от обикновените войнишки помещения и върви в комплект с дежурната химическа тоалетна. Облегнала се е на огледалото на стената и избягва да срещне собствения си погнусен, обвинителен поглед.

Търка си ръцете, докато целите пламнаха, но още усещаше студената плът под пръстите си. Толкова студена, сякаш в нея никога не е текла кръв. Сякаш беше докоснала нещо, току-що извадено от дъното на морето.

Защо го беше направила? Що за благословия беше дала?

Доброто ченге е просто роля — играе я, за да наблюдава и оценява емоционалните реакции на децата към нея и после да пише лицемерни доклади до Карълайн Колдуел относно способността им на нормален афект.

Нормален афект. По всичко изглежда, че в момента тя самата преживява именно това.

Все едно лично си беше изкопала една хубав и дълбок вълчи капан, беше му заравнила ръбовете, беше изтръскала полепналата по себе си пръст. А след това беше скочила право вътре.

Само дето всъщност капана го беше изкопал опитен субект номер едно. Мелани. Именно нейното явно, отчаяно, граничещо с обожание увлечение беше препънало Жустиню или най-малкото я беше изкарало от равновесие до такава степен, че препъването стана неизбежно. Тези грамадни, доверчиви очи, това личице, бяло като кост. Смъртта и момичето в комплект, затворени в едно малко телце.

Не беше изключила състраданието си навреме. Не си беше напомнила — както правеше всяка божа сутрин — че когато програмата приключи, от Бийкън ще пратят хеликоптер да я вземе и да я отведе, същият като онзи, който я беше довел тук. Бързо и лесно, с целия й багаж, ще изчезне без следа. Това тук не е живот. Това е някаква самодостатъчна рутина, която се движи по собствена воля. Можеше да излезе от базата чиста като сълза, същата, каквато беше дошла, само да не беше позволила на нещата тук да я докоснат.

Но вече беше късно.

От време на време в блока има дни, които не започват по правилния начин. В тези дни нито един от повтарящите се ритуали, които Мелани използва като аршин за измерване на собственото си съществуване, не се спазва и момиченцето се чувствата така, сякаш се носи безпомощно из въздуха — един балон с форма на Мелани. В седмицата след онази, в която мис Жустиню каза на класа, че майките им са мъртви, отново настъпва един такъв ден.

Петък е, но когато Сержантът и хората му пристигат, не водят учител със себе си и не отключват вратите на килиите. Мелани веднага разбира какво ще последва, но въпреки това усеща боцкащо безпокойство, когато чува потракването на високите токчета на доктор Колдуел по циментовия под. Миг по-късно чува и звука от химикалката на доктор Колдуел — понякога доктор Колдуел щрака ли, щрака с нея, дори когато няма намерение да пише.

Мелани не става от леглото. Остава седнала и чака. Не харесва особено доктор Колдуел. Отчасти защото, когато тя идва, ритъмът на деня се нарушава, но най-вече защото Мелани не знае за какво всъщност служи доктор Колдуел. Учителите са, за да преподават, а хората на Сержанта — за да водят децата от килиите до класната стая и обратно, да ги хранят и да ги къпят в неделя. Доктор Колдуел просто изниква в разни непредвидими моменти (веднъж Мелани се беше опитала да определи има ли закономерност във времето на поява на доктор Колдуел, но установи, че няма) и тогава всички спират да правят онова, което трябва да правят, докато доктор Колдуел не си отиде.

Потракването на токчетата и щракането на химикалката стават все по-силни и по-силни, а после спират.

— Добро утро, докторе — казва Сержантът вън в коридора. — На какво дължим честта?

— Сержант — отвръща доктор Колдуел. Гласът й е мек и топъл почти като този на мис Жустиню и това кара Мелани да се чувства малко виновна, задето не я харесва. Сигурно е много мила като я опознае човек. — Започвам нова серия от тестове и ми трябва по едно от всеки.

— По едно от всеки? — повтаря Сержантът. — Имате предвид едно момче и едно момиче?

— Какво, какво? — смее се мелодично доктор Колдуел. — Нищо подобно. Полът е изцяло без значение. Това поне вече сме го установили. Имам предвид едно от горния и едно от долния край на кривата.

— Вижте, просто ми кажете кои искате. Ще ви ги приготвя и ще ви ги доведа.

Шумолят страници.

— От долния край на кривата смятам да е номер шестнайсет — отвръща доктор Колдуел. Токчето й потропва няколко пъти по пода на коридора, но тя явно не пристъпва, защото звукът нито се засилва, нито отслабва. Химикалката й щрака.

— Искате това? — пита Сержантът. Гласът му долита съвсем отблизо.

Мелани вдига глава. Доктор Колдуел гледа през решетката на бронираното прозорче на килийната врата. Очите й срещат очите на Мелани, двете се гледат дълго, без да мигнат.

— Нашият малък гений? — казва доктор Колдуел. — Какво говорите, сержант! Нямам намерение да хабя номер едно за най-обикновени тъканни проби. Когато дойда за Мелани, ангели ще засвирят с тръби в небесата.

Сержантът промърморва нещо, което Мелани не чува, а доктор Колдуел се засмива:

— Е, смятам, че поне тръби ще успеете да осигурите. — После се обръща и троп-троп-троп, токчетата й се отдалечават по коридора.

— Две малки патенца — чува се гласът й. — Двайсет и две.

Мелани не знае номерата на килиите на всички деца, но все пак помни повечето от тях, защото по едно време имаха учител, който в клас ги викаше по номерата на килиите им, а не по имена. Номер шестнайсет е Марша, а номер двайсет и две — Лиъм. Мелани се чуди за какво ли ги иска доктор Колдуел и какво ли ще им каже, като се видят.

Отива до прозорчето и гледа как хората на Сержанта влизат в килия 16 и в килия 22. Избутват количките с Лиъм и Марша навън и тръгват с тях по коридора — не към класната стая, а в другата посока, към голямата стоманена врата.

Мелани ги проследява с очи, докъдето й стига погледът, но те продължават по-нататък. Момиченцето смята, че трябва да са излезли през стоманената врата, защото в този край на коридора няма нищо друго, нали? Значи в момента Марша и Лиъм виждат със собствените си очи какво има отвъд стоманената врата!

Мелани се надява, че днес учителка ще бъде мис Жустиню, защото тя позволява на децата да си говорят за неща, които не са в урока, а това значи, че когато Лиъм и Марша се върнат, Мелани ще може да ги попита за какво са си говорили с доктор Колдуел, какво са правили и какво има от другата страна на стоманената врата.

Разбира се, има и много други причини, поради които Мелани се надява, че днес учителка ще бъде мис Жустиню.

И същия ден тя наистина идва. Децата измислят песни, като следват сложни правила за това колко дълги думи да използват и как да ги римуват, после мис Жустиню им ги свири на флейтата си. Страхотно весело е, но денят напредва, а Лиъм и Марша не се връщат. Така че Мелани не може да ги пита нищо и вечерта, когато я прибират в килията й, любопитството й се е разгоряло още по-силно.

После следва уикендът, без уроци и без разговори. През целия съботен ден Мелани все се вслушва, но стоманената врата не се отваря и никой нито влиза, нито излиза.

Лиъм и Марша ги няма и за неделната баня.

А в понеделник учителка е мис Мейлър, във вторник — мистър Уитакър, а след вторника Мелани някак си вече я е страх да пита, защото в съзнанието й, подобно на пукнатина в стената, се е открила възможността, че Лиъм и Марша изобщо няма да се върнат, точно както не се върна и Рони след деня, в който крещя и блъска. А може би самото задаване на въпроси може да промени онова, което се случва. Може би, ако се преструват, че нищо не забелязват, един ден Марша и Лиъм просто ще бъдат избутани с количките си обратно в класната стая, сякаш никога никъде не са ходили. Но ако сега някой попита „Къде ги отведоха?“, тогава вече двамата наистина ще изчезнат и Мелани никога повече няма да ги види.

— Така — казва мис Жустиню. — Някой знае ли какъв ден сме днес?

На всички е ясно, че е вторник, а по-важното от това е, че е ден, в който преподава мис Жустиню, но сега всички деца се мъчат да се сетят за още някоя причина, поради която денят е особен: „Вие имате рожден ден?“, „Кралят има рожден ден?“, „На днешния ден преди много години се е случило нещо важно?“, „Днешната дата е палиндром3?“.

„Днес в класа ще дойде ново дете?“

Всички много се вълнуват, защото знаят, че въпросът има нещо общо с голямата брезентова торба, която днес мис Жустиню е донесла със себе си, а и виждат, че мис Жустиню се вълнува точно като тях, защото няма търпение да им покаже какво има вътре. Денят ще бъде хубав — може би един от най-хубавите.

В края на краищата, Шавон се сеща за отговора.

— Днес е първият ден от пролетта! — провиква се тя иззад гърба на Мелани.

— Браво, Шавон! — казва мис Жустиню. — Абсолютно вярно. Днес е двайсет и първи март и в тази част от света, в която ние живеем, на днешния ден настъпва… какво? Какво му е толкова важното на този двайсет и първи?

— Първият ден от пролетта е — повтаря Том, но Мелани, която и без това се ругае на ум, задето не се сети веднага, знае, че мис Жустиню пита за нещо друго.

— Днес е пролетното равноденствие! — избъбря бързо момиченцето, за да превари останалите.

— Точно така — съгласява се мис Жустиню. — Поздравете госпожицата. Днес е пролетното равноденствие. Какво означава това?

Децата се надпреварват да отговарят. Обикновено никой не си дава труд да им казва коя дата е и — разбира се — те никога не виждат небето, но знаят нещата на теория. Още от месец декември, след промяната на слънцестоенето, нощите постепенно се скъсяват, а дните стават по-дълги (не че децата някога са виждали истински ден или нощ, тъй като килиите в блока нямат прозорци). Днес е денят, когато двете части на денонощието най-сетне се изравняват. И денят, и нощта днес траят по точно дванайсет часа.

— А това прави деня вълшебен — казва мис Жустиню. — В стари времена това означавало, че е настъпил най-сетне краят на дългата тъмна зима, че всичко отново започва да расте и че светът пак ще се поднови. Смяната на слънцестоенето било обещание, че денят няма да намалява непрекъснато, докато напълно изчезне. Равноденствието пък било денят, в който това обещание се изпълнявало.

Мис Жустиню вдига голямата торба и я слага на масата.

— Доста мислих — почва тя бавно, защото знае, че децата я гледат втренчено, че едва се сдържат от нетърпение да узнаят какво има вътре — и ми дойде на ума, че всъщност на вас никой никога не ви е показвал какво всъщност е пролетта. Затова се прехвърлих през външната ограда…

Ахкания от класа. Район 6 може и да е прочистен, но всичко извън външната ограда на базата си остава територия на гладните. Излезеш ли, те могат да те видят и да те подушат — а ако веднъж доловят миризмата ти, никога няма да спрат да те преследват, докато не те изядат.

Мис Жустиню се смее на ужасените физиономии на децата.

— Шегувам се! — казва. — Всъщност, има едно ъгълче тук в лагера, което войниците не са си дали труд да обработят докрай, когато са строили базата. Там има много диви цветя и дори няколко дървета. Така че… — и учителката отваря торбата широко — отидох там и просто взех, каквото намерих. Преди Срива беше забранено да се къса така безогледно, но понеже в последно време дивите цветя си растат съвсем спокойно, рекох си, какво пък.

Мис Жустиню бърка в торбата и вади нещо. Прилича на пръчка, дълго и усукано, и във всички посоки от него стърчат по-малки пръчици. А от тях пък стържат още по-малки пръчици, така че цялото нещо има много шантава, сложна форма. А и цялото е като обсипано със зелени точки — но когато мис Жустиню го завърта в ръката си, Мелани вижда, че не са точки. Изпъкват от пръчката, сякаш нещо ги издува насила отвътре. А някои от тях са спукани; разцепили са се по средата и някак си се белят в нежни, нежни зелени устнички и кукички.

— Някой знае ли какво е това? — пита мис Жустиню.

Никой не отговаря. Мелани мисли напрегнато, опитва се да оприличи пръчката на нещо, което е виждала или за което да е слушала в клас. Малко остава да се сети, защото смисълът на името е ясен — трябва да означава начинът, по който голямата пръчка се разбива на по-малки пръчки и после пак и пак, така че пръчките стават все повече и повече, все едно някое голямо число се разлага на производните си.

— Това е клон — обажда се Джоан.

Глупачка, глупачка, глупачка смъмря се сама Мелани. На нейната картинка с амазонската джунгла е пълно с клони. Но истинският клон изглежда някак си по-различно. Формата му е по-сложна и начупена, структурата на тъканта му е по-груба.

— Ама адски си права, клон е — съгласява се мис Жустиню. — Мисля, че е от кавак. Преди няколко хиляди години хората, които живеели тук, наричали това време от годината „върбов месец“. Използвали кората на върбата кавак като лекарство, защото е богата на едно нещо, наречено салицин. То е естествено болкоуспокояващо.

Мис Жустиню обикаля класа и освобождава десните ръце на децата, за да могат да подържат клона и да го огледат отблизо. „В някакъв смисъл е грозен“, мисли Мелани, „но е абсолютно очарователен“. Особено пък когато мис Жустиню обяснява, че малките зелени топчици по него са пъпки — те ще се превърнат в листа и ще покрият дървото в зеленина, сякаш ще го облекат в лятна рокля.

Но в торбата има още много неща и когато мис Жустиню започва да ги изважда едно по едно, целият клас потъва в благоговение. Защото торбата е пълна с цветове — замайващо ярки звездопади, пръстенчета и спирали със структура така фина и сложна, като тази на клона, само че по-симетрична. Цветя.

— Червено плюскавиче — казва мис Жустиню и показва цветче, което изобщо не е червено, а някак си виолетово, а всяко венчелистче е разцепено на две, подобно на отпечатъците от животински нозе, които веднъж Мелани видя сред едни картинки, показващи следите на различните животни.

Розмарин — бели пръстчета и зелени пръстчета, преплетени заедно като пръстите в скута ти, когато си притеснен, но искаш да се овладееш.

Нарциси — жълти фунийки като тромпетите, които ангелите надуват по старите картинки в книгите на мис Жустиню, но с назъбени ръбчета, така нежни, че се движат само от дъха на учителката.

Мушмула — гъсти гроздчета от бели топченца, всяко от които е направено от застъпващи се венчелистчета, извити като лъжички и легнали едно в друго, разтворили се в единия край, за да покажат нещо, скрито вътре в тях, което много прилича на умален модел на още и още цветя.

Децата са омагьосани. Пролетта е в класната стая. Равноденствие е, светът е увиснал между зимата и лятото, между живота и смъртта, подобно на топка, закрепена в баланс на върха на нечий пръст.

Когато всички разглеждат добре цветята и ги държат достатъчно в ръка, мис Жустиню ги слага в шишета и буркани и ги подрежда из всички ъгли на стаята, върху всяка полица, маса или свободна повърхност, така че цялата класна стая се превръща в полянка.

Учителката чете на класа стихотворения за цветя, като започва с онова на Уолт Уитман за люляка и за това как пролетта винаги се завръща, но Уолт Уитман не се котира особено, защото говори само за смъртта и предлага на люляците да ги положи върху един ковчег, който е видял наскоро, така че мис Жустиню казва „хайде да спрем с това докато е време“, и почва да им чете Томас Кемпиън. Дори името му е като на цветето4, мисли Мелани и стихотворението на Кемпиън й харесва много повече.

Но може би най-важният резултат от този ден, е, че Мелани вече знае точно коя дата е. Момиченцето не иска повече да се връща към положението, в което не знаеше датата, затова решава да продължи да брои.

Прочиства в съзнанието си едно местенце само за датата и всеки ден отива в това местенце и прибавя едно към последната цифра. Предварително пита мис Жустиню дали настоящата година е високосна, а тя е. Когато узнава и това, вече всичко е наред.

Да знае датата, вдъхва на Мелани увереност, която тя не може ясно да си обясни. Сякаш се е сдобила с тайна сила — сякаш е установила контрол над една мъничка-мъничка част от света.

Чак тогава момиченцето осъзнава, че никога преди не се е чувствала така.

Карълайн Колдуел е много умела в отделянето на мозъка от черепа. Прави го бързо и методично, и винаги изважда мозъка цял, така че тъканта да е минимално увредена. Вече толкова се е специализирала, че може да го върши и насън.

В интерес на истината, не е спала от три нощи и дразненето някъде зад очите й не минава, колкото и да ги търка. Но съзнанието й е ясно, тъй ясно, че в самия край на изострената му яснота се мярка почти незабележимото напрежение на халюцинациите. Карълайн Колдуел знае какво върши. Наблюдава се как го върши, изпълнена с одобрение към собствената си виртуозна техника.

Първият разрез е в основата на окципиталната кост — намества най-тънкия си трион в процепа, подготвен от доктор Селкирк, вмъква го през обелените настрани слоеве плът, между бучиците и пъпчиците на оголените мускули.

Удължава разреза и в двете посоки, като внимава линията да е съвсем хоризонтална и да следва плътно най-широката част на черепа. Важно е да си осигури достатъчно пространство за работа, за да не смачка мозъка или да не остави някое парченце вътре, когато го извади от костната кутия. Продължава нататък, трионът се мярка и проблясва напред-назад като лък на цигулка, минава през париеталната и темпоралната кост, поддържа правата линия, докато стига най-сетне до надочните дъги.

В този момент правата линия престава да е от значение. Вместо това трябва да се изпише едно X; доктор Колдуел прокарва триона от горе вляво към долу вдясно, после обратно — от долу вляво към горе вдясно, правейки два малко по-дълбоки разреза, които се пресичат в точката между очите на субекта.

Очите се местят и трепкат в бързи серии, фокусират се и се разфокусират, отново и отново.

Субектът е мъртъв, но патогенът, който контролира нервната му система, дори не е усетил загубата на ясното съзнание. Той все още знае какво иска, все още е капитан на потъващия кораб.

Доктор Колдуел задълбочава диагоналните разрези в лицевата част на черепа, защото синусите на субекта правят костта тук двойно по-дебела.

После оставя триона и взема отвертката — част от комплекта, който преди повече от трийсет години баща й получи като подарък от „Рийдърс Дайджест“ задето се абонира за някои от изданията им.

Следващият етап от операцията е деликатен и труден. Доктор Колдуел подпъхва лекичко върха на отвертката под ръбчето на разрезите, разтваря ги, докъдето може, като се старае никога да не пъха инструмента твърде дълбоко, за да не нарани мозъка отдолу.

Субектът въздъхва, макар че вече не изпитва нужда от кислород.

— Още малко — казва доктор Колдуел и миг по-късно се усеща пълна глупачка. Това не е разговор, нито пък споделено преживяване от какъвто и да било тип.

Вижда как доктор Селкирк я наблюдава с леко напрегнато изражение. Раздразнена, доктор Колдуел щраква с пръсти и сочи, за да накара доктор Селкирк да й подаде отново триона.

Сега започва серия от безкрайно малки стъпчици към целта — доктор Колдуел натиска леко с отвертката под ръба на разреза, за да провери къде ще го усети да поддава; на местата, където има съпротива, довършва с триона, и така, постепенно, повдига и отделя горната част на черепа като едно цяло капаче.

Това е най-трудната част от работата, а ето, че е свършена.

Отстранява изрязаното парче кост, рязва краниалните нерви и кръвоносните съдове със скалпел номер десет, освобождава мозъка и нежно го повдига отпред назад. Открива гръбначния мозък и прерязва и него.

Все още не вади мозъка от черепа. Тъканта е освободена, доктор Колдуел подава скалпела на доктор Селкирк и взема от ръката й чифт клещички секач, с които много внимателно отстранява всички остри костни ръбчета, които стърчат от мястото на направения в черепа разрез. Много лесно тези ръбчета оставят дълбоки драскотини по мозъка, когато човек се опита да го извади нагоре и навън през импровизирания отвор, а ако органът бъде повреден така, става безполезен и може направо да се изхвърли.

После вече доктор Колдуел изважда мозъка; повдига го с две ръце отдолу, държи го само с върховете на пръстите и го измъква полека през отвора така, че той дори не докосва ръбчетата.

След това безкрайно внимателно го поставя върху лабораторната маса.

Субект номер двайсет и две, наречен Лиъм — ако изобщо човек приема идеята да се дават имена на тези неща — продължава да се взира в нея, очите му се местят и следят движенията й. Това не означава, че субектът е жив. Доктор Колдуел споделя мнението, че моментът на смъртта е моментът, в който патогенът преминава кръвно-мозъчната бариера. След това съществото, макар че има пулс (десет до двайсет удара в минута), макар че говори и може дори да бъде наречено с момчешко или момичешко име, вече не е гостоприемникът. Вече е самият паразит.

А паразитът, чиито нужди и тропизъм са коренно различни от човешките нужди и инстинкти, е усърден и старателен домакин. Той продължава да управлява голям брой системи и връзки в организма, независимо от мозъка, в това число и проследяването с очи как същият този мозък бива нарязан на тънки тъканни проби и поставен между предметни стъкла.

— Да извадя ли останалата част от гръбначния мозък? — пита доктор Селкирк.

Говори с онзи предпазлив, умолителен тон, който доктор Колдуел презира. Прилича на просякиня на улицата, молеща не за пари или храна, а за милост. Само не ме карайте да правя нищо гадно или трудно.

Доктор Колдуел приготвя гилотината и дори не поглежда към асистентката си.

— Ами да — отвръща. — Давай.

Държи се безцеремонно, дори невъзпитано, защото тази именно част от процедурата накърнява най-силно професионалната й гордост. Ако някога нещо я накара да размаха юмрук към пустите небеса, то причината ще бъде точно тази. Беше чела как са се изработвали микроскопски препарати от мозъчна тъкан в доброто старо време преди Срива. Тогава имало апарат, наречен автоматичен ултрамикротом, чието диамантено острие можело да се калибрира така, че да реже от мозъчната тъкан съвършени сечения с дебелина едва ли не до неврона. Плюс-минус трийсет хиляди вертикални сечения на милиметър.

Най-доброто, което гилотината на доктор Колдуел можеше да постигне, без да размаже и намачка крехките структури, които тя искаше да види под микроскопа, беше горе-долу десет сечения на милиметър.

О, само някой да споменеше Робърт Едуардс пред доктор Колдуел! Или Елизабет Блекбърн, или Гюнтер Блобел или Каръл Грайдер, или когото и да било друг от специалистите по клетъчна биология, получавали някога Нобелова награда!

Обикновено в такива случаи доктор Колдуел казваше: „Бас ловя, че той (или тя) е разполагал с автоматичен ултрамикротом. Както и с електронен трансмисионен микроскоп TEAM 0.5, със съответната система за наблюдение на живи клетки и с армия от студенти, асистенти и лаборанти, които да поемат тъпата рутинна работа по обработката на пробите, за да оставят на нобеловия лауреат достатъчно свобода да валсира на лунна светлина с шибаното си вдъхновение“.

Доктор Колдуел се опитва да спаси света и се чувства така, сякаш носи плетени ръкавички с един пръст върху хирургическите си ръкавици. Един-единствен път беше получила шанс да си свърши работата както трябва и със стил. Но тогава всичко пропадна, така че, ето ти на, сега се беше оказала завряна тука. Сама, но с ясно съзнание, оставена на собствените си сили. Доктор Колдуел продължаваше борбата.

Селкирк изскимтява от ужас и стряска доктор Колдуел, изваждайки я от безплодната й унесеност.

— Гръбначният стълб е прекъснат, докторе. При дванайсетия прешлен.

— Изхвърли го — измърморва доктор Колдуел. Дори не се опитва да скрие презрението си.

Изминават сто и седемнайсет дни от деня, в който Марша и Лиъм бяха отведени и не се върнаха повече.

Мелани продължава да мисли за това и да се тревожи, но все още не е питала мис Жустиню — нито пък когото и да било другиго — какво се е случило с тях. Престраши се само да попита мистър Уитакър какво означават „две малки патенца“. Спомня си, че доктор Колдуел каза тези думи онзи ден, когато двете деца изчезнаха.

Мистър Уитакър е в един от онези си неопределени дни, когато носи бутилката в час — бутилката, пълна догоре с лекарството, което отначало му помага, а после го разболява още повече. Мелани е наблюдавала този странен и леко притеснителен процес достатъчно много пъти, че да може да предвиди развитието му. Мистър Уитакър влиза в час нервен и раздразнителен, решен да вижда грешки и вина във всичко, което децата правят или казват.

После пие от лекарството, то плъзва из него като мастило в пода (мис Жустиню веднъж им показа как изглежда това). Тялото му се отпуска, тиковете и потреперването изчезват. Умът му също се отпуска и за известно време той става мил и търпелив с всички. Ако спираше да пие в този момент, всичко щеше да е чудесно, но той продължава и нещата тръгват на обратно. Не че мистър Уитакър става отново кисел, не. Сега той се превръща в нещо по-лошо, в нещо направо ужасно, за което Мелани няма име. Сякаш целият се потапя в някакво пълно нещастие, но едновременно и се мъчи да се свие и да се дръпне от самия себе си, все едно дълбоко в него има нещо изключително гадно и той не желае да го докосва. Понякога мистър Уитакър плаче и казва, че съжалява — казва го не на децата, а на някого, когото го няма в стаята и чието име все се променя.

Тъй като познава добре този цикъл, Мелани прави така, че въпросът й да съвпадне с експанзивната фаза. Какви може да са тези две малки патенца, пита тя господин Уитакър, малките патенца, които доктор Колдуел спомена? И защо ги спомена точно тогава, в деня, в който отведе Марша и Лиъм?

— Това е израз от една игра, която се казва бинго — отговаря й мистър Уитакър, а гласът му е само леко неясен, сякаш започнал да се размива по ръбчетата. — В нея всеки играч получава картон с написани върху него цифрите от едно до сто. Друг играч извиква същите тези цифри, само че в произволен ред, и първият от играчите с картоните, който запълни всичките си цифрички, печели награда.

— Двете малки патенца някоя от наградите ли са? — пита Мелани.

— Не, Мелани, те означават една от цифрите. Те са израз, нещо като код. На всяка цифра отговаря специална фраза и група думи. „Две малки патенца“ означава двайсет и две заради формата на двете двойки, когато човек ги види написани. — Той рисува числата с маркера на бялата дъска. — Приличат точно на две патета, които плуват едно до друго, виждаш ли?

Мелани смята, че всъщност повече приличат на лебеди, но играта на бинго не успява да я заинтересува особено. Значи доктор Колдуел просто е казала „двайсет и две“ два пъти едно след друго — веднъж по обикновения начин и веднъж кодирано. Казала е два пъти, че избира точно Лиъм и никой друг.

Но за какво именно го избира?

Мелани мисли за числата. В нейния таен език също се използваха числа — различен брой пръсти, които човек показва с дясната и с лявата си ръка, или по два пъти с дясната, ако лявата е още завързана за инвалидната количка. Това прави шест пъти по шест различни комбинации (защото да не вдигаш нито един пръст също е комбинация) — достатъчно за всички букви от азбуката плюс специални знаци за всеки от учителите, за доктор Колдуел и за Сержанта, заедно със знак за въпрос и още един, който значи „Шегувам се“.

Сто и седемнайсет изминали дни: вън вече ще е лято. Може би мис Жустиню отново ще донесе света в класната стая: ще им покаже как изглежда лятото, както им показа пролетта. Но напоследък мис Жустиню е различна в клас. Понякога забравя за какво говори, спира по средата на изречението и мълчи дълго, преди да продължи, обикновено със съвършено различна тема.

Чете им много повече и организира много по-малко игри и занимания с песни.

Може би мис Жустиню е тъжна по някаква причина. Тази мисъл едновременно гневи Мелани и я кара да тъне в отчаяние. Тя иска да защити мис Жустиню, иска да знае що за ужасен човек може да я е натъжил. Все още не знае какво ще му стори, ако успее да разбере кой е, но определено ще го накара горчиво да съжалява.

А когато се замисля кой ли може да е, в ума й изплува едно-единствено име.

И ето ти го на, той влиза в класната стая, води още шестима от хората си, смръщеното му лице е пресечено от разкривения диагонал на белега. Хваща дръжките на инвалидната количка на Мелани, завърта я и я изтиква вън в коридора. Прави го много бързо и нервно — той по принцип прави нещата така. Бута я нататък, подминава вратата на килията й, после се извърта с гръб, блъсва вратата със задника си и завърта количката отново така рязко и внезапно, че на Мелани й се завива свят.

Двама от хората му влизат след него в килията й, но не се доближават до количката. Застават мирно и стоят така, докато Сержантът не им даде „свободно“. После единият хваща Мелани на мушка с пистолета си, докато другият започва да откопчава каишите, като започва от каишката на шията, пресягайки се иззад момиченцето.

Мелани среща очите на Сержанта и усеща как нещо дълбоко в нея се стяга като юмрук. Сержантът е виновен задето мис Жустиню е тъжна. Така трябва да е, защото тя стана тъжна след онзи ден, в който той й се разгневи и й каза, че е нарушила правилата.

— Виж се само — казва й Сержантът. — Ама че трагична физиономия. Още малко и ще реша, че изпитваш някакви чувства. Божичко!

Мелани се навъсва насреща му, колкото може по-свирепо.

— Ако имах кутия, пълна с всички злини на света — казва му тя, — щях да я открехна съвсем лекичко и да ви бутна вътре. А после щях да затворя капака завинаги.

Сержантът се засмива и в смеха му се усеща изненада, сякаш не може да повярва какво е чул току-що.

— Е, мамка му — казва. — Значи да се постарая никога да не се доближаваш до кутии.

Мелани се вбесява, задето той се подиграва на единствената обида, която е успяла да измисли. После стреля напосоки в желанието си да му внуши колко е важно всичко това.

— Тя ме обича! — избъбря. — Затова ме погали по косата! Защото ме обича и иска да сме заедно! А вие само я натъжавате и затова тя ви мрази! Мрази ви толкова силно, все едно сте от гладните!

Сержантът се втренчва в нея и нещо става с лицето му. Все едно отначало е изненадан, после — уплашен, а след това — ядосан. Пръстите на грамадните му ръце бавно се свиват в юмруци.

Подпира се на ръкохватките на инвалидната количка и рязко я блъска назад в стената. Лицето му, цялото алено и изкривено, е съвсем близо до Мелани.

— Парче по парче ще те късам, шибана малка гадино! — казва й задавено.

Хората му гледат отстрани с тревожни лица. Сякаш смятат, че трябва да направят нещо, но не знаят какво. Един от тях се обажда:

— Сержант Паркс… — но после млъква.

Сержантът се изправя и отстъпва назад, а след това прави някакъв жест, сякаш свива рамене, но не докрай.

— Тук сме готови — казва.

— Тя още е вързана — казва един от хората му.

— Жалко — отвръща Сержантът. Отваря широко вратата на килията и зачаква, като гледа последователно ту единия, ту другия от хората си, докато те се отказват, оставят Мелани както си е и излизат вън.

— Приятни сънища, хлапе — казва Сержантът. Затръшва вратата зад гърба си и Мелани чува как резетата се плъзват по местата си.

Едно.

Две.

Три.

— Тревожа се за обективността ти — казва доктор Колдуел на Хелън Жустиню.

Жустиню не отговаря, но изразът на лицето й ясно казва: Моля?!

— Има конкретна причина, поради която изследваме субектите — продължава Колдуел. — Предвид недостатъчната подкрепа, която получаваме, човек трудно може да прецени фактите, но всъщност програмата е от изключителна важност.

Жустиню все така мълчи и Колдуел явно чувства нужда да запълни вакуума. Дори да го препълни.

— Без преувеличение може да се каже, че самото ни оцеляване като биологичен вид навярно зависи от това да успеем да установим защо при тези деца заразата се е развила по такъв различен начин в сравнение с нормалното си развитие при останалите деветдесет и девет точка девет девет девет процента от инфектираните субекти. Нашето оцеляване, Хелън. Това е залогът. Някаква надежда за бъдещето. Някакъв изход от тази каша.

В лабораторията са — зловещата работилница на Колдуел, която Жустиню рядко посещава. Тук е, само защото Колдуел я повика днес. Базата и самата мисия може и да са под юрисдикцията на военните, но Колдуел е пряк шеф на Жустиню и когато я повика, учителката трябва да се яви, където са й наредили. Трябва да напусне класната стая и да отиде в залата за изтезания.

Мозъци в буркани. Приготвени посевки, при които ясно разпознаваеми човешки крайници и органи са обрасли с издути облаци от сив влакнест мицел. Длан и ръка — детски, разбира се — одрани и дисектирани, плътта е отгърната и забодена настрани, късчета жълта пластмаса са вкарани вътре, за да разделят мускулните влакна и да откриват вътрешната структура за изследване. Помещението е претрупано и клаустрофобично, щорите винаги са спуснати, за да може външният свят да е максимално далеч. Светлината — чисто бяла, безмилостно силна — идва от флуоресцентни тръби, наредени успоредно по тавана.

Колдуел приготвя микроскопски препарати върху предметни стъкла, като със скалпел отделя тънки вертикални сечения тъкан от нещо, което прилича на човешки език.

Жустиню не трепва. Старае се да огледа внимателно всичко, защото самата тя и тази лаборатория са част от един и същи процес. Смята, че ако се преструва, че не вижда нещата тук, това ще я отведе далеч отвъд една определена точка, от която няма връщане, ще я запрати отвъд границата на лицемерието, право в черната дупка на пълния солипсизъм.

Боже опази, може дори да я превърне в копие на Карълайн Колдуел.

Преди, в първите дни след онова, което впоследствие беше наречено Срива, Колдуел за малко не попадна в първите редици на великия мозъчния тръст, заел се със задачата „да спасим света“. Двайсет-трийсет учени, тайна мисия, секретно правителствено обучение — най-апетитната задача в един бързо смаляващ се свят. Мнозина бяха призвани, но малцина бяха избрани. Колдуел почти беше изчакала реда си на опашката, когато вратите зад гърба на избраните се затръшнаха под носа й. Дали днес, толкова години по-късно, още я болеше от това? Дали точно тази болка не я беше подлудила?

Беше толкова отдавна, че Жустиню вече не помнеше повечето подробности. Три години след първата вълна на заразата оказалите се в състояние на свободно падане общества от развития свят удариха онова, което сметнаха за дъното. Броят на заразените във Великобритания сякаш се беше стабилизирал и започна обсъждане на стотици различни стратегически инициативи. Бийкън щеше да открие лек, да върне изгубените градове, да възстанови така желаното статукво.

В тази странна фалшива зора на спасението бяха конструирани две мобилни лаборатории. Създаването им не започна от нулата — нямаше достатъчно време. Вместо това за целта бързо и елегантно бяха пригодени две превозни средства, собственост на лондонския Природонаучен музей.

Изначално предназначени за пренос на пътуващи експозиции, „Чарлс Дарвин“ и „Розалинд Франклин“ — наречени галено Чарли и Роузи — бяха превърнати в грамадни странстващи научни лаборатории. Дължината им беше колкото ремарке на тир, а ширината — два пъти по-голяма. Всяка беше оборудвана с най-модерните технологии в областта на биологията и органичната химия, както и с жилищни помещения за екип от шестима учени, четирима души охрана и двама шофьори. Освен това, по инициатива на Военното министерство камионите получиха редица подобрения, в това число всъдеходни вериги, дебела три сантиметра външна броня, както и картечници и огнепръскачки, насочени по и обратно на движението.

„Големите зелени надежди“, както ги наричаха тогава, бяха показани пред публика с максимална тържественост. Политици, които се надяваха да станат героите на евентуалния бъдещ ренесанс на човешката раса, държаха над камионите речи и чупеха бутилки шампанско в калниците им. Двете лаборатории бяха изпратени със сълзи, молитви и дитирамби.

Право в небитието.

След това нещата доста бързо се сринаха — временният отдих преди края беше просто един хаос, създаден от могъщи сили, които се неутрализираха едни други. Заразата продължаваше да се разпространява, глобалният капитализъм се разкъсваше отвътре — приличаха на двата гиганта, които се изяждаха един друг на картината на Дали, наречена „Есенен канибализъм“. В края на краищата, срещу Апокалипсиса не помага никакъв пиар, колкото и добре да е изпипан. Светът свърши, краят му прегази барикадите и се възцари.

Никой повече не видя избираните с конкурс гении, които заминаха с двете лаборатории. На разположение остана само вторият състав, отборът на резервите. Сега само Карълайн Колдуел може да ни спаси! Мамка му, Бог да ни е на помощ.

— Не ме доведе тук, за да бъда обективна — напомня Жустиню на шефката си и сама се изненадва, че гласът й остава почти равен. — Доведе ме, защото искаше психологическа оценка в добавка към суровите физически данни, които сама извличаш. Ако съм обективна, ставам безполезна за теб. Мислех, че целият смисъл е в това да се ангажирам лично с мисловните процеси на децата.

Колдуел прави неясен жест и свива устни. Слага си червило всеки ден, макар че то се намира изключително трудно, и в интерес на истината, постига желания ефект: показва на света най-доброто си лице. В дните на всеобща ръжда Карълайн Колдуел е чистата стомана.

— Да се ангажираш? — казва. — Няма проблем да се ангажираш, Хелън. Аз говоря за нещо отвъд ангажимента — кимва към купчината документи върху една от работните маси, оставена сред Петри стъкла и кутии с отпрепарирани тъканни проби. — Виж листа най-отгоре. Стандартно копие на запитването, което си направила към Бийкън. Искаш да наложат забрана върху физическите експерименти със субектите.

Жустиню не разполага с друг отговор, освен с очевидния.

— Молих те да ме пратиш обратно у дома — казва. — Седем пъти. Ти отказа.

— Тук си, за да вършиш работа. Тази работа все още не е доведена докрай. Прецених, че трябва да се придържаш към договора си.

— Е, значи всичко ти е ясно — отвръща Жустиню. — Ако си бях в Бийкън, може би щях да си затворя очите. Но ако ще ме държиш тук, ще трябва да се примириш с някои дребни неудобства, като например факта, че имам съвест.

Устните на Колдуел се изопват в идеална права. Тя посяга, докосна ръкохватката на скалпела си и го равнява успоредно с ръба на масата.

— Не — казва. — Всъщност, няма нужда да се примирявам. Аз определям параметрите на програмата, както и твоята роля в нея. А тази роля е все още силно необходима и това е единствената причина, поради която отделям време да разговарям с теб в момента. Притеснена съм, Хелън. По всичко изглежда, че си допуснала фундаментална грешка в преценката и ако не успееш да се дистанцираш от нея, тя може да компрометира същината на всички твои наблюдения върху субектите. Тогава не просто ще си безполезна, а направо ще вредиш.

Грешка в преценката. Жустиню обмисля забележка относно преценката на Колдуел и съответно нейната благонадеждност, но една размяна на обиди няма да доведе до нищо.

— Още ли не ти е станало ясно — казва вместо това, — че реакциите на децата изцяло се вместват в границите на тези на нормалното човешко същество? При това клонят към горната граница?

— Имаш предвид в интелектуално отношение?

— Не, Карълайн. Имам предвид във всяко едно отношение. Интелектуално. Емоционално. Асоциативно. Всяко едно отношение.

Колдуел свива рамене.

— Е, „всяко едно отношение“ трябва да включва и първичните им рефлекси. Никой, който изпада в хищнически бяс при мириса на човешка плът, не се вписва изцяло в описанието „нормално човешко същество“, не мислиш ли?

— Много добре разбираш какво искам да кажа.

— Да, разбирам. Но разбирам и че грешиш. — Колдуел нито за момент не повишава глас, не проявява ни най-малка следа от гняв, нетърпение или раздразнение. Прилича на учителка, изобличаваща липсата на логика у недорасъл ученик, за да може той да се коригира и да се поправи в бъдеще. — Субектите не са хора; те са гладни. Високо функционални гладни. Фактът, че могат да говорят, улеснява пораждането на съчувствие към тях, но и ги прави значително по-опасни от животинската версия на гладните, с която най-често се сблъскваме. Риск е дори да ги държим тук, в периметъра — това е и причината базата да се намира така далеч от Бийкън. Но информацията, която се надяваме да съберем, оправдава този риск. Оправдава всичко.

Жустиню се изсмива — грубо и грозно спазматично изхъркване, което й причинява болка, когато се откъсва от гърлото й. Следващите думи трябва да бъдат казани. Всяко друго развитие на разговора е невъзможно.

— Карълайн, ти наряза две деца на парчета. Без упойка.

— Субектите не реагират на упойка. Липидната фракция на мозъчните им клетки е толкова малка, че алвеоларната концентрация така и никога не успява да премине границата, отвъд която започва да действа. Факт, който сам по себе си поставя под съмнение онтологичния статус на субектите.

— Ти извършваш дисекция на деца! — отговаря Жустиню. — Господи, ти си нещо като злата вещица в приказките! Знам, че си имаш система. Преди последните две си нарязала още седем, нали? Преди аз да дойда. Преди да ме докараш тук насила. Спряла си, защото изследванията не са показали нищо ново. Не си открила нищо, което да не ти е било известно отпреди. Но сега по някаква причина пренебрегваш този факт и почваш пак. Така че, да, пратих молба до Бийкън през главата ти, защото все пак се надявам в тая йерархия да е останал поне един човек със здрав разум.

Жустиню си дава сметка за собствения си глас, за това, че е твърде висок и писклив. Препъва се и млъква, в очакване да чуе, че е уволнена. Какво облекчение! Всичко това ще свърши. Опита се да направи всичко по силите си, провали се и сега ще я пратят вкъщи. Нещата тук ще бъдат проблем на някого другиго. Разбира се, ако имаше начин, тя би спасила децата, но често не можеш да спасиш хората от света такъв, какъвто е. Бездруго не съществува място, където би могла да ги отведе.

— Искам да ти покажа нещо — казва Колдуел.

Жустиню не намира какво да отговори. Със зловещо усещане за пълна откъснатост от ситуацията, тя гледа как Колдуел отива до другия край на лабораторията и се връща със стъклен аквариум в ръце — един от онези, в които прави посевки за изследване. Културата в него е стара, растежът й явно е поддържан от години. Аквариумът е с размери четирийсет на двайсет и пет на двайсет сантиметра и вътрешността му е изцяло запълнена с плътна маса от фини тъмносиви влакна. „Прилича на зловреден захарен памук“, мисли Жустиню. Невъзможно е да се определи какъв е бил изначалният субстрат; напълно се е изгубил под израслата от него отровна пяна.

— Това цялото е един организъм — изтъква Колдуел с гордост и дори с някаква перверзна обич в гласа. — И ние вече знаем какъв тип организъм е. Най-сетне го установихме.

— Струва ми се очевидно какъв е — отвръща Жустиню.

Ако Колдуел долавя сарказма, с нищо не показва той да я засяга.

— О, отдавна знаем, че е гъба — съгласява се. — Отначало се смяташе, че патогенът в гладните трябва да е вирус или бактерия. Скоростта на развитие на заразата в тялото, както и многобройните вектори на инфекцията сякаш сочеха в тази посока. Но имаше и доста доказателства в полза на хипотезата за гъбичната природа на феномена. Ако Сривът не беше настъпил толкова бързо, организмът щеше да бъде изолиран в рамките на няколко дни. Но поради стечението на обстоятелствата… се наложи да поизчакаме. В първоначалния хаос беше изгубено много. Всички тестове, извършвани върху първите жертви, бяха скоропостижно прекратени, когато тези жертви нападнаха, надвиха и изядоха лекарите и учените, които ги изследваха. Експоненциалното разпространение на болестта гарантираше, че същият сценарий би се разиграл отново и отново при всеки следващ опит. И, разбира се, мъжете и жените, които можеха да ни кажат най-много, бяха винаги — поради естеството на работата си — най-пряко изложени на инфекцията.

Колдуел говори със сухия, монотонен глас на лектор, но изражението й става сериозно и ледено, когато се взира в организма, превърнал се в проклятие, но едновременно и в опорна точка на целия й съзнателен живот.

— Ако отгледаш патогена в суха, стерилна среда — казва, — той рано или късно ще разкрие истинската си природа. Но цикълът му на развитие е бавен. Направо изумително бавен. При заразените гладни са необходими няколко години, докато мицелните влакна се покажат на повърхността на кожата — изглеждат като тъмносиви вени, като фини шарки. При отглеждане в агар-агар процесът е още по-бавен. Този екземпляр тук е на дванайсет години и е още незрял. Половите му органи, отговарящи за герминацията — спорангиите или химениалният тъканен слой — тепърва се формират. Затова единственият начин за прихващане на инфекцията е чрез ухапване от гладен или при директен контакт с негови телесни течности. Две десетилетия след Срива патогенът все още не е започнал да отделя спори. Размножава се само безполово, в хранителна среда. В най-добрия случай човешка кръв.

— Защо ми го показваш? — пита остро Жустиню. — Чела съм достатъчно по въпроса.

— Да, Хелън — съгласява се Колдуел. — А това, дето си го чела, съм го писала аз. И продължавам да го пиша. Чрез проби, които съм вземала от гладни в напреднала степен на разложение — като тази в аквариума например — установих, че патогенът всъщност е един наш стар приятел, само че в нова одежда. Ophiocordyceps unilateralis. За първи път го наблюдавахме как паразитира върху мравки. Поведението му в тези случаи го направи печално известен в научните среди. Научнопопулярни филми представяха на широката публика това паразитиране до най-зловещите детайли.

По-нататък Колдуел подробно описва въпросните най-зловещи детайли, макар че това не е необходимо. Преди време, когато за първи път идентифицира патогена в гладните като вид мутирал Cordyceps, Колдуел беше толкова щастлива, че изгаряше от нетърпение да сподели откритието си. Убеди Бийкън да финансира програма за обучение на всички служещи — цивилни и военни. Хората се събираха в трапезарията на групи по двайсет човека и Колдуел откриваше шоуто с кратък документален откъс от филм на Дейвид Атънбъро, заснет двайсет години преди Срива.

Великолепната дикция на Атънбъро, благият му овладян глас, сякаш идващ от парка на някое провинциално английско имение, описваше с несъответстваща на темата нежност как латентните спори на Ophiocordyceps лежат и чакат във влажната горска среда на южноамериканската джунгла. Търсещите храна мравки се заразяват с тях, без дори да забележат, защото спорите са лепкави. Прикрепят се към долната страна на гърдите или коремчето на мравката. Веднъж заловили се там, пускат мицелни влакна, които проникват в тялото на гостоприемника и атакуват нервната му система.

Гъбата хаква мравката.

На екрана — мравки в конвулсии, напразно мъчещи се да изстържат лепкавите спори от телцата си с бързи, спазматични движения на крачетата си. Не успяват. Спорите вече дълбаят навътре и нервната система на мравката се пълни с чужди химични вещества — професионални имитации на собствените й невротрансмитери.

Гъбата сяда на шофьорското място, настъпва газта и подкарва мравката. Кара я да се покатери до най-високото място, до което може да достигне — някое листо на петнайсет метра височина над земята, там да впие челюстите си в основната му жилка и да се вклини в него напълно неподвижна.

Гъбата плъзва из цялото тяло на мравката и избива от главата й — фалически спорангий, разцепил умиращото насекомо отвътре навън. В спорангия се крият милиони спори, които, падайки от такава височина, се пръскат на километри разстояние от дървото. Което, разбира се, е и целта на упражнението.

Хиляди видове Cordyceps, всеки от тях специализирал се в паразитиране върху определен вид мравка.

В един момент обаче се появява един съвсем не толкова придирчив Cordyceps. Той прехвърля междувидовата бариера, после преодолява разграниченията между род, семейство, вид и клас. Изкатерва се до върха на еволюционното дърво (ако, разбира се, сме в състояние да приемем, че еволюцията е дърво със свой съответен връх). Близко е до ума, че гъбата навярно е получила известна помощ отнякъде. Възможно е да е била отгледана в лаборатория по ред причини; модифицирана чрез кръстосване на гени и външно привнесена РНК. Скоковете в развитието на патогена са съмнително драстични, за да са естествени.

— Същият мицел — казва Колдуел и почуква по капака на аквариума — се намира и вътре в черепите на субектите. Вътре в мозъците им. Ти влизаш в класната стая и си мислиш, че говориш на деца. Но това не е така, Хелън. Говориш на онова, което е убило тези деца.

Жустиню поклаща глава.

— Не вярвам — казва.

— Боя се, че няма абсолютно никакво значение дали вярваш, или не.

— Те демонстрират поведенчески реакции, които нямат отношение към оцеляването на гъбата.

Колдуел свива рамене с безразличие.

— Да, разбира се. За момента. Нищо не се губи. Ophiocordyceps не овладява цялата нервна система наведнъж. Но когато някое от тези неща, които имаш за свои ученици, подуши човешка плът, човешки феромони, вече си имаш работа единствено и само с гъбата. Първото, което тя прави, е да установи контрол върху моторния кортекс и рефлекса за хранене. Това е основният й начин за размножаване и предаване — чрез слюнката. Ухапването едновременно осигурява храна за гостоприемника и разпространява инфекцията. Оттук и изключителната предпазливост, с която се отнасяме към опитните субекти. Оттук и — въздъхва Колдуел — нуждата от настоящата ми лекция.

Жустиню чувства силно желание да се опълчи срещу една вече установена истина. Хваща капака на аквариума и рязко го отваря.

Колдуел зяпва в беззвучен крясък и бързо се дърпа назад, притиснала длан до устата си.

После се усеща какво прави и сваля ръка от лицето си. Втренчва се в Жустиню, но хладната й деловитост вече не е така непоклатима.

— Много глупава постъпка — казва.

— Но не и опасна — изтъква Жустиню. — Ти сама го каза, Карълайн. Все още липсват полови органи. Няма спори. Няма начин гъбата да се разпространи по въздуха. За това са й необходими кръв и пот, слюнка и сълзи. Как не разбираш? Ти също си преценила грешно ситуацията — виждаш риск там, където го няма.

— Слаба аналогия — отвръща Колдуел. В гласа й звънва острие, което може да среже косъм на две. — В случая надценяването на риска дори не стои на дневен ред. Опасността — същинската опасност — се крие в игнорирането му.

— Карълайн — прави последен опит Жустиню, — не казвам, че трябва да прекратим програмата. Казвам само, че трябва да преминем към други методи.

Колдуел се усмихва с крехка, точно премерена усмивка.

— Отворена съм за предложения — казва. — Именно затова поисках в екипа психолог, специалист по детското развитие. — Усмивката неизбежно избледнява. — В моя екип. Твоите методи са допълнение към моите, опирам се на тях, когато е необходимо. Ти не диктуваш принципния научен подход на изследването, не разговаряш с Бийкън зад гърба ми. Хрумвало ли ти е, Хелън, че всички тук сме по-скоро под военна, отколкото под гражданска юрисдикция?

— Не — признава Жустиню.

— Ами добре ще е да помислиш за това. Има значение. Ако аз преценя, че компрометираш програмата ми и уведомя за този факт сержант Паркс, теб няма да те върнат у дома.

Тя приковава Жустиню на място със странно нежен и загрижен поглед.

— Ще те разстрелят.

Между двете жени се възцарява пълно мълчание.

— Интересно ми е какво става в главите им — обажда се най-сетне Колдуел. — Най-често установявам това сама чрез изследване на мозъчните структури под микроскоп. Когато този подход не води до нищо, чета твоите доклади. И очаквам да намеря в тях ясна рационална оценка, основаваща се на добре обосновани хипотези. Това ясно ли ти е?

Дълга пауза.

— Да — отговаря Жустиню.

— Добре. В такъв случай, искам като начало да съставиш списък на групата, като подредиш имената по степента на важност на съответния субект за твоите наблюдения и оценка към днешна дата. Уведоми ме кои от тях ти е необходимо да наблюдаваш още, както и колко време ще продължи това наблюдение. Ще се опитам да се съобразя с твоите приоритети, когато подбирам следващите субекти за дисектиране. Необходими са ни маса сравнителни изследвания. В задънена улица сме и смятам, че единственото, което може да ни изведе от нея, е грамадно количество нова сурова информация. Желанието ми е да обработя половината от групата в рамките на следващите три седмици.

Жустиню не успява да поеме удара, без да трепне.

— Половината клас? — пита безсилно. — Но това са… Карълайн! Господи…!

— Половината от групата — натъртва Колдуел. — Половината от останалия брой опитни субекти. Класът е просто лабиринт, който ти си създала за тези плъхчета. Не го конкретизирай като нещо, което само по себе си трябва да бъде вземано под внимание. Списъкът ми трябва до неделя, но ако успееш по-рано, още по-добре. Започваме обработката в понеделник сутринта. Благодаря ти за отделеното време, Хелън. Ако аз или доктор Селкирк можем да ти помогнем с нещо, моля те, уведоми ни. Но, разбира се, окончателният избор е твой. Няма да навлизаме в територията ти.

Изведнъж Жустиню се оказва отново навън, крачи в някаква произволна посока. Слънцето й блести в очите и тя се извръща встрани. Лицето й бездруго вече е пламнало.

Половината от останалото…

Умът й се сблъсква в думите и ги запраща някъде далеч.

При други условия щеше да се възхити на бруталната честност, с която Колдуел признава собствените си провали. В задънена улица сме. Карълайн до такава степен се идентифицира с проекта, че каквото и да било суетно възгордяване от нейна страна е изключено.

От друга страна: окончателният избор е твой. Чист садизъм. Принасяй жертви пред олтара ми, Хелън. Дори трябва лично да ги подбереш, представи си!

Половината…

Нещата ще се разпаднат, опорната точка няма да издържи. Пронизан от страхове и несигурност, класът буквално ще се разглоби. Ще започнат да задават въпроси, на които Жустиню не може да отговори. Ще трябва да избира между уклончивото извъртане и искреното признаване на истината, но и едното, и другото със сигурност ще я запрати в пропастта на пълната катастрофа.

А навярно точно там й е мястото. Убийца на деца. Съучастница в масово клане, отмятаща с предателска усмивка имената на обречените от списъка. Точно в момента мисълта за сержант Паркс, опрял пистолет в главата й, й се струва в някакъв смисъл изкушаваща.

И точно тогава Жустиню налита точно на Паркс, блъска се в него толкова силно, че и двамата залитат и отстъпват крачка. Той се овладява първи, подхваща я леко зад раменете и я подкрепя.

— Здрасти — казва. — Ударих ли ви, мис Жустиню?

Широкото му плоско лице, асиметрично и невъобразимо загрозено от белега, излъчва дружелюбна загриженост.

Жустиню се дръпва от ръцете му и собственото й лице се разкривява от гняв. Паркс примигва, усетил интуитивно отношението й, без да е сигурен нито какво го е предизвикало, нито до къде ще доведе то.

— Не — отвръща Жустиню. — Пуснете ме да мина, ако обичате.

Сержантът махва с ръка през рамо, посочвайки оградата зад гърба си.

— Охраната засече движение в гората — казва. — Не знаем какво има там, гладни ли, що ли. При всички положения обаче достъпът до периметъра е ограничен. Съжалявам. Затова и ви изпреварих: да ви предупредя да не отивате натам.

Движение в далечината, точно в посоката, в която сочи сержантът, разсейва Жустиню за миг и тя трябва насила да върне вниманието си обратно върху събеседника си.

Поглежда го в очите, опитва се да диша дълбоко и спокойно, да прибере преливащите емоции обратно в себе си, да не позволи той да забележи нищо по лицето й. Не иска този мъж да разбира каквото и да било за Хелън Жустиню, дори и на най-повърхностно ниво.

Мисълта какво ли той вече е разбрал, какво знае, или си мисли, че знае за нея, й подсказва нова идея, обясняваща защо унижението я сполетя точно сега. Когато Паркс я видя да нарушава правилото за избягване на всякакъв физически контакт, той заплаши, че ще докладва за това. Но тази заплаха беше останала без последици. Досега.

Кой знае какво е наприказвал Паркс за нея на Карълайн Колдуел. Жустиню е сигурна. Фактът, че между инцидента с Мелани и днешното строго мъмрене бяха изминали четири месеца, само подкрепя увереността й във вината на Паркс. Оплакванията все пак се придвижват бавно през бюрократичния канален ред, стигат до местоназначението си на свой собствен ленив ход.

Налага се да овладее порива да удари Паркс право в съсипаното лице. Може пък да улучи някое слабо място, някоя ахилесова пета и да направи така, че сержантът да се разпадне на парчета и да изчезне от живота й.

— Все още съм тук, сержант — казва учителката остро и предизвикателно. — Изгърмяхте си патроните, а тя само ми наби канчето и ми даде малко допълнително домашно.

Челото на Паркс се смръщва, поне на местата, където това е все още възможно: при кожата, която белегът не е сгърчил предварително.

— Моля? — отвръща той.

— Стига преструвки. — Жустиню понечва да го заобиколи, спомня си, че не може да продължи в тази посока, затова се обръща кръгом и за момент се оказва рамо до рамо със сержанта.

— Никакви патрони не съм изгърмявал — избъбря той. — Не докладвам на доктор Колдуел, ако това си мислите.

Звучи така, сякаш казва истината. Звучи така, сякаш искрено иска Жустиню да му повярва.

— Ами добре е да почнете — отвръща Жустиню. — Това е отличен начин да ме вбесите. Не помрачавайте образцовата си репутация, сержант.

На лицето на Паркс се изписва нещо, прилично на тъга.

— Вижте — казва той. — Опитвам се да ви помогна. Наистина.

— Да ми помогнете?

— Точно така. Прекарал съм много години в теренна работа. Оцелял съм след повече акции за лов и прочистване на гладни, отколкото който и да било друг тук. И не беше шега работа, по най-трудните места съм бил. В градовете.

— Е, и?

Паркс свива силно рамене, мълчи няколко секунди, сякаш е достигнал границата на речниковия си запас — това се струва на Жустиню напълно вероятно.

— Ами разбирам си от работата — казвай най-сетне. — Познавам гладните. Ако не им схванеш логиката, дълго няма да оцелееш вън от оградата. Веднъж ще заобиколиш безнаказано някое правило, ама следващия път то ще те убие.

Жустиню демонстративно изписва на лицето си пълно безразличие. Някак си разбира, че то ще го нарани много повече, отколкото и най-бесният изблик на гняв. Видимото раздразнение на сержанта я насърчава да заеме още по-непоколебимата поза на студено презрение.

— Аз не съм вън от оградата.

— Не, но се занимавате с гладни. Имате си работа с тях всеки ден. Но сте свалили гарда. Мамка му, вие докоснахте онова нещо с ръка! Пипнахте го… — Думите не му достигат.

— Да — съгласява се Жустиню. — Пипнах го. Шокиращо, нали?

— Просто глупаво. — Паркс тръсва глава, сякаш да прогони дразнеща муха. — Мис Жустиню… Хелън… Правилата не са измислени без причина. Ако гледате на тях сериозно, те ще ви спасят живота. От вашите собствени майчински инстинкти, ако не от друго.

Жустиню не си прави труд да му отговори. Само го пронизва с поглед.

— Окей — казва Паркс. — Значи ще се наложи да взема нещата в свои ръце.

— Какво ще се наложи?

— Това е моя отговорност.

— Във ваши ръце?

— Сигурността на базата е моя…

— Искате да вдигнете ръка срещу мен ли, сержант?

— И с пръст няма да ви пипна — отвръща той гневно. — Но, когато се налага, мога да поддържам шибания ред!

И тогава Жустиню го прочита по лицето му. Разбира, че той има предвид нещо конкретно. Нещо, което е още прясно в ума му.

— Какво сте направили? — пита тя властно.

— Нищо.

— Какво сте направили?

— Нищо, което да ви засяга.

Сержантът още не си е довършил изречението, когато тя вече се отдалечава от него; не е трудно да спре да слуша думите му. Това са просто думи в края на краищата.

Когато наближава блока с класната стая, Жустиню вече тича.

Времето тече много по-бавно, когато нямаш какво да правиш и когато дори не можеш да мръднеш.

Краката и лявата ръка на Мелани, останали завързани за инвалидната количка, са болезнено схванати, но те се схванаха доста отдавна, вече и самата болка е заглъхнала, сякаш тялото й е решило да не си дава труд повече да я осведомява как се чувства, така че дори и агонията в мускулите вече не разсейва момиченцето.

Тя седи и мисли как се разгневи Сержантът и какво ли означава това. Може да означава много неща, но при всички положения причината за гнева му винаги е една и съща — Сержантът се разсърди, когато Мелани заговори за мис Жустиню — когато каза, че мис Жустиню я обича.

Мелани знае какво е ревността. Тя ревнува по малко всеки път, когато мис Жустиню говори с някое друго момиченце или момченце в класа. Иска цялото време на мис Жустиню само за себе си и съзнанието, че това не може да стане, й причинява лека болка и кара сърцето й да се свива и да тупти силно в гърдите.

Но от самата мисъл, че Сержантът може да изпитва ревност, на Мелани й се завива свят. Ако той ревнува, значи властта му си има граници и самата Мелани стои на една от тези граници и го наблюдава отстрани.

Мисълта я крепи за кратко. Но часовете се нижат и никой не идва, и макар Мелани да умее да чака, без да прави нищо, времето я притиска все по-силно. Опитва се да си разказва истории, но те се разпадат в ума й. Задава си сама системи от уравнения, които решава, но това е твърде лесно, когато сам съчиняваш задачите. Още дори не си се замислил както трябва, а вече почти си стигнал до отговора. Мелани е уморена, но насилствената поза на тялото й на количката не й позволява да се отпусне и да си почине.

А после, след много, много време, момиченцето чува как в ключалката се превърта ключ, резетата се дърпат. Тежката стоманена врата издрънчава. Стъпки тичат по цимента сред надигащия се шепот на ехото наоколо. Сержантът ли е? Дали е дошъл да я къса парче по парче?

Някой отключва и вратата на килията й, блъска я и я отваря.

На прага се изправя мис Жустиню.

— Всичко е наред — казва тя. — Тук съм, Мелани. При теб съм.

Мис Жустиню пристъпва към момиченцето. Бори се с инвалидната количка, както Херкулес се е борил с лъва или със змията. Каишките на ръцете на Мелани бездруго са вече разхлабени и сега се откопчават много бързо. После мис Ж коленичи и се заема с каишките на краката. Първо десния крак. После левия. Мис Жустиню мърмори и псува под нос.

— Мамка му, луд човек! Защо? Защо някой би постъпил така?

Мелани усеща как задушаващият натиск намалява и чувствителността се връща в краката й с прилив от боцкащи тръпки.

Изправя се, а сърцето й ще се пръсне от щастие и облекчение. Мис Жустиню я беше спасила! Момиченцето се протяга, водено от непобедим инстинкт: иска мис Жустиню да я вдигне на ръце. Иска мис Жустиню да я прегърне и тя да прегърне мис Жустиню, да се притисне в нея и да я докосне не само с косата си, както последния път, но и с ръцете си, с лицето си, с цялото си тяло.

В следващия момент Мелани замръзва като статуя. Мускулите на челюстта й се сковават, от гърлото й се откъсва стон.

В гласа на мис Жустиню се промъква тревога:

— Мелани? — Учителката протяга ръка към момиченцето.

— Не! — изкрещява Мелани. — Не ме пипайте!

Мис Жустиню спира на място, но е толкова близо! Толкова близо! Мелани изскимтява. Самият й ум експлодира. Залита назад, но все още схванатите крака не я държат и тя пада на пода в целия си ръст. Миризмата, великолепната, ужасяваща миризма изпълва стаята, изпълва съзнанието й, мислите й, и всичко, което момиченцето иска сега, е да…

— Махайте се! — простенва. — Махайте се, махайте се, махайте се!

Мис Жустиню не помръдва.

— Махай се или ще те късам парче по парче, мамка ти! — извива Мелани. Отчаяна е. Устата й полека се пълни с гъста слюнка, подобно на кал, стичаща се по склон. Челюстите й се задвижват по собствена воля. Главата й олеква, килията сякаш изчезва, а после се връща обратно, нищо че момиченцето дори не мърда от мястото си.

Мелани виси на крайчеца на най-най-тъничкия косъм. Ще падне и падането има само една посока.

— О, господи! — изхлипва мис Жустиню. Най-сетне схваща. Прави стъпка назад. — Съжалявам, Мелани. Не помислих!

Душовете. Сред звуците, които Мелани чу одеве, липсваше един: съскането на химическата струя от тавана, която да полепне по мис Жустиню и да образува слой миризма, който да скрие под себе си истинския мирис на учителката.

Сега Мелани усеща същото, което усети Кени, когато Сержантът изтри химикала от ръката си и я подложи пред лицето му. Тогава момиченцето едва-едва беше докоснала крайчеца на това усещане и не беше разбрала пълната му сила.

Нещо се отваря вътре в нея като уста, която зейва все по-широко и по-широко и пищи, пищи — не от страх, а от нужда. Мелани смята, че вече знае думата, с която да нарече това нещо, макар че го усеща за първи път. Глад. Децата в блока ядат, но гладът не играе роля в това. Личинките се сипват в купичката ти и ти ги натъпкваш в устата си. Само че в историите, които момиченцето слуша в клас, не е така. Хората в историите искат и имат нужда да ядат, и после, когато се наядат, се чувстват изпълнени с нещо. Тази пълнота им дава задоволство, което нищо друго не може да им даде. Мелани мисли за песничката, която децата веднъж учиха и пяха: Ти си хлябът ми, когато съм гладен. Гладът изопва гръбнака на Мелани, както Ахил изопва лъка си. А мис Жустиню ще бъде нейният хляб.

— Трябва да си вървите — казва момиченцето. Поне й се струва, че го казва. Не може да е сигурна с всички звуци, които кънтят в ушите й — звуците от биещото й сърце, звуците от дишането й, звуците от шумящата й кръв. Махва с ръка. Вървете си! Но мис Жустиню просто стои на място, хваната между желанието да избяга и желанието да помогне.

Мелани се надига с усилие и се хвърля напред с протегнати ръце. Жестът е почти същият като онзи, който направи само преди миг, когато молеше да я вдигнат и гушнат, но сега притиска длани в корема на мис Жустиню.

Докосва, докосва, докосва я и я блъска грубо назад. По-силна е, отколкото някога е предполагала. Мис Жустиню залита, почти се препъва. Ако се препъне, е мъртва. Става хляб.

Мускулите на Мелани се стягат, стягат се на възли, навиват се като пружини в тялото й. Приготвят се за огромно усилие.

Момиченцето превръща усилието в нечовешки рев.

Мис Жустиню едва остава на крака, препъва се, вече е вън от вратата и я затръшва в последния момент.

Мелани налита напред и едновременно се дърпа назад. Човек с голямо куче на каишка, и тя е и човекът, и кучето, опъва напред веригата на собствената си воля.

Първото резе влиза в гнездото си точно в мига, в който момиченцето се удря във вратата. Миризмата, нуждата я изпълва от глава до пети, но мис Жустиню е в безопасност от другата страна на стоманата. Мелани дращи по вратата, като при това се чуди какво правят глупавите й, търсещи пръсти. Вратата вече няма да се отвори, но някакво животно дълбоко вътре в момиченцето все още се надява, че това може да стане.

Минава дълго време, преди животното да се предаде. И тогава, изтощено, малкото момиченце се свлича на колене плътно до вратата, отпуска чело на студения, непобедим цимент.

Над себе си дочува гласа на мис Жустиню:

— Съжалявам, Мелани. Толкова съжалявам.

Мелани вдига изтощено глава и вижда мис Жустиню зад замреженото прозорче.

— Няма нищо — отвръща със слаб, слаб глас. — Аз не хапя.

Казва го като шега. От другата страна на вратата мис Жустиню започва да плаче.

По ред причини събитията от този ден в крайна сметка ще се превърнат в тежка аморфна маса в спомените на Хелън Жустиню. Но до последния й ден три неща остават кристално ясни в съзнанието й.

Първото е мисълта, че сержант Паркс е бил прав през цялото време. Прав за нея и за рисковете, на които я излага поведението й. Видя как детето се превърна в чудовище пред очите й и това я накара най-сетне да проумее, че чудовището е толкова реално, колкото и детето. Вече я нямаше фантазията за едно възможно бъдеще, в което освобождава Мелани или я спасява, или завинаги премахва стоманената врата на килията, застанала между двете им.

Второто е разбирането, че е достатъчно някои неща да бъдат просто изречени, за да се превърнат в истина. Когато Жустиню каза на малкото момиченце „При теб съм“, самата архитектура на съзнанието й, самата дефиниция на собственото й Аз се размести и се препострои наново около центъра на тези думи. Жустиню се обвърза или най-малкото призна вече съществуваща връзка. Признаването й нямаше нищо общо с вината от предишни престъпления (макар че Жустиню отлично си дава сметка какво всъщност заслужава), нито пък с някаква надежда за изкупление. Признаването е просто най-високата точка на един полет. Жустиню се е издигнала максимално нагоре и сега отново пада, вече лишена от всякакъв контрол (ако приемем, че контрол изобщо някога е имало) над собствените си движения.

Крайният срок, който й бяха поставили, наближаваше със страшна сила. От нея се очакваше да избере кои деца от класа да бъдат разчленени на операционната маса на Карълайн Колдуел. Хелън Жустиню не знае какво да прави. Всичките й свободни ходове са по един или друг начин осуетени.

Сравнени с предишните два ясни спомена, третият е почти банален. Изчерпва се с това, че движението, което беше мярнала зад рамото на Паркс, когато той я предупреди да не приближава границата на периметъра, беше от погрешната страна на оградата. Точно то я беше разсеяло, беше нарушило ритъма на крачката й, когато двамата със сержанта се бяха блъснали и отскочили един от друг.

Човешка фигура наблюдаваше базата от края на гората, човешка фигура, почти напълно скрита сред дърветата и високите до пояс храсти.

Не беше гладен. Един гладен не би отместил клонче от лицето си и не би го държал настрани, за да не му пречи да наблюдава.

Скитник значи. Див човек, който никога не преминава оградата.

Следователно, беше умозаключила тогава Жустиню, безопасен.

Защото единствената опасност, от която се опасяваше в онзи момент, беше вътре в самата база.

Еди Паркс е сигурен в едно и то е, че му е писнало от последното назначение.

С ловните експедиции нямаше проблем. Хоп и в торбата, както казваха войниците. Мръсна работа, а и страшно опасна, ама какво от това? Човек си знае какви са рисковете, знае и наградата каква е. Претегляш си едното и другото, и нещата се наместват. Става ти ясно защо го правиш.

Затова и продължаваш да го правиш, седмица след седмица. Отиваш в зони, където отлично знаеш, че гладните са на всяка крачка. В централните части на градовете, където гъстотата на населението е най-висока и инфекцията се е разпространявала по-бързо от страха от нея.

Там всяко решение, всяка следваща стъпка залага живота ти на карта, защото непрекъснато възникват ситуации, в които може да затънеш и там да си останеш. Гладните в града, Господи Боже милостиви… През повечето време стоят като статуи, защото по принцип не се движат, докато нещо край тях не се раздвижи. Напръскан си от главата до петите с деароматизатор, за да не те надушат, така че можеш да крачиш направо сред тях, стига да го правиш достатъчно бавно и плавно, така че да не ги задействаш.

Можеш да навлезеш наистина много навътре в територията им.

А после някой вързан нещастник се спъва в изкъртено паве или киха, или просто си почесва задника, и някой от гладните рязко обръща глава, доловил звука или движението, или каквото там, а веднъж забележи ли те, става мамата си трака. Вдигат от нула до сто за половин секунда време и всичките хукват в една посока. Стане ли тъй, можеш да направиш три неща, две от които почти сигурно ще ти струват живота.

Ако останеш на място, гладните ще те пометат като някакво заразно цунами. Вече са ти вдигнали мерника и пет пари не дават на какво миришеш.

Ако се врътнеш и побегнеш, ще те настигнат. Отначало може и да дръпнеш напред, дори да решиш, че ще ти се размине, но един гладен може да тича с оня техен скоклив бяг едва ли не вечно. Никога няма да спре, никога няма да забави крачка и рано или късно ще те спипа.

Затова се биеш.

Широки откоси под нивото на кръста, на автоматичен режим. Прецакай им краката, та да се налага да се влачат по корем, за да те стигнат. Не че това променя кой знае какво. Върши работа и ако успееш да се навреш на някое тясно място, където могат да идват към тебе само един по един. Не е за вярване колко наранявания могат да понесат, преди да спрат да мърдат.

Друг път пък други проблеми. Скитници. Ония тъпанари, дето решиха да оцеляват със собствени сили и отказаха да се приберат в Бийкън, когато излезе апелът, предпочетоха да живеят от земята и на собствен риск. Повечето скитници се държаха на почетно разстояние от градовете (както би постъпил всеки нормален човек), но ловните им хайки определено гледаха на всеки застроен район в радиус от седемдесет километра от лагера им като на тяхна неприкосновена собственост.

Затова, когато патрул от Бийкън налети на хайка от скитници търсачи, винаги хвърчи перушина. Точно скитник остави на сержант Паркс белега — съвсем неромантичен и мистериозен белег от честен двубой, а ужасна, подута и грапава бразда, пресякла лицето му, както знакът за незаконороденост белязва герба на благороднически дом. Паркс измерваше куража на всеки новобранец по времето, в което момчето издържаше да го гледа в очите при първата им среща, преди чудовищната следа да го изпълни с дълбок и отчаян интерес към собствените му ботуши.

Но онова, заради което ловните експедиции въпреки цялата гадост все пак си струваха, са нещата, които си стояха непокътнати по домовете и из офисите и чакаха някой да дойде да ги прибере. Стара техника, компютри, машинни части, инструменти, комуникации, непипани от Срива насам — неща, които вече не могат дори да бъдат изработени наново. В Бийкън си имаха хора, техничарчета разни, които знаеха как работят всички тия работи, но знанието без инфраструктурата работа не върши. Сега на човек му се струва, че преди за всеки шибан процесор и за всяко шибано парче пластмаса е трябвала едва ли не по цяла фабрика. А хората, дето са работили в тия фабрики, понастоящем горяха от желание да ти прогризат бронежилетката, та да стигнат до мекото месо отдолу.

Така че всички тия изоставени части са практически безценни. Това на Паркс му е ясно. Двайсет години, след като светът се срина, хората все така се мъчат да го възстановят, а парчетиите, които ловните експедиции носеха, са… ами, те са нещо като въжен мост, опнат над бездънна клисура. Те са единственият път от обсаденото тук до там, където всичко отново ще бъде наред.

Но на сержанта му се струва, че междувременно нещата безнадеждно се бяха объркали. Объркването настъпи в момента, в който попаднаха на първото от странните деца, а някакъв тъпанар, явно без да е чувал нищо по въпроса за любопитството, дето погубило котката, нареди да се установи „наблюдение“.

Браво, войниче. Щото в ловните експедиции, щеш, не щеш, наблюдаваш, ама сега ловците изведнъж затънаха в цяло блато от нови заповеди. Доведете ни едно от тия деца. Искаме хубавичко да го/я разгледаме.

И техничарчетата ги разглеждаха, и учените ги разглеждаха, и любопитството яко им отвори апетита. Гладни с човешки реакции? Ниво на мозъчните функции, равно на човешкото? Гладни, които могат да правят нещо повече от това да тичат и да плюскат? Освен това тия дечица си припкат голички и диви насред градовете, рамо до рамо с нормалния вид гладни? Я да я видим ние тая работа!

Още заповеди. Реквизирайте и установете база, така, по-далечко да е. Маркирайте периметър, защитавайте го и чакайте. Претърсиха хълмистите низини на Стивънидж и Лутън, докато най-сетне се оказа, че военновъздушната база „Хенлоу“ ще свърши работа. Беше си почти неразрушена, имаше много надземно застроено пространство, достатъчно подсилени бункери под кота нула, имаше си и действаща самолетна писта.

Та така, кацнаха и се окопаха. Дезинфекцираха. Обзаведоха. Зачакаха.

А после за нула време доктор Колдуел цъфна с бялата си престилка, с яркочервеното си червило и микроскопа си, както и със заповед от Бийкън, с всичките му там печати и акредитации.

— Аз командвам вече парада, сержант — беше рекла тя. — Трябва ми онази сграда там, както и бараките отсреща. Вървете да ми наловите още от тия деца. Колкото можете повече.

Рече го просто ей така. Все едно си поръчваше храна в ония дни, когато още имаше и храна, и места, където да си я поръчаш.

От днешна гледна точка, Паркс знаеше, че от онзи момент нататък животът му изгуби всякакъв смисъл. От момента, в който плячката вече не бяха предмети, а същества, които трябваше да се дебнат и да се ловят с капани.

Не че не го биваше и в тая работа. Майко мила, колко го биваше само! Моментално му стана ясно, че човек може да познае черните овце, различните деца, още по начина им на движение. Гладните имат само две състояния. Повечето време са застинали на място, просто си стърчат, все едно никога вече няма да помръднат. После надушват жертва или я чуват, или я зърват и се втурват в ужасяващия си вечен спринт. Без предварително раздвижване, без предупреждение. Такъв им е механизмът и толкоз.

Но странните деца се движат, дори когато не ловуват, така че лесно се различават. Освен това реагират на неща, които не са храна, затова можеш да им привлечеш вниманието — с огледало например или с лъча на фенерчето, или с парче цветна пластмаса.

После ги отделяш от глутницата им. Не че живеят точно в глутница, защото гладните по принцип не обръщат грам внимание на други гладни. Но, така де, примамваш децата някъде, където да са самички и на открито. После хвърляш мрежите.

За около седем месеца сержантът и хората му уловиха трийсетина. Стана даже лесно, като му хванаха цаката. После Колдуел рече да спрат и да чакат нови заповеди. Рече, че вече имала достатъчно материал за работа.

А после стана тя, каквато стана. Не щеш ли, на Паркс му повериха детска градина. Той се оказа в позиция да защитава военна база, която се занимава единствено с отглеждане на куп малки гладни. Всяко спеше в отделно помещение, койките им бяха същите като на войниците, хранеха ги веднъж седмично (гледка, която човек трябва да си спести, ако иска някога отново да сложи залък в уста), имаха си дори класна стая.

А защо точно класна стая?

Защото Колдуел иска да разбере дали противните малки чудовища могат да учат. Иска да надзърне вътре в главите им. Не просто да проумее как са устроени — за това й стига и операционната й маса. Интересуват я и разните му там лиготии. Например какво си мислят тия дечица.

Е, Паркс също си мисли разни неща. Мисли, че обикновените гладни са направо нормални в сравнение с тези извращения с форма на деца. Най-малкото, човек ясно вижда, че обикновените гладни са си животни. Не ти казват „Добро утро, Сержант“, като ги сриташ.

Честно казано, Паркс не е сигурен, че ще издържи още дълго. Онова русото… Мелани. По някаква причина тя е опитен субект номер едно, макар че я бяха уловили единайсета или дванайсета поред. Мелани го плаши до смърт и Паркс не може да обясни защо. А може и да може, но просто не иска да мисли за това. Със сигурност страхът му се дължи отчасти на неизменното й мазно излъчване ала „аз съм добро малко момиченце“. Животно като нея, дори и да изглежда като човек, би трябвало да издава само безсмислени звуци или дори да си е направо безсловесно. Това, че Мелани говори, съвсем, ама съвсем обърква нещата.

Но Паркс е войник. Знае да си затваря устата и да изпълнява каквото му е заповядано. Всъщност, в последното е направо експерт. А и разбира отлично какво прави Колдуел. По всичко изглежда, че децата — предполага се, деца от семейства на скитници, които са били ухапани и заразени — притежаваха някакъв частичен имунитет срещу патогена на гладните. Разбира се, бяха си човекоядци. Реагираха на миризмата на жива плът по същия начин, по който и обикновените гладни, и това си беше сигурен знак, че не са истински деца, мамка им. Но по някаква причина светлинката вътре в главите им не беше угаснала — поне не напълно. На свобода живееха като животни, но веднъж прибрани, много бързо се приспособяваха към човешка среда и скоро вече ходеха и говореха, подсвиркваха си и пееха, и познаваха числата и прочее.

Без да ще, човек се замисляше за татковците и майките им. Ако целите семейства са били нападани и нахапани заедно, то с възрастните явно се е случило същото, което се случва с всеки, ухапан от гладен. Превърнали са се в безмозъчни чудовища.

При децата обаче заразата сякаш се беше развила едва наполовина. Или просто точно те бяха последната надежда на човечеството, че лек за нея все пак има.

Ето. Паркс не е глупак. Знае какво се върши в базата и служи на мисията мълчаливо и без да се оплаква. Служи й вече почти четири години.

Ще го сменят след около осемнайсет месеца.

С него служат и други хора и, в интерес на истината, Паркс се тревожи повече за тях, отколкото за себе си. Не от сълзлива сантименталност, не; просто сержантът добре знае къде са границите на собствената му издръжливост, но що се отнася до хората му, не е толкова сигурен. Под свое командване има двайсет и осем мъже и жени (в това число не влизат хората на Колдуел, повечето от които дори не знаят какво значи думата „заповед“) и тъй като броят им е съвсем малък, за сигурността на базата е жизненоважно всеки от тях да е годен за битка и готов да реагира адекватно при непредвидени събития.

Към момента Паркс има дълбоки съмнения за годността на поне половината от хората си.

Има съмнения и за самия себе си, най-малкото защото е подофицер, който ефективно заема поста на полеви командир на база с комбиниран военен и цивилен личен състав. По устав най-ниският чин за подобна служба е лейтенант.

Паркс живее по собствени правила, които — в интерес на истината — много рядко съвпадат с устава. Но въпреки това ясно усеща, че балансът е нарушен. Особено напоследък.

Днес, докато чете доклада на Галахър, усеща същото.

— Боже милостиви — казва Паркс и оставя доклада на бюрото си. — Ти продължи да продължаваш, а? Просто ми разправи какво стана, Галахър. Тия простотии си ги запази за мемоарите, дето ще ги напишеш един ден.

Галахър се изчервява до корените на рижавата си коса. Луничките му изчезват в общото алено. У друг човек червенината би означавала вина за допусната тъпа грешка, но нещата, които караха Галахър да се изчервява като ученичка, бяха безброй, в това число мръсни вицове, физическо усилие, по-тежко от маршируване по плаца, както и една-едничка глътчица джин. Не че човек можеше да види момчето да пие въобще — край алкохола Галахър ставаше толкова плашлив, все едно беше израсъл в манастир. Това обаче съвсем не успокояваше съмненията на сержанта.

— Сър — казва Галахър, — гладните почти ме бяха докопали. Толкоз близо бяха, че ги надушвах. Нали се сещате как почват да вонят на кисело, когато сивите влакна се покажат през кожата им? Толкова силно миришеха, че направо ми се насълзиха очите.

— Тия влакнестите обикновено не се отдалечават толкова от градовете — изсумтява Паркс. Новините не му харесват.

— Съвсем не, сър. Но тая група си бяха вече презрели, казвам ви. На неколцина целите лица бяха окапали. Дрехите им бяха почти напълно изгнили по тях. Един беше без ръка. Не знам дали са му я изяли, когато са го заразили, или я е изгубил впоследствие, но съм сигурен, че тия не бяха инфектирани наскоро. Както и да е, търчах към позицията на Барлоу и Тап — зад едни букови дървета се бяха нагласили. А край шосето там има висок жив плет, при това доста гъст. Трябва да го преминеш през точно определено място, където храстите са достатъчно нарядко, за да не те забавят твърде много. Но при никакви положения не виждаш на какво ще налетиш от другата страна.

Галахър се поколебава, сякаш дори примигва леко. Спомените му се натъкват на преграда, много по-плътна от жив плет.

— Е, ти на какво налетя? — подсказва Паркс.

— Трима бяха. Скитници. Просто си вървяха от другата страна на плета, така че никой от шосето да не ги види. Покрай пътя там има сума ти къпинови храсти, та може да са брали къпини или знам ли и аз. Само дето единият — трябва да беше шефът, като му видях екипировката — носеше бинокъл. А и тримата бяха въоръжени. Шефът имаше пистолет, другите двама — по едно мачете. Преминах през плета на около трийсет-четирийсет метра от тях и затичах насреща им. — Галахър поклаща глава жално и удивено. — Изкрещях им да бягат, но те не ми обърнаха внимание. Оня с пистолета стреля по мен и беше на косъм да ми пръсне мозъка. После гладните се изсипаха през плета точно зад гърба ми и шефът на скитниците май се пообърка. Но тримата все така ми препречваха пътя и тоя смахнат човек продължаваше да държи пищова насочен право към мен. Налетях срещу му. Не че имаше къде другаде да ида. Той пак стреля, ама пак пропусна. Не знам как стана, бях страшно близо. След това го блъснах много силно с рамо и продължих напред.

Войникът пак млъква. Паркс изчаква, оставя го да се изкаже със собствени думи. Ясно е, че цялата история страшно е уплашила момчето, а и понякога част от работата на сержанта е да изслушва изповеди. Галахър е от най-зелените новобранци. Ако изобщо е бил роден, когато дойде Сривът, то със сигурност е бозаел от гърдата на майка си. Та доста работи трябваше да му се прощават.

— След десет секунди вече бях сред дърветата — продължава Галахър. — Погледнах през рамо, но нищо не видях. Но чух писък. Някой от скитниците трябва да е бил. И така бая време си пищя. Аз спрях на място. Помислих да се върна, но тогава гладните изникнаха точно зад мене и аз пак хукнах.

Галахър свива рамене.

— Изпълнихме мисията успешно. Тап и Барлоу бяха заложили капаните точно преди финала. Гладните налетяха право в тях, заплетоха се в бодливата тел и от там нататък си беше само чистене.

— Бензин или вар? — пита Паркс. Не може да не попита, защото е забранил на Нийлсън да отпуска бензин за рутинни прочиствания, но много добре знае, че интендантът продължава да раздава свободно четирийсетлитровите варели.

— Вар, сър — с укор отвръща Галахър. — Край шосето има една яма, изкопахме я още април месец. Дори наполовина не е пълна. Изтъркаляхме ги вътре и хвърлихме отгоре им три торби, така че ще си залепнат добре долу, стига да не завали някой дъжд.

Практическите подробности от операцията сякаш малко ободряват момчето, но когато се връща към разказа си, лицето му пак помрачнява.

— Като свършихме, се върнахме при плета. Шефът и още един от скитниците лежаха точно там, където последно ги видях. Бяха наръфани много лошо, но още потрепваха. После шефът отвори очи и аз установих наличието на… — Галахър се хваща, че пак почва да говори по устав, спира и почва пак. — От очите му течаха кървави сълзи, нали знаете как става, когато заразата тъкмо прониква в тялото. Ясно беше, че и двамата са инфектирани.

Паркс слуша невъзмутимо. Усеща, че развръзката наближава.

— Довършихте ли ги? — пита преднамерено безстрастно. Наричай нещата с истинските им имена. Накарай Галахър да погледне на ситуацията делово — работа като работа. Точно в момента това няма да му е от полза, но ще притъпи болката по-късно.

— Барли — редник Барлоу де — ги обезглави с мачетето на единия.

— Маски и ръкавици носехте ли?

— Тъй вярно, сър.

— Взехте ли екипировката им?

— Тъй вярно, сър. Пистолетът е добре поддържан, у шефа имаше и четирийсет заредени пълнителя. Честно казано, бинокълът не е кой знае какво, но шефът носеше и уоки-токи. Нийлсън смята да го нагласи да работи с нашите радиостанции.

Паркс кимва одобрително.

— Справил си се отлично в трудна ситуация — казва на Галахър съвсем сериозно. — Ако си се бил спекъл, когато си преминал плета, цивилните така или иначе щяха да умрат, но най-вероятно щяха да те забавят достатъчно дълго, че и ти да загинеш. Нещата са свършили възможно най-добре.

Галахър не отговаря.

— Помисли — настоява Паркс. — Скитниците са били на по-малко от километър от периметъра ни, въоръжени и с екипировка за наблюдение. Сигурен съм, че не са били излезли да се разтъпчат на чист въздух. Знам, че сега ти е гадно, редник, но ти не си виновен за това, което им се е случило. Дори и ако приемем, че са били напълно невинни. Скитниците живеят навън по собствен избор, така че си теглят последствията. Върви и се напий. Сбий се или изчукай някоя. Изпусни парата. Но не хаби и секунда от своето или моето време да се чувстваш виновен за тая каша. Затвори страницата и продължавай напред.

Галахър застава мирно, усетил, че сега ще го освободят.

— Свободен си.

— Тъй вярно, сър.

Редникът козирува сръчно. Напоследък никой не си дава труда да го прави, но така момчето изразява благодарността си.

Истината е, че Галахър може и да е зелен, но няма нищо общо с войниците от типа въобще-не-ми-пука-ако-щат-да-мрат: те отвън са живи, но отвътре кървят. Паркс не може да допусне момчето да стане като тях. Макар че дори и Галахър собственоръчно да беше утрепал скитниците, да ги беше изкормил и да беше надул стомасите им на балончета, вързани с конец, сержантът пак щеше да се опита да обърне нещата откъм положителната страна. Неговите хора бяха приоритет номер едно и точка по въпроса.

Но някъде дълбоко в себе си Паркс мисли: скитници? На прага му?

Все едно не му стигаха другите грижи.

Седмицата се точи бавно и неумолимо. Три поредни дни, в които учител е мистър Уитакър, докарват класа до състояние на непривична летаргия.

Случайно или нарочно, Сержантът стои далеч от Мелани. Тя го чува да вика „Превоз!“ сутрин, но така и не го вижда — нито когато я извеждат от килията й, нито когато я прибират. При всяко излизане момиченцето усеща прилив на тревожно очакване. Готова е да се опълчи отново на Сержанта, да му заяви омразата си и да го предизвика да я нарани още.

Но той не се мярка в полезрението й и тя трябва да преглъща тези чувства обратно в себе си така, както плъховете и зайците понякога абсорбират обратно в телата си оформилите се вече в утробата им малки, ако външните условия не позволяват безопасно раждане.

В петък учителка е мис Жустиню. Обикновено това е повод за силна и чиста радост. Този път обаче Мелани е колкото развълнувана, толкова и уплашена. Онзи ден за малко не изяде мис Жустиню. Ами ако мис Жустиню й се сърди за това и вече не я харесва?

Началото на урока не успокоява страховете й. Мис Ж влиза в час нещастна и разсеяна, свита и затворена в себе си така, че чувствата й не могат да се отгатнат. Казва „добро утро“ на целия клас, а не на всяко момченце и момиченце поотделно. Не среща погледа на никого.

През по-голямата част от деня дава на децата тестове със затворени въпроси. После сяда на бюрото си и проверява отговорите, и записва резултатите в голям тефтер, докато класът решава задачи.

Мелани не мисли дълго за задачите, довършва ги за няколко минути. Прости интегрални изчисления са, повечето дори само с една променлива. Вниманието й е съсредоточено върху мис Жустиню и за свой ужас момиченцето вижда, че мис Жустиню плаче беззвучно, докато работи.

Мелани трескаво търси в съзнанието си подходящи думи. Думи, които ще успокоят мис Ж или поне ще я разсеят от тъгата й. Ако проверката на тестовете я натъжава, то може да се заемат с нещо друго, с нещо по-лесно и весело.

— Може ли да четем истории, мис Жустиню? — пита момиченцето.

Мис Жустиню изглежда не я чува. Продължава да проверява тестовете.

Някои от другите деца пуфтят, нервничат и се въртят. Виждат, че мис Жустиню е тъжна и явно смятат, че Мелани не бива да я притеснява с егоистичните си желания. Мелани обаче не отстъпва. Знае, че ако успее да поговори с останалите деца, всички заедно могат да разведрят мис Ж. Най-щастливите моменти за самата Мелани винаги са били тук, в клас; защо тогава тук да не бъдат и най-щастливите моменти на мис Жустиню?

Опитва отново:

— Може ли да четем митовете на Древна Гърция, мис Жустиню? — пита тя по-високо.

Този път мис Ж я чува. Вдига очи и поклаща отрицателно глава.

— Друг път, Мелани — казва, а гласът й е тъжен като лицето й. Няколко секунди учителката просто се взира в класа, сякаш изненадана, че изобщо вижда децата пред себе си. — Трябва да довърша оценяването — добавя.

Но не свежда очи пак към тефтера си. Продължава да гледа класа. На лицето й е изписана някаква гримаса. Изглежда така, сякаш учителката решава трудните уравнения, а не децата, и в момента е стигнала до една такава задача, чийто отговор не може да намери.

— Кого заблуждавам, мамка му — казва съвсем тихо мис Жустиню.

Скъсва тестовете, което си е изненада, но децата всъщност нямат нищо против, защото на кого му пука за някакви си резултати? Само на Кени и Андрю, когато се състезават един с друг, което си е смешно и глупаво, защото бездруго Мелани е най-добрата в класа, а втора след нея е Зоуи, така че момчетата, щат, не щат, могат да се борят само за третото място.

После мис Ж прави и тефтера на парчета. Къса страниците по няколко наведнъж, къса ги пак и пак, докато парченцата стават твърде малки за повече късане. После ги хвърля в кошчето, само дето парченцата са много леки и не падат в него. Въртят се във въздуха, хвърчат и се разпиляват по целия под край кошчето. Мис Жустиню няма нищо против. Вместо да пуска парченцата, тя започва да хвърля нагоре и те се пръскат още по-надалеч.

Мис Жустиню не е щастлива, но е спряла да плаче. Това е добър знак.

— Искате истории? — пита тя класа.

Всички искат.

Мис Жустиню взема книгата със старогръцките митове от рафта в ъгъла и застава пред класа. Чете им историята за Актеон, която е страшна, после за Тезей и Минотавъра, която е още по-страшна. По молба на Мелани четат и за Пандора, макар че нея всички я знаят. Но тя е чудесен завършек на деня.

Когато хората на Сержанта идват, мис Жустиню не ги и поглежда. Сяда на ъгълчето на бюрото си и върти ли, върти книгата с митовете в ръце.

— Довиждане, мис Жустиню — казва Мелани. — До скоро виждане, надявам се.

Мис Жустиню вдига очи. Понечва да каже нещо, но я прекъсват — един от хората на Сержанта хваща количката на Мелани отзад и освобождава спирачките. Количката започва да се извърта.

— Имам още малко работа с тази — казва мис Жустиню.

Мелани вече не я вижда, защото количката е обърната почти с гръб към учителското бюро, но гласът на мис Жустиню е висок, сякаш учителката е застанала съвсем наблизо.

— Хубаво. — Войникът звучи отегчено, сякаш му е абсолютно все едно. Оставя Мелани и пристъпва към количката на Гари.

— Лека нощ, Мелани — казва мис Жустиню. Но не се отдръпва от количката. Привежда се над Мелани, сянката й пада върху дръжките на количката и върху ръцете на момиченцето.

Мелани усеща, че нещо твърдо и ъгловато се пъха между гърба й и облегалката на количката.

— Дано ти хареса — промърморва мис Жустиню. — Но я пази в тайна.

Мелани се обляга назад, изопва рамене и ги опира о голата метална рамка. Сега нещото е плъзнато точно над кръста й — напълно скрито от чужди очи. Мелани няма представа какво може да е то, но със сигурност е нещо, дошло от ръката на мис Жустиню. Мис Жустиню й беше дала нещо — беше го дала само на нея.

Момиченцето остава в тази поза, докато я прибират в килията и откопчават каишките. Не помръдва и мускул. Държи погледа си впит в пода, защото не се доверява на самата себе си — ако срещне очите на някой от хората на Сержанта, няма да успее да опази тайната си.

Едва когато войниците си отиват и когато резетата с изщракване се плъзват по местата си, момиченцето пъхва ръка зад гърба си и измъква непознатия предмет: първо отбелязва сериозната му тежест, после — правоъгълната му форма, а чак накрая прочита думите на корицата.

„Разказано от музите: старогръцки митове“ от Роджър Ланслин Грийн.

От гърлото на Мелани се откъсва задавен звук. Не успява да се сдържи, макар че звукът може да накара хората на Сержанта да се върнат в килията, за да проверят какви ги върши. Книга! Нейна собствена книга! И то точно тази! Прокарва длани по корицата, прелиства страниците, обръща книгата в ръце, за да я разгледа от всички страни. После вдъхва миризмата й.

И това се оказва грешка, защото книгата мирише на мис Жустиню. Най-силно се усеща мирисът на химикала, покрил пръстите на учителката, лют и ужасен, както винаги; но под него, слабо от корицата и по-силно от вътрешните страници, лъха топлият човешки аромат на самата мис Жустиню.

Усещането — тираничният, виещ глад — трае дълго. Но не е и наполовина толкова силно, колкото беше, когато Мелани надуши отблизо живата мис Ж, неприкрита от химическия мирис. Но пак е страшно — бунт на тялото срещу съзнанието й, сякаш Мелани е Пандора, гори от желание да отвори кутията, и независимо колко пъти й казват да не го прави, тя просто е създадена така, че трябва да я отвори, и собствената й воля не може да й попречи. Но после Мелани свиква с миризмата на мис Жустиню така, както децата свикват с химическия мирис на душовете при неделната баня. Миризмата не си отива напълно, но вече не измъчва момиченцето така силно; става някак си невидима, просто защото е неизменна. Гладът отслабва и отслабва, а когато вече го няма, се оказва, че Мелани не е изчезнала с него.

Книгата също не е изчезнала; момиченцето я чете до сутринта и дори когато се препъва в непознати думи, чието значение трябва да отгатва, прекарва цяла нощ в един друг свят.

Мелани ще се сети за това чувство по-късно — само ден по-късно — когато светът, който познава, вече няма да го има.

Понеделник дойде и отмина, а от списъка, поискан от доктор Колдуел, няма и следа. Жустиню не е идвала в лабораторията, не е пращала никакви съобщения. Не е обяснила закъснението, нито е молила за удължаване на срока.

Ясно, мисли Колдуел: първоначалната й преценка се оказа вярна. Емоционалната идентификация на Жустиню с опитните субекти й пречи да изпълнява пълноценно задълженията си. И тъй като отчет за тези си задължения Жустиню дължи на Колдуел, а резултатите от тях са фактор в планираните клинични изследвания на патогена, то вече е несъмнено, че Колдуел на всяка цена трябва да се отнесе сериозно към пропуските на учителката.

Лекарката отваря собствената си база данни за субектите. Откъде да започне? Търси причини, поради които Ophiocordyceps се държи така милостиво към тази шепа заразени деца. У повечето инфектирани пълният ефект от присъствието на патогена се проявява почти незабавно. До минути, най-много до няколко часа, чувствителността и самосъзнанието на личността се изключват завинаги и необратимо. Това се случва дори преди мицелните влакна да проникнат в мозъчната тъкан; гъбата отделя секрети, имитиращи собствените невротрансмитери на мозъка, и тъкмо те свършват мръсната работа. Мънички химични тарани започват да блъскат по основите на Аза, докато той се напуква и се срива, разпада се. След края му от човека остава просто една играчка на пружинка, която се движи, само когато Cordyceps й врътне ключето.

Тези деца са инфектирани преди години, но все още могат да мислят и да говорят. Дори да учат. А мозъците им са все така в сравнително добро състояние; мицелните влакна са плъзнали изобилно из нервната им тъкан, но изглежда не се хранят от нея. В биохимията на тези детски организми има нещо, което забавя значително както самото развитие на гъбата, така и зловредните й ефекти.

Частичен имунитет.

Ако открие причината за наличието му, доктор Колдуел ще съкрати наполовина — поне наполовина — пътя до изнамирането на пълен и окончателен лек.

Колдуел поглежда на нещата от тази гледна точка и решението само се оформя в нея. Трябва да започне от детето, у което ефектите от присъствието на гъбата са най-слаби. С детето, в чиято кръв и тъкани концентрацията на гъбична материя е толкова висока, колкото при останалите, че и по-висока дори, но въпреки това то притежава коефициент на интелигентност, присъщ на гениите.

Трябва да започне с Мелани.

Сержант Паркс получава заповедта и се кани да я предаде надолу по йерархията. В интерес на истината обаче няма причина да не изпълни нареждането лично. След злощастното приключение на Галахър, сержантът, притеснен, че скитниците замислят нахлуване в базата, удвои постовете и в момента хората му бяха преуморени и пренапрегнати. Лоша комбинация.

Остава още половин час до началото на ежедневния цирк. Като дежурен офицер, Паркс вади срещу подпис ключовете от заключената кантонерка. После се преподписва за тях в качеството си на командир на базата. Откача тежката връзка от кукичката и тръгва към блока с класната стая.

Там в ушите го блъсва превзетата жизнерадост на увертюрата „1812 година“5.

Глупост някаква и сержантът бърза да я изключи. Идеята да се пуска музика в килиите на изродите я измъдри Колдуел, водена от мъгляв благ порив — музиката укротявала дивите зверове и прочее простотии. Проблемът беше, че трябваше да се ограничат до музиката, с която разполагаха в базата, а голяма част от нея никак не можеше да се нарече укротяваща.

Настъпва тишина, още по-оглушителна след шума допреди миг, а Паркс крачи по коридора и приближава килията на Мелани. Момиченцето го гледа през мрежата на прозорчето. Сержантът й махва с ръка да се дръпне назад.

— Превоз — казва й. — Върви седни в количката. Веднага.

Мелани се подчинява и Паркс отключва вратата. Процедурата изисква завързването и освобождаването на децата от количките да се осъществяват от поне двама души, но Паркс си знае, че ще се справи и сам. Ръката му лежи на дръжката на пистолета, но не го вади от кобура. Приема, че навикът у детето, придобит след безброй еднакви сутрини, ще се задейства автоматично.

Момиченцето го гледа със своите големи, сякаш лишени от клепачи очи — сивите петънца, нашарили бебешко сините ириси, напомнят на сержанта какво всъщност представлява Мелани, в случай, че той по някаква случайност вземе, че забрави.

— Добро утро, Сержант — казва детето.

— Дръж си ръцете на ръкохватките — нарежда й Паркс.

Ненужна забележка. Момиченцето не помръдва. Движат се само очите й, които го следят как закопчава каишката на дясната, а после и на лявата й ръка.

— Много е рано — казва Мелани. — А и сте дошъл сам.

— Отиваш в лабораторията. Доктор Колдуел иска да те види.

За секудна-две детето потъва в пълно мълчание. Сержантът закопчава краката й.

— Като Лиъм и Марша — обажда се най-сетне Мелани.

— Да. Точно като тях.

— Те не се върнаха. — Детското гласче потреперва.

Паркс довършва закопчаването и не отговаря. На такива коментари отговор не трябва. Изправя се и сините очи го приковават на място.

— Аз ще се върна ли? — пита момиченцето.

Паркс свива рамене.

— Не решавам аз. Питай доктор Колдуел.

Заобикаля количката отзад и напипва каишката за шията. Тук вече човек много трябва да внимава. Ако се разсееш, лесно можеш фатално да си доближиш ръката до зъбите им. Паркс не се разсейва.

— Искам да видя мис Жустиню — казва Мелани.

— Кажи на доктор Колдуел.

— Моля ви, Сержант. — Момиченцето извръща глава в най-неподходящия момент и Паркс е принуден рязко да дръпне ръка, като изпуска каишката, останала незакопчана.

— Погледа напред! — сгълчава той рязко детето. — Не се върти. Много добре знаеш, че не бива да правиш така!

Момиченцето послушно се обръща напред.

— Извинявайте — казва кротко.

— Да не се повтаря.

— Моля ви, Сержант — тихичко казва пак Мелани. — Искам да я видя, преди да тръгнем. За да знае тя къде съм. Може ли да почакаме? Докато мис Жустиню дойде?

— Не — отговаря Паркс и пристяга каишката на шията на момиченцето. — Не може. — Детето вече е здраво фиксирано и той се поотпуска. Обръща количката и поема към вратата.

— Моля те, Еди — изрича бързо Мелани.

Сержантът спира на място от чиста изненада. Като че някаква врата му се затръшва точно под носа.

— Какво? Какво каза?

— Моля те, Еди. Сержант Паркс. Позволете ми да поговоря с нея.

Малкото чудовище някак си е узнало името му. И сега се промъква зад защитите му и развява това име като бяло знаме. Няма да ти сторя зло. Все едно нарисувана на стената врата изведнъж вземе, че наистина се отвори и иззад нея лукаво надникне Торбалан. Или пък отместиш някой голям камък и видиш гадините, които пъплят отдолу, а някоя се от тях се обърне, помаха ти и се провикне: „Здрасти, Еди!“.

Сержантът не може да се овладее. Посяга и стисва момиченцето за гърлото — и с това нарушава правилата точно така, както ги наруши Жустиню, когато я погали все едно й е шибаното домашно животно.

— Никога повече не прави така — процежда през стиснатите си зъби. — Никога повече не казвай името ми.

Детето не отвръща. Сержантът изведнъж си дава сметка с каква сила притиска гръкляна й. Може би момиченцето просто не е в състояние да продума. Паркс я пуска и отдръпва ръка — а ръката му трепери много силно — после слага дланта си там, където й е мястото: на дръжката на инвалидната количка.

— Сега отиваме при доктор Колдуел — казва Паркс. — Ако имаш въпроси, задай ги на нея. Да не чувам повече и гък от теб.

И наистина не чува и гък повече.

Настъпилото мълчание донякъде се дължи на това, че в следващия момент Сержантът избутва количката вън през стоманената врата и я качва — с облегалката напред, бум, бум, бум — нагоре по всички стъпала.

За Мелани това е същото, като да прелети отвъд края на света.

Откакто се помни стоманената врата е най-далечната точка на хоризонта й. Знае, че в някакъв момент в миналото трябва да е преминала сама през нея, за да влезе в блока, но когато мисли за този момент, той й прилича на история от някоя много стара книга, написана на език, който никой вече не говори.

Излизането вън й прилича повече на онзи пасаж от Библията, който веднъж доктор Селкирк им прочете — пасажът за това как Бог сътворява света. Не Зевс, другият бог.

Стъпалата. Вертикално пространство, в което се изкачват (като коридор, само че опрян на единия си край и повдигнал другия нагоре). Миризмата на това пространство — вече са качили много стъпала и мирисът на химическия дезинфектант започва да избледнява. Звуците отвън идват някъде отгоре, през врата, оставена отворена.

Въздухът. И светлината. Сержантът бута с гръб вратата и издърпва Мелани под слънцето.

Пълно претоварване на съзнанието.

Защото въздухът е топъл и диша; плъзга се като жив по кожата на Мелани. А светлината е толкова силна, сякаш някой е топнал света във варел с бензин и го е подпалил.

Досега тя е живяла в пещерата на Платон, взряна в сенките на стената. А сега се е обърнала, за да погледне пламъците.

От Мелани се откъсва звук. Болезнена въздишка дълбоко от гърдите й — от тъмното влажно място с вкус на лютиви химикали и ацетонов мирис от маркерите за бялата дъска в клас.

Цялото й тяло се отпуска безсилно. Светът нахлува като порой през очите й, през ушите, през носа, през езика и кожата й. Твърде, твърде много е и не спира. Мелани е като канала в ъгъла на стаята с душовете. Затваря очи, но светлината все така удря клепачите й, кара ярки цветни плетеници да танцуват вътре в мозъка й. Отваря очи отново.

Мелани преживява, преценява и започва да разбира.

Подминават сгради от дърво или от лъскав метал, стъпили върху бетонни основи. Всички са с еднаква форма, правоъгълни и буцести, приблизително и с един и същи цвят — тъмнозелено. Никой не се е старал да ги прави да изглеждат хубави. От значение е била функционалността им.

Същото важи и за високата четири метра телена ограда, издигаща се в далечината и обграждаща всички постройки, поне докъдето стига погледът на Мелани. Отгоре оградата е покрита с бодлива тел, опъната между циментови колчета, наклонени навън под ъгъл от трийсет градуса.

Подминават и неколцина от хората на Сержанта, които ги проследяват с очи, а някои вдигат ръка, за да козируват на началника си. Но не му казват и дума и не помръдват от местата си. Носят пушки и ги държат насочени. Наблюдават оградата и портите насред оградата.

Мелани оставя всички тези факти да се сглобят в ума й. От точките, в които фактите се припокриват, спонтанно се оформят възможните им значения.

Стигат до друга сграда, пред която пазят двама от хората на Сержанта. Единият от тях отваря пред Сержанта и Мелани врата. Другият — мъж с червена коса — козирува отривисто.

— Нужна ли ви е допълнителна охрана за това, сър? — пита.

— Ако нещо ми е нужно, Галахър, ще си го поискам — изръмжава Сержантът.

— Тъй вярно, сър!

Влизат вътре и на секундата звукът от стъпките на Сержанта се променя, става по-силен, с кънтящо ехо. На пода има плочки. Сержантът спира и чака, а Мелани знае какво чака той. Това тук е душ, същият като онзи в блока с класната стая. Химическият дъжд започва и ги облива и двамата от глава до пети.

Продължава по-дълго от душа в блока. Главите на душа тук се движат, плъзгат се по метални релси надолу по стената, като променят ъгъла си, за да напръскат всяко местенце по телата им от всички страни.

Сержантът изтърпява душа свел глава надолу и стиснал здраво очи. Мелани, която е свикнала и отлично знае, че няма значение дали затваряш очи, или не — химикалът ще ти люти еднакво — продължава да гледа напред. Вижда, че в единия край на коридора с душовете има метална врата като щора — точно през нея двамата със Сержанта бяха влезли току-що. Прост механизъм със зъбни колела позволява вратата да се вдига и спуска ръчно чрез преместването на лост. Тази сграда може да бъде запечатана и изолирана от базата вън, може буквално да се превърне в крепост. Онова, което се случва тук, трябва да е много, много важно.

През цялото време Мелани с всички сили се опитва да не мисли за Марша и Лиъм. Страхува се от това, което може да й се случи тук, вътре. Страхува се, че никога вече няма да може да се върне при приятелите си в класната стая и при мис Жустиню. Може би точно този страх, както и новата обстановка я карат така остро и ясно да възприема всичко заобикалящо я. Мелани отчита всичко, което вижда. Освен това полага специално усилие и да го запамети, като особено се съсредоточава върху пътя, по който двамата със Сержанта бяха дошли. Иска да може да намери сама пътя обратно, ако в някакъв момент й дадат достатъчно свобода да го стори.

Химическият спрей прокапва на едри капки и спира. Сержантът продължава и я бута напред през една двойна летяща врата, по един дълъг коридор чак до врата, над която свети гола червена крушка. На табела на вратата пише: ЗА НЕУПЪЛНОМОЩЕН ЛИЧЕН СЪСТАВ: ВХОД ЗАБРАНЕН. Сержантът спира, натиска един звънец и чака.

След няколко секунди доктор Селкирк отваря вратата отвътре. Облечена е в обичайната си бяла престилка, но сега носи и зелени гумени ръкавици, а на шията й виси нещо, прилично на бяла огърлица от памучен плат. В следващия момент доктор Селкирк хваща нещото с палец и показалец и го вдига нагоре. Нещото е маска, направена от бяла марля, и покрива долната част от лицето й.

— Добро утро, доктор Селкирк — поздравява Мелани.

Доктор Селкирк я гледа една секунда, сякаш обмисля дали да й отговори, или не. В крайна сметка само й кимва. После се засмива. „Такъв кух, тъжен звук“, мисли Мелани. „Така се засмиваш, когато, докато триеш с гумичката грешния отговор на задачата, без да щеш, натиснеш силно и скъсаш хартията.“

— Доставка — лаконично казва Сержантът. — Къде го искате това?

— Така — отвръща доктор Селкирк с приглушен от маската глас. — Да. Вкарай я. Готови сме за нея. — Отдръпва се настрани и отваря широко вратата, за да може Сержантът да избута количката с Мелани вътре.

Стаята зад вратата е най-странното място, което Мелани някога е виждала. Разбира се, тя полека осъзнава, че изобщо не е виждала кой знае колко много неща, но тук има повече чудновати работи, отколкото изобщо е допускала, че може да има в целия свят. Шишета и аквариуми, и буркани, и кутии; бели порцеланови повърхности и неръждаема стомана, която блести под безмилостната светлина на голите крушки отгоре.

Някои от нещата вътре в шишетата приличат на части от хора. Други пък са животни. Съвсем близо до момиченцето има плъх (Мелани го познава, защото го е виждала на картинка в една книга) увесен с главата надолу и потопен целият в прозрачна чиста течност. Тънки сиви нишки, подобни на връзки за обувки — стотици на брой — са избухнали навън от коремната кухина на плъха и са изпълнили почти изцяло пространството вътре в шишето, навили са се и са се усукали хлабаво около малкия труп, сякаш плъхът е решил да се опита да стане октопод, а веднъж почнал, не е знаел как да спре.

В съседното до плъха шише има очна ябълка, от която висят плътни ленти нервна тъкан.

Всички тези неща изпълват съзнанието на Мелани с диви догадки. Момиченцето мълчи, но попива всичко наоколо.

— Прехвърлете я върху масата, моля. — Не доктор Селкирк казва това, а доктор Колдуел. Застанала е до един работен плот в отсрещния край на стаята и подрежда малки лъскави стоманени предмети в точно определен ред. Докосва някои от тях по няколко пъти, сякаш разстоянията между тях и ъглите, които сключват помежду си, са жизненоважни за нея.

— Добро утро, доктор Колдуел — поздравява Мелани.

— Добро утро, Мелани — отговаря доктор Колдуел. — Добре дошла в моята лаборатория. Най-важното помещение в цялата база.

С помощта на доктор Селкирк, Сержантът прехвърля Мелани върху една висока маса в средата на стаята. Упражнението не е от простите. Откопчават ръцете й от ръкохватките и ги оковават с белезници в скута й. Заключват краката й с други белезници, прикачени към стоманена пръчка. Откопчават каишката на шията й, повдигат момиченцето и я качват върху масата. Мелани е лекичка като перце, така че я пренасят без проблем.

Слагат я да седне отгоре, закопчават опънатите й крака в долния край на масата с широки каиши, които доктор Колдуел наглася внимателно, така че да са стегнати. После махат стоманената пръчка, защото вече няма нужда от нея.

— Легни, Мелани — казва й доктор Колдуел. — Протегни ръце напред. — Всяка от жените хваща по една ръка, а когато Сержантът отключва белезниците, полека връзват китките на момиченцето с още един чифт широки каиши. Доктор Колдуел ги притяга.

Към този момент Мелани може да движи само главата си. Благодарна е, че на масата няма каишка за шията като тази на инвалидната количка.

— Трябвам ли ви? — пита Сержантът доктор Колдуел.

— Категорично не.

Сержантът избутва инвалидната количка обратно вън. Мелани вижда това и го разбира съвсем правилно. Количката повече няма да й трябва. Повече никога няма да се върне в килията си. „Разказано от музите“ остана под дюшека на леглото й и върху момиченцето връхлита фактът, че вече никога няма да види книгата. Страниците с уханието на мис Жустиню са сега, а може би и завинаги, недостижимо далеч.

На Мелани й се приисква да извика на Сержанта да почака или да го помоли да занесе съобщение на мис Ж. Но не може да пророни и дума. Тежки опасения се трупат ли, трупат в нея. Намира се на непознато място и се бои от неизвестното и неразгадаемо бъдеще в което я захвърлиха, преди да е готова да го посрещне. Мелани иска бъдещето да е същото като миналото й, но знае, че това няма да стане. Тази твърда увереност натежава като камък в стомаха й.

Вратата се затваря зад гърба на Сержанта. Двете жени започват да събличат момиченцето.

Използват ножица, за да разрежат памучната й риза.

Първия знак, че нещо не е наред, Хелън Жустиню долавя, докато върви по коридора от душовете към класната стая. Търси личицето на Мелани зад мрежестото прозорче на вратата й, но Мелани я няма.

Жустиню отключва класната стая и отива до бюрото си, докато войниците докарват децата едно по едно. Учителката казва „здравей“ на всяко от тях подред. Двайсетото дете (беше двайсет и първото, преди да отведат Марша) трябва да е Мелани, но днес е Ан. Едно от безучастните войничета я избутва до чина й и веднага се отправя обратно към вратата.

— Чакайте — обажда се Жустиню.

Редникът спира и се обръща към нея с минималната възможна вежливост.

— Да, мис?

— Къде е Мелани?

Момчето свива рамене.

— Една от килиите е празна — обяснява. — Отидох направо в следващата. Проблем ли е?

Жустиню не отговаря. Излиза от класната стая и тръгва по коридора. Отива до килията на Мелани. Там няма нищо за гледане. Вратата зее отворена. Леглото и столът са празни.

Това не е на добре. Войничето се е изправило зад гърба й и пак пита има ли проблем. Жустиню не му обръща внимание и тръгва към стълбите.

Сержант Паркс е застанал горе пред външната врата и полугласно разговаря с трима много изплашени на вид войници — изразът на лицата им е далеч от нормалната делова невъзмутимост. В друг момент това щеше да разколебае Жустиню. В друг момент тя щеше поне да изчака сержанта да си завърши изречението, но сега направо се нахвърля върху него.

— Сержант — казва. — Мелани местена ли е?

Паркс я е видял как се качва по стъпалата, но в момента я гледа така, сякаш чак сега се сеща коя е.

— Съжалявам, мис Жустиню — отговаря. — В момента сме под тревога. Потенциална опасност. Забелязахме голям брой гладни близо до периметъра.

— Мелани местена ли е? — повтаря Жустиню.

Сержант Паркс пробва пак с добро:

— Върнете се в класната стая и ще говорим за това веднага, щом…

— Просто ми отговорете. Къде е тя?

Паркс отвръща поглед за секунда, после поглежда младата жена право в очите.

— Доктор Колдуел нареди да й я заведа в лабораторията.

Стомахът на Жустиню пропада нанякъде.

— И вие… я заведохте? — пита глупаво.

Сержантът кимва.

— Преди около половин час. Разбира се, щях да ви кажа, но занятията още не бяха започнали, а и точно в онзи момент не знаех къде сте.

Трябваше да се досети още като видя празната килия. Веднъж изречено с думи, положението става така болезнено очевидно, че Жустиню се ругае горещо, задето пропиля тези няколко безценни минути. Обръща се и хуква към медицинското крило. Паркс крещи след нея — как трябвало да се прибере някъде на закрито — но Жустиню ще има време да се занимава с него по-късно.

А ако пристигне при Мелани твърде късно, ще има цялото шибано време на тоя шибан безсмислен свят.

Доктор Колдуел и доктор Селкирк измиват много старателно цялото тяло на Мелани с дезинфекциращ сапун, който мирише точно като химикала от душовете. Момиченцето се оставя в ръцете им мълчаливо, а мислите й препускат.

— Обичаш ли да учиш разни неща за науката, Мелани? — пита я доктор Колдуел.

Доктор Селкирк стрелва доктор Колдуел с малко стреснат поглед.

— Да — предпазливо отвръща Мелани.

Когато момиченцето е вече съвсем чисто, доктор Колдуел взема в ръка някакъв инструмент, голям колкото гъбата за изтриване на дъската в клас. Натиска го и той започва да жужи в ръката й. Притиска го до главата на Мелани и започва да прокарва с него къси прави линии право през косата й. Инструментът праща вибрации през кожата на момиченцето чак вътре в черепа й.

Мелани тъкмо се наканва да попита какъв е този инструмент, когато вижда как доктор Селкирк вдига от пода шепа руса коса и я хвърля в пластмасово кошче.

Доктор Колдуел е много методична и прокарва инструмента по цялата глава на Мелани цели два пъти. Вторият път натиска по-силно и това мъничко боли, но съвсем мъничко. Доктор Селкирк изхвърля още и още шепи от косата на момиченцето. После си изтрива ръцете с мокра кърпичка, която дръпва от кутия, закачена на стената.

Доктор Колдуел намазва кожата на главата на Мелани с яркосиня боя от бурканче, на което пише БАКТЕРИЦИДЕН ГЕЛ E2J. Мелани се опитва да си представи как ли изглежда сега, с гола синя глава. Сигурно прилича малко на пиктски воин. Господин Уитакър веднъж им показа картинки на пикти; тогава гласът му пак заваляше думите и той не можа да спре да се смее на думичката „пикт“. Ако някой влизал в битка гол, пиктите казвали, че е „облечен в небе“. Мелани почти никога през живота си не беше оставала гола. „Изобщо не е приятно“, решава тя; кара я да се чувства уязвима и засрамена.

— Не обичам — казва момиченцето.

— Какво? — Доктор Колдуел оставя четката, с която е мазала гела, и си изтрива ръцете в бялата си престилка, като оставя по плата сини ивици.

— Не обичам да уча нови неща за науката. Искам да се върна обратно в класната стая, моля ви.

Доктор Колдуел за първи път среща погледа й.

— Боя се, че това е невъзможно — отвръща. — Затвори очи, Мелани.

— Няма — отговаря Мелани. Абсолютно сигурна е, че ако затвори очи, доктор Колдуел ще й стори нещо лошо. Нещо, което ще боли.

И изведнъж, сякаш прозряла отвъд оптическа измама, Мелани разбира какво ще бъде това нещо. Ще я нарежат и ще наслагат парчетата от нея в буркани, точно такива като другите буркани наоколо, в които плуват парчета от други хора.

Мелани се хвърля с цялата си сила срещу каишите, бори се и се мята отчаяно, но те не поддават.

— Да пробваме с малко изофлуран? — обажда се доктор Селкирк. Гласът й притреперва. Звучи така, сякаш всеки момент ще заплаче.

— Не им действа — отвръща доктор Колдуел. — Много добре го знаеш. Отказвам да хабя една от последните опаковки обща упойка, за да докарам на опитния субект лека сънливост. Моля ви, докторе, да си припомните, че субектът може и да изглежда като дете, но всъщност е гъбична колония, движеща детско тяло. Няма място за сантименталности.

— Така е — съгласява се доктор Селкирк. — Знам.

После взема в ръка нож, но такъв, какъвто Мелани никога не е виждала. Има много дълга дръжка и много късо острие — късо и толкова тънко, че от определен ъгъл изглежда направо невидимо. Подава го на доктор Колдуел.

— Искам да се върна в класната стая — повтаря Мелани.

Ножът се изплъзва от пръстите на доктор Селкирк и пада на пода, преди доктор Колдуел да е успяла да го поеме. Удря плочките и иззвънтява, после иззвънтява пак, защото отскача и пада втори път.

— Извинете, извинете! — изквичава доктор Селкирк. Навежда се да вдигне ножа, поколебава се, изправя се отново и взема друг от подноса с инструменти пред себе си. Подава го на доктор Колдуел и цяла се свива под погледа й.

— Ако шумът те притеснява — казва доктор Колдуел, — ще извадя първо фаринкса.

И опира студения ръб на острието в гърлото на Мелани.

— Това ще бъде последното шибано нещо, което ще направиш през живота си — казва гласът на мис Жустиню.

Двете лекарки спират работата си и се обръщат към вратата. Мелани иска, но не може веднага да погледне и тя натам, защото, ако вдигне глава, ще си пререже гърлото на острието на ножа. Но после доктор Колдуел отдръпва ръката си и момиченцето спокойно може да се извърти и да се надигне.

На прага стои мис Жустиню. Държи нещо в ръце — червен цилиндър с черна фуния, закачена от едната му страна. Изглежда доста тежък.

— Добро утро, мис Жустиню — поздравява Мелани. Вие й се свят от облекчение, но нелепите неуместни думи са програмирани в нея. Не би могла да се сдържи да не ги каже, дори и ако се опита.

— Хелън — казва доктор Колдуел. — Заповядай, влез. И затвори вратата. Средата не е съвсем стерилна, но все пак се стараем да правим максималното по въпроса.

— Остави скалпела — заповядва мис Жустиню. — Веднага.

Доктор Колдуел прави гримаса.

— Не ставай смешна. Правя дисекция.

Мис Жустиню тръгва през лабораторията и спира до долния край на масата при вързаните боси крачета на Мелани.

— Не — казва. — Започваш да правиш дисекция. Ако вече беше стигнала насред дисекцията, нямаше изобщо да разговаряме. Остави скалпела, Карълайн, и никой няма да пострада.

— Божичко — отговаря доктор Колдуел. — Това няма да свърши добре, нали?

— От теб зависи.

Доктор Колдуел поглежда доктор Селкирк, която нито е помръднала, нито е казала думичка от момента, в който мис Жустиню влезе в лабораторията. Просто си стои, устата й е полуотворена, а ръцете — притиснати към гърдите. Прилича на човек, втренчен в люлеещия се пред очите му часовник на хипнотизатора и готов да потъне в неговия унес.

— Джийн — казва доктор Колдуел. — Моля те, обади се на охраната и им кажи да дойдат да изведат Хелън от операционната.

Доктор Селкирк хвърля поглед към телефона на работния плот и прави половин стъпка към него. Мис Жустиню се извърта значително по-бързо и стоварва пожарогасителя върху апарата. Със сух, сложен, хрущящ звук телефонът става на парчета. Доктор Селкирк отскача назад.

— Хубавичко го виж, Джийн — казва й мис Жустиню. — Само ако мръднеш пак, ще си го получиш право в лицето.

— Предполагам, ще ми се случи същото, ако се опитам да изляза през вратата или прозореца — обажда се доктор Колдуел. — Хелън, не смятам, че си обмислила нещата достатъчно добре. Няма никакво значение дали ще отменя тази процедура, или не. Можеш да изведеш Мелани от лабораторията, но не и от базата. Всички изходи се охраняват, а извън периметъра има патрули. Не можеш да спреш мисията.

Мис Жустиню не отговаря, но Мелани знае, че доктор Колдуел греши. Мис Жустиню може да направи всичко, което поиска. Тя е като Прометей, а доктор Колдуел е като Зевс. Зевс се мислел за велик и умен, защото бил бог, но титаните изобщо не се страхували от него. Разбира се, в края на историята титаните са победени — но у Мелани няма и грам съмнение кой ще победи в битката, която се разиграва пред очите й.

— Да караме поред — изръмжава мис Жустиню. — Джийн, откопчай каишите.

— Да не си посмяла — бързо изрича доктор Колдуел.

При тези думи хвърля на доктор Селкирк къс, яростен поглед, после отново съсредоточава цялото си внимание върху мис Жустиню.

И на секундата тонът й омеква.

— Хелън, не си добре. Ситуацията в базата подлага всички ни на изключително напрежение. А фантазията ти да спасиш този опитен субект… е, тя е само част от реакцията ти срещу това напрежение. Тук всички сме приятели и колеги. Никой на никого нищо няма да докладва. Никой няма да бъде наказан. Ще трябва да решим този проблем заедно, защото алтернатива няма.

Мис Жустиню се поколебава, замаяна от кротките думи.

— Ще оставя скалпела — продължава доктор Колдуел. — Моля те и ти да сториш същото с твоето… оръжие.

И доктор Колдуел сдържа думата си. Показва скалпела, държи го вдигнат една секунда, после го оставя на ръба на масата, съвсем близо до левия хълбок на Мелани. Прави го бавно, с преувеличено старание. Така че мис Жустиню не откъсва очи от ръката й. Разбира се, че не откъсва очи.

С другата си ръка доктор Колдуел вади нещо малко и лъскаво от джоба на бялата си престилка.

— Мис Жустиню! — изпищява остро Мелани. Късно. Твърде късно.

Доктор Колдуел хвърля лъскавото нещо в лицето на мис Жустиню. Чува се съскащ звук като от химически душ и във въздуха се разнася лют, изгарящ очите мирис, от който човек не може да си поеме дъх. Мис Жустиню изгъргорва нещо, но звукът от гърлото й рязко прекъсва. Тя изпуска пожарогасителя и започва да дращи лицето си с пръсти. Бавно се свлича на колене, после пада настрани на пода на лабораторията, където започва да трепери и да се мята, като издава звуци сякаш се дави.

Доктор Колдуел я гледа безстрастно.

— Върви да викнеш охраната — нарежда на доктор Селкирк. — Искам тази жена да бъде арестувана. По обвинение в опит за саботаж.

Мелани се отпуска обратно на масата със стон от мъка — мъка за себе си и мъка за мис Жустиню. Отчаянието я изпълва, прави я тежка като олово.

Доктор Селкирк тръгва към вратата, но за да стигне до нея, трябва да заобиколи мис Жустиню, която е все така на пода, хрипти и стене, докато се опитва да си поеме въздух през изгарящата миазма, която хвърли върху й доктор Колдуел. Миризмата на страшното нещо е надвиснала в лабораторията и доктор Селкирк също започва да кашля.

Напълно изгубила търпение, доктор Колдуел посяга и отново взема скалпела.

Точно в този момент се случва нещо, което я кара да се закове на място. Всъщност, случват се две неща. Първото е експлозия, толкова силна, че стъклата на прозорците издрънчават в рамките си. Второто е оглушителен вой, сякаш сто души вият едновременно.

Лицето на доктор Селкирк отначало става пусто и тъпо, а след това на него се изписва ужас.

— Обща евакуация — казва тя. — Нали? Това нали е сирената за евакуация?

Доктор Колдуел не губи време да й отговаря. Отива бързо до прозорците и рязко вдига щорите.

Мелани отново се надига, доколкото й позволяват каишите, но не може да види нищо — каишите я държат твърде ниско. През прозореца вижда почти само небе.

Двете лекарки обаче се взират през прозореца. Мис Жустиню е още на пода, притиснала длани до лицето си, раменете и гърба й се тресат. Забравила е всичко на света, освен собствената си болка.

— Какво става? — проблейва доктор Селкирк. — Там се движат хора. Това не са ли…

— Не знам — сопва се доктор Колдуел. — Ще спусна стоманените щори на вратите. Ще стоим тук, докато не ни дадат сигнал, че всичко е чисто.

Посяга да изпълни думите си. Дланта й ляга на бутона.

Точно тогава прозорците се пръсват на парчета.

И гладните нахлуват.

Оградите падат дълго преди сержант Паркс да успее да организира каквато и да било контраатака.

Нападението е не просто бързо; то е безмилостно. Гладните, които Галахър забеляза сред дърветата в източната част на периметъра, внезапно се впускат в неудържим бяг. Не преследват никаква плячка, просто тичат — и може би тъкмо това им странно поведение кара Паркс да се поколебае секунда-две, докато се опитва да разбере какво става.

Тогава вятърът сменя посоката си и миризмата го удря в носа. Противна смрад на разложение, мощна като юмрук в лицето. Войниците от двете му страни ахват. Някой изругава.

А после носът му изпреварва очите и му казва всичко. Зад първите има още гладни. Още много. Това е вонята на цяло стадо гладни, на цяла шибана приливна вълна от гладни. Твърде много са, за да може да ги спре каквото и да било.

Единствената възможност е да се опитат да ги забавят. Да се притъпи устремът на атаката, преди да са стигнали оградата.

— Целете се в краката! — провиква се сержантът. — Автоматичен режим!

И после:

— Огън!

Войниците се подчиняват. Въздухът се изпълва с гневното каканижене на оръжията. Гладните падат и биват стъпкани от другите гладни, които напират след тях. Твърде много са и са твърде близо. Огънят няма да ги спре.

После, зад движещата се стена от немъртви, Паркс вижда нещо друго. Скитници. Скитници така плътно опаковани в дебели брони, че приличат на човечетата на „Мишлен“. Някои носят копия. Други — остени, с които ръгат във врата или гърба изоставащите от стадото гладни. Поне двама носят огнепръскачки. Огнени езици ближат левия и десния край на ордата и пречат на гладните да се отклоняват от целта.

А целта е оградата и базата зад нея.

По двата фланга на стадото се движат два булдозера, остриетата на лопатите им са повдигнати и наклонени напред. Когато гладните, пръснати по краищата на стадото, се доближат твърде много до булдозерите, биват или погнати обратно към тълпата, или прегазени.

Нападението не е спонтанно действие на гладните. Стадото е умишлено подкарвано напред.

— О, господи! — обажда се задавено редник Аслъп. — Исусе Христе!

Паркс губи още миг, за да се възхити на абсолютната гениалност на атаката. Да използваш гладните като таран, като оръжие. Чуди се как ли скитниците са успели да съберат толкова гладни на едно място и къде ли са ги държали, преди да ги подгонят насам, но това явно е било просто въпрос на логистика. Самата идея да сториш нещо подобно… Величествено!

— Целете се в живите! — ревва сержантът. — В скитниците! Огън по скитниците! — Но успяват да изстрелят само няколко нестройни залпа, преди сержантът да закрещи да отстъпват, да се дръпнат от оградата.

Защото оградата ще поддаде, а стане ли това, ще се окажат затънали до шия сред гниещи канибали.

Оттеглят се в добър ред, без да спират да стрелят.

И вълната ги удря. Дори не забавят ход. Гладните се хвърлят с пълната си тежест и сила срещу телената мрежа и срещу бетонните стълбове, между които е опъната. Оградата се накланя навътре, стене и скърца, но на първо време издържа. Първите редици ходещи трупове се силят напразно.

Но зад тях се трупат още и още гладни, бутат все по-силно, концентрират и своята маса и инерция върху мястото на сблъсъка, върху слабото препятствие от преплетени стоманени халки.

Самите бетонни стълбове се накланят полека като пияни. Част от оградата пада, внезапно победена, а стълбовете биват изтръгнати от земята си и рухват, изравяйки лепкави кълба пръст, полепнала по основите им.

Десетки от племето не-знаем-че-сме-мъртви падат заедно с оградата и биват стъпкани и буквално смлени. Но зад тях идват още и още. Втурват се напред, а неуморните им крака газят ли, газят падналите.

И просто ей така, гладните са в базата.

Жустиню се мъчи да се изправи. Не е лесно, защото вътрешностите й се бунтуват, белите й дробове са пълни с киселина, а подът под краката й се накланя като корабна палуба. Усеща лицето си като маска от нажежено до бяло желязо, прилепнала плътно направо върху черепа й.

Край нея се движат неща, бързо, безмълвно, долавя се само със задъхано дишане и някой и друг приглушен писък. Жустиню е сляпа от мига, в който Колдуел я напръска и макар първоначално бликналите сълзи да са отмили по-голямата част от лютивия спрей, очите й са още подути и полузатворени. Вижда размазани фигури, които се блъскат една в друга подобно на плавеи, хванати във водовъртеж.

Жустиню мига яростно, опитва се да изцеди още малко влага от пресъхналите си слъзни канали.

Две от фигурите идват на фокус. Едната е Селкирк, легнала настрани на пода на лабораторията, краката й подритват в яростно стакато. Другата е гладен, коленичил до нея и тъпчещ в устата си розовата провиснала дължина на разпилените й вътрешности.

Още гладни бързат от всички страни и скриват Селкирк от очите на Жустиню. Падналата жена е като каче с мед за този рой мъртви и гниещи пчели. Последното, което Жустиню вижда, е лицето й, с изписана на него безутешна мъка.

„Мелани!“, сеща се Жустиню. „Къде е Мелани?“

Лабораторията е море от блъскащи се и лазещи едно връз друго тела. Жустиню отстъпва от побеснелия пир и насмалко не попада насред още един. Под прозорците, свирепа и мълчалива, Карълайн Колдуел се бие за живота си. Оставили късове от себе си по назъбените стърчащи парчета стъкло, двама гладни са минали на четири крака по прозоречния перваз, проврели са се в лабораторията, сграбчили са лекарката за краката и пропълзяват все по-нагоре по тялото й. Челюстите им работят като автоматичните лопати на екскаватор. Колдуел е опряла длани върху главите им, сякаш ги благославя, но всъщност ги избутва с всички сили далеч от себе си, мъчейки се отчаяно да им попречи да се наведат достатъчно напред и да впият зъби в нея. Но, сантиметър след сантиметър, доктор Колдуел губи битката.

Жустиню намира пожарогасителя точно там, където го изпусна одеве, яркочервената боя на корпуса му крещи сред притъпяващите всяко усещане бяло и сиво на лабораторията. Жустиню го сграбчва, вдига го и едновременно цяла се завърта като хвъргач на чук, а пожарогасителят удобно ляга под мишницата й. Още едно движение и металният корпус с кухо иззвънтяване удря единия от двамата гладни върху доктор Колдуел отстрани по главата и вратът на съществото се пречупва мигом. То не пуска лекарката, но поне дясната й ръка вече е свободна, защото челюстта му висва безполезна — счупеният врат не може да поема никакво усилие.

Със силата и решимостта на смъртния ужас, Колдуел стисва с освободената си ръка издължено триъгълно парче прозоречно стъкло, все още закрепено за рамката, и го изтръгва оттам. Собствената й кръв блика между пръстите й, докато тя сече ли, сече другия гладен, одирайки на широки ивици лицето от черепа му.

Жустиню я оставя да се оправя сама. Прозорецът е точно пред нея и учителката вече се ориентира ясно. Обръща се към операционната маса. За нейна изненада нищо не пречи на погледа й. Повечето гладни се боричкат за остатъците от Джийн Селкирк, което значи, че са клекнали на четири крака, заровили муцуни в гнусната си храна.

Операционната маса е празна. Облечените в найлон каиши, които бяха държали Мелани неподвижна, сега висят, гладко прерязани и вече ненужни. Скалпелът, който Колдуел беше оставила, преди да напръска Жустиню с лютивия спрей, лежи захвърлен в единия край на масата.

Жустиню се оглежда диво. Издава звук, подобен на стон, който потъва в клокочещото хъркане от банкета на чудовищата на пода. Хаосът в лабораторията е изкристализирал в простота. Селкирк е основното блюдо. Колдуел реже ли, реже лицето и торса на гладния, който все така сляпо се мъчи да се покатери върху й, докато най-сетне рухва настрани, идеално одран.

От Мелани няма и следа.

Колдуел вече е свободна и трескаво граби с кървавите си ръце бележки и проби, с мъка трупа в ръцете си твърде много неща, докато в крайна сметка те се пръсват по пода в трополящ водопад. Звукът е достатъчно силен да провокира гладните, дояждащи Селкирк. Главите им рязко се вдигат и завъртат, първо наляво, после надясно в зловещ синхрон.

Колдуел се е отпуснала на едно коляно, събира нападалите си съкровища. Жустиню я стисва за яката и насила я изправя на крака.

— Хайде! — крясва й. Или се опитва да кресне. Погълнала е твърде много от лютия спрей, така че подутият й език е станал три пъти по-дебел от обикновено. Звучи като Чарлз Лангтън в „Парижката Света Богородица“. Но това е без значение. Влачи Колдуел към вратата като майка, теглеща своенравно дете, докато гладните се надигат от пода и се блъскат, тъпчейки останките от доктор Селкирк в нетърпението си да се докопат до новата храна.

Жустиню затръшва вратата на лабораторията под носа им. Вратата не се заключва, но това не е проблем. Един гладен не е по-добър в отключването на врати от някое куче например. Вратата се разтриса от ударите на телата отзад, но не се отваря.

Жените са в късия коридор, в чийто далечен край се намира химическият душ. Жустиню се отправя към него и към външната врата, която сама остави отворена на влизане, но полека забавя крачка и спира, преди да стигне до нея. В пространството между медицинското крило и гаражите кипи престрелка. Зърва мъже, които се привеждат, стрелят, търсят прикритие зад ъглите на съседните постройки, но тези мъже не са от хората на сержант Паркс, не носят бозавите униформи, които Жустиню намрази от първия си ден в базата; тези мъже са диваци, облечени в дрипи, косите им са вдигнати нагоре и почернени с катран, в коланите им са затъкнати мачетета.

Скитници.

Жустиню продължава да гледа, а двама от мъжете скачат едновременно във въздуха, премятайки се в поредица от салта с невъзможна скорост. Блясъкът и ревът на хвърлените гранати идват половин секунда по-късно, а след още миг ударната вълна разтърсва учителката от глава до пети.

Колдуел сочи към друга врата — може би дори казва нещо, но дивото звънтене в ушите на Жустиню блокира всички други звуци. Вратата е заключена. Колдуел рови в джобовете си, оставяйки безиреночервени тъмни ивици кръв по бялата си престилка. Жустиню вижда, че по ръцете на лекарката има много лоши рани, парчета кожа висят свободно от дълбоките рани на местата, където е стискала стъклото.

Джоб след джоб. Колдуел не намира ключа. Най-сетне разкъсва престилката, пробва в джобовете на панталона си, да, ключът е тук. Отваря вратата и двете се озовават в склад, пълен с десетина-петнайсет еднакви сиви стоманени редове от рафтове. Предварително подготвено скривалище.

Капан. Още щом Колдуел заключва вратата зад гърба им, Жустиню разбира, че не може да остане тук. Мелани се скита кой знае къде вън, като Червената шапчица в дълбоката тъмна гора, заобиколена от мъже, които стрелят с автоматични оръжия.

Жустиню трябва да я намери. А това означава да излезе вън.

Колдуел се обляга на едната редица рафтове: или се мъчи да дойде на себе си, или се затваря в някакво свое си тайно място, значително по-добро от действителността. Жустиню не й обръща внимание, оглежда тясното помещение. Други врати няма, но има прозорец, високо горе на една от стените. Той е на тази фасада на медицинското крило, която е най-близо до оградата на периметъра и най-далеч от престрелката. Може би, ако излезе през него, би могла да изтича до блока с класната стая, където Мелани със сигурност се е прибрала и скрила, ако въобще е успяла да намери пътя дотам.

Жустиню се заема да опразни най-близките рафтове, като със замах събаря на пода кутии и бутилки, пликове с хирургическа марля и ролки кухненска хартия. Колдуел мълчаливо наблюдава как учителката придърпва рафтовете под прозорчето, за да й послужат за стълба.

— Ще те убият — казва Колдуел.

— Фти фтой фтука — изръмжава Жустиню през рамо. Но когато започва да се катери, Колдуел подпира рафтовете с ранените си ръце, за да й осигури опора, а после сама се закатерва нагоре, ахвайки тихо от болка всеки път, когато трябва да се хване за студените метални рамки.

Прозорчето е затворено с райбер. Жустиню го отмества и открехва крилото на сантиметър навън. Отвън се простира ивица трева, неизпотъпкана от ботуши. Виковете и изстрелите долитат приглушени от далечината.

Жустиню отваря прозорчето напълно и се покатерва вън, после скача на тревата долу. Тя е още мокра от утринната роса и студенее на глезените на учителката. Тривиалността на усещането е странно, странно като телеграма от оня свят.

На Колдуел й е по-трудно да се измъкне навън, защото се опитва да не се подпира на ранените си ръце. Неспособна да запази равновесие, пада тежко в тревата и се просва по очи. Без излишна нежност Жустиню й помага да се изправи.

Иззад ъгъла на сградата двете виждат ясно блока с класната стая и казармите — те са точно на отсрещната страна на плаца. Навсякъде има гладни, държат се на групи и на пръв поглед тичат напосоки, но после Жустиню вижда облечените в тежки брони скитници водачи, които насочват гладните с помощта на остени, електрошокове и на добрите стари изпитани огнепръскачки.

Съзнанието й старателно отбелязва, че скитниците са оклепани от главата до петите в катран — намазани са не само косите им, но и откритите части на ръцете и краката, както и кевларените им бронежилетки. Катранът явно действа като деароматизатор — замаскира мириса на отделяната от ендокринната им система пот, за да не се обърнат гладните срещу им и да не проследят човешкото ухание чак до гърлата на мъчителите си.

Но най-силна в главата на Жустиню е мисълта: Гладните като биологично оръжие! Независимо от изхода на тази битка, с базата е свършено.

— Ще се опитам да стигна до блока с класната стая — казва учителката на Колдуел. — Изчакай няколко секунди, след това тръгвай към оградата. Поне част от тая сбирщина ще гледа към мен, не към теб.

— Училищният блок е под земята — сопва се Колдуел. — Има само един изход. Ще се окажеш в капан.

Това е — и двете са обучени в областта на точните науки. Събират наличните факти и ги сглобяват във валидни заключения. Тренираните им дедуктивни мозъци отказват да се предадат дори пред лицето на абсолютната шибана кошмарна безизходица.

Жустиню не си дава труд да отговаря. Просто хуква. Намислила е траектория на движението си и се придържа към нея, оставяйки голямо разстояние между себе си и най-близката група гладни и те преминават край нея, насочили се към казармите. Скитниците, които ги подкарват, са твърде заети със задачата си и дори не поглеждат към бягащата жена.

А другарите им, които ги следват по петите, са подложени на масиран огън от две страни: хората на сержант Паркс използват правилно терена и превръщат откритите пространства между постройките в касапница.

Жустиню трябва да се отклони отново от трима войници, които тичат прави към нея с пушки в ръце, но тогава налита странично на друго стадо гладни. Младата жена криволичи ли, криволичи, но осъзнава, че се е изгубила, когато завива зад поредния ъгъл и се озовава зад десетина мъже с щръкнала във всички посоки коса, с лъснали и черни от все още течния катран крайници, залегнали зад барикада от преобърнати контейнери за боклук и стрелящи с всички сили.

Скитниците се обръщат и я виждат. Повечето веднага се извръщат отново към престрелката и продължават сражението, но двама мигновено се изправят и тръгват към учителката. Единият изтегля от канията на колана си нож и го наглася удобно в дланта си. Другият просто вдига пистолета, който бездруго държи в ръка.

Жустиню замръзва. Няма смисъл да бяга и да обръща гръб на дулото на пистолета, но когато се опитва да измисли друг начин да реагира, мозъкът й я залива с ледената вълна на абсолютната пустота.

Мъжът с ножа я подсича с крак и тя пада. Мъжът хваща ръкава на ризата й и я повлича към другия мъж, сякаш му я предлага в дар.

— Направи го — казва му.

Жустиню вдига глава. Обикновено идеята за визуален контакт с диво животно не е добра, но тъй като бездруго ще умира, на младата жена й се приисква да каже на мъжа да си го начука, както и — ако й оставеха достатъчно време — точно как и къде.

Среща в упор погледа на този с пистолета. Прерязва я почти сюрреалистична изненада, когато си дава сметка колко е млад той. Навярно още тийнейджър. Момчето премества дулото от главата към гърдите й, вероятно защото не му се ще да се прибере у дома с образа на пръснатия й череп пред очите си.

В цялата случка има нещо мистично: начинът, по който възрастният я държи и чака младият да я премахне. Това е инициация, ритуал по съзряването — вероятно момент на установяване на дълбока връзка между баща и син.

Младият очевидно полага сериозно усилие, стяга се и събира кураж.

А после изчезва. Съборен е. Нещо тъмно и неестествено бързо го помита и пада с него. Момчето се мята на асфалта, бори се с враг, който въпреки дребничкия си ръст съска, плюе, дере и вие като цял чувал вбесени котки.

Мелани. Мелани, която няма милост.

Мъжът — по-точно момчето — надава писък, който свършва с клокочещ хрип в мига, в който челюстите на момиченцето се впиват в гърлото му.

Шокът при първото вкусване на кръвта и топлата плът е толкова мощен, че Мелани за малко не припада. Никога нищо в нейния живот не й е доставяло такова удоволствие. Нито дори онзи път, когато мис Жустиню я погали по косата! Вълната на задоволството е по-голяма от самата Мелани. Онази част от момиченцето, която умее да мисли, се вкопчва отчаяно в каквото й попада под ръка, за да не бъде пометена напълно и окончателно от този водопад.

Мелани се мъчи да си припомни какво точно стана. Нападна мъжа, защото той щеше да нарани мис Жустиню, а не заради неустоимата миризма на плътта му; Мелани дори не я беше надушила, докато не го събори и не се озова върху него, яхнала го и притиснала го към земята, а после го захапа още преди да беше успяла да помисли за това. Тялото й не се нуждаеше от разрешението на съзнанието й, за да захапе и не беше готово да чака, за да го получи. Сега Мелани хапе и къса, и дъвче, и гълта, усещанията я изпълват и я блъскат от всички страни, подобно на водопад, изливащ се в поставена под него малка чаша.

Нещо я удря силно, отскубва я от плячката й, от храната й. Над нея се е надвесил друг мъж, в ръката му има нож. Мис Жустиню го напада в гръб, ръцете й го удрят по главата. Той трябва да се обърне, за да се защити от тази атака, и тогава Мелани здраво се вкопчва в крака му. Впива се в него, повдига се леко от земята на силните си ръце и се залавя за човека като пиявица.

Мъжът реве неразбрани псувни и я блъска диво. От ударите боли, но това няма значение. Движена от неизвестно откъде дошъл инстинкт, Мелани открива мястото, където кракът се свързва с тялото на мъжа. Забива зъби в него, хапе през плат и плът, докато кръвта бликва на силна струя в устата й. Мелани знае, че именно така трябва да стане. Почувствала е артерията, чула е песента на кръвта, която я вика изпод тъканите и мускулите.

Писъкът на мъжа е страшен, остър и треперлив. Звукът изобщо не харесва на Мелани. Но вкусът й харесва, о, как й харесва само! Харесва й начинът, по който разпраното бедро се превръща в извор, сякаш суровото месо е вълшебна градина, скрит пейзаж, който момиченцето не е зървала никога досега.

После всичко й идва в повече. Стомахът и съзнанието й не са достатъчно големи. Целият свят не е достатъчно голям. Замаяна и онемяла от удоволствие, от пресита, която разтапя мускулите и мислите й, Мелани усеща как други ръце я откъсват и я вдигат, и този път тя не се противи.

Изпод смрадта на химикалите до съзнанието на момиченцето долита ароматът на мис Жустиню, познат, обичан и прекрасен. Притисната до гърдите на мис Жустиню, Мелани доволно измърква. Иска да се свие на кълбо и да заспи там, като животно в бърлогата си.

Но не може да го стори, защото мис Жустиню се движи, тича бързо. Всяка крачка разтърсва Мелани. А чувството на насита не трае дълго. Притъпеният глад отново се надига, боде краищата на съзнанието й с нетърпеливи заплахи. Миризмата на учителката вече има друго значение и кара момиченцето отново да иска да се храни. Мелани се обръща и започва да се върти в прегръдката, твърде слаба, за да я удържи, бута глава под мишницата на мис Ж, устата й се отваря да хапе пак и пак.

Но тя не може, тя не бива, тя не може! Това е мис Жустиню, мис Жустиню, която я обича. Мис Жустиню, която я спаси от масата и от тънкия страшен нож. Мелани не може да спре челюстите си да щракат, но дърпа рязко глава силно назад в последния момент, така че зъбите й захапват въздух, а не плът.

В гърдите й се надига ръмжене и то идва от същото място, откъдето дойде и мяукането на доволно коте, което момиченцето издаваше само преди миг.

Трябва,

не бива,

трябва.

Мелани се бори с див звяр и звярът е самата тя.

И затова, знае момиченцето, тази битка е изгубена за нея.

Жустиню отново тича. Вече няма представа накъде. Познатата география на базата се е превърнала в пълна мистерия заради дима от експлозиите, трясъка на изстрелите и тропота на тичащи крака.

Мелани още повече й пречи да се съсредоточи, защото непрекъснато се върти и се мята в ръцете й. Жустиню си спомня как я вдигна от тялото на младото момче скитник — все едно изтръгна пълен с кръв кърлеж от корема на куче и трябваше сама да се бори с погнусения порив да захвърли малкото момиченце далеч от себе си.

А защо се опълчи срещу погнусата ли? Не защото Мелани спаси живота й. Но в някакъв смисъл да, и заради това. Но погнусата не е възможна, защото Жустиню е обърнала гръб на нещо дълбоко в себе си и Мелани е знакът за това — един анти-Исаак, когото Жустиню измъкна от огъня на жертвената клада, за да докаже на Бог, че невинаги той взема решенията.

Майната ти, Карълайн.

Мелани издава звуци, за които нормалното човешко гърло не е конструирано, а главата й се люлее напред-назад и се бута в ръката на Жустиню. Физическата сила на малкото момиченце е смайваща. Ще се освободи от ръцете й. Ще ги събори и двете на земята.

Жустиню зърва стоманената врата на училищния блок — неочаквано близо е — и свива към нея.

Веднага обаче си дава сметка, че от този ход няма полза. Вратата е затворена, а в тази й позиция резетата се заключват автоматично. Няма начин да се влезе.

Отдясно налитат гладни — около десетина са, идват откъм лабораторията. Може би дори са същите, от които Жустиню избяга одеве, същите гладни, които продължават да следват миризмата й. Същите или не, в момента със сигурност са я надушили и я искат. Идват към нея, краката им се вдигат и падат в неуморим механичен ритъм.

На Жустиню не й остава нищо друго, освен да им обърне гръб. Да бяга далеч от тях, да бяга с всички сили и да се моли да стигне донякъде, преди да са я докопали.

Така и става. Стига до оградата. Изведнъж мрежата се изправя пред очите й, блокира й пътя като някакъв телен Еверест. Край.

Жустиню се обръща с лице към гладните. Те наближават ли, наближават с все същия безмилостен метрономен спринт. Вляво, вдясно — няма спасение. Няма накъде да се бяга, няма къде да се скриеш. Жустиню пуска Мелани, вижда я как пада като котка: превърта се във въздуха, за да тупне долу на четири крака.

Жустиню стисва юмруци и се стяга, но тогава я връхлита непобедимото изтощение, мрак нахлува в периферното й зрение, причернява й и вълната на адреналина полека я отпуска и изоставя. Когато първият гладен зяпва с уста и посяга да я събори, младата жена дори не вдига ръка да го удари.

После с влажно изхрущяване гладният бива съборен и прегазен.

Една стена бавно се плъзва и застава пред очите на Жустиню. Метална е, боядисана в казионно зелено и в нея има прозорче. От прозорчето напрегнато я гледа лицето на чудовище. Лицето на сержант Паркс.

— Влизай! — изревава той.

Нещото пред очите й идва на фокус, подобно на скрита картинка. Един от бронираните джипове на базата. Жустиню сграбчва дръжката на вратата и се мъчи да я отвори по всички възможни неправилни начини, върти и дърпа, докато най-сетне механизмът се освобождава за миг, само при леко натискане на ключалката от вътрешната страна на дръжката.

Учителката рязко отваря вратата, точно когато гладните заобикалят джипа от задната страна и тръгват към нея. Едно от войничетата на Паркс, момче, наполовина по-младо от Жустиню и с гъста червена коса, прилична на есенен огън, се е изправило на покрива на джипа при картечницата. То завърта рязко оръжието и разкъсва въздуха с тегел от жилещи куршуми. Не е ясно в какво се цели, но със сигурно улучва най-близките гладни и ги поваля.

Жустиню държи вратата отворена, но не помръдва нататък, защото и Мелани не помръдва. Клекнало на земята, малкото момиченце се взира в тъмната вътрешност на джипа с животинско недоверие.

— Не бой се! — крещи Жустиню. — Хайде, Мелани! Влизай. Веднага!

Мелани взема решение — прави рязък скок, подминава Жустиню и се мята в джипа. Жустиню се покатерва тромаво подире й и затръшва вратата.

Свежда поглед и се оказва очи в очи с бледото потно лице на Карълайн Колдуел. Лекарката е притиснала ръце под мишниците си и лежи на пода като някакъв вързоп. Мелани се дърпа възможно най-далеч от нея, притиска се плътно до Жустиню и учителката отново инстинктивно я прегръща.

Джипът завива. През прозорчето се мярка калейдоскоп от дим, руини и бягащи фигури.

Карат напред и минават през оградата, без дори да забавят, но малко остава да ги спре изкопаният отвъд мрежата ров. Джипът друсва и засяда по корем на отсрещния бряг на рова, няколко минути се тресе като центрофугираща пералня, докато най-сетне колелата зацепват и задницата му се прехвърля с усилие от другата страна.

Следващите няколко километра зад тях се влачат закачилият се за джипа бетонен стълб и метри от оградната мрежа, като дрънчат, подобно на консервни кутии, вързани за колата на някакви чудновати младоженци.

Паркс би предпочел да карат направо през пресечения терен — на джипа не му трябват пътища — но дращенето и тропането отзад му подсказват, че нещо не е наред със задната ос. Затова сержантът минава на по-ниска предавка, за да изцеди максималната възможна мощност на двигателя, настъпва газта до ламарината и подкарва с безумна скорост по пустите второкласни пътища край базата, завивайки напосоки ту наляво, ту надясно. Досеща се, че най-добрият начин да се скрият — засега — е сами тотално да се загубят.

Е, поне никой не ги преследва. Факт, за който сержантът е дълбоко благодарен.

На петнайсет километра от базата той най-сетне спира джипа, като отбива от пътя в някаква разровена буренясала нива. Изключва двигателя и най-сетне задишва нормално, облягайки се напред на волана, докато машината постепенно изстива. Изстива, но звуците, които издава при това, са много жални. Сержантът взе джипа от сервизния гараж — това беше единственото място, до което можеше да стигне, без да се налага да пресича пълния с гладни плац — и сега се замисли (твърде късно, разбира се) по каква ли причина колата въобще е била на сервиз.

Галахър слиза от покрива, сваля и картечницата и затваря покривния люк зад себе си. Трепери, сякаш го тресе, така че тия няколко простички движения му отнемат бая време. Най-сетне сяда на мястото до шофьора и се втренчва в сержанта с ужасен поглед в търсене на заповеди, на обяснение или на каквото и да било друго, което да му позволи да остане нормален.

— Браво — казва му Паркс. — Добре се справи. Провери цивилните. Отивам да поогледам наоколо.

Сержантът отваря вратата от своята страна, но стига само дотам. Хвърлил поглед към задната седалка, Галахър надава къс, уплашен вик:

— Сержант! Сержант Паркс!

— Какво има, синко? — уморено пита сержантът. Извръща се през рамо със свит стомах, в очакване да види, че някоя от жените е смъртоносно ранена или нещо от сорта и сега ще им се наложи да я гледат как умира бавно.

Нищо подобно. Престилката на доктор Колдуел е напоена с кръв, но тя явно е от раните на ръцете й. А Хелън Жустиню си изглежда съвсем наред, само дето лицето й е аленочервено и подуто.

Не, момчето беше извикало, уплашено от третия пътник. Едно от малките гладни деца, едно от чудовищата в затворническото крило. С почти физически разтърсващ шок Паркс я познава: същата, която заведе в касапницата, в лабораторията на доктор Колдуел точно тази сутрин. Детето изглежда променено от тогава. Клекнало е на пода на джипа, чисто голо, с бръсната глава и боядисано като дивак, а живите й сини очи се местят напред-назад между двете жени. Извивката на гръбнака й подсказва напрежение и възможност за скок още в следващата секунда.

Така неудобно извърнат, сержантът тромаво измъква пистолета си и се прицелва между двете предни седалки така, че дулото сега сочи право в главата на малкото момиченце. От такова разстояние най-сигурното е изстрел в челото.

Очите им се срещат. Детето не помръдва. Сякаш го моли да стреля.

Спира го Хелън Жустиню: тялото й се плъзва точно пред оръжието. В теснотията на джипа това е сигурна преграда.

— Мръдни — казва й Паркс.

— Остави пистолета — отговаря Жустиню. — Няма да я убиваш.

— Че тя си е вече мъртва — напомня доктор Колдуел от пода с треперлив глас. — Технически погледнато.

Жустиню стрелва лекарката с кос поглед, но не си дава труд да й отговаря. Очите й бързо срещат отново очите на Паркс.

— Не е опасна — казва. — Не и в момента. Сам виждаш. Пусни я да излезе, нека се отдалечи малко от нас — от теб — и тогава пак да помислим. Става ли?

Паркс отлично вижда, че ходещият кошмар с форма на момиченце гледа с разширени от ужас очи и трепери, явно едва се удържа да не скочи. Всички в джипа са намазани с деароматизатор от глава до пети, но наоколо има достатъчно много кръв — по дрехите на Колдуел, по ръцете и лицата на всички, по самото дете — и инстинктите му за хранене със сигурност са активирани. Паркс никога не е виждал гладен, който е под властта на импулса за хранене, но в същото време да не му се подчинява. Това определено е новост, но сержантът няма намерение да залага живота си, разчитайки подобно странно състояние да трае дълго.

Или трябва да застреля детето веднага, или да постъпи така, както предлага Жустиню. А ако реши да застреля детето, поема риска да убие един или и двамата цивилни.

— Става — казва най-сетне. — По-живо.

Жустиню отваря широко вратата.

— Мелани… — почва тя, но детето няма нужда от подканяне. Изхвърча от джипа като куршум, тича, отдалечава се от колата, хвърчи напряко през нивата: толкова бързо, че крачетата й не се виждат.

Паркс неволно забелязва, че малката се отдалечава в посока, противоположна на посоката на вятъра. Бяга от миризмата им. От миризмата на кръв. После детето кляка във високата трева, почти се скрива от погледите им, и прегръща плътно коленцата си с ръце. Отвръща лице от джипа и хората в него.

— Така добре ли е? — пита Жустиню.

— Не! — обажда се бързо Колдуел. — Уловете я и я вържете, трябва да я вземем с нас. Не знаем какво е станало с останалите субекти. Ако базата е изгубена, изгубени са и бележките ми, така че в момента Мелани е всичко, което ни остана след четири години работа.

— Факт, който казва много за това с що за работа си се занимавала — обажда се Жустиню.

Колдуел се вторачва в нея. Въздухът помежду им сякаш се сгъстява, наситен с омраза.

Паркс прави знак на Галахър — рязко кимва — а после излиза от джипа и оставя женорята да се дърлят. Тревожи го задната ос на колата и иска да я погледне веднага. Не казва и дума по въпроса кога и дали ще могат да продължат.

Мелани идва на себе си.

Отначало не може да мисли въобще. После, когато мислите се връщат в нея, тя се дърпа от тях, точно както прави мистър Уитакър, когато бутилката му остане почти празна. Устата й е пълна със спомени, които момиченцето иска да преживее отново. Съзнанието й трепери от погнуса от онова, което беше сторила със собствените си ръце.

А телцето й е разбито от милион тикове и потрепвания — всяка клетчица пищи, че не може да работи повече и настоява ли, настоява за онова, което Мелани никога вече няма да й даде.

Винаги е била такова добро момиченце. Но въпреки това яде от двама души и е почти сигурна, че ги уби и двамата. Уби ги със зъбите си.

Тя беше гладна, а те бяха нейният хляб.

В такъв случай какво е тя сега?

Тези гатанки идват и си отиват, докато отстъпващият полека глад най-сетне й позволява да се съсредоточи върху тях. В един момент Мелани вижда въпросите големи и ясни, а в следващия — далечни и мътни, сякаш ги гледа през димна завеса.

Още нещо идва и си отива: един спомен. Лежеше вързана на масата и режеше каишката, стегнала лявата й китка — лявата й длан е усукана под невъзможен ъгъл, несръчно стиснала скалпела с връхчетата на пръстите си — а един гладен се надвеси над нея.

Момиченцето замръзна. Затаила дъх, се взираше нагоре в нечовешкото пусто лице. Не можеше да стори нищо, не можеше дори да изпищи. Не можеше дори да затвори очи. Свободната воля я напусна, заместена от чист страх.

Миг по-късно страхът внезапно се разби на късчета. Гладният зяпаше с увиснала челюст, главата му висеше на гърдите, раменете му — прегърбени и приведени като на лешояд. Погледът му се плъзна встрани от Мелани, първо наляво, после надясно. Езикът му се показа, за да опита въздуха, после съществото се запрепъва да заобиколи масата, насочвайки се към мелето на пода на лабораторията и почти се скри от очите на вързаното момиченце.

По чиста случайност за част от секундата погледите им се срещнаха.

За гладния Мелани не съществуваше.

Под въздействието на отпускащия я глад и тревожните въпроси, Мелани дълго не забелязва света, сред който е клекнала сега.

Заобикалят я диви цветя. Две от тях — нарцисите и плюскавичето — са й познати от урока на мис Жустиню в деня на пролетното равноденствие. Останалите са съвършено нови, а те са десетки. Мелани много бавно завърта глава, взирайки се поред във всяко едно от тях.

Забелязва малките бръмчащи неща, които прелитат между цветята и допуска, че са пчели. Ръководи се от това, което ги вижда да правят: кацат на някое цветенце, с поклащане и полюляване се промъкват насила вътре в него, после се измъкват обратно на заден ход и политат към следващото.

Пред очите й нещо много по-голямо прелита над нивата. Черна птица, сигурно е врана или гарга, песента й е дрезгава — вълнуващ боен вик. Наоколо долитат по-сладки и меки песни, но момиченцето не вижда птичките — ако въобще са птички — които издават тези звуци.

Въздухът е натежал от аромати. Мелани знае, че някои от тях са миризмите на цветята, но сякаш и самият въздух има своя собствена отделна миризма — землиста, богата и сложна, съставена от живи неща и от умиращи неща, и от неща, отдавна мъртви. Миризмата на свят, в който нищо никога не спира да се движи, нищо никога не остава същото.

Внезапно детето се превръща в мравка, пъплеща по дъното на този свят. Статичен атом в океан от промени. Могъщата грамада на земята я обгръща от всички страни и влиза вътре в нея. Мелани я пие: опияняващи глътки свръхзаредена атмосфера.

И дори в замаяното си пренапрегнато състояние, дори със спомените за месо и чудовищно насилие, проснати напряко в съзнанието й, момиченцето искрено, искрено се влюбва.

Особено в миризмите. Те й действат по различен начин от мириса на хора, но все пак я вълнуват — будят в съзнанието й нещо, което явно досега е спяло.

Помагат й да изтиква глада за месо и спомените някъде по-назад, на място, където те вече не я нараняват така силно и не я карат да се срамува толкова.

Постепенно детето окончателно идва на себе си. И тогава осъзнава, че мис Жустиню е застанала на няколко метра от нея и я наблюдава мълчаливо. Лицето на мис Жустиню е притеснено, пълно с въпроси.

Мелани избира да отговори на най-важния от тях:

— Аз не хапя, мис Жустиню.

— Но по-добре не приближавайте повече — избързва да добави момиченцето и пропълзява назад, когато мис Ж пристъпва към нея. — Миришете така… а и има кръв по вас. Не знам какво ще сторя.

— Добре. — Мис Жустиню спира на място и кимва. — Ще намерим къде да се измием и ще се намажем с нов деароматизатор. Добре ли си, Мелани? Сигурно си страшно уплашена. — Лицето на мис Ж е угрижено, но на него е изписано и още нещо. Страх, може би.

И с право. Вън от оградата са, насред район 6, сигурно са на километри и километри от базата. Вън са, сред чудовищата — гладните — и наблизо няма никакво скривалище.

— Добре ли си? — пита пак мис Жустиню.

Мелани кима утвърдително, но това е лъжа. Не е добре, още не. Не знае дали някога отново ще бъде добре. Да е вързана на масата и да гледа острия нож на доктор Колдуел беше най-страшното нещо, което някога й се е случвало. Но само докато не видя момента, в който мъжете щяха да убият мис Ж и тогава този момент стана най-страшното нещо. А сега най-страшното нещо е мисълта за това как хапе и яде парчета от онези двама мъже.

Откъдето и да го погледнеш, денят беше лош ден. Мелани иска да зададе въпроса, който прогаря дупка в сърцето й, защото мис Жустиню ще знае отговора. Разбира се, че ще го знае. Мис Жустиню знае всичко. Но Мелани не може да попита, защото не може да накара думите да излязат от нея. Не иска да признае, че въпросът, че съмнението изобщо съществува.

Какво съм аз?

Затова Мелани не казва нищо. Чака мис Жустиню да заговори. След много време мис Жустиню наистина заговаря:

— Ти беше много смела. Ако не беше дошла точно навреме, ако не беше сторила онова, което стори, те щяха да ме убият.

— А доктор Колдуел щеше да убие мен, да ме нареже на парчета и да ме сложи в буркани — напомня й Мелани. — Вие ме спасихте първа, мис Жустиню.

— Хелън — казва мис Ж. — Името ми е Хелън.

Мелани обмисля това твърдение.

— Не и за мен — отговаря.

Когато ляга под джипа и оглежда задната ос както трябва, Паркс изругава.

Искрено.

Не е пръв механик, но отлично разбира, че са прецакани. Оста е изместена сериозно, вероятно е станало, докато са прекосявали рова; освен това е огъната като буквата V, на мястото на прегънатото в метала се вижда пукнатина. Чудо е, че са стигнали и дотук, без оста да ги предаде. Обаче е напълно сигурно, че по-нататък няма да отидат. Не и без чужда помощ. А Паркс вече достатъчно пъти се беше обаждал по радиото — и на нормалните честоти, и на тези за бедствие — за да му е ясно, че от базата помощ няма да дойде.

Известно време води спор сам със себе си дали си струва да гледа и двигателя. Със сигурност той също не е наред — него сержантът по-скоро би могъл да поправи, но при това състояние на оста джипът вероятно ще е неизползваем далеч преди да се наложи да се пипа двигателят.

Вероятно. Но не и със сигурност.

С дълбока въздишка Паркс изпълзява изпод джипа и заобикаля до предния капак. Редник Галахър ситни подире му като изгубено кученце и продължава да проси заповеди.

— Как е положението, сержант? — пита разтревожено момчето.

— Отвори ми предния капак, синко — отвръща Паркс. — Трябва да надникнем и там.

Нещата под капака изглеждат забележително добре. За напрегнатото виене на двигателя си има ясна причина: една от гайките се е развила. Целият блок на двигателя е увиснал под ъгъл и при движение вибрира, докосвайки единия калник. Рано или късно вибрацията ще го разбие, но явно го виждат навреме и двигателят все още не е повреден сериозно. Паркс вади комплекта инструменти, слага нов болт и гайка и притяга двигателя обратно на място.

Не бърза, защото приключи ли, ще се наложи да почне да взема решения по всички останали шибани въпроси.

— Какво решаваш? — пита я мис Жустиню.

В първия момент Мелани дори не разбира въпроса. Чака мис Ж да обясни и след малко тя — колебливо — обяснява:

— Тръгваме на юг, към Бийкън. Ти обаче можеш да отидеш където си поискаш. Войниците са те хванали в Лутън или в Бедфорд, или някъде в околностите, на мястото, където си живяла. Можеш да се върнеш там, ако искаш, и да се събереш пак с… Така де, с твоите си…

Учителката съвсем се разколебава.

— Какво? — помага й Мелани. — С кого да се събера?

Мис Жустиню тръсва глава.

— Искам да кажа, да бъдеш отново самостоятелна. Свободна да правиш каквото си искаш. В Бийкън няма да си свободна. Ще те сложат в друга килия.

— Харесвах си килията. И класната стая харесвах.

— Но в Бийкън няма да има повече уроци, Мелани. И доктор Колдуел отново ще разполага с теб.

Мелани кима. Тя знае всичко това. Не че не се страхува. Просто страхът не може да промени решението й.

— Няма значение — обяснява тя на мис Ж. — Искам да съм там, където сте вие. А и бездруго не знам пътя до мястото, където съм живяла преди. Дори не си спомням такова място. Помня само блока и вас, нищо друго. Вие сте… — Сега е ред на Мелани да се поколебае. Не знае думите, с които да изкаже онова, което иска. — Вие сте моят хляб — казва най-сетне. — Когато съм гладна. Нямам предвид, че искам да ви изям, мис Жустиню! Честна дума! По-скоро ще умра, отколкото да сторя нещо такова. Искам да кажа… Вие ме изпълвате така, както хлябът изпълнил гладния човек в песента. С вас се чувствам така, сякаш нямам нужда от нищо друго на света.

Изглежда мис Ж няма отговор за това. Миг-два няма отговор за каквото и да било. Отвръща очи от Мелани, после пак я поглежда, после отново се отвръща. Очите й са пълни със сълзи и още известно време мис Жустиню не може да говори. Когато най-сетне погледът й отново среща този на момиченцето, тя вече е приела, че двете ще останат заедно — ако не завинаги, то поне засега.

— Ще трябва да се возиш на покрива — казва мис Жустиню. — Ще се справиш ли?

— Да — отговаря веднага Мелани. — Разбира се. Няма проблем, мис Жустиню.

Не просто няма проблем! Това е истинско облекчение. Мисълта да влезе отново в джипа изпълва Мелани с ужас още от момента, в който осъзна, че може и да й се наложи да го стори, затова сега момиченцето се чувства прекрасно от факта, че останалите са измислили друг вариант. Не се налага да пътува с доктор Колдуел, която така я плаши, така я плаши, сякаш ножици се забиват в гърдите й. Но най-важното е, че сега няма опасност отново да огладнее, докато мис Жустиню седи до нея.

Мис Жустиню гледа картинката, която Мелани е нарисувала на капака на джипа. Кръгчета и квадратчета с една вълнообразна линия, която ги свързва. Учителката поглежда момиченцето с любопитство.

— Какво е това?

Мелани свива рамене. Не иска да каже. Това е пътят, който е запомнила, пътят от лабораторията на доктор Колдуел обратно до стълбите надолу към блока с класната стая. Пътят към килията й. Това е пътят към дома и Мелани го нарисува, макар да знае, че никога вече няма да слезе по онези стъпала, нито ще седне в класната стая с другите деца. Знае, че домът е просто една идея, която ще вижда в спомените си, но никога няма да я постигне така, както я постига човекът, намерил своето място, разбрал, че то си е негово и пазещ го докрай.

Всичко, което Мелани си има — за да обясни как се чувства в момента — са историите, които са й разказвали, историята за Моисей, който никога няма да зърне земята, където текат мляко и мед, историята за Еней, който бяга от падналата Троя, и стихотворението за един славей и за един мъж с натъжено сърце, изправен сред чужди нивя6.

Всичко това се надига едновременно вътре в нея и момиченцето няма сили дори да започне да обяснява.

— Просто драсканици — отвръща; чувства се зле заради изречената лъжа. Лъже мис Жустиню, която обича повече от всичко на света. И, разбира се, другата част от огромното чувство, другата част, която е още по-трудна за изричане, е това, че сега мис Жустиню е домът на Мелани, а Мелани е домът на мис Жустиню. Няма как иначе да е.

Само ако го нямаше споменът за ужасяващия глад, зейващ вътре в нея. Кошмарната наслада от кръвта и месото в устата й. Защо мис Жустиню не я попита за това? Защо не беше изненадана, когато видя, че Мелани умее да разкъсва и яде хора?

— Онези мъже… — почва внимателно момиченцето.

— Мъжете в базата?

— Да. Те. Онова, което им сторих…

— Те бяха скитници, Мелани — отвръща мис Жустиню. — Убийци. Щяха да ти сторят нещо още по-лошо, ако им беше позволила. Щяха да го сторят и на мен. Не бива да се чувстваш зле заради онова, което стана. То беше по-силно от теб. Не си виновна за нищо.

Въпреки страха си, Мелани просто трябва да попита:

— Защо? Защо да не съм виновна?

Мис Ж се колебае.

— Защото природата ти е такава — отвръща. А когато Мелани отваря уста за следващия въпрос, учителката поклаща глава. — Не сега. Сега няма време, а разговорът е много сериозен. Знам, че си изплашена. Знам, че не разбираш. Обещавам да ти обясня, когато имаме време. Когато сме в безопасност. Засега… просто се опитай да не се тревожиш, опитай се да не тъжиш. Няма да те оставим самичка. Обещавам ти. Ще се държим всички заедно. Става ли?

Мелани мисли. Става ли? Темата на разговора я плаши, затова донякъде е облекчение просто да й обърне гръб и да не мисли за нея. Но въпросът виси над нея като тежест и тя няма да се успокои, докато не получи отговор. Най-сетне, макар и неуверено, момиченцето кимва. Защото изведнъж й хрумна такава гледна точка, от която нещата не изглеждат толкова зле: мисъл, която досега се е крила на дъното на тъгата и тревогата, крила се е така, както надеждата се е крила под всички ужасни неща в кутията на Пандора.

От сега нататък мис Жустиню ще й е учителка всеки ден.

Заобикалят Шефърд и карат напряко през нивите към обещания от сержант Паркс поток, който се оказва плитък приток на река Флит. Пълнят десетина четирийсетлитрови пластмасови туби с вода и ги товарят в специално предназначения за тях отсек в джипа.

После Жустиню съблича пуловера си и го изпира в бързотечната вода, търка го в един камък, изстисква го и пак го плакне. Кръвта постепенно пада от нишките, ръждивочервени облаци се вият във водата и бързейчетата ги отнасят. После го окачва да съхне на антената на джипа. Пуловерът е толкова тежък, че превива антената и тя застава почти хоризонтално.

Мелани използва водата от потока, за да измие синия гел от тялото си. Миризмата му й напомняла за лабораторията, казва тя на Жустиню, а и така със синьото изглеждала много глупаво.

От потока поемат към някакви координати, които сержантът прочита от запазен файл в мобилния си телефон. Търсят един от тайните складове, установени и заредени с припаси още при пристигането на военните в базата преди началото на програмата: предназначението им е да обезпечат евентуално отстъпление към Бийкън при извънредни обстоятелства, като тези от сутринта. Скривалището трябва да съдържа храна, оръжия и амуниции, лекарства и комплекти за първа помощ, туби с деароматизатор, таблетки за пречистване на вода, карти, радиостанции, олекотени одеяла — все неща, от което биха имали нужда. Всичко обаче остава в рамките на пожелателното, тъй като се оказва, че на мястото на тайния склад е останала само празна дупка. Някой го е намерил преди тях, скитници или бог знае кой друг. В най-добрия случай е възможно още някой да се е спасил от базата и да се е добрал пръв до припасите. Сержант Паркс обаче се съмнява да е станало така, защото този някой не би имал достатъчно време да изкопае пръстта до капака на склада и след това да го опразни изцяло преди тяхното пристигане. Навярно складът е ограбен отдавна.

Става ясно, че от тук нататък разполагат само с наличното в джипа. Правят инвентаризация, отварят всички отсеци в колата, за да видят кои са празни и кои — заредени. По устав, обяснява Паркс, би трябвало всичките да са заредени. Не изказва на глас втората част от мисълта си — след толкова години военна служба му е ясно, че уставът далеч не е нещо задължително.

След инвентаризацията има и добри, и лоши новини. Отлично заредена е аптечката на джипа, както и оръжейният отсек. Отсеците с хранителни припаси обаче са на три четвърти празни. В най-добрия случай пакетираният наличен порцион, разделен на пет, ще им стигне за два дни. Намират още две раници, пет манерки за вода и сигнален пистолет с пет ракети.

Най-тревожното от всичко е, че откриват само три туби деароматизатор, една от които вече отворена и начената.

Жустиню се съпротивлява на поривите на човеколюбието си и губи битката. Вади аптечката и кимва към ранените ръце на Колдуел.

— Най-добре да те превържем — казва. — Освен ако не си заета с нещо друго.

Раните са изключително сериозни, дълбоки до костта. Плътта на ръцете на Колдуел виси на дрипави парцали, на места сякаш съзнателно изрязана и обелена, сякаш някой непохватно се е мъчил да обезкости дланите й, за да хвърли мръвките на барбекюто. Кожата е подута и зачервена. Засъхналата по нея кръв е почерняла.

Жустиню промива раните колкото може с вода от манерката. Колдуел не издава и звук, но е пребледняла като платно и трепери от глава до пети, докато Жустиню полека чисти кръвта с тампони памук. От това раните отново закървяват, но Жустиню смята, че това е добър знак. Най-сериозната опасност е инфектирането, а кръвта отмива микробите.

После се заема да дезинфекцира. Колдуел простенва, когато стипчивата кръвоспираща течност залива подлютените наново рани. Пот избива по челото й и тя прехапва устни, за да не извика.

Жустиню превързва с чисти марли и бинт и двете ръце на лекарката, като оставя пръстите й свободни, за да ги движи, доколкото може, но се старае всяко ъгълче на раните да е добре покрито. Преди няколко години изкара курс по първа помощ, затова добре знае какво прави. Справя се майсторски със задачата.

— Благодаря ти — казва й Колдуел, когато приключват.

Жустиню свива рамене. Последното, което иска, е да чува любезности от тази жена. Колдуел, изглежда, го разбира, защото приключва с любезностите.

— Качвайте се — обажда се Паркс, а Галахър затръшва багажника. — Трябва да тръгваме.

— Само минутка — отвръща Жустиню. Сваля пуловера си от антената и го оглежда отвсякъде. Няколко петна са останали, но е почти напълно изсъхнал. Учителката помага на Мелани да се напъха в него.

— Боцка ли ти? — пита тя момиченцето.

Мелани клати отрицателно глава и се усмихва — слабо, но от сърце.

— Много е мекичък — отвръща. — И топъл. Благодаря ви, мис Жустиню.

— Няма нищо, Мелани. А… как мирише?

— Не мирише на кръв. Нито на вас. Общо взето на нищо не мирише.

— Значи ще свърши работа на първо време — отвръща Жустиню. — Докато ти намерим нещо по-подходящо.

Паркс чака, без дори да се опитва да прикрива нетърпението си. Жустиню махва за последно на Мелани и се качва в джипа. Щом вратата се затваря, Мелани се покатерва сръчно на покрива и се намества удобно зад капака на стрелковия люк. Хваща се здраво и джипът потегля.

Връщат се обратно към потока, пътуват все на изток към старата отсечка на магистрала А1, свързваща северните и южните части на страната. Карат бавно, за да не причиняват допълнително сътресение на повредената ос. Старателно заобикалят градовете. „Там винаги концентрацията на гладни е най-висока — казва Паркс, — а шумът от джипа веднага ще ги привлече.“ Така или иначе, на първо време се движат добре.

Но това трае само още десет километра.

После джипът почва да се люлее и рязко се отклонява от курса, като малка лодка сред бурно море, запращайки всички пътници на пода. Колдуел надава вой от болка, когато инстинктивно стисва седалката с ранените си ръце. После ги притиска към гърдите си и цялата се превива.

Следва единичен разтърсващ трясък, след което джипът започва да се тресе някак си другояче, напрегнато и агонизиращо. Писък като от противовъздушна сирена разцепва въздуха. Оста е свършила курса и задницата на колата се влачи по асфалта.

Паркс настъпва спирачките и джипът се заковава на място. Колата сякаш затъва в тресавище, отпуска се на платното с хидравлична въздишка, подобна на лягащо животно, а не на машина.

Паркс също въздъхва. После се стяга.

До този момент Жустиню не е чувствала към сержанта нищо друго, освен презрение и недоверие — изострили се в чиста омраза, когато той откара Мелани в лабораторията на Колдуел — но сега се изпълва с възхищение към него. Загубата на джипа е съкрушителен удар, а сержантът не губи време дори да изпсува.

Движение нататък. Трябва да се измъкнат от мъртвия транспорт. Първата работа на Жустиню е да нагледа Мелани, която е успяла да се задържи на покрива при цялото подскачане и друсане на колата. Учителката хваща за момент ръката на момиченцето и лека я стисва.

— Промяна в плана — казва.

Мелани кима. Разбира. Без да я карат, слиза долу и се отдалечава от хората, точно както беше направила и когато спряха при ограбения склад.

Сержант Паркс отваря багажника, мята едната раница на гръб, а другата подава на Галахър. Ще си налеят толкова вода, колкото могат да носят, но не им е по силите да вземат целите туби. Всеки получава манерка и я пълни. Петата манерка Паркс прибира при себе си (вариантът да я даде на Мелани дори не се споменава). Всички, освен Мелани, пият дълго от тубата, докато стомасите им болезнено се препълват с вода. Когато тубата почти се изпразва, Паркс предлага на Мелани да допие остатъка, но тя никога през живота си не е пила вода. Малкото влага, от която тялото й се нуждае, си я набавя от суровото месо. Мисълта да си пълни устата с вода я кара да набръчка нос отвратено и да се дръпне още назад.

Всеки се въоръжава с по един нож и пистолет: канията и кобурът се закопчават на коланите им. Войниците вземат и пушките, сержантът взема и две гранати, подобни на странни черни плодове. Корпусите на гранатите са гладки, а не на баклавички като онези, които Жустиню е виждала по старите военни филми. След миг колебание Паркс взема и сигналния пистолет, като го прибира в раницата, взема и чифт радиостанции от предното табло на джипа. Дава едната на Галахър, втората закача на колана си.

Прибират в раниците и скромните запаси от храна, разделени по равно между четиримата. Жустиню взема със себе си и аптечката, макар че е неудобна за носене. Силно вероятно е да им потрябва.

Прибират си багажа с трескава бързина, макар че провинциалното шосе е пусто и тихо, чуват се само птичи песни. Заразява ги мрачното изражение на Паркс и напрегнатите му движения, едносричните му заповеди, подканващи ги да бързат.

— Добре — казва най-сетне той. — Това е. Всички готови ли са?

Един по един хората кимват. Полека започва да им става ясно, че път, който щяха да вземат за половин ден с джипа по хубавите пътища, се превръща в четири-петдневен преход през напълно непознат терен и Жустиню допуска, че за другите трима е толкова трудно да възприемат този факт, колкото е трудно и за нея самата. В базата я беше докарал хеликоптер директно от Бийкън, а след Срива беше живяла в Бийкън достатъчно дълго, че той да се превърне в нормалната за нея среда. Спомените отпреди, спомените за Срива, когато светът изведнъж се напълни с чудовища, които изглеждаха като хора, които познаваш и обичаш, спомените за времето, когато всичко останало живо, отчаяно и треперещо се пръсна в търсене на убежище като мишки пред погледа на събудилата се котка, тези спомени бяха така дълбоко и толкова отдавна потиснати у Жустиню, че вече не бяха дори и спомени — бяха спомени за спомени.

А точно през този свят от спомените й им предстоеше да преминат сега. Домът им е на сто — сто и двайсет километра. Сто и двайсет километра прекрасни зелени английски земи, преминали изцяло във властта на гладните и безопасни като мазурка из минно поле. Смущаваща перспектива, дори ако приемем, че проблемите приключват с гореизброеното.

А лицето на сержант Паркс подсказва без думи на Жустиню, че за приключване на проблемите и дума не може да става.

— Още ли сте твърдо против да пуснем малкото да си върви? — пита сержантът.

— Да.

— Тогава ще поставя някои условия.

Паркс заобикаля джипа. От другата страна на колата има още един отсек, който досега не са отваряли. Оказва се, че вътре е прибрана специалната екипировка, която Паркс и хората му използвали, когато обикаляли из тоя и оня град, за да ловят високо функционални гладни деца, с които Карълайн Колдуел нямала търпение да се запознае. Каишки и юздечки, белезници, полицейски палки, телескопични прътове със самозатягащи се примки накрая; цял куп приспособления за лов на опасни диви животни с цел да бъдат прибрани в клетките живи с минимален риск за ловците.

— Не — изрича Жустиню с пресъхнало гърло.

Но когато Мелани вижда този гнусен арсенал, също толкова бързо и твърдо казва „да“. Поглежда Паркс в очите оценяващо, навярно дори одобрително:

— Идеята е чудесна — казва. — Да се постараем да не нараня никого.

— Не — отвръща й Паркс. — Чудесна идея би било да направим нещо съвсем, ама съвсем друго. Това е просто опит за минимализиране на щетите.

Жустиню не се съмнява, че отлично разбира какво има предвид сержантът. Би искал да застреля Мелани в главата и да я остави да лежи край шосето. Но предвид факта, че цивилните в групата се съюзиха срещу него, предвид това, че и Жустиню, и Колдуел, макар и по различни причини, твърдо държат Мелани да остане част от компанията, Паркс прави компромис, скърцайки със зъби.

Двамата войници оковават китките на момиченцето зад гърба й. За веригата на белезниците закачат удължаваща се каишка и я отпускат на около два метра дължина. После слагат на долната част на лицето на Мелани маска, подобна на кучешки намордник или на средновековен уред за наказване на бъбриви жени. Маската е изработена за възрастен индивид, но размерът може да се наглася съобразно условията и войниците притягат много здраво каишката му на тила на детето.

Когато понечват да сложат на глезените й втори чифт специални окови, които биха позволили на Мелани да ходи, но не и да тича, Жустиню прави крачка напред.

— Забравете! — озъбва се тя. — Да ви припомням ли, че бягаме не само от гладните, но и от скитниците? Да попречим на Мелани да хапе, е едно. Но да я ограничим така, че да не може да тича, е все едно да я гръмнем, без да хабим куршума.

Постановка, срещу която сержантът очевидно няма нищо против. Но после размисля кратко и рязко кимва.

— Продължаваш да говориш за убиване на опитните субекти, Хелън — обажда се изведнъж Колдуел с обичайния си назидателен тон. — И преди съм ти го казвала. В повечето случаи мозъчната дейност спира няколко часа след заразяването, а този факт отговаря на медицинското определение „смърт“, поне доколкото…

Жустиню се извърта и удря Колдуел право в лицето.

Ударът е силен, ръката я заболява много повече, отколкото е предполагала, шокът плъзва от пръстите чак до лакътя й.

Колдуел залита и за малко не пада, размахва ръце, за да запази равновесие и прави крачка-две назад. Вторачила се е в Жустиню с израз на чиста изненада. Жустиню я гледа в отговор и разтрива натъртената си ръка. Но дори и при това положение й остава още една здрава ръка: с една повече от ръцете, с които към момента разполага доктор Колдуел.

— Продължавай да си дрънкаш — казва учителката — и ще ти избия зъбите един по един.

Двамата войници ги наблюдават неподвижни, заинтригувани, но безучастни. Явно е, че мъже не са необходими в тия женски разправии.

Мелани също гледа сцената с широко отворени немигащи очи и зяпнала уста. Гневът на Жустиню се оттича някъде и изчезва, а на негово място приижда вълна от срам, задето си е изпуснала нервите. Учителката усеща как лицето й поаленява от придошлата кръв.

Кръвта на Колдуел също е пред очите на всички. Тя облизва капката, потекла от ъгълчето на устата й.

— И двамата сте ми свидетели — обръща се към Паркс и Галахър с натежал глас. — Това беше непредизвикано нападение.

— Видяхме — отвръща сухо сержантът. — Нямам търпение да видя какво значение има това, че сме ви свидетели. Така, приключихме ли вече? Още някой да иска да сподели нещо? Не? Тръгваме тогава и по-живо.

Тръгват по платното, пак на изток, и зарязват зад гърба си джипа, покосен и замлъкнал. Колдуел остава за минутка неподвижна и сама, после се присъединява към отстъплението. Очевидно е удивена от това какъв слаб интерес предизвика посегателството над личността й. Но тя си е реалист. Адаптира се бързо към лошото.

Жустиню размишлява дали не беше по-добре да изтикат мъртвия джип някъде настрани в нивите, за да се опитат поне донякъде да прикрият следите си, но после заключава, че със счупената ос и полегналата на асфалта задница колата е твърде тежка за местене. Да я запалят, разбира се, би било още по-лоша идея — все едно да изстрелят сигнална ракета и да съобщят на врага точно къде се намират.

Бездруго враговете, които чакаха напред по пътя, бяха повече от достатъчно.

Мелани гради света край себе си в крачка.

От двете й страни се простира преимуществено провинциална природа и ниви. Повечето са правоъгълни или с приблизително квадратна форма. Но до една са обрасли с плевели, по-високи от раменете на възрастните, и каквито и култури да са расли някога из тях, отдавна са задушени. Там, където нивите опират в шосето, се издигат дрипави живи плетове или полуразрушени зидове, а повърхността, по която в момента крачат, е като избелял черен килим, надупчен със сума ти ями, някои достатъчно големи, та в тях да може да падне цяло момиченце като нея.

Пейзаж на разрушението и развалата, но все още великолепен със спиращата си дъха красота. Небето над главата й е светлосиня купа с непосилни размери, дълбочината му е подчертана от плътна маса чисто бели облаци, които се издигат нагоре и нагоре, и нагоре, докъдето поглед стига, като грамадна кула. Птичките и насекомите са навсякъде, някои са й познати от полето, на което бяха спрели тази сутрин. Слънцето топли кожата й, изливайки енергия върху света от дъното на обърнатата небесна купа — то кара цветята по земята да растат, знае Мелани, и водораслите в морето; то слага началото на хранителните вериги навсякъде по света.

Милион миризми тежат и правят въздуха сложен.

Няколкото къщи, които виждат, са доста надалеч, но дори от това разстояние Мелани вижда белезите на разрухата. Прозорци, счупени или заковани с дъски. Врати, висящи на една панта. Целият покрив на една ферма е хлътнал, а централната му греда образува идеална, извита надолу парабола.

Мелани си спомня урока на мистър Уитакър и й се струва, че го е слушала много, много отдавна. Населението на Бирмингам е нула… Светът, който вижда сега, е построен от хората, построен така, че да отговаря на нуждите им, но в момента вече е спрял да отговаря на тези нужди. Вече е променен. Променен е, защото хората са го напуснали. Оставили са го на гладните.

Тогава Мелани осъзнава, че това са й го казвали и преди. Просто тогава тя е обръщала гръб на казаното, обръщала е гръб на самодоказващата се логика на собствения й свят и от всички противоречащи си истории, които е чувала, е повярвала само на онези части от тях, на които е искала да повярва.

Сержант Паркс взе решение. Тръгват към Стотфолд.

Нищо и никакво селце на А1 и сержантът не храни кой знае какви надежди за него. В такава дупка няма да могат да си попълнят хранителните припаси, нито да намерят транспорт. Всичко, което си е заслужавало намирането, е отдавна намерено и отнесено. Стотфолд обаче си има едно голямо преимущество: на път им е, а следобедът преваля, така че на харизан кон… И прочее. Сержантът иска да имат покрив над главите си преди мръкнало.

Но до селцето остават още три километра — дори не са наближили достатъчно, че да видят комините на мелницата над дърветата. В този момент подминават една черква.

Според Паркс това си е тъпо място за черква, защото не е близо до нищо, просто ей така, цопната сред нивите. Дори преди Срива едва ли са идвали много хора. В момента пък не става за лагер, защото има твърде големи прозорци, повечето изпочупени, а голямата арка на главния вход зее като беззъба уста (не е ясно какво се е случило със самите врати).

Но до голямата сграда на черквата е залепен гараж от газобетонови блокчета и видът му силно допада на сержанта. Казва на останалите да го почакат, отива да огледа гаража отблизо и след огледа той започва да му допада още повече. Широката автоматична врата е от здрав метал. Няма да поддаде при бутане или дращене, което е всичко, което гладните правят, когато се натъкнат на врата, освен това явно е ръждясала и заяла в жлебовете, а това й придава допълнителна устойчивост. Другият вход е отстрани, обикновена дървена врата с обикновена секретна ключалка резе. Много по-несигурна, но хубавото е, че сержантът спокойно може да избие резето, без да повреди дървото, а после — ако извадят късмет — ще могат да подпрат здраво вратата отвътре.

Паркс маха на Галахър да идва да помага. Двамата първо се отправят към черквата, а жените чакат на пътя. При първия оглед не откриват гладни, което е добър знак. Кости на пода под разпятието, но по всяка вероятност животински. Зарязани от някоя лисица или невестулка, или от случаен сатанист.

Над олтара, изписани със зелен спрей думите ТОЙ НЕ ЧУВА БЕ, ИДИОТИ. За Паркс това си е очевидно. Не се беше молил никога през живота си.

Тук обаче някой се е молил. На една от пейките Паркс намира забравена дамска чанта. Вътре има дребни монети, червило, малък сборник с химни, ключове за кола и един самотен екстра тънък презерватив. Предметите са толкова невинно битови, че на сержанта му се завива свят, припомняйки си времето, когато най-лошото, за което човек се тревожеше, беше рискованият секс и това да забравиш къде си паркирал.

Галахър надниква в едно странично помещение, ризница най-вероятно, светва наоколо с фенерчето, после отново затръшва вратата.

— Чисто е, сержант! — провиква се.

Причината може би е шумът от вратата, но най-вероятно са казаните на висок тон думи. Нещо изхвърча от дъното на черквата. Удря се фронтално в Галахър, буквално го помита и редникът пада с трясък на дъсчения под.

Паркс се обръща и вижда две мятащи се тела. Не се налага да мисли. Изважда пистолета, прицелва се в тъмната издутина на главата на гладния, когато той се привежда над гърлото на Галахър, и натиска спусъка. Звукът не е толкова „бум“ по-скоро нещо като плътно туп, както когато стовариш брадва върху цепеница.

Прицелът на Паркс няма грешка. Куршумът се забива в тила на гладния. Обикновен куршум веднага би преминал през главата и би излязъл от другата страна. Би ударил и Галахър или най-малкото би опръскал лицето и гърдите му със заразена мозъчна тъкан — факт, който до час, ден или седмица ще се увенчае с напълно предвидими и силно депресиращи последици. Но този куршум е от стоманено-алуминиева сплав, със заоблен връх, създаден с цел максимално плитко проникване. При удара той се забавя, пръска се на парчета и превръща мозъка на гладния в розов млечен шейк вътре в черепа.

Галахър бута отпуснатото тяло настрани и се измъква изпод него.

— Мамка му! — диша тежко. — Не… Видях го чак като ми налетя. Благодаря, сержант!

Паркс удостоверява смъртта. Гладният е напълно неподвижен, сива гнус тече от очите, носа, ушите му, всъщност тече отвсякъде. Приживе това е било мъж, тъмнокос, малко по-млад от Паркс. По мухлясалите останки от расо сержантът съди, че вероятно е бил заразен точно тук. Може би оттогава е стоял в тъмното и е чакал яденето само да му падне в ръцете. А може би е бил вън да ловува, а после се е върнал. Колкото и странно да звучи, това се случваше понякога. Вместо да замръзнат на място, след като са утолили глада си, някои гладни, движени от някакъв инстинкт, се връщаха на определени места — сякаш към дома. Паркс се чуди дали доктор Колдуел знае за тази особеност и ако знае, как я връзва с теориите си за това, че човешкото съзнание умира веднага, щом в него се настани паразитът.

Галахър се проверява за драскотини, ухапвания и случайно опръскване с телесни течности. Паркс също го проверява. Старателно. Въпреки близката среща редникът се оказва напълно невредим. Продължава да благодари на сержанта с все още треперещ от шока глас. Паркс е преживявал толкова много такива нападения в дните, когато участваше в събиране на необходими предмети из опасните територии, че случката не му се струва нищо особено. Просто напомня на Галахър да не говори на висок глас в рисковани ситуации. Жестовете с ръце са точно толкова ясни и значително по-безопасни.

Излизат отново вън, където цивилните — чакащи на трийсетина метра разстояние, приседнали на макадама край шосето — изобщо не са разбрали, че нещо се е случило. Явно са решили, че шумовете от черквата се дължат на старателно претърсване.

— Как са нещата? — пита Жустиню.

— Наред — отвръща Паркс. — Почти сме готови. Дръжте пътя под око и викайте, ако нещо се зададе отнякъде.

Насочва вниманието си към гаража, който при старателен оглед отблизо се оказва дори по-подходящ за пренощуване, отколкото му се беше сторило одеве. Готов е да разбие ключалката на страничната врата с приклада на пушката, но се оказва излишно. Когато натиска бравата, вратата си се отваря. Който и да е бил тук последен, не е заключил след себе си.

Влизат в гаража бавно и предпазливо, като се прикриват един друг. Паркс пада на коляно, оръжието му е на автоматичен режим, готов е да даде откос през коленете на първия гладен, който се мерне. Галахър вади фенерчето и осветява поред всяко ъгълче.

Гаражът е празен. Съвършено празен. Вътре няма нищо, зад което би могъл да се скрие човек, няма никаква възможност за гадни изненади.

— Чисто — мърмори сержантът. — Окей, става. Върви ги доведи.

Галахър завръща цивилните, вкарва ги в гаража и Паркс затваря страничната врата, като този път резето на ключалката се плъзва на място със солидно щрак. Цивилните проявяват значително по-слаб ентусиазъм от сержанта към намерения подслон, особено когато виждат тясното затворено пространство и вдишват застоялия тежък въздух вътре, но явно нямат сили да спорят. Истината е, че двете жени не са свикнали с бързи пешеходни преходи, а никой от групата — в това число дори Паркс, поне от известно време — не е свикнал да бъде извън оградата нощем. Жените са изплашени, изтощени и се взират нервно в сенките наоколо. Сержантът е в същото положение, с тази разлика, че той държи страха и нервните погледи вътре в себе си и останалите не ги забелязват.

Не е изненада, че единственият проблем се оказва момиченцето. Паркс предлага то да спи в черквата, на което Жустиню излиза с контрапредложението Паркс да ходи да се шиба.

— Не ти го казвам за първи път — допълва тя, отново вбесена, което — допуска сержантът — явно си й е нормалното състояние. Честно казано, това много му харесва в нея. Ако човек е решил изобщо да допуска някакви чувства в себе си, гневът е много по-подходящ избор от редица други варианти. — Дори ако допуснем, че гладните са единствената заплаха вън — говори сега учителката, — всичко тук, ама наистина всичко, е точно толкова чуждо и страшно за Мелани, колкото е и за нас. Не можем да я оставим цяла нощ вързана и самичка в някаква пуста сграда.

— Тогава стойте и вие вън с нея — изрича сержантът.

Което дава желания ефект: затваря устата на Жустиню за няколко секунди. Възползвайки се от тишината, сержантът бърза да изложи мнението си:

— Чака ни още дълъг път, така че предлагам още сега да установим някои основни правила. Правете каквото ви кажа и когато ви го кажа, и може и да стигнете до Бийкън живи и здрави. Ако продължавате да се държите така, сякаш имате право на мнение, до утре по това време всичките ще сме мъртви.

Жустиню не сваля поглед от него, изгубила дар слово. Сержантът очаква извинение и последвало пълно подчинение.

Младата жена протяга ръка.

— Ключовете.

Паркс се обърква.

— Кои ключове? Нямаме ключове. Вратата беше…

— Ключовете за белезниците на Мелани — казва Жустиню. — Двете с нея си тръгваме.

— Не — отвръща Паркс. — Не си тръгвате.

— И какво сега, смятате, че всички тука сме войници, така ли, сержант Паркс? Сериозно? — Неочаквано в гласа й вече не се долавя никакъв гняв. Само горчива насмешка. — Е, не сме. Никой от нас не е под ваше командване, освен редник Мухльо. Така че тия ви приказки от рода „елате с мен, ако искате да живеете“ никак не хващат дикиш. По-скоро съм готова да си опитам късмета сама навън, отколкото да се подчиня и да си поверя живота в ръцете на две предварително програмирани войничета и на една освидетелствана психопатка. Ключовете. Ако обичате. Дайте да свършваме. Ясно казахте, че сме пречка, хайде да я премахнем и всички да сме спокойни.

— Дума да не става! — скача Колдуел. — Обясних ви, сержант. Момичето е част от изследователската ми работа. То е мое.

Жустиню тръска длан и гледа в пода.

— Малко ли ти беше боят, Карълайн? Дума да не чувам повече от тебе по тоя въпрос.

Паркс е смаян. Потресен. Дори малко отвратен. Свикнал е да се разправя с хора, притежаващи поне минимален инстинкт за самосъхранение, а от друга страна отлично знае, че Жустиню никак не е глупава. В базата мислеше за нея като за най-печения член на малката дразнеща секта на Колдуел и — макар че това едва ли е от голямо значение — всъщност доста я харесваше и я уважаваше. Сега също продължаваше да я харесва и да я уважава.

Тия разговори обаче с нищо не им помагаха.

— Съжалявам, ако не съм бил достатъчно ясен — казва той на учителката. — Не сте свободни да си тръгнете; детето не може да остане в гаража през нощта. Първоначалните ми заповеди не предвиждат подобни случаи, затова заемам позиция по собствено усмотрение. Ще отведа всички човешки същества в тази група обратно в Бийкън, живи, а след това друг да ви бере гайлето.

— Смятате, че можете да ме задържите против волята ми? — пита Жустиню и слага ръце на хълбоците си.

— Да. — Сержантът е стопроцентово убеден, че може.

— Смятате, че можете да го сторите и при все това групата да поддържа прилично бързо темпо при преходите?

Това вече е съвсем отделен въпрос, при това с много по-неприятен отговор. Паркс не иска да заплашва младата жена. Изпълва го едно чувство, което му подсказва, че ако натисне още, ако я принуди да сътрудничи, вместо да я убеди с добро, ще прекрачи една особена линия, след която връщане назад няма.

Затова пробва друга тактика.

— Отворен съм за предложения — казва, — стига да не са глупави. Да държим гладен тук вътре с нас, дори и окован и с намордник, не е вариант. Гладните не реагират на физически наранявания по същия начин като нас, а ако на човек му е все едно дали ще се обезобрази, може да ни навреди доста дори с белезници и вързан. Тя трябва да остане навън нощес.

Жустиню повдига едната си вежда.

— А ако аз се опитам да остана с нея навън нощес, вие ще ми попречите.

Паркс кимва. Жестът му се струва по-мек от изреченото на глас „да“, макар че значението е същото.

— Добре тогава, попречете ми.

И тръгва към вратата. Галахър й препречва пътя и, бърза като светкавица, младата жена изважда пистолета си — онзи, който сам Паркс й даде — и го насочва в лицето на момчето. Просто така, с едно елегантно бързо движение. Възползва се от мрака в гаража, изчака да извади оръжието едва когато вече беше подминала Паркс, така че тялото й да прикрие посягането на ръката към колана. Галахър замръзва, после полека дърпа глава назад, по-далече от дулото.

— Махнете се от пътя ми, редник — казва Жустиню тихо. — Иначе всички ще видим какъв на цвят е мозъкът ви.

Паркс въздъхва. Изважда своя пистолет и леко слага цевта върху рамото на жената. От краткото си познанство с нея е уверен, че тя няма да застреля Галахър. Най-малкото не и след едно-единствено предупреждение. Но съмнение в искреността на чувствата й няма.

— Хубаво, разбрахме ви — казва й Паркс мрачно. — Давайте да мислим какво да правим.

Защото не иска да я убива, не и ако тя действително не прекали. Ако се наложи, ще я застреля, но бездруго не му достига личен състав, а и вече е взел да подозира, че от тримата — Жустиню, Галахър и докторката — учителката като нищо ще се окаже най-полезната.

Затова решават така. Връзват малкото момиченце за стената с каишката, закачена на веригата на белезниците. По дължината й Паркс навързва манерките, както и една намерена отвън празна тенекиена кофа, която пълни с камъчета. Няма начин момиченцето да помръдне, без дрънченето да събуди всички.

Жустиню се мъчи да обясни плана на малкото гладно дете, което остава напълно неподвижно и мълчаливо по време на цялата процедура по връзването. Жустиню може и да не разбира, но детето разбира отлично защо — въпреки деароматизатора — трябва да се отнасят към него като към паднала, но неексплодирала бомба. Не се оплаква нито веднъж.

Храната, която взеха от джипа, представлява жилава и безвкусна въглехидратно-протеинова смес тип 3 и върху нея е лепнат етикет „Пържола с картофи“, който явно трябва да се разбира хумористично. Прокарват хапките с водата с привкус на кал, така че вечерята не съвпада с представите на никой от присъстващите за приятно прекарване.

Жустиню вади чиста лъжица и храни детето, което за тази цел трябва да бъде освободено от намордника за няколко минути. Паркс го наблюдава внимателно през цялото време, пистолетът му остава в кобура, но предпазителят е вдигнат и в цевта има патрон — макар че му е съвсем ясно, че няма да има време да реагира, ако Мелани се наведе рязко напред и ухапе Жустиню. Стане ли това, просто ще му се наложи да ги застреля и двете.

Детето обаче е златно, кротко като агънце. Преглъща мръвките, без дори да ги дъвче, и плюе картофите с израз на крайно отвращение. Нахранва се за минутка.

После Жустиню й изтрива устата с ъгълчето на кой знае откъде и кой знае кога откъснат парцал, а Паркс отново закопчава намордника на място.

— По-хлабав е от преди — обажда се момиченцето. — Трябва да го затегнете още.

Паркс проверява, като си пъха палеца под каишката отзад на тила й. Право е детето, разбира се, и той мълчаливо притяга намордника.

Подът е твърд и студен, а одеялата — тънки. Раниците им не стават за възглавници. А и малкото чудовище е точно до тях, така че Паркс през цялото време стои на нокти и дебне за трясъка и дрънченето на манерките, когато малкото си спомни коя е и се хвърли да ги напада.

Паркс се взира в безформения мрак и мисли за оголената плът между краката на Жустиню, която за миг беше мярнал днес, докато тя беше клекнала да пишка в чакъла встрани от пътя.

Но бъдещето е мътно и сержантът не събира достатъчно сили дори да мастурбира.

Мелани не сънува. Никога не е сънувала, не и до тази нощ. Преди с удоволствие подхранваше различни фантазии, като например онази, в която спасява мис Жустиню от чудовища, но нощите за момиченцето винаги бяха някакво не-време, прекарано в не-място. Обикновено Мелани затваряше очи, после ги отваряше и денят се завърташе отново по познатия ритъм.

Тази нощ в гаража е различно. Може би защото е извън оградата, а не в килията си. А може би защото нещата, случили се през последния ден, са твърде живи, твърде странни и съзнанието на момиченцето не може да се откъсне от тях.

Каквато и да е причината, сънят е зловещ и ужасяващ. Гладни, войници и мъже с ножове се нахвърлят отгоре й. Мелани хапе и я хапят — убива и бива убита. Докато мис Жустиню не я взима в прегръдките си и не я притиска силно, силно.

Когато зъбите й потъват в гърлото на мис Жустиню, момиченцето се събужда рязко, умът й се изтръгва от сънуваната немислима възможност. Немислима, но Мелани не спира да мисли за нея. Кошмарът разстила задушаващите си дипли, покрива мислите й и момиченцето знае, че там някъде сред образите в съня се крие нещо, че там лежи едно бреме, срещу което рано или късно ще трябва да се изправи.

В устата си усеща кисел металически вкус. Вкус на кръв и плът, сякаш през нея е минал отмъстителен дух и е оставил след себе си зловонен дъх. Безформената, подобна на кал храна, която мис Жустиню й даде предната вечер, бълбука гадно в стомаха й при всяко движение и се надига към гърлото й.

В гаража е тъмно, само около ръбовете на вратата се процежда мътна светлина (лунна трябва да е). Тишина, чува се само равното дишане на четиримата възрастни.

Червенокосият войник, който е един от хората на Сержанта, мърмори в съня си — неясни думи, звучат като протест или молба.

Мелани се взира още известно време в тъмното и очите й привикват. Вече различава силуета на мис Жустиню — не е наблизо, но е най-близо до Мелани от всички. На момиченцето се приисква да пропълзи до учителката и да се свие на кълбо до нея: раменете й да легнат в идеалната извивка на кръста на мис Жустиню.

Но атмосферата на съня още държи Мелани и тя не може да отиде при мис Жустиню. Не смее. А и бездруго ако мръдне, кофата и манерките ще се раздрънчат и ще събудят всички.

Мелани мисли за Бийкън и за онова, което каза на мис Жустиню онзи ден в класната стая, веднага след урока за „Атаката на Леката бригада“. Денят се е запечатал ясно в съзнанието й и е лесно да си спомни точните си думи, защото в края на същия този разговор мис Жустиню я беше погалила по косата.

„Ще можем ли да се приберем у дома в Бийкън?“, беше попитала Мелани. „Когато пораснем?“ И тогава мис Жустиню така се беше натъжила, така се беше разстроила, че Мелани започна да бърбори извинения и успокоителни думи в опит да заглади ефекта от ужасното нещо, което неволно беше изрекла, каквото и да беше то.

Сега момиченцето много добре разбира кое е било ужасното. От сегашната й гледна точка вече е очевидно. Онова, което беше казала, онова за връщането у дома в Бийкън, е нещо невъзможно, нещо като горещ сняг или тъмно слънце. Бийкън никога не е бил дом за Мелани, нито някога може да бъде.

Това беше натъжило мис Жустиню. Това, че за Мелани никога няма да има никакво прибиране у дома и тя никога няма да живее с други момченца и момиченца, и с други възрастни, и никога няма да прави нещата, за които е слушала в прочетените истории. А за прибиране у дома заедно с мис Жустиню изобщо не може да става и дума. Мелани щеше да свърши в бурканите в лабораторията на доктор Колдуел.

Това, което преживяваха в момента, е напълно неочаквано, никой никога не го е предвиждал. Никой. Затова и възрастните продължаваха да се карат за това как да постъпят от тук нататък.

Никой не знае. Никой не знае по-добре от Мелани накъде всъщност са се запътили.

Първоначалното намерение на сержант Паркс е да остави хората да се наспят и да не ги буди преди слънцето да се е вдигнало високо, но събитията се развиват така, че всички скачат рано-рано. Събужда ги шум от работещи двигатели. Отначало е далечен, ту се усилва, ту затихва, но скоро става ясно, че онова, което издава шума — каквото и да е то — определено приближава.

Под кратките заповеди на сержанта групата си грабва багажа и си плюе на петите. Като се мъчи да не дрънчи с манерките, Паркс отвързва гладното дете от въжето и я оставя само на каишката. Не е ясно от колко далеч могат да ги чуят — звукът се разнася звънко в пълната тишина преди зазоряване.

Бягат в мътния утринен полумрак, заобикалят черквата и тръгват през нивите зад нея, Паркс изчаква да се отдалечат на стотина метра и им прави знак да спрат и да коленичат във високата трева. Могат — а навярно и трябва — да се отдалечат още, но сержантът иска да разбере какво се задава. Оттук има отлична видимост към пътя, без самия него да могат да го видят от там, а огазената от бягащите им крака пътека ще изчезне само за минута, когато жилавите треви се изправят отново зад гърба им.

Дълго остават така, коленичили или седнали, докато слънцето бавно се откъсва от хоризонта и ниската светлина попива в нивата като вода в килим. Не говорят. Не помръдват. В някакъв момент, може би десетина минути след като спират, Жустиню отваря уста да продума, но Паркс й махва с ръка да мълчи и тя се подчинява. По лицето му вижда колко сериозно е положението.

Когато вятърът се обръща, до групата ясно долитат високи човешки гласове и шум от мотори.

После виждат кой приближава: чудноват парад. Най-отпред е един от булдозерите, които Паркс видя предния ден. Булдозерът идва по пътя и завива към черквата, така че скритите отлично виждат широката му лопата, украсена с череп, пищно изрисуван със спрей в цвят металик. Сержантът чува как някой зад гърба му — навярно Галахър — жално изскимтява от неподправен страх. Стонът обаче е достатъчно тих и няма да ги издаде, така че сержантът няма проблем с това момчето да изрази гласно онова, което всички в групата чувстват.

Зад булдозера се задава джип, абсолютно същият като онзи, който ги изведе от базата, а зад джипа — друг брониран високопроходим автомобил. И трите превозни средства са пълни със скитници в празнично настроение, които си подвикват и размахват най-разнообразни опасни оръжия. Освен това високо и ритмично напяват нещо в един глас, но сержантът не може да долови точните думи.

Конвоят спира пред черквата, двама от скитниците слизат и влизат вътре. Чува се вик, двамата излизат, още по-възбудени. Намерили са мъртвия гладен, допуска Паркс. Може да са го намерили, но няма как да преценят преди колко време е застрелян. Кръвта на гладните е много гъста, а и поначало има цвят на кал, така че засъхването не я променя видимо. В случая човек трябва доста да се съсредоточи, за да определи как изобщо е убит този гладен, защото входната рана от куршума на Паркс е съвсем малка и деликатна, а изходна рана липсва.

После скитниците проверяват и гаража, а Паркс се стяга, защото тук вече нещата могат да тръгнат на зле. Ако са оставили някаква следа от присъствието си… Но в гаража няма нищо тревожно и скитниците дори не го претърсват. Няколко минути по-късно бандата се натоварва обратно на булдозера и си тръгва по пътя. Вземат следващия завой и се скриват от поглед, макар че шумът от моторите се чува още дълго.

Когато след време отново настъпва пълна тишина, Жустиню се обажда:

— Нас търсеха.

— Няма как да знаем дали са търсели нас — тросва се доктор Колдуел. — Може да ровеха за храна.

— В базата има достатъчно хранителни припаси — изтъква очевидното Паркс, — които им паднаха в ръцете буквално вчера. Очаквах да вдигнат обратно оградата и да се настанят като у дома си. Вместо това те пак шарят навън, така че сигурно наистина търсят оцелели.

Значи и нападението, и преследването са нещо лично. Сержантът не казва това на глас, но решава, че двамата, които Галахър е убил оня ден, явно са били някакви важни клечки или обичани от своите. Ако атаката над базата можеше и да се приеме за изцяло опортюнистичен акт, то тоя бесен лов за оцелели явно говореше за желание за разчистване на сметки.

Но сержантът не споделя тези си мисли с другите, защото не иска Галахър да чувства, че всички загинали от последните дни тежат на неговата съвест. Момчето е твърде чувствително и подобно бреме ще го смаже. Мамка му, под подобно бреме и сержантът би се огънал.

Всички — най-вече Галахър — изглеждат уплашени и шокирани, но време за успокоителни думи и държане за ръчичка няма. Добрата новина е, че скитниците се отдалечиха на север, което означава, че групата има възможност да спази първоначалния план и да поеме на юг, но е по-добре да побързат.

— Десет минути — обявява Паркс. — Хапваме и тръгваме.

Един по един се мушкат още по-навътре сред високата трева, за да се облекчат, да се поизмият или каквото там още, после закусват с по една безрадостна порция от въглехидратно-протеиновия микс номер три. Гладното дете през цялото време остава мълчалив, пасивен свидетел на всичко случващо се. То не пишка, а и не яде. Паркс я връзва за едно дърво, а после сам се дръпва настрани, за да посрещне и своите нужди.

Когато се връща обаче установява, че Жустиню е отвързала каишката от дървото и я държи. Паркс няма нищо против. И без това предпочита ръцете му да са свободни. С възможно най-малко думи и въобще с възможно най-малко общуване помежду си групата отново тръгва на път. Когото и да погледне Паркс, вижда само изопнати и уплашени лица. Тъкмо избягаха от един кошмар, но мамка му, ето ги пак в него — от трън, та на глог. Нататък ги чака още по-страшното: сержантът знае това и не го казва на глас.

Отначало поемат на изток към Стотфолд, но сега вече няма причина да спират там, така че свиват на юг и тръгват по онова, което преди беше шосе А507. След това вече продължават право напред.

Прекосяват дива територия. Дива по много причини. В първите дни и седмици след Срива британското правителство (както мнозина други) смяташе, че ще успее да овладее заразата чрез карантиниране на цивилното население. Естествено, карантината ни най-малко не попречи на хората да побегнат и да се пръснат като плъхове в мига, в който им стана ясно колко са загазили. Хиляди, навярно милиони се опитаха едновременно да напуснат Лондон, поемайки по магистрали А1 и M1 — основните пътни артерии на страната в посока север-юг. Отговорът на властите беше безпощаден: отначало с военни блокади на пътищата, а след това и с въздушни удари.

По магистралите все още има непокътнати участъци, някои от тях доста дълги. По-често обаче километри и километри от грамадните шосета са изровени от взривовете, подобно на бойно поле от Първата световна война, осеяни са с ръждясали коли като някакво гробище за механични слонове. Ако реши, човек можеше да се движи пеша по платното, криволичейки сред изоставените автомобили, но само луд би го сторил. В ситуация на видимост, сведена до нула, гладният може да връхлети отвсякъде и жертвата няма да има и секунда за реакция.

Планът на Паркс е да се качат на А1 при отбивка 10 северно от Балдок. От времето на ловните експедиции той помни, че от това място на юг се простира напълно чист и прав участък с дължина петнайсет-двайсет километра. Ако времето се задържи хубаво, спокойно могат да го минат за ден и така да оставят скитниците далеч зад гърба си. Ще стигнат до Стивънидж преди мръкване, а там вече има надежда да открият удобно за пренощуване място, без да се налага да навлизат дълбоко в града.

През първите няколко години след Срива и дори след окончателното отстъпление от Лондон, Бийкън поддържаше военно присъствие по всички основни пътища, свързващи северните и южните части на страната. Идеята беше да се осигури свободен коридор за ловците и търсачите, както при пътуването им навън, към опасните територии, така и — много по-важно — при завръщането им у дома, натоварени с всички годни вещи, донесени сякаш направо от доброто старо време. Обаче впоследствие на властите в Бийкън се наложи да научат по трудния начин, че тази им стратегия е нож с две остриета — военните постове се виждаха отдалеч. Гладните могат да забележат човек от много голямо разстояние и не го изпускат от очи, като се ориентират по движението му. След няколко схватки, завършили повече от трагично, постоянните постове бяха премахнати и ловците останаха да разчитат само на собствените си сили. В последните години експедициите — ако изобщо имаше такива — излизаха и се прибираха с хеликоптери. Сухопътните артерии бяха отписани напълно като вариант.

Всичко това означава, че Паркс трябва да бъде изключително внимателен и да си отваря очите на четири, когато групата се качва на черния насип на асфалта и поема в индианска нишка по лекия завой на отбивката, за да стъпи на магистралата. Виждат табела, сочеща към предлаганите крайпътни услуги в района на Балдок и даваща редица неизпълними обещания: храна, бензин, зона за пикник, дори мотел със стаи за преспиване. Още от ниското, преди да се качат на магистралата, групата вижда старата бензиностанция, отдавна изгорена до основи. Сержантът си спомня как още като дете той и семейството му спряха веднъж тук на връщане от „Района на върховете“8.

Спомените му са смътни: блудкав топъл шоколад, неразбъркан, с дебел слой какао на дъното на чашата и някакъв странен тип в мъжката тоалетна с изпъкнали жабешки очи, който пееше „Реката“ на Брус Спрингстийн със зловещ монотонен глас.

Ако питат Паркс, пожарът в бензиностанцията на Балдок не е кой знае каква загуба.

А1 обаче си е все същата. С малко повече пукнатини и дупки по платното, доста обрасла с трева и бурени, но права като стрела, сочеща напред, към сладкия дом. Разбира се, между мястото, на което се намираха в момента, и въпросния дом се простираше цял гигантски заразен метрополис, но сержантът знае кога късметът му се усмихва и не иска да го насилва, като мисли твърде нататък в бъдещето. Сега са стъпили нависоко, гледната им точка е отлична. Имат видимост с километри във всички посоки.

А после слънцето изгрява: целувка по бузата от Господ.

— Добре, слушайте всички — казва сержантът и оглежда хората един по един. Дори Галахър трябва да чуе инструкциите, макар че те в по-голямата си част не са нищо повече от общи препоръки за действие, в случай че човек се озове вън от оградата. — Правила за пътуване по шосето. Предлагам да сме наясно с тях, преди да сме се качили на асфалта. Първо: не говорите. Не и на висок глас. Звукът се разнася надалеч, а гладните разчитат на него за ориентация. Той не ги провокира така мощно, както миризмата, но ще се изненадате да узнаете колко добър слух имат. Второ: отваряте си очите и за най-малкото движение наоколо и видите ли такова, сигнализирате незабавно — вдигате си ръката ей така, с разперени пръсти. После посочвате. Уверявате се, че всички от групата са видели какво сочите. Недейте направо да вадите оръжието да почвате да стреляте, защото останалите няма да знаят по какво стреляте и няма да могат да ви помогнат. Ако се окажете толкова близо до гладен, че да го виждате как се приближава към вас, можете да нарушите правило номер едно. Викайте „Гладен!“ или „Гладни!“ и, ако успеете, ми съобщете от коя посока идват и приблизително колко са далеч. Кажете: „На три часа!“ или „На сто метра!“ — все едно е. Трето и последно: ако ви погне гладен, не тичате. Няма начин да го надбягате и най-добрият ви шанс е да го посрещнете фронтално. Ударете го с нещо. Куршуми, камъни, тухли, с голи ръце, псувайте го. Ако извадите късмет, ще го съборите и ще го спрете. Изстрели в краката и в долната част на торса повишават шансовете ви за оцеляване, освен ако гладният не ви е приближил твърде много. В такъв случай се целете директно в главата: нека гадината да гризне куршума, а не вас.

Очите на сержанта срещат погледа на гладното дете. Тя го наблюдава напрегнато като всички останали, на мъртвото й бледо лице се е изписала съсредоточена гримаса. В друг момент Паркс би се засмял. Все едно крава да слуша как се готви задушено говеждо.

— Допускам, че правилата при среща със скитници са други — казва Хелън Жустиню.

Паркс кимва.

— Ако налетим пак на тия копелета, ще ги чуем далеч преди да ги видим. В подобен случай мигновено се махаме от платното и ги чакаме да отминат — точно както направихме одеве. Ако се движат пак на конвой, няма да имаме проблем.

Никой не коментира инструкциите. Продължават нататък, вървят по платното все на юг и в продължение на почти два часа крачат в пълно мълчание.

Великолепен летен ден е, слънцето постепенно се изкачва нагоре в небето и жегата започва да създава проблеми. Подухва вятър на пориви, но не е достатъчен, за да ги разхлажда. Притеснен от сериозното потене и от това що за беди може да им докара миризмата, сержантът нарежда да спрат и да нанесат допълнителен слой деароматизатор по всички ключови места от тялото. Повечето от тия места се намират под дрехите. По негласна уговорка всички в групата се загърбват един друг и застават в четирите ъгъла на невидим квадрат, оставяйки гладното дете в центъра: то стои мълчаливо, взряно не във възрастните — в живите хора — а в изгарящото око на слънцето.

Мазането с деароматизатор е проста задача, но жизненоважна за оцеляването. Нанасяш обилно по чатала и под мишниците, в сгъвките на лактите и коленете. По-тънко мажеш цялото тяло, после лапваш една бързоразтворима слизеста деароматизираща таблетка и я оставяш да се стопи на езика ти. Проблемът не е в потта, а в отделяните от тялото феромони. На гладните не им е останал достатъчно мозък, за да виждат хората като хора, но са изключително добри в проследяването на химични маркери.

Групата тръгва отново. Жустиню и гладното дете вървят редом, каишката се влачи помежду им. През повечето време зад тях крачи Колдуел, ръцете й или висят отпуснати до тялото, или са скръстени на гърдите. Галахър върви последен, а сержантът води.

Към обяд виждат нещо на пътя. Отначало прилича просто на тъмна буца — неподвижна, така че Паркс не я обявява незабавно за опасна. Но все пак, когато приближават, прави знак на групата да се пръсне и да пристъпва полека и отстрани към непознатия обект. Сержантът отлично знае колко ясно и отдалеч се виждат фигурите им горе на пустото шосе, единствените движещи се силуети сред пейзаж, застинал като снимка.

Обектът на пътя е кола. Стои неподвижно точно на средата на платното, малко накривена настрани — муцуната й сочи към онова, което преди е било аварийната лента. Капакът на двигателя е отворен, багажникът също, отворени са и четирите врати. Автомобилът не е ръждясал, нито е горял. Явно е тук сравнително отскоро.

Паркс нарежда на другите да останат назад, а сам полека обикаля колата от всички страни. На пръв поглед изглежда празна, но когато застава откъм страната на шофьора, зърва на задната седалка нещо, което напомня човешка фигура. Последните крачки към колата Паркс изминава с насочен пистолет в ръка, пръстът му лежи на спусъка, готов да изпразни пълнителя, ако нещото помръдне.

То обаче не помръдва. Тъмното сгърбено тяло на задната седалка е принадлежало някога на вида Homo Sapiens, но сега от него не е останало много. Познава се, че човекът е бил мъж заради сакото, в което е облечен и по лицето, останало почти непокътнато. Плътта на тялото от кръста надолу е изядена напълно, главата е останала цяла, но е отделена от трупа чрез едно-единствено гигантско отхапване, откъснало цялото гърло. На дъното на старата изсъхнала рана се виждат парчета кост и хрущяли.

В колата няма никой друг. Багажникът също е празен: на дъното му се търкалят само чифт стари обувки, а до тях — намотано въже. Наоколо по шосето обаче са пръснати доста неща — чанти и кутии, раница и нещо, прилично на конзола за компютърни игри или на част от аудиосистема.

Колата разказва историята на края си, подобно на музеен експонат. Група хора, решили едно и също, пътуват заедно, отиват… някъде. Някъде на север. Колата почва да се дави, да трака или пък направо спира. Един от групата слиза, вдига капака и я обявява за изгубена. Затова всички слизат и почват да си прибират нещата от багажника. Тъпаците не са могли да преценят какво ще им трябва, затова са помъкнали боклуците си, но какво да се прави — човешка слабост.

После са ги прекъснали. Повечето от групата са захвърлили багажа и са побягнали към хълмовете наоколо. Един се е мушнал обратно в колата и навярно с това си решение е спасил живота на останалите, защото — както е разпарчетосан — явно в изяждането му са взели участие доста гладни.

— Защо не пробвате дали няма да запали? — обажда се Жустиню.

Силно раздразнение обзема Паркс — учителката крачи спокойно към колата, въпреки че той още не е обявил, че е безопасно. Жената обаче не е глупава; секунда по-късно сержантът си дава сметка, че езикът на тялото му се е променил — от изопнатото като струна напрежение пред непосредствената заплаха към обичайното нащрек-съм-но-нещата-са-нормални — и така е издал, че в колата няма нищо страшно. Жустиню просто е реагирала на тази промяна по-бързо от останалите в групата.

— Пробвайте вие — предлага сержантът.

Жустиню се привежда към колата, цялата застива, когато вижда пътника отзад. Но дори и гледката да я стряска, това трае само миг. После жената спокойно посяга към таблото, чува се тъпото прещракване на ключа в стартера. Двигателят не издава нито звук. Разбира се, Паркс и не очаква колата да заработи.

Сержантът внимателно оглежда положението от двете страни на шосето. Отдясно има високи треви и храсти, отляво се издига временна ограда от тараби. Най-вероятно пътниците в колата са избрали очевидно свободния път — към храстите. Няма как да се разбере колко далеч са стигнали, но със сигурност не са се върнали да си приберат захвърлените неща, нито пък да погребат мъртвия. Паркс премисля одевешната си теория, че смъртта на пътника на задната седалка е спасила живота на останалите. Най-вероятно просто никой не се е спасил.

Другите от групата също пристъпват към колата. Галахър остава последен, защото все чака знак от сержанта, че всичко е чисто. Паркс заръчва да проверят разхвърляните наоколо чанти и кутии, но се оказва, че багажът е пълен предимно с ненужни неща, имащи някакво значение единствено за предишните си собственици. Дори дрехи не намират — само книги и DVD-та, писма и украшения. Малкото хранителни припаси вече са развалени: сбръчкани ябълки, плесенясал хляб, бутилка уиски, пръснала се на парчета, когато чантата, в която са я носели, е паднала на асфалта.

Жустиню отваря раницата.

— Господи боже! — промърморва. Бърка дълбоко и вади част от съдържанието. Пари. Пачки от чисто нови банкноти по петдесет лири, стегнати с оригиналните бандероли от банката. Напълно безполезни. Явно двайсет и кусур години след като светът се оттече в кенефа, все още имаше хора, които вярваха, че той ще изпълзи оттам в обозримото бъдеще, че отново ще дойде ден, в който парите пак ще имат някакво значение.

— Триумф на надеждата над опита — забелязва Паркс.

— Носталгия — заявява категорично Колдуел. — Необходимостта от психологически комфорт надделява над здравата логика. Всеки има нужда от нещо, което да му вдъхва сигурност.

„Не всеки — мисли Паркс, — а само идиотите.“ Той лично гледа на сигурността като на абстрактно понятие.

Галахър мести очи ту към един, ту към друг от групата, явно без да разбира какво става. Твърде млад е, за да помни парите. Жустиню почва да му обяснява, но после поклаща глава и се отказва.

— Защо да отнемам невинността? — казва.

— Една лира се е състояла от сто пенса — проговаря изведнъж гладното дете. — Но така е станало след петнайсети февруари 1971 година. Преди това в една лира е имало двеста и четирийсет пенса, но не са ги наричали пенсове. Наричали са ги пенита.

Жустиню се засмива.

— Браво, Мелани! — После къса бандерола на една пачка, разперва банкнотите като ветрило и ги хвърля във въздуха. — Манна небесна — казва, когато горещият вятър ги отвява.

Гладното дете се усмихва, сякаш гледа фойерверки, а не облак от непотребни хартийки. Присвива очи срещу лъчите на слънцето и проследява с поглед как банкнотите отлитат далеч, далеч.

Карълайн Колдуел смята, че напредват добре.

Малко й е трудно да прецени, защото чувството й за време е до известна степен изкривено от два външни фактора. Първият фактор е високата температура, която вдигна предната вечер. Днес треската й е още по-сериозна. Вторият фактор е фактът, че допусна да се обезводни по време на днешното пътуване и така усили ефекта, оказван от първия фактор.

Колдуел наблюдава заболяването си отстрани не само защото лекарското й призвание преценява логично всички симптоми, с които се сблъсква, но и защото, в интерес на истината, отстранената позиция й помага да се почувства по-добре. Позволява й обективно да регистрира болестната умора в крайниците си, да идентифицира болката в главата, причинявана от леките, но повтарящи се разтърсвания на тялото при всяка следваща крачка по асфалта, и едновременно с това да продължава напред, защото това са просто някакви физиологични неразположения, които нямат нищо общо с работата на съзнанието й.

А съзнанието й върти ли, върти все старите въпроси, оглеждайки ги сега в светлината на новосъбраните данни.

Колдуел е чела безброй подробни описания на начина на хранене при гладните, но никога преди не го е наблюдавала лично (храненето на тестовите субекти в изкуствени и контролирани условия е нещо съвсем различно). Намира за поразителен факта, че гладните, хранили се с човека в колата, са продължили да ядат, докато тялото му вече не е било годно за по-нататъшно използване от патогена: тоест, докато по горната част на торса не е останала почти никаква плът, а главата е била на практика отделена от трупа.

Подобно поведение противоречи на всеки естествен инстинкт. Колдуел беше очаквала организмът да е по-добре адаптиран. Беше очаквала Ophiocordyceps да контролира по-умело хипоталамуса на гостоприемника, като след първите няколко хапки потиска рефлекса за хранене, за да може новозаразената жертва да има сериозен шанс за по-нататъшно оцеляване. Това несъмнено би било значително по-ефективна стратегия за оцеляването на самия патоген, защото един жизнен нов гостоприемник сам по себе си се превръща във вектор на разпространението, осигурявайки по-големи възможности за размножаване на патогена в рамките на дадена екосистема.

Може би неовладяното поведение е някакъв страничен ефект от изключително бавния процес на полово съзряване, от факта, че този вид Ophiocordyceps така и все още не е достигнал крайната фаза на развитието си, предполагаща размножаване чрез оплождане и семена, а вместо това се размножава безполово в подходящата хранителна среда на кръвта и слюнката. В такъв случай естествено е да се очаква, че по-примитивният начин на размножаване ще възпрепятства всякакви възходящи мутации.

Последното определено е нещо, което трябва да се има предвид при следващата серия дисекции. Трябва да се изследва по-внимателно тъканта на хипоталамуса. Да се търсят и установят различните степени на проникване на мицелните влакна в нея.

Километър и половина преди Стивънидж — вече се виждат покривите на къщите и покритият със сини панели заострен връх на черковната камбанария — сержант Паркс дава заповед да спрат. Обръща се към групата и обяснява какво следва, като сочи към небето като към необорим свидетел.

— Слънцето ще залезе до два часа. Ония скитници може още да ни търсят, но при всички положения ни трябва място да се окопаем за през нощта. Аз и Галахър ще отидем да огледаме и да дезинфекцираме, доколкото е необходимо. После ще се върнем да ви вземем. Окей?

Не е окей и то е очевидно. По лицето на Жустиню Колдуел разбира, че и тя не е съгласна, но решава да не чака учителката, а сама да изложи аргументите си срещу плана, защото знае, че ще го направи много по-ясно и стегнато.

— Така няма да стане — казва на Паркс.

— Ще стане, ако правите каквото ви кажа.

Колдуел вдига ръка и свива дланта си в шепа, сякаш претегля думите на сержанта и ги преценява. Във връхчетата на пръстите си усеща неприятен гъдел.

— Точно това е причината, поради която няма да стане — отвръща. — Няма да стане, защото гледате на нас просто като на цивилни, докато вие и редник Галахър сте нашият военен ескорт. Поемайки целия възможен риск изцяло върху себе си, фактически увеличавате риска за оцеляването на всички ни.

Паркс й хвърля студен поглед.

— Моя работа е да преценявам риска — казва.

Колдуел понечва да му каже защо тъкмо неговата преценка на риска е най-деформирана, когато Жустиню се намесва и й взема думите от устата:

— Тя е права, сержант. Каним се да навлезем в застроена зона, където навярно ще се натъкнем на много повече гладни във всички възможни фази на заразата. Безспорно опасна територия, но ще разберем колко точно е опасна едва когато се озовем в нея. Каква е логиката тогава вие с редника да я прекосявате три пъти? Трябва да влезете в града, за да разузнаете, после да се върнете да ни вземете, после пак да влезете в града, вече с нас. Ами ако скитниците се появят, докато сме сами тук на откритото? И минута няма да изкараме. По-добре е направо да дойдем с вас.

Паркс премисля няколко секунди. Колдуел обаче го познава достатъчно добре и е сигурна какъв ще бъде отговорът му. На сержанта не му е присъщо да казва „не“ на разумни предложения, само защото са хрумнали на някой друг, а не на него. Колдуел и Жустиню са прави и толкоз. Край на дебатите.

— Добре — отвръща най-сетне Паркс. — Но вие двете никога досега не сте правили това, което ни предстои, така че най-добре ще е да ме слушате и да ме следвате плътно. Та, като стана дума за това, което предстои — сержантът хвърля кос поглед към редника, — ти участвал ли си в градска атака, Галахър?

Момчето поклаща отрицателно глава.

Паркс издиша тежко като човек, който ей сега ще се наведе, за да вдигне от земята нещо много тежко.

— Добре. Правилата, които ви казах на пътя, продължават да важат — особено правилото да си държите устата затворена! Тук обаче е по-различно. Почти задължително ще видим гладни и със сигурност ще попадаме често в зрителното им поле. В никакъв случай не трябва да ги провокирате, за да не се задейства инстинктът им. Движете се много бавно и плавно. Не ги гледайте в очите! Не издавайте никакви резки или силни звуци. Сливайте се с пейзажа, доколкото ви е по силите. Ако се колебаете, погледнете към мен, аз ще ви подскажа как да постъпите.

Изрецитирал думичките си, сержантът поема напред. Не хаби повече приказки, нито повече време. Колдуел силно одобрява това.

Двайсет минути по-късно стигат до първите сгради. Все още не са видели гладни, но време има, и това ще стане. Паркс прошепва заповед и групата спира на място. Четиримата незаразени възрастни отново се намазват обилно с деароматизатор.

Навлизат полека в града, като се държат плътно един до друг, така че нито един от тях да не представлява ясен и несъмнен самостоятелен човешки силует. Вървят из скъп квартал, имотите явно са били високо горе в ценовата листа, но в момента са в полуразрушено състояние след месец и нещо трескаво плячкосване и улични битки, последвани от две десетилетия на тотално запустение. Дворовете и градините представляват малки джунгли, отдавна прекрачили границите си и колонизирали части от улиците. Високи до пояс бурени са си пробили път нагоре и са израсли сред разместените и повдигнати плочи на тротоарите, грамадни шипки протягат дебели колкото юмрук бодливи стъбла като пипала на някакви подземни чудовища. Твърде тънкият слой почва под уличната настилка обаче им е попречил да обединят сили и да разрушат къщите окончателно. Балансът на силите между природата и човешкото дело обаче явно си оставаше съмнителен.

Паркс им беше обяснил какво търсят. Не къщи като тези тук, със съседи от всички страни. Подобна постройка се обезопасява и пази твърде трудно. Сержантът иска самостоятелна сграда, отдалечена от всички останали, на собствен открит терен с добра видимост поне от по-високите прозорци, в идеалния случай със здрави врати. Разбира се, той — както винаги — е реалистичен в очакванията си и ще се задоволи с нещо поне приблизително подобно, особено ако намирането му означава да не навлизат по-навътре в града.

Но наоколо не намират нищо такова, затова продължават нататък.

Пет минути по-късно, поддържайки делова и тиха крачка, излизат на по-широко платно с кръстовище, на което се пресичат няколко улици. Наблизо — безистен с много магазини. Под краката им хрущи от натрошени стъкла. Всички витрини са разбити, магазините — претършувани от мародери в едни отдавна отминали времена. По земята — празни кенчета и консервни кутии, ръждясали до деликатната крехкост на морски раковини, търкалят се и подрънкват при всеки порив на вятъра.

И гладни.

Може би десетина, пръснати далеч един от друг.

При вида им групата хора рязко спира, само опитният Паркс постепенно забавя крачка, защото така е по-малко вероятно да привлече вниманието на заразените, отколкото ако внезапно се закове на място.

Колдуел е омагьосана. Бавно обръща глава и оглежда гладните един по един.

Сред тях има и наскоро заразени, и такива, които са инфектирани отдавна. Отдавнашните се познават както по изгнилите дрехи, така и по изключителната си мършавост. Когато един гладен се храни, той храни и патогена в себе си. Но когато наблизо няма плячка, Ophiocordyceps си набавя хранителни вещества директно от плътта на гостоприемника.

При по-внимателно вглеждане Колдуел вижда и различно оцветените петна по телата на отдавна заразените. Сиви влакна са избили през ощавената сякаш повърхност на кожата и са плъзнали по нея в тънка мрежа, кръстосващи се и преплитащи се като външни вени. Бялото на очите им също е сиво, а ако човек отвори устите им, ще види и сивия мъх по езиците им.

Наскоро заразените са облечени по-спретнато — най-малкото дрехите им не са гнили толкова дълго — и все още имат сравнително човешки вид. Парадоксално, това ги прави още по-неприятни за окото, защото раните и разкъсаната плът, откъдето заразата е влязла в телата им, са още ясно видими. При отдавна заразен гладен общото избледняване и повяхване на кожата и дрехите, заедно с тънкия слой избили по тялото мицелни влакна, смекчава вида и прикрива раните; превръща човешките им тела в нещо много по-формално.

Гладните са в пасивната си фаза, затова Колдуел успява безнаказано да проведе продължителния си оглед. Те стоят, седят или са коленичили безразборно по дължината на широката улица, съвършено неподвижни, очите им гледат в нищото, ръцете им — ако гладният е изправен — висят отпуснати надолу, или лежат в скута му, ако е седнал.

Инфектираните изглеждат така, сякаш позират за портрет или са се наканили да вършат нещо, но междувременно са потънали в толкова дълбок размисъл, че са забравили какво е то. По нищо не личи, че чакат; по нищо не личи, че един-единствен звук или непривично движение наблизо може да ги пробуди и да ги хвърли незабавно в атака.

Паркс полека вдига ръка и внимателно махва на групата да продължи. Движението му е едновременно заповед за действие и напомняне, че всички трябва да напредват с бавна стъпка. Сержантът води, пушката е готова в ръцете му, макар дулото й да сочи към земята. През повечето време очите на Паркс също са сведени надолу. Той сканира зрителното си поле с бързи коси погледи — единствено очите му не са в унисон с бавната му провлачена походка. Колдуел със закъснение си припомня хипотезата, че гладните запазват рудиментарната разпознавателна способност, с която всеки човек се ражда: и след заразяването те могат да идентифицират човешко лице и реагират на него с лека възбуда и повишено внимание. Нейните собствени изследвания нито потвърждаваха тази хипотеза, нито я оборваха, но Колдуел е склонна да я приеме за валидна за всички гладни, освен за най-силно разложените.

Затова, докато се мъкнат полека надолу по широката улица, хората с всички сили се стараят да не срещат погледите на гладните. Гледат се един друг, зяпат към изтърбушените витрини, към пътя напред или нагоре към небето, оставяйки зловещите неподвижни фигури наоколо да се мержелеят в периферното им зрение.

Всички в групата постъпват така, с изключение на опитния субект. Мелани не може дори за миг да откъсне очи от по-едрите представители на своя вид; взира се в тях, сякаш излъчват хипнотично очарование, даже веднъж за малко не се спъва, защото не си гледа в краката.

Препъването кара сержант Паркс да обърне глава — бавно, премерено — и да стрелне детето със заплашителен поглед. Тя разбира укора и предупреждението. Кимването й в отговор е толкова постепенно и плавно, че й отнема десет секунди. Мелани иска сержантът да знае, че грешката, която е направила, няма да се повтори.

Подминават първата група гладни и продължават нататък. Още къщи, този път терасирани една над друга, после нов ред магазини. Следващата странична уличка, покрай която минават, е значително по-гъсто населена. Гладните стоят мълчаливо в плътна група, сякаш очакващи началото на някаква манифестация. Колдуел допуска, че са се събрали около плячка, а когато са я изяли, просто са останали на същото място, неподвижни в отсъствието на катализатор, който да провокира ново движение.

Вървейки напред, Колдуел мисли дали стратегията на сержанта е правилна. Затъват твърде навътре в града. Сега вече, освен напред, врагове има и зад гърба им, както и — много вероятно — от всички други страни. Изражението на Паркс издава притеснение. Навярно и той си мисли същото.

Колдуел тъкмо се кани да предложи да се върнат назад и — избирайки по-малкото зло — да пренощуват в някоя от самостоятелните къщи в покрайнините на града. Може да имат гладни за съседи, но поне ще разполагат и със свободен път за бягство.

Но точно тогава пред очите им се ширва старомодна зелена морава или най-малкото, нещо, което преди е било морава. Тя вече се е превърнала в джунгла, но в замяна на това е почти напълно чиста от гладни. Неколцина от тях стърчат по улицата, заобикаляща моравата, но нямат нищо общо с бройката, която бяха подминали досега.

Но интересното не е моравата. Редник Галахър пръв го забелязва и посочва — бавно, но настоятелно. От другата страна на зеленината се издига точно онова, което сержант Паркс им поръча да търсят: голяма самостоятелна сграда, двуетажна, на собствен терен. Сградата представлява мини имение в модерен стил, имитиращо провинциална къща от по-старо време, но лишено от анахроничната пищност на оригиналите. Къща-Франкенщайн с фасада с видими кръстосани греди, с готически арки на прозорците на приземния етаж, колони пред главния вход, с наклонен покрив с мансарди, полепнали по него като миди по скала. На табелата над портата пред моравата двор пише: ДОМ УЕЙНРАЙТ.

— Става — казва Паркс. — Хайде.

Жустиню понечва да тръгне напряко през обраслата морава, но сержантът я спира, слагайки ръка на рамото й.

— Не знаем какво има из тия треви — промърморва тихо. — Може да стреснете някоя котка или птица и тогава всичките умрели от района ще обърнат глави право към нас. Да се придържаме към пътя, на открито.

Затова, вместо да нагазят в дълбоката трева на моравата, те я заобикалят полека и това е причината Колдуел да го види.

Тя забавя съвсем крачка, после спира напълно. Не може да се сдържи: вторачила се е жадно. Вижда най-смахнатото и невъзможно нещо.

Един гладен пристъпва по средата на платното. Жена е, приблизителната й възраст преди срещата й с патогена Ophiocordyceps е била между двайсет и трийсет години. Изглежда много добре запазена, непокътната, с изключение на сериозна рана от ухапване в лявата част на лицето. Само сивите влакна край очите и устата напомнят колко отдавна всъщност тази жена е престанала да принадлежи на човешката раса. Гладната е облечена в бежов панталон и бяла блуза с три четвърти ръкави: стилен летен тоалет, чийто ефект донякъде се разваля от факта, че едната обувка на жената липсва. В дългата й права руса коса е сплетена една-едничка тънка плитчица.

Гладната бута бебешка количка.

Две неща правят тази гледка невъзможна и Колдуел се поразява най-напред от по-маловажното от двете. Защо тази гладна се движи? Гладните или тичат, когато преследват плячка, или стоят напълно неподвижни, когато нищо не преследват. Не съществува средно положение на спокойна и бавна разходка.

И второ: защо е останала привързана към определен предмет? Сред хилядите неща, които човешкият мозък губи, когато Ophiocordyceps се инфилтрира в него и го пренареди, е и способността да се използват оръдия на труда. За това същество бебешката количка би трябвало да е толкова безсмислена, колкото и теорията на относителността.

Колдуел не може да се сдържи. Тя бавно и полека тръгва настрани, за да пресече пътя на гладната жена, като — заради близкото разстояние — я наблюдава само с ъгълчето на окото си. С ъгълчето на другото си око забелязва, че Паркс вдига ръка да я спре. Колдуел не му обръща внимание. Това е твърде важно и тя не може да си позволи да изпусне такъв неочакван шанс.

Застава точно на пътя на приближаващата количка, на тътрещото се същество, което преди е било жена. Количката се бута в Колдуел, удря я съвсем лекичко и гладната жена спира неподвижна. Раменете й се сгърбват, главата й се отпуска на гърдите. Сега вече тя изглежда някак по-нормално — стендбай, системата заспива, докато нов катализатор не я приведе отново в движение.

Паркс и останалите са замръзнали на място. Всички гледат към Колдуел, наблюдават тази странна игра, най-малкото защото не са в състояние да се намесят по никакъв начин. По същата логика е твърде късно самата Колдуел да се тревожи дали деароматизаторът й действа на толкова близко разстояние, затова тя изобщо не си дава труд да мисли по въпроса.

Бавна като глетчер, доктор Колдуел пристъпва отстрани до количката. От този ъгъл вече вижда, че по тялото на гладната има много повече наранявания, отколкото й се е сторило на пръв поглед. Рамото на жената е разкъсано, плътта виси на изсъхнали парцали. На гърба бялата й блуза изобщо не е бяла: от яката до подгъва е почерняла от стара, спечена кръв.

Напряко на количката висят нанизани на ластична връв патета, които подскачат и се полюшват в безцелен танц, а жълто одеялце, прашно и омачкано, крие онова, което лежи на дъното й.

Гладната изобщо не съзнава присъствието на Колдуел. Това е добре. Лекарката се движи съвсем-съвсем плавно, още по-бавно, ако това изобщо е възможно. Посяга към горния ръб на одеялцето.

Хваща дебелата твърда материя с два пръста. Полека, полека я отмества.

Бебето е мъртво от дълго време. Два големи плъха са свили гнездо в онова, което преди е било гръдния му кош, а сега се стряскат и с гневни пронизителни писъци скачат на раменете на Колдуел.

Тя залита назад с беззвучен вик.

Главата на гладната рязко се вдига и се завърта към лекарката. Съществото се втренчва в нея, очите му се разширяват. Устата се отваря и открива сива гнила плът и черни остатъци от зъби.

В този момент сержант Паркс застрелва гладната с един-единствен куршум в тила. Устата на съществото се отваря още по-широко, главата се килва настрани. Жената пада напред върху количката, която се плъзва и се преобръща на асфалта.

От всички страни гладните се събуждат за живот, въртейки глави като метрономи.

— Движение — изръмжава Паркс. — След мен.

После изревава:

— Бягай!

В първите няколко секунди групата едва не загива, защото, въпреки вика на сержанта, всички замръзват на място.

Струва им се, че няма накъде да бягат. Гладните налитат от всички посоки, колкото повече приближават, толкова повече се затварят луфтовете между тях и възможните пътища за бягство.

Но всъщност само една посока има значение. И Паркс се заема да отвори път натам.

Три изстрела и трима тичащи мъртъвци рухват на земята. Два други изстрела пропускат целта. Паркс блъска силно Жустиню, стряска я и тя хуква. Галахър прави същото с доктор Колдуел, а малкото гладно дете Мелани вече тича с всички сили право напред.

Прескачат падналите гладни, които се гърчат като хлебарки, мъчейки се да се изправят отново. Ако Паркс имаше време и ако отлитащите секунди не се очертаваха като последните от живота на всички в групата, щеше да спре, за да застреля съществата в главата. Сега обаче просто ги гръмва по още един път някъде по тялото, с надежда да ги задържи още малко на земята.

Така и става, докато Жустиню не пада. Един от ранените гладни я сграбчва за крака и почва да пълзи по нея, придърпвайки се лека-полека.

Паркс забавя крачка, само колкото да прати втори куршум в кухината зад ухото на хищния бивш човек. Той пуска Жустиню. Учителката на мига скача на крака и хуква, без да се обръща назад. Само така. Защо ли и жената на Лот9 не е била толкова упорита?

Сержантът стреля наляво и надясно. Премахва само най-близките гладни, онези, които посягат или понечват да скочат. Галахър прави същото и — макар че прицелът му не струва — поне не забавя крачка при стрелбата. Това е по-добре, отколкото да се цели бавно-бавно и да стои неподвижно, докато го докопат.

Стигат портата на оградата, опасваща моравата. Паркс не вижда ключалка, но крилата си остават затворени. Очевидно преди портата се е задвижвала с електричество, но тогава си е било за тогава, а сега, в прекрасния нов постапокалиптичен свят това означава, че тя просто не бачка.

— През оградата! — крясва сержантът. — Нагоре, катери се през оградата!

Лесно е да се каже. Високото колкото човешки бой ограждение от орнаментално ковано желязо, украсено отгоре със заострени шипове, е на друго мнение. Както и да е, пробват се да се покатерят. Паркс оставя другите да се мъчат, а сам се обръща с лице към гладните и продължава да стреля.

Хубавото в случая е, че вече изобщо няма нужда да се цели. Минава на изцяло автоматичен режим и привежда дулото ниско. Покосява гладните през краката, събаря ги и превръща тичащите от първите редици в препъникамъни, които спират онези отзад.

Лошото е, че прииждат все повече и повече заразени. Шумът за тях е като гонг, който ги кани на сервирана вечеря. Излизат от улиците наоколо, тичат с непоколебима целенасоченост, тълпят се около моравата. Бройката им няма край, за разлика от амунициите на сержанта.

И в следващия момент краят на тези амуниции рязко идва. Оръжието спира да вибрира в ръцете на Паркс, гърмът на изстрелите замлъква, удавен във вълни от собственото си ехо. Сержантът изхвърля празния пълнител, бърка в джоба си за друг. Толкова често е извършвал същите движения, че може да ги прави и насън. Щраква новия пълнител и дърпа силно, за да го закопчае на мястото му. После изтегля предпазителя назад.

Предпазителят заяжда на средата на улея. Оръжието става непотребно, освен ако Паркс не извади от него онова, което пречи на механизма — най-вероятно първия патрон, който трябва да се плъзне в цевта, е застанал накриво. Двама гладни вече са на крачка от сержанта, единият идва отляво, другият — отдясно. Единият преди е бил мъж, а другият — жена. Секунда дели Паркс от най-гадната тройка в историята.

Инстинкт. Грешка в обучението. Паркс прави крачка назад и посяга към пистолета на кръста си, вместо да използва пушката като бухалка. Губи секунда, с която не разполага, и това е краят.

Само дето не е краят.

Принципно в битка сержантът се концентрира върху конкретен противник. Не е съзнателна стратегия, а трик, усвоен от практиката. Просто начин на действие. Извършва само най-наложителната задача, а всичко наоколо, което не представлява непосредствена опасност, остава на изчакване.

Паркс съвършено е забравил гладното дете, докато то внезапно не изниква пред очите му. Малката застава точно между него и нападателите. Размахва срещу тях слабичките си ръчички: трохичка съпротива, надаваща остър, пронизителен боен вик.

И гладните спират рязко. Очите им се разфокусират. Главите им почват да се въртят наляво-надясно с къси клюмащи движения, сякаш двамата изведнъж са се натъжили или не одобряват случващото се. Вече не гледат Паркс. Търсят го.

Паркс знае, че гладните не се ядат едни други. Освен децата от онази класна стая, той никога не е виждал гладен да се държи така, сякаш съзнава присъствието на други гладни. Всеки гладен е самотен воин дори сред тълпата, всеки от тях се грижи единствено за задоволяването на собствените си нужди. Гладните не са социални животни. Те са самотници, които случайно се събират на едни и същи места, единствено защото откликват на едни и същи дразнители.

Затова сержантът някак си винаги е приемал, че заразените изобщо не се надушват помежду си. Миризмата на жив човек ги влудява, но изобщо не отбелязват присъствието на други гладни. Сякаш нямат сетива за тях. Но в настоящата секунда на пълно смайване Паркс осъзнава, че е грешал. Един за друг гладните явно притежаваха миризма от типа тук-няма-нищо-за-гледане-мърдай-нататък, тоест миризма, предизвикваща точно обратния ефект на този, който произвеждаше мириса на жива плът. Миризма, която ги изключва така, както живата миризма ги провокира към активност.

Детето го беше прикрило. За секунда-две веществата от нейното телце са блокирали неговите феромони: кратко, но достатъчно време, та нападателите му напълно да изгубят химичната нишка, свързваща техните зъби с гърлото на Паркс.

Но още много други гладни тичат насам и ни най-малко не забавят крачка. Дори и двамата заблудени пак улавят следата и очите им отново се спират на живата плячка.

Но тогава ръката на Галахър стисва лакътя на сержанта и го издърпва към портата, която останалите са успели да открехнат донякъде отвътре.

Всички пак тичат, къщата расте и надвисва пред тях. Жустиню се хвърля върху входната врата и я отваря широко. Влизат вътре, гладното дете се шмугва между краката на сержанта, за да се вмъкне първо. Галахър затръшва вратата зад гърба им, което си е загуба на време, защото от двете страни на същата тази врата от пода до тавана се издигат два френски прозореца с огромни стъкла.

— По стълбите! — изкрещява Паркс и посочва. — Качвайте се по стълбите!

Така и правят. С кънтежа на полудели черковни камбани стъклата зад гърба им се пръсват на парчета.

Паркс остава последен и хвърля зад себе си гранати, сякаш са бомбички с конфети за Нова година.

И гранатите избухват зад групата, избухват една след друга, лаещият трясък и трептящите ударни вълни се застъпват в ужасяваща интерференция. Шрапнелни парчета удрят бронираната жилетка на гърба на сержанта, както и незащитените му крака.

Десетината най-долни стъпала от стълбището хлътват и рухват под нозете му, сякаш е стъпил на люлееща се палуба, но Паркс някак си успява да се добере до горната площадка.

Там пада, първо на колене, после по очи, борейки се за въздух. Всъщност, всички са в същото състояние. Всички, освен детето, което се взира надолу към ямата на мястото на стълбището, напълно спокойно, сякаш се връща от лека следобедна разходка. Стъпалата ги няма, взривени са, и групата е спасена.

Но не съвсем. Няма време да седят и да си разказват кой как се е измъкнал. Паркс трябва отново да ги вдигне на крака.

Да, главната порта на имението я завариха заключена, затворена беше и входната врата, но сигурно някъде отзад имаше други врати, отворени или откачени от пантите. Или други счупени прозорци. Или част от оградата, паднала миналата седмица или миналата година. В някоя от стаите тук на етажа може би имаше гнездо на гладни, вдигнали глави при шума от стъпките на натрапниците.

Затова най-напред трябваше да си подсигурят безопасна база.

После да предприемат претърсване. Да са сигурни, че няма вражески елементи на територията на завладяния периметър.

Паркс мълчаливо признава, че отвътре къщата май е напълно непокътната. Но само като преброява вратите в първия коридор му става ясно, че по тия етажи има много, ама много стаи. Няма намерение да сваля гарда, докато не се увери, че всяка една от тях е проверена и прочистена.

Продължават напред по коридора, като пътем натискат бравите на всички врати. Повечето са заключени — с тях Паркс няма проблем. Каквото и да е имало затворено вътре, може спокойно да си остане там.

Зад отключените врати има малки спални. Леглата са специални, болнични, с регулируеми стоманени рамки и към всяко е свързан кабел с бутон звънец, с който пациентът да може да повика помощ. Високи масички с меламинови плотове. Тръбни стоманени столове с избеляла виненочервена тапицерия. Към всяка стая прилежи баня, толкова малка, че душкабината заема две трети от целия обем. „Дом Уейнрайт“ е бил някакъв вид частна болница, а не място, където са живели хора в буквалния смисъл на думата.

Самостоятелните стаи са твърде клаустрофобични, за да може в тях да спи повече от един човек, а сержантът не смята, че е добра идея да се разделят. Затова продължават да претърсват.

Претърсват, а в главата на Паркс се е забила една-едничка мисъл: дали детето знаеше какво прави? Дали беше наясно, че може да отблъсне гладните просто като застане на пътя им?

Въпросът тревожи сержанта, защото той не може да прецени какво би било точното значение на всеки от двата възможни отговора — да или не. Одеве с него беше свършено, а детето го спаси. Паркс обръща ли, обръща този факт в главата си, но от какъвто и ъгъл да го погледне, тревогата си остава. Колкото повече го мисли, толкова повече се ядосва.

Проверяват вратите отдясно на основния коридор, после вратите отляво, докато най-сетне попадат на стая, достатъчно голяма за нуждите им. Редици от столове с прави високи облегалки, подредени покрай стени, украсени с евтини английски пасторални пейзажи от никому неизвестен автор. Преобладават плевни и каруци, натоварени със слама. Сержантът е безразличен към сламата, а и стаята има твърде много врати за неговия вкус, но този път вече е сигурен, че нищо по-добро няма да намерят.

— Ще спим тук — заявява на цивилните. — Но първо трябва да претърсим етажа докрай. Да се уверим, че няма да има изненади.

Под „ние да претърсим“ Паркс има предвид най-вече себе си и Галахър, но тъй като тая работа е по-добре да се свърши бързо, в последния момент решава да включи и Жустиню.

— Нали искахте да помагате — напомня й. — Идвайте сега.

Жустиню се колебае — гледа право в доктор Колдуел, тъй че не е трудно да се разбере какво й се върти в ума. Притеснява се да остави Колдуел сама с детето. Но лекарката е пострадала най-сериозно от всички след неочаквания бой и бягството. Бледа е, поти се, диша накъсано и тежко дълго след като дишането на всички останали вече се е успокоило.

— За пет минути сме готови — казва Паркс. — Какво толкова може да стане?

Собственият му глас го изненадва — напрегнат и гневен. В отговор Жустиню го поглежда остро и строго. Май и Галахър го стрелва изпод вежди.

Сержантът някак си се чувства длъжен да продължи с обясненията:

— Ако сме тримата, всеки от нас винаги ще е пред очите на другите. Детето не може да помага, защото не знае какво да търси. Отиваме и се връщаме, а те двете с докторката остават тук, за да сме спокойни, че знаем къде са. Окей?

— Окей — съгласява се Жустиню, но не сваля от него тежкия си поглед. Сякаш пита: какво не ми казваш, къде е засадата?

После коленичи и слага ръка на рамото на Мелани:

— Само ще хвърлим един бърз поглед наоколо — казва й. — Няма да се бавим.

— Бъдете внимателни — отвръща Мелани.

Жустиню кима.

Най-уместната забележка.

Първата работа на Мелани, когато остава сама с доктор Колдуел, е да отиде в противоположния край на стаята и да опре гръб в стената. Нащрек и уплашена, наблюдава всяко движение на доктор Колдуел, готова всеки момент да изхвръкне през отворената врата и да изтича да настигне мис Жустиню.

Но доктор Колдуел се отпуска в един от столовете — или е твърде изтощена, или твърде дълбоко потънала в собствените си мисли, за да обръща внимание на Мелани. Всъщност, дори не я поглежда.

В друг момент Мелани с удоволствие би отишла да изследва наоколо. Цял ден пред очите й се мяркаха непознати и удивителни неща, но Сержантът наложи на групата бърза делова крачка и момиченцето нямаше време да спира и да разглежда подробно чудесата, които се редяха едно след друго от двете страни на пътя: дървета и езера, огради от летвички, пътни табели, сочещи към места, чиито имена тя знае от уроците в класната стая, билбордове с плакати с отдавна заличени изображения, избелели и превърнали се в абстрактни пъстри мозайки. Имаше и живи същества: птици във въздуха, плъхове, мишлета и таралежи в тревите покрай платното. Свят, твърде голям, за да се проумее наведнъж, твърде нов, за да има в него имена за всяко нещо.

А ето ти на, сега пък се беше озовала в тази къща, която е толкова различна от базата. Сигурно е пълна с неща за откриване и изследване. Дори само в тази стая има толкова много тайнствени чудеса — и малки, и големи. Защо например столовете са наредени само по краищата на стаята, след като тя е така грамадна? Защо на стената до вратата виси малка телена люлка с пластмасово шише в нея и табелка, на която пише „Вътреболничните инфекции отнемат животи“? Защо на една от масите има избеляла картина (диви коне, които препускат през поле), която е нарязана на стотици и стотици странни ъгловати парченца, а после сглобена обратно?

Точно в момента обаче всичко, което Мелани иска, е да се скрие в някое тихо местенце и да постои там самичка, за да може да помисли за ужасното нещо, което се беше случило току-що. За ужасната тайна, която току-що беше проумяла.

Освен вратата, през която бяха влезли, в стаята има още две врати. Мелани отива до по-близката, като държи доктор Колдуел (която стои все така неподвижна) под око. Зад вратата намира друга стая, по-малка и почти изцяло бяла. Бели шкафове и бели рафтове, а по стените — бели и черни плочки. Един от шкафовете има прозорче отпред и много въртящи се ключове, циферблати и бутони отгоре. Мирише на стара мазнина. Мелани знае достатъчно, за да се досети, че шкафът с прозорче е готварска печка. Виждала я е на картинка в една книжка. Това трябва да е някаква кухня — място, където човек приготвя разни вкусни неща за хапване. Но е твърда тясна, за да може Мелани да се скрие тук. Ако доктор Колдуел влезе подире й, ще й отреже единствения път за бягство.

Момиченцето излиза от кухнята и се връща в голямата стая. Доктор Колдуел не е помръднала дори, така че Мелани полека я подминава, като се старае да я заобиколи възможно най-отдалеч, и отива до втората врата. Стаята зад нея е много по-различна от кухнята. Стените тук са боядисани в ярки цветове и по тях са накачени плакати. На единия са показани „Животните в английските поля“, а на другия са написани думички, започващи с всяка поредна буква от азбуката. Агънце. Банан. Велосипед. Гъбка. Дърво. Картинките са весели и простички. Бананът и дървото имат усмихнати личица отпред: нещо, което — почти е сигурна Мелани — е напълно нереалистично.

Тук също има столове, но са много по-мънички и са навсякъде из стаята, пръснати на групички по няколко един до друг, а не подредени покрай стените. По пода има разхвърляни играчки, сякаш някой ги е оставил тук само преди миг. Кукли момиченца в роклички и кукли момченца с войнишки униформи. Колички и камиончета. Пластмасови кубчета, които се сглобяват едно за друго във формата на автомобили, къщи или хора. Животни, направени от плюш, с избелели почти до сиво цветове.

И книги. Много книги, нахвърляни по столовете, масите, по пода. Още стотици книги в библиотечен шкаф, изправен до вратата. В момента Мелани не е в настроение да започне да ги взима и чете; тайната тежи непосилно в ума й. Във всеки случай, дори и да иска, не би могла да го стори, защото ръцете й са оковани зад гърба с белезниците, а краката й, макар и боси, не са достатъчно сръчни, че да може с тях да прелиства страниците. Затова момиченцето се заема да разглежда заглавията на книгите.

Една много гладна гъсеничка

Лисичето с чорапки

Ку-ку!

Стражари и апаши

Какво да го правим това кенгурче?

Където бродят дивите неща

Човекът, чиято майка беше пират

Подай сладкото, Джим

Заглавията съдържат цялата история в себе си. Някои от книгите са се разпаднали, защото някой ги е скъсал, страничките са пръснати по пода. Това би натъжило Мелани, ако сърцето й бездруго вече не преливаше от главозамайващия товар на чувствата.

Тя не е малко момиченце. Тя е гладна.

Това е твърде непонятно, твърде ужасно, за да е вярно. Но доказателствата вече са толкова очевидни, че не могат да бъдат пренебрегвани. Гладният, който се беше отвърнал от нея, докато тя лежеше вързана на масата на доктор Колдуел, който я беше оставил, вместо да я изяде… Това може и да беше случайност. Може и нищо да не означаваше. Онзи гладен може да беше надушил кръвта на доктор Селкирк и да се беше разсеял или пък може да е търсел нещо по-едричко за ядене, а може пък синият дезинфектант да е бил замаскирал миризмата на Мелани така, както химическият душ винаги замаскираше миризмата на възрастните в базата.

Но сега, одеве отвън, когато застана пред сержант Паркс — импулсивно, без да мисли, просто искаше да се бори с чудовищата, както се бореше той, вместо да се крие като някаква пъзла — гладните отново не я видяха. Със сигурност не бяха гладни за нея, не и така, както бяха гладни за всички останали от групата. Мелани сякаш беше невидима за тях. Сякаш на мястото, на което стоеше, нямаше момиченце, а само един голям сапунен мехур, пълен с нищо.

Но не това е главното доказателство. Това е мъничкото доказателство, което тласка Мелани към голямото доказателство, което е толкова голямо, че тя не може да се начуди как не го е видяла веднага. Голямото доказателство е самата дума. Самото им име. Гладните.

Чудовищата са кръстени на онова чувство, което беше изпитала онзи ден в килията си, когато надуши мис Жустиню, както и когато нападна онзи мъж скитник в двора на базата. Гладните те надушват и после те преследват, докато не те изядат. Това е по-силно от тях.

Мелани знае точно как се чувстват гладните. А това означава, че тя самата е чудовище.

Сега вече е съвсем ясно и логично защо доктор Колдуел смята, че няма никакъв проблем с това да я нареже на масата си и да наслага парчетата от нея в буркани.

Вратата зад гърба на Мелани се отваря почти безшумно.

Момиченцето се обръща и вижда на прага доктор Колдуел да се взира в нея. Изражението на лицето й е сложно и объркващо. То кара Мелани да се свие и да се дръпне назад.

— Какъвто и да е определящият фактор на феномена — казва доктор Колдуел не с глас, а с някакво припряно тихо мърморене, — при теб той е в апогея си. Това известно ли ти е? Имаш ум с гениални показатели, а цялата тая сива гнус, която расте в главата ти, ни най-малко не го е засегнала. Ophiocordyceps трябваше да е изял целия ти кортекс до степен, че от мозъка да са останали единствено нервите на моториката и някакви случайни ненужни проблясъци от мисли. Но ето те теб, живото опровержение. — Доктор Колдуел прави крачка напред, а Мелани веднага отстъпва крачка назад.

— Няма да те нараня — казва доктор Колдуел. — Най-малкото тук, в тези условия, никаква работа не мога да свърша. Нямам лаборатория. Нямам уреди. Просто искам да разгледам отблизо грубите структури. Корена на езика ти. Слъзните ти канали. Езофагуса ти. Да видя колко напреднала е инфекцията. Все е нещо. Като за начало. Останалото ще трябва да почака. Но ти си екземпляр от изключително значение и аз не мога просто да…

Когато доктор Колдуел посяга към нея, Мелани се гмурва под ръката й и се втурва към вратата. Доктор Колдуел се извърта, хвърля се към нея и насмалко не я хваща. Връхчетата на пръстите й бръсват рамото на детето, но превръзките правят ръката на лекарката несръчна и тя не успява да го улови.

Мелани тича, все едно я гони тигър.

Зад себе си чува ядосаното изпъшкване на доктор Колдуел.

— Мамка му! Мелани!

Вън, в голямата стая с подредените до стените столове, Мелани дори не знае дали още я гонят, защото не смее да погледне назад. Люта жлъчка се надига в гърлото й само като се сеща за лабораторията, за масата и за ножа с дългата дръжка.

В паниката си момиченцето просто изхвърча през първата врата, която й се мярка пред очите, без дори да е сигурна, че тя е правилната. Оказва се, че не е правилната. Мелани се озовава в кухнята. В капан. Изпод намордника момиченцето издава звук от страх, изквичава като притиснато животинче.

Втурва се обратно към стаята със столовете. Доктор Колдуел е в противоположния й край. Вратата към коридора е по средата на разстоянието между двете им.

— Не ставай глупава — казва доктор Колдуел. — Нищо няма да ти направя. Искам само да те прегледам.

Мелани тръгва към лекарката, свела глава, покорна и послушна.

— Точно така — казва с успокоителен тон доктор Колдуел. — Ела.

Когато Мелани се изравнява с вратата към коридора, рязко завива и изхвърча през нея вън.

Тъй като не знае накъде бяга, няма и значение къде точно из коридорите завива, но поне се старае да ги помни, в случай, че се наложи да се върне. Наляво. Наляво. Надясно. Не може да не помни. У нея действа същият инстинкт, който я накара да запамети откъде минаха двамата със сержант Паркс, когато той я караше към лабораторията на доктор Колдуел. Домът означава най-различни неща за Мелани, но тя има нужда да знае, че със сигурност може да намери обратния път към него. Тази нужда е така дълбоко вкоренена в нея, че не може да бъде изтръгната.

Всички коридори са еднакви и не предлагат никакви места, подходящи за криене — най-малкото не и за момиченце, което не може да използва ръцете си. Мелани тича и подминава врата след врата, всичките затворени.

Най-сетне стига до една ниша, леко уширение на коридора, образуващо ъгъл, скривалище, голямо точно колкото да успее да се напъха цялата в него. Тук би могла да се скрие единствено от някой, който не я търси умишлено, защото, ако я търси, би я видял само като погледне встрани. Ако доктор Колдуел я открие, Мелани пак ще побегне, а ако я хване, ще вика силно, за да я чуе мис Жустиню. Това й беше планът — най-добрият, който успя да измисли.

Наострила е уши, за да долови стъпки в далечината. А когато чува пеенето, при това съвсем отблизо, цялата подскача като зайче.

— Сега доведи ми… децата…

Гласът е толкова дрезгав, толкова дрезгав, че изобщо не е глас. Прилича на лъх, който вее едва-едва през пукнатина в стената, болен и слаб. Песента сякаш е оставена тук от някой отдавна-отдавна умрял и сега се скита сам-самичка и дива.

А и се състои само от тия четири думи. Тишина преди тях, тишина след тях.

Тишината трае около минута. Мелани брои полугласно и цялата трепери.

— И доведи ми ги… бързо…

Този път момиченцето не подскача, но прехапва устни. Не може да си представи от що за уста би излизал подобен звук. Знае за призраците — мис Жустиню веднъж разказа на класа няколко истории за призраци, но спря, когато усети, че опасно се приближава до темата табу за смъртта — и сега се замисля дали наоколо не витае призракът на някой, дето е умрял тук: витае и пее песен от времената, когато е бил жив.

— Закълни ги да бързат… ще ме заварят инак… мъртва…

Мелани просто трябва да разбере какво става. Дори и да пее призрак, няма да е толкова страшен, колкото е страшно това да не знаеш истината. Момиченцето следва звука на песента, измъква се от нишата и свива на следващия завой на коридора.

Светлина, червена като кръв, се процежда през една отворена врата и Мелани за миг пак се изплашва. Но щом прекрачва прага, вижда, че това е просто светлината на залеза, влизаща в стаята през един отворен прозорец.

Просто ли? Мелани е виждала залез само веднъж през живота си, това е вторият път и сега й се струва още по-красиво. Небето пламва от долу нагоре и огнените езици са във всички цветове, изстивайки полека от червено-оранжево до виолетово и синьо горе в зенита.

За най-малко двайсетина секунди залезът заслепява детето и скрива от него факта, че не е само в стаята.

Карълайн Колдуел също следва звука на странния глас. Естествено, наясно е, че не пее опитен субект номер едно. Едновременно с това е сигурна, че онзи, който пее, не представлява никаква опасност. Докато не го вижда.

Мъжът седи в леглото и прилича цял на една лоша шега. Облечен е в болничен халат, който се е разтворил и се е свлякъл, разкривайки голотата отдолу. Стари рани са нашарили цялото му тяло. Дълбоки бразди и ями в плътта на раменете му, по ръцете и лицето сочат местата, на които е бил хапан. Само дето „хапан“ не е точната дума; мъжът е бил яден, цели парчета от физическата му плътност са били късани и поглъщани. Драскотини и разкъсвания шарят гърдите и корема му там, където са го стискали ръцете на гладните, които са се хранили от него. Средният и безименният пръст на дясната му ръка за отхапани до втората става — рана при самозащита, преценява Колдуел: явно се е опитал да избута някой гладен и той го е захапал за ръката.

Щипка черен хумор към картината добавя фактът, че лакътят на мъжа е превързан. Човекът е дошъл в „Дом Уейнрайт“ с някакво тривиално оплакване — например бурсит — и после, както много хора, е получил усложнения по време на лечението. В конкретния случай усложненията са се проявили под формата на гладни, които са го нахапали и са го превърнали в един от тях.

Мъжът продължава да пее, явно без изобщо да забелязва Мелани, застанала точно пред него, нито Колдуел, изправена на прага на вратата.

— Гарван… изграчи… щом седна… на масата тя…

Песента е в такова съзвучие със собствените мисли на Колдуел, че за момент тя е буквално потресена. Но това е заблуда: мъжът в леглото не откликва на нейната мъка, а просто пее последния стих от куплета. Колдуел знае песента, макар и смътно. Тя се казва „Жената, която тръгна към ада“, стара народна балада, потискаща и нескончаема като всички песни от тоя род — точната песен, която би пял един гладен.

Само дето гладните не пеят. Никога.

Освен това не разглеждат снимки, но гладният в леглото прави и това. Докато пее, той държи в скута си портфейл, от онези със свободните вътрешни вложки-джобчета, в които се слагат кредитни карти. В този портфейл обаче няма карти, а снимки. Гладният се мъчи да разгръща джобчетата с единия от оцелелите пръсти на дясната си ръка.

Движенията му са спорадични, а промеждутъците, в които мъжът застива напълно неподвижен, са много, много дълги. Всеки следващ неуспешен опит да разлисти снимките бива последван от нов стих от песента.

— И що рече той… старицата… разбра…

Неволно очите на Колдуел срещат тези на Мелани. Сключеният поглед не ги сближава; единствената близост помежду им е фактът, че и двете са разумни, ясно дефинирани същества, изправени пред лицето на невъзможното и чудовищно непознаваемото.

Колдуел влиза в стаята и заобикаля заразения мъж бавно и предпазливо. Сега вече вижда, че следите от насилие по тялото му са много, много отдавнашни. Кръвта от раните е засъхнала и се лющи на люспи. Всяка рана е обрамчена с бродерия от фини сиви влакна — видимият знак, че Ophiocordyceps се е заселил в това тяло. Сив мъх покрива устните на мъжа, както и ъгълчетата на очите му.

„Възможно е — мисли медицинският мозък на Колдуел, — мъжът да стои в тази стая, в това легло от момента, в който е бил заразен. В такъв случай някои от ухапванията по ръцете може да си ги е причинил сам.“ Гъбата се нуждае преди всичко от протеини и макар че е в състояние да оцелява дълго с много малко храна, все пак не живее от въздуха. Автоканибализмът е широко разпространена практична стратегия за оцеляване на паразит, за който тялото на гостоприемника е само временен вектор.

Колдуел е дълбоко запленена. Но едновременно с това — след случилото се навън — е наясно, че е необходимо да прояви изключителна предпазливост. Тя се дръпва пак до вратата и махва на момиченцето, на опитния субект, да дойде при нея. Мелани не мръдва от мястото си. Идентифицира Колдуел като по-голямата опасност, което само по себе си е едно напълно разумно заключение.

Но Колдуел няма време за глупости.

Тя изважда пистолета, който й даде сержант Паркс и който от тогава до сега си е лежал необезпокояван в джоба на бялата й престилка. Дърпа предпазителя и насочва оръжието с две ръце към Мелани. Прицелва се право в главата й.

Мелани цяла замръзва. Виждала е какво правят пистолетите, когато човек стреля отблизо. Взира се в дулото, болезнено хипнотизирана от близостта му, от смъртоносната му сила.

Колдуел отново я вика при себе си, този път с енергично кимване.

— И тя… пребледня… при… думите гарванови…

Мелани дълго не се решава, но най-сетне пристъпва към Колдуел. Колдуел сваля едната си ръка от пистолета, хваща момиченцето за рамото и я избутва вън в коридора.

После се обръща пак към гладния мъж.

— Във всякакъв грях съм затънала аз — запява му. — И ето, иде съдният ден.

Гладният притреперва, бърза конвулсия пробягва по тялото му. Колдуел отстъпва назад и насочва оръжието към гърдите на съществото. От това разстояние не може да пропусне.

Но гладният не напада. Просто леко клати глава наляво и надясно, сякаш търси източника на дочутия звук.

— Со… — изхъхря с почти отсъстващ глас. — Со. Со. Со.

— Оставете го на мира! — яростно прошепва Мелани. — Нищо не ви е направил!

— Но спасих душите на децата си аз — напява тихо Колдуел. — Затуй молете се, мои дечица, за мен.

— Со — изскърцва гладният. — Со…

— Дръпнете се — казва сержант Паркс. Ръката му ляга на рамото на Колдуел и грубичко я избутва встрани.

— … фи… — изрича гладният.

Паркс стреля само веднъж. Правилно черно кръгче, сякаш индийски кастов знак, се появява на челото на гладния. Той се люшва настрани и пада от леглото. Стари петна, черни, червени и сиви, показват мястото, на което мъжът е сядал толкова, толкова дълго.

— Защо? — изквичава Колдуел, противно на овладяната си природа. Обръща се към сержанта, разтворила широко ръце от удивление. — Защо винаги, ама винаги ги застрелваш в шибаната глава?

Паркс се взира в нея с каменно лице. Миг по-късно хваща дясната й ръка със своята лява и я натиска надолу, докато оръжието й не се оказва насочено към пода.

— Ако искате да правите демонстрации, докато държите пистолет — казва й, — нека поне предпазителят да е вдигнат.

Въпреки лошото начало, втората нощ на групата вън от оградата е много по-спокойна от първата — поне така смята Хелън Жустиню.

Първо, оказва се, че разполагат с достатъчно храна. Чудото става двойно, тъй като фактически имат и на какво да я сготвят: печката в малката кухня е газова. Бутилката в нея е празна, но в ъгъла са изправени други две, които са пълни и непокътнати.

Под светлината на фенерчетата и лъчите на почти пълната луна вън, тримата — Жустиню, Паркс и Галахър — се разравят из консервите, прибрани по кухненските шкафове, като от време на време възкликват радостно или отвратено, в зависимост от различните находки. Жустиню прави грешката да почне да чете сроковете на годност, които, естествено, са изтекли преди десетилетие, но Паркс настоява, че на консервите нищо им няма. И простата логика подсказва, че поне някои от кутиите ще са се запазили. А и ако съдържанието е развалено, то ще мирише така лошо, че просто ще хвърлят кутията, ще отворят следващата и така наред, докато късметът им се усмихне.

Жустиню претегля на ум риска да попаднат на развалена храна, сравнявайки го с възможността за още една вечеря с въглехидратно-протеинов микс номер три. След това изравя от едно чекмедже отварачка и се заема да отваря консервите една по една.

Преживяват няколко срещи с ужасяваща гнус, но като цяло теорията на Паркс се оказва вярна. Трийсет или четирийсет консерви по-късно групата си осигурява меню от говеждо със сос, пресни картофки, печен боб и пюре от грах. За да запали газовата печка, Паркс драсва искра с огниво — съвсем истинско огниво, сигурно е на стотина-двеста години — което измъква от джоба си, като не успява да скрие триумфиращата си физиономия. Галахър готви, а Жустиню избърсва праха от чиниите и приборите и ги изплаква с капки вода от едната манерка.

Мелани и доктор Колдуел не вземат участие в приготовленията. Колдуел седи на един стол в голямата дневна и съсредоточено сваля, оправя и пренавива превръзките на ръцете си. На лицето й е изписан израз на яростно напрежение и когато я питат нещо, мълчи и не отговаря. Човек може дори да реши, че е сърдита и се цупи, но Жустиню смята, че Колдуел просто мисли, съсредоточено мисли. Лекарят в нея отново е в играта.

Мелани пък е в съседната стая, която явно е била място за игра за децата, чиито родители са в болницата като посетители или пациенти. Откак са влезли в „Дом Уейнрайт“ момиченцето е замислено и мълчаливо. Човек трудно измъква и думичка от нея. Паркс категорично отказва да освободи ръцете й, но поне по стените има достатъчно шарени постери, които детето да разглежда, а на пода — яркочервен, пълен с барабонки пуф, на който да седи. Глезенът й е вързан за радиатора с къса верижка и свободата й на движение е в радиус от около два метра.

Когато яденето става готово, Жустиню занася порция на Мелани. Момиченцето седи на пуфа с кръстосани крачета, а ясносините й очи се взират напрегнато в плаката на стената, на който са нарисувани невестулки, порове, язовци и други представители на английската полска фауна. Учителката забелязва, че по обръснатата глава на детето е покарал бледорус мъх. Първи намек, че косата й отново започва да расте. Мекият пух напомня на Жустиню за новоизлюпено пиленце.

Сяда при Мелани и започва да я храни. Според Колдуел, метаболизмът на гладните преработва единствено протеини, затова Жустиню е измила няколко мръвки говеждо от соса и ги е сложила в купичка.

Мелани малко се изплашва, когато усеща, че месото е топло. Жустиню духа всяко парченце, преди да го сложи в устата й: набожда хапките на вилица и ги пъха през металната мрежа на намордника. Детето не е впечатлено от храната, но благодари на Жустиню много учтиво.

— Ама че дълъг ден — отбелязва Жустиню.

Мелани кимва, но не отвръща.

Когато приключват с яденето, учителката показва на детето другите си находки. Оказва се, че тук-таме из гардеробите на болницата са останали дрехи. Една от стаите явно е била на момиченце — може би малко по-малко на възраст от Мелани, но мерките и на двете са приблизително едни и същи.

Мелани мълчаливо се взира в дрешките, които Жустиню й показва. Личи си, че е запленена, въпреки мрачното си и потиснато настроение. Розови джинси с избродирано на задния джоб конче еднорог. Пастелносиня тениска с надпис „РОДЕНА ДА ТАНЦУВА“. Авиаторско якенце, също розово, със закопчани на раменете пагончета и много, много джобове. Бели гащи и чорапки във всички цветове на дъгата. Маратонки с мъниста на връзките.

— Харесват ли ти? — пита Жустиню.

Мелани не продумва, но очите й се местят трескаво ту върху един, ту върху друг от чудноватите подаръци, изучавайки и преценявайки.

— Да — отвръща най-сетне детето. — Струва ми се, че да. Само че…

— Какво?

— Не знам как да ги облека.

Разбира се. Мелани никога не е носила дрехи с копчета или ципове. А и белезниците и верижката на краката й пречат.

— Аз ще ти помогна — обещава Жустиню. — До утре сутрин няма как, но преди да продължим по пътя, ще помоля сержант Паркс да те отвърже за малко. Ще махнем тоя мухлясал пуловер и ще ти облечем модерните парцалки.

— Благодаря ви, мис Жустиню — отвръща момиченцето и на лицето й се изписва тържествен израз. — Ще трябва да повикаме и младия войник да ни помага.

Жустиню се обърква.

— Двамата няма нужда да те гледат как се преобличаш — казва. — Смятам да ги накараме да ни почакат оттатък, а?

Мелани поклаща отрицателно глава.

— Не.

— Не ли?

— Единият да ме отвърже, а другият да ме държи на мушка с пистолета. Няма как иначе.

Говорят си още малко за събитията от последните дни, като обвиват насилието във внимателно подбрани деликатни думи, за да не изглежда то така страшно. Против волята си Мелани намира това за интересно — да използваш думите, за да криеш случилото се зад тях или да се преструваш, че нещо е различно от онова, което всъщност е. Приисква й се да може да скрие зад думите и голямата си ужасна тайна.

Мелани усеща, че мис Жустиню смята, че на момиченцето й е мъчно заради всички убити гладни и в заблудата си се опитва с думи да я накара да погледне по различен начин на нещата и да я успокои. На Мелани наистина мъничко й е мъчно за гладните. Но тя вече знае достатъчно и е наясно, че те вече не са истински хора, не са били хора, дори преди куршумът на Сержанта да ги порази. Те приличат повече на празни къщи, в които преди са живели хора.

Мелани от своя страна се опитва да окуражи мис Жустиню — да й покаже, че не й е чак толкова тъжно за убитите гладни. Дори и за мъжа, който пееше, макар че момиченцето наистина не успя да разбере защо сержант Паркс трябваше да го застрелва. Мъжът просто си седеше на леглото и по нищо не личеше, че изобщо може да се изправи. Можеше единствено да пее и да разглежда снимките си.

Но и русата жена отвън изглеждаше безобидна, докато доктор Колдуел не изкрещя заради плъховете. Изглежда гладните могат да се променят много бързо и когато е край тях, човек трябва да е много внимателен през цялото време.

— Аз ще те пазя — казва мис Жустиню на Мелани. — Знаеш го, нали? Няма да позволя на никого да ти стори зло.

Момиченцето кимва. Тя знае, че мис Жустиню я обича и че се старае с всички сили.

Но нима някой може да спаси Мелани от самата нея?

— Вижте какво намерих — съобщава Галахър, когато Хелън Жустиню се връща на масата. Храната й вече е изстинала, а останалите са почти приключили с вечерята, но на момчето се струва, че откритие като това трябва да се покаже, само ако присъстват всички. Галахър смята, че усмивката на Хелън Жустиню е много секси за възрастта й и се надява да дойде момент, в който учителката да се усмихне за нещо и на него.

И редникът слага на масата бутилка, която намери в шкаф в килера, докато търсеше храна с останалите. Бутилката беше на пода, затрупана с камара мухлясали кухненски кърпи и Галахър изобщо нямаше да я види, ако не я беше ритнал случайно и не беше чул иззвънтяването на стъклото и плискането на съдържанието вътре.

После беше хвърлил поглед надолу и беше мярнал ъгълчето на етикета — възбуждащото златно и кафяво, показало се изпод плъзналите се встрани небесносини кърпи. Бренди „Метакса“, три звезди. Пълна и неотваряна. Той лично се дръпна с погнуса от бутилката и от отровата вътре. Веднага струпа парцалите обратно отгоре й, за да я скрие и да не я вижда повече.

Но не я забрави. Докато пътуваха днес, не беше спрял да се тормози. Тревожеше го посоката, тревожеше го самото завръщане в Бийкън при тесния, затворен между четири стени свят, който с такава радост беше напуснал. Не се радваше, че се прибират и се чувстваше между чука и наковалнята. „Може би пък — помисли редникът, — в една отчаяна ситуация са нужни отчаяни мерки.“

Останалите се взират в бутилката, воденият допреди малко разпокъсан разговор за миг е похитен и окупиран от откритието на младия войник.

— Мътните да ме вземат! — промърморва сержант Паркс и в гласа му се долавя нещо като благоговение.

— Това е от хубавите питиета, нали? — пита Галахър и усеща как цял се изчервява.

— Не — отвръща Паркс и бавно поклаща глава. — Принципно не е от най-добрите, но е истинско. Не някаква варена в кофа пърцуца. — После завърта шишето в ръце, оглежда капачката и я помирисва. — Добре изглежда — казва. — Принципно не бих си дал труд за нищо по-просто от френски коняк, но майната му, какво пък. Донеси чаши, редник.

Галахър донася.

Не получава усмивка от Жустиню. Тя изглежда напълно изключила, почти като доктор Колдуел, сякаш натрупаното напрежение от деня е опънало нервите й дотолкова, че не са й останали сили да реагира на нормални неща.

Но по-хубав дори и от усмивката е фактът, че сержантът сипва първо на него.

— Най-напред на тоя, дето го е намерил, редник — казва му, докато налива всички останали чаши. — Ти ще вдигнеш тост.

Бездруго пламналото лице на Галахър поаленява още повече. Той вдига чашата си.

— Само една бутилка за четирима ни, мамицата му, добре че не сме повече! — изрецитира. Така казваше баща му и думите, удавени в одобрителен рев, се промъкваха между тънките дъски на пода и стигаха до местенцето, където малкият Киърън Галахър лежеше, увит в тъничкото си одеяло, и слушаше как гуляят възрастните.

Гуляеха, а после почваха да се наричат един друг путки.

После се сбиваха.

Тостът минава, чашите звънват една в друга. Всички отпиват. Острото сладко питие рязва гърлото на Галахър. Момчето се мъчи да задържи алкохола в устата си, не успява и в следващия миг избухва в кашлица. Но по-лошо от него кашля доктор Колдуел. Тя притиска ръка върху устата си и — когато кашлицата избива, въпреки усилията й — опръсква с бренди и слюнка всичко наоколо.

Всички се смеят високо, дори и докторката. Всъщност, тя се смее най-дълго. Смехът я завладява отново всеки път, когато кашлицата спира, после пак заглъхва, удавен от поредния й пристъп. Сякаш алкохолът е някаква магия и изведнъж всички се отпускат и започват да се чувстват добре в компанията на другите, нищо че са пили само по глътка. Галахър помни достатъчно от семейните запои и е силно скептичен към чудото на алкохолните изпарения.

— Ваш ред е — обръща се сержантът към Жустиню и налива втори път.

— Какво, за тост ли? Мамка му. — Учителката поклаща глава и вдига пълната чаша. — Да живеем, докато искаме! Става ли? — После глътва питието на екс.

Сержантът следва примера й. Галахър и доктор Колдуел си сръбват значително по-предпазливо.

— Казва се: да живеем, докато искаме и да не сме в нужда никога, докато сме живи — поправя учителката Галахър. Тия лафове от дете ги знае като Светото писание.

Жустиню оставя чашата си.

— Така де — казва. — Да не искаме невъзможни неща, а?

Сержантът сипва трети път, долива на Галахър и на Колдуел.

— Докторе? — пита я.

Колдуел свива рамене. Не е в настроение да изрича каквито и да било сгряващи сърцето премъдрости.

Паркс се чуква с всички за трети път.

— За вятъра, дето духа, за кораба, дето лети и за момата, дето люби моряка.

— Ти познаваш ли моряци? — язвително го пита Жустиню, когато двамата с него гаврътват питиетата, а Галахър пийва глътчица вече само от любезност. Съдържанието на бутилката вече е забележимо намаляло.

— Всеки мъж е моряк — отвръща Паркс. — Всяка жена е океан.

— Глупости! — възкликва Жустиню.

Сержантът свива рамене.

— Може и да са глупости, ама само да знаеш колко пъти тая реплика е хващала дикиш.

Още смях, този път с лека истерична нотка. Галахър става. Това не е за него, беше глупост, задето го предложи. Започва да си припомня неща, за които през повечето време — по ред разумни и убедителни причини — се старае да не мисли. Призраци се надигат пред очите му, а той не иска да ги вижда. Бездруго ги познава достатъчно добре.

— Сержант — казва. — Ще направя още една обиколка за всеки случай, да проверя дали всичко е наред.

— Само така, синко — отвръща Паркс.

Никой дори не поглежда момчето, когато излиза от стаята.

Той се скита известно време по коридорите на първия етаж и не намира нищо ново. Покрива с ръка устата и носа си, когато минава край стаята с мъртвия гладен вътре — миризмата е наистина страшна.

Но става още по-лоша, когато Галахър стига до края на стълбището, което сержантът взриви одеве. Отдолу сякаш се надига зловонният дъх на ада. Никакъв звук, никакво движение. Галахър се изправя на ръба на последното стъпало и се навежда над непрогледния мрак. Най-сетне събира кураж, откача фенерчето от колана си, насочва го надолу и го щраква.

В идеалния кръг на лъча му се виждат шест-седем гладни, притиснати плътно рамо до рамо. Светлината ги възбужда и те почват да се гърчат и да се пънат да помръднат нанякъде, но няма накъде — мястото, в което са се наврели, е много тясно.

Галахър плъзва лъча на фенерчето напред-назад. Гладните са натъпкани като сардини в цялото фоайе. Това са същите гладни, от които преди няколко часа избягаха, но сега гадините са дошли заедно с приятелите си, както и с приятели на приятелите. Раздвижват се конвулсивно, когато светлината ги докосва. Челюстите им се отварят и затварят.

Докарал ги е звукът от изстрелите, повикал ги е от местата, на които са били застинали. Шумът означава присъствие на нещо живо. И ето, те са дошли и ще стоят тука, докато не се наядат или докато нещо друго не задейства прецаканите им от гъбата чаркове и не ги прати нанякъде другаде.

Галахър се дърпа назад, уплашен е и му се гади. Ентусиазмът му да проверява периметъра напълно се изпарява.

Връща се в голямата дневна. Паркс и Жустиню продължават да пият, а доктор Колдуел се е опънала на три наредени един до друг стола и спи.

Галахър решава, че може би трябва да нагледа гладното дете. Поне да се увери, че верижката, с която е вързано за радиатора, е непокътната.

Обръща се и влиза в стаята с играчките. Детето седи на пуфа, напълно неподвижно и тихо, отпуснало глава на гърдите си и взряно в пода. За секунда Галахър потреперва: малката изглежда точно като чудовищата във фоайето долу.

Редникът подпира вратата отворена с един стол. Фактът, че ще стои сам с това същество в почти непрогледния мрак, го тревожи. Той пристъпва към момиченцето, като вдига достатъчно шум, та тя да го чуе. Детето вдига очи и Галахър усеща как го залива облекчение. Малката не върти глава, за да прецени разстоянието, както правят обикновените гладни: отначало гледат вдясно и вляво от тебе, докато най-после те фиксират и се вторачват право в целта. Не, момиченцето вдига глава, както би сторил всеки жив човек.

— Книжки ли си имаш? — пита я Галахър.

Подът е отрупан с книги, затова той решава, че детето ги разглежда. Само това може да прави, след като ръцете й са оковани зад гърба. Момчето вдига най-близката книжка. „Водните дечица“ от Чарлс Кингсли. Книжката изглежда много стара, с избеляла прашна подвързия върху корицата, скъсана в единия ъгъл. На картинката отгоре има куп сладки малки феи, които се издигат нагоре към небето от покривите на някакъв голям град. Сигурно Лондон, мисли Галахър, макар че никога не е виждал Лондон и няма как да е сигурен.

Гладното момиченце го наблюдава мълчаливо. Погледът й не е недружелюбен, само много напрегнат. Сякаш не знае какво прави Галахър тук и е готова за лоши изненади.

Всичко, което детето знае за Галахър, е, че той е един от хората, които я връзваха за инвалидната количка и я караха до класната стая и обратно. Галахър не си спомня да я е заговарял тогава. Сега думите излизат от устата му сякаш разкривени, смутени. Дори не е сигурен защо изобщо ги изрича.

— Искаш ли да ти почета от тази книжка?

Пауза. Още един мълчалив миг пред втренчените огромни очи.

— Не — отвръща детето.

— Ъм. — Това е то: цялата му стратегия за общуване става на пух и прах. Галахър не е намислил резервна тема за разговор. Обръща се и тръгва обратно към светлината в съседната стая. Отмества подпряния стол и тъкмо се кани да затвори вратата зад гърба си, когато детето избъбря:

— Би ли прегледал рафтовете?

Момчето се обръща, пристъпва обратно в детската стая и пак подпира стола на вратата:

— Моля?

Продължително мълчание. Детето сякаш съжалява, че е проговорило и сега се колебае дали да повтори молбата си. Галахър търпеливо чака.

— Би ли прегледал рафтовете? Мис Жустиню ми даде една книга, но избягахме и се наложи да я оставя. Ако тук я имат същата…

— Да?

— Тогава… може да ми почетеш от нея.

Чак сега Галахър забелязва библиотечния шкаф. Проследява погледа на детето и го вижда, изправен до вратата.

— Добре — отвръща. — Как се казва книгата?

— „Разказано от музите“. — В гласчето на момиченцето вече се долавя вълнение. — От Роджър Ланслин Грийн. Гръцки митове.

Галахър отива до шкафа, щраква фенерчето и го плъзва по рафтовете. Повечето книжки са с картинки и са за много малки деца: подшити са със спирали, а не с плат или хартия, затова момчето ги вади поред, за да види заглавията. Всъщност, в шкафа има много малко истински книги и редникът ги преглежда старателно.

Никакви гръцки митове.

— Съжалявам — казва на детето. — Нямат я. Не искаш ли да ти почета нещо ново, дето не си го чувала досега?

— Не.

— Имат за Пощальона Пат. И за черно-бялото му коте.

Показва й книжката. Детето й хвърля студен поглед и се извръща настрани.

Галахър отива при нея, като си придърпва стол на — както му се струва — безопасно разстояние.

— Казвам се Киърън — казва. Никакъв отговор. — Има ли някоя история, дето ти е любима?

Но момиченцето не иска да говори с него и войникът я разбира. Че от къде на къде ще иска?

— Ще ти прочета тази. — Галахър вдига една книжка със заглавие „Да можех да ти покажа“. Картинките са същите като на „Котка с шапка“ и момчето точно затова я избира. Преди страшно я обичаше, обичаше историята за котката и рибката, и за децата, и за двете Неща, наречени 1 и 2. Харесваше му да си представя как собствената му къща бива обърната с главата надолу, а после разтребена за една секунда, точно преди баща му да се прибере. За седемгодишния Галахър тази история беше източник на мощно, забранено вълнение.

— Ще седна ей тука и ще ти я прочета — повтаря той на момиченцето.

Тя свива рамене, сякаш това си е негова работа, а не нейна.

Галахър отваря книжката. Страниците са влажни и се залепват една за друга, но той успява да ги прелиства, без да ги къса.

— Както крачех по улицата сред хора засмени — почва да чете стихчетата редникът, — срещнах млад мъж, обут с ботуши червени. С тока на колана, на шапката — перо. С копринена риза, с кожено палто. А мирен да стои не можеше и миг…

Детето се преструва, че не слуша, но не успява да заблуди Галахър. Той ясно вижда как момиченцето извива глава настрани, за да разглежда картинките.

Паркс долива още бренди. Съдържанието на шишето бързичко намалява. Жустиню пие, макар вече да е на фазата, в която й е пределно ясно, че всяка следваща глътка е много лоша идея. Утре сутрин ще се чувства като парцал.

Вее си с ръка: лицето й е неприятно пламнало. Алкохолът винаги има такъв ефект върху нея, дори и в минимални количества.

— Божичко — казва. — Трябва ми глътка чист въздух.

Но чистият въздух е кът. Прозорците имат обезопасяващи механизми, които позволяват човек да открехне крилото на пет сантиметра и толкова.

— Дай да се качим на покрива — предлага Паркс. — В края на коридора е вратата към противопожарното стълбище. Води право горе.

— Сигурни ли сме, че на покрива е безопасно? — пита Жустиню и сержантът кимва. Ама разбира се, той вече е проверил. Такъв или онакъв, Паркс е от оная порода мъже, които градят личността си около свещения принцип на докрай изпипаната работа. Жустиню видя това вън на моравата, когато сержантът спаси всички, защото реагира почти толкова бързо, колкото и гладните.

— Добре — казва му учителката. — Хайде да го видим тоя покрив.

Покривът си е чудесен. Вън е с около десет градуса по-хладно, отколкото в стаята, в лицата им духа хубав, силен вятър. Е, „хубав“ е преувеличение, защото вятърът носи гнила смрад: сякаш някъде до тях, невидима в мрака, се издига планина от разлагащо се месо и те дишат миазмите й. Жустиню притиска чашата като кислородна маска към долната част на лицето си и диша алкохолните изпарения с аромата на брендито.

— Някаква идея какво вони така? — пита тя с приглушен и изкривен иззад стъклото глас.

— Не, но тук мирише по-силно — отвръща Паркс. — Да се преместим ей там.

Повежда я към югоизточния ъгъл на сградата. Обърнати са с лице към Лондон и далечния Бийкън — домът, който ги беше изхвърлил вън в света, а сега, сякаш с въдица, ги притегляше обратно към себе си. Жустиню оставя дългото отсъствие да нарисува магическа картина на града в съзнанието й, макар отлично да знае, че Бийкън си е една помийна яма. Един грамаден бежански лагер, управляван чрез терор и изкуствено напомпан оптимизъм: някакъв противен недорасъл наследник на Аушвиц. Нещата там стабилно си отиваха към установяване на пълно тоталитарно управление, когато Жустиню извади късмета да се измъкне и да замине за базата, и сега — три години по-късно — не гореше от желание да узнае в какво се е превърнал Бийкън.

Но къде другаде можеше да отиде?

— Докторката е опасна фигура, а? — позасмива се Паркс, облегнат на зидания парапет на ръба на покрива и взрян в мрака. Лунната светлина се лее над града и го кара да прилича на черно-бяла картинка в някоя книга. Черното преобладава, превръщайки улиците в потоци с неясна дълбочина, из които свисти вятърът.

— И така може да я нарече човек — отвръща Жустиню.

Паркс се смее и шеговито вдига чашата си: сякаш тост за това, че мненията им за Карълайн Колдуел съвпадат.

— Истината е — казва сержантът, — че в някакъв смисъл се радвам, задето цялото чудо приключи. Работата в базата, искам да кажа, и мисията. Е, не се радвам на това, че трябваше да бягаме и се моля от все сърце да не сме единствените оцелели. Но се радвам, че повече не трябва да върша всичко онова.

— Кое по-точно?

Паркс прави някакъв жест. Вече е почти напълно мръкнало и Жустиню не вижда що за жест е.

— Да управлявам лудница. Да правя така, че нещата в онова място да вървят, месец след месец да удържам положението на магия. Боже, цяло чудо е, че изкарахме толкова дълго. Без достатъчно хора, без достатъчно припаси, никаква шибана комуникация с никого, без нормална йерархия на чиновете…

Млъква рязко и Жустиню прехвърля старателно на ум последните му думи, за да разбере коя от тях сержантът съжалява, че е изрекъл.

— Кога прекъснаха комуникациите? — пита.

Сержантът не отговаря. Жустиню пита отново.

— За последен път съобщение от Бийкън дойде преди пет месеца — признава Паркс. — Оттогава обичайните честоти мълчат.

— Мамка му! — Жустиню е дълбоко потресена. — Значи не знаем дори дали… Мамка му!

— Най-вероятно просто са сменили мястото на предавателната кула — отвръща Паркс. — Може дори да не са я преместили кой знае колко далеч. Просто бракмите, които ни служат за радиостанции, не работят, дори когато антените им са насочени директно към източника на сигнала. Все едно да се опитваш да вкараш баскетболна топка в коша от седемдесет и пет шибани километра разстояние.

Възцарява се мълчание; двамата обмислят чутото. Нощта започва да им струва още по-обширна, по-пуста и по-студена.

— Господи боже — обажда се най-сетне Жустиню. — Ние може да сме последните. Ние четиримата.

— Не сме последните.

— Откъде знаеш?

— Знам. Скитниците са си живи и здрави.

— Скитниците… — проточва кисело Жустиню. Слушала е истории за тях, а сега и с очите си ги видя. Оцеляващи, които са забравили всички друго, освен как да оцеляват. Паразити и мародери, в известен смисъл изгубили човешкия си облик точно както и жертвите на Ophiocordyceps. Скитниците не градят, не съхраняват. Те просто успяват да останат живи. А безмилостната патриархална структура на обществото им принизява жените до животни, до самки за разплод.

Ако това е обликът на последната надежда на човечеството, то отчаянието може би е за предпочитане.

— И преди е имало тъмни векове — обажда се Паркс, прочел мислите й по-ясно, отколкото на Жустиню би й се искало. — Светът рухва, а после хората го изграждат наново. Вероятно никога не е имало време, когато животът да е бил просто… стабилен. Напротив, постоянно има някакви кризи. А и ние не сме единствените на тоя свят. Бийкън поддържаше връзка с общности от оцелели във Франция, в Испания, в Америка, навсякъде. Най-тежко са поразени големите градове — твърде много хора, наблъскани на едно място. Заедно с градовете е изгубена и голяма част от инфраструктурата. В по-слабо населените райони заразата не се е разпространявала толкова бързо. Възможно е да има места, където изобщо да не е проникнала.

Паркс долива чашата на Жустиню.

— Исках да те питам нещо — казва.

— Питай.

— Вчера, когато каза, че си готова да вземеш детето и да се отделиш от групата.

— Да?

— Щеше ли наистина да го направиш? Не това ми е въпросът, но все пак: щеше ли да се отцепиш и да се пробваш да стигнеш до Бийкън сама?

— Да, когато го казах, бях напълно готова да го направя.

— Да. — Сержантът сръбва от питието си. — Така си и помислих. Както и да е, точно преди да размахаш пищова си в лицето на Галахър, ти ме нарече някак. Тогава не мислих точно какво ми каза. Нарече ни „предварително програмирани войничета“. Какво точно значи „предварително програмиран“?

Жустиню се смущава.

— Ами обида е.

— Е, много ясно, че е обида. Просто ми стана любопитно. Да не би да значи, че сме безмилостни или нещо от сорта?

— Не. Понятие от психологията е. Описва поведение, с което човек се ражда и не може да промени при никакви положения. Поведение, което е програмирано в теб и ти дори не се замисляш, когато го следваш. Автоматично поведение.

Паркс се смее.

— Като при гладните — подхвърля.

Жустиню се сконфузва още повече, но посреща храбро удара.

— Да — признава. — Точно така.

— Бива те да обиждаш — прави й комплимент сержантът. — Сериозно. Страшна си.

И пак й долива.

После я прегръща през раменете.

Жустиню рязко се дърпа.

— Какви ги вършиш? — пита остро.

— Рекох си, че ти е студено — отвръща учудено Паркс. — Трепереше. Извинявай. Нищо друго не съм имал предвид.

Младата жена не отвръща и го гледа дълго и напрегнато. Цари мъртва тишина.

После Жустиню проговаря. Изрича единственото нещо, което й идва на ум.

Изплюва думите към сержанта, изплюва ги, сякаш иска да върне назад изпития алкохол, спомените, последните три години от живота си.

— Някога убивал ли си дете?

Паркс остава като гръмнат.

Тъкмо беше почнал да се размеква. Брендито беше попило в тялото му, беше притъпило болката от множеството малки шрапнелни ранички в краката и кръста, които получи, когато стълбището се срина от взрива. Тъкмо си беше помислил, че двамата с Жустиню почват да се разбират, но не. Учителката явно го е определила окончателно в личния си тълковен речник. За „Паркс, сержант“ виж „копеле, кръвожадно“. Хрумват му сума ти отговори на зададения въпрос, като повечето предвиждат да припомни на Жустиню факта, че е още жива, следователно някой е направил така, че тя да остане вън от менюто на гладните през последните три години. Да й обясни откъде е дошъл компютърът й, както и останалите дребни джаджи, които й позволяват да си върши работата. Да й посочи точните причини, поради които Бийкън все още съществува, за да могат те сега да се приберат там, да имат дом.

А бе, майната му. Разговорът явно не вървеше в посоката, в която Паркс се беше надявал и със сигурност нямаше да спечели нищо, ако кажеше на тази изключително привлекателна жена, че е лицемерка, а и явно доста по-глупава, отколкото се смята. Подобни думи ще направят пътуването от тук нататък много трудно.

Затова сержантът просто й обръща гръб и поема към противопожарния изход.

— Оставям те да се наслаждаваш на гледката — казва през рамо.

— Имам предвид преди Срива — казва Жустиню на гърба му. — Питам сериозно, Паркс.

Това го кара да спре и да се обърне.

— За какъв, по дяволите, ме вземаш? — пита.

— Не те знам какъв си. Отговори на въпроса. Дете убивал ли си?

Паркс няма нужда да обмисля отговора. Отлично знае къде са границите на нещата. А границите не са създадени да бъдат прекрачвани, както някои хора правят.

— Не. Убивал съм гладни на по пет-шест годинки. Нямаш избор, когато се пробват да те изядат жив. Но никога не съм убивал дете, което фактически да си е било живо и здраво.

— Е, аз съм убивала.

Сега е неин ред да се извърне. Разказва му историята, без да го гледа, макар че близката редица комини бездруго хвърля върху лицата им дълбока сянка и превръща визуалния контакт в условност. В изповедалнята човек не вижда лицето на свещеника. Но Паркс е готов да се обзаложи, че не се е раждал на света свещеник с лице като неговото.

— Шофирах към вкъщи. Връщах се от едно парти. Бях пила, но не много. И бях изморена. Работех по един доклад, няколко седмици все ставах рано и си лягах късно, гонех срока. Но това е без значение. Просто човек… се опитва да осмисли нещата постфактум, разбираш ли? Търсиш причините на случилото се.

Думите се лееха от Хелън Жустиню равни и монотонни. Паркс се сеща за доклада на Галахър с неговите „продължих“ и „след това“. Но ниско сведената глава на Жустиню и ръцете й, стиснали до болка парапета, сами по себе си говореха достатъчно.

— Та, карах по едно шосе. В Хартфордшър, между Саут Мимс и Потърс Бар. Няколко къщи, пръснати нарядко, най-вече километри от жив плет, после кръчма, после пак жив плет. Не очаквах… Искам да кажа, късно беше. Много след полунощ. Не смятах, че въобще ще има жив човек навън, камо ли пък… Някой изскочи на платното пред колата. Измъкнало се е през дупка в плета сигурно. Нямаше откъде другаде да дойде. Просто изведнъж се оказа на шосето, аз настъпих спирачката и налетях право отгоре му. Спирачката нямаше значение. Сигурно съм карала със седемдесет, когато го ударих и то… просто отскочи от колата като топка. Спрях, доста по-нагоре по шосето спрях. Стотина метра по-нагоре може би. Излязох от колата, затичах се назад. Надявах се, естествено… но той беше мъртъв. Мъртъв. Момче. На осем-девет години да е бил. Бях убила дете. Бях го смачкала, целият вътре в кожата си беше натрошен, ръцете и краката му бяха изкривени под невероятни ъгли. Стоях там дълго, поне така ми се стори. Треперех, плачех, не можех… Не можех да стана от платното. Та, стори ми се, че мина много време. Исках да избягам, но не можех да помръдна.

Чак сега Жустиню вдига очи към сержанта, поглежда го, но мракът скрива изражението й. Виждат се само изкривените й устни. Неравната им линия напомня на Паркс за белега на лицето му.

— Но после се изправих — казва жената. — Изправих се, качих се на колата и заминах. Прибрах я в гаража, заключих я и си легнах. Дори спах, Паркс. Можеш ли да повярваш? Така и не успях да реша как да постъпя после. Ако се бях предала в полицията, най-вероятно щях да вляза в затвора и с кариерата ми щеше да е свършено. А и нямаше да върна детето, така че какъв смисъл имаше да се предавам? Разбира се, отлично знаех какъв е смисълът и през следващите два дни шест-седем пъти хващах телефона да се обадя в полицията, но така и не го направих. А после светът свърши, така че не ми се наложи да правя нищо. Размина ми се. Излязох суха от водата.

Паркс чака дълго, за да се увери, че монологът е приключил. Истината е, че през цялото време се мъчи да проумее какво всъщност се опитва да му каже жената. Може би е бил прав от самото начало и много добре е схванал накъде отива разговорът им и това вадене на стари кирливи ризи е просто своеобразна емоционална подготовка на почвата преди секс. А може би не, но човек никога не знае. Във всеки случай, отговорът на всяка изповед е даването на прошка, освен ако смяташ, че признатият грях е непростим. Паркс не смята така.

— Било е инцидент — казва й, посочвайки очевидното. — А и ако не е бил Сривът, ти сигурно си щяла да постъпиш правилно и да се предадеш. Не ми приличаш на човек, който оставя злото ненаказано. — Това си е чистата истина. Едно от нещата, които харесва у Жустиню, е нейната сериозност. Мрази в червата фриволните безотговорни хора, които се носят по повърхността на живота, без никога да поглеждат към бездната под краката си.

— Ти просто не схващаш — отвръща Жустиню. — Защо според теб ти разказвам всичко това?

— Не знам — признава Паркс. — Защо ми го разказваш?

Жустиню се дърпа от парапета, обръща се с лице към сержанта и пристъпва плътно до него, плътно-плътно. Ситуацията носи еротичен заряд, но в същото време еротика няма.

— Аз убих онова момченце, Паркс. Ако погледнем на живота ми като на уравнение, резултатът от него ще е минус едно. Това ще е резултатът от живота ми, разбираш ли? А ти… ти и Колдуел, и шибания редник Джинджър Роджърс10… Господи боже, ще умра, преди да ме принудите да сведа резултата си до минус две!

Последните думи изрича право в лицето на Паркс. Опръсква го със слюнка. Колкото и да е тъмно, застанала е така близо, че сержантът вижда очите й. В тях гори някаква лудост. Жената изпитва дълбок, дълбок страх, но на Паркс му става адски ясно, че не се страхува от него.

После тя се обръща и го оставя сам с бутилката. Не това се надяваше да получи от нея сержантът, но какво пък, брендито е една прилична утешителна награда.

Карълайн Колдуел изчаква Паркс и Жустиню да излязат от стаята, скача от мястото, където е легнала и отива в кухнята.

Още одеве забеляза пластмасовите кутии с капаци, прибрани в дъното на един горен рафт: подредени по големина в стръмна пирамида. Никой друг от групата не ги беше погледнал, защото бяха празни. Но Колдуел ги видя и почувства лек прилив на задоволство. Дори и в тия тежки времена от дъжд на вятър Вселената праща на човека точно онова, от което той има нужда.

Сваля от рафта шест от най-малките кутийки и шест чаени лъжички, после ги пуска една по една в джобовете на бялата си престилка. Взема от шкафа и фенерче, но не го включва, докато не стига там, закъдето се е запътила и не затваря плътно вратата зад себе си.

Диша плитко и през устата. Миризмата на човешки останки, гнили с години, трови въздуха така тежко, че човек я чувства като физическо присъствие.

С помощта на лъжичките Колдуел взима куп проби от гладния мъж, когото сержант Паркс застреля. Интересува я само мозъчната тъкан, но повече проби означават повече шансове поне една да не е твърде замърсена от флората и фауната по кожата, дрехите и околния въздух.

Колдуел затваря внимателно кутийките и ги прибира обратно по джобовете си. Хвърля мръсните лъжички, те не й трябват повече.

Докато взема пробите, си мисли: „трябваше да сторя това още преди години“. Мъже като сержанта са доста полезни: Колдуел знае, че сама никога не би могла да улови толкова опитни субекти. Но ако беше ходила всеки път на терен, ако беше излизала на лов с войниците, нямаше да се налага да разчита на недостоверните им наблюдения и на съмнителните им спомени.

И нямаше да изгуби толкова време да се блъска из задънени улици.

Например вече щеше да знае, че макар повечето гладни да имат само две фази на съществуване — неподвижна фаза на покой и активна фаза на лов — някои от тях притежават и трета фаза, пряко свързана с определена дълбоко деградирала форма на предишното им нормално човешко съзнание. Такива гладни могат да си взаимодействат със заобикалящия ги свят, частично и конвулсивно, по начини, в които отеква поведението им отпреди заразяването.

Жената с бебешката количка. Пеещият мъж с портфейла, пълен със снимки. Тривиални примери, но илюстриращи факти от изключително значение. Близо е, о, Колдуел знае, близо е до безпрецедентен пробив. Не може да направи нищо със събраните проби, докато не стигнат в Бийкън и не получи достъп до микроскоп, но в съзнанието й вече се оформя идея какво трябва да търси в тях, когато започне да ги изследва. Идея в каква посока трябва да поеме работата й, когато успее да се добере отново до лабораторията си и до необходимата апаратура.

И до субект номер едно, разбира се.

До Мелани.

Една ръка разтърсва Жустиню и я буди. Тя на секундата изпада в паника, мята се, смята, че ги нападат, но това е просто Паркс. Срещу него се бори, неговата ръка се мъчи да избута от себе си. Но той не буди само нея. Буди всички, казва им веднага да идат да погледнат през някой прозорец. Слънцето се е вдигнало и огрява една силно потискаща ситуация, и всички от групата трябва да я видят.

Гладните, които ги преследваха вчера, не са се разотишли. Застанали са около оградата на „Дом Уейнрайт“, плътно са я обкръжили с двоен, дори троен кордон, повечето са спрели на място, когато са стигнали до преградата.

Фоайето и целият приземен етаж пък е претъпкан с онези, които не са спрели, а са преследвали човешката си плячка вътре в къщата. От последното стъпало на срутеното стълбище се вижда тълпа от мършави чудовища с отворени усти, застанали рамо до рамо, като публика на някакво дългоочаквано събитие.

Закуска, например.

Напрегнати и уплашени, четиримата от групата започват да изброяват евентуалните възможности за бягство. Очевидно е, че не могат да си пробият път със стрелба. Амунициите им ще свършат, а по бройката на гладните това дори няма да проличи. Бездруго именно шумът вчера им е докарал тази беля на главата днес; още шум създава риск да привлекат още чудовища дори и от по-далеч.

Жустиню мисли дали не могат да използват именно шума.

— Ами ако хвърлиш няколко ръчни гранати? — предлага тя на Паркс. — От покрива, да кажем. Гладните ще се насочат към източника на звука, нали? Той ще ги отвлече нанякъде, а после, когато оградата се очисти, хукваме в противоположната посока.

Паркс разтваря празните си ръце.

— Нямаме гранати — казва. — Бяха само онези на колана ми, а тях ги използвах вчера при бягството.

Галахър отваря уста, после пак я затваря, след това предлага друго:

— Може да направим коктейли Молотов — казва и кимва към кухнята. — Там има бутилки с олио за готвене.

— Не смятам, че чупещи се бутилки издават особено силен шум — отбелязва хапливо Колдуел.

— Може да е достатъчно силен — размишлява Паркс, но не звучи убедено. — Дори и да не е, може да подпалим някои от шибаняците и така да си разчистим път.

— Това не можем да го приложим върху онези долу във фоайето — парира Колдуел. — Не ме блазни перспективата да се окажа в капана на горяща сграда.

— А и от пламъците ще се вдигне пушек — отбелязва Жустиню. — Много пушек сигурно. Ако скитниците още ни търсят, веднага ще се издадем.

— Тогава да хвърлим просто празни бутилки — продължава Галахър. — Без олио. Може шумът наистина да ги привлече нанякъде другаде.

Паркс хвърля поглед през прозореца. Няма нужда дори да го изрича на глас. Разстоянието от прозорците и покрива на сградата до платното вън пред оградата е около четирийсет метра. Човек би могъл да хвърли бутилка толкова далече, но трябва да я хвърли наистина силно и да се моли късметът и посоката на вятъра да са на негова страна. Ако бутилката падне на моравата, само ще примами спрелите пред портата гладни също да влязат вътре.

Същото важи и за гранатите, разбира се. Възможно е от такава тактика да има повече вреда, отколкото полза.

Приказват ли, приказват, но никой не може да предложи очевиден и лесен път за бягство. Оставили са се да ги приклещят, при това нападателите им са хищници, които нито ще си отидат, нито ще изгубят интерес. Да чакат не е вариант, а всички останали алтернативи изглеждат твърде рисковани.

Жустиню отива да нагледа Мелани. Момиченцето е станало и гледа през прозореца, но при звука от стъпките на учителката се обръща. Може би е чула разговора на възрастните в съседната стая. Жустиню се опитва да я окуражи.

— Все ще измислим нещо — казва. — Ще се измъкнем оттук.

Мелани кимва спокойно.

— Знам — отвръща.

Завеждат я до най-горното стъпало. Тоест, бившето най-горно стъпало, преди сержант Паркс да взриви стълбището. Мелани надниква от ръба.

Долу има много, много гладни. Може би стотина или повече, стоят прави във фоайето. Когато двамата мъже и двете жени се появяват горе, всички заразени вдигат едновременно глави към тях като слънчогледи, търсещи слънцето.

Сержант Паркс не вади пистолета си, но кара Мелани да се обърне с гръб към него и да не мърда, докато отключва белезниците. Момиченцето усеща, че металните гривни падат от китките й и й се приисква да раздвижи пръсти, за да провери дали още действат, но не го прави.

Сержант Паркс откача и каишката от шията й и детето се обръща към мис Ж, която стои с купчинката нови дрехи в ръце.

На Мелани й е неприятно, когато й събличат пуловера през главата: пуловера на мис Жустиню, който е носила досега. Неприятно й е изведнъж отново да се окаже чисто гола. Не я притесняват погледите на възрастните, а усещането за хладния въздух по кожата й. Чувството да е изложена пред света.

Но мис Ж я облича с новите дрешки и неприятното чувство отминава. Мелани много харесва джинсите и тениската, якето също: то малко прилича на якето на сержант Паркс. Само обутите маратонки са нещо ново и странно. Никога досега не е носила обувки и внезапното прекъсване на потока информация, който получава през здраво опрените в земята стъпала, я тревожи. Напълно възможно е връзката й с маратонките скоро да приключи. Но затова пък са толкова красиви!

— Готова ли си? — пита Паркс.

— Изглеждаш чудесно, Мелани — казва й мис Жустиню.

Детето кима в знак на съгласие и благодарност. Ясно й е, че изглежда чудесно.

Но подготовката не е свършила. Мис Жустиню вади от джоба си нещо и го подава на Мелани. Малко сиво пластмасово нещо. Четвъртито, с един-единствен червен бутон на него. Около бутона в кръг с червени букви са написани думите САМО и ОТБРАНА. А под тях: ОПАСНО: 150 ДЕЦИБЕЛА.

— Когато след малко се наложи да вдигнеш голям шум — казва мис Жустиню, — това ще ти помогне.

— Какво е то? — пита Мелани. Старае се да изглежда небрежна и спокойна, все едно това да получи подарък от мис Жустиню не е нищо особено.

— Лична аларма. Имам я отдавна. Преди хората носеха такива неща у себе си в случай, че бъдат нападнати.

— От гладни?

— Не, от други хора. Това нещо издава звук като сирената в базата, но много, много по-силен — достатъчно силен, че хората да изпадат в паника, като го чуят и да искат на всяка цена да избягат от него. Но гладните няма да побегнат, напротив, те ще хукнат към звука. Е, джаджата може и да не работи, толкова отдавна не е ползвана, но човек никога не знае.

Мелани се поколебава.

— Задръжте я вие — казва. — В случай, че ви нападнат.

Мис Жустиню свива пръстчетата на Мелани около сивата кутийка, още топла от това, че е стояла в джоба на учителката. Сякаш е малко парченце от самата мис Жустиню, което Мелани може да вземе със себе си вън, в големия свят. Тежестта на новоузнатата тайна за самата себе си все още притиска момиченцето, но когато пъхва малката аларма в джобчето с еднорога на собствените си новички джинси, сърцето й пее от радост.

— Готова съм — казва тя на сержант Паркс.

Изражението на Сержанта казва: крайно време беше. После с друг вид възел връзва каишката за кръста на момиченцето.

— Когато долу стъпиш на земята — казва й, — дърпаш този край и каишката ще се развърже.

— Добре — отвръща детето.

— Няма да свалям намордника — продължава Сержантът, — но тъй като ръцете ти ще са свободни, ти спокойно можеш да го откопчаеш и сама да го свалиш. Умно дете си, бас ловя, че вече си се сетила за това.

Мелани свива рамене. Разбира се, че се е сетила, но няма никакъв смисъл да обяснява за пореден път на Сержанта защо няма никакво намерение да маха намордника.

— Да си знаеш — казва сержант Паркс. — Ако искаш да останеш с нас, трябва да носиш намордника. Или, ако долу го свалиш, трябва да си го сложиш пак, когато свършиш работата. Втори намордник нямам, а ако питаш мен, твоите зъби са бомба със закъснител. Затова се грижи за него, защото само с намордник ще те пусна пак при нас. Ясно ли е?

— Ясно.

— Добре. Галахър, помагай.

Двамата мъже заемат позиция на ръба на стълбището и се приготвят да размотават дължината на каишката, но в последния момент мис Жустиню коленичи до момиченцето и разтваря ръце.

Мелани пристъпва в прегръдката и потръпва от удоволствие, когато ръцете на учителката я притискат.

Но само миг по-късно сама се отдръпва. Под горчивината на химикала долавя съвсем-съвсем мъничка частичка човешка миризма, частичка от истинската миризма на мис Жустиню. Мъничка, но достатъчна да превърне чистото удоволствие от близостта в нещо напълно различно; нещо, което заплашва да излезе извън контрол.

— Опасно — мърмори напрегнато детето. — Опасно.

— Деароматизаторът — ненужно пояснява сержант Паркс. — Трябва да се намажеш още веднъж.

— Съжалявам — промълвява мис Жустиню. Не се обръща към Сержанта, а към Мелани.

Мелани кима. За секунда се е уплашила, но няма нищо, всичко е наред. Миризмата е много слаба и сега, когато вече я няма, детето отново изцяло овладява глада си.

Сержант Паркс й заръчва да седне на ръба на последното стъпало и после да се избута напред. Той и Киърън бавно я спускат с каишката надолу, към тълпата чакащи гладни.

Съществата изобщо не реагират. Някои проследяват движението на спускащото се надолу момиченце, но Сержантът прави така, че спускането да е съвсем бавно и постепенно, за да не раздразни заразените. Погледите им се плъзват по детето, но не се задържат на него. Други пък буквално гледат през Мелани, без изобщо да отчитат присъствието й.

Когато крачетата й стъпват долу, тя освобождава каишката с едно дръпване. Сержант Паркс издърпва свободния край обратно горе, пак така бавно и внимателно.

Мелани вдига очи. Сержантът и мис Жустиню я гледат отгоре. Мис Жустиню й махва: съвсем бавно разтваря и затваря длан. Мелани й махва в отговор.

Закрачва полека сред гладните: незабелязана, недокосната.

Одеве излъга, когато каза, че не се страхува. Да стои тук, сред създанията, да гледа сведените им глави, полуотворените усти и подбелените очи… Много е страшно. Вчера беше помислила, че гладните приличат на къщи, в които преди са живели хора. Сега обаче й се струва, че всяка една от тези пусти къщи е обитавана от призраци. Момиченцето е заобиколено не просто от гладни. Заобиколено е от призраците на мъжете и жените, които тези гладни са били преди. Мелани изведнъж трябва да овладее неочаквания порив да побегне, да се измъкне колкото може по-бързо на чист въздух.

Стига до вратата, като със сила се промушва между плътно долепените тела. Но самата врата е буквално блокирана. Не може да се мине: гладните са твърде много, за да може детето да се провре през тясната каса, а не е достатъчно силна, за да ги разблъска. Но френските прозорци от двете страни на вратата са напълно разбити, парчетата стъкло до едно са изтръгнати от дограмата от втурналите се навътре гладни. Някои от тях, застанали наблизо, носят по телата и ръцете си следите от това насилствено проникване. От пресните им рани много бавно се процежда кафява гъста течност. Въобще не прилича на кръв.

Мелани си пробива път вън през левия прозорец. Още гладни са се струпали на алеята отвън, но вече не са така плътно наблъскани едни до друг и момиченцето си проправя път много по-лесно.

Стига до портата, после излиза на улицата. Подминава още и още гладни. Те не се обръщат след нея и по нищо не личи изобщо да я забелязват. Детето пресича моравата и тръгва сред дървета и високи треви.

Тук й харесва. Ако беше свободна, ако имаше повечко време и никаква специална работа за вършене, щеше да остане тук дълго и да си представя, че е в амазонската джунгла, която висеше на картинка на стената на килията й и за която преди много време беше слушала в уроците на мис Мейлър.

Но не е свободна, а времето я притиска. Ако се забави твърде много, мис Жустиню може да си помисли, че е избягала и я е изоставила, а Мелани по-скоро би умряла, отколкото да допусне мис Жустиню да си помисли нещо такова дори и само за секунда.

Надява се да срещне плъх, като онези, които уплашиха доктор Колдуел, но от плъхове няма и следа. Няма и птици, макар че птица едва ли би свършила работа.

Затова детето продължава да върви, обикаля нагоре-надолу по улиците, влиза през отворените врати на изоставените къщи, пристъпва сред пръснатите, омърсени останки от изчезнали предишни животи, като се старае да не се разсейва от украшенията, снимките и стотиците хиляди други загадъчни предмети.

В една стая с натрупани по пода гнили листа, дълбоки до коляно, Мелани подплашва лисица. Животното скача към счупения прозорец, но момиченцето се хвърля така бързо напред, че я улавя още във въздуха. Усеща приятно вълнение и гордост от собствената си бързина.

И от силата си. Лисицата е голяма колкото нея самата, мята се и се блъска в ръцете на Мелани, но детето просто затяга хватката си, ограничава движенията на животното, докато то застива напълно, треперещо и скимтящо, и покорно се оставя да го носят.

Отново вън на улицата, пред моравата. На отвъдния край на моравата са гладните, струпани рамо до рамо, с гръб към детето, напълно неподвижни.

Мелани изкрещява. Това е най-силният звук, който може да издаде. Сигурно не е толкова силен като личната аларма на мис Жустиню, но и двете й ръце в момента са заети от лисицата, а момиченцето не иска да пуска животното, преди всички гладни да са се обърнали да я погледнат.

Когато главите се извръщат към нея, Мелани разтваря ръце. Лисицата изхвърча бързо като стрела, пусната от лъка на Одисей.

Възбудени от звука, нащрек за плячка, гладните се подчиняват на програмата, записана в главите им. Втурват се мощно напред, погват лисицата, сякаш с животното ги свързват невидими, но здрави нишки. Мелани отстъпва бързо във входа на друга къща, за да пропусне вълната гладни край себе си.

Толкова са много, така плътно са застанали един до друг, че сега, когато хукват, някои биват съборени и стъпкани. Мелани гледа как стъпканите се мъчат отново и отново да се изправят, само за да бъдат прегазени пак и пак. Изглеждат почти смешни, но сиво-кафявата пяна, която избива от устите им, подобно на вино от смачкано грозде, прави гледката тъжна и ужасна. Когато почти цялата орда се източва към противоположния край на улицата и се скрива от очите на момиченцето, някои от тези, падналите, се надигат с усилие на крака и закуцукват или запълзяват след останалите. Други от тях си остават на място, потрепват и дращят, но са твърде натрошени, за да се изправят.

Мелани полека ги заобикаля. Мъчно й е за тях. Иска й се да може да им помогне някак, но няма как. Нищо не може да се направи за тях. Момиченцето се връща обратно в „Дом Уейнрайт“. Влиза във фоайето, вече е напълно пусто, и извиква сержант Паркс, който не е мръднал от мястото си на последното стъпало.

— Получи се. Отидоха си.

— Стой на място — отвръща Сержантът. — Слизаме.

След това задържа тежкия си поглед върху Мелани за момент и добавя:

— Браво на теб, дете.

С помощта на въжетата цялата група лесно се озовава долу. Сержантът определя поредността на слизане: първо Галахър, за да може и долу да има някой, който умее да стреля, втора е Хелън Жустиню, после доктор Колдуел, а самият Сержант остава последен. Доктор Колдуел единствена се оказва проблем, защото не може да се държи за въжето с превързаните си ръце. Паркс прави специален възел, връзва я през кръста и полека я спуска до долу.

Биха могли да се върнат откъдето дойдоха, но е по-лесно да продължат напред през града. Има много места, от които биха могли да се качат обратно на А1, но най-бързо ще се измъкнат от застроените площи, ако държат югоизточна посока и минат през изоставената индустриална зона. Преди Срива тук бездруго са живели съвсем малко хора, а по-късно в района не е имало достатъчно плячка за оцелелите, търсещи цехове и складове от хранителната, а не от тежката промишленост. По тези причини в индустриалната зона срещат съвсем малко гладни. Поне отначало групата следва приблизително траекторията на побягналата лисица. Неустоимата движеща се цел успешно е разчистила пътя за бягство.

Значи вече за втори път гладното дете им спасява живота. Ако направи хеттрик, може би и Паркс ще се поотпусне малко в нейно присъствие. Но тоя момент още не е настъпил.

С тихи премерени гласове, вървейки, групата обсъжда стратегията си занапред. Паркс смята, че трябва да се придържат към първоначалния план, въпреки гадния капан, от който току-що се бяха отскубнали.

Аргументите му са същите като преди. Директният маршрут през сърцето на Лондон ще им спести поне два дни път, а и в града по-лесно ще си осигурят подслон за през нощта.

— Дори и при положение, че подслонът може да се превърне в капан? — кисело пита доктор Колдуел.

— Да, това е проблем — признава Паркс. — Но от друга страна, ако бяхме останали на открито снощи, нямаше да оцелеем и десет шибани секунди. Само казвам.

Колдуел не си дава труд да спори и затова на сержанта не му се налага да й припомня, че именно нейната злополучна среща с гладната руса жена беше онова, което изобщо ги забърка в снощната каша. Всъщност, никой от групата не проявява желание да спори. Продължават напред и разговорът замира в напрегнато мълчание.

До обяд, крачейки, групата се е разтегнала в неприемливо дълга индианска нишка. По заповед на сержанта Галахър застава начело. Хелън Жустиню върви до гладното дете, което поддържа прилично темпо, въпреки късите си крачета, но затова пък непрекъснато се разсейва, зяпайки всяко нещо наоколо. Най-бавна от всички е доктор Колдуел, разстоянието между нея и останалите бавно, но сигурно се увеличава. При подканянията на Паркс тя ускорява крачка, но само минута-две по-късно отново я забавя. Отчаяно непреодолимата й умора, появила се така рано, тревожи Паркс.

Навлизат в изпепелена сянка: поредният спомен от Срива. Преди правителството да се разпадне окончателно, то издаде серия от зле обмислени заповеди за вземане на спешни мерки, сред които и нареждането с хеликоптери да се разпръснат запалителни вещества, за да се създадат с тяхна помощ обгорени зони, гарантирано чисти от присъствието на гладни.

Незаразените цивилни бяха предупредени чрез сирени и радиосъобщения, но въпреки това мнозина от тях загинаха, защото нямаха възможност да избягат, когато пристигнаха хеликоптерите.

Гладните, от своя страна, се разбягваха от огъня като хлебарки при внезапно светната лампа. Целият ефект от обгорените зони беше, че изтикваха заразените на няколко километра в една или друга посока, а в много случаи при това унищожаваха инфраструктура, която иначе можеше да спаси много животи. Например летище „Лутън“. То изгоря напълно, заедно с четирийсет неизлетели самолета и затова, когато пристигна следващата заповед — да се евакуират цивилните на островите в Ламанша с помощта на гражданската авиация — армията просто вдигна колективно рамене и каза: „Хубаво, ама вече няма как да стане“.

От сградите тук бяха останали само основите, не толкова разрушени, колкото разтопени. Чудовищната температура на напалма беше стопила не само металите, но и тухлите, и камъните. Земята, по която стъпват, е покрита с тънка черна кора от мазнина и въглени: остатъците от изгорелите органични материи, изпепелени и издигнали се във въздуха, за да бъдат отнесени на нейде по милостта на горещите вихри на огъня.

Въздухът има остър, кисел привкус. След десет минути дъхът на всички дере гърлата и в дробовете им пламва сърбеж, който не могат да облекчат, защото е вътре, дълбоко в гърдите им.

Двайсет години след Срива в тази зони все още нищо не растеше — не успяваха да оцелеят дори най-жилавите бурени. Така природата ясно заявяваше, че човекът може и да я е наранил веднъж, но втори път няма така лесно да я хване неподготвена.

Паркс чува как гладното дете пита Жустиню какво е станало тук. Жустиню се затруднява от въпроса, макар че за сержанта отговорът е съвсем лесен. Не можахме да избием гладните, затова избихме самите себе си. На нас, хората, това принципно ни е любимият номер.

Изпепелената сянка продължава с километри, потиска духа на групата и източва всяка издръжливост от телата. Отдавна трябваше да спрат, да починат и да се подкрепят, но никой не проявява желание да седне на тази омърсена земя. По негласно споразумение походът напред продължава.

Внезапно и някак неочаквано стигат края на изпепелената зона, но обгорената земя крие още едно чудо, което да им покаже. В рамките на сто крачки светът от черен става зелен, от смъртта групата навлиза сред трескав, неудържим живот, прекрачва от пепелния ад в поле, покрито със зелени магарешки бодили и гъсто нацъфтели ружи.

Но точно на границата между двете има къща: обгорена, но не и рухнала. А на задната й стена личат сенки: това са местата, където в страшния пламък на напалма живи същества са се долепили до горещите тухли, изгорели са там и са оставили отпечатъци върху стената, изрисувани върху нея с пепел в различни цветове, останали от разпада на различните типове органични материи. Сенките са две — голяма и малка — катраненочерни на тъмносивия фон.

Един възрастен и едно дете с ръце, вдигнати високо, сякаш огънят ги е застигнал, докато са правели гимнастика.

Омагьосано, гладното момиченце застава до детската сянка и я премерва спрямо телцето си. Почти еднакви са на големина.

Това можех да съм аз, мисли Мелани. И защо не? Истинско момиченце в истинска къща, с майка и татко, и братче, и сестриче, и леля, и чичо, и племенници, и племеннички, и братовчеди, и всички останали думи от картата на хората, които се обичат един друг и остават винаги заедно. Картата, наречена семейство.

Да растеш и да остаряваш. Да играеш. Да изследваш. Като Пух и Прасчо. Като Великолепната петорка. Като Хайди и като Ан от фермата „Грийн Гейбълс“. И като Пандора, отворила без страх грамадната кутия на света, без дори да мисли дали онова вътре е добро, или лошо. Защото онова вътре е и двете. Всичко винаги е и двете.

Но за да го разбереш, трябва да отвориш кутията.

Спират и хапват, обърнати с гръб към мъртвата зона, която току-що са пресекли.

Сержант Паркс е взел в раницата си консерви от кухнята на „Дом Уейнрайт“. Мис Жустиню, доктор Колдуел и войниците ядат студена наденичка с боб и шотландска яхния. Мелани яде нещо, наречено варен колбас, което прилича малко на месото, което мис Ж й даде предната вечер, но не е толкова вкусно.

Докато се хранят, гледат на юг, в противоположната посока на нещото, което мис Жустиню нарече изпепелена сянка, но Мелани продължава да се обръща през рамо и да гледа изгорената земя. Седнали са на хълмче и момиченцето вижда надалеч назад на север, чак до града, където спаха снощи и където тя пусна лисицата. Километри и километри наред земята леко се надига и спуска, почерняла и изгорена на въглен. Момиченцето разпитва отново мис Жустиню, за да се увери, че я е разбрала правилно първия път и двете си приказват тихичко, за да не се чуват надалеч гласовете им.

— Тук преди зелено ли е било? — пита Мелани и сочи.

— Да. Точно като местата, през които минахме, след като избягахме от базата.

— А защо са изгорили земята тук?

— Опитваха се да удържат гладните през първите седмици след появата на заразата.

— Но не се е получило?

— Не. Но тогава хората бяха много уплашени, бяха изпаднали в паника. Много от онези, които трябваше да вземат най-важните решения, сами бяха заразени или избягаха и се скриха. Онези, които останаха, нямаха представа какво да правят. Аз обаче не съм сигурна, че въобще беше възможно да се направи нещо. Беше вече късно за каквото и да било. Всички лоши неща, от които хората се бояха, вече бяха дошли.

— Лоши неща? — повтаря Мелани.

— Гладните.

Мелани обмисля определението. То може и да е вярно, но не й допада. Ама никак даже не й допада.

— Аз не съм лоша, мис Жустиню.

Мис Ж съжалява за думите си. Докосва ръката на Мелани и леко, но окуражително я стисва. Не е приятно като прегръдката, но пък не е толкова опасно.

— Знам, че не си лоша, мила. Нямах това предвид.

— Но аз съм гладна.

Пауза.

— Ти си заразена — отвръща мис Ж, — но не си гладна, защото гладните не могат да мислят, а ти можеш.

Това основно различие не е хрумвало на Мелани досега или най-малкото тя не го е съпоставяла с космическата тежест на ужаса от осъзнаването на собствената си природа. Но различието съществува и е значително. Възможно ли е тогава да съществуват още различия между нея и останалите гладни? Възможно ли е да се окаже, че тя в края на краищата не е чудовище?

Онтологичните въпроси я връхлитат и растат в съзнанието й. А после иззад тях надниква един по-малък въпрос, но далеч по-практичен.

— Затова ли съм екземпляр от жизненоважно значение?

Лицето на мис Ж се изкривява болезнено, после на него се изписва гняв.

— Затова си толкова важна за научния проект на доктор Колдуел. Тя смята, че вътре в теб може да открие нещо, което да й подскаже как да направи лекарство, с което да помогне на останалите живи хора. Ваксина. Така че те вече да не могат да се превръщат в гладни или, ако се превърнат, да могат да бъдат излекувани.

Мелани кимва. Знае, че това е много важно. Знае също, че не всички злини, връхлетели света на хората, имат еднакви причини и произход. Заразата е била нещо лошо. Лоши са били и нещата, които хората, дето е трябвало да взимат най-важните решения, са извършили, за да овладеят заразата. Лошо е и да ловиш малки деца и да ги режеш на парчета, дори и когато го правиш, за да измислиш лекарство, което да лекува хората от това да са гладни.

Не само Пандора е имала непобедим недостатък. Явно всички хора са създадени така и техните недостатъци ги карат понякога да вършат лоши или глупави неща. Е, не всички хора, но почти всички. Ясно е, че мис Жустиню няма недостатъци.

Сержант Паркс дава знак с ръка да стават. Групата отново тръгва. Мелани крачи пред мис Жустиню, опъва каишката, а умът й се върти ли, върти около главозамайващите неща, които току-що е проумяла. За първи път не изпитва желание да се върне у дома в килията си. Сега килията й изглежда просто като малка частичка от нещо много по-голямо, нещо, в което всички възрастни в групата са участвали преди.

В ума й се трупат нови взаимовръзки, които излизат вън от собственото й съществуване и поемат в изненадващи и опасни посоки.

Лондон ги поглъща бавно, много бавно, парче по парче. Не прилича на Стивънидж, където човек се оказва в сърцето на града направо от полето. За Киърън Галахър, на когото Стивънидж се беше сторил доста голям и впечатляващ, навлизането в Лондон е преживяване постепенно и продължително, но едновременно с това толкова напрегнато и вълнуващо, че момчето буквално не може да го смели.

Вървят и вървят, и вървят, и все още не са влезли истински в града — чийто център, казва сержант Паркс, отстои на още поне петнайсет километра на юг.

— Всички квартали, които пресичаме сега — казва Хелън Жустиню на Галахър, съжалила се над завладелите го страхопочитание и тревога, — са били преди отделни градчета. Предприемачите обаче строили ли, строили, Лондон се разширявал, все повече хора идвали да живеят тук и в крайна сметка тези малки градчета били погълнати от огромното населено място.

— Колко хора е имало тук преди? — Галахър знае, че звучи като десетгодишно хлапе, но не може да се сдържи да не попита.

— Милиони. Много повече от цялото население на Англия в момента. Освен ако…

Учителката не довършва изречението, но Галахър се досеща. Освен ако не броим гладните. Но човек не може да брои гладните. Те вече не са хора. Е, освен това странно гладно дете с тях, но тя е по-скоро…

Галахър не е сигурен каква точно е Мелани. Прилича на живо момиченце, преоблечено като гладно. Не, и това не е. Възрастен, преоблечен като дете, преоблечено като гладно. Странно как, опипвайки предпазливо чувствата си, подобно на човек, чийто език все се пъха на мястото, оставено от паднал зъб, Галахър установява, че харесва Мелани. А една от причините да я харесва, е фактът, че тя е драстично различна от него самия. Мъничка една такава, кинта и двайсет, но не се дава на никого. Дори на сержанта отговаря, а това е все едно мишка да се ежи на питбул. Да не повярва човек!

Но Галахър и детето имат нещо общо: и двамата влизат в Лондон зяпнали от смайване, едва осмисляйки това, което се издига пред очите им. Как е възможно да са съществували толкова много хора, че да населят всичките тези къщи? Как е възможно да са строили такива високи кули? И как е възможно да има на света такова нещо, което да успее да победи и завладее хора, умеещи такива чудеса?

Когато нивите край шосето постепенно отстъпват място на улици, а после на още улици, а след това на още и още проклети улици, групата започва да среща все повече и повече гладни. Сержантът вече е обяснил на всички закона за гъстотата. Колкото повече живи хора са живели на едно място преди Срива, толкова повече гладни има на същото място след Срива, освен ако през това място междувременно не са минали патрули по изпепеляването или пък не е било бомбардирано. Е, местата тук определено се оказват непрочистени по нито един от двата начина.

Проблемът с гладните е в това, че се струпват по много заедно, точно както в Стивънидж, и тъй като едва избегнатата катастрофа в „Дом Уейнрайт“ е още прясна в съзнанието на сержанта, сега той не поема никакви рискове. Пристъпват бавно, непрекъснато разузнават из околните улици и избират да минат по онези от тях, които гладните са пропуснали. Ако човек е готов да пообикаля малко повечко, може да стои далече от мухлясалите копеленца доста дълго време. Отначало Галахър и сержантът извършват разузнаването, но постепенно делегират тая задачка на гладното дете, защото (а) за нея това не е опасно и (б) след Стивънидж вече са сигурни, че момиченцето няма намерение да бяга и ще се върне пак при тях. Малката се оказва идеален разузнавач.

Първите няколко пъти, когато я праща да оглежда напред, сержант Паркс първо откача каишката й, а после отново я закача, когато детето се връща. Веднъж обаче забравя да я завърже или пък просто преценява да не го прави и от онзи момент каишката си остава затъкната под колана му. Детето все още носи намордника, а ръцете й са оковани зад гърба, но тя върви успоредно с останалите, свободна да избързва или да изостава колкото си поиска.

През по-голямата част от следобеда гъстотата на гладните е висока, но постоянна. А след това, странно защо, броят им отново рязко спада. Това се случва, след като преминават през място, наречено Барнет, а после поемат по дълга права улица, осеяна с изоставени автомобили. Точно такъв терен сержантът много мрази и сега си отваря очите на четири, държи всички от групата плътно един до друг, докато полека си проправят път през автомобилното Саргасово море.

Но стигат до противоположния край на улицата без да мернат и един гладен. Нищо че районът е гъсто застроен и би трябвало да гъмжи от заразени. А когато все пак зърват гладни, те или са далеч в някоя успоредна улица, втурнали се да преследват улични котки, или стърчат безцелно по ъглите, като самотници в някакъв постапокалиптичен кошмар.

Детето — Мелани — известно време крачи до Галахър. Среща погледа му и с очи му посочва нещо горе вдясно. Момчето вдига очи и вижда ново чудо: смесица между къща и кола. Яркочервено е, с два реда прозорци и вътре в него — младият войник ясно ги вижда! — има стълби. Но едновременно с това е на колела. Цялото нещо е на колела! Луда работа.

Двамата — детето и Галахър — отиват да огледат нещото заедно. Така за първи път след Стивънидж момиченцето се отдалечава толкова много от Хелън Жустиню, но учителката е заета да гледа нещо друго и да си говори със сержанта и докторката. Двамата млади за момент се оказват свободни да последват споделеното си любопитство.

Двуетажната кола се е блъснала във витрината на един магазин и там е спряла. Килната е леко настрани, съвсем леко, и всичките й прозорци са разбити. Съсипаните гуми отдавна са спаднали и са полепнали по колелата като обелени сиво-черни кори на някакъв странен плод. Няма кръв, нито тела, нищо не подсказва какво е сполетяло тази тромава, надвиснала над главите им колесница. Сигурно отдавна, много отдавна тук просто я е застигнал краят й и колата така и си е останала оттогава, напълно неподвижна.

— Това се нарича автобус — обяснява на войника Мелани.

— Да, знам — лъже в отговор Галахър. Чувал е думата, но никога не е виждал нищо подобно. — Разбира се, че е автобус.

— Всеки е можел да се вози на него, стига да е имал билет. Или карта. Картата се е слагала в една машина и машината я прочитала и те пускала в автобуса. Той спирал на много места, за да могат хората да се качат и да слязат, а после пак тръгвал. Имало е и специални части от улиците, по които само на автобусите било разрешено да се движат. Автобусите били много полезни за околната среда: по-добре хората да се возят на автобуса, отколкото всеки в своята си кола.

Галахър кима бавно, сякаш всичко това му е известно. Истината обаче е, че изчезналият в миналото предишен свят е нещо, което му е дълбоко непознато и за което той рядко се замисля. Дете на Срива, Галахър много по-силно се интересува от начините да докопаш нечий чужд порцион, отколкото от историите за славното минало. Разбира се, в същото време непрекъснато използваше предмети, дошли от миналото. И пистолетът, и ножът му са изработени още преди Срива. Както и сградите в базата, и оградата и повечето мебели. Джипът. Радиото. Хладилникът в стаята за почивка. Галахър е узурпирал руините от предишната империя, но не си дава труд да си задава въпроси за произхода и смисъла на тези руини, точно както човек не се пита от какво животно е дошло месото в чинията му, а просто го яде. През повечето време е най-добре тия отговори да си останат тайна.

Всъщност, реликвата от миналото, която е предизвиквала най-силно интереса му досега, е порносписанието, което редник Сай Брукс държеше под дюшека си. Разгръщайки благоговейно страниците му срещу стандартната цена от цигара и половина, Галахър надълго и нашироко се беше чудил дали жените преди Срива наистина са имали такива тела, тела с такива цветове и плътност. Нито една от жените, които беше виждал през живота си, не изглеждаше така. Сега, с малкото момиченце до себе си, Галахър силно се изчервява при този спомен и хвърля бърз поглед към Мелани, за да провери дали мислите му някак си не са се изписали на лицето му.

Мелани все така гледа автобуса, омагьосана от конструкцията му.

Галахър решава, че са гледали достатъчно. Трябва да се връщат при другите. Почти несъзнателно се протяга, за да хване детето за ръка. Замръзва насред движението. Мелани не забелязва и това, а и да иска, не би могла да го хване за ръка, защото нейните собствени ръце са оковани зад гърба й, но намерението на Галахър е глупаво, толкова глупаво! Ако го беше видял сержантът…

Но сержантът е все така потънал в дълбок и сериозен разговор с Хелън Жустиню и доктор Колдуел и не е видял нищо. Разтреперан и смутен, Галахър с облекчение се присъединява към тях.

А после вижда онова, което гледат останалите трима и всички досегашни мисли се изпаряват от ума му. Пред очите им, в нишата на входа на някакъв магазин, на земята лежи възнак един гладен.

Те гладните понякога така си падат, когато гниенето отвътре така им прецака нервната система, че тя съвсем спре да работи. Галахър ги е виждал, легнали на една страна, потръпващи спорадично, сякаш ги удря ток, с плътно покрити със сиви влакна очи вторачени право в слънцето. Може би същото се е случило и с този гладен тук.

Може би, но с него определено се е случило и още нещо. Гръдният му кош е разцепен и разтворен широко, пръснат насила отвътре от… Галахър няма представа какво е това, което е излязло от гърдите на гладния. Бяло стъбло, високо поне метър и осемдесет, увенчано отгоре с нещо като кръгла възглавница, покрита с буцести израстъци, подобни на мазоли. Повърхността на стъблото е груба и неравна, но мазолите са гладки и лъскави. Ако вдигнеш глава нагоре и ги погледаш внимателно, виждаш, че са покрити с нещо като мазнина.

— Боже милостиви — прошепва Хелън Жустиню.

— Изумително — мърмори доктор Колдуел. — Абсолютно изумително.

— Щом казвате, докторе — отвръща сержантът. — Аз обаче викам да се държим настрани от това чудо, а?

Безстрашна или безразсъдна, Колдуел посяга да пипне един от израстъците. Повърхността му леко се вдлъбва под натиска на пръста й, но когато тя дръпва ръката си, бързо възвръща предишната си форма.

— Не смятам, че са опасни — казва доктор Колдуел. — Поне още не. Е, когато тези плодове узреят, тогава… ще бъде друга работа.

— Плодове ли? — отеква Жустиню със същия тон, който би използвал Галахър. Плодове, израсли от гнилото разкъсано тяло на един мъртвец? От това по-извратено и гадно, здраве му кажи.

Мелани се мушва до Галахър и зърва падналия гладен. На момчето му дожалява за нея, дожалява му, задето малката трябва да гледа такива неща. Не е редно на деца да се налага да мислят за смъртта.

Дори и когато самите те са, така де, умрели. В някакъв смисъл.

— Да, плодове — повтаря Колдуел, твърдо и доволно. — Това, сержант, е плодникът на развития патоген. А в тези шушулки са неговите спорангии. Всяка от тях е цяла фабрика за спори, пълна със семе.

— Това са му топките значи — превежда си сержантът.

Доктор Колдуел се засмива радостно. Одеве, когато Галахър я беше видял за последно, тя изглеждаше наистина смачкана и изтощена, но откритието явно я е върнало към живота.

— Да. Точно така. Това са му топките. Отворете една шушулка и ще преживеете истински интимна среща с Ophiocordyceps.

— Дайте да не ги отваряме тогава — предлага сержантът и я дръпва назад, когато тя отново посяга да пипне нещото.

Лекарката го поглежда изненадано, готова е сякаш да спори, но сержантът вече се е обърнал към Жустиню и Галахър.

— Чухте докторката — казва, сякаш идеята е на Колдуел. — Това нещо тука и всички други като него, които видим занапред, са забранена територия. Не ги пипате и не ги доближавате. Без изключения.

— Бих искала да взема проби… — почва Колдуел.

— Без изключения! — повтаря сержантът. — Хайде, хора, изпускаме дневната светлина. Да вървим.

Тръгват. Но след странната среща в групата се възцарява особено настроение. Мелани отива при Жустиню и върви само до нея, сякаш пак са я вързали на каишката. Доктор Колдуел дрънка нещо за жизнени цикли и полово размножаване, докато думите й почват да звучат така, сякаш сваля сержанта, който ускорява крачка, за да се отдалечи от нея. А Галахър не може да се сдържи да не поглежда назад от време на време, към разкъсаното тяло, забременяло и износило такъв чудноват плод.

През следващите два часа виждат още десетина такива паднали гладни с издигащи се от телата им плодници, някои от тях доста далече от първия до автобуса. Най-високото от белите стъбла се издига далеч над главите им, подсилено в основата си от гъсто преплетена дантела от влакна, прилична на пяна, избликнала от разкъсаните човешки тела, обвила ги и почти напълно скрила ги под себе си. Колкото по-високо беше основното стъбло, толкова по-дебело ставаше в основата си, разширявайки дупката в гръдния кош, в гърлото и в корема на падналия гладен, в зависимост откъде го е пробило, за да излезе. В белите израстъци има нещо неприлично и Галахър с цялото си сърце желае да бяха минали отнякъде другаде и да не ги бяха видели изобщо.

Малко е изплашен и от онова, което се случва с изпъкналите израстъци на върха на гъбните стъбла. Те започват просто като подутинки или вълнички по повърхността на самото стъбло. После нарастват и се надуват, докато заприличат на лъскави перленобели сфери, увиснали като играчки за елха. А после падат. В основите на най-високите и дебели стъбла се търкалят доста окапали плодници със спори, край които групата пристъпва крайно предпазливо.

Когато слънцето най-сетне пада зад хоризонта, Галахър се радва, защото не му се налага повече да гледа тия гнусни, шибани неща.

За Хелън Жустиню третата нощ след бягството е най-странната досега.

Прекарват я в арестантските килии на полицейския участък на Уетстоун Хай Роуд, след като сержант Паркс нарежда да се отклонят леко от курса, за да пренощуват там след предварителен оглед на терена. Надява се оръжейният склад в участъка да не е ограбен. След престрелката в Стивънидж амунициите им са намалели драстично и всяка помощ в това отношение е добре дошла.

В участъка изобщо няма оръжеен склад, нито ограбен, нито никакъв. Но на стената има табло с накачени по него ключове и се оказва, че някои от тях отварят арестантските килии долу в мазето. Четири килии, подредени по дължина на къс коридор с кабина за охраната в далечния край. Вратата от стълбите към коридора е дървена, дебела пет сантиметра, със занитен от вътрешната страна стоманен лист.

— Ето го и хотела за тая вечер — обявява Паркс.

Жустиню решава, че се майтапи, после осъзнава, че не е така и се ужасява.

— Защо ни е сами да се заключваме тук? — пита остро. — Това е капан. Има само един изход, а затворим ли вратата, все едно ослепяваме. Няма да знаем изобщо какво става горе.

— Права си — признава Паркс. — Но, първо, известно ни е, че скитниците са по петите ни още от базата. А сега пък навлизаме в най-гъсто населената територия в страната. Където и да се наложи да спрем, трябва да установим определен защитен периметър. Стоманената врата е най-сигурната защита, която в момента ми идва на ум. Никаква светлина от килиите не се вижда отвън, никакъв шум не достига от тук до улицата. В безопасност ще сме, като в същото време няма да привличаме ничие внимание. За такива като нас едва ли има по-подходящо място за пренощуване.

Никой не коментира повече, всички оставят раниците си на пода на мазето. Колдуел се подпира немощно на стената, после се свлича надолу и кляка. Не че е съгласна с аргументите на сержанта. Просто е твърде уморена да върви по-нататък. Редник Галахър вади последните консерви от „Дом Уейнрайт“ и почва да ги отваря.

Нещата са ясни, няма смисъл от спорове.

Затварят вратата, за да включат фенерчетата, но не бързат да заключват; клаустрофобията завладява почти всички в групата и някак си превъртането на ключа започва да им се струва като необратима стъпка. Хранят се, вялият разговор постепенно заглъхва и в ареста се възцарява тишина. Паркс може и да е прав, че гласовете им не се чуват отвън, но за затворените вътре всяка дума кънти твърде високо, отеквайки в тясното пространство.

Когато се нахранват, един по един се оттеглят в кабината на охраната, за да се облекчат. Влизат там без фенерчета, за да си създават илюзия за усамотение. Жустиню изведнъж си дава сметка, че Мелани така и не изпитва нужда да ходи до тоалетната. Смътно си спомня писмените инструкции, които беше получила, когато за първи път пристигна в базата: там имаше бележки от Колдуел относно храносмилателната система на гладните. Гъбата поема и усвоява абсолютно всичко, което гостоприемникът погълне. Няма нужда от отделяне, защото не остава нищо, което да бъде отделено.

Най-сетне Паркс заключва вратата. Ключът заяжда и сержантът употребява доста сила, за да го превърти. Жустиню — а вероятно и всички останали — си представят какво ли би станало, ако ключът се счупи в ключалката. Вратата е много, ама много здрава.

Разделят се на групички преди сън. Колдуел и Галахър заемат самостоятелни килии. Мелани отива да спи при Жустиню, а Паркс ляга пред вратата със заредена пушка до главата.

Когато и последното фенерче угасва, тъмнината ляга върху им като непосилен товар. Жустиню лежи будна и се взира в тъмното.

Толкова е тъмно, сякаш Бог никога не е изричал първото слово.

Когато мечтите ти се сбъднат, се променяш наистина, мисли Мелани. Спираш да бъдеш човека с тези мечти и те започват да ти се струват като някакво чудновато ехо от нещо, случило се с теб много отдавна.

Лежи в килия, която малко прилича на нейната си килия в базата. Сега обаче я споделя с мис Жустиню. Рамото на мис Жустиню докосва гърба й и Мелани чувства ритмичното движение на тялото й, когато мис Жустиню диша. От това докосване момиченцето цяло се вцепенява от щастие, но това не е единственото й чувство.

Не могат да останат да живеят тук. Тези килии за само временна спирка в едно дълго пътуване, изпълнено с опасности. А някои от тези опасности са вътре в самата Мелани, не вън в света. Тя е гладна и страшният глад ще я навестява отново и отново, каквото и да прави. Трябва все да стои окована, с намордник на лицето, за да не изяде никого.

И после заживели заедно завинаги в мир и охолство.

Така завършваше историята, която Мелани беше написала в клас, но историята в истинския живот няма да завърши така. Бийкън няма да я приеме. Или ще я приеме, за да я нареже на парчета. Щастливият край за мис Жустиню не е щастлив край за Мелани.

Затова тя скоро ще трябва да изостави мис Ж и да тръгне по света сама да си търси късмета. Ще бъде като Еней, който напуснал падналата Троя и заплавал по морето, за да стигне в земята на латините, където основал нова Троя, наречена Рим.

Но Мелани сериозно се съмнява, че принцовете, за които мечтаеше преди, изобщо съществуват в тоя свят, който е колкото красив, толкова и пълен със стари и счупени неща. А и мис Ж вече й липсва, нищо че още са заедно.

Мелани не смята, че някога отново ще обича някого толкова силно.

Четвъртият ден след бягството е денят, в който чудото пада в скута на Карълайн Колдуел като гръм от ясно небе.

Само дето небето не е ясно. Вече не. Времето се е развалило. Дъжд ръми и попива в дрехите им, нямат вече и трохичка храна, цари унило и мрачно настроение. Паркс се тревожи за деароматизатора и си го изкарва на всички. Гелът в тубичките също свършва, налага се да се намажат много икономично, преди да отключат вратата и да излязат от участъка. А им предстоят още три дни път. Ако спешно не си набавят още деароматизатор, ще се окажат в страшна беда.

Все така вървят на юг, пред тях лежат още северен Лондон, централен Лондон и южен Лондон. Колдуел вижда, че дори и шокът и страхопочитанието у младия редник са се стопили. Единственият, който се взира с интерес и неуморно удивление във всяко нещо, край което минават, е опитен субект номер едно.

Колкото до Колдуел, из нейната глава се въртят куп най-различни мисли. Мицелни влакна, развиващи се върху субстрат от клетки на бозайник. GABA-A рецепторът в човешкия мозък, чието широко и жизненоважно поле на действие засяга избирателната проводимост на хлоридните йони през плазмените мембрани на определени неврони. И, разбира се, упорито самоналагащият се въпрос защо виждат все по-малко и по-малко гладни днес, при положение, че вчера ги срещаха на групи от стотици екземпляри?

Колдуел допуска като отговор редица хипотези: умишлено прочистване от незаразени хора на гладните в тези райони; конкуренция на заразените с естествен за екосистемата животински вид, намиращ се на същото стъпало на хранителната верига; болест сред гладните; неизвестен досега страничен ефект от самия Ophiocordyceps и така нататък. Явно фактор в отговора на въпроса е и наличието на падналите гладни с израснали от тях плодници — от сутринта насам групата вижда все повече и повече бели стъбла, така че всяко следващо не предизвиква вече никакви коментари — но е малко вероятно това да е единственото обяснение. За да се предизвика подобен ефект е необходимо наличието на стотици хиляди плодници, а не само на няколко десетки. Със силно раздразнение Колдуел установява, че наоколо не са налични преки доказателства, които да й помогнат да се спре на някоя от хипотезите.

На всичкото отгоре — и това я дразни още повече — усеща, че й е много трудно да се концентрира. Болката в раните й е преминала в непрекъснато мъчително пулсиране, сякаш във всяка от дланите й с неравен ритъм е започнало да тупти отделно сърце. Болката в главата е в унисон с болката в ръцете. Чувства краката си така слаби, така нереални, че буквално не може да повярва как носят тежестта й. Усеща тялото си като пълен с хелий балон, който се носи във въздуха и се полюшва над краката й при всяка следваща стъпка.

Хелън Жустиню й казва нещо, повишаването на интонацията в края на изречението подсказва, че й задава въпрос. Колдуел не я чува, но кима утвърдително, за да не я питат нищо повече.

Навярно в полово зрялата си фаза Ophiocordyceps предизвиква други типове поведение, различни от тези при заразените с недоразвитата безполова форма на гъбата. Съответно: поведение на миграция и поведение на уседналост. Патологична фоточувствителност може би, или някакъв аналог на рефлекса за изкачване на голяма височина, характерен за заразените с гъбата мравки. Ако знаеше къде са отишли изчезналите гладни, щеше да може да конструира модел на евентуалния поведенчески механизъм, а той вече би могъл да я доведе до окончателно разбиране на начините, по които функционира взаимовръзката между гъбата и невроните на гостоприемника.

Колдуел усеща, че светът се носи някъде край нея като в сън. Достига до съзнанието й сякаш от много далеч, между нея и заобикалящото я се осъществява само спорадична връзка. Попадат на група паднали гладни, от които са изникнали плодници — приличат на онези, които виждаха досега, с една разлика: тук телата на гостоприемниците са нападали толкова близо, че израсналите от тях бели стъбла са се съединили помежду си с гъсти снопове мицелни влакна.

Докато останалите от групата разглеждат горичката от плодници с нещо средно между погнуса и интерес, Колдуел коленичи и вдига от земята един от падналите спорангии. Бялата топка изглежда достатъчно здрава, на пипане също е жилава, а и изобщо не тежи. Обвивката й е приятно гладка. Никой не вижда как лекарката внимателно пуска спорангия в джоба на престилката си. Когато Паркс все пак се обръща да я погледне, Колдуел наглася превръзките на дланите си и изглежда така, сякаш се е занимавала с това през цялото време на непредвидената почивка.

Вървят отново, пътят няма край. Времето се разтегля, накъсва се, пренавива се като видеолента и разиграва отново и отново пред очите на Колдуел единични моменти, които — поради липсата на вътрешна логика, която да ги съединява — до един й се струват плашещо познати и неизбежни.

GABA-A рецепторът. Хиперполяризацията на нервната клетка, настъпваща непосредствено след освобождаването на нервен импулс и предопределяща продължителността на времето на покой, преди клетката отново да достигне готовност за освобождаване на следващ импулс. Такъв прецизно балансиран механизъм, а колко много зависи от него!

— Приближавайте внимателно — чува тя гласа на сержант Паркс. — Не приемайте на доверие, че вътре няма никого.

В лабораторията си в базата Колдуел разполагаше с волтов кламп тип SEVC-d за измерване и на най-малките изменения в йонните потоци, преминаващи през мембраните на живите нервни клетки. Така и не се беше научила да го използва както трябва, но въпреки това много добре знаеше, че заразените с Ophiocordyceps клетки демонстрират както различен потенциал на възбудимост от здравите, така и различни нива на промяна на електрическата активност. В рамките на самите заразени субекти пък тези нива варират силно и са на практика непредвидими. Сега Колдуел мисли дали това наблюдение няма връзка с някоя друга променлива, която е пропуснала да забележи.

Една ръка я докосва по рамото.

— Още не, Карълайн — казва Хелън Жустиню. — Нека да проверят хубаво.

Колдуел вдига очи и поглежда надолу по улицата. И го вижда: просто си стои на платното на стотина метра пред тях.

В първия момент се изплашва, че халюцинира. Наясно е, че страда от изключително изтощение и лека загуба на ориентация, дължащи се или на някаква инфекция, която е прихванала, когато си нарани ръцете в базата, или (по-малко вероятно) на мръсната вода, която бяха пили по пътя.

Игнорира Жустиню и продължава напред по улицата. Във всеки случай сержантът вече е обиколил неподвижното нещо на платното от всички страни и дава сигнал, че всичко е чисто. Няма причина Колдуел да се бави повече.

Вдига ръка и докосва студения метал. С хромирани завъртулки, изпъкнали под плътния слой прах и мръсотия, намереното нещо проговаря на Колдуел. Казва й името си.

А името му е Розалинд. Розалинд Франклин.

Карълайн Колдуел е възпитана да вярва във втория закон на термодинамиката. Във всяка затворена система ентропията се увеличава. Без изключения, без никакви „ако“ и „но“. Без компромиси за добро поведение, тъй като стрелката на времевия поток винаги сочи в една и съща посока. Минаваш през музея, след това през магазина за сувенири, после през изхода, а после вече си вън и никой не ти е сложил на ръката печат, с който да те пуснат да разгледаш сбирката втори път.

Изтекоха двайсет години от деня, в който Чарли и Роузи изчезнаха от всички радари. Двайсет години от мига, в който двамата заминаха — без Колдуел — на своето пътешествие и се изгубиха в разпадащия се свят. А сега Роузи със скромно достойнство гледаше Карълайн Колдуел право в очите.

Самото присъствие на Розалинд Франклин представлява опровержение на закона за ентропията. На всичкото отгоре я намират неограбена и неопожарена, все още една чиста virgo intacta12.

— Вратата е заключена — обявява Паркс. — А и никой не отваря.

— Виж само колко прах — обажда се Жустиню. — Не е местена от много, много време.

— Окей, смятам да влезем да хвърлим един поглед.

— Не! — излайва Колдуел. — Недейте! Не насилвайте вратата!

Всички се обръщат да я погледнат, изненадани от жара в гласа й. Дори опитен субект номер едно се втренчва в нея, погледът на грамадните й сиво-сини очи е тържествен и немигащ.

— Това е лаборатория! — продължава Колдуел. — Подвижно изследователско съоръжение. Ако насила отворим херметическото заключване, може да компрометираме онова, което е вътре. Проби. Експерименти в развитие. Всякаква започната работа.

Сержант Паркс не изглежда ни най-малко впечатлен.

— Действително ли смятате, че това би било проблем, докторе?

— Не знам! — с тревога отвръща Колдуел. — Но не искам да рискувам. Сержант, това превозно средство беше изпратено тук, на терен, за да проучи патогена, и на него се качи екип от най-компетентните научни умове в света. Няма как да разберем какво са намерили при експедицията, нито какво са узнали. Ако разбиете вратата, може да причините неизказано големи щети!

Колдуел буквално застава пред сержанта, препречвайки с тялото си пътя му към лабораторията. Но това не се оказва необходимо. Паркс я слуша и дори не посяга към вратата.

— Хубаво — казва намусено. — Е, все пак не смятам, че нещо такова може да стане. Но и бездруго това е стабилна стомана, така че едва ли ще успеем да я отворим, поне не в скоро време. Може би, ако намеря лост, но дори и тогава…

Колдуел мисли напрегнато, пресявайки паметта си.

— Не ни трябва лост — казва.

Показва на сержанта къде е скрит ключът за ръчно отваряне на лабораторията отвън в случай на непредвидени обстоятелства: легнал е между две скоби отдолу, между левите колела на Роузи, точно под средната врата. После, стиснала непохватно ключа с превързаната си лява ръка, Колдуел коленичи до лабораторията и започва да рови под корема й някъде близо до единия преден калник. Помни — поне си мисли, че помни — къде е разположено гнездото, в което ще пасне ключът, но колкото и да опипва, не го намира. След няколко минути човъркане слепешката под развеселените мълчаливи погледни на цялата група, Колдуел най-сетне открива гнездото и успява да пъхне края на ключа в него. Има и система за контрол на неоторизирано отваряне отвън, но тя принципно се задейства само в случаи на реална заплаха или обсада на лабораторията. Конструкторите на Роузи всъщност са предвидили безброй безобидни ситуации, налагащи да се влезе отвън в запечатаната лаборатория, без, разбира се, да се използва взрив или друг вид метод за взломно проникване, който да компрометира целостта на вътрешните помещения.

— Откъде знаеш всичко това? — пита Жустиню.

— Работех към този проект — припомня й сопнато Колдуел. Лъже умишлено, но това не я притеснява. Болката от спомена е далеч по-дълбока от обичайния срам и нищо не е в състояние да принуди Колдуел да навлезе в подробностите на унижението си.

Да разкаже на другите, че беше едва двайсет и седма поред в списъка на възможните членове на екипите на Роузи и Чарли. Да разкаже как се обучава пет месеца, за да усвои начина на работа с оборудването на борда на лабораторията, само за да я уведомят, че в края на краищата проектът няма да се възползва от компетентността й. Двайсет и шестима други биолози и епидемиолози бяха поставени по-горе в списъка от нея: явно, в очите на организаторите и инвеститорите на проекта всеки от тези двайсет и шестима притежаваше качества и опит по-полезни от онези, които можеше да предложи Карълайн Колдуел. Тъй като общият брой членове, които да сформират екипите и на двете лаборатории, беше дванайсет, Колдуел не беше включена дори в списъка с първите резерви. Чарли и Роузи заминаха без нея.

До днешния ден Карълайн Колдуел смяташе, че и двете лаборатории просто са пропаднали: изгубени в безизходицата на някой заразен град, заклещени някъде без път нито напред, нито назад, прегазени от гладни или попаднали на засада от скитници мародери. Тази мисъл донейде я утешаваше — не представата, че победилите я конкуренти са загинали на върха на славата си, а мисълта за това, че ако беше заминала с тях, тя също щеше да е мъртва.

Разбира се, от тази мисъл до извода, че физическото й оцеляване е просто страничен ефект от посредствеността й като професионалист, имаше само една крачка.

Идеята за такава посредственост беше — естествено — пълна глупост и занапред винаги щеше да бъде разглеждана като глупост, особено когато Карълайн Колдуел откриеше лека.

Когато името й бъде записано в историята, случката с неуспешния й опит да си осигури място в екипите на Чарли и Роузи ще се превърне просто в една иронична бележка под линия, подобна на общоизвестните слаби оценки по математика, които Айнщайн е получавал в училище.

Иронията личеше още отсега: без дори да го знаят, организаторите бяха конструирали лабораторията само и единствено за Карълайн Колдуел. После я бяха изпратили тук, за да застане тя на пътя на групата.

Паркс и Галахър се мъчат с ключа, който в ръката на Колдуел заяжда и не поддава. Вратата полека се плъзга назад, сантиметър по сантиметър. Навън лъхва застоял въздух, от който сърцето на Колдуел се разтупква лудо. Херметическият печат е напълно здрав. Каквото и да се е случило тук, каквото и да е сполетяло екипажа на Роузи, вътрешната среда на лабораторните помещения изглежда недокосната.

В мига, в който отворът става достатъчно широк, че да може да се провре, Колдуел прави крачка напред.

И се блъска в сержант Паркс, който й препречва пътя.

— Аз влизам пръв — казва й. — Съжалявам, докторе. Знам, че нямате търпение да огледате и ви обещавам, че ще ви пусна. Веднага след като аз проверя дали вътре не се крие някоя лоша изненада.

Колдуел почва да излага причините, поради което смята, че Роузи е празна, но сержантът въобще не я слуша. Вече е влязъл в лабораторията. Редник Галахър остава до вратата и наблюдава тревожно Колдуел, явно притеснен, че тя ще се опита да го избута и да влезе насила.

Но тя не прави нищо подобно. Ако е права, риск няма, а значи няма и защо да се бърза. Ако пък не е права, ако в превозното средство все пак е проникнато, то сержантът определено ще се справи по-ефективно с всяка опасност, отколкото би могла Колдуел със своите рани. Здравият разум повелява тя да остане вън и да го изчака да приключи с претърсването.

Но въпреки това цялата тръпне от нетърпение. Този дар е предназначен за нея и за никой друг. Никой друг в групата не може да използва апаратурата вътре. Апаратурата, която навярно е вътре, поправя се сама. След толкова години никой не може да каже какво се е случило с безценните уреди на борда на Роузи. В края на краищата, що за бедствена ситуация може да е накарала екипажа да изостави лабораторията, без да вземе или повреди нищо? Най-вероятното обяснение за запечатаната врата и недокоснатия интериор е това, че един или повече членове на екипажа са се заразили, докато са били в лабораторията. Колдуел си ги представя как се мятат вътре в беса на глада, как събарят на пода деликатните предметни стъкла и центрофуги, как тъпчат и трошат Петри стъклата с търпеливо отглежданите тъканни проби.

Сержант Паркс застава на прага и поклаща глава. Колдуел така е потънала в съчиняването на катастрофални сценарии, че приема жеста му като окончателна присъда. Надава вик и се хвърля към вратата, където Паркс я улавя за лакътя и я подкрепя да не падне.

— Всичко е наред, докторе. Всичко е чисто. Има едно тяло на шофьорското място, човекът изглежда се е застрелял. Но тъй като всичко тук е вън от моята компетентност, искам първо да ви задам един въпрос. Има ли вътре нещо, за което трябва да знам предварително? Нещо, което може да се окаже опасно?

— Не, нищо — отвръща Колдуел, но веднага — като учен, отдаден на прецизността — се поправя. — Нищо, за което да знам. Нека огледам и ще ви дам окончателен отговор.

Паркс отстъпва и Колдуел влиза в лабораторията, усеща как трепери от главата до петите, но се мъчи да го скрие.

Лабораторията е оборудвана с всичко. С всичко.

А от далечния край на помещението я гледа нещо, което Колдуел е виждала само на снимка, но знае какво е, знае какво умее да прави то, знае и как да го използва.

Това е АУМ. Автоматичен ултрамикротом.

Свещеният Граал.

Розалинд Франклин по различни причини явно вълнува Колдуел и сержанта, но първите впечатления на Хелън Жустиню са негативни. В лабораторията е адски студено, гласовете кънтят като в гробница и мирише на формалдехид. А по лицето на Мелани учителката вижда, че момиченцето също далеч не гори от ентусиазъм пред откритието.

Разбира се, и двете имат пресни и доста лоши спомени свързани с лаборатории, особено с лаборатории с Карълайн Колдуел вътре. А и Роузи — както Колдуел продължава да нарича това чудо — е именно това: лаборатория на колела. Само дето има койки за спане и кухня и може да се нарече и подвижна къща. Оборудвана е и с огнепръскачки и картечници, така че прилича и на танк. А бе, за всекиго по нещо.

Всъщност, Роузи е достатъчно голяма да извършва продължителни пътувания. Лабораторията е разположена в средата и заема около половината от цялото вътрешно пространство. Отпред и отзад има стрелкови отсеци, където по двама стрелци могат да стоят гръб с гръб, да следят положението вън във всички посоки, и да стрелят през отвори, подобни на амбразури в средновековен замък. Най-отзад пък има нещо като машинно отделение. Отпред са жилищните помещения за екипажа: дванайсет койки, една над друга по стените, две химически тоалетни, кухня, а най-отпред е шофьорското място: мостик, оборудван с картечница като тази в джипа и с контролни уреди, достойни за пътнически самолет.

Жустиню и Мелани стоят точно до стрелковия отсек и — напълно изолирани от случващото си — наблюдават суетнята наоколо.

Колдуел проверява изправността на лабораторната апаратура. Държи в ръка описа — намерила го е окачен на стената до едната врата — и проследява по него отделните уреди, а после един по един ги оглежда за повреди. Изражението й е напрегнато и някак прехласнато, в очите й се чете съсредоточено внимание. Напълно е забравила присъствието на всички останали.

Паркс и Галахър са минали напред, до шофьорското място. Борят се с нещо там — най-вероятно с трупа, който Паркс спомена. След малко го изнасят навън, увит в одеяло. От него се носи букет от неприятни миризми, но те — милостиво — са отдавнашни и изветрели.

— Предните врати са заключени — казва Паркс. — Не мога да ги отворя без ток, както личи. А ток нямаме.

Излизат през средната врата — тази, през която влязоха. Жустиню забелязва, че тя притежава сложна конструкция: стоманена арматура и пластмасови плоскости. Досеща се, че всъщност вратата представлява херметически люк. В шкаф до вратата намират шест запечатани костюми скафандри за работа в заразена среда. Имат големи цилиндрични шлемове с тесни хоризонтални визьори, подобни на главите на роботите в някой филм от петдесетте. Инженерите на това превозно средство наистина са помислили за всичко.

Но очевидно този факт не е спасил екипажа на лабораторията.

Жустиню слага ръка на рамото на Мелани и детето буквално подскача. Жустиню на свой ред се стряска от тази реакция.

— Извинявай — казва.

— Няма нищо — промърморва Мелани и я поглежда. Сините й очи са огромни и бездънни. Обикновено емоциите на момиченцето са винаги на повърхността, но сега, под общата нервност и цялостната потиснатост на детето си личат непроницаеми дълбини, които Жустиню не знае как да разчете.

— Сигурно няма да останем дълго тук — успокоява тя момиченцето.

Но сама долавя колко кухи са думите й. Всъщност няма ни най-малка представа колко ще останат.

Галахър и Паркс се връщат и заговарят с Колдуел с приглушени гласове. После Галахър влиза в спалното помещение, а Паркс се отправя към машинното.

Любопитна, Жустиню тръгва след него.

В машинното Паркс е отворил капака на нещо, което силно прилича на походен генератор. Известно време сержантът замислено човърка вътре. После започва да отваря един по един шкафовете по стените и да проверява съдържанието им. В първия има сигурно хиляда различни инструменти, прегледно подредени на рафтчета. В следващия има намотки жица и тел, машинни части, увити в парчета намаслен муселин, кутии с различни размери, надписани с дълги обозначителни кодове. В третия шкаф има само инструкции за експлоатация, които Паркс се заема съсредоточено да разлиства.

— Мислиш ли, че можеш да го поправиш? — пита Жустиню.

— Може би — отвръща Паркс. — Не е като да разбирам много, но ще се пробвам. Тия инструкции ги пишат като за идиоти. Аз говоря идиотски много добре.

— Може да ти отнеме известно време.

— Сигурно. Обаче това чудо има огнева мощ като за цяла армия. Сто петдесет и пет милиметрови картечници. Огнепръскачки. Заслужава си да опитаме да го оправим, а?

Жустиню се обръща с намерение да иде да каже на Мелани, че може да се наложи да останат повечко тук, но Мелани се оказва застанала точно зад гърба й.

— Трябва да говоря със сержант Паркс — казва детето.

Паркс вдигна безизразната си физиономия от страниците.

— С теб имаме за какво да си говорим, така ли? — пита.

— Да — отвръща Мелани. После поглежда Жустиню. — Насаме.

На Жустиню й трябва секунда да разбере, че я гонят.

— Добре — казва, като се мъчи да звучи незаинтересовано. — Отивам да помогна на Галахър с нещо.

Оставя момиченцето и сержанта. Не може да си представи за какво толкова имат да си говорят двамата насаме и завладялата я несигурност бързо преминава в тревога. Паркс може и да склони да махне каишката, но Жустиню знае, че той все така гледа на Мелани като на умно, но много опасно животно — колкото по-умно, толкова по-опасно. Детето трябва много да внимава не само какво върши, но и какво говори пред него. Има нужда от Жустиню, която да й пази гърба.

Галахър върши горе-долу същото, каквото и доктор Колдуел: инвентаризация на наличностите; докато лекарката се занимава с лабораторията обаче, момчето прави оглед на жилищните помещения. Почти приключва, когато Жустиню идва при него. Той й показва какво е намерил в последния шкаф. CD плейър и два рафта дискове с музика. Жустиню започва да ги разглежда и усеща познатия гъдел на надигащите се стерео-спомени. Заглавията тук представляват — меко казано — еклектична смес. Саймън и Гарфънкъл. Бийтълс. Пинк Флойд. Франк Запа. Феърпорт Кънвеншън. Дъ Спинърс. Флийтууд Мак. 10СиСи. Юритмикс. Меднес. Куин. Дъ Строукс. Снуп Дог. Спайс Гърлс.

— Слушал ли си нещо от тези? — пита Жустиню момчето.

— Оттук-оттам — отвръща Галахър с копнеж в гласа. Единствената музикална система в базата беше онази в блока с килиите на децата и по нея пускаха единствено класическа музика. Един-двама от войниците имаха емпетройки с ръчно захранване, но тези ценности бяха недостъпни: собствениците им бдяха неотлъчно над тях.

— Мислите ли, че можем да пуснем плейъра? — пита Галахър.

Жустиню няма представа.

— Ако Паркс оправи генератора, плейърът ще тръгне, както и всичко останало тук. Не е повреден, климатът не му е повлиял, може би само промените в температурата… Във всеки случай тук няма влага, която би била основен проблем. Ако бушоните не гръмнат и ел. таблото не е повредено, няма причина музиката да не заработи. Да не ти давам прекомерни надежди, редник, но тая вечер може да имаме и вечеря, и забавление.

Галахър изведнъж унива.

— Май няма да ни се отвори парашутът — отвръща мрачно.

— Защо?

Момчето свива рамене и разтваря широко ръце, за да посочи с едно движение всички шкафове, които вече е отворил и претърсил.

— Няма нищо за вечеря.

Паркс свиква в спалното помещение съвещание, на което се явяват четирима от групата.

— Къде е Мелани? — пита рязко Жустиню, внезапно разтревожена и изпълнена с подозрение.

— Тръгна си — отвръща Паркс. После, пред изписания на лицето на Жустиню гневен скептицизъм, добавя: — Ще се върне де. Трябваше да излезе да се поразходи.

— Трябвало да излезе? — повтаря Жустиню. — Тя не ходи по нужда, Паркс, затова, ако ми говориш такива…

— Не е — прекъсва я сержантът — отишла по нужда. Щом настояваш, после ще ти обясня всичко, но детето много категорично ми забрани да ти казвам каквото и да било, така че — на твоя отговорност. Междувременно има един друг въпрос, който трябва да обсъдим, при това без отлагане.

Насядали са по ръбовете на най-долните койки, като внимават да пазят равновесие. Местата за спане са подредени по три едно над друго, така че четиримата възрастни трябва да седят приведени напред, защото височината на стоманените рамки на средните койки е пресметната така, че възможно най-удобно да си фраснеш главата. В лабораторията има повече място, но явно всички, с изключение на Колдуел, предпочитат да не се задържат в помещение, парфюмирано с формалдехид.

Паркс кимва към Колдуел:

— От думите на докторката разбирам, че това, в което сме се настанили в момента, представлява научна станция, конструирана да се движи свободно из застроени градски райони, подсигурена със стабилна защита срещу нападения на гладни и въобще срещу всякакви опасности. Да се направи нещо подобно е било страхотна идея, не споря. Само дето в един определен момент от експедицията са се случили две неща, макар че не мога да кажа точно в какъв ред. Първо, генераторът е гръмнал. Или нещо в електрическата мрежа е гръмнало, защото по моето скромно мнение самият генератор си е горе-долу окей.

— Може би им е свършило горивото — предполага Галахър.

— Не. Не е станало така. Горивото е високооктанова смес от нафта и керосин, подобно е на самолетно гориво, а отзад има резервоар с 2700 литра от него, непипнат. Резервоарите на огнепръскачките също са пълни догоре: при необходимост са можели и оттам да прелеят. Най-вероятно става дума за някаква механична повреда. Трябва да са можели да я отстранят, защото имат по стотина резервни части за всичко, но… по някаква причина не са я отстранили. Може би в онзи момент вече са били дали някакви жертви, може би механиците им вече не са били сред живите. Както и да е, като разглобя генератора, ще разбера за какво точно става дума.

— Значи със сигурност ще поправяме генератора? — пита Жустиню.

— Освен ако не ми кажеш една добра причина да не го поправяме. Това чудо е стабилно като танк. Много, много по-добро и сигурно е от джипа. Ако можем да го ползваме за превоз до Бийкън, ще си спестим много главоболия.

Жустиню забелязва, че по лицето на Колдуел е плъзнала нагла самодоволна усмивчица. Това кара учителката да се възпротиви на предложението на сержанта, макар че то очевидно е благоразумно и правилно.

— Ще привличаме доста внимание обаче.

— Да — съгласява се Паркс. — Така е. Ще ни чуват от километри. Но най-добре ще направят, ако веднага ни се разкарат от пътя, защото тръгнем ли веднъж, няма спиране. Гладни, скитници, улични барикади: настъпваме газта и газим. Дори няма нужда да се придържаме към улици или пътища. Можем да караме направо през къщите — мачкаме и излизаме от другата страна. Единственото, което може да спре добрата стара Роузи, са реките, но при шофьора има карти, на които са обозначени всички мостове, достатъчно здрави да издържат тежестта й. Мисля, че ще е глупаво да не се опитаме да стигнем с нея до Бийкън. В най-лошия случай някои от мостовете ще са разрушени и ще трябва малко да пообикаляме. Най-много да скъсаме ремък или нещо друго да откаже, но тогава няма да сме в по-лошо положение, отколкото сега. Но дори и тогава ще сме си починали от ходенето пеш, което вече се отразява много зле на всички ни, особено на докторката.

— Благодаря ви за загрижеността — казва Колдуел.

— Не знам какво значи тая дума, но, моля, пак заповядайте.

— Две неща — обажда се Жустиню.

— Моля?

— Каза, че в някакъв момент от експедицията на Роузи са се случили две неща. Генераторът е бил едното. А другото?

— Така — казва Паркс. — Тъкмо щях да стигна до това. Свършила им е храната. В шкафовете няма и троха. Нито една! Тъй че, според мен, сценарият на катастрофата се е разиграл така: губят генератора и не могат да го поправят; киснат тук няколко дни или няколко седмици, чакат да дойдат да ги спасят. Но Сривът върлува, никой не идва. Най-сетне някой заявява „Майната му!“, стягат си багажа и си плюят на петите. Един остава тук, най-вероятно да пази инвентара. Останалите се отдалечават в неизвестна посока. Може би са успели да се доберат до спасението, може би не. Най-вероятно е да не са успели, защото останалият тук се е самоубил, но никой не се е върнал за оборудването. За наш късмет.

Сержантът плъзва очи по лицата наоколо.

— Лошото е, че ние рискуваме да ни се случи същото — заключва. — Не знам колко време ще ми трябва да оправя генератора, ако въобще успея. Но докато го поправя или докато се откажа, предлагам да останем тук. Изядохме провизиите, които взехме от Стивънидж, а и по пътя насам всичко беше надлежно разграбено, опожарено и като цяло сравнено със земята. Разполагаме с доста вода, макар че и нея ще я разделим на дажби, защото друга вода няма да намерим, преди да стигнем Темза. Затова: необходимо е да отидем да търсим храна, при това не само да търсим, но и да намерим, и то бързо. В идеалния случай да попаднем на супермаркет, който нито военните, нито скитниците да са успели да изнесат, или на дом, в който собствениците са натрупали запаси, преди да ги връхлети краят на света.

Жустиню примигва пред студената деловитост в думите му.

— Най-вероятно ще попаднем на същите места, където са търсили храна и хората от екипажа на Роузи — изтъква. Паркс се обръща да я погледне и учителката свива рамене. — Ами близко е до ума, че преди да се решат да изоставят напълно тази пътуваща суперкрепост и да тръгнат на път незащитени, щателно са претърсили за храна най-близките околности. Ако някъде наоколо е имало припаси, които просто така са си чакали някой да ги намери, хората от Роузи щяха да са ги намерили.

— Така е, няма спор — съгласява се Паркс. — Това вече значи, че проблемът с продоволствието ще се окаже много сериозен. Той си е сериозен, независимо дали ще успеем да продължим напред, или не, но определено ще стане изключително сериозен, ако останем тук дори за ден, два или повече, докато аз се занимавам с генератора. Така че явно говорим за много отговорно решение, решение на живот и смърт, което засяга всички ни еднакво. Бих се радвал да мога да взема това решение еднолично, но, както любезно ми припомнихте преди няколко дни, мис Жустиню, вие не сте ми подчинена. Докторката също. Затова, в конкретния случай, ще се радвам да подложим въпроса на гласуване. Да останем ли, или да продължим и да изоставим лабораторията? Да си вдигнат ръцете онези, които искат да се опитаме да поправим генератора и да пътуваме на колела до дома?

Ръката на Колдуел на секундата се оказа във въздуха, тази на Галахър я последва, макар и по-бавно. Жустиню се оказа в самотно малцинство.

— Ти съгласна ли си? — пита я Паркс.

— Нямам избор — отвръща Жустиню. В интерес на истината дълбоко в себе си тя вече се е съгласила. Основното й притеснение относно Роузи не е рационално или обективно, а е свързано главно с видимото напрежение, което лабораторията предизвика у Мелани, и със събитията от последния ден в базата. Разбира се, Жустиню усеща колко силно я привлича възможността да довършат пътуването сред удобствата и сигурността на грамадния танк. Без повече засади. Без повече разходки през опасните открити поля. Без стряскане при всеки звук или движение, никакво озъртане през рамо на всеки две секунди, за да видят дали нещо не ги връхлита изотзад.

От друга страна, на лицето на Колдуел все така е изписано изражението на котка, която предвкусва апетитен обяд. И съзнанието, и инстинктите на Жустиню протестират енергично срещу перспективата да останат затворени в едно и също тясно пространство с докторката и миг повече, отколкото се налага.

— Бих искала да участвам в претърсването на района — обръща се учителката към Паркс. — Имам предвид, ако не ти трябвам, за да ти помагам при ремонта на генератора. Ще ида с Галахър да потърсим храна.

— Добре — съгласява се Паркс. — Не мога да почна да поправям генератора, докато не разбера къде е повредата, затова засега основно ще се ровя из инструкциите, за да ми стане ясно кое кое е и какви резервни части ще ми трябват. До мръкване има още три часа, така че ако вие двамата сте толкова навити да претърсвате, ви предлагам да оползотворите светлината и да се заемате веднага. Ще държим връзка по радиостанциите. Ако попаднете в беда, ще дойда възможно най-бързо. Доктор Колдуел, освобождавам ви от участие в търсенето, защото ръцете ви са още в много лошо състояние и няма да можете да носите нищо тежко. Освен това имаме само две раници.

Жустиню се изненадва, че сержантът се чувства длъжен да дава обяснения за решението си. Докато говори, той се взира замислено в Колдуел, сякаш има още нещо предвид, но не го изрича на глас.

— Е, тук има много работи, които мога да свърша — отвръща Колдуел. — Ще се заема със системата за пречистване на водата. Теоретично Роузи разполага с оборудване за извличане на чиста вода от околния въздух чрез конденз. Оправи ли се генераторът, и тази система може да заработи.

— Става — кимва Паркс и се обръща към Жустиню. — Вие двамата по-добре тръгвайте, за да успеете да се върнете преди мръкване.

Но Жустиню не е готова да тръгне. Тревожи се за Мелани и иска да знае истината.

— Може ли да поговорим? — пита тя Паркс. Думите й отекват кухо в затвореното пространство. — Насаме?

Паркс свива рамене.

— Добре. Но бързичко.

Връщат се в машинното. Жустиню понечва да каже нещо, но Паркс я преварва, като й подава собствената си радиостанция.

— В случай, че с Галахър се разделите — обяснява. — Шофьорският пулт на Роузи е оборудван с радио, много по-мощно от преносимите станции, така че тази най-добре да я вземеш ти.

Жустиню напъхва радиото в джоба си, без дори да го погледне. Не иска никакви битови подробности да я отвличат от важния разговор.

— Бих искала да знам какво ти каза Мелани — заявява. — И къде е отишла.

— Наистина ли? — пита Паркс. — Дори и при положение, че тя ми заръча да не ти казвам?

Жустиню се вторачва в него от упор.

— Пуснал си я навън сама. Вече ми стана ясно, че за тебе изобщо не е важно дали Мелани се излага на опасност. За мен обаче е важно. И искам да знам от къде на къде си решил, че можеш да я пуснеш току-така?

— Не си права — казва Паркс.

— Така ли било? И за кое не съм права?

— За мен. — Сержантът присяда на отворения капак на генератора и скръства ръце. — Добре де, не е съвсем да не си права. Преди два дни наистина казах, че трябва да зарежем детето. От тогава насам тя ни спаси кожите два пъти, освен това се оказа отлична разузнавачка. Ще бъде жалко да я изгубим.

Жустиню отваря уста, но Паркс продължава:

— В същото време, ако скитниците я проследят, тя ще ги доведе на прага ни, така че това да я пуснем вън сама е решение, което може да има много сериозни последствия. Но след онова, което Мелани ми каза, прецених, че да я пусна, е по-малкото зло.

Устата на Жустиню пресъхва.

— Какво ти е казала? — пита остро.

— Каза ми, че деароматизаторът ни вече не струва пукната пара, Хелън. Тази сутрин сме се намазали твърде оскъдно, а и нямаше как, при положение, че имахме само една туба за четирима ни. Мислех, че в Роузи ще има запаси, но няма. Лабораторията е заредена със синия гел, който доктор Колдуел използваше в базата, но той е прост дезинфектант. Не убива миризмата по същия начин. Така че детето ни е надушвало от сутринта и направо е обезумявало от глад през цялото време. Беше уплашена до смърт, че няма да успее да се овладее и ще ухапе някого от нас. По-специално тебе. Затова и не искаше да ти казвам нищо. Не иска ти да я мислиш за опасно безмозъчно животно. Иска да мислиш за нея като за момиченце от твоя клас.

На Жустиню внезапно й се завива свят. Обляга се на студената метална стена и чака, докато главата й спира да се върти.

— Аз… — казва. — Аз точно така мисля за нея.

— И аз така й казах. Но от това гладът й не намаля. Затова я пуснах.

— Ти…

— Изведох я навън. Свалих й белезниците и тя побягна. Прибрах ги ей тука, за да й ги сложа, щом се върне. — Отваря един от шкафовете и ето ги и белезниците, надлежно оставени до навитата каишка. — Показах й как сама да свали намордника, но тя бездруго се беше сетила как става. Просто няколко катарами за разкопчаване. Детето ще остане навън, докато не си намери нещо за ядене. Нещо едро. Планът е да се натъпче до пръсване. Да не се връща, докато не си напълни коремчето. Може би така ще укроти рефлекса за хранене поне за известно време.

Жустиню се сеща за поведението на Мелани от сутринта насам: стряскането и общата напрегнатост. Всичко й става ясно. Разбира, че момиченцето е страдало. Онова, което не разбира обаче, е как така Паркс си е променил мнението за намордника и белезниците. Жустиню е объркана и донякъде обидена. По някакъв начин й се струва, че дълбоката връзка между нея и Мелани е компрометирана от наличието на други хора — особено Паркс! — ползващи се с доверието на момиченцето.

— Не те ли беше страх, че ще те ухапе? — пита Жустиню сержанта. Ясно чува злонамерената провокация в гласа си и се отвращава от самата себе си. — Искам да кажа… Значи вече смяташ, че можем да я задържим с нас, нищо че е гладна?

— Съвсем не — отвръща Паркс с безизразно лице. — Точно затова я и пуснах. Или може би имаш предвид дали ме е било страх, докато й махам белезниците? Не, защото през цялото време я държах на мушка с пистолета. Това дете е необикновено — уникално е точната дума! — но в края на краищата не може да промени природата си. Уникална я прави фактът, че е наясно с тази си природа. Много е сурова към самата себе си. Безкомпромисна. Някои хора могат да я вземат за пример.

После й подава празната раница.

— Мен ли имаш предвид? — пита Жустиню. — Мислиш, че не се старая достатъчно?

Откровеният спор с Паркс по някакъв странен начина я кара да се чувства добре, но на сержанта не му се водят разговори.

— Не, нямам предвид теб — казва. — Говоря общо.

— Общо за всички хора? Да философстваш ли се опитваш?

— Не, просто съм едно копеле, дето вечно и за всичко мърмори. Такъв костюм навличам всяка сутрин. Сигурно си го забелязала.

Жустиню усеща, че я хванаха неподготвена, и премълчава. Никога не е допускала, че Паркс е способен на самокритика. Но не беше и допускала, че е способен да си промени мнението за Мелани, а ето, че е грешала.

— Някакви последни съвети? — пита го, все още огорчена, все още неспокойна. — Как да оцелеем, докато пазаруваме? Какви са най-новите правила за живот в модерния град?

Паркс мисли по въпроса по-дълго, отколкото учителката очаква.

— Намажете се с последния деароматизатор — предлага. — И не умирайте.

На Галахър му се иска да беше тръгнал сам.

Не че не харесва Хелън Жустиню. Напротив, точно обратното е. Много я харесва. Смята, че е истинска красавица. Тя заема първо или най-малкото основно място в повечето му сексуални фантазии, най-често явявайки се в ролята на опитна и много развратна възрастна жена, която сваля момче, което може да й бъде син и му показва всички тънкости. Ама всички.

По тази причина да е в един екип с нея го кара да се чувства още по-неловко. Бои се да не каже или направи нещо действително глупаво. Бои се, че може двамата да се окажат в ситуация, в която той ще трябва да вземе решение и няма да успее, защото мислите му ще са твърде заети с нея. Бои се, че няма да успее достатъчно добре да скрие това, колко го е страх.

Тук вън е опасно да си говорят и така положението става още по-лошо. От време на време си промърморват рязко по някоя дума, например, когато стигнат кръстовище и трябва да решат наляво ли да тръгнат, или надясно. Но през останалото време крачат в пълно мълчание, пристъпвайки с неестествените бавни и плавни движения, на които ги научи сержант Паркс.

На Галахър му се струва, че няма нужда да се престарават чак толкова. Тръгнаха от бронирания камион с тъпото име преди час и досега бяха видели само четирима гладни, при това всичките бяха надалеч.

После намират първия мъртъв гладен. И той е родил плод, както другите, с които почнаха да се сблъскват от вчера насам, с тази разлика, че този нещастник е паднал по корем и голямото бяло стъбло си е пробило път през гърба му. Хелън Жустиню се взира в тялото, погнусена и мрачна. Галахър допуска, че учителката мисли за малкото гладно дете. Както са мислели майките преди Срива: светът е толкова голям, пълен е с ненормалници, къде ли е сега малкото ми момиченце?

Да. Така си е, светът е пълен с ненормалници. Галахър лично има роднинска връзка с мнозина от тая порода. И при нападението над базата се беше изправил очи в очи с още доста такива типове. Голяма част от тревогата на редника в момента — може би дори най-голямата част — се дължи на силното усещане, че не се движи в правилната посока. Да, ясно, отиваше си у дома. Но в неговия случай това беше все едно да си сложи крака обратно в капана, от който току-що е успял да се отскубне. Ясно е, че не могат да се върнат обратно в базата. Във всеки случай, база вече няма, а и копелетата, които я нападнаха, навярно продължават да ги преследват. Но в очите на Галахър Бийкън не е убежище. Той е паст, зейнала насреща му, готова да го погълне.

Момчето опитва да се отърси от налегналото го отчаяние. Опитва се да изглежда и да се чувства като войник. Иска Хелън Жустиню да се чувства окуражена от присъствието му.

Бавно вървят по улица с магазини и от двете страни, но всички те са ограбени, при това много отдавна. Твърде лесни са за намиране: очевидни цели за всеки мародер. Повечето може би са били опустошени още в първите дни след Срива.

Затова насочват вниманието си към къщите из околните улички: до тях по-трудно се стига и са по-сложни за претърсване. Най-вече защото трябва непрекъснато да разузнаваш за гладни. Трябва да се стараеш и да не вдигаш шум, когато влизаш с взлом, защото и най-малкият звук ще докара всички гадове от околността. Влезеш ли, пак разузнаваш. В някоя къща може да има цяло гнездо на гладни — бившите собственици или неканени заразени гости.

Претърсването е бавна работа, а и съсипва нервите.

В конкретния случай е и потискаща, защото дъждът вече се лее стабилно. Мрачното сиво небе буквално се изпикава отгоре им.

На всичкото отгоре е и скучна работа, ако допуснем, че нещо може да бъде страшно и скучно едновременно. На Галахър всички къщи му се виждат еднакви. Тъмни. Вмирисани на мухъл, с мокри гнили килими по пода, плесенясали завеси и големи петна зеленясала влага по вътрешните стени. Претъпкани с какви ли не вещи, които нямат друго предназначение, освен да ти се пречкат и да те препъват. Сякаш преди Срива хората са прекарвали цялото си време в опити да изплетат около себе си пашкул от мебели и украшения, и книги, и играчки, и снимки, и всякакви други боклуци, които са им попадали под ръка. Сякаш са се надявали един ден да се родят повторно от пашкула си, да се родят като нещо ново, като нещо друго. Разбира се, при Срива това се е случило с мнозина, макар сигурно не по начина, по който са се надявали.

В повечето къщи Жустиню и Галахър се задържат малко, само колкото да проверят кухнята. В други случаи има и килер или гараж, на който обръщат внимание. Единодушно стоят далече от хладилници и фризери, които — вече знаят — са пълни със смрадна гнила гнус. Търсят единствено консерви и пакетирани храни.

Но не намират нищо. Кухните са празни.

Минават на следващата улица със същия успех. В самия й край откриват заключен гараж с яркозелена врата, малко остава да го подминат. Но Жустиню забелязва, че точно зад ъгъла има ограбена улична будка — това я кара да обърне повече внимание на гаража и тя рязко спира.

— Мислиш ли си същото, което и аз? — пита тя Галахър.

Галахър не си мисли нищо, но когато Жустиню го пита, момчето се замисля бързо, за да може да отговори с нещо повече от „Ъ?“.

— Гаражът може да е бил склад за будката — предполага.

— Ама много си прав. А и ми се струва, че никой не е влизал тук. Хайде, редник, да хвърлим един поглед.

Опитват вратата на гаража: заключена. Изработена е от някакъв тънък лек метал, което от една страна е добре (няма да е трудно да се разбие), а от друга е лошо (всеки опит за разбиване ще вдигне страшен шум).

Галахър подпъхва щика си под единия край на вратата и натиска. Металът се огъва с продължителен остър писък. Когато отворът се разширява, Жустиню и момчето хващат заедно ръба и започват да дърпат бавно, но силно. Пронизителното скърцане продължава, но друг начин да отворят няма.

Огъват едно триъгълно парче от вратата, ширината на дупката е около метър. Оглеждат се във всички посоки, напрегнато чакат и се ослушват. Никакъв звук, нито движение — отникъде нищо не се задава.

На четири крака пропълзяват в гаража. Галахър светва с фенерчето и двамата разглеждат.

Гаражът е пълен с кашони.

Повечето са празни. В онези, които се оказват пълни, няма храна, а стари вестници и списания, детски играчки, хартии. В останалите… Добре де, в останалите има храна, но най-вече снаксове и пакетирани сухи храни. Пакетчета чипс, фъстъци и ивички сушено говеждо. Шоколадови десертчета и бисквити. Бонбони в тубички, големи колкото патрон за карабина. Опаковани поотделно кексчета.

И бутилки. Всякакви видове бутилки. Лимонада и оранжада, кола, сок от касис и безалкохолна бира. Вода няма, но има доста от почти всяко изкуствено подсладено и газирано безалкохолно, което може да хрумне на човек.

— Смяташ ли, че тия работи още стават за ядене? — шепне Галахър.

— Има само един начин да разберем — прошепва в отговор Жустиню.

Поемат риска и се заемат да отварят наслуки различни пластмасови пакетчета, а после хапват по малко от съдържанието им. Чипсът е развален, вмирисан и кисел, с дъх на пот. Бързо го плюят. Бисквитите обаче са си съвсем наред.

— Хидрогенирани мазнини — казва Жустиню и от устата й се разхвърчават трохи. — Сигурно ще траят до последния ден на шибаната вселена.

Най-добри са фъстъците. Галахър не може да повярва колко са вкусни — солени и плътни като месо. Изяжда три пакетчета, преди да успее да се спре.

Когато вдига очи, Жустиню го гледа с широка усмивка: приятелска усмивка, не подигравателна. Момчето се разсмива високо, доволен, че двамата са споделили това нелепо угощение и че в гаража е толкова тъмно, че учителката не може да види колко силно се е изчервил.

После редникът се обажда на сержанта по радиото да му каже, че носят вечерята. Или поне нещо, което има вкус на вечеря. Паркс ги поздравява сърдечно за находката и заръчва да се натоварят с колкото могат да носят, и да се прибират незабавно.

Пълнят раниците и джобовете си, освен това всеки взема и по още два кашона в ръце. Доволни от себе си, излизат отново предпазливо на улицата.

По обратния път настроението е еуфорично. Бяха отишли на лов и се бяха справили добре. Сега влачат мамута към пещерата. Огън ще бъде запален тази вечер, огън да прогонва мрака, ще има пиршество, ще се разказват истории.

Добре де, няма да е точно така. Но все пак ще има заключена здрава врата, прилично ядене и — ако имат късмет — малко музика.

Доктор Колдуел вади пластмасовите кутийки с пробите от мозъчната тъкан на пеещия гладен от „Дом Уейнрайт“ и ги подрежда една до друга върху току-що дезинфекцирания плот. Работните плотове в лабораторията са направени от синтетичен заместител на мрамора: мраморен прах, смесен с бокситна смола и полиестер. Когато опира пулсиращите си болни длани върху равната повърхност, хладният досег носи миг облекчение.

Приготвя препарати от всяка проба. АУМ не участва в тази задача, защото електричеството на Роузи още не е възстановено, а и защото пробите са взети не по правилата, а са изгребани от мозъка на субекта с лъжичка. Тъканта е смачкана, не си личат естествените й слоеве така, както би било, ако пробата е прецизно изрязана.

АУМ ще влезе в работа по-късно, но не за тези проби.

Засега Колдуел просто взема по малко от всяка кутийка и го намазва възможно най-тънко върху предметни стъкла, капва по капка контрастно вещество и предпазливо поставя горното стъкълце върху долното. Превръзките затрудняват движенията й, затова целият процес й отнема повече време от обикновено.

Шест тъканни проби. Пет различни контрастни вещества: цериев сулфат, нинхидрин, D282, бромокрезол и р-анисалдехид. Най-големи надежди Колдуел възлага на D282 — флуоресцентен липофилен карбоцианид с доказана ефикасност при очертаването на невронните структури с изключително висока яснота. Няма обаче намерение да пренебрегва другите контрастни вещества, след като бездруго са й под ръка. Всяко от тях има потенциала да разкрие ценна информация.

Най-близко до ума е да включи електронния трансмисионен микроскоп, настанил се в ъгъла на лабораторията като някакво нежелано отроче, мелез между сонда за разбиване на асфалт и имперски флотски войник от „Междузвездни войни“ — от горе до долу само бял емайл и гладки елегантни извивки.

Но няма ток. Микроскопът няма да се събуди и да й помага, не и преди сержант Паркс да върже захранването.

Междувременно Колдуел насочва вниманието си върху донесения отвън спорангий. В лабораторията има няколко аквариума за работа в стерилна среда, всеки с по два кръгли отвора отстрани. Отворите са защитени със самозатварящи се каучукови предпазители. В тях се пъхат чифт гумени ръкавици с дължина до лактите и всякакъв достъп на въздух се изолира чрез запечатващ гел и някои механични настройки.

Колдуел успешно отделя спорангия от външната среда на лабораторията, прибира го на сигурно в един от аквариумите и се заема с изследването му. Първо се опитва да го отвори с облечените си в ръкавици пръсти, но не успява. Външната му обвивка е жилава, еластична и много дебела. Дори и под скалпела поддава трудно.

Вътре, скрити и усукани безкрайно плътно едно до друго, подобни на късчета нежна и гъста пяна, лежат спорите. Посипват се като сиви сапунени мехурчета вън от разреза, направен от Колдуел. Тя с любопитство пъха пръст по-дълбоко. Никаква съпротива. Макар че са много плътно скупчени една до друга, спорите — изглежда — са почти лишени от каквато и да било осезаема маса.

Докато разглежда спорангия, Колдуел изведнъж усеща, че не е сама в лабораторията. Сержант Паркс е влязъл и я наблюдава мълчаливо. В ръка държи оръжието си — не пушката, а пистолета; държи го небрежно, сякаш е предмет, който си е съвсем на място в цивилно помещение като лабораторията.

Колдуел не му обръща и грам внимание, докато продължава да реже сивата обвивка, за да огледа по-добре вътрешната структура.

— Добрата новина — отбелязва на глас, без да отклонява вниманието си от стъкления аквариум — е, че външната ципа на спорангиите се оказва изключително издръжлива. Нито един от онези, които видяхме нападали по земята, не се беше разтворил, а и е невъзможно да бъдат разкъсани с голи ръце. Явно разпукването им може да се осъществи единствено при определени външни условия, при наличие на фактор от околната среда. А такъв фактор все още не се е появил.

Паркс не отговаря. Не е помръднал от мястото си.

— Някога мислили ли сте за кариера в областта на естествените науки, сержант? — пита Колдуел, все така с гръб към него.

— Не — отвръща Паркс.

— И по-добре. Твърде глупав сте, нямаше да се справите.

Сержантът се надвесва над рамото й.

— Смятате, че пропускам нещо, така ли? — прогърмява.

Колдуел силно чувства присъствието на извадения пистолет. Хвърля поглед надолу и го вижда — точно пред очите й е. Сержантът го държи с две ръце, готов за стрелба.

— Да.

— И какво е то?

Колдуел оставя скалпела, после бавно и полека измъква ръце от ръкавиците и вън от аквариума. Обръща се и поглежда сержанта в упор.

— Ясно виждате колко съм бледа и как се потя. Виждате колко са ми зачервени очите. Виждате как, когато вървя, постепенно забавям ход.

— Да. Виждам.

— И сте си отбелязали на ум диагнозата ми.

— Вижте, докторе, каквото знам, си го знам само аз.

— Но вие нищо не знаете, сержант. Нищо.

Започва да развива превръзката на лявата си ръка. После я поднася на Паркс да я огледа хубавичко. Бялата марля пада и ранената плът се оголва. Самата длан е бяла като рибешки корем и леко подпухнала. Червени линии са плъзнали от китката нагоре по ръката на Колдуел. В очите на сержанта линиите се спускат надолу, защото лекарката е вдигнала дланта си високо, но в случая гравитацията не играе роля. Отровата си проправя път към сърцето на Колдуел, без да обръща внимание на топографските особености на пейзажа.

— Отравяне на кръвта — казва Колдуел. — Тежък сепсис. Първата ми работа като пристигнахме беше да приема сериозна доза амоксицилин, но съм сигурна, че за това вече е твърде късно. Не се превръщам в гладна, сержант. Само умирам. Затова, моля ви, оставете ме насаме с работата ми.

Но Паркс остава неподвижен още няколко секунди. Колдуел го разбира. Паркс е мъж със силно предпочитание към онези проблеми, които могат да се премахнат чрез еднократно окончателно решение. Мислел си е, че Колдуел представлява точно такъв проблем, но е осъзнал, че това не е вярно. Сега му е трудно да смени гледната точка.

Колдуел го разбира, но не може да му помогне. А и не й пука особено. Важното сега е изследването, което — след период на продължителен застой — най-сетне започва да изглежда обещаващо.

— Казвате ми, че тия плодове или каквото са там не са опасни? — пита сержантът.

Колдуел се изсмива. Не успява да се сдържи.

— Не са, сержант — уверява го. — След като перспективата за заличаването на човешкия род от лицето на земята не ви притеснява.

Физиономията на Паркс — една отворена книга — изразява първо облекчение, после объркване и най-сетне подозрение.

— Моля?

На Колдуел почти й дожалява, че трябва да пукне мехура на блаженото му неведение.

— Вече ви обясних, че спорангиите съдържат в себе си спорите на патогена на гладните. Но явно вие не сте проумели докрай какво означава това. В незрялата си, безполова форма Ophiocordyceps разруши цивилизацията ни в рамките на три години. Единствената причина, поради която той не достигна статус на глобална пандемия още в самото начало, причината, поради която беше възможно малки джобове незаразени хора все пак да оцелеят, беше фактът, че незрелият организъм може да се разпространява — безполово — само чрез телесни течности.

— Докторе — прекъсва я сержантът измъчено, — ако ще звучите като някаква шибана енциклопедия…

— Кръв и слюнка, сержант. Патогенът живее в кръвта и слюнката. Не се пренася по въздуха, защото там не може да оцелее. Но зрялата му форма… — Колдуел махва с ръка към безвредната бяла топка на дъното на аквариума. — Е, от зрялата му форма не можем да очакваме милост. Всеки спорангий съдържа приблизително от един до десет милиона спори. Разпукат ли се спорангиите, тези спори ще се освободят и ще се понесат по въздуха, като при това са толкова леки, че ще могат да се отдалечават на десетки, дори на стотици километри. Ако се издигнат до горните слоеве на атмосферата — а това със сигурност ще стане — спокойно ще могат да прелитат между континентите. Достатъчно са издръжливи и ще могат да оцелеят във въздуха седмици, месеци, навярно години. Ако човек ги вдиша, ще се зарази. Цял гладен лесно се вижда, но защита срещу организъм по-малък от милиметър няма. Не можеш да го видиш, още по-трудно — да се опазиш от него. По моите сметки корпорация „Човечество“ ще приключи дейността си максимум до месец, след като първият спорангий се разтвори и изпусне спорите си.

— Но… нали казахте, че те няма да се отворят. — Паркс е потресен.

— Казах, че няма да се отворят от само себе си. Този вид Ophiocordyceps е особен, представлява мутирала форма на организма и развитието му зависи от случайността. Но рано или късно, събитието фактор — каквото и да е то — което ще провокира разтварянето на спорангиите, ще настъпи. Въпрос на време е, а вероятността за настъпването му бавно расте, докато достигне стопроцентова сигурност.

Паркс явно няма коментар на чутото. После се обръща, излиза от лабораторията и оставя Колдуел. А тя, макар че не е позволила присъствието му да я отвлече от мисълта за работата, се чувства много по-добре сама.

За Хелън Жустиню експедицията по търсенето на храна се оказа по-приятна, отколкото й се беше сторило отначало. Беше установила, че времето, прекарано в компанията на Киърън Галахър, е изненадващо поносимо.

Но когато се връщат при Роузи десетина минути преди слънцето да залезе и установяват, че Мелани още не се е прибрала, тревогата се стоварва върху Жустиню като шестнайсеттонния топуз в класическите скечове на Монти Пайтън. Къде се губи това дете? Толкова отдавна я няма. Колко трудно би могло да е да си намери нещо за ядене?

Жустиню си спомня лисицата в Стивънидж. Не беше разбрала как я е хванала Мелани, но я беше видяла как носи мятащото се животно, пристъпвайки от крак на крак, за да не изгуби равновесие и да го изпусне. Ако можеш да уловиш лисица, то хващането на плъх, улично куче, котка или птица не би трябвало да е проблем.

Не е възможно да се предвиди на какво може да се натъкне Мелани из големия град. Жустиню трябваше веднага да иде да я намери, вместо да се мотае с тоя редник.

На секундата се разкайва за този прилив на презрение към Галахър. Единствената му вина всъщност е в това, че е млад, твърде млад и зелен, а и слуша сержанта като господ.

Паркс пък от своя страна й се вижда нещо замислен и мълчалив. Когато му показват находките си, той ги поглежда едва-едва, похвалва ги с кимване и едно изсумтяване, и се скрива в машинното.

Жустиню тръгва след него.

— Какво правим, ако тя не се върне? — пита.

Сержантът си е напъхал главата във вътрешността на генератора, който полека се е заел да разглобява. Гласът му долита отвътре приглушен:

— Ти как мислиш?

— Отивам да я търся — заявява Жустиню.

Това кара Паркс на секундата да се изправи и да я погледне, което е и целта на учителката. Въобще не мисли да излиза сама навън в тъмното. Бездруго не би имало никакъв смисъл. Няма да може да използва и фенерче, защото веднага ще издаде присъствието си на всичко и всички из улиците. Без фенерчето ще е сляпа, а с него — почти сляпа. Гладните ще се ориентират по движещата се светлина, по миризмата на Жустиню, по телесната й температура и експедицията й ще приключи за минути.

Затова, когато Паркс й изброява точно тези аргументи с малко по-груб и по-натъртен тон от обикновено, тя дори не си дава труд да го слуша. Чака го да приключи, после повтаря:

— Какво ще правим тогава?

— Нищо не можем да направим — отвръща Паркс. — За Мелани навън е много по-безопасно, отколкото за мене и тебе, а и тя е умна. Много добре знае, че когато мръкне, трябва да търси подслон и там да чака утрото.

— Ами ако не може да намери обратния път? Ами ако се заблуди в тъмнината или просто забрави откъде е минала? Нямаме представа колко се е отдалечила, а тия улици най-вероятно й се виждат все еднакви. Дори през деня може да не успее да ни намери.

Паркс се взира напрегнато в нея.

— Няма да изстрелям сигнална ракета — казва. — Ако това си намислила, забрави го.

— Какво губим? — настоява Жустиню. — Наврени сме в един шибан танк, Паркс. Никой не може да ни пипне.

Сержантът хвърля на пода инструкцията, която досега е стискал, и грабва един гаечен ключ. За момент Жустиню решава, че се кани да я удари. После, с остра изненада осъзнава, че сержантът е точно толкова разтревожен, колкото и тя.

— Няма нужда да ни пипат — отбелязва той мрачно. — Достатъчно се е да опънат лагера отвън за ден-два. Не сме в позиция да издържим на дълга обсада, Хелън. Не и ако разполагаме само с фъстъчки и кексчета с пълнеж.

Жустиню много добре знае, че е прав, най-малкото за обсадата. Другото не я интересува, защото тя вече беше свила сигналния пистолет от купчината вещи, които Паркс беше изтърсил на пода, за да изпразни раниците и да им ги даде да носят с тях намерената храна. Беше го свила и го беше затъкнала отзад в колана на дънките си, където той не се вижда под блузата. Ако не се обърне гърбом към Паркс, той въобще няма да го забележи.

Но онова, което тревожи сержанта, явно е съвсем различно от онова, което тревожи Жустиню. Не й казва нищо и неизвестността я притеснява.

— Какво има? — пита. — Станало ли е нещо, докато ни нямаше?

— Нищо не е станало — бързо отвръща Паркс. — Но деароматизаторът свърши, нямаме и какво да използваме като заместител. От сега нататък, всеки път, когато направим и крачка навън, ще оставяме подире си следа от миризма, която ще води право до прага ни. А ако детето се върне, ще ни трябва нещо по-сериозно от намордник и каишка, за да я държим под контрол. Ще ни надушва през цялото време. Как смяташ, че ще й се отрази това?

Въпросът злобно и непоколебимо се забива в съзнанието на Жустиню. Тя за момент губи ума и дума. Спомня си гладния бяс, в който изпадна Мелани веднъж в базата. Представя си същото, само че вътре в затвореното тясно пространство на Роузи.

Как въобще ще могат отново да й сложат намордника или каишката?

Тъй като познава Паркс добре — той е човек, който обръща внимание и на най-дребните подробности — Жустиню се зачудва каква ли част от всичко това той е премислил предварително.

— Затова ли така лесно се съгласи да я пуснеш? — пита го. — Решил си, че я връщаш в естествената й среда?

— Вече ти обясних защо я пуснах — отвръща Паркс. — Нямам навика да те лъжа.

— Защото това навън не е шибаната й естествена среда! — продължава Жустиню. Чувства се така, сякаш е глътнала нещо горчиво и сега трябва да говори, без да спира, за да успее да го изхвърли от себе си. — Тя идея си няма как да живее в място като това. Знае по-малко и от нас, а бог ми е свидетел, че и ние не знаем много! Може и да успее да си намери сама храна, но нещата да не се окажат толкова лесни, когато стане дума за оцеляване, Паркс. Там тя е сред животни. Ще живее като животно. И именно в животно ще се превърне. Малкото момиченце ще умре. А онова, което ще остане от нея, твърде много ще прилича на всички останали гладни.

— Пуснах я, за да може да се наяде — отговори Паркс. — Не съм се замислял повече.

— Не си се замислял, но не си и идиот. — Жустиню пристъпва към него и сержантът буквално се дърпа назад, доколкото въобще е възможно в цялата теснотия. Всичко, което Жустиню вижда от лицето му под идващия отдолу лъч на фенерчето, са стиснатите му устни. — Карълайн Колдуел може да си позволи лукса да не мисли. Но не и ти.

— Мислех, че докторката е гениалната сред нас — промърморва Паркс с неубедително шеговит тон.

— Все тая. Тя вижда единствено онова, което се намира на дъното на епруветките й. Наистина си вярва, когато нарича Мелани „опитен субект номер едно“. Но ти не си такъв. Ако вземеш котенце от майка му, а после й го върнеш, но тя му прегризе гърлото, защото то вече не мирише както трябва, ти много добре ще знаеш, че вината е твоя. Ако уловиш птица и я научиш да говори, но после тя избяга и умре, защото не умее сама да си намира храна, пак ще знаеш, че ти си виновен, а не птицата. Е, Мелани не е котенце. Нито птица. Макар че, ако не я бяхте хванали, навярно щеше да израсне като нещо диво, което не знае какво е и върши само онова, което е необходимо, за да оцелее. Но не, вие сте я уловили в мрежа и сте я взели със себе си, в своя дом. И тя вече е ваша. Вие сте се намесили в живота й. Поели сте отговорност за нея.

Паркс мълчи. Жустиню бавно посяга зад гърба си и вади сигналния пистолет от колана си. Протяга го напред, за да го види сержантът, да го види в ръката й.

После се обръща и излиза от машинното.

— Хелън — казва след нея Паркс.

Тя продължава през единия стрелкови отсек и стига до входната врата. Заключена е, но никой не я пази. Колдуел е в лабораторията, а Галахър — в спалното, разглеждайки старите дискове с музика все едно са порноснимки.

— Хелън.

Жустиню освобождава ключалката. Прави го за първи път, по не е никак трудно човек да се досети как работи механизмът. Хвърля поглед през рамо към Паркс, който е извадил пистолета си и го е насочил към нея. Но само за миг. После ръката му се отпуска и сержантът въздъхва тежко, сякаш оставя на пода грамадна тежест.

Жустиню отваря вратата и излиза навън. Вдига ръка високо над главата си и натиска спусъка.

Звукът е като гърмеж от фойерверк, но по-приглушен. Сигналната ракета изсвирва и с въздишка се издига нагоре в мастиления мрак.

Никаква светлина. В края на краищата, пистолетът вече е на доста годинки. Още отпреди Срива, както и всички други вещи от въоръжението на Паркс. Сигурно ракетата вече не струва.

А после сякаш Бог включва осветлението на небето. Червен блясък. Доколкото Хелън Жустиню знае, това е любимият Му цвят.

За миг всичко наоколо става ясно видимо като посред бял ден, но тази светлина не е дневна светлина. Не, това е светлина като в кланица, като във филм на ужасите. Със сигурност отблясъкът се вижда и вътре в Роузи, макар че някой старателно е свалил жалузите на всичките бронирани прозорчета. Ето че Галахър застава на прага до Паркс, дори Карълайн Колдуел благоволява да излезе от лабораторията и, изправила се зад двамата мъже, смаяно се взира в осветеното в алено полунощно небе.

— По-добре се прибирай — казва Паркс на Жустиню с напълно примирен глас. — Със сигурност Мелани не е единствената, която е видяла това.

Мелани въобще не се е изгубила, но сигналната ракета я разведрява.

Седнала е на един покрив на около километър от Роузи. Седи там вече с часове под проливния дъжд и е подгизнала до кости. Мъчи се да осмисли нещо, което видя днес късно следобед, малко след като си напълни коремчето с храна. Оттогава прехвърляше видяното през ума си отново и отново в някакво безкрайно повторение.

След претърсване на лъсналите от дъжда улички и подгизналите дворове, в крайна сметка Мелани улови дива котка и я изяде. Изяде я и се отврати. Не от самата котка, а от целия процес: преследването, улавянето, изяждането. Гладът я движеше, движеше я със страшна сила и й подсказваше какво да прави. Когато разкъса корема на котката със зъби и започна ненаситно да гълта онова, което се изсипа отвътре, част от личността й потъна в пълно удовлетворение, в тотален покой. Но друга част остана далеч от ужасяващата жестокост, от ужасяващата гнусота. Тази част видя, че котката е още жива, потрепваща, когато Мелани строши крехките ребра, за да се докопа до сърцето. Тази част от момиченцето чу жалното мяукане, видя как котката напразно дращи, отваряйки малки ранички по ръцете й, които дори не прокървиха. Тази част усети горчивата смрад на екскрементите, когато без да иска разкъса червата, и се видя как ги хвърля във въздуха, за да се добере до меката плът отдолу.

Изяде цялата котка.

А когато я изяде, потъна във всякакъв род излишни мисли. Котенцето, кротко и съсредоточено лочещо млякото си на картинката на стената на килията й. Пословицата за това, че нощем всички котки са черни, която Мелани не разбра, когато я чу в клас, а мистър Уитакър не успя да я обясни. Стихче от една книжка:

В интерес на истината, Мелани не хареса чак толкова малкото коте. Малкото коте не вкусваше и наполовина толкова хубаво, колкото двамата мъже, които беше нахапала в базата. Но Мелани знаеше, че малкото коте ще я нахрани и ще я задържи жива, и се надяваше сега гладът поне малко да се поуспокои и да не я тормози така упорито.

След като се наяде, момиченцето заскита из улиците: чувстваше се едновременно нещастна и възбудена, не беше в състояние да стои на едно място. Върна се до Розалинд Франклин, колкото да се увери, че лабораторията си е още там, където я беше оставила, после я заобиколи и продължи да шари из тия или ония странични улици, като за час, час и нещо си позволи напълно да се изгуби. Не й се искаше още да се връща. Усещаше, че ще трябва да яде още веднъж, преди да се прибере.

С всяка нова обиколка описваният от Мелани кръг се разширяваше, момиченцето се отдалечаваше все повече, а и все по-уморено влачеше крака. Опипваше полека краищата на глада си, проверявайки тъканта му, силата му така, както сержант Паркс проверяваше една по една стаите в „Дом Уейнрайт“: с пушката в ръце и с поглед, стрелкащ се във всички посоки. Гладът беше вражеска територия и Мелани трябваше да я опознае добре.

При една от най-далечните си обиколки момиченцето се озова пред голяма бяла сграда с много прозорци. Тази на приземния етаж бяха огромни и всичките изпочупени. На по-високите етажи стъклата все още си стояха в рамките. Отпред имаше табела, а на нея пишеше „арт ЦЕНТЪР“: едно мъничко „арт“ и едно грамадно „ЦЕНТЪР“, увиснали точно над входната врата. А вратата преди е била направена също от стъкло и по тази причина в момента изобщо я нямаше. Представляваше само една празна каса, от която тук-таме бяха останали да стърчат няколко ръбати парчета.

Отвътре долитаха шумове — накъсани, остри, пронизителни взривове от звук, сякаш квичене на ранено животно.

„Точно сега едно ранено животно би ми дошло много добре“, помисли си Мелани.

Затова влезе в сградата и се озова в много висок таван и с две стълбища в дъното. Стълбищата бяха метални, с гумени неща отстрани, за които да се хванеш, когато се качваш. В началото им имаше друга табела. Светлината на деня вече гаснеше и Мелани с труд я разчете. На нея пишеше: ЕСКАЛАТОРИ: ДЕЦАТА СЕ НОСЯТ НА РЪЦЕ ОТ ВЪЗРАСТЕН ПРИДРУЖИТЕЛ.

Момиченцето пое нагоре по стълбището. То издава протяжен металически стон, когато отпуска тежестта си на първото стъпало, а при всяка следваща крачка хлътва леко надолу, сякаш ще рухне всеки момент. Малко остана Мелани да се върне, но писъците и цвърченето от вътрешността на сградата вече се чуват по-ясно и тя изгаряше от любопитство да узнае що за създание ги издава.

В горния край на стълбището имаше друга голяма стая с картини по стените и множество маси и столове. Картините бяха напълно неразбираеми, съставени бяха от думи и картинки, които нямат никаква връзка помежду си. На едната пишеше: „Турне: модерен фолк“ и до буквите беше нарисуван човек, който свири на китара. По-надолу обаче беше нарисуван същият мъж, който свири на най-различни други неща: на куче, на стол, на дърво, на друг мъж и така нататък. На някои от масите имаше чинии и порцеланови и стъклени чаши, но чашите бяха празни, а в чиниите нямаше нищо друго, освен неопределими петна от храна, изгнила много отдавна — толкова отдавна, че дори изгнилото вече е изчезнало.

Тук нищо не беше местено или разрушено, но и нищо в това помещение не даваше признаци на живот. Сега вече освен пищене, Мелани чуваше и шум от бързо движение, но стаята е толкова голяма и ехото така кънти, че тя не можеше да определи откъде точно идват всички тези звуци.

Огледа се. Навсякъде наоколо имаше още врати и стълбища. Пое наслуки по едно от тях, влезе през някаква врата, повървя по случаен коридор и мина през други две врати, разположени една срещу друга, които се люшнаха и се отвориха, щом ги докосна.

А после се закова на място така, както се заковава на място човек, видял, че е пристъпил твърде близо до ръба на много висока скала.

Пространството, в което се беше озовала, беше много, много по-обширно от стаята на долния етаж, макар че и тя не беше малка. Тук цареше пълна тъмнина, но Мелани долови мащабите на залата по отекващите звуци, по движението на въздуха пред лицето си. Не беше съзнателно. Просто знаеше, че това място е гигантско.

А звуците идваха отдолу, някъде изпод нея, което значеше, че гигантското се разпростираше в три посоки, не само в две.

Мелани вдигна ръце на височината на гърдите си и запристъпва напред — мънички бебешки стъпчици, които бързо я доведоха до ръба на някаква площадка. Под пръстите й има метал: парапет или балюстрада.

Момиченцето застана тихо и неподвижно, вслушваше се в пищенето, в топуркането на крака, в ритмичните удари и трясъци, които ту се усилваха, ту заглъхваха.

А после: смях. Някой се засмя високо и радостно.

Момиченцето замръзна на място от удивление. Усети, че цялата трепери. Този, който се смееше, можеше да бъде Ан или Зоуи, или което и да е от приятелчетата й от класа. Това беше смях на малко момиченце. Или на малко момченце.

Малко остана Мелани да извика онзи, който се смееше, но се сдържа. Смехът беше весел и добър и момиченцето реши, че онзи, който се смееше, сигурно също е весел и добър. Но не беше възможно само един човек да вдига целия този шум. Звучеше така, сякаш много, много хора тичат напред-назад. Навярно играеха на някаква игра там, долу, в тъмното.

Мелани чака толкова дълго, че се случи нещо странно. Очите й започнаха да виждат.

Не че светлината стана по-силна. Просто очите й решиха да започнат да й дават повече информация. Веднъж в клас говориха за нещо, наречено акомодация. Пръчиците и бухалчиците в окото, особено пръчиците, променят зоната си на чувствителност и започват да възприемат очертания и подробности в онова, което допреди малко е изглеждало като стопроцентова тъмнина. По този процес има функционални ограничения, така че получената картина е преимуществено черно-бяла, защото пръчиците не са много добри в определянето на степента на наситеност на цветовете.

Сега обаче беше различно. Сякаш в залата беше изгряло невидимо слънце и на неговата светлина Мелани виждаше така добре, както посред бял ден. В рамките на няколко минути огромното пространство под нея се превърна от непрогледен океан в ясна суша. Момиченцето се замисли дали това зрение в тъмното не е нещо, което само гладните умеят.

Намираше се в театър. Никога преди не беше виждала театър, но знаеше, че това тук трябва да е именно театър. Имаше редове и редове седалки, обърнати в една и съща посока: към широка равна платформа с дървен под. Сцена. Над най-долното множество седалки имаше балкон с още седалки и Мелани стоеше тъкмо на него: на ръба на балкона, надвесен над огромната аудитория отдолу.

Оказа се напълно права: долу нямаше само един човек. Най-малко десетина-петнайсет души бяха.

И не играеха игра. Правеха нещо съвсем друго.

Мелани пази пълна тишина и ги наблюдава дълго. Може би толкова дълго, колкото ги беше слушала, преди да влезе в залата, може би и по-дълго. Очите й бяха разтворени широко, пръстите й стискаха здраво парапета на балкона, сякаш се страхуваше да не падне.

Наблюдава ги, докато шумът и движението замряха. После момиченцето се измъкна възможно най-тихичко обратно навън, мина през люлеещите се врати, после слезе надолу по стълбищата.

Вън валеше по-силно от когато и да било.

Мелани измина няколко несигурни стъпки, олюля се и спря под заслона на една стена, чиито древни графити бяха избледнели до черно-сивкави сенки.

Нещо ставаше с лицето й. Очите й горяха, гърлото й се свиваше конвулсивно. Чувстваше се като в първия момент в стаята с душовете, веднага след като включеха химическия дъжд и въздухът се изпълнеше с химическа лютивина.

Но тук нямаше химически душове. Мелани просто плачеше.

Онази част от нея, която беше останала настрана и я беше гледала как яде котката, я наблюдаваше отстрани и сега, наблюдаваше я и малко тъжеше за това, че — тъй като валеше дъжд — беше невъзможно да се разбере дали при плача от очите на детето капеха истински сълзи.

След вечерята, чийто вкус — независимо от опасно високите количества сол и захар в нея — явно никой не усеща, нощта пропълзява артритно, безцелно, безпомощно.

Жустиню е в кухнята, седнала така, че да може да гледа вън към улицата през едно от прозорчетата прорези. Зад гърба си чува накъсаното хъркане на Галахър в спалното. Момчето си избра една от най-високите койки, отмъкна одеялата на останалите и си сви горе гнездо. В момента е напълно невидим, барикадирал се срещу света зад палисада от сънища и полиестер.

Той единствен спи. Паркс продължава да разглобява генератора и не дава никакви признаци, че скоро ще прекрати заниманието си. От време на време от машинното долита тракане, което подсказва на Жустиню кога сержантът напредва. От време на време пък долитат псувни, които пък подсказват кога не му върви.

Между нея и него е лабораторията, където Колдуел работи в пълна тишина, поставяйки едно след друго предметни стъкла под окуляра на конфокалния микроскоп марка Цайс LSM 510, оборудван с вградена батерия (сканиращият електронен микроскоп все още чака живителния прилив на електричеството от генератора на Роузи), като след всяко си води някакви записки в тефтер с кожени корици, а после пъха съответното стъкло в специална кутия, където то влиза в свое собствено, старателно номерирано гнездо.

Когато слънцето изгрява, Жустиню изпада в мълчаливо удивление. Допреди миг й се струваше, че настъпилата онтологична безизходица ще трае вечно.

А ето че сега под алената зора една дребничка фигурка се задава по отсрещния тротоар и пресича, насочвайки се към вратата на Роузи.

Жустиню надава неволен вик и се втурва да отвори. Паркс вече е там, препречва й пътя и този път изобщо не отстъпва. Разнася се тих, приглушен звук: голи кокалчета почукват учтиво по металната обшивка.

— Ще трябва да ме оставиш аз да се оправям — казва Паркс. Под очите му има сенки, а по челото и бузите — петна от машинно масло. Сякаш току-що е убил някого, в чийто вени вместо кръв е текло мастило. Раменете му са отпуснати уморено, от цялата му фигура лъха на поражение.

— Какво значи „да се оправям“? — пита остро Жустиню.

— Означава, че аз пръв ще говоря с нея.

— С пистолет в ръката?

— Не! — изръмжава раздразнено сержантът. — С тези.

Вдига лявата си ръка и й ги показва: белезниците и каишката.

Жустиню се поколебава.

— И аз знам как се слагат белезници — казва. — Защо аз да не изляза вън при нея?

Паркс изтрива мръсното си чело с мръсен ръкав.

— Боже милостиви — промърморва под нос. — Защото тя помоли аз да я посрещна, Хелън. Притеснява се да не нарани теб, а не мен. Почти сигурен съм, че няма да ме нападне, тъй като току-що любезно потропа на вратата, вместо да си блъска главата в нея или да дере дивашки отвън. Но в каквото и настроение да е, със сигурност не иска първият, когото види на прага, да си ти. Особено ако има кръв по устата и дрехите от плячката си. Разбираш, нали? След като се почисти, след като й сложа белезниците — чак тогава вече ще можеш да говориш с нея. Ясно ли е?

Жустиню преглъща. Гърлото й е пресъхнало. Истината е, че я е страх. Страх я е най-вече от това какво са сторили с Мелани последните дванайсет часа. Страхува се също, че когато погледне в очите на малкото момиченце, ще види там нещо ново и чуждо. По тази причина не иска да отлага момента на срещата. И не иска Паркс да е първият, който ще срещне погледа на детето след такова дълго отсъствие.

Но иска или не, Жустиню разбира и че не може да пренебрегне изричната молба на Мелани.

Чува как резето се плъзва назад, чува гладката въздишка на мощната хидравлика на пантите.

После се обръща и побягва назад, минава през стрелковия отсек и нахълтва в лабораторията. Доктор Колдуел вдига очи към нея, отначало напълно безразлична. После разбира на какво може да се дължи възбудата на Жустиню.

— Мелани се е върнала! — изправя се на крака лекарката. — Чудесно. Тревожех се, че може да е…

— Затваряй си устата, Карълайн! — прекъсва я свирепо Жустиню. — Сериозно говоря. Затвори си устата и да не съм те чула повече!

Колдуел остава втренчена в нея. Понечва да тръгне към входа, но Жустиню й препречва пътя и не отстъпва. Цялата натрупала се от снощи агресия трябва да се излее.

— Сядай — нарежда на Колдуел. — Няма да я видиш. Няма да й говориш.

— Напротив — обажда се иззад гърба й Паркс.

Жустиню се обръща: сержантът е на прага. Мелани е зад него. Дори не й е сложил още белезниците, а тя сама си е закопчала намордника. Подгизнала е, косата й е залепнала за главата, тениската виси на кльощавото й телце. Сега дъждът е спрял, значи се е намокрила през нощта.

— Мелани иска да говори с всички ни — обявява Паркс. — И аз смятам, че трябва да я изслушаме. Кажи им, каквото каза на мен, дете.

Мелани се взира напрегнато в Жустиню, после завърта глава и се вглежда още по-напрегнато в доктор Колдуел.

— Не сме сами тук — казва най-сетне. — Наблизо има още някой.

В спалното всеки си намира място и сяда. Макар Роузи да е предвидена за дванайсет човека, помещението изведнъж се струва на всички твърде тясно. Всеки остро чувства близостта на другите и Жустиню усеща, че и тя, и всички останали изпитват еднакъв дискомфорт от това.

Жустиню седи на едната долна койка. Колдуел — на отсрещната. Галахър е седнал по турски на пода, а Паркс се е облегнал на касата на вратата.

Изправена в отсрещния далечен край на тясното помещение, Мелани се е изправила с лице към всички. Жустиню й подсуши косата с хавлиена кърпа, окачи джинсите, тениската и якето й да съхнат и уви момиченцето с втора кърпа, която да й служи за халат. Ръчичките на момиченцето са скрити под кърпата, защото Паркс все пак й сложи белезниците. По нейно настояване. Мелани се беше обърнала гърбом към него, събрала ръце отзад и търпеливо беше изчакала сержантът да я окове.

По личицето й се чете тежко напрежение, то лъха и от цялата и стойка. Детето се бори, мъчи се да се овладее: не да овладее гладния бяс, а да се овладее подобно на човек, който току-що е бил обран на улицата или е станал свидетел на убийство. Жустиню и преди е виждала Мелани уплашена, но това сега е нещо ново и учителката се опитва да го определи.

И после осъзнава какво е. Мелани се чувства несигурна.

За първи път Жустиню се замисля каква ли би била Мелани, ако беше живяла преди Срива, каква ли би станала. Ако не беше ухапана и заразена. Защото — гладно или не — това пред тях в момента е просто дете и то дете, което никога преди не е губило вътрешния си баланс, освен в моментите, когато е надушвало кръв и за кратко се е превръщало в животно. И, боже мой, само колко прагматично, колко безмилостно се бори това дете да възстанови баланса си сега!

Но Жустиню си позволява да потъне в тези мисли съвсем за кратко. Когато Мелани заговаря, моли за пълното внимание на всички:

— Трябваше да се върна по-скоро — казва и на четиримата в спалното. — Но толкова се уплаших, че най-напред избягах и се скрих.

— Никой няма нужда от драматично нагнетяване на напрежението, дете — тросва се Паркс в последвалото мълчание. — Давай направо.

Но Мелани започва от самото начало и кара подред, сякаш това е единственият начин да успее да разкаже случилото се. Излага посещението си в театъра предната вечер с къси, информативни изречения. Единственият знак за възбудата й е това, че пристъпва от крак на крак, докато говори.

Най-сетне стига до момента, в който погледнала в залата от театралния балкон с адаптиралите се към тъмното очи и видяла какво става долу.

— Там имаше мъже като онези, които видяхме в базата — казва. — Намазани от глава до пети с онова, лъскавото черно нещо и с щръкнали коси. Всъщност, бяха точно онези от базата, същите хора. — Жустиню усеща как стомахът й потъва нанякъде. В сегашното им положение скитниците са може би най-лошото, което може да се случи. — Бяха много, много. Биеха се с пръчки и с ножове, ама всъщност не се биеха. Не и наистина. Само се преструваха, че се бият. Имаха и пушки — като вашата, Сержант, подредени на дълги стойки покрай стените. Но не ги използваха. Използваха само пръчки и ножове. Първо ножове, после пръчки, после пак ножове. Мъжът, който командваше престорения бой, им казваше кога да използват пръчките и кога — ножовете. А после някой го попита кога ще спрат, а той му каза: когато аз кажа.

Мелани стрелва с поглед Карълайн Колдуел. Изражението й е непроницаемо.

— Доби ли ясна представа колко точно бяха? — пита Паркс.

— Опитах се да ги преброя, Сержант Паркс, и стигнах до петдесет и пет. Но може да е имало и други точно отдолу, под балкона, на който бях застанала. Тази част от залата не я виждах, а и не смеех да мръдна, за да не ме чуят. Така че може да са били и повече.

— Господи! — обажда се Галахър. Гласът му е глух, дълбоко отчаян. — Знаех си. Знаех си, че няма да ни изпуснат!

— Какво те кара да мислиш — пита Колдуел, — че хората, които си видяла, са именно същите, които нападнаха базата?

— Познах някои от тях — настоятелно отвръща Мелани. — Не точно лицата им, но дрехите им. Някои имаха кръпки по дрехите и парчета метал по телата, както и знаци по кожата. Запомних знаците. Единият имаше на ръката си дума. Безмилостния.

— Татуировка — пояснява Паркс.

— Да, така ми се струва. — Мелани отново спира очи на доктор Колдуел. — После, докато гледах, влязоха още трима мъже. Заговориха за следата, която са следвали, и казаха, че са я изгубили. Водачът им много се разгневи и ги прати веднага пак вън да продължават да търсят. Каза им, че ако не доведат пленници, ще ги даде на останалите мъже да се упражняват върху тях с пръчките и ножовете.

Изглежда това беше краят на историята, но Мелани чака, напрегната, нащрек. Чака въпроси.

— Всемогъщи боже! — простенва Галахър. Навежда се напред, покрива главата си с ръце и остава така, неподвижен.

Жустиню се обръща към Паркс.

— Какво ще правим? — пита.

Защото, независимо дали й харесва, той е човекът, който ще набележи стратегията им. Той е единственият, който има способностите да ги изведе живи оттук, особено сега, когато им се е свършил деароматизаторът, а банда луди убийци са на две крачки от прага им. Жустиню е чувала истории за това какво правят скитниците със заловените живи пленници. Историите сигурно не бяха верни, но бяха достатъчно убедителни да те накарат да си готов на всичко, само не и да те хванат жив.

— Какво ще правим ли? — отеква Галахър, изправяйки свитото си на кълбо тяло. Втренчва се в Жустиню, все едно е откачила. — Махаме се оттук! Плюем си на петите. Веднага.

— Още няма да бягаме — отчетливо произнася Паркс. Изчаква всички да се обърнат към него и продължава: — По-добре да пътуваме на колела, отколкото да бягаме пеша. Трябва ми още около час да оправя генератора, а и така като гледам, той е най-добрият ни шанс да се измъкнем. Затова продължаваме работа по него. Заключваме вратата и се притаяваме, докато не станем готови за път.

— Това е атипично поведение — пропява Колдуел.

Паркс й хвърля кос поглед.

— За скитниците ли говорите? Да, съгласен съм.

— Когато ги видяхме, бяха в конвой. Използваха превозни средства от базата, за да претърсват по-бързо по-голяма територия. Установяването на постоянна база — един вид команден пост — е съвсем нелогично. Толкова голяма група твърде трудно ще се снабдява с провизии в града. Видяхме, че е трудно дори за нас четиримата.

Жустиню едва надвива гнева си.

— Леле! — казва и поклаща глава. — Защо не идеш да им ги кажеш тия работи, Карълайн? Горките, да правят такава глупава грешка! Трябва им човек с твоята мъдрост и далновидност да им налее малко акъл в главите.

Колдуел напълно игнорира сарказма.

— Мисля, че пропускаме някаква подробност, която би осмислила разказа — настоява тя, лабораторно прецизна. — В този си вид видяното е нелогично.

Паркс се надига от касата на вратата и разтрива рамото си.

— Заключваме се — повтаря. — Никой да не излиза до второ нареждане. Редник, да се намира из тия шкафове изолирбанд?

— Тъй вярно, сър. Три цели ролки и една начената.

— Облепи прозорците. Не можем да преценим каква работа вършат тия жалузи и дали крият светлината отвътре достатъчно плътно.

При думата „светлина“ Жустиню, сетила се за сигналната ракета, усеща как я заливат срам и ужас от стореното снощи. Навярно с ракетата си е привлякла вниманието на скитниците и им посочила точно къде се намира Роузи. Паркс трябваше да я застреля, точно както се беше наканил. Сега е вече късно.

— И виж колко вода ни е останала — продължава сержантът. — Докторе, нали щяхте да проверите има ли наличности в резервоара на филтриращата система?

— Резервоарът е пълен — отвръща Колдуел, — но не съветвам никого да пие от него, преди да заработи генераторът. В резервоара са се развили водорасли, вероятно са проникнали и други замърсители. На филтрите може изцяло да се разчита, но за да работят им трябва ток.

— Значи да се връщам към задачата — казва Паркс. Но не помръдва от мястото си. Не сваля поглед от Мелани. — Ами ти? — пита я. — Удържаш ли фронта? Не сме се мазали с деароматизатор от снощи.

— Засега съм добре — отвръща Мелани със същия делови тон, сякаш със сержанта обсъждат въпрос, който изобщо не ги засяга. — Но надушвам и четирима ви. Мис Жустиню и Киърън ги усещам слабо, но вас с доктор Колдуел — много силно. Ако не мога да изляза отново на лов, най-добре ще е да ме заключите някъде.

Галахър вдига рязко глава, когато детето казва, че го надушва, но не обелва и дума. Само дето пребледнява като платно.

— Белезниците и намордникът не са ли достатъчни? — пита Паркс.

— Струва ми се, че, ако се наложи, мога да си измъкна ръцете от белезниците — отвръща Мелани. — Ще ме боли, защото ще си изподера цялата кожа, но бих могла да го сторя без проблем. А после вече лесно ще сваля намордника.

— В лабораторията има клетка за опитни животни — обажда се доктор Колдуел. — Струва ми се, че е достатъчно голяма и здрава.

— Не! — Жустиню буквално изплюва думата. Гневът й, заспал, докато Мелани разправяше надълго и нашироко, се буди отново.

— На мен идеята ми се струва добра — казва Паркс. — Пригответе каквото е необходимо, докторе. Ти, дете, стой близо до клетката. На един скок разстояние, не повече. И ако усетиш, че…

— Това е абсурд — прекъсва го Колдуел. — Не можем да очакваме от нея да се самонаблюдава.

— Не повече, отколкото можем да очакваме от теб да се самонаблюдаваш — срязва я Жустиню. — Още от базата те сърбят ръчичките да я докопаш.

— Още отпреди това ме сърбят — отвръща Колдуел, — но се примирих. Ще чакам да стигнем в Бийкън. Там вече Съветът на оцелелите ще изслуша и двете ни и ще вземе окончателно решение.

Жустиню тъкмо се наканва да изрече някои не особено прилични думи, когато Паркс слага длан на рамото й и я обръща към себе си. Резкият груб жест я хваща неподготвена. Сержантът никога не я докосва, не и след волностите, които си беше позволил на покрива на „Дома Уейнрайт“.

— Достатъчно! — заявява категорично. — Трябваш ми при генератора, Хелън. Останалите: знаете си работата. Придържайте се към поставените задачи. Детето отива в клетката. Докторе, да не сте посмяла да пипнете Мелани с пръст! Засега за вас тя е забранена територия. Нараните ли я, ще си имате работа с мен. Повярвайте ми, нито едно от тия предметни стъкла, дето цяла нощ ги приготвяхте, няма да оцелее след среща с мене. Ясен ли съм?

— Вече казах, че ще почакам.

— Вярвам ви. Но все пак да ви предупредя. Хайде, Хелън.

Жустиню се бави още миг.

— Ако те приближи — казва на Мелани, — викай силно и веднага ще дойда.

После тръгва след Паркс към машинното. Той я пуска пред себе си, затваря вратата зад тях и обляга гръб на нея.

— Знам, че положението е лошо — казва му Жустиню. — Не се опитвам нарочно да го влоша още повече. Просто… нямам й доверие. Никакво.

— Така е — съгласява се Паркс. — Права си. Но от главата на детето и косъм няма да падне. Имаш думата ми.

За Жустиню е истинско облекчение да чуе това. Да знае, че — поне засега — сержантът гледа на Мелани като на съюзник и няма да позволи да й се случи нищо лошо.

— В замяна обаче искам от тебе една услуга — продължава сержантът.

Жустиню свива рамене.

— Добре. Ако ми е по силите. Каква услуга?

— Искам да разбереш какво в действителност е видяла Мелани в оня театър.

— Моля? — обърква се Жустиню. Не се ядосва, не се дразни, просто за секунда не схваща за какво говори Паркс. — Че защо й е да ни лъже? Защо въобще смяташ, че… Мамка му! Заради онова, което каза Карълайн, нали? Тя си е такава, мисли се за голямата антроположка! Хал хабер си няма от нищо тая жена. Не можеш да очакваш психопати като скитниците да взимат разумни решения.

— Може и да си права — отвръща Паркс.

— За какво говориш тогава?

— Хелън, детето ни надрънка куп откровени глупости. Абсолютно съм сигурен, че снощи наистина е видяла нещо. Най-вероятно то силно я е изплашило, защото тя искрено искаше да ни принуди да заминем веднага. Но съм сигурен, че не са били скитници.

Сега вече Жустиню отново се ядосва.

— И защо? — пита рязко. — Откъде си толкова сигурен? Колко пъти трябва да се доказва Мелани пред теб, та да почнеш да й вярваш?

— Не трябва да ми се доказва повече. Нито веднъж. В момента с нея добре се разбираме. Но историята, дето ни я разказа, не се връзва.

Паркс вдига една от инструкциите, оставена отворена върху пулта на генератора, за да може по-лесно да чете от нея, докато рови вътре, и я отмества, за да приседне на нейното място. Не изглежда никак спокоен.

— Разбирам защо не искаш да признаеш тази опасност — казва Жустиню. — Ако са ни проследили от базата дотук, значи бягството ни е било калпаво. Оставили сме следи.

Паркс издава някакъв неопределен звук: може би смях, а може би само презрително сумтене.

— Ние такива следи оставихме, че само кьорав няма да може да ни проследи — казва. — Не е там работата. Просто…

Вдига ръка и почва да брои на пръсти.

— Мелани каза, че е видяла само мъже, но не и жени — значи, става дума за някакъв временен лагер. Защо тогава не са установили охраняем периметър? Как така детето е влязло при тях, а после си е излязло по живо, по здраво, без никой да я забележи?

— Може би охраната им куца, Паркс. Не всички имат твоите умения.

— Може би. А после, видиш ли, в най-удобния момент влизат ония, които разправят на всеослушание как преследвали някого. Ами татуировката? Редник Барлоу от моите в базата имаше татуирана същата дума на ръката. Що за съвпадение, а?

— Съвпадения се случват, Паркс.

— Понякога се случват — съгласява се сержантът. — Обаче тук се намесва и Роузи.

— Роузи ли? Тя пък какво общо има?

— Намерихме я непокътната. Ей така си стоеше насред улицата, никой не я беше докосвал даже. Никой не се е опитвал да насилва нито вратите, нито прозорците. Цялата беше покрита с прах и мръсотия, по които нямаше нито размазано, нито отпечатъци от ръце. Много ми е трудно да повярвам, че петдесет човека скитници са минали наблизо и не са я забелязали. Или, ако са я забелязали, не са проявили ни най-малко желание да влязат и да огледат вътре. Сега, като се замисля, много ми е трудно да повярвам и че ти и Галахър излязохте и се върнахте от вашата експедиция вчера, без да се натъкнете на никого от същите тия скитници. Явно те и сигналната ракета не са видели. Ако наистина ни преследват, не се справят никак добре.

Жустиню търси на ум контрааргументи, дори намира някои и тогава изведнъж се сеща за единственото доказателство в подкрепа на съмненията на Паркс, което самият сержант е пропуснал да види. Косият поглед, който детето хвърли на Колдуел… сякаш през цялото време Мелани разказваше историята си само на лекарката и на никой друг. Колдуел беше единствената слушателка, която я интересуваше.

Затова Жустиню престава да спори. Няма смисъл, вече е почти убедена. Но все пак не оставя нещата така. Няма намерение да отиде да разпитва Мелани, без да е сигурна каква игра всъщност играе сержантът.

— Тогава ти защо постъпи така? — пита го. — Преди малко.

— Как?

— Нареди да се заключим и да не излизаме. Ако Мелани лъже, значи не сме в опасност.

— Не съм казал такова нещо.

— Но изобщо не се опита да разбереш каква е истината. Държеше се така, сякаш й повярва. Защо?

Паркс се замисля за секунда.

— Нямам намерение да излагам живота ни на риск заради някакво мое предчувствие — казва. — Мелани може и да лъже, но може и аз да греша. Няма да ми е за първи път.

— Глупости, Паркс. Ти никога не се усъмняваш в себе си. Аз поне не съм те виждала да го правиш. Защо поне не поразпита, да видиш какво ще каже?

Паркс притиска очи с основата на дланите си. Видът му изведнъж издава крайната му умора. Сержантът изглежда изтощен и сякаш остарял.

— Това, което е видяла Мелани, означава нещо за нея — казва най-сетне. — Не знам какво точно, но — освен ако не греша драстично — то толкова я е уплашило, че тя просто не иска да говори за него. Не я притиснах, защото си нямам ни най-малка представа какво може да е това нещо. Затова те моля ти да го разбереш: смятам, че ти можеш да я накараш да ти каже, без да я плашиш допълнително. Бездруго й е трудно. Аз не мога да я накарам. Отношенията ни не са специални като вашите.

За пръв път през цялото им познанство сержант Паркс изненадва Хелън Жустиню.

Без да мисли, тя се привежда напред и го целува по бузата. За миг той застива, може би защото тя го целува точно по белега, а може би защото целувката е нещо, което в никакъв случай не е предвидил.

— Извинявай — казва Жустиню.

— Няма за какво — бързо отвръща сержантът. — Но… все пак, защо…

— Просто ти говореше за нея като за човешко същество. С чувства, които от време на време трябва да бъдат уважавани. Реших, че трябва някак си да отбележа момента.

— Ясно — колебливо отвръща Паркс. — Искаш ли да седнем да си поприказваме още за нейните чувства? Можем да…

— По-късно — отвръща Жустиню и се обръща към вратата. — Не искам да те отвличам от работата.

„Нито да ти вдъхвам напразни надежди“, добавя на ум. Защото в очите й Паркс все още е човек, когото асоциира най-вече с кръв и смърт, и жестокост. Асоциира го с тези неща почти толкова силно, колкото асоциира с тях и самата себе си. Тя и Паркс да се съберат определено е лоша идея.

Току-виж, взели, че наплодили себеподобни.

Минава през лабораторията и вижда, че Колдуел вече е приготвила клетката: сгъваема, но много стабилна конструкция. Куб от гъста телена мрежа, метър и двайсет на метър и двайсет, поддържан от солидни стоманени подпори, закрепени в скоби на стената. Намира се в най-далечния ъгъл на помещението, за да не затруднява достъпа до работните плотове и апаратурата.

Мелани седи в клетката, притиснала колене до гърдите си. Колдуел се занимава със същото, с което и Паркс: рови из някакъв сложен уред, един от най-големите в лабораторията, и е толкова дълбоко потънала в работата си, че изобщо не чува влизането на Жустиню.

— Добро утро, мис Жустиню — казва Мелани.

— Добро утро, Мелани — отвръща Жустиню. Но не сваля поглед от Колдуел. — Каквото и да правиш — казва на лекарката, — ще почака. Върви да изпушиш една цигара.

Колдуел се обръща. Едва ли не за пръв път допуска неприязънта й към Хелън Жустиню ясно да се изпише на лицето й. Жустиню посреща това издадено чувство като стар приятел: най-сетне нещо, успяло да пробие емоционалната барикада на лекарката.

— Това, което върша, е изключително важно — отвръща Колдуел.

— Ти да видиш! Жалко. Вън, Карълайн. Ще ти кажа кога можеш да се върнеш.

Един дълъг-дълъг миг двете се гледат право в очите, сякаш се канят да се нахвърлят една върху друга. За момент изглежда така, сякаш Колдуел наистина ще налети на бой, въпреки ранените си ръце, но все пак не го прави. Но и да беше нападнала, все едно. В момента лекарката изглежда толкова зле, че един по-силен порив на вятъра би могъл да я събори, да не говорим пък за някой по-силен удар.

— Желанието ти да се налагаш над мен е клиничен симптом, трябва да се прегледаш — казва тя на Жустиню.

— Не, това ще ми развали удоволствието.

— Добре е да се запиташ — настоява Колдуел, — защо толкова държиш да гледаш на мен като на враг. Ако изработя ваксина, тя ще лекува хората като Мелани, които бездруго вече имат частичен имунитет срещу Ophiocordyceps. Една ваксина със сигурност ще предотврати това хиляди и хиляди все още незаразени деца да свършат като Мелани. Кое тежи повече, Хелън? Кое, в края на краищата, е по-голямото добро? Твоето състрадание или моята отдаденост на работата? А възможно ли е ти да ми крещиш и да проявяваш неуважение към мен, само за да избегнеш необходимостта да си задаваш тези въпроси?

— Възможно е — отговаря Жустиню, — а сега прави каквото ти се казва и се махай.

Не чака отговор. Просто хваща Колдуел и я изблъсква в далечния край на лабораторията, изтиква я вън през спалното помещение и затваря вратата зад гърба й. Лекарката е толкова слаба, че да я избута човек е направо лесна работа. Вратата не се заключва. Жустиню изчаква минутка, за да види дали Колдуел няма да се опита да се върне, но вратата си остава затворена.

Най-сетне, доволна от усамотението — бездруго по-пълно няма как да имат — Жустиню се връща до клетката и коленичи на пода. Взира се през мрежата в малкото бледо личице вътре.

— Здравей — казва.

— Здравейте, мис Жустиню.

— С теб можем ли… — започва учителката. После премисля. — Влизам при теб — казва.

— Не! — подскача момиченцето. — Недейте. Стойте вън!

Жустиню хваща резето и го изтегля назад, а момиченцето панически пропълзява в далечния край на клетката. Свива се в ъгъла и се притиска плътно до мрежата.

Жустиню спира пред полуотворената врата.

— Нали каза, че ме надушваш съвсем леко — казва. — Това леко достатъчно силно ли е, че да те притеснява?

— Още не — напрегнато отвръща Мелани.

— Значи няма проблем. Ако миризмата стане много силна, само ми кажи и веднага излизам. Но никак не ми харесва да стоя отвън и да те гледам вътре, затворена като някакво животно. Ако съм при теб, ще се чувствам по-добре. Ако си съгласна де.

По лицето на Мелани ясно личи, че не е съгласна. Жустиню се отказва. Затваря вратата и отново я заключва. После сяда на пода по турски и обляга рамо на мрежата.

— Добре — казва. — Печелиш. Но поне ела да седнеш до мен. Ти си вътре, аз съм вън — така не е опасно, нали?

Мелани предпазливо приближава, но спира по средата на пътя, явно уплашена от предстоящата ситуация, която рязко може да излезе вън от контрола й.

— Ако ви кажа да се дръпнете, трябва веднага да ме послушате, мис Жустиню.

— Мелани, помежду ни има здрава мрежа, а ти си с намордника. Нищо не можеш да ми направиш.

— Нямам това предвид — кротко отвръща момиченцето.

Очевидно е, че няма това предвид. Детето говори за ужаса от това да претърпи трансформацията пред очите на своята учителка и приятелка. За ужаса от това да престане да бъде себе си. Тази перспектива я плаши до смърт.

Жустиню усеща как я пробожда срам, не само заради лекомислената забележка, но и заради онова, което е дошла да върши. Ако е излъгала, Мелани със сигурност е имала сериозно основание за това. Евентуалното й разобличаване се струва на Жустиню нередно. Но нередно е някъде вън да се крие неизвестна заплаха, от която Мелани се мъчи да ги накара да избягат. Паркс е прав. Трябва да разберат истината.

— Когато снощи си влязла в театъра… — започва Жустиню предпазливо.

— Да?

— И си видяла скитниците…

— Там нямаше никакви скитници, мис Жустиню.

Ето ти на. Жустиню тъкмо си беше намислила следващите реплики. Сега се вторачва глупаво в детето:

— Така ли? — пита.

— Така — отвръща Мелани.

И разказва какво е видяла в действителност.

Галахър бяга. Плю си на петите. Напрежението, което се трупаше в него още от базата, избухна цялото изведнъж и момчето побягна от лабораторията, преди изобщо да си даде сметка какви ги върши.

Не че е страхливец. По-скоро се подчини на законите на физиката. Защото за него, за Галахър, напрежението не идваше само отзад, от преследвачите, а и отпред, от спомена за мястото, към което пътуваха. Просто трябваше да побегне настрани: само натам пътят беше чист.

Да, това беше едната причина, но другата беше самата мисъл за това как ще заключат вратата, ще угасят лампите и ще зачакат скитниците да дойдат да ги намерят. Нямаше начин да ги подминат: лабораторията стърчеше буквално насред улицата.

Когато базата падна, Галахър видя как главата на Сай Брукс — мъжът, който даваше безценното си старо порносписание назаем на цялата казарма и беше тайно влюбен в момичето от двайсет и трета страница — се пръсна от удар на приклад. Видя как намушкаха Лорън Грийн — една от малкото жени редници, с които Киърън можеше да говори, без да му се преплита езикът — с щик в корема. И самия Галахър щяха да го намушкат, ако сержант Паркс не го беше уловил за рамото и не го беше извлякъл от скривалището му в ъгъла на трапезарията с рязката забележка: „Трябва ми някой за картечницата“.

Галахър не си правеше илюзии относно това колко дълго щеше да оживее, ако не беше сержантът. Там, в трапезарията, беше прикован на място от чист ужас и не беше в състояние да помръдне. Всъщност „прикован“ едва ли е най-точната дума, защото, докато се криеше, Галахър усещаше, че му се вие свят и потъва нанякъде: сякаш не се свиваше, а се движеше, пропадаше в произволна посока, изплъзвайки се от килналия се настрани свят.

Затова сега, когато бяга от своя спасител — сержанта, чувства срам. Но ситуацията е патова. Не може да се върне назад. Не може да продължи напред. Не може да остане на място. В такива случаи човек си избира своя собствена посока и си бие камшика.

Реката ще го спаси. Там ще има лодки, изоставени още отпреди Срива. Може да гребе или да опъне платната, докато стигне някой остров с къща на него, но без гладни, да се засели там и да живее от онова, което успее да отгледа, убие или улови. Галахър знае, че самата Англия е остров, край който има други, по-малки острови. Виждал е карти, макар че не ги помни в подробности. Колко трудно може да е да стигне до някой такъв остров? Пътешествениците и пиратите непрекъснато са попадали на острови.

Върви на юг, като следва посоката по компаса на колана си. Поне се опитва, защото улиците в тоя град никак не му помагат. Остави основния булевард — там му се стори прекалено открито — и сега шари на зигзаг из околните малки улички. Компасът му сочи посоката и Галахър я следва, доколкото му позволява лабиринтът от алеи, кръстовища и пасажи. Слава богу, наоколо поне е пусто. Откак изхвърча от отворената врата на Роузи, не е видял и един жив гладен. Само още неколцина от мъртвите, с поникнали бели дървета от тях.

Ще стигне до реката — тя трябва да е на десетина километра в тази посока — и там ще му мисли. Докато върви, дъждовните облаци се разнасят и слънцето се показва. Галахър някак си разсеяно се изненадва да го види. Светлината и топлината нямат нищо общо със света, през който в момента крачи. Те дори го карат да се чувства неспокоен, опасно изложен на погледите на враговете, сякаш слънцето е прожектор, който го огрява, следвайки крачките му.

После вижда още нещо. Забелязва движение нагоре по улицата, което го кара да подскочи като заек и малко остава да се напикае от страх. Но после си дава сметка, че движението не е на самата улица. На платното няма жива душа. Галахър е мярнал сянката на нещо, което се движи някъде високо над и зад него — на един от близките покриви. Скитник? Едва ли, сянката не беше достатъчно голяма, а Галахър е сигурен, че ако скитниците са го надушили, отдавна да са го застреляли в гръб. Вероятно някоя котка, но каквото и да е — мамка му! — здравата го стресна.

Галахър още трепери, струва му се, че всеки момент ще повърне. Намира си местенце зад една ръждясала стара кола, където може да се скрие от улицата и сяда да си почине. Пийва от манерката.

Която е почти празна.

Изведнъж се сеща за сто неща, които биха му влезли в работа сега, но той не разполага с нито едно от тях.

Например храна. Не му се стори редно да открадне едната раница на тръгване, затова побягна с празни ръце. Остави в Роузи дори и пакетчето фъстъци, което си беше скрил под възглавницата за по-късно.

Беше оставил и пушката си.

Както и празната туба от деароматизатор, която смяташе да среже, за да може да обере от вътрешната й страна последните остатъци от гела и да се намаже с тях на чатала и под мишниците.

Носи си пистолета и шест пълнителя за него. Останала му е малко вода. Носи си и компаса. И гранатата, която си стои в джоба на панталоните още откак я взе от багажника на джипа. Това е то. Това са му всичките наличности.

Що за идиот би тръгнал през вражеска територия само с дрехите на гърба си? Трябва да се зареди с провизии, при това бързо.

Заключеният гараж, в който двамата с Жустиню намериха пакетираните храни, вече е останал на два километра зад гърба му. На Галахър не му се иска да се връща и да губи време. Но още по-малко му се иска да умре от глад, а няма гаранция, че ще попадне на друг такъв рог на изобилието, преди да стигне Темза.

Става на крака и пак тръгва. Не е лесно, но докато ходи, се чувства по-добре — все пак прави нещо. Има цел, има и план. Връща се назад, но само за да тръгне после отново напред, при това по-бързо и да стигне по-далеч.

След пет-шест завоя, с компас или не, Галахър се изгубва напълно.

А и вече е почти напълно сигурен, че не е сам. Не вижда други сенки, но чува шумолене и припкане някъде съвсем наблизо. Когато спря и се вслуша, не долавя нищо, но тръгне ли, ето ти на — шумоленето се долавя зад звука от собствените му стъпки. Някой се движи, когато и той се движи и спира, когато и той спре.

Чува го толкова силно, сякаш този някой е съвсем наблизо. Би трябвало да може да го види, но не — наоколо е все така пусто. Галахър не е сигурен дори от коя посока идва шумоленето. Но сянката, която видя… определено беше хвърлена от нещо, застанало на някой покрив. „Ако ме следят — помисли Галахър, — покривът е отличен избор — така преследвачът ме вижда, без аз да мога да го видя.“

Добре тогава. Хайде да го накараме да се покаже.

Без предупреждение Галахър хуква напред. Пресича улицата и кривва в някаква пряка.

Озовава се на паркинг зад редица изгорели магазини. Нахълтва през зейнала задна врата и се втурва по тесен коридор. Летяща врата от девулканизирал каучук, гнила и лепкава на пипане, го отвежда право в магазина, Галахър бързо го пресича и…

Забавя крачка. После спира.

Защото магазинът се оказва някакъв минимаркет с шест редици рафтове от пода до тавана.

По рафтовете: четки за тоалетна, чашки за яйца с формата на усмихнати пиленца, тенекиени кутии за хляб, украсени с британския флаг, дървени капани за мишки с името им („Малкият гризач“) отпечатано отстрани, рендета за пармезан с удобни за хващане дръжки, дъски за рязане, кухненски кърпи, съдинки за подправки, торби за боклук, калъфи за автомобилни седалки, магнитни отвертки.

И храна.

Не е много — само един-два рафта в дъното — но консервите и пакетчетата изглеждат непипани. Още са прилежно подредени по вид: супите на един рафт, чуждестранната кухня — на втори, оризът и макароните — на трети. Някой анонимен и отдавна мъртъв продавач ги е наредил една сутрин, която си е изглеждала съвсем обикновена, просто сутрин в един свят, чийто край никой не е допускал.

Консервите са подути и гръмнали — всичките до една. Наредени са на слънце и сигурно то ги е гряло всеки божи ден години наред, още отпреди Галахър да е бил роден.

Но освен консерви, тук има и пакетчета. Момчето ги оглежда, отначало предпазливо, после — възторжено.

Деликатесно къри с пиле и ориз — само добавете вода!

Деликатесен Бъоф Строганов — само добавете вода!

Деликатесна паеля с месо — само добавете вода!

С други думи, храна в суха форма във вакуумирани опаковки.

Галахър отваря едно и внимателно подушва съдържанието. Мирише си добре, даже много добре, предвид съмнителната природа на храната. А на Галахър въобще не му пука дали тази порция е направена от пиле или от говежди протеин, стига да му напълни корема.

Сипва в пакетчето една трета от оставащата му вода, стисва го и го тръска половин минута. После го отваря и изстисква гъста хапка от получилата се паста право в устата си.

Вкусно е. Деликатес — точно както пише на етикета. Дори няма нужда да се дъвче. Плъзга се в гърлото му, леко като супа. Малко скърца между зъбите, но това също не притеснява Галахър, докато част от неовлажнения хранителен прах не му влиза в кривото гърло и той избухва в дива кашлица, омазвайки всички останали пакетчета на рафта с пръски кафява къри слюнка.

Довършва пакетчето вече по-търпеливо. После разкъсва големите картонени кутии, в които са наредени порциите и напъхва по джобовете си колкото може повече пакетчета. Когато стигне реката, ще отпразнува събитието с две-три от тях, избрани наслуки. Вечеря с първо, второ и трето.

Сеща се за реката и разбира, че е време да върви. Но не може да сдържи да не хвърли поглед на останалата част от магазина — кой знае какви чудеса още има тук!

После намира стелажа с вестниците и сърцето му прескача. Целият най-горен рафт — дълъг може би три метра — е пълен само с порносписания. Момчето ги взема едно по едно и разгръща страниците благоговейно, все едно разлиства Евангелието. Жени с неизмерима красота му се усмихват с любов, разбиране и топлота. Краката и сърцата им са широко разтворени.

Ако беше още в базата, такова съкровище би го направило неприлично богат. Хора щяха да идват от всеки кът на казармата и да му плащат с тютюн и алкохол за половин час в компанията на тези дами. Фактът, че не пуши и че се бои от алкохола почти толкова, колкото се бои от гладните и от скитниците, не помрачава сияйното Галахърово видение. Подобни притежания щяха да го направят истински мъж. Един от онези, на които всички в трапезарията кимат за поздрав, от онези, с които всеки бърза да размени дума. Мъже, които приемат това внимание като нещо нормално, дори задължително. Мъже, които само с едно кимване или дума в отговор, променят социалния статус на онзи, когото са поздравили.

Леко скръцване на пода стряска Галахър и го връща от райските селения на тленната земя. Той сваля надолу списанието, което е вдигнал пред очите си. На три метра от него, невидимо допреди миг зад страниците, но и неправещо сега никакъв опит да се скрие, стои момиченце. Дребничко, голо и кльощаво — кожа и кости. В първия миг заприличва на Галахър на черно-бяла снимка, защото косата й е катранена, а кожата — прозрачнобяла. Очите й са черни и бездънни, като дупки в дъска. Устата й представлява равна, тънка, безкръвна линия.

Може би е пет-шестгодишна, или дори на седем, но дребничка за възрастта си.

Просто стои насред магазина, втренчена в младия войник. Когато се уверява, че цялото му внимание е вече насочено към нея, момиченцето протяга ръка и му показва какво държи. Умрял плъх без глава.

Галахър вдига очи от плъха към личицето на детето. После отново поглежда плъха. Струва му се, че е минало много време откак момиченцето изникна пред него. Поема дълбоко и треперливо дъх.

— Здрасти — казва най-сетне войникът. — Как си?

Най-тъпата реплика, която би могъл да каже, но в момента все още не може да повярва напълно, че това, което се случва, е истина. Очевидно е, че детето е гладно. Но определено е гладно от вида на Мелани — от онези гладни, които могат да мислят и не ядат хора, ако не искат.

И това дете му предлага подарък, за да се сприятелят. При това скъп подарък, като се има предвид колко болезнено кльощаво е то самото.

Предлага подарък, но не прави и крачка към войника, нито пък казва нещо. Дали изобщо може да говори? Децата в базата също приличаха повече на животни, когато ги довеждаха уловени отвън. Много бързо се научаваха, стига човек да им приказва, но Галахър помнеше как отначало си квичаха като прасенца или бъбреха неразбираемо като маймунки.

Но това няма значение. Има разни начини да се разбере човек с някого. Език на тялото например.

Галахър се усмихва широко и приятелски на момиченцето и й помахва за поздрав. Тя не помръдва, лицето й е сковано като маска. Само леко размахва плъха към момчето, както човек размахва пръчка пред куче.

— Ти си много хубаво малко момиченце — заговаря я напразно Галахър. — Как се казваш? Аз се казвам Киърън. Киърън Галахър.

Ръката й пак размахва плъха. Устата на детето се отваря и затваря, имитирайки ядене.

Това е нелепо. Галахър трябва да вземе плъха, иначе тая безизходна ситуация ще се проточи вечно.

Той много бавно оставя порносписанието — с корицата надолу, сякаш това мъртво дете може да бъде смутено или покварено от голите гърди отпред. Галахър вдига празните си ръце и й показва, че не държи нищо. Придвижвайки се с бавното приплъзване, на което го научи сержант Паркс, той полека пристъпва към детето. Внимава тя през цялото време да вижда празните му ръце и усмивката на лицето му.

После много бавно посяга към плъха.

Малката мърла рязко дръпва подаръка назад. Галахър застива на място, уплашен, че може би са го разбрали криво.

Болка избухва в левия му крак, после и в десния, внезапна и изненадваща. Галахър изкрещява и пада, двата му крака се огъват под него, удря се в пода тежко и непохватно, като преобърната мебел. Малки фигурки бягат от него в две посоки и се скриват зад съседните рафтове, където са клечали в засада досега. Галахър не ги оглежда както трябва, защото много го боли, защото е ядосан и защото е така тотално объркан, че още не може да разбере какво всъщност става.

Подпира се на лакти и поглежда към краката си, но не може да смели онова, което вижда. Всичко е червено. Кръв. Тече кръв. Неговата. Вече не само гледа кръвта, но и я чувства как тече. Отзад прасците му пулсират от режеща болка. От коленете надолу панталонът му вече е подгизнал от кръв.

„Какво ми направиха? — замаяно и учудено мисли момчето. — Какво ми направиха?“

С периферното си зрение долавя бързо движение и се обръща. Към него тича друго малко дете. Лицето му е огромно петно от всякакви ярки цветове, а очите му греят като лъскави черни топчета. Детето е вдигнало ръка и държи високо над главата си нещо лъскаво и метално, което блести ослепително под косите лъчи на следобедното слънце.

Галахър се свива с ужасен писък, когато момчето замахва. В миг на лудост решава, че оръжието е меч, но когато замахът профучава край него, вижда, че е твърде дебело, твърде солидно. Близкият метален стелаж поема силата на удара. Галахър вдига ръка, блъсва момчето в гърдите, а то е толкова леко, че тласъкът го запраща презглава на пода. Оръжието — алуминиева бейзболна бухалка — излита от ръката му и изтраква в краката на Галахър.

Детето с боядисаното лице с усилие се дърпа настрани, но две други деца тичат към Галахър от две страни: едното стиска нож, а другото — касапски сатър. Галахър изпищява отново с пълно гърло и грабва бухалката.

Гладните деца зарязват нападението и мигом побягват далеч от обсега на замаха му.

Но не са само те. В магазина е пълно с деца. Галахър не може да ги преброи, но му се виждат десетки. Може би стотици. Малки бледи личица заничат към него измежду рафтовете, зърват го и после бързат да се скрият. По-храбрите са се струпали в края на пътеката между стелажите и го гледат открито. Въоръжени са с всичко, каквото може да дойде на ум на човека: от вилици и ножове до откъртени клони. Повечето са чисто голи като момиченцето, но някои са навлекли най-разнообразни дрешки, явно отмъкнати от витрини на магазини. Едно от момченцата носи леопардов сутиен, преметнат диагонално през телцето му, закопчан на кръста му за платнен колан, на който пък подрънкват цял куп различни ключодържатели.

Малкото момиченце също е тук, вижда Галахър. Сам не смее да свали очи от децата, да не би да го нападнат отново, затова полека посяга и се мъчи опипом да разбере какво са сторили с краката му. Десният му крачол е разпран по дължина от коляното до средата на прасеца. Галахър внимателно мушва пръсти през дупката, за да усети раната отдолу. Не е широка, но е дълга и права и не е трудно да се сети човек, че сигурно е и дълбока.

Същата рана има и на левия крак.

Плъхът не е бил подарък. Бил е примамка. И той не би трябвало да се хване, защото не яде плъхове, но какво пък! Винаги си е бил един милозлив глупак. Малката кукличка му отвлече вниманието, а две от приятелчетата й срязаха краката му отзад.

Сега е осакатен.

Няма да излезе повече от тук.

Може и никога вече да не проходи.

— Мамка му! — Галахър с изненада чува, че едва прошепва думата. В ума си я крещи с пълно гърло.

— Вижте! — казва високо. — Вижте сега! Това не е… Не можете да ми причините това. Ясно ли ви е? Не можете…

Лицата на децата не се променят. Всичките имат едно и също изражение. Дива, болезнена нужда, но някак си овладяна, някак си все още удържана.

Чакат го да умре, за да го изядат.

Галахър вади пистолета и се прицелва. В момиченцето. После в момчето, което изпусна бейзболната бухалка. То, изглежда, е едно от най-големите. Устните му са плътни и червени, нелепи на фона на останалите, които почти нямат устни. Отначало човек не ги забелязва, заради многото цветове по лицето му. После Галахър постепенно осъзнава, че боядисаното не е хаотична цапаница. Върху истинското лице на момчето е нарисувано друго лице, някакво чудовищно лице, чиято уста е зейнала от носа до брадичката на детето. Боите са достатъчно размазани, а линиите — достатъчно криви, та да се разбира, че момчето се е нарисувало само, най-вероятно с маркери. Тежката му права черна коса пада надолу върху очите му, придавайки му вулгарно пищния вид на рокзвезда. И е толкова кльощав. Ребрата му се броят.

Галахър мести пистолета — насочва го поред към всяко от децата. Те сякаш изобщо не виждат оръжието. Не знаят какво е пистолет, не знаят защо трябва да се страхуват от него. Трябва да застреля поне едно от групата, та да им стане ясно.

И то трябва да го застреля бързичко. Ръката му почва да трепери, а някъде зад очите му жужи бял шум. Картината на света подскача, сякаш Галахър седи в кола, караща по бабуни. Момчето се мъчи с всички сили да се съсредоточи.

Момчето с боядисаното лице. Онова, което изпусна бейзболната бухалка. Сега е застанало най-отпред, вероятно е шеф на операцията „Да изядем Киърън Галахър“, така че, мамицата му, да мре.

Но момчето все мърда. Те всичките все мърдат. Ако не внимава, може да улучи малкото момиченце. По някаква причина Галахър не иска да я наранява, нищо че тя го вкара в капана. Толкова е мъничка. Ако й стори нещо, чувството, че е убиец, ще бъде твърде силно.

Ето го обаче боядисаното копеленце. Целта е прихваната. Пистолетът сякаш тежи цял тон, но е достатъчно Галахър да го държи неподвижен само две секунди. Достатъчно време да натисне, да натисне и…

Спусъкът не помръдва.

В оръжието няма патрони.

Галахър изстреля целия последен пълнител онзи ден, докато тичаха пред тълпата гладни и бързаха да влязат в болницата „Дом Уейнрайт“. После се беше прехвърлил на пушката и беше използвал само нея през цялото време оттогава — само тя беше в ръцете му всеки път, когато ставаше напечено. Така и не беше презаредил пистолета.

Напушва го смях. Децата наоколо изобщо не реагират, защото пистолетът не значи нищо за тях. Бейзболната бухалка е това, което ги държи на разстояние.

Само дето не ги държи. Вече не. Започнали да пристъпват бавничко към Галахър от двете страни на пътеката, прокрадват се крачка по крачка, сякаш се предизвикват едно-друго да приближат опасното нещо. Момчето с боядисаното лице води глутницата, нищо че вече не носи оръжието си. Кокалестите пръсти на ръцете му потрепват, свиват се и се разпускат.

Някаква безчувственост залива Галахър, изпълва тялото му от ранените крака нагоре. Но ужасът, бълбукащ в съзнанието му, я задържа и влива неочаквани сили на войника. Той бързо се претъркулва на левия си хълбок, за да може да опипа джобовете на панталоните за…

Да! Ето я. Пръстите му обхващат студения метал. Света Богородице, мисли Галахър невярващо, помилуй нас.

Децата вече са съвсем близо. Галахър вади гранатата от джоба си и я протяга да им я покаже.

— Гледайте! — изкрещява им. — Вижте я!

Неумолимо приближаващата група забавя и спира, но Галахър знае, че крясъкът му, а не опасността от гранатата кара децата да се колебаят. Мъчат се да преценят колко сили са му останали и дали да не почакат още малко.

— Бууум! — Галахър имитира експлозия, махайки нашироко с ръце.

За момент — пълно мълчание. После момчето с боядисаното лице му излайва нещо. Мисли, че Галахър демонстрира колко е страшен. Че го предизвиква.

И децата отново тръгват напред. Решени да убиват.

— Това е бомба! — отчаяно вика Галахър. — Шибана граната! Ще ви разкъса на парчета. Вървете да изядете някое улично куче! Ще го направя! Не се шегувам! Ще го направя!

Никаква реакция. Галахър хваща щифта с два пръста.

Не иска да ги убива. Иска само да е сигурен, че самият той ще излезе от света в бяла светлина и с рязък удар, а не като нещо изкормено, развлечено, ужасно, в болка, невъзможна за понасяне. Но те не му оставят избор. Не му оставят никакъв избор.

— Моля ви! — казва им.

Нищо.

И когато се стига до края, Галахър не може да го стори. Ако беше успял поне да ги накара да проумеят с какво ги заплашва, нещата сигурно щяха да са други.

Пуска бейзболната бухалка и дивите деца го заливат като вълна. Гранатата е избита от ръката му и се търкулва настрани.

— Не искам да ви сторя нищо лошо! — изпищява Галахър. И това е истината, и той се опитва да не се съпротивлява, докато децата го стискат, хапят и късат парчета от тялото му. Те са просто деца и тяхното детство сигурно е било точно толкова шибано, колкото и неговото.

Ако светът беше идеален, Галахър щеше да е един от тях.

Паркс е твърдо решен да търси, макар отлично да знае, че шансовете да намерят Галахър клонят към нула. Не могат да викат, не могат и да разпределят терена на части за претърсване, защото са само трима — той, Хелън Жустиню и детето. Доктор Колдуел заявява, че е твърде слаба, за да обикаля наоколо и тъй като действително има такъв вид, сякаш като я духнеш, ще падне, никой не спори с нея и я оставят на мира.

Но се оказва, че няма нужда да разпределят терена. Вън Мелани се върти като ветропоказател, души въздуха във всички посоки. После се обръща на югозапад.

— Натам.

— Сигурна ли си? — пита Паркс.

Кимване. Никакви излишни думи. Момиченцето ги повежда напред.

Следата обаче криволичи напред-назад, първо по една улица, после — по друга, отначало върви най-общо на юг, а после вече и на юг не върви. Галахър се е отдалечил едва на километър-два от Роузи, когато е решил да се върне по стъпките си. Паркс се чуди дали детето не ги разиграва нарочно — да се направи на важна може би или да получи вниманието на възрастните. Глупости, едва ли. Може би едно живо десетгодишно би постъпило така, но Мелани е твърде зряла и сериозна. Ако не знае къде е Галахър, щеше да им каже.

Става и нещо друго — нещо между Жустиню и Мелани — размяна на уплашени погледи, която става направо истерична, когато стигат до място, където улицата се пресича с една задна алея.

Детето спира и поглежда сержанта.

— Извадете си пистолета, Сержант — казва тихо. Гласът й е станал тържествен.

— Гладни ли има? — Паркс не се интересува какво усеща детето. Просто иска да я наясно срещу какво ще се изправи.

— Да.

— Къде?

Момиченцето се поколебава. Застанали са на малък паркинг зад някакви магазини. От трите им страни има доста врати, повечето отворени или разбити. Встрани — ръждясала кола на трупчета, вероятно извадена от движение дълго преди Сривът да смълчи всички улици. Кофи за боклук на колелца, подредени в редица в очакване на камиона за смет, който така и никога няма да дойде.

— Там — посочва най-сетне Мелани.

Вратата, към която кима, на пръв поглед не се различава по нищо от другите врати. При по-внимателно вглеждане обаче се вижда, че високите бурени пред прага й са отъпкани, един от тях — гигантски магарешки бодил — е още лъскав и мокър от сока, изтекъл от мястото, където стъблото му е било пречупено.

Паркс замълчава. По-добре късно, отколкото никога, мисли си. Потупва Жустиню по ръката и й прави знак да си извади пистолета. Двамата пристъпват към вратата като ченгета от някой криминален сериал — преувеличено предпазливи, въпреки че под краката им хрущи чакъл.

Мелани застава между тях и се обръща да ги погледне.

— Освободете ме — казва на Паркс.

Той я поглежда право в очите.

— Ръцете ли?

— И ръцете, и устата.

— Съвсем неотдавна ме караше да те вържа — припомня й сержантът.

— Знам. Ще внимавам.

Няма нужда да казва нищо повече. Ако се окажат в затворено пространство в компанията на гладни, Мелани със сигурност ще им трябва. Няма спор. Паркс отключва белезниците и ги окачва на колана си. Мелани откопчава сама намордника и му го подава.

— Ще ми го пазите ли, моля? — казва.

Сержантът го прибира, а момиченцето влиза преди тях в мрака на магазина.

Закъснели са. Каквото и да е станало тук, вече е приключило. Широка размазана кървава следа води от средата на едната пътека до един ъгъл далеч от слънчевата светлина, където гладните са завлекли Галахър, за да го изядат. Момчето се взира право в тавана с израз на търпеливо страдание, с лице, прилично на онова, с което рисуват Христос на кръста. За разлика от Христос обаче, Галахър е изглозган почти изцяло. Якето му го няма. Изчезнало е. Ризата, разкъсана, обрамчва с кървава рамка ямата, която представлява трупът му. Медальоните с военния му номер висят, паднали върху оголените прешлени на гръбнака му. Гладните някак си са успели да изядат врата му, без да скъсат стоманената верижка — като в онзи номер, в който фокусникът смъква с едно движение покривката от масата, без да събори чиниите.

Жустиню не отвръща, сълзи потичат от стиснатите й очи, но не казва и дума. Паркс също мълчи. Единствената мисъл в главата му е, че беше командир на едно-единствено момче и че остави това момче да умре сам-самичко. За такъв грях се гори в ада.

— Трябва да го погребем — казва Мелани.

За миг гневът на Паркс се обръща срещу нея.

— И защо? — изръмжава й. — Не са оставили достатъчно за погребване. Човек може да го замете от пода и да го изсипе в шибаната кофа за боклук!

Изведнъж Мелани му се опълчва без капка страх:

— Трябва да го погребем! — изръмжава в отговор, оголила зъби. — Или ще го намерят кучета или други гладни и съвсем ще го изядат. И никой няма да знае къде е умрял. Трябва да отдадете почит на падналия воин, Сержант!

— Да отдам почит… Това пък откъде си го научила?

— Най-вероятно от Троянската война — промърморва Жустиню. Изтрива си очите с длани. — Мелани, не можем… Просто няма къде. Нямаме и време. Сами се превръщаме в мишени. Ще трябва да го оставим.

— Ако не можем да го погребем — отвръща Мелани, — трябва да го изгорим.

— С какво? — пита Жустиню.

— С онова нещо в големите варели — нетърпеливо отвръща момиченцето. — Онези, дето стоят в стаята на генератора. На тях пише „Огнеопасно“, това значи, че горят.

Жустиню отново говори. Вероятно се опитва да обясни защо влаченето на седемдесет и пет литрови варели с авиационно гориво по улиците е още нещо, с което категорично не могат да се справят.

Но в същото време, потънал в някакво тъпо удивление, Паркс мисли: за това дете светът никога не е свършвал. Научили са я на всички тези древни, древни неща, напълнили са й главата с всякакви безполезни глупости, но това в онзи момент не е имало значение, защото никога не се е предвиждало тя да напуска килията си, освен за да бъде разчленена и поставена на предметни стъкла.

Стомахът му се преобръща. За първи път през цялата си военна кариера си дава сметка какво означава понятието „военно престъпление“, при това от гледна точка на жертвата. Но не той е военнопрестъпникът, не е и Колдуел. Престъпникът е Жустиню. И Мейлър. И онзи пиян нещастник Уитакър. Колдуел е просто касапин. Тя е Суини Тод, с неговия бръснарски стол и остър бръснач. Но не е прекарала години в това да се гаври с умовете на тия деца и да ги усуква в най-различни формички.

— Можем да кажем една молитва — обяснява в момента Жустиню, — но не можем да домъкнем цял един от ония варели дотук, Мелани. А дори и да можехме…

— Добре — казва Паркс. — Да го направим.

Жустиню го поглежда така, сякаш е откачил.

— Не е смешно — казва му мрачно.

— Да ме виждаш да се смея? Детето е право. У нея има повече логика, отколкото у мен или у теб.

— Не можем да… — подхваща пак Жустиню.

В този момент Паркс се вбесява.

— И защо не, мамка му? — изревава. — Детето иска да почете шибаните мъртви, дай да ги почетем! Училището свърши, учителке! Училището свърши отдавна. Ако не си разбрала.

Жустиню го гледа объркано. Пребледняла е леко.

— Не бива да викаш — промълвява и махва с ръце, за да го накара да говори по-тихо.

— Да не съм минал в твоя клас? — пита я Паркс. — Мен ли ще ме учиш сега?

— Гладните сигурно са още достатъчно близо, ще ни чуят. Издаваме се.

Паркс вдига пушката нагоре и стреля в тавана, от което Жустиню трепва, свива се и изскимтява. Куршумът пробива дупка горе. Парчета влажна мазилка падат на пода, едното удря Паркс по рамото и оставя бяла следа по якето му.

— С удоволствие бих си поприказвал с тях — казва.

После се обръща към Мелани, която наблюдава всичко това с широко отворени очи. Сигурно за нея е същото, което е за обикновеното дете скандалът между мама и татко.

— Какво ще кажеш, хлапе? Да направим ли на Киърън едно викингско погребение?

Момиченцето не отвръща. Оказало се е между чука и наковалнята, защото, ако отговори е „да“, взема страната на сержанта срещу Жустиню — а явно любовта й към учителката скоро няма да отмине.

Паркс приема мълчанието за съгласие. Заобикаля плота с касовия апарат — там стои кутия запалки. Пълни са със запалителна течност — по няколко милилитра във всяка, но в кутията са поне стотина. Сержантът я взема и я занася при жалките тленни останки.

Тъй като е човек с практична нагласа към света, сваля радиостанцията от колана на Галахър и я закача на своя колан. После започва да отваря пластмасовите контейнерчета едно по едно и да излива запалителната течност върху тялото на момчето. Жустиню го гледа и клати глава.

— Ами пушекът? — пита.

— Какво пушекът? — изръмжава Паркс.

Мелани им обръща гръб и отива до края на пътеката между рафтовете, излиза чак в предната част на магазина. След малко се връща, носи яркожълто шушляково яке, опаковано в найлон.

Коленичи и го подлага под главата на Галахър. Коленичи право в кръвта, а тя още не е засъхнала. Когато се изправя, на коленете й има червено-кафяви петна.

Паркс стига до последната запалка. Може да я използва, за да запали кладата, но не го прави. Излива и нейната течност, после удря огнивото си, изкарва искра и тялото лумва.

— Бог да те пази, редник — промълвява, докато пламъците поглъщат малкото, останало от Киърън Галахър.

Мелани също казва нещо полугласно — казва го на мъртвото момче, не на живите възрастни — но Паркс не я чува. За нейна чест, Жустиню ги изчаква мълчаливо да приключат, тоест до момента, в който мазните смрадни пламъци карат всички да отстъпят назад.

На връщане към Роузи тримата вървят на голямо разстояние един от друг, а не в група, както на идване. Сега почти нямат какво да си кажат. Зад тях магазинът гори буйно и праща в небето дебел стълб дим, който се разнася високо над главите им, разтваряйки се като черен чадър.

Жустиню се държи с Паркс като с бясно куче, но той знае, че си го е заслужил. Мелани върви напред пред двамата с увиснали рамене и наведена глава. Не поиска да й сложат отново белезниците и намордника, а Паркс не й и предложи.

Когато съвсем наближават Роузи, момиченцето рязко вдига глава, внезапно разтревожена.

— Какво е това? — прошепва.

Паркс тъкмо се наканва да каже, че не чува нищо, когато във въздуха се долавя вибрация, която прелива в звук. Нещо се пробужда, нещо раздразнено и опасно, събужда се и се подготвя за бой до пълна победа.

Двигателите на Роузи.

Паркс хуква напред, завива по Финчли Хай Роуд точно навреме, за да види как една мушица в далечината за секунди се превръща в слон.

Роузи малко криволичи, първо, защото по платното има сума ти боклуци, и второ, защото кара доктор Колдуел с превързаните ръце, опряла само палци в долната част на волана. Всяко трепване на ръката й се превръща в трескаво отклонение в курса на грамадното возило.

Без дори да мисли, Паркс застава насред платното. Няма представа какви ги върши Колдуел, нито от какво бяга, но трябва да я спре на всяка цена. Роузи се люшва встрани като пияна, за да не го блъсне, удря се в паркирана наблизо кола и я влачи няколко метра, преди колата да се разпадне в куп ръжда и стъкла, и да отлети настрани.

И после Роузи ги отминава. Тримата гледат как червените стопове на подвижната лаборатория се отдалечават от тях, при това все по-бързо.

— Това пък какво беше, мамка му? — възкликва объркано Жустиню.

Паркс е точно толкова объркан и няма отговор на въпроса.

Щом Паркс и Жустиню тръгват да търсят редник Галахър, като взимат и опитен субект номер едно с тях, Карълайн Колдуел отива до средната врата на Роузи, отваря един капак на височината на главата си и премества един лост вътре от вертикална в хоризонтална позиция. Това е системата за контрол при опит за неоторизирано отваряне отвън. Вече никой не може да влезе в Роузи, ако Карълайн Колдуел не го пусне отвътре.

После отива на шофьорското място и включва едното от трите табла. Генераторът, на двайсет метра зад гърба й, забръмчава — не реве силно, защото Колдуел не праща енергията му към двигателите. Трябва й ток за лабораторията, за да прецени какъв да бъде следващият й ход. След това си слага гумени ръкавици, очила и маска — все пак се кани да работи със заразена тъкан.

Включва сканиращия електронен микроскоп, търпеливо и прецизно преминава през всички настройки и после слага под лещата първото предметно стъкло.

Със сладкия гъдел на предвкусваното щастливо вълнение, слага очи до окуляра. И ето, централната нервна система на пеещия гладен от „Дом Уейнрайт“ изниква внезапно пред нетърпеливия й поглед. Избрала е зеленото като контрастен цвят и сега се озовава сред гъстия лес на невронните дендрити, сред тропическата джунгла на мозъка.

Резолюцията е толкова висока, направо съвършена — доктор Колдуел буквално затаява дъх. Груби и фини структури се очертават в пълни подробности, като картинки в учебник. Колдуел сменя позицията на предметното стъкло на всяка минута и фактът, че мозъчната тъкан е била силно увредена още преди вземането на пробата, се потвърждава от наличието в препарата на чужди тела — прашинки, човешки косми и бактериални клетки, примесени, естествено, със задължителните мицелни влакна — наместили се сред невроните. Самите нервни клетки са вълнуващо изложени в най-дребни детайли пред погледа на лекарката.

Колдуел вижда онова, което други изследователи и учени са видели, но което тя самата никога не е успявала да удостовери със собствените си очи с древната и несъответстваща на сложността на мисията апаратура в базата. Вижда точно как кукувицата Ophiocordyceps свива гнездата си в гъсталака на мозъка: как мицелните му влакна се увиват, тънки като косъм, около невронните дендрити, сякаш бръшлян около стъблото на дъб. Само дето обикновеният бръшлян не напява песни на дъба, подобно на сирена, и не му открадва свободната воля.

Кукувици? Бръшлян? Сирени? Съсредоточи се, Карълайн, сгълчава се тя яростно. Виж това, което е пред очите ти и изведи съответните заключения там, където съществуват нужните доказателства, които да ги подкрепят.

Доказателствата съществуват. Сега Колдуел вижда онова, което другите изследователи са пропуснали — пукнатините в твърдината (съсредоточи се!), местата, където стабилни паралелни масиви от човешкия мозък са се прегрупирали — изоставени от своите и притиснати от далеч превъзхождащия ги по численост враг — установили са самостоятелни връзки, минаващи около и между задушените от гъбата нервни клетки. Някои незаразени снопове клетки дори са се сгъстили, макар че по-новите клетки са подути и парцаливи, разкъсани отвътре от острите ръбчета на плочките амилоидна плака.

Под косата на Колдуел пробягват боцкащи тръпки, когато осъзнава важността на онова, което виждат очите й.

Процесът трябва да е бил доста бавен, напомня си тя. Ранните изследователи не са отбелязали подобна прогресия, защото, непосредствено след Срива тя все още не е била достигнала точка, в която да може да бъде установена визуално. Единственият начин да бъде открита, е бил някой да допусне, че съществува, и да проведе специални изследвания, за да я търси.

Колдуел вдига глава и отстъпва от окуляра. Трудно е да се откъсне от микроскопа, но се налага. В състояние е да се взира в зеления свят на предметното стъкло с часове, дори с дни и да открива там нови и нови чудеса.

Може би по-късно. Но „по-късно“ е дума, която вече не се отнася до доктор Колдуел. „По-късно“ за нея са само още ден-два с повишаваща се температура и загуба на жизнени функции, последвана от болезнена, недостойна смърт. Вече разполага с първата част от работната хипотеза. Сега трябва да довърши този проект, докато все още има сили.

В лабораторията й в базата имаше — или поне имаше допреди атаката на скитниците — десетки предметни стъкла с проби от мозъчната тъкан на опитен субект номер шестнайсет (Марша) и опитен субект номер двайсет и две (Лиъм). Ако сега разполагаше с тях, щеше да ги сложи веднага на микроскопа. Никога не използваше разточително опитния материал, противно на отчаяното изказване, което веднъж направи пред Жустиню, че човек трябва да натрупа максимален брой наблюдения над нови и нови проби с надеждата някаква схема най-сетне да се очертае от само себе си. Сега вече разполага със схема — най-малкото хипотеза, която трябва да бъде проверена — но пък всички налични проби от опитните субекти в базата, децата, които явно притежаваха частичен имунитет срещу Ophiocordyceps, са й отнети.

Трябват й нови проби. От опитен субект номер едно.

Но Колдуел знае, че Хелън Жустиню ще се съпротивлява с всички сили срещу всеки опит Мелани да бъде подложена на дисекция, дори и срещу това просто да бъде взета биопсия от мозъка на детето. А и сержант Паркс, и редник Галахър междувременно се бяха сближили неуместно — точно както Колдуел се беше опасявала — с опитния субект поради непрекъснатото общуване в частично нормализиран социален контекст. В момента няма гаранция, че изобщо някой в групата ще я подкрепи, ако заяви желание да вземе мозъчна проба от Мелани.

Затова Карълайн Колдуел ще планира следващите си действия така, все едно вече е заявила това си желание и то й е било отказано.

Заема се да разгъне и активира сгъваемия въздушен люк на средната врата на Роузи. Находчивата му конструкция с множество панти прави задачата сравнително лесна дори и за несръчните й ръце. Проблемът вече не е само в превръзките; доскорошната свръхчувствителност на възпалената плът е отстъпила място на цялостна загуба на чувствителност и възможност за реакция. Колдуел казва на пръстите си да направят нещо и те реагират със закъснение, конвулсивно, като кола, която се опитва да запали в студен зимен ден.

Но Колдуел упорства. Напълно разгънат, люкът се застопорява с осем щифта, които трябва да легнат в осем специални жлеба: четири на покрива на Роузи и четири на пода. Всеки щифт трябва да се вкара в съответния жлеб, след това да се заключи на място чрез скоба с винт. За това на Колдуел са й необходими две ръце и гаечен ключ. Дълго преди да е свършила, чувствителността в ръцете й се е върнала изцяло, но под формата на силна и неотстъпчива болка. Агонията кара Колдуел противно на волята си да скимти високо.

Страните и предната част на люка са изработени от свръхгъвкава, но изключително здрава пластмаса. Таванът и дъното му трябва да се запечатат с бързо втвърдяваща се смес, която се нанася с помощта на ръчен апликатор-пистолет. Колдуел го подпира в сгъвката на левия си лакът и натиска спусъка с десния си палец.

Резултатът е страшна цапаница, но лекарката удостоверява, че печатът е идеален: когато изпомпва въздуха от люка, вижда как индикаторът за налягането плавно слиза до нулата.

Много добре.

Напомпва въздух обратно вътре и връща налягането в люка до нормалните показатели. Свързва ръчното управление на вратите — външната и тази на люка — с компютъра в лабораторията. Оставя и двете врати затворени, но само вътрешната врата на люка е заключена. След това включва един походен резервоар с фосген към люка. Забеляза резервоара още при първия оглед на лабораторията и реши, че са го използвали за подпомагащ агент в процеса на синтез на органични полимери. Но отровният газ има и други приложения, разбира се, в това число бързо и ефективно задушаване на едри опитни животни, за да се избегне масивна увреда на мозъчната тъкан.

Сега доктор Колдуел чака. И докато чака, подробно изследва собствените си чувства по отношение на онова, което се кани да направи. Няма желание да размишлява задълбочено върху ефекта, който газът ще има върху живите й спътници. Фосгенът е по-хуманен от близкия си родственик хлорина, но това едва ли има значение. Колдуел се надява, че Мелани ще влезе първа във въздушния люк и че самата тя след това ще успее да заключи външната врата достатъчно бързо, преди някой друг да е последвал момиченцето в Роузи.

Наясно е обаче, че събитията едва ли ще се развият така. Много по-вероятно е Хелън Жустиню да влезе заедно с детето или дори преди него. Подобен сценарий не притеснява особено Колдуел. Дори й се струва някак редно да стане именно така. Многобройните вредни намеси на Жустиню допринесоха изключително за настоящата абсурдна ситуация — ситуация, в която Колдуел трябва да крои планове как да възстанови контрола си върху собствения си опитен субект.

Но все пак се надява, че няма да се наложи да убива Паркс или Галахър. Двамата войници сигурно ще вървят отзад, за да прикриват Жустиню и Мелани и да огледат терена, преди да влязат в Роузи. А докато оглеждат, външната врата вече ще бъде заключена.

Планът не е идеален. Колдуел съвсем не иска да извършва дела, които повече или по-малко могат да се определят като убийство. Но ако хипотезата й се потвърди, последиците ще бъдат толкова колосални, че да се бои от едно убийство е направо престъпление срещу човечеството. Доктор Колдуел има дълг, който трябва да изпълни и за тази цел разполага със съвсем ограничен интервал от време, в който все още ще бъде в състояние да работи. Силно вероятно е този интервал да се измерва не в дни, а в часове.

Колдуел е вдигнала жалузите на прозореца на лабораторията, за да може да поглежда към улицата, за да зърне навреме връщащата се група. Но болката в ръцете я е изтощила. Бори се с умората, но противно на волята си задрямва. Блуждае, ту идва в съзнание, ту отново й причернява. Всеки път, когато принуждава клепачите си да се вдигнат, някаква подсъзнателна сила отново ги затваря.

В един от тези съзнателни моменти Колдуел среща — в далечината, през прозореца — погледа на дете, застанало до един вход точно на отсрещния тротоар.

Очевидно, гладно дете. Възраст на заразяване: не повече от пет години. Голо, кльощаво и невероятно мръсно, прилично на жертва от някое предсривно природно бедствие, снимана в репортаж за новините от онези блажени невинни дни, в които на няколко хиляди мъртви се гледаше като на катастрофа.

Малкото момченце наблюдава Колдуел — немигащо, жадно. И не е само. Вече е късен следобед и издължените сенки предлагат достатъчно голямо естествено прикритие. Въпреки това други гладни изплуват от общия фон, подобно на картинката на подреден пъзел. По-големичко червенокосо момиче зад ръждивото купе на паркиран автомобил. Чернокосо момче, още по-голямо, клекнало в разбитата витрина на магазин, стиснало в ръце алуминиева бейзболна бухалка. Други две зад него, вътре в самия магазин, застанали на четири крака до редица закачалки с избелели мухлясали рокли.

Цяла глутница! Колдуел е омагьосана. Още когато Паркс и хората му й докладваха, че въпреки всички усилия вече не намират опитни субекти на терена, тя знаеше, че този факт може да има няколко обяснения. Едното от тях — тогава го сметна за малко вероятно, но вече не е толкова сигурна — беше, че от опит дивите деца са започнали да възприемат сержанта и екипа му като заплаха и са се преместили на други ловни територии.

Сега Колдуел вижда как чернокосото момче прави знак с глава на другите две деца зад себе си, те излизат напред и застават рамо до рамо с него, за да видят какво е намерил. Явно той е водачът. Освен това е един от малкото, които не са напълно голи. Навлякъл е на тесните си кокалести рамене камуфлажно яке. В някакъв момент сигурно се е разправил с някой войник и е бил привлечен — освен от плътта му — от маскировъчната дреха. Лицето на момчето представлява безумие от размазани цветове — вътреплеменна демонстрация на статус, сила и авторитет.

Колдуел вижда, че дивите деца действат в група. Вижда как общуват и си дават сигнали с безмълвни жестове и гримаси. Как координират действията си срещу непознатия обект, на който са се натъкнали.

Навярно ги е привлякъл звукът: тихото жужене на генератора. А може и да са наблюдавали Роузи от известно време, може да са проследили Жустиню и Галахър след тяхната експедиция. Както и да е привлякла вниманието им обаче, фактът си е факт: дивите деца са видели доктор Колдуел.

И след като са я видели, са започнали да я дебнат, за да я докопат.

Тя самата е в безопасност зад бронираното стъкло на грамадния боен танк, чийто арсенал може да направи на пух и прах всяка сграда наоколо. Няма начин глутницата да я достигне, животът й изобщо не е изложен на риск. Въпреки всичко децата явно я надушват през стоманата и стъклото, през пластмасата и херметическите печати.

Разпознават я като плячка и реагират съответно.

Колдуел не си дава веднага сметка, че е взела решението, но става, излиза полекичка от лабораторията и отива до средната врата. Решението е добро. Може да бъде обосновано с редица доводи.

Връща ръчно управлението на вратите от компютъра в лабораторията обратно към панела до въздушния люк. После отваря и затваря външната врата няколко пъти, изпробва степента на контрол над движението й при различна скорост. Наблюдава как хидравличните бутала, дебели колкото ръката й, се плъзгат гладко напред и назад в горната и долната част на вратата. Дори на трета скорост — има още седем по-високи скорости — Колдуел преценява, че вратата оказва натиск от 680 килограма на квадратен метър за секунда. Вътрешната врата от своя страна се задвижва от далеч по-елементарно механично серво. Никой никога не е мислил, че въздушният люк може да действа като допълнителна клетка за уловени опитни субекти.

Колдуел взема предвид още редица релевантни фактори. Нищо не гарантира, че опитен субект номер едно въобще ще се върне от експедицията по търсенето на Галахър. Ако пък се върне, не се знае дали капанът, приготвен от Колдуел, ще сработи. Ако пък сработи, не са известни евентуалните реакции на останалите живи на смъртта на попадналите в люка.

Истината обаче — или поне част от истината — е, че Колдуел просто не може да се сдържи. Тия чудовища я дебнат, за да я хванат и изядат. Тя пък иска да ги издебне и улови на свой ред, и да използва лесно техните усилия, за да ги вкара в собствената си по-мащабна схема.

Колдуел отваря напълно външната врата, а вътрешната врата на люка оставя открехната. Застава до малкия отвор и зачаква.

Тялото й още лепне от потта от одевешните усилия. Знае, че в момента феромоните й свободно се носят вън от лабораторията, подхванати от теченията на хладния следобеден въздух. С всяко вдишваше дивите деца я поемат в себе си. Те може и да имат интуиция, може да действат в група, може да са коварни. Но срещу природата си не могат да се опълчат и е въпрос на време някое от тях да реагира.

Червенокосото момиче прави първото движение. Тя излиза иззад колата, пристъпва на откритото и после закрачва право към примамващо отворената врата на Роузи.

Момчето с камуфлажното яке издава силен звук, подобен на лай. Червенокосата неохотно забавя крачка и се обръща да го погледне.

Малкото момче от отсрещния вход се стрелва край нея и се втурва право към вратата. Атаката му е толкова бърза и внезапна, че Колдуел — макар да я очаква — едва успява да реагира.

Палецът й натиска бутон.

Гладното момче стъпва на прага на външната врата и се хвърля към Колдуел като стрела, протегнало ръце да граби и стиска.

Преди да я стигне обаче, вътрешната врата на люка се затваря рязко.

Колдуел е подценила силата на сервото. Вратата удря момчето в горната част на тялото като масивна лешникотрошачка, приклещва го и смазва ребрата му. Гладното дете отваря уста да изкрещи, но въздухът е излязъл смъртоносно и необратимо от белите му дробове. Пищенето вече не е възможно. Момчето е приклещено с едната ръка зад гърба си вътре във въздушния люк, и с другата, протегната напред. Тя все още посяга напразно да стигне Колдуел, тънките пръсти се опъват към нея. Един дори е достигнал ръкава на бялата престилка на лекарката, но заразата не се предава с одраскване, само с кръв или слюнка. С очилата и маската Колдуел не се излага на никакъв риск.

Забелязва, че главата на съществото е напълно неповредена. Залива я замайваща вълна от въодушевление и тя високо се изсмива.

Почти се изсмива. Остатъкът на звука се задавя, когато нещо профучава над улицата и я удря право в челюстта, разкъсвайки маската. Болката е смазваща. Устата на Колдуел се пълни с кръв и парчета изпочупени зъби, които стържат едно в друго, подобно на останки от потънали кораби.

Камъкът изтрополява на пода, тъмночервен от кръвта й. Червенокосото момиче вече слага нов в избелелия парцал, който й служи за прашка.

Смазаното тяло на момченцето държи вътрешната врата отворена на около десет сантиметра, външната зее докрай, а гладните вън, другарите на убитото, приятелите му, налитат към Роузи вкупом, вдигнали примитивните си оръжия.

Чисто инстинктивно ръката на Колдуел се стрелва и натиска бутона за затваряне на външната врата. Тя започва полека да се затваря, но след пробата лекарката е забравила да вдигне скоростта на затваряне от трета на десета. В последния момент в затварящата се цепнатина се пъхва върхът на бейзболна бухалка и се заклещва здраво там. Хидравликата вие пронизително, ръбът на вратата потъва дълбоко в алуминия и започва да прерязва бухалката на две. Но сега множество малки ръчички са се вкопчили в ръба и дърпат назад, драскат, някои се протягат към Колдуел, но повечето се борят да спрат вратата да не се затвори.

Не могат да го сторят. Не могат да достигнат лекарката. Но всичките като един решително дърпат, сменят местата си, та повече ръчички да си намерят място, усилията на повече деца да се обединят в тази задача. Колдуел знае колко е мощна вратата и когато все пак я вижда как започва отново да се отваря, внезапният шок кара тялото й да се разбунтува срещу волята й. Тя цялата залита назад, притиска юмруци към устата си, сякаш може да се скрие зад тях.

Боядисаното лице на чернокосото момче се показва пред отвора. Фиксира я със зловещите си кървясали очи и безмълвните му гримаси й казват, че нещата вече са лични.

Което означава, че то мисли за себе си като за личност. Изумително.

Колдуел се втурва към шофьорското място и рязко премества два лоста, активирайки колелата и оръжията. Разбира се, не може да управлява едновременно и двете. Ще извади късмет, ако въобще си спомни как се кара това чудо: преди двайсет години беше преминала двудневно обучение. За един ужасяващ момент цялата контролна конзола й се струва чужда и безсмислена. Налага се да изтръгне мозъка си от адреналиновия поток и да го постави отново под контрола на разума.

Бутон, обозначен с буквата П. Той се натискаше първи и ето го и него, точно в средата на таблото. П означава ПОВДИГАНЕ. Шаситата на Роузи се вдигат на двайсет сантиметра от платното, цялата хидравлика се задейства със змийски съсък. Колдуел вижда, че неколцина от гладните деца побягват, но думкането и дращенето откъм вратата й подсказват, че някои са останали и продължават да се трудят.

Паника усуква вътрешностите й. Трябва да се измъкне оттук. Знае, че ще повлече и врага след себе си, но остане ли, спукана й е работата. Рано или късно ще отворят външната врата, а вътрешната няма да ги задържи повече от няколко секунди.

Колдуел стисва подобния на самолетен рул волан, натиска напред и започва да се моли. Спирачките се освобождават сами. Роузи се разтърсва като куче и се хвърля напред толкова бързо и внезапно, че Колдуел пада назад на шофьорското място. Ръцете й се изплъзват от волана и чудовищният камион се хлъзва напряко на улицата, удря стълб на улична лампа и го изтръгва от земята с кратък остър звън, подобен на онзи, с който обявяват началото на боксовите мачове.

Колдуел трябва да хване здраво волана и да дърпа силно, за да изправи Роузи и да я вкара пак в пътя. Болката я кара да изкрещи, но през дивия рев на двигателите едва чува собствения си глас. Няма представа какво се случва при средната врата, защото двигателите заглушават и звуците оттам. Затова просто натиска волана напред и докрай. Платното се превръща в сива размазана лента.

Роузи удря нещо, после второ и трето, но Колдуел усеща ударите само като леко разтърсване. Роузи е набрала скорост и пори света като подводница, цепеща вълните.

Човешки фигури на улицата, за миг отпред, после отстрани, после изчезват. Още гладни? Единият приличаше на Паркс, но нямаше как да е сигурна, ако не спре, а Колдуел не иска да спира. В интерес на истината, в момента дори не може да си спомни как точно спира камионът.

Постепенно някои части на контролното табло почват да й изглеждат познати. Осъзнава, че няма нужда да продължава да бъде сляпа за случващото се на средната врата. Камери са монтирани по цялата дължина на Роузи, повечето могат да се насочват във всички възможни посоки. Колдуел ги включва и оглежда екраните, показващи лявата страна на камиона. Едната камера е насочена право към средната врата, където две от гладните деца са успели да се задържат дори при бясното движение на механичното чудовище. Едното е момчето водач, камуфлажното му яке се вее и плющи от скоростта. Другото е червенокосото момиче.

Колдуел завива надясно и поема нагоре по стръмна улица, в чието начало стои знак, сочещ към Хейгейт и Кентиш Таун. Взема завоя в последния момент, като извива волана рязко, за да може Роузи внезапно да се люшне настрани, но наклонът на улицата я забавя и ефектът не е толкова внушителен, колкото се е надявала. Гладните деца продължават да висят на камиона, продължават да се борят с полуотворената врата.

Колдуел е била тук, в тази част на града, още преди Срива. Спомените й се смесват, пълнят съзнанието й със сюрреалистични ориентири. Къщи, в които се е надявала да живее, прелитат край нея, наклякали и черни, подобно на испански вдовици, насядали на гробището, търпеливо очакващи Възкресението.

На върха на хълма отново завива. Не преценява добре завоя и Роузи отнася стената на една кръчма точно на самия ъгъл. Камионът дори не усеща удара, но насочените назад камери показват, че постройката рухва сред прахоляк и тухли.

Завоят е тесен, а след него започва дълъг широк булевард надолу към центъра на Лондон. Колдуел настъпва газта и натиска волана силно напред, като умишлено остъргва дългата външна стена на едно училище с левия хълбок на Роузи. Табелата над вратата на училището гласи: „Светото Единение“. Натрошени тухли падат и напрашават предното стъкло, разнася се остър писък на метал, надвиващ дори рева на двигателите. Роузи издържа отново и усилието на Колдуел е възнаградено с гледката на това как едното гладно дете се откъсва и отлита от камиона под дъжд от мазилка.

Лекарката изкрещява с пълно гърло: демонски вик на триумф и победа. Кръвта от разбитата й уста опръсква предното стъкло пред очите й.

Връща Роузи обратно в средата на платното и пак преглежда камерите. Никаква следа от гладните деца. Трябва да спре, за да огледа улова си и да се увери, че е още непокътнат. Но гладните, от които току-що се отърва, може още да са живи. Спомня си израза на лицето на боядисаното момче. Той ще я преследва, докато го държат краката.

Затова Колдуел продължава да кара, гледа да държи южна посока, минава през Камдън Таун. След това е Юстън, а зад него — реката. Улиците са все така пусти, но Колдуел е нащрек. Единайсет милиона души живееха преди в този град. Зад всичките слепи прозорци и затворени врати мнозина от тези единайсет милиона сигурно още се таят и чакат, пленени от заразата нейде между живота и смъртта.

Този път вече се сеща къде са спирачките, натиска ги и забавя камиона, уплашена от рева на двигателите, отекващ из този напълно пуст пейзаж. За миг й прилошава от усещането, че е последният човек, останал жив върху некротизиралото лице на земята. Но това може би няма никакво значение. Расата, построила мавзолеите, сред които сега минава Роузи, най-сетне е легнала в тях, мъртва, смълчана и примирена, легнала е, за да се разпадне на прах и да си отиде.

На кого ли пък ще липсваме?

Съзнанието й брутално се срива надолу, след като вълната на адреналина от лова на жертвата и бягството от враговете отминава. А и температурата. Колдуел затреперва, погледът й се мъти. Струва й се, че улицата напред се размива и се слива в грамадно общо сиво петно. Отказът на организма й е внезапен и мащабен. Ослепява ли? Не, не бива! Още не. Трябва й още един ден. Още поне няколко часа.

Колдуел настъпва спирачката и камионът се заковава на място с остър писък.

Ръцете й бавно застопоряват волана на фиксирана позиция.

Прокарва ръка по лицето си, разтрива очи с палец и показалец, за да проясни погледа си. Чувства очите си като нажежени топчета, забити в черепа й. Но когато отново ги отваря и се осмелява да погледне през предното стъкло, осъзнава, че с очите й всичко е наред.

Напряко през улицата пред нея наистина се издига сива стена, висока 10–15 метра. Чак след минута на смаяно благоговение, Колдуел проумява какво вижда.

Това е нейната Немезида, нейният зъл гений, нейният могъщ противник.

Това е Ophiocordyceps.

Мис Жустиню е бясна и затова Мелани полага всички усилия също да се вбеси, но й е трудно по ред причини. Все още е тъжна задето са убили Киърън, а това, че е тъжна, й пречи да се ядоса. А пък щом доктор Колдуел изчезна с все камиона, то това пък значи, че на Мелани няма да се налага да вижда нито доктор Колдуел, нито камиона, а пък тази мисъл я кара да иска да подскача и да размахва ръце от радост.

Затова, докато сержант Паркс използва всички лоши думи, които знае, а мис Жустиню седи на бордюра край платното с тъжно и замаяно лице, Мелани си мисли: Довиждане, доктор Колдуел. Карай напред, далеч, далеч и никога не се връщай!

Но после мис Жустиню казва:

— Това беше. Мъртви сме.

И това променя всичко. Вместо да мисли за това как се чувства, Мелани се замисля за това какво ще стане сега и изведнъж цялата изстива отвътре.

Защото мис Жустиню е права.

Нямат повече деароматизатор. Миризмата им вече е много силна и Мелани сама се учудва от това, че може да стои толкова близо до тях и да не й се иска да ги ухапе. Май някак си е свикнала. Някак си е станало така, че онази част от нея, която иска само да яде и да яде, и да яде, сега е затворена в малка кутия, която Мелани няма нужда да отваря, ако не иска.

Но това няма да помогне кой знае колко на мис Жустиню и на сержант Паркс. Те, с примамливата си миризма, трябва да продължат да вървят през този град и не след дълго ще се натъкнат на някой, който ще поиска да ги изяде.

— Трябва да тръгнем след камиона — казва Мелани. Вече е разбрала какъв е залогът и сега е напрегната и изпълнена с желание да бърза. — Трябва да се приберем обратно вътре.

Сержант Паркс й хвърля изпитателен поглед.

— Можеш ли да я намериш? — пита. — Както намери Галахър. Оставила ли е следа?

Мелани не се е замисляла за това досега, но като я питат, поема дълбоко въздух и веднага хваща следата. В нея се долавя малко от миризмата на доктор Колдуел, както и миризмата на един или повече гладни. Но най-вече следата се състои от химическата смрад на двигателите на Роузи. Мелани би могла да проследи този мирис и със затворени очи. И насън да я бутнеш, пак би могла да го проследи.

Паркс разчита отговора по лицето й.

— Добре — казва. — Да тръгваме.

Жустиню се вторачва в него с широко отворени очи.

— Че тя хвърчеше със сто и двайсет километра в час! — изръмжава, а устата й се изкривява от гняв. — Отиде си. Няма начин изобщо някога да я настигнем!

— Няма как да знаем, преди да опитаме — парира сержантът. — Искаш да легнеш тука, Хелън, и да умираш или искаш да се пробваш?

— Че и да се пробвам, пак ще си умра.

— Ами тогава умри изправена.

— Моля ви, мис Жустиню! — моли й се Мелани. — Хайде да повървим, поне мъничко. Като се стъмни, ще спрем и ще намерим къде да се скрием.

Но всъщност мисли, че трябва час по-скоро да се махнат от тези улици, където живеят и ловуват дивите гладни деца, които са същите като самата нея. Смята, че ще успее да защити мис Жустиню от обикновени гладни, но не и от момчето с боядисаното лице и от неговото племе.

Сержант Паркс протяга ръка. Мис Жустиню отначало просто се взира в нея, но сержантът остава така, докато учителката най-сетне поема ръката му. Оставя го да я издърпа и да я изправи на крака.

— Колко часа дневна светлина имаме? — пита Жустиню.

— Около два.

— Не можем да вървим в тъмното, Паркс. А Карълайн може. Има фарове.

Паркс приема забележката с рязко кимване.

— Ще вървим, докато стане твърде тъмно и спрем да виждаме. После се окопаваме някъде. Утре заран, ако следата още се надушва, продължаваме. Ако ли пък не, ще потърсим катран или креозот, или друга някаква гадост, с която да прикрием миризмата си — точно както правят скитниците — и продължаваме пеша на юг.

После се обръща към Мелани:

— Хайде, тичай напред, Ласи! — казва. — Прави там каквото правиш.

Мелани се поколебава.

— Мисля, че… — почва.

— Да? Казвай?

— Мисля, че тичам много по-бързо от вас, Сержант Паркс.

Паркс се засмива — късо, дрезгаво.

— Да, и аз мисля така — отвръща. — Ние двамата ще се постараем. Само не ни изпускай от поглед, окей? — После му идва по-добра идея и се обръща към Жустиню: — Нека да вземе едната радиостанция — казва й. — Ако я изгубим, да може да ни се обади.

Жустиню подава радиостанцията си на Мелани, а сержант Паркс й показва как да предава и да приема. Съвсем простичко е, но апаратът е изработен за някой с пръсти, доста по-дълги от тези на момиченцето. Мелани се упражнява, докато най-сетне му хваща цаката. После Паркс й показва как да закачи радиото на колана на розовите си джинси с еднорога, където го оставя да се чернее нелепо грамадно и буцесто.

Мис Жустиню се усмихна окуражително на момиченцето. Под усмивката Мелани вижда всичките страхове на учителката, вижда скръбта и изтощението й. Вижда колко близо е тя до това да се пречупи окончателно.

Затова отива при нея и я стисва в кратка, силна прегръдка.

— Всичко ще бъде наред — казва детето на учителката. — Няма да позволя никой да ви стори нищо лошо.

За пръв път се прегръщат така: Мелани да успокоява, вместо да бъде успокоявана. А после си спомня как веднъж мис Жустиню й обеща същото, макар че не може да се сети точно в кой момент се беше случило това. Пробожда я носталгия по онова време, когато и да е било то. Но Мелани знае, че човек не може да остане завинаги дете, колкото и да му се иска.

Затичва се и бавно набира скорост. Но все пак внимава двамата възрастни да могат да я следват. На всеки завой ги изчаква, докато ги види как тичат към нея, после хуква отново нататък. С радиостанция или не, няма намерение да остави двамата сами, не и след като нощта наближава. Момиченцето знае, че в нощта живеят много и ужасни неща.

Карълайн Колдуел слиза от Роузи през шофьорската врата. Към средната врата все още е прикрепен въздушният люк, в който е заклещен уловеният екземпляр.

Колдуел пристъпва двайсетина крачки напред. Бездруго по-нататък не може да отиде.

Дълго се взира в сивата стена. Навярно минават минути, макар че точно в момента няма особено доверие на чувството си за време. Ранената й уста пулсира болезнено в унисон с ударите на сърцето й, но нервната й система е заприличала на прелял карбуратор; двигателят не пали, обърканите нервни сигнали не се слепят в цялостно усещане за болка.

Колдуел отчита структурата на стената, височината й, широчината и дълбочината — последното само приблизително — и времевият интервал, който е бил необходим за формирането й. Отлично знае какво представлява феноменът пред очите й. Но това, че знае, няма никакво значение. Тя скоро ще умре, и то ще умре, спряна от това… нещо. От това предизвикателство, хвърлено от една изпълнена с презрение вселена мъчителка, позволила на човешките същества да се доберат с тежък труд до висшата форма на съзнанието, само за да може след това още по-болезнено да им покаже къде всъщност им е мястото.

Най-сетне доктор Колдуел се самопринуждава да се раздвижи. И прави единственото, което й идва на ум. Приема предизвикателството.

Връща се при Роузи и влиза отново през шофьорската врата, затваря я и я заключва след себе си. Минава през спалното помещение и лабораторията и отива до средната врата. Пътем спира за миг в лабораторията, за да смени маската си, защото запратеният с прашката камък скъса предишната. Измива си ръцете, слага чисти ръкавици и взима от рафта хирургически трион и пластмасова тавичка. Кофа би й свършила по-добра работа, но с кофа не разполага.

Уловеното гладно все още помръдва лениво, въпреки ужасяващите наранявания, които механизмът на вратата е нанесъл на мускулите и сухожилията на торса. Отблизо размерът на главата спрямо тялото подсказва, че възрастта на заразяване на детето е може би дори по-малка, отколкото предположи Колдуел първоначално.

Но в края на краищата, тя се кани да провери точно тази хипотеза, нали?

Дясната ръка на гладното дете е все още заклещена назад във въздушния люк. Колдуел обезврежда лявата като я връзва със сезалова примка, чийто край притяга към скоба в стената. Намотава сезала два-три пъти около собствената си китка и опъва силно с цялата си тежест към скобата, борейки се със съпротивата на детето. Намотките на сезала се впиват дълбоко в плътта й там, където възпаленото алено вече е преминало в потискащо виолетово. Не чувства почти никаква болка, което само по себе си е лош знак. Увреждането на нервите в некротизиралата тъкан е необратимо и прогресира.

После, възможно най-бързо, но и много внимателно, отрязва главата на гладното дете с триона. През цялото време то ръмжи и челюстите му щракат към Колдуел. И двете му ръце се мятат бясно, лявата описва тесни кръгчета, доколкото й позволява леко отпуснатата част от сезала. Нито една от двете ръце не достига лекарката.

Крехките вратни прешлени почти веднага поддават под триона. Мускулите отдолу са трудната част. Там острието запъва по-често. Когато Колдуел прерязва гръбнака, главата на гладното се отпуска внезапно надолу, разкривайки широкия разрез, в който шокиращо ярки се белеят парчетата срязана кост. В контраст с нея течността, изтичаща от раната в тавичката и капеща по пода, е сива, прошарена с кървави, червенички ручейчета.

Последната тънка ивица плът се къса под тежестта и главата рязко пада. Удря се в ръба на тавичката, отскача и се търкулва по пода.

Тялото на гладното продължава да се мята почти толкова енергично, колкото се мяташе и докато главата беше прикрепена за него. Ръцете махат напразно, краката пристъпват и се плъзгат по грапавия метален под на люка. Колониите от Cordyceps, прикрепени към гръбнака, все още се мъчат да управляват мъртвото дете и да го накарат да работи за висшето благо на своя паразит. Движенията полека отслабват, когато Колдуел се навежда да вдигне главата, но когато се изправя отново и понася трофея си към лабораторията, конвулсиите на пленника още не са изчезнали напълно.

Безопасността на първо място. Колдуел оставя главата на работния плот, после се връща да почисти въздушния люк, като изхвърля все още потрепващия обезглавен труп на платното. Той остава да лежи там като укор не само към Колдуел, но и към науката изобщо.

Колдуел му обръща гръб и затваря с трясък външната врата на камиона. Ако пътят към познанието е настлан с мъртви деца — а това на определени места по света в определено време е било точно така — Карълайн Колдуел въпреки всичко ще го измине и накрая сама ще си даде опрощение. Има ли друг избор? В края на този път лежи всичко, което е ценно за нея в този живот.

Затваря и вътрешната врата и се връща в лабораторията.

Мелани чака, докато Жустиню и Паркс най-сетне се появяват в началото на дългия булевард, водещ към гара „Юстън“. После им посочва безмълвно, а Жустиню проследява с поглед движението на ръчичката й. Само това има сили да стори — останала е без дъх, плувнала е в пот, краката и гърдите й са стегнати на огнен възел от болка.

Насред широката улица Роузи е спряла диагонално на платното, на практика опирайки и в левия, и в десния тротоар. Колосална барикада препречва пътя пред муцуната на камиона. Издига се сигурно на петнайсетина метра, по-висока е от сградите и от двете страни. Под ниските коси слънчеви лъчи Жустиню вижда, че барикадата продължава нататък над сградите, отвъд тях, вътре в тях. Отначало й се струва, че стената е съвсем отвесна, но после нежните преливащи тонове на сивото започват да личат по-ясно и Жустиню вижда, че това не е точно стена, а склон, издигащ се полека нагоре. Сякаш милион тона мръсен сняг са били изсипани на камара точно на това място.

Паркс застава до нея и двамата продължават да гледат объркано.

— Да имаш представа какво е това? — пита най-сетне сержантът.

Жустиню поклаща отрицателно глава:

— Ами ти?

— Обикновено първо оглеждам доказателствата. А после хващам някой по-умен да ми обясни.

Продължават бавно напред, нащрек за всяко враждебно движение. Роузи явно е участвала в битка и следите от това ясно си личат. Вдлъбнатините и драскотините по бронираното покритие. Кръвта и по-страшните неща, размазани по средната врата. Малкото сгърчено тяло, проснато на улицата, точно до камиона.

Тялото е на гладно. Гладно дете. Момченце на не повече от четири-пет години. Главата му липсва — никъде наоколо я няма — а телцето му над кръста е премазано зловещо, сякаш някой е стиснал гърдите му в менгеме. Мелани коленичи да го огледа по-отблизо, на лицето й е изписано тържествено и замислено изражение. Жустиню се е изправила над нея, търси какво да каже, но не намира думи. Вижда, че на дясната си китка момченцето носи гривна, изплетена от коса, най-вероятно собствената му. Ясно като бял ден: това е знак за самоличност. Детето е като Мелани, а не обикновено гладно.

— Съжалявам — казва Жустиню.

Мелани не отговаря.

Движение в периферното й зрение кара Жустиню да се извърне. Паркс се е обърнал в същата посока — към средната част на камиона. Карълайн Колдуел е свалила изолирбанда от прозореца на лабораторията и е вдигнала жалузите. В момента ги наблюдава отвътре с неумолимо безстрашно лице.

Жустиню отива до прозореца и казва само с устни: Какви ги вършиш?

Колдуел свива рамене. Не прави ни най-малък опит да ги пусне да влязат.

Жустиню тропа по прозореца и сочи към средната врата. Колдуел се скрива за момент, после се връща с тефтер в ръка. Вдига го и показва на Жустиню какво е написала на най-горния лист: Трябва да работя. Много съм близо до пробив. Смятам, че ще се опитате да ми попречите. Съжалявам.

Жустиню разтваря широко ръце, показвайки пустата улица и издължените следобедни сенки. Няма нужда да казва и прави нищо повече. Посланието е ясно: Ще умрем.

Колдуел я гледа мълчаливо още миг-два, после пуска обратно жалузите.

Паркс е на колене малко вляво от Жустиню. Пробва лоста за отваряне на вратата отвън. Но вратата не се отваря, въпреки че сержантът я насърчава с безспирен поток от ругатни. Колдуел навярно е неутрализирала възможността за всякакъв извънреден достъп отвън.

Мелани е все още на колене до безглавото тяло: или скърби, или е толкова дълбоко потънала в размисъл, че не си дава сметка за нищо около себе си. Стомахът на Жустиню се бунтува и тя усеща как й прилошава. От тичането и от смъртоносния шамар, който и тримата получиха току-що. Обръща се и прави няколко крачки в опит да надвие гаденето. И стига до ръба на сивата стена.

А стената не е стена, а лавина, безформен излив от материя, напредващ съвсем-съвсем бавно. Съставена е от пипалата на Ophiocordyceps, от милиарди и милиарди мицелни влакна, преплетени по-фино от най-нежната тъкан. Влакната са толкова деликатни, направо прозрачни и позволяват погледът на Жустиню да проникне на два-три метра навътре в сивата маса. Всичко вътре е оплетено в пашкул, колонизирано, обвито със стотици слоеве от гъбичната маса. Контурите на всеки предмет са смекчени и размити, цветовете са притъпени до хиляди нюанси на сивото.

Главата на Жустиню се замайва и гаденето се връща. Тя бавно-бавно сяда на платното, отпуска глава на ръцете си и чака, докато усещането отмине. Вижда, че Мелани идва до нея, подминава я, разхожда се по ръба на сивата пяна и понечва да нагази в нея.

— Недей! — виква Жустиню.

Мелани я поглежда изненадано.

— Но то е просто като памук, мис Жустиню. Или като облак, спуснал се до земята. Не може да ни нарани. — Момиченцето потвърждава думите си като прокарва ръка през пухкавата маса. Тя се разделя чисто, в нея остава отвор с формата на ръчичката. Нишките, които е докоснала, остават да висят, полепнали по кожата на Мелани като паяжини.

Жустиню с усилие се изправя на крака и издърпва детето назад, нежно, но категорично.

— Не знам — казва. — Може и да не е опасно, а може и да е. Не искам да узнавам.

Моли Мелани предпазливо да се почисти от мицела и детето го изтръсква в малките туфи трева, поникнала сред напукания асфалт наблизо. Мицелни влакна вече са се омотали и около всяка тревичка и стъбълцата, изглежда, умират: те също са повече сиви, отколкото зелени.

Връщат се при Паркс, който вече се е отказал от опитите си да отвори средната врата и сега седи, опрял гръб в Роузи, подпрян на едното стъпало. Държи манерката си и внимателно я претегля в ръка. Пийва, а когато жената и момиченцето приближават, я подава на Жустиню, за да си пийне и тя.

Когато взема манерката, учителката веднага усеща, че е почти празна. Връща я на сержанта.

— Не съм жадна — излъгва.

— Глупости — вика Паркс. — Пий и да не ти пука, Хелън. Ей сега ще ида да огледам тия къщи наоколо. Да проверя, може нещо да е изостанало по забравени кофи или канавки. Каквото Бог дал.

— Смяташ ли, че ще е дал нещо?

— Ми той това прави, дава.

Жустиню пресушава манерката, пуска я в скута на сержанта и немощно се свлича до него. Вдига очи към притъмняващото небе. Слънцето ще залезе след половин час, а Паркс със сигурност лъже за това, че някъде може да е останала вода. Дори и да е останала, със сигурност е пълна с всякакви гадости и зарази.

Мелани сяда по турски срещу двамата.

— И сега какво? — пита Жустиню.

Паркс прави неопределен жест.

— Предлагам да поизчакаме още малко, после си избираме една къща от тия наоколо. Обезопасяваме я, доколкото ни е по силите, преди да е мръкнало съвсем. Трябва да опитаме да се барикадираме по някакъв начин, защото сега оставяме много ясна следа и от миризма, и от телесна топлина. Гладните ще ни намерят дълго преди да съмне.

Жустиню се разкъсва между отчаянието и давещата я ярост. Избира яростта, защото се бои, че отчаянието може да я парализира завинаги.

— Само да ми падне тая кучка — мърмори. — Ще я смачкам от бой и ще я наслагам по предметни стъкла да я разгледам!

А после по рефлекс веднага добавя:

— Извинявай, Мелани.

— Няма нищо — отвръща Мелани. — И аз не харесвам доктор Колдуел.

Когато слънцето докосва хоризонта, тримата най-сетне се насилват да се надигнат. Лампите в лабораторията вече светят и светлината се процежда през жалузите така, че прозорците изглеждат като нарисувани върху Роузи с флуоресцентна боя.

Останалата част от света е тъмна и става все по-тъмна.

Паркс рязко се обръща към Мелани, сякаш досега е събирал кураж за въпроса си:

— Спи ли ти се, дете? — пита.

Мелани поклаща отрицателно глава.

— А страх ли те е?

Момиченцето помисля малко, но пак поклаща глава: не.

— Не ме е страх за мен — обяснява. — Гладните няма да ме пипнат. Страх ме е за мис Жустиню.

— Значи може би ще ми направиш една услуга. — Паркс посочва към сивата маса. — Не смятам, че имаме някакъв шанс да преминем през тая гадост. Не знам дали може да ни зарази, но съм твърдо убеден, че ще се задушим, ако вдишаме достатъчно от нея.

— Тогава какво? — пита Мелани.

— Тогава бих искал да разбера дали има откъде да я заобиколим. Може би ти ще идеш да провериш, когато аз и Жустиню си намерим къде да се окопаем. Утре ще ни е много по-лесно, ако знаем накъде да тръгнем.

— Добре, мога да се справя — отвръща Мелани.

Жустиню не е никак доволна от предложението, но разбира, че е разумно. Мелани спокойно ще оцелее вън в тъмното. Тя и Паркс определено не биха могли.

— Сигурна ли си? — пита все пак тя детето.

Мелани е напълно сигурна.

Не само че е сигурна, а направо гори от желание да отиде, защото е неспокойна и тъжна, след всичко, което стана днес. Киърън умря — умря заради нейната история, нейната лъжа, която така го е уплашила и прогонила. А после доктор Колдуел замина с камиона и остави мис Жустиню без подслон за през нощта. А после намериха малкото телце, тяло на детенце, по-малко и от Мелани, но с отрязана глава.

Мелани смята, че сигурно доктор Колдуел му е отрязала главата, защото това е нещо, което доктор Колдуел спокойно би направила. Под тъгата си Мелани напипва чист, нажежен до бяло гняв. Доктор Колдуел трябва да бъде накарана да престане да прави така! Някой трябва да даде на доктор Колдуел урок.

Дивите деца са същите като Мелани, само дето никога не са имали занятия в клас с мис Жустиню. Никой не ги е научил как да мислят за себе си, как да бъдат хора, но въпреки това те и сами са се учили. Вече са се научили как да бъдат семейство. А изведнъж доктор Колдуел идва и почва да ги убива, все едно са животни. Може и децата да са се опитали да я убият първи, но те не разбират, а доктор Колдуел разбира.

Тук яростта, изпълнила Мелани, става толкова силна, че заприличва на страшния глад в кутията. И откритието, че може да се чувства по този начин, изпълва момиченцето със страх.

Затова няма нищо против да отиде да изследва сивото нещо. Смята, че да се движи наоколо е много по-добре, отколкото да стои на едно място.

Мис Жустиню и сержант Паркс си намериха един таван най-горе на една триетажна викторианска къща на няколко преки от Роузи. От последната площадка до него води стълба, но когато двамата възрастни се качват, улавят горния й край, а Мелани улавя долния и с общи усилия успяват да я измъкнат от металните скоби, които я държат неподвижна. После Мелани я подхваща и я оставя полека на пода, като се старае да не вдига шум.

— До после! — тихо им казва момиченцето. Откача радиото от колана си и го размахва нагоре, за да им покаже, че не е забравила за него. Ще могат да си говорят, дори и ако се отдалечи.

Мис Жустиню прошепва нещо в отговор. „Довиждане“ или „Успех!“, или нещо такова. Момиченцето вече тича леко надолу по стъпалата, босите й крачета стъпват безшумно по изгнилия, мухлясал мокет.

Вън Мелани си избира наслуки една точка за начало и поема покрай ръба на сивата маса. Отначало крачи, но тъй като цяла е изпълнена с чувство на безпокойство и неотложност, скоро започва да подтичва, докато най-сетне хуква с пълна сила. Тича дълго, като се отклонява при преграда, заобикаля, а после намира стената отново.

Тича сякаш безкрайно. Повърхността на сивото не е напълно гладка: има много вдлъбнатини и изпъкналости, пухкавата тъкан се раздува в тесните улички и хлътва на откритите места, които не предлагат достатъчно опора на нишките и те няма около какво да се увиват. Но никъде няма и следа от пробив и никъде стената не е толкова тънка, че Мелани да може да види какво има от другата й страна.

След като тича повече от час, спира. Не за да си почине — би могла да тича още доста, преди да се умори — а за да се чуе със сержант Паркс и мис Жустиню.

Натиска изпъкналото върху радиото и казва „здравейте“. Дълго време радиото само пращи, но после долита гласът на сержант Паркс:

— Как се справяш?

— Тръгнах на изток — обяснява му Мелани. — Доста далеч съм. Сивото продължава ли, продължава. Няма край.

— И през цялото време си вървяла?

— Тичах.

— Къде си? Виждаш ли табели по улиците?

Мелани не вижда, но повървява до следващото кръстовище.

— Нордчърч Роуд — казва. — Лондън Бъроу, Хакни.

Чуха тежкото дишане на сержант Паркс.

— И стената продължава чак дотам?

— Много по-натам продължава. Продължава докъдето ми стига погледът. А аз виждам много надалеч, дори в тъмното. — Мелани не се хвали; това е просто е факт, който сержант Паркс трябва да знае.

— Добре. Благодаря ти, дете. Връщай се. Ако ти се прииска да огледаш как са нещата и в западна посока, ще ти бъда благодарен. Но не се хаби излишно. Прибери се при нас, ако си уморена.

— Добре съм — отвръща Мелани. — Край.

Връща се по стъпките си и продължава в противоположната посока, но там положението е съвсем същото. Ако искат да заобиколят стената, ще трябва да изминат много дълъг път както на изток, така и на запад, и изобщо не е ясно откъде ще могат отново да поемат на юг.

Най-сетне Мелани застава точно срещу стената; на няколко километра от Роузи. Тук стената е дебела както навсякъде, но ъгълът на наклона й е малко по-различен. Грамаден широк сноп сива пяна се е надвесил над детето, така че Мелани вижда смътната лунна светлина да прозира през него. Бялото й сияние сякаш излъчва насърчение, кураж, обещание. Ако тръгне под снопа, би могла да влезе в сивото и да стигне отсрещната му страна, преди луната да се скрие.

Мис Жустиню каза, че е опасно, но Мелани не вижда защо да е опасно, пък и не се бои от това сиво нещо. Прави крачка напред, после втора. Сивите влакна стигат до глезените й, после — до коленете, но не оказват никаква съпротива. Само малко я гъделичкат, докато гази през тях, разделяйки ги настрани с приглушено шушнене.

Луната я следва: сякаш прожектор, под чиято светлина всичко се открива пред взора на Мелани. Сивите нишки започват да стават все по-гъсти. Момиченцето подминава различни неща: кофи за боклук, автомобили, пощенски кутии, живи плетове с портички в тях — всичките омотани в безброй пластове, превърнати в сиви гранитни паметници на самите себе си.

Петдесет метра по-навътре Мелани вижда първите паднали тела. Забавя крачка и спира, смаяна от гледката. Гладните са паднали насред уличното платно или седят свлечени до стените на сградите — точно като телата, които видяха на влизане в Лондон. Но тези тук са много, много повече! От разцепените им черепи, като стволове на дървета, са поникнали сиви стъбла, дебели по петнайсетина сантиметра. Стъблата растат и се издигат право нагоре на немислима височина, а сивите влакна бликат от тях и падат надолу в безкрайно изобилие. Където стъблата са близо едно до друго, нишките са се свързали помежду си, подобно на милион сплетени една в друга паяжини. Свободните пък са се увили около всяко нещо, което им се е изпречило на пътя, а ако не е имало около какво да се увият, просто са се натрупали лека-полека направо на земята. Там, където влакната докосват пръст, са изникнали още стъбла, само че много по-тънки и по-ниски от стъблата, израсли направо от телата на гладните.

Мелани пристъпва по-близо. Не може да се сдържи. Тъжните останки в основите на стъблата не я плашат. В тях не е останало нищо човешко, нищо, което изобщо да напомня, че някога са били живи. Приличат повече на дрехи, които някой е съблякъл и е оставил на купчина на земята.

Отблизо вижда сивите плодове, които висят от всяко призрачно дърво. Посяга да докосне една от лъскавите сфери, поникнала на височина малко над главата й. Повърхността й е хладна и кожеста и поддава много слабо под натиска на пръстите. Мелани натиска по-силно и върху плода се образува вдлъбнатинка. Когато дръпва ръката си, вдлъбнатинката бавно изчезва. Повърхността на топката е еластична и възстановява сама формата си. Докато момиченцето бавно преброи до десет, плодът изглежда така, сякаш никога не го е пипала.

Мелани продължава сред сивата пустош. Тя, изглежда, няма край, просто продължава ли, продължава. Скоро сивите стъбла толкова се сгъстяват, че между тях остава точно толкова място, че момиченцето да провира слабичкото си телце, а лунната светлина капе като мръсна вода през влакната над главата й, които вече са така гъсто преплетени, че приличат на плътна маса.

Мелани бута с рамо едно стъбло и сива топка пада от него с приглушено туп. Момиченцето се навежда и я вдига. Там, където е била прикрепена към стъблото, се вижда изпъкнало пръстенче, останалата повърхност е гладка и ненаранена. Мелани стиска топката и тя отново бързо възвръща формата си.

Ако продължи напред, просто ще се бута в стъблата. Пипа едно от тях и установява, че е неприятно влажно и лепкаво. Усеща лека погнуса. Беше решила, че стъблата ще са сухи и гладки като плодовете си — така нямаше да са толкова гадни, смята момиченцето.

Нещо помръдва вляво от нея и детето се стряска. Сторило й се беше, че целият този сумрачен свят е само неин. Чудновата фигура залита край нея, само силует под мътната светлина. От врата надолу прилича на човек, но този човек няма нито рамене, нито шия, нито глава. Само някакъв безформен чукан.

Мелани отстъпва от нещото, уплашена най-вече от странния му вид. Но то не я напада. Дори не разбира, че тя е до него.

Когато я подминава, Мелани се досеща какво е то. Това е гладен, чието тяло е започнало да се разцепва от горе надолу. Първите трийсетина сантиметра на сивото стъбло вече стърчат от гърдите му, израствайки нагоре, трошейки ребрата наоколо. От стъблото са избликнали изобилни влакна, обвили са и скрили остатъка от главата на гладния, която безмилостният растеж е изкривил под прав ъгъл настрани.

Мелани се взира в нечовешкото видение едновременно с облекчение — ужасът от непознатото е много по-силен от ужаса от нещо обяснимо — и с отвращение от това противно насилие над човешката плът.

Гладният се тътри край нея, зигзагообразната му траектория се диктува от стъблата, в които се блъска. Повече е нелепо и смешно, отколкото ужасно. „Той скоро ще падне — мисли Мелани, — и тогава стъблото ще сочи настрани. Ще трябва да намери начин да се изправи наново.“

Цялата тази гора е израсла от паднали разкъсани мъртъвци. Тук е мястото, където гладните завършват вярната си служба на заразата, превърнала ги в това, което са.

Мелани вижда бъдещето си и го приема. Но не е готова още да умре; не и след като има още толкова неща, които трябва да свърши.

Момиченцето се обръща и тръгва по обратния път, следвайки тунела през сивите влакна, който сама си е прочистила на идване.

Трескаво заета, доктор Колдуел работи цяла нощ. Треската е буквална, температурата й вече е над 39 градуса.

Без помощта на доктор Селкирк изваждането на мозъка от главата на уловеното гладно отнема много повече време, а и в момента ръцете на доктор Колдуел са толкова непохватни, че е практически невъзможно да извади органа от черепа, без да го нарани. Полага всички усилия, отстранявайки по-голямата част от черепната кутия, отчупвайки едно по едно ръбатите парчета, докато най-сетне събира кураж да среже връзката с гръбначния мозък.

Макар че ръцете й треперят неконтролируемо, изважда мозъка чист и неповреден.

Включва микротома и започна да реже проби, като избира местата, където сечението ще й позволи да изследва максимално най-важните структури. Слага пробите на предметни стъкла, изпълнена с благоговение пред съвършенството, с което работи микротомът. Вертикалните разрези са изумителни: не са нито смачкани, нито размазани, въпреки че са въздушно тънки.

Колдуел надписва всеки препарат и ги преглежда в определена последователност — виртуална разходка из мозъка на гладното момче, започваща от основата при гръбнака и продължаваща нагоре и напред към челото.

Карълайн Колдуел открива онова, което очаква да открие. Нулевата хипотеза е разбита на пух и прах. Вече знае какво точно представляват тези деца, знае откъде са дошли, знае миналото и бъдещето им, знае причината за частичния им имунитет, знае и в каква степен (почти сто процента) нейните собствени усилия през последните седем години са били загуба на време.

За миг я залива пълно щастие. Ако беше умряла вчера, щеше да е умряла с отворени очи. Откритието оправдава всичко, без значение колко мрачно и окончателно е.

Някакъв звук я пробужда рязко от унеса и я изправя в миг на крака. Съвсем невинен звук — няколко прищраквания и прошумолявания — но пък долита някъде от вътрешността на Роузи!

Доктор Колдуел не е човек, склонен към свободен полет на въображението. Отлично знае, че вратите на Роузи са запечатани и всяко нещо, достатъчно силно да ги отвори, би предизвикало силен и продължителен шум, така че тя би го чула отдавна. Но все пак леко трепери, докато следва звука и търси източника му: излиза от лабораторията, минава през спалното и сяда на шофьорското място. Някаква част от конзолата за управление, разположена вдясно от волана, свети: от нея долита и звукът. Радиото. Доктор Колдуел се привежда напред и се вслушва.

Не се чува кой знае какво. Най-вече статичен шум, припукване и съсък, приливи и отливи на звук: хаос, сякаш някой се опитва да хване станция на стар транзистор. Но от мрака на ефира се оформят няколко ясни думи:

— … дни вън от Бийкън… видяхме вашия… идентифицирайте…

Гласът е кух, нечовешки, кънтящ и разкривен.

Лъч на електрическо фенерче рязко се плъзва отвън по предното стъкло и отново изчезва. Роузи е звукоизолирана, но Колдуел вижда движението. Само сянка, хвърлена за миг под мятащия се лъч на фенерчето. Някаква фигура пробягва бързо покрай левия хълбок на камиона.

— … една развалина… мисля, че няма никакви…

Колдуел тръгва бързо към средната врата. На половината път се сеща, че е по-добре да излезе през шофьорската врата. Спира и се обръща кръгом. От друга страна, механизмът на средната врата й е по-добре познат. Звуците от радиото се удавят в шушкане и замлъкват. Пронизана от внезапна тревога, Колдуел се втурва отново към пулта, включва се в честотата, от която беше долетял гласът и отговаря:

— Ало? — изкрещява. — Кой е там? Тук Карълайн Колдуел от база „Хотел Еко“ в район 6. Кой е там?

Бял шум.

Тя пробва поред всички честоти. Същият отговор.

Втурва се отново към средната врата, но когато стига, я обзема нерешителност. От вчера не се е мазала с деароматизатор, сама надушва собствената си пот. Ако отвори вратата, веднага ще докара гладните както при себе си, така и при евентуалните си спасители.

В шкафа до въздушния люк висят шест биозащитни костюма. Когато се подготвяше за експедицията, Колдуел премина обучение по употреба на костюмите и въпреки че сега й отнема десет минути да облече единия, го прави съвсем правилно. Миризмата й е напълно замаскирана, а телесната й топлина е поне временно прикрита.

Отваря външната врата, но не вижда нищо навън.

— Ехо? — провиква се.

Стъпва на улицата. Никой. Но лъчът от фенерчето сега е някъде зад Роузи и продължава да се движи, просветва наляво, после надясно.

— Ехо? — вика отново Колдуел.

Може би шлемът на костюма заглушава гласа й. С треперещи колене тръгва към задната част на камиона, кожата на врата й е настръхнала. Завива отзад. Лъчът на фенерчето блясва в очите й. Тя заговаря на онзи, който се крие зад него:

— Името ми е Карълайн Колдуел. Учен съм, на служба в база „Хотел Еко“ в район 6. Тук съм със…

Светлината се отмества от нея и Колдуел губи дар слово. Никой не държи фенерчето. Просто каишката му е закачена на една от металните лайстни на бронята на Роузи. Вятърът го движи, не нечия ръка.

Яростта от детинския номер отстъпва пред чистия ужас на осъзнаването на смисъла му. Това е капан. Засада. След като никой все още не я нападнал, явно целта е Роузи. Лекарката се обръща на пети и хуква обратно към вратата, очаквайки банда скитници или пък сержант Паркс също да изскочат от прикритието си (само че къде ли пък биха се скрили?) и също да се втурнат към лабораторията.

Нищо не помръдва. Колдуел влиза в камиона, затваря рязко вратата и активира заключването. После заключва и вътрешната врата на люка за по-сигурно.

Най-сетне спира да трепери. Никакъв звук, никакъв знак от нечие присъствие. В безопасност е. Който и да е бил отвън, си е отишъл и просто е оставил фенерчето. Може пък наистина да са били спасителен екип от Бийкън. Може гладните да са ги изяли. Колдуел няма представа, но каквото и да става, няма намерение повече да се отделя от Роузи. Няма да я подлъже нито сиреновата песен на гласа по радиото, нито каквито и да било живи хора отвън, нито никакви примамки, дори най-сладките. Влиза в лабораторията, като в крачка откопчава запечатващите ленти на защитния костюм.

На работния й стол пред микроскопа седи Мелани и чете бележките й. Вдига очи.

— Здравейте, доктор Колдуел — поздравява любезно.

Колдуел замръзва на прага. Първата й мисъл е: Дали е сама, или и другите са с нея? Втората: Какво мога да използвам като оръжие? Резервоарът с фосген е все така прикрепен към въздушния люк. Колдуел е все още облечена със защитния костюм, така че газът не е опасен за нея. Ако може да стигне до него…

— Ако мръднете — със същия възпитан и премерен тон казва детето, — ще ви спра. Ще ви спра и ако вземете в ръка пистолет или нещо остро, или ако се опитате да избягате, или ако се опитате пак да ме затворите в клетка. Или ако сторите нещо друго, което реша, че е опасно за мен.

— Ти… ти ли си била? — пита Колдуел. — По радиото?

Мелани кимва към радиостанцията, която лежи пред нея на работния плот.

— Пробвах всички честоти. Доста време мина, преди да отговорите.

— А после… после…

— Легнах под вратата. Прескочихте ме. Щом излязохте от камиона, аз влязох.

Колдуел сваля шлема си и го оставя много внимателно върху плота. На два метра се извисява четвъртитият силует на микротома: сам по себе си една забележително усъвършенствана гилотина. Ако може да прилъже Мелани да се доближи до него и я събори на пластината за рязане, всичко ще свърши за миг.

Мелани се смръщва и поклаща глава, сякаш доловила намеренията й.

— Не искам да ви хапя, доктор Колдуел, но пък имам ето това — и момиченцето показва на лекарката, че държи скалпел. Един от онези, с които Колдуел работи върху уловения екземпляр и които все още не беше имала време да дезинфекцира. — Много добре знаете колко съм бърза.

Колдуел мисли.

— Ти си добро момиченце, Мелани — пробва се. — Не смятам, че действително ще ме нараниш.

— Вие ме вързахте за масата и се опитахте да ме нарежете на парчета — напомня й Мелани. — Преди това нарязахте Марша и Лиъм. Сигурно сте нарязали още много деца. Единствената причина, поради която не ви нараних досега, е, че това никак нямаше да хареса на мис Жустиню и на Сержант Паркс. Но в момента те не са тук. А дори и да бяха, вече не смятам, че биха имали нещо против да ви нараня.

Виж, на това Колдуел е склонна да повярва.

— Какво искаш от мен? — пита. По безпокойството, което Мелани излъчва, е ясно, че тя иска нещо, че има нещо на ум.

— Истината — отвръща момиченцето.

— Истината за кое?

— За всичко. Истината за мен и за другите деца. За това защо сме различни.

— Мога ли да сваля костюма? — протака Колдуел.

Мелани кимва утвърдително.

— Той се сваля във въздушния люк — продължава Колдуел.

— Тогава ще си стоите с него — отвръща Мелани.

Колдуел се отказва от идеята да се добере до фосгена. Сяда на един от лабораторните столове. И когато сяда, истински си дава сметка колко е изтощена. Само силата на волята й и вродената й кръвожадност са я движили досега. Всеки момент ще се пречупи, твърде слаба е да се съпротивлява на тормоза на това чудовищно дете. За да се справи, трябва да събере сили и да подбере правилния момент.

Очаква Мелани да продължи да я разпитва, но момиченцето отново се зачита в бележките: наблюденията, които Колдуел е надраскала по време на изследването на двете мозъчни проби и на спорангия. Детето чете за спорангия и за момент написаното сякаш я заинтригува и тя цяла се надвесва над надписаните диаграми, начертани от Колдуеловата ръка.

— Какво е „външен фактор“? — пита.

— Това е всяко външно за самия спорангий събитие фактор, което ще активира освобождаването на спорите или ще предразположи тялото на спорангия към този процес — студено отвръща лекарката. Използвала е същия тон, за да поставя на място сержант Паркс, но детето не се впечатлява.

— Значи, нещо отвън? — перифразира. — Нещо вън от топчето, което ще накара семената да излязат от него?

— Точно така — кисело отвръща Колдуел.

— Като в амазонската джунгла.

— Моля?

— В амазонската джунгла има дървета, които хвърлят семената си само след горски пожар. Секвоята и черният бор също правят така.

— Нима? — треперливо отвръща Колдуел. В интерес на истината, примерът е отличен.

— Да. — Мелани оставя бележките. Погледнала е всяка страница само по веднъж и спира да прелиства, когато стига до последната. — Мис Мейлър ми каза. Още в базата.

Приковава погледа на Колдуел с немигащите си, ясносини очи.

— Аз защо съм различна? — пита.

— Поясни въпроса — промърморва лекарката.

— Повечето гладни приличат повече на животни, отколкото на хора. Не могат да мислят, нито да говорят. Аз мога. Защо има два вида гладни?

— Различни мозъчни структури — отвръща Колдуел.

Лекарката се бори със самата себе си. Част от нея иска да опази тайната, да не издава повече, отколкото е необходимо, да принуди Мелани да й вади думите с ченгел. Друга част отчаяно желае да сподели наученото. Колдуел копнее за аудитория от гении, от мъдреци — живи и мъртви. Разполага обаче само с едно дете, което не е нито живо, нито мъртво, а може би е едновременно и двете. Но така е устроен светът: не е каквото искаш, а каквото дойде.

— Гладните — подхваща Колдуел, — включително и ти, са заразени с гъба, наречена Ophiocordyceps. — Приема, че слушателят не разполага с никакви предварителни знания, защото нищо не подсказва какво е разбрала или не е разбрала Мелани от бележките. Затова лекарката започва с кратко описание на семейството на променящите поведението паразити — организми, които подлъгват нервната система на гостоприемника с фалшиви невротрансмитери, похищават живия му мозък и го карат да обслужва собствените им нужди, а не своите.

Мелани рядко я прекъсва с въпроси, но те винаги са на място. Тя е умно дете. Разбира се, че е умно.

— Но защо аз съм различна? — настоява тя отново. — Какво им е специалното на децата, които държахте в базата.

— Точно до това стигам — сопва се Колдуел. — Ти никога не си учила биология или органична химия. Трудно е да се обясняват тези неща с думи, които ти да разбереш.

— Обяснете ми го с думи, които вие разбирате — предлага Мелани със същия сприхав тон. — Ако ми е трудно, ще питам и ще ми повторите.

И така, Колдуел изнася лекцията си. Не пред Елизабет Блекбърн, Гюнтер Блобел или Каръл Грайдер, а пред едно десетгодишно момиченце. В известен смисъл, смиряващо преживяване. Но само в известен смисъл. Въпреки всичко, именно Колдуел е онази, която направи всички връзки и откри всичко, което трябваше да бъде открито. Тя беше онази, която влезе в джунглата и доведе един жив гладен патоген, та всички да го видят. Ophiocordyceps Caldwellia. Така щяха да го нарекат, сега и завинаги.

Небето вън вече бледнее, а доктор Колдуел говори ли, говори. От време на време Мелани я прекъсва с уместни и конкретни въпроси. Много възприемчива слушателка е, нищо че няма Нобелова награда.

— Към новозаразените — казва Колдуел — Ophiocordyceps е напълно безмилостен. Той разбива вратата, влиза с взлом, поглъща и поема управлението. А накрая превръща онова, което остане от гостоприемника, в торба тор, от която израства стъблото на плодника.

— Но ние сме грешали по отношение на продължителността на времевия период, необходим за пълното разпадане на заразения човешки субстрат. Гъбата атакува различни сектори на мозъка с различна скорост и сила. Изключва напълно мисленето от висок порядък. Подсилва чувството за глад и го задейства избирателно. Сгрешихме обаче като приехме, че всички пориви извън глада — тоест, всякакви типове поведение, които не обслужват нуждите на паразита — изчезват. Когато обаче видях онази жена на улицата в Стивънидж, а после и човека в болничното легло, вече разбрах, че това не е вярно. И двамата все още осъществяваха мисловни връзки — хаотични — пряко свързани с миналия им живот. Извършваха действия — бутането на количката, пеенето, разглеждането на стари снимки — нямащи абсолютно никакво отношение към добруването на паразита.

Колдуел вдига очи към Мелани. Устата й е неприятно пресъхнала, въпреки потта, която се лее по лицето й като река.

— Може ли чаша вода? — пита.

— Когато приключите — отвръща детето. — Още не.

Колдуел приема присъдата. По лицето на момиченцето не се чете нищо, което би могло да даде основания за преговори и убеждаване.

— И така — продължава тя с леко пресекващ глас, — тези примери ме накараха да се замисля. За теб и за другите деца. Навярно просто бяхме пропуснали очевидното обяснение на факта, че сте различни.

— Давайте по-нататък — казва момиченцето. Гласът й е равен, но очите й издават страха и вълнението й. Това носи известно задоволство на Колдуел: поне все още демонстрира известна власт над Мелани, въпреки че е изгубила физическия си контрол над нея.

— Осъзнах, че вие сте били родени инфектирани. Че родителите ви вече са били заразени, когато сте били заченати. Ние, учените, мислехме, че това е невъзможно — гладните нямат сексуален нагон. Но след като видях, че други пориви и емоции все пак са оцелели — майчинската любов и самотата — вече не ми се струваше толкова невъзможно. Имайки предвид това наблюдение, се върнах отново към цитологичните доказателства. Извадих късмет, че успях да се сдобия с нова, прясна проба от мозъчна тъкан…

— От едно момченце — прекъсва я Мелани. — Убили сте го и сте му отрязали главата.

— Да, така е. И неговият мозък се оказа много по-различен от мозъка на обикновен гладен. С апаратурата, с която разполагах в базата, едва ли не единственото, което можех да постигна, е да регистрирам наличието на паразита. С това… — кимва към микротома, центрофугата, електронния микроскоп — можах да разгледам отделните неврони и начините, по които гъбичните клетки си взаимодействат с тях. Момченцето тук и мъжът в хосписа са толкова различни, че буквално не могат да бъдат сравнявани. Гъбата съвършено разрушава мозъка на гладните от първо поколение. Прегазва ги като влак. При акумулирането си веществата, които патогенът секретира — невротрансмитерите, които насилствено задействат или неутрализират дадено поведение — причиняват колосални вреди. А и гъбата изтегля от мозъка всички хранителни вещества. Полека-лека мозъкът бива изсмукан, докато остане напълно кух. При второто поколение гладни — такива като теб — гъбата се разпределя из мозъка равномерно. Тя е плътно преплетена с дендритите на гостоприемниковите неврони. На някои места дори ги заменя. Но не се храни от мозъка. Получава хранителни вещества само от онова, което гостоприемникът яде. Превръща се от паразит в пълноценен симбионт.

— Мис Жустиню каза, че моята майка е мъртва — протестира Мелани. Упорства, сякаш фактът, че Хелън Жустиню е изрекла лъжа, няма място в света.

— Ами ние така смятахме — отвръща Колдуел. — Смятахме, че родителите ви са скитници или други оцелели, които така и не са стигнали до Бийкън, че и вие, и те сте били ухапани и заразени по едно и също време. Нямахме наблюдаван прецедент на съешаване на гладни. Още по-малко на гладни, които раждат в естествена среда и бебетата след това някак си оцеляват. Вие трябва да сте много по-жилави и самостоятелни от обикновените човешки новородени. Може би сте се хранели с плътта на майките си, докато станете достатъчно силни, за да…

— Недейте! — остро я прекъсва Мелани. — Недейте да говорите такива неща.

Но сега на доктор Колдуел са й останали единствено думите и тя не може да се спре. Говори за наблюденията си, за теорията си, за успеха си (в установяването на жизнения цикъл на патогена), за провала си (не съществува имунитет, нито ваксина, не съществува лек). Разказва на Мелани къде е прибрала предметните стъкла с пробите и й заръчва на кого да ги предаде, когато стигнат в Бийкън.

Когато на доктор Колдуел й става твърде трудно да говори, момиченцето идва при нея и сяда в краката й. Все още държи скалпела, но вече не заплашва, не настоява за нищо. Просто слуша. И доктор Колдуел й е благодарна за това, защото добре знае какво означава тежката летаргия, в която тялото й постепенно изпада.

Сепсисният процес навлиза в крайната си фаза. Не ще живее достатъчно дълго, за да запише наблюденията си, нито да удиви последните останали научни умове в ариергарда на обреченото човечество със спектакъла на собствената си гениалност и глупост. Има си само Мелани. Мелани е пратеникът, дар от провидението в последния час на Карълайн Колдуел, пратеникът, който ще отнесе завоюваните трофеи обратно у дома.

Лоша нощ.

На тавана няма нищо друго, освен една маса и металният бойлер, бил преди част от отоплението на къщата. Всяко движение кара голите дъски силно да скърцат, така че през повечето време Жустиню и сержант Паркс стоят неподвижни.

Първите гости пристигат може би час след като Мелани свали стълбата. Няколко минути, след като им се обади по радиостанцията от пущинаците на Хакни. Жустиню чува как гладните се препъват и дращят из стаята отдолу, как сноват безпокойно напред-назад. Източникът на миризмата, химическата цел, която следват, се намира над главите им, но те не могат да се качат и да се докопат до нея. Могат само да шарят безредно, движени от въздушните потоци, от случайните промени в интензивността на химическия катализатор на глада.

Жустиню все се надява, че ще си тръгнат или поне ще спрат да мърдат, но тук не е Стивънидж — ситуацията е друга. В „Дом Уейнрайт“ гладните бяха привлечени от звуците и от движението на живите. Когато тези сигнали спряха, съществата също спряха в очакване гъбата в мозъците им да им даде други заповеди. Тук заповедите постъпваха безспир, държейки ги в непрекъснато, неуморно движение.

Отначало Паркс току отваря капака на пода, за да ги нагледа, насочвайки лъча на фенерчето в мрака надолу, осветявайки изопнатите сиви лица, обърнати нагоре с широко отворени млечни очи и ноздри, разширени и кръгли като тунели. При всеки поглед гледката е все същата, така че в крайна сметка сержантът се отказва.

Час по-късно започват да чуват думкане и удари през стената към стаите, успоредни на таванската. Други гладни, проследили човешката миризма също така усърдно, както първата група, но подведени от топографията на къщата, са взели неправилния завой и са поели по погрешното стълбище.

Жустиню и Паркс се оказват насред едно грамадно пространство, изпълнено от всички страни с гладни, които искат да ги изядат.

Не, поправя се сама Жустиню. Не „насред“. Горе на покрива няма никого. Поне още не.

Застава под мансардния прозорец и придърпва масата, за да стъпи на нея и да надникне навън. Пълната луна огрява множеството широки улици, водещи на юг към реката. Пухкавата пяна на мицела ги изпълва изцяло и сивотата му се простира докъдето поглед стига. Лондон е безизходен капан, зона, забранена за живите. Само гладните оцеляват тук. Един господ знае колко далеч на изток или на запад трябва да се отдалечат, за да успеят да заобиколят мицелната гора.

Е, господ и може би Мелани. Опитват да се свържат пак с нея по радиото, но отговор няма, няма и следа от сигнала й. Паркс смята, че може да е превключила на друга честота, въпреки че не му хрумва никаква разумна причина, поради която момиченцето би постъпило така.

— Трябва да се опиташ да поспиш — казва на Жустиню.

Седнал е в ъгъла на стаята и чисти пушката на светлината на фенерчето. Лъчът огрява отдолу брадичката, скулите под очите му и — най-притеснителното — грапавата повърхност на белега.

— Както ти спиш? — лаконично отвръща Жустиню. Слиза от масата. Повдига й се да се взира в безкрайните сиви укрепления на мицелната крепост.

Сяда до сержанта. Докосва ръката му, ниско до китката. А после, изпълнена с чувството, че нищо от това не е реално, полека плъзва дланта си в неговата.

— Не бях справедлива към теб — казва му.

Паркс се засмива високо:

— Онова, което исках от теб, не беше справедливо отношение.

— Да, но все пак. Ти ни доведе чак дотук, въпреки всички пречки, а през по-голямата част от пътя аз се отнасях с теб като с враг. Много съжалявам за това.

Паркс вдига ръката й до очите си. Жустиню мисли, че ще я целуне, но той само осветява дланта й с фенерчето и я разглежда.

— Няма значение — казва й. — Може би така беше по-добре. Никога не бих могъл да уважавам жена, чиито стандарти са толкова ниски, че да се съгласи да спи с мен.

— Не е смешно, Паркс.

— Не. Май не е. Между другото, можеш да ме наричаш Еди, ако искаш.

— Сигурен ли си? Звучи ми все едно искаш да се сприятелим.

Вече копнее да чуе смеха му и се отпуска облекчено, когато той наистина се засмива.

Иска ли тя това? Дори не знае. Ясно е, че иска нещо. Не държи ръката на Паркс само от някаква абстрактна нужда от човешки допир. Държи я, за да види какъв ефект ще има докосването му върху нея, ако изобщо има някакъв ефект. Но се оказва, че жестът й е твърде двусмислен.

Белегът не я притеснява. Поне вади лицето му от колосалната група на симетричните и подредени лица на останалите хора, които е виждала през живота си. Когато го гледаш, сякаш хвърляш зарове. Инстинктивно й допада произволността на чертите му. Привлича я.

Онова, което не й допада, са жестокостите в миналото му, жестокостите в нейното собствено минало, жестокостите, които й се налага да прегази, за да се стигне до Паркс. Иска й се никога да не му беше казвала, че е убийца. Иска й се в неговото съзнание да си беше останала чиста и неопетнена, така че при докосването му да й се струва, че в ръцете му е не тя, а някакво нейно друго, различно аз.

Но ако изобщо е възможно човек да се прероди, това не е начинът.

Жустиню измъква ръката си от хватката на сержанта. После хваща главата му с две ръце и го целува по устата.

Миг по-късно той угася фенерчето. Жустиню знае защо и не казва нито дума.

Някъде посред нощ звуците отдолу се променят.

Досега бяха хаотични — думкането и трополенето на препъващите се гладни, блъскащи се един в друг отново и отново във вечното си Брауново движение. В момента обаче звукът е ритмичен, упорит. Дочуват ръмжене, цъкане и подсвиркване: звуци, явно целящи постигане на определен ефект и взаимодействие. Обикновените гладни нямат реч.

Паркс се измъква от тежката сънлива прегръдка на Жустиню и пропълзява до капака на пода. Вдига го и светва надолу с фенерчето.

Под лъча се появява някакво кошмарно лице. Изскача срещу Паркс от мрака. С черни очи, с бяла кожа, нашарено с всевъзможни цветни петна. Широко отворената уста разкрива подредени заострени зъби като зъбите на пираня.

А после лицето наистина се хвърля срещу сержанта, реагирайки на светлината с внезапна убийствена ярост. Нещо изсвистява точно пред лицето на Паркс — блясва под лъча на фенерчето и удря ръба на капака с остро издрънчаване.

Паркс се дърпа назад, но не се свива пред непремерения замах и ясно вижда какво става зад гърба на нападателя му. Деца, момченца и момиченца, прегазват сновящите гладни, свалят ги на земята и ги обезвреждат бързо с най-разнообразни оръжия.

Но не за това са дошли. Просто си разчистват терена. Не са попаднали в тази къща случайно. Интересува ги таванът и онова, което се крие там. Тъмните им очи се стрелкат нагоре, кръстосвайки погледи с Паркс.

Той затваря рязко капака. Жустиню се е размърдва, но той бързо я вдига на крака.

— Трябва да се махаме — казва й. — Веднага. Обличай се.

— Защо? — пита Жустиню. — Какво…?

Не си довършва изречението, защото чува звуците отдолу. Може би на секундата се сеща кой ги издава. А може би просто преценява, че означават опасност и не е толкова глупава, че да задава въпроси, чиито отговори ще им изядат времето за бягство.

Капакът не се заключва, но Паркс успява да прекатури металния бойлер отгоре му. Точно навреме: ръчички вече надигат капака, когато бойлерът се стоварва отгоре им. Писък отдолу показва на сержанта, че който и да се е покатерил да бута, никак не е останал доволен, че са го съборили обратно така брутално.

След секунди капакът отново кънти и тропа: гладните деца са съсредоточили цялата си сила върху него. Паркс няма представа как успяват да го достигнат. Вероятно се катерят едно върху друго или върху натрупаните тела на току-що избитите гладни? Няма значение. Със сигурност са твърде силни и изпълнени с решимост, така че бойлерът едва ли ще ги задържи дълго.

Сержантът се качва на масата и подава глава през мансардния прозорец, който Жустиню е оставила отворен. На покрива няма никого. Паркс промушва рамене през прозореца и се издърпва на керемидите. Жустиню вече лази след него; той й протяга ръка, но тя няма нужда от помощ.

Наклонените надолу керемиди са сухи, но пак са страшно хлъзгави. Двамата се изкатерват до върха на покрива, разперили ръце и крака като жаби, плътно притиснати до коварната повърхност.

Най-горе вече е по-лесно. По най-горните керемиди, образуващи гръбначния ръб на покрива, са подредени тухли, образуващи тясна пътечка, така че учителката и сержантът могат да се изправят на нея и да се препъват напред, едва пазещи равновесие, подобно на пияни въжеиграчи, подпирайки се от време на време на комините и на тръбите на отоплението.

Паркс иска да стигнат до края и да види дали няма да намери там друг прозорец, през който да се прехвърлят обратно в къщата. На половината път обаче силен шум и остри писъци зад гърба им го предупреждават, че не са сами. Паркс се обръща да погледне. Дребни кльощави фигурки, ясно изрязани силуети под лунната светлина, се изсипват на покрива от прозореца на стаята, която с Жустиню току-що са напуснали. Не се опитват да стигнат до върха. Запълзяват странично, пресичат покрива по диагонал, насочват се право към бегълците, използвайки най-краткия път да се доберат до плячката си.

Паркс изчаква да стигнат следващия комин, след това вади пистолета. Стреля два пъти по най-близките деца. Първият изстрел е директно попадение. Детето отхвърча назад, катурва се, смъква се по керемидите и изчезва зад стрехата. Вторият изстрел не улучва, но децата се пръскат в паника и още едно пада.

Останалите бързо се оттеглят. Но не достатъчно бързо. Паркс има време да свали още няколко.

— Не ги убивай! — изкрещява Жустиню. — Недей, Паркс! Виж, че бягат!

Всъщност децата не бягат, просто сменят тактиката. Но Паркс не си дава труд да спори. По-добре да пести куршумите, защото ще им трябват, когато успеят да слязат отново на земята.

Ако успеят да слязат отново на земята.

Нещо удря тухлите на комина точно до главата на сержанта и едно камъче го одрасква по бузата. Прикрити зад комини и фронтони, гладните деца стрелят с нещо като прашки, но хвърлени с десетократната сила на гладната ръка, камъните удрят като куршуми. Друг камък изсвирва във въздуха толкова близо, че Паркс усеща полъха и ясно чува звука: сякаш до ухото му пропява комар.

Край! Достатъчно.

Сержантът сваля пушката от рамото си и изстрелва два широки откоса. Под първия от комините се разхвърчават тухли и принуждават гладните деца пак да се изпокрият. Вторият натрошава керемидите под краката им, парчетата се хлъзват надолу, оставяйки опасна яма. На малките ще им бъде проблем да се прехвърлят през тази част от покрива, ако изобщо решат да се пробват.

— Живо! — вика сержантът на Жустиню. Сочи й. — Надолу. Насам и надолу. Намери прозорец!

Жустиню вече се спуска по керемидите надолу към улука, разперила широко ръце, дращейки с крака, за да се удържи да не падне. Паркс я следва на ръце и колене, обърнат с гръб към външния ръб на покрива, готов да гръмне всяко нещо, което помръдне над главата му. Но нищо не помръдва.

— Паркс — обажда се Жустиню изпод него. — Насам.

Намерила е прозорец, който не е отворен, а просто липсва, с все дограмата. Трябва само да се смъкнат, да увиснат от покрива, подпрени на лакти, и да стъпят на перваза. После за секунди се шмугват обратно в къщата.

Вече всяка секунда е важна. Трябва да стигнат до улицата преди децата. Да наберат колкото е възможно повече преднина. Препъват се в мрака, в търсене на стълбище.

И тогава се включва радиостанцията. Паркс не спира — не смее — но в крачка я откача от колана си и се обажда.

— Паркс слуша.

— Чух изстрели — отвръща Мелани. — Добре ли сте?

— Не.

Жустиню го сграбчва за рамото и го дръпва настрани. Намерила е стълби. Двамата потъват в мрак, черен като в рог, препъват се, залитат, почти падат. Сержантът трябва да спре и да извади фенерчето от раницата, но ако го включи, сигурно ще привлече децата.

— Някакви гладни деца ни откриха — казва задъхано на момиченцето. — Въоръжени са до зъби. Същите са като тебе, само че ти си по-сговорчива. По петите ни са.

— Къде сте? — пита Мелани. — Където ви оставих ли?

— По-нататък. В края на същата улица.

— Идвам да ви взема.

Добри новини.

— Побързай — предлага сержантът.

Разбират, че са стигнали приземния етаж, защото вратата на къщата към улицата зее отворена. Насочват се право към нея, но в следващия момент под лунната светлина на прага пред тях се изпречва силует. Висок метър и двайсет, с нож във всяка ръка, готов за сеч.

Паркс стреля и слабата фигурка се скрива. Последният куршум или може би предпоследният. Сержантът залита и спира. Жустиню се блъска в гърба му. Обръщат се кръгом и се втурват към задната част на къщата.

Минават от една мухлясала пещера в друга. Предназначението на стаите не може да се познае, а и Паркс пет пари не дава за това. Просто търси задната врата. Намира я, отваря я с ритник и двамата изхвърчат — точно както се е надявал — в оградена със зид задна градина, подивяла от двайсет години.

Двамата се гмурват във високите колкото човешки бой бурени, като оставят кожа и парцали по шипове и клонки. Боен вой зад тях им подсказва, че дивите деца не са изпуснали следата и приближават. На ум Паркс им пожелава успех. Повечето деца са чисто голи, изложени на дългите по пет сантиметра шипове и тръни, които най-близо до земята са най-гъсти.

Хвърля поглед през рамо. Вратата, през която излязоха, вече се губи в мастиления мрак, но около нея все пак се вижда смътно движение. Паркс стреля зад гърба си. Писък. Стреля още веднъж и край — дулото прещраква, пистолетът е празен. Дали има още някой пълнител на колана? Дали да спре и да презареди в тъмното, при положение че тия мърльовци почти са ги докопали?

Стигат зида.

— Давай! Давай! — крещи сержантът. Повдига Жустиню и я качва горе, после сам скача нагоре, не се справя, скача пак. Улавя се за ръба на третия опит и учителката го хваща за яката на ризата и го изтегля при себе си.

Нещо го удря в рамото. Нещо друго удря зида до ръката му и се разхвърчават парчета тухла. Жустиню изохква тежко от болка и изчезва от стената, съборена като мишена на стрелбище.

Паркс се плъзва и скача след нея на напукания, задушен от прорасли плевели асфалт на някакъв паркинг. До тях са останките на джип без гуми, приличен на коленичил осъден, очакващ куршума в тила, последния смъртоносен удар.

Жустиню лежи и не помръдва. Паркс предпазливо опипва челото й и дърпа ръката си мокра. Кръв.

Младата жена не е от лекичките, но Паркс успя да я преметне през рамо. Не може да я задържи там с една ръка обаче, така че трябва да реши ще се бие ли, или ще бяга.

Побягва. Веднага си дава сметка, че това е грешка. Пет-шест ниски слабички фигурки спринтират иззад ъгъла на къщата, насочват се към него, без изобщо да забавят ход. Други изпълзяват бързо-бързо горе на зида и скачат на асфалта зад гърба му.

Паркс побягва в единствената посока, в която пътят е чист: на открито, където ще бъде като мишена за камъните от прашките. Като по даден сигнал, децата отново започват да го обстрелват. Друг камък го улучва, ниско долу в гърба, сякаш някой го промушва в бъбреците. Паркс залита, едва успява да се задържи прав.

И веднага бива съборен от най-бързото от децата. То се хвърля към него с летящ скок, впива се в кръста му и се вкопчва там, оставяйки силата от удара да събори плячката. Паркс пада, опитва се да се извърти така, че Жустиню да падне върху него и да не се удари много силно, но тя някак си е изтръгната от ръцете му и отхвърча настрани.

Паркс пада и гладното вече се бори да се докопа до гърлото му. Той го удря в лицето с всичка сила и то отлита назад, давайки време на сержанта да го изрита както трябва и да го запрати нанякъде. Дотук добре. Отваря си място да вдигне пушката.

Нещо го улучва в рамото — същото рамо, в което го удари камъкът — със страшна сила. Пушката пада от пръстите му, но сержантът разбира това, само защото я чува да издрънчава на асфалта. За секунда-две не усеща нищо, дори болка. А после болката нахлува и го изпълва докрай.

Отново е проснат, пушката е до главата му и въпреки че се мъчи да се движи, нещо не му се получава. Дясната му ръка е безполезна, цялата му дясна страна е оплетена в бодливата тел на агонията. Боядисаното дете с камуфлажното яке коленичи до него. Останалите се трупат отзад, чакат, боядисаният се навежда напред, отворил широко уста. От толкова близо вече няма съмнение: зъбите му са умишлено изпилени.

Впиват се в дясната предмишница на Паркс. Дясната ръка е, така че сержантът не усеща нищо — тази нова болка не може да си намери място сред останалите болки. Но сержантът все пак изкрещява, когато момчето рязко дръпва глава назад, стиснало в зъбите си кърваво парче плът.

Това е сигналът, че пирът може да започне. Останалите деца приближават, сякаш са ги събрали на пикник. Едно от тях, дребничко русо момиченце, се покатерва на гърдите на Хелън Жустиню и дръпва главата й назад за косата, за да оголи гърлото.

Лявата ръка на Паркс напипва пистолета, пъхнат в колана на Жустиню. Изважда го и стреля. На сляпо. Русото дете отхвърча в мрака, куршумът с кух връх буквално я отнася.

Останалите гладни застиват за момент, стреснати от силния трясък на изстрела: този път са твърде близо до оръжието.

В този момент сред тях се хвърля нещо друго.

Нещо оглушително.

Нещо ужасяващо.

Нещо, което плюе огън и крещи като всички демони от ада.

Мелани дава най-доброто от себе си с материалите, които са й под ръка.

Приближава до дивите деца изправена на пръсти, за да изглежда по-висока, за да прилича възможно най-много на бог или на титан. От врата надолу е гола — облечена в небе — а на главата си носи твърде големия шлем от биозащитния костюм, чийто поляризиран визьор напълно скрива лицето й.

Тялото й е яркосиньо и лъщи, намазано от главата до петите с гела дезинфектант, който доктор Колдуел използва — използваше — при дисекциите.

В лявата си ръка носи джобната аларма на мис Жустиню, която прави точно това, което мис Жустиню каза, че ще прави. Сто и петдесет децибела удрят като чук ушите и смазват мозъците на всички наблизо, правейки невъзможна всяка ясна мисъл. Воят, разбира се, причинява същото и на Мелани, но тя поне го очаква, когато натиска бутона.

В дясната ръка носи сигналния пистолет и стреля с него право в момчето с боядисаното лице, което е откраднало якето на Киърън Галахър. Ракетата прелетява на сантиметри от момчето и пушекът го обвива цяло, обвива всички деца, като шал, спуснал се от небето.

Мелани запраща джобната аларма в краката на момчето, докато то залита назад, размахало ръце, сякаш някой го напада.

След това момиченцето с цялата си сила се хвърля върху момчето. Не иска да го прави. Иска той да избяга, точно като останалите деца, но той не бяга, а Мелани няма повече идеи как да го прогони.

Удря го под брадичката с дръжката на сигналния пистолет: сериозен удар, който отмята главата му назад и го кара да се олюлее. Олюлява се, но не пада. Възвръща си равновесието и замахва с всички сили с бухалката.

И удря. Но го подлъгва шлемът, който е твърде голям за Мелани и стои съвсем хлабаво на слабичките й раменца. Момчето решава, че тя е с петнайсет сантиметра по-висока, отколкото е всъщност. Разрушителният удар, който би й пръснал черепа, ако я беше улучил, перва върха на шлема и го събаря в краката им.

Момчето с изненада установява, че Мелани има втора глава под първата и се поколебава, стиснал бухалката за бекхенд замах. Воят на алармата още реже слуха. Сякаш целият свят пищи.

Мелани превърта барабана на пистолета и зарежда нова ракета. След това застрелва боядисаното момче с нея право в лицето.

За другите деца, които гледат отдалеч, сигурно изглежда така, сякаш лицето на момчето избухва в пламъци. Ракетата засяда в орбитата на окото му и свети като парченце от слънцето, паднало на земята. От нея се лее пушек, отначало се издига право нагоре, после се пречупва в неравна спирала, когато коленете на момчето поддават и то се сгъва назад. Изпуска бухалката и притиска длани до лицето си.

Мелани взема бухалката и го довършва.

Докато приключи, всички останали деца вече са избягали.

Мелани води, а сержант Паркс върви след нея, преметнал мис Жустиню през лявото си рамо. Дясната му ръка виси надолу и се поклаща леко в ритъм с крачките му. Явно сержантът не може да я мърда.

Мис Жустиню е в безсъзнание, но със сигурност още диша. А и по нея няма следи от ухапване.

Децата малко по малко пак събират кураж. Не смеят да нападнат отново, но от тъмното току изсвистяват метнати камъни и изтрополяват в краката на Мелани. Тя продължава да крачи равномерно и сержант Паркс следва примера й. „Ако побегнем — мисли Мелани, — децата ще се втурнат да ни преследват. И отново ще трябва да се бием.“

Най-сетне завиват край последния ъгъл и пред очите им изниква Роузи. Мелани леко забързва крачка, за да може да стигне първа и да отвори вратата. Сержант Паркс се олюлява на самия праг и рухва на колене. С помощта на Мелани оставя мис Жустиню на пода. Изтощен е, но момиченцето още не може да му позволи да почива.

— Съжалявам, Сержант — казва и затваря с ритник вратата. — Има още нещо, което трябва да свършите.

Сержант Паркс махва с лявата си ръка към дълбоката неравна рана на рамото си. Лицето му е бяло, а очите му са започнали леко да кървясват в ъгълчетата.

— Трябва… да се махна оттук — казва запъхтяно. — Аз…

— Огнепръскачките, Сержант — настойчиво го прекъсва Мелани. — Казахте на мис Жустиню, че тук има огнепръскачки. Къде са?

Отначало Паркс май не разбира какво иска от него момиченцето. Диша тежко и я гледа право в очите.

— Стената? — досеща се. — Гъбното… нещо?

— Да.

Сержантът се изправя с усилие на крака и залита към оръжейния отсек.

— Трябва да включиш генератора — казва на Мелани.

— Вече го направих, още преди да дойда да ви взема.

Сержантът прокарва длан през лицето си. Гласът му е само шепот.

— Добре. Добре. — Сочи й две лостчета. — Запалител. Подаване на горивото. Щракваш запалителя, махаш капачката на втория лост, захранваш с гориво. После стреляш. Пламъкът ще гори, докато не пуснеш втория лост.

Мелани застава на стрелковата платформа. Достига лостовете, но не е достатъчно висока, за да допре чело до визьора, нито да надникне през бронираното стъкло по-нагоре. Сержантът разбира, че сама няма да успее да се справи.

— Добре — повтаря, напълно съсипан от болка и изтощение.

Момиченцето слиза, той се покатерва на нейното място, залита и малко остава да падне от платформата. С една ръка стрелбата с огнепръскачката се оказва много по-трудна, отколкото я беше описал. Мелани му помага, като натиска захранването с гориво, докато Паркс насочва дулото на оръжието.

Стрелковата кула се управлява от сервомотори, които следват движението на дулото, така че поне тази част от задачата не създава проблеми. Сержантът се прицелва в мътносивата маса на мицелната гора, макар че е невъзможно да я пропусне, тъй като тя се е простряла през половината хоризонт.

— Има ли значение къде? — пита той момиченцето. Гласът му е бавен и хлъзгав, такъв, какъвто ставаше понякога гласът на мистър Уитакър.

— Не. Където и да е — отвръща Мелани.

— Дете, тук има километри и километри от това чудо. Пламъкът няма да… достигне много навътре. Няма да достигне отсрещната страна. Не можем да си проправим път така.

— Не е нужно — отвръща Мелани. — Пожарът сам ще се разпространи.

— Мамка му, дано. — Паркс се обляга на оръжието, за да се прицели и натиска спусъка. Огнени потоци блясват на фона на небето, отначало хоризонтални, после падат надолу и прорязват сивата маса като двайсетметров меч.

Влакната, които се оказват директно на пътя на огъня, просто изчезват. Отстрани обаче пожарът лумва и плъзва навсякъде. Разпространява се толкова бързо, че човешкият поглед не може да го проследи. Гъбната маса е суха като прахан. Сякаш иска да гори. Дори от това разстояние, сред светлината на яростните пламъци се очертават отчетливо силуетите на най-близките стъбла, треперещи неистово в сърцето на пожара, вилнеещ като див звяр сред мицелната гора. Тъй като съдържат повече влага от влакната, стъблата тлеят и хвърлят искри по-дълго, след това също лумват и се превръщат от сенки в ослепително ярки огнени езици.

Минава минута и Мелани докосва ръката на сержанта.

— Това трябва да е достатъчно — казва му.

Той благодарно отпуска ръка от спусъка. Огненият меч на секундата се скрива обратно в дулото на огнепръскачката.

Сержантът слиза от платформата. Коленете му се подгъват.

— Трябва да ме пуснеш вън — мърмори. — Опасен съм. Аз… Сякаш шибаната ми глава ще се пръсне. За бога, дете, отвори вратата.

Явно не е в състояние да намери вратата сам. Обръща се насам, после нататък, мигайки с кървясалите си очи и кривейки лице срещу светлината. Мелани го хваща за здравата лява ръка и го повежда през вътрешната врата.

Мис Жустиню е седнала и май не ги забелязва, когато я подминават. В краката й има локва повръщано, а главата й виси между коленете.

Мелани спира, за да я целуне нежно по косата.

— Ще се върна — казва. — Аз ще се грижа за вас.

Мис Жустиню не отговаря.

Дланта на сержанта е на дръжката на външната врата, но Мелани слага своята длан върху неговата, леко, мъчейки се да не го нарани, но и да не му позволи да дръпне и да отвори вратата.

— Трябва да почакаме — обяснява му.

После активира въздушния люк, следвайки инструкциите на стената до панела за управление. Сержант Паркс я наблюдава озадачено. Лампичка светва от червено в зелено и чак тогава детето отваря външната врата.

Двамата пристъпват навън в мъгла толкова фина, сякаш някой е хвърлил дантела върху целия свят. Вкусът на въздуха е същият като обикновено, само дето нещо малко скърца между зъбите. Мелани облизва устни, за да ги почисти от полепналия прашец и вижда, че и Паркс прави същото.

— Може ли да поседна някъде? — пита сержантът. Примигва непрекъснато, червена сълза се е стекла от ъгълчето на окото му.

Мелани намира черна пластмасова кофа и я обръща с дъното нагоре. Слага сержант Паркс да седне на нея. Самата тя сяда до него на земята.

— Какво сторихме? — Гласът на сержанта е дрезгав, той трескаво се оглежда наоколо, сякаш е изгубил нещо, но не може да си спомни какво. — Какво сторихме, дете?

— Изгорихме сивото нещо. Изгорихме го цялото.

— Така — отвръща Паркс. — А… Хелън…?

— Спасихте я — уверява го Мелани. — Внесохте я вътре и сега тя е в безопасност. Нито е ухапана, нито нищо. Вие я спасихте, Сержант.

— Хубаво — отвръща Паркс. После дълго мълчи. — Слушай — казва най-сетне. — Би ли могла… Слушай сега, дете. Ще ми направиш ли една услуга?

— Каква? — пита Мелани.

Сержантът вади пистолета си от кобура. Трябва да се пресегне с лявата си ръка вдясно от тялото си, за да го достигне. Изхвърля празния пълнител и опипва дълго колана си, докато намира нов, пълен, и го щраква на място. Показва на Мелани къде да си сложи пръстите и как да свали предпазителя. Зарежда един патрон в цевта.

— Бих искал… — казва Паркс. После пак замълчава.

— Какво бихте искали? — пита Мелани. Държи грамадния пистолет с малките си ръчички и всъщност много добре знае какво иска сержантът. Но той трябва сам да го каже, за да е сигурна тя, че не греши.

— Виждал съм достатъчно от тях и знам… Не искам с мен да става така — отвръща сержантът. — Искам да кажа… — Преглъща шумно. — Не искам да свърша като тях. Без да се обиждаш.

— Не се обиждам, Сержант.

— Не мога да стрелям с лявата ръка. Прости ми. Знам, че искам много.

— Няма нищо.

— Ако можех да стрелям с лявата ръка…

— Не се тревожете, Сержант. Аз ще го направя. Няма да ви оставя, докато всичко не свърши.

Двамата седят рамо до рамо, докато не изгрява зората, небето просветлява толкова постепенно, че човек не може да каже къде свършва нощта и къде започва денят.

— Изгорихме го, а? — обажда се Сержантът.

— Да.

Той въздъхва.

— Глупости — простенва. — Това във въздуха… е гъбата, нали? Какво сторихме, дете? Кажи ми. Или ще ти взема пистолета и ще те приспя набързо.

Мелани се съгласява. Не искаше да тревожи сержанта сега, когато той умира, но и не иска да го лъже, след като изрично пожелава да чуе истината.

— Има едни плодове — казва и му посочва напред, където част от мицела още тлее. — Ето там. Плодове, пълни със семена. Доктор Колдуел каза, че това е зрялата форма на гъбата и че тези плодове трябва да се отворят и да пръснат семената си по вятъра. Но плодовете са много жилави и не могат да се отворят от само себе си. Доктор Колдуел каза, че им трябва нещо, което да ги накара да се разпукат. Нарича го „външен фактор“. И аз си спомних, че дърветата в амазонската джунгла имат нужда от голям пожар, за да хвърлят семената си. Преди имах картинка с тях на стената на килията ми в базата.

Паркс е потресен от ужаса на извършеното. Мелани гали ръката му и го успокоява:

— Ето затова не исках да ви кажа — допълва. — Знаех си, че ще се натъжите.

— Но… — Паркс поклаща глава.

Колкото и да е трудно на Мелани да му обясни, толкова по-трудно за него е да разбере. Момиченцето вижда, че вече му е трудно и да оформя думите. Ophiocordyceps унищожава онези части от мозъка, които не му трябват, и оставя на сержанта все по-малко и по-малко, с което да мисли. Най-сетне Паркс успява:

— Защо?

— Заради войната — обяснява му Мелани. — И заради децата.

Децата като нея — второто поколение. Няма лек за гладната чума, но в края на краищата чумата се е превърнала в лек за самата себе си. Ужасна, ужасна загуба са всичките онези хора, които са се заразили с нея първи, но техните деца вече не са болни: те са онези, които ще живеят, ще пораснат, ще имат свои деца и ще създадат свой, нов свят.

— Но само ако вие им позволите да пораснат — завършва Мелани. — Ако продължите да ги стреляте, да ги режете на парчета и да ги заключвате, няма да остане никой, който да създаде новия свят. Вашите хора и скитниците ще продължавате да се избивате едни други, ще продължавате да убивате и гладните, където и да ги срещнете, и в края на краищата, светът ще остане празен. Така, както постъпихме, е по-добре. Всички живи едновременно ще се превърнат в гладни, което означава, че ще умрат, и това е много, много тъжно. Но децата ще пораснат и няма да бъдат като предишните хора, но няма да бъдат и гладни. Ще бъдат различни. Като мен и като останалите деца от класа. Ще бъдат следващите хора. И ще направят така, че всичко пак да е наред.

Мелани не знае колко от думите й е чул сержантът. Движенията му се променят. Лицето му се отпуска, от време на време се гърчи от тикове, ръцете му подскачат рязко като ръце на лошо анимирана кукла. Той промърморва няколко пъти „Добре“ и Мелани смята, че това навярно значи, че я разбира. Че приема казаното. А може и да значи, че просто си спомня, че тя му говори и казва „Добре“, за да я увери, че още я слуша.

— Тя беше руса — изрича внезапно Паркс.

— Какво?

— Мари. Беше… руса. Като теб. Ако с нея имахме дете, то…

Маха с ръце, описвайки смисъл, който му се изплъзва. След секунда застива напълно неподвижен, докато птичка не пропява сред къщите и звукът не го кара да се изправи като свещ и да завърти глава наляво и надясно, за да определи източника на звука. Челюстта му започва да се отваря и затваря, рефлексът на глада се включва, внезапен и непобедим.

Мелани натиска спусъка. Кухият куршум влиза в главата на сержанта и не излиза повече.

Хелън Жустиню идва в съзнание и се чувства като човек, върнал се у дома след стокилометров преход. Буди се изтощително бавно. Вижда познати неща, мисли си, че почти се е добрала до съзнанието, но после отново се отнася, губи се, трябва пак да гази из собствените си разбити мисли — да преживява събитията от миналата нощ за сто и първи път.

Най-сетне осъзнава къде се намира. Вътре в Роузи е, седи на гофрирания метален под до средната врата в локва от собственото си повръщано.

Бори се да се изправи на крака, като междувременно повръща отново. Обикаля помещенията на Роузи, търси Паркс и Колдуел, и Мелани. Намира само един от тримата. Тялото на лекарката, вкочанено и изстинало, лежи на пода на лабораторията, свито на посмъртен въпросителен знак. По лицето й има малко засъхнала кръв от някаква нова рана, но изглежда не това я е убило. Но пък нали Паркс каза, че бездруго умирала от отравяне на кръвта заради инфектираните рани на ръцете.

На един от работните плотове стои детска глава, горната част от черепа й е отстранена. До главата има купа, пълна с парчета кост и кървави късове плът, както и чифт захвърлени хирургически ръкавици, засъхнали и спечени.

Няма следа нито от Мелани, нито от Паркс.

Жустиню надниква вън през прозореца и вижда, че вали сняг. Сив сняг. Малки люспички, подобни по-скоро на прашинки, падат безспир от небето.

А когато осъзнава какво всъщност вижда, заплаква.

Минават часове. Слънцето се изкачва нагоре в небето. На Жустиню й се струва, че светлината му е малко приглушена, сякаш сивите семена образуват пелена високо горе във въздуха.

Мелани се връща към Роузи, полека крачи сред нежните сиви вихрушки на края на света. Маха на Жустиню през прозореца и сочи вратата. Ще влезе.

Въздушният люк се активира много бавно, докато Мелани старателно напръсква покритото си с дезинфектант тяло с течен фунгицид.

Ще се върна. Аз ще се грижа за вас.

Сега Жустиню разбира какво всъщност означава това. Разбира как ще живее и каква ще бъде от тук нататък. И през сълзите започва да се смее на осъзнаването колко правилно е всичко това. Нищо не е забравено и дълговете са платени.

Дори и да можеше, нямаше да се пазари за цената.

Вътрешната врата на въздушния люк се отваря. Мелани се втурва към нея и я прегръща. Залива я с обич без колебание, обич без край, без мисъл дали тази обич е заслужена, или не — и в същото време произнася присъдата:

— Облечете се! — казва детето радостно. — Елате да се запознаете с тях.

Децата. Намусени и смутени, насядали по турски на земята, смълчани от яростните предупредителни погледи на Мелани. Жустиню си спомня само смътно предната нощ, но вижда как очите на децата се изпълват с благоговение, когато Мелани пристъпва сред тях и се сбутват едно друго да пазят тишина.

Жустиню усеща как й прилошава от клаустрофобия. В херметическия биозащитен костюм е доста горещо, тя пак е жадна, макар че одеве изпи сто литра вода от филтриращия резервоар на Роузи.

Сяда на прага на средната врата. Държи маркер. Самата Роузи ще бъде черната дъска.

— Добро утро, мис Жустиню — казва Мелани.

Сред останалите деца се надига мърморене — повече от половината се опитват да имитират думите.

— Добро утро, Мелани — отвръща Жустиню. А после добавя: — Добро утро, ученици.

Изписва на хълбока на камиона една голяма главна буква А, последвана от малко а. Гръцките митове и квадратните уравнения ще дойдат по-късно.

Става дума за поемата на Алфред, лорд Тенисън „Атаката на Леката бригада“ (англ. „Charge of the Light Brigade“), обезсмъртяваща храбростта на британската кавалерия в битката при Балаклава от 1854 г. в рамките на Кримската война. — Б.пр.

Актинидите са група от 15 радиоактивни химически елемента с последователни атомни номера. — Б.пр.

Палиндром (гр.) — една или няколко думи или числа, които се четат по един и същи начин от ляво надясно и от дясно наляво. — Б.пр.

Непреводима игра на думи — името на поета (Campion) съвпада с английското наименование на цветето плюскавиче — red campio. — Б.пр.

„Тържествена увертюра 1812 година“ — произведение на руския композитор П. И. Чайковски, създадено през 1880 г. — Б.пр.

Мелани мисли за поемата „Ода за славея“ („Ode to a Nightngale“, 1819 г.) от Джон Кийтс. — Б.пр.

Татуировката на Галахър трябва да гласи Qui audet adipiscitur (лат.) — „храбрият печели“. — Б.пр.

Района на върховете (Peak District, англ.) — национален природен парк в Англия. — Б.пр.

Преди унищожението на Содом и Гомор, Господ предупреждава семейството на содомеца Лот, че трябва да избягат от апокалипсиса и, напускайки града, не трябва да се обръщат назад. Въпреки това жената на Лот от любопитство се обърнала и била превърната в стълб от сол. (Битие 19:26). — Б.пр.

Ginger (англ.) — риж, рижав; Жустиню иронизира червената коса на Галахър. — Б.пр.

„And When Did You Last See Your Father?“ — най-известната картина на британския художник Уилям Фредерик Иймс (1835 — 1918), изобразяваща разпит на малко момченце от парламентаристите по време на Гражданската война в Англия, с цел детето да издаде в невинността си укрилия се свой баща — роялист. — Б.пр.

Virgo intacta (лат.) — недокосната девица; нещо запазено и непокътнато. — Бел.пр.