Сони Макгинес седеше на една маса в ъгъла и се взираше ядосано в дългокосия индианец срещу себе си. Барът бе тъмен — напичащото обедно слънце беше оттатък кепенците. Бяха сами в дъното на бара не защото имаше само десетина посетители, а по-скоро защото и двамата миришеха така, сякаш не са се къпали от седмици. Искрящо бялата невчесана брада на Сони обграждаше намръщеното му набръчкано черно лице. Кожата около очите му бе малко по-светла — шоколадова на цвят — и той изглеждаше така, сякаш е надянал маска. Той допи бирата си до капка, сякаш това щеше да удави внезапното му избухване, после каза:

— Глупости. Не си открил никакъв Силвър Спринг.

— Дръж се възпитано — отвърна индианецът. — Каза, че си златотърсач, така че си помислих, че мога да споделя с теб тази история. Ако щеш вярвай, ако щеш — недей. — Провлачваше думите с гладък мек акцент. Отпи от водката си.

Споменаването на Силвър Спринг бе довело до първата пауза в разговора им от един час насам. Сони влезе в бара, като възнамеряваше да пийне сам, както правеше обикновено, когато забеляза мъж с издайническа дълга права черна коса. Представи му се и се обзаложи с него на една бира, че ще познае от раз от кое племе е. Индианецът се казваше Денис Гмуреца. Обикновено обаче го наричаха просто Денис Глупака. Той прие облога, а Сони каза, че племето е хопи. Наложи се Денис да почерпи — в смисъл първия път.

След четирийсет години изследване на югозападните щати Сони се гордееше, че може да познае всяко индианско племе. Той харесваше индианците. Всъщност това бяха единствените хора, които харесваше.

— Силвър Спринг е просто легенда — каза Сони. — Аз ли не знам? Търсих го преди двайсет години и не намерих и следа от него.

— Къде си търсил? — попита Денис.

— Търсих в района на Снейк, Блак и Сан Франциско. — Сони направи знак на бармана за още една бира. — Нищо не намерих.

— Е, близо си бил — отвърна Денис и дръпна от, поредната цигара. — Той е в планините Уа-Уа.

Дълга мръсна черна коса закриваше набръчканото лице на Денис. Носеше шарена риза, кожено яке с ресни и кръпки с черепи и миришеше ужасно. Но пък на Сони му бе, ясно, че след двете седмици, които бе изкарал в аризонските планини, и той се е сдобил с доста зловонна миризма.

— Легендите не лъжат, човече — каза Денис. — Там, където излиза от земята, има малък вир, пълен със сребърен пясък. Затова се казва Силвър Спринг.

— Значи си го открил? — Сони се опита да вложи в гласа си недоверие, макар да бе силно любопитен. — В смисъл: легендата е вярна и той просто си чака някой да го изгребе?

— Точно така, човече. Просто си е там, прекрасен колкото ти душа иска, стига някой да не го е открил откакто бях там преди десетина години.

— Да бе. И затова киснеш тук в бара й пиеш долнокачествена водка, вместо да си живееш като цар в „Хилтън“.

— Виж сега, само защото не съм си го изгребал, не значи, че не е там.

— И защо си го оставил? — Сони не се ядосваше на Денис, а на себе си. Историята бе пълна измислица, но въпреки това усещаше как неконтролируемо я прегръща, също както момиче прегръща любимия си. Някои хора са пристрастени към наркотици, пиене, жени, пари. Порокът на Сони бе любопитството.

Денис Глупака се наведе напред съзаклятнически, престори се, че си гледа чашата, и наведе глава почти до масата.

— Това място е прокълнато, човече. Обитават го зли сили.

— О, я стига! Никой не е спрял да търси съкровища заради проклятията. Ще стисна дявола за топките и ще му измъкна златото от задника, ако се налага.

— Защото никога не си бил там — меко му отвърна Денис. — Хопите знаят достатъчно, за да не доближават това място. Никой не ходи там. То няма и причина да се ходи. Няма нищо освен скали и пръст. Отидох веднъж просто за да се уверя сам, да проверя легендите, така да се каже, но само веднъж. В тази планина живее дяволът. Можеш да го усетиш, човече.

През целия разговор в очите на Денис блестеше дружелюбен смях. Особено когато говореше за летата от 79-а до 84-та, когато бе ходил на турнета с любимата си рок група. Сега обаче Сони забеляза, че дружелюбното му настроение отлита като дима от цигарата му. Очите му се изпълниха със страх, когато заговори за Силвър Спринг и планината. Току поглеждаше от единия ъгъл на бара към другия, сякаш самото споменаване на легендата можеше да призове злите сили.

— Добре де, ако знаеш къде е, защо досега не си казал на никого?

Денис сви рамене.

— Никой не ме е питал. Повечето хора ме поглеждат и извръщат очи. Не си спомням кога за последно някой се е запознавал с мен и ми е предлагал да ме почерпи. Всъщност мисля, че си първият.

Сони кимна и каза:

— Да. А и тайна като тази може да ти докара куршум в черепа. Щом още никой не го е открил, значи наистина не си казал. Защо на мен?

Денис го изгледа дълго.

— Не знам — каза след малко. Езикът му почваше да се заплита. — Ти си земен човек. Усещам го. Може би ти казах, защото знам, че ако отидеш, ще почувстваш това, което почувствах и аз. Може би защото онова място ме плаши до смърт, но теб може и да не те уплаши толкова и да направиш нещо. А може би защото почнах да се напивам. Кой знае?

Допи водката, очите му шареха от единия към другия ъгъл.

— Можеш ли да ми начертаеш карта? — попита Сони.

— Почерпи ме още едно и ще ти я начертая на салфетката — каза Денис. — Но те предупреждавам. Няма да ти хареса.

Сони отново направи знак на бармана, този път за водка. Голяма.

Денис извади един червен молив и започна да чертае карта върху зацапаната от бира салфетка. Поговориха още час и се напиха още повече, но Сони вече не обръщаше внимание. Можеше да мисли единствено за възможността приказният Силвър Спринг — там, където среброто се изливаше от земята като вода от бездънна каца — да съществува.

Сони не беше вчерашен. Познаваше Югозапада така, както мъж познава тялото на жена си. Можеше да се качи на джипа, да кара пет-шест часа до Юта, да се качи в планината Уа-Уа и да намери митичния Силвър Спринг на Денис Глупака. Може би щяха да му трябват ден-два, като се отчете трудният терен. Нямаше обаче да загуби чак толкова много време и щеше да удовлетвори любопитството си. Трябваше да провери. Във всяка приказка се крие зрънце истина, така казваше пакостната му майчица.

А зрънце истина понякога се отплаща със зрънце злато. Или със зрънце сребро в случая. Сони не бе придирчив.

Снегът се сипеше яростно, почти заслепяващо, чистачките изхвърляха огромни парцали от предното стъкло. Вятърът фучеше, а снежинките очертаваха пътя му като трасиращи куршуми. Конъл се наведе напред и присви очи. Видимостта бе само стотина метра. Бръснещият сняг замъгляваше светлината на лампите от двете страни на виещия се път.

— Може би трябва да спрем за малко, скъпи — каза Кори. — Празненството още е в разгара си. Макар че се чудя колко още ще издържи без душата на компанията, който да очарова всички. — Ръката й се пресегна към неговата, която бе стиснала волана. Той й хвърли бърз поглед и се усмихна успокоително.

— О, сигурен съм, че ще намерят начин да празнуват и без мен — каза и погали ръката й. — Освен това предпочитам да прекарам поне част от първия ден на новата година с жена си, а не с куп шумни пияни колеги.

Тя му се усмихна с топлата нежна усмивка, която бе привлякла погледа му на едно новогодишно празненство преди шест години. Привлече го и така и не го пусна. Той й се ухили в отговор.

— Не се тревожи — каза й с усмивка. — Ще се оправим.

Бурята ставаше все по-силна, а той нямаше намерение да прекара нощта в дома на шефа си и да спи на пода до мъртвопияни колеги, разпръснати като жертви на жестокото клане. В края на краищата бе Нова година, годишнина от нощта, в която бе срещнал жена си. Щеше да прекара нощта само с нея в собствената им спалня.

Взря се наляво, после надясно. Не видя нищо през плътната пелена сняг. Натисна леко съединителя и гумите заскърцаха по покритата със сняг настилка.

Не се чу изскърцване на спирачки, нито писък на клаксон. Просто внезапен силен сблъсък и гаден шум от стържеща ламарина. Колата се наклони наляво, задницата се завъртя по мокрия кишав паваж. Ударът вряза колана на Конъл в гърдите му толкова силно, че му изкара въздуха. Колата се завъртя като пумпал, почти на 360 градуса, задницата хлътна в канавката. Главата на Конъл рязко се килна назад, когато колата спря. Така внезапно, както бе започнало, всичко приключи и настана пълна тишина, с изключение на пукането на повредените двигатели — изстиваха в студената нощ.

Конъл примигна — ръцете му още бяха вкопчени в кормилото — и се опита да осмисли станалото. Вратът му пулсираше от тъпа болка. По дясното му коляно течеше нещо топло, прониза го остра болка. Умът му най-накрая се съсредоточи върху една-единствена дума: катастрофа.

Обърна се към Кори. От уличните лампи се процеждаше бледа светлина. Ударът бе помел вратата от нейната страна, от стъклата бяха останали само нащърбени парчета, лъскавият линкълн се бе превърнал в купчина разкривени ламарини, разкъсана кожа и съдран плат. Другата кола се бе ударила във вратата толкова силно, че Кори бе избутана почти до средата, на седалката. Снежинките навяваха през счупените прозорци и се стапяха при допира с кръвта.

Очите й се бяха разширили от шока и болката. Прекрасната й руса коса бе полепнала по лицето й, сплъстена на яркочервени петна. И в нея блестяха парчета стъкло. Кръв течеше от главата, бузите и брадичката й и зацапваше бялото й палто.

Тя го погледна, на лицето й бе изписан ужас.

— Конъл? — Нещо заклокочи и промени мекия й глас. Беше слаб, почти шепот.

Конъл почувства пристъп на паника, изблик на сляпа ярост. Не беше нужно много, за да се досети, че тя ще умре, ако не доведе помощ.

— Спокойно, мъничката ми — каза Конъл с висок и прегракнал от страха и адреналина глас. Задърпа непохватно колана си. Ръцете му се хлъзгаха от кръвта.

— Конъл? — повтори тя със същия беззвучен шепот. Очите й бяха стъклени. Вдигна немощно окървавената си ръка към него.

Той я хвана и усети малките счупени костици под кожата.

Вече бе твърде късно и той го разбра. Усети как очите му се пълнят със сълзи, но ги пропъди. Притисна обезобразената й ръка към бузата си.

— Тук съм, мъничката ми. Тук съм.

Главата й клюмна. Конъл чу гласове, извисяваха се над воя на вятъра. Около колата се появиха лица. Колеги и загрижени приятели го питаха как е. Очите му останаха приковани в мъртвата му съпруга. Снегът се сипеше около тях, тихо и леко.

Държеше ръката й до бузата си — топлината й се изгуби и ръката бавно изстина, като току-що уловена риба, хвърлена в лед.

Сони се взираше в малкия извор. Водата се пенеше по склона, шуртеше между напуканите от жаркото слънце на Юта камъни. Широка усмивка се изписа на черното лице на Сони и разкри твърде белите му изкуствени зъби.

„Понякога просто ти провървява“, помисли Сони. Прекарваш цял живот в търсене на злато, сребро и куп други неща, следваш карти, слухове, предчувствия и легенди и обикновено оставаш излъган. На всяко ценно откритие в резултат на такива слухове се падат двайсет-трийсет търсения, които не водят до нищо. След едно безплодно лято, довело само до пришки и нови болежки, лято, прекарано в претърсване на изоставени мини, по библиотеките, градските съвети и университетските музеи, лято, пропиляно в безполезно ровене в земята в четири щата, сега той стоеше и гледаше до какво води истинският късмет.

Картата на Денис се оказа изумително точна, като се имаше предвид, че се базираше на спомени отпреди десет години. Тези хопи наистина познаваха земята си. Водата извираше от скалата и бавно струеше в древното си корито.

Водата бе оскъдна по тези места, така бе открай време, което означаваше, че дори такъв малък извор не би трябвало да остане незабелязан. Никой не идваше тук обаче. Сони посегна към колана си и поглади амулета на хопите, който специално си бе купил за това пътуване.

Срещу индианския амулет, от другата страна на токата, бе закачен късметлийският му тас. Завързан на късо въженце, той се полюшваше на колана му като револвер на хълбока на разбойник. Сони загреба малко тиня и я заклати. След две минути в таса остана само фин бял метален прах.

От устата му се изтръгна вик, радостен крясък, който отекна в планината и в сухия летен въздух. Беше го открил! Извади от джоба си малко мускалче, изсипа пясъка в него и го запуши добре. Внимателно го пъхна във вътрешния си джоб и го закопча.

Беше се катерил цели шест изнурителни часа, за да стигне тук, и го чакаше същият път надолу до джипа. След това трябваше да кара пет километра по груб терен, докато стигне нещо, приличащо на път.

Бе намирал сребро няколко пъти в кариерата си. В извора нямаше достатъчно пясък, за да си го промива цяло лято, но нещата отдавна не се правеха по този начин. В днешно време можеха да се изкарат много повече пари от самото откритие, след като го продадеш на голяма компания. Нека някоя минна корпорация да извлича богатствата от земята. Междувременно Сони щеше да прекара зимата в Рио с някоя бронзова пухкавелка, три пъти по-млада от него, та да му носи питието и да го топли през нощта.

Сони ликуваше. Една случайна среща в затънтен бар и един малък приятелски жест бяха довели до това откритие. Изумителната история на Денис бе първокласна, стопроцентова истина.

Макар откритието да го въодушевяваше, Сони не можеше да се отърси от спомена за изпълнените със страх очи на индианеца. Този страх го изнервяше, защото и той усещаше нещо в тази планина, точно както Денис му бе казал, че ще стане. Заслиза по склона по-бързо, отколкото бе необходимо.

Индианците до такава степен се страхуваха от това място, че дори не припарваха в планината, да не говорим да се доближат до извора. Сони беше поразпитал тук-там и бе обиколил всички познати индианци в района. Дори децата и метисите, които не вярваха на преданията, не стъпваха тук. Тук нямаше нищо освен скали, пясък и хилави дървета, а най-близкият град, Милфорд, бе на един час път, но въпреки това го побиваха тръпки. Доколкото Сони можеше да каже, Денис Глупака бе единственият индианец, който бе идвал тук през последните десет години.

Разбираше защо. Повечето индианци, дори метисите, умееха да се вслушват в земята. След четирийсет години в пустинята Сони бе придобил същото умение — а това място не нашепваше никак приятно. Плашеше го някак неясно, зловещо. Скалите навяваха усещане за нещо нередно, нещо неестествено. Сони не би стигнал дотам да го нарече зли сили, но определено от това не му ставаше по-топло. Никога не се бе чувствал така. Това не идваше само от планината, а от онова какво имаше тук.

Или по-скоро — какво нямаше.

Тук нямаше животни. Планините на Юта гъмжат от твари, стига да знаеш къде да гледаш. Тук обаче нямаше нищо: не прелитаха птици, нямаше следи от зайци и гризачи, нямаше сдъвкани клонки или люспи от семена, нямаше никакви изпражнения. Мястото бе замряло. Тихо. Неприветливо.

След няколко часа, през които това зловещо чувство караше по гърба му да пъплят мравки, Сони най-накрая разбра какво е. Беше същата мрачна лепкава атмосфера, която цари на погребения. Разбра защо индианците определяха мястото като прокълнато. Разбра и защо Денис Глупака се бе отказал от очевидните богатства тук. Но това нямаше значение. Той бе картографирал мястото много добре и можеше да даде точните координати на извора. Не се налагаше да идва отново.

Стига до джипа чак по здрач. Впери жаден взор в пламтящия залез — гледка, която ставаше все по-прекрасна с отлитането на годините. Докато се качваше в джипа, изпита чувство на облекчение, че планината скоро ще остане зад него. Потупа джоба на гърдите си още веднъж, за да се увери, че мускалчето е там. И с широка усмивка подкара към Солт Лейк Сити.

Солт Лейк Сити изглеждаше дяволски красив — скъпоценен камък на фона на спиращата дъха планина Уосач. Гледката бе божествена — нищо чудно, че Бригам Йънг бе спрял кервана си преди сто и петдесет години и бе решил, че точно тук ще очертае границите на мормонската територия. Очертаването на граници бе съществена част от историята на щата Юта, независимо дали ставаше дума за земя или за подземни богатства. От земята на Юта се извличаха несметни съкровища: злато, желязна руда, молибден, калиев карбонат, магнезий. През 90-те години на XX век щатът заемаше челно място по добив на берилий и естествен асфалт. Но доколкото Сони си спомняше, сред легендите на щата Юта нямаше легенда за платина.

— Платина? — попита той и недоверчиво се намръщи под вече добре подстриганата си брада. — Сигурен ли си, Хърб? Мислех, че е сребро.

— Да, Сони, сигурен съм — прошепна заговорнически Хърбърт Даркър. Хърбърт бе един от малкото мъже, към които на Сони не му се налагаше да гледа нагоре. Бе метър и шейсет и пет, съвсем малко по-нисък от дребния Сони. Двамата седяха на противоположните краища на черна лабораторна маса, разпечатката от изследването на пробата бе между тях. Очите на Хърбърт издаваха въодушевлението му от откритието.

— Изглежда, залежите са много добри — каза Хърбърт. — Това, което си открил, е почти чисто. А това е нечувано! Освен това единият от примесите е иридий, който също е страхотно ценен. Това е изумително откритие.

— Нима искаш да ми кажеш, че това е най-голямото ми откритие досега? По-голямо от мината на Йоргенсон? — Сони се усети, че също шепне.

— Ами във всеки случай е най-голямото, което си ми давал за анализ.

— О, я стига, Хърб — шеговито подметна Сони. — Дяволски добре знаеш, че си единственият, на когото позволявам да докосва моите проби от колко — петнайсет години?

Хърбърт извърна поглед за секунда, а после погледна надолу. След което също толкова бързо погледна нагоре — право в очите на Сони — и се усмихна.

— Всъщност шестнайсет. Не съм специалист по платината, но от това, което съм чел — гласът му премина в едва доловим шепот и Сони се напрегна да го чуе, — може би си открил най-чистата жила в целия свят.

В 02:15 след полунощ Конъл отново бе в кабинета си и звънеше по телефона. След седемнайсет позвънявания му отговори сънен глас. Сънен, но очевидно раздразнен.

Гласът на Кейла бе твърде дълбок за жена, но някак звучеше женствени въпреки всички сквернословия, които обикновено изричаше.

— Дано да имаш добра причина — каза тя.

— Къркланд се обажда.

— Господин Къркланд? — В гласа й изведнъж прозвуча уважение. Или може би просто алчност. — Изненадана съм да ви чуя. С какво мога да ви помогна?

— Трябват ми кирливите ризи на един човек, и то веднага — каза Конъл. — Казва се Сони Макгинес. Златотърсач е. В момента е в хотел „Хилтън“ в Солт Лейк Сити. — Чу как Кейла яростно си води бележки.

— Постоянен адрес или телефон?

— Не ги знам. Работи извън Солт Лейк Сити и ходи на почивка в Рио. Това е всичко, което знам.

— Друго?

— Казах, че това е всичко, което знам.

— Сигурно ме будалкате.

— Не ви будалкам, госпожице Майърс.

Уважението в гласа на Кейла отстъпи пред раздразнението.

— Господин Къркланд, това не е кой знае какво като начало.

— Анализира пробите си в лабораторията на Хърбърт Даркър в Солт Лейк Сити. Даркър може да е най-добрата ти отправна точка за улики.

— Познавате Даркър?

— Той е от информаторите. — Конъл често даваше на Кейла информация, която не би поверил на друг, дори на Барбара Йекли. Кейла бе изпълнителна, мълчалива и надеждна, макар Конъл да бе сигурен, че това ще трае само докато той е най-платежоспособният й клиент. Тя обаче си заслужаваше капиталовложението. Бивши оперативни работници на Агенцията за национална сигурност не се намираха лесно.

— Даркър е подкупен, значи ще съдейства, така ли?

За миг Конъл се замисли над това. Измисленият морал на Хърбърт можеше да ги забави, а той нямаше време за това.

— Поправка. Беше информатор — каза Конъл и мина на „ти“. — Прави каквото трябва, но ми намери информацията. Този път обаче те моля да не изпускаш нещата от контрол. Не пращай никого в инвалидна количка.

— Разбирам — отвърна Кейла. Той усети как тя се усмихва. Чудеше се какво му се пече на Хърбърт, но после реши, че изобщо не го интересува. Даркър си беше надробил попарата и сега трябваше да си я изсърба.

„По-добре той, отколкото аз“, помисли си. Да си имаш работа с Кейла Майърс бе все едно да си имаш работа с дявола. Рано или късно ролите се разменяха и на човек му се случваше нещо болезнено и неприятно. Той не се страхуваше от нея. Просто защото не му пукаше дали ще живее. Нищо нямаше значение. Наистина не го интересуваше как ще пипне Сони Макгинес, стига да го направи.

— Трябва ми за утре — каза Конъл.

— А, не! — кипна тя. — Не можете да искате това и го знаете. Във Вашингтон съм, по дяволите. Първо трябва да го проуча на компютър, а после може би да отида в Солт Лейк Сити. Няма да стане.

— Кейла, ще ти платя троен хонорар. В случай, че получа нещо, което си струва, до утре вечер в 08:15. И без оправдания. Ясно?

Обичайната й тарифа от петнайсет хиляди долара изведнъж се превърна в експресна поръчка за четиридесет и пет хиляди.

— Добре — каза Кейла уморено, но с уважение. — Разбирам. 08:15 утре вечерта.

Конъл затвори, без да каже нищо повече. Знаеше, че тя все ще намери нещо; просто се надяваше да е достатъчно. Той трябваше да пипне Макгинес. И не само да го пипне, но и да го направи част от проекта. Според Хърбърт Сони познаваше минната дейност в района по-добре от всеки. Това бе жизненоважно, за да се задействат нещата бързо. Времето бе най-големия враг на Конъл. Рано или късно до конкуренцията щяха да стигнат слухове, но дотогава Конъл възнамеряваше да разполага с мястото.

Конъл се обърна в съня си; дългите му крака стърчаха от леглото в мотелската стая. На устните му се появи усмивка. Усмивка за жена му. Ако някой, който го познаваше, можеше да го види в този миг, вероятно би се смаял от изражението му.

Усмивката изведнъж изчезна и лицето му се сгърчи от страх. Той изрита чаршафите и се замята в леглото, главата му се затръска в яростно отрицание.

Събуди се с вик, ръката му отпрати нощната лампа чак в другия край на стаята. Евтиният порцелан се пръсна в работещия климатик. Конъл седна, бореше се да си поеме въздух. После уморено отпусна глава в ръце.

Червените светещи цифри на будилника показваха 03:02 — 06:02 детройтско време. Щом и без това бе буден, можеше поне да свърши малко работа. Не му се взимаше душ, но потното му тяло се бе пропило от миризмата на страх. Бързо се обля, избърса се и навлече костюма, който небрежно бе метнат на пода. Когато излезе, вече бе прогонил съня от ума си.

Ангъс Кул отвори с трясък вратата на лабораторията, очите му бяха присвити яростно. Бяха му се накарали за втори път от два дни! Само че този път не беше господин Голямата клечка Конъл Къркланд, а Барбара Йекли. Пред нейното конско това на Конъл изглеждаше направо плахо.

Когато влетя в офиса в Ренесанс Сентър, очакваше Йекли да се огъне веднага, но вместо това откри, че тя с най-голяма охота помага на Къркланд с мръсните му номера. За Ангъс не остана и най-малко съмнение кой командва в „Земно ядро“. Йекли и Къркланд, в този ред. Ангъс беше трети. Чак трети.

Никога не бе оставал на второ място в живота си, та какво остава за трето! Трябваше просто да излезе от кабинета й, без да закрещи, да напусне сградата, без да потроши нищо, да се качи в колата си и да отиде в лабораторията, без да избухне в ярост на пътя.

Щеше да им даде да разберат и на двамата. Рано или късно щеше да им даде да разберат.

Затрополи към лабораторията, изпълнен с гордо възмущение. Насочи се право към кабинета си, без да каже и дума на никого. Тази лаборатория, неговата лаборатория, бе царството му, мястото, където той командваше. Да го привикат така, да му заповядват като на някой ученик — това беше нетърпимо. Ангъс влетя в кабинета си, като възнамеряваше силно да затръшне вратата.

Там обаче, на бюрото му, седеше Патрик О’Дойл, навъсен. Ангъс замръзна за миг, изненадан да го види в кабинета си. О’Дойл бе шефът на сигурността в „Земно ядро“ и като цяло гаден тип. Носеха се слухове, че е бивша зелена барета. Освен това се говореше, че е правителствен снайперист и едно време е очистил държавния глава на някаква страна от Третия свят.

Пронизителните очи на О’Дойл, изглежда, не ценяха човешкия живот кой знае колко. Той бе огромен, малко по-нисък от двуметровия Конъл, но много по-тежък, поне сто и десет килограма. Показалото се бирено коремче бе единственият недостатък на иначе стегнатата му фигура. При всяко негово движение мускулите му играеха, а коремчето подскачаше.

Изглеждаше достатъчно възрастен, за да е баща на Ангъс. Оредяваща ниско подстригана бяла коса, под нея розова кожа. Там, където трябваше да се намира дясното му ухо, се мъдреше огромен белег. Носеше безупречна синя униформа без нито една гънка. Напомняше на Ангъс на двукрак дебеловрат едноух булдог.

— Добро утро, доктор Кул — вежливо каза О’Дойл.

— Какво правиш в кабинета ми, по дяволите? — Ангъс подозираше, че ядосаният му тон не е чак толкова убедителен, колкото му се искаше.

О’Дойл не отговори. Вместо това му подаде разпечатка от мейл:

— Господин Къркланд ми се обади тази сутрин й ме помоли да се уверя, че ще дойдете навреме — каза О’Дойл. Гласът му бе дълбок и плътен. — Ще остане доволен, като разбере, че сте тук толкова рано. Зачислен съм за постоянно към вашия отдел. Никой няма да влиза или излиза без мое знание, по нареждане на госпожа Йекли. Знам, че това ще причини неудобства, но е забранено да се изнася какъвто и да е материал оттук до второ нареждане. Ако се наложи да работите до късно, сме пригодили източния склад, така че вие и персоналът да можете да поспите. Ще се постарая да не ви преча, доколкото мога.

Любопитството на Кул надделя над яростта от тази намеса във владенията му. През трите години на работа в корпорацията никога не бе виждал нещо подобно. Какво по дяволите беше подпалило такъв огън под задника на Конъл? Какво можеше да е толкова неотложно и да доведе до параноя?

Сякаш за да отговори на мислите му, О’Дойл посегна към джоба си, извади връзка ключове и отключи стоманеното куфарче, което лежеше в краката му. Извади червена папка.

— Това е информацията, която ми е наредено да ви дам. Трябва да я прочетете, а после да ми я върнете. Никой от персонала не трябва да я научава. Инструкциите на господин Къркланд са да не обсъждате подробности от прочетеното с персонала, макар че той разбира, че ще трябва да ги накарате да работят по различни аспекти от тук съдържащото се.

— За какво изобщо става дума? — попита Ангъс и взе папката с такова любопитство, че чак настръхна.

— Не зная, сър. Не съм упълномощен за това.

Ангъс отвори папката. Умът му се въртеше около секретните военни похвати, внезапно наложени в работата му. Беше доклад за металургичен анализ. Трябваше му само един поглед, за да му се изясни всичко. Сега разбра защо се налагаше присъствието на О’Дойл, както и заплахите и натискът от страна на Къркланд. Корпорация „Земно ядро“ бе сложила ръка на нещо, което можеше да се окаже най-богатата мина в историята.

Цифрите в доклада го шокираха. Пробата бе почти чиста платина, примесена с иридий. Ценните метали в природата съдържаха примеси; дори прашецът им съдържаше примеси — но не и тази проба.

С революционните технологии, които беше разработил наскоро, той можеше да състави карта на земните пластове и най-вероятно да посочи точното място на източника. Ако този източник бе с някакви прилични размери, печалбата щеше да е изумителна.

— Трябва веднага да се обадя в геоложката компания „Харисън“ — каза Ангъс. — Трябват ни техните хеликоптери.

— Без външни хора — каза О’Дойл. — Господин Къркланд изрично подчерта това.

Ангъс тропна с крак.

— Но аз трябва да проуча района незабавно!

— Кажете какво ви трябва — спокойно отвърна О’Дойл.

— Трябват ми хеликоптери, поне два, и то оборудвани с най-новите инструменти, които съм разработил. Освен това трябва да са големи, в смисъл товарни.

— Просто ми дайте разпечатка с всичко, което ви е необходимо, и ще ви го осигуря.

— Не ме разбра — каза Ангъс. — Става дума за хеликоптери на стойност половин милион бройката. Дали Къркланд ще одобри това?

О’Дойл търпеливо се усмихна.

— Разбира се, сър. Ако просто ми дадете разпечатка, ще се погрижа за всичко.

Ангъс чак подсвирна. Ако Къркланд харчеше такива средства, без да му мигне окото, този проект направо възлизаше на баснословна сума.

— Ще осигуря пилоти и екипаж от служителите на „Земно ядро“, сър — каза О’Дойл. — Но вие трябва да посочите технически персонал, който да вземе пробите. Господин Къркланд помоли да определите най-добрите и най-доверените си хора за събиране на материала.

Ангъс кимна, после бързо тръгна към лабораторията. Преди обаче да стигне вратата, го спря една силна ръка на рамото му. Той се обърна стреснат.

О’Дойл се усмихна вежливо.

— Трябва да ми върнете папката, сър.

Ангъс примигна, без да разбира, после сведе поглед към червената папка в ръката си.

— О… извинявай. — И едва ли не хвърли папката на О’Дойл.

Докато бързаше към лабораторията, го проследиха десетки погледи. Почувства се по-добре, почувства се отново в свои води. Това беше проект, в който трябваше да вложи и последната капка от своя гений.

— Ранди, стягай се! Отиваш в Юта.

— Какво искаш да ми кажеш, Сони? — каза Конъл по мобилния си телефон, докато поемаше към Уейн Роуд на излизане от магистралата. — Че трябва да зарежем целия проект заради някаква нещастна история в района?

— Не мисля, че множество убийства и изчезнали хора могат да се класифицират като „нещастна история“, Конъл — отговори Сони. — Мисля, че тази планина е прокълната.

— Прокълната? О, я стига, Сони, не ми казвай, че си суеверен.

— Адски си прав, суеверен съм. По дяволите, Конъл, направо съм пример за суеверен човек.

— Значи ми казваш, че според експертната ти оценка не трябва да припарваме до тази планина? Това ли ми казваш? Че не бива да ходим там, защото имаш лошо предчувствие?

Сони замълча за миг.

— Е, не знам дали бих стигнал чак дотам.

— Добре, защото точно сега хич не ми се слушат такива глупости — каза Конъл. — Ти си предаде доклада, намерил си доказателства за минало изследване за руда и това ще е от помощ за компютърните ни модели. Свърши добра работа. Виж, ако искаш да не доближаваш планината и да се откажеш от двата процента, за мен няма проблем. Това ли искаш?

— Естествено, че не!

— Добре. Тогава повече не искам да чувам тези глупости и очаквам да те видя там.

— Добре, Конъл — въздъхна Сони.

— Ще се видим след няколко дни. — Конъл затвори и отби към главната лаборатория на „Земно ядро“.

Четири години. Толкова отдавна ли не беше идвал в лабораториите на корпорацията? Толкова отдавна, откакто се бе отбил просто да види как я карат там? Навремето не минаваше и седмица, без да се отбие в лабораторията близо до Ромулус, предградие на Детройт, да погледне металите, да поговори с техниците, да се информира за последните техники за проучване, да научи най-новите семейни истории, най-новите клюки в службата. Разбира се, тогава му пукаше. Но беше свършил много повече работа, като просто си стоеше в кабинета в Ренесанс Сентър на телефона и компютъра, отколкото тогава, когато се интересуваше от хората.

Безличната сграда в безличен индустриален район в безлична част на града нямаше никакви табели, което бе характерно за всяко съоръжение на корпорация „Земно ядро“. Отвън изглеждаше като поредната безименна сграда насред гъсто застроения индустриален район.

От три дни никой не беше напускал лабораторията. Първоначално Ангъс бе наредил никой да не напуска, но това нареждане скоро стана излишно, когато служителите започнаха да сглобяват информацията. А когато Ранди се върна от Юта с лаптоп, пълен с данни, въодушевлението се вдигна до небето. Хората спяха на пресекулки, а изискванията на Ангъс изкарваха на бял свят най-доброто от всички.

Ангъс мимоходом спомена на Патрик О’Дойл, че някои от учените имат семейства. О’Дойл веднага се обади по телефона и увери персонала, че са се погрижили за семействата на всички. Бяха назначени служители на корпорацията, които да гледат децата, да готвят, да чистят и да водят и прибират учениците от училище. Съпрузите и родителите се чувстваха виновни, но донякъде се успокояваха, докато работеха с пълна пара в лабораторията.

В момента лабораторията изглеждаше пълна със зомбита, които всеки момент ще паднат. Навсякъде се щураха хора със замъглен поглед, мръсни разрошени коси, намачкани престилки и торбички под очите. Единственият, който все още имаше нормален вид, бе Ангъс Кул.

Конъл остана изненадан колко много се е променила лабораторията. До стените бе наредено ново оборудване, а самата лаборатория вече заемаше още две допълнителни сгради в индустриалния парк.

Техниците го изгледаха очевидно учудено. Той позна някои. Останалите, както установи с изненада, бе виждал само на снимки в служебните им досиета.

Един мъж с арабски черти се приближи към него с широка усмивка. Конъл си спомняше лицето му, но не можеше да го свърже с име.

— Конъл, радвам се да те видя — каза мъжът. Изглежда, искаше да му стисне ръката, но не бе сигурен дали е редно. — Отдавна не съм те виждал.

Ахмед. Казваше се Ахмед. Конъл не го беше виждал от… от… от нощта, когато умря Кори. Ахмед бе присъствал на онова фатално новогодишно празненство. Всъщност преди празненството двамата с Кори бяха вечеряли навън с Ахмед и жена му. Четиримата бяха приятели, а Конъл не бе говорил с Ахмед нито веднъж след онази нощ. Спомни си, че Ахмед му се бе обаждал, спомни си съболезнователните картички и имейлите, с които се бе опитвал да го подкрепи. Конъл не бе обърнал внимание на нищо от това.

— Ахмед — каза Конъл. — Да, отдавна не сме се виждали. Как е… — Гласът му заглъхна. Не можеше да си спомни малкото й име, не можеше да си спомни и фамилията.

— Рана е добре — отговори Ахмед с разбираща усмивка. — Надяваме се, че и ти си добре.

— Да, благодаря — каза Конъл, може би прекалено бързо.

Ахмед кимна. Разбиращата усмивка не можеше да прикрие тъгата в очите му.

— По-добре да се залавям с работата. Ангъс е много взискателен. — И Ахмед се върна на мястото си.

О’Дойл забеляза Конъл, приглади униформата си и бързо дойде при него. Конъл бе признателен за краткото разсейване. Не познаваше О’Дойл… преди.

— Как се справят хората, О’Дойл?

— Добре, господин Къркланд. Наспиват се достатъчно, но господин Кул е истински експлоататор. Напомня ми на моя сержант от едно време.

— Много ли ги тормози?

— Непрекъснато — отговори О’Дойл. — Нищо не го удовлетворява. Неуморен е. Трети ден не е мигнал. При други обстоятелства бих се разтревожил, но я го погледнете.

Ангъс стоеше в другия край на огромната лаборатория и не забелязваше Конъл. Движеше се като машина и не показваше признаци на никаква умора.

— Наричаш това резултати? — почти изкрещя Ангъс на една дребничка чернокоса жена, която държеше куп компютърни разпечатки. Конъл смътно си спомняше името й — някоя си Катерина. Спомняше си, че я бе наел малко преди смъртта на Кори. Лаборантите се сепнаха от грубия носов глас на Ангъс.

— Питам: това ли наричаш резултати, Катерина?

Жената беше на ръба да заплаче.

— Два пъти проверих металургичния анализ. Показва едно и също.

Ангъс хвърли отчета. Страниците хвръкнаха като ято птици и кацнаха на земята.

— Ами провери пак! Тая работа не е за гимназисти, за бога! Пак провери! И по-бързо — с това повтаряне само изоставаш.

— Наистина много мил човек — тихо каза Конъл.

— С нея се заяжда най-много — каза О’Дойл. — Погледнах досието й. Има коефициент на интелигентност 156. Чудя се как ли доктор Кул би се отнасял към един тъп стар войник като мен, ако работех под негово ръководство?

— Не си тъп, О’Дойл. Освен това ти най-вероятно би го удушил.

— Не, сър! — отвърна О’Дойл. — Не бих го удушил… бих го намушкал с нож.

Конъл се засмя и малко се изненада от звука, който излезе от устата му. Смееше се толкова рядко, че му беше странно. О’Дойл бе дяволски добър служител, човек, който само за две години като на игра бе превърнал отдела по сигурността на „Земно ядро“ от посмешище в отряд, който можеше да бъде сбъркан с командоси. Конъл се чувстваше спокоен, като знаеше, че О’Дойл ще е един от първите хора в Уа-Уа.

Конъл тръгна към Ангъс, О’Дойл го последва на една крачка. Ангъс ги видя и на лицето му се изписа изненада, последвана от високомерен гняв. Той приглади престилката си. На ревера му бяха закачени значки с Чарли Браун, Снупи и Пигпен.

— Виж ти, и това ако не е негово величество — каза Ангъс. — Наминаваш да видиш как робите се гърчат, а?

Конъл го изгледа и се зачуди как изобщо някой може да работи с такъв човек и да не го удари в лицето.

— Доктор Кул, надявам се да ми покажете нещо повече от невъзпитано отношение.

Ангъс кимна и буйната му червена коса се люшна.

— Ранди Райт събра изумителни данни от мястото. Открихме доста голяма аномалия от изключително плътен материал на пет километра под земята. Странното обаче е, че не открихме обичайните индикатори при големи залежи на платина. При наличието на пясъка, който господин Макгинес е намерил на повърхността, очаквах да открия биогеохимично доказателство за залежи. Корените на някои растения и дървета извличат елементи от почвата и ги отвеждат към листата. Хвойната например, която е често срещана на това място, може да пусне корени на дълбочина петдесет метра.

— Значи искате да ми кажете, че не сте открили нищо? — попита Конъл.

— Нищо — отговори Ангъс. — Няма биогеохимично доказателство дори за желязо, какво остава за платина или друг ценен метал. А това отговаря и на другите ни проучвания, които показват, че няма металогенно доказателство за залежи.

— Металогенно?

— Минералите в даден район могат да разкрият вероятното местонахождение на неоткрити залежи — каза Ангъс. — Не открихме никакви елементи, които обикновено се свързват с платинени залежи. Освен това не видяхме обезцветяване на повърхността при полетите. По повърхността няма никакви следи — нито от платина, нито металогенни индикатори.

— Значи искаш да кажеш, че като се изключи пясъкът, който е открил господин Макгинес, няма индикатори за платинени залежи?

— Поне не и ако се използват традиционните техники — каза Ангъс. — Но разполагаме с друга информация, с която се сдобихме най-вече от новите томографски техники, които разработих.

— Искате да кажете топографски? — каза О’Дойл.

Ангъс му хвърли презрителен поглед.

— Не, господин О’Дойл, искам да кажа томографски. Топографията е картографиране на повърхността. Томографията е картографиране на самите слоеве, на формите и контурите на различните вещества и на плътността им.

На Конъл му се прииска да изтрие подигравателната му усмивка.

— Ангъс е експерт по томографията. В момента стоите пред един велик човек, господин О’Дойл.

— Брей, какъв късмет имам — каза О’Дойл съвсем спокойно.

Ангъс не обърна внимание на коментара.

— Радарът за проникване в земните пластове, или РПЗ, може да картографира контурите на твърдите пластове, като изпраща радиовълни и отчита времето, за което се връщат. На същия принцип се използват стандартните радари за локализиране на самолети в небето. Съвременните техники позволяват проникване под повърхността от максимум триста метра. Моят нов метод обаче позволява проникване до пет километра. Държа да отбележа, че това е в пъти повече от всеки друг метод на света.

— Придържайте се към темата, доктор Кул — каза Конъл.

Ангъс се обърна към един компютърен терминал и извика графика с гъсти вертикални линии с различна дължина.

— Този връх има аномална плътност — каза Ангъс и посочи най-дългата линия в графиката. — Забелязвате ли колко по-висока е линията от всички останали? Това е така заради плътността. Плътността е наистина голяма, много по-голяма от околните скали, което показва, че ако е метална руда, е с много висока концентрация.

— Какво искаш да кажеш с това „ако е руда“? — попита Конъл.

— Един от проблемите е, че в сигнала имаше много шум — сякаш в планината има области с много малка плътност. Използвахме и геофон, за да си помогнем с отчетите. Детонирахме експлозиви в целия район и направихме отчети на базата на ехото. Това е същото като компютърната томография, но се измерва дължината на пътя на сеизмичните вълни от експлозиите, а не рентгеновите лъчи. Комбинирах тези два метода, за да картографирам целия район.

Ангъс щракна с мишката и на екрана се появи триизмерна картина. В центъра й се виждаше плътна зелена маса, на много места разкривена, но като цяло с правоъгълна форма. Бе оградена с яркожълт контур. От него във всички посоки се разклоняваха бледожълти прилични на вени линии, но повечето сочеха нагоре и настрани от основната маса. Надолу сочеше една-единствена яркожълта линия, която тръгваше от центъра на зелената маса. Картината оставяше впечатлението на неоновозелена морска анемона, която търси храна и простира стотиците си тънки жълти пипала във водата.

Конъл бе свикнал да вижда подобни картини благодарение на невероятния талант на Ангъс, но обикновено екранът бе осеян с многобройни цветове и форми, които представляваха най-различни скали и минерали. Дори изображенията на най-концентрираните залежи показваха поне десетина различни цвята. Като се изключи това, че картата бе силно опростена, той не разбра какви са пълзящите жълти линии.

— Това не е каквото съм свикнал да виждам. Обясни.

— Ами, зеленото е това, което ни трябва — отговори Ангъс.

— А къде са всички други минерали?

— Няма други минерали. Това е най-странното в цялата работа. Тази планина е един голям монолитен безполезен варовик. Има малко желязна руда с ниска концентрация, но това е всичко. Не я показах на картата, за да видим какво всъщност има там. Има само варовик и тази Плътна маса, която смятаме, че изцяло е платинова руда.

— Колко голяма е тази Плътна маса?

— Дълга е около шест километра и половина и широка малко повече от километър и половина.

Конъл изумено повдигна вежди.

— На едно-единствено място?

— На едно-единствено място — отговори Ангъс. — Знам, че е странно, но това още не е най-хубавата част. Жълтите линии — местата с малка плътност — изглеждат твърде меки, за да са скали. И не са скали. Всъщност не са нищо. Доколкото мога да кажа, това са пещери.

Конъл загледа картата. Зелената област, която представляваше дългата шест километра и половина Плътна маса, изглеждаше много малка в сравнение с многобройните жълти линии, които изпълваха екрана. На Картата се виждаше дълбочина от близо пет километра, а много от жълтите линии стигаха долния край на екрана. Някои бяха много тънки, други бяха плътни и непрекъснати. Картата бе осеяна с плътни жълти петна, включително контура около зелената маса.

— На каква дълбочина се намира Плътната маса?

— На 4900 метра — отговори Ангъс. — Почти пет километра.

— Има ли нещо подобно на това в района?

— Не, не сме видели — каза Ангъс.

— Това не ти ли се струва странно?

— Цялата тая работа ми се струва странна. Имаме потенциален залеж на платина, а няма стандартни показатели, че такъв би трябвало да съществува. Освен това, изглежда сме открили най-голямата система от пещери на света.

— Най-голямата на света? — попита Конъл. — Колко е голяма?

— Пещерите в близост и около Плътната маса са необичайно големи. Най-голямата известна единична пещера се намира в пещерната система Карлсбад в Невада и има площ 38 квадратни километра, а височината й достига 76 метра. Пещерите в Плътната маса са много по-големи. Има една с формата на бъбрек, която е може би около 65 квадратни километра, а височината й достига 300 метра. Освен това самата Плътна маса е приблизително 26 квадратни километра. Никога не съм виждал нещо подобно. Никой не е виждал. Направихме невероятно откритие. Досега най-дългата система е Мамутовата пещера в Кентъки. Тунелите й са с обща дължина над 500 километра. По мои изчисления пещерната система на Плътната маса има тунели с обща дължина 1000 километра и около 815 квадратни километра обща площ на пещерите.

О’Дойл подсвирна изумено. Ангъс просто кимна.

Конъл вдигна поглед от картата. Огромната пещерна система бе интересна, но не бе това, което го интересуваше.

— Предполагам, че си поръчал да се направят проби? — Това бе единственият начин да се разбере дали „Плътната маса“, както я наричаше Ангъс, е това, което им трябва.

— В момента се вземат — отговори Ангъс.

— Отлично. — Конъл не харесваше Ангъс, но трябваше да признае, че е адски добър в работата си. — Отлична работа, Кул. Сега разбирам защо ти даваме такава заплата. Подготвѝ се за изследвания на място. Вече съм изпратил доста оборудване там, включително онази твоя експериментална рубиново-лазерна сонда.

— Нали разбирате, че досега никой не е сондирал толкова дълбока минна шахта — каза Ангъс. — Това ще е огромно техническо начинание. Настоящият световен рекорд е малко над три километра. Сондирането е било ръководено от Мак Хендрикс за „Юромайн“. Той е най-добрият. Ако искате да сондирате по-дълбоко, ще ви трябва най-добрият в тази сфера.

— Имам предвид точно него — каза Конъл. Ти имаш да мислиш за други неща. Изготви списък с нужното оборудване. След три дни искам да си готов заедно с хората, които ще ти трябват.

— Три дни? — възкликна Ангъс. — Искате работеща лаборатория на мястото за сондиране след три дни?

— Точно така. Искам пробите да се анализират на място. Можеш ли да се справиш?

Ангъс се поколеба само за миг.

— Разбира се, че мога.

Конъл видя как очите му блеснаха и това изобщо не му хареса.

Вероятно в ума на Ангъс се въртяха спелеоложки мечти и той планираше да изследва огромните тунели под планината Уа-Уа. Конъл знаеше, че трябва да наблюдава Ангъс отблизо и да го държи изкъсо, за да е сигурен, че малкият гений няма да хукне да прави експедиции. Тези мисли обаче бяха прибързани — нищо нямаше значение, преди сондажите да потвърдят откритието.

Конъл се обърна и излезе от лабораторията. Все още нямаше истинско доказателство, но инстинктът му подсказваше, че Плътната маса може да е платинена руда с такива размери, че възможните печалби да се окажат смайващи.

Конъл чакаше на телефона от двайсет минути. Не че имаше какво да прави в 4 сутринта. На другия край на линията бе 11 предобед — в знойния пек на Южна Африка. Конъл нямаше нищо против да почака. Трябваше да се добере до този човек — до единствения човек, който можеше да доведе работата докрай — та дори да се наложеше да лети до Кейптаун. Ако нещата стигнеха дотам — добре; но Конъл имаше чувството, че ще се справи, без да става от бюрото си.

Телефонът изпука и някой вдигна слушалката.

— Мак Хендрикс на телефона.

— Мак, Конъл Къркланд се обажда.

— Легендарният Главорез. Слушал съм много за теб. На какво дължа тази чест.

— Искам да дойдеш да работиш за мен, Мак.

— И ме накара да си оставя сондите заради това? Малко съм зает тук, господин Къркланд.

— Трябваш ми на следващия самолет за Детройт.

Мак се изсмя.

— Виж, не знам как работите в Щатите, но аз не си тръгвам просто така от работодателите. Сега, ако нямаш нищо против…

— Ще копаем на пет километра под земята, Мак — прекъсна го Конъл.

Последва кратко мълчание.

— Пет километра ли каза?

— Точно така. Искам да се заемеш ти, защото си най-добрият. Ако до утре не дойдеш в Детройт обаче, ще се задоволя с номер две. Знам, че на Клаус Хонегер много му се иска да счупи рекорда ти.

— Чакай малко! — ядосано каза Мак. — Хонегер не може да изкопае пет километра даже и да му разчистите три предварително. Готов съм да те изслушам, но карай по-бавно! Дори не ми даде възможност да го обмисля.

— Няма и да ти дам — отговори Конъл. — Малко бързам. Ще изпратя инженер в мината още утре — или теб, или Хонегер.

— И какво ще търсите, по дяволите?

— Това не мога да ти кажа.

— Значи искаш от мен да напусна работа и да тръгна за Детройт, без да знам никакви подробности или дали просто не се шегуваш с мен?

— Нашият самолет ще те вземе. Просто ела тук. Виж за какво става дума, а после можеш и да се откажеш. Ако не ти хареса, ще те върнем обратно. Или искаш да ми кажеш, че не си струва да си пуснеш няколко дни болнични, за да разбереш, че не се шегувам?

Още едно кратко мълчание.

— Пет километра, така ли?

— Поне.

— Не Мога да повярвам, че се съгласявам, но ще дойда утре, нахално арогантно копеле такова — въздъхна Мак.

Конъл се усмихна.

— Самолетът вече те чака в Кейптаун. Бъди там след два часа.

Ранди Райт седеше на задната седалка и въпреки канските усилия на климатика се потеше като прасе. Почти чуваше как боята на ландроувъра се разтапя под лъчите на яростното слънце. Скоро щяха да спрат и да се наложи да слязат. Това му се стори почти толкова забавно, колкото да му извадят мъдрец.

Погледна през задното стъкло. Ландроувърът вдигаше прах, сякаш бе селскостопански самолет, който сипе облаци пестициди. Гледката отпред не бе много по-добра — безкраен пейзаж в жълто и кафяво, осеян тук-таме шубраци и толкова жилави растения, че сигурно биха цъфнали и на луната.

За стотен път си намести очилата. От друсането и тръскането на колата те непрекъснато се хлъзгаха по потния му нос. Той нямаше нищо против непрекъснатото подскачане на седалката, но тази жега би заличила усмивката и на клоун.

Изглежда обаче друсането не притесняваше останалите в роувъра. Шофьорката, набита и сериозна, казваше се Берта Либранд, изглежда, не усещаше нищо. Едрият мъж в синя униформа отдясно на Ранди нямаше проблеми, но вероятно това се дължеше на килограмите му — само гюле би поместило Патрик О’Дойл.

Либранд също бе облечена в синята униформа на „Земно ядро“. Едра брюнетка и май се занимаваше с бодибилдинг. Ангъс я наричаше „играч от защитата“ и „горила с цици“. Разбира се, казваше го съвсем тихо и само когато Либранд не бе наблизо.

О’Дойл се взираше в нея, но бързо извръщаше поглед, щом тя поглеждаше в огледалото за задно виждане. Ранди не бе сигурен, но му се стори, че О’Дойл се изчерви, когато веднъж тя улови погледа му.

Предполагаше се, че О’Дойл ще ги охранява. Приличаше повече на надзирател в затвор. Никой не бе успял да излезе от лабораторията дори за да отиде до тоалетната, без да уведоми О’Дойл. Сега той отговаряше за сигурността на лагера. От него лъхаше увереност и решителност, от което Ранди го побиваха тръпки (разбира се, за това допринасяха и липсващото ухо и белегът). Носеха се слухове, че О’Дойл е служил в някакъв таен отряд на флота. Освен това се говореше, че веднъж убил петима с голи ръце. Един поглед към здравеняка бе достатъчен да се разбере защо никой в лабораторията не смееше да се оплаче от допълнителните мерки за сигурност.

Ранди се дразнеше не само от жегата, но и от Ангъс. Най-добрият му приятел се бе навел на предната седалка и сякаш не усещаше жегата и друсането. Изглеждаше пълен с енергия, широко отворените му очи поглъщаха скучния пейзаж, който се простираше пред тях. На Ранди щеше да му стане по-добре, ако на Ангъс му бе лошо поне малко, но изглежда, нищо не го смущаваше.

Ранди жадуваше за една бира, но наоколо определено нямаше барове. Пътуваха вече повече от половин час по това неравно подобие на път. Бяха минали покрай Милфорд — последното градче по пътя — преди повече от час, а още имаха петнайсет минути до лагера на „Земно ядро“.

Освен с горещината умът му бе зает с още две неща: девствената пещерна система и огромното съкровище, което вероятно се криеше там. По груби изчисления имаше минимум милион тона руда с концентрация от дванайсет унции платина на тон. Това правеше над десет милиарда долара при цена от 860 долара на унция. А това бяха само минималните оценки. Максималните? Оптимистичната оценка бе много над дванайсет унции на тон — по-скоро шейсет унции, а в находището може би имаше пет милиона тона руда. При такава оценка печалбата бе 255 милиарда долара.

Тези цифри щяха да разтърсят световния пазар на платина, Конъл бе работил извънредно, за да запази мината в тайна и да й направи оценка възможно най-бързо. Последното, което искаше, бе конкуренцията да се опита да саботира работата. Официалната регистрация на мината в Уа-Уа бе за каменни въглища.

Ранди не се интересуваше толкова от парите, макар че неговият дял вероятно щеше да го превърне в милионер. Това, което го вълнуваше, бяха тунелите. Това бе най-голямата пещерна система и двамата с Ангъс щяха да са първите влезли в нея. Адреналинът от скачането с бънджи бе нищо в сравнение с това.

След като картографира тунелите, Ангъс започна да систематизира екипировката и да чертае схеми на жизненоважни нови изобретения. Сглобяването им бе оставил на Ранди, който побърза да подготви всичко, преди да тръгнат от Детройт рано тази сутрин. Някои от изобретенията бяха измислени за броени часове и поразиха Ранди. Кратката, но блестяща научна кариера на Ангъс му бе донесла значително богатство и Ранди се възползва от това, за да примами различни технически фирми да сглобят оборудването за два дни.

Натъпкаха всички джаджи във войнишки колан. Всеки уред бе с тегло не повече от 200 грама. Цялото оборудване тежеше четири килограма и половина. Имаше малки детектори на движение, миниатюрни прожектори, кислородни маски, аптечки, вакуумирани плавателни средства, подемен механизъм от въглеродно-титанова сплав и свръхлеко графитно въже. Всичко сякаш бе предназначено за колана на Батман, а не бе стандартна спелеоложка екипировка. Ранди нямаше представа как Ангъс възнамерява да се измъкне от зоркия поглед на Конъл. Ако успееха да избягат обаче имаха готовност за експедиция, която нямаше равна в историята.

Щяха да са първите. Щяха да познаят чувството, което бяха изпитали Колумб, Магелан, Армстронг и Лейф Ериксон. Щяха да разберат какво значи да откриеш нещо, което никой не е виждал; нещо, което всъщност го няма, преди да го откриеш.

В откритието се криеше сила. То означаваше безсмъртие. Неговото безсмъртие щеше да бъде увековечено на картата — част от подземния лабиринт завинаги щеше да се нарича пещерата Райт. При тази мисъл на устните му се появи усмивка.

Макар да бе доктор по археология и ръководител екип на експедиция на „Нешънъл Джеографик“, доктор Вероника Рийвс писукаше като малко момиченце винаги когато го чуеше по телефона.

— Санджи! Божичко, радвам се да те чуя. — Направо се задъхваше от радост. Не го бе виждала повече от година. Той я бе отгледал като собствена дъщеря.

— Рони, скъпа! — отвърна Санджи с плътния си напевен акцент. — Не съм те чувал от цяла вечност. Господи, трудно е да те намеря в тези планини. Опитвам се да се свържа с теб от няколко дни. Вървят ли разкопките?

Тя почти усещаше усмивката на лицето му — добродушно и с пълни бузи, които по-недружелюбните биха нарекли увиснали, черните му очи, кожата с цвят на светъл шоколад и прошарените му тъмни коси.

— Тук няма телефони — каза тя. — Трябваше да ми се обадят по радиото. Слизаме много надолу в пещерите, но трябва да намерим начин да се справим с високите температури там. Какво толкова спешно има? Изоставих разкопките и пътувах цял час до телефона. Нещо не е наред ли?

— Зависи как гледаш на нещата. Не е наред, ако много държиш на сегашната си теория за изгубения планински град Серо Чалтел.

— За какво става дума?

— Намериха нож в Юта.

Вероника зяпна. През последните седем години думата нож бе загубила традиционното си значение за нея. Сега тя я свързваше единствено с оръжията с форма на двоен полумесец, които откриваха около Серо Чалтел. Ножовете свидетелстваха за единствена по рода си култура, която вероятно бе господствала в южния край на Андите около 5000 г. пр.н.е.

— Това е невъзможно — каза Вероника.

— Стига, скъпа. Със сигурност съм те научил на по-добър научен поглед върху нещата.

— Сигурен ли си, че е същият? — Тя не вярваше на ушите си. Ножовете от Серо Чалтел бяха единствени по рода си в целия свят — майсторски изработени платинени остриета от времето, когато човечеството още се е опитвало да прави стрели с каменни върхове. За нея бе необяснимо това, че са открили такъв нож в Юта.

— В момента е в ръцете ми — каза Санджи.

Умът й се опита да отхвърли значението на това откритие, да я предпази от неизбежното разочарование, но въпреки това въодушевлението й растеше.

— Сигурно е фалшив или е взет оттук.

— Е, значи са го фалшифицирали през 1942-ра. През цялото време е бил в архивите на университета „Бригам Йънг“.

— Господи! — прошепна Вероника.

— Точно така очаквах да реагираш — засмя се Санджи.

— Намерени ли са йероглифи?

— Не знам — каза Санджи. — Знам само, че открихме ножа благодарение на един златотърсач. Смятаме, че районът вече се подготвя за мина.

Кръвта й изстина и закипя едновременно. Миньори. Мразеше тази дума, мразеше това, което миньорите причиняваха на безценните археологически открития, да не говорим за непоправимите щети, които нанасяха на околната среда.

— Ще хвана следващия полет — каза тя. — Ще се обадя кога точно пристигам. Обичам те.

— И аз те обичам, Рони — отвърна Санджи и затвори.

Ножът на Санджи, заедно със собственото й проучване, изведнъж можеше да се окаже археологическото откритие на века. А някакви мръсни алчни миньори можеха да провалят всичко.

„Ще я видим тази работа — помисли си Вероника. — Ще я видим“.

Конъл пристигна с хеликоптер. Площадката за кацане бе на 400 метра от лагера и достатъчно удобна.

Лагерът на „Земно ядро“ бе разположен на по-голяма площадка — почти плато, което бяха разширили и изравнили, за да има повече място. Бе оградена от полегати стени от зеленикав варовик. От въздуха лагерът приличаше на коркова тапа, която изхвърча от замръзнала кафяво-зелена вълна.

Конъл от години не бе стъпвал в минно поле. След смъртта на Кори ръководеше работата си от офиса си в Ренесанс Сентър. Този обект обаче бе твърде голям, просто дяволски важен, за да го остави на случайността. Бе наел най-добрия инженер в лицето на Мак Хендрикс. Мак можеше да ръководи работата както намери за добре, но Конъл трябваше да е тук, за да наблюдава, да наглежда и да има готовност да разреши всеки проблем, който можеше да застраши начинанието. Докато кацаха, перките на хеликоптера вдигнаха огромни облаци прах и пясък. Конъл слезе с носна кърпичка на уста и присви очи, за да се предпази от прашинките. В края на площадката в открит джип го чакаше Мак.

Хеликоптерът Отлетя и остави след себе си кълбести облаци прах.

Конъл някак се изненадваше, че Мак Хендрикс отговаря на американския стереотип за австралиец — рус, с квадратна челюст, широки плещи и бръчици около очите от много излагане на слънце и непрестанен смях. Усмивката му бе искрена и изглежда бе способен бързо да се приспособява във всякакво общество, независимо дали това налага официално облекло, или джинси.

— Здрасти, Къркланд — бодро каза Мак — Как мина полетът?

Конъл се намръщи, докато се опитваше да изплюе няколко прашинки.

— Щом съм пристигнал, значи — добре. — Хвърли куфарчето си и една брезентова чанта на задната седалка и се настани отпред. Без климатика на хеликоптера пустинята бе нажежена до крайна степен.

Джипът задруса по тесния, но добре изграден път, който свързваше лагера с площадката за кацане. Конъл погледна встрани. Отляво, на по-малко от метър и половина, се издигаше почти вертикална стена от зелени скали. Мак караше небрежно.

— Докъде стигнахте през последната седмица, Хендрикс?

— За първите три дни стигнахме дълбочина малко над километър, но вече напредваме много по-бързо — каза Хендрикс. — Лазерната сонда на Ангъс е най-изумителното нещо, което съм, виждал. Направо изпаряваме скалите. Не съм виждал по-бърза изкопна работа. Работим на три смени и успяваме да изкопаем повече от шестстотин метра на ден.

— Колко остава до рудата?

— На 2500 метра сме от мястото, където Ангъс каза, че трябва да се намира първият голям тунел, който води към огромна пещера. Трябва да поставим малко взривове, за да стигнем тунела. След първата пещера има още един тунел, който води към рудата. Намира се на около 1580 метра вертикално от планираното дъно на мината, но ние ще следваме хоризонталните тунели. Това означава шестнайсет километра ходене и пълзене. Предполагам, че с всички завои в пещерите това прави поне един ден преход от дъното на мината до Плътната маса. Ще сме под земята доста време.

Един ден натам и един ден обратно. Два дни под земята само за да стигнат Плътната маса. Това позволи на Конъл действително да си даде сметка за размера на пещерната система.

Макар лагерът да се намираше на осемстотин метра югозападно от изкопните работи, Конъл ясно долови шума веднага щом джипът спря. Ефикасността и сигурността, които царяха в лагера, му се поправиха. Периметърът бе ограден с бодлива тел, бяха оставени само два портала: един надолу към пустинята и вторият нагоре към мината. Персоналът се помещаваше в четири малки метални бараки — една за миньорския екип, една за охраната, една за лаборантите и една за лаборантките. Над бараките бяха опънати тенти, за да не се напича металът. В една по-голяма барака с големината на малък самолетен хангар се помещаваха превозните средства и тежкото оборудване. Шестата барака служеше за столова.

Лабораторията бе единствената сграда с истински стени. Беше ослепително бяла на късното следобедно слънце. За административна сграда служеше каравана от типа, който се използваше за конструктивни работи. Из песъчливия лагер бързаха потни хора. Големият дизелов генератор, който захранваше помпата за свеж въздух за минната шахта и снабдяваше лагера с ток, издаваше пулсиращи звуци. Срещу хангара имаше дизелова цистерна с вместимост 38 000 литра. Издължена и закръглена, тя приличаше на изоставена в пустинята подводница.

— Добре, Хендрикс, добра работа — каза Конъл, слезе от джипа и тръгна към лабораторията.

В сравнение с жегата навън вътре си беше направо студено. От рязката промяна на температурата го заболя главата. Лабораторията бе малък лабиринт от скъпо оборудване. Конъл бе виждал част от уредите, макар да не знаеше какво е предназначението на повечето. Червенокосата глава на Ангъс се появи изпод една машина. На малкото му лице разцъфна усмивка. Той скочи на крака и отиде да поздрави Конъл.

— Господин Къркланд! Радвам се, че пристигнахте благополучно.

Конъл за миг изгледа дребосъка, изненадан от реакцията му. Ангъс изглеждаше истински щастлив. „Малкото спелеологче вече си прави сметката да се вмъкне в пещерите — помисли Конъл. — Трябва да го наблюдавам изкъсо“. Нямаше да позволи на никой да доближи пещерите, докато не се гарантира безопасността. Особено на Ангъс Кул.

— Виждам, че си в добро настроение, Кул — каза Конъл и стисна подадената му ръка. — Предполагам, имаме добри новини що се отнася до рудните проби?

— Изумителни — отвърна Ангъс. — По-добре е, отколкото очаквахме.

Бръкна в джоба си и извади запечатано пликче. Приличаше на опаковка на презерватив. Отвори го и извади метална пластина с размера на батерия за часовник.

— Бихте ли се обърнали, господин Къркланд? Трябва да ви закача това.

— Какво е това?

— Самонасочващо се устройство, което изобретих. Нарекох го система Марко/Поло. Мак ме помоли да измисля нещо, така че да не загубим някой в тунелите. Програмирах този микропредавател с вашето име. Откриващото устройство, което нарекох Марко, изпраща сигнал. Вашето устройство, което се нарича Поло, получава сигнала и връща съобщение с името ви. Така, ако се загубите, нараните или излезете от строя, ще можем да ви открием. Уредът Марко улавя телесната температура, пулса и алфа-вълните, както и координатите и надморската височина.

— Какъв обхват има?

— На открито — няколко километра — отговори Ангъс и притисна пластината към тила на Конъл. — Под земята зависи от това колко скали има между вас и устройството Марко. Никой не може да се изгуби напълно, стига да не се опитва да върви самостоятелно нанякъде. Всички в лагера имат такива устройства за всеки случай. — Ангъс махна ръката си. Конъл завъртя глава наляво-надясно, но не усети нищо.

— Падна ли?

— Не, там си е. Прикрепено е с изкуствена кожа, която диша като истинска. Няма да падне, докато не бъде махнато. А сега погледнете това. — Ангъс се обърна към един монитор, на който назъбена линия показваше спектрометричен анализ.

— Тази линия показва масспектрометричния анализ на пробите — каза Ангъс. — Вземахме проби на всеки трийсет метра до дълбочина 4800 метра. Това между другото е по-голяма дълбочина от всяка друга, сондирана на един път, и с това поставям нов световен рекорд. Помислих си, че ще е добре да го знаете.

— Сутринта ще се обадя в Рекордите на Гинес — каза Конъл.

— Ще забележите нормалните върхове, отговарящи на ниско минерално съдържание. Ето тук обаче има три големи върха. — Ангъс посочи трите най-високи върха, под които имаше изписани компоненти като KFe₃(SO₄)₂(OH)₆ и CuS(AsO₄)(OH). Единственият компонент, който разпозна, бе CaCO₃ — варовик — и се намираше под най-високия връх. Под втория бе изпивано само Pt, а под третия Pt₆₀Ir₁₂(?).

— Цялата планина е изградена предимно от варовик и варовикови съставки от периода креда. Вторият връх е контролна проба от чиста платина. Третият — Ангъс млъкна, усмихна се и погледна Конъл право в очите, — третият връх е проба от това, което открихме на дълбочина пет хиляди метра — последния пласт от сондажа.

Конъл се наведе към екрана и сравни цифрите под втория и третия връх. Бяха почти еднакви.

— Значи — каза той, като успя да запази гласа и изражението си спокойни въпреки нарастващото си въодушевление, — искате да кажете, че пробата е почти изцяло платина?

— Платина и иридий.

— А къде тези данни съответстват на картата с Плътната маса?

Ангъс се извърна към клавиатурата и изведе вече познатата схема на зелената плътна маса и заобикалящите я жълти тунели. Около зелената маса се появиха дванайсет вертикални червени линии.

— Сондирахме и вземахме проби на местата, където са червените линии. Единайсет от пробите се оказаха безполезни скали. Без следа от платина. Само една проба даде резултатите, които ви показах току-що. — Щракна с мишката и на екрана се появи още една червена линия, която ставаше яркооранжева там, където се пресичаше със зелената маса. — Нашето съкровище е такова, каквото смятахме, че ще е, че и повече — тихо каза той, взрян в екрана. — Чиста платина. Солидна като скала. Убеден съм, че цялата Плътна маса е със същия състав като пробата от сондажа. Къс чиста платина, дълъг шест и половина километра и широк осемстотин метра.

Ангъс се облегна на стола си, доволната му усмивка отстъпи място на по-типичното за него арогантно ухилване.

— Понякога изумявам дори себе си — засмяно каза той.

— А каква е тази въпросителна? — попита Конъл и посочи символа Pt₆₀Ir₁₂(?) на екрана.

— Нищо тревожно — отговори Ангъс и махна с ръка. — Компонентът от платина и иридий, изглежда, не е коригиран при вторичната йонна масспектрометрия.

— Без термини, моля — каза Конъл.

— Вторична йонна масспектрометрия. Бомбардираме изследвания материал с положително заредени йони. Частиците предават своя положителен заряд на изследвания материал, който в този случай е пробата от сондажа. Положителният заряд освобождава един атом и води до раздробяване. Тъй като схемата на раздробяване е специфична и може да бъде възпроизведена, можем съвсем точно да определим търсените елементи във всеки материал.

— Ако е толкова точно, защо има въпросителна?

— Защото сплавта от платина, и иридий е нещо, което не е виждано досега. Всъщност компютърът просто прави научнообосновано предположение. Бомбардировката с йони води до разпад на платинени и иридиеви атоми и компютърът прави предположение как тези елементи са свързани. Просто съединението е необичайно.

— Обаче си сигурен, че става дума за платина, така ли? — Конъл се радваше, че е дошъл тук точно когато всичко се изяснява. — Сигурен си, че е платина?

— Толкова сигурен, колкото и че съм гений — отговори Ангъс.

Конъл продължи да гледа екрана. Платината никога не се срещаше естествено в солидни скални пластове, но въпреки това бе там долу, под тях. Това бе толкова голямо находище, че „Земно ядро“ можеше да диктува доставките поне през следващите трийсет години, а може би и до края на двайсет и първи век. Милиарди долари. Трилиони долари.

— Кул, искам още два сондажа от области, които се пресичат с тази Плътна маса.

— Няма начин — отговори Ангъс. — Сондата се счупи, когато се опитахме да навлезем по-надълбоко в нея.

— Мислех, че диамантеният връх може да пререже всичко.

— Може, но тази сплав от платина и иридий е наистина твърда, може би твърда колкото самия диамант. Разполагаме с достатъчно голяма проба, но съединението просто разби диаманта. Може да намери сериозно индустриално приложение. Много е необичайно. Не бих се тревожил за това обаче. Разполагаме с достатъчно данни, а минната шахта вече се подготвя.

Оборудване за милиони долари бе унищожено, а на Ангъс не му трепваше окото. Това ни най-малко не изненада Конъл. Щом Ангъс смяташе, че Плътната маса е от платина, то Конъл също не го бе грижа, че сондата е унищожена.

Наместо да е потънал в зеленина и атмосферата да е като в сауна, пейзажът бе кафяв, а влажността — нулева. Жегата обаче си беше същата и доктор Вероника Рийвс веднага се почувства като у дома си. Трябваше да се чувства така, помисли си тя, като се имаше предвид, че бе израснала доста близо до това пусто място. Изтърпя клатушкането по подобието на път до миньорския лагер на „Земно ядро“.

Върху стегнатата й конска опашка бе кацнала запотена мръсна сламена шапка с широка периферия. Винаги носеше шапката си по този начин, но никога не успяваше да укроти непокорните руси кичури, които очевидно си имаха собствено мнение.

Тя се въртеше въодушевено на седалката на очуканата тойота на Санджи. Бе видяла ножа само минути след като Санджи я посрещна със задушаваща прегръдка. Посрещаше я с тази прегръдка винаги, когато тя се връщаше в „Бригам Йънг“, за да го види (което, строго си напомни тя, бе твърде рядко). При тази прегръдка сякаш всичко си идваше на мястото, тя сякаш казваше: „Винаги ще съм тук“. Усети тази прегръдка, това неизречено обещание за безкрайна подкрепа, за първи път, когато бе на пет години и родителите й починаха.

И двамата й родители, както и тя самата, бяха единствени деца. Когато загинаха в самолетната катастрофа, тя се оказа сама — без лели, чичовци, баби и дядовци. Но имаше Санджи.

Баща й, който също бе биолог, работеше със Санджи от години. И двамата бяха преподаватели в университета „Бригам Йънг“ и доколкото тя си спомняше, Санджи бе част от семейството във всяко отношение. В завещанието си родителите й го бяха посочили за неин законен настойник — отговорност, която за него беше чест. Това бе приятелски дълг, за който той милееше повече, отколкото за живота си. На нея често й се искаше да бе опознала родителите си. Искаше й се да разбере що за хора са били, за да се доверяват до такава степен на приятелите си.

Санджи се оказа най-добрият баща, който едно малко момиченце можеше да си пожелае. Тъй като нямаше собствено семейство, той я обичаше безумно. Тя израсна обградена с обич и грижи, насърчавана във всичко, с което се захващаше, и във всяка мечта, която преследваше. Той настоя тя да учи в Мичиганския университет. С професорската си заплата намираше средства да я изпраща навсякъде, където го изискваха проучванията й: на полуостров Юкатан, в киргизките степи, в планината Тавър. Дори когато тя пожела да отиде в Аржентина, за да търси платинените ножове по стръмните, обрасли с джунгли склонове на Андите, той я подкрепи с цялото си сърце. Насърчи я с ясното съзнание, че ще я вижда рядко, ако изобщо я вижда.

А сега отново беше до нея и й помагаше да преследва същите тези ножове, но на собствена територия. Тя едва повярва, когато й се обади. Но когато изтощена от пътуването пристигна в „Бригам Йънг“ и хвана ножа от Юта, веднага разбра, че няма измама, грешка или уловка.

Културата на Серо Чалтел заемаше уникално място в човешката история. Уникално, докато не откриха ножа в Юта, напомни си тя. Цивилизация, изгубена преди повече от девет хилядолетия. Скрит град, изграден във вътрешността на една планина, град, който по нейните оценки в разцвета си бе побирал десет хиляди жители.

Тя бе открила тази култура, докато изследваше останки от древно селище, чиято история разказваше за брутално клане. Мъже, жени и деца бяха изклани и заровени с повечето си вещи.

Дрехите, инструментите, посудата и дори храната — всичко, което притежаваха, изглеждаше заровено до тях. Сякаш нашествениците презираха и най-малката следа от своите жертви. Точно тази мистерия плени въображението й. Какъв мотив би имал този враг да е толкова брутален, толкова радикален? Най-вероятно религиозен — но тя още не можеше да каже със сигурност.

Гробницата себе съхранила с хилядолетия, докато селцето не се бе открило благодарение на ерозията. Вероника и екипът й направиха разкопки на мястото и постепенно сглобиха уликите от клането преди 7500 години.

Оръдията на унищожението бяха очевидни — платинени ножове с великолепна изработка. Първоначално откриха само две малки краища на остриета, които се бяха счупили в костите на древните жертви. Дори от малките фрагменти Вероника разбра, че ножовете представляват нещо много необичайно. Бяха технологична мистерия, култура, която силно се бе развила в металургията, докато останалите племена в Южна Америка използваха кремък и подострени пръти. От мига, в който видя остриетата, Вероника бе запленена. От такива малки открития се градяха кариери. Легендарни кариери.

Прекара две години в приспособяване към заобикалящата я култура на рядко населения Серо Чалтел: изучаваше планинците и търсеше следи; Постепенно местните хора приеха присъствието й. След две години и един месец получи подарък — нож, който не беше счупен. Точно тогава мистерията стана наистина интересна.

Въглеродният анализ на остатъците от въжето, което бе прикрепено към центъра на ножа, показа, че възрастта му е осем хиляди години. Ножът свидетелстваше за металообработване, което бе нещо нечувано около 6000 пр.н.е. Изработката можеше да съперничи на тази на оръжейните майстори от Европа или феодална Япония. Тези култури обаче бяха разцъфтели хиляди години след клането в селището. Ножовете с форма на полумесец свидетелстваха за хора, които далеч бяха изпреварили времето си.

На километър и половина от мястото на клането, нагоре по склона на Серо Чалтел, познат и под името връх Фитцрой, имаше поредица пещери. Ножовете с форма на полумесеци бяха открити в тях. Местните й казаха, че планината е прокълната и само най-смелите и безразсъдни младежи се катерят по горещите й склонове. Вероника, разбира се, не обръщаше внимание на такива митове, но внимателно ги документираше за бъдещи справки. Изкатери се сама в планината и влезе в пещерите и в историята. На двайсет и пет години бе открила древна загадка, която я изстреля към славата.

Пещерите се оказаха далечни разклонения на масивен подземен комплекс, който се простираше на километри, както нагоре, така и надолу. Комплексът стигаше голяма дълбочина. Толкова голяма, че температурата в долните райони правеше изследването почти невъзможно. Досега тя се бе лекувала два пъти от топлинен удар. По-голямата част от комплекса още не бе изследвана.

Макар тя и екипът й (финансиран със заслужена субсидия) да не откриха човешки останки и да имаше много малко артефакти, изобилстваха следи от организирана култура. В някои характерни пещери в комплекса имаше уникални груби йероглифи и пещерни рисунки, които се бяха запазили напълно през вековете в сухия въздух.

Тя значително бе напреднала в езика на йероглифите. Много от тях можеха да се разпознаят: туземци с копия, множество версии на слънцето, насекоми и различни животни, най-вече прилепи. Повечето от йероглифите обаче казваха нещо, което тя все още не бе разгадала. Знаеше, че рисунките на слънцето, на слънцата в много багри и с шест насочени навън лъча, са най-важната част от древния език и вероятно на цялата култура.

Един уникален фактор разграничаваше езика на Серо Чалтел от всеки друг древен език, който познаваше — използването на цветове. Изглежда, цветовете бяха също толкова значими, колкото самите йероглифи. Всъщност те бяха част от йероглифите. Това не бе просто някакво кафяво или червено, а цяла гама цветове с тънки нюанси и отсенки. Безцветните йероглифи биха приличали на писмен език без пунктуация или интервали между думите. Знаеше, че ще дешифрира езика, но още търсеше своя крайъгълен камък или нещо, което да й даде основа, на която да стъпи, за да научи основните му елементи.

Въглеродният анализ показа, че най-новите пещерни артефакти са на три хиляди и петстотин години. Тя предположи, че жителите са изоставили града по това време, около 1450 г. пр.н.е., и помисли, че вероятно са били принудени да го направят от друга култура. Не разполагаше с достатъчно доказателства обаче, за да стигне до сносна хипотеза защо жителите са си тръгнали. Нямаше тела, нямаше изгорени останки, нямаше никакви кости.

Сега обаче се бе появила следа — на единайсет хиляди километра, в Юта. Ножът не можеше да бъде сбъркан. Нямаше съмнение, че има тясна връзка между Серо Чалтел и Юта. Знаеше го, защото никога не бе разкривала, че аржентинският нож е от платина.

Ако се смяташе само металът, само един от близо седемкилограмовите ножове струваше повече от 200 000 долара. Такива цифри биха привлекли иманяри и грабители на гробници като мухи на мед. Пещерите щяха да бъдат осквернени, а безценните артефакти — заграбени или унищожени от невежи и алчни хора. Дори по-лош вариант бяха минните компании, които лобираха пред аржентинското правителство за права над минералите и раздираха планините с експлозивите си. Откритите мини и химикалите превръщаха земята в пустиня. На света ножовете от Серо Чалтел бяха представени като много ранни образци на стомана. Никой не знаеше истината — с изключение на нея, екипа й, Санджи и шепа доверени учени.

Възможността нейната изгубена култура да е съществувала и в Югозападна Америка я изуми. Всъщност това не бе точно така. Въглеродният анализ на малкото органични останки по ножа от Юта показа, че е на 6500 години. Ножът, а следователно и културата, бяха съществували в Юта по времето, когато в Серо Чалтел тя е била в разцвета на силите си в района на Огнена земя.

Очевидната възможност я вцепени — двете места не бяха независими. Бяха част от империя, от култура, контролирала района между Огнена земя през Централна Америка и стигала до южната част на Съединените щати — район, пред който Римската империя в своя разцвет изглеждаше нищожна.

„Нобелова награда“ — помисли си. Нямаше съмнение в това.

Нямаше представа как ще спре миньорския екип, но нямаше просто да седне да чертае план, докато компанията заличава историята. Щеше да измисли нещо на място. Безпокойството от чакането и неравният път не й помагаха. Знаеше само едно — че не би искала да е на мястото на човека, който отговаря за мината, когато се срещне с разярената доктор Вероника Рийвс.

Ангъс се наслаждаваше на облекчението, което донесе нощният ветрец. Луната блестеше в цялото си великолепие и превръщаше пустата кафява Местност в сребрист пейзаж, загадъчен и прекрасен. Душата му намираше покой сред чистия въздух и тихия вятър.

Отново насочи вниманието си към предстоящата задача и активира най-новото си изобретение. Устройството бе с форма на трийсетсантиметрова пирамида и имаше четирикилограмов лост, който се удряше в прашната земя на неравни интервали. Наричаше се „ударник“ и изпращаше в почвата сеизмични вълни.

Ангъс провери сателитната връзка с лаптопа си, отчете координатите и програмира ударника. Малкият зелен екран на уреда показваше 113°75′22″ г.д., 38°23′15″ г.ш., 1821 м. Той откачи кабела, който свързваше ударника с компютъра и една малка сателитна антена.

Извади от джоба си друга малка машина. Приличаше на калкулатор с шип в долната част. Той я наричаше „локатор“. Чувствителният приемник улавяше ритъма от отделните ударници, изчисляваше разликата във времето между сигналите и използваше тези разлики, за да триангулира местоположението. Ангъс заби шипа на локатора в пясъка и зачака. Черните цифри на екрана на локатора ясно се открояваха на зеления екран.

Ударникът, който току-що бе програмирал, бе една от точките на шестоъгълник с ширина 16 километра. В останалите пет точки ударниците вече бяха поставени. Той ги бе програмирал да се включат в 03:00, 03:05 и 03:10, за да провери и изпробва цялата система. Погледна си часовника. Точно в 08:00 лостът на ударника затропа в сложен ритъм по земята. Съобщението бе на прост двоичен код — езика, който се използва от компютрите — и даваше идентификационния номер на ударника и координатите му. Двоичният код се превръщаше лесно в сеизмични сигнали. Всеки удар траеше десета от секундата, като един удар бе единица, а два удара — нула. Ангъс нетърпеливо погледна екрана на приемника. Чакаше да се получат и обработят сеизмичните сигнали от шестте ударника.

На екрана на локатора светнаха цифри: -113°75′22″ г.д., 38°23′15″ г.ш., 1821 м.

Той измъкна приемника от пясъка и затича на юг, надолу по склона, и след четири минути отново заби шипа на локатора в земята. Бе твърде далеч от ударника, за да го чуе как експлодира в 03:05, но приемникът улови малките сеизмични вибрации. Ангъс се усмихна, когато на локатора се изписа: -113°75′21″ г.д., 38°23′15″ г.ш., 1784 м.

Работеше идеално и даваше географската ширина и дължина, както и височината в метри.

Не бе достатъчно чувствителен за измервания на близки разстояния, но районът, който щяха да изследват с Ранди, бе с диаметър осем километра и дълбочина около пет. При такива разстояния новата навигационна система наистина щеше да е полезна.

Ангъс извади от колана си едно уоки-токи и самоделния му заглушител. Заглушителят променяше шифъра на всеки десет секунди. Уоки-токито на Ранди имаше същата схема на шифриране и сигналът можеше да се разчете само от него. Бе невъзможно да се разбие променящата се схема на шифриране, тоест комуникацията бе напълно безопасна. Понякога Ангъс изумяваше дори себе си.

— Удсток, тук Снупи, приемаш ли? — тихо каза Ангъс по своето уоки-токи. Чувстваше се малко като Джеймс Бонд.

По уоки-токито изпращя кроткият глас на Ранди.

— Снупи, тук Удсток, приемам.

— Какво показва твоят локатор?

— Показва минус 113 градуса, 76 минути, 72 секунди географска дължина, 38 градуса, 29 минути, 91 секунди географска ширина, 2034 метра надморска височина.

Ранди докладваше от своя пост нагоре по склона и на около километър и половина по-нататък. Ангъс се усмихна. Системата се оказваше дори по-точна, отколкото бе очаквал.

На теория всеки ударник можеше да изпраща сигнали през няколко километра скални пластове. Това бе повече от достатъчно, за да се фиксира местоположение и в най-дълбоките части на пещерите Уа-Уа. Локаторът трябваше да получи сигнали от поне два ударника, за да изчисли разстоянието и да даде координати.

Ангъс планираше да прекара доста време под земята. Нямаше да рискува да се загуби. Трябваха му точни измервания, за да картографира изцяло системата от тунели.

Дори се бе погрижил за сеизмометъра на „Земно ядро“, който отчиташе сеизмичната активност в района. Персоналът щеше да остане изненадан, когато машината започнеше да спира на всеки шест часа. Това време бе координирано с автоматизираните ударни цикли. Той не можеше да си позволи да засекат сигналите от ударниците и да дойдат да разследват. Дори бе препрограмирал компютъра на сеизмометъра точно кога да се изключи. Докато персоналът успееше да пусне машината, щяха да са приключили с шумните ударници.

— Удсток, върни се в Кучешката колибка, смяната на Люси скоро ще приключи.

— Прието, Снупи, тръгвам. — Ангъс изключи уоки-токито и го закачи на колана си. Хвърли лаптопа в раницата и тръгна към лагера. Бяха платили на един от пазачите да гледа настрани, докато се измъкват, но смяната му скоро щеше да свърши. Пак си погледна часовника. Ако Ранди побързаше, щяха да се върнат в лабораторията и даже да им останат няколко минути.

Не можеше да спре да се хили. Този идиот Къркланд нямаше представа какво става под носа му. Никаква представа. Ангъс вече бе скрил цялата им екипировка и запаси във втория пасаж. Конъл не знаеше нищо за съществуването му, нито бе виждал картите му. Сега системата с ударниците работеше перфектно. Оставаше само да се измъкнат и да поемат на най-голямото спелеоложко изследване в историята.

В генералния план оставаше само едно. Всичко се бе оказало фасулена работа. Вече бяха приключили с трудната част — да се измъкват всяка нощ през последната седмица, да крият запаси и да отчитат системата от ударниците.

Последната част от плана обаче бе наистина стилна. Ангъс нямаше търпение.

Конъл последва Мак в мината, като внимателно имитираше стъпките на австралиеца: съзнаваше, че над главите им са надвиснали милиони тонове варовик. Слабата светлина затрудняваше вървенето. Мястото го изуми. Отдавна не беше стъпвал в мина и бе забравил колко подробен е този процес.

Конъл знаеше, че работата му е да открие находището, да намери необходимите хора и да финансира мината. Нещо като да сложи всичко това в миксер и да направи пюре. Той се занимаваше с документи и манипулиране на хора. И макар да бе изключително вещ в тези умения, истински се възхищаваше от хората, които създаваха мините — хора като Мак.

Мак го водеше през обезопасените места в мината, като непрекъснато се обръщаше, за да се увери, че е близо до него. Конъл се удивляваше на лекотата, с която австралиецът се движеше в каменните недра. Това бяха все дребни неща — как Мак не поглеждаше към земята, но въпреки това никога не стъпваше върху разклатен камък, как каската му седеше прилепнала към главата, докато тази на Конъл непрекъснато се свличаше независимо колко пъти я нагласяше.

— Внимавай къде стъпваш, Къркланд — каза Мак и гласът му отекна в грапавите каменни стени. — Тук няма много опора. Вертикалната галерия е точно отпред.

Миризма на газ и дизел изпълваше дългия тунел. Дълъг хоризонтален тунел — наречен хоризонтална галерия — водеше от входа към вертикалната галерия. Хоризонталната галерия се намираше на около седемдесет метра от лагера, дванадесет метра по-високо, така че наклонът бе доста стръмен.

Специални дизелови трактори, предназначени за мини, с височина метър и двайсет, пренасяха камъни, оборудване и припаси от и във вертикалната галерия. Мак бе проектирал галерията така, че да е съвсем близо до един естествен тунел. Щом достигнеха това ниво, друга къса хоризонтална галерия щеше да позволи на миньорите да влязат в подземния комплекс, който започваше на три километра под повърхността.

Стигнаха до пещерата на вертикалната галерия. Накъдето и да погледнеше Конъл, стените оставяха място точно колкото за оборудването. Имаше съвсем малко допълнително място. Това му напомни за разчупен орех, в който контурите на вътрешната страна на черупката напълно отразяват контурите на ядката.

— На каква дълбочина сме? — попита Конъл с тих, изпълнен с благоговение глас.

— Три хиляди метра — отговори Мак. — След ден ще можем да влезем в системата тунели.

Конъл надникна през ръба. По цялата дължина на галерията имаше силни светлини на всеки трийсет метра — блестяща редица гигантски перли, които се губеха в мрака. Галерията бе с широчина точно колкото да минава големият товарен асансьор — пет на пет метра. Гигантският подемен механизъм на асансьора се чернееше над отвора като паяк. Конъл го изгледа и се удиви на огромните макари стоманен кабел с дебелина два и половина сантиметра, макари, които бяха по-големи от ТИР. Налагаше се да са с такива размери, за да могат да свалят платформата от 30 квадратни метра на дъното на галерията. Голям въртящ се кран разчистваше платформата на асансьора, което позволяваше лазерната сонда да се спуска по същия кабел.

Изобретението на Ангъс използваше пулсиращ плазмен лазер, за да дълбае пръстен с диаметър три метра и половина. Лазерът приличаше на гигантска косачка с дължина седем метра и огромен ротор в средата. „Остриетата“ с дължина три метра и половина се състояха от 144 лазерни глави, като радиусът на лъча на всяка бе два сантиметра и половина. Зад остриетата имаше дълга вакуумпомпа (още едно от творенията на Ангъс). Роторът завърташе острието, контролираните от компютър лазери раздробяваха скалата на прах, а вакуумът изсмукваше пулверизирания варовик, преди да е повредил лазера.

Крайният резултат? Съвършено кръгла галерия със стени гладки като излят бетон.

Уоки-токито на Мак рязко изпука, той го откачи от колана си и натисна бутона за предаване.

— Хендрикс слуша.

— Мак, господин Къркланд с теб ли е? — изграчи някой.

— Да, Джери. Какво има?

— По-добре елате бързо в лагера — каза гласът съкрушено. — В лабораторията стана злополука. Господин Кул е ранен, а също и господин Райт.

Въодушевлението на Вероника до голяма степен се бе върнало, но тя не можеше изцяло да заличи стаеното си възмущение. Внушително бе единствената квалификация, която можеше да даде на откритието — то просто нямаше равно по обхват и въздействие.

Защо тогава се чувстваше така, сякаш е прегрешила? Сякаш… е ограбила нечий гроб? Бе разкопала десетки места, бе изровила останките на стотици човешки същества. Защо тогава това плато бе различно? Не можеше да си отговори на този измъчващ я въпрос, но нямаше да се остави това да я спре.

Това откритие щеше да я направи известна.

Фактът, че една култура от Огнена земя отпреди 9000 години е мигрирала в Северна Америка (или може би обратното — тя нямаше представа), сам по себе си бе поразителен. Фактът, че мистериозната култура бе оцеляла до края на деветнадесети век, напълно я изумяваше. Но на този етап тя нямаше никакви съмнения. Гробницата в лагера на Джесъп до такава степен приличаше на кланетата в Серо Чалтел, че Вероника със сигурност знаеше, че са дело на една и съща култура.

С помощта на Сони тя бе сглобила историята на клането в лагера на Джесъп. Хората на Джесъп бяха взривявали и извозвали камъни месеци наред. Най-вероятно чалтелианците бяха решили, че миньорите ги нападат. Или може би бяха засегнали някакъв аспект от религията им. Каквато и да бе причината, миньорската работа беше предизвикала масова атака. Чалтелианците дори бяха разрушили мината и срутването бе изпълнило галерията с тонове скали. За външния свят от мината не бе останала и следа.

Със Санджи извадиха на бял свят кирки, тасове, инструменти, револвери и десетки други обичайни за Дивия запад сечива. Дори намериха два коня. Поне смятаха, че са два — разчленените останки правеха предположението трудно.

Бяха слезли от платото по една отъпкана пътека към пустошта. Използваха РПЗ, за да сканират големи райони, без изобщо да се налага да копаят. На сто и осемдесет метра от мястото на клането намериха още една жертва и коня й — убити и заровени, вероятно там, където бяха паднали, докато са се опитвали да избягат. Без помощта на радара за проникване в земните пластове тя щеше да подмине района. Повърхността по никакъв начин не издаваше тайните, които се криеха отдолу.

Вероника изчетка праха от един човешки череп, като внимаваше да не повреди мумифицираната кожа и косата. Черепът бе пукнат, вероятно с камък. От вътрешната му страна имаше дълги драскотини. Сякаш някой бе забил нож в отворената рана и яростно бе разбъркал мозъка. Тя въздъхна, невярваща и изумена от извращението на тази изгубена култура.

Надолу по пътеката се чу суматоха. Тя вдигна поглед от четката и черепа и погледна Санджи, който леко почукваше по монитора на радарната система. Изглеждаше объркан, както и двама от служителите на „Земно ядро“, които свиха рамене и продължиха да натискат някакви бутони.

Вероника внимателно остави черепа и тръгна към тях по скалистата пътека.

Санджи я погледна озадачено и каза малко разочаровано:

— Изглежда, машинката не работи.

— Не, сър, машината си работи — отговори един от техниците.

Санджи обаче поклати глава в знак на несъгласие.

Вероника погледна монитора. Санджи движеше мишката по целия екран и образът се местеше напред-назад. Тя се намръщи, като видя причината за объркването му. Кафявото символизираше засегнатата почва, по вертикалната линия бе оградени в черно от двете страни. И водеше право надолу.

— Какъв е мащабът, Санджи?

— Точно затова казвам, че нещо не е както трябва — каза той възмутено. — Два сантиметра и половина на екрана отговарят на осемстотин метра. Ако изчислим в този мащаб, кафявата линия се, спуска надолу близо пет километра, дори по-надолу от обхвата на тази машина.

— Значи имаме вертикална галерия, която се спуска пет километра?

— Не, не галерия. Линия. Очевидно линията тръгва точно оттук и доколкото виждаме, се простира в двете посоки.

Вероника погледна данните. Ако бяха верни, наистина имаше линия с ширина шейсет сантиметра, която се спускаше надолу цели пет километра. Сякаш някой бе изкопал тесен ров и после го бе запълнил. Тя погледна планината и очите й проследиха пътя на предполагаемата линия.

Изведнъж остана поразена, сякаш се бе блъснала в стъклена врата.

Чудеше се как не го е забелязала по-рано. От мястото, където се намираха, се виждаше линия. Не на земята, а в скалите, които я ограждаха. Големите камъни приличаха на разполовени, сякаш самата линия ги бе разделила и половинките бяха паднали настрани. На някои места камъните си стояха изправени и между тях имаше разстояние. Приличаха на гигантски варовикови подпорки за книги.

Погледна зад себе си и проследи същата линия на другата страна. От това място можеше да се вижда на няколко километра. На някои места камъните бяха цели, но повечето бяха разсечени като с бръснач чак до низината. Голяма част от линията бе прикрита от свлачищата и ерозията, но те не можеха да я скрият цялата. Тя просто бе твърде голяма.

Вероника погледна Санджи, който също се взираше вцепенен по цялата дължина на линията. Бе видял същото. Стояха и мълчаха — двама висококвалифицирани учени, които се опитваха да разберат какво означава всичко това.

Мак стана рано. Някои от хората му не бяха купонясвали до късно и също си бяха легнали рано, изтощени от поредната двойна смяна. Събуди ги в 06:30. Той самият си бе легнал чак след 4. Със задоволство си помисли обаче, че бе последният, останал да пие.

Главата му щеше да се пръсне. Ако човек го погледнеше обаче, никога нямаше да се досети. Бе ведър и весел, докато събуждаше първата смяна. Предстоеше му най-важният момент в кариерата му — дори да го обезглавяха, щеше да продължи да се усмихва.

Бе завършил минна шахта с умопомрачителната дълбочина от 3,7 километра. Това бе нов световен рекорд — инженерно постижение, което според скромното му мнение можеше да си съперничи с всяка друга постройка на земята. Не ставаше дума само за изкопаването на шахтата, което се оказа изненадващо лесно с лазерната сонда на Ангъс. Ставаше дума за цялата укрепваща конструкция, която бяха изградили. Километри вентилационни съоръжения, километри електропроводи, безброй датчици за отчитане на температурата, асансьор, който се движеше по цялата дължина — списъкът нямаше край. И всичко това бе проектирал той.

Това бе шедьовър.

По време на монотонното двайсетминутно пътуване с асансьора към дъното на шахтата Мак нямаше търпение да изпита крайния триумф — достигането до огромния комплекс тунели.

Погледна ръчния си апарат за анализ на въздуха, на който имаше термометър (още едно от изобретенията на Ангъс). Цифровият дисплей показваше 39°C.

— Ако имаше бира и жени, можеше да мине за сауна — каза Брайън Янсон. — Какъв купон можем да си спретнем, а?

Мак се засмя. От всички мъже в миньорския екип най-много харесваше Янсон. Финландецът бе старателен и опитен работник и роптаеше само когато се шегуваше.

— Стига да не те гледам гол, Янсон — отвърна Мак и всички се засмяха.

Асансьорът стигна дъното на шахтата, слязоха и почнаха работа.

Пробиха в стената дълбоки дупки, така че да взривят скалата надолу и да разчистят тунел с височина три метра. Поставиха в дупките експлозиви, които се взривяваха дистанционно, и се изкачиха на деветдесет метра с асансьора. Мак се увери, че всички са си сложили кислородните маски — те бяха свързани с централен резервоар, — и взриви експлозивите. Шахтата се изпълни с варовиков прах, който ги заслепи.

Огромните шумни филтри прочистиха праха от въздуха за броени минути. Същите тези филтри поддържаха поносима температура.

Взривът бе разчистил около девет метра, но още не бяха стигнали до тунелите. Мак обаче усещаше, че са близо. Вълнението запулсира в тялото му и погъделичка стомаха му и той напълно забрави главоболието.

Мъжете започнаха да товарят изкъртените камъни на платформата. Асансьорът се издигна нагоре, където други миньори чакаха да разтоварят отломките. Мак и екипът му трябваше да товарят още четири пъти, докато разчистят всичко. Три часа след първия взрив хората си отпочинаха, докато платформата се издигаше с последния куп отломки. През това време Мак нареди да пробият още дупки за експлозиви. Мъжете горе разчистиха платформата и асансьорът се върна. Мак отново издигна екипа на деветдесет метра и детонира втория заряд.

Отново се чу силен тътен, по този път имаше и още нещо — наред със задушливия прах в шахтата се надигна вълна топлина. Мак усети как кожата му внезапно пламна. Ужасът го парализира. Нажеженият облак ги обгърна. На платформата зад него някой извика, след него друг, после трети. Мак изведнъж с потресаваща сигурност разбра, че ще се опече жив. Затаи дъх и потръпна в безпомощно очакване да избухне в пламъци.

Крясъците изведнъж спряха. Температурата започна да спада, макар все още да бе почти непоносима. Мак погледна уреда за анализ на въздуха. Показваше 67°C. За секунди температурата се бе покачила с двайсет и осем градуса!

— Всичко е наред — извика Мак през маската. — В безопасност сме, успокойте се.

Вентилаторите прочистиха праха, но температурата не падна много. Според устройството за анализ на въздуха имаше достатъчно кислород, известно количество водород и висока концентрация на азот, но нямаше замърсители. Устройството светеше зелено — въздухът бе годен за дишане. Мак свали маската и пое предпазливо дъх. Сбърчи отвратено нос при миризмата на нещо слабо доловимо, но твърде неприятно. Някаква смесица между загнили плодове и кучешки изпражнения. Направи знак на другите да свалят маските си. На лицата им моментално се изписа отвращение. Двайсет и две годишният Фриц Шъруд, най-младият миньор, повърна.

Янсон сложи ръце на кръста си, вдиша дълбоко и заяви:

— Обичам тая воня рано сутрин. Мирише на победа.

— И би трябвало, приятелю — каза Мак. — Мирише точно като дъха ти.

Всички се засмяха и Мак усети как напрежението спада.

Слязоха с асансьора на дъното на шахтата и внимателно се запровираха през нападалите камъни; фенерчетата на каските им хвърляха прашни конусовидни лъчи, петната светлина подскачаха по грапавите стени. След шест метра тунелът изведнъж се разшири и ги изведе в голяма суха пещера. Фенерчетата обходиха грапавите жълто-зеленикави стени и гладкия пясъчников таван и се спряха на потните им усмивки. Всички бяха горди от добре свършената тежка задача.

В дъното на пещерата чернееше тунел, непрогледен и изпълнен с обещание, но Мак не позволи на никого да изследва какво има по-нататък.

Започнаха да трупат изкъртените камъни на товарната платформа, но бързо се умориха. Не можеха да продължат с проучването, докато не намереха начин да се справят с температурата. Най-вероятно Ангъс бе предвидил нещо, но Мак трябваше да види какво е.

Все пак бяха разчистили път към естествените пещери.

Качиха се на платформата и излязоха на повърхността.

Следващата им задача беше да започнат да изследват тунелите.

— По-бавно, Янсон — провикна се Фриц Шъруд в тесния тунел. — Спускаш се прекалено бързо.

Брайън Янсон погледна нагоре към леко люлеещото се въже, фенерчето му освети пропастта и лицето на Шъруд. Висеше сред море от мрак, като жълт червей, закачен на въдица.

Янсон му отвърна снизходително:

— Да, да, да, разбрах. Ще внимавам много, мамо.

— Задник — измърмори Фриц. Изобщо не искаше да се навира в този тесен тунел. Грапавите варовикови стени го притискаха отвсякъде. Не можеше да се обърне. За да излезе, трябваше или да пропълзи обратно девет метра, или да се спусне в пропастта. Фриц насочи фенерчето на каската си към една ламинирана карта. Мак им бе наредил да следват това малко разклонение на един от големите тунели и то ги бе довело до тази пропаст. Според картата няколко тесни тунела водеха към нея, а дъното бе на 45 метра под тях. Макар да бяха твърде тесни, за да се изнася руда, тунелите даваха по-пряк достъп до Плътната маса, стига да можеше да се пълзи през тях. Ако някой тунел се покажеше обещаващ, Мак изпращаше няколко души да го изследват.

— Почти стигнах дъното — обади се Янсон. Фриц погледна надолу в пропастта, като показа над ръба само главата си. Надяваше се, че няма да се налага да се спуска и той.

— Май става — извика Янсон. — Много назъбено и няма добра опора, но иначе май става.

Изведнъж във високата тясна пропаст издрънча екипировка, чу се вик и отекна глухо изпращяване. Фенерчето на Фриц слабо освети проснатия долу Янсон.

— Янсон! Добре ли си?

Пауза.

Гласът на Янсон отекна отдолу.

Да, добре съм, ако не се брои, че си счупих крака.

— Стига си се бъзикал, Янсон.

— Не се бъзикам. Подхлъзнах се. Кракът ми е счупен. Мисля, че и рамото ми е изместено. Не мога да го движа. Мак ще ме убие.

— Чакай, слизам.

— Не ставай глупак! Знаеш процедурата. Ако нещо стане с въжето, и двамата ще си останем тук. Не можеш да ме издърпаш сам. Върни се, извикай помощ и доведи Мак.

— Ти си луд — извика Фриц. — Не мога да те оставя тук.

Янсон се изсмя късо.

— Че какво ще ми стане? — Смехът му премина в болезнено сумтене.

— Но на мен ще ми трябват двайсет минути да изпълзя обратно — каза Фриц. — Ще трябва да стоиш там цял час.

— Е, и без това отдавна исках да се уединя за малко. — Янсон отново се изсмя. — Слава богу, че си изкълчих лявата ръка, а не дясната. Хайде тръгвай, че ужасно боли.

— Костюмът скъсан ли е? Янсон прокара ръце по крака си.

— Не, нищо му няма… Мамка му, боли! Тръгвай да доведеш помощ де!

— Добре. Дръж се — каза Фриц. Гласът му отекна в стихналата пропаст.

Запълзя назад през тунела, който не бе по-широк от вентилационна шахта.

О’Дойл направи следващата предпазлива крачка. Въжето поемаше по-голямата част от тежестта му, докато внимателно пристъпваше по нестабилното дъно. Тук човек определено можеше да си счупи крак. Назъбените скали стърчаха като шипове в бирмански капан за тигри. О’Дойл държеше въжето с една ръка, а с другата стискаше автомата си. Бе преметнал ремъка на оръжието през врата си.

Обърна глава и насочи лъча към стръмната стена. Забеляза го почти веднага — мокро петно насред вечно сухо място. Почти съвсем сухо — при нулевата влажност в пропастта всичко изсъхваше бързо. Дори на тази странна светлина обаче не можеше да се сбърка.

Петно кръв.

О’Дойл го огледа. Беше на шейсет сантиметра от дъното, дълго около метър и почти хоризонтално. Голямо петно, заобиколено от ситни капчици. Жертвата бе седяла на метър — метър и половина от стената.

Отиде до мястото, където най-вероятно бе седял Янсон. По пода също имаше засъхнала кръв. Внимателно се огледа. Светлината от фенерчето падна върху нещо неясно и бяло.

О’Дойл го вдигна, разгледа го и бързо обходи пропастта с фенерчето, за да провери дали няма някаква заплаха. Закатери се нагоре по въжето със завидна скорост. Искаше да се махне от тази пропаст, и то веднага.

При четирийсет и пет минутното придвижване от асансьора на шахтата до мястото на Мак Конъл срещна някои затруднения, но като цяло не бе толкова зле. Бе оставил Бил Кук да охранява асансьора. Кук бе едър мъж — по-едър и от О’Дойл, и само щеше да ги забави. Лашон Дженкинс бе висок, слаб, жилав и атлетичен. Имаше кожа с цвят на кафе и интелигентен поглед.

На някои места пещерите принуждаваха Дженкинс, Конъл, Вероника и Санджи да лазят по корем. Кул-стюмите им се търкаха в пръстта и скалите. През повечето време обаче можеха да ходят изправени. Пещерите се различаваха от хоризонталната галерия. Каменните стени бяха грапави и съвсем обикновени.

Голямата пещера обаче бе нещо съвсем различно. На Конъл не му се искаше да си го признае, но бе също толкова изумен, колкото и останалите. Миньорите вече бяха нарекли мястото Пещерата с рисунките. В огромното пространство лесно можеше да се побере футболен стадион. Таванът бе висок и пещерата сякаш имаше купол. Мощни прожектори осветяваха чистия равен каменен под. Точно в средата на купола бе поставено нещо, което не бе естествено. Бе с големината на волейболна топка, но нямаше как да се разгледа без помощта на скеле, тъй като таванът се извисяваше на трийсет метра. Никой обаче не гледаше натам — стените бяха приковали вниманието на всички.

— Какво мислите, доктор Рийвс? — попита Конъл.

— Не знам — каза тихо Вероника, сякаш се намираше в църква. — Виждала съм рисунки в Серо Чалтел, но нищо подобно на това. Нямаше как да слезем на такава дълбочина без помощта на кул-стюмите. Нищо не разбирам. Не знам как е възможно някой да оцелее в тази жега достатъчно дълго, за да създаде всичко това.

Стояха рамо до рамо и се взираха със страхопочитание в ярко оцветените рисунки и резби, който покриваха всеки сантиметър от каменните стени.

Ахмед и Катерина умираха за сън, но пък вече знаеха, че не са допуснали грешка. Два пъти бяха проверили цифрите и втория път уравнението даде същите резултати.

— Майко мила — успя да промълви Катерина.

— Да — тихо отвърна Ахмед, очите му бяха вперени в екрана. — Майко мила.

В това нямаше логика. Никаква логика. Но не в това беше въпросът. Защо или как всъщност нямаше значение. Беше очевидно кога — и трябваше незабавно да се предприеме нещо.

Катерина хукна навън, Ахмед тичаше след нея. Умората им сякаш се изпари. Тя изкрещя на един от пазачите да им докара джип. Скочиха в него и отпрашиха към входа на галерията. Щяха да им трябват поне двайсет минути, за да стигнат дотам, включително да се изкачат пеша по склона. В хоризонталната галерия имаше телефонна връзка с асансьорната шахта и това бе единственият начин да се свържат с Конъл.

Катерина грабна уоки-токито на шофьора и изпрати съобщение на пазача на входа. Надяваше се, че той ще успее да предаде съобщението навреме.

Тънък слой прах се издигаше в замрелия въздух и сякаш по силата на някаква магия не се подчиняваше на гравитацията. Щом някой се покашляше, а това ставаше често, прахът се извиваше на кълбета. Единствената светлина идваше от лампите на каските им. Срутването бе отрязало електричеството. Лъчите на лампите шареха из прашния тунел в плах опит да пробият безкрайния ненаситен мрак.

На стотина метра от дъното на шахтата групата се опитваше да се справи със ситуацията. Седяха мълчаливо и чакаха Мак да се върне от оглед на разбитата шахта. О’Дойл бе настоял Конъл, Вероника и Санджи да изчакат настрани под зоркия поглед на Либранд, докато той и Мак претърсят отломките за Фриц и Лашон. Докато чакаха, всички заспаха от изтощение. Всички с изключение на Либранд, която стоеше изправена и методично обхождаше с поглед тунела.

Щом чу, че Мак и О’Дойл се връщат, Либранд събуди другите. Конъл се чувстваше така, сякаш го е блъснал камион. Примигна, за да прогони съня, и се изправи.

Мак вървеше към тях, О’Дойл крачеше до него с готов за стрелба автомат. Всички се обърнаха към тях с надежда. О’Дойл бавно поклати глава и на лицето му се изписа огорчена гримаса.

— Видя ли ги? — попита Санджи.

Мак кимна и каза:

— Лашон и Фриц са мъртви. Не са имали никакъв шанс.

Възцари се тишина. Някой се закашля и вдигна облак прах.

Конъл стисна очи. Още двама мъртви. Трима души бяха загинали заради неговата фиксидея. Какво щеше да си помисли Кори за него? Искаше да се свие на кълбо и да умре. Или да захапе дулото на автомата и просто да дръпне спусъка. Но попита високо:

— В какво състояние е шахтата?

— Затънали сме до гуша, Къркланд — отвърна Мак.

— Има големи поражения. Ако се съди от камарата камъни около шахтата, са затрупани поне трийсет метра. Може и да са повече, много повече — невъзможно е да се разбере.

— Какво означава това? — попита Вероника. — Колко време ще им трябва, за да ни измъкнат?

— Откъде да ни измъкнат, професоре? — попита Мак. — Без асансьора не могат да разчистят камъните от шахтата. Из пещерата намерих пръснати части — някои са от основния подемен механизъм. Не е паднала само платформата, а цялото проклето нещо.

— Колко време ще трябва, за да се поправи? — попита Вероника; в погледа и гласа й се прокрадна страх.

— С какво да се поправи? — отговори на въпроса й с въпрос Мак. — Горе имат резервни части, но целият товарен механизъм е паднал. Не могат да почнат да правят нов от нулата. Дори да се обадят в „Земно ядро“, за да докарат нов механизъм, ще трябва поне ден, за да се достави, още един ден, за да дойде тук, ако хеликоптерът лети без почивка, и след това най-малко ден, за да се монтира и да се започне разчистването на камъните. Оттам нататък всичко зависи от това колко камъни трябва да се разчистят.

Вероника сведе очи и светлината от лампата на каската й очерта кръг в праха в краката й.

Мак продължи:

— Това е само в случай, че могат да монтират нов асансьор, в което се съмнявам. Ако целият подемен механизъм е паднал, най-вероятно е паднала и голяма част от тавана на шахтата. Ще трябва да разчистят и него. В зависимост от пораженията в най-добрия случай ще трябват ден-два, за да се подготви районът и да се стабилизира за монтиране на механизма. След това ще трябва да изчистят камъните, които блокират шахтата. Не забравяйте, че самата шахта сигурно е нестабилна от сблъсъка с асансьора, така че ще трябва да внимават, за да не я срутят още повече. Това вероятно ще ги забави до скорост трийсет метра на ден. — Мак свали каската и избърса капчиците пот от челото си. Пое дълбоко дъх или поне се опита, но остро се закашля. Във въздуха затанцуваха облачета прах. Той отново нахлупи каската и заключи: — В най-добрия случай ни чака седмица тук долу.

— А в най-лошия? — попита Санджи.

Мак се загледа в тунела, неспособен да погледне другите в очите.

— В най-лошия шахтата е затрупана от километър и половина скални късове. Всичко това вероятно е адски нестабилно и може да се наложи да изкопаят нова шахта. Всички знаете колко време трябва за това. На всичкото отгоре няма електричество и няма надежда за такова. Имаме генератор в Пещерата с рисунките, но горивото ще стигне само за един ден. Батериите, които сме складирали тук долу, ще стигнат за лампите на каските за три-четири дни. Бяхме започнали да складираме запаси точно за такива извънредни случаи, но далеч не сме ги попълнили.

— С колко храна разполагаме? — попита О’Дойл.

— Ами тук сме шестима — каза Мак. В пещерата бе толкова тихо, че се чуваше как дишат. — Имаме достатъчно храна и вода за три дни, ако разпределим строго дажбите. Отсега нататък сме на подземна диета. — Опитът му да се пошегува не успя.

— А кул-стюмите? — попита Санджи. — Колко дълго ще функционират?

— Мисля, че това е единствената добра новина — каза Мак. — Според Ангъс костюмите трябва да функционират поне три седмици.

— Според теб какъв шанс имаме? — попита Либранд. Мак погледна Конъл, който просто кимна.

— Страхувам се, че не много голям — меко каза Мак. Конъл се пребори с чувствата си по единствения му познат начин — като пое контрол над нещата. Пое дълбоко дъх, изправи се и застана насред групата.

— Знам, че звучи зле — каза той с най-властния си тон. — Но трябва да знаете, че има и по-зле.

Движеха се неотклонно надолу из стръмнини и пресичащи се тунели. Понякога пълзяха стотици метри из древни скални свлачища и стъпваха по масивните блокове като по изкривени стъпала. На два пъти се наложи да извадят двата комплекта екипировка за катерене, за да преминат особено опасни склонове. В едно древно речно русло, където тунелите бяха широки, а подът стабилен, им се струваше, че напредват бързо. Но трябваше да се движат надолу, а не хоризонтално.

Необятните безпощадни каменни тунели и високите кафеникави пещери, изглежда, смиряваха всички, дори Конъл. Сред цялата тази величественост говорът изглеждаше някак детински и безполезен. За три часа и половина се бяха придвижили на повече от деветстотин метра под Пещерата с рисунките.

О’Дойл спря групата, за да изследва нещо на земята. Извика Конъл и той пристъпи напред и загледа нещото: приличаше на малки вдлъбнатини в прашния нанос.

— Какво е това, някакви следи ли?

О’Дойл кимна.

— Видях същите и по-назад, но не им обърнах особено внимание. Доста глупаво от моя страна. Не си спомних за сребристите твари на Мак, докато не видях тези следи. Сега като се огледах, следите са навсякъде, буквално навсякъде. Погледнете който и да е участък и ще видите тези малки отпечатъци с две разклонения.

О’Дойл посочи един от отпечатъците. Светлината от лампата на Конъл падна като прожектор върху катраненочерна сцена. Следите изглеждаха така, сякаш някой е притискал двузъба вилица в прахта. „Зъбите“ бяха на разстояние половин сантиметър един от друг. Така както погледът може да различи мравките, след като човек е видял мравуняка отвисоко, изведнъж ясно изпъкнаха стотици следи. Бяха навсякъде. Хиляди отпечатъци върху малкия периметър около него и О’Дойл.

— По дяволите — тихо каза Конъл.

— Да — отвърна О’Дойл. — Трябваше да го забележа по-рано.

Конъл се удиви на проницателността на едрия мъж. Малките следи бяха почти невидими дори когато лампата светеше право отгоре им. Това, че О’Дойл ги бе забелязал, докато се движеха, му се струваше непонятно. Някои от следите, изглежда, свършваха в назъбената стена на пещерата. Конъл объркано се намръщи.

— Проклетите неща минават през стената ли?

— Не, господин Къркланд — търпеливо каза О’Дойл с тон на подчинен, който обяснява очевидното на висшестоящ. — Не през стената, а по нея. Мисля, че тези същества могат да пълзят нагоре по скалата. Има логика, ако се съди по описанието на Мак.

Думата „паяк“ се появи неканена в ума на Конъл. Точно когато си мислеше, че нещата няма как да станат по-зле. Сега не само беше заседнал на километри в планината и скоро щеше да се озове в пълен мрак, но имаше и паяци. Големи паяци според думите на Мак, половинметрови и повече. Мак бе започнал да ги нарича „сребристи буболечки“. Мисълта да се озове съвсем на тъмно с тези пълзящи… същества… накара Конъл да потръпне.

— Но ние не сме видели нищо — каза Конъл. — Не сме видели и едно живо същество тук долу. Ако са паяци, с какво се хранят?

И двамата замълчаха. О’Дойл просто сви рамене, изправи се и продължи напред в тунела. Конъл загледа как лампата на едрия мъж шари по стените на пещерата, и не само по пода и стените, но и по тавана. Изчака О’Дойл да се отдалечи на двайсет крачки и го последва. Помаха назад към останалите да продължат.

Поглеждаше към тавана на всеки три стъпки и се надяваше, че няма да види сребрист проблясък.

— Мак! Горе! — изсъска Либранд.

Той я погледна, а после погледна натам, накъдето сочеше автоматът й, и погледът му застина. На тавана, неподвижна на светлината на лампите и само на няколко метра от главата на Либранд, се мъдреше сребриста буболечка.

Той веднага разбра къде е сбъркал. Не беше паяк, нито буболечка.

Беше машина.

Сферичното й тяло бе с диаметър трийсет сантиметра. Дълга клиновидна издатина стърчеше от единия й край и сочеше към главата на Либранд. От тялото се подаваха най-различни антени. На Мак му заприлича на стар руски „Спутник“.

Четири дълги крака, всеки с по три двайсетсантиметрови сегмента, излизаха от средата на топката. Първият сегмент на всеки крак стърчеше настрани от тялото, вторият бе успореден на тавана, а третият го докосваше. Приличаха на крака на насекомо. Мак си помисли, че наистина прилича на сребрист паяк, но само с четири крака.

Последният сегмент на дългите крака всъщност се състоеше от две части и буболечката се захващаше за скалата в осем точки. Мак бе твърде далеч, за да види малките крачка, но лекотата, с която тялото висеше от тавана, му подсказваше, че на края на всеки крак има здрави куки или зъбци.

Тялото на сребристата буболечка бе неподвижно, но някои от стърчащите части се движеха и се чуваше леко бръмчене. Самата буболечка бе дълга около четирийсет сантиметра. Ако разпънеше крака, може би достигаше метър и половина.

Мак не можеше да се съсредоточи върху нищо освен нея.

— Какво да направя? — попита той шепнешком.

— Иди извикай другите, извикай О’Дойл.

— Не мога да те оставя сама с това нещо.

— Отивай! Не знаем какво е и няма да го изпускам от поглед. Иди извикай другите. Веднага!

Мак се поколеба за миг, после се обърна и се затича с всичка сила назад.

Мак и Либранд се придвижваха напред. През повечето време пълзяха, а през останалото вървяха приведени. Мускулите на Мак протестираха. Умората вече си казваше своето. Трябваше му доста повече от половин час сън, и то скоро.

— Чуваш ли нещо? — обади се Либранд зад него.

От думите й по гърба му полазиха мравки. Дъхът му замря, докато се ослушваше за тракането на сребриста буболечка. Но не чу нищо такова, а нисък ехтящ тътен.

— Какво е това? — попита Либранд. — Като шум от раковина, като си я долепиш до ухото.

— Да, на такова прилича — отвърна Мак. Заприлича му обаче и на още нещо, нещо, което бе чувал, но не можеше да се сети. Измъкна картата от колана си и се загледа в обърканата плетеница от тунели и пещери. На 300 метра напред имаше голям тунел — по-голям от повечето останали.

— Мисля, че почти стигнахме — каза Мак. — Пред нас има голям тунел, който води право към Плътната, маса. През останалата част от пътя ще можем да вървим изправени.

— Ами да вървим тогава — каза Либранд. — Никога не съм мислила, че ще се радвам просто да стоя изправена и да вървя.

Мак прибра картата и запълзя напред. Мъчеше се да си спомни къде е чувал този тътен.

На Кейла изобщо не й се нравеше, че не е в планината. Всичко можеше да се случи там, нали така. Следователно трябваше да приключи тук бързо — все пак трябваше да кара обратно от Милфорд до лагера на „Земно ядро“ час и половина.

Отиде в края на времето за свиждане. Нямаше значение — не й трябваше много време. Болницата „Милфорд Вали Мемориал“ бе чиста и изглежда се ръководеше добре, макар да бе малка. Кейла тръгна към бюрото на рецепцията, зад което седеше възпълна сестра. Косата й бе прибрана в огромен висок кок; носеше очила с рогови рамки. По вида й можеше да се предположи, че е работила същото и през шейсетте, когато сигурно е била образец на модна жена.

На табелката на гърдите й пишеше „Алис“. Тя погледна Кейла без усмивка и каза:

— Да?

— Идвам да видя Ангъс Кул.

Очите на жената леко се разшириха, после отново погледнаха нормално.

— Съжалявам, но посещенията при господин Кул не са разрешени.

— Добре. Тогава искам да видя Ранди Райт.

— Той е в същата стая — отвърна жената. Сега вече се усмихна принудено и фалшиво, сякаш се извиняваше. — Лекарски разпоредби, нали разбирате.

Кейла бръкна в чантичката си и разрови вътрешните джобове, търсеше един от множеството си документи за идентификация.

— Агент Хариет Макгуайър, ФБР — каза и разтвори картата със значката. — Въпрос от национална сигурност. Заведете ме в стаята незабавно.

Лицето на жената стана пепеляво. Очите й пак се разшириха, но този път си останаха така. Погледна значката, после вдигна очи към Кейла.

— Но не… не можете…

— Заведете ме в стаята или ще прекарате нощта в затвора, ясно ли ви е?

Жената зяпна, затвори уста и пак я отвори.

— Веднага, — каза Кейла. — По-живо, Алис.

Алис скочи от стола, грабна един ключ от таблото и заобиколи бюрото. Подрусваше тлъстини на всяка стъпка. Миришеше на бебешка пудра и чипс.

— Уверявам ви, агент Макгуайър — започна Алис, като бързо тръгна по коридора. — Аз само изпълнявам нарежданията на доктора.

Сви по един коридор вляво, хвърли поглед назад и мушна ключа във врата, означена с C-2. Щом я отвори, Кейла я блъсна вътре и измъкна пистолета от чантичката си още преди Алис да падне на шарения балатум с изненадано „ох“.

Кейла влетя в стаята.

Две легла, и двете празни.

„Ангъс, дребно нищожество такова!“

Погледна Алис.

— Кога?

— Аз… Какво „кога?“

Кейла клекна, сграбчи с лявата си ръка огромния й кок и рязко го дръпна. Алис зяпна, готова да запищи, но замръзна, щом хладното дуло на пистолета се плъзна по зъбите й и заседна в гърлото й.

— Полакомила си се за пари, нали, дебела свиньо? — каза Кейла с тих съсък на навита на кълбо кобра. — Е, време е да си понесеш последствията. Говори.

И бавно измъкна пистолета от устата на Алис. От дулото му се проточи тънка слюнка.

— Бяха тук само няколко часа — каза Алис. — Приехме ги в тази стая, а после той ми каза да затворя вратата и ми предложи десет хиляди долара, за да направя каквото иска. Каза ми да извикам доктора и плати и на него. Не мислех, че ще имам неприятности, и…

— Млъквай — прекъсна я Кейла. — Кога тръгнаха?

— Няколко часа след като пристигнаха — отвърна Алис. — Той направи нещо с телефона.

Кейла отиде до малката масичка, на която беше телефонът. Беше откачен от контакта. Тя бутна масичката и видя кабела. Беше свързан е малък уред от пластмаса и метал.

„Малко нищожество такова. Дребно гадно нищожество. Пренасочвал си разговорите“.

— Загазила ли съм? — тихо попита Алис.

— Зависи, Алис. От това дали ще ми помогнеш. — Алис кимна, а Кейла записа един номер на един кочан листчета, които бе оставен до телефона. Подаде го на Алис.

— Ако се върнат, обади се на този номер.

— Това ли е всичко?

— Да, това е.

— Ами…

— Парите ли? Задръж ги. Просто ми се обади, ако се върнат.

Алис кимна. Изправи се. Държеше листчето с две ръце. Притисна го към гърдите си.

Кейла излезе, без да каже нищо повече. Сдържа се да не се затича веднага към ландроувъра. От друга страна, това нищожество Ангъс съвсем не й влизаше в сметките.

Макар досега да не бяха виждали пипалати богове и да смятаха, че те съществуват само в ревностната религия на мъртвата култура, първата мисъл на всички беше, че е много малък. Бе висок около метър, а кожата му блестеше в жълто. От съществото струеше Мека светлина и бледо озаряваше стените. Под грубата кожа се виждаше окраска от шарки и петна.

Имаше три по-масивни пипала, които му служеха за крака и крепяха тялото като триножник. Три по-тънки, пипала леко се извиваха от средата на тялото, като бяха изместени така, че всяко от тях се намираше точно над пространството между два пипалати „крака“. Крайниците се мърдаха като подвижни змии и сякаш нямаха кости, мускулите се вълнуваха под блестящата кожа.

Горните три крайника завършваха с три тънки връхчета. Връхчетата се долепяха толкова плътно, че когато бяха едно до друго, пипалото сякаш завършваше с кълбо. Съществото отваряше и затваряше връхчетата напосоки. Това бегло напомни на Конъл за човек, който отваря и затваря юмрук.

Под блясъка нишковидната мускулеста кожа бе обсипана с черни петна. Бяха хиляди по всяко пипало и по цялото сферично тяло. Сякаш в странната плът бяха инкрустирани малки полирани оникси.

Пипалатият бог излъчваше специфична неприятна миризма — смесица от остра воня на кучешки изпражнения и отвратителния сладък мирис на развалени плодове, вероятно ябълки или ягоди Конъл се почувства така, сякаш някой го е ритнал в корема. Нищо в досегашния му живот не можеше да го подготви за този момент. Просто гледаше съществото, неспособен да говори. Останалите реагираха по същия начин.

Пипалатият бог просто стоеше пред тях и леко размахваше пипала.

Най-накрая О’Дойл сложи край на мисловния блокаж. Вдигна пистолета си и го насочи към пипалатия бог. Конъл изведнъж излезе от вцепенението си, сграбчи ръката му и отмести пистолета.

— Не стреляй! Не знаем какво е.

О’Дойл погледна шефа си студено и непоколебимо.

— Съвсем точно знаем какво е. Всички видяхме релефите в Пещерата с рисунките. Знаем какво правят тези същества с хората.

Конъл усети как го полазиха ледени тръпки. В мислите му пробягаха опустошителни образи. Погледна отново пипалатия бог, който все така подканящо светеше в жълто. По някаква причина малкото грациозно същество, което едва ли тежеше повече от трийсет килограма, не изглеждаше способно да накълца човек.

— Какво мислиш, Вероника? — тихо попита Конъл, без да изпуска съществото от поглед.

Преди тя да успее да отговори, в светлината на лампите засякоха движение високо на стената, почти до тавана. От една пукнатина, не по-широка от петнайсет сантиметра, се подадоха две бели пипала. Чу се свистене, сякаш вятър носеше сухи листа по бетонни тротоари. Всички несъзнателно отстъпиха. О’Дойл отново вдигна беретата и я насочи към новопоявилото се същество. Конъл хвана ръката му, но не се опита да отклони пистолета. Всички затаиха дъх.

Съществото изпълзя от пукнатината като тесто през цедка. Щом се измъкна от тесния процеп в скалата, тялото му се изду и достигна размерите на първия пипалат бог. Новият не излъчваше жълта светлина. Изобщо не светеше, но окраската от черни и сиви петна ясно се очертаваше по бялата кожа. Сниши се грациозно и застана на метър пред първия. Две от пипалата му висяха като изсъхнали водорасли, отпуснати, сбръчкани и почернели.

— Боже мой — тихо каза Вероника и се сви зад Конъл. От пукнатината в стената изпълзя трето същество, бързо дойде до първото, което още светеше с мека жълта светлина, и го дръпна назад към тунела. Конъл забеляза, че първото същество не се движи грациозно и плавно като другите две, които бяха изпълзели от стената. Движеше се несигурно и тромаво, сякаш всеки момент щеше да падне.

— Приличат на октоподи — унесено измърмори Мак, гледаше съществата отдолу нагоре. — Скални октоподи.

Съществото с двете почернели изсъхнали пипала застана пред тях. Конъл забеляза, че някои от ониксовите петна потъват навътре в тялото, а после пак изскачат. Имаше стотици петна, които се редуваха — някои потъваха, а други изскачаха, като блещукащи звезди в ясно нощно небе.

Съществото ги наблюдава известно време, а после вдигна едно пипало. О’Дойл вдигна ударника на деретата. Либранд направи същото.

Изведнъж вдигнатото пипало запулсира три пъти с ярка светлина. Пулсирането започваше от тялото, стигаше до края и изчезваше. Едно жълто туп-туп-туп. После съществото отпусна пипалото си надолу. Застина неподвижно. Другите същества стояха на три метра зад него и запречваха пътя към непознатата светлина. И двете не помръдваха.

Известно време никой не проговори. В пещерата се възцари неестествена тишина. Най-накрая Либранд я наруши.

— Какво прави, по дяволите?

— Изглежда, чака — отвърна Санджи.

— Какво чака? — попита Либранд. Сякаш в отговор, съществото отново вдигна пипалото си, изпусна едно ярко жълто туп-туп-туп и пак го свали. Този път издаде кратък пронизителен писък, сякаш за да акцентира върху светлината. Всички трепнаха от неочаквания звук. Конъл си помисли, че прилича на скърцане на маратонки по баскетболно игрище.

— Хайде просто да ги застреляме тия проклети гадинки и да приключваме — изръмжа О’Дойл. — Сигурно те са убили Янсон.

— Скален октопод замаяно каза Мак, сякаш бълнуваше. — Скалоподи. Някой има ли аспирин?

— Не стреляй! — каза Санджи. — Мисля, че се опитва да общува с нас. — Той бавно свали каската си и изключи лампата. Вдигна ръка към тавана и допря лампата до нея. После бързо я включи и изключи три пъти. Лампата ярко освети кул-стюма му. Изведнъж Конъл изумено си даде сметка, че жълтите проблясъци на съществото са в същия нюанс като техните кул-стюми.

Съществото реагира бързо: размаха здравото си пипало и го завъртя в невероятно плавно, грациозно движение, сякаш танцуваше. Цялото му тяло проблесна в яркожълто. Санджи пристъпи напред и имитира движението на пипалатия бог, доколкото можеше. Никой не проговаряше. Просто се взираха в необяснимата сцена.

Съществото започна да се криви по най-различни начини. Втурна се по стената, като прилепяше аморфното си тяло към нея. Изстреля здравото си пипало и се закачи за тавана. Към първоначалните пулсации от жълто сега добави яркосиньо и зелено. Другите две същества си стояха на пода. Първото, което бяха видели, бавно се клатушкаше наляво-надясно и размахваше пипала. Движението му напомняше на Конъл за нещо. Нещо съвсем човешко и познато, но не можеше да се сети какво е.

Санджи подражаваше на пипалатия бог, доколкото можеше. Вече се задъхваше от напрежение. Либранд наведе глава напред, сякаш това можеше да й помогне да разбере нещо.

— Не мисля, че това е говор — каза тя. — То си играе, като дете.

Погледът им бе привлечен от проблясване високо на стената, в пукнатината, от която бяха изпълзели двата пипалати бога. Още едно пипало се промуши през процепа, но този път бе по-голямо. Много по-голямо. Успя да премине само връхчето му. Разтроеният край опипваше тунела и приличаше на три змии.

Партньорът в танците на Санджи запулсира в лилаво, втурна се нагоре по стената и се увеси на един от „пръстите“. Залюля се на него, сякаш бе хванал лиана в джунглата.

— Вероника — тихо каза Конъл. — Какво има от другата страна на стената?

Тя хвана картата с треперещи ръце.

— Стената е доста тънка. От другата страна има тунел.

Тунелът се изпълни с оглушителен писък, много по-силен и дълбок от писъка на малкия пипалат бог. Все едно огромен камион с повредени спирачки лети по магистрала. Всички подскочиха. Ужасният звук направо разтърси земята.

Масивното обсипано със сиво-черни петна пипало улови сакатия пипалат бог и бързо и внимателно го издърпа през пукнатината. Той изчезна като лилаво желе още щом тялото му се докосна до стената.

— Има ли свързващ тунел между този и нашия? — попита О’Дойл. Гласът му звучеше рязко и настойчиво, но в същото време бе изпълнен с ужас.

— Не, доколкото виждам — отвърна Вероника. Очите й шареха между картата и стената.

Голямото петнисто пипало отново се спусна през пукнатината. Трите пръста се извиха като косите от змии на Медуза. Конъл не можеше да види тялото през тесния процеп, но и не бе сигурен, че иска.

Двата малки пипалати бога тръгнаха към размахващите се пръсти на пипалото. Първото същество, което се движеше бавно и несигурно, бе водено от другото, което пък бе бързо и грациозно, и двете пулсираха с лилава светлина, но тази на първото същество бе по-слаба.

Некоординираната походка накара Конъл да направи асоциацията. „Бавноразвиващо се — помисли си той, докато наблюдаваше първия пипалат бог, който се движеше бавно. — То е бавноразвиващо се или нещо такова“.

— Това не ми харесва — каза О’Дойл. — Сякаш голямото предпазва децата от опасност.

Змиевидното пипало най-напред издърпа бавноразвиващото се същество, а после сграбчи и другото. И двете не се съпротивляваха и след секунда ги нямаше. И те изчезнаха през пукнатината като желе.

— Ега ти пипалото! — задъхано възкликна Либранд. — Това същество сигурно е високо три метра.

Конъл се опита да си представи как някое от еднометровите същества се раздува до гигантски размери, но мозъкът му отказваше да възприеме картината.

— Нямат кости — каза Санджи. — Минават направо през стената. Нямат кости.

Пукнатината приличаше на уста, която се смее на някоя своя шега, която Конъл не можеше да разбере.

Непрекъснато трак-трак-трак изпълни тесния тунел. Петте лампи рязко се насочиха назад към тунела, като прожектори на Бродуей към центъра на сцената. Всички надникнаха зад ъгъла със зеления сталактит.

Върволица поклащащи се сребристи буболечки ярко отрази светлината на лампите. Гърчеха се в синхрон, приклякаха противно рязко, а после бавно се изправяха и повтаряха движението. Бяха десетки — докъдето стигаше светлината на лампите.

Освен сребристите буболечки лампите осветиха и още нещо, нещо неразпознаваемо. Дъното на тунела сякаш се движеше, сякаш прииждаше, сякаш се тресеше.

О’Дойл бързо прибра пистолета и вдигна автомата.

— Бягайте! — извиси глас над воя на сребристите буболечки. — Към светлината, веднага!

Конъл и останалите се поколебаха само за миг, за части от секундата. Очите и умовете им просто отказваха да възприемат ужаса, който се носеше в тунела като вълна. Обърнаха се и затичаха към светлината.

Ранди Райт се чувстваше като червей на въдица.

— Нищо. Продължавай да сканираш — Извика той. Вървеше бавно и страхът му си личеше. Кул-стюмът му се гърчеше от усещането. Не му харесваше как ИО следят движенията му и се отместват така, че да държат клиновидните си израстъци насочени към него, докато той вървеше напред-назад из каменния проход.

— Сигурно е ниска честота — извика в отговор Ангъс. — Така може да преминава по-лесно в тунелите. — Той още се намираше в малката пещера, в която бяха разчленили сребристата буболечка. Бърникаше радиото и се опитваше да намери начин да обърка сигналите на роботите.

— Точно сега изобщо не ми е до теория — каза Ранди. — Просто я открий. — ИО следяха всяка негова стъпка. Макар една такава машина да го очарова, гледката на повече от двайсет, които висяха по стените и тавана, караше слабините му да притреперват от инстинкт за самосъхранение.

Изведнъж поведението на ИО се промени и Ранди настръхна. Машините се наредиха в права линия по пода и започнаха да се поклащат в синхрон. Нещо в това движение напомняше за насекоми… за хищници. Ранди се пребори с внезапния порив да побегне.

— Ангъс, побързай! Намислили са нещо и това изобщо не ми харесва.

В същия миг, така внезапно, както бяха започнали да се поклащат, ИО се разпръснаха и се защураха, като се блъскаха едно в друго.

Ранди изкрещя:

— Това е! Това тотално ги обърква!

— Знаех си — извика Ангъс. — Ела тук.

Ранди се затича към Ангъс и разчлененото ИО. Пронизителен пукот и съсък изпълваше въздуха. Уоки-токито на Ангъс изглеждаше така, сякаш някой го е смачкал. Стърчаха оголени жици, по песъчливия под бяха пръснати платки.

— Честотата е 300 килохерца — ухили се Ангъс. — Просто нагласих радиото да излъчва бързо сменящи се сигнали на смущения и шифри от нашия заглушителен сигнал. Това наистина трябва да обърка комуникацията им. Какво правят?

— Щурат се и се блъскат едно в друго. Сякаш са пияни.

— Видя ли? — каза Ангъс. — Те наистина са изкуствени организми! Комуникират, за да си помагат с ориентирането — като подвижна мрежа. Държат се като един голям организъм, като мравуняк.

Ранди загледа бъркотията електронни части, допреди малко представлявали уоки-токи.

— Няма да можем да разнасяме тая купчина боклуци с нас.

— Естествено, че не — каза Ангъс. — Трябваше да поръчкам малко, за да видя кой сигнал ще свърши най-добра работа. Дай ми твоето и ще го модифицирам.

— Ще можем ли да приемаме и изпращаме съобщения, след като го модифицираш?

— Не. Трябва да свържа заглушителя с централната платка. Сигналът трябва да е постоянен, не можем да го изключваме.

— А какво ще стане, ако ни потрябва радиото?

Ангъс се раздразни.

— Да не искаш ИО да ни следват навсякъде?

Ранди му подаде уоки-токито си. По-добре изолиран, отколкото отново да гледа тази отвратителна върволица ИО. Сребристите машини продължаваха да се щурат безцелно.

— А сега какво ще правим? — попита Ранди.

— Хайде да изключим това и да застанем съвсем неподвижно, за да видим какво ще стане — отвърна Ангъс. Изключи модифицираното радио й почти веднага ИО се изгубиха от погледа им надолу по тунела.

— Виж на картата накъде тръгнаха.

Ангъс натисна няколко бутона и на малкия монитор се появи многоцветна триизмерна карта. Качеството и детайлите й още изумяваха Ранди. В сравнение с нея „официалната“ карта на „Земно ядро“ изглеждаше нескопосана. Компютърната карта можеше да се върти триизмерно и да показва всички посоки. Ангъс не бе дал на Конъл тази карта, защото тя ясно показваше тунелите, дълбочината и посоката. С нейна помощ минаването по тунелите бе много по-лесно, отколкото за миньорския екип. Ангъс бе сметнал, а Ранди се бе съгласил, че за да не ги видят и за да са на крачка пред Конъл, им е нужно голямо предимство. Картата им осигуряваше това предимство.

Ангъс натисна още няколко бутона и на екрана се появи по-едър мащаб на картата. Червените точки замигаха в единия край и изчезнаха извън обсега на сензорите за движение, но Ранди вече бе разбрал накъде са тръгнали.

— Тръгнаха към голямата бъбрековидна пещера на 350 метра оттук — каза Ранди. — Това е най-голямата пещера в комплекса, с изключение на Плътната маса.

— Да отидем да я видим. Получаваме актуализация от ударниците на всеки петнайсет минути. Тогава ще трябва да спрем, но можем да стигнем голямата пещера преди актуализацията.

Ангъс включи заглушителя на сребристи буболечки и тръгнаха към голямата пещера.

За двамата учени, които бяха свикнали да контролират всичко в лабораторията и да планират добре търсенето на силни усещания, това бе прекалено. Може би за първи път, откакто бяха пораснали, а това не бе толкова отдавна, Ранди Райт и Ангъс Кул не знаеха какво да мислят. Седяха скрити в дъното на тунела и се взираха в нещо, което надхвърляше представата им за реалността.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна ококореният Ангъс, докато клечеше неподвижно зад един камък. — Как се е озовало тук? Ти чу ли изстрели?

Ранди също се криеше зад камъка.

— Не съм сигурен, чу се много слабо. Може и да са били изстрели.

Взираха се в широката бъбрековидна пещера, слисани от това колко е огромна и сложна. Стените се извиваха високо нагоре и се срещаха по средата. Таванът обаче не се виждаше от ослепителната светлина, която озаряваше пещерата със странен синкав оттенък. Пещерата стигаше толкова надалеч, че не можеха да различат какво има в края й. Акър след акър по пода на пещерата се простираха стройни редици невиждани растения. В средата бе кацнало малко селище с разнебитени каменни сгради, приличаха на руини на древен ацтекски храм.

Много по-интересни от пещерата, насажденията и сградите бяха „селяните“. Ранди и Ангъс зяпаха изумено съществата с меки тела и дълги люлеещи се пипала. Те пулсираха и светеха на цветни петна. Движеха се странно, но грациозно. Носеха се леко като медузи по течението в океански води. Някои стигаха височина три метра от главата до пръстите на пипалата. Други стигаха само метър и се препъваха некоординирано като деца, които едва прохождат.

Съществата се придвижваха тихо. От време на време издаваха остри звуци, които наподобяваха стоманено острие, което се плъзга по стъкло. Синята светлина от тавана хвърляше мънички отблясъци по хилядите сферични тела на ИО — по земята и по стените имаше безброй роботи. Отдалеч приличаха на безчет лъскави мравки, които се щурат около мравуняк. Дъговидните стени бяха осеяни от входовете на стотици тунели. Повечето бяха на нивото на земята, но някои бяха на височина петдесет, че и сто метра.

— Какво е това, по дяволите? — повтори Ангъс.

Ранди не отговори. Взираше се в надупчените стени на огромната пещера и трескаво се опитваше да осмисли видяното. Според картата това място бе едно от най-големите отворени пространства в целия комплекс. Единствено пещерата, която обграждаше Плътната маса, бе по-голяма. Той нямаше представа какво ще открият, но изобщо не бе очаквал да види невероятните странни същества и да чуе ехо от изстрели.

— Ангъс, провери Марко/Поло. Тези изстрели сигурно са на служители на „Земно ядро“.

Ангъс измъкна малкото устройство от колана си и седна на песъчливата земя. Опря гръб на камъка и се скри напълно от всички — или всичко — в пещерата. Приемникът „Марко“ изписука с нисък тон, а след това с шест високи. Ангъс яростно присви очи.

— По дяволите! Не мога да повярвам!

— Какво? Кой е?

— Хващам сигнали от Мак, доктор Рийвс, доктор Хаак, Либранд, О’Дойл и самия господин Голямата клечка Конъл Къркланд — каза Ангъс. — Какво става?

— Чухме изстрели, значи нещо не е наред — каза Ранди. — Те къде са?

— На шейсет метра нагоре и на десет часа, ако застанеш с лице към малкото селище.

— Как са жизнените им показатели?

Ангъс завъртя копчетата и бързо превключи на индивидуални показатели.

— Пулсът на всички е ужасно висок, с изключение: на О’Дойл — неговият е нормален. Температурата им е добре, алфа-вълните са скочили страшно много, но падат. Почакай… Мак изобщо не е добре. Алфа-вълните му са паднали и кръвното му е ниско. Има нужда от лекар, и то спешно.

— Високи алфа-вълни и бърз пулс; изглежда, са влезли в схватка.

Ангъс погледна Ранди. В ума им сякаш едновременно проблесна една и съща мисъл. Двамата бавно надникнаха иззад камъка. Макар да бяха почти на четиристотин метра, видяха как стотици ИО се строяват в дълга редица. Единият й край тръгваше от селището, а другият се простираше към входа на един тунел. От такова разстояние ИО се виждаха като точици, но отраженията им проблясваха в повтарящ се ритъм.

Ранди извади бинокъла си и се загледа натам.

— ИО пак се гърчат както преди малко. Ще ми се да знам какво може да означава това.

Сякаш за да отговорят на въпроса му, от порутените каменни сгради изскочиха куп същества. Проблясваха в оранжево и яростно размахваха пипала. Движеха се бързо и изглеждаха агресивни. Последваха поклащащата се върволица ИО. Спряха на средата на пътя към, края на пещерата.

Той фокусира металните предмети, които съществата стискаха в пипалата си. Страх стегна гърдите му — металните предмети бяха дълги закривени ножове.

Погледна надясно. Стомахът му се сви от отвратителната гледка. Гъмжило от ИО, сигурно бяха хиляди, се точеше като редица живи потрепващи метални топки. Подобно на армия от рисувани мравки, промъкващи се в кошница за пикник, те носеха стоманените предмети и ги даваха на бляскавите същества, които размахваха пипала, бързо се строяваха и тръгваха към другия край на пещерата.

— Трябва веднага да изчезваме оттук и да се върнем горе — каза Ангъс. — Ама веднага.

Ранди кимна като зомби и се вкопчи в думите му. Ангъс щеше да ги измъкне оттук. Ангъс изяждаше опасността за закуска. Ангъс знаеше какво трябва да се направи.

— Сега е 11:21 — каза Ангъс. — Ударникът трябва да се актуализира. Можем да изпратим съобщение.

Ангъс подаде на Ранди Приемника „Марко“ и извади джобния си компютър.

— Добре. Имаме пет минути, преди ударниците да се изключат. Ще дам команда да стоят включени шест часа и непрекъснато да излъчват сигнал за помощ.

— Какъв по-точно?

— Ами по една случайност не съм програмирал съобщение за враждебни пипалати същества, но ситуация номер четиринайсет като че ли е най-добра в случая. Тя е, че сме се натъкнали на въоръжени и опасни крадци на територия. Властите ще дойдат веднага. До половин час горе ще гъмжи от специални отряди и пехотинци на полицията в Юта.

Ранди се зае да настрои портативния уред да изпрати съобщението до повърхността. Само се чудеше какво точно може да направи щатската полиция, за да ги спаси от раса агресивни подземни същества.

Ангъс извади малкия приемник от колана си, бутна сгъваемата стойка в една пукнатина в скалата и включи устройството към джобния си компютър. На екрана се появи празен правоъгълник. Той загледа как правоъгълникът се запълва, което означаваше, че приемникът обработва сеизмичната информация, която се изпращаше от ударниците.

Ранди приключи с настройката на портативния ударник и го нагласи да излъчва ситуация номер четиринайсет. Малкото чукче на устройството заудря земята в бърз сложен ритъм. При всеки глух удар двамата потрепваха. Ранди знаеше, че ударите му се струват силни само защото е застанал над устройството, но мислите за ордите ИО и съществата, които размахваха ножове, не го оставяха на мира. Ударникът млъкна само след няколко секунди. Ранди бързо го разглоби и го прибра.

Една мисъл си проправи път сред обърканите му чувства. Той грабна джобния монитор от Ангъс, извика картата на тунелите и внимателно я разгледа. Местоположението на другите от „Земно ядро“ бе означено с оранжева точка.

— Тунелът, към който тръгнаха светещите същества. Той е част от редица тунели, които могат да ги отведат при Конъл и останалите. Съществата може да са тръгнали след тях. Трябва да направим нещо. — Погледна Ангъс. Надяваше се, че той ще знае най-добре как да помогнат на другите.

— Майната им — изсъска Ангъс. — Трябва да офейкваме веднага. Да се оправят сами!

Ранди знаеше, че Ангъс е себичен и егоцентричен, но това беше прекалено. Хората бяха в опасност, животът им висеше на косъм, за бога.

— Стига, Ангъс — каза Ранди, без да е сигурен дали приятелят му сериозно мисли само за собствената си кожа. — Не можем да ги оставим да умрат.

Лицето на Ангъс потъмня от гняв и Ранди се слиса. За пръв път се уплаши от приятеля си, почувства, че в талантливия мозък на Ангъс се спотайва нещо мрачно и опасно. Ранди зачака, докато Ангъс премисляше ситуацията.

— Добре — каза Ангъс накрая. — Ще им помогнем, ако можем. Но ако не можем, ще се погрижим само за себе си и ще се разкараме оттук, ясно?

Ранди кимна. Двамата мълчаливо прибраха нещата си и се шмугнаха обратно в тунела. Използваха картата, за да открият друг път към Конъл и останалите.

Кейла погледна отчета на портативното устройство за прихващане на сигнали.

Вдигна очи и се огледа за някакви признаци на движение и странни цветни светлини. Чудовищата бяха нападнали без предупреждение. Дали щяха да го направят отново? Логиката й подсказваше, че трябва да се страхува от това да е на открито. Инстинктът й обаче казваше друго. Чудовищата бяха атакували лагера и това бе съвсем ясна, целенасочена мисия. В действителност нямаше значение кое е вярното. Ако искаше да се върне в АНС, тя нямаше друг избор, освен да се оглежда в тъмното за играчките на това малко нищожество.

Бавно насочи устройството отляво надясно. Стрелката светна в червено, когато прихвана скритата станция. Кейла провери отново дали посоката е правилна и закрачи напред.

„Гадно малко нищожество!“

Тези думи отекваха отново и отново в ума й, обикновено придружени от името Ангъс. Кейла крачеше напред и бавно размахваше портативното устройство. Най-накрая я намери. Загледа изумено и съвсем объркано металното устройство с форма на пирамида. Пирамидата имаше хидравлично бутало от неръждаема стомана, което вече бе издълбало осемсантиметрова дупка в каменистата земя. Имаше и три сеизмични сензора — по един в основата на всеки от трите крака, малък индустриален компютър, защитен от гумена капсула, както и радиопредавател.

Ако той бе успял да предаде съобщението, ако полицията или спасителните екипи, или, пази боже, медиите научеха за мината и чудовищата, тогава планът й отиваше по дяволите. Всичко зависеше от секретността и от това Андре да контролира информацията. Ако всичко излезеше в новините, шансът й просто щеше да се изпари.

„Гадно малко нищожество!“

Как не го бе забелязала толкова време? Отговорът бе очевиден — допреди няколко часа устройството на Ангъс не бе включено непрекъснато. Включваше се циклично, изпращаше сигнали на всеки шест часа и то само за няколко секунди. Сигналът трудно можеше да бъде уловен, но от това не й ставаше по-добре. За бога, та тя бе преминала обучение по секретно разузнаване и по едно време правителството я смяташе за най-добрата на света. Да бъде надхитрена от някакъв пиклив учен бе просто прекалено.

„Гадно малко нищожество!“

Той бе изобретил начин за комуникация с повърхността от бог знае каква дълбочина. Системата вероятно служеше и като карта, като подземен GPS. Пирамидите заместваха сателитите. Ако бе така, значи имаше още такива устройства. Поне три, за да е възможна триангулация. И тя трябваше да ги намери всичките. Колко време щеше да й отнеме?

Беше подценила Ангъс Кул. Трябваше да го последва от самото начало. Той комуникираше с тези пирамидални машини от дълбочина пет километра чрез ритмични сеизмични вълни. На свой ред устройството предаваше съобщенията по въздуха. Системата бе направо гениална.

Кейла посегна към пирамидата и изтръгна антената от предавателя. Може би устройството щеше да предостави някаква информация. Вдигна изненадващо леката пирамидна и я отнесе в скривалището си. Нямаше време да я изследва сега, защото трябваше да намери останалите джаджи на гадното малко нищожество.

Конъл зяпна от изумление. Ангъс висеше от някаква невидима точка над входа на пещерата, омотан в двойно въже за катерене върху мръсния кул-стюм. Други две въжета висяха надолу от двете му страни. Към всяко имаше прикачени ремъци. Вероника и Санджи се омотаваха, а Либранд и Мак им помагаха.

— Здрасти, шефе — каза Ангъс. — Радваш се да ме видиш, нали?

— Ти пък откъде се взе, по дяволите?

— Кой го е грижа? — каза О’Дойл и тревожно погледна към тунела, в който скалоподите бавно и методично напредваха. — Нали е тук и можем да избягаме.

— Нали не смяташе, че ще оставя някой друг да види пръв цялото това великолепие? — попита Ангъс.

— Ти си Килрой — каза Конъл. Ангъс само се усмихна. Вероника умело се закатери по въжето. Санджи я последва с впечатляваща скорост за човек с неговите килограми. След секунди двамата изчезнаха над входа на пещерата.

— Имаме си компания — каза О’Дойл.

Конъл отново се обърна с лице към врага. Първата редица скалоподи с щитове си пробиваше път през отвора, на по-малко от двайсет метра. Щитовете стържеха по скалите като църковна камбана, която се влачи по чакъл.

„Камбаната бие за мен — налудничаво си помисли Конъл. — На Хемингуей много биха му харесали тези мъжествени глупости“.

Като смъртоносни костенурки, скалоподите бавно напредваха, сантиметър по сантиметър. Слабите им възбудени писъци заглушаваха шума на сухи листа и непрестанното бръмчене на сребристите буболечки.

— Ангъс каза, че господин Райт се намира само на шест метра над нас — каза О’Дойл. — Трябва да задържим скалоподите за няколко минути, за да могат професорите да се качат и да хвърлят въжетата. След тях ще се качат Мак и Либранд.

Конъл кимна и се опита да осмисли ситуацията. Тръгна към приближаващата фаланга скалоподи. О’Дойл го последва. Втора тройка скалоподи с щитове вече се нареждаше отвън до първата. Третият скалопод бързо се изхлузи от отвора и зае позиция с щита. Зад фалангата останалите чакаха своя ред. Конъл чу как; пищят от възбуда — или може би от нетърпение.

Изведнъж усети как ръцете му стават сигурни и непоколебими. Зад щитовете мярна ониксовите петна. Вдигна автомата и стреля. Чу се оглушителен писък. Средният щит падна напред с чудовищно дрънчене и вдигна огромен облак прах. Съществото се свлече на земята и се загърчи.

О’Дойл се възползва от това, и бързо стреля три пъти през процепа във фалангата. Два скалопода се сгърчиха и изпаднаха от фуниевидния отвор като боклук, наполовина висящ от кофа за смет. Пещерата се изпълни с писъци, високи и болезнени, проглушиха го дори повече от изстрелите. Скалоподите в предната редица се запрепъваха объркано. Забърсваха с пипала лепкавата пурпурна кръв от раните си. О’Дойл изстреля последния си патрон в гъмжилото, хвърли автомата и измъкна пистолета си.

Зад тях се чу гласът на Ангъс.

— Още двама, хайде, хайде!

— Тръгвай към урвата! — извика О’Дойл и бързо заотстъпва. Скалоподите избутаха настрани ранените и умиращите и започнаха да се изсипват от фунията, като се опитваха да застанат зад двата изправени щита. Конъл се обърна и затича към ръба на пропастта. Либранд вече се катереше по въжето. О’Дойл върза Мак за ремъците. Либранд изведнъж спря и викна:

— Патрик, внимавай!

Като жабешки език, който се стрелва към муха във въздуха, едно масивно пипало метна лъскав платинен нож от една пукнатина в скалата. О’Дойл бързо се наведе, но ножът закачи бузата му и от нея потече кръв. Той се претърколи настрани от скалоподите и урвата, а чудовището изпълзя от пукнатината.

Безкостното му тяло се стрелна към Мак с невероятна скорост. Той се опита да се наведе, но ремъците го задържаха като червей на въдица. Мак изпищя, когато яростно проблясващите оранжеви пипала се увиха около него като октопод около непредпазлива риба. Мак заудря кошмарното чудовище с юмруци. Сякаш удряше сурово месо. Платиненият нож проблесна, издигна се окървавен и отново се спусна.

О’Дойл скочи и опря дулото на пистолета си в тялото на скалопода. Изстреля последните си три патрона. Съществото нададе отчаян вой и пусна Мак. Пипалата му се залюляха над ръба на пропастта. Въздухът се изпълни с миризма на развалено месо, тежка и почти непоносима.

Тъкмо миризмата някак си накара Конъл да се опомни от ужаса и унеса. С безсилен и същевременно яростен рев той се затича към скалопода и с всичка сила блъсна мекото тяло. Ударът бе достатъчно силен. Скалоподът полетя в пропастта и писъкът му заглъхна.

Либранд отново извика предупредително.

— Идват!

Конъл се извърна и видя как един огромен скалопод се хвърля към него. Приличаше на адска кръстоска между лъв и морска звезда с камшични крайници. Държеше два извити платинени ножа. Либранд стреля три пъти с автомата и съществото падна върху Конъл и го събори.

Вонящата му кожа бе груба и еластична като гумена шкурка, а самото то бе твърдо и тежко. Конъл замахна към скалопода, но сякаш удряше наполовина пълен с вода дюшек. Ожесточено се замята, за да се измъкне изпод неподвижното тяло. Либранд висеше на въжето. Бе извадила пистолета. Ангъс бе изчезнал, а Мак висеше на ремъците като риба на въдица. Кръвта му бликаше като фонтан, розово-белите му черва се изсипваха върху финия пясък.

Конъл грабна автомата, обърна се и изстреля последните си три куршума. Рани два връхлитащи скалопода. И двата се свлякоха като чували с картофи. Единият замря веднага, другият се загърчи като огромна буца желе. Изстрелите, изглежда, забавиха атаката на скалоподите. Останалите — бяха поне двайсет, се спряха само на три метра. Мятаха пипала като камшици, кожата им проблясваше като лампи на полицейска кола. Писъците им раздираха въздуха.

О’Дойл сряза въжето, което държеше Мак. Австралиецът се свлече неподвижно в краката на Конъл до мъртвия скалопод.

Друго въже, очевидно това на Ангъс, се спусна между Конъл и О’Дойл. Конъл прескочи труповете и се запрепъва към него.

— Нападат! — изкрещя Либранд и стреля три пъти с пистолета. Дръпна спусъка за четвърти път, но пистолетът само изщрака.

Вече нямаха куршуми.

Закатериха се нагоре. О’Дойл се хвана за въжето на Мак. Конъл се хвана за ремъците и усети как го теглят нагоре. Либранд умело се заиздърпва по своето въже.

Конъл усети как едно пипало се увива около крака му. Беше като допир на питон, който се протяга към крехка плячка. Той зарита силно, но кракът му срещаше само въздух. Още едно дълго пипало се стрелна към него и той видя сребрист проблясък и усети изгаряща болка в рамото. По гърдите и рамото му плисна кръв. Стори му се виолетова на странната синя светлина. Усещаше как невидимите му помощници го дърпат нагоре, извън обсега на скалоподите.

Някъде под него О’Дойл изкрещя, но продължи да се катери. Платинен нож се би забил дълбоко в крака му. Кръвта шуртеше и капчиците падаха като бомби на земята шейсет метра по-надолу. Тялото на Мак вече не се виждаше. Скалоподите сигурно вече го режеха на парчета.

Изведнъж Конъл спря да се издига. Две ръце го хванаха здраво и го издърпаха на твърда земя. Беше Ранди Райт. Вдясно Конъл видя как Вероника и Санджи издърпват Либранд. След секунди се появи и О’Дойл. Изтегляше се със сетни сили, лицето му бе сгърчено от болка. Отвратителният нож стърчеше от бедрото му.

Конъл затвори очи. В пещерата изведнъж се възцари тишина, нарушавана единствено от накъсано дишане и пъшкането на О’Дойл.

— Толкова е горещо — измърмори О’Дойл. — Толкова е горещо.

Думите му сякаш дръпнаха някакъв спусък. Мозъкът на Конъл регистрира огромно покачване на температурата. Жегата го връхлетя, сякаш бе влязъл в пещ. Облегна се назад, бореше се за всяка глътка въздух. Заливаха го горещи вълни. Всеки сантиметър от тялото му щипеше и го изгаряше като милиони малки жила.

— Костюмите им — извика Либранд с неясен далечен глас. — Губят цялата охладителна течност!

Конъл се опита да проговори, но от устата му не излезе и звук. Изведнъж умът му фокусира единствено черните петна, които лудо затанцуваха пред очите му.

Усети как някой го вдига внимателно, но уверено, и го носи навътре в пещерата. Петната пред очите му се уголемиха и станаха още по-черни. Накрая вече не бяха петна. Изпълниха полезрението му и препречиха всякаква светлина.

Кейла беше на границата между възхищението и яростта. Клечеше и гледаше последното от пирамидалните устройства, които Ангъс бе пръснал из планината. Оценяваше гения, който бе създал тези предмети, но в същото време й се искаше да го изкорми и да разпилее вътрешностите му по студената земя.

Изправи се, отстъпи две крачки и стреля по машината с пистолета. Тя се пръсна на малки парчета изкривен метал и скъсани жици.

Сега пътят на малкото нищожество бе отрязан напълно. Беше й струвал пет безценни часа. Време, в което бе търсила шестте скрити машини.

„Гадно малко нищожество такова!“

Трябваше да го хване. Кой знае какви други хитрини имаше, каква друга тактика можеше да използва, за да потърси помощ? Трябваше да го закове, преди да е успял да го направи. Щеше да опита клещите и този път нямаше да се ограничава с едно-две кокалчета.

Надяваше се, че устройството, което бе занесла в убежището си, може да й даде някаква информация. Той беше там долу, беше сигурна.

07:40

Инстинктите му крещяха да се маха, но той все пак се промъкна в убежището на кучката в търсене на нещо, което да обърка плановете й. Да, разполагаше с името й и част от историята й, но просто не можеше да пропусне възможността да я обърка. Нямаше да си тръгне, докато не направи нещо, за да провали плановете й.

Бе натъпкала в малката си бърлога изненадващо количество оборудване. Малкият военен предавател излъчваше непрестанно смущение. Имаше раница, пълна с консерви, протеинови блокчета и бутилирана вода. Платнена чанта с електронно оборудване. Дамска чантичка.

Сони огледа околността, преди да прегледа съдържанието на малката кожена чантичка. Още нямаше и следа от кучката. Червило. Ключове. Пакетче дъвки. Малко марля. Бръкна по-надълбоко и пръстите му напипаха нещо под подплатата. Скрит джоб. В него имаше документи за идентификация: Кери Томас, частен детектив; Мелиса Уилсън, следовател в Солт Лейк Сити; Хариет Макгуайър, ФБР; Ейми Смит, репортер в списание „Минен свят“.

— Дошла си подготвена, а, госпожице Майърс?

Остави чантичката и продължи да рови. Намери кутия с обгорели метални късове — електроника, която кучката бе изровила от разрушената лаборатория.

И видя списък. Явно беше същият, който бе разнасяла из лагера. Някои от имената бяха зачертани, други се четяха ясно. „Оцелели — помисли Сони, докато изумено гледаше списъка. — Възможно ли е още да са живи?“

Ключове. Думата сякаш го зашлеви. Ключове. Сони грабна чантичката и измъкна връзката ключове. Тя; проблесна в светлината на утрото. Той отново огледа района с бинокъла. Не видя нищо и се изсмя. Излезе от убежището и тръгна към черния й ландроувър.

— Да видим как ще си довършиш операцията без транспорт, кучко — каза високо. Отключи колата и седна зад волана.

Завъртя ключа и каза все така високо:

— Изведи ги оттам, Конъл. Изведи ги всичките. Аз ще ви чакам.

И подкара надолу по склона, далеч от Погребалната могила.

Кейла бе изправена пред дилема. Следите на гадното малко нищожество тръгваха по един тунел вляво. Магистралата на Лин, от друга страна, продължаваше неотклонно към Плътната маса.

В края на краищата тя искаше да го убие, така че трябваше да тръгне по следите му. Възможно бе обаче следите да са стари. В тунелите нямаше вятър, нямаше излагане на атмосферни условия и нямаше какво да повлияе на следите, за да се разбере откога са. Сигурно бяха на няколко дни. Оставени малко след като хеликоптерът бе кацнал на няколко километра от лагера и гадното малко нищожество и оня задник — приятелят му — бяха тръгнали към планината под прикритието на нощта.

Тя загледа картата и започна да осъзнава колко огромен е целият комплекс. Имаше хиляди разклонения. Къде щеше да намери чудовищата? Ангъс и Ранди можеше да са навсякъде. Ами ако изобщо вече не бяха в пещерите? Можеше да върви по следите им с дни и изобщо да не ги види.

Магистралата на Лин, от друга страна, водеше право към Плътната маса. А това бе целта на „Земно ядро“, целта на Ангъс, както й на Конъл Къркланд. От хилядите възможности, пред които бе изправена, имаше най-голям шанс за успех, ако ги заловеше в Плътната маса.

Но Ангъс бе влязъл през Магистралата на Лин. Това означаваше, че най-вероятно ще излезе по същия път. Нямаше как обаче да е сигурна в това. Той бе скрил този вход; кой знае дали нямаше още? Не можеше да си позволи да го чака и да поеме риска той да излезе от друго място. Трябваше да го пипне, и то възможно най-бързо, по дяволите.

Новият й план бе да се насочи към Плътната маса и да провери дали Марко/Поло ще прихване някакви сигнали. Надяваше се и да открие някое същество там. Трябваше да открие същество, иначе никога нямаше да си върне живота, никога нямаше да се върне в АНС.

Тръгна по Магистралата на Лин и остави следите на малкото нищожество зад себе си.

Ударите така и не дойдоха.

Конъл отвори очи, успя да се повдигне на лакът и погледна назад. Скалоподите се бяха скупчили на изхода на тунела — гъмжило яростни пипала и искрящи ножове. Светеха с равномерна светлосиня светлина. Не ги последваха и не хвърлиха нищо по тях.

Дробовете на Конъл горяха, сякаш остриетата на скалоподите се бяха забили в тях. Стомахът му изведнъж се сви. Той се надигна на четири крака и повърна. Две силни ръце го подхванаха под мишниците и го вдигнаха.

— Добре ли сте, шефе? — попита Либранд.

— Да — отговори той и избърса повърнатото от брадичката си. — Ще се оправя. Всички ли са тук?

— Всички — отговори Либранд. Погледна към входа, където скалоподите сякаш се блъскаха в някаква невидима преграда. — Изглежда, пристигате точно преди Коледа. Защо не влизат да ни довършат?

— Вероника смята, че… това място… е свещено — каза Конъл, докато си поемаше дълбоко дъх.

— Това не ме изненадва — каза Либранд. — Ако е свещено, определено знаят как да построят църква.

Конъл я погледна объркано. Тя кимна към центъра на огромната пещера. Той проследи взора й.

Това бе Плътната маса.

Забързаха колкото можеха, един до друг. Магистралата на Лин се намираше от другата страна на кораба. За да стигнат до нея, трябваше да го заобиколят, а това означаваше да вървят шест километра до другия край и още два до изхода. Корабът стоеше в пещерата, сякаш за него специално бе издълбана ниша. Средната част лежеше на равната повърхност, а заобленият край не се виждаше надолу в земята. Идеалният калъп заприлича на Конъл на стиропор около нова уредба или видео.

Докато напредваха, тътенът на водата се усили. Скоро стигнаха същата широка река, която бяха прекосили преди цяла вечност. Или бяха минали над нея, или тя бе минала под тях. Тук реката течеше върху някаква гранитна скала, различна от варовика, който преобладаваше в планината. Ерозията бе взела своята дан, но водата бе издълбала в камъка съвсем плитко корито в сравнение с огромните дупки, които бе прокопала във варовика.

Реката бушуваше в пукнатина, която се простираше на триста метра. Древни промени в течението й бяха издълбали ровове в гранита — завои и вдлъбнатини, отдавна забравени през хилядолетията. Всяка промяна в течението бе откъртвала парченца от безжизнения кораб. Реката бе като бавен и методичен циркуляр. Там, където течението променяше посоката си, пълната с песъчинки вода бавно отнасяше частици платина. Чуваше се непрекъснато стържене — чакълът се удряше в корпуса, носен от неуморното течение.

Голям сегмент от масивния край бе подкопан от реката и бе паднал преди кой знае колко хилядолетия. Корпусът на кораба се извисяваше от двете страни на 300-метровата дупка. На около 230 метра нагоре двете страни почти се срещаха.

Реката бе открила повредения интериор на кораба като напречно сечение в архитектурен проект. Имаше хиляди сферични стаи и целият кораб приличаше на резен силно надупчено швейцарско сирене. Каньонът бе тъмен и мъглив, като река Амазонка, само че обрасла с огромни сребристи дървета.

— Ангъс, защо картата ти не показва тези кухини в Плътната маса? — попита Конъл.

Ангъс сви рамене.

— Платината е с много по-голяма плътност от скалата. Радарът не е успял да проникне, особено в долния край на обсега.

Конъл застана до него.

— Колко платина мислиш, че има в това нещо?

— Даже не мога да сметна — отговори Ангъс и погледна извисяващия се кораб. — Изглежда, целият корпус е от платина. Логично е да е същата сплав, която анализирахме. Корпусът, изглежда, има много отделения, вероятно за да се предотврати разхерметизирането в случай на инцидент или повреда при битка. Това означава, че не само външният корпус е от дебел слой платина, но и повечето или всички вътрешни стени. Мога съвсем грубо да предположа, че тук има над два милиона тона чиста платина. Това е стотици пъти повече от всичката платина, добивана някога. При сегашните цени това прави петдесет и четири билиона долара.

— Хайде да обсъждаме миньорските теми, когато излезем — обади се Либранд. — Трябва да тръгваме.

Ранди пристъпи напред. Бе промушил палци под ремъците на раницата.

— Още не можем да си тръгнем. Трябва да огледаме. Трябва да видим какво има вътре и какво можем да научим.

Ангъс го изгледа, сякаш е най-големият глупак на света.

— Луд ли си? Трябва да изчезваме оттук. Можем да гледаме каквото си искаме, когато се върнем с добре въоръжено подкрепление.

— Не мисля, че ще можем да се върнем — отговори Ранди. — Тук долу има нов вид. Освен това ми се струва, че е доста важен. Какво ще кажеш, Санджи?

Санджи кимна.

— Да, от най-голямо значение. И това е меко казано.

— Много важен вид, а това е естествената му среда — продължи Ранди. — Тези същества, тези разумни същества, са враждебно настроени. Ако тук долу слязат хора, може да се наложи да се бият със скалоподите.

— Без майтап, Шерлок — каза О’Дойл. Бе пребледнял, но очите му блестяха решително. — Много ясно, че ще се бием. Да ги видим, когато се върна с обучени войници и подходящо оръжие.

— Нямах това предвид — отговори Ранди. — А че няма да ни позволят да им навредим. Санджи, какво ще каже научната общност, когато им разкажем какво става тук долу?

Санджи замълча за миг, както и всички останали. Изведнъж започнаха да осъзнават цялата ситуация. Санджи заговори тихо и търпеливо:

— Няма да позволят никой да слезе тук. Дълго време. Най-вече защото скалоподите са враждебно настроени. Ще изучават това място с години, преди някой да слезе, и тогава ще дойде някой антрополог, който ще се опита да осъществи контакт с тях. Това е доказателство, че не сме сами в космоса. Най-важното откритие в историята на човечеството.

— Глупости — каза Ангъс. — Мястото си е наше, ще правим с него каквото си искаме.

— Това няма да има значение — отговори Санджи. — Нищо от досегашните научни открития не може да се сравни с това. Всички най-големи учени в десетки области ще поискат от самия президент да спре експлоатирането на района и той ще го направи.

— Няма да ни спрат само учените — каза Ранди. — Военните също. Армията ще изпрати два пъти повече хора и те ще съберат максимално количество данни, докато правителството задържа научната общност. Това е, в случай че успеем да разпространим новината. Ако не успеем, това място ще се превърне в мит, като Розуел.

Ангъс, изглежда, не искаше да се съгласи с тази логика.

— Правителството не може да направи нищо, ако кажем истината. Ако разкажем на подходящите хора за това място и какво всъщност става тук, правителството няма да може да потули всичко. Това просто е твърде голямо. Не забравяйте, че сме в ерата на информационните технологии и комуникацията е много по-напреднала от времето на Розуел. Можем да се защитим и въпреки това да си премълчим пред учените филантропи. В договора имам клауза, която ми дава процент от всичко, и няма да се откажа от частта си от тези петдесет и четири билиона!

— Ще трябва да разкрием всичко — тихо каза О’Дойл. — Ще трябва всички да се покажем по националните новини и да разкажем цялата история.

— Защо, по дяволите? — попита Ангъс. — Тогава няма да можем да разработим мината. Няма да ни позволят.

— Защото ако не се покажем пред света, сме мъртви — отговори О’Дойл. — Ранди е прав. Военните ще направят всичко възможно, за да контролират напълно това място. Всичко. Включително да ни избият до крак.

— Преувеличаваш — каза Ангъс. — Нима очакваш да повярвам, че правителството избива американски граждани, за да пази тайни, параноично копеле такова?

Гласът на О’Дойл прозвуча заплашително.

— Със сигурност знам, че прави точно това. Лично съм го правил.

Всички се обърнаха към него. Само грохотът на реката нарушаваше тишината. Конъл знаеше каква бе професията му, но бе съвсем различно да го чуе от устата му.

— Значи сега или никога — наруши мълчанието Ранди. — Трябва да погледнем вътре и да научим каквото можем сега, защото може никога да не получим друга възможност.

— Може да нямаме възможност да направим нищо, ако скалоподите дойдат! — извика Либранд. — Не разбирате ли? Борим се за оцеляване, а не за чек или корица на „Сайънтифик Американ“! Трябва да тръгваме веднага и да правим оценка на всичко, след като излезем в безопасност горе. Те може и да не влязат след нас веднага, но това е тяхната свещена земя. Рано или късно ще дойдат и ще ни пипнат!

Конъл се замисли. Беше права. Каквито и да бяха религиозните табута на скалоподите, те не можеха да рискуват безопасността си при непредвидимото им поведение. А и всъщност какво знаеха за религията им? Че задължително трябва да изчакат пет часа, преди да посекат осквернителите? Тъкмо щеше да каже на всички да тръгват, когато го прекъсна далечен вик. Беше Вероника, която се бе отдалечила на петдесет метра до стената на пещерата.

— Елате насам! — извика тя. — Елате да видите! Тези копелета ми станаха ясни!

На Конъл му идваше да се гръмне, че я е оставил да се отдели от групата. Дори не бе забелязал кога се е отдалечила. Бе твърде зает да гледа невероятния кораб. Какво си мислеше тя, по дяволите? Как можеше да се отдалечава така от всички в такъв безнадежден момент?

— Тя започва да рухва — тихо каза О’Дойл, сякаш прочел мислите му. — По-добре я върнете и не я изпускайте от поглед, господин Къркланд. Имам лошото предчувствие, че ще рухне много скоро.

Конъл сви ръце пред устата си.

— Върни се, Вероника! Върни се веднага!

— Това е цялата им история — извика Вероника. Гласът й се чуваше слабо, погълнат от грохота на реката. — Елате!

И изчезна в нещо като ниша.

— Ще я доведа — каза Конъл. — Ще я довлека, ако се налага. Трябва да вървим.

— Аз… имам нужда от почивка — каза О’Дойл.

Конъл погледна бедрото му. По кул-стюма бяха избили петна кръв. Бе забравил колко лошо е ранен О’Дойл. Едрият мъж се бе отпуснал тежко. Бе твърде уморен, за да стои прав.

— Двайсет минути — каза Либранд. Гласът й бе нисък и студен. — Двайсет минути почивка. После тръгваме.

— Влизам в кораба — каза Ранди.

Конъл се обърна към него.

— Няма да стане! Ще стоиш тук, по дяволите. Ще отида да доведа Вероника, ще починем двайсет минути заради О’Дойл и тръгваме.

— Влизам — каза Ранди. Гледаше Конъл право в очите. — И Ангъс идва с мен.

— Така ли? — попита Ангъс.

— Да — отговори Ранди. — Конъл, ако мислиш, че можеш да ме спреш, заповядай.

Конъл не бе в много по-добро състояние от О’Дойл, а това означаваше, че не бе във форма да се бие дори със слабак като Ранди. Никога не бе виждал Ранди толкова… уверен и решителен.

Либранд си погледна часовника.

— Тръгваме в 09:47. Който не се върне дотогава, остава сам.

Конъл се обърна и закуцука към Вероника. Санджи тръгна с него.

Кейла стоеше напълно неподвижно. Намираше се в тесен страничен тунел, наполовина скрита зад редица дебели кафяви сталагмити. То премина край нея с равен ход. Дали бе опасно? Нямаше представа. Дори не знаеше дали я вижда. Стискаше пистолета и чакаше.

Изчака, го да доближи на няколко метра, прицели се и стреля. Куршумът продупчи метала, заби се в кръглото тяло и запрати съществото в стената.

То се олюля несигурно. Кейла стреля още два пъти. Двата куршума пробиха огромни дупки в тялото му. То спря, седна на пясъка и замята крака. Кейла внимателно се прицели и стреля отново. Този път куршумът го повали.

Съществото спря да мърда.

„Доказателство“, помисли Кейла. Внимателно го вдигна за единия крак. Никога не бе виждала подобно нещо и веднага разбра, че на правителството ще му потекат лигите при вида на тази сложна машина.

Но дали това бе достатъчно? Това все пак бе просто машина. Не беше разумно същество. Не беше достатъчно. Кейла скри надупчения робот зад кафявите сталагмити. Щеше да го вземе на излизане.

Погледна картата — оставаха само четирийсет и пет минути до Плътната маса. Огледа се дали всичко е чисто и продължи по Магистралата на Лин.

О’Дойл спеше на пресекулки. От челото му струеше пот. Много от мехурите по лицето му се бяха спукали и от тях течеше гной, гъста и лъскава на изкуствената светлина. Либранд непрекъснато потапяше ръка в реката и нежно изтриваше лицето му. Не знаеше дали това му помага. Но водата бе малко по-хладна от горещия въздух и сякаш забавяше потенето, затова тя продължаваше.

О’Дойл умираше. Трябваше да го измъкне оттук и да го закара в болница, ако искаше да оживее. Обезболяващите и антибиотиците отдавна бяха свършили. Не смееше да докосне кул-стюма му и да провери раните от страх да не разкъса кръпките, които бе направил Ангъс. Това щеше да покачи температурата на О’Дойл и той щеше да умре. Жегата и болката вземаха своята дан от нейния невероятно корав, невероятно смел мъж.

— Дръж се, Патрик — прошепна тя. — Дръж се още малко и ще се измъкнем оттук.

И понеже гледаше О’Дойл, не забеляза двата метални паяка, които тихо изскочиха от кораба и тръгнаха към нея по песъчливия бряг.

— Изглежда, все пак следят земното време — промърмори Вероника, загледана в релефите във втората ниша. — Ама са умни, нали?

Конъл искаше да я изведе оттук. Може би горе, на повърхността, тя щеше да излезе от това странно състояние.

Вероника се взираше в три големи релефа. Заемаха цял квадратен метър върху закривената стена. На първия бе изобразено Слънцето и познатите девет пръстена с орбитите на планетите. На втория бе показан контурът на планината Уа-Уа, а зад него имаше звезди. Една от тях бе много по-голяма от останалите и се намираше между два върха. На последния имаше подробна карта с тунели и два малки скалопода, които се изкачваха по дълга права шахта.

Конъл веднага позна шахтата.

— Магистралата на Лин.

— Бинго — разсеяно отвърна Вероника. — Дайте наградата.

— А това Полярната звезда ли е? — попита Санджи.

— Бинго и пак бинго — каза Вероника. — Две награди на цената на един фиш. Трябва да е лятното слънцестоене. Тия малки грозници разбират от астрономия. Изглежда, излизат на повърхността веднъж в годината.

— Защо? — попита Санджи.

— Може да следят за врага, може да гледат към звездите за спасителен кораб, може и да гледат дали сме вдигнали нов ресторант за бързо хранене — каза Вероника. — Защо кучето си лиже топките? Защото може.

Устните й замърдаха беззвучно. Конъл осъзна, че тя брои точките под големите релефи. Вдясно от точките имаше редове със странните писания на скалоподите.

Едно бързо преброяване показа, че точките са подредени в 144 колони и 79 реда. Конъл започна да брои последния непълен ред.

— Деветдесет и пет — изпревари го Санджи, сякаш прочел мислите му. — Общо 11327 точки. По една за всяка година, в която са излизали на повърхността?

— Бинго, бинго и пак бинго — каза Вероника.

— Боже мой — промълви Санджи. — Виж как някой от символите вдясно от точките се повтарят. Това са техните числа, Рони! Виждаш ли схемата? Мисля, че използват дванадесетична система.

Погледът на Конъл бе привлечен от характерен символ в подробната карта с тунелите. Разпозна кораба с форма на клечка за уши — от долния му край тръгваше дълга вертикална линия. Вътре в самия кораб, над тунела, имаше голям сферичен предмет. За разлика от картата на Ангъс, тази нямаше ограничителна линия в долния край. Конъл разгледа релефа и сравни големината на кораба с тази на шахтата. Пресметна, че шахтата е дълбока над трийсет километра. В долния й край имаше поредица пещери около някакъв кръг. В пещерите имаше тънки стълбове. Релефът създаваше впечатлението, че макар да изглеждат малки поради мащаба, тези стълбове поддържат огромната тежест на планината, кораба и дори земята около него.

Под изображението на шахтата, чак до пода, имаше поредица релефи. На първия бе изобразена сферата и нещо, което приличаше на правоъгълна конзола. На втория сферата падаше надолу в шахтата. На третия бе изобразена експлозия — експлозия, която разбиваше тънките носещи стълбове и ги пръсваше като кристални чаши. Четвъртият релеф показваше как корабът и пещерният комплекс пропадат от собствената си тежест. На последното изображение в поредицата имаше нещо като наводнение. Течността запълваше тунелите и скалоподите избухваха в пламъци.

— Санджи — каза Конъл, останал без дъх. — Виж това!

Санджи се загледа за миг, после се ококори от изненада.

— Господи! Те няма да се спрат пред нищо, за да спрат неприятеля си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Вероника. — Ще наводнят тунела ли?

— Няма да го наводнят — отвърна Конъл. — Това е магма. Ще пуснат тази сфера в тунела. Тя ще избухне близо до мантията. Тунелите, в които бяхме, пещерите, корабът… всичко… ще се срути и магмата ще го залее.

— Това е невъзможно — каза Вероника. — Виж на каква дълбочината трябва да е. И без това се намираме на пет километра под земята. Не е възможно да стигнат такава дълбочина.

— Ако съдим от видяното досега, старите скалоподи са знаели какво правят — отговори Конъл. — Не мога да си представя да изобразят нещо, освен ако не е вярно.

— Адска машина — каза Санджи. — Но защо?

— Защото разбират единствено смъртта — отвърна Вероника със стъклен, разфокусиран поглед. — Културата им е военна. Ще умрат, но няма да се признаят за победени. Виждаш ли първия релеф? Това прилича на някаква контролна конзола. Оставили са инструкции за потомците си. Инструкции как да взривят цялата планина и цялата своя раса заедно с нея.

— Няма начин тази машина да работи след толкова време — каза Санджи, изправи се и се протегна. — Мисля, че тук нищо не функционира от хиляди години.

Конъл си погледна часовника. Имаха още три минути, после трябваше да тръгват. Погледна Вероника, която вече се насочваше към следващата ниша, и я последва, решен да сложи край на тази екскурзия и да я изкара оттук.

Марко/Поло изписука само веднъж. Кейла бързо го свали от колана си, но преди да успее да погледне екрана, сигналът изчезна. Тя си поигра с настройките… Нищо.

Нямаше значение.

И едно пиукане стигаше. Беше права. Те бяха долу. Долу в Плътната маса. Според картата беше много близо, може би само на няколко минути. Усмихна се.

— Къде бяхте, по дяволите! — изръмжа О’Дойл. Вените по челото му се бяха издули, жилите на шията му се бяха изопнали от напрежение. — Трябваше да сте тук преди седем минути!

От О’Дойл се изливаха яростни вълни като следобеден зной в пустиня. Огромните му стиснати юмруци приличаха на средновековни боздугани, готови да смачкат някой череп.

— Не можахме по-рано — отвърна Конъл. — Какво има?

— Либранд е ранена, а онова копеле Ангъс избяга!

Вероника и Санджи погледнаха Либранд, която лежеше на пясъка в окървавени превръзки, и веднага изтичаха при нея, за да огледат раните й.

— Просто избяга — каза О’Дойл през зъби. — Надолу по реката.

— Къде е Ранди?

— Ангъс каза, че е мъртъв.

Сърцето на Конъл се сви. Още един служител на „Земно ядро“ вече го нямаше.

— Видяхте ли го? — попита Конъл. — Къде е трупът?

— Някъде в кораба. Нищо не съм видял и изобщо не ме интересува. Сега трябва да се тревожим за Либранд.

— Вероника и Санджи ще й помогнат. Тръгваме веднага.

— Защо не се върнахте навреме? — попита О’Дойл като тъжно момченце, но с гласа на огромен мъж. — Можехте да спрете Ангъс. Можехте да го накарате да й помогне.

— Знам — отговори Конъл. — Кълна ти се, ще я измъкнем оттук.

Заляха го емоции. Убийствен гняв към страхливия Ангъс, примесено непреодолимо чувство за вина. Още един от хората му бе мъртъв, а друг умираше. Не можеше да влезе в кораба да търси Ранди. Дори да не бе мъртъв, той не можеше да остави другите, а те не можеха да чакат повече.

— Конъл — каза Санджи, — мисля, че имаме нов проблем.

Рояк сребристи буболечки прииждаха като някакви платинени раци. Сякаш се появяваха от нищото. За секунди се подредиха в толкова гъсти редици, че можеше да се върви по тях, без да се докосва земята. Редиците тръгваха под ъгъл от кораба и се простираха на четиристотин метра към далечния край на пещерата. Губеха се в някаква тясна пролука.

Конъл се опита да запази спокойствие и тръгна към раницата на Ранди. Претърси множеството джобове. Извади малък бинокъл и погледна към пролуката.

Скалоподите се блъскаха в нея като оживял извънземен ужас. Изглеждаха невероятно възбудени. Гъмжилото от проблясващи цветове и мятащи се пипала приличаше повече на стена от оживяла плът, отколкото на разумни същества. Сребристите буболечки подскачаха лудо, по-бързо отколкото ги бе виждал досега, и сякаш отчаяно искаха да накарат скалоподите да нарушат религиозното табу, да нахлуят в пещерата и да унищожат всичко.

— Сребристите буболечки се опитват да доведат скалоподите тук — каза Конъл. Изведнъж забеляза, че заглушителят не бръмчи. Отиде при раниците и зашари с поглед. — Изглеждат доста разгневени. Вероника, мислиш ли, че ще атакуват?

— Колебаят се между две религиозни убеждения според мен — отвърна Вероника. — Забранено им е да влизат в тази пещера, но в културата им е закодирано да следват заповедите на сребристите буболечки. Мисля, че ще влязат, въпрос на време е.

Сърцето на Конъл подскочи от радост, когато най-накрая видя заглушителя сред разпиляното съдържание на една раница. Сигурно Ангъс го бе изключил, преди да избяга по реката. Вдигна го и го включи. Никога не би помислил, че смущението може да му се стори толкова прекрасно. Гъстите редици сребристи буболечки веднага се пръснаха объркано, като хлебарки, които се мъчат да избягат от неочаквана светлина.

— Либранд е ранена зле — каза Санджи. — Трябва да я изнесем оттук веднага.

Конъл стисна зъби. Да, трябваше бързо да я махнат оттук. Но как? А и О’Дойл също беше ранен. Погледът му се плъзна към бързата река.

Имаше само един начин.

С остър завой реката запрати Ангъс навътре в кораба, към стена от плътно напаснати варовикови блокове, която отклоняваше водите. Някои от блоковете бяха силно ерозирали, други изглеждаха като нови, сякаш бяха заменени там, където реката бе нанесла твърде много повреди. Всички бяха покрити с фин слой платинен прах и леко блестяха.

Той се огледа и се зачуди кога ли ще свърши този кошмар. Високо горе през пукнатия корпус се процеждаше светлина. Въздухът бе изпълнен с мъгла — изглеждаше като замръзнала на светлината.

Платиненият прах не го интересуваше. Интересуваха го само сребристите буболечки.

Хилядите сребристи буболечки.

Висяха по стените и се гърчеха по пода, сякаш бяха в някакъв кошер или мравуняк. Ангъс облекчено забеляза, че са изподраскани и очукани. Нямаше нови.

Измъкна се от водата и седна. Помещението приличаше на катедрала и излъчваше собствена мека светлина. Ръбът на купола отдавна бе рухнал от ерозията и се виждаше какво има вътре. Ерозията вероятно бе принудила скалоподите, или по-скоро сребристите, буболечки, да вдигнат този вълнолом. Зад него почваше гладък каменен под.

В средата на купола, на петнайсет метра от вълнолома, висеше огромна гладка сфера, като полилей. Беше с диаметър три метра и бе закачена над голяма дупка. Ангъс си спомни, че на картата имаше странна линия, която тръгваше от центъра на кораба към земните недра. На много по-голяма дълбочина, отколкото можеха да отчетат неговите уреди, макар да бяха много чувствителни. Парчетата от пъзела се подредиха в ума му. Тази сфера можеше да е само едно.

Атомна бомба.

На всичкото отгоре, изглежда, бе голяма. Естествено атомната бомба бе приблизително предположение. Технологията на скалоподите можеше да е всякаква, но логически погледнато това трябваше да е някаква бомба. Километър по-надолу температурата би превишила точката на кипене — там не можеше да съществува никаква форма на живот.

Някакво движение върху сферата привлече погледа му. Една сребриста буболечка се суетеше върху закривената огледална повърхност. Спря и отвори някакъв панел, под който се показа малко отделение. Макар да бе далече, Ангъс успя да види, че „главата“ на сребристата буболечка не е с обичайната клиновидна форма, а има три малки кабелчета, които се полюшваха като трева на вятър. Напомни му за трите пръста на пипалата на скалоподите. Буболечката мушна кабелите в отделението, размърда ги и ги извади. След това затвори панела и се скри от погледа му от другата страна на сферата.

— Поддръжка — смаяно каза Ангъс. — Ето за какво са служели първоначално тези проклети машини за поддръжка.

Наблюденията му бяха прекъснати от слабо трак-трак на метал върху камък и той бавно се обърна надясно. Две сребристи буболечки с пипала на главите бяха спрели на три метра от него. Просто си стояха, наблюдаваха и вероятно общуваха с другите, Ангъс изведнъж се сети, че е оставил заглушителя на брега при О’Дойл.

Отляво дочу тихо цамбуркане.

Обърна се и ужасено видя други две сребристи буболечки — бързо се приближаваха през плитчините. Сферичните им тела очевидно бяха херметически затворени, така че се носеха по водата като поплавъци, а краката им се движеха бързо и равномерно като весла на галера с роби.

Ангъс се отблъсна от стената, притисна пояса към гърдите си и се понесе по течението. Сребристите буболечки го последваха с изненадваща скорост. Ангъс зарита още по-усилено, но буболечките го приближаваха като някакви пирани на забавен кадър.

Изведнъж мракът на пролома отстъпи пред ослепителната светлина на изкуствените слънца. Ангъс отчаяно зарита в стремеж да достигне отсрещния бряг. Забори се с дърпащото го течение и скоро нагази в плитчините изтощен, но усмихнат. Беше успял. В този край на кораба лъскавият платинен прах бе толкова гъст, че беше като кал. Краката му потъваха до глезените, но той победоносно излезе от водата.

И най-накрая го видя. Ясен като ден, входът на Магистралата на Лин го приканваше само на двайсет метра от него. Той се запрепъва натам.

Две ръце грубо го разтърсиха и Ангъс бавно отвори очи. Главата му пулсираше от пронизваща болка. Не бе сигурен дали изобщо са му останали зъби. Лицето му бе подуто и безчувствено. Не усещаше езика си. Лежеше по очи. Опита се да се надигне, но ръцете му не се отлепяха от гърба. Бяха вързани с тънка тел, която се врязваше болезнено в китките му.

— Ммм — каза Ангъс. Не можеше да види какво е натъпкала в устата му, но каквото и да беше, му бе почти невъзможно да диша. Имаше вкус на гума.

— Добре, гадното малко нищожество се събуди — каза жената. — Можем да почваме.

— Ммм. — Очите му вече бяха широко отворени. Гледаше как тя отваря и затваря някакви ръждясали клещи.

— Тихо, скъпи — каза тя с нежна усмивка. — Не си прави труда да говориш, докато не извадя топката от устата ти.

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс внимателно наблюдаваше клещите. Забеляза надписа на дръжката от неръждаема стомана и зъбците в краищата им.

— Сега ще ти извадя топката и ще ти задам няколко въпроса — сладко каза тя и отметна един кичур от потното прашно лице на Ангъс. — Няма да викаш обаче. Просто ще отговориш тихо на въпросите ми. Кимни, ако разбираш.

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс кимна веднъж, без да изпуска клещите от очи.

— Добре. Ще приключим бързо. За нещастие нямам достатъчно време, за да се заема с теб както трябва. Много ми се ще да те опозная по-добре, приятелче, повярвай ми. Много мъка ми причини през последните няколко дни. Знаеш ли с какво си изкарвах хляба едно време?

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс поклати отрицателно глава.

— Измъчвах хора. — Продължаваше да говори меко, почти нежно. — Правила съм и още някои неща, но основната ми работа бе да водя разпити. И съм много добра в това, приятелче. Повярвай ми. Така че ако гъкнеш, нещата много ще загрубеят. Ясно ли е?

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс закима самоотвержено.

— Добре. — Тя го погали по главата. — Ти си умно момче, Ангъс Кул, най-умното, което съм виждала. Обаче колкото и да си умен, искам да се уверя, че разполагаш с всички данни, които ти трябват, за да вземеш решение. На вас учените това ви трябва, нали? Много, много данни, нали?

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс веднага разбра накъде бие и яростно затръска глава в отрицание.

— О, разбира се, че ти трябва точно това. — Тя се изправи и мина зад него. Не можеше да я вижда. В пристъп на отчаяна паника той задърпа телта, но тя само се вряза по-силно в китките му. Опита се да рита, но установи, че и краката му са завързани здраво.

Тя натисна гърба му с коляно.

— Трябват ти много данни, приятелче. Достатъчно, за да ме държиш настрани от АНС. Точно това искаш, нали? Искаш да ме държиш настрани от АНС? Нали, гадно малко нищожество?

Ангъс усети ръцете й по пръстите си. Опита да се съпротивлява, да свие юмрук, но беше твърде късно. Тя изви силно показалеца му, почти го счупи.

Той усети как студените стоманени клещи се сключват около първото кокалче.

— Ммм!

Клещите стиснаха. Той запищя неистово, но през топката в устата му не излизаше почти никакъв звук.

— Вероника — викаше Конъл. — Вероника!

— Въжето! — извика О’Дойл. — Дръпни въжето!

Конъл изведнъж си спомни, че другият край на въжето, което опасваше гърдите му, е вързано за Вероника. Задърпа го, като в същото време се опитваше да се задържи на повърхността. Като риба на въдица, неподвижното й тяло се показа и после отново потъна. Конъл се гмурна към нея, сграбчи я и я задърпа към повърхността.

Изведнъж тя зарита яростно и го дръпна надолу. Конъл инстинктивно загреба нагоре и моментално забрави, че се опитва да я спаси. Тя го хвана през кръста и отново го дръпна надолу. От устата му излязоха мехурчета. Обзе го паника.

Въжето се опъна и главата му се подаде на повърхността. Течението ги влачеше към средата на реката. Почувства как въжето се обтяга и зад него, а после се отпусна, щом и Вероника се понесе по течението. Но къде беше? Въжето отново се обтегна за миг, а после тежестта изведнъж изчезна и то изплува на повърхността.

Главата на Вероника се показа над водата. Тя се мъчеше да си поеме дъх. Заплува непохватно към брега. Държеше ножа му в едната си ръка и колана му в другата.

— Вероника, върни се! — Конъл опита да заплува срещу течението, но то ненаситно се опитваше да го засмуче към средата на реката. А и бе забравил за О’Дойл и Либранд, чиято тежест го влачеше надолу.

— О’Дойл, спри!

— Не мога! Течението ни влачи!

Вероника вече излизаше на брега на стотина метра по-долу от сферата.

Обърна се и им помаха за сбогом.

Конъл гледаше Кейла Майърс и се опитваше да разбере какво прави тя тук. Логиката го накара да не се поддаде на първоначалния порив да й се обади. Тя изобщо не трябваше да е в тунелите. Той бе единственият в „Земно ядро“, който бе работил с Кейла. Никой в компанията дори не бе чувал за нея, а той не я бе информирал за мястото в планината Уа-Уа.

Знаеше по-добре от всеки, че тя е способна на всичко. Изпита подозрение и страх. Тя бе облечена в кул-стюм. Зачуди се дали го е откраднала, или е убила някой, за да го вземе. На гърдите й имаше ремъци с муниции и оборудване. Държеше автомат. Лицето й бе намръщено.

Кейла раздвижи уреда, за да изследва района, и Конъл осъзна, че е дошла да търси някого. Но дали за да го спаси, или за да го убие? Чу меренето и премина в явен гняв. Тя закачи уреда на колана си и измъкна друг. Конъл присви очи и се опита да разбере какво прави. След секунда разпозна устройството. Полазиха го тръпки.

Кейла държеше компютърната карта на Ангъс.

Имаше само един начин да се е сдобила с тази карта. Беше я взела насила от Ангъс. Малкото копеле никога не би й я дало, освен може би пред дулото на пистолет. Кейла бе дошла тук по работа, по своя работа, която определено не бе в интерес на „Земно ядро“ или оцелелите служители на компанията.

Конъл тихо се вмъкна в сферичната стая и вдигна пръст пред устата си.

— Още скалоподи ли? — отпаднало попита Либранд. Гласът й бе дрезгав шепот.

Конъл се изненада, че е в съзнание. Изглеждаше слаба и бледа като престояли в цедката спагети.

— По-лошо — приглушено каза Конъл. — Бивш агент на АНС. Кейла Майърс. Мисля, че може да е убила Ангъс.

— Тая вече ми харесва — отвърна О’Дойл.

— Не знам какво прави тук, но е много опасна. Ако е убила Ангъс, ще убие и нас за нула време.

— Защо й е да ни убива? — попита О’Дойл.

— Нямам представа. — Конъл не знаеше какво иска Кейла Майърс, но знаеше едно — че каквато и да е играта й, тя ще играе докрай.

Конъл се пресегна към врата на О’Дойл и отлепи неговия предавател Марко/Поло. Направи същото и с Либранд. Бе същото като да олющи коричка от рана.

О’Дойл посегна да отлепи и предавателя на Конъл, но той отблъсна ръката му и каза приглушено:

— Не.

Нямаше начин Кейла да чуе гласа му сред грохота на реката, но въпреки това говореше тихо.

— Ще я отведа оттук. Ти изведи Либранд на повърхността.

— Каза, че е опасна. Аз ще я извадя от строя, а после ще се измъкнем.

Конъл поклати глава.

— Виж се, О’Дойл. Нямаш никакъв шанс. Повярвай ми. Ще поговоря с нея и ще видя какво е намислила. В най-лошия случай тя ще ме довърши, а през това време ти ще можеш да измъкнеш Либранд.

И двамата знаеха какъв е залогът. О’Дойл искаше да защити Конъл, но още повече искаше да спаси Либранд. Подаде на Конъл ножа си. Той го взе, погледна О’Дойл в очите и кимна. За един ден бяха станали другари, братя по оръжие. Цялото това насилие и борбата за живот ги бяха споили с неразрушима връзка.

В очите на О’Дойл се четеше благодарност и дълг, който никога не може да бъде изплатен.

Конъл се изправи и каза:

— Без предавателите на Марко/Поло тя няма как да ви види. Не се опитвай да се бориш с нея, О’Дойл, или и двамата с Либранд ще умрете за секунди. Повярвай ми. Щом й отвлека вниманието, тръгнете към Магистралата на Лин и изчезвайте.

И без да каже нищо повече, тръгна.

Ангъс чу потракване на сребристи буболечки някъде над себе си и започна да го обхваща лудост. Бяха тук. Тук в тъмното. Обграждаха го. Приготвяха се да скочат върху него и да го насекат на парчета.

Това светлина ли беше? Отначало помисли, че му се е привидяла. Светлина. Идваше от тунела. Светлина, която подскачаше равномерно и сякаш идваше от човек, който тича. Господ беше чул молбите му! Господ му беше отговорил! Щяха да го спасят!

Светлината се приближаваше. Той се вгледа по-внимателно, като се мъчеше да потисне истеричния си смях. Не знаеше кой идва, но не приличаше на Кейла. Светлината изпълни тунела — и изведнъж Ангъс видя спасителя си.

Сърцето и душата му се свиха на топка.

Над него стоеше О’Дойл и се усмихваше. Беше метнал Либранд на рамо като умряла сърна.

— Здравей, страхливецо — каза О’Дойл. — Надявах се да се засечем.

Докато развързваше телта от китките на Ангъс, О’Дойл изумено подсвирна. Дясната ръка на генийчето бе обезобразена. Всички кокалчета бяха подути и окървавени. Ангъс изкрещяваше всеки път, когато О’Дойл ги докоснеше. А той ги докосна малко повече от необходимото.

Щом го развърза, Ангъс избяга до стената, седна в мръсотията и го погледна.

— Ще ме убиеш ли?

— От теб зависи — отговори О’Дойл. — Трябва ми кул-стюмът ти. Мога да го сваля от трупа ти, а можеш да си го свалиш и сам.

— Не можеш да ми вземеш костюма… Ще умра.

— Може. А може и да не умреш — спокойно отвърна О’Дойл. — Сигурно ще успееш да се добереш до повърхността, ако си достатъчно здрав. Както и да е, и без това не ме интересува дали ще успееш. Имаш двайсет секунди да си съблечеш костюма или ще те убия още сега.

— Ама не можеш да ме оставиш тук гол…

— Двайсет… деветнайсет… осемнайсет…

Паниката в очите на Ангъс проблесна с нова сила. Той побърза да свали костюма със здравата си ръка — съблече се, преди О’Дойл да стигне до пет.

— Сега се обърни — каза О’Дойл.

Ангъс започна да скимти. Гласът му премина в жален вой.

— Не можеш да ме убиеш! — Тялото му вече се обливаше в пот. — Нали направих, каквото ми каза.

— Обръщай се веднага!

Ангъс веднага се обърна с лице към стената и зачака ножът да се забие в тила или гърба му.

— Стой така — каза О’Дойл. — И не се обръщай, докато не ти кажа.

Грабна кул-стюма и отиде до Либранд. Започна да сваля нарязания й костюм, после просто го разкъса и го смъкна.

— Моментът май не е много подходящ да ме събличаш, а? — едва проговори тя. Лицето й бе покрито със спукани мехури. Усмихна му се със сухите си напукани устни. Очите й бяха премрежени от болка.

— Дръж се, скъпа — каза О’Дойл и захвърли настрани дрипите от кул-стюма й. — Само още няколко минути.

В манерката на Ангъс Имаше малко вода. О’Дойл я изля в пресъхналата уста на Либранд. Тя преглътна едва-едва. Не изглеждаше добре, но О’Дойл вече усещаше как температурата й спада до нормалната. В сърцето му се зароди надежда.

— Моля ви — каза Ангъс. — Моля ви, пуснете ме. Още беше с лице към стената. Целият потен. И миришеше на страх.

— Млъквай — каза О’Дойл през рамо. Погледна топло Либранд. — Как си?

Тя примигна и вдигна очи към него. Погледът й бе ясен за първи път, откакто бяха нагазили в реката. Гласът й бе слаб шепот.

— Като боклук. Но съм по-добре.

О’Дойл я вдигна и отново я метна на рамо. Погледна тъжно Ангъс и каза:

— Обърни се. — Голият Ангъс бавно се обърна. Изглеждаше ужасен, сякаш всеки момент очакваше да го намушкат. — Ще чакаш тук. Брой до триста и после тръгни нагоре. Не искам да ми се пречкаш. Ако те видя отново, ще те убия, ясно ли е?

Ангъс кимна.

трак-трак, трак

О’Дойл се обърна и погледна в тунела. На стената неподвижно висеше една-единствена сребриста буболечка. Само една. Но другите не бяха далече. Без да каже нищо повече, той се обърна и тръгна по Магистралата на Лин с Либранд на рамо.

Ангъс седеше, хипнотизиран от сребристата буболечка. Лицето му се бе смразило от ужас. Хванат в капан между две злини, той бавно започна да брои. Стигна до 263, изправи се и с обезумели писъци затича към един страничен тунел.

Беше чакала достатъчно.

Помъчи се да се изправи. В главата й пулсираше остра болка. Отдавна не я бяха удряли така. Конъл се оказа много по-голям боец, отколкото бе смятала. Идваше й да се напсува сама. Бе достатъчно предпазлива, за да не подценява ума му, но изобщо не си бе представяла, че този дългуч е така светкавично бърз.

Нямаше представа защо Конъл я бе оставил жива, но това щеше да е последната грешка в живота му. Вече пет пари не даваше за другите, за АНС и за каквото и да било. Искаше само да види сметката на Конъл Къркланд. Закуцука към реката и оръжията си. Редицата сребристи буболечки потракваше и се поклащаше. При приближаването й се пръскаха, но после пак се подреждаха.

Инстинктът й я предупреждаваше за опасност. Едновременно с непрестанния грохот на реката чуваше писъци, като онези по време на нападението над лагера. Чудовищата сигурно бяха близо и тя трябваше да върви въпреки болката. Защо Конъл й бе оставил оръжие? В това нямаше никаква логика.

Излезе от коридора и погледна надолу по течението. По брега към нея връхлиташе стена от лъскави чудовища. Червено-оранжевите им проблясъци приличаха на светофари в гъста мъгла. Тя изтръпна от ужас, грабна пистолета и започна да стреля.

Оглушителните изстрели удавиха за кратко писъците на скалоподите и тя изведнъж разбра целта на Конъл.

Тя трябваше да отклони вниманието. Трябваше да ги забави, докато той се измъкне. Макар да бе ранена, се целеше отлично и покосяваше прииждащата вълна. Скалоподите падаха като огромни мокри чували. Но бяха прекалено много.

Подсъзнателно преброи деветнайсет изстрела. Затърси друг пълнител, но първият скалопод се хвърли отгоре й. Отвратителният платинен полумесец проблесна в мъглата. Тя изръмжа, наведе се и грабна ножа си от земята.

Около нея се завихриха цветове и пипала.

Сферата потрепна и избухна със светлина, по-ярка от слънцето. Невероятно мощни ударни вълни се понесоха със свръхзвукова скорост и пръснаха безбройните поддържащи колони в огромен взрив, който изпепели камъка. Земята забоботи и се разтресе. Милиони тонове скала останаха без опора и започнаха да падат в зейналата бездна.

Опустошителната топлина от взрива се понесе нагоре по шахтата и разтопи камъка по пътя си. За секунди взривът избухна в пещерата на Плътната маса. Изригна като гейзер в разрушителен облак. Катедралната стая на сферата, която се намираше в центъра на безсмъртния метален корпус, се стопи като восък. Само в един миг великолепният паметник на технологията се превърна в нажежено до бяло море разтопен метал. Сребристи буболечки изригнаха нагоре като пуканки и бързо се разтвориха в кипящия метал. Топлината от експлозията се разнесе от центъра на кораба като кръгове във вода от хвърлено камъче. Вечният кораб се стопи в бързо разширяващата се вълна.

Ударните вълни се понесоха надолу. Неудържимата им сила надделя над неподвижната скала. Тя просто престана да съществува. Звездната температура изпари всичко, до което се докосна, и създаде огромен мехур от свръхнажежен газ.

Сферата не проби дупка в мантията на Земята. Не беше нужно. Студената, премислена и точна наука, която бе изсякла колоните, бе разположила дъното на шахтата на минимално в геологичен план разстояние от самата мантия. В продължение на хилядолетия вътрешното налягане на Земята бе притискало шахтата. Беше се подчинявало на физичните закони и бе търсило начин да избие. Точният план на шахтата обаче бе такъв, че да задържа неизмеримата сила, така че всичко да си стои на мястото.

Сферата обаче разтопи още седемстотин метра земна кора. Изчислението бе прецизно като хирургически разрез. В дъното на новосъздаднита плазма земното налягане, толкова дълго сдържано от тази тънка граница, най-накрая се освободи.

Магмата се изстреля нагоре със силата на приливна вълна, а пулсиращото налягане я запрати още по-високо. Тя бързо изпълни новата кухина и продължи нагоре по шахтата. Избута горещия газов мехур и се стрелна към опустошения кораб и Плътната маса.