Векове наред се е смятало, че легендарният град Троя е мит — докато през XIX век археолозите не открили древните му стени, погребани в пясъците. Щом Троя е била истинска, колко ли други чудеса от епосите на Омир "Илиада" и "Одисея" също могат да се окажат истина? Група учени се натъква на шокираща находка — средновековен кораб, скован под дебелите ледове на Гренландия. В трюма му има колекция от инструменти на войната, датиращи от бронзовата епоха. В капитанската каюта се пази съкровище, което се оказва колкото безценно, толкова и чудно — механична златна карта с вградена в нея сложна сребърна астролабия. Механизмът бил изработен от известните братя Бану Муса, смятани от мнозина за Да Винчи на арабския свят — блестящи учени, вдъхновили самия Леонардо. След активирането си картата проследява легендарното пътуване на Одисей след падането на Троя. Но маршрутът се отклонява, когато картата се разтваря, за да разкрие огнена река, водеща към скрит свят под Средиземно море. Този подземен свят е Тартар, гръцката версия на Ада. В древногръцката митология Тартар е мястото, където се наказват злите и където са заточени титаните. Когато новината за Тартар (и за невероятните оръжия, скрити в него) се разпространява, избухва напрежение в район, в който турци са изправени срещу кюрди, а терористите воюват с всички. Фантастичните ужаси от епосите на Омир се оказват напълно реални — и могат да бъдат отприщени. И "Сигма" трябва да отиде там, където човешките същества се боят да припарят — да прекрачи прага на самия Ад, за да не позволи избухването на световна война.
Тази книга е художествена измислица. Имената, героите, местата и събитията са продукт на въображението на автора или се използват фиктивно и не следва да се възприемат като действителни. Всяка прилика с реални събития, места, организации или хора, живи или мъртви, е чиста случайност.
Твърди се, че Омир е казал: „Истината е в пътуването“. И пътят от идеята до издадения роман е доста неравен. Моята одисея до завършването на тази книга беше много по-лесна благодарение на помощта на моите уважавани (и неимоверно търпеливи) първи читатели, критици и поддръжници: Крие Кроув, Лий Гарет, Мат Бишъп, Мат Ор, Ленард Литъл, Джуди Прей, Каролин Уилямс, Джон Вестър и Ейми Роджърс. Разбира се, специални благодарности на Стив Прей за картата на Арктика. И на Дейвид Силвиан за това, че ме прави да изглеждам добре в цифровата вселена. И на Чери Маккартър, който сподели с мен куп интригуващи концепции и чудатости, част от които намериха място на тези страници. И на Уилям Грег Рийд за ценната му помощ с подводната бойна техника. Разбира се, тази книга нямаше да види бял свят без изумителния екип професионалисти, които според мен нямат равни на себе си. Благодаря на всички в „Уилям Мороу“, че винаги ме подкрепят и най-вече на Лайет Стелик, Даниел Бартлет, Кейтлин Хари, Джош Марвел, Ричард Акан и Ана Мария Алеси. И накрая, разбира се, специални благодарности на хората, изиграли основна роля във всички етапи от създаването на книгата — на уважавания ми редактор Лиса Кош и неуморимата й колега Мирея Хирибога, както и на агентите ми Ръс Гейлън и Дани Барър (и на дъщеря му Хийтър Барър), които не знаят какво е почивка. И както винаги трябва да подчертая, че вината за всички грешки във фактите и детайлите в тази книга, които се надявам да не са много, пада изцяло върху моите рамене.
Историята е непостоянно нещо. Разказите за събитията се променят в зависимост от гледната точка. И често победителят е онзи, който разказва историята и циментира мита във факт.
Вземете например епосите на Омир „Илиада“ и „Одисея“ — две лирични поеми, разказващи за Троянската война и събитията след нея. Смята се, че тези истории са съставени през осми век преди новата ера, макар че днес повечето историци се съмняват, че Омир изобщо е съществувал. Бардът, възпявал богове и чудовища, най-вероятно е бил просто удобен псевдоним, зад който се крият множество поети, разказващи тази бурна история.
И все пак, до каква степен двата епоса се основават на исторически събития и каква част от тях е чиста измислица?
Векове наред учените отхвърляли дори самото съществуване на славната Троя — голям град, обсаден от гърците и превзет с хитрост с помощта на Троянския кон, както се описва в „Илиада“. Смятало се, че Троя е митично място, плод на въображението на Омир. А после, в края на деветнайсети век, един германски археолог аматьор на име Хайнрих Шлиман започнал да копае големия хълм Хисарлък в Турция и разкрил руините на голям град. Минали доста години, но накрая този комплекс наистина бил идентифициран като изгубения град Троя.
И просто така митът се превърнал в история.
А как стои въпросът с епоса „Одисея“, разказващ историята на големия герой Одисей и неговото изпълнено с премеждия десетгодишно пътуване обратно до родния му остров Итака? Това е разказ за трудности и поражения, за колосални чудовища и вещици, за пращани от богове бури и сирени, докарващи мъжете до подлуда. Нищо от тези неща не може да се приеме като факт, нали така? Въпреки това историци и археолози продължават да преравят „Одисея“, да търсят улики и да се опитват да начертаят маршрута на кораба на Одисей, като дори свързват географски обекти със споменатите в епоса места.
Ето конкретен пример. Преди малко повече от десетилетие един британски консултант по мениджмънт на име Робърт Битълстоун използва модерни геоложки инструменти да идентифицира родното място на Одисей — Итака, където великият герой се завръща в края на епичното си пътуване. Археолозите вече са отхвърлили днешния остров Итака като родина на Одисей, тъй като островът не отговаря на описанието на Омир в „Одисея“. Битълстоун предложи нова теория, според която древната Итака е днешният полуостров Палики в Гърция. Доказателствата му бяха толкова убедителни, че професорът по класическа филология от Кеймбридж Джеймс Дигъл заяви: „Доводите са неоспорими и се подкрепят от геологията… посетите ли самото място, веднага ще видите съвпаденията[1]“. Заключенията на Битълстоун се подкрепят и от други специалисти по антична история[2].
Така разполагаме с доказателства, че описаните в „Одисея“ събития имат истинска историческа отправна (град Троя) и крайна точка (Итака). Подобни открития напълно естествено пораждат въпроса:
Днес се приема, че въпреки неяснотите около самоличността на Омир тези истории като че ли
Ако наистина е така, кои са били онези изгубени хора? Възможно ли е историите на Омир да съдържат сведения за техния произход и съдба? Отговорите могат да се намерят в тази книга и ще хвърлят светлина върху новата световна война, която ни заплашва днес. Така че се смятайте за предупредени — не всички истории за богове и чудовища са измислица.
Ние, хората, сме любопитна порода. За съжаление нашето любопитство понякога ни носи повече неприятности, отколкото ползи. Особено когато става въпрос за
Но дали това ще продължи непрекъснато? Няма ли да настъпи момент на застой в прогреса? Някои смятат, че вече сме достигнали тази точка. Икономистът Тайлър Коуън от университета „Джордж Мейсън“ написа манифеста „Голямата стагнация“, в който заявява, че сме стигнали върха на нашата иновативност, тъй като вече се възползваме изцяло от предимствата на евтината енергия и постиженията на индустриалната епоха. Той смята, че времето на бърз напредък наближава края си.
Наистина ли е така? Определено е имало периоди на технологична стагнация, най-вече защото отделни общества активно са
Например през периода от осми до четиринайсети век, известен като Златният век на исляма, арабските учени се показали като истински майстори на дизайна и иновациите. Един от най-видните от тях бил Исмаил ал-Джазари (1136–1206), автор на какви ли не изобретения — от водни часовници до сложни автомати. Използваните компоненти и техники за създаването им били невиждани дотогава. Най-големият шедьовър на Ал-Джазари е трудът му „Книга за хитроумните механични устройства“, съдържащ чертежи на повече от сто изобретения. Ал-Джазари е известен като „Леонардо да Винчи на арабския свят“.
Всъщност се смята, че Леонардо е бил повлиян (и дори е „заимствал“) от трудовете на Ал-Джазари, който умрял две столетия преди раждането на италианския изобретател. Така Леонардо поел факела на иновацията, изоставен от ислямския свят след помръкването на неговия златен век. Оказва се дори, че влиянието на Ал-Джазари върху Леонардо е било много по-голямо, отколкото се е предполагало — както ще открием по-нататък.
Такъв е пътят на иновацията — предавана от ръка на ръка, от страна на страна и от век на век.
Накрая нека се върнем на старата поговорка „нуждата е майката на всички изобретения“. Ако наистина е така, това поражда въпроса: Какво е онова нещо, което подхранва най-много изобретенията и иновацията? Отговорът е една-единствена дума.
Войната.
Бих предпочел като ратай в чужбина на друг
да робувам в служба на някой бедняк, вместо
над цялата гмеж от покойници тук да царувам.
Щастливци са онези,
които се вслушват в думите на мъртвите.
Художникът се наведе към отрязаната глава. Зловещата украса беше набита на кол на масата в ателието му, идеално осветена от лъчите на утрото. Всъщност той беше избрал този апартамент на Белведере именно заради чудесната светлина. Вилата се намираше в пределите на Ватикана, върху земя, която беше смятана за свещена. Въпреки това, без изобщо да трепне от колебание, той вещо сряза бузата на мъртвото момиче. Горката девойка си беше отишла преди седемнайсетия си рожден ден.
Несъмнено трагична участ, но именно тя я правеше отличен екземпляр.
Той оголи фината мускулатура под кожата и присви очи към деликатните нишки, които минаваха от скулата надолу към крайчеца на отпуснатите й устни. През следващия един час внимателно придърпваше мускулите с пинцети и наблюдаваше как бледите устни се движат в отговор на действията му. Спираше само колкото да нахвърля бързи скици на пергамент, записвайки всяко движение с бързи щрихи с лявата си ръка. Отбеляза едва забележимото раздвижване на ноздрите на мъртвото момиче, промените в очертанията на бузата, присвиването на долния клепач.
След като остана удовлетворен, изправи схванатия си гръб и отиде до триножника. Взе четка от конски косъм и се вгледа в лявата страна на недовършеното лице, завинаги застинало в три четвърти усмивка. Моделът не беше тук и той продължи да рисува по памет. Засега игнорира напълно падащите плитки и гънките на дрехата й. Вместо това топна четката в масло и поправи сянката под устната й, като използваше наученото току-що от дисекцията.
Отстъпи назад, доволен от постижението си.
„Така е по-добре… много по-добре“.
Преди дванайсет години, докато живееше във Флоренция, един богат търговец на име Франческо дел Джокондо му беше поръчал портрет на младата си жена, прекрасната и загадъчна Лиза. Оттогава той беше носил незавършения й портрет навсякъде със себе си — от Флоренция до Милано, а сега и в Рим. И още не беше готов да се раздели с нея.
Онова парвеню Микеланджело, който понякога делеше апартаментите му в Белведере, често осмиваше нежеланието му да довърши картината, като се подиграваше на посвещението му с пълната сила на младежката арогантност.
Това нямаше никакво значение. Погледна нарисуваните очи, които отвърнаха на погледа му. Студените утринни лъчи на слънцето се лееха през прозорците на втория етаж и караха кожата й да свети; ефектът се подсилваше от сиянието на гаснещите въглени в малката камина, която отопляваше помещението.
„Покрай всичко научено през годините те направих още по-изпълнена със смисъл“.
Но още не беше приключил.
Вратата на ателието зад него се отвори. Протестиращото скърцане на пантите му напомни за другите му задължения, за по-спешните поръчки, които за пореден път щяха да го откъснат от усмивката й. Пръстите му стиснаха раздразнено четката.
Единствено тихият, извинителен глас на чирака приглуши раздразнението му.
— Маестро Леонардо — каза Франческо. — Събрах всичко, което поискахте от библиотеката на двореца.
Той въздъхна, остави четката и отново обърна гръб на Лиза.
— Grazie, Франческо.
Докато Леонардо пристъпваше към дебелото си зимно наметало, окачено до стената, погледът на Франческо се спря върху наполовина одраната глава на работната маса. Очите на младежа се разшириха, лицето му пребледня и той предпочете да премълчи.
— Стига си зяпал, Франческо. Подобни гледки вече не би трябвало да те смущават. — Леонардо си сложи наметалото и тръгна към вратата. — Ако искаш да станеш майстор художник, трябва да търсиш знанието навсякъде.
Франческо кимна и последва Леонардо навън.
Двамата се спуснаха по каменните стъпала и излязоха на двора на Белведере. Моравата в средата му беше станала бяла и хрущяща от скрежа. Свежият въздух миришеше на пушек от дърва. Недовършените крила от двете им страни бяха покрити със скелета.
Докато пресичаше забързано двора, Леонардо се замисли за този момент във времето. Сякаш историята чакаше една ера да отмине и да бъде заменена от друга. Това усещане за предстоящи промени го изпълваше с тръпка, възбуждаше го, запалваше пламъка на надеждата в гърдите му.
Най-сетне, с парещ от студа нос, той стигна до Апостолическия дворец. Капелата на сградата беше неотдавна изрисувана от онзи проклетник Микеланджело.
Раздразнението от тази мисъл пропъди сутрешния мраз. Миналата година Леонардо се беше промъкнал в капелата много след полунощ, въоръжен с фенер. Беше разглеждал работата на младия мъж тайно, отказвайки на Микеланджело задоволството от оценката му. Помнеше как беше проточвал врат, възхитен от тавана. Нямаше как да не се възхити на проявата на гения, на новаторското използване на перспективата в такова голямо помещение. Беше си водил и бележки, черпейки знание, което можеше да измъкне от работата на Микеланджело.
Постоянното раздразнение от младия художник му напомни за собствените му укорителни думи към Франческо: „Трябва да търсиш знанието навсякъде“. Но това не означаваше, че човек трябва да отдава дължимото на източника.
Забърза нагоре по стъпалата на двореца, кимна на стоящите на пост гвардейци и нахълта вътре.
Може би усетил раздразнението му, Франческо го поведе към крилото на Ватиканската библиотека, където беше работил през цялата нощ, ровейки се из прашните рафтове и килери, за да събере материалите, които Леонардо искаше да проучи за следващата си поръчка.
Времето изтичаше.
След три дни Леонардо трябваше да замине с папа Лъв X на север за Болоня за срещата с френския крал Франсоа I, който неотдавна беше превзел и плячкосал Милано. На тази среща трябваше да се уреждат държавни дела, но кралят беше наредил на нея да присъства и Леонардо. Странното му искане беше придружено с писмо.
Изглеждаше, че кралят, който познаваше таланта на Леонардо, искаше от него да изпълни творба, която да увековечи победата на французите. Подробностите бяха описани в писмото. Крал Франсоа искаше от Леонардо да създаде механичен лъв от злато, способен не само да се движи самостоятелно, но и гърдите му да се отварят, разкривайки зъбните колела вътре и скрития букет лилии, символ на френския престол.
Франческо, който му бе чирак отдавна, сякаш прочете мислите му.
— Наистина ли мислите, че можете да създадете подобно творение?
Леонардо погледна младежа.
— Колебание ли долавям в гласа ти, Франческо? Нима се съмняваш в изобретателността ми?
Младежът заекна и лицето му пламна.
— Аз… разбира се, че не, маестро.
Леонардо се усмихна.
— Добре, защото в самия мен има достатъчно съмнение. С арогантност можеш да стигнеш само донякъде. Великите творби са плод на равни части божествен талант и земно смирение.
— Смирен? — Франческо повдигна вежда. — Вие?
Леонардо се засмя. Момчето го познаваше отлично.
— Най-добре е да показваш арогантност пред другите. Да убедиш света в увереността си във всичките ти начинания.
— А насаме?
— Тогава трябва да познаваш истинския себе си. Човек трябва да е достатъчно смирен, за да осъзнава собствените си ограничения и да разбира, че трябва да научи още. — Леонардо си спомни как беше зяпал осветения от фенера таван на Микеланджело и какво беше научил от него. — Именно там започва истинският гений. Ако е въоръжен с достатъчно знания и находчивост, човек може да постигне всичко.
И забърза към библиотеката, готов да докаже думите си.
„Дано да съм се справил добре“.
Франческо отвори вратата за учителя си и последва Леонардо в папската библиотека. Молеше се трудът му да не разочарова великия майстор.
Влезе след наставника си в главното хранилище, където ги посрещна миризма на стара кожа и плесенясали страници. Дървените рафтове се издигаха високо, разделяни от бледи като призраци мраморни статуи. Отпред една лампа осветяваше широко писалище, върху което бяха подредени спретнати купчини книги, отделни листове и дори пирамида от свитъци.
Леонардо отиде при писалището.
— Определено си бил зает, Франческо.
— Направих всичко по силите си — въздъхна чиракът. — Арабската книга, която поискахте, се оказа трудна за откриване.
Леонардо го погледна и повдигна вежди.
— Намери ли я?
С известна гордост Франческо посочи дебелия том в средата на събраните материали. Кожената му подвързия беше износена и почерняла от времето, но златните букви на заглавието си оставаха все така ярки и блестяха на светлината на лампата. Текстът беше изписан с изящни арабски букви.
Пръстът на Леонардо се задържа над заглавието —
—
— „Книга за хитроумните механични устройства“ — с приглушен глас преведе Франческо.
— Написана е преди двеста години — каза Леонардо. — Можеш ли да си представиш онова време, златния век на исляма, когато науката и просвещението са се ползвали с най-високо уважение?
— Много ми се иска някога да посетя онези места.
— А, скъпи ми Франческо, закъснял си. Онези земи са потънали в мрак, разкъсвани от войни и завладени от дивашко невежество. Изобщо няма да ти харесат. — Пръстите му докоснаха корицата. — За щастие, древните им познания са запазени.
Леонардо отвори напосоки книгата. Изписаният с черно мастило арабски текст течеше като река около рисунка на фонтан. Водата бликаше от клюна на паун, задвижвана от сложно устройство от зъбни колела и лостове. Франческо знаеше, че цялата книга е пълна с подобни илюстрации на други устройства, много от които бяха автомати, подобни на онзи, който искаше френският крал.
— Авторът й е Исмаил ал-Джазари — каза Леонардо. — Блестящ художник и главен архитект на двореца Артуклу. Предполагам, че от тази книга ще мога да науча достатъчно, за да проектирам златния лъв за френския крал.
— Може би има и друга книга, която би могла да ви помогне — обади се глас зад тях.
Леонардо и Франческо се обърнаха към вратата на библиотеката, която неволно бяха оставили отворена. На прага стоеше дребен, но як на вид мъж. Простото бяло расо и малкото кепе блестяха на бледата светлина. С пъргавостта на младостта Франческо коленичи и наведе глава. Леонардо едва успя да клекне, преди мъжът да заговори отново.
— Достатъчно. Ставайте и двамата.
Франческо се изправи, но остана с наведена глава.
— Ваше светейшество.
Папа Лъв X тръгна към тях, като остави двамата си гвардейци на входа. Държеше дебел том.
— Научих, че чиракът ви тършува из библиотеката ни. И с каква цел. Изглежда, че възнамерявате да направите всичко възможно, за да удовлетворите новия ни гост от север.
— Чувал съм, че крал Франсоа можел да бъде много взискателен — призна Леонардо.
— И войнствен — допълни папата. — Черта, която бих предпочел да беше оставил на север. Което означава, че негово кралско величество не бива да бъде разочарован, за да не реши да продължи на юг с войниците си.
За да избегна това, реших да добавя услугите на собствените си хора във вашето начинание.
Папа Лъв спря при писалището и остави тежкия том.
— Това беше намерено в Светия скриниум.
Франческо замръзна от изненада. Светият скриниум беше личната библиотека на папите и се говореше, че съдържал изумителни книги на религиозна и друга тематика, събирани още от основаването на християнството.
— Била е придобита по време на Първия кръстоносен поход — обясни понтификът и сложи ръка върху книгата. — Персийски том за механични устройства от девети век. Помислих си, че може да ви бъде полезен също като тома, намерен от чирака ви.
Без да може да скрие любопитството си, Леонардо отвори книгата. Заглавието върху корицата отдавна беше избледняло. На първата страница откри името на автора и рязко се обърна към папата.
— Бану Муса?
Негово светейшество кимна и преведе:
— Синовете на Мойсей.
Франческо отвори уста да зададе въпрос, но се смути и я затвори отново.
Леонардо отговори на неизречения въпрос, като се обърна леко към чирака си.
— Синовете на Мойсей са били трима персийски братя, живели четири века преди Исмаил ал-Джазари. Ал-Джазари ги споменава в книгата си като източник за неговото вдъхновение. Не знаех, че все още има запазени копия на този труд.
— Не разбирам — прошепна Франческо и пристъпи към писалището. — Каква е тази книга?
Леонардо сложи ръка върху древния текст.
— Истинско чудо. „Книга за хитроумните устройства“.
— Но…? — Франческо погледна другата книга, която беше открил след толкова търсене.
— Да — потвърди Леонардо. — Нашият уважаван Ал-Джазари е озаглавил труда си на по-стария том, като го е променил съвсем леко. Твърди се, че тримата братя, Синовете на Мойсей, в продължение на десетилетия събирали и запазвали гръцки и римски текстове, оцелели след падането на Римската империя. С времето братята започнали да надграждат върху познанията в онези текстове и така създали своята книга за открития.
Папата се присъедини към тях при писалището.
— Но братята не се интересували единствено от
Леонардо присви очи към пожълтелите страници със ситно изписан текст и поклати глава.
— Несъмнено е на арабски, но не владея добре езика. Може би ако имам време, бих могъл да…
Папата махна пренебрежително с ръка.
— Имам на разположение книжници, владеещи арабски. Те успяха да преведат тези страници. Оказва се, че са единайсетата книга от по-голяма поетична творба. Първите редове гласят:
Франческо се намръщи. „Защо това ми звучи познато?“
Понтификът продължи да рецитира по памет превода:
—
Франческо така се шокира, че ахна и прекъсна папата.
„Кирка… това може да означава само едно нещо“.
Леонардо се вгледа в страниците и потвърди мисълта му.
— Да не искате да кажете, че това е превод на „Одисея“?
Негово светейшество кимна развеселено.
— Арабски превод отпреди около деветстотин години.
Франческо знаеше, че ако думите на папата бяха истина, това вероятно беше най-ранната
— Но защо тази глава е тук, напъхана между страниците на стара персийска книга за механични устройства?
— Може би заради това.
Папата взе последния лист от фолиото. На него имаше сложна изящна илюстрация. Приличаше на механична карта от зъбни колела и жици, покрай която имаше написани на арабски бележки. Теренът, изглежда, обхващаше цялото Средиземноморие и отвъд него. Въпреки това механичната карта изглеждаше незавършена.
— Какво е това? — попита Франческо.
Папата се обърна към Леонардо.
— Надявам се
— Какви? — с блеснали очи попита Леонардо, който очевидно вече беше грабнат от загадката.
— Първата. — Папата чукна с пръст арабския превод на „Одисея“. — Тази част от поемата разказва за пътуването на Одисей до Подземното царство на Хадес и Персефона, гръцката версия на ада.
Франческо се намръщи неразбиращо.
Папата посочи илюстрираното устройство и обясни:
— Изглежда, че Синовете на Мойсей са се опитвали да създадат средство, което да ги отведе там. — Той погледна сериозно Леонардо. — До Подземния свят.
Леонардо изсумтя насмешливо.
— Ама че нелепица.
Леки тръпки побиха Франческо.
— Защо им е било да търсят подобно място?
Папата сви рамене.
— Никой не знае, но определено е тревожно.
— Защо? — попита Леонардо.
Папата ги погледна, за да се увери, че виждат, че говори сериозно, след което посочи последния ред под илюстрацията.
— Защото тук пише… че Синовете на Мойсей са го намерили. Намерили са входа към Ада.
Амр ибн ал-Ас,
арабският завоевател на Египет,
640 г.
Спусналата се над морето мъгла скриваше чудовището пред тях.
Докато лодката навлизаше в призрачната пелена, утринната светлина се смени с мрачен здрач. Дори боботенето на външния мотор беше приглушено от плътната мъгла. Само за секунди температурата падна рязко — от няколко градуса под нулата до студ, който пробождаше като игли.
Д-р Елена Каргил се закашля, за да попречи на дробовете си да се свият в гърдите й. Опита се да се сгуши още по-дълбоко в яркосинята си канадка, закопчана върху грейката, която трябваше да я предпазва от убийствено студените води около тях. Всеки кичур от светлорусата й коса беше прибран под дебелата вълнена шапка; около врата й беше увит шал от същата материя.
„Какво правя тук?“
Вчера се потеше на археологически обект в северната част на Египет, където тя и екипът й методично разкопаваха крайбрежно село, наполовина погълнато от Средиземно море преди четири хиляди години. Беше рядка чест да ръководи съвместната американско-египетска експедиция, особено за нея. След два месеца щеше да навърши трийсет — не че не беше заслужила поста. Тя имаше две докторски степени по палеоантропология и археология и се беше отличила с работата си на терен. За да участва в разкопките, дори беше отказала преподавателско място в нейната алма-матер — Колумбийския университет.
Въпреки това подозираше, че избирането й за ръководител на екипа не се дължи единствено на академичните й постижения и работата на терен. Баща й беше сенатор Кент Каргил, представител на щата Масачузетс. Макар да твърдеше, че не е използвал никакви връзки, баща й беше професионален политик и служеше вече четвърти мандат, което означаваше, че лъжата му е втора природа. Освен това той в момента беше председател на Комисията за международни отношения. Независимо дали беше казал нещо, или не, мястото му в Сената най-вероятно беше повлияло на вземането на решението.
„Че как иначе?“
После дойде неочакваното повикване да отлети за замръзналата пустош на Гренландия. Поне то беше дошло не от баща й, а от колега, която се беше обърнала към нея с лична молба да дойде и да се запознае с направеното откритие. От разкопките в Египет я откъсна не толкова приятелството, колкото любопитството — и особено последните думи на колегата й: „Задължително трябва да видиш това. Може да се стигне до пренаписване на историята“.
И вчера тя беше отлетяла от Египет за Исландия, откъдето беше взела самолет от Рейкявик до малкото градче Тасиилак на югоизточния бряг на Гренландия. Беше прекарала нощта там в единия от двата хотела. По време на вечерята — рибена яхния — се беше опитала да научи нещо повече за откритието, но в отговор беше получила само неразбиращи погледи и мълчаливо поклащане на глави.
Изглежда, само неколцина от местните знаеха за новото откритие — и никой от тях не искаше да говори за него. Дори тази сутрин тя все още не знаеше нищо.
Сега седеше в лодка с трима непознати, всичките мъже, и плаваше в мъртвешки притихнал фиорд през мъгла, гъста като студена паста. Сутринта приятелката й беше пратила съобщение, че ще дойде следобед в Тасиилак, за да получи мнението й за находката.
Което означаваше, че дотогава беше оставена да се оправя сама и очевидно се намираше в непознати води.
Подскочи, когато чу силния рев, от който неподвижната вода около лодката потрепери. Сякаш чудовището пред тях беше усетило приближаването им. На няколко пъти през нощта беше чувала подобен грохот, който й пречеше да заспи и засилваше напрежението й.
Здравенякът с кестенява брада, който седеше на носа на лодката, се обърна към нея. Бузите и носът му бяха зачервени от студа. Жълтата му канадка беше разкопчана, сякаш изобщо не усещаше ниската температура. Беше се представил като канадски климатолог, но Елена не можеше да си спомни името му. Нещо шотландско. Като Маквикинг например. По обруленото му от студа лице беше трудно да се прецени възрастта му. С еднакъв успех можеше да е както на двайсет и пет, така и на четирийсет.
Мъжът махна с ръка напред.
— Ледотръс — обясни, когато тътенът затихна. — Нищо тревожно. Просто ледът се пропуква и се откъсва от лицето на ледника Хелхайм. Тази маса лед пред нас е един от най-бързо движещите се ледници на света и се спуска с трийсетина метра на ден в океана. Миналата година от него се откърти огромно парче. Дълго около шест километра, широко километър и половина и дебело към седемстотин метра.
Елена се опита да си представи айсберг с размерите на Долен Манхатън, минаващ покрай малката им лодка.
Климатологът се загледа в мъглата.
— Трусът от онова откъртване продължи през целия ден и беше регистриран от сеизмометрите навсякъде по света.
— И това трябва да ме успокои ли? — попита тя и потръпна.
— Извинете. — На лицето му цъфна огромна усмивка, а зелените му очи проблеснаха дори в мъглата и моментално го направиха да изглежда много по-млад. Сега Елена предположи, че е само няколко години по-възрастен от нея. И изведнъж си спомни името му — Дъглас Макнаб.
— Цялата тази активност ме привлече тук преди десет години — призна той. — Реших, че е по-добре да го проуча, докато все още мога.
— Какво искате да кажете?
— Работех в операция „Айсбридж“ на НАСА, която наблюдаваше ледниците на Гренландия с помощта на радари, лазерни алтиметри и камери с висока резолюция. И по-конкретно ледника Хелхайм, който за последните двайсет години се е отдръпнал с близо пет километра и е станал със стотина метра по-тънък. Хелхайм е нещо като репер за цяла Гренландия. Цялото място се разтопява шест пъти по-бързо, отколкото преди трийсет години.
— Ами ако всичкият лед се стопи?
Той сви рамене.
— Само водата от ледената шапка на Гренландия може да повиши нивото на световния океан с шест метра.
„Това е повече от два етажа“. Елена си представи обекта в Египет и древните руини, наполовина погълнати от Средиземно море. Дали същата участ нямаше да сполети скоро и много от съвременните крайбрежни градове?
Откъм десния борд се разнесе друг глас.
— Мак, стига си вдигал аларми.
Слабият тъмнокос мъж, който стоеше срещу нея, въздъхна тежко. Ако трябваше да бъде описан само с една дума, тя щеше да е
— Дори при сегашната тенденция за затопляне — продължи мъжът — описаното от теб няма да се случи и след векове, ако изобщо се случи. Виждал съм и твоите данни, и тези на НАСА, и направих някои мои корелации и екстраполации. Когато става въпрос за климат и за цикличната природа на глобалната температура, променливите са прекалено много, за да се правят сигурни…
— Стига, Нелсън. Не бих нарекъл преценката ти безпристрастна. Все пак заплатата ти идва от „Алайд Глоубъл Майнинг“.
Елена се вгледа с нови очи в геолога. Когато се бе запознала с Конрад Нелсън, той не беше споменал, че работи за минна компания.
— А кой финансира твоя грант, Мак? — не му остана длъжен Нелсън. — Консорциум екозащитни групи. Сигурен съм, че те изобщо не са повлияли на
— Данните са си данни.
— Така ли? Значи данните не могат да се изопачат? Не могат да се манипулират така, че да подкрепят пристрастна позиция?
— Разбира се, че могат.
Нелсън се поизправи, очевидно убеден, че е излязъл победител, но опонентът му не беше приключил.
— Виждам как АГМ го правят непрекъснато — завърши Макнаб.
Нелсън му показа среден пръст.
— Тогава прецени това.
— Хм, май признаваш, че съм номер едно.
Нелсън изсумтя насмешливо и свали ръка.
— Както съм те предупреждавал неведнъж, данните могат да се тълкуват погрешно.
Мъглата около тях внезапно оредя и се разпръсна, разкривайки онова, което лежеше пред тях.
Нелсън продължи с последния си довод.
— Виж само. И после ми говори, че скоро ще ни свършат ледниците.
На стотина метра пред тях светът свършваше със стена от лед.
Предният край на ледника се простираше докъдето достигаше погледът. Напуканата повърхност приличаше на укрепленията на замръзнал замък със сковани от лед парапети и рушащи се кули. Утринната светлина се пречупваше по повърхността, разкривайки спектър от най-бледото синьо до заплашително черно. Дори въздухът искреше от ледените прашинки, които го изпълваха.
— Огромен е — каза Елена, макар че думата не можеше да обхване размерите на чудовището.
Усмивката на Мак се разтегли още повече.
— Аха. Хелхайм е широк шест километра и продължава на повече от сто и петдесет километра навътре. На някои места ледът е дебел повече от километър и половина. Това е един от най-големите ледници в Северния Атлантик.
— И ето че си е тук — каза Нелсън. — И ще си остане тук векове наред.
— Не и ако Гренландия губи по триста гигатона лед на година.
— Това не означава нищо. Ледената шапка на Гренландия се е смалявала и увеличавала многократно от една ледникова епоха до друга.
Елена се изключи от дебата им, който започваше да става все по-технически. Въпреки непрестанните им спорове тя долавяше, че двамата не са врагове. Очевидно им доставяше удоволствие да спорят. Малцина имаха силата да оцелеят на подобно сурово място и това най-вероятно изковаваше сходство в духа и издръжливост, които свързваха всички, включително и тези двама учени, намиращи се на противоположни позиции по въпроса за климатичните промени.
Вместо това тя насочи вниманието си към ставащото около тях. Загледа се в безмълвните айсберги, изпълващи фиорда. Кормчията на лодката, възрастен инуит с обветрено кръгло лице и непроницаеми черни очи, майсторски ги водеше през лабиринта, като пафкаше лулата си от моржова кост и заобикаляше отдалеч плаващите парчета лед.
Елена бързо откри защо го прави. Един малък на вид айсберг се преобърна и се превърна в ледена грамада, разкривайки каква част от истинската му маса се крие под синьо-черната повърхност. Ако се бяха намирали близо до айсберга по време на преобръщането му, щяха да бъдат изхвърлени от лодката.
Това й напомни за скритите опасности тук.
Дори името на ледника намекваше за заплаха.
— Хелхайм… — промълви тя. — Царството на Хел.
Мак я чу.
— Точно така. Ледникът е кръстен на скандинавския свят на мъртвите.
— Кой го е кръстил така?
Нелсън въздъхна тежко.
— Кой знае? Сигурно някой норвежки изследовател със сардонично чувство за хумор и пристрастеност към скандинавската митология.
— Мисля, че корените на името са много по-дълбоки — каза Мак. — Инуитите вярват, че някои ледници за злонамерени. И предупрежденията за тях се предават от поколение на поколение. Хелхайм е един от тези ледници. Местните вярват, че той е дом на
Кормчията им извади лулата от устата си и се изплю в морето. После каза предупредително:
— Не използва това име.
Явно подобни суеверия не бяха отмрели напълно.
Мак сниши глас.
— Обзалагам се, че тези стари истории са истинската причина някой да е кръстил ледника Хелхайм.
Елена се огледа и зададе въпроса, който я човъркаше, откакто се беше качила в лодката.
— Къде всъщност отиваме?
Мак посочи черната арка в стената от лед. Вече се намираха достатъчно близо, за да различат зеещия отвор. Ледът по краищата му сякаш светеше отвътре.
— Миналата седмица там се откъсна голям айсберг, разкривайки огромен канал разтопена вода.
Елена забеляза, че от пукнатината изтича поток, достатъчно силен, за да отблъсне парчетата лед в подножието на стената. Докато приближаваха, металните бордове на лодката застъргаха пронизително натрошения лед, сякаш някой прокарваше нож върху стоманена повърхност. От звука едва не я заболяха зъбите. Нов студ скова костите й, когато тя внезапно си даде сметка за траекторията на лодката и липсата на бряг наоколо.
— Нима… нима ще влезем
Мак кимна.
— Право в сърцето на Хелхайм.
„Иначе казано, направо в света на мъртвите“.
Докато приближаваха ледника, Дъглас Макнаб следеше внимателно спътницата им. Д-р Каргил беше станала значително по-бледа и пръстите й се бяха впили в борда на лодката.
„Дръж се, малката. Ще си заслужава“.
Когато му казаха, че ще пристига археолог — при това жена — от Египет, той не знаеше какво да очаква. Представите му се люшкаха от женски вариант на Индиана Джоунс до някаква очиларка, напълно негодна да издържи в тази сурова среда. Оказа се, че реалността е някъде по средата. Жената очевидно беше смаяна, но не и паникьосана. Зад опасението в очите й можеше да се разпознае любопитство и упоритост.
Освен това не беше очаквал тя да е толкова хубава. Тялото й нямаше прекалено много извивки и не беше като изпипано с Фотошоп. Беше гъвкаво и мускулесто, устните й бяха пълни, а високите й скули бяха зачервени от студа. В ъгълчетата на очите й имаше малки бръчки, може би от постоянното примижаване на пустинното слънце или пък от прекалено многото четене. Така или иначе, това й придаваше вид на строга учителка. Освен това Мак беше запленен от светлорусия, почти бял кичур коса, надничащ от края на вълнената й шапка.
— Мак, гледай напред — предупреди го Нелсън. — Освен ако не си решил да ни блъснеш в някой айсберг.
Мак се сепна и се обърна напред, за да скрие зачервеното си лице и да се вгледа в зеещите пред лодката дълбини. Сините води бяха станали мътнокафяви от тинята, носена от разтопената вода.
Върна се на мястото си на носа и отново се зае да следи за скрити опасности във водата пред тях и в покритата с пукнатини стена. Знаеше, че кормчията им Джон Окалик има много по-остро око, когато става въпрос за лед. Местният жител бе плавал из тези коварни води от малък, вече близо петдесет години. Както бяха правили и предците му поколения наред.
Въпреки това Мак продължи да се вглежда внимателно, докато приближаваха отвора. Той беше широк десетина метра и висок два пъти по толкова. Пред тях се появи друга метална лодка, привързана до едната страна за забити в леда пръти. В нея седяха двама мъже с пушки с огромни цеви в скутовете си.
Джон се изправи на кърмата и заговори бързо с тях. Мъжете бяха негови роднини, каквито всъщност бяха и всички жители на Тасиилак.
Мак ги гледаше през цялото време, мъчейки се да следи разговора им. Беше научил донякъде калаалисут, основния език на инуитите от Гренландия, но тези използваха диалекта на своето племе, тунумиит.
Накрая кормчията седна на мястото си при лоста за управление.
— Е, Джон, става ли? — попита Мак.
— Братовчедите ми казват да. Реката е все още открита.
Джон даде газ и се плъзнаха покрай другата лодка към канала. Боботенето на двигателя се засили в закритото пространство, докато малката лодка се бореше с течението.
Мак забеляза, че Елена се взира назад към смаляващата се арка светлина — и към въоръжените мъже.
— Те защо са тук? — попита тя. — Да не би да трябва да внимаваме за бели мечки?
Предположението й беше логично. Гигантските бели хищници бяха постоянна заплаха, особено заради изумителната им способност да плуват на дълги разстояния, макар че смаляващата се полярна шапка подлагаше на изпитания дори техните умения.
— Не за мечки — отвърна Мак. — Ще разберете, когато стигнем до мястото.
— Къде…?
— Не е много навътре — обеща той. — И мисля, че е най-добре да го видите без никакви очаквания. — Мак погледна към Нелсън. — Ние го открихме точно така. Дойдох тук преди три дни с Нелсън, най-вече заради приключението, но и за да разбера по-добре какво се случва под замръзналото бяло лице на Хелхайм. Ваденето на сърцевини и анализирането на уловените в стария лед газове не ти дават цялата информация. Тук имаме редкия шанс да достигнем до източника, до сърцето на ледника.
— Аз пък дойдох да взема проби от тази дълбочина — каза Нелсън, докато се мъчеше да отвори водонепроницаемата си раница. — Искам да проверя за полезни изкопаеми, изровени от тази огромна ледена лопата, минаваща през Гренландия.
— Какви полезни изкопаеми може да има тук? — попита Елена.
Нелсън изсумтя и най-накрая се пребори с ципа.
— Истинското богатство на Гренландия не е в количеството прясна вода в леда, а в онова, което е под него. Всякакви недокоснати от човешка ръка съкровища. Злато, диаманти и рубини, огромни жили мед и никел. Редки метали. Това ще донесе огромна печалба на Гренландия и на хората, които живеят тук.
— Да не говорим, че ще напълни и дълбоките джобове на АГМ — добави Мак.
В отговор Нелсън изсумтя презрително, извади някакво устройство и се зае да го настройва.
Елена насочи вниманието си към вътрешността на тунела. Синият лед ставаше все по-тъмен.
— Колко дълбок е тунелът?
— Стига чак до скалистия бряг — каза Мак. — Пътуваме през леден език, изплезен на един километър от брега.
„Господи…“
От тази новина дишането на Елена стана по-тежко. Тя се опита да си представи тежестта на леда над главата й и си спомни описанието на Мак на айсберга с размерите на Долен Манхатън, отчупил се от ледника.
„Ами ако нещо подобно се случи и докато сме тук?“
Накрая стана толкова тъмно, че Мак включи фара на носа на лодката и насочи лъча по дължината на тунела. Ледът засия в синкаво, разкривайки по-тъмни жилки навътре, подобни на някаква древна карта, маркираща следи от минерални депозити, остъргани от далечния бряг.
Тя си пое дълбоко дъх в опит да успокои нервите си. Нямаше проблем да пълзи из гробници, но това тук беше различно. Ледът беше навсякъде. Усещаше го на езика си, вдишваше го с всяка глътка въздух. Обгръщаше я от всички страни. Тя беше вътре в леда. И ледът беше в нея.
Накрая в мрака, отвъд лъча на фара, се появи светлина.
Марк погледна назад към нея и потвърди надеждите й.
— Почти стигнахме.
Със задъхано скимтене на двигателя лодката продължи срещу течението към мястото, където синият лед свършваше при арка от черна скала. Каналът продължаваше навътре през серия каскади, образувани от натрошени камъни и лед. Краят на пътуването им се бележеше от поставена на прът лампа, захранвана с батерия — самотен морски фар в този замръзнал свят.
Елена ахна, когато видя какво осветява лампата. Морският фар сякаш беше примамил кораб в този студен залив.
— Невъзможно — успя да отрони тя.
Джон насочи лодката към края на реката, където Мак завърза носа за забит в ледената стена прът.
Елена се изправи и запази равновесие, без да обръща внимание на опасната ледена вода. Проточи врат да обхване с поглед огромния дървен кораб, чийто кил и дъски бяха почернели от годините.
— Как се е озовал тук? — промълви тя.
Мак й помогна да слезе от лодката на мократа скала.
— Ако питате мен, моряците са потърсили убежище в нещо, което някога е било морска пещера. — Той махна към черната скала над главите им. — Явно са се озовали в капан тук и са останали, докато ледът не ги е погълнал напълно.
— Преди колко време е станало това? — попита Елена.
— Ако се съди по възрастта на леда — каза Нелсън, който също слезе от лодката и застана до тях, — корабокрушението е станало някъде през девети век.
Мак я погледна.
— Всички смятаха, че Новият свят е бил открит от Христофор Колумб през 1492 година. После той изгуби титлата си на първооткривател, когато се установи, че викингите са се заселили в Гренландия и северните части на Канада в края на десети век.
— Ако сте прави за възрастта, значи този кораб е стигнал тук един век по-рано — каза Елена. — А той не е викингски.
— Ние си помислихме същото, но не сме експерти.
Нелсън кимна.
— Затова сте тук.
Елена най-сетне разбра. Имаше две докторски степени по палеоантропология и археология, като специалността й беше
— Някакви предположения откъде може да е дошъл корабът? — попита Мак.
— Няма нужда да предполагам. — Елена тръгна към оголената кърма на кораба. Носът му още беше скован от лед. — Вижте как дъските са зашити една за друга. Дори въжетата са от кокосово дърво. Дизайнът е много характерен.
—
Тя кимна и пристъпи към двете мачти, които се бяха счупили преди много време и сега стърчаха като пилони в пещерата. Окъсаните останки от платната още бяха запазени.
— Двете триъгълни платна… са изработени от рогозки от палмови листа.
Нелсън се намръщи.
— Кокосови орехи и палмови листа. Значи корабът определено
— Не. Това е самбук. Един от най-големите видове кораби доу на арабския свят. Този, изглежда, е имал дори горна палуба, което го прави един от редките океански търговски кораби.
— Ако сте права, в което не се съмнявам — каза Мак, — значи тази находка доказва, че не викингите, а арабите са онези, които са стъпили първи тук.
Елена не беше готова да потвърди думите му. Не и преди да определи по радиовъглеродния метод възрастта на съда. Въпреки това приятелката й — колегата, която я беше придумала да дойде тук, — беше права. Това откритие наистина можеше да пренапише историята.
Нелсън я следваше с устройството си.
— За съжаление горките моряци така и не са се върнали, за да разкажат историята си.
— Или поне
Елена рязко се обърна и лъчът на фенера на Мак едва не я заслепи.
— Значи сте влизали вътре?
Мак посочи един голям камък, който беше пробил дупка в корпуса.
— Това е още една причина да препоръчат вас. Това не е единственото ни откритие. Елате.
Той я поведе към кораба и се обърна странично, за да се провре през дупката в корпуса.
— Внимавайте къде стъпвате и гледайте да не докосвате подпорите. Късметлии сме, че ледът не е смазал напълно кораба. Таванът на пещерата го е опазил през цялото това време.
Елена влезе след Мак, следвана от Нелсън. Джон остана при лодката, като продължаваше да си смуче лулата. След изключването на двигателя тук се беше възцарила мъртвешка тишина, сякаш светът беше затаил дъх. След време обаче ушите й отново започнаха да чуват леда. Стените стенеха и въздишаха. Тихо стържене отекваше в тунелите, сякаш някакъв огромен звяр скърцаше със зъби.
Това напомняне за опасността укроти донякъде възбудата й — но не дотам, че да й попречи да изследва древния кораб.
Фенерът на Мак освети главния трюм, поддържан от потъмнели от леда греди. Минаха бързо през тази мъртва гора. Във въздуха се долавяше смътна мазна миризма като от петрол или нещо подобно. От двете страни имаше високи до рамото керамични съдове, подредени покрай стените на кораба. Един от тях се беше разбил преди много време, сякаш се беше пръснал отвътре. Елена долови по-силна миризма на мокър асфалт, докато минаваше покрай него, но засега преценката за съдържанието на съда трябваше да почака.
Мак ги поведе към носа, където имаше стълба, водеща към врата в дървената стена.
— Предположихме, че това е квартирата на капитана.
Той се качи и влезе пръв, като се наведе, за да мине. Дръпна се настрани и подаде ръка на Елена. Тя прие помощта му — коленете й вече омекваха от вълнение. Както и донякъде от ужас.
Застана до Мак в помещението без прозорци. От двете страни имаше рафтове, покрити с разкапаните останки на книги и свитъци. Предната част на малкото помещение беше заета от писалище, опиращо в извивката на носа на кораба.
— Няма да е зле да се приготвите за това — предупреди я Мак.
Той дръпна едрото си тяло, за да й направи път. Елена пристъпи към писалището, после се дръпна назад. Пред масата имаше стол. Не беше празен. В него имаше фигура, загърната в наметало от козината на бяла мечка. Горната половина на тялото беше паднала върху писалището, с опряна в дървото буза.
Елена си пое дълбоко дъх, за да се овладее. В Египет беше проучвала мумии и дори лично беше правила дисекции на няколко. Това тяло обаче беше много по-смущаващо. Кожата се беше втвърдила и почерняла, почти с цвета на масата. Сякаш тялото и писалището бяха едно цяло. В същото време обаче тялото изглеждаше идеално запазено. Виждаха се дори миглите около побелелите очи. Елена почти очакваше мъртвецът да й намигне.
— Изглежда, че капитанът си е отишъл с кораба — разсеяно рече Нелсън, чието внимание беше погълнато от устройството му.
— Може би е искал да предпази това. — Мак насочи лъча на фенера си към ръцете на тялото върху писалището. Те обгръщаха голяма метална кутия със страни около две стъпки и висока около една. Повърхността й беше почерняла като всичко останало, от задната й страна имаше нещо като панти.
— Какво е това? — Елена застана до Мак, черпейки известно утешение от солидното му присъствие.
— Вие ми кажете.
Той се пресегна над тялото и вдигна капака. От вътрешността на кутията блесна светлина — но когато примигна срещу нея, Елена осъзна, че това е само отражението на лъча на фенера от златната вътрешна повърхност.
Шокирана от разкритото, тя се наведе напред.
— Карта. — Елена се вгледа в триизмерното представяне на морета и океани, изработено от безценен лазурит. — Това трябва да е Средиземноморието.
Картата обхващаше не само морето, но и цяла Северна Африка, Близкия изток, Европа и океаните. Продължаваше в Атлантика, но не достигаше до Исландия или Гренландия.
„Тези моряци са плавали отвъд границите на картата си“.
Но защо? Дали са били изследователи, тръгнали да търсят нови земи? Дали са били отклонени от курса си от бури? Или може би са бягали от някаква заплаха? Десетки, а може би и стотици други въпроси изпълниха главата й.
В горната част на златната карта имаше вградено сложно сребърно устройство. То представляваше сфера с диаметър около петнайсет сантиметра, наполовина вградена в картата. Повърхността й беше разделена от извити часовникови стрелки и покрита с деления за географска ширина и дължина, изписани с арабски символи и числа.
— Какво е това? — попита Мак, когато забеляза накъде е насочила вниманието си.
— Астролабия. Устройство, използвано от мореплаватели и астрономи за определянето на часа и местоположението на кораб и дори за идентифициране на звезди и планети. — Елена погледна Мак. — Повечето от най-ранните били съвсем прости и представлявали дискове. Този сферичен дизайн… е изпреварил с векове времето си.
— И това не е всичко — рече Мак. — Вижте това.
Пресегна се към ръката на мъртвия капитан до страната на кутията, превключи някакво лостче и от вътрешността се чу цъкане.
Астролабията започна бавно да се върти сама, задвижвана от скрит механизъм. Движението насочи погледа на Елена към скъпоценния камък, от който беше изработено Средиземно море. Мъничък сребърен кораб започна да се отдалечава от бреговете на съвременна Турция и да прекосява синьото море.
— Как тълкувате това? — попита той.
Елена поклати глава. Беше озадачена не по-малко от Мак.
Нелсън прочисти гърлото си.
— Приятели. Може би е най-добре да зарежем всичко това.
Двамата се обърнаха към него. Погледът на Нелсън не се откъсваше от екрана на ръчното му устройство. Той завъртя едно копче и апаратът започна тихо да цъка.
— Какво има? — попита Мак.
— Споменах за ценните метали на Гренландия, които чакат да бъдат извлечени. Но пропуснах да спомена един.
Елена погледна нагоре, сякаш се опитваше да види скалата и леда през палубата.
— Да не искате да кажете, че се намираме насред уранов депозит?
— Не. За първи път засичам сигнал. След като Мак отвори кутията. — Нелсън приближи брояча до картата. Цъкането стана по-бързо и силно. — Това нещо е радиоактивно.
Мак изруга и бързо затвори кутията.
Всички отстъпиха назад.
— Колко е радиоактивно? — попита Мак.
— Горе-долу колкото рентгенова снимка на белите дробове за всяка минута в близост до устройството.
— Тогава да го оставим засега тук. — Мак ги изведе обратно в трюма на кораба. — Ще оставим охрана при входа на канала в случай че вестта за съкровището стигне до неподходящи уши. Можем да се върнем по-късно с оловни предпазители и да вземем устройството. И да го приберем на някакво сигурно място.
Излязоха от замръзналия кораб на брега на ледената река. Планът на Мак беше смислен, но Елена не можеше да понесе мисълта за забавяне.
Тя се загледа с копнеж назад към скования от ледовете кораб. Изгаряше от желание да научи историята му.
Тъкмо се обърна назад, когато в канала отекна оглушителен гръм. Водата от реката се разплиска по бреговете. Заваляха парчета лед. Елена забърза към Мак.
— И това ли беше ледотръс?
— Не…
Когато гърмът утихна, до тях достигна друг шум. Бърз пукот, сякаш някой пускаше серия фойерверки.
Елена впери поглед в Мак.
— Стрелба — рече той и хвана ръката й. — Нападат ни.
„Кой е решил, че това е добра идея, по дяволите?“
Джо Ковалски изсумтя шумно и отпусна едрото си туловище дълбоко във водите на горещия извор. По челото му изби пот. Върховете на пръстите му бяха заприличали на противни сушени сливи. Той сви с отвращение устни и вдиша вонята на развалени яйца, идваща от богатата на сяра вода. Опасяваше се, че ще има да вони така през целия ден.
Ама че романтично отклоняване от пътя.
Това беше извинението, с което приятелката му Мария Крандъл настоя да спрат в Синята лагуна. Курортът се намираше сред черно поле от лава, осеяно с покрити със зелен мъх хълмчета. Намираше се на половината път от международното летище на Исландия „Кефлавик“, където бяха кацнали преди час, и малкото вътрешно летище в покрайнините на Рейкявик, от което се предлагаха единствените полети до Гренландия. За съжаление до следващия полет имаше цели три часа.
И затова Мария беше предложила да се отклонят тук, за да убият времето.
С въздишка Ковалски вдигна ръката си от водата, за да провери часа — и поклати глава, когато видя голата си китка. Липсващият часовник му напомни за трите предупреждения, които им бяха направени, когато се регистрираха в тази част на курорта, наречена Убежището.
Първо, за да запазят водата чиста, трябваше да вземат душ, преди да влязат в баните. Това беше единствената част от преживяването, която му хареса. Спомни си как сапунисваше всеки квадратен сантиметър от стройното тяло на Мария под душа на съблекалнята им, как се наслаждаваше на извивките й, докато тя стоеше на един дълъг крак, на начина, по който беше прибрала мократа си руса коса на кок, как гърдите й се повдигаха при всяко…
„Не. — Той се размърда. — По-добре да си мисля за нещо друго“.
Все пак басейнът не беше само за тях.
За да се разсее, той си спомни
Второто предупреждение беше за мобилните телефони. Тези устройства бяха забранени в свързаните помежду си басейни. Ковалски нямаше нищо против. Особено като се имаше предвид неочакваното и неприятно обаждане от шефа му, директор Пейнтър Кроу, което го беше накарало да тръгне по пътя от знойна Африка към ледена Гренландия.
Двамата с Мария бяха в Конго, където трябваше да прекарат една седмица в националния парк Вирунга. Мария се беше надявала да посети — или най-малкото да
Трябваше да се срещнат с нея в Гренландия веднага щом кацнат. Ковалски едва не се опита да погледне отново часа, когато си спомни за третото предупреждение. Геотермалната морска вода беше богата на разяждащ силициев двуокис, който можеше да повреди метални предмети. Това означаваше, че трябваше да оставят всякакви верижки, пръстени и часовници в съблекалнята. Включително и евтиния му „Таймекс“.
Но зарязаният часовник не беше най-големият повод за разочарованието му.
Ковалски се потопи още повече във водата.
Беше си мислил, че срещата с Баако ще бъде перфектен момент. После това се прецака. Затова когато Мария предложи романтичното отклонение до горещите извори, идеята му се видя чудесна. Представяше си палми, джакузита, шампанско. И се намръщи на реалността — серия свързани помежду си бетонни басейни, пълни с воняща на сяра вода и заобиколени от голи скари черна вулканична скала.
Поклати глава.
„Май не ми е писано“.
Определено не беше от класата на Мария.
Ковалски беше обикновен моряк от Военноморските сили, попаднал едва ли неслучайно в елитна секретна група, свързана с АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната. Другарите му от „Сигма“ бяха привлечени от различни специални части и допълнително обучени в научни области. Ковалски имаше само средно образование и вроден талант да взривява неща, което го направи експерт по взривовете в отряда. Макар че се гордееше с ролята си, той не можеше да се освободи и от дълбокото си чувство за несигурност, сякаш е някакъв измамник. Символът на „Сигма“ беше гръцката буква Е, която означаваше „сборът на най-добрите“, сливането на мозък и мускули, на войник и учен. Ковалски обаче знаеше, че „Сигма“ разчита много повече на яките му мускули, отколкото на острия му ум.
„И аз мога да приема това“.
Но се страхуваше, че не може да приеме нещо друго.
Рязко изсвирване привлече вниманието му към стройната фигура на Мария, която плуваше по гръб към него, като риташе само с крака. В двете си вдигнати ръце държеше чаши.
— Няма ли да помогнеш на момичето, голямо момче?
Той се подсмихна и лениво плесна с ръце.
— Знаеш ли, трябва да изхвърлиш лабораторната престилка и да започнеш да работиш като сервитьорка. Особено с тези бикини. Ще изкараш куп пари.
Тя доплува до него и седна на потопената пейка, без да разлее нито капка от чашите.
— Вземи.
Ковалски взе високата чаша, пълна с някакъв противен зелен бъркоч.
— Предполагам, че не е бира.
— Съжалявам. Тук се живее само здравословно.
— И затова ми носиш чаша водорасли.
— Съвсем пресни. Остъргали са ги сутринта от дъното на басейна. Ковалски я погледна, за да види дали говори сериозно.
Тя завъртя очи и се облегна на него.
— Зеленчуков коктейл, тъпчо. Къдраво зеле, спанак, ако не се лъжа… Ковалски се дръпна от чашата си.
— Май предпочитам водораслите от басейна.
— Всъщност може да има и водорасли. Но всичко е смесено с
Ковалски подуши съдържанието и направи противна гримаса.
— Гадост. Не мисля, че и изгладняла горила би опитала това нещо.
— Въпреки че уговорих бармана да добави и три шота ром в твоето ли?
— Сериозно…? — Ковалски отново погледна питието си и отпи глътка. Усети вкуса на банан — и сладкото парене на рома по езика и в носа си. Кимна одобрително.
„Не е чак толкова зле“.
Мария отпи голяма глътка и обърна тъмносините си очи към него.
— Разбира се, после го уговорих да добави
Ръката й се плъзна по голия му крак и под края на банския му.
— Не мога да позволя да се напиеш
— Извинете — обади се глас зад тях.
Ковалски изобщо не беше чул слабия мъж в поло на Синята лагуна, който ги беше приближил отзад. Мразеше да го хващат неподготвен, особено в момент като този.
— Какво има, друже? — малко грубо излая той.
Мъжът се наведе с поднос, на който имаше телефон.
— Съжалявам, че ви притеснявам, но обаждащият се каза, че било спешно.
Ковалски погледна Мария над подноса.
Обаждащият се можеше да е само един.
Мария махна ръката си от бедрото му.
— Явно директорът твърдо е решил да ни прекъсва.
„По-скоро да ни секва“.
Ковалски взе телефона.
— Сега пък какво е станало?
Мария бършеше косата си с кърпа в съблекалнята. Не използваше сешоара на масата, защото шумът му можеше да им попречи да чуят звъненето на сателитния телефон.
Само преди минути директор Кроу беше позвънил на номера на курорта, за да им каже, че са станали неприятности в Гренландия и да очакват допълнителна информация по криптирания телефон на Джо, след като отидат някъде, където няма опасност да ги подслушат.
Но тя вече беше чула достатъчно.
„Неприятности в Гренландия…“
Страхуваше се от най-лошото и тревогата стягаше гърдите й. Именно тя беше предложила Елена да огледа останките на кораба.
„Ако е станало нещо с нея…“
Загледа в огледалото как Джо отново обува черните си джинси. Докато отиваше при останалите си дрехи, той почеса мократа вълна на гърдите си, която не можеше да скрие масивните му гръдни мускули и плочките на корема. Джо изсумтя, навлече сивото си яке с качулка и нахлупи шапката на „Янките“ върху наболите косми на бръснатата си глава.
Когато се обърна към нея, Мария се опита да разчете изсечените черти на лицето му, коравите устни под леко гърбавия му нос. Усети единствено нетърпение, същото като нейното собствено. Джо пристъпи към масата и се извиси със своите метър и деветдесет над нея. Мария го сръга с лакът да се дръпне назад, за да може да стигне до блузата си и да си осигури място за дишане. Джо изпълваше всяка стая, в която влизаше. И понякога това й идваше в повече.
— Добре ли си? — попита той.
Тя се опита да скрие изчервяването си, докато се закопчаваше.
— Просто се тревожа. Не мога да понасям това чакане.
— Всичко ще е наред с нея.
— Няма как да го знаеш — рязко отвърна тя.
Напъха крака в износените си туристически боти. Тревогата й преминаваше в гняв. Знаеше, че Джо просто се опитва да я успокои, да защити чувствата й, но тази негова черта започваше да я тормози.
Когато се бяха запознали преди две години, тя го беше намерила за вълнуващ и дори опасен. Определено се различаваше от мъжете, с които беше излизала преди него. Но пък, от друга страна, ухажорите й в академичните среди бяха ограничени до една по-интелектуална група — докато този звяр не нахълта в света й. Шумен, нахакан, пристрастен към най-зловонните пури. Никога не си беше представяла, че може да бъде привлечена от такъв мъж. Но той я караше да се смее — често и от сърце.
И вярно, чисто физическото в него беше направо опияняващо. Сексът с него направо я побъркваше.
Но дали това беше всичко?
По време на бурната им първа среща тя беше открила намеци за нещо по-дълбоко и скрито в него, особено в отношението му към младата горила Баако. У Джо имаше нежност, която надничаше през малките пукнатини на коравото му поведение, особено когато общуваше с Баако на езика на жестовете. Двамата бяха станали като баща и син. Но през последните месеци тези пукнатини сякаш се бяха затворили. Това беше една от причините тя да предложи на Джо да дойде с нея в Африка. Надяваше се, че срещата с Баако може да разчупи образувалата се черупка и скритата зад нея светлина да блесне отново.
Но надеждите й така и не се сбъднаха.
Това я караше да се пита дали двамата имат някакво бъдеще.
„И по-важно — дали изобщо искам такова бъдеще?“
Мария беше израснала с еднояйчната си близначка Лена. Макар да обичаше интимността на връзката, която можеше да съществува единствено между двама души, споделяли една и съща утроба и една и съща ДНК, тя се съпротивляваше на тази генетична зависимост. Жадуваше да бъде независима, самостоятелна, свободна от сянката на някой друг.
А после в живота й се появи Джо. Човек, който естествено хвърляше огромна сянка — при това не само физически. Напоследък беше станал прекалено покровителствен, почти обсебващ.
И освен това през последните седмици като че ли беше станал по-затворен и почти не говореше с нея, ако не се броеше сумтенето му. Може би вълнуващата тръпка от новата връзка беше отшумяла и тя беше започнала да му омръзва.
„Или той на мен?“
Преди да успее да продължи тази посока на мислене, сателитният телефон иззвъня силно.
Джо го грабна и отиде при нея. Наведе се, за да може и тя да чува разговора.
— Слушаме и двамата — каза той. — Какво се е случило там, по дяволите?
— Не искам да ви тревожа, но преди десет минути получихме съобщение за стрелба и може би за експлозия при ледника, където доктор Каргил е оглеждала археологическия обект.
Мария се напрегна. „Господи…“
— Цялото крайбрежие е обвито в гъста мъгла и нямаме визуално потвърждение. Възможно е да са просто ловци или някой да се опитва да подплаши бяла мечка. Все пак не искам никакви рискове. Най-близкото селище, Тасиилак, има малък полицейски участък, но те са заети със спасителна мисия дълбоко във вътрешността. Единственият полицай, останал в градчето, беше пратен да проучи положението.
— Какво се иска от нас?
— Искам да се добереш до мястото възможно най-бързо. Свързах се с флота. Въпреки че закрихме базата си в Исландия, наскоро получихме разрешение да разположим няколко патрулни самолета „П-8 Посейдон“ за наблюдение на руските подводници в Арктика.
— Нека позная — каза Джо. — Имаме осигурен превоз.
— В момента един от самолетите зарежда гориво на международното летище. Може да ви откара за четирийсет и пет минути до летище „Кулуск“, което е на двайсет и четири километра от Тасиилак. Там ще ви чака хеликоптер, с който ще стигнете до ледника, стига времето да го позволява.
Мария чу как директорът наблегна на края на изречението.
— Какво е времето там?
— Много променливо. Във вътрешността се заражда нехарактерен за сезона питерак, който може да удари крайбрежието през следващите два до три часа.
— Какво е питерак? — попита тя.
— Много силен вятър. Може да духа със скорост сто и петдесет километра в час, като отделните пориви могат да достигат и до триста. Удари ли, ще приземи всички летателни средства по цялото крайбрежие.
Джо изсумтя.
— Значи трябва да се шмугнем под урагана, преди да е затворил всичко.
— Вие сте единствените, които могат да стигнат дотам навреме — призна Пейнтър. — Междувременно мобилизирам всички във Вашингтон, ако нещата загрубеят. Надявам се да не стане така.
— Но по-добре да не рискуваме — добави Мария.
— И ти знаеш защо.
Определено знаеше. Д-р Елена Каргил беше не само добра приятелка, но и дъщеря на сенатор. Мария се обърна, за да срещне погледа на Джо, за да може той да прочете страха и чувството й за вина.
„И аз я поставих в това положение“.
Елена трепереше в студения мрак на трюма на древния кораб. От ужас сърцето й се беше качило в гърлото, а умът й предеше зашеметяващо множество възможни сценарии за измъкване:
Стигна до единственото вярно заключение.
„В капан сме“.
Мак и геологът Нелсън се бяха скрили с нея в кораба. Бяха застанали от двете страни на дупката в корпуса, а Джон лежеше по корем между тях, въоръжен с единственото оръжие, с което разполагаха. Когато изстрелите достигнаха до тях, инуитът извади изпод седалката на кърмата на лодката пушка, след което всички се изтеглиха тук.
Сега цареше мъртвешка тишина.
Гърмежите бяха престанали преди около минута, но Елена не си правеше илюзии, че новодошлите са били отблъснати. Ако се съдеше по ожесточеността на престрелката, нападателите би трябвало да са многобройни. А силната експлозия, която беше разтърсила леда, подсказваше, че са въоръжени не само с автомати. Най-вероятно имаха и гранати. Краят на нападението беше подчертан и от пронизителен писък, от който Джон трепна — напомняне, че негови братовчеди охраняваха входа на канала.
Напълно съсредоточен, Джон беше опрял буза в приклада на пушката, чиито две цеви бяха насочени по дължината на канала. До него лежеше кожен патрондаш с червени патрони.
Но дори това страховито оръжие нямаше да може да отблъсне многобройни противници.
Трябваше им друг план.
Нелсън най-сетне предложи такъв — възможност, която изобщо не й беше хрумнала.
— Защо просто не дадем златната карта на кучите синове? — каза той. — Можем да я оставим до реката и да я вземат. Колкото и да е безценна, едва ли си заслужава да умираме заради нея.
Елена се ужаси от думите му. Ненавиждаше мисълта да изгубят такъв важен исторически артефакт.
— А дали това ще е достатъчно, за да ги накара да се махнат? Може да смятат, че в кораба има и други съкровища освен картата.
— Тя е права — каза Мак. — Не знаем кой се е разприказвал за откритието и колко раздута е станала историята, преди да стигне до ушите на тези.
— И все пак си заслужава да опитаме, нали? — не отстъпи Нелсън. — Ще останем скрити тук и ще се опитаме да ги убедим, че няма други съкровища. А ако не се получи, винаги можем да прибегнем до гръмкия довод в ръцете на Джон. Може да предпочетат да се разкарат с нещо, струващо милиони, вместо да рискуват още една престрелка.
— Така е — призна Мак и погледна Елена. Беше закрил с длан фенера си, но въпреки това тя видя извинителния му поглед. — Както каза Нелсън, струва си да опитаме. Не че имаме много други козове.
Елена скръсти ръце на гърдите си. Още не беше убедена, но гласовете очевидно не бяха в нейна полза.
— Добре, да действаме тогава — каза Нелсън. — Преди да е станало късно.
Геологът тръгна към носа на кораба, следван от Елена.
Мак се задържа, колкото да увери Джон, че веднага се връщат.
Когато ги настигна, той махна ръката си от фенера. Елена примигна от внезапната ярка светлина, препъна се и под крака й изхрущя някакъв чиреп. Тя инстинктивно трепна. Основната цел на археолога беше да запазва онова, което историята беше пазила в продължение на векове.
Погледна към другите парчета керамика, пръснати из трюма.
Погледът й се насочи към един от високите съдове, наредени покрай корпуса. Един от тях се беше счупил преди много години, но останалите изглеждаха непокътнати и отгоре им имаше глинени похлупаци.
Мак забеляза накъде е насочено вниманието й.
— Прегледахме ги. Запечатани са с восък. — Той насочи лъча към счупения съд. — Ако се съди по запазената миризма, вероятно са пълни с някакъв вид гориво. Може би с китова мас. Не искахме да ги отваряме, за да проверим.
Елена оцени предпазливостта му и се замоли да оцелее достатъчно дълго, за да разбере дали е прав. Докато се обръщаше, някакво леко почукване насочи вниманието й обратно към непокътнатите съдове. Сякаш в тях имаше нещо.
„Какво, по дяволите?“
— Да вървим — подкани ги Нелсън, който явно не беше чул нищо.
Мак се обърна и го последва. Елена поклати глава и тръгна след тях.
Реши, че почукването е някакъв акустичен номер в мрака.
„Сигурно просто капе вода от палубата“.
Тримата забързаха към капитанската каюта.
Нелсън стигна пръв, качи се по стълбата и влезе в тясното помещение. Бързо отиде до затворената метална кутия върху писалището.
Елена се задържа на прага, спомняйки си предупреждението на геолога, че устройството е радиоактивно. Вътрешният му механизъм продължаваше да тиктака. Явно бяха забравили да върнат лостчето в началното му положение, преди да се изнесат от помещението.
— Може би ще е по-добре да го изключим — предупреди тя, когато Нелсън стигна до писалището. — Не мисля, че е добре да го местим, докато работи. Всяко разтърсване може да повреди механизма.
Нелсън се намръщи.
— Какво значение има? Крадците ще си тръгнат със счупена карта. Няма да плача за загубата им. И без това сигурно ще разглобят всичко и ще претопят златото за бърза печалба.
Мак даде на Елена фенера си и отиде при Нелсън.
— И все пак нека да го изключим.
В бързината двамата се сбутаха и Нелсън сръга с лакът мумифицираното от студа тяло на капитана. Столът се преобърна, като повлече трупа със себе си.
Елена трепна от трясъка и тежкото тупване на замразената плът. При удара нещо излетя от скута на капитана и падна в краката й. Елена клекна и взе правоъгълния предмет. Той беше увит в тюленова кожа и запечатан с восък. Очевидно някой се беше опитал да го запази от стихиите и капитанът го беше държал у себе си и буквално го беше гушнал в смъртта си.
Явно беше нещо важно. Елена го напъха в пазвата си и вдигна ципа. Изправи се и загледа как Нелсън и Мак вдигат голямата кутия с картата. От мястото си видя как нещо като бронзов прът изскача от повърхността на писалището, очевидно на пружина и задържано от тежестта на златната карта.
„Опа…“
Беше чела за капани, задействани от небрежни натрапници в египетски гробници. Опита се да ги предупреди.
— Не мър…
От писалището прозвуча силен гонг.
Стреснати, двамата мъже се опитаха да се дръпнат назад. Нелсън изпусна единия край на тежката кутия и тя се килна в ръцете му. Капакът й се отвори.
Времето сякаш забави хода си, докато Елена гледаше как деликатната сребърна астролабия се отделя от гнездото си в картата и полита към пода. Мак обаче бързо се отпусна на коляно, като задържа кутията на бедрото си, и улови голямата колкото топка за софтбол сфера с широката си длан.
Елена издиша, залята от вълна на облекчение.
В последвалата зашеметена тишина се обади друг глас. Гайгеровият брояч на кръста на Нелсън затрещя много по-ожесточено, отколкото миналия път.
— Затваряй! — извика Нелсън.
Мак напъха астролабията в джоба на канадката си и двамата уловиха здраво кутията. Нелсън затвори капака, но броячът продължи да пращи с пълна сила. Тримата се спогледаха уплашено. Да не би капанът да беше задействал нещо в сърцето на устройството?
Мак кимна към вратата.
— Да изнасяме това чудо навън, преди да е гръмнало или нещо подобно.
Елена ги поведе, като осветяваше с фенера. Лъчът освети тъмните дълбини на трюма. Някакво движение привлече погледа й нагоре. Големи бронзови чукове, скрити сред дъските на палубата, се люлееха на напречните греди. И започнаха да падат един след друг върху високите глинени съдове. Тежките им глави пробиха дупки в тях. По съдовете плъзнаха пукнатини.
От съдовете потече гъста черна течност и се разля по заобленото дъно на кораба.
— Давай, давай, давай! — извика Мак.
Елена се отърси от вцепенението си и се втурна напред. Докато прекосяваха трюма, лъчът на фенера освети фосфоресциращи зелени жилки в черното масло. В тях имаше нещо неестествено. Определено не беше китова мас.
Това се потвърди от гайгеровия брояч на Нелсън, който затрещя още по-бързо, в такт с разтуптяното й сърце.
— Господи, чак свети — рече Мак.
На Елена й трябваше секунда, за да го разбере. Докато мъжете минаваха с радиоактивната кутия, маслото реагираше. Зелените жилки заблестяха противно, сякаш лъчението от картата възбуждаше някакъв нестабилен компонент в маслото.
Елена забави крачка, но Нелсън я сбута.
— Не спирай! — извика й той. — Да се пръждосваме оттук!
— Чакайте — каза тя. — Чуйте.
Сред пращенето на гайгеровия брояч в трюма на кораба отекваше странен звук. Елена го беше чула по-рано. Тихото почукване. Сега то сякаш идваше от няколко съда и звучеше повече като
Елена впери поглед в мъжете.
— Какво…?
Силен гръм я накара да подскочи и да се обърне.
Джон стреля за втори път.
„О, не!“
Мак остави кутията.
— Вие двамата останете тук — нареди той и забърза приведен към дупката в корпуса.
Стиснала фенера, Елена гледаше как отровното масло тече бавно към нея. Въпреки пращенето на брояча тя чуваше единствено зловещото драскане, подобно на прокарването на неравни нокти по черна дъска. Настръхна цялата. Нямаше представа какво бяха задействали с онзи капан, но дълбоко в себе си знаеше със сигурност едно.
„Нямаме място тук“.
Мак се просна по корем до Джон.
Възрастният инуит зареди отново пушката, без да поглежда надолу. Погледът му оставаше фиксиран върху течащата разтопена вода. Множество светлини осветяваха ледените дълбини, маркирайки нападателите. Едно тъмно тяло кървеше на ледения бряг, облечено в изолиран водолазен костюм.
„Копелетата са доплували дотук“.
Или поне предната им щурмова група.
Мак чу рева на двигател надолу по канала — засилваше се с всяка секунда. Очевидно идваха и други, попилявайки всякаква надежда, че братовчедите на Джон са оцелели.
От двете страни на тунела две от подводните светлини станаха по-ярки. От лазурните води се надигнаха черни автомати и изстреляха откоси по древния кораб. Заледените дъски издържаха.
Джон стреля по единия, но той отново потъна, а другият насочи огъня си към инуита. Куршумите започнаха да рикошират около тях. Джон се претърколи и се прицели в стрелеца, но той вече потъваше обратно в дълбините. Три други светлини приближиха повърхността на реката.
Мак разбираше, че нападателите могат да продължат тази смъртоносна версия на „Цапардосай къртицата“, докато патроните на Джон не свършат, така че сложи ръка върху рамото на приятеля си.
— Остави. Запази мунициите за по-подходящ момент.
Джон изсумтя в знак на съгласие, докато презареждаше.
Мак остана да лежи до него.
„Да видим какво ще излезе от всичко това“.
Очевидно неканените гости не бяха обикновени крадци. Бяха прекалено добре организирани и екипирани.
Боботенето на приближаващия двигател изпълни тунела. Появи се черна понтонна лодка „Зодиак“ и увисна насред течението, непосредствено отвъд обсега на слабата светлина.
От нея прогърмя високоговорител.
— Предайте ни Атласа на бурите и ще останете живи!
Мак се намръщи. Представи си златната карта. Тя ли беше Атласът на бурите? Щом нападателите вече имаха име за нея, явно знаеха много повече за картата, отколкото групата на Мак.
„Определено не са обикновени крадци“.
Мисълта му се потвърди от следващата команда.
— Нека доктор Каргил я предаде на хората ми.
Мак трепна. Откъде кучите синове знаеха, че Елена е тук?
— Следвайте тези прости инструкции и всичко ще приключи добре.
„Да бе. Кажи го на братовчедите на Джон“.
Шум и тътрене го накараха да погледне назад. Елена и Нелсън приближиха, помъкнали кутията с картата.
— Ще го направя — каза Елена. — Не че имаме особен избор. Могат да ни видят сметката с лекота, стига да поискат.
Нелсън кимна.
— Нямаме огневата мощ да ги спрем.
Мак се обърна, за да бъде с лице към тях.
— Този атлас или както там се нарича е единствената причина да не стрелят безогледно. Очевидно не искат да го повредят. Но щом се окаже в ръцете им…
— Всички уговорки отпадат — довърши Елена.
— И все пак можем да спечелим малко време — каза Нелсън. — Всяка минута, през която още дишаме, е шанс за нас. Иначе сме мъртви.
Мак се замисли над думите му. Ако не друго, нападателите като че ли искаха Елена, може би заради знанията й или заради това, че беше дъщеря на сенатор и смятаха да я използват като заложник. Така или иначе, ако нещо се оплескаше, тя можеше и да остане жива. Пък и Мак не се сещаше за някакво друго решение. Особено когато всичко се случваше толкова бързо. И може би Нелсън беше прав. С допълнително време можеха и да измислят нещо.
— Имате десет секунди! — прогърмя високоговорителят.
Добре, определено им трябваха
— Добре — отстъпи Мак. — Да играем по свирката им.
„Засега“.
Елена помъкна с мъка кутията към брега на реката. Голямата карта тежеше поне трийсет или трийсет и пет килограма, прекалено много, за да се справи сама, така че Нелсън се беше съгласил да дойде с нея. Въпреки обзелия я ужас част от съзнанието й продължаваше да мисли върху загадката.
„Атласът на бурите. Защо е наречен така? И откъде тези непознати знаят това име?“
Любопитството заглушаваше ужаса й — но само донякъде.
Когато двамата с Нелсън приближиха реката, трима водолази изникнаха в ледения поток с насочени към тях автомати. Отстрани на маските им имаше малки фенерчета, които блестяха ярко в сумрака.
Мъжът в средата тръгна към тях. Когато приближи достатъчно, даде знак с оръжието си на Нелсън и посочи древния кораб.
— Остави. Тръгвай.
— Добре, добре — промърмори геологът.
Елена и Нелсън оставиха кутията на скалистия бряг. Геологът я погледна разтревожено и отстъпи назад към тъмното укритие на кораба. Докато Нелсън се отдалечаваше, мъжът насочи автомата си към гърдите на Елена. Нямаше нужда да й казва да не мърда.
Елена замръзна, трепереше.
Един от нападателите, останал до прасците в реката, вдигна закрепената за китката му радиостанция към устните си. Елена чу нещо като арабски. Макар да владееше добре няколко диалекта, не успя да различи добре думите заради шума на водата.
В отговор на обаждането му двигателят на понтонната лодка вдигна оборотите си. Съдът се понесе напред, право към Елена. Когато приближи, тя преброи на борда й петима души. Всички бяха с водолазни костюми. Един беше при кормилото на кърмата. Двама се бяха облегнали на черните понтони, насочили напред автоматите си. Между тях на носа имаше двама по-различни. Същинска стена от мускули се извисяваше над по-дребна и слаба фигура с високоговорител в ръка.
Явно това беше водачът на отряда.
Когато носът на зодиака докосна брега, водачът захвърли високоговорителя и скочи грациозно на сушата. Едва сега Елена осъзна, че това е жена. Плътно прилепналият костюм не оставяше място за съмнения за пола й. Неопреновата качулка скриваше по-голямата част от главата й, но ако можеше да се съди по скулите, тъмните очи и кожата с цвят на карамел, жената трябваше да е от Близкия изток.
Елена погледна назад към древния кораб, после към картата.
„Затова ли тези хора, които несъмнено са от Близкия изток, знаят толкова много за това съкровище?“
Нямаше как да не се заинтригува от историческата загадка.
Без да каже нито дума, смуглата жена пристъпи напред, отпусна се на коляно и отвори кутията. Златото заблестя. Елена отново се загледа в картата. Тя като че ли се беше върнала в първоначалното си състояние. Мъничкият сребърен кораб се намираше в някакво пристанище на турския бряг. И докато гледаше надолу, Елена внезапно позна града.
— Троя — прошепна тя на глас.
Жената я погледна, леко наклони глава настрани и тъмните й очи проблеснаха.
— Явно онзи, който те е довел тук, не е сгрешил в преценката си.
Оценката не донесе особена утеха на Елена. Тя забеляза белега, който минаваше през долната устна на жената и продължаваше надолу по брадичката й, по гърлото и изчезваше под ръба на костюма. Не я правеше по-непривлекателна. В същото време Елена долавяше как от жената лъха осезаема заплаха, подобно на лъчението от златната карта.
И двете бяха прекрасни и убийствени.
Пронизителният поглед на жената се спря върху Елена.
— Къде е? — попита тя.
— За какво говорите?
Водачката на отряда посочи кухината в картата, в която доскоро се намираше сребърната сфера на астролабията. Бронзовите зъбни колела в празното гнездо блестяха ярко. Елена си ги представи как завъртат астролабията подобно на стрелките на сложен часовников механизъм.
— Къде е Ключът на Дедал? — попита жената.
„Ключът на Дедал?“
Елена остави объркването да се изпише на лицето й, за да подсили лъжата й.
— Не зная за какво говорите. Това е всичко, което намерихме.
Водачката се изправи и даде заповед на арабски на някой зад нея.
Елена различи една дума.
Тя се обърна и видя едрият мъж да стои зад гърба й. Дори не го беше забелязала да слиза от понтонната лодка. Мъжът се извисяваше повече от два метра и очевидно страдаше от някаква генетична форма на гигантизъм. Цялото му лице беше в бръчки и белези. Челото му беше ниско и дебело. Очите му бяха мъртвешки и студени като на син кит.
Мъжът сви ръка в юмрук и фрасна Елена.
Тя извика и се строполи на земята. Острата болка прониза цялото й тяло и спря дъха й. Сълзите, които се беше опитвала да задържи, опариха бузите й.
Жената погледна надолу към нея.
— Недей да лъжеш повече.
После посочи кораба и излая на арабски на хората си — достатъчно силно, за да може Елена да разбере ясно заповедта й.
— Намерете ключа. Избийте всички.
Прекадено нервен, за да седи на едно място, Ковалски крачеше напред-назад в самолета. Това беше четвъртото му ставане за последните двайсет минути.
Накрая стигна до „стелажите за вино“ в задната част, на които бяха подредени цилиндрични радиоакустични шамандури. Облегна се на подобния на многоцевна картечница механизъм, който изстрелваше шамандурите в морето, за да помагат на патрулния самолет да следи руските подводници в района. Потупа с пръст гнездото за зареждане. Другата му ръка, която още беше в джоба на дългото му кожено палто, си играеше с целофана на кубинската пура.
„Може и да не ме хванат, ако запаля за едно-две дръпвания…“
Наоколо нямаше никого. Големият самолет имаше екипаж само от девет души, като всички бяха на носа. Всички бяха заети с мониторите си и в самолета цареше потискаща тишина, която само опъваше нервите му.
Видя командира да излиза от вратата в другия край и да върви към наблюдателните станции в средата на борда. Спря, каза нещо на Мария, която седеше със закопчан колан до един от двата наблюдателни прозореца, и се разсмя на отговора й. Ръката му се задържа прекалено дълго върху облегалката на седалката й.
Ковалски усети как по врата му плъзва гореща червенина.
Командирът беше млад, усмихваше се често и приличаше много на Том Круз в „Топ гън“.
Извади пурата от джоба си и тръгна към носа.
Мина покрай секциите на радиоелектрониката и средствата за борба с подводници. Срещна се с командира при редицата от пет седалки покрай левия борд, където четирима мъже и една жена бяха наведени над различни светещи екрани и следяха високотехнологичния радар за многоцелево търсене APY-10 и електронното устройство за заглушаване ALQ-240.
По-рано, когато научи, че Ковалски е служил във флота, тактическият координатор на групата се беше опитал да му обясни част от оборудването и способностите му. Ковалски едва успя да разбере една дума от три. Това му напомни колко старо морско куче е всъщност. Очевидно модерното военно дело го беше задминало сериозно.
Командирът му кимна.
— Тъкмо дойдох да ви кажа, че кацаме след десет минути и е най-добре да седнете при доктор Крандъл и да закопчаете колана си. Ще ни раздруса здравата при брега.
Боговете сякаш го чуха — в същия миг самолетът се разтресе. Ковалски запази равновесие, като се вкопчи в една облегалка. Командирът като че ли остана на крака, като просто се усмихна по-широко.
„Копеле…“
— Както казах — предупреди командирът, — време е за коланите.
Ковалски се изправи и понечи да мине покрай него, когато тактическият координатор завъртя стола си и свали големите си слушалки.
— Командир Пулман, току-що получих съобщение от друг „Посейдон“ на път към Рейкявик. Уловили са сигнал на перископска дълбочина покрай брега пред нас. Но тъй като бурята наближавала и морето било пълно с парчета лед, изгубили сигнала, без да могат да го идентифицират напълно. Искат да прелетим над района, преди да кацнем.
Ковалски си погледна часовника.
— Лошо. Можете да си играете на котка и мишка с руснаците и друг път. Трябва да слезем долу колкото се може по-скоро.
Усмивката на командира се превърна в намръщена гримаса.
— Позволете да ви напомня, че това е
Самолетът се раздруса отново и този път Ковалски напълно изгуби равновесие. Дори Пулман се вкопчи в седалката от другата страна. Вече определено не се усмихваше.
— Бурята пред нас се превръща в истинско чудовище — напрегнато съобщи пилотът от кабината. — При това бързо. Всички да си закопчаят коланите.
Ковалски изгледа предизвикателно командира.
— Изглежда, че Майката природа току-що ви разжалва.
Пулман се намръщи и се обърна към тактическия координатор.
— Свържи се с другия самолет. Кажи им, че няма да има претърсване.
— Слушам.
Преди офицерът да успее да се обърне, Пулман добави:
— За всеки случай пусни редица шамандури от тук до брега. — Погледна Ковалски. — Може и да не останем във въздуха, но това не означава, че не можем да продължим да слушаме.
Ковалски сви рамене и мина покрай него.
„Хич не ми пука. Щом ти изнася, така да бъде“.
Седна тежко в седалката до Мария.
— Каква беше онази разправия отзад? — попита тя.
— Просто се погрижих да няма отклонения.
Тя се опита да погледне назад. Ръката й намери неговата и я стисна силно.
— Има ли вероятност за подобно нещо?
— Не и докато аз съм на пост.
Тя се обърна напред и въздъхна. Опита се да отдръпне ръката си, но той я хвана и я задържа. Кожата й беше гореща, но лицето й оставаше бледо. Ковалски с лекота разчете безпокойството и вината в очите й. Знаеше, че не бива да се опитва да я утешава и да я уверява, че приятелката й е в безопасност. Можеше да й предложи единствено фактите.
— Скоро ще кацнем — обеща той.
„Да се надяваме, преди да е станало късно“.
Мак гледаше как Елена се строполява до реката, след като беше ударена в бъбрека от онова чудовище с безизразен поглед.
„Проклети копелета!“
Пристъпи към дупката в корпуса, готов да й се притече на помощ, да я защити.
Нелсън сложи ръка на рамото му.
— Нищо не можеш да направиш. — После сграбчи канадката му и го дръпна назад. — И като че ли ще си имаме компания.
Отвън някой извика нещо на арабски. В отговор щурмовият отряд се затича приведен към десния борд на кораба, като се насочваше към кърмата и носа. Един даде откос към дупката в корпуса, за да прикрива приближаването на останалите.
Джон изстреля и двата патрона по стрелеца. Онзи полетя назад, улучен в гърдите. Тялото му падна в реката. Джон се претърколи настрани миг преди куршумите на ответния огън да се забият на мястото, където беше току-що. Отърва се без драскотина и се озова до Мак и Нелсън. Стрелбата му беше принудила нападателите да напредват по-предпазливо.
Не че това щеше да им спечели много време.
— Трябва да се барикадираме някъде. — Нелсън посочи през тъмния трюм. — Може би в капитанската каюта.
При липса на по-добра идея Мак посочи с фенерчето и бутна приятеля си напред.
— Давай.
Тримата се втурнаха към носа. Тропотът на краката им се превърна в шляпане, когато стигнаха локвите масло на дъното на кораба. В отсъствието на картата течността отново беше станала черна.
Но това повдигаше друг въпрос.
— Тази гадост може би е запалима — предположи Мак, докато продължаваха напред. — Ако я подпалим, може да подейства като бариера и да ги пропъди.
— Или да ни убие — отвърна Нелсън. — Не забравяй, че корабът е
Докато геологът говореше, огромният глинен съд зад него изведнъж се освети в познатата зеленикава светлина. Тя светеше през пукнатините в стените и пробитата от чука дупка. Мак зърна в светлината някакви сенки, съпроводени от драскане на остри нокти по твърда глина.
Той спря и присви очи.
„Какво, по дяволите…“
Вътре определено имаше нещо. Но какво? Как беше възможно нещо да е останало живо след толкова много векове? Да не би по някакъв начин да е било запазено в гадното масло? Той си спомни падащите чукове. Представи си течащото масло, подобно на изтичащите води на родилка. Какво ли предстоеше да се роди?
— Стига си зяпал — изсумтя Нелсън. — Освети натам…
— Тихо — предупреди го Мак.
Късно.
Сякаш в отговор на Нелсън сиянието блесна по-ярко зад геолога и съдът се пръсна, освобождавайки съдържанието си. Подобно на някакво експлодиращо гнездо паяци, куп подобни на раци създания се разлетяха навън. Бяха стотици. Всяко беше с размерите на паница и имаше дълги членести крака. Те се понесоха слепешком във всички посоки, закатериха се по корпуса, по гредите, дори се гмурнаха в маслото. Докато се движеха, от ставите им изтичаше същата зелена течност, която бяха видели и в маслото, сякаш бяха задвижвани от отвратителната субстанция.
В това противно сияние Мак видя, че твърдите им коруби не са от хитин или черупки на мекотели — а от плътен
Сякаш за да докаже това, едно от нещата избухна в пламъци — после още едно, и още едно. Зелената течност като че ли реагираше на влажния въздух. Но пламъците не убиваха. Горящите създания продължаваха да щъкат навсякъде, да се блъскат едно в друго, да се подпалват взаимно.
Едно от създанията забърза по долната страна на една греда, стигна до дебела висулка и се спусна по спирала по нея. Високата температура стопи леда, но вместо надолу да потече вода, в черната локва започнаха да падат огнени капки, сякаш горивото в механичните раци можеше да подпали дори водата.
„Невъзможно…“
Мак се мъчеше да проумее адската гледка, замръзнал от ужас от зрелището.
Реакцията на Нелсън беше по-енергична. Той изкрещя и се втурна напред. Мак го сграбчи за ръката. Викът му още отекваше в трюма и сякаш беше достатъчно силен, за да разбие още два съда. Те се пръснаха, освобождавайки други стотици бронзови чудовища, които също се понесоха безумно по стени и греди.
Нелсън се замята, опитвайки се да достигне гърба си.
— Махни го…
Мак се обърна към приятеля си и видя, че един горящ бронзов рак се е вкопчил в гърба му. Острите върхове на краката бяха пробили канадката му и драскаха яростно, като разкъсваха и прогаряха изолиращия материал и гъшия пух в търсене на плътта отдолу.
Преди Мак да успее да му помогне, друг рак изпълзя на рамото на Нелсън и скочи на гърлото му. Мак се опита да го перне с фенера, но краката на създанието вече се бяха забили дълбоко в меката плът.
Кожата около тях почерня и запуши.
Нелсън се загърчи в агония и отвори широко уста. От гърлото му се изтръгна животинско гъргорене. Около устните му се извиха струйки дим. Мак си помисли за гадината, която беше превърнала висулката в огън.
Какво ли щеше да направи с
С туптящо в ушите сърце Мак запрати фенера към кабината и сграбчи черупката на създанието на гърлото на Нелсън. Изтръгна го и го запрати нанякъде. От раната бликна кипяща кръв и пламъци. Нелсън се отпусна със стон в ръцете му, почти в безсъзнание от болката и шока. Мак затисна раната с длан и изгаси пламъчетата, които още танцуваха под почернялата и напукана кожа.
— Помогни ми — изграчи Мак.
Джон беше наблизо, с пушката в ръце, и се оглеждаше. Забърза към тях и махна с приклада създанието на гърба на Нелсън, преди да е достигнало до плътта.
Двамата помъкнаха Нелсън към капитанската каюта.
Но пред тях, осветен от лъча на захвърления фенер, дървеният под беше покрит с безброй огнени бронзови гадини. Други щъкаха по стените и гредите. Нямаше начин да преминат през тях.
Мак обаче забеляза, че гадините заобикалят черната локва. Това най-вероятно беше единствената причина той и Джон да не бъдат все още атакувани. За съжаление Нелсън се беше намирал прекалено близо до първия глинен съд, когато той се пръсна. Две от създанията явно бяха запълзели към него, сякаш той е бил най-близкият до тях остров в черното море.
Мак си представи падащите върху съдовете чукове и изливащото се масло. Дали черната течност е действала като някакъв вид изолация? Дали е трябвало да изтече, преди тези създания да се съживят отново?
Когато приближиха края на локвата, Мак реши да провери теорията си. Повлече крак през течността и запрати черна вълна към най-близкия рак. Тя се изсипа върху създанието и моментално угаси пламъците му. Създанието остави след себе си къса мазна диря — и замря.
Джон го погледна.
Това беше нещо, но как можеха да се възползват от наученото? Разстоянието до каютата беше твърде голямо, за да го преодолеят, изритвайки течност към нея. Може би можеха да се овъргалят в маслото и да го използват като репелент. Но смееха ли да поемат този риск?
Възможността за решение им беше отнета от оглушителните гърмежи на автомат. Мак приклекна, когато куршумите рикошираха от стените. Джон изпъшка, когато един куршум одраска бузата му, оставяйки червена следа. Сякаш нещо дръпна лявата ръка на Мак. От пробитата в канадката му дупка се разлетя гъши пух. Главата на Нелсън се удари в неговата. Горещата кръв плисна Мак и той усети одраскване от разбита кост.
Обърна се с ужас. Половината лице на приятеля му го нямаше.
Въпреки това той не пусна тялото, докато се просваше по корем в маслото.
Джон последва примера му.
Мак се обърна към кърмата. Още стрелци влизаха през дупката и се разгръщаха. Джон се извъртя в опит да вдигне пушката.
— Недей — предупреди го Мак.
Гърмежите на автоматите бяха много по-силни от крясъка на Нелсън отпреди малко — и предизвикаха много по-бурна реакция. Навсякъде глинените съдове се затресоха заплашително и започнаха да се пръскат един след друг, освобождавайки скритите в тях чудовища.
Бронзовата маса защъка яростно на членестите си крака към новопристигналите. Зелената течност блесна в златисти пламъци. Паникьосани от гледката, нападателите откриха огън по механичната орда, която в отговор им се нахвърли още по-ожесточено. Създанията напредваха към тях по всяка повърхност и едно през друго, устремени към целта си.
„Привлича ги шумът…“
Едва сега Мак осъзна, че бронзовите раци
Мак най-сетне пусна тялото на Нелсън, обхванат от чувство за вина и мъка. Побутна Джон към тъмното помещение. Това беше единственият им шанс да стигнат до убежището. Двамата скочиха на крака и се затичаха приведени към вратата.
Мак стигна пръв, махна на Джон да влиза и взе фенерчето. Погледна назад през трюма, който сега беше осветен в адско сияние, подчертавано от проблясванията на изстрели. Онези от нападателите, които бяха влезли в кораба, сега се мятаха и крещяха. Телата им бяха покрити с бронзови раци, които забиваха в тях острите си крака. Плътта им гореше и пушеше; кръвта кипваше във вените им.
Ужасен и отвратен, Мак се оттегли в студената тъмна кабина. Миг преди да затвори вратата един огромен съд от лявата му страна — два пъти по-голям от останалите — се пръсна и от него се появи нещо масивно. Мозъкът на Мак се опита да проумее движещите се бронзови плоскости, пълната с остриета паст, от която бълваше огън, подобните на бутала крака.
Джон го издърпа назад и затръшна вратата, закривайки адската гледка, след което дръпна бронзовото резе. Чудовищата останаха от другата страна.
„Не, не чудовища“.
Джон срещна погледа му и ги назова.
—
Мак кимна. Наистина бяха такива.
Елена се беше сгушила на дъното на зодиака. Понтонната лодка се беше отделила от брега и стоеше неподвижно в течението. Тя погледна назад и потръпна, но не само от студа.
Древният кораб гореше. Пушекът закриваше гледката, дълбоко в сенките танцуваха пламъци. По-наблизо тънки огнени ивици изтичаха от останките, вливаха се в потока разтопена вода и образуваха покрай брега пламтящи салове, които протягаха огнени пръсти към тях.
Жената на носа излая заповед на кормчията. Той кимна и обърна зодиака. Не можеха да рискуват пламъците да ги достигнат. Силната топлина вече разтопяваше леда над главите им. Заваля дъжд от древни ледникови води, но вместо да угаси пламъците, той сякаш ги подклаждаше още повече.
Ледникът Хелхайм вече реагираше на горящата в сърцето му киселина. Ледът се напукваше навсякъде около тях. Кормчията явно усети, че тунелът може да се срути всеки момент, и увеличи скоростта.
Елена се взираше назад, докато лодката вземаше един завой. Преди древният кораб да изчезне от погледа й, видя как нещо излиза от пушека. Елена се замоли това да е Мак, да е оцелял по някакво чудо. Но вместо това от дима изникна чудовище, чието червеникаво туловище светеше от горящия в него огън. Елена зърна нещо като рога — и в следващия миг чудовището изчезна зад завоя.
Елена се обърна и обгърна коленете си с ръце.
Чувстваше тялото си като пълно с олово след шока и ужасите от последните няколко минути.
Малко по-рано, докато товареха картата на лодката, беше чула крясъка на Нелсън. Всички погледи се бяха обърнали към зловещата светлина в трюма на кораба. Водачката на отряда мълчаливо беше посочила към кораба и хората й се втурнаха през дупката в корпуса. После се чуха глухи изстрели.
Елена беше запушила ушите си, представяйки си Мак, Нелсън и Джон.
После започнаха писъците.
Дори дланите й не можеха да заглушат ужаса в онези крясъци. Един от стрелците се появи от трюма и рухна на колене пред дупката в корпуса. Изглеждаше така, сякаш беше облякъл пламтяща бронзова броня, но плоскостите й се движеха и забиваха в тялото му, като разкъсваха неопрен и кожа. От разрезите бликна кипнала кръв. Тялото му се изви жестоко назад с пукане на прешлени и кости — и експлодира, разпръсквайки почерняла плът и ярки пламъци.
Грамадният телохранител сграбчи водачката за рамото и я дръпна заедно с останалите към зодиака. Жената отначало се опита да се отскубне и дори направи крачка към кораба, но той вече гореше и пожарът се разпространяваше. Тя се намръщи, обърна се и махна на всички да се качват на лодката.
Жената нямаше намерение да рискува и да изгуби спечеленото с мъка съкровище, въпреки че картата не беше цяла. Докато лодката се носеше по ледената река, тъмните й очи се обърнаха към Елена. Без да откъсва поглед от нея, жената свали с два пръста неопреновата качулка на костюма си и тръсна глава, за да разпусне коси, черни като крилете на гарван. Елена почти видя как зад суровия й пресметлив поглед се въртят колелца — явно жената обмисляше какво да прави с пленницата си.
Накрая тя се извърна, когато зодиакът излезе от ледника. Ветровете моментално ги връхлетяха. Върху вълните във фиорда имаше бели гребенчета. Мъглата още се стелеше над морето, но вятърът вече я разпръсваше.
Наближаваше буря.
Зодиакът подскачаше над вълните към целта им, която изникна от мъглата. От синьото море стърчеше черна конусовидна кула. Докато лодката се носеше към нея, подводницата се издигна, колкото палубата й да се подаде над неспокойните води. Кормчията насочи зодиака към нея.
Водачът скочи на палубата и даде заповеди. Двама мъже помъкнаха тежката кутия на картата, а гигантът пристъпи към Елена. Тя се дръпна от него и сама се прехвърли на подводницата.
Кормчията също слезе от зодиака и го избута в морето. После вдигна автомата си и стреля по понтоните. Лодката започна да потъва.
Елена усети боботенето на двигателите на подводницата. Явно отрядът възнамеряваше да напусне района възможно най-бързо.
След като изпълни една последна задача.
Елена чу приглушен тътен и усети как палубата под краката й трепна. Разпенена следа се понесе през вълните, като се отдалечаваше от подводницата.
Когато айсбергът падна в морето, към тях се понесе огромна вълна.
— Идвай — нареди жената.
Елена си помисли дали да не скочи в морето.
Водачката на отряда се обърна към нея, сякаш беше прочела мислите й.
— Има много неща, които трябва да научиш. — Погледът й я прониза. — Много неща, които
Елена сви юмрук. Идеше й да каже на жената да върви по дяволите, но си представи картата и свързаната с нея загадка. Жената беше права.
„Искам да науча“.
Обърна се и тръгна към кулата, без да отпуска юмрук. Интелектуалното любопитство може и да я мотивираше, но сега тя имаше и друга цел. Представи си ухиленото лице на Мак, веселите искри в очите на Нелсън, спокойната сила на Джон.
„Ще си отмъстя“.
„Елена е била все още жива…“
Мария се опита да намери утеха в това, но останалата част от разказа на местния полицай си оставаше ужасна.
Тя седеше в уютната трапезария на хотел „Ред“, обгърнала с длани димяща чаша кафе. В помещението имаше няколко маси и столове, малък библиотечен кът и висок рафт с различни ботуши за сняг, стари и нови. С яркочервената си външна облицовка и големи прозорци, гледащи към залива Крал Оскар, това място щеше да бъде очарователно, ако обстоятелствата бяха различни.
Трапезарията беше пълна с местни жители. Изглежда, всички бяха чули взрива на торпедото и цялото градче искаше да научи какво става.
Всички погледи бяха насочени към единствения очевидец.
— Тунела го няма — каза полицай Хан Йорген, който седеше срещу нея. Беше облечен в разкопчано яке с кожена подплата върху униформата си. Датското му потекло ясно се долавяше в акцента му и се виждаше в късо подстриганата руса коса. — Торпедото удари стената на ледника. Огромна част от нея се отцепи.
— Можете ли да опишете подводницата по-подробно? — попита командир Пулман. След като кацнаха в Гренландия, военният самолет получи съобщение за засечена в морето подводница. Командирът беше настоял да се качи с Мария и Джо на хеликоптера до градчето. Останалият екипаж беше останал, за да закрепи самолета срещу силните ветрове, духащи от планините. — Видяхте ли някакви означения по кулата? Някакви букви или числа?
Йорген поклати глава.
— Както казах, стигнах до фиорда точно когато стана експлозията. Намирах се на три километра от ледника. По чиста случайност зърнах подводницата с бинокъла, преди да се потопи.
Мария стисна чашата си.
— И сте сигурен, че сте видели доктор Каргил на борда.
Полицаят кимна.
— Открояваше се с яркосинята си канадка. Останалите на подводницата бяха облечени в черен неопрен.
Мария се обърна към Пулман.
— Има ли някакъв начин да се проследи подводницата?
Пулман изгледа обвинително Джо, който седеше с димяща пура между зъбите.
— Не мога да направя много от земята. Все пак наблюдаваме радиоакустичните шамандури, които пуснахме. За щастие, самолетът ни беше оборудван с най-новите мултистатични активни кохерентни модели. Те могат да генерират сонарни импулси дни наред и имат широк обхват. Така че сами по себе си те биха могли да ни дадат някои насоки. Но ако можехме да излетим…
Той сви рамене. Нямаше нужда да казва очевидното.
„Това няма да се случи в близко бъдеще“.
Краткото пътуване с хеликоптера беше като да летиш в шейкър. Ветровете блъскаха неуморно машината и с всяка секунда се засилваха. Пилотът беше стискал щурвала с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели, а устните му се движеха в безмълвна молитва. Когато кацнаха, косата му беше полепнала по потния му скали.
„Няма мърдане оттук“.
— Ами останалите? — обади се един от местните жители. — Тримата, които отидоха с онази жена?
—
Джо пусна облак дим.
— Или са мъртви — изтърси той, — или взривът ги е затворил в капан в леда.
Пулман се наведе над масата и сниши глас.
— Ако са живи, сигурно знаят какво е станало и могат да ни кажат кой е отвел доктор Каргил.
— Голямо
Йорген кимна.
— Живи или не, няма как някой да се добере до тях.
— Аз мога да го направя — обади се някой. От групата местни излезе кльощав младеж с кожено яке и ботуши. Изглеждаше на не повече от четиринайсет. Гъстата му черна коса беше подстригана на линия над гладкото му чело.
Йорген се обърна.
— Нука, каналът се е срутил. Няма как да се влезе вътре.
— Има — с дръзка самоувереност отвърна хлапето.
Йорген понечи да възрази, но Джо го изпревари.
— Как?
— Ще ви покажа. — Младежът посочи с палец назад към изхода. Виещият вятър отвън се мъчеше да изкърти вратата от пантите.
— Забрави — предупреди го Йорген. — Никой няма да излиза в този ужасен питерак.
—
Сега Мария разбра дързостта на тийнейджъра и забеляза страха и решимостта на младото лице. Дядото му беше старейшината Джон Окалик, който беше отвел групата на Елена до ледника.
Джо стана и смачка наполовина изпушената си пура — нещо, което правеше само в изключителни случаи.
— Хлапе, идвам с теб.
Мария се обърна към него.
— Джо…
Ковалски я прекъсна с махване на ръка.
— Проклет да съм, ако трябва да бездействам тук и да слушам как вятърът се мъчи да отнесе покрива. — Обърна се към нея. — Ако има и най-малка вероятност онези момчета да са живи, ще ги изровя и с мотика, ако се наложи. Те са единствените, които знаят какво е станало с приятелката ти.
Мария се пресегна и докосна ръката му.
— Зная. Просто исках да кажа, че и
Ковалски замръзна.
— Чакай малко. Не исках да кажа това. Може би ще е по-добре да…
Тя го прекъсна и стана.
— Без тия. Доводите ти бяха много убедителни.
Джо я зяпна, мъчеше се да прецени как да реагира. Накрая стигна до правилното решение и само сви рамене.
Йорген ги изгледа.
— И двамата сте луди.
— Наричали са ме и по-зле. — Джо махна на Нука. — Покажи ни какво си намислил, хлапе.
Нука тръгна към вратата.
— Да вървим. Знам, че дядо ми е още жив. Но няма да е задълго, ако не побързаме.
— Дано да си прав. — Джо тупна момчето по кльощавото рамо. — Не искам задникът ми да измръзва напразно.
— Ще трябва да рискуваме — каза Мак.
Застанал до кръста в ледената вода, той дръпна бронзовото резе на вратата. Обърна се към Джон, който кимна.
„Ако ще умираме, да е по наш начин“.
Половин час по-рано силна експлозия беше разтърсила ледника. Мак беше очаквал да бъдат премазани от тонове лед, но когато тътенът утихна, двамата с Джон бяха все още живи. После водата започна да пълни каютата, което означаваше, че реката е била запречена от срутилия се от взрива лед.
Мак лесно можеше да си представи какво е станало. Копелетата бяха взривили входа на канала, с което им бяха отрязали пътя навън.
Вместо да чакат да се удавят като плъхове, Мак пое дълбоко дъх и отвори вратата. Трябваше да се напрегне доста, защото нивото на водата се беше покачило. Трепна — очакваше орди пламтящи раци да се нахвърлят върху него. Вместо това лъчът на фенера разкри, че половината кърма е изчезнала. Останките от трюма представляваха димящи руини, сред които тук-там мъждукаха горящи дъски. Пламъци танцуваха и по гредите горе.
През гъстия дим можеха да се видят раци, светещи червеникаво в мрака. Бяха се вкопчили в плаващи парчета дърво и лед. Два дори се бяха настанили върху носещ се във водата труп. Повечето като че ли не се движеха, след като пламъците им бяха угаснали. Няколко помръдваха немощно.
Горивото, захранващо тези създания, явно губеше силата си. Мак се огледа за още раци, но не откри нищо. Може би внезапното наводнение им беше дошло в повече и ги беше удавило.
Въпреки това, докато вървеше бавно през трюма, той гледаше да стои настрана от онези, които виждаше.
Джон го потупа по рамото и посочи мястото, където част от корпуса беше пробита. После посочи нагоре. Мак кимна.
„Трябва да излезем от водата“.
И двамата бяха с водолазни костюми под връхните дрехи, но това не пречеше на студа да прониква до костите им. Мак стисна зъби, за да не затракат. Вече не чувстваше краката си и това му пречеше да върви по неравния под, скрит под черната вода.
Най-накрая стигнаха пробойната в корпуса и се покатериха по разбитите ребра на кораба, като гледаха да останат по-далече от все още горящите дъски. Стигнаха горе и откриха, че предната половина на палубата е все още цяла. Носът на кораба си оставаше скован от леда.
Мак спря, за да огледа положението. Голямо парче лед се откърти от тавана и падна във водата. Огромна вълна блъсна кораба, разлюля горящите дъски и изкара на повърхността още тела.
Мак се опита да не мисли за приятеля си Нелсън.
„Сега не е време за оплакване“.
Падналото парче лед му напомняше за една по-непосредствена заплаха.
Докато бяха в кабината, вторичните трусове и пукот бяха продължили — ледникът притискаше с огромната си тежест нестабилния тунел. Мак знаеше какво да очаква. След десетилетие работа тук можеше да чете леда като книга.
„Това място няма да издържи още дълго. Може да се срути всеки момент“.
Но това в крайна сметка можеше и да няма значение. Пред тях реката от разтопена вода се беше превърнала в езеро. И нивото му се покачваше неотклонно. Надигащата се вода сгъстяваше допълнително и без това гъстия пушек и затрудняваше дишането им.
Джон се закашля неудържимо.
За жалост нещо го чу.
Откъм гъстия пушек покрай десния борд се разнесе гневен рев. С качило се в гърлото му сърце Мак пристъпи към парапета. Спомни си, че раците не бяха
Погледна надолу. Големи части от тавана се бяха срутили, покриваха брега и образуваха дига от лед и камъни между кораба и водопада, който пълнеше ледената пещера.
И долу в бъркотията нещо се движеше.
Пламъците осветяваха пътя му през пушека, разкривайки от време на време тежката фигура. Привлечено от кашлянето на Джон, създанието скочи към тях, след което изчезна в по-гъстата мъгла около кораба.
Мак затаи дъх. Страхуваше се, че дори дишането му може да ги издаде. Очите му се напрегнаха в опит да различи нещо в мрака.
„Къде…“
Нещо се блъсна в борда с такава сила, че целият кораб се разтресе. Мак падна на коляно. Джон се задържа на крака, опрял приклада на пушката в рамото си и насочил цевта надолу към мрака.
Създанието изрева раздразнено и избълва пламъци, които разкриха паст, пълна с остри като бръсначи зъби. Върху страховитата му глава имаше извити рога. Чудовището се беше изправило на задните си крака и риташе въздуха с предните, по чиято дължина имаше редица извити остриета.
После създанието се отпусна на четирите си крака и изчезна в изпълнения с пушек мрак.
Мак се заслуша, докато машината убиец — наполовина бик, наполовина мечка — обикаляше напред-назад.
Друга част от тавана се откърти и падна в надигащото се езеро. Мак и Джон се спогледаха тревожно.
„Не можем да останем тук“.
Ако чудовището не ги убиеше, студът, водата или ледът щяха да го направят. Трябваше да се измъкнат от това място, да намерят начин да минат покрай онзи пламтящ бик.
„Но как?“
— Няма начин! — изкрещя Ковалски през виещия вятър.
Спасителната група се беше сгушила от подветрената страна на трите червени снегомобила. Деляха пространството с една шейна, теглена от хъскита с дебела козина. Кучетата си бяха изровили малки гнезда в леда и се бяха свили там, без да обръщат внимание на студа.
Нука ги беше използвал, за да преведе трите снегомобила презледника. Беше обяснил защо беше избрал шейната: „Кучетата намират най-безопасния път през леда. Без тях лесно можеш да пропаднеш в някоя скрита пукнатина. Научаваш се да се доверяваш на техните очи и носове“.
След като излязоха от хотела в Тасиилак, се качиха на един джип „Рам 2500“ с огромни гуми и поеха по коварен чакълест път, за да стигнат до ледника Хелхайм. Бурята ги връхлиташе непрекъснато и блъскаше колата с толкова силни пориви, че едва не я преобръщаше. Стигнаха ледника и спряха до група малки боядисани в синьо бараки и десетина снегомобила. Оказа се, че семейството на Нука има туристическа фирма, предлагаща преходи през ледника.
Мария попита хлапето къде са родителите му и Нука каза, че баща му и майка му участват в спасителната група на Тасиилак. Заминали за вътрешността, за да се справят с някакъв спешен случай, който е ангажирал и повечето опитни хора в градчето.
Ковалски погледна онези, които бяха останали.
„Вторият състав…“
Въпреки изказаните по-рано опасения Йорген също беше дошъл с тях. Както и още двама от местните — яки по-възрастни мъже, които казаха, че са роднини на семейството, което вероятно важеше за всички в селището. Бяха завързали въже за задницата на един от снегомобилите.
Нука — беше навил свободната част на въжето на рамото си — посочи покрай гумените вериги на снегомобила.
— Това е единственият път към сърцето на ледника. Надолу през мулина.
— Няма начин — повтори Ковалски.
Надигна се от прикритието на снегомобилите. Вятърът едва не отвя предпазните му очила, дадени му от Нука заедно с каска и дебела канадка, която му беше твърде малка — ръкавите й дори не достигаха до китките му.
На десет метра пред него бялата повърхност на ледника беше прорязана дълбоко от син поток. Водата се спускаше отгоре и пропадаше в широка три метра дупка надолу към дълбините на ледника.
Ковалски поклати глава.
„По-скоро почти замръзнал водовъртеж“.
— Да не си решил да се спуснеш в това нещо с въже? — невярващо попита Ковалски.
Нука вече беше облякъл водолазен костюм, който покриваше цялото му тяло. Дори имаше маска на лицето.
— Спускали сме се и преди.
Мария пристъпи към тях.
— Откъде знаеш, че
— Доктор Макнаб ми каза — отвърна Нука. — Когато не водя туристи, понякога помагам на Мак да картографира потоците и каналите. Тази работа няма край, тъй като всичко непрекъснато се топи и се мести.
Ковалски се изправи.
— Ако наистина води надолу, трябва да дойда с теб.
Нука сбърчи презрително нос.
— Прекалено си дебел.
Ковалски погледна корема си, едновременно оскърбен и шокиран от грубата прямота на хлапето, която едва не направи и самия него малко дете.
— Това са само мускули.
— Ясно де. Но дори да успееш да се промъкнеш през теснините, резервният ми костюм няма начин да ти стане. — Нука посочи голите му китки.
— А на мен? — обади се Мария и застана до Нука. — Двамата сме горе-долу с еднакви размери.
Той я изгледа от глава до пети и накрая сви рамене.
— Да, става.
— Как ли пък не. — Ковалски направо тропна с крак, за да я спре.
Мария не му обърна внимание.
— Донеси ми костюма — каза тя на хлапето и се обърна към Ковалски. — Двете със сестра ми се спускаме в пещери от години като част от проучванията ни. Уменията ми на катерач са повече от адекватни за тази задача.
Ковалски посочи мулина.
— Това да ти прилича на твърда скала?
— Джо, няма да позволя Нука да се спусне сам там долу.
Ковалски разбираше загрижеността й, но това не означаваше, че му харесва.
Нука донесе костюма. Мария го вдигна и погледна мъжете, сгушени до снегомобила.
— Както гледам, и никой от вас няма да се побере в костюма.
Разбрал, че се е въвлякъл в битка, която няма как да спечели, Ковалски вдигна ръце.
— Добре. Дай да ти помогна да се напъхаш в това проклето нещо.
Мария потанцува малко на студа, докато събличаше връхните сидрехи и навличаше дебелия костюм. Накрая прибра косата си назад и си сложи качулката.
— Как изглеждам? И кажи честно. — Тя махна на Нука, който се беше свил срещу вятъра и спускаше въжето в мулина, като оставяше течението да повлече края му надолу. — На кого му стои най-добре?
Ковалски я придърпа в прегръдката си.
— И двамата приличате на обесени тюлени.
Усети я как трепери в обятията му. Знаеше, че това не се дължи единствено на студа. За незнайно кой път си каза, че не може да повярва, че тази жена изобщо го беше удостоила с поглед, камо ли да изкара две години от живота си с него.
— Ако не ме пуснеш, няма да успея да спася никого.
Той я пусна и отстъпи крачка назад.
— И не се прави на героиня.
Тя се усмихна.
— Дай ми едно наметало и ще стана досущ като Жената чудо.
— За мен винаги си Жената чудо.
— Това е много ми…
— Особено в леглото.
— Добре, съсипа момента. — Тя отстъпи назад. — Дръж крепостта, докато не се върна. Ще държим връзка по радиостанцията.
Ковалски я загледа как излиза от укритието на снегомобилите и върви тромаво към Нука. На ботушите й имаше котки за спускането. Когато стигна ръба на мулина, тя погледна назад.
Ковалски и Мария владееха отлично езика на жестовете. Той знаеше, че тя няма да може да го чуе, така че вдигна ръка с протегнати напред палец и кутре, след което я посочи.
Тя се обърна. Явно не беше видяла посланието. Нука вече беше приготвил второ въже и го прекара през халките на кръста й, след което провери възлите и екипировката. След като остана доволен, се спусна в мулина, опрял крака в отвесната му стена.
Мария го последва и изчезна след него.
Ковалски впери поглед в ледения водовъртеж. Надяваше се, че начинанието — при това много рисковано — не е губене на време. Макар че определено искаше останалите да бъдат спасени, той отправи молитва само за един човек.
„Само се върни при мен“.
Кракът на Мария се подхлъзна на гладката стена на мулина. Тя полетя надолу, но осигурителното въже я задържа. Увисна и се залюля силно, докато бедрото й не се удари в леда.
— Добре ли си? — извика Нука, който беше увиснал на собственото си въже пет метра под нея. Думите му прозвучаха приглушено през маската.
Мария отново намери опора.
— Да — каза по-самоуверено, отколкото се чувстваше.
Даде си сметка, че може би беше преувеличила уменията си пред Джо. От години не се беше спускала с въже и това явно не беше като карането на колело. Беше изгубила форма. Или може би причината бе в необичайното място, в което се спускаше. Правеше всичко възможно да избягва тънкия поток, който се спускаше около нея. Водата обаче непрекъснато пръскаше маската й и й пречеше да вижда ясно. Освен това ледът се оказа твърд като скала и хлъзгав. Спускането й приличаше не толкова на алпинизъм, колкото на пързаляне по лед.
— Тук тунелът завива — обади се Нука. — Ще стане по-лесно.
Мария избърса капките от маската си и погледна надолу. Първата част от спускането беше почти отвесна, но прикрепеният към маската на Нука фенер показваше, че нататък шахтата продължава надолу под ъгъл от трийсетина градуса.
„Слава богу…“
Мария с готовност се спусна до тази част и побърза да настигне Нука. Нататък тунелът се стесняваше двойно, но все още можеше да се мине по него, ако се движеха един след друг.
„Но колко още? И достатъчно дълги ли ще са въжетата, за да достигнат дъното?“
И двамата носеха ледокопи на гърбовете си, но Мария нямаше никакво желание да се спуска по комин след края на въжето.
Нататък наклонът продължаваше да намалява, но и водата започна да става по-дълбока и ги принуждаваше да търсят здрава опора с крака от двете страни на силното течение.
След още няколко метра Нука спря, вдигна маската си и подуши.
— Това пушек ли е?
„Пушек?“
Мария спря и също вдигна маската си. От ледения въздух косъмчетата в носа й замръзнаха, но и тя долови миризма на пушек от дърва. Знаеше, че може да има само един източник на запалителен материал там долу. Представи си древния кораб.
„Да не би похитителите на Елена да са го подпалили?“
Не знаеше отговора, но миризмата предполагаше, че са близо до целта си. Тя махна на Нука да продължи напред.
— Да вървим.
— Ъ-ъ-ъ, само че имаме проблем. — Нука се наведе и вдигна края на въжето от ледената вода. — Въжето свърши.
Мария се спусна до него.
— И сега какво?
Знаеше какъв ще е отговорът.
Нука започна да сваля осигурителното си въже.
— Както сама каза, близо сме. — След като махна въжето, свали ледокопа от гърба си. — И не е много стръмно. Сигурно ще успея просто да измина остатъка от пътя, ако внимавам.
— Не и сам.
Въпреки предишните си опасения Мария се чувстваше достатъчно уверена, че може да продължи още малко навътре. Ако тунелът станеше коварен, винаги можеха да се върнат при въжето с ледокопите и котките.
— Помогни ми да сваля въжето — каза тя.
След като го направи, той я погледна. Маската му беше вдигната и очите му блестяха, изпълнени със страх и облекчение.
— Благодаря.
— Тръгвай, преди да съм размислила.
Той пое напред, като демонстрираше правилния начин на движение. Вървеше разкрачен, като внимаваше на всяка крачка и се уверяваше, че котките му са забити стабилно в леда. Държеше ледокопа спуснат с две ръце, готов да го забие в леда, ако се подхлъзне.
Мария го последва, като повтаряше дословно стъпките му.
Беше мъчително, но все пак бавно напредваха. От напрежението Мария плувна в пот.
— Мисля, че виждам някаква светлина — каза Нука.
Мария се изправи и се опита да надникне зад него — и изгуби опора. Хваната неподготвена, падна в течението, което моментално я повлече към Нука и тя го блъсна и го събори.
Както бяха оплетени, ледокопите им се оказаха безполезни.
Течението ги повлече още малко напред, след което ги изхвърли в по-широка зала. Там потокът се разля и течението донякъде изгуби силата си. Нататък се разделяше на две, за да заобиколи голямо парче син лед.
Нука я сграбчи през кръста и я замъкна наляво, за да не се ударят в леда. После използва инерцията, за да се претърколят от реката върху брега от замръзнала скала.
Мария потупа твърдата земя.
„Скала…“
Явно бяха стигнали долната част на ледника. Мария се надигна и седна. Беше задъхана. В тъмната зала успя да различи димящите останки на кораб.
„Успяхме“.
Облекчението й не продължи дълго.
Откъм кораба се разнесе изпълнен с паника вик:
— Бягайте. Махайте се оттам!
Преди малко Мак си беше помислил, че очите му играят номера. Стори му се, че вижда призрачни светлини да проблясват до водопада, изливащ се в залата. После чу призрачното ехо на гласове. Инуитите вярваха, че ледниците са обитавани от духове, и след като вече беше открил, че техните
После две фигури, плътни като камък и лед, се плъзнаха от тунела и тупнаха долу. От палубата на кораба Мак ги видя как се претърколиха от потока на брега.
Но той не беше единственият, който забеляза появата им.
Бронзовият бик продължаваше да обикаля покрай корпуса. Когато новодошлите влетяха в пещерата, от ноздрите му избълваха пламъци и прогониха за миг мрака. Бронзовата глава се завъртя към неканените гости. Тежките крака забумтяха към източника на шума.
Мак направи всичко по силите си да ги предупреди — не че това помогна особено.
В отговор се разнесе вик.
— Доктор Макнаб? Мак? Вие ли сте?
Мак разпозна мутиращия глас на пубертета. Обърна се към Джон, който се изправи. И той беше познал гласа.
Мак вдигна длани към устата си и извика:
— Нука! Долу има опасно създание. Привлича се от звук. Може би и от светлина. Изгасете фенерите си. И стойте тихо.
За да се опита да примами звяра, Мак задумка с крак по древните дъски. Бикът го чу и забави крачка.
Но тогава Нука отново извика:
— Имаме въжета! И път навън!
Мак изстена наум.
Защо хлапетата никога не можеха да пазят тишина?
Бикът отново тръгна към малкия водопад. Мак заблъска дъските още по-силно, но този път звярът не му обърна внимание. Може би беше достатъчно интелигентен, за да разбере, че някъде там има по-лесна и достъпна плячка.
Трябваше му друг план — може би безразсъден.
— Нука! — извика Мак. — Затваряй си устата. Върнете се в тунела. Ще се опитаме да стигнем до вас.
Обърна се към Джон.
— Май дойде време да хванем бика за рогата.
Хванала ледокопа с две ръце, Мария отстъпваше приведена нагоре по течението. Шумът на водата й пречеше да чува другите звуци. Затърси с поглед тъмния бряг, който представляваше същински лабиринт от разбит лед и повлечени от ледника скали.
Нука я следваше.
„Какво би могло да живее тук долу? Да не би някаква бяла мечка да се е озовала в капана заедно с тях?“
Ако се съдеше по ужаса в гласа на мъжа, явно беше нещо друго, нещо много по-страшно от бяла мечка.
Но какво?
Най-сетне се върнаха при отвора на мулина. Мария се наведе да влезе, когато откъм димящите останки на кораба се разнесе гръм.
Мария подскочи. Нука също.
По-наблизо, на десетина метра от тях, димният мрак блесна от огън. За миг Мария зърна нещо масивно, покрито с броня. Но едно огромно парче лед закриваше по-голямата част от гледката — и в следващия момент дебнещото чудовище се отдалечи, бълвайки пламъци, и се насочи обратно към кораба.
Нука се обърна към нея с шокирано изражение.
Мария отстъпи навътре в тунела, следвана от Нука.
В залата проехтя втори изстрел.
Мария се замоли онези да знаят какво правят.
„Заради всички ни“.
Мак стоеше до кръста в ледената вода и се взираше през тъмния трюм, докато Джон презареждаше. Двамата се бяха скрили зад високите останки на огромните счупени съдове. Мак насочи вниманието си към димящите останки на кърмата в търсене на врага им.
„Хайде, кучи сине, къде си?“
След като не беше успял да прилъже бика с думкането по дъските, Мак бе разбрал, че се налага и те да прибегнат до тежката артилерия.
Първият изстрел нямаше как да остане подминат. Въпреки това той беше затаил дъх, уплашен, че не се е получило. После чу тежкия тропот, който приближаваше към кораба. Даде сигнал на Джон и той стреля за втори път във въздуха.
Гърмежите в затвореното пространство бяха оглушителни. „Ами ако не се е хванал на въдицата?“ Мак се обърна към Джон, готов да му кимне да стреля отново, когато ревът привлече вниманието му към кърмата.
Бикът влезе през пробойната в трюма, оставяйки след себе си невъзможни огнени дири във водата. Припокриващите се бронзови плочи по тялото му проблясваха, докато приближаваше. Увенчаната му с извити рогове глава се въртеше заплашително. От широките му ноздри бълваха пламъци. Устата му се отвори, разкривайки редици и редици остри като бръснач зъби.
„Господи…“
Кръвта на Мак се смрази. Макар и скрит, той се чувстваше гол и уязвим. Искаше му се да отстъпи още по-навътре в укритието, но беше парализиран от страх и не можеше да помръдне.
Джон явно забеляза ужаса му и му подсвирна.
Бикът рязко обърна глава към приятеля му инуит, привлечен от звука.
„Не, не, не…“
Мак най-накрая се задейства. Включи фенера си и го хвърли към отворената врата на капитанската каюта. Лъчът се запремята през въздуха. Фенерът се удари в отсрещната стена и падна с трясък върху писалището, като се завъртя.
Бикът изрева, избълва пламъци от гърлото си и се втурна към вратата, привлечен от звука. Или може би
Така или иначе, бикът наведе рога и препусна през водата, оставяйки след себе си огнена диря и воня на горящо масло. Създанието скочи с главата напред в каютата, блъсна се в писалището, като го направи на трески, след което удари извития нос с такава сила, че целият кораб се разтресе.
Мак и Джон вече действаха. Джон се премести в центъра на трюма, докато Мак се насочи към каютата. Щом зае позиция, Джон изпразни и двете цеви в бика. Куршуми улучиха задника му със силен звън, но оставиха само леки вдлъбнатини.
Все пак силата на ударите закова звяра на място и даде на Мак възможност да стигне до отворената врата. Той я подпря с рамо и я затръшна. Джон изтича до него и грабна месинговото резе, което бяха преместили отвън. Двамата заедно го залостиха между вратата и дъските на пода.
Вътре бикът се мяташе и ревеше, но тясното пространство не му позволяваше да маневрира и да си пробие път навън.
„Да се надяваме, че е така“.
— Тръгвай! — извика Мак.
Двамата забързаха през наводнения трюм към пробойната. Излязоха на скалистия бряг и се втурнаха през лабиринта от канари и лед. Бързо настъпи непрогледен мрак, когато пламъците останаха зад тях.
— Нука! — извика Мак. — Включете фенерите!
В далечината блеснаха светлини.
Изведнъж зад тях се разнесе оглушителен трясък на дъски. Мак се обърна и видя как бикът си пробива път през стената на корпуса. Звярът подскочи високо, осветен от гневни пламъци. Приземи се, вдигайки искри от камъните, и се понесе към тях, забулен в огън и пушек.
— Размърдай си задника — подкани Мак спътника си.
Двамата с Джон се затичаха към малкия водопад и се покатериха по мокрите скали в осветения тунел. Вътре Мак видя две фигури, свити малко по-нагоре.
— Движение! — извика им той.
Тежкият тропот на бика приближаваше. Създанието разбиваше леда и разблъскваше камъни в желанието си да настигне плячката си.
Мак избута Джон в тунела и го последва.
Нука се плъзна назад и подаде на Мак ледокоп, след което имитира как да го използва.
— Забивай и нагоре!
„Схванах“.
Джон се закатери по хлъзгавия тунел с ловкост, която сякаш беше вградена в гените му. Мак го последва, като забиваше ледокопа и се набираше на него. Започваше да изостава от останалите.
„Няма да успея“.
Прав беше.
Бикът стигна до тунела и се блъсна с главата напред в него. Заклещи се и изрева към Мак, като избълва пламъци. Зъбатата му паст щракна към крака му.
Обхванат от паника, той изпусна захвата на ледокопа, падна по корем в течението и се плъзна обратно към бика.
— Главата долу! — извика Нука.
Двата изстрела го оглушиха. Усети как куршумите профучават над главата му. Те улучиха бика между рогата и го отблъснаха назад, спечелвайки на Мак достатъчно време да забие ледокопа отново и да намери опора.
Бързо пое напред, знаейки, че бикът ще повтори опита си.
Звярът зад него изрева.
— Почти при въжетата сме! — извика му някаква жена.
Мак не знаеше коя е тя, но се вслуша и ускори темпото. Когато настигна останалите, Нука и непознатата вече бяха закрепили въжетата за коланите си.
Нука посочи ремъците на двамата.
— Хващайте се.
Джон се хвана за ремъците на жената; Мак се вкопчи в тези на Нука.
— Дръжте се здраво — предупреди дамата. — Ще друса.
Мария вдигна радиостанцията към устните си.
— Сега… колкото се може по-бързо!
Загледа се нагоре към тъмното гърло на мулина. Стискаше въжето с две ръце. Единственото предупреждение беше леко трептене. Въжето изведнъж се опъна — и четиримата се понесоха напред, влачени по хлъзгавата шахта.
По-рано, докато очакваха напрегнато, Мария се беше свързала с групата горе и им беше казала, че ще имат нужда от незабавна евакуация. Въжетата им бяха завързани за снегомобил и тя не виждаше причина да се катерят сами, когато разполагат с достатъчно конски сили, които да свършат тежката работа.
До тях достигна гневен рев.
Мария погледна назад. Дори сега огненото създание се опитваше да си пробие път до тях.
— Начукай си го! — извика му Макнаб.
Мария въздъхна с облекчение — и в следващия момент тунелът започна да се срутва. Дали заради мятането на звяра, или от сътресението от изстрелите, нещо най-накрая не беше издържало. Тунелът под тях се напука и разпадна с експлозивен трясък на лед.
Ревът най-сетне престана.
Срутването ги подгони нагоре по мулина. Мария вдигна глава и отправи мислена молитва към онези на повърхността.
„Не щадете конете“.
Секунди по-късно стигнаха по-широката отвесна шахта. Опънатото въже ги запрати към стената. При удара възрастният инуит изпусна колана й и увисна на една ръка. Обезопасена от ремъците, Мария пусна въжето и сграбчи якето му с двете си ръце.
— Държа те.
Продължи да стиска с всички сили, докато нечии железни ръце не я подхванаха през кръста и не я измъкнаха заедно с дядото на Нука от мулина.
Мария пусна старейшината и остана да лежи по гръб.
Зачервеното от вятъра лице на Джо се появи над нея.
— Не ти ли казах да не се правиш на герой?
Тя сви рамене.
— Мислех си, че играя само поддържаща роля.
Джо й помогна да седне. Останалите също бяха измъкнати от шахтата. Мария погледна червенобрадия климатолог и попита:
— Нещо против да ми кажете какво беше всичко онова?
— Ще ви кажа. На бира. На много бири.
Джо кимна на мъдрите му слова.
— Най-добрият план, който съм чувал от много време.
Мария вдигна ръка. Имаше нещо по-належащо.
— Първо, какво стана с Елена? Знаете ли кой я отведе?
— Доктор Каргил ли? Значи е жива?
— Доколкото знаем. Ще ви разкажа подробностите, когато седнем на бири. Но знаете ли кой я е отвел и какво искаха?
— Нямам представа кои бяха. Но определено не бяха тукашни. Говореха на арабски.
„Арабски?“
— Колкото до
Мария се намръщи. „Атлас на бурите?“
— О. — Климатологът бръкна в джоба си и извади сребърна сфера колкото топка за софтбол. Върху нея като че ли имаше някакви надписи и сложно изглеждащи деления и компаси. — Искаха и това.
„Ифигения“,
трагедия от Квинт Ений
(239–169 г. пр.н.е.)
Командир Грейсън Пиърс беше преживял безброй разминавания на косъм със смъртта, но нищо не го беше подготвило за бащинство — и особено да живее с майка тигрица.
— Няма да се получи — предупреди той от канапето в дневната.
— Ще.
Сейчан седеше по турски на персийския килим, подобно на някаква евразийска царица. Беше избутала масичката и държеше малкото им момче под мишниците. Правеше всичко по силите си да накара детето да застане на крачетата си, които сякаш бяха направени от желе. Джаксън Рандъл Пиърс изобщо не й сътрудничеше. Гукаше, бърбореше нещо на бебешкия си език и се опитваше да хване палците на краката си.
Грей потупа оръфаната книга на страничната масичка.
— Тук пише да не очакваме бебето да проходи, преди да е навършило между девет месеца и една годинка. А може и повече.
— Това са само усреднени данни. — Сейчан посочи с брадичка купчината разпечатки. — Виж там. Има много статии за бебета, проходили на шест месеца. Рядко е, но не и нечувано.
— Джак е само на
— И какво от това? Той вече седи сам и дори лази по малко. Прави го по-рано, отколкото пише в книгите. И го научих да спи през цялата нощ преди два месеца. А ти твърдеше, че и
— Не е вярно. Доколкото помня, казах: „Господи, това дете спи ли изобщо“.
— Е, аз пък не го помня така.
Грей се замисли дали да не изключи рутера. Сейчан прекарваше много време в интернет, четеше какви ли не неща за гледане на бебета и се отнасяше към майчинството като към боен спорт. Беше твърдо решена Джак да направи всичко по-рано, отколкото пишеше в книгите, като използваше тези постижения за доказателство, че е най-добрата майка на планетата.
„А това беше жена, която навремето се съмняваше в майчинските си инстинкти“.
Разбира се, тя беше бивша убийца, обучена по брутален начин да бъде безсърдечна и хладнокръвна. Затова Грей разбираше опасенията й. Той самият имаше достатъчно тревоги за собствените си родителски умения. Отначало упоритата й решимост го развеселяваше, но след време започна да се тревожи. След раждането на Джак двамата си бяха взели дълга отпуска от „Сигма“. Грей трябваше да се върне на работа следващия месец, след партито по случай половингодишнината на Джак — събитие, което явно трябваше да бъде отпразнувано.
Грей се присъедини към тях на килима и коленете му докоснаха нейните. Той взе малкия Джак, подуши дупето му и по аромата реши, че урокът е приключил. Но смяната на пелените можеше да почака малко. Той подхвана Джак под ръка и се присламчи към Сейчан. Двамата се облегнаха на стола зад тях. Джак зашава в ръцете му, но той целуна главата му, което накара детето да се укроти — поне за момент.
Сейчан изпъна крака и се облегна на него. Той я придърпа към себе си със свободната си ръка и тя се сгуши в него. Беше облечена в черно долнище за йога и изрязано горнище в същия цвят. Дългата й коса беше вързана на опашка, която се спускаше почти до кръста й. Грей долови мускусния аромат на кожата й. Двете с Кат неотдавна се бяха върнали от йога. Не че Сейчан имаше нужда от разтягане и дихателни упражнения. Беше решителна жена и се беше отървала от напълняването шест седмици след раждането, и си беше възвърнала изваяната си форма на боец.
Грей погледна собствения си корем, който се беше позакръглил леко.
„Трябваше да последвам примера й“.
Все пак, предвид месеците недоспиване и непредсказуемия график на Джак, Грей си беше позволил да се поотпусне. Съпругът на Кат Монк все го приканваше да играят баскетбол или да тренират във фитнеса, но Грей най-често отказваше и предпочиташе да се наслади на този период на домошарска уседналост. А и винаги се чувстваше малко виновен, когато трябваше да остави Сейчан сама с Джак. Искаше да играе своята роля като баща по възможно най-добрия начин.
„Може би и аз се опитвам да докажа нещо не по-малко от Сейчан“.
През изминалите шест месеца Кат и Монк им гостуваха често с техните буйни момичета Хариет и Пени. Въпреки че никога не го признаха открито, Грей подозираше, че посещенията им целят двамата със Сейчан да не се изолират прекалено, както често се случваше с двойките, които ставаха родители за първи път и животът им започваше да се върти единствено около бебето. Може би Монк и Кат се опитваха и да им покажат нагледно как да балансират семейния живот, родителството и напрегнатата работа. Двамата също ги държаха в течение със ставащото в централата на „Сигма“, сякаш ги приканваха да се върнат час по-скоро.
Сателитният телефон, който Грей беше оставил на масичката, иззвъня.
Той изстена. Не искаше да вдига. Но Джак, който беше задрямал, го чу и започна да хленчи, на път да се разплаче с пълна сила. Грей подаде бебето на Сейчан.
— Пелените му са за сменяне.
— Не толкова бързо. Когато започнеш да го кърмиш, можем да поговорим за това кой да му сменя пелените.
Грей се ухили и посегна към телефона.
— Добре. Сигурно Монк иска да ме замъкне да потичаме в парка.
— Трябва да идеш. — Тя погледна корема му. — Сериозно.
Грей завъртя очи и вдигна телефона. Остана изненадан, когато чу гласа на капитан Катрин Брайънт.
— Кат, Сейчан ли търсиш?
— Не, обаждам се от името на директора. Знам, че още си в отпуска, но тук наблюдаваме една ситуация. И някой от замесените в нея попита конкретно за теб.
Грей усети познатия огън в кръвта.
— Кой?
— Дълга история. Ще те запознаем, когато пристигнеш.
Грей сложи ръка върху микрофона и се обърна към Сейчан.
— Има нещо в „Сигма“. Искат да ида.
— Сериозно? — Златните петънца в зелените й очи заблестяха по-ярко, очевидно заинтригувани, може би и с малко завист. Накрая тя му махна с ръка. — Върви. Разкарай се.
Грей понечи да заговори в телефона, но Сейчан вдигна ръка.
—
Грей се усмихна.
„Определено е майка тигрица…“
— Добре дошъл отново в леговището на лъва — поздрави Пейнтър Кроу.
Грей влезе в кабинета на директора. Нищо не се беше променило през последните пет месеца. Стаята без прозорци си оставаше все така спартанска. Единствените мебели бяха два стола и широко махагоново бюро в средата на помещението; единствената украса беше бронзова статуетка на Фредерик Ремингтън, поставена на пиедестал в ъгъла. Тя изобразяваше изтощен индиански воин, отпуснат на коня си — напомняне за произхода на директора и свидетелство за цената, която плаща всеки войник в битка.
Пейнтър стоеше пред мониторите, които светеха на три от стените. Беше свалил тъмносиньото си сако и го беше метнал върху облегалката на стола си. Ръкавите на колосаната му бяла риза бяха навити до лактите — знак, че най-вероятно е тук от часове, ако не и от предишния ден. В командния център, разположен под Смитсъновия замък на Националната алея, цареше трескаво оживление. Дори Кат само му махна, докато минаваше покрай нейния кабинет. Тя следеше някакъв монитор заедно със заместника си.
„Нещо определено е накарало всички да се размърдат“.
Изпита лека завист и раздразнение. Преди да излезе в отпуска, като един от основните полеви агенти на „Сигма“ той винаги беше в центъра на нещата. Сега имаше чувството, че влиза в кинозала по средата на филма. Не само че не беше в течение със събитията, но и се чувстваше извън установения тук ритъм.
И това никак не му харесваше.
Докато Пейнтър се връщаше на бюрото си, Грей погледна монитора, който беше изучавал директорът. На него се виждаше карта на източния бряг на Гренландия. В района имаше разпръснати червени символи V. Позивните до тях показваха, че са на военни самолети.
— Сядай — каза му Пейнтър. — Кат ще дойде, след като установи видеовръзката.
Грей се настани в единия стол, докато директорът сядаше зад бюрото си. Макар че беше с десет години по-възрастен, Пейнтър се поддържаше в отлична форма. По него никога нямаше излишно тегло. Единствената видима промяна беше, че беше оставил черната си коса по-дълга, почти до яката. Лицето му беше по-загоряло и подчертаваше индианския му произход.
Грей знаеше причината за тези външни промени. Монк му беше казал, че Пейнтър е бил на почивка с жена си Лиза и са прекосили с коне Аризона. Типичен безгрижен живот за семейна двойка без деца.
„Помня подобни времена…“
Само дето имаше чувството, че са от някакъв друг живот.
Директор Кроу се беше върнал миналата седмица — явно точно навреме за тази криза. Преди да заговори, Пейнтър прибра зад ухото си единствения си снежнобял кичур, сякаш си слагаше орлово перо, измери с поглед Грей и отбеляза:
— Бащинството като че ли ти понася добре.
— Да ме беше видял преди два месеца. — Грей потърка четината на брадичката си. Спомни си за брадата, която си беше пуснал за малко. Известно време беше твърде уморен, за да се бръсне, и хигиенните му навици бяха станали доста неравномерни. Дори сега носеше черни джинси, които беше взел от коша за пране, и сив суичър с качулка.
Пейнтър кимна.
— Все пак благодаря, че се съгласи да прекъснеш отпуската си.
— Какво става?
— Гръмна неочаквана ситуация в Гренландия. Преди няколко дни научихме за откриването на останки от кораб, погребан в сърцето на ледник.
Пейнтър взе дистанционно и завъртя стола си към монитора от лявата му страна. На екрана се появи пикселизирано изображение, показващо кораб със счупени мачти, наполовина скован в лед.
— Двама изследователи, климатолог и геолог, се натъкнали случайно на кораба. И на съкровището в него.
Пейнтър натисна копче на дистанционното и показа снимка на златна карта в тъмна кутия с някакъв сферичен предмет в нея.
Грей стана и отиде при монитора, за да разгледа по-добре.
— Не разбирам. С какво тази находка засяга „Сигма“?
— След малко ще стигна и до това. Засега ще кажа само, че трябваше да потвърдим автентичността на находката и да я приберем колкото се може по-скоро. След няколко запитвания научих, че Мария Крандъл има позната, морски археолог, която работеше в Египет. Убедихме я да замине за Гренландия, за да огледа кораба.
— Мария? Приятелката на Ковалски ли?
— Точно тя. Те двамата вече бяха в Африка. Казах им да тръгнат след археоложката, така че ако се окаже, че находката е автентична, да я приберат.
Грей започна да подозира защо ситуацията в Гренландия е
„Щом е замесен Ковалски…“
Пейнтър продължи с разказ за засада, за кражба на картата и за отвличане на археоложката. В историята обаче се говореше и за нещо, което било освободено от трюма на кораба. Нещо ужасяващо и невъзможно.
— Подробностите все още пристигат — призна Пейнтър. — Заради брутално силна буря комуникацията ни с Гренландия беше несигурна. След като времето се оправи, вдигнахме пет „Посейдона“ да търсят онази подводница.
Грей погледна картата на Гренландия с червените знаци, които се движеха бавно над океана. Посочи един, който се отклоняваше от останалите.
— Да не би да са хванали диря?
Пейнтър погледна екрана.
— Не. Няколко радиоакустични шамандури са засекли подводницата да се движи на север покрай брега. Тя вече е излязла от обхвата им, но по траекторията и скоростта й подозираме, че е търсила прикритие под ледената шапка на Арктика.
— И щом се озове там, може да продължи накъдето си поиска, без да бъде засечена.
— Именно.
— Каза, че нападателите говорели арабски. Имаме ли информация кои може да са?
— Засега не. Кат се свърза с всички разузнавателни агенции, за да намери отговора. Успя да открие, че убитият геолог Конрад Нелсън е споделил снимките, които ти показах, с работодателя си „Алайд Глоубъл Майнинг“. След това всеки от компанията би могъл да ги сподели с целия свят.
— И да стигнат до неправилните очи.
— Както и до
— Моята ли? Защо?
— Искат…
Пейнтър беше прекъснат от резки пререкания откъм коридора. Грей разпозна гласа на Кат, която се мъчеше да успокои някого. Мъжът с нея звучеше едновременно сащисано и гневно. Акцентът му беше определено бостънски.
— Кой да знае, че всичко това е тук долу? Направо под носовете ни.
Пейнтър стана и си погледна часовника.
— Подранил е. — Въздъхна и погледна Грей. — Лично президентът поиска „Сигма“ да се погрижи за посещението му, особено предвид обстоятелствата.
Грей се намръщи неразбиращо. Само шепа хора извън АИОП знаеха за съществуването на „Сигма“. Още по-малко бяха онези, които знаеха, че централата й се намира в непосредствена близост до Националната алея.
Кат пристигна първа, като се подпираше на бастун. Макар че почти се беше възстановила след изпитанията през миналата Коледа, лявата й половина си оставаше слаба. Беше облечена в тъмносиньо и имаше изумрудена брошка във формата на жаба на ревера в памет на изгубените другари.
Тя се дръпна настрани, за да направи път на госта.
— Оттук, сенаторе.
В кабинета влезе висок мъж с широки рамене, облечен в ушит по поръчка костюм на Армани със синя вратовръзка и черни кожени обувки, излъскани до блясък. Грей изведнъж се почувства неловко в джинсите и суичъра си, особено като се имаше предвид кой е посетителят.
Пейнтър заобиколи бюрото си и стисна ръката на мъжа.
— Сенатор Каргил, добре дошли в централата на „Сигма“.
Грей се срита наум. По-рано, погълнат напълно от разказа на Пейнтър, беше пропуснал да направи връзката. Това може би беше свидетелство доколко беше излязъл от форма по време на отпуската си. Името на отвлечената археоложка — д-р Елена Каргил — изобщо не му беше направило впечатление.
„Затова ли цялата „Сигма“ е на крак?“
Сенатор Кент Каргил огледа помещението. Погледът му за момент се спря върху картата на Гренландия, след което се върна на Пейнтър. Петдесетгодишният мъж беше висок над метър и осемдесет, строен и мускулест, кален от две експедиции като пехотинец в Близкия изток, една от които беше по времето на Пустинна буря. Тъмнорусата му коса беше леко къдрава и несресана, но по начин, който го правеше да изглежда достъпен.
Малцина в страната не познаваха лицето му. Някои го смятаха за новия Кенеди на хилядолетието, особено с бостънския му акцент. Подобно на Кенеди, той беше католик, но за разлика от някогашния президент не разделяше хората на противоположни позиции. Привърженици и от двете страни го обожаваха. Той беше отдаден на вярата си, но и без предразсъдъци. Беше твърд в убежденията си, но и готов на компромиси. Рядкост в Капитолия. Говореше се, че щял да се кандидатира за президент и да се опита да влезе в Белия дом, който скоро щеше да бъде опразнен.
Грей и Пейнтър се спогледаха. Именно директорът беше онзи, който бе уредил Елена да изследва кораба в Гренландия и в резултат на това тя беше отвлечена.
Очите на сенатор Каргил бяха студени и твърди, в случая
— Къде, по дяволите, е дъщеря ми?
„Като че ли затворих кръга“.
Елена гледаше през прозореца на частния самолет надолу към разпръснатите острови и сините води, в които играеха слънчеви отблясъци. Беше изучавала този регион през цялата си кариера и нямаше проблеми да разпознае някои отличителни белези, които да й позволят да определи къде горе-долу се намира.
„Отново съм в Средиземноморието… най-вероятно над Егейско море“.
Доколкото можеше да прецени, бяха минали малко повече от двайсет и четири часа, откакто я бяха качили на борда на онази ужасна подводница. Но не можеше да е сигурна. Похитителите й я бяха заключили в една каюта с тясно легло и без никакви илюминатори, така че беше изгубила представа за времето. Даваха й храна и се отнасяха с нея безцеремонно, но не и жестоко. Въпреки напрежението беше успяла да задреме неспокойно — и се беше събудила със стряскане, когато цялата подводница се разтресе.
Изпаднала в паника, с разтуптяно сърце, Елена си беше помислила, че са ги торпилирали или са станали жертва на дълбочинна бомба. После се появи онзи грамаден телохранител и я отведе в командния център на подводницата. През отворения люк на конусовидната кула се лееше ярка слънчева светлина. Духаше леден вятър. Елена беше принудена да се качи по стълбата и се озова в безличен свят, състоящ се от носен от вятъра сняг и ослепително бял лед. Осъзна, че подводницата се е разтресла, когато е пробивала ледената шапка.
Наблизо имаше импровизирана писта, на която чакаше витлов самолет. След като Елена и шестима от щурмовия отряд слязоха на леда, подводницата бързо се потопи, най-вероятно за да не бъде засечена. Групата се качи на самолета, който ги откара на някакъв пуст остров.
Там се прехвърлиха на този самолет.
Някакво движение я върна в настоящето. Водачката на отряда вървеше по пътеката между седалките. Салонът на самолета беше обзаведен луксозно, с мебели от ясен и светла кожа. В дъното му имаше бар с кристални чаши. Очевидно атаката в Гренландия нямаше нищо общо със стойността на златото, от което беше изработена картата.
Ставаше въпрос за нещо много по-голямо.
Жената се настани в седалката срещу нея. Елена забеляза колко уморена и мълчалива изглежда. Смуглата й кожа беше пребледняла, очите й бяха хлътнали. След трескавото измъкване от Гренландия тя явно беше размишлявала върху случилото се, беше го осъзнала напълно и се опитваше да приеме ужаса, разиграл се в трюма на древния кораб.
— Скоро ще кацнем — каза жената.
Елена я погледна. Любопитството й беше твърде силно, за да си мълчи. Беше готова да рискува да бъде наказана и подозираше, че моментът може да се окаже подходящ за някои отговори.
— Коя сте вие?
В отговор жената я изгледа мълчаливо, сякаш преценяваше дали си заслужава да й каже. Накрая заговори.
— Можеш да ме наричаш Бинт Муса.
— Дъщеря на Мойсей — преведе Елена.
В отговор получи кимане. Жената разсеяно прокара пръст по дължината на белега си.
— Трудно заслужена титла.
Елена преглътна. Не се съмняваше в думите й. Опита се да запази безизразна физиономия. Изведнъж си даде сметка за натиска в кръста й. Засега не бяха открили какво криеше там. Очевидно бяха решили, че не представлява заплаха — бяха я претърсили повърхностно, колкото да се уверят, че няма оръжие, и бяха взели телефона й, преди да я заключат в каютата на подводницата.
Бяха пропуснали малкия пакет от тюленова кожа във вътрешния джоб на канадката й — артефакта, който беше взела от тялото на капитана на кораба. Докато беше в подводницата, изтерзана от безпокойство и жадуваща да разсее с нещо вниманието си, Елена рискува да разгледа предмета. Разчупи восъчния печат, разви пакета и откри вътре две отлично запазени книжки с кожени подвързии, съшити с дебели конци.
Беше прекалено уплашена да не повреди книгите, като ги отвори, но заглавията им бяха гравирани върху старата кожа и все още се четяха ясно. И двете бяха на арабски. Първото се състоеше от една-единствена дума — която означаваше
Още повече че второто заглавие се оказа още по-интригуващо.
Дори сега арабският надпис оставаше запечатан в съзнанието й, заедно с превода.
Елена беше предположила, че това е дневникът на капитана, разказ за това как корабът се е озовал в пещерата на брега на Гренландия, защо е останал там и защо носи такъв ужасен товар. Много й се искаше да отвори дневника, но се боеше да не повреди толкова важен исторически извор, последните думи на
Впери поглед в жената с белега срещу нея, която твърдеше, че е
Пилотът се свърза със салона. Говореше турски, което изненада Елена — всички останали говореха на арабски.
— Кацаме след десет минути. Закопчайте коланите.
Елена вече беше закопчала своя, така че се обърна към прозореца и се загледа надолу. Отпред се появи брегова линия. Ако беше права, че сините води отдолу са на Егейско море, скалистият бряг най-вероятно беше този на Турция. За да овладее страха си, тя се опита да определи
На североизток имаше широк проток. „Това трябва да са Дарданелите“. В класическата Античност мястото се е наричало Хелеспонт, или „Морето на Хела“. Протокът се намираше в северозападната част на Турция и свързваше Егейско море с Мраморно.
„Май наистина затворих кръг… от Хелхайм до Морето на Хела“.
Насочи вниманието си обратно към приближаващия бряг. Разпозна дълбоката извивка на залива и високите скали в двата му края. Неотдавна беше виждала изображение на това пристанище. Представи си малкия сребърен кораб на златната карта, намиращ се точно на това място. Докато бяха на древния кораб, тя беше казала името на мястото и бе получила потвърждение от жената, която сега седеше срещу нея.
Самолетът се сниши.
Под тях се появиха акри древни стени и основи, които потвърдиха заключението й.
Познаваше това място.
„Руините на Троя“.
Елена погледна жената — Бинт Муса, Дъщерята на Мойсей. Тъмните й очи я изгледаха в отговор.
„Какво става, по дяволите?“
Грей се отпусна отново в коженото кресло пред бюрото на директора.
— По-добре да намерим дъщеря му.
Сенатор Кент Каргил току-що си беше тръгнал, съпроводен от Кат.
Пейнтър остана прав, физиономията му беше измъчена.
— Съгласен. Не искаме да имаме враг в негово лице, особено ако се озове в Белия дом.
През изминалите четирийсет минути директорът беше запознавал сенатора с хода на издирванията, включващи разузнавателни и полицейски агенции от целия свят. Каргил слушаше внимателно, задаваше уместни въпроси и предложи помощта си като началник на Комисията за международни отношения към Сената.
Грей се беше задоволил с ролята на слушател на дискусията. Беше очаквал паникьосаният баща — сенатор, който определено беше свикнал всичко да става така, както му се иска — да се прави на важен, да се развика на директора, да настоява. Вярно, очите на Каргил бяха измъчени, устните му бяха тънки и бледи от тревога, но той запази самообладание; може би разбираше, че надуването и заплахите няма да помогнат по никакъв начин за спасяването на дъщеря му.
Грей се опита да си представи как би реагирал самият той, ако някой отвлече Джак. „Ще събарям стени“. Като се имаше предвид разсъдливото спокойствие на сенатора в подобна криза, от него би станал чудесен президент. Този човек определено имаше стомана в гръбнака и умът му беше остър като зъбите на капан за мечки.
Колкото до вината на „Сигма“ в замесването на дъщеря му, той веднага призна, че тя е упорита и страстна също като самия него. В очите му дори заигра интерес, когато Пейнтър му разказа за древния кораб, открит в леда на Гренландия — откритие, което можеше да докаже, че арабски пътешественици са достигнали Новия свят векове преди викингите.
Каргил поклати глава, когато чу всичко това, и призна леко развеселено: „Нямало е начин Елена да пропусне подобно нещо, след като е чула“.
И сега, след като всичко беше приключило в духа на взаимно уважение, Пейнтър заобиколи бюрото си и си седна на мястото. Облегна се назад и изгледа многозначително Грей.
— Както виждаш, определено се нуждаем от
Грей разбра неизказаното искане и се надяваше, че описанието все още се отнася и за него.
— Но аз не съм единственият, който иска помощта ти — продължи Пейнтър, напомняйки му за разговора им от по-рано.
— За кого става дума?
— Вече ти казах, че геологът е пратил снимки на работодателите си и те най-вероятно са били споделени с целия свят.
— И са достигнали до неправилните очи. Ясно. Но какво искаше да кажеш с онова, че са стигнали и до
Преди Пейнтър да успее да отговори, Кат почука на касата на вратата и влезе.
— След като видният ни гост си отиде — рече тя, — успях да възстановя видеовръзката.
Отиде при компютъра на Пейнтър и вдигна въпросително вежда към директора, който й кимна, че може да използва машината. Кат затрака на клавиатурата и екранът примигна. Появи се образ, разклати се, после се успокои и на екрана се появи лицето на мъж. Като че ли се облягаше на бюро и лицето му беше близо до уебкамерата.
Зелените му очи проблясваха развеселено. Той отметна настрани черната си коса, идеално подхождаща на свещеническото му расо. Бялата якичка също проблесна на екрана.
Това беше Фин Бейли —
Грей веднага разбра
— Виждам, че блудният син се е завърнал — каза свещеникът с характерния си ирландски акцент. Явно имаше пълен изглед към кабинета на Пейнтър на екрана си. — Добре дошли отново, командир Пиърс.
Грей го игнорира и се обърна към Пейнтър.
— Значи другата организация, която е научила за откритието и е видяла снимките на геолога… е Ватиканът.
— Не целият — отвърна Бейли от екрана. — А само онези от нас, които служим в неговата intelligenza.
Грей усещаше, че историята ще се окаже много по-голяма. Малцина знаеха, че Ватиканът има своя разузнавателна агенция, собствена шпионска мрежа. Десетилетия, ако не и векове наред, тя тайно беше изпращала свои агенти да се внедряват в групи на омразата, тайни общества, враждебни страни и навсякъде, където интересите на Ватикана са под заплаха. В общи линии, те бяха като Джеймс Бонд в свещенически одежди — но без разрешителното за убиване.
Историята на Грей с тази организация датираше отпреди единайсет години, когато за първи път се беше срещнал с монсеньор Вигор Верона, бивш член на intelligenza, почтен мъж, който по-късно щеше да спаси живота на Грей, а племенницата му — да плени сърцето му. Сега и двамата си бяха отишли, жертвайки живота си, за да спасят света.
Лицето на отец Бейли беше достатъчно да събуди тази стара болка. Свещеникът, който беше горе-долу на годините на Грей, беше бивш ученик на монсеньор Верона в Папския институт по християнска археология в Рим и в един момент беше вербуван в intelligenza. Заради връзката със скъпия му приятел Грей беше склонен да го изслуша, но част от него все още намираше този човек за дразнещ — прекалено самоуверен, твърде сигурен, че е равностоен заместник на някогашния си ментор.
„Никога — помисли си Грей. — Никога няма да бъдеш Вигор“.
— Какво общо има всичко това с Ватикана? — попита на глас той.
— А — отвърна Бейли. — Дълга история. Прекалено дълга, за да я разказвам точно сега. Мисля, че ще е най-добре да започнем с настоящето. Преди седмица нашата организация беше предупредена за появили се фотографии, свързани с откритие в Гренландия. Разпознахме важността на тази находка и по-точно на златната карта и сребърната астролабия и как тя е свързана със загадка, продължаваща векове наред тук, във Ватикана.
— Каква загадка? — попита Грей.
Бейли вдигна ръка.
— Ще кажа само, че искахме да потвърдим автентичността на находката и да се сдобием със съкровището. Това беше наш приоритет, но както се досещате, в Гренландия няма много католически църкви, та какво остава за членове на intelligenza.
— И затова ни помолиха за помощ — допълни Пейнтър.
— Смятахме, че трябва да се действа бързо — обясни Бейли. — Особено след като имаше голяма вероятност новината да се разчуе.
Кат се изправи зад компютъра.
— Както и се оказа, за жалост.
— Знаете ли нещо за онези, които са откраднали картата? — попита Грей. — И които са отвлекли доктор Елена Каргил?
— За съжаление, не. Знаем обаче, че крадците не са постигнали пълен успех в ограбването на обекта.
Грей се намръщи.
— Какво означава това?
— Климатологът Дъглас Макнаб успял да прибере сферичната астролабия, след като паднала случайно от гнездото си в картата — отговори Пейнтър. — Каза, че нападателите искали и нея. Нарекли я Ключа на Дедал.
„Ключа на Дедал ли?“
— Не знаем защо я наричат така — призна Бейли. — Но един от нашите хора, колега от Папския институт по християнска археология, е запознат с тези устройства, със сферичните астролабии. Оказва се, че се срещат изключително рядко. И можем да предположим защо крадците са я желаели толкова отчаяно.
— Защо? — попита Грей.
— Ще оставя монсеньора да обясни.
Бейли се пресегна напред да чукне клавиш и образът от камерата се разшири, разкривайки фигура, която стоеше от лявата му страна. Грей се вцепени. Реакцията му не се дължеше само на това, че Бейли беше пропуснал да спомене, че с него има друг човек, който слуша разговора. Това беше типично за безочливата природа на свещеника.
Дори Пейнтър изглеждаше смутен. Погледът на Кат пък беше леден.
Грей се наведе напред, като се мъчеше да скрие първоначалния си шок. Може би заради това, че Бейли беше използвал титлата
Но после мъжът приближи и Грей си даде сметка, че приликата е малка. Монсеньорът носеше същите официални дрехи, характерни за поста му. Освен това беше приблизително на възрастта на Вигор — края на шейсетте, началото на седемдесетте, с подобна сива коса около обръснатото теме.
— Това е монсеньор Себастиан Роу, професор в университета и дългогодишен член на intelligenza. Можете да говорите свободно пред него.
„Сякаш досега сме имали друг избор“.
Монсеньорът зае мястото на Бейли и се усмихна стеснително.
— Доколкото мога да съдя по лицата ви, отец Бейли не е предупредил всички ви за присъствието ми. — Изгледа укорително свещеника. — Мисля, че някой навремето ми беше казал, че
Грей неволно се усмихна. Този тип дори говореше като Вигор.
Монсеньор Роу се обърна отново към екрана.
— Освен това ви моля да ми простите, ако ви се сторя малко дидактичен. Преподавам от четири десетилетия и мисля, че просто не мога да се сдържа, когато говоря пред група хора.
Прочисти гърлото си и започна да обяснява.
— За да разберете важността на спасеното от замръзналия кораб, първо трябва да разберете колко рядко е то. Никой не знае
Роу махна пренебрежително с ръка, сякаш тази подробност нямаше значение.
— Както и да е, първото устройство е било
Той чукна клавиатурата и в единия ъгъл на екрана се появи прозорец с изображение на позлатен диск, покрит със стрелки, скали и надписи.
— По този начин са изглеждали всички астролабии до девети век. Тогава била изобретена първата
Монсеньорът отново чукна клавиатурата и показа потъмнял месингов глобус, покрит със символи, арабски цифри и съзвездия, обградени от извити стрелки и ленти.
— Този артефакт е от петнайсети век, от края на Средните векове, и най-вероятно е бил изработен в Сирия. Най-интригуващо обаче е онова, което е написано на дъното му.
Монсеньорът зареди снимка на долната половина на глобуса, където смътно можеше да се различи някакъв надпис.
— Надписът гласи
Грей стана, за да разгледа по-добре изображението.
— Муса? Това името на майстора ли е?
Роу сякаш се загледа право в него от екрана.
— Така се смяташе, но мисля, че ако се зачетем по-внимателно в историята на…
Бейли пристъпи напред и го прекъсна.
— Както споменах, да се върнем на това какво става
Грей присви очи. Усещаше, че Бейли крие нещо важно в ръкавите на расото си.
— Находката в Гренландия — продължи Бейли — е едва
Пейнтър стана и приближи картата на Гренландия, която показваше в реално време издирването на подводницата. Посочи символа, който се беше отделил от останалите и се движеше на изток през Атлантическия океан.
— Ковалски, Мария и доктор Макнаб са на борда на този самолет. Вече са на път да отнесат артефакта във Ватикана.
— Бихме искали вие също да дойдете, командир Пиърс — каза Бейли. — Сребърната астролабия е само първото парче от по-голям пъзел, но други все още липсват. Уникалната ви прозорливост би ни помогнала много за разгадаването му.
„Сега нещата започват да се изясняват“.
Грей знаеше, че беше привлечен в „Сигма“ най-вече заради този свой талант, а не заради военните си умения. Докато растеше, той винаги беше разкъсван между противоположности. Майка му беше преподавала в католическа гимназия, но в същото време беше много добър биолог. Баща му беше уелсец, живеещ в Тексас, работник в петролна компания, станал инвалид в разцвета на силите си и принуден да поеме ролята на домакиня. Може би именно тази среда го беше накарала да гледа на нещата по различен начин, да се опитва да балансира крайностите. Или може би имаше нещо вградено в неговата ДНК, което му позволяваше да види модели и връзки там, където никой друг не можеше.
„Именно затова Бейли иска мен“.
— Преди да се съглася да замина за Рим — каза Грей, — имам чувството, че имате някакво общо усещане къде води тази карта. Искам да знам.
Очите на Бейли проблеснаха по-ярко.
— Несъмнено вече сте се досетили, командир Пиърс. В противен случай би било най-добре да си останете у дома.
Грей се запита дали е смъртен грях да фраснеш свещеник в мутрата, но Бейли беше прав. Вече имаше доста добра представа.
— Онзи кораб е карал някакъв невъобразим товар — каза той. — Нещо ужасно, захранвано от радиоактивен компонент…
Роу кимна.
— Обсъдихме го. Смятаме, че е вариант на гръцкия о…
Бейли вдигна ръка.
— Да не прекъсваме преценката на командир Пиърс.
Роу поклати глава. Очевидно започваше да се дразни от младия парвеню не по-малко от Грей, но вместо да реагира бурно, само скръсти ръце на гърдите си.
— Механичната карта трябва да е била замислена като някакъв навигационен инструмент — продължи Грей. — Тя е трябвало да отведе до източника на смъртоносния товар на кораба.
Усмивката на Бейли се разтегли още повече.
— Именно. И за да ви примамя да се откъснете от родителските си отговорности, ще ви кажа името на този източник.
Грей въздъхна раздразнено. Тази игра на тайни започваше да му писва.
— За какво става дума?
— Създателите на картата са нарекли мястото Тартар.
Пейнтър се намръщи.
— Тартар? Като гръцката версия на ада ли?
Грей си припомни описанието на директора на откритото в трюма на кораба. Името определено пасваше.
Бейли кимна.
— Но не забравяйте, че Тартар не е само гръцката бездна на мъченията и страданието. Той е също така частта в Хадес, където са затворени титаните. Чудовищните богове преди олимпийските. Създания с огромна сила, същества на огъня и унищожението.
Свещеникът млъкна, оставяйки описанието му да увисне във въздуха.
Кат се обърна към Пейнтър.
— Метафорично или не, това неизвестно място очевидно е източник на някакво неизвестно гориво, да не говорим за какви ли не дяволски оръжия. Ако колегите на отец Бейли от intelligenza знаят за него, тогава похитителите на Елена Каргил, които явно знаят много повече за всичко това от всеки друг, също трябва да са запознати с легендата.
Грей кимна.
— Възнамеряват да открият въпросното място и да ограбят ресурсите му.
Пейнтър се обърна към него.
— Не можем да позволим това да се случи.
— Поради което и бихме искали командир Пиърс да се присъедини към нас в Рим — каза Бейли. — Подозирам, че времето е от съществена важност. Особено като се има предвид, че неизвестният ни враг вече е по-добре осведомен от нас, както мъдро се изрази капитан Брайънт.
Пейнтър впери поглед в Грей.
— Преди да се съглася да тръгна — рече Грей, — трябва да се посъветвам с един човек.
„И тя никак няма да е доволна“.
Докато нагласяше предпазителя върху лявата си гърда, Сейчан изруга. „Трябваше да взема двойна помпа“. Размърда се на стола в кухнята, облегната на възглавница. Беше нахранила Джак преди час и го беше сложила за обедна дрямка в количката, но знаеше, че той всеки момент ще се събуди.
Докато Джак спеше, тя се загледа в цифровите снимки, които бавно се сменяха в електронната рамка:
През нея се разля топлина и тя обърна рамката.
Появи се нова снимка:
Знаеше много добре, че животът е еволюция, че романтичната връзка се променя с времето. Ако не беше така, стагнацията можеше да убие една връзка така сигурно, както и всяка изневяра.
Докато снимките се сменяха, Сейчан си спомни първата среща с Грей. Беше станало в една биологична лаборатория във Форт Детрик. Тя го беше простреляла. Ясно помнеше онзи момент, но сега й се струваше, че някой друг беше дръпнал спусъка. Все едно го беше виждала във филм, а не беше част от собствения й живот.
Тогава тя беше убиец от терористична организация. Накрая беше предала господарите си и беше помогнала за разбиването им. След това, сама и изоставена, бе намерила убежище в „Сигма“, а после и дом с Грей.
Все пак не можеше да отрече факта, че в нея съществуваше една корава сърцевина, която си оставаше и която тя не можеше да отрече. От съвсем малка беше жестоко обучавана за убиец. Част от нея все още копнееше за онзи приток на адреналин в кръвта.
Отново чу в съзнанието си изстрела и видя как Грей пада. Други сцени на смърт, много по-кървави, преминаха през ума й. Не изпитваше ужас, а само онзи познат хлад, граничещ с удовлетворение.
Рамката показа снимка на нея, докато целува нежно меката фонтанела на бебето.
„Коя е онази жена?“
„Коя съм аз?“
Не знаеше напълно — и се страхуваше от отговора. На всичкото отгоре през последните няколко седмици имаше чувството, че губи себе си. И ако това станеше, какво можеше да предложи на Грей? Каква майка щеше да бъде за Джак? За да се разсее, се бе опитала да се съсредоточи върху непосредствената си задача — умение, закалено от обучението й като убиец. Беше насочила цялата си енергия към отглеждането на Джак, защото беше по-лесно, отколкото да се поглежда в огледалото.
Но това вече не действаше.
Нещо се трупаше в нея, заедно с един нов страх.
„Докато не разбера коя съм, може би ще е по-добре за Джак да ме няма“.
Забеляза, че млякото й привършва, изключи помпата и се зае да свали бутилката и да й сложи капачката.
Докато го правеше, входната врата се отвори и Грей я повика.
„Крайно време беше да се върнеш“.
Чу стъпките му по паркета, после той бутна летящата врата. Беше потен и задъхан. Самото му присъствие изпълваше кухнята. Дори миризмата му пропъди сладкия парфюм на млякото с мускусната си мъжественост.
— Трябва да обсъдя нещо с теб. „Сигма“ иска от мен да…
— Знам — прекъсна го тя и стана. — Кат ми се обади и ми каза. Трябва да заминеш.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Защото идвам с теб.
Грей се вцепени.
— Ами…?
— Кат ще се грижи за Джак. Монк вече пътува насам да го вземе.
Хариет и Пени не са на себе си от вълнение. — Сейчан отиде до хладилника и добави двете бутилки към останалите, които вече бяха наредени там. — Изпомпвам млякото през последните няколко седмици. Има предостатъчно за четири дни, както и още във фризера за всеки случай.
Тя се обърна и го погледна в очите.
„Имам нужда от това“.
Очакваше Грей да възрази, но вместо това очите му блеснаха възбудено. Отдавна не беше виждала тази тръпка в тях. Почувства как сърцето й затуптя по-силно, когато осъзна една по-дълбока истина.
„Ние имаме нужда от това“.
Грей я придърпа към себе си.
— Може би сме тръгнали към ада. Дори в буквалния смисъл.
Тя го погледна и се усмихна — по-широко, отколкото от много време.
— Разчитам на това.
Четирийсет и осмият Муса, носител на тази титла, излезе от джамията Коджатепе, най-големия молитвен дом в Анкара. Винаги се молеше тук, когато посещаваше столицата на Турция. Току-що беше завършил вечерната молитва маграб, като беше изпълнил всичките три
„Сега не е време за половинчати действия“.
Тръгна през площада, оставяйки зад себе си масивната сграда на джамията с четирите й тънки минарета. Следваха го тримата, които му служеха, тримата
Истинското му семейство бяха тези Синове на Мойсей, които го охраняваха. Всеки от тях беше въоръжен с два полуавтоматични пистолета „Каракал Ф“ в кобури под мишниците. Очите им следяха неуморно за евентуални заплахи.
Стигна до бронираната си лимузина, където две
Едната от тях отвори вратата и той се настани на задната седалка.
Синовете седнаха при него, а Дъщерите заеха предните места. Едната седна зад волана и запали двигателя. Дългата лимузина се плъзна във вечерния трафик и пое през ярко осветения град. След час трябваше да са на летището, но първо той имаше едно последно задължение в Анкара.
Облегна се назад, но сърцето му продължаваше да бие бързо в гърдите му. Мускулите му оставаха напрегнати от безпокойството и възбудата.
„След толкова векове…“
Дълга поредица мъже бяха носили титлата Муса — чак от девети век, когато беше живял първият с това име, Муса ибн Шакир, велик астроном, роден в Хорасан в Североизточна Персия. Той имал четирима синове (макар че повечето историци знаеха само за
Но само избрани малцина познаваха тайната история на братята Бану Муса — как
Сякаш Хунайн ибн Муса никога не е съществувал.
Все пак онова, което братът откраднал, което се опитал да скрие от света, не било забравено от една секта в Дома на мъдростта в Багдад. Те пазели знанието скрито и го предавали от поколение на поколение, от един халифат на друг, от век на век. Четирийсет и седем мъже бяха водили тази тайна организация в миналото, като всеки от тях приемал титлата Муса с ясното съзнание, че някой ден изгубеното ще бъде открито.
И ето че това време беше настъпило.
„Аз съм четирийсет и осмият Муса — и ще бъда последният“.
Беше изтърпял много, за да постигне тази позиция — рождено право, изковано в кръв и мъка. Първата му жена, любимата му Езра, и новороденият му син бяха убити от кюрдска бомба. Накрая той беше успял да се добере до извършителите и в една тъмна нощ беше изклал виновниците заедно с жените и децата им. Но цялата тази кръв не беше успяла да отмие мъката му.
Вместо това той събра около себе си нови Синове и Дъщери, отдадени изцяло на каузата. Възнамеряваше да накара не само цял Кюрдистан да страда, но и да подпали целия регион. Покрай високото напрежение в Близкия изток времето за нов Армагедон беше настъпило. И връщането на изгубеното беше поличба за това.
„Няма просто да хвърля запалена клечка в това буре с барут — а ще запратя в него хиляди пламтящи факли“.
Помисли си за онова, което беше сполетяло отряда в Гренландия, за чудовищата, които ги бяха изклали. Те бяха доказателство, че онова, което Хунайн се е опитвал да скрие, наистина съществува. С това знание Муса разбираше какво трябва да направи. Открай време знаеше дълбоко в сърцето си, че съдбата му е именно тази.
„Аз ще намеря портите към Ада, ще ги разбия и ще отприщя Армагедон“.
Винаги беше усещал, че краят на света наближава. Знак за това бяха неестествените бедствия, замърсяването на планетата, безкрайните войни и най-вече моралният упадък навсякъде по света. Признаците бяха навсякъде. Муса ги беше разпознал и бе изучил ислямските апокалиптични писания и хадити — думи, приписвани на пророка Мохамед, — които говореха за Последните дни, когато Иса, когото християните наричаха Иисус, ще се върне.
Той затвори очи и мислено повтори често цитирания апокалиптичен хадит: „
И Иисус нямаше да бъде сам.
Преди славното му завръщане щеше да дойде дванайсетият имам, божествен халиф и потомък на Мохамед, който щеше да премахне всичко несъвършено, да се сражава със Сатаната и да очисти света с огън.
Името на този халиф беше
През изминалите векове множество лъжепророци се бяха провъзгласявали за дванайсетия халиф, но Муса знаеше истината. Той знаеше със сигурност, че има само един, който може да пречисти света. И че откритието в Гренландия — по времето на четирийсет и осмия Муса — е доказателство за това.
„Аз ще намеря портите на Ада, ще открадна пламъка на Сатаната и ще очистя света с огън“.
Тогава титлата му щеше да се промени завинаги.
От Муса на Махди.
Винаги беше знаел дълбоко в себе си, че това е истинската му съдба.
Телефонът в джоба му зазвъня и затрептя. Той го извади. Вече очакваше това обаждане. Гласът, който чу, го потвърди.
— Високопочитаеми Муса, самолетът ни току-що се приземи на брега — твърдо каза Бинт Муса. Говореше на арабски, каквато беше традицията в групата като уважение към езика, говорен от древните й основатели. — В момента пътуваме към Дома на мъдростта.
— Много добре. Картата при вас ли е? Както и археоложката?
— Да, но както вече съобщих, за съжаление не успяхме да вземем Ключа на Дедал.
Муса чу мъката й от този провал — грешка, която при нормални обстоятелства заслужаваше наказание. Тази Дъщеря обаче беше постигнала много и беше понесла ужасни загуби. Той щеше да й даде милост — и надежда.
— Не се бой, Дъще моя, ще се сдобием с Ключа на Дедал. Плановете вече са в ход.
Последва въздишка на облекчение.
— Благодарна съм да чуя подобна славна новина.
— Ще се срещнем в Дома на мъдростта в полунощ.
Той затвори, готов да се погрижи за последното си задължение в Анкара. Лимузината зави по булевард „Ататюрк“. Движеше се по трилентовия път към високи порти в каменна стена. Над входа на посолството се развяваше американският флаг.
Лимузината спря и Муса слезе. През отворените порти на посолството се лееше класическа музика — в двора се провеждаше парти.
Заместникът на посланика приближи с протегната ръка.
— Hos geldiniz — поздрави той на турски. — Посланик Фират, много се радваме, че сте в града и можете да присъствате на вечерното ни празненство.
— Много мило от ваша страна. — Той стисна ръката. — Как бих могъл да го пропусна като посланик във вашата прекрасна страна?
Съпровождан от заместника, Муса мина през портите и стъпи на чужда територия, без да напуска страната си.
„Скоро всички тези граници ще бъдат заличени“.
Погледна назад към лимузината, пълна с неговите Синове и Дъщери. Обърна се с усмивка. Знаеше, че останалите от семейството му вече подготвят следващата стъпка от плана му.
Да осигурят Ключа на Дедал.
Когато джипът излезе от околовръстното на Рим и продължи на югозапад, Ковалски се намръщи и се поизправи в седалката. Оставяйки сиянието на града зад себе си, колата се насочи към тъмните хълмове, осеяни със светлини на по-малки градчета и села. Черни облаци скриваха звездите — наближаваше лятна буря. Откъм възвишенията се разнесе гръм, подобен на далечна артилерийска стрелба.
— Къде отиваме? — попита той от задната седалка, извръщайки се от светлините на града. — Мислех си, че ще идем на мястото, където живее папата.
— Точно там отиваме — с леко раздразнена въздишка отвърна седящата до него Мария.
— Че той не живее ли в Рим? Във Ватикана?
— Да, но както вече ти казах, отиваме в
Ковалски се намести на мястото си. Беше прекалено уморен, за да продължи темата. Радваше се, че Мария беше присъствала на конферентния разговор с Кроу. Не го биваше с подробностите, особено след дни на напрежение и недоспиване. Когато най-сетне успяха да се измъкнат от Гренландия, свирепата буря беше отминала и дестинацията им се беше променила. Вместо да се връщат в Щатите, трябваше да заминат за Италия и да отнесат сребърната астролабия там. Никой не си беше направил труда да му обясни защо. Но заповедта си беше заповед. И ако не друго, промяната се оказа неприятен трън в задника на Пулман. Командирът на самолета изобщо не беше радостен, че трябва да изостави преследването на подводницата и да влезе отново в ролята на таксиметров шофьор.
Преди двайсет минути неговият „Посейдон“ беше кацнал в покрайнините на Рим във военновъздушната база Гуидония. Пулман почти ги изхвърли от самолета.
„Или поне мен“.
На пистата вече ги очакваше черен „Ланд Роувър“, върху който с бели букви пишеше Carabineri. Шофьорът, млад военен полицай, казваше се Рейналдо, носеше тъмносиня униформа и барета в същия цвят. Ковалски беше погледнал със завист неговата „Берета 92“. Чувстваше се гол без оръжие.
Дъглас Макнаб се наведе напред от третата редица седалки на джипа.
— Мария, кога трябва да пристигнат другарите ви?
— По изгрев-слънце — отвърна тя.
Напомнянето жегна Ковалски. Сякаш директор Кроу му нямаше доверие, че ще успее да се оправи сам с тази каша. И беше решил да прати подкрепления.
Обхванат от внезапна тревога, той погледна назад към Мак, за да се увери, че брадатият климатолог не е забравил куфарчето в самолета при бързото им изнасяне. С облекчение видя, че то лежи на седалката до него. Поради слабата си радиоактивност астролабията беше прибрана в обшито с олово куфарче. Върху капака му се мъдреше жълто-червена лепенка за опасен материал, която трябваше да държи любопитните настрана.
Не че Мак щеше да позволи куфарчето да се отдалечи от него.
Климатологът бе настоял да дойде с астролабията и аргументите му бяха доста солидни. „Приятелят ми умря заради това нещо, а Елена беше отвлечена. Докато не разбера какво става, няма да се отделя от проклетото нещо“.
Ковалски не остана задоволен от това обяснение в стил „който го намери, за него си е“, но оценяваше по достойнство ината на Мак и твърдата му решимост да стигне до дъното на цялата случка.
Надяваше се, че това няма да му коства живота.
Джипът се изкачваше по виещ се двулентов път, като от време на време намаляваше скорост, когато минаваха през някое село. Докато излизаха от някакво селище на име Фраточи, лятната буря най-сетне се стовари върху тях. В един момент пътят беше сух, а след следващия завой вятърът вече шибаше яростно предното стъкло на колата. По тавана забарабаниха тлъсти капки.
— Лошото време сякаш ни преследва навсякъде — обади се Мак.
Мария погледна картата на мобилния си телефон.
— Намираме се само на пет километра от Кастел Гандолфо. Скоро ще пристигнем.
Бурята продължаваше да набира сила. Скоро видимостта стана нулева. Рейналдо изруга и намали — и добре, че го направи. След поредния остър завой се натъкнаха на натоварен с дърва камион, който беше спрял напречно на пътя с мигащи светлини. Шофьорът трябваше да завие рязко, за да не се сблъскат.
„Дотук със скорошното пристигане…“
Шофьорът отново изруга на италиански и отвори вратата.
— Ще разбера какъв е проблемът.
Докато военният полицай слизаше, прозорецът на вратата му се пръсна. Тялото му полетя назад, надупчено от куршуми. Трима облечени в черно мъже, въоръжени с къси автомати, изскочиха иззад камиона и се втурнаха напред.
Ковалски се беше задействал на мига. Избута Мария долу, прехвърли се през облегалката и се озова зад волана. Сниши се, когато поредният откос пръсна предното стъкло. Без да си прави труда да затваря вратата, той превключи на скорост и настъпи газта. Четирите гуми зацепиха мокрия път и джипът полетя напред.
Ковалски се блъсна в камиона, като премаза двама от стрелците. Третият успя да се претърколи настрани. Ковалски знаеше, че разполага само със секунди преди кучият син да се е окопитил и да стреля отново.
Превключи на задна и натисна педала.
В огледалото проблеснаха светлини — два мотоциклета изскочиха от страничните пътища на шосето. Водачите им вдигнаха автомати и полетяха към тях, пресичайки пътя му за бягство.
„Не ме изненадвате“.
Ковалски рязко наби спирачки до окървавеното тяло на Рейналдо. Вратата на шофьора още беше отворена и той се хвана за волана и посегна надолу със свободната си ръка. Успя да разкопчае кобура и да измъкне беретата, след което се изправи.
„Време е за малко разплата“.
Вдигна пистолета с две ръце и настъпи газта. Джипът се понесе назад, а Ковалски се прицели напред. Стрелецът при камиона беше успял да се изправи. Ковалски стреля два пъти през предното стъкло. Тялото на копелето подскочи два пъти, улучено право в гърдите.
Докато стрелецът падаше, Ковалски продължи да настъпва газта.
— Долу! — извика на пътниците си.
Джипът летеше назад, принуждавайки мотоциклетистите да се разделят. Ковалски изпразни пълнителя през страничния прозорец върху онзи отляво. Куршумите рикошираха от метала, хвърляйки искри. Мотоциклетистът падна. Моторът продължи сам по пътя, удари се в голям камък, запремята се във въздуха и се стовари върху едно дърво.
Другият мотор рязко обърна и се понесе към тях. Мотоциклетистът вече стреляше, принуждавайки Ковалски да се сниши.
Но не той беше мишената.
Предната дясна гума се пръсна и джипът се завъртя върху мокрия път. Ковалски пусна празния пистолет и сграбчи волана с две ръце. По таблото мигаха предупредителни светлини. Ковалски успя да овладее като по чудо джипа, настъпи газта и се понесе обратно по пътя, по който бяха дошли, отдалечавайки се от преследващия ги мотор.
Сигурно щеше да успее, но от бурята най-неочаквано се появи втори камион, който поднесе нарочно и застана напречно на пътя, като им отряза пътя за бягство. Но не и преди един черен джип да профучи покрай него и да се насочи към тях.
„Проклетите копелета имат подкрепление след подкрепление“.
— Няма начин да се измъкнем от това — обади се Мария от задната седалка.
„Как ли пък не“.
Ковалски рязко сви от пътя и продължи направо през полето. За съжаление силният дъжд го беше превърнал в тресавище. Ковалски правеше всичко по силите си да продължи напред с трите здрави гуми, но в средата на полето джипът заседна в калта и колелата му се завъртяха безполезно на едно място.
Ковалски изруга и погледна в огледалото. Другият джип беше в същото положение, даже в по-лошо. Беше направил грешката да ги последва по следите им. Новоиздълбаният коловоз се беше оказал по-коварен и преследвачът им бързо беше заседнал до осите в калта.
От колата излизаха фигури.
Други приближаваха от шосето.
— Нататък ще се надбягваме — предупреди ги Ковалски. — Всички навън.
Докато изскачаха от джипа, Мария ахна. Ковалски се обърна. Мак слезе с изкривено от болка лице. Беше притиснал с длан лявото си рамо. Кръвта течеше по-бързо, отколкото дъждът можеше да я отмие. Някъде по време на престрелката беше улучен, но не беше дори гъкнал.
Мария се завтече да му помогне.
Вместо това Мак кимна към отворената врата.
— Куфарчето.
Тя го разбра и взе облицованото с олово куфарче. Преследвачите им отново откриха огън през полето и куршумите рикошираха от задницата на джипа.
Ковалски посочи тъмната линия дървета пред тях. Молеше се тя да бележи началото на гора, в която да се скрият.
— Давайте!
Тримата тръгнаха през калното поле, като се стараеха да държат джипа между себе си и преследвачите, но тази защита нямаше да продължи дълго. Все пак успяха да се доберат до дърветата и изтичаха под прикритието им. Нямаха време да си поемат дъх. Дърветата бяха дебели, растящи нагъсто борове, но образуваха съвсем малка горичка.
Зад нея теренът продължаваше надолу към черно езеро на километър и половина от тях, оградено от отвесни вулканични скали. По-наблизо през бурята се виждаха светлините на някакво населено място.
— Това е Кастел Гандолфо — каза Мария. — Намира се над езерото Албано.
„Толкова близо и в същото време толкова далече“.
— Почти стигнахме — изстена Мак. Очевидно климатологът беше изразходвал всичките си сили — и доста от кръвта си, — за да стигне дотук. Нямаше да може да продължи.
Мария го погледна, даде си сметка за състоянието му и се обърна с болезнена гримаса към Ковалски.
— Можеш да го направиш.
— Какво да направя? — попита той, макар да знаеше отговора.
Тя му подаде куфарчето.
— Трябва да занесеш това в селото. Ти си единственият, който може да успее.
— Няма да те оставя.
— Аз само ще те забавя. Освен това… — Тя погледна към Мак. — Няма да го оставя сам тук да му изтича кръвта.
Ковалски знаеше, че тя е права и че никога няма да изостави ранен човек.
Въпреки всичко не му се искаше да се подчини.
Мария посочи надолу по склона към един малък поток, който течеше към езерото. Над водата се виеше пара.
— Там има малка пещера. Сигурно е горещ извор. Ще се скрием там. А ти си замъкни задника към селото.
Зад тях се чуха викове. Врагът приближаваше.
Ковалски впери поглед в Мария. Сърцето блъскаше в ушите му. Направи единственото, което можеше — взе куфарчето.
Мария и Мак се свряха в димящата топлина на малката пещера. Тя трепна, когато чу гласове и стъпки от лявата им страна, но никой от преследвачите не забеляза скривалището им.
Сякаш погледите на всички бяха насочени към Джо. Мария зърна тъмния му силует да бърза надолу по склона, като използва храсти и канари за прикритие.
Малкият поток извираше от дъното на пещерата и течеше между нея и Мак. Раненият климатолог седеше, свил колене до брадичката си, за да събере едрото си тяло в тясното пространство. Трепереше въпреки горещината и вероятно беше на път да изпадне в шок от загубата на кръв и болката.
Над хълмовете завиха сирени — местната полиция реагираше на стрелбата. Мария се замоли враговете им също да са ги чули. Това щеше да ги накара да прекратят гонитбата. Мария искаше да вдигне допълнително тревога. Вече държеше телефона в ръка, готова да предупреди Кастел Гандолфо за отчаяното бягство на Джо и да извика спешна помощ за Мак.
„Но още не“.
Трябваше да се увери, че никой няма да я чуе или да види светлината от екрана на телефона. Затова зачака със затаен дъх, докато всички преследвачи не се отдалечиха надолу по вулканичния склон. След като Джо и преследвачите им изчезнаха от погледа й, тя вдигна телефона.
— Мислиш ли, че ще успее? — прошепна Мак.
— Ако някой може да успее, това е той. А ако не…
Отказваше дори да си помисля за това. Вината и страхът я заляха. Тя се загледа покрай потока към студената дъждовна нощ, мъчейки се да зърне Джо.
„Какво направих?“
Задъхан, Ковалски излезе от осеяния с камъни склон на чакълест път. Куфарчето блъскаше бедрото му, докато си поемаше дълбоко въздух и се готвеше за следващия спринт. На петдесетина метра от себе си виждаше отражението на черни води, шибани от тежки дъждовни капки.
Езерото Албано.
Наляво пътят — или по-скоро туристическа пътека около езерото — водеше към светлините на Кастел Гандолфо.
„Трябва да стигна дотам“.
Забърза отново, черпейки допълнителни сили от знанието, че с бягството си е привлякъл враговете след себе си, по-далече от Мария и Мак. Всички се бяха втурнали да преследват проклетата топка, сякаш участваха в някакъв футболен мач. Но Ковалски знаеше, че е по-скоро защитник, отколкото тичащ назад нападател. Беше устроен да удря здраво, да поваля противника, а не да тича към голлинията.
Но понякога се случваше и защитник да отбележи гол.
Твърдо решен да докаже това, той забърза по пътеката. Вече различаваше прозорците и тъмните очертания на каменни стени и покрити с керемиди покриви.
„Мога да го направя“.
И тогава светът се озари в ярка светлина. Изненадан и заслепен, Ковалски рязко спря. Вятърът го зашиба още по-ожесточено, сякаш го връхлиташе торнадо.
Погледна нагоре към хеликоптера, увиснал зад него. Изглежда, врагът беше повикал още подкрепления, този път въздушни. Впери поглед в прожектора. Бяха спрели защитника на няколко метра от голлинията.
Отпусна се на колене, остави куфарчето на пътеката и вдигна ръце.
Секунди по-късно през трясъка на перките чу тежкия тропот на ботуши по чакъла. Обърна се и прикладът на автомат го фрасна в носа. Изхрущя кост и пред очите му блесна алена мълния. Мракът го погълна, докато падаше настрани.
Бореше се да остане в съзнание — но се проваляше дори в това.
Усети вятъра от роторите, когато хеликоптерът се сниши да прибере плячката си. Чуваше сирени, но знаеше, че помощта няма да пристигне навреме. Около него се носеха сенки; гласове си подвикваха на арабски.
Някой грабна куфарчето.
Ковалски се опита да посегне към него, но го сритаха по ръката.
Главата му се отпусна върху чакъла — вече не можеше да я държи вдигната. Усети вкуса на кръв в устата си, долови миризмата й. Дори угасващата картина пред очите му беше червена, но успя да види достатъчно.
Нечии ръце отвориха куфарчето.
Ковалски впери поглед в празната вътрешност и се изсмя. „Умно момиче… определено твърде умно за мен“.
Докато хеликоптерът се издигаше и отлиташе, Мария свали телефона. Внезапно откри, че не може да си поеме дъх. Гърдите й се надигаха, но безполезно. Беше изразходвала цялата си енергия и воля да се обади на Пейнтър и да разкаже за случилото се. Той вече насочваше сили към района, но те нямаше да помогнат на никой от тях.
„Джо…“
Беше чула стрелбата и се страхуваше от най-лошото.
„Какво направих?“
Тези думи бяха нейната мантра, след като беше пратила Джо на безполезното му тичане надолу по склона. Не му беше казала за измамата, тъй като той трябваше да вярва, че астролабията е у него. Искаше той да тича с всички сили, както за да повлече преследвачите със себе си, така и за собственото си оцеляване. Ако успееше да стигне до Кастел Гандолфо, и той, и артефактът щяха да са в безопасност.
„Но ако не стигне…“
Разтвори якето си. Сребърната топка лежеше в скута й. Беше я извадила от куфарчето, докато тичаха към дърветата, и я беше скрила в дрехата си. Занимаваше се с поведенчески науки и работеше предимно с примати, но правилата бяха в сила и тук. Сигурна беше, че в разгара на преследването врагът ще се насочи към Джо. Това беше инстинктивното поведение на хищник — да се втурне да преследва бягащата плячка под въздействието на адреналина.
И тя беше използвала този инстинкт в своя полза.
Но това знание с нищо не намаляваше чувството й за вина.
Мария си пое въздух.
„Съжалявам, Джо“.
Грей прекоси барикадирания площад. Пред него се издигаше жълта четириетажна сграда с капаци на прозорците и масивна двукрила врата. Портикът бележеше входа на папския дворец, лятната резиденция на папата. Когато понтификът не живееше тук, сградата изпълняваше ролята на музей.
Но не и днес.
След снощната атака дворецът беше превърнат в укрепен бункер. Цялото живописно селце Кастел Гандолфо с неговите калдъръмени улици, магазинчета за сувенири и малки кафенета беше блокирано. По старите улички бяха паркирани военни машини. Барикадираният площад се патрулираше от стрелци с бронежилетки и каски. Те бяха част от Gendarmeria Corpo della Citta del Vaticano, полицията на Ватикана, която се занимаваше не само с разследване на престъпления, но и с борба с тероризма. Подобно на Ватикана в Рим, четирийсетте хектара на летния дворец не бяха италианска територия, а принадлежаха на папата.
Грей и Сейчан бяха проверени на два пропускателни пункта. Бяха ги обискирали и претърсили с металотърсач и на барикадата.
Когато стигнаха високите врати на портика, някакъв мъж с леко тъмносиньо сако им махна да приближат и за пореден път поиска да види документите им. Ако се съдеше по хладното му изражение и яките мускули, личащи си под ушитата по поръчка дреха, той също беше военен. От двете му страни имаше двама мъже със слушалки в ушите. Грей забеляза и автоматите „Хеклер и Кох“ МР7, скрити небрежно под саката им, както и прибраните в кобури пистолети „Зиг Зауер“ Р320.
Въпреки че не носеха обичайните си униформи на Медичите в синьо, червено и жълто, Грей знаеше кои са тези верни войници.
Докато чакаше със скръстени на гърдите ръце, Грей се загледа към площада. Хоризонтът на изток вече порозовяваше, макар че слънцето още не беше изгряло. Въпреки че тук се беше събрала цяла малка армия, очите му продължаваха да търсят евентуална заплаха. Дишаше дълбоко, изгарящ от нетърпение да продължи напред. Постоянните спирания го дразнеха. Полетът им беше продължителен, следван от дългия път от военновъздушната база.
Сейчан докосна ръката му.
— Той ще се оправи — каза тя, разбираше причината за вълнението му.
По пътя Грей постоянно беше получавал новини за издирването на Ковалски. Не бяха открили тяло на мястото, където бяха устроили засада на другаря му. Само кръв и гилзи. И в този момент водолази претърсваха тъмнозелените води на близкото вулканично езеро.
Накрая мъжът им върна документите.
— Аз съм майор Босард — каза той с твърд швейцарски акцент. — Ще ви съпровождам. Няма да се отделяте от мен, докато сте на територията на Ватикана. Последвайте ме.
Поведе ги през вратите в сърцето на папския дворец. Минаха бързо през мраморни коридори, покрай бюстове на различни папи и през луксозен салон със стари мебели. Грей забеляза кадифените завеси, които отделяха някои места — свидетелство, че по същия път минават и туристите, посещаващи това място.
Но той не беше тук в качеството на турист.
Босард най-сетне ги изведе на широк балкон, гледащ към грижливо поддържан лабиринт от жив плет. Територията тук беше по-голяма от тази на Ватикана и включваше не само двореца и градините му, но и малка гора, която скриваше древноримски амфитеатър, както и млечна ферма с площ трийсет хектара.
На балкона имаше маса, от която се разкриваше гледка към градините.
Трима души станаха от местата си, за да ги поздравят.
Мария Крандъл се завтече към тях и прегърна Сейчан.
— Слава богу, че и двамата сте тук — задъхано рече тя.
Отец Бейли приближи и стисна ръката на Грей. Този път в очите му нямаше развеселени искрици, а само мрачна решимост.
— Определено споделям мнението на доктор Крандъл.
Монсеньор Роу остана при масата и им кимна. Възрастният свещеник беше сменил официалните си дрехи с прости джинси, черна риза и леко яке заради утринния хлад.
Грей забеляза, че един човек липсва.
— Как е доктор Макнаб?
— Възстановява се — отвърна Мария. — Настанен е в медицинското отделение на една от папските вили. Изгубил е доста кръв, но за щастие раната му е само дълбока драскотина.
— Някакви вести за Ковалски? — попита Сейчан. Добронамерените й думи очевидно отвориха рана у Мария.
Тя скръсти ръце на гърдите си и леко се дръпна.
— Нищо.
— Значи трябва да е жив — заключи Грей.
Мария го погледна.
— Защо мислиш така?
— Нападателите са били прогонени бързо и ако бяха убили Ковалски, щяха да го изоставят там, където е паднал. Няма да спечелят нищо от това да вземат тялото му или да го скрият някъде. Всъщност твоята измама най-вероятно е спасила живота му.
Мария се поизправи. Очевидно имаше нуждата от подобно окуражаване.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако кучите синове се бяха добрали до астролабията по време на засадата, независимо дали на шосето, или на пътеката, нямаше да имат интерес да ви оставят живи. Със сигурност са щели да застрелят Ковалски на място. Но след като са открили, че куфарчето е празно, са го взели със себе си. За да го разпитат и да разберат какво знае.
— Защо си толкова сигурен в това?
Грей сви рамене.
— Защото аз самият бих постъпил по този начин.
Мария бавно отпусна ръце. Част от страха изчезна от лицето й, но не и вината.
— Как изобщо са научили, че идваме тук?
„Наистина, как?“
Грей се обърна към отец Бейли.
—
Бейли махна към масата.
— Трябва да хапнете.
Грей сграбчи свещеника за ръката, преди той да се е обърнал, и повтори:
— Защо?
Майор Босард пристъпи напред с ръка върху дръжката на пистолета си.
Бейли му махна да спре.
— Тук сме по молба на монсеньор Роу — отвърна той и освободи ръката си. — Ако бъдете така добри да се присъедините към нас, той може би ще обясни.
Грей въздъхна раздразнено и го последва.
След като седнаха на масата, отрупана с бъркани яйца, хляб и деликатни сладки, монсеньор Роу погледна извинително всички.
— Perdonami. Може би не трябваше да избирам точно това място.
— Вината не е ваша — рече Грей. — Но защо поискахте да дойдем тук?
Роу въздъхна, докато се опитваше да събере мислите си. После попита:
— Какво знаете за Светия скриниум?
Грей се намръщи на странния въпрос и поклати глава. Никога не беше чувал този термин.
— Първата библиотека на Ватикана е била създадена официално през 1475 година — обясни Роу. — През седемнайсети век папа Лъв XIII отделил най-важните й томове и записи в отделен архив, известен като Archivio Segreto Vaticano.
— Тайният архив на Ватикана — преведе Грей.
Монсеньорът въздъхна.
— Si, но преди Библиотеката на Ватикана и много преди Тайния архив е съществувал Светият скриниум. Това е личната библиотека на папата. Основана от папа Юлий през четвърти век. Продължила е да съществува и при всички следващи папи. Архивът съдържа книги и богословски съчинения, датиращи от самата поява на християнството.
Грей позна накъде отиват нещата.
— И Светият скриниум продължава да съществува.
Роу кимна.
— Това е истинската
Бейли се наведе напред.
— Монсеньор Роу е префектът на скриниума. Неговият официален пазител.
Роу обясни поста си:
— Светият скриниум съдържа съкровища, които са прекалено редки и важни, за да бъдат споделяни, прекалено еретични и дори опасни, за да бъдат показвани. Именно затова астролабията трябваше да бъде донесена
Грей погледна назад към летния дворец. Изгрялото току-що слънце беше превърнало жълтите му стени в розовозлатисти.
— Нима казвате, че Светият скриниум се намира тук?
— Не — отвърна Роу. — Не точно.
„Къде отиваме?“
Сейчан вървеше след останалите по покрива на папския дворец.
От тази височина се разкриваше панорамен изглед към езерото Албано и покритите с гори хълмове и вулканични склонове. Откъм езерото подухваше студен ветрец. Във въздуха се носеше аромат на портокали и лавандула.
„Нищо чудно, че папите са избрали това място, за да се спасят от задушаващата жега на Рим“.
Части от изгледа бяха блокирани от два огромни сребърни купола — астрономически обсерватории.
— Днес обсерваториите са предимно атракция — обясни монсеньор Роу на Грей. — Новите се намират на километър и половина на юг, в бивш женски манастир. Там току-що приключи лятната програма по астрономия и астрофизика. Доказателство, че науката продължава и винаги ще бъде част от религиозния ни живот тук.
Двамата мъже тръгнаха пред нея заедно с Мария, следвани на известно разстояние от швейцарските гвардейци и майор Босард.
„Определено не ни изпускат от поглед“.
Докато заобикаляше един комин, Сейчан усети тежест в гърдите — постоянно напомняне за Джак и отговорностите, които беше оставила у дома. Вече се беше обаждала три пъти на Кат, за да се увери, че всичко е наред, че Джак е добре и се храни без нея.
„Монк е направо на седмото небе — беше я уверила Кат. — След като е заобиколен изцяло от жени, най-сетне има и друг мъж в къщата. Вече купи на Джак малка бейзболна ръкавица. Може и да не си получиш момчето обратно“.
Въпреки уверенията й Сейчан не можеше да се освободи от чувството за вина — не заради това, че е изоставила Джак, а заради тръпката, която изпитваше. Никога не се беше чувствала по-свободна и лека. Покрай деветте месеца бременност и денонощните грижи за Джак след раждането му никога не беше оставала наистина сама. И сега имаше чувството, че за първи път от години отново е самата себе си.
Докато не усети отново онази нарастваща пълнота, която й казваше, че трябва отново да използва помпата. Напомняне, че е все още физически свързана с друго човешко същество.
„Това е само временен отдих“.
Преди да задълбае в тази посока, най-сетне стигнаха стъпала, водещи нагоре към врата в един от куполите.
Докато се изкачваха, Грей погледна огромната структура.
— Не разбирам. Какво общо може да има между обсерватория и тайна библиотека?
— Всъщност тук е имало библиотека до началото на двайсети век, когато папа Пий Десети преместил съкровища от астрономически интерес от Ватиканската библиотека тук. Включително и оригиналните трудове на Коперник, Галилей и Нютон.
Мария вървеше след монсеньора.
— Затова ли искахте астролабията да бъде донесена тук, в
Роу погледна назад към нея, докато изкачваше последното стъпало.
— За съжаление, не. Това не е библиотеката, в която трябва да бъде астролабията.
Монсеньорът отвори вратата и ги поведе през малко антре в огромно покрито с купол помещение. Миришеше на масло и полиращ препарат с лимон. В средата имаше гигантски телескоп, насочен под ъгъл към затворения отвор. Цялата вътрешна страна на купола беше облицована с дърво.
Роу потупа приятелски телескопа, докато минаваше покрай него.
— Този стар инструмент е от хиляда деветстотин трийсет и пета година. Десет години преди да се родя. — Посочи в краката си. — В една стая там долу.
Сейчан се вцепени.
— Да не искате да кажете, че сте роден
Роу й се ухили.
— Всъщност аз съм едно от децата на папата.
Изумен от признанието, Грей възкликна:
— Какви ги говорите?
Усмивката на Роу се разтегли още повече.
— По време на Втората световна война папата отворил летния дворец за бежанци от нацистката окупация. Както за католици, така и за евреи. Повече от дванайсет хиляди души намерили убежище тук. Включително и бременни жени. Спалнята на папата се превърнала в импровизирано родилно отделение. В леглото на Негово светейшество се родили около петдесет деца.
— А, сега разбирам — рече Грей. — И това ги прави
Роу сви рамене и продължи напред през купола.
— Нищо чудно, че това място все още е мой дом.
Когато стигнаха другия край на помещението, монсеньорът спря при махагонов панел в стената и извади от джоба си лъскава металически черна карта. Върху двете й страни имаше гравиран сребърен символ на корона над два кръстосани ключа.
Макар да изглеждаха еднакви, двете страни всъщност се различаваха. На едната по-тъмният ключ сочеше наляво, на другата — надясно. Изображенията бяха
Сейчан погледна Грей, който също го беше забелязал. И двамата знаеха значението на изображенията. Двата символа представяха тайна католическа секта, известна като Църквата на Тома. Отец Бейли също имаше такава карта, както и монсеньор Верона навремето. Тези избрани малцина следваха учението на гностично евангелие, което никога не било включено в Библията — Евангелието на Тома, чиято основна повеля гласи
Сейчан не беше изненадана от това откровение. „Кой друг би бил по-подходящ за префект на секретна библиотека на Ватикана от член на тайната му църква?“
Роу пъхна картата в скрит процеп и махагоновият панел се плъзна настрани, разкривайки кабината на асансьор, облицована със същата дървесина.
— След вас — рече той, давайки знак на групата да влезе.
Този път майор Босард не ги последва.
Явно това беше черта, която не му бе позволено да прекрачва.
След като всички се качиха, монсеньорът доближи картата си до четеца. Вратата се затвори и кабината започна да се спуска.
— Къде води асансьорът? — попита Грей.
— До част от старите хранилища. Най-старата част от двореца е от тринайсети век. Но сигурно сте забелязали древноримския амфитеатър в гората на територията на двореца. Той е бил част от по-голям комплекс, вилата на император Домициан. Дворецът е построен върху руините й. Спускаме се в старите водни цистерни и кладенци на вилата.
— Колко точно стари са тези руини? — попита Мария.
— Някои части са били построени преди две хиляди години.
— Иначе казано, по време на
Роу се усмихна.
— Изглеждаше напълно подобаващо да поместим Светия скриниум точно тук.
Кабината спря и вратата се отвори.
Озоваха се в просторно куполно помещение с диаметър около трийсет метра. Куполът се поддържаше от дебели каменни арки, по които имаше лампи в метални решетки. Сейчан беше виждала подобна архитектура на Форума в Рим, но също така разпозна и размерите и формата.
Същото се отнасяше и за Мария, която се оглеждаше изумена.
— Изглежда е със същите размери и форма като обсерваторията над нас. Само че това тук е от камък.
— Каквото горе, това и долу — напевно рече Роу с намек за усмивка.
Грей го погледна.
— Това е цитат от Изумрудения скрижал на Хермес Трисмегист.
— Esatto. И е напълно подобаващ предвид онова, което ще видите. Хермес е бил гръцки бог, дарен със забраненото познание на вселената. — Роу тръгна напред. — Елате. Ще ви покажа.
Докато групата го следваше, Сейчан забеляза три коридора, водещи в различни посоки. В стените на най-близкия имаше масивни метални врати с електронни ключалки с червени светлини, най-вероятно пазещи съкровища на хиляди години.
Монсеньорът обаче ги поведе по друг коридор към средновековна на вид махагонова врата с обков от черно желязо. Дръпна голямата халка на вратата и я отвори. Посрещна ги светлина на огън и топъл полъх.
Зад прага имаше малка читалня с гоблени. Покрай стените имаше дълги бюра с черни лампи за четене. Четири кресла бяха наредени около стойка за книги, върху която беше поставен голям том, покрит с парче коприна. Зад Стойката пукаше и пращеше малка камина.
Помещението не беше празно.
Отец Бейли стана от едното от креслата. Той беше напуснал групата по-рано, очевидно да вземе някого и да го доведе на срещата дълбоко под двореца.
Мария забърза напред.
— Мак…
Брадатият климатолог остана седнал. Рамото му беше бинтовано и ръката му беше поставена в клуп.
— Дойдохте най-после.
Мария се засуети около него, но Мак я увери, че се чувства по-добре.
— Заредиха ме — каза той и потупа ръката си; явно му бяха прелели кръв. — Чувствам се като нов.
Сейчан беше прострелвана достатъчно пъти, за да знае, че това не е вярно. Намръщването, с което се поизправи мъжът, също го издаваше.
— Нямах намерение да пропусна това представление — добави той.
Бейли се намръщи.
— Доктор Макнаб е единственият тук, който е видял с очите си картата на борда на арабския кораб. Нуждаехме се от потвърждението му.
Грей пристъпи напред, увличайки останалите след себе си.
— Потвърждение за какво?
Бейли се обърна и махна коприненото покривало от книгата на Стойката. Само че не беше книга. Светлината се отрази от голяма златна карта в бронзова рамка. Тя изобразяваше Средиземно море и околната суша.
Мак ахна. Шокът го накара да скочи на крака, напълно забравил за болката.
— Точно това открихме на кораба. — Той се успокои достатъчно, за да се обърне. — Но очевидно не е същата карта. Тази е в много по-добра форма. И астролабията липсва.
Лицето на Грей потъмня. Беше му дошло до гуша от всички тези тайни.
— Откъде се е появила тази карта? Кой я е изработил?
— Един велик учен и художник — отвърна Бейли.
Роу пристъпи напред и се обърна към тях.
— Това е произведение на Леонардо да Винчи.
„Изумително…“
Грей слушаше разказа на монсеньор Роу за тайната среща между папа Лъв X и Да Винчи в Рим, за откриването на чертежа на механична карта в стар арабски том от девети век. Погледът му обаче не се откъсваше от артефакта с неговите сложни детайли на всеки златен бряг, планински масив и остров. Предположи, че камъкът, от който беше изработено Средиземно море, е лазурит. Горите бяха представени с изумруди, а върху калдерите на вулканите имаше огненочервени рубини.
Грей се наведе напред, хипнотизиран от прелестта и изяществото на изработката.
Независимо от произхода и неизмеримата й ценност Грей разбираше, че истинската стойност на картата се крие в нейната историческа и художествена важност. Докато картините, скиците и бележниците на Да Винчи красяха музеи по целия свят,
Въпреки това Грей не можеше да проумее
— Какво прави това нещо тук? Скрито дълбоко през цялото време?
Роу вдигна ръка.
— Abbi pazienza. Ще обясня.
У Грей не беше останало много търпение. Заради тази загадка вече бяха загинали хора и без отговори най-вероятно щяха да умрат и много други. Въпреки това той преглътна гневния си отговор и остави възрастния свещеник да продължи.
— Папа Лъв възложил на Да Винчи да изработи картата по арабските чертежи. Според описанието картата — когато заработи — би трябвало да отведе до портите на ада.
— До Тартар — каза Грей, припомняйки си разговора с Пейнтър.
Роу кимна.
— Esattamente. Гръцката версия на ада. Защото
— Какво искате да кажете?
— Към чертежа на картата е била включена глава от „Одисея“ на Омир. Гръцката история, която ни разказва за трудното завръщане на героя Одисей у дома след Троянската война. Въпросната глава описва пътуването на Одисей в Подземния свят.
Грей отвори уста, готов да зададе следващия въпрос, но Роу му се намръщи като строг учител.
— Създателите на картата били трима блестящи учени и братя, наричащи се
Грей си представи големия двумачтов кораб, скован в леда.
„Техен ли е бил?“
— Целта им била да изучат най-тъмните моменти в историята и да запазят всичко, което можели да намерят. Братята се съсредоточили най-вече върху един конкретен период, когато цялото знание било на крачка да бъде унищожено, празно петно в историческите книги, което остава загадка и до днес.
— За кой период става дума? — попита Мария.
— За описания от Омир в „Илиада“ и „Одисея“. Поради това някои го наричат Омиров период. По-подходящо наименование обаче е гръцките Тъмни векове. Той продължил два века, от 1100 до 900 година преди новата ера, и започнал с мащабна война, обхванала Средиземноморието. Първата истинска световна война. В края й три цивилизации на три континента рухнали.
Грей познаваше достатъчно историята, за да попълни празните места.
— Микенските гърци в Европа, империята на хетите в Западна Азия и египетската цивилизация в Северна Африка.
Роу кимна.
— Всички те рухнали по едно и също време. Последвали две столетия хаос и варварство, които заличили почти всички постижения на цивилизациите. Така че има ли нещо чудно, че братята Бану Муса, тези грабители на паднали цивилизации, са проявили интерес към този период?
— Какво са направили те? — попита Мария.
— Тук мога само да предполагам. Но те са били изследователи, събирачи на следи. Според бележките им по полетата на чертежа, братята стигнали до заключението, че във въпросната война е участвала и
Думите му заинтригуваха Грей още повече.
— Но кои са били онези неизвестни завоеватели?
— Точно това искали да разберат и Бану Муса. Те претърсили целия регион в търсене на следи от тази изгубена цивилизация, която победила всички и довела до Тъмните векове, а след това изчезнала. Братята смятали, че епосите на Омир са важен исторически извор. Че славните истории са нещо повече от мит и описват реални събития.
Грей знаеше, че съвременните учени са стигнали до същото заключение и са приели, че смятаните за измислени земи от разказите на Омир са реални места. При това не само Троя, но и много други. Оказваше се, че Бану Муса отново са ги изпреварили с това заключение.
„И може би с много други неща“.
— Смятате, че са я открили — каза Грей. — Че са открили въпросната изгубена цивилизация.
— Братята определено са смятали така. И дали от описанието в „Одисея“, или от нещо открито някъде другаде, те вярвали, че става въпрос за Тартар, гръцката версия на ада.
Грей погледна Мак. Измъчената му физиономия подсказваше, че климатологът си спомня отприщеното в трюма на древния кораб. Той очевидно бе съгласен с думите на монсеньора.
— И не само братята са вярвали, че става въпрос за портите на ада — продължи Роу. — Папа Лъв също го е вярвал. Именно затова той добавил тази карта в Светия скриниум, тъй като решил, че е прекалено опасна и еретична. Папите след него или уважили решението му, или стигнали до същото заключение. И така картата си останала тук.
Грей се помъчи да сглоби всички парчета.
— След като открили въпросната цивилизация, тези блестящи братя зашифровали мястото й в тази карта. Но как тяхната версия на картата се е озовала в Гренландия?
— Това си остава загадка — призна Бейли. — Може би корабът е бил скован неочаквано в леда. Или е бил разбит нарочно. — Той посочи устройството. — Така или иначе, не са останали никакви други следи за откритието им. Дори тази версия на картата се основава на
— И детайлите не са единственото липсващо нещо — добави Роу. — Бану Муса използвали и неизвестно гориво, за да задвижват кораба си. Наричали го Маслото на Медея. На името на вещицата Медея, племенница на вълшебницата Кирка или Цирцея, която превърнала хората на Одисей в прасета. Въпросното масло представлявало изумрудена течност, съхранявана в съдове без въздух и способно да възпроизведе неугасими пламъци.
Мак се отпусна в креслото си с измъчена физиономия. Очите му сякаш се взираха назад в миналото. Грей почти виждаше горящите там пламъци и спомена за ужасите на борда на древния кораб.
— Прилича на онова, което видях с очите си — каза Мак. — Сякаш самата вода гореше.
Роу кимна.
— Смятам, че веществото е някаква версия на гръцкия огън — смес от суров петрол и негасена вар, която дори водата не може да угаси. Но в този случай, ако се съди по описанието на доктор Макнаб, това масло е било рафинирано и направено още по-силно.
„Може би с някакъв радиоактивен изотоп“ — помисли си Грей, спомняйки си радиацията, засечена от картата.
Бейли заобиколи Стойката за книги.
— И тъй, без достъп до това гориво, Да Винчи е трябвало да импровизира и затова просто е добавил това. — Свещеникът докосна една малка манивела отстрани на бронзовата кутия. — Изглежда, че работи достатъчно добре. С изключение на една важна подробност.
— Коя? — попита Мария.
— Както казах, чертежът бил непълен. Всъщност страницата, илюстрираща дизайна на астролабията, която е ключът за картата, е била частично откъсната.
„Откъсната?“
Грей се замисли.
— Смятате ли, че чертежите са били повредени умишлено?
Мария го погледна.
— Ако си прав, това означава, че вероятно и корабът в Гренландия е бил разбит нарочно.
Грей кимна.
— Сякаш някой е полагал всички усилия да потули завинаги откритото.
Двамата свещеници се спогледаха, питайки се същото.
Накрая Бейли се намръщи.
— Но сега всичко това се промени.
Свещеникът отиде при друг стол и отвори лежащата на него кутия. Обърна се и вдигна онова, което беше струвало живота на много хора и бе изложило на опасност Ковалски. Сребърната астролабия отразяваше светлината на огъня, от който изглеждаше златна като картата. Бейли отиде при Стойката и много внимателно постави сферата в гнездото на картата.
— Или по-скоро
Той завъртя манивелата и всички се събраха около Стойката. Малък сребърен кораб се отдели от турското крайбрежие и навлезе в морето, най-вероятно задвижван от магнити, скрити под тънкия лист лазурит. Грей затаи дъх. После корабът спря и започна да се върти на място, сякаш се е изгубил.
— Точно от това се страхувах — каза Роу. — Особено след като изучих снимките, изпратени от доктор Макнаб след откриването на астролабията.
— Какво не е наред? — попита Мак. — Счупена ли е?
— Не — отвърна Роу. — Изглежда, че ни липсват ключови парчета от пъзела.
Грей си спомни видеовръзката с отец Бейли в кабинета на Пейнтър. Свещеникът беше използвал същите думи.
— Какво искате да кажете? — попита той.
— Ако помните разговора ни за астролабиите, има голяма разлика между по-ранните
— Ако искате плоската астролабия да работи в Багдад, трябва да я изработите така, че ширината на града да е фиксирана на нея — обясни Бейли. — Така тя ще работи
— А
Грей присви очи и наистина различи дупчици в сферата. Бяха поне двайсет. Всяка беше отбелязана с малък символ. Предположи, че сигурно има още толкова дупчици в долната половина на артефакта.
— Пъхате пръчици в конкретни дупки и нагласяте отправната ширина на астролабията. Ако ги преместите, ще я нагласите за ново място. И това може да се прави отново и отново. — Роу се обърна към тях. — Но без пръчиците тя е неизползваема.
Грей си представи малкия въртящ се кораб.
Бейли добави още по-лоша новина.
— И ние не знаем точния
Сега Грей разбра защо Бейли го беше извикал тук.
— Иначе казано, астролабията може и да е ключ към картата, но
Бейли сви рамене.
— А без пръчиците и без да знаем къде да ги поставим…
„Няма да се приближим до отговора“.
Мак се ужаси.
— Когато активирахме картата в Гренландия, малкото корабче пътува малко по-навътре в морето. Това би трябвало да означава, че поне някои от пръчиците са били на местата си. Но явно са паднали, когато астролабията падна или може би когато я улових.
— Отишли са си безвъзвратно — каза Грей. — Да се опитаме да ги намерим в онзи ледник ще е все едно да търсим неизвестен брой игли в най-голямата замръзнала купа сено на света.
— Тогава какво можем да направим? — попита Мария.
Роу също впери поглед в него. Явно и той се нуждаеше от помощта му за решаването на този проблем.
Грей поклати глава, мъчейки се да намери някакъв отговор.
— Без въпросните игли не можем да направим нищо.
Роу го потупа по рамото и се обърна.
— И аз се страхувах от същото.
Въпреки това Грей прекара следващите десет минути в оглеждане на устройството от всеки ъгъл. Отказваше да повярва, че положението е безнадеждно. Възможностите се въртяха в главата му. „Ако пръчиците са били по местата си, може би ще можем да определим дупчиците, като ги анализираме внимателно и търсим миниатюрни драскотини. Ако успеем да изработим нови пръчици, може би…“
Силен гръм отекна в подземието.
Последваха го втори и трети.
При последния земята под краката им се разлюля и ги събори на земята. Плочките на пода се напукаха. Едно горящо дърво излетя от камината, след като решетката й падна, изтърколи се до един гоблен и го подпали.
Грей се втурна към вратата и извика:
— Стойте тук!
Изскочи под тухления купол. Сейчан се озова до него, без да обръща внимание на предупреждението му. Вратата на асансьора отсреща още беше отворена. Движение в кабината привлече погледа му. Някаква фигура скочи отгоре и се приземи в клекнало положение.
Грей се напрегна.
В ръката на Сейчан се беше появила кама, неизвестно как прекарана през многобройните проверки.
Майор Босард изскочи от кабината на асансьора и се затича към тях. Държеше сакото си в ръце, но го захвърли настрани. Явно се беше спуснал по въжето на асансьора, като го беше използвал за изолация. Автоматът, все още метнат на рамото му, се удряше в бедрото му.
— Бягайте! — изкрещя той.
Отгоре се разнесе още един оглушителен гръм. Зад него кабината на асансьора излетя от шахтата в експлозия от камъни, прах и дим. Тухленият купол се напука в отсрещния край и огромни части от него се стовариха на пода — и после всичко започна да се руши.
Босард стигна до тях и изпъшка:
— Самолети. Ракетна атака.
Последваха още гърмежи — някои близки, други по-далече.
Босард ги подкара обратно към читалнята. Още части от купола се срутиха зад тях. Въздухът се изпълни с прах.
— Бомбардират цялото място — каза майорът и се закашля. — Съсредоточават огъня си тук.
„Че как иначе“.
Грей знаеше причината за това.
След като не беше успял да сложи ръка на астролабията, врагът нямаше намерение да рискува с нея.
„Щом те не са успели да се доберат до нея, ще се погрижат никой друг да не го направи“.
Грей се върна при останалите и ги накара да се размърдат.
— Вземайте картата и всичко друго, за което се сещате. — Той посочи тунела, намиращ се най-далече от срутилата се част от купола. — Трябва да влезем колкото се може по-дълбоко в подземията.
Всички се задействаха. Следвайки инструкциите на монсеньора, Босард затвори капака на златната карта и вдигна кутията с две ръце, демонстрирайки забележителна сила. До него Бейли събираше листа от бюрото, докато Мария грабваше книги. С превързаната си ръка Мак се опитваше да не се пречка на никого.
Още една част от купола се срути и вдигна облак прах, който изпълни читалнята.
„Това беше прекалено близо“.
— Достатъчно! — нареди Грей. — Всички да излизат!
Изскочиха от стаята и побягнаха по съседния тунел. Пътят им беше осветен от червеното сияние на електронните ключалки на хранилищата. Веригата алени светлини се губеше в тъмното гърло на прохода. След около седемдесет метра тунелът свърши с каменна стена, която блокираше пътя им.
Грей се пресегна и опря длан в студения вулканичен камък.
„Задънена улица“.
Обърна се към останалите. Зад тях червените светлини една по една угаснаха. Докато мракът обгръщаше групата, срутването на подземието продължаваше и приближаваше неумолимо към тях.
— Има ли някакъв изход от това място? — попита Грей.
Отговорът на монсеньор Роу прозвуча като стон:
— Не…
„Трябва да рискувам…“
Елена отиде до тясното дървено легло в каменната килия. Коленичи до него и погледна нагоре, сякаш се молеше. Докато бъркаше под дюшека, забеляза по тавана стари следи от длето. Пламъчетата на дебели свещи трептяха в ниши в каменните стени. Дебелите пластове восък, натрупвани вероятно в продължение на десетилетия, ако не и на векове, се бяха разтекли надолу по стените.
Доколкото можеше да прецени, намираше се на десетина етажа под земята — в един от многото древни подземни градове, издълбани в скалите на Турция. Представи си отдавна мъртвите строители, използвали сечива от бронзовата епоха, за да създадат тези селища на множество нива. Като археолог, занимаващ се с този регион, тя знаеше, че в Турция са открити над двеста подобни пещерни града, предимно в Кападокия на изток, но също и тук, по-близо до крайбрежието.
Най-прочутият беше Деринкую, открит през шейсетте. Елена беше посещавала подземния комплекс. Той имаше свои реки, мостове и хиляди вентилационни шахти, осигуряващи въздух и до най-долните нива, някои от които достигаха деветдесет метра дълбочина. Огромният град някога е бил дом на повече от двайсет хиляди души. Той си имаше хамбари, църкви, кухни, складове, дори собствена изба. Някои от тези древни градове, като Деринкую, бяха превърнати в туристически атракции, докато други се използваха и до днес за приютяване на животни или служеха като скривалища на всякакви престъпници.
Също като
Предишния ден самолетът, докарал Елена от Арктика, кацна на малко летище сред хълмове. След това похитителите я откараха до покрайнините на малко село. Врата в мазето на една селска къща водеше до този скрит подземен комплекс.
Бяха я повели надолу по каменни стъпала и дълги тунели, осветени с електрически лампи. На горните нива бяха минали покрай помещения с фитнес оборудване, оръжейни и складове за боеприпаси. Бяха се разминали с неколцина мъже и жени със сурови погледи, облечени в червено или черно. Ако се съдеше по поведението им, онези в червено бяха новобранци. Никой не я погледна в очите, докато вървеше заедно с групата, водена от онази, която се беше нарекла Дъщеря на Мойсей. Дори онези в черно леко се покланяха на жената, когато тя минаваше покрай тях. Очевидно заемаше високо положение в йерархията на тази организация.
Елена можеше да познае предназначението на подземния комплекс.
Увереността й се засили, докато навлизаха още по-дълбоко в земните недра. Сурови на вид стрелци охраняваха входовете на всяко следващо ниво и стояха на пост пред гигантски камъни с формата на дискове, древни като самия град. За да се разсее от страха си, Елена се съсредоточи върху археологическото значение на това място. Хората бяха създали тези подземни градове, за да се спасят от вълните грабежи и нападения през вековете. Затваряли с кръглите камъни входовете на всяко ниво. По тези земи войните се водели хилядолетия наред. Комплексът Деринкую датираше от осми век преди новата ера, но имаше и още по-стари. Повечето обаче били създадени в разгара на гръцките Тъмни векове, когато цялото Средиземноморие било обхванато от голяма война.
Докато я водеха надолу, Елена беше прокарвала ръка по стените и си бе представяла количеството труд, хвърлено за прокопаването на този град и на стотиците като него. Макар че скалата беше сравнително мека — вулканичен туф, който се копаеше лесно, — човешките сили, необходими за създаването на селище с такива размери, бяха зашеметяващи.
Постепенно се бяха появили въпросите.
На по-долните нива на комплекса бяха минали покрай спални помещения, от които се носеше миризма на лой и печено месо, както и покрай друго, което служеше като склад и беше пълно със сандъци, бъчви и чували. Елена беше преценила, че в подземията има достатъчно храна за години. Следващото ниво приличаше на лабиринт от помещения с книжни рафтове и шкафове, пълни с множество артефакти. Любопитството я бе накарало да забави крачка, но похитителите й я бяха принудили да продължи още по-надолу, до частта, осветявана единствено от свещи, където се намираше и килията, в която беше прекарала нощта.
Бяха й оставили студена вечеря и тази сутрин й бяха донесли закуска.
Но Елена усещаше, че през нощта нещо се е променило. Тази сутрин беше чула викове някъде отгоре. Беше се опитала да разпита облечената в червено жена, почти тийнейджърка, която й беше донесла закуската. Когато бе попитала за врявата, в очите на момичето беше проблеснала тревога.
В отговор получи само строго предупреждение:
След това Елена беше крачила напред-назад в килията, измъчвана от един въпрос.
„Какво очакват да знам?“
Ръката й най-сетне напипа скритото под дюшека. Елена извади двете малки книжки — копието на „Одисея“ и дневника на мъртвия капитан, увити в кожа и предпазени от замръзналия труп. Беше ги скрила в панталоните си по време на полета и топлината на тялото й ги беше размразила. Сега кожените подвързии и конците, с които бяха съшити книжките, бяха станали гъвкави.
Каквото и да искаха похитителите от нея, то трябваше да е свързано по някакъв начин с кораба и историята му. Защо иначе им беше да отвличат експерт по морска археология със специалност Средиземноморието? Елена разбираше, че животът й зависи от това доколко и докога ще бъде полезна. Знаеше също, че баща й ще преобърне целия свят, за да я намери, но дотогава…
„Трябва да оцелея“.
За целта се нуждаеше отколкото се може повече информация.
„Независимо от риска“.
Отнесе книгите на грубата маса до недокоснатата закуска. Не се страхуваше, че я наблюдават или че някъде има скрити камери. Всяка повърхност в килията с изключение на яката дървена врата беше от твърда скала. И цялото ниво, служещо за тъмница, се осветяваше единствено от свещи и факли.
Без електричество и с дебелите каменни стени, през които безжичните устройства не биха могли да предават, Елена се чувстваше в достатъчна безопасност, за да сложи книгите на масата и внимателно да отвори онази със заглавие „Свидетелството на Четвъртия син на Мойсей“. Страниците, увити в тюленова кожа и запечатани с восък, бяха останали сухи през вековете и мастилото не беше избледняло. Макар велумът да беше станал чуплив от годините, Елена можеше да обръща страниците, ако внимаваше.
Започна да чете разказа на автора Хунайн ибн Муса ибн Шакир, четвъртия син на човек, наречен
Според дневника корабът стигнал до остров, описан от капитана като „ковачницата на Хефест“, след което разказът внезапно спираше. Голяма част от страниците в средата на книгата бяха изрязани.
„Най-вероятно са били унищожени нарочно“.
Елена погледна мястото, заемано от липсващите страници, макар че се интересуваше най-вече от
Искаше да разбере какво се е случило с кораба и как се е озовал в Гренландия. Историята продължаваше с голяма буря и трудно плаване до остров, който по описание приличаше на Исландия
Сърцето й се разтуптя по-силно, когато стигна последния запис.
Прочете датата в началото му: 22
Годината — 248 — трябваше да е според арабския календар, известен като
„Девети век“.
И времето от годината —
Тя повдигна вежди.
„Трябва да е било доста топло, за да могат моряците да се озоват в капана на зимата. Какво е станало?“
Прочете със затаен дъх последния запис на Ханейн ибн Муса ибн Шакир, четвъртия син на Мойсей.
.
Елена прочете останалите няколко страници, изразяващи предимно съжаленията на капитана и обичта му към неговите братя, останали в родината. Започна да прелиства набързо останалото, но преди да стигне до края, от другата страна на вратата се чуха гласове. Увлечена от историята, не беше чула някой да приближава килията.
Елена грабна книгите от масата и се помъчи да ги скрие в панталона си. Докато го правеше, някакви неща паднаха от гръбчето на дневника на Хунайн и тихо издрънчаха на каменния под. Елена клекна и видя три тънки като игли десетсантиметрови пирона, изработени от бронз. В единия им край имаше по малко флагче, надписано с арабска буква.
„Какви са тези…“
Резето на вратата зад нея се раздвижи.
С разтуптяно сърце Елена грабна бронзовите игли от пода и ги напъха в джоба си, докато се изправяше.
Вратата се отвори с възмутено скърцане на стари панти и в килията влезе Дъщерята на Мойсей. Ако се съдеше по мрачното й изражение и блясъка в очите й, през нощта се беше случило нещо, което не й бе харесало. Жената даде знак на Елена да я последва, незабавно се обърна и излезе.
— Eajluu — нареди тя на арабски. — Ела с мен.
Елена забърза след нея, следвана от двама въоръжени мъже.
— Къде отиваме?
Жената дори не я погледна.
— Да си получиш първия от многото уроци.
Ако се съдеше по тона й, не отиваха в някаква класна стая или дори в тъмната библиотека горе. Изобщо не напуснаха тъмничното ниво.
Докато прекосяваха някаква просторна зала, Елена пъхна ръка в джоба си и задържа бронзовите неща, за да не дрънкат и да не бъдат открити.
Изведнъж от мрака пред тях се разнесе писък.
Елена замръзна, но един от стражите я побутна с дулото на автомата си. Тя се затътри напред, изпълнена със страх.
„Ще ме изтезават“.
В края на залата имаше двукрила врата, от двете страни на която бяха поставени нови факли. Дъщерята на Мойсей удари вратата с юмрук и тя незабавно се отвори.
Жената избута Елена вътре. Още запалени факли осветяваха каменната зала. Въздухът беше горещ и изпълнен с дим. От едната страна беше поставен бронзов мангал върху триножник, в който светеха въглени. От него стърчеше обвита в кожа дръжка на маша.
Гигантът с ниското чело, който беше дошъл с тях от Гренландия, се върна при мангала с нажежено желязо в ръка и пъхна върха му във въглените.
Елена трепна, когато видя източника на писъка.
Огромен мъж лежеше вързан за дървена маса в средата на помещението. Беше само по гащета. Мускулестото му тяло беше опънато върху дъските, а ръцете му бяха завързани над главата. Дебели кожени ремъци придържаха тялото и краката му за масата. На лявото му бедро имаше почерняла рана. Плътта още димеше от притиснатото в нея горещо желязо.
Дъщерята на Мойсей хвана Елена за ръката и я помъкна напред. Когато стигнаха до масата, жената потупа дървената повърхност.
— Джихадистите от Даеш измислиха това просто, но ефективно устройство. Наричат го Летящото килимче.
Дъхът на Елена секна. Даеш бяха по-известни на Запад като ИДИЛ.
Дъщерята я придърпа към масата и кимна на гиганта.
— Кадир, демонстрация, ако обичаш.
Кадир се затътри покрай тях и спря при средата на масата. Ръката му докосна голямо метално колело и бавно го завъртя.
Масата започна да се огъва. Средната част, която беше на панти, се надигна, а краищата й се отпуснаха. Завързаният за нея мъж изстена, когато гръбнакът му се огъна назад. Всяко следващо завъртане на колелото заплашваше да счупи прешлените му.
Дъщерята вдигна ръка.
— Засега само
Гигантът престана да върти колелото и се изправи.
— Özür dilerim, Nehir — извинително измънка той, после бързо се поклони и се поправи. — Alia asfa, Bint Musa.
Елена погледна похитителката си, чието лице беше потъмняло още повече. Кадир се извини първо на
„Възможно ли е да са турци… които се представят за араби или използват езика им поради някаква причина?“ Благодарение на грешката на Кадир беше научила и още една подробност — името на жената.
Дъщерята на Мойсей явно се казваше
Очевидно раздразнена, жената замъкна Елена към масата и я бутна към измъчвания мъж.
— Помогни ни, или този американец ще страда вместо теб.
Елена се взря в мъжа на масата. Ужасена от всичко случващо се, не беше успяла да го разгледа добре. По челото на мъжа беше избила пот. Подутият му нос беше омазан със засъхнала кръв. От Елена не се очакваше да го познава — но тя го познаваше.
Това беше човекът, с когото Мария Крандъл излизаше вече две години. Макар че Елена никога не го беше срещала, Мария й беше пращала снимки и беше публикувала и други в Инстаграм. Елена си спомни, че двамата трябваше да се срещнат с нея в Гренландия. Шокирана и объркана, тя впери поглед в мъжа.
„Какво прави той тук? Къде е Мария?“
— Джо… — прошепна най-сетне тя.
— Не им помагай — изграчи той.
Думите му вбесиха и без това ядосаната Нехир. Тя изруга и ако се съдеше по начина, по който го изгледа, Елена предположи, че именно Джо е причината за лошото й настроение тази сутрин.
„Но какво е направил?“
Нехир махна на Кадир. Гигантът се наведе отново и започна бавно да върти колелото. Масата се огъна още повече — с гръбнака на Джо.
Жилите на врата му се опънаха от болка; от ноздрите му потече кръв.
— Престанете! — извика Елена, която се беше уплашила, че Нехир може да счупи гръбнака му преди да е овладяла яростта си. За да умилостиви жената и да насочи вниманието й другаде, бръкна в панталона си. — Ето… намерих ги на борда на кораба в Гренландия.
Елена извади двете опърпани книги и ги тикна на Нехир.
Жената ги взе. Бързо прочете заглавията и очите й се разшириха. Тя излая нещо на Кадир, който завъртя колелото в обратната посока. Нехир тутакси тръгна към вратата и излезе с новопридобитите съкровища. Но не и преди да заповяда на стражите да върнат Елена в килията й.
Докато Елена тръгваше към изхода, Джо й се намръщи. Изглеждаше ядосан на капитулацията й. Тя се извърна. Знаеше истината. Чуваше тихото подрънкване в джоба си.
„Не се безпокой, Джо. Не съм им дала всичко“.
На прага се обърна към масата, измъчвана от един въпрос, и извика:
— Къде е Мария?
Джо отпусна глава на масата и въздъхна.
— В безопасност… тя е в безопасност.
Изпълнена с облекчение, Елена се обърна и се остави да я отведат. „Най-сетне една добра новина“.
„Положението е лошо… и става още по-лошо“.
Мария напрегна слух, след като в подземията под папския дворец се възцари тишина. Бомбардировката беше спряла преди няколко минути. Беше кратка, но брутална. Дори сега по-навътре в тунела, в който бяха попаднали в капан, се чуваше приглушен трясък на падащи камъни.
„Този малък нестабилен джоб няма да издържи още дълго“.
А и въздухът можеше да им свърши преди това.
Всички бяха закрили носовете и устите си с плат в опит да филтрират прахта, която запълваше мястото.
Приближи подскачащ лъч на фенер — Грей и майор Босард се връщаха. Бяха отишли да огледат срутването, което блокираше тунела малко по-нататък. Минаха покрай Сейчан, която оглеждаше една врата на хранилище с друг фенер.
— Няма изход — доложи Грей, когато стигна до групата, струпала се в края на тунела. — Опитах и сателитния си телефон. Няма сигнал.
„Нищо изненадващо и по двете точки“.
— Кучите синове са ако не друго, то поне последователни — каза Мак, който седеше с опрян в стената гръб, прибрал бинтованата ръка към гърдите си. — За втори път в рамките на два дни ме затварят в гробница. Първо от лед, сега каменна.
Нещо в думите му накара Мария да поспре за момент, но не можеше да определи какво точно.
Отец Бейли погледна огорчено климатолога.
— Съжалявам, че ви доведох тук.
— А, не се оплаквам. Ако ме бяхте оставили горе в медицинското крило, сега сигурно щях да съм мъртъв, пръснат на парчета от бомбите. Така че дори това да се окаже гробницата ми, поне ми осигурихте още малко време.
Мария се изправи.
„Именно“.
— Но това не е
Роу свали парчето плат от устата си.
— Si, вилата на император Домициан.
— И тук долу римляните са изградили водните цистерни на вилата, нали?
— Точно така.
— Но
— Аз… мисля, че съм чел нещо за това. — Роу кимна. — Изкопали са цистерните така, че да се намират
Грей застана до нея и й кимна одобрително.
— Възможно ли е въпросните акведукти да са запазени?
— Не знам — призна Роу. — Знам обаче, че Светият скриниум не заема изцяло основите на вилата. Библиотечният комплекс е бил отделен от по-старите части преди векове.
— Знаете ли къде? — попита Мария.
— Si, certo — отвърна Роу, но погледна покрусено, когато посочи. — В края на другия тунел. Онзи на юг от нас.
Мак изстена.
— Май сме се напъхали в погрешната заешка дупка. Няма начин да си прокопаем път навън.
— Може да има и друг начин — рече Роу. — Ще ви покажа.
Всички се събраха около монсеньора, който започна да чертае с пръст в прахта на пода. Първо нарисува три започващи от една въображаема точка линии, след което ги свърза с концентрични дъги.
— Трите основни тунела са свързани с хранилищата на библиотеката, които минават в дъга от един тунел до друг — обясни той. — Ако успеем да влезем през една от тези врати в тунела, бихме могли да минем през хранилището и да стигнем до следващия тунел.
— Само че няма ток — каза Мария. — А вратите са заключени. Не можем…
— Аз мога — прекъсна я Сейчан. Изправи се от огледа си на единствената врата, която не беше погребана под тонове камъни, и посочи с камата си електронната ключалка. — Но ще трябва да действаме бързо. И ще имаме само една възможност.
„Понякога е добре да е зле“.
Грей мислено благодари на небесата за престъпното минало на Сейчан.
— Не знаех, че проникването в банкови трезори е било част от обучението ти в Гилдията — каза той, докато я гледаше как работи.
Тя сви рамене.
— Научих този номер много преди Гилдията. Не е по-различно от това да запалиш кола направо от жиците. По онова време обичах да крада коли и да правя обиколки по задните улички на Сеул.
Грей се опита да си представи една безгрижна версия на тази жена — момиче с диви очи, вилнеещо из улиците на Югоизточна Азия. Дори сега в миналото й имаше големи петна, за които не знаеше нищо. Грей се замоли да му се удаде възможност рано или късно да ги запълни.
— Стига си местил светлината — сгълча го тя.
Грей насочи лъча към ръцете й. Сейчан вече беше успяла да свали предния панел на електронната ключалка с ножа си. Присви очи, докато свързваше отворения му сателитен телефон към вътрешностите на ключалката.
Обърна се към монсеньор Роу, който стоеше до нея.
— Ако се получи, ще имате само секунди да прокарате картата си и да освободите заключващия механизъм. След това веригата ще се изпържи. Готов ли сте?
Той кимна и вдигна блестящата черна карта.
— По мой знак. — Сейчан допря последната жица до литиевойонната батерия на телефона. — Сега.
Алената светлина на ключалката примигна за момент. Роу бързо прекара картата през четеца. Лампата светна в зелено. Забръмчаха някакви предавки, след което от платката изскочи ярка искра и светлината угасна.
Сейчан се изправи, опита дръжката на вратата и изруга, когато тя не помръдна. Ключалката не беше успяла да завърши цикъла си.
„А бяхме на косъм…“
Ядосаната Сейчан отстъпи назад и изрита вратата. Ударът я разтресе и вътре в нея нещо изщрака силно и забръмча. Всички се спогледаха със затаен дъх.
Този път вратата се отвори под радостните викове на събралите се пред нея.
Грей сграбчи Сейчан в прегръдката си.
— Моята прекрасна касоразбивачка.
— Още не сме се махнали оттук — напомни му тя.
Думите й бяха подчертани от един голям камък, който падна с трясък надолу по тунела.
Грей подкара всички през вратата по тъмния извит коридор, от двете страни на който имаше херметично затворени стъклени врати. Зад тях зърна рафтове и шкафове с неясни съкровища, някои от които проблясваха в златно и сребърно на слабата светлина. Нямаха време обаче да разглеждат забранената библиотека.
Бързо стигнаха до другата врата. Тя имаше лост от вътрешната страна, който трябваше да помогне на човек да излезе, ако случайно е останал затворен в хранилището.
„Също като нас“.
Грей дръпна лоста надолу, бутна вратата и излезе в следващия тунел. Освети с фенера около себе си. Коридорът беше блокиран отдясно от купчина камъни и отломки. Отляво обаче завършваше с тухлена стена.
Грей поведе групата към нея.
— И сега какво? — попита Мария, докато прокарваше длан по тухлите. — Как ще минем през това нещо?
Майор Босард си проправи път през групата и вдигна автомата си.
— Може би знам един начин.
Грей върна останалите в хранилището, докато швейцарският гвардеец изпразни целия пълнител в стената, като съсредоточаваше огъня си върху две тухли, които изглеждаха най-нестабилни. Когато оглушителният откос приключи, той беше превърнал тухлите на прах и беше съборил няколко други около отвора.
Грей последва Босард до стената, за да огледа резултата. Майорът срита тухлите и разшири отвора. Грей пъхна глава и ръка през дупката и освети другата страна. Залата беше голяма, изсечена във вулканичната скала, а на дъното й лъчът на фенера се отрази от черно огледало.
Той въздъхна с облекчение.
Бързо събориха още тухли и се спуснаха по няколко стъпала в следващото помещение. В центъра му имаше квадратен басейн със страна десетина метра, пълен догоре с вода. Грей тръгна покрай него, като проверяваше дълбочината му. От едната страна попадна на засводен отвор на тунел — края на стар римски акведукт, свършващ на около метър под повърхността.
Останалите се събраха около него.
— Ще преплувам по дължината му, за да видя дали стига до езерото — каза Грей.
Сейчан пристъпи пред него. Вече беше свалила якето и блузата си и сега събу ботушите си.
— Аз плувам по-бързо — каза тя и сръчка с пръст корема му. — А и да не забравяме този проблем.
Грей понечи да възрази, но си даде сметка, че тя е права — може би не точно за корема му, но тя определено беше полуриба, ако не и направо русалка. Ако някой успееше да стигне до езерото, това беше тя.
— Твой е — каза той.
Тя си събу панталона и включи фенерчето си. Очите й проблеснаха на светлината.
Възбудата й накара и неговото сърце да се разтупти по-силно.
— Внима…
Тя скочи във водата, почти без да вдига пръски, и изчезна в тъмните дълбини.
Мак застана до Грей.
— Човече, ти си голям, ама много голям късметлия.
„Сякаш не го знам“.
Сейчан навлезе в тъмния тунел. Беше широк колкото раменете й, което забавяше работата й с краката, но пък близостта на стените й позволяваше да се отблъсква от тях.
Продължи навътре, като държеше фенера насочен напред.
Не знаеше какво е разстоянието до езерото и затова предпочете да запази енергията си, като се движеше бързо, но без усилия. Всяко движение с ръка и крак беше премерено така, че да бъде максимално икономично. Устните й бяха плътно затворени, гърдите — отпуснати.
От време на време пускаше по някое мехурче през носа си, като лъжеше тялото си да си въобразява, че скоро ще си поеме дъх, което намаляваше напрежението и укротяваше инстинкта на тялото да се разбунтува.
„Продължавай напред…“
Раздвижи леко крака и се отблъсна от стената със свободната си ръка.
Лъчът на фенера освети препятствие в тунела. Сейчан доплува до него. Голям камък блокираше акведукта. Проходът беше твърде тесен, за да се провре през него.
Сейчан мислено изруга, опипа камъка и откри, че е по-скоро плоча, заседнала накриво в тунела.
„Може би…“
Хвана горния край и опря крака в стените. Задърпа и забута, докато плочата най-сетне падна на дъното, отваряйки по-широк отвор отгоре. Сейчан пъхна през него главата и едната си ръка, след което напъха и тялото си. Пръстите на краката й задраскаха по камъка, докато се мъчеше да се провре.
И заседна.
Разбра го моментално. Грей може и да се радваше на размерите и тежестта на хормонално уголемените й гърди — както и Джак, между другото, — но сега те се оказаха проблем. Сейчан се опита да заплува назад, готова да се върне в цистерната и да признае поражението си.
Но от опита само се заклещи още повече.
„Не мога да се провра напред — нито да се върна“.
За момент я обзе паника. Белите й дробове се напрягаха, при това не само от натиска на стените. Пред очите й проблеснаха образи на Джак — как бълбука радостно във ваната, бори се със зърното на гърдата й, смуче малкия си палец. Дори в този момент започнаха да я измъчват съмнения. Част от нея все още се чудеше дали за Джак няма да е по-добре, ако я няма. А още по-дълбоко…
„Дали за мен няма да е по-добре, ако го няма?“
Стисна зъби, преди чувството за вина да е изсмукало силите и волята й. Не знаеше кое е вярното за Джак, но в едно нещо беше сигурна.
„Аз ще съм тази, която ще вземе това решение“.
Нямаше да позволи да умре тук и изборът да й бъде отнет. Затова издиша целия въздух от дробовете си. Животворните мехурчета въздух забълбукаха пред лицето и в косата й.
С изпразнени дробове успя да си спечели допълнително пространство, колкото да се освободи. Остана неподвижна за момент. Още имаше достатъчно кислород, за да се върне, но каква полза от това? Ако вземеше това решение, как то щеше да я доближи до Джак?
„Майната му“.
Изрита с крака и се провря през отвора.
Следвайки светлината, продължи по акведукта, като бързо мина през точката, от която нямаше връщане. Диафрагмата й се сви под дробовете, опитвайки се да я принуди да си поеме дъх. Полезрението й се стесни. Движенията й ставаха по-трескави.
А лъчът на фенера продължаваше да намира пред нея само тъмнина.
Полезрението й се стесни до точка.
„Няма да успея“.
Грей крачеше напред-назад покрай черния басейн на цистерната. За стотен път си погледна часовника. По челото му беше избила пот, дишането му бе станало неравно.
— Няма я вече повече от десет минути — каза той, без да се обръща към никого. — Вече трябваше да се е върнала.
Мария се опита да го успокои.
— Може би е отишла да търси помощ.
Грей поклати глава. Вече се беше съблякъл по гащета — имаше нужда да прави нещо, да бъде активен, докато чака. Пристъпи към ръба на басейна.
— Дай й още една минута — каза Мария.
Мнението на отец Бейли беше по-мрачно.
— Не е добра идея да тръгвате след нея. Ако е загазила, вече е късно. Никой не може да задържи дъха си за десет минути. Само ще изложите на опасност и своя живот.
Грей сви ръка в юмрук, готов да фрасне свещеника. Вместо това думите му го накараха да пристъпи към басейна.
„Не мога да чакам повече“.
Докато се канеше да скочи, черната вода под него стана по-светла.
Грей се дръпна назад, когато сиянието се превърна в ярка светлина. От водата се появи глава, но лицето беше скрито от маска и мундщук на акваланг. Грей обаче я позна веднага.
— Сейчан…
Преди тя да успее да отговори, зад нея се появи втора, после и трета фигура. Непознатите също бяха с маски, неопренови костюми и акваланги.
За момент Грей се смути. Кои бяха тези хора? Как Сейчан беше успяла да извика помощ толкова бързо? И после разбра отговора. Погледна към Мария. Спомни си, че в езерото вече имаше екип, който издирваше тялото на Ковалски. Сейчан явно беше успяла да преплува през акведукта и беше стигнала до езерото, където бе извикала екипа на помощ.
Сейчан махна мундщука, вдигна маската на челото си и извика:
— Готови ли сте да се махнете от това място?
„И още как“.
През следващия половин час спасителният екип преведе всички през акведукта до брега на езерото Албано. Макар че трябваше да се радват, че са оцелели, никой не ликуваше.
Навсякъде около тях виеха сирени. Хеликоптери прелитаха в небето, докато слънцето се показваше над ръба на калдерата. Грей стоеше на брега на езерото, вдигнал сателитния телефон към ухото си. Загледа се към димящите развалини на папския дворец. Гъст черен пушек се издигаше към небето, а дълбоко в сърцевината на комплекса бушуваха пламъци. Ако се съдеше по онова, което виждаше, цяла секция от ръба на вулканичния кратер беше превърната в чакъл.
Едва чуваше гласа на Пейнтър по телефона.
— Самолетите са имали военно разрешение и позивни — обясняваше директорът. — Може да са били дори машини на италианските ВВС. Още не знаем. Според докладите пилотите са катапултирали и са оставили двата самолета да паднат в Средиземно море. Вече са изпратени екипи за издирването им.
Грей откъсна поглед от разрушенията и погледна към причината за тях. Монсеньор Роу и майор Босард, увити в одеяла, стояха на стража до покритото с брезент съкровище — картата на Да Винчи.
„Колко хора умряха заради това проклето нещо!“
Спомни си думите на монсеньора за лятното училище на територията на двореца. Новата обсерватория се намираше на километър и половина от него, но дали това беше достатъчно далече? Пръстите му се свиха около телефона. Щеше да се погрижи виновниците да си платят.
— Може и да не знаем
Пейнтър споделяше мнението му.
— Които и да са, несъмнено имат сериозно финансиране. Може би се ползват с подкрепата на враждебна страна или страни. Кат също смята, че именно затова сякаш знаят всеки наш ход. Прекалено много разузнавателни служби работят по този случай. Не знаем откъде изтича информация, но докато не запушим пробива…
— Ще трябва да действаме на тъмно.
— По-скоро в непрогледен мрак.
Грей погледна малката група, скупчена на брега. Трябваше да се задействат, да се махнат час по-скоро от това място. Но после какво? Два въпроса бяха най-належащи.
И по-важният…
„Най-сетне светът ще потъне в пламъци“.
С изпълнени с гордост гърди Нехир Саат се спускаше в дълбините на подземния град. Беше извикана от съседното село Кумкале, където в едно малко кафене беше станала свидетел на първите предвестници на Армагедон. Заедно с други Синове и Дъщери беше гледала по телевизията какофонията новини от Италия с картини, показващи горящия дворец и лежащи по улиците тела.
Единствено покритите с чаршафи детски тела я накараха да извърне поглед.
„Невинни, превърнати в мъченици“ — трябваше да си напомни тя, но мисълта не намали мъката и дори чувството за вина за смъртта им. Замоли се да не са страдали и да са намерили пътя до рая, където нямаше да им се наложи да чакат дълго. Намери утеха във факта, че когато портите на Ада паднат, раят най-сетне ще се върне на земята.
„И ще доведе със себе си всички тези деца“.
Включително и нейните.
„И двете“.
Спря на стълбите и затвори очи, смазана за момент от обхваналата я мъка. Когато беше малка, баща й беше продал нея и брат й като проститутки. Тя беше осемгодишна, Кадир на десет. Беше изнасилвана многократно и продължаваше да носи физическите и емоционалните белези от това.
Накрая, когато се оказа, че не носят достатъчно пари на баща им, той ги продаде на едно чудовище в Истанбул. Тя беше принудена да сключи временен брак, известен като
Накрая двамата привлякоха вниманието на Синовете и Дъщерите.
Нехир подозираше, че те всъщност са възнамерявали да привлекат Кадир, чиято репутация в бедняшките квартали на Истанбул растеше заедно с размерите му. Брат й обаче не се отдели нито за миг от нея, така че трябваше да ги вземат заедно. Тогава изобщо не подозираха, че Нехир ще се окаже истинският воин от двамата. Кадир беше твърде бавен, както умствено, така и телом, и в много отношения сърцето му беше лесно уязвимо. Но изпълняваше онова, което му се кажеше.
Нехир пък беше бърза с ножовете и безупречна в стрелбата. Но най-вече острият й ум й позволи да се издигне бързо и в крайна сметка да стане Първата дъщеря на Муса.
Онова, което я задвижваше тогава, беше решимостта — също като сега.
Възнамеряваше да живее достатъчно дълго, за да види как този свят изгаря, за да се смени с нов рай, в който онези, които бяха загинали, без да прегрешат пред Аллах, щяха да се върнат при любимите си хора. Включително изгубените й деца.
„И сега съм на път да видя как това се случва“.
Донякъде утешена, тя продължи надолу по стълбите. Беше извикана от Муса в сърцето на
Именно затова и до днес Синовете и Дъщерите носеха тези цветове.
Но преди обсадата на града да се затвори напълно, един учен на име Назир ал-Дин ал-Туси, първият с титлата Муса, успял да спаси четиристотин хиляди книги, като ги изнесъл под прикритието на нощта. Именно тези текстове се превърнали в основата на новия Дом на мъдростта, който оставаше скрит за света. За да запази тайната, Назир привлякъл първите Синове и Дъщери и ги обучил сурово, за да ги превърне в свои воини-учени, за да гарантира, че подобно зверство никога вече няма да се повтори.
Както и станало.
Сегашният Муса беше четирийсет и осмият начело на Дома на мъдростта.
„И той ще ни отведе към най-голямата му слава“.
С пълно смирение и уважение Нахир се поклони и влезе в лабиринта помещения на библиотеката, който се разпростираше на площ над петнайсет хектара и съдържаше десет пъти повече книги от спасените от Назир.
Намери водача в малка стая, пълна с редици дълги писалища. Муса стоеше зад едно от тях заедно с двама възрастни Синове, които служеха в библиотеката.
Нахир спря на прага.
Муса я забеляза и й даде знак да приближи. Тя отиде до писалището, като държеше главата си наведена.
— Моя скъпа Дъще — топло рече Муса. — Аллах наистина гледа усмихнат към теб.
— Благодаря — промълви тя, смутена от похвалата.
— Книгите, които взе от доктор Каргил, се оказаха много ценни. Неимоверно ценни.
Той кимна към писалището, на което лежаха отворени старите томчета. От двете им страни бяха натрупани още книги, вероятно взети за проучване на откровенията, намерени в текстовете от кораба в Гренландия.
Муса докосна едната книга.
— Тук се съдържат предателските последни думи на четвъртия брат на Бану Муса. Въпреки че историята е непълна, успяхме да разберем много за съвсем кратко време и това ни дава надежда, че ще открием изгубената диря до Тартар.
Сърцето й се разтуптя силно. Беше се надявала на това, когато бе взела старите томчета и ги беше донесла тук.
„Най-сетне“.
Муса се изправи и я погледна.
— Ще се моля Аллах да продължи да те гледа усмихнат, макар че вече вярвам, че това ще се случи. Имам важна задача за теб.
— Каквото заповядаш.
— Ти и брат ти Кадир трябва да заминете да търсите изгубения път. Ще ви изпратя с група Синове и Дъщери, както и с двамата пленници. Използвай ги един срещу друг, за да си осигуриш сътрудничеството им и да ти помогнат да намериш следите. Освен това ще вземеш и Атласа на бурите, тъй като вярвам, че той ще се окаже ценен за откриването на истинския път до Тартар.
Тя се поклони още по-дълбоко от оказаната й чест.
— Няма да те разочаровам.
— Вярвам ти.
Тя се изправи. Приемаше похвалата, чувстваше я дори заслужена.
— Но накъде да заминем? Къде можем да намерим изгубената диря? Той й даде знак да застане до него, след което посочи отворения дневник на Хунайн ибн Муса. Пръстът му проследи един от редовете.
— Дневникът на пътуването прекъсва, но предателят е назовал последното пристанище, в което е спрял, преди да продължи към Тартар. Именно от
Нахир се наведе да прочете написаното.
Кръвта й се смрази, когато си преведе думите.
— Задачата, на която те пращам, не е лека. — Муса я изгледа твърдо, сякаш долавяше трепета й. — Защото трябва да стигнеш там, където дори ангелите се страхуват да стъпят.
Хезиод, Омиров химн 20
„Тия копелета определено знаят как да пътуват със стил“.
Ковалски гледаше през прозореца суперяхтата, която се ширеше пред него. Двамата с Елена бяха кацнали на борда й преди пет часа. Бяха долетели от брега на Турция до малък остров, от който хеликоптер ги откара до средата на Тиренско море за среща с лъскавия кораб.
„Истинска красавица“.
Сребристата яхта беше дълга повече от сто метра и газеше дълбоко, а суперструктурата й се издигаше на цели четири нива. В момента Ковалски беше затворен на най-горното ниво, в голям салон с панорамен изглед към носа и двете страни. Зад него Елена седеше зад отрупано с книги бюро и си записваше в жълт бележник. Вече беше изписала един и продължаваше с втори. Ковалски не я прекъсваше, нито пречеше на съсредоточаването й.
Всъщност разчиташе на него.
Самият той използва времето да изучи плаващия затвор, като го преценяваше с критичните очи на бивш моряк. Докато оковаваха краката му с вериги, беше слушал двигателите под палубата. „Приличат на два дизелови, може би хибриди, определено задвижващи водна турбина“. След като двамата с Елена се озоваха на борда, корабът беше поел на запад със скорост почти трийсет възела — наистина впечатляващо за яхта с подобни размери.
И това не беше единственото, което впечатляваше.
Яхтата нямаше само една, а цели две площадки за хеликоптери — една на носа и една точно над главата му. Освен това Ковалски беше преведен през нещо като гараж с редица черни джетове, чиито носове бяха обърнати към затворената врата към морето — и с нещо като четириместна подводница с две туби за изстрелване на малки торпеда.
Последното беше ясно напомняне. Макар външно корабът да приличаше на увеселителна яхта, вътре се действаше сериозно. Целият екипаж, вероятно няколко десетки души, носеше оръжия, които криеха, когато излизаха на палубата, но носеха открито вътре.
Ковалски почука прозореца. Дори стъклото изглеждаше по-дебело от необходимото, най-вероятно бронирано и способно да издържи на взрив.
Той въздъхна и се загледа отвъд носа. Слънцето залязваше на хоризонта, кацнало непосредствено над тъмните вулканични конуси на някакъв остров, като сякаш подпалваше върховете им. По-надолу склоновете бяха тъмни, зловещи и се сменяха с потънали в сенки гори и светлините на малки селища по крайбрежието.
— Онзи, който е кръстил това място, не е имал никакво въображение — промърмори Ковалски. — Виждаш остров с вулкани и го кръщаваш Волкано.
— Вулкано — поправи го Елена и се протегна. Свали малките си очила, хвърли ги върху бележника и разтърка зачервените си очи. — Не е кръстен на вулканите, а на римския бог на огъня Вулкан. Същият, когото гърците наричали Хефест.
Ковалски се обърна и веригата на краката му издрънча.
— Е, в такъв случай Вулкано е по-подходящо име от Хефест или нещо подобно.
— Всъщност навремето са го наричали и така.
Забележката на Ковалски беше замислена като шега, но тя я прие сериозно.
„Жените просто не ме разбират“.
— Древните гърци наричали острова
Ковалски отново погледна напред. Слънцето се беше спуснало по-ниско, подпалвайки конусите още повече.
— Наистина прилича на огън.
Елена стана и отиде при него до прозореца.
— Може би затова гърците са си мислили, че Хефест продължава да работи тук. Те вярвали, че именно тук той е създал оръжията на бога на войната Арес. Дълбоко под острова удрял с чука и раздухвал пещта си. Гърците вярвали, че периодичните изхвърляния на пушек и пепел от вулканите са дело на божествения ковач, който чистел комините си. В действителност цялата вулканична активност тук се дължи на африканската тектонична плоча, която се среща с европейската.
— Не е толкова романтично — отбеляза Ковалски.
— Да — съгласи се тя.
Докато гледаха, слънцето най-сетне потъна съвсем зад хоризонта.
Ковалски я погледна разтревожено.
— Слънцето залезе — каза той. — Знаеш какво означава това.
Елена кимна и забърза обратно към бюрото.
Той я последва, дрънчейки с веригата си.
— Не мисля, че кълването в последния момент ще помогне.
След като бяха качени на яхтата, тяхната похитителка — жената със студени очи на име Нехир — ги беше довела в този салон, а неколцина от хората й домъкнаха сандъци с книги. Тя ги беше заключила тук с една проста заръка:
Беше очевидно, че това е някакъв тест.
„И аз съм онзи, който ще опита камшика“.
Макар че едва ли смятаха да го
Докато го оковаваха, беше забелязал как отварят един сандък. Едрото добиче Кадир беше извадил от него мангал, триножник и тежко желязо за жигосване. Докато го правеше, гигантът нито за миг не откъсна мъртвешкия си поглед от Ковалски.
Дори сега, докато заставаше до бюрото на Елена, лявото му бедро туптеше от сутрешното изгаряне с нажежената маша. Кучите синове поне бяха превързали раната. Едва ли от добри чувства, а по-скоро от загриженост, че момчето за пердах може да умре преждевременно от отравяне на кръвта. Определено не си направиха труда да наместят счупения му нос, а само му сложиха лепенка. Не се погрижиха и за огромната синина на кръста, след като едва не счупиха гръбнака му.
„Толкова ли скъп е станал ибупрофенът, мътните да го вземат?“
Двукрилата врата на салона зад Елена се отвори. Тя леко трепна и се обърна. В коридора видя въоръжени пазачи и заплашителната грамада на Кадир, който беше скръстил дебелите си ръце на гърдите си.
Нехир влезе в салона. Беше облечена цялата в черно, включително и шала върху косата й. С нея влязоха двама мъже с къси автомати. Явно не искаха да рискуват с Ковалски.
Тъмните очи на Нехир огледаха помещението и се задържаха върху пръснатите на бюрото книги и листа.
— Виждам, че си била заета.
Елена се обърна към Ковалски. Очите й блестяха от страх. И двамата знаеха какво предстои.
„Тестът“.
„Не съм готова“.
Елена погледна с ужас купчините книги. Знаеше, че трябва да са дошли от подземната библиотека в Турция. Колекцията й беше донесена без никакви предисловия и обяснения. Включваше трудове на гръцки, римски и персийски книжовници. Стотици книги. Времето едва й беше стигнало да ги сортира, но не и да ги прегледа.
В сандъците беше намерила „Тимей“ и „Критий“ на Платон, в които философът излагаше теорията си за Атлантида. Имаше и копие на „Агамемнон“ на Есхил, който предлагаше друга гледна точка към Троянската война. А също и „Медея“ на Еврипид, трагичната история за вещицата, която се влюбила в митичния герой Язон. Елена едва беше успяла да прелисти двете дебели книги на „История“ на Херодот.
И това бяха само гръцките автори.
Все пак знаеше какво се очаква от нея, въпреки че никой не й беше казал.
Нехир го изказа с първия си въпрос, докато махаше с ръка към морето.
— Знаеш ли защо сме тук?
Елена облиза устни и стана. Чувстваше се по-добре, когато тази жена не е надвиснала над нея.
— Това е Вулкано, домът на митичната ковачница на бог Хефест.
Кимане.
Елена погледна трите произведения, за които беше решила, че са най-важни. Първите две бяха очевидни. Нехир й беше дала фотокопия на двете книги, открити на борда на древния кораб. Елена беше добавила към тях и трета — трактат от две хиляди страници на гръцкия историк Страбон, озаглавен „География“.
Тя сложи ръка върху копието на капитанския дневник.
— Разказът на Хунайн прекъсва малко след началото му, но според написаното дотук той казва, че е стигнал до „ковачницата на Хефест“. — Тя погледна Нехир. — И би трябвало да става дума за този остров.
— Както реши и нашият Муса.
— И ви трябвам тук, за да ви помогна да намерите следата, която е изчезнала в историята. Да откриете накъде е продължил Хунайн.
— Точно така. — Жената махна към купчините книги и бележниците. — Е, до какво заключение стигна?
Джо се изсмя.
— Сериозно? Очакваш за пет часа да реши загадка, която вие не сте успели да разрешите за пет века?
— Всъщност за единайсет. — Нехир като че ли изобщо не се смути от подмятането му и остана съсредоточена върху Елена. — Очаквам обаче доктор Каргил да е открила
Елена направи всичко от себе си да отговори. Прелисти дебелия том на „География“.
— Според написаното от капитана, той се е доверявал на Страбон. Историкът не само се възхищавал на Омир заради поезията му, но също като Хунайн вярвал, че „Илиада“ и „Одисея“ се основават на реални събития. Страбон решително защитавал позицията си и търсел доказателства, които събрал в тази книга. Затова капитанът разнищил труда му в търсене на насоки накъде да продължи.
— И какво по-точно е довело Хунайн до тези брегове?
Този път Елена сложи ръка върху арабското копие на „Одисея“.
— Хунайн си е водил бележки върху епоса на Омир. Подчертавал е някои стихове. Но изглежда се е интересувал особено от
— Безсмъртни кучета ли? — обади се Джо.
— Изработени от скъпоценни метали — добави Елена. — От злато и сребро. Омир описва метални кучета, способни да се движат сами. Очевидно тази тема е грабнала въображението и интереса на Хунайн. Особено като се има предвид, че той и тримата му братя, Бану Муса, са написали много книги за създаването на механични инструменти.
Нехир кимна.
— Като „Книга за хитроумните устройства“.
— Именно. И разбира се, вниманието на Хунайн било насочено към нещата, изработени от Хефест. В полето на частта, която прочетох току-що, той е копирал и откъси от „Илиада“, в които се казва, че ковачницата на Хефест имала малки триножници на колела, които се движели сами и изпълнявали нарежданията му, докато богът бил обслужван и от
— Честно казано, не бих отказал две такива — обади се Джо.
Елена не му обърна внимание.
— Ясно е, че Хунайн е бил обсебен от тази тема. Той е оставил още няколко бележки по полетата за други препратки към подобни чудеса. Бронзови коне, теглещи колесници. Метален орел, който Зевс изпратил да изтезава Прометей, задето откраднал огъня. И ако Хунайн, подобно на Страбон, е вярвал, че историите на Омир са истина, то защо същото да не се отнася и за създанията на Хефест?
— Значи смяташ, че той е тръгнал да ги търси — каза Джо.
Елена кимна.
— Не зная
Нехир се намръщи невярващо.
— Наистина ли?
Елена обърна на друга отбелязана страница от капитанското копие на „Одисея“.
— Малко след посещението си в Подземното царство Одисей се озовал в странна изгубена страна, в която живеели
Нехир махна пренебрежително с ръка.
— Сега разбирам. Смяташ, че предателят Хунайн се е опитвал да открие въпросните
— Спомнете си за златните и сребърните кучета, създадени от Хефест. В „Одисея“ се казва, че богът ги дал на цар Алкиной. А
Нехир се намръщи.
— Имаме бог, който е дал подаръци на неизвестен народ. И може би им е давал и много други. Това няма как да не е заинтригувало Хунайн. Той и братята му винаги търсели знания, изгубени от други царства. Цялото пътуване на Хунайн започнало, защото бил натоварен със задачата да научи повече за хората, които той нарича в дневника си
Нехир я погледна в очите.
— Феаките.
— Като се има предвид нагласата на Хунайн, напълно си представям как е стигнал до това заключение. — Елена се обърна към нея. — Хунайн е заминал оттук да търси феаките. И ако съм права, това може би ни дава някои насоки накъде да продължим.
Нехир не каза нищо. Елена седна на стола си и прехапа устна. Надяваше се, че казаното дотук ще е достатъчно. Накрая жената се обърна към вратата и рязко извика Кадир.
„О, не…“
Гигантът нахълта в стаята, като му се наложи да се наведе, за да мине през вратата. Елена погледна извинително Джо.
„Съжалявам“.
Кадир отиде при бюрото, помъкнал под мишница някакъв голям пакет, увит в плат. Елена предположи, че това е някакво ново устройство за изтезаване на Джо, с което искаха да я накажат, задето се е провалила на теста. Вместо това гигантът вдигна предмета и с изненадващо леко движение го постави върху бележките й, след което отстъпи назад.
— Това е следващото ти предизвикателство — каза Нехир и й даде знак да го отвори.
Елена стана, разви плата и ахна, когато позна потъмнялата бронзова кутия от замръзналия кораб. Ръцете й трепереха, докато я докосваше — не от страх от слабата радиация, а заради съкровището, което бе скрито вътре.
Тя впери поглед в Нахир.
— Какво искате да…?
Жената се обърна и даде знак на Кадир да я последва.
— Утре по обед очаквам нов поглед върху картата на Бану Муса. — Изгледа продължително Елена, после и Джо. — Иначе Кадир ще ви даде и на двамата много по-суров урок.
Елена пристъпи след нея.
— Няма как да го направя. Знаете, че липсват части. — Тя си представи как астролабията бе паднала от гнездото си в картата.
Нехир не й обърна внимание и излезе, следвана от хората си.
Елена се върна при бюрото и се загледа в древния артефакт.
Джо дойде при нея и каза:
— Хващайте моливите, деца. Време е за втората част на теста.
Елена вдигна капака на кутията. Златните очертания и скъпоценните камъни на картата заблестяха на светлината в цялото си огнено великолепие. Тя ахна и едва не затръшна капака.
„Как е възможно?“
В кутията, сгушена сред златното сияние, блестеше ярка сребърна сфера, покрита със съзвездия и символи и обгърната от стрелките на изящно украсени компаси.
Липсващата астролабия. Ключът на Дедал се беше върнал в гнездото си.
— Това не може да е на добро — изстена Джо.
„Дано да си заслужава“.
Грей вървеше нагоре по стръмната улица в сърцето на стария град на Каляри, крайморската столица на остров Сардиния. Пред него тесният път минаваше под огромна каменна арка с две дорийски колони и с антаблеман с корона и щит и надпис Regio Arsenale отдолу. Това кътче на стария град, известно като Арсенала, навремето приютявало градските казарми и затвора.
Но вече не.
Пред арката беше окачен дълъг черен банер, върху който със сребърни букви пишеше Museo Archeologico Nazionale de Cagliari. Бившият военен плац зад портала сега служеше като музеен район на града.
Монсеньор Роу поведе Грей под каменната арка, без да престава да говори за миналото на Сардиния. Оказваше се, че вторият по големина остров на Средиземно море е имал богата военна история. Грей почти не го слушаше — знаеше, че свещеникът е нервен след всичко случило се.
И не беше единственият.
Сейчан вървеше на няколко крачки встрани. Погледът й не пропусна нито сантиметър от площада, на който се озоваха.
Пиаца Арсенале вече беше пълна с местни, които се занимаваха с делата си, както и с групи развълнувани туристи, насъбрали се около екскурзоводи с флагчета или чадъри в ръце, най-вероятно от трите огромни круизни кораба, хвърлили котва в градското пристанище. В небето кръжаха и крещяха чайки, а в краката на хората се мотаеха гълъби.
Поне тълпите и шумът предлагаха известно прикритие.
Предишния ден, след атаката срещу Кастел Гандолфо, Грей беше поискал да отидат на място, на което да могат да се прегрупират и да скрият факта, че са оцелели при бомбардировката. Монсеньор Роу беше препоръчал да дойдат на остров Сардиния, на около триста и двайсет километра на запад. Бяха пътували шестнайсет часа на борда на риболовен кораб, чийто капитан беше стар семеен приятел на свещеника, и пристигнаха в пристанището към два след полунощ.
Останалите все още се намираха в малкия крайбрежен хотел. Грей беше оставил Мария и Мак, които бяха изтощени и шокирани до мозъка на костите си, да се съвземат с чаша кафе. Отец Бейли се беше върнал към проучването си на безценната карта на Да Винчи. Всички те бяха охранявани от майор Босард.
Без да знае на кого може да се довери и от коя агенция е изтекла информация до врага, Грей искаше групата му да остане в неизвестност. Дори беше извадил батерията на криптирания си сателитен телефон. Вместо него беше купил два предплатени телефона от будка при круизния терминал до хотела; беше оставил единия на Мария, а другия носеше със себе си. Това беше най-доброто, което успя да направи.
Засега трябваше да останат призраци.
Когато стигнаха стъпалата на музея, Грей най-сетне спря водача им.
— Монсеньор Роу, защо поискахте да дойдем тук?
И Грей нямаше предвид музея. Свещеникът явно имаше някаква причина да предложи пътуването до Сардиния. Грей не беше поставил въпроса още тогава. Островът беше подходящо място да изчезнеш от света. А и монсеньорът беше очевидно изтощен и измъчен, след като беше видял дома си — в който е бил и роден — превърнат в развалини. Освен това беше изгубил неизвестно колко приятели и колеги. Дори работата на живота му, Светият скриниум, най-вероятно беше понесъл непоправими щети.
Затова Грей беше оставил на стареца известна свобода, но сега искаше отговори, тъй като долавяше някакво намерение зад препоръката на свещеника да дойдат тук.
Роу заслони очи с длан, загледа се във входа на музея и кимна.
— Si. Тук имам стар приятел, на когото мога да доверя и живота си. Ако искате да познаете врага си, той ще помогне.
— Какво имате предвид с „да познаете врага си“? Как би могъл някой тук да знае кой ни атакува вчера?
— Не, разбирате ме погрешно. Той няма да ни помогне с това. Макар че си мислих много по този въпрос по пътя насам. Не можех да заспя на кораба покрай цялото клатушкане.
Грей подозираше, че не клатенето на кораба е било причина за безсънието на свещеника.
— След цялото това мислене може и да съм стигнал до нещо — малко стеснително призна Роу. — Може и да не е точно прозрение, а по-скоро
Сейчан застана до тях, но продължи да следи площада.
— Съгласна съм и на предчувствие, стига да ни помогне да намерим онези чудовища.
Роу я потупа по ръката, сякаш тя беше онази, която се нуждае от утеха.
— Снощи мислех и премислях онова, което ми разказахте. За историята на доктор Макнаб в Гренландия. За ужасите, които е видял. Видя ми се странно, че врагът е напуснал мястото без астролабията, така наречения Ключ на Дедал. Всички тези усилия само за част от картата.
— Доколкото разбрах, нещата са се развили доста бързо в неочаквана за тях посока — каза Грей. — Щурмовият отряд изгубил повечето от хората си.
— Може и да сте прав, но споменахте, че те говорели арабски и че като че ли знаели много повече за всичко това.
— Накъде биете? — попита Сейчан.
— Помните ли снимките на единствената оцеляла сферична астролабия, които ви показах? Тя също е била изработена в Арабия. И подписана от създателя й, човек на име Муса. Прилича много на онази, която доктор Макнаб взел от кораба. Това ме накара да се запитам снощи дали устройството в музея в Оксфорд не е нечий опит да направи копие на Ключа на Дедал. Ако помните, в чертежите, по които Да Винчи създал своята версия на картата, нямало схеми за астролабията. Тази страница била откъсната.
Грей се замисли.
— Смятате, че някой все още разполага с липсващата страница или поне част от нея и се е опитал да възстанови астролабията.
— И може би е успял. Може би е създал свой собствен Ключ на Дедал.
Ако монсеньорът беше прав, врагът вероятно вече разполагаше с двете парчета от пъзела — оригиналната карта на Бану Муса и копието на астролабията.
Роу сви рамене.
— Но както казах, това е
— Може и да сте прав — съгласи се Грей.
Той впери поглед в Роу, отново поразен от приликата между монсеньора и стария му приятел Вигор Верона. И това не се дължеше само на външността му. Този уморен стар свещеник имаше същия блестящ ум.
Сейчан махна към музея.
— Всичко това е чудесно, но с кого ще се срещаме там и какво искахте да кажете с онова да познаем врага си, ако той не е онзи, който ни атакува?
Роу присви очи към небето.
— Вече става горещо. Да потърсим тези отговори вътре. Там ще е много по-прохладно.
Грей избърса потното си чело. Предложението си струваше.
„Определено блестящ човек“.
Сейчан чакаше в прохладното фоайе на музея. Докато се наслаждаваше на климатика, се запита какво всъщност правят тук. Единият й крак не преставаше да потропва по пода. Искаше й се да оправдае нетърпението си с опънатите си нерви и адреналина от вчерашната атака, но нямаше да позволи да се заблуждава сама.
Преди да напуснат континента, зарязали цялата си екипировка, тя беше принудена да купи нова помпа, но в бързината й се наложи да се задоволи с ръчна. В каютата на риболовния кораб Грей трябваше да й помага. Изживяването изобщо не беше еротично, дори когато се наложи той да я стимулира. Беше си направо унизително.
„Като доене на крава“.
Срамът й обаче не се дължеше на наранената гордост. Грей беше мил и търпелив дори при тези обстоятелства. Докосването му беше нежно, думите му — окуражителни. Огорчението й се дължеше на съзнаването
„А сега какво съм?“
Дори тук, по време на мисията, тялото й се бунтуваше и се опитваше да я върне в роля, която тя не беше сигурна, че иска да продължава. Не й позволяваше да се върне към себе си, да стане отново онази
Вместо това
Тръсна ръце в опит да освободи напрежението.
Но дълбоко в себе си знаеше, че не това е реалният проблем.
Най-ненадейно си представи черната коса на Джак след баня, все още разрошена и със сапунени мехурчета. Сетивната памет я изпълни — за бебешкия шампоан, за ухаещия му на мляко дъх. Макар и на хиляди километри, той си оставаше неизменно с нея.
Сейчан затвори очи.
Знаеше, че това е истинският източник на безпокойството й. Принудена да мине в нелегалност, тя не можеше да се обади на Кат, да провери как е Джак, да се увери, че всичко е наред. Не беше очаквала, че това ще я затормози толкова много.
Грей докосна ръката й.
— Добре ли си?
Тя трепна, но кимна.
— Като че ли монсеньор Роу се връща — каза Грей.
Старият свещеник си пробиваше път през тълпата, съпровождан от друг човек. Очилатият мъж с прошарена коса изглеждаше на шейсет и няколко, с дружелюбна усмивка и широка бяла риза на музеен работник.
Монсеньор Роу ги изненада с представянето.
— Това е раби Файн.
Новодошлият се ръкува с двамата.
— Моля, наричайте ме Хауард. Мисля, че можем да пропуснем формалностите. Особено след като Себастиан ми каза, че искате да се консултирате с мен по археологически въпроси. — Той посочи към вътрешността на музея. — Е, определено сте дошли на правилното място.
Монсеньорът се усмихна.
— Двамата с Хауард бяхме състуденти. Освен това сме работили по съвместни проекти за запазване на останките на старите еврейски катакомби в Рим.
— Тогава бях археолог, работещ за израелската Агенция за старините. След това пътищата ни се разделиха. Себастиан се посвети на службата си във Ватикана, а аз на равинските си проучвания. Но в сърцата си и двамата продължаваме да обичаме историята. Всъщност аз ръководя разкопките на няколко обекта в Сардиния на нурагите от бронзовата епоха, които обитавали острова в продължение на шестнайсет века, преди да изчезнат.
— Хауард е не само равин, но и доктор по археология и антропология — обясни Роу. — Затова ще го оставя той да бъде гид.
Грей се намръщи.
— Какво ще…?
Хауард се обърна към едно широко стълбище.
— Ако разбирам правилно какво иска Себастиан да споделя, би трябвало да започнем с втория етаж.
Равинът тръгна към стълбището.
— Казах му само за древен враг, за който искаме повече информация — прошепна им Роу. — Не се безпокойте. Бях дискретен.
Сейчан и Грей се спогледаха.
„Дано да е вярно — заради всички ни“.
Грей тръгна редом с монсеньора.
— Какъв древен враг?
Роу забави крачка, колкото да отговори.
— Онзи, който е споменат в старите чертежи, по които Да Винчи е създал златната си карта. Врагът, който според братята Бану Муса живеел в Тартар и който воювал с три цивилизации, като ги унищожил и така довел до настъпването на гръцките Тъмни векове.
— Какво общо има това със Сардиния? — попита Сейчан.
— Мисля, че врагът е дошъл първо
Сейчан се загледа в двамата мъже.
Единият католик, другият евреин.
„А ние сме преследвани от араби, най-вероятно мюсюлмани“.
Поне всички големи световни религии в този регион бяха представени.
Равинът ги отведе на втория етаж и спря пред висока метър и половина каменна плоча, покрита с дълбоко изсечена ъгловата писменост.
— Това е камъкът Норо — обясни Хауард. — Истинско съкровище на музея ни. Датира от осми или девети век преди нашата ера.
Роу повдигна вежда.
— Иначе казано, от средата на Омировия период или Тъмните векове.
Хауард се обърна към камъка.
— Надписът е един от най-старите образци на финикийската писменост. Непълен е, но според превода по тези брегове се водила ожесточена война между нурагите и могъщ враг, която завършила с голямо унищожение.
Сейчан погледна Роу, който изглеждаше много доволен от себе си.
— С кого са воювали?
Хауард се усмихна.
— А, вековната загадка, която се опитвам да разреша.
„Ти и група главорези“.
— Една от причините да съм в музея е изложбата точно по тази тема, която организирам. — Равинът махна към едно съседно помещение, преградено с въже и закрито с найлонови завеси. Явно подреждането на изложбата беше в ход. — Става въпрос за така наречените морски народи.
Сейчан се намръщи, докато го следваше през завесите към малкото помещение. В центъра му имаше две витрини, които бяха почти празни. В някои имаше бронзови оръжия и малки статуетки. Водачът им обаче ги поведе към задната стена, на която бяха започнали да окачат картини.
— Подобно на по-голямата част от историята на Омировия период, ние знаем съвсем малко за морските народи — обясни Хауард. — Затова дори съставянето на тази изложба е сериозно предизвикателство. Знаем само, че те били някаква конфедерация на мореплаватели, идваща най-вероятно от западната част на Средиземно море. Но които и да са били, след като нахлули в източната половина на Средиземноморието, те започнали да опустошават цивилизация след цивилизация, което довело до векове на мрак.
— Гръцките Тъмни векове — каза Грей.
— Точно така. — Хауард ги отведе при една карта на стената. — Тук са показани завоеванията им, така че можете да получите най-обща представа за нахлуването на морските народи.
Сейчан застана до Грей и се загледа в стрелките, показващи нахлуванията в Гърция, Близкия изток и Египет. Ако датите на картата бяха верни, всички царства в района на Средиземно море би трябвало да са паднали в рамките на по-малко от двайсет години. Приличаше на мащабно нашествие с всички сили —
— Най-пълните сведения за тази война, доколкото могат да се нарекат така, са тези на египтяните, които претърпели съкрушително поражение — продължи Хауард. — И макар подробностите да са оскъдни, основната същина в тези разкази е пълен ужас. Елате да видите.
Хауард отиде при друго изображение на стената, което приличаше на отпечатък, снет от египетски обект. На него беше представена безумна, хаотична битка по море и суша, в която египетските войници умираха със стотици.
— Това изображение е било открито в храм недалеч от Луксор. То не само че предава отлично ужаса, но виждате ли какво липсва?
Сейчан се намръщи неразбиращо, но Грей се досети.
— Не е показано
— Египтяните са били много суеверни — обясни Хауард. — И това е силно изразено в иконографията им. Смятам, че са се страхували да изобразят врага, да го разкрият.
Сейчан си спомни описанието на Мак и Мария за онова, което било отприщено в трюма на древния кораб. „Нищо чудно, че египтяните не са искали да ги изобразят“.
— Но може би
Думите му като че ли изненадаха дори Хауард Роу посочи нагоре.
— Покажи им Гигантите.
„Мътните да ме…“
Грей зяпна гледката пред себе си. Щеше да изругае на глас, ако не се намираха в присъствието на свещеник и равин. Изложбата заемаше по-голямата част от третия етаж на археологическия музей. Залата беше пълна с високи витрини и широки постаменти за статуите.
Хауард представи колекцията с известен драматизъм, който си беше напълно оправдан.
— Добре дошли при
Грей погледна първо Сейчан, после монсеньор Роу. Сега разбираше защо свещеникът ги беше домъкнал на този остров и защо си беше мълчал.
„Това трябва да го видиш с очите си“.
Хауард ги поведе в залата.
— Тези масивни воини от пясъчник били открити разбити и заровени на територията на една ферма на западния бряг на Сардиния, на полуостров Синис. Предполагаме, че някога са били четирийсет и четири, макар че успяхме да възстановим малко повече от половината.
Грей пристъпи към една от статуите. Тя беше два пъти по-висока от него и изобразяваше стрелец, който се готви за бой. До нея имаше друга с меч, както и една с огромни юмруци, сякаш носеше боксьорски ръкавици.
— Все още има спорове за възрастта им — призна Хауард. — Но като цяло се приема, че нурагите са ги създали през Тъмните векове, горе-долу непосредствено след като морските народи са минали през острова.
— И какво е било предназначението на Гигантите? — попита Сейчан.
— Да изпълняват ролята на свещени пазители — отвърна Хауард. — Били открити сред останките от голям некропол по склоновете на Монте Прама. Смята се, че са пазели мъртвите, може би телата на мъжете и жените, избити от морските народи.
Роу кимна.
— Прана гледа на
Грей разбра намека на монсеньора. Това подкрепяше теорията, че врагът е дошъл от тази посока, от запад.
— Има какви ли не предания и митове за тези фигури — продължи Хауард. — Писано е, че статуите щели да оживеят, ако Сардиния бъде нападната. Че ще се отърсят от камъка, за да разкрият бронзовите доспехи под него, след което ще започнат да хвърлят канари по нашественика от върха на Монте Прама.
Грей си представи бронзови версии на тези статуи и по гърба му полазиха тръпки на ужас — не че можеха да оживеят, а от това какво намекваше историята, особено като се имаше предвид странният вид на Гигантите. Той си спомни разказа на Мак за тежкия бронзов звяр, разбил корпуса на кораба.
Роу подхрани растящото му безпокойство.
— Според друг мит те били изваяни по този начин, за да имитират външността на нашествениците. Така че врагът да си помисли, че техни хора вече са тук, и да подмине острова.
Сейчан изглеждаше толкова зле, колкото се чувстваше самият Грей.
Той се загледа в гигантската глава във витрината. Лицето представляваше изсечени плоскости с цепки вместо уста и нос. Главата беше неестествено издължена и завършваше с някакъв израстък. Но онова, което го накара да потръпне, бяха очите — съвършени концентрични кръгове, гледащи право напред. Представи си бронзови версии на тези статуи.
„Ако това е било истинското лице на врага… или поне изображение на бронзовите им творения…“
— Всичко това предполага, че нурагите вярвали, че врагът е още някъде там и може да се върне по всяко време — продължи монсеньор Роу.
Грей отново си припомни разказа на Мак.
„Някъде там определено е имало нещо“.
— Но това не е единствената причина да поискам да дойдем на Сардиния — каза Роу, откъсвайки вниманието на Грей от статуите. — Другата е свързана с хилядите градежи по този остров, загадъчните
— Какво представляват те? — попита Сейчан.
— Каменни крепости, построени от местните племена — отвърна Хауард. — Няколко хиляди от тях все още са запазени на острова и са отпреди четири хиляди години. Много все още стоят, защото са истински архитектурни шедьоври, много по-съвършени, отколкото може да се очаква от хора от бронзовата епоха.
„Иначе казано, технологията е била твърде напреднала за местните жители“ — помисли си Грей.
Роу пристъпи към него.
— Но трябва да знаете, че древните гърци са имали различно име за крепостите
Грей впери поглед в монсеньора.
— От Дедал — потвърди Хауард. — Митичният майстор на гърците, построил Лабиринта, в който бил затворен Минотавърът, бащата на момчето Икар, което загинало, защото се издигнало твърде близо до слънцето.
„Както и човекът, на чието име е кръстен ключът към златната карта“.
— Не разбирам — рече Сейчан. — Защо тези древни крепости са били кръстени на Дедал?
— Защото Сардиния е била неговият дом — отвърна Роу.
„Няма да се справя“.
Елена погледна за стотен път часовника на стената. Морето блестеше ослепително под ярката светлина на обедното слънце и засилваше още повече главоболието й. Крайният срок, наложен й от Нехир, я измъчваше. Не беше мигнала през цялата нощ, ако не се броеше кратката дрямка на канапето, когато вече не можеше да държи очите си отворени.
Джо й правеше компания, но когато приказките му преминаха в нетърпимо хъркане, тя го беше изгонила долу, като буквално го бутна на стражите в коридора. Нуждаеше се от тишина, за да се съсредоточи.
И преди два часа Джо се беше върнал, носейки и закуска.
Междувременното купчината книги пред нея беше станала два пъти по-голяма.
Джо бавно закрачи из салона, като заобикаляше купчините. Веригата на краката му дрънчеше на всяка крачка. Той се мръщеше и стенеше от време на време. Раната на бедрото очевидно го болеше.
Чувство за вина налегна Елена.
„Ако не реша тази задача, той ще страда още по-лошо“.
Джо продължи да дрънчи и да стене, докато накрая тя не издържа.
— Би ли престанал, ако обичаш?
Джо трепна.
— Извинявай.
Той се опита да се отпусне тихо на канапето, но от това веригата му само задрънча още по-силно. Накрая се добра до коженото кресло и седна.
— Как върви?
Вместо отговор тя се хвана за главата.
— Може би ще ти помогне, ако го обясниш на глас — предложи той. — Грей винаги обича да го прави.
Елена не знаеше кой е въпросният
Богът изработил специални вълшебни стрели за ловкинята Артемида, които никога не пропускали целта си. Създал доспехи за безброй герои, включително и за Ахил от „Илиада“. Но Елена беше съсредоточила вниманието си най-вече върху изработените от него автомати.
Дори в тази област Хефест се оказа доста деен. Построил храм на бога на музиката Аполон и го украсил с
Две творения обаче й се бяха видели особено интригуващи, тъй като й напомняха за разказа на Джо за срещата на Мак с бронзовите машини за убиване.
— Нека ти прочета нещо — каза Елена, изрови отново „Аргонавтика“ от купчината книги и я отвори. Намери отбелязания пасаж и зачете на глас —
Джо се поизправи.
— Прилича на онова, което Мак и Мария видели в пещерата. Нещото, което се опитало да ги нападне.
Елена смяташе, че и тя го беше зърнала, преди да я отведат. Помнеше, че беше видяла някаква рогата огнена фигура да излиза от пушека на горящия кораб.
— Били наречени
Джо я погледна, без да схваща намека й.
Елена въздъхна.
— Мак каза, че огнените раци били държани в черно масло в гигантски глинени съдове. И когато залял един от тях със същото масло, то угасило пламъците, захранващи създанието.
Джо кимна бавно.
— Има и една история за Талос, гигантски бронзов пазител на остров Крит. Той също бил създаден от Хефест. Гръцкият поет Симонид от Хиос описва Талос като
— Определено е оживен, дума да няма — съгласи се Джо.
— Има обаче два детайла около него, които смятам за важни. Първо, Талос убивал натрапниците и по друг начин — прегръщал ги и ги притискал към нажеженото си тяло, като ги изгарял живи с огньовете в тялото си.
— Горе-долу като онова, което са опитвали пламтящите раци.
Елена кимна.
— Освен това пише, че Талос бил задвижван от златен ихор, подобна на масло течност, която горяла и не можела да бъде угасена. Което отново отговаря на описанието на Мак на онова, което е задвижвало раците.
— Ако си права, значи Мак не е единственият, сблъсквал се с тези създания. — Джо стана и отиде с дрънчене до нея. — В далечното минало и други са се натъквали на подобни неща.
— И са създали митове около тях.
Като археолог Елена знаеше, че в много от митовете има зрънце истина.
— Нос какво може да ни помогне всичко това? — попита Джо, поглеждайки часовника на стената.
— С нищо — призна тя.
Нехир й беше наредила да намери нещо за златната карта, което да насочи екипа й в посоката, в която е плавал капитан Хунайн, след като напуснал остров Вулкано.
Тя стана, отиде при кутията с картата и вдигна капака й. Златните брегове заблестяха около плътното синьо на морето от лазурит. Погледът й обаче се спря върху сребърната астролабия, поставена в гнездото.
Елена знаеше, че това не е сферата, открита в древния кораб. Личеше си, че е съвсем нова.
„Някой е направил копие“.
Снощи двамата с Джо бяха рискували да преместят лостчето отстрани на картата. Отстъпиха няколко крачки, спомняйки си за радиацията.
Бяха чули как механизмите се задействаха, а после кутията забръмча и малкият сребърен кораб, най-вероятно изобразяващ кораба на Одисей, тръгна от пристанището си при Троя. Той продължи няколко сантиметра навътре в Егейско море, след което спря и започна да се върти на едно място.
Бяха направили няколко опита през нощта, но със същия резултат. Елена така и не научи нещо ново и накрая престана да опитва, тъй като се страхуваше, че само поемат радиация без никаква полза.
„И все пак…“
Тя посегна и внимателно извади сребърната астролабия от картата. Не беше посмяла да го направи по-рано, но сега отчаянието я караше да рискува.
— Ако счупиш това чудо… — предупреди я Джо.
— Тихо.
Усещаше, че около астролабията има нещо важно, нещо, което пропуска, което лишеният й от сън ум не може да схване. Вдигна сферата и я завъртя в дланта си. Забеляза малките дупки, подобни на вентилационни отвори за часовниковия механизъм вътре.
„Чакай…“
Прехвърли астролабията в другата си ръка и се обърна към бюрото.
Придърпа фотокопието на дневника на Хунайн, отвори на последната страница и прочете написаното:
Елена рязко се изправи.
— Ама че съм глупачка. — Подаде астролабията на Джо. — Подръж това.
Той се подчини с кисела физиономия, сякаш му подаваше гърмяща змия.
Елена бръкна в джоба си и извади трите бронзови игли, които бяха изпаднали от дневника на Хунайн. Капитанът пазеше нещо много повече от стари книги.
— Какви са тези неща? — попита Джо, когато тя го приближи с бронзовите пръчици.
—
— И защо това трябва да е важно?
Тя игнорира въпроса му и заразглежда малките флагчета върху иглите. Върху тях имаше по един мъничък арабски символ. Докато Джо държеше астролабията, Елена затърси същите символи върху повърхността й.
— Ето те — прошепна тя, когато видя единия.
Внимателно пъхна иглата със същия символ в малката дупка. След още търсене намери втория символ и пъхна другата игла.
— Астролабиите е трябвало да се изработват за ширината на онзи, който ги използва, така че Полярната звезда да е в центъра им — обясни тя, докато търсеше третия символ. Потупа сребърния артефакт. — Но това не се отнася за
— Как?
Елена намери последния символ и пъхна иглата.
— Ето така. Можеш да я настроиш в зависимост от това къде и колко игли пъхнеш в нея.
„За да
Елена взе астролабията и я постави обратно в гнездото й. Преглътна и погледна въпросително Джо.
„Да опитаме ли?“
Той кимна.
Тя посегна отстрани на кутията.
— Отстъпи — каза и дръпна лостчето.
„Започва се…“
Ковалски затаи дъх и двамата с Елена отстъпиха две крачки назад.
Той се тревожеше, че цялата измишльотина може да гръмне в лицата им. Откри, че е хванал ръката на Елена. Усети, че тя трепери — но дали от страх, или от вълнение?
Кутията с картата пред тях бръмчеше, а астролабията се завъртя в гнездото си — първо в една посока, после в друга. Надписаните й стрелки изпълняваха сложен танц по повърхността й.
— Виж сребърния кораб — възхитено промълви Елена. — Мисля, че работи.
Мъничкият кораб се плъзна по блестящия син камък. Заплава през Егейско море, като спираше за момент на различни острови, след което продължаваше напред.
— Обзалагам се, че това са местата, на които според Хунайн е спирал Одисей. Може би последното е островът на циклопите, или може би на вълшебницата Кирка…
Ковалски гледаше как корабът напуска Егейско море и минава покрай южния край на Гърция. След това се завъртя, докато пресичаше Йонийско море.
Елена посочи.
— Мисля, че това представя момента, когато хората на Одисей отворили торбата с ветровете, дадена им от Еол, като си мислели, че в нея има злато. Освободените ветрове отдалечили кораба от родината на Одисей в Гърция.
Накрая сребърният кораб се стабилизира, когато заобиколи края на ботуша на Италия и мина покрай остров Сицилия. След него продължи към редица малки златни острови, върху които имаше миниатюрни рубини.
Двамата погледнаха през прозорците на яхтата към осветените от слънцето конуси на Вулкано. Ковалски почти очакваше да види как голям сребърен кораб минава покрай яхтата и се насочва към острова.
— Изглежда, че наистина са идвали тук — каза Ковалски и насочи вниманието си обратно към картата.
След като стигна веригата вулканични острови, малкият кораб отново спря.
Елена стисна ръката му.
Двамата отново затаиха дъх.
„Накъде ще продължи?“
Но сребърният кораб си остана при островите.
Накрая Ковалски издиша.
— Може нещо да е счупено.
Елена поклати невярващо глава.
— Тогава може би трябва да въведеш други координати. Да преместиш иглите към…
Кутията на масата се разтресе, карайки и двамата да подскочат. Бръмченето се усили, докато не заприлича на свистене на чайник, след което цялата повърхност на Средиземноморието се разцепи навън от вулканичните острови и се покри с паяжина от пукнатини. От тях сякаш заизлизаха серни пари.
Ковалски дръпна Елена назад.
— Ще гръмне.
— Не. — Тя освободи ръката си и приближи картата. Погледът й проследи плетеницата пукнатини, които се пресичаха в морето. — Точно както е написал Хунайн. За
Обзет от любопитство, Ковалски се престраши да застане до нея.
Пред очите им пукнатините се затвориха и заличиха лъжливите курсове толкова съвършено, че лазуритът отново заприлича на едно цяло парче.
Остана само една пукнатина — и тя се разшири.
От нея със съскане излезе пара, заменена от златисти пламъци, захранвани от горивото в картата. Те образуваха огнена река, която течеше на запад от бреговете на Вулкано, през Тиренско море до южната точка на Сардиния, след което продължи на юг, докато не стигна до северния бряг на Африка, откъдето отново се насочи на запад.
Елена се наведе още повече, без да обръща внимание на горещината и радиацията.
— Цялата тази драма прилича едва ли не на огнена презентация на движението на тектоничните плочи. Виж как…
— Корабът пак потегли — предупреди я Ковалски, принуждавайки я отново да се изправи.
Малкият кораб при остров Вулкано с рубинените му върхове отново заплава, спускайки се в златната огнена река. Пламъците го скриваха през по-голямата част от пътя му, но той проблесна, когато спря при Сардиния, след което зави и се насочи на юг към Африка.
Ковалски проследи огнения поток покрай континента, докато той не премина през Гибралтар.
„Накъде е…?“
Зад двукрилата врата на салона се разнесе висок глас.
„Опа…“
Ковалски се завтече към картата, като в същото време погледна часовника на стената.
„Подранила е“.
Той премести лостчето на кутията и затвори капака. Задържа ръката си върху него, усещайки как вибрациите вътре бавно затихват. Бръмченето също намаля.
— Хайде… — каза той, подканвайки устройството да се изключи напълно, след което се обърна към Елена. — Не казвай нито дума. Не бива да научават какво стана току-що.
Очите на Елена се разшириха и възхищението в тях се смени със страх.
— Но те ще те… — Тя махна с ръка към крака му.
— Мога да го понеса.
Ковалски се обърна към вратата, когато тя се отвори. Нехир влезе в салона, следвана от гиганта Кадир.
„Поне се надявам, че ще мога“.
Докато Нехир приближаваше, оставяйки гиганта при вратата, Елена потръпна. Мъчеше се да не поглежда към кутията на картата. Хвърли виновен поглед към Джо.
„Какво ще правя?“
Ликуването отпреди малко беше угаснало като студени въглени.
Елена знаеше, че ако премълчи какво бяха научили току-що, Джо ще страда.
„Ако изобщо успеем да запазим тази тайна“.
Нехир приближи масата и сбърчи нос.
— Каква е тази миризма на изгоряло?
Елена се вцепени. Преди малко, поразена от откритието за астролабията и бронзовите игли, беше прекалено развълнувана, за да не опита да пусне картата. Едва сега дойде на себе си и си помисли, че двамата с Джо може би са били следени със скрити камери. Но ако се съдеше по въпроса на Нехир, врагът явно не ги беше подслушвал. Явно бяха уверени, че предимството е на тяхна страна.
Но сега какво? Дали не ги бяха хванали в крачка?
Преглътна, като се мъчеше да измисли какво да каже.
Джо пое инициативата и пристъпи пред жената, като за момент застана между нея и картата.
— Щом не ти харесва миризмата на изгоряло, престани да ръгаш нажежени железа в мен.
Обърна се леко да потърка крака си, като в същото време погледна разтревожено Елена.
Нехир го заобиколи неловко.
— Зависи от това колко продуктивна е била доктор Каргил тази сутрин.
Елена скри облекчението си, но все още не бяха в безопасност. Тя нервно сви и отпусна юмрук.
— Ако имах повече време…
— Но нямаш. — Нехир махна към Кадир. — Боя се, че брат ми не е от търпеливите. Ако ти не си в състояние да ни забавляваш, може да ми се наложи да намеря някакво друго занимание за него. Ще ти бъде позволено да гледаш, разбира се.
Елена усети как кръвта се оттича от лицето й — и пребледня още повече, когато Нехир я избута и посегна към кутията с картата.
— Както предупредих снощи — каза жената, — нуждаем се от оценката ти за картата на Бану Муса. За да разберем накъде да продължим.
— Не зная дали ще мога да…
Нехир докосна кутията отстрани, после сложи ръка върху капака.
— Защо е толкова гореща?
Елена прочисти гърлото си и се помъчи да измисли някаква лъжа.
— Ние… опитахме на няколко пъти да я пуснем. Да видим дали това няма да ми помогне да се сетя нещо.
Нехир кимна.
— И?
Елена се запъна, мъчеше се да измисли нещо, с което да попречи на жената да отвори кутията. Не успя.
Нехир махна ръката си и вдигна капака.
Разтреперана, Елена се вдигна на пръсти, за да види по-добре, като се страхуваше от най-лошото. Вместо това Средиземноморието изглеждаше непокътнато, лазуритът беше безупречно гладък, какъвто е бил векове наред. Дори малкият сребърен кораб на Одисей се беше върнал на изходната си точка на брега на Турция.
От облекчение Елена издиша толкова силно, че привлече вниманието на Нехир. Това имаше поне една добра страна — попречи й да види малките бронзови игли в астролабията.
— Е? — попита Нехир. — Накъде отиваме? И защо?
Елена знаеше отговора на първия въпрос — помнеше къде беше спрял малкият кораб след Вулкано, но не смееше да сподели с Нехир
„Нуждая се от друго обяснение, на което да се хване“.
Погледна купчините книги. Било заради паниката или от отчаяние, тя внезапно разбра какво й беше убягвало цялата сутрин. Осъзнаването й дойде като удар с чук между очите. Сигурно още нямаше да се досети, ако малкият кораб не беше спрял при бреговете на Сардиния.
— Ако не си в състояние да ни помогнеш, може да се наложи да те вдъхновя — заплаши я Нехир.
Елена разтърка слепоочията си. Спомни си как беше държала астролабията преди минути, усещайки значението й, но беше прекалено разсеяна от всичко, което последва.
— Ключът на Дедал — каза тя.
— Какво по-точно? — настоятелно попита Нехир.
— Хунайн и братята му неслучайно са избрали това име. Предполагам, че картата е била наречена Атлас на бурите, защото корабът на Одисей бил подмятан многократно от предизвикани от боговете бури. Но защо братята са избрали да кръстят астролабията си на
— Интригуващо — призна Нехир. — И какво?
Елена си припомни среднощните си проучвания.
— Дедал е бил гениален майстор, също като Хефест. Само че е бил човек, а не бог. Въпреки това е изобретил всякакви
Тя махна към книгите.
— Според Софокъл и Аристофан той създал и статуи, които се движели като живи. Били толкова пъргави, че се наложило да ги вържат, за да не избягат. Славата му била такава, че се появила думата
Нехир скръсти ръце на гърдите си, мъчейки се без особен успех да прикрие интереса си.
Елена продължи:
— Затова няма нищо чудно, че Хунайн, който е дошъл тук заради връзката на това място с Хефест, може да е търсил също толкова всеотдайно и дирите на Дедал.
— И къде би го отвело това?
— Според митовете Дедал бил принуден да избяга от Крит, след като предал цар Минос, като разкрил пътя през Лабиринта. Първо избягал в Сицилия, а после в съседната Сардиния, която станала негов дом. Мисля, че трябва да отидем именно там.
Изобщо не й се искаше да издава следващата спирка от пътуването на Хунайн, но трябваше да го направи, щом това можеше да запази тайната на картата — и да спаси Джо от изтезанията на Кадир. Все пак това беше само една спирка от многото.
Намръщената физиономия на Нехир показваше, че жената се съмнява в ценността на информацията. Елена разбра, че трябва да положи допълнителни усилия, ако иска да спаси Джо.
— Има и две други неща — каза тя. — Знаем, че Хунайн е вървял по пътя на Одисей с надеждата да открие загадъчно напредналите феаки, за които се смятало, че са разрушителите на цивилизациите.
Нехир отпусна ръце, колкото да даде знак на Елена да продължи. Явно приемаше думите й.
„Добре“.
— Едно от местата, на които Одисей се опитал да спре, бил островът на лестригоните. Те били великани човекоядци, които започнали да хвърлят огромни камъни по корабите на Одисей и разрушили всички освен неговия.
— И какво общо има това със Сардиния? — попита Нехир.
— Свързано е с римския географ Птолемей, живял през първи век. Подобно на Страбон, той също написал книга със заглавие „География“.
Сигурна съм, че Хунайн е прочел и нея. — Елена посочи пръснатите по бюрото книги. — Аз определено го направих, поне с онези части, които са свързани с „Одисея“ на Омир.
— И?
— В книгата си Птолемей споменава племе, живеещо в северозападната част на Сардиния. Нарича ги лестригони, също като името на остров Лестригония. Как би могъл Хунайн да не отиде там? Освен това в западната част на Сардиния са открити гигантски статуи, за които се казвало, че пазели острова, като хвърляли камъни по корабите. Точно както правели великаните човекоядци.
Нехир кимна замислено.
Дори Елена започна да се пита дали разсъжденията й не са същите като на Хунайн, накарали го да отплава до Сардиния при първото си търсене на Тартар. Въпреки това разбираше, че трябва да продължи, за да не даде възможност на Нахир да разнищи логиката й.
Тя посочи картата.
— Което ни връща отново към Дедал, на когото е кръстена астролабията. Човек, изобретателен като самия Хефест. Но да не забравяме, че Дедал е бил
Нехир се намръщи и поклати глава.
Елена продължи с друг въпрос.
— Кого е търсил Хунайн? Коя загадъчна цивилизация според него е разрушила трите най-силни царства на Средиземноморието?
Нехир се поизправи.
— Феаките. — Тя погледна Елена в очите. — Смяташ, че Дедал е бил един от тях. Бил е феак.
— Смятам, че Хунайн е мислил така — и това го е отвело в Сардиния, за да провери дали е прав. — Елена скръсти ръце на гърдите си. — Знам, че е продължил натам.
Наистина го знаеше, макар и не поради доводите, които беше дала току-що. Но се надяваше, че това ще е достатъчно, за да спаси Джо.
Нехир кимна.
— Много добре, доктор Каргил. Значи продължаваме натам.
Елена въздъхна с облекчение.
Нехир се обърна, но не и преди да направи един загадъчен коментар.
— За щастие, вече имаме наши хора там. Разчистват някои недовършени работи.
Мария стоеше на балкона на хотелската стая и се наслаждаваше на последните минути слънчева светлина. Денят беше горещ и стоенето в хотела го беше направило още по-задушаващ. Своеобразното затворничество беше засилило и безпокойството й. Беше й по-лесно да се разсейва от страховете си за Джо, когато се движеше.
А сега разполагаше с прекалено много време да мисли.
„Къде е той? Жив ли е изобщо?“
Пръстите й се свиха около парапета от ковано желязо.
Грей им беше наредил да не напускат хотела, докато е на обиколка из острова със Сейчан и монсеньор Роу. Беше се обадил преди четирийсет минути да съобщи, че се връщат, след като са проучили останките на некропол на западната страна на острова в опит да научат нещо повече за завоевателната орда, помела Средиземноморието в древността.
„Морските народи“.
Мария си представи онези племена мореплаватели, затвори очи и задиша дълбоко — но с глътките въздух дойде и намек за дизел. Тя отвори очи и се намръщи към трите гиганта, хвърлили котва в пристанището за круизни кораби на Каляри, което се намираше на триста метра надолу по улицата. Огромните съдове бяха в крещящ контраст с тесните калдъръмени улици и старомодните магазинчета и винарни. На три етажа под нея главната улица беше пълна с туристи; тълпата беше още по-гъста при входа към двете гигантски пристанища на града. С приближаването на залеза пътниците се връщаха в корабите си, след като бяха нападнали мъничкия град.
„Изглежда, че Сардиния още е измъчвана от морски народи“.
Започна да се обръща, когато стакатото на автоматична стрелба я накара моментално да падне на колене и да наведе глава. Ахна, а сърцето й се качи в гърлото.
„Открили са ни“.
После отдолу се разнесе смях.
Мак забеляза паниката й през плъзгащата се врата на балкона, излезе и й помогна да се изправи със здравата си ръка.
— Просто пиратки — увери я той.
Мария вече се беше сетила. Върна се при парапета с Мак, като се мъчеше да скрие изчервяването си. Чувстваше се глупаво.
— Научих от служителите в хотела, че довечера ще има фойерверки — каза Мак. — Ще ги изстрелват над водата. Може би като забавление за заминаващите круизни кораби.
— Не — каза Бейли, който също беше излязъл на балкона. — Не е затова.
Свещеникът се протегна, за да раздвижи схванатия си гръб. През целия ден беше изучавал картата на Да Винчи. Накрая се беше предал и бе прибрал кутията в твърдия куфар на колелца, който бяха купили на пристанището в Италия. Съкровището беше охранявано от майор Босард, който стоеше на пост до вратата, въоръжен с два пистолета Р320, един в ръката му и един в кобур под якето му.
Мария махна към морето.
— Добре, тогава защо ще има фойерверки?
— Защото довечера е празникът на Сан Джовани — обясни Бейли. — Или на Йоан Кръстител. Отбелязва се по различни начини в различните страни.
Мария го погледна въпросително.
— Което означава фойерверки тук, така ли? Не ми изглежда особено смирено и религиозно.
— А, корените на традицията в Сардиния са в езическите празници. Двайсет и четвърти юни се е отбелязвал от древните като ден на лятното слънцестоене, особено магическо време, когато слънцето и луната се обединяват и се представят с огън и вода.
Мария погледна към морето.
— И затова има фойерверки над залива.
— Както и огньове по брега — добави Бейли. — Тук има традиция да си намислиш желание и да прескочиш пламъците, за да се сбъдне.
— Ще се задоволя с празнична торта със свещи — каза Мак.
Със залязването на слънцето хората ставаха още повече. Изпълваха улиците, буквално се изсипваха на калдъръма. Други се събираха под навесите на крайбрежните кафенета, включително тези точно отдолу, откъдето се чуваха неприлични песни, смях и пиянски викове. От другата страна на залива вече горяха огньове и пламъците им блестяха ярко в сгъстяващия се мрак. От двете им страни гостите на хотела последваха примера на малката група и също излязоха на балконите си, за да позяпат.
Мак се загледа в тълпата долу.
— Ако Грей и останалите не се приберат скоро, ще изпуснат фойерверките.
Силен трясък накара Мария да подскочи — но това не беше началото на празненствата. Тя се извъртя в мига, в който вратата на стаята рязко се отвори сама — дръжката и ключалката й бяха отнесени. Три черни предмета с размерите на юмрук полетяха вътре и отскочиха от пода. Босард вече се мяташе от стола си настрани, но се оказа прекалено късно.
Първата граната избухна и го запрати към стената.
Мак подхвана Мария и я събори, когато другите две гранати се затъркаляха към балкона. Те гръмнаха, но вместо да разпръснат шрапнели, изпуснаха гъсти облаци черен задушлив дим.
Приведен, отец Бейли се хвърли в облака, явно с намерението да се добере до картата.
Мария беше зърнала как куфарът полита към тях, когато взривът помете масата. Бейли явно също го беше видял. Куфарът беше паднал до плъзгащата се врата на балкона.
Тя наруга свещеника за безразсъдството му, но въпреки това запълзя след него, готова да помогне.
— Не се надигай — предупреди я Мак.
През дима прозвуча автоматен откос, който пръсна стъклата. Стрелецът обаче стреляше слепешком и високо, пропускайки Мария и Бейли. Свещеникът грабна дръжката на куфара и забърза обратно.
От позицията си Мария видя как димът при вратата се раздвижи, когато в стаята нахълтаха фигури. После отляво се чуха резки гърмежи. „Босард…“ Последваха приглушени викове и едно тяло се строполи до вратата. Последва ответна стрелба към Босард.
Бейли издърпа куфара покрай нея.
Мария понечи да го последва, когато нещо се плъзна по пода към нея. Черен „Зиг Зауер“. Второто оръжие на Босард. Димът се разсея достатъчно, колкото да разкрие майора, който лежеше окървавен на пода. Ръката му беше протегната към нея, очите му се взираха сляпо.
Мария грабна оръжието и стреля в дима, докато отстъпваше след Бейли. Изпразни целия пълнител, след което приклекна до отворената врата. Бейли прехвърли тежкия куфар през парапета и го пусна в пространството между техния балкон и съседния.
— Давай, давай, давай — подкани я Мак. Беше махнал клупа на ръката си и помогна на Мария да прекрачи парапета, като едва не я метна. Придържаха се към предварително набелязания план за измъкване.
Мария се пусна и скочи от шест метра върху навеса на ресторанта, като едва не се стовари върху куфара. Използва отскачането от опънатата тъкан, за да се претърколи настрани. Бейли и Мак скочиха заедно веднага след нея.
Тя разбра бързането им.
Отгоре затрещяха изстрели и куршумите разкъсаха навеса. Отдолу се разнесоха писъци. Мария и двамата мъже се втурнаха да застанат точно под балкона, за да се скрият от стрелците.
Бейли се опита да издърпа куфара, но едно от колелцата му беше пробило навеса и се беше заклещило.
— Няма време! — извика Мак.
„Прав е…“
Трябваше да изчезнат в тълпата, в която вече царуваше объркване. Паниката беше започнала да се разпространява от хотела. Въпреки това по-нататък музиката и празничният шум бяха заглушили стрелбата и взривовете.
Тримата забързаха към края на навеса и скочиха сред хаоса в ресторанта. Столове и маси бяха преобърнати. Клиентите се блъскаха и бягаха във всички посоки. Мария зърна някаква жена да седи на земята и да плаче. Рамото й беше окървавено.
Чувството за вина я прониза, но тя се обърна и се втурна с Мак и Бейли към разпространяващата се паника. Натикаха се в тълпата, която се изливаше на улицата. Следваха течението, без да се борят с него.
Бейли непрекъснато поглеждаше назад. Мария знаеше какво са изгубили, но нямаше какво да се направи. Имаха по-належащ проблем. Огледа се.
„Къде можем да идем?“
На три пресечки по-надолу, заседнал в празничния трафик, Грей веднага видя черния дим, излизащ от третия етаж на хотела. Зърна и фигури, скачащи върху навеса долу.
Наведе се напред към предните седалки и изръмжа на равин Файн и монсеньор Роу:
— Стойте тук.
Току-що се бяха върнали от екскурзията до некропола на Монте Прама, където били открити гигантските статуи — не че бяха научили нещо ново, което очевидно беше разочаровало монсеньора и равина.
Грей се обърна към Сейчан.
— Да вървим.
Той изскочи от едната страна на колата, Сейчан от другата. Двамата се втурнаха по края на улицата, като избягваха хората, които тичаха в обратната посока.
Сейчан се изравни с него.
— Как са ни открили?
Той поклати глава. Сърцето му биеше бясно. Този въпрос можеше да почака. Кимна към една фигура, която изтича от алеята между хотела и съседната сграда. Мъжът носеше автомат, като полагаше усилия да го скрие плътно до бедрото си.
Грей се втурна зад него, сграбчи го в душеща хватка и блъсна главата му в ъгъла на сградата. Изхрущя кост и тялото се отпусна безжизнено.
Сейчан улови падащия автомат и го подаде на Грей, а самата тя продължи напред с кама в ръка. Посочи с върха на ножа към други две фигури с пистолети. Те стояха в края на вече опразнения открит ресторант и гледаха нагоре към нещо върху навеса, което беше достатъчно тежко, за да накара тъканта да провисне.
Куфарът с колелца.
Грей и Сейчан се втурнаха напред.
Единият от двамата явно чу нещо и се обърна. Грей вдигна автомата и изстреля три куршума в гърдите му. Попаденията от такова късо разстояние запратиха мъжа назад през една маса. Сейчан замахна с камата си, докато вторият се обръщаше. От разреза в гърлото му бликна кръв.
Докато мъжът падаше с гъргорещ вик, от вътрешността на хотела проехтяха изстрели. Грей се отпусна на коляно и започна да стреля на къси откоси, за да задържи нападателите вътре. Отгоре също откриха огън, куршумите разкъсаха навеса и рикошираха от каменния под. Грей не помръдна от мястото си — знаеше, че онези от балкона не могат да го видят през навеса.
До него Сейчан затанцува между куршумите.
Стигна провисналата част на навеса, скочи на един крак върху някакъв стол и замахна с ножа си. Продължи напред, разрязвайки плата. Куфарът падна през дупката и се стовари върху масата зад нея.
Грей изстреля последните патрони в пълнителя, захвърли оръжието и се метна към куфара. Дръпна го към себе си, а от вратата изскочи един от противниците, решил да се възползва от внезапното спиране на прикриващия огън — и беше посрещнат от камата на Сейчан, която полетя от пръстите й. Улучи го в дясното око с такава сила, че главата му отлетя назад.
Грей вдигна куфара с една ръка и го притисна към гърдите си.
Сейчан се озова до него с блеснали очи. Двамата се втурнаха под навеса и изскочиха в тълпата, като се понесоха с течението й обратно към колата.
Грей стигна пръв.
Предните седалки бяха празни. Сейчан докосна дупката от куршум в прозореца от страната на шофьора. Грей видя капки кръв по кожената облегалка за глава. Наруга се, задето беше изоставил двамата мъже, и се замоли да са живи, може би заловени, а не умиращи в някоя съседна уличка.
Двамата със Сейчан се спогледаха виновно.
Но точно сега нямаше какво да направят. Нападателите им още бяха наблизо, поради което те се върнаха обратно в тълпата. Грей погледна назад. Мария и останалите бяха побягнали в обратната посока. Трябваше по някакъв начин да се съберат с тях и да намерят някое безопасно място.
Изведнъж над водата се разнесе гръм — достатъчно силен, за да го усети в гърдите си. Грей замръзна, както и много от хората около него. Лицата на мнозина се обърнаха нагоре. В нощното небе избухна огромно огнено цвете в алено и златно.
Фойерверките бяха започнали.
Мак стоеше с останалите в един тъмен ъгъл на площада при пристанището, като придържаше лявата си ръка. Всеки гръм в небето караше рамото му да пулсира. Погледът му затърси евентуална заплаха сред тълпата празнуващи, изпълнили площада.
На по-малко от километър от тях при хотела примигваха светлини на полицейски коли и линейки, но тук, на пристанището, малцина им обръщаха внимание. Погледите на хората бяха приковани към небето. Гърмеше музика, трещяха фойерверки, вдигаше се празнична врява.
Такава беше човешката природа.
Докато той и останалите бягаха от хотела, паниката около тях постепенно утихна, разредена от натиска на тълпата и отслабена от растящото разстояние. Престрелката беше видяна само от намиращите се в непосредствена близост до хотела. По-нататък малцина бяха обърнали внимание на суматохата и най-вероятно бяха решили, че е някакво особено буйно парти. Дори онези, които бяха бягали заедно с тях, забавяха крачка, спираха и гледаха назад, чувствайки се в достатъчна безопасност, за да се превърнат от потенциални жертви в зяпачи.
После започнаха фойерверките и сякаш всичко беше забравено.
Макар че едва ли напълно.
Мак долавяше напрежение в тълпата, сякаш беше застанало нащрек стадо. Между гърмежите на фойерверките до тях достигна резкият вой на сирени, който привлече погледи назад към мигащите светлини. Мнозина си зашепнаха и започнаха да сочат натам. Новината за случилото се започваше да се разпространява и най-вероятно се разкрасяваше допълнително с всяко преразказване.
Мак поклати глава. Тишината и изолацията на гренландските ледници определено му липсваха.
До него Мария свали предплатения телефон от ухото си, трепна при поредния гръм в небето и махна на Мак и отец Бейли да се наведат към нея.
— Грей и Сейчан ще са тук след няколко минути.
Грей вече се беше обадил веднъж, за да съобщи за станалото при хотела. Макар че двамата бяха успели да вземат картата на Да Винчи, монсеньор Роу и равинът били заловени, а може би и убити.
Тъй като подобна участ грозеше всички, Мария беше предложила убежище — място, където дори врагът им нямаше да ги открие лесно и което в същото време им осигуряваше изход от проклетия остров.
„Разбира се, стига да успеем да стигнем дотам“.
— По-добре да побързат — кисело каза отец Бейли, който беше покрусен от новината за приятеля си. — Това е последният круизен кораб.
Мария тръгна през площада към пристанището. Достъпът до него беше блокиран от портал. Двата други круизни кораба бяха потеглили с началото на фойерверките и отплаваха в морето под гръмовното им сбогом. Последният лайнер беше по-малък, макар че
Няколко минути по-рано подвижните мостчета за пътниците бяха издърпани. Сега единственият достъп до кораба беше мостчето за екипажа и вратите на трюма, в който все още вкарваха ръчни колички с припаси.
Мак и останалите наблюдаваха внимателно тълпата, последните приготовления на пристанището, дори небето и огнените цветя, които осветяваха нощта.
Накрая трополенето на малки колелца по калдъръма накара Мак да се обърне. Грей приближаваше през многолюдния площад, помъкнал куфара, до него Сейчан оглеждаше тълпата. Двамата забързаха към тях.
— Добре ли сте? — попита Грей. Изражението му беше гневно и решително.
Тримата кимнаха.
— Тогава да вървим. — Грей ги погледна. — У кого е…
— У мен — каза Мак.
Грей кимна и ги поведе към входа на пристанището. Той почти не беше охраняван — просто дървена бариера, която да спира трафика, и тесен тротоар, минаващ покрай будката на охраната. След като стигнаха до средата на площада, Грей даде знак на Мак.
И запали фитила на пиратките в ръката си. Беше купил три комплекта от малка сергия в края на площада, беше ги отворил и бе сплел фитилите им заедно. След като фитилът засъска, той пусна пиратките и продължи напред.
След четири дълги крачки зад него се чуха силни гърмежи и пиратките затанцуваха по калдъръма.
Мак вдигна ръце към устата си и извика:
—
Отец Бейли повтори същото на италиански.
Грей — на испански.
Мария само закрещя и започна да се върти, притиснала ръка към рамото си.
Тълпата, която вече беше напрегната, реагира моментално. Всички се втурнаха да се спасяват от гърмежите, разпространявайки паниката. Надигнаха се викове, хората се заблъскаха. Тълпата се втурна към бариерата. Други побягнаха покрай будката на охраната, като задръстиха за момент тесния проход, след което продължиха напред, твърдо решени да се махнат от открития док и по-далече от стрелеца.
Някой при бариерата се опита да укроти тълпата с високоговорител, като даваше заповеди на италиански с решителен, изпълнен с авторитет глас. Това не само че не помогна, но и засили още повече паниката.
Мак и останалите се понесоха с течението, като си пробиваха път с лакти и гледаха да не се разделят. След портала продължиха с потока хора, бягащ покрай кораба. Когато стигнаха товарните врати, забавиха крачка. Първата вълна паникьосани хора беше разчистила път, разблъсквайки колички, сандъци и работници.
Фойерверките в небето стигнаха оглушителната си кулминация. Дъските на дока се тресяха от взривовете. Небето сякаш пламна, превръщайки нощта в ден.
Грей зачака подходящия момент и накрая махна на групата.
— Да вървим!
Бързо изтичаха по късото дървено мостче към отворения люк в кораба. Двама докери ги забелязаха и извикаха, но бяха твърде сащисани от хаоса, за да направят нещо повече.
Бейли им отвърна спокойно на италиански, като показа свещеническата си якичка. Каквото и да беше казал — или може би свещениците се ползваха с достатъчно авторитет в Италия, — работниците не тръгнаха да ги гонят: явно решиха да оставят шефовете си на горните палуби да се оправят.
Грей и останалите побързаха да се отдалечат, преди работниците да са променили мнението си. Като следваха указателните надписи, се качиха по няколко стълби и накрая минаха през една врата.
Излязоха от студените сервизни недра на кораба и се озоваха в топъл коридор с бели метални стени, излъскано дърво и застлан с пътека под. Отнякъде се чуваха мелодичните звуци на пиано. Сякаш бяха прекрачили от сивите царевични поля на Канзас в пъстроцветния Оз.
Преди да успеят да направят повече от няколко стъпки, в коридора се появи сервитьорка, понесла поднос флуоресцентни питиета, някои от които с чадърчета. Забави крачка, когато приближи опърпаната група.
— Buonasera — каза тя с усмивка, после се усети и премина на английски. — Харесаха ли ви фойерверките?
Никой не й отговори, само я изгледаха зашеметено.
Усмивката й замръзна, но не изчезна.
— Знаете, че партито по случай отплаването е на палуба „Клеопатра“, нали? Следваща спирка — Майорка!
Мина покрай тях и продължи бодро по коридора.
След като сервитьорката се отдалечи, Мария се обърна към Грей.
— И сега какво?
Отговори й Мак, който направи своя принос към плана за вечерта.
— Предлагам да посетим „Клеопатра“. Адски ми се иска да пийна нещо. — Погледна отец Бейли. — Ще ме прощавате за френския, падре.
Бейли опрости греха му с вдигната ръка.
— И на мен ми се пийва адски.
„Адски е конфузно, мамка му“.
Ковалски стоеше в миниатюрната баня в каютата си, която представляваше метална тоалетна чиния с вграден в задната стена умивалник и стърчащ от тавана душ. В пода имаше канал. Предполагаше се, че човек трябва да затвори вратата на клетката, превръщайки я в душкабина.
„В която може да се побере само мишка с анорексия“.
Самата каюта не беше много по-голяма. Имаше две поставени едно над друго легла, които се прибираха до стената, подобно на купе в спален вагон — само че по-малка. Кошмарът му обаче беше банята. При всяко движение Ковалски удряше лакти в стените. И клатенето на яхтата правеше всичко още по-предизвикателно. В конкретния случай — пикаенето. Той погледна измокрения си ляв крачол.
— Това е направо върхът.
Вдигна ципа си и изруга под нос. Промъкна се покрай леглото, затътри се до вратата с дрънчене на вериги и задумка с юмрук.
— Хей! Имам нужда от малко помощ.
Яхтата отново се разклати и той залитна настрани. Бяха хвърлили котва недалеч от Сардиния, където морето беше неспокойно. Беше им отнело осем часа да прекосят Тиренско море от Вулкано, за да стигнат дотук. Ковалски беше успял да зърне острова, докато го приближаваха малко след залез-слънце. Светлините на някакъв голям град осветяваха брега. В небето над него избухваха фойерверки, но от километър и половина зрелището изглеждаше анемично.
Въпреки това Ковалски не можеше да спре да се взира. Брегът изглеждаше мъчително близо, а градът беше достатъчно голям, за да може човек да се изгуби в него — или човек и момиче.
Удари отново вратата.
— Хей!
— Добре ли си? — попита приглушеният глас на Елена от съседната каюта.
Ковалски погледна мокрия си крачол.
„Ще видим“.
Продължи да думка по вратата, докато накрая някой изруга. Чу се стържене на резе. Як мъж отвори рязко вратата и насочи към гърдите му компактен картечен пистолет МАС-10. Втори пазач стоеше в тесния коридор със същия модел оръжие, само дето го държеше здраво и с двете си ръце.
— Какво искаш? — излая първият на развален английски.
Ковалски отстъпи крачка назад. Без риза и по чорапи едва ли изглеждаше особено заплашително. Въпреки това вдигна ръце.
— Не искам неприятности. Само имам нужда от помощ да се оправя с това. — Без да сваля ръце, посочи с пръст крака си. — Не искам да спя цяла нощ в това състояние.
Пазачът погледна надолу, примижа, после очите му се разшириха. Той се обърна към другарчето си в коридора и каза нещо на арабски. Двамата се разсмяха почти до сълзи.
— Да, много весело, Смешко. Трябва да махна този панталон, а не мога да го направя с оковите. — Ковалски сви рамене. — Или вие можете да ги свалите и да питате Кадир дали няма да ми заеме някой свой анцуг. Сигурно ще ми е големичък, но ще го преживея.
Споменаването на гиганта накара двамата да млъкнат.
— Само освободи единия ми глезен — каза Ковалски, като тръскаше опикания си крак. — Аз ще направя останалото.
— Не. — Смешко кимна към банята. — Ще се изпереш, докато ги носиш.
— И да спя с мокри гащи ли?
Смешко махна пренебрежително с ръка.
— Тогава спи така. С опикани гащи.
Ковалски пристъпи гневно към него.
— Виж, приятел!
Онзи вдигна отново оръжието си, изруга на арабски и го принуди да отстъпи назад в каютата — достатъчно назад.
„Добре, Смешко, да потанцуваме“.
Яхтата отново се люшна леко, но Ковалски реагира, сякаш са ударени от огромна вълна — политна към койките и рязко вдигна ръка, като удари със сгъваемото горно легло брадичката на Смешко. Металът срещна кост със задоволително „прас“.
Докато главата на пазача отлиташе рязко назад, Ковалски го освободи от оръжието му, рязко го обърна и стреля от упор в гърдите му. Както се беше надявал, два куршума преминаха през тялото му и улучиха другаря му, който стоеше на прага. Мъжът отлетя назад и се блъсна в отсрещната стена. И въпреки всичко насочи оръжието си към вратата.
„О, без тия“.
Ковалски беше сграбчил ризата на Смешко и вече се движеше. Хвърли се през вратата, понесъл мъртвеца като таран. Като продължаваше да стреля през тялото, го стовари във втория противник, като го прикова към стената, без да маха пръст от спусъка. Спря да стреля едва когато мъжът се отпусна и главата му клюмна.
Ковалски пусна двете тела и се втурна към съседната врата. Дръпна резето и отвори. Елена го зяпна, после се окопити и се завтече към него.
— Е, значи се получи — задъхано каза тя.
Ковалски се върна при телата, взе втория картечен пистолет и се изправи с оръжия и в двете ръце.
— Опитах се да ги накарам да ми освободят единия глезен. Не се получи. Може би дори нямат ключове.
— Накъде…?
— Натам.
Ковалски я поведе към кърмата на кораба. Трябваше да слязат на долното ниво.
Замоли се никой да не е чул стрелбата. Беше държал дулото опряно в плътта, надявайки се това да заглуши изстрелите.
Бягството им беше рисковано, но той знаеше, че трябва да рискуват.
Сега или никога.
Когато хвърлиха котва край Сардиния, стана ясно, че нещо в плановете на кучите синове за сушата се е объркало. Нехир беше нахълтала в салона и беше наредила да отведат Ковалски и Елена долу. По-рано през деня беше дала на Елена нов краен срок да открие допълнителна информация, която да помогне на копелетата.
„Полунощ“.
Затова Елена беше прекарала деня в ровене из исторически текстове, четене на древни поеми и дори в ровене в геологически книги. Но цялата й работа и наложеният от Нехир график бяха отложени заради внезапна промяна в ситуацията.
Докато ги водеха долу, Ковалски беше чул Нехир да вика на някого. Някои от хората й се разминаха с тях, тичаха към салона. Очевидно Нехир беше наредила всички да се явят пред нея.
Така или иначе, Ковалски разбираше, че това може да се окаже единствената им възможност. Повечето хора бяха горе, земята беше съвсем наблизо и трябваше да рискуват. По време на дългото пътуване насам бяха скалъпили най-общо план, като си шепнеха тайно, макар че никой от двамата не смяташе, че ще излезе нещо. Правеха го по-скоро с цел да приповдигнат духовете си.
Но явно Съдбата ги беше подслушвала.
По пътя към каютите Ковалски беше предупредил Елена да е готова. Все пак се наложи да импровизира в последния момент. Мокрият му крачол не беше част от оригиналния план — но макар да не беше най-добрата импровизация, все пак свърши работа.
Двамата бързо стигнаха стълбата, водеща до долната палуба.
Ковалски поведе с насочени напред пистолети, като се мъчеше да се движи безшумно с оковите си. Беше затаил дъх, докато слизаше. Провери долния коридор и насочи единия пистолет надясно.
— Гаражът на яхтата е натам — прошепна той. — През двойната врата. Трябва обаче да действаме бързо.
Очите на Елена бяха станали огромни и блестяха от страх, но тя кимна.
— Добре — каза той. — Да го направим.
Елена следваше плътно Джо, докато той бързаше приведен по тесния коридор. Трепваше при всяко издрънчаване на веригата му, но се добраха успешно до двойната врата.
Джо издиша с облекчение. Сигурно беше изненадан не по-малко от нея от успеха им. Той сграбчи U-образната дръжка и я задърпа, след което се опита да я бутне. Затвори очи и опря чело в полираното дърво.
— Ами ако се промъкнем горе? — прошепна Елена. — Можем да скочим и да доплуваме до брега.
— Дори да успеем да стигнем догоре, без да ни видят…. — Джо погледна оковите на краката си. — До брега има километър и половина
Елена го разбра. Нямаше да успее да стигне до сушата с тези тежести на краката.
Той се обърна към нея.
— Но
— Но те ще те убият.
— Сигурно, но никой план не е перфектен.
Тя поклати глава.
— Не. Ще го направим заедно.
Джо кимна и я бутна назад.
— В такъв случай е време да вдигнем шум.
Насочи картечните пистолети към вратата и стреля в ключалката. Гърмежът на двете оръжия в тесния коридор беше оглушителен. Елена затисна уши с длани, но това не й помогна особено.
Ковалски най-накрая спря да стреля. Захвърли единия празен пистолет, но задържа другия.
Куршумите бяха направили неравна дупка с размерите на юмрук в дебелото тиково дърво — бяха отнесли ключалката. Джо пристъпи напред и изрита вратата. Въпреки пищенето в ушите си Елена чу някъде отгоре викове и тропот на крака.
Джо се обърна и протегна ръка към нея, когато една вълна разклати кораба и я запрати към отсрещната стена. Само че не беше стена. Зад нея се отвори врата. Елена политна през нея. Силни ръце я уловиха, едната я хвана през кръста, а другата сграбчи вързаната й на опашка коса. Беше повдигната рязко нагоре, докато не остана да стои на пръсти.
Успя да зърне за миг гиганта Кадир.
Джо се обърна и вдигна пистолета. Лицето му беше зачервено и гневно, но изражението му бързо се смени, когато видя, че няма начин да стреля, без да рискува да я улучи.
Елена също го разбра.
Докато гигантът я влачеше навътре в каютата си, виковете приближиха, както и тропотът.
Елена погледна Джо в очите.
— Тръгвай.
Ковалски имаше една секунда за вземане на решение — но знаеше, че няма избор. Ако останеше, щяха да го убият, а по всяка вероятност и Елена. Най-добрата надежда и за двамата беше да подвие опашка и да побегне.
Той погледна Кадир в очите.
„Не сме приключили, копеле“.
Отстъпи в гаража. Затръшна с проклятие вратата и се огледа. На стената имаше закрепена пожарникарска брадва. Ковалски я взе и я напъха в U-образната дръжка.
Импровизираното резе нямаше да издържи дълго.
„Но да се надяваме, че достатъчно“.
Метна ремъка на пистолета през рамо и слезе по трите стъпала в гаража. Предишния ден, докато ги качваха на яхтата, беше успял да го огледа добре. От двете страни имаше по три черни джета, обърнати към вратата на кърмата. Между тях се намираше четириместната подводница, въоръжена с миниатюрни торпеда.
Докато вървеше покрай подводницата към вратата на кърмата, Ковалски си представи как използва оръжията й, за да потопи проклетата яхта.
„Надали“.
Вместо това направи онова, което можеше. Стигна до голямото червено копче до вратата и стовари юмрук върху него. Чу се бръмчене и металната врата започна да се вдига. Подухна силен вятър, носещ миризмата на сол и надежда.
Докато се обръщаше, нещо тежко се стовари в двойната врата зад него.
Ковалски трепна, но брадвата издържа. Той се затътри към рафта със спасителни жилетки и ключове. Грабна един комплект, като се молеше всички джетове да са с еднакви ключове.
„Няма да възразя срещу малко късмет“.
Откъм вратата се чуха изстрели. Куршуми пробиха дебелото дърво.
Ковалски приклекна и забърза, доколкото можеше, към най-близкия джет. Вратата на гаража вече се беше вдигнала наполовина, разкривайки черно море с високи вълни. Отворът още не беше достатъчен, за да може през него да мине джет.
Ковалски използва времето да метне жилетката върху джета, след което задрапа нагоре по издигнатата седалка. Най-накрая успя да се качи по корем върху нея, увиснал като дисаги на кон.
Сред стрелбата се разнесе силен трясък. Двете половини на дръжката на брадвата отлетяха, а вратата се отвори.
„Мамка му!“
Ковалски грабна картечния пистолет и стреля напосоки по първия, който се опита да влезе. Беше достатъчно, за да го накара да отстъпи в коридора. После оръжието му изцъка и спусъкът остана неподвижен.
Ковалски изруга, захвърли празното оръжие и сграбчи вдигнатия лост до парапета. Дръпна го рязко. Релсите, върху които се намираха джетовете, се разпънаха отвъд кърмата на яхтата. Плъзгачите се понесоха надолу по колелцата между релсите — и джетът политна високо над водата.
Ковалски затаи дъх, а после изпъшка, когато джетът падна във водата. Ударът едва не го изхвърли в морето. Като се държеше здраво, той извъртя краката си назад и стисна седалката отстрани с коленете си.
Това беше най-доброто, което можеше да направи с оковани крака.
Пъхна ключа, натисна червеното копче за запалване и двигателят на джета изръмжа.
„Това ще свърши работа“.
Без да се надига, Ковалски посегна към дръжките и стисна газта. Плъзгачите се надигнаха и джетът се понесе през тъмното море — в последния момент.
Вълните зад него кипнаха от забилите се в тях куршуми.
Ярък лъч на прожектор светна от кърмата на яхтата и го подгони. Ковалски даде още газ, като стискаше с колене седалката. Спасителната жилетка се развя като знаме на вятъра, заплашвайки да измъкне закрепения за нея ключ на двигателя.
„Без тия“.
Ковалски грабна жилетката и я напъха под себе си.
Яркият лъч го намери и го заслепи. Ковалски се наведе, рязко зави и полетя обратно в мрака. Нови куршуми вдигнаха малки фонтани в морето. Някои рикошираха от задната част на джета.
Зад него през стрелбата се чу рев на двигател.
После втори.
И трети.
Преследваха го.
Ковалски се приведе още повече, твърдо решен да остане начело. Понесе се към брега, който вече беше на по-малко от километър. Зърна огньове на някакъв плаж. По-наблизо имаше шамандури с привързани към тях лодки, на някои от които имаше светлини.
„Ще се справя“.
И тогава двигателят се закашля, задави се — и млъкна.
Ковалски впери поглед в осветения дисплей, на който примигваше малка икона на бензинова колонка.
Изстена, когато си даде сметка, че е избрал джет с почти празен резервоар.
„Дотук бях“.
Елена стоеше с насълзени очи на задната палуба на яхтата. Кадир още държеше здраво опашката й. Не я беше пуснал нито за миг, откакто я хвана и докато я мъкнеше със себе си като играчка през долните палуби. Тилът й гореше — но сълзите, които заплашваха да бликнат, не бяха от болката.
Тя се взираше в тъмното море.
Лъчът на прожектора претърсваше водите. Но поне тримата мъже с автомати бяха престанали да стрелят. Ковалски явно беше успял да излезе извън обхвата на оръжията им. Въпреки това той далеч не беше в безопасност. Ревът на двигателите на джетовете преследвачи отекваше над водата.
Елена напрягаше очи с надеждата да види нещо в мрака, да разбере какво става.
Молеше се той да е стигнал брега.
„Бог да е с теб, Джо“.
Ковалски се премести в задната част на седалката, като използва значителното си тегло и тежката верига, за да наклони задницата надолу. Погледна полето с шамандури и лодки, което изглеждаше толкова мъчително близо.
Зад него шумът на двигатели се засилваше. Джетовете сякаш приближаваха от всички посоки, след като са се били пръснали в широка мрежа в мрака.
„Времето ми изтича…“
Бореше се с вълните, като правеше всичко по силите си да държи кърмата надолу. Запазил равновесие, посегна с дългата си ръка към копчето за запалване. Замоли се в резервоара да е останало мъничко гориво. Надяваше се, че с наклоняването на джета това гориво ще се излее към захранващия маркуч.
„Толкова много ли искам?“
Намръщи се и натисна копчето.
Двигателят се закашля — и изръмжа.
Ковалски издиша и стисна газта. Джетът отново полетя напред.
Докато се носеше по вълните, Ковалски се мъчеше да държи носа вдигнат. Ако го оставеше да падне, последните остатъци гориво щяха да отидат в предната част на резервоара и двигателят отново щеше да замлъкне.
За съжаление, това го принуждаваше да се движи бавно и да налучква курса си.
Опита се да не обръща внимание на рева на двигатели зад себе си. Стисна зъби и се съсредоточи върху целта. Пред него полето с шамандури приближаваше. Преследвачите обаче като че ли го следваха по петите. Разпръснатите ревове на двигатели се бяха събрали като стрела, насочена към него.
Или може би просто си въобразяваше.
Стигна до шамандурите и навлезе в полето с лодки. Насочи се към тях, като се опитваше да остане незабелязан, избягваше осветените съдове и се придържаше към най-тъмните места.
„Просто трябва да премина през това място“.
Плажът с огньовете се намираше само на петдесет метра след последната редица шамандури.
Но по средата на полето двигателят на джета отново се закашля и млъкна.
Ковалски изруга.
„Толкова съм близо…“
Инерцията го отнесе до една тънеща в мрак шхуна, чиито платна бяха спуснати за през нощта.
Ковалски погледна нагоре и посегна към парапета на малкия кораб.
„Може би…“
Елена остана на поста си на палубата — не че имаше особен избор. Кадир се извисяваше до нея, но поне вече я държеше за ръката. Беше пуснал косата й, но само защото Нехир му беше наредила така. Въпреки това пръстите му продължаваха да стискат силно, почти до кокал.
Нехир стоеше при парапета с радиостанция в едната си ръка. В другата държеше бинокъл, с който гледаше към морето.
От радиостанцията се разнесе тънък глас на арабски:
— Намерихме джета сред лодките. Изоставен е. Спасителната жилетка още е тук.
Нехир поднесе радиостанцията към устата си, без да сваля бинокъла.
— Претърсете околните лодки, ако трябва и другите. И следете морето, ако се опита да доплува до брега.
Елена знаеше, че с тежката верига Джо никога не би могъл да стигне до брега с плуване.
Дори Нехир го разбираше.
— Не пропускайте нищо. Претърсете всяка каюта, ако се налага. Не оставяйте нищо на случайността.
Елена се загледа към разпръснатите светлини във водата. Надяваше се Джо да е достатъчно хитър да намери добро скривалище. Ловците нямаше да го търсят цяла вечност. Рано или късно щеше да им се наложи да се откажат.
„Само да не направиш някоя глупост“ — замоли се тя.
Ковалски не беше уверен в плана си и разчиташе на обичайния си магарешки инат, за да продължи напред. Знаеше, че Грей би измислил нещо хитро. Щеше да намери някакъв начин да устрои засада на ловците или да отмъкне някой бърз катер.
Вместо това Ковалски гребеше с една ръка през тъмните води. Другата беше преметната през спасителен пояс. Беше го отмъкнал от платноходката, до която бе стигнал с джета. Докато гребеше, краката му висяха право надолу — веригата тежеше като котва.
Напрягаше слух за евентуална опасност. Засега изглеждаше, че преследвачите са стигнали до изоставения джет. И най-вероятно претърсваха околните лодки.
„Продължавайте да търсите, задници“.
Движеше се колкото се може по-тихо, като се мъчеше да не пляска и да не се издига много над водата. Малко по малко приближаваше брега. Изведнъж двигателят на един от джетовете изрева. Ковалски го чу как се отдалечава — и после се връща обратно.
Напред-назад.
Търсеше.
„Опа!“
Знаеше, че не разполага с много време, така че загреба по-бързо и дори се опита да рита с крака, сякаш плува стил делфин. Стигна до предпоследната редица лодки и забърза през празнината към люлеещия се корпус на голям „Кобалт“, вързан за последния ред шамандури.
Тъкмо стигна сянката му, когато преследвачът се появи с рев на двигател.
Ковалски пое дълбоко дъх и пусна пояса. Котвата на краката му го повлече надолу. Спускаше се метър след метър. Джетът мина над него, без да намали скорост. Поне не го бяха забелязали.
Най-сетне краката му достигнаха пясъка.
Ковалски остана прав, мъчейки се да се ориентира. Тъмният корпус на катера се очертаваше над него, слабо осветен от огньовете.
Ковалски се обърна към източника на светлина.
„Май ще се наложи да продължа пеша“.
Тръгна, като задържаше дъх. Солената вода пареше очите му.
Мъкнеше се тежко, крачка след крачка. Размахваше ръце, за да се движи по-бързо, но това не му помогна особено.
Разсеяното сияние бавно се раздели на отделни петна.
Но прекалено бавно.
Дробовете му горяха. Въпреки това той продължи упорито напред. Накрая вълните започнаха да разклащат горната половина на тялото му. Още няколко крачки и носът му се подаде над водата. Ковалски издиша и си пое въздух, като с него нагълта и малко вода заради застигналата го вълна. Задавен, той отново продължи напред, докато главата му не се подаде напълно над повърхността.
Задъхан, той се обърна назад към полето шамандури.
Воят на двигатели продължаваше да се чува.
„Добре“.
За всеки случай приклекна и измина останалото разстояние под водата. Стигна до неколцина плувци, които се плискаха в морето. Чу равномерен ритъм на музика, приглушена от водата.
Накрая изпълзя на четири крака от морето, като влачеше веригата си през пясъка. Насочи се към най-близкия огън, когато някакъв млад мъж го прескочи, после клекна точно пред него.
Ковалски го погледна.
Младежът заплещи нещо на италиански.
„Както кажеш, пич“.
Ковалски махна слабо с ръка и се претърколи по гръб, сигурен, че прилича на някакъв отдавна мъртъв моряк, надигнал се от прокълнатите дълбини на морето.
Вдигна ръка.
— На някой да му се намира проклет телефон?
Докато големият съд набираше скорост над водата, Елена стискаше парапета на кърмата. Корабът бавно се надигна на двете си крила и ускори още повече. Зад тях в мрака разцъфна малка огнена топка и се понесе към небето. Ярката светлина за момент освети димящите останки на яхтата.
При гледката Елена изпита надежда.
Ако преди имаше някакви съмнения дали Джо е успял да се измъкне, унищожаването на яхтата ги пропъди. Час по-рано издирването внезапно беше прекратено. Яхтата беше вдигнала котва, беше се отдалечила от Сардиния и се срещна с кораба на подводни криле, който летеше като сребърна птица към тях, след което се отпусна във водата до яхтата. Прехвърлянето на екипировка и хора мина бързо. Взеха и библиотеката, което означаваше, че работата на Елена още не е приключила.
Оковите на глезените й като че ли потвърждаваха това. Тя беше очаквала по-сурово наказание, но явно Нехир все още се нуждаеше от нея.
За съжаление Елена се беше сдобила и с нова сянка.
Кадир стоеше мрачно зад нея.
Тя го игнорира и се загледа в морето. То отново беше потънало в мрак, но надеждата й остана. Похитителите й явно бяха решили, че яхтата е компрометирана, а това означаваше, че смятаха, че Джо е оцелял.
Зад нея се чуха стъпки.
Елена се обърна и видя приближаващата Нехир.
— Кадир, отведи я долу и я дръж там, докато стигнем „Зорницата“.
Той кимна, изсумтя и сграбчи Елена за ръката. Понечи да я помъкне, но Нехир хвана другата й ръка и ги спря. Очите на жената блестяха от изпепеляваща ярост. Елена усети вълните ненавист, които се излъчваха от нея, и за момент това изгори всички надежди в сърцето й.
— Имаш късмет — сухо каза Нехир. — Но дори късметът в един момент се изчерпва.
Пусна я и даде знак на Кадир да я махне от очите й.
Кадир замъкна Елена под палубата в малка кухня и я бутна в един стол. Тя не оказа съпротива — не че би могла. Беше изтощена, отчаянието се просмукваше в нея. Ако се съдеше по думите на Нехир, явно я караха към друг кораб, „Зорницата“.
Ако наистина беше така, какви изгледи имаше някой да я открие?
Въпреки ужаса и тревогата си тя скоро положи глава на масата. Часовете се нижеха. В един момент заспа, но беше събудена от изсвирването на корабната тръба.
Надигна се рязко. За момент не можеше да определи къде се намира. Но беше достатъчно да зърне огромния Кадир, за да се върне в настоящето и към грозящата я опасност. Стори й се, че гигантът не е помръднал от мястото си.
Нехир слезе в кухнята и нареди нещо на брат си.
Елена се изправи сама. Знаеше какво се очаква от нея. Въпреки това Кадир я сграбчи за ръката и я изведе на палубата.
Морето беше станало зловещо спокойно, сякаш бе затаило дъх. Огромната дъга на Млечния път се виждаше ясно в небето и се отразяваше в черните води.
Между небето и отражението се очертаваше голям кораб, който сякаш се рееше в пространството.
Корабът беше сребристобял, почти призрачен. В сравнение с него техният съд на подводни крила изглеждаше миниатюрен. Беше два пъти по-дълъг от яхтата, повече от сто и петдесет метра, истински плаващ град с надстройка, издигаща се пет етажа над главната палуба. Във формата му обаче нямаше нищо тромаво — бе издължен, с осезаема атмосфера на опасност, подобно на кинжал, който очаква да бъде използван.
Елена преглътна, потресена от размерите му.
— „Зорницата“ — благоговейно прошепна Нехир.
Корабът на подводни крила измина оставащото разстояние. От палубата му до люковете в средата на корпуса на суперяхтата бяха прехвърлени подвижни мостчета.
— Хайде — нареди Нехир и я поведе към първото мостче.
Докато Елена се тътреше с окованите си крака по него, отгоре се чу тътен. Тя вдигна глава. Ярките светлини на хеликоптер се носеха над морето към кораба.
„Кой пристига?“
Кадир я бутна напред.
Елена залитна и се хвана за перилата, за да се задържи на крака. Забърза след Нехир и се наведе, за да мине през люка в другия кораб.
Щом влязоха, Нехир каза нещо на някого, който ги поведе към стълби. Последва дълго изкачване, затруднено от тежестта на оковите. Когато стигнаха края на стълбите, Елена беше задъхана.
Връхлетя я силен порив от люка, водещ към открития нос на кораба. Причината за него кацна на площадката там. Щом машината докосна палубата, изтикаха Елена навън. Тя вдигна ръка, за да се предпази от вятъра, вдиган от роторите.
Двама души изтичаха приведени под перките и се заеха да закрепят плъзгачите на хеликоптера. Докато те работеха, страничната врата на машината се отвори.
Нехир поведе Елена напред, после я накара да спре и се наведе към ухото й.
— Приятеля ти го няма, но намерихме
От хеликоптера бяха свалени двама възрастни мъже с белезници. Единият приличаше на крехък монах с рядка сива коса. Другият имаше превръзка и дебел памук на едното ухо. Дори от метри разстояние Елена видя, че дрехите му са окървавени.
Подкараха ги покрай нея.
Елена се обърна след тях и се намръщи неразбиращо.
„Кои…?“
Нехир внезапно падна на коляно, привличайки вниманието на Елена към себе си. Кадир от другата й страна направи същото.
Висок мъж със сурово лице и шит по поръчка костюм слезе от хеликоптера. Косата му беше светлосива, очите — черни като въглен, кожата — смугла като тъмен мед.
Нехир сведе глава.
— Муса, приветстваме те.
Единствената реакция на мъжа беше едва забележимо кимване. По титлата и отношението към него Елена осъзна, че това е лидерът на групата.
На борда обаче имаше и друг пътник. Мъж с тъмен костюм скочи пъргаво на палубата, като се наведе под въртящите се перки. Щом се отдалечи от хеликоптера, се изправи и прокара пръсти през вълнистата си тъмноруса коса. Усмихваше се приветствено, докато пристъпваше напред.
После спря, изгледа намръщено Елена от глава до пети и се обърна към Муса.
— Посланик Фират, оковите наистина ли са необходими?
Поразената Елена се мъчеше да намери смисъл в ситуацията — в присъствието му тук, във внезапно преобърналия й се свят. Накрая успя да изрече една-единствена дума.
— Татко?
Одисей към Вергилий в „Ад“ на Данте[5]
Грей стоеше гол на балкона на апартамента, гледащ към носа на „Изследователя на Седемте морета“. Яркото утринно слънце сияеше над Средиземно море и го правеше нереално сапфирено синьо. Подухваше топъл, наситен със сол вятър, който изсушаваше кожата му след потапянето в откритото джакузи. Долу флаговете на носа плющяха и се развяваха.
Бреговата линия на Майорка пред него се виждаше все по-ясно. Корабът приближаваше следващата си дестинация.
„От един остров на друг…“
Чувстваше се като Одисей, подмятан от боговете насам-натам, без да може да контролира съдбата си. Разбира се, героят на Омир не беше плавал с подобен стил. Грей стоеше на балкона на голямата спалня на Регентския апартамент, който заемаше предната част на четиринайсетия етаж на кораба. От другата страна имаше втора спалня, която беше свързана с общата част, състояща се от трапезария и салон, в центъра на който имаше бар от оникс.
Апартаментът беше малка привилегия за нарушаването на радиомълчанието.
След като се бяха качили без билети на кораба предишната нощ, Грей беше сложил батерията на криптирания си сателитен телефон и се беше обадил в централата на „Сигма“. Не виждаше причина да не го направи. Мълчанието през двата дни преди това не беше донесло нищо добро на екипа му. Те пак бяха преследвани и атакувани от засада.
Пръстите му се свиха около парапета на балкона.
Палма, столицата на Балеарските острови, се простираше в залива отпред. Дори от това разстояние можеше да се види най-характерната забележителност на града. Готическата фасада и кулите на катедралата „Санта Мария“ се извисяваха над разпиляния под слънцето град.
Внушителното й присъствие му напомни за всичко, което беше изгубил. Все още не знаеха къде са и каква е съдбата на монсеньор Роу и равин Файн. Тялото на майор Босард, който беше служил при двама папи, се намираше в моргата.
Грей беше докладвал на Пейнтър за всичко случило се с надеждата, че директорът ще блокира Каляри и ще претърси града за двамата изчезнали духовници. Пейнтър обаче беше задействал и други връзки. В полунощ, малко след обаждането на Грей, корабният ковчежник беше дошъл при групата им при бара край басейна с поднос, на който лежаха ключове. Отведе ги на палуба четиринайсет и отвори двукрилата врата на луксозния апартамент с две спални.
Очевидно апартаментът беше останал празен заради високата цена.
Никой от групата не възрази.
Изтощени, всички си намериха място къде да се строполят.
Апартаментът имаше камери, които следяха коридора. Освен това пред вратата му бяха поставени двама души от корабната охрана. Въпреки това Грей и Сейчан спаха на смени през нощта.
Докато беше буден, Грей получаваше редовни новини от Пейнтър.
„Поне има и добри новини“.
Колкото и невероятно да изглеждаше, морето изхвърлило Ковалски на един плаж край Каляри. Пристигнал само час след като групата на Грей беше отплавала. И той имаше своята ужасна история, но бе донесъл вестта, че д-р Елена Каргил била все още жива и се намирала на борда на яхта в плен на същите онези, които я отвлекли в Гренландия. За съжаление, когато местните власти най-сетне били вдигнати по тревога, яхтата изчезнала.
Издирването й продължаваше и в момента.
Плясък на вода привлече вниманието му. Сейчан се изправи в джакузито зад него. Дъхът на Грей секна, когато тя излезе, изви гръб назад и освободи дългата си черна коса. Нямаха какво да правят по време на плаването и затова се бяха отдали на удоволствията, които можеше да им предложи апартаментът, включително огромната позлатена баня с двете затоплени каменни вани и собствена сауна.
Но всичко това бледнееше в сравнение с великолепието пред очите му.
Отиде при нея и я придърпа към себе си. Ръцете му се плъзнаха по гърба й. Тя ухаеше на жасмин от солите за баня и на мускус, който си беше изцяло неин. След раждането на Джак двамата не бяха имали много време за интимни моменти, които да не са потайни и бързи.
— Имаме един час до пристанището — дрезгаво прошепна той в ухото й.
— Значи е време за помпата.
— Хм-м. — Той плъзна ръка още по-надолу, сграбчи бедрото й отзад и вдигна крака й към кръста си. — Мисля, че това може да почака.
— Така ли? — С грациозност, която сякаш не се подчиняваше на гравитацията, Сейчан вдигна и другия си крак и го уви около него. — Сигурен ли си?
Той я подпря на стената и я остави да почувства колко твърдо е мнението му по въпроса.
Тя зарови пръсти в косата му и го придърпа към устните си.
Следващият час мина прекалено бързо. Глас от високоговорител най-сетне ги накара да станат от смачканите чаршафи. Бързо взеха душ, облякоха се и с неохота изоставиха временното си убежище.
Преди да отвори вратата, Сейчан пристъпи пред него и му препречи пътя.
— Трябва да го направим отново.
Грей повдигна вежда.
— Не мисля, че имаме време, но съм готов да опитам.
Тя постави длани на гърдите му — нещо, което правеше само когато е сериозна.
— Имам предвид това. Двамата заедно. Имаме нужда от повече такива преживявания.
Той я погледна в очите.
— И на мен също ми липсва. Но Джак…
— Не мога да бъда само майка — изтърси тя.
В този момент Грей видя онова, което тя се опитваше да крие от седмици, ако не и месеци. Вината, тъгата, объркването в нея. Опря чело в нейното.
— Никога не съм искал да бъдеш само майка. Обичам Джак с цялото си сърце, но
Тя въздъхна и сведе поглед. Вината в очите й омекна, но Грей се боеше, че не си е отишла. Личеше си, че продължават да я измъчват съмнения, и от това сърцето му се разтуптя тревожно.
Гласът по интеркома прозвуча отново и обяви, че са стигнали пристанището и че могат да слязат на сушата за групови туристически обиколки или поотделно.
Сейчан потупа с длани гърдите му, сякаш отлагаше засега въпроса.
— Да вървим.
Излязоха от спалнята в общата част, където бяха посрещнати от музика на Чайковски от пианото „Стейнуей“. Грей беше чул приглушените мелодии на различни класически творби и беше предположил, че някой е пуснал инструмента да свири сам. Оказа се обаче, че зад пианото седи отец Бейли, който изсвири последните акорди.
Мак стоеше до пианото. Ръката му отново беше сложена в клуп. Той държеше чаша кафе и кимна към масата.
— Икономът донесе обяд и хапки.
Сейчан се насочи към купчината малки сладкиши и сандвичи.
Грей отиде при Мак и Бейли. Свещеникът стана, като разтриваше дланите и китките си.
— Малко съм изгубил форма. Но ми помага да мисля.
Грей знаеше какво го озадачава. Намираше се на масата за кафе в салона. Капакът на бронзовата кутия беше вдигнат. Златната карта и сребърната астролабия блестяха ярко на леещата се в помещението слънчева светлина. Мария беше на общата тераса на апартамента и гледаше към оживеното пристанище на Палма. Грей знаеше, че не се наслаждава на гледката, а стои на пост.
— Още не сме научили нищо ново — призна Бейли и погледна намръщено картата. — И без напътствията на монсеньор Роу…
Бяха стигнали до задънена улица.
Грей разбираше и това. Дори яркото слънце не можеше да пропъди мрачното настроение. Загледан в картата, той отново изпита чувството, че е изгубен в морето, без компас, който да го отведе до дома.
Почукване насочи погледите на всички към вратата.
Някой друг също го чу.
„Слава богу…“
Няколко минути по-рано на Мария й се стори, че зърва позната едра фигура да се качва по мостчето, но не можеше да е сигурна. Затова вече се движеше, преди на вратата отново да се почука вежливо. Тя изскочи от терасата и се втурна през апартамента покрай останалите.
Насочи се право към вратата.
— Провери камерата преди… — обади се Грей зад нея.
„Няма нужда“.
Знаеше кой е. С всяка следваща стъпка усещаше как напрежението в нея се стопява, как тежестта върху раменете й намалява. Неспособна да се спре, тя сграбчи дръжката и рязко отвори вратата.
Стреснатият стюард отстъпи крачка назад.
Мария едва не го изблъска и скочи към госта до него.
Джо пусна брезентовата си торба и я улови в прегръдката си с голямо У
Тя се притисна към него, сякаш се опитваше да изстиска от себе си чувството за вина.
— Толкова съжалявам, Джо.
— Това пък защо?
Мария се опита да отговори, да обясни как го беше подвела в Кастел Гандолфо, когато го отпрати с празния куфар. Знаеше обаче, че не това е истинската причина за съжалението й. Разбра го в този момент, в обятията му. Срамът и вината й се дължаха на съмненията, които хранеше в себе си и беше оставила да се натрупат — за него, може би дори за самата нея, за връзката им, за бъдещето.
Страхът да не го изгуби беше заличил всичко това.
Обичта й към него почти й причиняваше болка.
„Не искам никога повече да те губя“.
Неспособна да изрази всичко това с думи, тя зарови лице в гърдите му, вдиша миризмата на потта му, усети топлината на тялото му, силна като на локомотив. Ръката му около нея беше като метална скоба.
„Как изобщо съм могла да изпитвам подобни съмнения?“
Джо я отнесе вътре, преди най-сетне да я пусне — малко грубо — на пода.
Мария не пусна ръката му. С другата си ръка Ковалски разтърка кръста си.
— Бих те носил и до края на света, скъпа. Знаеш го. Но може би не точно сега. Не и след като се опитаха да ми строшат гръбнака.
— Извинявай — смотолеви тя.
Погледна го, забеляза лепенката на носа му и памука в ноздрите. Беше чула през какво е преминал, какви изтезания е изтърпял. И макар да ликуваше, че той отново е тук, нараняванията му смекчаваха радостта й и й напомняха, че Елена е все още в ръцете на същите онези хора.
„Ако изобщо е все още жива“.
Тази мисъл я отрезви.
Джо кимна на Грей, който взе брезентовата му торба. Трябваше да я мъкне с две ръце в салона.
— Подаръци от Пейнтър — обясни Джо. — Торбата ме чакаше на пристанището. Надявам се да е всичко, което сте искали.
Грей клекна, отвори торбата и огледа инвентара. Мария зърна черни полимерни кутии, върху най-горната от които пишеше ЗИГ Зауер. Имаше също и някакъв къс автомат, поставен върху кутии с патрони.
Грей не обърна внимание на оръжията, а извади един десетинчов таблет.
— Засега ще трябва да оставим издирването на доктор Каргил на Пейнтър и Кат. Те работят и по сведенията на Ковалски за подземния комплекс някъде по турското крайбрежие, където са били държани двамата с Елена.
Грей се изправи с таблета в ръка и се обърна към групата.
— Колкото до нас, ние все още не знаем
Джо го пренебрегна и отиде при масата за кафе.
— Значи и вие имате такава. — С ръце на кръста огледа намръщено картата и астролабията. — Откъде се сдобихте с нея?
Отец Бейли му обясни за Светия скриниум и Леонардо да Винчи.
Джо махна с ръка на урока по история.
— Да, хубаво, но успяхте ли да я накарате да заработи?
— Ами, не — призна Бейли.
Джо въздъхна раздразнено, разкопча колана си и свали панталона си до глезените. За щастие, носеше боксерки. Посегна към дебелата превръзка на бедрото си. Мария беше чула, че са го измъчвали с нажежено желязо.
Джо бръкна в превръзката и извади три тънки бронзови пръчици.
— Елена ги намери. Даде ми ги да й ги пазя. Не искаше онези копелета да ги намерят. Може би се страхуваше, че може да им ги предаде, ако я подложат на мъчения или нещо такова.
— Какви са тези неща? — попита Мария.
— Елена ги нарече „Лъчите на Звездата на смъртта“… или нещо такова. — Джо посочи астролабията. — Пъхаш ги там и картата проработва.
Грей взе пръчиците и ги огледа.
Бейли погледна над рамото му и промълви:
— Това са инструментите за задействането на Ключа на Дедал.
Ковалски — крачеше в кръг около масата за кафе — направи всичко по силите си да обясни какво беше станало с другата карта. Грей и отец Бейли бяха коленичили пред картата и заедно се опитваха да намерят символите, отговарящи на онези върху флагчетата на бронзовите игли.
Всички останали гледаха с очакване.
Ковалски завърши разказа си.
— Преди проклетото нещо да завърши обиколката си, ни прекъснаха.
— Значи не си видял докъде отива корабът? — попита Грей, докато поставяше втората игла.
— Както казах, прекъснаха ни. Може би Елена е видяла нещо, което да съм пропуснал. Тя беше по-близко до картата и явно нямаше нищо против да поеме допълнително радиация. — Той сви рамене. — Аз лично смятам някой ден да имам деца.
И хвърли бърз поглед към Мария.
„Нали така?“
Тя се намръщи и му даде знак да продължи да говори с Грей.
Бейли завъртя астролабията в ръката си и посочи едно място.
— Тук. Това е последният символ, нали?
Грей присви очи и кимна.
— Дръж здраво. — И много внимателно пъхна третата игла на мястото й.
Бейли внимателно постави астролабията в златното й гнездо, прехапа долната си устна и погледна Грей.
Ковалски разбираше, че всичко зависи от онова, което щеше да последва.
— Сега трябва да преместите лостчето отстрани — каза той. — И да се дръпнете назад.
Бейли се намръщи към картата.
— Де да беше толкова лесно. Боя се, че трябва малко да се поозорим.
— Ще оставя честта на теб — каза Грей на свещеника.
— Добре. — Бейли се премести, посегна към малката манивела и започна бавно да я върти.
— При липсата на горивото се налага да го правим ръчно — обясни той на Ковалски.
Въпреки това Ковалски предпочете да отстъпи назад.
Застана до Мария и хвана ръката й. Двамата заедно загледаха как свещеникът върти манивелата. На картата малкият сребърен кораб потегли от златния бряг на Турция през лазура на Егейско море.
— Работи — прошепна Мария и стисна ръката му.
Корабът обикаляше от остров на остров, като спираше от време на време, след което се отдалечи от Гърция и продължи през Йонийско море. След това премина под Италийския ботуш и се плъзна между носа му и остров Сицилия.
Всички бяха затаили дъх и не откъсваха очи от картата.
— Следваща спирка Вулкано — прошепна Ковалски.
— Ш-ш-ш — сгълча го Мария, сякаш разваляше удоволствието.
Корабчето заобиколи Сицилия и спря при веригата острови с малки рубини върху тях. Мария го погледна.
Той сви рамене. „Нали ти казах“.
Бейли продължи да върти манивелата, но нищо не се случи. Челото му се сбърчи.
— Мисля, че нещо не е наред.
Ковалски му махна да продължи.
— Следващата част е малко по-дълга.
Свещеникът кимна и продължи да върти. Накрая кутията леко подскочи на масата, когато пружината на някакъв механизъм вътре се задейства.
Ковалски дръпна Мария крачка назад.
— Не приближавай много.
Както и предишния път, лазуритът на Средиземно море се раздели по невидими дотогава пукнатини, които се плъзнаха от вулканичните острови в сложна оплетена шарка.
— Лъжливите курсове — обясни Ковалски.
Бейли забави въртенето. На лицето му се изписа благоговение и мъка.
— Иска ми се монсеньор Роу да можеше да види това.
— Продължавай — предупреди го Грей. — Не спирай.
Свещеникът отново завъртя по-бързо. Пукнатините се събраха и затвориха и повърхността на морето отново стана съвършено гладка. Остана само една пукнатина, която бавно се разшири и издължи. Тя минаваше от Вулкано до южния край на Сардиния, след което продължаваше надолу към Африка. Малкият кораб потегли, като се спусна в пукнатината, понесен от малък прът, може би магнит, който привличаше някакво парче желязо под кила.
— Ама че разочароващо — промърмори Ковалски.
— Какво? — не разбра Мария.
— Къде е цялата пара? Пламъците?
— Няма гориво — напомни му тя.
Той изсумтя недоволно.
Корабът продължи по пукнатината на запад покрай брега на Африка, като се насочи към Гибралтарския проток.
— Точно дотам стигна миналия път — отбеляза Ковалски. — По-нататък не знам…
Бейли продължи да върти манивелата и от вътрешността на картата се чу металически пукот. Кутията отново подскочи толкова силно, че Средиземноморието се напука. Разлетяха се парчета. Останалата част от пъзела се разпадна, оставяйки няколко сини парчета да стоят килнати по местата си. Във вътрешността заблестяха бронзови зъбни колелца и жици, разкриващи трика зад магията.
Мак поклати глава.
— Май е по-добре, че монсеньор Роу не вижда това.
Пребледнелият свещеник продължи да върти манивелата. После каза:
— Вече няма напрежение.
Грей просто изказа онова, което всички вече знаеха.
— Счупи се.
Като доказателство малкият сребърен кораб се откъсна от магнита си, падна върху часовниковия механизъм и изчезна.
— Отиде си Одисей — промърмори Ковалски.
Раменете на Бейли се отпуснаха.
— Може би сме я повредили, докато сме я мъкнели насам-натам.
Сейчан постави ръка на рамото на свещеника.
— Или може би просто не е била довършена. Нали казахте, че Да Винчи е работил по непълни планове? Че е трябвало да импровизира на някои места?
Бейли въздъхна.
— Няма значение. — Грей се изправи. — Нищо не можем да направим по въпроса. Отново се връщаме на изходна позиция.
Той се обърна към Ковалски. Сега всичко зависеше от това какво можеше да си спомни той.
„Страхотно“.
Ковалски изгледа кръвнишки останките от картата.
„Тъп Да Винчи“.
„На кого мога да се доверя?“
Елена седеше зад бюро в разкошна двуетажна библиотека, която заемаше трета и четвърта палуба от суперструктурата на „Зорницата“. Мястото беше облицовано с тигрово дърво и махагон, парапетите бяха от ковано желязо в ъгловат мавърски стил. Зад стъклени витрини се пазеше истинско съкровище от книги и артефакти от историята на арабското мореплаване. Спирална стълба водеше нагоре до второто ниво, където позлатени стълби достигаха до върховете на най-високите рафтове.
Тя разтърка зачервените си очи, без да обръща внимание на очилата за четене, лежащи върху купчината книги. Не беше мигнала през цялата нощ, след като се беше качила на борда и бе посрещната от баща си.
„Защо той е тук? Как може да се е забъркал с тези убийци?“
Не виждаше никаква логика във всичко това. И баща й не й беше помогнал по никакъв начин, само я прегърна и обеща да й обясни всичко на сутринта. После изчезна в яхтата заедно с мъжа, наричан Муса, прегърнал посланика през рамо, сякаш двамата бяха най-скъпи приятели.
След това Нехир и Кадир я отведоха в просторна каюта, обзаведена също толкова пищно, колкото и тази библиотека. Докато я мъкнеха натам, Елена не пропусна да забележи множеството въоръжени мъже и жени в коридорите. Прекараха я през цялото ниво, което служеше като корабна оръжейна и като че ли имаше достатъчно екипировка за завладяването на малка страна. Очевидно под лъскавата си външност „Зорницата“ беше боен кораб.
Преди да я заключат в килията Нехир махна оковите на краката й, макар че ако се съдеше по мълчанието и мрачното й изражение, не изпълняваше с радост заръката на баща й. Кадир остана на пост пред вратата през цялата нощ. Дори сега стоеше пред входа на библиотеката със скръстени на гърдите ръце, обърнат с гръб към двукрилата стъклена врата.
Тих говор привлече вниманието й. Единствената част на библиотеката, която не беше заета от лавици, беше конзолата, която надвисваше от суперструктурата над водата. Дъгата прозорци откриваше панорамен изглед към морето и недалечния тунизийски бряг на Северна Африка.
Двама мъже седяха на една маса един срещу друг, сякаш играеха шах, само дето дъската им беше златната карта. По-рано й се бяха представили и тримата бяха разказали историите си. За ранения, който се казваше Хауард Файн и беше равин, се бяха погрижили през нощта. Окървавеният памук на ухото му беше сменен с чиста превръзка. Очите му тази сутрин оставаха леко изцъклени от болкоуспокояващите. Вторият новодошъл беше монсеньор Себастиан Роу.
Именно свещеникът й разказа как той, заедно с колеги на Джо, били изненадани в Сардиния. Елена разбра и защо двамата мъже не са били убити. Те бяха археолози, запознати много добре с митологията и историята, важни за настоящата задача. Трябваше да й послужат като научни помощници — и най-вероятно като заложници, които да бъдат подложени на изтезания, ако тя не успееше да даде онова, което се искаше от нея.
Елена не хранеше илюзии, че основата на положението й се е променила с пристигането на баща й. Въпреки че условията на живот се бяха подобрили, всичко друго си оставаше същото.
Тя загледа мълчаливо двамата, които си шепнеха над картата. Монсеньор Роу й беше разказал за копието на Да Винчи на устройството и за оригиналния Ключ на Дедал. Оказваше се, че той все още се намира в ръцете на колегите на Джо.
Тази информация я изпълваше с голяма надежда.
„Джо, само не ме разочаровай“.
По-рано беше пропуснала една част от своята история — какво беше видял Джо, след като отключиха картата с астролабията. Макар да не усещаше злонамереност или двуличие у двамата мъже, беше прекалено потресена от появата на баща си.
„На кого мога да се доверя истински?“ Най-сигурният отговор беше „Единствено на себе си“.
Затова премълча за разкритото от картата.
Не че това я освобождаваше от наложените й задължения. Нехир го беше показала недвусмислено по време на закуската в библиотеката. Тя поиска да знае накъде според Елена е отплавал капитан Хунайн, след като е напуснал дома на Дедал в Сардиния.
Елена знаеше отговора. Картата го беше показала. Тя си представи как малкият сребърен кораб на Одисей се спуска на юг от Сардиния по реката тектоничен огън, за да спре за кратко при брега на Тунис. Отново се нуждаеше от някакво извинение, от някаква нишка на разсъждения, която да посочи в тази посока и да скрие под лавина от факти онова, което знаеше в действителност. Искаше й се да се опълчи, да откаже да сътрудничи, но не й бяха останали сила за борба. Беше прекалено уморена и потресена от появата на баща си. А и какво значение щеше да има, ако им издаде следващата спирка?
Погледът й се отмести от двамата мъже към далечния бряг на Северна Африка. Вчера, преди неуспешния й опит за бягство, беше преровила купчините древни книги, като се връщаше неведнъж към „География“ на Страбон, за да намери някакъв предлог да отплават за Тунис.
Беше обяснила всичко на Нехир на закуска, като й разказа за слуховете от древността за един остров край африканския бряг. Говорело се, че той бил домът на Омировите
Елена подкрепи тази теза с цитати от Страбон, на когото Хунайн вярваше едва ли не безрезервно. Показа на Нехир откъса от „География“, в който Страбон говори за истинското местоположение на лотофагите:
което се превеждаше като „Сиртис на лотофагите“.
Елена получи неочаквана допълнителна подкрепа. Монсеньор Роу се беше намесил и беше потвърдил, че „Сиртис“ на Страбон е древното име на остров край тунизийския бряг, наричан днес Джерба.
Нехир прие това обяснение и ги остави.
Малко след това „Зорницата“ зави на юг и след три часа плаване стигна до африканския бряг.
„И сега какво?“
Таеше една надежда. Ако Джо и останалите имаха работеща версия на картата и оригиналния Ключ на Дедал, може би щяха да изпреварят тези кучи синове и да стигнат първи до крайната цел.
Беше се вкопчила в тази мисъл като в спасително въже.
„Но дали ще е достатъчно?“
Час по-късно гласове привлякоха вниманието й към стъклената врата. Нехир се беше върнала и разговаряше с Кадир. Но не беше дошла сама.
Като видя баща си, Елена се вцепени. Въпреки гнева й познатото лице събуди топлота в нея. Тялото й инстинктивно реагира на човека, който я беше отгледал, който я беше научил кое е добро и кое лошо, който бе изградил моралния й компас, беше насадил в нея любовта към морето и историята на мореплаването.
Този моментен порив отмина. Елена беше чувала израза „натежало сърце“, но едва сега си даде сметка, че фразата не е просто метафора. Чувстваше сърцето си като оловна тежест в гърдите си, която биеше глухо и някак безжизнено. Потърка с кокалчето на пръста си гръдния си кош в опит да премахне болката там, но не успя.
Нехир отключи вратата на библиотеката с електронна карта и въведе баща й. Самата тя го последва — естествено, с Кадир.
Баща й разпери широко ръце и тръгна напред.
— Елена, скъпа моя.
Елена стана и студено прие прегръдката му, но без да й отвърне.
Той сякаш не забеляза и най-сетне я пусна.
— Съжалявам, че се забавих толкова много. В Германия има среща на върха на Европейския съюз. Тя вече беше в графика ми като председател на Сенатската комисия за международни отношения. За късмет ми се отвори възможност да долетя дотук. Макар че, разбира се, продължавам да участвам дистанционно, след като научих за, ами… — Той обгърна с жест яхтата.
Елена стисна зъби, но новината всъщност беше добра. Щом вестта за оцеляването й бе стигнала до баща й, това означаваше, че Джо е успял да стигне до някакви власти.
— За щастие — продължи баща й — „Зорницата“ е оборудвана с модерна комуникационна система, способна да прехваща сигнали, да маскира местоположението ми и да направи така, сякаш участвам в телеконференция от хотелската си стая в Хамбург.
Елена най-сетне си възвърна дар слово.
— Татко, какво правиш тук, по дяволите?
— А, да, точно затова дойдох тук по време на едно прекъсване на срещата. — Той посочи масата до стъклената стена. — Ела и ще ти обясня.
На Елена й идеше да му каже да върви по дяволите, но искаше също и отговори, така че го последва. Двамата седнаха на двете свободни места при монсеньор Роу и равин Файн.
Нехир също дойде и застана наблизо.
Баща й огледа присъстващите и попита:
— Какво знаете за апокалиптите?
Роу трепна, очите му се разшириха и той изгледа баща й, но не каза нищо.
— Никога не съм чувала този термин — призна Елена. — Освен ако не е множествено число на Апокалипсис.
Баща й се усмихна с онази иронична момчешка усмивка, която му беше спечелила четири мандата в Сената.
— Предполагам, че в известен смисъл може да се каже и така. Научих за групата по време на втория ми тур в Близкия изток. По време на една мисия пехотинската ми част разби клетка на апокалипти в Багдад. Взехме пленник, както и множество текстове. Докато пазех пленника, научих кои са те и каква е дейността им. След като разговарях с него и прочетох основните текстове на апокалиптите, бях привлечен. Открих, че имаме обща цел.
Елена хвърли поглед към Нехир и Кадир.
— Да не би… да не би да искаш да кажеш, че пленникът тайно те е привлякъл към исляма?
Баща й се изсмя.
— Разбира се, че не. Аз съм отдаден на вярата си, както и те на тяхната. Зная, че те грешат. А те знаят, че аз греша. Но както казах, и те, и аз имаме обща цел.
— И каква е тя? — попита Елена.
— Да доведем Апокалипсиса по всички необходими начини.
Сърцето на Елена натежа още повече. Тя си представи ужасяващите оръжия в трюма на кораба на Хунайн — и радиоактивния адски огън, който ги захранваше. Тази група явно възнамеряваше да използва тази мощ и изгубеното знание в Тартар, за да предизвика световна война, да отприщи Ада по целия свят.
— След като предизвикаме Армагедон, ще оставим парчетата сами да паднат по местата си — продължи баща й. — Посланик Фират смята, че ще стане легендарният Махди на своята вяра, дванайсетият имам, който ще поведе света към края му. Аз пък следвам ученията на християнските учени, които гледат на Армагедон и резултата от него по един много различен начин.
Той сви рамене.
— Но не става дума само за нашите две религии. Апокалиптите приемат всички, които желаят края на света според собствените си вярвания. Страстите и изпитанията на евангелистите. Хиндуистите, които очакват Калки, последното въплъщение на Вишну. Будистите, които очакват появата на седемте слънца, които ще унищожат света. Дори някои от еврейската вяра, които споделят някои апокалиптични възгледи. — Той кимна на равина. — Сигурен съм, че сте запознат с пророческите книги на Захария и Даниил.
Равин Файн се намръщи.
— Разбира се. Те говорят за месианска епоха, когато еврейската диаспора ще се събере в Израел и ще последва голяма война, когато еврейският месия ще се завърне и от руините ще се роди нов свят.
Баща й кимна. Очите му блестяха развълнувано. Елена знаеше, че баща й е ревностен католик, открил дълбините на вярата си след като майка й си беше отишла от рак на гърдата преди двайсет години. Това беше една от причините мнозина да виждат в него новия Дж. Ф. К. - само дето баща й се придържаше към много по-стриктен морален код от Кенеди.
„Или поне аз си мислех така“.
— Значи ни казваш, че апокалиптите са коалиция религиозни фанатици с общи апокалиптични възгледи — каза тя.
— Не искам да се ловя за думите, но твоето „религиозни фанатици“ намеква за някакво ниво сляпа вяра. Всъщност ние сме открити за множество гледни точки. Сред нас има много учени от различни области. Имаме и членове, които нямат
— Доста голям похлупак — отбеляза Елена.
— Но както казах, всички ние имаме обща цел.
Роу се облегна назад и тихо изстена.
— Да принудите ръката на Бог. Да се стремите да предизвикате Армагедон.
— Както е казано, Бог помага на онези, които си помагат сами. — Баща й се ухили. — Не зная коя от групите ни ще се окаже права, когато отворим портите на Ада и прочистим света с огън. Дали посланик Фират ще стане славният Махди и ще помогне за създаването на нов рай от пепелта?
Или ще стане така, че аз ще изпълня
Преди Елена да успее да попита какво иска да каже с това, той махна към нея, после към Нехир.
— Така или иначе изглежда, че ръката на провидението ни насочва. Виждаш ли как събитията са събрали моята скъпа дъщеря с Първата дъщеря на Муса и как двете заедно ще ни помогнете да отворим въпросните порти?
Елена не беше готова да приписва това единение на Божията ръка. Дори не беше склонна да приеме, че всичко е съвпадение. Снощи не бе успяла да заспи и бе преосмисляла преобърнатия си свят. Именно баща й я беше насърчавал да обикне историята, беше я насочил към археологията, дори беше насадил в нея любовта към морето. Нима я беше подготвял от самото начало, за да послужи на амбициите му? Дали не я беше насочил към област, в която тя да може да открие изгубено познание, за да му помогне да сбъдне съдбата си?
„И каква е тя?“
Елена преглътна с мъка.
— Щом няма да си Махди, какъв ти е писано да станеш?
Възбуденият блясък в очите му се превърна в огън. Явно беше искал отдавна да й каже това.
— Йеремия, двайсет и трета глава, пети стих.
Роу поклати глава. Монсеньорът явно го беше разбрал. Дори равин Файн пребледня.
— Какво? — попита Елена.
Баща й цитира откъса:
—
Елена разбра намека му. Очевидно той имаше по-големи амбиции от това да стане просто президент на Съединените щати. Тя впери поглед в баща си и видя лудостта зад възторга му, амбицията зад кръвопролитията.
— Искаш да станеш прероденият Давид.
Нехир изгледа намръщено групата. За нея те бяха неверници, задето отричаха Божията благословия. Мрачният й поглед се спря върху Елена Каргил. Баща й беше заявил, че ги е събрало божественото провидение. Нехир отказваше да повярва в подобно нещо, да приеме да бъде обвързана с тази слаба жена — не от съдбата и със сигурност не от Аллах.
Преди да замине за Гренландия, й беше казано, че целта й е дъщеря на сенатор, но Муса така и не беше споменал, че баща й е високопоставен член на апокалиптите. Като Първа дъщеря тя трябваше да е наясно с това. Предишната вечер беше на крачка да убие тази жена след опита й за бягство. Ако го беше направила, щеше да бъде наказана брутално, най-вероятно изтезавана и убита.
Едва в последния момент Муса й беше казал истината — повече по необходимост, отколкото заради нещо друго. След това й беше наредил да доведе жената на борда на „Зорницата“, неговата лична крепост. По принцип се смяташе за голяма чест да стъпиш на тези палуби, но откакто пристигна, Нехир не беше изпитала нищо друго освен гнева, който гореше в нея — горещина, която тя познаваше много добре.
През целия й живот мъжете я бяха предавали, бяха използвали силата си, за да я контролират.
Тя беше повярвала, че Муса е различен, и му се беше доверила.
Стисна юмрук и си пое дълбоко дъх в опит да угаси пламъците в себе си. Напомни си, че това е малко предателство от страна на Муса, което тя трябва да се стреми да прости —
Докато слушаше как сенатор Каргайл се обявява за наследник на трона на Давид, безочливостта на думите му донякъде уталожи яростта й. Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че Муса ще стане Махди, предречения „воден“, който ще поведе всички Синове и Дъщери към славата.
„И като Първа дъщеря аз ще стоя от дясната му страна“.
Единствено този път, ако го следваше с цялото си сърце, щеше да й върне мъртвите й деца. Въпреки това й беше трудно да стои на едно място с тези
Преди много време Нехир беше задала същия този въпрос на Муса.
Той се беше опитал да успокои опасенията й от апокалиптите и й беше обяснил практичната необходимост от този съюз с неверниците, как могат да използват ресурсите на врага си, за да ги победят. С времето тя беше започнала да приема, че апокалиптите са по-силни заедно. С идването на Армагедон всички неверници щяха да горят в пречистващия огън. Единствено истинските вярващи щяха да излязат от него, станали още по-силни от пламъците му, превърнати в могъщ меч, който ще поведе праведните в новия свят.
Дотогава…
„Дотогава сме по-силни заедно“.
Сякаш чул мислите й — или може би подтикнат от Аллах, — сенатор Каргил изказа същата тази идея на седящите около масата. Думите му утвърдиха онова, на което я беше научил Муса, и й помогнаха да угаси пламъците в нея. Или може би ужасените физиономии на другите я накараха да се поотпусне.
— Ние сме навсякъде — обясни сенаторът. — Имаме верни последователи от различни религии по целия свят. В правителства. Сред военните. В университетите. И хиляди други, които не знаят, че са от
Мъката в очите на Елена Каргил донесе огромна радост на Нехир.
Бащата на омразната жена продължи:
— Единствено онези от най-висшия ешелон на апокалиптите са наясно с мащабите на движението ни. Затова не можете да направите нито една стъпка, без да ви видим. — Той се пресегна и хвана ръката на дъщеря си. Тя се дръпна, но той я задържа. — Например знаем, че приятелят ти Джоузеф Ковалски се е присъединил към приятелите си.
Елена ахна.
— Така че за да те отърва от надеждата, че ще дойде някаква помощ, трябва да ти дам суров урок — каза баща й. — От книгата на Йезекиил. Глава трийсет и трета, единайсети стих.
Нехир се усмихна, чувствайки как последните въглени в нея угасват, за да се сменят със студено удовлетворение.
Католическият свещеник обясни, като цитира откъса.
—
Ковалски завъртя очи и закрачи напред-назад пред останките от златната карта.
— Не знам колко пъти трябва да повтарям. Това е всичко, което помня.
— Той опря длан на кръста си, когато нещо там прещрака. — И гърбът ми направо ме убива. Наистина ми се иска да изпробвам онова ваше джакузи.
— Още не — каза Грей и двамата с отец Бейли направиха пореден опит да сглобят Хъмпти Дъмпти.
Ковалски знаеше, че това е изгубена кауза.
Двамата бяха коленичили от двете страни на картата на Да Винчи и се мъчеха да извадят парченцата лазурит от вътрешностите на механизма. Мария, Сейчан и Мак седяха наблизо, събираха сините късчета и бавно възстановяваха Средиземно море на масичката за кафе. Групата беше прекарала последния час и половина в изучаване на останките на потрошената карта и търсене на някакви улики накъде би трябвало да ги отведе устройството.
Бейли въздъхна.
— Половината зъбни колела и механизми са се изкривили, когато основната пружина е изскочила. Може би при наличието на време и с помощта на старите чертежи, по които е работил Да Винчи, бихме могли да разберем нещо.
— Съмнявам се — отвърна Грей. — Дори да имахме време, имам чувството, че картата е била създадена така, че да скрива крайната си цел. Според казаното от Ковалски за дневника в кораба единствено капитан Хунайн е разполагал с необходимите инструменти за отключването на тайните й.
Опасенията на Ковалски се потвърдиха — Грей отново обърна ледените си очи към него.
— Кажи ни отново всичко, което помниш. Започни от самото начало.
Ковалски изстена. „Пак ли?“ Но знаеше, че всички разчитат на него.
Дори Мария го погледна с надежда и му кимна окуражаващо. Затова започна с момента, когато за първи път се срещнаха с Елена. Този спомен беше достатъчен да събуди паренето в бедрото от нажеженото желязо.
— Използваха ме, за да принудят Елена да им сътрудничи — започна Ковалски. После продължи стъпка по стъпка, спиран често от Грей, който се консултираше с таблета си, за да потърси информация за някое от нещата, които беше споменала Елена. А тези неща никак не бяха малко.
Грей си блъскаше главата над всеки детайл, над всеки разговор, но не таеше надежда, че тази посока на търсене ще ги отведе някъде. Елена определено не беше разбрала къде трябва да отидат, така че как повтарянето на разговорите им можеше да им даде някакви насоки?
— Тя беше наистина обсебена от книгата на някакъв тип Страбон, „География“. Огромна книга, повече от две хиляди страници. Четеше я предимно наум. И да е научила нещо повече от нея, запазила го е за себе си. — Ковалски вдигна ръце. — Това е. Край на историята.
Грей прекара още десетина минути в мълчание, докато търсеше с таблета си.
— Пропускам нещо.
„Може би няколко винтчета, ако мислиш, че можеш да разрешиш това“.
Грей се обърна към него.
Ковалски изръмжа.
— Ако поискаш още веднъж да…
— Не, няма нужда. Мисля обаче, че доктор Каргил е намерила някаква следа. — Грей посочи таблета си. — Направих списък на всички книги, за които спомена, че е използвала като извор. Ако се съди по сравняването на текстовете, които е проучвала в началото, и онези от по-късно, Елена е започнала да прави видима промяна в проучването си.
— В какъв смисъл? — попита Бейли.
Грей продължи да гледа Ковалски.
— Спомена, че Елена е започнала да се рови в геоложки книги.
Ковалски сви рамене.
— И какво?
— И че когато сте стигнали Вулкано, започнала да обяснява за историята на острова.
— Най-вече за бога Хефест.
— Но накрая е направила странен коментар, като споменала, че цялата вулканична активност, породила митовете за Хефест, всъщност се дължи на движението на тектоничните плочи.
Мария кимна.
— Науката зад митовете.
— Но дори тогава не е започнала да търси материали по геология. А едва по-късно,
Ковалски затвори очи. Представи си огнената диря по картата, златните пламъци. Елена се беше навела към нея, очевидно смаяна от представлението.
— Помня само как промърмори нещо от сорта, че било като огнена версия на блъскащи се тектонични плочи.
Грей кимна.
— И след това е започнала да търси геоложки текстове, така ли?
— Мисля, че да.
Грей отново насочи вниманието си към таблета. Ковалски пристъпи да надникне над рамото му и да види какво се мъчи да разбере той.
„Какво значение има, че Елена е искала да чете книги по геология?“
Ковалски видя как Грей отвори геоложка карта на Средиземно море, много подобна на златната версия на масата за кафе. Присви очи към…
Мощен гръм разтърси целия круизен кораб. Кърмата на лайнера подскочи високо. Всички полетяха към носа.
Роялът се откъсна от закрепващите го скоби, търкулна се и се заби в прозореца, като счупи няколко панела. От бара полетяха бутилки и чаши и се пръснаха след него.
Групата се изсипа към вратата на балкона, която беше оставена отворена. Мария излетя през нея, тупна и се плъзна по палубата. Ковалски се хвърли напред, просна се по корем, улови единия й глезен и сграбчи касата на вратата с другата си ръка.
Тя го погледна с огромни от ужас очи.
„Държа те“.
Той погледна през рамо назад, докато я издърпваше обратно. Златната карта спря за момент на ръба на масата — и падна, разпилявайки разбити парчета лазурит.
— Дръжте се! — извика Грей.
„Какво си мислиш, че правя?“
Преди Ковалски да успее да си поеме дъх, кърмата падна с трясък обратно в морето. Всички полетяха в обратната посока. Роялът се засили от прозореца и се заби в ониксовия бар с оглушителен звън на струни.
Грей успя да скочи на крака и изтича през вратата на балкона. Сателитният телефон вече беше изваден и вдигнат до устните му.
— Какво е положението ви? — извика той.
Ковалски се намръщи неразбиращо. Помогна на Мария да се изправи и забърза след Грей. Докато излизаше на балкона, ревът на двигатели го оглуши. Огромен самолет прелетя ниско над круизния кораб, понесе се над залива и пусна редица неща в морето. Последва серия приглушени експлозии, които вдигнаха огромни фонтани.
„Дълбочинни бомби“.
Ковалски погледна небето. Самолетът рязко зави над бомбардираната зона и се приготви за втора атака. Ковалски разпозна модела — ловец на подводници „Посейдон“. Можеше и да предположи кой го командва, след като си представи същия самолет на пистата във военновъздушната база в Италия.
Втора поредица дълбочинни бомби вдигна нови фонтани в морето. Насред кипналата вода и пръски някакъв черен стоманен кит вдигна високо опашката си, обърна се странично и потъна в морето.
Ковалски беше сигурен, че това е същата подводница, която беше докарала него и Елена от Гренландия. Или друга като нея. Така или иначе…
Погледна нагоре.
„Струва ми се, че Пулман най-сетне улови проклетата си риба“.
— Повтори! — извика Грей в сателитния телефон, като се мъчеше да чуе какво му казват през взривовете и рева на двигателите.
— Съжалявам за късното спасяване — доложи командир Пулман. — Целта вървеше на ВИД.
Грей го разбра. Оборудваните с въздушно независими двигатели подводници бяха по-невидими и от ядрените. Някои дори успяваха да се промъкнат през защитата против подводници по време на военноморски учения.
— Непрекъснато ни се измъкваше. Вероятно е руска подводница клас „Лада“. Тъкмо успях да я хвана на прицел, когато изстреля първото си торпедо.
Грей усети как клатенето под краката му се успокои и корабът остана килнат във водата. За щастие, беше ударен само от едно торпедо.
Корабът продължи да се накланя, докато поемаше още вода. Преди атаката той тихомълком беше почти напълно опразнен. Повечето пътници бяха слезли на сушата за туристически обиколки и не беше трудно да свалят останалите и по-голямата част от екипажа под предлог, че е открит теч на газ.
През нощта, много преди зазоряване, самолетът на командир Пулман беше пуснал серия радиоакустични шамандури около пристанището преди пристигането на кораба. Грей знаеше, че врагът ще опита нова атака, особено след като екипът му беше нарушил радиомълчанието. Освен въздушната и морската поддръжка испански военни бяха разположени под прикритие при входа на пристанището в случай на атака по суша.
Но Грей знаеше, че е най-вероятно атаката да дойде откъм морето.
Той вдигна телефона.
— Засега прекратете бомбардировката.
— Разбрано. Искате оцелели за разпит. Спасителните екипи вече са на път.
Грей се надяваше да има оцелели, но основната му цел беше да прати послание на врага.
Докато влизаше обратно в салона, корабът рязко се наклони още повече на десния си борд.
— Най-добре да се махаме от това нещо — каза Ковалски.
Грей се съмняваше, че корабът ще потъне, но Ковалски беше прав. Той отиде при падналата златна карта, клекна и обърна кутията с капака нагоре. После хвана част от картата и с известно дърпане и напъване успя да я отдели. Изправи се с парчето в ръце и нареди на останалите:
— Да вървим.
Отец Бейли погледна надолу към съсипаното съкровище на Да Винчи.
— Не трябва ли да вземем и останалото?
— Ще уведомя властите да приберат всичко и да го върнат в Италия. На нас обаче вече не ни е нужно.
Ковалски тръгна след него.
— Защо?
Грей продължи към вратата. Надяваше се, че врагът е схванал ясно посланието и че то ще накара кучите синове да бъдат по-предпазливи. Обърна се към Ковалски и обясни:
— Защото знам къде трябва да идем.
„Кой на кого дава урок?“
На Елена й идеше да се изсмее на глас, но се сдържа. Тя и двамата възрастни мъже бяха отведени от библиотеката до комуникационната зала на суперяхтата. Редица монитори показваха картина на живо от множество камери на пристанището на Палма.
Беше трепнала, когато една камера на потопена подводница — най-вероятно същата, на която беше пътувала от Гренландия — показа как едно издължено торпедо се изстрелва и изчезва в далечината. Друг монитор показа как торпедото улучи кърмата на голям круизен кораб. Лайнерът рязко се разтресе и кърмата му се вдигна високо във въздуха.
Сърцето й се качи в гърлото, когато си помисли за Джо, който беше на борда на кораба.
Събралите се около нея завикаха ликуващо. Вдигнаха се юмруци. Нехир стоеше до Елена с жестока усмивка на лицето.
И после всичко се промени.
Редицата монитори показа прелитащ самолет, който пусна дълбочинни бомби. Последва каскада от взривове. Картината от подводната камера заподскача сред ослепителни пламъци и гигантски мехури, след което угасна.
В залата настъпи мъртвешка тишина.
Бащата на Елена, който стоеше от другата й страна, изруга.
„Дотук с урока за деня, татко“.
Баща й се обърна към Фират.
— Ако задържат някой от екипажа, рискуваме да бъдем компрометирани.
Посланикът се намръщи.
— Онези на борда не знаят достатъчно, за да нанесат дълготрайни поражения. В най-лошия случай ще ни донесат досадни неприятности. Освен това са изключително лоялни. Няма да позволят да бъдат заловени живи.
Уверенията му изобщо не успокоиха баща й. Той се обърна към Елена и процеди през зъби, сякаш имаше проблем с отварянето на устата:
— Изглежда, че графикът трябва да се ускори. И ти ще съдействаш изцяло за постигането на това.
Тя поклати едва-едва глава.
„Приключих с тази игра“.
Баща й явно забеляза решимостта й.
— За съжаление, тъй като този урок се провали, ще има нужда от друг.
Грабна пистолета от кобура на мъжа до него, обърна се, вдигна оръжието и стреля. С оглушителен гръм тилът на равин Файн експлодира и съдържанието на черепа му се пръсна по стената зад него. Тялото на мъжа се свлече на пода.
Елена изпищя и отскочи назад, но Кадир я сграбчи за раменете. Монсеньор Роу закри лице с длани и се извърна. Дори посланик Фират изглеждаше шокиран от хладнокръвното убийство.
Баща й спокойно върна пистолета на мъжа и избърса длани, сякаш току-що е приключил с вечерята си.
— Привлякох ли вниманието ви, млада госпожице?
Тя поклати глава, след което кимна. Беше твърде потресена, за да отговори смислено.
— Надявам се да съм се изразил ясно — каза той. — Ще ни сътрудничиш изцяло. — Баща й погледна възрастния свещеник. — В противен случай следващата смърт няма да е толкова бърза и милостива.
Елена се овладя достатъчно, за да кимне.
Баща й се обърна към Нехир.
— Моля, върнете дъщеря ми и монсеньор Роу в библиотеката. — Погледът му се спря отново върху Елена. — Разполагаш с един час.
Вцепенена от шока, Елена не обърна внимание на обстановката, докато я отвеждаха. Стомахът й се бунтуваше. Беше й трудно да диша. Сълзите размазваха картината пред очите й. Когато най-сетне стигна библиотеката, Нехир я бутна през прага.
— Един час — повтори жената, преди да си тръгне.
Кадир остана отвън.
Монсеньор Роу пристъпи към нея и я прегърна. Елена усети, че тънките ръце на стария свещеник треперят. Въпреки това монсеньорът направи всичко по силите си да я утеши.
— Сега той е при Господ — прошепна той. — Във вечен покой.
— Как можа баща ми да направи това? — изстена тя в гърдите му. — Кой е той?
— Не зная. — Монсеньор Роу въздъхна и треперенето му се успокои. — Дори на моята възраст не мога да проумея дълбините на поквара на някои хора. Родил съм се в разгара на световна война, която беше последвала друга, наричана „войната, която ще сложи край на всички войни“. Колко наивно. Виж какво продължаваме да си причиняваме едни на други.
Тя кимна, като си поемаше дълбоко дъх.
Той най-накрая я отдръпна от себе си и я задържа на една ръка разстояние, така че тя да види лицето му.
— Не е нужно да им помагаш.
— Но…
— Не, дете мое. Аз живях дълъг живот. Ако ми е писано да умра, тъй да бъде.
— Те ще ви измъчват.
— Това е само плът. Не могат да докоснат душата ми. Всички светци през вековете, мъже и жени, са изтърпявали мъчения за доброто на всички. — Той се усмихна. — Не че се смятам за кандидат за светец. Пък и не мисля, че ореолът ще ми отива.
Елена оценяваше мекия му хумор, готовността му да се пожертва, но видя и страха в очите му, колкото и да се опитваше да го скрие. В крайна сметка старият свещеник може би щеше да успее да понесе бруталното насилие върху него.
„Но аз не мога да гледам подобно нещо“.
Елена погледна часовника на стената.
— Трябва да се захващам за работа.
И тръгна към купчината си книги. Вече имаше обща представа накъде е продължил Хунайн. Представи си огнената река, течаща на запад покрай брега на Африка и минаваща през Гибралтар.
— Мога ли да ти помогна? — попита монсеньор Роу.
Тя кимна.
— Имам много за вършене и малко време и ще съм благодарна да чуя мнението ви за разсъжденията ми, преди да дойдат другите.
— Ще направя всичко по силите си.
Елена още беше заровена в книгите и бележките си, когато откъм коридора долетяха гласове. Този път не беше само Нехир. Жената водеше посланика Фират и баща й.
„Явно е време за представление“.
Тя се изправи.
През последния час беше преравяла стари и нови материали. Знаеше, че трябва да представи важни резултати, за да задоволи кучите синове, а не само да посочи поредната спирка по пътя на Одисей. Ако не успееше да ги впечатли, старият свещеник щеше да понесе последствията. Но дори с отличната помощ на отец Роу часът беше отлетял твърде бързо.
Останалите влязоха в библиотеката.
Всички погледи се насочиха към нея.
— Какво имаш да ни кажеш? — без никакви предисловия попита баща й.
Елена се помъчи да подреди мислите си. Погледна надолу към книгите и бележките си около златната карта на масата. Парчетата на пъзела се въртяха в главата й, докато се опитваше да ги събере в последователна разбираема картина.
— Накъде е продължил капитан Хунайн? — притисна я Фират.
Тя сви рамене.
— Не знам.
Което си беше самата истина.
Когато картата се беше активирала и бе очертала огнената река покрай северния бряг на Африка, вниманието й беше насочено другаде, завладяно от това как пукнатината продължава след Гибралтар. Не беше успяла да забележи къде бе спрял малкият сребърен кораб.
Лицето на баща й потъмня и погледът му се стрелна към монсеньор Роу.
Елена вдигна ръка и каза:
— Но зная къде се е
Нехир пристъпи напред.
— Къде се е озовал ли? Да не искаш да кажеш, че знаеш къде е Тартар, къде е скрита портата на Ада?
Елена преглътна.
— Мисля, че да. Най-малкото имам доста добра идея къде я е търсил Хунайн. Особено ако е следвал упътванията на древни книги.
— Кажете ни — нареди Фират. — И ние ще преценим.
Елена кимна.
— Хунайн е ценял високо думите и мъдростта на гръцкия историк Страбон и по-точно на неговата „География“. На много места в текста Страбон твърди, че пътуването на Одисей до Тартар е станало край един почти митичен град на име Тартес.
— Тартес? — повтори баща й и се намръщи неразбиращо. — Това много прилича на Тартар.
— Точно както твърди и Страбон. — Елена взе бележките си. — Ето един откъс от „География“:
— Къде е това място? — попита Фират.
— Според Страбон и други извори Тартес се намира
— Но къде там? — притисна я баща й.
— Според изворите Тартес се намирал на иберийския бряг на Южна Испания, непосредствено след Гибралтар. Бил много богат и могъщ град.
— Елена провери отново бележките си. — Ето едно описание от историка Ефор от четвърти век:
Нехир сви рамене.
Елена се обърна към останалите.
— Защото е съществен компонент за производството на
Докато другите се споглеждаха, явно схванали доводите й, тя се обърна към монсеньор Роу. Беше време свещеникът да излезе на сцената.
Роу прочисти гърлото си.
— Но град Тартес е свързан и с други истории. От много надежден източник.
— От кой източник? — попита Фират.
— От Стария завет.
Бащата на Елена я погледна за потвърждение. В отговор тя само кимна към монсеньора.
— Много от книгите на Стария завет споменават загадъчен град на име
— Иначе казано, още един митичен богат град, чието име прилича на Тартес — добави Елена.
— Много библейски археолози също споделят това мнение — каза Роу. — Те смятат, че Таршиш и Тартес са едно и също.
Фират се намръщи.
— Но защо това трябва да е от някакво значение?
— Заради слуховете — обясни Елена. — За Тартес, за Таршиш. Слухове, продължаващи хилядолетия. От древните гърци до съвременните учени.
— Какви слухове? — попита баща й.
— Смята се, че този град бил не само богат, но и че бил център на общество, което било много развито за времето си. Мнозина дори го отъждествяват с Атлантида.
Елена млъкна, за да им даде възможност да осъзнаят думите й. Фират, баща й и Нехир отново се спогледаха.
— Без значение дали е истина, или не — каза накрая тя. — Сигурна съм, че капитан Хунайн е продължил отвъд Херкулесовите стълбове, следвайки Страбон и останалите в търсене на Тартес, портала към легендарния Тартар, за който се говорело, че бил дом на високоразвито общество.
— Но
— Мога да определя доста точно — отвърна тя и взе един лист от бележките си. — Благодарение на Павзаний от втори век, който казва, че Тартес се намира на
— И как ни помага това? — попита баща й.
— Съвременните учени са изследвали това описание и други — обясни тя. — Според тях Тартес се намирал в делтата на река между Кадис и Уелва, по южния бряг на Испания. Ако искате да намерите входа към Тартар, той трябва да е там. Не мога да ви насоча по-точно от това.
Елена се изправи и зачака присъдата на групата. Те събраха глави и си замърмориха възбудено, след което отново се обърнаха към нея.
Гордата усмивка на баща й издаде отговора още преди той да я поздрави.
— Знаех, че можеш да го направиш, Елена.
Тя отвърна на усмивката му. „Начукай си го“.
Баща й и останалите бързо излязоха, готови да отплават към изгубения град Тартес. Елена се отпусна тежко в коженото кресло до масата.
Роу отиде при нея и отпусна по-деликатно старите си кокали.
— Мислиш ли, че капитан Хунайн наистина е отишъл там?
Тя кимна.
— Изобщо не се съмнявам.
Загледа се към картата. Представи си огнената река, която започваше от Вулкано, продължаваше към Сардиния, после покрай Африка и излизаше през протока Гибралтар.
— Точно там е отишъл Хунайн — каза тя.
„Но не това е била крайната му цел“.
Тя вдигна очи към вратата на библиотеката, обзета от хладно удовлетворение. Определено беше дъщеря на баща си —
„Също като сега“.
Обърна се и се загледа към африканския бряг. Трябваше да спечели на Джо и останалите допълнително време, за да могат да стигнат първи до истинското място на Тартар. А това означаваше, че трябва да отклони кучите синове от пътя им.
Един въпрос обаче оставаше.
„Дано да съм прав“.
Грей затвори очи, измъчван от съмнения.
Тялото му беше притиснато в облегалката на седалката, докато самолетът се издигаше стръмно над морето, оставяйки хаоса на Палма зад тях. Беше им отнело много повече време да се измъкнат от Майорка, отколкото се беше надявал.
Командир Пулман беше помогнал за залавянето на подводницата, която наистина се оказа руска, клас „Лада“. Всички с изключение на двама души или бяха загинали по време на атаката, или бяха сложили край на живота си, преди да бъдат заловени. Двамата пленници бяха разпитани, но Грей предполагаше, че са незначителни наемници, които най-вероятно не знаеха нищо важно, особено за шефовете си.
Когато Грей и останалите успяха да се измъкнат от повредения круизен кораб и да стигнат до самолета на Пулман, слънцето беше на път да залезе. Той се загледа през прозореца, когато машината се наклони и се насочи към залязващото на хоризонта слънце. Не беше казал на командир Пулман къде точно отиват, само му беше заръчал да продължи на запад към Гибралтар.
Грей не беше споделил крайната си цел дори с директор Кроу и със собствената си група. Сейчан седеше до него, Ковалски и Мария бяха отзад, а Бейли и Мак — на седалките пред него. Грей имаше вяра на екипа си, но трябваше да запази теориите си за себе си. Беше се страхувал да ги обсъжда на земята насред суматохата в Палма.
Най-сетне самолетът се изкачи на крайцерска височина и се изравни.
Грей разкопча колана си.
— Елате с мен.
Останалите бързо станаха от местата си и минаха покрай редицата наблюдателни станции покрай левия борд. Дежурните там не им обърнаха внимание и продължиха да следят различните светещи екрани.
Грей поведе екипа си към опашката на самолета, където имаше малка кухня, в която можеха да се съберат. Носеше таблета и частта от златния бряг, която беше отскубнал от останките от картата на Да Винчи. Постави двете на малкия плот на кухнята и се обърна към останалите.
— Първо да се уверим, че не съм луд.
Ковалски вдигна ръка, явно готов да пусне нещо остроумно. Грей му се намръщи и Ковалски свали ръка.
— Кажи ни какво мислиш — каза Мак.
Мария кимна.
Сейчан само скръсти ръце на гърдите си, сякаш напълно приема заключенията му.
Грей се обърна към Ковалски.
— По-рано ни каза, че когато картата е била активирана, не си видял къде свършва огнената линия. Независимо дали Елена е видяла, или не, тя трябва да е усетила формиращия се модел. Смятам, че е търсила потвърждение в геоложките текстове.
— Потвърждение на какво? — попита Бейли.
Грей вдигна ръка, за да го оставят да довърши.
— Спомнете си, че Елена е коментирала как огненият курс на кораба по картата напомня на тектоничните плочи, които се сблъскват една с друга.
Мария се намръщи.
— Но какво общо има това?
Грей взе таблета си и отвори съхранено изображение. То представляваше карта на Средиземно море, разделено на петте тектонични плочи, заемащи целия регион.
Останалите се наведоха, за да го разгледат по-добре.
— На какво ви прилича това? — попита Грей.
В отговор видя само неразбиращи физиономии и клатене на глави.
„Сериозно?“
Грей въздъхна и се запита дали наистина не се е побъркал и не вижда неща, които не съществуват. Директор Кроу го беше привлякъл заради способността му да вижда онова, което другите не могат. Ами ако беше изгубил форма? Ако беше започнал да преследва фантоми, вместо да забелязва истински неща?
Сейчан се пресегна и стисна ръката му. Погледът й му казваше, че тя няма съмнения в него.
— Покажи ни.
Грей плъзна пръст по таблета, за да промени изображението. Сега криволичещите линии между плочите станаха прекъснати и показваха криволичещ път през геологичния лабиринт.
Той вдигна таблета по-високо.
„Вече със сигурност ще го видят“.
Мария първа разпозна модела, ахна и прикри уста с длан. После очите на Бейли се разшириха. Сейчан се усмихна и сви рамене, без изобщо да се изненада. Дори Мак кимна.
Единствено Ковалски сбърчи чело.
— Не схващам.
Мария се опита да обясни и посочи турския бряг.
— Пунктираната линия, където Анатолийската плоча достига Евразийската на север, започва при
— След това — продължи Бейли — тръгва на зигзаг през островите на Егейско море и минава южно от Гърция.
Мак посочи Йонийско море.
— Сребърното корабче не се ли движеше по същия път до брега на Италия? После мина между носа на Ботуша и Сицилия и продължи към малките вулканични острови?
— Към Вулкано — потвърди Ковалски. — Помня как оттам огнената река продължава към Сардиния. После надолу към Африка и покрай брега. Маршрутът приличаше много на това на екрана.
Грей кимна.
— Изглежда, че корабът на Одисей е следвал границите между тектоничните плочи. Или поне маршрута, показан от картата. И може би дори онзи, който Омир се е опитал да опише в поетична форма.
— Но как е възможно това? — попита Бейли. — Откъде древните биха могли да знаят за тектониката на плочите?
Грей сви рамене.
— Мога само да предполагам. Същите древни са картографирали цялата вулканична активност в региона и са записали всички по-големи земетресения в текстовете си. Може би са успели да открият някакъв модел в тези сеизмични сили.
Мария предложи друга възможност, за която изобщо не се беше сетил.
— Знаем, че финикийците, гърците и египтяните са имали големи постижения в астрономията и морските карти. Пазели са записи за важни места. Като пирамидите в Гиза. И останалите Седем чудеса на древния свят. Дори за географски забележителности като Везувий. Може би като са следили движенията на тези основни обекти през хилядолетията, са получили някаква идея за движението на земята под краката им.
Грей знаеше, че това е в общи линии начинът, по който съвременните геолози картографираха движението на тектоничните плочи — използваха интерферометрия, за да следят промяната в разстоянията между радиотелескопи или джипиеси, за да съберат данни за отделни точки и да записват преместванията им.
Мак предложи друго мнение, черпейки от познанията си като климатолог.
— А възможно ли е при границите между плочите да има малки магнитни аномалии, които да са били засечени и картографирани?
Грей кимна.
„Възможно ли е отговорът да е някаква комбинация от всички тези предположения?“
Ковалски зададе по-важния въпрос.
— Как ни помага това да разберем накъде да тръгнем?
Грей вдигна отново таблета си и показа мястото, където линията между Африканската и Евразийската плоча продължава на запад, като минава през северния връх на Мароко. За по-нагледно отвори и топографска карта на Мароко, върху която беше наложена линията.
— Ясно е, че Хунайн не е можел да прекара кораба си по суша
Бейли присви очи и кимна бавно.
— Според онова, което обсъдихте с монсеньор Роу, Хунайн вероятно е търсел дома на загадъчните феаки.
Грей кимна.
— Място, описано като много далечно, на края на света.
— Иначе казано, отвъд Гибралтар — добави Бейли.
Мария се намръщи.
— Но откъде можем да сме сигурни, че Хунайн е тръгнал
— Първо, от произхода на думата
— Колко подходящо — промърмори Ковалски.
Грей не му обърна внимание.
— Името феаки означава „сиви хора“. Някои учени смятат, че става дума за някакъв тъмнокож народ.
— Каквито са африканците — каза Мак.
— И това не е всичко.
Грей остави таблета и взе парчето от златната карта. То изобразяваше частта от Африка южно от Гибралтар. Грей го вдигна и го наклони, за да покаже по-добре триизмерната топография върху златната повърхност. Прокара пръст по хребета, който минаваше през Мароко и беше почти точно копие на линията върху картата от таблета.
— Това е планинският масив Атлас — каза той. — Той е образуван от Африканската плоча, която се подпъхва под Евразийската и я повдига. Централният хребет, който е най-близо до тази граница, е така нареченият Висок Атлас, а под него е масивът Антиатлас. Между тях има дълбока долина. Ако се вгледате внимателно, ще видите река, която извира от планините и се влива в океана. Това е басейнът на река Сус.
Той пусна парчето от картата да обикаля от ръка на ръка, за да могат всички да разгледат добре.
Когато дойде редът на Бейли, Грей попита:
— Какво виждате при горното течение на реката, при частта от Висок Атлас, която е близо до брега?
Бейли почти заби нос в картата.
— Малък рубин. Това ли имате предвид?
— Какво изобразяват рубините на картата? — попита Грей.
— Вулкани — отвърна Ковалски.
Грей се изправи.
— Направих справка. Там, където е поставен рубинът, няма вулкани.
Мария се вкопчи в ръката на Ковалски.
— Хунайн не е отбелязал това място случайно — продължи Грей. — Може и да не е вулкан, но ако искате да представите огнен подземен свят, рубинът пак би свършил работа.
Бейли сви устни. Нещо явно го тормозеше и той най-накрая го изказа на глас.
— Но аз си мислех, че феаките са живеели на
— Не, това е често срещано объркване — обясни Грей. — Никъде в „Одисея“ Омир не казва, че живеят на остров, а само че се намират близо до морето.
— Което би се отнасяло и за град, разположен край брега — каза Мария.
Гласове и стъпки ги накараха да погледнат към салона. Командир Пулман приближи, следван от тактическия си координатор, и изгледа намръщено групата. Очевидно не му харесваше да го държат на тъмно и искаше отговори.
— Скоро ще прелетим над Гибралтар — каза той. — Трябва да знам накъде ще продължим след това.
Грей вече беше избрал място — град при устието на река Сус, портата към плетеницата планински водни пътища.
— Към Агадир — каза той. — Това е курорт на около петстотин километра южно от Казабланка по мароканския бряг. Трябва да ни оставите там. И да останете наблизо.
Пулман като че ли се канеше да попита защо, но Грей го изгледа и го накара да се откаже. Командирът изсумтя, обърна се кръгом и си тръгна с тактическия координатор.
— Имам чувството, че са ни отвлекли — промърмори той на заместника си.
Грей се обърна. Знаеше, че е рисковано да използват този голям самолет като превозно средство, вместо някой частен самолет, но „Посейдон“ беше оборудван с последните модели сонар, радар и проследяващи уреди. Грей искаше тези високотехнологични очи да гледат от високо и да помагат на групата му в търсенето на изгубения подземен град, митичния Тартар.
— Значи пътуваме на някакво място южно от Казабланка — рече Мария.
Ковалски се ухили.
—
Да, в Агадир имаше барове.
Наетият джип подскочи на поредната дупка. Мария вдигна ръка, за да закрие очите си от яркото предобедно слънце. Все още я мъчеше лек махмурлук. Главата я цепеше; стомахът й се преобръщаше при всяко друсане. Просната на предната седалка, тя държеше термос с кафе. Подозираше, че състоянието й до голяма част се дължи не толкова на коктейлите с джин, колкото на недоспиването.
Когато стигнаха Агадир, самолетът трябваше да кръжи известно време, докато Грей координира с Пейнтър в Щатите разрешителното да се приземят в една мароканска военновъздушна база край града. Когато най-после кацнаха на отдалечената писта, вече беше полунощ. Районът беше отцепен. Официалната версия гласеше, че просто американски самолет е кацнал за презареждане в приятелска база. Всяка друга информация за новопристигналите беше строго ограничена.
Въпреки това Грей побърза да изведе групата от базата до невзрачен хотел край океана. За жалост точно до него имаше бар. Уморени и възбудени, двамата с Джо бяха отскочили в него за едно малко. Но едното питие се превърна в три. След това се прибраха в стаята си за подобаващо събиране и заспаха чак след три сутринта.
Тя погледна до себе си. Джо държеше волана с една ръка, а другата беше облегнал на спуснатия прозорец. Беше захапал пура. Наведе се и издуха дима през прозореца, но той влезе обратно в купето. Все пак вятърът откъм океана й помогна да се освести повече, отколкото кафето.
Джо изглеждаше направо свеж — доста по-добре, отколкото можеше да се очаква от човек, който е спал само четири часа, като преди това се е наквасил с джин. Все пак бяха подремнали и в самолета. Въпреки това тя усещаше, че нещо в него се е променило. Бяха спали голи, без чаршафи заради жегата. Джо се беше сгушил до нея, обгръщайки я с едрото си тяло, но не по онзи обсебващ начин, по който го беше правил няколко дни по-рано, а много по-отпуснато. Мария се запита дали през последните няколко месеца той не е усещал вътрешно растящите в нея съмнения. Имаше чувството, че колкото повече се е отдръпвала, толкова повече той се е опитвал да я задържи, което само я дразнеше още повече. Това беше порочен кръг, който можеше само да застраши бъдещето им заедно.
Но този кръг най-сетне беше прекъснат.
Знаеше го — и по някакъв начин същото се отнасяше и за Джо. Мария си спомни как беше започнало това пътуване. Беше се надявала, че като заведе Джо да види младата горила Баако, това ще запали нещо помежду им, ще отвори отново онези пукнатини в суровата му природа, ще разкрие по-нежната му страна. Но сега тя осъзнаваше, че Джо не се е променил. Че вътре в него винаги е имало кладенец на съпричастност и съчувствие, част от същността му. Самата Мария се беше променила, като бе позволила на съмненията си да се наместят между тях, принуждавайки Джо да се вкопчи по-силно в нея.
Тя се пресегна и стисна бедрото му в знак на мълчалива благодарност.
Той трепна и едва не отхапа края на пурата си.
— Извинявай. — Беше забравила за изгарянето, което още заздравяваше.
Тя махна ръката си, но той пусна волана, хвана я и я върна върху крака си. Потупа я и отново пое управлението.
Мария се усмихна и се настани по-удобно в седалката. Чувстваше се много по-добре, много по-сигурно. Обърна се да погледа пейзажа. От едната страна се простираха бели дюни и ослепително сини води, а от другата — зелени обработваеми земи се катереха на тераси към внушителните върхове на Високия Атлас, които образуваха назъбена линия през северното небе, като се спускаха рязко в Атлантика на запад и се издигаха още по-високо на изток, където някои от най-високите, достигащи над четири хиляди метра, все още блестяха от задържалия се от зимата сняг.
Пред тях приближаваше курортният град Агадир — тучен оазис покрай пясъчен бряг, образуващ дълъг и широк полумесец. Пъстроцветната променада, пълна с ресторанти и още барове, гледаше към морето. Навсякъде се полюшваха палми, сякаш ги приканваха да дадат почивка на уморените си кости.
Мария не беше очаквала мястото да е толкова зелено. Винаги си беше представяла Мароко като страна на червени скали и пустини. Долината на река Сус обаче беше истински плодороден рай, заобиколен и пазен от север и юг от планинските масиви, изхвърлени нагоре от сблъсъка на тектоничните сили.
От третата редица седалки на джипа отец Бейли започна да разказва за историята на тези върхове и връзката им с древните гърци.
— Местните бербери наричали масивите
— Значи това е краят на света? — попита Мак, който седеше до свещеника.
— Да, за древните гърци. Всичко отвъд Гибралтар за тях било ничия земя.
„И са вярвали, че именно там е скрит входът към Тартар“.
Мария се загледа в рязката линия хребети пред тях. Можеше да прочете геоложкото минало в пластовете от пурпурно, червено и бяло, в седиментните скали, оставени от праисторически океани. Забеляза и жилки черен базалт от древни, отдавна угаснали вулкани.
Някъде в този лабиринт от реки, отвесни скали и водопади се криеше целта им.
„Но къде?“
За щастие, разполагаха с по-голяма помощ от парчето от златната карта със закрепения на него рубин.
Грей шепнеше от средната редица — говореше с командир Пулман, който вече беше вдигнал самолета си във въздуха и екипът му помагаше за търсенето с радара и проследяващото оборудване. Освен това Грей беше помолил директор Кроу да уреди над района да мине сателит с дълбочинен радар, който да се опита да открие скрити кухини, които биха могли да ги насочат към подземен град.
Когато той затвори, Сейчан зададе въпроса, който вълнуваше всички:
— Нещо?
Грей изсумтя.
— За съжаление
— Значи се очертава да го правим по трудния начин — каза Джо, докато минаваха покрай едно голф игрище в покрайнините на града. — Пеша.
Преценката му не беше съвсем точна.
Пътят пред тях свършваше с малък крайречен яхтклуб. Тук зелената площ около Сус се разширяваше и достигаше дължината на две футболни игрища от отсрещната страна на реката. Г-образният док имаше двайсет скели, даващи подслон на скъпи яхти, очукани рибарски шхуни и няколко лодки под наем.
Джо спря на паркинга, всички слязоха и взеха екипировката си, прибрана в нови раници. С неизменния си оптимизъм Грей сутринта беше направил набег на железарии и магазини за спортни стоки и беше купил фенерчета и по-големи фенери. Дори успя да открие екипировка за пещерняци — въжета, каски, всякакви скоби и карабинери. Очевидно този спорт беше популярен тук покрай множеството пещерни системи. Същото се отнасяше и за плаването с кану по дълбоките клисури, които криеха чудесни малки оазиси с небесносини води и палми.
Джо извади от багажника най-важния им багаж и изпъшка, докато го мяташе на рамо. Брезентовият чувал беше пълен с муниции и пушка с къса цев, която Джо вече си беше заплюл.
В хотела Грей им беше раздал по един „Зиг Зауер“ Р320 в тънък найлонов кобур. Единствено отец Бейли се беше опитал да откаже оръжието, но Грей бе успял да го убеди да го вземе, като му каза, че ако не иска да стреля, за да убива, може да го направи, за да се защити.
Джо се изправи с товара си.
— Къде е водачът ни?
— Насам. — Грей ги поведе от паркинга към яхтклуба.
Лодката, която търсеха, беше вързана на последния кей и
представляваше деветметров алуминиев катер с добавена към него кабина. Изглеждаше доста употребявана и, ако се съдеше по излъсканите прегради и корпус, много обичана. Капитанът се оказа млада жена, може би нямаща двайсет, която се беше навела над кърмата и човъркаше вдигнатия външен двигател.
Когато групата стигна до кея, тя се изправи. Беше с покрит с петна гащеризон, стегнат в кръста с колан, и каубойска шапка. Гладката й кожа беше като светъл абанос, къдравата й коса бе като тъмна канела, а очите й — зашеметяващо сини. Изглеждаше като излязла от страниците на модно списание, но не беше някакъв порцеланов модел, трениращ в студио за пилатес.
Мъжете, дори отец Бейли, не пропуснаха да забележат външността й. Всички за момент млъкнаха поразени.
Мария взе нещата в свои ръце и излезе напред.
— Чарли Изем?
Жената запретна ръкавите на гащеризона си, разкривайки мускулести ръце, и се пресегна през парапета, за да стисне ръката й.
— Същата — отвърна с лек намек за френски акцент.
Мария предположи, че е потомка на местни бербери, може би с малко европейска кръв във вените.
— Ако се съди по израженията на спътниците ви, май сте очаквали да видите мъж, oui? — каза Чарли, намигна весело и им махна да се качват на борда. — Или може би някой по-стар, поп?
Останалите най-сетне затвориха ченета и се качиха на кърмата на катера.
— Нямаме никакви оплаквания — промърмори Джо под нос.
Мария го изгледа свирепо.
Сейчан се качи на борда и изгледа косо жената. Погледът й се задържа за момент върху пистолета на кръста й, след което тя кимна леко с одобрение.
— Дадоха ни чудесни препоръки за вас — каза Грей и също стисна ръката й. — Казват, че познавате Сус и притоците й по-добре от всеки ДРУГ.
— Семейството ми плава по тази река вече повече от век. А аз — от деветгодишна. Сус е темпераментна, изобретателна и пакостлива, но се спогаждаме с нея. Поне през повечето дни.
Чарли отиде да помогне на Мак с багажа му. Той вече беше махнал клупа, но си личеше, че рамото още го боли. Макар че не се беше намръщил от болка, жената сякаш усети неудобството му.
— Откога сте капитан на тази лодка? — попита отец Бейли.
Чарли огледа групата, за да се увери, че всички са се настанили.
— А, не съм капитанът. — Тя отиде да свали въжето на кърмата. — Той е в кабината, прави последни проверки преди да отплаваме. Вечно е зает.
Жената изсвири рязко.
От отворената врата на кабината се появи дребна фигура, подскачаща като заек на задните си лапи и подпираща се на предните. Малката маймуна скочи от палубата на рамото на Чарли, докато тя се изправяше с въжето в ръце.
Всички се развеселиха при вида на новопристигналия — с изключение на един.
Джо изстена и се дръпна назад.
„Каква е тая работа с жените и маймуните?“
Ковалски се намръщи. В миналото беше имал преживявания с тези малки диваци. Беше се научил да обича Баако — горилата поне беше с нормални размери и владееше езика на жестовете, — но въпреки това му бе нужно известно време, за да се привърже към хлапето. А този дребосък го караше да настръхне с малкото си старческо лице, подобно на сбръчкана ябълка, и очи като стъклени топчета.
„Не, благодаря“.
Докато той отстъпваше, всички останали се наведоха напред.
— Това е Аги — представи Чарли маймунката. — Съкратено от
Ковалски потръпна от отвращение.
— Виждате ли? — с широка усмивка рече Чарли. — Много е корав, същински берберски лъв.
Мария огледа маймунката по-внимателно с очи на опитен приматолог. Забеляза кафявата козина, която ставаше жълтеникава по корема.
— Но той е берберски
— При това много. Аги е сирак. Родителите му били убити от бракониери. Тогава бил само на четири месеца. Дошъл в спасителния център със счупена ръка.
— Колко възрастен е сега?
— Няма година. Така че има доста време, преди да стане достатъчно зрял, за да се присъедини към стадо.
— Кога достига зрялост? Около четири години за мъжките?
— За полова зрялост да, но ще започнем да го интегрираме от двегодишна възраст.
Двете жени продължиха да разговарят за Аги и тръгнаха към кабината. Оказа се, че освен опитен речен пилот Чарли е и студентка по зоология и в момента е в лятна ваканция. Но пък определено разбираше от лодки, което Ковалски одобряваше.
Не след дълго катерът беше отвързан от пристана и потегли срещу течението с боботещ външен двигател.
Мария най-сетне се върна при него, оставяйки Чарли да управлява нагоре по стесняващата се река.
— Сладурче, а? — рече тя с усмивка.
— Чарли ли? И още как. Направо зашеметяваща.
Мария го сръга с лакът.
— Имах предвид Аги.
Ковалски завъртя очи и посочи кабината.
— Чух да го наричаш маймуна. Но си няма… — Той си посочи задника.
— Опашка?
— Това не го ли прави
— Опашките на макаките са закърнели, достигат дължина около сантиметър.
Той потръпна.
— Не знам защо, но това ми се вижда още по-зле.
Мария въздъхна и поклати глава.
Мак и отец Бейли се бяха настанили на пейките покрай планшира. Грей и Сейчан стояха с Чарли в малката кабина. Вратата беше отворена, така че Ковалски подочуваше части от разговора им, който се въртеше предимно около реката.
Слушаше с половин ухо. Загледа се към планинската верига и назъбените й върхове, пресечени от притоци и водопади. От време на време зърваше дълбоки обрасли с дървета клисури и езера, осветени от слънцето зелени пасища и ливади.
Според онова, което дочу, Сус минавала стотици километри през планините, но течението й било овладяно и контролирано от язовира Аулуз, на около сто и четирийсет километра нагоре.
Ковалски чу мнението на Чарли по въпроса.
— Преди построяването на язовира в края на осемдесетте реката била по-силна и по-своенравна. Прииждала редовно след зимните бури и топенето на снеговете през пролетта, но в края на лятото почти пресъхвала, което пречело на напояването на земите. Така че макар наистина да е укротил крайностите на реката, язовирът я е направил и по-послушна, което е малко тъжно.
Ковалски откри, че се съгласява с мнението й. Предпочиташе природата да си остава дива и недокосвана от човека. „Остави реката да си бъде река“. Но пък от друга страна, неговата къща не беше застрашена да бъде отнесена от придошлата река и нямаше ниви, които да изсъхнат от липсата на вода.
Чарли обгърна с жест цялата плодородна долина между Високия Атлас на север и Антиатлас на юг.
— Твърди се, че много отдавна, преди хилядолетия, Сус е изпълвала целия този район и той бил повече залив, отколкото река.
Грей погледна Сейчан.
Дори от кърмата Ковалски се досети какво си мисли той.
„Това място е било идеално пристанище за морски народ“.
Докато катерът пърпореше нагоре по реката, Грей си представи цялата долина запълнена от соленото море и водите от разтопения сняг. И огромен флот, готов да завладее Средиземноморието.
Освен широкия залив, по онова време всеки приток сигурно е бил истинска река. Грей погледна един приток, вливащ се в реката от клисура с отвесни варовикови стени. Те се намираха на доста голямо разстояние от сегашното течение, което означаваше, че пропастта е била изсечена от водата от много по-широка и мощна река, а не от днешния поток.
Погледна таблета, на който беше заредена подробна карта на речната система на Сус. Беше направил всичко по силите си да определи кой приток би могъл да ги отведе най-близо до рубина на златната карта. Подаде таблета на Чарли.
— Знаеш ли къде се намира този приток?
Чарли взе таблета в едната си ръка.
От другата й страна Сейчан подаде маслина на Аги. Маймунката скочи на рамото й, за да я вземе, и се зае старателно да я бели и да гризе меката част около костилката.
Сейчан скри развеселената си усмивка.
След като приключи набързо с маслината и изхвърли костилката, Аги слезе от рамото й и се намести на гърдите й. Спря да подуши едната, вероятно доловил леката миризма на мляко, макар че сутринта Сейчан беше използвала помпата.
Усмивката й се смени със строга физиономия.
— Без тия. — Тя вдигна маймунката и я върна на рамото на Чарли. — Този бар засега е затворен.
Чарли върна таблета на Грей и леко потупа Аги, който изглеждаше дълбоко наранен от отношението към него.
— Всичко е наред, mon ami. След малко ще те нахраня. — Обърна се към Сейчан. — Съжалявам. Той е още почти бебе. При макаките цялата група отглежда малките. Много женски кърмят едно и също бебе.
— Но не и тази кърмачка — отвърна Сейчан.
Аги като че ли долови това отхвърляне и зарови лице в шията на Чарли.
Капитанът се обърна към Грей.
— Страничната река, която сте отбелязали. Oui, знам я. Не е далече, на около три километра нагоре. Навлиза много навътре в планината, но лодката ми може да продължи само на километър и половина в клисурата или малко повече, ако има повече вода.
Грей кимна.
„Да се надяваме, че това ще е достатъчно“.
Той излезе от кабината да се свърже с командир Пулман и да го уведоми за положението. Освен това провери данните от дълбочинния радар от последното преминаване на сателита. Увеличи клисурата, която приближаваха. Подобно на по-голямата част от околните планини, върховете и назъбените хребети около клисурата бяха надупчени от кухини. Грей избра две-три обещаващи места, но в крайна сметка имаше само един начин да разберат дали е познал.
„Като отидем на място и проверим“.
Загледа се нагоре по реката и отново си представи долината пълна с вода, която я превръща в огромен залив сред планините. Ако отбелязаният на картата приток в миналото е бил по-голям, би трябвало да има лесен достъп до морето.
Сейчан го повика и му махна да отиде при тях.
Грей се върна в кабината. Пред тях имаше широк приток, който вливаше водите си в Сус.
— Това ли е? — попита той.
Марли кимна и умело насочи катера към устието на притока. Течението в него се оказа по-силно, отколкото в бавната Сус. Двигателят забоботи по-силно; лодката се заклатушка за момент. Секунди по-късно вече навлизаха в клисурата.
Грей се наведе, за да вижда по-добре през предния прозорец. И тук скалите бяха доста отдръпнати от бреговете на притока, което означаваше, че в миналото той е бил много по-широк. След обработваемата земя при Сус започваше изненадващо гъста кедрова гора, която запълваше потъналата в сянка клисура.
— Този приток има ли си име? — попита Сейчан.
Марли сви рамене.
— Не е отбелязано на картите, но ние, берберите, живеем тук от хиляди години. Имаме стари имена за всеки връх, долина и скала по тези места.
— Тя кимна напред. — Тази се нарича
— Какво означава името?
— Най-общо
Сейчан погледна Грей. Изражението й беше недвусмислено.
„Ако търсиш входа на Ада… явно си избрал правилната река“.
Все още в плен на борда на „Зорницата“, Елена стоеше пред извитите в полукръг панорамни прозорци на библиотеката, зяпнала монолитната варовикова скала, издигаща се на сто и двайсет метра над морето. Когато яхтата я приближи, Скалата на Гибралтар изпълни целия изглед.
— Един от Стълбовете на Херкулес — отбеляза монсеньор Роу, който стоеше до нея. — Лесно е да се види как скалата е получила името си.
Докато суперяхтата продължаваше напред, пред тях се откри западната страна на Скалата с множество пристанища, кейове и малкия град Гибралтар, сгушен под отвесните скали и гледащ към малък залив. Елена се загледа на запад. След около четирийсет и пет километра щяха да излязат от протока.
„След по-малко от час“.
След това имаше още толкова разстояние до град Кадис на южния бряг на Испания. А това означаваше, че времето й изтича.
— Скоро ще поискат по-добри насоки — напомни й монсеньор Роу. — Разстоянието между Кадис и Уелва е само стотина километра.
Елена се обърна към купищата книги, бележки и карти, пръснати из библиотеката. Сърцето й се разтуптя по-силно. Вчера беше успяла да убеди похитителите си, че полумитичният град Тартес, за който мнозина древни са смятали, че е Тартар, се намира някъде по южните брегове на Иберийския полуостров. И днес похитителите й щяха да поискат от нея да стесни търсенето. Или поне да предложи някои възможни места за проучване.
„Но кои?“
Беше се надявала, че ще разполага с повече време, за да намери някакви възможни отговори. За съжаление „Зорницата“ криеше някои трикове в ръкава си — или в този случай, под палубите си. Мария се обърна към прозорците. Тази част от библиотеката надвисваше над основната суперструктура и тя можеше да види лявото крило, порещо сините води.
Вчера, преди да насочи похитителите си насам, яхтата не беше разгънала двигателите си. Направи го едва след като се отдалечи от тунизийския бряг, разкривайки нещо, което беше останало скрито при тричасовото пътуване до Африка — че има подводни крила като по-малкия съд, който я беше докарал на борда й. След като разви пълната си скорост, „Зорницата“ пореше Средиземно море като сребърен кинжал.
Въпреки това на яхтата й трябваха повече от шестнайсет часа, за да стигне до протока. Елена се беше надявала, че пътуването ще е по-дълго — не само заради нея, но и заради групата на Джо, която щеше да разполага с повече време за разрешаването на хилядолетната загадка.
„Но в крайна сметка дали това ще промени нещо?“
Нямаше представа дали Джо и останалите имат някакъв напредък. За да им помогне, трябваше да накара кучите синове да претърсват южните брегове на Испания възможно най-дълго, което означаваше, че трябва да ги прати за зелен хайвер, при това достатъчно убедително, че да не могат да погледнат в истинската посока.
Тя погледна на юг, представяйки си западния бряг на Мароко. Когато златната карта се беше активирала, Елена беше достатъчно близо до нея, за да види как огнената река минава през Херкулесовите стълбове и започва да завива на
Представи си малкия рубин, който беше видяла край мароканския бряг на златната карта, където според геоложките данни нямаше никакви вулкани. Мястото съответстваше и на лъкатушещата линия между тектоничните плочи.
Това все още я озадачаваше.
Но тя беше сигурна в едно. По време на първото си плаване през Средиземно море, докато е търсел Тартар, капитан Хунайн би трябвало да е посетил южната част на Иберия. Може би дори е открил богатия град Тартес. Как би могъл да подмине подобно място? Особено като се имаше предвид колко извори сочеха към него. И ако го е открил, може би е научил нещо, което го е насочило към истинския дом на феаките — или както там се казваше високоразвитата култура. Елена можеше дори да се досети какво точно е научил. Според сведенията за Тартес градът бил един от големите производители на бронз. Възможно ли беше той да е снабдявал феаките с материала, необходим за построяването на механичните изделия? И дали феаките не са се отплащали на жителите на Тартес с познания и технологии? Затова ли според описанията градът беше сравняван с Атлантида?
Мислите й препускаха и й пречеха да се съсредоточи върху измислянето на поредното лъжливо насочване, пласт по пласт, смесвайки истини и измислици, докато не станат неразличими едни от други.
„Ако не успея…“
Представи си проснатото тяло на равин Файн в локвата кръв, която се разпълзяваше около него. Погледна монсеньор Роу и си спомни заплахата на баща си:
Това я накара да се върне при купчините книги и листа. Някъде в тях се намираха отговорите, които й трябваха.
Роу се присъедини към нея и въздъхна.
— Боя се, че ако не измислим нещо, похитителите ни ще изгубят търпение, особено след като са претърсвали дни наред испанския бряг.
— Сякаш това много ще им помогне — горчиво каза тя.
Роу я погледна въпросително.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо — махна с ръка тя. — Просто съм раздразнена.
Той кимна и сложи ръце на кръста си.
— Тогава откъде да започнем?
— Нямам идея.
„А страшно ми трябва някаква“.
Четирийсет и осмият Муса се наслаждаваше на полагащите му се привилегии — не само като посланик, но и заради ранга му сред апокалиптите. Седеше пред останките от късната закуска, състояща се от хайвер от белуга с препечен хляб, яйца и черни трюфели. Чиниите и приборите бяха от сребро и злато.
През годините беше използвал официалната си роля в турското правителство, за да източва милиони от страната си, от военните и от онези, които търгуваха със Съединените щати. От апокалиптите с техните почти безкрайни глобални финансови ресурси черпеше средства за лични облаги, като в същото време създаваше собствена армия, която да служи на каузата му.
Фират знаеше, че седящият срещу него мъж прави същото. Сенатор Каргил също имаше свои амбиции. И той беше източвал пари на апокалиптите за кампаниите си — след прилежното им изпиране, естествено. Фират не завиждаше на Каргил заради неговия дял от богатствата, нито заради стремежите му. Всъщност, ако този човек станеше някога президент, това само щеше да подсили позициите на Фират като посланик и в същото време щеше да послужи на апокалиптите.
Каргил допи чашата си сира и погледна златния си часовник „Патек Филип“.
— Трябва да се върна в комуникационната зала. Предобедната почивка на срещата на върха на ЕС скоро ще свърши. Аз трябва да ръководя обедното заседание за икономическото развитие на страните от бившия Източен блок.
Фират стана и махна към вратата на апартамента си, който заемаше цялото горно ниво на суперструктурата на яхтата.
— Разбирам.
— Колкото до търсенето по испанския бряг, вероятно ще мога да остана тук не повече от ден. По някое време ще се наложи да се върна в Хамбург, за да се срещна лице в лице с някои хора. — Той сви рамене. — А и мисля, че направих всичко по силите си да мотивирам Елена.
Фират кимна леко.
— И ние определено разполагаме с необходимите инструменти, за да я поддържаме мотивирана.
— Но все пак настоявам тя да не пострада. — В очите на Каргил проблесна неизречена заплаха. — Това също е ясно, нали?
Фират настръхна, но се овладя и отново кимна.
— Разбира се.
Вътрешно кипеше. За да се успокои, си представи всевъзможните изтезания, които беше замислил за жената. Последното щеше да е да я остави с Кадир за една нощ. Но първо щеше да изкопчи всичко, което можеше, от дъщерята на сенатора. След това, след края на изтезанията, морето щеше да отмие престъпленията му заедно с тялото й. И щеше да каже, че сама е отнела живота си.
Какво можеше да направи този
Двамата се взираха един в друг, сякаш четяха сърцата си.
Магията беше развалена от почукване на вратата. Фират кимна на иконома си, който отвори. Нехир влезе, следвана от друг човек.
Новодошлият пристъпи покрай нея със зачервено от гняв лице.
„Какво прави той тук? Сега пък какво е станало?“
— Елена Каргил лъже — изтърси мъжът, преди Фират да успее да го попита какво има. — От самото начало ви прави на глупаци.
Елена вече знаеше, че нещо не е наред.
Преди двайсет минути монсеньор Роу беше измъкнат грубо навън от Кадир. Двамата още не се бяха върнали. А сега зад стъклото се беше появила Нехир със самодоволна усмивка, от която сърцето на Елена се качи в гърлото й. Докато жената отключваше вратата на библиотеката, яхтата рязко се люшна. Елена залитна към носа и едва запази равновесие.
Тя погледна навън. „Зорницата“ продължаваше да забавя скорост и двете й крила бързо потъваха в морето.
„Защо спираме?“
Знаеше отговора.
Нехир влезе.
— Последвай ме.
Елена нямаше избор, особено като се имаше предвид, че жената беше дошла с двама въоръжени спътници. Тя остави очилата си и излезе. Крайниците й трепереха. Устата й пресъхна напълно.
Нехир я поведе към основното стълбище и надолу в недрата на кораба. Напрежението стегна гърдите на Елена като метални ленти и спря дъха й. Разминаха се с неколцина Синове и Дъщери, но никой от тях не ги погледна.
Накрая стигнаха притворен метален люк. Нехир го отвори по-широко и й даде знак да влезе първа. На Елена й се прииска да се дръпне назад. Беше надушила миризмата на горящи въглища. Опрените в гърба й дула обаче я тикнаха напред в помещение, сякаш взето от някой кръг на Ада.
Стените бяха черна стомана. Подът също, с множество канали за лесно почистване. На едната стена бяха окачени всякакви остри инструменти — както малки, подходящи за дисекция на жаба, така и достатъчно големи за отрязването на крайник. На другата висяха камшици с метални нитове, вериги и неща, за чието приложение не искаше и да помисля.
Отсреща зееше пещ с горящи въглени, подхранвани от газ. Жегата в помещението беше нетърпима. Пред пещта имаше изправен X, леко наклонен към отвора й.
На кръста висеше монсеньор Роу, китките и глезените му бяха стегнати в скоби. Устата му беше запушена и бяха свалили ризата му, така че беше гол до кръста. По кожата му вече беше избила пот от ужас. Погледна я с очи, изпълнени с отчаяние, и в същото време със съжаление, сякаш тя беше онази, която ще страда.
Кадир се наведе зад кръста и разбърка въглените с дълга маша. От другата страна стояха баща й и посланик Фират.
Елена знаеше защо е тук, какво искаха от нея, какво щяха да причинят на монсеньор Роу.
— Татко, не го прави.
Баща й изглеждаше обзет от скръб, но и решителен.
— Принуждаваш ръката ми, скъпа. Знаеш го. Научихме от сигурен външен източник, че не си била напълно честна с нас.
Елена преглътна, мъчеше се да измисли какво да каже.
— Какво… какво…?
Фират изруга на арабски и даде знак на Кадир. Гигантът се обърна с машата, чийто край беше нажежен до червено, и застана пред металния кръст.
— Татко, недей — замоли се тя.
Той й обърна гръб.
Кадир не започна с подигравки или заплахи. Безразличен като машина, той притисна края на машата в дясното зърно на свещеника. Плътта зацвъртя и запуши. Роу изкрещя през кърпата в устата му и гърбът му се изви в дъга.
— Престанете! — извика тя. — Моля ви, престанете.
Кадир отдръпна машата, откъсвайки с нея парче кожа. Роу увисна безсилно на оковите си. По лицето му се стичаха сълзи, по корема — кръв.
—
Чувстваше се празна отвътре. Беше прекалено ужасена и изтерзана от чувство за вина, за да може да измисли някаква сложна лъжа. Не смееше дори да опита.
Фират пристъпи към нея и я изгледа намръщено.
— Тогава ни кажи къде е отишъл Хунайн и къде е открил Тартар. — Посланикът посочи монсеньор Роу. — Или той ще изгуби лявото си око. А после езика.
Задъхан, Роу повдигна брадичка и поклати едва-едва глава, давайки й знак да не отговаря.
Елена не му обърна внимание. С треперещ глас и много запъване тя обясни всичко — за активирането на картата, за огнената линия, за рубина край мароканския бряг.
Когато приключи, беше рухнала на колене и по лицето й се стичаха сълзи.
Баща й я потуша по рамото. Тя плесна ръката му.
Фират се обърна към Нехир.
— Приготви хеликоптера. Ще уредя втори за ударния отряд. Трябва да намериш онова място и да го овладееш. Ние ще продължим със „Зорницата“ и ще пристигнем по залез-слънце.
Елена почти не го чу. Междувременно освободиха монсеньор Роу от кръста и махнаха кърпата от устата му. Той едва се държеше на крака. Елена се изправи и отиде да му помогне.
— Съжалявам — изстена тя. — Толкова съжалявам.
Все още задъхан, монсеньор Роу вдигна глава и се обърна към Фират.
— Нали ви казах, че лъже.
Хезиод, „Дела и дни“, ок. 700 г. пр.н.е.[7]
„Изгубеният град трябва да е някъде тук“.
Грей погледна сателитните данни на таблета си. През последните три часа екипът му беше спрял на четири места покрай притока, където дълбочинният радар беше открил големи кухини. Всяка от тях обаче се оказа задънена улица. В буквалния смисъл. Просто дълбоки пещери, които постепенно се стесняваха и свършваха.
Започваха да го гризат съмнения.
Грей им се опълчи и предпочете да се довери на инстинкта си.
Заслони очи с длан и се огледа.
Бръмченето на мотора отекваше от отвесните варовикови скали. Стените на клисурата се издигаха на различни пластове пурпурно, бяло и различни нюанси на червеното, завършвайки с надвиснали корнизи и обрушени краища, подобни на счупени зъби.
От двете страни на притока имаше гъста гора от кедър и алжирски дъб, която покриваше дъното на клисурата от брега до скалите. С навлизането навътре в планината течението на притока стана по-лъкатушещо и на места се прекъсваше от прагове. Водата вече не беше мътно зелена като на Соус, а небесносиня от топящия се сняг и пролетните потоци.
Марли продължаваше да води вещо лодката по стесняващия се приток, но вече трябваше да се съсредоточи повече. Бърборенето й спря; дори макакът Аги се умълча. От време на време до тях долитаха крясъци на маймуни, диви роднини на дребосъка в лодката. В отговор Аги наостряше малките си уши и се притискаше по-плътно в Марли.
Появи се друг звук — думкане, което се усещаше в корема. Над главите им прелетя хеликоптер, който пресече клисурата и продължи на север. Грей проследи полета му. Този беше третият, който виждаше.
— През няколко била има популярно туристическо място — с намръщена физиономия обясни Марли. — Райската долина. Много е красива. Или поне беше. Сега става все по-замърсена, както и по-голямата част от този район.
Подплашен от трясъка на хеликоптера, един ибис полетя от плитчините пред тях и изчезна над върховете на дърветата.
Марли се загледа след него, после каза печално:
— Животът тук е бил много по-разнообразен. Много видове са изчезнали. Атласки мечки, северноафрикански слонове, зубри. И много повече са застрашени. — Тя почеса Аги. — Надявам се с образованието си да допринеса това да спре в бъдеще. Но не само туризмът въздейства неблагоприятно на този район. Все повече и повече мини се отварят в планините.
— Какво добиват? — попита Грей и погледна разделените на пластове скали.
— Тук има заровени много полезни изкопаеми. — Чарли се намръщи. — Желязо, олово, мед, сребро.
Грей се загледа към планините, като се питаше какво ли друго може да е
— Ами уран? Или други радиоактивни материали? — попита Сейчан.
Странният въпрос откъсна вниманието на Чарли от реката. Очите й се присвиха подозрително.
— Затова ли сте тук? Да не сте учени, работещи за някой минен конгломерат? При последната спирка ви видях да вадите от багажа си нещо, което приличаше на гайгеров брояч.
Грей би трябвало да се досети, че нищо не убягва от зоркия поглед на водачката им. При подготовката за експедицията беше помолил Пейнтър да осигури на екипа му не само оръжия. Между кутиите с муниции и пистолетите имаше и малък гайгеров брояч.
Грей вдигна ръка срещу гневното й изражение.
— Не. Честна дума. Не работим за никаква минна компания. Но защо е тази силна реакция?
— Pardon. Извинявайте. — Чарли отново насочи вниманието си към реката. — Мароко открай време е бил един от основните износители на фосфатни скали. Интересът към тези депозити обаче рязко скочи през последните години.
— Защо? — попита Сейчан.
— Защото тукашните фосфатни скали съдържат
Сейчан погледна Грей и повдигна вежда.
Грей си спомни теорията на монсеньор Роу за горивото, захранващо механичните творения в трюма на древния дау. Роу смяташе, че веществото, което Хунайн и братята му наричали Маслото на Медея, би могло да е някаква по-мощна версия на гръцкия огън.
Невъзможно беше да се разбере дали наистина е така, тъй като рецептата за гръцкия огън беше изгубена, макар че като цяло се смяташе, че е някаква леснозапалима комбинация на нафта, негасена вар, смоли и сяра. Както и калциев фосфат, който беше основният елемент във фосфатните скали.
„Възможно ли е някой древен алхимик, използващ местните фосфатни скали, неволно да е усъвършенствал старата рецепта заради урана или някои други радиоактивни включения, откривани в тукашните депозити?“
Силно стържене върна вниманието му към реката. Чарли изруга и отклони катера от подводната скала.
— Нататък става твърде плитко — каза тя. — Не мога да продължа по-нагоре.
Грей погледна таблета.
— Искаме да проверим още едно място. На около четиристотин метра напред. — Той посочи. — След завоя.
Чарли намали оборотите.
— Не мога да рискувам лодката си.
— Ще платим за всички щети — обеща Грей. Знаеше, че Пейнтър ще го направи.
Тя го изгледа намръщено, но накрая даде отново газ.
— Само
Катерът продължи нагоре по течението, но по-бавно, като заобикаляше плитчини и бързеи. Водата беше толкова бистра, че дори в тези по-бурни участъци Грей ясно виждаше камъните и пясъка по дъното. Ставаше все по-плитко. Вместо да намали, Чарли увеличи скоростта.
Той я погледна.
Чарли не откъсна очи от реката, но го усети, че я гледа.
— Пазя корпуса — обясни тя. — Колкото по-бързо се движа, толкова повече той се издига над водата. Така газенето намалява.
А определено имаха нужда от всеки сантиметър.
Грей се хвана за парапета на десния борд на кабината.
Чарли стигна до завоя и го взе майсторски. Грей отново провери координатите на таблета и погледна напред.
— Ето там — каза той и посочи един вир с по-тъмна вода вдясно, където друг поток се вливаше в притока.
— Дадено — каза Чарли.
Тя насочи катера към брега и с последно стържене на кила върху скала се плъзна в дълбокото.
— Чудесно — рече Сейчан.
Чарли спря двигателя и лодката плавно спря, като заора нос в мекия пясък. Тя се обърна към Грей.
— Последна спирка, oui?
Грей погледна нагоре по канала, където водата беше разпенена от единия бряг до другия.
— Мисля, че по-нататък няма начин да продължим.
Обърна се към малкия приток. Бистрата вода течеше върху изгладени черни камъчета и по-светъл пясък през кедрова гора. По-нагоре падаше от висока отвесна скала.
Той заслони очи с длан и се загледа в ивиците скала в червено и охра от двете страни на водопада, мъчейки се да разчете пластовете като книга.
— Това ли е мястото? — попита Сейчан.
— Според радара пред нас има голяма кухина, но не може да се каже колко навътре продължава тя. След трийсетина метра навътре планините над нея не позволяват да се направи добро измерване.
— Значи трябва да идем и да видим — каза Сейчан.
Грей кимна.
— Да вземаме раниците и да тръгваме.
Не след дълго Грей остави Марли и Аги при лодката и поведе останалите нагоре покрай потока. Грохотът на водопада се засили.
Когато стигнаха подножието на скалата, по дрехите и екипировката им блещукаха безброй малки капчици.
След една пясъчна ивица водопадът, подобен на четириметров воал, падаше в кобалтов вир, който захранваше потока. Лъчите на следобедното слънце се пречупваха в дъга над водата. Въздухът беше по-свеж и определено по-хладен. Малка група палми от едната страна на вира навеждаше листата си към пръските.
— Прекрасно е — промълви Мария, загледана във водопада.
Ковалски изсумтя в знак на съгласие.
— Не бих имал нищо против да се топна и да отмия прахта от себе си.
— Не сме дошли за това. — Грей погледна таблета си. — Според скенера кухината би трябвало да е някъде тук. Но не виждам никакъв вход.
Отец Бейли посочи.
— Ами зад водопада? Очите ли ме лъжат, или виждам нещо като пещера?
Грей също я забеляза.
— Да проверим.
Тръгнаха покрай вира към водопада. Ледената вода моментално измокри Грей до кости. Той забърза напред към пещерата, като внимаваше за хлъзгави камъни.
Зад него Ковалски се отърси като мокро куче.
— Бр-р-р. На това му се вика студен душ.
Всички се събраха в пещерата, осветена от проникващите през водопада лъчи на слънцето.
Грей отиде до задната стена и я огледа. Пещерата беше висока, но не и дълбока.
„Още една задънена улица“.
Той се обърна към Мак.
— Засичаш ли нещо?
Климатологът носеше гайгеровия брояч. Въздъхна и се намръщи.
— Малко фонова радиация, но нищо по-различно от онова, което засякохме предишните четири пъти.
— Тук няма нищо — каза Сейчан.
— А защо не потърсим нагоре по реката? — предложи Мария. — Лодката не може да ни отведе там, но нищо не ни пречи да продължим пеша.
Грей поклати глава.
— Ще търсим на сляпо. По-нагоре радарът не показва нищо обещаващо, тъй като планините на север стават все по-плътни и стръмни.
Отец Бейли въздъхна раздразнено.
— В такъв случай ще трябва да се върнем до Сус и да проверим притоците на изток и запад от този. Рубинът на картата може и да не е бил поставен точно. Може би просто отбелязва мястото приблизително.
Ковалски сви рамене.
— Поне мястото е кръстено правилно.
Грей не можеше да оспори думите му и махна към водопада.
— Връщаме се.
Докато останалите вървяха надолу, Мак се задържа до вира. Застана на слънце, за да се стопли след студения душ. Заслони очи с длан и се загледа в отвесната скала.
Като климатолог беше свикнал да оглежда внимателно земята, скалите и горите, за да разбере по-добре как промените в климата се отразяват на терена, как редуващите се епохи са оставили след себе си следи, които могат да се открият с опитно око.
Мария забеляза, че не ги е последвал, и се върна при него.
— Какво има, Мак?
Той посочи горната част на водопада.
— Виждаш ли как скалите на ръба са във формата на мида, оформени през вековете от водата? Мидата е много по-широка, отколкото може да се обясни с обема вода, който в момента пада оттам.
— Това отговаря на казаното от Чарли, че някога целият район е бил много по-влажен. Че долината на Сус е била по-скоро залив, а притоците й били истински реки.
Мак отстъпи няколко крачки назад, отвеждайки Мария със себе си.
— Виж това. — Той посочи нагоре и после на север. — Проследи ръба на скалата. Какво виждаш?
Междувременно другите се бяха върнали, привлечени от гласовете им.
— За какво говорите? — попита Грей.
Мария най-сетне също го видя.
— По ръба има и други подобни миди.
Мак кимна.
— В миналото не само
Мак си представи как е изглеждало това място навремето — пет мощни водопада, чиито води подхранват голяма река, течаща надолу към широк залив. Целият район сигурно е блестял от десетки дъги. Обвитите в мъгла скали вероятно са били покрити със зеленина, в която са гнездели птици. Горите са били по-високи и сред тях са бродели слонове и лъвове.
Отец Бейли го изтръгна от унеса му.
— Пет реки… — промърмори той.
Мак го погледна.
— Какво имате предвид?
Бейли посочи от водопада назад към канала, където ги очакваше капитанът с катера си.
— Марли нарече този приток
— За какво? — попита Грей.
— За една друга река със същото име като притока зад нас. Митичният Ахерон. Известен и като реката на скръбта, болката и плача. — Свещеникът се обърна към групата. — Той е бил една от
Грей пое дълбоко дъх, пристъпи напред и погледна нагоре.
— Независимо дали сте прав, или не, острото око на Мак ни даде още четири места за претърсване. И ако в тази част на пропастта някога е имало пет водопада, знам къде аз бих поставил входа на подземния си град.
Той посочи средната мида.
Сейчан застана до него.
— И освен това коритото изглежда най-широко и най-дълбоко.
Мак си представи огромен водопад, от двете страни на който има по два по-малки.
Грей го тупна по здравото рамо.
— Там трябва да идем.
Докато хеликоптерът набираше височина, след като беше спрял за презареждане, Елена гледаше как град Маракеш се смалява под тях. Докато се издигаха, зърна блясъка на покрити със сняг планински върхове на шейсетина километра на юг. Това беше планината Тубкал, където се намираше най-високият връх в масива Висок Атлас, издигащ се на почти четири хиляди и двеста метра над морското равнище.
Не се насочиха към видимия отдалече връх. Следваше ги втора машина, също „Юрокоптер ЕС155“. Двата хеликоптера полетяха на югозапад към планините, където назъбените хребети се спускаха рязко към Атлантическия океан.
„Най-много още час, може би по-малко“.
С толкова време разполагаше да измисли нещо.
Облегна се назад в седалката си. В кабината на хеликоптера имаше дузина пътници, предимно Синове и Дъщери на Муса, сред които и Нехир. Срещу Елена предателят монсеньор Роу дремеше в седалката си и главата му се полюшваше от клатенето на хеликоптера. Когато се беше качил на борда, зениците му бяха огромни като на човек, получил конска доза морфин. Голямата подутина под тънката му риза издаваше дебелата превръзка на гърдите му.
Елена нямаше избор за това пътуване, но от разговора между духовника и посланик Фират по-рано стана ясно, че Роу е настоял да дойде. Възнамеряваше да види докъде ще доведе предателството му и вярваше, че все още може да помогне за определянето на мястото, отбелязано от рубина на картата на Бану Муса.
Човекът, когото
„И може би ще се срещнем отново“.
Представи си „Зорницата“, летяща на юг от Гибралтар на подводните си криле покрай мароканския бряг. Знаеше, че нито Фират, нито баща й биха пропуснали да са наблизо, ако бъде открито нещо в тези планини.
Хеликоптерът попадна във въздушна яма и се разтресе достатъчно силно, за да събуди монсеньор Роу. Той се намръщи и се изправи в седалката си. Изцъклените му очи забелязаха Елена, която се взираше мрачно в него.
— Не се измъчвай толкова, дете мое — рече Роу, като заваляше леко думите. — Ти ще ни помогнеш да върнем Агнеца в този ужасен свят. Разбиването на портите на Тартар ще отбележи началото на Армагедон. Адските оръжия и радиоактивният огън ще се отприщят в горещите точки на света, ще дестабилизират регион след регион, ще разпалят война след война, докато самите морета не пламнат. Едва тогава светът ще бъде прочистен от покварата и Божият трон ще бъде готов за Неговото завръщане. И когато Той дойде, най-сетне ще настъпи истински и вечен мир.
Елена се намръщи.
— Кажи това на онези, които бяха убити в Кастел Гандолфо. И на равин Файн.
— Всички те са мъченици. — Роу махна пренебрежително с ръка на тревогите й. — Хауард знаеше какво прави, разбираше важността на саможертвата. Дори простреля собственото си ухо, за да убеди американците, че сме били отвлечени, да спечелим съпричастието ти.
Замаяна, Елена се облегна назад. „Дори равин Файн“. Тя знаеше, че двамата духовници са се познавали от университетските си години, но никога не беше подозирала, че и равинът е бил част от всичко това. А трябваше да се досети. Спомни си разказа на баща си как апокалиптите имали свои представители във всички религии и дори сред атеистите.
— Баща ти постъпи прибързано, подтикван по-скоро от ярост, отколкото от здравия си разум, като отне така неочаквано живота на Хауард — продължи Роу. — Нос това демонстрира много ефектно нашата всеотдайност към делото.
Елена се извърна, ужасена от това безсърдечие. Беше постъпила като пълна глупачка в библиотеката. Заради изтощението си беше изпуснала езика. Когато монсеньорът я беше попитал къде ще търсят по испанския бряг, тя беше казала нещо глупаво:
„Така и не успях да събера две и две“.
— И все пак Хауард не беше единственият, който разбира от
Той отново я погледна в очите. Но този път в неговите зад морфина гореше огън.
— Но
Елена забеляза трескавата страст, която се засилваше в гласа на монсеньора, начина, по който пръскаше слюнки. Блясъкът в очите му беше станал фанатичен. Очевидно морфинът беше освободил онова, което свещеникът бе крил дълги години, и го беше направил по-приказлив.
— Едва когато американците се оказаха достатъчно изобретателни, за да се измъкнат от подземията на Кастел Гандолфо, вярата ми в тях за момент се върна. Трябваше да ги извадя от защитния обръч, поставен около замъка, и затова ги отведох на остров Сардиния, при съюзника ми равин Файн. Исках да ги изпитам за последен път, като им казах онова, което знаехме, за да видя дали няма да им хрумне още нещо. Но за съжаление, отново без резултат.
— И си се опитал да ги елиминираш и да вземеш картата на Да Винчи.
— Както и оригиналния Ключ на Дедал. Как бих могъл да не го направя?
— А когато си се провалил, си дошъл на яхтата на Фират, за да приложиш същата измама върху мен.
— Да, но ти се оказа много по-умна. — Погледът му стана по-остър, фанатичният огън в очите му се разгоря с нова сила. — Ще видиш. Скоро всички мои саможертви ще дадат праведни плодове. Болката ще бъде моят медал, когато Господ се завърне.
Елена се извърна от фанатичния пламък в очите му. По всяка вероятност монсеньорът беше станал член на апокалиптите много преди Фират или баща й, които се смятаха или за Махди, или за преродения цар Давид. Но и двамата не можеха да се сравняват с маниакалния фанатизъм на мъжа, който седеше срещу нея.
„А аз ги насочих към скрити митични оръжия и неизвестен източник на енергия, които могат да разпалят религиозна война, ако попаднат в неподходящи ръце“.
Оставаше й само една надежда.
Замоли се Джо и останалите да са използвали бронзовите пръчици, за да активират тяхната версия на картата, и по някакъв начин вече да са стигнали до мястото.
„Не ме разочаровай, Джо“.
— Насам! — извика Ковалски на останалите.
Групата, която се беше пръснала в подножието на скалата, се събра около него.
Ковалски беше сложил ръце на кръста си и оглеждаше отвесната стена. Геоложките пластове приличаха на небрежно подредена купчина вестници, някои намачкани, други разръфани. Екипът вече беше претърсил пресъхналото корито до водопада и беше продължил към следващото — централната от някогашните пет реки, падащи от скалата.
Тази река очевидно е била същинско чудовище, ако можеше да се съди по размерите на коритото й при ръба на скалата. Ширината му беше към трийсет метра.
— Какво откри? — попита Грей.
Ковалски посочи на четири и половина метра нагоре по скалата.
— Виж онази купчина камъни на разбития корниз. Мисля, че отляво има цепка в стената.
Грей присви очи.
Сейчан също се вгледа.
— Прав е. Ще ида да проверя.
Преди някой да успее да възрази, тя вече се катереше. Някои от пластовете под корниза стърчаха и образуваха нещо като гигантски стъпала, образуващи груба стълба до пукнатината.
— И аз можех да го направя — недоволно промърмори Ковалски.
Сейчан стигна пукнатината и изчезна. Грей закрачи нервно напред-назад.
Мак се загледа нагоре.
— Ако тази долина наистина е била наводнена в миналото, водното ниво може и да е достигало до корниза. Вижте леката разлика в цвета на скалните пластове под него и онези отгоре. Те са по-белезникави. Дори долните пластове изглеждат по-гладки от горните. Все едно са били изгладени от вода.
Ковалски се опита да си представи кораб, който плава над главата му и спира при корниза.
„Може и да е прав“.
Сейчан се показа и спука всичките им мехури на надежда.
— Пак задънена улица.
Грей изруга под нос.
Сейчан им махна с ръка.
— Но мисля, че все пак е най-добре да дойдете да видите нещо.
— Какво си открила? — извика й Грей.
— Просто ела и виж. — Тя се обърна и отново изчезна в пукнатината.
Грей погледна групата.
Ковалски сви рамене.
— С удоволствие бих се махнал от това слънце.
Всички се закатериха по разбитите стъпала. Оказа се, че корнизът е по-широк, отколкото изглеждаше отдолу — около осемнайсет метра. Срутилите се камъни заемаха по-голямата част от него. Точно над тях голяма част от ръба на отвесната скала липсваше.
Грей ги поведе към края на купчината. „Цепката“ на Ковалски се оказа всъщност отвор между срутилите се камъни и варовиковата стена. Една канара беше паднала преди векове върху купчината и се беше заклещила, запазвайки тесния проход отворен.
Грей тръгна пръв, следван от Ковалски, който се наведе под канарата със затаен дъх. След като мина покрай нея, той пристъпи в голямата кухина от другата страна. Тя беше широка колкото корниза и два пъти по-дълбока. Сейчан вече беше запалила фенерчето си и бе насочила лъча му към засводения таван и извитите тъмнокафяви стени.
Останалите се струпаха зад Ковалски.
Отец Бейли погледна намръщено падналата канара.
— Все едно минаваш под Дамоклев меч.
Мак се ухили.
— Подобни срутвания се срещат често. Могат да са опасни, но ми се струва, че това конкретно срутване се е случило преди векове, така че канарата едва ли ще падне в скоро време.
— Какво искаше да видим? — попита Грей, явно ядосан, че отново са ударили на камък.
— Ето тук — отвърна Сейчан.
Тя спря в края на пещерата. Отляво имаше редица глинени съдове, високи до кръста и с малки прашни капаци отгоре.
— Там има още — каза Сейчан и насочи лъча към отсрещната стена, където също бяха наредени подобни съдове.
Мак приближи и на лицето му се появи гримаса.
— Приличат на по-малки версии на онова, което видях в трюма на кораба в Гренландия.
— Това са амфори — каза Бейли. — Гърците и римляните са ги използвали за съхраняване на неща като вино и зехтин.
— Или на нещо много по-лошо — каза Мак.
Свещеникът се обърна към Ковалски.
— Не спомена ли, че капитан Хунайн ги е нарекъл в дневника си „гърнетата на Пандора“?
— Така ми каза Елена.
Бейли се обърна към останалите.
— Според мита Пандора не е била истинска жена, а създадена изкуствено от бог Хефест.
— Като бронзовите му робини — каза Ковалски, припомняйки си историята на Елена за механичните жени, които прислужвали на Хефест в ковачницата му.
— Всеки олимпийски бог сложил проклятие в едно гърне — каза Бейли.
— И после дали гърнето на Пандора да го отнесе на хората. Нещо като троянски кон, пълен със смърт, болести и нещастия.
— Определено отговаря на описанието на онова, което видях в трюма на кораба — каза Мак.
Мария се намръщи.
— Но нали го наричат
— Не, това е дошло от погрешен превод от гръцки — обясни Бейли. — Оригиналната гръцка дума е
— Кутия или гърне, все тая — каза Ковалски. — Струва ми се, че сме на правилното място, или поне близо до него.
— Може би — рече Грей. — Но няма как да разберем, без да проверим какво има в тези гърнета.
— Нима искаш да отворим едно от тези проклети неща? — ужаси се Мак.
Грей пристъпи напред.
— Това е единственият начин да разберем със сигурност.
Мак се опита да му препречи пътя.
— Недей…
Грей го заобиколи и изрита с пета едно от гърнетата. Въпреки силата на удара гърнето само се разклати и на повърхността му се появи тънка пукнатина.
— Може би е по-добре да послушаш Мак — рече Бейли.
Грей не им обърна внимание и опита отново, като се целеше в пукнатината. Гърнето най-сетне се разцепи на две. От него се разтече черно масло. Всички отскочиха назад, сякаш бяха попаднали на змийско гнездо.
Пещерата се изпълни със силна миризма на петрол.
— Същото нещо изтече от гърнетата в Гренландия — посочи Мак.
— Но тук е само то — каза Сейчан, която беше единствената, приближила се до гърнето.
Ковалски я последва.
— Права е. Няма бронзови раци и зелена лепкава гадост.
Всички се обърнаха към гърнетата от другата страна. Спогледаха се и заедно тръгнаха към тях.
С изключение на отец Бейли, който спря да огледа един шейсетсантиметров камък в средата на пещерата. Прокара пръсти по вдлъбнатината в горната му част и промълви:
— Това е олтар за жертвоприношения.
Ковалски побърза да мине покрай камъка.
Никой не проговори, докато вървяха към другата редица гърнета. Гайгеровият брояч на Мак изведнъж зацъка. Цъкането се засили, когато приближиха гърнетата.
Ковалски хвана ръката на Грей.
— Може би е по-добре да не чупим и тези.
„Касоразбивачеството е въпрос на деликатност“.
Сейчан прокара нагорещения връх на ножа си по края на капака. Топлината размекна и стопи восъчния печат. Тя махна част от него, после поднесе ножа към Мария.
Тя щракна запалката.
Сейчан задържа върха над пламъка, за да го нагрее отново.
— Мъже — рече Мария. — Все гледат да строшат нещо. Надявам се да възпиташ Джак да проявява малко повече здрав разум.
— Ще се постарая — отвърна Сейчан, като се надяваше наистина да стане така. — Макар че половината му ДНК е на Грей, така че нищо не се знае.
После отново се зае с печата.
Зад нея, отегчени от пипкавата работа или твърде нервни, за да бездействат, мъжете бяха отишли при отец Бейли и камъка.
— Какво мислиш? — попита Грей и се отпусна на коляно.
— Помислих си, че е някакъв олтар или място за ритуални жертвоприношения — отвърна свещеникът. — Но сега се питам…
— Какво?
Сейчан стопи един по-дебел пласт восък и капакът се размърда.
— Готово — обяви тя, поглеждайки назад към мъжете.
Грей отиде при нея, увличайки след себе си останалите. Обърна се към Мак.
— Какво мислиш?
Климатологът погледна гайгеровия брояч.
— Показанията остават същите. Дозата радиация е в рамките на допустимото, но не е разумно да се застояваме прекалено дълго тук.
Грей кимна на Сейчан.
— Заслугата е твоя.
Тя хвана капака с двете си ръце, разклати го и го завъртя, за да разчупи останалия восък — след което го вдигна.
Стоящите зад нея ахнаха. Цъкането на гайгеровия брояч стана по-бързо.
Всички се отдръпнаха от блестящото зелено масло, изпълващо гърнето. То излъчваше слабо, противно сияние. Сейчан приклекна, готова да действа, ако от отровната супа изпълзи или изскочи нещо ужасно. След няколко секунди стана ясно, че нищо няма да се появи.
— Мисля, че е само течността — каза Грей. — Също като гърнетата от другата страна.
Бейли пристъпи напред.
— В дневника си капитан Хунайн пише, че при първото си пътуване до Тартар успели да стигнат само до прага на града поради недостиг на продоволствия. Но при входа той взел съдове с нещо, което нарича Маслото на Медея, и се върнал у дома с тях.
„Хм-м…“
Сейчан се отдели от останалите.
— Не мисля, че е добре да оставяме съда отворен прекалено дълго — предупреди Бейли. — Хунайн неслучайно е нарекъл веществото Маслото на Медея. Според митовете маслото на магьосницата съдържало тайната на неугасимия огън, дарен й от титана Прометей, който я научил как да го съхранява в
— Нещо като тези гърнета — каза Грей.
— Едно от които вече не е херметически затворено — напомни им Мак.
— Твърди се, че нейното масло, подобно на легендарния гръцки огън, се подпалвало от вода и пламъците му не можели да бъдат угасени от нея — продължи Бейли и посочи амфорите. — Тук е достатъчно сухо, но се боя, че ако остане открито твърде дълго… при толкова много съдове…
— Бум — довърши Ковалски.
— Може и да е прав — рече Мак. — В Гренландия раците се запалиха доста бързо, но въздухът беше влажен и пълен с ледени кристали.
— В такъв случай засега да затворим гърнето — предложи Грей. — Поне да ограничим излагането му на влага.
— Не — каза Сейчан. — Още не.
Тя отиде в дъното на пещерата и прокара длани по извитата тъмнокафява стена. Повърхността беше груба, но прекалено равномерна. Бяха пропуснали да го забележат, тъй като вниманието им беше грабнато от загадъчните гърнета и олтара.
Тя вдигна ножа си и почука с дръжката му стената.
Звън като на гонг обяви откритието й.
Тя се обърна към останалите.
— Това не е скална пещера, а бронзова зала, потъмняла от годините. — Сейчан посочи с ножа си към гърнетата. — Ако това е мястото, от което Хунайн е откраднал вълшебното си масло, значи тук трябва да е входът към Тартар.
Останалите забързаха към нея и прокараха длани по потъмнелите стени, потвърждавайки откритието й.
— Тя е права — каза Грей и почука по стената. Другите направиха същото, потвърждавайки подозрението му. — И не се отнася само за задната стена. Цялата пещера е от бронз. Бронзов мехур.
Ковалски зададе най-належащия въпрос.
— Достатъчно сме чукали по стените. Как ще влезем?
Отец Бейли се върна при олтара.
— Аз… мисля, че знам. — Той се обърна към групата. — Това е изпитание.
„И очевидно с ограничено време“.
Грей се загледа в отворения съд. След разчупването на печата светещото масло можеше да се възпламени по всяко време. Той се обърна към Бейли.
— Какво мислиш?
Свещеникът се отпусна на коляно до олтара и прокара длан по вдлъбнатината в центъра.
— Това е камък, но мисля, че плиткият басейн е от бронз.
— Но какво общо има това с отварянето на портал? — попита Сейчан.
— Херон Александрийски — твърдо рече Бейли.
Никой не го разбра.
— Той е бил блестящ инженер от първи век. Създал всякакви устройства, сред които първия автомат за продаване, работещ с пускане на монета. Както и задвижван от въздух орган. Изписал е томове по темата и се обзалагам, че братята Бану Муса, които били колекционери на антично знание и се интересували особено много от механичните изобретения, са ги чели векове по-късно. Дори Да Винчи споменава за него.
— Какво общо има това с нашата ситуация — попита Грей и отново погледна светещото гърне.
„И отговаряй по-бързо“.
— Херон измислил начин да отваря вратите на храма с помощта на примитивна версия на парен двигател. Жрецът говорел на тълпата от стъпалата пред затворения храм, после се палел огън. След като се разгарял силно, той загрявал резервоар с вода, скрит отдолу. Образувалата се пара задвижвала бутала, колела и въжета и вратите на храма се отваряли, сякаш го правели сами.
— Иначе казано, фокус — обобщи Ковалски.
Бейли посочи вдлъбнатината, после задната стена.
— Като тук.
— Откъде сте сигурен? — попита Мария.
— Според Омир дворецът на феаките бил построен от бронз и портите на града, когато се отваряли, „сияели като огнено злато“.
Грей започна да схваща.
— Ако на олтара се запали огън с онова гориво… — Той посочи гърнето, съдържащо тайната на неугасимия златен огън. — Тогава бронзът ще засияе, сякаш е злато.
Бейли кимна.
— Точно затова си мисля, че това е изпитание. Феаките са ни дали инструментите и горивото. От нас зависи да покажем, че разбираме свойствата на веществото в тези съдове, преди да ни бъде позволено да влезем вътре.
— Какво трябва да направим? — попита Ковалски. — Просто да излеем от онова масло на Медея във вдлъбнатината и да добавим вода ли?
— Мисля, че да — отвърна Бейли.
Грей поклати глава.
— Не, това е само
— Може и да си прав — съгласи се Бейли. — Но какво е онова вещество?
Отговорът дойде от неочакван източник.
— Елена имаше идея — каза Ковалски. — Нарече го „фармакопея на кръвта на Прометей“.
„Не може да е това“.
И не беше.
— Да не искаш да кажеш „фармака на кръвта на Прометей“? — попита Бейли.
Ковалски сви рамене.
— Може и това да е.
Свещеникът се обърна към групата.
— В същата история за Медея, която научила формулата за огненото масло от Прометей, тя научила и
— Нещо като огнеупорен лубрикант — каза Мак. — В Гренландия черното масло наистина угаси пламъците, задвижващи онези създания. И мисля, че маслото в гърнетата е служело като някакъв изолиращ материал, който е държал създанията в инертна форма, докато не бъдат освободени и изложени на влажен въздух.
Сейчан се намръщи.
— Но какво общо има всичко това с отварянето на портата?
Грей се върна при олтара и погледна двете групи гърнета. „Медея е създала огъня и средството за угасяването му. — Той присви очи към Мак. — Не, не просто за угасяването му, но и за запазване и изолиране на зеленото масло“.
Той се обърна към Бейли.
— Предполагам, че размерите на басейна в олтара не са произволни. Ако зад всичко това се крие някаква сложна механика, бронзовата купа вероятно трябва да се нагрее до подходящите градуси.
— Предполагам, че да.
— Мисля, че трябва да добавим правилното количество гориво, най-вероятно да напълним басейна до ръба.
— Като мензура — обади се Ковалски.
— Но как ще пренесем маслото от гърнето до купата? — попита Грей. — Наоколо няма никакви черпаци или кофи.
— На ръка — отвърна Бейли и рязко се изправи. — Точно затова са гърнетата с Кръвта на Прометей. Ако потопим ръцете си в нея, тя ще изолира влагата на дланите ни и няма да подпали зеленото масло.
Можем да напълним басейна на шепи.
Свещеникът се огледа, явно очаквайки някой да се пише доброволец и да изпробва теорията му.
Ковалски изстена.
— Аз ще го направя. Нали съм експертът по взривове на „Сигма“. Но ако ръцете ми гръмнат, ти ще си виновен, падре.
Ковалски отиде при счупеното гърне. В едно голямо парче все още имаше черно масло. Той потопи ръцете си до китките и се омаза старателно, след което забърза към светещото гърне.
— Внимавай — каза Мария.
— Няма какво да се внимава — отвърна Ковалски. — Нека просто да се надяваме, че черното нещо предпазва и от радиация.
— Може и да го прави — прошепна Бейли. — Твърди се, че глътка от Кръвта на Прометей преди битка предпазвала срещу всякакви поражения, дори от стрели и копия. При Язон е подействало.
Ковалски го изгледа намръщено.
— Да ти приличам на някакъв митичен супергерой?
Все пак пое дълбоко дъх и потопи ръцете си в светещото зелено масло. Извърна лице, сякаш очакваше всеки момент да избухнат пламъци. Нищо не се случи. Ковалски издиша и загреба с шепи. Вдигна ръце и изчака течността да престане да капе.
— И сега какво? — попита той.
— Внимателно го пренеси до басейна — каза Бейли.
Всички затаиха дъх, докато Ковалски носеше светещата течност към бронзовата купа. Той се наведе, за да я излее.
— Чакай! — обади се Грей. — Спри!
Наведеният Ковалски го изгледа.
— Какво? — изръмжа той.
Грей се завтече към счупеното гърне и загреба две шепи от черното масло, след което изтича обратно и поля с него басейна.
— Не знам дали все още е необходимо, но ако това място навремето е било по-влажно, вероятно Маслото на Медея е трябвало да бъде изолирано да не докосва евентуалната остатъчна влага по бронзовата купа.
— Добре — съгласи се Бейли. — По-добре да внимаваме, отколкото после да съжаляваме.
Грей отстъпи назад и Ковалски отново го изгледа свирепо.
— Вече
Грей махна на всички да се дръпнат назад.
— Действай.
С лек трепет Ковалски раздели длани и остави светещото масло да изтече в басейна. За миг всички замръзнаха.
След като не се случи нищо, Грей махна на Ковалски.
— Още веднъж.
Наложи се да направи няколко курса и Грей да му помага, но накрая купата беше напълнена до ръба със зеленото масло. Щом приключиха, Грей отнесе от черното масло при отвореното гърне и го изсипа върху зелената течност с надеждата, че така ще създаде преграда срещу влагата във въздуха, след което върна капака на мястото му.
Накрая махна на всички да се дръпнат и извади от раницата си бутилка вода.
— Готови?
Всички кимнаха, а Ковалски сви рамене.
Грей отстъпи три крачки и се обърна към олтара. Стисна бутилката и съдържанието й се понесе в дъга и се плисна в купата.
Ефектът бе моментален.
Целият басейн пламна с пушек и гръм. Спирален златен пламък се издигна до тавана и го облиза. Огненият фонтан се задържа няколко секунди. Всички прикриха лица от ослепителната светлина и жегата.
След няколко секунди, които им се видяха най-малко минута, пламъците отслабнаха. Вече не достигаха тавана, но продължиха да танцуват високо над басейна.
Ковалски пристъпи крачка напред.
— Хубави фойерверки — каза той и махна в посока отвъд пламъците. — Само че нищо…
Прозвуча силен гонг, от който всички приклекнаха.
Задната стена се разцепи в средата. С приглушено стържене на зъбни колела двете половини бавно се отвориха назад като крила на бронзова врата, приканвайки ги към мрака от другата страна.
— Успяхме — ахна Мария.
— Аха — рече Ковалски, който изобщо не изглеждаше доволен. — Току-що отворихме портата на Ада.
Нехир гледаше през бинокъл клисурата под тях. Екипът й беше стигнал преди пет минути долината на река Сус. Не беше изгубила нито минута и веднага пое по руслото на притока, който монсеньор Роу беше посочил на картата като най-вероятния път към рубина от златната карта.
Докато летяха към планините, сърцето й затуптя още по-силно. Спомни си как беше държала малката Хури —
Тя отвори очи с ледено обещание.
„Ще те прегърна отново, Хури… както и малкото си момче“.
— Виждам катер пред нас — докладва пилотът по личния й канал. — Спрял е край брега на реката.
Нехир се върна в настоящето.
„Възможно ли е да са те?“
Хеликоптерът се издигна още повече. През бинокъла Нехир виждаше добре малкия алуминиев катер с миниатюрната му кабина. Забеляза на кърмата някаква жена, която погледна нагоре, като си заслони очите с длан, след което отново продължи да се занимава с външния мотор. Наоколо не се виждаха други хора.
— Просто някаква местна — каза Нехир. — Продължавай напред.
Продължи да оглежда терена. Монсеньор Роу правеше същото от другата страна. Търсеха някакви следи от древно обитаване — разрушени стени, останки от кула, очертания на основи. Всичко, което би могло да загатне за древна цивилизация. Планът беше да прелетят по дължината на клисурата, след това да продължат с по-старателно претърсване пеша. Екипът разполагаше с данните от дълбочинен радар, който беше сканирал региона и бе открил потенциални места, които се оказаха много. Нехир се надяваше, че въздушният оглед ще намали площта за издирване.
Някаква суматоха откъсна вниманието й от клисурата.
Тя свали бинокъла и погледна покрай брат си към пилотската кабина. Вторият пилот се беше обърнал назад и възбудено махаше с ръка в посоката, от която бяха дошли. Развълнуваните му думи достигнаха до нея.
Сърцето й заби още по-силно.
— Намери място за кацане — нареди тя. Представи си малкия катер в реката. — Обади се на другите да се връщат и да кацнат южно от лодката.
Искаше врагът да се озове притиснат между двете групи.
Обърна се към Елена и изпита наслада от уплашената й физиономия.
„Скоро всичко ще приключи“.
От възбудения разговор между Нехир и пилотите Елена разбра, че нещо внезапно се е променило. Ревът на двигателите обаче заглушаваше думите. Все пак жестокият блясък в очите на Нехир, когато тя се обърна към нея, не вещаеше нищо добро.
Елена не беше единствената, която го забеляза.
Седящият срещу нея монсеньор Роу се обърна към Нехир.
— Какво има?
Погледът на Нехир не се откъсна от Елена.
— Току-що уловихме сигнал! — извика му тя. — Американците вече са тук.
„Сигнал?“
Роу се вцепени.
— Как? Къде са?
Нехир посочи назад в посоката, от която бяха дошли.
— Изглежда, че са открили нещо.
Елена се отпусна в седалката си с пресъхнала уста и впери поглед в Роу. Изглежда, монсеньорът не беше единственият предател.
В групата на Джо също имаше шпионин.
Ковалски вдигна ципа си и се върна в пещерата, следван от Мак и отец Бейли.
„Така е много по-добре…“
— Готов съм — обяви той на останалите.
Мария поклати глава. Двете със Сейчан проверяваха снаряжението си и изпробваха фенерчетата.
— Защо мъжете все оповестяват на висок глас, че са се изпикали?
Ковалски възнегодува.
— Лодчицата на Марли нямаше тоалетна. Човек не може да стиска вечно.
Грейс стоеше при отворената порта, насочил лъча на фенера си към дълбините на Ада.
— Вижте това — извика им той.
Групата събра нещата си, взе фенерчетата и отиде при него.
Зад тях златните пламъци продължаваха да танцуват върху олтара, но лъчите на фенерите разкриха нова гледка от двете страни на отворената врата. Прекрачиха прага, за да разгледат по-добре. Две тромави бронзови фигури, два пъти по-големи от Ковалски, клечаха на масивните си бутове, подпрели се на лапи колкото подноси със сребърни коси вместо нокти. Високо горе главите им бяха приведени, с муцуни върху гърдите, сякаш спяха. Очите като черни диаманти обаче си оставаха отворени и се взираха в събралите се долу.
Ковалски позна думите. Елена беше цитирала този откъс от „Одисея“.
— Кучетата, които пазят портите на феаките.
— Трябва да са те — каза Бейли. Пламъците, които все още танцуваха върху олтара, се отразяваха в изпълнените му с благоговение очи. — Историята за тези кучета явно е стигнала до Гърция и е била предавана от поколение на поколение, докато накрая не е станала част от епоса на Омир.
— Което ме кара да се запитам какво ли друго от него може да е истина — развълнувано и в същото време разтревожено каза Грей.
— Има само един начин да разберем. — Ковалски насочи фенера си напред, където навлизащият в планината тунел завиваше. Проходът беше достатъчно голям да караш танк по него.
Преди да продължат, Грей погледна назад към бронзовата пещера.
— Някой трябва да остане тук. Ако огънят изгасне, вратите може да се затворят сами.
„И да ни затворят в ада? Я по-добре не“.
— Аз ще остана — предложи Сейчан.
Грей като че ли понечи да възрази. Дори огледа групата. Знаеше обаче истината не по-зле от Ковалски. Имаха нужда от някой, който да им пази гърба, човек, на когото имат доверие, особено ако адът се отприщи — което в случая можеше да се случи и дословно.
Накрая Грей кимна.
— Добре. Да вървим.
Тръгнаха по тъмния тунел.
Мария се изравни с Ковалски и пъхна ръка в неговата.
— Определено ме водиш на интересни места.
— Така ли?
Тя кимна напред.
— Този път до ада и обратно.
— Радвам се, че си развълнувана. — Той стисна леко ръката й. — Но аз лично с нетърпение чакам онова „обратно“.
От кърмата на катера си Чарли гледаше как един хеликоптер минава с рев над нея и продължава по дължината на клисурата. Беше уикенд и туристическите компании очевидно бяха заети да превозват хора от жегата на Агадир до прохладните езера и извори на намиращата се недалеч на север Райска долина.
Въпреки това усети, че нещо не е наред. Хеликоптерът приличаше досущ на онзи, който беше прелетял преди минута.
„Ако е същият, защо се връща толкова скоро?“
Да не би да имаха някаква извънредна ситуация на борда? Докато го гледаше как минава, чу промяна в рева на двигателите. Машината направи широк кръг и увисна във въздуха, сякаш се опитваше да кацне на някоя от ливадите надолу по течението.
„Ако са в беда, дали да не ида да видя дали се нуждаят от помощ?“
Погледна си часовника. Пътниците й бяха тръгнали преди много време. Нямаше представа кога възнамеряват да се върнат. Беше ги зърнала за момент да се катерят по отвесната скала и да изчезват в някаква пещера. Кой знае колко дълбоко бяха навлезли в нея?
Сигурно имаше време да стигне до хеликоптера, но се боеше, че може да не успее да се върне, за да вземе пътниците си.
А и по-важното беше, че имаше чувството, че нещо не е наред. Ако наистина имаше някакъв спешен случай, защо другият хеликоптер също не се връщаше.
„Не, нещо не е наред“.
Чарли тръгна към кабината да вземе бинокъл, за да огледа по-добре машината, когато кацне.
Аги изкряска към нея от малката си постелка, по която бяха разхвърляни костилки от маслини.
— Всичко е наред, mon cheri.
Взе окачения на една кука бинокъл. Преди да успее да се обърне обратно към кърмата, забеляза някакво движение сред дърветата.
Инстинктивно приклекна и вдигна бинокъла.
В далечината тъмни фигури се движеха потайно през кедровата гора към нея. С вдигнати автомати. Бяха поне десетина.
„Merde“ — изруга тя.
Какви бяха тези? Крадци? Главорези? Ловци на роби?
Замисли се трескаво, обзета от леден ужас. Трябваше да предупреди своите хора. Но как? Посегна към пистолета на кръста си. Изстрел във въздуха можеше да даде знак на пътниците й, но и щеше да издаде на врага, че е въоръжена.
„По-добре не“.
И без това те бяха много и с по-мощни оръжия.
Чарли свали кобура, огледа се и го пъхна под постелката на Аги. Той вече беше усетил, че нещо не е наред, и бе скочил на рамото й. Чарли се страхуваше за него — знаеше, че най-вероятно ще бъде застрелян на място. Отнесе го до отворения прозорец на кабината, от другата страна на въоръжените фигури.
Вдигна Аги и го бутна навън. Той се вкопчи в ръба и се опита да се върне при нея.
— Не — сгълча го тя и посочи. — Скрий се. В гората.
Малкото му лице се изкриви от страх.
„Какво ще правя?“
Изведнъж й хрумна идея. Беше отгледала Аги от новороден и го бе хранила с биберон. Той знаеше чудесно думата
Представи си жената на име Сейчан и безкрайния интерес, който беше проявил Аги към нея. Отстъпи назад, докосна едната си гърда и посочи към скалите.
— Намери мама. Тя има мляко за теб.
Думата предизвика желаната реакция. Страхът на лицето му се смени с надежда.
— Точно така. — Чарли леко го освободи от прозореца и го побутна към брега. — Иди за мляко.
Той погледна колебливо първо нея, после към скалите, разкъсван от страха да я остави и обещанието за топло мляко, което винаги означаваше безопасност и обич.
— Хайде, върви.
Аги тихичко изписка, скочи от лодката и моментално изчезна в гората. Чарли знаеше, че макаките имат много остро обоняние, и се надяваше, че Аги ще използва своето, за да стигне до останалите.
Тя се загледа в гората. Вече чуваше стъпки от другата страна на лодката.
„Бягай, лъвчето ми, бягай“.
Сейчан обикаляше бавно горящия олтар. Беше гледала как другите изчезват в големия тунел и светлините на фенерите им угасват след завоя.
„Колко време ще се бавят?“
Всеки път, когато минаваше покрай тунела, напрягаше слух за някакъв намек за проблем. За стрелба, викове, експлозии. Но единственото, което чуваше, беше ревът на пламъците зад нея. Той отекваше в затвореното пространство като някакъв затворен звяр. Поне силата му намаляваше. Пламъците вече не бяха толкова високи — достигаха до раменете й, а маслото в бронзовия басейн бавно намаляваше.
Сейчан направи още една обиколка.
Когато стигна купчината камъни, някакъв шум привлече вниманието й към входа на пещерата. Отвън се чуваше трескаво драскане на нокти. Сейчан си спомни описанието на Мак на бронзовите раци.
Приклекна, вдигнала пистолета си.
Иззад камъните изскочи дребна фигура. Появи се внезапно, отскочи от стената и се хвърли към нея. Сейчан свали пистолета, когато малкият кафяв макак изтича и скочи. Успя да улови Аги в обятията си.
Маймунката беше задъхана, огромните й кръгли очи се стрелкаха към слънчевата светлина навън.
— Какво правиш тук? — прошепна тя.
Една космата ръка се уви около гърлото й. Аги се покатери нагоре, вкопчен в рамото й. Несъмнено се нуждаеше от утеха. Сейчан го отнесе при изхода и предпазливо погледна навън. Знаеше, че Аги не е дошъл тук по своя воля.
От високата си позиция можеше да види катера — само че сега Чарли си имаше компания. Група хора в черно бойно облекло бяха завладели лодката. Други приближаваха през гората от юг.
„Двайсет до трийсет“.
Ясно беше, че не са местни крадци или разбойници.
„Намерили са ни“.
Нямаше време да се чуди как. Имаше по-важна задача, особено след като видя как някой на кърмата на катера посочва към нея. Онези на палубата скочиха и тръгнаха през гората към нея.
Сейчан отстъпи в бронзовата пещера. Нямаше начин да успее да задържи толкова много противници с един-единствен пистолет и няколко ножа за мятане, въпреки че високата й позиция й даваше известно предимство. Противниците имаха автомати, а вероятно и гранати. Бързо щяха да й видят сметката. За да предпази останалите, тя имаше само една възможност.
Погледна към отворените врати.
„Трябва да ги затворя“.
Надяваше се, че Грей е прав, че огънят държи вратите отворени. Прибра пистолета в кобура и като поддържаше Аги на рамото си, отиде при строшените парчета керамика. Вдигна най-голямото, в което още имаше останало черно масло. Беше тежко, адски тежко, но притокът на адреналин й даваше допълнително сили.
Замъкна с две ръце парчето до олтара и изсипа черното масло в басейна. То се плисна върху пламъците и бързо ги задуши. В пещерата настъпи мрак.
— Хайде, мъник.
Сейчан се втурна към бронзовите врати и се хвърли през тях. Спря между двете огромни кучета пазачи и се обърна. Зачака вратите да се затворят, но те си оставаха упорито отворени.
„Да не би Грей да греши?“
Стисна зъби, мъчейки се да прецени дали да се затича след другите, или да остане тук и да пази входа. Бързо взе решение.
„По-добре да остана“.
Знаеше, че една престрелка тук ще предупреди Грей за опасността. Нямаше нужда да тича навътре по тунела. Но не това беше реалната причина да остане.
„Грей не греши“.
Впери поглед към тъмната пещера, осветявана единствено от слънчевите лъчи, проникващи през тесния отвор. Бронзовият басейн в каменния олтар светеше в глухо оранжево. Беше все още нагорещен — може би достатъчно, за да държи вратите отворени.
Сейчан разбираше истината.
„Трябва да удържа, докато онова нещо не изстине“.
Едва тогава вратите щяха да се затворят.
Пристъпи до стената и извади пистолета си.
„Мога ли да издържа толкова?“
Аги тихо изписка в ухото й, сякаш искаше да я поправи.
Правилно.
„Можем ли да
Грей стоеше на тъмния праг на Ада.
Големият тунел свършваше с широка тераса, гледаща към колосална зала. Пространството беше приблизително овално, широко около четиристотин метра и може би два пъти по-дълго. Трудно беше да определи точно размерите му. Дори лъчите на фенерите им едва осветяваха отсрещната стена.
— Изумително — прошепна Мария.
Ковалски изсумтя в знак на съгласие.
Групата освети около себе си.
Пещерата приличаше на естествена, но много отдавна варовиковите й повърхности явно бяха полирани до съвършена гладкост. А след това върху това празно платно някой беше изсякъл непрекъснат барелеф. Стените бяха покрити с кедрова гора; по клоните скачаха маймуни, а между дърветата се спотайваха по-едри зверове, различими предимно по подобните им на дискове очи. Върху тавана бяха изобразени облаци и летящи соколи и морски птици. Имаше дори тъмно слънце, представено от вграден във варовика бронзов диск.
Но това художествено великолепие беше само частица от чудесата долу.
Застанала при каменния парапет, групата имаше отличен изглед към града, простиращ се долу. Той се спускаше на големи стъпала под терасата и по тях имаше стотици къщи. Повечето бяха едноетажни, както правоъгълни, така и кръгли. Други бяха струпани накриво, подобно на наредени от дете кубчета. Но много повече се издигаха във високи изваяни кули с издадени навън покриви.
Грей разпозна формата на тези постройки. Беше ги виждал и преди. Загледа се към една наблизо и освети с фенера си тъмните й стени.
— Това са почти точни копия на
„Подкрепя ли това идеята, че Дедал е дошъл от това място и е споделил познанията си с останалия древен свят?“
— Но тези не са изградени от наредени камъни — рече Мак. — Виж колко гладки са стените им. И тези тъмни повърхности не са
Грей кимна. Вече беше забелязал еднообразния тон на града — тъмнокафяв, почти черен, създаващ впечатлението, че през това място е минал адски пожар, изгорил всяка повърхност и покрил всичко с пепел.
Съмняваше се обаче, че за постройките тук се е използвало дърво.
— Всичко е от бронз — каза той.
Ковалски махна към тунела.
— Като там.
Мак се обърна към Грей. Широко отворените му очи отразяваха светлината на фенерите.
— Цял град от бронз — изумено прошепна той.
— Или покрит с бронзови листа — каза Грей, връщайки групата в реалността. — При това тази част, която можем да видим.
По стените на терасите се виждаха черните отвори на тунели, които показваха, че това място вероятно е само центърът на по-голям подземен лабиринт, може би достоен за Дедал. Пет от най-големите на горното ниво бяха затворени с бронзови порти и се намираха на еднакво разстояние един от друг. От портите се спускаха широки стълбища, водещи към тъмен каменен басейн в центъра на града. От двете страни на стълбищата се издигаха стотици бронзови статуи, които сякаш стояха на стража.
Беше ясно какво охраняват.
Грей насочи фенера си напред, към най-голямата постройка на града. Бронзовите й стени се издигаха в полукръг от отсрещната стена; покрай нея имаше грациозни спираловидни кули, които се издигаха на половината разстояние до тавана. Портите в центъра блестяха, а не бяха потъмнели.
„Злато“.
Мак забеляза накъде е насочен фенерът на Грей.
— Предполагам, че онова там е дворецът.
— Откъде изобщо да започнем да проучваме това място? — зачуди се Мария.
— Ако питате мен, най-добре да се махаме — предложи Ковалски. — Отворихме вратите на Ада. Намерихме това място. Най-добре да дадем задна и да съобщим на Пейнтър какво сме открили.
Грей сериозно обмисляше тази възможност. Знаеше, че само са докоснали истинските загадки, скрити тук, и че може би ще е най-добре да оставят проучването на това място на специалистите.
Отец Бейли също подкрепи този план.
— Може би е най-добре да се вслушаме в господин Ковалски — каза свещеникът.
Бейли се беше отдалечил от останалите до една широка рампа, която водеше надолу към най-високата тераса на града. Свещеникът обаче беше обърнал гръб на тъмния метрополис и осветяваше стената в началото на рампата. Във варовика имаше грубо издраскани редове, подобни на някакви древни графити.
— На арабски е — каза Бейли и се обърна. — Съобщение, оставено от онези, които са избягали оттук.
— Хунайн и хората му. — Грей отиде при свещеника. — Можете ли да го прочетете?
— Горе-долу. Изучавал съм арабски, но този надпис е на повече от хиляда години.
Мария се присъедини към тях.
— И какво пише?
Бейли освети редовете, сякаш ги следеше с пръст.
Грей се запита дали Хунайн е имал предвид някакъв вид лъчева болест. Затова ли добронамерените феаки като Дедал и Медея, които са били готови да споделят познанията си и са помогнали на Одисей по пътя му към дома, са се превърнали в унищожители на цивилизации, в морски народ, оставил диря от руини и след това изчезнал?
Бейли продължи да превежда:
—
Грей погледна назад към града. За да научи всичко това, Хунайн явно беше прекарал доста време в претърсване на това място и в четене на древни текстове за историята на града.
Преводът на Бейли потвърди предположението му.
—
Бейли спря и обясни:
— Харон е лодкарят, който е прекарвал душите на умрелите през река Стикс до Царството на Хадес.
— А каква е цената, за която се говореше? — попита Ковалски.
— Явно по-голяма от обичайната монета, за която се говори в митовете. — Бейли се обърна към стената и продължи да превежда: —
— Накрая се е подписал като Хунайн ибн Муса ибн Шакир. — Бейли въздъхна и отстъпи крачка назад. — Капитанът явно си е тръгнал оттук с последния си кораб, пълен с доказателства за откритието си и може би с желанието да предупреди света.
— А после буря е отнесла кораба от курса му — каза Грей. — И това му е дало време да премисли дали си заслужава да донася смъртоносния си товар на света.
— Може също да е решил, че бурята е знак от Аллах — рече Бейли. — Сигурно се е запитал дали Божията ръка не го е наказала, като го е отклонила от пътя му също като Одисей, за да предпази света.
Мак посочи стената.
— А какво означават последните му думи?
Грей погледна надписа.
— Изглежда, че Хунайн е задействал някакъв предпазен механизъм в системите на града. Не само за да го изключи, но и да го унищожи напълно, ако някой се осмели отново да влезе тук.
Ковалски посочи назад към тунела.
— Тогава по-добре да не го правим.
Грей укроти изгарящото го любопитство и кимна.
— Най-добре да се връщаме.
Ковалски въздъхна с облекчение и изгледа намръщено тъмния град.
— Само дано не сме закъснели.
Елена се оказа затворена в поредната лодка.
Стоеше в малката кабина на някакъв алуминиев катер на брега на плитка река. Делеше помещението с друга пленница, капитанът на катера — млада жена с гащеризон и каубойска шапка. Непознатата беше скръстила ръцете си на гърдите и гледаше намръщено.
Двете бяха охранявани от Кадир, който стоеше отвън на кърмата. Пазачът им носеше черна броня от кевлар, каска и голям автомат, под чиято цев беше монтиран гранатомет. Освен това на гърба си имаше мачете.
Други двама войници на Муса — Син и Дъщеря — стояха при носа на катера, въоръжени с автомати. Те предимно наблюдаваха отвесната скала наблизо и вероятно бяха разочаровани, че няма да участват в предстоящия щурм.
Елена погледна през предния прозорец на кабината. Нехир водеше двайсет или повече войници към скалата — целия си батальон с изключение на тримата, оставени да пазят пленниците.
И един друг.
Монсеньор Роу стоеше на прага на кабината. В едната си ръка държеше ключовете на лодката. Другата пленница, която се казваше Чарли Изем, не сваляше поглед от тях. Роу не обръщаше внимание на капитана, а гледаше към отвесната скала. Вероятно и той беше раздразнен, че са го оставили тук да чака какво ще открият.
Елена го изгледа кръвнишки.
— Откъде разбрахте, че другите са тук? Кой ви съобщи?
Роу въздъхна и я погледна.
— Всъщност нямаше да сме тук, ако не бяхте вие, доктор Каргил.
— Аз ли?
— Вие помогнахте на Джоузеф Ковалски да избяга.
— Не разбирам какво…?
— Докато обработваха раната от изгарянето на бедрото му, медиците тайно му имплантираха проследяващо устройство. — Роу предпазливо докосна превръзката под тънката си риза. — Повярвайте, покрай силната болка изобщо не е забелязал вкарването на импланта. Сигурно си е помислил, че му слагат антибиотици или обезболяващо.
Елена си представи превръзката на крака на Джо. Беше се смятала за хитра, че се е сетила да скрие бронзовите игли в нея. Но очевидно не бе единствената, решила да използва раната му за своите тайни цели.
— Изгубихме господин Ковалски, когато той се озова във водата и блокира предаването на импланта. След това успя да избяга извън обхвата му. Така че временно го изгубихме. — Роу отново погледна към скалите. — Допреди малко.
Елена се облегна на стената на кабината.
„Ако Джо не беше избягал…“
Марли наруши настъпилата тишина.
— Вие сте свещеник,
Роу се намръщи и я измери с поглед, сякаш се мъчеше да реши дали си заслужава да й отговори.
— Аз не съм просто свещеник, както казвате. Аз съм от Църквата на Тома. Ние се придържаме към принципа
— За да доведете края на света — каза Елена.
— За да положим огнените основи за завръщането на Христос — поправи я Роу. — Виждал съм зверствата, извършвани от хората. Едни към други. Към планетата. От десетилетия като археолог, историк и префект на най-секретната библиотека на Църквата аз наблюдавах и записвах упадъка на човечеството. Гледах как положението се влошава. Краят е близо. Не го ли усещате? Лудостта, жестокостта. И аз отказвам да седя и да чакам, без да предприема каквото и да било. Възнамерявам да живея достатъчно дълго, за да видя завръщането на Христос, когато светът ще бъде пречистен от несъвършенствата и покварата.
Марли скръсти ръце на гърдите си.
— Аха, oui, значи сте нетърпелив. Това искате да кажете.
Елена трябваше да сложи длан на устата си, за да не се разсмее. С огромно задоволство видя ужасената физиономия на монсеньора, която бързо премина в гняв. Роу се принуди да изсумти и да се извърне.
— Изглежда по-добре да се борим за човечеството, отколкото да лежим и да чакаме Бог да ни спаси — промърмори под нос Марли и погледна Елена. — N’est-ce pas?
Елена кимна. „Определено“.
Но други не споделяха това мнение.
Елена се обърна към скалата. По нея вече се катереха дребни черни фигури. Тя се замоли Джо и приятелите му да намерят къде да се скрият, та дори това да означаваше да навлязат зад вратите на Ада.
Защото едно беше сигурно.
„Времето им изтича“.
Сейчан беше приклекнала до едната бронзова врата, недалеч от лапата на гигантското куче. Басейнът на олтара в пещерата беше помръкнал до тъмночервено. Вратите на Тартар обаче не помръдваха. По-рано тя се беше опитала да ги затвори, но те като че ли бяха застопорени от някакъв скрит механизъм.
Чу стърженето на подметки по камък и разбра, че ще се наложи да даде последен отпор тук. Ако не друго, щеше да спечели на останалите колкото се може повече време да намерят някакво убежище.
„И поне не съм сама“.
Силни тънки ръце стискаха гърлото й. Аги беше кацнал на рамото й, усетил опасността или най-малко напрежението на Сейчан. Сърцето й биеше лудо, по кожата й бяха избили мънички капчици пот. Преди малко се беше опитала да накара маймуната да избяга в тунела, но Аги все се връщаше при нея.
„Така да бъде“.
Очите й бяха свикнали с полумрака и слънчевата светлина, която проникваше между камъните на входа, беше ослепително ярка. Сейчан забеляза някаква сянка да преминава през това сияние, насочвайки се към по-широката цепнатина.
После още една.
„Започва се“.
Вдигна пистолета по-високо, като опря рамо на бронзовата врата, за да може да се прицелва по-добре. Изведнъж усети през тялото й да минава някакво трептене, предавано от вратата. Пистолетът заигра в ръката й.
Сейчан се изправи и се дръпна назад.
Двете врати се раздвижиха със стон на предавки.
„Най-сетне…“
Тя отстъпи, но бързо забеляза, че вратите се затварят прекалено бавно. Другите скоро щяха да влязат в пещерата и да минат през тях, ако изоставеше поста си. Затова Сейчан остана на мястото си и отново вдигна пистолета. И веднага щом промъкващите се сенки стигнаха цепнатината при купчината канари, стреля.
Един-единствен куршум.
Но не към входа.
Сейчан улучи едно от гърнетата с Маслото на Медея. Силният гърмеж накара натрапниците да се дръпнат от входа на пещерата. За съжаление куршумът не възпламени съдържанието на гърнето. Съдът просто се пръсна на парчета, разливайки слабо светещото масло по пода на пещерата.
„Значи е време за план Б“.
Аги се вкопчи още по-силно в нея, пречеше й да диша. Сейчан отстъпи още по-навътре в тунела, за да не бъде смазана от затварящите се врати, и с това изгуби от поглед входа на пещерата.
Някой стреля напосоки и куршумите рикошираха със звън от бронза. Сейчан приклекна и отвърна на огъня, като дръпна два пъти спусъка, колкото да държи противника в напрежение.
Остана да чака толкова, колкото можеше. Двете врати още бяха на десетина метра една от друга и се затваряха с вбесяваща мудност.
„Хайде…“
Две тъмни фигури изскочиха в полезрението й, като се мъчеха да стигнат до дъното на пещерата с намерението да я подложат на кръстосан огън и да не й дадат възможност да се скрие. Сейчан не си направи труда да стреля по тях. Вместо това грабна бутилката си вода, махна капачката със зъби и я метна като граната през вратите в пещерата. Тя падна, отскочи и се търкулна към светещата локва.
Сейчан се обърна, свали Аги на гърдите си и спринтира в тунела.
Светът зад нея експлодира в ярки златисти пламъци.
Вълна свръхнагорещен въздух я блъсна в гърба и я запрати напред през гушела. Докато летеше, Сейчан притисна още по-силно Аги и се извъртя настрани. Падна на рамо и се претърколи, като предпазваше маймунката с тялото си.
Когато най-сетне престана да се търкаля, скочи и се обърна назад.
Вратите бяха все още отворени, откроени от ревящия огън и черен пушек. Пред очите й обаче отворът между тях се стесняваше все повече и повече.
Но все пак прекалено бавно.
Нехир беше приклекнала на ръба на скалата, мъчейки се да поеме глътка въздух, който да не гори. Голяма канара се откърти от ръба и полетя надолу по скалата, като профуча на една стъпка от нея. Парченца камък ужилиха лицето й. Канарата се стовари върху другите камъни, които бяха издухани от входа на пещерата от силния взрив.
Четирима от хората й лежаха в подножието на скалата, премазани от камъните. Други трима бяха вътре в пещерата по време на експлозията и със сигурност не бяха оцелели.
Нехир погледна нагоре.
Пламъците вече започваха да намаляват.
Гневът, по-горещ от огъня горе, я накара да се задейства. Тя стигна до корниза и надникна в пещерата. Горещият въздух опари очите й. Все едно я лъхна дъхът на дракон, вонящ на изгорено месо и масло.
Някакво движение в дъното на пещерата, осветено от горящите локви, привлече измъчения й поглед.
Две врати бавно се затваряха.
И се затвориха напълно.
Нехир се дръпна от жегата и опря буза в по-хладната скала. „На косъм“. Потисна желанието си да изкрещи и вдиша дълбоко и издиша четири пъти. Представи си онова, което й трябваше, натоварено на транспортния хеликоптер.
— Донесете гранатомета.
Грей прегърна с облекчение Сейчан на тъмната тераса.
— Сигурна ли си, че си добре?
Тя кимна и нагласи маймунката на рамото си.
— И двамата сме добре.
Останалите се скупчиха около тях.
Всички бяха чули стрелбата. Още при първия изстрел Грей нареди на всички да останат на терасата и да извадят оръжията си. Самият той веднага затича обратно към вратите. Чуха се още изстрели, след което огромна огнена експлозия освети стените на тунела. В далечината Грей зърна тънка огнена линия, бележеща затварящите се врати към града. Докато тичаше към тях, вратите се затвориха и се възцари мрак.
Отчаянието се стовари като чук върху сърцето му и го накара да спре. Изведнъж светна фенер и освети дребна фигура, която се надигна от пода.
„Слава богу!“
На терасата той хвана Сейчан за ръката и се обърна към групата. По обратния път към града тя вече му беше обяснила какво беше станало и какво беше направила.
— И сега какво? — попита Мак, който държеше пистолета си с двете си ръце.
Останалите бяха въоръжени по същия начин, с изключение на Ковалски. Той беше метнал на рамо чувала с муниции, а в ръцете си държеше автоматична щурмова пушка АА-12. Големият пълнител побираше трийсет и два патрона, британски FRAG-12 за поразяване на жива сила и пробиване на брони.
Ковалски определено се чувстваше в свои води.
Грей посочи назад към тунела.
— Със затварянето на вратите Сейчан успя да ни спечели известно време. Не знаем обаче колко. Трябва да използваме това време, за да потърсим някакъв друг изход.
Бейли кимна.
— Феаките едва ли биха направили грешката да останат в капан, ако главните им порти бъдат разбити. Трябва да са имали и някакъв друг изход.
— Но къде? — попита Мария и обгърна с жест тъмния град. — Кой знае колко далече отиват тези тунели? Може да са дълги километри.
Грей поклати глава.
— Не. Ако има друг изход, трябва да е ето там. — Той посочи към извисяващия се дворец. — Владетелите би трябвало да имат таен начин за измъкване, който да е близо до тях.
Мак се намръщи, но се съгласи.
— Звучи логично. Хунайн не казва ли също, че там се намира и предпазната система на града?
—
Единствено Ковалски изрази несъгласие.
— Стига бе, хора. Това
Грей го игнорира и подкани всички да слязат по рампата към най-горната тераса на града. От тази височина бронзовите постройки създаваха истински лабиринт от алеи и тесни лъкатушещи улички. Едно от основните стълбища на града обаче се спускаше през нивата и се намираше недалеч от долния край на рампата.
Грей подкара всички към него.
Посочи надолу по варовиковите стъпала към златните врати на двореца, намиращи се в средата на отсрещния склон.
— Надолу и после пак нагоре. Разстоянието е около четиристотин метра. Но трябва да се движим бързо.
— Ами ако не успеем да влезем в двореца? — попита Мак, който беше забелязал, че тунелът в началото на стълбището е затворен от бронзова врата. — Ами ако всички изходи са затворени като този?
— Ще мислим за това, когато му дойде времето — отвърна Грей. — Да тръгваме.
С фенер в ръка той поведе останалите надолу по стъпалата. Стълбището беше широко двайсетина метра, подобно на другите четири, които разделяха града на големи секции. Ако се съдеше по леките вдлъбнатини във варовика, феаките го бяха използвали векове наред и сандалите им бавно бяха оставили следите си върху камъка.
Грей се опита да си представи града изпълнен с живот. Деца, тичащи нагоре-надолу по стълбищата. Търговци, рекламиращи стоките си. Смеещи се моряци, завърнали се от дълго плаване и радостни, че са си най-сетне у дома.
Бейли обаче му напомни и една по-мрачна страна на града.
— Вижте всичките тези статуи.
Свещеникът освети редицата бронзови скулптури от двете страни на стълбището. Всяка беше два пъти по-висока от Грей, ако не и повече. Съсредоточен върху задачата си да стигне до двореца, той не им беше обърнал особено внимание.
Лъчът на Бейли освети една от тях — мъж, паднал на коляно и подпрян на бронзова сопа. Когато се изравни със статуята, Грей погледна лицето й. Бронзово око отвърна на погледа му. Вместо зеница имаше голям черен камък.
— Циклоп — промълви Бейли. — И вижте там.
Лъчът му се насочи към другата страна, разкривайки гол до кръста мъж с глава на бик и дебели крака, завършващи с копита.
— Минотавър — каза Грей.
Мак изстена и заобиколи отдалече статуята, спомнил си сблъсъка си с нещо подобно в Гренландия.
— Това е като сбор от гръцки и римски митове — каза Бейли, докато бързаше надолу и оглеждаше всяка статуя, покрай която минаваха. — Онзи огромен бронзов орел може да е птицата, пратена от Зевс да измъчва Прометей. И вижте онази огромна девица, прегърнала гърне. Може да е самата Пандора. И двете ловджийски кучета, изобразени да скачат. Обзалагам се, че са кучетата, изработени от Хефест за цар Минос.
Сейчан намести малкия Аги на рамото си и побутна Грей. Насочи лъча на фенера си към двама истински гиганти, два пъти по-големи от останалите статуи. Те стояха от двете страни на стълбището и държаха огромни бронзови канари в яките си ръце. Докато минаваха под студените им погледи, Грей забеляза перфектните концентрични кръгове на очите им и високите им темета. Бяха виждали техни двойници — само че от камък, а не от бронз.
„Гигантите от Монте Прама в Сардиния“.
Ковалски като че ли също ги разпозна и прошепна, докато минаваше между тях:
— Елена спомена за някакъв гигант, който мятал канари. И освен това изгарял хората живи.
Бейли се присъедини към тях.
— Имате предвид
Ковалски сви рамене.
— Нещо такова.
— Талос накрая бил победен от магьосницата Медея, която използвала отровите си, за да сложи край на огнената му защита на острова — продължи Бейли. Свещеникът погледна другите стълбища, покрай които също имаше статуи. — Сякаш гръцката история е оживяла тук.
— Да се надяваме, че не е, падре — изръмжа Ковалски. — Мисля, че не е зле да послушаме онзи арабски капитан и да
Докато слизаха по каменното стълбище, Мария не се отделяше от Джо.
— Мислите ли, че е възможно? — попита тя останалите. — Феаките сами да са изработили всичко това?
Грей изглеждаше скептичен.
На лицето на Бейли обаче не се виждаше никакво съмнение.
— Чел съм много за историята на древните автомати и механични устройства. От епохата на елинизма има много разкази за подобни изкуствени създания. Построени от Хефест, проектирани от Дедал.
— Но това не са ли просто митове? — попита Мария.
— Повечето са, разбира се. Има обаче и много
Грей продължаваше да изглежда не особено убеден.
— Гърците са били много по-напреднали, отколкото си мислят повечето хора — продължи с доводите си Бейли. — Те са били майстори на хидравликата и пневматиката. Създавали са сложни щипци и кранове, зъбни предавки и колела, карданени валове и помпи. Затова е възможно феаките, които са били мореплаватели и
И ако накрая са открили, случайно или не, силен източник на енергия, може би това им е позволило да направят голям технологичен скок напред.
— И са скочили прекалено далече — обади се Мак и кимна към тъмния пуст град, когато най-сетне стигнаха до края на стълбището.
— Е, определено са научили нещо — каза Джо. — В това поне няма съмнение.
Мария се замисли над думите им. От работата си върху примитивната антропология знаеше, че знанието наистина се предава от една култура на друга. Когато някъде по света периодът на открития приключи, той се поема от някой друг. В Западния свят факелът на изобретенията се предал от гърците на римляните. А след падането на Римската империя се пренесъл в арабския свят и дал начало на Златния век на исляма. После, когато векът потънал в мрак, Европа отново понесла факела напред.
Възможно ли беше този народ на мореплаватели да е направил целия този скок сам?
Или е действала и нечия друга ръка?
Преди две години Мария беше въвлечена в друго приключение със „Сигма“, по време на което бе срещнала Джо и където Баако беше изиграл важна роля. Тогава „Сигма“ бяха попаднали на следите на загадъчни учители от древността. Хора, които шумерските текстове наричаха Наблюдателите — тайна група, която се появяваше отново и в еврейските текстове.
Тя огледа тъмния град около нея.
„Дали това място не е още едно свидетелство за влиянието на Наблюдателите?“
Така или иначе, независимо дали се бяха научили сами, или ги бяха научили някакви неизвестни учители, феаките определено бяха създали чудеса.
Както чудесни, така и чудовищни.
Дългото стълбище свършваше в огромна полирана купа във варовика. Празно езеро, широко може би четиристотин метра и дълбоко двеста. Другите стълбища също свършваха тук. По ръба на празния басейн имаше кръг от стотици гигантски бронзови риби с тъмни люспи. Всички имаха извити нагоре опашки и бяха поставени под ъгъл, с вдигнати глави и отворени уста.
Мария си представи как от отворените им усти блика вода — стотици фонтани, пълнещи огромното закрито езеро. Точно над него на тавана имаше бронзов диск, който би трябвало да изобразява слънцето.
Мария си представи как обитателите на града си устройват пикници под това студено слънце, родители, гледащи как децата им се плискат във водите и скачат под струите на фонтаните. Как малки лодки се носят по спокойните води.
Беше наистина чудесно.
Но и чудовищно.
Срещу портите на двореца над сухата купа се издигаше една последна бронзова скулптура. Извисяваше се колкото триетажна сграда, кацнала на ръба на езерото; предните крайници с огромни нокти бяха потопени в него, сякаш създанието се канеше да навлезе в купата. Фигурата приличаше на някаква чудовищна майка на стотиците бронзови риби — звяр амфибия с шест дълги шии, които се виеха високо над езерото и завършваха с глави на крокодили.
Мария се загледа нагоре към отворените челюсти с остри като на акула зъби.
„Е, може пък децата да не са обичали да си играят тук“.
И това не беше единствената опасност.
Джо посочи с оръжието си средата на езерото, където зееше огромна дупка.
— Знаеш ли, може би онова там е
Като се имаше предвид колко гладки и стръмни бяха стените тук, никой не изгаряше от желание да слезе долу и да погледне.
„Особено когато времето ни изтича“.
Грей отново ги подкани да се размърдат и посочи покрай ръба на езерото към едно по-тясно стълбище, което водеше нагоре към двореца. Стъпалата му отразяваха светлината на фенерите им.
— Струва ми се, че и те са златни — отбеляза Мак.
— Явно на местните владетели червеният килим не им е бил достатъчен — промърмори Джо.
Тръгнаха бързо покрай езерото към стъпалата — и изведнъж в огромното пространство отекна оглушителен гръм. Всички замръзнаха за момент и се спогледаха. С изключение на Аги, който изкряска от рамото на Сейчан и скри лице в шията й.
Джо поклати глава.
— Май си имаме компания.
Когато реактивният снаряд се взриви на стотина метра от нея, Елена се сниши на борда на катера. Гърмежът, уловен между двете варовикови стени на клисурата, беше оглушителен. Тя се надигна и видя облака прах и пушек, бълващ от отвора на пещерата.
Под него черни фигури изскочиха от гората и се затичаха към отвесните скали.
Елена вече беше научила какво е станало по-рано, как Нехир не успяла да мине през някакви скрити бронзови врати, преди да се затворят. После двама от хората й се върнаха от кацналия на север хеликоптер. Единият мъкнеше тръбата на гранатомет, а другият — два дълги реактивни снаряда.
От кабината на катера Елена гледаше как войниците се катерят по скалата и изчезват в разсейващия се дим. Изчака няколко секунди.
Никой не излезе обратно. Очевидно не бе имало нужда да използват втория снаряд.
„Успели са“.
Явно си бяха пробили път през портите.
Елена се обърна, разтревожена за Джо и останалите. Но в онова, което видя, нямаше логика. Марли извади пистолет изпод една възглавница и го вдигна, докато се обръщаше. И докато вниманието на монсеньор Роу и Кадир беше насочено към скалата, пристъпи напред и стреля.
Първият куршум улучи монсеньора в крака и събори слабата му фигура от прага. Докато той падаше, вторият улучи Кадир в главата — или по-скоро в каската. Куршумът рикошира, но ударът отхвърли мъжа назад и той падна през кърмата в реката.
Марли сграбчи Елена за ръката.
— Хайде.
Двете изтичаха на палубата към фалшборда, гледащ към брега. Синът на Муса, който стоеше на пост там, надникна над преградата, без изобщо да подозира, че пленниците изведнъж са се сдобили с оръжие. Марли, която беше преценила всяка позиция, не беше толкова отпусната. Стреля в лицето му от разстояние не повече от метър. Тялото му отлетя назад и се просна на пясъка.
Двете скочиха заедно през парапета. Приведена, Марли се промъкна към носа на лодката и стреля под извивката му. От другата страна се чу писък.
Чарли заобиколи катера. Елена побърза да я последва. Приведена, тя видя как Чарли приближава Дъщерята на Муса, която пазеше онази страна. Жената беше паднала, куршумът беше раздробил глезена й. Въпреки това пълзеше към автомата, който беше изпуснала на пясъка.
Чарли се промъкна зад нея и най-хладнокръвно я застреля в тила, под ръба на каската. Тялото на жената подскочи и се отпусна безжизнено.
— Вземи автомата — нареди Чарли, като прикриваше Елена с пистолета, докато двете отстъпваха към гората.
Елена се подчини — или се опита. Посегна към ремъка на оръжието, но пясъкът до него експлодира и я накара да отскочи назад. Трясъкът на автоматична стрелба я пропъди.
„Кадир…“
Чарли стреля към кърмата на катера и за момент принуди гиганта да потърси убежище. Това им спечели достатъчно време да стигнат до гъстата кедрова гора и да се втурнат през клоните в търсене на прикритие.
И тогава светът отдясно на Елена експлодира.
Върху тях се посипаха иглички, клонки и кора.
Елена си представи оръжието на Кадир с монтирания под цевта гранатомет.
Чарли я сграбчи за ръката и я помъкна в обратната посока — но бяха посрещнати от нова експлозия пред тях. Двете свиха настрани. Кадир явно стреляше слепешком в гората, но беше достатъчно само веднъж да изкара късмет.
— Бягай! — извика Чарли.
— Къде!
— Надалече!
„Ясно“.
Засега нямаха нужда от друг план.
Побягнаха навътре в гората.
Нехир беше навлязла на трийсетина метра в тъмния тунел, когато чу приглушените гърмежи зад себе си. Погледна назад към осветената от слънцето пещера, в която димът и прахта още не се бяха разсеяли напълно. Реактивният снаряд беше отнесъл едното крило на вратата и сега то лежеше на земята зад нея.
Останалите й двайсет и двама Синове и Дъщери се бяха събрали около нея в тунела.
Нехир си помисли дали да не изпрати един-двама да проверят какво става. Но докато напрягаше слух, нови гърмежи не последваха. Това й беше достатъчно да се обърне и да даде знак на останалите да я последват. Докато не видеше сметката на криещите се тук американци, искаше всичките й оцелели войници да държат това място.
Ако зад нея имаше някакви проблеми, Кадир щеше да й пази гърба — както беше правил през целия й живот.
Задоволена от тази мисъл, тя се затича с вдигнат автомат, следвана от останалите. Ярките лъчи на фенерите, монтирани на оръжията им, прорязваха мрака пред тях.
И тогава нов звук я накара да забави крачка.
Този път не беше гръм — а ниско, дълбоко, злокобно боботене, което идваше от всички страни. Усети го в краката си. Всички косъмчета на ръцете й настръхнаха.
„Какво издава този звук?“
Вдигна ръка, нареждайки на отряда си да спре.
Отново се озърна назад. Загледа се към пещерата, която почти беше изчезнала зад завоя на тунела. Отново забеляза падналата бронзова врата, резултат от насилственото им проникване тук.
„Може би не трябваше да го правим“.
Есхил, „Прикованият Прометей“,
430 г. пр.н.е.[8]
— Простете, че се натрапваме — промърмори Ковалски.
Когато групата заобиколи огромното езеро и стигна златното стълбище, водещо към двореца, целият град около тях вече беше започнал да боботи.
— Явно противниците ни са задействали някакъв защитен механизъм, когато са разбили вратата — каза Грей.
— Вижте! — Мария посочи наляво, към най-високото ниво на града.
В горния край на най-близкото стълбище бронзовата врата, която запечатваше намиращия се там тунел, беше започнала да се отваря. Под нея изригна тъмна вода. Ковалски се завъртя в кръг и видя, че същото се случва в началото на всички основни стълбища.
Когато бронзовите врати се отвориха по-широко, водата нахлу като разпенени потоци надолу по стъпалата, превръщайки стълбищата в кипнали потоци. Въздухът се изпълни със силната миризма на сол и море.
— Пазете се! — извика Грей и ги изблъска нагоре по по-тясното златно стълбище към двореца.
От двете им страни най-близките потоци стигнаха долното ниво и се изсипаха в празния басейн на езерото. Навсякъде около тях останалите потоци правеха същото. Водата бавно започна да изпълва купата.
Но това не беше единственото предназначение на потоците.
Бейли сграбчи ръката на Грей и освети с фенера си края на най-близкия поток. Ковалски присви очи, когато забеляза нещо размазано по бреговете на новата река, което се въртеше на едно място под натиска на течението.
— Бронзови водни колела — каза Бейли. — Скрити под стълбището.
Грей се намръщи, но махна на всички да се качат по-високо, към убежището на двореца.
— Какво задействат те? — попита Мария.
Огненият отговор започна от горното ниво. Стотици факли избухнаха в златни пламъци, после още и още, като осветяваха цялата пещера — и започнаха да се спускат, осветявайки мястото ниво след ниво.
— Явно изпомпват Маслото на Медея из целия Тартар — каза Бейли. — Тяхната версия на газопроводи, захранващи уличните лампи.
Но веществото не подхранваше единствено факлите.
Някакво движение привлече погледа на Ковалски наляво. Една от статуите се размърда. Плоскостите от потъмнял бронз се раздвижиха и от всеки процеп между тях потече светещо зелено масло, сякаш създанието беше напомпано с толкова много от него, че не можеше да задържа повече. Когато веществото стигна някаква критична точка, отвътре избухна огън, достатъчно силен, за да разтърси фигурата. От процепите в бронята изскочиха пламъци. Експлозивната сила накара статуята да се изправи. Докато се завърташе със стържене на предавки, единственото й око се обърна към тях и черният камък блесна, осветен от вътрешен огън.
„Циклоп…“
Но гигантът беше само едно от събуждащите се създания. Огромен орел разпери острите си като бръснач бронзови криле. Вълк вдигна глава и нададе вой към бронзовото слънце, бълвайки пламъци от гърлото си. Кобра с размерите на човек се надигна с шумолене на бронзови люспи, показвайки огнени езици. С безмълвно съскане тя разпери широката си качулка, разкривайки извити зъби, от които капеше светещо зелено масло.
Навсякъде из града статуите се събуждаха, митичните зверове се раздвижваха.
Мак махна на всички да се снишат.
— Не вдигайте никакъв шум — предупреди той и посочи към стените на двореца.
Вече бяха изкачили половината златно стълбище, но сега портите на двореца им се виждаха невъзможно далечни, особено след като Тартар се събуждаше около тях. Навсякъде горяха факли. Създанията излизаха от потоците, оставяйки след себе си огнени дири. Бронзовата армия се помъкна тежко из улиците на града в търсене на натрапниците, които я бяха събудили.
Грей поведе групата нагоре по златните стъпала. Огнени пазители приближаваха и от двете страни. Все пак, с малко късмет и бързане, стигнаха края на стълбището.
Дворецът беше кацнал на средното ниво на града. Бронзовите му стени се извиваха навън в полукръг и почти достигаха стъпалата. От двете страни се издигаха спираловидни кули. Златните врати бяха точно пред тях, на двайсетина метра от края на стълбището.
— Стойте тук — изсъска Грей.
После се затича приведен през откритата площадка и се долепи до златната повърхност. Опита едната врата, после другата. Лицето му лъщеше от избилата по него пот. Той се обърна към групата и поклати глава.
„Заключено“.
— Нали ви казах — обади се Мак, напомняйки им за опасенията си от по-рано.
„Май е време за крайни действия“.
Ковалски се изправи и вдигна пушката си. Махна на Грей да се дръпне настрани — и в същото време нещо се затътри от дясната му страна. Грей приклекна и остана на мястото си.
Ковалски не помръдна.
Тъмният звяр беше огромен. Приличаше на нещо като мечка, само че с размерите на боклукчийски камион. Бронзовите нокти на четирите му лапи се забиваха във варовика. Създанието имаше плоска муцуна, заоблена глава и къси уши. Зад камъните на очите му танцуваха пламъци.
Ковалски остана безмълвен, като се надяваше, че създанието ще ги подмине. Все пак за всеки случай вдигна пушката си по-високо и я насочи към звяра.
Главата на мечката се завъртя към него.
Ковалски мислено наруга Мак.
Изглежда, някои от тези гадини можеха да
Така или иначе, белята вече беше станала.
Мечката изрева в посока към Ковалски и изригна пламъци, разкривайки паст с остри зъби, досущ като мечешки капан.
В отговор Ковалски изрева към чудовището — и дръпна спусъка. Бронебойните FRAG-12 експлодираха в създанието, като откъснаха бронзови плочи и разкриха огненото му сърце. Един куршум попадна в гърлото му и се взриви там, като пръсна вътрешния механизъм.
Мечката залитна и се стовари на земята.
Грей изтича и посочи златната врата.
— Вкарай ни там! — Махна на останалите от групата. — Всички да залегнат.
Ухилен, Ковалски се обърна, подпря огромния дисков пълнител на бедрото си и изстреля шест патрона по златната врата. Куршумите експлодираха ослепително в метала. Гърмежите бяха оглушителни и се усетиха като удар в корема.
Пушекът се разсея. Вратите не бяха помръднали.
Бяха малко огънати и надраскани, но си оставаха все така плътно затворени.
— Зад нас! — извика Мария.
Ковалски се обърна.
Гърмежите бяха чути.
Огнените дири, които доскоро се движеха безцелно из града, сега се обръщаха и се насочваха към тях. Две кучета с размерите на пони се появиха в началото на златното стълбище под групата. От челюстите им капеше зелено масло, което се възпламеняваше на стъпалата.
Създанията тръгнаха крадешком нагоре към групата.
Отляво и отдясно се раздвижиха и други сенки.
Огън и дим.
Приближаваха ги от всички страни.
Нехир стигна високата тераса, гледаща към огнения град Тартар. Навсякъде танцуваха пламъци. Тромави създания се мъкнеха насам-натам, обвити в дим и озарени от горящите в тях огньове. Буйни реки се изсипваха в кипналия басейн на голямо черно езеро.
„Това наистина е Адът“.
Рязка серия гърмежи привлече вниманието й към отсрещната страна на пещерата, където се издигаше внушителен замък от потъмнял бронз и със златни порти. Забеляза по-дребни фигури, осветени от огньовете.
Най-сетне.
Хората изглеждаха притиснати между златните врати и огнените чудовища, които ги приближаваха неумолимо. Опасявайки се, че кучите синове могат да изчезнат в тънещите в сенки недра на града, Нехир се обърна към заместника си.
— Ахмед, донеси гранатомета.
Мъжът се втурна обратно и се върна с дългата черна тръба, в която вече беше зареден реактивен снаряд. Нехир взе оръжието, опря го на рамо и се отпусна на коляно. Затърси целта си и хвана групата на мерник.
Дръпна спусъка, предвкусвайки насладата от попадението — и точно тогава нещо грамадно се надигна пред терасата, като изпълни мерника й и я накара да се дръпне рязко назад. Реактивният снаряд полетя високо през пещерата, оставяйки след себе си диря от пушек, и се взриви в част от града отвъд замъка.
Шокирана, Нехир тупна по задник и зарита, отстъпвайки към тунела.
Пред нея се издигна същинска стена от бронз с глава във формата на куршум. Нещото не й обърна внимание — вероятно беше сляпо, — но надигна над главата си огромна канара от бронз с размерите на джип.
— След мен! — извика Нехир на хората си.
Претърколи се настрани, скочи на крака и спринтира към рампата, водеща към най-горното ниво. Хората й я последваха, без да губят нито миг.
Оглушителен трясък я хвърли напред.
Нехир падна на рампата и се затъркаля надолу. Когато спря в края й, се обърна и видя как терасата се откъсна от стената и се разби в краката на бронзовия гигант. Създанието беше направило на пух и прах платформата и сега забиваше огромната си канара в отвора на тунела, затваряйки единствения им път за бягство.
Щом постигна целта си, гигантът се отпусна на колене, облегна бронзовото си чело на стената и притихна.
Нехир събра хората си.
Петима бяха изчезнали или мъртви.
Пламнала от ярост, тя погледна към отсрещната страна на пещерата. „Ще ги накарам да страдат“.
След взрива на реактивния снаряд Грей събра всички в горния край на златното стълбище. Обкръжаващата ги бронзова армия, която настъпваше към портите на двореца, се обърна, привлечена от експлозията и пушека. Една кула, намираща се в района на взрива, се наклони и рухна с оглушителен трясък на метал в метал.
Преди няколко секунди двете огромни кучета на стълбището също бяха скочили в онази посока, подгонили по-шумна плячка. Но Грей знаеше, че отдихът няма да продължи дълго.
Огледа града. Черното езеро в центъра му беше почти пълно и водите му отразяваха пламъците. Повърхността му бавно се въртеше в кръг, раздвижвана от вливащите се води от потоците по петте стълбища. Над него шестоглавото чудовище се размърда — будеше се по-бавно от по-малките създания. Дългите шии започваха да се движат, диамантените очи заблестяха в тъмночервено, между острите зъби на крокодилските челюсти забълваха пламъци.
От тази височина Грей внезапно осъзна какво вижда пред себе си.
Но тези създания не представляваха непосредствена заплаха.
— Натам — прошепна Мак и посочи надясно.
Оттам приближаваха множество създания. Групата на Грей беше заклещена и се намираше на пътя на огнената орда, насочила се към мястото на взрива.
„Всеки момент ще ни прегазят“.
Разбрал, че нямат друг избор, Грей сграбчи Ковалски за рамото и посочи златните врати.
— Трябва да минем през тях. Имаш още един пълнител, нали?
Ковалски кимна.
— В торбата е.
— В такъв случай без половинчати мерки. — Беше като да пусне на свобода бясно куче, но нямаше да имат втора възможност. — Изведи ни оттук.
На лицето на Ковалски цъфна дивашка усмивка.
— Всички да залегнат — предупреди той. — Време е за
Грей се просна по корем и махна на останалите да направят същото.
Единствено Сейчан остана приклекнала. Беше отворила чувала с мунициите и извади двата последни пистолета и топче черно тиксо.
Грей се намръщи.
— Какво…?
— Ще ни спечеля малко време. — Тя се метна надясно към мястото, откъдето бяха изстреляли реактивния снаряд.
— Чакай.
— Отворете вратите — извика му тя. — Веднага се връщам.
И изчезна в плътните сенки.
Ковалски беше чул разменените думи и погледна въпросително Грей.
Той кимна към вратите.
— Чу я. Отвори ги.
Ковалски сви рамене, обърна към портата и подпря оръжието на хълбока си.
— Да видим какво ще излезе.
Експлозивният откос оглуши Грей и сякаш заблъска в главата и гърдите му. В автоматичен режим пушката можеше да изстрелва триста патрона на минута. Ковалски изобщо не я пожали и изстреля последните двайсет патрона в пълнителя в една от вратите. Всеки FRAG-12 имаше 3,4 грама експлозив А5, способен да пробива брони и врати на бункери.
„Да се надяваме, че ще се справи и с тези врати“.
Залпът на Ковалски продължи само няколко секунди, през които куршумите се забиваха един след друг във вратата. Когато той най-сетне приключи, главата на Грей кънтеше. Чуваше единствено глух рев в ушите си.
Димът се разсея, разкривайки резултатите. Едната врата на двореца висеше накриво от сложния механизъм, играещ ролята на панти. Двайсетте експлозивни куршума почти я бяха откъртили. Но вратата упорито оставаше на мястото си, откривайки само един нисък и тесен отвор под изкривената си долна част.
„Ще свърши работа“.
Грей не се опита да вика — знаеше, че всички са глухи като него. Изправи се и се затича приведен, следван от останалите. Стигна разбитата врата и даде знак на екипа си да се провре под нея. Мария беше първа. Мак и Бейли я последваха с огромни от паниката очи.
Ковалски свали празния пълнител и го метна към огнения град. Грей застана до него. Двамата се загледаха към мрака.
„Къде е Сейчан?“
Сейчан беше клекнала в мрака. Аги трепереше, вкопчен в рамото й. Една от горящите лампи в края на широката улица й осигуряваше достатъчно светлина, за да си свърши работата.
Тя бързо закрепи с тиксото единия пистолет за бронзовата стена на двуетажната къща. Постави оръжието на височина две стъпки над земята. Вече беше опънала усукано тиксо през улицата, като залепи другия край за един стълб от отсрещната страна. След това сряза с ножа си въжето и го прокара през спусъка на пистолета.
Изправи се, доволна от работата си. Молеше се за две неща — импровизираният капан да не бъде забелязан в сенките и врагът, който беше стрелял по тях, да се опита да стигне до двореца по този път. Тази улица — както и другата, на която беше заложила същия капан — изглеждаше най-прекият маршрут от точка А до точка Б.
„Или поне така се надявам“.
Щом приключи, тя се затича обратно към двореца, като се стараеше да се придържа към най-плътните сенки.
Изведнъж Аги стегна хватката си около шията й и малките му нокти се забиха в кожата й.
В следващия миг тя също го чу.
Зад нея.
Бронз върху камък.
Обърна се и видя огромна огнена фигура, която изскочи иззад ъгъла и се понесе към нея, бълвайки дим от масивното си туловище.
Сейчан се затича по-бързо, но трясъкът на метал върху камък продължи да я приближава. Вече не можеше да търси най-тъмния път до двореца. Вместо това се втурна стремглаво през огън и пушек право към целта си. Блясъкът на двореца й се виждаше невъзможно далечен.
Представи си гукащия и усмихващ се Джак.
Усети как Аги се тресе от страх.
Пое дъх — и се затича с всички сили.
Грей и Ковалски стояха при разбитата врата на двореца. Грей стискаше пистолета си. Стрелбата на Ковалски не беше останала незабелязана. Огнени чудовища се насочваха към тях от всички посоки.
— Времето ни изтича — предупреди Ковалски.
Грей затаи дъх — и чу силен тропот отдясно. Обърна се натам.
Сейчан изскочи иззад извитата стена на двореца — задъхана, с див блясък в очите.
— Тръгвайте! — изкрещя им тя.
Преди някой от двамата да успее да помръдне, зад нея се появи огромен бронзов кон. Едър колкото представител на породата клайдсдейл, той препускаше след нея и изпод металните му копита хвърчаха искри. Приближаваше се с наведена глава и огнена грива, оставяйки след себе си диря от пушек.
Грей за момент остана зашеметен от смъртоносната му красота.
Не толкова впечатленият Ковалски махна на Сейчан.
— Насам!
Щом стигна до тях, тя грабна Аги от рамото си и се метна през отвора под изкъртената врата. Ковал ски я последва.
Грей стреля по коня в опит да спечели на останалите още няколко секунди, но куршумите отскочиха от бронзовите панели на тялото, сякаш бяха само досадни конски мухи.
Жребецът наведе още повече глава и се понесе право към него.
Внезапно нещо грабна глезените на Грей в желязна хватка. Краката му изхвърчаха изпод него и той се просна по корем и се плъзна назад. Над него конят заби глава в златната врата с такава сила, че я отвори още няколко сантиметра. Около Грей лумна огън, който опари бузата му, докато го вмъкваха в двореца.
Отвън жребецът се изправи на задните си крака и заблъска с копита вратата, но тя издържа. Грей разбра защо създанието не беше успяло да влезе. Докато го влачеха, той видя, че вратите на двореца са дебели цяла стъпка и вероятно бяха изработени от плътно злато.
Изправи се и се присъедини към останалите в празната зала.
Ковалски се беше отпуснал на коляно при отворения чувал и вече слагаше втория пълнител в страховитата си пушка.
Жребецът от другата страна продължаваше да блъска вратата. Бейли клекна, погледна и промърмори:
— Hippoi Kabeirikoi.
Ковалски го изгледа намръщено.
Бейли кимна към портата.
— Един от четирите бронзови коня, изработени от Хефест да теглят колесницата на синовете му близнаци.
Докато жребецът продължаваше да блъска вратата, към него приближиха и други чудовища, вероятно привлечени от суматохата. Никой не знаеше колко дълго ще издържат масивните врати, така че Грей подкани всички да се размърдат.
— Трябва да намерим друг изход. Хунайн намеква за нещо зад двореца. Там трябва да отидем.
Поведе ги през късото преддверие от потъмнял бронз към огромната зала зад него. Тя се издигаше на височина три етажа и имаше купол, от който висеше огромен златен полилей във формата на раковина, по чиито краища танцуваха златни пламъци. Други горящи факли осветяваха стените.
В отсрещния край на залата се издигаха два високи златни трона на подиум, покрити с изображения на кораби и големи риби с извити опашки, скачащи високо над стилизирани вълни. Зад тях имаше огромно каменно огнище, изсечено в скалата на пещерата, в което танцуваха подхранвани от масло пламъци.
От двете страни на огнището започваха два засводени коридора, които водеха навътре в пещерата.
Грей ги посочи.
— Трябва да ги проверим.
— Ако предлагаш да се разделим… — започна Ковалски.
Без да му обръща внимание, Грей го посочи заедно със Сейчан и Мария.
— Вие тримата проверете левия коридор. Ние поемаме десния. Не се отдалечавайте много един от друг. И не навлизайте дълбоко. Ще продължим нататък заедно — каза той, поглеждайки Ковалски.
— Че как иначе — отвърна той.
Когато стигнаха средата на залата, около тях се чуха звуци, надигащи се от бронзовите коридори и галерии от двете страни. Стържене на метал по метал, придружено от дрънчене и тракане.
— Не сме сами тук — изстена Мак.
И не само
Зад тях се чу далечен гърмеж на пистолет, последван от нова стрелба и по-силната експлозия на граната. Групата се огледа разтревожено.
Грей погледна Сейчан.
Тя само се усмихна доволно.
„Явно мисията й отпреди малко не е била напразна“.
С опрян в рамото приклад Нехир си проправяше път през касапницата.
Навсякъде около нея от потъмнелите метални стени отекваха писъци. В тази част на Тартар лабиринтът от къщи и кули, всичките заключени и с капаци на прозорците, не предлагаше никаква защита. Нехир се долепи до стената на една сграда.
Отпред кръвта блещукаше на локви по камъка, отразявайки светлината на факлите. Зад нея една Дъщеря изпълзя от странична алея, след което тялото й беше рязко издърпано обратно. Чу се хрущене на кости. Един Син изтича облещен покрай позицията й, обхванат от паника и без оръжие. Когато стигна някаква странична улица, бронзов бик излетя от нея, блъсна го и го наниза на рогата си, след което изчезна с грохот на копита, оставяйки след себе си само писъците на нещастника.
Някъде наблизо избухна залп гранати.
Нехир остана приклекнала на позицията си. Вече беше открила, че
Урок, научен твърде късно.
От разбитата тераса беше повела групата си до средното ниво на града, като изгуби двама души, докато прекосяваха един от потоците, преди да закрепят въжетата. След това беше продължила по най-прекия път през нивото, който ги отведе в лабиринт от къщи, кули и тесни улици.
Малко след като влязоха в него, един от Синовете се спъна на импровизиран капан, заложен на една улица. Изтрещя пистолет и куршумът раздроби пищяла му. Синът падна и закрещя от шок и болка. Капанът обаче се оказа много по-смъртоносен — изстрелът и виковете привлякоха нежелано внимание.
Преди някой да успее да стигне до падналия им другар, някакво крилато създание — харпия — скочи от една от близките сгради, подобно на оживял водоливник. Нещото се нахвърли върху друг от хората й и го разкъса с огнения си клюн. Екипът успя да отблъсне звяра, като откри огън. Гърмежите обаче привлякоха други ужасни чудовища, спотайващи се в сенките. Още хора от екипа й изгубиха живота си. Не след дълго стрелбата отекваше навсякъде, подчертавана от измъчени писъци. Тесните лъкатушещи улици и алеи се превърнаха в адско ловно поле.
Обзетият от паника екип се пръсна във всички посоки.
Нехир вече беше разбрала какво трябва да направи.
„Да се махна от това ниво“.
Долепила гръб до стената, тя се плъзна напред със затаен дъх. Притискаше автомата към гърдите си, без да смее да го използва или да го захвърли. Стигна следващото кръстовище и надникна зад ъгъла. Една граната се взриви зад нея, стресна я и я накара да изскочи на открито. Тя приклекна, но наоколо нямаше нищо, което да я застрашава непосредствено.
Издиша с облекчение и забърза по страничната улица. Няколко крачки по-нататък се натъкна на изкорменото и стъпкано тяло на Сина, който беше отнесен от развилнелия се бик. Мина предпазливо покрай него, като се оглеждаше за звяра.
Някаква ръка я сграбчи отзад и я дръпна в тясна алея, която не беше забелязала в полумрака. Нехир се извъртя и видя заместника си Ахмед, който стоеше там с други двама Синове. Той вдигна пръст към устните си — очевидно беше научил същия урок.
После махна назад към алеята и посочи надолу.
Подобно на Нехир, той също беше осъзнал, че единствената им надежда е да се махнат от военната зона, което означаваше, че трябва да се промъкнат незабелязано до следващото ниво. Нехир кимна и го остави да води. Той тръгна по заобиколен път, който ги принуждаваше на някои места да се провират между сградите. Но колкото по-тясно, толкова по-добре. Така едрите ловци не можеха да се доберат до тях.
Накрая успяха да стигнат до едно стълбище, което минаваше между нивата. Ахмед й махна да тръгне първа. Нехир не възрази и се спусна бързо в по-тихите сенки на долното ниво. Ахмед я следваше по петите, водейки останалите. Когато стигнаха края на стълбището, тя се обърна и видя как последният от групата беше грабнат отзад и вдигнат във въздуха.
Синът зарита и запищя в обятията на висока бронзова жена.
Прекрасно изваяното й лице отразяваше пламъците на града. Жената обърна Сина в обятията си и се наведе, сякаш искаше да го целуне, но не с устни. От косите, обрамчващи лицето й, се появиха десетина бронзови усойници, плюещи зелено масло и огън. Те поразиха мъжа в гърлото и лицето. Едва тогава Медуза се изправи и вдигна високо пленника си. От раните му лумнаха пламъци, а плътта му почерня от разпростиращата се огнена отрова.
После лицето на Сина експлодира, откъсвайки плътта от черепа.
Ахмед сграбчи Нехир за рамото и я дръпна в сенките. Тя забърза напред. Чу зад себе си тежкото тупване на тяло върху камъните — Медуза беше захвърлила плячката си.
Нехир с облекчение се скри в плътните сенки и мислено благодари на Аллах, че я е пощадил. Заедно с двамата мъже продължи по най-тъмния маршрут през нивото, оставяйки след себе си ужасите и кръвопролитията. Нехир поглеждаше нагоре, като от време на време зърваше блестящия дворец и златната му порта.
Вече разбираше защо врагът беше атакувал така решително вратите.
„Търсят друг изход“.
Тази мисъл беше достатъчна да я пришпори напред. Нехир възнамеряваше да живее. Но онова, което я подкрепяше най-силно, което сдържаше бушуващия в нея ужас, беше едно по-силно желание. Тя си представи капана. Знаеше кой го е заложил. И сега имаше и друга мисия освен оцеляването.
Скрита зад един златен трон, Сейчан правеше всичко по силите си да накара Аги да мълчи. Остави макака да стиска гърлото й. Аги цвърчеше в шията й, а тя беше доближила устни до ушите му и шепнеше тихо, като се мъчеше да го успокои с топлината на дъха си.
Ковалски помагаше по-малко и от маймунката.
— Това е адски сбъркано — прошепна той до нея, без да откъсва поглед от главната зала.
Мария го сръчка с лакът да замълчи. Грей, Мак и Бейли бяха приклекнали на няколко метра от тях зад другия трон.
Преди минути групата се беше разделила, за да огледа набързо каменните коридори от двете страни на високото каменно огнище. Екипът на Сейчан беше осветил с фенерчетата си левия тунел и бе открил само малко помещение, което не изглеждаше особено обещаващо.
Грей беше изкарал по-голям късмет и им бе махнал да отидат при него. Но докато групата на Сейчан се насочваше към него, тронната зала прие нови гости, които ги принудиха да се скрият.
Разнородните бронзови фигури продължаваха да излизат в залата от съседните коридори и галерии. Сейчан вече беше преброила няколко десетки. По-рано групата беше чула създанията да се мотаят и дрънчат в дълбините на двореца, бавно приближавайки тронната зала.
За разлика от бронзовите ужаси отвън, тези бяха човекоподобни — мъже и жени с отдавна потъмнели от времето лица. Бяха изработени с дълги туники, препасани с колани на кръста. Косите на жените бяха сплетени и украсени с цветя. Някои от мъжете имаха високи шлемове с гребени и носеха щитове. По всяка вероятност тези по-малки създания бяха прислужвали навремето на владетелската фамилия.
Сейчан предполагаше, че вижда най-правдоподобното пресъздаване на феаките. За съжаление механизмите, които задвижваха тези конструкти, бяха по-деликатни от тези на едрите създания отвън. Те не бяха издържали толкова добре на изпитанията на времето. Някои тътреха крака, куцаха или вървяха с вяло отпуснати ръце.
Но тези мъже и жени не бяха най-тъжната гледка.
Сред тях имаше и бронзови
Въпреки безобидния външен вид на множеството опасността беше очевидна. Много от създанията бяха непокътнати и се движеха решително и отмерено. Ярките пламъци нагорещяваха заплашително бронзовите им тела. И подобно на пазителите на града, създанията тук бяха привлечени от шума при портите на двореца. Те се насочиха твърдо натам, готови да защитят царството. Най-вероятно се бяха активирали, когато стрелбата на Ковалски беше разбила едната врата.
Грей изчака в залата да останат само няколко създания, предимно повредени, след което даде знак на всички да го последват. Затича се приведен към коридора, клекна в сенките и замаха с ръка на останалите.
Всички забързаха към него, като се движеха колкото се може по-безшумно.
След като се събраха, Грей ги поведе по засводения коридор, изсечен във варовика. Тунелът, осветен от дълга поредица факли, сякаш нямаше край. Никой не проговори, докато не се отдалечиха толкова, че вече чуваха единствено собствените си стъпки.
— Това определено води някъде — най-сетне прошепна Мак.
— Според мен това води
Сейчан се почувства достатъчно сигурно, за да се освободи от душещата хватка на Аги. Маймунката запротестира шумно, но Сейчан й зашепна и я погали по гърба, което винаги успокояваше малкия Джак. Явно действаше и в този случай.
Мария забеляза опитите й да успокои Аги и протегна ръце.
— Искаш ли аз да го поема?
Сейчан се дръпна.
— Държа го.
Мария кимна, без да се засегне.
Грей обаче я погледна и повдигна вежда.
Сейчан не му обърна внимание. Не изпитваше необходимост да се обяснява. Може би желанието й да държи Аги до себе си беше някаква проява на майчински инстинкт, подтикван от хормони механизъм, който контролираше постъпките й, сякаш беше като автоматите в залата зад тях. Но Сейчан знаеше, че не е така. Ако Аги не беше дошъл, ако Чарли не го беше пратила, сега може би всички щяха да са мъртви.
Затова тя възнамеряваше да опази макака и да го върне на приемната му майка — разбира се, ако тя беше все още жива.
„А това е голямо ако“.
Чарли се спотайваше в края на гората и стискаше пистолета между двете си длани, сякаш се молеше. Определено се нуждаеше от Божията закрила, но както се казва в старата максима, Бог помага на онези, които сами си помагат. И точно това беше планът.
Чарли се надяваше да си помогне.
— Внимавай — прошепна й Елена.
Чарли кимна. „Това също е част от плана“. Тя се загледа през откритата ливада към хеликоптера, който беше кацнал на зелената трева сред шубраците. Нямаше представа как се управлява такава машина, но не затова беше дошла тук. През последните двайсет минути беше водила Елена на север през гъстата гора. Ако не друго, бяха успели да се отърват от въоръжения гигант Кадир.
„Поне засега“.
Но Чарли не можеше да разчита, че късметът ще се задържи вечно, особено ако въоръженият отряд се върне от изследването на пещерата и започне да претърсва района. Не й оставаха много патрони и планът беше да се въоръжи, след което да продължат на север в планините. Би предпочела да тръгнат на юг към далечната Сус, но беше по-трудно, тъй като пътят им беше блокиран от притока, по който бяха дошли с лодката.
А и по принцип северният маршрут беше за предпочитане. По-нагоре гората ставаше по-гъста и предлагаше повече места за укриване. Освен това тя знаеше, че един от хеликоптерите е кацнал там.
Тръгна към изоставения хеликоптер. Трябваше да стигне до него, да провери за оръжия и може би за радиостанция, след което да продължат напред. Въпреки това изчака цели три минути, като се оглеждаше и за най-малкото движение. Сух северен вятър люлееше тревата и засилваше тревогата й. Накрая Чарли реши, че е чакала достатъчно.
„Трябва да рискувам“.
— Остани скрита — каза тя на Елена.
Елена кимна и отстъпи по-навътре в сенките.
Чарли се изправи и се затича през поляната, като заобикаляше камъни и храсти. Беше нащрек за евентуална заплаха. Около хеликоптера обаче нищо не помръдваше. Съсредоточена върху машината, тя не го забеляза.
Елена обаче го видя.
— Отляво! — извика тя от скривалището си.
Чарли й се доверяваше достатъчно, за да скочи напред с главата и да се претърколи във високата трева. Откъм реката проехтяха изстрели; куршумите профучаха над нея. Чарли зърна за миг гигантска фигура да се надига зад един покрит с мъх камък на речния бряг. Кадир явно беше очаквал действията й и бе тръгнал направо срещу течението. Предпазливото приближаване на Чарли беше дало на кучия син предостатъчно време да заложи засадата си.
Чарли стигна една стърчаща от земята скала и се скри зад нея.
„И сега какво?“
Имаше само момент за мислене, след което гигантът стреля в посоката, от която беше извикала Елена. Вероятно си даваше сметка, че Чарли не представлява заплаха. Дори пълнителят й да беше напълно зареден, какво можеше да направи?
„А аз имам само два патрона“.
Тя се загледа в хеликоптера и допълнителните резервоари под фюзелажа му. Отново вдигна пистолета между дланите си.
„Само ме подкрепи, Господи“.
Надигна се от скривалището си, прицели се в резервоарите и стреля. Ако не друго, улучи. Забеляза искрата при капачката на резервоара, чу иззвъняването на куршума. После се обърна и се втурна презглава към гората. За разлика от холивудските филми, зад нея не последва огнена експлозия. Знаеше, че няма да има такава. През целия си живот се беше занимавала с двигатели.
Но както се беше надявала, някой друг беше гледал прекадено много филми. С крайчеца на окото си видя как Кадир приклекна зад камъка си след зрелищната й демонстрация на точна стрелба. Гигантът дори вдигна ръка пред лицето си, докато се скриваше.
Хитрият ход й даде необходимото време да измине половината път до гората. После видя как Кадир отново вдигна глава и погледна от хеликоптера към нея. Той вдигна автомата си, но нейният пистолет вече беше готов за стрелба. Чарли стреля към него и го накара отново да се скрие за момент.
Тя успя да стигне до началото на гората и да се хвърли в сенките. Изобщо не забави крачка — Елена вече тичаше на два-три метра от нея.
Изведнъж светът зад тях експлодира с оглушителен гръм и вълна нагорещен въздух.
„Какво? Да не би хеликоптерът наистина да е гръмнал?“
Последва втора експлозия отдясно. И трета отляво.
Чарли продължи да тича, без да обръща внимание на шибащите я клонки. Беше разбрала какво става. Кадир отново изстрелваше гранати по тях — само че този път запалителни.
Тя рискува да погледне назад.
Огнената стена се разпростираше зад нея и бързо се превръщаше в адски горски пожар. Силният северен вятър гонеше пушека през дърветата и той я обгръщаше, нагорещяваше въздуха, правеше дишането трудно. От дясната й страна Елена се закашля.
Чарли разбра намерението на Кадир.
„Подкарва ни обратно в посоката, от която дойдохме“.
Грей стоеше в края на тунела пред неукрасена бронзова порта. Дори от една стъпка разстояние усещаше излъчващата се от нея горещина. Той протегна ръка и опита дръжката. Беше гореща, но се търпеше.
Спомни си загадъчното предупреждение на Хунайн.
— Всички назад — каза той.
„Да видим дали това е мястото“.
Хвана дръжката с двете си ръце и задърпа с всички сили. Отначало вратата не помръдна; вероятно беше заключена като другите. Но после поддаде. Грей въздъхна с облекчение. Запъна крака и задърпа отново. Вратата беше плътен бронз с дебелина половин стъпка, достойна за банков трезор.
Изпъшка, когато я отвори — но не от усилието, а от непоносимата жега и сярната воня на гнили яйца, лъхащи от тъмния тунел. Въпреки това отвори вратата напълно.
— Ох, Господи — изстена Ковалски и помаха с длан пред лицето си. — Това наистина е ад.
Грей се изправи и се загледа в пещерата от другата страна. Залата беше гигантска, продължаваше сякаш безкрайно нагоре и на стотици метри наляво и надясно. От тавана, който едва се различаваше, висяха огромни сталактити.
Това не беше полираната и майсторски изваяна пещера на феаките, а домът на Хефест, истинска ковачница на Вулкан — огромна димяща индустриална работилница.
Грей поведе останалите в горещата пещера.
От двете страни стените бяха изсечени преди незнайно колко време на груби тераси, които продължаваха високо нагоре, а под тях имаше купчини отпадъци. Грей си представи мащабните минни дейности, извличането на така необходимите руди, метали и най-вече ценните фосфатни скали.
Продължиха напред, привлечени от червеникавото сияние по-навътре в пещерата. С всеки следващ метър температурата се покачваше. Скоро източникът на адската жега стана очевиден.
Голяма пукнатина разделяше пещерата на две. Много отдавна през нея беше прехвърлена гигантска каменна плоча, която да играе ролята на широк мост.
Грей приближи пукнатината и погледна надолу. Пропастта изглеждаше безкрайна, сякаш достигаше до центъра на Земята. Червеното сияние идваше отдолу. Жегата стана толкова силна, че само след няколко поемания на дъх трябваше да се дръпне назад.
Бейли също надникна и след миг заключи:
— Магма.
Грей кимна и си представи картата на Да Винчи.
— Оттук може би минава границата между Африканската и Евразийската тектонични плочи.
— Същинска пукнатина в света — рече Бейли.
Грей тръгна към каменния мост и въпреки жегата и отровния въздух се качи на него, за да огледа по-добре пещерата от другата страна.
Останалите се събраха зад него.
— Изумително е — благоговейно прошепна Мария, сякаш беше застанала на прага на огромна катедрала.
Мак кимна.
— И ужасяващо.
И двамата бяха прави.
Пред тях, на площ около осем хектара, имаше нещо, излязло сякаш от кошмар от Бробдингнаг[9], леярна на някакъв смахнат бог. Костите на спящата фабрика представляваха сложна мрежа от бронзови тръби, наредени на различни нива, които се издигаха към далечния таван и се спускаха в пукнатината с магмата. По пода на пещерата имаше редици студени ковачници и пещи.
Но дори тази древна ковачница показваше признаци на събуждане.
От дълбините на фабриката в част от пещите блеснаха златни огньове. Забоботиха двигатели, засвири изпусната под налягане пара. Светещо зелено масло се изпомпваше и бълбукаше във високи бронзови цистерни от прозрачен кристал. Гигантски клапани бавно се въртяха сами, задвижвани от пара или от огъня на Прометей. Отдясно една тръба избухна в пламъци. Няколко други индустриални факли също пламнаха, обгърнати в дим.
— Вижте — каза Мак и посочи надясно към някакви големи открити казани, пълни с блестящо черно масло. Тръби минаваха от тях до кално езеро, в което бълбукаха мехури серен газ. Върху горещата му повърхност блестяха локви от същото нерафинирано масло, очевидно източник за неподвластната на огъня Кръв на Прометей.
„Една от многото загадки е решена“.
Грей отново ги подкани да продължат. Имаха важна задача — да намерят друг изход от това място. Или поне някакъв начин да накарат този град отново да потъне в сън.
Зловещото предупреждение на Хунайн обаче продължаваше да звучи в главата му.
Грей тръгна през огромната леярна. Вече бяха видели продукцията на тази фабрика в града. Тук обаче феаките бяха скрили най-големите си постижения, шедьоврите си.
Движеха предпазливо през фабриката, сякаш се страхуваха да не събудят бронзовите колоси от двете страни. Фигурите се извисяваха колкото десететажни сгради. Бяха по шест от всяка страна, обгърнати в скелета и стълби. Въпреки че не бяха завършени, формите и израженията им се различаваха ясно. Шестима мъже и шест жени. Две от тях изглеждаха ужасяващо, с множество крайници и обезобразени. Приличаха на оживели страшилища от роман на Лъвкрафт, същински хтонични чудовища.
— Старите богове — промърмори Бейли. — Титаните от гръцката митология. Дванайсетте първородни на Уран и Гея. Затворени от боговете, дошли след тях.
— И все още оставащи тук, както изглежда — рече Мария. — В затвор от бронзови тръби.
Грей се загледа в една от фигурите, чийто гръден кош беше отворен. Зелена кръв бълбукаше през лабиринт от кристални тръби и осветяваше вътрешността му. В средата имаше някакво сферично устройство от злато и бронз, подобно на астролабията, която ги беше довела тук, но заплашително на вид, особено когато се завъртя сред внезапно изригнали пламъци, сякаш отброяваше времето обратно.
Представи си как тази военна машина — защото някак знаеше, че е точно такава — шества из бойно поле, задвижвана от радиоактивен огън, подобно на някаква крачеща атомна бомба.
— В никакъв случай не бива да позволяваме тези неща да попадат в неподходящи ръце — каза Грей. — В
Разбираше как се е чувствал Хунайн преди хилядолетие.
„Но какво е направил капитанът?“
Грей подкара групата през леярната под титаничните погледи на Старите богове към една малка зала в края на пещерата.
Фонтани от черно масло — Кръвта на Прометей — изпълваха два каменни казана от двете страни, като излишъкът се събираше в басейни на пода и се оттичаше. Единият казан беше огромен, същинска римска баня, докато другият беше малък и приличаше повече на умивалник.
Между тях имаше друга бронзова врата, идентична с онези зад тях, но с малък прозорец от полупрозрачен камък, може би полиран кристал или груба форма на стъкло.
Гледката през него беше мътна, но подробностите бяха достатъчно ясни, особено като се имаше предвид какво осветяваше пространството. Зад малка бронзова площадка от другата страна се простираше басейн с олимпийски размери, който сияеше в отровно изумрудено.
Повърхността му леко се движеше, сякаш под нея се криеше някакъв нов ужас. Нямаше как да знаят дълбочината му, но като се имаха предвид мащабите на всичко останало тук, Грей предположи, че басейнът е достатъчно дълбок, за да могат титаните да се потопят изцяло в него.
Мак огледа всичко с критично око.
— Питам се дали това не е източникът на
— Истинското сърце на Тартар — рече Бейли.
Мак посочи през басейна към една площадка от другата страна и голямо бронзово колело, вградено в стената.
— Това сигурно е главният кран за града.
Грей почти долепи лице до стъклото.
— Хунайн споменава, че тук е намерил начин да принуди Тартар да заспи отново. Ако кранът наистина спира подаването на масло в града, автоматите там рано или късно ще изразходват горивото си.
— И после ще се изключат — допълни Мак.
— Ще заспят — рече Мария.
Мак кимна.
— Видях нещо подобно да се случва с бронзовите раци в Гренландия. Но не и с бронзовия бик. Макар че той със сигурност е имал по-голямо количество гориво в себе си.
— Но как можем да сме сигурни, че завъртането на крана ще доведе до нещо? — попита Мария.
Грей посочи под колелото. До стената имаше купчина кости сред парчета плат.
— Предполагам, че това са останките на Абд ал-Кадир, за когото Хунайн казва, че е жертвал живота си, за да спаси всички останали. Вероятно капитанът е оставил тялото му като предупреждение за всеки, който се осмели да отиде там.
Сейчан също погледна през прозореца.
— Погледнете обаче отляво. Нещо като че ли е заварено за стената. До крана.
Грей погледна натам. Устройството сияеше по-ярко — беше не само по-ново, но и изработено от злато. Дори от мястото си Грей различи широк две стъпки диск, украсен и изписан по същия начин като астролабията. Почеркът на изработката се разпознаваше лесно, а предназначението — още по-лесно.
— Предпазният механизъм на Хунайн — каза Грей. Той се обърна към групата и обобщи намерението на арабския капитан. — Предполагам, че ако завъртим крана, за да накараме Тартар да заспи отново, той ще активира адското устройство на капитана.
— Иначе казано, и в двата случая сме прецакани здравата — намръщено рече Ковалски.
Грей се обърна към огромната пещера, изпълнена със серни пари и осветена от огъня на Прометей. Погледна нагоре към извисяващите се титани и си представи какво очакваше групата му в града. Помисли си за всички, които бяха загинали, за да запазят тази тайна, и за многото други, които са страдали.
Хунайн беше прав.
„Това трябва да приключи тук“.
Той се обърна отново към затворената врата.
— Независимо от риска, трябва да стигнем там.
Скръстила ръце на гърдите си, Мария остана назад, докато Джо дърпаше дебелата бронзова врата. Той пъшкаше от напъните, но успя да я отвори няколко сантиметра.
Мак се завтече напред и пъхна края на гайгеровия брояч през отвора. Устройството затрещя свирепо. Мария видя как броячът му рязко мина в червената зона. Числата на дисплея се сменяха шеметно, като накрая спряха в границата между деветдесет и сто.
Мак побърза да дръпне ръката си.
— Затваряй! Затваряй веднага!
Джо облегна рамо на вратата и я затръшна. После попита:
— Колко е зле?
Мак беше пребледнял.
— Колкото се опасявах. Количеството масло, концентрацията…
Грей сграбчи ръката му.
— Казвай.
— Отчитам почти
Стомахът на Мария се преобърна. Тя погледна през прозореца към купчината кости.
— Значи знаем как е умрял нещастникът. От радиационно отравяне.
Мак кимна.
— Изглежда, че единственият начин за затваряне на крана е като някой преплува басейна и го завърти ръчно. Плуването обаче ще е фатално. Стига изобщо да успее да стигне до другия край.
— Цената на Харон — каза Грей, припомняйки си думите на Хунайн.
— Трябва да пожертваш своя живот, за да спасиш всички останали — мрачно рече Мак.
Групата обсъди различни възможности като импровизиран сал или прехвърляне на въже, но всички разбираха, че само протакат неизбежното решение.
Джо вдигна ръка.
— Стига толкова. Аз ще го направя.
Мария се опита да смъкне ръката му.
— Стига глупости.
— Мисля, че съм най-известен именно с глупостите си. — Джо се обърна към групата. — Всички знаем, че някой
— Аз мога да го направя — каза Бейли и застана до големия казан с черно масло. — Мисля, че човек трябва да се потопи изцяло в това. Нещо като предпазно средство, което да му помогне да преплува.
Джо отиде при него.
— Падре, оценявам предложението, но ти самият не си много по-едър от Мария. И няма да пратя свещеник да върши мъжка работа.
Бейли го погледна възмутено, но Джо го отведе от вратата.
— Освен това — продължи той, — ти разбираш от разните му там митологии. А на мен ми звучат като гръцки[10].
Грей пристъпи напред, готов да изложи своите доводи.
Джо го изгледа.
— Знаеш, че съм прав.
Мария изтича при него и го прегърна.
— Можем да рискуваме заедно.
— И къде ще идем? — попита той. — Дори търсенето на изход може да убие всички ни. Някой трябва да иде там и да изключи това чудо.
Джо се освободи от прегръдката й, обърна се към големия казан с черно масло и започна да разкопчава ризата си, за да се топне.
— Остани с дрехите си — посъветва го Бейли. — Колкото повече от Кръвта на Прометей има между теб и Маслото на Медея, толкова по-добре. Даже те съветвам да натопиш един шал и да го омотаеш около главата си.
— И как ще виждам?
— Никак — отвърна Бейли. — Ще плуваш слепешком. Направо. Ако не си сигурен, че ще можеш да се справиш…
— Мога — заяви Джо.
Грей извади от раницата си ръкавици за катерене и му ги даде.
— Покрий и ръцете си.
Джо се облече и влезе в големия черен казан, като разплиска масло по пода. Потопи се изцяло и остана там, като втриваше маслото в тялото си. Планът беше Кръвта на Прометей да проникне във всяка пора на тялото му, във всяка нишка от дрехите, да напълни ботушите му.
Мария затаи дъх, докато той беше потопен. Запита се дали съдбата не я проклина заради колебанията й за Джо, за съмненията около връзката им.
„Нима Бог ме наказва?“
Бейли застана до нея.
— Може и всичко да мине наред. Морякът на Хунайн вероятно се е потопил в маслото, но едва ли го е направил така добре като Джо.
Мария се вкопчи в тази надежда.
— И знай, че ще се моля за него — добави Бейли.
„Аз също“.
Джо най-сетне се подаде на повърхността и излезе. Беше се превърнал в черен силует. Бейли натопи един шал в казана и се подготви да увие главата му, сякаш е мумия.
— Чакайте — каза Грей. Той се обърна от „умивалника“ от другата страна, който изучаваше, и го посочи. — А това защо е тук? Прекалено е малко, за да потопиш в него нещо по-голямо от куче.
Бейли се намръщи. Не знаеше отговора.
Грей погледна свещеника.
— Сещам се за една от историите ти от по-рано. Каза, че Медея предпазила Язон преди битката, като го накарала да
Очите на Бейли се разшириха и той се обърна към Джо.
— Точно така! Съмнявам се, че дори Хунайн се е досетил за тази мярка.
Джо го погледна объркано.
— Какво искаш да кажеш?
Отговори му Мария, чиято надежда отново беше започнала да се разгаря. Тя посочи умивалника.
— Трябва да пиеш от него.
— Да се предпазиш както външно, така и вътрешно — добави Бейли.
Грей погледна маслото.
— Може да има някакви свойства като на йода и да защитава органите от радиационно отравяне.
На Мария не й пукаше
Джо не изглеждаше особено радостен, докато се взираше в умивалника.
— Вече започвам да съжалявам за
„Къде е онзи Харон, когато ти трябва?“
Докато се тътреше слепешком напред, Ковал ски чу как вратата зад него се затръшва, сякаш окончателно. Продължи напред през бронзовата площадка, като опипваше пода пред себе си първо с единия крак, после с другия. Накрая носът на ботуша му най-сетне стигна до ръба на басейна.
Задиша с мъка през плата около главата си, внезапно обхванат от клаустрофобия. Искаше му се да махне шала, но знаеше, че не бива да го прави. Въпреки омотаната си глава стискаше клепачи в опит да предпази всяка уязвима част от тялото си.
Приближи ръба на басейна. Можеше да се закълне, че усеща радиацията, излъчвана от токсичното море пред него, подобно на вълни горещ въздух.
Стомахът му се бунтуваше от страх и от дългите глътки олио, което го бяха принудили да изпие. Имаше вкус на въглен, но беше и противно сладко. За малко щеше да го избълва от стомаха си, но успя да събере сили и да го задържи.
Седна на ръба на басейна и потопи крака в токсичната супа. Беше гореща — неприятно, тревожно гореща.
„Ако радиацията не ме убие, сигурно ще се сваря преди да стигна до другия край“.
Въпреки това се спусна в течността, като внимаваше да държи главата си над повърхността. Знаеше, че колкото по-дълго остава тук, толкова по-голяма е опасността. Пое отново въздух и се оттласна от стената. Понесе се в стил бруст през светещото море. Оказа се по-трудно, отколкото беше очаквал. Дрехите му тежаха; ботушите бяха като котви на краката му. Но поне олиото изглеждаше по-плътно от водата и му помагаше да се задържи на повърхността.
„Аз съм голяма тлъста капка вода, носеща се в смъртоносно масло“.
Продължи напред. Минута по-късно вече нямаше представа какво разстояние е преплувал и колко му остава. От страха внезапно му прилоша още повече. Главоболието, което се обаждаше преди, сега се засили. Започна да му се гади — дотолкова, че стомашният сок опари хранопровода му.
„Само не драйфай тук“.
Загреба и зарита по-силно. Заля го вълна на замайване, от която стомахът му се преобърна заедно с целия свят. Имаше чувството, че плува наопаки. Продължи да гребе паникьосано, уплашен да не потъне. Помещението се въртеше в главата му. Бързо губеше ориентация, вече не беше сигурен дали изобщо се движи в правилната посока. Представи си как плува в кръг, докато изтощението не го завлече на дъното.
Вече усещаше как силите му се изчерпват.
„Я се стегни“ — сгълча се той.
Знаеше какво става. Мак му го беше обяснил. Ковалски отново си представи вълните радиация, минаващи през него. „Може да те убие за минути — беше го предупредил Мак и бе изброил симптомите. — Гадене, загуба на ориентация, главоболие“.
Всичко беше налице.
Ковалски заплува по-бързо с надеждата, че всичко това е само в главата му, някаква психосоматична глупост. Но не можеше да се убеди, че е така. Вместо това си представи Мария, усмихваща се на някаква шега и мръщеща се на поредната му глупост. Спомни си докосването й през нощта, аромата на кожата й, лекото докосване на косата й. Последната им нощ в Агадир, потънал в топлината й, усещащ дъха й в ключиците си.
Сега тя беше неговият фенер в мрака.
Гребеше и риташе, вдишваше и издишваше. Беше готов на всичко, за да я предпази — дори ако трябваше да прекоси токсично море.
„Мога да го направя. За теб“.
И изведнъж нещо го сграбчи за глезена и го повлече надолу.
Мария заблъска по бронзовата врата. Притиснала чело в стъклото, тя затърси с поглед развълнуваната повърхност на сияещия басейн. Джо беше в средата му, когато внезапно потъна в олиото.
Грей също го беше видял. Той беше при малкия фонтан и пиеше от черната течност. Двамата с Бейли вече се бяха потопили в по-големия резервоар, за да се предпазят, докато отварят вратата за Ковалски и я затварят след него. Сега изглеждаше, че Грей възнамерява да му се притече на помощ.
Докато Грей пристъпваше към вратата, Мария се изпречи пред него и го спря.
— Не. Планът не беше такъв.
Очите на Грей блеснаха решително.
Мария издържа на погледа му.
Бейли сложи ръка на рамото на Грей. Дори Сейчан застана до Мария, за да я подкрепи. Бяха се разбрали да направят един-единствен опит, да рискуват само един от тях.
— Джо ще се справи — каза Мария. — Ще се справи.
Грей стисна юмрук.
Мария му обърна гръб и остави другите да се оправят с него.
Отново погледна светещия зелен басейн. „Не ме прави лъжкиня, Джо“.
Ковалски се мяташе в маслото, като се мъчеше да задържи дъх, да не разтваря устни. Докато нещото го завличаше още навътре, той се извъртя и сграбчи края на сегментирано пипало, увило се около ботуша му. Помъчи се да се освободи от него, но то само се стегна още повече.
„Майната му!“
Пусна пипалото и се зае да развързва връзките. После се помъчи да събуе хванатия ботуш, като си помагаше с петата на другия крак и с ръце. Гърчеше се и се съпротивляваше. За щастие кракът му беше добре натопен в маслото. Накрая ботушът се изхлузи. Ковалски го усети как потъва рязко, замъкнат в дълбините.
Той зарита в другата посока, обратно към повърхността.
Накрая главата му се подаде над нея. Той си пое дълбоко дъх и задраска омотания около главата му шал. И без това вече беше започнал да се размотава. Каквато и защита да предлагаше шалът, вече беше късно. Пораженията бяха налице.
Докато гребеше към отсрещната площадка, отвори очи — трябваше да вижда накъде плува. Сиянието на басейна едва не го ослепи след минутите пълен мрак — или може би радиацията съсипваше очите му. Не знаеше, а точно сега и не му пукаше.
Може би маслото по главата му беше достатъчно. Може би онова, което беше влязло в очите му, когато се беше потопил в казана, щеше да го предпази. Може би изпитото…
Чу зад себе си плясък.
Погледна назад и видя плетеница от пипала да пори водата. Отмъкнатият му ботуш полетя високо във въздуха, удари се в тавана и падна обратно в басейна. Бронзовите пипала се плъзнаха към него.
Ковалски заплува още по-бързо, като преглъщаше надигащата се от стомаха му жлъч, без да обръща внимание на въртящия се около него свят и бясното туптене на сърцето си. Вече не гребеше предпазливо. Потапяше глава и плуваше свободен стил, набирайки скорост в плътното масло.
Риташе с крака, загребваше с ръце.
Със затаен дъх, без да повдига лице.
Усети приближаването на стената и погледна.
Още два метра.
Нещо докосна пръстите на босия му крак.
Ковалски сподави крясъка си и напрегна всички сили. Стигна до края, надигна се, сграбчи ръба на басейна и се набра. Подобно на изскачащ върху ледник тюлен, се плъзна и се претърколи по бронзовата площадка.
Разпиля старите кости и се блъсна в стената.
„Мамка му, мамка му, мамка му…“
От басейна към него се понесе вълна, водена от кипяща маса мятащи се пипала. Ковалски трепна, очаквайки да бъде грабнат и завлечен обратно. Но вместо това пипалата се опънаха и върховете им спряха при края на басейна — очевидно не можеха да стигнат по-далече. Останали без плячка, те потънаха в дълбините.
Ковалски се хвана за голямото бронзово колело и се изправи на треперещите си крака. Спря, колкото да покаже среден пръст на чудовището, след което се захвана да върти с всичките си останали сили упорития кран. Ръцете му трепереха от напрежение. Полезрението му се стесни. Накрая чу как нещо издрънча и усети вибриране. Колелото спря да се върти.
„Да се надяваме, че е достатъчно“.
Защото не му бяха останали никакви сили.
Все още хванал с една ръка крана, той се обърна и се свлече покрай стената. Седна върху костите, без да му пука. Пусна ръка и дланта му падна върху черепа. Потупа го.
„Да, сега сме заедно“.
Докато си поемаше трескаво дъх, стената зад него затрепери. Той погледна нагоре към златното устройство в стената. От него излизаха тръби, които продължаваха надолу по бронзовия лист, вероятно стигайки до басейна. Големият златен диск отгоре започна да се върти подобно на секундарника на часовник.
„Това не може да е на добро“.
Някакво движение привлече погледа му напред. Дебели панели от бронз с панти в долния край се наклониха от двете страни на помещението. Вериги ги спуснаха, докато краищата им не се срещнаха в средата със силен звън, покривайки изцяло токсичния басейн.
Ковалски впери поглед в отсрещната площадка, после облегна глава в стената и въздъхна раздразнено.
„Не можеше ли да го направиш по-рано?“
— Какви са показанията? — обърна се Грей към Мак.
Климатологът се върна от притворената врата и погледна дисплея на гайгеровия брояч.
— С покрит басейн нивата паднаха с деветдесет процента. Още е много, но би трябвало да е безопасно, ако побързаш. — Той махна към натопените в масло дрехи на Грей. — Разбира се, малко допълнителни предпазни мерки няма да навредят.
Грей кимна.
— Искам всички да се дръпнете назад.
Бейли пристъпи към него.
— Ще дойда с теб. Може да ти потрябва помощ с Джо. — Сниши глас, за да не го чуе Мария. — Изглежда ми зле.
Грей не възрази. Свещеникът вече се беше потопил в черното масло.
— Да тръгваме.
Отвори вратата, колкото да се промъкнат през нея, след което я затвори. На отсрещната площадка Ковалски забеляза появата им и вдигна трепереща ръка — след което тя падна немощно.
Грей се затича, следван по петите от Бейли. Когато стигнаха Ковалски, свещеникът коленичи до него, сякаш готов да му даде последно причастие. Едрият мъж обаче нямаше намерение да се предава.
Ковалски обърна глава към устройството на стената.
— Това е проблемът.
Грей го разбра и погледна тиктакащия златен часовник на предпазния механизъм на Хунайн. Забеляза надписа на арабски.
— Можеш ли да го разчетеш? — попита той.
Бейли помогна на Ковалски да се изправи и присви очи към надписа. Наклони глава, за да го прочете — дискът продължаваше да се върти бавно.
— Пише: „
Грей вече беше преценил приблизително какво означава това. Ако се съдеше по обиколката на диска и скоростта на въртенето му, можеше да изчисли колко време ще му е нужно да стигне до сребърната отметка върху златната повърхност.
„По-малко от петнайсет минути“.
Грей насочи вниманието си надолу към широката златна кутия, в която вероятно се намираше предпазният механизъм. За да има някакви шансове да го обезвреди, трябваше първо да отвори кутията. Потърси, но не откри никакъв начин да го направи или да махне капака. Сграбчи я отстрани и се опита да я повдигне. Успя да я помръдне — но това се оказа грешка.
Дори Ковалски го забеляза, облегна се на Бейли и изстена.
Дискът се завъртя напред с една трета, съкращавайки времето им с толкова. Грей се дръпна, като проклинаше хитроумието на Хунайн. Устройството беше замислено така, че да не позволи да го бърникат.
— Колко ни остава? — попита Бейли.
Грей посочи вратата.
— По-малко от десет минути.
Елена тичаше през горящата гора.
Зад нея кедрите избухваха в пламъци като факли. Горещият пушек обгръщаше всичко. Навсякъде бушуваха пожари. Тя продължаваше напред в търсене на някакво убежище, на някакъв изход. Очите й се бяха насълзили, едва си поемаше дъх.
Марли тичаше до нея, хванала ръката й. Лицето й лъщеше от пот и беше омазано със сажди. По бузите й се стичаха сълзи, вероятно дължащи се не само на пушека.
— Насам — подкани я Марли и я задърпа в посоката, в която димът изглеждаше по-разреден, а гората — по-тъмна.
Елена се препъваше и залиташе до нея.
„Няма да успея“.
Изведнъж дърветата и от двете им страни изчезнаха. Слънцето, все още закрито от пушека, засвети ярко.
Елена се огледа и веднага разбра къде се намират.
„0, не!“
Погледна нагоре по отвесната скала на пластове към зеещия отвор на пещерата. Всички бяха отишли там и бяха изчезнали неизвестно къде.
Елена забави крачка.
Не искаше да ги последва.
Марли обаче не й остави избор и стисна ръката й още по-силно.
— Трябва да се скрием.
Помъкната напред, Елена си даде сметка, че Марли е права. Гората зад тях гореше, реката със сигурност се наблюдаваше, така че трябваше да се скрият и да измислят някакъв начин да се измъкнат от тази каша.
Когато стигнаха до отвесната стена, Марли пусна ръката й и започна да се катери — и тогава скалата се пръсна от автоматичен откос над нея.
Марли се сви и скочи обратно долу при Елена. Двете долепиха гърбове до скалата. От края на горящата гора, при реката, където беше катерът на Марли, се появи Кадир — черна фигура с вдигнат автомат.
Беше ги принудил да се върнат тук и сега беше готов да ги довърши.
Марли се опита да тръгне към пламъците и пушека, но Кадир стреля в краката й и я накара да отскочи назад. Той тръгна към тях, като скъсяваше дистанцията и правеше измъкването им още по-невъзможно.
Зад него се появи друга фигура.
Монсеньор Роу куцаше зад Кадир. Беше го последвал от лодката.
Бедрото му беше превързано с бял бинт там, където Чарли го беше простреляла при опита им за бягство. Лицето на свещеника беше потъмняло, очите му горяха от болка и ярост.
Кадир спря пред тях с гръб към горящата гора.
— Убий и двете! — извика Роу.
Кадир не показа никаква емоция. С типичния си мъртвешки поглед просто насочи автомата към Чарли и стреля.
Нехир се спотайваше недалеч от златното стълбище, водещо нагоре към двореца. Криеше се зад едноетажна къща. От другата страна на стълбището бяха Ахмед и последният оцелял Син. Беше им отнело твърде много време да прекосят града, като се придържаха към сенките и избягваха пламтящите ловци.
Но Аллах й се усмихваше и награждаваше предпазливостта й.
Тя подаде глава, колкото да зърне фасадата на двореца на трийсетина метра над нея. Не смееше да приближи повече. Там горе се движеха чудовища, забулени в дим и задвижвани от пламъци. Един паяк с тънки крака и размерите на автобус приближаваше портите, като стъпваше около и върху събратята си. По-дребна фигура на сияещ бронзов воин с шлем излезе и спря в горния край на стълбището.
Нехир мислено го подкани да си остане там — и Аллах отвърна на молбата й.
Воинът се обърна и изчезна обратно в дима.
Нехир чу зад себе си слаб свистящ смях, толкова тих, че не беше сигурна дали е истински. Въпреки това настръхна цялата, скри се зад постройката и се огледа. Не видя нищо. Погледна към Ахмед, който продължаваше да гледа нагоре към двореца и явно не беше чул нищо. Нехир тръсна глава и разтърка ухото си, което още пищеше от всички взривове и гърмежи.
Пусна ръка.
„Достатъчно“.
Съсредоточи се отново върху непосредствената задача. Трябваше да влезе в онзи замък — или за да последва противниците си до някакъв заден изход, или за да ги настигне и да си отмъсти.
А при малко късмет — и
Стисна по-силно автомата.
Привлече вниманието на Ахмед и му заговори на езика на жестовете. Заместникът й се обърна и зашепна в ухото на мъжа зад него. Онзи кимна и тръгна назад с граната в ръка. Отстъпи достатъчно, за да може да я метне чисто — но не към двореца, а край него. Целта беше да прилъжат огнените пазители по-далече от златната порта.
Синът се взираше в нея в очакване на последния й сигнал.
Тя го даде.
Мъжът замахна назад — и изкрещя.
Нещо димящо и спотайващо се зад него скочи внезапно, захапа протегнатата ръка на Сина и я откъсна от рамото. Кръвта пръсна високо, докато мъжът падаше напред, разкривайки масивното туловище на черно куче.
Ахмед се опита да се измъкне.
Не толкова от страх от чудовището, колкото…
Гранатата зад него избухна. Главата на кучето се пръсна. Шрапнели от гранатата и парчета от създанието се забиха в гърба на Ахмед. Заместникът й обаче носеше броня. Макар и ранен и проснат на четири крака, той успя да изпълзи на златните стъпала.
Нехир отстъпи назад, обзета от ужас.
Ахмед видя изражението й и се обърна.
Зад него се появи останалата част от огромното куче и повдигна още две глави. Диамантените му очи горяха; вместо езици имаше пламъци. Това беше Цербер, триглавият пазител на Хадес. Едната глава се спусна напред, захапа Ахмед за крака и вдигна мятащото му се тяло високо над земята. Другата заби зъби в рамото и ръката му. После двете глави рязко се дръпнаха и го разкъсаха на две.
Нехир вече беше отстъпила дълбоко в сенките.
Обърна се и погледна нагоре.
Планът с гранатата се бе провалил, но взривът бе свършил работа. Пламтящите чудовища се спуснаха като вълна надолу по златните стъпала, привлечени от експлозията.
Нехир заобиколи отдалече огнения им парад.
Целта й не се беше променила.
Тя тръгна към златната порта.
Когато Кадир стреля по Чарли, Елена рязко пое дъх.
Чарли трепна и отскочи настрани, блъскайки Елена. Скалата от другата й страна се пръсна от трите изстреляни куршума. В лицата и на двете полетяха остри парченца камък.
Елена сграбчи ръката на Чарли. Двете се притиснаха една в друга.
Кадир държеше димящия автомат, леко наклонил глава настрани. Нарочно беше пропуснал. Но в очите му не се четеше садистична наслада. Гигантът си оставаше безизразен както винаги — като котка, която спокойно си играе с двете хванати мишки. В действията му се четеше повече любопитство, отколкото жестокост.
Но все пак накрая котката убива мишките.
Кадир вдигна отново автомата, очевидно решил да приключи с играта.
Силно стържене на метал по камък привлече погледите на всички нагоре. Явно някой друг също беше чул шумната игра на Кадир. От пещерата изскочи страховит звяр и се стовари тежко между Елена и Кадир с оглушителен трясък на бронз и облак от пушек и огън. Земята се разтресе. Създанието се приземи приклекнало, със свити предни лапи и вдигната задница. Дългата опашка удари скалата над двете жени и върху тях се посипа прах и отломки.
Кадир стреля, отстъпвайки към горящата гора.
Куршумите му отлетяха от бронза.
Чарли и Елена се проснаха на земята.
Титаничното куче — огромен метален мастиф — скочи, щракна с челюсти и сграбчи Кадир, преди той да успее да се измъкне. Това не беше котка, дошла да си поиграе. Звярът се изправи и вдигна рязко глава. Тялото на Кадир полетя във въздуха. Гигантът се запремята, пръскайки кръв. Мастифът изрева, избълва пламъци от челюстите си и опърли политналия мъж.
Кадир изкрещя.
Мастифът го улови отново и запрати тялото му в горящата гора.
Обзета от паника, Чарли понечи да побегне в същата посока, но Елена я хвана и вдигна пръст към устните си.
Джо й беше разказал за преживяното от Мак.
Чарли й се доверяваше достатъчно, за да се подчини.
Друг обаче изобщо не беше чувал този урок.
Монсеньор Роу закуцука назад, обзет от ужас. Мастифът се обърна към движението и болезненото пъшкане и тръгна дебнешком към духовника. Роу се опита да ускори крачка въпреки ранения си крак, като поглеждаше през рамо. На лицето му беше изписан чист ужас.
Ловецът също беше пострадал, може би при скачането от скалата или пък преди това. Елена си спомни изстреляния реактивен снаряд по бронзовите врати. Дали кучето не беше някакъв пазител или нещо подобно?
Мастифът влачеше единия си заден крак. Един от предните му също беше счупен в ставата.
Елена се изправи, загледана в бавното преследване. Кой щеше да победи? Отговорът дойде след десетина секунди. Последните сили на мастифа се изчерпаха и той рухна на тесния бряг на притока с трясък на бронз. Остана да лежи там с опънат врат и отворена уста. Тялото му още пушеше, огънят гореше, но очевидно отслабваше.
Роу отскочи назад и тялото му се отпусна от облекчение.
Тялото на мастифа се сгърчи за последен път. Дълбоко от гърлото си той избълва нов ужас. Зейналата му паст избълва цяла река бронзови раци, които подпалиха реката и самите себе си.
Роу замръзна.
Вълната го достигна и се закатери по него. Остри крака се забиха дълбоко в плътта. Дрехите му се подпалиха. Роу се загърчи и завъртя, сякаш облечен в доспехи от горящ бронз.
Крещя много по-дълго от Кадир.
Елена бутна Чарли в другата посока и прошепна:
— Към лодката.
Трябваше да стигнат до катера, докато убийствената орда си имаше занимавка. Затичаха се покрай края на горящата гора, успоредно на притока, като използваха пушека и рева на пламъците за прикритие. Когато стигнаха лодката, Елена спря и изпъшка отчаяно.
— Какво има? — попита Чарли.
Тя посочи.
— Ключовете… у монсеньор Роу са.
— Mon Dieu — възкликна Чарли и скочи на борда. — Да не си въобразяваш, че нямам резервни? За какъв капитан ме мислиш?
Елена я последва.
„За адски добър“.
„Шест минути или по-малко…“
Грей се нуждаеше от всяка секунда, за да успее.
Групата се изнесе със спринт в тронната зала. Дори Ковалски не изоставаше и караше на адреналин, макар и не толкова стабилно. Въпреки това мъкнеше пушката си и я стискаше така, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.
Мария тичаше от едната му страна, Мак — от другата.
Бейли се изравни с Грей.
— Къде…?
В тронната зала затрещя автоматична стрелба. На десет метра отдясно някой се беше скрил в един страничен проход, отпуснат на коляно, с вдигнато към тях оръжие.
Когато всички се заковаха в средата на залата, снайперистът — беше жена — им извика:
— Къде е изходът? Казвайте веднага!
Грей разбра, че
— Нехир… — презрително изсумтя Ковалски.
Обхванат от ярост, едрият мъж вдигна оръжието си.
За да го обезкуражи, тя стреля отново, този път по-близо до групата. Мак извика и падна — кракът му се подгъна, когато един куршум го улучи в стъпалото. По каменния под пръсна кръв.
Сейчан използва момента да се извърти и да запрати Аги към снайперистката. Изненадана, маймунката запищя като банши, размахвайки ръце във въздуха. Също толкова изненадана — и очевидно вече напрегната и уплашена от онова, което явно бе преживяла, за да стигне дотук, — Нехир отскочи назад, като стреля безогледно по маймунката, но я пропусна в паниката си.
Ковалски се отпусна на коляно и изстреля откос FRAG-12 в страничния коридор. Експлозивните патрони задумкаха там, изпълвайки прохода с пушек и огън.
Ковалски понечи да смени позицията си, но Грей го настигна и бутна голямото оръжие настрани, за да не стреля отново. Тази огнева мощ можеше да им потрябва по-късно, а това беше последният им пълнител.
А и Сейчан вече се движеше с пистолет в ръка. Изчезна в облака дим и не след дълго се появи отново, като поклати намръщено глава.
Нехир беше изчезнала.
Грей си погледна часовника.
Климатологът го погледна измъчено.
— Мога да подскачам.
Мария вече го беше подхванала през кръста.
— Държа го.
Грей посочи изхода.
— Да се размърдаме.
Сейчан спря, колкото да вземе Аги. Маймунката изглеждаше вбесена и уплашена. Сейчан протегна ръка.
— Съжалявам за това, мъник — каза със същия успокояващ тон, с който говореше на Джак.
Аги изкряска, все още раздразнена, но скочи, покатери се на рамото й и се притисна в бузата й.
Грей поведе към изхода, като се молеше да им остава достатъчно време.
—
Грей нямаше време да обяснява и посочи назад към троновете, докато излизаха.
— Отговорът беше там.
„Дано да съм прав“.
Нехир влачеше счупения си крак по коридора. Бедрената й кост стърчеше през панталона й. Зад себе си оставяше кървава диря. Като се подпираше с една ръка на стената, тя се мъкнеше навътре в двореца в търсене на утехата на сенките.
Единствената причина все още да е жива беше съчетанието от инстинкт и кевлар. Беше отскочила в последния момент, когато американецът стреля по нея. Въпреки това един патрон експлодира твърде близо и с достатъчна сила, за да счупи крака й. Беше изгубила оръжието си, но адреналинът й позволи да продължи. Първо пълзешком, после и изправена.
Накрая откри едно достатъчно тъмно място, където да се свлече на пода и където не горяха светлини. По пътя насам беше забелязала, че златните пламъци в бронзовите факли по стените намаляват и стават по-немощни, сякаш скоро щяха да угаснат.
Не знаеше защо.
А и не й пукаше.
Отпусна се с гръб към стената, благодарна за хладния мрак. Затвори очи и облегна глава назад. Времето прескочи, когато изгуби за кратко съзнание.
Събуди се от някакъв звук. Коридорът вече беше още по-тъмен.
Сърцето й задумка от страх.
Звукът идваше от сенките пред нея.
Беше го чувала и преди, в града. Настръхна и фокусира вниманието си върху източника на смеха.
„Какво…?“
И тогава то се появи от сумрака и сенките.
Блестящо бронзово момче се изтътри от мрака с килната настрани глава. Влачеше единия си крак, който бе счупен като нейния. Огън и дим го обгръщаха като ореол. От замръзналите му в усмивка устни се разнесе още един свистящ кикот.
Момчето идваше право към нея, вероятно привлечено от неравното й дишане.
Когато приближи достатъчно, тя се опита да го изрита със здравия си крак, но разтопени ръце хванаха глезена й и стиснаха. Нехир изкрещя, когато нажеженият бронз прогори кевлара до плът. Затърчи се, успя да събори нещото. Но то продължи да държи. Крайниците му сякаш гребяха във въздуха. Накрая бавно, подобно на угасващите факли, то спря с последен свистящ смях.
Нехир се опита да се освободи от хватката му — и ново движение я накара да замръзне.
От мрака се появиха още две фигури, много по-малки, но с нажежени до червено телца. Запълзяха към нея. Две бронзови бебета, момче и момиче.
„Не…“
От гърдите й се изтръгна стон. Опита се да се измъкне, но единият й крак беше счупен, а другият затиснат от тежката бронзова фигура. Тя се притисна в стената и извърна лице.
Момчето стигна до счупения й крак и запълзя по него. Всяко докосване прогаряше тъканта на панталона и кожата й. Момичето стигна до чатала й и запълзя нагоре, оставяйки след себе си огнена диря.
Нехир поклати глава — не заради изгарящата плът, а заради това, което беше дошло за нея. Демонични имитации на двете й деца. Закрещя и се загърчи. С малко повече усилие би могла да се освободи от тях, но дори сега не можеше да се застави да го направи.
„Ако това е наказанието на Аллах…
Ако това е всичко, което ми е отредено…“
Двете бронзови бебета се добраха до гърдите й, разтопявайки бронята, стигнаха кожата и продължиха да прогарят навътре към сърцето й.
„Тъй да бъде…“
Тя протегна ръце и ги притисна към себе си. Накрая болката и шокът размазаха картината пред очите й. Тя се загледа надолу към малките им телца. Усети как се успокояват и притихват.
„Малкото ми момиче, Хури… сладкото ми момченце“.
Продължи да ги прегръща, докато всичко не замря.
„Четири минути…“
Грей поведе останалите по златното стълбище. Навсякъде около тях Тартар потъваше в мрак, факлите угасваха. Той си представи затворения кран, спрял подаването на гориво към града. Но опасностите оставаха.
Докато тичаха надолу по стълбището, оръжието на Ковалски продължаваше да стреля на кратки откоси. Патроните се взривяваха във всичко, което ги заплашваше — бронзов кентавър, огромна хрътка, лъв с пламтяща грива. Но дори техните атаки изглеждаха много по-мудни, тъй като захранващите ги пламъци бавно гаснеха.
Грей забеляза, че няколко създания се бяха качили на бронзовите си пиедестали, може би следвайки някаква заложена програма да се върнат за ново зареждане, когато горивото им е на път да се изчерпи.
Но в момента нямаше време да мисли за тези загадки. При радиоактивния басейн на леярната беше забелязал тръбите, които се спускаха от предпазния механизъм на Хунайн в избухливото масло. Ако басейнът се взривеше, особено като се имаше предвид остатъчното количество масло в тръбите на града, експлозията щеше да е с мощността на термобарична бомба.
Можеше да отнесе цялата горна част на планината.
„По-добре да не сме тук, когато стане това“.
Най-сетне приближи края на златното стълбище и си погледна часовника.
„Три минути…“
Бейли се изравни с него, следван от Сейчан и Мария, които буквално носеха Мак. Лицето на климатолога беше опънато от болка и пребледняло от загубата на кръв и шока.
Бейли погледна напред. Вече се беше досетил за плана на Грей.
— И как ще излезем през онзи изход?
— Какъв изход? — задъхано попита Ковалски, който продължаваше да се оглежда за заплахи и беше готов да стреля.
— Онзи там. — Бейли посочи тъмното езеро, в което продължаваше да се стича вода от петте стълбища и да подхранва бавния водовъртеж в средата. — В пастта на Харибда.
Ковалски се намръщи.
— Плувах достатъчно за днес и изобщо не ми се иска да бъда всмукан незнайно къде.
— Помириши — каза Грей. —
Мак го чу — вероятно се беше съсредоточил върху разговора им, за да се разсее от болката.
— Според показанията на компаса от по-рано тази пещера
Бейли се намръщи и се обърна към Грей.
— Тогава как предлагаш да…?
Стигнаха края на златното стълбище и Грей посочи кръга бронзови риби около езерото.
— Ще използваме подводниците на феаките.
„Най-сетне се побърка…“
Ковалски слезе от последното стъпало и зяпна огромния кръг от риби. Бяха стотици, всяка наклонена, сякаш готова да избълва фонтан, достоен за Вегас.
Втурна се след Грей.
— Защо реши, че това са
— Както вече стана ясно, феаките не са били глупаци. Не биха позволили да останат затворени тук, без да имат начин да се измъкнат.
Ковалски посочи огромния водовъртеж.
— И си мислиш, че
— При нужда той би трябвало да се намира някъде в центъра. А
— Но все пак…
— Не забравяй и златните тронове — продължи Грей. — Върху тях имаше изображения на същите тези риби с извити опашки, плуващи в морето редом с корабите на феаките.
За доказателство ги отведе до една от бронзовите риби. Тя беше с размерите на миниван, но той намери опори отстрани и се покатери.
Някакво движение привлече погледа на Ковалски нагоре.
Харибда не беше единственото гръцко чудовище тук.
От отсрещния край на езерото шестглавият дракон-крокодил обърна всичките си глави към Грей, привлечен от движението, от разговора им или може би защото Грей беше прекрачил някаква забранена граница.
— Мисля, че ядосваш някого — предупреди Ковалски. — И този път не става дума за мен.
Грей погледна нагоре. Една от масивните глави се спусна и се плъзна по повърхността към него.
— Всички горе! Веднага!
Ковалски подкара останалите.
„Но после накъде?“
„Две минути…“
Застанал върху бронзовата риба, Грей откри върху гърба й някакъв лост, обърнат към опашката. Сграбчи го и го дръпна към носа. Чу се изпукване като при изравняване на налягане и тръбната перка на рибата се повдигна, разкривайки люк. Грей побърза да го отвори.
Опуленият Мак се качи зад него.
— Влизай — каза Грей.
Мак спусна крака до една стълба и се спусна надолу, като се приземи с болезнен стон. Мария го последва, после Бейли и Сейчан, която продължаваше да държи Аги.
— Размърдай се! — извика Грей надолу към Ковалски.
Едрият мъж метна пушката на рамо и се покатери върху бронзовата риба. Когато се качи на гърба й, погледна над рамото на Грей и очите му рязко се разшириха.
— Долу! — извика той и вдигна оръжието си.
Грей се опита да го спре, но Ковалски стреля над рамото му.
С премаляло сърце Грей погледна назад.
Една от главите на Сцила се беше отпуснала върху водната повърхност. Долната й челюст липсваше. От пукнатините в бронза бълваха пламъци. Шията се замята конвулсивно и забълва още пламъци, докато замъкваше разбитата глава обратно през езерото.
— Разкарай си задника оттук — нареди Грей.
Ковалски се подчини и скочи вътре, явно без да си дава сметка за пораженията, които е нанесъл.
Грей го последва, като спря за миг на стълбата.
Петте останали глави на Сцила се замятаха яростно. Пламъци и дим обвиха чудовището — и то навлезе в езерото.
„Опа…"
Грей скочи долу, затваряйки капака след себе си, след което завъртя бронзовото колело, за да го уплътни. Групата бързо насяда по пейките от двете страни.
Грей отиде при носа на подводницата и изгледа кръвнишки Ковалски.
— Какво? — попита здравенякът.
— Сцила е пазител — каза му Грей. — Целта й е да защитава населението по време на евакуацията. Стига да не си агресивен към нея, ще те остави на мира. А сега…
— Трябваше да го знам ли?
Грей се намръщи.
— Мисли, преди да стреляш.
Ковалски се намуси.
— И къде е веселбата в това?
Грей отиде при носа, където Бейли вече се беше настанил на едната от двете бронзови седалки.
Свещеникът се обърна към него.
— Според Омир корабите на феаките се насочвали сами. — Той посочи лоста, който беше единственият уред за управление. — Мисля, че това трябва…
Въпреки думите му преди малко сега не беше време за
Рибата се килна напред, плъзна се от постамента си и се гмурна във водата. Ударът ги разтресе, но всички останаха по местата си.
Ковалски се изправи.
— Не беше толкова зле.
И тогава водата на езерото стигна до зеленото масло. Зад тях избухна огън, който подпали горивото и водата. Бронзовата риба се понесе устремно към центъра на езерото.
Грей се помъчи да се наведе напред. Изпъкналите очи на рибата бяха изработени от стъкло или полиран кристал. През тях той зърна бронзовите крака на Сцила; чудовището нагазваше във водовъртежа на Харибда. Той затаи дъх, когато малката подводница се понесе между подобните на колони крака, като се стрелкаше и въртеше, напомняйки на Грей онова, което Бейли беше казал току-що.
В следващия момент се озоваха във въртеливото течение в средата на езерото. То ги подхвана и ги понесе през купата на езерото все по-бързо и по-бързо, в стесняваща се спирала. Докато летяха, Грей зърна за миг как една от огнените глави на Сцила се насочва към тях.
— Винаги съм се чудил какво е да си златна рибка в тоалетна и да пуснат водата — извика Ковалски отзад.
„Вече не е нужно да се чудиш“.
Носът на рибата се насочи право надолу.
Грей се подпря на стените, за да остане на мястото си, и напипа скоба.
— Дръжте се!
Подводницата полетя в гърлото на канала.
Обгърна ги пълен мрак. Не можеха да преценят къде е горе и къде долу — рибата се мяташе насам-натам, като понякога се превърташе бясно.
— Светлини! — извика Бейли през грохота на водата.
Грей също ги видя през едното око на рибата. Мъглява светлина някъде в далечината. Въздъхна с облекчение. „Ще успеем…“
Нямаше никакво предупреждение.
Невъобразима сила блъсна кърмата на подводницата и тя полетя напред, като се премяташе, запращайки пътниците си във всички посоки. Още по-лошото беше, че подводницата се блъскаше в каменните стени и кънтеше като камбана.
Един от шевовете на корпуса се пропука и в съда нахлу вода.
Докато се мъчеше да се задържи на мястото си, Грей си представи какво се е случило зад тях. Термобаричната бомба явно се беше взривила с достатъчна сила да запрати цялата вода през тунела, сякаш Зевс духаше през сламка в чаша газирана вода.
Изведнъж през очите на рибата нахлу светлина. Премятането престана и се смени с плавно плъзгане нагоре. Струята вода през спукания шев отслабна. Накрая подводницата изскочи на повърхността. Слънчевите лъчи проникнаха през кръглите прозорци.
Грей се облегна и издиша с облекчение.
Малката им риба се беше измъкнала от Тартар.
Той отправи мълчалива благодарствена молитва и погледна назад към хората си — всички очукани и натъртени, но живи.
— Какво ще кажете за малко свеж въздух? — предложи Ковалски. — Още мога да се издрайфам.
Грей стана от мястото си и се затътри при тях. Стъпи на стълбата, завъртя колелото да освободи люка и вдигна тръбната перка. Свеж въздух и слънчева светлина изпълниха кабината.
Грей скочи долу.
— Да се махаме. — Извади сателитния си телефон. — Ще се опитам да повикам помощ.
Качи се по стълбата, излезе навън и възседна рибата като необязден кон в морето. Натисна копчето за бързо набиране на командир Пулман — най-близкия съюзник, който можеше да им помогне.
Докато установяваше връзка през криптираните канали, ниско над тях прелетя голям сив самолет. Грей се загледа в него и го разпозна — Пулмановият „Посейдон“, появил се сякаш по телепатия.
Самолетът продължи напред, носейки се ниско над морето — после се издигна, изхвърляйки дълга черна тръба, към която беше прикрепен червен парашут. Грей разпозна оръжието.
Торпедо „Марк 54“.
Погледна напред. Мишената беше очевидна. Единственият съд наоколо беше голям кораб на подводни крила, който се носеше над вълните.
В следващия момент Пулман вдигна. Изглеждаше леко раздразнен и забързан.
— Командир Пиърс?
— Какво правите? — попита Грей.
— Малко сме заети.
— Виждам. Но защо?
— Дълга история. Но ми казаха да ви предам много поздрави от Елена Каргил, а Марли Изем пита дали маймуната й е у вас.
Грей се помъчи да проумее чутото.
— Май не се изразих добре — призна Пулман. — Обаждането ми беше прехвърлено от директор Кроу. Идва от радиото на някакъв речен катер.
Грей най-сетне разбра. Значи Марли беше успяла да се измъкне, да се обади и по някакъв начин да спаси Елена. Това определено беше история, която искаше да чуе — но можеше да изчака за по-нататък.
— Ами корабът с подводните крила? — попита той.
— Според доктор Каргил бил на лошите. Това ми беше достатъчно.
Пред очите на Грей торпедото падна във водата и се понесе след бягащия кораб. Улучи едното подводно крило на яхтата и го отнесе. Корабът, който се носеше със скорост трийсетина възела, продължи да се плъзга на другото крило, след което бавно се преобърна и заби нос във водата.
От брега съдове на Кралските военноморски сили на Мароко се насочиха към яхтата.
Пулман затвори, след като засече координатите на Грей по джипиеса на телефона му.
Грей погледна назад към планинския бряг. В далечината в притъмняващото небе се издигаше гъст облак от прах и пепел. Макар че не беше нов вулкан, Грей си представи малкия рубин на златната карта.
В миналото Хунайн беше направил всичко по силите си да скрие това място и да защити своята епоха — времето на кръстоносните походи и свещените войни — от ужасите и адския огън на Тартар. Историята обаче явно беше обречена да бъде подлагана на повтарящи се изпитания, да балансира отново и отново на ръба на Армагедон. За съжаление, много често ставаше въпрос за апокалипсис, предизвикван от самото човечество. Нужни бяха хора като Хунайн, които да се опълчат на мрака и да дръпнат човечеството от пропастта, хора, готови да жертват всичко за тази кауза.
Грей си спомни сляпото плуване на Ковалски през токсичния басейн. Представи си костите на моряка на Хунайн, предприел същото убийствено прекосяване. И двамата, разделени от цяло хилядолетие, бяха готови да платят върховната цена за доброто на всички.
Може би тези храбри души бяха истинските месии на този свят.
Може би не беше нужно да се чака някакво спасение от небето.
Може би ние самите открай време сме били най-добрата надежда за себе си.
Грей гледаше килнатия във водата кораб и се замисли върху стария цитат от Едмънд Бърк.
Загледа се към залязващото слънце и даде мълчаливо обещание, представяйки си малкия си син.
„Винаги ще се боря срещу мрака.
За теб.
За всичките ни светли бъдещета“.
Четирийсет и осмият Муса сипеше ругатни в наводнения кърмов отсек на „Зорницата“. Яхтата беше полегнала на една страна. На много места бяха избухнали пожари. Навсякъде виеха сирени.
Фират чакаше върху поклащащ се във водата джет, седнал зад един от Синовете си.
В наводнения трюм екипът освобождаваше четириместната подводница на кораба, въоръжена с две дюзи за изстрелване на миниатюрни торпеда. Двигателите на подводницата заработиха и тя тръгна заднешком към него. От другата страна вратата на трюма вече беше отворена и гледаше към открития океан. Фират чуваше двигателите на приближаващите военни кораби и прелитащите самолети. Повредената яхта всеки момент щеше да бъде овладяна.
„Не бива да ме хващат тук“.
Със закъснение си помисли, че бе трябвало да последва примера на сенатор Каргил. Той се беше махнал от яхтата, когато стигнаха Гибралтар, тъй като се налагаше да участва лично в срещата на върха на ЕС. По онова време Каргил беше мърморил разочаровано, че няма да може да продължи на юг и да се срещне с ударния отряд.
Но кучият син беше заминал и беше изкарал късмет.
„Или може би неговият Бог гледа на него по-благосклонно, отколкото Аллах на мен“.
При Гибралтар Фират беше останал доволен да го види как си заминава. Това му откриваше повече свобода на действие, включително и възможност да се разправи с непоносимата дъщеря на сенатора. Сякаш окрилена от доброто му настроение, „Зорницата“ беше напредвала добре покрай мароканския бряг. Намерението на Фират беше да се срещне с екипа на Нехир — или най-малко да получи новини от нея — привечер, когато пристигне в Агадир.
Той се загледа през отворената врата към залязващото слънце.
„И спазих думата си“.
За съжаление, когато яхтата пристигна, той вече беше обзет от тревога. Бяха минали часове без никакви новини. Накрая безпокойството му се беше превърнало в подозрение. Той бе наредил на капитана да потегли с пълна скорост на север.
Инстинктът му не го беше излъгал, но той не беше преценил правилно времето.
„Зорницата“ тъкмо беше набрала пълна скорост, когато бе улучена от торпедо. Сега единственото му желание беше да се измъкне. Нищо друго не беше от значение.
Подводницата най-сетне се изравни с джета. Фират се прехвърли на нея и се отпусна тежко в седалката зад двамата оператори на съда, доверени Синове. Цялата задна част на подводницата беше за него.
Двигателят заръмжа и подводницата се плъзна плавно от трюма в морето. Фират преживя момент на клаустрофобична паника, когато водата се надигна и покри стъкления корпус. Отпусна се, когато подводницата потъна по-дълбоко, сменяйки ярката слънчева светлина със синкав здрач.
Затвори очи.
Планът беше да се насочат към брега, където щяха да го посрещнат съюзници и да го отведат на безопасно място. Едва след това щеше да планира отмъщението си.
Все пак си позволи да се наслади на мисълта какво ще направи на Елена Каргил.
„Може да я запиша. И да пратя записа на баща й“.
Но дори тези приятни мечти не успяха да заглушат тревогите му за това какво се е случило с екипа на Нехир.
Подводницата рязко се разтресе и това го изтръгна от унеса му.
— Какво стана? — попита той.
— Нещо ни удари отдолу — докладва единият пилот. — Вероятно акула, привлечена от суматохата. Не може да ни навреди.
Фират кимна и отново се облегна назад, раздразнен, че пилотът беше почувствал нуждата да го успокои с такъв снизходителен тон. Подводницата подскочи отново и той извика от изненада.
Опря ръце в стените и погледна към здрача навън. Далече долу нещо проблесна. Да не би отново да ги атакуваха? Това експлозия на друго торпедо ли беше?
Погледна от другата страна — и точно тогава пред очите му изникна чудовище. Фират се дръпна назад при вида му. Крокодилската глава беше с размерите на половината подводница. Немигащите й очи блестяха в мрака. Колкото и невъзможно да изглеждаше, главата беше обгърната от златни пламъци, които продължаваха на ярки каскади надолу по дългата, извиваща се като змия шия.
На Фират му се искаше да повярва, че това е някакъв кошмар, от който всеки момент ще се събуди. Но екипажът също беше видял чудовището. Пилотът се опита да избяга, но главата ги подгони.
— Стреляй! — извика Фират.
Пилотите се окопитиха, обърнаха рязко подводницата и изстреляха и двете торпеда. Едното пропусна целта си, но другото улучи звяра в шията. Експлозията разтърси подводницата. Морето пламна достатъчно ярко, за да освети отсечената глава на чудовището, която потъваше в дълбините на океана.
Двамата Синове извикаха тържествуващо.
В следващия момент от другата страна се появи ново огнено привидение, после второ и още две. Те заобиколиха подводницата, очите им пламнаха по-силно, пламъците затанцуваха по-енергично.
И атакуваха.
Подводницата беше разкъсана. Огромни челюсти с три реда остри зъби захрускаха прозрачния купол. Стъклото се напука под натиска. После целият купол беше изтръгнат.
Водата нахлу и го изхвърли от подводницата в мрака. Налягането спука тъпанчетата му, смаза белите му дробове. Тялото му беше сграбчено и пронизано от остри зъби.
Но не това беше най-лошото.
Навсякъде около него избухнаха пламъци, които изгориха дрехите му, опърлиха кожата, подпалиха косата му. Очите му кипнаха. Изгаряше жив — във вода.
Фират се загърчи от болка, неспособен да повярва на случващото се. Едно нещо знаеше със сигурност.
Вместо той да намери Тартар…
„Адът намери мен“.
Месец след събитията в Мароко Елена стоеше на ярката слънчева светлина на арктическото утро. Беше с пухено яке, но не искаше да го закопчава. От този връх тя се наслаждаваше на студения вятър, който хапеше бузите и пареше дробовете й при всяка глътка въздух. Караше я да се чувства като нова, като преродена.
„Което може и да е точно така“.
Пред нея скалата се спускаше стремглаво в дълбокия фиорд. Отпред се разкриваше гледка към замръзналата, напукана повърхност на ледника Хелхайм, реката от лед, която бавно се изсипваше в океана. Ярките слънчеви лъчи се отразяваха от него, разлагаха се на множество дъги, оцветяваха части от леда в зашеметяващо небесно синьо.
Това беше идеалното място.
Група местни от Тасиилак се бяха събрали да отдадат почитта си. Имаше запалени свещи — някои в ръцете на присъстващите, но повечето трептяха по ръба на скалата. Джон Окалик стоеше с ръка на рамото на внука си. Нука се взираше в морето. Дори полицай Йорген беше дошъл да се сбогува.
Селото беше изгубило двама мъже, братовчеди на Джон, които бяха охранявали тунела към сърцето на ледника. Телата им така и не бяха открити, но Елена беше научила, че мнозина намираха това за уместно. Според старите си обичаи инуитите не погребваха мъртвите си, а ги връщаха на морето.
Някой друг също не беше намерен.
Мак се върна от ръба на скалата, където беше запалил свещ за изгубения, и изкуцука до нея. Кракът му още беше гипсиран, но той се възстановяваше добре от раните си.
— Нелсън изобщо не би харесал цялата тази суета — каза той и подсмръкна, като се опитваше да скрие насълзените си очи. — Той беше най-несантименталният тип, когото съм срещал.
„За разлика от теб“.
Елена хвана ръката му. Стисна я и усети топлината на коравата му длан и пръсти, по-добри от всяка ръкавица. Облегна се на него. Двамата се бяха сближили след бурните събития в Средиземноморието и Мароко. Тя знаеше, че Мак се е въвлякъл във всичко това, защото е бил загрижен за нея. Но през последните седмици помежду им се беше появило и нещо по-топло. Къде ли щеше да ги отведе то? Тя самата искаше да разбере.
Мак издиша и гласът му трепна.
— Нелсън можеше да спори, докато не накара и мишка да откаже сиренето. И определено бяхме на противоположни мнения за повечето неща…
Тя погледна нагоре към него.
— Но ти беше приятел.
Мак подсмръкна и кимна.
Елена беше дошла в Гренландия както от уважение към мъртвите, така и за да бъде при Мак. Не се нуждаеше от много убеждаване, за да го направи. Намираше се тук от пет дни и се наслаждаваше на спокойното темпо на Тасиилак, далече от камерите, интервютата и крещящите заглавия на таблоидите.
Баща й беше арестуван в Хамбург и изведен от срещата на върха в белезници, наобиколен от въоръжени германски полицаи и служители на Интерпол. Видеозаписът вървя седмици наред по телевизиите. Сега баща й беше във федерален затвор и преговаряше за по-снизходителна присъда с надеждата да избегне смъртното наказание, като сътрудничи. Вече беше разобличил висшия ешелон на апокалиптите, които бяха или арестувани, или принудени да се укрият. Глобалният лов за останалите продължаваше, но вероятно щяха да са нужни години или дори десетилетия, за да стъпчат всеки фанатичен въглен на култа.
„Ако изобщо е възможно“.
Фанатиците нямаше да се дадат без бой. Елена беше чула, че подземният комплекс в Турция, на един хвърлей от руините на Троя, е трябвало да бъде атакуван със запалителни бомби, преди властите да го овладеят. Спомни си как беше зърнала огромната подземна библиотека и се запита какви ли исторически съкровища, датиращи още от времето на основаването на Дома на мъдростта, са били изгубени завинаги.
Въпреки това тя пропъди всички тези съжаления.
„Знанието никога не се губи наистина“.
То се движеше, местеше, растеше, развиваше се, но в крайна сметка оцеляваше. Дори когато биваха погребани и забравени, най-дълбоките истини намираха начин да се отърсят от прахта на времето и отново да излязат наяве. Елена го знаеше със сигурност, особено след всичко, през което бяха преминали, докато бяха вървели по дирите на отдавна мъртвия арабски капитан до самите порти на Ада.
Инуитите запяха прощална песен. Елена не разбираше думите, но сериозността и красотата докоснаха душата й.
Мак я поведе към тях, за да се включат.
Тя го последва. Мак запя с плътния си баритон, а тя се загледа през фиорда към Хелхайм и огромните площи разтопена вода, която блестеше на слънцето. Запита се дали инуитите оплакват не само мъртвите, но и неизбежната промяна в родината им, която щеше да доведе до един по-голям край.
Стисна ръката на Мак, твърдо решена да не се поддава на такива пораженчески мисли.
Спомни си мрачното предупреждение на баща си за апокалиптите и кой в крайна сметка ги подкрепя:
Вместо това тя почерпи сила от Мак, от страстта и всеотдайността му, от това, че се бори за тези хора, за това място, въпреки всички трудности.
Сълзите, които удържаше досега, най-сетне потекоха по бузите й.
Но не бяха породени от тъга, а от радост.
Изпълнени с надежда за бъдещето.
„За всички нас, които споделяме този прекрасен свят, този дар от Бог“.
Грей въртеше здраво педалите и зави на тъмния ъгъл на улицата.
Беше задъхан, по челото му се стичаше пот. Беше се състезавал със залязващото слънце от станцията на метрото, но беше изгубил надпреварата.
„Следващия път“.
Наслаждавайки се на края на карането, той се изправи, пусна кормилото и остави велосипеда да продължи сам по улицата. Запазваше равновесие инстинктивно, само с паметта на мускулите. През последния месец излизаше с колелото всяка вечер и правеше всичко по силите си да си възстанови формата. Освен това се върна във фитнесзалата и често играеше баскетбол с Монк.
Но знаеше, че го чака още здрава работа, особено в опитите да намери правилното равновесие между домашния живот и задълженията си в „Сигма“.
Велосипедът под него се разклати, но той бързо го овладя.
„Де да беше
Може би в крайна сметка щеше да стане. Може би просто не беше развил подходящата мускулна памет като баща, но след като го направеше, нещата щяха да станат по-лесни. Макар че точно в момента му беше трудно да го повярва.
„И аз не съм единственият, който има проблем с постигането на това равновесие“.
Стигна малката къща, хвана отново кормилото, скочи на тротоара и продължи към предната веранда. Къщата беше странно тъмна. В храстите пееха щурци. Тук-там примигваха светулки.
Грей скочи от колелото и го качи с една ръка на верандата. Едва сега влажността на вашингтонското лято го обгърна като мокро горещо одеяло. Представи си студената бира в хладилника и реши, че си я е заслужил, въпреки че беше загубил състезанието със слънцето.
А и загубата не беше изцяло по негова вина. В централата на „Сигма“ Пейнтър имаше дълъг списък с неща, за които Грей трябваше да се погрижи. Повечето бяха свързани с всичко случило се през последния месец.
В Италия отец Бейли координираше международен проект за възстановяване на Кастел Гандолфо, но работата изискваше известна деликатност, особено като се имаше предвид какво беше скрито под руините. Бейли беше поискал насоки как да запази тайната на Светия скриниум и евентуалните спасени съкровища. Колебанието му вероятно се дължеше на чувство за несигурност. След като беше научил за множеството предателства на монсеньор Роу, Бейли сякаш започваше да се съмнява в самия себе си.
Грей го разбираше. На самия него изобщо не му беше хрумнало, че Роу е способен на подобно предателство. Спомняше си как при първата им среща си беше помислил, че монсеньорът е едва ли не прероден Вигор Верона, един от най-доверените му приятели от миналото. Затова не винеше Бейли, че е толкова потресен. Всъщност си даде сметка, че може би от самото начало е преценил погрешно младия свещеник. Засега Бейли определено не можеше да се мери с Вигор, но може би някой ден щеше да се издигне до неговата висота.
„Може би“.
Заключи колелото на верандата и пропъди с ръка облака комари, събрал се пред потното му лице. Оказа се по-трудно, защото лампата на верандата не светеше. Поизправи се, когато чу далечна музика от барбекю в нечий заден двор и звуците на телевизор от отсрещната страна на улицата.
А собствената му къща бе притихнала като гроб.
С внезапно разтуптяло се сърце той се обърна към вратата. Влезе бързо и откри, че дневната тъне в мрак. Мина през трапезарията. Откъм кухнята не се чуваше тракане на съдове и прибори. Мина през летящата врата, за да провери.
Нищо.
Стисна юмрук. Знаеше, че напоследък на Сейчан й беше трудно. Възможно ли бе да си е тръгнала и…
— Насам! — извика Сейчан от задния двор. — Закъсня!
Въпреки упрека той издиша с облекчение и забърза навън.
На поляната беше опънато одеяло за пикник, украсено с големи възглавници. Джак се люлееше по гръб на една от тях, облечен в син гащеризон с жълта маймунка. Когато Сейчан го беше донесла преди седмица, Грей не беше казал нищо. В Мароко тя беше върнала Аги на Чарли с видима неохота.
Зачервеният от усилия Джак се опитваше да хване палците на краката си.
„Браво на момчето. Винаги е готов да се бори докрай“.
Отстрани имаше ниска масичка с лагерен фенер. Сейчан стана и се наведе с гръб към него. Гледката се хареса на Грей. Тя се изправи и се обърна. Държеше две половинки тарталетка със забучени в тях свещи.
Грей схвана и се усмихна.
— За
Тя сви рамене, пристъпи към него и му предложи едната половинка.
— Нали беше решила да не го празнуваме — каза Грей, докато вземаше сладкиша.
По-рано, когато тя му беше казала решението си, той го беше приписал на някаква фундаментална промяна в гледната й точка за отглеждането на деца и за майчинските отговорности, резултат от отказа й през цялото време да се мъчи да бъде майка тигрица.
— Червено кадифе — каза тя. — С глазура от крема.
— Ти ли го направи?
— Купих го. — Сейчан се намръщи. — Да не си мислиш, че бих тръгнала да правя само
„Така си е“.
Тя го отведе при одеялото и двамата седнаха от двете страни на Джак. Намислиха си желания и всеки духна свещта на другия. После се облегнаха един на друг, заслушаха се в песента на щурците и се загледаха в светулките.
— Приятно е — промълви Сейчан.
— Да.
Тя го погледна.
— Засега.
Той кимна. Тя никога нямаше да бъде майка, чиято грижа са единствено тарталетките и планирането на партита за рождени дни. Личеше си, че е стигнала до някакво равновесие, може би по-добре от него.
— О — каза тя и посегна към Джак. — Виж това.
Вдигна сина им, прекъсвайки борбата му да достигне палците си, и го отнесе на няколко крачки. После се обърна, постави Джак на меките му като пудинг крака и го задържа за подмишниците. Изчака го да запази равновесие — и го пусна.
Джак се заклатушка като пиян моряк.
Изуменият Грей се надигна.
„Не, тя не го…“
Джак направи една крачка, проточил радостна лига. После още една.
Грей разпери ръце.
— Ела, Джак.
Синът му направи трета неумела крачка. Грей го улови, преди да се е проснал по лице на одеялото, и го залюля в обятията си. Сейчан се присъедини към тях с извънредно самодоволна усмивка и заяви:
— Майната им на книгите за майки.
Грей й се ухили, остави Джак на възглавницата му и я придърпа към себе си.
— Виждам, че си оставаш майка тигрица.
Тя се облегна на него.
— О, мога да бъда тигрица и по други начини.
Той се ухили още по-широко и устните им се долепиха.
„На това му се казва равновесие“.
„И пак сме тук…“
Ковалски перна една голяма муха, която се опитваше да отхапе парче от ръката му, и се загледа през зелената ливада към тъмния край на гората в затънтеното кътче на Националния парк Вирунга, убежище за горили в сърцето на Конго. Седеше на сгъваем стол с потна бутилка бира на малката масичка до него.
Слънцето беше почти залязло в този зимен ден.
Ковалски беше прекарал повечето си време тук или отзад при редицата палатки. След горещия следобед бе наблюдавал как сенките постепенно се издължават по тревата. Това беше третият им ден тук.
Недалеч от гората Мария се съветваше с д-р Джоузеф Киенге, главния зоолог на резервата. Ковалски видя как конгоанецът поклати глава и посочи към гората. Човекът явно отписваше и този ден. Все още нямаше никаква следа от Баако, горилата от западните низини, когото Мария беше пуснала в тази джунгла преди две години.
Раменете на Мария се отпуснаха.
Ковалски се намръщи и поклати глава. Младите горили явно бяха като тийнейджърите. Винаги разочароват родителите си. Предпочитат да прекарват повечето време нагоре-надолу с приятели, отколкото у дома.
Мария тръгна обратно към Ковалски.
Той се изправи със стон, готов да я утеши, както беше правил предишните две вечери. След събитията отпреди половин година двамата се бяха сближили още повече. Ковалски не можеше да каже защо; само имаше чувството, че нещо помежду им сякаш се беше счупило — някаква бариера, за чието съществуване дори не беше подозирал.
Преди Мария да успее да прекоси ливадата, Киенге извика:
— Доктор Крандъл, чакайте! — Зоологът посочи към гората. — Елате да видите!
Тя погледна към Ковалски и надеждата озари лицето й. Обърна се към джунглата и Ковалски забърза след нея. Ако това беше фалшива аларма, това щеше да я съсипе. И той възнамеряваше да е до нея.
Настигна я и двамата отидоха заедно при Киенге. Зоологът отстъпи назад с огромна усмивка на лицето и махна с ръка, сякаш представяше дебютант.
Черна длан бутна едно палмово листо в зеления край на гората. Появи се мускулеста горила, опряна на кокалчетата на едната си ръка. Тъмни очи се насочиха към тях. Почти срамежливо голямата маймуна излезе от гората на слънце. Отпусна се на задните си крака с наведена глава, подобно на тийнейджър, пропуснал вечерния си час.
— Баако — рече Мария. — Ти си тук.
Младата горила вдигна лице, колкото да покаже очите си. После вдигна ръце и започна да жестикулира.
Рунтавите черни вежди на Баако бяха свити тревожно. Устните му бяха опънати, показвайки белите му зъби.
— О, Баако, всичко е наред.
Мария се завтече към него и го прегърна. Опита се да го успокои, но й беше трудно да го прегърне. Баако беше станал почти два пъти по-едър. Тя започна да го гъделичка, да си играе с него, да го чеше там, където обичаше най-много.
Ковалски се намръщи.
„Чакай малко, тя прави същото и с мен“.
Баако се успокои и отпусна рамене, като хриптеше леко, което беше горилската версия на смях. Накрая Мария се дръпна и протегна ръка към Ковалски.
— Здрасти, дечко — каза Ковалски и вдигна ръка.
Поздравът на Баако беше доста по-бурен.
Единственото предупреждение беше бърз жест.
После Баако се хвърли напред и го подхвана. Ковалски изпита чувството, че го блъска нападател от Националната футболна лига. Въпреки това го прие с радост. Затъркаляха се в тревата, докато и двамата не захриптяха — Баако от смях, а Ковалски заради това, че беше останал без дъх.
Ковалски остана седнал и се усмихна на Мария.
— Момчето ни определено е пораснало.
През следващия половин час срещата им премина от буйна радост в по-спокоен период на размисли и единение. Говореха си със знаци, прегръщаха се. Баако разказа истории за джунглата и за другите горили. Накрая просто седяха и се докосваха, за да изразят привързаността си.
На запад слънцето беше потънало зад хоризонта, оставяйки след себе си само розово сияние. Край палатките зад тях бяха запалени огньове. Небето се обсипа със звезди.
Ковалски знаеше, че няма по-добър момент. Цялото му семейство се беше събрало тук. Той бръкна в джоба си и извади кутийката с пръстена. Не беше същият, който беше донесъл тук преди половин година. Беше изгубил онзи и се наложи да се прости със значителна част от спестяванията си за новия.
„Голяма работа“.
Знаеше, че не е същият човек, който беше преди шест месеца. Загледа се към Мария, която не беше забелязала какво държи в ръката си. Вниманието й все още беше насочено изцяло към Баако, на лицето й имаше щастлива и малко тъжна усмивка. Тя също не беше същата. Връзката им сякаш беше съвсем нова, по-силна и закалена в онези адски пламъци.
Ковалски преглътна и вдигна кутийката.
Тя най-сетне се обърна; Баако също.
Ковалски отвори капака с палец.
— Мария Крандъл, би ли ми оказала че…
Тя се метна върху него по-силно и от Баако. Горилата се присъедини към тях, вероятно решила, че това е поредната игра. За щастие Ковалски успя да затвори кутийката преди да се просне по гръб. Мария се озова отгоре му.
— Това за да ли да го приема? — попита той и се намръщи.
— Ама че си задник. — Тя се наведе към него. — Но мой задник завинаги.
Взе лицето му в ръце и го целуна.
След известно време кроене на планове, усмивки, смях и споделена нежност тримата останаха да лежат по гръб в тревата. Дневната светлина почти угасна и те се взираха в звездите и се заслушаха във вечерните песни на птиците и далечните крясъци на нощни ловци.
Накрая Мария се претърколи, целуна го по бузата и посочи палатката им.
— Ще ида да взема две бири.
Ковалски отпусна глава на земята с доволна въздишка.
— Знаех си, че от теб ще излезе добра жена.
Тя го удари шеговито с юмрук и стана.
Баако се възползва от момента, в който двамата бяха останали насаме, по мъжки. Седна по-близо и се извиси над Ковалски. Подуши го и подръпна дрехите му, сякаш търсеше нещо. Беше го правил от време на време и по-рано.
Баако се поизправи и потупа със средния пръст на лявата си ръка корема на Ковалски, после косматото си чело с десния си среден пръст.
Ковалски седна и свали ръката на горилата. Погледна назад към палатката, но Мария още беше вътре. Миналата седмица беше получил окончателните резултати. Пейнтър знаеше, но уважи личното му пространство и му даде време да осмисли напълно новината.
Оказваше се, че не се е измъкнал напълно невредим от Тартар. Кръвта на Прометей го беше предпазила от най-лошото, но не и от всичко.
Медицинският доклад беше пълен с жаргонни изрази и числа, но всички те се свеждаха до три реда.
Множествен миелом.
Трета степен.
Прогноза: Две години.
Но един онколог беше добавил:
Ковалски забеляза тревожните бръчки около очите на Баако. Точно този поглед беше причината все още да не е казал на Мария. Щеше да го направи, но не сега. Не когато тя беше толкова щастлива и когато всичко помежду им вървеше така добре. Може би мълчанието му беше глупаво, дори егоистично, но самият той се нуждаеше от време да смели всичко това.
Ковалски се обърна към Баако. Знаеше, че горилата ще му повярва и че е по-лесно да излъже на езика на жестовете.
Баако се вгледа в него, после го прегърна силно. Ковалски го потупа и потърка гърба му. Когато най-сетне го пусна, Баако изглеждаше облекчен и много по-радостен.
„Хубаво“.
Ковалски се обърна към палатката и видя Мария да излиза с две бири в ръце. Махна й.
Баако изтича да я посрещне, сякаш беше отсъствала дни наред.
Или може би беше нещо друго.
Мария вдигна ръце, за да не може Баако да се добере до бирата.
— Още си малък — сгълча го тя. — Може би след като навършиш двайсет и една.
Ковалски се усмихна.
Тя дойде при него и въздъхна щастливо. Погледна го, озарена от светлината на звездите.
— Защо си се ухилил толкова?
Той се усмихна още по-широко.
— Защото съм най-големият късметлия на света.
„И възнамерявам да остана такъв“.
Стигнахме до края на тази одисея. Тя може и да не е изпята от старогръцки хор, но се надявам да е била достатъчно занимателна. В миналото Омир е смесвал факти и измислици. Разказал ни е истинската история за падането на Троя, но е вплел в нея митове и вълшебства. За разлика от великия бард на древността, аз ще се опитам на тези последни страници да разделя истината от измислицата в моята история, като с това може би ще хвърля малко светлина и върху начина, по който пиша.
Да започнем с двете библии, които намерих за невероятно ценни при създаването на тази история. Разбира се, погълнах, разнищих и проучих и безброй други книги, но тези две са не само информативни и вдъхновяващи, но и представляват страшно добро четиво. Затова препоръчвам на всички ви да се запознаете с тях.
Първата навлиза дълбоко — наистина
„Долният свят — дълбоко пътуване във времето“ от Робърт Макфарлън.
Избрах втората книга за проучвания и препратки, но буквално се изгубих в чудесния стил на писане, останах поразен от концепцията и в крайна сметка тя залегна в основата на този роман. Въпреки това моята история едва докосва темата за древните технологии и смесването на мит и наука, която може да се намери в този труд. Ако искате да се запознаете по-подробно с историческите детайли и предположения, повдигнати в моя роман, задължително прочетете:
„Богове и роботи — Митове, машини и древни мечти за технологии“ от Адриан Мейър.
И тъй, нека погледнем по-подробно в историята на „Последната одисея“. И ще започнем с Тъмните векове в Гърция (от 1100 до 800 г. пр.н.е.), или така наречения Омиров период.
В началото на романа намеквам за истинската история, скрита в митовете на двата епоса. Аз обаче не съм първият, който разглежда тази граница между факти и измислица. Един от първите, който го прави, е старогръцкият историк Страбон, който в своя пътепис за древния свят — многотомния труд „География“ от 7 г. — се опитва да направи същото, което правя и аз в тази книга — да нанесе на картата съдбовното пътешествие на Одисей из Средиземно море. Много от предположенията в тази книга (с изключение на ролята на тектоничните плочи) произхождат от текстовете на Страбон.
Археолозите и историците приемат, че е имало война, засегнала цялото Средиземноморие и довела до падането на три големи цивилизации от бронзовата епоха — гръцко-микенската, египетската и тази на хетите в Анатолия. Този конфликт получил прозвището „Нулева световна война“. В епосите си Омир описва един епизод от нея. И до днес остава нерешена загадката
Следващата тема, върху която ще се спра, е свързана с познанията, технологиите и науката през древността. Да я разделим на части.
Златният век на исляма обхваща периода от девети до тринайсети век. Тримата братя Бану Муса са били учени и инженери от началото на тази епоха, а Исмаил ал-Джазари е продължител на тяхната традиция на иновации и проекти от края й. Както е споменато в романа, братята Бану Муса наистина запазили и развили знанията, които били почти изгубени след падането на Римската империя. Макар че
За Да Винчи са изписани множество трудове, но един от най-добрите е „Леонардо да Винчи“ на Валтер Исаксон, който придава човешки облик на художника и в същото време ни запознава с гения му (горещо ви препоръчвам да прочетете книгата). Затова тук няма да се впускам в големи подробности. С края на Златния век на исляма хора като Да Винчи наистина поели факела, който бил на път да угасне, запазили го и продължили да надграждат върху познанията на ислямския свят. Други детайли около Да Винчи в този роман също са основани на реални събития. Леонардо наистина е мъкнел горката си „Мона Лиза“ от страна в страна. Наистина е разрязвал трупове, за да усъвършенства стила си като художник и скулптор. И след плячкосването на Милано френският крал Франсоа I наистина му поръчал да изработи механичен златен лъв.
Да продължим с някои по-конкретни теми:
Скованият в ледовете кораб в началото на историята се основава на модела самбук. Тези големи съдове не само че можели да плават в океаните, но и често се използвали за
От Музея за история на науката в Оксфорд бяха така добри да ми позволят да използвам фотографии на единствения известен пример за
А, сега стигаме до основния въпрос в историята. Изглежда, че винаги сме подценявали технологичните познания на древните. Те продължават да ни изненадват и до днес. Имах шанса да се запозная с механизма от Антикитера, пазен в Националния археологически музей в Атина, гръцко устройство от 1 в. пр.н.е. То било открито на борда на потънал кораб през 1901 г., но едва след като сме започнали да разработваме нашите компютри, сме разбрали предназначението и дизайна му. Днес повечето археолози приемат, че устройството от Антикитера е първият известен ни аналогов компютър.
И все пак списъкът на изумителни гръцки дизайни на автомати е изумителен — дотолкова, че гърците са ги включили в легендите си за Хефест и Дедал, за когото някои смятат, че е реална историческа личност. Историците и археолозите са документирали безброй дизайни на самостоятелно работещи механизми, различни автомати и да, онези „хитроумни механични устройства“ на братята Бану Муса и Исмаил ал-Джазари. Мога да изпиша страници по тази тема, но за щастие, някой вече го е направил. Отново ви препоръчвам двете библии, представени по-горе.
Елинистичните пиромани изобретили страхотно оръжие, известно като „гръцки огън“. То ужасявало моряците и изиграло решителна роля за спечелването на много битки. Твърди се, че адската течност се запалвала от вода и не можела да бъде угасена от нея. За съжаление (или може би
В този роман се говори за подобни смеси, за които се споменава в митовете и историите, свързани с магьосницата Медея, която помогнала на Язон и аргонавтите да победят какви ли не огнени механични автомати, от Талос на Крит до Колхидския бик. Тя създала две важни настойки — Маслото на Медея, което притежавало тайната на неугасимия огън, било дар от Прометей и много прилича на гръцкия огън, и Прометеево масло, което наричам „Кръвта на Прометей“ и което представлявало черна смес, осигуряваща защита от огън и неуязвимост от копия и стрели, когато се погълне. Това ме накара да се запитам: щом гръцкият огън, който много прилича на Маслото на Медея, е исторически факт, дали не е възможно същото да се отнася и за Кръвта на Прометей?
Частта от романа, свързана с митовете и фактите за трите града, е толкова точна, колкото можех да я направя. Гръцкият историк Страбон също смятал, че Тартар на Омир и богатият испански град Тартес са едно и също място. По-късно други смятали, че библейският Таршиш е просто друга версия на името на същия загадъчен град. Дори предположението, че трите града са дом на високоразвита цивилизация, не е плод на моето въображение, а се основава на по-научни (и спорни) изследвания.
Картата на тектоничните плочи в романа е точна. Отново ми се стори странно съвпадение, че много от теориите на Страбон за истинското местоположение на митичните острови и пристанища от „Одисея“ попадат на границата между Африканската тектонична плоча и Евразийската на север. Дали това означава нещо? Ако сте прочели този роман, знаете отговора.
Добре, достатъчно история и антична наука. Да се спрем на някои локации.
Мария и Ковалски се топват в горещ извор, преди да се озоват в наистина гореща обстановка. Аз имах щастието да прекарам един следобед в Синята лагуна. Опитах се да опиша мястото колкото се може по-точно, но пък, от друга страна, бях изпил няколко от онези смеси от зелени банани и ром, така че най-добре да идете и да проверите сами. Препоръчвам ви да прочетете „Последната одисея“ там. Между другото, Съединените щати наистина имат там ескадрила Р-8 „Посейдон“ за следене и лов на подводници. И като се има предвид, че романът се занимава с древногръцката митология и морските народи, как бих могъл да не включа военни самолети, носещи името на бога на моретата?
Повечето детайли и специфики от тази част на романа са истина, от хотел „Червената къща“ в Тасиилак до динамиката и опасността за ледниците на Гренландия. Макар че лично не съм се спускал в онези замръзнали водовъртежи, известни като мулини, аз се консултирах с приятел пещерняк, който го е правил. След страшния му разказ реших, че по-скоро бих рискувал да се изправя срещу огнедишащ бик. Така стигам до последната странна случайност. От самото начало знаех, че ще замразя арабски дау в ледовете на Гренландия в роман, посветен на търсенето на истинското местоположение на митичния Тартар, подземния свят на древните гърци. И кой е един от най-големите ледници на Гренландия, който е застрашен най-много? Хелхайм, кръстен на скандинавския „свят на мъртвите“. Тълкувайте го както намерите за добре.
Елена и Ковал ски за кратко са затворници в древен подземен град в Турция. Основах описанието му на реален обект — подземния град Деринкую. Въпреки че не вярвам, че подобен изгубен град съществува на един хвърлей от Троя, археолозите са открили над двеста пещерни града в страната — така че защо да няма и един в околностите на града от „Илиада“ и „Одисея“?
Италианският ми издател беше така добър да ме покани да изнеса беседа в малкото селце Велетри край Рим. Това е място с дълга книжовна история. Ако някога го посетите, идете да хапнете в „Казале дела Реджина“. Ще ми благодарите. Велетри се намира на две крачки от Кастел Гандолфо и успях да посетя летния дворец на папата. Именно това посещение ме убеди да го включа в романа си — така че простете, че го взривих. На базата на посещението си се опитах да го опиша колкото се може по-точно. И няколко забавни факти. Дворецът наистина е построен върху древните останки на вила на император Домициан. Той е известен с дългата си и богата история на астрономически наблюдения и има нова и стара обсерватория, както и чудесен музей на астрономията. Разказът за „папските деца“ също е исторически верен. Колкото до Светия скриниум, първоначалната пътуваща библиотека на папите, тя наистина е съществувала и се твърди, че е съдържала редки съкровища от зората на християнството. Дали съществува и днес? Дали се пази в древните римски хранилища под Кастел Гандолфо? За съжаление, те не бяха включени в моята туристическа обиколка.
Италианският остров Сардиния има богато археологическо минало, което докоснах в романа си. Подробностите около камъка Норо и гигантите от Монте Прама са точни, макар че някои от предположенията около тях са плод на въображението ми. Древните укрепления и сгради, известни като
Продължаваме с Африка. Мароко е завладяваща страна както с геологията, така и с историята си. Конвергентната граница между Африканската и Евразийската тектонична плоча наистина минава през страната и е причина за съществуването на планинския масив Атлас. Една от основните износни стоки на Мароко наистина е фосфатната скала, която е сред основните съставки за производство на гръцки огън. Освен това фосфатните находища са богати и на уран. Според преценките фосфатните скали в Мароко съдържат два пъти повече уран, отколкото в целия останал свят. Така че ако искате да приготвите наистина силен гръцки огън, построете леярната си в планините Атлас.
И като финал, да поговорим за края на света.
Поразен съм от начините, по които различните култури гледат на края на света. Особено от сходствата помежду им. Разбира се, апокалиптите — конфедерация от религиозни и други култове, чиято цел е да предизвикат Армагедон с всички възможни средства — са изцяло плод на моето въображение. Въпреки това е тревожно, че се засилва фанатичният възглед, че краят на света не само е близо, но и че трябва да положим всички политически и военни усилия, за да настъпи по наше време. Тази тенденция набира подкрепа както в ислямския свят, така и на Запад. Така че макар апокалиптите да са измислица, тяхната екзистенциална заплаха е съвсем реална.
Обичам този свят, този чудесен дар на човечеството, така че нека да не бързаме да го опожаряваме. Разбира се, аз самият вече повече от двайсет години взривявам обекти от Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО, така че едва ли бих могъл да бъда най-добрият защитник на тази позиция.
Това е. Надявам се най-новото приключение на „Сигма“ да ви е харесало. Както може би подозирате, предстоят и много други. Но засега ще оставя Грей и компания да си починат, да изпият няколко питиета и да се насладят на качествено време със семействата си.
Защото аз самият смятам да направя същото — и ви съветвам да последвате примера ми.
Fergus М. Bordewich, „Odyssey’s End: The Search for Ancient Ithaca,“
Nicholas Kristof, „Odysseus Lies Here,"
„Одисея“, ХI:489–491. Превод Георги Батаклиев — Б. пр.
Тук и нататък се използва преводът на Георги Батаклиев на „Одисея“ — Б. пр.
Превод Иван Иванов и Любен Любенов — Б. пр.
Преводът не е по синодалното издание на Библията — Б. пр.
Превод Станка Недялкова — Б. пр.
Превод А. Ничев — Б. пр.
Страната на великаните от „Пътешествията на Гъливер“ — Б. пр.
От латинската поговорка