Седях под дъжда с пистолет.

Една вълна изкачи покрития с камъчета бряг, уми краката ми и напълни крачолите ми с пясък. Тъмни канари стърчаха от прибоя, остри като счупени зъби. Свестих се с потреперване и едва сега осъзнах, че сакото ми го няма. Нямаше я и лявата ми обувка — от кафява кожа, четирийсет и шести номер. Затърсих я с поглед по скалистия бряг, но видях единствено пясък и разпенена оттегляща се вода.

Отпих пак от бутилката и опитах да разхлабя вратовръзката си. Тъй като с едната ръка държах пистолет, а с другата бутилка — и тъй като не исках да предам нито едното, нито другото на вълните, — разхлабването на вратовръзката беше трудна работа. Използвах ръката, с която държах пистолета, и човърках възела с прокаран през предпазителя на спусъка пръст, а студената стомана от време на време бръсваше гърлото ми. Усещах дулото под брадичката си — пръстите ми бяха сковани и непохватни, свити около спусъка.

Щеше да е толкова лесно.

Зачудих се дали някой е умрял така — пиян, въоръжен, докато е разхлабвал вратовръзката си. Предположих, че вероятно се среща често сред определени професии.

Накрая разхлабих вратовръзката, без да се застрелям. Пийнах си от бутилката за награда.

Още една вълна се дотъркаля. Ако останех тук достатъчно дълго, приливът щеше да ме залее, да ме удави, да ме отвлече в морето. Това място не приличаше на дюните на Индиана, където езерото Мичиган гали брега. Тук, в Глостър[1], водата мрази сушата.

Като дете идвах на този бряг и се чудех откъде са се взели всички тези канари. Огромни, тъмни камъни като отломки от корабокрушение. Приливите ли ги бяха довлекли? Вече знаех. Канарите, разбира се, са си били тук през цялото време — погребани в меката почва. Те са остатъци. Те са онова, което остава, когато океанът погълне всичко друго.

Трийсет метра нагоре по брега, близо до пътя, се издига монумент — списък с имена. Рибари. Глостърци. Онези, които не са се завърнали.

Това е Глостър, място с история на погубването му в океана.

Вятърът се засили.

Бях си казал, че взимам пистолета за защита, но сега, докато седях на тъмния пясък, вече не вярвах в това. Вече не можех да се заблуждавам.

Това беше пистолетът на баща ми, деветмилиметров. С него не беше стреляно от седемнайсет години, пет месеца и четири дни. Лесно го пресметнах. Дори когато съм пиян, математиката ми се удава с лекота. Тя е най-упоритият ми талант.

Сестра ми Мари смяташе, че е хубаво — това ново място, което всъщност беше старо място.

— Ново начало — рече тя по телефона. — Далеч от случилото се в Индианаполис. Пак можеш да работиш. Можеш да продължиш изследването си.

— Да — отвърнах. Явно тя вярваше в тази лъжа.

— Няма да ми се обадиш, нали?

— Разбира се, че ще се обадя.

В тази лъжа не повярва.

Тишина.

— Сериозно говоря, Ерик, обади ми се. Ако нещо не е наред.

Далече нагоре по брега една белокрила птица се издигна във въздуха и увисна неподвижно срещу вятъра, замръзна като в стопкадър, преди да опише кръг, да се издигне в небето и да изчезне.

Извърнах се от океана и отпих още една изгаряща глътка. Пих, докато вече не можех да си спомня с коя ръка държа пистолета и с коя — бутилката. Пих, докато вече нямаше разлика.

През втората седмица разопаковахме микроскопите. Сатвик използваше железен лост, а аз — тесла. Сандъците бяха тежки, дървени, херметически запечатани — доставени от някаква вече нефункционираща изследователска лаборатория в Пенсилвания.

Слънцето припичаше силно на товарната рампа на лабораторията и денят беше почти толкова горещ, колкото бе студено преди седмица. От челото ми се стичаше пот.

Замахнах и теслата захапа светлото дърво. Замахнах отново. Удовлетворяваща работа.

Сатвик се усмихна, равни бели зъби на честно тъмно лице.

— Главата ти протече.

— Топи се — отвърнах.

— В Индия в такова време обличаме пуловери.

Сатвик пъхна лоста в процепа, който направих, и натисна. Познавах го от три дни и вече му бях приятел. Заедно упражнявахме насилие над сандъците, докато не поддадат.

Отрасълът се консолидираше и пенсилванската лаборатория беше просто поредната жертва. Тяхното оборудване излизаше евтино, купено на едро и докарано на палети. Тук, в „Хенсън“, това бе като празник за учените. Отваряхме нашите подаръци. Гледахме влюбено новите си играчки. Чудехме се смътно как така сме заслужили всичко това.

За някои като Сатвик отговорът беше сложен и се коренеше в постиженията. „Хенсън“ все пак бе нещо повече от поредния масачузетски мозъчен резервоар, а Сатвик беше победил десетина други учени, за да работи тук. Беше правил презентации и писал проекти, харесани от важни хора. Беше впечатлил някого.

За мен беше по-просто.

За мен това бе втори шанс, даден ми от приятел. Последен шанс.

Отворихме и последния дървен сандък и Сатвик надникна вътре. Вадеше слой след слой стиропор и натрупа цяла купчина на пода. Сандъкът беше голям, но вътре открихме само малък асортимент от мерителни колби на „Налджийн“, може би към килограм и половина общо. Явно това беше нечия представа за шега — някой във вече нефункциониращата лаборатория се опитваше да покаже мнението си за тяхната вече нефункционираща работа.

— Жабата е в кладенеца — рече Сатвик, едно от многото му мъгляви изявления.

— Определено — отвърнах.

Имах причина да дойда пак на Изток. Имах причина и да не дойда. И двете имаха всичко общо и нищо общо с пистолета.

Табелата е първото, което човек вижда, когато стигне до комплекса: „Изследователски институт „Хенсън“, с дебели сини букви, изискано отдръпната от пътя и обградена от грижливо подредени храсти. На трийсетина метра зад нея са портите, декоративни и черни, отворени в работно време. От този вход изобщо не се вижда сградата, което в покрайнините на Бостън говори не само за пари, а за пари. Всичко тук е скъпо, най-вече празното пространство.

Лабораторният комплекс е заврян до скалист хълм на около час от града, нагоре по крайбрежието. Той е частно, уединено място, затулено от дървета. Главната офис сграда е красива — два етажа отразяващ светлината алуминий, разпрострели се на площ горе-долу колкото футболно игрище. Което не е от алуминий, е от матова черна стомана. Прилича на произведение на изкуството или поне така би изглеждало едно произведение на изкуството, превърнато в архитектурна структура, създадена да подслони най-блестящите научни умове. Малка, покрита с павета, алея се извива към главния вход, но предният паркинг е лишен от декоративност — прост асфалтиран терен за посетители и непосветени. Алеята продължава около сградата, зад която се намира истинският паркинг, паркингът за изследователите. В другия му край се издигат няколко по-малки пристройки. Това са външните лаборатории, Северна и Южна сграда. Технически съоръжения и лаборатории. Зад тях като голям сив боен кораб се възвисява сграда W, старият склад.

В онази първа сутрин аз паркирах наетата кола пред главната офис сграда и влязох вътре.

— Какво обичате?

— Очакват ме — казах на рецепционистката.

— Името ви?

— Ерик Аргус.

Тя се усмихна.

— Моля, седнете.

Потънах в едно кожено кресло. Тук имаше точно три кресла и хубава, объркана картина в червено и синьо. Тя можеше да е и някаква техническа схема, защото се състоеше от линии и ъгли, предполагащи някакъв скрит замисъл. Точно нещо, което един инженер би избрал за украса на фоайе, ако го наемете за тази работа. След две минути иззад ъгъла се появи познато лице и аз се изправих.

— Господи, мина толкова време! — Джереми ми стисна ръката и ме придърпа за бърза прегръдка. — Как си, по дяволите?

— Бил съм и по-зле — отвърнах.

Това бе самата истина.

Джереми не се беше променил особено през изминалите години. Слаб, почти кльощав. Рошавата му руса коса сега беше обуздана от бизнес подстрижка, но той все още се държеше непринудено. И усмивката му беше същата.

— А ти? — попитах аз.

— Тук съм доста зает. Имаме повече от сто и петдесет изследователи и се разрастваме.

Отведе ме в кабинета си. Настанихме се. И тогава дойде предложението, сякаш беше просто бизнес — сякаш бяхме просто двама мъже в костюми. Но аз виждах в очите на стария си приятел съжалението, с което ме гледаше.

Той плъзна сгънат лист хартия по широкото бюро. Аз го отворих. Насилих се да схвана цифрата.

— Твърде щедро е — казах и плъзнах листа обратно към него.

— Евтино е даже за учен като теб.

— Не. Не е.

— Работата ти в QSR оправдава тази цена, дори повече. В състояние сме да ти осигурим пълна интеграция, паралелни ядра, каквото пожелаеш. — Той отвори чекмеджето на бюрото си, извади сива папка и прибра вътре листа. — Можеш да продължиш оттам, докъдето си стигнал.

— Мисля, че е станало недоразумение.

— Само ни кажи от какво се нуждаеш. Като се имат предвид патентите ти и досегашната ти работа…

Прекъснах го:

— Не мога да го правя вече.

— Не можеш?

— Не искам.

Това го сепна и той се облегна в коженото кресло.

— Чух такъв слух — рече накрая. Гледаше ме преценяващо иззад бюрото. — Надявах се да не е истина.

Поклатих глава.

— Защо?

— Просто приключих с това.

— Тогава си прав — каза той. — Наистина не разбирам.

— Ако смяташ, че съм дошъл тук с измамни… — понечих да стана.

— Не, не — вдигна ръка той. — Предложението още е в сила. Офертата е твърда. Седни.

Седнах пак в креслото.

— Можем да те наемем за четири месеца — каза той. — Наемаме изследователя, не проучването. Служителите на изпитателен срок получават шанс четири месеца, за да се докажат. Такава е системата ни.

— Какво ще правя?

— Гордеем се с независимостта си; така че сам можеш да избереш по какво ще работиш, стига да има научна стойност.

— Каквото пожелая?

— Да.

— Кой определя стойността?

— В крайна сметка научната общност, чрез публикациите, ако работата ти стигне дотам, разбира се. Но преди това трябва да преминеш през оценка от нашата комисия. Наемането на изпитателен срок е от компетенцията на мениджъра по човешки ресурси, но след четири месеца вече няма да е моя работа. И аз имам шефове; така че тогава ще трябва да имаш какво да покажеш. Нещо готово за публикуване или почти готово. Разбираш ли?

Кимнах. Четири месена.

— Това може да е ново начало за теб — каза той и аз разбрах, че вече е говорил с Мари.

Зачудих се кога ли му се е обадила.

„Сериозно говоря, Ерик, обади ми се. Ако нещо не е наред.“

— Ти свърши страхотна работа в QSR — продължи той. — Следих публикациите ти… Господи, всички ги следихме. Но като се имат предвид обстоятелствата, при които напусна…

Пак кимнах. Неизбежният момент.

Той замълча, погледна ме и рече:

— Аз ще ти се доверя, но ти трябва да ми обещаеш.

Не се доближи повече до темата. До темата, която хората внимателно избягваха.

Извърнах очи. Кабинетът му подхождаше. Не твърде голям, но светъл и удобен. Прозорецът над рамото му гледаше към предния паркинг, където видях моята наета кола. Една от стените беше украсена с инженерна диплома от „Нотр Дам“. Само бюрото беше претенциозно — чудовищна конструкция от тиково дърво, на която можеш да приземиш самолет, — но знаех, че го е наследил. Старото бюро на баща му. Бях го виждал веднъж, когато бяхме още в колежа, почти преди десетилетие. Преди цял живот. Когато още си мислехме, че изобщо не приличаме на бащите си.

— Ще ми обещаеш ли? — попита той.

Знаех за какво говори. Срещнах погледа му.

Тишина.

Той мълча дълго, гледаше ме, чакаше да кажа нещо. Претегляше приятелството ни срещу риска, до който всичко това можеше да доведе.

— Добре — рече накрая и затвори папката. — Добре дошъл в изследователски център „Хенсън“. Започваш утре.

Има дни, в които изобщо не пия. Ето как започват те: вадя пистолета от кобура и го слагам на бюрото в мотелската стая. Пистолетът е тежък и черен. По корпуса му с малки изпъкнали букви е изписано „Рюгер“. Има вкус на медни монети и пепел. Гледам се в огледалото срещу леглото и си казвам: „Ако днес пиеш, ще се самоубиеш“. Взирам се в собствените си синьо-сиви очи и виждам, че говоря сериозно.

Това са дните, в които не пия.

Работата в изследователска лаборатория има свой ритъм. Минаваш през стъклените врати до 7:30, кимаш на пристигналите по-рано; после седиш в кабинета си до осем, размишлявайки над следната фундаментална истина: дори гадното кафе, дори гнусното, блудкаво, лайняно кафе е по-добро от никакво кафе.

Обичам да правя първата кана кафе сутрин. Отварям вратичките на шкафа в малката кухня, отварям металната кутия и вдишвам дълбоко, за да изпълня дробовете си с миризмата на кафените зърна. Тя е по-хубава от самото пиене на кафе.

Има дни, когато всичко ми коства усилие — храненето, говоренето, излизането от мотелската стая сутрин. Всичко е усилие. Живея предимно в главата си. Онази съкрушителна нужда идва на приливи и аз много се старая да не ми проличи, защото истината е, че няма значение как се чувстваш. Има значение как действаш. Поведението ти. Докато разумът ти е непокътнат и си в състояние да преценяваш кое е уместно, можеш да изкараш до следващия ден.

А и искам да запазя тази работа; затова се напъвам. Искам да продължа. Искам отново да съм продуктивен. Искам да накарам Мари да се гордее с мен.

Работата в изследователска лаборатория не прилича на всяка друга нормална работа. Тя следва странен ритъм, странно работно време — а творците се ползват със специални привилегии.

Двама китайци са организаторите на обедния баскетбол. През първата седмица тук ме принудиха да се включа в една игра.

— Приличаш на човек, който може да играе — казаха ми те.

Единият е висок, другият е нисък. Високият е израснал в Охайо и няма акцент. Наричат го Машината за точки. Ниският и представа си няма от правилата в баскетбола и по тази причина е най-добрият защитник. Неговите фалове оставят белези и за мен това се превръща в мета игра — игра в играта, — да видя колко насилие мога да понеса, без да роптая. Всъщност именно заради това играя. Стигам до коша и ме цапардосват. Пак стигам. Сблъсък. Отпечатък от ръце по кожата ми.

Един играч, норвежец на име Остлунд, е висок почти два метра. Дивя се на самия му ръст. Не може да тича, да скача и изобщо да се движи, но огромното му тяло задръства линията и безбрежните му рамене смачкват всеки опит за скок в обсега на личната му територия от асфалтовия терен. Играем четирима на четирима или петима на петима, зависи кой е свободен на обед. На трийсет и една аз съм с няколко години по-млад от повечето от тях и с няколко сантиметра по-висок — ако изключим Остлунд, който стърчи с една глава над всички. Чуват се обиди, произнесени с най-разнообразен акцент:

— И баба ми стреля по-добре от теб.

— К’во беше т’ва — изстрел или пас? Не разбрах.

— Остлунд, не си удряй главата в коша.

Някои изследователи ходят на обяд в ресторанти. Други играят компютърни игри в кабинетите си. А трети работят и в почивката — забравят да ядат с дни. Сатвик е един от тях. Аз играя баскетбол, защото го усещам като наказание.

Атмосферата в лабораторията е спокойна; можеш да подремнеш, ако искаш. Никой не ни вкарва напрежение. Строго дарвинистка система — състезавал си се за правото да бъдеш тук. Единственият натиск си го оказваш сам, защото всеки знае, че оценките се правят на четири месеца и трябва да имаш какво да покажеш. Текучеството при изследователите на изпитателен срок е около 25 процента. Приятелствата с новонаети може да се окажат мимолетни Сътвори работа с интегрални схеми. Каза ми за това през втората ми седмица, когато го заварих да седи пред един сканиращ електронен микроскоп.

— Това е микроскопска работа — обясни ми той.

Гледах как наглася фокуса и образът на екрана се мести. Работил съм на такъв микроскоп, когато се подготвях за докторантура, но този беше по-нов и по-добър. Приличаше на магия.

Сканиращият електронен микроскоп е прозорец. Слагаш пробата в камерата, включваш вакуума — и сякаш гледаш в друг свят. Плоската гладка повърхност се превръща в нещо съвсем друго, превръща се в топографски комплекс.

Когато използваш СЕМ, все едно гледаш сателитна фотография: ти си горе в Космоса и гледаш надолу, към сложен пейзаж, гледаш към Земята, а после завърташ малкия черен диск и се приближаваш към повърхността. Увеличението е като падане. Сякаш се откъсваш от орбита и Земята се втурва да те посрещне, но падаш по-бързо, отколкото би падал в реалността, по-бързо дори от пределната скорост, падаш невъзможно бързо, невъзможно далече, а пейзажът продължава да се увеличава и ти си мислиш, че ще се удариш, но никога не се удряш, защото всичко само продължава да се приближава и да става по-ясно, а ти така и не достигаш до земята — като в онази стара загадка, в която жабата изминава с подскоци половината от разстоянието, после половината от останалото, после пак и пак, без някога да стигне до другия край. Това е електронният микроскоп. Безкрайно пропадане в образа. И никога не стигаш дъното.

Веднъж увеличих до 14 000 пъти, беше като да гледаш през очите на Бог. Да търсиш онази крайна, неделима истина. Научих едно: дъно няма да видиш.

Със Сатвик имахме кабинети на втория етаж в главната сграда, през няколко врати един от друг.

Сатвик беше нисък и слаб, към четирийсетте. Кожата му беше наситено, дълбоко кафява. Имаше почти момчешко лице, но мустаците му вече бяха поръсени със сиво. Тесните му черти бяха балансирани така, че можеше да мине за представител на доста нации: мексиканец или либиец, или грък, или сицилианец — докато не си отвори устата. Отвори ли си устата, заговори ли, всички възможни идентичности изчезваха и той внезапно, като по магия, ставаше чист индиец и вече не можеш и да си го представиш като някакъв друг.

Когато го срещнах за първи път, той стисна с две ръце ръката ми, разтърси я и каза:

— О, ново лице. Как си, приятелю? Добре дошъл в изследването.

Така използваха тук тази дума — изследването — сякаш беше някакво място. Дестинация, която може да се достигне. Стояхме в главния коридор пред библиотеката и Сатвик се усмихваше толкова широко, че беше невъзможно да не го харесаш.

Именно Сатвик ми обясни, че в никакъв случай не бива да слагаш ръкавици, когато работиш с течен азот.

— Не го забравяй — рече той. — Защото заради ръкавиците ще се изгориш.

Гледах го как работи. Пълнеше резервоара на микроскопа — леден дим се виеше над капака, изливаше се в цилиндъра и покапваше по плочките на пода.

Течният азот има различно повърхностно напрежение от водата; ако разлееш няколко капки по ръката си, те ще отскочат безобидно и ще се затъркалят по кожата ти, без всъщност да те измокрят — като малки живачни топчета. До секунди ще се изпарят със съскане и дим. Но ако носиш ръкавици при пълненето на резервоара на микроскопа, азотът ще се просмуче в ръкавицата и ще остане в капан до кожата ти.

— А тогава — каза Сатвик, докато наливаше — много ще се нараниш.

Той първи ме попита в каква област работя.

— Не съм много сигурен — отвърнах аз.

— Как така не си сигурен? Нали си тук, значи все трябва да е нещо.

— Още работя по въпроса.

Той се втренчи в мен, докато смилаше информацията, и видях как очите му се променят — понятието му за мен се променяше, както се случи, когато за първи път го чух да говори. И просто ей така за него аз се превърнах в нещо различно.

— O… вече знам кой си; тук се говореше за теб. Ти си онзи от Станфорд.

— Това беше преди осем години.

— Ти написа прочутата статия за декохеренцията. Ти си онзи, който получи срив.

Явно Сатвик не беше от деликатните.

— Не бих го нарекъл срив.

Той кимна, вероятно в съгласие; или пък не.

— Още ли работиш по квантовата теория?

— Приключих с нея.

Той сбърчи чело.

— Приключи? Но ти свърши важна работа.

Поклатих глава.

— С времето квантовата механика започва да влияе на светогледа ти.

— Какво означава това?

— Колкото повече навлизам в нея, толкова по-малко вярвам.

— В квантовата механика?

— Не — отвърнах. — В света.

Има дни, в които изобщо не пия. В такива дни вадя пистолета на баща си и гледам в огледалото. Убеждавам сам себе си какво ще ми струва, ако днес отпия първата глътка. Ще ми струва това, което струваше и на него.

Но пък има и дни, в които пия. Това са дните, когато се събуждам с гадене. Отивам в банята, повръщам в тоалетната чиния и толкова много се нуждая от питие, че ръцете ми треперят. Надига се жлъчка — силни мускулни конвулсии, докато се изливам в порцелановата чиния. Стомахът ми се изпразва с продължителни спазми, черепът ми пулсира, краката ми треперят, а нуждата нараства като развилняло се чудовище.

Щом се изправя, се поглеждам в огледалото на банята и плисвам вода на лицето си. Не си казвам нищо. Няма да си повярвам.

В тези сутрини е водка. Водка, защото водката не мирише. Наливам я в стар термос за кафе.

Отпивам, за да успокоя треперенето. Няколко глътки, за да мога да се раздвижа.

Това е балансираща процедура. Не твърде много, иначе ще забележат. Не и твърде малко, иначе ще продължа да треперя. Като при химическа реакция, търся равновесието. Колкото да мина спокоен през входа на лабораторията.

Изкачвам стълбите към кабинета си. Дори да знае, Сатвик не казва нищо.

Сатвик изучаваше интегрални схеми. Развъждаше ги на малки единици и нули в Майчински базов матричен кристал. Вътрешната логика на матрицата беше променлива и той прилагаше избирателен натиск, за да насочва дизайна на чипа.

Като еволюция в кутия. Най-ефикасните интегрални схеми се идентифицираха от автоматична програма и служеха за модел при следващи кръстоски. Генетични алгоритми манипулираха най-добрите кодове за задачата.

— Нищо не е идеално — каза той. — Трябва много моделиране.

Нямах и най-малка представа как работи всичко това.

Сатвик беше гений, който е бил фермер в Индия, докато не дошъл в Америка на двайсет години. Получил диплома по електроинженерство от МТИ[2]. Избрал електроинженерството, защото обичал математиката. След това „Харвард“, патенти и предложения за работа. Всичко това ми беше описано с неговия делови тон, сякаш бе нещо съвсем естествено и всеки можеше да го направи.

— Не става дума за ум — каза той. — А само за много усилия.

И като че ли вярваше в това.

Аз лично не бях толкова сигурен.

И други изследователи се отбиваха да видят базовите матрични кристали на работната му маса, сякаш бяха някакво самоорганизиращо се дигитално изкуство. Думата „елегантен“ се чуваше отново и отново — най-високата похвала от онези, за които математиката беше майчин език. Сатвик седеше приведен над работата си с часове, в пълна концентрация. И това бе важен аспект от всичко. Способността му да се концентрира. Просто да седи там и да работи.

— Аз съм прост селянин — обичаше да казва, когато някой хвалеше изследването му. — Обичам да предизвиквам пръстта.

Сатвик разполагаше с безкраен набор от подобни изрази. Когато се отпускаше, си позволяваше да говори на развален английски. Понякога, след като бях прекарал сутринта с него, възприемах модела на речта му и му отговарях на същия развален английски — едно опростено наречие, което започвах да уважавам заради голямата му ефективност и способност да изразява нюанси.

— Вчера ходих на зъболекар — каза ми Сатвик. — Тя казва, че имам хубави зъби. Аз й казвам: „На четирийсет и две съм, а за първи път ходя на зъболекар“. А тя не може да повярва.

— Никога не си ходил на зъболекар? — попитах го аз.

— Не, никога.

— Как е възможно?

— Докато учех на село, не знаех, че има специален доктор за зъби. След това не съм ходил, защото нямах нужда. Зъболекарката казва, че имам добри зъби, няма кариеси, но имам петна на кътниците отляво, където дъвча тютюн.

— Дъвчеш…

Опитах да си го представя как плюе храчка като баскетболист, но не ми се получи.

— Срам ме е. Никой от братята ми не дъвче тютюн. От цялото семейство — само аз. Започнах преди години, на село. Сега опитвам да спра. — Сатвик разпери безпомощно ръце. — Но не мога. Казах на жена ми, че съм спрял преди два месеца, но пак почнах и тя не знае. — Очите му станаха тъжни. — Аз съм лош човек.

Сатвик сбърчи чело.

— Ти се смееш. Защо се смееш?

„Хенсън“ беше истински гравитационен кладенец в бранша на технологиите — непрестанно се разширяваха, все купуваха други лаборатории, купуваха оборудване, поглъщаха конкуренти.

Лабораториите „Хенсън“ наемаха само най-добрите, без значение от националността и произхода им. Това беше място, където влизаш в кухненския бокс и виждаш нигериец да говори на немски с иранец. А говори на немски, защото и двамата го владеят по-добре от английския, другия им общ език. „Хенсън“ бяха винаги гладни за таланти.

Бостънската лаборатория беше само една от многото лаборатории на „Хенсън“, но разполагахме с най-големите складови площи, което означаваше, че значителна част от излишното лабораторно оборудване накрая се озоваваше при нас. Ние отваряхме сандъците. Ние преглеждахме провизиите. Ако се нуждаехме от нещо за изследванията си, подписвахме се за него и то ставаше наше. Това бе антитеза на корпоративната бюрокрация, където канцеларщината владееше всичко.

Повечето сутрини прекарвах със Сатвик. Стояхме рамо до рамо пред лабораторната му маса, говорехме и се занимавахме c нещо. Аз му помагах с неговите базови матрични кристали. Той ми разказваше за дъщеря си. А по обед играех баскетбол.

Понякога след баскетбола, за разнообразие, се отбивах в лабораторията на Машината за точки в Северната сграда, за да видя как я кара. Той работеше с живи организми и търсеше химически алтернативи, които няма да причинят родилни дефекти при земноводните. Тестваше водни проби за кадмий, живак и арсен.

Машината за точки беше нещо като шаман. Той изучаваше моделите на генна експресия при земноводните и разчиташе бъдещето им в деформациите. Точно изследване, каквото би се харесало на мама — равни части тревога и конспирация.

— Ако не се направи нещо — каза той, — земноводните ще изчезнат. — Имаше аквариуми, пълни със саламандри и жаби — жаби с твърде много крака, с опашки и без ръце. Чудовища. Те скачаха, плуваха или се влачеха насам-натам, чернобилски кошмари в дълги стъклени контейнери.

До неговата лаборатория се намираше кабинетът на жена на име Джой. Също като мен, и тя бе нова тук, но не беше ясно кога точно е започнала. Другите сякаш знаеха единствено малкото й име. Понякога Джой ни чуваше да говорим и се отбиваше, като плъзгаше деликатната си ръка по стената. Тя беше висока, красива и сляпа. Провеждаше някакво акустично изследване. Имаше дълга коса, високи скули и толкова ясни, сини и съвършени очи, че отначало не загрях.

— Няма нищо — каза тя на един изследовател, който се впусна в извинения. — Често ми се случва. — Тя не носеше тъмни очила и не използваше бял бастун. — Отлепени ретини. Бях на три. Не ми пречи.

— Как намирате стаята си?

Това беше Сатвик. Деликатният Сатвик.

— За какво са ти очи, когато имаш уши и памет? Слепите са добри в броенето на стъпки. Освен това не бива да вярвате на очите си. — Тя се усмихна. — Нищо не е такова, каквото изглежда.

Следобедите се връщах в главната сграда и се опитвах да работя.

Сам в кабинета си, аз се взирах в бялата дъска. В огромната й празнота. Взех маркера и затворих очи. Нищо не е такова, каквото изглежда.

Започнах да пиша по памет и формулата се изливаше от лявата ми ръка с лекота. Серии от букви и цифри като древни руни на забравено заклинание — форма, която виждах в ума си. Работата ми от QSR. Спрях. След това погледнах написаното и захвърлих маркера към стената. Купчината бележки на бюрото ми се разлетяха и паднаха на пода.

Джереми се отби по-късно вечерта.

Застана на прага с чаша кафе в ръка, видя разпилените по пода хартии и надрасканата на дъската формула.

— Математиката е просто метафора — понесе се гласът му от прага. — Нали все това повтаряше?

— О, самоувереността на младостта. Много я бива в простите декларации.

— А ти вече нямаш нищо за деклариране?

— Изгубих кураж.

Той се потупа по корема.

— Ти губиш, аз трупам, а?

Успя да извади усмивка от мен. Нямаше и грам тлъстина, просто вече не изглеждаше като умиращ от глад.

— Такива сме си, нали? — казах аз. — Все се стремим към превъзходство. Може пък ние да сме метафората.

Той вдигна чашката кафе в подигравателна наздравица.

— Винаги си бил умникът.

— Откаченият, имаш предвид.

Джереми поклати глава.

— Не, Стюард беше откаченият, но ти беше онзи, когото трябваше да гледаме. Всички го знаехме. Преди да се появиш, не бях виждал студент да спори с професор.

— Това беше преди цяла вечност.

— Но ти спечели спора.

— Странно, не си го спомням така.

— О, спечели, ако се замислиш, ще видиш, че ти спечели. — Отпи от кафето. — Просто ти отне няколко години.

Джереми влезе в стаята, като внимаваше да не стъпва по хартиите.

— Чуваш ли се със Стюарт?

— От много време не си говорим.

— Лошо. Вършехте интересна работа заедно.

Можеше и така да се каже. А и това бе начинът на Джереми да стигне до въпроса, заради който се беше отбил. Работата.

— Днес ме посети член на оценяващия борд — каза той. — Пита дали напредваш.

— Вече?

— Минаха няколко седмици. Бордът просто иска да е в течение, любопитни са дали се адаптираш.

— Ти какво му каза?

— Казах, че те наглеждам, и ето ме тук. Да те нагледам. — Той посочи към формулата на дъската. — Радвам се да видя, че работиш по нещо.

— Това не е работа.

— Тези неща искат време.

Истината напираше. Нямаше смисъл да лъжа. Нито себе си, нито него. Издуващият се балон в гърдите ми просто се пръсна:

— Само губя време тук — казах аз. — Твоето време. Времето на лабораторията.

— Няма проблем, Ерик — отвърна той. — Ще се получи.

— Не мисля, че ще се получи.

— Имаме изследователи на щат, които нямат и една трета от твоите постижения. Мястото ти е тук. Първите няколко седмици обикновено са най-трудни.

— Вече не е като преди. Аз не съм като преди.

— Твърде суров си към себе си.

— Не, не съм постигнал нищо. — Посочих към дъската. — Една недовършена формула за три седмици.

Изражението му се промени.

— Само това ли? — Той огледа редицата символи. — И напредваш ли?

— Не знам как да я довърша. Вече дори не виждам изход. Това е задънена улица.

— Няма ли нещо друго? Не работиш ли и по друго изследване?

Поклатих глава.

— Не.

Той се обърна към мен. Отново изглеждаше тъжен.

— Не бива да съм тук — казах му аз. — Само ви прахосвам парите.

— Ерик…

— He — поклатих пак глава.

Той мълча много дълго, втренчен във формулата като врачка, която се взира в чаени листа. После заговори тихо:

— В този бизнес има рискове и те го знаят. Трябва да останеш поне за времето на договора.

Погледнах към бъркотията, която бях създал — разпилените по пода хартии.

Джереми продължи:

— Поне ще получаваш заплата още три месеца, преди да се изправиш пред борда. Все ще те изтърпим толкова. След това можем да ти напишем препоръки. Има и други лаборатории. Може би ще се установиш някъде.

— Да, може би — отвърнах, макар и двамата да знаехме, че няма да стане така. Такава е природата на последните шансове — след тях не следва нищо друго.

Той се обърна да си върви.

— Съжалявам, Ерик.

Тази нощ в мотелската стая се взирах в телефона и отпивах от водката. Прозрачна стъклена бутилка. Изгаряща течност.

Капачката се изтърколи по евтиния килим.

Представях си как се обаждам на Мари, как набирам номера. Моята сестра, която толкова приличаше на мен и все пак не беше като мен. Добрата, разумната. Представих си гласа й в другия край на линията.

„Ало? Ало?“

Тази скованост в главата ми, странната тежест и геоложките натрупвания на нещата, които можех да й кажа — не се тревожи, всичко е наред; но вместо това не казвам нищо, оставям слушалката да се изплъзне, а часове по-късно се озовавам зад плъзгащия се стъклен прозорец и подгизнал до кости, се свестявам от още един породен от водката ступор. Взирам се в дъжда. Той се сипе непрестанно, студен ситен дъжд, който мокри дрехите ми.

Гръмотевица се търкаля от изток, докато стоя в тъмното и чакам всичко отново да се оправи.

В далечината виждам някакъв силует на паркинга на мотела. Една фигура стои под дъжда незнайно защо — сивият дъждобран лъщи, главата й е извърната към мотела. Фигурата ме гледа с лице като черна локва. След това внезапно преминават светлините на кола и когато поглеждам отново, дъждобранът е изчезнал. Или никога не е бил там.

Остатъкът от водката се плъзга в гърлото ми.

Мисля за майка си, за последния път, когато я видях, и пак се появява онова: бавното разтваряне на перспективата. Губя връзка с тялото си, ръбеста фигура, озарявана от натриеви светлини — сиви като буреносни облаци очи, сиви като метал на оръжие.

— Не е за теб — каза ми мама в онзи есенен ден преди много години.

Ръката ми се огъва и бутилката от водката полита, превърта се в мрака — проблясването й, трясъкът й, стъкло, асфалт и късове дъжд. Няма нищо друго, а след това — нищо друго.

Понякога сънувам един сън. Един разговор, когато бях на петнайсет.

Тя има много имена, повечето апокрифни.

Мама ме гледа от другата страна на масата. Не се усмихва, но аз знам, че е щастлива. Знам, че е в едно от добрите си настроения, защото аз съм я посетил.

Тя пак си е у дома — последния път, преди всичко безвъзвратно да се обърка. Пие чай. Студен, винаги. Две кубчета лед. Аз пия горещо какао и ръцете ми обгръщат топлата чаша. Отпиваме, а вентилаторът на тавана бавно млати въздуха над главите ни.

— Аз съм в траур — казва тя.

— За кого?

— За човечеството.

И умът ми сменя предавката, когато забелязвам промяната на посоката, отново един от онези разговори. Сякаш съзнанието й излиза от коловозите и всички пътища накрая водят все към пущинак.

— Y хромозомата на нашия вид деградира — казва тя. — До няколкостотин хиляди години ще изчезне съвсем.

Очите й обикалят стаята и не спират на нищо за повече от няколко мига.

Аз подхващам играта.

— Ами естественият подбор? Той няма ли да отсее непригодните?

— Няма да е достатъчен — казва тя. — Неизбежно е.

„И може би е така — мисля си. — Може би всичко е неизбежно. Тази стая. Този ден. Мама, седнала срещу мен, с неспокойни очи и накриво закопчана блуза.“

Светлината струи косо през прозорците на дневната. Отвън листата летят из двора, трупат се до каменната стена, която Портър издигна, за да държи съседското корги далече от градината с рози.

Портър е нейният приятел, макар че тя никога не го нарича така.

Той я нарича „моята Джилиън“ и я обича така, сякаш за това е създаден. Но аз мисля, че й напомня твърде много за татко, което е причината както да е с него, така и да не го допуска до себе си.

— Сестра ти се жени — казва тя.

И внезапно проумявам предишния ни разговор. Защото, разбира се, знам за годежа на сестра ми. Не знаех само, че и мама знае. Неуморните й очи спират на мен и чакат отговор.

В шофьорската й книжка очите й са описани като „лешникови“ — но „лешниково“ е твърде неясен цвят. Лешникови са очите, които не са нито сини, нито зелени, нито кафяви. Дори черните очи са наричани кафяви, не можеш да кажеш на някого, че има черни очи. Правил съм го и хората се обиждат, макар че повечето хомо сапиенс са с този цвят на очите. Той си е съвсем нормален цвят за очи при нашия вид по целия свят. Катраненочерно. Като парченца обсидиан. Но очите на мама не са с нормален цвят. Не са нито сини, нито зелени, нито лешникови, каквито са възможните цветове в една шофьорска книжка. Очите на мама са точно в оттенъка на лудостта. Знам го, защото съм го виждал само веднъж в живота си, и то в нейните очи.

— Магнитното поле на Земята флуктуира — казва ми тя. — В момента Южна Америка е в опасна зона. Онези красиви изгреви са просто заредени частици, които преминават във видимия спектър. Видях ги веднъж от лодката на баща ти, когато плавахме северно от залива.

Усмихвам се и кимам, винаги е така. Тя е твърде заета с невидимото, за да говори дълго за обикновеното. Вътрешните й коловози водят към неясни истини, към дълбоки мистерии.

— Магнитното поле отслабва, но ние сме в безопасност тук.

Тя отпива пак от чая си. Щастлива е.

Това е нейният магьоснически номер. Успява да изглежда щастлива или тъжна, или гневна само като те погледне за миг. Това е дарба, която съм наследил, този начин на общуване — като таен език, на който се разбираме и не са нужни думи.

По-рано тази учебна година един учител ми каза, че трябва да опитам да се усмихвам, и аз си помислих: „Нима не се усмихвам? Никога ли?“

Като мама, дори тогава.

Когато най-сетне получи научната си степен по имунология след несигурни набези в химията, астрономията и генетиката. Поривът й беше колкото силен, толкова и донкихотовски. По това време бях на шест и сега като се замисля, още тогава е имало знаци. Странни убеждения. Неща, които по-късно станаха очевидни.

Нейната обич беше яростна и непрактична. Именно тази яростност и непрактичност създаде такава лоялност у нас, нейните деца, защото тя очевидно беше безвъзвратно увредена — и все пак у нея още имаше величие и дълбочина. Дълбоки води, приливни сили.

Тя стоеше до късно вечер и ни разказваше приказки за лека нощ — границата между истина и фантазия постоянно се променяше. Истории за наука и неща, които можеха да са наука, ако светът беше едно по-различно място.

Обичта ни, моята и на сестра ми, към нея беше толкова голяма, че не знаехме какво да я правим.

Когато татко не се върна, тя събуди първо мен, едва успя да изрече думите и се свлече на пода. Помня съвсем малко от онази нощ, сякаш е част от нечия друга история — но си спомням как пое дъх, как удари ключа на осветлението, събуди ме, а после всичко се изля в думи, всичко, безброй години. Цели животи. Водопад от думи. Протяжен писък, който нямаше да спре. И никога не спря.

Помня и стаята. Цвета на стените. Почти фотографски детайли, комбинирани със странни празнини в паметта ми — неща, които би трябвало да знам, но някак не можех да видя. Стари пукнатини в стената. Ясно ги виждам. Усещането за гладкия дървен парапет, докато се носех надолу по стълбите и рамките на картините бръсваха рамото ми. Виждам тънък слой прах по полилея във фоайето, но сестра ми липсва — изтрита е от тези спомени, макар че трябва да е била там. Или вероятно точно тя стои отзад, в сенките.

После чакълът дращи босите ми ходила, а мама не може да върви и се свлича на алеята пред къщата ни. Аз стоя там, докато червените светлини тихо се въртят. Това е полицията, но не виждам лица. Само светлини, значки и думи изпод вода.

Баща ти…

Тя не може да довърши. Не може да изкара думите навън.

След това вече нищо не беше същото. За никой от нас. Но най-вече за мама.

Сега тя отпива отново от чая си и аз виждам как в очите й щастието се променя в тревога. В онези не-точно-лешникови очи, на които не подхожда нито едно определение.

— Добре ли си, Ерик?

Само кимам и отпивам.

— Сигурен ли си? — пита тя.

Баща й е четвърт чероки и му личи. С нея споделяме и това: и двамата приличаме на бащите си.

— Всичко е наред — отговарям.

Тя е висока, с дълги крайници. Косата й, някога кафява, е опъстрена с бяло. И сега, и винаги е била красива.

Ако си приличаме по нещо, това са очите — не по цвета, защото моите са синьо-сиви, а по формата. Имаме очи с тежки клепачи. Очи, които пазят тайните си.

Тя никога не пиеше. Нито веднъж, никога. Не беше като татко.

И имаше обяснение за това.

Произхождаше от род на алкохолици — тежки алкохолици, както ги наричаше. Алкохолици, които се бият и влизат в затвора. Баща й, дядо й и братята й. Някои от братовчедите. Така че тя добре разбираше това. Подобно на болестта на Хънтингтън или хемофилията — замърсяване на кръвта, което си проправя път през поколенията. А аз се чудех дали то не е част от странната, алхимична близост, която привлича двама души. Нея и баща ми.

Понякога тя е нещо така просто като начина, по който се смееш. Или пък познат цвят на косата. Или начинът, по който държиш чашата със скоч — небрежно, с разперени по ръба пръсти и надвиснала над хладната кафеникава течност длан. Така се чувстваш, когато срещнеш някой непознат и усетиш, че… Аз те познавам. Винаги съм те познавал.

Може би това я е привлякло. Или просто е решила, че може да го поправи.

Та така — мама никога не пиеше, нито веднъж, и смяташе, че това е достатъчно, за да я спаси.

Много пъти, докато бях дете, ми е казвала, че и аз не бива да пия. И в двата рода има алкохолизъм, заявяваше тя, така че дори не опитвай. Не бива да рискуваш и с една глътка.

— Не е за теб — каза ми тя.

Но аз все пак опитах. Разбира се, че опитах.

Не е за теб.

И всичко се обърка още повече.

Лабораторията.

Сатвик каза:

— Вчера в моята кола говоря с дъщеря си, на пет години, и тя казва: „Тате, моля те, не говори“. Питам я защо и тя казва: „Защото се моля. Трябва да е тихо“. Питам я за какво се моли, тя казва: „Дадох на една приятелка гланц за устни и се моля да помни, че трябва да ми го върне“.

Сатвик се опитваше да не се усмихне. Седяхме в кабинета му и ядяхме обяда си на бюрото единствената свободна от папки, книги и електронни части повърхност в стаята. От прозорците струеше светлина.

Той продължи:

— Казвам й, е, може да е като мен и да забравя. Но дъщеря ми отговаря: „Не, вече става повече от седмица“.

Това много го забавляваше — разговорът за гланца за устни и молитвите на децата. Той загреба още една лъжица ориз с червени чушки и я напъха в устата си. Този прост и изпепеляващ пожар минаваше за негов обяд.

— Писна ми да ям в претъпкания ти кабинет — казах аз. — Трябва да опитаме нещо различно.

— Как различно?

— Да се държим като нормални възрастни хора. Да идем на ресторант.

— Ресторант? Обиждаш ме. Аз съм обикновен човек, който пести за колежа на дъщеря си. — Сатвик разпери ръце в комичен гняв. — Да не мислиш, че съм роден със златна лъжица?

После ме осведоми за трагедията на племенниците си, отгледани в Ню Йорк с американска храна.

— И двамата са по-високи от метър и осемдесет — каза той, като клатеше глава. — Твърде много големи. Сестра ми постоянно купува нови обувки. В моето семейство у дома никой не е толкова висок. Ама никой. А тук, същото семейство, пък два метра.

— И американската храна ли е виновна?

— Ядеш ли крава, приличаш на крава.

Той лапна последната хапка от обяда си, потрепери и смукна въздух през зъби. После затвори пластмасовия капак на купата.

— Да не би да е твърде люто? — попитах аз.

Тази възможност ме интригуваше. Бях го виждал да яде храна, която можеше да стопи вътрешностите ми.

— Не — отвърна той. — Когато ям на тютюневата страна, жили силно.

След като прибрахме останките от обяда, аз му казах, че няма да бъда нает след изпитателния срок.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Лицето му стана сериозно.

— Сигурен си, че ще те уволнят?

Деликатният Сатвик. Уволнят. Дума, която не бях използвал, но точна — що се отнася до значението. Скоро щях да съм безработен. Дългосрочно безработен. С приключила кариера. Опитах да си представя този момент и стомахът ми се сви като юмрук. Срам и ужас. Моментът, в който всичко ще се срине.

— Да — отвърнах. — Ще ме уволнят.

— Е, щом си сигурен, тогава не се тревожи за това. — Той се наведе през бюрото и ме потупа по рамото. — Понякога корабът просто потъва, приятелю.

Замислих се и попитах:

— Да не искаш да кажеш, че понякога губим, а понякога печелим?

Сатвик поразсъждава и отвърна:

— Да, само че не споменах частта с печеленето.

Открих сандъка от „Досънт“ през петата ми седмица в лабораторията.

Започна се с един автоматичен имейл от транспортния отдел, в който се казваше, че там има сандъци, които може би представляват интерес за мен. Сандъци с надпис „Физика“ на товарната рампа.

Намерих ги на последната рампа, сгушени заедно, сякаш да се стоплят. Четири дървени сандъка с различни размери. Взех железния лост и започнах да ги отварям. Три от тях съдържаха само тежести, везни и стъклария. Но четвъртият беше различен. По-голям и по-тежък.

„Какво си имаме тук?“, казах си аз. Издухах праха от капака, напънах и го отворих, а лостът се изплъзна от ръката ми и издрънча на пода. Дълго се взирах в четвъртия сандък.

Отне ми цяла минута да се убедя, че е това, което си мисля, че е.

Много бързо затворих сандъка, заковах капака и отидох до транспортния компютър. Разпечатката започваше с компания на име „Инграл“ от Ню Йорк. „Инграл“ бяха купени от „Досънт“, а сега „Досънт“ бяха купени от „Хенсън“. Сандъкът е бил в склада през цялото време, като постепенно е напредвал по трофичните нива на корпоративната хранителна верига. Не се знаеше кой го е притежавал преди „Инграл“. Сандъкът можеше да си е стоял закован цели десет години. Или по-дълго. И първоначалният му произход се беше изгубил с времето.

Натиснах бутона „Собственост получена“ до транспортния номер и написах името си в указаното поле. Пръстът ми се поколеба над клавиатурата. После натиснах RETURN.

Така сандъкът стана мой.

Взех една количка и с известни мъки успях да изкарам сандъка от склада, прекосих паркинга към главната сграда, където беше товарният асансьор, а той пък ме качи на втория стаж. Сандъкът зае голяма част от кабинета ми. По-късно този ден потърсих лабораторно пространство в съседните сгради и след като обиколих няколко възможни на първия етаж в Северната сграда, се спрях на стая на втория, в дъното, номер 271. Тя беше средна по площ, без прозорци и с голи стени — единственият й отличителен белег беше тъмното петно на плочите на пода, явно последица от някой много объркал се експеримент. Подписах документите и ми дадоха нова карта ключ.

По-късно същия ден дращех по бялата си дъска, когато Сатвик влезе в кабинета ми.

— Какво е това?

— Това — отвърнах и посочих към дъската — е моят проект.

Старата недовършена формула беше изчезнала само с един замах на ръката ми. Новата диаграма беше възможно най-проста, но все пак заемаше почти цялата дъска.

Сатвик се вгледа с присвити очи в драсканиците.

— Вече имаш проект?

— Да.

— Поздравления! — засия в усмивка. Сграбчи ръката ми и я разтърси. — Как се случи това прекрасно нещо?

— Спести си поздравленията — отвърнах аз. — Да не бързаме толкова.

— И какво е? — вгледа се пак в дъската.

— Чувал ли си за Файнмановия експеримент с двойния процеп[3]?

— Физика? Не е по моята част, но съм чувал за двойния процеп на Йънг.

— Става дума за същото, само че вместо светлина, тук се използва поток от електрони. — Сложих ръка на сандъка, който още си стоеше на количката. — И детектор. Намерих го в сандъка, както и електронна пушка.

Сатвик погледна сандъка.

— Пушка ли?

— Термионна пушка. Електронна пушка. Тя е част от експеримента.

— И ти ще използваш ли тази пушка?

Кимнах.

— Файнман твърди, че всяка ситуация в квантовата механика може да бъде обяснена със следната фраза: „Помниш ли експеримента с двата процепа? Е, същото е“. — Потупах кутията. — За това става дума.

— А защо ще правиш този проект?

— Искам да видя какво е видял Файнман.

На Източния бряг есента идва бързо. Тя е различна тук, където дърветата приемат всеки цвят от спектъра и вятърът има зъби. Като момче, преди преместванията и специалните училища, през есента понякога спях в гората зад къщата на дядо и баба. Лежах по гръб във високата трева и се взирах в листата, които се носеха из зрителното ми поле.

Когато се катериш по дърво, настъпва момент, в който разбираш, че не бива да продължаваш нагоре. Преценяваш до кой клон можеш да стигнеш като при изборите в живота.

Именно миризмата върна спомените — миризмата на есен, — докато вървях към паркинга. Джой стоеше до пътя и чакаше таксито си.

Поривите на вятъра караха дърветата да танцуват. Джой вдигна яката си, нехаеща за есенната красота около нея. За миг я съжалих. Да живееш в Нова Англия и да не виждаш листата.

Качих се в наетата си кола. И се позабавих. Никакво такси не се задаваше през портите. Никакво такси не завиваше по алеята. Дадох заден, излязох на алеята и тъкмо щях да продължа, но в последната секунда завъртях кормилото и спрях. Свалих прозореца и попитах:

— Проблем с транспорта?

— Не зная — отвърна тя. — Може би.

— Искаш ли да те закарам?

— Не искам да те безпокоя. — Замълча, после попита: — Имаш ли нещо против?

— Изобщо.

Дръпнах дръжката, вратата се отвори и Джой се качи в колата.

— Благодаря ти. Съжалявам, че ще се отклониш.

— Няма защо. И без това нямам друга работа.

— След портата вляво — каза тя.

Всъщност ми беше приятно да съм полезен. Това ме караше да се чувствам нормален, за първи път от доста време. Толкова неща в живота ми бяха извън контрол, но поне това можех да направя — да откарам до дома човек, който има нужда от помощ. Тя ме насочваше по пътя. Не използваше имената на улиците, но броеше пресечките и ме насочи към магистралата, слепец води слепеца. Километрите се изнизваха.

Бостън, град, който винаги остава верен на себе си. Град извън времето. Рушащи се тухли и стилен бетон. Пътища, съществували още преди нахлуването на Червените куртки[4]. Лесно е да се изгубиш, да си представиш как се залутваш из тези хаотично криволичещи улици. Извън града е царството на камъка и на дърветата — мек бор и пъстри широколистни. Виждах карта в ума си, Кейп Код стърчи в Атлантика. Носът е извивка на сушата, съвършено разположена така, че да защитава Бостън, като че ли за това е проектирана. Ако не от човека, то от Бог. Бог е искал тук да има град.

Знам, че къщите са баснословно скъпи. Това е място, което отрича земеделието. Разровиш ли земята, камък ще изскочи и ще те цапардоса. Хората строят каменни стени около имотите си, за да има къде да слагат камъните.

Стигнахме до жилището й и спрях на малък паркинг, а после я изпратих до вратата като на среща. Стоях до нея, беше само няколко сантиметра по-ниска от мен, стройна и слаба. Бяхме до вратата, а пустите й сини очи се бяха фокусирали в нещо далечно, докато не ме погледна, погледна, мога да се закълна, че за миг наистина ме видя.

Очите й се плъзнаха покрай рамото ми и отново се фокусираха в нещо, което само тя можеше да види.

— Сега съм под наем — каза ми. — Когато изтече изпитателният ми срок, вероятно ще купя апартамент по-близо до работата.

— Не знаех, че и ти си още в изпитателен срок.

— Наеха ме седмица след теб.

— О, значи съм по-старши. Колко хубаво.

Тя се усмихна.

— Надявам се да остана и след изпитателния срок.

— Сигурен съм, че ще останеш,

— Вероятно — рече тя. — Поне проучването ми е евтино. Купих акустичния софтуер, преди да дойда тук, така че те плащат единствено за мен и за ушите ми. Аз съм малка инвестиция. Ще те изкуша ли да влезеш за кафе?

— Трябва да вървя, може би друг път.

— Разбирам. — Тя протегна ръка. — Тогава друг път. Благодаря, че ме докара.

Тъкмо щях да се обърна, когато гласът й ме спря:

— Знаеш ли, чух ги да говорят за теб.

— Кои?

— Мъже от ръководството. Странно е. Когато си сляп, понякога хората си мислят, че си и глух. Или вероятно слепотата просто те прави невидим. За теб невидима ли съм?

Въпросът ме хвана неподготвен. В изражението й имаше нещо. Някаква дяволитост в усмивката.

— Не — отвърнах.

Зачудих се дали знае, че е красива. Трябваше да знае.

— Повечето хора са добри в приказките — каза тя. — Аз пък съм добра в слушането. Джереми каза, че си изключителен.

— Така ли каза?

— Искам да те питам нещо, преди да тръгнеш.

— Добре.

Тя вдигна ръка към бузата ми.

— Защо изключителните винаги са толкова прецакани?

Ръката й беше хладна върху кожата ми. От много време никой не беше ме докосвал.

— Трябва да внимаваш — каза Джой. — Някои сутрини усещам, че миришеш на алкохол. А щом аз го усещам, усещат го и другите.

— Ще се оправя.

— Не. — Тя поклати глава. — Някак ми се струва, че няма да се оправиш.

Сатвик стоеше пред диаграмата, която бях начертал на моята дъска.

Мълчеше и размишляваше. По едно време вдигна ръка и подръпна ухото си. Не исках да го пришпорвам. Исках да чуя искреното му мнение.

— Е, това ли е? — попита накрая.

Вече беше късно и много от другите изследователи си бяха тръгнали.

— Двойствената природа на светлината като вълна и частици — казах аз.

Почти цял ден бях чертал на дъската и напредвах по задачите в главата си. Част от тях бяха свързани просто с преодоляването на инерцията, да се накарам наистина да го направя. Другата част, може би, бе да намеря начин да повярвам отново във всичко това. Някога вярвали ли сте наполовина в нещо? Не, не попитах правилно. Та това е квантова механика. По-добрият въпрос е: можете ли едновременно да вярвате и да не вярвате в нещо?

Сатвик се приближи до дъската.

— Корпускуларно-вълновата природа на светлината — каза той бавно под нос. Обърна се към мен и посочи диаграмата. — А този чертеж?

— Той описва вълновата й природа — казах аз. — Изстрелваш фотонен лъч през два съседни процепа и вълните създават образ на фосфоресциращ екран. Честотите на вълните взаимно се нулират и образуват модел, който се улавя тук — посочих към схемата. — Виждаш ли?

— Да, фотоните се държат като вълни.

— Да и тъй като вълните преминават през процепите, едната вълна се превръща в две, които се застъпват и получаваш интерферентен модел.

— Ясно.

— Но има начин да се получи и съвсем различен резултат. Напълно различен модел. Ако сложиш детектор при двата процепа — започнах да чертая друга схема под първата, — това променя всичко. Когато има детектори, се случва вид транслация, от предполагаемо към абсолютно — и когато погледнеш резултатите, осъзнаваш, че някъде между пушката и екрана светлината е спряла да се държи като вълна и е започнала да се държи като серии от частици.

— Така че вместо интерферентен модел получаваш две ясни струпвания на фосфоресценция там, където частиците преминават през процепите и достигат екрана, без да си взаимодействат.

— И това със същата пушка?

— Да, същата фотонна пушка. Същите два процепа. Но различен резултат.

— Сега си спомням — каза Сатвик. — Май че го учихме в университета.

— В университета аз го преподавах. Всички тези вероятностни заключения. И наблюдавах лицата на студентите. Онези, които разбираха какво им говоря. Виждах в израженията им усилието да повярват в нещо, което не може да е истина.

— Но това е вече много известен експеримент. Смяташ да го повториш ли?

— Да.

— Защо? Той е повтарян много пъти; никое списание няма да го публикува.

— Знам. Чел съм статиите за този феномен; водих лекции по подробностите; разбирам и математиката. Господи, голяма част от ранното ми проучване в QSR е основано на предположения, базирани на този експеримент. Всичко друго в квантовата механика надгражда това, а аз никога не съм го виждал с очите си. Ето защо.

— Така е в науката — сви рамене Сатвик. — Вече е направено, така че няма нужда да го виждаш.

— Мисля, че наистина имам нужда да го видя — отвърнах.

* * *

Следващите няколко седмици минаха като в мъгла. Сатвик ми помагаше с проекта, а аз му помагах в неговия. Сутрин работехме в неговата лаборатория. Вечерите прекарвахме в Северната сграда, стая 271, като подготвяхме оборудването за експеримента. Фосфоресцентната плака беше проблем — както и настройването на електронната пушка. До известна степен имах чувството, че със Сатвик сме нещо като партньори. Приятно чувство. След като толкова дълго бях работил сам, сега ми беше хубаво да има с кого да разговарям.

Разказвахме си истории, за да минава времето. Сатвик говореше за проблемите си. Проблеми, каквито добрите хора понякога имат в хубавия си живот. Казваше как помага на дъщеря си с домашните и се притеснява дали ще успее да плати за колежа й. Говореше за семейството си Удома — казваше го така, слято, Удома, като собствено име. Говореше за нивите, буболечките, мусоните и съсипаната реколта.

— Годината ще е лоша за захарната тръстика — каза ми той, сякаш бяхме фермери, а не учени. Лесно можех да си го представя как стои в края на нивата и като че ли само по някаква случайност се беше озовал тук, на това място и в този живот. Говореше за напредналата възраст на майка си. За братята, сестрите и племенниците си и аз започвах да разбирам бремето на отговорността, която носи.

— Никога не говориш за себе си — отбеляза веднъж.

— Няма какво да се каже.

Той отхвърли отговора ми с махване на ръка.

— Всеки има какво да каже. Но ти мълчиш. Сам ли си тук?

— Какво имаш предвид?

— Нямаш семейство? Живееш сам?

— Да.

— Значи за теб съществува само това място. — Описа с жест стаята. — Само работа. Хората забравят, че някой ден ще умрат. В живота има повече неща от кариера и заплата. — Наведе се над своите базови матрични кристали с поялника в ръка и промени темата: — Много говоря; сигурно ти прилошава от гласа ми.

— Нищо подобно.

— Ти много помогна в моята работа. Как ще ти се отплатя, приятелю?

— Може с пари — отвърнах. — Предпочитам по-тлъсти чекове.

— Ето виждаш ли? Пак пари — отвърна той тихо и се наведе над работата си.

Исках да му разкажа за живота си.

Исках да му разкажа за работата си в QSR и че понякога ти се иска да можеш да забравиш част от наученото. Исках да му кажа, че паметта има тежест, а лудостта — цвят; че всички оръжия имат имена и те са все едни и същи. Исках да му кажа, че го разбирам за тютюна; че съм се женил веднъж и не се е получило; че ходя да говоря тихо на гроба на татко; че мина много време, откакто наистина съм се чувствал добре.

Но не му казах нищо такова. Вместо това заговорих за експеримента. Това можех да направя.

— Започнало е преди половин век като мисловен експеримент — казах на Сатвик. — Целта е била да се докаже непълнотата на квантовата механика. Физиците усещали, че квантовата механика не може да е всичко, защото анализите правят твърде много допускания. Освен това съществували и подобни невъзможни несъответствия: фотоелектричният ефект показва светлината като корпускуларна — като ред от отделни кванти; а резултатите на Йънг говорят за вълна. Но само едното може да е истина. По-късно, разбира се, когато технологиите настигат теорията, се оказва, че експерименталните резултати потвърждават математиката. А математиката казва, че можеш да знаеш или позицията на един електрон, или неговия импулс, никога и двете.

— Разбирам.

— Чувал си за тунелния преход[5], нали? — попитах аз.

— В електронните системи има понятие, наречено тунелно изтичане.

— То произлиза от същия принцип.

— И е свързано с това?

— Оказва се, че математиката изобщо не е метафора. Математиката е абсолютно сериозна. Тя не си поплюва.

Сатвик се смръщи, когато се върна пак към поялника.

— Човек трябва да се стреми към точно познание на света. — А след няколко минути, докато правеше внимателни настройки по своите базови матрици, и той ми разказа една история.

— Имало едно време един гуру, който завел четирима принцове в гората — каза Сатвик. — На лов за птици.

— Птици — повторих аз, смаян от смяната на темата.

— Да, и горе на едно дърво видели красива птица с ярки пера. Първият принц казал: „Ще застрелям тази птица“, извадил лъка си и стрелял към дърветата. Но не бил точен и стрелата пропуснала. Вторият принц също стрелял, но и той пропуснал. Така и с третия принц. Накрая четвъртият стрелял високо към дърветата и този път стрелата улучила, и красивата птица паднала мъртва. Гуруто се обърнал към другите трима и попитал: „Къде се целехте?“.

„В птицата.“

„В птицата.“

„В птицата.“

Гуруто погледнал към четвъртия: „А ти?“.

„В окото на птицата.“

Щом разположихме оборудването, остана да се заемем с настройките. Електронната пушка трябваше да се прицели така, че електроните да могат да преминават и през процепа. Оборудването заемаше почти цялата стая — всякаква електроника, екрани и жици. Истинска стая на луд учен.

Сутрин, в мотела, говорех на огледалото и давах обещания на сивите си очи. И по някакво чудо не пиех.

В куфара си имах хапчета — по рецепта, за облекчаване на треперенето. Но от тях се чувствах странно. Пъхнах две в устата си.

Мина ден, втори. После три. После пет. Накрая не бях пил от седмица. Още изпитвах силно желание, то бушуваше под кожата ми. Ръцете ми още трепереха сутрин, когато се вкопчвах в студения порцелан. Но не пиех.

„Имам проект — повтарях си. — Имам проект.“

Това беше достатъчно.

В лабораторията работата продължаваше. Когато и последната част от оборудването беше сложена на мястото й, аз се отдръпнах и огледах цялата инсталация, а сърцето бумтеше в гърдите ми, защото стоях на крачка от велика универсална истина. Щях да стана свидетел на нещо, което малцина в историята на света бяха виждали.

Когато първият сателит бе изстрелян в дълбокия Космос през 1977 г., той отнесе и специална златна плоча. Тя съдържа диаграми и математически формули. Както и образ на зародиш, калибрация на кръг и една страница от Нютоновата „Система на света“. Тя носи и единиците на нашата математическа система, защото се твърди, че математиката е универсален език. Винаги съм смятал, че в златната плоча трябваше да се включи и диаграма на този експеримент, на Файнмановия експеримент с двата процепа.

Защото той е по-фундаментален от математиката. Той е онова, което живее под математиката. Той разкрива самата реалност.

Ричард Файнман казва следното за експеримента с двата процепа: „Той съдържа сърцето на квантовата механика. Всъщност той съдържа единствено мистерия“[6].

Стая 271 съдържаше два стола, бяла дъска и две дълги лабораторни маси. Инсталацията се простираше по дължината на стаята и покриваше масите. Два процепа бяха пробити в стоманени листове, които служеха за разделяне на частите на инсталацията. В другия й край фосфоресцентният екран беше монтиран в малък правоъгълен слот зад двойката процепи. Там, където фотоните щяха да ударят екрана, той щеше да засияе.

Джереми дойде малко след пет, точно преди да си тръгне към дома.

— Значи е вярно — рече той, усмихна се и влезе в стаята. — Казаха, че си се подписал за лабораторна стая.

— Да.

— Какво е това чудо? — попита той и се огледа.

— Просто старо оборудване от „Досънт“ — отвърнах. — Файнмановият двоен процеп. Никой вече не го използва, затова реших да видя дали още върши работа.

Усмивката му помръкна.

— Какво точно планираш?

— Репликация на експеримент.

Виждах разочарованието му, докато подбираше внимателно следващите си думи:

— Радвам се, че работиш по нещо, но не е ли малко остаряло?

— Добрата наука никога не остарява.

— Разбирам сантимента, наистина, но трябва да съм искрен с теб. Не мисля, че подобно нещо ще промени мнението на оценяващия борд.

— Не го правя за това.

— Тогава защо?

Как да му обясня защо? Та аз самият едва го разбирах — онова усещане за правилност, когато отворих сандъка и видях какво има вътре: експериментът, в чиято сянка живееше физиката. Сякаш беше писано да я видя — пропастта между квантовия свят и реалността, която физиката не успяваше да прекоси.

Когато не отговорих, той отиде до един стол, седна, после посочи другия стол и рече:

— Моля те. Искам да поговорим.

Беше много сериозен. Седнах.

— Ерик, обикновено не правя подобни неща, но искам да знаеш, че проверих това-онова вместо теб.

Значи посещението изобщо не беше случайно.

— Не е трябвало.

— Оказва се, че тук вече има текущи проекти, които биха имали нужда от изследовател като теб.

— Какво имаш предвид?

— Както знаеш, обикновено наемаме хора, които прокарват свой собствен път, но понякога някой проект се разраства отвъд очакваното и изследователите започват да търсят колеги за екип. В Южната сграда работи един малък екип, който има нужда от попълнение.

— Кой?

— Доктор Ли. Той вече работи с двама изследователи.

— А аз ще съм третото колело, това ли е идеята?

— Е, технически погледнато, четвъртото, ако броим и него. Казва, че може да те включи веднага. Има нужда от още един чифт ръкавици. Цитирам.

— Той не ме познава. Защо ще казва подобно нещо?

— Защото го излъгах, че с теб се работи много лесно.

— Искаш да кажеш, че си го молил за услуга. Каза ли му и че съм очарователен?

— Не съм чак такъв лъжец.

За миг си представих как е протекъл този разговор.

— Не е трябвало да го правиш.

— Всички имаме нужда от услуга от време на време. Услугите движат света.

Явно вярваше в това. Или искаше да вярва.

— Вече съм ти длъжник — отбелязах.

— Пак ще е малко рисковано, но ще имаш някакъв шанс, ако работиш с доктор Ли… — замълча.

Осъзнах, че не може да се накара да го изрече.

— Шанс оценяващият борд да затвори очи пред моята непродуктивност? — попитах.

— Възможно е. Както казах, има шанс. Не искам да обещавам нищо.

— А ти не рискуваш ли с подобни ходатайства? Ти също имаш шефове, нали така ми каза?

— Това си е мой проблем.

— Няма да ти позволя да рискуваш работата си заради мен.

— Рискът е малък.

Вгледах се в лицето му и търсех лъжата. Не вярвах в неговата преценка на риска. И преди се беше излагал на подобна опасност и си плати цената.

— Дори не спомена по какво работи доктор Ли.

— Има ли значение?

Втренчих се в него.

— Макрофаги[7] — отвърна той.

— Сигурно се майтапиш.

— Твърде добър си за макрофаги?

— Едва ли. Не знам нищо за тях.

— Че какво има да се знае? Освен това ти се учиш бързо. Той се нуждае от асистент, а не от доктор по биология.

— Не е от моята област. Бързо ще стане очевидно за всички, че не е от моята област.

— В такъв случай каква точно е твоята област? — сопна се той. Не беше очаквал съпротива. Гневеше се като човек, който е хвърлил спасителен пояс, а удавникът започва да пляска в съвсем друга посока. — Ти обърна гръб на работата, която свърши в QRS.

— Имах си причини.

— Какви причини? Още не си ми казал.

„Защото една недовършена формула може да те прекърши.“ Поклатих глава.

— Вече няма значение.

— Има и още как, освен ако не съществува специален пазар на труда за бивши квантови теоретици, за който не знам. Щом няма да продължиш предишното си проучване, какво ти остава?

— Може би нищо.

— Тогава приеми предложението.

Исках.

Исках да кажа „да“. Беше ми на езика. Можех да си представя как изричам думите, как му казвам това, което желаеше да чуе. Представях си как се уча на всичко необходимо за макрофагите. Как се потапям в нова област. Ново начало, както каза сестра ми. Лабораторен асистент беше доста широка крачка встрани, но все пак бе работа. Служба. Щях да съм полезен. Можех да го направя. Исках да го направя.

Вместо това отговорих:

— Имам проект.

— Това ли? — Джереми посочи към налудничавата инсталация. — С това няма да минеш през оценката.

Помислих си за шефовете му. Онези, на които неговото ходатайство нямаше да се хареса. Кариери са се проваляли и за по-малко. Стомахът ми се сви.

— Така да бъде.

Той вдигна ръце и ме гледа толкова дълго, та разбрах, че не гледа мен, а се взира в себе си. Или може би в баща си — корпоративният палячо с огромното бюро. Мъж, който никога не бе отстъпвал и на йота.

Накрая заговори с овладян глас:

— Ерик, познаваме се отдавна. Нямам по-стар приятел от теб. Не искам да видя как кариерата ти приключва така. Какво смяташ да правиш, когато си тръгнеш оттук?

Как да отговоря на това? Как да кажеш на някого, че нямаш никакви планове, че плановете ти свършват внезапно след няколко месеца в бъдещето.

Помислих си за пистолета и за името му — Панацея, — измислено една пиянска нощ, когато се възхищавах на гладкия хладен спусък. Може би така щеше да свърши всичко. Може би нямаше как да свърши иначе след онези тежки дни в Индианаполис.

— Искаш ли да останеш на работа тук? — попита той.

— Да.

— Тогава го направи. Приеми услугата.

Погледнах стария си приятел. През втората година в колежа той беше спрял в снежна буря, за да помогне на закъсал моторист. Джереми правеше такива неща. После, когато се връщаше в колежа след една коледна ваканция, спрял да смени гумата на една старица. Ударил го поднесъл по леда камион. Прекара почти месец в болница — счупени кости, разкъсан далак. Заради лечението пропусна цял семестър и се дипломира след всички. Повечето хора щяха да подминат моториста, но той спрял и излязъл от колата. Просто си беше такъв, все да помогне. Както сега. Но аз усещах леда под колелата си.

— Не и така. Не мога.

Той поклати глава.

— Ще се изразя съвсем ясно. Ако това е твоят проект, няма да мога да те спася.

— Не си длъжен да ме спасяваш — отговорих. — Това тук е достатъчно. Двойният процеп. Трябва да го видя. Не мога да дам по-добро обяснение. — И как бих могъл? Как да му кажа, че не съм пил от дни? Как да му обясня какво чудо е това? — Мисля, че ми е писано да го видя.

— Писано? Вече звучиш откачено.

Очите на мама проблеснаха в ума ми.

— Нищо не е писано — продължи Джереми, но с някакво примирение в гласа. Беше видял как удавникът потъва под вълните.

— Някога вярваше в квантовата механика — казах аз — и че не бива да изключваш нещо само защото е невъзможно.

Той погледна към инсталацията.

— Но какво очакваш да докажеш?

— Само едно — че понякога невъзможното е истината.

Денят, когато проведохме експеримента, беше мразовит. Вятърът нахлуваше от океана и Източният бряг се гушеше под студен фронт. Отидох рано на работа и оставих бележка на бюрото на Сатвик:

Нищо повече. Никакви обяснения.

Сатвик влезе в стая 271 малко преди девет.

— Добро утро. Получих бележката.

Посочих към бутона.

— Искаш ли ти да имаш честта?

Стояхме неподвижни в почти тъмната лаборатория. Сатвик се взираше в инсталацията пред него — в стоманените пластини и дългото сребърно дуло на електронната пушка. Електрическите кабели се проточваха по масата.

— Не вярвай на инженер, който не минава по собствения си мост — рече той.

Усмихнах се.

— Добре тогава.

Моментът настъпи.

Натиснах бутона. Машината зажужа.

Ние се взирахме в нея.

Оставих я да работи няколко минути, преди да отида да проверя екрана. Отворих капака, погледнах вътре и видях това, което се надявах да видя. Ясен модел на интерференция — обичайните тъмни и бели ивици. Ето го тук, както Йънг и Копенхагенската интерпретация предвиждаха.

Сатвик надничаше над рамото ми, а машината продължаваше да жужи и да повтаря модела.

— Искаш ли да видиш един фокус? — попитах аз.

Той кимна сериозно.

— Светлината е вълна. — Посегнах към детектора и го включих — и тогава, просто ей така, моделът на интерференцията изчезна. — Стига никой да не гледа.

Копенхагенската интерпретация предполага това фундаментално несъответствие: наблюдението е основна част от феномена. Нищо не съществува, докато не бъде наблюдавано. Дотогава съществуват само вълнови функции. Статистически вероятности.

В един експеримент поведението на електрона е вероятностно — конкретният му път е не само неизвестен, но и теоретично неузнаваем и се изразява като дифузен вероятностен вълнов фронт, който преминава през двата процепа едновременно. Зад тях тези вълни интерферират една с друга, докато се разпространяват, като две змии, прекосяващи езеро, вълничките се пресичат взаимно, докато се разширяват и формират модел на дифракция на екрана.

Но какво ще стане, ако е възможно наблюдение на двата процепа? Какво ще стане, ако можете да докажете по кой път поема електронът? В този случай движението му вече няма да е обект на пробабилистичните сили. Тук вероятността се колапсира. Превръща се в сигурност. Става измерим факт. Ако е видно, че една частица минава само през един процеп, тогава рационалността диктува, че тя не може да интерферира със собствената си пропагация. И все пак това се случва: ако изстреляте светлина през два процепа, ще се оформи моделът. Бавно, фотон по фотон. Един-единствен експеримент с два различни теоретични резултата. Това несъответствие би изглеждало като противоречие, ако не беше нещо друго. Ако не беше фактът, че моделът на интерференция изчезва, когато някой наблюдава.

Проведохме експеримента отново и отново. Сатвик проверяваше резултатите от детектора, като внимателно записваше през кой процеп са преминали електроните. Понякога беше левият; понякога — десният. При включени детектори грубо половината електрони преминаваха през всеки от процепите и не се получаваше модел на интерференция. При изключени детектори обаче — отново и отново, моделът на интерференция се появяваше на екрана.

— Но как системата разбира? — попита Сатвик.

— Какво да разбира?

— Дали детекторите са включени. Как разбира, че позицията на електроните се записва?

— О, това е големият въпрос.

— Да не би детекторите да излъчват някакъв вид електромагнитна интерференция?

Поклатих глава.

— Още не си видял най-странното?

— Какво имаш предвид?

— Електроните всъщност изобщо не реагират на детекторите. Те реагират на факта, че ти накрая ще прочетеш резултатите от детекторите.

Сатвик ме изгледа недоумяващо.

— Включи пак детекторите — казах аз.

Той натисна бутона и те тихо зажужаха. Ние проведохме пак експеримента.

— Всичко е както преди — обясних аз. — Детекторите са включени, така че електроните би трябвало да се държат като частици, а не като вълни; а ако няма вълни, няма да има и модел на интерференция, нали така?

Сатвик кимна.

— Добре, изключи ги.

Машината затихна.

— А сега и магическият тест — продължих аз. — Ето това е. Ето това исках да видя.

Натиснах бутона CLEAR на детектора и изтрих резултатите.

— Експериментът беше същият като преди. Бяха включени същите детектори. Единствената разлика беше, че аз изтрих резултатите, без да ги поглеждам. Сега провери екрана.

Сатвик отвори слота и издърпа екрана.

И тогава я видях. Изписана на лицето му. Болката, когато трябва да повярваш в нещо, което не може да е истина.

— Модел на интерференция — каза той. — Как е възможно?

— Нарича се ретроказуалност. Изтриването на резултатите след провеждането на експеримента стана причина корпускуларният модел никога да не се е появявал.

Сатвик мълча цели пет секунди.

— Възможно ли е подобно нещо?

— Разбира се, че не, но ето че стана. Ако разумен наблюдател не установи резултатите от детектора, детекторът сам по себе си ще остане част от по-голямата неопределена система.

— Не разбирам.

— Не детекторите предизвикват феномена на колапс на вълновата функция, а съзнателното наблюдение. Съзнанието е като огромен въртящ се прожектор, който колапсира реалност там, където освети — а ненаблюдаваното си остава вероятност. И това не се отнася само до фотони или електрони. А до всичко, до цялата материя. Тя е колапс в реалност. Експериментално доказуем, експериментално повторяем колапс в реалност.

— Значи това искаше да видиш? — попита Сатвик.

— Да.

— И има ли някаква разлика за теб сега, когато го видя?

Замислих се за миг, изследвах собственото си съзнание и отвърнах:

— Да, има разлика. Стана още по-лошо.

Провеждахме експеримента с процепите отново и отново. Резултатите не се променяха. Те бяха абсолютно същите като резултатите, документирани преди десетилетия. През следващите два дни Сатвик свърза детекторите към принтер. Проведохме тестовете и аз натисках PRINT. Слушахме как принтерът жужи и трака, докато разпечатва резултатите — превръщаше наблюденията на детекторите във физическа реалност, която можеш да вземеш в ръка.

Сатвик се взираше в разпечатките, сякаш те щяха да добият смисъл само по силата на волята му. Аз гледах над рамото му и говорех в ухото му:

— Това е като неизследван природен закон. Квантова физика като форма на статистическо приближение — решение на проблема с наличностите на реалността. Материя, която се държи като честотно поле. Защо да разрешава информационните полета, към които никой не поглежда?

Сатвик остави листовете и потърка очи, а аз продължих:

— Има математически школи, които твърдят, че под повърхността на нашия живот съществува по-дълбок и хармоничен ред. Бом[8] го нарича предполагаем.

— И ние имаме име за това — каза Сатвик и се усмихна. — Брахман[9]. Познато ни е от петстотин години.

— Искам да опитам нещо — рекох аз.

Проведохме експеримента отново. Аз разпечатах резултатите, като внимавах да не ги поглеждам. Един от детектора, друг от екрана. Изключихме инсталацията.

Сгънах двете страници и ги прибрах в картонени папки. Дадох на Сатвик папката с резултатите от екрана, а резултатите от детектора останаха при мен.

— Не съм поглеждал още резултатите от детектора — казах аз. — Така че в момента вълновата функция все още е суперпозиция на състоянията[10]. Въпреки че резултатите са разпечатани, те все още не са наблюдавани и затова още са част от неопределената система. Разбираш ли?

— Да.

— Иди в съседната стая. Аз ще отворя папката с резултатите от детектора точно след двайсет секунди. Искам ти да отвориш резултатите от екрана точно след трийсет секунди.

Сатвик излезе. Ето я и нея: пролуката, през която изтича логиката. Борех се с прилив на ирационален страх. Запалих бунзеновата горелка и задържах моята папка над пламъка. За мириса на горяща хартия и засия ярка жълта светлина. Черна пепел. Свърши се бързо. След минута Сатвик се върна с отворена папка.

— Ти не си погледнал — каза той и извади листа от папката. — Още щом я отворих, разбрах, че не си погледнал.

— Защото те излъгах — отвърнах и взех листа от него. — И ти ме хвана. Аз унищожих резултатите от детектора, без да ги поглеждам. Ние създадохме първия в света квантов детектор на лъжата — пророчески уред, създаден от светлина. — Погледнах листа. На бялата повърхност ясно личаха тъмните ивици на интерферентния модел. Вълновата функция не беше колапсирала. Никога нямаше да узная през кой процеп е преминала частицата, защото тези резултати се бяха превърнали в пепел. Затова частицата беше преминала и през двата процепа като вероятностна вълна. — Когато този резултат е бил разпечатан, вече е било предопределено, че никога няма да погледна резултатите. Имал ли съм наистина избор? Можех ли да погледна, ако реша? Някои математици казват, че не съществува такова нещо като свободна воля, иначе светът би бил симулация. Според теб кое е истината?

— Това ли са възможностите?

Смачках листа. Нещо в мен се размести — едва доловима промяна, — отворих уста да заговоря, но не казах това, което възнамерявах да кажа.

— Наистина имах срив.

Разказах на Сатвик за ареста в Индианаполис, как се препъвах и крещях по улицата. Как съседите на сестра ми гледаха зад капаците на прозорците. Казах му за формулата, по която работех, за да се опитам да обединя квантовата механика с останалата физика, нещо като изгубена теория на всичко. Казах му и за пиенето, и за очите в огледалото, и какво си повтарям сутрин. Казах му, че чичо дойде при мен, когато бях на осемнайсет, и ми рече: „Аз му бях брат, но ти му беше син“. После ми подаде кутия за доказателства, все още залепена с полицейска лента. Пазена с години като могъщ талисман. „Ако я искаш, твоя е.“

Казах му за гладкия стоманен бутон „Изтрий“, който опрях до главата си — за да платя за всичко с едно леко свиване на показалеца над спусъка.

Сатвик слушаше и кимаше, усмивката бе изличена от лицето му. Говорих дълго, излях всичко в един порив, отплащах се за всичките седмици мълчание и когато свърших, той сложи ръка на рамото ми.

— Значи все пак си откачен, приятелю.

— Стават тринайсет дни — казах аз. — Тринайсет дни трезвен.

— Това добре ли е?

— Не, но не съм постигал повече от две години.

Проведохме експеримента. Разпечатахме резултатите.

Ако поглеждахме резултатите от детектора, екранът показваше корпускуларен модел. Ако не ги поглеждахме, показваше модел на интерференция.

След толкова много приказки през останалата част от нощта работехме в мълчание. Призори седяхме в сумрака на лабораторията и Сатвик най-сетне заговори:

— Имало едно време жаба, която живеела в кладенец.

Гледах лицето му, докато разказваше историята.

— Веднъж един селянин свалил кофа в кладенеца и жабата била изтеглена на повърхността. Тя примигнала на яркото слънце, което виждала за първи път, и попитала селянина: „Кой си ти?“.

Селянинът бил изумен. „Аз съм собственик на това стопанство“, казал той.

„Наричаш твоя свят стопанство?“, попитала жабата.

„Не, това не е различен свят — отвърнал селянинът. — Това е същият свят.“

Жабата се засмяла и рекла:

„Аз съм плувала до всяко кътче на моя свят, север, юг, изток и запад. Казвам ти — това е различен свят.“

Гледах Сатвик и мълчах.

— Ти и аз — рече той, — все още сме жаби в кладенеца. Може ли да те питам нещо?

— Давай.

— Казваш, че не искаш да пиеш, нали?

— Не искам.

— Чудя се… Нали когато вземеш пистолета, казваш, че ако пиеш, ще се застреляш…

— Да.

— И в дните, когато казваш това, не пиеш?

— Точно така.

Сатвик замълча, сякаш обмисляше внимателно думите си.

— Тогава защо не го казваш всеки ден?

— Просто е — отвърнах. — Защото в такъв случай вече щях да съм мъртъв.

Когато бях на четири, стъпих в един мравуняк на червени мравки в задния двор и ме ужилиха поне десетина пъти. Мравките пълзяха по крачолите ми и спираха на ластика на колана, където не можеха да продължат, и ме жилеха отново и отново — истински обръч от ужилвания по кръста, хълбоците и прасците ми. Спомням си как мама викаше и ме събличаше в тревата, а аз пищях, изтърсвах мравките от дрехите си, впитите в кожата ми гадни червени насекоми.

В къщата тя разкъса няколко цигари, наложи ужилванията с тютюн и го залепи с лейкопласт.

— За да извлече отровата — каза ми, а аз се чудех на уменията й. Тя винаги знаеше какво точно да направи.

Седях на дивана и се взирах в стария телевизор, докато леля не дойде. Тази вечер тя щеше да ме гледа, защото мама трябваше да присъства на вечерно парти, а татко щеше да иде при нея след работа.

— Върви — каза й леля. — Той ще е добре. — И мама тръгна. Застанах до прозореца и гледах как колата й се отдалечава по алеята. Тя замина.

Но след минути чух ключ в ключалката. Мама се върна и въпреки увещанията на леля не излезе повече.

— Трябва да идеш — каза й леля. — Това е фирмено парти.

Но моята майка само махна с ръка и седна до мен на дивана.

— Ще има други партита — рече тя. Само че други така и не последваха. — Не мога да ида.

Мама ме прегърна и през следващия час гледахме предаване за природата, докато стомахът ми се свиваше, болката нарастваше, а краката ми посиняха и се подуха.

Със Сатвик си тръгнахме от лабораторията и аз усетих, че съм в колата и не потеглям на зелен светофар. Стоях си в лявата лента, гледах как светофарът светва в жълто, после в червено. Обърнах колата. Върнах се в лабораторията, качих се по стълбите и се загледах в машината. Има рани, които не можеш да изоставиш. Мама ми беше показала това.

Проведох експеримента за последен път. Натиснах PRINT. Сложих резултатите в две папки, без да ги поглеждам.

На първата папка написах: резултати от детектора. На втората папка: резултати от екрана.

Прибрах се в мотела. Съблякох се и застанах гол пред огледалото, като си представях моето място в неопределената система.

Според Дейвид Бом квантовата физика изисква реалността да бъде нелокален феномен. Дълбоко в квантовата среда мястото вече не се проявява, всяка точка се слива до равностойност — едно-единствено хармонично честотно поле. Предполагаемият ред на Бом, който съществува под всичко съществуващо.

Вдигнах до челото си папката с надпис резултати от детектора.

— Никога няма да погледна в нея. Никога, иначе отново ще започна да пия. — Взирах се в огледалото. Взирах се в собствените си сиви очи и виждах, че съм убеден в думите си.

Погледнах към бюрото, където лежеше другата папка. Папката с резултатите от екрана. Ръцете ми трепереха.

Оставих първата папка до нея. Знаех, че в дрешника има малка каса, монтирана на стената. Отидох дотам и я отворих. Програмирах код — рождения ден на мама: 2-27-61, и прибрах папките вътре.

Кийтс казва: „Красотата е истина, истината е красота“. А каква беше истината?

Папките знаеха.

Един ден или щях да започна да пия и да отворя резултатите от детектора, или нямаше да го направя.

Втората папка или съдържаше модел на интерференция, или не. Да или не.

Отговорът вече беше отпечатан.

Ha сутринта изчаках Сатвик в кабинета му. Той сложи куфарчето си на бюрото, изненадан да ме види в неговия въртящ се стол, погледна мен, после часовника, после пак мен.

— Какво правиш?

— Чакам те.

— Откога си тук?

— От четири и половина.

Огледа стаята, за да види дали не съм променил нещо. Все същата купчина електрическо оборудване. За нас останалите това беше хаос, но Сатвик вероятно го помнеше добре. Облегнах се назад в стола му и сплетох пръсти зад главата си.

Сатвик само ме гледаше. Сатвик беше умен. Чакаше.

— Можеш ли да свържеш детектора с индикатор? — попитах го аз.

— Какъв индикатор.

— Светлинен.

— Какво имаш предвид?

— Вместо разпечатки, може ли да го нагласиш така, че да светва, когато детекторът отчете електрон в процепа?

Той сбърчи чело.

— Не би трябвало да е трудно. Защо?

— Досега си мислех, че в експеримента с двата процепа няма какво да се доказва повече, но може би съм грешал.

— И какво има да се доказва?

Наведох се напред.

— Нека определим, точно, неопределената система.

По-късно тази сутрин Машината за точки стана свидетел на експеримента. Стоеше в тъмната стая 271, инсталацията потракваше, а той се взираше в модела на интерференция — тесните ивици фосфоресценция.

— Сега гледаш едната половина от вълново-корпускуларната дуалност на светлината — обявих аз.

— А как изглежда другата половина?

Включих детекторите. Ивиците се промениха в две ясно очертани петна на екрана.

— Ето така.

— О — рече Машината. — Чувал съм за това.

Стояхме в лабораторията на Машината за точки. Жабите си плуваха.

— Те съзнават светлината, нали? — попитах го аз.

— Нали имат очи.

— Имам предвид дали я съзнават.

— Да, реагират на визуални стимули. Те са ловци. Трябва да виждат, за да ловуват.

Наведох се над стъкления аквариум.

— Аз имах предвид дали я съзнават.

— Какво си правил, преди да дойдеш тук?

— Квантово проучване.

— В смисъл? — попита Машината за точки.

Опитах да се измъкна:

— Има всякакви проекти. Твърдотелни фотонни устройства, преобразувания на Фурие, течен ЯМР.

— Преобразувания на Фурие?

— Сложни уравнения, които могат да се използват, за да се транслират вълновите форми във визуални елементи.

Машината за точки ме погледна с присвити тъмни очи. И повтори много бавно и с акцент на всяка дума:

— С какво всъщност си се занимавал, ама точно?

— С компютри — казах аз. — Работехме с компютри. Квантово кодиран процесор, обработващ до 16 кюбита[11]. Имах партньор и цял екип под нас. Започнахме веднага след колежа. Трябваше да приложим теорията на практика, аз движех теоретичната част.

— А приложението?

— С него се занимаваше приятелят ми Стюард. Той се интересуваше от моделиране на динамична основа. Вкарваше още многоъгълници в мрежата на триизмерни изоповърхнини.

— И какво стана?

— Изпитвахме точността на модела, но се сблъскахме с изчислителните ограничения на системата. Към края използвахме преобразуванията на Фурие, за да моделираме вълновата информация във визуални конструкти.

— Вълни в образи.

— Да.

— Защо?

— За мен това беше предизвикателство. Да видя дали може да се направи. Другите имаха по-практични причини.

— Например?

— Ами да се разшири полигоналният бюджет на системата. Това беше ефикасен начин да използваме триизмерното пространство. Стюард искаше да направи хардуерни подобрения. Моделно проектиране. Да стартира своя компания. Все полезни неща.

— И получи ли се?

— Кое, компанията ли? Да, още е базирана в Индиана.

— Не, компютърът.

— О, компютърът ли? Ами донякъде. Постигнахме шестнайсеткохерентно състояние и после използвахме ядрен резонанс, за да го декодираме.

— И защо донякъде? Не проработи ли?

— Не, проработи; определено работеше — отвърнах аз. — Дори когато беше изключен.

На Сатвик му отне два дни да инсталира светлинния индикатор, докато аз изграждах кутията.

Машината за точки донесе жабите в събота. Отделихме здравите от болните, здравите от чудовищата.

— Какво им има? — попита Сатвик.

— Замърсяване.

Една жаба приличаше на паяк — цяла фаланга бледи криви крачета стърчаха от задницата й. Те потрепериха, когато Сатвик я взе, а друго краче се сви и изпъна.

— И замърсяването причинява това?

— На земноводните — да. Колкото по-сложна е системата, толкова повече неща могат да се объркат. Земноводните са много сложни.

— Горките копелета — рече Сатвик и пусна жабата в другия аквариум със силен плясък.

Джой беше в съседната стая и работеше в лабораторията си. Беше чула гласовете и излезе в коридора.

— Работиш през уикендите? — попита я Сатвик, когато се появи на прага.

— По-тихо е — рече тя. — Правя по-чувствителните тестове, когато тук няма никого. Ами вие? Да не би вече да работите заедно?

— Ерик движи проекта — каза Сатвик. — Аз само помагам.

— О, значи той е виновен за загубения ти почивен ден?

Тя последва гласа на Сатвик в лабораторията, като плъзгаше пръсти по стената.

— Така излиза — казах аз и заковах и последния пирон в ъгъла на кутията.

Тя беше паянтова конструкция от дърво, шейсет на шейсет сантиметра, в която беше инсталирана малка лампа — крушката бе задигната от малкия полилей в къщата на Сатвик.

— Чух, че мислиш да ни напускаш. — Това изявление беше отправено към мен.

Настъпи смущение и Машината вдигна глава от аквариумите си.

— Не още — отвърнах.

— Тогава по какво работиш? — попита тя.

Сатвик ме стрелна с поглед и аз кимнах.

Той обясни по начин, по който само Сатвик можеше да обяснява. Отне му цели пет минути, беше изключително подробен, но тя така и не го прекъсна.

— О — рече накрая.

Примигна с празните си очи. И остана.

Използвахме Машината като контролен уред.

— Ще трябва да го правиш в реално време — казах му. — Няма да записваме данните на детекторите, само индикаторната светлина в кутията. Когато ти кажа, заставаш там и гледаш дали свети. Ако светне, значи детекторите са регистрирали електрона. Разбра ли?

— Да, схванах — отвърна той.

Сатвик натисна бутона и изстреля поток от електрони. Аз гледах фосфоресцентния екран, докато моделът на интерференция се материализираше пред очите ми — вече познатите светли и тъмни ивици.

— Добре — казах на Машината за точки. — Сега гледай в кутията. Кажи ми дали виждаш светлината.

Той погледна в кутията. Преди да заговори обаче, моделът на интерференция изчезна.

— Да — обяви Машината за точки. — Виждам я.

Усмихнах се. Усетих финия ръб между познатото и непознатото. Погалих го.

Кимнах на Сатвик и той натисна бутона, за да изключи пушката, а аз се обърнах към Машината.

— Ти колапсира вероятностната вълна чрез наблюдаването на светлината и така ние доказахме един принцип. — Обърнах се и към тримата. — А сега да видим дали всички наблюдатели са създадени равни.

Машината сложи жаба в кутията.

Ето това беше — отправната точка. Поглед към предполагаемото.

Кимнах на Сатвик.

— Стреляй.

Той натисна бутона и машината зажужа. Аз гледах екрана. Затворих очи и почувствах как сърцето ми бие в гърдите. Знаех, че в кутията крушката е светнала заради един от двата детектора; знаех, че жабата я е видяла. Но когато отворих очи, моделът на интерференция все още стоеше на екрана. Жабата не беше променила системата.

— Отново — казах аз.

Сатвик пак стреля с пушката.

Отново. И отново.

Машината за точки ме погледна.

— Е?

— Все още има модел на интерференция. Вероятностната вълна не колапсира.

— И това какво означава? — попита Джой.

— Означава, че ще опитаме с друга жаба.

Опитахме с шест. Една след друга. Вадехме ги от аквариума и ги слагахме в кутията. Нито една не промени резултата.

— Те са част от неопределената система — каза Сатвик.

— Какво означава това? — попита Машината.

Сатвик не отговори, само подръпна ухото си, потънал в мисли.

Гледах отблизо екрана и моделът на интерференция внезапно изчезна пред очите ми. Тъкмо щях да извикам, когато вдигнах глава и видях Машината да наднича в кутията.

— Ти погледна — казах аз.

— Исках само да се уверя, че крушката работи.

— Работи. Разбрах още щом погледна.

Опитахме с всяка жаба от неговата лаборатория. После пробвахме и със саламандрите. Нито една от тези твари не колапсира вълновата функция.

— Може би е така само при земноводните — каза той.

— Да, може би.

— И какво изобщо означава това?

— Нямам никаква представа.

— Как така ние оказваме ефект върху системата, а жабите и саламандрите не могат?

— Може би заради очите ни — каза Машината. — Ефекти на квантова кохеренция в самите молекули на ретинните пръчици.

— И какво общо има това?

— Оптичните нервни клетки само провеждат измерения квант до визуалния кортекс. Очите са просто още един детектор.

— Не става дума просто за очите.

— Откъде знаеш?

— И жабите имат очи. Имат и мозъчна кора.

— А може ли аз да опитам? — прекъсна ни Джой.

Всички се извърнахме към нея. Кафяв кичур коса се беше измъкнал иззад ухото й и сега висеше до бузата й и сочеше към устата. Изглеждаше съвсем сериозна.

— Да — отвърнах.

Подготвихме отново експеримента, този път празните очи на Джой щяха да гледат в кутията.

— Готова ли си?

— Да — отвърна тя.

Сатвик натисна бутона.

Машината зажужа. Оставихме я да поработи десет секунди. Проверих резултатите и поклатих глава.

— Нищо.

Моделът на интерференция не беше колапсирал. Вместо две ясно различими петна екранът още показваше пресичащи се вълни.

— Е, струваше си да опитаме — каза Машината.

На следващата сутрин се срещнах с Машината за точки и Сатвик на паркинга преди работа. Качихме се в колата ми и отидохме до мола.

Там влязохме в магазин за домашни любимци. Купих три мишки, канарче, костенурка и един малък бостънски териер със сплескана муцунка. Продавачът ни гледаше странно.

— Май много обичате животни, а? — взираше се подозрително в Сатвик и Машината.

— О, да — казах аз. — Домашни любимци.

Потеглихме назад в мълчание, нарушавано единствено от скимтенето на кученцето.

Накрая Машината рече:

— Вероятно е нужна по-сложна нервна система от тази на земноводните.

— Това не би трябвало да има значение — отвърна Сатвик. — Животът си е живот.

Стиснах кормилото, защото си спомних десетките нощи на спорове в колежа.

— Каква е разликата между мозък и ум?

— Семантична — отвърна Машината. — Различни имена за едно и също нещо.

Сатвик ни изгледа.

— Не, не е само това.

— Като стария въпрос за китарата — казах аз. — С пръстите си ли свириш на китара, или с главата си?

— Мозъкът е хардуерът — каза Сатвик. — Умът е софтуерът.

Масачузетският пейзаж се стрелкаше покрай прозорците на колата, стена от порутени хълмове вдясно — огромни, черни камъни като костите на земята. Сложна фрактура. Някъде на изток беше океанът. Студена, тъмна вода. Ние изминахме остатъка от пътя в тишина.

Щом се върнахме в лабораторията, започнахме с костенурката. После канарчето, което избяга веднага след това и кацна на една кантонерка. Продължихме с мишките. Никое от тези животни не колапсира вълната. Последната мишка, бяла, с червени очи, класически лабораторен екземпляр, тръгна предпазливо по масата с потрепващи мустачки, преди Сатвик да я хване за опашката и да я върне в картонената й кутия.

— Ред е на кучето — каза Машината.

Седнал на пода, бостънският териер ни погледна с кръглите си очички, изскимтя и килна глава настрани.

— Очите му така ли трябва да гледат? — поинтересува се Сатвик.

— Как?

— Ами нали виждаш — в различни посоки.

— Май си е от породата — отговори Машината. — Много от тези кучета са разногледи.

Вдигнах черно-бялото кученце и го сложих в кутията.

— Трябва само да усети светлината. За целите на експеримента всяко от очите ще свърши работа.

Погледнах към най-добрия приятел на човека, нашия другар през хилядолетията. Таях тайна надежда. „Този — казах си. — Този вид ще е, от всички видове ще трябва да е той, със сигурност.“ Защото кой не е поглеждал в очите на куче и не е усещал, че нещо отвръща на погледа ти?

Кученцето изскимтя в кутията. В нея нямаше много място и крушката стърчеше близо до главата му.

Сатвик натисна бутона и проведохме експеримента.

— Е?

Наведох се да погледна екрана. Моделът на интерференция беше съвсем ясен.

Знаех, че лампата е светнала в кутията, но от вселенска гледна точка не бе имало кой да я види.

— Нищо — казах аз.

Нямаше никаква промяна.

Тази нощ отидох до дома на Джой. Тя отвори вратата. Чакаше да заговоря.

— Нали спомена кафе?

Тогава се усмихна — красиво лице в рамката на вратата — и аз пак изпитах онази сигурност, че в този момент ме вижда. Тя отстъпи и отвори широко вратата.

— Влез.

Минах покрай нея и вратата се затвори.

— Не ме посещават често — рече тя. — Извинявай за безпорядъка в къщата.

Огледах се и реших, че се шегува. Апартаментът й беше малък и подреден. Не знаех какво съм очаквал. Може би точно това. Голи, лишени от картини стени. Канапе. А по-късно — легло.

Започна се с тишина. После докосване.

Мека целувка, несигурна.

На чаршафите тя извива гърба си. Кожа като коприна. Живот чрез звук и докосване. Завивките са се разлели по пода. Ръцете й са стиснати здраво на врата ми, придърпват ме по-близо — глас в ухото ми, докато копринените ни тела се плъзгат едно върху друго.

След това, в мрака, лежим дълго и мълчим.

Мислех, че е заспала, но гласът й ме изненада:

— Обикновено ги познавам по-добре.

— Кого?

— Онези, които ми крадат завивките.

— Вземат ги назаем — казах аз. — Просто съм ги взел назаем.

Посегнах надолу, вдигнах одеялото от пода и завих голите й рамене.

— Хубав ли си?

— Моля?

— Любопитно ми е — каза тя.

Ръката й посегна в тъмното и ме откри. Прокара пръсти през косата ми.

— Има ли значение?

— Имам си стандарти.

Засмях се въпреки себе си.

— В такъв случай — да. Всъщност съм разкошен.

— Виж, в това не съм сигурна.

— Така ли? Не ми ли вярваш?

— Може да съм поразпитала.

— Тогава защо изобщо ме попита?

— Може да ми е било любопитно ти какво мислиш.

Хванах ръката й и я сложих на лицето си.

— Както виждаш, разкошен съм.

Ръката й беше хладна на бузата ми. След дълго мълчание тя попита:

— Защо дойде тук тази нощ?

Помислих си за кученцето в кутията. За светлината, която беше останала ненаблюдавана.

— Не исках да съм сам.

— За теб нощите са най-тежки. — Обяви го простичко, като факт. Огънят е горещ. Водата е мокра. Нощите са най-тежки.

Има едно предимство да разговаряш със слепец. Той не може да види изражението ти. Не знае кога е уцелил болно място.

— Ти по какво работиш? — попитах, за да сменя темата. — Така и не ми обясни конкретно.

— Не си питал конкретно. Нарича се акустична фабрикация.

— И какво представлява?

— Започва се с широк, бял шум, а после отстраняваш всичко, което не ти трябва.

— Отстраняваш?

Тънката й ръка се изви зад врата ми.

— Звукът може да бъде гъвкав инструмент. Катализатор за химична реакция или инхибитор. Започва се с максимална честотна плътност и после се изрязват онези части, които не искаш да чуваш. Във всеки бял шум е скрит Моцартов концерт.

Отново не разбирах дали се шегува.

Седнах в тъмната стая. В този миг, в мрака, бяхме еднакви. Едва когато светнех лампата, световете ни щяха да станат различни.

— Утрините са най-трудни — казах й аз.

Слънцето щеше да изгрее след няколко часа. Гаденето щеше да се появи, или пък не.

— Време е да си вървя.

Тя прокара ръка по голия ми гръб. Не се опита да ме задържи.

— Време — прошепна. — Няма такова животно. Само сега. Единствено сега.

Притисна устни към кожата ми.

На следващия ден оставих съобщение на секретаря на Джереми — молех го да дойде в стая 271.

След час се почука на вратата и той влезе.

— Открил си нещо? — Все още беше с официално сако. Явно му беше ден за срещи. По това можеш да различиш учените от мениджърите. По цвета на сакото. Сатвик и Машината стояха зад мен.

— Да, открихме.

На лицето му се изписа объркване.

— В съобщението пишеше, че става дума за ново откритие?

— Само гледай.

Джереми наблюдаваше, докато проведохме пак експеримента. Погледна в кутията и колапсира вълновата функция.

После сложихме кученцето в кутията и проведохме отново експеримента. Показахме му модела на интерференция.

На лицето му пак се изписа объркване. Не разбираше какво е видял.

— Защо не стана? — попита той.

— Не знаем.

— Какво е различното?

— Само едно нещо. Наблюдателят.

— Не мисля, че разбирам.

— Дотук нито едно животно, с което експериментирахме, не успя да въздейства на квантовата система.

Той се почеса по тила и между веждите му се появи бръчка. Една-единствена бръчка от тревога на гладкото му лице. Мълча много дълго, взираше се в инсталацията и обмисляше видяното.

Оставих го да стигне само до извода.

— Мамка му! — рече накрая.

— Аха — потвърди Машината.

— И този резултат се повтаря?

— Отново и отново — отвърнах аз. Пристъпих напред, изключих машината и жуженето затихна.

— Стойте тук — рече Джереми и излезе от стаята.

Спогледахме се с Машината.

Джереми се върна след няколко минути в компанията на още един костюмиран мъж. По-възрастен и белокос. Висш мениджър. Един от участниците в оценяващия борд. Един от онези, които щяха да ме уволнят.

— Покажете му.

И аз го направих.

Отново дойде мигът на осъзнаване.

— Господи! — възкликна мъжът.

— Бихме искали да направим още тестове — казах аз. — Да минем през всички биологични типове, класове, разреди — ще се спрем най-вече на приматите заради еволюционната им връзка с нас.

— Разбира се — каза мениджърът.

Погледът му изглеждаше съвсем отнесен. Това беше лицето на силния шок. Той все още смилаше видяното.

— Може да се нуждаем от още ресурси.

— Тогава ще ги имате.

— И бюджет.

— Колкото поискате — каза мениджърът. — Ще получите толкова финансиране, колкото поискате.

Отне ни десет дни да уредим всичко. Работехме в сътрудничество със зоологическата градина „Франклин“.

Транспортирането на голям брой животни може да е истински логистичен кошмар, затова решихме, че ще е по-лесно лабораторията да иде в зоопарка, вместо зоопаркът да ходи в лабораторията. Наехме микробуси и техници. Машината изостави временно своето изследване и се снабди с лабораторна техника, която да храни неговите земноводни. Проучването на Сатвик също официално беше замразено.

— Не искам да преча на работата ти — казах му аз, когато разбрах за това.

Сатвик поклати глава.

— Трябва да видя какво ще стане.

В една съботна утрин монтирахме инсталацията за експеримента в едно от новите помещения в зоопарка, което още се строеше — зелена зала с висок таван, която един ден щеше да приютява мунтжаки[12]. Засега обаче щеше да приютява учени, най-странните временни обитатели на зоологическата градина. Особено трудно се оказа да блокираме притока на светлина и за целта опънахме брезентови платнища по стъклените панели. Подът също не беше довършен и бе по-ниско от нивото на входа, затова приспособихме три стъпала, които водеха към широкия осмоъгълен бетонен под, на който бяхме подредили масите. Сатвик работеше по електрониката. Машината осъществяваше връзката с персонала на зоопарка. Аз направих по-голям дървен сандък.

Той беше със страни метър и осемдесет, подсилен с гвоздеи на всеки трийсет сантиметра. Беше голям, здрав и не пропускаше светлина.

Сатвик ме видя с електрическия трион и побърза да ме предупреди:

— Внимавай. Преките пътища водят до дълбоки рани.

После се отдалечи, а аз се зачудих дали това е някоя от безбройните му поговорки, или я е измислил специално за случая.

Персоналът на зоопарка не изглеждаше особено склонен да сътрудничи, докато директорът не им обясни какъв е размерът на щедрото дарение на „Хенсън“. След това станаха изключително отзивчиви.

Подготовката продължи и през уикенда, докато всичко не беше нагласено и проверено, също като в лабораторията. За всеки случай вкарах Сатвик в кутията и проведох пак експеримента. Той видя светлината. Моделът на интерференция колапсира в две ясни петна на екрана.

— Работи — обяви Машината.

Следващият понеделник започнахме експеримента. Отидохме рано в зоопарка и пазачите ни пуснаха през портите.

Бяхме се разбрали да започнем с жаби, за да потвърдим досегашната си работа. Сатвик провери крушката за последен път и после Машината сложи една от жабите си в дървената кутия.

— Готов ли си? — попитах.

Той кимна. Погледнах към Джереми, който беше пристигнал с антураж преди няколко минути и сега стоеше встрани, близо до стената. Лицето му бе застинало в концентрация. Зад него двама костюмари се потяха в задушния мрак. Бяха дошли да видят как работи инсталацията. Машината за точки стоеше до екрана с неколцина техници.

Натиснах бутона и машината зажужа като струна на китара.

— Как изглежда?

Машината за точки провери екрана и вдигна палец.

— Също като в лабораторията. Няма промяна.

Обядвахме в кафенето на зоопарка сред тълпите посетители. Хиляди посетители, повели хлапетата си. Балони и сладолед. Една пътека беше запречена от двойна бебешка количка, а семействата прииждаха и си отиваха. Никой нямаше представа, че зад табелите за изграждаща се експозиция, само на десетина метра оттук, се провежда експеримент.

Машината си поръча пица, ала не я дояде.

Аз седях срещу него, но стомахът ми беше свит и апетитът ми изчезна.

— Кое ли ще е?

— Няма как да знаем.

— А ако трябва да предположиш?

— Ще се случи някъде сред класовете и видовете — каза Машината. — Приматите със сигурност.

— А ти какво мислиш, Сатвик?

Той вдигна глава от хартиената чиния.

— Не знам.

Машината допи пепсито и рече.

— Казвам ви — първото попадение ще се случи някъде в група Приматоморфа.

Проведохме първия експеримент веднага след обяда. Сатвик натисна бутона. Моделът на интерференция не изчезна.

През следващите три часа проверихме представители на няколко вида бозайници: Marsupialia, Afrotheria[13] и последните два, устояли на еволюцията представителя на Monotremata[14] — птицечовката и ехидната. Пазачите в зоологическата градина въвеждаха, носеха или докарваха животните в клетки. Едно по едно те бяха поставяни внимателно в дървената кутия. Инсталацията зажужаваше. Моделът на интерференция не се променяше.

На следващия ден тествахме видове от Xenartha[15] и Laurasiatheria[16] — това бяха броненосци, ленивци, таралежи, мравояди и чифтокопитни. На третия ден се заехме с Euarchontogliries[17]. Тествахме тупайоподобни и зайцевидни. Диви зайци, домашни и безопашати зайци. Нито едно от тези животни не колапсира вълновата функция; нито едно не носеше в себе си онзи „лъч“. На четвъртия ден най-сетне преминахме към приматите.

Отидохме рано в зоопарка. Персоналът ни придружи през портите и нагоре по хълма. Отключиха къщата на мунтжаките и запалиха осветлението. Сатвик им даде списъка за деня и те няколко минути го обсъждаха помежду си.

Започнахме с най-далечните роднини на приматите. Тествахме лемуроподобни и широконоси маймуни. Слагахме ги в кутията, затваряхме вратата и натискахме бутона.

След това преминахме към тесноносите маймуни. Подсемейства Cercopithecinae и Colobinae. Червеноух гвенон и тонкински макак.

После един суматренски лангур, който се вкопчи в ръката на пазача, а в муцунката приличаше на малка гремлинска кукличка. Плюшено животинче, което примигва. Накрая минахме към човекоподобните. Нито едно от тях не колапсира вълновата функция.

На петия ден проверихме шимпанзетата.

— Всъщност те са два вида — каза ни Машината, докато хората от зоопарка подготвяха животните. — Pan paniscus, наречени още бонобо, и Pan troglodytes, обикновеното шимпанзе. Те са сходни видове — трудно е да ги различиш, ако не знаеш какво да гледаш. Когато през трийсетте учените са се усетили за това, животните вече били държани заедно. — Пазачите от зоопарка тъкмо водеха за ръка две млади шимпанзета в залата, като родители, повели децата си. — Но през Втората световна война намерили начин да ги различават отново. Случило се в един зоопарк близо до Хелабрун, Германия. Почти целият град бил сринат при бомбардировките, но по някаква странна случайност зоопаркът останал непокътнат. Когато се върнали, пазачите очаквали да намерят своите късметлийски шимпанзета живи и здрави. Но открили страшна гледка. Само обикновените шимпанзета все още стояли до решетките и просели храна. Бонобо лежали в клетките си, мъртви от шока.

Пазачите поведоха първото шимпанзе към кутията. Млада женска, която срещна погледа ми с любопитни очи. Затвориха вратата и Сатвик спусна резето.

— Готов ли си? — попитах аз.

Сатвик кимна.

Тествахме и двата вида. Шимпанзета и бонобо. Оборудването жужеше. Два пъти проверихме резултатите, после още веднъж.

Моделът на интерференция си беше там.

Никой не искаше да заговори.

— Е, значи това беше — каза накрая Машината. — Дори шимпанзетата не причиниха колапс на вълновата функция.

Натиснах бутона и изключих машината за последно. Жуженето затихна.

— Сами сме — казах аз.

По-късно тази нощ Машината за точки крачеше напред-назад из лабораторията.

— Същото е като да проследяваш някаква характеристика — рече той. — Търсиш хомология в сестрински таксон. Организираш разредите, каталогизираш синапоморфи и идентифицираш надгрупата.

— И кой е в надгрупата?

— Ти как мислиш? — спря насред крачка Машината. — Способността да причиниш колапс на вълновата функция е очевидно наследяема характеристика, която е възникнала единствено при нашия вид по някое време през последните няколко милиона години.

— Откъде знаеш?

— Това е най-пестеливата интерпретация. В нашия сестрински таксон никой друг не я притежава. Това е уникално възникнала черта. Апоморфия. Трябва да се е появила след откъсването ни от останалите примати.

— А преди това? — попитах аз.

— Какво?

— Преди това. Преди нас.

— Не те разбирам.

— Всички тези милиони години. Нима Земята просто дремела несбъдната като безкрайна неколапсирана реалност? Какво, чакала ни е да се появим?

Описването на експеримента отне няколко дни. Затворих се в лабораторията и организирах данните в ясна структура, която да бъде прочетена, разбрана и предадена за публикуване. Сутрин треперенето беше много силно, затова си взимах хапчетата, прокарвах ги с кафе и портокалов сок. Щом свърших с тази работа, се заех с теоретичното изложение. Вписах Сатвик и Машината като съавтори.

Джереми прочете резюмето. Седяхме в неговия кабинет и листът хартия лежеше на огромното му бащино бюро.

Накрая аз заговорих:

— Каза, че искаш нещо годно за публикуване.

— Да, доколкото си спомням, ти казах нещо такова. — Бръчката между веждите му се беше завърнала. — И го получих.

— Не е толкова зле, нали?

— Зле ли? Невероятно е. Поздравления. Свършил си изумителна работа.

— Благодаря ти.

— Все пак — продължи той — ще се разрази истинска лайняна буря. Трябва да знаеш това.

Джереми сведе поглед към резюмето ми, а сините му очи изглеждаха угрижени. Виждах го като момче, пак на осемнайсет, как седи в университетската лаборатория, където го срещнах за първи път. Лицето му е гладко и младо. Снежната буря и поднеслият камион все още са на две години в бъдещето. А резюмето, което щеше да му усложни живота, е на десетилетие от това бюро.

Той вдигна очи.

— Но какво означават тези резултати?

— Означават онова, което си мислиш, че означават.

След това нещата се развиха много бързо. Докладът беше публикуван в „Списание за квантова механика“ и телефонът започна да звъни. Разни хора искаха интервю, рецензии, а десетина лаборатории започнаха репликации на експеримента с намерението да открият някакъв недостатък в процедурата. Винаги се предполагаше, че трябва да има недостатък. Извън научната общност обаче се появиха всякакви налудничави интерпретации. Аз не се забърквах в никакви интерпретации. Аз работех с факти.

Като с този факт например: по най-краткия маршрут от лабораторията до мотела имаше магазин за алкохол. Минавах по по-дългия път, опасано с дървета шосе — и не пиех. Понякога си нямах никакво доверие и не можех да се прибера, нямах си доверие, че ще тръгна по по-дългия път, затова оставах в лабораторията, като се къпех в банята на химиците на първия етаж в Северната сграда — в крещящо нарушение на лабораторния протокол и всичко свято. Около мен имаше стъкленици с всички познати на човека химикали — калиев сулфат, антимонов триоксид, натриев карбонат, азотен сулфид, железен цианид — всевъзможни химикали, но не и алкохол, който нямаше да ме отрови.

Кабинетът на Сатвик още си беше в главната сграда, макар че той самият все по-често можеше да бъде открит единствено в лабораторията си — малка стая на втория етаж на Южната сграда.

Сатвик също работеше по усъвършенстването на експеримента. Работеше по неговото смаляване, минимизиране и дигитализиране. Искаше да го превърне в продукт. Все пак той беше човек на електрониката и голямата тромава инсталация в зоологическата градина просто молеше за рационализиране. Тя се превърна в Хенсъновия двоен процеп, а когато Сатвик приключи с нея, вече беше с размерите на самун хляб — малка тъмна кутия със светлинен индикатор и малък ефикасен изход. Зелено за „да“ и червено за „не“. Тогава се запитах дали той знае. Запитах се дали вече подозира за какво ще я използват.

— Няма значение какво знаеш — каза Сатвик, докато стояхме в кабинета му след първата демонстрация на новата машина. Той докосна малката магическа кутия, която беше създал. — Става дума какво можеш да научиш.

Беше изоставил своите базови матрични кристали. Беше изоставил обаче и усмивката си и аз се запитах каква точно цена плаща, за да работи по този проект. Вече не разказваше нищо за дъщеря си и не се оплакваше от слабата реколта у дома. Сега говореше само за експеримента и работата си по кутията. Беше залепил над лабораторната си маса цитат, откъснат от стара книга:

Онази петъчна нощ аз спрях до сградата на управата на мотела, преди да продължа към стаята си. На предната морава имаше розови фламинги. Не можех да проумея това. Доколкото знаех, мотелът не беше тематичен. Носеше съвсем обикновено име: мотел „Блейкли“. Беше кафяв, правоъгълен, почти безличен, два дълги етажа с външна площадка, която обикаляше горния етаж. Приличаше на всеки друг от десетките стари мотели, осеяли крайбрежието в тази част на света — доста поочукани и занемарени, — но пък ето ги и тях, двете розови пластмасови фламинги на предната морава. Или може би точно това беше целта. Може би безличният кафяв мотел имаше нужда от две фламинги.

Служителката на рецепцията ме видя да влизам и ми помаха с някакви пликове.

— Имате поща — рече тя.

Казваше се Мишел или Марла.

Взех пликовете от протегнатата й ръка и после предплатих за още един месец. Имах чувството, че харесват дългосрочните си гости. Чистене веднъж седмично. Отнесох пощата в стаята си и я хвърлих на масата.

Две писма. Едното спретнато и с явно делови вид. Другото адресирано на ръка.

Първото беше от работата. Отворих го и вътре открих един-единствен сгънат на две лист хартия.

Оставих писмото на масата и се втренчих в него. Няколко пъти прочетох първото изречение. Щатен служител. Не знаех какво да правя. Част от мен искаше да заподскача от радост. Или да се обади на някого. Какво гласеше етикетът в такива случаи? Щатен служител; тогава осъзнах, че всъщност не съм го очаквал. Дори след публикацията.

Извадих чековата си книжка, написах чек за петстотин долара и го сложих в чисто нов плик. Адресирах го до сестра ми.

Дължах й много повече от това. Много повече. Дори само за сметките за лекаря.

Зачудих се дали да й се обадя — да натисна няколко бутона на телефона. Исках да й кажа… да кажа на някого. Исках да говоря и да излея всичко. За експеримента, за зоопарка, за публикацията. Извадих телефона от джоба на панталона си и го вдигнах пред себе си, но не можах да се накарам да натисна бутона.

Осъзнах, че това не е достатъчно. Два месеца трезвеност. Петстотин долара. Не, не бяха достатъчно.

А как да обясня за публикацията? Още чувах гласа на Джереми — какво означава това?

Не се обадих и затворих телефона. Твърде рано е, казах си. Когато изкарам още един месец трезвен. Когато мога да й се обадя и да й кажа, че съм направил нещо стойностно. Сгънах писмото и го прибрах в джоба си.

Едва тогава погледнах към другия плик, който бях получил. Надписан бързо на ръка. Погледнах адреса на подателя. Улица в Индианаполис. Не ми говореше нищо. Името обаче познавах много добре.

Разкъсах плика.

Вътре имаше един лист хартия.

И един ред. Изписан на ръка.

Дълго се взирах в листа. Чудех се как Стюарт се е сдобил с адреса ми. Но светът на науката не е голям, сигурно беше прочел за експеримента. Или бе просто съвпадение. Може би от пепелта на предишната ни работа се беше надигнал нов огън, като феникс, и той искаше да ми съобщи. Но ме споходи и по-мрачна мисъл — може би беше в беда.

Трябва да поговорим.

Само едно изречение.

Смачках листа и го хвърлих в кошчето за боклук.

През следващия месец пристигнаха още писма от други източници, постепенно пресявани от официалните канали в службата. Един доктор по медицина на име Робинс показа интереса си към проекта чрез внимателно формулирана кореспонденция.

Тези писма бяха последвани от телефонни разговори. Гласовете в другия край на линията бяха на адвокати, които служеха на хора с дълбоки джобове. Робинс работеше за консорциум, който искаше да се определи веднъж завинаги точно кога възниква съзнанието в ембрионалното развитие на човека.

Лаборатории „Хенсън“ го отрязваха безапелационно, докато офертата не нарасна до седемцифрена сума.

Онази сутрин Джереми ме откри точно когато сменях филтъра на кафемашината, вероятно защото знаеше, че тогава защитите ми ще са свалени.

— Той иска да участваш.

— Не ми пука — отвърнах.

— Робинс настоя конкретно за теб.

Знаех, че преговорите текат от известно време.

— А аз конкретно му отказвам. — Изсипах кафето във филтъра и плъзнах пластмасовия контейнер в слота. — Не искам да участвам в това. Ако желаеш, можеш да ме уволниш.

Джереми се усмихна унило.

— Да те уволня? Ако те уволня, шефовете ще уволнят мен. А после ще те назначат отново. Вероятно с повишение. Всъщност може дори да ти дадат моя пост.

— Ще съм пълна скръб на твоя пост. Затова първата ми работа ще е да те назнача отново, така че схемата може и да проработи.

Кафето потече в машината — кафявата течност се събра в каничката и Джереми извади чиста чаша от шкафа.

— Сигурен ли си, че не искаш да участваш?

— Сигурен съм.

Разбирах добре предложението на Робинсън. Трябваше да призная, че по свой собствен начин то дори беше находчиво. Приложение на експеримента, за каквото не бях и помислял. Но не исках да имам нищо общо с него.

— Добре тогава — каза Джереми. — Ще им предам. — Това обаче не означаваше, че се отказва. Той си наля чаша димящо кафе и се облегна на плота. Когато заговори отново, шефската част от него вече я нямаше и сега си беше просто Джереми, старият ми приятел. — Този тип Робинс е истинска откачалка, знаеш ли?

— Да, знам. Гледал съм го по телевизията.

— Но това не означава, че греши.

— Да — отвърнах. — Знам и това.

„Хенсън“ осигуриха техници за процедурата. Странях от всякакви разговори по този договор, но беше очевидно, че подхождат предпазливо към ситуацията, в ролята на неутрални експерти, и се опитват да се разграничат възможно най-много от неприятните последствия, до които можеха да доведат резултатите от експеримента. Ходенето по това въже беше изключително опасно.

Сатвик отговаряше за връзката с проекта — задължение, което явно много му тежеше.

Късно една сутрин го открих в кабинета му. Беше се привел над плетеница от фиброоптични кабели, а тесните му раменца стърчаха чак до ушите. На главата си бе закачил тънко въртящо се лостче с фенерче и малка камера. Плоският монитор до него показваше образа с огромно увеличение — жиците бяха дебели като кабели на висящ мост, а пръстите на Сатвик приличаха на дървесни дънери.

— Как върви подготовката?

Поялникът се отдръпна и образът се завъртя, когато Сатвик ме погледна.

— Почти е време за последния димен тест — каза той.

Видях лицето си на монитора, беше огромно и неузнаваемо.

— Какъв димен тест?

Той се обърна отново към кабелите на моста.

— Ами включваш го и се надяваш да не задими.

— И ще си готов?

— Кутията е готова. Аз ще съм готов. Ами ти?

— Това е най-хубавото — няма нужда да съм готов.

— По-хубаво е, отколкото си мислиш — рече той. На екрана върхът на поялника се плъзна по-дълбоко в машината. — Това вече е твоят експеримент. Може да се прочуеш.

— Какво? Как така?

— Ако не се получи — наведе се още повече над кабелите. — Или пък ако се получи.

— Не искам да се прочувам.

Сатвик като че ли беше съгласен, защото кимна.

— В тази вода ще се удавиш, приятелю.

— Чакай малко. Ами ако искам да се прочуя?

Той се озърна към мен.

— Пак няма да е добре.

Деликатният Сатвик.

Оставих го да работи.

Няколко седмици преди провеждането на експеримента получих телефонно обаждане. Очаквах го. Самият Робинс. Слушалката хладнееше на бузата ми.

— И сте сигурен, че не можем да ви убедим да участвате? Гласът му не беше, какъвто очаквах. Беше по-мек, по-непринуден. Бях го чувал единствено по телевизията — там той или бумтеше от амвона, или бе препредаван през медийния мегафон на безбройните кабелни говорилни. Лекар, превърнал се в пастор, който пък се беше превърнал в медийна звезда. Сега обаче разговарях с различен Робинс. По-кротък.

Не отговорих веднага, защото знаех с кого си имам работа.

— Не — отвърнах. — Не мисля, че е възможно.

— Е, вашето отсъствие ще е много осезаемо — каза Робинс. — Като се има предвид ролята ви в проекта, много бихме искали да участвате. Мисля, че ще е от голяма полза за каузата.

— Аз мисля, че каузата ви ще мине спокойно и без мен.

— Ако проблемът е финансов, мога да ви уверя, че…

— Не е.

Настъпи пауза.

— Разбирам — рече той. — Вие сте зает човек. Уважавам това. Все пак исках да ви благодаря лично.

— За какво?

— За вашето велико постижение. Сигурно го осъзнавате. Вашата работа ще спаси много животи.

Мълчах. Тишината се превърна в пропаст — в зона на отрицателно налягане, която ме всмукваше в себе си. Представих си го такъв, какъвто го бях виждал по телевизията. Висок, с четвъртита челюст. Онзи добър външен вид, който някои мъже придобиват с възрастта, докато другите са заети да стареят и дебелеят. Представих си телефона до ухото му. Зачудих се дали е сам в кабинета си някъде там, или при него има хора. Цял екип адвокати, които дебнат всяка дума. Той ме изчака и когато заговорих, беше минало толкова много време, че и двамата разбирахме, че вече водим друг разговор.

— Как намерихте майките?

— Те са отдадени доброволки, до една. Специални жени, които се чувстват призвани за тази важна задача.

— Но къде ги намерихте?

— Ние сме голямо, национално паство и сме в състояние да намерим няколко доброволки в различни периоди на бременността — макар че според мен ще е достатъчна и първата, която ще докаже на каква възраст бебето вече е одушевено. Имаме жена, бременна едва от няколко седмици. Ще се наложи дори да отпращаме доброволки.

Одушевено. Същата дума, която бе използвал и в прессъобщенията. Дума, която ме накара да застана нащрек.

— А откъде сте толкова сигурен, че ще тествате именно това?

— Господин Аргус, как иначе да дефинираме разликата между човека и животното? Ако не е душата, то какво?

Докато търсех отговор, той продължи:

— Наречете го душа, щом искате, или изберете друга дума, но няма съмнение, че вашият експеримент откри именно това. Нещото, което ни отличава. Нещо, за което всички световни религии говорят от толкова отдавна.

Изрекох следващите си думи много внимателно:

— И не се притеснявате от риска, който ще поемат? Имам предвид майките.

— Разполагаме с цял екип лекари, а медицински експерти вече установиха, че процедурата не носи повече риск от амниоцентезата. В амнионната течност се вкарва диод, който не е по-голям от игла.

— Явно вече сте отработили всичко.

— Взети са всякакви предпазни мерки.

— Едно не мога да разбера обаче… очите на зародиша са затворени.

— Предпочитам думата „бебе“ — стана напрегнат гласът му.

Спомних си как представата ми за Сатвик се промени, когато за първи път го чух да говори. Усетих подобна промяна и сега, в гласа по телефона. Лек спад в температурата на думите. Превръщах се в нещо различно за човека в другия край на линията.

— Клепачите на бебето са много тънки — продължи той. — А диодът свети много ярко. Не се съмняваме, че те ще усетят светлината. След това просто ще видим дали има колапс на вълновата функция и най-сетне ще разполагаме с доказателството, от което се нуждаем, за да променим закона и да сложим край на чумата на абортите, която е плъзнала из тази страна.

Оставих телефона на бюрото и се вгледах в него. Чумата на абортите.

И в науката имаше хора като него — хора, които си мислят, че разполагат с всички отговори. И в двата случая догмата ми изглеждаше опасна. Взех пак телефона. Сега като че ли тежеше повече.

— Значи е толкова просто?

— Разбира се. Кога става дума за човешки живот? Та нали това е големият спор?

Замълчах.

Той продължи:

— В едно справедливо общество нашите права свършат там, където започват правата на другия. Но къде точно започват те? Отговор няма. Сега най-сетне ще докажем, че абортът е убийство, и кой ще може да го оспори?

— Ще се намерят и такива, предполагам.

— О, нима не разбирате? Сега науката ще е на наша страна. Това ще промени всичко. Всички ние притежаваме това чудо-съзнание, което е уникално за човека. Но усещам, че не ме харесвате особено.

— Не че не ви харесвам, но има една стара поговорка: „Никога не вярвай на човек, прочел само една книга“.

— Една книга е напълно достатъчна, ако е правилната книга.

— Това е проблемът, нали? Всеки си мисли, че неговата книга е правилната. А питали ли сте се какво ще правите, ако се окаже, че грешите?

— Какво имате предвид?

— Ами ако вълновата функция не колапсира до деветия месец? Или дори при магическия миг на раждането? Ще си промените ли мнението?

— Това няма да се случи.

— Звучите сигурен.

— Сигурен съм.

— Може би — отвърнах. — Може и да сте прав. Но предполагам, че скоро ще разберем.

Когато бях момче, баща ми обичаше да прави две неща. Да плава и да пие. Той срещнал майка ми в колежа, когато и двамата били първокурсници и бедни като църковни мишки. Тя учела химия, а той — икономика. Историята на тяхната среща беше като семейно предание.

— Генетиката е в основата на икономиката — казал й той, когато най-сетне благоволила да говори с него в парка пред университетската библиотека.

Бил забелязал двойната спирала на корицата на книгата, която носела.

По-късно тя все говореше как й предложил брак през последната им година в колежа: разходка по плажа, а в далечината — закотвена в залива бяла платноходка като наближил сушата кит. Гледали я цял час, после баща ми казал: „Един ден и аз ще имам такава“. Със същия успех е можел да заяви, че един ден ще стане президент. Или астронавт.

Докато мама сменяла науките, баща ми се дипломирал и започнал работа в най-голямата фирма, която била склонна да го наеме. Светът бил машина, която поглъщала работни часове и плюела пари. Той бил добър в работата си и скоро се появили коли, къща и бебе, а после и още едно — след време мама често говореше за тези години, както историците говорят за отминала златна ера. Не съвсем вярно в подробностите, но истина като цяло. Защото нито една златна ера не е напълно златна. Но за мама реалността винаги е била абстрактно изкуство — цветни шарки на платно, сбор от мазки с четката.

А може и наистина да е било така: да е била достатъчно златна.

Бях на седем, когато той за първи път ме взе на плаване в залива. Яхтата на татко беше 11-метрова „Каталина“. „Регата Мари“, средно голям круизър със 120 квадратни метра платна.

Дотогава татко беше спечелил милиони за работодателя си и получаваше бонуси, повишения, стана съдружник. Не разбирах нищичко от тези неща. Разбирах само, че татко е добър в това, което прави. Някак специален. Надарен.

Седем дни „Регата Мари“ беше целият ни свят, докато се носеше покрай скалистия бряг, а на нея — само ние двамата. Вятърът духаше от юг и яхтата летеше по вълните, платната плющяха като молитвени знаменца. При това първо пътуване не губехме брега от поглед. Нощем вадехме биноклите и гледахме проблясващите в мрака градски светлини.

На следващия ден татко крещеше от радост под пръските, а аз седях, закопчан с колани, докато носът пореше и разбиваше на ситни капчици вълните, донесени от насрещния вятър. Подгизнал до кости, татко стискаше здраво руля и се подпираше с крак на стената на кокпита, когато яхтата се накланяше настрани. Ядохме супа, сготвена в закрепени съдове, а от време на време солената вода обливаше илюминаторите. Здраво вързан с коланите, аз гледах баща си в стихията му.

Дотогава той пиеше почти всеки ден, но водата го поддържаше трезвен. Никога не пиеше, преди да излезе с яхтата, ако на нея имаше пътници.

Твърде опасно е казваше.

Защото дори той разбираше, че с морето шега не бива.

След това лятно плаване тръгнах на училище и татко започна да излиза с яхтата сам, като всеки път се отдалечаваше все повече. При първото му солово пътуване в открито море аз видях списъка му със задачи, надраскан в голям жълт бележник.

По-късно, когато станах на дванайсет, отново започнах да проверявам списъците му, като търсех последната точка, но тя винаги липсваше. Явно по някое време беше изпаднала от списъка.

Тъй като никога не пиеше, когато шофираше, работеше или плаваше с други хора, с времето татко все по-рядко започна да прави всичко това. Нашите екскурзии извън залива станаха по-редки, а накрая дойде и последната. Последният път, когато излязохме в открито море.

Управлявах яхтата чрез насочване. „Там! — крещях аз. — Нека идем там!“ И изпъвах ръка към част от синевата, която не се различаваше по нищо от останалите сини, издигащи се и спадащи тъмни вълни. После дърпах въжетата, а огромното платно над нас се завърташе напряко на вятъра, издуваше се и въжетата проскърцваха, докато цялата огромна и мистериозна машина се накланяше настрани и ние потегляхме.

Океанът е огромен. Малък съд сред ширналия се свят. Татко обичаше да сме в открити води, когато вече не се вижда бряг. На трийсет километра в ясен ден. Понякога двайсет и пет или двайсет, или шестнайсет, в зависимост от времето. Той се взираше към хоризонта.

— Ето — казваше, а аз поглеждах и виждах, че е прав.

Нямаше бряг. Само океан. И нямаше смисъл да навлизаме по-навътре. Защото навътре беше все същото. Единствено океан. А корабът се издигаше и спускаше като дихание. Космически кораб в мрака, докато порехме вълните.

Задуха ли вятърът от изток, може да наближава буря. Да те хване неподготвен. Както животът може да те хване неподготвен.

Гледах безименното пристанище в далечината, докато автобусът от летището взимаше завоя. Надничах над рамото на Машината за точки, който дремеше, а черната му коса се беше притиснала в стъклото. Виждах платноходките и полюшващите се мачти. Магистралата изви отново, докато приближавахме града, и пое успоредно на водата. Издигаха се сгради. Аз побутнах Машината.

— Почти стигнахме хотела.

Но той не се събуди.

Гледах през прозореца малкия резен от океана. Никога не забравях, че водата е студена и дълбока, и онова, което обичаш най-много, може да те нарани.

Когато слязох от автобуса, вдишах дълбоко соления въздух. С Машината награбихме багажа си и застанахме пред заслонения с тента вход на хотела, където се провеждаше конференцията — разкошен „Рамада“ недалеч от плажа. Решихме да минем през фоайето, преди да се регистрираме.

Вече се беше събрала тълпа.

— Много гости — отбеляза Машината.

Прехвърлих сака си на другото рамо и отвърнах:

— Сега си спомням защо не исках да идвам.

Това пътуване беше задължително, декрет, спуснат от шефовете, които дори Джереми не смееше да разочарова. Бях отказал да помогна на Робинс и това беше алтернативата. По-малкото зло. Все пак се опъвах, докато не се намесиха по-големите шефове, и накрая се съгласих заради Джереми.

— Те искат да присъстват представители от „Хенсън“ — каза ми той. — За предпочитане известни изследователи, а точно сега вие сте такива, момчета. Сатвик вече е изпратен другаде.

Това „другаде“, разбира се, беше експериментът на Робинс.

Така че, когато денят дойде, аз си събрах багажа и се срещнах с Машината на летището.

Всъщност това беше последното място, на което исках да бъда. Три дни по-рано в лабораторията се получи първото заплашително писмо. Извикаха полиция.

Когато попитах какво пише в него, Джереми отговори:

— Не би искал да знаеш.

Накрая ми показа копие. Десет думи, написани с черен маркер. Достатъчно, за да ми напомнят, че светът е опасно място.

Мраморът отстъпи пред дебел килим, когато влязохме в централното фоайе, проправяйки си път през потока от тела, и аз бях връхлетян от звуковата вълна на стотици разговори. От много време не бях идвал на подобно събитие, но те не се забравят. Истинска тълпа от студенти и докторанти. Но не и доктори. Научните блогъри рамо до рамо с редактори.

В най-добрия случай тук можеш да откриеш бъдещи сътрудници. Новоизковани системи за разбиране на света. Спомних си за прочутата конференция от шейсет и първа, на която се срещнали Дирак[19] и Файнман. Просто двама мъже, седнали на една маса.

В най-лошия случай тези конференции можеха да се окажат котерийни и недостъпни за всеки, но все пак винаги имаха едно неизменно преимущество: бяха прекрасно извинение да се напиеш. Носех си налмефена и бях изпил две таблетки, преди да се кача на самолета.

Най-сетне стигнахме до рецепцията. Почакахме на опашката след група немскоговорещи учени, показахме личните си карти на служителя и получихме табелки с имената си и малки пластмасови ремъчета с найлонови торбички, пълни с литература за конференцията. Прегледахме набързо новите си провизии. Знаех, че някъде в малката брошурка ще има и кратко описание на нашия експеримент, наред с още няколко преценени като значителни проучвания. Някак си засега успявахме да се отървем от разговори за експеримента, но само защото се запънах сериозно. Все пак това не попречи на другите изследователи да го обсъждат. На табелката на Машината за точки бе изписано името му, а аз бързо обърнах моята към гърдите си.

След като стоварихме багажа в стаите, тръгнахме към фоайето, въоръжени само с брошурите. Огледах картата за най-жизненоважната информация и посочих.

— Натам сме.

След три минути и две спирки за упътване открихме конферентния център, който беше много изискан и вече изпълнен с всякакви слушатели. Най-различни сирена се бореха за пространство с браунита на тясната маса до стената. Грабнахме безплатните напитки и тогава, тъй като вече нямаше как да го отложим, тръгнахме към лекциите.

Първата беше за квантовата динамика на кристалите. Лекторът говореше сладкодумно за кристалната субструктура на въглерода. Говореше ли, говореше. Погледнах към Машината.

— Следващата е интересна — рече той. И така си беше. Скрита филогенетична субструктура сред застрашени земноводни видове.

Тази лекция беше със слайдове и доста по-добра. Гледахме как изследователката сочи по екрана с дълга показалка. Говореше бързо със съвършената, лишена от акцент реч на новинарите от Средния запад и хората от Охайо: „Беше проведен молекулярен анализ на екземпляри от широк спектър застрашени хабитати“.

По едно време на екрана се появи жаба и Машината като че ли подскочи до мен, а лишеният от акцент глас каза: „Присъствието на скрити, неизвестни видове сред популациите на дървесните жаби подчертава нуждата от тяхното опазване“.

Презентацията продължи — серия от графики и диаграми, един вид дървесни жаби живееше скрит сред друг вид. Започнах да се разсейвам.

Ръкопляскането отбеляза края на сесията, ние станахме и се измъкнахме от залата с останалите.

По-късно същата нощ имахме организирана от началството вечеря. Адрес и две имена: Кен Брайтън и Гершон Боаз.

Те вече ни чакаха в ресторанта — място, наречено „Зоко Чопхаус“. Там се сервираха толкова изискани вечери, че в салатата нямаше маруля. Така се познава колко сериозно е положението.

И двамата бяха високи, с костюми и вратовръзки. Брайтън беше по-едър, с широки рамене, които изискваха костюми по поръчка. Не можах да определя възрастта му. Можеше да е на четирийсет, но нещо в очите му ме караше да подозирам, че е по-стар. Имаше златисторуса, късо подстригана коса. Другият, Боаз, беше висок, колкото него, но не така масивен. Косата му бе малко по-дълга и сребристобяла, макар че на лицето му нямаше и една бръчка. Те представляваха впечатляваща двойка и докато прекосяваха залата, хората ги проследяваха с поглед. В някой друг живот можеха да са модели, стига моделите да приличаха на адвокати, и то на ужасяващи адвокати.

Управителката ни настани на маса в дъното. Предполагах, че има някаква предварителна договорка с шефовете у дома, а вечерята е вид жест на професионална любезност. Но сега, когато ги видях, вече не бях толкова сигурен.

— Трябва да се срещнете с двама души — гласеше съобщението на Джереми на гласовата поща заедно с имената им и часа на срещата.

Останалото тънеше в мистерия. Сега вече съжалявах, че не бях поразпитал. Тази вечеря беше последното място, на което исках да бъда.

— Господа — започна Брайтън с представянето. Стиснахме си ръцете. — Благодаря ви, че се присъединихте към нас.

— Наричайте ме Ерик — отвърнах аз.

С Машината се настанихме срещу тях на масата и когато сервитьорката дойде след миг с кошничка топли питки, Брайтън попита от името на всички:

— Кое е най-хубавото ви червено вино?

— Имаме прекрасно „Шато Лафит Ротшилд“ от 1989-а — каза тя.

— Една бутилка, ако обичате.

— Аз искам само кока-кола — обадих се аз.

— Моля ви, само една чашка. Не се опитвате да откажете алкохола, нали?

Усмивката му стана още по-широка. Това ме сепна за миг, преди да осъзная, че се шегува.

— Не — излъгах. — Но…

— Е, тогава всичко е наред.

И за него беше. Въпросът за Брайтън приключи, след като отпрати сервитьорката с усмивка и кимване — явно толкова беше свикнал да се налага, че това се бе превърнало в негова втора природа.

Не се изненадах от факта, че той поведе разговора, и то с отработена лекота. Златен език, в комплект към златната коса. Говореше за вино, докато преглеждаше менюто. Боаз, от своя страна, мълчеше.

По едно време, след като изля цялото си красноречие по повод безбройните фини нюанси в букета на правилно газираното „Ауслезе“ от деветдесета, Брайтън сякаш се сепна и се наведе някак поверително напред.

— Но стига за виното — рече той. — Искам отново да ви благодаря, че се съгласихте на тази среща въпреки краткото предизвестие.

— За нас е удоволствие — отвърнах. — Радваме се, че имаме възможност да видим малко от града.

— Понякога тълпите са изтощителни. Знам, че сте имали дълъг ден и времето ви е ценно, но просто трябваше да се срещна с екипа, отговорен за експеримента, от който така се заинтересувах.

— Значи сте чели статията? — попита Машината.

— О, да. С огромен интерес.

— Често ли четете научни списания?

Тук имаше нещо странно — човек, който си пада по вина и поръчкови костюми, да чете „Списание за квантова механика“ през свободното си време…

— Трябва да призная, че не редовно — каза той. — Аз съм просто дилетант. Заинтересуван аматьор. Все пак имаме хора в бранша и те ни съобщават, когато се появи нещо особено интересно.

— А вашата работа е особено интересна — добави Боаз, продумвайки за първи път.

Гласът му дереше като чакъл в сравнение с гладкия като масло глас на Брайтън. Имаше нещо странно в изражението му, когато ме погледна. Нещо, което не можах да определя.

Брайтън продължи:

— Винаги съм смятал квантовата механика за доста неподатлива теория. Дори в онези крайни случаи, когато всяка нормална, разумна теория би имала благоприличието да се провали, квантовата механика упорито се придържа към теоретичните постановки. Тя е една предсказваща машина.

— Като никоя друга — казах аз.

В този момент сервитьорката донесе бутилката вино и усмихната, си записа останалите поръчки. Брайтън поиска патица; Боаз — сотирано пиле, а ние с Машината се оказахме фенове на пържолите. Аз поръчах моята със салата за гарнитура.

Когато сервитьорката се отдалечи, разговорът се отклони от квантовата механика и пое отново оттам, докъдето Брайтън го беше докарал, мина през вината и продължи към изкуството. Брайтън говори за годините си във Франция и Германия и за посещенията си в Берлин.

— В Золинген има музей, Дойчес Клингенмузеум, който е посветен на „перспективата на острието“. Много ми хареса този израз, докато разглеждах брошурата им, сякаш едно парче стомана може да има собствен възглед за света. Но кой би могъл да оспори това? Кураторите на музея твърдят, че може да се разбере много за едно общество по вида остриета, които то създава. Декорирани ножове за масло, груби байонети, мечове от черно желязо. Там има един меч, Рихтшверт, който се е използвал за обезглавяване. — Брайтън си наля чаша вино. — Ето това е острие със собствена гледна точка.

Салатите пристигнаха и Брайтън се пресегна към масата, за да напълни чашите с вино.

— Наздравица — предложи той.

Машината ме погледна угрижено, аз взех чашата си и я вдигнах към останалите.

— За откритието — каза Брайтън.

— За откритието.

Чукнахме се. Приближих чашата до лицето си. С периферното си зрение виждах, че Машината ме гледа. Поех дълбоко дъх и вдишах плодовия аромат. Усетих как пулсът ми ускорява, бях изправен пред избор. Оставих виното на масата, без да отпия.

Брайтън ме погледна над чашата си, усмихна се и удължи наздравицата, като вдигна чашата си по-високо:

— И нека всеки ден учим нещо ново — и отпи.

Основните ястия се появиха, димящи на кръгли подноси.

Бяхме ги преполовили, когато брътвежите на Брайтън отново набраха скорост и той заговори между хапките:

— Е, разкажете ми за експеримента, който ни събра.

Най-после стигна до причината за срещата ни.

— Експериментът имаше за цел да установи квантовия колапс на вълновата функция — започна Машината.

Оставих го да говори, а аз си дъвчех пържолата. Той описа експеримента в най-големи подробности. Включително жабите и кученцето.

— Невероятно — произнесе се Брайтън, когато Машината спомена шимпанзетата. Бутна встрани празната си чиния и добави: — Значи е точно както пише в статията. Не сте пропуснали нищо?

— Статията включва повечето подробности.

— А след това се появявате… — рече Брайтън, като се обърна към мен — от невключените в нея подробности.

— Например?

— Защо изобщо проведохте този експеримент?

— А защо се провеждат експерименти? За да видиш какво ще стане.

— Но какво се надявахте да постигнете?

Взирах се в остатъка от салатата си и опитвах да отгатна какво е зеленото, щом не е маруля. Малък крутон беше увенчан с топчица от нещо, което приличаше на хайвер. Хрумна ми, че вероятно поглъщам витамини, с които тялото ми не е свикнало. Със сигурност салата за петдесет долара не съдържаше същите хранителни вещества, които се намираха в поевтините й събратя. Не би трябвало, при тази цена.

— Да постигна? — попитах аз.

— Да — намеси се среброкосият Боаз и се наведе напред. Гласът му беше напрегнат, а онова странно изражение се завърна. — Какво се опитвахте да докажете?

Тогава най-сетне загрях — изражението му беше гневно.

Оставих вилицата си на масата.

— Просто любопитство, нищо повече.

— Любопитство към един проведен преди десетилетия експеримент? Не може да е само това.

— Какво по-точно имате предвид? — попитах с известен хлад в гласа.

Боаз отвори уста да отвърне, но Брайтън го накара да замълчи с леко потрепване на ръката — почти недоловим жест, но достатъчен. Устата на Боаз се захлопна, Брайтън отдели миг да събере мислите си и заговори:

— Извинете приятеля ми. Понякога настоява прекалено. Не може да се спре. Без съмнение един ден това ще му изиграе лоша шега. — Облегна се назад в стола и хвърли салфетката си на масата. — Вие сте ерудиран човек, Ерик, но се чудя дали сте запознат с класиците?

— Чел съм каквото трябва.

Помълча за миг, преди да продължи:

— Човешкото разбиране на света започва със суеверията. После се появяват великите мислители — Платон, Аристотел, Галилей, Да Винчи, Нютон — всеки от тях е дал своя принос, за да излезем от мрака, всеки е добавил по един слой към обвивката. И в резултат на тази нова вълна от рационалност всички стари суеверия отпаднали. Тогава се появили Кантор и Поанкаре, математиката и физиката навлезли в нова златна ера. Докато не започнали да се появяват пукнатини.

Той пак се облегна назад и заговори по-тихо:

— Онова, което Гводел е сторил с математиката, Хайзенберг направил с физиката. Непълнота. Неопределеност. Дори материята е неопределена. Нашите нови вярвания се срутват като кули. А след това се появявате вие — рече той. — И възкресявате едно древно вярване.

— И кое е то?

— За душата.

В този миг най-сетне проумях другата половина на това странно уравнение. Причината да седим в този ресторант. Тази среща беше заради Робинс.

Усмивката на Брайтън помръкна.

— Кажете ми, харесва ли ви работата за „Хенсън“?

— Да, харесва ми — отвърнах.

— Доста далече е от Индианаполис.

Тук ме хвана неподготвен.

— Моля? — Вече не бях сигурен за какво точно става дума в този разговор. Усещах плаващите пясъци под краката си.

— Доста далече е от работата ви в QSR. Не смятате ли, че експериментът с двата процепа е само разсейване от истинската ви работа?

— Откъде знаете за работата ми в QSR?

— Както казах, имаме си хора в бранша.

Втренчих се в него.

— Казахте и че сте дилетант.

— Е, въпрос на изразяване.

Погледнах Машината. Между веждите му се беше вдълбала бръчка. Той също усещаше, че нещо не е наред.

— Явно съм в неизгодно положение — казах аз и погледнах първо единия, после другия. — Току-що осъзнах, че след толкова приказки така и не споменахте с какво всъщност се занимавате.

И точно в това се криеше голямото майсторство на един златен език. Да говориш цял час, без да разкриеш нищо. Да говориш, без да създаваш впечатлението, че думите ти, стотиците думи, са просто празен въздух.

Брайтън, изглежда, се развесели от директния ми подход.

— Ние сме холдингова компания — каза той. — Много малка и специализирана. Инвестиции и проучвания. Купуваме и продаваме. Освен това участват и частни фондове. Не се разпростираме и се ослушваме добре.

— Как се запознахте с Джереми?

— С кого?

— Джереми. Нашият мениджър, който уреди тази вечеря.

— О, имате предвид господин Бонър. Не го познаваме. Или поне не лично. Разбира се, не се приема добре, когато някой опитва да се свърже с най-успешния служител на друга фирма, но това не е непреодолима пречка. Когато се наложи, ние можем да бъдем много убедителни и направо не е за вярване как един телефонен разговор от подходящия човек улеснява нещата.

— Да, не е за вярване.

Брайтън отпи от виното си.

— Та обаждането беше до вашия работодател — бяхме му представени от трета страна и ето ни тук. Наслаждаваме се на възможността да ви поздравим за успеха. И да ви предложим известно окуражаване.

— Окуражаване ли? — не можах да скрия смайването си.

Те не се държаха особено окуражаващо.

— Да потърсите друга работа.

От устата на друг щеше да прозвучи като заплаха. Или ако не седяхме в пълен ресторант, ако покрай нас не сновяха усмихнати сервитьори и не звучеше тиха, приятна музика. Или пък щеше да е заплаха, ако й позволях да се превърне в такава.

— Харесвам си работата.

Усмивките около масата помръкнаха. Брайтън се втренчи в мен.

— Виждам, че е така. Твърдо съм убеден, че всеки си има място. И вие сте на вашето, това е очевидно.

— Защо поискахте тази среща?

— Както ви казах — за да ви поздравим. — Той остави салфетката в чинията си и даде знак на сервитьорката. После ме погледна. — През 1919 г. един англичанин бил назначен за професор в Пекин и единствената му възможност да изучава кръвоносната система на човека била да работи с трупове. Полицията по онова време произвеждала безброй трупове, обикновено след обесване или обезглавяване, и те можело да бъдат закупени. Когато анатомът се оплакал, че шиите на мъртъвците са твърде разкъсани, властите му изпратили следващата партида престъпници още живи — плачещи и със закачулени глави. За да ги убие, както сметне за добре. Искате ли да знаете какво направил той?

Кимнах, като едва помръднах брадичка.

— Професорът ги върнал. Според мен не е бил достатъчно отдаден на работата си. — Една усмивка се отлющи от зъбите му. — А вие колко сте отдаден?

Гледах мъжа, седнал пред мен. Костюм за пет хиляди. Хищна усмивка. Не бях сигурен каква игра играе, но знаех, че не съм му в категорията. Плъзнах стола си назад и се изправих.

— Благодаря за вечерята, господа.

Машината ме последва.

— Ние благодарим, Ерик — откликна Брайтън. — За нас беше удоволствие. — Той също стана и ми подаде ръка. Стиснах я, а той захлупи моята с другата си длан и я задържа. — Само още един въпрос. Експериментът на Робинс е след няколко дни, според вас какво ще се случи?

— Не бих рискувал с догадки, има два варианта — отвърнах аз.

— Нима смятате, че вариантите са само два?

— А не са ли? Той или ще открие колапс на вълновата функция, или не.

Усетих как ръцете му засилват натиска си.

— Според мен, господин Аргус, вие отключихте серия от събития, които все още не можете да разберете.

Изражението му се промени и за миг той сякаш се поколеба дали да продължи. После ръцете му се отпуснаха.

— Но предполагам, че всички скоро ще разберем.

— Резултатът, така или иначе, не ме засяга. — Издърпах ръката си. — Аз нямам нищо общо с това.

— Опасявам се, че вече имате много общо.

В този миг сервитьорката се появи със сметката. Брайтън й направи знак, тя я остави на масата и си тръгна, а той седна на мястото си и рече:

— Всички имаме нещо общо с това. И онзи, който твърди противното, лъже. — Отвори сметката и я подписа с няколко резки движения. — Всяко острие си има гледна точка.

На следващия ден с Машината пропуснахме следобедните лекции и тръгнахме рано за летището. Почти не разговаряхме в таксито дотам.

Щом минахме през проверката и наближихме нашия изход, видях познато лице на един от телевизорите, които висяха от тавана. Робинс. Беше въодушевен и размахваше ръце, докато говореше. Приличаше на политик, който излага опорните точки на предизборната си платформа.

Забавих крачка, когато минавах покрай телевизора, и хванах част от монолога му. Нещо за деонтологичната етика и нищетата. Думите бяха лишени от контекст, а без контекст се лишаваха и от значение, но пък екзалтираното му изражение беше красноречиво. Пауза за усмивка, после отново плавният глас: „Експериментът утре ще докаже това“.

На екрана се появи друга физиономия, задължителният опонент, не по-малко искрено лице, под което течаха титли от „Харвард“.

— Той преувеличава — каза опонентът. — Науката не подкрепя тази интерпретация.

Десетки хора гледаха телевизора от местата си в чакалнята. Други играеха на телефоните си. Трети спяха. Летището беше полупразно в средата на деня, в средата на седмицата, в средата на живота.

Мислех за онова, което Джереми беше казал. Но какво означават тези резултати? Означават точно какаото си мислиш, че означават.

И именно затова бяха толкова опасни.

Помислих си за всичкото уиски на света.

И продължих да вървя.

През нощта, когато се върнах в моя мотел, се обадих в дома на Машината. В противен случай щях да пия. А не исках да пия. Защото знаех, че ако отново започна да пия, дори една-единствена глътка, няма да спра. Никога.

Той вдигна на петото позвъняване. Далечен глас.

— Какво ще се случи утре? — попитах го аз.

Настъпи дълга пауза. Толкова дълга, че се зачудих дали ме е чул.

— Не съм сигурен — отвърна той с дрезгав и изморен глас. Глас, на човек, който не спи добре. — Онтогенезата е кратко повторение на филогенезата.

— И какво искаш да кажеш?

— На ранните етапи от развитието на зародиша имаме хриле, опашка, белези на цялото животинско царство. Всичко е там, като малка машина на времето, започва с попова лъжичка и продължава нагоре. С развитието на зародиша се издигаме по филогенетичното дърво и най-новите характеристики, онова, което ни прави хора, се проявяват последни.

— Как това ще се отрази на експеримента?

— Онова, което Робинс търси, се открива единствено при хората, затова ми се струва, че греши и колапсът на вълновата функция ще се случи късно. Много късно.

— Значи това е механизмът според теб?

— Ерик, нямам никаква представа какъв е механизмът.

Денят на експеримента настъпи и ние отидохме на работа, все едно нищо особено не се случваше. Чакахме някакво прессъобщение — нещо по телевизията или радиото. Някакви новини.

Първият знак, че нещо не е наред, дойде под формата на тишина.

Тишина от страна на групата на Робинс. Тишина в медиите. Никакви пресконференции. Никакви телевизионни интервюта.

Просто тишина.

Сатвик се присъедини към нас в лабораторията, но когато започнахме да го разпитваме, нямаше какво да ни каже. Помогнал им с оборудването, но не присъствал на експеримента.

— Как така не си присъствал? — попита Машината.

— Не ми позволиха да гледам — каза Сатвик. — Държаха ме настрани.

Мина ден, после два. И трети.

Накрая групата на Робинсън излезе с кратко изявление, което наричаше резултатите от експеримента неубедителни. Робинс се появи по телевизията след няколко дни и каза безцеремонно, че в механизма на експеримента имало недостатък.

Сатвик се смръщи.

— Недостатък ли? Какъв недостатък?

Седяхме в неговия кабинет и гледахме новините по интернет — Джереми ни беше изпратил линка. Имейлът му започваше с думите: „Сигурно ще искаш да видиш това“.

— Кутията беше съвършена — прошепна Сатвик. — Ако е имало проблем, трябваше да ме помолят за помощ.

Натиснах бутона PLAY. На видеото Робинс стоеше зад някаква катедра, обграден от микрофони. Линкът беше към пресконференция.

— Самият експеримент е несъвършен — каза Робинс. Беше изтупан със спретнат костюм, светкавиците на апаратите озаряваха синия екран зад него. Той изглеждаше уверен и говореше премерено. — Процедурите, необходими за тестването на бременни жени, правят точната оценка невъзможна. Не бяхме в състояние да получим смислени резултати.

Той даде думата на репортерите за въпроси и те задаваха въпроси, но получаваха все едни и същи отговори:

— Експериментът има недостатъци.

— Механизмът се провали.

— Няма смислени резултати.

Аз затворих линка.

— Няма никакъв недостатък — рече Сатвик. — Той не е получил желания резултат.

— Да — обади се Машината. — Мисля, че си прав. Той лъже.

Но истината, разбира се, беше още по-странна.

И разбира се, се появи по-късно.

През следващите седмици Сатвик потъна в работа. В лабораторията му винаги светеше, а електронните наноси по работната му маса добиваха нови конфигурации. Неговата кутия в стаята с пощата преливаше, после се изпразваше, а след това преливаше отново.

Събудих се в седем сутринта. Треперещи ръце, студен порцелан. Лоша сутрин. Най-лошата от известно време насам, след нощ на лоши сънища: разгръщащ се мрак. Видение от детството.

Поех с колата към лабораторията в осем.

Сатвик беше вече в кабинета си. През последните седмици бе оставил косата си да израсне и сега корените й бяха прошарени, а краищата по-тъмни. Това му придаваше разчорлен вид, какъвто не бе имал, когато се запознахме. Старият Сатвик вече го нямаше, заменен от този слаб мъж с отнесени очи.

Той опаковаше някаква кутия и придържаше картонените капаци от горната й страна.

— Отиваш ли някъде?

Рязко вдигна глава. Бях го стреснал.

— Опаковам оборудване. Тръгвам на път.

— Защо?

— Заради един проект.

Пристъпих в стаята, като си спомних първия път, когато му казах тези думи. Думи, с които започна всичко.

— Какъв проект?

— Трябва да проверя нещо — отговори той, докато приключваше с опаковането и взе една ролка тиксо от масата. — Ще ти разкажа, когато се върна.

— Защо не сега?

— Защото вероятно греша и нищо няма да излезе.

— Джереми знае ли, че заминаваш?

— Изпратих му имейл. Ще разбере, като го прочете.

— Ти работиш твърде усилено. Не помниш ли, че ми го каза?

— Помня — отвърна той.

— Хората забравят, че някой ден ще умрат.

Усмихна се. Първата усмивка, която виждах на лицето му отпреди експеримента на Робинс насам. За миг видях онзи Сатвик, който ме посрещна през първата ми седмица в лабораторията.

— Това е различно — каза той.

— Защо?

— Това е нещо, което трябва да направя.

Кимнах, приех отговора, макар че не ми харесваше. Кой знае защо се сетих за историята с принцовете.

В птицата.

Отново бях поразен от промяната в него. Експериментът беше виновен за това. Аз бях виновен за това. Огледах стаята и видях, че част от електрониката липсва. Не можех да отгатна какво точно е опаковал.

— Имаш ли нужда от помощ?

Той поклати глава.

— Не, всичко е наред. — Издърпа ивица тиксо от ролката и я залепи на капака на кутията. — Ще се върна след седмица.

— Защо го правиш?

— Защото Робинс излъга. Експериментът не се е провалил.

— Това няма нищо общо с теб. Просто го забрави.

— Не мога.

Взирах се в него. Сатвик беше онзи четвърти принц и винаги е бил. В окото на птицата. Той не можеше просто да забрави.

Взе кутията си и тръгна към вратата.

— И се пази — казах аз след него.

— Ти също, приятелю.

Истината придойде на вълни. Изля се в новините на следващия ден като бавен прилив, който Робинс не можеше да спре. Чак след това осъзнах, че Сатвик сигурно е знаел. Вероятно беше видял нещо в мрежата.

Оказа се, че някои от зародишите бяха преминали теста. Точно както Робинс се надяваше. Видеото се появи в ютюб. Качено анонимно. Теч от вътрешния кръг на Робинс. Майките се усмихваха, докато лекарите кръжаха около тях — от издутия корем се точеше жицата на малкото диодче. Самият Робинс се виждаше в няколко кадъра, чакаше резултатите.

Някои зародиши наистина накараха зеления индикатор да светне. Някои наистина причиниха колапс на вълновата функция.

Други обаче — не. И такива клипове се появиха.

Същите лекари. Други пациентки.

Разгорещени гласове.

— Опитай отново.

— Отново.

Угриженото лице на майката. Светлина, която не се променя, не иска да стане зелена.

— Какво означава това? — пита майката, а в гласа й се усеща паника. — Бебето ми добре ли е? Какво означава това?

Клип след клип. Десетина кореми в различен стадий на издуване. Два много различни резултата. Повечето зародиши причиниха колапс на вълновата функция. Други обаче — не.

И гестационната възраст нямаше нищо общо с това.

Сатвик не се върна след няколко дни. Нито след седмица.

След десет дни ми се обади посред нощ и ме събуди от кошмар.

— Намерих един в Ню Йорк — каза той.

— Какво? — Потърках очи, за да се разсъня.

Опитвах се да проумея чутото по мобилния телефон.

— Момче. На девет години. Тествах го с кутията и той не причини колапс на вълновата функция.

— За какво говориш?

— Погледна в кутията, но не колапсира вълната.

Примигнах в мрака. Значи Сатвик беше разбрал преди всички нас, че това, което важи за зародишите, важи и за останалите.

В окото на птицата.

— Какво му има? — попитах аз.

— Нищо му няма — отвърна Сатвик. — Съвсем нормален е. Нормално зрение, нормална интелигентност. Тествах го пет пъти, но моделът на интерференция не се промени.

— Какво стана, когато му каза?

— Не съм му казвал. Той просто стоеше и се взираше в мен.

— Взираше се?

— Сякаш вече знаеше. Сякаш през цялото време знаеше, че няма да стане.

Дните се превърнаха в седмици. Тестването продължаваше. Сатвик откри още от тях. Още много.

Обикаляше страната в търсене на онази неуловима, съвършена извадка, която да е достатъчно голяма, за да бъде представителна. Събираше данни и изпращаше копия по факса за съхранение в лабораторията.

Представих си Сатвик в другия край на линията, как седи в някаква тъмна хотелска стая и се бори със засилващото се безсъние, бори се с ужасната самота на това, с което се беше захванал.

Машината за точки потърси утеха в сложно устроената филогенеза и потъна в своите кладограми. Но не я намери там.

— Няма крива на честотната дистрибуция — каза ми той. — Няма дисбаланс между различните етноси, нищо, за което да се хвана. — Взираше се в данните от Сатвик и търсеше някакъв смислен модел. — Разпределението е случайно. Не се държи като характеристика.

— Тогава вероятно не е — отвърнах аз.

Той поклати глава.

— В такъв случай кои са те, някакъв вид празен набор? Безролеви участници в неопределената система?

Сатвик, разбира се, имаше свои идеи по въпроса.

— Но защо ги няма сред учените? — попитах го една нощ по телефона. — Ако е на случаен принцип, защо не са и сред нас?

— Това е на принципа на самоподбора — каза той. — Ако са част от неопределената система, защо ще стават учени?

— Какво искаш да кажеш?

— Много видове са способни на последователно поведение — каза той. — Това не означава, че притежават съзнание.

— Говорим за хора — отбелязах аз. — Не може да е вярно. — Още докато го изричах, съжалих — исках да върна думите си обратно, тази фраза, която постоянно се повтаряше по отношение на квантовата механика — Не може да е вярно. Не може да става така.

— Данните са си данни — каза Сатвик. — Твоите очи са два процепа.

— А те изобщо разбират ли за какво ги тестваме, когато поглеждат малката светлинка? Знаят ли, че са различни?

— Един от тях — рече той. После замълча за миг. — Един от тях знаеше.

След няколко дни дойде и последният среднощен разговор. От Денвър. Последното му обаждане.

— Мисля, че не е трябвало да го правим — каза той със странно рязък глас.

Потърках очи и седнах в леглото.

— Какво?

— Мисля, че не е трябвало да създаваме това нещо — обясни Сатвик. — Онзи колапс в реалност, за който говореше… не мисля, че са очаквали да му намерим подобно приложение. Да проведем експеримента.

— За какво говориш?

Светлините от паркинга нахлуваха косо под завесите и рисуваха бледи ивици по пода. В стаята беше станало студено през нощта.

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Видях пак момчето.

— Кое момче?

— Момчето от Ню Йорк — каза той. — Видях го днес. Дойде при мен.

Умът ми още не работеше добре. Опитах се да смеля информацията.

— Момчето — повторих, бях сънен и имах нужда от кафе. — Какво искаше?

— Мисля, че дойде да ме предупреди.

И тогава Сатвик затвори.

Звънях му неведнъж през следващите няколко дни, но той така и не отговори. Сякаш беше изчезнал от лицето на земята заедно със специалната си малка кутия. Обажданията се прехвърляха директно на гласовата поща. Прекарвах нощите си в лабораторията и спях на кушетката. Бях там, когато жена му се обади.

— Не — отвърнах. — Не съм го чувал от понеделник.

Тя плачеше по телефона.

— Той се обаждаше всяка вечер. Никога не пропускаше.

— Сигурен съм, че е добре.

Когато затворих, грабнах палтото и ключовете си и тръгнах към вратата. Наетата кола блещукаше под светлините на паркинга.

Те знаят ли, че са различни?

Един от тях. Един от тях знаеше.

Щом излязох на главния път, дадох газ още на жълт светофар.

Колкото по-сложна е една система, по толкова повече начини може да се обърка. Машината за точки бе казал това.

А нещата се объркаха. Онзи прожектор. Малките двигателчета на колапса на вълновата функция. Може ли един прожектор да усети тъмнината, когато вижда единствено светлина? След две минути се качих на магистралата.

Почукване по вратата.

Лицето й изпълваше тесния процеп.

— Джон — казах аз.

Тя остави вратата да се отвори, след като се обърна и тръгна навътре. Нямаше думи. Все още.

В леглото тя облегна топлата си буза на рамото ми. Казах й за Сатвик. За обаждането от жена му.

Тя лежеше и мълчеше. В мрака беше просто силует. Извивка на хълбока.

— Вече имам кошмари всяка нощ — казах аз.

— Ще отминат.

— Какво знаеш за сънищата?

Тя чу в гласа ми истинския въпрос.

— Звук и докосване — отвърна. — Но си спомням какво е да сънуваш в образи. Беше толкова отдавна, че не съм сигурна дали наистина съм сънувала така или съм сънувала, че сънувам така. Вероятно е едно и също.

— Вероятно.

— Днес в лабораторията дойде още едно заплашително писмо. Чух Джереми да говори за него в коридора.

Сенките се раздвижиха. Не я виждах, но усещах ръката й на гърдите си.

— Е, и какво сънуваш? — попита ме.

— Никога не го помня.

— Пазиш тайните си. Не те виня.

— Мислиш ли, че той е добре.

Тя не отговори много време.

— Ще се върне. Мисля, че просто е изгубил пътя.

— Влез.

Джереми седеше на бюрото си с химикалка в ръка, а пред него бяха пръснати документи.

Цяла сутрин се опитвах да измисля какво да му кажа, но сега, когато вече бях тук, не знаех как да започна.

— Мисля, че нещо се е случило — казах аз.

Джереми остави химикалката.

— Какво имаш предвид?

— Със Сатвик. Никой не може да се свърже с него; мобилният му телефон препраща обажданията на гласова поща.

— Говори ли с жена му?

— Снощи се чух с нея, тя също не може да се свърже с него. Притеснена е.

— Случвало ли се е да изчезва така?

— За няколко дни, но винаги връща обажданията.

— Не и моите — рече той и на лицето му се изписа раздразнение. — Имаш ли представа по какво работи сега?

— Изпраща доклади по факса.

— Така ли, не знаех. Не обичам да съм в неведение.

— Предполагах, че те информира.

— За нищо не ме е информирал. Поиска няколко дни, защото щял да проучва нови насоки на изследването — мисля, че точно така се изрази, — но оттогава мина много време. Трябва вече да се връща.

— Точно това е проблемът: не можем да го открием, а чух, че са получени още заплахи.

Той махна с ръка.

— Писма. Имейли. Но само от време на време.

Отвори чекмеджето на бюрото си, извади няколко плика и ги плъзна към мен.

— Групата на Робинс наистина разрови гнездо на оси. А сега, когато той се оттегли, ние го отнасяме от всички страни.

Взех пликовете и прегледах няколко от писмата. Те представляваха странна смесица. Истински фермани, написани на ръка, и къси, декларативни заплахи. Те бяха най-популярни.

Надявам се, че имаш добра застраховка.

— Ходи ли в полицията?

— Няколко пъти. Повечето писма не са наказуеми, а малкото наказуеми, разбира се, нямат обратен адрес. Все пак полицията разследва.

Прегледах още няколко писма, кое от кое по-странни. Едно беше написано с червен маркер. Друго бе спретнато напечатано. А накрая, последното, което дори не приличаше на заплаха:

Пази се от потрепващите.

Върнах ги на Джереми.

— Не ми харесва тази история със Сатвик. Мислиш ли, че трябва да се обадим в полицията?

Той вдигна вежди.

— Полиция? Имаш предвид да го обявим за изчезнал?

— Да.

— Струва ми се твърде прибързано. Особено от наша страна. Ако жена му иска да го обяви за изчезнал, това е нейно право, но аз не възнамерявам да избързвам със заключенията.

Той отново взе химикалката.

Джереми си беше такъв, знаех го. Никога не виждаше по-неприятните възможности. Беше му трудно да си ги представи.

— Вероятно си е изгубил телефона — рече той. — Ще се появи и тогава му кажи да ми се обади.

— Добре.

Станах да си вървя, но спрях до вратата.

— Има и още нещо, което ме безпокои. Онези двамата, с които ни накара да се срещнем на вечеря, Брайтън и Боаз. Помниш ли ги?

— Да, мислех да те питам за това.

— Колко добре ги познаваш?

— Управляват някакъв фонд. Явно имат силни връзки.

— Фонд?

Магическа дума в определени среди. Дума, която може да отваря врати. Нищо чудно, че бяха успели да уредят онази вечеря.

— Част са от някакъв изследователски комитет — продължи Джереми. — Или поне така ни казаха техните хора. Защо, какво се е случило?

— Ами Брайтън каза: „Нима смятате, че вариантите са само два?“. Мисля, че знаеше нещо за теста на Робинс.

— Какво може да е знаел?

— Знаеше, че той няма да получи очакваните резултати.

Джереми изглеждаше объркан.

— И откъде ще знае?

— Нямам представа.

Обърнах се да изляза, вече бях хванал дръжката на вратата, когато той каза:

— Ако Сатвик се обади и наистина има проблем, съобщи ми. Каквото и да е.

Когато слънцето залезе, аз набрах номера. Машината за точки вдигна на второто позвъняване.

— Не — отвърна той. — Още не съм го чувал.

Казах му какво мисли Джереми за Сатвик и за нашата бизнес вечеря на конференцията.

— Тази работа не ми харесва.

Замислих се за миг и попитах:

— Ти имаш връзки в бранша, нали?

— Да.

— Направи ми една услуга, защото в следващите дни ще съм доста зает. Виж какво можеш да научиш за Брайтън и Боаз. Разпитай за този техен фонд.

— Мислиш ли, че имат нещо общо със Сатвик?

Звучеше скептичен.

— Не зная. Но по всичко личи, че са ме проучили добре. Сега искам да им върна услугата.

Нощта вече се е спускала, когато Сатвик е наближил щатската граница, затова е свалил прозореца, за да облъхне вятърът лицето му.

Карал е по магистрала 93 към 89. През хълмовете към Върмонт, през Уайт Ривър, а после отново я е прекосил, защото магистралата и реката криволичат една около друга из низините. Насочил се е към зелената провинция. Далеч от града. Далеч от лабораторията.

Можеше да е станало така. Можех да си го представя. Багажникът му е бил пълен с оборудване. Като камък на шията. Бреме на плещите му. Вероятно е бил изморен от толкова тестване. Изморен от докладите. Изморен да преследва неща, които не могат да съществуват: онези, които са сред нас, но не са като нас. Телефонът на седалката до него е иззвънял, но Сатвик е бил твърде изморен и за това. Не е вдигнал.

Останали са само вятърът, мракът и белите линии на магистралата.

Опитвах се да повярвам в това.

Сатвик просто е зарязал всичко. Оттеглил се е.

Вероятно е искал да се завърне към своите интегрални схеми и към простотата на тяхната логика. Или е бил изморен от въпроси, които нямат отговори. Или пък причината е момчето. Последната сламка. Момчето от Ню Йорк; което го беше проследило.

Един от тях знаеше.

След петдесетина километра телефонът е зазвънял отново. Сатвик е погледнал номера. Още едно обаждане от лабораторията — светлината от екрана е хвърляла зеленикавобяло сияние по предната седалка на колата. Той е искал да отговори. Но не е отговорил. Решил е да си даде време. Няколко дни. Време, за да си проясни главата. След няколко дни всичко е щяло да добие някакъв смисъл. Усещал го е интуитивно, както усеща кога в неговите интегрални схеми нещо не е наред, без да знае точно защо. Понякога колкото по-усилено се взираш, толкова по-малко виждаш. Бил е твърде близо до проблема. Взел е телефона и го е изхвърлил през прозореца. Импулсивно действие на човек, който никога не се е оставял на импулсите, но веднага се е почувствал по-добре. Не се е чувствал така добре от седмици. От пресконференцията на Робинс.

Продължил е по магистралата, километър след километър, а телефонът е останал някъде там. Щял е да си купи нов по-късно, след като си почине няколко дни.

Можеше да е точно толкова просто.

Или пък е пътувал, натоварен с оборудването, когато зад него се е появила кола.

Тъмна магистрала.

Сатвик продължава с деветдесет километра в час, а другата кола приближава.

В нея има трима мъже. Същите мъже, които са написали писмата до лабораторията. Те са гневни. Притеснени.

Колата зад него ускорява, извадено е оръжие, невидимо. Сатвик слуша радио и мисли за дома. На път е от толкова време. Обещава си, че тази нощ ще се обади на жена си. В първия възможен момент. Без да иска, е оставил батерията на телефона да падне и още щом го е заредил, е открил, че няма покритие. Дори радиото тук само пращи. Той е насред нищото, насред пустошта.

Но вече е приключил със скитането. Приключил е с търсенето на дъно там, където дъно няма.

Другата кола го настига, изравнява се с него.

Той посяга към бутона на радиото, когато с периферното си зрение го вижда: от прозореца на другата кола изниква дуло.

В мига преди да дръпнат спусъка, лицето му се отпуска от смайване.

Изстрелът озарява пространството между колите и тази на Сатвик изминава още доста път, сякаш нищо не се е случило, преди да свърне вдясно, без да забави скорост. Удря се в мантинелата с деветдесет километра в час и продължава да поднася, ускорява още повече по тревистия склон, който се спуска стръмно към гората. Колата лети надолу и изчезва от поглед сред дърветата.

Можеше да е станало така.

А можеше и да си е изгубил телефона, както каза Джереми. Или пък е изгубил зарядното.

Можеше да е в Ню Джърси или Ню Йорк. Или в другия край на Бостън. В хотелска стая, не по-различна от тази.

— Идвам при господин Робинс.

Рецепционистката се усмихна.

— Имате ли среща?

Беше млада и жизнена, много изпъната, много белозъба и цялото й същество излъчваше усещане за спретната прецизност. Дори косата й беше акуратна — всеки кичур на мястото си.

Чак ми стана неприятно, че ще я разочаровам.

— Нямам.

— Съжалявам, но днес е ангажиран напълно. Трябва да си насрочите среща. Обикновено се прави няколко седмици предварително.

— Трябва да го видя сега — казах аз. — Изминах много път дотук.

Усмивката й остана непоклатима.

— За нещастие това е невъзможно.

Помещението беше достойно за рецепция на Овалния кабинет. С дебел син килим, картини по стените. Извитият таван се издигаше към небето. Поне петима души чакаха сред плюша за шанса си да прекарат малко време с великия мъж.

— Той тук ли е? — попитах аз и пристъпих към богато украсените двойни врати точно зад нея.

— Опасявам се, че няма да може да ви приеме сега.

Помислих си дали просто да не мина покрай нея и да отворя вратите, но тя не изглеждаше никак притеснена, а непоклатимата сияйна и уверена усмивка ме наведе на мисълта, че вероятно ще забия нос в дебелия син килим, ако се опитам да докосна тези врати без позволение.

Сигурно от извития таван над мен щяха да се спуснат десантници. Или пък тя щеше да ме повали лично.

Реших да премина към дипломация.

— Казвам се Ерик Аргус и…

— О, знам кой сте.

Това ме смая. Усмивката й още не поддаваше.

Огледах помещението. Всички погледи бяха вперени в мен. Трябваше да кова, докато е горещо.

— А защо не му кажете, че съм тук, и той сам да реши дали имам нужда от насрочена среща?

— Той приема единствено с насрочена…

— Пътувах два часа дотук. Моля ви, ще ви отнеме две секунди да попитате.

В бронята й се появи малка пробойна. След миг колебание аз натиснах отново:

— Ако разбере, че съм бил тук и не сте го уведомили…

Усмивката й се сви с микрометър в лявото ъгълче на устата.

— Моля ви — настоях. — Две секунди.

Тя се взира в мен сякаш много, много дълго време, а после посегна към интеркома. Чух изщракване на бутон.

— Сър, съжалявам, че ви прекъсвам, но Ерик Аргус е тук. Няма насрочена среща.

Интеркомът мълча цели осем секунди, през които рецепционистката не сваляше очи от мен. Точно когато реших, че отговор няма да има, се чу щракане и:

— Да влезе.

Тя натисна друг бутон и двойните врати се отвориха. Усмивката й се завърна с пълна сила.

— Моля, заповядайте.

Усетих гневните погледи на останалите, когато минах покрай тях. Аз бях онзи гаден тип, който прережда опашката.

Робинс седеше зад бюрото си, а срещу него се бяха настанили двама мъже, които се обърнаха към мен. Акули с костюми.

— Ще ме извините ли? — рече им Робинс, те кимнаха и станаха. — И затворете вратата, ако обичате.

Вратата изщрака след тях като заключващ механизъм на банков трезор.

— Ерик Аргус — обяви победоносно Робинс, когато останахме сами. — Колко пъти се опитвах да ви накарам да дойдете?

Беше по-дребен от очакваното и не така излъскан и съвършен без телевизионния грим, но иначе си бе човекът, когото бях виждал в предаванията по кабеларките.

— Два пъти, струва ми се.

— И изведнъж се появявате изневиделица, когато няма да имам никаква полза от това. Аз съм зает човек, господин Аргус. На какво дължа тази чест?

Лицето му беше спокойно и безизразно. Не ме покани да седна. Вероятно защото нямаше да остана достатъчно дълго. Кабинетът му беше огромен и разкошен — украсен до краен предел. Имаше няколко меки кресла, картини по стените и лавица със сериозни на вид томове с кожена подвързия. А зад Робинс се издигаха френски прозорци с изглед към малък, затворен вътрешен двор.

Реших да мина направо на въпроса.

— Надявах се, че може да имате някаква информация за мой приятел.

Той дори не мигна.

— Кой?

— Сатвик Пашанкар. Техникът, който работи с вас по експеримента.

— О, май си го спомням. Значи се казва Сатвик? Не съм го виждал. Защо питате?

— Защото изчезна.

— Изчезнал.

За първи път на лицето му се появи емоция, или някакво нейно подобие.

— Откога го няма вашия приятел?

— От седмица.

— Понякога хората имат нужда да се махнат за малко. Предполагам, че ще се появи.

Взирах се внимателно в него. Исках да разбера истината, макар и неизречена, но той или беше много добър актьор, или наистина не знаеше нищо за Сатвик. Реших, че ще е най-добре да продължа с директния подход.

Извадих един лист от задния си джоб и го хвърлих на бюрото му. Той не посегна веднага към него.

— Получаваме такива в лабораторията — казах аз. — Вероятно са от ваши последователи.

Той разтвори листа и прочете написаното. Раздалечените му кафяви очи се вдигнаха към лицето ми. Сгъна отново листа и го плъзна по бюрото към мен.

— И защо някой мой последовател ще прави подобно нещо?

— Заради експеримента — отвърнах. — Получаваме такива заплахи от месец, месец и нещо. Някои са доста по-гадни.

Той посочи към едно от креслата пред бюрото си.

— Моля, седнете.

Потънах в меката червена кожа. Имах чувството, че се качвам в спортна кола. Това кресло вероятно струваше месечната ми заплата.

— В интервютата, които дадохте, казвате, че имало недостатък в механизма на експеримента.

— Да.

— Но не е имало никакъв недостатък, нали?

— Затова ли дойдохте, да получите признание? Наистина ли имате нужда от него? Видели сте клиповете в интернет.

— Да, видях ги.

— Както и целият свят. Използваме думата „недостатък“, когато говорим за експеримента, но всъщност има по-подходяща дума, разбира се — катастрофа. Горчиво съжалявам, че изобщо чух за тази ваша кутия. Тя причини единствено неприятности.

— Значи е възможно някой ваш последовател да си го е изкарал на Сатвик. Или дори вие самият.

Робинс се засмя.

— Защо, за Бога, ще го правя? Какво ще постигна?

Свих рамене.

— Не ви харесаха резултатите от кутията.

— Е, не ми харесаха, да, но вече нищо не мога да сторя. Котката избяга от торбата, така да се каже. И изчезването на вашия приятел няма да я върне. Всъщност, ако наистина му се е случило нещо, това само ще привлече внимание към този тъжен епизод, който е най-добре бързо да бъде забравен. Много бих искал възможно най-скоро да затворя тази книга.

Спомних си последния път, когато с него говорихме за книги. Вече го нямаше уверения, упорит Робинс, когото бях чул по телефона преди месец. Този мъж беше смирен. В отстъпление. Нещата се бяха променили.

— Казахте, че всички се нуждаем само от една книга, стига тя да е правилната.

Професионалната му усмивка повехна.

— Понякога създателят ни отказва отговори, за да можем да докажем вярата си. Или поне така си мислим.

— Интересно предположение.

— И все пак само с него разполагаме. Понякога обаче, в най-мрачните си часове, се чудя дали не сме предмет на някаква шега.

— Това не е шега — казах аз. — Приятелят ми изчезна.

— Дори се чудя, от време на време, дали шега не е твърде мека дума. Може би номер е по-подходяща. В много отношения на вас трябва да благодаря за тежката духовна криза, в която се намирам през последния месец.

— На мен?

— След експеримента изпаднах в духовна криза — каза той. — Чудех се защо Бог ще създаде деца, които нямат души? Каква може да е била целта му? А въпросът, който ме държеше буден нощем, е: В какво ще се превърнат тези деца?

Това беше въпросът, по който усилено се опитвах да не разсъждавам. Вероятно същият въпрос, който бе накарал Сатвик да поеме на път.

— Не дойдох тук да обсъждам с вас теологията.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Всичко е теология, всичко или нищо. Кажете, смятате ли за странно, че свободната воля е фокус както на религията, така и на физиката?

Не отговорих и Робинс се облегна в стола си.

— Това е Монтезе — каза той и посочи картината на стената срещу бюрото.

На голямо платно бе нарисувана сцена в червени и кафяви нюанси, момиче седеше на каменна стена, а на заден план се издигаше огромна катедрала. Кръстът на върха на камбанарията хвърляше дълга сянка над града. Красива картина. Момичето беше тъжно и впечатляващо.

— Осемнайсети век — каза Робинс. — Художникът се е самоубил на двайсет и осем години. Донякъде това е причината картините му да са толкова ценни; защото са малко. Понякога е опасно да си талантлив и отчасти затова стоя далече от изкуството; но пък какво ли е при върховния създател? Защо, когато хората се опитват да проумеят божествените причини… защо винаги допускат, че Бог е разумен?

Отначало приех въпроса за риторичен, но той чакаше отговор. Нямах такъв. Няма отговори на това.

— Така че вероятно е глупаво да се питаме защо нашият създател е направил нещо. Може би няма никаква логика. Може би древните източни философи са задавали правилните въпроси. Не защо. А само какво. Какво има под лъскавата патина? Нима всичко е просто изобретение на нашите собствени възприятия? Дори атомите са неуловима мъгла — празнота в празнотата, в която всички ние сме се накарали да повярваме.

Не това бях очаквал. Той съвсем се отнесе, затова се наложи да го върна обратно:

— Що се отнася до Сатвик, вероятно можете да направите нещо.

Той ме погледна внимателно.

— Например?

— Да поговорите с паството си.

Робинс се засмя. Дълбок баритонов смях, който нямаше край.

— Значи смятате, че ако членове на моето паство са замесени в това, те просто ще си признаят, защото аз така съм казал?

— Може би — свих рамене.

— Църквите са творения по наше подобие, както ние сме създадени по Божие подобие. От една църква паството приема само онази част от ученията, която му изнася, и подминава останалото. Щом един член на паството е толкова… краен във възгледите си, съмнявам се, че каквото и да кажа, ще успея да му повлияя. Какво смята вашият работодател за изчезването на приятеля ви?

— Предпочитат да изчакат.

— Е, вероятно имат основания.

Замълча, кафявите му очи се взираха в лицето ми. Виждах, че взима решение.

— Все пак няма да навреди да ви послушам. Една проповед, че не бива да взимаме правосъдието в свои ръце? Нещо подобно?

— Ще е прекрасно начало — отвърнах.

После реших да го подразня.

— Тази врата някакво ново изобретение ли е, или винаги работите заключен като в сейф.

На устните му плъзна безрадостна усмивка.

— Вратата е нова. Както и пазачът в двора отвън.

Той посочи към френските прозорци, но дори да имаше някого сред дърветата и храстите, аз не го виждах.

— Защо този внезапен интерес към сигурността?

— Обстоятелствата се променят. Светът се променя.

— О?

— Взираме се в онази ваша малка кутийка и колапсираме вълната. Това, което важи в един мащаб, често се отразява и в друг. Както изглежда, дори славата следва правилата на квантовата механика. Окото на публиката променя онова, което наблюдава.

— Значи и вие получавате писма.

— Да кажем само, че не цялото внимание е доброжелателно.

Усмивката му повехна.

— Това е цената, която плащаме, когато сме посветили живота си на големите въпроси.

— Като стана дума за въпроси — започнах аз… и спрях, за да намеря думи.

Имах само още една карта. Взирах се в Робинс и попитах:

— Чували ли сте за човек на име Брайтън?

Лицето му се скова при споменаването на името — мигновена промяна, но толкова недоловима, че почти можех да се престоря, че не съм я забелязал. Той поклати глава.

— Не. Не съм го чувал.

Продължавах да се взирам в него. За първи път не му вярвах.

— Преди да проведете експеримента, аз разговарях с този Брайтън и той като че ли знаеше повече, отколкото би трябвало. Сякаш знаеше, че ще откриете нещо неочаквано.

Робинс ме гледаше и мълчеше.

— Е, откъде може да знае? — настоях аз. — Какво общо има с вас този Брайтън?

— Не познавам човек с такова име.

Виждах лъжата изписана по цялото му лице и настоях отново:

— Откъде изобщо някой би могъл да знае какво ще откриете?

— Вероятно просто е предположил. Или пък вие сте го разбрали погрешно.

— Може би — отвърнах, макар да не вярвах и за секунда в това.

— Ако някой наистина е знаел — рече той, — Бог ми е свидетел — иска ми се да ме беше предупредил. Щях да избегна пресконференциите.

Робинс внезапно се изправи и аз си помислих, че е решил да сложи край на срещата, но той се обърна и тръгна към френските прозорци. Не ги отвори, а застана в кръгчето слънчева светлина, която струеше през стъклото. Загледа се навън с кръстосани ръце.

После заговори с гръб към мен:

— Знаете ли, че досега никога не съм бягал от трудностите. Винаги съм търсил нещо, което да направи вярата ми още по-ревностна. Затова и вашият експеримент ме привлече така. Мислех си, че той е отговорът.

— Отговор на какво?

— На най-стария от всички въпроси. Може би единственият въпрос, който има значение. Само това тяло ли сме? Превърнах се в експерт в коренно различни материи, които при някои хора не биха могли да обитават комфортно един и същи ум, но аз го направих и сега осъзнавам защо — защото вярата ми е слаба. Вече го разбирам. Мога да го призная.

Видях как очите му се взират в отражението ми в стъклото.

— Като дете питали ли сте се как така животът е възникнал от нищото?

— Аз си падах по математиката.

— Като студент по медицина изучавах ендокринната и кръвоносната система — всички клапи и лостове на организма — и никъде не открих смисъл, цел, нещо повече от безцелно функциониране на клетките в услуга на тяхното собствено възпроизводство. Да, безспорно са подредени в сложна архитектура, но без никаква следа от дух. Нямаше светлина в плътта.

Той кимна сериозно на себе си, сякаш разкриваше някаква особено мрачна част от живота си.

— А това, което важи при този мащаб, важи и за целия свят. Точно както всички клетки се пораждат от вече съществуващи клетки, така е и в цялата Вселена — там виждаш единствено непрекъсната верига от събития, свързани едно с друго чак до някаква първопричина — Аристотел я нарича неподвижен двигател. Има ли някакъв смисъл в живота, някаква по-висша цел? Оглеждам се и се питам къде е Бог във всичко това — първопричината без кауза? Дали изобщо е необходим?

— Вие говорите за религия, не за наука.

Очите му отново откриха моите в отражението на стъклото.

— Един учен, Стивън Уайнбърг[20], е казал: „Колкото по-разбираема става Вселената, толкова по-безсмислена изглежда“.

— Да, знам този цитат.

— А не разбирате ли, че вашият експеримент ни даде точно това.

— Какво?

— Светлината в плътта — каза той. — Смисълът на всичко. Бил е там през цялото време.

Отдалечи се от прозореца, върна се до бюрото и потъна в кожения си стол.

— Знаете ли, че съм близнак? — попита той. — Не? Е, така е.

Опитах да си представя какъв би бил светът с двама като него.

Сякаш прочел мислите ми, той продължи:

— Брат ми е умрял при раждането.

— Съжалявам.

— Когато учех в католическото училище, се чудех как точно би се получило одушевяването в нашия случай, щом като ние с него сме били едно тяло. Дали това тяло е имало една душа, която се е разделила на две, или за краткото време, когато сме били едно под защитната обвивка на бластоциста, е имало две души и именно те са причинили разделянето на две тела? Близненето е грешка, в това няма съмнение, но що за грешка? Вероятно именно присъствието на две души причинява близненето, а не е следствие. Или пък ние с брат ми сме имали само една душа. Кой я е взел, той или аз? Или сме си я поделили?

Тогава започнах да разбирам какви демони го преследват. Що за детство е създало човек като него. Лекар, превърнал се в пастор, който се беше превърнал в това, което виждах сега, в мъжа, който седеше пред мен.

— Ами хората, които изобщо нямат душа? — продължи той. — Както вярват калвинистите — спасени и неспасени, предопределени още преди раждането[21]. Може би именно те са прави.

— Не ви смятах за калвинист.

— Никога не съм бил. Това ми напомня за моментите в живота ми, когато съм разсъждавал над различията между нас. Откъде се вземат убийците? Взирал съм се в очите на хора и не съм виждал разкаяние, съжаление, никаква мисъл за живота на другите. Кой може да се вгледа в лицето такъв човек и да не се запита дали пък между нас няма и такива, които са лишени от искрата на човешкото?

— Това ли ще е следващият ви експеримент? — попитах аз. — Тест за социопати?

— Като се опитваме да си присвоим привилегия, която се полага единствено на Бог, ние си просим бедствието.

— И каква е тази привилегия?

— Ясното зрение, разбира се — способността да прозрем природата на човешкото съзнание или липсата му.

Лицето му помръкна.

— Не възнамерявам да правя повече експерименти. Не само вие сте изгубили някого.

Не се усетих веднага, но думите му ме връхлетяха със силата на товарен влак.

— Вие кого изгубихте?

По изражението му разбрах, че е казал повече, отколкото е възнамерявал. Усмихна се бавно, но не отговори.

— Защо ме излъгахте за Брайтън?

— Казах ви, не познавам такъв човек.

Вдигна поглед към мен и тогава ми просветна.

— Заради него сте сложили тези врати.

Той се изсмя тихо. Ако досега очите му издаваха умора, вече изглеждаше изтощен.

— Някои мистерии опитваме да разрешим, от други се стараем да избягаме. Как нищото създава живот? Човекът само плът ли е? И най-голямата мистерия, чийто отговор един ден ще научим.

— Коя е тя?

— Какво идва след смъртта? Но аз все още не искам да научавам точно този отговор.

— Аз също.

— За да вярвате в Бог, господин Аргус, трябва да вярвате и в дявола. Запитайте се кой от двамата е по-вероятно да ви преследва сега? В определени моменти от живота си не бях вярващ. Каква невероятна ирония — именно срещата с дявола може да накара човек да се обърне към Бог.

Ръката му посегна под бюрото. Съвсем леко движение.

— Но понякога — продължи той — ми се ще да можех отново да стана невярващ.

След миг вратите се отвориха и аз разбрах, че е натиснал бутона на системата за сигурност. С това нашата среща беше закрита.

— Ще изнеса онази проповед, както поискахте — рече той. — Но сега е време да си вървите.

Четирима огромни мъжаги влязоха в стаята. Две плешиви глави, две моряшки подстрижки.

Робинс се обърна към тях.

— Изпратете господин Аргус, ако обичате.

По-едрият с моряшка подстрижка сложи ръка на рамото ми.

Първата ми реакция беше да се възпротивя, но станах.

— Пак ще се чуем — обещах аз на Робинс.

— Господин Аргус, със съжаление трябва да кажа, че много се съмнявам в това.

Обаждането дойде след четири дни. Събота следобед, тъкмо когато светлината започваше да издължава сенките зад прозореца на мотелската ми стая. Бръмченето ме стресна — внезапно сияние от масичката, където бях оставил телефона.

Изжужа точно два пъти, после затихна. Погледнах екрана. Пропуснато обаждане.

Не познах веднага номера. Беше с местния код. Изглеждаше ми познат, но не излизаше в контактите ми.

Тогава осъзнах защо. И се втренчих в екрана.

Номерът ми беше познат, но никога не бях звънял на него, защото беше на служебния ми телефон.

Сковах се.

Обадих се на номера, но отговор нямаше. Собственият ми глас, записан някога и забравен, изрече: „Не съм в кабинета си, но ако оставите съобщение, ще ви се обадя“. Позвъних отново. И пак. Пет пъти през следващата една минута, или може би две, докато се обличах, но така и не получих отговор. Само моят глас в другия край на линията.

Не съм в кабинета си, но ако оставите съобщение.

Не съм в каби…

Не съм в каби…

Започнах да намразвам звука на собствения си глас. Помислих си дали да не се обадя на Джереми, но какво да му кажа? Че съм получил обаждане от лабораторията в събота следобед и някой мистериозно е затворил? Какво да направи той в случая? Хората често ходеха в лабораторията през уикенда. За такива неща не се обаждаш на полицията. Или пък се обаждаш, като се има предвид всичко случило се. Вероятно самият Джереми беше звъннал, защото се отбил в службата.

Наплисках лицето си с вода в опит да прочистя главата си.

Опитах да си представя кой може да е звънял — от моя телефон, седнал на моя стол, набира моя номер — и само един човек ми идваше на ум. Той се беше обадил, не Джереми.

Но защо се обажда от лабораторията? Защо не използва мобилния си? След толкова дълго мълчание защо ще звъни от телефона на работа? Не виждах смисъл. Освен ако се опасява, че могат да го проследят. Или пък Джереми беше прав и наистина си е изгубил телефона. Може би телефонът в лабораторията е първият, който му е попаднал. Но защо затвори?

Третият вариант беше изобщо да не е звънял Сатвик.

Отворих брезентовата торба, зарових вътре, извадих пистолета и го претеглих на дланта си. Някои неща са непоправими, направиш ли ги, няма връщане.

Проверих барабана — беше зареден.

Но за такова нещо човек трябва да си има доверие. Зърнах се в огледалото над тоалетката. Рошава кестенява коса. Четвъртитото ми лице бе отслабнало, а очите с тежки клепачи бяха твърде неспокойни.

Увих пистолета в стар чифт сини дънки, прибрах го отново в брезентовата торба и я сложих в сейфа в дрешника.

Намерих обувките си и тръгнах към вратата.

Поех към лабораторията по залез, телефонът лежеше на седалката до мен. През деня беше валяло и пътищата още бяха мокри. Включих чистачките, за да се борят със струите, които вдигаха другите коли. Пристигнах в лабораторията точно когато слънцето се скри и малката жълта лампа на паркинга за посетители светна. Продължих по извитата алея и заобиколих отзад.

Когато я видях, сърцето ми ускори ритъма си. Колата на Сатвик беше спряна в средата на паркинга. Неговият сив седан. Едва не изкрещях.

Паркирах до нея и слязох. Тръгнах към старото субару и докоснах капака, както бях виждал да правят ченгетата. Той още беше топъл под дъждовните капки.

Насочих се към главната сграда и извадих картата си, за да отворя вратата. Прекосих фоайето, после тръгнах по стълбите към втория етаж.

Коридорите отпред бяха добре осветени, но по-навътре в сградата трябваше да разчитам на оскъдното зарево на залеза.

— Сатвик! — извиках. — Тук ли си?

Не получих отговор.

Беше се обадил от кабинета ми, но реших да проверя първо в неговия.

Чувах единствено собствените си стъпки.

Когато приближих до неговата стая, видях, че вътре не свети. Това не беше добре. Отворих и включих осветлението. Кабинетът беше празен и изглеждаше точно както го беше оставил преди няколко седмици. По нищо не личеше Сатвик да е бил тук.

Оставих лампите включени и продължих по коридора към лабораторията му. Там също нямаше никого.

Оборудването му беше пръснато по лабораторната маса, както при последното ми посещение. Обърнах се да изляза, но спрях.

Все пак нещо беше различно. Огледах стаята.

И след минута разбрах какво е.

Диаграмите ги нямаше. Бяха свалени от стената. Едно късче хартия още висеше на мястото, където преди бяха залепени. Диаграмите не бяха свалени, а откъснати.

Това изпъна нервите ми още повече. Излязох от стаята, тръгнах по коридора и завих зад ъгъла.

Спрях. Най-сетне светлина.

В моя кабинет.

Струеше от отворената врата.

— Сатвик!

Изчаках, но не последва отговор.

— Сатвик, ти ли си?

Отвърна ми само тишина. Приближих се до вратата.

Вътре нямаше никого.

Влязох и огледах малкото помещение. Всяка хартийка си беше на мястото. Нищо не беше докосвано. Седнах във въртящия се стол и се опитах да измисля какво да правя. Телефонът стоеше на бюрото. Вдигнах слушалката и се обадих на мобилния на Сатвик с надеждата, че може би ще отговори, ако види, че съм тук, но получих същото като досега — препращане на гласовата поща. Телефонът му или беше изключен, или не работеше.

Зачудих се дали да не се обадя у тях, но нещо ме възпря. Ами ако още не се беше свързал с жена си? Не исках да я тревожа. Всичко ми се струваше все по-несигурно и не исках да й се обаждам, преди да имам какво да й кажа. А ако още не си беше отишъл у дома, вероятно имаше причина за това. Не, най-добре беше да изчакам и да разбера какво става. Щях да й позвъня по-късно.

Но какво всъщност ставаше? Мистериозно обаждане. Позната кола на паркинга. Опрях чело в бюрото. Усещах го хладно и солидно.

Щом колата му беше тук, значи и той беше някъде наблизо. Макар и не задължително в тази сграда.

Вдигнах рязко глава.

Станах от бюрото, отидох до прозореца и дръпнах щорите. През стъклото, отвъд задния паркинг, видях външните лаборатории — а точно зад тях в края на паркинга се гушеше старият склад, сграда W. Предната му врата беше отворена.

Хукнах веднага.

Взех стълбите на бегом, блъснах се в стъклената врата и излетях в хладната нощ. Прекосих паркинга по тротоара, който водеше към склада, и минах през отворения портал. Складът беше по-голям и по-просторен от главната сграда, но ме посрещна единствено тишина. Тук държахме цялото старо оборудване. В предната част имаше няколко офиса и малки складови помещения, а задната представляваше мрежа от по-големи складови клетки, натъпкани с непотребна апаратура от десетина затворени лаборатории. Нещо като гробище за оборудване.

— Сатвик? — извиках отново.

Тръгнах по дългия коридор покрай тъмните офиси, после отворих вратата към общото помещение и включих светлините.

Нищо. Огромната зала беше празна. За всеки случай минах покрай клетките, като се вглеждах в пътечките между тях. В другия край спрях.

Нищо не разбирах. Къде беше той, по дяволите?

До отсрещната стена имаше бюро с химикалка и клипборд. Откъснах един лист, препънах го на две и написах:

Сатвик, обади ми се.

Реших да оставя бележката на колата му. Ако не ми се обадеше до сутринта, щях да звънна на Джереми, на полицията и на жена му. Щях да се обадя на всички. Или не, просто щях да спра близо до портите, за да наблюдавам и чакам. Ако някой излезете с колата на Сатвик през следващите няколко часа, щях да го спра. Оставих клипборда на бюрото и тръгнах към предната част на склада.

Бях толкова потънал в мисли — за бележката и колата, че отначало не забелязах светлината. Само я зърнах с периферното си зрение.

Извърнах глава.

От открехнатата врата на един от офисите близо до изхода се изливаше светлина.

Бях сигурен, че преди малко не светеше.

Спрях.

Бележката падна от пръстите ми и полетя към пода.

— Сатвик.

Нямаше отговор.

И все пак някой беше включил осветлението. Не бях сам.

— Сатвик, ти ли си? — извиках по-силно и пристъпих към отворената врата, само една крачка, защото тишината ме спря. Пълната, абсолютна тишина.

Стоях като вкаменен на мястото си. Бях извикал достатъчно силно, за да ме чуе, но нямаше отговор. И нямаше да има. Внезапно някак разбрах, че не Сатвик беше в този офис.

Бавно направих крачка назад.

И тогава целият свят се разпадна.

Усетих тътена с костите си.

Ударната вълна го последва и ме откъсна от пода.

Паднах и всичко притихна. Всичко. Нямаше дори звън в ушите, а лицето ми лежеше на студените плочки на пода…

Моята баня. Светлината на утрото се изливаше в нея — гладка твърда повърхност до бузата ми, като в сън. Опитах се да вдигна глава към порцелановата чиния, за да повърна отново, но не можех. Толкова добре ми беше на пода, който беше хладен, а въздухът бе много горещ — ето, звънът в ушите започна. Звъняха толкова силно, че не можех да мисля.

Отворих очи и видях сияние. Отломки от срутена стена. Оранжеви пламъци някъде назад. Опитах се да мисля, но нищо не разбирах. Намирах се в склада, а не в моята баня. Закашлях се — разкъсващ хрип, — когато болката се стрелна през гърдите ми. Отначало помислих, че ребрата ми са счупени. След тежко падане настъпва миг, в който тялото се опитва да разбере дали ще живее. Първите глътки въздух. Сърце, което продължава да бие, или не. Кости, които се движат плавно или строшените парчета застъргват едно в друго.

Още лежах на пода, когато огънят разцъфна около мен.

Всичко се размаза пред очите ми — сияещи ореоли забулваха зрението ми.

Потреперих и затворих очи. Когато ги отворих, всичко още потрепваше.

Опитах да се преобърна и тялото ми се раздвижи — не ме болеше по-малко, но не ме болеше и повече. Положих ръце на плочките в опит да се изправя, да дам някакви признаци на живот — и светлината като че ли се разрасна и разпространи. Ярки оранжеви пламъци. А над тях и от тях се вдигаше черен дим.

После кашлицата ме задави отново, защото димът се закълби около мен, и аз мислех само за едно — пожар. Господи, изчезвай. Но тялото ми като че ли не работеше.

Димът се сгъсти, а огънят съскаше и пукаше. В този миг се включи противопожарната система. Но сякаш напразно.

Отново опитах да се изправя и точно когато коленичих, водата рукна, измокри дрехите ми и изпълни въздуха със задушаваща влага. Надигнах се на един крак. Дробовете ми горяха. Очите ми горяха. Не виждах нищо, а по страните ми се стичаха сълзи.

Запрепъвах се към отворения офис, затръшнах вратата след себе си и опитах да си поема дъх. Съблякох ризата си и запуших с нея процепа на прага, за да не влиза дим. Избърсах очи с опакото на дланите си, но паренето продължаваше. Що за огън беше това? Какъв ли беше катализаторът?

Отидох до прозореца, но той не се отваряше. Единичен стъклен панел, без панти и резе.

Мамка му! Нечупливо стъкло.

Поех дълбоко дъх, за да се успокоя. Трябваше да помисля. Усещах как въздухът се нагрява все повече. Отворих вратата и хукнах надясно, пришпорван от пламъците. През пелената от сълзи видях в другия край врага с надпис „Сервизни помещения“, или поне така ми се стори.

Напипах дръжката и се гмурнах вътре. Тук най-сетне въздухът беше хладен и свеж. Единственият звук беше накъсаното ми дишане. Извадих мобилния от джоба си, отворих го, за да ми свети, и зеленото му лице озари мрака.

Намирах се в тесен сервизен коридор, който минаваше зад офисите и като че ли продължаваше по дължината на цялата сграда. Вървях бързо. Тук въздухът беше по-чист, но все пак миришеше на дим. Дори в изолирания коридор температурата започваше да се покачва. Пръскачки или не, сградата си гореше.

Подминах дълга редица електрически табла, заобикалях тръби и кабели. Когато стигнах до края на коридора, се озовах пред друга врата. Зад нея чувах огъня като далечен прибой — пращеше и пукаше, подобно на статично електричество.

Докоснах стоманената врата и бързо отдръпнах ръката си. Нямаше как да изляза оттук. Огънят се разпространяваше по-бързо от очакваното.

Озърнах се, търсех друг изход, начин да се измъкна, и тогава забелязах стълбата, закачена за стената. Насочих мътното сияние на телефона нагоре и видях, че стълбата се губи в мрака над главата ми. В тъмен тесен тунел.

Нямах друг избор, затова започнах да се изкачвам по нея. На върха й имаше платформа и още няколко стъпала, които водеха към стоманен люк на тавана. Блъснах го с рамо, но не поддаде.

Заблъсках по-силно, пот се стичаше по лицето ми, а люкът не помръдваше.

Свлякох се на платформата, като едва си поемах дъх. Отдолу вече се надигаше задушлив дим, когато насочих телефона към люка и видях дръжката — прост стоманен лост. Проклех се за глупостта си и го дръпнах, а люкът се отвори със силно дрънчене. Издърпах се през него и внезапно се озовах под нощното небе, а въздухът беше толкова чист и сладък, че не можех да повярвам.

Изминах няколко крачки по покрива, преди да се свлека на колене и да започна жадно да поемам дъх. Да вкарвам и изкарвам въздух през горящата си трахея. Буквално усещах формата на дробовете си.

Когато се изправих, светът леко се олюля и аз тръгнах към ръба на покрива, за да погледна надолу. Тогава се сблъсках с реалността на ситуацията. Намирах се на покрива на горящ склад. Покривът беше на около седем метра и половина от земята. Твърде високо, за да скоча, само че нямах избор.

Още една експлозия разтърси сградата под краката ми, последвана от дълбок тътен, като рев на дракон. Помислих си за всичкото онова оборудване долу. Кой знае какви материали горяха? Поне електронните микроскопи бяха на сигурно място в главната сграда. Там бяха и жабите на Машината, както и хиляди офиси. Дори складът да идеше по дяволите, „Хенсън“ щяха да продължат.

Обърнах се и видях, че от люка, през който бях излязъл, се издига дим. Пожарът се разпространяваше.

Трета експлозия разтърси покрива под краката ми като ударен с бейзболна бата и този път успя да ме събори. Чу се трясък на стъкло, а димът блъвна от сградата през строшените прозорци. Жегата се засилваше. Изправих се и тръгнах към другия край на покрива, усещах как катранът лепне под обувките ми, започваше да се топи. В средата на покрива вече се оформяше лека вдлъбнатина, затова промених курса по пътя си към ръба.

В далечината завиха сирени.

Вдлъбнатината ставаше все по-дълбока. Всичко се случваше твърде бързо. Пред очите ми средата на покрива като че ли се изсули надолу, първо само няколко метра, но после отворът се разшири — черна дупка, през която се надигаха блещукаща жега и черен дим — и аз осъзнах, че май нямам време да чакам пристигането на пожарната.

Хукнах към ръба на покрива, за да се отдалеча възможно най-много от централната му част. После си спомних за пристройката. Бях виждал хората от поддръжката да вкарват там косачките — малка барачка, залепена за гърба на склада.

Щом най-сетне стигнах края на покрива, бързо се надвесих над ръба.

Да, тук беше.

Под мен се виждаше сребрист правоъгълник. Скосен покрив, от който ме делеше почти цял етаж, но пък щях да оцелея.

Прецених отново разстоянието и прекалибрирах очакванията си.

Вероятно щях да оцелея.

Зад барачката имаше бетонна площадка, дървени палети и контейнери за боклук.

Обърнах се да огледам покрива, търсех нещо, което да използвам.

Сега сирените виеха по-силно, защото колите навлизаха на територията на института. Пламъци озаряваха небето през счупените прозорци долу. Пожарникарите нямаха представа, че съм на покрива, а аз не исках да рискувам да го прекося отново към предната част на сградата, откъдето можеха да ме видят.

Не, това не беше пожар; това беше истински ад. Пламтяща пещ. Жегата вече пърлеше краката ми. Времето ми изтичаше.

Наведох се от ръба на покрива.

Огледах стената на склада, като търсех нещо, за което да се захвана — каквото и да е, стига да ми спестеше някой друг метър от скока.

Но нямаше.

От тази страна стената на сградата беше съвсем гладка.

В мрака зад мен разцъфна светлина и аз извърнах глава да погледна. В покрива се отваряше нова дупка, близо до предната част. Жегата се засилваше. Нямах време.

Плъзнах се от ръба и увиснах във въздуха, краката ми ритаха в нищото.

паси ме наклонът на ламаринения покрив под мен, защото превърна инерцията ми във въртеливо движение.

Приземих се на леко присвити крака и коленете ми веднага поддадоха. След това се стоварих на задник и се превъртях по наклонения покрив — раменете и главата ми отскочиха от ламарината и пред очите ми лумнаха звезди, докато краката ми се премятаха отново и отново, а аз летях надолу. Едва успях да мерна дървените палети, които се устремяваха към мен. Стоварих се тежко — с ръцете напред, за да предпазя главата си — и след това на дясната си страна със силен трясък сред разтрошено дърво. Ударът разтърси цялото ми тяло и въздухът излетя от дробовете ми, докато се търкалях ли търкалях и най-сетне спрях.

Усещах жегата на огъня.

Студена ръка на челото ми. Не разбирах нищо.

Сирените виеха по-силно. Над мен пламъците се издигаха към небесата. Складът. Какво правех при склада? В главата ми беше пълна каша. Спомних си паркинга. Колата на Сатвик.

— Къде е Сатвик?

— Шт — чух глас.

— Къде съм?

— Не ставай — изрече женски глас. — Парамедиците идват.

По лицето й имаше кръв. Беше по-млада от мен. Към края на двайсетте. Носеше сив дъждобран с качулка, която отчасти покриваше пясъчнорусата й коса. Стар белег разполовяваше едната й вежда, а друг, по-пресен, розовееше на брадичката й. Кръвта течеше от носа й, беше се размазала по бузата й и капеше по дъждобрана.

Жегата се засилваше.

Жената се изправи, хвана ме за глезените и ме издърпа. Вдигнах глава, когато усетих, че бетонът се плъзга под раменете ми. Тя ме довлече зад един контейнер, далече от жегата и рева на пламъците, после се свлече до мен.

— Какво стана? — попитах аз.

Тя не отговори, а сложи пак хладната си ръка на челото ми и видях, че й липсват два пръста. Лявото й кутре от втората фаланга, а показалецът — от третата. Стари, отдавна зараснали рани.

— Къде е той? — попитах отново. — Къде е Сатвик?

— Не е на хубаво място — отговори тя.

Замайването се завърна заедно с болката, която се заби като нажежен до бяло нож в слепоочието ми, и светът потъна в мрак.

— Хей!

Обърнах се настрани и вдигнах глава. Глас в далечината.

— Хей вие!

Гласът беше на един пожарникар, който тичаше към мен. Едро тяло. Младо лице.

Огледах се, жената я нямаше.

— Добре ли сте? — попита едрият пожарникар и коленичи до мен.

С голямо усилие успях да прошепна:

— Главата ми.

— Имате ли изгаряния?

Не отговорих, а се изправих и той ме поведе към предната част на сградата.

Неколцина пожарникари се бореха с огъня. Две противопожарни коли бяха спрели на безопасно разстояние на паркинга, маркучите се виеха по мокрия димящ паваж и изливаха водните си струи върху склада. Въртящи се червени светлини сякаш караха всичко да се движи. Видях една друга нощ, преди години, пред моята къща. Червени светлини. Безлики полицаи и думи, които идваха сякаш изпод вода.

На паркинга, освен противопожарните коли, имаше само още една — моята. Нещо липсваше, но не успявах да се сетя какво.

Озърнах се назад към склада, пламъците вече се издигаха с рев на три метра над покрива.

— Имате ли изгаряния? — попита ме отново пожарникарят.

Опитах да се огледам и тогава забелязах, че ръкавите ми са почернели, а крайчетата на маншетите са изгорели.

— О…

Светът се завъртя заедно със светлините и аз седнах на земята.

Мъжът извика през рамо:

— Хей, имам нужда от помощ!

Нещо светна в очите ми.

— Как се казвате?

Беше парамедикът на пожарникарите. Имах чувството, че няколко пъти ме е питал същото, но не бях сигурен.

— Ерик Аргус — отвърнах.

— Как се чувствате?

Не възприех въпроса като поредица от думи. Само звуци без значение. Опитах да се съсредоточа.

— Боли ли ви някъде?

Лицето надвисна над мен. Бледо, кръгло, с гъста козя брадичка. Кожата му беше осеяна със стари кратери от акне.

— Добре съм.

— Можете ли да станете?

— Добре съм. Нищо ми няма.

— На колко сте години?

Замислих се. Числото ми убягваше.

— Двайсет и осем — отвърнах. — Или двайсет и девет.

— Имате мозъчно сътресение.

— Не, добре съм. Нищо ми няма.

Опитах да се изправя.

— Не сте добре.

Ръката му ме спря отново.

— Къде е приятелят ми?

— Кой?

— Добре съм.

Огледах се. Складът гореше. Направих усилие да събера мислите си. Беше се случило нещо ужасно.

— Двайсет и осем или двайсет и девет — повторих аз.

Следващото, което помня, беше линейката.

От стената над главата ми висяха стетоскопи.

Сирени мучаха, непрестанен вой, който съм чувал стотици пъти, но никога отвътре.

Лежах по гръб, гледах към тавана и усещах движението на колата през пространството. Когато линейката взе един завой, стетоскопите се люшнаха от стената като гравитация, която се измества от вертикалата — сребърни монети в края на тънки черни тръби. Люлееха се в унисон, кръжаха над лицето ми, докато линейката завиваше, бавният танц на стетоскопите. Това беше феномен. И аз бях неговият наблюдател.

Когато се случи за трети път, лекарят се олюля и едва не падна.

— Хей! — извика той на шофьора. — По-леко. Човекът не е на умиране.

— Добре съм — потвърдих и аз.

Случи се така:

Или вече се беше случило. Или пък щеше да се случи. Воят на сирените. Откъслечни спомени, които не искаха да се съгласуват. Колата на Сатвик на паркинга. Жегата на огъня.

А после и стетоскопите. Виждах ги съвсем ясно как се люлеят в синхрон.

Опитах се да седна.

— Не се надигайте.

Лицето на парамедика беше кръгло, бяло и осеяно с кратери. Луна на чужда планета. Фобос. Деймос.

Луната заговори:

— Отпуснете се, почти стигнахме.

— Къде?

— В болницата.

— И Сатвик ли карате там?

— Кого?

— Сатвик.

Стетоскопите се люшнаха отново над лицето ми и една дълга ръка се вкопчи в стената на линейката.

— Не зная за кого говорите — каза луната.

Сънят.

Мама, облечена със синьо-белия й пеньоар.

— Всяко рязко нарастване в размера на мозъка е било свързано с флуктуации в магнитното поле на Земята.

Тя е развълнувана, говори бързо, опитва се да излее всичко.

— Полюсите се преместват и точно сега Южна Америка е в опасната зона.

От кухнята се чува шум на течаща вода. Дрънчене на съдове, докато сестра ми се опитва да овладее някак хаоса. През прозорците нахлува светлина. Стаята е претъпкана; не сме идвали тук от седмици. Масата е осеяна с шишенца с лекарства.

— Не става така — казвам на мама, на моята майка полимат[22]. — Знаеш го. Трябва да го знаеш.

— Но ако съм права и директното хранене на митохондриите увеличи продължителността на живота с цели петдесет процента, това ще е от голямо значение за света, нали?

Връщам се назад в опит да проследя мисълта й, но не намирам пътека. Това си е нейната джунгла и аз не мога да я последвам там.

— Ще се опитам да продам поне частта със загубата на тегло, а не спирането на стареенето, защото тогава ще се намеси правителството. Айнщайн греши. Трябва ми само твоята помощ, за да го докажа. От вчера си мисля за това, светлината и времето са свързани. Щом атмосферата забавя скоростта на светлината, тогава тя може да бъде и ускорявана. Нютон казва, че за всяко действие има равно по сила противодействие. Ако успеем да докажем, че времето е отделно от светлината, това ще означава, че скоростта на светлината може да бъде надвишена. Един фотон използва цялата си енергия за движение, затова не е свързан с времето и няма маса, нали така? Една черна дупка е само маса без време, без движение, така че трябва да има и явление, което е само време, без маса, без движение и…

— Мамо.

— Те не искат хората да живеят двеста или триста години. Ако разберат по какво работя, ще ме вкарат в затвора.

— Мамо, моля те.

— Свалих пет килограма и косата ми пак потъмнява. Открих начин да храня митохондриите. Виж, косата ми е почти кафява. Две хранителни вещества. Калций и фолиева киселина.

— Мамо, спри.

Но тя не спира. Не може да спре. Както никой от нас не може да спре да бъде такъв, какъвто е.

— По-голямата част от Вселената липсва — казва тя. — Учените го знаят, затова са измислили тъмната материя, но тя е измама.

И виждам как гневът й нараства, искрената ярост в очите с тежки клепачи.

— Все едно да приложиш ограничения към квадратите на Пънет[23], че да излязат сметките.

Размахва ръце.

— Честотата на генетичните изменения е неясна, затова изобретяваш ограничители, за да обясниш защо математиката не ги поддържа. Да обясниш липсващата наследственост.

Посягам към ръката й през масата.

— Тъмната материя е само начин да изравниш двете страни на уравнението — казва тя. — Номер. Настройка.

Навежда се напред.

— Черна магия.

— Мамо, липсваш ми.

Събудих се със сепване и веднага усетих гадене. Главата ме болеше. Стаята се въртеше. Болнична стая. Видях докторът да влиза. Видях го да се усмихва.

Отворих очи. Не, нямаше никакъв доктор.

Никаква стая. Просто бях объркан.

Стетоскопите се люшкаха. Още бях в линейката. Имах чувството, че скоро ще спре.

— Тук ли съм?

Луната само изгря над мен, но не каза нищо.

— Измих си косата с калций и фолиева киселина.

Тя седи срещу мен до масата, но отдалечена на милиони километри. Сестра ми стои зад нея и ни гледа.

— Дойката на Тутанкамон се е казвала Мая — каза мама. — Това не е съвпадение. И маите са строили пирамиди. Искам да вземеш две петриеви панички и да сложиш в едната евкалипт, за да видиш дали ще убие бактериите. Може да се получи, Ерик.

Тя говори още и аз оставям думите й да ме заливат като река. Поток от брътвежи. Бял шум. Пирамиди. Фолиева киселина.

— Когато баща ти се върне, пак ще плаваме. Баща ти ще ни отведе покрай носа.

Кимам. Хващам ръката й.

Накрая ставам. Мари ме дърпа за лакътя.

— Време е да тръгваме — казва тя, но мама още ме гледа.

— Не забравяй за евкалипта. При тази нилска треска това може да спаси много хора. Чуваш ли ме, Ерик?

— Трябва да тръгвам, мамо.

— Чуваш ли ме?

— Да, чувам те.

— Не ми харесва да живея тук сама — казва тя и очите й внезапно се проясняват, стават зорки и това е най-лошото. По-лошо от всичко останало.

— Искам той да се прибере у дома.

Трясък на врати. Цялото ми тяло се разтърси, когато носилката премина през прага.

По тавана се нижеха светлини. Бях в някакъв коридор.

Един мъж с брада се наведе над мен и светна с нещо малко в очите ми. Лекарят от спешното.

— Зениците се свиват нормално — рече той. — Няма кървене.

Поглежда ме с успокояваща усмивка.

— Как се чувствате, господине? Някакви болки?

— Главата ми.

Коридорът стигна до приемната.

— Сложете го в шеста стая — вика някой.

Леглото пое в нова посока. Внезапно видях завеса от едната страна, а от другата — стена. Леглото спря.

— Пристигнахме — каза една сестра.

От тавана висеше телевизор.

Помислих си за Сатвик. Ако не бях аз, той още щеше да работи по своите интегрални схеми. Помислих си за гланца за устни на дъщеря му.

— На колко сте години? — попита лекарят.

— Трийсет и две.

— Дата на раждане?

— Девети януари.

— Кой ден сме днес?

— Сряда.

Отговорите идваха бързо.

— Какво се случи?

— Не зная.

Пак се замислих за Сатвик и за колата му на паркинга.

— Наистина не зная.

Включиха ми система и ми направиха рентгенови снимки.

— Късметлия сте — каза лекарят, докато увиваше ръката ми с бяла марля. — Тези изгаряния ще болят, но са предимно първа степен, затова ще заздравеят бързо и няма да останат белези. Големият риск е от инфекция, трябва да са чисти и да приемате антибиотици.

— Докараха ли някой друг? — попитах аз.

Лекарят ме погледна, докато отбелязваше нещо в картона ми.

— Днес беше натоварено.

— Не, имам предвид от същия пожар. Дойдоха ли други линейки оттам?

— Не. Докараха само вас.

Задържаха ме в болницата през нощта, за наблюдение. Получих цяла поличка с болкоуспокояващи и рецепта за още.

На следващата сутрин двама инспектори с неразгадаеми лица дойдоха при мен и започнаха да ме разпитват за случилото се вечерта. Аз им разказах цялата история, а те записаха разговора. Не използваха думата „палеж“, но споменаха, че официално пожарът се смята за съмнителен — поне докато следователите от пожарната не приключат с оценката си.

— Подпалиха го — обявих аз.

— Кой?

— Онзи, който ми се обади от лабораторията.

Разказах им за обаждането. Разказах им и за експлозията, за стълбата и как съм скочил от покрива. А после им казах и за жената.

Това събуди интереса им.

— Познавате ли я?

— Не, никога не съм я виждал.

— Опишете я.

Записаха си всичко и после започнаха да питат за Сатвик. Казах им каквото знаех, което не беше много. След пет минути като че ли сметнаха, че разполагат с всичко необходимо.

— Много ни помогнахте. Ще ви държим в течение. Обгорената ми ръка пулсираше, а главата ми бумтеше. Все още ми беше трудно да съобразявам, мислите ми като че ли се движеха в колонка и онези отпред не искаха да дадат път на останалите. Пълна каша.

Джереми се обади малко преди часа за посещения. Искаше да ме откара веднага у дома, но го помолих да изчака, докато лекарят ме изпише.

— Трябва да се махна оттук — казах му и след сякаш безкрайни бюрократични условности, докторът подписа и аз вече можех да си тръгна.

Една сестра забута инвалидната ми количка до изхода, а когато се възпротивих, ми каза:

— Съжалявам, политика на болницата.

— И каква е точно тя?

— Вкарали са ви тук на носилка, изкарваме ви пак на колелца.

— Но що за политика?

— Просто така стоят нещата.

Каза го с такава авторитетност, сякаш говореше за някоя от най-дълбоките тайни на Вселената. Как са свързани две частици? Ами просто така.

— Нали смисълът на болницата е да пристигнеш болен, а да си тръгнеш здрав — отбелязах аз. — От пазарна гледна точка изкарването на пациентите с инвалидни колички не вдъхва особена увереност.

Сестрата измърмори нещо под нос и ме остави с количката до изхода. Аз си проверих телефона и видях няколко съобщения на гласовата поща, но не бях в настроение да ги изслушам. Изключих го.

Колата на Джереми се появи след няколко минути.

— Господи, Ерик — бяха първите му думи.

Лицето му беше зачервено. Никога не го бях виждал толкова разстроен.

— Трябва да разберем кой го направи.

Качих се в колата му и затворих вратата. Той заговори бързо, осведомяваше ме за всичко случило се. Думите му се изливаха в неспирен поток — вече бил говорил с ченгетата, вече бил говорил със застрахователите и инспектора от пожарната и се срещнал с големите шефове.

— Наемаме нова охранителна фирма за лабораторията. Денонощна охрана. Това не биваше да се случва. Трябваше да засилим сигурността още след първата заплаха.

Той вече беше свързал двете събития. Заплашителните писма и пожарът. И защо не? Изглеждаше близко до ума.

Попита ме за обаждането от лабораторията и аз му разказах цялата история, от начало до край.

— Наистина си скочил от покрива?

— Да.

— Господи!

Поклати глава.

— Пишеше го в полицейския доклад, но аз реших, че е станало някакво объркване. Това са два етажа.

— Само един етаж е до покрива на бараката.

— А и тази жена, дето те издърпала от огъня. Никога ли не си я виждал?

Кой знае защо в ума ми се появи пак дъждобранът и една друга нощ преди няколко месеца. Силует на паркинга пред моя мотел.

— Не зная. Мисля, че не съм я виждал.

— Не си видял и Сатвик? Само колата му?

Ченгетата ме бяха попитали същото. Сърцето ми се сви.

— Само колата му. Е, явно това означава, че не се е появил.

Бях се надявал, че Джереми пази добрата новина за накрая, но още преди да отговори, разбрах, че няма добри новини.

— Нямам представа къде е.

— Ами жена му?

— Доколкото знам, никой не се е чувал с него.

След това замълчахме, пътувахме в тишина. Последните му думи още висяха между нас. Ако досега не беше притеснен за Сатвик, явно вече беше.

Когато наближихме града, Джереми попита:

— Къде да те закарам? Забравих да те попитам.

— У дома — отвърнах и му обясних посоката.

Още няколко километра се изнизаха в тишина. Когато колата стигна до отбивката към моя мотел, видях фламингите.

— Още ли живееш в тая дупка?

— Харесва ми.

— Това място ти харесва?

Не изглеждаше убеден.

— И плъховете не го харесват.

— Евтино е.

— Тогава защо, по дяволите, ти плащам толкова много?

— И аз това се чудя.

Джереми вкара колата в полупразния паркинг и спря.

Погледнах към вратата на моята стая — втория етаж, в дъното, близо до стълбите, но когато посегнах към дръжката на колата, се поколебах. Не исках да излизам и да се изправя пред тази стая съвсем сам.

Джереми като че ли усети това.

— А ти как си?

— Аз ли?

— Ами пожарът. Как се чувстваш сега?

— Добре съм.

Но знаех какво има предвид и какво всъщност ме пита. Ще откача ли като в Индианаполис, ще започна ли пак да пия твърде много и ще направя ли нещо безумно?

— Нали разбираш… не биваше да става така — рече той, взираше се през предното стъкло на колата. — Трябваше да е лесно, като едно време. А те взеха, че изгориха сградата.

— Съжалявам.

И наистина съжалявах. Аз му бях стоварил всичко това на главата. Въпросите. Вниманието. Спомних си за заснеженото шосе и усетих отново поднасянето на гумите по леда.

Той ме погледна.

— Не исках да кажа това. Ти няма за какво да съжаляваш. Просто трябва да си починеш. Колкото е необходимо.

— Не ми трябва…

— Платен отпуск — прекъсна ме Джереми. — Поне седмица или две. Може и по-дълго. А, това ми напомня…

Протегна се към задната седалка, взе малка купчинка вестници и пликове и ми ги подаде.

— Позволих си да изпразня пощенската ти кутия.

Втренчих се в купчината писма в ръцете ми. Предимно реклами, вестници, пликове с различна големина.

— Между другото, платеният отпуск е заповед. От горе. Само няколко седмици, докато овладеят положението.

Кимнах. Няколко седмици. Това можеше да означава най-различни неща. Запитах се дали вече съжалява, че ме е наел.

— Какво каза сестра ти, когато й се обади? — попита ме той.

— Нищо особено.

He излъгах съвсем, но внезапно в колата ми се стори твърде тясно. Посегнах към дръжката и отворих вратата.

— Благодаря, че ме докара.

Той ме изгледа.

— Не си й се обадил, нали?

— Не исках да я тревожа.

— Трябва да й се обадиш.

Завъртя ключа и запали двигателя.

— Тя вече се тревожи.

Сестра ми. Толкова прилича на мен и все пак съвсем различна.

Невероятно е какви неща ни се изплъзват. Други спомени остават, като неясно бръмчене в ума ни. Звукът от фурната в притъмняла къща. Това е просто усещане, подобно на транс, докато близките ти спят в стаите по коридора — сякаш в този миг всичко е наред и винаги ще бъде — един случаен миг, в който всичко е хубаво.

Има и други спомени. Огледалото в спалнята на родителите ти, изградено от широки квадрати, залепени за стената правоъгълници и когато се погледнеш в него, виждаш едно начупено на квадратчета момче. Дете на парченца, на десетина малки кутийки, винаги леко разместени, можеш да преместиш малко крака, така че да промениш ъгъла, от който се виждаш, и лицето ти да пасне добре в едно огледало, рамото ти в друго, ръцете в трето, пълно разграфяване на твоето същество.

И още един спомен: седя нощем до прозореца и чакам татко да си дойде. Мама влиза и пита:

— Какво има?

Нямам думи, с които да й обясня. Просто неизречим страх. Тревога, че някой ден татко няма да се върне.

Мама никога не се тревожеше. Никога не помнеше лошите времена.

Паметта й беше нейно собствено изобретение. Като суперсила. Гъвкава. Мама умееше да вярва, в каквото имаше нужда да вярва. Като око, което разкривяваше формата на реалността — контролираше спомените си, както тибетски монах контролира пулса си. И все пак понякога казваше неща, които те карат да замръзнеш — стряскащи прозрения.

— Остеопорозата е адаптивно състояние — обяви тя един следобед. — Продължителността на живота спада с всеки два сантиметра ръст над метър и осемдесет. Когато остаряваш, остеопорозата скъсява разстоянието, което кръвта трябва да измине по кръвоносната система, и така се подпомага работата на сърцето.

След години се върнах към това и не намерих нищо подобно в литературата. Беше нейна идея.

Тя изобретяваше и думи. Те се ронеха от устата й като златни монети. Думи, които трябваше да ги има. Думи като Кръговат. Сарказмичен. Инглациране.

— Инглациране? — попитах аз.

— Когато затваряш враговете си в лед — обясни ми тя.

Успях само да кимна. Разбира се.

И още една: след като получи резултатите ми от изпита, тя протегна ръка, докосна косата ми и рече:

— Моето умно момче. Моят математик.

Сестра ми само клатеше глава. Добрата. Разумната.

В мотелската стая аз посегнах към телефона. Набрах цифрите — всички, освен последната. Пръстът ми увисна над бутона.

Късно е, казах си. Сигурно вече си е легнала. А и какво щях да й кажа? След всичко случило се в Индианаполис дали щеше да ми повярва?

Чувах въпроса й, гласът й се извисява: „Как така ще изгори сградата? Ерик, какво си направил?“

Какво направих?

Опитах да си представя отговор на това. И оставих телефона.

Папката се криеше в средата на купчината вестници и писма, които Джереми ми даде. Вероятно дори не я беше забелязал — само я е грабнал с останалото от пощенската ми кутия.

Папката беше тънка. Бежова. Разпознах небрежния почерк на корицата: Това е информацията за Брайтън, която поиска.

Изпращаше я Машината за точки. Съвсем го бях забравил. Нима само преди дни го бях помолил да се разрови?

Вътре имаше бележка и няколко фотокопирани страници.

Да, бях чувал за нея. „Инграм“ бяха една от групите, които предлагаха пари на изследователи, занимаващи се с важни проблеми в математиката и науката като цяло. Както ЕксПрайз в аеронавтиката и „Милениум“ в математиката, наградата „Откритие“ и подобните й се смятаха за начин да се подкрепят иновациите.

Обърнах страницата и видях списък с правила и критерии. Стотици хиляди долари се изплащаха за изследвания в широк научен спектър. Повечето в областта на физиката и компютърните науки. Трима победители за последните седем години. На следващата страница бяха имената на спечелилите. Под тях данни за проектите, които са били разгледани. Тогава по гръбнака ми плъзна тръпка.

Понякога след прекаран в морето ден с татко аз намирах мама в трапезарията, работеше по тезата си. Така я наричаше, тезата, сякаш ставаше дума за едно-единствено нещо, макар че тя все нарастваше, а темата все се променяше.

— Видя ли китове?

— Не — отвърнах. — Наблюдавахме крайбрежието.

Тя кимна и пак започна да пише — този път за липидните системи.

Измерването на бреговата линия е картографски невъзможно. При всички тези криволици и издатини. Но можеш да измериш неравността й — специфичната честота на неравност. Това беше майка ми. Вълнообразна линия. Само приблизително разбираема. Казваше се Джилиън, но това име като че ли не й подхождаше. Когато мислех за майка си, името Джулия ми се струваше все по-подходящо. Джулия й пасваше. Истинското й име, което дори тя не знаеше.

Мама не се разочарова, когато не поисках да я последвам в имунологията.

— Това е област, която изисква инвазия — каза ми тя веднъж, като обяснение. — Освен това природните науки и физиката са едно и също, не е или така?

— Какво имаш предвид?

Тогава бях на дванайсет и вече бях завладян от физиката и числата. Опитвах се да отричам лудостта й.

— Едните си имат Дарвин, другите — Айнщайн. Но всъщност в основата си всичко е просто религия.

Отвърнах малко рязко:

— То е точно обратното на религия.

Тя поклати глава.

— Идва от същия порив. От нуждата да разбереш.

Очите й не издаваха нищо.

— И единственият въпрос е всъщност колко силно искаш да узнаеш?

Взех телефона. Колко силно исках да узная?

Набрах номера на Машината. Чух два сигнала.

— Ало.

— Получих доклада ти. Откъде взе списъка с проектите?

Отвърна ми тишина, последвана от експлозия от думи:

— Господи, Ерик, добре ли си? Чух какво е станало. Обадих се и ти оставих съобщения…

— Списъкът — настоях аз.

— Ами…

Той като че ли се обърка, опитваше да си спомни.

— Списъкът с проектите? Значи си получил папката. Един мой познат в университета ми го даде. Но как си ти? Чух за пожара.

— И това е публична информация?

— Да, всичко е публично, ако знаеш къде да търсиш.

— Няма дати към проектите.

— Не съм сигурен за датите. Защо ме питаш за това? Вгледах се в листа. Проучването, от което се интересувах, беше в средата на списъка.

— Кога е започнало това?

— Преди седем години.

— До настоящия момент?

— Да, вероятно. Не съм сигурен. Кажи какво става.

— В този списък има един много специфичен термин.

— В какъв смисъл специфичен?

— Разклоняваща трансформация — значението не е важно. Става дума за математическа функция.

— Не те разбирам съвсем.

— Аз го измислих. Аз измислих термина точно след колежа. Само няколко души работехме по това.

Той помълча, после рече:

— И този термин се появява в индекса на проучванията, които са разглеждани за наградата.

— Да.

— Къде си работил по това?

— Със стария ми партньор. Преди „Хенсън“.

— Но това е преди… — Замълча.

— Да, доста преди да се срещнем с Брайтън.

Последваха още няколко секунди тишина.

— Защо са се интересували от работата ти?

— Това е много хубав въпрос.

Преди Айнщайн го е имало Гастон Жюлиа.

В речника математическата функция е описана като вид система. Всъщност функциите са преобразуватели — те са онова „ако-тогава“, което е в сърцето на всяко изчисление.

Затворих телефона и го оставих на масата пред мен. В стаята цареше пълна тишина. Приближих се до огледалото.

Първия път, когато мама ми описа рибозомата, аз разбрах принципа. Нуклеотидната секвенция влиза от едната страна на рибозомата, а полипептидната верига излиза от другата — просто и подредено преобразуване на информация. Математическа функция в най-чист вид.

В края на Първата световна война един френски математик на име Гастон Жюлиа първи успял да опише поведението на сложните числа при множествена итерация[24] на функция ƒ. Прилагаме кое да е число z към функцията ƒ и получаваме резултат. После прилагаме функцията ƒ на изхода и получаваме вторичен резултат, след това прилагаме функцията ƒ към него и получаваме третичен резултат, и така нататък, в безкрайна процесия. Подобно на рибозомата, която изяжда своя продукт в една безкрайна примка.

Изобразени в триизмерно пространство, тези множества на Жюлиа изграждат сложни, красиви структури. Множества на Жюлиа. Фрактали на Манделброт. Патологични криви. И по-странни неща. Неща, които математиката нарича чудовища.

Мислите също могат да бъдат чудовища.

— Няма да се върна там — казах на мрака в стаята.

Погледнах в огледалото и се опитах да повярвам в това.

Самолетът за Индианаполис излиташе в осем сутринта.

Хапнах гадна храна на летището, докато чаках да се кача на борда. Часове по-късно кацнахме, наех кола и до обед вече бях на магистралата.

Установих, че трафикът в града е сито, през което някои коли преминават, а други — не. Не бях хванал цаката на местното движение и напредвах бавно.

Спомних си за интегралните схеми на Сатвик — еволюцията изискваше най-ефикасните дизайни. Жалко, че проектантите на града не бяха използвали същата техника.

Щом слязох от магистралата, се залутах из плетеницата на стар жилищен квартал. Една от най-старите части на града.

Тук къщите бяха ниски и яки като щангисти. Изглеждаха неразрушими — редица след редица четвъртити къщи, тухли и камък. Предните им огради опасваха тротоара. Хората по улицата тук бяха едноцветни, знак, че дифузията срещаше съпротива.

По-нататък кварталът внезапно се промени, сякаш бях пресякъл невидима линия. Търговски центрове, аптеки, бензиностанции и хотели. Сигурно съществуваше дума за такъв квартал. Специално зониране, познато единствено на общинските служители, които го използват в предизборните кампании. После още една трансформация, като последен фазов преход[25]. Големи квадратни постройки. Открито пространство. Високи сгради. Малки, спретнати бизнес комплекси, издигнати на достолепно разстояние от пътя и обградени от езеро от паркинги. Проверих джипиеса на телефона си за последно и завих вляво при табелата.

Беше точно преди два, когато спрях на паркинга и изключих двигателя.

Бях пристигнал.

Тази офис сграда беше по-ниска и по-широка от останалите. Освен това нищо в нея не изпъкваше. Типична бизнес сграда, която може да приюти десетина фирми. Затъмнени прозорци със златисто покритие, много бетон. Именно паркингът изглеждаше впечатляващо, особено ако си отсъствал известно време от Средния запад. Луксът на свободното пространство. Безбрежен асфалт — паркинг недоразумение. Никаква мисъл за икономии. В Средния запад понякога се смята за грубо да паркираш до друга кола. Както да седнеш до някого в киното на обедна прожекция.

Но дори по стандартите на Средния запад този паркинг беше необикновено празен. Десетина коли бяха пръснати из пространство, което можеше да побере публиката на колежански футболен мач. В предната му част видях беемве, паркирано на едно от запазените места. Зелено. Спомних си, че това е любимият цвят на Стюарт, макар че последната му кола беше няколко пъти по-евтина.

Погледнах се в огледалото за обратно виждане и си спомних за писмото, което бях изхвърлил:

Трябва да поговорим.

Слязох от колата и тръгнах към сградата.

В началото Стюарт не започна с желанието да управлява компания. Той винаги се е интересувал от технологията. Да създаде по-добър капан за мишката. Да разшири границите на възможното. И компанията беше просто начин да финансира всичко това. Той беше добър в технологията, но нямаше сърце за корпоративната страна на нещата. Поне навремето. Никога не е искал да управлява империя. Сега гледах масивната сграда в сърцето на корпоративния храсталак и се чудех дали е получил това, което наистина искаше.

Тръгнах към входа.

Вътре беше зловещо. Голямо, широко пространство, в което всеки шум отекваше като в мавзолей, дребни дръвчета в каменни саксии — вътрешен двор, създаден с намерението да прилича на външен двор, в смътно азиатски стил. Тук не се чуваха забързани стъпки. Прекосих празното фоайе и спрях пред една табела, на която бяха изписани имената на фирмите в сградата. На първия стаж се помещаваха няколко застрахователни и маркетингови компании, както и двечки с имена, които звучаха като витамини. Вторият, третият и четвъртият бяха празни. На петия етаж имаше само една компания, име, което помнех добре: „Хай-трупут Текнолоджис“[26].

Неволно се усмихнах. Още помнех как ми съобщи за първи път името.

„Не можеш да наречеш компания така“ — казах му аз.

Но той бе доказал, че греша. И ето я сега в списъка десетина години по-късно. Хай-трупут — име с единия крак в скрининга, с другия в информатиката. Но така или иначе все за масиви от данни става въпрос.

Взех асансьора до петия етаж. Той звънна и вратите се отвориха към коридор. Аз излязох колебливо от кабината и тръгнах по коридора към две високи врати, на които с малки черни букви бе изписано „Хай-трупут“. Бутнах ги и те се отвориха.

Стените бяха в бежово. Килимът — сив, учрежденски, от онези сплъстени настилки, използвани за помещения с голямо движение на хора, като приемни на лекарите например. Но тук движение на хора нямаше. Тук нямаше и столове. Нямаше масичка за кафе с последния брой на „Сайънтифик Америкън“. Очаквах поне рецепционистка. Поне нещо. Бюро имаше, но празно. След него започваше друг коридор.

— Има ли някой? — извиках аз.

След миг колебание тръгнах по коридора и стигнах до разклонение, където поех надясно. След десетина метра коридорът, подобно на железопътен тунел в планината, свърши и пред мен се разкри огромно пространство. Но къде бяха хората?

Осъзнах, че това е работното помещение. Залата за програмистите и дизайнерите — служителите, които всъщност правят една компания действаща. Ферма от кутийки, която продължаваше до хоризонта. Празна. Изоставена. Продължих да вървя.

Зад залата се нижеха редици по-малки помещения, но повечето празни. Килимът, същият сив, учрежденски, отстъпи пред плочки, а след това и те отстъпиха пред гол бетон. Цялата редица стаи изглеждаха така, сякаш навремето са служили за нещо, но вече са свободни.

Продължих с експедицията. Видях още бюра, кантонерки с отворени чекмеджета, телефони и компютърни монитори. В ъгъла имаше копирна машина с извадена тава за хартията. Листите бяха пръснати около нея като вътрешности на изкормен звяр. Видях чаши за кафе и малък сувенир с надпис „Татко номер 1“. Второ и трето място не присъстваха. Това беше снаряжението на хиляди работни часове. Офис, който беше достигнал до заника си като цивилизация. Стори ми се, че чувам шум в далечината. Тихо бръмчене.

— Ехо! — извиках. — Има ли някого?

Бръмченето утихна. Аз продължих, навлизах все по-дълбоко в лабиринта.

Открих го в една странична стая, с гръб към вратата, стоеше близо до истински апокалипсис от електроника, пръснат по огромна лабораторна маса, на която можеха да работят десетина техници едновременно. Но сега беше само той. Малката бормашина лежеше на плота.

— Стюарт.

Той изправи рамене и се обърна. В ръката си държеше пушка, насочена към гърдите ми.

— Ти дойде — рече той. — Знаех си, че ще дойдеш.

— Той се появи преди две седмици.

Вървях след Стюарт покрай празните офиси. Той носеше пушката опряна на рамото си с отработена лекота.

Някои стаи бяха празни, а в други все още имаше мебели. Един офис беше съвсем гол, ако не се броеше въртящият се стол, оставен като страж на пост в средата му. Чудех се какво ли се е случило тук. Сякаш минавах през призрачен град в Стария запад, изоставен след края на златната треска. Не, казах си, когато видях недояден сандвич, тук е като в Чернобил. Жителите му не са го изоставили — избягали са.

— Сатвик е бил тук? — попитах аз, опитвах се да овладея гласа си, но шокът от новината се просмука в него.

— Аха.

— Никой не знае нищо за него.

Той кимна, но не забави крачка и не можах да видя лицето му.

— Това обяснява всичко.

— Какво обяснява?

— Очаквах те по-рано.

Пушката смени рамото.

— Той като че ли смяташе, че някой го следи.

— А каза ли ти кой?

— Ако трябва да съм честен, не разбрах много от това, което ми наговори. Поне тогава. Беше страшно нервен. Изглеждаше притеснен.

В началото не беше такъв.

Стигнахме до стоманена врата и Стюарт набра някакви цифри на панела до нея. Чу се звън, вратата изщрака и той я отвори. Още празни офиси. Някои дори недовършени. Десетина голи кутийки.

Втренчих се в тази пустош, после в Стюарт и в пушката му. Той винаги бе имал страховит профил — кокалест и издаден, сякаш у него имаше процент-два повече неандерталско наследство, отколкото при останалите, и всичкото се беше озовало на лицето му. Изглежда, годините бяха направили тази тенденция по-явна. Широките му рамене като че ли запушиха вратата, докато влизахме в следващото помещение.

— По дяволите, какво е станало тук?

— Първите няколко години се разраствахме много бързо — каза той. — Може би твърде бързо. Имахме нужда от пространство, затова купих това място. По едно време имахме сто и трийсет служители.

— А къде са те сега?

— По плажовете, надявам се. Господ знае колко им платих.

— Платил си им?

— Да, за да изкупя акциите. Няма да им се наложи да работят и ден повече, освен ако не го желаят, разбира се. Помниш ли Лиза и Дейв?

— Да.

В ума ми проблеснаха две лица. Дипломанти, които бяха част от първоначалния екип.

— И двамата си взеха парите и поеха на изток.

Огледах пак хаоса. На мен не ми приличаше на ранно пенсиониране. Приличаше ми на масово преселение. На бягащи към спасителните лодки хора.

Опитах да се сетя и за други имена. За хора, които познавах от онова време. Опитах да си представя как се е разраствала компанията до 130 души. Като балон. А после се е спукала.

— Как е жена ти? — попитах.

— Не бих могъл да знам.

В гласа му нямаше горчивина. Просто излагаше факта. Все едно го бях попитал за времето в ден, в който не е излизал навън.

— Съжалявам да го чуя. Откога?

— От година. Може би малко повече. Адвокатите приключиха развода преди месеци. Аз доста ги улесних. Тя получава всичко останало, а аз — това.

Описа с жест изоставеното си кралство.

— А как са сестра ти и майка ти?

— Сестра ми е добре. Мама почина преди няколко години. Инсулт.

— Моите съболезнования.

Той обърна лице към мен.

— Виж, Ерик, съжалявам, че нашите отношения приключиха така. Казах неща, за които… но бяха трудни времена.

— Няма проблем.

— Наистина…

— Сериозно, Стюарт — прекъснах го аз. — Всичко е наред.

Не бях дошъл да ровя в стари рани. Огледах се, търсех начин да сменя темата.

— Кога затворихте?

— Не сме затворили.

Като видя объркването ми, Стюарт продължи:

— О, ти си помислил…

— Ами тук изглежда малко… запуснато.

Той се засмя.

— Може и така да се каже.

— Какво стана?

— Ела — каза той.

Преметна пак пушката на рамо и ми даде знак да го последвам.

— Нека ти покажа.

Поехме надолу по някакво стълбище.

— Как те намери Сатвик?

— Не е било трудно. Каза, че видял адреса във фирмения каталог. Все пак не сме нелегални.

— Не ми е споменавал, че ще идва тук. И думичка не ми е казвал за това.

— А ти уведомяваш ли приятелите си къде ходиш?

— Не е казал и на жена си.

Отново погледнах към пушката и осъзнах, че вероятно говоря с последния човек, който е видял Сатвик. Реших да насоча разговора отново към причината да дойда тук.

— Чувал ли си за компания на име „Инграм“?

— Звучи познато, но не мога да се сетя.

Спрях, извадих листа и му го подадох.

— А наградата „Откритие“?

— О, сега си спомням.

Прегледа листа и ми го върна.

— Интересен списък, доколкото виждам.

— Досегашните победители.

— Значи „Инграм“ стоят зад наградата?

Той продължи да върви и аз го последвах.

— Така е, и точно затова дойдох. Видях, че са се интересували от нашите разклоняващи трансформации.

— Да, те идваха тук. Беше преди четири години и не мина добре. Странна ситуация. Дойдоха цяла група костюмари и казаха, че сме били финалисти за награда, за която не бяхме кандидатствали. Разпитваха много за работата ни.

— Финалисти?

— Да, точно това ме смая. Кой ни е избрал за финала? Та нашата работа беше поверителна — или поне трябваше да бъде. Така и не разбрах как са чули за нея. След известно време ми хрумна, че една награда е страхотен претекст да надникнеш в технологията на конкурент.

— Имаш предвид шпионаж.

— Може би.

— И какво стана?

— Първо се спогаждахме, но аз не исках да им покажа всичко. Те не останаха много доволни. И накрая си тръгнаха.

Излязохме от стълбището и прекосихме празен етаж до другия край на сградата, където стигнахме до второ стълбище. То изглеждаше като скорошна модификация — груба метална спирала, която се спускаше през дупка в пода. Последвах Стюарт до долното ниво, което ми се стори последно.

— Колко етажа притежаваш?

— Сега сме на четири етажа. Купих ги на изплащане от другите компании.

— И всички стоят празни?

Той кимна.

— Да, в общи линии. Все още има няколко компании на първия етаж.

— Защо си купил етажите и си ги оставил празни?

— Трябваше ни буфер.

— За какво?

— За това — рече той.

Минахме по къс коридор, после през черна врата в тъмна стая. Тук нямаше прозорци — само синьото сияние на монитори и електроника по отсрещната стена.

— Той се появи също като теб — каза Стюарт. — Твоят приятел Сатвик. Качи се с асансьора горе и се представи. Каза, че го познаваш, затова го оставих да говори.

— Защо е дошъл?

Гласът ми звучеше някак кухо и аз осъзнах, че стаята е много по-голяма от очакваното.

Стюарт се усмихна, озаряван от слабото сияние на екраните.

— По същата причина като теб. Само че не го знаеше.

Натисна един ключ до вратата и лампите светнаха.

— За да види сферата.

— Пробивът се случи, когато се сетихме как да разчетем състоянията на спина на електрона в реално време — каза Стюарт. — Вече не става въпрос само за заряда. Така се запазва кохерентността. Имаме наноспинови чипове и архивиране на обработваните данни. Процесът се разраства така, че няма да повярваш.

Стюарт ме поведе навътре в залата.

Тя беше огромна. Заемаше почти цял етаж. Покрай стената се точеха две успоредни банки с хардуер, които се издигаха на два метра и половина и имаха решетки за охлаждане. Срещу тях, до другата стена, се намираше контролен панел, който би накарал и пилот на реактивен самолет да се изпоти — бутони, циферблати, диоди, черни, мъртви екрани, се нижеха по бетона. Жици извираха от стената. По всяка повърхност имаше оборудване. Беше невъзможно да го обхванеш с поглед — бе твърде много, твърде хаотично. И тогава забелязах стъклата. Отломките осейваха пода като милиони миниатюрни диамантчета. Ако останалата част от сградата изглеждаше изоставена и занемарена, тук сякаш беше избухнала бомба. Стъклото хрущеше под краката ми, докато прекосявах залата, а погледът ми спря на онова, което беше в центъра й, и аз замръзнах на място. Внезапно осъзнах какво е. Бях виждал чертежите на гърба на една салфетка преди десетина години.

— Все пак сте я създали.

— Да не си мислеше, че не можем?

В средата на залата, в центъра на малка платформа имаше голяма стъклена сфера, четирийсет сантиметра в диаметър. Над нея от тавана висеше огромна чиния, от която се спускаше електрически кабел, който продължаваше към стената.

— Накарахте ли я да заработи?

— Зависи какво имаш предвид под „заработи“.

— Използвай твоето понятие.

Очите му като че ли станаха още по-малки под месестите вежди. Неговата версия на смръщване.

— В такъв случай не работи — отвърна той. — Не съвсем.

Разбрах, че това е признание. Вероятно пред самия него.

— Но прави нещо. Точно затова ти написах писмото и те помолих да дойдеш. Прочетох статията ти.

— Моята статия?

— Мисля, че някак е свързано.

Взирах се в стъклената сфера. Кристална непрозрачност. Бяла мъгла от частици. Колкото по-отблизо се вглеждах, толкова по-добре долавях модел вътре. Отместих леко глава, светлината се отрази под различен ъгъл и внезапно в сферата се появи многофасетъчен образ, който се получаваше от вътрешните разломи в стъклото. Като падаща мълния, но много по-сложно и симетрично.

— Тук има модел — казах аз.

Стюарт кимна.

— Фасетъчен — каза той. — Сложна геометрия в по-високи измерения. Илюзия, създадена от вътрешните пукнатини.

Отместих леко глава и образът вътре доби нови сложни фасети — като полиран скъпоценен камък с вътрешна организация.

— И ти си създал това?

— Сферата да, не и модела на отражение. Това не е точно стъкло, а вид кварц, обработен с точност до микрометър. Моделът се появи при първото й използване — нещо като самопородил се модел, свързан с преподреждането на молекулите вътре.

Пак отместих глава и скъпоценният камък изчезна, а вътрешните контури се скриха, когато погледнах сферата от малко по-различен ъгъл.

Започнах бавно да я обикалям, за да я видя и от други ъгли.

— Каза, че не работи, но прави нещо.

Той се поколеба, преди да отговори:

— Тя снима.

Погледнах го.

— Снима. Какво снима?

— Пространството. Триизмерно пространство. Съвършено изображение. Само това може да прави.

— Триизмерно пространство? Имаш предвид холограмни изображения?

— Може и така да се каже.

Приближих се и вдигнах ръка към сферата. Беше хладна на допир.

— С каква резолюция?

Той се засмя.

— Дори реалността не би се справила с толкова много многоъгълници.

Точно след колежа открих, че е много освобождаващо да проектираш технология, която никога няма да бъде за продан. За мен беше важна теорията.

Нямаше нужда да се тревожа за добър потребителски интерфейс или за единичната цена на продукта. Можехме да разкараме излишната топлина с по-големи вентилатори или пък с водно охлаждане. Решенията на проблемите можеха да бъдат и тромави, и грозни. Важен беше единствено въпросът дали съществуват правилните материали.

Стюарт пристъпи към сферата и застана до мен, а пушката още лежеше на рамото му.

— Когато започнахме — каза той, — си помислих, че ще изминат поне две години, преди науката да признае, че квантовата механика е магия.

— Ако изучаваш магия, превръща ли се тя в наука?

— Научаваш, че всичко е наука.

Взирах се в прозрачния кварц и търсех недостатък.

— Това беше просто идея.

Аз изследвах логическите ограничения на теорията, търсех пробойните. Мисловен експеримент — нищо повече. Като такъв беше започнал и експериментът с двата процепа. Както езикът открива чувствителен зъб, така и аз търсех местата, където теорията ще се провали. Издирвах онези места, където нещата не биха могли да се случат така, както ни се струва.

Чух собствените си думи тогава: Математиката е адски сериозна.

— Как я наричаш? — попитах, вгледан в сферата.

Той мълча дълго, преди да отговори:

— Сферата си е „сферата“. Формата вътре е „диамантът“.

Спомних си, че идеята дойде от пробивите във фотографията.

Фемтофотографията на Рамеш Раскар, за да съм точен — начин да се запише светлина на видео. Образите се забавят до милионни части от секундата, докато вече се вижда дори как пълзят фотоните. И аз се зачудих дали същият принцип не може да се приложи за разбиването на реалността на дискретни пакети информация. Беше ли възможно да се открие зърнестата резолюция на самата реалност?

Гениалността на Раскар се изразяваше в това, че той бе използвал своята фемтофотография, за да надзърта иззад ъгъла. Като уловиш светлината и я забавиш до измерими единици, можеш да анализираш тяхното отскачане. Можеш да запишеш как фотоните рикошират от твърдите обекти и поемат обратно към сензора. Ключов е времевият интервал. Колкото по-далеч е даден обект, толкова по-дълго време отнема на светлината да отскочи обратно до източника. По същия начин, по който прилепите създават триизмерни ландшафти чрез отразен звук, могат да се създадат и карти от отразена светлина.

Бях виждал тези изображения. В коридор се включва светлина, а компютър записва данните. На екрана, „зад ъгъл“, бавно се появява образ от статичното поле. Отскачането на всеки фотон от милиони или стотици милиони фотони изгражда образа всяка наносекунда.

В квантовата теория се смята, че определени взаимодействащи частици пътуват не само в пространството, но и във времето. Като проследиш пътя на частицата във времето, можеш да получиш определен модел на „отскачане“; и точно като с камерата на Раскар, която надзърта зад ъгъла и реконструира образи чрез определяне интервала на отскачането на светлината, можеш да получиш модел на отскачане отпреди миг. Можеш да го реконструираш.

На теория с достатъчно мощна пушка за изстрелване на частици и достатъчно изчислителна мощ можеш да прожектираш целия път обратно чак до единството на четирите сили във Вселената — големият взрив и всичко след него. Ключът е в способността да измериш времевия интервал. Също както навремето добрият хронометър е бил много важен за моряците, за да изчислят географската дължина, така и за да определиш точно си място във времепространството, имаш нужда от правилния автомат. В случая — хронометър, който проследява взаимодействащите частици.

Стюърт свали пушката от рамото си.

— Е, ще я включим ли?

— Да, моля те.

Той отиде до стената с циферблатите и бутоните.

— Гледай сферата.

После облегна пушката на конзолата и се настани в един въртящ се стол.

Аз гледах сферата. Взирах се в нея. Прозрачна като празна чаша за скоч, докато не помръднеш глава и не видиш формата вътре.

— Готов ли си? — извика Стюарт. — Докосни я.

— Какво?

— Докосни сферата.

Сложих ръка на гладката повърхност.

— Нищо не става.

След миг видях проблясък — изблик светлина, която беше нещо повече от светлина, и главата ми започна да пулсира. За секунда почувствах внезапна болка, но тя бързо отшумя и изчезна.

— Добре ли си? — попита Стюарт.

— Главата ми.

— Страничните ефекти траят само секунда.

— Странични ефекти?

Но наистина беше така. Главата ми се прочисти и замайването премина. Зрението ми отново стана нормално.

— Сега гледай — каза Стюарт.

Обърнах се и видях себе си в сферата. Кристално ясно изображение, като на телевизор с висока резолюция. Моята застинала ръка, посегнала да докосне повърхността.

— Боже господи!

— Това е съвършено пресъздаване — каза Стюарт. — Чак до нишките на чорапите ти.

— Значи това е холограмно изображение?

— Гледай.

И тогава видях как сцената се премества — перспективата се променяше, а образът в сферата се въртеше, ставаше по-малък, сякаш камерата се отдръпваше. Обърнах се и огледах стаята, търсех някъде лещи, които да са заснели този кадър, но лещи нямаше.

— Камера ли търсиш? — попита Стюарт.

— Къде е тя?

— Няма камера. Само сензорът.

Той посочи към бялата чиния на тавана.

— Не разбирам.

— Той създава триизмерен модел на цялата стая. Ти си вътре в него. Можем да нагласим ъгъла на изображението, за да видиш сцената от всяка посока. Перспективата се контролира оттук.

Той побутна малък въртящ се контролер и сцената в сферата се промени, виждаше се от друга перспектива.

— Това е невероятно.

— Нищо не е. Гледай.

Той се наведе над клавиатурата и набра някакви команди. Чу се пращене на статично електричество и за миг сцената в сферата потрепна, а после започна да се превърта назад. Видях как ръката ми се отделя бавно от сферата. Видях лицето си да се обръща към Стюарт, сякаш бях чул нещо. А после образът посивя.

— Той се движи.

— Да, по дяволите, движи се, но дори това не е най-изумителното.

— Записал ли си го?

— Не, не работи така. Ето, нека ти покажа.

Стюарт тръгна към центъра на стаята и посегна към електрическия кабел, който висеше от тавана.

— Това е захранването на сензора.

Дръпна кабела и той излезе от стената.

— Сензорът е изключен от мрежата. Сега нищо няма да записва. Сложи ръката си пак на сферата.

Направих го, като този път разперих пръсти възможно най-широко. Сега кварцът беше по-топъл. С телесна температура. За няколкото секунди, през които бе работил, се беше стоплил с десетина градуса.

— Готов ли си?

— Да.

Той пак включи кабела в стената.

— Сега сензорът е включен. Помни, че ръката ти вече беше на сферата, когато го включих.

Той докосна контролерите и пак проблесна светлина. Имаше и някакъв звук, който усещах с костите си. Същата мимолетна болка. Същото замъгляване на зрението. Но бързо отминаха.

В сферата се появи образ: аз стоя до сферата, долепил ръка до кварца, като съвършено огледало.

— Дръж си ръката там — каза той.

— Добре.

— Сега гледай.

Завъртя контролера и образът се раздвижи. Видях как разперените ми пръсти се плъзгат и ръката ми се отделя от сферата, а аз се отдалечавам и завъртам глава. Образът спря.

Той го пусна отново. Аз пак се взирах и търсех грешката. Но нямаше такава. Това бях аз, на обратен ход. Три секунди — моят образ посяга да докосне сферата. Стюарт го пусна отново и отново.

— Но сензорът беше изключен, когато направих това — казах аз. — Как е възможно да е записал движението ми?

— Има много ограничения — каза той. — Не ме разбирай погрешно. Всеки път времетраенето е различно, но обикновено не е повече от пет секунди. И обхватът на изображението е крайно ограничен. Може да записва само в определена окръжност.

Той завъртя пак контролера и образът се отдръпна на известно разстояние, а после посивя. Стюарт завъртя контролера и увеличи образа.

— С фини настройки на сензора успях да увелича радиуса на засичане. Започна от област не много по-голяма от самата сфера, но сега обхваща почти цялата стая.

— Но аз все още не разбирам как сензорът е записал нещо, преди да го включиш.

— Сензорът не записва състоянието на фотоните — каза Стюарт. — Той записва отскачането.

Погледнах го. И тогава разбрах. Разбрах какво е направил. Разбрах чудовищността му.

— Мамка му! — възкликнах отново.

Той изобщо не беше записвал последователност от движения. Той беше направил моментна снимка; останалото бе конструирано от информацията за отскачането на частиците.

— Ти можеш да виждаш образ на онова, което се е случило, преди да започне записът.

— Затова отпратих всички — каза той. — Всички, които помогнаха да го изградим и да създадем алгоритмите за анализ на данните. Затова и ти писах. Тази сфера е само прототип, но технологията е преломна. Това е камера, която може да надникне навсякъде. Навсякъде.

— Дори назад във времето.

Той кимна.

— Ако това се разчуе, много хора няма да са много щастливи от съществуването на подобна технология.

— Всички, които имат тайни за криене.

— Престъпници — казах аз. — Правителства.

— Нещата са дори по-сложни, Ерик.

Той отиде до стената и изключи отново кабела.

— Ти каза, че може да записва до пет секунди.

— Обикновено.

— Но невинаги?

Той се усмихна.

— Ако изучаваш достатъчно усилено магията, превръща ли се тя в наука?

Нещо в начина, по който го изрече, ме накара да замълча.

— Какво си видял?

— Един път продължи осем секунди. А веднъж дори по-дълго.

— Колко по-дълго?

— Достатъчно. Мисля…

Той като че ли искаше да замълчи, но все пак продължи:

— Мисля, че понякога се обърква.

— В какъв смисъл?

— Ами в смисъл на това, което вижда. В кое точно минало наднича.

Той се върна при контролерите и взе пушката, която бе опрял на конзолата.

— Понякога виждам неща, които всъщност не са се случили.

Зачаках да обясни.

Стюарт пак сложи пушката си на рамо, прекоси стаята до сферата и застана до мен.

— Виждам го в сферата, но не и в реалността.

— Какво?

— Не съм напълно сигурен. Винаги е в периферията.

Огледах стаята. Хаосът. Ужасното бреме на това, с което се беше захванал. Неговата компания загиваше. Не беше трудно да си представиш, че човек може да превърти, когато е под такова напрежение.

— Може би си видял отражения — казах аз.

Стюарт кимна.

— Да. И аз така си помислих първия път.

Изглеждаше изморен.

— Вероятно още щях да си го мисля, но го имам записано. Искаш ли да го видиш?

Стюърт се върна при контролния панел и пак натисна бутона.

Сферата светна. Приближих се до нея и видях вътре стаята. Видях Стюарт с пушка в ръка.

— Изображението беше записано преди няколко месеца — каза той. — Имаше нещо в самия край на обхвата му, което не успявах да видя добре.

Присвих очи и се приближих. В изображението нямаше нищо необичайно. Просто Стюарт. Образ на Стюарт, който стои близо до сферата.

Той продължи:

— Ако превъртиш холограмата два пъти в бърза последователност, можеш да я свържеш и удължиш. Можеш да увеличиш, за да се видиш как гледаш в нея, как гледаш в сферата. А след това можеш да увеличиш самата сфера в образа. Така го видях за първи път, по случайност.

Помислих си за страничните ефекти, за които говореше той. За болката в главата ми, когато пусна машината. Какво ли може да ти се случи, ако я използваш много пъти? Какво може да ти се случи, ако я използваш по десетина пъти на ден? Дали не започваш да виждаш несъществуващи неща?

— Ето го — каза Стюарт.

Погледнах. И зинах от изумление. В сферата видях някаква форма — неясна неправилна форма. Сянка на ръба на възприятията. Можеше да е всичко и нищо, докато не се раздвижи. Когато се раздвижи, разбрах.

— Ето тук мога да свържа сцената — каза Стюарт.

Внезапно изображението се смали, задвижи се и аз вече не виждах сянката, а цялата сцена, докато не видях образа на Стюарт, който се приближава към сферата с пушка в ръка. Сцената се увеличи и сферата стана прозрачна и ярка, самата тя изображение. Като телевизор, който показва изображение на телевизор.

Обърнах се към реалния Стюарт, който стоеше до пулта. После пак погледнах записа.

Видях образа му да се взира в сферата. Видях го как вижда каквото бяхме видели и ние: сянката в стаята вътре в сферата — сянка с неговата форма. Още една негова версия, която стоеше там, където той не бе стоял. А после образът на Стюарт свали пушката от рамото си, направи три крачки назад, вдигна пушката и стреля.

Кварцът експлодира и сферата потъмня.

Стюарт остави контролерите и застана до мен.

— Мислех си, че мога да я поправя — каза той. — Мислех си, че ако започна отначало, ще поправя този дефект, но не стана така. Смяната на кварца отне два месеца, а когато я пуснах отново, видях пак фигурата по ръба на изображението. Като паралелна версия на мен самия. Знам, че е там. Някъде.

Посочи към стаята.

— Или може би е тук.

Погледнах към пода и внезапно разбрах откъде са се взели стъклата, само дето не бяха стъкла — съвършен балистичен модел по тъмносивия бетон, който се разпростираше от подиума в центъра. Обърнах се да погледна към онази част на стаята, където беше стояла сянката.

Съвършен балистичен модел по тъмносивия бетон, да, освен на две места. Две ясни празноти с формата на стъпала сред парчетата кварц, сякаш някой бе стоял там.

— Сатвик какво се надаваше да открие тук?

Стояхме в нещо като вътрешен двор, който опасваше втория етаж на сградата. Първите два етажа бяха малко по-широки от тези над тях, защото бяха заобиколени от тераса. На нея имаше няколко пластмасови масички и малки дръвчета. Като спретнат миниатюрен парк, който рязко контрастираше на хаоса вътре. Вятърът от време на време караше косата на Стюарт да танцува около главата му и развяваше намачканата му риза. Зачудих се от колко дни е с тези дрехи.

Сега той носеше пушката на предмишницата си. Приличаше на изгубил се ловец.

— Искаше да види с какво си се занимавал.

— Защо?

— Отначало и аз не бях сигурен. После осъзнах, че има нещо общо с експеримента с двата процепа.

— Знаеш ли къде е той сега?

Стюарт поклати глава. Тъмните му очи се взираха над перилата към изтляващата светлина.

— Но изглеждаше изплашен. Нещо го беше изплашило.

— Защо носиш тази пушка?

— Защото мисля, че той беше прав да се страхува.

Няколко минути гледахме как слънцето залязва. Нощта приближаваше.

— Дай да видя пак онзи лист — каза Стюарт.

Подадох му го и той го прегледа.

— Погледни какви проучвания са включени. Какво е общото между тях?

— Те са от всякакви области.

— Защото не гледаш внимателно. Победителите са просто за заблуда. Виж кой е получавал наградата, та тези изследвания само се докосват до периферията.

— До коя периферия?

— На истинските въпроси. Нима не разбираш? Те са се интересували от другите проучвания. Онези, които не са победили.

Смръщи се.

— Мисля, че познавам част от учените. Или поне познавам хора, които работят в същите области.

— И кои са те?

— Те са предупреждения — каза той и ми подаде пак листа. — Двама от тях са мъртви.

— Кога е станало?

— През последните няколко години. Катастрофа. Друг скочи от една сграда. Явно е опасно изследването ти да влезе сред финалистите за наградата „Откритие“.

Той се извърна от мен и се наведе над перилата.

— Тук е много тихо нощем. Толкова е спокойно.

Загледа се в далечината.

— Ние не създадохме онзи диамант в сферата; ние го открихме. Точно така го усещам, сякаш винаги си е съществувал. Заровен в земята артефакт. Технологията е само лопатата, която го изкопа.

— Откога не си се прибирал у дома?

— От седмици. Тук имам всичко необходимо. Купища храна, електричество, вода и канализация.

Погледна към пушката си.

— И пушка.

— Говориш като човек под обсада.

Той се обърна към мен и очите му внезапно се фокусираха.

— Впечатлен съм от твоята статия. Експериментът е елегантен и прост. А и това, което се случи после. Онзи лекар.

— Робинс.

— Да, лоша работа. — Стюарт поклати глава и се изкикоти. — Каква ирония, нали? Този твой късмет! Тъкмо да откриеш душата и да се натъкнеш на бездушните.

— Няма никакво доказателство, че означава това.

— Доказателство? Нима мислиш, че хората се нуждаят от доказателство? Я погледни натам. Виждаш ли онзи паркинг пред църквата?

Да, виждах го. Църквата беше на две пресечки оттук. Бях я взел за спортен комплекс или нещо като малък стадион.

— Виждам какво става на този паркинг всяка неделя, а през последните няколко седмици той е по-претъпкан от всякога. Всички говорят за душата и за странните научни тестове. Твоят човек Робинс и онези клипове, които изтекоха в мрежата… Хората може и да не са съвсем сигурни какво е открил твоят експеримент, но те знаят, че е открил нещо. — Погледна към небето. — И все пак всичко е само шест кварка и шест лептона, нали? Цялата материя във Вселената. Дванайсет частици, които изграждат всичко. Шест кварка и шест лептона. — Наведе се над перилата. — Мислиш ли, че и в онзи кварц има кварки и лептони?

— Има изображение — казах аз.

Той пак махна с ръка.

— Всичко е изображение. Всичко. Това даже вече не се поставя под въпрос, нали? Математиката го доказа преди години. Колкото по-навътре проникваш, откриваш предимно празнота и че всъщност нищо не се докосва в нищо — съществува само илюзия за докосване, усещане за докосване. Наречи го кварки и лептони, ако искаш. Сега остана един-единствен въпрос — какво означава всичко това.

— И според теб какво означава?

— Проклет да съм, ако знам — засмя се той. — Моделът в кварца ни казва нещо, свети като послеобраз. Когато за първи път използвах сферата, онези несъвършенства в нея се проявиха, но когато я използвах отново, нямаше изкривяване на образа. Много мислих какво означава това.

— И стигна ли до заключения?

— Може да е само едно — каза той. — Мисля, че моделът в кварца е нещо като негатив.

— Фотографски негатив? На стаята?

— На реалността. — Той сви рамене. — Триизмерно времепространство. Някак всичко е кодирано в тази форма, чак до Планкова дължина[27]. Нали ти все искаше да се опитаме да обединим квантовата механика с относителността?

— И смяташ, че моделът прави това?

Той сви рамене.

— Реалността го прави. Просто не знаем как.

Мълчахме дълго и се взирахме в нощното небе.

— Е, ами сега? — попитах аз.

Той се обърна към мен.

— Вече няма инвеститори. Парите свършиха. Всичко свърши.

— Сигурно все можеш да направиш нещо.

— Не. Огледай се. Интелектуалната собственост струва нещо, но и тя ще бъде разпределена като всичко останало. Мислех си, че ще успея да намеря необходимия капитал, но ме отрязаха. Инвеститорите избягаха. Поне успях да го видя пръв и да ти го покажа. — Пак се изправи. — А ти защо си тръгна?

— Беше преди десет години.

— Но още не си ми казал защо. Избяга от работата. По-късно разбрах, че са те арестували, държал си се като луд.

Луд. Дума, която хвърляше сянката си още от детството ми.

— Напих се.

— Има ли общо с ръката на сестра ти?

Гледах лицето му в сумрака. Не виждах на него обвинение. Той просто беше объркан.

Отстъпих от перилата, вече се беше стъмнило съвсем и лампите на паркинга светнаха.

— Това беше в друг живот — казах аз. — Продължих напред.

— Както кажеш.

Беше настъпил моментът да си тръгна. Вече го разбирах. Някои неща е най-добре да си останат в миналото. И двамата се взирахме в сгъстяващия се мрак и дълго време никой не продума. Когато най-сетне заговори, той смени темата:

— Твоят приятел Сатвик не ми каза къде отива, но спомена едно име — Викърс. Пита ме дали ми е познато.

— А познато ли ти е?

Той поклати глава. Аз ровех из паметта си, но името не ми говореше нищо.

— А каза ли нещо друго?

— Каза нещо странно точно преди да си тръгне. Каза ми да се пазя.

— От какво да се пазиш?

— Имало някакво момче. Каза ми да се пазя от момчето.

В самолета затворих очи. Нощен полет за Бостън.

Бях изпил сънотворно, но сънят не идваше. Чувствах се някак странно откъснат, сякаш всичко се случваше с някой друг. Аз бях наблюдател на самия себе си — на това, което щях да направя или все още правех. Наблюдавах съществуването си, вдигнах ръка пред себе си и се чух да казвам в мрака:

— Не вярвай на очите си.

Взех още две таблетки.

Тъмнината се спусна.

А с нея и забравата.

Бях на тринайсет, когато започна. Някакво движение в периферията на възприятията ми. Пространство, което усещах, но не можех да видя. Зейнала, надвиснала паст. И не можех да го обясня, не разполагах с думите.

Баба ме прегръщаше и започваше да ме люлее, докато тъмното нещо се разгръщаше и разливаше — вълна, която се издигаше над мен, заплашваше да се стовари отгоре ми и да ме отнесе. Понякога плачех и го наричах усещането, макар че не беше никакво усещане, а нещо, което виждах, когато очите ми бяха затворени. Тогава лицето на баба ставаше все по-угрижено, тя се страхуваше за единствения си внук. Момче, което вече беше видяло и изгубило твърде много.

Затова спрях да й казвам, когато тъмното нещо се случваше. Вече не плачех и не й казвах, че се е завърнало. Усещах го в стаята си как нараства. Прилив на лудост.

Взирах се в него, в този кипящ мрак, който не можех да видя — беше като да стоиш близо до влаковата свирка, толкова е силна, че не можеш да я издържиш; само че не беше звук, а нещо друго. Нещо по-голямо.

И тогава, изплашен и притиснал юмруци до очите си, започвах да му крещя числа, две, три, четири, пет и така нататък, защото само това имах — и научих нещо неочаквано. Можех да го пропъдя, можех да прогоня тази лудост, това тъмно нищо.

Можех да го пропъдя с числа.

Самолетът кацна. Ярки светлини на летището.

Открих колата си в подземния паркинг. А на нея, под едната чистачка, имаше бележка.

Първо си помислих, че е талон, докато не я отворих:

В колата изпих още две хапчета.

Дълго шофиране по лъкатушния път. В мрака на града уличните светлини бяха като нови съзвездия, а аз разпитвах татко къде е отишъл, шептях на бездната, но не получих отговор. Само смърт. Както вероятно беше мъртъв и Сатвик. А мъртвите никога не продумват на живите.

Завъртях волана.

Посред нощ се събудих със сепване и ръката ми потрепна да се хване за нещо, сякаш се бях препънал и падах от много високо.

Събудих се потен, сърцето бумтеше в гърдите ми.

— Шшшт — прошепна тя и прокара ръка по потното ми чело. — Заспивай.

— Имах чувството, че пропадам.

— Случва се на всички. Просто душата ти се връща отново на мястото си.

Седнах.

— Трябва да вървя. — Бях дошъл в апартамента й преди часове. Имах нужда да усетя нещо истинско, за да изляза от главата си, но се оказа грешка. Главата ми ме последва и тук.

— Остани — прошепна Джой. — Всичко е наред. — Ръцете й лежаха на голото ми рамо.

— Откъде знаеш?

— Всичко ще бъде наред.

Спомних си за думите й преди месеци.

— Не — казах. — Струва ми се, че няма да е наред.

Когато се събудих сутринта, ми прилоша.

Студени плочки на пода. Повърнах в тоалетната.

Кошмарите бяха много страшни. Надигащ се огън.

В съня дробовете ми горяха, аз се събудих рязко и осъзнах, че просто съм задържал дъха си.

Прокарах едно хапче с малко мляко.

— Сигурен ли си, че е добра идея?

Тя стоеше близо до мен в тъмната кухня. Беше чула как отварям шишенцето с таблетките.

Целунах я по челото и си тръгнах призори. Навън небето се беше продънило и дъждът се сипеше като пелена. Хукнах през локвите към колата си.

Близо до моя мотел видях през пелената на дъжда необозначена кола. Беше толкова очевидно полицейска, че се зачудих защо са си направили труда да изпращат точно нея. Или може би това беше целта. Кола, която просто крещи, че е полицейска. Черен средно голям седан. Тъмни прозорци. С изключение на него, нямаше нищо друго забележително. Дъждът барабанеше по лъскавата му боя.

Сигурно бяха дошли да ме разпитват пак за пожара.

Подминах колата, без да я поглеждам, но вместо да спра на паркинга на мотела, продължих към бензиностанцията от другата страна на улицата.

Спомних си за бележката на стъклото. Скоро.

Щом наближих вратата на бензиностанцията, погледнах нагоре по улицата към паркираната кола. През тъмните стъкла не се виждаше нищо, но забелязах, че чистачките работят на всеки няколко секунди.

Купих си един хляб, фъстъчено масло и шест кутийки кока-кола. Вечеря за шампиони. Останах в бензиностанцията само няколко минути, но когато излязох, колата я нямаше. Огледах движението по улицата и не я забелязах никъде.

Качих се пак в колата си и прекосих улицата към мотела.

Тъкмо слязох и хукнах към стълбището, когато чух воя на форсиран двигател и гуми, които разплискваха локвите. Не си направих труда да се обърна.

В този миг един мъж с панталони цвят каки и тъмна риза с висока яка излезе иззад стълбището и спря пред мен. Беше едър, масивен, към средата на трийсетте. Приличаше на бивш колежански борец или на охранител — дебелият врат опъваше силно средното копче на високата яка.

— Ерик Аргус — рече той.

Аз спрях. Погледнах го през дъжда, от който и двамата подгизвахме. За миг си помислих да излъжа, но какъв смисъл имаше? Той явно знаеше кого точно търси.

— Да.

— Един човек иска да говори с вас.

Не знаех как да реагирам, чух вратата на колата зад мен да се отваря. Обърнах се и видях, че е същата кола отпреди малко. Черна, с тъмни стъкла. Все пак не беше полицейска, освен ако дебеловратият не беше ченге, а това не изглеждаше много вероятно. Явно ме бяха чакали. Хвърлих торбата на паважа.

— Кой иска да говори с мен?

— Ще се радваме да ви запознаем.

— Имате предвид сега.

— Ако обичате. — Той пристъпи към мен и аз едва не хукнах да бягам. Можех да го направя. Този тип беше твърде едър, за да е издръжлив. Огромните, гладни за кислород мускули не му даваха предимство. Ако успеех да избягам…

И сякаш прочел мислите ми, още един мъж слезе от шофьорското място и пристъпи към нас. Той беше по-висок, по-слаб и с няколко години по-млад. Явно беше спринтьорът от двамата, в случай че се стигне до гоненица.

Обърнах се пак към дебеловратия.

— А ако не искам?

Той вдигна вежда. Достатъчен отговор.

Пак се озърнах наоколо, много добре бяха избрали и мястото и момента. Намирахме се зад ъгъла и не се виждахме от рецепцията. Стълбището ни скриваше от пътя, а дъждът беше прогонил повечето хора от улиците.

— Доста ви улесних, нали?

Дебеловратият посочи към отворената врата на колата и каза:

— За нас винаги ще е лесно.

В колежа бях виждал как охраната изкарва пияниците през двойните врати на стадиона, търкаляше ги като трупи. Така щяха да ме затъркалят и мен, ако продължавах да се инатя. Или пък все още можех да побягна и да се надявам на бързината си.

Погледнах към вратата на стаята си и тогава реших. Там не ме чакаше нищо. Само тъмна стая. Въпроси без отговори. Който и да беше устроил това, явно си беше дал много труд и по всичко личеше, че имат основателни причини да говорят с мен. А където има причини, там има и отговори.

Качих се в колата. Дебеловратият ме последва, затвори вратата и потеглихме.

Пътувахме от половин час. На юг, към града.

— С кого ще се срещна? — попитах. А след няколко минути: — Къде отиваме?

И двамата мълчаха като глухонеми. Накрая млъкнах и аз и продължихме в тишина.

Дъждът вече беше спрял, когато поехме по отбивката. След пет минути навлязохме в един подземен паркинг и дървената бариера се вдигна автоматично пред нас. Продължихме надолу по извитата алея със свистене на гуми и аз започнах да се притеснявам. Пак се изкуших да избягам — да отворя вратата и да духна. При тази скорост можех да изскоча и да се претърколя.

Преди да взема решение, колата мина през някакви врати и спря пред стена. От двете ни страни също се издигаха стени. Мъжете не слязоха. Вратите зад нас се затвориха, а после усетих, че подът започва да се движи. Издигахме се. Асансьор за кола? Бях чувал за такова нещо, но никога не го бях виждал на живо. Това беше преживяване, на което се радваха единствено свръхбогатите. Онези, които искаха да държат наблизо своя „Астон Мартин“. Асансьорът се издигаше бързо и над вратите не просветваха цифри. Не се чуваше и звън на всеки етаж. Този асансьор имаше само една спирка.

Стомахът ми се обърна леко, когато най-сетне спряхме. Тежките врати се отвориха и отвъд тях през предното стъкло на колата видях огромно фоайе. Ярки светлини и полилей.

Двамата мъже слязоха от колата и аз ги последвах. Поведоха ме безмълвно към апартамента. Високи тавани. Мраморен под. Това не беше просто богатство, а нещо съвсем различно. Апартамент за много милиони. Никога не бях виждал такъв. След едно стъпало влязохме в друго помещение и мъжете ме поведоха навътре в жилището, като прекосихме стая с размерите на игрище за голф, покрита с рошав бял килим. В центъра й имаше червена топка, с каквато си играеха децата.

През отворените врати на верандата видях огромен вътрешен двор, а отвъд него на фона на тъмносиньото небе се издигаха другите небостъргачи. Предположих, че сме на двайсетия етаж, или пък трийсетия.

— Ерик.

Обърнах се, щом чух гласа.

Близо до огромна махагонова маса стоеше Сатвик.

— Сатвик!

Прекосих стаята, а на момчешките черти на Сатвик се разля широка усмивка — лице на херувим под посивяващата коса.

Протегна ръка да се здрависа, но аз го сграбчих и го притиснах в прегръдка.

— Какво правиш тук? — попита той.

Потупах го по гърба.

— Ти си жив.

— Разбира се, че съм жив. Ти какво си помисли?

— Не знаех какво да мисля.

Огледах се. Намирахме се в нещо като голям салон. Два огромни дивана. Камина от бели тухли. Вероятно това бе всекидневна, но не бях сигурен. Нямах такава дума в речника си. Не бях виждал подобна стая в нито една къща досега.

— Имаш ли представа… — не ми достигнаха думи. Шокът беше огромен. — Къде беше, по дяволите? — Опитах да успокоя гласа си, но облекчението бързо се превръщаше в нещо друго. Гняв. Ярост.

Сатвик поклати глава.

— Тук съм от две седмици. Още не знам какво става.

Тогава забелязах раната над едното му око. Беше заздравяла, или поне заздравяваше. Изглеждаше дълбока и бе точно по средата между косата и веждата. Стори ми се, че е имала нужда от няколко шева.

Гневът ми утихна.

— Челото ти…

— Ами ти — рече той и посочи превръзката на ръката ми. — Какво е станало?

Погледнах към ръката си, съвсем бях забравил, че е превързана.

— Имаше пожар.

— Пожар? — сбърчи чело Сатвик.

— В „Хенсън“. Складът изгоря.

Той се ококори.

— Изгорял? Някой пострада ли?

Поклатих глава.

— Само аз.

— Какво стана?

Откъде изобщо да започна? Всичко, което можех да кажа, беше свързано с друго, случило се по-рано.

— Много неща станаха, но трябва първо да се обадим на жена ти. И на Джереми. Хората се тревожат за теб. Трябва да им се обадим.

Тогава лицето му се промени.

— Съжалявам, Ерик.

— За какво съжаляваш?

— Това място не е, каквото си мислиш.

В този миг някакви врати се отвориха с трясък и няколко души излязоха от кабинет, като разговаряха шумно. Когато видях кой върви отпред, стомахът ми се сви. Брайтън. Той тръгна към нас с усмивка.

— Я вижте кой е туй.

Беше облечен с тъмно поло, което силно контрастираше със златистата му коса. Двама мъже и една жена го следваха, но на известно разстояние. Мъжете вероятно бяха някаква охрана, а жената не можах да определя.

Беше облечена с тъмен делови костюм и носеше куфарче. Може би адвокат или счетоводител. Изглеждаше към средата на четирийсетте, твърде ръбеста, за да е точно красива, но все пак впечатляваща. Имаше светли воднистозелени очи.

— Господин Аргус — рече Брайтън и протегна ръка. — Радвам се да ви видя отново.

Оставих ръката му да виси във въздуха.

— Защо съм тук?

Усмивката му промени формата си и изтъня до процеп. Той свали ръка.

— Направо на въпроса, значи. Одобрявам. Това ще ни спести обичайните любезности. Виждам, че вече нямаме нужда от тях. — Той се обърна към жената. — Би ли ни извинила?

Тя кимна и излезе, без да продума. Бодигардовете останаха.

Брайтън се обърна към мен.

— Моите извинения, ако съм ви накарал да чакате, но трябваше да се погрижа за бизнеса. Знаех си, че все някога ще си поговорим отново.

Да си поговорим. Затова ли бях тук?

— Слушам ви.

— Насаме.

Той посочи към хората си и те застанаха до Сатвик, а единият сложи небрежно ръка на рамото му, сякаш му беше пръв приятел. Сатвик не оказа никаква съпротива.

— Елате — рече Брайтън и ми даде знак да го последвам.

Тръгна към вратите на верандата в дъното на помещението.

— Труден сте за откриване, Ерик — каза той, когато излязохме навън. Верандата беше огромна. Бял мраморен под, стъклени перила. Въздухът бе хладен, а от улицата долу долиташе приглушен шумът от трафика.

Трийсет етажа, казах си, ако се съдеше по гледката.

— Не чак толкова — отвърнах. — Вие ме открихте доста лесно.

— Е, тогава сте труден за разбиране. При вас никога нищо не е просто, нали? Ето затова исках да си поговорим.

— Затова ли ме отвлякохте?

— Отвличане? — Той се изсмя. — Та вие дойдохте доброволно. Бяхте любезно помолен и се съгласихте. Или бъркам?

Прав беше, разбира се. В една съдебна зала не бих могъл да твърдя друго.

— Ами Сатвик?

— Трябва да призная, че той не беше помолен любезно. Но при него нямаше да свърши работа. Той е боец, макар на пръв поглед да не личи. — Погледна ме. — Вие обаче не сте. Вие бягате от битките, нали? Вие сте по бягането.

Извадих телефона от джоба си, вдигнах го, натиснах „Набери“ и го опрях до ухото си.

Очаквах да ме спре, а той само се усмихна.

— На кого се обаждате? Какво ще му кажете?

Не помръдна и никой не дойде да изтръгне телефона от ръката ми.

След три секунди тишина аз свалих апарата от ухото си и погледнах екрана. Разговорът не беше осъществен.

— Съвсем лесно е да се блокират разговорите — каза Брайтън. — Така ще получа цялото ви внимание, без да се разсейвате с телефони, за да можем да обсъдим всичко и да стигнем до съгласие.

— Тогава говорете.

Прибрах телефона в джоба си.

Брайтън се засмя.

— Гледате ме, сякаш съм ви враг. Не съм чак толкова лош, за колкото ме мислите. Често срещан предразсъдък е да очакваш най-лошото от човек, чиито мотиви не разбираш. Обичаме да делим нещата на добро и зло, но те рядко са толкова лесни за разделяне. Всъщност всичко е въпрос на гледна точка. Трябва да се взима предвид единствено стрелата на Вселената. Останалото е само… ненужен филигран. Декорация.

— Ами наградата „Откритие“? И тя ли е само декорация?

Той присви очи за миг. Бях го хванал неподготвен.

— В известен смисъл, да. В друг — не. Както казах, няма добро или зло, има само стрела. Но има и такива, които работят срещу стрелата. А има и такива, чиято цел е да подпомогнат движението й. Вие от кои сте, чудя се?

— Нямам никаква представа за какво говорите.

— Напротив. Знаете повече, отколкото предполагате. — Той тръгна по белия мрамор. — Как е сестра ви, между другото?

Заплахата беше ясна.

— Какво искате?

— Искам да знам мнението ви по един въпрос. Въпрос, който, изглежда, е от вашата специалност. — Погледна ме и продължи да крачи. — Ако сте пиян и направите нещо в състояние на умопомрачение, брои ли се?

Втренчих се в него.

— Този въпрос не може да не ви е занимавал — продължи той. — Все пак съзнанието е толкова ограничен ресурс. Та значи, ако затръшнете врата и счупите ръката на сестра си, докато сте пиян, счупите я толкова зле, че се налага операция, за да наместят костите… — той не довърши.

Усетих как лицето ми пламва.

— Сигурно тази несигурност е някаква утеха — рече той. — Някакво извинение. Когато се напиете до умопомрачение, още ли сте там, в главата си? Още ли сте отговорен за постъпките си? — Той стигна до мен, спря и каза съвсем тихо: — Това брои ли се за престъпление?

Стиснах юмруци и ги отпуснах. Отворих уста да заговоря, но не бях уверен в думите си.

Той се изсмя тихичко.

— О, значи все пак имало нещо зад спокойната външност. Вече започвах да се чудя. Моля, кажете ми професионалното си мнение — дали ще колапсирате вълновата функция, ако сте пиян до умопомрачение? Можем да проверим, нали знаете. Имаме хубав бърбън. Специален резерв. Само трябва да се напиете хубаво, а после ще използваме малката кутийка на Сатвик, за да видим какво ще стане. Ще ви бъдат ли опростени греховете, или не. — Брайтън пристъпи към перилата. Вятърът се засили. От далечината долетя вой на клаксон, после още един. Звуците на града. Брайтън се наведе над парапета и аз си помислих, че мога да го съборя оттам. Ще го сграбча за краката и ще го вдигна. Той се обърна към мен, сякаш прочел мислите ми. — Чудя се къде отива съзнанието, когато се напиете до умопомрачение? — Гледаше ме, сякаш очакваше отговор. — Онова бреме, което така силно усещате. Съзнанието е дар и все пак някои го намират за непоносимо. И доста се стараят да го помрачат. От какво се страхувате?

Той се приближи.

— Казват, че за да опознаеш някого, трябва да опознаеш страховете му. Кой е най-големият ви страх, Ерик? Че няма да ви помнят? — Сякаш четеше всичко по лицето ми. — Не, това е страхът на другите, не вашият. Вероятно се страхувате, че няма да успеете да довършите работата си? — Търсещите му очи като че ли откриха нещо. — О, това е, нали? Сигурно случилото се в Индианаполис е било голям удар за вас.

— Защо съм тук?

— Питате, а отговорът е пред очите ви. Кажете, за какво сте ми притрябвали? За какво ми е Сатвик?

— Не зная.

— Живеем в странни времена. В цялата писана история никой не е успявал да примири плътта и душата? А ето къде се озовахме сега.

Погледнах го остро. Плътта и душата. Звучеше ми познато.

— Говорили сте с Робинс.

Той кимна.

— Шепнах му на ушенце. Прошепнах му някои неща, за да се уверя, че няма да създава проблеми. Но вие — той посочи към мен, — вие създадохте цял свят от проблеми.

Той се обърна и отново се загледа в града.

— Що за свят създадохте вие, Ерик? Изобщо замислихте ли се какво вършите? Вашият малък експеримент, вашият, на Сатвик и на всички любопитни учени, които ще ви последват, ще проверяват ли, проверяват, докато не открият това, което открихте и вие — че съществува част от населението, която не може да колапсира вълната. Мислите ли, че тази информация вече може да бъде спряна? Мислите ли, че едно откритие може да бъде върнато обратно?

— Не.

Той поклати глава.

— Поне няма да е лесно. Цивилизациите и преди са губили знание, но винаги болезнено. След публикуването на статията ви всичко стана необратимо. Светът се върти по своята ос, но той има и други оси, които вие не виждате. Дори сега някъде там лаборатории подготвят оборудването и кандидатстват за финансиране. Дори сега има хора, които се занимават с това. Машината работи. Ако затворя очи, мога да чуя как бръмчи двигателят. Те ще продължат; те ще открият, каквото открихте и вие, и какво ще стане тогава?

— Какво имате предвид?

— Какво ще стане с различните човешки същества? Трябваше да помислите за това. — Той се извърна към мен. — Робинс го нарече душа и другите ще го нарекат така, но каквото и име да изберат, остава фактът, че вашият експеримент прокара разделителна линия. Извади парадокса под скалпела за дисекция.

— Какъв парадокс?

Той наклони, объркан, глава настрани.

— Парадоксът за свободната воля. Наистина ли не разбирате?

Не разбирах. Бледото му лице сияеше леко в сумрака. Изражението му беше сериозно.

— Ще поискат ли хората политиците да бъдат тествани? Съдите? Бъдещите им брачни партньори? Този процес е вече в зародиш — пришпорен от откритията на Робинс. Този въпрос се задава в църквите и пред огледалата. И докъде ще ни отведе той? Тези хора, които не са хора… какво ще стане с тях? Може ли да им се вярва? Дали няма да бъдат изпратени в трудови лагери? Дали няма да станат жертва на геноцид?

— Вие сте луд.

— Това са крайните варианти, признавам, но трябва да се имат предвид. Какво в човечеството ви кара да мислите, че не е склонно към крайни реакции? Хората се избиват заради религиозни убеждения, културни различия, расови различия. Какво отделя едно племе от друго? Нима е нещо толкова значимо? Хората търсят всякакви причини да вярват в нечовешката природа на собствените си ближни, а вие им осигурихте най-върховното оправдание. Села ще горят, ако не тук, другаде. Ако не тази година, следващата. Старата история на нов глас като при гоненията на вещици в Салем — ще връзват камъни на гърбовете на невинни само за да видят дали ще потънат. Това е в човешката природа. Осъзнавате ли какво започнахте, Ерик? Вие съсипахте света. Вие съсипахте илюзията.

Хлад плъзна бавно по тила ми.

— Кой сте вие?

— О, най-сетне зададохте въпроса. Аз съм онзи, който е живял достатъчно дълго, за да знае.

— А кои са те? — попитах аз. — Онези, за които говорите. Онези, които не причиняват колапс на вълната. Кои са те?

— Те си имат име. Нима още не сте се досетили, Ерик?

— Какво име.

Той извърна лице и пак се загледа към града.

— Те са родени, живеят и умират. — Обърна се към мен. — Ние ги наричаме обречените.

Брайтън ме въведе пак вътре. Вървеше спокойно, редом с мен, докато прекосявахме апартамента. Тук светлините изглеждаха по-ярки след мрака отвън. Минахме през библиотека, където видях Сатвик да седи на стол с висока облегалка, а двама пазачи стояха до отворената врата. Сатвик усети движението и вдигна глава. Спогледахме се за миг, преди да отмина. Не успях да видя много за тази част от секундата, но ми се стори, че съзрях страх в очите му. Страх за самия него. И вероятно за мен. Трудно беше да се каже.

В дъното на коридора Брайтън ме преведе през двойни врати в голяма и смътно осветена зала.

— Играете ли? — попита ме той.

В другите богаташки апартаменти това сигурно се наричаше допълнително помещение. В него можеше да има голям телевизор, пълен бар, няколко дивана и столове. В Брайтъновата версия на лукса стаята приютяваше четири билярдни маси. Прозорците бяха затъмнени с черна хартия. Самите маси бяха истинско произведение на изкуството. Левги зелен плюш. Фина дърворезба. На стената бяха закачени всякакви щеки. А ето го, най-сетне, и бара, разположен изискано в дъното на стаята. Бърбънът, за който беше говорил Брайтън, заедно с всякакъв друг алкохол. Стъклени бутилки на тънки стъклени рафтчета пред дълго огледало.

На най-близката до вратата маса за билярд беше сложено странно оборудване. Вгледах се по-внимателно, за да разбера що за чудо е. Представляваше нещо като високоговорител, обърнат нагоре, а над него беше закачена голяма бяла чиния. Чак тогава забелязах петната по втората маса. Да, левги зелен плюш, само че с по-тъмни петна. Опитах да си представя някакво благовидно обяснение за петната, но мозъкът ми сам попълваше подробностите. Огромни, засъхнали локви. Голямо кръгло петно в края на масата. Две по-малки в центъра. Още едно близо до страничния джоб. Сякаш там беше лежал човек с десетина кървящи рани.

Брайтън видя, че се взирам в масата, мина покрай нея и спря пред другата, с оборудването.

Направи знак на пазача до вратата, чу се изщракване, лампата над първата маса внезапно светна и аз видях ясно говорителя. Не беше точно говорител, по-скоро черна кутия с няколко бутона и мрежеста повърхност. Няколко топки за билярд бяха пръсната безразборно по масата. Над кутията, придържана от метална скоба, висеше малката бяла чиния — плосък диск от твърда пластмаса. Торба с черен пясък беше разсипана близо до кутията и черните прашинки осейваха масата и съсипваха плюша.

— Всички велики открития имат своите мъченици — каза Брайтън. — За всяко откровение се плаща цена. — Той взе топката от масата. — Вернер фон Браун е създал ракетата с далечен обсег на действие. Тя е убила десетки хиляди през Втората световна война, но е довела до капсулите „Мъркюри“ на НАСА[28]. — Той вдигна бялата топка и я остави на масата. — Луната — търкулна бялата топка, тя се удари в ръба и после в шеста топка. — Преди Фон Браун е бил Николо Тарталя, бащата на балистиката. Бедният, заекващ, грозен Тарталя, който изобретил скобите в математиката и е доказал, че траекториите са криви. — Брайтън сложи ръка на втората топка. — А ето ви и една малка скоба — всички онези, които са умрели благодарение на неговите траектории. — Брайтън търкулна втора гонка по масата, тя се удари в другите и отскочи от ръба. Една топка се удари в черната кутия и се оваля в пясъка. — След това идва разбиването на атома, за първи път описано теоретично от Лиза Майтнер[29], която се запитала що за верижна реакция би протекла. След няколко години сме получили отговора, нали? И винаги става така; откриването на стоманата неизбежно води до острието и до кръвта на мъчениците.

Той се наведе напред и търкулна седма топка далеч от кутията, после взе торбата с пясък и я изсипа върху бялата чиния.

— Това се нарича звуково вибриращ диск. Старо устройство, вероятно сте чували за него?

— Не.

Посегна към черната кутия.

— Това е честотен модулатор.

Завъртя копчето, то изщрака и веднага се чу тихо жужене. Завъртя го още малко и жуженето се засили — тонът стана по-висок. На бялата чиния пясъкът започна да танцува и се движи по вибриращия диск. Постепенно се получи форма. Модел. Като закръглен детски почерк, неземен калейдоскоп. Пясъкът се събираше сам в извити черни линии, а другите части на чинията останаха голи и бели.

— Пространството около нас кипи от вълни — каза Брайтън. — Около нас, през нас. Звукови вълни, радиовълни, светлинни вълни. Вълните на самата материя. В по-голямата си част те са невидими за нас, освен когато съзнанието ни ги превърне във физическата реалност. Както пясъкът превръща вълните във физическа реалност.

Завъртя бутона и жуженето се засили. Пясъкът в чинията реагира веднага на новата честота и промени пак шарката, от детски криволици в серия концентрични кръгове. Черни точки по бяла повърхност. Това бяха математически форми, фрактални капани за сънища. Мандали. Движещи се като живи същества. Преминаващи от една форма в друга, докато Брайтън бавно въртеше копчето — първо в пчелна пита, после в серия от успоредни вълнообразни линии, като абстрактни йероглифи.

— Тези модели на вълната продължават и нагоре — каза той. — Пясъкът улавя единствено равнинния модел. — Пак завъртя копчето и звукът се превърна в жужене на оса, а моделът — в серия кръгове — като в барабан на револвер, шест малки кръгчета около по-голям централен кръг. Черното око на дулото.

Брайтън отдръпна ръка от копчето, вдигна торбата и изсипа още пясък върху чинията — твърде много, изсипваше, докато не покри модела и пясъкът започна да прелива от диска по масата. Брайтън хвърли празната торба на пода. На чинията пясъкът вибрираше и кипеше, интерферираше със самия себе си, опитваше да се организира, но модел не се получаваше. Нямаше място за модел. Само движеща се, шаваща чернота.

— Всичко е само вълни и вълнови форми — каза той. — Вибриращ тон — и ти трябва единствено малък трик, за да го видиш. Да получиш този хоризонтален разрез. — Той се изправи и ме погледна. Вече не говореше за чинията. — Не става дума за определен вид зрение, а за определен вид сърце. Странната искра в гърдите ви, която ви приковава в тази реалност. Ето кое прави всичко реално. Всичко около вас. Религиозен ли сте, Ерик?

— Свободомислещ съм.

— А чудили ли сте се някога защо Вселената е такава, каквато е? Гравитация, електромагнетизъм, различните сили в ядрото — тяхната относителна и абсолютна сила и обхват, всичко е балансирано на ръба на острие. Съвсем малка промяна и ще се превърне във вакуум.

— Антропният принцип[30] — казах аз.

Той кимна.

— Тези сили са такива, каквито са, иначе нямаше да сме тук, за да ги изчисляваме. Но има и друга гледна точка, малко по-различна; Вселената трябва да е точно каквато е, иначе ще остане ненаблюдавана. — Той се наведе над масата. — Ако е ненаблюдавана, дали изобщо ще съществува? — Завъртя пак копчето на кутията и звукът стана още по-висок, като жужене на оса до ухото ми. — Вероятно Вселената се нуждае от нас толкова много, колкото и ние от нея. Едно велико сътрудничество. А без нас — той погледна към чинията с вибриращите черни частици — ще има само кипяща, гърчеща се маса.

Внезапно удари с длан по масата и машината се разклати.

Пясъкът се изсипа от чинията и се пръсна навсякъде, а останалото вътре бавно оформи нов модел, вече съвсем ясен на бялата повърхност. Серия от леки криви, подобно на крила на пеперуда.

— Мислите ли, че Вселената иска да бъде наблюдавана? — попита той.

— Вселената не може да иска нищо.

— Сигурен ли сте?

— Ако говорите за някакъв вид съзнание, то…

— Ако Вселената имаше съзнание, нямаше да има нужда от вас. Не. Говоря за нещо по-елегантно от това. — Заобиколи масата и изключи черната кутия. Жуженето спря и пясъкът спря да се движи, а моделът застина. Брайтън се вгледа в него. — Хайзенберг[31] говори за частиците по-скоро като за възможност, отколкото като за факт, но те съществуват. — Той отново взе топката за разбиване. — Установил съм, че когато физиците говорят прецизно за реалността, те използват формули; когато говорят за реалността по принцип, звучат като монаси.

Замълча и остави топката на масата.

— В Австралия има скални рисунки, които са на трийсет и осем хиляди години. Скални рисунки има и в Европа, с разлика от хиляди години, и все пак с обща тема. Сякаш са правени по един модел.

— Какво искате да кажете?

Не разбирах тази промяна в посоката на мислите му.

— Съществуват пещери, в които има следи от последователно обитаване в период от двайсет хиляди години. Слой от останки, дебел девет метра, трупан поколение след поколение, по-дълго от съществуването на самата цивилизацията, без нито един нов артефакт, без нито една иновация. Можете ли да си представите? Едно непроменящо се село като теорията на Платон за формите. И то не само село, а отговарящо на Платоновия идеал, с рисунки по стените, които не се различават по стил от образите, оставени преди осемнайсет хиляди години.

Нищо не разбирах.

— Какво общо имат те с всичко това?

— Сега нещата се променят твърде бързо. Ускорено. Внуците на хората, родени в къщи без електричество, стъпиха на Луната. Днес имаме ядрена енергия, микрочип, безжична връзка с целия свят, която можеш да носиш в джоба си. Е, какво се е променило? Огледайте се и ще разберете. Вече всичко се разкрива. Ако се вслушате, дори може да го чуете.

Затвори очи, лицето му изразяваше покой.

— Какво ще чуя?

Той отвори очи и отговори:

— Тръбата на Гавраил. — Вгледа се в мен и усмивката му стана още по-широка. — Попитахте ме защо сте тук, Ерик, и аз ви отговарям. Защото настъпва времето на еберакси.

Пазачите ме поведоха по коридора. Подминахме библиотеката, където седеше Сатвик, но сега столът му беше празен. Прекосихме и помещението с рошавия бял килим и забелязах, че червената топка я няма. Озърнах се, но не я видях никъде. Те продължиха по друг коридор и след кухнята завихме към масивна дървена врата със стоманено резе. По-високият охранител я отключи и ме блъсна в стаята. Чух изщракване зад гърба си, обърнах се и изритах вратата толкова силно, че се разтресе на пантите си.

— Ерик — чу се глас.

Видях силует в тъмното.

— Сатвик?

— Да, опасявам се. — Силуетът се раздвижи. — Тук ме държат нощем. Моята стая. А вече и твоя. Знаех си, че ще дойдеш.

— Как така?

— Сложиха още един матрак на пода. За кого друг можеше да е?

Тръгнах опипом в мрака, докато кракът ми не се удари в нещо меко. Наведох се, докоснах матрака и седнах отгоре му. Единствената светлина идваше през малката месингова решетка в долната част на вратата. Предположих, че е за вентилация. — Каква е тази стая? — попитах Сатвик.

— Според мен е била килер, преди да свалят рафтовете.

Да, това обяснява липсата на прозорци. Освен това е в центъра на апартамента и никой няма да ни чуе, ако викаме.

— Снощи имаше викове — каза тихо Сатвик. — Но сме много високо и не мисля, че им пука.

— Какви викове?

— От другата стая. Никога не съм го виждал. Те не го извеждат оттам.

Помислих си за петната по масата за билярд, но реших да не го споменавам.

— А какво ще стане сега?

— Ще спим — отвърна Сатвик.

— Не, искам да кажа какво ще се случи с нас? Какво мислят да правят с нас?

Внезапно мракът ми се стори клаустрофобичен, а въздухът — горещ и задушен. Въпреки вентилационния отвор, се зачудих дали ще е достатъчен за двама ни, или ще ни намерят посинели и задушени на сутринта. Прогоних тази мисъл, ненужна параноя.

— Как те хванаха? — попитах Сатвик.

— На улицата. Опитах да избягам, но ми взеха и колата.

Колата. Това обясняваше онази нощ в лабораторията.

— Използваха и момчето — каза той.

— Момчето от Ню Йорк ли?

— То е с тях сега. Мисля, че през цялото време е било едно от тях. Брайтън ме накара да го тествам; да види с очите си.

— И какво стана?

— Момчето не колапсира вълната, също като преди. Има много други като него. Тествах и Брайтън, макар че отначало не забеляза. Мислех си, че съм го заблудил, но може би той ме заблуди.

— И той ли е като момчето?

— Не — рече Сатвик. — Брайтън е нещо друго.

— Какво имаш предвид?

Сатвик замълча, после отвърна:

— Трудно е да се каже. Той погледна само за миг, затова не мога да съм сигурен.

— В какво?

— Сякаш може да избира. Сякаш може да избира дали да колапсира вълната, или не.

След тези думи и двамата се умълчахме, седнали в тъмното. Накрая той ми каза за пътуването си из страната в опит да разбере какво точно тества експериментът с двата процепа.

— Но защо си отишъл в „Хай-трупут“? Още не разбирам.

— Имаше една бележка — каза той. — Една бележка на колата ми, с адрес. Проверих в „Гугъл“ и видях връзката със старото ти проучване.

— От кого беше бележката?

— Имаше само име. Викърс. Мислех си, че ще разбера повече, но нищо не разбрах. Може ми това е било част от капана. Хванаха ме на следващия ден.

Тишината пак се проточи, преди да заговоря:

— Трябва да се измъкнем някак оттук.

— Пазачите са много бързи — рече той. — Виж какво стана с лицето ми. — Усетих, че се размърда в мрака. — Говори ли със семейството ми?

— Не.

— Дъщеря ми ми липсва. Притеснявам се какво ще стане, ако не се прибера у дома.

— Всичко ще бъде наред, Сатвик.

— Знаеш ли какво ми липсва най-много — да й чета преди лягане. Не го правя само когато пътувам.

— Пак ще й четеш.

— Надявам се. Тя обича приказки. Аз й чета, а тя лежи в леглото и слуша.

— А разказвал ли си й твоята приказка за четиримата принцове?

— Тя знае всичките й части.

— Значи не си ми я разказал цялата?

— Има още много.

— Е, какво е станало накрая с четвъртия принц, който прострелял птицата в окото?

— Дълга история.

— о какво се случва?

Сатвик помълча и отвърна:

— Той умира.

Посред нощ ме събуди някакъв звук. В първия миг бях забравил къде се намирам, но после всичко се върна. Звук като от подскачаща топка. Долепих лице до вентилационния отвор и успях да видя кухнята. Зърнах малки крачета да прекосяват стаята. Червената топка тупкаше по пода. Това беше момчето.

— Псст — изсъсках му аз.

Топката спря да тупка. Момчето се обърна. Беше около десетгодишно. Тъмна къдрава коса. Наведе се да ме погледне през решетката и аз видях лицето му. Взираше се безизразно в мен. Без капка изненада.

— Можеш ли да отвориш вратата? — попитах го аз.

Момчето килна леко глава настрани. Изражението му не се промени. Съвсем обикновено, нормално момче. Момче със сини дънки и тениска, каквото можеш да срещнеш във всеки парк.

Зачаках, но то не отговори.

— Можеш ли да…

Момчето запрати топката право към решетката пред лицето ми. Аз се отдръпнах рязко назад и видях как краката му се отдалечават.

На следващия ден пазачите ни събудиха с удар по вратата. Превъртях се на матрака и се изправих точно когато тя се отвори. Позволиха ни да използваме банята по ред, като един от тях пазеше отпред.

— Къде е Брайтън?

Пазачът само ме погледна и не отговори. Беше нов, не го бях видял предната вечер — висок и смугъл. Носеше тънко спортно сако, отворено отпред. Сигурно работеха на смени. Колко ли пазачи имаше Брайтън? Момчето, ако все още беше тук, не се виждаше никъде.

— Ще има ли закуска?

— Вземете, каквото искате. — Мъжът посочи към кухнята. — Имате пет минути.

Аз прекосих апартамента и пристъпих на плочките в кухнята. Не видях хладилника веднага, толкова съвършено беше скрит в панел до фурната с шест котлона. Порових вътре и грабнах кутия портокалов сок. После взех една водна чаша от горния шкаф. Тя беше тежка и аз я стиснах здраво. Достатъчно тежка, за да послужи като оръжие. Ако я счупех в мрамора, щях да се сдобия с острие, способно да пререже вена. Пазачът влезе в кухнята и започна да ме наблюдава. Сложи ръце на кръста си и разтвори още сакото, за да видя кобура. Напълних чашата с портокалов сок и го изпих, после я оставих в мивката.

След малко Сатвик се появи в коридора, а дебеловратият и още един охранител го следваха по петите.

— Идете да се обуете, излизаме.

— Къде ще ходим?

— Навън. Ще ви оставим в някой парк.

— Ще ни оставите?

— Да, ще ви пуснем.

Примигнах и се втренчих в него. Нищо не разбирах. Не и след всичко случило се.

— Просто така?

— Няма да повтарям.

Дебеловратият ме подкара към вратата на стаята, където бях прекарал нощта. Тръгнах след Сатвик и влязох вътре. Наведохме се да вземем обувките си. Сатвик изглеждаше замаян, а лицето му беше неразгадаемо.

Озърнах се назад и видях, че дебеловратият стои до ъгъла.

Наведох се към Сатвик и прошепнах:

— Това не ми харесва.

Той се усмихна и замаяното изражение изчезна.

— Те ни пускат.

Поклатих глава.

— Защо ще го правят?

— Не зная. — Обу си обувките — черни мокасини. — Може би са приключили с нас.

Той се изправи и добави:

— Работих твърде усилено. Когато се прибера, ще променя нещата. Твърде много часове. Защо? Торене — косене. Торене — косене.

— За какво говориш?

— Като при моравите е. Слагаш тор и тревата расте по-бързо. Но защо? Няма никакъв продукт.

— Сатвик, искам да се съсредоточиш.

— Аз съм съсредоточен. Тук съм от две седмици, а днес си отивам у дома.

— Значи му вярваш?

— Той каза, че ни пускат.

Тогава си спомних за мама. За способността й да вярва, в каквото имаше нужда да вярва. Като суперсила. Може би всички я притежаваме. Може би всички черпим от нея, когато имаме нужда.

Другият пазач се приближи и ни подкара към дебеловратия, който стоеше до частния асансьор. Вратите се отвориха и аз очаквах да видя зад тях колата, но кабината беше празна — само гол метален под и четири стоманени стени, голяма като гараж за един автомобил.

— Влизайте — нареди пазачът.

Четиримата се намърдахме вътре, аз застанах до Сатвик, а дебеловратият издърпа металната решетка. После вратите бавно се затвориха и усетих миризмата на грес от въжетата на асансьора.

Сатвик още се усмихваше.

— Вече всичко ще е различно.

— Аха.

Дебеловратият натисна бутон и асансьорът пое след рязък тласък.

— Толкова време ме нямаше, тази вечер ще видя дъщеря си.

Можах само да кимна.

— Тя ще е много щастлива.

— Да, ще е щастлива.

Дебеловратият вдигна плавно ръка и застреля Сатвик в главата.

Не изкрещях.

Кръвта плисна по стената и аз се хвърлих към дебеловратия, но той го очакваше. Извъртя се и използва собствената ми инерция срещу мен, сграбчи ме за ръката и ме удари във вратата. Стоманата смаза лицето ми и усетих как носът ми се счупи. Звезди заплаваха пред очите ми. Тъмни петънца. Обърнах се и замахнах сляпо с юмрук, но срещнах единствено въздух, а после удар в челюстта ме запрати на пода.

Разтърсих глава, за да проясня зрението си. Опитах да се изправя, но получих ритник в ребрата, който ме повали по гръб — изкара ми въздуха и не можах да си поема дъх. Отварях уста като риба. Последва още един ритник. И още един. Свих се на кълбо, за да предпазя гърдите си. Съзнанието ми се събра в една бяла точица и започна да се изплъзва, докато ритниците не престанаха.

Асансьорът спря рязко и аз усетих тласъка под хълбока си. После почувствах вибрация — вратите се отваряха. Мъжете излязоха навън и се чуха гласове.

Всичко това се случи, докато асансьорът се спускаше — Сатвик умря, аз лежах на пода, пребит и окървавен.

Бял рейндж роувър беше спрял на рампата пред асансьора. Сатвик лежеше по очи и на металния под около него се разливаше локва кръв. Тогава усетих движение, приближаваше. Дебеловратият и другият охранител се връщаха в кабината. Увиха тялото на Сатвик в импрегнирано платнище.

Исках да ги убия.

Исках го толкова силно, че заплаках. Плачех от гняв и се опитвах да се надигна в седнало положение. Онзи, който беше дръпнал спусъка, само ме погледна и рече:

— Не ме зяпай.

Втренчих се в него, исках да го разкъсам на парчета, исках да му разпоря гърлото със зъби и да му изтръгна очите.

Той ме ритна в лицето.

Главата ми се отметна назад и усетих как устната ми се разцепи. Причерня ми.

— Казах да не зяпаш.

Когато вдигнах глава и го погледнах с помътения си поглед, той стоеше над мен. Не извърнах очи, а посегнах към стената. Издърпах се нагоре, като се взирах в него. Лицето му стана мораво от гняв. Той извади оръжието си и го насочи към главата ми. Спомних си за пясъчния револвер. Шест кръгли отвора. Но това не беше револвер, а полуавтоматик. Тръгнах към него с подкосяващи се колене.

Той дръпна предпазителя.

— Не още. — Обади се другият и сложи ръка на китката му, за да свали пистолета. — Освен ако не искаш ти да копаеш.

Дебеловратият още изглеждаше гневен, но сякаш се овладя, докато прибираше оръжието в кобура.

Погледна надолу към мен. И замахна толкова бързо, че не видях движението, само чух пукането на костта и светът пак почерня.

— Ставай.

Думата дойде от нищото, някой ме дърпаше за ръката. Може да бяха минали секунди или минути.

Опитах да се съпротивлявам, но главата ми се маеше, а тялото не ми се подчиняваше, докато ме извличаха от асансьора. Претърколих се, за да се изправя на колене, но тогава пуснаха ръката ми и аз се стоварих по корем. Кръв от счупения ми нос се стичаше в гърлото. Подът на асансьора беше сребристосив, гладка стомана. Виждах ръцете си на него, но не ги усещах като част от себе си. Стомахът ми се надигна и повърнах на чистата повърхност, а кръвта и жлъчката опръскаха обувките на мъжа срещу мен. Това ми донесе някаква утеха. Единственият удар, който успях да нанеса.

— Вкарай го най-после в проклетия роувър.

Двамата мъже ме хванаха под мишниците, отвориха багажника и ме хвърлиха вътре. Вече бяха приготвили каишите. Дебеловратият завърза китките ми зад гърба и стегна толкова силно, че прекъсна кръвоснабдяването. Щях да загубя ръцете си, ако ме оставеха така достатъчно дълго. Но като че ли нямаше значение.

Хвърлиха Сатвик отгоре ми и затръшнаха вратата на багажника.

Мъртвото му тяло притискаше краката ми, когато колата започна да лъкатуши из подземния паркинг. Усещах ръката му до гърба си — краката висяха над прасеца ми. Кръв се стичаше от раната в главата му и мокреше ризата ми.

Отпред мъжете разговаряха тихо, но не разбирах какво казват. Не ми пукаше. Не исках да ги слушам. Сатвик беше мъртъв. Аз щях да умра. Помислих за сестра си. За татко и за мама. За думите на Сатвик: „Хората забравят, че някой ден ще умрат“. Усетих как смехът се надига в мен като лудост. Но осъзнах, че за това все пак си има причина. Трябва да го забравиш. Защото не би могъл да понасяш тази мисъл постоянно. Мисълта за собствения ти край. За края на всичко. Дали целият свят просто ще изчезне за миг? Или пък има нещо повече? Нещо след това.

Джипът спря и след малко отново потегли, взе завой и светлината стана по-ярка и жълта — дневна светлина струеше през стъклото. Бяхме излезли от паркинга на улицата. Джипът ускори и аз си помислих за думите на дебеловратия в апартамента: „Ще ви пуснем“, така беше казал. Понякога в една лъжа има и зрънце истина. „Ще ви оставим в някой парк.“ Представих си как ни заравят със Сатвик някъде там, дълбоко, в тъмното, където никой никога няма да ни открие. Нямаше да е трудно.

Пътуването продължи, огласявано от шума на движението. След няколко минути тихият разговор на предната седалка внезапно замря и настъпи тишина.

Забелязах я, без да я осъзнавам в първия миг. Това не беше тишина след края на разговор. Беше прекъсване, когато вниманието ти рязко е привлечено от нещо друго. Прекъсване, сякаш бяха видели нещо. И усетих, че колата започна да намалява скоростта.

Дебеловратият рече тихо:

— Какво е това, мамка му?

— Кажи й да се махне от пътя.

— Какво прави тая?

— Хей…

Скърцане на гуми.

— Пази…

Последва ударът и светът отново се преобърна.

Сблъсъкът беше оглушителен — силен тласък ме запрати към вратата на багажника, после се претърколих и заотскачах от стените, а парченцата стъкло се посипаха над мен като блещукащ водопад. Колата се плъзна на едната си страна, избивайки искри от настилката само на сантиметри от лицето ми, там, където преди беше прозорецът. Когато най-сетне спря, аз лежах по гръб, а коленете ми притискаха главата ми. Не, не можеше да бъде. Това бяха коленете на Сатвик, не моите. Телата ни се бяха преплели при сблъсъка. Размърдах се и едната ми ръка се освободи — беше излязла от каиша от силата на удара. Издърпах я нагоре и видях, че от китката ми тече кръв. Сатвик още беше проснат върху мен, с извърнато сякаш от срам лице. Тогава започнах да крещя. Не го осъзнавах, докато не чух гласа си. Пронизителен дрезгав вик, който сякаш се давеше сам в себе си.

Изпълзях от задния прозорец. Бяхме на някаква улица. От едната страна се издигаха складове, а от другата — телена ограда. Намирахме се в строителна зона, място, твърде изолирано, за да сме се озовали тук случайно. Само един минувач стоеше на тротоара и зяпаше с увиснало чене. Старица с две найлонови торби с покупки в ръцете. Колата, която ни беше ударила, бе на десетина метра от нашата — кафяв седан. След сблъсъка тя бе продължила напред и се беше забила в един уличен стълб. Джипът лежеше на една страна, а изкривените му отломки осейваха улицата.

Чух скърцане на метал и видях, че шофьорската врата на кафявия седан се отваря. Една обувка стъпи на земята, но не изчаках да видя повече, обърнах се и се издърпах по настилката. Усещах силната миризма на бензин, а стъклата се забиваха в ръцете и коленете ми. Бях се отдалечил на няколко метра, когато чух нещо зад себе си и се обърнах. Дебеловратият също се измъкваше от джипа — излазваше от строшеното предно стъкло, като оставяше диря от кръв. Кракът му стърчеше под странен ъгъл и той изкрещя. На десетина метра нагоре по тротоара старицата хвърли торбите и се затича. Стек с шест кутийки кока-кола се удари в земята и те се пръснаха и закипяха по бетона. Тогава видях другия мъж.

Той вървеше към мястото на катастрофата от отсрещната страна на улицата. Висок, блед, с брада. Косата му беше бръсната и едва покарала. В едната си ръка стискаше пистолет.

Но най-забележими бяха белезите. Те кръстосваха плътта му, дълбоки и груби. Приличаше на твърде отдаден на занаята си майстор на бомби. Очите ни се срещнаха и той като че ли ми кимна. Стигна до джипа и усмивка разкри зъбите му. В далечината вече виеха сирени.

Мъжът вдигна пистолета към разбитото предно стъкло. Не каза нито дума, а стреля — пук, пук, пук, пук. Случи се толкова бързо. Куршумите се забиваха в плът и метал. Шофьорът нямаше никакъв шанс. Адреналинът се изля във вените ми сякаш с пращене. Усетих, че пълзя, опитвах да се отдалеча възможно най-много от касапницата. Погледнах назад, за да видя дали високият ме следва. Той беше заобиколил джипа и стоеше до дебеловратия, който лежеше на земята и леко потреперваше, а кракът му сякаш се беше сдобил с още десетина стави. Мъжът го преобърна с крак по гръб. Чувах накъсаното дишане на охранителя и виждах кървавата пяна по устните му. Счупени ребра, пробит бял дроб. А после онзи стъпи на гърлото му и го притисна към земята. Очите на дебеловратия се извъртяха в орбитите си, след миг се чу и рязкото изпукване. Накъсаното дишане спря. Мъжът с белезите извърна поглед към мен и аз се сковах. Не смеех да помръдна. Той тръгна към багажника на джипа и клекна близо до Сатвик, който беше увиснал наполовина от счупената врата, все още увит с платнището. Високият отвори платнището на лицето му почти нежно. Или може би просто така ми се стори.

Очите на Сатвик се взираха в нищото. Фокусирани някъде много далеч. Надявах се да е в нещо хубаво.

— Вече е мъртъв — каза мъжът.

— А другият? — попита женски глас.

Обърнах глава и я видях. Мъжът с белезите ме погледна и очите ни отново се срещнаха. Сирените вече виеха по-силно.

— Той е още жив. Но е ранен.

Видях как намества пистолета в ръката си, но не го вдигна към мен. От дулото се издигаше тънка струйка дим.

— По-бързо ще е да го довършим — каза той.

— Не — обади се отново жената.

Гласът й ми беше познат. И тогава я видях — излезе иззад смачкания джип. Видях и белега, които разполовяваше веждата й. Жената, която ме беше спасила от пожара.

— Викърс каза да го вземем. И така ще направим.

Сирените подминаха стария пикап, който се движеше в обратната посока. С такива пикапи обикновено се превозват мебели — четвъртита кутия на колела. С жената седяхме отзад. Мъжът с белезите шофираше. Аз бях зад него и се облягах на стената. Усещах вибрациите с гърба си.

Взирах се в жената, която седеше срещу мен.

— Кои сте вие?

— Приятели — отвърна тя.

— Не лъжи човека — обади се шофьорът. — Това не е добро начало.

Тя изсумтя. Може би в съгласие. Може би се изсмя. В този миг от ъгъла се появи още една полицейска кола с въртящи се светлини. Видях я през предното стъкло как профуча покрай нас.

— Добре де, не сме приятели — рече тя. — Не точно.

— А какви сте?

Този път ми отговори мъжът:

— Вероятността ние да те убием е по-малка.

Обгърнах се с ръце, когато пикапът започна да криволичи из улиците.

От време на време шофьорът изпъваше врат да погледне в огледалата, а моторът виеше. Жената беше стиснала устни. Погледнах ръката й с липсващите пръсти — голяма част от безименния и част от кутрето. Кожата беше розова и сбръчкана.

През предното стъкло виждах коли, сгради и къщи — пешеходци, които извръщаха глава към нас и се мръщеха на безразсъдния ни шофьор. Но нямаше повече ченгета.

Никой не ни преследваше. Или поне аз не можех да видя. Жената като че ли прочете мислите ми и рече:

— Ченгетата са последната ни грижа.

Спомних си за стетоскопите, когато взехме един завой. А поехме отново направо, жената стана и се премести отпред. Наведе се от седалката, за да вземе нещо от пода. Мъжът извърна глава и аз видях, че крайчето на лявото му ухо липсва — по главата му пълзеше розов белег, крива линия, по която вече не растеше коса.

Жената се обърна и се приближи до мен.

— Ела — рече и ме хвана за тила.

Аз се оставих да ме издърпа и тя нахлузи някаква торба на главата ми.

— Защо си правиш труда? — попита мъжът.

Вероятността ние да те убием е по-малка.

— За всеки случай — каза тя.

— За какъв случай? Да не мислиш, че ще излезе жив от всичко това.

Торбата беше груба и черна, от някаква тъкана материя. Гласът на шофьора долетя тих от предната седалка:

— Няма как да се измъкне.

Когато стигнахме до целта си, чух вратите да се отварят. После някой ме издърпа за ръцете, аз прехвърлих крака навън и се изправих. Оставих се да ме водят.

— Внимавай къде вървиш.

Беше нощ. Не можех да виждам, но познах по въздуха и по песента на щурчета в далечината.

Земята под краката ми вече не беше мека почва, а нещо по-твърдо. Влязохме някъде, където стъпките ни тихо отекваха. Където и да бяхме, помещението беше голямо. Самолетен хангар? Нима ще ме водят някъде със самолет?

След като повървяхме няколко минути, чух пак гласа:

— Стъпало.

Вдигнах крак и усетих петнайсетсантиметрова издатина. Сега звукът беше различен. Нямаше ехо. Груби ръце притиснаха раменете ми.

— Сядай.

Посегнах зад себе си и напипах хладното дърво на стол. Чувах тихи гласове и стъпки. Не успявах обаче да различа думите.

Стъпките бяха тежки и описаха кръг. Накрая спряха.

— Претърси го.

Ръце плъзнаха по тялото ми и заровиха в джобовете, опипваха краката и слабините ми. Взеха ми телефона, но оставиха портфейла.

— Не е въоръжен.

Свалиха торбата от главата ми. Гаражната лампа, която висеше от една кука в ъгъла на стаята, ме заслепи. Намирахме се в нещо като стар склад. Не, стара фабрика може би. В офиса на управителя — голям прозорец, с подсилено с арматура стъкло гледаше към безбрежно бетонно помещение с размерите на студио на художник, който държи на перспективата. Нямаше врата, в дъното на сградата се виждаше изкривена и ръждива стена от гофрирана ламарина. Цялото място изглеждаше изоставено преди години и оставено да изгние.

Мъжът и жената от пикапа сега стояха пред мен.

— По-млад е, отколкото си мислех — каза белязаният.

Вдигнах очи. Беше огромен. Почти метър и деветдесет.

Белезите и рошавата брада му придаваха вид на пират, който отдавна не е стъпвал на сушата. Не като пиратите от анимационните филмчета или комедиите. А като пиратите, които преследват кораби в международни води, взимат ги на абордаж през нощта и избиват всички, за които няма изгледи да получат откуп.

— Къде съм? — попитах аз.

Без да продума, белязаният заби огромния си юмрук в главата ми. Аз се стоварих тежко на пода заедно със стола. Светът избледня, после се завърна.

— Престани! — сопна се жената. Мъжът замахна за още един удар, но тя го блъсна силно в гърдите. — Стига толкова!

Това като че ли го откъсна от гнева му и той й се усмихна. Вдигна ръце с дланите напред.

— Добре, добре.

Жената се опита да го издърпа назад, но той я отблъсна и освободи ръката си.

— Няма да го бия. — Извърна поглед към мен. — Но трябва да знае къде му е мястото.

Оглеждаше ме от глава до пети.

— Мога да кажа, че те ударих, защото се обаждаш, без да те питат, но няма да е вярно. Искам да сме наясно още от началото. — Наведе се към мен и заговори до лицето ми: — Не ми харесва кашата, която забърка. Ще правиш, каквото ти кажем, иначе ще те убия, разбра ли?

— Стига — обади се пак жената.

— Не, искам да отговори. — Взираше се в мен. — Разбра ли?

Надигнах се на лакът.

Огледах се за нещо, което можех да докопам, каквото и да е, за да го халосам с него. Ушите ми още звънтяха. Носът ми пулсираше от болка. Напипах стола и стиснах единия му крак.

— Спри — каза жената, явно беше видяла какво правя.

Обърна се към мъжа, после посегна зад гърба си и тогава видях ножа. Осакатените й пръсти стискаха дръжката.

— Казах да спреш.

Този път гласът й беше различен. Нисък и бавен, смъртоносен. Почти спокоен. Думи, които обещаваха да няма повече приказки.

Мъжът се обърна към нея. Изглежда, прецени позата й — стоеше извърната встрани от него и едната й ръка не се виждаше.

— Нека Викърс да реши — рече той и ми заповяда: — Ставай.

Направих всичко по силите си да го направя, но главата ми още се маеше. Не успявах да запазя равновесие, но все пак някак се изправих.

Жената вдигна стола от пода и ми каза да седна.

Направих го, а белязаният мина зад гърба ми.

— Има хора, които ще ме търсят — казах му аз.

— Повече, отколкото предполагаш. Вероятно вече наблюдават мотела.

Мотелът. Значи знаеха къде живея.

— Според теб къде щеше да си сега, ако не се бяхме появили? — попита ме той.

Изглежда, очакваше отговор, затова казах:

— Най-вероятно щях да съм мъртъв.

— Правилно. Така че каквото и друго да се случи, не ти дължим нищо. Дори живота. Разбра ли?

— Кои сте вие.

— О! — отвърна тихо. — Трудно е да се каже.

Вечерята се състоеше от фасул и хляб. Нощта се беше спуснала и ние седяхме около малък огън по-навътре в склада, под висок таван, сред хаос от натрошени сандъци, натрупани като барикада, която преграждаше помещението. Едната стена на нашия импровизиран лагер представляваше очукан и покрит с ръжда товарен контейнер, а другата се губеше в сенките. Те бяха докарали пикапа до задната част на сградата и хвърлиха отгоре му платнище.

Над главите ни се простираха метални плоскости и стоманени греди, от които тук-там висяха празни панели, в които вероятно навремето бе имало флуоресцентни лампи. Вятърът нахлуваше през пролуките в далечните стени и разлюляваше лагерния ни огън. Не се чуваше шум от трафик. Нито пък звуците на град. Явно се намирахме далеч от населено място.

Гледах ги как пълнят устата си с храна. Първо жената — слаба и нервна. Очите й все шареха. Ядеше бързо, сякаш умираше от глад, но не само гладът я пришпорваше — като че ли за нея храненето бе нежелано разсейване. Мъжът се хранеше по-бавно, забил поглед в чинията си. Жената го нарече Хениг. Много подходящо име за пират. Той лапаше големи хапки и дъвчеше бавно. Хениг Рязаното ухо. Когато огънят започна да догаря, той се надигна и донесе няколко цепеници от близката купчина, за да подхрани пламъците. Не ме погледна. Не продума. Вече беше приключил с вечерята и насочи вниманието си към пистолета. Въздухът миришеше на боб, дим и оръжейна смазка. Докато мъжът чистеше пистолета си, аз се взирах в огъня.

Залепиха китките ми с тиксо — ритмично дърпане и лепене, дърпане и лепене, докато ролката се въртеше ли въртеше около ръцете ми. Едната пулсираше от болка. Знаех си, че след като отлепят тиксото от ръцете ми, по тях вече няма да има нито косъмче. Ако някога го отлепят. Съществуваше и вероятността да си умра с него. Вероятност, която чух да обсъждат, след като приключиха с овързването и на краката ми и ме отнесоха до товарния контейнер. Нямаше как да се задържа, затова главата ми се удари силно в метала и аз извиках от болка.

— Тихо — сопна се Хениг. — Или ще ти залепим и устата.

Неговата непредсказуемост ме плашеше, но това беше разбираем страх, който можех да контролирам. Ала когато каза, че ще ми залепи устата, страхът излезе от контрол. Ръцете ми се разтрепериха при тази мисъл — конвулсиите можеха да започнат всеки момент. Представих си как повръщам сутрин със залепена уста, давя се и се задушавам в собственото си повърнато.

Затова не издадох вече нито звук.

Сменяха се на няколко часа и обхождаха склада.

От мястото ми до контейнера аз ги виждах как идват и си отиват, докато и двамата не се настаниха до огъня.

Когато той най-сетне догоря, жената се изправи и заговори на Хениг, който отново чистеше оръжието си. Или пък беше друго оръжие. Тя се наведе към срязаното му ухо и зашепна. На сиянието от огъня видях как той извръща очи към мен, като че ли спореха, но накрая Хениг кимна.

Той прекоси помещението с нож в ръката. Ловджийски нож, който блещукаше в оранжевата светлина на угасващата жарава. Изглеждаше ужасяващо — леко изкривен и с много остър връх. Представих си как се плъзга между ребрата ми, разкъсва кожа, мускул и плевра и се забива в сърцето ми.

Хениг не продума и клекна до мен. Усетих дръпване, после рязък звук и глезените ми бяха освободени.

— Ставай — рече той. — Няма да те влача.

Опрях се на лакти, за да се превъртя настрани, и опитах да се изправя. Една силна ръка ме стисна за бицепса и ме изтегли нагоре. Протегнах вързаните си ръце към него, но той само поклати глава.

— Не, няма да стане. — Посочи към контейнера. — Ти ще спиш там. Искам да легнеш чак в дъното. — После кимна към жената до огъня. — Тя ще спи в предната част на контейнера, така че да не можеш да излезеш. Вече си неин проблем, разбра ли?

Кимнах отново.

— Аз ще спя тук. — Посочи към пода до огъня. — Дори да минеш през нея, няма да те оставя да се измъкнеш. — Наведе се напред. — Не се превръщай и в мой проблем тази нощ.

Направи знак към контейнера и аз влязох вътре. С такива контейнери превозват стоки с кораби от далечни пристанища. Беше дълъг десет метра, два и половина широк и три метра висок. В него можеха да се поберат доста фигурки „покемон“. Или пък луксозна кола, транспортирана специално от Италия. Тази нощ контейнерът щеше да е мое легло. В дъното му обаче нямаше нито вентилация, нито светлина, нито топлина.

Тръгнах към пълния мрак, напипах стената и седнах. Подът беше покрит с гнили дъски. Протегнах крака и се загледах към предната част, сякаш седях в тесния край на телескоп и гледах света от малко тъмно местенце.

След няколко минути жената ми направи жест да се приближа. Аз пак излязох от кутията и тя ми подаде одеяло, което беше дебело и топло, и не миришеше твърде гадно.

— Ще спиш в контейнера само тази нощ — каза ми тя. — Викърс ще дойде утре.

— Викърс ли е шефът?

— Може и така да се каже.

— Ти ме спаси в лабораторията. Ти ме издърпа от пожара.

— Да, пожара. — Кимна и мръсната й руса коса се разлюля. — Не го запалихме ние.

— А кой, Брайтън ли?

— Изпрати ви съобщение.

— Страхотно съобщение.

Тя се усмихна.

— Онази нощ трябваше да избягаш и да не се връщаш повече. Тогава още имаше шанс.

— Но кой е той?

— Не е този, който изглежда — отвърна тя и помълча малко. — Тези като него винаги се крият.

— Странно, не ми се стори човек, който се крие.

Тя поклати глава.

— Той се крие там, където са се крили и останалите от неговия вид. Пред очите на всички.

Това ми прозвуча убедително. Както фактът, че не можеш да знаеш едновременно положението и скоростта на една частица. Никога и двете. Вселената е изградена от тайно знание.

— Как се казваш? — попитах жената.

Тя се извърна от огъня и лицето й потъна в сенките, затова не успях да разчета изражението й.

— Това е последното, което трябва да те интересува сега. — Помълча малко и точно когато си мислех, че няма да каже нищо повече, тя явно загуби вътрешната си битка и рече: — Мърси[32]. Можеш да ме наричаш Мърси.

На сутринта ме събудиха гласове. После чух далечно пращене и отворих очи към светлината, която струеше от хиляди дупки по покрива. Може би бяха от куршуми. Или пък проядени от ръждата. Завалеше ли дъжд, таванът щеше да протече като сито.

Седнах. В предната част на контейнера видях спретнато сгънато одеяло. Мърси вече беше излязла и говореше с Хениг. Чувах ги, но не ги виждах — гласовете им долитаха някъде отвън.

Събрах сили да се раздвижа и се изправих до стената на контейнера. Раменете страшно ме боляха, но не си позволих да издам нито звук.

Мърси се върна, погледна ме и каза:

— Станал си. Как се чувстваш?

Жив, прииска ми се да отвърна. Стомахът ми се сви, но не от глад. Три секунди ми се струваше, че ще повърна, и после наистина повърнах, бълвах жлъчка и стомашен сок, докато очите ми не запариха и носът ми не запулсира отново. Опитах се да дишам през него, но той още беше запушен с кръв. Усетих влага по ръцете си, когато се надигнах.

— Добре ли си?

Тя повтори въпроса си, защото не можах да отговоря, докато гаденето не премина.

— Да — но, но не посмях да изрека нищо повече.

— Болен ли си? Да не си пипнал грип или нещо друго?

— Не — отвърнах с ужасен, продран глас. — Сутрин е най-трудно.

Тя се приближи, като внимаваше да не стъпи в повърнатото, и видях ножа в ръката й.

— Може вече да махна тиксото.

Когато към теб приближава непознат с нож в седем сутринта, след като си прекарал нощта завързан, това е най-хубавото, което можеш да чуеш.

— Протегни ръце.

— Благодаря ти.

Изправих гръб и направих каквото ми каза, а тя се зае да реже тиксото. Приближаваше ножа до лентата и се опитваше да намери подходящия ъгъл, за да не нарани китките ми.

— Не ми благодари. Хениг ми позволи да те освободя най-вече защото споменах, че ще се наложи да идеш до тоалетната. Казах му, че аз няма да ти го държа, така че ще трябва той да го направи.

Ако можех да се усмихна, щях.

— Добър аргумент — опитах да кажа, но думите едва се чуха.

Гласът ми определено не се подобряваше. Имах нужда от вода. Сигурно съм бил страхотна гледка — повръщащ и раздърпан след нощ, прекарана в контейнера.

Ножът проби лентата и жената започна бавно да я реже, докато аз се опитвах да разделя ръцете си. Усетих как студената стомана докосна кожата ми.

— Внимавай — рече Мърси. — Не нрави резки движения. Нямаме хирургически конци и ще трябва да използваме връзките на обувките ти.

С едно последно движение на ножа тиксото най-сетне беше срязано и ръцете ми се разделиха. На скованите стави им трябваше известно време да свикнат с това. Все още имах тиксо по предмишниците, но поне вече можех да раздвижа ръце. Протегнах ги бавно и ги вдигнах над главата си.

— Съжалявам, че те вързахме така — рече тя. — Просто предпазна мярка. Ела, има закуска за теб.

Последвах я навън и стъпих на мръсния бетонен под. Слънчевата светлина не разкрасяваше особено мястото. Сега то се оказа дори по-неугледно, отколкото ми се стори вечерта. Онова, което бях помислил за купчина отломки в единия ъгъл, се оказа малък храст, израснал през пукнатина в пода. Тази сграда беше изоставена не от няколко години, а от десетилетия. Всички прозорци бяха без стъкла и вятърът свиреше през тях. Отвън имаше още сгради, виждах ги от другата страна на малката алея, която навярно преди бе служила за нещо като транспортна рампа. През прозорците се разкриваше гледка към дълги, ниски правоъгълни постройки от стомана и бетон. Приличаше на стар заводски комплекс или може би на стара военна база.

Последвах жената и седнах до огъня.

Закуската се оказа доста по-добра от вечерята. Яйца и бекон, приготвени в малка желязна тенджерка на огъня. Сякаш лагерувахме, но под висок ламаринен покрив. Когато приключих с яйцата, попитах:

— Може ли да ида до тоалетната?

— Покажи му — каза Мърси.

Хениг стана и ме преведе през тясна дупка в стената, после покрай странна сбирщина от стари котли към трето помещение, което беше много по-голямо и по-изложено на стихиите. Тук слънчевата светлина се изливаше през огромни дупки в покрива и цели дървета бяха поникнали от пода. Навсякъде се виждаха тръби с всякакви размери и форми. Някои с диаметър почти метър, разрязани от отдавна забравени електрожени. Не ми приличаше на нещо, което ще видиш в стари казарми, затова промених представата си за това място. Определено беше някакъв индустриален комплекс, но първоначалното му предназначение си оставаше загадка.

Минахме покрай порутена тухлена стена и стигнахме до врата с избелял надпис „Мъже“, боядисан с шаблон на дървото, но Хениг я подмина и продължи да върви.

— Няма вода — рече той. — Тази се запуши доста бързо.

Продължихме покрай стената още стотина метра, докато не стигнахме до отворена врата. Последвах го навън, под лъчите на слънцето към отсрещната страна на занемарена чакълеста алея. Там имаше малка, съвсем порутена постройка. Покривът липсваше, но три от стените все още бяха здрави.

— Там — рече Хениг и спря до една бетонна бариера. — Първи номер е от тази страна на стената, а втори номер — от другата.

— Първи номер — рекох аз.

Той посочи към стената.

— Ами заповядай.

Оглеждах се, докато пикаех, и опитвах да се ориентирам в терена. Оттук изглеждаше, сякаш сградите се простираха във всички посоки, като вариация на една и съща тема. Мястото беше същински лабиринт; разбирах защо го бяха харесали.

Ако се стигнеше до сблъсък, предимството на домакините щеше да е голямо.

След три минути се върнахме до огъня, където остатъците от закуската вече бяха разчистени. На една плоча имаше кана с вода.

Видях на масата оръжия — ловна пушка, бойна пушка и два пистолета. Тези хора, които и да бяха, вече не ми изглеждаха толкова като бездомници, а като партизани. Хениг взе последната цепеница и я сложи в огъня.

Захванах тиксото, което още беше залепено за ръцете ми, и дръпнах експериментално. Болката потвърди очакванията ми.

— Най-добре го дръпни много бързо — рече Мърси. — Като лейкопласт.

Дръпнах силно — и лумна болка. Тиксото се отлепи заедно с космите от ръката ми. Огледах кожата си, поне нямаше кръв. Отлепих тиксото и от другата си ръка.

Хениг се облягаше на масата, взираше се в мен и превърташе ножа в пръстите си. Остави го да падне и той щръкна, забит в масата.

— Махнахме тиксото, но това не значи, че можеш да избягаш оттук.

Не отговорих.

Той си погледна часовника. Водолазен часовник с голям циферблат. Дебелата кожена каишка опасваше дебелата му китка.

— Викърс ще дойде скоро.

— Хайде да потърсим малко дърва за огъня — каза Мърси и ми направи знак да я последвам.

Прекосихме сградата и излязохме навън от друг изход. Тук високата до кръста трева се люлееше като вълни. Вятърът се засилваше. Мърси ме поведе напред. Мислех си, че сигурно ще е трудно да намерим дърва, но щом се отдалечихме от сградата, те бяха навсякъде. Закърнели, сухи храсталаци, идеални за подпалки. Имаше и по-големи дръвчета, все още покрити със зеленина, и Мърси започна да чупи клоните им, да ги скършва на две и да ги оголва от листата. Зад ъгъла видях купчина стари летви.

— Помогни ми да я счупя.

Тя сложи летвата на един бетонен блок и каза:

— Ти си по-тежък — посочи към летвата и аз стъпих върху нея, а тя се прекърши със силен трясък. Мърси взе по-дългото парче.

— Хайде пак.

И аз го направих. Мина ми мисълта да избягам.

Може би бях по-бърз от нея. Освен това бях по-тежък и вероятно по-силен. Тя като че ли беше въоръжена единствено с нож. Трудно щеше да скрие пистолет под дрехите си, така че да не личи, но не беше невъзможно. Можеше да има малко оръжие, закачено за прасеца под широките дънки. Огледах се наоколо. Видях само висока, разлюляна трева и храсталаци, както и склона на хълм, който водеше към горичка. Навсякъде имаше порутени сгради. В далечината, на върха на хълма, се издигаше телена ограда, която навремето вероятно е била покрита с бодлива тел, но сега от нея бяха останали само ръждиви телчета — или я бяха свалили нарочно, или беше ръждясала до разпадане. Само скобите по оградата напомняха, че това е била защитната стена на крепостта. Можех да се добера дотам и да я прескоча, без Мърси да ме хване. Освен ако не беше особено бърза. Или пък въоръжена.

Нейните викове можеха да доведат тук приятелчето й, но той беше на метри от нас, в сградата, при замиращия огън. Така че щях да имам преднина.

Тя ме погледна, сякаш знаеше какво си мисля.

— В тази посока се простира гора. — Посочи към оградата. — Превалиш ли хълма, ще стигнеш до линията на прилива. А ако има прилив, ще се озовеш в канала и в студената вода. Може би течението ще те завлече в морето, или пък не. Ако извадиш късмет, няма да има прилив и ти ще газиш през калта цял километър — доста рискован преход, а после ще стигнеш пак до горист хълм, на чийто връх има град. Пътища. Пристанище. Цивилизация.

Това не беше предизвикателство. Въпреки всичко.

Защото математиката все пак не излизаше. Дори да избягах от тях, после какво?

Моряци бяха загивали, защото са изоставили кораби, на които е трябвало да останат.

Тя ме погледна и попита:

— Е?

Вгледах се за последно в оградата и гората и отвърнах:

— Няма да е днес.

Събрахме толкова дърва, колкото можехме да носим, и тръгнахме обратно. Тя ме поведе по друг път през руините.

— Това място е било леярна — каза тя. — Господ знае преди колко време. После е станало завод за светилен газ в продължение на три десетилетия. След това склад за стоманени слитъци. А оттогава е празно. Сигурно някой ден ще го съборят и ще построят жилищни сгради. Невероятно е как нещо може да бъде построено с една цел, а след това да се превърне в друго. — Наведохме се, за да минем през дупка в стената. Тази сграда беше по-малка, но празна като останалите.

— Вие ли направихте тези дупки?

— Те са за тактическо отстъпление, както казва Хениг. Дупките ни осигуряват пряк изход, ако се наложи. Стига да не ни виждат, може да пропуснат и дупките, и ще им се наложи доста да обикалят.

— А ако ви видят?

— Тогава ще трябва да сме по-бързи.

— От какво по-бързи?

— От онова, от което всички трябва да бягат — рече тя. — Онова, което идва и за теб.

Прекосихме купчина от гофрирани ламарини, които затракаха под краката ни. Аз изгубих равновесие, но успях да се задържа.

— Наричаме тези места укрития — рече тя. — Това е от по-хубавите. Усамотено е и се намира далеч от пътя. Ченгетата понякога го обикалят, но никога не влизат вътре. По-трудно е да държим настрана скитниците. Все се появява по някой и Хениг ги гони.

— Обзалагам се.

— Не, не ги убива. Той не е лош човек.

— Лесно ти е да го кажеш. Не теб удари в лицето.

Тя поклати глава.

— Абсолютно нищо не разбираш.

— Тогава ме просвети.

Ръцете вече ме боляха от тежкия товар.

— Скоро и това ще стане.

Нещо в начина, по който го изрече, ме изнерви. Реших да рискувам с предположение:

— Викърс ли? Кога?

— О, Викърс е вече тук.

Тя спря. Бяхме пред сградата, в която прекарахме нощта. Тогава осъзнах защо ме бе повела на тази разходка, не беше само заради дървата. Ако Викърс още не беше решил какво да ме прави, вероятно не искаха да чакам вътре. Нямаше нужда да обсъждат съдбата ми пред мен.

Мърси наклони глава към дупката в стената и рече:

— След теб.

Така или иначе нямах голям избор. Наведох се, минах през дупката и влязох вътре. Мърси вървеше точно зад мен. Може би прекалено близо.

Трябваше ми известно време да свикна със сумрака.

Намирахме се в края на големия хангар. Видях товарния контейнер и огъня. Потърсих Хениг, но от него нямаше и следа. Сигурно се криеше зад товарния контейнер, готов за скок? Или пък го бяха отпратили.

Пристъпих по-близо — лагерът беше опустял.

Но не се наложи да чакам дълго.

След миг чух приближаващи гласове от другото помещение. Хениг влезе първи, следван от Викърс. Или поне реших, че това е Викърс.

Тя беше все още отчасти в сенките. Висока, с къса кестенява коса. Носеше тъмни широки панталони и риза с дълги ръкави. Бяла якичка. На лявата й китка имаше златна гривна. Изглеждаше, сякаш излизаше от заседание на управителен съвет или от съдебна зала. Която и да беше, не бе облечена като човек, който се крие в гората.

Нямаше какво друго да сторя, затова заобиколих огъня и стоварих на пода дървата, които носех. Непознатата ме погледна, сякаш за първи път забелязваше присъствието ми, а после светлозелените й очи се вдигнаха към лицето ми.

И тогава я познах.

Това беше жената от апартамента на Брайтън.

Озърнах се объркан към Мърси, но тя не ми даде никакво обяснение.

Другата жена ме оглеждаше с неразгадаемо изражение. Може да беше ядосана, или пък разочарована, или просто ме преценяваше.

Не знаех какво да кажа, затова си мълчах. Оставих я да ме зяпа, докато реши каквото там щеше да решава. Или може би вече беше взела решение и бе наминала да ме извести за него. Мърси заобиколи огъня и седна на входа на товарния контейнер.

— Не се познаваме официално — каза жената и ми подаде ръка. — Казвам се Викърс. — Пристъпих към нея и стиснах ръката й. Тя беше нежна и с дълги пръсти.

— Ерик Аргус.

Викърс се обърна към Мърси.

— Не ми казвай, че Хениг го е подредил така.

— Нещо такова — отвърна тя.

Викърс ме погледна.

— Ела с мен. Трябва да обсъдим много неща.

— Преди много време имало една жена, която съставяла корпоративни бюджети, годишни отчети и правела внимателни и надеждни оценки на търговския риск; после се случило нещо ужасно.

— И какво е то? — попитах аз.

Бяхме навън и вървяхме по стар път. Тук следите от гумите бяха прорязали двойни пътечки през високата трева, която покриваше всичко наоколо.

— Открила, че всичките й оценки са грешни. Светът бил много по-опасен, отколкото съзнавала.

Стигнахме до голяма дупка в пътя, затова прекосихме тревистата междина и минахме на другата пътечка. Над нас слънцето тъкмо се подаваше през разседите в огромния бял, накъдрен като карфиол облак. Ден като от пощенска картичка.

— Точна оценка може да се направи само ако разполагаш с цялата информация — продължи тя.

— А на вас ви липсваше тази информация, това ли намеквате? — На всички ни липсва в една или друга степен. Винаги съм била предпазлив човек, но този свят ме превърна в нещо, което никога не съм била.

— И какво е то?

— В комарджия.

— Затова ли съм тук, това е някаква игра?

Тя кимна.

— В някои отношения. — Отвори сакото си и извади две големи лъскави фотографии. Подаде ми ги. — Знам, че сте се срещали с Брайтън, но разпознавате ли и друг на снимката?

Познах го веднага.

— Боаз.

— И кога се запознахте с тях?

— На конференция преди няколко седмици.

— За какво говорехте?

— Тогава ли? Предимно за мечове, доколкото си спомням.

Оглеждах снимките в ръцете си. Приличаха на кадри от охранителна камера. Брайтън беше с група мъже, които влизаха в някаква сграда. Стара банка или офис сграда. Боаз беше до него, отряд бизнесмени, устремили се към някаква много важна корпоративна среща.

— О, за мечовете, значи. Явно сте му станали симпатичен.

Върнах й снимките.

— Не останах с такова впечатление.

— Тези са отпреди няколко години. — Тя ги прибра пак във вътрешния джоб на сакото си. — Вече са по-предпазливи. Трудно е да се приближиш до тях.

— Но вие май сте успели. — Спомних си какво бе казала за корпоративните бюджети и баланси. — Работите за тях.

— Може и така да се каже. По-конкретно, работя за фондацията. Виждам ги съвсем рядко там, но не храня никакви илюзии. Всички заповеди се спускат директно от тях. Аз съм просто добро корпоративно роботче или поне бях. Те наемат направо от Бръшляновата лига, макар че ще лапнат всеки талант, до който се докопат. Търсят хора, които са добри в синтезирането на данни от широк спектър източници. Това е специална дарба, но аз съм много по-добра в това, отколкото дори те си представят. По-добра, отколкото са очаквали, и точно това ни доведе дотук. Оказах се прекалено добра в работата си.

— Да разбирам ли, че сте напуснали?

— Не съм напуснала — усмихна се тя. — Никой, който работи за фондацията, не я напуска. А бяга. Закриваш банковите си сметки и бягаш, а после те хващат. Винаги става така.

— Значи е имало и други.

Тя кимна.

— Неколцина, за които успях да разбера през годините. От тях се е изисквала лоялност, но ако не са могли да я осигурят, са замълчавали. Завинаги.

— Ако всеки път е ставало така, защо изобщо избягахте? Защо не останахте и не продължихте да бъдете добро корпоративно роботче?

— Защото научих нещо, което другите не са разбрали. Научих кои са те всъщност. — Тя спря внезапно и ме погледна. — Видях името ви за първи път във фондацията.

— Заради експеримента.

Тя поклати глава.

— Много по-рано. — Извърна се от мен и продължи да върви. — Бях част от екипа на фондацията, който се занимаваше с откриването и оценката на проектите за наградата „Откритие“, и тогава преглеждахме много изследвания. Имахме твърде сложна система за оценка, за да разберем дали заслужават специално внимание. В списъка винаги фигурират стотици проекти. Хиляди имена. Отначало си мислех, че търсим онези, които имат някаква стойност, а след време се оказа, че търсим нещо съвсем различно.

— И какво беше то?

— Обявените цели на фондацията бяха лъжа. Ние не се стремяхме да възнаградим постижения. Опитвахме се да ги предскажем.

— Да ги предскажете?

— Да.

— И с каква цел?

Тя не отговори. Вместо това извърна лице към пътеката и смени темата.

— За какво говори с вас Брайтън в апартамента си?

— За много неща, но повечето нямаха смисъл.

— Все пак ми кажете.

— Говори за вълните. За Антропния принцип. За тръбата на Гавраил.

— А, за тръбата… Той има склонност към класиката. Каза ли нещо друго?

Опитах да си спомня. И пак видях асансьора и усетих метала под лицето си. Прогоних този образ.

— Спомена и нещо, наречено аберис или абрекс.

— Еберакси.

— Да. Това беше думата.

— Какво точно каза?

Ето това беше залогът. Играта. Моментът, в който трябваше да изиграя коза си, или да се прецакам. Видях го в очите й, в начина, по който чакаше отговора. Спрях, а тя направи още няколко крачки, преди да осъзнае, че е сама.

Обърна се и ме погледна. Във всички преговори идва момент, в който трябва да поставиш граница. Това беше моята. Викърс беше достатъчно умна да го разбере. В преговорите се дава и взима. Сега бе мой ред да питам. Лицето й остана безстрастно, чакаше да заговоря.

— Защо Брайтън иска да ме убие? Защо уби приятеля ми?

Лицето й не се промени, но в погледа й се появи изтощение — очи на генерал след поражение.

— Светът си има своите тайни — рече тя. — И такива, които искат да ги опазят. Вашата кутия разкри твърде много.

Помислих си за Сатвик. Как я смали. Как я дигитализира. Как я превърна в продукт. После как го увиха в платнището.

— Не — казах аз. — Трябва да има нещо друго. Статията е вече публикувана. Брайтън говори за онези, които не могат да колапсират вълната. Нарече ги обречените.

— Да, и това име им подхожда.

— Какво имаше предвид?

— Вие сте физикът — каза тя. — Според вас какво е имал предвид?

— Не зная.

— Защото гледате загадката на обратно. Не те са мистерията.

Нещо в изражението й подсказваше, че очаква да забележа очевидното.

— Искате да кажете, че ние сме мистерията.

Тя се усмихна.

— Разбира се.

Този парадокс е съществувал винаги — свободна воля в една детерминирана Вселена. Защото математиката винаги беше права. Тя се проваляше единствено по отношение на нас. Мистерията не бяха онези, които не можеха да колапсират вълните. Мистерия бяха тези, които могат.

— Самото съзнание — рече тя. — Ето кое е вечната мистерия, нали?

— Ами обречените? Кои са те?

— Мислете за тях като за съединителната тъкан на света. Те работят и създават семейства. Те гласуват в страните, където се гласува, и вдигат метежи там, където стават метежи. Те стоят зад превратите или пък губят главите си в преврати. Те са тихото малцинство, което функционира в сложен набор от параметри. Те стабилизират социалния ред, за да могат обществата да растат и процъфтяват.

— Не ви разбирам.

— Антропният принцип изисква Вселената да бъде точно каквато е, за да създава живот, но нека стигнем малко по-нататък. Нима не е същото при създаването на култура? Различни роли в точно съотношение. Обречените просто помагат нещата да вървят в тази посока.

— Значи имат някаква цел.

Тя поклати глава.

— Колкото прелетните птици имат цел. Тяхното поведение е предопределено, вкарано в коловоз.

— И докъде води?

— Тяхното влияние помага на цивилизацията. Мислете за тях като за грес, която смазва колелата на обществата. Без тази грес металът ще застърже в метал. Механизмът ще заяде. Ще се стопи. Големият двигател ще спре. Но обречените не са изобретили нищо. Те не могат да създават. Затова има нужда от хора като вас.

— Кой има нужда?

Тя примигна.

— Светът, разбира се. Когато се срещнахте с Брайтън за първи път, вие се хранихте заедно с него, нали?

Трябваше ми малко време, за да разбера. Моят собствен механизъм започваше да заяжда.

— Да, вечеряхме.

Викърс се обърна бавно и пак тръгна по пътеката. Осъзнах, че очаква да я последвам, затова поех след нея от дясната й страна. Обувките й оставяха малки отпечатъци в меката почва. Тя се обърна към мен.

— Какво ли е било да седите заедно на масата? Никога не съм се хранила с него. Говорили сме само за бизнес. Още преди да науча какъв е, усещах, че в него има нещо ужасно. Философите пишат, че злото съществува, за да може да се разкрие доброто. — Тя ме погледна. — Мислите ли, че е така?

— Нямам представа.

— Всичко е написано, ако знаете къде да търсите. Забелязваш малките следи в документите и накрая всичко добива смисъл. Винаги е имало вражда между две сили. Вземете която и да е религия и ще откриете воини и в най-старите истории. Имената нямат значение. Никога не съм била вярваща, така че можете да си представите изненадата ми, когато научих, че всички стари писания са истина.

Аз пък осъзнах, че нищо вече не може да ме изненада.

— Значи Брайтън е един от тези воини? Това ли казвате?

— Да. — Зелените й очи бяха съвсем безизразни. — Един от най-старите.

— Какво иска?

— Онова, което тези като него винаги са искали. Да спрат напредъка. Да възпрепятстват прогреса. Да забавят настъпването на постмалтусианския растеж. Те посяват хаос. Те са враг на света. Целта им е съвсем проста — да ни попречат да стигнем до следващото ниво на обществено развитие.

Звучеше откачено. Като някакви параноични фантазии.

— Значи обратното на обречените, така ли?

Тя махна с ръка.

— Не. Обречените са просто инструмент на света и като всеки инструмент могат да бъдат счупени. Просто пешки в играта. Не, Брайтън и другите като него са срещу онези като вас — онези, които тласкат нещата напред. Те се опитват да ги спрат. Те са врагове на самата цивилизация.

— Казахте „онези като него“. Мърси също използва тези думи.

Тя ме погледна внимателно.

— В различните езици те имат различни имена.

— А вие? Вие как ги наричате?

Лицето й беше сериозно, когато отговори:

— Онези, които са ги виждали в действие, използват едно и също име. Наричат ги „потрепващите“.

Взирах се в нея. Не чувах това име за първи път. Бях го видял в едно писмо.

— Имате ли представа колко откачено звучи?

— Дори след всичко, което видяхте?

— Но защо? Не намирам никакъв смисъл. Тези потрепващи хора… дори да са такива, каквито твърдите… Какви може да са мотивите им?

— Съмнявате се в мен. Това е добре. Ученият във вас иска доказателство. — В този миг стигнахме до кръстопът и видях пресни следи в калта. Те водеха към изоставената фабрика. Преди трийсет години вероятно тук бе минавал път с прекъсната осева линия. Сега той беше покрит с пръст и трева — асфалтът бе погребан и разпукан. Тя ме поведе надясно по него. — Кажете ми какво знаете вие за Брайтън.

Вървях след нея.

— Той е богат — отвърнах. — И е луд. Той е…

Тя ме прекъсна:

Топузът се люлееше в края на дългия десет метра кабел. Желязна топка, която висеше от една-единствена тънка жица.

— Голямо е — казах аз.

Само това ми дойде наум. Толкова голямо, че сякаш минаваше в права линия над целия под, преди да се издигне.

— Жицата трябва да е дълга точно десет метра, за да работи правилно — каза Викърс. — Макар че може и да е по-къса, ако успееш да коригираш притока на въздух. Тук обаче няма как да се направи, затова стана такова голямо. Топузът е почти петдесет килограма.

— Струва ми се, че това не е само махало.

— Точно тук е красотата. Само махало е. И всяко махало на Земята може да прави това, което прави и то.

— И какво по-точно прави?

— Описва дъга в триизмерното пространство. — Тя навлезе по-навътре в залата. — И докато се люлее, то описва прецесията на Земята. Тези пирони отбелязват движението.

Тя посочи към чистия бетонен под и аз видях съвсем прости пирони, които стояха на главите си и оформяха голям кръг. Като зъбите на някакъв грамаден капан за мечки, скрит в пода. Стоунхендж, но от пирони. Приближих се и видях, че някои от тях са съборени, вероятно от движението на махалото. Шест от едната страна на кръга и шест от другата.

— Значи с времето то се премества.

Тя поклати глава.

— Пак гледате от грешната страна. Махалото винаги е точно, като навигаторен компас. Не то се движи из стаята; напротив, цялата Земя се движи под махалото — описва дъга в спиралния ръкав на Млечния път; точно както спиралният ръкав се движи по отношение на… какво например? Наречете го по-голям междузвезден фон. Или пък може би тъканта на времепространството, ако вярвате, че такова нещо съществува. Питали ли сте се дали няма някакви скрити лей линии във Вселената? Някакво място, чрез което да измерите всички останали точки?

— Няма такова място.

Тя посочи към металния топуз, който се люшна покрай нас като сив вихър. Свистене и полъх на въздуха.

— Вие мислите, че детерминистичната Вселена е парадокс, опитайте тогава да обясните Вселена, в която това махало някак знае как е подредена тя. Голямото възражение на Айнщайн[33], и все пак ето го, точно пред нас. — Тя посочи към махалото. — Истината е, че никой няма никаква представа как става.

— Брайтън говореше за вълни — казах аз. — Това намеква за някаква посока.

Тя кимна и тръгна към работната станция. Маса с графики.

— Да, вълни, но в каква среда? Лесно е да се говори за вълни, но когато погледнем материята, какво точно виждаме? Има причина физиците понякога, в мигове на откровение, да говорят за Вселената като за вид информация.

Тя взе една книга от купчината хартии. Беше голяма и тежка. Подхвърли ми я.

Аз я улових, видях в нея отметка и отворих отбелязаната страница.

Не беше, каквото очаквах.

— Ренесансово изкуство?

На страницата имаше изображение на архангел Гавраил, който надува своята тръба и всички ангели от небесата се бяха събрали в кръг около него, който продължаваше в далечината. Имаше нещо фрактално и красиво в обръча от крила — като скрита в модела мандала.

— Тръбата на Гавраил — каза тя. — Той ще я надуе в деня на Страшния съд, когато всички ще отговаряме за греховете си. — Обърна се да погледне пак в книгата. — Винаги съм харесвала тази картина. Тръбата и ангелите. Но има и още една.

Тя взе от масата книга с оръфани краища. Тази беше за математика. Викърс я сложи на масата пред мен и разлисти страниците.

— Това също е тръбата на Гавраил — каза тя. — Парадокс.

Приближих се и погледнах над рамото й. На страницата имаше графика на ƒ: х като функция на 1/х.

— Реципрочното на хикс, завъртане около собствената ос — каза Викърс. — Обект, който е по-голям отвътре, отколкото отвън.

— Математическо чудовище — казах аз, познавах добре тази фигура. — Графиката няма край. Тръбата на Гавраил е бездънна. Нарича се още Тръба на Торичели. Краен обем, но безкрайна повърхнина.

— Това е метафора за Вселената. Нещо, за което Еванджелиста Торичели никога не би се досетил, когато е описвал тази фигура през седемнайсети век.

— Защо да е метафора?

— Вселената не е сфера; тя е фуния. Макар че и това описание не е съвсем вярно, нали? Метафора за метафора, която не пасва съвсем.

Взирах се в нея. Сякаш слушах лекция за струнната теория. Дори не беше погрешно, а просто нечия идея как би могло да бъде.

— Просто думи — казах аз малко по-рязко от необходимото.

Това ми напомни за историите на мама — неща, които нямаха никаква пресечна точка с реалността.

— Думи — съгласи се Викърс. — И данни. Ето ви още една метафора, ако така искате. Чували ли сте за Вселената матрьошка?

— Руските кукли ли имате предвид? — Това беше космологична теория, която се пробутваше през последните десетилетия от някои от най-спекулативните мислители. — Идеята, че вселените може да са напъхани една в друга.

Тя кимна.

— Същият принцип като при Тръбата на Торичели. Краен обем, но безкрайна повърхнина — Тръбата на Гавраил в по-голям мащаб. Като нашата Вселена е само една от цяла каскада вселени, вместени една в друга. Но помислете за уникалната перспектива на човечеството.

— Например?

— Коя е човешката ниша във всичко това? Защо хората са различни? Заради нашата способност да наблюдаваме и да отразяваме онова, което наблюдаваме. Нашата способност да моделираме света около нас. Първо в картини и книги, а сега и чрез технологии, моделите стават все по-сложни.

Спомних си за пещерните рисунки, които Брайтън спомена.

— Това е импулс на нашата природа — продължи тя. — Първо виждаме, после отразяваме. Представете си картина на велосипед; после си представете велосипеда, изобразен като скулптура. Накрая си представете толкова съвършена скулптура, до най-малката подробност, че е напълно неразличима от онова, което отразява. Представете си, че можете да подкарате тази съвършена скулптура. Нима всъщност това не е пак велосипед? С напредъка на цивилизацията и с усъвършенстването на способността ни да възпроизвеждаме Вселената, кога достигаме онзи момент, в който моделът става онова, което отразява? Ами ако вътре в този безкрайно сложен модел се зароди цивилизация, която от своя страна ще породи собствен модел?

— Модел ли? — попитах. — За конструиране на реалност ли говорите?

— Всички реалности са конструирани по един или друг начин, нали? Или чрез нечий труд и воля, или се появяват като самовъзникващи от основните закони на една система. Ник Бостром, учен от Оксфорд, е пресметнал вероятността да се намираме в подобна възникнала в друга система.

Викърс дръпна разделителя от книгата и го разгъна — намачкан лист хартия, на който бяха изписани числа и букви. Тя го приглади на масата и рече:

— Ето неговата формула.

— В подобна каскада може да има безкраен брой вселени. Съществуването не е циклично, а серийно.

Поклатих глава. Бях виждал тази формула. Впечатляващо упражнение по дедукция, но като много други теоретични космологии недоказуемо.

— Няма доказателство — казах аз. — Това е просто спекулация.

— На пръв поглед, да, вероятно, но има известна математическа неумолимост в тази идея, нали? Ако вторични или третични реалности са възможни, тогава защо онези, които живеят вътре в тези модели да не могат също да създават модели? А после и онези, които живеят в техните модели. Няма горна граница на броя на итерациите, тогава каква е вероятността ние да живеем в първичната Вселена? Възможно ли е светове да се множат нагоре, щом световете се трупат един върху друг?

Поклатих глава. Краен обем, но безкрайна повърхнина.

Тя посегна към другия край на масата.

— Математиката е доста ясна: в такава система може да съществува почти безкрайна каскада от вселени, но има само един първичен свят. Така че, статистически погледнато, или следващи вселени са невъзможни, или ние вече живеем в една от тях.

Втренчих се в нея.

— А ако се намираме в каскадата — продължи тя, — тогава знаем коя Вселена трябва да сме.

— Как така?

— Една много специална Вселена — рече тя. — Защото ние все още не сме се развили достатъчно, за да разгърнем наши собствени реалности.

Отворих уста да отвърна, но пак я затворих. Защото разбрах. Разбрах за какво говори.

Тя се взираше в лицето ми.

— От всички безкрайни вселени, които могат да съществуват в подобна каскада, нашата може да е единствено…

— Последната — прекъснах я аз. — Последната Вселена. — Единствената, която все още не беше породила други вселени.

Тя кимна.

— Върхът на копието.

Спомних си за микроскопа и как пропадах в изображението. Няма дъно.

Обърнах се и се вгледах в махалото, като обмислях думите й.

— Значи казвате, че всичко е някакъв вид изкуствена конструкция?

— Не, не всичко. Вие не задавате правилния въпрос. Нима вече не е очевиден?

— Нищо не е очевидно.

— Дори след всичко това вие още не можете да го видите. — Тя поклати глава. — Вселената е обект — сбор от вълни, както цялата материя е сбор от вълни. Вече знаете това от физиката.

— Е?

— И какво ви говори това?

— Аз…

Стиснах зъби. Не разбирах какво намеква.

— Вселената е просто средата, през която тези вълни се разпространяват. Ние не сме в някакъв вид симулатор. — Тя поклати глава. — Ние сме симулаторът.

Взирах се в нея в опит да разбера.

— Ние сме създатели. — Тя изучаваше лицето ми. — Съзнанието. Това е магията.

Отворих уста да заговоря, но нищо не излезе от нея.

— Това кипящо гнездо от вълни е само шаблон. Способността да колапсираме този шаблон е същността на съзнанието. Душата. Наречете го, както искате. Всяка вълна е потенциално действие, което ние превеждаме във физическа реалност чрез силата на съществуването ни.

— Значи казвате, че Вселената е обект — среда за вълната.

— Да.

— И ние създаваме съществуващото от матрицата на тези вълни.

— Да.

— Тогава кой е създал матрицата?

Тя пак се усмихна.

— Предполагате, че е трябвало да бъде създадена. Може би всяка Вселена в каскадата не е създадена, а открита. Емерджент, който трябва да бъде отключен.

— Ами обречените? — попитах аз. — Ако не могат да колапсират вълните, тогава какво всъщност виждат те?

— Питате дали обречените виждат света, какъвто всъщност е.

— Виждат ли го?

— Те изобщо не виждат света. Те са света. Или един аспект от него, в който няма нищо, което да не е част от света. Те не виждат нищо, защото в тях няма нищо, което може да осъществи наблюдението, няма гледна точка.

Почувствах нужда да седна.

— Те са предопределени от това, което са били, когато са създадени. Добрите овце на света, които да поддържат баланса.

— Какъв баланс?

— Представете си свят, в който всички са като вас. Или като мен. Или като някой от нас. Ще функционира ли той? Ще съществува ли цивилизация? Балансът в обществото лесно се нарушава. Ние сме непредсказуеми по природа, а обречените са отговорът на това. Та са онова, което светът има нужда да бъдат.

— Брайтън говореше за света, сякаш е същество с нужди. И вие звучите като него.

— Нима?

Не отговорих.

— Ами ако не се нуждаеше от тях? Ако светът не се нуждаеше от обречените, какво щяха да правят?

Тя сви рамене.

— Вероятно щяха да изчезнат напълно.

Мълчах много дълго, обмислях чутото. Да си позволя… ако не да повярвам, поне да свикна с мисълта.

— У Брайтън имаше едно момче. То не колапсира вълната.

— Обречените в по-голямата си част са добрите овце, както ви казах, но те могат да бъдат променени. Ако им влияете от ранна възраст, тяхната податливост към внушения може да бъде използвана и насочена срещу общото благо. Те нямат съвест. Те нямат нищо. Представете си просто едно същество от плът. Такова е и нашето момче. Както и охранителите на Брайтън някога са били момчета.

— Ето откъде ги взима.

Тя кимна.

— Ако онези, които не могат да колапсират вълната, са наречени „обречените“, тогава кои сме ние? Какво е нашето име?

— Ние сме „изгубените“ — каза тя. — Каквито сме във всички стари истории. Чакаме нашето изкупление или нашия съд. Не само пространството се раздува между световете, а и времето. Както един свят може да живее в друг, така и един момент може да живее в хиляди години.

— А потрепващите, все още не разбирам каква е тяхната роля. Кои са те изобщо?

Тук тя замълча и погледна към люлеещото се махало.

— Те идват от горната част на каскадата. Не са от този свят, нито от следващия, а от по-горен.

Взирах се в нея.

— И защо са дошли?

— Защото там, далеч горе се случва нещо. Нещо ужасно. Светлите са дошли отдавна. Както и другите, които се борят с тях.

— Кои са те?

— Това, което едните се опитват да изградят, другите се опитват да разрушат. Ние сме тяхното бойно поле.

— И какво се случва?

— Те cе избиват. Изграждащите са изгубили, техните битки са записани с йероглифи. Долината на река Инд. Теотихуакан. Перу. На други места. Най-смелите от тях загинали първи — после останалите, един след друг. Техните сблъсъци са отразени във възходите и паденията на цивилизациите. Двете страни са се унищожавали помежду си, докато не са останали само неколцина от най-старите. Най-предпазливите. Най-лукавите. Онези, които могат най-добре да се скрият.

— Такива като Брайтън ли?

Тя кимна.

— Той е един от последните.

— А какво е станало с другите?

— Няма ги. Мъртви са.

— Осъзнавате ли колко невъзможно звучи това?

— Кое е невъзможно във времевия мащаб на една Вселена? Или на хиляди, хиляди вселени?

— Ако всичко това е истина и вие сте научили толкова много за Брайтън, тогава защо ми помагате? Защо се изпречвате на пътя му?

— Философите смятат, че злото съществува, за да може да се разкрие доброто, но аз мисля, че понякога злото може да се промъкне в теб така, че дори да не осъзнаваш, че си част от него. А когато го разбереш, вече е късно и ти продължаваш да вършиш зло, защото се страхуваш или защото си принуден, и по този начин можеш да предадеш целия си живот, цялото си съществуване, стъпка по стъпка, решение по решение. Аз бях Юда. Заради мен умряха учени. Най-добрите и най-умните. Реших да не го правя повече. Опитах се да спася Сатвик, но се провалих. Може би вие имате шанс.

Тя спря и пак погледна махалото, сивият железен топуз изсвистя във въздуха.

— Преди малко повече от година това махало се премести — каза тя. — Пироните би трябвало да падат по точно установен ред. Безотказно, като по часовник. Но миналата година махалото остави един от тях изправен. Малка подробност. Едва забележима, ако не наблюдаваш внимателно. — Тя приклекна до обръча от пирони. — Балансът е нарушен. Нещо се е променило.

— Какво означава това?

Махалото изсвистя отново покрай нея, поело в другата посока, и изчезна в сенките.

Викърс се обърна към мен.

— Означава, че времето вече не е на наша страна.

Викърс ме поведе обратно към лагера. Беше ранен следобед и там кипеше трескава дейност. Огънят почти догаряше. Спалните чували бяха прибрани. Имах чувството, че са следвали някаква процедура — като опитни войници, които вдигат своя бивак. Мърси спря, когато ме видя, и на лицето й се изписа облекчение. Осъзнах, че не е била съвсем сигурна, че ще се върна. Зачудих се дали се случва често. Дали хората тръгват на разходка с Викърс и не се завръщат?

Викърс поговори тихо с Хениг близо до товарния контейнер. След няколко минути се качиха в пикала и заминаха.

С Мърси разпалихме огъня и пламъците пак запукаха.

— Е, изглежда, ще останеш — каза тя.

— Защо мислиш така?

— Ами защото си още жив.

Мърси хвърли и последната цепеница в огъня и след няколко минути той се разгоря. Гледах я в лицето, но тя не вдигна очи към мен. Взираше се в пламъците.

Когато след час другите още ги нямаше, аз попитах:

— Къде отидоха?

— Ще се върнат — каза тя вместо отговор.

Докато гледах сияещите въглени, си помислих за казаното от Викърс, опитвах се да го проумея. Вгнездени една в друга вселени. Безкрайна повърхност. Потрепващите са отнякъде по-високо. Техните души са прогорили пътя си надолу през слоевете на реалността като горещи камъни в лед.

Отвън духаше вятър и аз чух как клоните на дърветата драскат по ламарината на сградата. Вече беше съвсем тъмно, а огънят пак започна да догаря, затова тръгнах с Мърси за още дърва. Нямаше ни едва двайсетина минути, но когато се върнахме, пикапът беше там, паркиран до стената. Моторът му припукваше, сякаш беше форсиран дълго. Хениг и Викърс не се виждаха никъде. Вероятно бяха по-навътре в руините.

С Мърси пак събудихме огъня и след половин час в далечината се чу вик. Мъж крещеше от болка. Писъкът сякаш увисна в нощния въздух и бавно затихна.

Мърси не реагира. Дори не вдигна очи от огъня. Сякаш го беше очаквала.

— Какво беше това? — попитах я аз.

— Скоро ще разбереш.

Още един час се изниза, преди другите да се върнат. Те влязоха в лагера, без да продумат, а по ризата на Хениг имаше червени пръски. Не ги попитах къде са били. Изядохме вечерята си от канчетата под съпровода на дрънченето на вилиците в ламарината. Всички мълчаха. Съществуваше само хипнотизиращото потрепване на огъня, докато и то не започна да избледнява, защото пламъците се смалиха до мътно сияние в мрака.

Заспах до топлата жарава и този път ръцете ми не бяха омотани с тиксо. Вече ми вярваха, че няма да им разбия главите, докато спят.

На сутринта един ботуш ме събуди със здрав ритник в рамото. Отворих очи и видях, че Хениг ме гледа.

— Ставай!

Мърси и Викърс ги нямаше, явно аз се бях събудил последен.

— Насам — рече ми Хениг и ме поведе през дупката в стената, от която се бяха появили вечерта.

Рязък завой вдясно, минахме през врата и слязохме по късо стълбище в нещо като подземие.

Там ни чакаха Мърси и Викърс — Викърс с нейния бизнес костюм изглеждаше съвсем не на място.

Приближих се до Мърси, която стоеше с гръб към мен, и прошепнах:

— Какво е това?

Тя не отговори, но Викърс ме чу и каза:

— Звукоизолирано помещение. Ела.

Последвах ги навътре. Мазето беше влажно, но добре осветено; фенер висеше от голите кабели. В средата на стаята един мъж беше вързан за стол, а на пода около него се съсирваше кръв. Не е чак толкова изолирано, помислих си, защото си спомних вика, който бях чул през нощта.

Мъжът беше мъртъв. Лицето му беше размазано.

Внезапно се видях и аз на стол като този — юмрукът на Хениг се забива в главата ми. Гаден начин да умреш.

Викърс ме погледна, сякаш очакваше реакция.

— Кой е той? — попитах аз.

— Не го ли позна?

Наклоних глава и се вгледах по-внимателно. Кръвта ми се смрази.

— Виждал съм го — казах аз.

Беше пазач в апартамента на Брайтън.

— Той е един от хората му — каза Викърс. — Е, беше.

Това беше пазачът, който остана в апартамента. Пазачът от кухнята. Спортното му сако бе вече вкоравено от съсирена кръв. Направих крачка назад и краката ми залепнаха за пода. Кървавата локва беше широка два метра.

Викърс заобиколи тялото.

— Той имаше няколко вътрешни наранявания, когато го докарахме. А след това получи и външни. Преди да умре, ни даде информация.

Гледах тялото и се чудех що за методи за убеждаване са използвали. Нямаше очевидни следи от мъчения, ако не се брои размазаното лице. Нямаше смазани капачки на коленете. Само лицето му беше заприличало на кайма.

— Каква информация?

Гадеше ми се. Помислих си за Сатвик, омотан в платнището. Спомних си как стоеше в асансьора — в последните мигове от живота му, когато си мислеше, че скоро ще види пак семейството си. Вгледах се в тялото пред мен и не усетих жалост. Не усещах нищо.

— За еберакси — каза Викърс. — Брайтън много се постара да опази тази информация, но винаги има слаби места. Един охранител чува това-онова. Трудно е да опазиш тайна от онези, чиято работа е да те охраняват.

— Кога го научи, докато работеше за него?

— Да, както и други неща.

— И какво е еберакси?

— Не сме сигурни — каза Викърс. — Може би е оръжие.

— Като бомба?

— Вероятно. Или нещо не така очевидно. То промени махалото, но не знаем точно как. Знаем само, че за тях е много важно.

— А как изглежда?

Тя замълча и ме погледна.

— И това не знаете, нали? Явно не сте много осведомени.

Викърс посочи към мъртвия.

— Но научихме, че ти си част от него.

— Не съм част от нищо.

— Явно Брайтън не би се съгласил с това. Ето защо е толкова бесен, че си се измъкнал.

От тъмното се чу тропот на тежки ботуши, Хениг застана до Викърс и сякаш зае цялото пространство.

Викърс се обърна към мен.

— Трябва на теб да благодарим за тази информация. Защото ако не беше ти, никога нямаше да го заловим. Той бе тръгнал да те търси. Хванахме го близо до твоя мотел.

Късно вечерта Мърси дойде при мен с две чаши кафе. Една за нея и една за мен.

Чувах как Викърс и Хениг се движат някъде зад ъгъла, гласовете им се издигаха и затихваха. Тих шепот.

Умиращият огън се бореше с мрака в лагера. Седнах, увит с одеялото, и се облегнах на стената на контейнера.

Мърси прекоси косите лъчи звездна светлина, която се изливаше през дупката в покрива.

Освен името й, не знаех нищо за нея.

Хениг също си оставаше загадка. Вероятно наистина беше пират, с дълъг опит в отвличанията и грабежите. Безчинства по крайбрежието на Мадагаскар. Сигурно беше изпратил десетина яхти на дъното на морето.

И Мърси. Име, което беше нещо повече от име.

Тя ми подаде чашата с кафе.

— Внимавай, горещо е. Прясно сварено на огъня.

— Не знаех, че може да се вари кафе на огън.

Посегнах да взема чашата.

— Е, „вари“ е твърде силно казано — рече тя. — Виж, баба ми наистина беше опасна, когато правеше кафе. Не казвам, че ръцете й трепереха, но тя никога не успяваше да опази повече от половината чаша, докато прекоси кухнята. Научих се да не вървя до нея. Надявам се, че обичаш сметана и захар.

— Обичам. Къде са другите?

Тя сви рамене.

— Обикалят наоколо. Кроят план.

Застана до мен.

Помислих си дали да не попитам какъв точно план, но преди да го направя, тя рече:

— Не мисля, че изобщо ще има значение.

— Защо?

— Защото плановете се провалят. Пий сега. — Гледаше ме как отпивам. — Харесва ли ти?

Отдръпнах топлата чаша от устните си и отвърнах:

— Хубаво е.

— Звучиш изненадан.

— Изненадан съм.

— Не е нищо особено — вряща вода и смлени зърна. Само технически е кафе. Викърс винаги носи провизии от града, затова ще имаме сметана за още ден-два, преди да се развали. Тя прави вкуса на кафето. „Добра Карма“, с лешници. Така се казва. Странен порок, който прихванах от едно гадже в колежа. Вече почти не му помня името, но обичам проклетото кафе? Направо ми е влязло под кожата. Сега, където и да ида, трябва да го мъкна със себе си. То винаги ми оправя вкуса. Обикновено обаче не пия кафе толкова късно, защото не мога да заспя заради кофеина.

— Е, не се обричай на безсъние заради мен.

Опитах да си я представя в нормалния живот, как ходи в колежа, сменя гаджетата. Но не можах. Розовата й осакатена ръка стискаше керамичната чаша.

— Не, няма проблем. Тази нощ не бързам да заспивам. Ще отложа кошмарите.

Погледнах пръстите й, които стискаха чашата. Груба розова плът. Вероятно заздравяваха от шест месеца или повече. Зачудих се какво ли се е случило. Раните изглеждаха много груби — не бяха разрези, а просто откъсната плът, сякаш в ръката й беше гръмнала бомбичка.

— Значи смяташ, че плановете им ще се провалят?

— Мисля, че ще умрем. Всички до един. — Тя седна до мен и протегна крака към огъня. — Както и целият този свят ще умре. Както умират всички светове. Всъщност нищо не може да убегне на ентропията в достатъчно дълъг времеви план.

— Точно там е ключът, нали? Във времевия план.

Тя не отговори. Поседяхме известно време в мълчание и аз чаках да продължи. Но тя не го направи. Пиеше кафе и гледаше огъня.

— Как се забърка във всичко това? Какво се случи?

— Те ми се случиха.

Тя стана и направи няколко крачки в мрака. Наведе се, взе нещо голямо от сенките и се върна към сиянието на умиращия огън. Видях, че носи опърпана картонена кутия. Боклук, довлечен от двора.

— Потрепващите.

Кимна и хвърли картонената кутия в огъня. Отначало той съвсем затихна, задушен, и мракът стана пълен. После един жълт пламък разцъфна в ъгъла на дъното на кутията, когато огънят я подхвана, и нарастваше с всяка секунда, докато цялата кутия не загоря. Мърси стопли ръцете си. Сега огънят озаряваше помещението и аз виждах ръждата по металните греди над нас и тъмните правоъгълници на стените, където някога бе имало прозорци, виждах и лицето й. Бледо и ъгловато.

— Първия път, когато ги видях… после не можех да си спомня дори как се случи всичко. Все още не помня. Имам празнини.

— Празнини?

— Неща, които не помня.

— Не те разбирам.

— Тя не ти е казала, нали?

— Какво да ми каже?

— Как изглеждат те. Защо ги наричаме потрепващите. — Хвърли една вейка в огъня. — Не мисля, че умът може да проумее какво точно става, когато нещата наистина тръгнат зле. После просто сам попълва празнините. Доста време си мислех, че полудявам, но ако си луд достатъчно дълго, започваш да го чувстваш като нормално. Може би и ти донякъде си наясно с това.

— Може би. — Зачудих се колко знае за мен. Или просто го бе видяла в очите ми.

— Имам предвид на теб какво ти причинява това? — попита тя. — Кое е толкова ужасно, че дори не можеш да го видиш и трябва умът ти да попълва празнините?

— Не зная.

— Ако се постараеш, понякога сам можеш да решиш да не ги виждаш. Според мен така е с повечето хора. Повечето хора ги виждат така, че да могат да го проумеят. По начин, по който искат да ги видят.

— Ами ти?

— Невинаги е въпрос на избор.

Спомних си за мама. Вяра като суперсила.

— Техните питомци са дори по-лоши.

— Питомци ли?

— Ловци — каза тя. — Не би искал да ги видиш. Има неща, които не са такива, каквито изглеждат.

— Ами аз?

— Не се мисли за специален. Някои хора просто са въвлечени в това и намират смъртта си. Виждала съм го и преди. — Тя замълча за миг, после добави: — Макар че ти явно имаш начин.

— Начин ли?

— За оцеляване.

Отпих пак от кафето.

— Викърс каза, че преди е работила за тях. И ти ли си работила за тях?

Тя поклати глава.

— Не. Някои от нас… просто това ни влече. Като инстинкт. Привлича ни, сякаш сме част от него, макар че нищо не изглежда свързано. При мен… мислех, че просто съм се озовала на правилното място, но в лош момент. Но не беше само това.

— А какво?

— Може и аз да имам начин за оцеляване.

Чух звук зад гърба си. Обърнах глава и видях, че Хениг стои на прага и ни гледа. Зачудих се откога ли е там. Може би през цялото време. С дясната си ръка здраво стискаше дулото на пушка, чийто дървен приклад опираше в пода. Лицето му изглеждаше като дървено на сиянието на жаравата. Той вдигна пушката и пак изчезна в мрака назад.

Когато си тръгна, Мърси прошепна:

— Внимавай с него.

— Какво искаш да кажеш?

Тя не отговори веднага.

— Преди беше един от техните охранители.

— От охранителите на Брайтън?

Тази новина ме смая. Тя кимна.

— Бяха приключили с него. Мислеха го за мъртъв, но Викърс се погрижи и го скри, излекува го. Сега той е нейното вярно куче.

Взирах се в мрака.

— Понякога хапе — добави тя.

Прокарах разсеяно ръка по бетона пред мен. Взех едно плоско тънко метално парче от пода, просто отломка. Натиснах го, за да видя дали се огъва, и го прегънах на две, после още на две. И го превърнах в острие.

Събудих се призори.

Събудих се от някакъв шум, като тиха, едва доловима вибрация. Гаденето вече започваше да преобръща стомаха ми. Сънят ми беше много крехко нещо, лесно се чупеше. И точно затова го чух първи.

Отворих очи. Мърси беше на няколко метра от мен, извърнала лице към сенките. Аз се претърколих по корем и се плъзнах към нея по мръсния под.

— Хей — разтърсих я за ръката. — Къде е Викърс?

Тя отвори клепачи и запримигва объркано.

— Какво? — седна и потърка очите си.

— Къде е Викърс?

От другата страна на догорелия огън се чу гласът на Хениг:

— Коли.

Лицето на Мърси пребледня.

— Не може да бъде! — рече тя.

— Къде е Викърс, мамка му? — сопна се Хениг.

В този миг някъде в далечината чухме гласа на Викърс:

— Две коли.

Тя стоеше в сенките близо до един от разбитите прозорци и гледаше навън.

За миг никой не помръдваше. После Хениг скочи на крака и прекоси помещението. Застана до Викърс и надникна през дупката в стената. Когато се обърна към нас, и той беше пребледнял.

— Това са те. — Хукна към масата с оръжията и изрева: — Сега ще стане мазало.

Мърси мълчеше. Беше се свила на мръсния под и трепереше, сякаш замръзваше от студ, макар че беше поне двайсет градуса.

— Какво ще правим? — попитах аз.

Те не ми обърнаха внимание. Викърс прекоси помещението и измъкна един пластмасов варел изпод масата, на която държаха оръжията. Варелът беше тежък и прокара пътека в мръсотията по пода. Викърс се наведе да свали капака му.

— Комплекти за оцеляване — рече тя и ми хвърли едната раница.

Сложих я на гърба си, приличаше на старо армейско снаряжение. Към пет килограма, почти празна. Видях си телефона на дъното на варела, грабнах го и го пъхнах в джоба си.

— Трябва да сме бързи — каза Викърс. — Не се разделяйте. Ако се наложи, ще се срещнем в другото убежище.

Хениг грабна една раница, отвори я и започна да я тъпче с муниции от масата.

— Друго убежище ли? — попитах аз.

— Няма време — сопна ми се Викърс.

Грабнах последния пистолет от масата, като очаквах да ме спрат, но Хениг само ме изгледа и не каза нищо. В това време Мърси слагаше своята раница на гърба си. Викърс тръгна към дупката в стената и рече:

— Последвайте ме. — Озърна се към мен и добави: — Не изоставай.

Хукнахме. В колонка, приведени. Движехме се съвсем тихо през сградата и прекосявахме помещение след помещение.

— Е, какъв е планът? — попитах аз.

— Не поглеждай назад — каза Викърс.

— Ами ако ни хванат?

— Дано не ни хванат.

Хениг долепи гръб до стената и огледа помещението зад нас, докато Викърс надничаше през дупката. Лицето й беше застинало в концентрация. Тя мина през отвора да провери от другата страна, после се върна и рече:

— Не ми харесва. Хайде.

Наведе се ниско и ни поведе в друга посока.

Минахме през още едно празно помещение към врата, която ни изведе в дълъг коридор. Стените му бяха покрити с гнила ламперия, а на пода се беше събрал цял пръст прах. Никой не беше влизал тук от десетилетия.

Излязохме от коридора и се озовахме в друго голямо помещение — вероятно тук навремето се бе намирало основното производствено хале, но то отдавна беше превърнато в още един склад. Бяхме го прекосили до средата, когато го чухме.

Точно отвън. Трясък на вратата на кола. После лай. Макар че имаше нещо странно в тези звуци. Струваха ми се някак по-плътни от обичайно. Викърс застина. Останалите заковахме зад нея.

— Късно е — прошепна Хениг.

Лаят се засили.

— Кучета — обадих се аз.

Мърси поклати глава.

— Не, по-лошо е.

— Хрътките — каза Хениг и погледна към пистолета ми. — Може да се изкушиш да ме застреляш — каза той и срещна погледа ми. — Ако това си намислил, предлагам ти да изчакаш първо да стане, каквото ще става.

Кимнах.

— Няма да те застрелям.

В този миг отвън се чу друг звук — дрънчене на метал, нещо голямо тичаше по срутена част от стената от гофрирана ламарина.

— Хайде, насам — каза Викърс.

И ние я последвахме.

Хукнахме през сградата, прескачахме купчини тухли и влязохме през една врата в по-малка стая, пълна с тръби и големи стоманени варели. Хениг спря, обърна се и допря пръст до устните си. Долепихме се до стената, скрити в сенките.

Някъде зад нас се чуха тежки стъпки и след миг се разнесе силен трясък. Дойде от помещението, от което тъкмо бяхме излезли. После се надигнаха гласове и ми се стори, че чувам нещо като сумтене на животно. Нещо голямо вдишваше и издишваше тежко.

От мястото си виждах през вратата част от другата зала. След миг се чуха и леки стъпки. После тих смях и шепот в отговор.

— Те са тук — каза Хениг.

В другия край на стаята се появи фигура.

Когато бях малък, си играех на стария вълнолом близо до мястото, където татко закотвяше яхтата. Стар гнил дънер плаваше в плитчините — огромен и полепен с миди, обречен да остане при малкия кей. Да го нарека пристан, би било твърде великодушно.

От мястото, където седях на вълнолома, виждах как вълните прекосяват водата на ивици, освен в края на стария дънер. Около него вълните бяха различни. Неравни. Там теченията бяха нарушени и сиянието се движеше различно. На снимка нямаше да личи, но на живо се виждаше, проблясъците прииждаха по-бързо — място, което не се държеше като цялото.

Само за част от секундата фигурата, която мина през прага, изглеждаше точно така. Човек, но и нещо друго. Пертурбация. Зона на неправилност, където вълните бяха по-бързи.

Той тръгна по нашите следи по мръсния под.

Хениг реагира първи.

Опря пушката на рамо и стреля. Фигурата вдигна глава и вълничките се разгърнаха като огнени струи, като трептящо сияние на зора. Мъжът внезапно прекоси стаята, преодолявайки разстоянието с дълги, почти прелитащи крачки. Замръзнах на мястото си, не можех да помръдна. Хениг изрева и стреля, а Мърси изпищя.

— Бягай!

И аз побягнах.

В сляпа паника.

Скочих през дупката в стената и хукнах през празния склад, а после по коридор. Бягах презглава. Когато минах през още една дупка, излязох на открито, препънах се в нещо и забих лице в пръстта. Болка се стрелна през счупения ми нос. Изпъшках и затворих очи.

Слънцето хвърляше черни резки по пътеката. Изправих се нестабилно на крака и почувствах, че нещо топло тече по лицето ми. Потърках носа си с опакото на дланта си и тя стана червена. Пак кървях.

Тръгнах към най-близката сграда и се озовах в някакъв хангар. Щом влязох вътре, се насочих право към най-тъмните сенки с надеждата да се скрия сред тях. Къде бяха останалите? Прималя ми. Главата ми се маеше. Когато вече нямах сили да тичам, се свлякох до една купчина отломки и се сврях до стената.

Зрението като че ли ме изоставяше, сякаш не получавах цялата информация от очите си. Като при мозъчното сътресение след пожара. Чух изстрел. После още един. Писък в далечината. През отворената врата на хангара видях как Хениг тича между сградите. Лицето му беше окървавено, а очите — обезумели.

Хрътката го гонеше. Или поне трябваше да е хрътката.

Тя беше черна и лъскава като ротвайлер, но много по-голяма, не бях виждал такова куче — не можех да го проумея. Мърси се оказа права: умът попълваше празнините.

Можех да я виждам по няколко начина. Само за части от секундата. Нещо като хиена — когато разкъса ръката му. Кръв шурна по земята и тогава я видях иначе — като огромно черно куче.

В този миг си спомних за пистолета, който бях взел от масата. Но когато погледнах ръцете си, видях, че са празни. Обърнах се и установих, че той не лежи и на пода до мен. Спомних си падането. Сигурно го бях изпуснал, когато се препънах.

Писъците на Хениг се промениха — не знаех, че човек може да издава такива звуци. Звуци, които ми се искаше никога да не бях чувал. После настана тишина.

Затворих очи. Ослушвах се и чаках.

Когато най-сетне надникнах от мястото си в сенките, бяха изминали няколко минути. Пространството пред вратите на хангара беше празно, имаше само малка червена фигурка в тревата, която не помръдваше.

Изправих се и тръгнах внимателно покрай стената. Видях дупка в нея и влязох в друго помещение. После в още едно. Дупките създаваха път през руините. Пред мен коридорът се разделяше и аз поех надясно. Чух шум отпред и застинах, сърцето ми бумтеше лудо. Нещо приближаваше. Видях врата вдясно и веднага се шмугнах през нея. Стаята беше малка, вероятно стар офис на началник-смяна, стените й бяха изцапани с черно, а прозорците липсваха. Имаше и остатъци от бюро. Преди трийсет години сигурно щеше да съперничи на писалището на Джереми, но сега беше изгнило и потрошено, с избити крачета.

Стъпките приближиха и аз се свих зад бюрото, после притиснах лице към пода и надникнах през процеп в задния плот — пролука в издутото от вода дърво, откъдето можех да виждам в стаята.

Последва движение, което очите ми не успяха да регистрират. Два крака минаха пред мен, мярна ми се нещо като плат.

Къде беше Мърси?

Краката изчезнаха за малко зад една колона и аз промених позицията си, за да виждам по-добре. И наистина го видях. Познат мъж.

Мъж, с когото бях вечерял. Мъж, който говореше за вино и музеи. Мъж, който беше убил мой приятел.

Всичко зависи от гледната точка на твоето острие.

Брайтън прекоси стаята и аз успях да го огледам. Беше с тъмно ловджийско сако и по ръкавите му беше полепнала пръст. Бледите му сияещи очи се взираха в сенките, но никъде не виждаха причина да спре. Той се скри зад ъгъла.

Когато изчезна, изчаках трийсет секунди, преди да се изправя и да прекося в другата посока. След това се затичах и се оглеждах за Мърси, надявах се да я зърна някъде. Навън въздухът беше свеж и чист. Небето синееше. Почувствах се твърде уязвим — видим от стотици ъгли.

В далечината пак изкънтяха изстрели. Някъде напред.

Обърнах се и хукнах в другата посока — като пак минах през сградата. Сърцето ми биеше лудо. Тичах на сляпо, исках да се отдалеча възможно най-много от тези звуци. Бягах, докато дробовете ми пламнаха и краката ме заболяха.

Едва не се препънах в Хениг.

Той вече беше наполовина. Половин ухо, половин тяло, което лежеше точно до вратата на хангара. Отново съвсем ясно осъзнах факта, че нямам пистолет. Наведох се и взех пушката му от калта. Дулото беше покрито с кръв, но още ми се струваше годна да стреля. Стиснах я с две ръце и продължих да тичам.

Влязох в друга сграда, без да спирам и дори без да забавя ход — просто държах пушката вертикално, докато влитах през прага. Още един склад, още едно празно пространство. Не спрях, докато не се озовах в тясна алея между сградите и не видях небето над главата си. Свих се там до стената. Дишах накъсано. Чуха се изстрели. Хениг беше мъртъв, значи стреляше Викърс или Мърси.

Отворих магазина на пушката и видях само един патрон.

Хрумна ми, че един патрон е съвсем достатъчен, за да сложи край на всичко. Но прогоних тази мисъл. Накарах сърцето си да забави ритъма си и се опитах да успокоя дишането си. Трябваше да помисля ясно, ако исках да се измъкна от всичко това. Зачаках. Минутите минаваха, а аз се взирах в пролуката в края на алеята. Тогава чух някакво тракане в далечината. Стъпки по гофрираната ламарина — леки и бързи. Изстрелях се от стената и хукнах с всички сили, като отново поех по пътя през сградите.

След две минути открих Викърс. Видях я да се крие до една стена в края на двора. Слънцето хвърляше къси сенки зад сградите, затова минах зад купчина отломки, за да не излизам на открито. Руините наоколо ми се сториха познати и аз осъзнах къде се намирам — тук събирахме дърва. Оградата беше на стотина метра отвъд високата трева, горе на хълма. След толкова тичане отново се бях озовал почти там, откъдето бях тръгнал, на стотина метра от лагера.

Някъде напред по изровения път нещо помръдна.

Викърс се приведе, залепила гръб за стената. Носът й кървеше. Главата й също беше цялата в кръв. Очите й бързо оглеждаха сградата, стрелнаха се към мен и аз отворих длан — съвсем леко движение, но тя го забеляза. Понечи да се отдели от стената, но аз й махнах да се върне.

Брайтън идваше.

Тя остана на мястото си.

Брайтън вървеше бавно между сградите и бледите му очи претърсваха сенките. Моите се насълзиха и аз примигнах под косите лъчи на слънцето, когато тревите се разлюляха от вятъра. Зад Брайтън по изровения път идваше още някой.

— Боаз — чух се да прошепвам.

Осъзнах, че ще излязат точно пред мястото, където се криеше Викърс. Нямаше как да не я видят.

Докато те приближаваха, тя се притискаше все по-плътно до стената, лицето й беше безизразно. Оттам не можеше да ги види, но чуваше скърцането на чакъла под краката им.

Деляха ги десетина метра.

Помахах й предупредително, но тя не ме видя. Така или иначе, нямаше къде да иде.

Шест метра.

„Обърни се — казах си, — обърни се и се махай.“

Три метра.

— Мамка му! — изпъшках.

Излязох от скривалището си зад купчината отломки и направих три крачки към поляната. Вдигнах пушката и се опитах да видя онова, в което се прицелвах — наистина да го видя — ручейчета черна светлина потрепваха около тялото му като криле на хиляди жужащи оси. Дръпнах спусъка.

Пушката подскочи. Гърмежът беше оглушителен.

Куршумът ужили лявото рамо на Брайтън, отнесе парче плат и след миг от стената зад него се вдигна облак прах. Той погледна с изненада към рамото си. После се обърна към мен и изрева — нечовешки вой от ярост и болка.

Хвърлих празната пушка и побягнах.

Хукнах към дупките.

Единствената ми надежда беше да набера преднина и да я поддържам. Влетях през първата дупка с пълна скорост и се озовах в сградата. Когато погледнах назад, срещнах погледа на Брайтън.

Прескочих купчина отломки и зърнах парче винкел да стърчи от бетона. Дръпнах го силно и то излезе. Сега вече се чувствах въоръжен. Все някак въоръжен. Прекосих помещението и докато се провирах през следващата дупка в отсрещната стена, се обърнах назад.

Внимателно прецених хвърлянето.

Чували сме истории за всякакви силови подвизи — хора вдигат коли, за да спасят близък, когато във вените им нахлуе адреналин. Хвърлих винкела с цялата си сила, като се целех в тясната дупка, през която той щеше да влезе. Видях как се ококори при вида на летящия винкел, видях шока и болката, когато металът се удари в гърдите му, видях и как опита да се извърти, но инерцията го понесе, раненото му рамо се удари силно в стената и той падна.

Това беше достатъчно и аз бързо изчезнах от погледа му, като завих веднъж, после още веднъж, трети път и съвсем се загубих из лабиринта от коридори. Свивах вляво, после вдясно, лутах се, докато не излязох до огромна товарна рампа.

Видях метална стълба на стената и не се поколебах. Заизкачвах по две стъпала наведнъж. Тук сградата беше по-висока и стълбата ме отведе чак до гредите на тавана.

Металното мостче се тресеше при всяка моя стъпка, затова спрях и се обърнах. Стаих дъх. Погледнах към помещението долу и зачаках с надеждата, че преследвачът ми някак ще пропусне стълбата. С надеждата, че няма да погледне нагоре.

Няколко секунди изминаха, преди Брайтън да се появи в халето.

Беше съвсем тихо, докато той оглеждаше празната товарна рампа. И тишината сякаш го обърка. Той огледа ъглите. После бавно извърна глава нагоре. И се усмихна.

— Ето къде си бил.

Хукнах по мостчето към вратата отсреща и се озовах в друго помещение. Тук имаше тръби и котли, огромни празни казани и изкривени метални парапети.

В другия край на малката стая видях врата, а след нея още едно стълбище — това водеше надолу и аз замалко да хукна по него. Но знаех, че няма да успея да му избягам. Той щеше да ме хване и убие. Затова просто се спотаих в сенките. Когато достигнеш до предела на борбата или бягството, има една последна възможност. Да се скриеш. Наврях се зад един от големите стоманени казани в ъгъла — до огромна отточна тръба, която зееше между две от машините.

Зачаках.

Тичащите стъпки приближаваха. Влязоха в стаята, спряха, после я прекосиха до другия край.

Продължавай. Слез по стълбите.

При вратата стъпките секнаха отново.

Моля те. Затворих очи. Откъснах се от самия себе си. Аз не бях там.

Изминаха три секунди. После пет.

След това стъпките продължиха, поеха надолу по стълбите и се отдалечаваха все повече.

Най-сетне изпуснах дъха си, сърцето ми още бумтеше. Брайтън си беше отишъл.

Изчаках да чуя нещо. Каквото и да е. Зачудих се дали Мърси е оцеляла. Дали са я хванали.

Тогава наистина чух нещо, тих звук, но от другата посока. Почти можех да си представя, че не го е имало. Започнах да броя. Звукът не се чу повече. Три, четири, пет… Когато стигнах до десет, се наведох напред. Проточих врат, за да огледам стаята, но там нямаше нищо. Никого.

Подадох се още малко. И се ужасих от шума, който вдигнах, докато сурках колене по пода.

Стаята беше сумрачна и мръсна; не виждах какво има зад казана в центъра — само слабата светлина, която се процеждаше през отворените врати и през дупките в тавана.

Двайсет и пет, двайсет и шест, двайсет и седем…

Още броях. Продължих до шейсет, преди да се раздвижа, а познатият ритъм на числата ми носеше утеха. Хвърлях числа срещу мрака, както когато бях дете.

Запълзях по пода около казана, а хълбокът ми закачи нещо и се чу звук, който изкънтя твърде силно в ушите ми. Когато се осмелих да погледна, сърцето ми се качи в гърлото.

Брайтън си беше отишъл, но на прага стоеше друг мъж.

Още едно познато лице.

Неспокойните очи на Боаз претърсваха сенките.

— Излез, излез, където и да си — рече той.

Същият глас от онази вечер в ресторанта — с едва доловим акцент, който не можех да определя.

Замъкнах се бавно назад около казана, докато вече не го виждах. Обувките му захрущяха по пода, а аз се притиснах още по-плътно до стената и опитах да се свия. И все пак бе само въпрос на време. Осъзнах, че вероятно ще умра в тази стая.

— Ерик — чу се пак гласът. — Знам, че си тук.

Стъпките поеха към центъра на стаята.

Отдръпнах се още по-навътре в ъгъла и точно тогава усетих как нещо закачи крака ми. Краят на отточната тръба, която стърчеше между един казан и огромна помпа. Беше широка шейсет сантиметра. С радиус на автомобилна гума. Малка автомобилна гума. В друго време, преди разрухата, тя сигурно е била свързана с казана и по нея е изтичало онова, с което са го пълнили. Но сега казанът беше отместен, празен и почти разпаднал се, а тръбата — оголена. Огледах я критично и започнах да пресмятам. Щеше да е доста тесничко, но не и невъзможно. Раздвижих се бързо и понечих да се навра в тръбата с главата напред, но ужасът от това ме спря. Адска чернота. Затова се извъртях и пъхнах първо краката си, като внимавах да не вдигам шум. Тръбата беше широка точно колкото да се провра. Отвътре беше гладка и покрита със слуз, и аз се зачудих какво ли вещество е текло по нея. След това реших, че не ми трябва да знам.

Стъпките на Боаз изхрущяха отново.

Дали ме беше чул?

Не смеех да помръдна.

Стъпките приближиха, заобикаляха казана.

— Видях те да се качваш по стълбата — каза той. — Но не слезе.

Видях краката му, обути в широки панталони. Носеше кожени планинарски обувки. Краката се приближиха и го доведоха от другата страна на казана, а после и в ъгъла.

— По принципа на изключването, излиза, че още си тук.

Той се наведе към ъгъла и ръката му мина покрай тръбата на сантиметри от лицето ми.

— Защо се криеш, малка мишко? Твоят приятел Стюарт не се криеше така.

Усетих как изстивам отвътре. Стюарт. Боаз беше толкова близо, че можех да го докосна.

— Той храбро си взе лекарството — добави той.

Ръката му се люшна пред отвора на тръбата. Голяма ръка. Бяла. С поддържани нокти. Ръка на бизнесмен.

— Трябваше да го видиш на билярдната маса. Толкова много кръв.

Тръбата сякаш ме притисна. Дали лъже? Догади ми се. Това вече беше твърде много. Първо Сатвик, сега и Стюарт. И то заради мен. Съсипвах всичко, до което се докосвах. Пак стаих дъха си. Посегнах назад покрай тялото си и напипах в джоба си студения метал.

Бледата ръка пак се люшна и изчезна. Краката се отдалечиха. Вече не го виждах.

Сърцето ми още бумтеше лудо.

Последваха три секунди пълна тишина. Мракът в тръбата. Внезапно движение и главата на Боаз се появи пред очите ми.

— Ето къде си бил!

Забих в лицето му препънатото парче стомана.

Той изрева и сякаш се разпадна — звук като от хиляди жужащи оси, — очите ми отказваха да видят онова, което не можех да разбера.

Отдръпнах се рязко, но протегнатата му ръка сграбчи моята и ме задърпа. Аз се извъртях, пак замахнах с парчето метал и след миг то изчезна от юмрука ми. Отдръпнах се по-дълбоко в тръбата.

Една ръка се провря вътре, посегна към лицето ми и докосна косата на челото ми, докато аз трескаво се издърпвах на лакти в тръбата. Крещейки от ярост, Боаз ме последва. Той беше по-едър от мен, но все пак се навря в тръбата — а аз се избутвах назад възможно най-бързо и усещах как тръбата се плъзга под мен; тогава ми хрумна, че това би била ужасна смърт — заклещен и задушен на някой завой на тръбата, откъдето няма да мога да се измъкна обратно. Опитах да извърна глава и да видя какво има зад мен, но не виждах нищо покрай тялото си. Само мрак. Боаз беше наврял вече рамене в отвора и затули светлината. Притискаше се и драпаше напред, пухтеше като локомотив в тясното пространство. Последва внезапна тишина, а после рязко движение, когато той легна по корем и в тръбата проникна светлина. Видях за секунда сребърен проблясък в очите му като на котка нощем.

Деляха ни шест метра.

Той се усмихна. Тъмнината си играеше със зрението ми — ръцете му сякаш се разтеглиха, а дългите пръсти заприличаха на остриета. Представих се как се забиват в лицето ми, изтръгват очите и разкъсват гърлото ми. Тогава видях, че не пръстите му са остриета, а той стискаше в ръката си моето парче метал. — Хванах те, малък мишок такъв — изсъска Боаз.

Ето така изглежда лудостта. Концентрирана до съвършената си, твърда като диамант есенция. Парченце въглен, притиснато под тежестта на цялото съществуване.

Заиздърпвах се назад възможно най-бързо и се опитвах да не мисля как ще свърши всичко това.

Усмивката на Боаз ставаше все по-широка, а тялото му се издигна и запълни тръбата — потопи ни в мрак.

Наполовина пълзях, наполовина се плъзгах навътре в калната и гладка тръба. Времето сякаш изгуби смисъл в мрака.

Стържене на стомана. Три метра. Шест метра. Моето накъсано дишане.

Краката ми се удариха в нещо и сърцето ми започна да бумти в гърдите, когато осъзнах на какво съм се натъкнал — тръбата завиваше.

Започнах да ритам с крака, за да открия отвора. И го открих.

Реших, че тръбата завива надясно или наляво, но не извадих такъв късмет.

Тя извиваше надолу.

Извъртях се, колкото можах, извих гръб и усетих как кожата по пищялите ми се свлича, после хълбоците ми преминаха през извивката и последва миг на паника. Миг, в който почувствах как гравитацията ме сграбчва, и се застопорих в тръбата с ръце, за да се задържа. Не знаех колко дълбоко стига тази тръба. Можеха да са три метра или пък цял етаж, дори повече, ако беше свързана с някаква подземна канализация. Тази мисъл ме накара да настръхна. Нямаше да има връщане нагоре. Ръцете ми се изплъзваха и аз чух собственото си пъшкане, когато се притиснах по-плътно до стоманата, за да не падна.

Драскането пред мен затихна. Боаз беше спрял да се движи.

— Какво става, мишленце? — В тръбата гласът му странно се разкривяваше. Звучеше като лудост. — Да не стигна до края на тръбата?

Очите му сякаш пак проблеснаха в мрака, но това беше невъзможно. Далечната светлина зад него го превръщаше в тъмен, помръдващ силует.

Сега се намираше само на три метра от мен. Макар че беше толкова огромен, пак бе успял да ме настигне. Промени позицията си и светлината също се промени — заструи над раменете му. Тогава видях, че той присвива очи. Сякаш внезапно бе разбрал.

Хвърли се напред.

В мрака усетих как ръцете му посягат към мен.

Нямаше време за мислене. Отпуснах рамене. Коремът ми задра по дъното на тръбата, а краката ми увиснаха надолу — и почти успях. Почти.

Една желязна ръка ме стисна за предмишницата.

Изкрещях и се извъртях, но хватката му беше твърде силна, усетих как ме издърпва обратно. Заритах с крака, опитвах да се захвана за нещо в тръбата, а железните пръсти потъваха все по-дълбоко в плътта ми. Другата му ръка се спусна, стиснала металното парче, и замахна към лицето ми — към очите ми, — затова аз сведох глава, за да поема удара с темето си и забих колене да се задържа. Усетих как метала удари в костта. Боаз ме издърпа. Това беше трудна работа, да издърпаш голям мъж, заклещен в тръба, но той беше много силен и аз почувствах как топла кръв шурна по лицето ми от мястото, където пръстите му бяха разкъсали кожата на ръката ми — беше като да те издърпват към витло на вентилатор, защото той ме сечеше със стоманата по главата и пищеше от гняв. Аз притиснах възможно най-силно колене към тръбата, но той ме дърпаше все по-здраво и накрая ме дръпна така бързо и рязко, че рамото ми изскочи от ставата.

Извивката на тръбата внезапно се оказа точно под корема ми, докато Боаз ме влечеше напред, и аз разбрах, че това е краят — той щеше да ме разкъса, като разбие първо главата ми в този мръсен и черен ад, но след секунда ръката му пусна моята, за да ме сграбчи за ризата и да ме извлече по-близо.

Тогава аз изритах, в точния момент, и се издърпах назад с всичка сила. Усетих как ризата ми се изхлузва през главата, а извивката на тръбата се плъзга под корема ми и набира тениската чак до брадичката. И започнах да падам.

Падането продължи три секунди. Може би по-малко.

Усещах как тръбата се плъзга покрай тялото ми, металът свличаше кожата ми, а после се стоварих с разтърсващ костите удар.

Паднах на крака, които се подгънаха под мен по извивката на тръбата — в рамото ми лумна силна болка, а главата ми се удари в метала. После всичко притихна.

Когато си заклещен в пълен мрак, границата, която те дели от безсъзнанието, е съвсем тънка.

Не знаех колко дълго съм лежал в несвяст. Може би секунди. Или минута. Първият звук, който чух, беше някакво дращене над мен. Опитах да се раздвижа и нещо в рамото ми изпука — стържене на кост в кост, когато ставата отново хлътна на мястото си. Изкрещях, а дращенето над мен спря.

Чух дишането му. После дращенето започна отново. Ослушвах се внимателно, не, не можеше да бъде.

Той слизаше надолу.

Не.

Дори с помътеното си съзнание разбрах, че е луд. В тясната тръба нямаше начин да се обърне. Това означаваше, че се спуска с главата надолу. Не беше за вярване, че е поел този риск. Дори да ме убиеше, нямаше да може да се изкачи обратно — не и заднешком. А когато мъртвото ми тяло запречваше тръбата и му блокираше пътя, той нямаше да може да продължи и напред. Щеше да е в капан. Както и аз бях в капан.

Драскането стана по-силно.

Трябваше да направя нещо. Засурках се по корем, а кожата ми пламна от болка. Зачудих се дали изобщо ми е останала кожа. Използвах цялата сила на ръцете си, за да се отблъсна назад по тръбата, а стоманата се плъзна под коленете ми. Времето се разтегли — миговете се превърнаха във векове.

Цяла вечност по-късно спрях. Първо не бях сигурен, затова се концентрирах. Трябваха ми две пълни секунди, за да се убедя, че е истина. Иззад рамото ми блещукаше светлина. Възможно най-слабото сияние. Но дори въздухът вече беше различен. Не толкова задушен. Не знаех колко още ми остава, но вече бях сигурен, че някъде долу има изход от тръбата.

Моля те, Господи, не позволявай да има решетка.

Представях си го. Краката ми първо докосват стоманена мрежа. Няма изход; няма и връщане. Онова създание, което познавах като Боаз, продължаваше да напира към мен с главата напред и метала в ръка. Прогоних този образ. Не биваше да мисля за това.

Тръбата затрещя по-силно. Боаз приближаваше.

След още пет метра плъзгане по слузестата стомана светлината засия по-силно иззад рамото ми и аз започнах дори да различавам пръстите си, почернели от мръсотия и опръскани с кръв, докато се избутвах назад. Видях дълбоки рани по ръцете си, но нямаше смисъл да ги оглеждам по-добре.

Внезапно светлината стана още по-ярка и десният ми крак изрита в празно пространство. Под коляното ми вече нямаше стомана, после извадих и левия и се изплъзнах навън, като едва сега се запитах колко ли е високо. След миг вече падах. Стоварих се на земята, втренчен в тръбата над мен. Бях паднал от метър и половина.

Поех въздух, не можех да повярвам, че съм свободен. Когато се изправих, тръбата се озова пред мен — широка дупка, пълна с мрак. Краката ми се подгънаха и аз се свлякох отново, защото се препънах в някакъв метален отломък. Огледах се и установих, че се намирам в по-запазена част на сградата, сякаш разрухата беше секнала по средата на устрема си. Стоманени тръби с различни размери и форми бяха струпани на пода заедно с бетонни блокове. Високо над мен таванът се беше лишил от листовете гофрирана ламарина и сега се виждаше само скелетът му и откритото небе. Бях чел, че навремето фирмите сваляли покривите на старите сгради, за да избегнат данъци. Вероятно този процес бе започнал и тук, преди въпросът за данъците да е станал безпредметен.

Чу се звук и цялата структура над мен се разклати. Краката ми пак се подгънаха, когато драскането се засили. Боаз почти ме настигаше. Не можех да тичам. А и нямаше къде да се скрия.

Посегнах към най-близкото нещо — дълга около метър тръба. Навремето е била закачена за стената, но сега лежеше тежка в дланта ми.

Изправих се.

Първо се появи ръка — дълга, червена, покрита с кръв — и задрапа към ръба на тръбата. После се показа и другата, още стиснала окървавеното парче метал. След това излезе темето му, докато той се издърпваше напред и се измъкваше от адския си затвор.

Когато се извърна, видях, че лицето му е разкривено от ярост и покрито с мръсотия. Втренчи се в мен.

Аз вдигнах високо тръбата — заел поза на палач. Той се опитала реагира, но не му дадох време. Стоварих металната тръба върху темето му с всички сили, които можах да събера.

Чу се отвратителният звук на строшена кост. Ударих го отново и той потрепери — тялото му се гърчеше в спазми, а от раната на главата му пръсна кръв; ударих пак и пак, и пак.

Удрях го, докато тръбата в ръката ми почервеня напълно.

Удрях го, докато тялото му увисна и се изсули от тръбата. А после го удрях, докато вече не можех да вдигам ръка и светът се размаза пред очите ми.

Вгледах се в Боаз. Разцепен череп. Счупен врат. Нито помен от другата му, странната му природа. Не се чуваше жужене на оси. Нямаше потрепваща зора.

Зрението ми се проясни.

Не бях убивал живо същество, откакто с татко ходехме за риба. Зачаках реакцията. Зачаках да почувствам нещо след убийството на човек. Но нищо не се случи. Хвърлих тръбата в прахта. И тогава осъзнах, че не вярвам, че съм убил човек. Това беше нещо друго.

Поех тихо през сградите, като използвах дупките в стените. Частица, преминаваща през процепи. Дробовете ми горяха от всичкия прах, който бях вдишал, затова спрях и тихо се закашлях в сгъвката на лакътя си, като изхрачих гъста черна храчка. Продължих напред. Колко време беше минало? Не знаех.

Едва не се препънах отново в тялото на Хениг, под него имаше червеникава кал. Очите му се взираха в небето някак неубедени. На десетина крачки по-нагоре открих раницата му. И продължих да вървя, като се ослушвах внимателно.

Плъзнах се тихо през още една дупка и прекосих поредната сграда. Светлината струеше косо през пролуките в покрива и създаваше златни басейни по покрития с отломки под. Избирах внимателно пътя си и заобикалях падналите от тавана ламарини.

Отне ми секунда да осъзная къде се намирам.

Оловният топуз висеше неподвижно в края на жицата си, на сантиметри от пода. Махалото бе спряло. Всички гвоздеи бяха съборени. Приближих се до топуза и погледнах към тавана, където жицата се губеше в мрака.

После продължих да вървя.

В другия край на сградата спрях до пролуката между вратите и надзърнах навън. Това бяха огромни врати на хангар, високи към три метра и широки шест метра. Бяха открехнати — процеп точно колкото да мине човек.

Зад тях се простираше чакълестата алея, която извиваше наляво. Вдясно се намираше обраслият с треви и храсти терен, където бяхме събирали дърва. След него пък се издигаше хълмът, а в далечината се виждаше оградата.

Прекосих възможно най-бързо откритото пространство. Сред тревата и храсталаците се натъкнах на основите на още по-стара сграда. Едната й стена съвсем липсваше, но другите се издигаха почти на метър, не по-високи от тревата. Опрях гръб на порутения зид и стаих дъх. Тогава чух ръмжене и видях в далечината Брайтън да стои между две сгради. Сакото му беше изцапано.

За миг той сякаш потрепна на слънцето в опит да бъде две неща едновременно. Зад него видях хрътката, която душеше въздуха. Черната козина зад главата й беше настръхнала, както не бях виждал ни едно куче да настръхва. Краката й сякаш потрепваха като мараня и очите ми пак започнаха да играят номера. Бях извадил късмет с Боаз, но с хрътката нямах никакви шансове. Ако ме настигнеше, щеше да ме разкъса, както беше разкъсала Хениг.

Продължих приведен към оградата, с надеждата, че се движа по вятъра. Когато стигнах до нея, приклекнах и погледнах нагоре. Ръждясало парче от бодливата тел висеше безвредно към тревата. Ако опитах да я прескоча, щях да съм изцяло видим за тях. На този хълм всичко изпъкваше съвсем ясно. В долната си част обаче мрежата потъваше дълбоко в бурените и в почвата. Нямаше как да мина оттам. Не и без да копая, а нямах време за това.

Вдигнах глава, за да видя къде са Брайтън и хрътката, но не ги открих никъде. Сигурно бяха влезли в някоя от сградите или се спотайваха сред тревата и се озъртаха в очакване на движение. Можеше да са навсякъде.

Нямаше смисъл да се бавя. По-добре нямаше да стане.

Прехвърлих раницата през оградата и започнах да се катеря.

Люспи ръжда полепваха по ръцете ми, докато се издърпвах нагоре, и дори се осмелих да погледна назад. В далечината между сградите видях кучешка глава да се извръща — хрътката ме забеляза точно когато прехвърлих крак над оградата и се спуснах от другата страна.

Грабнах раницата и хукнах.

Склонът беше стръмен и аз се спуснах по него сред вихър от листа и вейки. Издълбах коловоз с тялото си надолу. По дъното на клисурата имаше пресъхнало корито на поточе, осеяно с камъни, и аз тръгнах по него. Проврях се под един дънер и се спуснах на по-ниското ниво на потока до нещо, което в по-влажни времена бе представлявало дълбок два метра водопад, а сега беше само каменен праг. Легнах по корем на камъка и се прехвърлих от корниза. Коритото на реката вече се изравняваше отново, когато чух хрътката на върха на хълма. Блъскаше се в оградата. Зачудих се дали мрежата е издържала. И дали хрътката може да се катери.

Прескочих още един дънер в клисурата и едва не пропаднах в дупка. Слънцето беше високо вече, но сенките тук долу още бяха дълги. Клисурата почти тънеше в мрак.

Първо усетих миризмата, а после го видях. Миризмата на риба, сол и океан.

Спомних си думите на Мърси: „Ако извадиш късмет и няма прилив“.

Тръгнах през гъстата растителност, която покриваше пресъхналото корито.

Някъде горе оградата издрънча отново. Нещо се опитваше да я прескочи. Замолих се мрежата да издържи. Или поне склонът да се окаже препятствие.

Когато бях дете, баба и дядо имаха огромно куче, ирландски сетер, с който си играех в задния двор. В двора не можех да се меря с него — четири крака са по-бързи от два. Но съвсем друго нещо бяха стълбите към мазето. Тогава научих една много странна истина: когато се спускат по стръмен склон, четирикраките не са по-бързи от хората. Понякога са дори по-бавни.

Прескочих малка канара и хукнах по речното корито, като разтварях гъстата растителност с ръце. Когато оставаха няколко крачки до пясъка, примигнах и спрях да си почина. Огледах се и внезапно видях края на приливната зона — огромно, лъскаво, тъмно поле от песъчлива кал.

Краката ми оставяха дълбоки следи по гладката повърхност. Бях се измъкнал.

След часове тук щеше да има три метра вода, но за момента морското дъно се простираше голо пред мен. В далечината, отвъд калта, се издигаше зелен горист хълм, реципрочно изображение на хълма, по който бях слязъл. И аз се отправих натам.

Заливът беше широк към осемстотин метра, тясна низина между хълмовете, където океанът се промъкваше при прилив.

Поточета вода свързваха плитки басейни и аз много внимавах къде стъпвам по хлъзгавата кал. Прегазих няколко поточета — някои бяха по-дълбоки и по-широки от другите и се кръстосваха в сложна шарка, която се подновяваше с всеки отлив. Затова трябваше да напредвам внимателно, иначе щях да се озова затънал до колене в студена вода, повлечен от течението. Водата беше ледена. А миризмата на морска сол — много силна.

Заобиколих един особено дълбок поток, за да открия мястото, където се разлива и разширява, та да мога да го прекося, и точно тогава видях стъпките. Насочени насам от същата география — доста по-дребни следи по тинестото дъно.

Разгледах ги по-отблизо. Бяха пълни с вода и вече обезформени, но ми се сториха точният размер. Следи на жена или дребен мъж. Можеха да са оставени преди минута или преди час, но когато се вгледах напред, не видях никого.

Прекосих потока там, където го прекосяваха и стъпките, и ги последвах още стотина метра, докато не стигнаха до място, където пясъкът свършваше и едно блуждаещо ручейче морска вода бе изгладило земята като с гума. Продължих, но някакъв звук привлече вниманието ми. Нещо зад мен.

Обърнах се и в този миг хрътката изскочи от дърветата в далечината и полетя с подскоци по тинята. Задните й крака вдигаха огромни пясъчни опашки с всеки скок — бели облачета пяна се издигаха там, където предните й лапи се удряха в мократа тиня. Ако не е била по-бърза от човек при слизането по склона, на този терен със сигурност щеше да навакса. Скоро щеше да ме настигне.

Обърнах се и хукнах. Отпред няколко поточета се сливаха и аз нямах време да потърся сигурен брод. Нагазих във водата — първо до колене, после до хълбоци и течението ме повлече надолу. Дъхът ми секна от студа, който стягаше като в менгеме гърдите ми. Продължих още петнайсетина крачки, после двайсет, почти го преполових — но водата стигна до раменете ми и раните ми запариха като пожар от солта. Усетих как дъното изчезва под краката ми и главата ми потъна под водата — а после заплувах. Студената вода смразяваше лицето ми. Неволно изпъшках. Соленият вкус никога не се забравя, ако си бил веднъж в океана.

Плувах с всички сили. Течението беше силно, водата се изтичаше от безкрайния басейн на прилива и ме завличаше със себе си, заплашваше да ме отнесе в морето. Запитах се дали това се беше случило и с Мърси. Дали сега е някъде там, в дълбините? Или е успяла да прекоси?

Краката ми удариха дъното и се плъзнаха по камъни. Аз се отблъснах, заплувах още по-усилено, най-сетне стъпих стабилно и закрачих напред. После се свлякох на земята и ръцете ми болезнено задрапаха по грубия пясък, докато се измъквах на брега. Треперех от студ и изтощение. Обърнах се да погледна назад и сърцето ми замря.

От другата страна на потока видях хрътката. Стоеше напълно неподвижна, а от мократа й козина се вдигаше пара. Взираше се в мен с очи на хищник.

Но не прекоси.

Втренчих се в нея.

Тя оголи дългите си закривени зъби.

— Не ти харесва студът? — казах дрезгаво.

Тя изръмжа гърлено и пристъпи към водата. А щом нагази в нея, се чу съскане и се вдигна облак бяла пяна. Звярът отстъпи назад.

Някои неща се повече от това, което изглеждат, беше ми казала Мърси. Каквото и да беше тази хрътка, то не обичаше морето.

Все пак реших, че е по-добре да не я изкушавам. Изправих се бавно на крака, без резки движения, а тя не откъсваше поглед от мен.

Заотстъпвах заднешком. Внезапно хрътката наостри уши. Сякаш беше доловила звук, който аз не можех да чуя, и се вкамени. След миг се обърна, стрелна се назад и изпод краката й захвърча пясък.

Аз хукнах към склона.

Тук растителността беше гъста, зелена и почти непроходима. Успях да се изкача двайсетина метра нагоре, където храсталаците най-сетне изтъняваха и започваха дърветата. Нагоре хълмът ставаше още по-стръмен, кален, хлъзгав и покрит с опадали листа, затова се катерех странично и се вкопчвах в дънерите на дърветата. Беше трудно, но след два часа стигнах до върха, а там земята се изравняваше и преливаше в рядка горичка, която оредяваше все повече. След още почти осемстотин метра излязох на полянка с окосена трева, после стигнах до парк с люлки и катерушки. Цивилизация. Едва не се свлякох на колене, но мисълта, че ще трябва да ставам отново, ме спря.

Вече беше следобед и паркът пустееше. Прекосих го бързо.

В края му видях шосе.

А отвъд него — град. Пред мен блещукаха светлини.

Пригладих косата си и си оправих дрехите с надеждата, че няма да привличам погледите. Ризата ми липсваше, а синята ми тениска беше съвсем прокъсана. Панталоните бяха разпрани на коленете. Огледах се и внезапно изпитах благодарност за плуването, защото поне голяма част от кръвта и мръсотията се бяха отмили. Още бяха лекьосан, но не толкова очевидно и щях да привлека внимание само ако някой ми хвърлеше нещо повече от случаен поглед.

След парка опасана от къщи улица ме отведе до главен път — магазини, ресторанти и сергии със сувенири. Хора вървяха нагоре-надолу по него. Място, където се продаваха имота, сладолед и бутикови дрехи.

Озъртах се, докато вървях по главната улица, търсех познато лице. Дали някой от другите беше стигнал чак дотук?

Ако Брайтън знаеше, че съм прекосил канала, сигурно не беше много далече. Сега, когато бях заобиколен и от двете страни от вода, нямаше къде другаде да бъда.

По-нататък улицата започна да се спуска и аз я видях цялата, по пътя й надолу към водата и огромния пристан. Това беше туристически град и именно крайбрежието го изхранваше. На стотина метра напред, сред минувачите и купувачите, видях жена с мокра руса коса. Изпънах врат в опит да я огледам по-добре, но тя изчезна. Можеше да е Мърси или просто така ми се искаше. Ускорих крачка, за да се уверя.

След няколко минути, когато я приближих, видях и позната кола да излиза от една странична уличка.

Има много такива коли, казах си.

Бял рейндж роувър. Като онзи, в който хората на Брайтън ме бяха натъпкали в деня, когато умря Сатвик. Шофьорът държеше телефон до ухото си и оглеждаше тълпата. Изглеждаше в средата на трийсетте, тъмнокос. Не познах лицето му, но това не значеше нищо.

Шмугнах се в един магазин и изчаках колата да отмине. Мънистени огърлици и всякакви джунджурии; опитах се да изглеждам заинтригуван. Когато колата отмина, аз излязох пак сред тълпата и тръгнах възможно най-бързо, без да привличам внимание.

Открих уличката, в която се беше скрила русата жена, но тя не се виждаше никъде. Прекосих до друга улица, вече по-близо до водата и пристана. Вървях бавно и оглеждах трафика.

Видях я доста по-напред. Все още мокра от плуването. Беше Мърси. Заля ме облекчение. Вървеше със скръстени на гърдите ръце, явно й беше студено. Но пък беше жива; беше успяла.

Сега, когато я видях, се зачудих дали да я настигна.

Може би това беше достатъчно. И двамата бяхме избягали. Вече можех да се измъкна. Но къде да ида? Какво ще правя? Спомних си за статията във вестника за смъртта на Сатвик. Катастрофа.

Някъде сред колите напред видях пак рейндж роувъра, връщаше се. Същият шофьор. Същият телефон до ухото му. Мърси щеше да мине точно покрай него.

Тръгнах наслуки през тълпата, като извръщах глава от улицата, докато не стигнах точно зад нея и сложих ръка на рамото й. Тя се сепна, но бързо се овладя; отвори уста да заговори и аз я прекъснах:

— Те са тук.

— Къде?

Тя не извърна глава, но очите й се стрелнаха към тълпата.

— Нагоре, на улицата.

Забавих крачка. Минавахме покрай широко бетонно стълбище, което водеше надолу към пристана.

Точно тогава забелязах, че тя куца.

— Ранена си. Сериозно ли е?

Очите й гледаха някак отнесено, а лицето й беше бледо.

— Ще се оправя.

— Ела насам — казах аз и я насочих с ръка на рамото й.

Тръгнахме по стълбите към водата, а роувърът отмина. В подножието на стъпалата се озовахме до будка за билети. Погледнах към табелата.

— Два, ако обичате.

Посегнах към джоба си за портмонето и напипах телефона си, вече мокър и мъртъв. Мърси плъзна няколко мокри банкноти през гишето. След няколко секунди минахме през въртящата се врата и тръгнахме по тясното мостче към ферибота. Колона от коли се виеше чак до хълма, но за пешеходци нямаше опашка.

Щом се озовахме на борда, се изкачихме по стъпалата към горната палуба за пътниците и си намерихме сепаре до прозореца.

Електрически светлини и бучене на двигатели.

Погледнах през стъклото към входната рампа, чаках да видя лицето на Брайтън сред онези, които се качваха на борда. Или лицето на шофьора. Ако ни беше забелязал и проследил, тук вече нямаше как да му избягаме.

Но не видях познато лице на рампата.

Мърси облегна глава на рамото ми. Беше мокра, изтощена и измръзнала. Прегърнах я и видях, че единият й крачол е разкъсан, а обувката — почервеняла от кръв. Тя забеляза, че я гледам, и вдигна крачола си, за да ми покаже раната на прасеца.

— Не е толкова зле — казах аз.

Тя поклати глава.

— От хрътката е. По-зле е, отколкото изглежда.

— Що за същество е това?

— Един от техните ловци.

— Къде е Викърс?

— Тя успя да се добере до колата си.

— Викърс се е измъкнала?

— Да.

— Откъде знаеш?

Тя помълча, преди да отвърне:

— Видях я, беше ранена, но стигна до колата си.

— Хениг е…

— Хениг е мъртъв.

— Знам.

Внезапно шумът от двигателя се засили. Моряците хвърлиха въжетата и фериботът потегли. Просто така. Вече никой не можеше да се качи на борда. Огромните дървени пилони, по които бяха накацали чайки, се плъзнаха покрай прозорците.

Поне засега бяхме в безопасност.

Поех си дълбоко дъх и издишах.

Адреналинът вече ме напускаше и идваше ред на изтощението. Крайна умора. Усещах грубия плат на студените си и влажни дрехи. Панталоните ми се бяха вкоравили от солта. Знаех, че ще останат такива, докато не ги изпера с прясна вода. Започнах да треперя. Стегнах мускулите на ръцете и краката си и опитах да се овладея.

— Ти как се измъкна? — попита Мърси.

Бяхме сами в тази част на кораба, близо до кърмата. Оставаше поне час до вечерния рейс и хората не бяха много. Видях едва десетина души на това ниво и всички бяха далече от нас.

— Убих Боаз.

Тя вдигна глава от рамото ми и се вгледа в лицето ми.

— Убил си го.

Може би очакваше да обясня, но бях твърде изморен, затова просто я погледнах.

— Как?

— Ударих го.

— Ударил си го.

— Да, с една метална тръба.

Тя мълча доста дълго след това. Пак отпусна мократа си глава на рамото ми и извърна лице към прозореца.

Корабът се отдалечи от брега и се насочи към открити води. Светлините на града се ширнаха пред нас.

— Ударил си го. Само това? — попита тя накрая.

Отново не отговорих. Вълните се плискаха по корпуса, докато се плъзгахме по водата. Предположих, че се движим с осем възли. Може би десет. Не беше бързо по стандартите на моторница, но по-бързо, отколкото може да се движи малка платноходка. Контраинтуитивен е фактът, че по-дългата ватерлиния води до по-бързо движещ се съд. Би трябвало по-дългата ватерлиния да създава повече триене, повече съпротивление и по-бавен кораб. Но не е така.

Вълните се пенеха на вятъра, а корабът се олюля, когато срещна първите големи вълни.

— Те умират също като нас — казах аз.

— Не също като нас — отвърна тя.

Казах й за тръбата в мрака, за металното парче и за размазания череп на Боаз като разбит буркан с желе.

— Не спрях, докато не умря.

Тя кимна, сякаш най-сетне беше разбрала.

— Защото е бил затворен в тръбата.

— Ударих го, докато се измъкваше.

Облегнах се на седалката. Не исках да говоря повече. Умората ми се засилваше. Обърнах се към прозореца и се оставих на познатия ритъм на кораба. За първи път от много години излизах пак в морето. За първи път след смъртта на татко. Корабът се люлееше по вълните.

Мърси затвори очи. Минутите минаваха и аз реших, че е заспала. Лицето й беше обърнато към мен като гладка, спокойна маска. Съвършено ангелско лице. Зачудих се какво ли сънува. Миналото си? Черни ангели, странни чудовища?

Погледнах през прозореца, докато фериботът се люшкаше по вълните. Вятърът навътре в океана беше по-силен. Светлините по отсрещния бряг вече се виждаха. Още един залив, още един град.

След няколко минути гласът й ме изненада:

— Те няма да спрат. Те няма да спрат, докато не ни заловят.

Стъклото тракаше от вятъра. Затворих очи и опитах да прочистя главата си. Изтощението се спускаше като лепкава мъгла. След малко се унесох в сън.

Докато плаваш, научаваш някои истини. Не ти трябва малка лодка навътре в морето. Не ти трябва голяма лодка на пристанище. Нашите собствени проблеми с това бяха станали легендарни — „Регата Мари“ се люлееше силно, докато татко я насочваше към място й на пристана.

Повечето хора обичат ясното време. Слънчеви дни, лек бриз. Татко обичаше бурите. Поройните дъждове.

Сред моряците се говореше за онази, която те поваля. За вълната с твоето име. Като стареца, който един ден ни помогна да вържем въжетата за пристана — две бири в сенчестия кокпит и той започна история за „Северняка“, първата му лодка, изгубила се в буря, когато бил още съвсем млад. Морето се било развилняло, но все пак се плавало в онзи ден, каза ни той, докато не дошла голямата вълна. Истинска планина, зачената в буря на хиляди километра оттук. Тя прекосила цял океан, докато не го открила, завъртяла го, накъсала платната му, натрошила мачтата. Вълната с неговото име.

Когато някой моряк изчезне, бреговата охрана следва определени процедури. Специален списък. Някои кораби изчезват, а после са изхвърляни на брега. Други потъват право към дъното. И никой не ги вижда отново. Изличени от света.

Беше твърде болезнено да гледам стария запис.

Запис на татко като момче, което тича по пясъка. Малко момченце с кестенява коса, непознато. Докато не се усмихне.

И в тази усмивка можеш да видиш него.

То е на същия този плаж. Камъните стърчат като отломки от корабокрушение, неизменни, сякаш са били там винаги и винаги ще бъдат. Сякаш татко е бил момченце едва вчера и е тичал по пясъка с тази широка крива усмивка. Записът е машина на времето. И лъжа. Защото не можеш да го върнеш.

Тази искра вече е изчезнала от света.

Когато татко изчезна, бреговата охрана започна търсене. Определиха периметър и установиха квадранти.

Накрая го откриха на километри навътре. И двете платна били вдигнати по време на буря, а той — пиян от дни.

Мисля, че се е опитвал да се изгуби. Но морето не го е приело.

Тогава цирозата му беше напреднала вече. Черният му дроб си отиваше, както и зрението му.

— Няма слепи моряци — каза ми той.

А мама се криеше зад защитните стени на отрицанието.

— Той се подобрява — казваше тя, когато той плаваше сам.

Помня някои неща от онзи последен ден. Начинът, по който изглеждаше кожата му — на петна и нездрава. Като на восъчна кукла. Лекарите му бяха казали, че ако пие отново, ще умре, но някаква част от него трябва да е подозирала по-вероятната истина: че вече е умрял. И нищо не може да спре това. Цирозата беше стигнала твърде далече.

И така, той излезе една сутрин, за да иде в офиса.

По-късно чух фрагменти от останалото. Малки капчици информация, пръснати през следващите години.

Мисля, че тя може би щеше да е добре, ако не го беше открила. Мисля, че всичко можеше да бъде различно. Просто лош късмет.

Той оставил куфарчето си у дома и когато не се върнал за него, тя решила да отиде до офиса, за да му го занесе. Или пък я е водило някакво странно предчувствие. Така и не научих подробностите. Просто парченца оттук-оттам. И една дума — пистолет, — повтаряна отново и отново.

Тя зърнала колата му, докато карала надолу по Уестърн авеню. Можела е да отмине, в деветдесет и девет процента от случаите щеше да го направи. Нямало е причина да се озърта в тази посока, освен за да види водата. Но заровете са се завъртели именно на онзи стотен път и вместо да отмине, тя е погледнала към водата и е видяла колата му, паркирана близо до пясъка. Паркинг с изглед към океана.

Фериботът се приближи до пристана, витлата се въртяха. Аз се събудих.

— Хайде — каза Мърси. Седеше с изправен гръб и търкаше очите си. — Трябва да вървим.

Другите пътници вече бяха станали. Последвахме ги навън и после по рампата. Тръгнахме по тротоара в дъжда. Аз вдигнах лице към небето.

Валяло е, когато мама спряла до колата му на пясъчния паркинг.

Онзи ден е било студено, влажен октомври, и сигурно мама е вдигнала яката на сакото си, когато е слязла от колата. Вероятно е извърнала лице към дъжда. Виждам я как заобикаля задницата на червения му шевролет „Кавалиер“. Сигурно е формулирала онова, което е щяла да каже. Щяла е да го подкачи, че е забраванко, или да го попита защо е паркирал до пясъка.

Виждам как посяга към вратата му, пръстите й се свиват леко в очакване на дръжката. И после не виждам нищо.

След няколко минути шофьорът на преминаваща кола спрял да помогне. Възрастен докер, който измъкнал мама от средата на улицата, където тя стояла и пищяла. Опитвала да спре и други коли, но те само я заобикаляли, не искали да се замесват.

Полицията го открила на предната седалка, пистолетът лежал в скута му. На бележката пишело само: „Това беше вълната с моето име“.

Докато вървяхме към града, видях, че повечето офиси и магазини вече са затворени. Още един туристически квартал до брега.

По-надолу по улицата забелязах хотел, но когато го посочих, Мърси каза:

— Не в този.

— Защо?

— Защото е първият по пътя ни.

След малко видях табелата на друг хотел да свети в червено в дъжда. СВОБОДНИ СТАИ. КАБЕЛНА ТЕЛЕВИЗИЯ.

Платихме в брой.

— Машината за лед е в дъното на коридора.

Стаята изглеждаше чиста и без ненужни труфила. Одеялата бяха с шарки на цветя. Включих отоплението докрай. Големите легла бяха меки.

Заспах като мъртвец.

Когато се събудих на сутринта, Мърси беше станала вече и седеше до малката кръгла масичка в ъгъла. Беше ми взела кафе и поничка.

— Континентална закуска — каза тя. — Притесних се, че ще я изпуснеш.

Забелязах малка найлонова торбичка на леглото.

— Паста за зъби и четка — каза Мърси. — И самобръсначка. Продават ги в магазинчето малко по-нагоре.

Тя включи телевизора, даваха новини — монотонен брътвеж за международната политика. Двете Кореи. Борсовият пазар. Наближаващите избори.

Седнах в леглото и дрехите залепнаха за тялото ми. Всичко ме болеше. Ризата ми още беше корава и изкривена във формата, в която бях спал. Кожата ми беше възпалена. Исках да се изкъпя и да се избръсна.

— Трябват ни нови дрехи — казах на Мърси.

Тя кимна.

— Нагоре по улицата видях магазин. Има и фирма за коли под наем. Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре.

— Ще наемем кола?

— Освен ако не знаеш как да откраднеш.

Изправих се и прекосих стаята, за да взема кафето. Беше горещо и вкусно. Изпих го наведнъж, но не можах да се накарам да изям поничката.

— Когато ни хванат, ще ни убият — каза тя.

Когато, не ако.

— Тогава какво ще правим? Не можем просто да стоим тук и да кротуваме.

— Ще идем в убежището, както каза Викърс.

— Колко далече е?

— Достатъчно далече. Два дни път. Там ще се срещнем с нея и ще решим какво да правим.

— А ако не е там?

— Там ще бъде.

Пътувахме все на запад, прекосихме два щата и навлязохме в нощта. Сменяхме се зад волана и поглъщахме километрите. Хълмовете се сливаха като вълните на някакво невъзможно море. Хипнотизиращото бръмчене на двигателя ни съпровождаше чак до зори.

Равнините донесоха жега и безкрай. Задух. Като в тропиците. Хапнахме в „Денис“ близо до Топика, а после поспахме шест часа в „Супер 8“, точно до магистралата.

Поехме пак по пладне. Под лъчите на яркото слънце. Теренът стана още по-странен — гол и негостоприемен като лунната повърхност. Скалистата земя беше насечена от дерета и безплодни хълмове. Непоправимо нащърбена земя. Пътувахме още няколко часа на запад, а после продължихме на юг.

— Викърс — започнах аз.

Слънцето беше залязло и светът сега се сви до онова, което виждахме на светлината на фаровете. Прекъснатата бяла линия се развиваше пред нас и изчезваше след колата.

— Да — обади се Мърси.

— Вярваш ли в онова, което казва за Брайтън? За същността му?

— Ти ги видя. Сам си прави изводи.

Тя опря лице на прозореца и се загледа в нощта.

— А за каскадата? — попитах аз.

— За кое?

— За матрьошките, загнездените една в друга вселени. Краен обем, но безкрайна повърхнина.

— Не разбирам от физика. На мен Викърс ми разказа друга история.

— Каква?

— За един остров. Най-красивото място, което можеш да си представиш. То не се променяло, докато един ден до бреговете му не достигнали плъхове.

— Плъхове ли?

Тя кимна.

— Няма значение как са се добрали дотам. Важното е, че са стигнали. Тези плъхове били различни от другите животни и щели да нарушат хармонията, ако не ги обуздаят. Трябвало да бъдат контролирани, разбираш ли?

— Да.

— Затова онези, които управлявали острова, се опитали да контролират плъховете, но плъховете били твърде бързи. Опитали с капани, но плъховете били твърде умни. Затова решили да пуснат хищници, които да изловят плъховете. И така се стигнало до пускането на змиите на острова. Големи отровни змии, които можели да убият плъховете само с едно ухапване. Според теб какво се е случило?

— Змиите не са свършили работа.

Тя кимна.

— Змиите се промъкнали дълбоко в сърцето на острова и правели това, което правят всички змии, затова островът се сдобил с две напасти. Според теб управниците спрели ли са дотам?

— Предполагам, че не.

— Не, не са спрели. Довели нов звяр, който да реши проблема. Коварната мангуста. По-бърза от змия. По-умна от плъх. Докарали ги с кораби и ги пуснали на свобода. Какво се е случило според теб?

— Те не избили змиите.

— О, избили са част от тях. По-бавните и по-слабите. Започнала война. С времето мангустите също се превърнали в проблем, не по-малък от змиите и плъховете. И много змии умрели, както и много мангусти, а около тях се щурали плъховете. Затова законът бил променен — неотменим декрет за вечни времена. Никакви мангусти повече. Никакви външни твари. Ерата на чудесата приключила. Нищо ново нямало да бъде допускано на острова. Пазителите му си измили ръцете и казали: „Което ще бъде, ще бъде“.

— И Брайтън е змия?

— Змиите са си змии. Аз говорех за един остров.

Шофирах в мълчание доста дълго, накрая попитах:

— И какво иска змията?

— Кой може да знае какво иска една змия?

— А какво искат мангустите?

— Те всички вече са мъртви.

— А плъховете, какво искат те?

— Плъховете искат онова, което всички плъхове искат — каза тя и обърна лице към изгряващото слънце. — Просто да оцелеят.

Денят пак донесе жега. Мърси предложи да ме смени зад волана, но аз отказах.

— Поспи малко. Ще се справя.

Когато спряхме за почивка, пийнахме вода от една чешмичка и използвахме тоалетната. Открихме на картата къде се намираме. Вие сте тук, гласеше надписът. Ниски хълмове ни опасваха и от двете страни. Очите ми в огледалото изглеждаха зачервени и изморени. Три часа, казах си. Още три часа и щях да си почина. Опитах да включа телефона си, за да проверя дали работи картата, и видях, че още е влажен от солената вода. Успях да го включа, това беше обещаващо, но иконите не работеха. Бях чувал, че ако го сложиш в торба с ориз, понякога върши работа, но аз нямах ориз, затова го хвърлих на таблото на колата с надеждата, че слънцето ще го изсуши.

Мърси спеше.

Теренът тук не се поддаваше на описание. Сухи, безплодни скали. Разседи и възвишения. Яркочервени стени се издигаха и спадаха в далечината. Камък, оформен от вятъра като вълна. Тук нямаше планини, само странни плата, на които земята сякаш се събираше. Това беше сухият под на земята, издигнал се на стотици метри в небето, като че ли самият Бог не бе успял да реши как точно да я подреди.

Пътят се виеше през низините между тези плата — едничката проходима ивица, която лъкатушеше между възвишенията. Тук-там шосето се превръщаше в мост, надвиснал над дълбоки пропасти. Друг път пък сякаш плъзваше по дъното им, а стените на каньона се издигаха от двете ни страни. Това беше разбунтувана земя. Зачудих се какъв ли е бил тук животът на първите заселници. Колко ли хора са стигнали до това място само за да открият, че няма път напред, слънцето напича безмилостно, но вече няма и връщане.

Жегата помътваше мислите ми. Или просто имах нужда от сън.

Карах толкова бързо, колкото смеех, но когато отново погледнах таблото, скоростта бе паднала на осемдесет километра в час. Натиснах газта и ускорих отново, въпреки това не успявах да задържа скоростта. Някак си бях изгубил контрол над нея. Бях изгубил контрол над живота си.

На задната седалка Мърси изпъшка, после затихна и заспа отново. Беше толкова тиха, че поглеждах назад, за да видя дали диша. Гърдите й се надигаха и спадаха като земята около нас.

Обърнах се пак към пътя. Към лъкатушната сива панделка.

След минути рязко вдигнах глава и се събудих — колата криволичеше из платната със сто и петдесет километра в час. Намалих до сто и десет и разтърсих глава, за да я прочистя от паяжините на съня.

Панделката се раздипляше. Километрите се нижеха. Кафяви храсталаци се бяха вкопчили в стените на ниския каньон, които най-сетне отстъпиха пред равнина. Безкрайна червена пустош.

Докато карах, постепенно започна да ми се струва, че се разделям на две. Единият шофираше, а другият сънуваше, и видях див заек да изскача от шубраците — после хукна покрай пътя със скоростта на колата. Загадъчна чернота в потрепващата жега, твърде слаба, за да я видиш с очите си, но я усещаш — дълги ритащи крака, отворена паст, червен език увисва от лукаво, ухилено лице, а зад него виждаш койот с раззинати челюсти, и аз бях койотът, аз бях и заекът, аз бях и шофьорът, а жената на задната седалка не беше никоя, никъде, не беше дори самата себе си.

Гумите изсвистяха, когато колата взе завоя, и аз пак се събудих със сепване, завъртях волана и я изправих.

Мърси се беше събудила, но мълчеше.

После караше тя, а аз спах.

След три часа ме разтърси, за да се събудя.

— Наближаваме.

Отворих очи към назъбения пейзаж. Ниски хълмове. Всичко изглеждаше същото. Зачудих се как е разбрала.

— Колко остава?

— Двайсетина минути. Или по-малко.

— Колко пъти си идвала тук?

— Веднъж. Преди година. — Тя намали скоростта и сви от главното шосе по една прашна отбивка, която изчезваше от другата страна на хълм. Кафяви храсти покриваха каменистата почва.

— Никога не съм искала да се върна — добави Мърси.

Колата изкачи още едно възвишение. Пътят продължаваше в далечината, кафяв, прашен, още няколко километра следваше извивките на хълмовете, а след това сякаш се изпаряваше в потрепващия въздух. Мърси намали до трийсет километра в час, но продължи.

— Защо стоиш при Викърс? Можеш да си тръгнеш, защо не си го направила?

— Имаш предвид да се върна към нормалния живот?

— Да. Има и по-лоши неща.

Взирах се в нея. Тялото й се тресеше, докато колата минаваше по изровения път. Той беше проходим по-скоро за джип, отколкото за лека кола.

— А защо мислиш, че мога да си тръгна?

Погледнах към ръката й на кормилото. Към осакатените пръсти.

— Какво е станало с ръката ти?

Тя ме погледна и проследи погледа ми.

— Не помня.

— Как така не помниш?

— Случиха се и по-лоши неща. Изгубих много по-важни неща от това. — Тя вдигна съсипаната си ръка. — И точно тях помня. Помня как ме разкъсваха. Как си играеха с мен както дете къса крилцата на пеперуда. Помня, че едва не умрях — бях точно на ръба.

Колата се разтресе силно, когато минахме през още една дълбока дупка. Нищо не разбирах.

— Помниш неща, които не са се случвали?

Очите й се взираха някъде много далече през мръсното предно стъкло.

— Те се случиха. То е като процеп, светът може да те придърпа и аз внезапно се озовах на различна писта — писта, където оживях, вместо да умра, и ми остана тази ръка, която ми се струва чужда. — Тя погледна към собствената си ръка. Лицето й беше тъжно.

— Какво искаш да кажеш с „придърпва те“! Кой те придърпва?

— Светът. Това е като някаква корекция. Като фрактура.

Спомних си за Стюарт. Понякога нещата стават доста объркани.

— Когато се случи — каза тя, — помниш предимно пистата, от която идваш. А не онази, в която си бил придърпан. Макар че има и малко изтичане. Може да е просто проблясък от спомен, но е, сякаш се е случил с някой друг. Това — каза тя и вдигна ръката си — се е случило с някой друг.

— На мен ми се струва, че се е случило с теб.

Тя поклати глава.

— Случило се е с друга моя версия. С мен се случи нещо много по-лошо.

Завихме по изровения път и внезапно земята се ширна пред нас, спускаше се леко, но вече виждах с километри напред.

Всички сме чували за хора, умрели в пустошта, след като колата им се е развалила. Лесно можех да си го представя. Хората зависят от милостта на своите машини.

Това беше безлюден пейзаж. Сух и негостоприемен. Още скали и ниски, недъгави дървета. Присвих очи и се вгледах през мръсното предно стъкло.

Имаше нещо пред нас, може би след около километър.

Мърси също го видя. Спря колата и натисна ръчката за измиване на предното стъкло. Скъпоценната течност се пръсна по стъклото и създаде ивици в праха.

Парцелът беше с площ вероятно трийсет квадратни метра, сгушен между два ниски хълма. Там земята беше по-зелена, имаше треви и цветя — а над тях огромно изкривено дърво разперваше като чадър короната си, съвсем не на място в тази суха пустош. Под него се виждаше малка разнебитена каравана, която блещукаше в лятната жега.

Бяхме срещнали подобни каравани през последния ден от пътуването, в покрайнините на градове. Често обградени от боклуци и потрошени коли. Но тази беше насред нищото.

— Не се е променила — каза Мърси.

Отново подкара колата и продължихме бавно по плавно спускащия се склон. Когато наближихме странното парченце земя, успях да огледам по-добре караваната. Първоначалният й цвят можеше да е всякакъв, защото нищо не беше останало от него след борбата със слънцето. Покрит с прах и мръсотия, хромираният й контур беше ожулен до матово от пясъка. Дори прозорците изглеждаха замъглени — сякаш имаха старческа глаукома, сякаш стъклата бяха видели твърде много и не искаха да виждат нищо повече. В двора бяха натрупани вехтории. Малко двуместно канапе лежеше прекатурено на едната си страна. Имаше и две коли, но само едната изглеждаше в движение — познатият сив седан. Колата на Викърс. На предния калник личеше малка вдлъбнатина. Значи все пак беше успяла. Колелата на другата кола бяха потънали в земята и коремът й опираше в червената пръст. Боята й беше избеляла до розово, но вероятно навремето е била червена. Видях и ръчни колички, велосипеди и голяма метална кофа с хлътнали навътре страни.

Предната врата на караваната беше отворена пред лятната жега и мрежата зад нея се люлееше на вятъра.

Мърси спря колата на трийсетина метра от караваната.

Обърнах се към нея и видях на лицето й страх. Тя не искаше да продължава.

— Какво е това място?

— Последното убежище — каза тя. — Тук Викърс е довела Хениг, за да го излекува.

Седяхме в колата. Двигателят затихна.

— Не изминахме целия този път само за да спрем сега — казах аз.

Тя поклати глава.

— Колата ще остане тук, в случай че нещо се обърка.

— И какво, ако се обърка?

Тя помълча малко, обмисляше думите ми.

— Може би един от нас ще успее да се добере до колата. Погледнах я.

— Не мисля, че има значение къде ще паркираме.

Тя не искаше да приближава колата до караваната, но нямаше и причина да не го прави.

— Всичко ще бъде наред — казах й, излъгах я, разбира се. Не можех да зная какво ще бъде.

Тя посегна към бутоните за прозорците.

Беше три часът и най-страшната жега тепърва предстоеше, но и сега въздухът, който нахлу през прозорците, беше нетърпим. Температурата бе поне четирийсет градуса. Представях си какво е в караваната.

Мърси пак завъртя ключа и колата пое леко напред. Спря в сянката на огромното дърво и след като изключи двигателя, посегна под шофьорската седалка и извади пистолет. Пъхна го в колана на гърба си и дръпна отгоре тениската си.

Когато отворихме вратите на колата и излязохме навън, горещ бриз вдигна мокрите от пот кичури от челото ми. Беше като в пещ и вятърът носеше праха на пустошта.

— Хайде — казах аз.

Тръгнахме по пътеката към караваната. Стара поне няколко десетилетия детска метална люлка скърцаше от бриза. Едната й верига беше покрита с ръжда, а другата бе скъсана и лежеше на земята. Пантата скрибуцаше, докато вятърът движеше избелялата от слънцето дървена седалка.

— Викърс нямаше да оцелее толкова дълго, ако беше невнимателна — каза Мърси. — Или ако не съзнаваше слабите им места.

Изкривените стълби към предната врата не изглеждаха по-млади от люлката. Бяха сковани от посивели от слънцето летви.

Мърси трябваше да затвори мрежата, за да може да почука.

— Ехо? — извика тя и почука по замъгленото стъкло.

Не се чу отговор.

— Има ли някой?

Тя отвори мрежата и влезе.

Отвътре караваната не изглеждаше по-добре, отколкото отвън. Килимът беше протрит в пътечка между канапето и кухнята. Малък телевизор стоеше върху по-голям в дневната. Там имаше и сиво, прокъсано канапе. Масичка за кафе. Евтини стъклени дрънкулки, подредени по лавичка близо до входната врата — керамични кученца, котенца и слончета. Видях и разпятие на стената. После още едно. Статуя на Дева Мария стоеше на пост на страничната масичка до канапето. Из цялото помещение стратегически бяха разположени фигурки на светци от всякакви материали и в най-различни размери. Някои бяха пластмасови, като онези, които можеш да видиш на таблото на кола. Други бяха по-големи, от глазирана керамика и рисувани на ръка.

— Ехо? — извика отново Мърси.

В другия край на коридора видях отворената врата за спалнята. Леглото беше разхвърляно. Яркобял чаршаф се спускаше към пода. Но караваната беше празна. Тук нямаше никого.

— Викърс, къде си?

Сякаш в отговор, през отворения прозорец долетя някакъв звук. Глас на възрастен мъж. Влязох навътре в дневната и отворих завесите зад канапето. Задният двор приличаше на предния. Половината беше зает от вехтории, а другата половина — пущинак. Бурени и трева. На двайсетина метра по-нататък земята се издигаше леко и там се виждаше голям навес от бяло импрегнирано платно и дървени колове. Той заслоняваше маса за пикник. До масата възрастни мъж и жена се бяха привели над работата си. Мъжът бе изгърбен и посивял, жената седеше до него на разнебитен стол от ракита.

— Хора — казах аз. — Но не виждам Викърс.

Мърси застана до мен и надникна през прозореца. Взира се навън доста време, после заяви:

— Тя е тук.

— А тези кои са?

— Хората, които живеят в караваната.

Мъжът сбърчи чело, наведен над нещо, което не можех да видя. Старицата мърмореше тихо и стискаше пожълтял вестник.

— Те не знаят, че сме тук.

— Знаят — рече Мърси. — Ела.

Последвах я по разнебитените стълби и заобиколихме караваната. Дворът отзад беше доста по-буренясал, отколкото ми се бе сторило. По-запуснат. Висока трева и ниски зелени храсталаци. Когато наближихме възрастната двойка до масата за пикник, старецът вдигна глава и каза нещо на испански на жената. Тя се озърна към нас за миг, а в зеленикавокафявите й очи нямаше и помен от изненада, преди да се наведе отново над вестника. Погледнах надолу и видях с какво се занимава мъжът: дърпаше здраво с разкривените си пръсти и покритата с козина кожа се свличаше от плътта като отеснял пуловер. Той дереше див заек. До него на масата имаше огромен касапски нож.

А до ножа имаше още два заека. Единият лежеше право на масата, а другият бе затворен в клетка. Диви зайци, доколкото можах да преценя. Малки машини за бягане с дълги крака и стройни слаби тела.

Единият вече беше изгубил и живота, и кожата си, но другите два още дишаха и червеникавокафявата им козина потрепваше, докато старецът работеше до тях. Ноздрите на заека, който беше по-близо до него, се разшириха.

Старецът взе ножа, отряза кожата при предните крака на мъртвия заек и тя се отдели напълно.

Двамата старци може би бяха семейство или някакви роднини. Мъжът изглеждаше по-възрастен и по-загрубял. Съзвездие от старчески петна осейваше големия му нос.

— Викърс тук ли е? — попитах аз.

Старецът дори не вдигна глава, само махна с окървавената си ръка и тогава видях пътеката. Последвахме я по плавния склон и открихме Викърс да лежи до малко вирче, образувало се между ниските хълмове. Явно в него се събираше водата от възвишенията и тук беше малко по-хладно.

— Успели сте — каза тя и вдигна към нас бледите си зелени очи.

Изглеждаше ужасно. Някога спретнатите й дрехи бяха разкъсани и окървавени. Косата й провисваше на сплъстени от кръв кичури. Тя стискаше нещо тъмно и червено в ръката си, но не можех да видя какво е.

Мърси коленичи до нея.

— Ранена си.

— Хениг не е с вас — рече Викърс. — Значи е мъртъв.

Мърси кимна.

Викърс затвори очи и прие новината със сведена глава. Накрая вдигна пак лице и ме погледна.

— Значи сега оставате само вие — каза тя.

— И ти — обади се Мърси.

Викърс поклати глава. Опита да се усмихне, но се получи страховита гримаса на окървавеното й лице.

— И аз не успях — каза тя. Седна, потрепери от болка и се закашля в окървавения си ръкав. — Хрътките са бързи. Адски изчадия. Как се измъкнахте?

— През линията на прилива — казах аз. — Извадихме късмет.

Тя пак кимна, отвори ръка и тогава видях, че стиска заешко краче. Козината беше покрита с нещо алено. Викърс проследи погледа ми.

— Подарък. Казаха, че носи късмет. — Усмихна се. — Но явно не и на заека. Как мислите, дали за добрия късмет се плаща цена?

— Човек сам създава собствения си късмет — отвърнах аз.

Викърс опита да се усмихне отново.

— Точно така е. — Тя посочи към пътеката, която водеше до масата и старците. — В момента той го създава. — Ножът отряза едното заешко краче.

Викърс протегна ръка към мен, стиснала окървавеното краче.

— Хайде, вземи го. Или си заек, или държиш заешкото краче.

Взех го. Беше по-тежко, отколкото очаквах.

— Ела, помогни ми да се изправя — помоли тя. — Лежа тук от много време.

C Мърси я изправихме на крака и тя закуцука нагоре по възвишението.

— Ето там е добре — посочи към сенчесто място под малко разкривено дръвче. Оставихме я да седне и Мърси се настани до нея. Тревата беше висока и твърда, но се люлееше от вятъра.

Оттук се откриваше гледка към старците, които седяха на пет-шест метра от нас. Мъжът още дереше заека. Чу се нов удар с ножа и той хвърли трупа в празната кофа до краката си. После обърса чело с опакото на дланта си и под косата му остана ивица кръв.

— Колко зле си ранена? — попита Мърси.

— Достатъчно зле — отговори Викърс. Отвори сакото си и видяхме, че блузата й е пропита с кръв. Раната беше ужасна. Виждах бяло парченце от ребро под разкъсаната кожа. Викърс пак се закашля в ръкава си и по брадичката й остана прясна кръв. — Всъщност твърде зле — добави тя.

— Можем да те закараме в болница.

Викърс поклати глава.

— Струва ми се, че е твърде късно за това.

Старецът сложи и втория заек пред себе си на масата и го разпъна. Козината на животното потрепваше, а ноздрите пърхаха, но то не избяга. Очите му бяха големи, кръгли и в тях нямаше страх. Мъжът го погали с едната си ръка, а с другата взе ножа.

— Всички виждаме онова, което искаме да видим — каза Викърс, като се взираше в стареца. — Вижда ли животното сатъра на касапина? Защо би искало да види подобно нещо? Можеше да избяга и да се спаси, и да разказва тази история до края на живота си. Тя ще се превърне в легенда. Мит за един отмъстителен бог с нож.

— Нека поне те вкараме вътре — каза Мърси.

— Тук ми харесва — отговори Викърс.

Старецът удари с ножа толкова силно, че той се заби в дървото, а не в заека.

Мустачките на животното потрепнаха. То като че ли се сви, изви се като лък, мускулите му се напрегнаха — и тогава се стрелна, скочи от масата с едно мощно движение. Приземи се на тревата, прескочи един храст и изчезна.

Острието на касапския нож още потрепваше върху голото, избеляло от слънцето дърво. Старецът гледаше след потъналия в тревата заек.

— Получаваш нещо, но плащаш с друго — каза Викърс. — Утре ловецът може да го хване, но днес той още има крака и дори история за разказване. — Тя се извърна към нас. — А аз? Моят късмет вече ме напусна.

Вгледах се внимателно в нея. Лицето й беше бяло като восък. Дишаше накъсано.

— В болницата могат да ти помогнат. Там имат лекарства.

— На мен ми трябва лекарство за възкресяване на мъртъвци. Разполагаш ли с такова?

— Не съм добър във вудуто.

Тя се усмихна.

— Тогава явно сме на приключване. — Мълча дълго, после рече: — Не искам да умра, но не ни е даден избор. Какво точно видя в лагера?

— Видях достатъчно.

— Добре. Тогава знаеш с какво се бориш.

— Не, не знам.

— Той е убил Боаз — обади се Мърси.

Викърс ме погледна изненадана.

— А казват, че с ерата на чудесата било свършено.

Усмихна се и пак започна да кашля.

Мърси сложи ръка на челото й.

— Тя изгаря. Да се опитаме да я охладим.

Отидох до вирчето в края на пътеката и загребах вода в шепа. Отнесох я на склона и я излях върху главата на Викърс.

Тя извърна лице към водата и струйките проправиха чисти пътечки по окървавената й кожа.

— Наближават последните дни — рече Викърс. — Изкривяването на света.

— Брайтън каза, че съм съсипал света.

— Да, съсипан е. — Гласът й затихна. — Дори тук се усеща — целта му вече е провалена.

— Каква цел?

— Целта на този свят е целта на всеки свят. Да създаде следващ. — Тя опита да се изправи. — Представи си го. Светове в други светове, безбройни като звезди. И все пак тук боговете се бият и тук боговете умират. Запитай се защо. Защо са дошли? Защо се сражават?

— Не зная.

— Защото всичко изгаря — бледите й очи се взираха в мен. — Изгаря от горе надолу.

— Имаш предвид каскадата?

Тя кимна.

— Старите бягат. Както всеки свят е компресиран в границите на света над него, така и времето е компресирано. Изтича от един свят към друг, разраства се от милисекунда в хилядолетие. Но един ден огънят ще погълне всичко.

Седнах на тревата. Това беше логическо следствие от формулата, която ми бе показала по-рано. Ако логиката изискваше безкрайна каскада от светове, тогава какво се случва, когато първичният свят умре? Всички останали светове ли умират? Това ще угаси всичко — цялата каскада. Как да избягаш от подобно нещо? Къде изобщо можеш да избягаш?

И тогава го проумях. Видях математиката. Свързани време и пространство. Ако представиш графика на времевата дилация при нарастващ брой светове, тогава след достатъчно дълъг период ще достигнеш асимптотата — свят върху свят, стрела, изстреляна към безкрайността.

— Това е надпревара с края — казах аз. — Това представлява каскадата. Това представлява и цивилизацията. Надпревара да породиш следващата итерация. А после следващата, и следващата.

— Да — отвърна тя.

Осъзнах, че тук е ролята на Антропния принцип, който оптимизира скоростта на създаване на вселените. Световете, които достигат критичния напредък бързо, ще изпреварят останалите, итерация след итерация, времето се разгръща все по-надолу и надолу. Миг в една Вселена се превръща в ера в следващата. Дали съществува скорост на откъсване? Можеш ли да създадеш вечност вътре в каскадата? Свят след свят, милиони години или милиарди години, нагънати в последните мигове на първичната Вселена?

— Ами Брайтън?

— Той иска да спре каскадата. Около нас има пукнатини, които не можем да видим. Обикновено светът сам се коригира, като избира само онези пътеки, които най-добре служат на целта му.

— Избира?

— Коригира се.

— Не разбирам. Как се коригира?

— Представи си времепространството като скъпоценен камък, а всяка фасета е времева линия. Когато камъкът се обръща, нова фасета улавя светлината. Нашите души са тази светлина. И така ние се местим от фасета на фасета в зависимост от това къде има нужда от светлината ни.

Поклатих глава, но се зачудих що за оптимизации са възможни. Като при базовите матрични кристали на Сатвик, когато се избират най-добрите портове за задачата. Дали може и един свят да прави това? Или цяла Вселена?

Викърс продължи:

— Но сега еберакси е тук и повреденото не може да бъде поправено. Еберакси оплита този свят, затваря времевите линии. Спира корекциите.

— Как?

— Не зная. Това е просто прът в колелата. С всяка изминала секунда ние се отдалечаваме все повече от пътя. Докато…

— Докато какво?

— Един повреден свят не може да съществува.

Погледнах я.

— Това ли иска Брайтън?

— Да.

— Защо?

Тя не отговори, но си спомних думите на Мърси в колата: „Кой може да каже какво иска една змия?“.

— Вероятно мисли, че може да го контролира — каза Викърс — Но ние сме вече твърде далече от пътя.

— В какъв смисъл сме далече от пътя?

— Ти наруши баланса. Вселената е изградена на скрито знание. Как ще функционира обществото, когато е доказано, че част от хората са без души? Съществуват правила. Можеш да знаеш някои неща, но не и други. Светът трябва да се коригира, ако иска да оцелее.

— Но сигурно може да се направи нещо.

— Наближава краят на дните, но все още има шанс. Нещата могат да се оправят само с разрушаването на еберакси. Но дори тогава ще се плати цена.

— Каква цена?

Викърс се взира дълго в мен, преди да отговори:

— По-голяма, отколкото можеш да предположиш. — Тя се извърна и примигна за миг, преди погледът й да се проясни отново.

— Не можем да се борим без теб — казах й аз.

— Стигнахте чак дотук.

— Вече ти казах, извадих късмет.

— Друго не ти трябва.

Тя пак се закашля и този път ми се стори, че никога няма да спре. Дробовете й хриптяха, а бледото й лице порозовя. Когато най-сетне се успокои, дишаше бързо и плитко, очите й лъщяха като стъклени.

— Когато си тръгнем оттук, те ще ни преследват.

— Тогава бъдете заекът късметлия — прошепна тя.

Затвори очи и лицето й се сгърчи, сякаш щеше да се закашля отново. Само че не го направи. Чертите й се отпуснаха.

— Викърс — разтърсих я за рамото.

Тя вече не отвори очи.

Гледах как старецът увива тялото й с одеяло, а после заедно с жената я погребаха под дървото, сякаш по някакво предварително споразумение. След като отъпкаха земята над гроба й, мъжът каза няколко думи — бавно, на испански. Накрая хвана Мърси за ръката и ни поведе към склона. Прекосихме тревата и излязохме на чакълестата алея. Тръгнахме бавно към колата.

Преди да се качим, старецът заговори на английски:

— Не се връщайте.

Не каза нищо повече.

На лицето му нямаше гняв. На лицето му нямаше нищо. И тогава се зачудих дали ще колапсира вълната, ако види резултатите от детектора?

Качих се в колата и запалих двигателя. В ръката си стисках заешкото краче.

Погледнах към косматата буца в дланта си — сега мъничка и суха — и я прибрах я в джоба на ризата си.

Мърси се обади от седалката до мен:

— Хайде да се махаме оттук.

Пътят към ниското възвишение беше буцест и изровен. Зърнах някакво движение с периферното си зрение и когато се обърнах да погледна, видях един заек да скача през тревата.

Продължих, докато не излязохме на асфалтирано шосе, прекосяващо скалистия терен, над който светлината вече изтляваше.

— Къде отиваме? — попита ме Мърси

Спомних си думите на Викърс. А после си помислих за мама.

Махалото с неговата дълга, люлееща се ръка — обвързана, оплетена със самата Вселена. Спомних си думите на Викърс: „Вселената е обект — сбор от вълни. Метафора за метафора, която не пасва съвсем“. И наистина метафората не пасваше съвсем. Вселената не беше просто сбор от матрьошки, скрити една в друга, но отделни. Тя беше много по-взаимносвързана от това.

Едно неделимо цяло, информация, която се кодира в самата себе си.

Това беше фрактал на Манделброт — образ в друг образ.

Светът е модел.

Модел в модел.

— Знам какво трябва да направим — казах аз.

Бяхме пътували три часа, когато телефонът ми внезапно изписука, някакъв вътрешен компонент най-сетне бе изсъхнал и възкръснал от мъртвите.

Слънцето го беше загряло на таблото и той опари ухото ми.

Три гласови съобщения. Всички от Джой. Звучеше притеснена. Последното бе направо трескаво:

„Моля те, обади ми се“.

— Трябва да го изхвърлиш — каза Мърси.

Беше права, разбира се.

Но първо се обадих. И попаднах на гласова поща.

„Джой, добре съм. Извън щата съм, пътувам към Индиана. Не искам да те въвличам повече в това, така че няма да се обадя отново. Не и докато не приключи. Но исках да ти кажа, че съм жив. Скоро ще се свърши, но един или друг начин.“ Прекъснах връзката и хвърлих телефона през прозореца.

Когато спряхме на паркинга, беше вече неделя следобед. Същият пуст асфалт, по-пуст и от предишния път. Нямаше зелено беемве близо до входа.

Изключих двигателя и тръгнахме към сградата.

Вратите бяха заключени. Натиснах звънеца. Една жена с работна престилка се приближи до вратата. Бяла коса. Много слаба. Явно от чистачите.

— През уикенда фирмите не работят — каза тя през стъклото.

— Аз работя в „Хай-трупут“.

Тя сбърчи чело.

— Цялата сграда е затворена.

— Просто искам да си взема нещата.

— Имате ли пропуск?

— Не го нося, но ще ви кажа името си.

Тя поклати белокосата си глава. Истинска строга старица.

— Не бива да пускам никого без пропуск.

Мърси извади пистолета си и го притисна странично към стъклото.

— Ето го пропуска му — рече тя. — Със снимка и всичко останало.

Жената отвори уста от изумление.

— Искате ли да се обзаложим, че това стъкло не е блиндирано? — попита я Мърси.

Жената отвори вратата.

— Няма да ви нараним — казах й аз.

— Вероятно — добави Мърси, докато чистачката отстъпваше заднешком с вдигнати ръце. — Продължавайте.

— Тук няма никакви пари.

— Не търсим пари. Имате ли ключове?

Тя извади черна магнитна карта.

— Благодаря — рекох аз и я дръпнах от ръката й. — Някъде тук да ви се намира въже или нещо подобно?

— Аз съм само чистачка. Тук няма никакви въжета.

— Няма проблем — отвърнах. Извадих тиксото от раницата си и издърпах дълга лента. — Ние си носим.

Не се качихме в асансьор, а тръгнахме по стълбите. Когато стигнахме четвъртия етаж, завъртях дръжката и се оказа, че е затворено. До вратата имаше четец за карти.

Прокарах пропуска, но нищо не се случи. Вратата не се отвори. Опитах отново, все същото.

— Нека аз да опитам.

Мърси стреля и от дръжката изскочиха искри. В затвореното пространство гърмежът беше оглушителен и куршумът рикошира ужасяващо по стълбите.

— Не го прави отново — казах аз.

Дръжката сега изглеждаше още по-зле от преди — изкривена на една страна, със стърчащо навън парче. До нея се виждаше малка вдлъбнатинка, останала от куршума. Опитах да завъртя дръжката, но тя отново не поддаде.

— Мамка му. Трябва ни друг ключ.

— Опитай този — посочи Мърси към стената.

Обърнах се и видях на долната площадка на стълбището противопожарна брадва. Оказа се, че този ключ свърши идеална работа.

Дръжката се отчупи още при първия удар и заподскача надолу по стълбите. След още три удара заключващият механизъм се предаде и ние се озовахме вътре.

— След теб — рекох аз и отворих широко вратата.

Подминахме асансьора и поехме по коридора към офисите на „Хай-трупут“. Не се бяха променили особено. Хаотични. Изоставени. Бюра, столове и празно пространство. Бетон и килим. Продължих нататък и видях жълтата полицейска лента. Прекосихме стаята до счупения прозорец, стъклата се бяха пръснали на хиляди парченца по бетонния под. Сега на тяхно място бяха заковани дъски. Полицейската лента пърхаше на вятъра.

Той си взе храбро лекарството.

Продължих навътре в сградата.

Чух нещо. Идваше от един от коридорите. Мърси също го чу и обърнахме едновременно глави, но видяхме само празни офиси. Нищо не помръдваше. А звукът не се чу отново.

— Стой до мен — прошепнах й аз.

Мърси ме изгледа с безизразни, присвити очи и вдигна пистолета.

— Ти стой до мен.

Продължихме един до друг по коридора. Мърси с пистолета, аз — с брадвата.

Но освен строшеното стъкло и полицейската лента, нищо друго не изглеждаше променено. Стаите си бяха точно каквито ги помнех. Серия от офиси и работни клетки. Накрая стигнахме до витото стълбище и аз казах:

— Ще слезем оттук.

Поехме надолу. Следващият етаж изглеждаше като предишния. Празен, изоставен, стъпките ни отекваха в металното стълбище. Накрая стигнахме до късия коридор, който водеше към черната врата. Последната стая.

Тя беше отворена вече.

Погледнах към Мърси.

— Стигнахме.

Сърцето ми биеше лудо в гърдите.

Влязохме вътре. Стаята беше празна и тъмна, но щом прекосихме прага, аварийното осветление се включи и успяхме да я огледаме. Тя не беше променена. Дълги лавици с оборудване до едната страна, потънали в сенки. Кварцовата сфера още стоеше на подиума си в центъра на залата.

Оставих главата на брадвата да се плъзне от рамото ми и да удари в пода. Дръжката беше хлъзгава в дланта ми. Стиснах я по-здраво и тръгнах към контролното табло, като казах на Мърси да стои назад.

Вдигнах брадвата. Спомних си за Боаз. Как беше хлътнал черепът му.

Брадвата се стовари със силен трясък и проби дупка в таблото. Измъкнах я оттам и замахнах отново. Пластмасовият пулт се разпадна и изсипа вътрешностите си на пода в краката ми.

След това отидох до лавиците с хардуера. Заех поза като бейзболист и замахнах с всичка сила — разпорих металната кутия и забих брадвата в машината. Опитах да я извадя, но тя не поддаде, затова опрях крака в страничната стена на кутията и най-сетне я измъкнах. Отстъпих крачка назад, замахнах отново и този път брадвата потъна още по-дълбоко. Извадих я и пак замахнах. На пода се изсипаха жици, парчета метал и пластмаса. Тръгнах покрай лавиците с хардуер и продължих да сека, удрях всеки модул от машината. Оказа се дълга процедура. Сякох с брадвата, докато не разпорих всяка кутия, ръцете ми пламнаха и не ми остана въздух.

Накрая спрях и се облегнах на дръжката на брадвата.

Мърси ме гледаше. Очите й бяха изморени. Пътуването беше много, много дълго.

— Готово ли е?

— Само още едно нещо — отвърнах аз.

Тръгнах към центъра на залата и застанах пред пиедестала. Дори в сумрака сферата сияеше. Сфера от сияен кварц с диаметър четирийсет сантиметра. Заради нея ли беше умрял Стюарт? Тя беше сбор от всичките ни усилия и всичките ми страхове.

— Еберакси — казах аз.

Вътре в сферата блестеше странна геометрия. Диамантът. Гореше като послеобраз в кварца.

Плъзнах ръце по дръжката на брадвата, за да я захвана здраво.

— Ах, ах, ах — чу се глас зад мен.

Обърнах се и видях Брайтън да влиза в залата.

Той тръгна напред и излезе на светло. Още фигури го последваха в залата. Едри мъже. Двама, после четирима, след това шестима. Вървяха покрай стените, за да ни обградят и да блокират пътя ни за бягство. Придържаха се към сенките. Оставих брадвата да падне на пода. Брайтън носеше пушката на Стюарт.

— Чудесно преследване беше, Ерик.

Брайтън беше със същите дрехи като при последната ни среща. Тъмно ловджийско сако. Тъмни панталони. Светлите му очи сякаш сияеха, а на лицето му играеше крива усмивка.

— Но сега играта свърши.

— Как ни откри? — попита Мърси толкова тихо, че едва я чух.

— Е, това е добър въпрос — отвърна Брайтън. Той тръгна небрежно да ни заобиколи, стъпките му захрущяха по отломките от електрониката. Зад него хората му спряха до стените. Пет-шест едри силуета в мрака. — Отдръпни се от сферата и ще ти отговоря.

— Знам, че няма да го направиш.

Брайтън се изхили.

— В какъв свят живееш, че си въобразяваш, че ще стане на твоята? — Парченцата кварц хрущяха под краката му, когато се завъртя. — Но ние всички живеем в свой собствен свят, нали? Оформяме света си по свое подобие, както и нашите богове. — Той започна да ни обикаля. — Някога питал ли си се какъв точно свят си създал за себе си, Ерик? Ако ми дадеш сферата, ще те оставя да си тръгнеш. И няма да си принуден да гледаш как я убивам.

— Той лъже — обади се Мърси, вдигна пистолета и го насочи към Брайтън.

Неговата усмивка стана още по-широка.

— О, виж ти! Какво си имаме тук?

— Стой далеч от нас.

Брайтън се засмя.

— Открих, че има универсална форма на общуване. Езикът може и да е чудесен за бизнес преговори и проникване в институции. Сприятелявам се с теб, когато сприятеляването е целесъобразно. Но за разискване на по-фундаментални въпроси езикът е неподходящ. Установих, че в сърцевината винаги ще има неразбирателство. Липса на комуникация. Докато не извадиш острието си. — Той вдигна пушката, но не я насочи. Усмивката му отново се разшири и показа сияйно бели зъби. — Показваш острието си и това променя всичко. Няма значение на какъв език говориш. Виждал съм го и в азиатските степи, и в африканските пустини. Виждал съм го на ледените брегове на Гренландия, където преди хиляда години дългият път на изток най-сетне се е срещнал с дългия път на запад. Нямаш нужда от общ език, щом извадиш острието си. Останалата човешка комуникация отпада като изкуствена. Само чрез стоманата е възможно съвършено общуване. — Той премести пушката в ръцете си. — Ще си поговорим ли, Мърси? Това ли искаш да направим? — Обърна се към нея и добродушната маска се изцеди от лицето му. Очите му внезапно се изпълниха със смъртна заплаха. — Е, ще обсъждахме ли?

Взираха се един в друг.

И очите й я издадоха.

Видях го.

Едва забележимо.

Но Брайтън също го видя. В мига преди тя да се задейства, зърнах решението в погледа й.

Кожата на Брайтън като че ли затрептя, когато пръстът й се сви на спусъка — същото онова изгревно присветване, и той се стрелна настрани и се извъртя.

Пистолетът на Мърси изплю огън в сумрака точно когато Брайтън я удари по ръката. Чух трошенето на костта и писъка на Мърси. Оръжието излетя от ръката й.

Брайтън се усмихна. Тази гледка не беше за изпускане. Като че ли по кожата му плъзнаха огнени ручейчета и аз го видях едновременно по два начина. Брайтън — човекът, и Брайтън — нещо съвсем различно. Нещо много по-голямо. Той вдигна пушката си към Мърси, усмихна се по-широко, прицели се, дръпна предпазителя и…

…замръзна.

Съвсем бавно извъртя глава към мен. Пушката му не помръдваше.

Аз държах сферата високо над лавата си и извиках:

— Ако я убиеш, ще я унищожа.

За миг той не стори нищо.

— О, значи все пак си имал зъбки. — Свали пушката, а заедно с нея изчезнаха и усмивката му, и ручейчетата светлина. Сега отново беше просто човек. — Не би искал да поемаш по този път. Направиш ли го, положението сериозно ще се влоши. И за двама ни.

Гласът му беше утешителен и разумен. Глас на преговарящ с човек, стъпил на перваза на прозорец.

— Остави сферата на пода.

— Строши я! — извика Мърси.

— Чакай малко — продължи Брайтън. Очите му бързо сновяха между мен и нея. Той вдигна свободната си ръка. — Няма нужда да прибързваме. Ние сме разумни хора. Истината е, че ти дори не знаеш какво точно държиш.

— Знам.

— Ако знаеше, нямаше да я вдигнеш така над главата си. Чакаме я от много време. Знаеш ли какво е да виждаш провала на усилията си? Корекциите, които променят грешно нещата отново и отново. А ти сега държиш края на всичко това. За нас и за теб.

— Искаш да кажеш, нашият край.

Той поклати глава.

— Именно твоят експеримент съсипа света — и единствено сферата пречи на корекцията. Обикновено светът се движи бавно, но нещата вече са много напреднали. Вече няма връщане. Повярвай ми, не би искал да видиш как светът се движи бързо.

— Защо го правиш? Защо се опитваш да разрушиш цивилизацията? Каква причина може да имаш?

— Това ли ти казаха? Че искам да разруша цивилизацията? — Той се засмя. — Аз искам нещо много повече от това. — За миг кожата му затрептя като крилца на оси. — Остави сферата.

— Не.

Той вдигна пушката към лицето ми и заяви:

— Тогава просто ще те застрелям.

— А аз ще изпусна сферата.

— И какво ще стане? Какво си въобразяваш, че държиш?

Не знаех какво да отвърна. Какво всъщност държах? Диамантът. Тъканта на времепространството. Странна кварцова топка.

— Детектор — каза Брайтън. — Най-великият детектор, създаван някога.

Погледнах го в опит да преценя дали лъже.

— Знаехме, че приятелят ти е попаднал на нещо, затова финансирахме проектите му. Вие сте невероятни. Какви велики неща изобретявате! Не спирате да ме изумявате и ето че най-сетне създадохте онова, което ние не успяхме. И все пак ти все още не разбираш. Тази сфера прави съвършена снимка на времепространството. Всеки протон, всеки електрон, до най-малкия детайл. Видял си я в действие, нали? Технологията за увеличение на образа все още не съществува, но пък самото изображение вече го има. Негативът. Информацията е там вътре, ако знаеш как да я достигнеш. Вие успяхте да засечете точното състояние на всяка квантова частица на километри оттук. Според теб до какво води това? Как реагира по-голямата квантова система? Не може.

— Стига! — извиках аз и вдигнах по-високо сферата.

— Почакай! — рече Брайтън. Обърна се, заговори в ухото на един от мъжете и той излезе от залата. — Ако не искаш да разбереш — продължи Брайтън, — тогава имаме на разположение още една възможност да ти помогнем да вземеш не толкова… разрушително решение по въпроса. — Сините му очи не се откъсваха от лицето ми, когато извика през рамо. — Доведете я!

Един от хората му влезе в стаята, като влачеше съпротивляваща се фигура.

— Попита как сме разбрали, че сте тук — каза Брайтън на Мърси. — Вероятно трябваше да попиташ твоето другарче. Представи си изненадата ни: докато сме ви търсили, вие сте пътували насам.

Тогава разбрах, че вече съм в ръцете им.

Мъжът беше запушил с огромната си длан устата на Джой; с другата я стискаше през кръста и я носеше пред себе си като торба с брашно. Краката й се олюляваха над пода.

— Джой — извиках аз.

— Е, това е сделката — каза Брайтън. — Ти ни оставяш сферата, а ние ви пускаме живи.

— Не — обади се Мърси. — Той лъже.

— Ти избираш, Ерик, не тя.

— Как мога да ти имам доверие?

— Имаш думата ми.

— Това не е достатъчно.

Ръцете ми започнаха да треперят. Сферата беше тежка; каквото и да направех, трябваше да стане скоро или щях да се лиша от избор.

— Тогава и тримата ще умрете.

Джой започна да рита и да се гърчи в ръцете на огромния мъжага. Тя издърпа за миг дланта му от устата си и извика високо и паникьосано: „Ерик!“. Ръката отново притисна устните й.

— Имаш пет секунди — каза Брайтън.

Погледнах към Мърси.

— Той лъже — рече тя. — Разбий я!

— Разбиеш ли я, тя ще умре — сопна се Брайтън. — Можеш да заложиш живота си на това. Но няма причина да става така, Ерик.

Той тръгна към Джой, която се мяташе в прегръдката на мъчителя си. Брайтън вдигна пушката и притисна дулото в слепоочието й.

— Ако дръпна спусъка, къде ли ще иде съзнанието й? Чудя се. Дали мъртвите очи все още ще колапсират вълната? — Той отметна с оръжието един кичур от косата й. — Ти обичаш експериментите, Ерик. Да проведем ли един, за да видим какво ще стане? Е, решавай.

— Почакай — казах аз, опитвах се да печеля време.

Опитвах се да мисля. Не можех да му дам сферата, но не можех и да оставя Джой да умре. Вече бях отговорен за смъртта на Сатвик. На Стюарт. Не можех да стана причина и за нейната смърт.

— Изтече ти времето, Ерик. Имаш една секунда.

— Чакай! — извиках аз и свалих сферата до гърдите си.

— Не! — изпищя Мърси, хвърли се към мен и се опита да изрита сферата от ръцете ми, а аз едва не я изпуснах.

Отдръпнах се и стиснах здраво сферата до гърдите си. Мърси посегна към мен, но закачи само джоба на ризата ми и скъса плата.

В този миг малкото заешко краче изпадна от джоба ми и се плъзна по пода.

Всички го проследиха с поглед.

Аз гледах към Джой.

Това беше мигът на просветление, когато виждаш пътя към решението. Сякаш винаги е бил точно пред теб и е трябвало само да го забележиш.

Заешкото краче спря върху бетона. А очите на Джой го проследиха по целия му път. После срещнаха моите.

Тя примигна.

— Ти не си сляпа.

— Времето изтече — извика Брайтън и притисна пушката по-силно към главата й.

Аз се взирах право в Джой. Очите й не помръдваха. Не се откъсваха от мен.

— Ти не си сляпа — повторих аз.

Всички бяха застинали в очакване. Здравенякът, който държеше Джой, погледна към Брайтън и той се извърна към мен.

Именно Джой наруши този транс. Помръдна леко рамо, мъжът свали ръка от устата й и я остави на пода.

Тя изпъна шия и се протегна.

Брайтън свали оръжието си и поклати разочаровано глава.

Мислите ми препускаха. В този миг я видях съвсем различна.

— Но… онзи ден в лабораторията ти…

— Не колапсирах вълната — довърши тя изречението ми.

Видях я как потрепва за миг — като мимолетна игра на светлината.

— Казах ти — рече тя тихо — да не вярваш на очите си.

— Но… защо?

Тя застана до Брайтън.

— Наблюдаваме работата ти още от най-ранните ти публикации.

Брайтън се намеси:

— Когато те наеха в „Хенсън“, за нас не беше трудно да изпратим някого да те наблюдава.

Не можех да продумам. Не намирах думи.

Ако имах оръжие, щях да ги застрелям и двамата. Но аз нямах оръжие. Имах само сферата.

Вероятно Брайтън го видя в очите ми — мига на решението. Както го беше видял и в очите на Мърси.

— Все по трудния начин — въздъхна той, махна леко с ръка и двама мъже скочиха към мен от сенките.

Аз вдигнах сферата високо и я хвърлих с всичка сила, но те бяха твърде бързи. Един се стрелна към нея и тя се стовари върху ръката му вместо на пода — той изкрещя от болка, а сферата се изтърколи точно в секундата, в която вторият мъж заби рамо в корема ми.

Паднах и въздухът излетя от гърдите ми.

Сферата се търкаляше по пода, докато се изправях на крака. Мърси изпищя, а Джой се втурна към мен и ме сграбчи за ръката. Блъсна ме силно, аз се ударих в стената и се плъзнах към пода. Светът посивя.

Стиснал пушката си, Брайтън прекоси стаята към Мърси. Тя заотстъпва, препъна се в сферата и падна. Опитах да се изправя, но краката не ме държаха. Плъзнах се пак надолу и се стоварих тежко на пода.

Брайтън стоеше над Мърси.

Исках да заговоря, но нищо не излизаше.

Брайтън приклекна, стиснал пушката, а с другата си ръка посегна към сферата. В мига, в който пръстите му я докоснаха, тя просветна отвътре. Дори без захранване. Дори когато целият хардуер беше разбит и изкормен.

— Сферата помни — каза Брайтън.

В сферата се разгръщаше сцена — холографски филм. Потрепващи фигури, стрелба и стомана.

— Ето това не разбра твоят приятел.

Тогава осъзнах, че говори на мен. Галеше гладката повърхност, а тя показваше изображение на Джой, която ме запраща към стената.

— Веднъж създадена, сферата помни. Тя е съвършена холограма на всичко. Минало, настояще, бъдеще. Инструмент с невъобразима мощ. — Той се обърна да ме погледне. — Тя помни. А онова, което е засечено от нея, не може да бъде променено точно както резултатите от твоя детектор не могат да бъдат променени. Искаш ли да видиш какво става после? — Усмихна се. — Не? Вече не ти трябва кристална топка за това, нали?

Брайтън отдръпна ръка от сферата и тя пак потъмня. Той се изправи и се приближи до мен.

— Казаха ли ти, че каскадата гори? Казаха ли ти, че вечността е изходът? Е, има и друга възможност, Ерик. Друго неизбежно следствие от раздуването на времето. Каскадата не е просто изход. Тя е и мина. Мина в самото време. Мина към бъдещето. Мина за идеи. Този свят е бърз като мълния в сравнение с онези горе, които почти не помръдват. Не си виновен ти, но това няма значение. Ти щеше да създадеш математиката, която щеше да направи възможен следващия велик скок. Ти щеше да отключиш нови технологии, които други щяха да използват, за да отворят следващото ниво в каскадата. Но вече и това няма значение.

Пак се опитах да се изправя и краката отново не ме удържаха. Седнах.

Брайтън се наведе към мен и прошепна:

— Сега, Ерик, има значение само, че скоро ти ще знаеш повече от мен. Ще узнаеш дали има Ад.

Той насочи пушката към главата ми.

Видях движение зад гърба му — Мърси се опитваше да се изправи на колене. Брайтън я видя и на лицето му се изписа раздразнение. Вместо да застреля мен, той се обърна и застреля нея. Рамото й се отметна назад, тя се извъртя по корем и се плъзна по пода. Брайтън тръгна към нея. Застана отгоре й и насочи пушката, като зареди нов патрон.

— Този път ще си останеш там — обеща й той.

Мърси пълзеше по корем и оставяше алена диря по мръсния бетон. Но не се отдалечаваше, приближаваше се. Към Брайтън. Сякаш нямаше търпение да посрещне куршума. Той вдигна пушката и Мърси дори не потрепна; вместо това се извъртя и рязко изрита сферата. Кълбото се затъркаля по пода към мен и всички го проследиха с поглед.

Хвърлих се към сферата — за един последен опит. Гладката й повърхност беше топла под ръцете ми. Изправих се на колене и с последни сили я вдигнах над главата си.

Този път те нямаха време за реакция. Нямаха време да направят нищо друго, освен да се взират с ужас. Устата на Брайтън зина в писък.

— Не!

Хвърли се напред, но твърде късно.

Аз запратих сферата към пода с всички сили.

Времето като че ли се забави, докато тя се разбиваше — светлина, която не беше светлина, а точно обратното — разгръщаща се чернота. Всяка сцена от всяка ера, Моцартов концерт в експлозия от бял шум — Брайтън затвори очи, докато сферата се взривяваше и пръскаше отломки към телата ни заедно с надигащата се ударна вълна — костите на черепа ми се плъзнаха една в друга, издавайки беззвучен тон, докато пространството около мен се разгръщаше, осезаемо, но не и видимо. Мракът, който чувствах като дете, се разстилаше от центъра на сферата. Моят стар спътник, неизменен спътник.

Тишината беше пълна.

Събудих се в бяла стая.

Лежах по гръб, главата ми се маеше.

Щом се посъвзех, се огледах. Леглото беше разбъркано. Бели чаршафи. Бели възглавници.

Голите бели стени ми се сториха някак познати. Като бяла дъска, в която съм се взирал твърде дълго. Намирах се в болница.

Или пък бях мъртъв.

Проверих тялото си, като прокарах ръка по гърдите си, но не напипах никакви превръзки. Размърдах пръстите на краката си под завивката и видях, че тя се разшава.

Бавно спуснах крака от леглото и стъпих на пода. Останах така доста време, докато студът се издигаше от стъпалата ми. Трудно пазех равновесие.

Мястото миришеше на болест и дезинфектант. Ако това беше смъртта, значи Брайтън бе прав — намирах се в Ада. Единствено там от цялото отвъдно би имало болници.

Не съм сигурен колко дълго съм седял така, преди една сестра да мине покрай отворената врата, и аз я извиках.

Тя спря и ме погледна. Тъмната й коса беше прибрана на конска опашка и разкриваше открито лице с очаквателно изражение. Сестрата ме гледаше и стискаше клипборда си.

Не знаех защо я повиках.

Тя носеше синьо болнично облекло и имаше вид на човек, който трябва да иде някъде другаде. Надяваше се, че въпросът ми ще е такъв, че да му отговори бързо. Виждах го изписано на лицето й.

— Откога съм тук? — попитах аз.

Това промени изражението й. Нетърпението преля в тревога и тя прекоси стаята ми.

— Откога ли? — повтори въпроса ми.

— Да.

— Почти от седмица. Не помните ли?

— А какви са нараняванията ми?

— Свалихме превръзката от ръката ви вчера.

— Не. — Погледнах към ръката си и видях розовата кожа. Старо изгаряне, отпреди няколко живота. — Другите ми наранявания.

Тя ме гледаше объркано.

— Какви други наранявания?

Седях в кабинета на лекаря.

Той беше от другата страна на бюрото, разтворил пред себе си здравния ми картон. Лицето му изглеждаше младо. Дори щях да реша, че е твърде млад за психиатър, ако не забелязах, че косата му е леко посивяла отпред и сигурно е доста по-възрастен, отколкото изглеждаше. Той се взираше в мен с отработена загриженост. Представих си го как упражнява това изражение през огледалото с надеждата, че му се получава добре.

— Е, разбрах, че отново имате проблеми с паметта.

— Да.

— Показахте лоша реакция към някои от медикаментите, които ви давахме. Радваме се, че най-сетне сте по-добре. Като че ли новите лекарства действат.

— Как се озовах тук?

— Не помните ли?

— Не.

— Проблемите с паметта са често срещан страничен ефект от медикаментите, които взимахте, но вие се оказахте твърде податлив. Виждам в картона ви, че сте показвали подобна реакция и в миналото?

— Кога?

— Тук пише, че сте реагирали зле на медикаменти в Индианаполис.

— Не, аз… тогава… — не можах да довърша. Не намерих край за изречението. Какво тогава? Затова отново зададох въпроса: — Как се озовах тук?

— Бяхте изпратен при нас за тридневно наблюдение, след като полицията ви е открила да бродите по улиците. Говорили сте несвързано.

— Полицията.

Опитвах се да проумея казаното. Не това се беше случило.

— Събитието беше изключително тежко за много хора — рече той. — Някои не успяха да се справят. Като се има предвид миналото ви, не е изненадващо, че за вас е било особено трудно.

— Не ви разбирам.

— Тук сте само докато се стабилизирате — каза лекарят. — Вече обсъдихме това, не помните ли?

— Не.

Той се смръщи леко и записа нещо в папката.

— Вие страдате от ретроградна амнезия. Мисля, че ще се наложи да ви спрем всички лекарства. Как е настроението?

— Добро.

— А треморите?

Протегнах ръка да проверя. Пръстите ми трепереха.

— Не е много зле — произнесе се той.

Втренчих се в тресящата се ръка. Щом смяташе, че това не е много зле, колко ли зле е било.

— А имате ли чувството, че виждате движение с периферното си зрение?

— Не.

— А натрапчиви мисли? Тревожност?

— Не.

— Склонност към самозаблуди?

Явно това бе крайната цел на въпросите му. Огледах стаята. Кабинетът му беше хубав. Имаше книги и симпатично дървено бюро. Беше се постарал, все пак външният вид е от значение. Хубав прозорец с хубава гледка към морава. Отвън се виждаха дървета и сини небеса. Слънцето грееше.

— Само…

— Само какво? — попита той.

Бях на ръба да му кажа. Да излея всичко. Но замълчах. Замълчах, защото зад прозореца слънцето грееше и аз исках да почувствам отново как стопля лицето ми.

— Кошмари — казах. — Само понякога имам кошмари.

— За какво?

— За една жена. Казва се Мърси. Едната й ръка е осакатена.

— Нейната ръка? — Това като че ли го заинтригува. Той взе пак химикалката, но не започна да пише. — Ние поговорихме за семейството ви. Помните ли?

— Помня — отвърнах.

Макар че исках да забравя.

— Това е било преди години. Трябва най-сетне да си простите. Кажете ми още за този сън.

— Не мога да си спомня.

Пак се чувствах замаян.

Не ми харесваше как ме гледа. Станах. Вече не исках да говоря. Вече не исках да мисля за това.

— Арестуван ли съм?

— Какво? — Той събра вежди, изглеждаше искрено объркан от въпроса ми. — Защо да сте арестуван?

— Значи мога да си тръгна?

Тревогата му сякаш се засили. Той записа още нещо в папката и отвърна:

— Скоро. Щом се стабилизирате.

Наведох се напред и потърках слепоочията си. Помислих си, че сигурно и мама се е срещала с лекари като него. Напълно убедени в самозаблудите й.

— Трябва да изляза. Не мога да остана тук.

— Не мисля, че това е добра идея точно сега. Особено като се имат предвид събитията от последните две седмици.

— Какви събития?

Той се взираше в мен, преценяваше ме.

— Гледахте го по новините всяка нощ през последните пет дни.

— Какво съм гледал?

Направих огромно усилие да си припомня нещо, каквото и да е, от времето, прекарано в болницата. Но не можах.

Погледът му стана по-твърд.

— Дават го по всички канали.

— Какво се е случило? Какво дават по новините?

Челото му пак се сбърчи.

— Да, определено трябва да ви сменим лекарствата. Никога не съм виждал толкова тежко състояние на ретроградна амнезия. Това е ненормална реакция.

Чух гласа на Брайтън в главата си: Ти съсипа света.

— Какво е станало? — повторих отново. Лекарят не ми обърна внимание и продължи да пише в бележника си, а аз стоварих ръка върху бюрото му. — Какво се е случило?

Отидох до мотела и паркирах колата отпред. Трафикът беше доста по-слаб, отколкото го помнех. И това беше единствената разлика. Имах чувството, че е минала цяла година, макар да бяха едва няколко седмици. Влязох вътре.

Служителката ме погледна над очилата си. Жена на средна възраст със синкава коса и твърде много грим.

— Имах стая тук преди няколко седмици и там останаха мои вещи.

— Име и номер на стаята?

Аз я познавах, но тя не ме позна. Вероятно бе виждала десет хиляди такива като мен да влизат и излизат през тези врати. — Ерик Аргус. Стая 220.

— Имаме бюро за намерени вещи — отвърна тя. — Какво сте забравили?

— Папки. Две картонени папки. Бяха заключени в сейфа в дрешника. Както и една малка брезентова торба.

Жената изчезна за няколко минути и когато се върна, носеше папките и торбата.

— Тези ли са?

— Да.

Тя плъзна една бланка по плота.

— Подпишете тук. Имате ли документ за самоличност?

Отворих портфейла си и й показах шофьорската си книжка. Тя преписа номера й, аз подписах бланката и най-сетне получих папките. Те бяха почти безтегловни. След това жената стовари с трясък торбата на плота.

— Изненадан съм, че са още тук — казах аз.

— Имате късмет. Пазим всичко намерено трийсет дни.

— А после какво става?

Тя сви рамене.

— Ами остава за служителите. Който свари — той завари.

Автоматичните врати зад мен се отвориха със съсък и през тях влезе едно семейство. Майка, баща, момче и момиче. Предположих, че са на ваканция тук заради океана.

— Имате ли нужда от още нещо? — попита ме служителката.

— Да — отвърнах. — Искам да наема друга стая.

Смених предавката, за да паркирам.

Вятърът духаше от океана и постилаше призрачни ивици пясък по асфалта.

Отворих хартиената торба на седалката до мен, свалих фолиото, после завъртях капачката на бутилката и помирисах съдържанието й.

Бърбън. Хубав бърбън.

От радиото в колата се носеше музика, тиха мелодия, женски глас. Представих си живота си различно. Представих си, че мога да спра дотук. Да не отпивам първата глътка.

Ръцете ми трепереха.

Бяха изминали три месеца.

Погледнах към папките на седалката до мен, върху тях лежеше пистолетът на татко.

Ще започна ли пак да пия?

Папките знаеха.

Първата глътка изкара сълзи в очите ми. После надигнах бутилката и отпих дълбоко. Опитвах се да получа прозрение. Мислех за Сатвик.

„Те знаят ли, че са различни?“, бях го попитал.

— Един от тях — отвърна той. — Един от тях знаеше.

Когато преполових бутилката, погледнах към пистолета.

Представих си какво би сторил един деветмилиметров куршум с човешки череп — каква голяма и дълбока дупка ще направи. Как ще разкрие мястото, където обитава съзнанието — ще го разтвори и то ще се изпари като течен азот във въздуха, със съскане, и ще изчезне яко дим. Един пистолет може да бъде много неща, включително и превозно средство, което да те върне към предполагаемия ред.

Посегнах към първата папка.

Ръцете ми бяха стабилни, докато я отварях и издърпвах листа. Треперенето беше спряло още с първата глътка — нервите най-сетне бяха добре смазани. Вече не бях същият, след първата глътка. А до края на бутилката щях да съм съвсем друг човек.

Разгърнах листа. Погледнах резултатите от детектора — и като направих това, най-сетне колапсирах вероятностната вълна на експеримента, който бях провел преди месеци.

Когато отворих втората папка, видях изображението. Взирах се в двете тъмни ивици на хартията — във вече познатия модел от мрак и светлина.

Макар че, разбира се, резултатите са били там през цялото време.

Взех пистолета и бутилката и излязох на вятъра.

Миризмата на океана ме връхлетя, докато слизах към гладкия пясък. По него не личаха други следи — бяха пометени от вятъра и дъжда. Небето тъмнееше страховито.

Прокарах крива пътечка до прибоя, като избягвах по-големите скали. Сега беше средата на прилива и вълните още бяха ниски и редовни, вдигаха поли от бяла пяна към брега. Пясъкът тук беше почти равен и вълните губеха енергията си на огромна площ. Над мен чайките описваха кръгове в небето.

Имаше много имена за онова, което се бе случило. Прикачваха му различни съкращения, всякакви азбучни вариации, които имаха за цел да го обуздаят, да го направят по-разбираемо. Сякаш, ако му дадеш име, ще успееш да го проумееш. Всъщност използваните термини бяха само описателни. Масово психогенно заболяване беше един от етикетите за случилото се. Имаше и такива, които използваха по-религиозна терминология.

Със сигурност се знаеше само едно: бяха умрели хора. По целия свят, в един и същи ден. Не се бяха събудили. С милиони. Други просто бяха паднали на улицата. Трети — най-младите и най-здравите — се бяха удавили. Автобусни шофьори, медицински сестри, учители и счетоводители. Банкери в Италия и земеделци в Индия. Десетки хиляди по целия свят бяха навлезли в океани, в езера или в реки и повече не излезли оттам.

По цялата планета малък, но статистически значим процент от населението бе поело последния си дъх. Статистиците още коментираха това статистическо отклонение — броя на смъртните случаи в онзи ден.

Но аз знаех, че съществува и още едно статистическо отклонение, което все още оставаше незабелязано. Все още. Сред умрелите нямаше нито един учен.

Ако разпределението е случайно, защо ги няма сред учените? — бях попитал Сатвик.

Ако те са част от неопределената система, защо ще стават учени?

А аз знаех и още нещо.

Изследователите, които се опитваха да повторят работата на Сатвик, щяха да се провалят. Те нямаше да открият хора, които не могат да колапсират вълната. Онези, които живеят сред нас, но не са част от нас. Те нямаше да открият онова, което беше открил Сатвик. Това доказателство бе изчезнало. Още един експеримент, който нямаше да може да бъде повторен.

Приближих се до водата и последвах оттеглящата се вълна десетина метра навътре, после забих крака в пясъка, приведох се срещу вятъра и се вгледах в океана.

Мърси беше мъртва. Макар че ми отне няколко седмици, докато се уверя в това. Имаше уебсайтове, които публикуваха имената и снимките на някои от умрелите. Хора без документи за самоличност. Още една жертва на странния феномен. Полицията беше открила тялото й изхвърлено на брега.

Спомних си какво ми каза Викърс. Те не виждат нищо, защото в тях няма нищо, откъдето да се извърши наблюдението. Мърси през цялото време е била една от обречените. Но обречена на какво? Да се бори срещу Брайтън? В някои отношения тя изобщо не бе съществувала. Не и наистина.

Следващата вълна се втурна към мен, заля краката ми, стрелна се към брега и ме остави да стърча сред водата. А тук тя винаги беше студена.

Отпих от бутилката и извадих пистолета от джоба на суичъра си. Той беше тежък и черен. На едната му страна с малки релефни букви бе изписано „Рюгер“. Носех го, по един или друг начин, от деня, в който беше използван на същия този паркинг, където сега бе спряна моята кола.

Помислих си за татко и за океана. Вълната с твоето име.

Представих си как отплавам и вече не виждам суша. Там, сред синята вода, където всичко беше едно цяло.

Вятърът се засили и аз се олюлях. Зачаках следващата вълна и когато тя дойде, навлязох още по-дълбоко, чак до колене. Погледнах към пистолета, който тежеше в ръката ми.

Поглед към предполагаемото.

Хвърлих го с всичка сила възможно най-далече.