Рим, август 1503 г.

Папа Александър VI имаше глава като голям скротум. По брадичката му се стичаше мазнина, а злите му черни зеници се разшириха, докато съзерцаваше големия като планина сладък пудинг пред него. Дъщеря му Лукреция Борджия го погледна и й се догади. Тя беше едва на дванайсет, когато баща й я запозна със своите сексуални наклонности. Беше принудена да мастурбира с разпятие, докато той насилваше деветгодишен слуга. Когато свършваше, подпухналият старец грухтеше като пронизан с копие шопар.

До баща й седеше брат й Чезаре. Веднъж, след като цяла нощ я беше държал будна с ненаситната си похот, той се беше похвалил, че е убил много хора и някой ден ще заколи и баща им, а после ще опита да се качи на папския престол. Но сега Чезаре Борджия беше болен. Страдаше от френската болест. Всички го знаеха. Лицето му беше покрито с течащи язви, а в очите му имаше лудост, по-лоша от всичко, което Лукреция беше виждала в тях преди.

От лявата й страна седеше момчето алхимик Корнелий Агрипа — нежен шестнайсетгодишен момък с черни пронизващи очи. Той беше едновременно неин любовник и спътник по пътя на окултното. Агрипа я беше научил на много неща: как да запази младежката си красота, как да накара всеки мъж да я обожава. Но най-важното беше, че я научи на нови начини да убива. Заедно бяха произвели смъртоносни отрови, които довеждаха смъртта с вълнуваща бързина и не оставяха следи.

Последната фигура, която попадна под втренчения й поглед, беше на Доменико Гонзага, най-малкият син на Франческо II, маркиз на Мантуа. Красивото лице на Доменико едва беше започнало да показва следи от твърде охолния живот. С Чезаре си бяха играли като деца, но сега се презираха. Нейният баща, папата, беше уредил гостуването на сина на маркиза — последния в дългата редица кандидати за ръката на Лукреция. Разбира се, Чезаре ги мразеше всичките.

В края на вечерята Александър беше толкова пиян, че едва стоеше на краката си, но Лукреция знаеше, че още има енергия за своето любимо забавление. Начинът, по който гледаше двамата черни роби, които му помагаха да стане от стола, не можеше да се сбърка. Беше виждала този поглед много пъти. Веднъж баща й беше споделил, че черните момчета, които бе довел във Ватикана, го задоволяват както никой друг и нищо друго. Беше странно, че мъжете в живота й искаха да споделят с нея своите най-интимни тайни. Тя се наслаждаваше на усещането за власт, което това й даваше.

Скоро остана сама с Доменико. Бяха седнали един до друг на нисък диван и той плъзна пръст по бузата й.

— Наистина не съм толкова лош — каза младежът с натежал език и гранив дъх, а зъбите и устните му бяха оцветени от червеното вино.

— Кой е казал, че сте?

— Вие отказахте да срещнете погледа ми на масата.

— Това щеше да е неприлично.

Доменико избухна в смях, но лицето му се изопна, когато видя, че тя остава сериозна.

— Простете, мадам. — Той се изкашля и подръпна елека си.

— Доменико, моят баща организира това гостуване, а не аз — каза тя тихо. — Вашият баща е богат, а моят крайно сребролюбив.

— Вярно е, че баща ми е много богат човек и аз съм наследник на неговите владения. Обаче ми се ще да мисля, че у мен има нещо повече от пари и земи. — Приближи се към нея и тя усети топлия му дъх на бузата си. Той грубо обърна лицето й и я целуна силно по устата. Лукреция усети животинската миризма на потта му. Преди да успее да го спре, той повдигна роклята й.

Лукреция изигра съвършено опита да го отблъсне. Беше завършена актриса и знаеше, че може да сложи в джоба си всички актьори по римските сцени. Тя беше в позицията на силата тук, въпреки че този тромав глупак си мислеше друго. Знаеше силата си от дете, преди разцъфтяването на сексуалността й. И сега, на двайсет и четири години, беше в разцвета си.

— Брат ми ще ти пререже гърлото — прошепна тя, когато Доменико успя да напъха пръстите си под бельото й. Той замръзна за секунда и измърмори колебливо:

— Баща ти няма да позволи.

— Баща ми не е господар на Чезаре.

— Но Чезаре го няма тук.

Лукреция почувства как започва да се топи като лед, когато Доменико разтвори краката й. Той се беше освободил от панталоните и тя усети как прониква в нея. Отметна глава назад и изстена.

— Вие си мислите, че ме владеете — каза тя с надебелял глас, а черните й очи бяха приковани в неговите.

— Лукреция, любов моя, не само го мисля — задъхано отговори Доменико и на лицето му се появи жестока усмивка.

— За жалост бъркате. Вие ме пронизвате, но и аз мога да ви пронижа.

Доменико усети пареща болка във врата си. Погледна надолу. Лукреция Борджия достигаше до оргазъм, очите й бяха огромни, слабините й се блъскаха в неговите. Той изстена и се опита да се отдръпне от нея, но беше напълно лишен от сили. Не можеше да помръдне. Лицето на Лукреция беше застинало от екстаза, а очите й бяха здраво стиснати. Тя изви гръб и застина, потрепери и отвори очи.

Отблъсна Доменико и той падна на дивана като кукла. Опита да помръдне, но не успя. А болката… болката беше неописуема. Тя се разпростря от врата до гърдите му. Не можеше да диша. Тогава почувства как от устата му изригва течност. Червена пяна, която покри лицето му, стигна до очите и го заслепи. Той се опита да вдигне ръка, но не успя да помръдне дори пръст. Стомахът му отново се надигна и той избълва още кръв с частично смлени парчета свинско, пилешко и захаросани плодове.

Лукреция се беше надвесила над него. Избърса кръвта и повърнатото от лицето му, за да може да я вижда, и вдигна единия си пръст. На него имаше голям пръстен с едър кръгъл смарагд. Камъкът беше вдигнат и в отвора под него Доменико успя да различи малък метален шип, покрит с нещо червено.

Лукреция се усмихна сладко и се обърна, а Доменико Гонзага, най-малкият син на Франческо II, маркиз на Мантуа, потрепери за последно и умря.

Степни, събота, 4 юни, 2:16 сутринта

Още беше много влажно. И горещо като в бомбайска нощ, помисли си Амал Керим, докато минаваше през строителната площадка. Земята беше спечена. Не беше валяло от седмици. По-голямата част от Англия се беше пържила на жегата в продължение на тринайсет дни и този следобед термометърът беше наближил 38 градуса. Беше почти достатъчно горещо, за да затвори профсъюзът строежа.

Керим остави якето си в строителния фургон, но дори по риза с къси ръкави се потеше обилно. Беше много тъмно, но очите му се бяха приспособили и той различаваше формите на тежките инсталации и купчините пръст по цялата площадка. Вдиша дълбоко горещия въздух и се огледа. Стоеше до изкоп, широк трийсетина метра и може би десет дълбок, а калните му стени бяха подпрени със стоманени греди. Дървени талпи покриваха на кръст дупката, опрени на скелета и щедро покрити с изсъхнала кал и бетон. Около изкопаните основи имаше строителни машини: мощен багер, булдозер и два огромни камиона с двуметрови гуми, покрити с кал. Керим едва различаваше сребристия надпис на единия от камионите — логото на строителната компания „Бриджпорт Кънстръкшън“. Запали цигара и хвърли клечката.

Зад гърба му се чу звук. Той се завъртя и насочи фенерчето си към черния изкоп. Каза си, че е твърде нервен. Направи няколко крачки по една от талпите и дръпна дълбоко от цигарата. Застана неподвижно и започна да проучва мрака под себе си с лъча на фенерчето. В малка вдлъбнатина в изкопа беше просната сива мушама. Той знаеше, че под нея лежи древен скелет.

Когато вчера следобед колегите му откриха костите, той беше в другия край на строителната площадка, но бързо узна за находката. Изтича дотам и видя управителя на площадката Том Кетъридж и един от архитектите, Тим Мидълтън, наведени над останките. Архитектът правеше снимки с мобилния си телефон, а Кетъридж изглеждаше дълбоко разстроен от откритието. През последните седмици той беше подложен на голямо напрежение, защото строежът беше доста изостанал от сроковете. Последното, което им трябваше, беше бюрократично разтакаване заради открити човешки останки.

Керим слезе от талпата, хвърли цигарата на втвърдената кал и я стъпка. След това започна бавно да се спуска по наклона към останките. Внимателно отмести мушамата и освети скелета. Останките изглежда бяха на висок мъж. Предната част на черепа беше строшена над окото и пукнатина се спускаше оттам към слепоочието. Костите бяха почти черни и изглеждаха ужасно стари. Около скелета не се виждаше нищо, само няколко парчета паднала кал и големи късове гранит.

Керим се върна в мислите си към вчерашния следобед. Тогава избухна караница какво да правят с костите. Кетъридж искаше да ги махнат веднага и да се правят, че нищо не е намирано, но някои от строителните работници възразиха. Тогава двамата обърнаха скелета и всички видяха пръстена. Беше златен, с плоска кръгла горна част, направена от зелен камък, може би смарагд.

Повече спорове нямаше. Районът беше покрит с видеокамери, но Кетъридж поиска и един доброволец да охранява площадката през нощта. Керим се зарадва на възможността за двойна надница.

Приклекна, за да разгледа по-добре скелета. Пръстенът беше на кутрето на дясната ръка. За миг му мина през ума да го открадне и просто да изчезне. Щеше да остави семейството си и да започне нов живот някъде, където никой не може да го намери.

Отново онзи шум.

Сега беше по-близо, шум от стъпки по чакъла. Той понечи да се изправи, но една ръка се плъзна около шията му и опъна главата му назад. Амал реагира бързо и се опита да отхвърли нападателя. Падна напред, когато хватката се разхлаби, и коляното му се удари болезнено в твърдата кал. Нападателят опита да го ритне в корема, но Керим залитна назад, препъна се в мушамата и се стовари на купчина изсъхнала кал. Когато обърна глава, видя, че до него стоят двама мъже. Онзи, който го беше нападнал, беше по-нисък. И двамата носеха плътно прилепнали вълнени шапки с отвори за очите, черни тениски, черни панталони и ръкавици. По-високият стоеше няколко крачки назад и нервно се озърташе. Другият беше съвсем близо до Керим и той видя, че около черните му очи се стича пот.

Керим се отдръпна малко по сухата кал. От другата страна на купчината пръст имаше редица планки, които водеха до наклонената пътека. Ниският заобиколи бързо купчината и отряза пътя му за бягство. Керим замахна и успя да го удари по рамото. Мъжът изпъхтя и го сграбчи за яката, юмрукът му се стовари право върху носа му и две струйки кръв потекоха от ноздрите му право в устата. Керим го изрита и това ядоса още повече нападателя. Индиецът беше много по-дребен, но не беше слаб противник. Замахна лъжливо и се опита да бръкне в очите на мъжа, но успя единствено да сграбчи шапката. Мъжът отскочи назад и маската му се плъзна чак до челото.

Беше много тъмно, но Керим видя лицето му и, смаян, едва не загуби равновесие. Когато мъжът посегна да дръпне надолу шапката, той бързо се съвзе и хукна по наклона.

Когато стигна горе, беше останал без дъх. Лицето го болеше много. Цялата предница на ризата му беше в кръв. Озърна се назад и видя, че двамата маскирани тичат след него по наклона. Хукна отново, без да обръща внимание на болката. Тук горе беше по-светло, но на места имаше тъмни участъци, където светлината от уличните лампи се сблъскваше с купчини земна маса и тромавите форми на машинарии. Отдясно се издигаше бараката за строителите, а зад нея беше телената ограда, която завършваше отгоре с навита на руло бодлива тел.

Керим стигна до оградата там, където тя пресичаше терен зад редица магазини с жилища на горния етаж по улица „Майл Енд“. В мрежата имаше порта, обезопасена с дебела верига и катинар. Той зарови из джобовете си за ключа и замушка катинара, но няколко пъти не улучи. От носа му се стичаше кръв и лицето ужасно го болеше. Двамата мъже бързо се приближаваха. Заобиколиха купчина пръст на десетина метра от него и той видя, че единият се навежда. Когато се изправи, държеше парче метална тръба.

Керим улучи дупката на ключалката, завъртя ключа и катинарът щракна. Издърпа веригата, отвори вратата и я блъсна зад себе си. Отчаяно се опита да я заключи отново, но те вече бяха там. Единият сграбчи веригата, Керим я пусна и побягна.

Хукна по тесния проход зад магазините. Пред него имаше тухлена стена. В единия й край видя отворена дървена врата и се втурна към нея, препъна се в едно стъпало и се стовари на земята в малък двор. Изруга и се надигна. На две крачки от него имаше къса стълба, която водеше към плосък покрив. Той се поколеба. Не искаше да се окаже в капан, но вече беше късно. Преследвачите му бяха на алеята и той чуваше стъпките им. Щяха да го настигнат след секунда. Хукна нагоре по стълбите. Покривът беше голям, с два метални комина, които стигаха до кръста му. В този миг най-големият му страх се потвърди: от покрива нямаше друг изход. Обърна се и видя, че двамата нахлуват в двора. Единият пошляпваше отворената си длан с металната тръба.

Керим отстъпи към близкия комин и надникна в него. Мрак. И тогава, преди да предприеме нещо, двамата мъже се втурнаха към него. Успя да избегне първия удар с тръбата и тя се стовари върху комина с кух трясък. Той хукна към другата страна, но там го чакаше вторият мъж, който сграбчи ръцете му и ги изви зад гърба. Индиецът успя да се извие, ритна го в чатала и побягна, но ниският с тръбата вече го чакаше. Той стовари тръбата точно под челюстта му и смаза трахеята му. Керим се стовари по лице на покрива и мъжът го удари с пълна сила по тила. Керим въздъхна веднъж и умря.

По лицето му започна да се стича кръв, която образува локвичка на бетона. По-високият дишаше тежко и ръцете му трепереха. Стоеше вторачен в тялото на покрива. Стисна главата си и започна да повтаря:

— О, мамка му, о, мамка му!

Другият ритна Керим, за да се увери, е свършил работата и каза:

— Хвани го за краката.

— Какво?

— Глух ли си? Хвани го за краката.

Заедно обърнаха мъртвия. Той ги гледаше с невиждащи, покрити с кръв очи, а косата му беше слепена от червени и сиви петна.

Високият изстена.

— Да не си посмял да гъкнеш! — изръмжа другият и остави тръбата върху гърдите на Керим.

Завлякоха трупа до комина и ниският взе тръбата. Вдигнаха тялото вертикално и го подпряха на комина. Главата му се килна напред и кървави капки изцапаха ризата на по-високия.

— Окей… на три! — изсъска убиецът. — Едно… две… три!

Повдигнаха Керим и го прехвърлиха през ръба на комина. С последно усилие обърнаха тялото в тесния отвор и то падна надолу в мрака.

Степни, събота, 4 юни, 2:21 сутринта

— Разтърсете сградата! Хайде всички… Разкършете се здраво! — ревеше в микрофона Ем Си Джъмбо — потен сто и петдесет килограмов мъж, с оранжев гащеризон. Той измъкна голяма тюркоазена плоча и с вещина я набучи на една от грамофонните чинии. С лявата си ръка напипа друга плоча на плота. Истинското му име беше Найджъл Търнбул и беше второкурсник в колежа „Куин Мери“ малко по-надолу по улицата.

Ем Си Джъмбо се впусна в неразбираемо дрънкане за величието на следващия запис, но Кет и Деб, близначки и негови състудентки, не му обърнаха внимание. Те бяха доволни да танцуват като в транс и да оставят таблетката екстази, която бяха взели преди петнайсет минути, да си свърши работата.

В залата имаше множество прегрели тела, които трептяха от силните баси на музиката, лееща се от огромната уредба. Помещението представляваше просто бетонен куб, оборудван със скъпи лампи и мощна музикална уредба. „Лъв Шак“ беше място на придобития вкус. С грубите си стени и бетонен под това полумазе без прозорци се проветряваше с помощта на климатици с вентилационни шахти. Така силната музика не проникваше навън. Въпреки безличния си вид в петък вечер „Лъв Шак“ беше място трепач за студентите от „Куин Мери“. Тъй като клубът нямаше лиценз, посещаването му беше свързано с лека тръпка на страх, а посветените знаеха, че там може да се намери всяка дрога под слънцето.

Кет и Деб бяха идвали тук през по-голямата част от изминалата учебна година. Този следобед бяха взели последния си изпит. Беше време да разпуснат, а когато музиката минава през теб, това е по-лесно. Парчето свърши и иглата леко се плъзна към следващия запис. Кет направи знак на Деб, че отива за бутилка вода. Сестра й кимна да донесе и за нея. Беше безсмислено да се опитваш да говориш, когато Джъмбо е разпален. Трябваше да се разбират чрез знаци и мимики.

След няколко минути Кет се върна, подаде на сестра си леденостудена бутилка „Евиан“ и тръгнаха към центъра на дансинга. И двете не чуха трополенето от тавана, защото беше напълно заглушено от музиката. Макар и нечуто от никого, то ставаше все по-силно — поредица от потропвания и стържене на метал в камък.

Кет не усети течността да мокри лицето й, но Деб видя на челото й да се образува червен кръг. Една струйка се стече до носа на Кет и тя я бръсна с пръст, защото я взе за пот. Деб спря да танцува и загледа с ужас как още три червени петна се появяват на бузата на сестра й. Кет се закова на място и започна да опипва лицето си.

Близначките погледнаха едновременно нагоре.

На три метра над дансинга голямата вентилационна шахта беше започнала да се откъсва от болтовете си. Скоро капакът зина, откъсна се от скобите и полетя спираловидно към дансинга.

Краят му удари един от танцьорите и му счупи рамото. Момчето се блъсна в една двойка наблизо и рухнаха заедно. След това голям и мек предмет се плъзна през отвора на тавана и се гмурна в зловонния въздух на клуба. Стовари се на пода с глухо тупване, което никой не чу.

Десетина души изпищяха едновременно, но заради бумтенето на басите и цвъртенето на създадената от компютър мелодия никой не можа да ги чуе. Всички замръзнаха на местата си.

Кет и Деб бяха само на няколко метра от онова, което падна, и кръв опръска лицата им. Деб докосна бузата си и се вторачи неразбиращо в почервенелите си пръсти. Тогава музиката спря. Ем Си Джъмбо се измъкна иззад подиума си и затресе телеса към призрачно застиналия дансинг.

Деб беше започнала да трепери, вторачена в ръката си.

Със забележително спокойствие Джъмбо приклекна до трупа и го обърна. Всички видяха смазаното лице, сплъстената от кръв коса и бялото на едното око. Точно в мига, когато диджеят бързо се изправи, още един предмет изскочи от вентилационната тръба и се стовари до трупа. Джъмбо отскочи пъргаво назад, сякаш някой го беше смушкал с остен. До мъртвеца на пода лежеше изцапан с кал работен ботуш.

Главният инспектор Джак Пендрагън се протегна за слушалката, но не улучи и бутна телефона на пода заедно с чашата вода и будилника. Чуваше слаб глас в далечината, докато търсеше слушалката в тъмното.

— Пендрагън — каза той накрая, като се опита да прозвучи уверено.

— Инспектор Грант е, сър. Съжалявам, че се обаждам толкова рано, но се случи нещо.

Пендрагън потърка дясното си око, прехвърли слушалката в свободната си ръка и се върна до леглото. Погледна часовника на пода. Червените цифри показваха 3:05 сутринта.

— Какво има?

— Най-добре сам да видиш, шефе. Аз съм… — настана мълчание — … на четири минути от местопрестъплението.

— Можеш ли да бъдеш малко по-точен?

— Открит е труп в един клуб. И аз не знам много повече.

— Къде?

— На Майл Енд Роуд. В нещо като бункер зад златарски магазин на име „Джангълс“.

— Добре, ще го намеря.

Пусна душа и зачака водата да се стопли. Едва снощи беше пристигнал в полицейското управление на Брик Лейн. Неговият командващ офицер, началник Джил Хюз, го разведе и след това заедно прегледаха досиетата на екипа. Под негово командване щеше да има двама инспектори: Роб Грант, на двайсет и шест, трудолюбив, несантиментален, корав и честолюбив, и Кенет Тауърс, на трийсет и две, не твърде амбициозен, но усърден. След това идваше Джес Търнър, един от тримата сержанти, който щеше да му е помощник. Джес беше на двайсет и две, енергичен, все още почти момче, но обещаващо младо ченге, което поне на теория, щеше да го следва като пале. Подобно на останалите служители в участъка, и той беше посрещнал идването на Пендрагън с едва прикрито съмнение. Беше наясно с внезапните назначения без повишение.

Такива хора обикновено се бяха провалили в последната си работа и затова трябваше да се докажат на ново място. Освен това Пендрагън идваше с багаж от лични проблеми, които вероятно бяха обсъждани и разнищвани, преди да заеме мястото на втория след началника в управлението.

И това му напомни за Джил Хюз: ченге от кариерата, уверена, почти мъжествена, като се изключи мекото лице и добре сложеното й телце, което униформата не успяваше да скрие. Големите й кафяви очи бяха привлекателни, но в тях нямаше и намек за чувственост. Началник Хюз беше много корава и волева жена, и изключителен офицер. На трийсет и две, тя вероятно беше най-младият полицейски началник в страната, но нямаше много практически опит. Също като него и тя беше завършила с отличие полицейския колеж в Сълхампстед. Екипът на Брик Лейн беше започнал да уважава острия й като бръснач ум, но не можеше да се отрече, че тя щеше да разчита на Джак и неговия опит.

Той си направи гаргара с вода за уста, докато си връзваше вратовръзката, и след това прекара ръка по вече наболата, но още приемлива брада на лицето си. На четирийсет и шест, беше запазил атлетическото си телосложение, като изключим лекото шкембенце, и макар косата му да беше повече бяла, отколкото черна, кожата на лицето му още беше изпъната. На подходящо осветление можеше да мине за трийсетинагодишен.

Беше очаквал с нетърпение края на седмицата, за да посети старите си любими места. Беше роден на няколкостотин метра от управлението и бе живял в центъра на лондонския Ийст Енд през първите осемнайсет години от живота си. Когато се премести в Магдалин, Оксфорд, се връщаше от време на време в Лондон, но след смъртта на родителите си не чувстваше нужда да го прави. Докато не… Взе ключовете си и тръгна към стълбите.

В девет и петнайсет улиците вече бяха озарени от ярка светлина и беше очевидно, че и този ден ще е горещ. През нощта температурата не беше паднала под 25 градуса и сега усещането беше като в лятна утрин някъде в Южна Франция. Дори сивата околност на Майл Енд Роуд искреше. Удивително е какво може да направи малко слънце, помисли си Пендрагън, когато колата излезе от управлението и зави по главната улица. Караше Търнър и двамата седяха в мълчание. Пендрагън гледаше прелитащите край тях обезцветени от слънцето фасади на магазините, покритите с графити стени, металните гаражни врати и строшените улуци. Помисли си колко странно изглеждат. Сякаш Лондон внезапно беше преместен няколко хиляди километра на юг. В главата му зазвуча мелодията на „Съмъртайм“. Движението още не беше натоварено. След няколко минути влязоха през тесния вход на един паркинг. На правоъгълната табела на ниската тухлена сграда на Милуард стрийт пишеше „Патологоанатомия“, а над надписа се виждаше синьо-бялото лого на столичната полиция.

Намериха д-р Джоунс пред главния вход. Той дърпаше жадно от цигарата си, а пепелта се ръсеше по буйната му брада. Патологът едва стигаше до рамото на Пендрагън.

— Прогонен съм от собствената ми сграда — обяви той, когато го наближиха.

— Така и трябва — отговори Пендрагън. — Странно, смятах, че като отваряш цял ден трупове, ти е минало желанието да пафкаш.

Джоунс се изсмя сухо и се закашля.

— Мамка му, Пендрагън, точно защото по цял ден режа трупове, не давам пет пари за това. Каквото и да правиш, пак тук ще свършиш. Последвайте ме. Тук съм от ранни зори. — Той стъпка цигарата и бутна вратата с рамо.

Патологията беше като всяка друга по света. Имаше две помещения, по-малкото от които служеше за морга. Стените му бяха покрити с метални чекмеджета до височината на рамото. Прозорците на другото бяха закрити с щори, а покрай две от стените имаше работни маси, лавици с медицински инструменти, тубуси за микроскопи и химическо оборудване. Двете маси от неръждаема стомана с дренажни канали и водни маркучи бяха до стената в дъното. Между тях имаше две колички, на които бяха подредени блестящи метални съдове. На тавана бяха монтирани голи флуоресцентни тръби. Сивият бетонен под беше измит. Цялото помещение смърдеше на препарати за почистване и на вътрешности.

Д-р Нийл Джоунс нахлузи латексови ръкавици, докато се приближаваше към една от масите за дисекция. Мъртвият лежеше на нея с отворен торс. Главата му беше повдигната леко върху стабилизиращо блокче. Пендрагън забеляза картончето, завързано за един от пръстите на левия му крак. То беше запълнено със ситни черни букви. В един от металните съдове на количките лежеше черен дроб, а в друг беше съдържанието на стомаха на мъжа. Търнър стискаше бележник и изглеждаше омаян от гледката.

— Е, имаш ли нещо за нас? — попита Пендрагън и лекичко побутна сержанта.

— Без документи. В края на трийсетте. Индиец или може бангладешец. Един шейсет и четири, леко пълен. Страстен пушач, както показват белите му дробове.

Той смушка някаква сива тъкан със скалпела и Пендрагън отклони поглед. Не можеше да свикне с клиническото пренебрежение на хора като Джоунс.

— О, господин главен инспектор, само не ми разправяй, че си гнуслив! — изкиска се Джоунс.

Пендрагън не му обърна внимание, но погледна ядосано Търнър, който беше престанал да пише.

— Продължавай.

— Виждат се тежки натъртвания… тук и тук по ръцете и раменете. Челюстта му е строшена, а гръклянът — смазан. — Той посочи лицето на мъжа и под брадичката му. Плътта беше черна и разкъсана.

— Получил е два много силни удара по главата. Всеки от тях смъртоносен. — Джоунс обърна главата на жертвата на една страна и те видяха голяма дупка на тила. — Травмата е нанесена с тъп предмет. Ударен е с тежък предмет тук и под брадичката. Ударът е строшил гръкляна му. Измерих дупката на темето и предполагам, че предметът е бил цилиндричен. Вероятно метална тръба. Под ноктите му няма кръв, нито парченца кожа или косми. Но от фрактурите и натъртванията мога да заключа, че са се били. — Джоунс се обърна към другата маса и вдигна един ботуш. — Ботуши четирийсети номер, покрити с кал. На ризата има лого на строителната компания „Бриджпорт Кънстръкшън“. Нашият човек очевидно е бил строител или поне е работил на строеж. Това трябва да ви помогне.

Пендрагън се готвеше да заговори, когато звънна телефонът на Търнър.

— Да — отзова се сержантът. — Да, страхотно… Чао.

Пендрагън въздъхна дълбоко и повдигна вежди.

— От управлението, сър. Убитият е Амал Керим. Индиец. Работил е за „Бриджпорт“, които случайно имат строеж малко по-надолу от „Джангълс“, на Фримли Уей.

— Прекрасно.

— Има и още. Криминолозите искат да видите нещо.

Преподобния английски колеж1, Рим, януари 1589 г.

Казвам се отец Джон Уилям Алън и моята история започва през лето Господне 1589-о.

Историята познава много размирни епохи, но за вярващ като мен толкова лоши времена човешкият род не помни. Между католиците и протестантите бушува война. Война, чиито корени са в схизмата, създадена преди повече от половин век от демона Лутер и васала на дявола Хенри VIII.

Из цяла Европа хората се сражават, за да защитят своята представа за Бог. Но аз зная, че Единствената Истинска Вяра, вярата на самия свети Петър, на самия Христос, ще победи. Проля се кръв, много кръв. Но само кръвта на вярващите е чиста. Само нейното проливане е грях.

В продължение на пет години учих в Преподобния английски колеж в Рим, за да стана йезуитски мисионер. В края на 1588-а получихме известие от Париж, че добрите католици от града са се надигнали срещу злия протестантски крал Анри III. Той избягал от града и управлението на столицата било поето от група благородници, Съвета на шестнайсетте. След няколко дни великият френски католик херцог Дьо Гиз бил посрещнат в Париж след своето изгнание.

За известно време настъпи мир. Наистина Европа се наслаждаваше на спокойствие, каквото не беше изпитвала много дълги години. И тогава, няколко дни след Коледа, научихме новината, че херцог Дьо Гиз и неговият брат кардинал Дьо Гиз са били измамени от предателя Анри и пронизани в сърцата в залата на замъка Блоа.

Когато чух новината, веднага разбрах, че е дошло моето време, че скоро молитвите ми ще бъдат възнаградени, като ми бъде дадена възможността да стана мъченик.

Пет години бях насищан с ученията на Единствената Истинска Вяра и бях научен да проповядвам, да изразявам искрената си ревност, така че да обръщам към вярата колебаещите се и да връщам отклонилите се в кошарата. Бях готов.

Спомням си събирането в голямата зала на колежа, на което абатът на моя орден, върховният генерал Аквавива, ни съобщи за убийството на моя господар Дьо Гиз. Спомням си тишината след това и гнева и горчивината около мен, почувствах вкуса им на езика си.

Тази нощ, когато най-сетне паднах в забравата на съня, не бях сигурен дали сънувам, или просто си спомням. Защото в тъмните часове преди разсъмване неописуеми сенки витаеха из ъглите на моята килия и вече не можех да различавам съня от будния свят.

Същите образи продължиха да се връщат и да ме измъчват. Село Тайбърн, на запад от Лондон, в една подгизнала от дъжд априлска сутрин преди пет години. Екзекуцията на един мисионер йезуит — Хенри Уитингъм.

Тълпата крещи от дървения подиум до Тайбърн Три — тристълбите бесилки, които са място на смърт в продължение на толкова години. Когато колата се появява пред погледите им, всички се радват и крещят. Процесията излиза на площада, затворникът е воден на въже. Той е гол, само с окървавена ленена препаска. Пада по очи на земята. Когато го вдигат от мръсотията, тълпата вижда кървавото, подуто и почерняло лице на Уитингъм. Дъждът залива сцената. Палачът помага на осъдения да застане прав на колата, спряна под бесилката. Нахлузват му примката и бързо издърпват колата.

Той се полюлява и рита. Тълпата реве от възбуда. Една жена и трима мъже изскачат от множеството и се опитват да издърпат краката на Уитингъм, за да ускорят края му, но са изблъскани от пазачите. След това режат въжето и отнасят Уитингъм на дървена платформа, където го връзват за китките и глезените.

Настава тишина. Сякаш дори природата утихва. Вятърът спира, дъждът отслабва. Лицето на затворника е цялото в кръв, устата му е зейнала. Повечето от зъбите му са избити. Запушват устата му и свалят препаската. Палачът сграбчва половите му органи и с едно-единствено движение ги отрязва. Кръвта бликва силно и мокри кожения му елек. Уитингъм се гърчи в спазми, извива се и пищи въпреки кърпата в устата. След като захвърля отрязаната плът в един кош, палачът се навежда, сграбчва го за косата и прекарва острието по дължината на голия му торс.

Уитингъм е парализиран от шока. Но е още жив. Палачът бръква в зеещия отвор и измъква шепа слузести сиви вътрешности. Дърпа и ги срязва, преди да ги хвърли в коша. След това се заема със сърцето на затворника. Реже около него, прекъсвайки артерии и вени. Само палачът може да каже кога сърцето е спряло да бие. Краката и ръцете на затворника още потрепват, когато най-важният орган е вдигнат във въздуха. Палачът го добавя към растящата купчина плът в двуколката. Оловната тишина наоколо е нарушена единствено от плясъка на крилете на гарвана, който каца на ръба на коша и гладно започва да кълве сиво-червената човешка плът.

Степни, събота, 4 юни, 10:00 сутринта

Пендрагън и Търнър бяха излезли от изкопа и си пробиваха път между ръждясали подпорни греди и купчини пясък, когато една стара тойота „Камри“ влезе на площадката и спря на няколко метра от тях. От нея слезе нисък мъж със здраво телосложение и къса сива коса. Носеше жълта строителна каска.

— Дойдох веднага щом научих — каза им той и протегна свободната си ръка.

— Господин Кетъридж?

— Тони.

— Главен инспектор Пендрагън. Сержант Търнър. Вие сте техническият ръководител на строежа, така ли е?

Капчици пот избиха по челото на мъжа.

— Да.

— Какво точно ви казаха?

— За Амал? Че е мъртъв. Ужасно. Знаете ли нещо повече?

— Бил е нападнат и убит в съседния имот.

— Божичко! — Кетъридж погледна към небето.

— Господин Керим отдавна ли е пазач при вас?

— Ами той всъщност не беше пазач, а част от екипа строители. Просто се яви доброволно за малко извънредна работа. — Кетъридж избърса потта, която сега се стичаше по бузите му. — Обикновено разчитаме само на видеокамерите, но заради скелета…

— Скелета? — грубо го прекъсна Пендрагън.

— Още ли не сте слизали долу?

— Слизахме, но там няма скелет. — Пендрагън се обърна към Търнър, който само вдигна рамене.

Кетъридж си сложи каската и мина между тях, поемайки по наклонения път в изкопа. Изглежда, още преди да приближи алеята, разбра, че нещо не е наред, и ускори крачки. Когато Пендрагън и Търнър стигнаха при него, той беше клекнал близо до грозда от знаменца.

— Това е лудост! — заяви Кетъридж, стана и се обърна към Пендрагън.

— Мисля, че е най-добре да започнете отначало — каза му главният инспектор.

Часовникът на стената показваше 11:30 сутринта, когато Пендрагън се приближи до бялата дъска в отворения край на подредените П-образно бюра. Залата за инструктаж беше малка и гореща. Един вентилатор на стойка стоеше в далечния ъгъл и от него нямаше почти никаква полза. Целият екип се беше събрал в помещението. Сержантите Розалинд Маклиби, Джими Тачър и Тери Викърс седяха от едната страна, а инспекторите Роб Грант и Кен Тауърс — от другата. Джес Търнър беше седнал на едно от бюрата точно пред Пендрагън. В задната част на помещението, близо до вратата, стоеше началник Джил Хюз със скръстени на гърдите ръце.

— Добре, нека направим едно бързо обобщение — започна Пендрагън, оглеждайки помещението. С нищо не показваше безпокойството, което изпитваше. — Всички знаете за трупа, намерен в клуба. Самоличността му е установена — Амал Керим, индиец, нает от строителната фирма „Бриджпорт“. — Той почука по снимката на мъжа. Беше паспортна отпреди няколко години, копирана и увеличена. До нея имаше снимки от местопрестъплението: трупът, прострян върху бетонен под, едната страна на лицето беше размазана. — Керим е ударен два пъти. Първо по гърлото, а след това по черепа. И двата удара са нанесени с тежък тъп предмет, вероятно парче метална тръба. — Сочеше раните на снимката, докато говореше. — Тялото му е било захвърлено във вентилационна шахта. Часът на смъртта е между един и половина и два и половина сутринта. Със сержант Търнър току-що се върнахме от местопрестъплението. Керим е участвал в сбиване на строителната площадка, която е близо до нощния клуб. Убит е на неговия покрив, а тялото му е хвърлено в шахтата. Бил е на нощно дежурство като пазач на строителната площадка.

Инспектор Грант вдигна ръка.

— Някаква представа за мотивите, шефе? Нещо ценно да е откраднато от строежа?

— Щях да стигна до това. Екипът на д-р Нюман е открил човешка кост близо до мястото, където смятат, че Керим е бил нападнат.

— Кост?

— От пръст, много стара.

— Може да е съвпадение, нали? — попита сержант Маклиби. Тя беше по-висока от половината мъже в стаята, а дългата й кестенява коса беше стегната в кок. Правата пола и безупречната бяла блуза подчертаваха стройната й фигура и оставяха впечатление за строгост.

— Добър въпрос — отговори Пендрагън. — Там има голям изкоп, дълбок най-малко десет метра. Човек никога не знае на какво ще попадне на такава дълбочина, но в този случай не е толкова просто. Разговаряхме с техническия ръководител Тони Кетъридж. Излиза, че снощи са изкопали скелет. Него е трябвало да пази Керим.

В залата настъпи тишина. Началник Хюз заобиколи бюрото и се приближи до Пендрагън.

— И всичко, което е останало от скелета, е тази кост? — Тя го изгледа подозрително.

— Така изглежда — отговори той и й подаде снимките, които беше взел от Кетъридж. — Когато са разкопали скелета, един от архитектите на проекта бил там, някой си… — той погледна бележника в ръката си — … Тим Мидълтън от „Рейнър и партньор“. Направил е снимките със своя телефон.

Хюз ги заразглежда мълчаливо, като ги подаваше на Джими Тачър, който беше най-близо до нея.

— И не са съобщили за него? — попита тя.

— Не.

— Значи мислиш, че този Керим е бил убит заради скелета? — Въпросът беше зададен от Джими Тачър. Той току-що беше предал снимките на Маклиби. Тери Викърс се надвеси над рамото й, за да погледне.

— Не съм казал подобно нещо — възрази Пендрагън. — Не бива да избързваме със заключенията.

— Обаче съвпадението е странно — отбеляза Хюз и се приближи, за да огледа отблизо снимките на трупа. — Този Тони Кетъридж даде ли приемливо обяснение защо не е докладвал веднага за намереното? Осъзнава ли, че е нарушил закона?

Пендрагън вдигна рамене.

— Каза, че не успял да се свърже с шефа си. Помислил си, че е най-добре първо да преспи с тази мисъл.

— Страхотно!

— Все повтаряше, че скелетът бил много стар — намеси се Търнър.

— О, значи това го извинява — каза Хюз малко по-високо, отколкото беше възнамерявала. Джими Тачър неволно застана мирно. Грант се изкашля и скръсти ръце на гърдите си.

— Каквито и да са били причините, това е наказуемо — добави тя.

— Да, но няма доказателства. Можем да го приберем за някаква формалност, но смятам, че ще ни е по-полезен, ако си затворим очите. Нека играем кротко с него. Поне в началото — каза Пендрагън.

— А какво е това? — попита Маклиби, която отново разглеждаше снимките и сочеше пръстена на ръката на скелета.

— Това, на което прилича — пръстен — отговори главният инспектор.

— Значи все пак може това да е мотивът? — подхвърли Тери Викърс.

— Възможно е.

Франция, февруари 1589 г.

Когато си помисля за пътуването от уважавания „Инглиш Колидж“ в Рим до Париж, все си спомням как измръзнах до кости, защото беше най-студената зима, която хората помнеха. Себастиан Маунтджой, трима слуги и аз се качихме на кораб в Чивитавекия и след четири дни стигнахме в Генуа, като преживяхме две ужасни бури.

Когато слязохме на сушата, тя ни се стори като Божия благословия. Аз бях измъчван от морска болест още преди да напуснем пристанището. И все пак нямаше отдих от студа. Южната част на Франция е известна със своите меки зими и приятния крайбрежен бриз, но изключително суровото време се беше разпростряло надалеч. И наистина, видяхме сняг в Ница.

Естествено, времето се влоши още повече, когато тръгнахме на север, така че в началото на февруари, когато стигнахме Лион, не бяхме способни да продължим. За щастие Себастиан намери удобни стаи в малка странноприемница близо до градската стена. Градът беше пълен със заседнали пътници, някои от които ругаеха принудителното забавяне, а други приемаха Божията воля. Със Себастиан определено бяхме от втория вид и тези три дни и нощи в добрия град Лион се оказаха добре дошло разнообразие. Мисията ни беше изключително сериозна и ние знаехме, че ще се натъкнем на опасности, а това само увеличаваше желанието ни да се възползваме от отдиха. Спомням си с нежност как играехме домино пред разпалената камина, хапвахме еленско месо и пробвахме местния хмел. Съжалявам, че трябва да го кажа, но всъщност тези неща са последните хубави спомени, от които черпя сили. На четвъртата сутрин след пристигането ни в Лион успяхме да продължим на север, но беше много трудно да се язди и напредвахме бавно. Пътувахме четиринайсет ледени дни и нощи. Пейзажът представляваше бял килим, от време на време пробиван от църковен шпил или градска стена. Понякога виолетов стълб дим нарушаваше еднообразието.

На свечеряване през осемнайсетия ден от февруари най-сетне стигнахме Кретел. Ранно и неочаквано затопляне беше превърнало снега в киша. Цял месец Париж и градовете около него били затрупани от сняг и стотици бяха измрели. Техните смърти бяха студени, твърде различни от жътвата на Смъртта през лятото, когато обезобразените от чумата тела се полюшват в Сена. С топенето дойдоха водата и калта и по улиците мръсотията беше чак до колене.

От едно високо място малко извън Кретел едва успях да различа очертанията на Париж, печално обгърнат в кафяво. Гърбът и краката ме боляха. Бях мръсен, гладен и изтощен. Освен това изпитвах неоспоримо разочарование, защото тази гледка на най-големия и величав европейски град нямаше нищо общо с онази, на която се бях надявал. Париж приличаше на нещо аморфно, разнебитен и с цвета на водата в канавките.

— Е, приятелю, малко остана — обади се Себастиан до мен.

— Най-сетне — отговорих аз и смуших коня с пети, за да го накарам да продължи през калта.

В „Черният заек“ беше многолюдно, топло и тъмно. Слугите отведоха конете в конюшнята и ги нахраниха, а аз последвах Себастиан в главното помещение на странноприемницата. То беше широко, с нисък таван и само един прозорец, който гледаше към потъналия в мрак път. Повечето от местните се бяха събрали около голямото огнище в дъното. Беше задимено от влажните дърва и вонеше на живи въглени и пот. Когато влязохме, местните ни огледаха подозрително. Едно малко момче ни отведе в задно помещение, където останахме сами. Там в огнището гореше по-малък огън, но топлеше добре. Груба дървена маса и два стола заемаха по-голямата част от пространството и ние се стоварихме на столовете.

Съдържателят на странноприемницата беше в главното помещение — зает с редовните си посетители. Едва когато един прислужник ни донесе храната, успях да уловя погледа на кръчмаря. Той дойде при нас и предпазливо ме огледа.

— Добри ми ханджийо — казах аз възможно най-весело, — търсим един господин на име Гапиар. Знаеш ли дали тази вечер е тук?

Мъжът имаше обветрено лице и не повече от два зъба в устата.

— Нямам представа, господине — изфъфли той. — Никога не съм го чувал. — И побърза да се върне при врявата в главното помещение. Хвърлих поглед към Себастиан, който изглеждаше не по-малко объркан от мен.

И двамата бяхме изгладнели. Себастиан се нахрани пръв и стана от масата, за да се облекчи, а аз се заех да изучавам хората в другото помещение. Себастиан още беше в задния двор, когато пред входа на гостилницата настъпи суматоха. Един човек с късо черно наметало — лицето му не се виждаше — беше отпратен от ханджията. Двама от посетителите, високи яки земеделци, застанаха зад него, готови да му помогнат. След миг мъжът с наметалото си отиде и в помещението пак се възцари спокойствие. Аз се обърнах към масата и видях до празната ми купа парче хартия.

Точно го разгъвах, когато Себастиан се върна. Прочетох бележката, докато той сядаше на стола си. Вътре пишеше: „Параклис «Сен Жан д’Арк», Рю Монмартър, полунощ“.

Степни, събота, 4 юни, 9:05 вечерта

Закачулената фигура носеше черен метален куфар с размерите на голяма кутия за камера. Движеше се бързо по тихия празен коридор, докато не стигна контролния панел на университетската система за видеонаблюдение. Сряза кабелите и затвори капака. На рецепцията и в помещението в мазето на главната административна сграда мониторите за наблюдение станаха сини.

След като стигна бързо до стълбището, нарушителят започна да взима стъпалата по три наведнъж. На четвъртия етаж беше останал без дъх, затова спря за малко и се наведе напред, подпирайки се на коленете си. Отвори вратата към друг тесен коридор. Табела на стената съобщаваше, че това е факултетът по растителна биотехнология при колежа „Куин Мери“.

Вратата с мрежа на прозореца беше заключена, а до нея имаше клавиатура. С ръка в латексова ръкавица човекът набра кода, за който през деня беше платил добри пари. Чу се успокоително щракване и той бутна вратата. Бледа светлина падаше от лампите за нощно осветление по тавана. Редиците метални работни маси, газовите горелки, мивките и рафтове с химикали едва се различаваха. В единия край на голямата лаборатория имаше комплект шкафове, които стигаха до тавана. До тях стоеше газов шкаф, а дебелата му врата с подсилено стъкло беше заключена. В другия край имаше прозорец, от който се виждаше малко помещение, наблъскано с растения. Листата им опираха в стъклото.

Закачуленият точно се готвеше да тръгне натам, когато чу гласове от коридора. Квадрат жълтеникава светлина се появи под вратата, когато някой включи осветлението отвън. Мъжът се наведе зад последната редица работни маси. Някой опита дръжката на вратата и каза:

— Заключено е.

— Добре — чу се в отговор, — ела да проверим горе.

Той изчака няколко секунди преди да се изправи, но продължи да се ослушва. След това тръгна бавно към своята цел. Отвори вратата към парника със същия код и я затвори внимателно зад себе си.

Вътре беше задушно, миризмата на влажна гниеща земя беше направо съкрушителна. Той закрачи бавно покрай редиците растения. Избягваше да ги докосва, само леко отместваше клонките им, за да мине.

Не се интересуваше от растения, иначе може би щеше да оцени прекрасните цветове в парника: богатото рубиненочервено, оранжево с отсенки на залязващо слънце, весело жълто и сериозното зелено на джунглата. Вместо това беше съсредоточен върху едно-единствено нещо — целта му. След като стигна края на втория ред, огледа внимателно третия и най-сетне ги видя — незабележими растения в края на редицата. Едното имаше тесни тъмнозелени листа с бледозелени нишки. Другото беше късо и дебело и се издигаше от голяма луковица само отчасти заровена в пръстта.

Той отвори металната кутия, извади от джоба си ножица, отряза първото растение и го пусна в кутията, като сгъна листата му, за да се поберат. Спря се пред второто и пак сряза стъблата и сгъна клонките. Затвори капака и щракна ключалките.

На вратата се ослуша за гласове отвън, отвори я внимателно и се измъкна в коридора. Пое надолу по стълбището, като мина небрежно край приемната на входа. Излезе в горещата нощ, под блясъка на фаровете по Майл Енд Роуд.

Степни, неделя, 5 юни, 6:20 сутринта

— Изглеждаш доволен от себе си — отбеляза Джак Пендрагън, който току-що се беше върнал на бюрото си с голяма чаша от любимото си боливийско кафе, черно и без захар.

— Наистина съм — отговори Джес Търнър, като стрелкаше очи към чашата. — Дисковете от камерите за видеонаблюдение пристигнаха в два сутринта, но не можах да устоя на изкушението.

— Обслужи се — отговори Пендрагън и кимна към кафемашината.

— Наздраве, шефе.

— И така, какво откри?

— По-добре да видиш сам.

Медийната стая беше през три врати надолу по коридора. Беше претъпкана с електронно оборудване: два големи плазмени монитора, пулт за миксиране на видеофилми и метален рафт, пълен с плейъри, хард дискове и цифрови усилватели. Търнър седна зад пулта, а Пендрагън се наведе към мониторите.

— Както предположи, по Майл Енд Роуд наистина има няколко камери. След като приех работната хипотеза, че нашият човек е обезвредил всички камери на площадката веднага щом е стигнал там, прегледах записите на камерите в района, направени между един и четирийсет и пет и два и петнайсет. — Докато говореше, Търнър прехвърляше седемте различни позиции на камерите по протежение на Майл Енд Роуд, Глоуб Роуд и Уайт Хорс Лейн — трите главни артерии около строителната площадка.

Колите, които влизаха и излизаха от района, засичани от едната камера, можеха да бъдат проследени с една или повече от останалите, преди да излязат от кадър. На пет камери се виждаше бял микробус, който се движеше по Уайт Хорс Лейн, след това наляво по Майл Енд Роуд и после надясно по Глоуб Роуд. След това изчезна вдясно от наблюдавана зона. Те искаха да видят дали някой ще се доближи до Алдърни Роуд, пряката на Глоуб Роуд, защото оттам щеше да завие надясно, в малка странична улица, която лъкатушеше до Фримли Уей. На Алдърни Роуд и Фримли Уей нямаше камери, но всеки, който завиваше от Глоуб Роуд, се виждаше на комплекта камери близо до кръчмата „Фокс Хед“, която се намираше на двайсетина метра от кръстовището.

Търнър плъзна пръсти по пулта и превъртя записа на една от камерите. Времето се втурна напред и пред очите им се мярна червена кола, последвана след миг от такси. В кадър се появи пешеходец, който крачеше енергично към затворената кръчма и след това изчезна от кадър.

В 2:07:14 една самотна фигура с черни панталони и отворена на врата риза се появи в обектива на първата камера на Уайт Хорс Лейн. Крачеше бързо към Майл Енд Роуд. Търнър превключи камерите, когато човекът стигна до главната улица и зави вляво. Превключи отново и видяха как човекът се приближава към камерата, пресича улицата и завива по Глоуб Роуд. Прехвърляйки се на камерата пред „Фокс Хед“, получиха най-ясното изображение на заснетия досега. Докато се приближаваше към кръчмата, той леко вдигна глава нагоре, оглеждайки улицата.

Търнър натисна бутона за пауза.

— Познаваш ли го? — попита той и погледна шефа си.

— Можеш ли да изчистиш изображението?

— Точно щях да го направя — кимна Търнър, наведе се към шкафа с оборудване до стената, завъртя някакъв циферблат и натисна няколко черни бутона на клавиатурата.

— Хайде да се приближим… — Натисна още клавиши и образът се промени. В центъра на екрана се виждаше ниска тромава фигура. Чертите на мъжа станаха лесни за разпознаване.

— Приберете го — монотонно нареди Пендрагън.

Главен инспектор Пендрагън и сержант Търнър гледаха през еднопосочното огледало как Тони Кетъридж се върти на стола в стая за разпити №1. Потеше се обилно, а разкопчаната шарена риза разкриваше космите на гърдите му и златна верижка. Под мишниците му и на корема имаше тъмни петна. Беше чорлав и брадясал. Пендрагън реши, че прилича на Саддам Хюсеин, след като американските войници го измъкнаха от скривалището му.

— Преди половин час изглеждаше по-зле — подметна Търнър, сякаш беше прочел мислите му. — Трябваха му десет минути, за да отвори вратата. Изглежда жена му е на черква.

Пендрагън тръгна пръв към стаята за разпити.

— За какво, по дяволите, е всичко това? — протестира незабавно Кетъридж.

Главният инспектор носеше голяма чаша кафе. Без да отговори, той се настани на стола и включи цифровия диктофон в края на металната маса между него и Кетъридж. Обяви и записа времето, часа и други подробности за разговора, след това извади купчина лъскави снимки от един прозрачен джоб и плъзна една към Тони Кетъридж.

— Добре сте излезли, нали?

Кетъридж пребледня, отклони поглед и въздъхна тежко.

— Не е това, което си мислите…

— О? И какво точно е, господин Кетъридж?

Кетъридж изкриви уста.

— Не отивах към строежа.

— Били сте много близо, и то по много странно време.

Кетъридж прехапа устни и затвори очи. Пендрагън започна да изучава тлъстото му лице. Човекът изглеждаше крайно изтощен.

— Предполагам, че няма възможност онова, което кажа, да не стане известно на госпожата, нали? — попита той накрая.

Пендрагън стрелна поглед към Търнър, който стоеше до стената.

— Зависи от онова, което имате да казвате.

— Да, точно така.

— Господин Кетъридж… Смятам, че не е нужно да ви напомням сериозността на положението. Амал Керим е умрял вчера сутринта, някъде между един и половина и два и половина. Камерите за наблюдение на строежа са били извадени от строя около два и четиринайсет същата сутрин, а ние ви виждаме на стотина метра от мястото в два и седем минути. Вие какви заключения щяхте да си извадите от подобно съвпадение?

Кетъридж беше отпуснал длани на масата, а главата му бе леко наклонена встрани.

— Отивах към апартамента на Хана — изстреля той. В очите му проблесна предизвикателство, но след миг опря лакти на масата и отпусна глава в дланите си. — С шибания ми брак е свършено!

— Хана има ли си фамилия?

— Хана Джеймс, Мичъл Лейн номер шестнайсет, апартамент номер две. Това е малка пресечка на Фримли Уей. Хана проституира. Виждаме се повече от година.

Париж, февруари 1589 г.

В началото съзнанието ми се връщаше твърде за кратко. Спомням си, че виждах променящи се светлини и сенки на тавана, чувствах, че ми е горещо, след това студено, остра болка, после облекчение. Първото отчетливо нещо, което се появи пред очите ми, беше лицето на красива млада жена. Нямам представа колко време съм бил в безсъзнание или какво е причинило това състояние, но завръщането ми в будния свят беше смекчено от чертите на онази, която взех за ангел. Тя имаше големи кафяви очи, деликатен нос и пълни червени устни. Носеше синя забрадка, но успях да видя няколко къдрици лъскава черна коса, които падаха по съвършената й кожа. Когато се усмихваше, приличаше на Мадоната от Кима да Конеляно, която видях веднъж в Рим.

Обаче тогава тя изчезна и имам чувството, че минаха много часове, преди да видя нещо друго. Една ръка обърна главата ми настрана и обратно. Пред очите ми се появи лицето на възрастен мъж. Почувствах страх, но не можех да помръдна. Той постави пръст на устните ми и заобиколи, за да седне на крайчеца на моя нар.

— Моето момче, съжалявам, че ти причиних болка — каза той. — Обаче за съжаление беше необходимо. — Сега вече го виждах ясно. Той беше много стар, кожата му приличаше на пергамент, но очите му бяха като на много по-млад мъж, тъмносини и ясни. Устните му бяха бледи и тънки, носът — леко извит. Косата му беше бяла като облак.

Още не можех да помръдна, но успях да си възвърна гласа, макар че приличаше повече на грак.

— Къде?

— Вие сте у дома. Тук сте в безопасност.

— Себастиан?

— Приятелят ти е добре.

— Какво е това?

— Скоро всичко ще стане по-ясно. Сега трябва да си почиваш. — Той докосна челото ми и аз изведнъж се почувствах много уморен, не исках нищо друго, освен да спя.

Следващия път, когато се събудих, красивото момиче се беше върнало. Открих, че мога да мърдам малко. Когато се приближи, аз я хванах за китката. Очите й се изпълниха със страх. Някакъв инстинкт ми помогна да осъзная, че това момиче не е замесено, а също е потърпевша, затова я пуснах. Тя се изправи и наклони леко глава.

— Изглеждаш много по-добре — отбеляза тя, сякаш ме закачаше. Гласът й беше приятен и нежен. Говореше английски, но със силен френски акцент. — Ето, пий.

Наклони една чаша към устните ми и аз оставих студената вода да се стече в гърлото ми. Тя сякаш събуди моите сетива и изведнъж се почувствах гладен и жаден. Крайниците ми се събуждаха за живот, зрението ми се проясни. Вече виждах стаята както трябва, усещах завивката и собствената си голота.

И тогава момичето отново изчезна. Аз се повдигнах малко нагоре в леглото и отпуснах глава на стената. Стаята беше гола. Студена сива светлина влизаше през малък прозорец, закрит с капак.

Не можех да видя нищо отвън. Не се чуваха шумове. Стените бяха варосани и голи. В единия край на стаята имаше дървена маса, а на нея стоеше леген, от който се вдигаше пара. Точно зад него на стената беше облегнато малко огледало в обикновена сребърна рамка.

Отметнах завивката и погледнах към тялото си. Бях по-слаб от обикновено, но можех да се движа нормално и нямах видими рани. Седнах, прекарах длан по главата си и се стреснах, защото усетих коса — нещо, което не познавах от началото на моето учение в Рим. Беше едва набола, но все пак я имаше. Изправих се несигурно и стаята започна да се върти. Бързо седнах отново и отпуснах глава между коленете си.

Изправих се, но този път по-бавно, и останах неподвижен, приспособявайки се към промяната. Тогава забелязах дрехите, сложени на леглото — туника, панталони, ботуши. Облякох ги, отидох бавно до прозореца и надникнах изпод капака. Беше ранна сутрин, слаба сумрачна светлина се бореше с мрака. Срещу прозореца имаше сива каменна стена. Погледнах надолу и установих, че съм на втория етаж на някаква сграда. Точно под прозореца имаше неравен и мръсен паваж. На приземния етаж на отсрещната сграда имаше прозорец с кепенци. Погледнах наляво и надясно, но не видях нищо повече. По стените на сградите имаше фина влага, която бавно се стопяваше от нищожната топлина на утрото. Долових слаб тропот на копита по паважа и глас, който окуражаваше коня. Чух гласа и на бакалин, който викаше от своята сергия.

Обърнах се към голата стая. Завивките на леглото ми бяха нашарени с ивици светлина. Бяха чисти, очевидно сменени скоро. Пристъпих към малката маса с легена и докоснах водата с пръст. Беше приятно топла. Потопих ръце и наплисках лицето си, облекчавайки щипането на кожата. След това протегнах ръка и взех огледалото.

Шокът от видяното ме съкруши. Почувствах как коленете ми омекват, вкопчих се в масата и повалих и нея, и легена върху себе си. Легенът ме удари по рамото и водата се разплиска по гърдите ми. Все още стисках огледалото в лявата си ръка. Не можах да устоя. Трябваше да се погледна още веднъж.

Лицето, което ме гледаше оттам, не беше моето. Или по-точно, не беше лицето, което имах някога. Бузите ми бяха с напълно различна форма. Сега лицето ми беше по-широко, носът ми малко по-дълъг и с твърде различна форма. Веждите ми бяха по-дебели и имах брада и мустаци. Преди бях рус, сега косата ми беше черна, а устните ми — по-пълни и бледи.

Обърнах се, когато чух вратата да се отваря. Момичето стоеше със стиснати пред себе си ръце. Изглеждаше предпазлива.

— Господине, би ли дошъл с мен?

Степни, неделя, 5 юни, на обяд

„Ла Долче Вита“, италианският ресторант на Майл Енд Роуд беше във всяко отношение клишето, което името му внушаваше. Собственост на Джовани Контадино, бивш търговски директор от Милано, преселил се в Лондон преди десетилетие, той беше украсен с много шарени тапети и също толкова крещящ килим. Голям, но евтин на вид полилей висеше от тавана, хвърляйки изненадващо бледа светлина. Храната обаче беше добра, а обслужването — на ниво.

В този потискащо горещ следобед всички прозорци на ресторанта бяха отворени и няколко преносими вентилатора правеха всичко възможно, за да обуздаят задушаващата жега. Задаваше се буря.

В 12:45 служителите от „Рейнър и партньор“ се бяха събрали на бара. Това беше годишното им събиране и собственикът на компанията, Макс Рейнър, черпеше всички. Бурята се разрази внезапно и дъждът заплющя като из ведро. Келнерите хукнаха да затварят прозорците.

Тим Мидълтън закъсняваше с петнайсет минути. Той вкара в паркинга червената си кола „Морис Геръдж“, излезе, отвори огромен чадър „Ралф Лорен“ и хукна към ресторанта. Изглеждаше елегантен с красиво ушития костюм „Озвалд Ботенг“, тъмносивите мокасини от телешка кожа и ризата с цветни шарки. Точно се готвеше да отвори вратата, когато забеляза една двойка в коридора към трапезарията. Жената беше слаба, с чуплива кестенява коса. Бялата й рокля в стила на 50-те подчертаваше големите гърди и тънката й талия. Партньорът й беше висок мъж, поне двайсет години по-възрастен от нея. Челюстта му беше масивна, а слепоочията му бяха почнали да посивяват. Младата жена го беше хванала под ръка. Мидълтън спря рязко и точно се готвеше да се обърне, когато жената го забеляза.

— Ей, Тим — каза тя и се притисна към партньора си.

— Софи — отговори той спокойно.

Настъпи неловко мълчание и Тим Мидълтън каза:

— Моля да ме извините.

Софи му препречи пътя и Мидълтън я погледна презрително.

— Винаги си бил бързак, нали, Тим?

Мъжът до Софи се засмя и каза:

— Ах, този Тим.

Мидълтън не му обърна внимание.

— Не познаваш Маркъс, нали? — бързо каза Софи. Очите й проблясваха и се стрелкаха между двамата мъже.

Мидълтън удостои Маркъс с едно от най-недоловимите кимвания.

— Очарован съм, но закъснявам и трябва да бързам.

— Жалък кретен — подхвърли Софи, поклащайки глава.

Тим я изгледа яростно.

— Класна както винаги, а, Софи?

Маркъс направи крачка към него, но Софи го задържа. Мидълтън се усмихна презрително, помаха им, оправи предницата на сакото си и тръгна към масата на Рейнър. Неколцина от служителите на фирмата вече бяха насядали по местата си и наблюдаваха сцената с интерес. Мидълтън направи всичко възможно да не обръща внимание на Джовани Контадино, който също беше наблюдавал спречкването. Ресторантьорът отведе Софи и Маркъс по тесен коридор в малко частно сепаре, а Мидълтън започна да разказва виц на една от секретарките.

В два часа по-голямата част от компанията беше развеселена от изобилните количества фраскати, а гладът им беше задоволен с най-добрата пица, паста и чеснови хлебчета в цял Лондон.

След като преди четири години стана партньор, Мидълтън произнасяше кратка реч на тези ежегодни срещи. Припомняше с чувство за хумор върховете и спадовете през годината, шегуваше се с началника и смущаваше младшите служители. Сега се чувстваше малко зле, след като беше изпил повече от своя дял фраскати, както и три уискита, преди да излезе от апартамента си, но се изправи и прекара пръсти през светлокестенявата си коса. Макс Рейнър направи едно шеговито въведение, потупа Мидълтън по гърба и се върна на мястото си.

— Винаги е удоволствие — започна той — да се говори за възходящия път на „Рейнър и партньор“. И аз наистина трябва да бъда откровен и да кажа, че това до голяма степен е така, благодарение на споменатия по-горе „партньор“. — Той замълча и огледа принудените усмивки на своите колеги. — Това движение нагоре продължи въпреки определени… нека кажем… гафове, извършени през последните дванайсет… — Той спря, затвори очи и леко се олюля.

— Някой май е прекалил — прошепна един от младшите архитекти на секретарката до него. Тя се изкикоти. Очите на Мидълтън рязко се отвориха и той огледа масата, но очевидно не можеше да фокусира. Разхлаби вратовръзката си и се опита да събере мислите си.

Гръмотевица избоботи басово над главите им и една светкавица разцепи небето толкова наблизо, сякаш някоя крушка се беше пръснала над масата.

— Гаф номер едно — продължи Мидълтън, като леко заваляше думите. — Гаф номер едно трябва да се припише на… — Той спря отново и онези, които не отместиха поглед от неудобство, забелязаха струйки пот по слепоочията му. Очите му изглеждаха кървясали. Той отвори уста, за да каже нещо, но челюстите му само се отваряха и затваряха леко, сякаш управлявани от скрити върви. Той се преви и се хвана за стомаха. Олюля се и сграбчи масата, за да запази равновесие. Един от чертожниците, който седеше вдясно от него, скочи и се опита да го подкрепи.

Мидълтън направи крачка назад, а на лицето му беше изписан ужас. Хвана се за гърлото и очите му изскочиха. В ъгълчетата на устата му се появи бяла пяна. За миг погледна надолу, докато се клатушкаше, сякаш беше ослепял, и когато вдигна отново глава, всички видяха, че лявото му око се е превърнало в червен кръг. Струйка кръв течеше от него по бузата. Мидълтън изрева и от устата му изригна поток кръв и бълвоч. Той опръска масата и улучи двама от събралите се, които отскочиха ужасени.

Мидълтън се стовари на масата и заби лице в няколко бутилки вино и чаши. Една от жените изпищя и скочи. Мидълтън се плъзна назад и докато падаше, от устата му изригна още кръв и бълвоч.

Макс Рейнър се втурна към него. Мидълтън беше престанал да се движи. Едното му око гледаше невиждащо тавана, а другото беше напълно червено. Рейнър допря два пръста в шията му и се обърна към останалите, които се бяха струпали около тях.

Бяха докарали вещите на Пендрагън от Оксфорд и през нощта ги бяха оставили в склада на фирмата. Отне му само двайсет минути, за да ги натовари в колата си. По-трудно беше да ги качи до апартамента си на третия етаж. След шест курса вече беше изтощен. Докато чакаше чайника да заври, разглеждаше сбирката от кашони и един самотен найлонов чувал за отпадъци, пълен с дрехи. Не за първи път си помисли колко малко може да покаже за отличник от Оксфорд и четвърт век в полицията.

Наля вряща вода върху пакетче чай, добави малко мляко, разбърка тъмнокафявата течност и седна в едно от креслата, които вървяха с апартамента. Докато вдигаше чашата към устните си, огледа твърде силно осветеното помещение. Стените бяха покрити с тапети, боядисани в светлокафяво. Цветът не беше лош, но избелял, антика от 70-те години.

Килимът беше нов, но твърде шарен за неговия вкус. Пердетата… е, те трябваше да се махнат. Веднага щом му остане време.

Отиде до големия издаден прозорец и погледна към улицата — малка пряка на Степни Уей. Беше се смрачило, въпреки че бе ранен следобед. Натежали от дъжд буреносни облаци се блъскаха злокобно. В края на улицата се виждаше джамия. Срещу нея имаше денонощна бензиностанция, осветена в червено и синьо. Тя приличаше на някакво екзотично морско създание, извадено от Марианската падина.

Сградата, в която беше жилището на Пендрагън, бе мърлява кооперация с половин дузина апартаменти, но той забеляза, че три или четири от къщите на улицата бяха облагородени и модернизирани, за да станат желани жилища за новобогаташи. Сигурно имаше и по-лоши места за живеене, предположи той.

На път към креслото придърпа един кашон и бавно извади съдържанието му. Купчина плочи: Джон Колтрейн, Хърби Хенкок, Чик Къриа. Комплект от сешъните на Майлс Дейвис в края на 50-те. До тях лежеше здрава метална кутия, която съхраняваше най-ценното му притежание: грамофон „Ауди Текника“, високоговорители „Гуарнери Омидж“ и усилвател „Пайъниър“ от 70-те. Всеки уред беше грижливо увит в найлон с мехурчета. Той ги извади внимателно от кутията и сложи усилвателя и грамофона върху ниска пластмасова масичка, свърза кабелите на високоговорителите и ги включи. Обърна се към кутията с плочи, извади „Върховна любов“, почисти я внимателно със специална кърпа, съхранявана в малка пластмасова калъфка, сложи я на грамофона и нагласи иглата в началото на плочата. Звукът на един безсмъртен саксофон се понесе от високоговорителите.

Колтрейн винаги го караше да обръща поглед към себе си, но не беше сигурен дали това е нещо хубаво. Никаква интроспекция не можеше да направи нищо, за да промени миналото, нито да хвърли светлина на сегашните му проблеми. Той се върна при кашона и извади друг албум, класически запис на „Стан Гец Секстет“ от 1958 г. В прозрачния найлонов калъф беше бележката, която Саймън, неговият син, беше пъхнал там няколко дни по-рано, когато даде албума на баща си като подарък по случай заминаването му: „Тате, зная, че той е един от любимците ти. Наслаждавай се и ела скоро“. Саймън беше в Оксфордския университет. Дете чудо, той беше взел дипломата си по математика на петнайсет, а сега, месец преди 20-ия си рожден ден, беше изследователски асистент и скоро му предстоеше да завърши своя докторат. По отношение на социалните контакти Саймън беше несръчен, плах и неспособен да води обикновен разговор за нещо ежедневно, защото съзнанието му непрестанно беше изпълнено с мистериозни чудеса, символи и числови съотношения. Джак беше единственият, който можеше да общува нормално със своя син, и между тях имаше много специална връзка.

Последният предмет в кашона беше рамкирана снимка, загърната в найлон. Той махна обвивката и остави найлона да падне на пода. Избърса стъклото с ръкав и се загледа във фотографията. Неговата дъщеря Аманда на девет години. Снимката беше направена преди пет години в Оксфорд, месец преди тя да изчезне. Стоеше до черешово дърво пред черквата „Сейнт Мери“ на Хай стрийт, клоните му бяха отрупани с цветове, а слънцето блестеше по златистата й коса. Тя се усмихваше.

Денят, когато Аманда изчезна, започна като всеки друг. Тя беше яхнала колелото си, за да отиде на училище, което беше само на няколко преки. Но никога не пристигна там. Полицията не можа да открие нищо: никакви следи от борба, никакви доказателства за насилствено отвличане. С времето скръбта и болката на семейството й ни най-малко не избледняха. Гневът и горчивината само нарастваха. Пендрагън се чувстваше напълно безсилен. Беше главен инспектор, неговата собствена дъщеря бе изчезнала посред бял ден, а той не можеше да направи нищо.

Изчезването на Аманда разруши семейството на Джак. Не беше внезапно опустошително рухване, а стана постепенно, с минаването на годините, докато Аманда беше изгубена за тях. Джак откри, че предишните му амбиции са се изпарили. Вече не го интересуваха повишенията и напредъкът в кариерата. Както винаги вършеше работата си добре, може би дори по-добре, но бе изгубил всякаква амбиция. Той и съпругата му Джийн започнаха да се отчуждават. Между тях се издигаше стена от взаимни обвинения. Никой не го изрече и не повдигнаха въпроса, но тя беше там — постоянно зловредно присъствие.

— Достатъчно — каза той на глас, докато поставяше снимката на перваза над газовата камина. Вдигна иглата от плочата и изключи стереото. Грабна сакото си, заключи вратата и заслиза по стълбището, взимайки по две стъпала наведнъж. Едва не се блъсна в жената, която влизаше през входната врата. Тя носеше две издути пазарски чанти.

— Толкова съжалявам — започна той.

Тя се усмихна.

— Мога ли да ви помогна?

— Благодаря, но аз съм дотам — отговори тя и кимна към коридора. — Номер две. — Остави чантите на пода и му подаде ръка. — Сюзън Латимър, или Сю.

— Джак Пендрагън.

Здрависаха се и той мълчаливо започна да я преценява. Беше висока и стройна, кестенявата й коса се спускаше до раменете. Имаше хубаво, макар и уморено лице, нежни кафяви очи, фини вежди и преобразяваща усмивка. Вероятно беше в началото на четирийсетте.

— Предполагам, главен инспектор Джак Пендрагън.

Той й се усмихна леко и погледна към чантите.

— Изглеждат тежки.

— И с всяка стъпка стават все по-тежки. Трябва да е някакъв странен природен феномен.

— Като този за филийката, която винаги пада откъм намазаната страна?

— Нещо подобно — засмя се жената.

Той вдигна чантите и я последва по коридора.

— Някой ден трябва да се отбиете на чаша чай — каза тя, отключи и взе от него чантите.

— Би ми било приятно.

Когато излезе от сградата, започна да вали — големи капки, които оставяха тъмни петна по изсъхналата настилка. Небето беше черно, но прошарено с почти свръхестественото сияние, което придружава електрическите бури. Въздухът бе някак по-разреден, сякаш кислородът беше всмукан от високите слоеве на атмосферата. Пендрагън се криеше под тентите на магазините, избягвайки колкото може пороя. Дени, бангладешкият бакалин, му пожела „добра вечер“ и се опита да му продаде няколко връзки репички. На следващия ъгъл един от местните „образи“, шивач, бляскаво отражение на стереотипа — с раиран костюм и шивашки метър на врата — се опита за втори път днес да го убеди да му вземе мерки за „нова дрешка“.

Кръчмата вече беше наполовина пълна и още вонеше на цигари, макар че забраната за пушене на публични места беше в сила от години. От джубокса се носеше пресен хит от класациите, а големият плазмен телевизор показваше футболния мач „Арсенал“ срещу „Нюкасъл“. В долния край на картината вървеше синя лента с последните новини. След като си поръча халба бира, Пендрагън се огледа и видя групата от управлението. Джес Търнър го зърна, изправи се и му махна да иде при тях.

— Добър ден, сър. Началничката каза, че си оправяте жилището.

— Ожаднях.

Пендрагън огледа масата. Неговите двама инспектори, Роб Грант и Кен Тауърс, му кимнаха. Между тях се бяха настанили двама от сержантите — Розалинд Маклиби и Джими Тачър. В този момент третият сержант, Тери Викърс, се върна с поднос с напитки. Когато забеляза главния инспектор, той кимна към халбата му, но Пендрагън поклати глава.

— Благодаря, сержант, но няма нужда. — Тогава се сети, че Викърс и Тачър цяла сутрин бяха търсили кости около Фримли Уей. — Изскочи ли нещо? — попита той.

— Не, шефе. Претърсихме целия район. Кофите за боклук, контейнерите за строителни отпадъци… нищо.

— Ще седнеш ли? — попита Търнър.

Пендрагън си свали сакото и седна до Търнър, поставяйки халбата си върху покритата с разхлопан гетинакс маса, вече отрупана с чаши и празни пакетчета от чипс.

— Джес, смятам, че е твой ред — подвикна Роб Грант със закачлива усмивка. — И гледай да го направиш малко по-вкусно. Последното ти усилие си беше направо отврат.

Търнър стрелна Грант с презрителен поглед.

— Каква е играта? — попита Пендрагън.

— Главоблъсканици. Аз представям сцената, а те ми задават въпроси, на които трябва да отговарям. Опитват се да открият как е извършено престъплението.

Пендрагън се усмихна.

— Боже, това ме връща в младините. Играл съм го в Ок…

За момент около масата настана тишина. След малко Кен Тауърс я наруши:

— Всичко е наред, сър. Няма нужда да се извинявате за образованието си. Аз съм доволен да спомена и гимназията „Кенингтън Модърн“.

Около масата избухна смях.

Пендрагън кимна и по устните му заигра усмивка, а Джес Търнър каза:

— Добре. Готови ли сте? Чудесно. Джон и Саманта лежат мъртви на пода. До телата има мокро петно, а наблизо — парчета стъкло. Какво се е случило?

Пендрагън се отпусна назад с халбата си. Знаеше тази главоблъсканица, но нямаше намерение да им развали удоволствието.

— Има ли някой друг в помещението?

— Не.

— Вратите и прозорците са затворени или отворени.

— Всички са затворени.

— Джон и Саманта… женени ли са?

— Може би.

— Какво искаш да кажеш с „може би“? — озъби се Роб Грант. — Или са женени, или не са.

Търнър вдигна рамене.

— Живеят заедно.

— Млади ли са, или стари? — попита Маклиби.

— На средна възраст.

— Как са умрели?

— Задушили са се.

— Удушени ли са?

— Не.

Грант се обърна към инспектор Тауърс.

— Кен, какво ще кажеш за стъклата и водата? Някой трябва да е нахлул в къщата.

— Да — кимна Тауърс. — Има ли строшени прозорци?

— Не.

Джими Тачър отпи голяма глътка от светлата си бира и лицето му просветна.

— Ох! — каза той и остави чашата на масата. — Джон и Саманта… не са хора, нали?

Търнър се опита да остане безразличен, но от него нямаше да излезе добър покерджия.

— Става дума за риби. — Тачър отпи още една глътка, докато другите го гледаха, а Търнър въздъхна.

— Това са златни рибки. Котката е бутнала аквариума от шкафа. Той се е строшил… всичко е в стъкла. Джон и Саманта са се задушили.

Маклиби плесна с ръце и се засмя.

— Блестящо!

Тачър се поклони театрално, а Джес Търнър поклати глава.

— Знаеше я.

— Не — каза Тачър със самодоволна усмивка. — Просто съм гениален. Това е всичко. — И се почука с пръст по главата, за да подчертае думите си.

— Добра работа, умнико — отвърна Търнър. — Мисля, че е твой ред да почерпиш. — Усмивката изчезна от лицето на Тачър, който стана и закрачи покорно към бара.

— Ако това може да те утеши — тихо каза Пендрагън на Търнър, — на цяла маса студенти в Оксфорд им трябваше много повече време, за да стигнат до отговора.

— Да, това е много утешително, сър — отговори Търнър и изпразни чашата си.

— И така, успя ли да вземеш симкартата от Мидълтън?

— Цяла сутрин се опитвах да се свържа по мобилния с него. Изключил го е. Преди около час успях да го хвана. Обеща днес следобед да се отбие в управлението. Каза, че отива на някакво фирмено празненство.

Пендрагън се готвеше да отговори, когато телефонът му започна да звъни.

— Да? — Той се вторачи безизразно в пространството. — Кога?… Да, зная го. Ще бъда там след пет минути. — Стана и си облече сакото.

— Още едно произшествие — съобщи той на полицаите около масата. След това се обърна към Маклиби и Грант. — Ще имам нужда от вас. Имаме труп в ресторант „Ла Долче Вита“. Съвсем близо до „Джангълс“.

Париж, февруари 1589 г.

— Вие се усъмнихте в моите намерения — каза Агрипа, — но едва когато видях този пръстен, аз разбрах със сигурност, че сте онези, за които се представяте.

— Защо?

— Защото съм го виждал и преди. Познавах човека, който го притежаваше, и знаех, че се съхранява от почти век в канцеларията на Светия престол. Аз бях младеж в двора на папата от Борджиите, Александър VI. Бях нает като личен алхимик на неговата дъщеря Лукреция Борджия. Това ви изненадва, нали? — добави Агрипа с бледа усмивка. — Не би трябвало. Когато бях млад, се нуждаех от покровители, за да оцелея, а по онова време Лукреция Борджия беше най-могъщата жена в света. Освен това беше покварена и според някои толкова зла, че за нея няма изкупление. Но такова беше цялото й семейство. Тя не беше по-лоша от тях, но може би нейното поведение изглежда по-стряскащо, защото беше от нежния пол.

— Не разбирам — казах аз, — какво общо има това с нашата мисия?

Той въздъхна и ни погледна отегчено.

— Вие май наистина не разбирате?

Аз настръхнах от тези думи и усетих гнева на Себастиан, но Агрипа само пусна една от многозначителните си усмивки.

— Елате с мен — покани ни той. — Ще ви обясня.

Поведе ни по тесен коридор със затворени врати отляво и отдясно. Докато крачеше пред нас, държеше високо факла, за да осветява пътя. Когато стигна края на коридора, започна да се спуска по тясно спираловидно стълбище. По стените играеха сенки, а човешките форми излизаха преувеличени от пламъка на факлата. Стъпките ни кънтяха по каменните стъпала. Сигурно направихме дузина завои по пътя надолу, преди Агрипа да спре пред тежка дървена врата.

— Не се страхувайте от онова, което ще видите зад нея — предупреди ни той с осветено от полюшващия се пламък лице, — защото аз съм господарят на това място.

Помещението вонеше — носеше се страшна животинска смрад. Първоначално не можах да разбера откъде идва вонята, а Себастиан изглеждаше също толкова объркан. Но след това очите ни привикнаха към сумрачната светлина и в същия момент чух ниско ръмжене и драскане на нокти по камъка. Една висока поне два метра мечка се изправи на задните си крака, сплесквайки купчина лайна. Беше завързана с вериги за всеки крак и имаше дебела желязна яка на врата, закачена за здрава верига, която стигаше до скоба на стената. Ние със Себастиан отскочихме назад. Мечката беше тъмнокафява с ивица по-светла козина, която се спускаше по торса й. Беше с намордник, но аз можах да видя провисналия между счупените зъби червен език. Тя представляваше ужасна гледка и аз бях изпълнен с объркани чувства. Най-отгоре лежеше страхът, но имаше също и съжаление, и недоумение.

Агрипа стоеше напълно неподвижно, държеше факлата на височината на главата си и мълчаливо съзерцаваше клетото животно.

— Не се страхувайте — повтори алхимикът. — Звярът се страхува от огъня и знае, че мога да го нараня смъртоносно, преди да успее да ни стори зло.

— За какво е всичко това? — възкликнах аз. — Защо това благородно създание е държано тук в мрака, за да се трови в собствената си мръсотия?

— Скоро ще научите — отговори Агрипа. Преди да разбера какво прави, той пристъпи напред, вдигна тънка дървена цев и духна силно в нея. Нещо излетя от предния край на цевта, отразявайки светлината от факлата. Мечката изръмжа. Някаква стреличка, като онези, с които си играех в детството, стърчеше от косматия й корем. Животното гледаше учудено към него. Заклатушка се насам-натам, преди да се залюлее напред. Озъби се и замахна с голямата си лапа право към мен. Аз паднах назад точно навреме, защото силната лапа разсече въздуха на сантиметри от лицето ми. Но веригите ограничаваха създанието и то залитна назад. Стовари се върху стената с пламтящи очи и издаде ужасно стенание. Потрепери и се плъзна по стената с разперени крайници и празен поглед.

Стоях като парализиран, вторачен в нещастния звяр. Агрипа пристъпи към него и извади изпод плаща си малка стъкленица.

Създанието трепереше неудържимо. Очите му се въртяха, а бялото им беше с цвета на дъгата на трепкащата светлина от факлата. Агрипа не показваше никакви признаци на страх. Той сграбчи главата на мечката за козината и я дръпна назад. Нефокусираните очи на горкото създание се въртяха в орбитите си. Магът прекара стъкленицата по муцуната на звяра, събирайки пяната и слюнката в нея, запуши я и я прибра под плаща си.

— Свършихме — обяви той и пое към вратата. Ужасени да не ни заключи вътре, ние го последвахме бързо навън. Тръгнахме объркани нагоре по стъпалата, към лабораторията.

— Какво направи там долу, за бога? — избухна Себастиан. Лицето му беше мокро от напрежение, целият трепереше.

— Изпратих ви по вашия път, млади човече. Ето какво направих.

Себастиан се вторачи в алхимика, не можеше да намери думи.

Агрипа се наведе да стъкне огъня.

— Отче Маунтджой, аз съм алхимик. Работя със странни вещества и необикновени сили, както ти работиш с молитвите и библейските текстове. Роберто Белармино ви е дал средството за вашата задача, а аз ще предоставя веществото, за да може то да работи.

Ние се вторачихме безмълвно в алхимика. Той сложи стъкленицата в нещо като метална ръка и я постави в средата на огъня.

— През дългите си години на тази земя научих доста — каза той. — Срещнах много изтъкнати мъже и жени. Научиха ме на много неща. Великият Леонардо да Винчи първи откри силата на кантарела.

— Кантарела? — повторих аз. — Зная това име.

— Така ли? — попита Агрипа и се обърна да ме погледне. — Малцина са го чували, млади човече. То беше пазено като голяма тайна. Но вероятно са останали сенки от миналото, които витаят из Рим. Кантарела е отрова, най-смъртоносната, съществувала някога. Няма нужда да знаете нейните съставки, а и аз не бих ви разкрил формулата. Достатъчно е да кажа, че Леонардо, а по-късно и моята господарка Лукреция Борджия, познаваха много търговци и пътешественици, които бяха посетили странни части на света и се бяха върнали в Италия с необикновени вещества. Между другите неща те донесоха растителни смоли от страни, за които се говори, че са пълни с гъста растителност, огромни змии и хора, чиято кожа е с цвета на катран.

Ненадминатият експериментатор Леонардо откри формулата за кантарела, когато аз бях дете. Не е имал намерение да произведе отрова. Тя е страничен продукт от неговите изследвания. Търсел е средство за запазване на плът, което да му помогне в анатомичните му експерименти. По-късно, когато през 1499 г. е работил за семейство Борджия, той бил прелъстен от Лукреция, за да й разкрие тайната. По това време тя е деветнайсетгодишна, все още нова в черните изкуства. Тя веднага осъзнала възможностите на това вещество и била още по-очарована, когато Леонардо предположил, че отровата може да се усили хилядократно, когато премине през тялото на животно и се пречисти от неговите естествени течности.

Агрипа замълча, извади стъкленицата от пламъците и погледна в нея на светлината от огъня. Изглежда, остана доволен, защото я остави в една стойка на масата.

— Леонардо решително отказал да провери своята теория и напуснал службата при семейство Борджия. Това е проява на смелост, за която друг по-незначителен човек не би посмял и да помисли. Но по това време Лукреция вече научила всичко, което й трябвало. Аз бях още момче, но бях привлечен в нейния кръг, защото имах дарба за естествената философия. Ще ми се да вярвам, че дадох много на Лукреция Борджия. Бях неин секретар и помагах при първите опити за рафиниране на кантарела. Аз й дадох философската непреклонност, която й липсваше. Използвахме котки, кучета и два пъти мечки, преди да усъвършенстваме техниката. — Това — завърши той, като вдигна стъкленицата от стойката — е пречистена кантарела. Една капка убива на мига.

— А пръстенът? — попитах аз.

— Както казах, той е средството. Това… — той огледа течността в стъкленицата — е веществото. Това е моят дар, моят принос за вашата мисия. Вие ще използвате пръстена и отровата, за да убиете английската курва Елизабет Тюдор.

— Но защо да стигаме чак дотам? Какво й е лошото на една проста сабя? И жената кърви като всички останали.

— Сабята е ненадеждна, млади човече. Със сабя може да раниш, но да не убиеш. Трябва да знаеш, че Елизабет има много врагове и други преди теб са опитвали с груби оръжия. Този пръстен и отровата могат лесно да се скрият и са непогрешими. Една драскотина и еретичната кралица на Англия ще умре за секунди.

Степни, неделя, 5 юни, 2:45 следобед

Пендрагън беше виждал толкова дъжд само веднъж. Тогава беше на деветнайсет. Родителите му очакваха, че ще прекара ваканцията в къщата им точно до Уайтчапъл Роуд, но той току-що беше изкарал първата си година в Оксфорд и замина за Париж с група приятели. Бяха се разделили в Боа дю Булон, като се разбраха да се срещнат в Екс и заложиха по десет франка за онзи, който стигне пръв.

Пендрагън седя цял час до пътя и чете „Игра на стъклени перли“, преди един шофьор на камион, който пътуваше на юг, да го качи. Оказа се, че шофьорът е за Лион, и Джак бе зарязан в края на града в три сутринта. Точно беше тръгнал по лентата между двете платна, когато започна потопът. Той се скри под някакви дървета и загледа как бурята се приближава през реката. Светкавиците пронизваха водата като дяволски пръсти, а басовото боботене на гръмотевиците го блъскаше в гърдите.

Сега Майл Енд Роуд, или онова, което можеше да се види през предното стъкло, приличаше на тясна река, излязла от коритото си. Водата преливаше над бордюрите и покриваше тротоарите. Дори с пуснати на максимална скорост чистачки, предното стъкло приличаше на водопад.

Телефонът на Търнър иззвъня и той прочете съобщението от управлението.

— Шефе, обаждането е дошло в два и единайсет минути. Собственикът, някой си… — той погледна по-внимателно дисплея — … господин Конта… дино бил там. Има доста свидетели. Мъжът рухнал на една от масите.

— Защо ни забъркват?

Търнър погледна отново към дисплея, защото пристигна още информация.

— Определено не прилича на естествена смърт. — Направи пауза за драматичен ефект. — Мъртвият е Тим Мидълтън.

В помещението за инструктаж се носеше слаба миризма на влага. Пендрагън я усети скоро след като влязоха с Търнър. Голямо влажно петно на тавана беше единственият останал знак, че един улук се беше предал под налягането на дъждовната вода по време на бурята, предизвиквайки малко наводнение в тази част на управлението. Маклиби и Грант вече бяха там. Сержантът закачаше с пънчета комплект снимки на Тим Мидълтън на корковата дъска. Грант работеше с лаптопа, вперил очи в екрана.

— И така, какво имаме? — попита Пендрагън, когато Маклиби се обърна и закрачи към най-близкото бюро.

На плота пред нея лежаха бележник и химикалка.

— Собственикът на ресторанта много искаше да помогне.

— Тревожи се, че може да му пратим проверка от санитарните власти.

— Да, шефе, но за да сме честни, той се справи добре. Не позволи на никого да си тръгне и веднага ни извика.

Пендрагън кимна.

— Научи ли нещо от него?

— Господин Контадино бил в кухнята, когато положението на Мидълтън започнало да се влошава. Чул женски писък и хукнал, но само видял жертвата да пада на пода.

— А другите от фирмата?

— Сержант Маклиби говори с жените. Аз взех показанията на мъжете — отговори инспектор Грант, без да вдигне поглед от екрана. Натисна един клавиш, стана и заобиколи бюрото. — Разказите съвпадат. Всички твърдят, че Мидълтън пийнал доста. Точно произнасял някаква реч, изглежда, че това е традиция във фирмата. Започнал да заваля думите и изглеждал объркан. Първо си помислили, че е пиян, но тогава повърнал кръв и рухнал.

— Нещо различно от жените? — попита Пендрагън.

— Има нещо, което може да е важно. Две жени видели Мидълтън на идване. Бил закъснял и казват, че се е спречкал с двойка, която пристигнала в ресторанта горе-долу по същото време. Когато отишъл при колегите си на масата, бил в лошо настроение.

— Имаш ли имената на двойката?

— Сигурно си ги видял там. Пристигнали по-рано. Говорих с Контадино. Той също видял спречкването и ми каза, че едва не се е стигнало до бой. След като Мидълтън паднал върху масата, жената… — Маклиби замълча, за да провери в тефтерчето — … Софи Темплър била разстроена. Нейният приятел, Маркъс Кембъл, поискал да я изведе от ресторанта, но господин Контадино не позволил. Той…

— Ние веднага ги разделихме и си поговорихме — прекъсна я Грант. — Кембъл не отрече, че е имало сцена на входа, но настоя, че не било нищо сериозно. Очевидно до съвсем скоро госпожица Темплър и Мидълтън са били гаджета.

Пендрагън вдигна вежди.

— Показанията им съвпадат ли? — обърна се той към Маклиби.

— Да, шефе. Седели са в друга част от ресторанта, далеч от купона на Рейнър. Никой от двамата не е виждал Мидълтън между спора и момента на смъртта му. Чули суматоха от масата в главния салон и видели Контадино да бърза натам. Кембъл отишъл да види какво става, а Софи Темплър го последвала няколко минути по-късно. Видяла Мидълтън на пода и направо рухнала. Когато пристигнах на мястото, се беше поуспокоила, но още беше в шок.

Пендрагън кимна и се смръщи.

— Научихте ли нещо за мъртвия от колегите му?

— Разбира се, всички са в шок — отговори Грант. — Но знаеш ли, шефе, стори ми се, че не са го харесвали.

Пендрагън кимна на Маклиби.

— И ти ли така мислиш?

Тя кимна.

— Не мисля, че е бил любимец в „Рейнър и партньор“.

— Добре. Всичко може да се окаже полезно. Доктор Джоунс се жалва, че бил „затрупан от мъртъвци“, но е сигурен, че Мидълтън не е умрял от хранително отравяне, освен ако не е ял нещо друго по-рано през деня. Само токсините от морските дарове могат да предизвикат това, но никой на масата не си е поръчвал от тях.

— Колко време ще трябва на доктор Джоунс, за да открие отровата?

— Каза, че ще звънне, когато… — започна Търнър, но телефонът на Пендрагън иззвъня.

— Да, докторе — каза главният инспектор, беше познал номера. — Да, разбирам. Да… разбирам. Колко време… Не, напълно осъзнавам. — За секунда дръпна телефона от ухото си и направи физиономия. Останалите се ухилиха. — Не, това е… да, направо прекрасно. Благодаря.

Той затвори телефона и въздъхна.

— Предварителните тестове показват, че кръвта на Мидълтън е пълна с арсеник. Джоунс смята, че количеството е достатъчно да убие отбор по ръгби. Ще получи пълен токсикологичен доклад от Скотланд Ярд, но това ще отнеме двайсет и четири часа.

Лондон, понеделник, 6 юни

Сержант Джес Търнър спря пред жилищната кооперация и си погледна часовника. Беше 8:30 и червеникавокафявите тухли на преустроения склад на Източноиндийската компания бяха залети от ярката слънчева светлина на утрото. Зад него се къдреше черната вода на пристанището, където някога бяха стояли на котва търговските кораби, пренасящи екзотични стоки от далечни места. В далечината се издигаха пламтящите кули на Докландс, над които властваше Канари Уорф, свидетелство за социалната революция, преобразила този район.

— И е много хубаво — тихичко каза Търнър, докато гледаше към прозорците. Беше проучил досието на Софи Темплър. Двайсет и шест годишна, завършила бизнес администрация в колежа „Голдсмит“. Сега работеше за „Удруф & Холм“ — най-голямата компания за връзки с обществеността в Британия. Софи отвори вратата на апартамента. Носеше тясна черна пола с цепка, кремава копринена блуза и обувки с високи токчета. Дългата й до раменете кестенява коса миришеше на тропически плодове. С мимолетна усмивка и едно „здрасти“ тя пусна сержанта в широкото пространство със сводест таван, бели стени и полиран бетонен под. Вътре имаше огромен бял каменен кухненски плот, мека светлина от невидими лампи и чифт големи сиви дивани от чортова кожа. Сводест коридор водеше до спалнята. До нея имаше малък кабинет, в който се забелязваше големият екран на един „Макинтош“ върху стъклена маса. Търнър усети аромата на кафе.

Тя посочи един стол до кухненския плот.

— Еспресо?

— Благодаря.

Търнър извади бележника си и се загледа в стегнатия задник на жената, докато тя наливаше кафето.

— Открихте ли нещо за… за това как е умрял Тед? — попита Софи, без да се обръща. Търнър реши, че акцентът й на жена от средната класа е заучен, защото долови някои от есекските гласни, с които беше израснала. И въпреки привидната й изисканост, не беше трудно да си представиш как с нейните приятелки пищят с фалшиво вълнение на голото мъжко шоу в „Чипъндейл“ или псуват като войници след няколко водки с тоник.

— Прекалено рано е — отговори той. — Очакваме доклада от токсикологията.

— Значи не е било хранително отравяне?

— Ние го смятаме за убийство.

Тя ахна тихо и му подаде кафето — гъста кафява течност в мъничка чашка.

— С господин Мидълтън сте били… гаджета до скоро?

— Да. — Тя го погледна право в очите. Разстроената млада жена от вчерашния следобед вече я нямаше. — Скъсахме преди няколко месеца.

— Дълго ли бяхте заедно?

— Две години.

— Значи е било сериозна връзка.

Тя се върна при кафеварката, за да я изключи.

— Аз нямам случайни връзки.

— Мога ли да попитам защо не се получи?

Тя се изненада, но добре го прикри. Облегна се на кухненския плот и отпи глътка кафе.

— О, обичайното. Просто се отчуждихме. Искахме различни неща.

— Разбирам. Раздялата груба ли беше?

— Какво целите?

— Вие и вашият… приятел, Маркъс Кембъл, сте имали кавга с Мидълтън в ресторанта.

Тя вдигна рамене, гледаше го с леко наклонена глава.

— Да, това не е тайна. Отговорих още вчера.

— Вчера за пръв път ли видяхте господин Мидълтън след скъсването?

— Всъщност да. Нарочно се избягвахме — отговори Софи. — Не е трудно. Градът е голям.

— А господин Кембъл? Откога се познавате?

— За бога, какво общо има това?

Той не й обърна внимание. Тя въздъхна и изпи кафето си.

— Маркъс е мой клиент.

Търнър погледна в бележника си.

— Административен директор на холдинг „Тревелиън“?

— Да. Те са една от най-големите фирми в моя портфейл.

— Господин Кембъл беше ли причина вие с Тим Мидълтън да се отчуждите?

— Не! — Тя се разгневи, хладното лустро беше зарязано. — Тим има… имаше някои добри качества, но с него се живееше много трудно… О, за бога!

Очите й пламнаха и Търнър реши, че не е от жените, които изглеждат красиви, когато се ядосат. Усещаше, че крие доста, и вероятно беше сгрешил, като я настрои срещу себе си.

— Госпожице Темплър, съжалявам, ако приемате тези въпроси твърде лично — отговори сержантът, опитвайки се да смекчи гласа си, — но съм сигурен, че искате да открием убиеца на господин Мидълтън.

Тя сякаш се смали, когато чу това.

— Да, съжалявам. Още не съм свикнала. Изглежда толкова нереално. Вижте, Тим и аз… няколко месеца беше страхотно, но после… е, предполагам, че с всички е така, нали? Първоначалната тръпка изчезва.

— Какъв човек беше той?

— О, много умен. Творческа натура. Забавлявахме се, но както казах, движехме се в различни посоки.

Тя изглеждаше много уморена и започна да си поглежда часовника.

— Вижте, съжалявам… трябва да хвана влака.

— Разбира се. — Търнър слезе от столчето до кухненския плот. Софи Темплър взе кремава кожена чанта от пода и го поведе към входната врата, като пътьом си облече якето.

Тръгна по стълбите пред него и излязоха на кея, където тя измъкна чифт големи слънчеви очила „Шанел“.

— Сержант Търнър, съжалявам, ако не съм била от голяма полза. — Беше прегърнала кожената чанта с две ръце и го гледаше с наклонена глава.

Всичко, което прави, е внимателно нагласено, помисли си Търнър.

— Станцията на метрото е в тази посока. — Тя посочи зад гърба му и му протегна ръка.

— Госпожице Темплър — започна той, пренебрегвайки очевидното й желание да се отърве от него, — имате ли представа защо господин Кембъл е искал да си тръгне от ресторанта след смъртта на Тим Мидълтън? Знаели сте, че полицията ще дойде.

Очилата скриваха лицето й и беше трудно да се каже какво въздействие имаше неговият въпрос.

— Предполагам, че е мислил за мен. Маркъс е крайно внимателен човек. И — добави тя с лека усмивка — аз бях много разстроена, ако си спомняте.

— Да, така и предположих — отговори той и се загледа след нея, докато тя се отдалечаваше.

Джак Пендрагън излезе от полицейския участък и светкавиците заплющяха. За миг бе напълно объркан. Едва тогава видя групата журналисти в горния край на стълбището, което водеше към паркинга. Двамата фотографи продължаваха да щракат. Реши да не им обръща внимание. Преди години „Оксфорд Таймс“ пусна най-неудобните негови снимки, които можаха да намерят само защото беше вдигнал шум.

— Главен инспектор Пендрагън — подвикна един журналист — Фред Тейлър от „Газет“. Ще ни кажете ли нещо повече? Вярно ли е, че на една строителна площадка са изкопали труп? На същия строеж, където Амал Керим беше пребит до смърт?

Пендрагън направо изгуби дар слово. Забави крачка и останалите журналисти се спуснаха отгоре му.

— Мисля, че сте разбрали погрешно фактите — отговори той презрително. Веднага осъзна, че звучи страшно надуто.

— Защо мислите така, инспекторе?

— Главен инспектор — отвърна Пендрагън, сваляйки още гарда и веднага се ядоса на себе си. В този момент трябваше да направи пауза, да си поеме дълбоко дъх и да бъде отзивчив. Вместо това стрелна новинаря с леден поглед.

— Извинете — каза саркастично Фред Тейлър, — главен инспектор Пендрагън. Нима искате да кажете, че в петък следобед на строителната площадка на Фримли Уей не е бил открит труп? Няколко часа преди работникът да бъде убит?

— Нямам какво да добавя — отговори Пендрагън и понечи да продължи. Без да бъдат преднамерено заплашителни, журналистите успяха някак да му препречат пътя.

— Хайде, Джак — обади се друг репортер. — Само се опитваме да си вършим работата. Дай ни нещо!

С широка усмивка той беше пъхнал диктофона точно под носа му. Пендрагън го погледна гневно и усмивката се стопи.

— Казах ви, няма какво да кажа по въпроса. Когато му дойде времето, ще има пресконференция. Тогава ще разполагаме с нещо конкретно.

Проби си път между тях и тръгна по стъпалата към дежурните автомобили.

— Вие сте нов тук, нали, главен инспектор Пендрагън? — подвикна Тейлър след него.

Той не му обърна внимание и се отпусна на шофьорското място в най-близката патрулка.

Париж, март 1589 г.

Останахме у алхимика още два дни и две нощи. Той искаше да се увери, че неговата помощ за нашата физическа промяна е била резултатна и че извлеците, които ни беше дал, и химикалите, използвани, за да променят косите и кожата ни, няма да изчезнат бързо. Трябва да добавим и факта, че времето пак се влоши.

Жената, която бях видял, когато се свестих, се грижеше добре за нас. Казваше се Катрин и беше пра праплеменница на Корнелий Агрипа. Тя беше дружелюбно и нежно момиче, само на седемнайсет лета. Когато за пръв път я видях, сметнах нейното лице за много привлекателно, макар че бях болен и в унизително състояние. Красотата й обаче нарасна, когато я видях с напълно възстановено зрение. За мен Катрин имаше лице на Мадона. Походката й, гласът й, интелигентното й поведение — тя наистина имаше вид на излязла от картина. Но не можех да примиря това с факта, че бе помощник на своя чичо и му помага в онова, което смятах за дяволско изкуство.

През нашата последна вечер в дома на Агрипа не можах да устоя и повдигнах този въпрос. Себастиан беше заспал в съседната стая и Катрин беше дошла да донесе извлека на някакво лекарство, което трябваше да взема.

— Не се ли страхуваш за душата си? — попитах аз направо.

Тя изглеждаше учудена и понечи да си тръгне, но нещо я накара да остане. Поканих я с ръка да седне до мен на леглото.

— Отче, ти не разбираш — отговори тя след миг колебание. — Моят чичо не е злодей.

— Катрин, не можеш да кажеш, че онова, което върши, е дело на добър християнин, нали?

— Моят чичо е добър и вярващ католик.

— Черното изкуство и Божият път са непримирими. Знаеш това.

— Моят чичо не е магьосник.

Аз я погледнах невярващо.

Тя се изправи.

— Моят чичо вярва, че търсенето на познания и разбирането на природата не трябва да бъде ограничавано от тесния човешки кръгозор.

— Църквата смята алхимията за ерес.

— В Библията не се казва, че е грешно да вариш химикали или да изучаваш естествената философия, търсейки познания за света, който Господ е сътворил.

— Библията не е книга с неограничена дължина, макар да съдържа безкрайна мъдрост — отвърнах аз, започвах да се дразня. — Затова са ни дадени църковни водачи и Бог говори чрез устата на Светия отец в Рим. Има много неща, които ние трябва да тълкуваме и за които трябва да вадим наши собствени заключения. Не всичко е изяснено за нас, нито пък щеше да ни е от полза, ако беше така.

— Тогава един алхимик е еретик или не, в зависимост от това дали вярва истински. Просто въпрос на подбуди. Доброто е в основата на всичко, което чичо прави.

— Ти смяташ, че варенето на отрови и извършването на убийство са… — Замълчах, защото осъзнах какво казвам.

Катрин ме гледаше със странна смесица от съжаление и съчувствие.

— По този въпрос нашият отец Белармино изясни кое е добро и кое — зло, отче Джон. Въвеждането на еретиците в Едната Истинска Вяра, независимо дали чрез убеждаване или смърт, когато на изгубената душа може би ще бъде дадена последна възможност за изкупление, е наш дълг. Убийството на еретик не е убийство, а добрина.

— Да — кимнах аз след дълго мълчание. — Сам Белармино ни насочи към теб и твоя чичо. Извинявам се. Беше погрешно да хвърлям обвинения върху чичо ти и да поставям вярата му под съмнение. Твоят чичо е Божи служител, каквито сме и ние, той трябва да използва талантите си за напредъка на Божието дело, както и аз. А ако на страхливците им се струва, че извършваме смъртни грехове, за да ускорим едно по-голямо добро, така да бъде. В деня на Страшния съд Всемогъщият Бог ще разбере… и ще прости.

Степни, вторник, 7 юни, 12:30 на обяд

Главният инспектор Джак Пендрагън изучаваше екрана на своя компютър и предпазливо почукваше по клавиатурата.

— По дяволите, проклетото нещо пак заби! — изсъска той.

Джес Търнър заобиколи бюрото си.

— Опитваш се да запазиш този документ, нали?

— „Опитвам“ се е точната дума.

Пръстите на Търнър пробягаха по клавишите.

— Ето… готово — каза той. — Като жена е… има нужда от нежно докосване.

— О, ти откъде знаеш?

Сержантът се усмихна криво.

— Имам малко информация за Мидълтън, която може да се окаже интересна.

— Да?

— Реших, че първо трябва да проверя финансите му. Естествено в банката се сблъсках с обичайните затруднения, но след няколко телефонни разговора получих достъп до сметката му. Или по-точно до сметките… има поне десетина.

— Десетина?

Търнър извади куп листа от една папка и ги подаде през бюрото.

— На пръв поглед нищо необичайно. Доста малки суми във всяка, редовно движение на парите — заплатата и обичайните плащания: ипотеката, лизинговите вноски за колата, но тогава забелязах схема.

Пендрагън сложи извлеченията на бюрото и започна да ги прелиства.

— Да… еднакви суми всеки месец от различни сметки, всеки път около хилядарка.

— А парите са разпределяни произволно от шест Мидълтънови сметки до три сметки на други хора. В началото си помислих, че може да е нещо законно.

— Не, ако бяха редовни плащания, като сумите по ипотечен кредит, щяха да отиват по една сметка или най-много две. Това трябва да е някаква частна уговорка, организирана така, че да остане незабелязана. Нещо друго?

— Да, всъщност има и друго. Свързах се с Централния архив и се оказва, че нашият Мидълтън има досие.

Пендрагън вдигна вежди.

— Лежал е в Шотландия. Детско порно и сексуално нападение срещу малолетна.

Лицето на Пендрагън остана безизразно.

— Явно са го изнудвали.

— Да, и е достатъчна причина да разруши една връзка, когато истината излезе наяве.

— Ти имаше усещането, че Софи Темплър крие нещо.

Пендрагън стана и закрачи пред бюрото си.

— Роб Грант беше останал с чувството, че служителите на „Рейнър и партньор“ не си падат много по Мидълтън. Вярно, че не беше мистър Обаятелност, но може и да са чули нещо от някое пиленце.

Търнър вдигна рамене.

— Да, неговото минало може да се окаже мотив, но няма да ни помогне много, когато се стигне до въпроса кой го е извършил… може да е всеки.

— Съгласен съм, но това е начало. Мисля, че е време да се отбием при Макс Рейнър. Може би ще хвърли малко светлина върху неясното минало на Тим Мидълтън. В края на краищата той е приятел на семейството.

Излязоха от кабинета на Пендрагън и тръгнаха към изхода, когато началник Хюз показа глава от кабинета си и попита:

— Джак, може ли за секунда?

— Ще те чакам в колата — каза Търнър и продължи сам.

Пендрагън разбра, че нещо се е случило, защото Джил не му предложи стол. Тя се върна зад бюрото си и остана права, подпряна на юмруците си. Едва тогава Пендрагън забеляза вестника пред нея.

— Предполагам, че не си видял това? — каза Хюз и почти запрати броя по него.

Той почувства как пребледнява. Беше местният парцал „Газет“. Имаше негова снимка, а заглавието крещеше: „Напуснат… заради жена“. Под него започваше статията: „Главен инспектор Джак Пендрагън, който пристигна само преди няколко дни в полицейското управление на Брик Лейн, има толкова скелети в гардероба си, че може да се присъедини към някой цирк и да управлява влакчето на ужасите. Наскоро изгонен от полицията в Темз Вали, бившето оксфордско ченге е зарязано от съпругата си след петнайсет години брак. Джийн Пендрагън го напуснала миналия януари и сега живее със своята любовница, директорката на училището в Кидлингтън, Сара Милигън. Щастливата двойка не беше на разположение за коментар, но източници, близки до Пендрагън, обясниха, че бракът им се пропукал преди пет години, когато деветгодишната им дъщеря Аманда изчезнала на път за училище в оксфордския район Хедингтън. Момичето не е намерено. Според данните…“

Пендрагън свали вестника и погледна Хюз в очите.

— Това е възмутително — започна той. — Как се осмеляват…

Джил Хюз едва се владееше.

— Джак, пропускаш основното.

— И то е?

— Сериозно ли говориш? Основното е, че ножовете са извадени. Какво, по дяволите, си направил, за да настроиш така пресата?

— Нищо не съм… — И тогава си спомни срещата на стъпалата пред управлението. — О, мамка му!

— Какво?

— Вчера налетях на някакви журналисти.

— Налетя? — Тя седна зад бюрото и преплете пръсти.

— Когато излязох от сградата, натикаха камери и диктофони под носа ми. Може би не съм бил достатъчно учтив.

— Очевидно!

— Но това е смешно. Това е клевета. Не съм уволнен…

— Джак, не ме е грижа за това. Не искам да дразня местната преса. Главен инспектор Пендрагън, те са наши съюзници!

Той я погледна въпросително.

— Съюзници? В Оксфорд ние…

— Това също не ме интересува — прекъсна го тя, като повиши глас. — Това не е Оксфорд. Тук ще работиш по моите правила, а аз искам да правим мили очи на пресата. Разбрано?

Джак не отговори.

— Разбра ли, главен инспектор Пендрагън?

— Да, госпожо — отговори той. — Как са разбрали за Джийн?

Тя въздъхна и поклати глава.

— Трудно ми е да повярвам, че някой тук се е раздрънкал.

— Какво искаш да кажеш? Кой тук може да знае?

— Джак — изражението й леко се смекчи, — такова нещо не може да остане дълго скрито.

— Очевидно не — отговори той през зъби. — Много мило, че са споменали и дъщеря ми.

— Да, това очевидно е удар под кръста.

— Но няма значение, нали? Трябва да съм мил с пресата.

Началник Хюз погледна стиснатите си ръце. Пендрагън забеляза, че връхчетата на пръстите й са побелели. Когато вдигна очи, изражението й беше подчертано безизразно.

— Искам да информираш пресата — нареди тя. — Оставям на теб да организираш пресконференцията, но искам да го направиш още днес.

Той хвърли вестника на бюрото й и излезе от кабинета.

Степни, вторник, 7 юни, 11:45 вечерта

Денем мястото бе оживено от деца, но сега беше пусто.

Мъжът носеше дълга вееща се дреха от пурпурно кадифе. Полата се спускаше от тесен корсаж с бродерия и беше повдигната с помощта на тънка хартия и памук. Изкуствените нишки на черната перука закачаха корсажа и падаха свободно на раменете. Отзад перуката беше оформена много грижливо — в косите бяха вплетени златни копринени нишки. За да придаде на костюма завършен вид, мъжът беше сложил на главата си златна лента, на която бяха бродирани малки бели рози и тънки стъбла.

На краката си имаше златни копринени пантофки, малко издрани и мръсни от изсъхналата лятна кал по полето. Целият маскарад беше в ужасно противоречие с белите латексови ръкавици, които едва се виждаха изпод набраните дантелени ръкави. В дясната си ръка мъжът носеше клетка. Вътре жално скимтеше един шпаньол с намордник.

В далечината се издигаха домове, ярко осветени в този час на нощта. На изток, на фона на звездното небе се виждаше силуетът на железопътен мост. Мъжът влезе в запустялото място през една ръждясала метална врата под железопътния мост. Беше гореща нощ и кадифеното облекло го караше да се поти обилно. И за да станат нещата още по-гадни, с всяка крачка клетката сякаш натежаваше.

Обаче най-тъмното място не беше много далеч.

На трийсетина метра в полето мъжът потъна в мрака, само бялото му потно лице се различаваше под черните плитки.

Той сложи клетката на земята. Кучето не беше спряло да скимти, откакто го извади от багажника на колата. Клетката беше твърде малка за него и не му позволяваше да се движи. Горкото животно гледаше ужасено и търкаше глава в телената мрежа, когато се опитваше да се обърне.

Мъжът отвори малката кожена чанта, преметната през рамото му, и извади метална кутия. Вътре лежаха две спринцовки за подкожни инжекции. Той взе по-малката, свали капачето и вдигна капещата игла. Кучето изджавка, когато иглата потъна в задницата му, паникьоса се и започна да драска по решетката, да се блъска в нея и да се опитва да прегризе металната мрежа. След това замръзна и рухна.

Мъжът отвори горната част на клетката, извади внимателно шпаньола и го положи на една страна върху тревата. Кучето го гледаше. То инстинктивно знаеше, че става нещо лошо, но нищо не можеше да направи. Зениците му бяха големи и черни, а погледът му беше на обречен.

Мъжът извади по-голямата спринцовка, в която имаше оранжево-кафява течност. Без да се колебае, той клекна и стисна козината на кучето точно под нашийника. Животното издаде слабо, едва доловимо стенание, когато иглата потъна до края, а мъжът отклони поглед, за да не гледа очите му.

Животното започна да трепери. Краката му се отпуснаха, а лапите потрепваха. Очите му се разшириха и от устата му потече зелена пяна.

Мъжът побутна кучето с върха на златната си пантофка. Беше мъртво — сковано и вторачено невиждащо в звездите. Мъжът извади от тенекиената кутия малка пластмасова съдинка, в която имаше стъклена чинийка, пипета и запушена епруветка. Главата на кучето беше извита така, че отпуснатите му челюсти сочеха към земята. Мъжът грижливо прекара ръба на чинията по месестите му венци, събирайки пяната. След това използва пипетката, за да я прехвърли в епруветката. Когато приключи, зави запушената епруветка в найлон и я върна в тенекиената кутия заедно с останалите неща. След това внимателно я прибра в чантата.

Погледна за последен път към кучето, затвори очите му и се обърна към вратата. Върна се по същия път, но когато стигна до края на полето, от улицата се чу звук. Клекна, защото една кола мина по тясната уличка, а фаровете й пронизаха мрака.

След като се изправи, забърза през последните няколко метра влажна трева и кал. Не усети, че подгъвът на кадифената му рокля се закачи за долната част на металната врата и една ивица се отпра. Когато стъпи на мокрия асфалт, той се затича да пресече улицата и се вмъкна в колата си, прибирайки гънките на полата след себе си.

Лондон, сряда, 8 юни, 8:15 сутринта

Кухнята миришеше на мляко и беше изпълнена с класацията на хитовете по „Радио 2“. Джули Силвър въздъхна тежко, когато отвори вратата на съдомиялната машина и видя, че вечерта е забравила да я пусне. Затвори я, сложи чашите и купите за закуската на децата в мивката и пусна топлата вода. Остави ги да се накиснат и се обърна към пералнята, измъкна един възел от джинси и тениски, отвори вратата на сушилнята и ги напъха вътре.

Откъм вратата за градината се чу драскане. Джули се обърна и видя Рекс, колито на семейството. Имаше нещо в устата. Тя пусна сушилнята и прекоси кухнята да отключи вратата. Отвори я само сантиметър, но Рекс я избута и хукна покрай нея, оставяйки кални следи по прясно измития под.

— О, за бога! — извика тя. — Ти малък…

Рекс застана в средата на кухнята и махайки с опашка, пусна онова, което носеше, на пода. То издрънча на плочките и кучето излая силно. Джули направи няколко крачки към него, а кучето се присви игриво. Опашката му тактуваше бурно по пода, а от устата му капеха слюнки. Джули клекна, за да разгледа по-добре предмета. Той беше бял и почти кръгъл. Тя не можа да си представи как Рекс е успял да го захапе. Побутна го с пръст и той се претърколи. Когато видя горната половина на човешки череп с празните очни орбити, Джули изпищя и скочи. Десет секунди по-късно вече звънеше с трепереща ръка в полицейския участък.

Сержант Джес Търнър живееше в общинско жилище в една пряка на Майл Енд Роуд. Дори на ярката слънчева светлина подобният на кула блок изглеждаше мрачен. Апартаментът на Търнър беше на четвъртия етаж на „Малибу Хаус“ — седеметажна кооперация, построена в средата на 60-те. Докато натискаше бутона за асансьора, Пендрагън се запита дали авторите на градския устройствен план просто са се забавлявали, или това смешно име се е родило от искрената им вяра, че строят един бъдещ рай. Каквато и да беше причината, курешките на гълъбите и пушекът от колите имаха последната дума.

Асансьорът беше повреден от няколко месеца и Пендрагън пое по стълбите. Подобно на останалата част на сградата, и те бяха направени от прости бетонни блокчета. Стълбищната шахта беше покрита с графити и вонеше на бира и урина. Чу се плач на бебе и груб мъжки глас, който изкрещя нещо неразбираемо. Звуците от няколко различни телевизионни станции се сблъскваха ужасяващо. На четвъртия етаж зави по открит коридор. Преброи поне половин дузина сателитни чинии, закрепени с винтове за тавана. Всички стърчаха над паркинга долу. Една изключително дебела жена, лапнала ръчно свита цигара, простираше някакви сиви дрехи на импровизиран простор. Главният инспектор й отправи дружелюбна усмивка, а тя го изгледа навъсено. След няколко врати стигна до номер 451, почука и се обърна, за да види как жената го изучава подозрително.

Вратата се отвори и Пендрагън с изненада видя жена в инвалидна количка. Беше страшно слаба и облечена с черен анцуг. Очите й бяха бляскави и пълни с живот. Когато се усмихна, лицето й се озари. Пендрагън осъзна, че някога трябва да е била изключително привлекателна.

— Няма нищо, скъпи, позвънил си на точния звънец — каза тя.

Пендрагън зърна Джес Търнър в дъното на коридора.

— Съжалявам, аз…

Жената протегна ръка.

— Айлин Търнър. Вие сигурно сте главен инспектор Пендрагън. Надявам се, че ще влезете за чаша чай.

— Мамо, бързаме. Главният инспектор се е отклонил от пътя си, за да ме вземе.

Пендрагън се усмихна и погледна Търнър, който имаше притеснен вид. Първоначалното му намерение беше да откаже любезно, но по някаква причина прие поканата.

— Ще вляза, благодаря.

Джес се вторачи учудено в него.

— Тогава ме последвайте в кухнята — усмихна се майка му.

Айлин Търнър забута колелата на инвалидната количка към сина си, който се вмъкна в кухнята преди нея. Пендрагън ги последва, а един черен лабрадор се надигна от кошницата си и зачатка с нокти към него, размахал опашка. Той клекна и погали кучето по главата.

— Това е Бекъм — представи го Джес. — Живот си живее. Кръстих го така, докато беше паленце и Бекъм за пръв път игра за Англия. Отказах се от името заради произшествието на световното през деветдесет и осма, но скоро след това отново си върна благоразположението ми. — Той разчорли игриво козината на кучето и го целуна по главата.

— Моля, седнете — покани ги Айлин Търнър. Джес й помогна за чашите. — Е, инспекторе, как се справя момчето ми?

— Моля, наричайте ме „Джак“. Как се справя? Той е чест за полицията — обяви Пендрагън с безизразно лице.

Айлин Търнър стрелна сина си с поглед и засия.

— Радвам се да го чуя. Животът невинаги беше лесен за нас. Джес работи много здраво. — Тя подаде на Пендрагън чаша от китайски порцелан и чинийка. Той забеляза тревожното изражение на сержанта, отпи глътка и остави чая на масата.

— Прекрасно.

Бекъм седна до Пендрагън и му позволи да го гали. Айлин Търнър стигна до другия край на масата и синът й сложи чаша пред нея, оттегляйки се да изпие своя до кухненския плот.

— Джес ми каза за убийството на строителната площадка. Ужасна работа — подхвърли Айлин между няколко глътки чай. — Не мога да разбера защо хората вършат такива неща.

— Не мисля, че много хора го разбират, госпожо Търнър.

— Смятам, че е справедливо да ми казваш „Айлин“, щом аз ще те наричам „Джак“ — каза тя с усмивка.

— Добре… Айлин. С времето приех факта, че хората изнамират най-невероятни причини да убиват.

— Обикновено са свързани с пари.

— Да, или заради неща, свързани с пари: наркотици, хазарт, борба за надмощие.

— Значи престъпленията от страст са вече в миналото?

— Зависи какво наричате страст, нали? — намеси се Джес. — За много хора парите са страст.

— Джес, мили, нямах това предвид — отговори майка му. — Говорех за престъпленията в старите филми.

— Айлин, в действителния свят няма много романтика в убийствата — обади се Пендрагън. — Винаги са отвратителни и тревожещи, каквито ще да са мотивите или средствата.

— Да, сигурна съм, че си прав. — Тя се обърна към сина си. — Джес, скъпи, донеси бисквитите. Главният инспектор изглежда недохранен.

Пендрагън се засмя.

— Много любезно от твоя страна, но наистина трябва да тръгваме.

Айлин понечи да протестира, но Джес сложи ръка на рамото й.

— Мамо, съжалявам, но не можем да останем. — Целуна я по бузата, а тя го потупа по ръката и подвикна, докато той затваряше входната врата:

— Пази се.

Вече бяха на стълбището, когато Джес се обърна към шефа си:

— Зная какво си мислиш. Ние също мразим това място. Ще се измъкнем оттук до една година. Спестявам за депозит.

— Това е хубаво.

— Сигурно се чудиш какво се е случило.

Пендрагън го погледна.

— Преди шест години. Автомобилна катастрофа. Баща ми загина, а мама остана полупарализирана.

Стигнаха приземния етаж и прекосиха бетонния двор, от който се излизаше на пътя.

— Съжалявам — каза Пендрагън. — Майка ти е мила жена и очевидно е самотна.

— Правя каквото мога, сър. Точно се готвехме да се измъкнем от тази лайняна дупка, когато стана катастрофата. — Търнър махна към сивата грамада на „Малибу Хаус“, без да се обръща. На лицето му имаше болезнено изражение. — Хубавото е, че това ми даде импулса, от който се нуждаех. Бях малко хулиган преди това, а я ме виж сега. — И той пусна една обезоръжаваща усмивка. — Чест за полицията!

Точно бяха потеглили, когато мобилният телефон на Джак иззвъня. Обаждаше се Роб Грант.

— Сър, случи се нещо.

— Какво?

— Като по чудо скелетът се появи отново.

— Къде?

— Близо до Фримли Уей, но историята е дълга.

— Добре, гледай да е хубава. Ще бъда там след пет минути.

Лондон, сряда, 8 юни, 8:05 вечерта

Тони Кетъридж мина край леглото и стрелна поглед към жена си Пам. По телевизията нямаше нищо, затова стигнаха до съгласие да си легнат рано. Тя се беше облегнала на купчина възглавници и четеше списание. Белият кабел на айпода й се спускаше в набраната й нощница, а напъните на един особено шумен Том Джоунс се лееха от слушалките.

Винаги беше мразил този апартамент, мразеше го през всичките седем години, откакто живееха тук. Особено ненавиждаше спалнята, с нейните розови стени и псевдоантикварни мебели — всичко беше избирала Пам. В помещението нямаше нищо от него, помисли си той, докато крачеше към банята. Всъщност нямаше нищо от него в цялото жилище. То беше царството на Пам. Той печелеше парите, тя избираше пердетата. Това беше спогодба, която беше приел преди много време. Но също отдавна беше стигнал до заключението, че да приемеш едно нещо, не значи да му се радваш.

Затвори вратата на банята зад себе си. Тук поне беше хладно. От двете страни на мивката имаше тесни прозорци, които бяха отворени, а щорите — вдигнати. Банята беше прекалено осветена и боядисана в друг оттенък на розовото. В очите на Тони Кетъридж цветовете се биеха ужасно и цялото съчетание напомняше вътрешностите на свиня. Ваната беше от лилава пластмаса и много модна през 70-те. За да я допълни, Пам беше избрала позлатени кранове във викториански стил. Мивката беше бяла, като се изключи шарката от лилави цветя, която обикаляше горния ръб и се спускаше до дъното на чинията. Позлатените, но овехтели сифон и запушалка допълваха избледнялото фалшиво великолепие.

Кетъридж започна да изучава отражението си в огледалото. Изглеждаше ужасяващо, а се чувстваше още по-зле. Допреди няколко дни криво-ляво се справяше. Сега сякаш всичко около него се разпадаше. Не само беше залитнал, това беше нормално, а падаше в бездната. Доколкото виждаше, пред него се простираше безнадеждност, зинала пропаст, която го всмукваше.

Наведе се към отражението си и се изплези. Тогава осъзна, че е забравил да вземе чаша с вода. Когато влезе в спалнята, видя, че Пам е потънала в статия за любовния живот на Том Круз. Имаше и стара негова снимка, уловила мига, в който скача на студийния диван на Опра. Пам изобщо не обръщаше внимание на своя съпруг.

Той зашляпа бос покрай нея, мина през малката всекидневна с много шарен диван и дръпнати пердета, които се биеха ужасно с дамаската на дивана и призрачните оранжеви и червени спирали на килима. Светна в кухнята и тръгна по балатума, докато луминесцентните тръби се събуждаха за живот с присветване. Остави водата да потече малко. Беше такава горещина, че тръбите превръщаха студената вода в хладка.

Зад гърба си чу някакъв звук. Обърна се, но нямаше нищо. Видя само собственото си отражение в стъклото на задната врата. Провери водата с пръст и пъхна чашата под струята.

Отново същият звук. Идваше откъм вратата към градината. Може би котката Мини искаше да влезе. Тя го правеше от време на време, макар да беше в разрез със строгите правила на Пам. Той послушно беше нахранил котката и я бе извел навън пет минути по-рано, но отключи вратата и я отвори няколко сантиметра.

Беше тихо, като се изключи шумът на колите по главната улица от другата страна на сградата. В далечината се чу писък на момиче, който премина в кикот. Кетъридж тръгна да затваря, когато шумът се чу отново — някакво драскане на метал в метал.

— Мини! — подвикна той. — Може да влезеш за чинийка мляко, но след това отново трябва да излезеш. Мини!

Забеляза някакво цветно проблясване и чу съсък — движението на разкошна тъкан. След това беше запратен назад в кухнята. Изгуби равновесие и се стовари на балатума. Една фигура се стрелна през вратата с удивителна бързина. Тони Кетъридж забеляза неясни пурпурнозлатисти очертания, дълга черна коса и блясъка на червени устни. Но преди да успее да помръдне, почувства стоманено острие на гърлото си. Ужасен, той едва фокусира погледа си върху лицето над него.

То беше бледо, с рубиненочервени устни и черни очи, обточени с черни мигли, бузите бяха обилно намазани с руж. За миг му хрумна, че гледа Жокера от „Батман“. Но въпреки грима разпозна лицето.

— Ти! — изграчи Кетъридж и очите му се стрелнаха от гротескното лице към ръката, която държеше ножа до гърлото му.

Усети остра болка точно под лявата си подмишница. Беше като огън, сякаш горяща игла се заби и потъваше в него. Изви глава, колкото можа, но не успя да види рана. Устата му се раззина. Парализата настъпи секунда по-късно. За негов ужас изобщо не можеше да контролира тялото си. Зрението му се замъгли. Светът започна да се стопява в палитра от бяло, червено и черно. Прииска му се да изкрещи, но вместо това усети как стомахът му се обръща. Повърна кръв, която изригна над гърдите му. Лицето на убиеца отново доплава пред очите му и Кетъридж видя и ръката му. На нея имаше пръстен, чийто голям зелен камък беше вдигнат и отвътре стърчеше кървав шип. Кетъридж отчаяно се опита да изкрещи едно име, но нищо не се чу. Около него светът избледня.

Лондон, март 1589 г.

Къщата на Ан Дохърти беше тясна, висока и уродлива като гърбица. Отвън беше в отчайващо състояние. В мазилката над входната врата имаше нащърбени дупки, а капаците на прозорците спешно се нуждаеха от нова боя. Отвътре обаче Ан беше направила всичко възможно, за да я направи уютна.

Влязохме в главното помещение направо от улицата и почти веднага усетих как мразът напуска костите ми. Помещението беше малко и с нисък таван. По каменния под нямаше постелки. Голямо огнище заемаше почти изцяло една от стените. Над него имаше дървена полица, върху която бяха подредени калаени чинии. Зад решетката гореше хубав силен огън, а един чайник вреше на стойка над пламъците. Пред огнището имаше дървен стол с висока облегалка и резбовани подлакътници с формата на лъвски глави. Два други стола стояха близо до пламъците. Когато влязохме, една млада прислужница вдигна чайника от стойката и започна да излива горещата вода в леген до пламъците, но щом наближихме, бързо избяга.

Помогнах на Ан да се отпусне на един от столовете и огледах отблизо лицето й. Горната й устна беше започнала да посинява. Намокрих една кърпа и се заех да почистя раната. Ан изстена и момчето дотича и клекна до нея.

— Господарке — изломоти Антъни, — какво направиха те? — Посегна да докосне наранената устна и аз го хванах за ръката по-грубо, отколкото възнамерявах. Той се обърна с пламнали очи и аз го пуснах.

— Антъни, не се страхувай — нежно каза Ан. — Тези мъже са приятели.

— Приятели? Приятели? — изкряка той. — Има ли такова нещо в този жесток свят, господарке?

Тя се усмихна и го погали по главата.

— Да, има.

— Тези бяха от гвардията на кралицата — отбелязах аз. — Кое е това момче? — Тогава за пръв път го огледах добре. Беше висок и слаб. Права черна коса се спускаше над очите му, а устните му бяха непропорционално пълни. Едва забележимо окосмяване украсяваше горната му устна. В чертите на лицето му още личеше детската мекота. Очите му имаха необичаен цвят — светлокафяви с тъмнокафяви петна, а миглите му бяха дълги и черни. Предположих, че е на осемнайсет години, но можеше да е и по-малък.

Ан го прегърна през рамо.

— Антъни ми е като брат. Гледам го почти от година, откакто родителите му умряха. Той е сладко момче и е напълно безобиден, но страда от мозъчно заболяване. Той е истински вярващ, но заради страданието му няма страх и не внимава. Вярва, че трябва да проповядва Истинската Вяра на всички, които слушат. Повечето хора не му обръщат внимание. Те знаят, че е безобиден. Или днес някой се е обидил, или гвардейците просто са минавали и са чули нещо, което не им е харесало.

— Това не ми харесва — каза Себастиан, като пристъпи към нас. — Къщата трябваше да е безопасна, а момчето привлича внимание.

Видях стреснатото изражение на Ан.

— Господа, много съжалявам. Това няма да се повтори. Антъни е добра душа, а сърцето му е чисто.

— Малко ме интересува характерът на момчето — озъби се Себастиан. — Не мисля, че осъзнаваш опасността, на която сме изложени.

Ан стана. Беше висока почти колкото Себастиан.

— Сър, аз се извиних. Какво повече искате да направя?

Той се изненада от прямотата й, но после се разгневи. Направи крачка към нея и бях почти сигурен, че ще я удари, но тя се оказа учудващо пъргава. Себастиан едва беше помръднал, когато Ан сграбчи вдигнатия му юмрук и го избута към стената, другата й ръка стисна гърлото му.

— Не ми казвай каква опасност ни грози, сър — изсъска тя. — Ние всеки ден се изправяме срещу смъртта. Не е за нас луксът в килиите на Ватикана, отче Себастиан. Тук трябва да оцеляваме благодарение на собствената си съобразителност.

Тя го пусна. Лицето му беше зачервено от неудобство и той прекара пръсти по шията си, където силните пръсти на Ан бяха оставили червени отпечатъци.

Аз се засмях, за да разсея облаците, което не зарадва особено моя приятел.

— Хайде, Себастиан — казах аз и го прегърнах през раменете, — нека не започваме това гостуване така. — След това се обърнах към Ан. — Може би и двамата реагирахте твърде остро. Не искате ли да бъдем приятели?

— Да, приятели, приятели! — възторжено се съгласи Антъни и започна малък танц.

Лицето на Себастиан още беше буреносно. Той оправи туниката си и прекара пръст под яката й.

— Бих искал да ми бъде показана моята стая… ако може, госпожо — каза той студено. Аз го погледнах укорително, но той се направи, че не забелязва.

— С удоволствие, отче — отговори Ан. — Сигурна съм, че сте изтощени след дългото пътуване. Но преди това трябва да бъде свършена още една работа. Моля да ме извините. — Тя мина между нас и тръгна към дъбовото писалище в ъгъла. Отвори чекмеджето и за моя изненада го извади напълно. Взе нещо от задния му край и отново го пъхна на място. Подаде ми парче хартия, сгънато и запечатано с восък. Аз счупих печата, разгънах листа и зачетох: „Нашият общ приятел Ричард скоро ще ви потърси. Той ще ви посочи пътя към братята по престъпление. Може да се доверите на Ричард и братята и да взимате под внимание техните съвети. Те са верни люде. Братята ще ви очакват. Унищожи това веднага, след като го прочетеш“. Под тези редове стоеше папският печат. Себастиан взе бележката от ръката ми и бързо я прочете. Аз я прочетох още веднъж, след това се приближих към огъня и я хвърлих в пламъците. Тя лумна.

— Казаха ни, че ще се срещнем с отец Ричард — започнах аз. — Но кои са тези „братя по престъпление“? — Погледнах към Себастиан и после към Ан. Антъни мърдаше ръце и хвърляше сенки върху стената в далечния край на стаята.

— Братя по престъпление? Не знам… — започна тя, но после се усмихна. — Разбира се! Едмънд и Едуард Пърч. Не може да са други.

Изгледахме я слисано.

— Това са местни престъпници. Главатари са на банда, най-силната в района, и търгуват със забранени стоки. Те са умели изнудвачи и са убили много хора.

— И ти знаеш къде можем да ги намерим?

— Всички знаят къде са, но малцина имат желание да се доближат до тях. Но писмото беше пределно ясно по този въпрос. Отец Ричард ще ви покаже пътя. А сега елате да ви заведа в стаята. Прислужницата ще ви донесе топла вода, за да измиете нечистотията от дългото пътуване.

Степни, сряда, 8 юни, 8:25 вечерта

Пендрагън спря, за да събере мислите си. Приглади коса назад, изкашля се без нужда и натисна звънеца. Сю Латимър отвори вратата. Носеше светлосиня лятна рокля, а косата й беше стегната на кок, което подчертаваше фините й скули.

— Здравей. Предполагам, че точността е част от обучението ти.

— Съжалявам, може би трябваше да закъснея, както е модерно?

Тя се засмя.

Той й подаде бутилка червено вино и букет лалета. Тя изглеждаше искрено зарадвана.

— Прекрасни са. Благодаря.

Апартаментът й беше толкова различен от неговия, че човек трудно можеше да повярва, че е в същата кооперация. Стените бяха боядисани в топли цветове, шоколадово, кремаво и резеда. Осветлението беше непряко. Цяла стена от лавици беше пълна с книги и дискове. Кухнята беше модерна и лъскави тигани и тавички висяха на куки над скъпия готварски плот. Апетитна миризма се носеше от един тиган. От радио на плота звучеше тиха мелодия, която той разпозна.

— Надявам се, че обичаш индийска храна — каза Сю и му подаде чаша червено вино.

Той се почувства необикновено спокоен. Не беше много общителен и често му трябваше време, за да се сближи с хората, но Сю беше толкова открита и сърдечна, че му се стори естествено да вдигне бариерата.

— Трябва да ти кажа, че ми се стори малко тайнствен, когато се срещнахме за пръв път — подхвърли тя, докато бъркаше кърито.

— О, това е внимателно репетирана роля.

Тя вдигна дървената лъжица и я поднесе към устата му, за да опита. Той закима одобрително.

— Е, ролята има успех. Заинтригувана съм.

Музиката от радиото заглъхна и започнаха новините. Сю точно посягаше да го изключи, когато говорителят каза: „Този следобед разследването на убийствата на двамата мъже, свързани с «Бриджпорт Кънстръкшън», тръгна по нова следа…“

— Една секунда — каза Пендрагън и тя вдигна пръст от копчето за изключване.

„Източници, близки до разследващия екип от полицейското управление на Брик Лейн, разкриха, че малко преди Амал Керим да бъде убит, на строителната площадка в Степни е разкопан човешки скелет, който е на няколкостотин години. Полицията не е съобщила подробности за откритието, но скелетът е изчезнал в нощта на убийството и се е появил отново едва тази сутрин. Намерен е в контейнер за строителни отпадъци само на стотина метра от строителната площадка. В официално изявление на полицейското управление на Брик Лейн началник Джил Хюз каза, че криминолозите изследват костите и подробностите ще бъдат разкрити едва когато разследването завърши. А сега другите…“

— Лоши новини? — попита Сю, когато видя, че Пендрагън се смръщи.

Той се усмихна насила.

— О, не съвсем. Предполагам, че трябваше да се разчуе.

— По този случай ли работиш?

— Да.

— А пристигна едва миналата събота?

— Животът на ченгето рядко е скучен.

— Очевидно! А този скелет — попита Сю, — свързан ли е с убийствата?

— Още не сме сигурни.

— В репортажа споменаха, че е открит точно преди убийството на работника.

— Така е, но това не означава непременно, че са свързани. Може да е просто съвпадение.

— Имате ли заподозрян… или мотив? О, съжалявам. Ти не можеш…

— Няма нищо, но си права, не мога да навлизам в подробности.

Тя напълни чашите и го поведе към всекидневната. Настаниха се на дивана. Сю облегна чашата на коляното си. От кухнята отново долетя звукът на пиано — една жива мазурка от Шопен.

— Работата е там, че ако откриването на скелета не е съвпадение, цялата история ще се окаже съвсем друга, нали? — Очите й проблясваха, докато се взираше в лицето му.

Правилникът изискваше да не казва и дума повече, особено за подробности от случая, които преднамерено не бяха съобщени на обществеността, но нещо неопределимо му прошепна този път да зареже правилата.

— Мисля, че си напълно права — кимна той. — Аз престанах да мисля, че това е съвпадение, още преди второто убийство.

Тя вдигна вежди.

— Така ли?

— Когато скелетът е бил разкопан, той е носел пръстен. Нямаше го, когато тази сутрин костите бяха намерени в контейнера.

— Не би трябвало да ми казваш това.

— Да, не би трябвало.

— Е, значи имаш някакъв мотив, нали?

— Възможно е. — Той отпи от виното.

— Имаше ли някакъв ритуален момент в убийствата?

— Не, защо? За какво мислиш?

Сю се вторачи в нищото за миг.

— Вестниците писаха, че първата жертва… Каалим?

— Керим.

— Да, Керим… е бил пребит до смърт. Вторият е отровен. Трябва да е пренасочване.

— В смисъл?

— Съжалявам. — Тя отново се вторачи в лицето му. — Пръстенът трябва да е ключът. Убиецът му приписва голяма важност. Няма очевидна ритуална страна в станалото, така че не става дума за култ или нещо религиозно. Това е лично пренасочване или ако повече ти харесва — личен ритуал. Убиецът има нужда от пръстена, за да извършва убийствата. Е, за второто убийство очевидно му е бил нужен.

Пендрагън изглеждаше объркан.

— Чувал съм за тази теория. Но това е много рядко, нали?

Тя сви устни и наклони глава.

— Допреди двайсет години не беше разбрана както трябва, така че множество по-стари престъпления бяха обяснени с различни мотиви. Проведох някои изследвания на криминалната психология за моя докторат. Спомням си един случай, който се вписва отлично в сценария на пренасочването.

Пендрагън направи гримаса.

— Един тип на име Хопър, Джеймс Хопър, убиец от началото на осемдесетте, от Девън. Съпругата му Джина имала любовник и нарочно направила така, че той да разбере. Смятала го за слаб и нерешителен мъж и започнала да го презира. Обличала се пред него, преди да отиде при любовника си, и го дразнела, като му показвала бельото, което само любовникът й можел да оцени.

— Да, май си спомням тази история — обади се Пендрагън. — Той я удушил с чорапите й, нали?

— Това е началото. След това убил три от най-близките й приятелки, забъркани по някакъв начин в историята. Жената, която запознала Джина с любовника й, и две други, които й помагали да се крие, докато тя не решила, че съпругът й трябва да научи и цялата история с дразненето започнала.

— И всеки път е използвал чорап?

— Да, Джеймс Хопър е приписал на найлоновите чорапи специално значение. За него те били свръхважни — средоточие на яростта му.

— Да, разбирам… — започна Пендрагън, но мобилният му телефон звънна. Той разпозна номера.

— Търнър? Да, да. Добре, ще бъда там след пет минути. — И затвори телефона.

— Дългът зове?

Пендрагън въздъхна тежко.

— Да, искрено съжалявам.

Първо забеляза кръстовете. Трудно бе да ги пропусне, защото бяха навсякъде. Една редица от тях вървеше по тесния коридор в жилището на Кетъридж, а на малка странична маса имаше още три. Той мина покрай малка разхвърляна всекидневна, където сержант Маклиби утешаваше жена на средна възраст в розов халат. Друга редица кръстове стоеше на полицата над камината, а едно голямо разпятие висеше на стената отгоре.

Продължи по коридора и стигна до кухнята. Прожектор на стойка беше сложен близо до мивката. Той хвърляше силна бяла светлина върху всичко наоколо. Пендрагън видя един от криминолозите да минава между кухнята и тухлена стена, покрита с дървена решетка с жълти увивни рози. По перваза над мивката и сушилнята имаше още една редица кръстове. Пендрагън преброи седем, като най-големият беше поставен в средата — умалена версия на разпятието във всекидневната.

— Точно пристигнах, Пендрагън. Затова не мога да ти кажа нещо за часа на смъртта или каквото и да било — излая Джоунс, когато главният инспектор влезе в помещението. Патологът стоеше до тялото на Тони Кетъридж. Мъртвецът лежеше на пода, близо до малка маса за закуска. Гърбът му бе опрян на съдомиялна, която още изпълняваше работния си цикъл. Главата му беше извита на една страна, гърдите му бяха изцапани с кръв и бълвоч, а устата му беше широко отворена. Очите му приличаха на червени кръгове.

Пендрагън отмести поглед, когато Търнър влезе през задната врата.

— Сержант, ти ли пристигна пръв?

— Да, шефе. Точно излизах от управлението, когато дойде обаждането. Пристигнахме тук със сержант Маклиби преди около двайсет минути.

— Предполагам, че госпожа Кетъридж е съобщила за убийството?

— Да, беше изпаднала в истерия, което не е много изненадващо.

— Някой пипал ли е тялото?

— Сигурен съм, че не. Госпожа Кетъридж едва успя да отвори вратата. Роз… сержант Маклиби сега е при нея в гостната.

— Да, видях ги.

— Когато пристигнахме, задната врата беше отворена. Няма следи от много борба. Масата е била избутана встрани и толкова. — След това добави шепнешком: — Каква е тази работа с кръстовете?

Пендрагън сви рамене.

— Нямам представа. Кой е отвън? — Тръгна към задната врата, а Търнър го последва. Един от криминолозите стоеше с гръб към тях и се обърна.

— Доктор Нюман — кимна Пендрагън.

— Господин главен инспектор.

— Първи впечатления? — Той огледа тесния двор. Пътека от павета минаваше покрай къщата към градината, която в мрака приличаше на тъмно петно. Тухлена стена с човешки бой отделяше къщата от съседния имот и се простираше по дължината на алеята, а след това се превръщаше в телена ограда между двете градини. Една котка се отърка в крачолите на Пендрагън и той се наведе да я погали.

— Ако животните можеха да говорят.

Колет Нюман се усмихна.

— По пътеката има малко следи от кал — каза тя. — Изглеждат съвсем пресни. Проследихме ги обратно до тази страна на градинската ограда. Изглежда, нашият убиец е дошъл от ей там и е влязъл през задната врата в кухнята.

Пендрагън забеляза друг криминолог в градината. Беше клекнал до оградата, стиснал четка за прах в дясната си ръка.

— Земята не е ли прекалено вкоравена, за да се пренесе кал дотук? — попита Търнър. Пендрагън и Нюман се обърнаха едновременно към него.

— Първо и аз си помислих това — каза д-р Нюман. — Но изглежда, че някой е полял цветята по-рано тази вечер, като, разбира се, е пренебрегнал забраната да не се полива с питейна вода.

— Май ще трябва да ги обвиним — мрачно подхвърли Пендрагън.

— Така или иначе взехме проби и двама от хората ми проверяват кухнята и останалата част от къщата. Щом узнаем нещо…

— Благодаря — кимна той и се върна в кухнята. — Тони Кетъридж вероятно е познавал убиеца и го е пуснал вътре или убиецът е наблюдавал къщата и е разбрал как може да влезе.

— Или е импровизирал.

Отидоха при трупа на Кетъридж и Пендрагън клекна до д-р Джоунс, който оглеждаше трупа.

— Нямаш ли усещане за дежа вю? — попита Джоунс.

— Ако се съди по вида му — пълно копие.

— Точно така. Още не мога да кажа къде е дупката от убождането. Може ли вече да откараме бедното копеле в моргата?

Пендрагън кимна и стана.

— Имаш ли нещо против да прескоча до лабораторията, когато свърша тук?

— Нищо, стига да не започнеш да драйфаш — отговори самодоволно Джоунс.

— А, Пендрагън, точно навреме — каза Джоунс, когато главният инспектор влезе в моргата. Пусна електрическия трион за аутопсии и добави: — Удивителен инструмент. Тежи само половин килограм, но дискът се върти с 200 оборота в секунда. Може да среже всяка кост като едното нищо… Фантастично.

Пендрагън знаеше, че Джоунс се опитва да го сплаши, така че не му обърна внимание и спокойно отиде до тялото, което лежеше на масата от неръждаема стомана. И може би за десети път тази вечер си зададе въпроса защо трябва да се подлага на това. Както знаеше, отговорът беше двояк. Макар да имаше доверие в познанията на д-р Джоунс, искаше да е сигурен, че нищо не е изпуснато. А втората причина беше лична. Забележката на патолога за неговата гнусливост го беше засегнала. Беше вярно, че трудно се справяше с гледката на разрязани мъртви тела. Беше време да се изправи срещу тази фобия. Това бе част от работата му и никога нямаше да изчезне, поне докато хората продължаваха да се избиват.

Сякаш отгатнал мислите му, Джоунс остави електрическия трион.

— Е, инспекторе, за какво всъщност си тук?

Пендрагън вдигна рамене.

— Или тук, или трябваше да пиша доклад.

Патологът задържа погледа му.

— Нали нямаш намерение да ме проверяваш?

— Не — поклати глава Пендрагън.

— Тогава вероятно искаш да ме използваш като терапевт, но за това взимам допълнителна такса.

Пендрагън изсумтя и поклати глава.

— Поискай си таксата от столичната дирекция. Те много си падат по образователни курсове.

— Предполагам, че трябва да се чувствам поласкан — отговори Джоунс. — Ето, сложи ги. — И той му подаде престилка и маска.

Степни, четвъртък, 9 юни, 7:10 сутринта

Джак Пендрагън се бръснеше, когато чу мобилния телефон да звъни — имаше съобщение. Прекара за последно самобръсначката по шията си, изми и подсуши лицето си, след това отиде до кухненския плот, където беше сложил телефона си да се зарежда. Съобщението беше от Колет Нюман: „Намер. нещо, което може да те заинт. Намини в лаб. Напр. към 10?“. Той изстена при вида на осакатения език. Никога нямаше да се научи да изпраща съкратени съобщения и се зачуди, че д-р Нюман е прибегнала до това. После осъзна, че всъщност не знае как да изпрати отговор, затова просто набра номера й.

Джак слизаше по стъпалата на управлението, когато мобилният му телефон започна да звъни.

— Главен инспектор Пендрагън?

— Да.

— Обажда се професор Стоукс. Ако не сте забравили, онзи ден идвах при вас.

— О, да, сещам се.

— Инспекторе, може ли да се отбиете при мен? Успях да получа няколко добри снимки на пръстена, за който говорихме. Аз… така да се каже, започнах да съставям хипотеза за него. Може да ви заинтересува.

— Кога да се видим, господин професор?

— Ами… сега съм свободен. Имам лекция в два и половина, но…

— Прекрасно. Ще бъда при вас след десет минути.

Лондон, март 1589 г.

В онази дупка имаше място само за един човек и на мен не ми беше много приятно от близостта с Антъни, който не бе от най-чистите създания. От другата страна на ламперията чувахме гласове, писъци и викове и аз се опитах да не мисля за онова, което се случваше в параклиса. Познавах пълномощията на Последователите, мъже, наети от Уолсингъм да издирват размирници и замърсители на вярата. Те можеха да арестуват и задържат католици, но можеха да използват оръжията си само за самоотбрана. Макар че ме болеше от тази мисъл, Себастиан сам се бе нахвърлил върху тях. Можех само да се надявам, че друг от богомолците не е срещнал подобна съдба и че някои са успели да избягат.

Антъни беше разстроен.

— Моята господарка Ан — изплака той прочувствено, след това се обърна към мен. — Тия дяволи — изсъска той и слюнка започна да се стича по брадичката му.

— Антъни, разбирам страховете ти, но трябва да тръгваме.

— Къде?

— Забрави ли, че със Себастиан трябваше да се срещнем с братята Пърч? Знаеш ли нещо за моята задача?

— Себастиан? Не го обичам. Той е груб към моята господарка, но тя го победи. Ха-ха!

Докато Антъни говореше за моя мъртъв приятел, отново усетих болката от загубата. Бълвоч се надигна в устата ми и за пръв път осъзнах колко задушаващо горещо е в тази дупка.

— Знаеш ли някакъв начин за излизане оттук? — попитах аз, като принудих Антъни да ме погледне в очите. За миг неговите някак се избистриха.

— Знам — отговори той. — Да, знам. Ела.

Промъкна се покрай мен и телесната му миризма отново ме блъсна, предизвиквайки нов пристъп на гадене. Антъни се наведе до малка пролука в задната стена на скривалището и тя поддаде. След като се промуши през нея, той изчезна в мрака. Аз направих крачка напред и се промъкнах след него.

Озовах се в тесен влажен тунел. Вонеше на студена земя и плесен. Почувствах нечие докосване по рамото ми и подскочих толкова, че си ударих главата в тавана.

— Оттук — чу се гласът на Антъни.

Единствената светлина в тунела идваше от тясна цепнатина, която се намираше право пред нас. Тръгнахме към нея. Нещо хрущеше под краката ни. Не исках да мисля за това и подканих Антъни да вървим. Светлината стана по-силна и скоро се озовахме в края на тунела, пред една стена. Тя беше мокра и хлъзгава, но между камъните имаше малки отвори, достатъчни да поемат вкочанените ни пръсти и носовете на обувките ни. На върха видях падаща врата, вдигната нагоре. Антъни отново поведе, изкачвайки се по стената с пъргавината на маймуна. Аз се изкатерих значително по-бавно и с много повече безпокойство. Когато наближих последните няколко цепнатини, Антъни беше стигнал целта. Наведе се в шахтата и ми подаде ръка, за да ми помогне да изляза.

Падащата врата се отваряше към малко помещение. Един-единствен прозорец високо на стената беше източникът на светлината, която бяхме видели в тунела. Стаята беше празна, като се изключи старият дървен нар в единия ъгъл. Паяжини висяха от тавана, а плесента по стените се издигаше на височината на кръста. Аз се прехвърлих в стаята и видях една затворена врата вдясно. Отидох до нея, залепих ухо на малката цепнатина, където вратата и касата се срещаха, и се заслушах напрегнато. Не можах да чуя нищо, опитах вратата и тя се отвори навън.

Намирахме се в тясна улица. Снежинки започнаха да падат по лицето ми и аз усетих хапещия вятър, който фучеше между сградите като в комин. На две крачки пред нас се издигаше тухлена стена. Погледнах наляво — там уличката изчезваше в мрака. Отдясно видях добре осветено кръстовище. Мина каруца, пълна с хора. Всички бяха весели и си подаваха някакво голямо плоско шише. Една блудница, с дълбоко изрязан корсаж и разпуснати дълги коси, изпищя от смях и падна назад в каруцата, безсрамно вирвайки крака.

Аз се обърнах към Антъни.

— А сега накъде? Можеш ли да ме заведеш при братята Пърч?

— Не ги обичам — отговори той, избягвайки погледа ми.

— Антъни, няма нужда да говориш с тях. Само ме заведи.

— Отче, те ще ти изядат главата.

Аз му се усмихнах мило и поставих ръка на рамото му.

— Антъни, не се страхувай за мен. Трябва да намеря братята. Моята мисия е крайно важна. Божията воля е да намеря братята Пърч и да потърся тяхната помощ. Разбираш ли?

Той кимна бавно.

— Да, отче Джон, разбирам — каза той. — Нашата мисия. — И изпъна гръб. — Аз ще отговоря на призива Господен. Да, ще го направя. Ще го направя. Братята ще са в театъра. Да, сигурно ще бъдат там.

— Театъра?

— „Орелът“. Театър „Орелът“. Всичко това е игра, нали разбираш. Моята господарка Ан ми каза. Хората се преструват, че са други люде. Пеят песни там и се обличат в други дрехи. Много е весело. — Той ме погледна, а очите му бяха бистри от внезапното вълнение. След това, без да каже нищо повече, пое надолу по уличката.

Аз го спрях.

— Робата ти.

Той погледна голямата бяла одежда и послушно я свали през главата.

На не повече от трийсет метра от подземния параклис и ужасите, на които бяхме станали свидетели там, вече бяхме сред тълпата. Почувствах се в безопасност за първи път, откакто бяхме пристигнали в Лондон. Издърпах шала на лицето си и държах главата си наведена. Бяхме излезли на голям площад. Едната му страна беше заета от пазар, където по сергиите се продаваше смайващо разнообразие от стоки. Имаше сергии с риба и такива, на които се издигаха пирамиди от ябълки и лешници. Отстрани видях сергия, на която бяха подредени дървени играчки: пумпали и ярко боядисани войници. Един търговец хвалеше броениците си с дървени зърна, а на метър и нещо от него друг високо подканваше възможните клиенти да пипнат, за да усетят качеството на коприната, която беше изложил на една паянтова маса.

Минахме бързо покрай сергиите и се вмъкнахме в друг пасаж. Той беше покрит с девствен сняг, който проблясваше на лунната светлина. Достраша ме и подканих Антъни да побърза, преди някой да изскочи и да ни пререже гърлата.

Скоро стигнахме друго оживено кръстовище.

Тук сякаш всички се движеха в една посока — към реката. Смесихме се с тълпата. По едно време завихме наляво и видях театъра точно пред нас. Той се издигаше над порутените жилищни сгради, които го заобикаляха, а точно зад него се виждаше сребристата Темза.

Бях виждал театър „Орелът“ от северния бряг на реката, когато живеех в града, но макар тези позорища да бяха много популярни сред лондончаните от всички класи, никога не се изкуших да вляза. Разбира се, пуританите мразят всякакви форми на маскарад. Това беше част от тяхното сурово и ограничително разбиране за живота. Аз също не се чувствах много добре с тази нова лудост по театъра. Струваше ми се, че има по-печеливши пътища, които човек да следва. Вместо да се преструва на някой друг, може да му е от по-голяма полза да подобри онова, което е. Но макар че бях така скептично настроен към театъра, когато го видях от толкова близо, пулсът ми се ускори.

Приличаше на огромен барабан и се издигаше на шест етажа. Червен флаг се вееше на кулата зад района на сцената. Знаех, че това означава, че пиесата е „историческа“. После видях над входа голямо парче плат, на което бе нарисуван персийски воин и беше изписано заглавието: „Тамерлан“6.

Пиесата вече беше започнала. Чувахме музика, гласове и дори топовен гръм. Около стените на театъра бяха наредени още сергии. Те продаваха храна и напитки, но оживлението преди началото на представлението беше минало и мнозина от продавачите си почиваха преди блъсканицата след края му. Зад сергиите се виждаха канавки, изкопани в твърдата земя. Един клиент си вдигаше панталоните, а прислужникът хвърли пръст върху изпражнението, облегна се на лопатата, избърса се с ръкава на мръсната си туника и въздъхна.

С Антъни се гмурнахме сред закъснелите зрители пред театъра, промъкнахме се вътре и платих входа от едно пени за всеки от нас. Предполагаше се, че ще поемем към задната част на партера, защото моите пенита ни осигуряваха места сред простолюдието, но ние не бяхме тук, за да се забавляваме. Тръгнахме по един извиващ се коридор, който се простираше по обиколката на сградата. Стигнахме до извита стълба, която се изкачваше до последния етаж на галерията и имаше площадки, които водеха към всеки от етажите преди това.

Не бях сигурен по кой път да поема, но знаех, че трябва да намерим някого, който работеше тук или поне познаваше собственика. След като стигнахме на втория етаж, поведох Антъни покрай задната стена на галерията. Тук беше претъпкано с по-заможни граждани, които си бяха донесли провизии, пиеха вино и се шегуваха, като рядко обръщаха внимание на представлението. Оттук можехме да виждаме сцената. Тя беше осветена от половин дузина факли, като за фон служеха пищни червени и златисти завеси. На сцената се беше струпала малка група артисти, облечени в дрехи от фини тъкани. Между тях стоеше персийски пълководец с изваден извит меч. Той имаше зло лице, заострена брада и почернени очи. Приличаше на въплътения дявол. Аз дръпнах Антъни назад и тръгнахме надолу по тясната пътека зад зрителските места.

След няколко минути се озовахме зад самата сцена. През една цепнатина в декорите се виждаше публиката. Мнозина в дъното на партера бяха погълнати от драмата, която се разиграваше пред тях. Аз се обърнах и забелязах врата вдясно от нас. Бутнах я и пристъпих в малко помещение без прозорци. До една маса с гръб към нас седеше мъж. Успях да зърна блясъка на монети и дървени кутии като онези, които се използваха за събиране на входната такса. Мъжът се обърна рязко и посегна към камата си. Аз вдигнах ръце, а Антъни се сви зад мен.

Мъжът ни гледаше гневно.

— Какво искате? — Той се изправи, а ръката му остана близо до оръжието.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — започнах. — Аз… ние… търсим Едмънд и Едуард Пърч. Казаха ми, че тази вечер ще са тук.

Мъжът присви очи.

— Не познавам тези хора.

Знаех, че лъже, но се намирах на хлъзгава почва. Не исках този приятел да вдигне тревога.

Поклоних се и казах:

— Тогава се извинявам, че ви обезпокоих. — Прегърнах Антъни през раменете и го обърнах към вратата.

— Защо търсите братята Пърч? — попита мъжът.

Аз се обърнах и за пръв път разгледах внимателно мъжа. Той беше висок, слаб, темето му беше почти плешиво, но костеливото му лице беше обградено от дълга черна коса.

— Става дума за частен делови въпрос — казах аз след малко.

— Късметлия — отвърна мъжът и впери подозрителен поглед в мен. След малко изражението му омекна. — Братята си свършиха работата тук за тази вечер. Тръгнаха си преди малко със своите… печалби. — Готвеше се да каже още нещо, когато друг мъж се появи на прага. Той ме изгледа от горе до долу, а Антъни бързо пое по коридора.

— О, Уил — каза мъжът, който броеше приходите от представлението. — Тези господа търсят братята.

Новодошлият се вторачи в мен с вдигната вежда. Беше на двайсетина години и имаше вид на актьор — беше с костюма на моряк и носеше купчина листа. Тръшна се на стола до масата и грабна каната с вино, която стоеше до кутиите с парите. Отпи малко, избърса устата си и се оригна.

— Всички ще бъдат в Мечата градина — каза той. Бях изненадан от гласа му. Беше богат и звънлив, провинциален акцент. Предположих, че е от скоро в столицата, вероятно бе дошъл от някой град на север от Лондон. — Техен приятел ли си?

— Искам да обсъдя един делови въпрос с тях.

— Късмет — отговори той и двамата размениха мрачни усмивки.

— Казахте, че ще бъдат в Мечата градина. Аз не съм оттук. Къде се намира тя?

— Ако плюна от покрива, ще я улуча — отговори младият мъж и кимна към сцената. — Просто следвай вонята. Обаче побързай — добави той. — Нашата любима публика се устремява като стадо натам веднага щом представлението свърши… а понякога и преди това. Бог да ги накаже.

С Антъни стигнахме до приземния етаж, без да срещнем жива душа, и се измъкнахме през главния вход в нощта. Снегът вече валеше обилно, на снежинки, едри колкото нокът на палец. Вдигнах глава и ги оставих да падат по лицето ми. Сякаш ме докосваха малки перца, които се разтопяваха при допира с кожата ми.

Младият актьор се оказа прав за миризмата. Когато заобиколихме театъра, се озовахме от подветрената страна на арената и острата животинска воня ни блъсна в лицата.

— Мразя това място — каза Антъни и забави крачка. — Там нараняват животни. Не искам да влизам.

— Антъни, трябва да намеря братята, а не мога да те оставя сам. Последователите сигурно още ни търсят.

— Но те причиняват болка на животните.

— Знам, но дългът преди всичко…

Зад нас настана суматоха. Една жена изпищя и аз се обърнах навреме, за да видя как двама мъже се борят с трети, който носеше безформена кафява туника и черни панталони.

— Бързо! — изсъсках на Антъни и го задърпах към извисяващите се стени на Мечата градина.

Хвърлих още няколко пенита в една дървена кутия, влязохме и се смесихме с тълпата. Елипсовидна арена заемаше по-голямата част от мястото между стените. Около нея беше издигнат паянтов амфитеатър с три реда. Той беше претъпкан с хора, които викаха и пищяха, напълно омаяни от онова, което се случваше. За миг бях пленен от лицето на един зрител. Увисналите му бузи бяха зачервени, очите — разтворени широко, а зениците — огромни. Устните му бяха изтеглени назад, сякаш ръмжеше, а от ъгълчето на зиналата му уста се стичаше слюнка. Оставена без внимание, лигата се полюшваше на дълга бледа нишка, докато той мърдаше главата си и крещеше. Пестниците му бяха стиснати и той забиваше във въздуха несъзнателни удари. Спрях се, загледан в него, и след това се обърнах да видя какво става на арената.

Бикът беше на коленете си и ревеше от болка, докато един мастиф гризеше врата му. Червените зъби на кучето проблеснаха, а кръвта плискаше в очите му. Още две кучета се зъбеха на бика. Едното захапа крака му, а другото го заръфа за хълбока. Антъни започна да хленчи и скри лице в рамото ми. Обърнах се и го поведох далеч от тази ужасна гледка. Никой не ни обърна внимание, бяха изцяло съсредоточени в зловещото забавление.

Когато стигнахме до района на сергиите, от тълпата се понесе рев. Не спряхме да разберем каква нова гадост е извършена, а закрачихме бързо по елипсовидната галерия, открита за падащия сняг. Завивайки накрая, едва не се блъснах в един огромен мъж, седнал на стол пред голяма врата. Той скочи с изненадваща пъргавина и ни препречи пътя. Главата му не беше много по-малка от тази на бика на арената, но големите му воднисти очи гледаха почти любезно. На пръв поглед огромното му лице имаше детинско излъчване, но това впечатление се нарушаваше от белег, дълъг най-малко 15 сантиметра, който се спускаше като лъкатушеща червена черта от слепоочието по бузата.

Обърнах се и точно се готвех да отстъпя, когато Антъни направи крачка напред и каза тихо:

— Бенджамин.

Мъжът откъсна втренчения си поглед от мен, погледна Антъни и разцъфна в беззъба усмивка. Отпусна тежката си ръка върху костеливото му рамо и издаде ниско гъргорене. Едва тогава обърнах внимание колко отпусната е устата му, и осъзнах, че езикът на този гигант е отрязан.

— Той не може да говори — бързо обясни Антъни.

— Дяволите отрязаха езика му, защото критикуваше новата църква.

— Кой е той?

— Бенджамин охранява братята — обясни Антъни. — Той е мой приятел.

— А защо не ми каза по-рано — озъбих му се аз. Звярът, който още се усмихваше на Антъни, обърна яростни очи към мен. Свали ръката си от рамото на момчето и пръстите му се свиха в юмрук.

— Не — каза меко Антъни и бутна надолу ръката му, — той е приятел.

— Можеш ли да ни заведеш при братята? — попитах, без да изпускам от очи огромния пестник.

Бенджамин ме огледа подозрително, след това издаде нисък гърлен звук.

— Трябва да говоря с тях. Става дума за нещо много спешно.

Бенджамин се втренчи в мен с големите си като на дете очи, след това вдигна рамене, обърна се и отвори вратата към някакво тъмно помещение. Бутна ме да вляза първи. Аз пристъпих вътре и една силна ръка ме стисна за врата. Почувствах студена стомана на гърлото си и се опитах да говоря, но моят нападател ме стискаше като менгеме. Вдигнах ръце, но това предизвика само засилване на хватката. Бях повдигнат във въздуха и запратен през помещението. Антъни се стовари до мен и започна да хленчи.

Надигнах се и му помогнах да стане. Намирахме се в малко помещение, чиито стени бяха драпирани с ярко оцветена коприна. От тавана висеше голям полилей, на който бяха закрепени бели свещи. Каменният под беше покрит с разкошен шарен килим.

На няколко крачки пред нас, на тапициран с кадифе диван лежеше невероятно тлъст плешив мъж, облечен в пурпурна коприна. Жабото му беше светлолилаво и беше гримиран като артист — с яркочервен руж на бузите и тъмни сенки около малките черни очи. Той се усмихна и цялото му лице смешно се набръчка. От двете му страни лежаха две полуголи момчета с бледа кожа. Но най-необикновеното нещо в тлъстия мъж беше приспособлението, което стърчеше от устата му — дълга тънка тръбичка с нещо като луковица в долния край. Той смучеше от тесния край и дим се дигаше от подобието на луковица. Миризмата не приличаше на нищо, което познавах. Тя задраска по гърлото ми и без да искам, се закашлях.

— Е, какво имаме тук? — попита мъжът, след като извади приспособлението от устата си. Гласът му беше писклив и женствен. Той гледаше зад нас — към двамата мъже, които ни бяха вмъкнали толкова непристойно в помещението. Бенджамин се изстъпи между тях, издаде странен звук от дълбините на гърлото си и мъжът на дивана ни огледа внимателно.

— Приятели ли, Бенджамин? — поклати той глава. — Наистина ли? Ех, какво прекрасно и рядко нещо. — Той махна с ръка, докато говореше, и аз забелязах, че носи твърде много бижута: на всеки пръст имаше голям златен пръстен, а на китката — дебела гривна със скъпоценни камъни. — Как се казваш? — попита ме той.

— Аз съм Джон Алън — отговорих аз.

— И как мога да ти помогна, господин Алън?

Чух как единият от мъжете зад нас се засмя. Антъни се вкопчи в ръката ми.

— Търся Едмънд и Едуард Пърч. Казаха ми, че тази вечер ще са тук.

— Така ли? И каква работа имате с тези господа?

Направих пауза, преди да попитам:

— Ти ли си един от братята?

— Не отговори на въпроса ми… приятелю.

— Аз съм търговец, пристигнах в Лондон по работа тази сутрин, с моя приятел Себастиан Маунтджой. Ако си един от братята, ще си чул за нашето пристигане.

— Може би съм чул — отговори мъжът, лека язвителна усмивка играеше на лицето му. — Каква е вашата търговия?

— Внасяме каламин.

Той кимна.

— А къде е твоят другар? Казаха ни, че ще бъдете двама.

Въздъхнах тежко и изправих рамене.

— Моят приятел беше убит тази вечер — отговорих тихо.

— Колко жалко. А твоята маймуна? — каза тихо мъжът и стрелна поглед към Антъни. Двете момчета на дивана избухнаха в кикот.

— Ако не можеш да ми помогнеш, бих искал да си тръгна — отговорих аз.

— Доведете го по-близо — нареди дебелият мъж и Антъни беше блъснат на една страна, а мен ме завлякоха до дивана. Не можах да сдържа кашлицата си. Дебелият се изправи, доближи се до мен и духна облак синкав дим в лицето ми. Очите ми засмъдяха и гърлото ми пламна, докато се опитвах с кашляне да изхвърля дима. Едно от момчетата се кикотеше силно. Дебелият се наведе още по-близо към мен и започна да ме души. След това, за мое голямо отвращение, изплези език и го плъзна по врата ми. Седна пак на дивана и млясна с устни.

— Ммм, обичам вкуса на страх — каза той и щракна с пръсти на двамата пазачи. Те ме пуснаха и аз отстъпих крачка назад, като бършех врата си с длан.

— Кажи ми, приятелю Джон, какво искаш от нас?

— Казаха ми, че ще ни помогнете в нашето търговско начинание.

— А откъде да зная, че не си шпионин от двора на кралицата, който е дошъл да заложи капан за мен и моя брат?

— Откъде един шпионин може да знае нещата, за които говорих?

— Това не е толкова трудно. Слугите на Уолсингъм са безпощадни в своята работа. Знаеш това много добре.

— Мога да кажа същото за вас, сър — отговорих му с целия кураж, който успях да събера. — Откъде да знам, че ти не си шпионин?

Мъжът се вторачи в мен с безизразно лице. След това слезе от дивана и бавно се приближи, сграбчи лявата ми ръка и я вдигна към светлината.

— Значи това е пръстенът — каза той. — Казаха ми, че е красив, но това… това е… Свали го.

Аз издърпах ръката си и един от пазачите пристъпи напред. Дебелакът го изгледа яростно и той се отдръпна. В следващия миг почувствах докосването на метал до адамовата си ябълка и остра болка. Сведох поглед и видях орнаментирана кама с назъбено острие. То ми беше пуснало кръв, която се стичаше на тясна нишка по него.

— Едмънд. — Гласът беше тих, но по-остър от острието на гърлото ми. Дебелакът мързеливо обърна глава към вратата. Не смеех да помръдна.

— Махни ножа — нареди гласът.

Аз не помръдвах.

— Свали го!

Почувствах как острието изчезна и Едмънд Пърч направи крачка назад. Очите му бяха пълни със злоба. Аз се обърнах и видях на прага един мъж, а до него — Ан Дохърти.

Антъни се затича да я прегърне и изписка:

— Господарке! Господарке! — Целуна я по бузите, а Ан го прегърна и ми се усмихна тъжно над рамото му.

Мъжът дойде при мен и каза:

— Извинявам се. Едмънд е малко… театрален. Нали, скъпи братко? — Едуард Пърч стрелна брат си с презрителен поглед.

Трябва да съм бил в лек шок, защото няколко минути не можех да подредя мислите си. Бях се вторачил в новодошлия и ми беше трудно да си представя, че с Едмънд Пърч наистина са братя. Едуард беше висок, добре сложен, с гъста черна коса. Може би някога е бил красив, но годините бяха опустошили лицето му. Един от клепачите му беше провиснал и покриваше почти изцяло лявото му око. Носът му беше трошен поне веднъж и бялата линия на един белег вървеше от основата му до горната устна.

— Отче, Ан ми разказа всичко за твоята мисия — продължи Едуард Пърч. — Ако още искаш помощта му, тук съм, за да ти я предложа.

Степни, четвъртък, 9 юни, 3:30 следобед

— Извинявай, шефе, но това нещо смърди гадно — каза Търнър и отвори прозореца от своята страна на колата, докато завиваха от Майл Енд Роуд към реката.

Пендрагън поклати презрително глава и отхапа още един залък от багетата.

— Повярвай ми, прекрасно е — каза той с пълна уста. Умираше от глад и се зарадва много, когато откри отличен деликатесен магазин само на няколко метра от управлението.

— Какво има вътре? Мирише като устата на куче.

Пендрагън направи гримаса и остави багетата на хартиената салфетка в скута си.

— Прекрасно е. Всъщност е фина шунка от Парма и бри. Намерих си отлично място за обяд.

— Ще качиш седем-осем килограма за един месец, ако си падаш по такива неща.

— Твърде възможно е. Какво откри за пантофките?

— Страхувам се, че не е кой знае колко. Има само две фирми в страната, които използват златни нишки за своите скъпи танцови обувки, и нито една не предлага мъжки размери. След това се заех да проверя производителите на модни мъжки пантофи. Наричат ги официални пантофи. „Версаче“ ги продава за над хиляда лири чифта. Можеш ли да си представиш? Всички места, които открих, ги внасят от Франция или Италия, но когато проверих там, се оказа, че ги правят в Тайланд. Евтина работна ръка. Човек се пита какъв ли процент печалба начисляват тук, в Европа.

— Значи тази посока на разследването удари на камък, така ли?

— Да, шефе. Освен ако не намериш някакъв друг зрителен ъгъл. Който и да е купил тези пантофки, може да го е направил на много места в Лондон по всяко време през последните трийсет години. Може да са донесени и от чужбина. Мисля, че това е задънена улица.

— Да, вероятно си прав — съгласи се Пендрагън. — Между другото, знаеш ли къде отиваме?

Сега беше ред на сержанта да му върне презрителния поглед и Пендрагън се зае отново с багетата. Няколко минути по-късно завиха от Къмършъл Роуд в малък индустриален комплекс със складове и ниски функционални тухлени офис сгради, които се издигаха покрай тесния вътрешен път. „Мурано Глас — Великобритания“ беше подобна сграда близо до края на пътя. На лицевата й част имаше затворени капаци на складове и обикновена червена врата. Пендрагън натисна звънеца. Чу се пукот на интерком и един женски глас обяви:

— „Мурано Глас“.

— Главен инспектор Пендрагън. Тази сутрин са разговаряли с вас от управлението. Дошъл съм да се срещна с изпълнителния директор господин Сидни Грегсън.

Чу се тихо бръмчене и вратата се отвори. Пендрагън влезе пръв и пое по ярко осветения коридор. Една жена надникна от врата в дъното му и им кимна.

— Обадих се на господин Грегсън. Ще дойде след минутка — обясни тя, когато влязоха в стаята. — Моля, седнете.

Търнър точно беше взел едно списание за автомобилизъм от масичката за кафе, когато вратата се отвори и влезе Сидни Грегсън — добре облечен мъж на четирийсет години, с козя брадичка и големи червени очила. На челото му сякаш беше изписано „богат бохем“.

— Господа — поздрави той с усмивка. Пендрагън се представи, здрависаха се и Грегсън се обърна, когато Джес дойде при тях.

— Сержант Търнър.

— Моля, последвайте ме.

Излязоха в коридора. Сержантът беше последен и забеляза, че секретарката стрелна гърба на Грегсън с много мрачен поглед. Влязоха в хубав кабинет и Грегсън затвори вратата след тях. Витрини, пълни с екзотични стъклени скулптури, заемаха едната стена, а в другия край на помещението имаше голямо жълто-зеленикаво дъбово писалище. Вляво от него стоеше луксозен диван, тапициран с чортова кожа. Грегсън се хвърли в един въртящ се стол с кожена тапицерия, но не покани полицаите да седнат. Взе от бюрото стъклено преспапие и небрежно започна да го прехвърля от длан в длан.

— Господин Грегсън, благодаря, че ни приехте толкова бързо — започна Пендрагън.

— Човекът, който се обади, за да уреди срещата, спомена, че разследвате убийствата в Степни. Снощи видях репортажа по телевизията. Не мога да си представя какво ще търсите тук, господин главен инспектор.

— Две от жертвите са отровени. Предварителните изследвания показват, че една от главните съставки на използваната отрова е арсеник.

Грегсън сбърчи чело.

— И затова сте се сетили за производителите на стъкло? — В гласа му се долавяха язвителни нотки. Пендрагън бързо реши, че не харесва много Сидни Грегсън.

— Арсеникът и веществата, които го съдържат, са контролирани — отговори главният инспектор. — Както вероятно знаете, не може просто да влезете в магазина и да си го купите.

— Да, инспекторе, така е. Значи смятате, че вашият отровител работи тук?

Пендрагън изгледа Грегсън учудено.

— Не, но арсеникът трябва да е дошъл отнякъде. Да са ви изчезвали химикали от леярната?

— Мога да ви отговоря с едно доста недвусмислено „не“ — каза Грегсън и за миг спря да подхвърля преспапието. — Но може би ще искате да попитам и управителя на складовете, за да сме сигурни?

— Да, това ще бъде от полза.

— Да вървим тогава.

Веднага след кабинета завиха надясно и се спуснаха по няколко стъпала. През една летяща врата влязоха в леярната. Тя беше сравнително малка, но кипеше от работа. Група работници стояха до едната стена и стриваха някакъв прах с големи чукала. До тях се издигаше машина, която приличаше на огромен кухненски комбайн. Една пещ заемаше по-голямата част от центъра на помещението. Пред вратата й стоеше едър мъжага с тежък кожен защитен костюм, ръкавици и визьор, смъкнат пред лицето му. В ръката си държеше дълъг метален прът. Когато Грегсън и двамата полицаи минаха покрай него, стъкларят се наведе и завъртя металния прът. Стопеното стъкло променяше формата си като топъл карамел. Отстрани на пещта мъж със същия костюм, но с вдигнат над главата визьор въртеше ярко оцветено вещество в една вана.

— Тук правим скъпи чаши — обясни Грегсън. — Най-вече винени. Но приемаме и външни поръчки за фигурки и вази. Ние сме бутиков производител. Годишно правим само няколко хиляди ръчно изработени предмета.

— Колко служители имате? — попита Търнър, когато свърнаха в ограден със стъкла проход, който вървеше по края на леярната, далеч от пещта.

— Четиринайсет — отговори Грегсън. — Включително администрацията и шофьорите. Имаме трима майстори стъклари. Онзи човек там е Том Кенъли, почти звезда в нашия бранш. А мъжът, който върти приличното на меласа вещество, е Франческо Доналти. Един от най-добрите оцветители в този занаят. Работи от десет години за „Мурано“ и сме щастливи, че е при нас.

Стигнаха до врата, на която имаше табела: „Химически склад. Само за служители с разрешение“. Помещението беше малко, квадратно и без прозорци, пресечено нашир и длъж с метални стелажи, а в средата стоеше проста дървена маса. Мъж с бял гащеризон седеше пред екрана на компютър, но стана, когато Грегсън влезе.

— Алек, къде е Даниъл? — попита го Грегсън. — Даниъл Бийти е нашият склададжия — добави той като се обърна към двамата полицаи. — Това е Алек, който ни помага два дни седмично. Това са главен инспектор Пендрагън и сержант Търнър. Мислят, че може би доставяме арсеник на неподходящи хора.

Алек беше на двайсетина години, носеше очила с дебели рамки и имаше мазна коса, сресана на път.

— А-а-арсеник? — заекна той. — Ние не го и-използваме толкова много.

— Няма нужда да е много, за да убие някого — обади се Пендрагън.

Алек се изчерви.

— А, да. Така е, сър.

— Къде е Даниъл? — нетърпеливо повтори Грегсън.

— И-и-излезе за к-к-късен о-о-обяд.

Грегсън си погледна часовника и въздъхна.

— Добре, Алек, можеш ли да потвърдиш пред тези господа, че не е изчезнал нито грам от арсеника?

— Да. И-и-скам да к-к-кажа — н-н-не.

— Погледнете, инспекторе — покани го Грегсън и посочи кутията със закалено стъкло и цифрова ключалка. Вътре имаше сбирка малки кафяви бутилки. На кутията бе залепен етикет: „Опасно — контролирани вещества. Бъдете особено внимателни. Да се използва само от служители с разрешение: Опасни химикали, равнище 2“. — Тук съхраняваме най-опасните химикали. Арсен триоксид не е само отрова, но има и силно канцерогенно действие. Само Даниъл знае комбинацията. Разбира се, и аз.

— Можем ли да хвърлим едно око на инвентарната ви книга? — попита Търнър.

— За бога, човече!

— Трябва да е лесно, нали, господин Грегсън? Сигурно е електронна — настоя Пендрагън.

— Да, добре. Алек, би ли отворил файловете?

Младият склададжия затрака по клавиатурата и отвори нужните документи. Грегсън го избута настрани и зае мястото му пред екрана.

— Ето — кимна той. — През март получихме доставка от петдесет килограма арсен триоксид от Тулуза. Както Алек каза, използваме сравнително малко количество. Висококачественото стъкло не съдържа толкова арсеник, колкото евтиното. Ето ежедневната употреба от април до май. Получихме втора доставка на двайсет и трети май. Погледнете сами. Всичко е заведено.

Известно време Търнър изучава цифрите, после кимна на шефа си.

— Господин Грегсън, благодарим ви. Повече няма да ви безпокоим — обеща Пендрагън.

Грегсън ги изпрати до главния вход на сградата.

— Радвам се, че не можахме да ви помогнем повече. Нали разбирате какво имам предвид — каза той, докато затваряше вратата.

— Мил човек — подхвърли Търнър, докато пресичаха малкия паркинг.

— Главен инспектор Пендрагън?

Двамата полицаи спряха едновременно. Секретарката на стъкларската фирма крачеше към тях и все поглеждаше през рамо.

— Трябва да бързам — изсъска тя. — Зная защо сте тук. Имаше обир. Преди две седмици. Него го нямаше. Беше на една от луксозните си почивки.

— Става дума за господин Грегсън, така ли? — попита Търнър.

— Защо никой не е съобщил в полицията?

— Направихме го. Аз се обадих в полицейския участък на „Лаймхаус“ на двайсет и трети май.

— И сметнахте, че не бива да казвате на началника си? — попита Търнър.

— Гений ли се родихте, или трябваше да работите по въпроса? — Сержантът не знаеше какво да каже. — Алек е мой син. Той е… много е умен, но има проблеми. Грегсън смята, че е бавноразвиващ се. Даде му работата само за да ми запуши устата. О, сержант, не ме гледайте толкова стреснато — каза тя и се ухили. — Жени като мен се научават да използват всяко оръжие в арсенала си. — Тя отново погледна през рамо. — Дан ни прикри и всички дадохме по някоя лира, за да поправим ключалката. Тя беше разбита. Вижте, трябва да тръгвам.

Пендрагън я хвана за лакътя.

— Извинете, но как се казвате?

— Лидия. Лидия Дарлингхърст.

— Лидия, малко съм объркан. Влезли са с взлом… кога… на двайсет и четвърти?

— Да.

— И са взели само малко арсен триоксид?

— Да.

— Колко горе-долу?

— Едно малко бурканче от сто грама.

— Ще трябва да проверим в „Лаймстоун“.

— Да, инспекторе, проверете. Аз не съм лъжкиня. — Тя отново стрелна поглед през рамо и се вторачи в Пендрагън. — Нали ще си мълчите за това? Вие си получихте информацията. Ако това копеле научи…

Пендрагън кимна и пусна лакътя й. Без да каже дума повече, тя се затича обратно към сградата.

— „О, каква преплетена мрежа плетем“7 — каза Пендрагън, отваряйки вратата на патрулката.

Степни, четвъртък, 9 юни, 9:05 вечерта

Макс Рейнър затвори документа, върху който беше работил, и излезе от мрежата. Стана от бюрото и отиде в другия край на кабинета си, където имаше четириместен светлокафяв кожен диван. Взе преносимия си компютър от него, пъхна го в лъскав калъф от неопрен и затвори ципа. След като огледа за последен път кабинета, загаси осветлението и заключи вратата.

В приемната беше спокойно. Другите три кабинета по коридора вече бяха тъмни, бюрото в приемната беше празно. На бледото осветление зад рецепцията се виждаше надписът „Рейнър & партньор“. Буквите бяха високи трийсет сантиметра, направени от изкуствено състарен метал.

Мозаечният под кънтеше под токовете му, докато пресичаше приемната и минаваше през двете големи врати от опушено стъкло. Срещу слабо осветеното фоайе имаше стълба, която водеше до приземния етаж. Той се обърна да заключи вратата и усети остра болка в основата на черепа, която сякаш се разнесе до темето и надолу по гръбнака. Той смътно осъзнаваше нечие присъствие зад себе си, отразено в стъклените врати. Залитна напред, удари главата си в стъклото и се свлече на земята.

Степни, петък, 10 юни, 8:45 сутринта

— О, боже! — възкликна Хана Джеймс. — Какво искаш, по дяволите?

Джес Търнър прибра полицейската си карта.

— Само малко да си поговорим.

— Предполагам, че имаш разрешение?

— За какво? Казах разговор. Разбира се, ако предпочиташ да дойдеш в управлението…

— Добре, добре. Мамка му, ти май си малко ранна птичка? Обзалагам се, че си лягаш грижливо завит в девет, след като си гаврътнал чаша млекце.

— Да, нещо такова — ухили се Търнър. — Добре, ще ме пуснеш ли да вляза, или искаш да си приказваме на стълбището?

Номер шестнайсет на Мичъл Лейн беше ронеща се стара викторианска сграда, преустроена на половин дузина порутени апартаменти. Този на Хана Джеймс се намираше в задната част на къщата, на приземния етаж. Имаше няколко стаи, в които се влизаше от тъмен коридор. Жената заведе сержант Търнър до хола и той успя да види малката кухничка, чиято мивка беше пълна с мръсни чинии и тенджери, а кофата за боклук преливаше от кутии с надпис „Макдоналдс“ и пластмасови бутилки от кока-кола. До нея беше отворената врата към спалнята. Над леглото бе окачено огледало, а на нощното шкафче стоеше нощна лампа с червен абажур. Едната стена беше покрита със снимки от порносписания, а на една релса висяха прозрачни одежди в червено и черно. Миришеше на цигари и телесни течности. Хана затвори с ритник вратата, когато мина покрай нея.

Стар телевизор стоеше в единия ъгъл на гостната. В другия край имаше камина, около която бяха струпани борови дърва. В отвора беше вградена електрическа печка с два реотана, които бяха леко изместени от центъра. Дървата изглеждаха съвсем не на място около нея. На лавицата над камината имаше сбирка от евтини гипсови животинки: еднорози, кученца, няколко еуоки от „Междузвездни войни“ и комплект матрьошки, подредени по големина. Над камината висеше картина на гола жена с кафеникава кожа, само по леопардови бикини. Тя се беше излегнала на един клон, а екзотични папрати докосваха тялото й. Жената имаше огромни кафяви очи и смешно дълги мигли. Това беше от онези картини, с които можеш да се сдобиеш срещу две лири на съботния пазар на Майл Енд Роуд, в комплект със снимката на някоя тенисистка, която си чеше задника. Докато оглеждаше помещението, Джес се запита какво ли би си помислила Хана за жилището на Софи Темплър — само на няколко километра от тук, но във всяко друго отношение на светлинни години далече.

Хана се тръшна в едно кресло, от чийто подлакътник стърчеше пълнеж.

— Сигурно си дошъл заради Тони — подхвърли тя и си запали цигара, издухвайки синия облак дим в непроветрената стая.

— Да.

— Защо си мислиш, че мога да помогна?

— Защото си го познавала добре. „Виждали“ сте се около година, както ни каза той.

— Защо го казваш по такъв начин? — попита Хана и вторачи светлосини очи в лицето му.

— Как?

— С такова презрение. Аз наистина харесвах Тони. Разбира се, той беше пълен идиот. Един Господ знае какво търсеше тук два пъти седмично. Но пък познавам малцина като него, поне не толкова постоянни… ако разбираш какво искам да кажа.

За пръв път сержантът се вгледа в нея внимателно. Тя беше на двайсет и три или двайсет и четири години. Беше толкова бледа, че можеше да мине за болна. Черната й коса не беше особено бляскава и на острата сутрешна светлина кожата й изглеждаше доста загрубяла — мазна от бързите закуски, колата и цигарите, да не говорим за другите неща, които вероятно пушеше или си инжектираше. Носеше мръсен бежов пеньоар от рипсено кадифе с оръфани ръкави. Това сигурно не е обичайната й одежда, когато идват мъжете, предположи той.

— Знаеш ли дали Тони е бил замесен в нещо?

— Какво? Имаш предвид като изключим мен… нали, сержанте?

Търнър усети, че зад това блестящо изпълнение се крие болка. Хана беше искрено наранена от случилото се с Тони, но не можеше да го признае.

— Беше отровен с арсеник — подхвърли сержантът. — Знаеше ли?

Тя не отговори, но не отмести поглед.

— Много болезнена смърт, както се говори.

— Шибаняк! — избухна тя и запали друга цигара от фаса на първата. — Както вече казах, аз харесвах Тони. Да, той беше тлъст мечтател на средна възраст, но ме обичаше. Или поне така ми каза. Със сигурност не обичаше онази шибана топка свинска мас!

— Пам Кетъридж?

— Коя друга! Милата Пам. Без клитор, както се оказва. Поне така знам от Тони.

Търнър поклати глава и се ухили.

— Значи така. А обещаваше ли да те измъкне от всичко това?

— Разбира се — кимна Хана, а гласът й стана яден. — Поне два пъти на вечер. Нали ти казах, шибан идиот.

— Хана — Джес я изчака да престане да зяпа тавана и да го погледне, — знаеш ли, че можеш да ни помогнеш да хванем убийците му.

— Така ли?

— Мислим, че е бил забъркан в другите убийства.

— Тони беше мечок, сержант Търнър. Не може да е убил никого.

— Не казвам, че го е направил. Охранителните камери са го заснели близо до мястото, където е бил убит Амал Керим… Изглежда малко странно съвпадение, че тогава е идвал да те види.

— Защо? Да не мислиш, че можеше просто така да се отбие за едно бързо чукане?

— В два през нощта. Времето е малко странно.

— Виж, не знам накъде биеш. Каквото и да се е случило миналия петък, то няма да ви каже кой е убил Тони, или бъркам?

— Може и да ни каже.

Тя го гледа втренчено няколко секунди, после пак започна да изучава тавана. Една сълза потече по бузата й и капна на пода. Тя я избърса и го погледна.

— Не беше тук. Той ме помоли. Било въпрос на живот и смърт. — Изсмя се горчиво и дръпна силно от цигарата си.

— Обясни ли за какво става дума?

— Не.

— Каза ли къде е в действителност?

— Не! — Хана загаси цигарата и стана. Пеньоарът се отвори и отдолу се показа ленена нощница, бродирана с котенца и малки зайчета. Тя бързо се загърна отново и стегна колана.

— Искам да си вървиш вече — излая с внезапно заядлив тон. На вратата добави: — Предполагам, че сега ще ме погнете, защото съм излъгала, загубила съм времето на полицията и всички останали глупости.

Джес я погледна съчувствено.

— Хана, точно сега си имаме по-големи грижи, така че на твое място не бих се тревожил.

Степни, петък, 10 юни, 10:00 сутринта

— Това е доктор Сю Латимър — обърна се към екипа Пендрагън. — Сю е преподавател по психология в колежа „Куин Мери“. Помолих я да дойде, защото има интересни идеи за криминалната мотивация, които може да ни помогнат. — Той й махна да продължи и седна на едно от бюрата.

— Темата възникна, когато говорех с Джак… главен инспектор Пендрагън за идеята за прехвърлянето — започна тя. — Аз му я описах абстрактно, но сега, след като видях бележките по случая, мисля, че ще е важна за разследването. — Тя огледа хората, събрани в помещението за инструктаж. Целият екип беше тук, включително началничката.

— Криминално прехвърляне е, когато някой извършва убийство, използвайки някакъв тотемен предмет…

— Извинете, д-р Латимър, може ли да ни го обясните на обикновен английски? — прекъсна я инспектор Тауърс.

Сю се усмихна и обясни:

— Като казвам тотемен, имам предвид, че убиецът влага някакво специално значение в даден предмет. Може да е всякакъв, но е пряко свързан с начина, по които се извършват престъпленията. В случая с тези три убийства, последните две са извършени почти по един и същи начин. Всички три убийства изглеждат свързани със строителната площадка на „Бриджпорт Кънстръкшън“ и са извършени след намирането на стария скелет в изкопа.

— Искате да кажете, че скелетът е тотемният предмет? — попита Грант.

— Не самият скелет, а пръстенът, който е бил на ръката му, а после е изчезнал.

Грант вдигна вежди и погледна към Пендрагън.

— Как може един пръстен да е оръжие на убийството? Между другото, Мидълтън и Кетъридж бяха отровени.

Сю не се смути.

— Бих могла да предположа, че отровата е в пръстена. — В стаята настъпи мълчание. — Фактически пръстенът е съвършеният тотем. Той е лична вещ и като такава се носи близо до тялото. И нещо по-важно, пръстените обикновено притежават някаква форма на емоционален резонанс. Те се използват при много ритуали, за „да се подпечата сделката“ — спомнете си брачната халка.

— Съжалявам — обади се пак Тауърс. — Отново не разбирам. Пръстенът, който е бил на скелета, е поне на неговите години, ако не и по-стар. А вие твърдите, че днес някой, който живее и работи някъде наблизо, използва този пръстен, за да трови хората? Това звучи доста… пресилено, за да не кажа нещо друго.

— Мисля, че това е най-добрият модел, по който можем да работим — обяви началник Хюз от дъното на помещението. Всички, освен Пендрагън се обърнаха да я погледнат. — Той ни предоставя вид оръжие на убийството. Свързва се с изкопаването на скелета и представлява поне стъпка по пътя към мотива. Също така подсказва защо убийството на Керим не се вписва в модела на двете по-късни убийства. Не може да е чиста случайност, че беше убит в нощта, когато скелетът е бил изкопан. И ако теорията на доктор Латимър е вярна, поне неговото убийство не е било планирано. Той просто се е оказал пречка за убиеца, който е искал да вземе пръстена.

— Но как нашият убиец е могъл да знае, че пръстенът изобщо ще бъде открит и после толкова бързо да научи какво да прави с него — да си набави четирите отрови и всичко останало? — попита Търнър. — Не е ли прекалено голямо съвпадение?

— Не мога да отговаря на въпроса ви — каза Сю. — Все още няма достатъчно информация. Нямам представа каква би могла да бъде психологическата връзка между убиеца и пръстена. Мога обаче да предположа какъв тип съзнание може да се окаже податливо към криминалното прехвърляне.

— Моля, направете го — покани я Хюз.

— Убиецът може да е мъж или жена. Истината е, че жените са по-склонни да бъдат привлечени от тотеми…

— Ако нашият убиец е жена, как е успяла да победи Керим и да му счупи черепа? — прекъсна я Маклиби.

— Просто теоретизирам — отговори Сю. — Очевидно всеки случай трябва да се преценява отделно. Възможно е Керим да е бил убит от съучастник мъж, но смятам, че е твърде невероятно. Тотемното убийство е много лично. Двама души никога не споделят един и същи тотем. Вариантът за съучастник е приемлив единствено ако жената след това е извършила сама двете отравяния.

— Мисля, че се отклонихме — намеси се Хюз. — Докторе, бихте ли се върнали отново на профила?

Сю си пое дълбоко дъх.

— Убиецът е интелигентен, опитен, добре образован, вероятно хомосексуален, макар това да не е необходимо условие. Те обвиват процеса на убийството в слоеве лични ритуали.

— Какво точно означава това? — попита сержант Викърс. — В убийствата не е открит ритуален момент.

— Не и такъв, който да сме видели. Ние не говорим за разполагането на телата по определен начин или за изписване на символи по тях. Аз казах „личен ритуал“. Убиецът преминава през процес, който спазва като религия. Ще приготви отровата при специални условия, следвайки някаква формула. И вероятно ще се наконти, за да извърши убийството.

— Наконти?

— Да. Нямам представа каква форма може да приеме. Всеки документиран случай, който съм чела, е различен. Най-добре известният, който всъщност е измислица, е Норман Бейтс от „Психо“. Неговият тотем е собствената му майка. Може да убива само когато се облече като нея. През останалото време е кротък момък, който управлява мотел. Хичкок стига до крайности. Много е необичайно някой да използва човек като тотем и да се превърне в този тотем. Но както вече споменах, връзката между убиеца и тотема е много силна.

— Златната нишка и пантофките — внезапно изстреля Пендрагън. — Ако носенето на златотъкани пантофки не е наконтване, не знам какво друго би могло да се нарече така.

Факултетът по растителна биология в колежа „Куин Мери“ се намираше на шестия и предпоследен етаж. Докато се качваше с асансьора, Пендрагън си спомни една стара поговорка от студентските си години: инженерните факултети винаги бяха в мазетата, така че тежките им машини да не паднат през пода. Химическите факултети попадаха на последния етаж, така че, ако нещо избухне, да не повреди етажите отгоре. С известно задоволство забеляза, че тук факултетите са точно по местата си: инженерите — в мазето, а химиците — под покрива.

Посрещна го висок човек с бяла престилка. Беше на трийсетина години, необичайно красив, с блестяща къса черна коса, тясно лице и големи черни очи. Тридневната брада го караше да прилича на кинозвезда, която се опитва да изглежда небрежно.

— Главен инспектор Пендрагън? — попита той. — Казвам се Фрамптън. Ейдриън Фрамптън. — Той здраво стисна ръката на полицая, преди да го поведе към лабораторията.

Пендрагън огледа голямото помещение и беше поразен от факта, че за необученото му око всички лаборатории изглеждат еднакво, различаваха се само по подробностите. През последните няколко дни беше ходил в три лаборатории и във всички имаше работни маси, безукорно чисти подове, бунзенови горелки, стойки с епруветки и миризма на химикали, която сякаш се процеждаше от стените.

— Как да ви помогна, господин главен инспектор? — попита Фрамптън. — Предполагам, че е свързано с убийствата на „Майл Енд“.

Пендрагън направи гримаса. Мразеше начина, по който медиите банализираха всичко.

— Да — отговори той, — има общо с поредицата престъпления, свързани с използването на една и съща отрова. Полицейската лаборатория изолира два редки химикала в отровата. Те произлизат от твърде необичайни растения, които не виреят в нашата страна.

— Кои са те?

— Абрикова киселина и олеандър.

Ейдриън Фрамптън сбърчи чело.

— Много екзотично — отбеляза той. — Абриковата киселина идва от Abrus precatorius.

— Индийско женско биле.

— Точно така — кимна Фрамптън малко изненадан. — Другото е от йерихонската роза. Какво се надявате да откриете?

— Дали някоя лаборатория или ботаническа градина не е изгубила наскоро няколко растения.

— Тук никога не сме имали нито едното, нито другото растение.

— Така ли? — Пендрагън изглеждаше разочарован. — Зная, че са редки, но…

— Господин главен инспектор, на този свят има много растения. Питахте ли в Кралската ботаническа градина и в „Куинс Парк“?

— Да.

В този миг вратата на лабораторията се отвори. Пендрагън се обърна и видя огромен мъж с бяла престилка, която едва успяваше да го обгърне. Това беше Найджъл Търнбул, или диджей Джъмбо от „Лъв Шак“. Той видя Пендрагън, обърна се и побягна.

Главният инспектор реагира веднага и го подгони. Търнбул беше много дебел, но познаваше сградата на колежа. Когато Пендрагън стигна до коридора в другия край на лабораторията, дебелакът беше изчезнал.

Пендрагън изтича до стълбищната площадка и погледна надолу, но не забеляза движение. Огледа коридора, видя табелката с надпис „Авариен изход“ и се впусна натам. Докато тичаше, извади мобилния си телефон, натисна двете цифри за бързо набиране и звънна в участъка.

— Имам нужда от подкрепление — каза той, докато минаваше през вратата към аварийния изход. — Преследвам бял мъж на около двайсетина години, много дебел, плешив. Облечен е с бяла лабораторна престилка върху джинси и черно горнище. — Вече беше в стълбищната шахта. Когато надникна през перилото, видя една ръка да се плъзга по него няколко етажа по-ниско и чу трополенето на тежки крака. — Обектът е Найджъл Търнбул — добави Пендрагън, докато се спускаше по стълбите. — Действайте внимателно. — Чу трясъка на врата на приземния етаж. — Веднага се свържете със сержант Търнър и пратете няколко патрулки на адреса на Търнбул. Има го в документите. Край.

Затвори телефона и прескочи няколко стъпала до площадката. Спря, наведе се напред и опря ръце на коленете си, опитвайки се да регулира дишането си. Беше надскочил подобен род полицейска работа. Изправи се и тръгна нагоре по стълбите към шестия етаж. Ейдриън Фрамптън стоеше пред вратата на лабораторията с някакъв друг мъж.

— Какво става? — попита Фрамптън.

— Съжалявам, но ще се наложи да затворя тази лаборатория, докато моите хора я претърсят — отговори Пендрагън.

— Какво? Да не сте полудели? Ние вършим важни…

— Съжалявам, доктор Фрамптън.

— Това е възмутително. Ще ви трябва заповед. Освен това аз не мога да наредя да се затвори.

— Това е много сериозно разследване. Един човек от вашия екип, младият мъж, който дойде преди малко…

— Търнбул? Какво за него?

— Той заработва като диджей в клуба, където преди по-малко от седмица беше открит първият труп. Сега, щом ме видя, хукна да бяга. Мисля, че това е малко подозрително, нали?

— Но какво общо има с нас?

— Предполагам, че Търнбул следва тук и е ваш студент. Така ли е?

— Да, но…

— Никакво „но“.

Д-р Фрамптън се вторачи гневно в Пендрагън с лице, сковано от възмущение.

— Ще трябва да го уредите с ректора — каза той хладно.

Лондон, март 1589 г.

Бях ужасно уморен, но Едуард Пърч настоя да разговаряме веднага и да съставим план. Изведе ме от стаята на Едмънд и аз го последвах в малък кабинет в дъното на коридора. Помещението беше оскъдно обзаведено. Вътре имаше голямо писалище, покрито с документи, и две кресла. Един слуга беше изпратен да донесе малко вино и хляб. Едва когато стана дума за храна, осъзнах колко съм гладен.

Кабинетът се намираше в задната част на Мечата градина, далеч от амфитеатъра и шума на тълпите. Едуард беше много делови. Той разчисти писалището и ми посочи едното кресло.

— От известно време зная за вашата мисия — започна той. — Във Франция имам хора, които работят за мен. Голяма част от търговията ни се върти между Париж и Лондон, но ти няма защо да си усложняваш живота с това. — Той махна презрително. — Моите хора са проникнали в мрежата на Уолсингъм. Уверен съм, че знаем много повече за делата и плановете на Главния секретар, отколкото той за нашите.

— Значи си чул за моята работа само от шпионите ти в Париж?

— Не, не. Получих лично писмо от Роберто Белармино. Помагал съм и на други преди теб. Мъже, изпратени в Англия като прости мисионери. Обаче зная за скорошната промяна във ватиканската политика. Негово Светейшество губи прекалено много добри мъже. Колкото и да ненавиждам Франсис Уолсингъм, неговите методи са твърде резултатни. Ясно е, че трябва да изкореним плевела напълно — кралицата трябва да умре.

Настъпи дълбоко мълчание, което беше нарушено от едва доловимия рев на тълпата около арената. Тогава Едуард попита:

— Може ли да видя пръстена?

Аз вдигнах ръка и той приближи свещта.

— Забележително е да видиш нещо, което някога е красило ръката на Лукреция Борджия — отбеляза той тихо и бързо се оттегли на мястото си зад писалището. — Но да се върнем към нашата работа. Ан донесе отровата от нейната къща.

Явно беше забелязал облекчението, което се изписа на лицето ми.

— Тя е добро момиче — потвърди той. — Дълго мислих как да постъпим. Кралицата е в Хамптън Корт, но ще тръгне оттам вдругиден, за да замине за Йорк. Ако искаме да ударим, това трябва да стане утре вечер. Остават пет часа до съмване. Трябва да се покриеш, докато слънцето изгрее. Аз съм уредил всичко. Ето какво трябва да сториш.

Степни, петък, 10 юни, 6:30 следобед

Пендрагън пусна електронния диктофон в стаята за разпити №2, облегна се на стола с отпуснати в скута ръце и преплете пръсти.

— Може би трябва да започнем отначало — каза той на Найджъл Търнбул.

Младият мъж беше толкова дебел, че бутовете му преливаха от двете страни на металния стол. Оглеждайки го внимателно за пръв път, Пендрагън осъзна, че Търнбул изглежда най-малко десетина години по-стар от действителната си възраст. Беше напълно плешив, а под очите му имаше бръчки. Голямото му чело беше покрито с капки пот.

— Аз пусках музика като диджей в „Лъв Шак“, когато някакъв мъртъв тип падна от вентилационната шахта на тавана. Това е всичко, което зная за вашето разследване, господин главен инспектор Пендрагън.

— Ех, Найджъл, знаеш ли, че за човек толкова затънал като теб, си ужасно нахален.

Търнбул се вторачи в него и кръстоса ръце над едрия си гръден кош.

— Добре, нека не почваме от началото, а от резултатите на криминолозите. През последните два дни две много необичайни растения са изнесени от парник до лабораторията в „Куин Мери“.

— Това се случва непрекъснато.

— Да, но те са взети много аматьорски. Не както, предполагам, обучени хора като теб биха се отнесли към ценни видове.

Търнбул сви рамене.

— Добре, Найджъл. Нека ти помогна още малко. Тези две растения са много редки тук. Обаче, което е по-важно за моето разследване, от тях се произвеждат съществените съставки на една много сложна отрова, с която са убити двама души. Нещо повече, двамата убити са свързани със строителната компания, която е била работодател на „умрелия тип“, който само преди седмица кацна толкова неприлично на твоя дансинг.

Търнбул изглеждаше искрено стреснат.

— Нямах представа.

— Какво искаш да кажеш с това, че си нямал представа, Найджъл? Забъркан си в тези убийства чак до тюленската ти шия.

— Почакайте малко.

— Какво да чакам? Или ти си убиецът, когото търсим, или си негов съучастник — специалистът по отровите. Това е очевидно.

Търнбул пребледня.

— Вижте… Наистина нямам представа за какво говорите.

— В такъв случай защо побягна?

— Не знам. Предполагам, че се паникьосах.

— О, я стига. Можеш да измислиш нещо по-добро от това. Аз ще ти кажа какво мисля. Искаш ли? — Пендрагън не изчака отговор. — Ти си закъсал, но имаш полезно умение за продан. Някой ти е направил предложение, на което просто не си могъл да откажеш. Един тлъст чек в замяна на малко шишенце с отрова. Нужни са ти били малко растителни материали от лабораторията, но те са гледани като бебета, защото са много редки и ценни. Затова си ги изкоренил, за да изглежда като кражба.

— Ако съм направил това, защо не е съобщено в полицията?

— Да, Найджъл, това е много добър въпрос. Може би ти ще ми кажеш. Или може би трябва да повикаме и доктор Фрамптън? Той е трябвало да се свърже с полицията, защото отговорността е негова.

— Правете каквото искате.

— Найджъл, ще ти кажа какво ще направя. Ще ти дам възможност да си помогнеш. Ти си само изкупителна жертва, закъсало за пари момче, което има известни познания по биохимия. Като казах това, нека добавя съучастие в убийства, кражба, съпротива при арест. Е… — Пендрагън се престори, че брои на пръсти. — Не мога да си представя, че ще ти лепнат под десет години, дори досието ти да е чисто.

Търнбул заби лице в дланите си и захълца. Беше ужасяващ звук, като от хипопотам с диария. Раменете му се тресяха и цялото му тяло се полюшваше като желе.

— Ако ни съобщиш няколко имена, може би ще успея да използвам някои връзки.

— Господин главен инспектор, кълна се в гроба на майка си, че не зная нищо за това.

Пендрагън се вторачи в младия мъж с наистина изпепеляващ поглед.

— Найджъл, твоята майка е жива. Прочетох досието ти. И не ти вярвам. Дори за минутка. Можеш да продължаваш да разиграваш ролята на невинен и да излежиш десетилетие в Пентънвил или да постъпиш разумно…

Някой почука на вратата. Влезе Търнър с лист хартия в ръка. Наведе се до ухото на Пендрагън и каза тихо:

— Шефе, вторият доклад от лабораторията. Мисля, че трябва да го прочетеш още сега. — След това седна до своя началник.

Пендрагън прегледа доклада, като се съсредоточи върху обобщението и заключението след него.

Пендрагън стрелна с поглед Търнбул и въздъхна тежко.

— Изглежда, двамата с доктор Фрамптън сте много предприемчиви — каза той със съжаление в гласа.

Търнбул погледна дебелите си пръстета, вкопчени едно в друго на масата.

— Не разбирам, господин главен инспектор.

Пендрагън плъзна последния лист на доклада към него и очите на Търнбул се стрелнаха по редовете.

— Значи затова си хукнал… и не си съобщил за кражбата на растенията.

Търнбул си пое дълбоко дъх и изстреля:

— Кълна се, не зная нищо за убийствата.

Пендрагън затвори очи за миг, отпусна лакти на масата и прекара пръсти през косата си. След това стана и тръгна към вратата.

— Сержант, повдигни обвинение срещу него — каза той, без да наруши ритъма на крачките си. — След това докарайте Фрамптън и също му повдигнете обвинение.

Пендрагън беше в ужасно настроение. Разпитът на заподозрени беше част от неговия занаят, която наистина мразеше. Мразеше да разиграва ролята на корав мъжага, защото не се възприемаше така. Освен това го беше страх, че веднъж започнал да играе тази роля, в един момент няма да може да я отхвърли. Не искаше да се превръща в човека от стаята за разпити. Другите ченгета изглежда лесно успяваха да влизат и излизат от ролите, но той го намираше за неестествено. Може би това беше една от причините, че не се издигна повече. Онова, което направи днешното представление особено лошо, беше фактът, че се оказа толкова далече от целта със своето предчувствие. Потънал в мисли, той не чу униформения сержант, който го заговори.

— Сър? — повтори сержант Скратън.

Пендрагън излезе от унеса си.

— Да, сержант?

— Току-що се обади полицай Смит. Намерил е труп на куче при канала на Саут стрийт, на около километър и половина оттук.

— Куче? — Пендрагън доби напълно объркан вид.

— Спомняте ли си, че във вторник ви казах, че имаме три оплаквания за изчезнали кучета? Онази възрастна дама, която тъкмо си тръгваше…

— О, да, да — сети се Пендрагън. — Нейният шпаньол, нали?

— Точно така, сър. Смит каза, че това е мелез, а не кучето на възрастната госпожа. Горкото създание е умряло преди по-малко от ден. Но чуйте това — той смята, че е отровено. Няма видими рани, а венците му са покрити с нещо зеленикаво. О, и още нещо. До тялото има спринцовка.

Пендрагън точно се готвеше да каже нещо повърхностно, като например че намирането на спринцовка до канала в Степни е нещо съвсем в реда на нещата, когато се сепна. В другия край на коридора се чу тръшване на врата и те видяха Търнър да излиза от стаята за разпити №2. Пендрагън пристъпи към него.

— Свърши ли с Търнбул?

Търнър кимна.

— Добре. — Обърна се към сержанта и нареди: — Затвори в килия заподозрения. Търнър, ти идваш с мен.

— Какво има? — попита Джес, докато се спускаха по стълбите към паркинга.

— Отровено куче.

— Какво?

Пендрагън му разказа набързо, докато се настаняваха в патрулката. Сержантът утихна и се загледа през стъклото на своята врата.

— Какво откри за „Мурано Глас“ и очарователния господин Грегсън? — попита Пендрагън, докато изкарваше колата на Брик Лейн.

— О — обърна се Търнър към началника си, — нищо кой знае колко полезно, шефе. Никой от работещите там няма досие. Като малък склададжията Даниъл Бийти се е повозил на чужда кола. Но пък кой не го е правил? Алек Дарлингтън и майка му са чисти. Нищо по-сериозно от фишове за неправилно паркиране. Сидни Грегсън и жена му са излетели за Ница на двайсет и трети май. Значи ден преди взлома. Няма и капчица доказателство, която да намесва някого от тях.

— Не е кой знае каква изненада — отговори Пендрагън. — Въпреки това ще накарам Маклиби да поиска от всички замесени в това разследване да дадат доброволно ДНК — проба.

Отново замълчаха и Търнър гледаше как сградите прелитат край тях, когато главната улица отстъпи на малка странична уличка. Пендрагън спря до редица бели метални колчета, които отделяха улицата от покрития с трева парцел. Зад него се виждаше тясна пътека от засъхнала кал, която се спускаше до бетонна алея, простираща се покрай канала. След няколко крачки стигнаха до ръждясала ограда от метална мрежа. Оттам видяха едрата фигура на сержант Смит с яркожълта жилетка. Той стоеше с още трима души в средата на парче земя, покрито с големи късове бетон, купчини ръждясали бензинови туби и по някоя туфа висока трева.

Кучето лежеше на тъжна купчинка върху малко чакъл. Очите му бяха отворени и млечнобели, но нямаше много признаци на разложение по тялото му. Потъмнялата му кафява козина беше кална и от нея се носеше силна миризма на урина.

— Няколко деца намерили горкото животно — обясни сержант Смит, когато Пендрагън и Търнър стигнаха до трупа. — Прибрах в плик спринцовката и запазих доколкото може мястото на произшествието, сър.

— Добра работа, Смит — кимна Пендрагън. Клекна и огледа внимателно зелените петна по венците на кучето. — Добре, така или иначе ще пратя някого да го прибере. Смит, можеш ли да накараш хората да си вървят? Един Господ знае защо са се струпали тук. Сержант… — Погледна към Търнър. — Сержант!

Джес се обърна и Пендрагон видя, че е много блед, а очите му са пълни със сълзи.

— Как може някой да извърши подобно нещо?

— Хайде — подкани го главният инспектор, — да се връщаме в управлението.

Тръгнаха през строителните отпадъци. Пендрагън отвори мобилния си телефон и натисна бутона за бързо избиране.

— Намерете ми инспектор Грант, моля.

— Шефе?

— С Търнър се връщаме от канала близо до Саут стрийт. Предполагам, че са ти казали за кучето?

— Да, Скратън току-що ми показа съобщението. Нали Смит го е намерил?

— Точно така. Съвсем очевидно е, че е било отровено.

— Сигурен ли си?

— Да, всъщност не — отвърна Пендрагън, — но се случват странни неща и ми се струва прекалено съвпадение, че беше съобщено за изчезването на първото куче малко преди убийството на Мидълтън.

— Какво? Смяташ, че убиецът е тренирал първо върху кучета?

— Грант, не съм сигурен какво мисля. Има толкова въпроси, на които не можем да отговорим. Това куче е умряло най-късно снощи, така че кой знае?

По линията настъпи мълчание.

— Инспекторе?

— Да, шефе, извинявай, просто се замислих.

— Добре, слушай сега. Искам да се претърси всяко ъгълче на запуснатия парцел, пътеката покрай канала и задната уличка в района. Свали всички от задачите им и ги изпрати там. Искам до довечера да бъдат намерени останалите изчезнали кучета.

— Слушам. Между другото, възникна още нещо.

— Какво?

— Малко преди да се обадиш ми звънна Макс Рейнър.

— Рейнър?

— Твърди, че бил нападнат снощи, когато си тръгвал от работа. Ударили го по главата. Прекарал цяла нощ в спешното. Сега е бесен. Иска извършителя в пранги.

— Обир ли е било? Има ли нещо откраднато?

— Изглежда не. Портфейлът му е недокоснат.

Вече бяха стигнали до патрулката. Пендрагън се вмъкна зад волана.

— Добре — каза той на Грант. — Искам да ми съобщиш на минутата, ако откриете нещо. — Затвори телефона и завъртя контактния ключ.

Степни, събота, 11 юни, 4:05 следобед

Пендрагън гледаше снимките, разпръснати на бюрото, и усети как в него се надига омраза срещу човечеството. Беше виждал толкова обезобразени тела, че тази гледка трудно можеше да го шокира. Единственото, което го възмущаваше, като оставим настрана гледката на телата в моргата, мушкани и рязани от патолозите, бяха снимки на убити деца или измъчвани животни. Онова, което възрастните си причиняваха, беше едно, но убиването на невинни го караше да осъзнава, че въпреки всички постижения на цивилизацията човечеството е гнило в сърцевината си.

Екипът беше намерил всички три кучета, обявени за изчезнали, и едно, за което не се бяха обадили. Заедно с кучето, открито близо до канала, ставаха пет. Пред него бяха снимките. Пет кучета в различна степен на разложение, разкривени жалки телца — ярък пример за човешката извратеност. Пендрагън отмести поглед и взе два листа, пришити с телбод. Това беше предварителен доклад, написан от млад и въодушевен помощник криминалист на име Джейни Мартиндейл, която беше изпратена от Колет Нюман да помогне на екипа по издирването.

Той остави доклада на бюрото и прекара пръсти по челото си. Каква бе връзката между кучетата и смъртта на Керим, Мидълтън и Кетъридж? Трябваше да има някаква връзка. Трима мъртви мъже и пет мъртви кучета в район от няколко квадратни километра и всичко само за една седмица? Кучетата не може да са били „упражнение“, както инспектор Грант се изрази. Ако убиецът е експериментирал, преди да убие първата си жертва, защо е продължил да убива кучета? Не, тази теория не издържаше на критика.

На вратата се почука. Той вдигна очи и видя Джейни Мартиндейл. Тя беше дребна, не повече от един и петдесет, с къса черна коса, момчешко лице и фигурка.

— Сър? Съжалявам, че ви прекъсвам.

— Няма нищо. Бях потънал в мисли, но безплодни. — Той й се усмихна.

— Реших, че това може да ви заинтересува. — Тя му подаде затворен найлонов плик. Вътре имаше парче червен плат. Той го взе и се вторачи в него през найлона.

— Това е кадифе, сър. Намерих го на стълба на вратата на място №2. Един изоставен парцел близо до железопътния мост при Сикамор Роуд… шпаньола. Трудно е да се определи колко дълго е престоял там платът, но кучето е умряло преди около седемдесет и два часа. Парчето е запазило своя цветови интегритет… извинете, цвета си. Силно оцветен плат като този избелява на слънчевата светлина, а напоследък имаме ненормално силно слънчево лъчение. След толкова кратко време деградацията не е видима с просто око, но под микроскоп личи. Бих казала, че кадифето е прекарало на стълба не повече от седмица и най-вероятно три дни, както и куче №2 е мъртво от три дни. Обикновено не бих си позволила да кажа нещо подобно, но ако го прибавиш към златната нишка и отпечатъка от пантофка, намерен на местопрестъплението у Тони Кетъридж…

Пендрагън кимна.

— Някой се маскира.

Джейни Мартиндейл вдигна рамене.

— Това е теория.

— Точно така, доктор Мартиндейл.

Тя се засмя.

— Още не съм доктор… засега, господин главен инспектор! Да се надяваме, че след шест месеца ще бъда.

— Добре… благодаря, госпожице Мартиндейл.

След пет минути отново се почука на вратата и началник Хюз надникна в кабинета.

— Зает ли си?

— Всъщност точно се канех да почукам на твоята врата. — Той си погледна часовника. — Моето време почти изтече.

Тя седна на края на бюрото.

— Точно затова исках да те видя.

Пендрагън вдигна ръце.

— Добре, направих каквото можах. Делото е твое.

— Джак, може би бях несправедлива към теб. Изглеждаш разбит. Беше дяволски тежка седмица.

Той я гледаше изненадан.

— Току-що ми се обадиха от лабораторията. Открили са мъничка проба ДНК върху синтетичното влакно, което са намерили върху резервоара на спринцовката. Може да е от някой, който няма никаква връзка със случая, но ще направят всичко възможно, за да го установят. Казаха ми, че си изпратил сержант Маклиби да събира доброволни ДНК — проби от всички, които са свързани дори бегло със случая.

— Да.

— Добър ход. Ако доктор Нюман успее с пробата на влакното, ще ни бъде от полза да има с какво да я сравним.

Той пусна бледа усмивка.

— Радвам се да чуя, че съм направил нещо както трябва.

Хюз погледна снимките на кучетата.

— Освен това ми се обади командир Фергюсън.

— Е?

— Веднъж и той да е доволен, но въпреки това е доста кисел, защото още не сме хванали „убиеца от Майл Енд“.

— О, Боже! Дори проклетият командир използва това смешно…

— Командир Фергюсън се смята за „народно ченге“ — прекъсна го Хюз с бледа усмивка. — И това съвсем неофициално казано.

Пендрагън въздъхна.

— Значи е кисел заради убийствата, но…?

— Радва се, че сме хванали копелетата, които наводняваха пазара с евтино екстази.

Пендрагън вдигна вежди.

— Търнбул е направил пълни самопризнания. С доктор Ейдриън Фрамптън произвеждали хапчетата, но имаме и имената на половин дузина дилъри. Можем да кажем, че със сигурност сме спрели разпространението за… о, най-малко за месец. Докато някой друг хитър копелдак не се включи в бизнеса.

— Значи залавянето на Търнбул ми спечели отсрочка?

— Кратка, Джак, много кратка. Но знаеш ли какво? Аз съм съвсем сигурна, че наближаваме „убиеца от Майл Енд“.

— Ще ми се да можех да споделя твоята увереност — поклати глава Пендрагън.

Степни, събота, 11 юни, 7:00 вечерта

Встъпителните акорди на „Господи, помилуй“ от Палестриновата меса за папа Марцел се понесоха от високоговорителите, когато мъжът прекоси пода до високото огледало в подвижна рамка в ъгъла. Помещението беше осветено само със свещи, които хвърляха трепкащи сенки по стените и тавана.

Той огледа внимателно отражението си и се усмихна със задоволство. Изглеждаше добре, дори много добре. Дългата черна коса падаше около напудрената му шия. Нова панделка от златни рози, изработена от майстор, когото откри в Рим, беше вързана на главата му. Беше избрал наситеносиня копринена рокля със златист корсаж. Тази вечер гримът му беше особено драматичен: ален срез от червило, като пролята кръв, черни линии, очертаващи очите, и блестящо зелени сенки, руж на бузите и само една бенка за красота над горната устна. Очите му проблясваха, докато се оглеждаше. Усмихна се, разкривайки равни бели зъби.

Обърна се и направи две крачки до работната маса. Над нея висеше любимият му портрет на Лукреция. Беше дело на Бартоломео Венециано и бе нарисуван около 1510-а година. На него тя беше с бяла рокля и тюрбан на главата, а в дясната си ръка стискаше малко букетче. Има забележително невинен вид, помисли си той, толкова прекрасно заблуждаващ. Една наистина гениална жена.

Взе една епруветка от стойката и я вдигна на светлината от свещите. В нея имаше гъста зеленикава течност. Наклони епруветката и веществото бавно потече на една страна, после обратно.

До стойката за епруветките стоеше друга, по-малка, която беше изработил сам. Пръстенът почиваше върху нея. Скъпоценният камък беше вдигнат и шипът стърчеше. Взе тясна стъклена палка, измъкна стъклената запушалка от епруветката, пъхна палката в нея и я извади намазана в зелено. След това грижливо намаза шипа в пръстена със зелената течност и затвори скъпоценния камък. Издърпа пръстена от стойката и го нахлузи на кутрето на лявата си ръка.

Вдигна ръка и се вторачи в бижуто. Късметът да научи за него не преставаше да го удивлява. Естествено, това беше съдба. В неговите очи красотата на пръстена никога не избледняваше. В зелените дълбини на камъка той виждаше безкрайно пространство, трилиони вселени, всички неща, завинаги. Почувства как стомахът му се свива, когато се сети отново, че този предмет е бил притежание на самата богиня Лукреция. Нейният пръст се е пъхал в този златен обръч, както неговият сега. Това беше взаимност, дълбока връзка между него и жената, която бе предмет на обожанието му от толкова време.

Обърна се отново към огледалото, завъртя китка и смарагдът улови красиво светлината на свещите. Размърда пръсти, любувайки се как цветът контрастира красиво със сенките на очите му.

В този миг чу някакъв звук и застина. Спря музиката и се ослуша. Звукът се повтори. Какво беше това? Шумолене на плат? Някакво драскане? Прекоси на пръсти стаята. Вратата беше полуотворена. Холът беше тъмен, пердетата бяха дръпнати, а лампите — изгасени. Натисна ключа и помещението се окъпа в светлина. Стоеше неподвижно със затаен дъх и оглеждаше помещението. Нямаше нищо. Единственият шум идваше от движението отвън и далечното бръмчене на хладилника в кухнята.

Върна се в малкото осветено от свещи помещение, отиде в задната част, където държеше химикалите си и лабораторната апаратура. Там имаше комплект за дестилация: кондензатор, колба, гумени тръбички. До него стояха бунзенова горелка, триножник и комплект тигели. Вдясно имаше хаванче и чукче, азбестови подложки и метални щипци.

Той отиде до края на работната маса, където бе оставена купчина черно-бели снимки. Взе ги и се приближи до свещ в конзола, забита в стената. Снимките бяха портрети на познати лица. Без да бърза, той се зае да изучава някои от тях, като изражението му непрекъснато се променяше: усмивка, смръщване, друга усмивка, гримаса.

— Кой да бъде? — попита той на глас. — Кой да бъде?

След като разгледа пет снимки, спря.

— Да. — Приближи фотографията към очите си, поглъщайки всяка подробност.

— Да, главен инспектор Джак Пендрагън, завършил Оксфорд. О, да, да, направо съвършено! — Изкиска се и се върна да остави снимката на работната маса. Но изведнъж се спря.

— О, я почакай… Мили боже! — Вторачи се в следващата снимка от купчината. Стрелна поглед към тази на Пендрагън и след това отново към другата снимка. — Не, това ще бъде… ще бъде направо гениално. — И избухна в гръмогласен смях. — Наистина… направо гениално, мамка му! — Измъкна снимката от купчината и я сложи на плота. Оттам го гледаше лицето на Сю Латимър.

Уестминстър, Лондон, март 1589 г.

Това беше най-великият ден в живота му. Докато излизаше заднишком от залата на Кралския съвет, прегънат в нисък поклон, Уилям Антъни опипваше тежката огърлица на верен васал, с която Нейно Величество току-що го беше удостоила. Това беше най-голямата почит, която човек може да получи от кралицата — едновременно личен подарък и обществено признание. Огърлицата беше от чисто злато и бе украсена с розата на Тюдорите, за да символизира вечното свързване на нейния притежател с кралското семейство. Някога е била носена не от кого да е, а от Томас Мур.

Но това не беше всичко. След като окачи огърлицата на Уилям, намествайки я на раменете му с усмивка, кралицата му поднесе и малка кутийка.

— Желаем да имаш това, Антъни — каза му тя. — Това е още един знак на Нашата вечна благодарност. Можеш да я отвориш едва когато излезеш оттук.

След като излезе от залата, прислужниците го поведоха през поредица коридори. Неспособен да овладее нетърпението си, Уилям отвори в движение кутията и се вторачи ужасен в пръстена на Лукреция Борджия. След като излезе на утринната светлина от кралските конюшни, той извади пръстена от кутията и го сложи на пръста си.

Двамата му другари, Томас Марчмейн и Никълъс Мейкпийс, бяха яхнали конете си и го чакаха с неговата бяла кобила Ишбел, оседлана и готова. Той дръпна юздите и ги поведе по калния път, който се спускаше по склона. Поеха към главния път, който щеше да ги отведе в Сити и отвъд.

Когато стигнаха Лондонския мост, слабото слънце вече се издигаше високо в небето. Никълъс и Томас яздеха напред и спряха на входа за моста. Уилям ги настигна и видя три пики да стърчат от опорната стена. На всяка от тях беше набучена глава. Трудно ги разпозна. На първата пика стърчеше главата на Едуард Пърч, която можеше да бъде разпозната единствено по белега, който се спускаше от носа му до горната устна. В центъра стърчеше главата на отец Джон Уилям Алън. Лявата част на лицето му липсваше и почернелите сухожилия се полюшваха от костите. Вдясно беше побита главата на Ан Дохърти. Останките от черните й коси бяха полепнали по лицето заедно с отдавна съсирената кръв. Очите й бяха изкълвани, а устата й представляваше червена дупка.

— Веселата троица — изкикоти се Никълъс Мейкпийс. — А, Уилям? — Уилям не му обърна внимание и остана вторачен в трите глави. За пръв път пълната тежест на стореното се стовари на плещите му. Едуард Пърч със сигурност беше престъпник и католик, може би едно злощастно съчетание. Но отец Алън? В най-лошия случай той беше заблуден, управляван от сили, които нито разбираше, нито поставяше под въпрос. Може би, замисли се Уилям, той и Джон Алън не бяха толкова различни. И двамата бяха убивали, за да защитят своята вяра. Те бяха войници, които водеха сражение. Ако ролите им бяха разменени, и двамата щяха да постъпят по същия начин.

Той едва се застави да огледа опустошените черти на Ан. Това беше част от неговото изкупление, защото, макар да бе Божи войник, трябваше да отговаря за своя дял в тази смърт. Ан, скъпа, Ан. Тя го беше обичала, а той я измами. Нейната душа беше благородна. Единственото й престъпление бе, че почиташе погрешния Господ, молеше се пред грешния олтар. Може би, каза си Уилям, в един по-добър свят би могъл да я промени, вместо да я обрече на възможно най-лошата смърт. Насили се да откъсне поглед от нея. След това, без да каже дума, свали огърлицата и я прибра внимателно в чантата на седлото. Дръпна юздите и смуши с пети кобилата, която се понесе в лек галоп по пътя на изток, който извеждаше от Лондон.

Степни, събота, 11 юни, 8:35 вечерта

„При Нели“ беше нов ресторант в „Бетнъл Грийн“ на около километър от Майл Енд Роуд. Заведението беше получило възторжена оценка в „Тайм Аут“ и бързо се превърна в мястото, където можеш да хапнеш в квартала. Пендрагън извади късмет, че успя да намери маса за двама в събота вечер. Собствениците бяха направили ресторанта по вкуса на модерните и богати лондончани от източната част на града. Той напомняше на рецепция в някоя голяма офис сграда: бели и сиви стени, огромни постмодерни картини, каменен под, тесни столове, които внушаваха опасения, че ако мърдаш много, ще вземат да се строшат. Не му хареса.

— Не е ли красиво? — каза Сю, когато една кльощава и почти плешива келнерка в черно взе връхните им дрехи.

— Впечатляващо — каза той и се огледа.

Настаниха ги и им дадоха огромни менюта — отделни листа от черен картон с много малък блок от сиви букви, разположен малко встрани от центъра. Джак го разглеждаше леко объркан. Ресторантът ечеше от шума на разговори и музиката едва се различаваше — беше електронна — Брайън Еро или може би Моби.

Пендрагън точно се готвеше да поиска менюто с вината, когато чу познат мъжки глас:

— Я гледай ти.

Пендрагън се обърна и видя Фред Тейлър, журналиста от „Газет“. Както обикновено, той водеше и фотограф. Пендрагън погледна Сю и въздъхна.

— Главен инспектор Пендрагън — каза немилостиво Тейлър, — това е много мило. И коя е дамата с вас?

Пендрагън се готвеше да отговори, когато се намеси Сю.

— Намирам за крайно грубо, когато някой не се обръща пряко към мен — изстреля тя. — Аз съм д-р Сю Латимър. А вие?

Тейлър изглеждаше смутен, но бързо си възвърна самообладанието. Пристъпи към нея с отвратителна усмивка и протегна ръка:

— Фред Тейлър от „Газет“.

— О — възкликна тя тихо, — значи вие сте авторът на безвкусната статийка онзи ден?

— Сю… всичко е наред — каза й Пендрагън.

За тяхна изненада Тейлър започна да се кикоти.

— О, Джак, как ги избираш все раздразнителни, а, приятелю? — каза той, а очите му се стрелкаха от Сю към Пендрагън и обратно. — Газ? — обърна се той към фотографа. — Можеш ли да щракнеш един-два пъти щастливата двойка?

— Я почакай! — възкликна Пендрагън, но вече беше твърде късно, светкавицата проблесна. Той си пое дълбоко дъх и успя да овладее гнева си, но Сю скочи от стола си и посегна към апарата през врата на фотографа.

— Госпожо, не пипайте апаратурата — изквича Газ, отстъпи и се блъсна в масата зад него.

Тейлър избухна в силен смях.

— Фантастично — подметна той и се обърна да си върви. — Джак, вече измислих заглавието. „Главният инспектор на среща, а убиецът е още на свобода“. — Газ се затътри подире му.

— Джак, нали няма да оставиш това така? — попита Сю.

Пендрагън стискаше зъби и броеше наум до десет. Когато заговори, звучеше толкова спокоен, че сам се изненада.

— Повярвай ми, гневът прави нещата десет пъти по-лоши.

— Но това не е честно! Ти също трябва да имаш почивка, както всички останали.

— Да, но този човек ми има зъб от първия път, когато се срещнахме. Нищо, казано от мен, не би променило нещата. Той е просто на лов за вещици. Най-доброто, което мога да направя, е да реша случая. Успехът е най-сладкото отмъщение.

Тя си пое дълбоко дъх и се усмихна:

— Прав си. Забрави жалкото тъпо човече.

— Кое жалко тъпо човече? — засмя се той.

Търнър пусна сирената още преди да излязат от паркинга на ресторанта и да поемат към апартамента на Рейнър в Барбикан. Стигнаха там точно за четири минути. Пендрагън се беше обадил в управлението за подкрепление и бяха изпратили един въоръжен екип.

Взеха асансьора и хукнаха по коридора към апартамент 402. Търнър размахваше палка.

— Разбий вратата — нареди Пендрагън.

— Сериозно ли?

— А ти как мислиш?

— Яко! — Търнър направи две крачки назад и после се хвърли с рамото напред към вратата. Тя изпука, но издържа и Пендрагън я ритна два пъти в областта на ключалката. Търнър отново се стовари върху й с рамото напред и тя най-накрая поддаде — отвори се широко, а дървото около ключалката се нацепи. Едната дръжка падна на пода.

Пендрагън светна лампите и мека халогенна светлина заля помещението. Право напред беше холът, където бяха влизали вече два пъти. Търнър запали лампите и се плъзна от другата страна на вратата, преди да се вмъкне внимателно в помещението. Беше празно. Пердетата бяха дръпнати и светлината от центъра „Барбикан“ нахлуваше през прозорците.

Търнър влезе бавно в кухнята с протегната напред палка, а Пендрагън тръгна към трапезарията, която беше до хола. Тя бе полутъмна, единствената светлина идваше изпод вратата към съседното помещение. Пендрагън бавно се приближи и я отвори.

Това беше подобна на коридор стая, тясна и простираща се по дължината на трапезарията. На задната стена имаше лавици чак до тавана. Те бяха пълни със странна сбирка предмети. Имаше книги в кожени подвързии, един череп, лабораторни уреди, бутилки с химикали, буркани с оцветени течности. Той се обърна и видя стена, покрита с изображенията на една-единствена жена. Някои бяха репродукции от стари потрети на Лукреция Борджия, а други — очевидно дело на слаб художник, вероятно самият Рейнър. В края на помещението имаше високо въртящо се огледало. От чекмеджета на шкафа до него преливаха пищни тъкани — коприна и кадифе. На шкафа бяха оставени червена копринена рокля и корсаж, а на пода пред него имаше чифт златни пантофки. На куки по стената от другата страна на огледалото висеше цяла редица перуки: черни и руси, дългите кичури стигаха чак до пода. Имаше и къдрава руса перука, украсена с лента, обшита с перли.

Обърна се рязко, когато Търнър влезе. Сержантът зяпна изумено, а Пендрагън се зае да изучава съдържанието на лавиците. Точно пред огледалото стоеше работна маса, върху която имаше мензури, пипети и оборудване за дестилация — множество стъклени цилиндри и гумени тръби. До тях лежеше бележник. Пендрагън го вдигна и прелисти няколко страници. Търнър надникна над рамото му. Рейнър беше писал с някакъв шифър, но един странен символ се набиваше на очи: AsO₃ — химическият знак за арсен триоксид, както и едно латинско название: Abrus precatorius — латинското име на растението, от което се дестилираше абриковата киселина.

— О, виждам, че сте открили бърлогата ми.

Пендрагън и Търнър се обърнаха едновременно.

На вратата стоеше Макс Рейнър в пълен костюм и с наместена перука. Държеше старинна на вид кама.

— Е, сержант, ще премерим ли сили? — Звучеше самодоволно. — Мисля, че камата при всички случаи е по-силна от палката. — Гласът му изведнъж стана суров. — Хвърли я.

Търнър погледна Пендрагън, който кимна. Сержантът пусна палката на пода.

— Ритни я към мен — нареди Рейнър.

Търнър се подчини.

— Прекрасно. Съжалявам, че не мога да ви предложа място за сядане, но това е моята лаборатория.

— Господин Рейнър — започна спокойно Пендрагън.

— Не се и опитвай… — изсъска Рейнър. — Казвам се Лукреция Борджия, нищожество такова! — На слабата светлина очите му бяха черни и неразгадаеми.

За секунда Пендрагън се обърка, но бързо се съвзе.

— Не мислите ли, че играта свърши? Отвън има въоръжен екип. Казах им да влязат, ако не излезем до десет минути. Междувременно единственото, което трябва да направя, е да натисна бутона за бързо избиране. — И той вдигна телефона си. — Ще бъдат тук след трийсет секунди.

Рейнър се изсмя.

— О, я се чуй, дребно жалко човече. Натисни глупавия си бутон. Докарай тук войничетата си. Те ще те намерят вече залят със собствената ти бълвоч и кръв.

— Добре — успокои го Пендрагън и вдигна ръце. — Какво искаш?

— Него. — Той сграбчи сержант Търнър, завъртя го и изви едната му ръка зад гърба. Джес изстена от болка. Рейнър допря камата в гърлото му и по острието потече червена струйка.

— Добре — извика Пендрагън, — пусни го. Аз ще бъда твоят заложник.

Рейнър отново се изсмя.

— Не ми трябваш. — И се вторачи хладно в него. По челото му се бяха появили капчици пот и гримът беше започнал да се разтича. Зелена струйка пълзеше по бузата му, а бялата пудра на брадичката му беше започнала да се рони. — Всъщност искам да слушаш. Искам да ти покажа колко умен бях и как божествената Лукреция ми помогна.

Пендрагън разтвори ръце с дланите нагоре.

— Добре, само пусни сержант Търнър, моля те.

— Не.

Джес беше започнал да се поти — капчици пот извираха от челото и слепоочията му и се стичаха по врата.

— О, не, господин главен инспектор Пендрагън, никога няма да направя това. И така, откъде да започна? Да, такъв късмет, такъв страхотен късмет! Орис, разбира се. Съдба! — Рейнър изкрещя последното. Погледна за миг към тавана и отново впери черните си очи в Пендрагън. — Тим Мидълтън беше този, който ми отвори вратата. Тим, това отвратително копеле, който обичаше да си играе с малки момченца. Изглежда, че богините действат по неведоми начини. Нали разбираш, винаги съм боготворял Лукреция Борджия. Направих този олтар за нея. Проучих всичко за моята любима. Знаех за легендарния пръстен. Как бил изгубен, как бих могъл да го намеря.

— Но това е направо смешно съвпадение — подметна тихо Пендрагън.

Рейнър направи пауза и го изгледа мрачно.

— Може би, инспекторе. Но късметът идва при онези, които сами си помагат, при тези, които са най-добре подготвени. Както вече казах, проучих много внимателно семейство Борджия и всичко, свързано с тях. Прекарал съм безброй часове в библиотеките и частни сбирки из цяла Европа. И тогава Тим идва при мен със снимките на скелета. Веднага разбрах какво виждам. Не можах да повярвам.

Онази нощ отидохме на строителната площадка. Не беше трудно да убедя Мидълтън да ми помогне. Знаех много за него, нали разбирате? И да, аз бях този, който го изнудваше. Тим разполагаше с хубаво наследство от стария си татко, а аз имах нужда от средства, за да финансирам проучванията си и да разширявам колекцията си. О, и за да изчистим този въпрос, главен инспекторе, никога не съм бил изнудван и не съм забременявал момиче преди години. Просто си играех с вас. — Рейнър се изкиска, но след това лицето му помръкна. — За съжаление събитията на строителната площадка миналата събота не се развиха напълно според плана. Пазачът се появи точно когато бях взел пръстена. Сборичкахме се… и той видя лицето ми.

— И вие го убихте?

— Очевидно. Хвърлихме го в онова, което взехме за шахта за боклук. Излезе, че сме сбъркали! — Рейнър се усмихна неприятно. — Като истински задник, какъвто си беше, Мидълтън се паникьоса и аз бях сигурен, че ще се разприказва. Предупредих го…

— И убихте и него?

— Няма ли да спреш да ме прекъсваш! — Рейнър отново поряза Търнър и втора струйка кръв потече по острието на камата.

— Рецептата за кантарела беше във вътрешността на пръстена. Разбира се, знаех, че ще е там. Не губих нито секунда. В края на краищата мечтаех за този ден от толкова отдавна. От години правя отрови тук. Знаех, че кантарела се основава на арсеника, но не можех дори да предположа останалите съставки. Вече имах малко арсеник от един местен производител на стъкло и когато разбрах какви други химикали ми трябват, влязох с взлом във факултета по растителна биология в „Куин Мери“ и направих отровата. Да, зная какво искаш да попиташ… за кучетата, нали?

Пендрагън кимна едва забележимо.

— Затова обичам Лукреция толкова много. Тя е била толкова красиво… красиво жестока. Трябва да знаете, че кантарела не е обикновена отрова. Тя е… по липсата на по-добро описание — „усилена“. Лукреция открила, че когато дадеш на животно суровата отрова, то ще умре бързо, но тялото му ще преработи отровата и след това можеш да я извлечеш от кръвта или от пяната по устата и слюнката. Кучетата бяха усилвателите на отровата. — Той изпадна във възторг. — Гениално! Мамка му, истински гений.

След малко се успокои и изглежда осъзна, че времето минава бързо.

— Да, главен инспектор Пендрагън, аз убих Тим. Боднах го с пръстена на божествената Лукреция точно преди да започне глупавата си реч. Беше толкова пиян, че дори не усети. След това убих Тони Кетъридж, който можеше да ме вкара в неприятности, след като се отървах от Тим. С Тони се познаваме от много отдавна. Той знаеше за моя интерес към Борджиите. Подозираше, че аз съм взел пръстена, а вие толкова го притискахте, че неизбежно щеше да каже нещо уличаващо, без дори да подозира какво правя или как го правя.

— И за това ще гориш в пъкъла!

Силният глас накара и тримата да подскочат. Пендрагън обърна очи към вратата. Рейнър се завъртя, като стискаше здраво Търнър. Пам Кетъридж стоеше на прага, стиснала револвер.

— Пусни младежа — нареди тя с неравен глас.

Тримата мъже я гледаха слисани. Никой не помръдна.

— Макс, да не си глух?

— Аз съм Лукреция Борджия — изръмжа той, поряза Търнър за трети път и той изпъшка от болка.

— Казах ти да го пуснеш, малко смешно говно! Ако не го направиш, ще ти отнеса тиквата! — Очите на Пам Кетъридж горяха, а лицето й беше червено.

Рейнър трепна.

— Веднага! — изрева Пам.

Той свали ножа.

— Хвърли го насам — нареди тя с по-спокоен глас.

Рейнър я гледаше с присвити очи, а мускулите на челюстта му потрепваха несъзнателно. С примирена въздишка той хвърли ножа на пода. Търнър се измъкна от хватката му и пристъпи напред, притиснал порязаната си шия.

— Госпожо Кетъридж — заговори бавно Пендрагън. — Трябва да кажа, че съм малко изненадан.

Тя откъсна очи от Рейнър и стрелна поглед към Пендрагън.

— Да, сигурна съм.

— Какво става?

— Тук съм да пратя… този боклук в пъкъла — отговори тя. Пендрагън наклони глава и я погледна въпросително. Рейнър стоеше напълно неподвижен, втренчил гневен поглед във вдовицата на Тони Кетъридж.

— Бях там онази вечер и видях всичко.

— На строителната площадка? — попита Пендрагън.

— Проследих мъжа си, когато излезе в два часа. Той тръгна тогава, а не в девет и половина, както ви казах. Подозирах, че има връзка. Държах се на разстояние и го видях, че отива на строежа. Под купчина пръст беше заровил торба. Точно се готвеше да слезе да прибере скелета, когато ей този тук се появи с един друг мъж. — Тя кимна към Рейнър. — И двамата го видяхме как взе пръстена. Сбиха се, Амал Керим смъкна маската на Рейнър и всички видяхме лицето му. Той и Мидълтън, защото трябва да е бил той, подгониха работника из строежа, а моят мъж, Бог да го прости, слезе долу и взе скелета…

— Защо просто не съобщихте в полицията?

— Не е ли очевидно? Тогава цялата история щеше да излезе наяве и щяхте да арестувате Тони. Между другото, това не е ваша работа, а Господня и аз съм неговият инструмент. — Пристъпи към Рейнър, който направи крачка назад към лавиците с книги. Пам заби пистолета в шията му и той омекна. Тя извади въже от джоба си и нареди на Търнър:

— Моля, завържете ръцете му.

Сержантът се поколеба за миг и направи крачка напред.

— Завържи го колкото може по-стегнато, млади човече — добави Пам.

— Виж, това наистина е…

— Млъкни Макс! — сряза го тя с писклив глас. — Недей… не казвай дума повече. — Провери колко е стегнато въжето около китките му и се обърна към Пендрагън. — Трябва да ви поискам мобилния телефон.

Той само я изгледа.

— Моля, инспекторе, тук има само един човек, когото бих искала да нараня.

Той бръкна в джоба си. Тя пусна Рейнър, но натисна още по-силно пистолета във врата му, сякаш да му покаже, че владее напълно положението. Взе телефона от Пендрагън и го пъхна в джоба си.

— И твоя, младежо — обърна се тя към Джес.

— Госпожо Кетъридж, нека поговорим — започна Пендрагън.

— Какво има да говорим, господин полицай? Веднъж вече се опитах да убия този грешник, но не успях. Сега…

Рейнър се извърна към нея.

— Значи ти си била? Ти ме удари по главата.

— Господ водеше ръката ми, както и сега. Мислех, че съм те убила, но когато открих, че си жив, Бог ме накара да осъзная нещо важно. Не мога просто да те убия, първо трябва да те отведа при нашия Господ. Затова Той те спаси. Трябва да Му покажа, че съм свършила Неговата работа. След това ще те убия.

— Госпожо…

— Не, инспекторе — изсъска Пам Кетъридж. — Моля ви, просто ме оставете да извърша Божието дело. — Докато говореше, тя отстъпваше към вратата, влачейки със себе си Рейнър, който гледаше отчаяно полицаите. След миг и двамата изчезнаха.

Търнър пръв стигна до вратата, но тя не помръдна.

— Вероятно е подпряла дръжката със стол — каза Пендрагън. — Остави на мен. — Той отстъпи назад и я ритна с все сила. Вратата зейна към трапезарията.

Втурнаха се през хола в преддверието. Нямаше и следа от госпожа Кетъридж и Рейнър. От стълбищната площадка пред вратата се чу силно тракане. Пендрагън се плъзна покрай стената на преддверието, а Търнър го следваше. Когато стигнаха до вратата, видяха трима въоръжени полицаи да слизат от асансьора, а още четирима се появиха на стълбищната площадка. Двама приклекнаха с оръжия, насочени към цивилните им колеги. Пендрагън и Търнър инстинктивно вдигнаха ръце. Полицаите ги разпознаха и свалиха оръжия.

— Какво става? — попита рязко главният инспектор. След това се завъртя и видя табелката, указваща аварийния изход. — Оттук са слезли! — извика той на въоръжения екип. — Мъж и жена. Жената е Пам Кетъридж, а мъжът Макс Рейнър. Преоблечен е като жена. Госпожа Кетъридж има пистолет и е взела заложник. Тръгвайте! — Той се обърна, за да погледне Джес Търнър. — Сержант, добре ли си?

Търнър притискаше шията си.

— Няма нищо, само няколко одрасквания.

— Добре, тогава да вървим!

Хукнаха по стълбището, като взимаха по три стъпала наведнъж. Излязоха през главния вход навреме, за да видят едно старо волво да се носи бързо към тях. То закачи бордюра и ги подмина. На светлината от уличните лампи и неоновия блясък на витрините видяха Пам Кетъридж зад волана, а на задната седалка лежеше Макс Рейнър — очевидно беше в безсъзнание, защото главата му се полюшваше насам-натам. На всичко отгоре заваля.

Влязоха в патрулката и Пендрагън грабна радиостанцията.

— До всички — каза той, като дишаше тежко и безмълвно насочваше Търнър. — Сребристо волво 340 с регистрационен номер голф, хотел, ромео, 9, 0, 6, янки. За последно видяно да поема по Алдърсгейт стрийт. В колата има двама души: Макс Рейнър и Пам Кетъридж. Жената носи огнестрелно оръжие, а Рейнър — смъртоносен пръстен. Бъдете крайно внимателни. Повтарям: бъдете крайно внимателни.

Търнър изкара колата на главната улица и пусна сирената. Понесоха се по Алдърсгейт стрийт с пуснати на максимални обороти чистачки и успяха да зърнат волвото пред тях. То лъкатушеше между другите коли, предизвиквайки гневни клаксонови концерти, присветвания с фарове и скърцане на спирачки. Няколкостотин метра по-надолу Пам Кетъридж зави вляво и подкара бързо покрай Лондонската стена. Когато стигна при Бишъпсгейт, зави рязко наляво, а след това надясно. Трийсет секунди по-късно излезе на Уайтчапъл Роуд. Търнър успяваше да следва волвото, но Пам Кетъридж караше толкова бързо в силния дъжд, че едва я настигаше.

— Шефе, къде смяташ, че отива?

Пендрагън поклати глава.

— Нямам представа. Мисля, че си е наумила нещо, а не просто бяга.

— Обаче е откачалка — подхвърли Търнър, без да отмества очи от пътя.

— Да — кимна неговият началник, — вероятно е луда, но има ясна цел. Работи по план.

— Да, планът на Господ, алилуя!

Пендрагън се размърда на седалката.

— Прав си. Това е! Отива в своята черква. Какво каза в апартамента на Рейнър? Ще го заведе в „Нашия Господ“, преди да го убие? Черквата в края на улицата се казва „Черквата на нашия Господ от Витлеем“. Ето къде отива! — Той взе радиостанцията. — Заподозряната се насочва към черквата „Нашият Господ от Витлеем“ на Манинг стрийт. Повтарям: Манинг стрийт. В момента се намираме на около две минути от нея. Докладвайте за местоположението си.

Мина малко време и пет патрулки и един хеликоптер се обадиха със своите координати и вероятното време на стигане до целта.

— Червена алфа 3 ще пристигнат първи — отбеляза Търнър. — Хеликоптерът сигурно всеки момент ще се окаже над черквата. — Чуха боботенето на въздушното конче, което прелетя над главите им на изток към черквата на Манинг стрийт. Волвото намали, когато излезе на Майл Енд Роуд, след това изскочи от редицата коли и пое срещу движението. Фаровете на кола се появиха срещу него. Шофьорът видя волвото и успя да спре до бордюра точно навреме, за да може сребристата кола да се промъкне и да задмине още две коли. След това се стрелна на червено през кръстовището, избягвайки на косъм удар с микробус. Почти без да намали, Пам Кетъридж зави в малка пряка на Майл Енд Роуд.

Няколко секунди по-късно Търнър стигна до уличката и видяха как стоповете на волвото изчезват вдясно. Той завъртя волана, осланяйки се на помощта на сервото. Пред него се виждаше друга патрулка, но нямаше и следа от волвото.

— Променила е намерението си — каза Пендрагън, залитна напред и се подпря на арматурното табло, когато Търнър наби спирачки. — Ето там! Има пряка вдясно. Видя ли я? Давай.

Търнър натисна газта докрай и патрулката се понесе напред с рев и свирене на гуми. Пендрагън отново започна да дава инструкции по радиостанцията: „Червена алфа 3. Опитайте да й пресечете пътя на Лемингтън Роуд. Синя бета 2, върнете се на «Майл Енд» и карайте на изток“.

Хеликоптерът отново избоботи над главите им, а силният прожектор разсичаше вечерния мрак. Търнър зави рязко вдясно, а веднага след това пое наляво. В продължение на няколко тревожни секунди изгубиха волвото. След това Търнър излезе на една главна улица и отново го видяха. То профуча през голяма локва и вдигна пръски кал. После зави на 180 градуса и полетя по една странична улица. Колата зад него успя да спре в последния момент, но другата зад нея нямаше толкова късмет и се заби право в бронята й. Трясъкът разкъса нощта, двете коли се завъртяха на мокрия асфалт и се блъснаха в една ограда от другата страна на улицата. Търнър натисна спирачките до края и успя да избегне удара в тях, преди да завие в страничната улица. Стоповете на волвото подскачаха нагоре-надолу, когато колата пое по лошо асфалтирана отсечка. Търнър и Пендрагън също минаха през нея и по стъклата плисна кал.

Тогава изведнъж преследването свърши. Малко пред тях стоповете на волвото внезапно светнаха ярко. Докато Търнър се опитваше да спре, вратата откъм шофьора на волвото се отвори и Пам Кетъридж слезе, облечена с дълго палто. То се плетеше в краката й, когато тя заобиколи тичешком колата, отвори задната врата и измъкна Рейнър. Дори не си направи труда да погледне към полицейската кола. Рейнър беше със завързани ръце и се просна в калта с жално стенание. Пам Кетъридж го издърпа да стане и в светлината на фаровете Пендрагън и Търнър видяха, че дългата му перука е покрита с кал.

Патрулката спря на метър зад волвото, но Пам Кетъридж вече беше изчезнала в мрака заедно с Макс Рейнър.

— Къде се изпариха? — попита раздразнено Търнър. Хукнаха в мрака, когато над тях се появи хеликоптерът. Лъчът от силния прожектор претърси калната уличка и улови две фигури на не повече от трийсет метра пред тях.

Пендрагън и Търнър затичаха още по-бързо. Проливният дъжд ги измокри за секунди. На стотина метра надолу по улицата Пам Кетъридж смени посоката — зави наляво, влачейки Рейнър зад себе си. Едва тогава двамата полицаи осъзнаха, че се намират на речен бряг. За миг светлината от хеликоптерния прожектор отслабна, докато правеше завой. След това отново ги заля ярка светлина, когато машината се върна и зависна над тях.

Пам и Рейнър се намираха на мост над реката. Тя беше накарала своя пленник да коленичи и стоеше до него, опряла пистолета в главата му.

Пендрагън погледна надолу и видя, че се намират до преливник. Дъждът биеше по надигналата се кафява вода. С Търнър хукнаха към моста, а хеликоптерът започна да се издига и светлината от прожектора се разсея, когато машината се отдалечи, а плясъкът на витлата отслабна.

— Госпожо Кетъридж… Пам! — изкрещя Пендрагън.

Тя вдигна поглед, но изглежда не го виждаше. Рейнър трепереше, кривеше лице и хленчеше.

— Пам — извика отново Пендрагън, — свали оръжието. Можем да намерим решение. Рейнър ще прекара остатъка от живота си в затвора. Повярвай ми.

Пам Кетъридж се обърна към Пендрагън и пусна широка налудничава усмивка.

— В затвора ли, главен инспекторе?

— Да, в затвора.

Тя се обърна отново към Рейнър. Перуката беше изгубила блясъка си от дъжда и кичури бяха полепнали по мръсното му лице.

Пам дръпна пистолета от главата му и за секунда изражението му се измени. Отчаянието и ужасът бяха сменени с предпазливо облекчение. Тя премести пистолета в лявата си ръка, бръкна в джоба на дългото си палто и измъкна един кръст. Беше метален и дълъг поне трийсетина сантиметра, а долният му край беше заострен като кама. Пам го вдигна с мълниеносна бързина.

— О, Господи — извика тя, — волята ти ще бъде изпълнена. — И заби кръста дълбоко във врата на Рейнър с такава сила, че острието прекърши гръкляна му и изскочи от другата страна. Рейнър падна назад, опита да се надигне, но се претърколи на една страна и потъна в придошлата река.

Пендрагън и Търнър бяха парализирани от шок. Трима униформени полицаи дотичаха при тях.

Пам Кетъридж се усмихваше и гледаше към небето, а по лицето и очите й падаха дъждовни капки, които отмиваха кръвта от нея. Тя се обърна към Пендрагън и Търнър. Лицето й сияеше. За миг изглеждаше двайсет години по-млада.

След това като в забавен кадър прехвърли пистолета в дясната си ръка, лапна го и стреля.

Сю Латимър отвори вратата на жилището си и се усмихна широко.

— Джак — каза тя и го целуна по бузата. След това изпъшка и отстъпи, притискайки ръка към ребрата си.

— Значи още те боли? — попита Пендрагън и се вгледа в лицето й. Имаше голяма лепенка на темето, а едната й буза беше насинена.

— Какво носиш?

Пендрагън погледна предметите в ръцете си.

— Това — обясни той, докато й подаваше пластмасовия цилиндър — е малко пилешка супа от моя любим деликатесен магазин. Казаха, че е много подходяща за лечение на счупени ребра. А това… няма ли да ме поканиш да вляза?

— О, извинявай. — Тя отвори вратата широко и той остави голямата кутия на кухненския плот.

— Това ти трябва да отвориш.

— Какво е? — попита тя с блеснали очи.

— Хайде, нека да помогна на инвалида — каза Джак и й подаде кухненската ножица от поставката.

Тя сряза хартията и отвори кутията — вътре имаше скъп грамофон. Сю плесна с ръце от радост.

— О, Джак, толкова си внимателен. — Тя тръгна да го целува, но се спря и му прати въздушна целувка. — Благодаря ти!

— Удоволствието е мое — отговори той. — Ще ти го монтирам. Когато идвах на вечеря, забелязах, че имаш сидиплейър. Лесно ще свържа грамофона към него и тогава ще можеш да слушаш музиката както трябва — на винил.

Сю го погледна колебливо и го покани да седне на дивана.

— Значи — започна тя, докато се отпускаше бавно да седне — пръстенът отново е изгубен?

— Така изглежда. Тялото на Пам беше намерено, но от Рейнър няма следа.

— Но как се е докопал до пръстена?

— Твърди, че го насочвала „божествената“ Лукреция.

— Да, естествено. Че кой друг?

— Всъщност е подходил като професионален археолог. В лабораторията му намерихме бележки. Очевидно преди години е попаднал на частен дневник в архивите на Британската библиотека. Дневникът бил на благородник на име Томас Марчмейн, който описал как неговият близък приятел Уилям Антъни бил убит в гостилницата „Сивият пътник“. Бил убит в деня, когато получил тайнствен пръстен лично от кралица Елизабет Първа. За него се говорело, че е принадлежал не на кого да е, а на Лукреция Борджия. Рейнър намерил мястото на „Сивият пътник“ в местните регистри. Научил, че там има стара викторианска къща и убедил собственика да продаде парцела. Същевременно бил близък приятел с изпълнителния директор на „Бриджпорт Кънстръкшън“. Знаел, че фирмата търси места за строителство около Майл Енд Роуд. Сякаш е подготвял частни разкопки. Професор Стоукс е направо извън себе си. Не може да повярва какви материали има Рейнър в малката си лаборатория.

Сю поклати глава.

— Класическо маниакално поведение. Жалко, че човекът е мъртъв. Щеше да се получи интересно изследване.

Пендрагън вдигна вежди.

— Това е една гледна точка. — После продължи по-ведро: — Както каза снощи в ресторанта, това не беше обикновена седмица. Ще се срещна с екипа за малко празненство. Смяташ ли, че ще можеш да дойдеш да пийнем в някоя кръчма?

— Шегуваш ли се? С най-голямо удоволствие. Мразя да съм вързана вкъщи, дори със счупено ребро.

Католически семинар в Рим за подготовка на католически свещеници за Англия и Уелс. — Б.пр.

Съдържа се в плодовете на индийското женско биле, които са много отровни. — Б.пр.

„Вилидж Вангард“ е известен джаз клуб в Лондон. — Б.р.

Известна английска водеща на кулинарно предаване. — Б.пр.

Малко насмешливо наименование на двата университетски колоса във Великобритания — Оксфорд и Кеймбридж — заради жестокото съперничество помежду им. — Б.пр.

„Тамерлан Велики“ е пиеса от Кристофър Марлоу. — Б.пр.

Цитат от поемата „Мармион“ на сър Уолтър Скот. — Б.пр.

Там се намира академията на ФБР. — Б.пр.

И двата романа са издадени от ИК „БАРД“. — Б.р.