Още с първите лъчи на зората беше потеглил към планините, загърбил необятните простори на Кингстън. Беше минал през няколко малки планински села, в които къщите рисковано бяха накацали от двете страни на пътя; после се беше спуснал през пищната растителност на долините, все още блестящи от сутрешната влага, и най-накрая отново се беше изкачил към студения въздух на върховете, които пазеха северния бряг.

Сега вече наближаваше осем сутринта и той отново се спускаше, приведен над мотоциклета си, летящ със сто и шейсет километра в час. В ушите му се набиваше звукът на мотора, а вятърът свиреше в косата му. В далечината можеше да се забележи синята вода и вълните, които се разбиваха във вътрешните рифове и хотелите, обрамчили плажната ивица. Погледна само за миг, а после се гмурна в последното накъдрено зелено спускане, което го водеше към Оча Риос2.

Макгрегър мразеше Оча Риос. Някога красивата и елегантна ивица по крайбрежието сега представляваше дълга верига от безвкусни хотели, гейклубове, фирми за мъжки ескорти и дискотеки със стийл-драм3 оркестри, всичките подхранвани от ордите малоумни туристи, които искаха нещо малко по-скъпо, но не много по-различно от Маями Бийч.

Именно в услуга на подобни туристи бе построен „Плантейшън Ин Колъни“ — огромен комплекс, прострял се върху осемдесет декара разкош, фалшиви колониални сгради, ресторанти и снекбарове. Беше отделен от пътя с висока ограда. На портала стоеше пазач с униформа в цвят каки — един от местните с гладки лица, които козируваха на всяка лимузина с туристи, пристигащи от летището.

Обаче пазачът не поздрави Макгрегър. Вместо това вдига едната си ръка с дланта напред, а другата постави върху дръжката на мушнатия в кобура пистолет.

— Имате ли някаква работа тук?

Макгрегър спря, но остави мотора да работи на празни обороти.

— Имам среща с мистър Уейн.

— Мистър кой?

— Уейн. У-Е-Й-Н.

Пазачът провери списъка на посетители, защипан върху твърда подложка, направи отметка срещу едно име и кимна.

— Гледайте да не шумите много — каза пазачът, отстъпи настрана и направи място на Макгрегър да мине. — Гостите на хотела все още спят.

Макгрегър се усмихна, пришпори мотоциклета си и се понесе с рев през комплекса. Подмина занизаните градини, лехите с ярките цветя, грижливо напоените палми. Накрая спря пред входа на основната хотелска сграда, която беше само на три години, но беше грижливо построена така, че да прилича на стара ямайска колониална постройка.

Слезе от мотоциклета и влезе във фоайето. Служителят с червено сако и вратовръзка, който стоеше на рецепцията, зяпна изненадано мазния му гащеризон и мръсния му син пуловер.

— С какво мога да ви помогна, сър? — попита служителят с изражение, което се предполагаше да представлява усмивка, но приличаше повече на болезнена гримаса.

— Търся мистър Уейн.

— Дали, ъ-ъ, ви очакват?

— Да, ъ-ъ, очакват ме — отвърна Макгрегър.

Болезнената гримаса се засили малко повече.

— Името ви?

— Джеймс Макгрегър.

Служителят вдигна телефона, набра някакъв номер и каза нещо тихо, после затвори. Беше очевидно недоволен, но все пак успя да каже:

— Вземете асансьора отдясно. Стая четири-две-три.

Макгрегър кимна, без да каже нищо.

Отблизо момичето беше наистина много красиво, ако се съдеше по онова, което се виждаше от него. Което практически беше всичко. Бикините бяха миниатюрни; тялото ѝ беше стройно, загоряло до тъмно и отпуснато спокойно.

— Госпожица Грант?

Момичето свали списанието и го постави напреки върху кафявия си корем. Забеляза дрехите му и се намръщи.

— Да?

— Казвам се Джим Макгрегър. — Момичето продължаваше да се мръщи. — Водолазът — поясни Макгрегър.

— А, да! Здравейте. — Протегна му ръка и смени намръщената гримаса с усмивка. Наистина приятна усмивка. Макгрегър забеляза, че има зелени очи.

— Ще извадите ли яхтата?

Макгрегър седна на бетонната площадка до нея и запали цигара.

— Ами, все още не знам. Но скоро ще разберем.

— Надявам се да успеете — каза тя. — Много е красива. Най-красивата, която съм виждала.

— Ако имате няколко минути — рече Макгрегър, — бих искал да поговорим за нея.

Още една усмивка.

— Разбира се.

— Къде се качихте на яхтата?

— В Уест Палм. Долетях със самолет от Ню Йорк, след като ремонтът на яхтата привърши. Исках да почернея малко, преди Робърт да е пристигнал. Виждате ли, трябваше да се присъедини към нас тук. Щяхме да направим едно красиво пътуване до Аруба. Робърт дори говореше, че можем да отидем до Венецуела.

— Венецуела ли?

— Да. Но не знам дали го каза сериозно, или не. Робърт обича да крои големи планове.

— Разбирам. Значи се качихте в Уест Палм. Кога беше това?

— Преди две седмици — отвърна момичето. В отговор на въпросителния му поглед допълни: — Аз съм танцьорка. До неотдавна работех в „Копа“. Но напуснах, когато Робърт ми предложи това пътуване…

Макгрегър кимна. Наистина приличаше на танцьорка.

— Щом са две седмици, значи е било на втори?

— Точно така. На втори ноември.

— И кой друг беше на борда?

— Капитан Лумис и екипажът — петима моряци. Бях малко притеснена от това, но те се оказаха много възпитани.

— Накъде отплавахте от Палм Бийч?

— Към Бимини. Капитан Лумис каза, че имаме нужда от пробно плаване. По някаква причина не изглеждаше много уверен. Така че отидохме в Бимини и останахме да пренощуваме там, за да се заредим с припаси.

— Припаси ли? — Макгрегър си помисли, че сигурно има предвид минерална вода: пътуването от Уест Палм до Бимини беше прекалено кратко, за да имат нужда от нещо друго, а пък Бимини беше прекалено скъпо пристанище за всички останали припаси; един разумен капитан би изчакал до Насау или Фрийпорт.

— Да. Имаше някаква мебелировка и други неща за каютите.

— Мебелировка ли?

— Да. Така че я натоварихме и продължихме към Насау.

— Надявам се, че пътуването е било спокойно?

— Да. Имахме един облачен ден и това беше всичко.

— Някакви проблеми с двигателите?

— Изобщо нямахме никакви проблеми с двигателите — отвърна тя — чак до самия край.

— И от Насау…

— Продължихме направо към Ямайка. Без да спираме. Времето беше идеално, просто възхитително. И пристигнахме в Ямайка преди три дни.

— Къде минахте през митнически контрол?

— Митнически контрол ли?

— Да. Задължени сте да минете през митническия контрол на първото си междинно пристанище.

— Искате да кажете, там, където мъничкият инспектор дойде и ни попита дали носим оръжие и други работи?

— Точно за това питам.

— В Оча — отвърна тя. — Точно тук.

— Значи това е било първата ви спирка?

— Да.

Макгрегър кимна.

— Продължавайте.

— Ами, отидохме на… май беше на изток? Да, на изток. От Оча покрай брега. Искахме да паркираме до брега, близо до мястото, където е къщата на Робърт. Разбирате ли, има къща надолу по брега. Щяхме да спрем там и да го изчакаме да дойде със самолета. Капитан Лумис ни откара там вчера следобед и паркирахме…

— Хвърлихте котва — поправи я Макгрегър.

Моника му хвърли зашеметяваща усмивка.

— Наистина знам много малко за мореплаването. Да, хвърлихме котва близо до брега. Исках да сме малко по-близо, но капитан Лумис каза, че имало рифове и че не можем да се доближим повече от това. Така че хвърлихме котва там и прекарахме остатъка от следобеда на слънце. А след това изведнъж се озовах във водата, а яхтата потъваше. Просто ей така! — Щракна с пръсти.

— Имаше ли експлозия?

— Наистина не знам — рече тя. — Опитвах се да си спомня, но всичко стана толкова бързо… Мисля си, че сигурно е имало някаква експлозия или поне някакъв шум. И в следващия момент бях във водата и капитан Лумис ни отвеждаше настрани, защото каза, че покрай потъващ кораб се получава всмукване, и тогава наистина се изплаших. Беше много страшно. Сигурно щях да съм още по-изплашена, ако наистина знаех какво се случваше, но тогава бях просто зашеметена.

— Никой ли не беше наранен от експлозията?

— Не. Какъв късмет! Капитан Лумис беше много загрижен за всичко. Когато рибарите ни прибраха, им плати много пари — по сто долара на всеки, — за да си държат устата затворена. Чак по-късно разбрах защо е била цялата суматоха. А после научих, че Робърт им е дал инструкции за мен. Разбирате ли, Робърт се притеснява от жена си. Всичките пари са нейни и го е страх, че може да се разведе с него.

— Значи рибарите ви прибраха — каза Макгрегър. — По кое време беше това?

— Не знам. Около шест. Започваше да се стъмва. Откараха ни на брега и отидохме в къщата на Робърт. Там намерихме чисти дрехи — даже една рокля за мен — и куфари, и други неща, и капитан Лумис ни накара всичките да се настаним в хотели. И се обади в Чикаго на брата на Робърт, застрахователя, който долетя нощес. Много приятен човек — запознахте ли се с него?

— Да — отвърна Макгрегър.

После се намръщи.

— Нещо нередно ли има? — попита Моника.

— Не, нищо.

Град Оча Риос не беше нищо особено. Едно кръстовище, две бензиностанции, няколко бара и магазини за сувенири, и можете да смятате, че сте видели всичко. Градът беше устроен просто и ясно: покрай брега минаваше един път, прорязан през скалите, които се издигаха стръмно над плажовете. Откъм бреговата страна на пътя се намираха хотелите, парите, блясъкът и туристите. От планинската му страна се намираха жилищата на местните, хижите и бараките, и голите деца.

И хотел „Ризърв“.

Хотел „Ризърв“ представляваше двуетажна паянтова сграда, боядисана в розово и с белеща се мазилка. Донякъде имаше свой собствен разнебитен чар, но Макгрегър знаеше, че вътре кипи истински бизнес. Горният етаж се отдаваше под наем на екипажите на яхти; стаите на приземния етаж държаха празни, за да има къде мъжете да водят хванатите в градските барове мадами, с които да усетят набързо малко от местните ритми.

Паркира мотоциклета си и влезе вътре; насочиха го към горния етаж, към стаята на Лумис. Почука и в отговор долетя недоволен глас:

— Кой е, по дяволите?

Макгрегър изчака, без да казва нищо. След миг почука отново. Последва кратка пауза, после Лумис открехна вратата.

— К’во?

— Казвам се Макгрегър. Искам да поговоря с вас относно „Спускане в небитието“.

— Какво по-точно?

— Аз съм водолазът.

— А!

Лумис се намръщи, но отвори вратата. Беше плещест мъжага, облечен в тънка риза и шорти, и миришеше на алкохол. Макгрегър влезе и усети колко задушно е в стаята.

Беше проста стая, мебелирана само с очакваното: бюро с пукнато огледало, мивка, разкривено легло, а в леглото имаше изморено на вид чернокожо момиче.

Лумис се обърна към момичето.

— Разкарай се, бонбонче. Време е да си вървиш.

Момичето започна да се облича. Лумис не ѝ обърна внимание, а вместо това отиде до малката маса, върху която беше поставена бутилка ром и две мръсни чаши. Наля си един пръст, глътна го наведнъж и потръпна.

— Уф — изпъшка Лумис и се загледа през мръсния прозорец към децата, които играеха на улицата долу. — Ама че начин да се събудиш. Как каза, че ти викат?

— Макгрегър.

— Радвам се да се запозная с теб, Макгрегър — каза Лумис и му протегна влажна длан. Стиснаха си ръце. — Искаш ли глътка ром?

— Не, благодаря — отвърна Макгрегър.

— По дяволите! Ще ти се отрази добре. — Наля по малко в двете чаши и подаде едната на Макгрегър. — На екс!

Момичето приключи с обличането си — навлече лъскава зелена рокля, която му беше много тясна. Задържа се до вратата.

— По-късно ще си поприказваме, бонбонче — подхвърли Лумис. — Сега се разкарай.

Момичето излезе. Лумис въздъхна и седна на леглото.

— Божичко! — възкликна той. — Чувствам се ужасно. Говори ли вече с Уейн?

— Да.

— Готин тип. Не каза всичко, което можеше да каже. Много практичен човек. Нали знаеш, кашата е голяма. Адски голяма каша. Но Уейн не си го изкара на мен.

Гаврътна рома.

— Знаеш ли какво ще ти кажа — продължи Лумис, като се почесваше по наболата брада. — Едно нещо ме безпокои. Хора като Уейн, истински приятни и възпитани, могат лесно да те прецакат, знаеш какво искам да кажа. Така, както ми се струва, сега има нужда от мен. Наистина имат нужда от мен. И затова се държат добре, нали така? Но когато вече не им трябвам… — Сви рамене и си наля още. — Хайде, пий!

Макгрегър отпи от рома. Беше силен — и много евтин.

— Нямам нищо против да ти го кажа — добави Лумис, — но съм достатъчно изплашен. Провалих се и сега ме е страх.

— Защо?

— Ами, собственикът, Робърт Уейн, ми се обади в Уест Палм. Междуградски разговор. И всичко, което имаше да каже, беше, че всичко трябва да върви по вода, особено по отношение на момичето. Значи, знам това-онова за този човек и знам в какво положение се намира, нали? Предполага се, че е голям шеф в стоманената индустрия, ама това са щуротии. Изкарва шейсет, може би седемдесет хилки — което не е зле, но не стига, за да държиш яхта или такива като Моника. За тая работа ти трябват нещо като двеста хилки. Така че откъде ги взима? От жена си, предполагам. Жена му държи мангизите и го е страх, че ще разбере, че се е замесил с тези балетистки, така че ми се обади, междуградски разговор, за да е сигурен, че няма да се чуе нито дума. — Лумис въздъхна и поклати глава. — Така че му казах, ама наистина уверено, че, не, нищо няма да се случи, да бъде спокоен. Казах му, а той ми вика, окей, хубаво, и затваря. А след това на следващия ден пристигна момичето. Ти видя ли я?

— Да.

— Значи знаеш защо, по дяволите, Уейн не иска скръндзавата му жена да научи за нея. Ако някой от вестниците изкопае нейна снимка по бикини, всичко е свършено. Всичко! Чао-чао, двеста хилки!

Макгрегър кимна.

— Но, както и да е, момичето се появи и изкарахме яхтата в морето. Исках да…

— Ти ли я прекара през Атлантика до Уест Палм? — прекъсна го Макгрегър.

— Не, не. Презатлантическото плаване е голяма работа, имат си специален екипаж за тази работа. Разбираш ли, яхтата е била австралийска, плавала е под австралийски флаг. Построена е в Япония през 1961 година и я продали на някакъв пич от Сидни. А после миналата година Уейн я купил и след това я транспортирал до Средиземноморието. Държал я в Монте Карло или някакво такова тузарско място, използвал я за развлечение и така нататък. Прекръстил я.

— Името е доста необичайно.

— Направо си е страшно, ако питаш мен. „Спускане в небитието“. Направо адски неподходящо име. Но знаеш ли каква е работата? Ей така правят всичките тези новаци. Дават им разни шантави имена. Нали си виждал онези мощни катери в Маями с имена като „Мокри сънища“ или пък „Морско котенце“ и други такива. Мислят си, че е смешно.

— Значи пое управлението в Уест Палм?

— Точно така. Нямам много работа тук, правя по някой ремонт и изведнъж получавам това предложение да поема управлението на яхтата на някакъв пич от Питсбърг. Иска се да намеря екипаж и да я закарам до Аруба, или може би даже до Венецуела. И му казвам, какво пък, по дяволите, защо не. Парите бяха добри, да ти кажа. Даже много щедро плаща.

— Значи преди никога не си виждал яхтата?

— Не. Дойде от Неапол. Това е било последното ѝ пристанище, преди да мине океана. Бяха я поукрасили малко, имаше някакви красиви златни украшения и една огромна шибана статуя в пътническия салон. Модерна статуя, цялата от хром. После я докараха тук и аз я поех.

— И какъв ремонт ѝ направи?

— Ами, не, не беше ремонт. Просто я проверихме. Ремонта го бяха направили в Неапол, бяха свършили добра работа. Само я проверихме.

— Кога отплавахте?

— На втори, този месец. Разбираш ли, трябваше да сме тук на осемнайсети и исках да имам достатъчно време, в случай че излезе нещо непредвидено. Отидохме до Бимини, за да направим нещо като пробно плаване, за да мога да усетя как плава яхтата и екипажът да се опознае…

— Екипажът също беше нов, така ли?

— Аха. Все момчета от Маями. В Маями винаги можеш да набереш екипаж. Повечето са бивши спасители, прекалено стари, за да действат по тънката част, така че си търсят работа по яхтите.

— Ясно.

— Та значи отидохме до Бимини и натоварихме малко баласт…

— Баласт ли?

— Аха. Чудна работа, яхтата леко се накланяше наляво, не много, но не беше съвсем права. Така че я подравнихме и продължихме.

— Защо се накланяше?

Лумис сви рамене.

— Ако питаш мен, просто си беше от нея. Всичките са различни.

— А след Бимини?

— Насау. Припаси, храна, вода, пуснах малко екипажа да се поразтъпчат. Справяхме се добре и слязохме направо в Мо Бей.

— Монтего?

— Точно. Там ни направиха митническа проверка, без проблеми…

— Значи сте минали митническата проверка в Монтего Бей?

— Точно така. Защо?

— А, нищо — отвърна Макгрегър.

— Така беше по-логично. Мо Бей е първото междинно пристанище и освен това са по-добре оборудвани от Оча. Мразя да вися по митници, нали разбираш, стоиш и чакаш някакъв проклет униформен непрокопсаник.

— Колко дълго бяхте в Монтего Бей?

— Някъде пет-шест часа. После отплавахме към Оча и пристигнахме тук преди два дни. Вчера отидохме още на изток, към Силвърстоун. Това е на петнайсет мили на изток от Оча; представлява един нос, може би си го виждал. Има там една къща, която принадлежи на господин Уейн, казва се „Силвърстоун“. От нас се искаше да хвърлим там котва и да го изчакаме. Трябваше да долети в края на седмицата.

— И?

Лумис отпи пак.

— Исусе, не знам! Кълна се, не знам. Справяхме се чудесно. Екипажът внимаваше много. Никой не пушеше под палубата; всъщност човекът, когото сложих на машините, не пушеше изобщо, беше непушач. Но някак си се случи.

Лумис довърши питието си и си наля отново, този път по-щедра доза.

— Бях отпред, всъщност бях на мостика, когато стана. Яхтата се разлюля, все едно подскочи, и чух звука. Не беше много силен, нещо като боботене, но сигурно беше издухало кърмата или може би половината от обшивката, защото веднага започнахме да потъваме. Хората на кърмата, като госпожица Грант, която се печеше там на слънце, хвръкнаха във водата. Останалите щяхме да им хвърляме спасителни жилетки, когато разбрахме колко бързо всъщност потъваме. Наистина бързо. Но някак си мирно, разбираш ли. Все едно потъваше камък.

— И какво направихте?

— Виж сега, не се пиша за герой. Побързах да се разкарам. Освен това яхтата потъваше толкова бързо, че се изплаших да не засмуче останалите надолу. Изобщо не знаеха, че трябва да се пазиш настрана от потъващ кораб. Успях да измъкна всички в безопасност и след това тя потъна. С кърмата надолу, но беше много бързо.

— А после?

— После заплувахме към брега, доколкото можехме. Една рибарска лодка ни видя и ни взе. Платих на момчетата добри пари. Тогава вече си мислех, разбираш ли, какво се беше случило и какво щеше да стане. Реших да се направя на умен. Отведох всички в „Силвърстоун“, дадох им сухи дрехи. После взехме колата от къщата и отидохме в града. Настаних момичето в един хотел, а пък екипажа тук. И след това се обадих на Артър Уейн.

— Защо на него?

— Такива бяха инструкциите на собственика. По телефона Робърт Уейн ми беше казал, че ако стане нещо, да не му се обаждам на него, а на брат му Артър в Чикаго. Така и направих.

— И той веднага долетя?

— И още как! — възкликна Лумис. — Още същата нощ дойде с частен самолет. И веднага разбра какво трябва да се направи.

— Относно потъналата яхта ли?

— Относно момичето. Знаеше, че рано или късно трябва да съобщим какво е станало, така че измисли този план да го съобщим днес.

— Разбирам.

— Ще събера екипажа, ще отидем там към пет часа, ще изплуваме на брега и ще се обадим на ченгетата. Доста хитро, нали?

— Но вчера някой може да е видял потъването на яхтата.

— Не и там. Участъкът е доста безлюден. Единствените хора, които знаят, сме аз и екипажът, момичето, двамата рибари, камериерката в „Силвърстоун“ и хората от хотела тук. И на всички сме им платили. При това много добре.

— Много хитро.

— На мен ли го казваш! Само едно ме притеснява: какво ще стане, след като всичко това приключи?

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа — поясни Лумис, — какво ще се случи с мен? Забърках ги в тази история и всичко ще им струва много пари. Какво ли ще направят с мен?

— Не знам — отвърна Макгрегър.

— И аз — рече Лумис. — И съм много разтревожен.

Бар „Какаду“ се намираше на запад от града — коптор, в който нощем свиреха стийл-драм групи, а местните пееха песни за големия бамбук7, докато дамите туристки се кипреха, отпиваха от коктейлите си с ром и чакаха някой да ги забие. През деня беше тъмно, хладно и спокойно.

Макгрегър откри Силви там, облегната на бара и увлечена в разговор с няколко от момчетата от оркестъра. Носеше размъкнат панталон и прилепнала блуза; момчетата определено проявяваха интерес.

Макгрегър я шляпна по дупето.

— Здрасти, скъпа!

Силви се усмихна и го целуна по бузата. Момчетата го изгледаха завистливо.

Силви беше французойка, родом от Мартиника. Беше дошла преди три години в Кингстън, за да учи в местния университет; там Макгрегър се беше запознал с нея. Силви беше бивша Мис Мартиника и изглеждаше невероятно в най-различно облекло, особено когато беше прилепнало по тялото.

— Току-що дойдох — обясни Силви. — От колко време си тук?

— От осем и половина.

Силви се засмя.

— Караш прекалено бързо. За какво става дума?

Макгрегър ѝ обясни за „Спускане в небитието“. Силви сбърчи носле и отмахна дългата си черна коса от лицето си.

— Ама че ужасно име!

— Самата история е ужасна. Всички се опитват да прикрият любовницата.

— И искат от теб да извадиш яхтата?

— Не съм съвсем сигурен — рече Макгрегър. — Защото с цялата история има един голям проблем.

— Какъв?

— Уейн харчи страшно много пари, за да замаже очите на всички и да ги накара да повярват, че яхтата е потънала днес, а не вчера.

— И какво от това?

— Защо му беше нужно да ми обяснява всичко това? Можеше просто да ме излъже като останалите.

— Може би иска да е сигурен, че ще започнеш работа още утре сутринта — предположи Силви.

— Може би — отвърна Макгрегър. — Ще прелетим над мястото по-късно днес…

Спря за миг, после добави:

— Не. Чудя се дали Уейн иска от мен да не съм готов да се гмурна още днес.

— За какво говориш?

— Не съм сигурен — отговори Макгрегър. — Хайде, ела.

— Не може да бъде — каза Силви.

— Знам.

Бръкна в жабката и извади един бинокъл, след което подпря лакти на прозореца на вратата и погледна. Яхтата се полюляваше върху крайбрежното вълнение, с нос обърнат към океана. Върху кърмата ясно се виждаше името ѝ, изписано с черни букви. Нямаше място за грешка.

Прекара бинокъла по профила на яхтата.

— Никой не се вижда.

— Все някой трябва да има — обади се Силви.

Ако имаше някой, то той трябваше да е на мостика; когато един кораб работи с минимален екипаж, винаги има един човек на мостика. Тъй като яхтата се полюляваше леко, слънцето се отразяваше от прозорците, което правеше почти невъзможно да се види дали има някой вътре, но след няколко секунди Макгрегър беше напълно сигурен.

— Няма никой.

— Това не е възможно — заяви Силви.

Но Макгрегър вече слизаше от колата, за да може да огледа къщата. „Силвърстоун“ все още беше скрита зад палмите, но успя да добие някаква представа за размера ѝ: беше огромна постройка с изглед към океана. От къщата в скалата бяха изрязани стъпала, които водеха отстрани на носа към плажа.

Но освен това явно до къщата имаше и басейн, защото Макгрегър видя един дебел светлокож мъж да отскача от трамплина и да се пльосва във водата сред множество пръски. Самият басейн не можеше да се види заради храсталака.

Изчака още малко с надеждата да види отново мъжа. Робърт Уейн не се очакваше да долети преди края на седмицата. Кой ли можеше да бъде? Не беше Артър Уейн. Той не беше дебел, а и профилът на светлокожия беше съвсем различен.

Със сигурност не беше някой от слугите.

Тогава кой ли?

Макгрегър сви рамене. Най-вероятно беше някой приятел, гостуващ в къщата. Можеше да бъде всеки; ако Робърт Уейн можеше да си позволи огромна яхта, със сигурност можеше да си позволи да покани на гости някой човек. Или пък петдесет човека.

Върна вниманието си към яхтата. Силви дойде и застана до него.

— Много е странно, че са те наели да извадиш на повърхността яхта, която все още плава.

— За всяко нещо си има първи път.

— Е, поне ще бъде лесна работа — Силви замълча. Макгрегър я погледна и видя, че се е намръщила. — Нали така? — Силви надникна на рамото му и изведнъж посочи. — Виж!

Макгрегър завъртя бинокъла към „Силвърстоун“. Ясно се виждаше дебелият бял мъж, когото беше забелязал край басейна. Сега отиваше към края на носа, близо до мястото, откъдето започваха стъпалата към плажа. Изглеждаше спокоен и безгрижен.

Макгрегър не можеше да види чертите му ясно, но беше очевидно, че не е бял бизнесмен от Ямайка — дори лицето и шията му бяха светли.

Мъжът вдигна малка кутийка, дръпна единия ѝ край със странно движение, което за миг Макгрегър не можа да разбере, но после видя отблясъка на слънцето от метал.

Антена!

Беше някакво радио. Сигурно уоки-токи.

Мъжът се загледа към яхтата. Макгрегър обърна бинокъла, за да погледне към нея, но там нищо не се случваше; оставаше си, доколкото можеше да види, все така безлюдна.

След като върна поглед към мъжа, Макгрегър забеляза, че не говори в кутийката, както го очакваше да направи. Вместо това си играеше нещо с нея.

Чу приглушен тътен.

Силви извика:

— Яхтата!

Макгрегър погледна към нея и видя от кърмата да се издига черен дим. Водата около яхтата бълбукаше и кипеше, но после се успокои.

— Проклет да съм, ако…

Не последва друг звук. „Спускане в небитието“ потъваше. Процесът беше бавен и величествен, а мъжът на носа продължаваше да наблюдава.

Яхтата се скри под водата, но все още можеха да се видят водовъртежи и мехурчета по повърхността, които отбелязваха мястото където беше потънала.

Мъжът на носа погледа още малко, после прибра антената и се върна в къщата.

— Цялата тази история е наистина много странна — каза Силви.

— Права си — съгласи се Макгрегър. Върна се при колата. — Хайде!

— Къде отиваме?

— Правилният въпрос е: къде отивам аз. А ти ще посрещнеш Роджър, който ще докара оборудването.

— Ами ти?

— Аз ще се повозя на самолет заедно с Артър Уейн — каза Макгрегър; гледаше към мястото, където беше потънала яхтата.

Макгрегър осъзнаваше, че това е само неоправдан предразсъдък: просто не обичаше да го следват. Никога не му беше харесвало и се съмняваше, че изобщо някога ще почне да му харесва. Наблюдаваше внимателно форда в огледалото за задно виждане на мотоциклета си. В колата имаше само един човек.

Макгрегър спря да налее бензин, просто като малка проверка.

Фордът спря край пътя преди бензиностанцията. Шофьорът се престори, че разглежда картата. Това беше нескопосан ход според Макгрегър — докато станеше на достатъчно години, за да кара кола, всеки човек, роден на острова, вече познаваше наизуст картата му.

След като зареди, реши да мине през центъра на града. Фордът пое след него и остави един син „Роувър“ да се мушне между тях.

Това вече не беше толкова нескопосано. Макгрегър се намръщи — може би все пак мъжът си знаеше работата. Продължи към бедняшкия квартал близо до индустриалната зона, зави наляво, отби от шосето и тръгна по един черен път. Изкачи се нагоре по хълма с недоволно бръмчащ и трещящ мотор.

Фордът го последва.

Бедняшкият квартал беше почти безлюден. Много от хижите бяха изоставени. Правителството беше построило субсидирани жилища на два километра надолу по пътя и много семейства вече се бяха преместили. Беше тихо и не се случваше нищо, с изключение на някое пиле, което претичваше през пътя, или пък писъка на някое дете, или някоя жена, която си простираше прането на разнебитената веранда.

Макгрегър зави по един по-тесен кален път и накрая спря пред една барака, очевидно изоставена. Влезе вътре с бърза крачка, но щом затвори вратата, спря и изчака.

Старите къщи из тропиците не оставаха дълго празни. В Ямайка през миналото щяха да бъдат завладени от змиите. Но тук вече нямаше змии. Още преди няколко века собствениците на плантации бяха внесли мангусти от Индия, за да се справят със змиите. Мангустите се бяха справили добре с работата си и даже я бяха преизпълнили: след като вече не бяха останали змии, ловяха пилета и понякога по някой плъх.

Така че в тази къща нямаше змии. Може би имаше гущери, но те не го притесняваха. Най-голямата заплаха бяха паяците. Подобно на всичко друго на един тропически остров, паяците ставаха големи и тлъсти; успяваха бързо да завземат старите къщи, опустелите плевни и изоставените лодки покрай брега. На практика нито един от тях не беше в състояние да впръска достатъчно отрова, за да убие човек — освен ако човекът не беше алергичен към отровата им, което се случваше понякога — но бяха в състояние да накарат пострадалия да се чувства много зле цяла седмица.

Макгрегър спря до вратата и даде време на очите си да се приспособят към тъмнината. В единия ъгъл видя голяма гъста мрежа, побеляла от капчици роса, а прикрит в сенките се виждаше собственикът ѝ. Друг грамаден паяк, голям колкото юмрука му, се втурна по пода през стаята. Той го смачка с крак, след което отиде до прозореца.

Бялата „Англия“ беше паркирала на няколко метра по-надолу по пътя. Шофьорът ѝ беше слязъл и се приближаваше предпазливо към бараката.

Макгрегър се обърна и тръгна към задната част на бараката. Както предполагаше, имаше задна врата. Той излезе през нея в двор, задръстен от автомобилни гуми, бирени бутилки и стари тенекиени кутии, пръснати във високата мокра трева.

Заобиколи къщата и подмина още две други бараки, преди отново да се измъкне на улицата. Видя „Англията“ и шофьора, който се беше снишил пред бараката, от която Макгрегър беше излязъл преди малко.

Макгрегър изчака, докато накрая шофьорът заподозря, че вътре няма никой. Минаха няколко минути — шофьорът явно беше предпазлив. След това влезе вътре.

Макгрегър в миг се насочи към колата, дръпна лоста за освобождаване на предния капак и го вдигна. Намери къде е делкото и набързо измъкна кабелите. След това затвори капака колкото беше възможно по-тихо, върна се при мотора си, яхна го и се спусна надолу по хълма.

На половината път надолу включи запалването и отпраши с бръмчене.

„Дотук бяхме с опашките“, помисли си. Следващия път на Уейн щеше да му се наложи да намери някой по-добър.

А след това се зачуди: ами ако опашката му не беше наета от Уейн?

В стаята си забеляза, че до телефона му грее червена светлина. Загледа се в нея и вдигна слушалката.

— С какво мога ви помогна? — попита операторът.

— В стаята ми свети червена лампичка.

— Това означава, че имате съобщение, господине.

— Така ли?

— Един момент.

Чу шумоленето на прелиствани страници.

— Намерих го, господине. Трябва да се срещнете тази вечер в полунощ в „Големия бамбук“.

— С кого да се срещна?

— Съобщението е подписано от Уолдо. Няма фамилно име.

Макгрегър кимна. Защо пък не? Погледна си часовника; беше единайсет и половина.

— Добре, благодаря — каза Макгрегър и затвори.

Слезе в паркинга, където му бяха оставили спортната кола на Силви, ключовете бяха мушнати под седалката. Докато сядаше зад кормилото се замисли за Моника или Барбара, или каквото всъщност беше името ѝ и се почувства малко странно.

А сега пък Уолдо.

Разрови се в спомените си. Беше сигурен, че не познава никого на име Уолдо. Нито пък, щом ставаше въпрос за това, познаваше някой, който често да посещава „Големия бамбук“. Беше долнопробна кръчма, две категории под „Какаду“; всяка вечер беше препълнена с черни хищници, които седяха и наблюдаваха похотливо достопочтените домакини от Охайо и учителките от Върмонт, докато оркестърът пееше все песни с повтарящ се текст, в който се величаеше големият бамбук:

Не беше място, където човек би искал да попадне, но беше тъкмо подходящо за всички Уолдовци по целия свят.

Подкара обратно към града; пътят беше тъмен и безлюден в този час. По-рано вечерта местните бяха обрамчили двете страни на пътя, прибирайки се от работа или от баровете, но сега той беше празен и се простираше напред в леки извивки, които следваха брега…

Някакво животно изскочи на пътя. Макгрегър натисна спирачките и колата се плъзна с писък. Беше жълто, нещо като голяма котка. Застана в средата на пътя и се загледа в приближаващата кола. Очите му блестяха в яркозелено в светлината на фаровете.

Колата поднесе и спря, а от храстите изскочи младо момиче. Беше много привлекателно, както можеше да се очаква от едно младо момиче в полунощ и на безлюден път. Носеше минижуп, украсен с пайети, и тясна блуза.

— Фидо! — извика момичето и грабна котката. — Лош Фидо!

Шляпна звучно котката и сложи каишка на шията ѝ. Котката изсъска и челюстите ѝ се отвориха в мързелива прозявка, разкривайки редица зъби.

— Млъквай, Фидо! — скара ѝ се момичето и отново я шляпна.

Приближи се към колата с бляскащи на фаровете пайети и каза:

— Съжалявам за безпокойството.

— Няма проблем.

Беше класическа представителка на острова — високи скули, фини черти, големи нежни очи, стегнато атлетично тяло.

— Фидо не е добре. От няколко дни е така. Държи се много странно.

Фидо изсъска отново, щом чу обвиненията по свой адрес. Отблизо котката изглеждаше още по-голяма, жълта, с тъмни петна по козината. И явно беше мъжка.

— Сигурно имате много големи мишки за ловене.

— Не — усмихна се момичето. — Фидо е оцелот.

— Така ли?

Момичето замълча за малко.

— Вижте, можете ли да ми направите една услуга?

Той знаеше, че нещата отиват натам, и се поколеба.

— Трябва да прибера Фидо вкъщи. Но сама с него в колата… Ще ни откарате ли?

Макгрегър погледна отново Фидо. Фидо отвърна на погледа му и му отговори с нова мързелива, но определено неприятелска прозявка. От Фидо Макгрегър премести очите си към двуместната спортна кола, която му изглеждаше все по-малка.

— Не се страхувайте — допълни момичето, заобиколи колата и отвори дясната врата. — Той е кротичък.

— Сега вече съм напълно спокоен.

— Влизай, Фидо! — Момичето задържа вратата отворена.

Фидо скочи в колата. Момичето го избута в тясното пространство зад седалките. Котката седна и започна да диша горещо във врата на Макгрегър.

— Сигурна ли сте…

— Не живеем много далеч — успокои го тя. — Наистина ще съм ви много признателна.

Намести се на дясната седалка и кръстоса краката си, които бяха кафяви и много приятни на вид.

— Диша ми във врата — оплака се Макгрегър.

— Няма проблеми. Прави го с всички. Това е начинът му да покаже, че е приятелски настроен.

— Х-мм.

— Казвам се Илейн Марчант — представи се момичето и протегна ръка.

— Джим Макгрегър.

— Много съм ви задължена. Просто завъртете и тръгнете в обратната посока. Само на няколко километра е оттук.

Макгрегър направи така, както му беше казала. Илейн запали цигара. Изглеждаше напълно спокойна. Но това беше съвсем разбираемо — котката не дишаше в нейния врат.

— Всъщност — почна Илейн, докато Макгрегър караше, — имам Фидо отскоро. Трябваше да го взема заради Фиона.

— Коя е Фиона?

— Приятелката му. Не можеш да имаш само един оцелот. Фиона е госпожицата. Е, не чак госпожица, защото имаше връзка с Ралф.

— Ралф ли?

— Ралф беше предшественикът на Фидо. Беше сладур, абсолютен сладур. — Илейн Марчант въздъхна.

— Какво стана с Ралф?

— Правиха страстна любов с Фиона.

— И?

— Ами, от нея не можеше да се очаква нищо друго. В края на краищата е просто инстинкт, тази реакция.

— Каква реакция?

— Фиона му отхапа топките — каза Илейн.

— А!

— Така правят женските след полово сношение с мъжките.

— Така ли?

— Говоря за оцелотите.

— А-ха.

— Наблизо ли живеете?

— В Кингстън — отвърна Макгрегър.

— Какво ви води към Златния бряг.

— Имам бизнес тук.

— Не ми приличате много на бизнесмен.

— Не съм голям бизнесмен — призна Макгрегър. Не откъсваше очи от пътя. — Още колко има?

— Само два-три километра.

Подминаха „Плантейшън Ин“, който остана от лявата им страна. Продължаваха на изток.

Фидо издаде дълбоко гърлено ръмжене.

— Много обича да пътува — поясни Илейн. — Вятърът гъделичка козината му.

— Сигурно му е приятно.

Илейн се намести по-удобно в седалката. Дрехата ѝ беше направена от някакъв метал, тъкан или плетен, подобно на ризница. Издаваше особен звук, когато се движеше.

— Наблизо ли работите? — попита Макгрегър.

— Не.

Тонът ѝ сложи рязък край на разговора. Макгрегър не каза нищо в продължение на няколко минути. Минаха още четири или пет километра покрай брега.

— Има ли още много? — попита Макгрегър.

— Не. Почти стигнахме. — След което добави — Оцелотите са необичайни домашни животни.

— Много необичайни.

— Започнах с тях преди четири години. Отначало имах само Ралф. Беше голям сладур. Гальовен и игрив. Но започна да полудява.

— О, съжалявам!

— Не знаех какво му става, така че отидох в магазина за домашни любимци и ги попитах. Казаха ми, че е самотен. Оцелотите полудяват без секс.

— Не знаех.

— Така че взех Фиона. Никога не съм я харесвала особено.

Илейн се протегна небрежно и щракна фаса си в нощния въздух.

— Защо не я харесвате?

— Защото е много раздразнителна. Нали знаете как женските котки могат да бъдат раздразнителни?

— Ъ-ъъ.

— А после, след като направи това с горкия Ралф, направо бях бясна.

— Мога да си представя.

— Искам да кажа, Ралф беше много скъп. Един хубав оцелот струва четиристотин долара.

Макгрегър се зачуди кой ли спонсорира малкото ѝ хоби.

— Но нищо не можеше да се направи — добави Илейн. — Фиона стана просто невъзможна, щом остана сама. Дори ме одра ето тук — издърпа нагоре късата си пола, за да покаже червените следи в горната част на бедрото си — и това беше последната сламка. Трябваше да взема Фидо.

— Разбирам.

— С него нещата вървят добре. Много е добродушен.

Макгрегър почувства горещото влажно пъхтене на врата си. Определено се надяваше, че е добродушен.

— И добре нахранен, надявам се?

— Да — разсмя се Илейн. — Май наистина ви е страх от него, нали?

— Просто съм… притеснен.

— Фидо не напада хора — поясни Илейн. — Няма никакво желание да напада хора. Робърт беше разочарован… — Гласът ѝ заглъхна. — Разбирате ли, опитваме се да го тренираме.

— За какво?

— Да стане котка пазач. Скоро ще бъде много добър за тази работа. — После изведнъж каза: — Почакайте! Точно тук, спрете, моля.

Макгрегър спря до пътя и Илейн се измъкна и издърпа Фидо. Поблагодари му, помаха му радостно и пресече пътя. После мина през една тежка порта и тръгна по алеята към къщата, която се криеше зад храстите и дърветата.

Макгрегър забеляза името върху табелата, закрепена върху пръчките на портата, и се намръщи.

„Големият бамбук“ беше шумен, безреден и креслив. Макгрегър отиде до бара и попита бармана.

— Уолдо тук ли е?

— Кой?

— Уолдо.

— Уолдо кой? — Барманът го погледна странно.

— Просто Уолдо.

— А ти кой си?

— Макгрегър.

Барманът посочи назад с палец.

— В задната стая.

Макгрегър мина през стъпканите малки масички към задната част на заведението. На сцената едно момиче изпълняваше огнен танц. Навсякъде из Карибите наемаха млади момичета, които нямаха други таланти, да играят огнени танци за туристите. Момичетата носеха бикини и подскачаха около един съд с бензин, потапяха пръстите на краката си в него, приклякваха над него, правейки недвусмислени движения. Макгрегър отдавна беше стигнал до заключението, че американците сигурно са приели закон: нито един турист не можеше да се върне от екскурзия до Карибите, без да е видял огнен танц.

Задното помещение беше близо до тоалетните; на вратата нямаше знак. Той почука, отвори и влезе.

Беше тъмно. Съвсем непрогледно. Макгрегър плъзна ръка по стената, търсейки опипом ключа на лампата.

— Недей — чу се глас.

Той спря.

— Просто стой напълно неподвижно. Как се казваш?

Макгрегър присви очи, опитвайки се да определи откъде идва гласът. Мракът беше непроницаем.

— Макгрегър.

— Добре. Радвам се, че дойде, Макгрегър. Трябва да поговорим.

Гласът беше дълбок и напълно непознат.

— Мога да разговарям по-добре на запалена лампа — отвърна Макгрегър.

— Аз пък не мога.

Последва мълчание. Макгрегър изчака.

— Добре — съгласи се накрая, — нека да поговорим.

— Ти си водолаз — каза гласът.

— Да.

— Утре ще се гмуркаш при „Спускане в небитието“.

— Точно така.

— Имаш ли някакви притеснения за гмуркането?

— Винаги съм притеснен, когато се гмуркам.

Гласът изпусна тежка въздишка.

— Макгрегър, нямаме време за словесни двубои. Трябва да си много загрижен. Нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Така ли?

— Да.

— А какви са?

— Опитват се да те измамят — каза гласът.

— Интересно.

— Препоръчвам ти да се откажеш незабавно. Напълно да се откажеш.

— И да оставя спускането на вас? — попита Макгрегър.

Гласът се разсмя. Беше наистина неприятен звук.

— Макгрегър, възнамеряват да те убият. Осъзнаваш ли това?

— Не.

— Да те убият — повтори гласът. — След като са приключили с теб.

— Ще го имам предвид.

— Имай го — рече гласът. — Имай го.

Последва продължителна пауза.

— Сега можеш да си вървиш — рече гласът.

Макгрегър излезе.

В осем сутринта потеглиха от пристана и се насочиха към морето. Беше спокоен, идеален ден.

Небето беше безоблачно, слънцето грееше, морето беше кротко, с огледална повърхност, каквато често има рано сутрин. По-късно вятърът откъм сушата щеше да раздвижи повърхността, но засега водата беше прозрачна и гладка.

Макгрегър провери заедно с Роджър Йомън оборудването под погледа на останалите. Имаха четири двойни бутилки за въздух, всяка с капацитет два и половина кубически метра; завинтиха им манометрите и провериха, че са пълни, после закачиха регулаторите и смукнаха за миг от всеки, за да чуят съскането на въздуха и щракането на клапаните. След като се убедиха в изправността им, преминаха към оръжията.

Макгрегър използваше подводни пушки „Мантос“ с дръжка по средата на ствола. Бутилките със сгъстен въглероден двуокис се окачваха под ствола; стискането на спусъка освобождаваше ударно сгъстения газ, който изстрелваше копието със скорост, непостижима за оръжията с ластик. Остриетата на копията бяха тежки и се завиваха отпред, след като ги заредяха с патрони „Магнум“, калибър 357. „Магнумите“ се взривяха при удар, като забиваха още по-дълбоко копието и разтваряха зъбците му. Един идеален удар точно зад хрилете и леко нагоре прекъсваше гръбначния стълб и можеше да убие бързо дори голяма акула. Но Макгрегър знаеше от опит, че идеалните удари са рядкост. Носеше пушките, защото така се чувстваше по-спокоен, а не защото очакваше с лекота да убие акула.

Акулата е един от най-успешните продукти на еволюцията. Подобно на едно друго много успешно животно, мидата, акулата е просъществувала четиристотин милиона години, без да се промени. Няма кости, а само хрущяли; има груба грапава кожа, а също и много редове зъби; каквото пропуска поради недоброто си зрение се компенсира напълно от обонянието ѝ. Изследвания показват, че акулата може да бъде привлечена от кръв от осемстотин метра. Морските биолози знаят този факт, но нямат обяснение. Възможно е една акула да бъде привлечена, като във водата се капне съвсем малко кръв — толкова малко, че ако се разтвори на осемстотин метра, молекулите ще са на огромно разстояние една от друга.

Освен това акулите пристигат преди молекулите да са се разтворили.

Никой не може да го обясни.

Никой също така не може да обясни как акулите продължават да живеят, след като са получили огромни наранявания. Говори се за разпръсната нервна система; със сигурност главният мозък и гръбначният стълб на акулата могат да бъдат силно увредени — до такава степен, която мигновено би убила човек — без това да я спре да ви изяде.

Макгрегър знаеше, че акулите не умират лесно.

Освен това знаеше, че рибата чук е по-издръжлива от повечето акули. А „Спускане в небитието“ беше потънала в страната на рибите чук.

Докато Макгрегър проверяваше експлозивните глави и ги завиваше на копията, Моника се намеси:

— Имаме ли наистина нужда от това?

— Да.

Артър Уейн ги наблюдаваше отстрани и пиеше бира. За да бъде в крак с деня в морето, беше прежалил костюма си в замяна на бански гащета и ярка карирана спортна риза.

— Значи не препоръчвате да плуваме по повърхността, докато вие се гмуркате? — попита Уейн.

— Определено не бих го препоръчал.

Силви се занимаваше с подготовката на гумираните костюми, плавниците и маските. Приближи се до Макгрегър, кимна леко към Моника и прошепна:

— Не я харесвам.

— И аз — отвърна Макгрегър.

— Не ти вярвам.

— А би трябвало.

Отне им час да стигнат до носа. Продължиха още на изток, минаха отвъд далечния риф и Макгрегър се качи на мостика. Имаха полароидните снимки, които щяха да им помогнат, но най-добрият начин да се открие потъналият кораб си оставаше да се качиш високо на мостика и да погледнеш надолу.

Водата беше чиста. От седмица не беше имало бури и под тях можеше да се види шелфът на рифа с полюляващата се растителност и след това стръмният склон, който чезнеше надолу в тъмната синева.

Отне им половин час обикаляне, преди да успеят да намерят мястото. Кърмата, която беше на по-плитко, се виждаше съвсем ясно. Носът беше на по-дълбоко и се губеше в синевата.

— Тук е — каза Макгрегър. Момчето на носа пусна котвата, като броеше възлите на въжето, докато тя потъваше.

— Колко е дълбоко?

— Двайсет.

Макгрегър се обърна назад към Йомън, който се беше навел от кърмата и гледаше надолу през тръба със стъкло отпред. Йомън се изправи и го погледна.

— Тя е, мой човек.

Двигателите минаха на празен ход и после спряха. Йомън започна да облича гумирания си костюм. С помощта на Силви нагласи тежките бутилки за въздух на гърба си, прекара отпред маркуча с мундщука, преметна прикрепващия ремък през шията си и всмука от дихателната смес. Чу се шумно съскане, щом пое въздух.

Макгрегър слезе от мостика и започна да се облича.

Уейн се приближи и каза:

— Още едно нещо. — Държеше схема на палубата на яхтата. — Особено сме заинтересувани от две неща долу. Първото е една нова скулптура, която собственикът е купил наскоро. Качили са я в Неапол — модерна работа, изработена от хром. Иска да я извадим, преди да е започнала да корозира. Намира се тук, в главния пътнически салон. — И посочи на картата.

— Ще я намеря — каза Макгрегър.

— Другото нещо е сейфът. Той е ето тук отзад, също в пътническия салон. Но за него ще се тревожим по-късно.

— Голям ли е? — попита Макгрегър.

— Не много. Всъщност е доста малък.

— Какво има в него?

— Не знам — отвърна Уейн. — Но брат ми си го иска.

— Ако са бижута, можем да го отворим и да ги извадим…

— Не, той иска да го извадим, без да го отваряме.

— Добре — каза Макгрегър. — Ще го обсъдим по-късно, следобед.

Йомън вече пристъпваше тромаво по кърмата, като дишаше през регулаторния клапан на съскащи пресекулки. Обутите му в плавници крака пляскаха по палубата.

Макгрегър надяна въздушните бутилки и усети тежестта им върху гърба си. Презрамките се врязаха в раменете му даже през гумата на водолазния костюм. Затегна презрамките с токи за бързо разкопчаване. На повърхността бутилките бяха ужасно тежки; под вода се усещаха много по-леки.

Всмука малко от студения сух въздух, изпусна го и нахлузи маската на лицето си. После тръгна по кърмата към Йомън.

Йомън кимна, усмихна се, захапал със зъби регулаторния клапан, постави ръка върху маската си и се преметна назад през борда на кърмата. Чу се как цопна. Макгрегър изчака, без да се обръща назад. Гледаше напред към Силви, Моника и Уейн.

Силви погледна през борда.

— Долу е.

Имаше предвид, че Йомън е достатъчно дълбоко, така че Макгрегър да не го удари, когато се претърколи през борда. Човек с трийсеткилограмова бутилка за въздух, три килограма баластни тежести и собственото си тегло потъва доста дълбоко.

Макгрегър кимна, намигна на Силви през маската, хвана стъклото ѝ, така че да не позволи на маската да се измъкне, щом навлезе във водата, и се отпусна назад. Бутилките със сгъстен въздух разбиха повърхността на водата и ето че беше долу, в сребрист водовъртеж от мехурчета. Пое си дъх и долови звука на въздуха и щракането на клапан-регулатора, които се чуваха силно във водата.

Започна да се спуска. Право пред него беше кърмата на лодката, която се полюляваше във водата. Йомън се издигна нагоре; направи знак с ръце, като завъртя китката си, за да покаже, че той ще вземе оръжията. Макгрегър изчака на дълбочина шест метра, докато Йомън излезе на повърхността. Тялото му се отразяваше като в огледало и изглеждаше обезглавено, тъй като главата му беше над водата.

Макгрегър погледна надолу, към синевата под тях. „Спускане в небитието“ беше право отдолу, точно от външната страна на рифа, който се спускаше стръмно от почти самата повърхност до близо трийсет метра. Яхтата беше полегнала на една страна, точно както я беше видял от въздуха. Сега вече от нея не се издигаха мехурчета.

Покрай него мина малко ято баракуди, след тях имаше дребни рибки, които почти незабавно влизаха във всеки потънал кораб, но акули не се забелязваха.

Засега…

Йомън се върна, стиснал две пушки. Подаде едната на Макгрегър, като я държеше внимателно. Посочи дръжката, за да му покаже, че предпазителят е поставен. Макгрегър кимна и посочи надолу към потъналата яхта.

Заплуваха надолу. При все че повърхността на водата беше топла, със слизането им започна да става по-студено. Макгрегър стисна дръжката на пушката, опитвайки се да усети дали е балансирана.

Когато стигнаха до кърмата на „Спускане в небитието“, дълбокомерът му показваше деветнайсет метра. Както винаги, когато се спускаше под вода към потънал кораб, Макгрегър беше изумен от размерите му. Една яхта, която изглеждаше умерено голяма на повърхността, беше огромна под вода, където можеше да я види цялата и да плува около нея. Йомън тръгна да я обикаля, като риташе с лекота, с ръце прибрани до тялото. Макгрегър го последва и двамата се скриха в сенките под извивката на кърмата. Стигнаха до витлата с диаметър метър и половина, бронзови и полирани. Йомън провери валовете им, а Макгрегър започна огледа на корпуса под кърмата.

Отне му само няколко минути преди да забележи зейналата дупка малко по-напред от кърмата. Беше голяма и изглеждаше така, сякаш е била пробита отвътре. Краищата на метала бяха огънати навън. Макгрегър прекара внимателно пръстите си по назъбения ръб — не искаше да се пореже.

Дупката беше метър и двайсет в диаметър. Макгрегър успя лесно да се провре вътре — металните бутилки изтракаха само веднъж по ръба. Вътре беше тъмно. Той включи подводните си светлини и завъртя наоколо жълтия сноп.

Машинното отделение. Отляво и отдясно го гледаха два еднакви дизелови двигателя. Той освети стените на стаята, търсейки повреди, вдлъбнатини, черни петна, следи от експлозията…

Такива, разбира се, нямаше. Експлозията явно беше грижливо подготвена и силата ѝ беше насочена почти изцяло навън, през корпуса.

Йомън се появи до него и с жест показа, че с витлата всичко е наред. Макгрегър му даде знак, че трябва да започнат по-нататъшния оглед. Йомън кимна.

От машинното отделение преплуваха напред и се промушиха през една врата, която ги отведе към застлан с мокет коридор. Стаите от двете страни на коридора бяха семпли: с двуетажни метални легла и метални гардеробчета. Това бяха помещенията за екипажа. В края на коридора имаше тясна стълба. Насочиха се нагоре, плъзнаха се покрай стъпалата и излязоха на палубата. Тук бяха каютите и помещенията за гости. Стените и вратите бяха от лакиран махагон.

Макгрегър си спомни плана на яхтата и заплува напред към основния пътнически салон, отвори вратата и се вмъкна вътре. Въздухът му избълбука, блъсна се в тавана и пробяга покрай него, докато не достигна до отворения прозорец, откъдето се изкачи към повърхността.

Той завъртя светлината на прожектора си. Помещението беше елегантно, съответстващо на останалата част от яхтата. Потърси с поглед скулптурата.

Никъде не се виждаше.

Огледа отново и прекара снопа светлина по пода, в случай че е паднала.

Нямаше никаква хромирана статуя.

Странно.

С едно ритване се придвижи до задната стена, отвори един шкаф и намери сейфа на очакваното място. Не беше голям, но беше здраво завинтен за пода. Подръпна го, после бръкна отдолу и напипа големите болтове.

Йомън дойде до него и му даде знак, че ще се изкачи до мостика. Макгрегър кимна и го последва. Минаха по палубния коридор. Йомън се плъзна над покрития с килим под, като движеше ритмично краката си.

Излязоха на задната палуба, изключиха прожекторите и заплуваха нагоре към мостика. Разгледаха картите, които бяха оставени върху масата.

Точно тогава Макгрегър го чу.

За миг не беше съвсем сигурен. Направи знак на Йомън да спре да диша. Двамата увиснаха мълчаливо във водата и се вслушаха.

Чуваше се слабо, но отчетливо бучене.

Инспектор Бърнам имаше малък офис, мебелиран с евтино бюро, разнебитен стол, малка настолна лампа и досадна муха, която бръмчеше из стаята, докато двамата разговаряха.

Инспектор Бърнам наскоро беше завършил полицейската академия в Кингстън. Беше изключително старателен и съвестен. Изгубиха половин час в попълване на формуляри, преди да започне с въпросите. Накара Макгрегър да започне от самото начало. Макгрегър изпълни искането и започна със срещата си с Уейн в „Плантейшън Ин“. От време на време Бърнам го прекъсваше с въпрос.

— Кой е собственикът на „Спускане в небитието“?

— Робърт Уейн от Питсбърг, Пенсилвания.

— Можем да го проверим — каза Бърнам и записа името. — Продължавайте.

След някое време Бърнам отново го прекъсна.

— Какво точно представляваше скулптурата?

— Не знам подробности, освен това, че са я качили на борда в Неапол. И че е модерна и тежка.

— Неапол ли казахте?

— Там е била последната им спирка преди Уест Палм.

— Значи е италианска?

— Предполагам, но не знам със сигурност.

— Колко е голяма?

— Ще трябва да попитате Уейн. Никога не съм я виждал.

— Значи не я открихте, когато се гмуркахте?

— Не.

— Трудно ми е да го повярвам.

Макгрегър сви рамене.

— Вървете вижте сам.

Бърнам се усмихна леко.

— Не е нужно. — Млъкна, за да запали цигара. — Как сте по италианска история?

— Чувал съм за Гарибалди.

— А нещо по-ново? — попита Бърнам.

— Мусолини. И за него съм чувал.

— Какво сте чували за него?

— Че по негово време е била полицейска държава — отговори Макгрегър.

Бърнам цъкна с език.

— Не се дръжте нагло.

— Вие задавате въпросите.

— Любопитно ми е дали сте чували за Трево.

— Не.

— Това е един град в Сицилия.

Макгрегър поклати глава.

— Нищо не ми говори.

— Там се е водила битка. По времето на Втората световна война. Една доста голяма германска военна част е била унищожена от италианските партизани. Ответните мерки са били свирепи.

— И?

— Просто се чудех дали не сте чували за града. — Бърнам сви рамене.

— Не — отвърна Макгрегър. — И ако сте приключили с въпросите си…

— Все още не — прекъсна го Бърнам. — Виждате ли, за нас сте труден човек. Нарушили сте секция 423 от Морския кодекс на Ямайка, която се отнася до обработката на потънали кораби, които не са минали през митниците. Кодексът никога преди не е бил нарушаван. Полицията винаги е била достатъчно нащрек, за да предотврати това, което всъщност сте направили вие — качили сте се на борда на потънал кораб и сте свалили от него вещи без предварително упълномощение.

— Конфузна ситуация — съгласи се Макгрегър. — Какво смятате да направите по въпроса?

— Нищо — отговори Бърнам. — Поне за момента. По-нататък може би…

— Ще измислите нещо ли?

— Да. Ще измислим нещо.

— Ще го очаквам с нетърпение. Но междувременно може би трябва да вземете показанията на Уейн, който беше ударен по главата, докато крадяха касата. Предполагам, че ще е добра начална точка…

Телефонът иззвъня, Бърнам поговори кратко, лицето му помрачня.

— Оказва се, че господин Уейн няма какво да ни каже. Полицаят, който е разговарял с него, казва, че Уейн отрича да е имало грабеж. Казва, че е получил нараняването при катастрофа. Казва, че се е спънал, докато се е качвал в камиона.

— Какъв интересен обрат!

— Освен това твърди, че никаква каса не е била сваляна от кораба. Изобщо никаква вещ не е сваляна.

— И вие му вярвате? — попита Макгрегър.

— Запазваме си правото да решим сами.

— Така ли ви учат да казвате в академията в Кингстън?

— Учат ни само да сме предпазливи — възрази Бърнам. — Предпазливи и търпеливи.

Макгрегър се изправи.

— Ами, тогава, успех. С търпеливия подход.

Бърнам го изгледа.

— Не напускайте Оча, без да сте ни информирали. И не напускайте Ямайка.

— Нямам такива планове.

— Не съм сигурен — рече Бърнам. И тъкмо когато Макгрегър си тръгваше, добави: — Още нещо.

— Да?

— Може би ще намерите скулптурата, господин Макгрегър.

— Това ще помогне ли?

— Ще помогне. Защото иначе можем да стигнем до заключението, че вие сте я откраднали.

Бърнам не каза нищо и остави Макгрегър да помисли над думите му. Щом излезе, Макгрегър чу ръмжене. Беше дълбок, заплашителен, но познат звук.

Вдигна глава и видя Фидо.

Илейн стоеше зад Фидо и го държеше на тънка каишка. Беше сменила металната си рокля с друга, изработена от съединени пластмасови кръгчета.

— Оцелота ли разхождате? — попита Макгрегър.

— Да — отвърна Илейн.

Той тръгна заедно с нея. Може би щеше да успее да хване такси в града, на няколкостотин метра оттук.

— Сградата, от която излязохте, не е ли полицейското управление?

— Е.

— Какво правехте там?

— Отговарях на няколко приятелски въпроса.

— Относно какво? — попита Илейн.

Тъкмо щеше да ѝ разкаже за разпита, когато изведнъж всичко около него доби студената и болезнена отсенка на черното и Макгрегър се свлече на земята.

Беше отпуснат и спокоен. Нищо не го притесняваше.

Смътно чуваше пищенето на гуми и ръмженето на мотор, който изкачва планински път. После започна да усеща свежата хладна миризма на планините. А след това отново го ощипаха по ръката.

Следващото, което отбеляза, беше някакъв бръмчащ звук, сякаш моторна резачка режеше дърво. Усети някакъв нов тип движение и чу плясък на вода. Можеше да помирише бензин и изгорели газове.

Сигурно беше лодка.

Последва ново ощипване по ръката му и студенината на алкохол. Май беше време да се загрижи, да отвори очи и да се огледа.

Но отново се отпусна.

Леко полюляване, скърцане и пляскане — ритмично потракване и ритмично пъхтене. Беше сигурен, без да отваря очи, че се намира в гребна лодка.

И освен това смърдеше ужасно. Във въздуха се носеше влажна зловонна миризма на гнило.

Отпусна се.

Следващото, което усети, беше твърдата повърхност под гърба му и краката му. Беше му неудобно и се претърколи. Бузата му се допря в грубото дърво. Зловонието си беше все тук и сега се усещаше дори още по-силно.

Намести се върху твърдото дърво, опита се да легне по-удобно и отново заспа.

Беше много, много изморен.

Събуди се в пълен мрак от странен тракащ звук, в който след малко разпозна тракането на собствените си зъби. Беше му студено и трепереше; надигна се, седна, разтъка ръцете си и усети нощния хлад.

Огледа се.

Седеше върху грубо дървено легло в малка барака. Влажната гнила миризма беше изключително силна. Погледна към другия край на стаята, където една-единствена свещ пращеше и примигваше, и след няколко секунди изгасна напълно.

Прозорецът, някога със стъкло, отдавна счупено, зееше и пропускаше студения въздух. Навън се чуваше цвърченето на птиците и шумоленето на вятъра в дърветата.

И тази миризма!

Разтърка главата си, която го болеше непоносимо, и докосна мишницата си, която също беше изтръпнала, а ръкавът му беше навит нагоре.

Вгледа се по-отблизо в сумрака и видя три червени точки.

Следи от убождания с игла.

Изправи се и тръгна неуверено към прозореца, главата му се пръскаше от болка. Погледна гъстата джунгла, обрасла с висока растителност, и разчистената разкаляна ивица около бараката.

Подуши въздуха и видя парата, която се издигаше от калта в студения въздух. И след това изведнъж разбра къде се намира: Дупката!

Дупката беше местният термин, с който обозначаваха огромното мочурливо тресавище в югозападна Ямайка. Разпростряла се на повече от трийсет километра, тя беше известна най-вече като ценно място за лов. Местните лодкари караха тук туристите от Кингстън, за да прекарат нощта в лов на любимата местна атракция — крокодила.

Макгрегър отиде до вратата, която беше влажна и изгнила. Отвори я и пристъпи навън.

Ямайският крокодил е специфичен и живее само в региона. Рядко пораства много голям — не повече от метър и двайсет до метър и петдесет — но онова, което му липсва като размер, се компенсира от злия му нрав. Дори малките екземпляри биха нападнали човек и множеството куцащи местни жители можеха да свидетелстват за остротата на зъбите му.

Дупката! Макгрегър въздъхна.

Почувства се като последен глупак, когато се качи на дървото и се огледа. Очакваше да види път — надяваше се, че е път.

Вместо това видя цяло селище.

Морстаун. Познаваше го много добре — купчина бараки на местните жители, скрита дълбоко в джунглата. Беше отправната точка на туристите, които идваха на лов за крокодили.

Морстаун.

Изчака малко, за да успокои дишането си. После бавно слезе от дървото и измина последните няколкостотин метра до селището.

Първият мъж, когото видя, го изгледа ужасено, след което побягна. Така направи и вторият. Той излезе на площада, осветен от електрически лампи; имаше малък бар, където градските мъже седяха и пиеха.

Всичките го зяпнаха с отворени усти. Макгрегър се пипна по джоба и откри, че портфейлът му все още си е там. Огледа се и разбра причината за изумлението им: дрехите му бяха изпокъсани и покрити с кал.

Извади портфейла си, измъкна банкнота от един долар, подгизнала от блатната вода, и каза:

— Уиски.

— Ром — отвърна барманът и му подаде бутилка без етикет.

Макгрегър отпи голяма глътка. Напитката беше гъста, домашна и невероятно силна. Топлината се стече към стомаха му, а от очите му избиха сълзи.

Всички продължаваха да го зяпат.

Макгрегър извади две банкноти по десет долара, изстиска от тях водата с пръсти и ги сложи на бара.

— Кой ще ме закара до Оча Риос?

Никой не помръдна. Всички го гледаха, без да мигнат.

Той извади още двайсет долара.

— Кой ще ме закара до Оча Риос?

Този път имаше достатъчно желаещи.

Йомън, който седеше в „Какаду“, вдигна глава и погледна Макгрегър, който влезе накуцвайки.

— Някой да не се е опитал да те изяде?

— Аха. И почти успя.

— Не ми изглеждаш особено вкусен — рече Йомън. — Къде е Силви?

— Силви ли? Не знам.

— Мислех, че е с теб.

— Не беше с мен. Отскочих за малко до Дупката.

— Приятно място — каза Йомън. — Кой те закара там?

— Някой си Левет.

Йомън се намръщи.

— Нещо нередно ли има?

— Левет е лоша новина — обясни Йомън. — Така го наричат по тези места. Господин Лоша новина.

— Защо?

— Занимава се с пари. Урежда ти парите, сменя ги от черни с бели. Ако са те окрали, ако са те ограбили, това е лоша новина, защото сега парите ти са в господин Лоша новина и срещу трийсет процента той ще се погрижи за всяка малка подробност.

— Какво друго знаеш?

— Има си една жена, Мария Перес. Дойде от Пуерто Рико, беше леко момиче, и си смени името. Колекционира леопарди.

— Оцелоти — поправи го Макгрегър.

— Да не я познаваш?

— Беше заедно с мен, когато ме цапнаха по главата и ме пратиха в Дупката.

— Тя е гаднярка — рече Йомън.

— В „Силвърстоун“ заедно с Левет ли живее? — попита Макгрегър.

— Аха. В къщата. Да не си я виждал?

— Виждал съм я. Кажи какво става със Силви.

Йомън сви рамене.

— Видях я снощи и отново рано тази сутрин. Търсеше те, не можахме да те открием никъде. Разбрахме се да се срещнем тук по обяд.

Макгрегър си погледна часовника. Беше дванайсет и половина. Това беше странно. Силви никога не закъсняваше.

— Накъде каза, че отива?

— Последно чух, че ще отиде да те търси в „Силвърстоун“.

— Страхотно! — Макгрегър се намръщи.

Поговориха още няколко минути. Йомън му разказа всичко, което знаеше за къщата, което не беше много — само че е голяма, има ограда, по която тече ток на места, но на други няма ток, и че някакви местни момчета от Порт Мартин веднъж опитали да я оберат. Повече никога не ги видели.

— Отивам там — каза Макгрегър.

— Сам ли?

— Да.

— Не е много разумно. — Йомън поклати глава, плати за бирата си и стана.

— Мисля, че ще е по-добре, ако отида сам.

— Не, мой човек — възрази Йомън. — По-добре да не ходиш сам.

Докато Макгрегър проверяваше бутилките и редукционния клапан в ъгъла на двора, Силви се приближи към него. Беше по бикини и изглеждаше много привлекателна и съблазнителна, много френска, но лицето ѝ оставаше сериозно.

— Как си? — попита го Силви.

— Добре съм.

— Видях, че куцаш.

Той едва сега си спомни за крака си. Под водата ухапването щеше да започне отново да кърви. А пък акулите…

— Нищо ми няма. Как се озова тук?

— Търсех те — отвърна тя почти укорително. — Обикалях покрай оградата и един мъж ме сграбчи и ме издърпа вътре. Накараха ме да облека това — Силви докосна банския костюм — и да седя до басейна. Цял следобед. Не ми позволиха да си тръгна. А другият през цялото време ме гледаше.

— Кой другият?

— Уейн или както там се казва.

— Ха!

— Да! — И в пристъп на женска гордост добави. — Жена му забеляза и не ѝ хареса.

Макгрегър продължаваше мълчаливо да проверява екипировката. След това постави бутилките на земята.

— Можеш ли да съблазниш Уейн?

Силви сбърчи нос.

— Много е важно.

Силви продължи да бръчка нослето си.

— Наистина е много важно — добави Макгрегър.

— Ще ни измъкне ли оттук?

— Ще помогне.

— В такъв случай ще видя какво мога да направя.

В този момент Левет дойде при тях и попита Макгрегър:

— Всичко наред ли е с екипировката?

— Наред е.

— Добре. Тогава елате с мен. По-добре ще е да си починете, докато се стъмни.

— През нощта ли ще се гмуркам.

— Да.

— Къде?

— Близо до „Спускане в небитието“ — поясни Левет.

— За какво?

— За диамантите. А сега елате.

Докато тръгваше, Макгрегър погледна назад към Силви.

Тя му намигна.

— Добра работа! — похвали го Левет; оглеждаше найлоновата торбичка с диамантите. — Много добра работа! А сега стрелите, моля.

Макгрегър поклати глава.

— Ще трябва да си ги поискате от рибата чук.

Левет повдигна вежди.

— Значи сте видели акула?

— Да.

— Колко вълнуващо.

Лодката се приближи към плажа близо до носа. Левет направи знак на лодкаря, който започна да хвърля късове месо и хранителни отпадъци от кърмата.

— Какво правите? — изненада се Макгрегър.

— Привличам тълпата — отвърна му Левет. Зад лодката отпадъците подскачаха във водата по вълните от килватера. Акулите започнаха да се появяват, да разцепват водата, да гълтат месото и отново да се гмуркат. Бяха поне шест.

— Няма нужда да се безпокоите — каза Левет. — Това е само предпазна мярка. Не бихме искали да скочите зад борда и да отплувате в мрака. Нали?

— Не ми е хрумвало подобно нещо.

— Радвам се да го чуя. — Левет си погледна часовника. — Сега е осем часът. Вашият приятел без съмнение е в клуба. Ще се справят с него. Това оставя само вас и вашата очарователна приятелка. Ще измислим някакъв начин да се погрижим за вас.

— Няма нужда да бързате — подхвърли Макгрегър.

— Наистина, няма нужда да бързаме — съгласи се Левет.

Макгрегър гледаше как Левет налива две водки, едната от които беше за него. Бяха сами в огромната библиотека. Макгрегър беше потърсил Силви, но не беше успял да я открие.

— Дължа ви благодарност — каза Левет. — Бяхте изключително полезен.

— Благодаря — отвърна Макгрегър.

— Донякъде ви намирам за обаятелен — добави Левет. — Жалко, че ще се наложи да се отървем от вас.

— Смятате да се отървете от мен?

— Именно. Подготвили сме подходящ финал за тази авантюра. Виждате ли, през цялото време водихме мафията за носа. Но досега със сигурност са осъзнали, че вие сте ключът към цялата история. Ще ви търсят навсякъде по острова.

— И ще ме намерят ли?

— О, да!

Левет отиде до прозореца и погледна към басейна. Макгрегър забеляза, че отвъд осветената площадка на басейна, близо до ръба на скалата, мъж с огромна торба хвърля късове месо във водата.

Събираше акулите.

— Разбира се, ще се наложи да изчакаме да стане светло — добави Левет. — Тогава ще има прилив.

— Значи тялото ми ще бъде изхвърлено на брега?

— Моля ви — рече Левет. — Не говорете такива пошли неща.

— Ами Силви?

— Все още не съм решил — отвърна Левет. — Тя е толкова очарователна!

— Комбинацията ви няма да сработи, Левет. Ще ви победим в тази…

— Кои сме ние? — разсмя се Левет. — Нали не включвате по случайност Йомън в тази история? В този момент горкият човечец лежи и умира в някоя канавка.

— Съмнявам се.

Левет се усмихна и отпи от водката си.

— Предвидили сме всяка възможност. Повярвайте ми.

В стаята влезе едър набит чернокож.

— Джордж, покажи на господин Макгрегър стаята му и се увери, че не може да я напусне.

Джордж кимна. Левет се усмихна на Макгрегър.

— Бих искал да поговоря още с вас, господин Макгрегър, но, честно казано, тази нощ ще е доста натоварена за мен.

Отведоха Макгрегър по едно широко стълбище към втория етаж. Не чу и не видя никого. Зачуди се дали Силви и останалите не са отведени някъде.

Джордж го блъсна в малка стая с легло и един стол. Единственият прозорец гледаше към басейна.

— Лягай — заповяда Джордж — и мълчи!

Беше огромен и недружелюбен. Макгрегър легна и замълча. Лежеше на леглото, гледаше тавана и се чудеше дали Левет не е прав за Йомън. Ако бяха ранили Йомън и бяха отвели Силви, тогава той щеше да е наистина много загазил.

Не искаше дори да мисли за това.

В крайна сметка реши, че по един или друг начин ще разбере какво се е случило. Погледна Джордж, който тъкмо палеше цигара.

— Ще дадеш ли и на мен?

— Млъквай — сопна се Джордж.

— Е, хайде де, само една цигара…

Джордж се поколеба, после хвърли една цигара на Макгрегър. Не поемаше никакви рискове, въпреки предимствата на ръста си. Макгрегър забеляза, че не е въоръжен, но всъщност и не му се налагаше да бъде.

Макгрегър запали цигарата и се опита да дръпне, без да се закашля.

— Хубава къща си имате. — Стана и отиде до прозореца с цигарата в ръка.

— Лягай веднага! — нареди му Джордж.

— Исках само да отворя прозореца — отвърна Макгрегър, отвори прозореца и усети нощната прохлада. Навън се виждаше басейнът, точно под прозореца, а зад него мъжът, който все още продължаваше да хвърля хранителни отпадъци в океана, за да държи акулите наблизо.

Макгрегър дръпна от цигарата. Огънчето ѝ светна ярко.

— Махай се от прозореца веднага и лягай на леглото.

Макгрегър не помръдна.

— Махай се оттам, казах!

Огромната лапа на Джордж го сграбчи за врата и го хвърли в другия край на стаята, към леглото.

Макгрегър се втурна към вратата и завъртя топката, но беше заключено.

Джордж го погледна и се разсмя.

— Заключено е отвън.

Макгрегър се върна до леглото и седна. Джордж остана до прозореца и продължи да се взира навън.

— Какво гледаше толкова навън…

И изведнъж млъкна. Издаде гъргорещ звук и потрепери. После се отпусна.

И падна по гръб на пода на стаята.

От гърдите му стърчеше стрела от газова пушка. Беше се забила в гърдите му и бойната глава се беше взривила, оставяйки зейнала дупка. Имаше кръв навсякъде по рамката на прозореца и по пода.

Макгрегър се намръщи. Йомън беше отвън, ясна работа.

Претърси тялото на Джордж за ключове. Ключове нямаше. Погледна си часовника — беше девет. Имаше три часа да се измъкне и да изведе Силви.

Опита отново вратата. Беше направена от як дъб. Може би щеше да успее да извади осите на пантите и да се измъкне по този начин, но щеше да вдигне много шум и да отнеме много време.

Имаше ли друг начин? Погледна през прозореца към басейна.

Колко ли беше дълбок?

Върна се при вратата, притисна ухо до дървото и се ослуша. Отвън нямаше никой, но смътно чу женски глас, гневен и крещящ. Изглежда, че беше доста надалеч, може би навън или пък на долния етаж.

Отиде до прозореца, но не чу нищо. Мъжът, който хвърляше храна в океана, беше приключил и си отиваше, като влачеше зад себе си празния чувал.

Изчака още няколко минути. Никой не се появи край басейна; площадката му си оставаше пуста. Освен това беше суха, което представляваше проблем. Ако скочеше в него, щеше да се чуе цопването му, но ако излезеше веднага, щеше да намокри площадката и да остави следи…

Изчака още. И докато чакаше, се разнесе гневен женски глас:

— Ах, тази мръсна кучка!

Макгрегър се върна при тялото на Джордж. Извади кибрита и запали завивката и чаршафите. Когато се разгоряха добре, пусна в един ъгъл халосните патрони „Магнум“ и се върна при прозореца.

И скочи.

Падането му се стори много дълго и когато най-сетне се заби във водата, плясъкът беше непоносимо шумен. Водата се разплиска по площадката.

Сграбчи решетката на отточната тръба и изчака, докато имаше въздух. Мина поне минута, преди да изплува предпазливо, като се придържаше към стената на басейна.

Не видя никого. Изчака, после погледна над ръба. Площадката пустееше. Невероятно, но не го бяха чули или забелязали. От мястото, където беше, можеше да види право в библиотеката, където Левет спореше с Моника Грант — всъщност Барбара Левет.

Барбара изглеждаше разстроена. Мръщеше се, кършеше ръце, ръкомахаше необуздано.

Макгрегър изчака, за да успокои дишането си. Докато чакаше, погледна към прозореца, от който беше скочил — стаята грееше в меко розово, а навън се извиваше пушек.

Време беше да се размърда.

Измъкна се от басейна, потрепери от студения въздух и се промъкна до прозореца на библиотеката. Отблизо можеше да чуе спора по-ясно.

— … се отървеш от тази кучка — казваше тъкмо Барбара.

— Всяко нещо с времето си — отвърна Левет и ѝ подаде чаша. Барбара явно беше заслужила лед във водката си.

— Искам да я разкараш оттук.

— Уверявам те…

— Не искам да я виждам близо до Хари.

— Барбара, мила! Всяко нещо с времето си.

— Не можем да го отлагаме — Барбара глътна питието си на екс. — Сега е вече прекалено късно.

— Трябва да оставяш на Хари да има малки приключения.

— Как ли пък не!

— Барбара, държиш се много…

В този момент Илейн се втурна в стаята и викна:

— Пожар! В стаята с Джордж и водолаза.

Левет излезе от стаята, телесата му се тресяха. Двете жени го последваха. Библиотеката опустя.

Макгрегър отвори вратата и влезе вътре.

На горния етаж се чуваха викове и тропот на крака. Той се огледа и видя дамската чанта на Барбара на едно голямо кожено кресло. Бързо я отвори и я претърси.

Златното пистолетче все още беше там. Той провери пълнителя: имаше шест патрона, калибър 22.

Пъхна пистолета в джоба си. На горния етаж се чуваха викове и кашлица; пушекът беше започнал да се просмуква надолу и се извиваше покрай тавана в мързелива синя панделка. Последваха три изстрела — халосните патрони се бяха взривили. Чуха се още викове.

Той излезе в коридора, спря и се вслуша в гласовете. Чу шумното съскане на пожарогасител.

Ако Силви беше на горния етаж, досега вече щеше да е слязла. Ако не беше…

Макгрегър се затича през къщата, към част от нея, в която все още не беше влизал. Мина покрай стаите на прислугата и усети мириса на храна — миризмата идваше откъм кухнята.

Светлините в кухнята бяха изгасени. Той влезе и отначало помисли, че е сам, но после чу кикотене. Взря се в другия край на помещението и видя две прегърнати фигури.

Едната беше на Силви. Нямаше никакво съмнение кой е другият.

Прокрадна се тихо до мъжа и го потупа по рамото. Когато мъжът се обърна, Макгрегър за кратко мярна изуменото лице на Уейн, преди върху него да се е стоварил юмрукът му.

Уейн рухна.

Силви го изгледа хладно.

— Не си счупи краката да бързаш. — Изплю се върху неподвижното тяло. — Уейн е свиня.

Макгрегър я хвана за ръката и каза:

— Нямаме време за сантименталности.

И я поведе навън.

Задната градина беше хладна и тиха. Крясъците и виковете на хората, които се бореха с огъня, се чуваха приглушено.

Макгрегър посочи една пътека, която водеше покрай къщата, и каза:

— Да се махаме оттук.

В същия момент се чу ръмжене. Макгрегър се обърна и видя в мрака две котки, точно на границата на светлината.

Фидо и Фиона. А зад тях беше Илейн.

— Толкова ли бързаш да си тръгнеш? — подметна тя.

Йомън беше видял всичко. Беше видял как огромният мъж залита назад, ударен от стрелата; миг по-късно беше видял пожара и беше зърнал тялото на Макгрегър, докато той скачаше в басейна.

После зачака, чудеше се какво да прави.

Макгрегър беше уточнил, че го иска след дванайсет часа. Може би помощта му нямаше да му трябва преди това.

От друга страна, Макгрегър може би нямаше да възрази.

Йомън се качи в колата и подкара към къщата. При портала пришпори двигателя и мина направо, като сниши глава, докато подминаваше къщичката на стражата. Не беше нужно — нямаше пазач. Докато караше по алеята, забеляза пред себе си бягащ мъж.

Пазачът.

Малко късно, но пазачът се обърна и го видя. Измъкна пистолета си.

Йомън натисна газта. Един куршум разби предното стъкло, но след миг той усети как колата се разтресе, щом удари пазача. Йомън продължи към къщата. Щом приближи, видя още един пазач, застанал на стъпалата.

С автомат в ръце.

Куршумите натрошиха фаровете му и пробиха гумите; колата започна да криволичи като полудяла и се заби в една палма. Зашеметеният Йомън изпълзя навън. Куршумите продължаваха да раздират колата и околните дървета.

Той се хвърли на тревата. Последва още един откос, а после тишина.

Йомън вдигна газовата пушка и изпълзя настрани. В градината цареше пълна тишина. Не можеше да види фасадата на къщата, но чуваше как някакъв мъж вика на някой друг.

Бързо притича към ъгъла на къщата и погледна. Мъжът при вратата беше приклекнал зад една колона.

Зачака. Погледна нагоре и видя пламъците, които вече ближеха рамката на отворения прозорец и се прехвърляха към покрива, който също вече гореше.

Миг по-късно по земята започнаха да падат горящи дървени плочки от покрива.

Мъжът пред къщата погледна нагоре и отстъпи назад от колоната.

Йомън дръпна спусъка на газовата пушка. Чу се съскането на газ, а след това стрелата удари стрелеца и избухна от допира с тялото му. Мъжът пусна оръжието си, което изтрополи по предните стъпала, и падна неподвижен на земята.

Йомън се затича напред, грабна автомата, насочи го към дърветата и дръпна спусъка.

Нищо не се случи.

Натисна спусъка отново. Автоматът беше засякъл. Йомън го хвърли с отвращение, измъкна револвера от колана си, отвори вратата и се втурна вътре.

— Не мога да не изкажа възхищението си от хитростта ви — каза Левет. — Успяхте по забележителен начин да отклоните вниманието ни. А приятелят ви, по най-скромна преценка, е изключително издръжлив.

Обърна се към Йомън и стреля. Йомън се преви и падна, после се изтърколи от светлината в мрака под храстите. Начинът, по който падна, беше просто отвратителен.

Макгрегър понечи да се хвърли към него.

— Не! — спря го Левет. — Стойте на място. Иначе момичето ще го последва.

Откъм храстите не се чуваше никакво движение. В светлината се виждаше левият крак на Йомън, извит по неестествен начин.

Макгрегър спря.

— Насам — нареди Левет и посочи с дулото на автомата към басейна. — Нямаме много време.

От покрива върху тревата се сипеха горящи въглени.

— Наложи се да пришпорим малко графика — продължи Левет. В другата си ръка държеше найлоновата торба с диамантите. — Това представлява проблем, но не е нещо непреодолимо. Време е за последното ви гмуркане, господин Макгрегър. Ще им харесате на акулите.

Макгрегър се остави да го отведат покрай къщата, покрай басейна и после към ръба на скалата. В мрака можеше да види как на петнайсет метра под тях се разбиват леките вълни на океана.

Не усещаше нищо друго, освен че леко му прилошава. Йомън беше убит. Бог знае какво щеше да се случи със Силви.

— А сега скачайте! — нареди Левет. После го приближи и добави: — Ако обичате!

— Не — възпротиви се Макгрегър.

— Тогава ще се принудя да ви застрелям.

— Но това ще развали целия план — възрази Макгрегър.

— Въпреки това ще го направя.

Макгрегър сви рамене. Беше изморен. Вече не му пукаше от нищо. Погледна още веднъж надолу към водата.

Всичко друго беше по-добро от възможността да падне жив във водата. Всичко друго.

— Мисля да ви прострелям в крака — каза Левет и наведе автомата към крака на Макгрегър. — Приятно пътуване, господин Макгрегър.

Последва изстрел.

Макгрегър, който се беше напрегнал в очакването на куршума и болката, която щеше да последва, се сепна. Нищо не се случи с него, но Левет се извъртя, олюля се, а торбата с диамантите излетя във въздуха и се отвори. Камъните се разпръснаха и заблестяха като звезди, докато падаха в океана.

Левет изкрещя и падна на земята. Претърколи се и с писък падна от скалата. Гърлото му издаде последен, болезнен вик.

После се чу тежко цопване.

Макгрегър се обърна и видя Йомън да излиза от храсталака с револвер в ръка. Усмихваше се.

— Как си, мой човек?

— Добре. — Макгрегър го изгледа втренчено. — Но ти нали…

— Не — прекъсна го Йомън. — Изобщо не ме уцели. Просто реших малко да му отвлека вниманието.

Една пламтяща греда падна с трясък и се претърколи със съскане в басейна.

— Все пак предлагам да се махаме оттук — добави Йомън.

Така и направиха.

— Отчаян съм — каза Бърнам, докато гледаше как полицейският лекар маже гърба на Макгрегър с йод.

— Не бъдете отчаян — отвърна Макгрегър.

— Иска ми се да бяхте извикали полицията.

— Мислех, че не ви достигат хора и сте претоварени с работа.

— Да, но…

— Мислех, че разполагам с четиридесет и осем часа.

— Вярно е, но…

— Затова сам се хванах на работа.

— Ето от това съм отчаян най-много — каза Бърнам. — Трима мъртви в „Какаду“.

— Пиянско сбиване.

— Други четирима мъртви в „Силвърстоун“. И полуизядено тяло на брега, и пожар в къщата.

— С всеки може да се случи.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Вашата работа — отвърна Макгрегър — е да накарате хората да го повярват. А за останалото имате двама свидетели. Барбара Левет, снахата на господин Лоша новина. И Илейн.

— Това е вярно — съгласи се Бърнам. — Двама свидетели.

Последва мълчание.

Доста време Макгрегър не каза нищо. Бърнам го гледаше неотклонно.

— Все още ли се опитвате да я защитавате?

— Не. Не точно.

— Предполагам, че сам искате да се разправите с нея.

— Не знам — отговори Макгрегър.

— Но предполагам, че разбирате напълно ситуацията?

— И аз така предполагам — каза Макгрегър. — Още от самото начало. Виждате ли, името ми е в телефонния указател, но въпреки това отнема време да бъда открит. Особено първата нощ. Разбирате ли, бях в апартамента на Силви. Обадиха ми се там. Само по себе си това е нещо интересно. Всеки, на който му е известно, че може да ми се обади там, когато не вдигам другия си телефон, знае доста за мен.

— И затова решихте да играете по тяхната схема?

— Да. Исках да разбера дали е въвлечена.

Бърнам кимна.

— Но сега вече знам със сигурност — добави Макгрегър. — Всъщност отдавна го бях разбрал. Всичко вървеше прекалено гладко. Познаваха ме, знаеха навиците ми прекалено добре. Някой явно ги съветваше.

— Отворили са сметка на нейно име в Мартиника — каза Бърнам. — Петдесет хиляди долара — завещани от несъществуващ чичо в Сейнт Пусия.

— Бели пари — каза Макгрегър. — Тоест чисти.

— Да.

Макгрегър отпи от своя „Ром Колинс“ и въздъхна.

— Е, Силви ще ми липсва.

— На ваше място не бих съжалявал — каза Бърнам. — Сигурен съм, че би гледала съвсем спокойно как умирате.

Макгрегър не каза нищо.

— Знаете ли, донякъде поемата беше съвсем уместна — добави Бърнам.

— Каква поема?

— Опитах се и преди да ви кажа — въздъхна Бърнам. — Името на яхтата, „Спускане в небитието“, е всъщност гатанка, която разкрива името на собственика. Разбирате ли, господин Левет беше учен.

— Специалист по Самюел Джонсън.

— Да. Чели ли сте поемата на Джонсън за смъртта на господин Робърт Левет, прочут навремето лекар?

— Не.

— Доста е известна. Последните три реда от втората строфа са:

— Очарователно — каза Макгрегър.

— Знаех си, че ще ви хареса.