Наричан с основание японският Греъм Грийн, в своите романи Шюсаку Ендо засяга теми, които по значимост далеч надхвърлят границите на Япония и му носят световно признание. Една от тях е темата за християнската вяра и по-специално за съдбата на католицизма в родината му.

Ендо е роден през 1923 г. в Токио и заедно със семейството си още на тригодишна възраст попада в Далян, Манджурия. Колкото и да е малък Шюсаку, многоликият другоезичен град, в който прекарва детството си, не може да не остави следа в душата му. По-късно се връща в Япония, където на единайсет годишна възраст бива покръстен. Ендо завършва френска литература в университета Кейо – един от най-престижните в Япония. През 1950 г. получава стипендия да продължи образованието си във Франция, където изучава френската католическа литература в Лионския университет. Влиянието на френски писатели като Жорж Бернанос и Франсоа Мориак върху стила му на писане е очевидно.

След завръщането си в Япония се посвещава на писане. Автор е на „Белият човек“, удостоен с литературната награда Рюноске Акутагава, „Море и отрова“, „Уважаеми господин глупак“, „Вулкан“ и др. През 1966 г. излиза романът му „Мълчание“, за който е удостоен с наградата Джуничиро Танидзаки, както и с други отличия. Това е и романът, който се смята за негов творчески връх.

През 1967 г. е избран за председател на Съюза на японските писатели. Удостоен е с литературната награда Йомиури. И до ден днешен Ендо е много обичан в страната си, в Нагасаки дори има музей, който е посветен на него. Книгите му са преведени на множество чужди езици.

Църквата в Рим получила известие – свещеник Крищовау Ферейра, изпратен от Португалския йезуитски орден на мисия в Япония, след като бил подложен на мъчение чрез провесване в яма в Нагасаки, се бил отрекъл от вярата си. Прекарал повече от двайсет години в Япония, оглавявайки йезуитската общност, приеманият с огромно уважение Ферейра дълги години бил изцяло отдаден на мисията си да проповядва Божието слово както сред свещенослужители, така и сред всички останали вярващи.

Надарен с рядка богословска дарба, той дори и в разгара на гоненията срещу християните тайно успявал да намери път до област Камигата и неотклонно да продължи проповедническия си дълг – писмата му от този период били пропити с безпрекословна вяра. Пред каквито и обстоятелства да е бил изправен, било немислимо подобен човек да извърши предателство срещу Църквата. Много от членовете на йезуитския орден в Португалия, както и на Църквата в Рим дори били склонни да вярват, че езичниците – японци или холандци – имат пръст в изопачаването на истината и фалшифицирането на известието.

Да, безспорно, от писмата на проповедниците, пребиваващи в Япония, ставаше ясно, че мисията е в крайно затруднено положение, но все пак… В началото на 1587 г. върховният военачалник Тойотоми Хидейоши[1] направил рязък завой в досегашната благосклонна политика спрямо християнството и се заел с пълното му изкореняване от японската земя. Първо, близо до град Нагасаки, на хълма Нишизака, били събрани двайсет и шестима вярващи християни – свещеници и последователи, след което били изгорени на клада, а после навсякъде из страната много християни били прогонени от домовете им, подложени на различни мъчения и изтребление. Политиката на гонения продължила с пълна сила и по времето на шогуната Токугава, като през 1614 г. бил издаден официален декрет за депортирането на всички проповедници на християнската вяра извън пределите на страната.

Според писмата на мисионерите, свидетели на тогавашните събития, в рамките на два дни – 6 и 7 октомври гореспоменатата година, в местността Кибачи на остров Кюшу насилствено били заведени около седемдесет свещеници, включително и японци, били натикани в пет китайски джонки, които с цел окончателното им прогонване от Япония, се отправили към бреговете на Макао и Манила. Денят бил дъждовен, морето било сиво и неспокойно, вълните заливали страните на джонките, които бавно потеглили от залива, заобиколили носа, докато постепенно се слели с хоризонта. Независимо от тежкия указ за изгнание, истината е, че трийсет и седем божи служители не намерили сили да загърбят последователите си и тайно останали в Япония. Един от тези т.нар. нелегални свещеници бил Ферейра. В известията си, които продължавал да изпраща към върховенството на ордена, Ферейра описвал все нови и нови задържания и мъчения над мисионерите и вярващите. В съхранено писмо до отговорния пастор Андре Бармейро, изпратено от Нагасаки на 22 март 1632 г., не се спестява нищо относно ситуацията, в която се намирали християните в Япония през онези години.

В предишните си писма до Ваше Преосвещенство Ви осведомявах за съдбата на тукашната християнска общност. Позволете ми с настоящото си писмо да продължа с описанието на последвалите събития: все нови и нови изтощителни мъчения, насилия, страдания. Първо бих искал да Ви запозная със съдбата на заловените на верска основа през 1629 г. петима божи служители, а именно – Бартоломео Гутиерес, Франциско де Хесус, Висенте де Сан-Антонио (все братя, принадлежащи към Ордена на свети Августин), Ишида Антонио, брат от нашия Орден, както и Габриел де Санта Магдалена, член на Францисканския орден. Губернаторът на Нагасаки[2] Унеме Такенака реши да ги принуди да се отрекат от вярата си, да се подиграе с нашето Свето учение и да пречупи непоколебимия им дух. Скоро обаче се убеди, че няма да намери думи, които да разклатят вярата им. Тогава взе решение да пробва по друг начин – да ги подложи на изтезания над кипящите изпарения на адския вулкан Ундзен. Замисълът бил петимата да бъдат завлечени на върха на планината, след което да бъдат изтезавани с вряща вода до окончателното им отричане от християнството. Но заповедта била в никакъв случай да не бъде причинявана смъртта им. Освен петимата, които, независимо от многократно оказания върху тях натиск, не се отричали от вярата си, на мъчение се решило да бъдат подложени и Беатриче да Коста, жената на Антонио да Силва, както и дъщеря им Мария.

Настъпил трети декември, всички напуснали Нагасаки и се отправили към планината Ундзен. Двете жени били носени в паланкин, петимата свещеници яздели коне – така се разделили със струпалите се хора. Когато достигнали до пристанището Хими, отстоящо само на една левга от Нагасаки, завързали ръцете им при лактите и китките, поставили окови на краката им, качили ги на една лодка, след което всеки един от тях бил здраво овързан с въжета, захванати за двете страни на лодката.

Привечер пристигнали на пристанище Обама, съвсем в подножието на Ундзен. На другата сутрин се отправили към върха. Когато стигнали на уреченото място, натикали всеки един от седмината в отделна тясна колиба. Били неотлъчно обградени от пазачи, без нито за миг оковите на ръцете и краката им да бъдат свалени. Независимо от завидния брой на пазачите, пряко подчинени на губернатор Унеме, местният феодал също бил изпратил подкрепление, така че охраната била изключително подсилена. Всички планински пътеки били завардени и не можело да се преминава без официално разрешение.

На следващия ден изтезанията започнали по следния начин: един по един отделяли от събралото се множество някой от седмината и го отвеждали до брега на врящото езеро. Пред бълбукащата и хвърляща пръски течност, още преди да изпитат страховитата болка със собствените си тела, клетниците били попитани дали са готови да захвърлят християнската вяра. Било студено и парите от бълбукащото езеро така застрашително се издигали, че без Божията помощ само при вида им човек би могъл да припадне. И седмината обаче, изпълнени със силата на Божията благодат и заредени с огромна смелост, отговорили, че макар и смазани от изтезания, за нищо на света няма да загърбят учението, в което вярват. Когато подчинените на губернатора чули този непоколебим отговор, заставили пленниците да свалят дрехите си, увили въжета около ръцете и краката им и с черпак, побиращ около половин литър, загребвали от кипящата вода, с която обливали всеки един от тях. За да удължат страданията им, течността не се изливала наведнъж, а се стичала бавно през няколко дупки, пробити на дъното на черпака.

Мъчениците в името на Христа понесли страданието, без дори да трепнат. Само младата Мария не издържала на страшната болка и се свлякла на земята. „Отрече се! Отрече се!“ – веднага закрещели насилниците и пренесли момичето в колибата, а на другия ден го върнали в Нагасаки. Мария твърдо отричала да се е отказала от Христовата вяра, умолявала да бъде върната при майка си и другите, за да бъде подложена на същите мъчения като тях, но никой не искал да я чуе.

Другите шестима останали в планината трийсет и три дни. През това време брат Антонио и брат Франциско, както и Беатриче били подложени на изтезания с вряла вода шест пъти, брат Висенте – четири пъти, Бартоломео и Габриел – два пъти, като никой от тях не издал дори и стон.

Най-дълго от всички изтезавали брат Антонио, брат Франциско, както и Беатриче да Коста, като нейната участ била особено тежка: клетата жена с невероятна сила понесла наравно с мъжете всички мъчения, целия натиск, целящ да я пречупи, а смелостта ѝ станала опора за всички останали, но именно затова я наказали с още едно наказание – да стои часове наред, стъпила върху малък камък, докато бъде обсипвана от всички наоколо със всякакви ругатни и обидни думи. Но колкото повече освирепявали насилниците ѝ, толкова по-непоклатим ставал духът ѝ.

Останалите трима били много отпаднали и болни и затова не ги изтезавали толкова много. Все пак идеята на губернатора не била да ги убие, а да ги откаже от вярата им, затова дори довели лекар в планината, който да лекува раните им.

Накрая Унеме осъзнал, че каквото и да стори, няма как да надделее. Дори до него достигнали коментари на подчинените му, че съдейки по куража и силата на християните, по-скоро биха пресъхнали всички горещи извори и езера на Ундзен, отколкото те да сменят вярата си. В крайна сметка Унеме взел решение да върне шестимата божи служители в Нагасаки. На 5 януари Беатриче да Коста била преместена в дом с лоша слава, а другите петима били затворени в местната тъмница, където пребивават и до ден днешен. Тези събития помогнали Светото учение да докосне сърцата на още повече хора, приелите вярата придобили по-голяма увереност, планът на тиранина се развил по обратен на очаквания начин и се провалил, а завършекът на битката за нас бе огрян от прекрасна светлина.

В църквата в Рим не можеха да допуснат, че написалият това писмо Ферейра, дори и подложен на най-жестоки мъчения, би могъл да предаде Бога и църквата и да се покори на езичниците.

Мир на Господа! Слава на Христос!

Както вече Ви писах, на 9 октомври миналата година достигнахме до Гоа, а тази година от 1 май вече сме в Макао. Многото трудности по пътя бяха причина за крайното физическо изтощение на нашия брат Хуан де Санта Марта, който бе повален от малария с почти непрестанна висока температура. За огромно съжаление, само аз и Франсишку Гарпе можехме да посещаваме занятията в тукашната мисионерска академия, а прекрасният прием, който срещнахме там, до голяма степен ни помогна да възвърнем силите си.

Проблемът беше, че оглавяващият академията и пребиваващ тук вече десет години учител Валиняно от самото начало директно изрази несъгласието си с нашия план за плаване до Япония. В стаята му, откъдето се разкриваше гледка към пристанището, той ни каза следното: „Принуден съм да се откажа от идеята за изпращане на нови мисионери в Япония. За португалските търговски кораби е много опасно да плават в японски води, още преди дори да са достигнали сушата, вероятно ще трябва да се сблъскат с множество препятствия“.

Позицията на учителя беше разбираема. След 1637 г. японското военно-феодално правителство набеждава Португалия, че има пръст във вътрешните размирици в Шимабара, вследствие на което не само изцяло преустановява търговските отношения между двете страни, ами и разполага в японски териториални води военни кораби на протестантите – англичани и холандци, които да обстрелват всеки появил се наш търговски кораб.

„Въпреки това можем да проникнем тайно и с Божията помощ планът ни да успее – обади се Хуан де Санта Марта, мигайки с пълни с жар очи. – Правоверните по онези земи сега се лутат като стадо овце, изгубило пастира си. На всяка цена трябва да отиде някой, който да им върне куража и да разпали огъня от тлеещите въглени на вярата.“

При тези думи учителят Валиняно умислено сбърчи чело, без да продума. Без съмнение, до този момент душата му непрестанно се бе измъчвала, раздвоена между дълга му като глава на тукашната общност и мисълта за несретните вярващи и злочестата им съдба, изпълнена с гонения. Положил чело на дланите си, старият свещеник потъна в мълчание и дълго седя с лакти, опрени на масата пред себе си.

От прозореца на стаята в далечината се виждаше пристанището на Макао, морето беше алено от потъващото в него залязващо слънце, китайски джонки се носеха, разхвърляни тук-там като черни петна.

„Предстои и още една неизпълнена задача. Длъжни сме да узнаем дали учителят и на трима ни, падре Ферейра, се намира в безопасност…“

„Относно учителя Ферейра не сме научавали нищо ново след последните вести. Информацията, която се отнася до него, тъне в пълна неяснота. Освен това към този момент дори няма как да проверим каква всъщност е истината.“

„Значи, е жив?“

„И това даже не знаем… – от гърдите на падре Валиняно се изтръгна звук, наподобяващ нещо между изпъшкване и въздишка, а после той вдигна лице нагоре. – До 1633 г. редовно получавах писма от него, след което съвсем престанаха. Дали го е сполетяло нещастие и се е разболял, дали друговерците са го хвърлили в затвор, или както вие предполагате, е спечелил славата на мъченик… А може все още да е жив, да иска да изпрати писмо и да търси начин да го направи… За момента нищо не можем да кажем.“

Тогава учителят Валиняно не продума и думичка във връзка със слуха за падре Ферейра, за огъването му под натиска на мъченията на езичниците. И той като нас не искаше да позволи на мисълта за подобно нещо да помрачи образа на някогашния му съмишленик.

„Има и още нещо… – Учителят спря, сякаш първо да убеди себе си. – в Япония наскоро се е появил човек, който сее нещастие сред християните. Името му е Иноуе.“

Тогава за пръв път чухме това име. По думите на падре Валиняно, сравнен с Иноуе, досегашният губернатор на Нагасаки, Такенака, бе просто необуздан невеж човек.

И така, за да запечатаме добре в паметта си името на този японец, когото несъмнено ще срещнем по пътя си, след като най-сетне пристигнем на японска земя, ние няколко пъти, буква по буква, изрекохме И-н-о-у-е.

От последните вести, изпратени от японските християни в Кюшу, учителят Валиняно беше научил достатъчно за новия губернатор. Според тях след въстанието в Шимабара той се е посветил на мисията да бъде истински водач на репресиите срещу християнството и неговите последователи. С коренно различен подход от предшественика си Такенака, изпълнен с коварство, подобно на змия, прилагал с невероятна лекота умели тактики, които един по един пречупвали християни, удържали на какви ли не изтезания и заплахи досега.

„И тъжното е… – продължи падре Валиняно, – че преди е изповядвал нашата вяра и даже е приел светото кръщение.“

Навярно, по-нататък отново ще има повод да Ви разкажа за този потисник на вярата… Но най-важното, което трябва да споделя, е, че дори и крайно внимателният в преценката си на ръководител Валиняно в крайна сметка отстъпи пред ентусиазма ни, всъщност най-вече пред този на Гарпе, и даде зелена светлина на тайната ни мисия в Япония. И така, жребият вече бе хвърлен! Някак си бяхме успели да се доберем до тази далечна източна точка в името на посвещаването на японците в Христовата вяра и заради Божията слава. Това, което ни чакаше оттук нататък най-вероятно е несравнимо по-трудно и опасно от премеждията ни по море от Африка до Индийския океан. Но както се казва в Светото евангелие от Матей: „А когато ви гонят от тоя град, бягайте в другия“[8]. Думите от Откровението на свети Йоан постоянно отекваха в душата ми: „Достоен си, Господи, да приемеш славата, честта и силата…“[9].

Когато виждах тези думи пред себе си, всичко останало ми се струваше маловажно.

Както вече Ви писах, Макао е разположен в устието на голямата река Чукианг. Построен е на един от многобройните острови, които са разпръснати в залива, и както всички азиатски градове не е ограден с крепостна стена. Поради това не можеше ясно да се разбере къде са границите на града, копторите, в които живееха китайците, се ширеха, подобно на голямо сиво-кафяво сметище. Във всеки случай, който и наш голям или малък град да си представите, че прилича на тукашния, напълно бихте се разминали с истината. Казват, че в Макао живеят двайсет хиляди души, но тази цифра със сигурност е далеч от действителната. Това, което ни напомня на родината, са издигнатата в центъра на града официална резиденция на губернатора, търговската палата, построена в португалски стил, както и една покрита с каменни павета улица. Оръдията, охраняващи града, са насочили дулата си към залива, но за щастие, досега никога не сме ги виждали в действие.

Мнозинството от китайците не проявяват интерес към нашето учение. В този смисъл, както е казал свети Франциск Ксавие, „измежду всички страни от изтока Япония, без съмнение, е страната, най-подходяща да приеме християнството“. От друга страна, по ирония на съдбата, поради резултата от наложената от правителството на Япония забрана японски кораби да плават до чужди страни, търговията с коприна за района на далечния изток изцяло е преминала в ръцете на португалски търговци от Макао. Поради това се смята, че приходите от износа през тази година ще надхвърлят 400 000 сарафина[10], което, сравнено с печалбата от миналата и по-миналата година, показва увеличение с около 100 000 сарафина.

Писмо на Себащиау Родригеш

Писмо на Себащиау Родригеш

Писмо на Себащиау Родригеш

Слънцето навън бе ярко, но в селото бе някак странно притъмняло. Докато го влачеха между бараки и колиби със сламени покриви, върху които бяха сложени малки камъни, за да не ги отвее вятърът, млади и стари селяни, облечени в дрипи, се трупаха като добитък и втренчено се взираха към него с блеснали погледи.

Може би са християни, поддаде се на илюзията той и насила се помъчи да се усмихне, но никой от събралите се не му отвърна. Само едно напълно голо дете, олюлявайки се, запристъпва напред. Някъде от задните редици, с риск да се препъне, веднага дотърча майката, с разрошена коса, хвана детето с две ръце и побягна обратно като куче. За да се пребори с треперенето на тялото си, свещеникът упорито си представяше нощта, в която Онзи човек бе заловен в маслиновата градина[28] и завлечен в двореца на Каяфа.

Когато излязоха от селото, ярката светлина го блъсна в челото. Зави му се свят и спря на едно място. Мъжът, който вървеше зад него, измърмори нещо и го подбутна напред. Той насила се усмихна и помоли за малка почивка, но мъжът с каменно изражение поклати отрицателно глава. Над окъпаното в слънчева светлина поле на тънък слой се носеше миризма на тор, чучулиги весело и звънко се надпяваха. Грамадно дърво, чийто вид му бе неизвестен, хвърляше на пътя приятна сянка, чуваше се свеж звук от шумолящите му листа. Пътят, който прекосяваше полето, постепенно се превърна в тясна пътека. След като достигнаха до хълмовете зад полето, вече в подножието на планината, от едната страна на пътя в нещо като падина забелязаха направена от тънки клони колиба. На фона на жълтеникавата почва, черната сянка на колибата ясно се набиваше на очи. Виждаше се група от четирима-петима души с вързани ръце – мъже и жени в селски дрехи, които бяха седнали при колибата. Изглежда, обсъждаха нещо помежду си, но когато видяха свещеника сред приближаващите хора, в миг замлъкнаха, невярващи на очите си.

След като заведоха духовника при останалите, доволни, че задачата им е приключила, надзирателите се отдадоха на безгрижни разговори помежду си. Не изглеждаха, като да са нащрек да не би някой да избяга. Когато падрето приседна на земята, четиримата или петима селяни около него с уважение сведоха глави.

За известно време свещеникът запази мълчание. Една упорита муха се опитваше да близне от потта, която се стичаше по челото му, и неуморно кръжеше около главата му. Заслушан разсеяно в пронизващото жужене и седнал така, че топлите лъчи да огряват гърба му, той постепенно бе обзет от някакъв вид приятно облекчение. Да, от една страна, разбираше, че са го заловили и че това е неоспоримата истина, от друга страна обаче, всичко наоколо бе изпълнено с такъв безметежен покой, че той започна да се пита дали всъщност това не беше просто илюзия. Незнайно защо, в този момент си спомни думите: „Помни съботния ден…“[29]. Надзирателите си приказваха и се усмихваха, все едно нищо не е било. Яркото слънце грееше в падината, над малката, сплетена от трева и клони, колиба. Дори и не бе допускал, че денят на неговото залавяне, който дълго, в страх и тревоги си бе представял във фантазиите си, ще се окаже толкова спокоен. Тук той изпитваше необяснима неудовлетвореност – липсата на трагизъм, на героизъм, съпътствали много други мъченици, както и самия Иисус, пораждаше у него чувство на разочарование.

– Падре – размърда завързаните си китки и заговори седящият до него мъж, който бе сляп с едното око, – какво се е случило с вас?

В миг всички останали селяни едновременно вдигнаха глави и демонстрирайки неприкрито любопитство, зачакаха отговора на свещеника. Тази групичка хора, подобно на животни, лишени от разсъдък, изобщо не подозираха каква съдба ги очаква. Когато свещеникът им отговори, че са го хванали в планината, отначало, изглежда, не разбраха думите му. Мъжът дори допря ръце до ухото си и отново попита. Най-накрая може би разбраха.

– Ааа… - въздишка, изразяваща нещо подобно на съгласие и въодушевление, обхвана цялата група.

– Как само добре говори! – една от жените, явно впечатлена от японския на свещеника, викаше като малко дете. – Бива си го, нали!

Надзирателите само се подсмиваха на случващото се, без да се скарат или да прекъснат някого. Не само това, ами едноокият мъж доста свойски подвикна нещо на единия от тях, а той се усмихна и му отговори.

– Онези хора там – тихо се обърна свещеникът към жената – какво всъщност правят?

Последва отговор, че надзирателите са жители на селото и че също очакват пристигането на пратениците на държавната управа.

– Вижте, ние сме християни, но онези хора не са, те са жентилес.

Жената каза това така, сякаш подобно различие не беше от особено значение.

– Ето, хапнете…

Жената раздвижи завързаните си китки и от дъното на разгърдената си пазва извади две малки краставици, от едната отхапа тя, а другата подаде на свещеника. Още от първата хапка устата му се изпълни с ароматна свежест. Докато движеше предните си зъби като някаква мишка, свещеникът се замисли, че откакто бе дошъл в тази страна, бе причинил на бедните християни единствено неприятности. Бяха му дали колиба, в която да отседне, подариха му селските одежди, с които бе облечен и досега, благословен бе да получи и храна. Именно сега бе настъпил моментът, в който да им се отблагодари. Но у него нямаше нищо, което би могъл да принесе в дар – само собствените си постъпки и смъртта си.

– Как се казваш? – попита свещеникът.

– Моника – малко смутено отговори жената, сякаш да каже християнското си име бе, все едно да покаже едничкото украшение, което притежаваше.

Кой ли мисионер бе дал на тази жена, чието тяло цялото вонеше на риба, името на майката на всеизвестния свети Августин?

– А той? – посочи свещеникът към едноокия мъж, който все още разговаряше с надзирателите.

– Чокичи ли?.. Той е Жоан.

– Как е името на свещеника, който ви е кръстил?

– Не свещеник, а монах. Брат Ишида сàма, но вие, падре, навярно добре го познавате…

Свещеникът поклати глава. В тази страна тук не познаваше нито един друг свещенослужител, освен Гарпе.

– Наистина ли не го знаете?! – жената, изумена, се втренчи в него. – Та него го убиха в планината Ундзен…

– Защо всички сте толкова спокойни? – свещеникът най-сетне попита това, което го озадачаваше от началото. – независимо от това, че накрая може би и ние ще умрем по подобен начин?

Жената сведе очи и заби поглед в тревата при краката си. Мухите, примамени от миризмата на потта на падрето и жената, отново закръжаха около вратовете им.

– Не знам… Брат Ишида винаги казваше, че когато идем в параисо, там завинаги ще намерим спокойствие. Там не е нужно всяка година да се плащат непосилни данъци. Там не те морят нито глад, нито болести. И тежка работа няма. Всеки може да работи колкото си иска… – тя въздъхна. – така е, животът на този свят е само мъчение. Но в параисо нищо от това няма да го има, нали, падре?

„Раят съвсем не съществува във формата, в която ти си мислиш!“, понечи да каже свещеникът, но стисна устни. Очевидно тези селяни бяха учили катехизиса като деца, мечтаейки за Рая като за друг свят – без данъци, без усилен труд… И никой нямаше право безмилостно да разруши тази илюзия.

– Да, разбира се – премига той и прошепна, сякаш в душата си: – Там няма да ни лишат от нищо…

След това зададе още един въпрос:

– Чували ли сте за падре, наречен Ферейра?

Жената поклати отрицателно глава. Значи, и тук, както в Томоги, преподобният Ферейра никога не бе идвал? Или може би самото име Ферейра бе забранено да бъде споменавано сред тукашните християни, замисли се той.

Над падината се чу силен глас. Когато погледнаха нагоре, видяха върху една канара да стои нисък и леко закръглен възрастен самурай, който заедно с двама селяни гледаше към тях и се усмихваше. В мига, в който видя усмивката на самурая, в свещеника не остана съмнение, че това е същият човек, който бе водил разследването в Томоги.

– Каква жега само… – Самураят си вееше с ветрило, докато бавно заслиза по хълма. – Настъпва най-горещото време… В полето ще бъде истинска мъка.

Моника, Жоан и останалите положиха върху коленете си завързаните си ръце, след което вежливо се поклониха. С периферното си зрение старецът отчете присъствието на свещеника, навел глава като останалите, но игнорирайки всичко около себе си, продължи напред. Когато минаваше покрай тях, връхното му наметало сухо изшумоля, наоколо се разнесе благовонният аромат, с който бяха пропити дрехите му.

– В последно време изобщо не е падал дъжд… И пътят е прашен… На моите години е цяло изпитание да се добереш до тук.

Самураят приклекна между задържаните и без да спира да си вее около врата с бялото ветрило, подхвана:

– Не причинявайте повече неприятности на стар човек като мен…

Слънчевата светлина правеше усмихнатото му лице да изглежда някак плоско и свещеникът си припомни статуи на Буда, които бе виждал в Макао. В лика на Буда не бе видна никаква динамика на чувствата, каквато бе свикнал да открива в образа на Христос. Само мухите гръмко бръмчаха и кръжаха в кръг – тъкмо когато изглеждаше, че са си избрали вратовете на християните, те политаха към стария самурай, а после отново се връщаха.

– Вижте, не сме ви задържали, защото ви мразим. Искам добре да разберете нашите основания. Не бавите данъците си, старателно изпълнявате задължителния труд… Защо напразно да ви мразим? Ние най-добре знаем, че селяните са основата на държавата.

Жуженето на мухите се смесваше с отчетливите махове от ветрилото на стареца, възтоплият вятър довяваше отдалеч кудкудякане на кокошки. „Това ли е въпросното разследване – мислеше си свещеникът, забил поглед в земята като останалите. – Дали повечето от християните и мисионерите, преди да бъдат подложени на мъчения, е трябвало да изслушат тези ласкателно-притворни слова? И те ли са чували жуженето на мухите насред приспивното спокойствие?“ Той очакваше страхът внезапно да го връхлети, но странно, в нито едно ъгълче на сърцето му не се надигаше страх. Нямаше никакво ясно усещане нито за мъчения, нито за смърт. Мислеше за това, което предстоеше, с чувството, че все едно в дъждовен ден вижда в далечината огрян от слънцето хълм.

– Давам ви малко време да помислите, след това искам достатъчно разумен отговор.

След като спря да говори, притворната усмивка на самурая изчезна и лицето му се превърна в лице на някакъв китайски търговец в Макао с цялото му алчно и арогантно изражение.

– Да тръгваме!

Насядалите на тревата надзиратели едновременно се изправиха. Когато свещеникът понечи да стане като останалите, старецът го погледна и смръщи лице като маймуна. Това бе моментът, в който за пръв път в очите му проблесна искрата на ненавистта.

– Ей, ти! – подвикна той, изпъна се с все сили до предела на незначителния си ръст и положи ръка върху дръжката на меча си. – Остани!

С бледа сянка на усмивка свещеникът отново седна на тревата. Ясно му бе като бял ден, че старият човек, изпъчил като петел дребната си снага, усилено се стремеше да демонстрира превъзходството си над чужденеца и да се покаже пред пленниците. „Каква маймуна само – прошепна свещеникът в душата си. – Ей, ти, мъж, подобен на маймуна, не е нужно да си толкова нащрек, че да посягаш към меча. Не съм тръгнал да бягам.“

Свещеникът изпрати с поглед групата отдалечаващи се фигури на завързаните пленници, която изкачи хълма и се скри зад отсрещното плато. Hoc Passionis tempore, Piis adauge gratiam[30]… Към пресъхналите му устни напираха думите заедно с горчивината, която носеха. „Боже, не им пращай повече изпитания –шептеше той в сърцето си. – За тях ще бъде непосилно тежко. До този ден не са преставали да търпят – данъците, робския труд, мизерния живот, към всичко това още изпитания ли си им отредил?…“

Старецът надигна бамбуковия съд и подобно на пиле, пиещо вода, звучно преглътна.

– Виждал съм такива падрета като вас не един или два пъти. Също така съм ги разпитвал. – самураят навлажни устни и се обърна към свещеника с различен отпреди, сервилен тон. – Разбирате ли японски?

Леки облаци засенчиха слънцето, в падината притъмня, навсякъде сред тревите притихналите досега цикади извисиха натежалите си от жегата гласове.

– Селяните са глупави. Дали тези хора тук ще бъдат спасени, или не, зависи изцяло от вас, падре…

Свещеникът не разбра добре смисъла на тези думи, но от изражението на събеседника си почувства, че хитрият старец му готви някаква клопка.

– Селяните нямат силата да мислят със собствените си глави. Както и да се пазариш с тях, все нямат мнение и се връщаш там, откъдето си почнал… Но ако вие им кажете само една-едничка дума…

– Какво…? Какво да им кажа?

– Отречете се! – старецът звучно вееше с ветрилото и се усмихваше – Отречете се! Ето какво.

– А ако откажа? – свещеникът леко се усмихна и тихо каза: – Тогава ще ме убиете ли?

– О, не, не! – тъжно отговори самураят. – Няма да направим подобно нещо. Тогава селяните само биха станали още по-упорити. Така беше и в Омура, така беше и в Нагасаки. Неподатлив вид са това, християните.

Старецът тежко въздъхна, но за събеседника бе очевидно, че всичко е театър. Свещеникът дори изпитваше удоволствие да дразни този мъж, напомнящ му малка маймуна.

– Ако сте истински падре… би трябвало да проявите милосърдие към тия селяни…

Свещеникът почувства, че неволно е зяпнал от изумление. „Какъв простодушен стар човек! Да смята, че може да се наложи с помощта на такива детински аргументи?“ Това, което той забравяше обаче, бе, че ако този представител на властта беше по детски просто устроен, то той е прост и директен и в яростта си, защитавайки даден аргумент.

– Е, какво ще кажете?

– Накажете само мен – присви рамене свещеникът с цел да подразни другия.

На лицето на стареца започнаха да се преливат цветове на гняв и раздразнение, в далечното облачно небе слабо, едва-едва се чу остър звук на светкавица.

– Ония същества, как само ще страдат заради вас!

Небето беше притъмняло. Облаци бавно преваляха през планинския хребет и се спускаха към ширналите се поля. Такава бе пустата равнина Чизукано. Докъдето стигаше поглед, се виждаше гола, черно-кафява земя; само тук-там зеленееха редки островчета пълзящ храсталак. След като се посъветваха, самураите наредиха на стражарите да свалят свещеника от коня. Толкова дълго се беше друсал на гърба на коня с вързани ръце, че като стъпи на земята, той неволно приседна от мъчителна болка, пронизала рязко вътрешната част на бедрото му.

Един от самураите извади лула с дълъг мундщук и я запали. За първи път, откакто бе в Япония, свещеникът виждаше тютюн. Самураят дръпна дълбоко няколко пъти, след което изпусна дима и подаде лулата на спътника си. Стражарите ги наблюдаваха с неприкрита завист.

Те още дълго се взираха в далечината на юг – едни стояха, други седяха върху скалата, имаше дори някои, които пикаеха на сянка под скалата. На север небето все още се синееше, но на юг се трупаха тежки, вечерни облаци. Свещеникът от време на време поглеждаше към пътя, по който бяха дошли, но от Кичиджиро нямаше и следа – къде ли беше изостанал? Сигурно насред пътя се бе отказал да се прокрадва след тях и бе свърнал нанякъде…

– Идат! Идат! – развикаха се най-сетне стражарите, като сочеха някъде на юг.

Там, в далечината, се появи същото като това тук множество, съставено от самураи и мъже, следващи ги пеша, което бавно приближаваше насам. Пушещият лула самурай веднага се метна на коня си и препусна с всички сили насреща им. Без да слизат от конете, те си размениха почтителни поклони с предвождащия отряда конник и свещеникът разбра, че от тази минута го предаваха в ръцете на новопристигналите.

След кратка размяна на реплики, конвоят, който го бе съпровождал от Омура, обърна конете и скоро изчезна от поглед, отправил се на север, където все още слънчевите лъчи се подаваха иззад облаците. Пристигналите от Нагасаки самураи го обградиха, качиха го на неоседлан кон и отново поеха на път.

На склона на хълма, сред шубраците, се издигаше затворът. Току-що построен, той изглеждаше като склад; отвътре подът беше леко повдигнат над земята, предната част беше с толкова нисък таван, че бе невъзможно да се изправиш в цял ръст. Светлината се процеждаше през малко прозорче с решетки и един отвор в дървената врата, през който едва минаваше чинията с храна, която подаваха на свещеника един път дневно. Бе виждал затвора отвън веднъж, като пристигна, и след това, когато два пъти го водиха за разпит – отвъд бамбуковата ограда, чиито островърхи пръти стърчаха страховито навътре, се виждаха равните тръстикови покриви на колибите, в които живееха стражарите.

Когато го докараха, нямаше други затворници освен него. Както в колибата си на оня остров, той седеше по цял ден неподвижно, потънал в мрак, а до него долитаха гласовете на пазачите. Понякога от скука те го заговаряха и така той разбра, че затворът се намира в околностите на Нагасаки, но не му стана ясно къде точно бе спрямо центъра на града. През деня до него достигаха гръмките гласове на работниците, звуци от сечене на дървета, от забиване на пирони – не бе трудно да се досети, че районът наоколо се разрастваше. Паднеше ли нощта, от гъсталака наблизо се чуваха гласовете на горските гълъби.

Независимо от всичко, животът в затвора се оказа странно мирен и безметежен. Тревогата и изтощението, които го преследваха по време на скиталчеството му из планините, сега му се струваха като потънала в забрава, отдавнашна история. Не можеше да предположи какво ще му донесе утрешният ден, но у него нямаше почти никаква тревога. Изпроси си от пазачите парче плътна японска хартия и шнур и така си направи броеница. С нея прекарваше дните в молитви и дълбоки размисли над стиховете от Писанията. През нощта, легнал на пода, се вслушваше в песента на горските гълъби и зад затворените му клепачи се нижеха една по една сцени от живота на Иисус. Още от детските си години той виждаше светлия лик на Иисус – въплъщение на въжделенията и идеалите му. Лицето на Иисус, проповядващ пред събралото се в планината множество; лицето на Иисус, пресичащ по здрач Галилейското езеро… Даже и в моментите на жестоки мъчения, лицето Му и за миг не бе изгубвало прелестта си. Мекият поглед на ясните, проникващи и в най-дълбоките кътчета на човешката душа очи бе прикован в свещеника. Лицето, което не може да обиди, не може да причини зло никому… И когато мислеше за това, чувстваше, че тревогата и страхът се отдръпват, подобно на малки вълнички, кротко попиващи в крайбрежния пясък…

Откакто бе дошъл в Япония, за пръв път прекарваше дни, изпълнени със спокойствие. Дори си помисли, че ако дните се нижат все така, може би това е знак, че и смъртта му не е тъй далеч… Тъй тихо минаваха дните и нежно понасяха сърцето му. На деветия ден обаче, без предупреждение, го изведоха навън. Ярката слънчева светлина проряза като с меч хлътналите му очи, отвикнали от слънцето сред полумрака на тъмницата. От дърветата, подобно на каскада, се лееше песента на цикадите, алени цветя, нацъфтели зад колибата на пазачите, привлякоха погледа му. Едва сега забеляза на какво беше заприличал – брадата и косата му бяха прораснали като на скитник, ръцете му бяха изтънели, все едно са телени пръчки, месото на задните му части се бе стопило. Най-напред си помисли, че са го извели за разпит, но се оказа, че бе отведен в колибата на пазачите и вкаран в килия с дървен под, оградена отвсякъде с решетка от дървени пръчки. Нямаше никаква идея защо го бяха преместили тук.

На следващия ден всичко се изясни. Обичайната тишина бе внезапно разкъсана от гневните гласове на пазачите, след което се чу нестройно влачене на крака – през затворническата порта в двора бяха довлечени няколко души – мъже и жени, които до предния ден са били натикани в непрогледна килия, подобна на тази, в която доскоро бе и той.

– Мърдай, ако не искаш да бъдеш наказан! – злобно крещяха стражарите.

А пленниците непреклонно отвръщаха:

– Спрете да ни блъскате! По-полека!

Така свадата между пазачите и затворниците продължи известно време, след което утихна. С настъпването на вечерта от затвора неочаквано се извисиха гласовете на пленниците, припяващи молитви: „Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес, и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници, и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия; защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки веков. Амин“…

Сред вечерната мъгла гласовете на мъжете и жените изригнаха като фонтан и после постепенно замряха. „Не въведи нас в изкушение…“ В гласовете, издаващи тези напеви, се чувстваше някакво особено състояние, изпълнено с печал и стенания. Премигвайки с хлътналите си очи, падрето раздвижи устни в унисон с молитвата: „Досега пазиш мълчание, но няма да си вечно безмълвен!“…

На следващия ден свещеникът попита пазачите дали може да посети затворниците, които под строг надзор прекопаваха двора. Когато излезе навън, петима-шестима от тях вяло размахваха мотики, а щом го видяха, стъписано извърнаха глави насам. И тогава той си спомни, че вече ги беше виждал. Спомни си дори и избелелите им парцаливи селски дрехи. Разбира се! Но като погледнаха насам, не ги позна веднага, защото от затворническия живот в лишената от светлина килия на мъжете им бяха пораснали бради и дълги коси, а лицата на жените бяха бледи като платно.

– Каква среща… Падре сàма! – провикна се една от жените. – Никога не бих си и помислила …

Да, това беше жената, която в оня ден извади от пазвата си и протегна към него краставица. До нея стоеше едноокият мъж, приличащ на просяк, който дружелюбно се усмихваше, разкривайки кривите си жълтеникави зъби.

От този ден, получил разрешение от пазачите, свещеникът ходеше два пъти дневно, сутрин и вечер, в затвора, където бяха християните. По това време пазачите все още бяха благосклонни, мислейки, че по този начин биха предотвратили евентуална вълна на недоволство сред затворниците. Без вино и хляб свещеникът не можеше да отслужи литургия, но пък заедно с тях произнасяше Кредо, Патер Ностер и Аве Мария, а имаше и възможност да изслушва изповедите им.

„Не се надявайте на кралете, на сина човешки, в когото няма спасение. Духът му излиза от него, а той се връща в своята земя, и тогава изчезват и мислите му. Блажен е онзи, който има Бога Яков за свой помощник, който се уповава на своя Бог, сътворил небето и земята, морето и всичко в тях…“[42]

Докато шептеше на затворниците една след друга думите на старозаветния псалм, всички го слушаха, притаили дъх, никой даже и не покашляше. Пазачите също слушаха в пълно мълчание. Досега бе произнасял тези строфи някак машинално, никога от дъното на душата са, както сега – отправени към християните, както и към самия него. Наситени с нов смисъл и тежест, една подир друга думите изпълваха душата му.

Настъпил е часът на върховно страдание – с патос говореше той. – Но Бог никога няма да ви остави. Той ще измие кръвта от раните ни. Бог няма завинаги да остане безмълвен…

Паднеше ли вечер, свещеникът извършваше за затворниците тайнството на изповедта. Поради липса на изповедалня, той изслушваше приглушения шепот на каещите се, като притискаше ухо към отвора, през който подаваха храната на затворниците. Останалите, в старанието си да не пречат, се скупчваха в някой ъгъл. Когато се замислеше, че за първи път след Томоги в този затвор можеше да изпълнява задълженията си на свещенослужител, тайно се надяваше животът му тук да продължи вечно.

След като бе изслушал изповедите, изваждаше хартията, която бе изпросил от пазачите, и с едно перо от кокошка, намерено на двора, малко по малко описваше спомените си от момента на акостирането на японска земя. Разбира се, не беше ясно дали писанието му изобщо щеше да стигне до Португалия; можеше пък някой християнин и да успее тайно да го предаде на китаец в Нагасаки… С тази едничка слаба надежда той плъзгаше перото по хартията.

Бяха изминали пет дни, когато една вечер се състоя втората му среща с Иноуе, владетеля на Чикуго. Неподвижността на въздуха през деня бе нарушена и когато листата на дърветата най-сетне оживено зашумяха от повея на вечерния бриз, свещеникът бе заведен в помещението на пазачите, където с господаря на Чикуго седнаха един срещу друг. Губернаторът не бе довел със себе си никой друг освен преводача. Когато заедно с един пазач свещеникът бе въведен в помещението, Иноуе държеше с две ръце голяма купичка и бавно отпиваше гореща вода.

– Дължа ви извинение, че дълго време не успях да се срещна с вас. – докато държеше купичката, той се взираше в свещеника с големи, изпълнени с любопитство очи. – Разни дела наложиха престоя ми в Хирадо…

След като разпореди на преводача да бъде донесена гореща вода и за свещеника, на лицето му заигра лека усмивка и той спокойно заразказва за пребиваването си в Хирадо.

– Съветвам и вас, падре, ако ви се удаде случай, поне веднъж да посетите Хирадо.

С репликите си Иноуе сякаш всячески признаваше свободата на свещеника.

– Градът е разположен в подножието на замъка на клана Мацуура, но също има и планина, спускаща се към закътан залив.

– От мисионерите в Макао съм чувал, че градът е прекрасен.

– Не бих го нарекъл точно „прекрасен“, по-скоро е интересен. – владетеля на Чикуго поклати глава. – Когато наблюдавам града, се сещам за една история, която дочух отдавна. Принц Такенобу Мацуура от Хирадо имал четири наложници. Тези наложници се ревнували една друга и споровете помежду им не секвали. Най-накрая принцът не можел повече да ги издържа и прогонил и четирите от двореца си. Ах, впрочем подобни приказки май са забранени за един падре, който е дал доживотен обет за въздържание…

– Принцът е постъпил наистина мъдро.

Напрегнатият допреди малко свещеник се поотпусна от непринудения маниер на говорене на Иноуе.

– Наистина ли мислите така? Значи, мога да съм спокоен. Хирадо, не, по-скоро нашата Япония е точно като принц Мацуура.

Докато въртеше купичката в ръцете си, владетелят на Чикуго се разсмя.

– Испания, Португалия, Холандия, Англия – все жени с подобни имена, всеки път когато посещават постелята на мъжа, наречен Япония, раздухват пред него клевети една за друга.

Докато слушаше превода на преводача, свещеникът постепенно разбра какво целеше да каже губернаторът. Знаеше със сигурност, че нищо от това, което казваше Иноуе, не беше лъжа.

В Гоа и Макао беше добре известен факт, че поради неодобрението си към развитието на отношенията на Япония с католически страни като Испания и Португалия, подкрепящите протестантството Англия и Холандия често се бяха обръщали към военно-феодалното правителство и японците с клевети срещу католиците. Също така е имало и период, в който мисионери, водени от антагонистични подбуди, са налагали стриктна забрана японски християни да влизат в контакт с англичани или холандци.

– Ако вие, падре, смятате мерките, предприети от принц Мацуура, за мъдри, то тогава гледате на причината за въведената от Япония забрана на християнството като не непременно безсмислена.

Губернаторът пронизваше с поглед свещеника, без да сваля усмивката от руменото си закръглено лице. Очите му бяха необичайно кафяви за японец, косата покрай ушите му сигурно бе боядисана – не се забелязваше нито един бял косъм.

– Нашата Църква проповядва моногамия. – свещеникът нарочно избра да отговори шеговито. – Когато имаш законна съпруга, не е много благоразумно да тичаш след наложници. Как ви се вижда, ако и Япония си избере една законна съпруга измежду четирите.

– Да разбирам ли, че под единствена съпруга имате предвид Португалия?

– Не, имам предвид нашата Църква.

Когато преводачът с безпристрастно изражение преведе отговора, чертите на Иноуе се поотпуснаха и той се разсмя с глас. Смехът му бе силен за стар човек, но насоченият към свещеника поглед бе лишен от всякакво чувство. Очите му не се смееха.

– И така, падре, не мислите ли, че за мъжа, наречен Япония, не е необходимо нарочно да избира жена от друга страна, а ако се свърже с японка, която ще чувства близка до себе си, това ще е най-доброто за него?

Свещеникът веднага схвана, разбира се, какво има предвид губернаторът Иноуе с думите „жена от друга страна“. Но тъй като събеседникът му, изглежда, имаше намерение да продължи спора, редейки неангажираща размяна на реплики, той също трябваше да следва тази посока.

– За църквата не важно от каква националност е жената, за най-важно се смята дали е истински отдадена на съпруга си.

– Така ли е наистина?… Ако пътят на съпружеството се градеше само на чувства, страданията в този преходен свят нямаше да ги има… Както се казва: „Любовта на грозната жена е равносилна на бреме“. – Иноуе кимна дълбоко, изпитал задоволство от казаната от самия него метафора. – Немалко мъже на този свят са били обременени от любовта на грозни жени.

– Уважаемият губернатор третира мисията на проповедничеството наравно с агресията на натрапената любов?

– Да, за нас е така. Но ако не ви допада изразът за грозната жена, помислете го иначе. Жена, която не може да роди и отгледа дете, в тази страна наричаме безплодна жена. Да започнем с това, че не е годна да се омъжи.

– Това, че учението ни не може да бъде отгледано на японска земя, не е по вина на Църквата. Смятам, че виновни са тези, които искат да разтурят съюза между жената, в случая Църквата, и жениха, тоест японските християни.

Преводачът потъна в кратко мълчание, докато търсеше подходящите думи. Настъпил бе часът, в който обикновено от затвора се понасяше вечерната молитва на християните. Но днес не се чуваше нищо. Изведнъж на свещеника му се стори, че тишината наоколо е същата като преди пет дни, но всъщност бе напълно различна – в сърцето си се бе пренесъл в миналото… Трупът на едноокия лежи проснат по очи на окъпаната в светлина земя; пазачите, нехайно дърпащи крака му, докато го влачат към дупката; шуртящата кръв, която се отпечатва по земята, описвайки дълга линия като следа от четка… Свещеникът изобщо не можеше да повярва, че тази екзекуция бе заповядана от мъжа срещу него, с неговото благо изражение.

– Вие, падре… Впрочем като всеки един падре досега – владетелят на Чикуго отчетливо произнасяше всяка отделна дума, – изглежда, едва-едва познавате Япония.

– И любезният губернатор също не е запознат с християнството…

И двамата дружно се разсмяха.

– И все пак преди трийсет години, когато бях на служба към клана Гамо, аз също се обръщах към католически свещеници за напътствия в коя посока да поема.

– И какво стана после?

– Причината да налагам сега забрана на християнството е различна от широко приетата. Никога не съм мислил за християнството като за религия на злото.

Преводачът удивено изслуша тези думи и след известно колебание отново се захвана да превежда. През това време Иноуе, с усмивка на уста, бе вперил поглед в малкото вода, останала в купичката.

– Падре, оттук насетне добре ще е да отделите малко време и да се замислите над двете неща, които старият човек ви каза. Това, че за един мъж натрапената любов на грозната жена представлява нетърпимо бреме, и това, че безплодната жена е неприемлива за съпруга.

Когато губернаторът се изправи, преводачът уважително се поклони с долепени пред тялото си длани. Иноуе бавно нахлузи зори[49], които пазачът припряно бе подредил пред него, и без повече да поглежда назад към помещението, излезе в потъналия във вечерен здрач двор. Пред входа на бараката се спусна мрежата за комари. Навън се чу цвилене на кон.

През нощта тихо заваля. Дъждът барабанеше върху дърветата зад бараката със звук като от сипещи се песъчинки.

Облегнал глава на твърдия под, заслушан в шума на дъжда, свещеникът си мислеше за Онзи човек в деня, когато бе получил обвинение, подобно на неговото… Когато, подгонен от хората, се спуснал от хълма на Йерусалим – изнемощял, с ожулено лице, издаващо решителност – било сутринта на 7 април. Светликът на зората пръскал белезникави краски върху хребетите на Моаб, простиращи се отвъд Мъртво море, река Кедрон се носела със свежо ромолене. Никой не Му давал да си почине. Когато след хълма Давид прекосили равнината Ксистос в близост до моста на Туропеон, сградата на Синедриона[50] се възправила, златна и величествена, събрала всичката светлина на утрото.

След като старейшините и книжниците бързо произнесли решението си за смъртна присъда, оставало само римският легат Пилат да даде разрешение за изпълнението ѝ. Когато получил известието, Пилат се намирал в лагера си, разположен между външните коридори на града и храма, и бил в очакване на посещението.

Още от невръстна възраст свещеникът знаеше наизуст всичко около сцената, разиграла се в решаващата сутрин на 7 април. Този изпит човек бе образец за всичко в живота му. Неговите очи, подобно на всяка друга жертва, били пълни със скръб и отчаяние, докато наглед укорително се взирал към хулещата и оплюващата го тълпа. А сред тълпата отново стоял Юда. Защо и в този момент? Защо Го бе проследил? Дали от желание да се наслади на възмездието – да наблюдава смъртта на човека, когото бе продал? Така или иначе, всичко някак странно съвпадаше…

Кичиджиро го бе продал, както Юда бе продал Иисус. И той, подобно на Него, чакаше присъда от властимащите по тези земи. От обзелото го в тази дъждовна нощ чувство, че той и Иисус споделят сходна съдба, гърдите на свещеника се изпълниха с пулсиращо щастие. Това беше радостта, която всеки християнин усеща от единението с Божия син.

От друга страна, все още не бе познал физическите мъчения, които Иисус бе изпитал, и мисълта за това предизвикваше у него тревога. В двореца на Пилат Той бил завързан за шейсетина сантиметра висок назидателен стълб, бил налаган с подсилени с олово кожени бичове, в ръцете Му забили пирони. Докато той самият, откакто го бяха вкарали в затвора, странно, но не бе удрян нито от чиновниците, нито от надзирателите. Не знаеше дали това е тактика на владетеля Иноуе, или не, освен това чувстваше, че е възможно дните оттук насетне да продължат да се нижат, без нито веднъж да се стигне до физическо насилие.

Каква ли е причината? Неведнъж бе слушал за това, какви нечовешки изтезания и страдания са понесли много от заловените в тази страна мисионери. Падре Наваро бил изгорен жив в Шимабара, падре Каравальо и падре Габриеле многократно били потапяни във врящите извори на Ундзен, мисионерите, които били изоставени в затвора в Омура, издъхнали от глад… Въпреки това в този затвор на него все пак му бе позволено да извършва молитви, да разговаря с другите християни. Вярно, храната е оскъдна, но му я даваха веднъж дневно. Освен това нито чиновниците, нито губернаторът го притискаха с щателни разпити. В повечето случаи формално водеха общи разговори, след което просто си тръгваха.

„Какво ли всъщност целяха?“

Свещеникът си спомняше как в планинската колиба над Томоги със своя събрат Гарпе многократно бяха обсъждали дали наистина ще издържат, ако бъдат подложени на мъчения. Разбира се, нищо не бе по-важно от това, с всички сили да се уповава на Божията помощ, но в онзи момент някъде дълбоко в сърцето си усещаше, че ще има сили да се бори до смъртта си. И по време на скиталчеството си из гората също осъзнаваше, че ако бъде заловен, със сигурност ще бъде подложен на телесни мъчения. Дали защото нервите му бяха изопнати до краен предел, но тогава си мислеше, че ще стиска зъби, каквато и болка да го сполетеше.

Но сега чувстваше, че част от тази увереност някак си бе отслабнала. Изправи се от пода, разтърси глава, замисли се кога ли се бе сринала смелостта му. „Това е заради ежедневието ти тук – изведнъж някой занарежда някъде в сърцето му, – защото животът тук ти е приятен…“

Точно така! Откакто бе дошъл в Япония, почти никъде другаде освен в този затвор не бе могъл да изпълнява задълженията си на свещеник. В Томоги се бе крил от страх пред стражите, а след това не бе имал съприкосновение с други селяни, освен с Кичиджиро. Откакто бе дошъл тук, за пръв път прекарваше дните си със селяните и без да го мъчи глад, можеше да посвети по-голямата част от деня си на молитви и мълчаливо съзерцание.

Дните в затвора изтичаха незабележимо, сякаш бяха песъчинки. Чувствата му, доскоро обтегнати, все едно бяха от стомана, малко по малко се поотпуснаха. Започна да му се струва, че мъченията и физическата болка, които очакваше да го сполетят, все едно бяха нещо, от което не може да избяга, можеше в крайна сметка и да му се разминат. Чиновниците и пазачите се държаха снизходително, губернаторът с добре налятото лице разправяше приятни истории за Хирадо. След като веднъж вече беше вкусил лекотата, подобна на приятна топла вода, за да можеше отново, както преди, да броди в планините и да се спотайва почти неподвижен в някоя планинска колиба, щеше да му трябва два пъти повече твърдост.

Тогава свещеникът за пръв път осъзна, че японските държавни чиновници и губернаторът почти нищо не правеха, а подобно на паяк, който чака плячката да се улови в мрежата му, търпеливо изчакваха духът му да отслабне. Внезапно в съзнанието му изплуваха изкуственият смях на владетеля, старческият маниер, с който потриваше дланите си. Сега вече му се изясни към какво се стремеше губернаторът с тази своя тактика.

Предположението му се подкрепяше и от това, че от другия ден започнаха да му носят храна два пъти дневно, а не по веднъж, както досега. Нищо неподозиращите пазачи добродушно му се усмихваха, оголвайки венците си.

– Яж, яж. Самият губернатор така разпореди. Малко са другите, към които се отнасят така!

Свещеникът погледна към дървената купичка с ориз, примесен с червен боб и сушена риба, и поклати глава, след което помоли пазачите да отнесат храната на християните. Мухите вече кръжаха над ориза. Когато се свечери, един от надзирателите му донесе две сламени рогозки.

Свещеникът постепенно разбираше какво предстоеше да направят чиновниците, след като бяха подобрили отношението си към него. Осъзнаваше, че подобно благоразположение означава, че денят на неизбежното изтезание бе близо. Отвикналото му от трудности тяло не би понесло подобни мъчения. Нямаше съмнение, че чиновниците използваха подмолни начини малко по малко да разколебаят тялото и духа му и след това изневиделица да го подложат на мъченията си.

„Провесване в яма…“

В деня, когато го заловиха на острова, думите, които преводачът му бе казал, се бяха запечатали в паметта му. Ако предположим, че падре Ферейра се бе отрекъл, то несъмнено е било, както бе в неговия собствен случай – първо са подходили с любезност, докато духът и физическата му издръжливост бъдат достатъчно отслабени, и веднага след това са го подложили на изтезания. Иначе би било немислимо такъв добродетелен наставник толкова бързо да предаде вярата си. Какво дяволско коварство!

„Японците са най-мъдрият народ, който сме срещали досега“, мислейки за словата, написани от свети Ксавие, на лицето на свещеника се изписа иронична усмивка.

Фактът, че бе отказал допълнителната храна, както и сламената постелка, по всяка вероятност вече бе съобщен на чиновниците и Иноуе от пазачите. Порицание обаче не последва. Разбира се, нямаше как да знае дали са се усетили, че планът им е бил разгадан.

Една сутрин, десетина дни след посещението на владетеля на Чикуго, той се събуди от звуци на оживление в двора. Когато допря лице до решетките на прозореца, видя как тримата християни, пришпорвани от самураи, предстои да бъдат изведени от затвора. Сред сутрешната мъгла те бяха теглени от пазачите, като всеки бе завързан за китката на другия. Жената, която някога му бе дала краставица, беше завързана последна.

– Падре! – когато минаваха пред бараката на охраната, където беше затворен свещеникът, и тримата в един глас подвикнаха. – Ние… водят ни да работим!

Свещеникът провря ръка между решетките и направи знак на благословия, като един по един ги прекръсти. На лицето на Моника изплува леко тъжна усмивка, тя по детски протегна глава напред и свещеникът едва забележимо я докосна.

През целия ден беше спокойно, но от обяд температурата постепенно се покачваше, силните слънчеви лъчи безмилостно проникваха през решетките. Когато попита пазачите кога ще се върнат християните, те му отговориха, че щом приключат с работата, вероятно привечер. По нареждане на владетеля на Чикуго на много места в Нагасаки се строяха будистки и шинтоистки храмове и работната ръка все не достигаше.

– Тази вечер е Урабон[51]. Падре, сигурно не сте го чували?

По думите на пазача, във вечерта на будисткия празник Урабон по стрехите на къщите се окачвали фенери, които след това се запалвали. Свещеникът обясни, че и на запад има празник, наречен Задушница, за който са характерни подобни ритуали.

В далечината се чуваха пеещи детски гласове. Заслуша се и долови:

В песента на децата се долавяше печал.

Свечери се, сред миртовите дървета се настаниха цикади и подхванаха песента си. Но и тези гласове замряха с повея на вятъра, а тримата християни все така не се връщаха. Когато свещеникът вечеря под светлината на газовата лампа, съвсем слабо отново дочу песента на децата. Посред нощ се събуди от светлината на луната, която надничаше през прозореца. Празникът, изглежда, бе свършил, цареше дълбок мрак, не знаеше дали християните вече са се прибрали…

На сутринта, още в тъмни зори, пазачите го вдигнаха и му наредиха бързо да се облече и да излезе навън.

– Хайде!

Попита ги къде отиват, но те поклатиха глави и казаха, че и те самите не знаят, а колкото до избора на ранния час, отговориха, че искат да избегнат струпването по пътя на любопитни тълпи около чужденеца християнин.

Чакаха го трима самураи. Обясниха му, че само следват инструкциите на губернатора, след което, образувайки редица пред и зад пленника, мълчаливо поеха по сутрешния път. Сред утринната мъгла магазинчетата със сламени и тръстикови покриви и залостени врати както бяха наредени, наподобяваха смълчани навъсени старци. От двете страни на пътя се простираха обработваеми полета, виждаха се струпани дървени трупи. Носеше се аромат от смесилите се миризми на нарязани дърва и мъгла. Нагасаки беше град, който все още се изграждаше. В сянката на прясно издигнатите градски стени лежаха просяци и други прокудени несретници, метнали върху себе си сламени рогозки.

– За пръв път ли сте в Нагасаки? – Един от самураите се усмихна към свещеника. – Пълно е с хълмове, нали?

Възвишенията наистина бяха много. Имаше и такива, накачулени със сбутани една в друга къщи с тесни сламени покриви. Пропя петел и оповести сутрешния час, под стрехите безпомощно се търкаляха избелели фенери – останки от снощния Урабон. Точно под насрещния хълм се виждаше обраслото с тръстика море, оградено от дълъг полуостров. Приличаше на млечнобяло езеро и се простираше в далечината. Когато мъглата се разсея, се показаха няколко невисоки била. Близо до морето се намираше борова горичка. Пред горичката бяха приклекнали четирима-петима боси самураи, наобиколили сламена кошница – изглежда, нещо ядяха. Докато мърдаха устните си, извърнаха пълни с любопитство очи към свещеника и втренчено го загледаха.

Сред дърветата имаше предварително опъната бяла завеса, бяха наредени и груби пейки. Един от самураите посочи едната пейка и каза на свещеника да седне. Тъй като бе убеден, че целта им бе да го подложат на разпит, подобно отношение му се стори някак неочаквано.

Сивкавите пясъци плавно се разширяваха и се сливаха със залива, на небето се трупаха облаци и морето придоби наситено кафяв оттенък. Монотонният звук на вълните, които ръфаха брега, събуди в него спомена за смъртта на Мокичи и Ичизо. В онзи ден ситният дъжд над морето не бе преставал нито за миг, морските птици бяха долетели в дъжда чак до стълбовете. Морето бе мълчало, сякаш съсипано от умора, и Всевишният все така продължаваше да пази мълчание. Няколко пъти през сърцето му премина едно съмнение, на което той все още нямаше отговор.

– Падре!

Зад гърба му се чу глас. Когато се обърна, видя мъж с дълга коса, падаща по врата му, с квадратно лице, който му се усмихваше, докато въртеше ветрило в ръката си.

– A!

Не толкова физиономията, колкото гласът го накара да разпознае преводача, който го бе разпитвал в колибата на острова.

– Спомняте ли си? Колко ли дни изтекоха от тогава? При всички случаи е чудесно отново да се срещнем! Затворът, в който сте вие, падре, е построен наскоро и съвсем не е неудобен. Преди да бъде създаден, повечето от християнските свещеници бяха задържани в затвора „Судзуда“ в Омура, а там, когато навън валеше – вътре течеше, когато извиеше вятър – духаше, изобщо мястото беше бреме за затворниците.

– Губернаторът ще дойде ли скоро?

За да прекъсне бръщолевенето на събеседника си, свещеникът смени темата, при което онзи, докато шляпаше с ветрилото по дланта си, каза:

– Не, не, уважаемият владетел на Чикуго няма да ни удостои с посещение. Какво е мнението ви за него?

– Отнесе се любезно с мен. Носят ми храна по два пъти на ден, дори ми дадоха завивка за през нощта, подозирам, че в името на това ежедневие собственото ми тяло предаде духа ми. Всъщност не е ли именно това, което очаквате?

Преводачът се направи, че не го е чул, и погледна в друга посока.

– Истината е, че днес по нареждане на уважаемия губернатор всеки момент ще пристигне някой, с когото вие, падре, непременно ще трябва да се срещнете. Освен че е португалец като вас, навярно ще имате много общи теми за разговор.

Свещеникът закова поглед в мътните жълтеникави очи на преводача, чиято тънка усмивка изчезна от лицето му.

В сърцето му изплува името Ферейра. Така значи. Онези мъже най-после щяха да доведат Ферейра, за да го убеди и той да се отрече. Дълго време не бе изпитвал почти никаква омраза към Ферейра, по-скоро бе изпълнен със силно чувството на състрадание като това, което изпитва привилегированият към злочестия. Но сега, на крачка от това, реално да се изправи срещу него, свещеникът бе обзет от необуздано вълнение и тревога. Причината за това не бе ясна и на самия него.

– Сетихте ли се кой е човекът?

– Досещам се.

– Така ли?

Преводачът с лека усмивка впери поглед в сивия крайбрежен пясък, докато звучно махаше с ветрилото си. В далечината на крайбрежната ивица се появи миниатюрна група от хора, които в редица се приближаваха насам.

– Той е сред тях.

Свещеникът не искаше безпокойството, изпълнило сърцето му, да проличи, но несъзнателно стана от пейката. Покрай зацапаните с бял пясък борови стволове групичката малко по малко се приближи и стана възможно отделните фигури да бъдат различени. Най-отпред вървяха двама самураи, които бяха надзиратели. Следваха тримата християни, завързани един за друг като броеница. Свещеникът напълно ясно различи залитащата Моника. Зад тях той видя силуета на своя събрат Гарпе.

– Ето, ето го! – победоносно се изпъчи преводачът. – Така ли е, както си мислехте, падре?

Свещеникът следеше фигурата на Гарпе, все едно го поглъщаше с поглед. Гарпе не знаеше, че той е в боровата горичка. И той като него самия бе облечен в японски дрехи за работа на полето. Също както и неговите, от коленете надолу краката му някак неприлично се белееха. Колкото се може по-изправен, поел дълбоко дъх, той пристъпваше зад останалите.

Свещеникът не се изненада, че бяха хванали другаря му. Още със стъпването им на хълма над Томоги осъзнаваха, че в някакъв момент ще ги заловят. Това, което искаше да узнае, беше къде го бяха хванали и какви мисли оттогава бяха минали през главата му.

– Искам да говоря с Гарпе.

– Ще говориш, че как иначе. Но денят е дълъг. Още е сутрин. Няма закъде да се бърза. – За да го дразни, преводачът нарочно се прозя и започна да си вее в лицето. – Между другото, падре, още от момента, когато с вас водихме диалог на острова, има нещо, което някак забравих да ви питам. Падре, какво всъщност значи милосърдието, на което учи християнството?

– Играете си с мен като котка с дребна твар. – свещеникът тъжно погледна с хлътналите очи към другия и прошепна: – и от това изпитвате най-гнусно удоволствие. Моля ви, кажете ми как и къде заловихте Гарпе?

– Без да има причина, не ни е позволено да разкриваме на затворниците делата на управата.

Процесията внезапно спря насред сивеещия бряг, чиновниците започнаха да разтоварват парчета грубо оплетена слама от гърбовете на конете в дъното на редицата.

– Е… – С видимо задоволство преводачът погледна крадешком към него. – Досещате ли се как ще бъдат използвани онези рогозки там?

Чиновниците започнаха да увиват рогозките около телата на християните, пропускайки единствено Гарпе. Само главите им останаха да стърчат извън сламените постелки, бяха заприличали на странни пашкули.

– Всеки момент ще ги качат в лодката, а лодката ще изведат в открито море. Морето в залива е толкова дълбоко, че с поглед не можеш да достигнеш дъното.

Оловносините монотонни вълни все така ръфаха брега. Облаците закриха слънцето и тъмносиви, се надвесиха ниско над земята.

– Погледнете! Един от чиновниците говори нещо на падре Гарпе! – каза преводачът с напевен тембър. – Какво ли си говорят?… Навярно чиновникът казва нещо като: „Падре, който въплъщава истинското християнско милосърдие, сигурно е изпълнен със съжаление към тримата, увити в слама. Нима ще гледате безучастно как биват убивани?“.

На свещеника ясно му просветна какво искаше да каже преводачът. Гневът премина през тялото му, подобно порив на вятъра. Ако не беше божи служител, с всички сили би извил врата на мъжа до себе си.

– И уважаемият губернатор също заяви, че ако падре Гарпе дори и с една-единствена дума каже, че се отрича, животът на тримата ще бъде пощаден. Самите те още вчера, в канцеларията на управата, стъпиха върху фумие…

– И продължавате да издевателствате над настъпилите? Дори сега? – продума свещеникът, останал без дъх, без да може да продължи.

– Вижте, ние не целим отричането от вярата на подобни незначителни хорица. По многобройните японски острови има колкото щеш такива селяни, предани на християнството. За да настъпи обрат, нужно е първо свещениците да отстъпят от вярата си.

– Vitaim praesta puram, iter para tutum…[52]

Свещеникът понечи да изрецитира Ave Maris Stella, но вместо молитвени слова, сърцето му го тласна назад и отчетливо чу гласовете на цикадите в миртовите дървета, пред него се разкри гледката към вътрешния двор, където върху нажежената от слънцето земя се проточваше самотна червено-черна кървава следа. Бе дошъл в тази страна, за да жертва живота си за хората, а в действителност японските християни един по един губеха живота си заради него. Нямаше представа какво да направи. Християнската догматика, която бе изучавал до момента, не бе достатъчна, за да разграничи ясно дали една постъпка е правилна, или грешна, добра или лоша. Ако Гарпе откажеше да обърне гръб на вярата си, тримата щяха да потънат в залива като камъни. Ако пък се оставеше на съблазните на чиновниците, то това щеше напълно да съсипе живота му. Как ли трябваше да постъпи?

– И така, как ли ще отговори онзи Гарпе, а? Чувал съм, че християнството учи, че милосърдието е над всичко, че самият Деус е милосърдие… Ей!…Лодката…

Изведнъж двама от увитите и пристегнати в сламени рогозки християни, препъвайки се, се спуснаха да бягат. Чиновниците ги сграбчиха за гърбовете и затворниците се строполиха върху пясъка. Само Моника, цялата увита като пашкул, неподвижно се взираше в сиво-синьото море. В сърцето на свещеника изплува споменът за смеха ѝ, за вкуса на краставицата, която бе измъкнала от пазвата си и му бе дала.

„Можеш да се отречеш! Можеш да се отречеш!…“ Свещеникът в сърцето си зовеше Гарпе, който в далечината, с гръб към него, слушаше думите на чиновника.

„Можеш да се отречеш! Не, не… Не трябва!“

Стисна очи, чувствайки как потта се стича по лицето му, и извърна поглед встрани от страх пред това, което предстоеше да се случи.

„А Ти, защо мълчиш? Защо и в такъв момент отново мълчиш?“ Когато отвори очи, трите пашкула, блъскани от чиновниците, се придвижваха към лодката.

„Аз ще се отрека. Ще се отрека!“ Думите напираха в гърлото му, готови да излязат навън. Стисна силно зъби и удържа гласа си.

Двамата пазачи, въоръжени с копия, вървяха след затворниците, след това навиха кимоната си около слабините, качиха се в лодката, която леко се залюля и започна да се отделя от брега. „Все още има време. Не стоварвай цялата вина за това върху Гарпе и мен. Това е отговорност, която Ти сам трябва да поемеш!“ Гарпе се затича, още на брега вдигна ръцете си и скочи в морето. Заплува към лодката сред пелена от водни пръски. Докато плуваше, се чуваха виковете му:

– Чуй молитвите ни…

Гласът му, който не бе нито отчаян вой, нито гневен крясък, изчезна, заедно със скриващата се между вълните черна глава.

– Чуй молитвите ни…

Чиновниците се надвесваха през ръба на лодката и оголваха зъби в усмивка; един от тях сграбчи копието си, дразнейки Гарпе, който се мъчеше да достигне лодката. Главата му се скриваше в морето и гласът му секваше, след това, сякаш е подхвърлян от вълните черен отпадък, той пак се показваше на повърхността, лек като перце; гласът му, по-слаб от преди, макар и на пресекулки, продължаваше да се извисява.

Един от чиновниците изправи един от християните на ръба на лодката и с дръжката на копието си силно го бутна. Подобно на кукла, увитото в слама тяло отвесно потъна в морето. После и следващият мъж потъна със стремителна бързина. Последна Моника бе погълната от морето. Само главата на Гарпе, подобно на отломък от разбила се лодка, за кратко се носеше над водата, но скоро вълните около лодката завинаги я покриха.

– Какво нещо само… Колкото и пъти да го гледам, винаги ми е противно. – Преводачът стана от пейката и веднага се извърна с поглед, пълен с ненавист. – Падре, заради вас е това, заради това, че натрапвате на Япония вашите егоистични илюзии. Замисляли ли сте се колко беди само са донесли на селяните тези ваши илюзии? Огледайте се! Отново се пролива кръв. Пролива се кръвта на заблудените.

След малко добави с отвращение:

– Гарпе поне показа мъжество. Докато вие… вие сте най-големият страхливец. Не сте достоен да се наричате падре!

На другия ден преводачът отново дойде.

– Е, размислихте ли?

Начинът, по който заговори, не наподобяваше, както винаги досега, котка, подмятаща плячката си. Този път изражението му бе твърдо.

– Както ви каза Савано, трябва вече да престанете с това безполезно упорство. Никой не ви кара искрено да смените вярата си. Отречете се само формално, само за пред хората. След това всичко ще се нареди.

Втренчен в една точка на стената, свещеникът все така мълчеше. Бръщолевенето на преводача просто преминаваше покрай ушите му – думите му се струваха не толкова противни, колкото безсмислени.

– Чуйте ме! Не причинявайте повече беди! От сърце ви моля! Честно да ви кажа, и на мен не ми е никак лесно.

– Защо не ме провесите в ямата?

– Почитаемият Иноуе винаги е твърдял, че ако изтъкнем причина, която сама да ви убеди, после много по-лесно ще приемете нашето учение.

Свещеникът, както седеше положил ръце на коленете си, поклати глава като малко дете. Преводачът дълбоко въздъхна и потъна в продължително мълчание. Една муха бръмчеше и кръжеше наоколо.

– Разбирам… Така да бъде.

Свещеникът все така продължаваше да седи, когато до него достигна тъп звук от заключване на катинар. Глухият звук бе причината категорично да реши, че е настъпил моментът, в който цялото това убеждаване вече бе приключило.

Чудеше се колко ли дълго би издържал на мъченията. Но в крайно изтощеното му същество някак си нямаше реално усещане за ужасяващите мъчения, за разлика отпреди, когато се скиташе в планината. Целият бе завладян от чувство на апатия. Усещаше, че ако смъртта го споходи колкото се може по-скоро, то това би бил просто един от начините да се отърве от продължителното изтощително напрежение. Бе изморен от живота, от терзанията си заради Бог, заради вярата. Тайно се молеше изнемогата на тялото и сърцето по-бързо да причинят смъртта му. Под клепките му като видение се появи главата на Гарпе, която бе потънала в морските дълбини. Завиждаше на другаря си. Завиждаше му, задето вече се бе избавил от страданията на този свят.

Както и предполагаше, на сутринта, като за начало, не му донесоха закуска. Беше почти пладне, когато свалиха катинара.

– Излизай!

Едър, гол до кръста мъж, който досега не се бе появявал, вирна брадичка през отворената врата.

Веднага щом излязоха от стаята, мъжът върза двете му ръце зад гърба. Въжето така се бе впило в плътта му, че и малко да помръднеше, неволен стон се отронваше през стиснатите му зъби. Докато го връзваше, мъжът бръщолевеше нещо на непонятен за свещеника диалект. През тялото му пробяга усещането, че всичко това все повече и повече наближава своя край, но странно, изпитваше непозната му досега кристално ясна, свежа възбуда.

Изведоха го навън. Сред окъпания в слънчеви лъчи двор стояха трима чиновници от управата, четирима пазачи, както и преводачът, наредени в редица и втренчени в него. Свещеникът погледна към тях, по-специално към преводача, и ги удостои с победоносна усмивка. В този момент го споходи мисълта, че в каквато и ситуация да попадне, човешкото същество никога няма да се отърве от тщеславието. Зарадва се, че все още са му останали душевни сили да забелязва такива неща.

Едрият мъж без никакво усилие вдигна свещеника и го намести върху гърба на неоседлан кон. Какъв ти кон, изглеждаше досущ като неугледно мършаво магаре. Клатушкайки се, конят потегли, а след него пешком тръгнаха чиновниците, пазачите и преводачът.

По пътя вече се тълпяха японци, очакващи появата на процесията, а от гърба на коня си свещеникът усмихнато гледаше множеството. Старец, зяпнал от изненада. Дете, захапало краставица. Жени, които глуповато хихикаха и гледаха насам, но щом погледите им се срещнеха, страхливо отстъпваха назад. Светлината образуваше разнообразни сенки върху всяко едно от лицата на японците, покрай ухото му прелетя някакво кафяво топче. Оказа се метнато от някого конско изпражнение. Свещеникът твърдо реши оттук насетне да не сваля усмивката от устата си. Ето го, възседнал магаре, минава по улиците на Нагасаки. И Онзи човек е бил възкачен на магаре, когато е влизал в град Йерусалим. Именно Той го бе научил на най-благородното сред всички човешки изражения, с което да понася срама и обидите. Повече от всякога това бе изражението, с което искаше да остане до самия си край. Това бе изражението на християнин сред неверници.

Под сянката на огромно камфорово дърво се бяха събрали група будистки монаси, демонстриращи отявлена враждебност, и когато магарето и свещеникът се приближиха достатъчно, размахаха пръчки със заплашителни жестове. Сред лицата, наредени от двете му страни, свещеникът плахо потърси някой, чието изражение да наподобява християнин, но напразно. В погледите на всички наоколо имаше само неприязън, презрение или любопитство. И не щеш ли, когато очите му се натъкнаха на жалостив поглед като на куче, тялото му неволно се извъртя. Беше Кичиджиро. Увит в парцали, застанал на предна линия, той очакваше преминаването на процесията. Щом погледът му се засече с този на свещеника, той припряно сведе очи и набързо се скри сред тълпата. Но за свещеника, покачен върху залитащото магаре, бе ясно, че този мъж ще го следва навсякъде. Сред неверниците наоколо това бе единственият мъж, когото свещеникът познаваше.

„Добре де, добре. Вече не съм ти ядосан. Нашият Бог също не ти е ядосан.“ Свещеникът редеше в съзнанието си думи, подобни на тези, с които бе успокоявал вярващ след изповед, и леко наведе глава към Кичиджиро.

През това лято валя малко. Настъпеше ли часът на вечерното умиротворение, навред в Нагасаки беше като в парна баня. На залез-слънце отразяващите се в морето на залива лъчи правеха жегата още по-нетърпима. От главния път към центъра на града се придвижваха волски каруци, натъпкани със сламени кошове, колелата им искряха, вдигаха се кълбета бял прах. По това време миризмата на волски изпражнения се носеше навсякъде.

Бе средата на месец август, от стрехите на къщите наоколо висяха фенери. На по-големите дюкяни също бяха закачени фенери, но едни такива – квадратни, с изрисувани цветя, птици, насекоми. Още не се бе стъмнило, а нетърпеливите деца се подредиха в редица и запяха:

Свещеникът се бе облегнал на прозореца и тихичко си тананикаше. Дори и да не разбираше за какво пеят децата, мелодията му се струваше някак жаловита. Дали се почувства така заради песничката, или заради сърцето си, до което тя достигаше? В къщата отсреща жена с разпусната коса подреждаше праскови, плодове от хинап, боб върху застлана със слама ниска поставка. Подготвяше така наречения олтар в чест на духовете на умрелите – една от церемониите, които японците изпълняваха, за да умилостивят духовете на предците, завръщащи се по къщите в нощта срещу шестнайсети. За свещеника този ритуал вече не бе съвсем непонятен. Смътно си спомняше, че в Японско-португалския речник[64], даден му от Ферейра, преводът на празника Урабон бе het-sterffest[65].

Подредените в редица забавляващи се дечурлига забелязаха облегналия се на решетъчния прозорец свещеник и едно през друго заподвикваха: „Отстъпник Пауло! Отстъпник Пауло!“[66]. Някое от тях дори метна малък камък през прозореца.

– Лоши деца!

Жената с разпуснатата дълга коса се провикна към тях и децата се разбягаха. Свещеникът с тъжна усмивка проследи разигралата се сцена.

Замисли се за нощта на християнския празник, посветен на душите на мъртвите.[67] Той бе нещо като християнска версия на обон: когато паднеше мрак, по прозорците на къщите в Лисабон се поставяха запалени свещи и това силно му напомняше за тукашния празник.

Къщата му беше в района „Сотоура-мачи“. На една от многобройните тесни стръмни улички в Нагасаки, от двете страни на която имаше плътно наредени, надвесени една връз друга къщи. От задната страна на къщата беше „Окея-мачи“, улицата, на която живееха бъчварите, затова и по цял ден отекваха сухите удари на дървените им чукове. На отсрещната страна беше кварталът на бояджиите и настъпеше ли ясен ден, индиговосините им платове се ветрееха като знамена. Всички къщи бяха със сламени или тръстикови покриви, за разлика от процъфтяващия квартал „Маруяма“, почти никой от магазините не беше с керемиден покрив.

От управата имаше забрана да излиза навън свободно, без разрешение. Единствената му утеха бяха моментите на бездействие, когато, облегнал се на прозореца, просто наблюдаваше минаващите по пътя хора. Сутрин жени, понесли на главите си кошници със зеленчуци, преминаваха оттук на път към центъра на града. С настъпването на деня мъже само по препаски водеха натоварени с багаж хърбави коне и продължаваха по пътя, пеейки с цяло гърло. Вечер сред звънтенето на камбанките си по склоновете наоколо се спускаха бонзи. Свещеникът жадно поглъщаше с очи всеки един детайл от японския пейзаж пред себе си, сякаш за да може един ден да го разкаже на някого в родината си. Но мигом осъзна, че никога повече няма да се върне в родната си страна, и усмивка, пълна с горчиво отчаяние, бавно изплува на хлътналото му лице.

В този момент в гърдите му се надигна непонятно за него чувство на безизходица. Не знаеше дали мисионерите в Макао и Гоа вече бяха чули за неговото отстъпничество. Но вероятно благодарение на холандските търговци, на които бе разрешено да пребивават на остров Деджима[68] в Нагасаки, новината вече бе достигнала до Макао и той вече бе отлъчен от Църквата.

Не само е отлъчен, ами сигурно са му отнети и всички права на свещеник. В очите на духовенството навярно вече не е нищо повече от срамно петно. Впрочем какво от това? Какво значение има? „Присъдата над сърцето ми няма да дойде от тези хора, а единствено от Всевишния“, тръсна глава свещеникът, силно прехапал езика си.

Но сред дълбоката нощ ненадейно бе разбуден от въображаем образ, който с остри нокти безмилостно разкъсваше струните на душата му. Той неволно изстена и скочи от постелката, на която спеше. Светата инквизиция, досущ като Страшния съд, описан в Апокалипсиса, се задаваше пред очите му.

„Какво разбирате вие? Вие, които сте в Европа, вие, висшестоящите в Макао?“

Свещеникът водеше дебат в мрака, обърнат към опонентите си: „На безметежното си място, защитено от бурите на репресии и изтезания, вие живеете уютно и кротко, проповядвайки вярата. Вие сте на другия бряг, затова сте и така великолепни, дълбоко уважавани духовници. Генерали, които изпращат войниците си сред разлюляното от битки поле, докато те самите се греят на огъня в палатките… Кое позволява на генералите да съдят войниците, когато паднат в плен?“.

„Не! Това са оправдания. Сам себе си заблуждавам. – свещеникът плахо поклати глава. – Какъв смисъл има едва сега да изтъквам подобни съмнителни доводи?“

„Да, аз се пречупих. Но… Боже! Само Ти знаеш, че не съм предал вярата си. Какво ме накара да го направя? Навярно духовниците ще ме попитат защо съм се отрекъл? Защото изпитвах страх от мъчението в ямата? Да, затова. Защото не можех да търпя да слушам стоновете на селяните, понасящи мъченията в ямата? Да, затова. Също така, защото Ферейра ме изкуши с думите си и аз си помислих, че ако се отрека, онези окаяни селяни ще бъдат спасени? Да, и затова. Ами ако случайно този акт на любов всъщност е бил претекст, който ми е послужил, за да оправдая слабостта си?“

„Признавам всичко това. Повече няма да крия цялата си слабост. Чудя се дали изобщо има разлика между мен и Кичиджиро. Но най-вече знам, че моят Бог е различен от Бога в проповедите на църковните служители.“

Споменът за фумие бе повече от жив, сякаш се беше отпечатал под клепачите му. Преводачът бе положил дървена дъска пред краката му. Върху нея бе прикрепена медна плочка, на която японски майстор, имитирайки нещо вече създадено, бе гравирал лика Му.

Този лик бе напълно различен от образите на Иисус, които свещеникът бе съзерцавал досега стотици пъти в Португалия, Рим, Гоа или Макао. Това не бе Христовият лик, изпълнен с достойнство и гордост. Не бе и лик, красиво понасящ болката. Не беше и лик, изпълнен със силата на волята, отхвърлила изкушенията. Ликът на Христос, лежащ пред краката му, бе слаб и изтощен.

Много японци го бяха настъпвали, затова медната плочка се бе вдлъбнала, а по дървото се чернееха следи от пръсти. Понесъл толкова човешки стъпки върху себе си, образът бе вдлъбнат и изтъркан. Хлътналият лик, пълен с болка, гледаше нагоре към свещеника. В угнетения му взор се четеше укор. „Настъпи ме! Настъпи ме! За да бъда настъпван от вас, затова съществувам.“

Откъс от дневника на Йонасен, чиновник в холандската търговска фактория[69], Деджима, Нагасаки

Юли 1644 г.

(юни, първата година от периода Шохо[70])