— Къде отива тати с тази брадва? — попита Фърн майка си, докато седяха на масата, приготвена за закуска.

— При прасетата — отговори мисис Арабъл. — Снощи се родиха няколко прасенца.

— Не разбирам, защо му трябва брадвата? — продължи да разпитва Фърн, която беше само на осем години.

— Ами… едно от прасенцата е недоносено — каза майка й. — Много е малко и слабо и никога няма да порасне. Така че, баща ти реши да го махне.

— Да го махне? — изпищя Фърн. — Искаш да кажеш да го убие? Само защото е по-мъничко от останалите?

Мисис Арабъл постави каничка със сметана на масата.

— Не викай, Фърн — каза тя. — Баща ти е прав. Вероятно прасето така или иначе ще умре.

Фърн скочи, блъсна един стол по пътя си и хукна навън. Тревата бе росна и земята ухаеше на пролет. Гуменките й подгизнаха докато тичаше да настигне баща си.

— Моля те, не го убивай! — изхлипа тя. — Не е честно.

Мистър Арабъл спря.

— Фърн — каза нежно той, — ще трябва да се научиш да се владееш.

— Да се владея? — викна Фърн. — Това е въпрос на живот и смърт, а ти ми казваш да се владея.

Сълзи покапаха по бузите й. Тя сграбчи брадвата и се опита да я изтръгне от ръцете на баща си.

— Фърн, знам малко по-добре от теб как се гледат новородени прасета. Едно болнаво недоносче създава проблеми. Бягай сега!

— Но това е толкова несправедливо! — изплака Фърн. — Прасенцето не е виновно, че се е родило малко, нали? Ако аз се бях родила мъничка, щеше ли да убиеш и мен?

Мистър Арабъл се усмихна.

— Разбира се, че не — каза той и нежно погледна дъщеря си. — Но това са съвсем различни неща. Малко момиченце е едно, а малко прасе изтърсак — съвсем друго.

— Не виждам никаква разлика — отвърна Фърн, все така увесена на брадвата. — Това е най-ужасната несправедливост, която съм чувала.

На лицето на мистър Арабъл се изписа колебание. Самият той изглеждаше готов да се разплаче.

— Добре — каза той. — Върни се в къщата, а аз ще взема недоносчето на връщане. Ще ти позволя да го гледаш. Ще го храниш с биберон, както се храни бебе. Сама ще разбереш от колко много грижи се нуждае едно малко прасе.

Когато след половин час мистър Арабъл се върна в къщата, той носеше картонена кутия. Фърн се беше качила горе да си смени гуменките. Масата в кухнята бе наредена за закуска. Ухаеше на кафе, бекон, влага от стените и пушек от печката.

— Сложи го на стола! — каза мисис Арабъл.

Мистър Арабъл остави кутията на стола на Фърн. После отиде до мивката, изми ръцете си и ги избърса.

Фърн слезе по стълбите. Очите й бяха зачервени от плач. Тя приближаваше стола си, когато кутията се разклати и се чу звук от дращене. Фърн погледна баща си. После повдигна капака на кутията. Там вътре, с очи вперени в нея, лежеше новороденото прасенце. Беше беличко. Утринната светлина прозираше през ушлетата му и те сякаш светеха, целите розови.

— Твой е — каза мистър Арабъл. — Спасен от принудителна и преждевременна смърт. И нека Бог ми прости за тази глупава постъпка.

Фърн не можеше да откъсне очи от дребното прасенце.

— Ах! — прошепна тя. — Ах, погледнете го! Той е напълно съвършен!

Тя внимателно затвори кутията. Първо целуна баща си, после майка си, след това пак повдигна капака, взе прасенцето в ръце и го сгуши до бузата си. В този момент в стаята влезе брат й Ейвъри.

Ейвъри бе на десет години и беше тежковъоръжен — въздушна пушка в едната ръка и дървен кинжал в другата.

— Какво е това? — попита той строго. — Какво е това, което държи Фърн?

— Имаме си едно прасенце на гости за закуска — каза мистър Арабъл. — Измий си ръцете и лицето, Ейвъри!

— Я да видим! — каза Ейвъри и остави пушката. — Наричаш това нещастно нещо прасе? Това е един наистина прекрасен екземпляр — не е по-голям от плъх.

— Измий се и си изяж закуската, Ейвъри! — каза майка му. — Училищният автобус ще е тук след половин час.

— Мога ли и аз да получа прасенце, татко? — попита Ейвъри.

— Не! Раздавам прасета само на тези, които стават рано — отвърна мистър Арабъл. — Фърн стана на разсъмване, за да спре една несправедливост. В резултат на това сега си има прасенце. Със сигурност е малко, но все пак е прасенце. Това показва какво може да се случи, ако човек става от леглото навреме. Сега да ядем!

Но Фърн не хапна нищо преди нейното малко прасенце да отпие от млякото. Мисис Арабъл намери шише и биберон, наля топло мляко в шишето, нахлузи биберона и го подаде на Фърн.

— Дай му закуската — каза тя.

След минутка Фърн вече седеше на пода в ъгъла на кухнята със своето бебе в скута и го учеше как да суче от биберона. Прасенцето, макар и малко, имаше добър апетит и схвана бързо.

Чу се клаксонът на училищния автобус, спрял на пътя.

— Бягайте! — изкомандва мисис Арабъл, взе прасенцето от Фърн и й подаде една поничка. Ейвъри грабна пушката и също си взе една поничка допълнително.

Децата хукнаха по пътечката и се качиха в автобуса. Фърн не обърна внимание на никого. Тя просто седна и се загледа през прозореца, докато си мислеше колко блажен е светът и колко щастлива бе тя да й бъде поверена пълната отговорност за едно малко прасенце. Когато автобусът стигна до училището, тя вече беше измислила име за своя домашен любимец. Беше избрала най-красивото име, за което можеше да се сети.

— Казва се Уилбър — прошепна тя на себе си.

Все още мислеше за прасенцето, когато учителката я попита:

— Фърн, коя е столицата на Пенсилвания?

— Уилбър — отвърна в унес Фърн.

Децата в класа се закикотиха, а тя се изчерви.

Фърн обичаше Уилбър повече от всичко. Обичаше да го гали, да го храни, да го слага в леглото за сън. Всяка сутрин, веднага щом станеше, тя затопляше млякото му, слагаше биберона и държеше бутилката, докато суче. Следобед, когато училищният автобус я оставеше пред къщата, тя се втурваше в кухнята да приготви нова бутилка с мляко. Хранеше го пак привечер, после точно преди лягане. Мисис Арабъл го хранеше по обед, когато дъщеря й бе на училище. Уилбър обичаше млякото си и беше най-щастлив когато Фърн приготвяше шишето му. Той се изправяше и я гледаше дълго с очи, пълни с любов и обожание.

През първите няколко дни от живота му на Уилбър бе разрешено да живее в картонената кутия близо до печката в кухнята. По-късно, когато мисис Арабъл се оплака, че й пречи, той бе преместен в по-голяма кутия в дървената барака. Когато стана на две седмици го изкараха навън. Беше времето, през което цъфваха ябълковите дървета и дните ставаха по-топли. Мисис Арабъл направи малко дворче за Уилбър под ябълковото дърво и сложи там голяма дървена кутия, пълна със слама. Кутията имаше малък отвор, за да може той да влиза и излиза когато пожелае.

— Няма ли да му е студено през нощта? — попита Фърн.

— Не! — каза баща й. — Само го гледай какво може да прави.

Понесла бутилка с мляко, Фърн седна под ябълковото дърво в дворчето на Уилбър. Той се затича към нея, а тя придържаше бутилката, докато сучеше. Когато изпи и последната капка, прасето изгрухтя и сънливо се прибра в къщичката си. Фърн погледна през отвора. Уилбър разбутваше сламата със зурлата си и не след дълго си направи тунелче. После пропълзя в него и се загуби в сламата. Фърн бе очарована от това, което видя. Стана й по-леко — нямаше да се тревожи, понеже знаеше, че нейното бебе ще спи на топло.

Всяка сутрин след закуска Уилбър тръгваше по пътечката с Фърн и чакаше с нея, докато дойде автобусът за училище. Тя му махаше за довиждане, а той стоеше и гледаше след него чак докато се скрие зад завоя. Докато Фърн беше на училище, Уилбър бе затворен в двора си, но веднага щом си дойдеше следобед тя го пускаше навън, а той я следваше навсякъде. Ако тя влезеше в къщата, Уилбър влизаше с нея. Ако се качеше на горния етаж, той я чакаше до най-долното стъпало. Когато извеждаше куклата си на разходка с количката за кукли, той тичаше с нея. Понякога, по време на тези пътешествия, Уилбър се уморяваше и тя го слагаше в количката. Това му харесваше. А когато беше много уморен, затваряше очи и заспиваше под одеялцето, близо до куклата. Изглеждаше толкова мил и трогателен със затворени очи. Куклата също притваряше очи и тогава Фърн караше количката много бавно и меко, за да не събуди бебетата си.

Един топъл следобед Фърн и Ейвъри облякоха банските си и отидоха на реката да поплуват. Уилбър тръгна с тях и непрекъснато се вреше в краката на Фърн. Когато тя нагази в реката Уилбър нагази с нея, но водата бе прекалено студена за неговия вкус. Така, докато децата плуваха, играеха и се пръскаха, Уилбър се забавляваше на брега, където имаше прекрасна лепкава тиня и бе топло и влажно.

Всеки ден бе щастлив, а всяка нощ — спокойна.

Уилбър беше това, което фермерите наричат пролетно прасе, което означаваше, че се е родил през пролетта и нищо повече.

Когато той стана на пет седмици, мистър Арабъл каза, че вече е достатъчно голям, за да бъде продаден и че трябва да бъде продаден. Сърцето на Фърн потъна в мъка и тя зарида. Но баща й бе непоклатим в решението си. Апетитът на Уилбър се бе увеличил. Той беше започнал да яде остатъци и обелки от храна — в добавка към млякото, разбира се. Мистър Арабъл не искаше да го гледа повече. От десетте братя и сестри на Уилбър не беше останал нито един — всички вече бяха продадени.

— Трябва да го продадем, Фърн — каза той. — Позабавлява се да отглеждаш прасенце, но Уилбър вече не е бебе и трябва да го продадем.

— Обади се на семейство Зукерман — предложи мисис Арабъл. — Чичо ти Хоумър гледа прасета и, ако Уилбър отиде да живее там, ще можеш да слизаш долу до къщата им и да го виждаш толкова често, колкото поискаш.

— Колко пари да искам за него? — попита Фърн.

— Ами, той е недоносен… — каза баща й. — Кажи на чичо си Хоумър, че имаш прасе за продан и поискай шест долара. Виж какво ще ти каже.

Скоро всичко бе уредено. Фърн се обади по телефона на леля си Едит, а леля Едит викна чичо Хоумър, който бе в хамбара. Той дойде и поговори с Фърн. Когато чу, че цената е само шест долара каза, че ще вземе прасето. На следващия ден Уилбър бе взет от хубавия си дом под ябълковото дърво и преместен да живее в една купа оборски тор във фермата на семейство Зукерман.

Хамбарът на фермата бе много голям. Беше и много стар. Ухаеше на сено и оборска тор. Ухаеше на потта на уморени коне и на сладкия дъх на търпеливи, спокойни крави. Понякога се носеше аромат на нещо като сигурност — когато знаеш, че никога нищо лошо няма да се случи в живота ти. Миришеше на жито, на седла и шпори, на грес за брадви, на гумени ботуши и на нови въжета. А винаги, когато котката получаваше за вечеря някоя рибена глава, миришеше и на риба. Но ухаеше предимно на сламата, която складираха в грамадния плевник над конюшнята и сваляха за кравите, конете и овцете.

Хамбарът беше топъл през зимата, когато животните прекарват повечето време на закрито и хладен през лятото, когато вратите бяха винаги широко отворени и пропускаха приятния полъх на вятъра. В хамбара, на основния етаж, имаше конюшня за работните коне. Там бяха вързани и кравите и имаше кошара за овцете, а кочината на Уилбър бе малко по-надолу. Беше пълно с всевъзможни неща — онези неща, които могат да се намерят във всеки хамбар: стълби, уреди за точене на брадви, секири, ножове, вили, гаечни ключове, коси, косачки за трева, лопати за ринене на сняг, дръжки на брадви, ведра за мляко, кофи за вода, празни торби за зърно и ръждясали капани за плъхове. Беше един от онези хамбари, в които лястовиците обичат да си правят гнезда. От онези, в които децата обичат да си играят. И всичко това бе собственост на чичото на Фърн — мистър Хоумър Л. Зукерман.

Новият дом на Уилбър се намираше в по-отдалечената част, долу в хамбара, точно под кравите. Мистър Зукерман знаеше, че купчина оборска тор е прекрасно място за отглеждане на младо прасе. Прасетата имат нужда от топлина, а там долу, в южната част на хамбара, беше топло.

Фърн идваше почти всеки ден да го види. Тя намери старо изхвърлено столче, на каквото сядат хората, когато доят кравите и го слагаше до кошарата на овцете, точно пред кочината на Уилбър. Тук тя седеше тихичко през дългите следобеди, слушайки и наблюдавайки Уилбър. Овцете скоро я опознаха и започнаха да й имат доверие, както и гъските, които живееха при овцете. Всички животни й се доверяваха, защото бе толкова тиха и дружелюбна. Мистър Зукерман не й разрешаваше да извежда Уилбър навън, не позволяваше и да влиза при него, но й каза, че може да седи на столчето и да го наблюдава колкото си иска. Да бъде близо до прасенцето си я правеше истински щастлива, а и Уилбър бе щастлив да знае, че тя седи там, точно пред кочинката му. Но той нямаше вече никакви забавления — никакви разходки, никакво возене в количка и никакво плуване.

Една сутрин през юни, когато Уилбър беше почти на два месеца, той се заразхожда из малкото дворче пред кочината. Фърн не беше дошла за обичайното гостуване. Уилбър стоеше под слънчевите лъчи, чувствайки самота и отегчение.

„Тук нищо не може да се прави“ — помисли той и бавно се приближи до копанката да подуши и провери дали не е пропуснал да изяде нещо от обяда си. Намери малка обелка от картоф и я излапа. Гърбът го засърбя и той се облегна на оградата и се зачеса в дъските. Когато това му омръзна, влезе вътре, покатери се на върха на купчината тор и легна. Не му се спеше, не му се ровеше в земята, беше уморен да стои на едно място, уморен да лежи.

— Нямам и два месеца живот, а вече се уморих да живея — каза той и пак излезе на двора. — Когато съм навън няма къде да ида, освен обратно вътре, а когато съм вътре, няма къде другаде да ида, освен пак на двора.

— Ето къде грешиш, приятелю, приятелю, мой, мой, мой…

Уилбър погледна през оградата и видя гъската.

— Трябва ли да стоиш в този-този мръсен-малък, мръсен-малък, мръсен-малък двор? — каза гъската, която говореше доста бързо. — Една от дъските е поразхлабена. Натиснастис-натис-натисни я и ела тук навън!

— Какво каза? — попита Уилбър. — Кажи го по-бавно!

— При-при-при целия риск да се повторя, — отвърна гъската — ти предлагам да излезеш навън. Тук е прекрасно!

— Не те ли чух да казваш, че една от дъските е разхлабена?

— Така казах, така казах — отвърна тя.

Уилбър се приближи до оградата и се увери, че гъската имаше право — една от дъските беше разхлабена. Той наведе глава, затвори очи и натисна. Дъската поддаде и след има-няма и минутка Уилбър се беше промушил през оградата и стоеше сред високата трева пред двора. Гъската крякаше и ликуваше.

— Как ти се струва чувството да си свободен? — попита тя.

— Харесва ми — каза Уилбър. — Тоест… мисля, че ми харесва.

Всъщност Уилбър се чувстваше доста странно извън оградата, без никакво препятствие между него и големия свят.

— Къде, според теб, да ида сега?

— Където искаш, където искаш — каза гъската. — Иди надолу към овощната градина, порови из почвата и тревата, вади си коренчета, иди към градината и изрови репичките. Изрови всичко! Яж трева! Търси просо! Търси жълъди! Бягай навсякъде! Подскачай и танцувай, скачай и лудувай! Иди долу към гората под овощната градина! Светът е прекрасно място за живеене, когато си млад.

— Виждам, да — отвърна Уилбър.

После направи скок във въздуха, завъртя се, пробяга няколко метра, спря, огледа се, вдъхна аромата на следобеда и тръгна надолу през овощната градина. Спря под едно ябълково дърво, опря зурла в земята и започна да бута, да рови и копае с нея. Почувства се много щастлив. Бая беше успял да разоре около дървото, преди някой да го забележи. Мисис Зукерман първа го мерна. Видя го от прозореца на кухнята и веднага извика мъжете.

— Хоу-мъъър! — викна тя. — Прасето е навън. Ларви! Прасето е навън. Хомуър! Ларви! Прасето е навън! Долу е, под ябълковото дърво.

— Сега стана белята! — промърмори си Уилбър. — Сега ще си го отнеса.

Гъската, чула врявата, също започна да крещи:

— Бягай, бягай, бягай надолу, бягай към гората, гората! — викна тя към Уилбър. — Никога, никога, никога няма да те хванат в гората.

Кокер шпаньолът дочу патакламата и безредиците и излезе от хамбара да се присъедини към преследването. Мистър Зукерман също чу и излезе от бараката за инструменти, където поправяше някакъв уред. Ларви, наемният работник, чу от лехите с аспарагус, където плевеше. Всички тръгнаха към Уилбър, а Уилбър не знаеше какво да прави. Гората изглеждаше доста далеч, а и бездруго никога не беше ходил там и не беше сигурен дали ще му хареса.

— Мини отдолу зад него! — каза мистър Зукерман на Ларви. — Подкарай го към хамбара! Приближи се леко, не го плаши! Аз ще ида да взема кофа с храна.

Новината за бягството на Уилбър бързо обиколи фермата. Всеки път, когато някое животно успееше да се измъкне от фермата на Зукерман, това се превръщаше в събитие от голяма важност. Гъската викна към най-близо застаналата крава, че Уилбър е избягал и скоро всички крави знаеха. Агнетата научиха за това от майките си. Конете в конюшнята наостриха уши, когато гъската извика и скоро вече бяха в течение на събитията.

— Уилбър е навън — казаха те.

Всички животни въртяха глави възбудено и се вълнуваха, че един от техните приятели е успял да се освободи и вече не е окошарен или вързан здраво с каишки или вериги.

Уилбър не знаеше какво да прави и накъде да бяга. Май всички бяха по петите му.

— Ако това е свободата, по-добре да съм затворен в кочината — каза си Уилбър.

Кокер шпаньолът го дебнеше от едната страна, мисис Зукерман стоеше готова да го спре, в случай че реши да тръгне към градината, а сега и мистър Зукерман идваше насреща му с кофа с храна в ръка.

„Това е наистина ужасно — помисли Уилбър. — Защо Фърн не идва?“ — и се разплака.

Гъската взе нещата в свои ръце и започна да дава заповеди:

— Не стой така, Уилбър! Измъкни се с хитрост, с хитрост! — викаше тя. — Завърти се и бягай към мен, разигравай ги, шмугни се навътре, измъкни се навън, навътре, навън! Бягай към гората! Завърти се! Обърни се!

Кокер шпаньолът направи скок към задния бут на Уилбър. Прасето подскочи и побягна. Ларви се хвърли напред и го хвана. Мисис Зукерман викаше нещо на Ларви. Гъската ликуваше и окуражаваше Уилбър. Той се измуши измежду краката на Ларви. Той го изпусна и хвана кокер шпаньола вместо него.

— Браво, браво! — крякаше гъската. — Направи го пак, направи го пак!

— Бягай надолу по хълма! — предложиха кравите.

— Бягай към мен! — извика гъсокът.

— Бягай нагоре по хълма! — викнаха овцете.

— Обърни се, завърти се! — крякаше гъската.

— Пази се от Ларви! — каза петелът.

— Пази се от Зукерман! — извика гъсокът.

— Внимавай! Кучето! — избляха овцете.

Горкият Уилбър бе така уплашен и зашеметен от цялата бъркотия. Не му харесваше да е център на тая суетня. Той се опита да последва съветите на приятелите си, но не можеше да бяга едновременно нагоре по хълма и надолу по другия, не можеше да се обърне и завърти и в това време да подскача и танцува, а и плачеше толкова отчаяно, че почти не виждаше нищо от онова, което се случваше около него. В крайна сметка Уилбър бе едно много младо прасенце — всъщност почти бебе. Той искаше Фърн да е там, да го гушне и да го успокои. Когато погледна нагоре и видя мистър Зукерман застанал съвсем близо с кофата с топла храна за него в ръка, той някак се успокои. Повдигна зурла и подуши. Ухаеше вкусно — топло мляко, обелки от картофи, каша от трици, препечен корнфлейкс и сладкиш от пандишпаново тесто, останал от закуската на Зукерманови.

— Ела, прасенце! — каза мистър Зукерман и потупа кофата с храната — Ела, прасенце!

Уилбър направи крачка към храната.

— Не, не, не! — каза гъската. — Това е старият номер с кофата с храна, Уилбър. Не се хващай, не се хващай на тоя трик. Той се опитва да те примами обратно към пленничество. Опитва се да подмами стомаха ти.

Уилбър не го интересуваше нищо. Храната миришеше хубаво. Направи още една крачка към нея.

— Прасенце, прасенце! — нареждаше мистър Зукерман с приятен глас и тръгна бавно и съвсем невинно към обора, все едно не знаеше, че малкото прасе го следва по петите.

— Ще съжаляваш, съжаляваш, съжаляваш! — викна гъската.

Уилбър продължаваше да не проявява никакъв интерес към думите й. Нищо не го интересуваше. Той все така вървеше след топлата храна.

— Ще изпуснеш възможността да си свободен — крякаше гъската. — За един час свобода си струва да прежалиш цял варел с храна.

Уилбър не я слушаше.

Когато мистър Зукерман стигна до кочината, той прекрачи оградата и изля храната в копанята. След това дръпна разхлабената дъска, така че там зейна голяма дупка, през която Уилбър можеше да мине.

— Помисли пак! Помисли пак! — викаше гъската.

Уилбър не й обърна никакво внимание. Той мина през оградата и влезе в дворчето си, приближи се до копанята, отпи жадно и дълго от млякото, и задъвка гладно пандишпановия сладкиш. Беше хубаво да е пак у дома.

Докато Уилбър се хранеше, Ларви донесе чук и няколко пирона и закова обратно дъската. После двамата с мистър Зукерман се облегнаха уморено на оградата и мистър Зукерман почеса гърба на Уилбър с пръчка.

— Какво прасе! — каза Ларви.

— Да, ще стане добро прасе — каза мистър Зукерман.

Уилбър чу похвалните думи. Почувства топлото мляко в стомаха си. Усети приятното почесване на пръчката по засърбелия го гръб. Усети мир, спокойствие, почувства се щастлив и му се доспа. Беше един уморителен следобед. Беше едва четири часа, а той бе вече готов за сън.

„Наистина съм твърде малък да излизам сам навън сред големия свят“ — каза си той, докато лягаше да спи.

На следващия ден бе дъждовно и мрачно. Дъжд валеше по покрива на хамбара и се спускаше на струи от стряхата. Течеше и в двора на фермата и водата бягаше на криволичещи поточета надолу към пътеката, където растяха магарешки бодли и щир. Дъжд плискаше и блъскаше по кухненския прозорец на къщата на Зукерманови и се лееше от водосточните тръби. Дъжд падаше и по гърбовете на овцете докато пасяха на моравата. Когато овцете се умориха да стоят на дъжда, тръгнаха бавно по пътеката и влязоха в кошарата си.

Времето обърка плановете на Уилбър. Беше запланувал днес да излезе и да изкопае нова дупка в дворчето си. Имаше и други планове. Нещо като:

Закуска в шест и трийсет. Обезмаслено мляко, корички от хляб, каша от пшеничени трици, парченца от понички, пшеничени кексчета с няколко капки сироп от клен полепнал по тях, обелки от картофи, остатъци от пудинг с ванилов крем и стафиди и парченца от пшеничена закуска „Шредид Уийт“. Закуската трябваше да свърши в седем.

От седем до осем Уилбър бе планирал да поговори с Темпълтън, плъха, който живееше под кочината му. Разговорите с Темпълтън не бяха най-приятното занимание на света, но все пак общуваше с някого.

От осем до девет Уилбър смяташе да дремне на слънце.

От девет до единайсет — да изкопае дупка или ров и евентуално да намери нещо вкусно за ядене, заровено из пръстта.

От единайсет до дванайсет бе предвидил да застане неподвижно, да гледа мухите по дъските и да наблюдава пчелите, кацнали по детелините и лястовиците в небето.

Дванайсет часа: време за обяд. Каша от пшеничени трици, топла вода, обелки от ябълки, стар качамак и изрезки от кората на кашкавал. Обядът трябваше да приключи в един часа.

От един до два Уилбър бе предвидил да спи.

От два до три — да чеше сърбящите го части по тялото, като използва оградата като чесало.

От три до четири по план трябваше да седи напълно неподвижно, да помисли по въпроса какво е да си жив и да чака Фърн.

В четири щеше да дойде вечерята. Обезмаслено мляко, остатъци от сандвича на Ейвъри от кутията му за обяд, люспи от сливи, късче от това, залък от онова, пържени картофи, мармалад, малко повече от това, още повече от онова, парче печена ябълка, остатък от кекс.

Уилбър бе заспал с мисълта за своя план. Събуди се в шест, видя дъжда и му се стори, че това вече бе повече, отколкото можеше да понесе.

— Бях скроил такъв строен, перфектен план, а то да вземе да вали — каза си той.

Известно време остана вътре, тъжен и безрадостен. После се приближи до вратата и погледна навън. Капки дъжд го чукнаха по зурлата. Дворчето му бе студено и мокро. В копанката имаше един инч дъждовна вода. Темпълтън не се виждаше никъде.

— Тук ли си, Темпълтън? — извика Уилбър.

Никакъв отговор. Изведнъж Уилбър се почувства самотен, без нито един приятел на света.

— Дните са така еднакви — простена той. — Аз съм твърде малък и нямам нито един приятел във фермата. Ще вали цяла сутрин и цял следобед и Фърн няма да дойде в такова лошо време. О, честно казано, това е ужасно!

Уилбър заплака за втори път, и то само в рамките на последните два дни.

В шест и трийсет чу подрънкването на кофата с храната. Ларви стоеше навън под дъжда и бъркаше закуската.

— Хайде, прасе! — каза той.

Уилбър не се помръдна. Ларви изсипа храната му, остърга дъното и стените на ведрото и си тръгна. Обаче забеляза, че нещо с прасето не е наред.

Уилбър не искаше храна. Той искаше любов. Искаше приятел, някой, който би си играл с него. Той сподели това с гъската, която стоеше тихичко в ъгъла на кошарата на овцете.

— Ще дойдеш ли при мен да си поиграем? — попита той.

— Извинявай, извинявай, извинявай — изкряка гъската, — ама съм седнала да си мътя яйчицата. Осем са на брой. Трябва да ги пазя приятно затоплени — отоплени-отоплени. Трябва да стоя тук. Не съм някоя развей-развейпрах бъбри-бъбрица. Не играя, когато има яйца за мътене. Очаквам да ми се родят гъсета.

— Е, не съм и помислял, че очакваш да ти се родят кълвачи — каза леко заядливо и с горчивина Уилбър.

След това опита с едно от агънцата.

— Би ли си поиграло с мен, моля? — попита той.

— Със сигурност не — каза агнето. — Първо на първо, не мога да вляза в кочината ти, тъй като не съм достатъчно голямо и не мога да прескоча през оградата. Второ на второ, не се интересувам от прасета. Прасетата за мен са по-малко от нищо.

— Какво значи това по-малко от нищо? — отговори Уилбър. — Не мисля, че има нещо по-малко от нищото. Нищо — това е краят на нищото. Не можеш да стигнеш по-надолу от това. Това е и краят и на нещото. Как може да има нещо по-малко от нищото? Ако имаше нещо, по-малко от нищото, тогава нищото нямаше да е нищо — щеше да е нещо, макар и много, много малко нещо. Но ако нещо е нищо, тогава няма нищо по-малко от това, което е нищото.

— О, я млъквай! — каза агнето. — Иди си играй сам. Аз не играя с прасета.

Уилбър тъжно легна и се заслуша в дъжда. След малко видя плъха да слиза по една полегата дъска, която ползваше за стълба.

— Ще си играеш ли с мен, Темпълтън? — попита Уилбър.

— Да играя? — отвърна Темпълтън, мърдайки мустаците си. — Да играя? Аз почти не знам какво значи тая дума.

— Ами това означава да се забавляваш, да правиш лудории, да бягаш, да скачаш и да се веселиш — обясни Уилбър.

— Никога не правя такива неща, ако мога да го избегна, разбира се — отвърна кисело плъхът. — Предпочитам да прекарвам времето си в ядене, гризане, шпиониране и криене. Аз съм лакомник, но не си падам по веселбите. Точно сега съм на път да изям закуската ти, понеже ти нямаше достатъчно разум да си я изядеш навреме.

И плъхът се изниза тихомълком покрай стената и изчезна в един негов си, частен тунел, който бе прокопал между вратата и копанката на Уилбър. Темпълтън бе лукав и сръчен плъх и обичаше да прави нещата си сам. Тунелът бе пример за неговата вещина и хитрост. Чрез него той можеше да минава от хамбара до скривалището си под копанята на Уилбър без да се налага да излиза на открито. Той имаше тунели и проходи из цялата ферма на Зукерман и можеше да стига от едно място до друго без изобщо да бъде забелязван. Обикновено спеше през деня и излизаше навън само след залез.

Уилбър го наблюдаваше как изчезва в тунела и след секунди видя острата муцуна на плъха да се подава под дървената му копаня. Темпълтън внимателно се набра до горния й ръб. Това вече беше малко повече отколкото Уилбър можеше да понесе: в този безрадостен, дъждовен ден да гледа как закуската му бива изядена от някой друг. Той знаеше, че Темпълтън прогизва навън под проливния дъжд, но дори това не го успокои. Без нито един приятел, отхвърлен от всички и гладен, той се хвърли върху купчината тор и зарида.

По-късно следобед Ларви отиде до къщата на Зукерман и му каза:

— Мисля, че на прасето му има нещо. Не е докоснало храната си.

— Дай му две лъжици серен прах и малко меласа — каза мистър Зукерман.

Уилбър не можеше да повярва, че такова нещо можеше да му се случи, когато Ларви го хвана и насила набута лекарството в гърлото му. Това със сигурност беше най-отвратителният ден в живота му. Не знаеше дали бе в състояние и колко дълго можеше да изтърпи тази ужасна самота.

Мрак падна навсякъде, над всичко. Скоро се виждаха само сенки и единственият шум идваше от овцете, които преживяха. От време на време издрънкваше веригата на някоя от кравите горе. Представете си изненадата на Уилбър, когато в мрака се чу тихо гласче — гласче, каквото не бе чувал никога преди. Беше доста тъничко, но приятно.

— Искаш ли приятел, Уилбър? — каза то. — Аз ще бъда твой приятел. Наблюдавах те цял ден и те харесвам.

— Но аз не мога да те видя — каза Уилбър и скочи на крака. — Къде си? И кой си ти?

— Аз съм точно тук, горе — каза гласчето. — Заспивай сега. Ще ме видиш утре сутринта.

Нощта изглеждаше безкрайна. Стомахът на Уилбър бе празен, а главата — пълна с мисли. А когато стомахът ти е празен и главата ти — пълна с мисли, винаги е по-трудно да заспиш.

Над десет пъти през нощта Уилбър се будеше и се взираше в тъмата, слушаше звуците и се опитваше да разбере колко е часът. В една ферма никога не е съвсем тихо. Дори и в полунощ нещо или някой все се движи или шуми.

Първия път, когато Уилбър се събуди, беше заради Темпълтън, който вдигаше ужасен шум, докато правеше дупка в сандъка за зърно. Зъбите му дращеха шумно по дървото. „Тоя луд плъх — помисли Уилбър. — Защо трябва да стои буден цяла нощ, да си точи зъбите и да унищожава вещите на хората? Защо не може просто да спи както прави всяко възпитано животно?“

Втория път, когато Уилбър се събуди, чу гъската да мърда из полога си и нещо да си мърмори.

— Колко е часът? — прошепна тихичко Уилбър.

— Вероятно-ятно около единайсет и половина — каза гъската — Защо не спиш, Уилбър?

— Твърде много неща са ми на главата — каза Уилбър.

— Е — отвърна гъската, — това не е мой проблем. Аз нямам нищо на главата, обаче имам твърде много под дупето си. Опитвал ли си се някога да спиш, докато седиш да мътиш осем яйца?

— Не — отвърна Уилбър. — Предполагам това определено е неудобно. Колко време трябва да мине, докато се излюпят малките?

— Като цяло приблизително-ително трийсет дни — отвърна гъската. — Но аз хитрувам малко. През топлите следобеди просто придърпвам малко слама над яйцата и излизам на разходка.

Уилбър се прозя и пак заспа. В съня си чу отново гласчето да казва: „Аз ще бъда твой приятел. Заспивай сега. Ще ме видиш утре сутринта“.

Половин час преди изгрева Уилбър се събуди и се ослуша. Хамбарът все още беше тъмен. Овцете лежаха неподвижно. Дори гъската беше утихнала. Горе нищо не помръдваше — кравите почиваха, конете дремеха. Темпълтън бе зарязал работата си и бе изчезнал някъде по задачи. Единственият шум идваше от лекото скрибуцане на ветропоказателя на покрива, който се полюшваше напред-назад.

„Денят почти дойде“ — помисли си прасето.

През един малък прозорец се промуши слаб лъч светлина. Една по една звездите угасваха. Уилбър вече можеше да види гъската на няколко метра от него. Тя седеше с глава, мушната под крилото. След това успя да види и овцете, и агнетата. Небето просветля.

— О, прекрасен ден, най-накрая си тук! Днес ще намеря своя приятел.

Уилбър търси навсякъде. Претърси основно кочината си. Прегледа внимателно около прозореца и дълго се взира в тавана. Но не видя нищо ново. Накрая реши, че е време да проговори. Не му се искаше да нарушава прекрасното утринно спокойствие с гласа си, но не можа да измисли никакъв друг начин да открие къде е неговият мистериозен нов приятел, който не се виждаше никъде. И така, Уилбър прочисти гърло и каза с висок, твърд глас:

— Моля за внимание! Дали е възможно лицето, което се обърна към мен снощи преди лягане, да бъде така любезно да даде съответния знак или сигнал или да издаде подходящ звук и да се представи!

Уилбър млъкна и се заслуша. Всички останали животни бяха вдигнали глави и го гледаха изумени. Уилбър се изчерви. Въпреки това, той беше твърдо решен да установи контакт със своя незнаен приятел.

— Моля за внимание! — каза той. — Ще повторя това съобщение. Дали е възможно лицето, което се обърна към мен снощи преди лягане, да бъде така любезно да проговори? Моля те, кажи ми къде си, ако си ми приятел.

Овцете се спогледаха с погнуса.

— Спри с тези глупости, Уилбър — каза най-старата овца. — Ако имаш нов приятел тук, вероятно смущаваш съня му, а най-бързият начин да развалиш едно приятелство е да събудиш някого сутринта, преди да е готов да бъде събуден. Как може да си сигурен, че приятелят ти обича да става рано?

— Моля да бъда извинен от всички — прошепна Уилбър. — Не исках да нахалствам и да ви притеснявам.

Той смирено легна в оборската тор с лице към вратата. Уилбър не знаеше, но неговият приятел бе съвсем наблизо, а старата овца беше права — приятелят все още спеше.

Скоро Ларви се появи със закуската, Уилбър се втурна навън, бързо изяде всичко и облиза копанята. Овцете тръгнаха надолу по пътеката, гъсокът се заклатушка зад тях, като придърпваше с човка стръкчета трева. И тогава, точно когато Уилбър се гласеше за сутрешната си дрямка, той чу същото тъничко гласче, което бе чул предната вечер.

— Салют! — каза гласчето.

Уилбър подскочи.

— Са- какво? — викна той.

— Салют! — отвърна гласчето.

— Какво е това? И къде си ти? — почти пищеше Уилбър. — Моля те, моля те, кажи ми къде си и какво представлява този салют?

— Салют означава „поздравления“ — каза гласът. — Когато казвам „Салют!“ това е моят специален начин да кажа „Добро утро!“ или „Здравей!“. Всъщност това е глупава дума и аз самата се чудя на себе си, че я ползвам. Що се касае до моето местонахождение — съвсем лесно е. Погледни към ъгъла на вратата! Ето ме. Виж, махам ти.

Най-накрая Уилбър успя да види съществото, което му бе говорило така мило. Опъната през целия горен ъгъл, на вратата се кипреше голяма паяжина и от върха на паяжината с главата надолу висеше сив паяк. Беше голям колкото капка дървесна смола. Имаше осем крачета и махаше с едното от тях към Уилбър в приятелски поздрав.

— О, да, наистина! — каза Уилбър. — Да, наистина! Как си? Добро утро! Салют! Много се радвам да се запознаем. Моля те, кажи ми как се казваш. Може ли да ми кажеш името си?

— Името ми — каза паякът, — е Шарлот.

— Шарлот коя? — попита Уилбър нетърпеливо.

— Шарлот А. Каватика. Но ме наричай просто Шарлот.

— Мисля, че си красива — каза Уилбър.

— М-да, определено съм хубавка — отвърна Шарлот. — Няма спор тук. Почти всички паяци са доста симпатични. Не съм чак толкова лъскава като някои, но имам доста приличен вид. Ще ми се да можех да те видя, Уилбър, така ясно, както ме виждаш ти.

— Защо да не можеш да ме видиш? — попита Уилбър. — Аз съм тук, съвсем наблизо.

— Да, но аз съм късогледа — отвърна Шарлот. — Винаги съм била отвратително късогледа. В известно отношение това е добре, но си има и недостатъци. Гледай сега как ще омотая тая муха.

Една муха, която се подмотваше от известно време около копанята на Уилбър бе литнала високо и бе попаднала в долния край на паяжината на Шарлот, като се бе оплела из лепкавите й нишки. Бясно махаше с криле и се опитваше да се освободи.

— Първо — каза Шарлот, — се спускам към нея. — Тя се стрелна във въздуха към мухата, като пусна надолу тънка копринена нишка, свободна откъм задния край. — След това я оплитам — обясни и хвана мухата, пусна няколко хвърлея копринен конец около нея, увъртя ги няколко пъти, докато мухата не можеше вече да се движи.

Уилбър гледаше ужасѐн. Не можеше да повярва на това, което виждаха очите му, и, макар че никак не обичаше мухи, за тая специално някак му стана жал.

— Така! Сега я нокаутирам — обясни Шарлот и захапа мухата. — Вече не може да чувства нищо и от нея ще излезе една перфектна закуска.

— Искаш да кажеш, че ядеш мухи? — ахна Уилбър.

— Разбира се. Мухи, буболечки, скакалци, голям избор от бръмбари, молци, пеперуди, вкусни хлебарки, комари, дребосъци, дългоножки, стоножки, големи комари, щурци — всичко, което не е било достатъчно умно да избегне паяжината ми. Аз трябва да се храня и да живея, нали така?

— Ама да, разбира се! — каза Уилбър. — Вкусни ли са?

— Възхитително вкусни. Разбира се, аз не точно ги ям. Аз ги пия — пия кръвта им. Обичам кръв — каза Шарлот и нейното тъничко, приятно гласче стана още по-тъничко и още по-приятно.

— Не говори така! — простена Уилбър. — Моля те, не говори такива неща!

— Защо не? Та това е истината, а аз трябва да казвам истината. Не мога да твърдя, че съм напълно щастлива с хранителния си режим, състоящ се от мухи и буболечки, но това е начинът, по който съм устроена. Един паяк трябва да си изкарва прехраната по един или друг начин, а при мен се е случило така, че аз съм паяк-ловец. По съвсем естествен начин плета паяжината си и в нея ловя мухи и други насекоми. Майка ми беше паяк-ловец. Цялото ми семейство са ловци. От хиляди, хиляди години ние, паяците, плетем мрежи за улов на мухи и буболечки.

— Това е доста нещастно семейно наследство — каза Уилбър унило.

Той бе тъжен, защото новата му приятелка се оказа толкова кръвожадна.

— Да, така е — съгласи се Шарлот. — Но нямам друг избор. Не зная как на първия паяк в далечните първи дни на света му е хрумнала странната идея да плете паяжини, но все пак е направил точно това, и е било доста умно от негова страна. И оттогава насам ние, паяците, трябва да прилагаме същия трик. Като цяло не е зле.

— Жестоко е — каза Уилбър, който нямаше никакво намерение да бъде разубеден или да отстъпи от позицията си.

— Виж кой го казва — каза Шарлот. — На теб ти носят храната в кофа, но мен никой не ме храни. Аз трябва сама да си набавя храна. Живея, като използвам ума си. Трябва да съм умна и бърза, ако не искам да умра от глад. Трябва да обмислям нещата, да хващам каквото мога, да вземам каквото дойде. А, скъпи мой приятелю, просто се случва така, че това, което идва, е под формата на мухи, буболечки и насекоми. И така нататък — каза Шарлот, клатейки крак. — Осъзнаваш ли, че ако аз не хващах буболечки и не ги ядях, те щяха да се увеличат толкова много, да станат толкова многобройни, че биха унищожили земята и биха затрили всичко, което е по нея.

— Наистина ли? — попита Уилбър. — Не бих искал това да се случи. Може би в крайна сметка твоята паяжина е нещо хубаво.

Гъската през цялото време беше слушала разговора и си мърмореше:

— Уилбър не знае толкова много неща за живота. Той е наистина много, много, наивно малко прасе. Той дори не знае какво ще му се случи около Коледа — няма и грам идея, че мистър Зукерман и Ларви планират да го убият. Тя се надигна леко и побутна яйцата си така, че да могат да получават цялата топлина от нейното тяло и меките й пера.

Шарлот застана тихо над мухата и се подготви да я изяде. Уилбър легна и затвори очи. Беше уморен от безсънната нощ и от вълнението да се запознае с някого за първи път. Лекият бриз донесе до него свеж мирис на детелини, който долетя заедно със сладкия аромат на света зад оградата.

„Е, имам си нов приятел“ — помисли Уилбър. — „Но какво рисковано приятелство е това! Шарлот е жестока, безмилостна, хитра, кръвожадна — все неща, които не харесвам. Как мога да се науча да я обичам, макар че е красива и, разбира се, тъй умна?“

Уилбър изживяваше съмненията и страховете, които идват с всяко ново приятелство. След време той щеше да проумее, че е бил в пълна заблуда относно Шарлот. Под нейната жестока външност тя носеше нежно сърце и щеше да остане верен приятел до самия край.

През младото лято са най-щастливите и приказни дни в годината. Люляците цъфват, въздухът става сладък, напоява се с техния аромат и натежава от него. После люляците увяхват. Цветовете на ябълковите дървета се отварят и пчеличките идват да гостуват около тях. Дните стават топли и меки. Училището свършва и децата имат време да играят и да ходят да ловят риба в реката. Ейвъри често донасяше у дома по някоя пъстърва, готова да бъде хвърлена в тигана.

Сега, когато училището бе свършило, Фърн ходеше до фермата почти всеки ден и сядаше тихичко на столчето си. Животните се отнасяха доверчиво и дружелюбно с нея. Овцете полягаха спокойни в краката й.

В началото на юли Ларви впрягаше работните коне в косачката, мистър Зукерман се покатерваше на високата седалка и ги подкарваше към полето. Цяла сутрин се чуваше пърпоренето на машината докато обикаляше из полето, а тревата падаше зад нея на дълги зелени ивици. На следващия ден, ако не валеше, всички помагаха с гребла да се събере окосената трева и да се натовари в ремаркето, в което превозваха слама, а Фърни и Ейвъри често се возеха, качени на върха на грамадната копа̀. Откарваха я до хамбара топла, ароматна, с оня омаен мирис на прясно сено и я качваха в големия плевник. И така, докато целият хамбар заприлича на едно огромно чудно легло от детелина и люцерна. Това легло бе удобно за криеница и за скачане. Понякога Ейвъри намираше по някое малко змийче и го слагаше при другите неща в джоба си.

Дните на ранното лято са славно, празнично време за птиците. В полето, около къщата, във фермата, около блатото — навсякъде любов и песни, гнезда и яйца. От единия край на гората белогушото коприварче (което вероятно бе прелетяло целият път от Бостън) пее „О, Пиийбоди, Пиийбоди, Пиийбоди!“. От едно клонче на ябълково дърво върти и маха опашка малката фиба и казва „Фи-би, Фи-би“, а пеещият врабец, който знае колко кратък и прекрасен е животът казва: „Сладка, сладка, сладка почивка“. Ако влезеш в хамбара, ще видиш как лястовиците се спускат от гнездата си и го гълчат „Чийки, чийки!“, което на техния език означава „Ах, нахалник, ах, нахалник!“.

През тези дни за децата има много неща за ядене и пиене, и за дъвчене, и за смучене. Стръкчетата на глухарчетата са пълни с мляко, чашките на детелината са натежали от нектар, хладилникът е пълен с леденостудени напитки. Където и да погледнеш — живот. По стъблото на тръните и плевелите, дори и под шиповете, може да намериш зелено червейче, а от долната страна на някое листо на кораловото дръвче можеш да видиш яркооранжевите яйца на листната въшка.

В един от тези дни на младото лято се излюпиха яйцата на гъската. Когато това се случи, Фърн бе там, седнала на стола, както всеки следобед.

Шарлот беше първата, която забеляза, че гъсетата най-накрая идват, освен самата гъска, разбира се. Гъската знаеше още от предишния ден — беше чула слабите им гласчета отвътре, под черупките на яйцата. Тя знаеше, че се чувстваха отчайващо неудобно в тесните си черупки и бяха повече от нетърпеливи да ги пробият и да излязат навън. Ето защо тя седеше тихо и неподвижно и говореше по-малко от обикновено.

Когато първото гъсе подаде сиво-зелената си главичка сред перата на майка си и се огледа наоколо, Шарлот го забеляза и съобщи:

— Убедена съм, че всеки един от нас ще приеме с радост и задоволство новината, че след четири седмици упоритост, усилия и търпение от страна на нашата приятелка — гъската, дойде време тя да ни докаже, че всичко това е било оправдано и има какво да ни покаже. Гъсетата се излюпиха. Бих желала да изкажа моите искрени поздравления!

— Благодаря, благодаря! — каза гъската, поклащайки глава и се поклони гордо.

— Благодаря! — каза и гъсокът.

— Поздравления! — викна Уилбър. — Колко са? Аз виждам само едно.

— Седем — каза гъската.

— Чудесно! — обади се пак Шарлот. — Числото седем е на късмет.

— Късметът няма нищо общо тук — отвърна гъската. — Добра организация и упорита работа.

Точно в този момент Темпълтън подаде нос от скривалището си под копанята на Уилбър. Той погледна Фърн, после внимателно се запромъква към гъската, движейки се близо до стената. Всички го наблюдаваха, тъй като той не бе нито харесван, нито желан, а и никой му нямаше вяра.

— Виж — започна той с острия си глас, — казваш, че имаш седем гъсета. Имаше осем яйца. Защо осмото не се измъти?

— Предполагам не е било читаво — отвърна гъската.

— Какво ще правиш с него? — продължи да любопитства Темпълтън, вперил малките си кръгли, светещи очи в гъската.

— Може да го вземеш — каза тя. — Изтъркаляй го и го добави към отвратителната си колекция. (Темпълтън имаше навика да събира необикновени неща, които намираше из фермата и да ги складира в дома си. Той пазеше всичко.)

— Може, може, може — каза гъсокът. — Може да вземеш яйцето, но ще ти кажа едно, Темпълтън, ако някога те хвана да си завираш-ираш-ираш грозния нос около нашите гъсета, ще изядеш такъв бой, какъвто никой плъх не е ял досега.

И гъсокът разпери крила и ги размаха мощно, за да покаже силата си. Той бе як и смел, но истината е, че и той, и гъската си имаха едно наум за Темпълтън. И съвсем основателно. Плъхът нямаше никакъв морал, никаква съвест, никакво благоприличие, не бе закърмен с добрина. Нямаше никакви угризения, никакви възвишени чувства, никаква дружелюбност, никакво нищо.

Гъската побутна с широката си човка неизлюпилото се яйце от полога и цялата компания наблюдаваше с отвращение как плъхът го търкулна и отнесе. Дори Уилбър, който можеше да яде почти всичко, бе потресен.

— Представи си, да искаш да вземеш старо развалено яйце!

— Плъхът си е плъх — каза Шарлот и се засмя със звънкия си нежен смях. — Но, приятелю, един ден това яйце ще остарее и ако някога се пукне, в тази ферма ще стане непоносимо да се живее.

— Какво значи това?

— Това значи, че никой няма да може да живее тук заради миризмата. Едно развалено яйце си е направо смърдяща бомба.

— Няма да го счупя — озъби се Темпълтън. — Знам какво правя. Боравя с такива неща почти през цялото време.

Той изчезна в своя тунел, като буташе гъшето яйце пред себе си. Буташе, напъваше и накрая успя да го изтърколи до бърлогата си под копанката на Уилбър.

Този следобед, когато вятърът се успокои и дворът на фермата стана тих и топъл, сивата гъска поведе седемте си гъсета вън от гнездото, напред към големия свят. Мистър Зукерман я видя, когато идваше да носи вечерята на Уилбър.

— Хей, здравейте! — каза той усмихнат до уши. — Я да видим… едно, две, три, четири, пет, шест, седем. Седем гъсета. Ето това вече е прекрасно!

С всеки изминал ден Уилбър харесваше Шарлот все повече и повече. Нейната кампания срещу насекомите изглеждаше полезна и разумна. Едва ли можеше да се намери някой из фермата, който да каже добра дума за мухите. Мухите живееха, за да досаждат и да тормозят другите. Кравите ги мразеха. Конете ги ненавиждаха. Овцете ги презираха. Мистър и мисис Зукерман постоянно се оплакваха и слагаха мрежи да се пазят от тях.

Уилбър се възхищаваше на начина, по който Шарлот си вършеше работата. Най-вече беше доволен от това, че тя приспиваше жертвата си, преди да я изяде.

— Наистина много съобразително от твоя страна, Шарлот — каза той.

— Да — отвърна тя със своя сладък, музикален гласец. — Винаги им слагам по̀ малко упойка, за да не чувстват болка. Нещо като индивидуално обслужване и грижа.

Дните минаваха и Уилбър ставаше все по-голям и по-голям. Той ядеше по три грамадни яденета на ден. Прекарваше часове наред, полегнал на една страна, полузаспал и унесен в приятни мечтания. Имаше добро здраве и наддаде доста на тегло. Един следобед, докато Фърн седеше на столчето си, най-старата овца влезе в хамбара и се отби да види Уилбър.

— Здравей! — поздрави го тя. — Изглеждаш ми понапълнял.

— Да, предполагам, че е така — отвърна Уилбър. — На моята възраст мисля, че е добра идея да трупам тегло.

— Все тая. Не ти завиждам — каза старата овца. — Ти знаеш защо те угояват, нали?

— Не — каза Уилбър.

— Ох, как не обичам да казвам лоши новини — засуети се овцата. — Но, все пак е добре да знаеш, че те угояват, защото се канят да те убият, ето защо.

— Канят се да ме какво? — изпищя Уилбър, а Фърн замръзна на столчето си.

— Да те убият. Да те превърнат в бекон и шунка — продължи старата овца. — Почти всички прасета биват убивани от стопаните си щом дойде студеното време. Съвсем обичайно е да те убият по Коледа. Всички са в заговора — Ларви, Зукерман, дори Джон Арабъл.

— Мистър Арабъл? Бащата на Фърн?

— Разбира се. Когато се коли прасе, всеки помага. Аз съм стара овца и виждам това всяка година. Цялата тая работа, по един и същи начин, година след година. Арабъл идва с неговата двуцевка и стреля…

— Спри! — изквича Уилбър. — Не искам да умра! Някой да ме спаси! Спасете ме!

Фърн бе готова да скочи, когато се чу глас.

— Тихо, Уилбър! — каза Шарлот, която бе слушала целия този ужасен разговор.

— Не мога тихо! — пищеше Уилбър и тичаше насам-натам като обезумял. — Не искам да бъда убит! Не искам да умра! Вярно ли е това, което казва старата овца, Шарлот? Вярно ли е, че ще ме убият когато дойде студеното време?

— Ами, старата овца е в тая ферма от доста време — каза Шарлот, подръпвайки замислено крайчетата на мрежата си. — Виждала е много пролетни прасета да идват и да си отиват. Ако тя казва, че планират да те убият, аз съм убедена, че е вярно. Това също така е и най-мръсният номер, за който съм чувала. Какво ли не са способни да измислят хората!

Уилбър избухна в сълзи.

— Не искам да умра — стенеше той. — Искам да остана жив, точно тук в моята удобна купчина тор, с всичките си приятели около мен. Искам да вдишвам прекрасния въздух и да лежа под прекрасното слънце.

— Със сигурност вдигаш прекрасен шум — каза рязко старата овца.

— Не искам да умирам! — изпищя Уилбър и се хвърли с рев на земята.

— Няма да умреш! — отсече Шарлот.

— Какво? Наистина ли? Кои ще ме спаси?

— Аз — каза Шарлот.

— Как? — попита Уилбър.

— Това вече предстои да се обмисли. Но аз ще те спася и искам незабавно да се успокоиш. Държиш се като бебе. Спри да ревеш! Не понасям истерии.

В неделя сутринта мисис Арабъл, мистър Арабъл и Фърн седяха на масата за закуска в кухнята. Ейвъри беше приключил със закуската и се бе качил горе за прашката си.

— Знаете ли, че гъсетата на чичо Хоумър се излюпиха? — попита Фърн.

— Колко са? — попита мистър Арабъл.

— Седем — отвърна Фърн. — Имаше осем яйца, но едното не се излюпи и гъската каза на Темпълтън, че не го иска вече и той го взе.

— Гъската направи какво? — попита мистър Арабъл, гледайки дъщеря си учудено и разтревожено.

— Каза на Темпълтън, че няма нужда от яйцето — отговори Фърн.

— Кои е Темпълтън? — попита мисис Арабъл.

— Той е плъх. Никой от нас не го харесва особено.

— Кои са „нас“? — попита мистър Арабъл.

— О, всички във фермата. Уилбър, овцете и кравите, и гъската, и гъсокът, и гъсетата, и Шарлот, и аз.

— Шарлот? — попита мисис Арабъл. — Коя е Шарлот?

— Тя е най-добрата приятелка на Уилбър. Тя е удивително умна.

— Как изглежда? — попита мистър Уилбър.

— Ами… — замисли се Фърн — има осем крака. Мисля, че всички паяци имат по осем крака.

— Шарлот е паяк? — учуди се майка й.

Фърн кимна:

— Голям сив паяк. Има паяжина точно над вратата на Уилбър. Тя хваща мухи и изпива кръвта им. Уилбър я обожава.

— Наистина ли? — каза замислено мисис Арабъл.

Тя гледаше Фърн загрижено и притеснено.

— О, да, Уилбър обожава Шарлот — каза Фърн. — И знаете ли какво каза Шарлот, когато се появиха гъсетата?

— Нямам ни най-малка представа — каза мистър Арабъл. — Разкажи ни.

— Когато първото гъсе подаде глава изпод перушината на гъската, аз седях на моето столче в ъгъла, а Шарлот беше на паяжината си. Тя изнесе реч. Каза: „Убедена съм, че всеки един от нас ще приеме с радост и задоволство новината, че след четири седмици упоритост, усилия и търпение от страна на нашата приятелка — гъската, дойде време тя да ни докаже, че всичко това е било оправдано и има какво да ни покаже“. Не намирате ли, че това са доста приятни думи и беше много мило от нейна страна да ги каже?

— Да, така е — съгласи се мисис Арабъл. — А сега, Фърн, е време да се приготвиш за неделното училище. Кажи и на Ейвъри да се приготви, а после може да ни разкажеш малко повече за това, какво става във фермата на чичо ти Хоумър. Ти не прекарваш ли прекалено много време там? Ходиш почти всеки следобед, нали?

— Харесва ми там — отвърна Фърн.

Тя избърса устата си и изтича на горния етаж.

След като детето бе излязло от стаята, мисис Арабъл заговори тихо на съпруга си:

— Тревожа се за Фърн. Чу ли само какви несвързани неща и небивалици приказваше за животните — въобразява си, че говорят!

Мистър Арабъл се засмя.

— Може би наистина говорят — каза той. — Аз самият понякога съм си го мислил. При всички положения не бива да се притесняваш за Фърн. Тя има богата фантазия. Децата си мислят, че чуват най-различни неща.

— Каквото и да казваш, аз определено се тревожа за нея — отвърна мисис Арабъл. — Мисля да говоря с доктор Дориан следващия път, когато го видя. Той обича Фърн почти колкото я обичаме ние и искам да знае колко странно се държи покрай тая история с прасето и всичко останало. Не го намирам за нормално. Ти знаеш много добре, че животните не говорят.

— Може би нашият слух не е така остър като този на Фърн — засмя се мистър Арабъл.

Мрежата на паяка е по-здрава, отколкото изглежда. Макар че е направена от тънки, нежни нишки, не е никак лесно да бъде разрушена. Все пак паяжината се къса всеки ден, когато някоя муха попадне там и рита из нея, а паякът трябва да я поправи, след като дупките станат твърде много.

Шарлот обичаше да плете в късния следобед, а Фърн обичаше да седи наблизо и да я наблюдава.

Един следобед тя стана свидетел на изключително необикновен разговор, а и на едно доста странно събитие.

— Имаш ужасно космати крака, Шарлот — каза Уилбър, докато гледаше как тя чевръсто работи по задачата си.

— Има основателна причина краката ми да са космати — отвърна Шарлот. — Освен това, всеки един от тях си има седем отделни части — кокса, трохантер, фемур, патела, тибия, метатарзус и тарзус.

Уилбър подскочи като ужилен.

— Майтап ли си правиш? — каза той и погледна своите къси, дебели крачета. — Не мисля, че моите крака имат седем части.

— Нямат — каза Шарлот, — но ти и аз сме различни. На теб не ти се налага да плетеш паяжини. Това изисква здрава работа с краката.

— Аз ще мога да оплета паяжина, ако се пробвам — каза предизвикателно Уилбър и се изпъчи. — Цялата работа е в това, че никога не съм опитвал.

— Хайде да те видим как ще го направиш — каза Шарлот.

Фърн се засмя топло и очите й се навлажниха от нежна обич към прасенцето.

— Добре — каза Уилбър. — Ти само ми казвай какво да правя и ей сега ще оплета една. Сигурно е много забавно да плетеш паяжини. Как се почва?

— Поеми дълбоко въздух — каза усмихнато Шарлот. — Сега се изкачи на най-високото място, до което можеш да стигнеш. Ето така — и Шарлот пъргаво се покатери до горния ръб на вратата. Уилбър тромаво се изкачи на върха на купчината тор.

— Много добре! — каза Шарлот. — Сега направи приспособление, за което да се захванеш, като ползваш паяжинните си жлези и се пусни бързо като оставяш след себе си нишка, докато се хвърляш с главата надолу.

Уилбър се поколеба за миг и после подскочи колкото може по-високо във въздуха. После, докато падаше, бързо се озърна да види дали е оставил нишка зад опашката си, но там нищо не се бе случило и последното, което усети, бе болката от тежкото падане на земята.

— Уф! — простена той.

Шарлот толкова силно се засмя, че чак паяжината й се разклати.

— Какво не направих както трябва? — попита Уилбър, след като се окопити от тупването си.

— Всичко беше много добре! — каза Шарлот. — Беше добър опит.

— Ще пробвам пак — каза развеселен Уилбър. — Мисля обаче, че ми трябва парче въже да ме държи.

Уилбър излезе на двора.

— Тук ли си Темпълтън? — викна той.

Плъхът подаде глава изпод копанята на Уилбър.

— Имаш ли парче връв? Искам го назаем — каза Уилбър. — Нужна ми е да оплета една паяжина.

— Да, разбира се — отвърна Темпълтън, който винаги имаше въжета, връвчици и всякакви такива неща. — Нямаш грижа. Винаги съм на разположение, щом става дума за услуга. Той пропълзя надолу в дупката си, избута гъшето яйце, което му запречваше пътя и се върна с парче стара, почти бяла връв. Уилбър я огледа внимателно.

— Точно това ми трябва — каза той. — Завържи единия край за опашката ми, ако обичаш.

Уилбър приклекна колкото можа, обърнал мъничката си навита опашка към плъха. Темпълтън хвана връвта, прехвърли я около опашката и направи два възела. Шарлот наблюдаваше във възторг. И тя, като Фърн, обичаше много прасенцето, чиято миризливичка кочина привличаше мухите, които й бяха така необходими. Гордееше се с него — той не се отказваше лесно и имаше такова желание да оплете паяжина!

Докато плъхът, паякът и момиченцето се бяха наредили да гледат, Уилбър се покатери отново на върха на купчината тор, изпълнен с енергия и надежда.

— Гледайте сега всички! — викна той и, събрал цялата си сила, подскочи във въздуха. Но, тъй като бе забравил да върже другия край за нещо, не се получи съвсем добре и Уилбър се приземи с тъп звук, удари се в земята и, естествено, го заболя. Сълзи изпълниха очите му. Шарлот стоеше тихичко. След малко каза:

— Не можеш да изплетеш паяжина, Уилбър, и аз те съветвам да си избиеш тая идея от мозъчето. Не ти достигат две неща, за да оплетеш паяжина.

— И кои са тия две неща? — попита Уилбър тъжно.

— Нямаш паяжинни жлези и не знаеш каква е техниката на плетене. Но на теб не ти е нужна паяжина. Зукерман ти носи по три големи яденета на ден. Защо трябва да мислиш и да се тормозиш как да си хващаш храна?

Уилбър въздъхна:

— Както винаги, ти си толкова умна и мъдра, Шарлот, много по-умна и по-мъдра от мен. Мисля, че просто исках да се изфукам и си изпатих заслужено.

Темпълтън развърза връвта от опашката му и я върна при другите си съкровища, а Шарлот пак се захвана за работа.

— Не бива да се чувстваш негоден, Уилбър — каза тя. — Не са много животните, които могат да изплетат мрежа. Дори хората не са така добри в тая работа като паяците, въпреки че те са много самоуверени и биха направили всичко, за да оплетат една хубава мрежа. Чувал ли си някога за моста Куинсбъро?

Уилбър поклати глава.

— Това мрежа ли е?

— Нещо такова — отвърна Шарлот. — Но имаш ли представа колко време е отнело на хората да го построят? Цели осем години! Мили Боже! Щях да умра от глад за толкова време. Аз мога да направя такава мрежа за една нощ.

— Какво хващат хората с Куинсбъро? Буболечки ли? — попита Уилбър.

— Не — каза Шарлот. — Нищо не хващат. Само вървят напред-назад по моста, понеже си мислят, че на другия бряг има нещо по-специално. Ако можеха да се сетят да увиснат с главата надолу на това нещо и да изчакат малко без да вдигат шум, все нещо щеше да се хване, но с хората е така: бързане, бързане, бързане — всяка секунда бързане. Радвам се, че съм обикновен паяк със заседнал начин на живот.

— Какво значи заседнал? — попита Уилбър.

— Значи, че седя на едно място през повечето време, не се мотая много, много и не си задавам излишни въпроси. Мога да преценя дали едно нещо е хубаво още щом го видя. Моята мрежа ми е достатъчна. Стоя си кротко и чакам нещо да се случи, някои да дойде. Това ми дава време да размишлявам.

— Ами то и аз май съм нещо като заседнал — каза прасето. — Трябва да стоя тук, независимо дали ми харесва или не. Искаш ли да знаеш къде бих искал да бъда тази вечер?

— Къде?

— В гората — да търся букови жълъди и трюфели и прекрасни, чудно вкусни коренчета, да подбутвам листата настрани с моята здрава, силна зурла, да търся, да душа по земята, да усещам аромат, да усещам аромата на…

— Ти си достатъчно ароматен — обади се агнето. — Усещам твоя аромат чак оттук. Ти си най-миризливото същество във фермата.

Уилбър увеси нос. Очите му се насълзиха. Шарлот видя, че той се обиди и рязко заговори на агнето:

— Остави Уилбър на мира! Има пълно основание да мирише, като се има предвид обстановката, в която живее. И вие не сте цвете за мирисане. На всичкото отгоре прекъсваш нашия доста приятен разговор! За какво говорехме, Уилбър, преди да ни прекъснат така грубо?

— О, не помня — отвърна Уилбър. — Няма значение вече. Нека помълчим малко, Шарлот. Доспа ми се. Ти си довърши работата, оправи си мрежата, а аз ще легна тук и ще те гледам. Вечерта е така прекрасна.

И Уилбър легна на една страна, протегна се и въздъхна дълбоко.

Над фермата на Зукерман падна здрач и настъпи тишина. Фърн знаеше, че е почти време за вечеря, но не й се тръгваше. Лястовички прелитаха насам-натам, понесени от тихите си криле и носеха вечеря за малките си. От другата страна на пътя едно птиче изпя „Уипуииийл“, „Уипуииийл“. Ларви седна под едно ябълково дърво и запали лулата си. Животните подушиха силната миризма на тютюна. Уилбър чуваше дрезгавия глас на дървесната жаба и как кухненската врата се блъска от време на време. Всички тези звуци го правеха щастлив и спокоен, защото той бе част от този свят в топлата лятната вечер. Но докато лежеше, се сети за думите на старата овца. Мисълта за смъртта докосна сърцето му и той се разтрепери от страх.

— Шарлот? — каза тихо той.

— Да, Уилбър?

— Не искам да умра.

— Разбира се, че не искаш да умреш — каза Шарлот спокойно.

— Просто искам да съм си тук, във фермата — каза Уилбър. — Обичам всичко тук.

— Разбира се, че обичаш фермата — каза Шарлот. — Всички я обичаме.

Появи се гъската, следвана от седемте си гъсета. Те протягаха малките си вратлета и подсвиркваха музикално, точно като група гайдари. Уилбър слушаше песента им и сърцето му се изпълваше с любов.

— Шарлот? — каза той.

— Да?

— Ти сериозно ли говореше, когато обеща да ме предпазиш да не ме убият?

— Никога не съм била по-сериозна в живота си. Няма да позволя да умреш, Уилбър.

— Как ще ме спасиш? — попита той.

В този момент любопитството му надделяваше над всичко.

— Как да ти кажа… — рече малко разсеяно Шарлот. — Наистина не знам, но имам някакъв план.

— Това е чудесно! — възкликна Уилбър. — Как се развива планът, Шарлот? Дали си напреднала с него? Оформя ли се вече добре? — Уилбър трепереше, но Шарлот бе хладнокръвна и напълно спокойна.

— О, да, добре се заформя — каза безгрижно тя. — Планът е в ранния си етап и още не е съвсем готов, но аз работя по него.

— Кога работиш по него? — попита Уилбър нетърпеливо, жаден за подробности.

— Когато вися с главата надолу на най-горната част на паяжината си. Това е времето, когато мисля, защото цялата ми кръв слиза в главата.

— Ще бъда толкова щастлив, ако мога да ти помогна с нещо.

— О, не, аз ще го измисля сама — каза Шарлот. — Мисля по-добре, когато мисля сама.

— Хубаво! — съгласи се Уилбър. — Но не забравяй да ми кажеш, ако има нещо, с което мога да помогна, колкото и дребна и незначителна да е тази помощ.

— Добре — отвърна Шарлот. — Трябва да се опиташ да се подготвиш, да станеш силен, да спиш много и да спреш да се тревожиш. Никога не бързай, никога не се тревожи. Дъвчи храната си добре и си изяждай всичко, но трябва да оставяш по малко и за Темпълтън. Трябва да напълнееш и да си здрав — това е начинът, по които можеш да ми помогнеш. Поддържай добра форма и не си изпускай нервите. Мислиш ли, че ме разбра правилно?

— Да, разбрах — каза Уилбър.

— Тогава, хайде към леглото! Сънят е важен.

Уилбър тръгна тромаво към най-тъмния ъгъл на кочината си, хвърли се на земята и затвори очи. След минутка се обади пак:

— Шарлот?

— Да, Уилбър?

— Може ли да ида до копанката си и да проверя дали не съм оставил нещичко от вечерята си. Май забравих мъничко картофено пюре.

— Добре — отвърна тя. — Но веднага след това си лягаш!

Уилбър хукна към двора си.

— Леко, леко, никога не бързай, никога не се тревожи! — каза Шарлот.

Уилбър забави ход, примъкна се към копанята, намери парченце смлян картоф, сдъвка го добре, преглътна и се върна в ъгъла. Затвори очи и за известно време настана тишина.

— Шарлот? — прошепна той.

— Да?

— Може ли да пийна малко мляко? Мисля, че има няколко капки, останали в копанката ми.

— Не, копанята е суха и искам сега да заспиваш. Никакви приказки повече! Затваряй очи и заспивай!

Уилбър затвори очи. Фърн стана от столчето си и тръгна към дома, мислейки за всичко, което бе видяла и чула.

— Лека нощ, Шарлот! — прошепна Уилбър.

— Лека нощ, Уилбър!

— Лека нощ!

— Лека нощ!

Всеки ден, докато висеше надолу с главата, паякът чакаше идеята да се роди. Час след час Шарлот стоеше неподвижна, потънала в дълбок размисъл. След като бе обещала на Уилбър да спаси живота му, тя бе твърдо решена да удържи думата си и да изпълни обещанието си.

Шарлот бе търпелива по природа. Тя знаеше, че ако почака малко, все някоя муха ще се оплете в мрежата й, а сега бе убедена, че ако мисли достатъчно дълго за проблема на Уилбър, накрая в главата й ще се оформи идея.

Най-после, една сутрин към средата на юли, това се случи. „Разбира се! Елементарно! — помисли си тя. — Начинът да се спаси животът на Уилбър е да се изиграе номер на Зукерман. След като съм достатъчно умна да излъжа една буболечка, повече от сигурно е, че мога да излъжа и един човек. Хората не са по-умни от буболечките“.

В този момент се появи Уилбър и попита:

— За какво мислиш, Шарлот?

— Точно си мислех колко лековерни са хората — отвърна тя.

— Какво значи „лековерни“?

— Значи, че е лесно да ги измамиш — обясни Шарлот.

— На това му се казва късмет — каза Уилбър, легна под сянката на оградата и заспа.

Паякът обаче остана буден и дълго гледа прасенцето, като кроеше планове за неговото бъдеще. Лятото почти бе преполовило. Шарлот знаеше, че не й остава много време.

Тази сутрин, докато Уилбър спеше, Ейвъри Арабъл се мотаеше из фермата на Зукерман, а Фърн го следваше по петите. Ейвъри държеше жаба в ръка, а Фърн носеше венец от маргаритки на главата си. Децата се втурнаха към кухнята.

— Тъкмо навреме за парче боровинков пай — каза мисис Зукерман.

— Виж жабата ми! — каза Ейвъри.

Той сложи жабата върху решетката за изцеждане на съдове и протегна ръка за парче боровинков пай.

— Махни това нещо от тук! — каза мисис Зукерман.

— Горещо й е. Тая жаба е почти умряла — каза Фърн.

— Топло й е — обади се Ейвъри. — Разрешава ми да я чеша между очите.

Жабата подскочи и цопна в легена на мисис Зукерман, пълен със сапунена вода.

— Пак се омаза с пай! — каза Фърн. — Мога ли да ида да видя има ли яйца в кокошарника, лельо Едит?

— Бягайте и двамата навън и не закачайте кокошките!

— Той се е омазал с пай навсякъде — викна Фърн.

— Хайде, жабке — подкани Ейвъри жабата си, бръкна във водата да я извади, а тя започна да рита силно и да пръска сапунена вода по боровинковия пай.

— Ох, поредната катастрофа! — простена Фърн.

— Хайде да се люлеем на люлката! — предложи Ейвъри.

Децата се затичаха към хамбара.

Мистър Зукерман имаше най-хубавата люлка по тези места. Състоеше се от едно-единствено дълго парче тежко, здраво въже, завързано за гредата на северната врата. В долния край на въжето имаше голям възел, на който можеше да се седне. Тази люлка беше така направена, че можеш да се люлееш, без да се налага някой да те бута. Качваш се по стълба до навеса за слама. След това, държейки въжето, заставаш на ръба и поглеждаш надолу и ти е хем страшно, хем едно замаяно. После яхваш възела, така че да е като седалка под теб и се изправяш, събираш целия си кураж, поемаш дълбоко въздух и скачаш. За секунди ти се струва, че падаш на пода на плевнята, но после въжето те подхваща и политаш през вратата с една миля в минута и вятърът пищи край ушите ти, фучи в косата ти и пронизва очите ти. Сетне се издигаш рязко нависоко в небето, поглеждаш облаците над теб, а след това въжето се обръща, а с него се обръщаш и ти. И тогава почваш да падаш от небето надолу, надолу, и пак прелиташ през вратата, та чак почти до навеса и пак излиташ навън (този път не чак толкова силно и бързо). После пак вътре, пак вън, пак вътре, пак вън и накрая скачаш и даваш на някои друг да се полюлее.

Майките в цялата околия, даже тези, които живееха на няколко мили, се плашеха от тази люлка. Страхуваха се, че някое дете може да падне. Но това никога не се случваше, защото децата почти винаги се държат по-здраво, отколкото родителите им могат да предположат.

Ейвъри сложи жабата в джоба си и се покатери горе при навеса за слама.

— Последния път, когато се люлях на тая люлка, едва не се блъснах в една лястовица — викна той.

— Извади тая жаба от джоба си! — изкомандва го Фърн.

Ейвъри обкрачи въжето и излетя във въздуха към небето с жабата в джоба. После влетя обратно в хамбара.

— Езикът ти е лилав — викна силно Фърн.

— И твоят! — отвърна Ейвъри и излетя пак навън с жабата.

— Имам слама из роклята! Сърби! — викна Фърн.

— Почеши се! — провикна се Ейвъри, прелитайки обратно.

— Мой ред е! Слизай! — каза Фърн.

— Фърн я сърби — пееше Ейвъри.

Когато скочи, той хвърли нагоре въжето към сестра си. Тя седна на възела, стисна здраво очи и скочи. Почувства замайването и после усети как люлката здраво я подхвана и издигна нависоко.

Когато отвори очи и видя синьото небе, тя вече се връщаше с полет през вратата.

И така двамата се редуваха почти час.

Когато децата се умориха да се люлеят, тръгнаха надолу по пасбището, набраха малини и ги хапнаха. Езиците им смениха цвета си от лилав на червен. Фърн захапа една малина, която бе полазена от миризливка и се отказа. Ейвъри намери празна кутия от бонбони и сложи жабата вътре. Животинката изглеждаше уморена от сутринта, прекарана на люлката. Децата бавно тръгнаха обратно към фермата. Бяха уморени и нямаха сили дори да вървят.

— Хайде да си построим къща на някое дърво — предложи Ейвъри. — Искам да имам къща на дърво, в която да живея с жабата си.

— Отивам да видя Уилбър — заяви Фърн.

Те прескочиха оградата и мързеливо тръгнаха към кочината на Уилбър. Прасето ги чу да се приближават и стана.

Ейвъри забеляза паяжината, приближи се и тогава видя Шарлот.

— Хей, гледай какъв голям паяк! — каза той. — Грамадански е направо!

— Остави го! Имаш си жаба! — каза строго Фърн. — Не ти ли стига?

— Това е прекрасен паяк. Сега ще го хвана — каза Ейвъри. Той махна капака на кутията от бонбони, наведе се и взе една пръчка. — Ще бутна този добър стар паяк в кутията.

Сърцето на Уилбър почти спря, щом видя какво става. Това можеше да е краят на Шарлот, ако момчето успееше да я хване.

— Спри, Ейвъри! — викна Фърн.

Брат й стъпи с единия си крак върху оградата на кочината и докато се канеше да вдигне пръчката към паяжината на Шарлот загуби равновесие, олюля се и падна върху ръба на копанята на Уилбър. Копанята се преобърна и се разсипа на земята. Яйцето на гъската бе точно под нея. Чу се глуха експлозия, когато яйцето се счупи, и се разнесе ужасна смрад.

Фърн изпищя. Ейвъри скочи на крака. Въздухът се изпълни с отвратителната миризма от газовете в разваленото яйце. Темпълтън, който по това време почиваше в дома си, офейка някъде из фермата.

— Боже! — викна Ейвъри. — Каква воня! Да се махаме от тук.

Фърн плачеше. Стискайки носа си, тя побягна към къщата. Ейвъри тичаше след нея, като също стискаше носа си. А Шарлот изпита невероятно облекчение, когато го видя как се отдалечава. Беше се отървала почти на косъм.

По-късно към обяд овцете, агнетата, гъската, гъсокът и седемте гъсета се заприбираха от паша. Имаше много оплаквания за вонята и Уилбър трябваше да разказва отново и отново какво се бе случило, как момчето на Арабъл се опитало да хване Шарлот и как миризмата от счупеното гъше яйце го беше прогонила точно навреме.

— Именно това развалено яйце спаси живота на Шарлот — каза Уилбър.

Гъската бе особено горда със своя дял в това приключение с щастлив край.

— Щастлива съм, че това яйце така и не се излюпи — бръщолевеше тя.

Темпълтън, разбира се, бе съкрушен от загубата на любимото си яйце. Все пак не можа да се стърпи да се изфука.

— Струва си да пазиш и събираш разни неща — каза той леко нацупен. — Един плъх никога не знае кога нещо може да потрябва. Никога не хвърлям нищо!

— Така! Цялата работа завърши добре за Шарлот — каза едно от агнетата. — Обаче не и за нас, останалите. Миризмата е непоносима.

Кой би искал да живее във ферма, парфюмирана с миризма на развалено яйце?

— Не се тревожи, ще свикнеш — отговори му Темпълтън.

После стана, подръпна мъдро дългите си мустаци и отиде да види какво става на бунището.

Когато Ларви се появи по обяд с храната на Уилбър, спря рязко на няколко крачки от кочината, подуши въздуха и физиономията му се изкриви.

— Каква бомба! — възкликна той. — Остави кофата с храната на земята, вдигна пръчката, която Ейвъри бе изтървал и се опита да обърне копанята на Уилбър, оглеждайки внимателно наоколо.

— Плъхове! — установи Ларви. — Ама че гадост! Трябваше да се сетя, че някой плъх може да си направи дупка под копанята. Как мразя плъхове!

Ларви замъкна копанята на Уилбър в другия край на двора му и зарина с пръст дупката на плъха, като така зарови и всичките му ценни вещи. Уилбър стоеше до копанята си, примирайки от глад и обилно отделяйки слюнки. Ларви изсипа яденето му, което се лееше с кадифено мек звук за ушите на Уилбър и падаше леко като сметана пред очите му. Прасето изгрухтя. То жадно поглъщаше и смучеше, поглъщаше и смучеше, сърбайки и мляскайки оглушително като бързаше да лапне всичко наведнъж. Беше много вкусно ядене — обезмаслено мляко, каша от трици, остатъци от палачинки, половин поничка, корите от плодове, от които бяха правили сок, две стари препечени филии, третинка коренче от джинджифил, едно доста старо руло с желе, опашка от риба, една портокалова кора, няколко парчета фиде от супа, утайката от чаша какао, една цяла лъжица пюре от малини и някакво попаднало по случайност парче хартия от торба за боклук.

Уилбър яде със сърце и душа. Планираше да остави половин парче фиде и няколко капки мляко за Темпълтън, но след това се сети, че плъхът имаше голям принос в спасяването на живота на Шарлот и че самата Шарлот се опитваше да спаси неговия живот. Така че той остави не половин, а цяло парче фиде.

Сега, след като счупеното яйце бе вече заровено, въздухът се прочисти и фермата замириса отново приятно. Следобедът мина и се спусна вечерта. Хладният и мек дъх нахлу през врати и прозорци. Сенките се удължиха. Разположила се удобно върху паяжината си, Шарлот седеше и угрижено ядеше една конска муха докато мислеше за бъдещето. Не след дълго тя се раздвижи чевръсто. Спусна се към центъра на паяжината и там започна да реже някои от нишките. Работеше бавно, но с равно и упорито темпо, а останалите животни вече дремеха. Никой, абсолютно никой, дори гъската, не забеляза, че тя работи. Потънал дълбоко в мекото си легло, Уилбър бе задрямал. Горе, събрани в любимия си ъгъл, гъсетата подсвиркваха приспивна песен.

Шарлот изряза доста от паяжината, като остави значителна част в средата празна. След това започна да плете нещо на мястото, на което бе изрязала нишките. Когато Темпълтън се върна от бунището, беше вече полунощ, а паякът все още работеше.

Следващият ден беше мъглив. Всичко във фермата беше прогизнало от влага. Тревата бе като магически килим, а лехите с аспарагус приличаха на сребърна гора.

През такива мъгливи утрини паяжината на Шарлот грееше в цялата си прелест и изящество. Тази сутрин всяка тъничка нишка бе украсена с малки бисерни капчици вода — цели дузини. Мрежата блещукаше срещу светлината, обвита в мистериозност и сияеща красота. Беше като деликатен воал. Дори Ларви, който не се интересуваше много-много от красиви неща, забеляза паяжината, когато дойде със закуската на Уилбър. Направи му впечатление колко ясно се открояваше и колко грижовно и съвършено бе изплетена. После се позагледа пак в нея и видя нещо, което го накара да изпусне кофата с храна на земята. Там, в центъра на паяжината, спретнато и стегнато изплетено с печатни букви беше написано съобщение и то гласеше:

Краката на Ларви омекнаха. Той разтърка очи и пак се вторачи в паяжината на Шарлот.

— Почват да ми се привиждат разни неща — прошепна той, падна на колене и каза кратка молитва.

След това, напълно забравил закуската на Уилбър, тръгна обратно към къщата да извика мистър Зукерман.

— Май няма да е зле да дойдеш до кочината — каза той.

— Какъв е проблемът? — попита мистър Зукерман. — Да не е станало нещо с прасето?

— Не… Не съвсем — каза Ларви. — Ела да видиш!

Двамата мъже тръгнаха мълчаливо към кочината на Уилбър. Ларви посочи паяжината и попита:

— Виждаш ли това, което виждам и аз?

Зукерман се вгледа в написаното в паяжината и измърмори „Това е прасето!“. Погледна към Ларви, после пак паяжината и двамата потръпнаха. Шарлот, все още уморена след огромната работа, свършена през нощта, се усмихна, докато ги наблюдаваше. Уилбър дойде и застана точно под паяжината.

— Това е прасето! — каза тихо Ларви.

— Това е прасето! — прошепна мистър Зукерман.

Те дълго, дълго гледаха Уилбър и след това погледнаха към Шарлот.

— Мислиш ли, че този паяк… — започна мистър Зукерман, но не довърши изречението и тръсна глава. После със сериозен вид се върна в къщата, за да говори с жена си.

— Едит, става нещо — каза той тихо и тръгна към всекидневната. — Имам да ти казвам нещо, но е добре да седнеш преди това.

Мисис Зукерман потъна в едно от креслата, пребледняла и уплашена.

— Едит — каза мъжът й, опитвайки се да се владее — мисля, че е добре да знаеш, че имаме доста необикновено прасе.

Лицето на мисис Зукерман изразяваше пълно недоумение и смущение.

— Хоумър Зукерман, какво, за бога, говориш?

— Става дума за нещо много сериозно, Едит — отвърна той. — Нашето прасе е изключително необикновено.

— Че какво му е необикновено на прасето? — попита мисис Зукерман, която бе започнала да се съвзема от първоначалната паника.

— Не знам все още, но получихме сигнал, Едит. Мистериозна работа, мистериозен сигнал. В тази ферма се е случило чудо. Има огромна паяжина на вратата на фермата, точно над кочината и когато Ларви отишъл да нахрани прасето тая сутрин забелязал паяжината, понеже беше мъгливо, а ти знаеш, че паяжините се виждат доста добре в мъглата. И там, в средата на паяжината, има съобщение. Някой е написал „Това е прасето!“. Думите са изплетени точно в средата на паяжината. Всъщност са част от самата паяжина, Едит. Знам, защото бях там, и видях с очите си. Написано е ясно и по-ясно не може да бъде: „Това е прасето!“. Няма грешка. Това е чудо, някой ни е пратил знак, тук на земята, точно в моята ферма, че нашето прасе е наистина необикновено.

— Според мен нещо не си наред — каза мисис Зукерман. — Според мен имаме необикновен паяк.

— О, не — отвърна мистър Зукерман. — Не паякът, а прасето е необикновено, поне така пише в средата на паяжината.

— Може би е така. Все тая. Имам намерение да хвърля едно око на тоя паяк.

— Това е обикновен сив паяк — каза мистър Зукерман.

Те станаха и тръгнаха заедно към кочината на Уилбър.

— Виждаш ли, Едит? — каза Зукерман. — Обикновен сив паяк.

Уилбър бе щастлив, че получава толкова много внимание. Ларви все още стоеше там, а сега и мистър, и мисис Зукерман. Тримата, наредени един до друг, отново и отново четяха думите в паяжината и поглеждаха Уилбър.

Шарлот бе щастлива, че планът й работеше така добре. Тя стоеше напълно неподвижно, без да помръдва и слушаше разговора на хората. Когато една малка муха се удари в паяжината й, точно под думата „ПРАСЕТО“, Шарлот се спусна надолу, уви мухата и бързо я отнесе.

После мъглата се разсея. Паяжината изсъхна и думите не се виждаха така ясно. Семейство Зукерман и Ларви тръгнаха към къщата. Точно преди да напуснат кочината, мистър Зукерман хвърли поглед към Уилбър.

— Знаете ли — обяви той, придавайки важност и значителност на тона си, — през цялото време знаех, че това наше прасе е изключително добро прасе. То е солидно и здраво. По-яко от това не може и да бъде. Забелязваш ли колко е яко, Ларви?

— Разбира се, разбира се, че забелязвам — отвърна Ларви. — Това прасе винаги ми е правило впечатление. Това се казва прасе!

— Толкова е гладко — каза Зукерман.

— Точно така — съгласи се Ларви. — По-гладко не може и да бъде. Това се казва прасе!

Когато мистър Зукерман се върна в къщата, той съблече работните си дрехи, сложи най-новата си риза и най-хубавия си костюм, след това се качи в колата и отиде до дома на пастора. Остана цял час, разказвайки му за чудото, случило се във фермата.

— Засега само четирима души на тая земя знаят за това чудо — каза той. — Аз, жена ми Едит, наемният ми работник — Ларви, и вие.

— Не казвай на никого — каза пасторът. — Все още не знаем какво значи това и аз ще помисля по въпроса и вероятно ще го спомена в неделната си проповед. Няма никакво съмнение, а и е факт, че имате изключително необикновено прасе. Възнамерявам да говоря за това в проповедта си и да отбележа факта, че нашата общност има честта да бъде посетена от едно удивително животно. Между другото, прасето има ли име?

— О, разбира се — отвърна мистър Зукерман. — Малката ми племенница го нарича Уилбър. Тя е доста странно дете. Пълна е с добри намерения. Отгледа Уилбър, като го хранеше с мляко от бебешка бутилка и аз го купих от нея, когато стана на един месец.

После двамата си стиснаха ръцете и се сбогуваха.

Трудно е да се опази тайна. Много преди неделята новината се разпространи из цялата област. Всички знаеха, че в средата на паяжина във фермата на Зукерман се е появил знак. Всички разбраха, че Зукерман има чудно прасе. Хора от близо и далеч идваха да видят Уилбър и да прочетат думите в паяжината на Шарлот. Пътят към фермата бе задръстен от коли и камиони от сутрин до мрак. Фордове, шевролети, буици, джипове, пикапи, плимути, пакарди, олдсмобили, понтиаци… Новината за чудното прасе пропълзя отвъд хълмовете и стигна до фермите там. Хората от по-далечните краища запристигаха с коли, двуколки и каруци. Стояха с часове пред кочината на Уилбър и се дивяха на чудото. Всички бяха единодушни, че никога в живота си не са виждали такова прасе и че на̀ — ей това се казва прасе.

Когато Фърн каза на майка си, че Ейвъри се е опитал да удари паяка на Зукерман с пръчка, мисис Арабъл бе толкова шокирана, че наказа Ейвъри да си легне веднага в леглото, без да му даде вечеря.

В следващите дни мистър Зукерман бе така зает да забавлява гостите си, че започна да пренебрегва фермерската работа. Сега носеше само официалните си дрехи. Обличаше ги още в зори и така — цял ден. Мисис Зукерман приготвяше специални гозби за Уилбър. Ларви се обръсна и се подстрига, а основното му задължение беше да храни прасето, докато хората гледаха.

Мистър Зукерман нареди на Ларви да увеличи храненията му от три на четири дневно. Семейство Зукерман бяха толкова заети с гостите си, че забравиха за всичко останало във фермата. Къпините узряха и презряха, а Зукерманови и тая година не направиха къпиново сладко. И царевицата си остана не прекопана…

В неделя църквата беше пълна. Проповедникът обясни чудото. Той каза, че думите в паяжината идват да покажат, че хората трябва винаги да са нащрек за чудесата, които им се случват.

И тъй — кочината във фермата на Зукерман стана център на вниманието. Фърн бе щастлива, защото усещаше, че планът на Шарлот работи и животът на Уилбър може би ще бъде спасен. Но тя вече не харесваше фермата толкова. Твърде много хора идваха и си отиваха. Фърн обичаше там да е тихо, за да може да бъде сама със своите приятели — животните.

Една вечер, седмица след като надписът се бе появил в паяжината, Шарлот свика събрание на животните.

— Ще започна с проверка на присъстващите — каза Шарлот. — Уилбър?

— Тук — каза прасето.

— Гъсок?

— Тук, тук, тук!

— Звучиш ми като три гъсока — измърмори Шарлот. — Защо просто не кажеш „тук“? Защо трябва да повтаряш и потретваш всичко?

— Това си ми е осо-осо-особеност — отвърна гъсокът.

— Гъска?

— Тук, тук, тук! — каза гъската, а Шарлот я изгледа гневно.

— Гъсета от едно до седем?

— Би-биии! Би-биии! Би-биии! Би-биии! Би-биии! Би-биии! Би-биии! — отвърнаха гъсетата.

— Това се очертава да бъде интересно и голямо събрание. Някой би помислил, че имаме три гъсока, три гъски и двайсет и едно гъсета — каза Шарлот. — Овце?

— Беее-ее! — отвърнаха овцете в един глас.

— Агнета?

— Беее-ее! — отвърнаха и агнетата.

— Темпълтън?

Тишина.

— Темпълтън?

Никакъв отговор.

— Е, добре, всички са тук, с изключение на плъха — каза Шарлот. — Мисля, че можем да продължим и без него. Така! Предполагам всички сте забелязали какво става тук през последните няколко дни. Съобщението, което написах в паяжината си във възхвала на Уилбър вече е получено. Зукерманови се хванаха, както и всички останали. Стопанинът му мисли, че Уилбър е необикновено прасе, поради което няма да му се ще да го убие и да го изяде. Смея да заявя, че моят номер вероятно ще проработи и животът на Уилбър ще бъде спасен.

— Ураааа! — извикаха всички.

— Много благодаря! — каза Шарлот. — Сега съм ви събрала тук, за да чуя предложения. Имам нужда от нови идеи за паяжината. На хората вече им писва да гледат „ТОВА Е ПРАСЕТО!“, ако някой може да се сети за друго съобщение или друга дума, за мен ще бъде удоволствие да я изплета. Има ли предложения за нов лозунг?

— Какво ще кажеш за „Върховно Прасе“? — попита едно от агнетата.

— Не става — каза Шарлот. — Звучи като напудрен десерт.

— Ами „Удивително, удивително, удивително прасе“? — попита гъската.

— Ако се спреш на едно „удивително“, ще свърши работа — каза Шарлот. — Мисля, че „удивително“ ще впечатли Зукерман.

— Но, Шарлот — каза Уилбър, — аз не съм удивителен.

— Това няма никакво, ама никакво значение — отвърна Шарлот. — Няма грам значение. Хората вярват почти на всичко, което видят напечатано някъде. Някой знае ли как се пише „удивително“?

— Мисля, че знам — каза гъсокът. — Двойно „у“, двойно „д“, двойно „и“, двойно „в“, двойно „ител“, двойно-но-но-но.

— Ти да не ме мислиш за акробат? — разгневи се Шарлот. — Трябва да мога да танцувам танца на Свети Вит1, за да изплета такава дума в паяжината си.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам — каза гъсокът.

Тогава старата овца рече:

— Съгласна съм, че трябва да се напише нещо ново в паяжината, ако ще се спасява животът на Уилбър. Мисля също, че, ако Шарлот се затруднява да намери една или друга дума, няма да е зле да се опита да я получи от нашия приятел Темпълтън. Плъхът посещава бунището всеки ден и има достъп до всички списания и вестници. Може да откъсне парченца от разни реклами, да ги донесе тук и Шарлот да препише нещо от тях.

— Добра идея! — каза Шарлот. — Но, не съм сигурна, че Темпълтън ще има желание да помогне. Знаете го какъв е: все мисли за себе си и никога не се сеща, че някой може да има нужда от помощ.

— Обзалагам се, че мога да го накарам да помогне — каза старата овца. — Ще гледам да погъделичкам първичните му инстинкти, а той има голям набор такива. Ето го, идва. Всички да мълчат, докато аз повдигна въпроса.

Плъхът влезе във фермата така, както влизаше винаги — на прибежки и с припълзявания край стената.

— Какво става? — попита той, като видя всички животни, скупчени на едно място.

— Имаме събрание на борда на директорите — отвърна старата овца.

— Е, карайте направо! — каза Темпълтън. — Събранията ме отегчават.

И той се закатери по едно висящо до стената въже.

— Виж, Темпълтън — каза старата овца, — следващия път, като отидеш до бунището, донеси изрезки от списания. Шарлот има нужда от нови идеи, за да може да напише ново послание в паяжината си и да спаси живота на Уилбър.

— Да мре! — отвърна плъхът. — Аз трябва ли да се тревожа?

— Доста ще се разтревожиш, когато дойде зимата — продължи старата овца. — Ще се разтревожиш и още как, когато сутринта температурата е под нулата и вече е януари, а Уилбър е мъртъв и никой няма да идва с кофа вкусна топла храна. Копанята ще е празна. Основният ти източник на храна, Темпълтън, е остатъкът от яденето на Уилбър. Ти знаеш това. Неговата храна е и твоя храна. Ето защо съдбата на Уилбър и твоята съдба са доста свързани. Ако убият Уилбър и неговата копаня остава празна ден след ден, ти ще станеш ужасно слаб, чак прозрачен, и през стомаха ти ще можем да виждаме какво има зад теб.

Мустаците на Темпълтън замърдаха нервно.

— Май си права — измънка плъхът. — Утре следобед ще ходя до бунището. Ще донеса изрезка от списание, ако намеря.

— Благодаря — каза Шарлот. — Сега разпускам събранието. Имам доста напрегната програма за тази нощ. Трябва да изплета нова мрежа и в нея да напиша „УДИВИТЕЛНО ПРАСЕ!“.

Уилбър се изчерви.

— Но аз не съм удивително прасе, Шарлот. Аз съм едно почти обикновено прасе.

— Доколкото ми е известно, ти си удивително прасе — отвърна Шарлот със сладкия си гласец. — И именно това има значение. Ти си моят най-добър приятел и аз съм убедена, че си сензация. Сега спри да ми възразяваш и отивай да спиш!

Беше нощ и всички животни спяха. Шарлот обаче работеше. Първо скъса няколко от орбиталните линии близо до центъра. Остави радиалните, понеже й бяха нужни за опора. Осемте крака й бяха от огромна помощ в работата. Също и зъбите. Тя обичаше да плете и беше истински специалист. Когато свърши с орязването на средата, мрежата й заприлича на нещо като това:

Паякът може да прави няколко различни видове нишки. Използва сухи здрави нишки за основните линии, а за капана, в който хваща насекомите, използва лепкави. Шарлот реши да използва сухите и устойчиви влакна за новото съобщение.

„Ако напиша думите «УДИВИТЕЛНО ПРАСЕ!» с лепкавите си нишки, насекомите ще се лепят там и ще развалят ефекта — помисли тя. — Такааа, да видим сега, първата буква е «У».“ Тя се изкатери до горния ляв ъгъл на мрежата, подготви паяжинните си жлези, закачи нишката и се спусна надолу, леко завъртя наляво и така се получи луличката на буквата „У“. Шарлот не бе съвсем доволна. Ето защо направи още една нишка и повтори действието, като пусна втората точно до първата и така се получи двойна нишка, вместо единична. „Ще личи по-добре, ако направя всичко двойно“ — помисли си тя.

След това се покатери малко вляво от първата нишка, спусна се надолу до средата й, пресече ги, и така се оформи другата чертичка на буквата „У“. Повтори цялото действие, за да направи нишката двойна.

Всичките й осем крака работеха бързо и упорито.

„Сега — «Д»“ — помисли Шарлот.

Тя бе така погълната от работата си, че чак си говореше сама — така си даваше кураж и се ободряваше. Ако можеше да седнеш тихичко в някое ъгълче на хамбара тази нощ, би чул следното:

„Сега — «И». Давай нагоре! Закачи! Спусни се! Приготви нишката! Опала! Прикачи! Браво! Хайде, сега нагоре! Повтори! Закачи! Спусни се! Спусни нишката! Опала! Браво, момиче! Внимавай сега! Прикачи! Изкачи се! Прикачи! Горе вдясно! Спусни нишка! Сега наляво! Прикачи! Изкачи се! Сега повтори! Браво! Леко! Внимавай! Пускай линиите една до друга! Сега нагоре за другата чертичка! Нишка! Прикачи! Спусни се! Опала! Прикачи, изкачи се! Повтори! Браво на момичето!“

И така, говорейки си сама, тя работеше бързо и съсредоточено по трудната задача. Когато свърши, вече беше огладняла. Изяде една малка буболечка, която бе запазила от по-рано и заспа.

На другата сутрин Уилбър се събуди и застана под мрежата. Той пое ведрия въздух на утрото дълбоко в дробовете си. Капките роса по мрежата, в които се оглеждаше слънцето, я караха да блещука и тя се виждаше съвсем ясно. Когато Ларви пристигна със закуската, там се кипреше прасето красавец и над него с главни печатни букви, спретнати и ясни, лъщеше думата „УДИВИТЕЛЕН!“.

Ново чудо!

Ларви хукна обратно да вика мистър Зукерман, мистър Зукерман хукна да вика мисис Зукерман, мисис Зукерман побягна към телефона да се обади на семейство Арабъл. Семейство Арабъл се качи в камионетката и тръгна бързо към Зукерманови. Всички застанаха пред кочината и дълго, дълго гледаха буквите и отново, и отново препрочитаха надписа. А в това време Уилбър, който наистина се чувстваше удивително, стоеше тихичко, изпъчил гордо гърди и мърдаше зурлата си ту наляво, ту надясно.

— Удивително! — каза задъхан от радост и вълнение мистър Зукерман. — Едит, ти най-добре иди се обади на репортера на „Седмични новини“ и му кажи какво се е случило. Той ще се заинтересува. Може да пожелае да доведе фотограф. Няма прасе в целия щат, което да е така удивително като нашето.

Новината бързо се разчу. Хората, които бяха идвали да видят Уилбър, когато той беше „ТОВА Е ПРАСЕТО!“ сега идваха да го видят колко е „УДИВИТЕЛЕН“.

Следобед, когато отиде да издои кравите и да почисти обора, Зукерман се замисли над това, какво чудно прасе притежава.

— Ларви — викна той. — Никаква кравешка тор няма да се слага в кочината от днес нататък. Аз имам удивително прасе! Искам то да има чиста, свежа слама за легло и тази слама да се сменя всеки ден! Разбрано?

— Да, сър! — отвърна Ларви.

— Освен това, искам да започнеш да строиш колиба за Уилбър. Решил съм да го заведа на панаира на шести септември. Направи колибата му голяма, боядисай я в зелено и я надпиши с хубави златни букви!

— Какво да напиша с тези букви? — попита Ларви.

— Трябва да напишеш „Славното прасе на Зукерман“.

Ларви грабна една вила и отиде да вземе чиста слама. Отсега надушваше, че с това необикновено прасе в къщата се очертава доста допълнителна работа.

Малко под ябълковата градина, в края на пътечката, се намираше бунището, където мисис Зукерман изхвърляше всякакви непотребни неща. Тук, в едно малко пространство без никаква растителност, скрита между млади елши и диви малинови храсти, се издигаше впечатляваща купчина стари бутилки, празни консервни кутии, мръсни черджета, метални парчета. И още: счупени бутилки, счупени пружини, счупени панти, изтощени батерии, списанията от миналия месец, стари непотребни кърпи за сушене на чинии, одрипавели работнически комбинезони, ръждясали остриета и шипове, пробити кофи, забравени капачки и всякакъв боклук, та дори една резервна част за повредения фризер, която дори не беше точния размер.

Темпълтън познаваше добре бунището и там му харесваше. Имаше много приятни места за криене — нещо, изключително важно за един плъх. Там, както винаги, имаше и консервна кутия, в която все още се намираше малко останала храна.

Плъхът дълго тършува наляво-надясно из бунището. Когато се върна във фермата, носеше в уста една реклама, която бе откъснал от старо, намачкано списание.

— Това как го намираш? — попита той, показвайки рекламата на Шарлот. — Пише „ХРУПКАВ“ а „хрупкав“ е хубава дума за паяжината ти.

— Идеята не е добра — отвърна Шарлот. — По-зле от това едва ли може да бъде. Ние не искаме Зукерман да мисли, че Уилбър е хрупкав. Може да почне да си представя хрупкав чипс, хрупкав пържен бекон или шунка. Тази дума ще му развихри въображението. Ние трябва да рекламираме благородните качества на Уилбър, а не вкусовите. Темпълтън, моля те, иди и намери друга дума.

Темпълтън изглежда не хареса особено идеята, но въпреки това се промъкна обратно към бунището и скоро се върна с лента от памучна риза.

— Това става ли? Етикет от стара риза.

Шарлот разгледа етикета, а там пишеше „ПРЕДВАРИТЕЛНО СВИТ“.

— Съжалявам, Темпълтън — каза тя, — обаче и дума не може да става за „ПРЕДВАРИТЕЛНО СВИТ“. Ние искаме Зукерман да мисли Уилбър за красиво, обло прасе, а не за дреха или за нещо, което се е свило или смалило. Ще се наложи да те помоля да отидеш пак.

— Ти за какъв ме вземаш? За някакъв куриер ли? — изсумтя плъхът. — Не възнамерявам да прекарам цялото си време в търсене на рекламни материали из бунището.

— За последен път, моля те! — каза Шарлот.

— Ще ти кажа какво ще направя. Знам едно място в дървената барака, където има пакет със стърган сапун за пране. На него пише разни неща. Ще ти донеса парченце от картона.

Той се изкачи по въжето до стената и изчезна в една дупка в тавана. Когато се върна, носеше парче синьо-бял картон.

— Ето! — триумфално каза той. — Това как е?

Шарлот прочете думите „С нова формула за още по-сияйно пране“.

— Какво означава това? — попита Шарлот, която никога в живота си не бе ползвала стърган сапун за пране.

— Е, аз откъде да знам? — каза Темпълтън. — Искаше думи, донесох ти. Предполагам, че следващото нещо, което ще поискаш, е да ти донеса тълковен речник.

И двамата заоглеждаха рекламния надпис.

— „С нова формула за още по-сияйно пране“ — повтаряше Шарлот бавно. — Уилбър?

Уилбър, който спеше в сламата скочи на крака.

— Ела тук и почвай да тичаш! Искам да те видя в действие. Искам да видя дали си сияен.

Уилбър хукна и бързо стигна до оградата.

— Сега обратно, още по-бързо! — изкомандва Шарлот.

Уилбър заприпка в галоп. Кожата му светеше, а на опашката му се полюшваше малка нежна къдричка.

— Сега скочи във въздуха! — викна Шарлот.

Уилбър скочи високо, е, поне толкова високо, колкото можеше да скача.

— Сега, без да огъваш колене, докосни земята с уши! — викна Шарлот.

Уилбър послушно изпълни.

— Направи обратно премятане със завъртане! — изкомандва Шарлот.

Уилбър се преметна назад, като се усука и завъртя тялото си.

— Добре, Уилбър — каза Шарлот. — Може да се върнеш в леглото и да спиш. Много добре, Темпълтън. Рекламата за сапуна ще свърши работа. Не съм убедена, че изпълнението на Уилбър бе точно сияйно, но поне бе интересно.

— Всъщност мога да кажа, че се чувствам сияйно — каза Уилбър.

— Така ли? — попита Шарлот и го погледна нежно. — Ти си едно добро малко прасе, а вече ще бъдеш и сияйно прасе. Вече доста нагазих в цялата тая работа и, както изглежда, ще стигна до края.

Уморен от игрите и упражненията, Уилбър се излегна в сламата и затвори очи. Сламата му предизвикваше сърбеж — не беше така възхитително мека и удобна за спане, както кравешката тор. Ето защо той подбутна сламата настрана, опъна тяло в торта и въздъхна. Беше един натоварен ден, първият ден, в който беше УДИВИТЕЛЕН. Десетки хора бяха посетили кочината му този следобед, а той трябваше да стои прав, да позира и да изглежда колкото е възможно по-удивителен. Сега вече беше уморен. Фърн бе дошла и седеше на малкото си столче в ъгъла.

— Разкажи ми приказка, Шарлот! — каза Уилбър, легнал в очакване да дойде сънят. — Разкажи ми приказка!

И Шарлот, която също бе уморена, изпълни желанието му.

— Преди много, много време — започна тя, — имах една братовчедка, която бе успяла да направи паяжината си над едно поточе. Веднъж една много мъничка рибка подскочила високо над потока и се оплела в мрежата. Братовчедка ми била много изненадана, разбира се. Рибката се мятала като обезумяла. Братовчедка ми едва посмяла да се приближи и да я хване. Но, така или иначе, успяла. Тя се спуснала над нея и започнала да плете и да мята огромни количества паяжина, за да я омотае и се борила смело, докато я залови.

— И успяла ли? — попита Уилбър.

— Била битка, която винаги ще се помни — продължи Шарлот. — Само едната перка на рибката била омотана, а опашката й бясно се мятала и бляскала на слънчевите лъчи. Паяжината била провиснала под тежестта на рибката.

— Колко тежала тя? — попита Уилбър с интерес.

— Не знам — каза Шарлот. — Братовчедка ми се суетяла около нея, спускала се навътре, бягала навън; опашката на рибката я блъскала свирепо по главата, танцувала навън, навътре, хвърляйки нишките си. Борила се неуморно. Първо метнала една нишка наляво през опашката. Рибката отвърнала с удар. После лява нишка през опашката и дясна през средата на тялото й, и още една нишка надясно през опашката, после здрава нишка наляво към главата, а през това време паяжината се люлеела и разпъвала все повече и повече.

— Какво станало после? — попита Уилбър.

— Нищо — отвърна Шарлот. — Рибката загубила битката. Братовчедка ми я увила толкова здраво, че не можела дори да мръдне, а после, когато вече ставала за похапване, братовчедка ми я изяла.

— Разкажи ми друга приказка! — помоли Уилбър.

И Шарлот заразказва историята за една друга нейна братовчедка, която била аеронавт.

— Какво е аеронавт? — попита Уилбър.

— Това е някой, който лети с балон — поясни Шарлот. — Братовчедка ми обичаше да стои на главата си, хваната за някоя клонка. Произвеждаше голямо количество нишки, които образуваха балон, а после се пускаше и се оставяше на балона да я носи нагоре, нагоре с топлия вятър.

— Това вярно ли е — попита Уилбър, — или сега си го измисляш?

— Вярно е — каза Шарлот. — Имам доста забележителни братовчедки. А сега, Уилбър, време е да заспиваш.

— Изпей ми нещо! — помоли настоятелно Уилбър, затваряйки очи.

И Шарлот запя приспивна песен, в това време щурците засвириха в тревата, а във фермата стана тъмно. Ето каква песен му изпя тя:

Спи, спи, сладък сън, любов единствена, любов моя! Дълбоко, дълбоко заспи, в оборска тор и в тиха тъмнина. Не се страхувай ти от самота. Сега, когато дроздове и жаби света прославят от гори и от блата, махни умората и страховете, единствен мой любим! Дълбоко, дълбоко заспи в оборска тор, във тиха тъмнина. Не се страхувай ти от самота.

Когато песента свърши, Уилбър вече спеше, а Фърн стана и се отправи към дома.

Следващият ден бе събота. Фърн помагаше на майка си в миенето на съдовете от закуската. Мисис Арабъл си вършеше работата мълчаливо. Тя се надяваше, че Фърн ще отиде да играе с другите деца, вместо пак да побегне към фермата на Зукерман и да прекара цялото време там, седнала на столчето.

— Шарлот е най-добрият разказвач на приказки, който някога съм срещала — каза Фърн, докато бършеше с кърпата една купа.

— Фърн! — каза майка й строго. — Не бива да си измисляш такива неща. Ти знаеш, че паяците не могат да разказват приказки. Паяците не могат да говорят!

— Шарлот може — отвърна Фърн. — Тя не говори силно, но говори.

— Каква приказка разказа? — попита мисис Арабъл.

— Ами, тя ми разказа — започна Фърн, — за една нейна братовчедка, която хванала риба в паяжината си. Не мислиш ли, че е доста забавно?

— Фърн, мило мое дете, как може риба да се заплете в паяжината на някой паяк. Това вече си го измисляш — каза мисис Арабъл.

— О, случило се е наистина. И още как! — отговори Фърн. — Шарлот никога не лъже. Тази нейна братовчедка направила паяжина над едно поточе. Докато тя си висяла при паяжината, една малка рибка подскочила във въздуха и се оплела в мрежата. Та, тази рибка се закачила само с едната си перка, опашката й бясно се мятала и блестяла на слънчевите лъчи. Не можеш ли просто да се опиташ да си представиш паяжината, страшно надвиснала над потока, опъната от тежестта на рибката? Братовчедката на Шарлот се суетяла около нея, спускала се навътре, бягала навън, опашката на рибката я блъскала свирепо по главата. Танцувала навън, навътре, хвърляйки нишките си около рибката. Борела се неуморно, мятала…

— Фърн! — скара се майка й. — Престани да си измисляш тези дивотии.

— Не си измислям нищо — каза Фърн. — Само ти казвам какви са фактите.

— И какво станало накрая? — попита майка й, чието любопитство започна да надделява.

— Братовчедката на Шарлот спечелила битката. Тя успяла да увие здраво рибата и, чак когато вече ставала за ядене, я изяла. Паяците трябва да ядат, както и всички ние.

— Да, предполагам, че им се налага — каза разсеяно мисис Арабъл, като че мислеше за нещо друго.

— Шарлот има и една друга братовчедка, която можела да лети с балон. Тя обичала да стои на главата си и произвеждала голямо количество нишки, които образували балон, а после се пускала и се оставяла балона да я носи нагоре, нагоре с топлия вятър. Мамо, никога ли не ти се е искало да можеш да направиш такова нещо?

— Сега като се замисля, да, би ми се искало — отвърна мисис Арабъл. — Но, Фърн, мила моя, много ми се ще да излизаш навън и да се виждаш с някои от приятелчетата си, вместо все да седиш във фермата на чичо си Хоумър. Прекарваш прекалено много време там. Не е добре да бъдеш толкова дълго сама.

— Сама ли? — каза Фърн. — Сама? Моите най-добри приятели са във фермата. Това е място за много контакти. Там не е никак самотно.

След малко Фърн изчезна надолу по пътеката към къщата на Зукерман. Майка й започна да бърше праха във всекидневната. Докато работеше, не спираше да мисли за Фърн. Не изглеждаше естествено за едно малко момиченце толкова да се интересува от животни. Накрая тя реши да се отбие при доктор Дориан, да поиска съвет от него или поне да чуе мнението му. Качи се в колата и подкара към кабинета му в селото.

Доктор Дориан имаше гъста брада. Той се зарадва да види мисис Арабъл и й предложи удобен стол.

— Става дума за Фърн — обясни тя. — Прекарва почти изцяло времето си във фермата на Зукерман. Не ми изглежда нормално. Сяда на едно малко трикрако столче в ъгъла, до кочината и гледа животните с часове. Тя просто седи и слуша.

Доктор Дориан се облегна назад в стола си и затвори очи.

— Това е толкова хубаво! — каза той. — Трябва да е много тихо и спокойно там. Хоумър има и овце, нали?

— Да — каза мисис Арабъл. — Но всичко започна с това прасе. Разрешихме на Фърн да го отгледа, като го храни с биберон. Нарича го Уилбър. Хоумър купи прасето и откакто то напусна дома ни, тя е винаги там, близо до него.

— Слушал съм доста за това прасе — каза докторът и отвори очи. — Казват, че е нещо изключително.

— Чу ли за думите, които се появиха в паяжината? — попита доста нервно мисис Арабъл.

— Да — отвърна лекарят.

— Е, разбираш ли го това?

— Да разбирам кое? — каза докторът.

— Разбираш ли как може да се появи нещо написано в паяжина?

— О, не, не го разбирам — каза доктор Дориан. — Но като се заговорихме за това, не разбирам как паякът се е научил да плете така поначало. Когато думите се появиха в паяжината, всички казваха, че това е чудо, но никой не отбеляза факта, че тази паяжина сама по себе си е чудо.

— Че какво чудно има в една паяжина? Не разбирам защо казваш, че една паяжина е чудо, като паяжината си е само паяжина и нищо повече — каза мисис Арабъл.

— Опитвала ли си някога да изплетеш паяжина? — попита доктор Дориан.

Мисис Арабъл се понамести сконфузено в стола.

— Не, но мога да изплета чорап и да избродирам каренце — отвърна тя.

— Разбира се, че можеш! — продължи лекарят. — Но някой те е научил, показал ти е, нали така?

— Майка ми ме научи.

— Е, кой тогава е научил паяка? Един малък паяк може да плете без никакви предварителни инструкции. Не мислиш ли, че това си е чудо?

— Предполагам, че е така — каза мисис Арабъл. — Не бях се замисляла от тази гледна точка. Все пак не разбирам как тези думи се появиха в мрежата. Не го разбирам, а аз определено не харесвам неща, които не мога да разбера.

— С всички нас е така — въздъхна докторът. — Аз съм лекар. Лекарите следва да разбират всичко. Но аз не разбирам всичко и нямам никакво намерение да си позволя това да ме тревожи.

Мисис Арабъл изглеждаше доста неспокойна и нервна:

— Фърн казва, че животните говорят помежду си. Докторе, вярваш ли, че животните говорят?

— Досега не съм чул някое животно да ми казва нещо — отвърна той. — Това обаче не доказва нищо. Напълно е възможно някое животно да ме е заговорило по най-вежлив начин и аз да не съм го чул, понеже не съм обърнал достатъчно внимание. Децата обръщат повече внимание от възрастните. Ако Фърн казва, че животните във фермата говорят, аз съм доста склонен да вярвам, че това е така. Може би, ако хората говореха по-малко, животните биха говорили повече. Хората бърборят безобразно много. Повярвай ми.

— Поне малко се успокоих за Фърн — каза мисис Арабъл. — Значи не мислиш, че има за какво да се притеснявам?

— Добре ли изглежда?

— О, да.

— Апетитът й как е?

— О, винаги е гладна.

— Добре ли спи през нощта?

— Да.

— Тогава няма за какво да се тревожиш.

— Мислиш ли, че някога ще започне да мисли за нещо друго освен за прасета, овце, гъски, агнета и паяци?

— На колко години е сега?

— На осем.

— Е, мисля, че тя винаги ще обича животните — каза доктор Дориан. — Но се съмнявам, че ще прекара целия си живот във фермата на Зукерман. А познава ли момчета, има ли приятели момчета?

— Тя познава Хенри Фъзи — оживено каза мисис Арабъл.

Доктор Дориан затвори отново очи и потъна в размисъл.

— Хенри Фъзи, значи — измърмори той. — Хм, забележително. Не мисля, че има за какво да се тревожиш. Остави Фърн да общува с приятелите си във фермата колкото си иска. Тук бих вметнал, че паяците и прасетата са точно толкова интересна компания, колкото и Хенри Фъзи. Предполагам, че ще дойде ден, в който е възможно Хенри да каже нещо, ей така, между другото, което да привлече вниманието й. Удивително е как децата се променят с всяка изминала година. Как е Ейвъри? — попита той и отвори очи отново.

— О, Ейвъри е добре, както винаги — засмя се мисис Арабъл. — Разбира се, редовно си пъха ръцете в отровния бръшлян, жилят го оси и пчели, носи у дома жаби и змии и чупи всичко, до което се докосне. Добре е.

— Това е хубаво — каза докторът.

Мисис Арабъл каза „довиждане“ и благодари за съвета. Изпита огромно облекчение.

Щурците пееха в тревата. Те пееха песен за отиващото си лято. Тъжна, монотонна песен. „Лятото свършва, лятото си отива. Свършва и си отива. Свършва и си отива. Лятото умира, умира.“

Щурците считаха за свой дълг да предизвестят и предупредят всички, че лятото не може да трае вечно. Дори и през най-красивите дни в цялата година — дните, когато лятото дава път на есента, щурците пръскаха тъга, а заедно с тъгата пръскаха и мълвата за настъпващата промяна.

Всички чуваха песента на щурците. Ейвъри и Фърн я чуха, докато вървяха по прашния път. Те знаеха, че учебната година ще започне скоро. Малките гъсета я чуха и разбраха, че никога вече няма да бъдат малки гъсета. Шарлот я чу и разбра, че й остава малко време. Мисис Зукерман, която си работеше нещо в кухнята, я чу и стана някак тъжна. „Още едно лято си отива“ — въздъхна тя. Ларви я чу, докато правеше новата дървена колиба на Уилбър и разбра, че скоро ще дойде време да вади картофите.

„Лятото свършва, лятото си отива“ — повтаряха щурците.

„Колко нощи остават до сланата и снега?“

„Сбогом, лято, сбогом, сбогом!“

Овцете чуха щурците и толкова се смутиха, че избиха дупка в оградата на пасбището и тръгнаха през нея из полето. Гъсокът видя дупката и поведе семейството си през нея към овощната градина, където похапнаха от падналите на земята ябълки. Малкото кленово дърво край блатото чу песента на щурците и цялото се обагри в яркочервения цвят на тревожността и безпокойството.

Уилбър бе станал център на внимание във фермата. Добрата храна и добрият режим даваха своите резултати — Уилбър беше станал прасе, с което човек може да се гордее. Един ден повече от сто души дойдоха във фермата да му се любуват. Шарлот бе написала „СИЯЙНО ПРАСЕ!“ и Уилбър наистина изглеждаше сияйно, застанал под златистите слънчеви лъчи. От самото начало, когато паякът бе станал негов най-добър приятел, Уилбър правеше всичко по силите си, за да оправдае това, което се очакваше от него и да защити репутацията си. Когато в паяжината пишеше „Това е прасето!“, той се държеше като „Това е прасето!“. Когато там пишеше „Удивително прасе!“, той се опитваше да се държи като удивително прасе. А сега, когато думите бяха „Сияйно прасе!“ той правеше всичко по силите си да блести и сияе.

Не е лесно да изглеждаш сияен, но Уилбър прие тази задача и се зае да я изпълни. Той леко извърташе глава настрани и мигаше с дългите си клепки. После поемаше дълбоко въздух, а когато публиката почваш да се отегчава, той правеше обратно премятане със завъртане. Когато го стореше, тълпата викаше и ликуваше.

— Как ви се струва това прасе? — питаше мистър Зукерман, изпълнен със задоволство от самия себе си. — Това прасе е сияйно.

Някои от приятелите на Уилбър във фермата се страхуваха, че вниманието ще му замае главата, но това никога не се случи. Уилбър бе скромен, славата никога не го поквари. Той все още се страхуваше за бъдещето си и му бе трудно да повярва, че един паяк може да спаси живота му. Понякога нощем сънуваше кошмари. Сънуваше, че хората идват да го вземат с ножове и пушки. Но това бе само сън. През деня Уилбър бе щастлив и изпълнен с вяра. Никое друго прасе нямаше по-верни приятели и той осъзна, че приятелството е едно от най-прекрасните неща на света. Дори песента на щурците не го натъжаваше твърде много. Той знаеше, че почти е време за панаира и с нетърпение очакваше пътешествието. Ако можеше да се представи добре на панаира, може би щеше да спечели някаква парична награда, а това със сигурност значеше, че Зукерман няма да допусне той да умре.

Шарлот си имаше нейни си грижи, но никога не ги споделяше. Една сутрин той я попита за панаира:

— Ти ще дойдеш с мен, нали, Шарлот?

— Не зная, наистина — отвърна тя. — Панаирът се пада в лошо за мен време. Ще е крайно неудобно и доста неприятно да напусна дома си дори и за няколко дни.

— Защо? — попита Уилбър.

— Просто не искам да напускам паяжината. И тук се случват твърде много неща.

— Моля те, ела с мен! — настоя Уилбър. — Имам нужда от теб, Шарлот. Не мога да понеса мисълта да ида на панаира без теб. Ти просто трябва да дойдеш.

— Не — каза Шарлот. — Считам, че е по-добре да остана у дома и да видя дали мога да свърша малко работа.

— Каква работа? — попита Уилбър.

— Да снеса яйца. Време е да направя сакче за моите яйца и да го напълня с тях.

— Не знаех, че можеш да снасяш яйца — удиви се Уилбър.

— О, разбира се, че мога — каза паякът. — Аз съм всестранно развито същество.

— Какво означава „всестранно развито“? Пълно с яйца ли? — попита Уилбър.

— Разбра се, че не — отвърна му Шарлот. — Това означава, че мога с лекота да сменям една дейност с друга. Означава също, че не ограничавам дейностите си до плетене на паяжини, хващане на плячка и други такива неща.

— Защо не дойдеш с мен на панаира и да снесеш яйцата си там? — продължаваше да упорства Уилбър. — Ще е толкова забавно.

Шарлот подръпна мрежата си замислено и малко тъжно я загледа как се люлее.

— Боя се, че ще ти откажа. Не знаеш нищо за снасянето на яйца, Уилбър. Не мога да пренаредя семейните си задължения и да ги нагодя към провеждането на един панаир. Когато съм готова да снеса яйцата си, аз трябва да ги снеса — с панаир или без панаир, справедливо или несправедливо. Въпреки всичко, не желая да се тревожиш за това — може да отслабнеш. Да се разберем така: ще дойда на панаира, ако това ми е възможно.

— О, добре! — каза Уилбър. — Знаех си, че не би ме изоставила точно, когато имам най-голяма нужда от теб.

Целия този ден Уилбър остана вътре, отпуснат и спокоен в сламата. Шарлот също си почина и изяде един скакалец. Тя знаеше, че няма да може да помага повече на Уилбър. След няколко дни трябваше да зареже всичко и да направи малко сакче, в което да положи яйцата си.

Нощта преди панаира всички си легнаха рано. Фърн и Ейвъри си легнаха преди девет. Ейвъри сънува, че виенското колело е спряло и той се е оказал на върха му. Фърн пък сънува, че й става лошо на люлките.

Ларви си легна в осем и половина. Той сънува, че хвърля бейзболни топки по парцалена котка и печели оригинално одеяло „Навахо“. Мистър и мисис Зукерман си бяха легнали в девет. Мисис Зукерман лежеше и мечтаеше за нов фризер. Мистър Зукерман лежеше и сънуваше прасето. Присъни му се, че Уилбър е станал сто метра дълъг и шейсет метра висок, че беше спечелил всички награди на панаира и беше покрит със сини панделки и дори имаше синя корделка, завързана за края на малката му опашка.

Долу, във фермата, животните също бяха легнали рано. Всички, с изключение на Шарлот. Утре бе Денят на панаира. Утре бе Денят на справедливостта. Всяка животинка щеше да стане рано, за да изпрати Уилбър, който поемаше по пътя на голямото си приключение.

Когато пукна зората, всички се разбудиха още с първата светлина. Денят се очертаваше горещ. Нагоре по пътя, в къщата на Арабъл, Фърн помъкна една кофа с гореща вода и гъба за баня. После облече най-красивата си рокля, понеже знаеше, че на панаира ще има момчета. Мисис Арабъл изтърка хубаво врата на Ейвъри и намокри косата му. После я раздели на път по средата и я приглади с четка, докато тя някак улегна и всеки косъм, с изключение на няколко немирно щръкнали, легна гладко. Ейвъри сложи чисто бельо, прани джинси и чиста фланелка. Мистър Арабъл се облече, закуси и излезе да лъсне камиона. Бе предложил да закара всички на панаира, в това число и Уилбър.

Ларви, станал рано, в добро настроение, сложи чиста слама в дървената колиба, после я вдигна и я постави до кочината на Уилбър. Тя беше зелена и на нея със златни букви пишеше:

СЛАВНОТО ПРАСЕ НА ЗУКЕРМАН

Шарлот бе поправила паяжината си специално за случая и тя изглеждаше прекрасна. Уилбър изяде закуската си бавно. Той се опитваше да изглежда сияещ и внимаваше да не си изцапа ушите с храна.

В кухнята мисис Зукерман направи неочаквано съобщение:

— Хоумър, мисля да направя една баня с млечна суроватка на това прасе.

— Да му направиш какво? — попита мистър Зукерман.

— Баня с млечна суроватка. Баба ми често къпеше нейното прасе така, когато то станеше прекалено мръсно. Току-що ми хрумна.

— Уилбър не е мръсен — каза гордо мистър Зукерман.

— Има мръсотия зад ушите — обясни мисис Зукерман. — Всеки път когато Ларви изсипва кофата, той се навира отдолу и храната тече по ушите му. След това изсъхва и се образуват корички. Освен това има мръсно петно там, където е лежал в торта.

— Той лежи в чиста слама — поправи я мистър Зукерман.

— Мръсен е и толкоз. Ще бъде окъпан.

Уморен от спора, мистър Зукерман седна и захапа една поничка. Жена му излезе до дървената барака. Когато се върна, бе нахлузила гумени ботуши, бе облякла стар дъждобран и носеше кофа с млечна суроватка и малка дървена четка.

— Едит, ти си луда — замърмори мистър Зукерман.

Обаче тя не му обърна никакво внимание. Двамата тръгнаха заедно към кочината. Мисис Зукерман хич не си поплюваше и мигом се захвана за работа. Топеше четката в суроватката и търкаше прасето навсякъде. Гъските се събраха да гледат сеир, а овцете и агнетата не закъсняха да се присъединят. Дори Темпълтън подаде нос да види как Уилбър го къпят с млечна суроватка. На Шарлот й стана толкова интересно, че чак се спусна ниско долу, за да може да вижда по-добре. Уилбър стоеше неподвижен със затворени очи. Усещаше как суроватката го гъделичка по лицето и отвори уста, та малко да влезе и вътре. Беше много вкусно. Той се почувства сияен и щастлив. Когато мисис Зукерман свърши с почистването и го изсуши Уилбър стана най-красивото и най-чистото прасе, което някога се е виждало. Беше бял, с розови уши и зурла, с гладка като коприна кожа.

Зукерманови отидоха да си облекат най-хубавите дрехи. Ларви отиде да се обръсне и да си сложи карираната риза и пурпурночервената вратовръзка. Животните останаха сами във фермата.

Седемте малки гъсета маршируваха около майка си.

— Моля, моля, моля, заведи ни на панаира — примоли се едно от тях.

После и останалите почнаха да крякат.

— Моля, моля, моля, моля, моля, моля… — те вдигаха ужасен шум.

— Деца! — кресна гъската. — Ние си оставаме у дома. Уил-бър-бър отива на панаира.

Тогава Шарлот прекъсна разговора:

— И аз ще ида — каза меко тя. — Взех решение да отида с Уилбър. Може да съм му нужна. Не можем да предвидим какво ще се случи там, на чуждата територия. Някой, който умее да пише трябва да отиде с него. И също така мисля, че е добре и Темпълтън да дойде. Може да се наложи да ми помага, да тича по разни задачи и да върши обща работа.

— Оставам си точно тук и не мърдам — възнегодува плъхът. — Грам не се интересувам от панаири.

— Това е защото никога не си бил на панаир — каза му старата овца. — Панаирът е рай за всеки плъх. На панаирите всички разнасят и оставят навсякъде храна. При конюшните ще намериш овесени ядки, които състезателните коне са разсипали. Из отъпканата трева около панаира ще намериш хвърлени кутии с недоядена храна от обяд или вечеря — сандвичи с фъстъчено масло, твърдо сварени яйца, парчета от бисквити, парчета от недоядени понички и доста кашкавал. А след като всички светлини угаснат и хората легнат да спят, в самия център на панаира ще намериш истинско съкровище: пуканки, размразен ванилов крем, карамелизирани ябълки, хвърлени от уморените деца, кристалчета захарен памук, солени печени бадеми, близалки, нагризани фунийки за сладолед и дървени пръчици от близалки. Навсякъде има толкова много за един плъх — в палатките, из будките, из сеното. Ама моля ви се, на един панаир има достатъчно остатъци храна за цяла армия плъхове.

Очите на Темпълтън светнаха.

— Вярно ли е това? — попита той. — Дали това така вкусно звучащо твое бърборене е истина? Обичам да поддържам висок стандарт, а това, което казваш, ми се нрави и ме изкушава.

— Вярно е — каза старата овца. — Иди на панаира, Темпълтън. Ще бъдеш приятно изненадан, когато видиш, че условията там далеч надхвърлят и най-смелите ти мечти. Кофи с вкиснало картофено пюре по ръбовете и стените, консервни кутии с останали парченца риба тон, мазни хартиени торби с развалена…

— Стига! — викна Темпълтън. — Не ми казвай нищо повече. Заминавам.

— Добре — каза Шарлот и намигна на старата овца. — Сега, няма време за губене. Скоро ще сложат Уилбър в дървената колибка. Ние трябва веднага да се вмъкнем вътре и да се скрием.

Плъхът не се нуждаеше от повторна покана. Той скочи върху колибата, пропълзя по дъските, покри се със слама и изчезна от взора на всички.

— Така! — каза Шарлот. — Сега е мой ред.

Тя излетя във въздуха, пусна дълга нишка след себе си и плавно се спусна до земята. После се покатери нагоре по колибата на Уилбър и се скри в една дупка в горната чамова дъска.

Старата овца поклати глава и каза:

— Какъв товар! На тая табела трябваше да пише: Славното прасе на Зукерман и двама гратисчии.

— Внимание! Хората пристигат-игат-игат! — кресна гъсокът. — Опасност, опасност, опасност!

Големият камион на мистър Арабъл бавно идваше към фермата. Ларви и мистър Зукерман вървяха до него. Фърн и Ейвъри се возеха изправени в каросерията, като се държаха здраво за страничните подпори.

— Слушай ме внимателно — прошепна старата овца на Уилбър. — Когато отварят колибата да те пъхнат вътре, не тръгвай без съпротива. Бори се! Не се давай без борба! Прасетата винаги се съпротивляват, когато хората искат да ги товарят някъде.

— Ама, ако се боря с тях, ще се изцапам! — каза Уилбър.

— Няма значение! Прави каквото ти казвам! Бори се! Ако тръгнеш без съпротива, Зукерман може да си помисли, че си нещо омагьосан, да се уплаши и да не те заведе на панаира.

Темпълтън подаде муцуна изпод сламата:

— Щом трябва да оказваш съпротива, направи го, но би ли бил така любезен да си спомниш, че аз съм тук отдолу и не ми се ще някой да ме гази, да ме рита в лицето, да ме бъхтят, да ме мачкат, да ме тласкат, шибат, да бъда охлузен, в рани, раздран, разкъсан, да бъда шамаросван или осакатен с белези за цял живот! Просто внимавай какво правиш, господин Сияние, докато те вкарват вътре!

— Тихо, Темпълтън! — каза овцата. — Прибери си главата, че идват! Изглеждай сияен, Уилбър! Прикрий се, Шарлот! Гъските да се държат нормално, тоест да крякат!

Камионът доближи кочината на заден ход и спря. Мистър Арабъл угаси двигателя и излезе. Мина откъм задницата му и свали капака на каросерията. Гъските ликуващо се разкрякаха. Мисис Арабъл слезе от камиона. Фърн и Ейвъри скочиха на земята. Мисис Зукерман дойде по пътеката от къщата. Всички се наредиха до оградата и с възхищение огледаха Уилбър и неговата красива, зелена дървена колибка. Никой не подозираше, че там вече се бяха настанили един плъх и един паяк.

— Това е прасето! — каза мистър Арабъл.

— Удивителен е! — възхити се Ларви.

— Много е сияен! — каза Фърн, спомняйки си деня, в който той се роди.

— Е, поне е чист — отбеляза мисис Зукерман. — Млечната суроватка със сигурност свърши работа.

Мистър Арабъл огледа внимателно Уилбър.

— Да, той е чудесно прасе — каза. — Не е за вярване, че беше изтърсакът измежду всичките новородени. — Ще имаш бая излишна шунка и бекон, Хоумър, когото му дойде времето да заколиш това прасе.

Уилбър чу тези думи и сърцето му спря.

— Мисля, че ще припадна! — прошепна той на старата овца, която гледаше.

— Наведи глава надолу! — каза му тихичко тя. — В главата ти трябва да влезе кръв!

Уилбър падна на колене с цялата си тежест. Очите му се затвориха.

— Вижте! — изпищя Фърн — Той припада!

— Хей, вижте ме! — кряскаше Ейвъри, катерейки се на четири крака към колибата на Уилбър. — Аз съм прасе! Аз съм прасе!

Кракът на Ейвъри докосна скрития под сламата Темпълтън.

„Лелеее, каква каша! — помисли си плъхът. — Какви странни същества са това момчетата. Защо позволих да ме убедят да се забъркам в това?“

Гъските видяха Ейвъри в дървената колиба и пак закрякаха.

— Ейвъри, слизай от там на секундата! — изкомандва майка му. — За какъв се мислиш?

— Аз съм прасе! — викаше Ейвъри и хвърляше сламата във въздуха. — Грух, грух, грух!

— Татко, камионът тръгна! — каза Фърн.

Камионът, както си беше без шофьор зад волана, бе започнал да се спуска надолу по хълма. Мистър Арабъл се хвърли в него и дръпна ръчната спирачка. Камионът спря. Гъските пак се разкрякаха. Шарлот се сви колкото е възможно повече, стана като точица, така че да не я забележи Ейвъри.

— Излизай веднага! — викна мисис Арабъл. Ейвъри изпълзя от дървената барачка и почна да криви лице и да се плези на Уилбър. Уилбър припадна.

— Прасето припадна! — каза мисис Зукерман. — Плиснете го с вода!

— Плиснете го с млечна суроватка — предложи Ейвъри.

Гъските отново закрякаха.

Ларви изтича за кофа вода. Фърн прекрачи оградата и коленичи до Уилбър.

— Това е слънчев удар. Жегата му е дошла в повече! — каза Зукерман.

— Може би е умрял — предположи Ейвъри.

— Веднага излизай от тая кочина! — викаше мисис Арабъл.

Ейвъри изпълни нареждането и се качи на камиона, за да наблюдава по-добре. Ларви се върна със студената вода и я плисна върху Уилбър.

— Хвърли малко и на мен! — каза Ейвъри. — И на мен ми е топло.

— О, хайде млъквай най-после! — викна Фърн. — Млък-вай! Очите й се премрежиха от сълзи.

Почувствал студената вода, Уилбър се съвзе. Той се изправи бавно на крака. Гъските крякаха и ликуваха.

— Стана — каза мистър Арабъл. — Мисля, че му няма нищо.

— Гладен съм — каза Ейвъри. — Искам карамелизирана ябълка.

— Уилбър вече е добре — каза Фърн. — Може да тръгваме. Искам да се кача на въртележката.

Мистър Зукерман, мистър Арабъл и Ларви хванаха прасето и го забутаха към дървената му барака. Уилбър започна да се бори. Колкото повече бутаха те, толкова по-силно се съпротивляваше той. Ейвъри слезе и се присъедини към мъжете. Уилбър риташе, грухтеше и се мяташе.

— Нищо му няма на това прасе — каза весело мистър Зукерман и натисна Уилбър с коляно. — Хайде всички сега, момчета! Бутайте!

С един последен напън те натикаха Уилбър в колибата. Гъските крякаха и ликуваха. Ларви закова няколко летви отзад, за да не може прасето да излезе. След това, събрали цялата си сила, мъжете вдигнаха колибата с прасето и я стовариха върху каросерията. Те не знаеха, че под сламата има плъх, а в една малка дупка в чамовата дъска се криеше сив паяк. Виждаха само прасето.

— Всички да се качват! — викна мистър Арабъл.

Той запали мотора. Дамите седнаха до него, а мистър Зукерман, Ларви, Фърн и Ейвъри се накачиха в каросерията. Камионът тръгна. Гъските ликуваха. Децата им отвърнаха, и така всички потеглиха към панаира.

Когато спряха на паркинга близо до панаира, вече се чуваше музика и се виждаше как виенското колело се върти високо в небето. Усетиха миризмата на прах от състезателната писта, по която тъкмо беше минала специална машина да напръска с вода. Правеха се хамбургери, балони се издигаха високо. Можеше да се чуе блеенето на овцете в кошарите им. Силен глас гръмна по високоговорителите: „Моля за внимание! Собственикът на «Понтиак», номер Н-2439, да премести колата си, паркирана до беседката с фойерверките!“.

— Може ли малко пари? — попита Фърн.

— Може ли и на мен? — попита Ейвъри.

— Ще спечеля кукла, като завъртя колелото и то спре точно на правилното число — каза Фърн.

— Аз пък ще управлявам реактивен самолет и ще го накарам да се блъсне в друг самолет.

— Може ли да си купя балон? — попита Фърн.

— Може ли замразен ванилов крем и чийзбургер и една малинова сода? — попита Ейвъри.

— Хайде, деца, млъкнете малко, докато разтоварим прасето — каза мисис Арабъл.

— Нека оставим децата да се забавляват сами — рече мистър Арабъл. — Панаирът идва веднъж в годината.

Мистър Арабъл даде на Фърн две монети от по двайсет и пет цента и две монети от по десет цента, а на Ейвъри — пет монети от по десет цента и четири по пет цента.

— И помнете, парите трябва да ви стигнат за целия ден! Не ги харчете в първите пет минути! И да сте тук, на камиона по обед, за да можем да обядваме заедно! И не яжте неща, от които да ви заболи стомах!

— И ако отидете на онези люлки, да се държите здраво, много здраво! Чувате ли ме? — добави мисис Арабъл.

— И да не се изгубите!

— И да не се изцапате!

— Да не седите дълго на слънце! — каза майка им.

— Оглеждайте се за джебчии! — предупреди ги баща им.

— И не пресичайте пистата за конни състезания! — викна мисис Зукерман.

Децата се хванаха за ръка и затичаха към въртележката, към прекрасната музика, към сергиите, където нямаше да има никакви родители, които да ги наставляват и командорят, където щяха да са щастливи и свободни и да правят каквото си искат. Мисис Арабъл ги гледаше как се отдалечават. После въздъхна и издуха носа си.

— Мислиш ли, че е редно? — запита тя.

— Все някога трябва да пораснат — каза мистър Арабъл. — Панаирът е добро място да се сложи началото, според мен.

Докато разтоварваха Уилбър и го изваждаха от колибата му, около него се събра тълпа зяпачи. Всички се заглеждаха в надписа „Славното прасе на Зукерман“. Уилбър на свой ред ги гледаше изпитателно и се опитваше да изглежда извънредно добре. Новият дом му харесваше. В тази кочинка имаше трева и заслон, който да го пази от слънцето.

Шарлот избра подходящ момент и, когато никой не гледаше, се измъкна пъргаво от къщурката и се покатери под навеса на покрива. Никой не я забеляза.

Темпълтън, който никак не искаше да се показва на дневна светлина, остана тих и спотаен под сламата в колибата. Мистър Зукерман сипа обезмаслено мляко в копанката на Уилбър и сложи чиста слама, след което той и мисис Зукерман отидоха да разгледат кравите, да видят чистокръвните породи коне и други забележителности. Мистър Зукерман искаше преди всичко да види тракторите, а мисис Зукерман — да погледне фризерите. Ларви се мотаеше сам, надявайки се да види приятели и да се позабавлява с тях.

Веднага, щом хората заминаха, Шарлот се обърна към Уилбър.

— Добре е, че не можеш да видиш това, което виждам аз — каза тя.

— Какво виждаш? — попита Уилбър.

— Има едно прасе в съседната кочина и то е огромно. Боя се, че е много по-голямо от теб.

— Може би е по-старо от мен и е имало повече време да расте — предположи Уилбър и сълзи изпълниха очите му.

— Ще се спусна малко и ще огледам по-добре — каза Шарлот. После се покатери по една греда, вмъкна се в съседната кочина, пусна една дълга нишка, увисна на нея и се озова точно пред зурлата на грамадното прасе.

— Как се казвате? — попита любезно тя.

— Нямам име — отвърна прасето, вторачено в Шарлот. — Наричат ме Чичо.

— Много добре, Чичо — отвърна Шарлот. — Кога си роден? Ти пролетно прасе ли си?

— Разбира се, че съм пролетно прасе! — каза Чичо. — Ти какво реши? Че съм пролетно пиле ли? Хо-хо-хо! Това беше добра шега, нали, Сестро?

— Умерено смешна шега, бих казала. Но съм чувала и по-смешни. Радвам се, че се запознахме. Сега трябва да тръгвам.

Тя бавно се изкачи обратно и се върна при Уилбър.

— Казва, че е пролетно прасе — докладва тя. И вероятно е. Едно обаче е сигурно. Има изключително неприятно излъчване. Прекалено фамилиарничи, ужасно е шумен и пуска тъпи шеги. Освен това — последното нещо, което може да се каже за него е, че е чист и приятен. Ти си далеч, далеч по-чист и приятен. Стана ми противен, а разговорът ми с него бе доста кратък. Въпреки това, ще е трудно да се преборим с това прасе, Уилбър, поради размера и теглото му. Но, ако ти ми помогнеш, може да успеем.

— Кога ще изплетеш мрежа? — попита Уилбър.

— Ако не съм много уморена, днес в късния следобед — каза Шарлот. — И най-малкото усилие ме уморява тези дни. Май нямам онази сила, която имах преди. Предполагам, че е от възрастта.

Уилбър погледна приятелката си. Тя изглеждаше доста подута и отпусната.

— Ужасно съжалявам да чуя, че се чувстваш зле, Шарлот — каза той. — Може би, ако опънеш паяжина и хванеш някоя и друга муха, ще се почувстваш по-добре.

— Може би — каза тя уморено. — Но имам усещането, че съм в края на дълъг ден.

И тя се закачи с главата надолу за тавана и се нагласи да подремне, оставяйки Уилбър много, много разтревожен.

Цяла сутрин хората минаваха край кочината на Уилбър. Десетки, стотици се спираха да се порадват на неговата копринено бяла кожа, къдравата му опашчица и милото му сияйно изражение. После отминаваха към следващата кочина, където лежеше грамадно прасе. Уилбър чу няколко души да казват доста добри неща за неговото тегло и размери. Чуваше тези думи и не можеше да се овладее и да спре да се тревожи.

„А на всичкото отгоре и Шарлот не се чувства добре… О, боже!“ — помисли той.

Цяла сутрин Темпълтън спа тихо под сламата. Денят стана ужасно горещ. По обяд семейство Зукерман и семейство Арабъл се върнаха при колибата. Няколко минути след това Фърн и Ейвъри също се появиха. Фърн носеше кукла маймунка и ядеше карамелизирани пуканки. Ейвъри имаше балон, вързан за ухото му и ядеше карамелизирана ябълка. Децата бяха мръсни и им беше много топло.

— Горещо е нали? — каза мисис Зукерман.

— Ужасно е горещо — отвърна мисис Арабъл, правейки си вятър с една рекламна брошура за фризери.

Един по един се качиха на каросерията и отвориха кутиите с обяда. Слънцето печеше без милост всичко наоколо. Никой не беше гладен.

— Кога ще дойдат съдиите да решат за Уилбър? — попита мисис Зукерман.

— Не и преди утре — отвърна мистър Зукерман.

Ларви се появи с едно индианско одеяло, което бе спечелил.

— Това ни трябваше! — каза Ейвъри.

— Точно така — каза Ларви и опъна одеялото над страните на каросерията. Получи се нещо като палатка. Децата седнаха на сянка и се почувстваха по-добре.

След това се наобядваха, излегнаха се и заспаха.

Когато дойде вечерта и сенките из панаира се издължиха, Темпълтън изпълзя от бараката и се огледа. Уилбър спеше в сламата. Шарлот плетеше мрежа. Острото обоняние на Темпълтън моментално засече из въздуха доста приятни миризми. Плъхът беше гладен и жаден. Реши да излезе на експедиция и тръгна без да се обади на никого.

— Донеси ми дума — викна след него Шарлот. — Тази нощ ще пиша за последен път.

Плъхът измърмори нещо под носа си и изчезна в тъмното. Не му харесваше да го третират като куриер.

Горещината от деня бе отстъпила пред прохладата на вечерта, което донесе облекчение за всички. Сега колелото бе осветено, въртеше се високо, високо в небето и изглеждаше два пъти по-голямо, отколкото през деня. Целият панаир бе в светлини и се чуваше оглушителен шум от игралните автомати, от музиката, под чиито звуци се въртеше детската въртележка с най-различни животни и каляски, а от бингото през микрофона се чуваше гласът, който обявява числата.

След дрямката децата се почувстваха освежени. Фърн видя приятеля си Хенри Фъзи и той я покани да се повозят на виенското колело. Дори купи билет за нея, така че това не й струваше нищо.

Когато мисис Арабъл случайно погледна нагоре към звездното небе и видя дъщеря си, седнала до Хенри Фъзи, летяща все по-нагоре и по-нагоре във въздуха, изглеждаща така щастлива, тя само поклати глава.

— Леле майко! — каза тя. — Хенри Фъзи! Кой би помислил!

Темпълтън се опитваше да остане встрани и никой да не го забележи. Във високата трева зад краварника той намери нагънат вестник. В него имаше остатъци от нечий обяд — сандвич с шунка, швейцарско сирене, парче твърдо сварено яйце и една огризка от червива ябълка. Плъхът пропълзя и изяде всичко. След това скъса една дума от вестника, сви я на руло и отпраши към кочината на Уилбър.

Шарлот почти беше свършила с паяжината, когато той се върна с изрезката от вестника. Тя бе оставила празно място в средата. По това време наоколо нямаше никакви хора, така че паякът, плъхът и прасето бяха съвсем сами.

— Надявам се да си донесъл подходяща дума — каза Шарлот. — Това е последната дума, която ще напиша в живота си.

— Ето — каза Темпълтън и развя вестника.

— Какво пише? — попита Шарлот. — Ще се наложи да ми я прочетеш.

— Пише „СКРОМЕН“ — отвърна плъхът.

— Скромен? — зачуди се Шарлот. — Скромен има две значения. Означава обратното на горделив и означава кротък, смирен. Това си е точно Уилбър. Той не е горделив и винаги е кротък.

— Е, надявам се да си доволна — изсмя се презрително плъхът. — Не възнамерявам да прекарам цялото си време в носене на разни неща. Дойдох на тоя панаир да се забавлявам, а не да разнасям вестници.

— Много ми помогна — каза Шарлот. — Бягай да разгледаш панаира.

Плъхът се изхили:

— Ще си изкарам прекрасна нощ. Старата овца беше права. Този панаир е рай за плъховете! Леле, какво ядене ще падне! И какво пиене! И навсякъде места за криене и улов. Чао, чао, скромни ми Уилбър! Сбогом и на теб, Шарлот, стара интригантко! Това ще е паметна нощ. Нощ, която никой плъх не бива да забравя.

И той изчезна между сенките.

Шарлот се върна към работата си. Вече беше доста тъмно. Някъде далеч гърмяха фойерверки — ракети, пръскащи се на милиони звездни топки в небето. Когато семейство Арабъл и семейство Зукерман се върнаха, тя бе завършила паяжината си. В средата й бе спретнато извезано „СКРОМНО ПРАСЕ“. В тъмното никой не забеляза. Всички бяха прекалено уморени и щастливи.

Фърн и Ейвъри се покатериха в камиона и легнаха, като придърпаха индианското одеяло да се завият. Ларви сложи свежа слама за Уилбър, а мистър Арабъл го потупа лекичко.

— Ние тръгваме към къщи — каза той. — Ще се видим утре сутринта.

Възрастните също се качиха в камиона и Уилбър чу как моторът запали и камионът бавно се отдалечи. Щеше да се чувства самотен и да му бъде тъжно за дома, ако Шарлот не бе дошла с него. Никога не се чувстваше самотен, когато тя бе наблизо. Някъде далеч все още се чуваше музиката от детската въртележка.

Почти унесен в сън, той помоли Шарлот:

— Изпей ми пак онзи песничка за тъмното и за оборската тор!

— Не тази вечер — каза тя с повехнал глас. — Твърде съм уморена.

Гласът й май не идваше откъм паяжината.

— Къде си? — попита Уилбър. — Не те виждам. На паяжината ли си?

— Тук, зад теб съм — отвърна тя. — Горе, в задния ъгъл.

— Защо не си на паяжината? — попита Уилбър. — Та ти почти никога не я напускаш.

— Тази вечер съм я напуснала — каза тя.

Уилбър затвори очи.

— Шарлот — каза той след малко, — мислиш ли наистина, че Зукерман ще ми позволи да живея и няма да ме убие когато дойде студеното време. Вярваш ли наистина?

— Разбира се — отвърна му Шарлот. — Ти си известно прасе, а освен това си и добро прасе. Утре може би ще спечелиш награда. Целият свят ще чуе за теб. Зукерман ще е горд и щастлив, че има такова прасе. Няма нищо, нищичко от което да се страхуваш и за което да се притесняваш. А сега заспивай!

Известно време не се чу никакъв звук. После Уилбър попита:

— Какво правиш там горе, Шарлот?

— О, правя си нещо — отвърна му тя. — Правя си нещо, както винаги.

— Нещо за мен ли?

— Не, този път е нещо за мен.

— Моля те, кажи ми какво е — помоли я Уилбър.

— Ще ти кажа на сутринта. Когато първата светлина пробие тъмното небе, когато врабчетата се разбудят и кравите задрънкат с веригите си, когато петелът изкукурига и звездите избледнеят, когато първите коли тихичко замъркат по шосето, погледни нагоре и ще ти покажа нещо. Ще ти покажа моя шедьовър.

Още преди да довърши последното изречение, Уилбър бе заспал. Тя разбра по начина, по който дишаше, че сънят му е спокоен и дълбок, тъй както дълбоко бе потънал в сламата.

Далеч, на километри от тях, в къщата на Арабъл, хората бяха насядали около кухненската маса, ядяха компот от праскови и говореха за събитията от деня. Горе Ейвъри бе вече в леглото и спеше. Мисис Арабъл завиваше Фърн.

— Прекара ли добре днес на панаира? — попита тя и целуна момичето си.

Фърн поклати утвърдително глава:

— Беше най-хубавият ден, който някога и някъде съм имала през целия си живот.

— Това е прекрасно! — каза майка й.

На следващата сутрин, когато първата светлина проби небето, когато врабчетата се разбудиха и кравите задрънкаха с веригите си, когато петелът изкукурига и звездите избледняха, когато първите коли тихичко замъркаха по шосето, Уилбър се събуди и се огледа за Шарлот. Видя я горе, в задния ъгъл на тавана на кочината си. Беше много тиха. Осемте й крака бяха силно раздалечени. Изглеждаше, като че през нощта се е смалила. До нея, закачено на тавана, Уилбър забеляза странно нещо. Беше като пашкул. Имаше цвят на праскова и изглеждаше като направено от захарен памук.

— Будна ли си, Шарлот? — каза нежно той.

— Да — дойде отговорът.

— Какво е това мъничко красиво нещо до теб? Ти ли го направи?

— Да, аз — отвърна Шарлот с немощен глас.

— Нещо за игра ли е?

— За игра ли? Не бих казала, че е точно за игра. Това е моето сакче с яйца. Моят магнум опус.

— Аз не зная какво е „магнум опус“ — каза Уилбър.

— На латински е — обясни Шарлот. — Означава „велико дело“, „шедьовър“. Това сакче е моето велико дело, най-прекрасното нещо, което някога съм правила.

— Какво има вътре? — попита Уилбър. Яйца ли?

— Цели петстотин и четиринайсет — отвърна тя.

— Петстотин и четиринайсет? Шегуваш се!

— Не, не се шегувам. Броих ги. Започнах да броя в началото и реших да ги преброя до края, за да не мисля за друго.

— Това е един съвършено красив сак — каза Уилбър.

Чувстваше се толкова щастлив, все едно сам той го бе направил.

— Да, хубав е — каза Шарлот, потупвайки нежно сакчето с предните си два крака. — Освен това, мога да гарантирам, че е доста здрав. Направен е от най-здравия материал, който имам. Също така е защитен от влага и вода. Яйцата вътре ще са сухи и на топло.

— Шарлот — каза замечтано Уилбър, — ти наистина ли ще имаш петстотин и четиринайсет дечица?

— Ако нищо лошо не се случи, да — отговори тя. — Разбра се, те няма да се покажат до следващата пролет.

Уилбър забеляза, че гласът на Шарлот звучи тъжно.

— Защо си така отчаяна? Мисля, че сега трябва да си безкрайно щастлива.

— О, не ми обръщай внимание — каза Шарлот. — Като че ли нямам вече толкова много сила. Предполагам, че ми е тъжно, защото няма никога да мога да видя децата си.

— Какво искаш да кажеш? Как така няма да можеш да видиш децата си? Разбира се, че ще ги видиш. Ние всички ще ги видим. Ще бъде чудесно следващата пролет във фермата с петстотин и четиринайсет бебета паячета, щъкащи навсякъде. И гъските ще имат още гъсета и овцете ще си имат пак агънца.

— Може би — каза Шарлот тихичко. — Все пак имам чувството, че няма да мога да видя резултата на моите усилия. Не съм никак добре. Мисля, че вехна.

Уилбър не можеше да си обясни как някой може да вехне и наистина никак не искаше да притеснява Шарлот и да пита какво значи това, но бе толкова разтревожен, че не се стърпя. Трябваше да попита.

— Какво значи „вехна“?

— Това значи, че ставам по-бавна, усещам възрастта си. Не съм вече млада, Уилбър. Но не искам да се тревожиш за мен. Днес е голям ден за теб. Погледни паяжината — не е ли прекрасна с росата по нея?

Никога преди паяжината на Шарлот не бе изглеждала по-красива. Всяка нишка бе украсена с десетки малки капчици утринна роса. Светлината от изток падаше точно по средата й. Беше семпла и изчистена — съвършено проектирана и конструирана. След час-два върволици от хора щяха да минат покрай нея, да й се възхищават и да четат надписа, щяха да гледат Уилбър и да се дивят на чудото.

Докато прасето гледаше паяжината, се появиха чифт мустаци и остра муцуна. Темпълтън бавно мина през кочината и се хвърли тромаво в ъгъла.

— Върнах се — каза той с прегракнал глас. — Каква нощ само!

Плъхът беше станал двойно по-голям. Коремът му се бе издул до размерите на буркан за сладко.

— Каква нощ! — повтори Темпълтън. — Какъв гуляй, какво пиршество! Какво тъпкане падна само! Трябва да съм изял остатъците поне от трийсет обяда. Никога, ама никога не бях виждал такова изхвърляне на храна и всичко добре узряло с времето и добре овкусено с нужните подправки, които се получават под горещото слънце. О, приятели мои, това беше върхът!

— Трябва да се засрамиш! — каза отвратена Шарлот. — Полага ти се да получиш някоя сериозна диария.

— Не бери грижа за стомаха ми — изсъска й Темпълтън. — Той може да понесе и да смели всичко. Обаче имам лоши новини. Минах край прасето до нас. Оня, дето се казва Чичо. Видях син знак на кочината му. Това показва, че е спечелил първа награда. Мисля, че са те победили, Уилбър. Можеш вече да си отдъхнеш. Никой няма да сложи медал на твоя врат. Освен това, не бих се учудил, ако Зукерман промени намеренията си спрямо теб. Само чакай да му престърже на стомаха за малко прясна шунка и хрупкав бекон! Ще ти тегли ножа, момчето ми.

— Млъкни, Темпълтън — каза Шарлот. — Прекалено си натъпкан и ояден, за да осъзнаваш какви ги говориш. Уилбър, не му обръщай внимание.

Уилбър реши да не мисли за това, което плъхът бе казал и смени темата на разговора.

— Темпълтън — каза той, — ако не беше толкова преял и препил, щеше да забележиш, че Шарлот е направила сакче за яйцата си. Ще става мама. За твоя информация, вътре има петстотин и четиринайсет яйца.

— Вярно ли? — попита плъхът и прикова подозрително очи в сакчето.

— Вярно е — въздъхна Шарлот.

— Поздравления! — измънка неловко плъхът. — Значи това все пак е била наистина забележителна нощ!

И той придърпа малко слама, затвори очи и заспа като пън. Уилбър и Шарлот бяха доволни да се отърват от него поне за малко.

В девет часа камионът на мистър Арабъл се закатери към панаира и спря пред кочината на Уилбър. Всички слязоха.

— Гледайте! — викна Фърн. — Гледайте! Паяжината на Шарлот! Вижте какво пише!

И деца, и възрастни се взряха в новия знак.

— „СКРОМНО ПРАСЕ!“ Е, не е ли точно това думата за Уилбър!

Всички бяха във възторг, че чудото на паяжината се бе случило пак. Уилбър гледаше с любов лицата на хората. Той изглеждаше много скромен и много благодарен. Фърн намигна на Шарлот. Ларви скоро се зае за работа. Той изсипа кофа топла храна в копанята на Уилбър и, докато прасето ядеше, му почеса нежно гърба с пръчица.

— Хей, чакайте малко! — викна Ейвъри. — Вижте това! Той посочи синята табелка, поставена на кочината на Чичо. — Това прасе вече е спечелило първа награда!

Семейство Зукерман и семейство Арабъл се вторачиха в синята табела. Госпожа Зукерман се разплака. Никой не отронваше дума. Всички бяха вперили поглед в синята табела. Погледнаха Чичо, после пак табелата. Ларви извади носна кърпа и издуха носа си. Всъщност той се изсекна така силно, че го чуха чак конярите в конюшнята.

— Може ли да ми дадете малко пари. Искам да ида към сергиите — попита Фърн.

— Стой тук сега! — каза майка й.

Очите на Фърн се насълзиха.

— За какво ревете всички! Я да се захващаме за работа! Едит, дай суроватката! — рече мистър Зукерман.

Мисис Зукерман избърса очи с кърпичката си и отиде до камиона. Като се върна, носеше буркан с един галон млечна суроватка.

— Време е за баня! — каза бодро Зукерман.

И тримата — мистър и мисис Зукерман и Ейвъри, се покатериха в кочината на Уилбър. Ейвъри бавно изсипа суроватката на главата на Уилбър и тя потече покрай ушите и бузите му. Мисис Зукерман я втриваше в кожата и косъмчетата му. Минувачите се спираха да гледат. Скоро се събра доста народ. Уилбър ставаше все по-бял и гладък. Утринните слънчеви лъчи прозираха през розовите му уши.

— Не е толкова голям като този до него, но е много по-чист и това определено ми харесва — каза един от зрителите.

— И на мен — добави друг.

— А е и скромен — каза една жена, която беше прочела написаното в мрежата.

Всички, които идваха да видят Уилбър, казваха по някоя хубава дума за него и се възхищаваха на паяжината. И разбира се, никой не забеляза Шарлот.

Изведнъж от високоговорителя се разнесе силен глас:

Внимание, моля! Нека мистър Хоумър Зукерман да доведе славното си прасе при съдиите до трибуната. След двайсет минути ще бъде връчена специална награда. Каним всички да присъстват. Приберете прасето в колибата му, мистър Зукерман, и бързо го докарайте при съдиите.

В следващите няколко секунди семейство Зукерман и семейство Арабъл не помръднаха, не можеха и да проговорят. Тогава Ейвъри хвана цяла шепа слама, хвърли я високо във въздуха и извика ликуващо. Сламата се посипа като конфети в косата на Фърн. Мистър Зукерман прегърна мисис Зукерман, мистър Арабъл целуна мисис Арабъл. Ейвъри целуна Уилбър. Ларви се ръкува с всички. Фърн гушна майка си, Ейвъри прегърна Фърн, а мисис Арабъл прегърна мисис Зукерман.

Там горе, в ъгъла, Шарлот се сви невидима за никого, а предните й крака обвиха в последна прегръдка малкото сакче с яйца. Сърцето й не биеше така силно, както преди. Чувстваше се слаба, уморена и стара, но най-накрая беше уверена, че е спасила живота на Уилбър и усети прилив на спокойствие и щастие.

— Нямаме време за губене! — викна мистър Зукерман. — Ларви, помогни ми с колибата на Уилбър!

— Може ли да ми дадете малко пари? — попита Фърн.

— Чакай! Не виждаш ли, че всички са заети? — каза мисис Арабъл.

— Сложи този празен буркан от масло в камиона! — изкомандва мистър Арабъл.

Ейвъри грабна буркана и затича към камиона.

— Косата ми добре ли изглежда? — попита мисис Зукерман.

— Добре е — каза ядно мистър Зукерман, докато той и Ларви сваляха колибата на Уилбър.

— Та ти дори не погледна към нея! — продължи мисис Зукерман.

— Добре си, Едит — каза й мисис Арабъл. — Само се успокой.

Темпълтън, заспал дълбоко в сламата, чу патърдията и се събуди. Той не знаеше какво се случва, но когато видя мъжете да бутат прасето в колибата, реши да иде с него. Изчака търпеливо и, когато никой не гледаше, бързо пропълзя в колибката и се мушна под сламата.

— Наред ли е всичко момчета? — викна мистър Зукерман. — Да тръгваме!

И всички заедно — мистър Зукерман, мистър Арабъл, Ларви и Ейвъри грабнаха колибата, опряха я на ръба на оградата на кочината и оттам я натовариха на камиона. Фърн също се качи и се покатери на покрива на бараката. Тя все още имаше слама в косата и изглеждаше така хубава и развълнувана. Мистър Арабъл запали мотора, всички се качиха и камионът бавно тръгна към съдиите на главната трибуна.

Когато минаваха покрай виенското колело, на Фърн й се прииска да е на него, на най-високата му точка и Хенри Фъзи да е до нея.

Внимание! Извънредно съобщение! — гръмна високоговорителят. — Организаторите на панаира с огромно удоволствие ви представят мистър Хоумър Л. Зукерман и неговото славно прасе. Камионът, който превозва това изключително животно се приближава в този момент към трибуната. Учтиво ви умоляваме да направите път, за да може камионът да премине. След няколко минути прасето ще бъде разтоварено в ринга пред трибуната на журито и ще му бъде връчена специална награда. Моля, публиката да се разпръсне и да даде път на камиона. Благодарим ви!

Като чу съобщението, Уилбър се разтрепери. Беше щастлив, но и силно замаян. Камионът се движеше много бавно. Хората го бяха обградили и мистър Арабъл трябваше да кара много внимателно, за да не прегази някого. Най-сетне успя да стигне до трибуната на съдиите. Ейвъри скочи и спусна задния капак.

— Ужасно съм притеснен — прошепна мистър Зукерман. — Стотици хора ни гледат.

— Я по-ведро! — отвърна мисис Арабъл. — Толкова е забавно.

— Разтоварете прасето, моля! — нареждаше високоговорителят.

— Сега всички заедно, момчета! — каза мистър Зукерман.

Няколко мъже от публиката се приближиха да им помогнат да вдигнат колибата. Ейвъри бе най-активният помагач от всички.

— Прибери си ризата в панталоните и си вдигни гащите, че ти се е разпасал коланът! — викна мисис Зукерман към мъжа си.

— Не виждаш ли, че имам работа? — отвърна й ядосано мистър Зукерман.

— Вижте! — викна Фърн. — Ето го и Хенри!

— Не викай, Фърн! — каза майка й. — И не сочи с пръст!

— Може ли малко пари! — замоли Фърн. — Хенри ме покани да се возим на колелото още веднъж, но не мисля, че са му останали пари. Снощи май му свършиха.

Мисис Арабъл отвори чантата си:

— Ето. Това са четирийсет цента. Внимавай да не се загубиш! И бъди на обичайното място за среща — пред кочината на Уилбър, много скоро.

Фърн се втурна, промушвайки се като пате из тълпата, докато търсеше Хенри.

„В момента прасето на Зукерман излиза от бараката — бумтяха високоговорителите. — Следва важно съобщение.“

Темпълтън се сви в ъгъла под сламата.

— Какви са тези глупости! — мърмореше плъхът. — Много шум за нищо!

На тавана в кочината, Шарлот си почиваше, тиха и самотна. Двата й предни крака бяха обвили сакчето с яйца. Тя чуваше всичко, което се съобщаваше по високоговорителя. Думите й даваха кураж. Това бе часът на нейния триумф.

Докато изкарваха Уилбър от колибата му, публиката ръкопляскаше и ликуваше с радостни възгласи. Мистър Зукерман свали шапка и се поклони. Ларви извади кърпичка от задния си джоб и подсуши врата си от потта. Ейвъри коленичи до Уилбър и започна да го гали. Мисис Зукерман и мисис Арабъл стояха изправени в каросерията.

„Дами и господа!“ — прозвуча гласът през високоговорителя. — „Връчваме наградата на изключителното прасе на мистър Зукерман. Славата на това прасе достигна най-отдалечените краища на света, привличайки в нашия велик щат много и ценни за нас туристи. Мнозина от нас никога няма да забравят онзи неповторим ден в началото на лятото, когато мистериозно се появиха думите, вписани в паяжината във фермата на мистър Зукерман, и, които накараха всички ни да обърнем внимание на факта, че това прасе е съвсем необикновено. Това чудо така и не намери своето обяснение, макар че много учени посетиха фермата и задълбочено изследваха и наблюдаваха този феномен. Според последните анализи, ние стигнахме до заключението, че в случая имаме работа със свръхестествени сили и всички ние трябва да сме горди и благодарни. Според думите в паяжината, дами и господа, «ТОВА Е ПРАСЕТО!».“

Уилбър се изчерви. Той стоеше напълно неподвижно и се опитваше да изглежда по най-добрия възможен начин.

„Това великолепно животно — продължи говорителят — е наистина удивително. Погледнете го, дами и господа! Забележете гладката му бяла кожа без нито едно петънце, здравия розов блясък на ушите и зурлата му.“

— Това е от суроватката — прошепна мисис Арабъл на мисис Зукерман.

„Забележете как сияе това животно! И сега си спомнете деня, в който се появиха думите «Сияйно прасе!» в паяжината. Как се появи този мистериозен надпис? Не, не е от паяка — в това можем да сме сигурни. Паяците са много умни и могат ловко да плетат паяжините си, но те не могат да пишат.“

— Аха, не могат ли? Дали не могат? — промърмори Шарлот на себе си.

„Дами и господа, не бих желал да отнемам повече от вашето ценно време. От името на управата на панаира, имам честта да наградя със специална награда от двайсет и пет долара мистър Зукерман и, заедно с това, да връча ръчно изработен, специално гравиран бронзов медал в знак на нашата благодарност за приноса на това прасе, на това сияйно, удивително, скромно прасе за привличането на толкова много туристи на нашия панаир.“

По време на цялата тая хвалебствена реч, Уилбър се чувстваше все по-замаян. Когато чу, че тълпата започва пак да вика възторжено и да ръкопляска, изведнъж му прилоша. Краката му се огънаха, умът му се изпразни, причерня му пред очите и той падна на земята в безсъзнание.

„Какво става? — попита гласът от високоговорителя. — Какво става, Зукерман? Какво му е на прасето ти?“

Ейвъри бе коленичил до главата на Уилбър и го галеше. Мистър Зукерман правеше някакви танцови стъпки около него и му вееше с шапката си като с ветрило.

— Добре е — викна Зукерман. — Така става понякога. Той е толкова скромен, че не може да понесе тези хвалебствия.

— Е, да, ама не можем да дадем награда на мъртво прасе — каза говорителят. — Такова нещо не е правено никога.

— Той не е умрял — викна Зукерман. — Просто припадна. Лесно се смущава. Бягай за вода, Ларви!

Ларви скочи от ринга и хукна за вода.

Темпълтън показа лекичко главата си над сламата. Той забеляза, че краят на опашката на Уилбър е съвсем близо до него. Темпълтън се изкиска и си каза: „Е, това вече ще го направя с удоволствие!“. И, смеейки се, взе опашката на прасето в устата си и я захапа с цялата сила на острите си зъби. Болката вдигна Уилбър на крака на секундата.

— Ох! — изпищя той.

— Ураааа! — ликуваше тълпата. — Стана, прасето стана! Страшна работа си, Зукерман! Това се казва прасе!

Всички бяха щастливи. Най-доволен бе мистър Зукерман. Той си отдъхна с облекчение. Никой не бе забелязал Темпълтън. Плъхът бе свършил отлично работата си.

Един от съдиите се качи на подиума с наградите в ръка. Той връчи на мистър Зукерман две банкноти по десет долара и една от пет. След това завърза медал около врата на Уилбър и, докато той се изчервяваше, двамата мъже си стиснаха ръце. Ейвъри също протегна ръка и съдията се ръкува и с него. Публиката ликуваше възторжено, а един фотограф направи снимка на Уилбър.

Чувство на безмерно щастие заля Зукерманови и Арабълови. Това бе най-великият момент от живота на мистър Зукерман. Беше такова удоволствие да получиш награда пред толкова много хора!

Докато бутаха Уилбър обратно в колибата му, Ларви тичаше с кофа вода из навалицата. Очите му изглеждаха безумни. Без грам колебание той метна водата върху Уилбър, но в бързината не уцели и тя се плисна върху мистър Зукерман и Ейвъри и ги измокри до кости.

— За бога, Ларви! — разбуча се мистър Зукерман, който стана вир-вода. — Какво ти става? Луд ли си? Не виждаш ли, че прасето е добре?

— Ти искаше вода — каза смирено Ларви.

— Да, ама не исках баня — отвърна мистър Зукерман.

Тълпата избухна в смях и мистър Зукерман в крайна сметка трябваше да се засмее с нея. И, разбира се, Ейвъри нямаше как да устои на гъдела да се изперчи колко е мокър и на мига влезе в роля, преструвайки се, че взема душ — подскачаше наляво-надясно, триеше подмишниците си с въображаем сапун и правеше маймунджилъци. Накрая се изсуши с въображаема кърпа.

— Спри, Ейвъри! — викна майка му. — Стига си се перчил!

Но това се хареса на публиката. Ейвъри не чуваше нищо друго, освен аплодисментите. Хареса му да бъде клоун в средата на ринга, до голямата трибуна и всички да го гледат. Когато видя, че на дъното на кофата бе останала малко вода, той я вдигна, изсипа остатъка върху себе си и пак подхвана с маймунджилъците. Децата в публиката пищяха от възторг.

Най-после всичко се успокои. Натовариха Уилбър в камиона. Ейвъри бе измъкнат от ринга и сложен на седалката да съхне. Камионът, каран от мистър Арабъл, запълзя обратно към кочината на Уилбър. Панталоните на Ейвъри оставиха мокро петно върху седалката.

Шарлот и Уилбър останаха сами. Семействата бяха отишли да търсят Фърн. Темпълтън спеше. Уилбър лежеше и почиваше от вълнението и напрежението от церемонията. Медалът все още висеше на врата му и той го поглеждаше с крайчеца на окото си.

— Шарлот — каза той след малко, — защо си така тиха?

— Обичам да си седя неподвижно — каза тя. — Винаги съм била доста тиха.

— Да, но днес си особено тиха. Добре ли се чувстваш?

— Малко уморена, може би, но усещам спокойствие и мир. Твоят успех на ринга тази сутрин бе донякъде и мой. Бъдещето ти е осигурено. Ще живееш спокойно и в безопасност, Уилбър. Вече нищо не може да ти навреди. Есените дни ще се скъсят и ще стават все по-хладни. Листата на дърветата ще се поклащат все повече и повече, докато се освободят, литнат и паднат на земята. Ще дойде Коледа, а с нея и зимните снегове. Ще живееш, за да видиш красотата на заледената земя. За Зукерман ти означаваш много и сега той в никакъв случай не би ти причинил зло. Зимата ще мине, дните ще станат по-дълги, в езерцето до пасбището ледът ще се разтопи. Пойните птички ще се върнат и ще пеят, жабите ще се събудят, топлият ветрец ще духне пак. Всички тези аромати и гледки Уилбър ще са за теб — да им се насладиш, да се радваш на този прекрасен свят, на тези окъпани в злато дни.

Шарлот млъкна. Сълза се отрони от окото на Уилбър:

— О, Шарлот! — каза той. — Какъв съм бил глупак да си мисля, че си жестока и кръвожадна, когато те срещнах за първи път!

После се посъвзе от емоционалния си изблик и продължи.

— Защо направи всичко това за мен, Шарлот? — попита той. — Аз не го заслужавам. Аз никога не съм успявал да направя нещо за теб.

— Ти си мой приятел — отвърна Шарлот. — Това само по себе си е нещо велико. Аз плетях моите паяжини за теб, защото те харесвам. В крайна сметка, какво е животът? Раждаме се, поживяваме, после умираме. Животът на един паяк няма как да не е малко неприятен с цялото това преследване на плячка и ядене на мухи. Помагайки на теб, се опитах да направя живота си поне мъничко по-достоен. Господ знае, че всеки един живот може да бъде променен към добро, дори и съвсем мъничко.

— Мен… не ме бива много по речите. Нямам дарба да редя думите като теб, но ти ме спаси, Шарлот, и аз с радост бих дал живота си за теб. Наистина бих.

— Сигурна съм, че е така. И съм ти благодарна за благородните чувства.

— Шарлот — каза Уилбър, — днес всички си отиваме у дома. Панаирът свърши. Нали ще е прекрасно да сме си пак у дома, във фермата, при овцете и гъските. Не се ли радваш, че си отиваме?

Шарлот не отговори веднага. След това прошепна с толкова тих глас, че Уилбър едва чуваше думите й.

— Аз няма да се върна във фермата — каза тя.

Уилбър подскочи на крака.

— Как така няма да се върнеш? — викна той. — Шарлот, какви ги говориш?

— Животът ми свършва, Уилбър. След ден-два ще умра. Нямам сила дори да се покатеря в колибата ти. Съмнявам се, че имам достатъчно коприна в жлезите си да се спусна до земята.

Като чу това, Уилбър се свлече на земята, смазан от болка. Мощни стонове разтърсиха тялото му. Той се хвърляше и мяташе отчаяно и безутешно.

— Шарлот, Шарлот! Моя вярна приятелко!

— Хайде сега, нека не правим сцени — каза паякът. — Млъкни, и спри да се мяташ.

— Но аз не мога да го понеса! — викаше Уилбър. — Няма да те оставя тук сама да умреш. Ако ти ще оставаш, ще остана и аз.

— Не ставай смешен! — каза Шарлот. — Не можеш да останеш тук. Зукерман и Ларви, и Джон Арабъл, и всички други ще са тук след минути, ще те напъхат в колибата и ще те откарат. Освен това няма никаква логика да оставаш. Няма да има кой да те храни. Това място скоро ще е празно и напълно изоставено от всички.

Уилбър бе в паника. Той се мяташе между стените на кочината. Изведнъж му хрумна нещо. Сети се за петстотин и четиринайсетте яйца, които щяха да се излюпят напролет. Ако Шарлот не можеше да се върне във фермата, той можеше да вземе поне децата й!

Уилбър хукна към входа на кочината си, опря се на предните си два крака и се заоглежда. Видя в далечината Арабълови и Зукерманови да се приближават. Знаеше, че трябва да действа много бързо.

— Къде е Темпълтън? — каза строго той.

— Спи под сламата в ъгъла — каза Шарлот.

Уилбър се засили, мушна зурлата си под плъха и го метна във въздуха.

— Темпълтън! Слушай какво ще ти кажа!

Плъхът, стреснат в сладкия си сън изглеждаше хем сънлив, хем ядосан.

— Що за идиотщини са това? — изръмжа той. — Не може ли един плъх да си затвори за секунда окото да дремне, без да бъде грубо хвърлян из въздуха?

— Слушай ме! — викна Уилбър. — Шарлот е много болна. Остава й много малко живот. Не може да се върне с нас във фермата. Ето защо е абсолютно задължително да взема сакчето с яйцата с мен. Не мога да се покатеря, не мога и да го стигна. Ти си единственият, който може да го вземе. Нямаме нито секунда за губене. Хората идват — всеки момент ще са тук.

Плъхът се прозя, изправи мустаци и чак тогава погледна сакчето.

— Така значи! Пак добрият стар Темпълтън да спасява положението, нали? Темпълтън, направи това, Темпълтън, направи онова. Бягай до бунището за изрезки от списания, Темпълтън, дай ми въже на заем, че искам да правя паяжина…

— О, я побързай! — каза Уилбър. — Бързо, Темпълтън!

— И сега „Бързо, Темпълтън!“ — каза плъхът. — И какво получавам аз за всички тези услуги? Много ми се ще да узная. Никога нито една любезна дума за стария Темпълтън — само обиди и тъпи подигравки. Никога нито една мила дума не се намери за мен!

— Темпълтън! — викна Уилбър вече напълно отчаян. — Ако не побързаш и не спреш да говориш, и не се задействаш на секундата, аз съм загубен, сърцето ми ще бъде разбито и ще умра. Моля те, качи се!

— Щял да умре от разбито сърце — подигра се Темпълтън. — Колко сърцераздирателно! Боже, боже! Забелязал съм, че винаги опираш до мен, когато си загазил. Но никога досега не съм чул някой да умре от разбито сърце заради мен! О, не! Кой го е грижа за Темпълтън?

— Ставай! — кресна Уилбър. — Стига си се държал като разглезено дете.

Темпълтън се изкикоти и продължи да си лежи напълно неподвижно.

— Кой правеше пътешествия до бунището? Кой спаси живота на Шарлот като подплаши оня Арабъл с разваленото яйце? Дали не беше Темпълтън? Ами да, май беше Темпълтън! Кой ти захапа опашката тая сутрин като припадна пред всички и кой те вдигна на крака? Старият Темпълтън. Някога да ти е хрумвало, че на мен може да ми е писнало да изпълнявам заповеди и да бягам по някакви задачи и да правя всякакви услуги? За какъв ме имаш? Плъх за всичко?

Уилбър губеше всякаква надежда. Хората идваха, а плъхът проваляше всичко. Внезапно обаче се сети за любовта на Темпълтън към храната.

— Темпълтън — каза той. — Ще ти направя сериозно предложение. Кълна се най-тържествено, че ако свалиш сакчето с яйцата на Шарлот, от този момент нататък, когато Ларви ми носи храната, ще ти разрешавам да се храниш пръв, ще ти позволявам да правиш своя избор измежду всичко в копанята ми и няма да докосвам нищо, преди ти да си се наял.

Плъхът се изправи.

— Това го казваш сериозно, надявам се.

— Обещавам и се кълна.

— Добре. Сделка! — каза плъхът.

Той тръгна към стената и започна да се катери. Стомахът му все още беше подут от снощното преяждане. Като пъшкаше и негодуваше, той се изкачи до тавана. Плъзна се много внимателно до сакчето. Шарлот се дръпна леко встрани. Тя умираше, но все още имаше сили да се движи, макар и много бавно. После Темпълтън оголи дългите си грозни зъби и започна да къса нишките, които крепяха сака за тавана. Уилбър гледаше отдолу.

— Бъди изключително внимателен. Не искам нито едно яйце да бъде повредено.

— Тфа нешо епи ф уфтата ми — оплака се плъхът. — По-зе е и от карамелизиран бонбон.

Но продължи да работи. Успя да отлепи сакчето от стената, свали го на земята и го остави пред Уилбър.

Той въздъхна с огромно облекчение.

— Благодаря ти, Темпълтън. Никога няма да забравя това.

— Нито пък аз — каза плъхът, чистейки зъбите си. — Все едно съм изял цяла макара конци. Е, да тръгваме към дома!

Темпълтън пропълзя до колибата и се покри със слама. Успя да се скрие съвсем навреме, защото точно тогава Ларви, Джон Арабъл и мистър Зукерман дойдоха, следвани от мисис Арабъл, мисис Зукерман, Ейвъри и Фърн. Уилбър вече бе решил как да пренесе сакчето. Имаше само един възможен начин. Той бавно и внимателно сложи малкото вързопче на върха на езика си. Добре помнеше какво му бе казала Шарлот — „Този сак е здрав и устойчив на влага“. Имаше странно усещане в устата и това го караше да се лигави повечко, а и не можеше да каже нито дума. Но веднага, щом го набутаха в колибата, той погледна нагоре към Шарлот и й намигна. Тя знаеше, че той и казва „Сбогом“, по единствения начин, по който можеше. Знаеше също, че децата й са на сигурно място, спасени.

— Сбогом! — прошепна тя.

После събра цялата си останала сила и помаха с едно от крачетата си към него.

Шарлот никога повече не помръдна. На следващия ден, когато разглобяваха виенското колело и товареха състезателните коне в големите ванове и когато всички, които бяха забавлявали публиката по време на панаира събираха вещите си от сергиите и отпрашваха с караваните си, Шарлот умря. Скоро там, където до вчера беше панаир, стана безлюдно и самотно. Беседките и постройките бяха празни и изглеждаха запуснати. Навсякъде се въргаляха празни бутилки и боклук. Никой от стотиците хора, които дойдоха на този панаир не знаеше, че един сив паяк бе изиграл най-важната от всички роли. Шарлот умря съвсем сама.

И така, Уилбър се върна във фермата при любимата си кравешка тор. Беше странно завръщане. Около врата си носеше медал на честта, а в устата си — сакче с яйца на паяк. „Няма по-мило от дома“, мислеше си той, докато поставяше петстотин и четиринайсетте яйца на Шарлот на сигурно място — в един от ъглите. Фермата миришеше толкова хубаво! Приятелите му — овцете и гъските, се радваха да го видят у дома.

Гъските му устроиха шумно посрещане.

— Поздравления-ения-ения! — разкрякаха се те. — Страхотно представяне!

Мистър Зукерман взе медала от врата на Уилбър и го закачи на един пирон над кочината, така че гостите да могат да го виждат добре. Самият Уилбър можеше да го гледа винаги, когато си пожелае.

През следващите дни той бе щастлив. Наддаде много, стана грамаден, но повече не се тревожеше, че може да го убият, защото знаеше, че мистър Зукерман ще го гледа и ще го пази. Уилбър често мислеше за Шарлот. Всеки ден той заставаше под вратата, дълго гледаше разкъсаната й, празна паяжина и в гърлото му засядаше бучка. Никой никога не бе имал такъв приятел — толкова привързан, толкова верен и толкова умен и сръчен.

Есенните дни се скъсяваха. Ларви носеше тиквите от градината и ги трупаше на пода, за да не ги попари сланата. Яворовите дървета и брезите се обагриха в ярки цветове и, когато вятърът ги клатеше, пускаха листата си едно по едно на земята. Под дивите ябълкови дървета при пасбището лежеше килим от червени диви ябълки и овцете ги дъвчеха, после и гъските ги кълвяха, а през нощта се промъкваха лисици, които само ги помирисваха. Една вечер, малко преди Коледа, падна сняг. Той покри къщата и хамбара, и полетата, и горите. Уилбър никога преди не бе виждал сняг. На сутринта той излезе от кочината си и започна да рови натрупания сняг, а това бе твърде забавно. Фърн и Ейвъри пристигнаха, влачейки със себе си шейна. Те се спускаха по пътеката надолу чак до замръзналото езеро край пасбището.

— Няма нищо по-хубаво от това да се спускаш с шейна — каза Ейвъри.

— Най-забавното нещо на света — констатира Фърн — е, когато виенското колело спре и се окажеш на върха, а Хенри люлее седалките напред-назад и можеш да виждаш всичко чак на миля разстояние.

— Мили Боже! Все още ли мислиш за това колело? — попита с погнуса Ейвъри. — Панаирът мина преди толкова време.

— Постоянно мисля за това — каза Фърн, вадейки сняг от ухото си.

След Коледа термометърът падна до десет градуса под нулата. Студ скова света. Пасбището бе мрачно, голо и замръзнало. Сега кравите си стояха във фермата през цялото време и излизаха до купа слама само в слънчеви утрини, но обикновено бяха под навеса, на закрито. Овцете също не смееха да се отдалечават много. Когато бяха жадни, ядяха сняг. Гъските и те се навъртаха из хамбара, така, както се навъртат момчетата около сладкарница и мистър Зукерман ги хранеше със зърно и ряпа, за да поддържа духа им бодър.

— Хиляди, хиляди, хиляди благодарности! — казваха винаги те, щом забележеха, че храната идва.

Когато зимата дойде, Темпълтън се премести вътре. Неговият дом под копанята на Уилбър бе толкова студен, че той се принуди да си направи уютно гнездо зад торбите със зърно. Огради го с парчета от стари вестници и парцали и всеки път, когато намираше нещо скъпоценно, някоя дрънкулка или сувенирче, винаги го занасяше там. Той продължаваше да навестява Уилбър по три пъти дневно, точно в часа за ядене, а Уилбър удържа на думата, която му бе дал. Той винаги позволяваше на плъха да яде пръв. Чак след като Темпълтън не можеше да поеме нито хапка повече, Уилбър започваше да се храни. В резултат от преяждането Темпълтън стана най-дебелия и грамаден плъх, какъвто е трудно дори да си представиш. Беше грамаден колкото мармот.

Един ден старата овца го заговори.

— Би могъл да живееш по-дълго, ако ядеш по-малко — каза му тя.

— Кой иска да живее вечно? — изкиска се плъхът. — По природа съм чревоугодник и изпитвам неизказано удоволствие от храната.

И той потупа шкембето си, ухили се на овцата и се закатери нагоре да си легне.

Цяла зима Уилбър полагаше грижи за яйцата на Шарлот, все едно охраняваше и пазеше собствените си деца. Беше издълбал малка дупка за сакчето в торта, близо до дървената ограда. В студените нощи лягаше така, че топлият му дъх да топли яйцата. За Уилбър това малко кръгло сакче бе най-важното нещо. Всичко останало беше без значение. Той търпеливо чакаше края на зимата и появата на малките паячета. Животът винаги е толкова пълноценен и богат, когато очакваш нещо да се случи.

Най-после зимата си отиде.

— Чух жабите днес — каза старата овца една вечер. — Слушайте! Дори сега може да ги чуете.

Уилбър застана мирно и наостри уши. От езерцето се дочуваха гласовете на стотици млади жабчета с пискливи гласчета, пеещи в хор.

— Пролетта идва! — каза замислено старата овца. — Поредната пролет. Когато тя се отдалечи, Уилбър видя зад нея да пристъпва малко агънце. Беше само на няколко часа.

Снеговете се стопиха и изчезнаха. Потоците и канавките бълбукаха и ромоляха с втурналата се в тях вода. Едно птиче със странна ивичеста окраска на гърдите кацна наблизо и запя. Светлината стана по-ярка, а утрото идваше все по-рано и по-рано. Почти всяка сутрин имаше по едно новородено агънце в кошарата. Гъската мътеше девет яйца. Небето изглеждаше по-широко и тогава духна топлият вятър. С него отлетяха и последните останали парченца от паяжината на Шарлот.

Една хубава слънчева сутрин след закуска Уилбър бе седнал и наблюдаваше безценното сакче. Не мислеше за нищо конкретно. Както си седеше, видя там нещо да мърда. Той се приближи и се вгледа внимателно. Едно много дребно паяче изпълзя от сака. Не беше по-голямо от зрънце пясък, от главичка на карфица. Телцето му бе сиво с черна лента отдолу. Крачетата му бяха сиви с жълто-кафяви петънца. Изглеждаше точно като Шарлот.

Уилбър целият се разтрепери, когато го видя. Малкото паяче му махна. Тогава Уилбър погледна по-отблизо. Още две малки паячета изпълзяха от сака и му махнаха. Те се изкатериха на сакчето и огледаха новия си свят. След това още три, след това още осем, десет. Децата на Шарлот бяха вече тук.

Сърцето на Уилбър блъскаше в гърдите му. Той започна да квичи. После да бяга в кръг, да рита из торта и да мята парчета от нея из въздуха. Направи задно премятане. После зарови предните си крака и се плъзна, като спря чак пред децата на Шарлот.

— Ей, здравейте! — каза той.

Първото паяче каза „здрасти“, но гласът му бе толкова слаб, че Уилбър не можа да го чуе.

— Аз съм стар приятел на майка ви — каза той. — Така се радвам да ви видя. Добре ли сте? Всичко наред ли е?

Малките паячета помахаха с предните си крака към него. По начина, по който му махаха, Уилбър разбра, че и те се радваха да го видят.

— Искате ли нещо? Мога ли да ви донеса нещо?

Малките паячета само помахаха пак. Няколко дни и нощи те лазеха насам, натам, нагоре, надолу, махаха на Уилбър, оставяха тънки нишки след себе си и изучаваха своя нов дом. Бяха десетки, стотици. Уилбър не можеше да ги преброи, но знаеше, че сега има ужасно много нови приятели. Те пораснаха доста бързо и станаха големи колкото зрънца ориз. Направиха и дребни паяжинки около сака.

Една сутрин мистър Зукерман отвори вратата от северната страна на хамбара. Топлият полъх на вятъра духна нежно през кочината. Въздухът миришеше на влажна земя, на смърч, на пролет. Бебетата паяци усетиха топлото течение. Едно от тях се покатери на върха на оградата. После направи нещо, което изуми Уилбър. Паячето застана на главата си, насочи паяжинните си жлези нагоре във въздуха и изпусна облак фина коприна. Тя образува малък балон. Докато Уилбър гледаше, паячето се вдигна високо във въздуха заедно с балона.

— Сбогом! — каза то и отлетя навън през вратата.

— Чакай малко! Къде си мислиш, че отиваш? — изпищя Уилбър.

Но то вече беше изчезнало от погледа му. После друго бебе паяк се покатери на оградата, застана на глава, направи балон и отлетя. Скоро целият въздух се изпълни с балони и всеки от тях носеше по едно паяче.

Уилбър бе обезумял. Бебетата на Шарлот изчезваха ужасно бързо.

— Върнете се, деца! — викаше той.

— Сбогом! Сбогом! Сбогом! — отвръщаха му те.

Най-накрая едно от тях спря за малко да поговори с Уилбър, преди да направи балона си и да отлети.

— Тръгваме си оттук с топлото течение. Това е нашият момент да се отправим по света. Ние сме аеронавти и излитаме навън в големия свят да правим нашите собствени паяжини.

— Но, къде? — попита Уилбър.

— Където ни отнесе вятърът. Ниско, високо, близо или далеч, на изток, на запад, на север, на юг. С бриза ние си танцуваме, когато си поискаме и без да му умуваме.

— Ама всички ли тръгвате? Не е възможно всички да тръгнете! Ще остана сам, без никакви приятели. Майка ви не би искала това да се случи. Сигурен съм.

Сега във въздуха плуваха толкова много балони, че изглеждаше все едно е паднала мъгла. Балоните, на групички по дузини, се издигаха, кръжаха и отплуваха с нежния вятър през вратата. До ушите на Уилбър стигаха само тихите викове: „Сбогом, сбогом, сбогом!“. Не можеше да понесе тази гледка повече. Повален от мъка, той падна на земята и затвори очи. Това беше краят на света — да бъде изоставен от децата на Шарлот. И той плака, докато заспа.

Когато се събуди, беше късен следобед. Погледна сакчето. Беше празно. Погледна въздуха. Балоните бяха отлетели. Тогава тръгна бавно и с много мъка в сърцето към вратата, където преди беше паяжината на Шарлот. Той стоеше там и мислеше за нея, когато чу тъничко гласче.

— Салют! — каза то. — Аз съм тук горе!

— Също и аз! — каза друго гласче.

— Също и аз! — каза трето тъничко гласче — Ние решихме да останем. Тук ни харесва и ти ни харесваш.

Уилбър погледна нагоре. Под горната греда на вратата имаше три нови паяжини. Във всяка една от тях той видя по едно паяче, което бързо и чевръсто работеше. Три от нейните дъщери.

— Дали да разбирам, че вие сте решили да останете да живеете във фермата и че аз имам три нови приятелки? — попита той.

— Да, точно така — казаха паячетата.

— А как се казвате, моля? — попита пак Уилбър, разтреперан от щастие.

— Ще ти кажа моето име — каза едното, — ако ми кажеш защо трепериш.

— Ами, треперя от радост.

— В такъв случай, името ми е Радост — отвърна първото паяче.

— С коя буква започваше второто име на майка ми? — попита второто.

„А“ — каза Уилбър.

— Тогава, аз се казвам Аранеа — представи се второто.

— Ами аз? — попита третото — Ще ми избереш ли някое име, ама да е хубаво, смислено, не твърде дълго, не прекалено натруфено и не прекалено тъпо.

Уилбър се замисли дълбоко.

— Нели? — предложи той.

— Хубаво е, харесва ми много — каза паячето. — Може да ме наричате Нели.

И тя изящно се изправи на осемте си крачета върху паяжината.

Сърцето на Уилбър преливаше от щастие. Прииска му се да държи реч по този изключително важен повод.

— Радост, Аранеа, Нели! — започна той. — Добре дошли във фермата. Избрали сте едно свещено място за вашите паяжини. Мисля, че е в реда на нещата да ви кажа, че аз бях изцяло отдаден на майка ви. Дължа живота си на нея. Тя бе брилянтна, красива и предана до самия си край. Винаги ще се прекланям пред нея и паметта й. На вас, нейните дъщери, аз се кълна във вечно приятелство завинаги, за вечни времена.

— И аз се кълна! — каза Радост.

— Аз също! — каза Аранеа.

— И аз! — добави Нели, която току-що бе успяла да улови един малък комар.

Това бе щастлив ден за Уилбър. И след него дойдоха още много щастливи и спокойни дни.

Месеците и годините минаваха, но той никога не остана без приятели. Фърн не идваше вече така често във фермата. Тя растеше и гледаше да не прави повече такива детинщини, като да седи на малко столче в ъгъла до кочината. Децата на Шарлот и техните деца и внуци, и правнуци живееха над вратата. С всяка пролет се излюпваха нови и нови бебета и заемаха мястото на старите. Повечето отлитаха с балоните си, но винаги две или три оставаха и пазеха ъгъла на вратата.

Мистър Зукерман се грижеше добре за Уилбър. Често го посещаваха гости или просто хора, които да му се полюбуват. Но никой никога не забрави годината на неговия триумф и чудото на паяжината. Животът във фермата беше прекрасен и денем, и нощем, и зиме, и лете, и през пролетта, и есента, и в мрачни, и в красиви дни. Това е най-хубавото място на света, мислеше Уилбър, тази топла, ухаеща прекрасно ферма с бъбривите гъски, със сменящите се сезони, с горещите лъчи на слънцето, с прелитането на лястовиците, с близостта на плъховете, с монотонността на овцете, с любовта на паяците, с миризмата на тор и с величието на всичко останало.

Уилбър никога не забрави Шарлот. Макар че нежно обичаше децата и внуците й, никоя от тях не успя да измести майката от мястото, което заемаше в сърцето му. Там за нея беше отредено специално кътче. Не се случва често да срещнеш някого, който да е едновременно добър приятел и добър писател. Шарлот бе и двете.

$id = 10251

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Е. Б. Уайт

Заглавие: Паяжината на Шарлот

Преводач: Гергана Дечева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: SKYPRINT 04

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: новела (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Художник на илюстрациите: Гарт Уилямс

ISBN: 978-954-390-078-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15076

Свети Вит е бил католически светец от Сицилия. Хората до ден-днешен почитат името му с танци. Счита се, че болен човек може да оздравее, ако танцува пред иконата му.