Съдбата навести Доти Епщайн преди година под формата на привикване в директорския кабинет.

И преди бе ходила там.

Долорес Епщайн не бе извикана заради някой от обичайните проблеми — сбиване, измама, скъсване на изпит, отсъствие. По принцип тя биваше пращана в кабинета по причини, които бяха доста по-сложни: подготвяне на нерегламентирани химически експерименти, поставяне под съмнение на разбиранията на учителя й за неевклидовата геометрия или четене на книги в клас, защото нищо ново не можело да се научи и било разумно да се оползотворява някак си времето.

— Долорес — щеше да каже директорът, — нямаш право да се държиш така, сякаш си по-умна от другите.

— Но аз съм по-умна — щеше да отговори тя не защото бе арогантна, а защото наистина бе по-умна.

Този път Доти не знаеше къде й е грешката. Да, бе влязла с взлом в библиотеката да търси една книга, но едва ли някой — я бе усетил. Доти познаваше всяко ъгълче в това училище, беше отключвала всички ключалки и надничала във всички килери, шкафове и ниши. Но без да има лоши намерения. Обикновено търсеше нещо или просто искаше да провери дали няма да й се опъне някоя ключалка.

Господин Филипс седеше зад масивното си бюро. В кабинета имаше и друг човек — мъж с прошарена коса и прекрасен сив костюм. Седеше отстрани, окъпан от слънчевите лъчи, процеждащи се през щорите. Сякаш бе излязъл от филм. Всъщност в последното имаше голяма доза истина.

— Долорес — каза господин Филипс, — това е господин Алберт Елингам. Знаеш ли кой е господин Елингам?

Естествено, че знаеше. Всички знаеха. Алберт Елингам притежаваше компанията „Американ Стийл“, вестник „Ню Йорк Ивнинг Стар“ и „Фантастик Пикчърс“. Беше богат като Крез, от хората, които могат да си позволят всичко.

— Господин Елингам има да ти каже нещо много хубаво. Ти си голяма щастливка.

— Седни, Долорес — рече Елингам и махна с ръка към празния стол пред бюрото на Филипс.

Доти седна, а знаменитият господин Елингам се приведе напред, опря лактите си в коленете и сплете големите си, почернели от слънцето длани. Доти досега не бе виждала човек със слънчев загар през март. Тенът бе най-силното доказателство за богатството на Елингам. Той можеше да придобие дори и слънцето.

— Слушал съм много за теб, Долорес — подхвърли той. — Господин Филипс ми е казвал колко си умна. На четиринайсет години, а вече в единайсети клас. Научила си сама латински и гръцки. Доколкото разбрах, правиш преводи, а?

Доти кимна скромно.

— Скучаеш ли понякога в училище? — попита той.

Доти погледна притеснено директора, но той се усмихна и кимна окуражително.

— Понякога — отвърна Доти. — Но вината не е в училището.

Двамата мъже се изкискаха и Доти се поотпусна. Съвсем мъничко.

— Основах училище, Долорес — продължи господин Елингам. — Ново училище, в което специални хора като теб могат да се обучават по програми, съответстващи на качествата им. Вярвам, че ученето е игра, прекрасна игра.

Господин Филипс сведе глава към блока с попивателна хартия на бюрото. Повечето директори вероятно не са на мнение, че ученето е игра, но как да възразиш на великия Алберт Елингам. Ако той каже, че ученето е игра, значи, е игра. Ако каже, че е слон с ролкови кънки и зелена рокля, значи, е слон с ролкови кънки и зелена рокля. Когато разполагаш с достатъчно власт и пари, можеш да определяш значението на думите.

— Подбрал съм трийсетина ученици с различно потекло за училището. Бих искал ти да се присъединиш към тях — продължи Елингам. — Няма да ти бъдат налагани никакви ограничения в учебния процес и ще получаваш каквото ти е необходимо. Как ти се струва това?

На Доти това й се струваше прекрасно. Но веднага усети, че има проблем.

— Родителите ми нямат пари — обясни простичко тя.

— Парите не бива да застават на пътя на образованието — каза благо Елингам. — Училището ми е безплатно. Ще бъдеш моя гостенка, ако приемеш.

Това звучеше твърде добре, за да е истина, но бе истина. Алберт Елингам й изпрати билет за влака и петдесет долара джобни пари. Няколко месеца по-късно Доти Епщайн, която бе прекарала целия си живот в Ню Йорк, отпътува към планините на Върмонт. Никога не бе виждала толкова дървета на едно място.

Училището имаше голям фонтан, който й заприлича на онзи в Сентръл Парк. Сградите с тухлена и каменна зидария бяха като излезли от приказка. Стаята й в къща „Минерва“ беше голяма, но уютна и с камина (по тези места е студено). Книгите бяха много и хубави и човек можеше да чете каквото си поиска, без да плаща библиотечни такси. Учителите бяха мили. Имаше добра научна лаборатория. Уроците по ботаника се провеждаха в оранжерия. Учителка по танци бе мадам Скоти, която се мъкнеше навсякъде облечена в трико и с шалче на врата. На ръцете й имаше безброй гривни.

Господин Елингам живееше в кампуса със съпругата си Айрис и тригодишната си дъщеря Алис. Понякога, през уикендите, на алеята спираха скъпи коли, от които излизаха изискано облечени хора. Доти разпозна две филмови звезди, политик и известен певец. Тогава идваха групи от Бърлингтън и Ню Йорк и в Голямата къща гърмеше музика. Понякога гостите на господин Елингам обикаляха из имота; мънистата по роклите проблясваха на лунната светлина. Дори в Ню Йорк Доти не бе виждала толкова знаменитости.

Персоналът си вършеше съвестно работата, но имотът бе голям, пълен със скришни местенца, така че оставаха следи. Чаша от шампанско тук, сатенена пантофка там. Безброй смачкани фасове, пера, мъниста и други остатъци от богатите и красивите. Доти събираше интересните предмети и ги съхраняваше в своя музей. Най-хубавото нещо, което намери, бе сребърна запалка. Вдигаше и сваляше капачето й, впечатлена от финия механизъм. Разбира се, смяташе да върне запалката на собственика й, просто искаше да й се полюбува известно време.

Тъй като господин Елингам даваше на учениците свободата да работят, учат и скитосват, Доти прекарваше голяма част от времето сама. Върмонт беше по-различен тип място — там нямаше противопожарни стълбища и водопроводни тръби, по които да се катери. Бързо свикна с горите и често обикаляше покрайнините на кампуса. През есента, при едно от първите си излизания, откри тунел. Обичаше да изследва горите, за нея дебелият балдахин от листа и дълбоката тишина, нарушавана само от случайно прошумоляване, бяха новост. Изведнъж обаче чу нещо познато — слаб металически звук, идещ изпод краката й. Веднага се сети какво е това думкане. Такъв звук издават капаците на уличните шахти, когато стъпиш върху тях.

Доти вдигна капака и видя чисто бетонно стълбище. Озова се в мрачен тухлен тунел, който бе сух и добре поддържан. Любопитството й се засили. Светейки си със сребърната запалка, стигна до дебела врата с плъзгаща се плоскост на нивото на очите й. Знаеше какво е това — врата към незаконна кръчма, в града бе пълно с такива.

Вратата бе отключена. Мястото плачеше да бъде изследвано и тя го направи. Вътре имаше малка стаичка с висок таван. По стените минаваха рафтове, отрупани с бутилки алкохол. Доти разгледа красивите етикети; надписите бяха на френски, немски, руски, испански, гръцки… същинска библиотека на алкохола.

На една от стените бе прикрепена стълба. Доти се изкачи по нея и отвори капака горе. Озова се в малко помещение със сводест покрив от стъкло. Подът бе застлан с кожени постелки, върху които лежаха възглавници, пепелници и чаши за шампанско. Като стъпи върху пейката до стената, разбра, че е на малък остров, разположен насред изкуственото езерце зад Голямата къща.

Скривалище! Най-тайното скривалище на света. Реши това да бъде читалнята й.

Доти Епщайн прекарваше много време там, завита с покривало от кожа и заобиколена от купища книги. Никой не успя да я засече, а и господин Елингам едва ли би имал нещо против тя да кисне в скривалището. Той бе толкова мил и забавен човек.

Мястото бе най-сигурното на света.

Онзи априлски ден бе странен, мъглата се стелеше между дърветата и обгръщаше целия „Елингам“ с млечно одеяло. Доти реши, че времето е подходящо за мистерии. Шерлок Холмс би бил чудесен избор. Тя бе чела всички истории за Шерлок Холмс, но препрочитането им й доставяше голямо удоволствие, а и тази мъгла много наподобяваше лондонската от книгите.

Доти знаеше кога е подходящото време да ходи в малкия купол. Беше понеделник следобед — всички от Голямата къща се бяха изнесли. Господин Елингам бе отпътувал сутринта, а съпругата му — следобед. Доти взе книгата за Шерлок Холмс от училищната библиотека и се отправи към скривалището си.

Когато погледна през купола, имаше чувството, че се намира в облак. Изтегна се на пода, зави се и отвори книгата. Скоро се изгуби из улиците на Лондон — играта бе започнала!

Доти така се бе вглъбила, че се стресна от шума, идещ отдолу. Някой бе в стаята с напитките и се изкачваше по стълбата. Някой се приближаваше. Тъй като нямаше време да се измъкне, Доти се зави с тежкото кожено одеяло и се притисна плътно към стената в опит да се смеси с камарата възглавници. „Просто остани на пода. Превърни се в купчинка.“

Чу изскърцването на капака и как той изхлопа върху камъка при отварянето. Човекът се качи в купола, беше на една крачка от лицето на Доти. Тя се молеше той да не стъпи върху нея. Присви се още повече.

Човекът направи няколко крачки встрани и остави нещо на пода. Доти се престраши да повдигне крайчеца на одеялото. Видя как една облечена в ръкавица ръка вади предмети от чанта и ги слага на пода. Побутна крайчеца нагоре, за да вижда по-добре. Фенерче, бинокъл, въже и нещо лъскаво.

Лъскавото се оказаха белезници. Чичо й, който бе полицейски служител, имаше същите.

Фенерче, бинокъл, въже и белезници?

Сърцето й заблъска бясно от притока на адреналин. Нещо не бе наред. Покри лицето си и се сгуши, носът й се заби в пода. Човекът се помота из помещението няколко минути. После настана тишина. Беше ли си отишъл? Не го бе чула да слиза по стълбата, а тя беше досами главата й.

Усещаше топлия си дъх върху лицето си. Нямаше представа какво става, но от напрежението й се виеше свят. Започна да брои наум. Стигна до петстотин, но така и не чу никакъв шум. Реши да вдигне бавно крайчеца на одеялото. Един сантиметър… два.

Не видя човек. Повдигна още. Нищо. Канеше се да отметне одеялото, когато…

— Здравей — каза някой.

Доти имаше чувството, че сърцето й думка по пода.

— Не се страхувай — продължи човекът. — Можеш да излезеш.

Вече нямаше смисъл да се крие. Изпълзя изпод одеялото, стиснала книгата си. Погледна новодошлия, а после и наредените на пода предмети.

— Те са за играта — обясни той.

Игра? Ама, разбира се. Семейство Елингам обичаха игрите. Те винаги играеха на нещо с гостите си. Търсене на съкровища, загадки, такива неща. Господин Елингам бе натъпкал къщите на учениците с настолни игри, като „Монополи“ например, и понякога идваше да поиграе. Фенерче. Въже. Бинокъл. Белезници. Що за забавление? В „Монополи“ също имаше странни елементи.

— Каква игра? — попита Доти.

— Много е сложна — рече човекът. — Но ще е забавно. Трябва да се скрия. Ти се криеше тук, нали?

— За да почета — отвърна Доти.

Тя вдигна книгата, като същевременно се опитваше да попречи на ръцете си да се разтреперят.

— Шерлок Холмс? Обичам Шерлок Холмс. Какво четеш?

— „Етюд в червено“.

— Добра история. Продължавай. Чети. Не искам да ти преча.

Новодошлият извади цигара и я запали. Дръпна и загледа Доти.

Доти бе виждала този човек и преди. Вероятно се бе включил в някоя от сложните игри на Елингам. Но Доти бе печена нюйоркчанка и усещаше кога нещо не е наред. Можеше да преценява по погледа и по гласа. Чичо й, ченгето, често и казваше: „Вярвай на инстинктите си, Доти. Когато имаш лошо предчувствие за някого или нещо, бий си камшика. Нали разбираш?“.

Инстинктите на Доти й казваха да се разкара. „Но бъди внимателна. Дръж се нормално.“ Тя отвори книгата и се опита да се фокусира върху думите. Винаги държеше молив в ръкава си, за да може да си записва разни неща. Когато човекът погледна през купола, тя избута молива към дланта си — беше тренирала това движение в течение на времето — и подчерта едно изречение. Не беше кой знае какво като идея, но може би някой щеше да се досети, ако…

Никой нямаше да се досети, а и за това „ако“ бе ужасно дори да се мисли.

Прибра молива обратно в ръкава си. Не можеше повече да се преструва, че чете. Очите й не успяваха да проследяват думите. Всяка частица от тялото й трепереше.

— Трябва да върна тази книга в библиотеката — подхвърли тя. — Няма да кажа на никого, че сте тук. Мразя тези, дето портят.

Човекът се усмихна, но по странен начин. Усмивката му изглеждаше неискрена, твърде разтеглена.

Доти прекрасно разбираше, че се намира в постройка насред езеро, високо в планината. Прекара всички възможни сценарии през ума си и се досети какво ще стане в следващите няколко секунди. Сърцето й забави ритъма си и закънтя в главата й. Секундите се точеха протяжно. Бе чела много истории, в които смъртта присъства като герой — ясно доловима сила в стаята. Сега тук имаше такава сила; безмълвна гостенка, витаеща в пространството.

— Трябва да тръгвам — каза с глух глас тя.

Запълзя към отвора, но човекът й препречи пътя. Беше като шахматна игра, чийто изход е предизвестен.

— Знаеш, че не мога да позволя да си тръгнеш — каза той. — Де да можех.

— Можете — отвърна Доти. — Аз умея да пазя тайни.

Стисна здраво книгата за Шерлок Холмс. Нямаше как да й се случи нещо лошо, при положение че книгата бе в ръцете й. Шерлок щеше да я спаси.

— Моля ви! — настоя тя.

— Много съжалявам — каза с непресторена тъга човекът.

Беше дошло време за последния ход от играта, а Доти осъзнаваше, че той ще е смъртоносен. Но когато си притиснат на шахматната дъска, просто правиш каквото трябва. Тя се метна към отвора. Нямаше време да слиза по стълбата; пусна книгата и скочи в тъмната дупка. Инстинктивно протегна ръце. Пръстите й се плъзнаха по пречките, но не можаха да се захванат за тях. Тя падаше. Подът я посрещна ужасяващо безкомпромисно.

Успя някак си да запази съзнание. Болката бе почти сладка и нещо топло се разля отдолу. Онзи слизаше по стълбата. Тя се опита да се помести, да запълзи по пода, но не й се удаде.

— Жалко, че дойде тук — измърмори той. — Наистина съжалявам.

После мракът обгърна Доти бързо и абсолютно.

— Лосът е лъжа — каза Стиви Бел.

Майка й се извърна към нея, изглеждаше уморена, както винаги, но бе готова да я изслуша, защото бе съвестен родител.

— Какво?

Стиви посочи през прозореца на микробуса.

— Виждаш ли? — Стиви сочеше табела, на която пишеше „Лос“. — Пет такива подминахме. Страшно много обещания, а нито един лос.

— Стиви…

— Обещаха и падащи камъни. Къде са моите падащи камъни?

— Стиви…

— Вярвам в истинността на рекламите — обяви Стиви.

След тези нейни думи последва тишина. Стиви многократно бе разговаряла с родителите си относно естеството на истината и фактите и бе нормално да възникне спор. Не и днес обаче. Те като че ли бяха постигнали негласно споразумение да не обръщат внимание.

Все пак не всеки ден се случваше да пътуват до училище интернат.

— Не ми харесва, че не ни позволиха да отидем с колата до кампуса — каза баща й вероятно за осми път тази сутрин.

Брошурата на „Елингам“ бе много ясна по този въпрос: „НЕ СЕ ОПИТВАЙТЕ ДА ЗАКАРАТЕ УЧЕНИЦИТЕ В УЧИЛИЩЕТО. ЩЕ БЪДЕТЕ ПРИНУДЕНИ ДА ГИ ОСТАВИТЕ НА ПОРТАЛА. НЕ СЕ ДОПУСКАТ ИЗКЛЮЧЕНИЯ“.

В това нямаше нищо странно, причината бе изяснена точно. В кампуса не бе предвидено да влизат много коли. Пътят бе само един, а места за паркиране нямаше. За влизане и излизане се използваше микробусът на „Елингам“. Родителите й се наостриха, сякаш местата, до които трудно се стига с кола, поначало са подозрителни и накърняват дадената от Бог на американците свобода да пътуват където си поискат.

Правилата обаче са си правила и семейство Бел седяха в микробуса — скъпа, дванайсетместна машина със затъмнени прозорци и видео екран, в който се виждаше отражението на прозореца. Зад волана седеше възрастен мъж с побеляла коса. Той не бе обелил дума, след като ги взе от зоната за отдих преди петнайсет минути, а тогава само каза: „Стефани Бел?“ и „Седнете където ви е удобно. Други няма да се качват“. Стиви бе чувала за прословутата върмонтска сдържаност и за това, че местните наричат гостите „хора от равнината“, но имаше нещо притеснително в това негово мълчание.

— Виж какво — подхвана шепнешком майка й, — ако си промениш решението…

Стиви стисна подлакътниците на седалката.

— Няма да си променя решението. Почти стигнахме.

— Просто искам да кажа… — измърмори майка й и замлъкна.

Често пъти ставаше така. Сутринта бе озвучена от великите хитове и съвсем малко нов материал.

Стиви погледна назад, когато мистичното синьо върмонтско небе изчезна, изгризано от дърветата и стръмните скали, през които се провираше пътят. Ушите й запукаха вследствие на увеличаването на надморската височина, докато се движеха по И-89, отдалечавайки се от Бърлингтън и навлизайки все по-дълбоко в пустошта. Усетила, че разговорът е достигнал естествения си край, тя си сложи слушалките. Когато понечи да натисне бутона за включване на айпода, майка й я докосна по ръката.

— Май не е подходящото време да слушаш онези гадни истории за убийства — каза тя.

— Истински престъпления — отвърна Стиви, не можа да се спре.

Правейки тази корекция, звучеше като някаква педантка. Освен това не биваше да спори. Никакви спорове.

Извади жака и нави кабела на слушалките.

— Чувала ли си се с приятелката ти? — попита майка й. — Джазел?

— Джанел — поправи я Стиви. — Прати ми текстово съобщение. Пътувала към летището.

— Хубаво. Хубаво ще е да имаш приятели.

„Бъди мила, Стиви. Не им казвай, че вече имаш приятели. Ти имаш много приятели. Няма значение, че с повечето от тях се срещаш само в онлайн пространството, във форумите за мистериозни убийства.“ Родителите й нямаха представа, че може да се запознава с хора извън училището и че чрез интернет изнамира сродни души. Естествено, имаше приятели и в училище, но не и каквито се предполагаше, че е редно да има — за партита по пижама, за гримиране и за обикаляне из моловете.

Сега това нямаше значение. Бъдещето бе тук, в мъгливата планина.

— Джанел с какво се занимава сега? — попита майка й.

— Инженерство — отвърна Стиви. — Изработва разни неща. Машини, устройства.

Последва скептично мълчание.

— А онова момче Нейт е писател? — попита майка й.

— Да, момчето Нейт е писател — потвърди Стиви.

Тези две деца бяха първокурсници и щяха да живеят в сградата на Стиви. За второкурсниците не се даваше информация. Но на кухненската маса на семейство Бел седмици наред биваше обсъждана Джанел Франклин от Чикаго. Тя бе национален говорител на „Растящи стъбла“ — програма, която окуражава цветнокожите момичета да се захванат с наука, технологии, инженерство и математика. Стиви знаеше много за миналото на Джанел, например как на шестгодишна възраст тя поправила (както трябва) една печка за сандвичи. Стиви бе наясно какво харесва Джанел — да прави разни машинарии, да заварява и запоява, да селектира организационни техники в пинтерест, да общува с момичета с очила, да чете книги за тийнейджъри, да пие кафе, да отглежда котки и да гледа телевизионни шоу програми.

Стиви и Джанел вече редовно си пишеха съобщения. Това бе хубаво. Първият приятел.

Другият първокурсник в „Минерва“ беше Нейт Фишер. Нейт не бе от приказливите и никога не отговаряше на съобщения, но бе интересна личност. На четиринайсетгодишна възраст той издаде роман в стил епично фентъзи, наречен „Лунни фази“ — седемстотин страници, написани за няколко месеца. Книгата първо излезе онлайн, а после и на хартия. В момента Нейт работеше по продължението.

Такива хора привличаше академията „Елингам“.

— Много интересни личности — отбеляза баща й. — Ти също си специална. Гордеем се с теб, знаеш.

Стиви разчете кода на това изречение: „Много те обичаме, но нямаме представа защо те приеха в това училище, мило наше странно дете“.

Цялото лято бе пропито с особена смесица от споделена гордост и несподелени съмнения, която се обуславяше от учудването, че тази поредица от събития изобщо се е случила. Родителите на Стиви не знаеха, че тя е кандидатствала в „Елингам“. Академията не беше от учебните заведения, в които влизат хора като Бел. Вече почти столетие училището приютяваше креативни гении, радикални мислители и иноватори. Не се попълваха молби, нямаше списъци с изисквания, нито инструкции, като изключим следната: „Ако искате да проучим дали ставате за академия „Елингам“, моля, свържете се с нас“.

Това бе всичко.

Едно простичко изречение, от което всеки летящ високо ученик се разтреперваше. Какво искаха те? Какво търсеха? Бе като загадка от фентъзи разказ или приказка — понякога магьосникът държи да се поразмърдаш, преди да ти позволи да влезеш в Пещерата на тайните. Приемането бе редно да става на базата на списъци с изисквания, резултати от изпити и есета, препоръки, дори кръвни тестове и способност да се изсвири нещо от популярен мюзикъл. Не и в „Елингам“. Просто почукай на вратата. Просто почукай на вратата по специалния, правилния начин, който те не посочват. Нужно е само да се закачиш за нещо. Те търсят искрата. Ако видят искра в теб, можеш да станеш един от петдесетимата ученици, които приемат всяка година. Програмата бе с продължителност едва две години — имаше само първокурсници и второкурсници. Обучението бе безплатно. Влезеш ли, не плащаш нищо. Само трябва да влезеш.

Микробусът отби и спря. На паркинга чакаше тричленно семейство. Едно момиче и родителите му се бяха вторачили в телефоните си. Момичето бе много дребничко, с тъмна, дълга коса.

— Много хубава коса има — подхвърли майката на Стиви.

Макар че говореше за друг човек, тя визираше Стиви, която през пролетта бе окълцала косата си в банята в опит да се „освежи“. Майка й се разплака, виждайки русата й коса в мивката, и я заведе на фризьор, който да пооправи щетите. Косата бе предмет на много спорове, стигна се дотам родителите й да я заплашат, че няма да я пуснат в „Елингам“. Впоследствие обаче те омекнаха, заплахата бе резултат от емоционален изблик. Майка й бе влюбена в косата й и това бе една от причините за окълцването. Но Стиви по принцип смяташе, че изглежда по-добре с къса коса.

Новата прическа наистина й отиваше, а и бе лесна за поддръжка. Възникнаха проблеми, когато боядиса косата си розова, синя и розова и синя. Но сега тя бе нормална — пясъчноруса.

Те взеха чантите на момичето и се качиха в микробуса. И тримата бяха чернокоси, спретнати, с уголемени от лупите на очилата очи. Приличаха на сови. Двете семейства си размениха „здравей-здрасти“, после момичето и родителите му се настаниха зад Белови. Стиви бе виждала момичето в брошурата с първокурсниците, но не можеше да си спомни името му.

Стиви моментално бе смушкана в ребрата от майка си, но се опита да го игнорира. Момичето пак се взираше в телефона си.

— Стиви!

Стиви си пое дълбоко въздух през носа. Налагаше се да се надвеси над майка си и да се провикне към момичето, което бе седнало отсреща, един ред по-назад. Неприятно. Но измъкване нямаше.

— Хей — каза Стиви.

Момичето вдигна глава.

— Хей? — отвърна.

— Аз съм Стиви Бел.

Момичето примигна бавно, докато регистрираше тази информация.

— Джърмейн Бат.

Това бе всичко. Стиви понечи да седне на мястото си, убедена, че е положила усилие, но отново бе смушкана.

— Сприятели се — прошепна майка й.

Няма по-неприятна комбинация от думи от „сприятели се“. Командата да осъществи връзка вледени кръвта й. Отново й се прииска да падат камъни. Но знаеше какво ще се случи, ако не заговори. Родителите й щяха да заговорят. А ако това станеше, не се знаеше къде ще му излезе краят.

— Отдалече ли идваш? — попита Стиви.

— Не — отвърна Джърмейн, отмествайки очи от екрана на телефона си.

— Ние идваме от Питсбърг.

— О.

Стиви се отпусна на седалката, погледна майка си и сви рамене. Не можеше да накара Джърмейн да говори. Майка й й отправи погледа, който означаваше „добре, постара се“. Червена точка.

Микробусът се затресе, защото стъпи на макадамов път. Минаваха покрай магазини, ферми и табели, рекламиращи скиорска екипировка, стъкларски изделия и бонбони с кленов сироп. После сградите оредяха, по поляните се мяркаха само стари червени пикапи и коне.

Все по-навътре и по-навътре в гората.

Изведнъж микробусът сви рязко и Стиви политна настрани, като едва не изхвърча от седалката. На една малка табела, стърчаща над земята, със златни букви бе изписано „Академия „Елингам“. Табелата бе невзрачна, сякаш училището се опитваше да се скрие.

Пътят, по който пътуваха, трудно можеше да се нарече път. Приличаше по-скоро на просека, на криволичещ белег в гората. Първоначално водеше надолу, към един от потоците, оформящи границите на имота. Минаха по съоръжение, което само най-големите оптимисти биха определили като мост — за направата му, изглежда, бяха използвани трупи, въжета и добри пожелания. Изглеждаше така, сякаш би се срутило, ако по него мине нещо, което е по-тежко от пържола.

Микробусът се стрелна напред. Мостът се разклати, а с него и седалката на Стиви.

После се понесоха нагоре. Склонът бе стръмен, все едно се изкачваха по ски писта. Нищо не можеше да спре микробуса. Сенките на дърветата покриваха плътно просеката. Клоните дращеха като с нокти ламарините на превозното средство. Пътят се стесняваше, чуваха се стържещи звуци. Стиви знаеше, че няма от какво да се страхува, но движейки се, микробусът сякаш не зачиташе законите на Вселената. Едва ли точно при това пътуване той щеше да се предаде и да се изтърколи надолу по склона, забивайки се в реката, където да бъде посрещнат от сладката, студена, водна забрава… но знае ли човек.

Теренът стана по-равен, пътят се разшири, а дърветата заотстъпваха пред гледките на зелени поляни. Микробусът се приближи до порта, от двете страни на която се издигаха статуи — крилати, четирикраки, опашати същества с усмихнати лица и празни погледи.

— Много странни ангели — отбеляза майка й и проточи врат, за да ги огледа по-добре.

— Това не са ангели — каза Стиви, — а сфинксове. — Мистични същества, които ти задават въпроси, ако искаш да влезеш някъде. Ако отговорът ти е грешен, изяждат те. Като в „Едип цар“. Загадката на Сфинкса. Това е сфинкс. Не бива да се бърка със спанкс[1], което е любимото оръжие на цялата индустрия за отслабване.

Майка й я погледна с онзи поглед. „Искахме жизнерадостно, пазаруващо и забавляващо се дете, а получихме това странно, тайнствено създание. Не че не го обичаме, но какви ги говори.“

На Стиви понякога й ставаше тъжно за родителите й. Тяхната представа за това кое е интересно бе изключително ограничена. Те никога нямаше да се забавляват истински като нея.

Джърмейн погледна Стиви с големите си светли очи. Изражението й бе неразгадаемо като това на сфинксовете.

В този момент покривалото на съмнението падна върху съзнанието на Стиви. Не бе нормално да я приемат. Писмото бе стигнало до погрешната Стиви. Всичко бе номер, шега, комична грешка. Нищо не бе реално.

Но вече бе твърде късно, защото се намираха в академия „Елингам“.

Първото нещо, което видя Стиви, бе кръгла полянка с фонтан в средата. Насред плискащата се вода се издигаше статуя на Нептун. Гъста гора ограждаше полянката. През пролуките между дърветата плахо надничаха сгради със своите тухли, камъни и стъкла. В далечината се извисяваше Голямата къща, която бе с готическа архитектура — прозорци като на катедрала, вход с четири свода и множество кули на покрива.

Стиви загуби ума и дума за минута. Беше разгледала стотици снимки на имението „Елингам“. Запозната бе с картите и гледките. От свежия разреден въздух, плискането на водата във фонтана на Нептун и слънчевите лъчи, напичащи лицето й, й се замая главата.

Шофьорът свали куфарите на Стиви и трите пазарски торби, които бяха докарани по настояване на родителите й. Торбите бяха ужасно тежки, в тях имаше големи кутии с фъстъчено масло, чай на прах, душ гел, санитарни препарати и други неща, купени на промоция.

— Дали да не му дадем бакшиш? — попита тихичко майка й, когато разтоварването приключи.

— Не — каза Стиви, като се постара възражението й да прозвучи твърдо.

Нямаше представа дали е редно да се дават бакшиши на шофьора на училищния микробус. Точно този въпрос не бе проучила.

— Добре ли си? — попита баща й.

— Да — отвърна тя и се подпря на един от куфарите. — Толкова е… красиво.

— Да, не може да се отрече.

Една голяма количка за голф се приближи и спря до тях. Човекът вътре ги поздрави. Беше по-млад от шофьора на микробуса, на около трийсет години, мускулест, облечен в износени шорти и поло с логото на „Елингам“. Родителите й харесваха такъв тип спретнати хора, затова Стиви се поотпусна.

— Стефани Бел? — каза мъжът.

— Стиви — поправи го тя.

— Аз съм Марк Парсънс. Мениджър на имота. Ще те настаня в „Минерва“. Хубава къща.

Семейство Бел натовариха багажа на количката и се качиха. Джърмейн и родителите й се качиха в друга количка и потеглиха в обратната посока.

— Всички искат в „Минерва“ — добави Марк, когато Джърмейнови се отдалечиха, — тя е най-хубавата къща.

Между горичките се виеха алеи, застлани с каменни плочи. Докато се плъзгаха в сенките на дърветата, Стиви и родителите й гледаха мълчаливо и с възхищение училищните сгради. Някои бяха големи, със зидария от камъни и червени тухли, готически арки и кули в ъглите. Някои бяха с голи фасади, други — покрити с плътна завеса от бръшлян, сякаш бяха дар за боговете на гората. Мястото не приличаше на кварталната гимназия, в която бе учила. То бе сериозна институция на знанието.

Гръцки и римски статуи от бял камък стояха самотно насред полянките.

— Някой е пазарувал от градинския център — отбеляза баща й.

— О, не — отвърна Марк, докато минаваха покрай група статуи. Очите им гледаха празно, но израженията им бяха съсредоточени. Приличаха на комитет, който се кани да вземе важно решение. — Съвсем истински са. Струват цяло състояние, а са оставени на открито.

Статуите като че ли бяха прекалено много. Може би някой трябваше да каже на Алберт Елингам, че няма да е зле да престане да купува статуи. Но когато си богат и известен, помисли си Стиви, можеш да правиш каквото искаш в своята планинска бърлога.

Количката за голф спря пред ниска, но запомняща се постройка, чиито стени бяха иззидани с червени и златисти тухли. Забелязваха се няколко секции. Тази отдясно приличаше на нормална къща, продълговатата й пристройка завършваше с кула. Цялата фасада бе завзета от пълзящи растения, които почти затуляха барелефите — лица в основата на покрива и над прозорците. Вратата бе яркосиня и зееше отворена, пускайки вътре ветреца и мухите.

Стиви и родителите й влязоха в нещо като обща стая. Подът бе каменен, край огромната камина бяха наредени люлеещи се столове. Вътре бе студено и сумрачно и се долавяше миризма на пепел. Червените тапети на изпъкнали шарки създаваха леко клаустрофобична атмосфера. Върху главата на лос на една от стените лежеше корона от декоративни лампички. До камината висеше хамак, подът бе отрупан с възглавнички. Имаше и яркочервен фотьойл, захабен, но явно доста удобен, и широка маса от масивно дърво. На плота бяха оставени кутия и разни джунджурийки като тези, дето се лепят по албуми. От стената до вратата стърчаха осем големи парчета дърво. Бяха дълги над двайсет сантиметра, очевидно не служеха за закачалки. Стиви докосна едно от тях с връхчето на показалеца си, сякаш се питаше: „Какво пък е това?“.

— Здравейте!

Стиви се извърна и видя от кухненската част да излиза жена, стиснала кафена чаша. Беше дребна, мускулеста, със слънчев загар и остригана почти до кожа глава. Предмишниците й бяха покрити с татуировки на цветя. Носеше раздърпана фланелка с надпис „Правя разкопки“ и шорти, под които се показваха здрави космати крака.

— Стефани? — попита жената.

— Стиви — направи отново корекция тя.

— Доктор Нел Пиксуел — каза жената и се ръкува с всички членове на семейството. — Наричайте ме Пикс. Аз съм икономката на къща „Минерва“.

Стиви се загледа в дребните предмети до кутията. Не бяха какви да е, а зъби. Много, много зъби. Тук. На масата. Дали бяха истински, или не, Стиви не можеше да определи, а и едва ли това имаше някакво значение. Маса, отрупана със зъби, си е маса, отрупана със зъби.

— Добре ли пътувахте? — попита Пикс и започна да прибира чевръсто зъбите в отделенията на кутията.

(Чат, каза един от тях, удряйки се в пластмаса. Чат.)

— Съжалявам, тъкмо подреждах. Много рано пристигате…

(Чат, каза един кътник.)

— Някой да иска кафе?

Групичката се отправи към малката кухня. Пикс сипа на всички кафе и започна да обяснява на родителите на Стиви как се процедира с храненето. Закуски в къщата, обеди и вечери в голямата трапезария. Учениците можели да си готвят, когато искат; имало система за поръчване на зеленчуци онлайн. Когато се върнаха в общата стая, майката на Стиви реши да пита за очевидното.

— Това зъби ли са?

— Да — отвърна Пикс.

Доуточнение не последва, затова Стиви се намеси:

— Доктор Пиксуел е специалист по биоархеология. Тя прави разкопки в Египет.

— Точно така — каза Пикс. — Чела си факултативните данни за мен?

— Не. Зъбите, фланелката ти, окото на Хор, татуирано на китката ти, върху кутийката чай от лайка пишеше нещо на арабски, имаш разлика в тена на главата, вероятно от кърпа. Обикновено предположение.

— Впечатляващо — каза Пикс и кимна.

Настана мълчание. Муха забръмча около ухото на Стиви.

— Стиви обича да се прави на Шерлок Холмс — каза баща й.

Той си падаше по такъв тип забележки, звучащи като шеги, и те може би донякъде бяха добронамерени, но винаги имаха и капка заядливост.

— Че кой не иска да е Шерлок Холмс? — Пикс го погледна в очите и се усмихна. — Когато бях малка, четях повече Агата Кристи, защото тя често пишеше за археология. Но всички обичат Шерлок. Хайде да ви разведа да разгледате…

С тази своя намеса Пикс спечели доверието на Стиви.

Шестте ученически стаи в къща „Минерва“ бяха от лявата страна на общото помещение — три на долния етаж, три на горния. На долния етаж имаше обща баня; плочките вероятно бяха много стари, защото в днешно време плочки с подобен цвят не се произвеждат. Ако на особения нюанс трябваше да се даде име, Стиви би избрала „противно сьомгово“.

В края на коридора имаше кула с огромна врата.

— Това място е специално — каза Пикс. — Преди отварянето на училището „Минерва“ е била използвана от гостите на семейство Елингам, така че в нея има неща, които в другите къщи липсват.

Тя отвори вратата, зад нея имаше прекрасна кръгла баня с висок таван. Теракотата бе сребристосива. В средата стоеше голяма вана с крака като на птица. Продълговатите прозорци с цветно стъкло бяха покрити със стилизирани цветя и лози и къпеха помещението във всички цветове на дъгата.

— Тази баня става много популярна по време на изпити — каза Пикс. — На децата им харесва да учат във ваната, особено когато е студено. В друго време не се използва често, защото имаме проблеми с паяците. А сега ще ти покажа стаята ти.

Стиви пусна покрай ушите си забележката относно паяците. Нейната стая, „Минерва 2“, миришеше така, сякаш се е пекла в течение на няколко месеца — на застояло, прясна боя и лак за мебели. Единият от двата плъзгащи се прозореца бе отворен, но мързеливият ветрец не бе успял да проветри. Две мухи се щураха високо горе под тавана. Стените бяха кремави и контрастираха силно на черната камина.

Когато вкараха багажа на Стиви вътре, стана въпрос къде да е леглото, дали може да влезе човек през прозореца и кога децата се прибират за спане. Въпросите не затрудниха Пикс (прозорците се отваряха отгоре и имаха добри ключалки, вечерният час бе 10 в делничните дни и 11 през уикендите, всичко се следеше електронно, чрез идентификационните карти на учениците, и лично от Пикс).

Майка й понечи да се заеме с разопаковането на багажа, но Пикс поведе нея и бащата на Стиви на обиколка из кампуса. Стиви остана сама. Птичките чуруликаха, в далечината се чуваха гласове. „Минерва 2“ проскърца леко, когато Стиви закрачи по пода. Тя прокара длани по стените и усети странни грапавини — безбройни слоеве боя бяха покривали следите от предишните обитатели. Неотдавна бе гледала документален филм за това как боята може да се обели, за да се видят надписи, които са стояли скрити десетилетия наред. Оттогава тя копнееше да обели стена с пара просто за да провери дали ще се покаже нещо.

Тези стени вероятно носеха история в себе си.

Мъглата дойде внезапно. Сутринта бе ясна и свежа, но малко след четири часа завеса от синкава пара затисна земята. По-късно мнозина щяха да споменат мъглата. На залез-слънце всичко бе обвито с перлен здрач и видимостта бе едва няколко метра. Ролс-ройсът „Фантом“ се плъзгаше бавно в мъглата, криволичейки по неравния път към имението „Елингам“. Спря на входната алея, но доста преди Голямата къща. Винаги спираше там. Кратката разходка даваше възможност на Алберт Елингам да разгледа планинското си царство. Изскочи от задната врата още преди колата да се е заковала на място. Секретарят му Робърт Макензи изчака няколко секунди, преди да слезе.

— Трябва да отидете във Филаделфия — каза Робърт на работодателя си, който бе с гръб към него.

— Никой не трябва да ходи във Филаделфия, Робърт.

— Вие трябва да отидете във Филаделфия. Освен това трябва да стоим поне два дена в нюйоркския офис.

Последният автобус със строителни работници, занимаващи се с довършителните работи, мина покрай ролс-ройса; щеше да ги закара в Бърлингтън и малките крайпътни градчета. Шофьорът намали, за да могат работниците да вдигнат ръце за поздрав към работодателя си.

— Добра работа свършихте днес! — провикна се Алберт Елингам. — Ще се видим пак утре!

Икономът отвори вратата и двамата мъже влязоха във великолепното фоайе на къщата. На влизане Елингам винаги изпитваше задоволство от играта на светлината, която се отразяваше от кристалите на струващите цяло състояние шотландски витражи.

— Добър вечер, Монтгомъри — каза Елингам.

Мощният му глас ехтеше в преддверието.

— Добър вечер, сър — отвърна икономът и пое шапките и палтата. — Добър вечер, господин Макензи. Надявам се, че пътуването ви не е било твърде тежко в тази мъгла.

— Отне ни цяла вечност — подхвърли Елингам. — Робърт през цялото време ми дудна за разни срещи.

— Моля те, кажи на господин Елингам, че трябва да отиде във Филаделфия — каза Робърт.

— Господин Макензи държи да ви информирам, че…

— Умирам от глад, Монтгомъри — прекъсна го Елингам. — Какво има за ядене тази вечер?

— Крем супа от целина и филе от риба морски език с бадемов сос, сър, после печено агнешко, грах, аспержи със сос холандез и картофи по лионски. За десерт има лимоново суфле.

— Става. След малко ще хапнем. Доста огладнях. Колко от лепките са още тук?

— Госпожица Робинсън и господин Неър са в имението, но не се чувстваха много добре, така че май само вие двамата и госпожа Елингам ще сте, сър.

— Добре. Викни я. Да хапнем.

— Госпожа Елингам все още не се е прибрала, сър. Двете с госпожица Алис излязоха следобед с колата.

— И още ги няма?

— Предполагам, че мъглата ги е забавила, сър.

— Прати няколко души отвън да й осветят пътя с фенери. Веднага щом се прибере, й кажи, че я чакаме за вечеря. Не я оставяй дори да си съблече палтото. Да идва веднага на масата.

— Добре, сър.

— Хайде, Робърт — каза Елингам, — да поиграем на карти в кабинета ми. И не се опитвай да спориш с мен. Няма нищо по-сериозно от играта.

Като истински професионалист, секретарят запази мълчание. Игрите с шефа бяха неотменима част от работата му, а „няма нищо по-сериозно от играта“ бе един от многото девизи на Елингам. Тъкмо затова учениците винаги получаваха достъп до игрите, а новата — „Монополи“ — бе задължителна не само за тях, но и за членовете на домакинството и персонала. Всеки трябваше да играе поне веднъж седмично, като вече ежемесечно се организираха турнири. Такъв бе животът в света на Алберт Елингам.

Робърт взе пощата от подноса и я категоризира с тренираните си очи. Част от писмата веднага метна обратно, а останалите мушна под мишницата си.

— Филаделфия — повтори той.

Работата му бе да държи великия Алберт Елингам в правилния курс. Справяше се добре с нея.

— Добре де, добре. Уреди срещата. Ах… — Елингам взе от бюрото си листче с логото на „Уестърн Юниън“. Обичаше да пише бележките си на такава хартия. — Стартирах нова загадка тази сутрин. Кажи ми какво мислиш за нея.

— Отговорът „Филаделфия“ ли е?

— Робърт — подхвана със строг глас Елингам, — загадката ми. Добра е, мисля. А сега слушай. То има две страни. Ако искаш да се скриеш, може да те защити от врага ти или да му покаже къде да търси. Кое е? Е? Какво мислиш?

Робърт въздъхна, спря да сортира пощата и се замисли.

— Има две страни — рече. — Като шпионин. Предател. Двуличен човек.

Елингам се усмихна и направи знак на секретаря да продължи да разсъждава.

— Но… тук не става въпрос за някого, а за нещо. Някакъв предмет с двойно предназначение.

Някой почука на вратата и Елингам скочи да отвори.

— Врата! — каза той и отвори. Отвън чакаше икономът. Лицето му бе пребледняло. — Отговорът е врата!

— Сър… — подхвана Монтгомъри.

— Момент. Разбираш ли, Робърт, вратата има две страни…

— Човек може да се скрие зад нея или чрез нея да се издаде къде е отишъл — отвърна Робърт. — Разбирам, да…

— Сър! — повиши глас Монтгомъри.

Двамата мъже се изненадаха от настойчивостта му и го изгледаха объркано.

— Какво има, Монтгомъри? — попита Елингам.

— Някакъв се обади по телефона, сър. Трябва да слезете веднага. На вътрешната линия. В килера. Моля ви, сър, побързайте.

Това държание бе толкова нехарактерно за Монтгомъри, че Елингам се подчини, без да обели дума. Тръгна след иконома, който, след като стигнаха в килера, му подаде слушалката.

— Жена ти и дъщеря ти са при мен — чу се глас.

Стиви Бел имаше едно простичко желание — да се надвеси над труп.

Тя не искаше да убива хора, съвсем не. Чисто и просто, искаше да е тази, която ще разбере от какво е умрял човекът. Искаше торби с надпис „Доказателства“ и защитен костюм като тези на съдебните медици. Искаше да бъде в стая за разпити. Искаше да разнищи случая.

Всичко това бе съвсем нормално и хубаво и вероятно много хора биха го искали, ако бяха честни. Само че старата й гимназия не бе място, където тя да може да изрази това свое желание. Старата й гимназия бе прекрасно учебно заведение, ако си падате по гимназиите. Не бе лоша, нито зловеща. Беше точно такава, каквато всички очакваха да бъде — километри линолеум, бръмчащи луминесцентни лампи, топла миризма на закуски, идеща откъм бюфета рано сутрин, проблясъци на вдъхновение, бързо потушавани от продължителни периоди на скука, и постоянен копнеж да бъдеш някъде другаде. Стиви имаше приятели там, но никой от тях не разбираше напълно любовта й към криминалистиката. Бе написала възторжено есе, изливайки в него цялата си душа, и го бе изпратила малко като на шега. Никога нямаше да я приемат в „Елингам“, така поне си мислеше.

От „Елингам“ обаче харесаха написаното. И й предоставиха тази стая.

Мебелите бяха дървени и изненадващо обемисти. Големият скрин се заклати, когато Стиви го докосна. Лакът не бе успял да скрие множеството драскотини по повърхността. Някои бяха резултат от продължителната употреба, но имаше и инициали и думи. Отвори чекмеджетата и с изненада установи, че не са празни; намери карирано одеяло, дебело червено яке с логото на академията на гърдите, фенерче и кутийка с батерии, синя фланелена роба и ракети за тенис. Стиви извади ракетите и ги разгледа, след което стигна до извода, че това всъщност са снегоходки и че колчетата до вратата са закачалки за тях.

Стиви бе наясно, че във Върмонт е студено, а тези вещи свидетелстваха, че атмосферните условия понякога стават много тежки.

Зае се да разопакова багажа си. Измъкна старите си сиви чаршафи, раирания юрган, който използваше от десетгодишна, и две от най-малко пожълтелите възглавници от шкафа вкъщи. Докато ги оглеждаше на ярката върмонтска светлина, й се сториха опърпани. Тя притежаваше някои нови вещи, като кутията с принадлежности за баня и джапанките, но те не внасяха свежест в стаята.

Не й пукаше. Идеята й бе стаята да прилича на жилището на Шерлок Холмс на Бейкър Стрийт — занемарено, но аристократично.

Сложи си слушалките и се заслуша в записа. Този бе за Х. Холмс, серийния убиец от Чикаго. „… щяха да влязат в крепостта на убийствата на Холмс. Вътре щяха да открият газови камери, помещение за бесене и звукоизолираното подземие…“

Бе маркирала една от кутиите със звездички. Отвори я. В нея бяха любимите й книги за мистерии (внимателно направена селекция, съдържаща няколко десетки романа). Започна да ги нарежда на рафтовете по предпочитания от нея начин.

„… улея до пещта в сутерена, където труповете се…“

Шерлок Холмс застана най-отгоре, до Уилки Колинс. Агата Кристи се разпростря на два рафта, после дойде ред на Джоузефин Тей и Дороти Сейърс. След авторите от по-ново време в края заеха място книгите по съдебна медицина и криминална психология. Отдръпна се назад, за да види как изглежда цялостно колекцията. Направи няколко дребни корекции, докато редът стана както трябва. Където бе тя, там бяха и книгите й.

Подреди книгите, останалото щеше да почака. Вече можеше да се заеме с останалото.

„… киселина, различни отрови, рамка за разпъване…“ Стиви не се интересуваше особено от предметите от ежедневието, като например дрехите. За нея дрехите бяха маловажни, а и нямаше много пари, така че гардеробът й съдържаше предимно дънки и фланелки. Обожаваше дебелия рибарски пуловер, защото такъв носеше детективът от един неин любим роман на скандинавски писател. Предпочиташе чантата, използвана от детектив от английски телевизионен сериал.

Тя не разполагаше с ценни дрехи, като изключим един червен найлонов шлифер, дошъл право от седемдесетте години на миналия век. Бе го намерила на дъното на скрина на баба си. Бе й по мярка, сякаш бе шит за нея. На реверите му закичи значки на любимите си групи, книги и предавания. Шлиферът имаше дълбоки джобове и широк колан и когато го облечеше, Стиви се чувстваше силна, подготвена и изключително непромокаема. Дори майка й, която не харесваше вкуса на Стиви за дрехи, одобри червения шлифер. („Най-сетне нещо червено.“) След като закачи шлифера на закачалка в гардероба и затвори вратичката, Стиви се извърна и видя зомбито.

Стиви бе чела, че актьорите изглеждат по-различно от другите хора, защото камерата изкривява образите. Някой, който изглежда добре на филм, на живо изглежда още по-добре и реалността започва да се изменя леко. Такъв бе случаят с фигурата, стояща на прага на стаята на Стиви. Човекът бе облечен в бяла ленена риза и яркосини шорти. Приличаше на реклама на търговска верига, която си търси лъскава корица.

Нямаше как да сбърка лицето. Когато го бе видяла предния път бе мрачно, покрито с мръсотия, със следи от сълзи. Сега се усмихваше благо. Чертите му бяха меки, заоблени — весели бузи, малък, игриво топчест нос и брадичка с трапчинка. Кафявата му коса бе дълга отгоре и падаше на плавни вълни. Веждите му изглеждаха обработвани. В природата не съществуваше такава извивка. Прасците му бяха неестествено дебели. Месести прасци.

— Здравей — каза той.

Гласът му бе дълбок, гладък и богат, така би звучал сос за месо, ако сосовете можеха да говорят. (За щастие, не могат, вероятно би било скучно да се разговаря с тях.)

— Ти си Хейес Мейджър — каза Стиви.

— Да.

Той се изкиска по мек, срамежлив начин, който според Стиви не свидетелстваше за срамежливост.

Хейес бе звезда от ютюб. В началото на лятото той пусна десетсерийно онлайн шоу, наречено „Краят на всичко“, за човек, спасил се от зомбита. Снимките бяха направени в подземен бункер, лично от Хейес, който проведе разговор с оцелелия. Мястото на събитието бе Гладният град — крайбрежно селище, в което имаше няколко гнезда на човешка съпротива. Шоуто му бе от тези, които цъфват в един момент, а в следващия се разпростират навсякъде.

Стиви знаеше, че Хейес учи в „Елингам“ и че ще може да се запознае с него. Но не очакваше да го види още преди да си е разопаковала багажа. Не знаеше, че ще живеят в една къща.

— Съжалявам, говорих по телефона — рече той. — С едни хора от Лос Анджелис.

Той вдигна телефона си, сякаш за да покаже наличието на мънички жители на Лос Анджелис вътре. На Стиви не й беше ясно защо той й се извинява и защо обяснява, че е говорил по телефона, преди да се видят. Въпреки това кимна, сякаш в цялата ситуация нямаше нищо странно. Може би такъв бе подходът на знаменитостите — Хейес, изглежда, влизаше в графата „Знаменитости“. Те говорят по телефона, после ти казват, че са говорили по телефона.

— Така че здрасти — продължи той. — Би ли ми помогнала?

Стиви примигна объркано.

— С какво? — попита тя.

— С моя багаж.

— О! — Стиви усети студената ръка на паниката на врата си. Вече звучеше като идиотка с провиснала долна челюст. — Разбира се.

Тръгна след него към общата стая, където чакаха неговите чанти и кашони (бяха по-хубави от нейните и повече на брой). Той посочи един от кашоните.

— Внимавай с този — каза.

Стиви прие думите му като подканяме да вдигне точно него. Беше доста тежичък, предметите вътре се местеха при накланяне.

— Да — каза той, взе една малка чанта и тръгна обратно по коридора към витото стълбище в края му. — Странно беше лятото. Затова проведох телефонен разговор.

— О — измънка Стиви. — Да, естествено.

Тя се опита да прекара кашона през тясното пространство. Стъпалата изскърцаха остро, кашонът се заклещи. Хейес продължи нагоре, а Стиви се въртеше в опит да се отскубне, като гледаше да не разклаща много предметите вътре. Спря за момент, мислейки, че Хейес ще се върне да й помогне, но той не се появи и тя се принуди да напъне. Твърдият картон застърга в стената.

Стаята на Хейес бе „Минерва 6“, точно в края. Приличаше на нейната, но бе по-топла и с допълнителен прозорец.

— Чудесно — каза той. — Остави го някъде. Благодаря.

— Шоуто ти е добро. Наистина го харесвам.

Не бе точно така. Шоуто по-скоро бе прилично.

Като подготовка за идването си в училището, Стиви бе изгледала всички епизоди. Те не бяха дълги, средната им продължителност бе около десет минути. Историята бе доста добра, актьорската игра на Хейес — не толкова. Виждаха се предимно скули и се чуваше нисък, топъл глас. Понякога това бе напълно достатъчно. Стиви винаги се стараеше да бъде искрена, но не можеше след първото си запознанство със съученик в къщата да каже: „Шоуто ти е посредствено и силно надценено, но има основания да те ценят и те са външният ти вид и дълбокият ти глас“. Хората по принцип не си падат по такива приказки.

— Благодаря — каза той и излезе от стаята.

Явно искаше тя да дойде с него за втори курс.

Това бе хубаво. Хейес Мейджър, интернет звездата, разговаряше с нея. Хейес Мейджър, интернет звездата, я караше да мъкне тежките неща, но все пак.

Докато слизаше по витата стълба, Стиви се замисли за странния любовен живот на Хейес. През лятото той се бе забъркал в скандал заради връзката си с Бет Брейв, звездата на шоуто „Бет не е тук“. Бет бе излизала с Ларс Джаксън от шоуто „Тези хора“. Когато Бет стана гадже на Хейес, тримата се издокараха в един коридор и всичко това бе надлежно записано. После в интернет пространството тръгнаха слухове, че Бет ще участва във втория сезон на „Краят на всичко“.

Ето такъв живот водеше Хейес. Живот много по-различен от този на Стиви.

— Хора от Лос Анджелис — подхвърли той, когато отново се натовариха с багаж. — Интересът към шоуто може да доведе до заснемане на филм — изхвърли се той, а Стиви възкликна:

— О!

— Да! — потвърди той. — Моят агент иска веднага да направя още серии, защото в момента интересът е огромен.

Последва ново мъчително катерене по тясното стълбище.

— Пак зомбита? — попита Стиви, когато успя да си поеме дъх.

— Не знам… Това го остави на леглото… Вече съм се занимавал със зомбита.

— Накрая ти зомбяса — рече Стиви. — Нали така? Краят бе отворен.

— Да… — потвърди Хейес с тон, който подсказваше, че вече не му е до приказки с нея. — Е, налага се да проведа още няколко разговора. Много ти благодаря. Пак ще се видим.

— Да — отвърна Стиви и избърса потта от челото си на излизане от стаята. — Ще се видим, нали сме съседи.

Той вече набираше.

На Стиви й хрумнаха две неща, докато слизаше.

Първото бе, че часът е осем сутринта, което означаваше пет в Лос Анджелис. Вярно, в Холивуд активността бе денонощна, но едва ли някой се занимаваше с бизнес толкова рано.

Второто бе, че макар че щяха да живеят в една къща, Хейес Мейджър не си бе направил труда да я пита как се казва.

Жена ти и дъщеря ти са при нас. Прави каквото ти казваме, ако искаш да останат живи. Не се обаждай в полицията. Ще разберем, ако се обадиш. Имаме уши в полицията. Извади двайсет и пет хиляди от сейфа. Отиди сам на езерото. Качи се на лодка с парите и отиди на острова. Разполагаш с петнайсет минути.

Връзката прекъсна.

Тримата мъже стояха в килера на иконома. Албърт Елингам държеше телефонната слушалка. Робърт Макензи и Монтгомъри, икономът, бяха до вратата. Елингам положи слушалката на вилката, настана тягостна тишина.

— Монтгомъри — прошепна той. — Кажи на мис Пелам да се погрижи за сигурността на децата в училището. Всички да се приберат по къщите си. Да се заключат вратите. Да се спуснат завесите. Действай. Робърт, ела с мен.

Робърт Макензи тръгна след работодателя си, който крачеше бързо към кабинета. Щом влезе вътре, Елингам затвори и заключи вратата и погледна през панорамния прозорец. Над планината се бе спуснал мрак. Тъмнината бе навсякъде.

Елингам отиде до лавиците. Издърпа леко една от книгите най-горе. Чу се издайническо изщракване и цяла секция от стената се помести назад. Елингам издърпа библиотеката и се показа сейф. Нагласи комбинацията и завъртя ключалката. Междувременно Робърт притичваше от прозорец на прозорец, спускайки завесите.

— Трябва да се обадим в полицията — настоя Робърт. — Веднага трябва да се обадим.

— Намери фенер и го запали — каза Елингам и извади няколко торбички с пари.

— Някои от работниците са още тук — продължи да мърмори Робърт, докато затуляше панорамния прозорец. — Можем да ги изкараме за пет минути. Някои имат пушки. Умеят да си служат с оръжие.

— Робърт, нямаме време за това. Ще занеса парите на езерото. Запали фенер и ми помогни с броенето.

По-късно, при разпита, Робърт Макензи призна, че не е имало време за мислене. Такава бе целта на онези — да попречат на изнудваните да се организират. Той сграбчи една газена лампа (във всяка стая имаше газена лампа заради честите спирания на тока), запали я, после коленичи и започна да брои пари. Общата сума се оказа двайсет и три хиляди долара, плюс няколко двайсетачки.

— Не стигат. Трябват ни още. — Вероятно за пръв път в живота си Алберт Елингам изпадаше в отчаяние. — Остават пет минути. Трябват ни още пари.

Един от най-богатите хора в Америка се защура из кабинета си, отваряше чекмеджетата, търсейки пари, с каквито със сигурност не разполагаше, или нещо, което би могло да замести недостигащата сума.

— Трябва да тръгвам — каза той.

Торбата вероятно тежеше около десет килограма. Елингам я вдигна и отвори стъклената врата към верандата.

Робърт застина за момент, преди да му подаде газовата лампа.

— Осъзнавате, че има опасност да ви отвлекат. Може би точно вие им трябвате!

— Тогава ще ме получат.

— А после какво? — попита Робърт. — Това е лудост! Нуждаем се от помощ.

В този ключов момент Алберт Елингам се поколеба.

— Марш — каза. — Обади му се вкъщи. Не му казвай какво се е случило. Просто го извикай тук под някакъв предлог. Никой друг не искам, ясно? Никой друг, освен Марш.

Робърт кимна. Алберт Елингам взе лампата и излезе в планинската мъгла, преметнал на рамо торбата с парите. Преодоля петдесетте метра до езерото и стъпи на малкия дървен пристан. Хвърли парите в една от гребните лодки, която бе обърната с носа към къщата, после внимателно седна на пейката и остави фенера до себе си. Докато изтласкваше лодката от брега с помощта на греблото, цялото му тяло трепереше. Въпреки това му отне минута-две да стигне до островчето и да метне въжето около стълба за акостиране.

— Тук съм — викна той в мрака.

Срещу него светна фенерче, което го заслепи за секунда.

— Слизай! — заповяда човекът. — Давай парите!

— Жена ми и дъщеря ми… те къде са?

— Престани да дрънкаш!

Елингам метна торбата. Тя падна край ивицата трева до купола. Слезе неуверено от лодката, защото не виждаше почти нищо.

Онзи светеше право в очите на Елингам, принуждавайки го да държи главата си наведена. Бизнесменът все пак успя да се добере до брега.

— Отваряй вратата! — заповяда непознатият.

Елингам извади ключове от джоба си и отвори вратата, която се намираше отстрани на купола. Този купол бе мястото му за мислене — неговият остров на спокойствие. Непознатият го бутна силно, принуждавайки го да влезе вътре.

— Пусни парите в отвора!

Престъпникът бе сложил шал на лицето си, така че гласът му звучеше глухо. Имаше акцент, акцент, който се опитваше да прикрие, изговаряйки думите по странен начин. Заслепен от светлината, Елингам заопипва пода, търсеше капака. Когато го намери, го вдигна и пусна торбата в дупката. При падането си тя събори от рафта няколко бутилки, които се разбиха на пода. Извърна се към непознатия, но той тикна фенерчето право в лицето му, заслепявайки го отново.

Елингам се колебаеше. Дали да не се нахвърли върху подлеца? После да заблъска главата му в каменния под и при всеки удар да го пита къде са жена му и дъщеря му? Страхът и гневът се бореха помежду си. Но Елингам имаше опит и знаеше, че с подобни импулсивни действия не се стига далече.

— Давам ти всичко, което бе в сейфа. С две хиляди по-малко, но други пари няма. Ако разполагах с повече време… щеше да получиш цялата сума. Каквото поискаш.

Тогава нещо се стовари върху главата му и настана непрогледен мрак.

След като направи такова огромно впечатление на Хейес Мейджър, Стиви закрачи напред-назад из стаята, обмисляйки стратегията си за запознаване. Повече увереност. От това се нуждаеше. Когато постъпеше на работа във ФБР, щеше да се налага да посещава разни хора, да се ръкува с тях, да ги гледа право в очите и да им задава въпроси. А Хейес току-що я бе изненадал.

Следващият й шанс вече бе налице, точно пред вратата; един момичешки крак подритваше кош за пране, пълен със скицници, моливи, пастели и бои. Момичето прекрачи прага.

Носеше избеляла жълта фланелка с името на някакъв автомобилен сервиз и стара тъмносиня пола с червени вътрешни плисета. Краката му бяха покрити със синини и драскотини — наранявания, каквито получава човек, който се катери по дървета например. На стъпалата му се мъдреха протъркани червени пантофки, чиито каишки бяха пристегнати с безопасни игли. Най-впечатляваща обаче бе косата му — сплъстена, вързана на малки плитчици с помощта на нещица, които подозрително приличаха на бебешки чорапи. По лявата му ръка се бе проточила татуировка — някакъв неразбираем надпис. Дясната бе покрита с бележки и скици, направени с химикалки с различни цветове.

— Тук е топло като в кучи гъз — обяви момичето. — Направо може да се разтопи човек. Кога, по дяволите, ще монтират климатици?

Стиви пристъпи напред и понечи да подаде ръката си за ръкостискане, но се отказа и просто се облегна небрежно на един от столовете.

— Аз съм Стиви. Стиви Бел.

— Как си? Аз съм Ели.

В списъка с учениците нямаше Ели, но имаше Елимънт Уокър. А девойката определено приличаше на Елимънт. Ели, или Елимънт, срита един кашон, който съдържаше шалчета с пера, укулеле, бомбе и торбички с използвани гримове. Лъскав прах се посипа по пода.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Стиви.

Ели сви рамене, но като че ли остана доволна от предложението. Вещите на Ели бяха доста по-овехтели от тези на Хейес и Стиви — два стари кашона, голяма брезентова торба, златиста раница и черен чувал за дрехи. Не им отне много време да вкарат тези неща в „Минерва 3“, която бе до банята.

— Пикс! — викна Ели, когато приключиха с внасянето на багажа, после се отправи към общата стая. — Защо тук е топло като в кучи гъз?

„Отбележи си — помисли си Стиви, — тук можеш да казваш „гъз“ пред учителите.“

— Лято е — отвърна Пикс на влизане в общата стая. — Хей, Стиви! Оставих родителите ти да пообиколят сами. Скоро ще дойдат. Ели, жегата няма да продължи дълго. Ще настане кучи студ. Така че бъди спокойна.

— Защо не сложите климатици? — измърмори Ели и се метна по корем в хамака.

Извъртя се и провеси глава надолу, при което плитките й заметоха пода.

— Защото сградата е стара и със стара електрическа инсталация — отвърна Пикс. — Може да се подпали. Как беше в Париж?

— Топло. Отскочихме до Ница. Новото гадже на майка ми има къща там.

„Париж. Ели е била в Париж.“ Стиви знаеше, че Париж е реално място, посещавано от реални хора. Миналото лято нейното училище бе спонсорирало една екскурзия до Франция и Стиви познаваше три деца, ходили там. Екскурзията бе с продължителност едва седмица и бе запомнена най-вече с това, че Тоби Дейвидсън бе блъснат от мотор и едва не загуби пръст. (Едва ми спасиха пръста — историята на Тоби Дейвидсън. Не особено завладяващо четиво.)

Чу се тътрузене откъм вратата и Стиви се извърна. Друг ученик. Слънцето грееше ослепително, но той имаше вид на застигнат от порой. Носеше фланелка с надпис „Ако можете да прочетете това, значи, сте прекалено близо“. Очите му имаха странен бледосив цвят. Косата му бе светлочервена, подстригана от ентусиаст със слаби фризьорски умения.

— Нейт! — възкликна тя. „Подай му ръка. Срещни погледа му.“ — Аз съм Стиви.

Нейт погледна протегнатата й ръка, после се вторачи в лицето й, като че ли се чудеше дали жестът е сериозен. Той се ръкува със звучна въздишка и бързо се отдръпна.

Стиви реши да се откаже от ръкуванията.

Пикс поздрави Нейт и извади ключа му, а в това време Ели оглеждаше с обърната наобратно глава новодошлия.

— Нейт е писател — подхвърли Стиви. — Написал е книга. „Лунните хроники“.

— Не съм я чела — отвърна Ели. — Но това е супер. Ами ти?

— Аз я прочетох — каза Стиви.

— Не, не. Ти, ти с какво се занимаваш?

— О, да — отвърна Стиви, отърсвайки се от грешката си.

Използваше техниката на един от любимите си към момента телевизионни детективи — Сам Уедърфелд от „Бурно време“. Сам никога не се спичаше в такива моменти, винаги продължаваше спокойно разговора и не се опитваше да върви срещу течението. Време бе Стиви да разкрие каква е. Тя бе разсъждавала върху избора на термин. „Детектив“ звучеше твърде надуто, а и не отговаряше на истината — тя не заемаше никаква длъжност и досега не бе разкривала престъпление. „Криминален ентусиаст“ изглеждаше странно, някак нереално хоби. „Криминален историк“ бе скучно и не съвсем точно. Затова реши да не си слага етикет, а да посочи дейността си.

— Проучвам престъпления — каза тя.

— За да можеш да нарушаваш закона или да предотвратяваш нарушаването му? — попита Ели.

— Да предотвратявам, но човек се учи и на двете.

— Значи, дойде тук заради престъпленията? — продължи да пита Ели. — Убийствата?

— Може да се каже — отвърна Стиви.

— Супер. Някой трябва да се занимава с това. Убийствата са яки, нали?

Тя направи половин салто в хамака, при което полата й се вдигна и задникът й лъсна.

Ечи я бе приела, просто така. За момент главата на Стиви се изпълни с ендорфини и цветни дъги. Една обикновена проява на разбиране от страна на друг студент и веднага си пролича, че всичко ще е наред.

И, да, убийствата бяха яки.

Тогава с периферното си зрение засече родителите си, които вървяха по пътеката в компанията на други родители, вероятно тези на Нейт. Родителите на Нейт бяха слаби и кокалести, облечени спретнато в почти еднакви тениски и къси спортни панталони до коленете. Цветовете на дрехите им бяха различни, но ефектът на еднаквост се запазваше. Бащата на Стиви говореше и жестикулираше, а майка й кимаше. Бащата на Нейт слушаше, а майка му оглеждаше къщата и околното пространство.

Ендорфините се изпариха, замени ги студена пот. „Какво казваха родителите й? Да не би да разясняваха вижданията си относно медиите? Че правителството се опитва да контролира живота на обикновените американци? Мита за климатичните промени? Или нещо още по-забавно, като цената на тоалетната хартия?“ Това бяха любимите им теми и всички бяха възможни.

Стиви погледна Нейт, който се бе вторачил във вратата така, сякаш очакваше през нея да влезе облак скакалци. Той също се напрягаше заради разговора между родителите им. В това време Ели почесваше задника си. (Е, не точно задника, а задната част на бедрото, което, както и да го погледнеш, си е почти задник.)

Стиви се хвана за стола, готвеше се за удара.

— Ти видя ли лос? — попита тя Нейт в опит да завърже разговор.

— Какво? — Нормален отговор.

Групата родители се изсипаха в общата стая.

— … да се избягва минаването по пътища, за които се иска такса — каза бащата на Стиви.

Темата вероятно бе пътуването до училището. Скучна тема, но пък безопасна. После осем родителски очи се насочиха към оголения задник на пода. Ели се претърколи и седна, но с няколко секунди закъснение. Рошавата й, пристегната с бебешки чорапки коса за момент щръкна.

Родителите на Нейт запазиха самообладание, но тези на Стиви явно се постреснаха. Баща й извърна глава. Майка й се подсмихна притеснено.

— Хайде да ви покажа какво направих в стаята си — каза тя и поведе родителите си към коридора.

— За бога, в какво бе облечено това момиче? — попита майка й с прекалено висок глас, когато Стиви затвори вратата на стаята.

— За пръв път виждам такова облекло — вметна баща й.

Родителите на Стиви споделяха мнението, че дрехите са показател за човека като личност. Имаше нормални дрехи (добри), имаше хубави дрехи (много добри), останалото влизаше в категорията „друго“. Ели току-що бе пренаредила границите на „друго“.

— Хареса ли ви кампусът? — попита Стиви с усмивка. — Чудесен е, нали?

Не можеше да се отрече, че кампусът е чудесен, и родителите й направиха опит да не мислят за Ели, а да се фокусират върху този планински рай със старинни постройки, фонтани, произведения на изкуството и природни красоти.

— Скоро трябва да си тръгваме — обяви баща й. — Ти… оправи ли си нещата?

Съвсем неочаквано Стиви изпита емоционална болка. Родителите й щяха да я оставят, нещо, което й бе пределно ясно и за което бе копняла, и в този момент я заля непознато чувство. Тя преглътна тежко.

— Добре — рече майка й. — Хапчетата ти са тук, нали? Да хвърлим едно око.

Извадиха пластмасовата чантичка с лекарства и прегледаха съдържанието й.

— Имаш сто и двайсет таблетки лексапро[2] и трийсет ативан[3], но вземай ативан само при нужда.

— Знам.

— Но ако ти потрябва, постарай се…

— Мамо, знам…

— Знам, че знаеш. И да ни се обаждаш всеки ден.

— Дръж се прилично — каза баща й и я взе в прегръдките си. — Потрябваме ли ти, обади ни се. Без значение кое време е.

Баща й като че ли бе на път да се разплаче. Това бе най-лошото. Бел не плачеха. Бел не показваха чувствата си. На това трябваше да се сложи край.

— И помни — прошепна в ухото на Стиви майка й, — винаги можеш да се прибереш вкъщи. Просто ще дойдем и ще те вземем.

Последното лекичко притискане от страна на майка й означаваше: „Това място не е за теб. Ще видиш. Ще се върнеш при нас“.

След като известно време се бори със сълзите, взирайки се с премрежен поглед в лекарствата, преди да ги прибере в едно от чекмеджетата, Стиви излезе от стаята си и видя, че Джанел Франклин е пристигнала. Нейт не се мяркаше никъде. Джанел бе по-ниска, отколкото Стиви очакваше. Тя носеше червен гащеризон на цветя. Косата й, която бе вързана на плитки, бе покрита с шал със златист цвят. Лекият й парфюм се носеше във въздуха, когато се втурна да прегърне Стиви.

— Тук сме! — възкликна тя, стискайки ръцете на Стиви. — Тук сме! Родителите ти тук ли са?

— Тръгнаха си преди няколко минути. А твоите?

— Не — отвърна Джанел. — Днес са дежурни, официалното сбогуване бе по-рано през седмицата. Семейни вечери, срещи с приятели и пикник имаше…

Джанел бърбореше с радост за множеството събития, предшестващи заминаването й. Тя бе от голям род, повечето от роднините й живееха в Чикаго и из Илинойс. Имаше трима братя, двама учеха в Масачузетския технологичен институт, третият — в „Станфорд“. Родителите й бяха лекари.

— Ела да видиш стаята ми!

Тя сграбчи Стиви за китката и я поведе към съседната стая, която се оказа с огледално разпределение. Гърбовете на камините бяха долепени.

— Вероятно ще ми е нужно още пространство — обяви Джанел, — но може да използвам масата в общата стая. Пикс ми разреши да запоявам там. Не е за вярване, че сме тук!

— Така е — потвърди Стиви. — Леко ми се вие свят.

— Може да е от надморската височина. Все пак не сме много високо. Най-високият връх във Върмонт достига едва около хиляда и петстотин метра. Над две хиляди метра е проблемно, но ти можеш да компенсираш по-ниските нива на кислород, пиейки повечко вода. Ето.

Тя отвори сака си, извади бутилка с вода и я тикна в ръцете на Стиви.

— Май е от нерви — отвърна Стиви.

— Нищо чудно. Водата и в този случай помага. Помага и дълбокото, бавно дишане. Пийни.

Стиви отвори бутилката и отпи голяма глътка, както бе инструктирана. От вода глава не боли.

— Нейт тук ли е? — попита Джанел.

— Тук някъде е. Май се качи на горния етаж.

— Как е той на живо?

— Както при съобщенията, които пише — каза Стиви.

— Е, вече ще общуваме на живо. Хайде, да отидем да го видим.

Джанел изцяло промени духа на къщата. Тя бе движение, тя бе действие. Стиви се понесе по петите й. Минаха по коридора и изкачиха тясното вито стълбище. Нейт бе в „Минерва 4“, стаята в началото на коридора. Вратата бе затворена, но вътре се чуваше шум.

Джанел почука. Не последва отговор, затова тя прати съобщение.

Малко по-късно вратата се открехна и се появи издълженото лице на Нейт. Той се поколеба, после въздъхна и отвори вратата, за да ги пусне да влязат.

— Ти прегръщаш ли се? — попита Джанел.

— Ами… не — отвърна Нейт и отстъпи назад.

— Тогава без прегръдки.

— Поздрав с вдигане на ръка? — попита Стиви.

— Става.

Стиви го поздрави.

Стаята на Нейт бе идентична на техните, само дето вече бе в пълен безпорядък. На пода имаше купища книги и кабели. Той подреждаше книгите си, както бе направила Стиви.

— Безжичният интернет тук е зле. Мобилната мрежа също.

Той срита кабелите с крак.

— Не съм пробвала още — каза Стиви.

— Е, не стават.

Кашонът до Стиви като че ли бе пълен с… резервни части. Какви ли не. Крака на стол, някакъв метален диск. Джанел се приближи и погледна.

— Какво е това? И ти ли конструираш?

Нейт се спусна към кашона, сякаш за да го предпази.

— Ходя на… битпазари. — Махна някак извинително с ръце. — Колекционирам разни неща. Часовници например. И други.

Затвори капака на кашона, с което явно искаше да покаже, че не му се говори на тази тема.

Стиви хареса наперената позитивност на Джанел, както и затвореността на Нейт. Тя притежаваше частици от тези две качества, и то в комфортна комбинация.

— Обиколката започва! — провикна се отдолу Пикс. — Те чакат отвън! Хайде, деца!

Нейт изглеждаше разколебан, но Джанел не се притесни изобщо.

— Мисля, че е задължителна — каза тя.

Джанел, Нейт и Стиви излязоха на двора, където голяма група хора тъпчеха напред-назад в очакване на сигнала за тръгване. Хейес и Ели, които бяха второкурсници, очевадно не бяха задължени да се включат в обиколката.

Изглежда, групата бе минала от къща на къща, за да събере учениците, а „Минерва“ бе последната спирка. Стиви огледа своите съученици първокурсници. Не си спомняше какво точно бе очаквала — дали бе смятала, че учещите в „Елингам“ ще носят лабораторни престилки или ще изглеждат като Ели.

Като цяло те приличаха на обикновени гимназисти. Имаше деца с перфектни прически, които се бяха събрали заедно благодарение на странната алхимия, събираща хората с идеална лъскава коса. Едно от момичетата бе със скъпа рокля на червено и бяло каре, очила, наподобяващи котешки очи, с очна линия, маркова червена чанта и елегантна червена шапчица. Тя беше най-официално облечената и токовете й потъваха дълбоко, докато крачеше в тревата. Друго момиче бе със зелена коса и фланелка с емблемата на НАСА; управляваше сръчно инвалидната си количка по неравния терен. Трето бе с подстригана късо черна коса, бледа кожа и яркочервено червило — приличаше на филмова звезда с безформената си, но определено модна сива рокля и широкия черен колан. Момиче с хиджаб на цветчета снимаше кампуса с телефона си. Едно от момчетата така и не свали слушалките си по време на обиколката.

Най-отпред вървеше ученик, на име Казим Базир, който говореше бързо и разпалено. Казим имаше будни очи, а тонът му бе като на продавач, който се опитва да ти пробута собствения ти западнал планински имот.

— Академията „Елингам“ е строена между двайсет и осма и трийсет и шеста година от Алберт Ксавие Елингам и съпругата му Айрис — каза Казим. — Дясната част на кампуса, където са нашите къщи, е известна като мокрия кампус, защото там потокът свива, минавайки по границата на имота. Игрищата, класните стаи и повечето от другите сгради са в сухия кампус. Естествено, влага няма никъде…

Никой не се засмя. Сериозна тълпа.

Академията изглеждаше великолепно на слънчевата светлина. Това никой не можеше да го отрече. Светлината наподобяваше капчици дъжд, увиснали във въздуха. Децата наобиколиха фонтана, който бликаше весело насред поляната, създавайки своя екосистема от дъги. Слънчевите лъчи достигаха до всяко кътче на тухлените сгради. Те сякаш караха гаргойлите[4] да се усмихват. И правеха така, че статуите… е, всъщност нищо не правеха със статуите, само разкриваха огромния им брой.

— Дали тези ще престанат да са толкова зловещи в течение на времето? — попита Нейт, докато подминаваха поредната групичка от голи гърци или римляни.

— Надявам се, че не — отвърна Стиви.

Казим поведе учениците по пътеките, посочваше сградите и изясняваше какво е предназначението им. Алберт Елингам бил голям почитател на гръцката и римската култура. Това си проличаваше по имената на сградите — „Евномия“[5], „Гений“[6], „Юпитер“, „Кибела“, „Дионис“, „Астерия“ и „Деметра“.

Докато прекосяваха полянката, Стиви стрелна с поглед Голямата къща. Нейното име бе простичко и точно. Голямата къща бе герой в тази история — първата сграда, построена в имота. Нейното предназначение бе да задоволява прищевките на живеещото в нея семейство, като в същото време служи за център на обучителната институция. От тук Айрис и Алис Елингам тръгнали в онази утрин, минавайки точно по тази алея. Стиви преброи прозорците на втория етаж.

— Какво има там? — попита Джанел. — Защо се вторачи така?

— От там — подхвана Стиви, посочвайки двата прозореца от лявата страна, — от там Флора Робинсън е наблюдавала в нощта на отвличането.

— Коя е Флора Робинсън?

— Приятелка на семейство Елингам. Най-добрата приятелка на Айрис Елингам. Тя дълго време е била под подозрение, защото е разказала странна история. Казаното от нея по време на разпита е било наистина необичайно.

Нямаше време да обсъждат Флора и нейната история. Групата ученици напредваше към библиотеката — каменна сграда с вид на църква, която имаше големи розови прозорци, кула и заоблени отгоре червени двойни врати.

— Нарочно е избрана такава архитектура — обясни Казим. — Алберт Елингам казвал, че знанието е неговата религия, а библиотеките са неговата църква, така че построил църква.

Вътре бе хладно и спокойно. Светлината се оцветяваше, струейки през витражите. Всички сгради бяха впечатляващи, но тази изпъкваше с величието си. Имаше вътрешна тераса, която изпълваше почти половината пространство, но отвъд нея всичко се отваряше и човек можеше да види рафтовете с книги три етажа по-нагоре. Вити стълби от ковано желязо водеха към другите нива. Тази сграда бе редно да е най-тиха и спокойна, но в нея имаше нещо… Стиви се позамисли, търсейки точната дума. Диво? Своенравни вихрушки свистяха под покрива. Железните лози като че ли наистина пълзяха нагоре по стълбите. Влетялата отнякъде библиотекарка се задъхваше. Тя носеше професионална мотоекипировка, по късата й черна коса имаше останала следа от каска.

— Здрасти! — изпухтя тя, като се мъчеше да успокои дишането си. — Аз съм Киоко Оби. Вашата библиотекарка. Освен това ръководя клуб за мотористи. Тук никой не е само с един ангажимент. Съжалявам. Секундичка само…

Тя отпи голяма глътка от бутилка с вода с логото на „Елингам“.

— Разполагаме с около половин милион книги — каза тя. — Тук и в хранилището. Имаме достъп до милиони други, дигитални. Партнираме си с повечето от библиотеките на университетите от „Бръшляновата лига“, така че няма да е изхвърляне, ако кажа, че можем да ви осигурим каквото пожелаете. Работата ми е да ви намирам книги.

Стиви се замисли върху казаното от библиотекарката. Едно от предимствата да живееш в Питсбърг е, че можеш да ползваш библиотека „Карнеги“, която е една от най-добрите в страната. Тя бе вземала много книги и материали от там. Но тук вероятно имаше неща, свързани със случая, които няма как да се открият другаде. Стиви искаше да остане, но Казим ги поведе към една голяма конусовидна палатка.

— Това е юртата за учене — обяви Казим и дръпна назад парчето тежък плат, служещо за врата.

Подът на юртата бе застлан с красиви вълнени килими, върху които лежаха купища възглавници.

— Доста хора спят тук — каза Казим. — Мястото е за учене, но… може да се използва и за друго.

Момичето с бледата кожа се подсмихна лукаво. Едно момиче с къса сребриста коса, която бе щръкнала над челото, се мотаеше наблизо. Носеше очила с кръгли рамки и бял гащеризон, под който се виждаше къс потник. От няколко минути се мъкнеше подир Джанел, Стиви и Нейт. Слънцето надникна иззад облак и окъпа децата със силна лятна светлина. Момичето чукна с пръст очилата си и стъклата им потъмняха.

— Магия — каза то.

— Потъмняващи лещи — отвърна Джанел с усмивка. — Фотохроматични.

— Ви Харпър-Томо — каза момичето с очилата на Джанел и протегна ръката си. — А магия съм аз.

Нещо сякаш проблесна между двете и за момент Стиви се панира. Тя току-що се бе срещнала с Джанел, която преспокойно можеше да й стане близка приятелка, а вече друг се намесваше в схемата.

Тази мисъл бе доста шантава.

Стиви се опита да я пропъди от съзнанието си и да се фокусира в черешката на тортата, тоест в посещението на Голямата къща — бившата резиденция на семейство Елингам. Бе разгледала доста снимки на сградата, както и архитектурните проекти. Историята също й бе добре позната. Но Казим ги поведе в друга посока.

— Няма ли да влезем? — попита Стиви.

— В края на обиколката! — каза той и ги преведе покрай стената на градината, през една поляна, към широка модерна постройка от камък и дърво. Покривът й бе висок, заострен като на планинска хижа.

— Това е Хамбарът на изкуствата — обяви Казим. — Единствената сграда, добавена впоследствие към кампуса. Непрекъснато се разраства. Даже в момента правят пристройка.

От едната страна земята бе разкопана и стената изглеждаше нова. Стиви нямаше как да не забележи, че сградата граничи с градината — знаменитата градина с езерото, където Елингам е предал откупа.

Портата на градината бе отворена, през нея минаваха хора с каски на главите. Стиви проточи врат, за да огледа по-добре, но групата вече вървеше към Хамбара на изкуствата. По-късно щеше да влезе там.

— Хамбарът на изкуствата не е само за изкуства — каза Казим, крачейки заднешком. — Всякакви занимания има тук. Йога, танци, срещи, учебни курсове.

Казим се разгорещи още повече, когато подхвана темата за екологичната конструкция на Хамбара, подовете от бамбук и компостирането на фекалиите в тоалетните. Стиви нервничеше. След лекция за канализацията, която сякаш продължи час, се насочиха към Голямата къща.

Когато влязоха вътре, Стиви затаи дъх. В средата на къщата имаше огромно фоайе, към което гледаха вътрешните балкони на горните етажи. Главното стълбище излизаше на балкона на втория етаж, а от там се виеше елегантно до третия етаж. В горната част на стената на първото ниво на стълбището имаше голяма картина на известния художник и близък приятел на семейство Елингам Ленард Холмс Неър. На нея бяха изобразени езерото и наблюдателницата през нощта. Стилът бе малко фантастичен. Айрис и Алберт изпъкваха на предан план — митични фигури в сини и жълти краски. Късата черна коса на Айрис като че ли се разстилаше назад, виейки се около клоните на дърветата. Лицето на Алберт Елингам се сливаше с пълната луна, която висеше над наблюдателницата и обливаше със светлина езерната повърхност. Двамата гледаха в противоположни посоки, израженията им бяха напрегнати, очите — разтеглени, устите — почти правоъгълни.

Стиви бе виждала много снимки на тази картина. Онлайн тя не бе особено впечатляваща, но на живо приковаваше веднага вниманието. Смущаваща бе. Като че ли нещо витаеше в сенките зад наблюдателницата. Бе нарисувана две години преди отвличането, но сякаш предсказваше надвисналата гибел и участието на обсерваторията в нея.

Картината изпъкваше над всичко останало.

— Запознайте се с Лари — рече Казим и представи мъжа, който седеше зад голямо бюро до входната врата.

Беше възрастен, с прошарена, късо подстригана коса.

— Аз съм Лари охранителя — каза той. — Така ми викат всички. Отговарям за охраната на „Елингам“. Вече знам имената ви. Такава ми е работата, да ви проуча, преди да сте пристигнали.

— Лари охранителя познава всички! — заяви Казим.

Лари охранителя не се впечатли от тази вметка.

— Тук сте на сигурно място, но ако все пак се случи нещо, можете да натискате сините бутони в кампуса и на някои от осветителните стълбове вън. Правилата не са строги, но трябва да ги спазвате. Ако не ги спазвате, се появявам аз. Живея в къщичката до портала, така че винаги съм налице. Ако някъде пише „не влизайте“, това значи, че наистина не трябва да влизате. Не означава, че трябва да проникнете, защото някой ви е предизвикал или защото други хора са го правили. Част от старите съоръжения вече се рушат. Ако влезете, може и да не излезете. Случвало се е да издирваме деца дни наред; намирали сме ги изтощени и ужасени, а после сме ги изключвали от училището. Предупредих ви.

— Какво означава това? — попита тихичко Джанел, когато Казим ги поведе към едно от предните помещения. — Старите съоръжения се рушат?

— Имаше предвид тунелите — обясни й Стиви. — И тайните проходи.

От дясната страна на входната врата, срещу бюрото на Лари, имаше всекидневна с прекрасни пана, на които бяха изобразени виещи се лози и рози, и всичко това сред фини гипсови орнаменти със сребрист цвят. Мебелите бяха тапицирани с виолетова коприна, подът — застлан с дебел килим. Всички тези старинни неща семейство Елингам бе внесло от град Лион във Франция.

Следващото помещение, балната зала, имаше двойна врата от стъкло в стил ар нуво. Вратата бе открехната, Стиви я бутна и влезе. Салонът бе с височината на два нормални етажа. Мраморните плочи на пода бяха черни и бели, с форма на шлифовани диаманти. Огледалата по стените стигаха до тавана и имаха изящни рамки от сребро. На паната бяха изрисувани музиканти със старинни костюми и маски. Дългите розови завеси сякаш бяха взети от някой театър. Таванът бе боядисан в светлосиньо, тип небе на здрачаване, съзвездията и съответстващите им фигури бяха позлатени. Представители на висшата класа на Америка танцували в тази зала през трийсетте години на миналия век.

— А това — подхвана Казим, докато ги водеше към масивна дъбова врата — е кабинетът на основателя на институцията.

Кабинетът бе огромен, висок два етажа, но за разлика от ечащата основна зала, подът тук бе застлан от край до край с плътен мокет в зелено, над който лежаха персийски килими. До камината бе просната кожа от леопард с глава, крайници и опашка, от която много хора биха се притеснили. Прозорците стигаха до тавана и бяха затулени от тежки сатенени драперии. В горната част на помещението имаше рафтове с книги, до които водеше специална рампа.

Камината бе облицована с розов мрамор. Двете масивни бюра заемаха голяма част от вътрешното пространство. Върху едното лежаха шест черни телефона с шайба. Имаше глобус, на който според Стиви вероятно присъстваха отдавна несъществуващи страни, както и голям дървен шкаф и странен апарат с тръби — Стиви знаеше, че това е диктофон. Старинните диктофони играеха важна роля в множество криминални истории.

Тук, на това място, Алберт Елингам изготвил плана за спасяване на семейството си. Парите за откупа били преброени на пода. На Стиви не й се искаше да напуска кабинета.

Но групата ученици бе насочена обратно към фоайето. Мъж с костюм на синьо-бяло райе и тениска на Железния човек изприпка надолу по стълбите. Светлорусият му перчем се люшкаше на всяка крачка.

— А сега — каза Казим — да ви представя директора на училището доктор Чарлз Скот!

— Здравейте, здравейте! — провикна се той. — Аз съм доктор Скот. Можете да ме наричате Чарлз. Добре дошли в новия ви дом. Казвам, че съм директор на училището, но възприемам себе си като главен обучаем…

— Мили боже — промърмори Нейт.

— Тъй като сте в края на обиколката си — подхвана Чарлз, — трябва да кажем нещичко за Алис. Алис Елингам е дъщерята на основателя Алберт Елингам. Алис е патронът на нашето училище и всяка учебна година започва с благодарствени думи към нея. Така че да кажем едно благодаря на Алис.

В първия момент децата не можаха да се усетят, чак когато господинът размаха ръка, разбраха, че става въпрос за нещо сериозно. Накрая всички зашепнаха: „Благодаря ти, Алис“.

— Това беше култово — подхвърли Нейт, когато излязоха на поляната, където се подготвяше пикник. — Защо благодарихме на мъртво момиче?

— Такива са правилата — обясни Стиви. — Училището принадлежи на Алис Елингам, стига тя да се появи някога. На практика тук сме на нейни разноски, така че трябва да й благодарим. Тя ни подкрепя.

— Но тя е мъртва — измърмори Нейт.

— Вероятно, да — продължи Стиви. — Била е отвлечена през трийсет и шеста година. Но този имот е неин… ако е жива и ако се появи. Възможно е да е жива.

— Ама сериозно ли? — попита Джанел. — Мислех си, че всичко е измислица.

— Сериозно — потвърди Стиви.

— Казваш, че знаеш доста по въпроса? — рече Ви, която се бе присламчила към тях.

— О, Стиви знае всичко — каза Джанел. — Хайде. Разказвай.

Стиви имаше странното чувство, че настояват да направи номер, сякаш е куче, умеещо да борави с айпад. От друга страна, сега разполагаше с публика, която искаше от нея да разказва за любимите й неща, а това бе хубаво, още повече че досега не й се бе случвало. Слънцето грееше, тревата бе мека, а всичко наоколо бе свързано с убийството.

Крачеха към поляната, оградената със стена градина бе точно зад тях. Стиви погледна през рамо. Градинската врата все още бе открехната, а наблизо нямаше други хора.

— Елате — каза тя. — Ще ви покажа.

— Позволено ли е да се влиза там? — попита Нейт.

— Отворено е! — отбеляза Ви и пристъпи напред.

Вратата бе тежка, черна на цвят, и минавайки през нея, човек изпитваше странно усещане. Влязоха в тучна градина, оградена от високи дървета, които растяха на еднакви разстояния едно от друго. Тревата бе великолепна, с наситено зелен цвят. В единия край се издигаше Голямата къща, ниска каменна площадка водеше към моравата. Имаше фонтанчета и богато декорирани скамейки и сандъчета с цветя. Това бе аристократична градина, създадена от хора, които са проучвали градините на кралските дворци в Англия и Франция. Но едно нещо се набиваше на очи.

По-голямата част бе просто дупка, обрасла с буйна трева.

— Какво е това, по дяволите? — попита Нейт.

— На това място — каза Стиви — е имало езеро. Айрис Елингам е била шампионка по плуване. Тренирала тук. Алберт Елингам отклонил един поток насам, за да се пълни езерото с вода. А до онова там се е стигало с гребни лодки.

Тя посочи хълмчето в средата, върху което се издигаше постройка със стъклен купол.

— Похитителите го накарали да хвърли парите там — обясни тя. — След отвличането на Айрис и Алис Алберт бил затрупан с какви ли не теории. Доколкото знам, един медиум му казал, че Алис е в езерото, така че той го пресушил. Нямало я. Но той така и не пуснал отново водата. Вероятно езерото предизвиквало у него мъчителни спомени за случилото се. Оставил нещата така.

— На картата мястото е отбелязано като „подводната градина“ — каза Ви. — Сега разбирам защо.

— Разясни ми това за мъртвото дете — настоя Нейт.

Стиви започна да обяснява;

— Положението е следното… Училището и цялото имущество на Елингам принадлежат на Алис, но Елингам осъзнавал, че тя не е между живите, макар че не можел да го признае пред себе си. Две години по-късно той отворил отново училището.

— И са дошли ученици? — учуди се Ви. — След убийствата?

— Имаме единичен случай — отговори Стиви. — Освен това върлувала Голямата депресия. А и училището било от най-известните в Америка. Безплатно, спонсорирано от един от най-богатите хора в страната… сериозна работа. Да не говорим, че никой не вярвал, че похитителите ще се осмелят да ударят отново. Те били взели каквото можело да се вземе. Идеята била училището да е нещо хубаво, за да се върне Алис. Алберт Елингам искал в него да кипи живот. За да… има с кого да си играе Алис.

— Много тъжно — отбеляза Джанел. — Мило, но… тъжно.

— Колко милиона жени казали, че те са Алис? — попита Нейт. — Във времената, когато не е имало ДНК тестове, всяка жена е можела да се представи за Алис.

— Прав си — каза Стиви. — Но Елингам имал план. Бавачката на Алис била предана на семейството. Тя отказала да даде каквито и да е подробности за детето. Елингам имал папка с тайна информация за Алис, така че измамниците лесно можело да бъдат хванати.

— Какво? Родилно петно?

Стиви сви рамене.

— Там е работата, че никой, освен хората, стоящи начело на тръста, не знае, а те не могат да наследят. Те са пазителите на Алис. Всъщност сега може да се използва ДНК анализ, така че тайната информация на практика не е от значение.

— Хубаво е човек да знае, че ще учи в най-ужасяващото училище в Америка — подхвърли Нейт. — Да тръгваме. Гладен съм, освен това съм почти сигурен, че не е позволено да се влиза тук.

— Пак повтарям, вратата бе отворена — каза Ви.

— Да, май трябва да се махаме — каза Джанел. — Но всичко това е удивително.

Наистина бе удивително. По редица причини.

Флора Робинсън притежаваше умението да усеща кога се задават неприятности, бе го развила, докато работеше в една кръчма. Тя трябваше да може да долавя вълната, минаваща през помещението, когато полицаите се приближаваха към входната врата. Трябваше да прави разлика между фалшивата тревога и истинската. Трябваше да успява да натиска в точния момент бутона — онзи, дето накланяше шкафовете и отваряше улея, по който алкохол за стотици, дори хиляди долари се плъзгаше в тайния склад. Справеше ли се, спасяваше клуба от затваряне и клиентите от арест. Провалеше ли се, всичко отиваше на кино.

Тази вечер Флора подушваше страх и очакване във въздуха. Извърна се и погледна малкия сребърен часовник, лежащ на страничната масичка. Айрис и Алис бяха излезли отдавна, още по обед. Когато излезеше с колата, Айрис обикновено се връщаше след час-два. А вече я нямаше осем часа. Освен това никой не бе извикал Флора за вечеря.

Тази промяна в обичайната практика правеше Флора изключително неспокойна.

Нещо не бе наред в това тихо имение, сгушено в планината. Тя седеше на леглото в стаята си е обвити около коленете ръце и слушаше и чакаше. Острият й слух и акустиката на къщата й подсказаха, че на входната врата се е появил някой. Айрис се бе върнала. Веднага се измъкна от леглото и излезе на балкона. Чудеше се какво е забавило приятелката й.

Не беше Айрис. Икономът канеше вътре Джордж Марш, близък приятел на семейство Елингам.

Обикновено Джордж си побъбряше с Монтгомъри, докато му подаваше шапката и палтото. Тази вечер шапката и палтото останаха по местата си. Без да обелят и дума, двамата мъже се отправиха с бърза крачка към личния кабинет на Елингам.

Джордж бе работил като детектив в Нюйоркската полиция. Преди няколко години бе спасил живота на Алберт, в чиято кола анархист бе поставил бомба. Изпълнен с благодарност към него и впечатлен от съобразителността и куража му, Алберт го бе препоръчал на Едгар Хувър, директора на ФБР, за агент. Джордж обикновено бе там, където бяха Елингам и близкото му обкръжение. Когато те бяха в Ню Йорк, той работеше в тамошния офис. Когато бяха във Върмонт, Джордж биваше преместван в Бърлингтън, за да работи по случаите на контрабанда през езерото Чамплейн.

Джордж Марш на практика бе шефът на охраната на Алберт и си личеше, че тази вечер е дошъл по работа. Когато бе в почивка, той бе спокоен и общителен. Сега крачеше бързо и говореше отсечено, което значеше, че е зает. Джордж и Монтгомъри разговаряха на много тих глас, но Флора успя да долови няколко думи.

— … трийсет и пет минути — каза Джордж. — Обаждали ли сте се…

— Не, сър — отговори Монтгомъри. — Никаква полиция…

Няколко секунди по-късно те влязоха в кабинета на Алберт.

Полиция. Тази дума не се хареса на Флора. Трябваше да действа.

Слезе на долния етаж по стълбището за слугите, после се отправи към гардеробната на Айрис, като вървеше плътно покрай стената. Извади ключ от джоба на роклята си и отвори вратата. Стаята бе голяма, същински оазис на удобството. Перлено сивият килим потъваше под босите й стъпала.

Дългата завеса от сребрист сатен все още не бе спусната и бледата лунна светлина се просмукваше вътре, карайки позлатата на мебелите от времето на Луи XV да блести меко.

Айрис притежаваше страшно много вещи. Флора търсеше нещо конкретно обаче. Тя започна от тоалетката за гримиране с огледало, където колекцията от козметика на Айрис се поддържаше в образцов ред от прислужницата — червила, строени като войници; френски парфюми, всеки от които застанал на подходящото място; сребърни четки за коса, огледалце. Флора се разрови в чекмеджетата с пудри, сенки за очи, фиби, кремове и лосиони. Къде е? Не е тук! Отиде до скрина с дванайсет чекмеджета, където Айрис държеше ръкавици, карфици за шапки, табакери, слънчеви очила и разни други джунджурии. И там го нямаше. Претършува стаята, старателно и бързо, чекмедже по чекмедже. Нищо.

Флора чу, че някой чука по вратите в дъното на коридора и я вика по име. Прислужницата я търсеше. Не разполагаше с много време. Трябваше да помисли. Къде го бе виждала за последно?

Вечерната чанта. Онази от розова коприна, която купиха в Париж. Тогава валеше пороен дъжд и се наложи да тичат боси по улицата.

Флора изтича до килера, отвори тапицираната с грубо зелено сукно врата и включи лампата. Всъщност тази стая не бе точно килер, вътре бе пълно с дрехи от коприна и сатен, обточени с кожа и мъниста, а обувките по рафтовете бяха толкова много, че можеха да напълнят магазин. Ръчните чанти заемаха цяла стена. Флора ги огледа, погледът й се спря на розовата. Измъкна я от рафта, отвори я и извади пудриерата „Скиапарели“ с форма на телефонна шайба.

Думкането се чуваше все по-силно. Флора трябваше да побърза. Прислужницата бе пред вратата на гардеробната, викаше.

— Идвам! — кресна Флора.

Мушна пудриерата в деколтето на роклята си и скръсти ръце над него, за да прикрие издутината. Отиде да отвори на прислужницата.

— Трябва да слезете долу — обяви прислужницата. — Веднага, госпожице.

— Защо? Какво става?

— Не съм сигурна, госпожице. Госпожа Елингам и госпожица Алис не са се прибрали, дойде господин Марш. Само това ми е известно.

Флора избута пудриерата към стегнатата си е колан талия, докато слизаше по стълбите, следвайки прислужницата; по-късно щеше да провери какво има вътре. Жената я подкани да влезе в кабинета. Бе влизала в него само няколко пъти. От тук, от тази светая светих Алберт ръководеше бизнеса си. Тази вечер обширното помещение бе неестествено задушно; дългата завеса бе спусната, а огънят в камината създаваше лепкава топлина.

— Флора — подхвана Алберт. Гласът му бе настоятелен, както никога преди. — Айрис да ти е казвала къде ще ходи?

— Не — отвърна Флора. — Каза ми само, че излиза с колата.

— Но не е споменала къде отива? Уотърбъри, Бърлингтън? Къде?

— Не, Алберт. Какво става?

Алберт се извърна към камината.

Флора стрелна с поглед Джордж. Двамата се познаваха много добре. Обикновено тя успяваше на момента да разчете изражението му. Той имаше широко лице, масивна челюст и големи кафяви очи — отиваше му да поема удари, да раздрусва престъпници, но и да избухва в заразителен смях. Тази вечер бе неразгадаем.

— Моля ви — проплака тя. — Какво се е случило? Къде е Айрис? Къде е Алис?

— Всичко е наред — каза Джордж. Не се справяше добре с лъжите, а и какъв бе смисълът да крие при тези обстоятелства? — Защо не се прибереш в стаята си…

— Искам да знам какво се е случило с Айрис — настоя Флора.

— Флора, моля те! — викна Алберт.

От отчаянието в гласа му я побиха тръпки. Секретарят Робърт поклати глава, за да й покаже, че не бива да се меси.

— Добре, ще се кача горе.

Прислужницата се мотаеше из фоайето. Очевидно се опитваше да си намери някаква работа близо до вратата на кабинета, за да може да дочуе нещо.

— Страшно ми се пие кафе — каза й Флора. — Би ли могла да го донесеш в стаята ми?

— Да, госпожице — отвърна тя.

Когато прислужницата се скри в кухнята, Флора се плъзна безшумно към балната зала, която бе точно до кабинета на Алберт. Двете помещения бяха изградени едно до друго, защото рядко се използваха едновременно, и имаха високи тавани.

Лампите в балната зала бяха изключени, завесите — спуснати. Плочите в черно и бяло все още изглеждаха мръсни от гуляите през уикенда; персоналът не бе намерил време да почисти. Под босите си стъпала Флора усещаше хартиени знаменца, пясък от алеята, внесен от танцуващите, и безброй лепкави петънца от разлято шампанско.

Айрис бе показала на Флора един трик — между огледалата имаше панели, на които бяха изобразени герои от комедия дел арте[7]. Върху последния панел отляво бе прикрепен аплик с формата на венецианска маска. Флора се покатери безшумно на един от златните столове до стената и протегна ръце към аплика. Бръкна с пръсти в очите на маската и я дръпна рязко надолу. Панелът се наклони. Флора го бутна и той се завъртя на пантите си.

На пръв поглед балната зала и кабинетът бяха разделени от стена, но всъщност между тях имаше тайна ниша с широчина малко над половин метър. Огледалата бяха еднопосочни и през тях се виждаше какво става в залата. Имаше ключове, чрез които да се намалява силата на светлината на лампите и да се предизвиква трептене, както и малки панели, през които, след отваряне, някой вътре в кабинета можеше да смути купонджия, измъквайки чашата му. Нежеланото, вероятно, допълнително приложение бе, че от тук можеше да се подслушва кабинетът на Елингам. Флора се придвижи към вратичката, водеща към кабинета. Въпросната вратичка бе далече от мъжете и добре скрита в стената, така че младата жена преспокойно можеше да я открехне, без да рискува да бъде забелязана, точно както й бе показала Айрис.

— Повечето от нещата, които чувам, са много отегчителни — бе казала Айрис, докато показваше на Флора прохода и вратичката. — Ще ми се да си намери любовница, за да ми е по-интересно подслушването.

Флора усещаше, че дочутото тази вечер няма да е безинтересно.

— … онова, което дойде в четвъртък — каза Джордж. — У теб ли е?

— Естествено — говореше Робърт Макензи. — Ето.

Той подаде на Джордж някакъв лист.

— „Вижте! Загадка! Време за забавление! — зачете Джордж. — Въже ли да използваме, или огнестрелно оръжие? Ножовете са остри и блестят толкова прекрасно. Отровата действа бавно, а това е ужасно. Огънят весело свети, давенето е бавно. Обесването е кофти начин за умиране. Счупена глава, лошо падане. Кола се блъска в стената. Бомбите гърмят, радост за душата. Добър начин да накажем лошите момчета! Не можем да решим какво ще използваме. Както вие не можете да избягате или да се скриете. Ха-ха. Ваш, Искрено коварен.“

— Пощенското клеймо е от Бърлингтън — добави Робърт.

Иззвъня телефон и някой веднага вдигна слушалката от вилката. Алберт Елингам каза „ало“ със задъхан глас. Мъжете се струпаха около телефона. В началото Флора не чуваше думите им, после гласът на Джордж се извиси над другите.

— Видяхме вашия човек — каза някой със строг глас, в който се долавяше акцент. — Обадили сте се на ченгетата.

— Не — отвърна Алберт. — Джордж ми е приятел. Дойде ми на гости.

— Знаем кой е той. Ти влоши много положението си. Слушай сега. Събери всичките бижута, всичките пари, изобщо каквото имаш. Сложи ги в калъфки от възглавници. Да дойде приятелят ти сам, с неговата кола. Да кара на изток, към междущатски път две, после да завие наляво, към Западен Болтън. Оттам нататък ние ще имаме грижата, ще ти върнем жената и детето. Действай. Разполагаш с един час.

Телефонът замлъкна. Алберт каза „ало“ няколко пъти, но не получи отговор. Флора пое риска да избута вратата още няколко сантиметра, за да може да вижда какво става. Мъжете стояха като заковани до бюрото и мълчаха.

— Отивам сам — обяви накрая Джордж.

— Не — възрази Алберт. — Става въпрос за моята жена и моята дъщеря…

— Чу го какво каза, Алберт — продължи Джордж. — Искат мен, така че отивам.

Робърт Макензи бе разпънал карта на бюрото, около която се бяха събрали.

— Ето — каза той, — те искат да тръгнеш на изток по междущатски път две, после да завиеш наляво към Западен Болтън. Този път е черен. Пътуването ще отнеме половин час, може би малко повече.

— Значи, трябва да побързаме — каза Джордж. — Накарай Монтгомъри да започне да събира ценностите. Бижута, часовници, каквото има.

— Защо ти? — попита Робърт. — Ти си служител на закона. Обучен си.

— Аз съм по-евтин — поясни Джордж. — Ако отиде Алберт и му се случи нещо, ако го ранят или убият, събитието става световна новина. Това би означавало да се намеси президентът. Тоест екзекуция на електрическия стол. А агент на ФБР, за когото никой не е чувал? Това не е чак толкова страшно. Такива под път и над път. Те не искат ти да пострадаш, Алберт.

— Прав си — каза Робърт. — А и те няма да получат повече пари при този вариант.

— Трябва да побързаме — настоя Джордж. — Да съберем нещата, които искат. Къде са бижутата?

— На горния етаж има два сейфа, един в моята гардеробна и един в тази на Айрис. Комбинациите и на двата са ляво пет, дясно двайсет и седем, ляво осемнайсет, дясно деветнайсет. Отивай, Робърт. Монтгомъри да дойде да ти помогне. Опразнете ги.

Робърт Макензи се изстреля навън, оставяйки Джордж и Алберт сами край картата.

— Аз трябва да отида — каза отново Алберт.

Гласът на Джордж бе тих, но успя да изпълни стаята и сякаш раздвижи въздуха.

— Слушай сега. Ти с основание ме извика тук. Те като че ли са готови да ги освободят, така че трябва да сме хладнокръвни. Ще играем по техните правила, но умно. Аз ще отида да прибера жена ти и детето ти. Знам, че ти се иска ти да отидеш, но чувствата не са добър съветник.

Алберт се подпря на облегалката на един стол и потъна в мълчание.

— Ще съм ти задължен за цял живот — каза накрая.

— Стига ми едно силно питие — каза Джордж и сграбчи палтото си. В този момент Флора усети, че погледът му се плъзга към мястото, където тя се криеше. Той обаче като че ли не забеляза процепа в стената. Вдигна палтото си и се обърна. — Заключи кабинета. Не искам никой да влиза тук. Револвер имаш ли?

— Държа един в бюрото — каза Робърт.

— Зареди го. Затвори училището. На всеки вход да има човек от персонала. А вие двамата стойте тук при заключена врата, с готов за стрелба револвер и чакайте да се върна. Ако не се появя… да кажем, до един сутринта, викайте полиция. Това е правилният подход. Така ще си върнем Айрис и Алис.

Приклекнала в тайния коридор, с вторачени в процепа очи, Флора чувстваше как сърцето й препуска. От напрежение й се виеше свят. Отпусна се възможно най-тихо на пода.

Другите двама обитатели на „Минерва“ се бяха настанили на канапето. Ели бе отпуснала небрежно краката си в скута на Хейес и разправяше за Париж. Хейес като че ли не я слушаше, ровеше в телефона си. Пикс пак седеше на масата, но колекцията й от зъби я нямаше, бе изместена от лъскави служебни папки и документи.

— А, върнахте се! — възкликна тя. — Добре. За няколко минутки ще ви обясня основните неща…

— Не е ли редно да изчакаш Дейвид? — изпъшка Ели.

— Полетът му от Сан Франциско закъснява, а и колкото по-рано почнем, толкова по-рано ще свършим. Бързо ще стане.

— Но той идва, нали?

— Идва — потвърди Пикс.

Стиви, Нейт и Джанел седнаха на масата. Ели и Хейес си останаха на канапето, Хейес продължи да се занимава с телефона си.

— Хейес — каза Пикс. — Вдигни очи поне за пет минути.

Хейес показа изваяното си лице и се усмихна непринудено, после остави телефона на канапето.

— Така — подхвана Пикс и се загледа в някакъв списък, — добре дошли в „Елингам“. Идентификационни карти. На всеки от вас е издадена такава. Тя е програмирана да ви осигурява достъп до сградите, в които имате право да влизате.

Ели се изтърколи драматично на пода, където остана да лежи по очи. Пикс продължи:

— Гостите от други сгради могат да влизат в общите помещения, в тази стая или в кухнята, никъде другаде. Ще получите разписаните правила на поведение, които включват и информация за отношението към другите ученици. Тук „не“ означава „не“. Добре…

Пикс бързо прегледа списъка.

— Все логични неща. Никакъв алкохол, никаква дрога. Храната в кухнята трябва да бъде в запечатани кутии и да има етикет за алергии, но никой от вас няма алергия към фъстъци; вярвам, че нямате възражения по този въпрос. Огън може да се пали само в тази стая, и то само в мое присъствие. Сериозно говоря, Ели, без огън…

Ели простена.

Джанел вдигна ръка.

— Запояване? — попита.

— Само в общата стая. Без микровълнови печки… и никакво напускане на кампуса, ако нямате разрешение. През уикендите работи автобусна линия до Бърлингтън, автобусите тръгват в десет часа сутринта и се прибират в четири следобед. Уведомявайте ме незабавно, ако имате здравословен проблем. В кампуса живее медицинска сестра, докторът идва три пъти седмично, а охранителите са обучени да оказват първа помощ. Ако ви тежи нещо, на ваше разположение съм за конфиденциален разговор. Имаме двама съветници на щат, среща с тях можете да си запишете онлайн или лично. Това е горе-долу…

Очите й отново се забиха в списъка.

— Можете да прочетете всичко сами. Аз за патенето на огън вече ви казах. Сериозно говоря, Ели…

— Без огън — измърмори лежащата на пода Ели.

— Чудесно! Това е. Вземете си по една папка.

Нейт веднага сграбчи горната папка и отпраши към стаята си. Пикс се прибра в апартамента си. Ели се надигна от пода, отиде до масата и се надвеси над Стиви и Джанел.

— В банята — прошепна им тя. — И двете. Петнайсет минути. Донесете чаши.

Думите й прозвучаха като команда.

Петнайсет минути по-късно, стиснали чаши в ръце, Джанел и Стиви почукаха на вратата на банята. Ели бе във ваната, облечена в старинни на вид панталон и корсет. Това само по себе си бе достатъчно да привлече вниманието на Стиви, но още по-интересен бе фактът, че водата е яркорозова.

— Затворете вратата — каза тя. — Трябва да отпразнуваме нашето пристигане с парти.

Посочи купчината влажни кърпи до нея на пода, сякаш те бяха удобен диван.

Стиви се чудеше откъде да започне. От лекцията относно пиенето. От факта, че Ели е във ваната с панталон и се боядисва в розово. Или от това, че на ваната е подпрян саксофон.

Реши да не прави нищо, разговорът щеше да изясни всичко. Това е техника, използвана при криминалните разследвания — когато искаш да добиеш представа за някого, оставяш го да говори и така той се разкрива.

— Просто боядисвам одеждите си за довечера — поясни Ели.

Джанел и Стиви решиха да подминат факта, че Ели боядисва и самата себе си. Нямаше смисъл да посочват очевидното.

— Какво има довечера? — попита Джанел.

— Довечера е партито! — обяви Ели. — Тук. Чашите. Тук.

Протегна се несръчно назад и извади бутилка шампанско.

— Чашите — повтори Ели и протегна ръка.

— Но Пикс току-що каза… — подхвана притеснено Джанел.

— Чашите.

Стиви й подаде своята, секунда по-късно Джанел стори същото. Ели им наля пенливо шампанско.

— Топло е — каза тя. — Успях да донеса няколко бутилки от Франция. Евтино питие, но дори евтините неща във Франция са по-хубави от повечето от нещата тук. Да. Ще ви разясня всичко. Но първо…

Тя вдигна чашата си и Стиви и Джанел се досетиха, че иска да се чукнат.

— Наздраве.

Ели отпи голяма глътка. Джанел се вторачи в чашата си. Стиви се поколеба за секунда, но реши да опита виното. Досега бе употребявала алкохол само няколко пъти, но моментът като че ли бе подходящ за пийване. Освен това вероятно лесно можеха да се отърват от чашите. Вероятно. Шампанското бе топло, имаше остър минерален вкус и щипеше носа й. Не бе неприятно.

— Тук се пие — каза Ели, докато пресушаваше чашата си. — Те са наясно с това. Намираме се насред нищото, почти нищо не се случва тук. Мястото е от типа „никой няма да чуе виковете ти“.

Джанел продължаваше да се пули в чашата си. Няколко пъти я долепи до устните си, преструваше се, че пие.

— На тях всъщност не им пука, стига, разбира се, да не объркаме нещо. — Ели се извъртя настрани, за да намести мокрите си дрехи. — Ако ви хване, Пикс просто ще ви накара да изхвърлите алкохола. Съветът ми е: купувайте евтин, купувайте често, прехвърляйте в бутилки от друго. Повечето ученици се сдобиват с „гориво“ по време на екскурзиите до Бърлингтън. Трябва обаче да се внимава, защото Лари охранителя има доносници в магазините за алкохол, които му се обаждат, ако някой от „Елингам“ се появи там. Това усложнява нещата, но не много. Даваш пет кинта на някой от улицата и той ти купува. Гледайте да не ви спипа Лари. Спипа ли ви, ще ви скъса задниците. Ясно! Следващият въпрос.

Тя си наля още малко.

— Вечерният час. Никакъв проблем. Начините за справяне са няколко. Първо, можете да накарате някой да върне картата ви в къщата и да направи фалшиво вписване. Понякога се получава, но ако Пикс е в общата стая и види, че не влизате вие, става лошо. По-доброто решение е да излизате и да се връщате през прозореца. Пак повтарям, Лари ще ви скъса задниците, но бягането е нищо в сравнение с пиенето. Що се отнася до другите охранители, различно е. Зависи колко ги е подгонил Лари. Каненето на външни хора в стаята ви е фасулска работа. Пикс не проверява много. Тя е готина. Освен това лесно се разсейва. Свръхинтелигентна е, но умът й винаги блуждае.

Начинът, по който Ели държеше ръцете си, позволяваше на Стиви да вижда татуировката. Всъщност Ели като че ли я показваше нарочно, намеквайки „питай ме за татуировката“. Елегантно изписани букви. Мастилото бе много тъмно и макар да нямаше червенина, отстрани се виждаха бели белези. Бе нова, започваше от вътрешната страна на лакътя и стигаше до китката:

Mon coeur est un palais flétri par la cohue…

— Цитат от Бодлер — каза Ели, когато видя, че Стиви е лапнала въдицата. — Направих си я лятото в Париж. Знаеш ли френски?

— Аз знам — каза Джанел. — Е, малко. Мисля, че означава… сърцето ми е замък… нещо… унижено от тълпата.

Стиви нямаше представа какво означава надписът, но кимна.

— Четох тази поема една лятна вечер в Париж — каза Ели и елегантно извъртя ръката си. — Нещо ми щукна и казах на мама, че искам да си татуирам тези думи на ръката. Тя се съгласи. Пихме вино и тръгнахме да си търсим квартира край канала „Сейнт Мартин“. Новият любовник на майка ми работи като уличен артист там, той знаеше едно местенце.

Стиви се замисли за това как бе прекарала лятото. През повечето време работеше в мола „Монровил“, в смотания „Старбъкс“. Когато не работеше, четеше. И слушаше подкастове[8]. От време на време отскачаше до щанда за сладолед. Купуваше си евтини криминалета от сергията пред библиотеката. Изобщо правеше всичко възможно да заглуши гласа на политиката. Животът й бе пълна противоположност на това да се мотае из Париж в компанията на майка си и любовника й и да си прави татуировки.

— Друго нещо — каза Ели. — Тук мобилната мрежа е скапана.

Безжичният интернет постоянно прекъсва.

— Как ще гледаме телевизия? — попита Джанел.

На Стиви й се стори, че Ели се кани да посочи, че не гледа телевизия.

— Аз не гледам телевизия — каза Ели.

Стиви веднага си писа червена точка наум.

— Не гледаш телевизия! — възкликна Джанел. — А аз държа телевизора включен, докато конструирам. Телевизията ми е нужна, помага ми да се фокусирам.

Джанел изгледа паникьосано Стиви. От разговорите им през лятото Стиви знаеше, че тя не се шегува. Тя бе наясно с всички шоу програми. Беше от хората, които могат да правят много неща едновременно, например да разговаря, да конструира робот и да следи телевизионно шоу.

— Не мога да ти помогна — каза Ели и отново извади бутилката. Стиви и Джанел не искаха повече, но Ели си напълни чашата. — Изобщо не гледам телевизия. Никога не съм гледала. Всъщност никога не сме имали телевизор. В моя дом на първо място винаги е било правенето на изкуство. Израснах в комуна от артисти в Бостън, после се преместихме в Копенхаген, после в Ню Мексико, а накрая се озовахме в Париж.

— Къде си ходила на училище? — попита Джанел.

— Където сме били в дадения момент. Комуната имаше хубаво училище. Ако мога да си позволя каквото ми е на сърце, тоест ако забогатея, бих основала комуна. От това място би станала чудесна комуна. А сега ми разкажете за вашия любовен живот.

Ели наблегна на тази своя команда, чуквайки бутилката в пода. Стиви изтръпна. Темата не й бе от любимите.

— Скъсах с моята приятелка — каза Джанел, докато се взираше в чашата си. — Тогава препрограмирах микровълновата печка.

— Проблемите понякога засилват креативността — подхвърли Ели. — Бях затънала в еднообразие миналата пролет, когато видях Рута в една заложна къща в Бърлингтън. Трябваше да я имам. Не разполагах със средства тогава, но се справих. С рисуване си докарах малко пари. Купих Рута. Оттогава сме неразделни.

Тя потупа саксофона.

— Да ви кажа и нещо друго — продължи Ели. — Това място превръща хората в зайчета. Заради изолацията. Високо горе в планината, затрупани от преспи. Когато електричеството спре, нещата стават странни. Ами ти?

Въпросът бе отправен към Стиви.

Точно в този момент мехурчетата шампанско достигнаха мозъка на Стиви. Докато седеше в сумрачната баня с висок таван в компанията на новата си приятелка Джанел и на тази странна, но забавна художничка, която се боядисваше в розово, усети как се изпълва с топлина и бавно се отпуска. Просто щеше да си каже всичко честно.

— Никога не съм срещала човек, когото истински… не знам. Не живеех на особено интересно място. Моите родители са… знаете ли кой е Едуард Кинг? — попита Стиви.

— Сенаторът? — отвърна Джанел. — Оня задник?

— Същият — потвърди Стиви.

— Кой? — каза Ели.

— Едуард Кинг е един тъпанар от Пенсилвания — обясни Джанел. — Той иска да върне лошото старо време.

— Родителите ми го обожават — каза Стиви и се облегна на радиатора. — Работят за него. Къщата ни е негов регионален офис.

— Мили боже! — възкликна Джанел. — Това не си го споменавала.

— Такива неща не се споменават в съобщения. Правех всичко възможно да помогна. Влязох във файла с доброволците вечерта преди последната акция за набиране на гласоподаватели и смених всички телефонни номера. Получиха се интересни обаждания. До централния офис на производителя на понички „Криспи Крийм“, канадското посолство, „Дисни Уърлд“, Сциентоложкия център, „Морски свят“…

— Красота — изгука Ели, после отметна глава назад и се разсмя. — Това ми хареса.

Ели бе свалила пръстена си и го бе поставила върху заобления ръб на ваната. Докато се смееше, го перна, без да иска, с ръка и той се изтърколи под ваната.

— Мамка му! — изсумтя тя.

Стиви легна на пода и бръкна под ваната. Докато издърпваше ръката си, нещо я одраска.

— Внимавай — каза Ели и си сложи пръстена. — Тръбите отдолу са стари. Може да се порежеш.

Може би Ели трябваше да спомене това нещо, преди Стиви да бръкне. От друга страна. Ели като че ли бе от хората, които първо скачат в басейна, а чак после проверяват дали има вода в него; нищо чудно и съветите й да бяха от този тип.

— Е, на такова място живеех. Родителите ми са вманиачени в идеята да завързвам приятелства. Според тях излизането с момчета е едно от най-големите постижения на тийнейджърския живот, така че…

— Разбрах — прекъсна я Ели. — Тогава прави каквото искаш тук.

— Правилно — каза Джанел. — Моите родители са в другата крайност. Поставят на първо място училището. Сега учи, момичетата после. А сега вече съм тук и… — въздъхна тежко.

— Трябва да се изнасяме — рече Ели и се изправи рязко.

Така тя прекъсна разговора точно когато на Стиви й се бе доприказвало. От натежалите й от водата дрехи капеха розови капки.

— Ще дойда да ви взема след няколко минути. Време е за парти. Хайде, отидете да се приготвите!

В топлия мрак на коридора Джанел и Стиви поспряха да си побъбрят.

— Какво беше това, по дяволите? — промърмори Джанел. — Е, харесвам я. Поне така си мисля. Но онази глупост с поемата, мотаенето из Франция, животът в комуна, отношението към телевизията. Не знам…

— Може би затова сме тук? — каза Стиви.

— Може би. Сигурно е нормално някои да парадират с това, че не гледат телевизия. Може би не съм общувала достатъчно с артистични хора. Мислиш ли, че проблемът с безжичния интернет е сериозен? Наистина се нуждая от телевизия. Ще се наложи да измисля нещо. Трябва да има начин да се подобри връзката. Добре. Да се преоблечем. Ще се видим пак след минутка.

Стиви се разрови чевръсто из дрехите си. Не бе очаквала да има парти толкова скоро. Никога не й се бе случвало да е готова за парти. Когато съучениците й в старото училище започнеха да търсят в интернет ефектни костюми, тя се смущаваше. Някои хора не само разбираха този процес, но и умееха да го довеждат до край. Тениска на райета, широкопола шапка, шорти за онова „специално плажно празненство“. Червила за есента; дънки, които са идеални за обиколка с ремарке със слама, обеци с висулки за битката със снежни топки. Кой живееше такъв живот?

Костюмът на Стиви за партито щеше да представлява черни къси панталони и черен потник. Тя не притежаваше бижута. Избра да обуе чифт червени джапанки.

Джанел се появи на вратата на стаята си, облечена в синя рокля на лимончета и лимонови обеци. Лъхаше на лимонов парфюм. Това можеше да се очаква от Джанел. При положение че не се затрудняваше да прави машини, нямаше как някакъв си костюм да представлява проблем за нея.

Откъм горния етаж долетя грозно мучене. Ели свиреше на саксофона си, ако това можеше да се нарече свирене.

— О — каза Джанел и вдигна глава. — Това бързо ще ни писне.

— Ставам ли така за парти? — попита Стиви.

— Чудесно изглеждаш — обяви Джанел, като дори звучеше искрено. — Аз малко се поизнервих. Обличам лимоните, когато съм нервна.

Малко по-късно Ели, която все още бе розова и капеща, заслиза по стълбите, побутвайки пред себе си придобилия вид на мъченик Нейт. Беше го изкарала от скривалището му с помощта на саксофона.

Бе време за парти.

Летният здрач се спускаше лениво и светулките изскочиха от тревата, докато групи деца крачеха към юртата, където щеше да се проведе партито. Прозорците на Голямата къща уловиха последните умиращи слънчеви лъчи и заблестяха в оранжево и златисто. Ели вървеше най-отпред и надуваше Рута, чийто фалшив грак вдигаше птиците от дърветата.

— Дейвид трябва да дойде — каза тя. — Ще го харесате. Много е готин.

Докато прекосяваха една от многото осеяни със статуи горички, Ели спря, бръкна в чантата си и извади малък флакон. Написа със синя боя върху гърдите на една от статуите „Това е изкуство“, после прибра флакона и продължи по пътя си, „свирейки“ на саксофона.

— Някой се прави на интересен — промърмори Нейт.

Юртата, изглежда, бе претъпкана. Чуваше се бърборене. Ели отмести брезента на входа и вдигна високо Рута. Групичката, настанила се на канапето най-отзад, нададе одобрителни викове и тя се присъедини към нея. Минута по-късно се сдоби, незнайно как, с черна наметка с пера. В тази групичка имаше една първокурсничка, която изглеждаше стряскащо заради черното червило и червената рокля. Името й, както научи по-късно Стиви, бе Марис Кумс. Тя бе оперна певица и от време на време извисяваше глас, изпълнявайки откъси от арии.

Рошаво момче, чиято риза бе с размерите на палатка, размахваше ентусиазирано електронната си цигара. Хейес също бе тук, наместил се удобно в извивката на канапето. Марис бе съвсем близо до него и му говореше в лицето.

Джанел огледа помещението и забеляза Ви, която играеше на килима някаква игра с плочки с други трима души.

— Хайде да отидем там — предложи тя на Нейт и Стиви.

Нищо не пречеше да изберат това място. Ви им направи място, след което ги запозна.

— Това са Марко, Дешон и Мили. Харесвате ли „Крепостите на Аркадия“? Ние смятаме да играем.

— Естествено! — каза Джанел. — Не знам правилата, но вие ще ми ги кажете.

Стиви също не знаеше как се играе тази игра. Нейт знаеше и това вкара доза ентусиазъм в държанието му. Той незабавно започна да разяснява стойността на плочките, на които бяха изрисувани зърна и тухли, важността на различните зелени квадрати и защо трябва да се строи край реките и да се събират мъничките дървени овце и крави в оградени места. Джанел остана съсредоточена, но Стиви все се разсейваше и така и не разбра каква е целта на играта.

По едно време влезе момиче, което се държеше като кралица. Имаше великолепна коса — дълга, червена, гъста и къдрава. Стиви бе виждала хора с какви ли не коси, но такава комбинация не бе виждала. Косата не бе ситно къдрава, а разстлана, плътна, блестяща като злато. В нея сякаш бяха събрани всички сезони. Някой извика името „Гретхен“ и Ели изприпка при нея да я поздрави. Стиви забеляза, че момичето се е вторачило в групичката на канапето, най-вече в Хейес и Марис. Каза нещо на Ели и театрално отметна косата си, явно нямаше никакво намерение да се настани на канапето. Хейес надигна глава за момент, после отново насочи вниманието си към Марис.

Нещо се случваше тук.

Джърмейн Бат, момичето от микробуса, си бъбреше с Казим, но и оглеждаше често помещението. Накрая зарови в телефона си с настойчивост, каквато Стиви рядко бе виждала.

— Тя прави онова шоу — обяви Джанел. — „Докладът на Бат“. Нещо като журналист е.

Когато шумът се засили и надойдоха още хора, стана ясно, че „Крепостите на Аркадия“ отпада. Марко и Дешон се изнесоха, а Ви и Джанел завързаха разговор. Нейт и Стиви останаха заедно. Нейт бе стиснал шепа дървени крави и гледаше тъжно.

— Това бе забавно — каза той. — А сега какво ще правим?

— Ще се запознаваме с другите — обяви Стиви.

Нейт издаде звук като от спукан балон.

— Не обичаш да завързваш запознанства? — предположи Стиви.

— Никой не си пада по непознатите.

— Съмнявам се — каза Стиви, докато гледаше Джанел и Ви.

Това тяхно общуване и приближаването на главите им една към друга, и широките усмивки незнайно защо я изнервяха. Опита се да не допусне балонът на ревността да се надуе още.

— Истина е — настоя Нейт. — Всички само се преструват. Това е поредното нещо, на което ни е втълпено да гледаме с добро око.

— Аз съм нов човек за теб.

Нейт си замълча.

— Е — продължи тя, за да поддържа разговора, — работиш ли по продължението на книгата?

— Какво?

Държеше се така, сякаш го бяха заслепили с прожектор и опрели до стената. Успя да процеди:

— Започнах го.

— Колко глави си написал?

— Не става така — изсумтя той. — Защо питаш?

— Какво?

— Искам да кажа… — Нейт размърда нервно ръце. — Няма такова нещо като написваш и готово. Не става. Пишеш, пренаписваш, после ти идват нови идеи и правиш размествания. Не желая да говоря за книгата.

— Добре.

Стиви се притисна към матрака до себе си, докато дървената му рамка не се заби в основата на гръбнака й.

Нейт продължаваше да нервничи.

— Приеха ме тук заради книгата. Заради нея съм тук. Знаеш ли колко страници съм написал?

— Мислех, че не искаш…

— Две хиляди. Две хиляди!

— Добре звучи — каза Стиви.

Нямаше представа накъде бие той.

— Две хиляди страници и нищо не се случва. Ужасна работа. Написах първата книга, после забравих как се пише. Тогава, докато пишех, се пренасях в друг свят. Всичко се разкриваше пред очите ми. Чувствах се като телепортиран на друго място. Но втората е по задължение и нещо в мен се пречупи. Все едно съм загубил картата, посочваща пътя към магическата земя. Мразя се.

Той се отпусна върху възглавниците и въздъхна тежко.

— Така че не ми се говори по този въпрос.

Притеснена, Стиви стрелна Нейт с поглед. Ясно бе, че разговорът е приключил. Насочи вниманието си към другите.

Хейес се примъкваше към Марис. Не след дълго двамата отново потънаха в оживен разговор. Стиви се сети за Бет Брейв — на нея едва ли щеше да й хареса, че Хейес се държи свойски с други хора в училището. Забеляза, че не е единственият човек, насочил вниманието си към Хейес и Марис. Джърмейн Бат ги фиксираше съсредоточено, даже по едно време вдигна телефона си и направи снимка. Червенокосата, Гретхен, като че ли също не бе доволна от гледката, защото се стараеше да е с гръб към тях.

Конците, в които се бе оплел Хейес, го дърпаха в различни посоки.

— Ето го Дейвид! — викна Ели и вдигна ръце, като по този начин накара Стиви да измести вниманието си от Хейес и антуража му. — Дейвид, Дейвид, Дейвид!

Когато Дейвид Дейвид Дейвид влезе в юртата, лампите се разлюляха от нахлулия уханен нощен вятър. Той вдигна високо ръце, сякаш за да ознаменува някаква победа. Ели изтича при него и се уви в него в прегръдка. Той я вдигна, тя обви краката си около кръста му и се задържа в това положение.

Ели насочи Дейвид на трета степен към обитателите на къща „Минерва“. Той бе висок, с щръкнала къдрава тъмна коса, която вероятно не бе виждала ножица от месеци. Доста от децата в юртата бяха облечени с прости дрехи, но Дейвид го даваше съвсем небрежно — износени, прокъсани шорти, тънка тъмносиня фланелка с протрито лого и опърпани скейтърски маратонки.

Стиви имаше чувството, че е виждала Дейвид и преди. Нещо в него подсказваше… трудно й бе да определи какво. Нещо я караше да напряга мозъка си.

— Това е Дейвид — обяви Ели, както се бе лепнала към гърдите му. — Той е наш съквартирант в „Минерва“. Кажи здрасти, Дейвид.

На Стиви незнайно защо й се прииска той да не отговори със „здрасти, Дейвид“, но точно това се случи. Още една червена точка. Изглежда, хората в „Елингам“ не бяха чак толкова уникални.

Дейвид я стрелна с тъмнокафявите си сияйни очи, сякаш бе засякъл нейното неодобрение. Извитите му вежди се извиха още повече към челото, а устните му се разтеглиха в тънка усмивка. Той остави Ели на облегалката на канапето и се шмугна в тясното пространство между Стиви и Нейт. Ели ги запозна, докато украсяваше косата на Дейвид с изскубнати от наметката пера.

Дейвид бръкна в джоба си и извади овехтяло тесте карти.

— Избери си една — каза и протегна ръка към Стиви.

Когато той се приведе към нея, тя усети няколко различни миризми. Имаше лек странен аромат от непознато за нея естество, както и застоял въздух от самолета.

Стиви не искаше да тегли карта, но тестето бе току пред лицето й, така че се принуди да изтегли.

— Погледни я — каза Дейвид. — Но не ми я показвай.

Стиви стрелна с очи валето купа, което държеше.

— Добре — каза Дейвид. Отметна глава и се загледа в тавана на юртата. — Това е… тройка спатия?

— Не.

— Добре. Шестица каро?

— Не.

— Асо пика?

— Не.

Дейвид изхъмка. Нейт се размърда от неудобство, но Джанел пусна любезна усмивка. Ели се пльосна върху облегалката на канапето.

— Седмица купа? — каза той.

— Може би е време да се откажеш — отвърна Стиви.

— Не, не. Винаги се справям в рамките на петдесет и две предположения.

Джанел се подсмихна, вероятно от учтивост.

— Така. — Дейвид сведе глава и си пое дълбоко въздух. — Последно предположение. Това е… поп спатия?

Стиви показа валето купа.

— Да — каза той. — Никога нямаше да се досетя. Просто казвах различни карти.

Взе картата от ръката й и я прибра в тестето. Стиви усети, че по бузите й избива червенина. „Това подигравка ли е? Какво става, по дяволите?“ Стиви умееше да се справя с подигравките. Но мразеше да не разбира нещо. В претъпканата юрта бе прекалено задушно.

Ели перна Дейвид по главата и перата се разхвърчаха.

— Много си глупав, Дейвид — каза мило тя и пусна окуражителна усмивка към Стиви. — Бях започнала да се тревожа, че няма да дойдеш.

— За малко да не успея — отвърна той. Обърна се към всички с думите: — Миналата година бях малко разсеян.

— Киснеше в стаята си, пушеше трева и играеше видео игри — поясни Ели.

— Намекваш, че съм мързелувал. Но аз правех изследвания.

— Дейвид разработва видео игри — вметна Ели. — Поне така твърди.

— А вие кои сте? — попита Дейвид.

Запознаването продължи с помощта на Джанел. Нейт бе представен като „онзи, дето преди време написа книга“. Накрая дойде редът на Стиви.

— Тя изучава престъпления — каза Джанел.

— Изучава престъпления? — повтори той. — Как така?

— Ами ето така — отвърна Стиви.

— Ти… сигурно гледаш много канала на „Дискавъри“ за разследвания? — попита той.

Тя наистина гледаше този канал. По него пускаха много предавания за убийства. Обаче не си призна.

— Занимава се с криминология и други подобни неща — поясни Джанел, сякаш за да защити приятелката си. — Знае всичко за случая „Елингам“. Поради тази причина е тук.

— Дошла си да го разрешиш? — попита той.

Стиви преглътна тежко.

Да, основната идея бе тази. Но не бе редно да се говори за нея, още по-малко пък по такъв начин. Стиви имаше чувството, че той иззема мечтите й, които цял ден се рееха, издигайки се все по-високо. С едно боцване с игла той спука балона и гумени парченца от мечти изпопадаха върху юртата.

— Няма да кажеш, нали? — попита той.

Очите му бяха толкова искрящи, толкова пронизващи.

Настана неловко мълчание. В опит да разреши проблема, Ели се оттласна от облегалката на канапето и се стовари в скута на Дейвид.

— Мислех, че всичко е ясно — каза тя на Стиви. — Бъркам ли? Нали някакъв си призна?

— Осъдиха един човек — каза Стиви. — Но той вероятно не е извършителят. Призна се за виновен, защото…

Зад тях избухна гръмък смях и Ели се извърна, за да види какво става. Никой не искаше да разбере защо Антон Ворачек, местният анархист, който бе обвинен в престъплението, се призна за виновен.

— Пое вината, защото… — опита се да продължи Стиви.

За разлика от преди, когато всички слушаха съсредоточено, сега, заради заформилите се танци, Дейвид бе пуснал странната си усмивка, а Джанел, Ви и Нейт изглеждаха леко сконфузени.

Човек усеща кога моментът да сподели нещо е отминал.

Отнякъде се появи малка манерка. Ели пийна. Дейвид пасува. Джанел, Нейт и Стиви поклатиха глави в знак, че не желаят алкохол. Стиви смяташе, че е гадно да се пие от съд, от който са пили други хора. Тя се съобразяваше с Принципа за размяна на Локард[9] — всеки контакт оставя следа, — което в този случай означаваше попадане на слюнка в манерката.

Ели и Дейвид отидоха да поговорят с някакви второкурсници, оставяйки „зайците“ да се оправят сами.

— Той изглежда забавен — каза Джанел с насилено радостен тон.

Нейт не виждаше причина да лъже.

— Чувствам се по-добре — подхвърли той на Стиви. — Струваш ми се по-сдухана от мен.

Нощите винаги носеха тревога. Тежки бяха.

Беше три сутринта, а на Стиви все още не й се спеше. Нищо чудно точно тази нощ да получеше паническа атака. Ново училище, ново начало, нови приятели, нов дом високо в планината, при положение че не се бе отделяла от стария и от родителите си за повече от няколко дни. Нощта донесе по-хладен въздух, но задухата в стаята си остана. Когато отвори прозореца, вътре влезе гигантска нощна пеперуда. Тя бързо си проправи път до лампата на тавана и се удари в нея със звучно „туп“.

— Знам как се чувстваш — каза й Стиви.

Паническите атаки започнаха, когато тя бе на дванайсет години. Никой не разбра какво ги причинява. Родителите й се опитаха да помогнат, но бяха прекалено притеснени. Лекарствата решиха донякъде проблема, а за останалото се погрижи Стиви с помощта на училищния психиатър и чрез изчитане на всичко в интернет по темата.

Бяха изминали година и три месеца от края на редовните панически атаки и най-малко шест месеца от получаването на голяма атака. Но нощите все още я тревожеха. Тя все още крачеше напред-назад, преди да си легне, взирайки се в леглото и чудейки се дали през нощта няма да се събуди с препускащо като побеснял кон сърце.

Седна под прозореца, притвори очи и остави вятъра да гали тила й. Вдишай. Издишай. Брой. Едно. Вдишай. Издишай, Две. Просто остави мислите да се стопят.

Няма да кажеш, нали?

Забрави това.

Винаги можеш да се прибереш вкъщи.

Забрави това, наистина. Откъсни се от него.

По-сдухана си от мен.

Отвори очи и погледна към бюрото си. Можеше да вземе един ативан и да се нокаутира, но на сутринта щеше да бъде гроги.

Не. Щеше да направи друго. Всичко щеше да е наред.

Така че се обърна към другото си лекарство — мистериите. Стиви от малка харесваше мистериите. Когато я връхлетяха паническите атаки, тя откри, че спасението е в тях. Възникнеше ли проблем със съня, четеше романи и книги за истински престъпления, гледаше шоу програми и слушаше подкастове. Сигурно малцина биха се успокоили, четейки за убийства с киселина, за Лизи Бордън[10] и Х. Холмс[11], за магистралните убийства, за тихия съсед със зловеща тайна, за зазидани в стените трупове и скрити отпечатъци, за тринайсет гости за вечеря, които знаят, че някой от тях ще умре… Върху такива неща се съсредоточаваше, а когато бе зает с мистерия, мозъкът й не можеше да изпадне в паника.

Ето как Стиви се превърна в машина за мистерии. Мислеше си за убийства в междучасията и докато зареждаше кафе машината в заведението в мола. Никога не й писваше. В сайта websleuths.com откри хора като нея, хора, които отделяха много време за издирване на студени досиета. От там научи за случая „Елингам“, после се запали по него.

Да, идеята, че може да разреши случая, изглеждаше абсурдна. Стиви бе шестнайсетгодишно момиче от Питсбърг. Случаят бе отпреди няколко десетилетия. Мнозина се бяха опитвали да го разрешат. ФБР не се бе справило. Сума ти сериозни и не толкова сериозни детективи се бяха провалили. Хиляди хора постоянно мислеха по темата. Самият Елингам, геният, се бе опитал да разбере какво се е случило, но по време на проучванията бе загинал.

Разрешаването на случая „Елингам“ бе непосилна задача.

Стиви се вторачи в стените, чиито слоеве боя вероятно криеха хиляди тайни.

Тя не бе сдухана. Тя бе Стиви Бел и сама бе успяла да си осигури място в академията „Елингам“. Тук не приемаха погрешка.

Ами ако бе станала грешка?

Дали не са сбъркали? Дали това не е първата им грешка изобщо? Защо постъпиха така с мен?“

Не, не, не, не.

Стиви си пусна подкаст, после отвори един от запечатаните кашони. Извади няколко дебели папки, които бяха пълни със старателно подредени разпечатки и фотокопия, тиксо и ножица. Когато опразни кашона, се зае да го разреже. Подряза капаците, за да станат правоъгълниците еднакви. Работеше бързо, вниманието й бе разделено между подкаста и това, което трябваше да се свърши.

Полицаите използваха табла. На тях забождаха снимки на жертвите и заподозрените, карти и диаграми. Тази визуализация улесняваше процеса по обмисляне на всички аспекти. Кашонът щеше да се превърне в табло.

Най-отгоре сложи три снимки — Айрис Елингам, Алис Елингам и Доти Епщайн. Ето и архитектурните планове на Голямата къща от времето на отвличането. Таблото започваше да се запълва.

В центъра Стиви постави най-важното доказателство, това, за което всички говореха — писмото от Искрено коварен:

Писмото бе изчезнало по време на разследването, така че нямаше как да се вземат пръстови отпечатъци. Само снимка бе останала от ужасяващото съобщение, което бе пристигнало в имението „Елингам“ седмица преди отвличането. То бе съставено от думи, изрязани от списания и вестници — класическо средство за скриване на почерка.

Делото „Елингам“ имаше множество интригуващи аспекти, но един от тях й бе направил голямо впечатление — странната декларация на неизвестния човек, която на практика казваше следното: „Аз съм лош. Имам лоши намерения. Искам да породя страх у вас. Аз съм ножът. Аз съм Искрено коварен“.

Този тип бе нещо като трол. Само че бе много по-сложен. Бе положил доста усилия да влезе под кожата на един от най-известните хора през трийсетте години. Събрал бе купчина списания и вестници, издирил бе нужните му думи, след което ги бе изрязал внимателно и ги бе залепил с извратена прецизност върху лист. Накрая бе изпратил писмото по пощата с ясното съзнание, че никога няма да узнае какъв ефект ще предизвика то.

Защо си ги предупредил, Искрено коварен? Защо си им казал, че идваш?

Стиви закачи още една снимка на таблото — Антон Ворачек. Тъкмо писмото на Искрено коварен бе убедило Стиви, а и други хора, че Ворачек е невинен. Ворачек не говорел добре английски и трудно би могъл да напише поема в стил Дороти Паркър[12]. Никой не бил убеден във вината на Ворачек, но белязаните банкноти били открити у него, освен това този неприятен тип направил самопризнания.

Искрено коварен се бе надвесил над случая като вампир.

През следващия час Стиви събра снимките и подреди папките. Имаше архитектурни разпределения, копия от интервюта, полицейски доклади. Събирането на информация бе отнело много време, като Стиви бе разчитала на една услужлива библиотекарка и на хора от сайта websleuths. За да се отпечата всичко, бяха отишли две касети тонер и кашон хартия, предназначени за кампанията на Едуард Кинг (това бе прекрасно). Купища данни. Стиви обичаше да се заравя в папките, да проучва многократно всеки детайл, докато фактите не потечаха в главата й като древен поток. Със сигурност и други хора бяха посещавали „Елингам“, заинтересова™ от случая. Някои от тях бяха идвали преди появата на интернет, така че не бяха имали достъп до нещата, с които Стиви разполагаше сега. А другите…

Не. Никой не бе толкова пристрастен, колкото нея. Просто човек знае кога е най-върлият фен — онзи, който разбира понятията и улавя пропуските и разминаванията. Знаеш, когато си онзи, който усеща нещата.

Зазоряваше се, когато Стиви завърши таблото и подреди папките на бюрото и на рафтовете. Отиде до прозореца, където я посрещна приятна утрин, освежена от лек ветрец. Притвори очи и си пое дълбоко въздух.

Ключовата сцена във всяка мистерия е появяването на детектива. Действието се премества в дневната на Шерлок. Дребният белгиец със засукан мустак се намира във фоайето на голям хотел. Милата възрастна дама, която носи плетивата си в торба, идва на гости у племенницата си, когато в селото започват да циркулират заплашителни писма. Частният детектив се връща в кабинета си, след като е пил цяла нощ, и открива там жена с шапка с воалетка, стиснала цигара в ръката си. В такива моменти настъпва промяната.

Детективът бе пристигнал в академия „Елингам“.

Джордж Марш спря пред портата на имението „Елингам“ и бе поздравен от двама облечени в гащеризони мъже, които държаха пушки в ръцете си. Направиха му знак да мине и той подкара форда си модел Б по неравната алея, по която бе минал само преди няколко часа.

Алберт Елингам и Робърт Макензи го чакаха пред входа. Макензи се гушеше в палтото си, а Елингам като че ли изобщо не усещаше студа. Изтича до вратата на колата и там застина втрещен.

— Какво стана? Къде са те? Лицето ти! Какво стана?

Той бе забелязал синините по челюстта и под окото на Марш и резката на лявата буза. Лявото му око бе почти затворено от подутина.

— Те не бяха там — каза Марш на излизане от колата.

— Как така не са били там? Не ги ли видя?

— Свих към Западен Болтън, една миля по-надолу те бяха запречили пътя с кола. Излязох и те ме нападнаха. Искат още двеста хиляди долара. Нямаше и следа от Айрис и Алис.

Робърт изсумтя.

— Ти беше прав, Робърт — каза Елингам. — Те искат още. Ще им дадем още. С колко време разполагаме?

— Двайсет и четири часа — отговори Марш. — Ще се обадят. Казаха някой да чака в телефонната кабина на Чърч Стрийт в единайсет тази вечер. Искаха ти да донесеш парите, но се съгласиха аз да съм човекът.

— Естествено, сега ще се обадим в полицията и на ФБР — каза Робърт на Марш. — Ще помолим някой да събуди Едгар Хувър. Не може да продължаваме така.

— Казаха, че увеличението на откупа е заради ангажирането на полиция — обясни Марш. — Имат предвид мен.

— Добре, ще им дам каквото искат — каза Елингам.

— Това ще продължи до безкрай — изстреля с нервен глас Робърт. — Ти си неизчерпаем източник на средства. Не разбираш ли?

Над главите им, надавайки писък, профуча бухал.

— Да поговорим вътре — предложи Марш. — Не искам да се разчува.

Голямата къща бе притихнала, но не се бе възцарило спокойствие. Напрежението в електрическата мрежа често падаше. Лампите в главната зала примигваха. Къщата сякаш пулсираше. До вратата чакаха други двама въоръжени мъже. Изглеждаха объркани и нервни, а състоянието на лицето на Марш не допринесе по никакъв начин за подобряване на настроението им. Монтгомъри, икономът, все още бе буден.

— Да донеса ли вода и превръзки, сър? — попита той.

— Какво? — попита Елингам. После, спомняйки си, че Марш е ранен, махна с ръка. — Да, да, донеси.

След като влезе в кабинета, Елингам се насочи с бърза крачка към барчето. Сипа с треперещата си ръка уиски в две чаши и подаде едната на детектива.

— Какво казахте на другите? — попита Марш. — Не може да не са забелязали, че госпожа Елингам и Алис ги няма.

— Казахме, че се сблъскваме с обичайната заплаха — отвърна Робърт. — Анархисти. Обяснихме, че госпожа Елингам ще преспи при приятел в Бърлингтън и че ние работим по отстраняване на проблема.

— Мислиш ли, че са се вързали? — попита Марш.

— Едва ли.

В продължение на няколко минути и тримата мълчаха. Марш приседна на един стол. Елингам стоеше до камината, подпрян на перваза отгоре. Макензи отново проучваше писмото. Монтгомъри донесе вода и превръзки. Марш избърса окървавеното си лице.

— Ще ги освободим — отсече Елингам. — Ще дадем на онези каквото искат. Айрис е силна и съобразителна, може да се погрижи за себе си и Алис.

— Моите уважения — подхвана Робърт. — Трябва да съм пределно честен при тези обстоятелства… Госпожа Елингам е находчива, освен това има силна воля и е атлетична. Все пак говорим за шампионка по плуване и скиорка. Мислиш ли, че би се дала без бой на онези хора? Със сигурност се е съпротивлявала. Работата вече се прецака по няколко различни начина. Колкото повече отлагаме обаждането в полицията, толкова по-опасно става за тях.

— Те вече са разтревожени от намесата на външен човек. Не виждаш ли, че са пребили Марш! Ще се справим. Ще им дадем каквото искат, без да вдигаме шум.

— Това не зависи от нас — отвърна Робърт. — Дори да решим да крием, мислиш ли, че няма да се разчуе? В къщата има двайсет души… Ами учениците? А и след няколко часа ще дойдат стотина работници. Мислиш, че вестникарите няма да надушат?

— Отмени всички работни дейности. Искам обаче хората да си получат надниците.

— Това няма да спре разпространението на слухове — възрази Робърт. — Още на зазоряване всички в Бърлингтън ще знаят.

Елингам погледна Марш, който отпиваше внимателно от чашата през подутите си устни.

— Можеш ли да осигуриш сумата до утре? — попита Марш.

— Банката в Бърлингтън няма да може да даде толкова пари без предизвестие — отвърна Елингам. — Робърт, събуди нашите хора в Ню Йорк. Да тичат веднага в банката. Да донесат парите със самолет. Буди ги веднага. Аз ще се постарая да обезопася имението.

Когато Елингам излезе, полицаят и секретарят се спогледаха. Огънят в камината осветяваше лицата им.

— Разбирам защо не одобряваш този подход, Макензи — каза Марш. — На мен също не ми харесва. Смятам обаче, че към момента нямаме друга алтернатива.

— Онова писмо… въже ли да използваме, или огнестрелно оръжие? Ножовете са остри и блестят толкова прекрасно. Ваш, Искрено коварен. Този говори за убийство, не за отвличане.

— Процедираме по този начин вече двайсет и четири часа — каза Марш. — Престъпниците… те познават добре имението. Предполагам, че имат вътрешен човек. Ако се появят агенти на ФБР, те може да изпаднат в паника и да направят някоя беля. Ще запазим самообладание, ще се съобразяваме с желанията им.

Елингам се появи на прага на кабинета.

— Казват, че един от учениците е изчезнал. Момиче, на име Долорес Епщайн. Трябва да организираме издирване. Това сигурно е свързано с отвличането. Тя е добро момиче. Не би избягала. Мили боже, трябва да защитим учениците. Но не бива да се издаваме. Ще ги доведем тук под някакъв претекст.

Робърт Макензи притвори уморено очи. Усещаше, че нещата отиват на зле, но не можеше да направи нищо по въпроса.

Стиви се стресна от нещо и се събуди… в непознато легло. Таблото, върху което бе работила през нощта, лежеше на пода. Очите на Елингамови се взираха в нея, докато подреждаше принадлежностите си за баня в синята найлонова чантичка, на която бе попаднала след дълго търсене. Набута шампоана и душ гела, после затърси подходящо място за самобръсначката. Облече долнището на пижамата си и халата, нахлузи джапанките, взе чантичката и застана пред вратата. В продължение на две минути набира кураж да излезе в коридора.

Странно нещо. Защо бе толкова странно? Знаеше, че това е пансион. Случвало й се бе да преспи в къщата на приятелка. Но сега бе различно — тя щеше да живее с всичките тези хора, а някои от тях бяха момчета. Всъщност половината бяха момчета.

Голяма работа. Облечена бе в халат, а и… голяма работа.

Отвори вратата. В коридора нямаше никой. Доволна, закрачи с небрежна походка към банята. На горния етаж също имаше баня; едва ли всички в къщата биха се струпали в тази. Не беше много голяма и вече бе пълна с пара, защото в една от кабинките се къпеше някой.

Стиви остави чантичката си на перваза на прозореца и огледа матираното стъкло, чудейки се дали през него може да се вижда вътре. Завесата на кабинката се отмести и се появи Ели, гола и капеща. Всъщност Ели имаше кърпа, но с нея подсушаваше косата си. Така че всичко й се виждаше.

— А, здрасти — каза тя. — Водата вече е почти студена, съжалявам.

Мина покрай Стиви, оставяйки мокри следи по плочките. Когато стигна до вратата, уви кърпата около тялото си и излезе.

„На това му се вика увереност“ — помисли си Стиви.

На всичкото отгоре Ели бе боса. Стиви бе обула тъпите джапанки. Майка й я бе убедила, че ако се събуе дори за секунда, краката й ще бъдат атакувани от ужасни бацили. Кабинката изглеждаше чиста… но все пак.

Водата не бе почти студена, а направо ледена.

Все пак не е лоша идея да вземеш студен душ в лятно утро, особено ако си уморен. Водата бе чиста, от планински извор. (Е, по-вероятно да бе от общински водопровод, но е важно да си съчиниш приятна история, когато те облива леденостудена вода.)

Джанел вече бе на масата. Четеше съсредоточено нещо на таблета си, докато похапваше мюсли. Пикс седеше в хамака и плетеше. Другите като че ли още не бяха станали.

— Добро утро! — каза Пикс. — Закуската е в кухнята.

Стиви се отправи натам и си сипа кафе. После огледа какво има в кутиите и хладилника.

Подскочи, когато внезапно до нея се материализира една купа.

— Безплатно е — обяви Дейвид. — Пикс не отчита зърнените храни и не ти праща сметка.

Стиви не бе сигурна дали това не е някаква шегичка относно парите или липсата им. Кой говори така? Хора като Дейвид, които се промъкват зад гърба ти сутрин, когато си още сънен. Дали знаеше, че тя идва от бедно семейство?

Искаше да си поиграе? Е, Стиви нямаше нищо против. Не е нужно да си мила, Стиви. Зелена светлина.

Огледа го. Носеше същите дрехи, с които бе вчера, а в косата му все още имаше пера. Или не бе спал, или бе спал с дрехите. Пое внимателно въздух с носа. Лъхна й на вино. Вероятно се бе наливал в компанията на Ели.

Интересно, но недостатъчно. Огледай по-хубаво. На дневна светлина се виждаха повече неща, отколкото на тъмно, в юртата. Когато той й подаде купата, й направи впечатление, че ръката му е доста мускулеста. На китката му имаше очукан, но скъп часовник. Циферблатът бе напукан, но отказваше да се счупи. Кожената каишка, макар и износена, изглеждаше доста здрава. Стрелна с очи надписа. „Ролекс“.

Сега вече имаше за какво да се захване. Тенът на ръцете му бе необичаен. Едната му ръка бе яркочервена, другата — просто почерняла от слънцето. При лицето бе същото — от едната страна бе по-силно зачервено. Такова нещо се получаваше, когато човек не се е завил хубаво или е лежал твърде дълго извърнат настрани.

— Така — подхвана тя и сграбчи купата, мушна я под един от диспенсерите и я напълни догоре, — сигурно си от Калифорния.

— Така се говори — отвърна той, докато си търсеше чаша.

Стиви погледна отново неравномерния тен, заздравелите изгаряния и светлите петна. Гласът му? Липсваше спокойният калифорнийски тон.

— Наскоро? — попита тя.

— Какво наскоро?

В гласа му се долавяше нервна нотка. Добре.

— Явно наскоро си се преместил там — каза и загреба от зърнената храна.

— Какво те наведе на тази мисъл?

Той се усмихваше, но някак насилено. Тонът му бе рязък. Преместил се бе по неприятен повод. Богато момче, скорошно преместване, темата не му е приятна, освен това се държи кофти и се прави на интересен.

— Просто така ми се струва.

— Често пъти ли ти се струват разни работи?

Устата му се бе разтеглила в тънка усмивка. Подпря се на хладилника и се загледа в бълбукащата кафе машина. Врътна леко часовника си.

Стиви проследи движението. Дейвид застина, явно усетил в какво се е загледала тя, и мушна ръката си в джоба.

Нещо лошо, свързано с часовника.

— Би ли се поместил? Искам да си налея мляко. Все пак пари съм давала.

Той се усмихна широко и се отдръпна от хладилника.

— Естествено. Момичетата детективи трябва да закусват.

Стиви се ухили, докато си наливаше мляко.

— Проблемите с татенцето имат нужда от терапевт — каза тя.

Той се изсмя гръмко. Думите й бяха попаднали в десетката, която бе голяма и добре видима.

Тази престрелка трябваше да спре. Щеше да е добре да не задълбават. Но естествено, измъкване нямаше. Дейвид също живееше в къщата. Той се настани на късата страна на масата и впери поглед напред.

Влезе Нейт. Все още не се бе сресал. Поздрави всички, явно тази сутрин бе в по-добро настроение.

— Е — извиси глас Дейвид, — какво ще правим днес?

— Срещи със съветниците — отвърна Джанел. — Какво ли представляват? Аз съм при доктор Хинкъл.

— Обичаш ли истории за изгубване в Големия адронен колайдер? — попита Дейвид.

— Естествено.

— Тогава няма да имаш проблеми. Ти при кого си, Нейт?

— Доктор Куин.

— О! — Дейвид поклати глава. — Превържи си раните. Тя подушва кръвта.

— Какво?

— Ами ти, Стиви? — попита и тънката усмивка отново се появи на лицето му.

— Доктор Скот — каза Стиви.

— Капитан Ентусиазъм! — възкликна Дейвид. Стиви забеляза, че Пикс се подсмихна над плетката си. — Същинска моторетка е. Заедно ли ще разплитате мистерии?

— Дейвид — каза с равен глас Пикс.

— Само питам.

— Какво имаше предвид? Каква кръв? — попита Нейт. — Да не би да е строга?

— Просто запомни, че не е срамно човек да си поплаче — рече Дейвид. — После, имам предвид. Както аз направих, когато загубих девствеността си.

— Дейвид — повтори Пикс. — Не шашкай хората. Доктор Куин е свястна жена. Няма проблеми, Нейт.

Стиви продължаваше да мисли за подхвърлянето относно девствеността. Това някаква шега ли беше? Сигурно. Какво означаваше обаче? Да не би да ставаше въпрос за онези случай, когато човек навлиза в тема, на която е чувствителен, за да покаже, че е преодолял проблема? Не бе ли изговорил думата „девственост“ по-високо в сравнение с останалите думи в изречението? Да не би той да намекваше, че тя е девствена?

О, сега той се взираше в нея. Бе й поставил капан.

Хапна от закуската си, но не усети вкуса й. Захарта дращеше зъбите й.

— Дали няма да ме пита за книгата ми? — измърмори Нейт.

— Какво например? — каза Дейвид. — Сюжетът? Кой е най-добрият дракон?

— Например дали съм приключил, дали още работя?

— О, да. Не бих се изненадал. Всъщност каква ти е кръвната група? От любопитство питам.

— Дейвид!

Дейвид вдигна ръце.

— Шегичка, шегичка. Той знае, че се шегувам. Нали знаеш, че се шегувам, Нейт?

Нейт нямаше вид на човек, който е наясно с каквото и да било. Джанел вече бе готова да се намеси.

— Ела следобед с мен, Стиви — каза Джанел. — Смятам да хвърля едно око на работилницата. Трябва да проверя къде държат материалите за заваряване. Нямам търпение да поработя с новата си горелка.

При изричането на думата „горелка“ се появи Хейес, мокър от току-що взетия душ. Златната му коса бе залепнала за главата. Беше се преоблякъл, за разлика от Дейвид — в бели къси панталони и синя риза. Въпреки че бе ранна утрин, той изглеждаше неестествено добре. Само очите му не бяха перфектни, бяха кървясали.

— Кога стана? — попита Дейвид, докато го оглеждаше. — В четири и двайсет?

— Не спах много нощес — отбеляза Хейес и се подсмихна лукаво.

— Лошо — каза Дейвид. — Ще ни поканиш ли на сватбата? А Бет?

Хейес сви рамене и се стовари върху един стол.

— Е, вече си известен или нещо такова?

— Или нещо такова — отвърна с усмивка Хейес. — Да. Вероятно.

— Бизнесът със зомбита е сериозно пешо. Хората обичат неживите си събратя.

— И при мен е така — подхвърли Стиви. — Работя в мола „Монровил“.

Не получи отговор от Хейес.

— В Питсбърг — уточни. — В мола „Монровил“.

Хейес наклони главата си на една страна и пусна усмивка от типа „нямам представа за какво говориш“. Понякога родителите й я гледаха така, затова се изчерви.

Нейт вдигна очи от купата си и погледна Хейес, после и Стиви.

— Какво те кара да пишеш за зомбита? — попита Джанел.

Очевидно се опитваше да вкара разговора в нормално русло.

Ели влетя в стаята. Бе облечена в опърпани шалвари и фланелка, на която пишеше „Творете здраво“. Вместо поздрав се пльосна на един стол, вдигна босото си стъпало на масата и го загледа.

— Не знам — отвърна Хейес. — Миналата година се прибрах във Флорида. Покарах сърф няколко дена и изведнъж ми хрумна идеята. Когато „се отдръпне“, човек има време за мислене и идеите започват да идват.

— Много са източниците на идеи — обясни Ели. — В Париж, както си седяхме и попийвахме вино, идеите заприиждаха от само себе си.

— Водя разговори с П. Г. Едертън относно филм — каза Хейес.

— П. Г. Едертън? — намеси се Нейт. — Режисьорът на „Мотел „Силвър Муунлайт““?

— Само разговаряме — каза Хейес благо. — Но, да, същият.

Дори Ели се впечатли. Нормално бе да е чувала за режисьор като Едертън. Той правеше чудати артфилми за бъбриви, повърхностни жени, филми, от които се раждаха безброй тифове и които бяха пълни с фрази, които всички знаеха.

— Пожелавам ти късмет с тези неща — каза Дейвид.

Пак не се разбра какво точно има предвид. Просто думите му не прозвучаха като добро пожелание.

— Време е да се приготвите за срещите — провикна се Пикс от стълбището.

Реалностите в „Елингам“ ги зовяха.

Стиви крачеше под яркото утринно слънце по криволичещите около горичките пътеки към Голямата къща. Натисна звънеца до масивната входна врата. В онези времена отварял икономът, Монтгомъри. В писанията по случая често се споменаваше неговото име. Обучен в Англия, той бе отмъкнат от една от най-изисканите къщи в Нюпорт, за да застане начело на персонала на имението „Елингам“. След отвличането той продължил да служи на господаря си, но сърцето му било разбито. Няколко години по-късно починал.

Вече нямаше иконом. Тихо жужене показа, че вратата е отворена. Тя влезе в огромното фоайе. Лари охранителя седеше на бюрото до вратата.

— Доктор Скот, нали? — попита той.

Стиви кимна.

— Седни ето там. — Той посочи столовете до камината. Няколко души вече се бяха настанили там. Сред тях бе Джърмейн Бат, която трескаво барабанеше с пръсти по екрана на телефона си. — Когато ти дойде редът, качи се по стълбите и свий наляво по коридора — каза той и посочи балкона над главата си. — Той е в последната стая откъм фасадата на сградата.

— Бившата спалня на Айрис Елингам — каза Стиви и вдигна поглед към тавана.

— Точно така. — Лари се отпусна в стола си. — Интересуваш се от отвличането? Коя е любимата ти книга по темата?

— „Убийство в планината“ от Сандерсън — отвърна без колебание Стиви. — Стилът му е дразнещ, но мисля, че е изследвал събитията в дълбочина.

— Наистина е добра — каза Лари и кимна. — Чела ли си „Архивите по случая „Елингам“?

— Много заключения може да се направят от нея.

Той отново кимна.

В Голямата къща бе хладно; във въздуха се усещаше миризма на дим, макар че бе малко вероятно някой да е пушил вътре след трийсетте години на миналия век. Стиви знаеше толкова много за тази сграда. Ламперията във фоайето бе от палисандрово дърво, внесено от Индия. Високата два метра и половина камина бе облицована с розов мрамор от областта Карара в Италия, откъдето и Микеланджело е вземал материал за творбите си. Лампионите бяха от австрийски кристал, подбран от един от шестимата архитекти, работили по проекта. Витражите бяха в стила на глазгоуската школа (много засукани и фантастични), имаше и стая от стъкло, чийто покрив представляваше вплетени едни в други цветя и птици.

— Стиви? Стиви Бел?

Чувайки името си, тя вдигна глава. Наричайте ме Чарлз се бе подпрял горе на парапета. Носеше фланелка на „Зеления фенер“[13] и памучен панталон. Косата му бе разрошена по момчешки.

— Ела горе — каза. — Наричайте ме Чарлз.

Той я посрещна на горната стълбищна площадка и протегна ръката си за поздрав.

От близката врата излезе някаква жена. Първото нещо, което се набиваше на очи, бе ръстът й, който ставаше още по-впечатляващ благодарение на черните, лъщящи с маслен блясък обувки с високи токове. Когато тя се извърна, Стиви мярна червени подметки. Не бе специалист по модата, но знаеше, че обувките от този тип са скъпи. Тясната пола и широкият изтънчен пуловер, чийто плат се гънеше тайнствено при всяка крачка, едва ли бяха по-евтини. Дългата й коса преливаше в различни нюанси — от кестеняво до златисто. Жената пишеше нещо на телефона си.

— Здравей, Джени — подвикна Чарлз.

— Здрасти — каза тя, без да вдигне глава.

Закрачи наперено, като не спираше да пише. Пренебрежителното й отношение се набиваше на очи. Стиви не бе виждала такива изпълнения в старото си училище. Чарлз се усмихна, давайки си вид, че не му пука.

— Това е доктор Куин. Тя преподава американска история и култура на първокурсниците. Ела. Да отидем в кабинета ми.

Скърцащото дюшеме бе покрито с килим, явно в опит да се намали шумът. Всички врати на стажа бяха тежки, от тъмно дърво, с грубовати на вид кристални дръжки, които сякаш можеха да наръбят дланта на човек.

Върху последната врата, към стаята на Айрис и Наричайте ме Чарлз, бе закачено корково табло. То бе покрито със знаци, малки плакати и стикери: „Поставяй всичко под съмнение“, „Дръпни се, ще се занимавам с наука“, „Отхвърлям твоята реалност и замествам моята“. Най-големият знак бе в средата и като че ли бе направен ръчно. Надписът гласеше: „Предизвикай ме!“.

Точно от такива неща се страхуваха родителите й. Неща, които я вълнуваха, но в същото време и отблъскваха.

Помещението бе претърпяло много промени. Сребристите тапети вероятно бяха оригинални, но останалото бе ново — рафтове, столове, бюро и малко канапе. Книги имаше навсякъде — по рафтовете, на пода, покрай камината. На стената се мъдреха шест поставени в рамки дипломи и сертификати — „Харвард“, „Йейл“, „Кеймбридж“. Имаше снимка на гребна лодка, групова снимка на студенти от „Кеймбридж“… изобщо доказателства за дълга академична кариера.

Чарлз направи знак на Стиви да седне.

— Трябва да ти кажа, Стиви, че твоята молба бе една от най-интересните.

Стиви притаи дъх. „Интересни“ бе от думите, които може да се тълкуват по различни начини.

— Вдъхновяваш се от историята на това място, както и от престъпленията и полицейските разследвания. Искаш ли да работиш за ФБР?

Стиви кимна вдървено.

— Чудесно. Да видим какво има за теб.

Той си сложи очилата и порови в лаптопа си.

— Така… имайки предвид интересите ти, измислихме следното… Ще учиш анатомия, физиология, статистика и испански. Тези предмети ти пасват. Много са полезни. Ще те прикачим към специалист по наказателно право и история на американското законодателство. Физическо — йога три пъти седмично. Всички са записани за лекциите на доктор Куин по литература и история. Обикновено учениците се ангажират с малък проект през първата година, който бива доразвит през втората. Мисли ли на тази тема през лятото?

Стиви преглътна тежко. Предната вечер бе казала всичко, но сега, пред Чарлз, се затрудняваше да повтори думите си. Все пак успя да проговори, въпреки буцата в гърлото си.

— Моят проект е… разрешаването на случая.

— Разрешаване? — Чарлз наклони глава. — Доклад за събитията?

— Не. Откриване на истината.

Чарлз свали очилата си, сгъна ги и се отдръпна назад, опирайки гръб в облегалката на стола си.

— Трудна задача. Дай някои разяснения.

— Изчетох всички теории. Запознах се с документите.

— Материалите са много, ако не се лъжа.

— Основните разпити са около осем хиляди страници — каза Стиви. — Мисля, че отговорът е тук. Мисля, че е замесен някой, който е бил в къщата тогава.

— Чакай малко. — Той подпря брадичката си с юмрук и се загледа в Стиви. Мълчанието се проточи, Стиви имаше чувството, че потъва в стола си. — Хрумна ми една идея — каза той. — Ела.

Ухили се така, сякаш представяше образователен клип, в който участва анимирано куче.

Стиви скочи на крака. Излязоха в коридора и се отправиха към задното стълбище. На горния етаж имаше врата с надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, снабдена с терминал за контрол на достъпа. Стиви харесваше стаи, които бяха обозначени с „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Тя наблюдаваше с любопитство как Чарлз вкарва кода. Той не направи опит да скрие числата, което наведе Стиви на мисълта, че държи тя да ги види.

— Хиляда деветстотин трийсет и шест? — попита тя.

— Не е много оригинално. — Той се усмихна. — Но пък се помни лесно.

Таванското стълбище бе тясно, покрито с тъмни петна. Когато се качиха горе, се озоваха в обширно помещение с площ, съответстваща на застроената площ на сградата. Беше много тъмно, прозорците бяха затулени с щори и завеси.

— Очевидно — подхвана той, докато барабанеше с пръсти по дигиталните бутони на едно табло — Елингамови са притежавали много вещи. Документите отидоха в „Йейл“ и Библиотеката на Конгреса. По-ценните неща бяха предоставени на Смитсоновия институт, музея „Метрополитън“, на Лувъра и други по света. Тук са само предметите от бита им. Мебели. Поеуда. Кухненски прибори. Дрехи.

Щрак, щрак, щрак. Лампите се включиха.

Метални рафтове, стигащи до тавана. Кашони с документи и книги от едната страна, куфари — от другата. Лампи, вази, рамки на легла, купища столове, дивани, скринове. Навити на руло стари тапети, глобуси, кашони с кристални топки за врати.

Стиви имаше чувството, че в черепа й жужат и кръжат десетки пчели.

— Насам — подкани я той.

Тя го последва, без да обели дума. Чарлз я заведе в дъното на помещението, където имаше нещо с размери метър на три метра, завито със сребрист сатен. Вдигна внимателно покривалото. Показа се макет на Голямата къща. Чудесна изработка, дори отпред имаше миниатюрни сандъчета с цветя.

— Алберт Елингам поръчал това за Алис, няколко месеца след изчезването й — обясни той.

Бръкна отстрани и натисна някакъв бутон, при което къщата се отвори като книга. Ясно се виждаха фоайето и главното стълбище. Детайлите бяха удивителни — лампи, мънички дръжки за врати от кристал, камини. Най-интересното бе, че бе пресъздаден тогавашният интериор.

— Чела съм за този макет. Не знаех, че е още тук.

— Може да се видят другите стаи, само трябва да се отвори отзад и отстрани. Красиво е, нали?

Стиви се наведе, за да разгледа по-добре стаичките. Стаята на Алис, плюшени мечета на леглото. Гардеробната на Айрис, сребърни четчици за коса и удивително малки шишенца с козметика. В кухнята бе пълно с чинии с размерите на човешки нокът. В кабинета на Алберт Елингам имаше две бюра, телефони и картини… Точно копие на миналото.

— Това е шедьовър — рече Чарлз. — Макетът е струвал десет хиляди долара през трийсет и шеста година. Заслужава да е в музей, но вещите на Алис трябва да са в къщата. Всичко, принадлежало на Алис, стои тук.

Стиви му помогна да затвори макета и да го завие.

— Е, защо, мислиш, ти го показах? — попита той.

— Защото е удивителен.

— Не това е причината.

Макет. Миниатюрна къща. Умален свят.

— Много просто — продължи Чарлз. — Скърбящ мъж е закупил чудесна играчка на дъщерята, която никога повече няма да види. Тук става въпрос за реални хора, не за измислени герои. Знам, че това престъпление е добило известност, че по принцип престъпленията са интересни. Но всяко престъпление има човешки измерения. Ако ще проучваш, трябва да имаш предвид кои са замесени.

Стиви не можа да определи дали той я укорява в нещо, или просто я поучава, но вмятането му бе уместно. Ако не друго, то той я вземаше на сериозно.

— Така че, преди да се захванеш с разследванията, искам да се включиш в някой по-малък проект, нещо, което разглежда трагедията откъм човешката й страна.

— Какъв проект?

— О, това си е твоя работа. Измисли нещо.

— Някакъв документ или…

Чарлз поклати глава.

— От теб зависи. Трябва да се приготвя за следващата среща. Ще ми е интересно на какво ще се спреш.

Докато слизаше по стълбите, Стиви мислеше за видяното преди малко. Джърмейн Бат излезе от кабинета на доктор Куин и изприпка надолу по стълбите. Имаше вид на човек, който току-що е прочел смъртната си присъда.

Нейт чакаше долу. Погледна отдалечаващата се Джърмейн, после се извърна към Стиви.

— Е? — каза той.

— Добре беше. Показа ми тавана и някои от вещите на семейството.

Нейт кимна и скръсти ръце на гърдите си. Огледа се разсеяно.

— Намираш ли нещо странно в думите на Хейес тази сутрин? — попита Стиви.

— За това, че не е чувал за мола „Монровил“, постановката на „Зората на мъртвите“ и невероятно популярната тема за зомбитата? Да.

Стиви остана доволна от това колко добре се разбират.

— Какъв ти е изводът?

— О, хващаш ме неподготвен. Той е като направен с 3D принтер.

— Натаниел — чу се глас. Доктор Куин се бе надвесила над перилата. — Заповядай горе.

— Няма страшно — каза Стиви, като се постара да направи бодра физиономия.

— Да, да, не се хаби.

— Добре де, ще е ужасно.

— Благодаря. Ще се видим по обед.

Метна на гръб кафявата си брезентова раница и се заизкачва по стълбите така, сякаш горе го чакаше гилотина.

Лари ги наблюдаваше от бюрото си. Спря отправилата се към изхода Стиви.

— Доктор Скот показа ли ти това-онова? — попита.

— Качихме се на тавана.

Лари се оттласна назад така, че столът да застане на задните си крака, после взе една химикалка и я задържа в ръката си като стреличка за дартс.

— Как ти се стори?

— Най-интересното място, което съм виждала.

Изражението на Лари си остана каменно, като планинския склон, върху който бяха кацнали.

— Значи, срещата мина добре?

— Чака ме много работа.

— Ще се справиш. Тук изискванията са високи, но никой не е умрял от претоварване.

— А и да умре, колко му е да го заровите в гората — каза Стиви с усмивка на уста.

Лари не се усмихна. Присви леко очи в неразгадаемо за Стиви изражение. Тук, изглежда, не бе прието да се пускат шеги за трупове, заровени в пущинака.

Ленард Холмс Неър бе свикнал с дупките в календара — дните, които просто отлитаха неусетно. През 1928 г. той изтърва целия юни. Освен това нямаше солидни доказателства, че 1931 г. някога е съществувала. Хората му казваха, че тази година е съществувала — показаха му вестници и други писмени свидетелства, — но човек не може да вярва на всичко, което е прочел.

Във вторник сутринта, когато се събуди в сумрачната си стая в имението „Елингам“, Лео се задейства. След освежителния сън бе време за закуска. Излезе от стаята си и се затътри по коридора, бе по чехли и с прокъсана дълга роба с червеникав цвят, чиито поли се влачеха, събирайки прахта. Сериозно постижение, като се има предвид, че Лео бе висок почти два метра. Бе поръчал дреха за гигант, дълга, с големи джобове и широки ръкави. Когато стигна до стълбищната площадка, Флора Робинсън го връхлетя изневиделица и го повлече към стаята му.

— Дори и да исках, скъпа… — промърмори той, — ще ми трябват един грейпфрут, четири яйца и голям джин, преди да…

Тя покри устата му с длан и затвори вратата.

— Какво ти става?

Той мушна дългите си пръсти в джоба на робата и затърси табакерата.

— Лео! Отвлекли са Алис и Айрис!

Лео бавно вдигна черните си вити вежди и извади цигара от украсената с нефрит сребърна табакера. Размачка цигарата, преди да я мушне в устата си. Потупа джобовете си. След като не откри това, което търсеше, отиде до леглото и включи нощната лампа. Разрови се из купчината книги. Не след дълго намери смачкана кибритена кутия. Запали цигарата.

— Нападнали са ги по време на вчерашната им разходка. Онези искат откуп — прошепна Флора. — Алберт повика Джордж Марш. Баламосват персонала, че тя е спала при приятелка в Бърлингтън. Засега не искат да ангажират полицията. Срещата снощи не минала добре. Похитителите взели парите, но не върнали Айрис и Алис. Поискали още пари. Алберт ги набавя в момента.

Лео дръпна силно няколко пъти в опит да размърда мозъка си.

— О — изсумтя.

— О? Друго няма ли да кажеш? Отвлечени са!

Връхчето на цигарата засия в резултат на трескавото всмукване. Лео потърка пораснала си през нощта брада. Погледна ноктите си, които бяха сини на цвят.

— Разчисти ли? — попита той.

— Направих каквото можах. За нея. Отидох в стаята й веднага щом разбрах, че става нещо.

— За всички нас, Флора. Всички ще бъдем засегнати.

— Трябва да направим нещо — настоя Флора.

— Какво? Не знам къде е тя. Дори не знам аз къде съм.

— Трябва да помислим. Кой би направил такова нещо? Дали да не им кажем всичко? Май се налага.

— Флора — подхвана предпазливо той, — в момента говори съвестта ти. Това няма да помогне. Това няма да помогне нито на нас, нито на Айрис и Алис.

— Не знаеш…

— Мисли, Флори. Мисли. Нали се сещаш къде сме в момента? На гъза на географията, в къщата на магната Алберт Елингам. Всеки, който обича парите, би могъл да отвлече Айрис и Алис, а няма човек, който да не обича парите. Лесна работа, защото сме насред нищото. Алберт ще им плати.

Флора се подпря на стената.

— Ти, скъпа, трябва да вземеш нещо за нерви.

— Не — отсече Флора, — не трябва.

В този момент някой заблъска по вратата. Лео направи знак на Флора да отвори.

— Добро утро, Алберт — каза Флора. — Тъкмо измъквах Лео от леглото. Наред ли е всичко?

— Не — призна Алберт. — Не е. Неър, искам да направиш от онова твое невидимо мастило.

— Не са ми тук принадлежностите.

— Имаме добра научна лаборатория.

— Добре. Дай ми няколко часа…

— Не — каза Алберт. — Веднага. На момента. Направи колкото се може повече, колкото се може по-бързо. Колко време отнема?

— Час? — Неър погледна притеснено Флора. — Вероятно два. Зависи от количеството.

— Тогава разполагаш с един час. Ползвай каквото ти трябва, само побързай.

— Само да се облека и се заемам.

Алберт излезе и Флора затвори вратата.

— Мастило? — каза Лео.

— Парите за откупа. Иска да ги бележи. Ти работи, аз ще се опитам да науча още нещо по темата.

Когато Флора си тръгна, Лео заключи вратата и отиде в килера. На малката маса имаше везни, стъкленици и горелки. Сините шишенца съдържаха различни видове химикали. Като дете Лео много си падаше по химията. Сам си правеше боите, затова цветът им бе толкова наситен. Правеше и грим, сенки и руж за Айрис и Флора, така оцвети ноктите на ръцете си в синьо. Заради работата с химикали бузите му често блещукаха като сребро.

Но сега не ставаше въпрос за бои или грим.

Без да губи време, набута бутилките и стъклениците в раницата си, навлече един панталон и слезе долу, давайки си вид на безгрижен като птичка.

Стиви имаше големи очаквания към трапезарията на пансиона. Знаеше, че няма смисъл да мечтае за свещници и духове, но дългите дървени маси бяха напълно реална възможност. В историите за убийства бе пълно с дървени маси. Гостите са насядали и се гледат над чаши с вино, чудейки се кого лорд Дъдли ще включи в завещанието си или кой е убил Рачетс със стик за голф.

Озова се в нещо, наподобяващо бюфета на конферентната зала на хотела, в който отседна със съучениците си от клуба по съдебна медицина по време на участието си в турнира в Хърши. Мястото бе малко по-артистично и носеше някаква прилика с вътрешността на планинска хижа. (Никога не бе влизала в хижа, но си мислеше, че знае какво представлява интериорът на хижите.) Таванът бе висок и сводест, а стените — от камък и дърво. Масите бяха с различни размери и форма — кръгли, на които можеха да се настанят голяма група хора; квадратни, за четирима души; множество малки, за един до двама човека. Отвъд зоната за хранене имаше няколко канапета с тапицерия от кариран плат, отрупани с възглавници. Масите там бяха ниски — кътът явно бе предназначен за любителите на кафе, които нямаше как да се доберат до „Старбъкс“.

От менюто, написано с тебешир върху черна дъска, ставаше ясно, че всичко е местно и че във всичко има кленов сироп. Печеното телешко бе със сос от кленов сироп. Пушеното сирене в бургерите също бе с кленов сироп. Имаше и кленово тофу и дресинг с кленов сироп за салатите.

— Можеш ли да забравиш дори за секунда, че си във Върмонт? — попита Стиви Джанел, докато си вземаха табли. — Виж, накиснала си се в кленов сироп.

— Да — промърмори Джанел и си взе тофу и зеленчуци. — Не ми е любим.

Нейт се вторачи в залятото със сироп месо.

— Ще пия от живата кръв на дърветата — обяви той.

На щанда с питиетата имаше газирана вода (сипваше се с кранче, забавно) и хладилен шкаф със скъпи газирани напитки (безплатни), включително една с аромат на клен, лимон и смърч, която Стиви загледа с любопитство. Никога не бе виждала такива питиета, не че би могла да си позволи да си ги купува. Това бе показателно, повече от всичко друго, каква институция е „Елингам“. Скъпи питиета, натъпкани с кленов сироп.

Взе си. Нямаше как да не си вземе.

Тъй като все още бе топло и светло, маси имаше и отвън. Ели бе окупирала една маса за пикник и им помаха, подканяйки ги да дойдат. Хейес седеше срещу нея.

Джанел и Стиви се отправиха към отворената врата, Нейт се поколеба.

— Не е хубаво да се яде навън — каза Нейт и пропъди една муха от чинията си, която бе пълна с какви ли не меса.

— Витамин Д — каза Стиви. — Полезен е за теб.

— Откъде знаеш? Искам да ям в стаята си на тъмно.

— Така ли се изразяват обикновено писателите? — попита Стиви.

— Да.

— Нека поне днес да сме с другите — подхвърли Джанел. — Следващият път ще седнем вътре.

Нейт въздъхна и закрачи след тях.

— Е, как беше? — попита Ели, когато седнаха на масата.

— Чудесно — отвърна Джанел. — Мога да използвам работилницата, отделиха ми място в Хамбара, където да работя по моята машина „Руб Голдбърг“[14] за състезанието „Сендел Уаксман“. Става въпрос за училищната версия. Дори разполагам с бюджет. Това място е удивително.

— Аз също съм доволна като цяло — каза Стиви. — Трябва тази седмица да измисля проект, свързан с престъпление.

Нейт мълчеше.

— Е? — подкани го Джанел.

— Тя ме мрази — каза простичко той.

— Стига бе — каза Джанел и поклати глава. — Престани. Не може от първия ден да си така.

— Не се шегувам.

— Каза ти, че те мрази?

— Дори не ме погледна. Каза, че в днешно време всеки може да си публикува писанията, после ми изчете списъка с предметите и ме отпрати.

— Това не означава, че те мрази.

— Ако беше там, щеше да почувстваш омразата — каза Нейт.

Стиви усети, че някой я наблюдава. Извърна се колкото се може по-небрежно и тогава осъзна, че не тя е обектът на любопитство — хората гледаха Хейес. Той бе като миниатюрен център на гравитация.

— Какво пиеш, по дяволите? — попита Нейт и завъртя шишето, за да види етикета му.

— Естествена газирана вода. Взех я от хладилния шкаф. Исках да я опитам.

— Защо?

— Просто исках да разбера какво представлява.

— Ще бъде гадна — каза Нейт. — Какво има да се разбира?

— Откъде знаеш?

— О, боже! — Джанел покри лицето си с длан. — Нейт, редно е да харесаш нещо, съвсем сериозно говоря. Не може всичко наоколо да те прави недоволен.

Нейт забеляза, че Стиви се кани да пие, и скръсти ръце. Стиви отпи голяма глътка. Когато стигна до гърлото й, течността защипа небцето й и се надигна към носа, беше като почистващ препарат. Момичето се приведе напред и покри устата си с длан точно навреме, за да не избълва към Нейт фонтан с аромат на кленов сироп, смърч и лимон. Закашля се толкова силно, че хората на съседните маси се заоглеждаха притеснено.

— Да, виждам — подхвърли Нейт.

— Разкажи ми повече за твоята книга. — Стиви бе успяла да възвърне способността си да говори.

Нейт заби поглед в чинията си с месо.

Внезапно Джанел се надигна и размаха ръка.

— Ви! Ела при нас!

Ви носеше тъмни очила, гащеризон с къси крачоли, червен потник и раирани чорапи до коленете. Косата й като че ли бе малко по-щръкнала в сравнение с вчера. Тя се настани до Джанел.

В душата на Стиви отново започна да се надига паника. Ами ако останеше без приятели? Ако Джанел престанеше да общува с нея, а Нейт съвсем замлъкнеше? Беше се отказала от предишния си живот и се бе качила високо в планината, където обаче нямаше да може да се сприятели с никого, и щеше да се прибере вкъщи, претърпяла пълен крах.

В момента говореше тревогата. Джанел я харесваше. Тя просто бе поканила Ви да седне при тях, и то само защото искаше да пофлиртува с нея. А Нейт — той бе твърда величина, само дето бе с по-особен характер.

Нещата се оправиха за момент, после Дейвид изникна от трапезарията. Не се бе преоблякъл, а косата му пак бе разрошена. Чувството, че го познава много добре, се появи отново. Но нямаше начин да са се виждали преди.

— Здравейте! — викна той, докато сядаше. — Приятно ти е да ме наблюдаваш, струва ми се. Не пиеш това, нали?

Той посочи бутилката безалкохолно пред Стиви.

— Взех я за теб. — Тя побутна бутилката към него.

Ели се усмихна и полегна на пейката, босите й крака се озоваха в скута на Дейвид.

— Лоши новини, Хейес — каза той. — Следили са те снощи.

Плъзна телефона си по масата.

— Изглежда, че си имаме личен TMZ[15] — продължи Дейвид. — Някоя си Джърмейн Бат.

В това време Стиви усети как около тях се надига вълна — хората бърбореха, като същевременно ги стрелкаха с любопитни погледи.

— Гаджето ти ще се подразни — отбеляза Дейвид.

Хейес извърна глава към екрана, но като че ли не се притесни от видяното.

— Е, хубаво — каза и върна телефона на Дейвид.

— Така става, когато си известен. Дебнат те навсякъде.

По неразбираема за Стиви причина Ели вдигна стъпалото си към лицето на Дейвид, а той го захапа. Тя изписка и се разсмя. Просто се случи, най-неочаквано — нещо толкова странно, но и познато. Стиви усети как вътрешностите й се стягат в нервен спазъм, във вените й нахлу адреналин.

Ви и Джанел се спогледаха. Нейт упорито отказваше да вдигне глава. Хейес като че ли не се чувстваше част от тази групичка.

Стиви бе сама със себе си, като изключим пчелата, която бе решила да жужи настойчиво до ухото й. Нямаше проблем със самотата като цяло, но сега й се струваше, че е изрязвана парче по парче от групата.

Винаги можеш да се прибереш вкъщи…

Когато се върна в стаята си, Стиви седна на пода и заразглежда таблото.

„Ами ако това място не е по-различно? Ами ако, както казваше Ели, тук сме като изгубени в гората зайчета?“ Бе дошла, защото предполагаше, че ще е по-различно. Какво бе очаквала?

Забарабани с пръсти по пода и се вторачи в лицата на Елингамови. После извади компютъра си от сака. Не биваше да потъва в такъв тип размисли. Може би щеше да е добре да научи повече за съквартирантите си.

Първо, Дейвид. Що за човек бе той? От регистъра бе научила, че фамилията му е Ийстман. Дейвид Ийстман бе сравнително обикновено име, така че търсачката изкара много резултати. Добави Елингам, добави и Калифорния. Разрови се из всички социални медии. Час по-късно задникът й изтръпна заради неудобната поза — лаптопът бе приклещен между гърдите и коленете й. Колкото повече търсеше, толкова по-несъществуващ изглеждаше Дейвид. Никъде никакви профили.

— Къде си, по дяволите? — измърмори.

Някой почука на вратата, която секунда по-късно се открехна. Показа се лицето на Джанел.

— Здрасти, може ли да вляза?

— Разбира се.

Стиви затвори лаптопа.

Джанел изприпка вътре. Имаше елегантна походка, малко като на балерина, която повдигаше и залюляваше полите на дългата й лятна рокля. За разлика от Стиви, която пак бе е черни шорти (купени на промоция — плащаш две, получаваш три). Джанел бе облечена като за пикник. Парфюмът й миришеше на цитруси. Плитките й бяха навити старателно отгоре на главата.

— Извинявай — каза тя и седна на пода срещу Стиви.

— За какво.

— Не ти обръщах внимание, докато обядвахме. Не беше нарочно.

— О, няма проблем. Ти беше…

— Да — рече Джанел и се усмихна. Подпъхна полите на роклята си под коленете и платът се изпъна. — Знаеш, че през пролетта скъсах с гаджето си. Тя… както и да е.

— Каза ми.

— Не съм сигурна… но Ви? Не знам. Просто… не искам да съм от хората, които се палят и пренебрегват приятелите си.

Стиви се развълнува, чак сега осъзна колко се е сдържала.

— Харесваш ли я?

— Харесвам всички — поправи я Джанел.

— Извинявай. Те явно също те харесват.

— Просто трябва да си поема дъх — каза Джанел и извади блясък за устни от страничната част на сутиена си. Нанесе го с отработени движения и го върна на мястото му. — Отскоро сме тук. Може би това е нещо като… не знам. Трябва да се съсредоточа. Имам много работа по машината, а графикът, който получих сутринта, е същинска лудница. Обичам математиката, но се стреснах. Диференциални уравнения сутринта, физика по обед, аритметика следобед.

— Ще се справиш — увери я Стиви.

— Харесва ми таблото ти.

— Всеки има нужда от такова, за да разгадава конспирациите.

— Не. Ти си дошла тук заради тези неща. Чух как говориш за тях. Заинтересова ме, но нищо повече. Двете с теб си имаме занимания. Каквото и да става, тази година ще се подкрепяме. Аз ще конструирам моите машини, ти ще разследваш престъплението.

Когато Джанел си отиде, Стиви легна по гръб и се вторачи в тавана.

Тя имаше Джанел. Да, щеше да разреши случая. Но и нещо друго трябваше да се проучи. Кой бе Дейвид? Тук имаше някаква тайна, интуицията й го подсказваше.

Стиви не се страхуваше от мъртвите. Живите обаче понякога я караха да настръхне.

На следващата сутрин Стиви се довлече до прозореца и разтърка сънените си очи. Дръпна крайчеца на завесата и видя зелено небе. Ако вярваше в поличби, сигурно щеше да приеме това като лош знак за началото на занятията. Но Стиви не бе суеверна. Зеленото небе бе метеорологична странност и вършеше работа за инстаграм. Но не означаваше нищо.

Взе си чадъра.

Първият час бе по анатомия. Класът носеше гръмкото наименование „Гениите“ и включваше всичко на всичко шестима души. Хубавото бе, че учител бе добре познатата Пикс.

— Здравейте в курса „Анатомия и физиология“ — каза тя. — Ще говорим за човешкото тяло без кожа, за мускулите, костите и органите. Ето тук…

Отиде до скелета, висящ до бялото табло, и вдигна ръката му.

— … са двеста и шестте кости на човешкото тяло, ясно се виждат. Често ме питат дали скелетът е истински. Обикновено се използват пластмасови, но този е истински. Дарение от частно лице за академията. Всяка година някой се опитва да го открадне. Свързан е с аларма. Не крадете скелета. Казва се Господин Нелсън. Отнасяйте се добре с Господин Нелсън. Той е тук, за да ви покаже какво има във всички нас.

Господин Нелсън, истинският скелет, ги гледаше с големите си празни очи.

— Костите имат собствена география, върхове и долини, които са връзката с мускулите и другите тъкани. Ще се запознаете с всички системи — костната, мускулната, нервната, ендокринната, храносмилателната, репродуктивната, отделителната, сърдечносъдовата, дихателната. Ще научите как функционира всичко.

Стана въпрос за тестовете и викторините (много щяха да са), лабораторните занимания (два пъти седмично) и дисекциите (притеснително много от гледна точка на Стиви). Учителката Пикс бе много по-строга от икономката Пикс.

Когато Стиви излезе на поляната, заваля дъжд, който веднага бе последван от град с размерите на топчета за игра. Тя отвори чадъра си, но бурята бе прекалено мощна. Побягна. Скри се в беседката в далечния край на поляната, където остана няколко минути. Когато градушката отслабна дотолкова, че да няма голяма опасност да й строши главата, спринтира към „Евномия“. Там я чакаше доктор Велман, личният й учител по криминология и социология.

Доктор Велман бе на около седемдесет години. След като прочете списъка с книги, които Стиви трябваше да си набави (две от тях тя вече бе прочела), в продължение на половин час описва изкуството на палача — как най-добрите в тази професия връзват възела на точно определено място, така че вратът на жертвата да се счупи моментално, а да не се стига до задушаване. Следващият половин час говори за развъждането на дакели.

След урока Стиви се помота отвън, докато дъждовните капки барабаняха по чадъра й. Следващото занимание бе след два часа. В „Елингам“ бе като в колеж — учиш, а в почивките правиш каквото си искаш. Нямаше претъпкани училищни коридори. Нямаше писане на домашни в стаи, миришещи на чипс, нито лавки, от чиито прозорци излиза пара. Тук бе като за възрастни.

Така че стоеше под дъжда като идиот. Другите, изглежда, имаха по-добри идеи. Можеше да отиде да хапне или да отскочи до стаята си, или да виси тук вечно. Вдиша дълбоко влажния планински въздух. Имаше достатъчно време. Къде й се искаше да отиде? Кое място предпочиташе?

Отправи се към библиотеката.

Вътре бе само Киоко, която седеше на масивното си бюро и ядеше ябълка.

— Здрасти! — провикна се тя към Стиви. — Влез! Ти си нова, нали?

— Да. Казвам се Стиви Бел. Бих искала да се запозная…

— Искаш да се запознаеш с книгата на Долорес — каза Киоко.

Тя остави внимателно ябълката си на бюрото и си избърса ръцете.

Стиви бе възнамерявала да попита дали имат материали по случая, така че се изненада от предложението за книгата на Долорес.

— Получавам файл с информация за новите ученици. Библиотекарят трябва да знае какви материали са необходими. Ти се интересуваш от случая „Елингам“. Да идем отзад.

Отправиха се към кафява дървена врата, върху която със златни букви бе написано „Библиотекарски офис“.

Помещението бе голямо, но уютно. Интериорът бе оригиналният — дървени маси и бюра, дървени шкафове. На част от масите лежаха книги, подготвени за подвързване.

— Знаеш, че ни върнаха книгата през деветдесет и трета година — каза Киоко. — Не може да се изнася, защото има историческа стойност. Ето.

Тя извади от една кутия чифт гумени ръкавици и направи знак на Стиви да ги сложи. Стиви с удоволствие се подчини, за нея нямаше нищо по-вълнуващо от ритуала по нахлузване на ръкавици. Съвсем дребно нещо, което обаче правеше разследването една идея по-легитимно.

— Готово — каза Киоко и също сложи ръкавици.

Отвори стъклената вратичка на един от шкафовете и извади от него дебела книга. Остави я на близката маса и направи знак на Стиви да дойде.

Книгата бе изненадващо добре запазена. На чисто новата външна корица на бял фон бе изобразен Шерлок Холмс — естествено, с любилата си ловджийска шапка и лулата.

Книгата пропука тихо, когато Стиви я отвори. Страниците бяха пожълтели, шрифтът — сбит. Имаше джобче за библиотечна карта, на което пишеше „Библиотека на академията „Елингам““, но самата карта липсваше. Книгата бе отписана от регистъра и не бе върната официално в него. Стиви заразлиства внимателно страниците. Когато стигна до първия разказ — „Етюд в червено“, — спря.

Един от параграфите в началото бе подчертан с молив. Един от най-известните цитати в историите за Шерлок Холмс.

— Доти ли го е подчертала? — попита Стиви.

— Нямам представа. Тази книга е била вземана и от други ученици. Може някой от тях да е подчертавал. Но на мен също ми направи впечатление това.

Стиви прегледа книгата, но не откри никакви други маркирания. Обикновена книга с разкази за Шерлок Холмс. Но тя бе важна, несъмнено.

— Знаем доста за предпочитаните от Доти четива — вметна Киоко. — Вероятно това ще те заинтересува.

Тя извади папка от един от дървените шкафове.

— Първата библиотекарка, Даяна Клоукс, била удивителен човек, един от най-добрите разследващи библиотекари в Нюйоркската библиотека. Елингам я привлякъл в академията. Всички наети от него хора били експерти в професионалната си област. Тя събрала невероятна колекция и старателно си вземала бележки за всичко.

Киоко измъкна дебел куп листове от една папка и го прегледа, после внимателно го раздели на по-малки купчини върху една от големите маси.

— Когато основал училището, Алберт Елингам заявил, че каквито книги поискат учениците, такива ще бъдат поръчани. Ето записите от първата година. Тази купчина…

Посочи с показалец.

— … съдържа исканията за учебната 1935–1936 година. Само Долорес поискала петстотин книги. Училището поръчало четиристотин осемдесет и седем от тях. Останалите тринайсет били в една университетска библиотека в Турция, която отказала да ги продаде. На книгите на Долорес след заглавието пише Д. Е.

Стиви прегледа списъка. Долорес бе пожелала няколко творби на гръцки и класики, и редица романи, за които Стиви дори не бе чувала. Сред поръчките на другите ученици също имаше интересни заглавия.

— Списание „Гадже на престъпник“ — зачете Стиви. — „Детектив от „Борба с порока“, „Евтин детектив“, „Истински детективски истории“…

— О, тези — каза Киоко. — Да, страхотни са. Евтини списания по онова време. Повечето библиотеки и библиотекари не биха си позволили да ги поръчат, но политиката на Елингам била пределно ясна: каквото поискат децата. Ще ми се да бяха тук все още, но учениците са ги взели и не са ги върнали.

Стиви си помисли, че би се разбирала добре с тези ученици.

Първите два дни в академията „Елингам“ минаха неусетно. Главно заради тежестта на всичко. Четенията. Мисленето. Писането. Очакването за знание. Човек се чувстваше като на академично рали с пикапи с чудовищно големи гуми. Урок след урок, четене след четене.

Храненията развиха свой ритъм.

Групирането вече изглеждаше съвсем логично, като местоживеенето бе основният фактор. Някои ученици бяха геймъри, други обичаха да четат, трети си вземаха храната и изобщо не сядаха в трапезарията. Джърмейн Бат обикновено странеше от другите, винаги бе нащрек и винаги въоръжена с някакво устройство. Гретхен, момичето с буйната червена коса, обикновено се настаняваше заедно със свитата си на дълга маса вътре. Хейес напусна масата на „Минерва“ и се присламчи към Марис и една разнородна групичка от типове с артистичен вид. Ви бе редовна посетителка на масата на „Минерва“. Нейт стана по-приказлив. Ели ту идваше, ту си отиваше, подобно на Дейвид, но двамата не се движеха заедно. Като че ли не бяха двойка — по-скоро хора, които се чувстваха комфортно в кожата си и трудно схващаха какво терзае другите.

В сряда, след часа по литература, докато Стиви пресичаше поляната, зад гърба й затопуркаха чифт големи стъпала, обути в опърпани маратонки. Човекът вървеше в крак с нея нарочно. На Стиви не й се налагаше да се обръща, не бе желателно да се обръща, но главата й от само себе си се завъртя — като цвете към слънцето, все едно слънцето бе дразнеща персона, живееща нейде горе. През последните няколко дена успяваше да избягва разговорите с Дейвид. Ако той бе на нейната маса, тя сядаше възможно най-далече от него. В „Минерва“ той стоеше предимно в стаята си. Но сега бе тук, нахилен, с разрошена коса и подозрително износена синя тениска. Шортите му бяха с дупки, през които преспокойно можеше да изпадне телефон.

— Здравей, момиче Убийство — каза той. — Как върви разследването? Заподозрени има ли вече? Аз в групата ли съм? Извършител? Заподозрян? Съучастник?

Стиви стисна зъби. Можеше да приеме да я спънат, да я сритат в глезените. Никакъв проблем. Но не можеше да позволи да наместват мистериите й. Това направо й бъркаше в здравето.

— Знаеш ли — подхвана Стиви, — в детективските истории такива като теб загиват.

Той се усмихна още по-широко и кимна. Тялото му бе… жилаво. Бе висок, строен и вероятно доста силен. Сякаш бе направен от възли.

— Какво искаш? — изсумтя тя и ускори крачка.

— Просто вървя натам. Живеем на едно и също място. Какво те притеснява?

— Нищо не ме притеснява.

— О, добре.

По пътя към „Минерва“ минаха покрай групичка от глави на статуи. Странни ориентири по пътя към къщи. Стиви вече свикваше със статуите, но натрупаните на едно място глави все още й играеха по нервите. Те сякаш бяха прекъснали разговора си, стреснати от минаващите покрай тях непознати.

— Ели ми спомена какво сте си приказвали онзи ден — подхвърли той.

— Какво сме си приказвали?

Стиви бе разговаряла няколко пъти с Ели, но все по маловажни теми.

— За теб сте си приказвали.

Стиви се замисли. Да не би той да имаше предвид разговора в банята? Или онзи, в който Ели попита за любовния им живот и тя си призна, че няма такъв?

— Каза, че родителите ти работят за Едуард Кинг.

Тя въздъхна. Безопасна тема.

— Да — каза тя и махна с ръка, за да разкара една пчела. — Някои хора изваждат късмет.

— И ти ли си му фенка?

— Ти как мислиш?

— Ами не знам. Тук никой не познава никого добре. Ти явно си падаш по законността и реда.

Нямаше по-голяма обида от това, а фактът, че се налагаше да обяснява, че не харесва Едуард Кинг, още повече влошаваше нещата. Едуард Кинг бе чутовно отвратителен — богат, покварен, суетен. Той бе коренът на голяма част от проблемите в живота на Стиви. За по-малко от трийсет секунди Дейвид бе сръчкал две от най-чувствителните места в психиката й.

— Не съм му фенка — каза тихо.

— Така си и мислех, изглежда, родителите ти…

— Не знам защо го харесват. Опитвам се да разбера, но не мога. Ще ми се да се откъсна от тази тема тук, така че…

— Естествено — каза той, крачейки редом до нея. — Не можеш да контролираш родителите си. Майка ми например е пчеларка, а баща ми измисля разни ястия.

Стигнаха до синята врата на „Минерва“. Той прокара картата си покрай панела, за да отвори.

— Имаме време да се опознаем — каза той. — Страшно много време. Доскоро.

Той се обърна и се отдалечи. Не благоволи да влезе в къщата. А Стиви можеше единствено да се чуди какво се бе случило току-що.

Същия ден Стиви имаше и друга странна среща. Няколко часа по-късно, докато се опитваше да чете, Хейес Мейджър цъфна на вратата на стаята й.

— Здрасти — каза той. — Може ли да поговорим?

Носеше тясна бяла фланелка. Чисто нова, вероятно необличана преди. (Стиви не си купуваше бели фланелки. Техният гардеробен живот бе прекалено кратък.)

— Имаш ли нещо против да вляза? — попита той.

— Не, разбира се.

Той остави вратата широко отворена и влезе по начин, от който лъхаше самоувереност. Стиви му направи знак да се настани на пода. Той не седна, а приклекна. Не бе застанал в удобна поза, личеше си по напрегнатите мускули на краката и изпъкналите патели. (Дума от анатомията. Капачки на коленете. Тя вече използваше наученото.)

— Хрумна ми една идея — каза той, докато балансираше върху невидима табуретка. — Онзи ден ти спомена, че ти трябва проект. На мен също ми трябва. Какво ще кажеш да работим заедно по някаква тема?

Във въздуха между Хейес и Стиви танцуваха прашинки. На яркото следобедно слънце косата му блестеше, сякаш бе съвкупност от златни нишки. В Гърция или Рим той можеше да послужи като модел за статуя. Светлината бе толкова богата, че в момента той приличаше на статуя — извънземно същество, изградено от светлина и сенки, с южняшки акцент и прилепнала по тялото тениска. Стиви нямаше представа дали ореолът, който вижда около него, се дължи на привличане, или просто на объркване, породено от факта, че мозъкът й се опитва да отгатне що за чудо е това. „Прилича на човек, но няма как да е. Оформени по невъзможен начин скули. Симулация. С неизвестен произход.“

— Заедно? — попита тя, докато се отърсваше от витаещите из главата й мисли.

— Ами моят агент… — Предпазливо заби един старателно поддържан нокът в дървения под. — … смята, че трябва да направя още един сериал. Доста мислих по въпроса и стигнах до извода… защо пък не за случилото се тук? Престъпленията. Отвличането. Ти си наясно с тези неща.

— Тези неща?

С Хейес бездруго трудно се говореше толкова отблизо, а сега пък и правене на сериал. Всичко й се виждаше адски нелогично.

— Престъпленията — повтори той. — Ти си наясно с тях, нали? Случилото се тук? Престъпленията?

— Престъпленията. Да. Така е. Но… какво?

Тя си бе глътнала езика.

— Ще бъдеш нещо като технически директор. Експертът. Дори имам идея за трейлър. Можем да го заснемем в тунела, дето е под потопената градина.

Изведнъж всичко дойде на фокус.

— Тунелът? Онзи, който са използвали престъпниците?

— Да, под потопената градина — повтори той.

— Бил е заровен през трийсет и осма година — обяви Стиви.

— Разкопаха го през пролетта — каза Хейес и се усмихна широко. — Строителни дейности. Започнаха в края на миналата учебна година. Вече влизах вътре.

— Влизал си в тунела?

Тя се приведе напред, дори не направи опит да прикрие вълнението си.

— Веднъж. Миналата година, когато го разкопаха.

Стиви нямаше представа, че тунелът е отворен. Не вярваше в съдбата, но съвпадението във времето бе удивително.

— Мислех си, че на това място непременно трябва да се направи нещо. А сега ти си тук. Човек, знаещ всичко за престъпленията. Зрителите ще останат доволни. Ние първи ще покажем тунела.

Сърцето на Стиви бумкаше здраво.

— Ще ни допуснат ли там?

— Е… — Устните на Хейес бавно се разтегнаха. — Официално ние не знаем нищо. Те се опитаха да прикрият факта, че тунелът е отворен, но един ден аз се промъкнах там и видях, че вадят тонове пръст.

— И ти влезе, наистина?

— Наистина влязох — потвърди Хейес. — Но това е просто идея. Ако си твърде заета, не мога да настоявам…

— Ще се включа. Пиши. Каквото трябва прави. Ще се включа.

— Чудесно! Ангажирай Нейт. Ще можете ли да напишете нещо през уикенда? До понеделник?

— Чакай, чакай.

— Не е нужно да е дълго — каза Хейес. — Пет страници, нещо такова. Десет. За тунела, за случилото се вътре. Нали някакъв ученик е умрял там? Или беше нещо свързано с откупа? Не са ли предали парите там? Някой ги е закарал с лодка в потопената градина, нали?

Стиви кимна.

— Е, действай. Пиши за тунела, откупа и потопената градина. Ще се справим. Всичко ще се нареди чудесно.

Минутка по-късно той си отиде. Стиви не знаеше как се пише сценарий. Но това не бе важно, важното бе, че щеше да влезе в тунела. Нищо друго нямаше значение.

Странен разговор номер три бе иницииран от Стиви вечерта.

— Помисли по въпроса — каза Стиви, която се бе настанила до бюрото на Нейт. — Мога да ти предоставя всички факти. Имам копия на документи. Имам досиета. На практика всичко е готово. Нищо работа ще е за теб.

— Не знам как се пише сценарий — каза Нейт.

— Но ти си писател!

— Сценариите са съвсем различно нещо Сценариите са… като рентгенова снимка на книга. Само костите. Репликите на хората и това, което те правят. Книгите са… всичко. Какво виждат и чувстват героите и как е представен сюжетът.

— Не ми изглежда трудно — подхвърли Стиви.

— Просто е различно. Трябва да представя на доктор Куин конспект на следващите три глави от книгата ми, а и онези материали за четене…

— Може би ако напишеш сценария, доктор Куин ще ти даде повече време за книгата. Ангажиментът е временен. Тук гледат с добро око на груповите проекти.

Както Стиви не можа да устои на примамката тунел, така Нейт не можа да устои на предложението да се откъсне от книгата си.

— Значи, вземам тези неща и написвам сценарий. А ти какво ще правиш?

— Аз съм съветник по техническите въпроси.

— В смисъл?

— Ще обяснявам какво се е случило. Ще ти помагам. Заглавието може да бъде „Искрено коварен“.

Нейт издиша бавно през носа си.

— Хубаво. Пред това да правя каквото се очаква от мен, всичко друго е за предпочитане.

Робърт Макензи следеше доставката на огромни суми пари от Ню Йорк. На пода вече бяха струпани двеста хиляди долара. Докато той и Джордж Марш сортираха парите, Елингам извади от един шкаф две сини шишенца и гънка четка.

— Какво е това? — попита Марш.

— Разтвор, приготвен от Неър, използваме го по време на игрите. Когато изсъхне, е напълно невидим. За да го видиш, е нужен друг разтвор и специална светлина. Чудесен химикал, даже често подканяме Неър да го продаде на правителството. Ако по някаква причина нощес възникне проблем, ще мога да проследя банкнотите.

Елингам мацна всички банкноти, а като допълнителна мярка маркира бандеролите с пръст. Поставените в стаята вентилатори изсушиха парите, които после бяха подредени в четири чанти.

— Мои хора ще следят какво става по улиците — каза Марш. — Не съм им казал нищо, просто ще записват номерата на колите и всички необичайни събития. Ще получат по петдесет цента за всяка полезна информация.

— Дай им по пет долара — каза Елингам. — Каквото поискат им дай!

— При пет долара те ще се досетят, че става въпрос за нещо сериозно, и може да започнат да си измислят истории. Петдесет цента ще осигурят честността им, без да предизвикват нездраво любопитство.

Робърт Макензи ги гледаше с тревога в очите.

Обаждането с инструкциите дойде в 7,07 часа вечерта. Трябваше да занесат парите в Бърлингтън и да чакат ново обаждане в една телефонна кабина. Зад волана седна Елингам, Робърт Макензи и Джордж Марш се настаниха отзад. И тримата носеха револвери. Пристигнаха малко преди 8 часа, когато телефонът звънна. Получиха указание да карат към Рок Пойнт.

Рок Пойнт представляваше каменист нос, вдаден в езерото Чамплейн. Полуостровът бе слабо населен, теренът — неравен. Когато пристигнаха, забелязаха на земята изрисувана с тебешир стрелка, сочеща към пътека.

— Робърт — каза Елингам, — стой тук в колата.

Робърт погледна черната като катран пътека, която пълзеше по каменистия, обрасъл с горички нос.

— Господин Елингам, това е…

— Чу ме, Робърт. Стой тук. Ако не ни видиш или чуеш до час, върни се в града и потърси помощ.

Елингам включи фенерчето си и закрачи предпазливо по хлъзгавата пътека.

— Нещо свети отпред — каза.

Пътеката бе маркирана е фенери, направени от консервени кутии, които впоследствие се оказа, че са взети от един ресторант в града. Ресторантът, изглежда, нямаше нищо общо с престъплението — собствениците просто си бяха изхвърлили боклука предната вечер. На сутринта боклукчиите бяха открили кофите празни. Някой бе откраднал отпадъците.

Въпреки че бе осветена, пътеката си оставаше опасна, още повече че разстоянието между фенерите се увеличаваше. На върха на каменистия нос откриха три консервени кутии и навито въже. Долу проблясваше светлина.

— Там има лодка — каза Марш и се огледа, стиснат здраво револвера си.

— Използвайте въжето — провикна се някой. — Спуснете парите.

— Когато ни покажете госпожа Елингам и Алис — каза Марш.

— Погледнете до вас.

Елингам се заоглежда и извика името на жена си, после забеляза на земята дамска чанта и детска обувка.

— Това не върши работа — каза Марш. — Искаме доказателство, че са живи.

Елингам пусна чантата си на земята и започна да овързва края на въжето около дръжките. Марш въздъхна и се наведе да му помогне.

— Слагам парите на въжето — кресна Елингам. — Моля ви, отведете жена ми и детето на сигурно място, за да можем да ги приберем по-късно. Не се интересуваме от вас, само от тях.

Четирите чанти минаха под ръба на скалата. Малко по-късно Елингам хвърли края на въжето долу.

— Това е всичко! — извика.

Фенерът започна да примигва.

— Какво правят тези? — попита Елингам. — Какво е това? Не е морз.

— Нямам представа — каза Марш и дръпна петлето на револвера си.

— Не стреляй към лодката! Те може да са вътре!

Фенерът изгасна. В продължение на минута не се чуваше нищо друго, освен мекото плискане на водата и вятърът.

— Какво става? — попита Елингам.

За пръв път тази вечер звучеше объркан и уплашен.

— Не знам — отвърна Марш.

— Хей, вие! — викна Елингам. — Дадох ви парите! Сега какво? Те къде са?

Малката лодка потъна в мрака заедно с шансовете за спасяване на Айрис и Алис.

Процесът по написване на сценария на „Искрено коварен“ не се оказа гладък, както бе обещала Стиви.

Сутринта на първия ден Нейт посрещна Стиви с широка усмивка на уста.

— Снощи написах две глави от новата книга! — възкликна той. — За чернова става въпрос. Пишех страшно бързо, Стиви. Някъде около петнайсет хиляди думи напрасках, заклевам се.

— Това… добре ли е? — попита тя.

— Не знам! Заради факта че се ангажирах с онзи сценарий, ми се прииска да напиша нещо друго, така че работих по моята книга!

— Чакай, чакай. Значи, сценарият не е готов?

Нейт поклати доволно глава.

— Да!

До вечерта бе настъпила промяна.

— Всичко, което написах снощи, е ужасно — обяви той. — А и нямаме сценарий. Хайде да се заемаме. Покажи ми отново материалите.

Този модел на поведение се повтори няколко пъти. Стиви вадеше копията на свидетелските показания — всички бяха достъпни онлайн. Нейт започваше да пише, после се отвяваше и се захващаше с друго. Накрая Стиви се настани до него на масата и за пет часа, като си подаваха компютъра един на друг, успяха да напишат сценарий с дължина десет страници.

Първата сцена бе в тунела, където Хейес четеше писмото на Искрено коварен. Следваше предаването на откупа, като Хейес играеше Алберт Елингам. Как Хейес щеше да изиграе бизнесмен, по-възрастен от него с трийсет години, не бе техен проблем. Не бе техен проблем и фактът, че Алберт Елингам трябваше да прекоси с гребна лодка езеро, което вече не съществува. Важното бе, че всичко се случваше в потопената градина, защото по време на снимките там Стиви щеше да има възможност да влезе в наблюдателницата.

Приоритети.

Като цяло тя бе доволна от свършеното. Бяха успели да създадат нещо като сценарий, имаше реплики, имаше и действие.

В понеделник вечерта, докато навън трещяха гръмотевици, Стиви и Нейт представиха сценария пред малка група хора, събрали се в Хамбара. Присъстваше и Марис, която изглеждаше провокативно в тесния си черен мъхест пуловер (прекалено дебел за сезона). Червилото й бе алено на цвят и искрящо. Носеше полупрозрачни чорапи с декоративен шев отзад, които тя показваше изпъвайки краката си на пода и въртейки стъпалата си. Стараеше се никой да не пропусне гледката на прасците й. Държеше чаша с чай, чийто аромат се усещаше ясно.

— Мисля, че познавате Марис — каза Хейес. — Тя ще ни помогне при заснемането и режисирането.

Присъстваше и едно момче, което Стиви бе видяла първата вечер в юртата. Лицето му бе издължено, с преждевременно набръчкано високо чело и квадратна челюст. Носеше дълго черно палто и червен шал, преметнат върху раменете.

— Това е Даш — каза Хейес. — Той ще е нашият сценичен мениджър. Много е добър.

Хейес зачете на глас сценария от компютъра си, като Марис правеше уточнения относно декорите. Текстът бе грубоват на места и приличаше на съвкупност от извадки от документите по случая, но Нейт се бе постарал да придаде добра форма. Стиви бе подбрала най-подходящите материали. Хейес се справяше добре в ролята на Алберт Елингам. Някак си бяха успели да създадат прилично шоу.

— Удивително — каза Хейес, когато приключи с четенето. — Хей, Марис, ще направиш ли няколко снимки? За да документираме работния процес.

— Разбира се — отвърна тя.

Извади телефона си и засне Хейес, приведен над компютъра.

— Нужни са ми още подробности — каза Даш. — Времето какво е било тогава?

— Мъгливо — обясни Стиви.

— Можем да направим мъгла.

Даш извади телефона си. Искате мъгла? Никакви проблеми.

— Много мъгла — намеси се Хейес.

— О, да. — Даш кимна. — Ще сложа няколко димки Т-90 в потопената градина. Тази химическа мъгла стои ниско. Ще направим така, че езерото да изглежда затиснато от мъгла.

— Чудесно — каза Хейес. — Мъгла.

— Ще ми трябват машини за дим. И няколко стълба, на които да сложа лампите. Ще се получат нещата.

Следващите стъпки включваха задвижване на процеса, Стиви и Нейт ги чакаше още много работа. Трябваше да намерят костюми и декори.

Марис и Стиви се обърнаха за помощ към театъра на академия „Елингам“. Сградата на театъра бе малка, но изящна; отвън приличаше на старогръцки храм. Залата бе продълговата, с черни стени и можеше да побере стотина зрители. До стаята с костюмите се стигаше по стълба, тръгваща от ъгъла на фоайето. На тавана имаше две помещения, отделени едно от друго чрез коридор с широчина малко над петдесет сантиметра.

Помещението с костюмите бе със скосен таван и Стиви непрестанно си удряше главата в гредите. Дрехите по рафтовете бяха разнородни, никой не се бе постарал да ги подреди добре по вид. Имаше мъжки костюми с всевъзможни кройки, палта, рокли от различни епохи, разни мъхести неща, брони от гипс и пластмаса, разкривени предмети, приличащи на гигантски парчета чипс, и кафява торба, покрита с направени от филц очни ябълки.

Подът представляваше море от обувки и ботуши. На полиците горе бяха наредени шапки, шлемове, чанти, щитове, пера (Само пера? Защо?) и разни предмети с неизвестен произход и предназначение. Мястото миришеше на магазин за вещи втора употреба, които са се пекли на слаб огън. Човек се чувстваше като в прегръдката на нещастен мъпет.

Спряха се на два костюма, шапка и палто. От стаята с декорите, която бе също толкова потискаща и още по-зле подредена, взеха брезентова торба и гребло на лодка.

Срядата донесе нещо неочаквано — конструиране. Групичката ученици се събраха в работилницата — подобна на хангар сграда, разположена до ремонтния цех. Вътре бе студено и имаше неща, които Стиви рядко виждаше в ежедневието си, като циркуляри, сандъци с инструменти и контейнери. Тук учещите в „Елингам“ можеха да работят по проектите си. Тук бе Джанел, която бе покрила лицето си с маска и се взираше в две парчета метал. При влизането на Стиви тя свали маската си и помаха.

— Тези трябва да се нарежат — каза Даш на Стиви и посочи купчина дървен материал. Ето ти мерките.

Тикна лист хартия в ръцете на Стиви.

Тя се вторачи с празен поглед във върволицата от цифри.

— Какво?

— Нарежи гредите и дъските. Според оразмеряването. — Даш посочи купчината, а после и циркуляра.

— Сигурно се шегуваш — измънка Стиви.

— Аз ще свърша тази работа — намеси се Марис. В гласа й се усещаше пренебрежение, демек „тази смотанячка дори не е виждала циркуляр“. Отиде до циркуляра, както си бе в официалните дрехи, и го огледа с професионално око.

Машината заработи. Марис сложи една дъска на плота и я сряза. Въздухът се изпълни с миризма на трици. По едно време се появи Хейес. Поздрави всички, седна на земята и се вторачи в сценария.

— Хей — викна Джанел, когато Даш взе няколко греди от палетата в ъгъла, — какво правиш?

— Стълбове за осветление.

— А, не, не. Тези са си мои.

— Всичките?

— Да, всичките.

— Трябват ни само за няколко дена.

— Гредите са оразмерени за машината ми — каза Джанел.

— Стига бе, всичките! Ще взема няколко.

— Може ли да вземем няколко назаем? — попита плахо Стиви. — Ще се погрижа да си ги получиш обратно.

— За теб може. Само на теб давам.

Даш веднага награби колкото можа и се изстреля към изхода.

Марис спря да реже за момент и стрелна с поглед големия син контейнер до стената.

— Там има сух лед — провикна се тя към Даш. — Много.

— Имам достатъчно машини за лед — отвърна той. — С течност се работи по-лесно.

Марис сви рамене.

След като сглобиха рампите и подготвиха стълбовете и останалите неща, нужни за снимките в потопената градина в събота, решиха да разгледат тунела. Това щеше да стане следващата вечер. Разбраха се да се срещнат зад Хамбара в седем часа.

Миришещата на трици Стиви се прибра в стаята си и се метна на леглото. Няколко минути лежа по гръб, както бе с дрехите; хладният ветрец, духащ откъм прозореца, галеше лицето й. Летният здрач премина в мрак. Някъде горе изскърца дъска. Дейвид се бе прибрал. Тя познаваше всички в къщата по стъпките. Започваше да разбира мистичните шумове на „Минерва“. Протегна ръка и опипа студената желязна рамка на леглото. Зави се с одеялото и остана сама с миризмата на трици, която лъхаше от долнището на анцуга й. Джанел бе от едната страна, Ели — от другата. Тя бе в средата и това й се струваше съвсем нормално. Мисълта я завладя и успокои. Това бе нейният дом и сега работеше заедно с приятелите си по голям проект, свързан със случая „Елингам“. Е, Нейт й бе приятел, за Хейес, Марис и Даш не бе сигурно. Приятелката й Джанел й бе услужила с материали.

Заля я вълна на задоволство. Пресегна се и взе телефона си от шкафчето до леглото. Бе качила приложение, чрез което организираше информацията по случая „Елингам“. Отвори папка със заглавие „СВЕТСКИ“. Тук бяха проучванията й за живота на Елингамови преди трагедията, когато къщата е била просто странно, но прекрасно планинско местенце, където известни хора идвали да карат ски през зимата, да гледат топлите багри на листата през есента и да пият през цялото време. Някои от тях вероятно са пребивавали в тази сграда, в тази стая още преди отварянето на училището, когато „Минерва“ е била къща за гости. Стиви се поразрови. Спря се на една от любимите й снимки — списък с гостите на парти, проведено през 1929 година. Нямаше представа кои са тези хора, но обичаше да чете имената им: Гъс Суенсън, близнаците Билбоди, Естер Нийл и Бък Рандолф, сестрите Дейвис (Грета и Фло), Бърнард Хендиш, лейди Изобела де Исла, доктор Франк Додс, Франки Съливан, семейство Ван-Уорнър, Макмъри и Лорна Дарвиш от „Телеграф“…

Списъкът бе безкрайно дълъг. Те бяха идвали да пият шампанско и да танцуват под звездите. Актьори, писатели, художници, хора от висшето общество. Доти Епщайн бе живяла тук. Стиви бе чела за Доти — едно от най-интелигентните деца в училището. Със силна воля и брилянтен ум. Кораво момиче от Долен Ийст Сайд, което можело да краде ябълки и да цитира Вергилий. Разгледа снимката на Доти вероятно за хиляден път. Тя имаше кафява къдрава коса, заоблени скули и процеп между предните зъби. Пренебрегнатата жертва, защото не била от богато семейство. Тя не притежавала училище. Била просто едно умно момиче, което се стремяло да постигне нещо в живота благодарение на академията „Елингам“. Тя обичала детективски романи. Отишла в наблюдателницата да чете, книгата й останала там.

Стиви сложи телефона на корема си и дълго време се взира в тавана. Случаят трябваше да бъде разрешен. Заради всички, но може би най-вече заради Доти. Доти, която обичала мистериите. Довечера щеше да влезе в тунела, който бил затрупан през 1938 година. Никой от хората, работили по случая през последните десетилетия, не бе имал тази възможност. Стиви буквално щеше да навлезе в нови територии. Доти е минала през този тунел. И загинала там някъде. Тунелът бележеше мястото, откъдето Доти се преселила в отвъдното.

Задряма, докато си мислеше за Доти и тунела. Пулсираща светлина я върна в реалността.

Стиви запримига объркано. Мозъкът й се опитваше да разбере какво свети. Фарове на кола?

Не.

Все още сънена, се надигна на лакът.

Светлина или нещо, направено от светлина, обливаше стената, по-точно пространството до камината. Цветни петна Букви, думи.

Когато съзнанието й се проясни, разбра, че това е съобщение, съставено от изрязани букви:

Секунда по-късно съобщението изчезна.

Стиви скочи от леглото. Строполи се тежко на пода. Очите й пулсираха леко, реагирайки на рязкото събуждане, на прехода от тъмно към светло.

Думите се щураха из главата й, докато пълзеше към прозореца. Сгуши се под перваза за секунда, тялото й трепереше от притока на адреналин. Дали там имаше човек? Ако се надигнеше, дали щеше да се озове лице в лице с него? Прозорецът бе открехнат. Той можеше да бръкне вътре!

Имаше само един начин да разбере.

Оттласна се рязко и застана на колене. Отвън бе тъмно и спокойно. Хвана се за прозореца, колебаеше се дали да го отвори, или затвори. Стисна здраво дървената рамка.

Друга идея. Измъкна от рафта една дебела книга по криминология (беше я купила за три долара от библиотечна разпродажба и много я ценеше). Плъзна я навън и я остави да падне.

Никой не изпищя. Чу се как книгата тупна на тревата. Допълзя до шкафа, извади от него фенерчето, което й бяха дали от училището, и го включи. Заоглежда отвън. Нищо. Само мрак и още мрак, и характерните за нощта шумолящи звуци.

Затвори и залости прозореца, спусна завесите и положи главата си върху коленете. Какво пишеше? Загадка на стената, загадка. Убийство… нещо… нещо… нещо.

И тогава бе връхлетяна.

Паническите атаки са мръсно нещо.

Първо дойде скоростта. После дойдоха стягането в гърлото, виенето на свят и усещането за сляпо навлизане в състояние на пълно объркване. Странният вятър, задухал в съзнанието, отвя всичко и създаде гротескно подобие на реалността. Всички пътища бяха блокирани. Всички възможности водеха към гибел. Нищо не изглеждаше логично. Стиви имаше чувството, че някой я души. Преглътна, за да се убеди, че може да преглъща, че дихателните й пътища са отворени.

— Всичко е наред — каза си. — Дишай! Едно… две…

Но не можеше да диша така — на едно, две, — защото Вселената се сливаше в една точка. Щеше да е добре да припадне, но ужасът, че докато е в безсъзнание, въртележката ще продължи да се върти, си оставаше.

Казват, че депресията лъже. А тревогата е просто глупост. Но тя прави невъзможно да посочиш разликата между нещата, които действително са плашещи (например да изгориш жив), и нещата, които въобще не са плашещи (да лежиш завит на леглото си). Задействат се едни и същи бутони. Спри. Тръгни. Горе. Долу. На тревогата не й пукаше. Завесите казваха „страх“, подът също казваше „страх“. Тъмнината казваше „страх“ и ако включеше лампата, вероятно щеше да се чуе същата дума. Все пак я включи.

Лицата на убитите членове на семейство Елингам я гледаха обвинително от таблото. Изтича до скрина и дръпна чекмеджето с треперещи ръце. Извади едно хапче ативан и го глътна, прокарвайки го с глътка вода от бутилката на нощното шкафче.

Нужно бе време да подейства, а Вселената все още виеше в ушите й.

Кой можеше да й помогне?

На излизане в коридора се блъсна в касата на вратата. Довлече се до стаята на Джанел и почука. Секунда по-късно се чу сънено „Да?“.

Вратата бе отключена. Стиви бе твърде объркана, за да се почувства виновна, че буди приятелката си.

— Какво? — каза Джанел и се надигна. — Добре ли си?

— Паническа атака. Може ли да… ти би ли…

Джанел стана, взе робата си и я метна върху раменете на Стиви. Заведе Стиви до леглото и я накара да седне, после я прегърна с една ръка.

— Съжалявам — изпъшка Стиви. — Съжалявам.

— Ето — каза Джанел и стисна ръката й. — Всичко е наред.

Така.

Държането на ръката на Джанел върна донякъде реалността.

— Може ли да постоя при теб минутка?

— Ще стоиш, докато това не приключи. Колкото трябва. Случило ли се е нещо?

Стиви не можа да се насили да каже. Всичко се люлееше. Подпря се на Джанел и на стената зад леглото и зачака неприятното движение да спре, думите да престанат да притичват през съзнанието й, Искрено коварен да си тръгне.

На сутринта, когато излезе от стаята си, Стиви видя Джанел в дневната. Изглеждаше изненадващо свежа за човек, който почти цяла нощ е полагал грижи за приятел. Носеше суитшърт, на който пишеше „ПИТАЙ МЕ ЗА КОТКАТА МИ“ и панталон за йога. Плитките й бяха скрити под ярка червена кърпа. От друга страна, Стиви все още бе с изцапаното с трици долнище. Не бе погледнала косата си, която вероятно бе в ужасно състояние. Не си бе направила труда да измие лицето и зъбите си. За нея бе важно да стане и да се отърси от нощта.

Стиви я беше срам да погледне приятелката си. Никога не бе преживявала такъв ужас, а и преди за нея се грижеха родителите й. Джанел я бе сложила да си легне малко преди изгрев-слънце и тя бе спала непробудно няколко часа. Сега бе гроги, тежка и бавна.

— Как си? — попита тихичко Джанел.

— Добре съм. Малко ми се гади и съм изморена. Но съм добре.

Не можа да се насили да каже „благодаря“, но се опита с поглед и сконфузеност да изрази признателността си. Джанел само поклати глава, което можеше да се преведе като „не се притеснявай“.

Стиви излезе вън. Утринта бе светла и свежа — синьо небе и парцаливи жизнерадостни облачета, носещи се над планината. Подобен тип утрини сякаш вземаха на подбив нощните страхове. Но приятното време не подобри настроението й. Как бе възможно да се тревожи, при положение че всичко изглеждаше така?

Много просто. Химическите вещества в мозъка не се интересуват колко чудесен е светът.

Закрачи по мократа трева, покрай фасадата на „Минерва“. Трябваше да вземе книгата, която бе хвърлила през прозореца. Книгата бе леко влажна, иначе нищо й нямаше.

Какво се бе случило? Бе чела материалите по случая и бе мислила за отвличането и тунела. После бе задрямала. Това на стената вероятно бе сън. Но бе толкова ярко и живо. Бе станала от леглото и бе хвърлила книгата през прозореца, за да подплаши непознатия.

Стиснала влажната книга, се загледа в небето и се опита да определи кое е истина, после потърка смъдящите си очи. Трябваше да отиде на училище. Подсуши корицата с ризата си и тръгна към входа.

На влизане в стаята едва не се сблъска със слизащия по стълбите Дейвид.

Нищо особено не се случи. Той пусна една тънка усмивка. Устата му бе издължена, с извити крайчета. Просто усмивка.

Но нещо в нея подразни Стиви. Тя му препречи пътя.

— Добре ли спа? — попита тя.

— Много мило, че питаш — отвърна той и се подпря на стената. — Естествено. А ти?

Тонът му бе неутрален, но усмивката му се удължи с още няколко милиметра.

— Някакво занимание ли имаше през нощта?

— Много въпроси задаваш.

Все още безразличен и полуусмихнат. Имаше нещо в очите му обаче. Проблясване. Не можеше да определи какво точно, но имаше нещо.

— Забавна си — каза той, — но може ли да ида да хапна.

Стиви му направи път, но го проследи с поглед при отдалечаването му. Възможно ли бе Дейвид да е прожектирал онова нещо на стената?

Бе доста разсеяна по време на обсъждането на „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман. Опитваше се да си спомни текста, който бе видяла.

Загадке, загадке… нещо убийство, нещо езеро, нещо Алис. Искрено коварен бил някъде тук. Но колкото повече се мъчеше да си спомни, толкова повече думите й се изплъзваха, дори вече не приличаха на думи.

Тогава се намеси Уолт Уитман:

Загадке, загадке. Жена в езеро, момиче в дупка…

Тя щеше да е момиче в дупка довечера, когато влезеше в тунела.

Стиви трудно успяваше да се концентрира върху функциите на аксиалния и апендикуларния скелет, за които стана въпрос в часа по анатомия. Обядът я изтласка към повърхността, а когато дойде време за испанския, ужасът се топеше и тя започваше да се фокусира върху влизането в тунела. Обзе я вълнение, което й помогна да избута следобеда.

Върна се в „Минерва“ да вземе фенерчето и ръкавиците си, а в пет часа се срещна с Джанел — двете имаха час по йога. Бе избрала йогата от списъка с дисциплини по физическа подготовка. Звучеше й по-добре от бягане за сила и пречистване, общ тренировъчен лагер и перспективи на движението. В гимназията на Стиви децата тренираха на пътеката за тичане половин час, като междувременно можеха да слушат подкастове (това бе единственото нещо, което й харесваше там).

Джанел я чакаше пред Хамбара, под мишницата й имаше навита на руло постелка.

— Добре ли си? — попита Джанел.

— Да, поне така мисля.

— Кошмарите са кофти нещо.

Късно снощи Стиви й бе обяснила какво е видяла на стената. Беше го представила като сън, а не нещо, което има вероятност да е реално.

— Сигурно… сигурно съм сънувала — каза Стиви. — Не знам.

Джанел кимна, сякаш бе очаквала да чуе точно това.

На влизане в Хамбара Стиви подхвана:

— Но… да предположим, че не е било сън. Трудно ли е да се прожектира нещо на стената? Нужен е прожекционен апарат, нали?

— О, лесно е. Може да се направи сносна джаджа от картон, тиксо и огледало. Не е изключено, но…

— Значи… събудих се. Бях в леглото и видях думите на стената. Метнах книга през прозореца, за да подплаша онзи. Опитах се да го ударя по главата.

— Видя ли човек? — попита Джанел.

— Не.

— При събуждане в определена фаза на съня истината и измислиците за кратко се смесват. На ново място си, така че е нормално да имаш кошмари. В моите кошмари не посещавам занятията. И в края на годината не знам нищо. В добрите нощи сънувам за напредъка на 3D принтирането и Джина Торес[18], облечена като Жената чудо. Но има и нещо друго…

Джанел спря Стиви, преди да влязат в залата за йога.

— Смятам, че всички ние сме тук заради нещо в главите ни, което не успяваме да извадим — каза тя. — Ние сме фиксирани в нещо. Аз искам да правя машини, ти искаш да разрешаваш загадки, Нейт иска да пише или не иска да пише, а Ели иска да живее в комуна, пълна с хора с творчески наклонности. Хейес прави шоу програми. Дейвид, предполагам, се занимава с игри. Виждала съм го да програмира. Потопени сме в собствения си свят. Твоят свят е реално място. Тук. Мисля, че мозъкът ти изпитва затруднения да обработи информацията. Сънувала си реалистичен сън. Нещо те е събудило. Минавайки през някои от фазите, човек вижда разни неща и си мисли, че е буден, но всъщност все още не се е отскубнал от съня. Сънят е странно нещо.

В разсъжденията й имаше логика.

— Как може да си толкова умна! — възкликна Стиви.

— Чета много — каза Джанел с усмивка. Отвори ципа на чантата си, прибра картата и затвори ципа. Джанел вършеше всичко старателно, включително прибирането на картата. — Просто съм невероятна.

Залата бе малка. Учениците оставиха чантите си в коридора и се струпаха вътре. Йогата бе предпочитана и постелките бяха на сантиметри една от друга. Стиви използва една от училищните — беше червена и миришеше леко на белина и крака.

Учителката, Даря, каза да седнат и да затворят очи, после засвири на малкия си акордеон. Трябваше да се съсредоточат в дишането си, но Стиви постоянно се връщаше към момента, когато се събуди и видя думи на стената. Случката се въртеше като грамофонна плоча в съзнанието й. До каква степен се бе разсънила, когато стъпи на пода, когато се опита да запомни думите?

Нямаше как да знае, сънищата бяха пълни със загадки. Даря им каза да застанат на четири крака и да гледат към пода. Стиви бе новак в йогата и скоро се наложи Даря да дойде и да промени позицията на ръцете и краката й. Стиви бе изгледала няколко видео клипа, за да се подготви за заниманието, но в момента се бе отнесла и движенията й не се получаваха както трябва. Изоставаше много от другите. Коляното й бе на неправилно място, ръката й не бе достатъчно високо, завъртанията й не бяха пълни. Даря й говореше тихо с мекия си глас и постоянно променяше позицията на тялото й, накрая се настани до Стиви, като продължи да дава наставления на класа. Как бе възможно всички други да са наясно с йогата?

Единственото предимство на тази ситуация бе, че съзнанието на Стиви се пречисти. Изглежда, причината бе в упражненията. Такава ли бе целта им? Съсредоточаваш се в това потните ти длани да не се хлъзгат по постелката и преставаш да мислиш?

Стиви остана доволна, че часът приключи с лежане на пода като труп.

— Довечера ще снимате, нали? — попита Джанел, когато излязоха в коридора да си вземат чантите. — Защото ние с Ви ще…

Тя ровеше трескаво в чантата си — опипваше дъното, проверяваше джобовете.

— Картата ми. Няма я. Сложих я тук. Ти си свидетел.

— Да, сигурна ли си, че я няма?

Джанел отвори страничното отделение. Нито следа от карта.

— Как е изчезнала, по дяволите! Някой я е взел? Трябва да я намеря. Тя ми осигурява достъп… а ако нямам достъп…

— Ще я потърсим — каза Стиви, която вече бе клекнала на пода и опипваше около чантите, които все още не бяха прибрани от собствениците си.

— Таксата за нова е сто и петдесет долара — проплака Джанел. — Мамка му, мамка му!

— Спокойно. Може някой погрешка…

— Как? Да бръкне в чантата ми и да я вземе? Трябва да кажа на Пикс. Кой краде карти? Кой ме е обрат?

Джанел се бе разстроила. Не бе свикнала с такива безобразия. Със сигурност бе прибрала картата в чантата си.

— Може някой да е решил да се пошегува.

— Като вземе картата ми?

Стиви се канеше да каже: „Или като прожектира писмо на стената“. Но тъй като не бе ясно дали последното е истина, се въздържа. Втора странна случка за много кратък период от време. Писмо и ключ. Това определено приличаше на игричка. Стиви настръхна.

Една игра не може да е забавна за онзи, който не знае, че участва в нея.

Бе осем часът вечерта, перфектното време за слизане под земята.

Тук есента бе различна, Стиви го забеляза, докато двамата с Нейт крачеха към Хамбара. Бе някак… по-дива. Това можеше да се очаква, но усещането все пак я изненада. Шумоленето в храстите и в тъмните корони на дърветата бе повече, вятърът бе по-силен. Въздухът бе наситен с плътната миризма на рано отронили се листа и гниеща растителност. Всичко бе живо и звучно при прехода си в ново състояние. Тази миризма и това усещане бяха накарали Алберт Елингам да купи имота.

— Човек убивам за чаша кафе от „Старбъкс“ — каза Нейт. — Нямаш ли и ти чувството, че си тук от векове? Кога ще започнем да се изяждаме един друг или да се бием за някоя раковина?

За тази нощна мисия Стиви и Нейт се бяха облекли в тъмни дрехи. Нейт носеше торбести дънки и голям черен пуловер, чиито ръкави покриваха пръстите му — така ръцете му изглеждаха още по-дълги. Въодушевлението му бе на характерните за него нива, но това вече не правеше впечатление на Стиви. Нейт бе дъждовен облак, но нейният приятелски настроен дъждовен облак, плюс това малко дъждец никога не бе излишен. Стиви бе добре подготвена за приключението — носеше черен панталон и черен суитшърт с качулка. Гардеробът й не я бе подвел. В чантата си беше сложила училищното фенерче.

— Този тунел… — подхвана Нейт, докато минаваха покрай беседващите мраморни глави. — Какво представлява?

— През него са прекарвали алкохол по време на Сухия режим — обясни Стиви. — Камионите със стока са идвали от Канада. Криели са пиячката под наблюдателницата, не че някой смеел да прави проверки на Алберт Елингам.

— Интересно защо са го отворили отново.

— Защото дълго време е бил затворен — подхвърли небрежно Стиви.

Не й се щеше да добави: „Заровен е бил през 1938 година. Никой не знае какво има там сега“.

— Имаме ли право да влизаме?

— Никой не ни е забранил.

— Но не бива да казваме на никого.

— Първо действай, после се извинявай.

Усети, че Нейт се е вторачил в нея, и се извърна към една от гримасничещите глави.

— Съмнявам се, че това ще се брои за три глави от книгата — каза Нейт и мушна ръцете си в джобовете. — Започнахме едва преди седмица.

— Какво каза доктор Куин?

— Каза, че ще прецени, когато види текста. Но тя е от хората, които биха преценили, че за закуска е редно да се дават натрошени бутилки.

— Тревожиш се твърде много.

— Естествено, че се тревожа много. Но обикновено съм прав. Хората, които се тревожат, винаги са прави. Така се получава.

Стиви реши да не спори с него по този въпрос.

Хейес, Марис и Даш вече чакаха до далечното крило на Хамбара, където имаше строителна техника и контейнери. Те също бяха с черни дрехи — Хейес с нещо прилепнало към тялото, Даш — с нещо широко, веещо се артистично, Марис — с клин, огромен пухкав пуловер и малка шапка на главата. Дори парфюмът й бе подходящ за случая — миришеше на мускус и пушек.

— Добре, да тръгваме — каза Хейес и включи фенерчето си.

Навлязоха в гората, ограждаща академия „Елингам“. Тук дърветата не бяха подредени в редици и нямаше статуи. Намираха се в близост до служебния път. Стиви имаше представа откъде минава тунелът и къде би трябвало да е входът му, който бе на едно ниво с терена. Хейес крачеше уверено.

— Как го намери? — попита Марис.

— Тунелите са интересно нещо — усмихна се Хейес. — Този го отвориха през пролетта. Не искаха да се разчува.

— Но ти си разбрал.

— Видях го с очите си. — Ухили се и освети лицето си с фенерчето.

Поведе ги към гъста горичка, намираща се на трийсетина метра от пътя. Спря и застъпва тежко по земята. Чу се глухо металическо кънтене.

— Светлина!

Марис освети мястото, а той разрови пръстта с крак.

— Затрупаха го — каза той и се наведе. — Май са сложили катинар. Преди нямаше. Кофти работа.

— Дай да видя — каза Стиви и коленичи. Пръстта бе рохкава и студена. — Обикновен катинар. Осветете го.

Марис насочи фенерчето си към катинара. Стиви бръкна в чантата си и се поразрови. Извади два кламера, изправи ги и ги мушна в катинара. Единият използваше като лост, с другия натискаше щифтчетата. Важно бе движението да е бавно и внимателно, да се опипа всеки милиметър. Ключалката бе фина и се изискваше голяма прецизност.

За щастие, тя неведнъж бе бърникала такива катинари — евтино хоби, което да практикува, докато зяпа детективски филм, — а и като че ли бе нормално да има умения на ключар.

Катинарът изщрака и се отвори.

— Ау! — възкликна Хейес. — Как се научи на това, по дяволите?

Стиви се подсмихна, стана и изтупа ръцете си.

— О, добре — подхвърли доволно Марис.

Най-сетне нещо, което Стиви можеше да прави, а Марис — не.

Даш пишеше съобщение, а Нейт гледаше втрещено.

Хейес отвори вратата и отдолу се показа тъмна като катран дупка. Стиви освети десетината бетонни стъпала, водещи към още по-голямо количество мрак.

— Това изобщо не е зловещо — отбеляза Нейт.

Стиви мина отпред, клекна и насочи фенерчето си към отвора. Виждаше само кадифен мрак. Вътре можеше да има какво ли не. Милион паяци. Човек с нож. Дори по-лошо — безкраен тъмен тунел.

Заслиза. Стигнала долу, опипа с крак пространството, за да се увери, че няма повече стъпала, после вдигна фенерчето си. Милионите паяци, ако изобщо ги имаше, се бяха скрили добре; човек с нож липсваше. Тунелът бе изграден от тухли и бетон и бе в сравнително добро състояние. Притеснителните пукнатини вероятно бяха резултат от действието на снега и леда. Миришеше на пръст, старост и застояло. Бе по-тесен, отколкото Стиви очакваше, но двама души можеха да се разминат. Това бе нормално, разбира се. Не е никак лесно да се изгради таен тунел. Изискванията вероятно са били да може да се прекарват касите с алкохол и да има къде да се крият гостите, участващи в прочутите игри на Елингам. Заради тухлите се създаваше усещането, че вървят в хоризонтален комин.

На Стиви за секунда й се зави свят. Спря и се подпря на стената, която като че ли бе влажна. Върховете на пръстите й се плъзнаха по хоросана между тухлите. Всичко това бе история, истинска история, която се откриваше пред нея. Може би щеше да й дойде много наведнъж. Изключи от съзнанието си случващото се около нея — Даш извади триножника от чантата си и го разпъна, а Марис и Хейес допряха глави и зачетоха на неговия телефон писмото на Искрено коварен, за да определят къде е най-добре да застанат.

Нейт се мушна покрай Стиви и я откъсна от мислите й.

— Защо си се научила да отключваш врати? — попита той.

— Има много клипове онлайн за това как се прави.

— Това е как, мен ме интересува защо.

— Та кой не иска да знае как се отключват врати? Отне ми само няколко часа. Купих си един катинар за пет долара и…

— Пак не ми отговори на въпроса.

— По филмите така правят — каза накрая Стиви. — Полезно умение, поне така си мисля. Харесвам детективите. Всеки си има някакво хоби.

— Е, ще внимавам да не те ядосам с нещо.

Стиви заби поглед в мрака. Насочи фенерчето си напред, но не видя дъното на тунела. Пред очите й имаше единствено мрак.

— Конструкцията дали е здрава? — попита Нейт. — Май не е редно да влизаме тук? Все едно съм в асансьорната шахта на „Титаник“.

— Няма страшно — каза Стиви.

Защото вероятно нямаше нищо страшно.

Стиви отмести лъча на фенерчето си от една ужасяваща пукнатина в стената и го насочи право напред.

— Ще стигна до края — заяви тя.

— Наистина?

— Затова съм тук. Моите дракони са тук долу.

— Стиви, аз не бих…

— Ти си си ти. Ако загина, отмъсти за мен.

Тя се шегуваше, донякъде. Нямаше да се откаже, макар начинанието да миришеше на грешка.

Някои грешки си заслужаваше да се направят.

Разстоянието, както тя добре знаеше, бе около сто метра. Сто метра тъмен тунел не изглеждаше нещо кой знае колко страшно, но си бе страшно. Тя нямаше да се даде, както не се даваха хората, изследващи египетски гробници, стояли запечатани хиляди години. Заради някои тайни си струваше човек да влезе дълбоко под земята.

Зачуди се дали ще изпадне в паника. С изненада установи, че сърцето й бие нормално при навлизането все по-навътре в кадифената празнота на тунела. Скоро щеше да се появи врата. Протегна ръка напред и малко по-късно върховете на пръстите й попаднаха върху дървена повърхност.

Сърцето й буквално прескочи един удар и объркана, кръвта й сякаш се разпени.

Вратата бе направена от дебели дъски, пристегнати една към друга с железни скоби. Малкото плъзгащо се прозорче пораждаше асоциации със средновековен затвор. Вратата нямаше нито дръжка, нито ключалка. Тя по принцип се отваряше от другата страна, така че, ако бе заключена, проучването приключваше.

Стиви бутна.

Вратата се отвори.

Стиви продължи напред. Вече бе вътре. Чувстваше се като в сън.

Помещението бе малко. Три от стените му бяха заети с рафтове. Това бе складът за алкохол. Стоката била пренасяна през тунела и оставяна тук за съхранение. Метална стълба водеше към капак горе на тавана. Стиви я размърда, за да провери дали е стабилна. Като че ли бе здраво прикрепена към стената и в добро състояние. Можеше ли да го направи? Можеше ли да проникне на местопрестъплението.

Другите бяха изостанали. Бе останала сама.

Провери още веднъж стълбата, после мушна фенерчето си в чантата. Щеше да се качи на тъмно. Напредваше бавно, знаейки, че в един момент главата й ще опре в капака. Докосването щеше да означава, че е стигнала.

Нагоре, нагоре, нагоре в мрака, все по-бавно и по-бавно. Косата й се обърса в капака. Слезе на долното стъпало и протегна ръце нагоре. Капакът не поддаде, затова натисна по-силно. Чу се грозно скърцане при задействането на ръждясалите пружини. Капакът изпука и се отвори.

Някои хора копнеят да видят Айфеловата кула и Биг Бен. Някои хора се вманиачават в абитуриентските си балове и сватбите си. Някои хора мечтаят да се издигнат с балон, пълен с нагорещен въздух, или да се гмурнат с акваланг в кристалночистите води на Карибите. Всеки имаше някаква мечта, а сега Стиви Бел доближаваше своята.

Куполът на наблюдателницата изглеждаше по-малък отвътре. Дебелите стъкла с триъгълна форма, които представляваха основна част от конструкцията, бяха покрити с мръсотия, така че бе много тъмно. Тя освети с фенерчето си каменния под и пейката в далечния край. Вътре имаше само изсъхнали листа и боклуци. Миризмата бе като в стар сайвант.

Доти бе идвала тук. Тук бяха намерили книгата й с разкази за Шерлок Холмс. Алберт Елингам бе влязъл през онази дебела врата. Бе получил удар и бе паднал на пода. Тук? На това място? Дали бяха броили парите тук? Оттук ли нещата бяха тръгнали на зле?

Притвори очи. Може би вдишвайки този въздух и потапяйки се в атмосферата, щеше да успее да се върне…

— Хей! — изкрещя Даш отдолу, прорязвайки тишината. — Ела. Трябваш ни.

Моментът на съзерцание отмина.

Снимките вървяха много бързо. Трябваше само Хейес да изчете писмото на Искрено коварен, крачейки в тунела. Двамата е Марис се опитаха да вкарат и далечни кадри, но това се оказа трудно заради тъмнината, освен това времето не бе на тяхна страна. В осем и трийсет групичката се изнесе към стълбището. Един бърз поглед навън показа, че нямат компания. Затвориха вратата.

Не бива да вървим заедно — рече Хейес, който държеше в ръката си катинара. — Ако някой ни види да се задаваме откъм тунела, ще се досети къде сме били. Нейт, Стиви, вие вървете първи. Даш, ти мини от другата страна. Марис, ние ще сме последни.

Докато крачеше в мрака редом до Стиви, Нейт погледна през рамо.

— Мисля, че те ще се върнат в тунела да се изчукат — каза той.

— Да се изчукат? Трябваше ли да използваш тази дума?

— В тунел. Нов вид забавление за мъжете.

— Не, не ми се вярва.

— Защо?

— Защото това е… тунелът. На такова място! Не.

— Някои тунели са си просто тунели — натърти Нейт.

Стиви стисна зъби и продължи да върви, мушнала ръце дълбоко в джобовете на суитшърта си. Магията на тунела и наблюдателницата все още я владееше и тя искаше да я задържи колкото се може по-дълго.

Замисли се за писмото, което бе видяла на стената. Картината бе много жива. Сънищата имаха свойството да се замъгляват и изчезват след събуждането. Но контурите на онова нещо бяха ясни, цветовете му — ярки. Съзнанието й бе направило скрийншот.

Беше ли било истинско?

Възможно бе, повечето неща са възможни. Но бе малко вероятно. Най-вероятно разтревоженият й, превъзбуден и претъпкан с нова информация мозък бе сътворил нещо ярко и впечатляващо, нещо магическо и странно, което се бе запечатало в мозъчните й клетки за по-дълго време от нормалното. Другото не бе логично. Та кой би си направил труда да се занимава с нея, погаждайки й такъв номер, а и с каква цел?

Сън е било, както каза Джанел. Джанел бе силна в логиката.

Но странното чувство не изчезваше, сякаш Искрено коварен се провикваше от миналото. Искрено коварен, таласъмът, убиецът присмехулник.

Обаче някои неща можеше да бъдат изровени, като например тунелите и тайните. Искрено коварен не бе неприкосновен.

КОЙ Е ИСКРЕНО КОВАРЕН? 80 ГОДИНИ ПО-КЪСНО.

Postdetective.com

13 април 2016 г.

— Искаш ли да чуеш нещо странно? — каза стоящата на прага на стаята на Стиви Джанел. Стиви все още бе в леглото, алармата на телефона й чуруликаше, оповестявайки, че макар да е събота сутринта, трябва да стане и да отиде да снима видео с Хейес. Разтърка очите си и се вторачи в Джанел, която изглеждаше смутена, както би изглеждал всеки облечен в бархетна синя пижама, покрита с глави на котенца.

— Ето това е странното — каза тя и вдигна ръката си. На китката й бе окачена връвчица, в края на която висеше идентификационна карта. — Познай къде беше.

Стиви нямаше идея.

— Отвън. На пътеката. Някой е взел картата ми, после я е подхвърлил далече от сградата. Можеше например да я мушне във вратата. Просто я е метнал на пътеката. Кой би постъпил така?

— Някой върти номера? — каза Стиви и плъзна пръсти в късата си коса. — Някой задник?

— Определено. Е, поне ми я върна. Кризата приключи.

След като проблемът бе разрешен, макар да остана неразгадан, Стиви се изкъпа. Хладно бе, така че облече суитшърт и училищното яке. Когато влезе в общата стая, с изненада установи, че Дейвид е станал. Носеше долнище на пижама и стара тениска с логото на производител на сърфове, седеше на червеното канапе, кръстосал крака, и щракаше по клавиатурата на лаптопа си.

— Работиш ли? — попита тя.

Той вдигна глава. Очите му бяха зачервени, сякаш не бе мигнал цяла нощ. Бе леко брадясал, а къдравата му коса стърчеше. Изглеждаше небрежно… привлекателен.

— Аз уча тук — каза той. — Не помниш ли?

— Така ли? — отвърна хладно Стиви и се отправи към кухнята.

Току-що си бе помислила, че Дейвид е привлекателен? Той дали се досещаше? Нямаше нищо лошо да й мине такава мисъл през главата, но не биваше той да разбира, а дали вече не бе разбрал?

Напълни с кафе предоставената й от училището алуминиева бутилка и се изниза бързо от къщата, преди да е слязъл Нейт.

Утринта бе изключително красива, сякаш лятото искаше да се изфука, преди всичко да се разпадне и повехне и дърветата да оголеят. Небето бе огромно и синьо. Стиви се чувстваше в приповдигнато настроение и целеустремена, докато вървеше към потопената градина. „Все едно отивам на училище“ — помисли си тя и се огледа. Бе станала рано в свежата съботна утрин и с кафе в ръката, отиваше да се включи в работата по проекта. Енергията на тунела все още не я бе напуснала.

Вратата на градината бе отворена, Стиви влезе. Другите ги нямаше, така че можеше да поседи и да погледа.

Стиви осъзнаваше, че това изкуствено езеро е огромно, и сега, докато наблюдаваше кратера, започна да се досеща как Алберт Елингам е искал да зарадва семейството си. Жена му обичала да плува, така че той заравнил терена и отстранил камъните с взривни дейности. Когато до него стигнало предположението, че жена му или дъщеря му, или част от доказателствата са на дъното, той заповядал водата да бъде източена. Бяха останали само статуите, които сега гледаха с празни очи над нищото, и стърчащата по абсурден начин наблюдателница.

— Благодаря, че ме изчака — каза изникналият зад гърба й Нейт.

— Извинявай.

Беше с шорти, макар че бе доста хладно, на фланелката му пишеше: „ДРУГАТА МИ КОЛА Е ДРАКОН“.

— Наистина обичаш тези неща, нали? — попита той и седна до нея на влажната трева. — Чувстваш се като в „Дисни Уърлд“ за убийства.

— „Дисни“ за убийства би било чудесно място.

— Така е. С удоволствие бих посетил подобен тематичен парк.

— Само дето… — Стиви затърси подходящите думи. — Разгледах много снимки. Изчетох купища материали. Сякаш всичко в главата ми е…

Тя отпусна безпомощно ръце. Нейт обаче като че ли разбра.

— Да. Предполагам, че и при мен щеше да е така, ако можех да вляза в някоя книга. Винаги съм искал историите да са истински, затова започнах да пиша. По този начин засилвах реализма. Малко ти завиждам, че си постигнала своето. Гандалф никога няма да се появи пред мен.

— Никога не казвай „никога“ — подхвърли Стиви.

Чу се жужене на количка за голф. Марк, който се занимаваше с поддръжката, караше нужните им материали. До него седеше Даш. Хейес и Марис пристигнаха последни. Не се държаха за ръце, но крачеха плътно един до друг и си хвърляха особени погледи, което подсказваше, че миналата вечер не се бяха разделили веднага.

Падна голямо тичане, пренасяне и местене. От гредите, така скъпи на сърцето на Джанел, направиха стойки за лампите. В потопената градина поставиха рампата, от която Хейес щеше да отплава с въображаемата си гребна лодка. Разполагаха с генератор, който да захранва лампите и машините за мъгла — тяхното позициониране и тестване отне много време. Поставиха триножниците на подходящите места и насочиха лампите. Работиха часове наред, беше отегчително. Нейт и Стиви само се подчиняваха на дадените им команди — държаха, местеха и пренасяха разни неща. На връщане от склада с костюмите на Стиви й направи впечатление, че Хейес не вършеше почти нищо. През повечето време той седеше на една каменна пейка и се взираше в екрана на компютъра си. Стиви си помисли, че той чете репликите си. Всички реплики бяха негови, това бе монолог. Диалозите щяха да бъдат записани отделно и пуснати отгоре като фон, така че много неща трябваше да се научат. Когато мина зад него, Стиви видя, че той разглежда снимки и пише съобщения.

Докато местеха за пети път рампата, Стиви забеляза, че си имат гостенка. Джърмейн Бат се бе шмугнала през портата и сега се носеше към Хейес. Зачуди се какво ще се случи, като се има предвид, че предната вечер Джърмейн бе заснела Хейес без негово разрешение и бе публикувала материала. Но той посрещна дружелюбно Джърмейн, дори позира за няколко снимки, като се постара да си даде вид на много ангажиран.

Взеха си кратка обедна почивка, в която Хейес изчезна за малко — щял да отскочи до „Минерва“ да се гримира. След няколко часа, когато всичко бе готово, той все още не се бе появил.

— Той къде се запиля? — попита Даш и се огледа. — Стиви, би ли го потърсила?

Стиви бе седнала на чантата си и дебнеше да улови добър сигнал с телефона си, за да може да свали последния епизод на любимия си към този момент криминален подкаст „Говорейки за убийство“.

— О — измънка тя и стана. — Да, разбира се.

Обиколи празното езеро, после мина покрай някогашните му брегове. Откъм декоративния замък, изграден до задната стена, се носеха гласове. Приближи се и чу ядосана жена.

— Голямо си леке, Хейес. Имаш дълг към мен.

— Ще получиш колкото трябва — отвърна Хейес.

— Това съм го чувала и преди.

— Държа на думата си.

Стиви замръзна на място и се заслуша.

— Мислиш си, че хората не знаят? — изсъска гневно непознатата.

— Какво знаят, Гретхен?

Гретхен. Момичето с удивителната коса. Онова, което се държеше като кралица.

— 0, я стига. Сега почна с преструвките ли?

— Какво ти пука?

— Е, първо аз никога не получавам нищо. Да не се заблуждаваме по този въпрос. Ти постъпваш така с всички. С мен. Вероятно и с Бет. Тя поне вече знае благодарение на момичето, което засне видеото. Ами онези смотаняци, които в момента ти вършат работата?

Смотаняци? Стиви бе сложена в групичката на смотаняците.

— Гретхен… — каза той и въздъхна тежко.

— Ами ако разкажа всичко на онова момиче, журналистката?

— Прави каквото знаеш, Гретхен. Другият вариант е да вземеш едно успокоително и да ми дадеш седмица-две отсрочка.

Стиви все още подслушваше, когато Хейес изскочи иззад замъка. Определено бе Хейес, макар и много по-стар. Косата му бе сива, а лицето — набръчкано. Марис бе свършила добра работа с грима.

— Здрасти, Стиви — каза той малко по-високо от необходимото.

— Здрасти. Време е.

Хейес се подсмихна, явно гледаше на Стиви като на възможност да се измъкне от неприятния разговор. При положение че вече й бе лепнат етикет „смотанячка, която върши работата на Хейес“, прие реакцията му с доста по-голямо подозрение от преди.

— Благодаря. — Гласът му бе плътен и сладък, сякаш от устата му капеше мед.

Гретхен също излезе. Тя погледна Стиви, но както казва Шерлок Холмс, не я забеляза. Стиви бе просто част от пейзажа. Отдалечи се, без да обели дума.

— Благодаря — повтори Хейес и плъзна ръка над раменете на Стиви. — Това беше бившето ми гадже. Скъса с мен и като че ли все още не може да си прости. Странна работа. Но ти знаеш как са тези неща.

Стиви не знаеше как са тези неща, но кимна.

— Трудно е — каза тя.

Хейес кимна в отговор и премина към по-широка, по-комфортна усмивка. Усмивката на Хейес беше като хамак — потъваш вътре, заспиваш и забравяш всички неприятности и грижи.

В онзи следобед Стиви разбра няколко неща:

Първо, заснемането на видео включва много незаснемане на видео, тоест размотаване, говорене, че трябва нещо да се повтори, а понякога и действително повтаряне, като често, след някое отскачане до тоалетната, разбираш, че нещата са се върнали в изходна позиция.

Второ, Хейес бе добър актьор. Това не можеше да се отрече.

Трето, изкуствената мъгла смърдеше.

И четвърто, бе напълно възможно да й писне да кисне в потопената градина и да слуша безкрайните обсъждания на историята за отвличането.

Докато часовете отминаваха, тя започна да се ядосва, че е позволила на Хейес да използва темата за Искрено коварен. Да, бе дала съгласието си, но нещо не бе както трябва, имаше нещо странно в това кратко филмче. Въпреки че Хейес играеше добре и че бе добре гримиран, той си оставаше седемнайсетгодишно момче, влязло в ролята на мъж, гонещ петдесетте. Освен това процесът по заснемане куцаше, макар Стиви да не можеше да определи защо.

В шест часа Марис каза, че са свършили каквото трябва, и Даш обяви почивка за вечеря.

— Ще хапнем, после ще се върнем да почистим — добави той.

— Тази вечер! — възкликна Нейт. — Не може ли да свършим тази работа утре?

Марис помагаше на Хейес да махне грима от лицето си. Когато те приключиха, групичката се отправи към трапезарията. Стиви чу как коремът на Нейт изкъркори.

Когато стигнаха поляната, Хейес се закова на място.

— Вие отивайте, аз забравих да взема едно нещо.

— Ще дойда да ти правя компания — каза Марис.

— Не, няма нужда — отвърна той, крачейки заднешком. — Тръгвайте и да ми запазите място.

Стиви и Нейт не се нуждаеха от подканяне.

Незнайно защо Стиви почувства дискомфорт от факта, че вечеря в различна група. Докато похапваше пържено пиле и царевица, се загледа как някои от съквартирантите й се събират на групички. Джанел се настани при едни хора от къщата на Ви. Ели седна при хора, които Стиви почти не познаваше. Дейвид изобщо не се появи, Хейес също.

— Чудя се защо се бави толкова — каза Марис и се размърда нервно в стола си. — Не отговаря на съобщенията.

— Вероятно говори по телефона — подхвърли Даш, докато ядеше картофено пюре.

Марис седна на дланите си и се огледа. Погледът й се спря на Гретхен, която тъкмо влизаше в трапезарията. Прокара език над горните си зъби.

— Ще отида да видя какво става — каза тя.

— Марис, ще дойде — каза Даш. — Намерил си е някаква работа.

— Така или иначе, трябва да се върнем да преместим рампата.

— О, боже! Добре. Само да си доям.

Гретхен се извърна небрежно към тях, погледът й се плъзна над главите им като облак.

За какво бяха разговаряли двамата с Хейес по-рано? Какво дължеше Хейес на Гретхен? Дали работата с Хейес не причиняваше този смут? Марис бе нервна, всички те работеха по нещо, което щеше да донесе ползи на Хейес, Гретхен явно търсеше отмъщение.

Как бе възможно човек да води такъв живот!

Вечерята приключи бързо, за огромно разочарование на Нейт. Четиримата — Марис, Даш, Стиви и Нейт — се отправиха към потопената градина.

Здрачаваше се, небето придобиваше електриково син цвят и контурите на дърветата се очертаваха още по-ясно. Стиви чу бързи стъпки, извърна се и видя до себе си Джърмейн Бат.

— Къде отивате, момчета и момичета? — попита тя.

— В потопената градина — рече Нейт. — Да преместим една рампа, нещо такова. Щеше ми се да попиша малко.

— Може ли да дойда с вас?

— Мести ти се рампа? — подхвърли Стиви.

— Та кой не мечтае за такова нещо — измънка Нейт и придърпа раницата си нагоре към раменете. — Елате в академия „Елингам“. Ще имате удоволствието по тъмно да извадите една рампа от дупката, в която е навряна.

— Просто искам да видя какво правите — каза Джърмейн.

— Още новини за Хейес? — подпита Стиви.

— Последното видео по темата има петдесет хиляди гледания.

— Това би звучало добре върху надгробен камък: „Постигнах петдесет хиляди гледания“.

— Говори си — каза с леден глас Джърмейн, — изобщо не ми пука.

Когато някой каже, че изобщо не му пука, означава, че му пука. Джърмейн не бе сторила нищо на Стиви. Нямаше причина да бъде рязка. Да, това, с което тя се занимаваше, бе малко гадничко, но пък Хейес като че ли не се впрягаше. Новото му гадже в момента буквално тичаше по петите му насред сгъстяващия се мрак.

— Извинявай — каза Стиви. — Шегувах се.

— Няма проблеми — отвърна малко рязко Джърмейн.

Изглежда, не бе съвсем искрена.

Последните за сезона светулки се рееха над ливадата, докато групичката ученици преминаваха през вратата. Дупката в земята изглеждаше малко по-зловеща на тъмно, мръсните стъкла на наблюдателницата улавяха лъчите на издигащата се луна. Долу имаше купчина греди, нагънати брезенти и рампа.

— Хейес? — викна Марис.

Никакъв отговор. Пиле шумолеше в короната на близкото дърво.

— Къде е той? — попита Марис.

— Откъде да знам — сряза я Даш. — Сигурно се е сврял някъде и говори по телефона, а от нас явно се очаква да разчистим. Хайде.

— Трябва да е някъде тук — настоя Марис. — Хейес!

Звънкият й оперен глас екна в градината.

— Бързо ще свикнеш — каза Даш и награби няколко греди. — Хейес винаги се изпарява, когато трябва да се мият чинии.

Марис се щураше напред-назад. Стиви за пръв път виждаше първокурсничка като нея самата, която е хлътнала бързо и вече осъзнава, че връзката й не е равностойна.

Вечерта, когато се прибраха в къщата, Нейт се затвори в стаята си. Стиви се настани в хамака в общата стая и зачака Хейес да се върне. Не можеше да си обясни защо постъпва така. Вероятно причината бе в раздразнението. Вероятно тунелът имаше нещо общо. Хейес дали не се бе върнал там? Защо ги бе зарязал и бе тръгнал сам нанякъде толкова целеустремено?

Каквито и да бяха отговорите на тези въпроси, хамакът бе подходящото място човек да изгледа няколко епизода на „Бурно време“. Беше си ги заслужила. Минаха часове. В десет се появи Джанел, лицето й бе зачервено.

— Здрасти — каза тя и се отпусна на пода до Стиви, ухилена до уши. — Свършихме една работа с Ви. Видях, че си ми върнала гредите.

— Държа на думата си. Работила си с Ви?

— Учихме. В юртата.

— Юртно учене?

Джанел перна игриво прасците на Стиви с кабела на слушалките си.

— Ще си донеса нещата — каза Джанел. — Ще поседя при теб.

Стана десет и половина. Вечерният час бе единайсет, а Хейес все още не се бе прибрал. Стиви се замисли за тунела. Хейес бе влизал в него и преди. Дали конструкцията му бе здрава, при положение че бе стоял затрупан десетилетия наред? Бил е подложен на какви ли не външни влияния. Имаше пукнатини. Ами ако Хейес е влязъл вътре сам, на своя глава?

Не. Хейес просто си бе Хейес.

Обаче не бе в компанията на Марис. Дали не бе с Гретхен?

Нямаше значение къде е. Тогава защо тя толкова се тревожеше?

Защото страдаше от тревожно разстройство.

Пикс влезе в общата стая, бе облякла широк памучен панталон и черен потник, който излагаше на показ мускулестите й ръце. Седна и пусна на компютъра си някакъв документален филм. Ели и Дейвид се появиха малко преди единайсет, нахилени до уши. Настаниха се на канапето.

— Вълнуваща съботна вечер, а? — каза Дейвид на Стиви.

— Какво има? — попита Ели. — Нещо ми изглеждаш панирана.

Преди Стиви да успее да отговори, Пикс свали слушалките си и се загледа в групичката ученици.

— Някой знае ли къде е Хейес? — попита тя. — Вечерният час наближава.

Отговорът на всички бе отрицателен. Стиви реши да пасува, направи се, че не е чула въпроса.

Пикс извади телефона си и започна да пише съобщение.

Ръцете на Стиви се стегнаха от напрежение, сякаш ударени от ток. Той всеки момент щеше да се прибере. Просто бе сглупил нещо. Не споменавай тунела. Споменеш ли го, всички вероятно ще си навлекат неприятности, и то без причина.

Стана единайсет и половина.

— Мразя да се обаждам на Лари заради закъснения — каза тя. — Не отговаря на съобщенията ми. Не каза ли къде отива?

Стиви усети, че една вена на челото й пулсира.

— Ами… — подхвана Стиви. — Не знам къде е Хейес… но преди няколко дена ние влизахме в тунела.

Дейвид и Ели наостриха уши. Джанел бе със слушалки и не чу думите на Стиви.

— Би ли уточнила — каза Пикс. — Тук има много тунели.

— В онзи под потопената градина.

— Затрупан е.

— Вече не е. Нямаше проблеми, но… не знам. Може да е влязъл пак.

— Нали не ме будалкаш? Мили боже!

Десет минути по-късно Лари беше пред вратата на „Минерва“.

— Марк вече тръгна към тунела — каза той на Пикс. — Стиви, облечи си палтото. Идваш с мен.

След минута вече крачеха рамо до рамо. От устите им излизаше пара, а светлината на фенерчетата правеше издължени, танцуващи петна по земята.

— Знаех си, че някой ще се опита да влезе там — измърмори Лари и махна на Стиви към количката за голф. — Трябваше да заварим вратата.

Когато количката се понесе по алеята, Стиви обви ръце около гърдите си.

— Добре, че прояви здрав разум и ни каза. Боже.

— Нямаше проблеми — каза с изтънял глас Стиви. — Всичко изглеждаше нормално.

— Конструкцията не е здрава — обясни Лари. — Вероятно не е била здрава още в началото, а осемдесетте години стоене под земята няма как да са оказали положително влияние. Казах им да го запечатат. Ако не е вътре, ще обиколим всички места, където сте работили, защото държа да го намеря и да поговоря с него. Ах, този тунел…

Сърцето на Стиви се разхлопа, когато приближиха. Край стената на градината видяха друга количка, в нея бяха Марк и медицинската сестра, госпожа Хикс. Паркираха на черния път.

— Стой тук! — каза Лари на Стиви.

Марк изскочи от количката си, бе сложил на главата си каска. Госпожа Хикс носеше широко ватирано яке, на рамото си бе преметнала оранжева флуоресцираща медицинска чанта. Тримата влязоха в гората. Стиви се сгуши в палтото си.

— Отключено е — каза Лари.

Вратата изскърца, когато той я дръпна. Заслиза по стълбите, като осветяваше пространството пред себе си с фенерчето.

— Хейес! — извика. — Хейес, отговори, ако си вътре!

Никакъв отговор.

— Влизам — каза той на Марк. — Ти стой тук.

Мракът около Стиви се сгъсти. Връхчетата на пръстите й започнаха да изтръпват. Докато седеше сама в количката, под гъстите корони на дърветата, Стиви усети как в душата й пропълзя ужас, от онзи, който се ражда от студената пустош, безкрайния мрак и неназованите проблеми. Тази нощ щеше да е тежка. Какви бяха наказанията в „Елингам“? Защо тъмата бе толкова обширна? Какво, по дяволите, шумолеше сред листата на дърветата и храстите? Прилепите нападаха ли хора, седящи в колички за голф?

Вик прониза обърканите й мисли. Беше Лари.

— Мери! Марк, обадете се на 911! Кажете, че ни трябва хеликоптер!

Думите се стовариха върху нея като гръм. Госпожа Хикс изтича в тунела. Марк излезе на поляната, за да проведе телефонния разговор. Стиви слезе от количката и закрачи много внимателно, сякаш земята под краката й можеше да пропадне, към зейналата врата. Чуваше глухи гласове. Те бяха влезли дълбоко в тунела, станала бе голяма трагедия.

Не разполагаше с нормално фенерче и се принуди да използва това на телефона си. Предпазливо, с разтуптяно от тревога сърце, заслиза по стълбите. Чуваше трескава размяна на реплики — тримата възрастни бяха стигнали до склада за алкохол. Движеше се като в сън, водена от крехката светлинка на телефона. Бе пренебрегнала предупреждението на Лари, че тунелът е нестабилен. Нещо я теглеше към зловещата неизвестност. Когато се приближи до вратата, чу сестрата да използва думите „реакция“, „студен“, „посинял“. Лари се обърна и я освети с фенерчето си.

— Какво е станало? — чу се да пита Стиви.

Лари тръгна към нея. Не се затича. Човек тича, когато бърза да извика помощ, а ходи, когато трябва старателно да отцепи района.

Мощното му фенерче бе насочено към нещо на земята. Купчина, която не помръдваше. Няколко секунди по-късно Стиви осъзна, че това е Хейес. Беше свит като зародиш. Единият му крак бе изпънат към вратата. Кожата му бе придобила лилав цвят.

— Стиви! — каза Лари и препречи вратата с тялото си.

Но тя вече бе видяла каквото й бе нужно. Смъртта бе лесно разпознаваема.

Шокът е странно нещо. Образите хем са ясни, хем замъглени. Времето се разтяга и изкривява. Някои предмети застават на фокус и изглеждат по-големи, отколкото са в действителност. Всичко друго се стопява.

— Ела с мен — каза Лари.

Хвана я внимателно за раменете и я завъртя, после я изведе от тунела.

— Мъртъв е — каза Стиви. Погледна небето и вдиша голяма глътка студен въздух. — Хейес е мъртъв.

Лари продължи да я побутва към количката. Настани я на пасажерската седалка и се вторачи в лицето й.

— Добре ли си? — попита.

— Само ми кажи дали съм права.

Лари изпъшка тежко.

— Мъртъв е.

— Защо? — попита тя по детски.

— Не знам. Ти знаеш ли? Какво е правил там долу, Стиви? Трябва да ми кажеш.

— Не знам. Наистина не знам.

Лари отново изгледа лицето й, като че ли прие отговора й за честен. Стиви имаше чувството, че се носи някъде горе, както в явяващия й се често сън — прелита от стая на стая в къщата на съседите и следи какво се случва в ежедневието им. Призрак, навестил нечий дом.

— Какво ще правим? — попита тя.

Ама че странен въпрос. Отвътре Стиви можеше да мисли, отвън се бе свила като уплашено дете и бръщолевеше глупости.

— Ще те заведа в „Минерва“.

По пътя към къщата мълчаха. Академия „Елингам“ се плъзгаше покрай тях като филмов декор. Нищо не бе истинско. Далечно боботене цепеше въздуха. Лари се приведе напред и вдигна глава към светлините на хеликоптера, който се плъзна над главите им и кацна на поляната. Линейката бе дошла, но пациентът си бе отишъл.

Тя бе мечтала да види труп, но не и такъв на… истински човек. Собственикът на същите тези застинали неподвижно крака само преди няколко дена бе клечал по смешен начин в стаята на Стиви, с щръкнали нагоре колене. Истински човек, който сега лежеше безжизнен и студен някъде зад тях в мрака.

Когато пристигнаха в „Минерва“, Лари каза на Стиви да почака и тя го направи. Той разговаря с Пикс на входната врата. Чула зловещата новина, Пикс покри устата си с длан, после дойде до количката и сграбчи ръцете на Стиви.

— Добре съм — рече Стиви.

— Стиви. — Лари надникна откъм шофьорското място, като се подпираше с ръка на покрива на количката. — Искам да те помоля да не казваш нищо на хората, които са в къщата, поне за момента. Разбираш ли ме?

— Опасяваш се да не настане паника. Искаш районът да е чист, за да може да се направи разследване — каза Стиви.

— Точно така. Много добре, Стиви.

— Стиви — подхвана Пикс. — Ще те заведа в моя апартамент…

— Ако ме заведеш горе, другите ще се досетят. Ще се прибера в стаята си. Добре съм. Мога да се справя.

Лари кимна.

— Идеално. Прибери се в стаята си и си легни, Стиви. Не мърдай от там, по-късно ще намина да те видя. Ще си ни нужна.

Стиви се измъкна внимателно от количката, краката я държаха. Пикс понечи да я подхване през раменете, но тя отказа помощта й. Този път общата стая й се стори страшно ярка. Червените стени сякаш пулсираха, а лосът имаше гротесков вид. Джанел си бе тръгнала, но Ели и Дейвид все още бяха на канапето — смееха се, допрели стъпалата си едни в други. Замлъкнаха при влизането на Пикс и Стиви.

— Какво става? — попита Ели. — Загазил ли е Хейес?

— Не — отвърна тихо Пикс.

Дейвид наблюдаваше Стиви. Опитваше се да премине през празното й изражение и да проникне в мислите й.

— Ще си лягам — каза Стиви и се извърна.

Дейвид я проследи с поглед. Секунда по-късно телефонът му изчурулика.

— Някой е забелязал хеликоптер — каза той на Пикс.

— Чух нещо много странно — подхвърли Ели.

— Пикс, тук ще кацне ли хеликоптер — попита Дейвид.

— Всичко е наред.

Стиви изтича горе и влезе в стаята си. Затвори вратата и се облегна на нея. Главата й се удари в закачалката. Тръгна към кофата за боклук, защото й се пригади. Гаденето обаче отмина. Легна си с дрехите и се зави.

Бяха се качили в планината шестима, сега бяха петима.

Може би трябваше да направи опит да заспи…

Шок. Навлизаше в такова състояние. Надигна се. Хартия. Трябваше й лист хартия. Отиде до бюрото и взе тетрадката си по анатомия. Трябваше да опише всичко, сега, докато спомените й са пресни. Какво бе видяла? Какво знаеше? Просто запиши всичко, без да се замисляш върху значението на фактите.

Някой почука. Вратата се отвори със скърцане, преди Стиви да успее да каже нещо.

— Здрасти — каза Дейвид. Вече не изглеждаше в добро настроение. — Какво става?

— Аз не мога…

Стиви се приведе над тетрадката и сбърчи вежди.

— Какво правиш?

— Не мога… да говоря.

— Какво?

— Така ще си повредя спомените — отвърна нервно тя.

— Нещо става. Хеликоптер се вика само в определени случаи. Освен това имаш вид на човек, на когото са източили литър и половина кръв. Какво става, по дяволите?

— Остави ме. Сега трябва да пиша. Историите могат да се променят инцидентно, ако човек се разприказва, така че ще си мълча. Моля те, затвори вратата.

Дланта й потреперваше. Тя я сви в юмрук и я мушна под одеялото. Дейвид бавно отстъпи назад. Излезе и затвори вратата.

Стиви напъна мозъка си. Просто изброй нещата. Какво видя. Стиви? Пиши! Всичко започна в четвъртък.

По-детайлно, Стиви. Подреди го.

Настана шумотевица — и вън, и вътре. Чу бученето от хеликоптер, докато отлиташе, а в дневната ехтяха гласове. Сложи си слушалки, за да се изолира. Информацията се движеше и скоро всичко щеше да е в безпорядък. Време бе да събере мислите си. Когато се убеди, че е записала каквото знае, откъсна листа. Стана, извади червеното си палто от гардероба и го облече, търсейки утеха от твърдата изкуствена материя. Мушна в левия джоб едно хапче ативан, а в десния — сгънатия лист. Седна на ръба на леглото, с ръце в скута, и зачака. Лари я намери в тази поза.

Някъде около час по-късно — бе загубила точна представа за времето — Стиви профуча като призрак през общата стая, без да спира погледа си върху другите. Отвън, изглежда, имаше навсякъде червени и сини лампи, които примигваха иззад дърветата, озаряваха небето и хвърляха странни сенки наоколо. Температурата сякаш бе спаднала с десет градуса. Нейт чакаше в компанията на Пикс. Беше блед и гледаше с празен поглед.

Лари подкара към Голямата къща. Докато седяха отзад в количката, Стиви и Нейт се топлеха един друг, макар и без да се докосват. Под портика бе паркирана полицейска кола. Полицаят вътре вкарваше информация в компютъра си. В закритото пространство имаше и други полицаи. Неколцина учители се бяха събрали на балкона и проследяваха случващото се. Марис и Даш седяха до масивната камина във фоайето. Марис хлипаше, а Даш се взираше оцъклено в телефона си.

— Може да повърна — обяви Нейт.

— Дишай дълбоко — каза Стиви и стисна ръката му. — Заедно с мен.

Седнаха в долната част на голямото стълбище.

— Номерът е — каза Стиви — да направиш издишването по-дълго от вдишването. Така че ще вдишваме четири секунди, ще задържаме седем и ще издишваме осем. Давай, заедно с мен. Аз ще броя. Едно, две, три, четири…

Нейт задиша в ритъма на Стиви. Забавиха реакцията и страха.

Имаше нещо странно в тревогата на Стиви — когато срещнеше някого, който е по-напрегнат от нея, тя постигаше равновесие. Направи това откритие преди няколко години, когато заседна в асансьор по време на една от малкото почивки на семейство Бел. Хотелът бе двайсететажен. Стиви и една жена се качиха на осемнайсетия етаж. Вратите се затвориха и асансьорът заслиза. Тогава кабинката внезапно пропадна няколко метра, потрепери и спря. Сърцето на Стиви едва не изскочи от устата й, но когато паникьосалата се жена запищя и се сви в ъгъла, се зароди нещо ново. През следващия половин час жената седеше на пода, обляна в сълзи, трепереща. Стиви успя да я успокои и след като техниците ги измъкнаха, тя преливаше от благодарност към Стиви, даже й купи огромно парче торта и кафе от кафенето във фоайето.

Вероятно бъдещето й бе в това да общува с хора, които са преживели травматизиращи събития. Тя щеше да работи с тях, да ги успокоява, да ги отвежда на места, където може да се разговаря на спокойствие.

— Нейт — Стиви отново стисна ръката му, — коя е любимата ти книга?

— Какво?

— Просто ми кажи коя е любимата ти книга. Но не се замисляй много-много. Кажи ми заглавието на книга, която харесваш.

— „Хобит“.

— Какво ти харесва в нея?

— Всичко.

— Кажи едно нещо. Затвори очи, замисли се за „Хобит“ и ми кажи какво ти харесва.

Нейт затвори очи. Мускулите на лицето му леко се отпуснаха.

— Облата врата на къщата на Билбо. Четох книгата като малък и винаги се сещах за вратата.

— Чудесно. Задръж тази врата в съзнанието си. Билбо също. Да подишаме отново. Четири вдишване, седем задържане, осем издишване.

Малко по-късно Нейт видимо се успокои. Раменете му се отпуснаха, притеснението от гаденето изчезна. Той издиша за последен път, отвори очи и погледна Стиви.

— Добре — каза той и кимна. — Добре. Какво ще се случи? Какво се случва? Стиви, какво се случва, по дяволите?

— Ще ни питат какво сме видели.

— Аз не съм видял нищо. Дори не знам какво става. Казаха, че Хейес е мъртъв.

— Имах предвид как е минал денят. Те трябва да установят фактите.

— Но какво е станало? Как е умрял Хейес?

— Не знам — каза Стиви и си представи онзи капак в тунела. Почувства го в ръката си, докато балансираше върху една от тънките пречки на стълбата. — Важно е да не си измисляме. Бъди ясен. Просто им кажи каквото знаеш.

— Добър съвет. — Лари стоеше пред тях. Приклекна и погледна Нейт, после се извърна към Стиви и кимна одобрително. — Това момиче има глава на раменете си. Полицията трябва да се запознае с фактите.

Един от полицаите извика Нейт по име и го покани да влезе във фоайето. Лари седна до Стиви.

— Как си?

— Записах част от нещата. — Тя му показа бележките. — Това си спомням.

Лари зачете листа. Очите му мърдаха, минавайки от ред на ред.

— Хубаво. — Върна й листа. — Добре се справяш.

— Знаеш ли какво е станало? — попита Стиви.

Лари поклати глава.

— Не знаеш? Или не можеш да ми кажеш?

— Готови са да те изслушат — каза един от полицаите и поведе Стиви към офиса на охранителите.

Ето на`, следеше криминален случай отблизо, даваше показания, изобщо преживяваше това, което бе копняла да преживее.

Не се бе изисквало нищо друго, освен някой да умре.

Полицията държа Стиви около половин час. Въпросите бяха точно такива, каквито тя очакваше. Проследяване на случилото се през деня. Кой къде е отишъл и по кое време? Какво е правил Хейес в тунела?

Тя знаеше, че събирането на информация трябва да е обективно. Не прави предположения. Не се сприятелявай. Задай въпросите. Уточни времената. Записвай точно и бързо. Тя се постара да отговаря кратко, но ясно и пълно. Никакво украсяване. Никакви мнения относно значението на фактите.

След като разпитът приключи, Стиви се присъедини към Лари и Нейт, които я чакаха до количката. В имота бе влязъл микробус с криминалисти, които да изследват местопрестъплението. Стиви се стресна и усети как към душата й си пробива път паника. Отново се замисли за капака. Но бе нормално да се проведе разследване, когато има смъртен случай и причината за смъртта не е ясна.

Луната бе тънка като кука и се чуваше бухане на бухали. Вятърът носеше миризма на есенни листа. Хейес бе мъртъв.

Прибраха се в една много будна „Минерва“. Когато влязоха, двамата с Нейт създадоха нещо като вакуум, сякаш засмукаха разговора, водещ се в момента.

— О, боже! — възкликна Джанел. Изтича при Стиви и я прегърна. — Добре ли си? О, боже! Наистина ли е мъртъв? Стиви? Какво стана?

Стиви погледна над рамото на Джанел, към Ели и Дейвид. Те се бяха сгушили в ъгъла на червеното канапе. Ели не плачеше, но явно бе потресена. Дейвид бе положил внимателно ръката си върху рамото й.

Нейт се изкиска.

— За какво, по дяволите, се смееш! — сряза го Ели.

— Не знам — отвърна Нейт.

— От шока е, Ел — обясни Пикс. — Смей си се, Нейт. В такива моменти човек не може да контролира реакциите си.

Нейт се разсмя гръмко, след което се разхлипа.

Стиви усети как я наляга сънливост. Бе напълно спокойна и много уморена.

— Лягам си — каза простичко.

Вече прибрала се в стаята си, движенията й бяха много бавни и отмерени. Обикновено тя просто сваляше дрехите си и ги хвърляше в коша с прането. Тази вечер тя окачи внимателно палтото си на закачалката, измъкна ръцете си от ръкавите на ризата и свали панталона си така, сякаш е направен от стъкло. Сгъна дрехите и ги прибра в чантата, после извади от дъното на скрина топлата нощница с логото на училището и я облече.

Легна на леглото, без да загаси лампите, и впери очи в тавана, стиснала телефона си, все едно очакваше обаждане. Никой нямаше да се обади. Просто й се щеше да държи нещо.

По едно време някой почука тихо на вратата. В първия момент тя се поколеба дали да не се направи на заспала, но все пак стана и отиде да отвори.

Нещо й подсказваше, че е Дейвид.

— Видях, че свети вътре — каза плахо той. — Може ли да вляза?

Тя примигна, потърка врата си, после сви рамене и се отдръпна от вратата. Той влезе и затвори вратата. Стиви седна на пода, точно пред таблата на леглото. Той се облегна на стената. Косата му не бе особено рошава, а изражението му изглеждаше необичайно сериозно.

— Знаеш ли какво е станало? — попита той.

— Знам само, че е мъртъв.

Дейвид присви замислено устни и потърка длани. Отиде до бюрото и забарабани с пръсти по плота. Като че ли не се бе загледал в нещо конкретно. Приведе се и седна на пода. Стиви се вторачи в долната част на анцуга му, мястото й се бе сторило подходящо за вторачване. Дрехата бе много стара, вероятно тъмносиня някога. Сега бе сиво-синкава. На крачола се мъдреше надпис с напукани бели букви — „Йейл“.

— Защо преди малко каза, че не бива да говориш? — попита след известно време той.

— Защото на свидетелите не може да се разчита.

— Смяташ, че лъжат?

— Не. Не бих казала подобно нещо. Всъщност хората не знаят какво си спомнят. Не че лъжат, просто не са наясно какво точно са видели. Те не преценяват добре времето, разстоянието и продължителността на събитията, особено ако са уплашени или стресирани. А в тъмнината става още по-зле. Едно от най-неприятните неща е свидетелите да започнат да разговарят помежду си. Когато се впуснеш в разговор, историята в главата ти се променя. Човешката памет може да се презаписва като компютърната. Остава най-новият файл. Ето защо, когато станеш свидетел на някакъв инцидент, трябва да запишеш впечатленията си веднага, без да говориш с друг човек. Така се постига достоверност. Пак може да си далече от истината, но поне не си в грешки.

Тя говореше гладко, сякаш цял живот се бе готвила да представи тази теория пред някого. Разсъжденията й бяха добре подредени. Поради това, че засягаше темата за престъпленията хипотетично, тялото й се разгорещи леко и сетивата й се изостриха.

— Какво? — измънка Дейвид.

Стиви се огледа, чудеше се как да му обясни по-ясно. Единствените предмети, които можеше да използва за онагледяване, бяха химикалките и кламерите. Щяха да свършат работа. Издърпа капачките на част от химикалките.

— Да предположим, че е извършен грабеж. Въоръжените престъпници са в кола и се опитват да избягат. Първият свидетел може да си спомня трима души — двама с маски и един с шапка — и черна кола.

Постави на пода черната капачка и два кламера.

Вторият свидетел може да си спомня четирима грабители, всичките с маски, и синя кола. — Добави два кламера и замени черната капачка със синя. — Възможно е да са видели мотоциклет.

Изтърколи на пода една ролка тиксо.

— Третият свидетел е сигурен, че престъпниците са били трима. — Тя махна един кламер. — Единият бил с маска и шапка, а колата била зелена. Нямам зелена капачка, но… както и да е. Третият свидетел няма никакви колебания. Това е сериозен проблем. Хората, които смятат, че имат добра памет, често пъти са ненадеждни източници на информация, но още по-често повлияват на другите. Същият този свидетел казва, че освен зелена кола, е имало и мотоциклет.

— Тиксото, значи? — попита Дейвид. — А зелената кола е тази синя капачка?

— Работата е там — продължи Стиви, — че първият свидетел е разговарял с третия, който е много сигурен в себе си. Първият свидетел може да размисли и да реши, че обирджиите са били трима, с шапки, без маски. Вторият свидетел сега се усъмнява в маските и решава, че колата е била зелена, а единият от престъпниците бил много висок. Третият заявява, че всички са били високи. И изведнъж те започват да твърдят, че всички престъпници са били високи и че е имало мотоциклет и зелена кола.

Дейвид се приближи към Стиви и огледа купчинката. Беше твърде близо.

— Добре — зашепна той, — но какво се е случило всъщност?

— Какво?

— Трима или четирима са били крадците? Колата каква е била? Синя, черна или зелена? Имало ли е мотоциклет?

— Ами…

— А чий е този свидетел? — попита той, взе един от кламерите и го постави в дланта й.

Ръката му бе топла.

Наистина ли бе видяла трупа на Хейес в тунела? Бе видяла чифт подметки, а петната по кожата му…

Не мисли за това. Не го прави реално.

Нещо друго нахлуваше в главата й. Е, не точно в главата. В други части от тялото й. Рационалните й мисли бързо се изпариха. Двамата се бяха приближили плътно един до друг.

Наистина ли щеше да се случи?

Дистанцията бе преодоляна и Дейвид допря своите устни до нейните. Тя усети как тялото й се отпуска и я обзема уютно спокойствие. Полегна на пода, Дейвид се надвеси над нея, подпрян на лакът. Той я целуваше много внимателно. Устните му се плъзгаха по врата й и гъделичкаха ухото й, а тя отвръщаше с гладни целувки. Той се отпусна на пода, а тя изненада сама себе си, като се претърколи, озовавайки се върху него.

Всичко в мозъка й казваше: „Престани, ще стане голяма каша“. Това бе Дейвид. С него нещо не бе наред. Той живееше на горния етаж, а преди малко бе загинал човек. Тя бе видяла трупа.

Но това като че ли я подтикваше да продължи. То я изпълваше с чудата, настойчива емоция и я караше да направи нещо, каквото и да е. Целуна странната извивка на носа му и високото му чело, после отново се зае с устата. Изтърколиха се към камината. Стиви се блъсна с гръб в таблото, знаеше, че се е огънало, но не й пукаше. Не й пукаше дали подът няма да се продъни и да я погълне, нито дали няма да бъде засмукана от комина. Пръстите й бяха заровени в косата му, той мърмореше нещо, което не достигаше до съзнанието на Стиви.

— Здрасти.

Този глас бе напълно различен и идваше откъм вратата. Двамата спряха да се въргалят и за момент застинаха неподвижни.

Стиви се потеше. Дейвид дишаше тежко, а сърцето му пулсираше над нейното. Стиви изви главата си и погледна обърнатата наопаки фигура на Пикс.

— Няма да е зле да се прибереш в стаята си — каза тя, но не с груб тон.

— Да. — Той се отдръпна бавно от Стиви и се изправи, заставайки с гръб към Пикс. — Да, ей сега.

Пикс излезе в коридора, за да му направи път.

— Трябва да се опиташ да поспиш — каза Пикс, когато Дейвид си тръгна. — Нуждаеш ли се от нещо?

— Не — отвърна Стиви с неестествено писклив глас. — Добре съм. Благодаря ти, Пикс.

— Хубаво. Аз ще съм горе.

Стиви полежа още малко, загледана в тавана. Една пеперуда се блъскаше безпомощно в крушката. Надигна бавно главата си, после с рязко движение удари тила си в дървения под.

ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ

РАЗПИТ НА ФЛОРА РОБИНСЪН, ИЗВЪРШЕН ОТ АГЕНТ САМУЕЛ АРНОЛД

17 АПРИЛ 1936 г., 12,45 ч.

МЯСТО: АКАДЕМИЯ „ЕЛИНГАМ“

С. А.: Бих искал да поговорим за случилото се в понеделник. Имате ли нещо против?

Ф. Р.: Не, разбира се.

С. А.: Пребивавате тук, в къщата на семейство Елингам, вече две седмици? От четвърти април?

Ф. Р.: Да.

С. А.: Често ли идвате на гости?

Ф. Р.: Да.

С. А.: Живеете в Ню Йорк. От там ли познавате госпожа Елингам?

Ф. Р.: Да, запознахме се преди девет години.

С. А.: Къде се запознахте?

Ф. Р.: На едно обществено събитие.

С. А.: Какво обществено събитие, госпожице Робинсън?

Ф. Р.: Литературна среща.

С. А.: Литературна среща?

Ф. Р.: Точно така.

С. А.: Къде се проведе тя?

Ф. Р.: В Ню Йорк.

С. А.: Там употребяваше ли се алкохол, госпожице Робинсън?

Ф. Р.: Има ли това някакво значение?

С. А.: Просто трябва да си изградим представа с какви хора общува госпожа Елингам. Искаме да разберем дали сред познатите й има човек, който би й причинил зло. Алкохолът вече не е незаконен и никой не се интересува какво се е случвало преди девет години.

Ф. Р.; Уверявам ви, на тази среща присъстваха само добри хора.

С. А.: По онова време питейните заведения са били пълни с престъпници, госпожице Робинсън. Престъпници са въртели този бизнес.

Ф. Р.: Едва ли от този тип престъпници, който… Беше различно.

С. А.: Разбирам. Нека поговорим за отношенията ви. Смятат ви за най-близката приятелка на госпожа Елингам. Така ли е? Прекарвате много време тук, във Върмонт. Персоналът казва, че когато семейство Елингам са тук, почти винаги и вие присъствате.

Ф. Р.: Може да се каже, да.

С. А.: На единайсети, в събота, в къщата е имало парти. Малко или голямо парти?

Ф. Р.: Малко. Партитата вече са малки. Заради училището.

С. А.: Кои присъстваха на него?

Ф. Р.: Аз, Лео…

С. А.: Ленард Холмс Неър? Художникът?

Ф. Р.: Да. Максин Мелвил, актрисата, и съпругът й Джон Портър. Няколко души, с които Алберт прави бизнес, но те не се задържаха дълго.

С. А.: Изглежда, че повечето хора са си тръгнали в неделя. Вие докога възнамерявахте да стоите?

Ф. Р.: Докато ми се стои. Аз винаги съм поканена.

С. А.: Какво правихте в неделя?

Ф. Р.: Алберт работеше, а и бе дъждовно, така че по-голямата част от времето прекарах в салона при Лео. Той работи по нова картина.

С. А.: Нещо друго?

Ф. Р.: Поиграхме си с Алис. Взех си дълга вана.

С. А.: А вечерта?

Ф. Р.: До късно разговарях с Айрис и Лео. До твърде късно може би. На сутринта не се чувствах добре.

С. А.: На сутринта госпожа Елингам ви е поканила да излезете с нея на разходка с колата, нали така?

Ф. Р.: Да, дойде в стаята ми в десет. Все още бях в леглото. Имах ужасно главоболие. Казах…

С. А.: Да?

Ф. Р.: Извинете.

С. А.: Няма нищо, помислете си.

Ф. Р.: Казах, че ми е зле и че няма да отида. Ако бях тръгнала с тях…

С. А.: Значи, сте се отказали от разходката заради главоболието.

Ф. Р.: Трябваше да отида. Трябваше да отида.

С. А.: Кога станахте?

Ф. Р.: Към обед прислужницата донесе нещо за хапване. Помолих я да напълни ваната. Почти цял ден четох в стаята си.

С. А.: Същата вечер сте влизали в гардеробната на госпожа Елингам, защо?

Ф. Р.: Счу ми се някакъв шум вън. Исках да видя какво става. Прозорецът на това помещение гледа към предната градина.

С. А.: Както и тези на няколко други стаи.

Ф. Р.: Е, знам, че от там се вижда добре. Влязох, за да погледна. Бях притеснена.

С. А.: Струва ми се нередно да влизате там, при положение че госпожа Елингам я няма.

Ф. Р.: Често влизам в гардеробната на Айрис.

С. А.: Дори когато нея я няма?

Ф. Р.: Да. Тя ми е разрешила да ползвам вещите й.

С. А.: Госпожа Елингам позволява ли и на други да влизат там?

Ф. Р.: Нямам представа.

С. А.: Тя понякога не пуска дори личната си прислужница.

Ф. Р.: Аз не съм прислужница.

А. С.: Тя обикновено заключва вратата, нали?

Ф. Р.: Имам ключ. Може ли огънче? Искам да запаля цигара.

С. А.: Да.

(Пауза.)

С. А.: Значи, сте влезли в личната гардеробна на госпожа Елингам с вашия ключ. Откога го имате?

Ф. Р.: О, не мога да си спомня. От доста време.

С. А.: Струва ми се странно, че сте си направили труда да влезете в заключена стая, за да погледнете навън.

Ф. Р.: На вас може да ви изглежда странно… но точно това се случи.

С. А.: Колко време стояхте вътре?

Ф. Р.: Не знам. Загубих представа за времето.

С. А.: Все пак… някакво предположение.

Ф. Р.: Ами… да кажем… петнайсет минути.

С. А.: И после прислужницата Рут ви е открила там. Тя каза, че това е станало в осем и петдесет. Викала ви е, но вие не сте отговорили.

Ф. Р.: Не съм я чула.

С. А.: Била е в коридора.

Ф. Р.: Бях много обезпокоена.

С. А.: Госпожа Елингам държи ценни вещи във въпросната стая.

Ф. Р.: Повечето от нейните вещи са ценни. Всичко в тази къща е ценно. И не се заключва навсякъде.

С. А.: Уместна забележка, госпожице Робинсън. Но в гардеробната има някои извънредно ценни неща. Това ли е причината тя да стои заключена през повечето време?

Ф. Р.: Разбира се.

С. А.: Вие не сте толкова богата, колкото госпожа Елингам, нали, госпожице Робинсън?

Ф. Р.: Малцина притежават такова богатство.

С. А.: Вие не сте богата, нали? Това исках да попитам.

Ф. Р.: Мразя тази тема. Най-близката ми приятелка е…

С. А.: Разпитваме ви, защото най-близката ви приятелка е изчезнала. Няма нищо срамно човек да не е богат. Просто исках да кажа, че сте от различни социални прослойки.

Ф. Р.: Тя би ми дала всичко, което поискам. Всичко. Айрис е най-щедрият човек на света. Погледнете това училище! Те направиха безплатно училище за децата. Канят ги в тази къща!

С. А.: Наистина са много щедри. Но нека се придържаме към темата. Как стигнахте до стаята на госпожа Елингам?

Ф. Р.: Как съм стигнала?

С. А.: Не сте слязла по главното стълбище.

Ф. Р.: Не, използвах задното.

С. А.: За прислугата?

Ф. Р.: Да.

С. А.: Защо не минахте напряко, по главното стълбище?

Ф. Р.: Не знам.

С. А.: И не сте чули, че ви викат?

Ф. Р.: Не съм.

С. А.: Би трябвало да сте очаквали някой да ви повика, така поне си мисля. През цялото време ли гледахте през прозореца?

Ф. Р.: Бях притеснена.

С. А.: Но сте чули, че прислужницата чука?

Ф. Р.: Да.

С. А.: Тя каза, че не сте отворили веднага вратата.

Ф. Р.: Бях потресена, чувайки, че най-добрата ми приятелка е изчезнала. Така се получи. Не знам защо.

С. А.: Вътре има голямо количество ценни предмети.

Ф. Р.: Защо непрекъснато ми повтаряте, че вещите й са скъпи?

С. А.: Защото е отвлечена и някакви хора искат откуп.

Ф. Р.: Най-добрата ми приятелка я няма. Защо се държите така с мен?

С. А.: Трябва да установя фактите.

Ф. Р.: Кои факти?

С. А.: Искам да разбера защо сте влизали в стаята й.

Ф. Р.: Току-що ви казах. По-добре се заемете да ги потърсите.

С. А.: Търсят ги почти всички полицаи в радиус от сто мили, ангажирани са и хора от градовете по Източния бряг. Държа да ми кажете какво сте правили в гардеробната на госпожа Елингам цели петнайсет минути.

Ф. Р.: Казах ви…

С. А.: Гледали сте през прозореца.

Ф. Р.: Точно така.

С. А.: Госпожице Робинсън, ще се постарая да бъда пределно ясен. Няма време за лъжи. Всяка прахосана в лъжи секунда може да се окаже фатална за живота на Айрис и Алис Елингам. Лъжейки, вие излагате на опасност не само тях, но и себе си.

Ф. Р.: Аз не…

С. А.: Чули сте, че ви викат. В къщата е царял хаос. Навън е нямало нищо за гледане. Било е тъмно и мъгливо.

Ф. Р.: Знам.

С. А.: Значи, в продължение на петнайсет минути сте се взирали в нищото?

Ф. Р.: Общо взето, да.

С. А.: Знаем някои неща за вас, госпожице Робинсън. Работили сте в „Кармайнс“ — заведение, намиращо се на Двайсет и девета улица. Собственик на заведението бил Големия Бил Томпсън, мафиотски бос. Били сте негова подчинена.

(РЕДАКТИРАНО ЗАРАДИ ПРОВЕЖДАЩОТО СЕ В МОМЕНТА РАЗСЛЕДВАНЕ. ВИЖ ПАПКА 248В-2.)

Ф. Р.: Работата ми бе да пея, да забавлявам хората и да общувам с тях. Двете с Айрис си допаднахме и се сприятелихме.

С. А.: Една от най-богатите жени в Америка и певица в заведение?

Ф. Р.: В „Кармайнс“ се запознах с редица важни хора. Половината нюйоркски елит идваше там. Художници, писатели, актьори, актриси, политици, висши полицаи. Немалка част от тях съм виждала и тук.

С. А.: Големия Бил Томпсън се е занимавал с внасянето на контрабандни стоки от Канада. Може би сте чували това от агента на ФБР, пребиваващ често в тази къща.

Ф. Р.: Смятате, че Джордж Марш говори за работата си? Той е като стена, нищо не разкрива. Освен това от години не съм разговаряла с Бил. Тук съм заради приятелката си Айрис, а тя е изчезнала.

С. А.: Хубаво е човек да има богати приятели.

Ф. Р.: Хубаво е човек да има приятели, независимо дали са богати, или не. Айрис ми е приятелка и ще си остане такава, дори и да обеднее. Да ви кажа нещо за Айрис. Тя ме разсмива.

С. А.: Разсмива ви?

Ф. Р.: Точно така. А това е много трудно. Приятелки сме, истински приятелки. Разбирам я. Готова съм на всичко за нея. Нямате представа какво е за нея да живее тук. Тя се чувстваше чудесно в Ню Йорк. Айрис е атлетка. Нали знаете? Трябва да я видите как плува. И пише. Написа роман. Прочетох го. Добър е. Не го показва на никого, защото се опасява, че ще получи пренебрежително отношение, заради факта че е съпруга на Алберт Елингам. Тя не е просто негова съпруга. Никога не би се заселила в тази забравена от бога планина, но е лоялна на Алберт и подкрепи мечтата му да има училище. Вие не познавате Айрис. Аз я познавам. Тя има нужда от стимулиране…

С. А.: И как се стимулира тя тук?

(Тишина.)

С. А.: Госпожице Робинсън…

Ф. Р.: Споделих ви всичко, което знам. Нямам какво повече да кажа. Ще направя всичко по силите си да помогна на моята приятелка. Готова съм да стигна до края на света за тази жена и за Алис. Така че вземете да я потърсите! Защото, ако не го направите, се заемам аз, качвам се на колата и тръгвам! И само се опитайте да ме спрете!

(Край на разпита — 13,13 ч.)

Доказателствата бяха разпръснати по пода — кламери и капачки на химикалки. Един слънчев лъч освети вдлъбнатината, която тя бе направила с тялото си.

Утринта бе донесла със себе си реалност. И въпроси. Редица въпроси правеха пируети в главата и.

Въпросите, без да се спазва поредност:

Колко шум ще вдигнат медиите при още един смъртен случай в имащата лоша слава академия „Елингам“?

Чакай, остави ги медиите… как ще реагират родителите й? Престижно училище допуска смъртта свой ученик. А и фактът, че е била там?

Дали ще затворят училището?

Може би ще го затворят за няколко дни. Няма как да обявят нулева година, нали?

Защо разсъждаваше така? Загина човек. Хейес беше мъртъв.

Защото с това се занимава мозъкът. Мисли. Главата й бе пълна с нови, странни неща, които тя все още не можеше да класифицира и подреди. Не биваше да се чувства виновна заради мислите си, не биваше да се захваща за всяка от тях. Психотерапевтите учеха, че мислите може и да идват, но човек не трябва да ги преследва всичките. Това бе точно обратното на добрата детективска работа, при която трябва да се провери всяка улика.

Зарови лицето си във възглавницата. Главата й пулсираше леко. Все още имаше странен вкус в устата си, вкусът на…

Отвън ечаха странни гласове, припукваха радиостанции. Успя да отдръпне лицето си от нежната прегръдка на възглавницата. Разгърна сънените си очи.

Хейес. Това наистина се бе случило. Той наистина бе умрял. Бе умрял и те бяха открили тялото му. А в отговор на случилото се тя се бе натискала с Дейвид. Всичко бе твърде реално, твърде забързано. Чувствата й се събираха във възел от ужас, трескавост, гадене и притеснение.

Съсредоточи се.

Мозъкът й започна да обработва фактите. Хейес лежеше долу, вече мъртъв. Как се бе случило? Представи си пространството в дъното на тунела. Загледа се в празните рафтове на стената. Потърка каменния под с върха на обувката си. Погледна към горната част на стълбата и капака, водещ към наблюдателницата…

Около четири метра. Ако паднеш от такава височина върху камък, няма как да не пострадаш сериозно. Може да умреш.

Стиви виждаше всичко в съзнанието си. Бе се качила горе и бе затворила капака. Хейес бе отишъл да огледа? Навярно в тъмнината се бе объркал и бе паднал в дупката.

Той защо се бе върнал? Вероятно за да заснеме нещо. Но при това положение вероятно щеше да извика някого да му помогне. Явно не му трябваше компания. Тя бе станала свидетел как той се измъкна.

Не бе отишъл в градината. Бе минал през гората и бе влязъл в тунела. Бе се върнал там и бе загинал.

Загадке на стената, загадке…

Тя почти бе забравила ужаса, който я събуди предната нощ. Сигурно бе сънувала. Бе мислила за убийства, смърт, тунели и Искрено коварен и мозъкът й бе прожектирал съобщението на стената.

Нали така?

Стиви легна по гръб и в продължение на няколко минути прави дихателни упражнения — с по-дълги издишвания, поемайки въздуха чак до корема.

Все още усещаше върху кожата си мускусната миризма на душ гела или шампоана на Дейвид.

И това на всичкото отгоре. При нормални обстоятелства случката с Дейвид щеше да е важното нещо. Не и днес обаче.

— Добре — каза си тя. — Сега. Добре. Сега. Ставай. Сега.

Тя стана.

Малко по-късно взелата душ, облечена в широк анцуг и черен суитшърт Стиви се появи в общата стая. Джанел и Нейт седяха на масата — тя по нощница, той по пижама. Пикс говореше по телефона си в кухнята. Дейвид, който бе с измачкани дънки и кафеникава тениска, се бе настанил на канапето. Косата му бе влажна, няколко къдрици бяха залепнали за челото му. Изгледа я при влизането й — прям, блуждаещ поглед, но без веселие в него. Като че ли просто регистрира, че се е появила.

Нямаше какво толкова да си кажат — няколко измърморени добро утро“, няколко кимвания, това беше. Какво да кажеш, когато съквартирантът ти е умрял, макар и да не си го познавал добре. Макар и това, което си знаел за него, да не ти е харесвало особено.

Общо взето, си мълчиш.

Появи се Ели по изцапано с боя долнище на пижама, скъсана тениска на една френска група и нещо като срязани отдолу дълги чорапи на ръцете. Очите й бяха зачервени и подути. Стовари се на канапето до Дейвид, сви се на кълбо и положи главата си в скута му. Той плъзна небрежно ръката си по сплъстената й коса.

На Стиви й се доповръща. Щяха ли да разговарят за случилото се? Ако да, какво щяха да си кажат? А може би не. Може би нещата, случващи се в ден като вчерашния, не се брояха.

При тази мисъл нещо в нея потъна и тя заби поглед в кафето си, което бе горчиво, но топло. Докато го пиеше, чувството за нереалност понамаля. Изпи го.

— Стиви — каза Пикс, влизайки в стаята. — Викат те за разговор в Голямата къща. Лари ще дойде да те вземе.

Джанел я погледна уплашено. Нейт пребледня.

— Това е нормално — каза Стиви. — Полицията процедира така. Задават едни и същи въпроси няколкократно, за да пречистят информацията.

— Вие трябва да стоите тук — добави Пикс.

— Цял ден? — попита Ели, надигайки глава от скута на Дейвид.

Гласът й бе глух, както се получава, след като си плакал дълго.

— Засега, да. Ще дойдат съветници, ако ви се говори с някого.

Дейвид извъртя очите си към тавана.

Под портика на Голямата къща бяха паркирани две коли на щатската полиция на Върмонт.

— Кажи каквото знаеш — заръча й Лари. — Придържай се към истината.

— Добре.

— Как си?

— Добре, мисля. Май не съм го осъзнала и усетила напълно. Това лошо ли е?

— Нито лошо, нито добро. Нещата са такива, каквито са. Ти също би разсъждавала така, ако решиш да се занимаваш с подобен тип работа. Човек трябва да се научи да приема фактите, каквито са, не каквито е чул, че трябва да бъдат.

Това бе един от най-смислените съвети, които Стиви бе получавала от възрастен човек.

Влизайки вътре, тя си помисли, че трябва да отиде в стаята на охранителите, но Лари я поведе към вратата от масивен дъб, зад която бе кабинетът на Алберт Елингам.

— Тук? — попита тя.

— Детективът разговаря с хората тук. Просто отговаряй на въпросите й и всичко ще е наред.

Този път детектив. Не полицай в цивилни дрехи.

До облицованата с розов мрамор камина имаше два фотьойла. Кожата на трофейно животно бе просната между тях. На единия фотьойл седеше дребна жена със сив костюм. Тя пишеше в малкия си бележник.

— Стефани? — каза. — Аз съм детектив Аджитър. Заповядай, седни.

Стиви се настани на другия фотьойл, който бе лична вещ на Алберт Елингам. Въпреки че бе много стара, кожата бе в добро състояние и създаваше приятно усещане за комфорт. От тук той бе ръководил империята си… и бе мислил за изчезналите си съпруга и дъщеря.

Всичко в детектив Аджитър бе ненатрапчиво. Дланите й бяха издължени и елегантни. Тъмната й коса бе стегната в кок, нямаше нито един стърчащ косъм. Стиви много хареса обувките й — черни, безлични, без ток. Лицето й излъчваше добре заучено спокойствие. Не издавай нищо. Стиви трябваше да усвои това толкова присъщо на детективите изражение.

— Ще направя запис — каза тя и постави дигитален рекордер върху масичката в стил артдеко между тях. — Разпит на Стефани Бел от детектив Фатима Аджитър, неделя, десети септември, девет часът и четиресет и пет минути. Така, Стефани или Стиви?

— Стиви.

— Стиви, ти си участвала в заснемането на видео за отвличането на Айрис и Алис Елингам. Чия бе идеята?

— На Хейес.

— Ти как се включи?

— Той ме помоли да му помогна.

— А защо помоли теб?

— Защото знам много по въпроса.

— Имаш предвид отвличането?

Стиви кимна, като същевременно си каза, че трябва да бъде по-ясна.

— Знам много за случая „Елингам“. Заради него дойдох тук. Да проуча престъплението и… цялата история.

— Значи, Хейес е искал да направи шоу за отвличането и се е обърнал към теб, защото ти си информирана. А ти си поискала съдействие от Натаниел, защото е писател?

— Хейес ме помоли да поискам помощ от него — каза Стиви.

— Изглежда, Хейес е събирал хора с познания в различни области. Марис Кумс има сценичен опит, а Патрик Дашел учи филмово изкуство. Заедно сте работили по проекта.

— Точно така.

— Как влязохте в тунела?

Сърцето на Стиви подскочи в гърдите й.

— Аз отключих катинара.

— Как го отключи?

— С кламер.

Детектив Аджитър повдигна едната от добре оформените си вежди, показвайки за пръв път някаква емоция.

— С кламер, а?

— Да. — Нямаше как да отрече. Беше отключила катинара. Сбогом, „Елингам“. Беше много забавно, но всичко приключи.

— Как се научи да отключваш ключалки така?

— Чрез ютюб — отвърна Стиви и сви рамене.

Искаше да покаже, че тази работа не е сложна и всеки може да я свърши, но не бе сигурна дали й се е получило.

— Някаква причина?

— Не! Лесно е! Много хора го правят. Просто хоби.

Това не бе прозвучало добре. Нищо особено! Бърникам ключалки за забавление.

— Лари ми каза, че се интересуваш от правозащитните дейности.

— Да — потвърди Стиви.

— Ние нямаме навика да отваряме врати с шперц.

— Така е. Знам.

Детектив Аджитър се почеса по ухото, след което каза:

— Когато приключихте работата си в тунела, заедно ли си тръгнахте, или на групички?

Странно. Тя не попита за отварянето на капака. Напрегна се и мислите й зациклиха за секунда.

— Тръгнахме си заедно. Само Марис и Хейес… те останаха.

— Знаеш ли какво са правили?

— Мога само да предполагам.

— Какво предполагаш?

— Те са се натискали. Нещо такова е станало.

Жената се подсмихна и надникна в бележника си.

— По време на снимките сте пуснали изкуствена мъгла. Знаеш ли как се прави тя?

— Имахме машини за мъгла.

— Нещо друго използвахте ли?

Странен въпрос.

— Не.

— Само трите машини?

— Точно така.

Ама тя защо питаше за машините за мъгла?

— Това е, общо взето, Стиви. Освен ако не се сещаш за нещо необичайно?

Стиви напрегна мозъка си. Естествено, там бе съобщението на стената. Онова, което тя вероятно си бе представила. Как да кажеш на полицай нещо, което може да не е истина.

С изключение! Героите в романите постъпват така и винаги се оказва от полза.

— Нищо не се сещам — каза Стиви.

— Добре. Разпитът приключва в десет и двайсет.

Тя спря устройството и Стиви се надигна от мекия фотьойл.

— Какво се случи с Хейес? — попита Стиви.

Жената вдигна глава.

— Трябва да изчакаме доклада на съдебните медици.

— Да — каза Стиви и се изчерви. — Естествено. Извинете.

Тръгна към вратата. Когато стисна облата кристална дръжка, се сети за нещо.

— Картата на Джанел.

Детектив Аджитър остави тефтера си и се извърна.

— Какво за нея?

— Приятелката ми Джанел. Някой взе картата й. В четвъртък, когато влязохме в часа по йога, тя бе в чантата й. Но на излизане я нямаше. На следващия ден лежала на пътеката пред нашата къща.

— Мислиш, че някой я е взел? Може да я е загубила?

— Беше защипана в предния джоб на чантата й. Видях я. Използва я, за да влезем в часа по йога и я прибра в предния джоб. Когато излязохме, я нямаше. В петък някой я подхвърли отвън.

— Каква е фамилията на Джанел?

— Франклин.

Жената записа информацията в бележника си.

— Благодаря ти, Стиви. Може да си ходиш.

В главното фоайе двама охранители разговаряха с полицаи. На никого не му направи впечатление, че Стиви е излязла от кабинета на Елингам. На стълбищната площадка видя, че Чарлз беседва с доктор Куин и неколцина други учители. Напусна сградата.

Бе се заоблачило. Кампусът бе неестествено притихнал, всички се бяха прибрали по къщите си. За много неща се тревожеше Стиви в момента, много неща чувстваше и от много неща се страхуваше. Но на преден план в съзнанието й изпъкваше мъглата. Тя защо бе питала за мъглата? Какво толкова имаше в нея? Това не бе случайно. Тя бе питала два пъти.

Замисли се за нещата, които знаеше за машините за мъгла. Те бяха взети под наем. Създаваха изкуствена, миризлива мъгла.

Нещо се опитваше да изплува в съзнанието й. Мъгла. В друг контекст… Мъгла…

Сух лед. Тя бе видяла сух лед. В работилницата, когато Джанел и Даш се припираха за гредите. Даш погледна в контейнера със сух лед и каза, че с машините за мъгла се работи по-лесно.

Стиви спря насред пътеката, извади телефона си и написа „сух лед“ в Гугъл. Прегледа резултатите. Погледът й се спря на един, който съдържаше думата „безопасност“.

Стиви преглътна тежко.

В работилницата имаше сух лед. Някой бе взел картата на Джанел. С въпросната карта можеше да се влезе в работилницата.

Трябваше да се върне в къщата. Вече бе нарушила предостатъчно правила.

Трябваше да се върне в „Минерва“.

Тогава защо се обърна и тръгна в противоположната посока, към работилницата? С нейната карта нямаше да може да влезе. Какво щеше да открие там? Инстинктите й я притискаха.

— Ще проверя записите — чу да казва Лари.

Двамата с детектив Аджитър се задаваха по пътеката. Стиви едва успя да се скрие зад една количка за голф.

— Часът на влизане и излизане? — попита жената.

— Да, системата записва всичко. Чакай малко. — Лари вдигна телефона си към ухото. — Джери? Искам да извадиш едни записи. Името е Джанел Франклин. Искам да разбера къде е влизала с картата си в четвъртък вечерта.

Стиви ги последва, когато те се отдалечиха по посока на работилницата. Лари извади своята карта и отвори вратата. Влязоха и Стиви вече не чуваше какво си говорят, а това изобщо не й хареса.

Онова подобно на сън състояние я обзе отново. Изтича приведена до вратата и я хвана, преди да е успяла да се затвори. Задържа я с пръст и изчака те да се отдалечат. Когато надникна, те вече бяха в другия край на помещението, при синия контейнер със сух лед.

Наистина ли вършеше това? Да, наистина.

Бутна вратата и се шмугна вътре, скривайки се зад един шкаф с градински инструменти.

— Боже — възкликна Лари, — това нещо е било пълно. Как, по дяволите… да, Джери. Добре. Така значи, в Хамбара, в шест и петдесет. После нищо до един и дванайсет сутринта на следващия ден. Отваряно е с картата в работилницата, ясно.

Той прибра телефона си.

— Според Стефани Бел — подхвана детективът — картата на Джанел Франклин е изчезнала по време на часа по йога.

— Ще проверя графика й, но там наистина се провежда обучение по йога. Няма разминаване. Значи, някой е взел картата…

— И чрез нея е влязъл тук в един през нощта. Трябва да снемем отпечатъци. Нали разбираш? Идва тук, взема…

Точно тогава телефонът на Стиви звънна.

Лари и детективът извърнаха едновременно глави.

Нямаше смисъл да се крие повече. Изправи се.

— Здравейте — каза.

Стрелна с очи екрана на телефона.

На него пишеше: РОДИТЕЛИ.

Вече доста изнервен, Лари изведе Стиви от работилницата.

— Знам — измърмори тя. — Аз се…

— Виж какво, Стиви, умно хлапе си и те харесвам. Ще съм пределно ясен. Искам да ме слушаш.

— Знам. Аз просто…

— Май не ти е ясно.

— Ясно ми е, но Джанел…

— Сега ще стоиш тук — рече той. — В офиса на охранителите. И няма да разговаряш с никого, докато не ти разреша. Разбра ли?

Телефонът й отново зазвъня.

— Кой те търси?

Тя му показа екрана. Пак пишеше РОДИТЕЛИ. Той й направи знак да вдигне и я загледа подозрително.

— Стиви!

И двамата се бяха включили, така че не можа да разбере кой каза пръв името й.

— Току-що ни се обадиха от училището — избърбори майка й. — Идваме да те вземем.

Стиви покри лицето си с длан.

— Всичко е наред.

— Стиви, някакво дете е умряло.

— Да, знам.

— Прибираш се вкъщи — намеси се баща й.

— Вижте — промърмори Стиви, забила ужасе`н поглед в земята. — Кофти е, но… случват се такива неща.

— Никой не е умирал в старото ти училище.

— Не е вярно. Стана автомобилна катастрофа и…

Майка й заяви:

— Двамата с баща ти ще си вземем отпуск и ще дойдем да те приберем. Само няколко дена са минали. Можем да те запишем отново.

Моментът не бе подходящ за плач. Не искаше това да е причината за рев. Хейес трябваше да оживее. Но както обясни по-рано Лари, не всичко се получава както ни се иска. Избърса една сълза с опакото на дланта си и се опита да накара гласа си да не трепери.

— Вижте, беше… Може ли да поговорим, като дойдете?

Те се съгласиха, макар и неохотно. Стиви успя да се измъкне от родителите си. Изражението на Лари се бе смекчило, вече не бе каменно с остри ръбове, а само каменно.

Чу се добре познатият от вчера шум. Лари и Стиви вдигнаха едновременно глави и видяха да се приближава боядисан в червено и бяло хеликоптер.

— Медиите — каза той. — Надушили са. След малко ще са на входа. — Въздъхна и закрачи бързо. — Ела. Трябва да те върна в „Минерва“, после ще се занимавам с това.

— За момент си загубих ума — подхвана тя. — Уплаших се за Джанел. Но вече ще слушам. Ще се прибера в къщата и няма да правя нищо нередно. Съжалявам. Можеш да правиш каквото трябва. Можеш да ми вярваш.

Лари я стрелна с поглед.

— Добре. Но ако те спипам в прегрешение, гориш. Мога да проверя, да знаеш.

Когато тя закрачи към къщата, за да покаже, че държи на думата си, Лари подвикна:

— Пази се, Стиви. Стой при приятелите си. Дори да не си харесвала онзи, по-добре е да имаш компания.

— Кой ти каза, че не съм го харесвала?

— Двайсетте години работа в щатската полиция. Бях детектив. Придобиваш усет за тези неща.

— Бил си детектив? Наистина?

— Петнайсет години в отдел „Убийства“.

— Защо напусна?

— Защото отворих твърде много врати и видях твърде много страшни неща — рече тихичко той. — Някои от тях не ме напускат. Всеки детектив носи в себе си нещо, което не му дава мира и му пречи да заспи нощем. Двайсет години са много време. Знам, че искаш да станеш детектив, но не си играй детективски игрички, разбра ли? И никакво дебнене на полицаите!

— Да, да.

— Разбрахме ли се?

— Да — потвърди Стиви. — Мисля, че да.

Стиви се прибра в „Минерва“. Бе я обзело странно вцепенение. Родителите й щяха да създават проблеми и връщането вкъщи бе напълно реална възможност, ако не бъдеше изритана от академията още преди това. Докато приближаваше голямата синя врата, видя сградата в нова светлина. Вероятно бе предопределено да не стои тук дълго. Непрекъснато ставаха грешки. Съдбата си имаше свои планове…

Не.

Стиви не бе от хората, които смятат, че съдбата решава вместо нея. Съдбата избираше. Или поне се опитваше да избира. Все още не я бяха изритали от училището, а родителите й все още не я бяха завлекли вкъщи. Тук се случваше нещо. Ако Хейес бе взел картата, ако бе взел сухия лед… какво, по дяволите, бе правил с него в тунела?

Потънала в мисли, влезе в общата стая. Като че ли всички бяха по местата си. Някой бе запалил камината и температурата се бе вдигнала доста. Огънят бе променил цялостната атмосфера, вкарвайки уют. Цепениците пукаха като трошащо се стъкло.

— Добре ли си? — попита Джанел.

Нейт също се извърна към нея.

— Да — отвърна тя и съблече суитшърта си.

Огледа се за място за сядане. Ели и Дейвид все още бяха на канапето, но между тях се бе отворило свободно пространство. Ели бе включила черния си лаптоп и рисуваше. Дейвид също работеше на компютъра си, но вдигна глава и я погледна.

Стиви веднага се извърна. Настани се на масата.

— Казаха ли ти какво се е случило? — попита Нейт.

Стиви само поклати глава.

— Ще ни разрешат ли да излизаме?

— Предполагам, да, скоро. Родителите ми се обадиха. Явно училищните власти са ги информирали. Така че и вашите родители скоро ще разберат. Всички ще разберат.

— Да — каза Дейвид. — Стиви се стресна от гласа му. Джанел забеляза това и погледна с любопитство към Стиви и Дейвид. — Разчуло се е. Скоро ще ни налазят разни съветници.

Той не преставаше да я наблюдава. И не само това, сякаш я пронизваше с втренчения си взор.

— По-добре да звънна на нашите — каза Джанел и извади телефона си. — Позволено ли е, как мислиш?

Стиви сви рамене.

— Ще изчакам — каза Джанел и остави телефона. — Ще попитам Пикс, когато излезе от банята.

— Après les déluges![20] — без всякаква връзка каза Ели. — Les parents.[21]

Никой не знаеше какво да каже в отговор на тези нейни думи.

— Значи, чакаме — каза Нейт.

— Чакаме — потвърди Дейвид.

Стиви усещаше твърде ясно мястото на Дейвид в стаята. Да, предната вечер имаше само целувки, но пък беше много целуване. И доста търкаляне на пода. Какво да кажеш на човек, с когото си имал такива отношения?

Ели скочи на крака и се отправи към стаята си. Останаха четирима. Седяха, погълнати от неловкото мълчание, докато на вратата не се почука. Беше Лари, в компанията на униформен полицай.

— Джанел — каза Лари, — искам да те помоля да вземеш картата си и да дойдеш с нас.

Джанел ококори изненадано очи, но веднага отиде да вземе картата си. После и тримата излязоха.

— Защо им е картата на Джанел? — попита Дейвид Стиви.

— Някой я открадна в четвъртък — каза тя и се загледа във вратата.

— И какво от това?

Стиви си замълча. Дейвид стана и се присъедини към нея на масата.

— Не знаеш, така ли?

— Нищо не мога да ти кажа.

— Значи, имаш някаква идея.

Нейт ги наблюдаваше. Тогава се появи Пикс.

— Идва ли някой преди малко? — попита тя.

— Полицаите отведоха Джанел, казаха й да вземе картата си — обясни Дейвид. — Но Стиви не може да каже нищо по въпроса.

— Не съм гаднярка, просто не мога да кажа.

Пикс отиде бързо до вратата, отвори я и излезе.

Напрежението в стаята продължи да се сгъстява. Стиви погледна дланта на Дейвид, която лежеше на масата. Имаше дълги пръсти. Предната вечер тези пръсти се бяха ровили в косата й и бяха пипали… разни места. Ръцете му бяха силни, много по-силни, отколкото изглеждаха. Тя му хвърли кос поглед. Веждите му бяха дебели и много изразителни. Вдигаха се, когато той се държеше закачливо, извиваха се, когато се правеше на идиот, а сега бяха прави. Значи, бе нащрек.

Тя изпита странното желание да седне в скута му и да придърпа лицето му към своето. Да го целуне, точно тук, до камината, пред Нейт и главата на лоса.

Откъде се бе появила тази мисъл? Тя притича през главата й като заек през път.

Дейвид ритна стола си назад, стана и се отправи към стаята на Ели, оставяйки Нейт и Стиви сами.

— Така — каза Нейт.

— Да.

— Наистина ли си добре?

Тя кимна.

— Защото ми изглеждаш шашната. Но няма проблем. Снощи и аз бях шашнат, а днес не толкова. Така че сега е твой ред, стига да искаш.

— Винаги съм си пожелавала да бъда около място, където е извършено убийство — каза Стиви. — Знаеш, че си падам по такива неща. И ето, стана. Ужасно е да кажа, че съм го искала, но… факт.

Тя поклати глава.

— Ти проявяваш интерес — каза той. — Видях изражението ти, когато Лари дойде и каза, че от полицията искат да разговарят с теб.

— Това лошо ли е?

— Не. Просто се случи. Бяхме тук, когато се случи.

Той заби нокът в дървения плот.

— Благодаря.

— За какво?

— Че ме разбираш — каза тя.

— Така е. Ние имаме ограничен емоционален речник. Ние сме хлапета, водещи заседнал живот.

Вратата се отвори и влезе Джанел. Тя седна до Стиви и положи глава на рамото и.

— Взеха ми картата. Ще претърсят стаята на Хейес. Не знам защо им е притрябвала картата ми. Нищо лошо не съм направила.

Стиви я погали. Чувството бе непознато — тази топла глава върху рамото й. Джанел й вярваше и бе потърсила утеха от нея. Нейт също търсеше близост.

А Дейвид, човекът, към когото наскоро бе проявила интимност, нарочно мълчеше като пън.

Домашният арест приключи в три часа.

Изглеждаше съвсем естествено бдението да се проведе в юртата. Не беше обявено, мероприятието не бе официално. Хората просто започнаха да се събират там, настанявайки се на прашните възглавници на пода и на разнебитените стари фотьойли и канапета. Цареше смут, зареден сякаш с електричество — всички говореха тихичко, но едновременно и се създаваше ниско жужене. Донесоха храна. Имаше чипс, бонбони и някакви закуски.

Стиви отиде там в компанията на Джанел и Нейт. Ви, която ги чакаше пред вратата, обви ръце около врата на Джанел. Двете изглеждаха много близки.

Веднага щом влезе, Стиви осъзна, че привлича любопитни погледи. Мнозина се извръщаха да я погледнат, както до неотдавна се извръщаха след Хейес. Те знаеха, че тя е била Там.

Марис и Даш бяха заели специално място — най-голямото канапе в дъното. Неколцина ученици бяха насядали пред тях на пода. Марис бе облечена в черно — клин, тесен пуловер и златист колан. Малко приличаше на Жената котка. Даш бе със същата торбеста риза и се бе свил така, че коленете му почти опираха в гърдите. Марис не спираше да плаче. Виждайки Стиви, тя вдигна ръце.

— Стиви! — каза тя. — Нейт!

Стиви се отправи към тях. Марис се пресегна и хвана дланта й.

Стиви се зачуди дали този жест е искрен, драматичен или искрено драматичен. Чувстваше се много уморена, но в същото време и много бодра. Някаква странна вина я преследваше с настойчивостта на миризма.

— Говори ли пак с полицаите? — попита Даш. — Ние и двамата говорихме.

— Да — отвърна Стиви.

— Казаха ли ти нещо?

— Интересуваха се много от машините за мъгла.

— Да — каза Марис. — И при нас бе същото. Питаха и къде сме били и в колко часа сме се прибрали.

— Ти по кое време си тръгна? — попита небрежно Стиви. — Така де, той трябваше да се прибере в къщата навреме.

— Малко преди единайсет — каза Марис. — Той си тръгна, аз също.

Даш гледаше вцепенено.

— Съжалявам — промърмори Стиви. — Миналата година заедно ли работихте по „Краят на всичко“?

— Не — отвърна Даш. — Онзи проект бе изцяло негов. През лятото успя от нищото да направи нещо. Щеше да стане звезда, нали? Аз лично съм убеден в това. Щеше да отиде в Холивуд и да се занимава с кино. Притежаваше страхотни актьорски качества.

— Точно това си казах и аз, когато се срещнахме — намеси се Марис. — Звезда, звезда, звезда.

Стиви реши да не посочва, че Хейес вече бе нещо като звезда, когато Марис се запозна с него.

— Беше честен — продължи Марис. — Беше най-честният човек, когото познавам. Затова играта му бе толкова добра.

— Честен? — учуди се Стиви.

— Е, не точно честен. Чист. Е… необременен. Веднага щом се запознахме, ми се прииска да станем гаджета.

Тя замлъкна и се вторачи в ноктите си. Секунда по-късно вдигна рязко глава. Стиви се извърна, за да види какво е привлякло вниманието й. Гретхен бе влязла в юртата.

— Тя — изсъска Марис — е кучка.

— Била е гадже на Хейес, нали? — попита Стиви.

— Тя го нарани. Виж я само.

Гретхен всъщност изглеждаше съкрушена и плачеше.

— Онова с Бет бе просто шоу — отбеляза Марис. — Знам какво говорят хората, но така си беше, просто шоу.

Просто шоу. Тази фраза накара Стиви да си спомни нещо, което бе обмисляла, но не бе успяла да изрази с думи. Цялата работа изглеждаше… не точно нагласена, но… определено в нея се усещаше елемент на показност. Те работеха по създаването на шоу програма. А начинът, по който Хейес се върна, и това, че не искаше Марис да идва с него… Вторачените драматични погледи…

Джанел, която бе в другия край на помещението, махна на Стиви. Тя, Нейт и Ви се бяха скупчили край компютъра на Нейт. Дейвид също бе там, беше дошъл по някое време.

— Отново Джърмейн Бат — каза Нейт и завъртя лаптопа така, че и Стиви да види.

Тихата, всевиждаща Джърмейн Бат бе написала статия, в която се засягаше въпросът за липсващия сух лед. Новината се разпространи бързо — другите се бяха вторачили в телефоните си.

— Сух лед? — измънка Джанел. — Така ли е станало? Така ли е умрял Хейес? Затова им е трябвала картата ми?

— Как може да умреш от сух лед? — попита Нейт.

— Получава се отравяне с въглероден двуокис — обясни Джанел. — В тясно пространство сухият лед измества кислорода. Хейес взел ли е сух лед?

— Изглежда, точно това е станало — каза Стиви. — Чух нещо по въпроса, когато ме отведоха в Голямата къща.

Джанел смръщи вежди.

— Трябва да е взел голямо количество. А и това вещество е тежко. Много тежко.

Замислени, те потънаха в мълчание. Ви потърка дланта на Джанел.

— А сега какво? — попита Нейт.

— Едва ли ще се задържа тук дълго — отговори Стиви.

— Мислиш, че ще те изритат от академията? — попита Ви.

— Няма — възрази Нейт, който бе минал зад тях и бе приседнал на облегалката на канапето. — Никого няма да изгонят.

— Родителите ми ще дойдат да ме вземат.

— Че защо?

— Поначало не искаха да уча тук.

— Защо не са искали? — попита Ви.

— Защото… те си падат по нормалните неща. „Елингам“ не е нормално учебно заведение. Всичко тук предизвиква тревога у тях. Учениците са различни. Разрешиха ми да се запиша, защото академията е престижна и безплатна, но само чакаха удобен случай да ме изтеглят. А смъртта на един от учениците определено се брои за удобен случай. Така че скоро ще се махна от този пъстър, специален свят. Ще се върна в местния офис на Едуард Кинг и ще слушам хора, които вярват в извънземни, но не и в климатичните промени.

— Мили боже! — възкликна Ви. — Не може ли да се направи нещо по въпроса?

— Не знам. Ако изведнъж се превърна в кралица на бала… това би им харесало.

— Може би всички ще трябва да си тръгнем? — каза Нейт. — Може би ще затворят училището.

— Стига — каза Джанел. — Дошли сме тук да почетем Хейес.

— Това не означава, че не трябва да говорим за затварянето на училището — възрази Нейт.

Стиви чу, че някой от съседната групичка ученици прошепна „затварят училището“. Така е, животът ни връхлита бързо, а играта на развален телефон — още по-бързо.

Вратата на юртата се отвори и се появи Ели.

Тя се олюля, очевидно бе пияна, и вдигна Рута над главата си.

— Хейес е мъртъв! — викна. — Да живее Хейес!

Започна да надува саксофона.

Възгласът й не бе приет добре от присъстващите. За разлика от първата вечер в юртата, сега артистичните й номера не вървяха. Дейвид се надигна от канапето, отиде при нея и прошепна нещо в ухото й. Тя се отдръпна и засвири още по-агресивно. Той я подхвана с една ръка и се опита да я изведе навън, но тя се отскубна.

Няколко души от артистичната прослойка се струпаха около нея. В началото изглеждаше така, все едно се опитват да я спрат, но после някакъв тип заподскача в странен танц. Ели също заподскача. Присъедини се трети. Дейвид сви рамене и се върна на мястото си. Марис, която първоначално следеше с ужас в очите случващото се, стана и затанцува, размахвайки бясно ръце.

— Олеле! — Джанел едва успя да надвика шума. — Сега пък какво става?

— Това е вакханалия — каза Нейт.

Групата танцуващи засмукваше въздуха и енергията в помещението и това продължи, докато не дойде друга група — Лари, Чарлз, доктор Куин и двама униформени полицаи. Те не бяха настроени празнично. Шумът започна да стихва.

— Хей — каза Лари и вдигна ръцете си.

Ели пусна един тон с Рута.

— Елимънт — изръмжа Лари. — Би ли престанала!

Тя свали саксофона.

— Полицаите искат да ви кажат някои неща, поотделно на всеки. Ще отнеме няколко минути — обясни Лари. — Не се тревожете. Просто трябва да ви осветлим за случилото се. Сега се прибирайте.

— Вечерята ще бъде разнесена по къщите — каза Чарлз. — Още веднъж ще повторя, че можете да се възползвате от услугите на съветниците. Всеки, който се нуждае от помощ, да отговори на изпратеното от мен съобщение или да се обърне към някого от учителите.

Вече доста изнервени, учениците се разотидоха.

— Всеки трябва да разговаря с полицай — каза Дейвид, докато крачеха към „Минерва“. — И ти, и ти, и ти…

— Аз отказвам — заяви Ели.

— Пожелавам ти късмет с това решение — отвърна Дейвид.

— Не съм длъжна, а и не желая. Държавата ни не е фашистка.

— Не се плашете — намеси се Нейт. — Струва ми се, че те се опитват да разберат какво се е случило.

— А ти си пияна — каза Дейвид. — Кафе преди ченгетата?

Тя се изсмя и го блъсна в гърдите. Изненадан, той залитна и падна на земята.

— Пиян човек може ли да направи такова нещо? — попита тя.

— Определено да — каза той, докато се изправяше.

Изтупа дрехите си с длан.

Ели се заклатушка по пътеката. Бе много по-пияна, отколкото предполагаше Стиви в началото. При Ели никога нищо не бе ясно.

— Хайде — каза Джанел на Стиви, — да я хванем под ръка.

Джанел застана от едната й страна, после изчака Стиви да мине от другата.

— Сега да повървим заедно — каза Джанел. — Нали нямаш нищо против?

— Да повървим заедно — изфъфли Ели. — Защо не. Заедно. Заедно!

Поддържането на Ели изправена изискваше все повече и повече усилия.

— Знаеш ли — каза тя на Стиви, издишвайки в лицето й топъл винен дъх, — той ми каза да взема Рута. Той я взе, взе я.

— Добре — каза Стиви.

— Той обича изкуството. Повече, отколкото някои си мислят.

— Добре.

Дейвид крачеше отстрани, мушнал ръцете си дълбоко в джобовете. Явно заради факта че бе нокаутиран от Ели, нямаше нищо против Стиви и Джанел да се оправят с нея.

— Хей, Нейт, ти разбираш. Ти пишеш. Ясно ти е.

— Да — потвърди Нейт.

— Правиш това, което виждаш в главата си.

Тя опита да се потупа по главата, но не успя заради здравата хватка на Джанел.

— Вода — каза Джанел. — Трябва ни вода! А после кафе. И баня! Да, банята е добра идея!

— Баня! — промърмори Ели. — Ти разбираш! Вие всички разбирате! Без Стиви. Ти разбираш ли, Стиви?

— Разбирам — отвърна Стиви, макар че нямаше представа за какво говори Ели.

Успяха да внесат Ели вътре, без да забележи Пикс. Джанел се зае да напълни ваната. Знаейки, че за Ели къпането с дрехите не е нещо необичайно, те я накараха да влезе облечена във ваната.

Ели престана да дърдори, само отпиваше съсредоточено от кафето си. Беше в задоволително състояние няколко часа по-късно, когато дойдоха полицаите. Джанел, Нейт и Стиви вече бяха разпитани.

Всъщност Дейвид мина пръв. Разпитът, който се проведе в стаята му, продължи десет минути.

— Какво те питаха? — поинтересува се Стиви.

— Дали знам нещо за плана на Хейес. Споменавал ли е той нещо за тунела и за сухия лед. Е, не е. Тогава аз бях тук, двамата с Ели пушехме трева. Последното не го казах, а не знам тя какво ще каже, но предполагам, ще се разбере.

Ели бе поизтрезняла и не спомена за тревата. Сподели, че е учила в компанията на Дейвид.

След това умората от тежкия ден като че ли налегна всички едновременно. Обитателите на „Минерва“ поседяха известно време в дневната, после един по един се прибраха по стаите си. Ели си тръгна първа, последваха я Джанел и Нейт. Дейвид лежеше в хамака и се полюшваше леко.

— Значи, мислиш, че родителите ти ще те принудят да напуснеш училището?

— Ако не те, то училището — отвърна Стиви.

Дейвид изпъна краката си и платът на хамака се разтегна.

— Няма да те изхвърлят. Тук не постъпват така. Повярвай ми. Тествал съм системата.

— Някой да е умирал, когато си тествал системата?

— Нищо, сторено от теб, не е довело до смъртта на Хейес, нали?

— Не, но…

— Не съжаляваш за нищо?

Тя го стрелна с остър поглед. Той да не би да имаше предвид натискането им? Що за мръсен разговор бе това?

Нямаше намерение да участва в тази игричка.

— Лягам си — каза си тя и стана. — Лека нощ. Вероятно утре сутрин ще ме убият.

— По-добре не си прави шегички със смъртта — рече той, когато Стиви тръгна по коридора.

ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ

РАЗПИТ НА ЛЕНАРД ХОЛМС НЕЪР, ПРОВЕДЕН ОТ АГЕНТ САМУЕЛ АРНОЛД

17 АПРИЛ 1936 Г., 15,30 Ч.

МЯСТО: АКАДЕМИЯ „ЕЛИНГАМ“

С. А.: Господин Неър, трябва да ви задам още няколко въпроса.

Р. Х. И.: Изглежда, само с това се занимаваме тук.

С. А.: Длъжни сме да установим фактите. Доколкото разбрах, преподавали сте рисуване на учениците.

Л. Х. Н.: Само не ми напомняйте.

С. А.: Защо, какво е станало?

Л. Х. Н.: Това бе най-дългият следобед в живота ми. Опитах _Се да представя Макс Ернст на децата. Така се получава, когато Алберт ти е приятел. Той вярва, че децата трябва да се учат от най-добрите.

С. А.: Във въпросния ден контактувахте ли с ученичка, на име Долорес Епщайн?

Л. Х. Н.: Нямам представа. Децата ми изглеждат еднакви.

(Показана е снимка на Долорес Епщайн.)

Л. Х. Н.: Пак повтарям, децата ми изглеждат еднакви.

С. А.: Долорес е била много даровита ученичка. Мнозина от учителите са я смятали за най-умната тук.

(Господин Неър поглежда отново снимката.)

Л. Х. Н.: Като споменахте това, си спомних, че едно от децата изпъкваше на фона на останалите. Тя имаше прилични познания за гръцкото и римското изкуство. Тя трябва да е била. Косата й бе къдрава. Да, тя е май. Изчезналото дете, така ли?

С. А.: Долорес Епщайн за последно е била видяна на тринайсети следобед, тогава е взела книга от библиотеката. Засичали ли сте се и друг път?

Л. Х. Н.: Ами те непрекъснато обикалят. Нали разбирате, Алберт обеща да напълни училището с генийчета, но половина от учениците са деца на приятелите му и не блестят с кой знае какви качества. Другата половина вероятно стават, да. Честно казано, неколцина други също имаха проблясъци. Едно момче и едно момиче, не им помня имената. Май бяха двойка. Момичето бе с гарваново черна коса, а момчето приличаше малко на Байрон. Проявяваха интерес към поезията. По блясъка в очите им личеше, че са будни хлапета. Момичето ме пита за Дороти Паркър, което приех като добър знак. С Дороти сме приятели.

С. А.: Позната ли ви е тази вещ, господин Неър?

Л. Х. Н.: А! Търсих я под дърво и камък!

(Господин Неър посяга да вземе запалката, но ръката му е спряна.)

С. А.: Вещта представлява доказателство. Трябва да остане при нас.

Л. Х. Н.: Това е „Картие“, господин Арнолд. Къде я намерихте? Търся я от цяла вечност.

С. А.: В наблюдателницата, заедно с взетата от библиотеката книга и един молив.

Л. Х. Н.: Вероятно съм я забравил там.

С. А.: По нея имаше отпечатъци от пръстите на Долорес. Защо вашата запалка е била у Долорес?

Л. Х. Н.: Вероятно тя я е намерила.

С. А.: Не сте й я давали?

Л. Х. Н.: Защо да давам на дете запалка „Картие“?

С. А.: Не знам, господин Неър.

Л. Х. Н.: Непрекъснато губя разни вещи. Предполагам, че момичето е намерило запалката и е решило да я задържи, защото е хубава. Проява на добър вкус, предполагам. Ще ми я върнете ли?

С. А.: Да, но все още ни трябва. Сега да ви питам още нещо. Според вас защо госпожица Робинсън е влизала в личната заключена гардеробна на госпожа Елингам?

Л. Х. Н.: Причините може да са много. Те са близки приятелки.

С. А.: Това е станало на тринайсети вечерта, когато всички в къщата са търсели госпожица Робинсън. Тя не е отговорила на хората, които са я викали. Била открита сама в стаята, стояла там приблизително петнайсет минути. Странна работа, като се има предвид настаналата паника.

Л. Х. Н.: Не мога да кажа защо Флора прави онова, което прави.

С. А.: Приятели ли сте с госпожица Робинсън?

Л. Х. Н.: Да, Флора ми е приятелка.

С, А.: Къде се запознахте?

Л. Х. H.: O, в едно заведение, преди доста години.

С. А.: Значи, Флора Робинсън не ви е казала какво е правила в стаята на Айрис Елингам в понеделник вечерта?

Л. Х. Н.: Не.

С. А.: Нищо не е споменала?

Л. Х. Н.: Флора няма навика да ме осведомява в кои стаи влиза и от кои излиза.

С. А.: Кога научихте за отвличането?

Л. Х. Н.: Във вторник сутринта Флора ме събуди и ми каза, но това вие много добре го знаете, защото сме говорили по въпроса поне десет пъти. Ако смятате, че Флора е замесена в престъплението, жестоко сте се заблудили. За разлика от мен Флора има сърце. Обича Айрис като своя сестра, а Алис като своя дъщеря. Пазете запалката ми, моля ви. Наистина държа да си я получа обратно.

(Край на разпита — 15,56 ч.)

— Така — каза Чарлз. — Хайде да поговорим.

Беше сутрин и Стиви седеше пред Наричай ме Чарлз в кабинета му. Дъждовни капки барабаняха по прозорците, а от малките бели говорители се носеше тиха класическа музика. Стиви знаеше, че ще има такава среща, и усещаше, че тялото и душата й са подготвени за нея. Бе чела, че Мария-Антоанета е чакала в кралския затвор в Париж, докато отвън работници са изграждали гилотини.

— Да поговорим за случилото се — каза Чарлз. — Първо ми кажи как се справяш.

— Имате предвид, как се чувствам? — попита Стиви.

— Както искаш, така отговори.

Стиви не бе от хората, които обичат да говорят за чувствата си, но в този случай чувствата вероятно бяха по-добър избор от фактите.

— Ами… добре съм. Странно, но не познавах добре Хейес. Така че… ужасно е, но… ние не бяхме близки.

Чарлз кимна загрижено.

— Кажи ми какво стана? Чия бе идеята да използвате тунела?

— На Хейес. Аз мислех, че тунелът е затрупан.

— Не е. Разкопахме го през пролетта. Ще бъде разрушен, а дупката запълнена, когато прекараме водопроводни и канализационни тръби за разширението на Хамбара. Смятахме, че държим тази информация в тайна, но…

— Аз отключих катинара — призна Стиви.

Струваше й се важно и той да знае това. Полицията вече знаеше. Добре бе да не съществува издайническо сърце, от чието биене да се смахне като героя от разказа на По.

— Известно ми е — каза той.

Изтекоха няколко дълги секунди. Днес Чарлз не изглеждаше чак толкова млад и безгрижен. Под сакото си не носеше тениска с образа на супергерой.

— Училището е известно с тунелите си. Опитваме се да променим това. А Хейес не бе… той не загина заради тунела. Става въпрос за нещастен случай. Изключително нещастен случай. Трябваше ли да влизате в тунела? Не. Но ти не си накарала Хейес да влиза там онази вечер.

Стиви се загледа в петната по стъклото, оставени от дъждовните капки.

— Ще ме изключите ли? — попита тя.

— Не. Но бих желал да направиш едно нещо. Ела с мен.

Стиви крачеше след него като в транс. Явно отиваха на тавана. Добре, нямаше да я изгонят от училището, но той защо я водеше на тавана?

— След случилото се с Хейес решихме да подобрим охраната — каза Чарлз и вкара нов, по-дълъг код на панела на вратата.

Заизкачваха се по тясното стълбище.

— Предния път — продължи той, докато включваше лампите — ти казах да се заемеш с проект, представящ по човечен начин случилото се тук, трагедията. Ти намери такъв проект. Нямаше как да се предскаже, че ще научиш такъв жесток житейски урок. Сега, при положение че вече знаеш, че тунелът е отворен, мога да ти покажа нещо.

Свиха към проход, покрай който имаше кашони за архиви и три рафта с книги със зелени кожени подвързии, на които бяха отбелязани дати.

— Тук има множество записи, както и вещи, взети от кабинета на Алберт Елингам и от управата на имението — обясни той.

Той коленичи в края на прохода, близо до прозореца, и извади от долния рафт една очукана метална кутия с размери метър, на метър, на трийсет сантиметра. Кутията изглеждаше направо древна. Червената боя се бе олющила на много места и се виждаше ръжда.

— При влизането си в тунела работниците откриха това в пръстта, използвана за запечатването му. Кутията била заключена… — Чарлз внимателно дръпна резето. — Много вълнуващо. Кутия, заровена в тунела… Отворихме я и…

Той вдигна капака и отдолу се показаха две купчини пожълтели вестници. Най-отгоре се виждаше заглавието: „ОТВЛЯКОХА СЕМЕЙСТВО ЕЛИНГАМ“. Стиви коленичи до Чарлз, за да разгледа по-добре находката. Вестниците бяха от различни градове и с различни дати, но на първата страница на всички се споменаваше за случая „Елингам“.

— Някой е заровил кутия с вестници в тунела? — учуди се тя.

— Не знаем кой го е направил — отвърна Чарлз. — Но според мен е Алберт Елингам. Той вероятно се е опитвал да зарови миналото, да зарови болката си.

— Като собственик на вестник, сигурно му е било трудно да се скрие от новините отбеляза тя.

— Добра забележка — каза Чарлз и кимна. — Но предполагам, разбираш, че тунелът е бил свещено място. Толкова много смърт. Хората са склонни да правят сензации от това.

Стиви прие думите му като предупреждение.

— Така, ето какво ще направиш… Тук…

Той я отведе на ред, чийто номер бе 38.

— От трийсет и осма до четиресет и пета година, пълно е с вещи от домакинството. Всичко е прибрано в кашони, но сортирането куца. Искам да подредиш и каталогизираш тези седем редици.

— Това ли е наказанието ми? — попита тя.

— Ние не налагаме наказания — отвърна Чарлз. — Ние възлагаме проекти. Това е твоят проект. Сортирай, организирай, каталогизирай.

Стиви се загледа в рафтовете. Бяха отрупани с кашони, пълни с дръжки за врати, стари списания и какви ли не още боклуци.

— Може да започваш, ако се чувстваш готова.

— Добре.

— Е, тръгвам си тогава. Когато приключиш, се обади на охраната. Работата вероятно ще ти отнеме няколко дена, така че ще ангажирам някой да те води тук горе.

Той я остави сама с всичките тези съкровища. Наказанието не бе чак толкова лошо. Тя пообикаля, хвърляйки по едно око на купчините вещи. Позволи на съзнанието си да попие подредбата — тук дрехи, там мебели. Глобуси, книги, чинии. Бързо запомни кос къде е сложено.

Доста време стоя до един масивен шкаф със стъклена врата, преди да събере кураж да го отвори и да извади намиращата се вътре фина купа за супа — беше бяла, украсена с розови цветя и тънки зелени филизи, поръбени със златиста боя. На дъното на съда със златни букви бе изписано А. И. Е. Наблизо се издигаше камара книги.

Стиви се върна при подвързаните със зелена кожа регистри. Част от тях съдържаха поръчки на зеленчуци и покъщнина. През уикендите онези хора явно бяха поглъщали огромни количества лимони, портокали, яйца и джоджен във вид на коктейли. Поръчките на цигари, които да се сложат в диспенсерите, също бяха сериозни. Доставяни бяха десетки чаши за шампанско, които да заместят изпочупените. И литри лак за дърво за протъркания паркет в балната зала.

В един от регистрите бяха описани менютата. Стиви го прелисти до датата 13 април 1936 година. Почеркът бе стегнат и прецизен:

На 14 април менюто бе по-простичко:

Тези неща, колкото и незначителни да изглеждаха на пръв поглед, даваха представа за въпросния ден, за промените в домакинството. На тринайсети всичко бе в рамките на нормалното. На четиринайсети бе настъпила промяна. Студени сандвичи — просто за да има какво да се яде. Странната гарнитура под формата на накълцана целина вероятно бе останала от предишния ден (яж каквото има и това е). Тортата навярно вече е била направена. И задължително кафе — за ободряване.

Флора Робинсън и Ленард Холмс Неър, изглежда, се бяха хранили в стаите си. Обикновени храни, каквито човек предпочита, когато е болен или махмурлия. Бъркани яйца. Супа. Кафе и чай. Всички в къщата са се тресели от нерви, чакайки телефона да звънне. Въпреки всичко икономът бе записал тези ястия на отчаянието — просто защото така се прави. Работещите в кухнята вероятно също са били разпитвани, така че не са разполагали с много време за приготвяне на храна.

Стиви издърпа няколко кутии със стари офис принадлежности — три телефона, навити на рула карти, слитъци восък, телефонни указатели. В едно тапицирано е кадифе сандъче имаше доста интересни вещи — кристална мастилница, елегантна писалка, кабърчета, кламери, купчина визитни картички и покана за вечерно парти, проведено на 31 октомври 1938 година.

Забележителна дата. Вероятно тези неща са били на бюрото му, когато е умрял. Тя се поразрови. Извади бележник, на чиято корица бяха надраскани кръгчета и цифри; имаше и петна от мастило. Прокъсан вестник с информация от Фондовата борса. Листче с логото на „Уестърн Юниън“, на което пишеше:

Неговата последна загадка, загадката, на която не е даден отговор. На 30 октомври 1938 г. Алберт Елингам казал на секретаря си, че излиза с лодката. Бил необичайно весел. Взел за компания своя верен приятел Джордж Марш. Отплавали от яхтклуба в Бърлингтън. По-късно същата вечер жителите на Саут Хироу чули гръм и видели ярко проблясване във водата. Лодката на Елингам била експлодирала. Проучването на останките на плавателния съд показало, че на борда е била заложена бомба. Анархистите, които от дълго време го дебнели и които били обвинени в убийството на съпругата му и отвличането на детето му, най-сетне успели да постигнат своето.

Последните действия често пъти са странни. Повечето хора нямат контрол над тях. За момент тя се зачуди дали Хейес е осъзнавал какво му се случва, че ще загине, докато снима видео в училището.

Спомни си за съобщението на стената — видението. То нямаше как да е истина, макар да й се бе сторило адски реалистично. Невъзможно. Това бе просто ярък сън, роден от претоварен мозък. Стиви не вярваше в медиуми и предчувствия. Не смяташе, че е предусетила, че Хейес ще загине. Думата „убийство“ бе изплувала в съня й, но само защото в имението са били извършвани убийства. В цялата тази работа нямаше нищо чак толкова необичайно. Тя сънува убийство и последва убийство. Алберт Елингам съчинил загадка, както неведнъж преди, а после загинал.

Дълго време се взира в листчето — проучваше думите, мастилото, старата, но добре запазена хартия. Последната загадка на Елингам, нещото, върху което бе работил в деня на смъртта си. Малко абсурдност, връщане към предишния начин на живот. А после се бе намесила съдбата. Дали някой бе обърнал внимание на това лежащо на бюрото листче? Никой ли не се бе заинтересувал от малките му игрички след смъртта му, когато е трябвало да се укрепи огромната империя? Кой би се интересувал от някаква си загадка, при положение че е загинал един от най-богатите хора в света?

Стиви внимателно прибра листчето в кутията, сякаш полагаше цвете на гроба му. Очите й се насълзиха, гърлото й се стегна.

Избърса сълзите с опакото на дланта си, после отиде до прозореца и се загледа в кампуса и планините отзад. Смъртта отново бе навестила „Елингам“. Смъртта обичаше това място. Но ако държеше да остане тук, ако искаше да се справи с обичаната от нея работа, Стиви трябваше да погледне смъртта право в очите. Нямаше право да се страхува, нито да плаче, щом види предмет, пораждащ тъжни спомени. Нужна й бе твърдост. И смъртта щеше да си получи заслуженото.

Но Стиви продължаваше да се чуди какъв е отговорът на загадката. Кое бе това нещо, което винаги е на стълбище, но никога на стълба?

ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ

РАЗПИТ НА ДЖОРДЖ МАРШ, ИЗВЪРШЕН ОТ АГЕНТ САМУЕЛ АРНОЛД

17 АПРИЛ 1936 Г., 17,45 Ч.

МЯСТО: АКАДЕМИЯ „ЕЛИНГАМ“

С. А.: Благодаря, че отделихте време за още един разговор с мен.

Д. М.: Ще помагам с каквото мога.

С. А.: Последните няколко дена бяха доста трудни.

Д. М.: Не съм спал две нощи. Няма значение. Айрис и Алис са някъде… Може ли една цигара?

С. А.: Разбира се. Ще ми се да поговорим за отношенията ви с Алберт Елингам и за проблемите с безопасността в миналото. Когато се запознахте с него, работехте в Нюйоркската полиция, така ли?

Д. М.: Да. Бях детектив. Проучвахме една банда анархисти, която създаваше доста проблеми. Научихме, че те планират да гръмнат с бомба известен индустриалец. Този индустриалец се оказа Алберт Елингам. За щастие, аз успях да стигна там навреме.

С. А.: Вие сте го измъкнали от колата секунди преди да гръмне бомбата.

Д. М.: Такава ми е работата. Господин Елингам бе така добър да ме препоръча на шефовете на ФБР. Работих в нюйоркърсия офис. Вие работили ли сте в Ню Йорк?

С. А.: Не, само във Вашингтон. Директорът Хувър ме изпрати тук да разследвам престъпленията.

Д. М.: Господин Елингам ме помоли да дойда във Върмонт, когато построи това имение. Работя на терен за Бюрото, като същевременно давам консултации на Елингам.

С. А.: Но вие не живеете тук, в къщата.

Д. М.: Така е. Живея в Бърлингтън. Идвам, когато господин Елингам има нужда от мен. Той обикновено ме вика, когато пристигнат важни гости. Тогава дойдох, защото на партито щеше да присъства Максин Мелвил, филмовата звезда. Той иска да я ангажира на работа в студиото си, така че я покани на гости. Партито през уикенда бе организирано главно заради нея. Аз наблюдавам имението и медиите, старая се да направя така, че персоналът да не любопитства излишно. Те са добри хора, но човек започва да се държи странно, когато се появят знаменитости.

С. А.: Какво мислите за изчезналата ученичка?

Д. М.: Озовала се е на грешното място в грешно време най-вероятно. Прегледах училищното й досие. Добро дете. Много умно. Едно от най-умните тук. Но е обичала да се крие на потайни места и там да чете. Чух, че сте намерили нейна книга в наблюдателницата.

С. А.: Да, намерихме.

Д. М.: Лошо. Горкото дете.

С. А.: Какво ви е мнението за писмото, което пристигна на осми април? Онова, което нарекохме „писмото на Искрено коварен“?

Д. М.: Макензи се занимава с кореспонденцията. Показва ми онези писма, които смята за проблемни.

С. А.: Но ви е показал поемата на Искрено коварен чак след отвличането.

Д. М.: Бе затрупан с работа през уикенда. Предполагам, че не е намерил време. Когато се запознах с писмото, нещата вече отиваха на зле. Макензи гледа всичко да е под контрол. Жалко, че не ми каза. Не че ако ми бе казал, нещо щеше да се промени.

С. А.: Какво имате предвид?

Д. М.: Имам предвид, че е трудно да накараш Алберт Елингам да промени плановете си. Да вземем за пример този имот. И вие го виждате. Местоположението е както предимство, така и недостатък. От една страна, до тук се стига трудно, така че няма опасност от извършване на спонтанно престъпление. Един евентуален престъпник трудно би могъл да се промъкне вътре, а още по-трудно да избяга. Но както се убедихме, има къде да се правят засади и начините за бягство може да бъдат най-разнообразни.

С. А.: Вие явно сте наясно с опасностите като човек, който е осуетил атентат срещу Алберт Елингам?

Д. М.: Много се тревожех. Разговарях с Алберт по въпроса. Предложих му да ангажира още охранители. Той отказа.

С. А.: Защо?

Д. М.: Думите му бяха: „Това би навредило на обучението чрез игра“. Да, така каза.

С. А.: И останахте със слаба охрана?

Д. М.: Вижте, Алберт Елингам е велик. Единственият човек, когото уважавам повече, е Едгар Хувър. Но той се мисли за неуязвим. Мисли, че може да прави каквото си поиска. Това се дължи на опита му. Всичко е постигнал сам. Всичко, което притежава — вестниците, телевизионното студио и останалите неща, — е изградил от нулата. Като малък е бил вестникарче, живеел е на улицата, нямал е пукната пара в джоба си. Той е гений. Но си мисли, че е невъзможно да го сполети беда. Съмнявам се, че ме държи на свое разположение, защото смята, че помагам по някакъв начин. Явно гледа на мен като на талисман. Спасих го от онази бомба и той ме взе за късмет. Благодарен съм му. Обаче вярва, че всичко се случва според волята му. Нещо подобно беше неизбежно да се случи. Знаех го. Просто си личеше. Беше неизбежно да се случи.

(Край на разпита — 18.10 ч.)

На следващия ден бе направен специален график за училищните микробуси, за да могат учениците да се видят с родителите си.

Имаше две спирки — мястото за почивка и Бърлингтън. Стиви бе пожелала да се види с родителите си на мястото за почивка. Чакаше микробуса в компанията на няколко свои съученици. Бе си сложила слушалките и слушаше подкастове, така успяваше да пребори нервността.

Всичко бе спокойно, докато до нея не се появи Дейвид. Този път не носеше прокъсани дънки и избеляла тениска, а стилна синя риза и шит по мярка черен панталон. Дори беше с официални обувки. Дрехите му бяха перфектни и подчертаваха стройната му мускулеста фигура. Този ефект се подсилваше от тясно черно сако.

Стиви не беше имала много опит с официално облечени хора (детективите по телевизията не се брояха). Дейвид се бе издокарал и това породи у Стиви чувства, водещи до физическа превъзбуда.

— Надявам се да получиш работата — подхвърли Стиви и извърна глава. — Корпоративното счетоводство би загубило много без теб.

— Това някакво логическо предположение ли е? — попита той.

— Къде ще се срещнеш с родителите си?

— О, няма такова нещо — каза той и зарови ръцете си още по-дълбоко в джобовете на дългото черно сако. — Те са на безопасно разстояние. Просто си бия камшика.

— Тогава защо…

— Държа да изглеждам добре, когато отивам на аудиенция при негово величество „Бъргър Кинг“. А ти накъде?

— Да хапна. И се надявам да се върна в училището, ако родителите ми не останат с впечатлението, че тук е пълно със смахнати либерали, които гледат с добро око на убийствата, всъщност може би точно такива неща си мислят в момента.

Един микробус се приближи и спря. Стиви и Дейвид се качиха. Стиви седна до прозореца, а Дейвид се пльосна на съседната седалка.

— Е — подхвана той, — искаш ли да поговорим?

— За какво?

— За онази вечер например.

Другите деца (бройката им не бе голяма) разговаряха помежду си или бяха със слушалки на ушите. Все пак мястото бе публично. По челото на Стиви изби студена пот.

— Има ли причина да постъпваш така? — попита тя.

— Просто искам да знам. Падам си по ученето. Затова постъпих в академията. Ученето е забавно. Ученето е игра.

— Дали гледат сериозно на мерките, относно използването на груб език спрямо съученици? — попита тя.

Дланите й бяха потни. И челото. И стъпалата? Какво бе това, по дяволите? Защо тялото й й въртеше такива номера? Защо бълваше хормони, еротични усещания… и нервна пот?

— Абсолютно — каза той с твърд глас.

— Виж какво, имам си предостатъчно грижи. Родителите ми вероятно ще ме принудят да напусна училището, така че…

— Животът намира начин — отвърна той. — Нищо ли не си научила от „Джурасик Парк“?

Той отпусна глава на облегалката и сложи на ушите си огромни слушалки, оставяйки по този начин Стиви да си мисли, че въпросът е приключен.

Микробусът излезе на черния път и мина покрай фермите, сладкарниците, стъкларските ателиета и ресторантчето, на входа на което пишеше „Бен и Джери“. После път И-89 ги отведе до мястото за почивка. Родителите на Стиви чакаха до кафеникавия семеен ван, опаковани като за екскурзия до Северния полюс.

Дейвид стана, за да й направи път да мине, после, незнайно защо, слезе и тръгна по петите й.

— Аз съм Дейвид — каза той и протегна ръка. — Дейвид Ийстман.

Защо Дейвид се представяше на родителите й?

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна майка й. — Тук ли ще се видиш с родителите ти?

— Не. Стиви каза, че вероятно няма да имате нищо против да дойда с вас в Бърлинггън. Само да не ви притеснявам. Ако е така, ще хвана следващия микробус.

Родителите й засияха. Погледите им се местеха ту към Дейвид, ту към Стиви. Очевидно останаха доволни от видяното. Стиви имаше чувството, че земята под краката й се люлее.

— Разбира се, че не! — възкликна майка й. — Идваш с нас.

— Смятаме да хапнем нещо — намеси се баща й. — Ако си гладен, заповядай.

Стиви не можеше да помръдне. Тялото й се бе сковало. Дейвид, недей. Дейвид, не е забавно. Дейвид…

— Чудесно — каза той с усмивка на уста. — Стига да не преча?

— О, за нас ще е удоволствие.

Дейвид се вторачи в залепения върху багажника на вана стикер — „Едуард Кинг“. Изгледа Стиви косо, после отиде до задната врата и я отвори.

— След теб — каза той.

— Ще те убия — изсъска тихичко тя.

— Явно гледат сериозно на тази политика.

Тя заобиколи и се качи от другата страна.

Докато пътуваха по И-89, падна здрач. Бързо стигнаха до Бърлинггън. Минаха през университетската част, но попаднаха в задръстване близо до езерото Чамплейн, затова свиха по една от многото очарователни улички.

Световният ред се бе променил. Дейвид не трябваше да е тук, при родителите й. Макар звукът да бе намален, Стиви успя да чуе бърборенето, което свързваше с любимото радиопредаване на родителите си. Там винаги говореха, че „онези хора“, които критикуват Едуард Кинг, носят неприятности. Те изключиха радиото, което си бе сериозен напредък.

В Бърлингтън имаше множество добри ресторанти, а добрите ресторанти обикновено са скъпи. Стиви си бе харесала един в централната част на града, до Чърч Стрийт. Там не бе скъпо и като че ли предлагаха хубави сандвичи и салати. Имаше и къде да паркират. Заведението бе на самообслужване.

Майката на Стиви и Дейвид първи си взеха храна. Бащата на Стиви дълго време разглежда менюто и Стиви се зачуди дали да не се набие върху Стойката с картофен чипс.

— Вегетариански сандвич с печено телешко — промърмори баща й. — Това пък какво е.

— Използват заместител — прошепна Стиви.

— Значи, няма печено телешко, така ли?

Стиви запримига.

— Не прави такива физиономии. Шегувам се. Нямам ли право да се пошегувам?

Не прави такива физиономии, Стиви. Не бъди умна, Стиви. Мислиш, не знаеш всичко, Стиви, но като се сблъскаш с реалния живот, ще видиш, че нещата се случват по различен начин…

— Дойдохме да те видим. Какво пречи да си прекараме добре? Винаги можем да те приберем у дома.

Не реагирай. Не се поддавай. Преодолей това.

Моментът отмина.

— Харесвам го — продължи баща й. — Много е възпитан. Отвори вратата пред теб.

— Той е съкровище — каза Стиви.

На опашката за вземане на поръчките Дейвид като че ли забавляваше майка й и… о, не. Извади портфейла си. Настояваше, очевидно настояваше да плати сметката. Ето, кредитна карта. Още една шегичка. Тя се смееше очарована.

Стиви имаше чувството, че част от душата й умира. Надяваше се да не е някоя от важните части.

Настаниха се на една от масите до прозореца. Подухваше студен въздух, което се хареса на Стиви. Това отговаряше на настроението й. Огледа издутия си сандвич с пилешко и реши, че трудно ще успее да го захапе, така че го остави в чинията и започна да си боцка от нещата вътре с пластмасовата вилица, докато родителите й разпитваха Дейвид.

Дейвид се бе настанил отсреща — тъмни коса и очи, и потрепващи вежди. Той успяваше някак си да ръфа огромния си сандвич и едновременно с това да поддържа разговор. Говореше ясно, сякаш декламираше.

Направо й бъркаше в здравето.

— С какво се занимават родителите ти? — попита бащата на Стиви.

— Майка ми е пилот — отвърна той между хапките.

Стиви вдигна глава. Дейвид отхапа спокойно от едно пържено картофче, после го положи върху другите натрупани части от сандвича.

— Пилот? — учуди се баща й. — Впечатляващо. При такава работа сигурно е трудно да се създаде семейство. Баща ти какво работи?

— А — Дейвид пречупи друго картофче и загледа с интерес пухкавата му вътрешност, — той е директор на торен завод.

Стиви го стрелна с поглед. Дали не се шегуваше с родителите й? Пилот и директор на завод за отпадъци. В душата й се надигна гняв. Може и да не бе съгласна с родителите си по много въпроси, но това бяха нейните родители и никой нямаше право да се подиграва с тях.

— Невероятно — каза баща й.

Лицето й гореше. Опря за секунда чашата с безалкохолно в бузата си, за да я охлади.

— Ние… — подхвана майка й — бихме искали да поговорим за случилото се. Трябва да проведем сериозен разговор със Стиви, Дейвид.

— Естествено, аз също обсъдих всичко с нашите.

— Те какво казаха?

Той се отпусна в стола си с небрежността, която само мъжете бе редно да притежават и която Стиви възнамеряваше да развие.

— Ужасно — каза той, — но се случват такива инциденти.

— Как са допуснали детето да загине! — възкликна майка й. — Защо не са държали тунела заключен!

— Беше заключен — намеси се Стиви, — но той успя да влезе.

— Значи, не е бил добре заключен — отбеляза баща й.

— Някои хора са готови да дадат всичко от себе си, за да проникнат на забранено място — каза Дейвид и фиксира Стиви с поглед. — Откраднал е картата на една наша съученичка.

— Бил е известен — каза майка й. — По новините казаха, че е бил добро дете.

— Това нищо не означава — възрази Дейвид. — От медиите не може да се добие добра представа за хората.

— Така е — потвърди бащата на Стиви.

Стиви се напрегна. Моля, не започвайте пак!

— Със Стиви имаме разногласия по някои теми — продължи бащата й. — Но медиите…

Стиви усети, че пак губи почва под краката си. Щеше да забели очи, да се измъкне през прозореца и да избяга. Щеше да живее високо в планината и да се храни с камъни.

— … ни казват каквото искаме да чуем, общо взето — подхвърли Дейвид.

Сърцето на Стиви за момент сякаш спря да бие. Ей сега баща й щеше да го връхлети, а тази гледка не бе за изпускане.

— Интересно — каза баща й и кимна. — На умно момче си попаднала, Стиви.

Имаше чувството, че някой е стоварил юмрук в корема й. Стиви открай време им говореше такива неща и те все й обясняваха, че нищо не разбира. Дейвид изрази същото мнение веднъж и бе награден с кимване и комплимент.

О, мъжката магия. Де да можеха да я бутилират.

— Получихме обаждане, Стиви — каза баща й, докато измъкваше парченце домат от сандвича си. — Едуард Кинг ни се обади. Е, от офиса, неговите хора.

— Едуард Кинг е нашият сенатор — обясни на Дейвид майка й. — Той е велик човек. Но Стиви не му е фен.

Стиви сплете дланите си и ги притисна към слънчевия си сплит.

— Помолиха ни да станем координатори за целия щат — добави баща й. — Знам, че това няма да ти се хареса, Стиви…

Превърни се в камък, Стиви. В планина.

— Чудесно — каза Дейвид и се ухили до уши. — Поздравления.

Родителите й я гледаха вторачено. Това бе тестване с огън. Можеше да експлодира, така поне й се струваше. Планината, в която се бе превърнала, всъщност бе вулкан. Но… ако успееше да преглътне чутото, ако се справеше, щеше да изглежда променена по желан от тях начин. А получеха ли се нещата, вратата вероятно нямаше да е затворена. Може би, може би…

Болеше. Наистина болеше. Мускулите на лицето й се съпротивляваха. Гърлото й се опитваше да се стегне.

Но тя устояваше. Насили се да изобрази на лицето си нещо, наподобяващо усмивка. Изкара въздуха от дробовете си посредством въздишка.

— Много хубаво — каза тя.

Две думи. Много хубаво. Най-противните две думи, които бе изричала в живота си. Родителите й я погледнаха. После погледнаха елегантно облечения Дейвид. Тази странна малка драма имаше ефект. В този момент тя разбра, че ще й разрешат да остане в академията.

Тогава защо имаше чувството, че току-що е загубила играта?

На връщане свободните места в микробуса бяха само две, така че нямаше как Дейвид и Стиви да не седнат един до друг. Стиви усещаше някакво стягане в гърдите. Толкова здраво бе свила в юмруци ръцете си, които бяха в джобовете, че ноктите й се впиваха в кожата.

— Те май ме харесаха — подхвърли Дейвид.

— За какво, по дяволите, бе това? — попита Стиви.

— Пак заповядай.

Стиви извади телефона си и набута в ушите си слушалки. Дейвид също извади своя.

— Какво? Нали оставаш. Защо си толкова бясна?

— Защото не си заработих сама оставането. Оставам заради теб. Защото те си мислят, че сме гаджета. Защото вероятно си мислят, че съм си хванала богаташко момче. Оставам заради момче.

— Разбирам — каза той, присвивайки гневно вежди. — Точно затова го направих. Ти ми каза кое е важно за тях. Затова се натресох. Ако искаш да ми дадеш ценен урок, ще трябва да влезеш в детайли.

— Според моите родители — рече спокойно тя — момичетата си мислят единствено за момчета. За срещи, такива неща. Така че вече съм постигнала каквото се очакваше от мен. Освен това… Едуард Кинг? Да. Бях принудена да седя и да преглътна всичко.

— Май се получи обаче — каза Дейвид. — Все още не мога да разбера защо се ядосваш. Ти си тук, те си тръгнаха.

— Защото не стана заради мен, а заради Едуард Кинг, който е въплъщение на всичко, което мразя. Той е расист, фашистка измет, а сега родителите ми ръководят армията му от тъпунгери в щата, а аз трябва да се усмихвам.

— Да ти кажа честно, не се усмихваш…

В момента Стиви бе толкова гневна, че не можеше да говори. Задиша дълбоко, докато гласът й не се върна.

— Освен това майка ти не е пилот, лъжец такъв!

— Откъде знаеш? Може и да е.

— А баща ти е директор на торен завод?

— Това е истина.

— В Сан Диего? На крайбрежието?

— Не плувай там — каза Дейвид и заклати тъжно глава.

— Ти си пълен идиот.

Той сви примиренчески рамене.

— Какво не ти е наред?

— О, много са проблемите.

— Ти си лъжец.

— Май и двамата сме доста чувствителни на тема родители. Аз просто се опитах да ти помогна. И се получи. Щом ти се беснее, бесней. Ето.

Той й подаде висящите надолу слушалки и тя ги сложи. Но не си пусна подкаст. Загледа се през прозореца и в бледото отражение на Дейвид в стъклото. Бе дразнещо смаяна от контурите на долната му челюст. Първоначално те й се сториха остри, сякаш лицето му се бе източило. Всъщност не бяха чак толкова остри. Явно преди малко той бе напрегнат и затова брадичката му се бе издала напред.

Той се взираше в екрана на телефона си, бе забравил за нея.

Само че пръстите му танцуваха като паешки крачета по бедрото му. Тя се загледа, както можеше да се очаква, а те пропълзяха близо до крака й.

… после отстъпиха.

… после отново се приближиха, като едно от тях, аха, да я докосне, но не, не…

… само връхчето се допря, дали?

Тялото й бе застинало в очакване.

Микробусът сви рязко към алеята и всичко се разтресе. Паякът отхвърча.

Стиви вървеше пред Дейвид по песъчливата алея. Когато се приближи до „Минерва“, тя спря, очаквайки да чуе стъпките му зад себе си. Той бе изчезнал. Влезе, изпълнена с разочарование.

— Какво стана? — попита Джанел, когато Стиви подмина стаята й.

Джанел седеше насред купчина книги по математика и жици. Лаптопът й възпроизвеждаше някакво телевизионно шоу.

— Всичко е наред — каза Стиви, придавайки си небрежен вид. — Няма проблеми. Оставам засега.

Джанел изписка от радост.

— Ела, седни при мен.

— Смятам да… — Стиви кимна към вратата на стаята си. — Трябват ми няколко минутки.

Закрачи напред-назад в стаята си, както бе облечена за навън. Погледна се в огледалото. Бузите й бяха поруменели от студа. Късата й коса се бе сплескала от натиска на плетената шапка.

Дошло бе време да си зададе въпроси, които никога досега не я бяха вълнували особено. Беше ли привлекателна? Какво означаваше привлекателността? Какво харесваха другите хора? Тя знаеше какво харесва — късата коса. Харесваше как изглежда с притворени очи, този ефект на дълбока проницателност. Харесваше плътните си устни и не се страхуваше да говори. Чувстваше се солидна с едрите си бедра.

Това ли бе привлекателността?

Кой можеше да каже. Но така или иначе, това бе Стиви.

Подпря се на ръба на бюрото и изпъна ръцете си, забивайки поглед в пода. Стиви бе наясно с паниката. Обаче не бе съвсем наясно с новия коктейл от хормони, който тялото й бе вкарало в менюто си, и какво влияние щеше да окаже той върху плановете й. Искаше да се качи горе. Искаше… Дейвид.

Тя го желаеше. Дейвид, който бе успял да я изкара от кожата й по-ефективно дори от родителите й. Дейвид, чиято физиономия бе принудена да вижда всеки божи ден. Дейвид, който се бе върнал запотен и вмирисан от тичането, а после, в общата стая, вече лъхаше на чисто и…

Защо него? Защо боговете на хормоните бяха избрали точно него?

Чу го да идва. Чу стъпките му по коридора. Дали щеше да спре?

Не. Ето острото поскърцване на стъпалата.

Може би трябваше да отиде да поговори с него. Но какво да обсъдят? Свали палтото си и с бърза крачка прекоси стаята. Усети се, че излиза и тръгва нагоре по стълбите.

Щом застана пред вратата на стаята му, бе обзета от несигурност. Рядко се качваше на горния етаж. Обикновено тези горе слизаха долу. Тук бе по-тъмно. Вятърът свиреше по-силно. Вдигна ръка, за да почука, но в продължение на минута нищо не се получи, после кокалчетата й плахо изтрополиха върху дървото.

Дейвид отвори вратата. Не изглеждаше наперен, както преди. Бе много топло, защото топлината има свойството да върви нагоре. Светеше само нощната лампа.

— Искаш ли нещо? — попита той.

— Искам… — Какво всъщност искаше? — Да разбера.

— Какво? Живота? Вселената?

— Искам да знам какъв ти е случаят.

— Моят случай? Какво имаш предвид?

— Ти криеш нещо. Има нещо…

— Ти също криеш нещо — сряза я той. — Защо не спомена, че сме се натискали?

— И какво да кажа? — попита тя, изчервена до уши.

— О, определено имаш проблем с изчервяването. Трябва да поработиш по въпроса.

Тя наклони глава и го изгледа гневно.

— Какво според теб трябва да обсъждаме? — попита тя. — Техниката?

— Че защо не. Мисля, че си добра. Определено обичаш да изследваш с езиче. Всичко в теб е детективско, предполагам…

— Добре — изсъска тя и се извърна. — Чао.

— Имам способността да дразня хората. Повярвай ми, наясно съм с това. Този начин на комуникация е ефективен, ако не разполагаш с други алтернативи. Ако не можеш да влезеш през вратата, разбий с камък прозореца. Струва ми се, че и при теб е нещо такова.

Думите му я успокоиха за момент. В тях имаше логика, а Стиви ценеше логиката. Той остави вратата отворена и се отдръпна. Тя се приближи неуверено и я побутна, отваряйки я по-широко. Влезе. Той седна на леглото си.

— Тя влиза — обяви той.

Стиви забарабани с пръсти по касата на вратата.

— Май те притесних — продължи той, — говорейки за това, което правихме онази вечер. Всъщност не желая да ти причинявам душевни терзания. Не ми е това целта. Чувствам се по-комфортно, споделяйки. За някои неща не ми пука изобщо, и то с основание. Но мога да ти кажа, че ми хареса тази наша проява на интимност.

Китките й пулсираха. Дланите й щяха да се издуят и може би да се пръснат от високото налягане.

— Истината е следната… — каза той. — Харесах те от пръв поглед. Когато се запознахме, на теб сякаш ти се прииска да ми забиеш юмрук в лицето само защото съм си позволил да съществувам. Това вероятно показва, че има нещо лошо в мен. Но си мисля, че ме харесваш, защото те дразня. И двамата имаме проблеми, но какво пречи да направим така, че странните ни характери да работят в наша полза.

Стиви често се бе чудила как точно функционират разговорите за чувства, близост и другите неща, които според нея човек трябваше да държи плътно запечатани в личната си аптечка. Сега някой искаше да развинти капачетата на шишенцата и да надникне в тях. Но Стиви се учуди, че хората си позволяваха да говорят толкова открито за емоциите си. В семейството й бе доста по-различно.

Тя затвори вратата. Ръката й потреперваше, но това нямаше значение. Приближи се вдървено и плахо приседна на ръба на леглото. Седеше на неговото легло. Това бе нова, опасна територия.

Той не помръдна.

— Е? — каза тя. — Какво ще правим?

— Какво искаш да нравим?

Погледът й ту се фокусираше, ту се разфокусираше. Тя протегна ръка, хвана го за врата и го придърпа към себе си. Зачуди се дали той няма да се отдръпне, дали всичко това не е една голяма грешка, но лицето му вече бе досами нейното. Притисна устните си към неговите.

Този път се целуваха бавно, балансирайки върху страничната табла на леглото. Устните им се срещнаха и останаха долепени около минута, после, след почивка от няколко секунди, отново се срещнаха. Нямаше напрежение, нито тревога. Сякаш говореха лесно чрез целувките. Дланта й се плъзна по гърдите му и долови бясното биене на сърцето му. Той прокара пръсти през късите кичури на косата й. Легна по гръб, а Стиви внимателно се отпусна върху него.

А после някой почука на вратата.

— Дейвид! — провикна се Пикс.

Всичко замръзна. Реалността се стовари тежко върху тях. Пак същото, да не повярва човек.

— В гардероба — прошепна Дейвид.

Стиви се изправи на омекналите си крака. Довлече се до гардероба и се настани върху купчина обувки, чанти и ски екипировка, които намирисваха на употребявано. Главата й се озова сред панталони и ризи. Затвори вратата и всичко потъна в мрак. Дейвид поздрави Пикс.

— Трябва да отидеш в Голямата къща — каза Пикс. — Няма проблем, просто Чарлз иска да поговори с теб относно…

— Добре — отвърна той. — Веднага отивам. Сакото ми остана долу.

Тишина. Те явно си бяха тръгнали.

Стиви клекна в гардероба, сърцето й биеше учестено. Вътре бе топло и задушно. След като се поуспокои, включи фенерчето на телефона си и освети пространството около себе си. Разгледа набързо обувките му. Подметките им не бяха много протъркани. Стиви имаше маратонки с изтънели от носене подметки, а повечето от обувките й имаха драскотини отпред и отстрани, малки недостатъци, които тя или се опитваше да скрие, или просто приемаше за даденост. Тези обувки бяха нови, от известни марки. На стелката на едни от официалните обувки от мека естествена кожа пишеше името на английска марка. Принадлежности за тенис. Ски. Всичко потвърждаваше диагнозата за благосъстояние, нетипично за син на пилот и директор на торен завод. След като се убеди, че отвън няма никой, тя се измъкна от гардероба и се лепна за вратата. Не долови никакъв шум.

Беше в стаята на Дейвид, сама.

Има един принцип, който често бива засяган в криминалните романи. Агата Кристи дори е написала книга със заглавие „Да се убива е лесно“. Идеята е, че първият път е трудно, но когато вече си преодолял бариерата, когато си отнел живот и си се измъкнал безнаказано, става все по-лесно. Стиви не бе убедена, че правилото важи и в реалния живот, но и се виждаше логично убиецът да продължи да убива, ако изпадне в паника. Имаше логика, определено. Да убиваш, е лесно. И претърсването на стая е лесно, особено ако живеещият те е оставил сам вътре.

Интересуваха я страшно много неща. Кой бе Дейвид, Дейвид, който не присъстваше в социалните мрежи? Той не спираше да пуска лъжи за семейството си. Копнежът да знае бе като глада, наистина — той боботеше, настоявайки за информация.

Какво пречеше да огледа? Просто да хвърли едно око наоколо? Време имаше. Да отидеш до Голямата къща, да поговориш с Чарлз и да се върнеш, би отнело минимум двайсет минути, дори разговорът да е съвсем кратък. А и бе нормално да поизчака тук малко, за да се убеди, че Пикс си е отишла.

Само щеше да хвърли едно око.

Той разполагаше с конзола за видео игри и множество компютърни джаджи. И хубави говорители — Стиви бе гледала реклами на марката. Качествени слушалки. Всичко бе скъпо. Книгите му не бяха добре подредени. Теми — философия, теория на игрите, много художествена литература, наръчници по творческо писане (интересно), графични романи. На нощното шкафче лежеше електронен четец. Тя прегледа съдържанието му — още графични романи, много научна фантастика (Дейвид определено бе фен на жанра космическа опера), исторически книги. Той обичаше да чете, и то много.

Върна четеца на страницата, която Дейвид бе отворил за последно, после го върна на мястото му. Разгледа нощната лампа — скъпа италианска марка. Всичко в стаята му бе качествено, като се почне от чаршафите (тя седна на леглото и плъзна ръка по мекия плат, който носеше неговата миризма) и се стигне до тежкия пухен юрган.

Позволи си да полежи малко на леглото.

Какво друго се набиваше на очи? Полицаите разчитаха на наблюдателността си, когато не разполагаха с разрешение за обиск. Стаята бе чиста. Не точно подредена, но като цяло чиста. Все пак бе направен опит да се сложи всяко нещо на подходящото място. Имаше стар плакат на „Лед Цепелин“, но Стиви остана с впечатлението, че той е тук по случайност. Вземаш нещо, което ти е попаднало пред очите, и го лепваш на стената. Иначе стените бяха голи, без каквито и да е снимки и украшения.

Отпусна се по гръб и ръката й се чукна в нещо твърдо. Бръкна под завивките и извади лаптопа му.

Неговият лаптоп бе мушнат там.

Огледа го. Никакви стикери, никакви бележки. Дланите й кацнаха върху ръба му.

Да го отвори или…

Хвърлянето на едно око често води до подробно разглеждане. Щом веднъж си го докоснал, направил си го, а ако компютърът е в скута ти и го отвориш, и екранът светне… готово.

Навярно точно така се бе чувствала Пандора, когато бе взела онази всеизвестна кутия. Отваряш го и екранът заблестява…

— Какво правиш, по дяволите?

Всичко застина за момент. Как бе възможно той да се качи по стълбите, без тя да чуе абсолютно нищо! Явно се бе вглъбила в заниманието си — естествено, това, което правеше, беше, че се рови в компютъра му.

Отговарянето на въпросите му щеше да доведе до признаване на вина, така че тя запази мълчание. Някои неща понякога изглеждат невидими.

— Какво правиш?

— Аз само…

Той се приближи и протегна ръце към компютъра. Тя му го подаде.

— Не съм… поглеждала вътре.

— Изглежда, че го правеше.

Е, да. Нормално бе да се съмнява. Той бе прав. Стиви усети как защитните й системи се включват.

— Каква с голямата тайна? — попита настойчиво тя. — Ти се срещна с родителите ми. Метна се в колата и дойде с нас. Осведоми се за мен.

— Държиш и ти да се осведомиш. Минавало ли ти е през ума, че имам основателна причина да не желая да говоря за родителите си?

— Всеки си има някакви причини. Нищо не те прави по-специален.

— Родителите ми са мъртви — каза той. — Това не се ли брои за специален случай?

Един зимен ден, когато бе малка, Стиви си играеше на двора. Подхлъзна се на заледено място и се блъсна силно в една стена. Толкова рязко си изкара въздуха, че усети стъргане в гърлото.

Сега се чувстваше по същия начин. Чертите на лицето на Дейвид отново бяха станали ръбати. Беше се появило и нещо друго.

Болка.

— Разкарай се — каза той.

— Аз…

— Разкарай се — повтори тихичко той.

ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ РАЗПИТ НА РОБЪРТ МАКЕНЗИ, ПРОВЕДЕН ОТ АГЕНТ САМУЕЛ АРНОЛД

17 АПРИЛ 1936 Г., 19,10 Ч.

МЯСТО: АКАДЕМИЯ „ЕЛИНГАМ“

Имало едно време момиче, на име Доти. То постъпило в академия „Елингам“, където загинало от удар по главата.

Имало едно друго време актьор от Флорида. Той отишъл в академия „Елингам“ и там разбрал, че сухият лед не е хубаво нещо.

И трети път, за късмет. Момиче от Питсбърг отишло в академия „Елингам“ и искало да види труп.

Мечтата му се сбъднала.

Същото момиче измъкнало победа от зъбите на провала, осигурявайки си оставане в академията, но после, от страх, че провалът може да е гладен, старателно натъпкало тази победа в зейналата му паст. Момичето проявявало интерес към нещо, което едва ли искало и от което едва ли се нуждаело, и в крайна сметка оплескало всичко.

Животът продължил.

Учещите в „Елингам“ тъжели и получили помощ. В купола на наблюдателницата била проведена неформална служба — децата оставили там свещи, снимки и една малка кукла зомби. Имало писма и телефонни обаждания от Чарлз и другите членове на борда. Сигурността била затегната. Всички карти за достъп били проверени и подобрени. Вечерният час престанал да бъде само пожелателен. Стаите били претърсени, в имота обикаляли охранители. Не че някой бил забравил за смъртта на Хейес — тази тема постоянно била в обращение, — просто събитието било част от цялата реалност.

Макар разследването формално да не било приключило, информацията течала свободно, за да могат да се успокоят хората. По всичко личало, че Хейес е загинал вследствие на собствената си непредпазливост. Хейес, известен с това, че снима в мрачни кътчета, извършил кражба. Отпечатъци от пръстите му били открити върху картата на Джанел, голф количката, използвана за пренасянето на сухия лед, и една ръчна количка. Било ясно за всички, че Хейес сам си е виновен. Той бил откраднал чужда собственост и бил нарушил правила, така че родителите му нямали основание да повдигат обвинение в съда.

Говорело се, че Хейес е влязъл в тунела да снима нов материал за „Краят на всичко“. Оттам желанието да е сам, оттам криенето. Той бил видял сухия лед и решил да го използва в тунела. Само че не му се получило.

Последва завръщане към купищата книги, лабораторията по анатомия и есетата. Някой каза, че ще има „тихо парти“ — танци без звук. То щеше да се проведе в Голямата къща. Това трябваше да мине за забавление. Отново на училище. Защото „Елингам“ бе точно това — училище. Стиви се опита да учи, но концентрацията й бе тотално разбита. Не можеше да довърши подхванатите четива, не можеше да пише есета.

Времето започна решително да се разваля. Планината не е приятно място, когато се сменят сезоните. Листата на дърветата придобиваха златисти и червеникави багри по краищата и някои се понасяха към земята.

Дейвид не й говореше.

Той беше в главата й, буквално. Тя чуваше стъпките му, но само това. Той вече избягваше общата стая и кухнята и когато пътят му случайно се пресечеше с този на Стиви, извръщаше глава.

Понякога й се случваше да се зачете, а после да осъзнае, че нищо не е влязло в съзнанието й. Прочиташе отново страницата, но думите пак влизаха през входната врата и се изнизваха през задната. Есетата, които трябваше да пише, никога не минаваха етапа „бележки“. Заради трагичното събитие имаше известна свобода, но тя нямаше да продължи вечно.

Случващото се не убягна от вниманието на Джанел, която накрая хвана Стиви под ръка, завлече я в стаята си и я накара да седне на леглото.

— Би ли ми казала какво, по дяволите, стана с вас двамата — каза Джанел.

— Какво?

— Ти и Дейвид?

Стиви примигна.

— Да не мислиш, че не знаем? Всички знаят. Някои неща се виждат от километри. Така че какво стана?

— Натискахме се — каза Стиви.

— Това ясно. А после?

Срамът е ужасно нещо. Джанел никога не би ровила в стаята на Ви. Ви не бе долна лъжкиня, но дори и да бе, Джанел не би постъпила така. Джанел имаше принципи. Джанел бе лоялна. Докато Стиви беше идиотка без принципи.

Джанел зачака да получи отговор, а когато разбра, че това няма да стане, очите й сякаш угаснаха.

Оставаха Нейт и Ели.

Ели реагира на смъртта на Хейес по типичния за нея начин. На сутринта „Минерва“ бе събудена от ужасяващия вой на Рута. Когато по лицата на гаргойлите в къщата и на тези на част от статуите се появи грим, почти никой нямаше съмнения кой е виновникът. Последва още пиене, киснене във ваната и френска поезия.

Значи, Нейт, но Нейт се бе оттеглил в мъгливите планини на съзнанието си. Той все си четеше нещо, избягваше разговорите и често се хранеше отделно от другите. Стиви го откри в трапезарията, на една от високите масички. Бе забил лицето си в книга от поредицата „Приказки от Землемория“ и ровеше с вилицата си в чиния, в която имаше пуешки кюфтета и спагети.

Стиви седна до него и се надвеси над таблата си с лазаня и салата с кленов сироп — бе се отказала да се бори с кленовия сироп.

— Здрасти — каза тя.

Нейт вдигна очи от книгата.

— Здрасти.

Тя зачака той да остави книгата. Той се усети, макар и с леко закъснение. Отбеляза си докъде е стигнал с една салфетка Нейт нямаше навика да захлупва книгите разтворени, защото така се повреждаха гръбчетата им.

— Разкажи ми за писането — настоя Стиви.

— Защо ме мразиш?

— Сериозно. Разкажи ми.

— Нищо особено. Пишеш и това е.

— Но как точно процедираш? Просто сядаш и пишеш? Нужен ли е план? Или просто записваш каквото ти е дошло в главата?

— Да не би някой да ти плаща да ме мъчиш?

— Аз… спомняш ли си, че през първия ни ден тук говорихме за зомбита? А Хейес не знаеше нищо за мола „Монровил“.

— И какво от това?

— Странно е.

Той зачака да получи пояснение, но Стиви си замълча. Нейт отново насочи вниманието си към книгата и кюфтенцата.

— Точно като Искрено коварен — каза тя минутка по-късно.

Нейт я погледна отегчено.

— Какво?

— Като човека, който бе арестуван. Антон Ворачек. Невъзможно е да е написал писмото. Английският му е бил лош. А и кой обявява публично, че смята да извърши убийство?

— Почти всички серийни убийци го правят — каза Нейт.

— Не, няма такова нещо — възрази Стиви. — Убиецът Зодиак е един от малкото…

— Във филмите — каза той. — В книгите.

— Има и нещо друго — каза Стиви, която постепенно се разгорещяваше. — Ето една стара загадка. В заключена отвътре стая е намерен обесен човек. Няма стол, изобщо нищо, на което да се стъпи. Как се е случило?

— Стъпил е на леден блок — отвърна Нейт. — Това всеки го знае.

— Добре. Нещо подобно е на случая, при който в заключена стая е открит намушкан човек, а оръжие няма. Оръжието било ледена висулка. Това е толкова изтъркано, че никой не би го използвал в криминален разказ. Все едно да кажеш, че икономът е убиецът, даже по-лошо. С лед не върви.

— Е, но тук не става въпрос за проза.

— Не се ли зачуди какво е правил Хейес в тунела?

— Знаем с какво се занимава той — каза Нейт. — Вероятно е снимал някакво видео.

— Всички така мислят.

— Че какво друго да прави там? Бил е сам, а и да не е бил, за едното натискане не са нужни стотина килограма сух лед. Не съм много наясно с ексцентричностите, но едва ли става въпрос за такова нещо.

Стиви се отпусна в стола си и побутна лазанята си. Огледа трапезарията. Видя, че се задава Гретхен, по-точно видя косата на Гретхен, но Гретхен вървеше в комплект с косата си.

Гретхен вероятно познаваше най-добре Хейес. Бе излизала с него миналата година, със сигурност доста по-дълго от Марис. А и изглеждаше съкрушена. Марис получаваше съболезнованията, но Гретхен бе страдащата. Стиви проследи с поглед как тя си взема салата в кутия.

— При писането човек трябва да си седне на задника — отговори най-накрая Нейт. — При него има много проби и грешки. Ти се убеди сама, докато работехме по сценария.

— Но ние използвахме съществуващи неща — каза Стиви. — Какво става, когато всичко е измислено?

— Или е прекрасно, или е пълна трагедия. Понякога върви по мед и масло и си напълно погълнат от работата, и после край. Все едно плаваш бързо по течението на река и изведнъж водата изчезва. Стоиш в сала и се опитваш да го измъкнеш от калта. Дотам я докарах.

— Ама ти нали в момента пишеш?

— Да, но ако много дрънкам, ще прецакам работата.

Той замлъкна, оставяйки Стиви сама с мислите й, които обаче не намираха покой. Колкото повече потъваше в размисъл, толкова по-голяма ставаше кашата в главата й.

Нямаше смисъл да се опитва да яде. Хвърли храната в кофата за боклук, излезе отвън и тръгна подир Гретхен, придавайки си небрежен вид. Тя се отправи към Хамбара. Малко след като Гретхен влезе вътре, в една от стаите зазвуча музика. Стиви надникна, Гретхен бе седнала пред едно от пианата и блъскаше бясно клавишите. Носеше тесни дрехи, като тези, които използват танцьорите — черен клин, пантофки тип „балетни“, блузка с връзки на кръста.

Стиви почука на прозореца и Гретхен веднага престана да свири. Стиви влезе в стаята. Не бе измислила как да подхване разговора. За щастие, Гретхен заговори първа.

— Ти си била с Хейес онази вечер. Стиви се казваш, нали?

— Да. Много съжалявам. Чух, че свириш, и… може ли да поговорим?

— Ти ли го намери? — попита Гретхен.

— Не. Просто бях наблизо, когато го намериха.

Гретхен кимна замислено и се вторачи в кутията със салата, която лежеше на пода. Храната не бе докосвана.

— Тогава… вие разговаряхте.

— Да. Като за последен, разговорът не бе от приятните. Бях ядосана.

— Знам, че си излизала с него. И че сте скъсали. Моите съболезнования.

— Съболезнования? Да, странно е бившето ти гадже да е покойник. Всъщност ти си първият човек, който ми изказва съболезнования.

— Може ли да те попитам нещо за Хейес? — каза Стиви, вмъкна се вътре и седна на пода.

— Какво за Хейес?

— Аз… много съм объркана след случилото се и имам чувството, че ако науча повече неща за него, ще ми просветне.

Гретхен се позамисли.

— Знаеш ли какво ми е? Яд ме е. Яд ме е, че не мога да му се ядосам. Сякаш той пак го направи.

— Кое? — попита Стиви.

— Изигра ме. — Тя поклати глава. — Чувствам се тъпо. Ако кажа нещо лошо за него, ще се превърна в чудовище. Не знам как да постъпя.

— Не мисля, че има нещо чудовищно в това да кажеш истината за някого.

— Има, ако човекът е загинал при странни обстоятелства.

— Какво е взел от теб и не го е върнал? Чух, защото бях наблизо.

— О, през пролетта му дадох петстотин долара назаем. Изкарах тези пари, давайки уроци по пиано на един летен лагер. Почти всичките си налични средства му дадох. Поисках си ги обратно, когато започна учебната година. Знаех, че той печели от онова шоу. Той обеща да върне заема, но като че ли нямаше намерение да го направи. Нали разбираш, той…

Тя тръсна глава и избърса сълзата, появила се в ъгълчето на окото й.

— Боже — измънка тя. — Защо плача? Съвсем съм се смахнала.

Стиви извърна глава и зачака Гретхен да се успокои.

— Хейес бе всестранно развита личност. — Гретхен избърса лицето си. — Беше добър актьор и това му помогна да влезе в бизнеса. Но отвътре? Там вътре нямаше нищо. Хората му правеха услуги, защото бе красив, а и с този глас… Няма как да не му услужиш. Когато харесваш някого, е така. Вършиш глупости. Вършиш неща, които са абсолютно нелогични.

До неотдавна Стиви нямаше да знае това, но сега вече разбираше. Може би например ровиш в нещата му…

— Много бях хлътнала по него — призна Гретхен. — Но миналата година… той ме използва. Наистина. Първо поиска да му помогна за курсовата работа на тема „Джонатан Суифт“. Помоли ме да прочета написаното и да го редактирам, ако се налага. Съгласих се. После той се захвана с постановката „Стъклената менажерия“ и постоянно бе зает. Каза, че няма време да довърши есето за поета Драйдън, и помоли да му направя услуга. После му писах домашните по френски. Така, все едно той се е занимавал с тях. Един ден настоя да напиша доклад в обем десет страници за Александър Поуп и тогава осъзнах каква голяма част от работата му съм свършила. Когато му отказах, първоначално се ядоса, но после взе да се извинява. Призна, че ме използва прекалено. Животът се върна в нормалното си русло. Когато скъсахме, разбрах, че и други е товарил с разни задачи. Имаше много познати онлайн и в училище. Вероятно четирима-петима души му вършеха цялата работа. Четирима или петима души.

Гретхен заподсмърча.

— В течение на няколко седмици си мислех, че го обичам — продължи тя. — Каквото той кажеше, това ставаше. Но нещата тръгнаха на зле. Една нощ се измъкнахме от кампуса, за да отидем на парти в Бърлингтън. Ели Уокър накара свои приятели от бурлеската да влязат по сервизния път с изключени фарове. Отидохме при тях. На едно място камерите не работят много добре и ако уцелиш подходящото време, можеш да се измъкнеш. Но се оказа, че там има човек от охраната. Стоял на пост, тъй като в района се била появила мечка. Спипа ни. Каза, че ще ни докладва пред училищното ръководство. Хейес започна да му обяснява: „Ами ако намерят трева в колата ти? Ако те уволнят, задето продаваш наркотици на учениците?“. Човекът се стресна, а Хейес само се усмихна и каза: „Само се шегувам“.

— Сериозно?

Стиви не бе запозната с тази черта от характера на Хейес.

— Сериозно. Тогава трябваше да тегля чертата. Трябваше да се прибера в къщата. Ели много му се ядоса. Докато пътувахме към Бърлингтън, го плесна по врата и му кресна, че не бива да се държи така. Хейес се извини. Хейес винаги се извинява. Каза, че се е пошегувал, но… такива неща не се казват, нали? Стряскаш човека, заплашваш го, а после казваш: само се шегувах. Защото не си се пошегувал.

Разкриваше се една доста неприятна картина.

— Онзи човек, охранителят — продължи Гретхен, — след три седмици си тръгна. Не знам по каква причина. Много се чудих. Е, това преля чашата. Скъсах с Хейес. Датата бе първи април и той май си помисли, че се шегувам. Понесе добре раздялата, даже прекалено добре. Каза, че ме разбира. Всичко бе наред няколко дена, после той ми прати съобщение, в което настояваше да поговорим. Предложи да се срещнем в Хамбара. Съгласих се. Когато отидох там, той веднага започна да изнася представление. Много ме бил обичал и не можел да повярва, че го мамя. Като гръм от ясно небе ми дойде тази достойна за „Оскар“ изява. Не съм му изневерявала. Той продължи да сипе небивалици по мой адрес. В съседната стая имаше много хора, те вероятно чуваха всичко. Когато приключи, той кимна към стената, усмихна ми се и избърса фалшивите си сълзи. Опитваше се да си го върне, представяйки ме за чудовище. Между другото, вече си имаше резервен вариант. Бет. С нея май се заби в Чикаго. Вече нещо се случваше между тях.

Тя млъкна и поклати глава.

— Затова нямам право да говоря. Никой не иска да чува хули по отношение на мъртвец.

Стиви се замисли. В главата й изникна идея — внезапно бе намерила думи за нещо, което дълго време бе тормозило съзнанието й.

— Мислиш ли, че той е пишел сценариите за шоуто си? — попита тя.

Гретхен я изгледа смутено.

— Онези неща за зомбитата? Определено не.

Стиви не очакваше да получи толкова твърд отговор на въпроса, който току-що й бе хрумнал.

— Казах ти. Други му вършат работата.

— Твърдеше, че той е авторът — каза Стиви.

Гретхен направи физиономия тип „нали ти казах“.

— Извинявай за безпокойството — каза Стиви и се надигна от пода.

— Дейвид Ийстман гадже ли ти е? — попита Гретхен, когато Стиви се накани да си ходи.

Стиви преглътна.

— Не — отвърна след кратко колебание.

— О, заблудила съм се, значи. Щях да ти пожелая късмет с тази връзка.

Стиви искаше я да попита какво точно има предвид, но Гретхен се бе извърнала към пианото и вече свиреше. Страстна и мощна, музиката се лееше изпод пръстите й.

Потънала в мисли, Стиви крачеше към „Минерва“. Тревожеха я някои неща. Ами ако Хейес не бе написал „Краят на всичко“? Какво би означавало това?

По принцип при филма, за който той говореше… можеше да се получат усложнения.

Когато влезе в общата стая, видя, че Пикс отваря някакви кашони.

— Защо са ти? — попита.

— За вещите на Хейес — отвърна спокойно Пикс. — Родителите му ме помолиха да събера нещата му. Поне това мога да направя.

На масата лежеше ключ, към който бе прикачено картонче с цифрата 6. Ключът на стаята на Хейес.

— С това ли ще се занимаваш тази вечер? — попита Стиви.

— Тази вечер, утре. След половин час имам среща, вероятно след нея ще започна. Ти как си?

— Добре съм.

Стиви се прибра в стаята си и се зае да обмисли ситуацията. Вещите на Хейес скоро щяха да изчезнат от тук, а с тях и информацията. Не че на нея й трябваше информация. Но нещо… нещо… нещо… не бе наред. А отговорът на въпроса какво не е наред навярно бе в стаята на Хейес. Например може би там беше отговорът за „Краят на всичко“.

Какво щеше да й помогне това обаче?

Стиви закрачи напред-назад, взирайки се в ръба на таблото, който надничаше изпод леглото. Нищо добро не бе постигнала, ровейки в чужда стая, но…

Върна се във всекидневната.

— Знаеш ли — каза тя на Пикс, — ще ми се да помогна. Да подготвя ли тези кашони?

— Да, разбира се, благодаря, Стиви.

Стиви пусна лъжлива усмивка и се настани на масата. Ключът на „Минерва 6“ бе точно до нея.

— Е, аз ще тръгвам — каза Пикс, взе якето си от закачалката до вратата и нахлупи вълнена шапка върху подстриганата си глава. — Нали при теб всичко е наред?

— Да, да. Хубаво е човек да си има занимание.

— Разбирам те напълно. След малко се връщам.

Веднага щом тя излезе, Стиви взе ключа.

В стаята на Хейес бе тъмно. Завесите бяха спуснати. На вратата висеше кърпа. Стиви закри с нея процепа под вратата, за да не се вижда, че вътре свети. Събу се, за да не се чуват стъпките й, и отиде до бюрото на Хейес. Включи лампата, обърна стола към вътрешността на стаята и седна.

Да, пак ровеше в чужда стая. Но причините бяха основателни, а това бе най-важното. Беше дошла тук, защото някои неща, касаещи смъртта на Хейес, я безпокояха, а Хейес вече не можеше да се погрижи за нищо.

Оправданието звучеше убедително.

Първата стъпка е да добиеш обща представа за мястото, без да търсиш нищо конкретно. Попиваш обстановката такава, каквато е. Завъртя се бавно в стола, осигурявайки си панорамна гледка.

Така оставяше Хейес нещата си. Бе се прибрал в стаята, за да се приготви за шоуто. Леглото му явно е било оправено, но той го бе разбутал. Горното одеяло бе усукано и изтеглено нагоре. Бюрото бе отрупано с какви ли не вещи — компютър, козметика за коса, кабели, фотоапарат, микрофон, купчини писма и рисунки. На рафтчето отдолу лежеше торба, на която бе изписано името на известна книжарница. Стиви я придърпа и извади съдържанието й. Четири книги по актьорско майсторство, очевидно неразтваряни. От едната стърчеше квитанция. Бяха закупени от Ню Йорк на 26 август — само няколко дена преди Хейес да дойде в училището. На пода имаше още една торба с книги. Драматургия — Дейвид Мамет, Сам Шепърд, Тони Къшнър, Том Стонард, Артър Милър, Шекспир.

„Мъжкарска подборка“ — каза си наум тя. Прокара пръст по гръбчетата на книгите, търсейки следи от употреба. Не откри такива.

Сега чекмеджетата на бюрото. В първото имаше лепящи се листчета, опаковки качествени химикалки и три бележника, марка „Молескин“. С изключение на един бележник и една опаковка химикалки, нищо друго не бе пипано. Следващото чекмедже, по-голямото, съдържаше предимно кабели. Последното чекмедже бе празно.

Започна да обикаля в кръг, по часовниковата стрелка. На бюрото бяха натрупани шишенца с козметика. Хвърли едно око на чекмеджетата в скрина. В едно от тях намери шарени боксерки. Разбута ги, за да провери дали няма нещо отдолу. Не. В чекмеджетата с тениски и чорапи също не откри нищо интересно. Вратата на гардероба бе открехната. Дрехите изглеждаха нови, от нормални марки като „Дж. Крю“ и „Абъркромби енд Фич“ — от по-скъпите, които могат да се намерят в моловете.

На полицата над камината лежаха няколко бурканчета с грим „Бен Най“. Повечето бяха отворени, по черната повърхност се виждаха следи от пудра. Имаше сребристосив гел за коса, кафява пудра, лепило за залепване на перуки, костен восък, латекс, основа, моливи, капсули кръв, използвани гъбички и четки и странни парченца фалшива кожа. Един от гребените бе зацапан от сивия гел. На пода в нещо като кутия за инструменти имаше още грим. Професионални продукти, макар и в лош вид.

Рисунките се набиваха на очи, защото заемаха две от стените. Стиви ги разгледа, осветявайки ги с фенерчето на телефона си. На повечето бе Хейес в ролята на Логан. Страшно много рисунки; както цветни, така и черно-бели. Повечето бяха груби, аматьорски, но имаше и много добри. Писма, поеми, снимки на Хейес с фенове, сърчица, картички и какво ли още не. Най-обемистнте предмети бяха на пода и върху камината — плюшени играчки, бродерии, макет на декорите на „Краят на всичко“ с миниатюрен глинен Хейес.

С две думи казано, стаята на Хейес възвеличаваше Хейес. Загадке на стената, загадке, кой е най-великият на света?

Стиви направи снимки, като започна от ъгъла на стаята и ги обхващаше по групи обекти. Снимането й отне около половин час. Накрая доби доста добра представа що за човек е Хейес.

Насочи вниманието си към компютъра. Върху капака имаше множество стикери — повечето бяха свързани с шоуто на Хейес, но имаше и реклами на онлайн канали и ски курорти. Отпред минаваше дълга драскотина. Явно Хейес не бе имал навика да пази лаптопа си. Папките бяха съвсем малко. Една носеше заглавие „Идеи“. Стиви отвори файл, в който бе следният текст:

Това бе всичко.

„Май Хейес не е бил пълен с идеи“ — каза си тя.

Пусна в компютъра търсене за файлове, свързани с „Краят на всичко“. Откри купища имейли, но видео файловете бяха малко — един дълъг и няколко къси с почти еднаква големина, сякаш дългият бе нарязан на части. Главният бе с дата 4 юни, а другите с дати от 9 до 14 юни.

Бързо проучване в мрежата показа, че шоуто „Краят на всичко“ е било пускано два пъти седмично, с начало 20 юни. Епизодите бяха общо десет — 20 юни, 23 юни, 27 юни, 30 юни, 4 юли, 7 юли, 11 юли, 14 юли, 18 юли, 21 юли. В миналогодишния план бе записано, че краят на учебната година в „Елингам“ е на 6 юни.

Основният файл бе създаден на 4 юни. Тук.

„Миналата година се прибрах във Флорида. Покарах сърф няколко дена и изведнъж ми хрумна идеята…“

— Да, ама ме — каза на глас Стиви.

Защо той бе излъгал за мястото?

Някой говореше отвън. Стиви замръзна на място. Само че не отвън. Говорът идеше от съседната стая.

Гневният глас на Дейвид. Не чуваше добре думите, затова бутна компютъра настрани и отиде до стената. Пак долавяше само неясно бърборене, докато той не извика: „Алисън!“.

— Коя е Алисън? — прошепна Стиви.

Обзе я тревога. Алисън. Гадже? Истинско? Не някоя идиотка от училището. Алисън моментално се сдоби с лице и личностни характеристики. Тя имаше дълга коса и караше сърф. Изглеждаше добре е шорти. Епилираше се с коламаска. Смееше се насън.

Стиви се плесна лекичко по челото, за да пропъди тъпите мисли, и се заслуша, но оттатък бе настанала тишина. Бе останала сама с тупкащото си ускорено сърце в стаята на Хейес.

Пикс скоро щеше да се върне. Стиви затвори лаптопа и го върна на мястото му. Изключи лампата, взе обувките си и закачи кърпата на вратата. След като се увери, че в коридора и в стаята на Дейвид е тихо, открехна вратата.

Коридорът бе пуст.

Измъкна се и внимателно затвори вратата. Когато стигна стълбището, някъде отзад се отвори врата. Извърна се и видя Дейвид, който се взираше в нея.

— Здравей — каза тя.

Той не отговори. Едва ли знаеше, че тя току-що е излязла от стаята на Хейес.

— Хайде — каза тя. — Кажи нещо. Не може вечно да ме игнорираш. Живеем в една и съща къща.

— Нещо — каза той, но в гласа му не се долавяше весела нотка.

— Предлагам следното. Би ли ме изслушал? Не е нужно да проговаряш. Ще бъда кратка. Става ли така?

Дейвид се позамисли, после сви рамене.

— Може ли да вляза за минута? — попита тя.

Той посочи отворената врата на стаята си и се прибра. Стиви си пое дълбоко въздух и отиде при него.

Дейвид не седна. Стоеше насред стаята с кръстосани на гърдите ръце.

— Какво? — попита той.

— Исках да ти кажа, че съжалявам.

— Хубаво.

Мълчание.

— Съжалявам — повтори тя.

— Добре. Ако това е всичко, можеш да си ходиш.

— Така ли? — Отново започваше да се ядосва. Чувствата, които бе потискала последните няколко дена, изведнъж се надигнаха. — О, хайде. Ти не ми каза нищо за себе си. Лъга пред родителите ми.

— Пошегувах се, защото нямах желание да говоря за мъртвите си родители.

— Постъпих ужасно. Осъзнавам го. Съжалявам, нямаш представа колко съжалявам.

— Защо обувките ти са в ръцете? — попита той.

Стиви съвсем бе забравила за обувките.

— Преди малко ги събух.

Той наклони глава и изгледа изпитателно Стиви. Хрумна й идея, която едва ли бе особено добра, но просто друга нямаше. Крайна честност. Кажи му. Разкрий се.

— Влизах в стаята на Хейес.

Той прихна да се смее, но смехът му не бе весел.

— Знам как звучи това, но се сдобих с ключ. Изслушай ме. Трябваше да го направя. Пикс ще прибере вещите му в кашони и всичко ще изчезне.

— А ти си искала да ги проучиш?

— Става нещо странно. Не мога да кажа точно какво…

— Аз пък мога. Някой в тази къща постоянно рови където не му е работа. Трябва да се направи нещо по въпроса.

Заболя я. Очите й запариха.

— Защо трябваше да влизаш там? — попита той. — Всички ли стаи на този етаж искаш да преровиш? Това ли е мечтата ти?

— Хейес не е написал „Краят на всичко“.

— Кой каза?

— Каза го здравият разум. Работих с него по едно шоу. Той нищо не пипва. Миналата година негова съученичка му е писала домашните. Съдържанието на компютъра му не подсказва, че е свършил нещо и че е притежавал уменията, нужни, за да се напише сценарий. Бившето му гадже смята…

— Гретхен — каза Дейвид и забели очи.

— Гретхен — потвърди Стиви.

— Гретхен му се ядоса. Скъса с него. Голяма драма се заформи миналата година.

— Хейес е водел всички за носа. Бил е използвач. Нищо не е вършел, но е печелел всички преимущества. Умря, работейки по проект, който е щял да му позволи да стигне до Лос Анджелис и да обере плодовете на чужд труд. Изглежда ли ти логично Хейес да се напъва да прави нещо, в което дори няма никакъв смисъл?

— Какво искаш да ни кажеш? Че не става въпрос за нещастен случай, че Хейес е бил убит?

Казани на глас, думите звучаха сюрреалистично. Хейес. Убит.

— Не — отвърна тя, шокирана от идеята. — Не… по-скоро инцидент. Някакъв план, целящ да бъдат прецакани снимките.

Вече изречена, страховитата дума се луташе из коридорите на съзнанието на Стиви. За убийство бе нужен мотив, а в случая мотиви имаше много. Той бе въртял на малкия си пръст много хора, не бе написал никакъв сценарий, а бе на път да получи заслугите и да изкара купища пари. Това беше доста сериозен мотив.

Убийство? Възможно ли бе? Затова ли се чувстваше толкова изнервена?

— Знаеш ли кое е странното? — попита Дейвид, докато Стиви беше потънала в мисли. — Странното е, че си създаваш хоби от смъртта на твой съученик. И друго е странно. Ровенето на чужди стаи, включително стаята на мъртвия ти съученик. Май не си съвсем наред с главата.

Хората, вманиачени в мистериите, често получаваха пренебрежително отношение, сякаш границата между истина и измислица бе съвсем ясна. Малцина знаеха, че образът на Шерлок Холмс е базиран на реално съществувал човек — доктор Джоузеф Бел — и че детективските методи, създадени от Артър Конан Дойл, са вдъхновявали десетки поколения истински детективи. Колцина знаеха, че Артър Конан Дойл е разследвал престъпления и дори е успял да докаже невинността на един несправедливо обвинен човек? Чувал ли бе изобщо някой, че Агата Кристи е организирала майсторски собственото си изчезване, за да отмъсти елегантно на неверния си съпруг?

Едва ли.

Но никой нямаше да се отнесе с пренебрежение към Стиви Бел, която бе влязла в това училище заради интереса си към случая „Елингам“ и която бе запозната с подозрителните обстоятелства около смъртта на своя съученик.

Тя не бе луда. Ключът от стаята на Хейес бе в джоба й, а Пикс скоро щеше да се върне.

Без да обели дума, Стиви обърна гръб на Дейвид и излезе от стаята му. Защото той не биваше да вижда сълзите в очите й.

ДОКЛАДЪТ НА БАТ

Интернет звезда загива при инцидент в академията

— Името ми е Логан Банфийлд — каза Хейес. — Не знам къде се намирам. Не знам дали някой ме чува. Не знам какво стана. Не знам дали съм сам тук. Не знам дори дали съм жив.

Седнала с кръстосани крака на пода на таванското помещение на Голямата къща, Стиви гледаше „Краят на всичко“ и броеше дръжки на врати. Бяха изминали два дена от изнасянето на личните вещи на Хейес и от спречкването с Дейвид. От нея се искаше да работи и да учи. Купчините книги до леглото й отказваха да се прочетат сами, а есето, което трябваше да предаде утре, още бе на етап обмисляне. Тя няколко пъти бе отваряла лаптопа си и се бе взирала с празен поглед в екрана, преди да насочи отново вниманието си към „Краят на всичко“.

Всички епизоди бяха с дължина около десет минути. Тя започна от самото начало, от момента, в който героят на Хейес се събуди и взе да се чуди какво става. Всичко, с изключение на последните няколко минути, бе заснето на едно и също място, в някакъв бункер.

Шоуто съдържаше предимно мотаене, реакции и слушане. В някои епизоди в главата на Логан изникваха спомени от нападението на зомбитата. В други той откриваше съобщения от предполагаеми оцелели. Съвсем обикновена продукция от жанра зомби апокалипсис. Според Стиви популярността на това нещо се дължеше на емоционалността на Хейес. И на приятния му външен вид. Той бе криещ се от зомбита красавец, който постепенно губи връзката си с реалността. В последния епизод Логан напусна бункера. Спасил ли се бе, или се бе предал?

Гледа филма многократно. Сега гледаше от редица 39 на тавана на Голямата къща, където имаше домакински принадлежности, старинни лампиони и кутии с чукове и отвертки. И топки за врати. Къщата бе пълна с резервни топки за врати.

Момиче, което имаше за компания топки за врати и зомбита.

От два дена Стиви се занимаваше предимно с тези неща. Когато се свечери и коремът й закъркори, тя свали слушалките. Нямаше вече сили да гледа записа.

Разрови се отново в кашона, съдържащ вещите, които са лежали на бюрото на Алберт Елингам. Извади листчето с последната загадка.

Подпря се за момент на металните полици и се взря в обляната със зеленикава флуоресцентна светлина хартийка. Някой, когото никога не го е имало? Това приличаше на описанието, което Гретхен бе дала за Хейес.

„Винаги на стълбище, но никога на стълба“ можеше да означава какво ли не. Перила. Нещо на стената. Пролуките между стъпалата.

Алберт Елингам нямаше да се върне от царството на мъртвите, за да й каже отговора на загадката.

Усещаше се специфичната миризма на старо, която обаче не бе натрапчива, а някак сладникава, защото средата бе климатизирана. Богатите дори гниеха качествено.

Стиви остави хартийката на пода и огледа близките полици.

Какво означаваше всичко това, по дяволите? Какво, като не го е написал той? Защо бе зарязала работата и контактите с хора, за да седи на тавана, вторачена в Хейес? Какъв бе смисълът да брои дати и да подрежда топки за врати? Трябваше да се заеме с есето, защото го искаха, о, утре. Можеше…

Какво? Да поговори пак с Дейвид? Понеже беше минало добре първия път.

Прибра дръжките в кашона. Докато го връщаше на мястото му, ръбът на горния рафт одраска дланта й. По кожата й се проточи тънка струйка кръв.

— Пълна идиотка — каза си тя и заслиза по стълбите. Ранината й висеше надолу към кръста. Лари бе на бюрото до вратата, преглеждаше старателно някаква папка. Стиви мина покрай него, без да каже дума, но когато стигна до вратата, той подвикна:

— Няма ли и едно здравей.

— Извинявай. Замислих се нещо.

— Виждам. За какво?

Тя поклати глава. Той опря гръб в облегалката на стола си и я загледа с преценяващ поглед.

— Как върви? — попита.

— Върви.

— Не ми изглеждаш много ентусиазирана.

— Ами не съм.

— Ела да поговорим.

Не й бе до разговори, но нареждане от Лари си бе нареждане от Лари. Приближи се и седна на стола срещу бюрото — на ръба, защото раницата й се опираше в облегалката.

— Някакви нови идеи по случая „Елингам“?

— Не ми остава много време за мислене отвърна тя.

— Е, разрешаването на „студен случай“ изисква мислене. Човек трябва да даде всичко от себе си. Да изчете всички досиета, да прослуша всички записи, да разговаря с всички свидетели, да проучи всички доказателства. А после трябва да повтори цялата процедура, докато нещо не щракне и случаят не се затопли. Вършиш си работата и понякога изваждаш късмет.

— Какъв е делът на късмета? — попита Стиви.

— Късметът винаги играе някаква роля. Нещо те тормози.

— Просто училището.

— Не, не мисля, че е училището. Нещо, свързано с Хейес Мейджър. Това, което не ти дава мира, не е скръбта. Друго е.

— Откъде знаеш?

— Двайсет години съм работил като детектив. Знам някои работи.

Стиви се понамести в стола, приготвяйки се за схватка.

— Би ли ми казал какво знаеш за смъртта му?

— Детайли?

— Да.

— Не мога да споделя всичко. Но някои неща мога да споделя. Взел е много сух лед. В контейнера е имало десет парчета, той е взел седем. Едно тежи над двайсет килограма. Открихме отпечатъци от пръстите на Хейес върху картата на Джанел и върху количката за голф. Картата е използвана за влизане в Хамбара в 1,12 ч. сутринта. Открихме контейнера, в който е бил преместен ледът. Знаем, че Хейес е влязъл в Хамбара, когато сте били в час по йога. Тестовете показаха, че сухият лед е стоял там долу около осемнайсет часа и че нивото на въглеродния двуокис в помещението е било изключително високо. Можехме и ние да загинем, влизайки вътре. Вратата бе отворена, така че е имало някакво проветряване. Ако Хейес бе успял да затвори вратата след себе си, щяхме да загазим.

— Значи, Хейес е влязъл в помещението, в което е оставил сухия лед. И е умрял веднага?

— Почти веднага вероятно. Със сигурност почти веднага е загубил съзнание. Смъртта е дошла бързо. Мястото е било смъртоносен капан. Неприятно, но точно това се е случило.

— Сигурен си?

Лари се приведе напред и скръсти ръце.

— Защо питаш? Разбрала си нещо?

О, сънувах убийство точно преди Хейес да умре. На стената се появи призрачно съобщение…

— Не. Някакви си мои странни предчувствия.

Той я стрелна с поглед, после дръпна горното чекмедже и извади от него лейкопласт.

— За ръката ти — поясни. — Ти прояви смелост…

Смелост.

Трябваше да проведе още един разговор.

— Благодаря, Лари — каза тя, докато слагаше лепенка на раничката. — Хубаво е, че поговорихме.

Бет Брейв се намираше в апартамента си. Стената зад гърба й бе отрупана с рисунки. Нейните бяха по-добре изложени от тези на Хейес, бяха сложени в рамки и подредени на рафтовете на стената.

Бет бе привлекателно момиче с лъскава права руса коса и огромни мигли, които нямаше как да не са изкуствени. Дългите й нокти, от които Бет трудно отделяше поглед по време на разговора (това вероятно бе знак за някакво психическо отклонение), бяха същинско произведение на изкуството — на тях бяха изобразени четирите сгради на училището „Хогуортс“[22] и лицето на Хари върху палците. Беше нещо, което не правиш сам, а отнемаше няколко часа и стотици долари, които плащаш на някой друг да го свърши.

Свързването с Бет не се оказа толкова трудно, колкото Стиви предполагаше. Бет имаше над милион последователи, но не бе нужно нищо повече от това Стиви да й изпрати съобщение, в което посочва, че е била съученичка на Хейес в „Елингам“, че е работила по създаването на шоуто и че (тук си измисли) смятат да почетат Хейес и да включат нейното име в списъка с участниците. Отговорът пристигна след по-малко от час, а след още петнайсет минути двете вече разговаряха по скайп.

— Благодаря, че се свърза с мен — каза Бет. Зъбите й бяха ослепително бели, големи колкото врати на кухненски шкафчета. — Тежко ми беше, на вас също, предполагам.

— Определено — каза Стиви.

— Хубаво е, че снимате — каза Бет. — На него това би му харесало.

Над прозореца на скайп надничаше недовършеното, всъщност незапочнатото есе, което сякаш викаше „ехооо“. Трябваше да е готово до утре. Щеше да бъде. Но първо е разговорът с Бет.

— Има нещо… — подхвана колебливо Стиви. — Нещо… Аз просто… ще ми се да можех да те успокоя по някакъв начин, но се опасявам…

— Какво?

— Мисля, че е хубаво отсега да знаеш, защото това, така или иначе, ще се разчуе. Предполагам, си гледала онова видео…

— Момичето? — попита Бет.

— Да, Марис…

— О, запозната съм.

— Не е проблем за теб, така ли?

— Работата е там, че… Това не е за шоуто, нали? Не записваш?

— Не.

— Съвсем нормално бе той да си има друго гадже в училището. Аз също излизам с друг. Никой не очакваше от нас да сме моногамни. Смятахме да се съберем… в Лос Анджелис. Решихме, че няма проблем да излизаме с други, когато обстоятелствата са ни разделили. Но това не е за феновете. Биха се разстроили. Фактът, че бяхме далече един от друг, не ни притесняваше.

— Той спомена ли ти… — подхвана предпазливо Стиви, — че смята да прави ефекти с помощта на сух лед?

— Не, нищо такова не е казвал. Ех, да бе казал… Разговарях с него вечерта, когато е взел онова вещество.

Стиви усети леко изтръпване в тила.

— Чакай малко. Разговаряла си с него в четвъртък вечерта?

— Да, обикновено се чувахме по скайп преди лягане. Вероятно съм последният човек, с когото е говорил.

— Късно ли беше?

— О, да.

— Колко бе часът?

— Не помня, но беше късно.

— Въпросът е в това… Би било чудесно, ако… Щом си разговаряла с него късно вечерта, видеото в негова почит ще получи силен романтичен елемент. Часът би трябвало да е записан в скайп?

— Чакай да погледна. — Стиви видя в близък план носа на Бет, която се бе навела напред. — Ето го. Било е… десет и двайсет.

Невъзможно. Тогава Хейес е бил с Марис.

Не, глупости. Бет бе в Калифорния, следователно часът ставаше 1,20 сутринта.

Но личната карта на Джанел бе използвана в 1,12 часа. Нямаше как той да я е използвал, а после да се е върнал в стаята си за осем минути.

Хейес или бе влязъл в работилницата, или бе разговарял с Бет в 1,20 часа. Със сигурност не бе извършил и двете неща. Вероятно бе извършил онова, за което има доказателство.

Значи, някой бе сложил сухия лед в тунела, като се бе постарал да припише това действие на Хейес.

Нещата вече изглеждат като убийство.

През нощта валя. Но дъждът не бе от кротките, които те приспиват. Бе гневен, съпроводен с поривист вятър, и капките барабаняха на пресекулки по стените, прозорците и покрива. Пороят направи така, че стаята на Хейес да изглежда още по-празна.

Трополенето на капките държеше Стиви Бел будна.

Всяко разследване страда от недостиг на време. С всеки изминал час се губи по някое доказателство. Сцените на престъпления биват компрометирани от хора и природни стихии. Предметите биват местени, променяни и зацапвани. Организмите гният. Ветровете донасят прах и други замърсители. Спомените се променят и избледняват. Колкото по-назад във времето остава събитието, толкова повече намаляват шансовете за успех на разследването.

Затова Доти и Айрис са били намерени чак след смъртта им. Дните са се нижели. Де да се бе обадил някой в полицията. Може би тогава нещата щяха да се стекат по друг начин за семейство Елингам. Никой не се бе обадил обаче.

Стиви вече разполагаше с информация — истинска информация. Можеше да я предостави на Лари, но Лари я бе предупредил да не се прави на детектив. Можеше да се обърне към него, когато научеше нещо, когато достигнеше до изводи на базата на фактите. Зае се да направи списъци.

Факти:

Някой е взел картата на Джанел, докато сме били в часа по йога.

Някой е използвал картата, за да влезе в работилницата е 1,12 ч. на следващата сутрин. Тогава са били откраднати седем парчета сух лед.

По картата е имало отпечатъци от пръстите на Хейес.

Но същото време Хейес е разговарял по скайп с Бет.

Хейес е излъгал за „Краят на всичко“.

Много вероятно:

Хейес не е написал сценария на „Краят на всичко“, поне не сам.

Заключения:

Хейес е откраднал картата, но не той е влязъл чрез нея в работилницата.

Въпроси:

Защо Хейес се е върнал в тунела?

Знаел ли е, че сухият лед се намира там?

Помолил ли е някого да занесе веществото там?

На сутринта Стиви стоеше в лабораторията по анатомия, облечена в стара тениска и суитшърт, и се взираше със стъклен поглед в Пикс, която разясняваше нещо чрез скелета. Навлизаше в превъзбудено състояние. Тазобедрената става много й приличаше на гъба. Повъртя в ума си тази кост. Големият трохантер, малкият трохантер, ямката на таза и седалищните кости…

Беше се олигавила леко. Подпря брадичката си с длан и се загледа в тетрадката си, където записваше наименованията на различните кости. Това бяха пълни глупости. Замисли се за Хейес, за коленете му, за ходилата му на пода.

Задряма в час по литература, но я събудиха, за да отговори на няколко въпроса, свързани с поемата „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“. („Какво според теб е искал да каже Елиът с думите „на небето се е проснал вечерният час като пациент, упоен за операция“[23]?“ Отговорът й бе: „Бил е… уморен?“.)

Обядва сама, слушайки как хората обсъждат тихото парти, което щеше да се проведе вечерта.

Продължи деня в това разсеяно състояние, като същевременно се опитваше да обработи информацията, която се бе натрупала в мозъка й. Когато дойде време за курса по йога, с мъка успяваше да се задържи будна. Измъкна леко понамирисващата си червена постелка от купчината в ъгъла и предвиди място до себе си за Джанел, но то бе заето от друг. Джанел влезе, видя, че няма как да се настани до Стиви, и се отправи към другия край на помещението.

На излизане Джанел не даде на Стиви възможност да я настигне.

Стиви пропусна вечерята, бе се заела отново с фактите. Коремът й изкъркори, докато дъждът пръскаше прозореца. Джанел и Ели бяха отишли в Голямата къща за танците. Нямаше представа какви ги вършат Дейвид и Нейт.

Мисли, Стиви, мисли.

Обаче съзнанието й бе блокирало. Бе стигнала донякъде, но нищо ново не й идваше на ума. Сложи си слушалките и пусна силно музика в опит да се пренесе на място, откъдето може да се види цялата схема. Така че не чу чукането по вратата и се стресна, когато Нейт изникна пред очите й. Бе с широк рипсен панталон, карирана риза и вратовръзка. Говореше, но Стиви не го чуваше заради „тапите“ в ушите и качулката на главата. Измъкна слушалките и свали качулката.

— А? — измънка тя.

— Ти… идваш с мен.

— Аз? Къде?

— На танци.

— Танци?

— Да, танци. Не помниш ли, че има парти. И ти идваш с мен. Не че излизаме заедно, просто излизаме. Отиваме там двамата.

— Какви ги дрънкаш?

— Танци. Голямата къща. Всички. Там. Така че се размърдай.

— Не мога.

Нейт влезе в стаята и притвори вратата с крак.

— Да ти кажа как стоят нещата. Ти се смахна напоследък. Никога в живота си не съм ходил доброволно на танци. Правя го защото си ми приятелка, ясно? Нещо не ти е наред. Не ми се ходи, а и на теб също. Правя го за теб, за твое добро. За пръв и последен път предлагам да се включа в такова нещо. От време на време трябва да напускаш проклетото графство, Фродо. Щом сме приятели, ставай и тръгвай с мен. Нещата са сериозни, защото приятелите ти се топят.

Той протегна ръка.

— Сериозно?

— Сериозно.

Тя погледна списъците си, после вдигна глава към Нейт.

— Носиш вратовръзка — отбеляза тя.

— Забелязвам.

— За танците е нужна вратовръзка?

— Откъде да знам? Приличам ли ти на човек, който ходи редовно на танци?

Стиви имаше чувството, че е от бетон и е прикрепена здраво към пода. Но виждайки какви усилия полага Нейт, се принуди да стане. Суитшъртът й бе прашен. Не бе с грим, на краката й имаше маратонки.

— Така? — попита тя.

— Изглеждаш добре според мен. Не че искам да кажа, че изглеждаш добре. Хайде, да тръгваме, преди да съм загубил кураж.

Пътят до Голямата къща мина странно. През издължените прозорци на балната зала се виждаха пулсиращи светлинки.

— Кое занимание те прави толкова странна? — попита Нейт.

— Издирването на убиеца на Хейес — каза тя и мушна дланите си още по-дълбоко в джобовете на суитшърта.

— Я повтори.

— Опитвам се да разбера кой е убил Хейес.

— Будалкаш ме.

— Не.

— Пияна ли си?

— Не. Хейес не е занесъл сухия лед в тунела, мога да го докажа.

— Как?

Стиви накара Нейт да седне на верандата на Голямата къща и му разказа какво е открила.

— Добре. Значи, затова се държиш смахнато.

— Сигурно — отвърна тя и проследи с поглед едно същество, което профуча покрай купола.

Прилеп вероятно. В „Елингам“ бе пълно с прилепи. Нейт също го видя и веднага скочи на крака.

— Няма ли да кажеш на Лари, или на някой друг? — попита след кратко колебание Нейт.

— Смятам да изчакам.

— Защо? По каква причина?

— Ако объркам нещо, най-вероятно ще затворят училището. Ако е инцидент и Хейес сам си е виновен, нямаме проблеми. Ако сред нас има убиец, тогава сме загазили здраво.

— Обаче се е случило нещо. Ти имаш доказателство, че не става въпрос за небрежност от страна на Хейес. Значи, искаш да намериш извършителя сама, за да не те приберат вашите?

— Искам да го намеря, защото искам да го намеря — обяви тя. — И защото не искам да се прибирам вкъщи. Но сега смятам да потанцувам. С моя приятел.

Тя се протегна и стисна ръката му.

— Направи го заради мен — каза тя.

— Да, направих го заради теб, но не ме карай да се чувствам герой. Но как ще се забавляваме, при положение че се е случило такова нещо?

— Ще влезем, защото ти ме доведе и защото отговорът може да е тук.

— Ама ти сериозно ли говориш? — попита плахо той. — Не си правиш шега?

— Не, не е шега.

— Мислиш ли, че той е знаел, че веществото е опасно за живота.

— Не.

Тя срещна погледа му и усети, че по челото й избива пот.

— Значи, може да се окаже, че сме танцували с убиец.

— Може.

— И смяташ, че това може да почака?

— Дай ми поне тази вечер. Искам да огледам. Обещавам ти, скоро ще разговарям с Лари.

Нейт си пое дълбоко въздух.

— Добре. Така да бъде. Това вероятно е второто по тъпота нещо което правя, откакто съм дошъл тук.

Месарят пръв се досетил. Направило му впечатление, че местният анархист Антон Ворачек изведнъж започнал да купува по-хубави парчета месо. Обикновено той купувал изрезки и карантия, които вървели по-евтино, и то в неголеми количества. Един ден той се запасил с говеждо филе.

Дали пък не била сервитьорката в местния ресторант? Според нея той идвал всяка неделя и си вземал бъркани яйца, като се опитвал да въвлече хората на бара в разговор. В онази неделя той поръчал две яйца, пържени картофи, бекон и печени филийки. Дори кафе пил. Дал бакшиш в размер на четвърт долар при сметка от трийсет и пет цента, защото „работникът заслужава по-голям дял от печалбата“.

Дали пък не бил шофьорът на автобус? Ворачек вече имал пари за билети.

Е, той пак не можел да си съперничи по богатство с Рокфелер, но за жителите на Бърлинггън било ясно, че се е опаричил.

Мнозина не го харесвали. Той организирал стачки и разпространявал анархистка литература. При споменаване на името на Елингам виквал: „Смърт на тираните!“. На Алберт Елингам местните гледали с добро око. Той осигурявал пари за полицията, училищата, пожарната, болницата и за какво ли още не, дори давал безплатно сладолед на бедните деца. А вече бил отворил собствено училище.

Така че хората не харесвали призивите той да бъде убит.

Полицията претърсила къщата на Ворачек, защото получила сигнал, че Ворачек тършува из телефонните кабинки. После някакъв човек обявил, че Ворачек е говорил по телефона в 19,07 ч. вечерта на 14 април. Седем души свидетелствали, че са видели Ворачек да се отправя към Рок Пойнт (получили за показанията си по петдесет цента). Малцина се притеснили от факта, че на свидетелите са им били нужни няколко месеца да осъзнаят, че са видели нещо важно, и че има разминаване в показанията. Двама души казали, че Ворачек е отишъл в Рок Пойнт с черна кола. Според други двама той отишъл там пеш, другите два варианта били с такси и с велосипед. Един от свидетелите не можал да посочи начина на придвижване.

Във всеки случай бърлингтънските полицаи се сдобили с основание да претърсят къщата му. Там те открили купчина банкноти, белязани със специалното вещество на Ленард Холмс Неър. На една от пачките имало отпечатъци от пръстите на Елингам, оставени в симпатично мастило. Открили и обувка като захвърлената в Рок Пойнт.

Ворачек бил арестуван и обвинен в отвличането на Айрис и Алис Елингам и в убийството на Айрис и Доти.

— Аз го направих казал той, докато му слагали белезници. — Всички тирани ще се сгромолясат. Това е само началото.

Машината на закона се задействала. През есента и зимата били проучени доказателствата, експерти изказали мнения. Известен адвокат се заел със защитата на Ворачек. През пролетта подготовката за процеса като че ли била приключила, но се наложило отлагане. Анархисти дошли в града да изразят подкрепата си за Ворачек. Излязло предложение делото да се води на друго място, но то било отхвърлено.

Първото заседание било насрочено за 15 юли, по време на опустошителната гореща вълна. Бърлингтън се пукал по шевовете. Нямало свободни хотелски стаи, така че Алберт Елингам просто закупил една къща, намираща се в близост до съдилището. Представителите на медиите се настанили на поляната отпред. Всички вестници отразявали процеса на първите си страници. Пристигнали репортери от всички краища на света. Край съдебната зала били опънати толкова много телеграфни жици, че когато вдигнел глава, Робърт понякога не можел да види небето. Било пълно със сеирджии. Чърч Стрийт на практика била непроходима. Храната в ресторантите свършвала за нула време. Езерото Чамплейн било задръстено от лодки, превозващи желаещите да присъстват на процеса на Антон Ворачек. Пред съда търговци продавали студена бира, пуканки и лимонада. Сякаш предстояло да се проведе бейзболен мач.

Всеки божи ден от този брутален месец Робърт Макензи сядал до Алберт Елингам в задушната зала и се заемал да проследи представянето на доказателствата. Водел си записки, което не било наложително, но като дясна ръка на бизнесмена, той се чувствал задължен да прави нещо. Видял предоставените от полицията снимки на парите, открити под дюшемето — белязаните от Ленард банкноти. Видял и бандерола, върху който Алберт Елингам оставил отпечатък. Нямало никакво съмнение откъде са дошли парите. Ленард дал разяснения за своя химикал и за процеса, чрез който той може да се направи видим.

Ворачек използвал процеса, за да проповядва срещу индустриалците. Твърдял, че стореното е акт на отмъщение. Скоро всички мерзавци като Алберт Елингам щели да си платят. Анархистите надавали радостни възгласи и били гонени от съдебната зала. Тълпата ахкала, виела и се тъпчела с пуканки.

Алберт Елингам седял на стола си и гледал с празен поглед. Понякога дори не се потял. Бил блед и отпуснат. Мислел за едно-единствено нещо. Всеки ден казвал на Робърт:

— Може би днес той ще каже къде е Алис.

Ворачек бил признат за виновен по всички обвинения.

В деня преди произнасянето на присъдата Алберт влязъл в стаята на Робърт в къщата.

— Отиваме в съда — казал. — Смятам да разговарям с него.

Робърт взел шапката си и го последвал. Изненадали журналистите, повечето от които си седели по тревата, похапвайки сандвичи. Минали по Чърч Стрийт, следвани по петите от тълпа от хора, които ги засипвали с въпроси.

Заради огромния интерес към процеса нямало как Антон Ворачек да бъде държан в нормален затвор. Един от складовете в сутерена на съседната на съда сграда, в която се помещавали митница и пощенска служба, бил преустроен на затворническа килия. Джордж Марш ги чакал вътре.

— Насам — казал той и ги повел по тъмния коридор към стълбището.

Робърт Макензи и Елингам прекосили помещенията за сортиране на писма и влезли в мрачното подземие. Там, зад направената по поръчка решетъчна врата, седял злодеят. Бил дребен, със заострена брада и будни очи. Бил облечен в кафяв, ушит от груб плат гащеризон. Дрехата била доста мръсна. Усещала се гадна миризма. В килията на Антон Ворачек имало койка и дървена скамейка. Той явно задоволявал естествените си нужди в сложените вътре кофи. Нямало прозорец, светлината идвала от лампа извън килията, така че се виждал само силуетът на затворника.

— Тук си на сигурно място — казал вместо поздрав Елингам.

Антон Ворачек примигнал няколко пъти, после се настанил на пейката и присвил коленете си към гърдите. Един от надзирателите донесъл дървен стол за Алберт Елингам; сложил го точно пред решетките, така че индустриалецът да може да вижда добре вътрешността на килията.

— Кажи ми къде е тя — настоял Елингам. — Кажи ми кои са ти помагали. Няма как да си извършил това сам.

Антон Ворачек мълчал. Цял час мълчал, а Елингам го гледал. Робърт пушил в компанията на Джордж Марш и надзирателите. Те ставали от време на време да се раздвижат, но магията на мълчанието продължавала да действа.

— Ще те сложат на електрическия стол, нали знаеш — казал накрая Алберт Елингам и се отпуснал в стола си.

Антон Ворачек станал, приближил се до решетките и ги сграбчил.

— Какво значение има кой съм? — попитал той. — Такива като теб ежедневно тъпчат такива като мен.

„Какво значение има кой съм?“ — замислил се Робърт. — Що за странен въпрос?“

— Това е последният ти шанс — обявил Елингам.

— Какво от това?

— Как какво от това? — възкликнал Елингам и сякаш през тялото му преминал ток. — Ако ни кажеш къде е Алис, ще отида да говоря със съдията. Ще се срещна с него в дома му. Ще го помоля да прояви милост към теб. Ще запазиш живота си. Дори ако ни кажеш къде е тялото й…

Гласът му потреперил при произнасянето на думата „тялото“.

Антон Ворачек впил поглед в Елингам; фасадата, която поддържал, изчезнала. Маската паднала и пред тях се появил истински човек. Човек, който като че ли проявявал… съчувствие.

— Прибирай се вкъщи, старче — казал накрая Ворачек. — Нищо нямам за теб.

— Тогава ще гледам как умираш.

Елингам станал, блъскайки назад стола си. Докато вървели нагоре по стълбите, Джордж Марш опрял длан в гърба му.

— Той няма да се пропука, Алберт — казал той. — Утре всичко ще приключи.

— Никога няма да приключи. Не разбираш ли? Утре се започва.

Робърт Макензи не можал да спи. Било му дори по-зле в сравнение с последните мъчителни седмици. Обикновено той успявал да се пребори с ужаса и горещината и да поспи няколко часа, но този път цяла нощ се въртял в леглото.

Отишъл до прозореца и се загледал в луната, увиснала над града и езерото Чамплейн. Абсурдно е да кажеш, че нещо не е наред, когато нищо не е наред, но определено му се струвало, че се задава беда.

На сутринта се облякъл и се наплискал със студена вода. Работодателят му вече се бил приготвил за излизане. Отишли рано в съда и зачакали да бъде доведен Ворачек.

В последния ден имало промяна. За разлика от предишните пъти, когато полицаите довеждали Ворачек през задния вход, сега те го довели през главния. Ворачек крачел с високо вдигната глава, готов да посрещне съдбата си. Вестникарите нахлули вътре, тълпата бълвала хиляди въпроси, светкавиците на фотоапаратите святкали.

След време Робърт споделил, че не е чул гърмежа заради виковете и пукането на светкавиците. Ворачек се строполил, вероятно спънат от някого. И тогава един глас се извисил над бушуващата тълпа:

— Долу! Всички долу!

Джордж Марш сграбчил Алберт Елингам и го издърпал във вестибюла на сградата. Робърт Макензи бил пометен от вълната от хора, носеща се към изхода. Той чул викове „стреля“ и „пистолет“. Всички викали и тичали.

Ворачек бил занесен във фоайето. Ризата му била подгизнала от кръв, кръв имало и по ръцете и лицето му. Присъствалия на събитието Ленард Холмс Неър, след време го пресъздал чрез картина — на нея имало дребна фигура, лежаща окървавена на пода.

Полицаите отблъснали тълпата. На помощ дошъл лекар, но било ясно, че нищо не може да се направи. В последните мигове от живота си Ворачек се опитал да каже нещо. Но от устата му излизали само кървава пяна и слюнка. Робърт, който бил съвсем наблизо, обаче чул:

— Не съм…

После Антон Ворачек издъхнал.

Стиви стоеше на прага на балната зала, маратонките й бяха на сантиметри от разположените шахматно черни и бели плочки. Светлината бе приглушена. Само няколко от златистите лампиони бяха включени и примигваха в ритъма на някаква неуловима за слуха й песен. Съучениците й си бяха сложили лъскави розово-зелени слушалки и се поклащаха.

— Чувствам се като в метафора — каза Стиви.

— Здрасти! — Казим се приближи до тях. От горното джобче на черното му сако се подаваше червено цвете. — Радвам се, че успяхте да дойдете! Ето.

Стиви и Нейт получиха слушалки.

— Просто ги включете и танцувайте! — подхвърли Казим.

Вече със слушалки на главите, Стиви и Нейт влязоха в балната зала. Стиви отново се впечатли от светлинната феерия, осигурена от множеството огледала. Маските по стените ги гледаха със слепите си очи и се хилеха.

Стиви изключи музиката, така че чуваше всичко, макар и малко глухо. Нейт се оглеждаше притеснено, подгъвайки вдървено коленете си, в опит да танцува в ритъм. В знак на солидарност Стиви направи няколко движения. Беше трогната от жеста на Нейт.

Поогледа се и видя, че Джанел и Ви са се хванали за раменете и танцуват. Облечената в рокля Марис правеше бавни, но сложни чупки срещу Даш. Явно бяха превъзмогнали мъката.

Гретхен, зарязаната бивша, се бе оттеглила в един ъгъл при неколцина други второкурсници. Дейвид и Ели бяха на отсрещния край на залата. Ели бе облечена в нещо черно и лъскаво, което при вглеждане приличаше на вплетени една в друга торби за боклук и представляваше пола. Отгоре имаше топ. Тя се въртеше като луда, размахвайки ръце. Дейвид не танцуваше, беше се подпрял на стената и наблюдаваше какво се случва. Подобно на Стиви, и той не се бе облякъл по-официално. Носеше измачкани дънки и овехтяла зелена тениска.

При влизането на Нейт и Стиви той се оттласна от стената и тръгна към тях, като същевременно свали слушалките си.

— Хубава връзка — каза той на Нейт.

— Не бъди гаден с Нейт — сряза го Стиви.

— Няма такова нещо. Нейт, връзката е чудесна. А и ти си се постарала с облеклото. Банкси[24] ли си, или Юнабомбър[25]?

— Аз съм хубаво момиче, което обича да му е удобно.

Ви също забеляза, че е дошла Стиви, и повлече Джанел след себе си. Ви носеше риза и жълта вратовръзка на бели точки. Джанел бе с жълта пола и бяла блуза. Подхождащи си облекла. Стиви не можеше да разбере идеята, но дрехите им отиваха.

— Здрасти! — каза Ви с леко пресилена веселост. — Всички дойдоха!

Джанел сведе за момент глава.

— Да — отвърна Стиви. — Исках да се позабавлявам. Ние искахме да се позабавляваме.

— Обожавам танците — вметна Нейт.

— Ами да танцуваме тогава — подкани ги Ви.

Всъщност Стиви не умееше да танцува. Струваше й се, че това е умение, което е генетично заложено у другите, че за тях то е нещо толкова естествено, колкото ходенето. Удивляваше се от способността на хората да хващат ритъма. Но Джанел искаше тя да танцува, а Нейт я бе завел в залата, а и в момента трябваше да се направят някои наблюдения… значи, щеше да танцува. Опита номера с подгъването на коленете, но даже Нейт я изгледа съчувствено. Опита се да включи ръцете си — размаха ги като Ели.

Не можеше да прецени как изглежда в очите на Дейвид. „Голяма работа — каза си, — какво толкова имам за губене.“

Джанел прихна да се смее. Дори й се наложи да се подпре на Ви, за да не падне. После обви ръцете си около врата на Стиви.

— Много си зле — каза тя.

— Знам — отвърна Стиви.

Джанел и Ви се награбиха и се понесоха в спокоен танц. Стиви погледна Дейвид, който се бе върнал на позицията си до стената. Постара се да не обръща внимание на болката, която й причиняваше това отношение.

В края на голяма част от книгите на Агата Кристи Поаро събираше заподозрените на едно място, за да ги проучи. Тази вечер всички бяха в балната зала, така че Стиви можеше да направи подобно проучване. „Потърси човек, който е имал причина да сложи сухия лед в тунела и да се покрие! Разбери защо Хейес се е върнал!“

Тя се завъртя на пети и огледа украсеното с палави маски помещение. Комедианти върху тапетите и маски, поддържащи лампионите. Беше пълно с огледала и всичко в стаята сякаш се повтаряше.

„Къде търсиш някого, когото никога не го е имало…“

Алберт Елингам искаше от нея да мисли.

Да не би Гретхен? Гретхен, която призна, че е вършила работата на Хейес и че е била ядосана? Гретхен, която е имала да взема петстотин долара?

— Хайде!

Промъкналата се зад гърба й Джанел я хвана за ръката. Двете затанцуваха. Стиви се стараеше да прави ритмични движения. Хубавото бе, че Джанел се усмихваше. Ви кимна окуражително в смисъл на „всичко ще бъде наред“.

Може би това бе напълно достатъчно. Да бъде с приятелите си. Да бъде нормално момиче. „Спри да мислиш, че си попаднала на убийство. Затвори си очите и танцувай.“

Джанел стисна внимателно ръката на Стиви, пръстите й попаднаха върху получената по-рано драскотина.

Нещо се стрелна в мозъка на Стиви.

Ръката. Нещо, свързано с ръката й. Болката в ръката. Драскотината. Насочи вниманието си натам и сякаш прожектор обля мястото с мека светлина. Ръката щеше да проговори. Щеше да разкаже своята история, стига Стиви да й позволеше.

Ръката й се зарови в спомените си. Студът, който изсушаваше кожата. Топлината в джобовете на якето. Кожата на Дейвид…

— Ей сега се връщам — каза тя. — Трябва да… отида до тоалетната.

Музиката се смени и движенията на всички станаха по-резки. Стиви свали слушалките, проточи врат и се огледа. Трябваше да открие един човек, този, който винаги присъства, независимо дали го засичаш, или не. Тя бе тук, естествено. Седеше на една от ниските пейки до прозорците и цъкаше на телефона си. Стиви се приближи.

— Трябва да видя снимките, които ти направи в градината — рече Стиви.

Джърмейн я погледна учудено.

— Защо?

— Просто трябва, Джърмейн. Моля те. Много ще съм ти задължена. Моля те.

— Обичам да са ми задължени — каза Джърмейн. — Разрови се в телефона си, после го подаде на Стиви. Стиви бързо намери това, което търсеше — ясна снимка на преструващия се, че работи на лаптопа си Хейес. Увеличи образа.

Сърцето й заблъска.

— Хей — подвикна Нейт.

— Чакай малко — сряза го Стиви.

Тримата стояха в своето кътче тишина, обградени от море от люшкащи се хора.

Стиви си спомни какво бе заснела в стаята на Хейес. Рисунките по стената, бюрото, компютъра…

Изпсува тихичко няколко пъти.

На направените в събота от Джърмейн снимки се виждаше, че върху компютъра на Хейес нямаше драскотини. Но на снимките, които Стиви бе направила след смъртта му в неговата стая, отпред изпъкваха три драскотини, сякаш от нокти на котка. Бе видяла такова нещо върху собствената си длан, след като бръкна под ваната в деня на пристигането си в училището.

— Какво става? — попита Джърмейн, взряна съсредоточено в лицето на Стиви.

Някой бе взел компютъра на Хейес и го бе скрил под ваната.

Защо го бе направил?

Мисли, Стиви!

„Дали не е искал да издири нещо, например доказателство, че Хейес се е възползвал от написания от него сценарий и е смятал да го превърне във филм? Може би е искал да му извърти гаден номер. Може би го е убил по случайност. А след това е трябвало да прикрие следите си. Да се убеди, че в компютъра няма информация, която подсказва, че той е истинският автор.“

Джанел и Нейт отпадаха. Те не бяха учили в „Елингам“ миналата година. Значи, оставаха Ели и Дейвид.

Така излизаше.

Ели, която обичаше изкуството, ходеше в Париж и си правеше татуировки. Ели, която бе забавна и небрежна, и като че ли леко преиграваше. Дейвид, лъжецът. Дейвид, чиито родители бяха мъртви. Дейвид, който не издаваше нищо за себе си. Дейвид, който все гледаше да подразни някого.

Лампите засветиха в розово и запулсираха; приличаха на цветни пръсти, протегнати към тавана. Очите на маските блещукаха.

И двамата бяха способни да се измъкнат нощем. А отпечатъците от пръстите на Хейес върху картата? Много просто. Слагаш я в ръката му и готово.

Намерение. Планиране. Вероятно целта е била той да бъде изритан, но всичко се е оплескало.

Логиката наклоняваше везните към Дейвид. Той бе учил математика и природни науки. Дейвид е можел да се досети какво причиняват високите нива на въглероден двуокис. От друга страна, на Ели би й се харесала идеята да се направи една хубава, артистична мъгла.

Наистина ли всичко се свеждаше до няколко драскотини върху повърхността на компютър?

— Какво има? — попита Нейт.

— Все още мисля — каза му Стиви.

— Хайде да кажем на Лари, още сега. Той ще звънне в полицията.

— Полицията още не е стигнала дотук. А аз съм. И мога да разреша случая.

— Не говори такива неща. Кара ме да се чувствам, сякаш ще _ни убият или нещо друго ужасно.

— Не. Трябва да се приберем в къщата.

Танците приключиха в полунощ. Стиви се увери, че живеещите в „Минерва“ не са се изгубили от поглед. Джанел и Нейт бяха до нея. Ели и Дейвид крачеха отпред. От време на време Дейвид се извръщаше и стрелваше Стиви с любопитен поглед.

Възможно ли бе да се е целувала с убиец? Какво представляваха целувките на убиец? Възможно ли бе един убиец да е толкова горещ? Това ли намираше за привлекателно у него? Това ли бе засякла още при първата им среща, когато лицето му й се стори познато и я накара да се наостри?

Или Ели, която сега крачеше напето и която приличаше на смахната балерина заради дрехата си от торби за боклук. Дали тя чрез кокетството си и бутилка вино не бе успяла да придума Хейес да влезе в тунела? Влизай и не му мисли!

Джърмейн Бат известно време вървя с тях. Мълчеше си, но ги следваше плътно по петите. Стиви усещаше, че е наострила уши и се мъчи да разбере какво става. Тя вероятно щеше да дойде с тях в „Минерва“, но на пресечката, където бяха главите на статуите, група нейни съквартиранти се насочиха към „Юнона“ и Стиви гръмко й пожела лека вечер. Джърмейн направи кисела физиономия, но тръгна с другите.

— Всички сте много тихи — отбеляза Джанел.

— Просто сме леко превъзбудени — отвърна рязко Нейт. — От танците.

— Ходили ли сте друг път на танци?

— Не — отговориха те в един глас.

В нощта имаше нещо театрално. Жълтата луна се бе снишила. Огромен, зловещо ярък кръг на фона на безоблачното тъмно небе. Същински прожектор.

— Наясно ли си какви ги вършиш? — попита Нейт Стиви със спокоен глас.

— Имам някаква идея, но тя няма да ти хареса.

Пикс старателно провери дали всички са налице и се прибра в стаята си. Ели и Дейвид като че ли се канеха да си лягат, когато Стиви подхвърли:

— Искате ли да поиграем на една игра?

Нейт я изгледа объркано.

— Каква игра? — попита Ели.

— „Никога не съм“ — каза Стиви.

— А, тази я харесвам — отговори Ели. — Дейвид, ела да поиграем. Аз ще донеса вино. Не може да се играе без вино.

— Но ще трябва да играем в нечия стая — каза той.

— Елате в моята — каза Ели.

Нейт изгледа притеснено Стиви, която веднага го смушка.

Като размери и форма стаята на Ели бе идентична с тази на Стиви, но сякаш бе различен свят. Стените бяха покрити със скици и листове, изписани на френски. На пода лежеше опърпан килим, от който лъхаше здраво на тамян. Имаше множество взети от кухнята чаши и купи. Всичките бяха мръсни, а някои от тях вече събираха плесен. Долу се търкаляха листове и химикалки, а по мебелите имаше парченца засъхнал восък.

— Знаете я играта, нали? — каза Ели, настани се върху една възглавница и измъкна бутилка вино иззад нощното си шкафче. — Започваш с думите „никога не съм“, после казваш някакво действие. Ако не си го правил, не пиеш. Ако си, потвърждаваш чрез отпиване. Просто е. Ще ви покажа. Никога не съм се натискала с някого в тази стая.

Тя се ухили до уши и погледна Дейвид. Той я изгледа косо.

За момент Стиви и Дейвид останаха неподвижни, после Стиви взе бутилката и отпи мъничка глътка, колкото да навлажни устните си и да усети аромата. Остави бутилката и Дейвид бавно протегна ръка към нея.

Ели се засмя.

— Ето така — каза Ели. — Ти си наред, Нейт.

— Добре. Никога не съм ходил на танци до тази вечер.

— Това ти вече го каза — намеси се Джанел.

— Няма забрана да се използват установени факти — контрира я той.

Джанел въздъхна дълбоко и отпи, последваха я Ели и Дейвид.

Дойде ред на Джанел.

— Никога не съм палила огън.

Само Ели отпи, и то голяма глътка. Наред бе Дейвид. Той се подпря на леглото на Ели и се почеса по брадичката.

— Никога не съм тършувал в чужда стая.

Стиви застина за момент, после пи. Другите я изгледаха изненадано, но не казаха нищо. Стиви продължи с:

— Никога не съм вземала нещо, което не е мое.

Джанел и Стиви пасуваха, но Нейт пи, всъщност само надигна бутилката.

— Да приемем, че съм пил — каза той.

— А, не така — измърмори Ели. — Трябва да пиеш. Какво взе?

— На кого не се е случвало? — отвърна Нейт. — Всеки е вземал чужда вещ, понякога по случайност.

— Така е — каза Джанел и посегна към бутилката. — Тази игра е малко напрягаща, а и аз по принцип не пия, така че… Оттеглям се.

— Тогава да посвиря — каза Ели и се пресегна зад гърба си да вземе Рута; саксофонът лежеше до бюрото й.

Рута.

Какво бе казала Ели за Рута? „Трябваше да стане моя. По онова време нямах пари, но намерих начин да изкарам. Продадох едни рисунки и с парите купих Рута.“

— Колко плати за Рута? — попита Стиви, когато Ели понечи да долепи мундщука. — Каня се да си взема някакъв музикален инструмент.

Другите я изгледаха недоверчиво.

— Около петстотин долара — каза Ели. — Но тя си струва парите. Истински приятел е.

Петстотин долара.

— А кога я купи? През пролетта?

— Да — отвърна леко притеснено Ели.

— Изкарала си пари с рисуване?

Ели се размърда нервно.

— Да, продадох едни рисунки.

— Цели петстотин долара! Много добре! Често ли продаваш творбите си?

— Не много често — измънка Ели. — Вижте, ако няма да играем и ако не ви се пие, можете да си ходите.

Нейт погледна Стиви. Той знаеше. Разбираше. Джанел се надигна, но Стиви й направи знак да изчака.

— Ще ми се да поговорим за Хейес — каза Стиви. — Струва ми се редно това.

— Да — каза Ели.

— Каква е идеята, Стиви? — попита Дейвид.

Бе се ухилил, но гласът му издаваше безпокойство.

— Хейес… той крадеше. Ако бе жив, щеше да отпие от виното. Бе впрегнал доста хора да му вършат работата. Включително мен, Нейт, Гретхен. Ти правила ли си услуги на Хейес, Ели?

Ели се втренчи в Стиви. Очите й бяха светлокафяви, почти златисти.

— За какво говориш? — каза Ели.

— Да, Стиви — намеси се Дейвид, — за какво говориш?

— Странно. Хейес ми каза, че е заснел „Краят на всичко“ във Флорида, в началото на миналото лято. Излъга. Заснел го е на 4 юни, а учебните занятия в „Елингам“ приключват на шести.

— Какво? — учуди се Ели. — Аз…

— Знам, защото претърсих стаята му. Имам този лош навик. Ставам любопитна, когато нещата нямат смисъл и се разминават. Открих някои работи. Разбрах, че Хейес е лъгал. Той е заснел шоуто тук, и то не сам. А миналата пролет е взел назаем от Гретхен петстотин долара, които не е върнал. Миналата пролет ти си изкарала петстотин долара от рисунки. С въпросните пари си купила Рута.

— Ти съвсем се смахна, Стиви — каза с треперещ глас Ели. — Разкарай се от стаята ми. Всички се разкарайте.

— И нещо друго — продължи Стиви. — След смъртта на Хейес някой е взел компютъра му. Скрил го е под ваната. Така са се появили трите драскотини отпред. Преди ги нямаше. Това е доказателство.

— Стиви… — проплака Джанел. — Какво става?

Стиви вече се бе засилила и връщане назад нямаше. Атмосферата в мрачната стая бе тежка, усещаше се миризма на старо пачули и бои. Нищо не можеше да спре ровенето в миналото на Ели и в живота и смъртта на Хейес. Ако бъркаше, Стиви щеше да бъде принудена да си събере вещите и да напусне академията. Имаше чувството, че върви по клон, който се поклаща страховито при всяка крачка.

Чувството й се нравеше.

— Друго. Бет Брейв. Тя е разговаряла по скайп с Хейес по времето, когато той, уж, е взел сухия лед от работилницата. Знаел ли е за сухия лед? Идеята за леда негова ли е била?

Лицето на Ели бе заприличало на една от маските в балната зала, така се бе разтеглило от емоциите.

— Махайте се от стаята ми — изсъска Ели. — Махайте се всички.

Дейвид се бе понадигнал от пода. Джанел отстъпваше към стената. Нейт бе скръстил ръце и седеше като истукан.

— Стиви — подхвана предпазливо Дейвид, — нещата, които говориш, пораждат притеснения.

— Знам.

— Трябва да си абсолютно сигурна…

— Сигурна съм.

— Е, помогнах му за шоуто — призна Ели. — Боже! Помогнах му да го направи.

Първото парченце от пъзела застана на мястото си.

— Филмът — каза Стиви. — Хейес смяташе да работи в Холивуд с П. Дж. Едертън, приписвайки си всички заслуги.

— И какво? Да не мислиш, че съм искала хората да знаят, че съм му помогнала да направи филм за зомбита? Просто ми трябваха пари за Рута.

— Защо нае компютъра? — попита Стиви. — Полицаите бяха тук. Искала си да провериш дали има данни, доказващи твоето участие, защото си знаела…

— Нещата не изглеждаха добре. Хейес… Хейес наговори куп глупости. Направи сума ти тъпотии и умря, за което много съжалявам, а сега трябва всички да се махате.

След като никой не помръдна, тя се изправи, вдигайки чантата си от пода.

— Ели — каза Дейвид и тръгна след нея, — къде отиваш?

Той я хвана, но тя се отскубна и побягна към общата стая.

Стиви стана и я последва. Ели отвори вратата, изскочи отвън и… се сблъска с Лари.

— Написах му съобщение преди петнайсет минути — каза Нейт, който бе застанал зад Стиви. — Опасявах се, че може да ни убият заради теб.

— Правилно — каза Стиви и се облегна на стената. — Съвсем правилно.

Групичката ученици, живеещи в „Минерва“, бяха отведени в Голямата къща, в кабинета на Алберт Елингам. Лари спусна тежките завеси.

Чарлз като че ли бе станал току-що от сън. Бе навлякъл дънки и кашмирен пуловер. Доктор Куин бе с черна рокля, сякаш идваше от официална среща. Пикс също присъстваше.

Ели се сви на един от кожените фотьойли, като подпря главата си на коленете. Първо „преговориха“ случилото се през нощта. Когато Стиви приключи с разказа си, в кабинета за момент настана тишина.

— Елимънт — подхвана накрая Чарлз, — ти помогна ли на Хейес да напише сценария на шоуто?

— Добре де, помогнах му. На кого му пука?

— Въпросната продукция не донесе ли доста пари? — попита Лари.

— Откъде да знам. Не се интересувам от пари. Израснала съм в комуна. Не става въпрос за пари. Не съм такъв човек.

— Какво означава това? — попита Чарлз.

— Просто… това. Както и да е.

— Вземала ли си компютъра на Хейес? — попита Лари.

— Не ми се говори за това. Това са глупости.

— Елимънт — продължи Лари, — вземала ли си компютъра? Съвсем простичък въпрос ти зададох.

— Погледнах какво има вътре.

— Защо?

Мълчание.

— Ти ли сложи сухия лед в тунела?

— Не — промърмори Ели.

— Криеш нещо — продължи Лари. — Трябва да ни разкажеш всичко. Важно е.

Ели се надигна рязко. Очите й се наляха със сълзи, които после потекоха по бузите й.

— Господи, беше толкова тъп! Защо изобщо се занимавах с него!

— Какво имаш предвид? — настоя Лари.

— Това място… — Тя поклати глава и се усмихна мрачно. — Това място. Хейес и неговите тъпи идеи. Точно те, тъпите му идеи, го убиха.

— Имам сериозни притеснения относно подхода ни — вметна доктор Куин, вдигайки ръка. — Ели, по-добре не казвай нищо, докато не ти осигурим адвокат. А другите е редно да се приберат по стаите си.

— Съгласен съм — каза Чарлз. — Ще се обадя на главния ни консултант и ще го помоля да поговори с вас. Лари, би ли завел другите в „Минерва“…

Лари се приближи до Чарлз и доктор Куин и им подшушна нещо.

— Става — каза Чарлз. — Доктор Пиксуел, моля съпроводи ги до учителската стая. Ако на някой му се приспи, да ползва стаята за гости.

— Не ни разрешавате да се приберем? — пропита Нейт.

— Ще стоите тук — намеси се доктор Куин, — докато не изясним нещата.

— Какво, арестувана ли съм? — попита Ели. — Лари ще ме държи под ключ?

— Не — каза Лари. — Нека изчакаме да дойде адвокат, Елимънт. Искам те тук, ясно?

Промяната бе рязка — след като бяха споделили с училищното ръководство какво са си говорили в стаята, се бе стигнало до използване на пълните имена и викане на адвокат. Ели сякаш се смали, гледаше като зверче със зачервените си очи.

— Тръгвам си — обяви тя и стана от фотьойла.

— Елимънт — каза с предупредителен тон Лари.

— Няма да стоя тук.

— Ели! — Чарлз пристъпи напред. Гласът му бе кротък. — Знам, че си уплашена. Но ще ти осигурим подкрепа. Най-доброто, което можеш да направиш в момента, е да седнеш и да се успокоиш. Ако поговориш с адвоката, всичко ще се нареди, но ако си тръгнеш…

— Няма къде да ходи — каза доктор Куин. — Високо в планината сме и е нощ. Ели, седни.

Ели седна.

— Ще ти донесем храна и вода — каза Чарлз. — Какво ще кажеш? Пикс, би ли…

Имаше неудобно влачене на краката, докато излизаха от стаята, тъй като не беше ясно какво точно е положението на Ели. Голямата къща поскърцваше и стенеше под поривите на есенния вятър. Ели остана в кабинета на Елингам. Когато всички излязоха, Лари врътна ключа на вратата.

— Ти я заключи? — каза Чарлз.

— Тук си много прав. А френските прозорци са залостени отвън.

— Тя не е затворник — възрази Чарлз.

— Не е, но е възможно да е убила човек. Там е на сигурно място.

— Е, ще й занеса храна и вода.

— Хубаво.

Той направи знак на един от охранителите да застане на пост пред вратата.

— А ти — рече той на Стиви — ела с мен.

Заведе я в офиса на охранителите и затвори вратата.

— Седни.

Обади се в полицията и помоли да изпратят кола, после изгледа мрачно Стиви.

— Трябваше да се обърнеш към мен.

— И какво трябваше да ти кажа? — отвърна Стиви.

— Трябваше да ми кажеш, че тогава Хейес е говорил по скайп и не е възможно да е бил в работилницата.

— Съжалявам. Тази информация не ми се виждаше достатъчна.

— Достатъчна за какво? Бъркаш се, където не ти е работа. Осъзнаваш ли какво може да стане тук? Елимънт определено крие нещо. Нищо чудно тя да е убила Хейес. Това не е игра.

— Знам.

Лари потърка кожата под очите си.

— Така че ще стоиш тук, докато полицията не дойде да оправи нещата.

Той стана и излезе, оставяйки Стиви да се взира в многобройните екрани, които показваха само тъмнина, силуети на дървета и от време на време, проблясващи животински очи. За момент изпадна в нещо като транс.

Писмото, което бе видяла на стената, изплуваше от съзнанието й. Думите се връщаха. Загадке, загадке на стената… убиецът идва.

Така пишеше. Вероятно е било истинско. Вероятно Ели го бе измислила. От артистични подбуди? Защото не е нормално да признаеш, че се каниш да извършиш убийство, нали?

Някой се провикна. Стиви скочи на крака и надникна навън. Чарлз стоеше до вратата, стиснал в ръцете си бутилки вода и плодове. Притичаха неколцина охранители.

— Как така? — попита Лари. — По дяволите, може да пострада, ако се отдалечи твърде много.

— Как е станало? — попита доктор Куин.

— Трябва да е дръпнала панела — каза Лари. — Как е разбрала за него, по дяволите? Денис, тичай в сутерена. Проходът води натам. Лорън, Бени, излезте да огледате прозорците…

Панелът. Стиви бе чела за него. Зад него имаше проход, свързващ кабинета на Елингам и балната зала, който е бил използван в игрите и за погаждане на различни шеговити номера. Той водеше към сутерена. Със сигурност входът е бил добре замаскиран.

Ели бе избягала.

Утринта бе ведра. В онзи чудесен есенен ден на небето нямаше нито едно облаче. Дърветата бяха запазили части от златните си корони.

Робърт Макензи седеше на бюрото си, заслушан в тиктакането на поставения върху камината часовник. Чуваше и стъпките на минаващите покрай вратата прислужници и гласовете на учениците отвън на двора. Децата бяха доста кротки. Когато забележеха, че ги гледа през прозореца, се извръщаха.

Макензи сега разполагаше с много повече място, отколкото му бе нужно. След края на процеса бе преместен от кабинета на Алберт Елингам в една от зимните градини.

— Възползвай се от пространството — бе казал работодателят му. — За нищо друго няма да се използва.

Но той знаеше, че истинската причина за преместването му се корени във факта, че Елингам иска да е сам. Сам в кабинета по цял ден, при затворена врата. Понякога му носеха обяда там. Рядко приемаше гости. Спуснатите завеси го отделяха от света. Но надеждата за Алис оставаше.

Надеждата за Алис. Така и не я откриха. Загадката си оставаше. Беше ли тя…? Беше ли тя…?

Елингам говореше за Алис винаги в сегашно време. Домакинството винаги бе подготвено за завръщането й. Три пъти в годината Елингам получаваше от доставчика си в Ню Йорк актуалната за сезона колекция от детски дрехи, като размерът биваше съобразяван с порастването на Алис. Купища рокли, поли, пуловери, чорапи с най-различни цветове, нощници, палта, шапки, ръкавици, шалове, лачени обувки… всичко това биваше разопаковано от личната прислужница на Айрис, която все още работеше в имението, и подреждано в скриновете на Алис. „Умалелите“ дрехи отиваха за благотворителност. Тя получаваше подаръци за Коледа и за рождения си ден — прекрасно радио „Стюарт Уорнър“, люлеещо се конче от Лондон, книги на класици, миниатюрен чаен сервиз от порцелан — от Париж, куклена къща, точно копие на Голямата къща.

Депресираните от случващото се прислужници често плачеха, но никога пред господин Елингам. Пред него те говореха с позитивизъм за госпожица Алис. „Госпожица Алис ще хареса новите си пролетни рокли, сър.“ „Великолепно радио, сър. Госпожица Алис ще се зарадва.“

Надеждата за Алис доведе до източването на езерото през месец юни на предходната година. Анонимен бе подхвърлил в телефонно обаждане, че тялото на Алис е на дъното. Макар че това бе малко вероятно, Елингам заповяда да пресушат езерото. Робърт гледаше на въпросното мероприятие като на акт на отмъщение спрямо езерото, което бе станало сцена на ужасното престъпление. Сега имаше само огромна дупка, напомняща постоянно за загубата.

Такава бе атмосферата в Голямата къща, когато в онази есенна утрин звънецът на бюрото на Робърт Макензи звънна. Той взе бележник и молив и се отправи към кабинета на Алберт Елингам. Завесите този път бяха вдигнати. През френските прозорци се отваряше сюрреалистична гледка към пресушеното езеро. Робърт не можеше да свикне с тази зейнала в земята рана.

— Отивам в яхтклуба — каза Елингам. — Времето е идеално. Помолих Марш да дойде с мен. Смятаме да подишаме чист въздух. Стига сме се свирали в разни тъмни дупки.

— Много добра идея — каза Робърт. — Да заръчам ли да напълнят една кошница за пикник?

Алберт Елингам поклати глава.

— Няма нужда, няма нужда. Ето, виж. Написах една загадка тази сутрин. Какво мислиш?

Той подаде листчето на Робърт. Алберт Елингам от доста време не бе измислял загадки, така че Робърт побърза да се запознае с текста.

— Къде търсиш човек, когото никога не го е имало? — зачете Робърт. — Винаги на стълбище, но никога на стълба.

Погледна работодателя си. В очите му имаше странно напрежение.

— Това вероятно е най-добрата загадка, която съм писал — обяви Елингам. — Моята загадка на сфинкса. Които се досетят, минават. Които не се досетят…

Думите му заглъхнаха. Дръпна листчето от ръката му и го остави на бюрото.

— Днес трябва да свършиш една много важна работа, Робърт — каза той и затисна листчето с преспапие. — Излез малко на въздух. Позабавлявай се. Това е заповед.

— О, да. Но първо трябва да прегледам пет килограма писма.

— Сериозно говоря, Робърт. Скоро ще дойде зимата и тогава ще съжаляваш, че не си се възползвал от дни като този.

Тонът му бе толкова настоятелен, че Робърт се принуди да замълчи.

— Ти си добър човек, Робърт. Ще ми се в живота ти да има щастие, каквото аз изпитах. Запомни, че трябва да играеш. Запомни играта и никога не я забравяй.

По-късно Робърт си спомни, че Алберт Елингам не изглеждаше мрачен, докато изричаше тези слова. Изглеждаше зареден с енергия, което вероятно означаваше, че изгражда мраморен паметник на своята мъка. Може би бе дошло време да започне да живее нормално. Бе изминала една година от съдебния процес. Може би бе дошло време.

Робърт пренебрегна заповедта да излезе сред природата и прекара следобеда в работа на бюрото. Прие телефонните обаждания от Ню Йорк и от новото филмово подразделение в Лос Анджелис. Навакса с кореспонденцията. Докато се усети, вече бе паднал мрак. Чувстваше мислите си по-леки от преди. Може би нещата щяха да се обърнат. Може би раната в душата на Алберт Елингам щеше да започне да заздравява. Той не бе стар. Притежаваше много богатства. Бе жизнен. Можеше да се ожени и да създаде ново семейство. Може би ужасното проклятие, затиснало академията, щеше да се стопи.

В седем и трийсет Робърт спря да работи. Бе доволен от свършеното. Пред него лежаха купчина обработени документи. Таблата за писма бе празна. Навън бе съвсем тъмно. Бе се появил вятър, който свистеше покрай ъглите на сградата и се промъкваше надолу в комина.

Робърт запали камината и помоли да му донесат вечерята. Готвачът обичаше да приготвя храна за хора, които наистина ядат, така че скоро се появи чиния с пържоли, пасиран спанак и картофи. Включи радиото и се настани на масичката в кабинета. Чакаше да започне програмата на Мъркюри Тиътър. Някои от последните им адаптации бяха много добри, например „Шерлок Холмс“ и „Около света за осемдесет дни“. Слушането на тази програма бе едно от любимите занимания на Робърт.

Точно когато засвири музика и водещият каза: „Сега ви пренасяме в Гроувър Милс, Ню Джърси…“, телефонът звънна. Робърт остави салфетката си, намали звука на радиото и вдигна слушалката.

— Робърт Макензи — каза, докато бършеше спанака, полепнал в ъгълчето на устата му.

— Обажда се сержант Арнолд. — Говореше на пресекулки, сякаш не му достигаше въздух. — Бихте ли потвърдили… Алберт Елингам… лодката му… излязъл е с нея.

— Да, преди няколко часа. С Джордж Марш.

— Не се е върнал още?

— Не. Каза, че смята да пренощува в Бърлингтън. Какво става?

— Получихме информация, че една лодка е потънала край Саут Хироу — каза сержантът. — Експлозия…

Ухото му бучеше глухо, имаше чувството, че пропада, че множество неща се събират в една точка, докато слушаше обясненията на фона на звука на радиото и бумтенето на собственото си сърце. По-късно щеше да сподели, че се е реел близо до тавана и е виждал помещението от високо.

Той никога нямаше да забрави странния разговор, който бе провел същия ден с Алберт Елингам. Неговата загадка на сфинкса. Заповедта да се забавлява.

Сякаш Елингам бе усетил, че краят му е близо.

Загадката се въртеше из главата на Робърт до края на живота му, но той така и не успя да намери решението й.

Нощта бе дълга.

Обитателите на „Минерва“ не трябваше да я доближават, докато полицията претърсва. В Голямата къща имаше стаи за гости. Джанел и Нейт се настаниха в тях. Дейвид седеше на едно от канапетата във фоайето. Стиви часове наред стоя нащрек на огромното стълбище. Мозъкът й ехтеше от факти и загадки.

Винаги на стълбище, но никога на стълба. А тя бе на стълба, цяла нощ бе на стълба.

Наблюдаваше влизащите и излизащите полицаи и охранители, и Чарлз, и доктор Куин, и училищния адвокат. Провеждаше се издирване, но тъмнината пречеше. Горите бяха мрачни и гъсти. Имало мечки, но не и лосове.

Все още без лосове.

Един от прозорците в сутерена бе открит отворен, под него имаше купчина щайги. Избяга, избяга, избяга. Нагоре към върха, надолу по склона, по пътека, успоредна на билото? Кой да ти каже?

Така че Стиви седеше насред пулсиращата като сърце Голяма къща, която отново бе сцена на нощно издирване. В изменчивата версия на реалността, която се разиграваше в измъчения й, пренатоварен мозък, се проследяваха събитията от последните няколко седмици, докато целият ресурс не се насочи към съобщението, появило се на стената няколко дена преди смъртта на Хейес. Загадке, загадке на стената…

Толкова много загадки.

Тя потърка лицето си и го покри за момент с длани. Задряма. Когато се събуди, видя, че някой е тикнал чаша кафе пред носа й.

— Съмнявам се, че държиш да спиш тук — каза Лари. — Има легло в офиса на охранителите. Канапетата на горния етаж също са вариант.

— Не искам да спя.

— Понякога човек прави неща, които не иска.

Стиви поклати глава и попита:

— Намерихте ли я?

— Вече просветлява. Скоро ще дойде хеликоптерът.

— Може ли да изляза? Искам да подишам чист въздух.

Лари се залюля на пети.

— Стой наблизо обаче, за да мога да те виждам от входа.

Стиви взе кафето, излезе и седна на мократа трева. Втренчи се в Голямата къща и за момент престана да натоварва мозъка си. Розовеещият изгрев бе изместен от безкръвна синева. Тя наблюдаваше издигането на слънцето над покрива на имението, което приличаше на небесна игра на криеница. Не след дълго и един друг ученик излезе.

Дейвид се приближи с небрежната си пружинираща походка. Бе мушнал ръцете си в джобовете. Седна до нея, без да продума.

Ранните утрини променят леко възприятията на човек. Светлината е нова; никой не е задействал защитните си системи. Нещата са застанали в изходна позиция и все още не са съвсем реални.

В този момент дрязгите между Дейвид и Стиви не съществуваха. Имаше само роса, разтворимо кафе и ласкаво утринно слънце.

— Е — каза накрая Дейвид. — Май училището го закъса здраво.

Стиви отпи голяма глътка. Кафето бе твърде силно и сметаната в него бе станала на парцали, но пък ободряваше.

— Наш съученик загина — каза Дейвид и вдигна глава, чувайки далечното бучене на хеликоптер. — Заподозряната в убийството му избяга. Трудно се оправя такава бъркотия.

— Да — потвърди Стиви и отпи отново.

Вятърът фучеше в клоните на дърветата, сякаш природата стенеше. Хеликоптерът се приближаваше.

— Търсят я от въздуха.

— Да.

— Доста си приказлива за детектив, който току-що е разрешил първия си случай. Не се ли вълнуваш? Може пък да получиш шерифска звезда.

Стиви остави чашата на тревата. Загледа се в нея, за да се увери, че няма опасност да се обърне.

— Да те питам нещо — подхвана Стиви. — В нощта, когато сухият лед се озова в тунела… ти каза, че тогава си бил с Ели. Така ли е?

— Докъм полунощ бяхме заедно. Но те излъгах. Не пушихме трева, само си приказвахме.

— Значи, си добавил…

— Казах го за по-забавно.

Вертолетът вече се виждаше. Кръжеше над гората.

— Все още ми е трудно да повярвам — рече той. — Ели не е злобна. Явно тук става нещо, което не мога да разбера, но тя не е… не би наранила човек. Във всеки случай не и нарочно. Ох, не знам. Май нищо не ми е ясно.

— Чудя се какво имаше предвид тя. Нали говореше, че Хейес е имал тъпи идеи и все повтаряше „това място, това място“.

— Не знам.

Стиви потърка дланта си в тревата и върховете на пръстите й придобиха зелен цвят. Може би просто трябваше да се наспи. Щеше да подреди пъзела. Ели бе признала, че е написала сценария. После беше избягала. Защо да бяга, ако не е сторила нищо нередно?

Замисли се за Еркюл Поаро и за това как той се колебаеше, когато разбереше, че при фактите има несъответствие. Той винаги говореше за психологията на престъплението. Тук нещата не бяха чисти. Изобщо не бяха чисти.

Както при Ворачек. Парите бяха намерени у него. Той дори направи самопризнания. Но бе невъзможно Ворачек да е извършителят.

Двама полицейски служители се задаваха откъм „Минерва“. Единият носеше кутия.

— Май са обискирали стаята й — каза Дейвид. — Предполагам, че ще ни разрешат да се приберем.

Станаха. Бяха сковани и изморени, а влажната трева бе оставила петна по дрехите им.

„Минерва“ поскърцваше тихичко, изпълнена с бледа светлина и хладни призраци на стар дим. Лосът имаше по-благо изражение от преди, а червените тапети не изглеждаха чак толкова агресивни. Къщата бе някак куха. В момента вътре нямаше хора, а двама със сигурност никога повече нямаше да дойдат тук.

Вратата на стаята на Ели бе открехната. Стиви застана на прага и огледа интериора. Дейвид бе зад гърба й. Тя усещаше топлината, която излъчваше тялото му.

— Ще влезеш, нали? — попита той. — Това ти е в кръвта.

Тя не отговори.

— Този път няма да споря с теб — продължи той и бутна вратата, отваряйки я по-широко.

Мястото, където преди няколко часа бяха играли онази игра, бе доста променено. Полицаите бяха издърпали леглото на няколко метра от стената и сега то стоеше леко накриво. Завивките бяха изпънати. Книгите бяха свалени от рафтовете и наредени старателно на купчини на пода. Всички чекмеджета бяха затворени, което означаваше, че са минали проверка — предната вечер повечето бяха издърпани леко и от тях се показваха различни вещи.

— По-чистичко изглежда след полицейската операция — отбеляза Дейвид.

Той опипа ръба на леглото, преди да седне. Стиви го погледна. На утринната светлина лицето му изглеждаше деликатно. В Дейвид имаше нещо… ангелско. Големите очи и къдравата коса…

Спомни си, че майка й бе споменала, че каменните ангели на входа са малко странни, а тя бе отвърнала, че това не са ангели, а сфинксове. Ангели или сфинксове?

Наистина се нуждаеше от сън.

Седна на леглото до Дейвид и заразглежда вещите на Ели. Брезентовата раница. Купчината мръсни дрехи в ъгъла. Разпръснатите по пода химикалки. Цитатите, които бе изписала по стените. На снимката до леглото, която бе в рамка, имаше десетки хора. Това вероятно бе комуната на Ели. Рута бе подпряна на бюрото. Проблясваше на слънцето и определено изглеждаше самотна.

— Съжалявам — каза Стиви, малко на Рута и повече на Дейвид.

— Съжаляваш?

— Задето рових в стаята ти. След това се почувствах много зле. Аз просто… Просто исках да знам. За теб. А и ти се държеше някак особено…

— Чудесно извинение.

— Добре де, сгреших.

Хеликоптерът като че ли бе точно над главите им. Перките му бясно пореха въздуха. Училището щеше да се събуди, Ели нямаше да бъде открита и отново щеше да настъпи хаос.

— Да — каза след дълго мълчание той.

— Да?

Той сви рамене.

— Ако затворят училището, предполагам, не трябва да си бъдем ядосани един на друг.

— Вероятно не трябва — каза тя.

Последва нова пауза. После Дейвид повдигна дланта й и с показалец направи малко кръгче върху кожата й. Стиви се замая от прилива на чувства. Нормално ли бе да се разцелуват на ярката утринна светлина, когато всичко се вижда? На леглото на изчезнала съученичка? Която вероятно бе убила човек?

Той се наведе леко напред, а в отговор тя се отдръпна. Тогава ръката й попадна върху твърд предмет, скрит под завивките.

Стиви отметна одеялото и отдолу се показа малка кутия. Беше червена, метална, със заоблени ръбове и размери на капака около двайсет на двайсет сантиметра. Беше доста стара и очукана, даже се виждаха следи от ръжда, но надписът „ОЛД ИНГЛИШ ТИЙ БАГС“ не бе пострадал сериозно. Отпред бе изобразена чаша, от която се надига пара. Някакъв стар боклук.

Нещо задрънча.

Наистина.

Това бе хеликоптерът, който се бе снишил много. Нямаше как да не му обърнат внимание. Дейвид присви очи към прозореца, сетне пусна ръката на Стиви и отиде да хвърли поглед навън.

В опит да се успокои, Стиви си пое дълбоко въздух. Изгледа кутийката, после вдигна капака й и изсипа съдържанието й на леглото.

Имаше останки от бяло перо, парче плат с мъниста по него, червило в златисто флаконче, квадратен кристален клипс и миниатюрна червена емайлирана обувчица, която се оказа, че служи за съхраняване на таблетки. Стиви я отвори и затвори няколко пъти, като огледа помътнялата й бронзова вътрешност.

— Странно — каза тя. — Ела да видиш!

— Чакай малко.

Стиви продължи да разглежда. До стената на кутията бяха поставени нагънат лист хартия от бележник и десетина стари черно-бели снимки с различни размери. Стиви извади първо листа. Беше изтънял на местата, на които е бил сгъван, но съвсем леко пожълтял. Със спретнат, но разтеглен почерк бе написано:

На снимките имаше двама тийнейджъри, момче и момиче. Бяха в различни пози, които за Стиви бяха хем познати, хем напълно неразбираеми. Момчето носеше костюм и разхлабена вратовръзка. Момичето — тесен пуловер, пола и баретка. На една от снимките позираха пред кола. На друга момичето бе с пура в ръка. На друга бяха застанали лице в лице, като момичето държеше момчето на дистанция от себе си. Стиви обърна снимките. На гърба на една от тях пишеше 11/04/35.

Стиви дълго разглежда снимките. И тогава нещо в главата й щракна. Те явно се правеха на Бони и Клайд — известните през трийсетте години престъпници. Играеха роли.

Една от снимките се различаваше; беше по-дебела и по-тежка. След като я проучи внимателно, Стиви стигна до извода, че това всъщност са две слепени снимки. Изключи от съзнанието си рева на кацащия хеликоптер. Тази странна колекция бе от изключителна важност. Опита се да раздели внимателно фотографиите, но не успя и се наложи да приложи повечко сила. Те започнаха да се отлепят. Между тях бе мушнато нещо, което приличаше на…

Изрезка? От списание?

Беше изрязана в яркочервено думата САЩ на жълт фон. Височината на буквите бе малко над половин сантиметър.

Ръката на Стиви се разтрепери.

Дума, изрязана от списание, в кутия с предмети от периода 1935–1936 година. Снимки на деца на нейната възраст, които си играят на Бони и Клайд. Част от поема — немного по-различна от творбата на Искрено коварен, — която е била написана дни преди да пристигне писмото на Искрено коварен. Грубовата къса поема относно игра, в която кралят живее на хълм.

Това бе Искрено коварен. Който и да бе написал поемата, които и да бяха Франки и Едуард. Стиви се разрови трескаво из спомените си, складирани в мозъка й. Забързано отваряше въображаеми кашони и чекмеджета. Беше се отделила от тази необичайна утрин, от Дейвид и от стаята на Ели. Ето! Най-после! Гледаше свидетелските показания на Ленард Холмс Неър, в които се посочваше, че едно момче и едно момиче са демонстрирали познания. Гаджета. Тя била с гарваново черна коса, а той приличал на лорд Байрон. Тя задала въпрос относно Дороти Паркър. Ученици от първия випуск на академия „Елингам“.

Те бяха написали писмото. Доказателството бе в ръката й.

Ученици ли бяха убили Айрис Елингам? Доти е била убита от хора, които са я познавали добре? Всичко заради Доти ли е било? Мозъкът на Стиви работеше на пълни обороти.

— Дейвид… — извика и гласът й потреперваше.

Дейвид изхвърча от стаята. Изпари се толкова бързо, че на съзнанието на Стиви му трябваше известно време да регистрира факта. Тя примигна, после тръгна подир него, стиснала снимките в ръката си. Той тичаше към поляната. Хеликоптерът бе кацнал и перките забавяха скоростта на въртенето си. Бяха наизлезли хора. Академия „Елингам“ бе будна.

Хеликоптерът не бе полицейски. Буквите отстрани бяха с бронзов светлоотразителен цвят. Пишеше…

„Кинг“?

Дейвид се бе заковал в края на пътеката, която водеше до поляната, и се взираше в хеликоптера.

— Какво става, по дяволите? — попита Стиви, когато се доближи до него. — Трудно ми е да повярвам на очите си.

Дейвид не отговори, но не бе и нужно. Вратата на машината се отвори.

На живо Едуард Кинг изглеждаше по-дребен, отколкото на телевизионния екран. Изражението му бе напрегнато. Косата му се бе разрошила от вятъра и той инстинктивно се опита да я приглади.

Дейвид все още не беше помръднал. Сякаш се бе превърнал в една от многото статуи в „Елингам“, каменно копие на самия себе си.

Според митовете онзи, който погледнеше Медуза, се вкаменяваше.

— Как е възможно? Защо? Какво се случва, Дейвид?

Дейвид не отговори.

После всичко си дойде на мястото. Фактите, натрупани в мозъка на Стиви, се подредиха в нужния ред. Тя направи някои дребни изчисления, касаещи пропорциите на лицето му. Когато го видя за пръв път, изпита необяснима неприязън. Нещо я бе глождило още тогава. Извивката на носа, формата на раменете.

Тогава не можа да се сети. Просто беше толкова невъзможно.

Едуард Кинг крачеше към тях през тревата.

Нова буря от разсъждения. Сдържаността на Дейвид, липсата на профили в социалните мрежи, липсата на снимки, преместването в Калифорния, очуканият ролекс…

— Дейвид — прошепна тя.

Той не я удостои с внимание.

— Дейвид? — повтори.

Той я изгледа косо. Приличаше на хванато в капан животно.

— Нали си спомняш позицията, която получиха родителите ти? — каза накрая той. — С него? Е, казах ти, че се опитвах да помогна.

Стиви стисна здраво снимките, макар че всъщност не осъзнаваше, че те все още са в ръката й.

— Какво имаш предвид?

Дейвид се усмихна, но усмивката му бе като онези, които Стиви лепваше на лицето си по време на вечерята с родителите й. Надеждата се изплъзваше с всяка изминала секунда и скоро Стиви трябваше да полага огромни усилия, за да се задържи за крайчеца й. После загуби напълно контакт с нея.

— Запознай се с мъртвия ми баща — рече той.

Има много хора, на които искам да благодаря.

Преди всичко благодаря на Катрин Тийгън. Без нея тази книга наистина нямаше да я има.

Благодаря на всички хора, които се погрижиха за романа през целия редакционен процес — на моята редакторка Бет Дънфей, Мейбъл Шу и целия екип на „Катрин Тийгън Букс“. Благодаря на Аника Риси, която първа ме доведе в лоното на Катрин Тийгън.

Моята агентка Кейт Шейфър Тестерман, която ме държи жива. Тя беше подпомагана от моята асистентка Фелисити Диско (или Кейт Уелш, както е позната понякога). Без тях, кой знае? Не се осмелявам да предполагам.

Откровено мога да кажа, че без помощта на моя приятел Робин Васерман тази книга нямаше да съществува. Невъзможно е да преувелича подкрепата и помощта, които получих от Касандра Клеър, Холи Блек и Сара Рийс Бренън.

Благодаря на Даниел Синкър, който настояваше да направя с него подкаста „Says Who?“. Това имаше огромен принос за здравия ми разум.

Благодаря на д-р Джейсън Сутула и Ерин Уърт, за научната и медицинската помощ.

Благодаря на Оскар и Зелда. Обичам ви!

Благодаря на моята майка, която се грижеше за мен по време на дългото ми боледуване, докато пишех.

Има още безброй хора, които дадоха своя принос за по-доброто ми ежедневие. Ако четете това и сте стигнали до края на моите благодарности, вие сигурно сте един от тях. Това е за ВАС. Да, за ВАС.

Бельо, което стяга и оформя тялото. — Б. пр.

Антидепресант. — Б. пр.

Успокоително. — Б. пр.

Каменни декоративни елементи за отвеждане на вода с гротескни изображения на фантастични същества. Характерни са най-вече за готиката. — Б. пр.

Богиня от древногръцката митология, съблюдаваща за спазването на закона и реда. Дъщеря на Темида и Зевс. — Б. пр.

Гений в римската митология е дух, покровител на мъжете. — Б. пр.

Commedia dell'arte, „професионална комедия“ (ит.) — театрален жанр, който се развива в Италия през XVI век от пътуващи трупи. — Б. пр.

Асинхронно радиопредаване, излъчвано по интернет. Подкастовете са аудио- или видео файлове, достъпни за автоматично сваляне от интернет. — Б. пр.

В криминалистиката този принцип гласи, че извършителят на престъпление ще остави нещо на мястото на престъплението и ще си тръгне с друго, като и двете може да бъдат използвани като улика. — Б. пр.

Лизи Бордън била стара мома, тиха, кротка и срамежлива учителка в неделното училище. Заподозряна била в убийството на баща си Андрю Бордън и мащехата си. Случаят предизвиква истинска сензация, която медиите раздухват. Въпреки че Лизи е оправдана, за нейната невинност още се спори. Престъплението е шокиращо и със своята необяснимост. — Б. пр.

Х. Х. Холмс, роден под името Хърман Уебстър Мъджет, е погубил някъде между 27 и 200 души — предимно жени — по време на Световния панаир в Чикаго през 1893 г. Той построил „Замък на смъртта“, в който примамвал млади жени, които търсели жилище под наем. Холмс ги настанявал в някоя от специалните си стаи, където пускал смъртоносен газ. Понякога възпламенявал газа и изгарял жертвите си. След това спускал труповете надолу по улеи в мазето си, където ги обработвал на маса за дисекции и ги хвърлял в цистерни с киселина. После продавал избелените скелети на училищата по медицина. — Б. пр.

Дороти Паркър (1893–1967) е американска поетеса, писателка, драматург, сценарист и сатирик, известна със своето остроумие и наблюдателност. — Б. пр.

Американски фантастичен филм. — Б. пр.

Нарицателно на прекалено сложно устройство, реализиращо много проста работа, измишльотина, която върши много действия с незначителен краен резултат. — Б. пр.

Сайт, следящ живота на знаменитостите. — Б. пр.

Превод Огняна Иванова. — Б. пр.

Превод Владимир Свинтила. — Б. пр.

Американска телевизионна и филмова актриса. — Б. пр.

Повишено съдържание на въглероден диоксид, респективно въглеродна киселина в кръвта. — Б. пр.

След нас… и потоп! (Фр.) — Тази реплика в оригинал е на Жан-Антоанет Поасон, маркиза дьо Помпадур. — Б. пр.

Родителите. (Фр.) — Б. пр.

Училището за магии и вълшебства, описано в книгите на Джоан Роулинг за Хари Потър. — Б. пр.

Превод Цветан Стоянов. — Б. пр.

Художник на графити от Бристол — Б. пр.

Тиъдър Джон Казински (роден на 22 май 1942 г.), познат още като Юнабомбър, е американски математик и социален критик, който извършва поредица от бомбени атентати. — Б. пр.