Когато всичко започна отново, Пауло Араня се бореше със скуката. Скуката и дрямката. Оставаше му само година до пенсия в Националната фондация за индианците, известна със съкращението на португалското название ФУНАЙ. Петдесетгодишният сертанист 1, посветил кариерата си на опазване на неизследваните вътрешни територии на Бразилия, се намираше в покрайнините на защитаваните от държавата земи по протежението на Амазонка. Седеше под трепкащата захранвана от генератор крушка, подканван към дрямка от начеващата утринна горещина и познатите звуци на дивата джунгла зад отворените прозорци на наблюдателната станция.

Пауло бе поне с десет килограма над приемливото си тегло, плувнал в пот под униформата на ФУНАЙ, опрян на вехто метално бюро, върху което бяха подредени различни електрически и електронни уреди. По навик хвърляше примижало око на лаптопа, ала вниманието му бе съсредоточено по-скоро върху ръчно навитата от дебелите му и невероятно чевръсти пръсти пура. Движенията му бяха сигурни и уверени, без колебание или потрепване, въпреки сивкавите мустаци, щръкнали пред бузите му, и постепенно отслабващото зрение.

Докато палеше и пуфтеше доволно с пурата, Пауло пропусна да забележи тревожно мигащата червена светлинка на компютърния монитор.

Пропускът би бил незначителен, дори безвреден при други обстоятелства, ала точно онази сутрин той щеше да доведе до последствия, нарастващи със заплашителната бързина на лавина. Невидимата светлинка бе скрита зад залепеното на екрана жълто напомнящо листче (с указания за най-близкото място за риболов). Индикаторът мигаше непрестанно от късния следобед на предния ден.

На триста метра отгоре, над джунглите на Амазонка, с равномерно бръмчене се носеше автоматичен израелски летателен апарат с размерите на училищен автобус. Носеше гръмкото име "Абутререй" – на португалски "кралски лешояд" – и бе обсипан с точици от мъртви насекоми по бялата обшивка, а колесникът му бе изцапан е червеникава кал от неасфалтираната летищна площадка наблизо. Въпреки това дронът имаше лъскав и дори заплашителен вид – като артефакт от далечното бъдеще, върнал се във времето, за да се рее над тази праисторическа земя.

"Абутререй" изпълняваше безконечна мисия, кръжейки над зеленото море на дървесния покров, който се простираше чак до хоризонта. Немигащото око на неговата жиростабилизирана самопочистваща се камера бе вперено в земята долу и един свръхширокообхватен РСА-радар 2 "Сийкър" озаряваше невидимо сложния терен, облъчвайки го с ритмични радиопулсации, които можеха да проникват през дъжд, прах и мъгла. Кръгове, кръгове, кръгове. Дронът беше специализиран за наблюдение на екоравновесието и фотограметрия – конструираше и реконструираше неуморно една свръхдетайлна дигитална карта на басейна на Амазонка.

Вътре в наблюдателната станция Пауло едва поглеждаше непрестанно опресняващото се изображение, редящо се като разноцветен пасианс върху екрана. От забучената в ъгъла на устата му пура се виеше тънка струйка синкав дим.

Всичко се промени точно в 14:08:24 Координирано универсално време, или съкратено КУВ.

В този момент върху изображението на картографирания терен бе добавена нова вертикална ивица. Невидимата доскоро мигаща светлинка се премести с петдесет пиксела вляво и сега вече едва надникваше иззад бележката.

Пауло Араня втренчи изумен поглед в нея.

На открит по-късно запис от вътрешната камера се виждаше как той премигва трескаво, опитвайки се да проясни поглед. След това дръпва с рязко движение бележката и я смачква с пръсти. Мигащата точка е разположена до миниатюрно овално изображение на нещо, което "Абутререй" е открил в джунглата. Нещо, за което Пауло няма никакви обяснения.

Работата на Пауло Араня във ФУНАЙ бе да следи и охранява зоната, забранена за посещения и разположена около най-източния край на Горна Амазонка – над трийсет хиляди квадратни мили девствена джунгла. Безценна съкровищница, място с най-високата концентрация на биоразнообразие на цялата планета и terra indigena, обитавана от приблизително четирийсет откъснати от човешката цивилизация амазонски племена – последни огнища на туземна цивилизация, почти лишени от досег с технологиите и болестите на външния свят.

Ала с подобни природни богатства тази територия бе обект на постоянни набези. Като армия от термити обречените на гладно съществуване местни жители бяха принудени да се промъкват в защитените земи, да ловят риба в девствените реки и да поставят примки за ценни застрашени видове, дървосекачи поваляха гигантски курани, кедрови дървета, чиято цена достигаше хиляди долари на черния пазар и, разбира се, орди от наркотрафикантос, които се отбиваха тук на път от Южна Бразилия за Централна Америка и представляваха постоянна и брутална заплаха.

Опазването на дивата джунгла изискваше неотслабващо и неотклонно внимание.

Пауло протегна потъмнелия си от никотин пръст и задейства "Марвин", компютърна програма, помещаваща се в една бежова пластмасова кутия, напъхана под бюрото му. Доставена преди доста години като резултат от съвместни разработки с една американска студентска група, олющената кутия не се отличаваше с нищо, освен с лепенката на героите на сериала "Симпсънс", мъдреща се отгоре.

Вътре обаче "Марвин" разполагаше с истинска невронна мрежа – експертна система, анализираща информацията от хиляди квадратни мили реална джунгла и още стотици милиони симулирана.

"Марвин" можеше с лекота да идентифицира дълга едва четвърт миля летищна площадка, изсечена в някой далечен край на джунглата от наркотрафиканти, или виещите се пътища на дървосекачите, проточени като охлювни дири навътре в горите, където големите дървета обикновено оставаха непокътнати, за да осигуряват прикритие, та дори и случайните колиби от малока, построени от дивите племена – редки и потресаващи кадри от един друг свят.

И което бе по-важно, програмата можеше да сканира за секунди дигитални изображения на десетки мили от терена – постижение, немислимо дори за най-обучените човешки специалисти.

Пауло знаеше, че "Марвин" е muito inteligente, ала въпреки това бе отхвърлил новопостъпилата информация като некласифицируема. Като нещо напълно непознато за заложения алгоритъм в нито един от неговите петабайти обучаващи данни.

Всъщност това бе нещо невиждано от никого досега.

Заключението на програмата бе лаконично: РЕЗУЛТАТ ОТ КЛАСИФИЦИРАНЕТО – НЕИЗВЕСТЕН ФЕНОМЕН.

"Марвин" дори не бе предложил възможни обяснения.

На Пауло това хич не му се понрави. Той изсумтя учудено, докато пурата потрепваше прилепнала за долната му устна. Пръстите му затракаха трескаво по клавиатурата и изображението се увеличи и завъртя от различни ъгли. Пауло все още се надяваше, че то може да е някаква грешка. Но усилията му бяха безполезни – странната находка неутрализираше всякакви обяснения.

Нещо черно се надигаше от вътрешността на джунглата. Нещо много голямо.

Пауло размаха ръка да прогони дима, притиснал корем в хладното метално бюро. Примижа към потъмнелия екран и почти забоде нос в него. Олисялото му теме бе покрито със студена пот и лъщеше на ярката светлина на крушката.

–  Не – промърмори Пауло. – Isto е imposivel.

Включи разнебитения триизмерен принтер и зачака нетърпеливо, докато необработената информация се прехвърляше в машината. Скоро бараката се изпълни с топлата восъчна миризма на топяща се пластмаса, докато редовете пулсиращи лазери се залавяха за работа. Сантиметър по сантиметър подсиленият пластмасов лист се надигаше от плоското гнездо на принтера. Секундите се нижеха и безформената мътилка придобиваше формата на триизмерна топографска карта.

Изстиващата бяла пластмаса се превръщаше в детайлни очертания на покрова на джунглата, ала някой спокойно би могъл да я оприличи на леха с карфиол.

Докато навиваше и запалваше поредната пура, Пауло се постара да не поглежда новия свят, изникващ бавно от безформеното тресавище. Всеки слой се втвърдяваше за частици от секундата, оформяйки мащабен модел на джунглата. Пауло изсумтя отново, изпука едно по едно кокалчетата на пръстите си и втренчи невиждащ взор, всмуквайки от пурата.

В редките случаи, когато "Марвин" подаваше по-ниска от осемдесетпроцентова вероятност за класификация, от Пауло се очакваше да вземе окончателното решение. Извършваше го, като прибягваше до старателно отработен метод, напълно непостижим за машината – тактилното си чувство.

Тактилното усещане е най-древното умение на всеки жив организъм. Човешкото тяло е покрито почти изцяло с рецептори за допир. Невронните мрежи, свързващи соматосензорната система, се припокриват с множество други зони за усет по начини, които са както непознати, така и неизучени. Особено чувствителни са регионите около устните с безбройните си микрорецептори, а също езикът, ходилата и най-вече върховете на пръстите.

Това беше преимуществото на Пауло – една зона, в която човекът изпреварваше машината.

С притворени очи той започна своя статичен контакт, опрял лекичко осем от пръстите си върху моделираната повърхност. Пръстите му постепенно и внимателно увеличаваха натиска, докато определят началната равнина. А след това се плъзнаха настрани, към безупречно възпроизведения горски покрив на джунглата.

При умело използване кожните рецептори спокойно могат да се съревновават и дори да надхвърлят чувствителността на човешкото зрение. Всеки инч от пластмасовия макет съответстваше приблизително на сто ярда от истинския терен, създавайки контур, който можеше да бъде проследен само чрез трансдермално пространствено възпроизводство, далеч надхвърлящо анализа на всяко компютърно изображение, независимо колко умна е машината.

Пауло можеше да прокара пръсти по покрива на джунглата и да усети дали некласифицираният информационен артефакт е от брутално машинно изсичане на гора с цел направа на тайно летище или само невинно речно корито.

Затворил очи, със забучена в ъгъла на устните пура, Пауло се прегърби, вдигнал лице към тавана. Протегнатите му ръце се плъзгаха лекичко по повърхността на джунглата сякаш някакъв сляп бог докосваше лицето на планетата.

Когато търсещите му пръсти стигнаха до твърдите, неестествени линии на… онова нещо, Пауло Араня преглътна мъчително един зараждащ се в гърлото му стон. Каквото и да беше това, то наистина съществуваше. Край него нямаше пътища. Никакви признаци за строителство. Съществуваше и същевременно беше невъзможно – съвсем само и едновременно колосално по размери сред първичната гора. Въпреки това бе толкова реално, колкото да докосне собственото си лице.

Нещото в джунглата се издигаше поне на трийсет метра над пущинака, продълговато и леко извито, наподобяващо барикада. То опорочаваше свещената девственост на дъждовната гора, която се простираше недокосната на хиляди мили наоколо. Сякаш се беше появило отникъде.

Пауло усети някакво странно скупчване по периферията на артефакта. Беше с консистенция на смърт – хиляди съборени или болни дървета. Артефактът бе като заразна болест, замърсяваща всичко наоколо.

В първия миг Пауло си помисли дали да не обяви тревога по старичката късовълнова фунайска радиостанция в другия край на бюрото. Плъзна поглед по сребристите уреди, заслушан в равномерното бръмчене на генератора отвън – той осигуряваше постоянния поток електричество, необходим за да се свърже тази изолирана колиба с външния свят.

Оттласна се рязко назад и зашари с пръсти под бюрото, докато напипа малката визитна картичка, залепена от долната страна. На нея бе записан телефонният номер на един млад американец, който наскоро се бе свързал с Пауло.

Непознатият се бе представил за бизнесмен и бе обяснил, че неотдавна в джунглата е паднал китайски самолет. Компанията му била готова да заплати солидна сума за информация по въпроса. Пауло бе предположил (и още предполагаше), че американецът търси останки от разбилия се самолет, макар да не се бе изразил точно така. Вместо това мъжът просто го бе помолил да съобщава за "всякакви странни неща".

Случаят беше точно такъв.

Пауло изтри с месестите си длани стичащата се по лицето му пот, втренчи поглед в картичката и набра номера на поставения на бюрото телефон.

Мъж с американски акцент се обади още след първото позвъняване.

–  Радвам се, че ни потърсихте, мистър Араня – каза гласът. – Бях прав, като ви се доверих.

–  Вече знаете? – попита Пауло и неволно погледна към екрана на компютъра.

–  "Марвин" ми позвъни току-що, докато вие регистрирахте класификацията на аномалията – отвърна мъжът. – Той е по-умен, отколкото изглежда.

Американците и техните хитри номерца. Пауло никога не преставаше да им се чуди. Хора, които изглеждаха толкова доверчиви и усмихнати… и същевременно…

–  Сега какво? – попита Пауло.

–  Успокойте се, мистър Араня. Нашите хора ще се погрижат за това. Ще бъдете компенсиран за оказаната помощ. Но ми е любопитно… Какво е вашето мнение?

–  Зная, че не е грешка, сеньор. Наистина е там. Докоснах го.

–  И какво е?

Пауло помисли за миг преди да отговори.

–  Това е мор. Убива всичко, което докосне. Но не зная какво е.

–  Но как може да не знаете?

–  Защото онова нещо там… то не е дело на човешки ръце.

На почти пет хиляди мили оттам, близо до Такома, Вашингтон, полковник Стейси Хопър тъкмо пристигаше за поредното си дежурство във военновъздушна база "Феърчайлд". Нощната смяна вече си тръгваше, оставяйки след себе си затъмнени компютри, почистени бюра и дневник, в който както винаги бе отбелязано, че не се е случило нищо.

Издокарана безупречно в синкавата униформа на офицер от ВВС, включваща елегантното кепе и стегната вратовръзка, Хопър огледа контролната зала. В сгъвката на едната ѝ ръка се гушеше термос с кафе. Сутрешният екип от осем анализатори вече заемаше места пред пултовете и си нагласяваше слушалките и микрофоните. Раменете на повечето бяха мокри – все пак току-що идваха от дъждовната сутрин на тихоокеанския северозапад.

Хопър седна на своя пулт в дъното на залата. Наслаждаваше се неволно на тихия ромон на гласовете на операторите. Хвърли един поглед на телеметричните монитори на предната стена, но там нямаше нищо необичайно – точно както се надяваше.

Тайно и зад гърба ѝ колегите ѝ казваха, че сивооката жена имала търпението на пехотна мина. В действителност тя нямаше нищо против бавния ритъм на своята служба. Беше третият командващ офицер на този проект. Двамата ѝ предшественици бяха посветили цялата си кариера на поста. И доколкото зависеше от Хопър, би било наистина чудесно програмата "Вечна бдителност" да отговори на името си.

Някои от по-старите ѝ колеги често повтаряха любимата ѝ реплика: "Липсата на доказателство не е доказателство за липса".

Гледище, което започваше да става банално сред хората от нейния екип.

Странен бе този упадък на ентусиазъм, като се имаше предвид, че проектът "Вечна бдителност" се бе смятал за един от водещите във ВВС и навремето мнозина бяха мечтали да бъдат включени в него (или поне тези, които отговаряха на строгите изисквания за сигурност).

Проектът се бе зародил в първите дни след инцидента с "Андромеда" – изследователска военна програма, която внезапно се бе объркала по ужасяващ начин, известна сред обществеността с популярното си название "Щамът Андромеда".

В края на шейсетте американските ВВС бяха разположили в горните слоеве на атмосферата серия височинни неуправляеми апарати. През февруари 1967 сондата "Скууп VII" най-сетне се бе натъкнала на това, на което се бяха надявали военните, само дето първоначалният щам "Андромеда" се бе оказал много по-смъртоносен, отколкото някой бе предполагал.

Преди да бъде прибрана от специалната група сондата била отворена от любопитни граждани. Микрочастиците вътре заразили и изтребили мълниеносно четирийсет и осем души от градчето Пидмънт – почти цялото население, с изключение на един старец и едно новородено. Спасителният екип, състоящ се от известния бактериолог доктор Джереми Стоун и патолога доктор Чарлз Бъртън, открил и евакуирал оцелелите. Двамата пациенти били изолирани за изследвания в херметически затворена подземна лаборатория с кодово название "Горски пожар". Данните за тях били засекретени, за да се запази тайната на личностите им.

Именно в "Горски пожар" екип от изтъкнати учени, подбрани специално за подобна ситуация, се заели да изучават странните микрочастици, по-късно наречени ЩА-1: те узнали, че размерът им е един микрон, че се предават по въздушно-капков път и че причиняват смърт чрез почти мигновено съсирване на кръвта. И въпреки че микроскопичната шестстранна структура и липсата на аминокиселини сочела към небиологичен произход, ЩА-1 се бе оказал способен на самовъзпроизводство – и на мутация.

Преди екипът на "Горски пожар" да успее да приключи с изпитанията си щамът "Андромеда" еволюирал в нова, пластифагова конфигурация, наречена ЩА-2. Макар и безвреден за хората, ЩА-2 успял да деполимеризира пластмасовите уплътнители на изолиращите прегради в лабораторията. Бил задействан атомен механизъм за саморазрушение, изключен героически в последния възможен момент.

Но известно количество от ЩА-2 успяло да попадне в атмосферата и да се разпространи над Земята. Макар че тези нови частици били безвредни за хората, те се оказали сериозна заплаха за стартиращите по онова време международни космически програми, които зависели от сложни полимери, за да излязат на орбита.

Така било дадено началото на проекта "Вечна бдителност".

Часове след инцидента с "Андромеда" учените основатели на проект "Горски пожар" поискали от президента на Щатите спешно финансиране. Целта била да се започне обхващащ целия свят мониторинг за нови прояви на щама "Андромеда" или за евентуални негови мутации. Предложението било тутакси прието и подкрепено финансово от "черния" бюджет на Министерството на отбраната, били осигурени необходимите елитни анализатори и само след три дни бил даден официалният старт на проекта.

А днес полковник Хопър гледаше как редиците монитори светват един след друг, озарявайки лицата на нейните техници. Тя въздъхна: даваше си сметка за огромните разходи, необходими да се задели всеки миг сателитно време, всеки час на детайлно проучване, за гигантското количество информация, която се прехвърляше и съхраняваше.

Полковник Хопър осъзнаваше също така намаляващото влияние на нейния екип. Не минаваше и сутрин да не забележи поредното орязване на средства, постоянния поток от напускащи най-добри специалисти и увеличаващите се претенции на другите проекти в базата.

Командата за Въздушна мобилност (КВМ) например постоянно изискваше все повече сателитно време, за да облекчи ежедневните си задачи по координацията на стратотанкера КС-135, истински летящ бензовоз, кръжащ в разредения въздух над Тибет и Близкия изток. Командващият КВМ дори бе написал меморандум с мнение, че "Вечна бдителност" представлява безполезно пилеене на ресурси.

И изглежда беше прав.

"Вечна бдителност" бе в постоянна готовност вече петдесет години – с Хопър на кормилото през последните петнайсет. И преди днешния ден проектът не беше открил нищо.

Добре известна ахилесова пета на човешката цивилизация е, че отделните индивиди са мотивират по-добре от непосредствената лична изгода, отколкото от дълговременната колективна полза. Този ефект е още по-изявен, когато става въпрос за възнаграждение, което ще се проточи повече от едно поколение – феномен, определен като междугенерационно обезценяване. Идеята за това е представена официално от френския икономист Флориан Павард по време на хладно приета реч на Международната конференция по социална икономика на 23 октомври 1982:

Според някои по-късни теории предполагаемата неспособност на човешкия вид да се съсредоточава върху дълготрайни екзистенциални заплахи неминуемо ще доведе до унищожаване на околната среда, свръхпопулация и изчерпване на ресурсите. Ето защо някои учени са склонни да смятат, че този вроден недостатък е нещо като вграден регулатор за самоунищожаване на човешката цивилизация.

За съжаление всички свидетелства на човешката история подкрепят тази теория.

Ето защо, въпреки добре известните смъртоносни високи залози, проектът "Вечна бдителност" страдаше от ендемично човешко късогледство. С течение на времето оперативната способност на проекта бе системно ограничавана, обезкървявана и редуцирана. Точно през този дъждовен ден проектът все още бе на крака, но едва се държеше – и все пак бе жизнеспособен.

В 16:24:38 координирано универсално време вътрешната камера показваше полковник Хопър седнала с изправен гръб на бюрото си. Полупразният термос с кафе бе поставен върху купчина заявки за доставка на апаратура, на които тя знаеше, че ще бъде отказано – и въпреки това бе длъжна да опита.

Дойде повикване. Хопър си нагласи слушалките, натисна копчето за връзка и в същия миг мониторът ѝ оживя.

–  Тук Бдителност едно. Слушам ви – каза тя с отривистия ритъм на опитен анализатор.

Гласът, който чу, имаше едва доловим южноамерикански акцент и тя веднага позна, че това е един от полевите им агенти.

–  Тук Бразилиеро. Имам нещо, което трябва да видите.

–  Отварям кодирания канал, въведете парола.

–  Превключвам на канала.

Хопър затрака по клавиатурата и потвърди заявката.

Четирите монитора на стената се изпълниха с постъпваща информация. Всеки показваше южноамериканската джунгла в различни режими: пряко, некоригирано изображение от оптична камера, лидарна 3 карта, цветово подсилена хиперспектрална картина на дърветата и подробна черно-бяла топографска рисунка от РСА радара.

Картината от дрона бе реална, предавана на живо.

Един по един осмината анализатори вдигнаха глави към предните екрани, изтикаха назад столовете си и заобсъждаха това, което виждаха. Персоналните работни станции премигваха от новопостъпваща информация, разпределяна към всеки от специалистите съобразно неговата сфера на дейност. Полковник Хопър се надигна.

В центъра на всяко изображение стоеше нещо необяснимо.

Приличаше на леко извит и гладък правоъгълник. Издигаше се над димящата джунгла, запречвайки коритото на един приток. Изпод основите му бликаше кална вода. От едната страна на блока вече се бе образувало огромно мътно езеро, което се разливаше в обкръжаващата го джунгла. Околните дървета и растителността, които все още не бяха залети, изглеждаха превити и изпотрошени.

–  Аномалията е локализирана върху низходящата траектория на "Поднебесния дворец" – отекна гласът на Бразилиеро от високоговорителите. – Космическа станция Тиенгун-1 бе точно над…

–  Прието, Бразилиеро. Достатъчно засега – прекъсна го Хопър и го постави на изчакване.

Свери с един бърз поглед дължината и ширината. Аномалията наистина бе с екваториално разположение, като нулевият паралел преминаваше през нея с точност до трийсет сантиметра. Тя добави тази подробност към бележките за инцидента. Странен факт, на пръв поглед маловажен и катастрофално подвеждащ.

Дейл Шугърман, старши разузнавач-анализатор, се надигна от мястото си и се обърна към Хопър, с увесени на шията слушалки. През петте години, откакто се познаваха, полковник Хопър не го бе виждала да проявява вълнение към каквото и да било освен към компютърни игри. Но ето че сега леко разтрепераният му глас отекна от уредбата:

–  Госпожо, постъпващата информация е невъзможна. Там няма пътища, нито временни летища, никакъв начин да се построи нещо подобно. Грешка в датчиците. Предлагам да прекъснем връзката с дрона. Да пратим…

–  "Невъзможна" е погрешната дума, Еърман – прекъсна го рязко Хопър и кръстоса ръце. После продължи с нарастваща увереност: – Това, което виждаме, не е невъзможно. По-скоро е случка с пределно ниска степен на вероятност.

В помещението се възцари мълчание. Анализаторите обмисляха думите ѝ.

Съществува един определен клас събития, които технически биха могли да се случат, но вероятността за това е толкова малка, че повечето учени биха я оценили като несъществуваща. Това измамно умозаключение се основава на правилото на палеца, наричано Заблудата Борел: "Феномените с изключително ниска вероятност никога не се срещат в реалния живот".

Разбира се, математикът Емил Борел никога не е произнасял подобни думи. Вместо това той е създател на Закона за големите числа, според който при един безкраен брой вселени всяко събитие с ненулева вероятност евентуално ще се случи. Или казано с други думи, при достатъчно на брой възможности всяко нещо, което може да се случи, ще се случи.

За онези рядко търпеливи хора сред нас, които се подчиняват на сухите факти, които не се страхуват да отложат удовлетворението и да оставят десерта за накрая, тези нисковероятни събития не са немислими, а неизбежни.

Полковник Хопър бе от тази порода и докато светът около нея бързо набираше скорост, тя сякаш се движеше все по-бавно. Не напразно бе подбрана специално за този пост от своите предшественици 4.

Петнайсет години на служба без награда или дори обещание за такава, без поощрение и често без уважение от нейните колеги – но Хопър пито веднъж не бе изгубила вяра в своята посветеност.

А когато настъпи очакваният момент, упоритостта ѝ бе възнаградена по невероятен начин.

Полковник Хопър извади от горното чекмедже дебела папка и я стовари върху бюрото. Бе твърдо решена да продължи изследването на този феномен точно според протокола. С помощта на старовремски нож за писма тя разряза няколко печата и си проправи път до строго секретните ламинирани страници в папката. Макар че в нови дни повечето извънредни процедури са автоматизирани, тези инструкции бяха определени още преди десетилетия и налагаха стриктни и последователни действия от съответния изпълнител.

Хопър доближи микрофона до устата си и започна да дава разпореждания с бързината на картечен огън и увереността на въздушен диспечер.

–  Бразилиеро. Определи карантинна зона с радиус трийсет мили и епицентър аномалията. Незабавно изтегли дрона от участъка и го приземи в периметъра. И не позволявай никой да го доближава.

–  Прието, Бдителност едно.

Съвременни компютърни моделирания на първоначалния Пидмънтски инцидент бяха определили трийсетмилната зона като достатъчно безопасна срещу заразяване по въздушен път. Изображението на екрана трепна и се раздвижи: Абутререй се бе завъртял и набираше скорост в обратна посока. След няколко секунди камерата му се обърна на сто и осемдесет градуса и аномалията се появи на екрана, смалявайки се в далечината.

–  Полковник, какво общо има това с нас? – попита Шугърман тихо и очилата му трепнаха с отразена синкава светлина.

Хопър се поколеба, но реши да не отговаря веднага. Споменатото от Бразилиеро кодово название "Поднебесен дворец" само по себе си бе вече нарушение на класифицираната информация. Вместо да отвърне, тя насочи вниманието си към онзи детайл от информацията, който представляваше най-голям интерес за "Вечна бдителност".

–  Можете ли да потвърдите екваториалното местоположение?

–  Потвърдено е – отвърна Шугърман, приведен над бюрото.

–  Аномалията се намира точно върху екватора. До последния сантиметър, както изглежда.

Хопър бавно пое въздух. Като се изключеше статичният шум, в помещението цареше пълна тишина. Когато Шугърман заговори отново, гласът му прозвуча изненадващо силно.

–  Какво значение може да има екваториалното местоположение?

Хопър премълча раздразнено. Не можеше да отговори на въпроса, без да компрометира безопасността на мисията. Това бе информация, която можеше да се придвижва само нагоре по йерархическата стълбица, не и надолу.

–  Еърман. Поискай разрешение за сателитно наблюдение от Трансат четири. Трябва да наблюдаваме всичко това непрестанно и в реално време.

–  Това е колатерална система, госпожо. Обикновено се използва от други. В момента изпълнява поръчка на ЦРУ…

–  Имаш разрешението ми да заявиш приоритетен режим "Ясни очи".

Еърман преглътна.

–  Да, госпожо. Прехвърляме на сателитно наблюдение.

Чуха се поредица прещраквания и на четирите екрана изникна сателитна картина. Тя показваше конвой от четири джипа, пресичащи пустинен терен, зад който в пясъка оставяха белезникави дири. Върху обектите бяха наложени отчетливите черни кръгове на мерници и хоризонтални оразмерителни линии.

От уредбата проехтя непознат гневен глас:

–  На вниманието на неизвестен заявител на режим "Ясни очи". Освободете незабавно канала. Намесвате се във важна…

–  Пренастрой това "око" на нашите координати – нареди Хопър. – И отнемете гласа на този…

–  Да, госпожо.

В помещението отново се възцари тишина, ако се изключеше трескавото тропане по клавишите. Аналитиците бяха съсредоточили вниманието си върху стичащите се по екрана потоци данни.

Някъде високо горе, на орбитална траектория, обективите на шпионския сателит се пренастройваха в космическия вакуум.

Изображението на конвоя джипове се замъгли и изчезна от мониторите. Секунди по-късно "окото" се насочи към участъка от джунглата на Амазонка и бързо достигна необходимия контраст и яснота.

На поставените в предния край на помещението монитори изплува аномалията с всички подробности – приличащата ѝ на метал повърхност бе покрита е капки влага, обшивката ѝ изглеждаше разделена на еднакви шестоъгълници и всичко това лъщеше като хитиновата обвивка на майски бръмбар под ярките слънчеви лъчи.

–  Инфрачервено – нареди Хопър.

Изображението на втория монитор стана черно-бяло, е белезникави пиксели, обозначаващи най-горещите обекти. Обкръжаващата джунгла се разтопи в сивкава маса, наподобяваща буреносни облаци. Самата аномалия беше снежнобяла, толкова ярка, че засенчваше околната картина.

–  Горещо е, госпожо. Много горещо – съобщи един от анализаторите. – Погледнете как близката растителност се извива назад.

Хопър кимна и посочи монитора.

–  Какви са тези бледи светлинки? Всичките изглеждат с еднаква температура, но изстиват бързо.

Шугърман приближи очилата си до монитора, после заговори бързо с друг анализатор. След това отвърна:

–  Госпожо, смятаме, че това са трупове. Около петнайсет на брой. Човешки.

–  Няма как да сте сигурен, Шугърман. В тази част на света има доста едри примати.

–  Някои от тях държат копия, госпожо.

Хопър помълча за миг, после каза:

–  Ясно.

На екрана термалното изображение придоби яркобял оттенък и за момент всичко се скри зад непрогледна пелена. Когато контрастът бавно се върна, аномалията изглеждаше променена. Сега избледняващите светлинки изглеждаха по-близо до нея.

–  Какво беше това? – попита Хопър.

–  Ами… изглежда, че тя расте – отвърна Шугърман. – И нещо ново се подава от центъра на това езеро. Малка шестстранна структура.

Третият монитор премигна с разноцветни петна. В атмосферата над аномалията се появи облак от синкаво и оранжево. Носеше се в източна посока, тласкан от местното течение.

–  Наблюдаваме прашен облак – докладва един от анализаторите. – Атмосферата там долу е просмукана от него. Вероятно по някакъв начин е бил изхвърлен от аномалията. Постъпват нови данни…

Полковникът прокара пръст по колонката цифри в строго секретния документ от папката. Жизненоважната информация беше подредена ясно и онагледяващо като в ученически буквар, следвайки изпитаната формула – лесно и простичко, като за глупаци.

Пръстът ѝ се спря на графата за спектрометричен анализ. Докато произнасяше следващото разпореждане, гласът ѝ неволно трепна:

–  Прехвърлете данните за масспектрометрия от дрона.

–  Вече са тук, госпожо.

След секунди един от младшите помощници постави на бюрото ѝ разпечатка от масспектрометър.

Хопър отново плъзна пръст по листа. Когато спря и вдигна глава, неувереността в гласа ѝ бе изчезнала.

–  Имаме потвърдено съвпадение – каза тя.

–  На какво? – попита Шугърман и се извърна към нея. Устните му бяха пребледнели, гласът сух, на ръба на истерията. Зад него и останалите служители в помещението бавно извърнаха изплашени и сериозни лица към Хопър.

–  Графиката съвпада почти напълно – отвърна тя – с тази на щама "Андромеда", открит преди петдесет години в Пидмънт, Аризона. Някъде там, в джунглата, има нещо, направено от същия материал. И ако се съди по предавания образ, става все по-голямо. Тези трупове са почти под него.

–  Но това не може… – Шугърман спря. – Искате да кажете…

Всички в това помещение знаеха за целта на техния проект. Ала никой от тях не бе вярвал, че щамът може да се появи отново. Дори сега, пред лицето на неоспоримите факти. Освен един човек.

Хопър се изправи и заговори на своя екип, пъхнала папката под мишница.

–  Проект "Вечна бдителност" изпълни своята задача. Работата ни тук приключи. Пожелавам ви успех във вашите бъдещи начинания, каквито и да са те.

Полковник Хопър се обърна и тръгна към секретния комуникационен център – който всъщност бе звукоизолиран килер. Анализаторите я изпроводиха с погледи, зяпнали от почуда.

Докато вървеше, тя даде през рамо последната си заповед:

– Предупредете колегите си във военновъздушната база "Питърсън" и предайте събраните данни. Кажете им, че разполагат с по-малко от четири дни – ако се съди по експоненциалния темп на растеж.

–  Четири дни? До какво? – попита Шугърман.

–  Докато аномалията се разрасне чак до океана.

И с това проект "Вечна бдителност" бе приключен.

Ранд Л. Стърн вече бе смъртно уморен, а денят едва започваше. Генерал-полковник с многолюдно семейство и блестяща кариера, Стърн бе от онези, чието внимание и намеса се изискваха непрестанно. Що се отнася до него самия, единственото, което очакваше с нетърпение, бе петнайсетминутна почивка за обяд – без да бъде прекъсван.

Стърн бе едър петдесетгодишен афроамериканец с едва забележими побелели коси на слепоочията. Бе завършил с отличие Военновъздушната академия и бе прекарал хиляди часове като командващ пилот на Ф-16, стотици от тях в битки. Когато приключи тази част от военна си служба, защити докторантура в Уест Пойнт. А през последните три години – след като изборът му бе одобрен единодушно от Конгреса през 2016 – ръководеше Северното командване на Щатите и Центъра за отбрана на северното въздушно пространство (НОРАД).

От своя пост във ВВБ "Питърсън" в централно Колорадо генерал Стърн имаше под свое ръководство трийсет и осем хиляди служители, занимаващи се с мониториране и опазване на американските интереси в една зона от двеста до две хиляди и петстотин мили височина, пространство, което по своя обем надхвърляше това на цялата планета.

Ако го попитаха, щеше да признае, че най-сложната му задача е отглеждането на четирите момичета – заедно с жена му, изследовател в Катедрата по психология на Денвърския университет.

У дома гласът на Стърн бе само един сред многото. На работа обаче той говореше от името на триста милиона американски граждани.

При инструктажа в първия ден от постъпването му на служба Стърн бе осведомен за дванайсет действащи свръхсекретни програми с изключително значение за националната сигурност. Сред тях бе и една на име "Проект «Горски пожар»", създадена непосредствено след инцидента с щама "Андромеда", което било преди петдесет години. "Горски пожар" изглеждаше дребна и незначителна в сравнение с китайските амбиции и огромните количества ядрен материал, разпилени на орбита. Ала за времето на неговата служба нито една програма не беше по-голям трън в задника от "Горски пожар".

Работата по микрочастиците на "Андромеда" бе претърпяла развитие от чисто научен експеримент до истинска тайна надпревара във въоръжаването, каквато светът не помнеше във времената след Студената война. В резултат от това проектът "Горски пожар" се бе разраснал до степен да погълне непропорционално голямо количество ресурси. Беше непосилно усилие да бъдат скрити от вниманието на обществеността десетките му подпроекти, струващи милиарди долари и милиони човекочасове.

Всичко това тежеше на плещите на генерала.

В едно по-късно интервю той бе описал работата си като "да се чувстваш като Атлас, сам и смазан от тежестта на цялата планета – и никой да не знае какво опазваш, камо ли защо. Дори моите дъщери".

Сред секретните програми "Вечна бдителност" заемаше периферно място. С течение на времето страховете от спонтанна мутация на щама се бяха разсеяли. Много по-важно сега бе да се следят нарастващите военни възможности на враговете на държавата.

По типично човешки маниер сферата на внимание се бе преместила от намесата на извънземни фактори към действия на държави (съюзнически или вражески), които неизбежно бяха узнали за смъртоносната версия на ЩА-1, както и за нейния поглъщащ пластмаса братовчед ЩА-2.

И двата варианта бяха доказали по свой начин колко са опасни.

ЩА-1 бе почти винаги смъртоносен при вдишване. Относително безвредният му вариант ЩА-2 бе еволюирал спонтанно в лабораторията на "Горски пожар" и се бе озовал доста бързо в горните слоеве на атмосферата, превръщайки почти всички пластмасови изделия в прах – с което бе предизвикал забавяне с десетилетия на американската космическа програма. ЩА-2 също така бе станал достояние на всяка нация, развита достатъчно, за да изпрати горе апарати и да го прибере.

Нито един друг вариант на "Андромеда" – естествен или изкуствено създаден – не бе засичан след това, въпреки че бяха извършвани многобройни опити.

И ето че сега сигналът, от който Стърн се бе опасявал десетки години, бе пристигнал от съвсем неочаквана посока – не от агенти, следящи Китайската национална космическа програма, нито от шпиони, пратени да разследват епидемии по целия свят, или от заровена дълбоко под повърхността на Невада тайна лаборатория.

Сигналът бе дошъл от "Вечна бдителност".

В своя личен кабинет във ВВБ "Питърсън" Стърн в началото бе реагирал на тревожния сигнал от полковник Хопър с леко раздразнение. Въпреки че фалшиво-позитивните данни по правило биваха отсявани, преди да стигнат до него, той реши, че става дума тъкмо за такъв, преминал през ситото.

Генералът прогони с едно движение нелепия скрийнсейвър на котенца, изстрелващи дъги от устите си (подарък от най-малката му дъщеря), и прие информацията от Хопър. Докато на екрана се редяха образи от аномалията, той се облегна в стола, сплете пръсти на корема си и затвори обезсърчено очи.

–  Полковник Хопър. Какво е това? – попита генералът.

–  Имам теория.

–  Имате теория. Аз закъснявам за обяд. Откакто получих повишение, денят ми се превърна в десетминутни отрязъци. Ужасно много отрязъци за един ден. В момента заемате един от тях. Бих предпочел вместо вас да го заеме сандвич с бекон, маруля и домат.

–  Да, сър. Видяхте ли траекторията?

–  Полковник, виждам неподвижен обект в джунглата. Няма никаква траектория.

–  На десети април тази година китайската космическа станция "Тиенгун-1" навлезе в горните слоеве на атмосферата и се разпадна. Тази аномалия е със съвършено екваториално местоположение и директно на траекторията на отломките на падащата станция. Сигурно си спомняте, че инцидентът носеше кодовото название "Поднебесен дворец".

Генерал Стърн се изправи рязко.

–  Нямаме сигурни данни с какво са експериментирали китайците на космическата си станция – продължи Хопър.

–  Но можем да предполагаме, така ли? – попита Стърн и впери поглед в данните на екрана. Проблемът най-сетне бе набрал достатъчно голяма значимост, за да измести мисълта за закъсняващия обяд. Ставаше дума за сфера, касаеща не само националната сигурност, но и оцеляването на човешкия вид.

Генералът понечи да каже нещо, но се отказа.

–  Добра работа, полковник. Ние ще поемем вашите данни и всяка новопостъпваща информация. А аз… не мога да повярвам, че ще го кажа… обявявам "Тревога Горски пожар".

Малко известен факт е, че от началото на Виетнамската война до наши дни военни експерти не са планирали, нито подготвяли самостоятелно нито една голяма бойна операция. Всяко едно бойно действие – от единичен транспорт до координация на целия театър на военните действия, е било поне отчасти определено от компютър под чадъра на непрестанно никнещите сложни набори от алгоритми, известни като автоматизирана логистика и анализ на решението (АЛАР).

В това отношение реакцията спрямо "Андромеда" не бе по-различна от всяка друга военна операция – тя се генерираше от машина.

След въвеждането от генерал Стърн на първоначалните данни АЛАР активира суперкомпютърния клъстър "Перхерон", намиращ се в леденостудените дебри на Изследователската лаборатория на ВВС под военновъздушната база "Райт-Питърсън" в западната част на Охайо. След като изрита или забави обработката на хиляди други задачи с по-нисък приоритет, АЛАР се свърза с постоянно опресняващата се база данни на персонала и ресурсите и само след петнайсет минути излезе с подробен план на мисията.

Ала въпреки безпрецедентната мощ, за обработка на информация към АЛАР открай време се прилагаше т.нар. правило 80/20 – според което на един алгоритъм може да се разчита да достигне 80% от решението, а за последните 20 има думата човешкият разум.

В този случай генерал Стърн не видя някакви технически недостатъци спрямо заложения алгоритъм в програмата, която се изписваше както следва (все още в частично машинен код):

Стърн спря поглед на майор Пенг У, китайски военен, която при нормални обстоятелства щеше да бъде изключена от съображения за сигурност, поклати глава и се усмихна суховато. Алгоритмът АЛАР притежаваше безупречна логика, ала същевременно често бе доказвал неспособността за интуитивно вземане на решения. Като се имаше предвид ситуацията с "Поднебесния палат", решението да се включи китайски военен бе гениално.

Пенг У не беше само тайконавт – тя бе участвала лично в първия пилотиран полет до космическата станция "Тиенгун-1". Стърн не си правеше илюзии, че Пенг У би била склонна да сподели с тях военни тайни – това вече сигурно бяха опитвали, – но познанията ѝ за случилото се можеха да спасят живота на много хора.

На този етап единственото задължение на генерал Стърн бе да даде устно потвърждение. Но преди заповедта да бъде издадена трябваше да се извършат някои последни движения на информацията – както нагоре, към президента на страната, така и надолу по веригата, до онези мъже и жени, на които бе разпоредено да предприемат първите стъпки.

По-надолу следва частична разпечатка на разговора между генерал Стърн и негов доверен офицер:

По-късни анализи на инцидента, направени от един свръхкомпютър, наречен "Нова Америка", показаха недвусмислено, че "хрумването" на генерал Стърн е спасило между три и четири милиарда души.

На двеста четирийсет и осем мили над земята доктор Софи Клайн се рееше безшумно в ореола на собствената си дълга руса коса. Беше едва шест сутринта средно гринуичко време – официалната времева зона на Международната космическа станция – компромис, който целеше да удовлетворява Центровете за управление на полетите в Хюстън и Москва, – но сиво-синкавите ѝ очи бяха широко отворени и внимателни. В този ранен час двамата други астронавти бяха все още в цикъла за сън и наблюдателният купол беше затворен, пуст и потънал в мрак – единственият звук беше тихото бръмчене на вентилационните системи на модул "Транквилити".

Това бе любимото време на деня за Клайн.

Тя натисна едно светещо копче и външните щори на купола се плъзнаха нагоре с едва доловимо стържене. Мекото сияние на земната повърхност озари вътрешността на модула и Клайн почувства обичайния приятен трепет под лъжичката. Обичаше усещането да е сама, увиснала в безтегловност, докато разглежда планетата от толкова високо. Това подсилваше в нея чувството за превъзходство, сякаш всичко долу е дело на собствените ѝ ръце.

Този малък ежедневен ритуал (запазен в дневника на полета, който бе открит след инцидента) може да изглеждаше арогантен, но не бе нищо повече от блян за свобода. Защото Клайн се поклащаше в средата на облицования с илюминатори купол с пристегнати един към друг със скоч парализирани крака, за да не ѝ пречат. Само в тези спокойни мигове на безтегловност тя бе в състояние да забрави мъчителните крампи и спазми, които терзаеха атрофиралите ѝ мускули.

Софи Клайн не можеше да върви от шестгодишна и затова бе избрала да лети. Беше висока въпреки недъга си и докато надничаше през илюминатора, издадените ѝ вежди и хлътналите ѝ бузи ѝ придаваха хищнически вид, омекотяван само от бледите лунички на челото и носа.

Пътят ѝ към звездите бе толкова невъзможен, че почти можеше да задоволи софизма на Борел 5. Когато на четиригодишна възраст Клайн падна и си счупи дясната ръка, родителите ѝ предположиха, че просто е несръчна или не е имала късмет. Само едно от двете предположения бе вярно. В болницата наблюдателен млад педиатър забеляза, че малкото момиче е с обезпокоителен тремор.

На пет години беше поставена крайно рядката за детска възраст диагноза амиотрофична латерална склероза – дегенеративна болест, атакуваща току-що придобитите способности да върви. Софи започна живота си в инвалидна количка, ала нямаше никакво намерение да остава вечно в нея. С почти безчовечна решителност, особено за едно малко дете, тя насочи изобретателния си ум и желязната си воля към целта да се измъкне от примката на гравитацията.

И успя.

Всеки уважаващ себе си доктор би предсказал, че ще е мъртва до дванайсет години. Ала тя оцеляваше, възползвайки се от възможностите на поредното ново лекарство, и в края на краищата стана световнопризнат учен и американски астронавт.

Клайн откри, че хроничната болка в краката ѝ почти изчезва при микрогравитация и че немощното ѝ тяло престава да бъде пречка, каквато е на Земята. При постоянна безтегловност тя бе почти толкова физически годна, колкото всеки друг астронавт. Дори повече, тъй като не трябваше да се безпокои за опустошителното въздействие на липсата на гравитация върху мускулите.

И сега, използвайки само ръцете си, се завъртя и се настани пред овалния илюминатор в централната част на купола. Шест трапецовидни стъклени панела се разтваряха като листа на цвете от него – това бе най-големият прозорец, монтиран някога в космоса. Отвъд стъклото земната повърхност се движеше с удивителна бързина. Днес пред погледа ѝ се простираше зеленият килим на джунглата – гъст пейзаж от корони на дървета, разсичан от сияещи реки, които ѝ приличаха на лъкатушещи линии на неврони.

Гледка, която не биваше да е там, и присъствието ѝ говореше за сериозна ситуация, създала се по време на цикъла на дълбокия сън.

На записа от вътрешната камера на МКС се виждаше как Софи Клайн си мърмори нещо невярващо и трескаво рови в окачения над илюминатора компютър. Според физиологичните данни от този час сърдечната ѝ честота се бе ускорила рязко, докато тя се улавяше за двете ръкохватки до илюминатора и доближаваше лице до стъклото. Теренът, който се менеше долу, би бил напълно непознат за някой по-неопитен астронавт.

Също както и при другите двама членове на екипажа тялото на Клайн бе под постоянно проследяване от голям брой безжични физиологични датчици. За разлика от тях обаче наблюдението при нея се простираше по-навътре – на интервал от една секунда то обхващаше и мислите ѝ. В младежка възраст по настояване на Клайн ѝ бяха поставени импланти с кинетичен мозъчно-компютърен интерфейс (КМКИ), за да може да продължава обучението си в колежа с помощта на компютър, докато болестта се разпространява из нервната ѝ система.

МКИ устройството представляваше златна мрежа от хиляди жици, покрити с биосъвместим материал, за да се избегне отхвърлянето на чуждото тяло, потопени в желеподобната повърхност на моторната кора на Клайн. Системата можеше да се надгражда по радио и настоящият ѝ софтуер бе снабден с алгоритъм за проследяване на картата на електрическата активност на невроните в мозъка на реципиента при взаимодействие с околния свят. Уникалната програма свързваше ума на Клайн с компютърните системи на МКС – почти телепатична връзка.

Клайн установи, че станцията на няколко пъти е променяла траекторията си. Подобно събитие би било предизвикано само от пряка опасност и би трябвало да я изплаши. И наистина, външната ѝ реакция, когато забеляза долу този неочакван терен, бе изненада и шок. Ала едно рутинно проследяване на данните от мозъчните ѝ импланти разкриваше, че доминиращото състояние на алфа-вълните ѝ е в пределите между 7 и 13 херца – състояние на невъзбуда и спокойно внимание пред лицето на смъртна опасност.

Дребно противоречие, което щеше да остане незабелязано чак до края.

Клайн извика на връзка Центъра за управление в Хюстън и поиска информация от диспечерите.

В началото отговорът бе само статичен шум.

Доста неща се бяха случили по време на цикъла за сън на астронавтите, започвайки точно в 23:35:10 координирано универсално време, когато по нареждане на генерал Ранд Л. Стърн Командният център на службата за въздушно наблюдение на Щатите бе обявил тревога в Центъра за управление на МКС в Хюстън.

Службата за въздушно наблюдение бе предупредила за възможно сближаване на многобройни отломки до МКС. Подобно предупреждение бе доста често, тъй като командният център имаше за задача да следи за обекти на ниска орбита с диаметър по-голям от няколко сантиметра.

Официално като източник на отломките се сочеше разпаднал се сателит на Националната служба за наблюдение, но операторите в Хюстън бяха осведомени по закрита връзка, че орбиталните отломки са следствие от тайна противосателитна китайска атака срещу руски спътник.

Извадени наяве, подобни атаки подлежаха на незабавно порицание, тъй като водеха до разпръсване на опасен космически боклук в ниска околоземна орбита. Ала за никого не беше тайна, че от 1960 всяка космическа нация експериментира ентусиазирано с противоспътникови оръжия – от обикновени кинетични бойни глави до много по-усъвършенствани носители на кумулативни експлозиви с възможност за многократно използване. Ванти Чала, офицер от Службата за определяне и контрол на височината, бе направила симулация, използвайки данните от въздушното наблюдение, и бе потвърдила високата степен на опасност от сблъсък със станцията. Тъй като се касаеше за обекти с прагов размер, тоест червени, а не жълти, нямаше никакви колебания относно възможната реакция. Тя бе разпоредила незабавна маневра за избягване на отломки (НМИО), въпреки че вследствие от това щяха да бъдат пропуснати няколко наближаващи удобни момента за скачване с пратени от земята снабдителни ракети – пито една, за щастие, не беше с критично значение.

Докато астронавтите спяха, екипът за наблюдение и промяна на траекторията бе осъществил маневрата и четирите 220-фунтови жироскопа за контролиране на инерцията бяха променили мигновено ритъма на работата си. Изработените от неръждаема стомана овални маховици бяха произвели усукващ момент, наклонил МКС напред с постоянните четири градуса – държаха пода на станцията насочен към Земята и поддържаха земноцентрирана и земнофиксирана снижаваща орбита. Захранваните с електричество жироскопи се заеха да променят орбиталната височина на станцията в подготовка за маневрата.

След преориентирането следващата стъпка би трябвало да е продължително включване на ускорителите на товарния модул "Прогрес", закрепен към отсека за скачване. Но тъй като за целта се изискваше прехвърляне на значителна маса, екипът за промяна на траекторията бе решил да използва експерименталния прибор за слънчево задвижване.

Електричеството, събирано от бордовите слънчеви панели, бе пренасочено към системата от високоефективни електростатични ускорители "Хол", за да се пести ценното химично гориво. При включването им ускорителите запулсираха в безукорен ритъм, изхвърляйки трептящи пламъци от плазмени отходни газове. Получената сила изтласка МКС право нагоре през нейния център на тежестта, като същевременно премести обемистата инсталация на по-южна траектория.

Една стандартна активна маневра би променила само височината на МКС, но в този случай бе изменен и азимутът – от петдесет и четири на нула – и в резултат станцията излезе на доста необичайната екваториална орбита. Маневрата бе завършена в определеното време, след което бе публикувано кратко комюнике за медиите, в което се съобщаваше за рутинно избягване на космически отломки и същевременно за успешното изпробване на експерименталния ПСЗ.

Генерал Стърн бе съумял да координира тази сложна операция, без да информира НАСА, Кралската флотска комуникационна асоциация и японската Агенция за въздушнокосмически изследвания.

И въпреки това Софи Клайн още в първия момент разбра, че промяната в траекторията е свързана по някакъв начин с "Андромеда". Нищо изненадващо, тъй като Клайн бе една от малцината посветени в истинското предназначение на МКС.

Следва пълният засекретен запис на връзката с наземния център.

Съществуването на възможността за президентски указ, изглежда, е в противоречие с едно демократично правителство. При извънредни ситуации или в мирно време президентът на Щатите може да ръководи пряко действията на правителството и да взема решения, без да се допитва до никого.

Правило, описвано като "Замах на перото – закон на страната".

За първи път до подобна директива е прибягнал Джордж Вашингтон – на 8 юни 1789 той дава указания на ръководителите на всички федерални департаменти за обявяването на съединението на новосъздадената държава. През 1863 Ейбрахам Линкълн издава друг указ, известен като "Прокламация за освобождението", с който дава свобода на близо три милиона роби. Век и половина по-късно Франклин Деландо Рузвелт пуска състоящ се от 550 думи ордер, с който нарежда на правителството да затвори над сто и двайсет хиляди свои поданици и резиденти от японски произход в концентрационни лагери, построени на различни места в Западните щати.

Този административен акт е огромна и страшна сила, която може да доведе до сериозни исторически последици – ако стане достояние на обществото, разбира се.

Известен като Меморандум за Националната сигурност, секретният президентски указ НСАМ-362-С е бил издаден три седмици след първия инцидент с "Андромеда" и последвалата загуба на американския управляем космически кораб "Андрос V" и руската космическа "Сонда 19". В правителствените среди заповедта е имала по-скоро символичен характер. Неофициално мнозина политици са били склонни да сравнят подобна заповед с разпорежданията на фараоните за построяването на големите пирамиди в Гиза.

Ето какво гласи част от тази заповед:

Приблизителната цена на инсталацията през 1967 бе определена на 50 милиарда долара – два пъти повече, отколкото се оценяваше програмата "Аполо" и (коригирана спрямо инфлацията) горе-долу същата, колкото целия военен бюджет на страната за 2018. Правителствените служители от горните ешелони на властта, на които бе позволено да прочетат меморандума, посрещнаха решението с недоверие и объркване.

Ала нуждата от изучаване на микроорганизмите оставаше.

В края на 1967 малкото градче Пидмънт, Аризона, бе стерилизирано до последния сантиметър, а четирийсет и осемте трупа (включващи и два на военни) бяха кремирани. Всички постройки и превозни средства бяха разглобени и поставени в изолирани хангари, построени в пустинята от армейски инженерни екипи. Задачата бе осъществена с голяма предпазливост и без никакви жертви благодарение на откритията, направени от екипа на "Горски пожар". Операцията бе проведена толкова бързо, а градчето беше тъй малко, че само след две десетилетия мнозина смятаха самото съществуване на град с подобно име за пълна фикция.

Веднага щом бе извозен и последният детайл дойде време да се определи точно какво е станало. Това беше въпрос за много милиарди долари и светът не биваше да узнае за него, инак можеше да се разрази неконтролируема паника.

Както бе написала британската историчка от индийски произход Ромила Чандра в своята книга "Повалените империи на човека": "Инстинктивното желание на всяко човешко същество при контакт с чужда цивилизация е да побегне. Ако това е невъзможно, тогава да премине към нападение. Едва след оцеляване от първия контакт възниква желание за повече информация. Но не бъркайте тази реакция с алтруистично любопитство – това е по-скоро необходимост да се разбере другият, за да може да се защитим по-добре от него… или, по-вероятно, да се опитаме да го унищожим". Доста вярно описание за начина, по който биха се държали хората след "Андромеда" – особено след като Русия и Китай научиха за инцидента и на свой ред изстреляха космически кораби около Земята.

Руснаците бяха първи, извеждайки през 1971 на орбита станцията "Салют-1" – само четири години след инцидента с "Андромеда". Американците се опитаха да ги застигнат след две години, но функционирането на "Скайлаб" бе опорочено от един "доброкачествен" поглъщащ пластмаса вариант на "Андромеда", който се рееше из горните слоеве на атмосферата. Още при издигането на "Скайлаб" контактът с пластифага ЩА-2 бе довел до частично разпадане на топлинните щитове и откъсване на отломки, които бяха увредили сериозно станцията 6.

"Скайлаб" оцеля шест години. Станция "Мир" живя по-дълго – цели десет. И двете съоръжения не успяха да изпълнят тайното си предназначение, а именно изучаването на "Андромеда" в условия на безтегловност. Както се оказа впоследствие, проблемът бе твърде голям, за да може една нация да се справи сама – дори и свръхдържава.

През 1987 президентът Рейгън предложи построяването на Международна космическа станция, съвместен проект на СССР и САЩ, с възможност да се включат и други държави. Това предизвика всеобщо учудване, тъй като руснаците и американците не бяха известни с любовта помежду си. Ала зад завесата и двете правителства споделяха обща боязън от това да оставят неизследвани разсеяните в атмосферата микрочастици 7.

Но дори тогава построяването на постоянна космическа станция бе едва първата крачка.

Едва през 2013 с МКС се скачи лабораторният модул на "Горски пожар" модел IV (обявен официално за автоматичен товарен кораб от серията "Сигнус"). Той бе позициониран в надира на портала на модула "Хармония", в предния край на станцията. Активирането му съвпадна с пристигането на станцията на доктор Софи Клайн, пратена официално там по научен проект.

Свръхсекретният модул бе конструиран дълбоко в подземията на тайната база на "Горски пожар" под пустинята Невада, като за целта бяха използвани само стерилни роботизирани ръце. Роботите бяха управлявани дистанционно от оператори, разположени в херметичния отсек от първи клас на подземната база. След завършването и херметичното му опаковане модулът бе изстрелян на 17 януари 2013 с ракета "Антарес-5" от космодрума Кейп Канаверал.

След като се скачи, лабораторният модул бе единственото съоръжение с пета степен на биологична безопасност, създавано някога и извеждано на орбита. Микрогравитационната лаборатория на "Горски пожар" се самостерилизираше на всеки четири часа с ултравиолетови импулси с висок интензитет и не поддържаше атмосфера, подходяща за живот. Вместо това бе изпълнена с комбинация от благородни газове – без мирис и цвят и с практически нулева химична реактивност. Цилиндричната вътрешност на лабораторния модул бе феноменално чиста и стерилна, най-вече защото оставаше ненаселена.

На борда имаше само два живи микроорганизма и те бяха точно това, което трябваше да изучава модулът – физически образци на извънземни микрочастици, известни като ЩА-1 и ЩА-2.

Отвътре модулът никога не беше докосван от човешка ръка и никога нямаше да бъде. Всеки блок на лабораторните инсталации се управляваше дистанционно отвън по радиото. Тъкмо затова и доктор Софи Клайн бе първият астронавт с амиотрофична латерална склероза, пратен на МКС.

Унищожителните последствия от заболяването бяха превърнали доктор Клайн в идеалния реципиент на мозъчно-компютърен интерфейс още в ранна възраст. Годините на обучение с програмата ѝ бяха дали способността да контролира повечето компютри също тъй естествено, както диша – жизненоважно умение, когато трябва да работиш с опасни образци чрез дистанционна връзка.

Въпреки че имаше и други оператори, само Софи Клайн можеше да командва лабораторията на "Горски пожар" с ума си.

Докато заповедите на генерал Стърн да се прехвърли в лабораторията още звучаха в ума ѝ, Клайн усети, че е я изпълва колебание. Левият ѝ клепач запремигва почти неконтролируемо, докато активираше мускулните групи, необходими, за да се свърже с нейния персонален компютър, който на свой ред включи монитора в долния край на купола.

На екрана се появи реалновремево изображение на научния модул "Кибо". Там астронавт Джин Хаманака, очевидно също обезпокоена от промяната на траекторията, проверяваше режима на ускорителите на своя лаптоп. Картината от сервизния модул "Звезда" показа, че космонавт Юрий Комаров е напуснал спалния отсек и спокойно се подготвя за рутинните гимнастически упражнения преди сутрешната сбирка.

Клайн наблюдаваше внимателно и двете картини. Доколкото можеше да определи, в поведението на двамата астронавти не се забелязваше и следа от уплаха и паника.

Тя се тласна назад, отдели се от стената на купола и се насочи "нагоре", към изхода на тавана. Докато се отдалечаваше, хвърли поглед към стотиците мили дъждовна гора долу. Пейзажът вече се завърташе на една страна, заменян от Атлантическия океан, тъй като станцията се изместваше на още по-източна орбита.

В други времена още като малка Софи Клайн щеше да бъде изоставена в някой санаториум – неподвижна и забравена, – стига, разбира се, да успееше да преживее детството. Причината да е тук сега, в почти пълна безтегловност, бе нарасналата способност на човечеството да се справя с проблеми като нейния. Загледана към Земята, с поглед отвисоко, като на бог – пленник на едно тяло, което отказваше да се подчинява на заповедите ѝ, тя осъзнаваше болезнено този факт.

Но – както историята бе доказвала отново и отново – в ръцете на хората нарасналите способности често водят до опасни последствия.

Международната коалиция, участвала в изграждането на МКС (с очаквания да споделя нейните открития), бе пропуснала да включи в редиците си една от най-многолюдните и най-древни световни цивилизации – горда и жизнеспособна нация с мощта да създаде свои собствени конкурентни средства за изучаването на "Андромеда".

Изолирана и принудена да действа едностранно, Китайската народна република неминуемо бе принудена да направи точно това.

Подозрителност, недоверие и конкуренция бяха опорочили първоначалните усилия да се изучи и разбере щамът "Андромеда". Макар че микрочастиците на ЩА-1 бяха доказали способността си да убиват почти всяко човешко същество, с което влизат в досег, независимо от етническата му принадлежност, капризите на международната политика възпрепятстваха това, което можеше да се превърне в общо усилие. Тази спотаена враждебност оказа решаващо значение за създаването на новата станция.

"Тиенгун-1", чието име означаваше "Поднебесен дворец", бе изстреляна на 29 септември 2011. Подходяща дата, както за пътуване, така и за велико начало, според астрологичните предсказания на Шенг Сияо – китайския зодиакален календар. След успешно стартиране станцията бе изведена на орбита с лек наклон от деветнайсет градуса – траектория, която съвпадаше идеално с регулярните стартове на снабдителни ракети от китайския космодрум Сичан в провинция Хайнан.

Въпреки че стартът не бе обявяван официално, американските шпионски сателити го проследиха внимателно и продължиха да наблюдават станцията до нейното преждевременно изоставяне.

Краят дойде през 2013, само две години след многомилиардното начинание, когато Китай внезапно обяви преустановяване на програмата. Властите естествено възхваляваха "Тиенгун-1" като "ненадминат успех на Китайската национална космическа агенция и на китайския народ".

Ала провежданите наблюдения с различни средства и от различни точки на света разкриваха една съвсем друга картина от официалните доклади. Изглежда, китайският център за управление на полета бе изгубил радиовръзка, включително и телеметрична, със своята станция.

Без възможност за контрол "Тиенгун-1" бе навлязла в падаща орбита.

Термалните изображения от множество шпионски агенции показваха, че животоподдържащите системи са били изключени и повърхността на станцията е студена като обкръжаващия я космос. Изоставена, станцията бе продължила да обикаля Земята още няколко години, със замрели двигатели и замлъкнало радио.

На 10 април 2018 разреденият въздух в горните слоеве на атмосферата най-сетне бе накарал станцията да започне саморазрушаващо навлизане. Металните ѝ цилиндри бяха разкъсани на парчета от свръхнагорещения въздух и превърнати в пламтящи конфети, сипещи си върху планетата долу – точно над девствените джунгли на Амазонка.

Накрая всички тези огромни усилия и ресурси се превърнаха в кратък блясък от светлина и топлина.

Падането на станцията би могло да се определи като безвредно, ако не беше една-единствена, последна подробност. По време на постоянното ѝ наблюдение – от изстрелването, през мисиите за зареждане, до финалното ѝ навлизане в атмосферата – операторите бяха забелязали нещо, което Китайската космическа агенция бе пропуснала да обяви официално.

Последният екипаж от трима тайконавти така и не бе напускал "Тиенгун-1".

Само на сто и петдесет метра над джунглата един "Сикорски Н-92" се носеше с грохот над поклащащите се дървета. Сивият металически фюзелаж бе обгърнат от пелената на мъглата, а носът му стърчеше като клюн на хищна птица. Зад него цяла орда маймуни огласяше с гневните си викове върховете на дърветата, а изплашените птици се стрелваха в небето.

Джеймс Стоун не помнеше кога е заспал.

Въпреки бумтежа на роторите и вибрациите на илюминатора през сгънатото яке, което използваше за възглавница, дрямката го бе споходила почти незабелязано.

По-късно, когато всяка подробност от живота му бе разсекретена и подложена на вивисекция и разхвърляна върху предните страници на вестниците и списанията, стана ясно, че Стоун притежава способността да спи почти навсякъде и по всяко време – да се "изключва", ако трябва да използваме термина на военните.

Джеймс се бе научил на това още като малко момче.

Причината за това донякъде бе от чиста необходимост. Младият Джеймс бе прекарал детството си в постоянни пътувания с прословутия си баща – носителя на Нобелова награда и легендарен енциклопедист доктор Джереми Стоун – по време на лекционните му обиколки из целия свят. Безупречно облечен и умерен в изказванията, младият Джеймс не приличаше по нищо на своя гръмогласен и нетърпелив баща. Двамата заедно представляваха странна двойка, обикаляйки земния глобус на всеки няколко месеца, докато доктор Стоун изнасяше лекции, участваше в научни семинари и се запознаваше с международни изследователски проекти.

Много рядко Джеймс виждаше майка си Алисън, след като родителите му се бяха развели малко преди деветия му рожден ден. И макар двамата да бяха така очевидно различни, бащата бе посветил живота си на това всеки ден от безкрайните им пътувания Джеймс да научава нещо ново. В наши дни този начин на скитническо обучение се нарича световно образование.

Но според някои лични интервюта, които не бяха намерили място в таблоидите, съществуваше и друга причина за умението на Стоун да заспива при всякакви обстоятелства – твърде често се събуждаше обхванат от ужас и с откъслечни спомени от поредния кошмар. И този път, на борда на "Сикорски", нямаше да е по-различно.

В заимствания от камерата на пътническия отсек видеозапис се виждаше как Стоун се пробужда със сепване и оглежда замаяно вътрешността на хеликоптера. Слънцето вече бе ниско над хоризонта и окъпваше кабината с червеникава утринна светлина. Стоун стисна неволно зъби и с усилие си наложи да се овладее.

Доколкото можеше да прецени, сънят бе винаги един и същ и познатите образи с годините се бяха трансформирали донякъде в полуспомени. Стоун го описваше като зловещ поток от кръв, тъмночервен, виещ се из ослепително бели пясъци на пустиня. Понякога потокът спираше течението си и – още по-ужасно – повърхността му сякаш се съсирваше и втвърдяваше в дребни зрънца охрен прах – микрочастици засъхнала кръв, които горещият като дъх вятър понасяше надалеч из пустинята.

Стоун разтърси глава, за да си проясни мислите.

Прогони спомена за съня и се опита да се съсредоточи върху джунглата. Би трябвало да изпитва вълнуващо нетърпение. Като дете, отгледано от дръзновен учен, ето че най-сетне, в началото на петдесетте, бе попаднал в приключение, достойно да се сравнява с това на баща му.

На празните седалки до него бяха разхвърляни страници от доклада, изпълнени с плашещи предупреждения и класификации. Сред тях имаше дебела ламинирана фотография, придружена от няколко страници технически описания.

Съдържанието ѝ бе изумително.

Снимката бе с ултрависока резолюция, изработена от специална армейска програма за реконструкция на изображения, комбинираща множество видеокадри, фотоси и генерирана от радар топографска информация за конструиране и оцветяване в съответствие с реалната обстановка на триизмерно изображение.

Въпреки това изглеждаше като фалшификация.

Структурата от кадрите напомняше на Стоун обиколките му сред древните храмове на маите в Гватемала и на Юкатанския полуостров. На изненадващо добре съхранените каменни постройки, надзъртащи сред мъгливата джунгла като гиганти, застинали насред крачка в обкръжаващия ги праисторически пейзаж.

Същото и сега, само дето откриването на тази постройка бе предизвикало събирането на международен екип от изтъкнати учени, които да бъдат пратени в една от най-отдалечените точки от цивилизацията на Земята. Очевидно си заслужаваше и наемането на хеликоптер от черния пазар срещу бог знае каква астрономическа сума и изпращането на трима любезни, но неотстъпчиви войници на активна служба, за да приберат Стоун насред лекцията му като гостуващ преподавател в колежа, да го отведат направо от катедрата, да му отнемат телефона и да го ескортират навън.

Досега Стоун почти не бе погледнал лъскавото изображение. Постройката на него несъмнено беше интригуваща, но не тя бе разпалила любопитството му. По-скоро едно от разчитанията:

Данните от атмосферните проби бяха стряскащи най-вече с това, че почти напълно повтаряха точното съдържание във въздуха от нагретите от слънцето равнини край Пидмънт, Аризона, малко след инцидента "Андромеда".

И заради това след тях се появяваше това зловещо име:

Думи, които без съмнение би трябвало да предизвикат дълбоки и противоречиви чувства у Стоун. Преди повече от петдесет години баща му бе играл ключова роля в преустановяване на разпространяването на щама "Андромеда". Макар да бе включен в списъка на "Горски пожар" в последния момент, Джеймс Стоун бе получил достъп до засекретените документи. Той използва възможността да се запознае с всички подробности от инцидента – и особено с ролята на баща му в него.

Подробности, които не би могъл да обсъжда с баща си, защото би означавало да нарушат закона.

Нямаше никакви сведения, че през годините на съвместното им шляене около света баща и син бяха разговаряли за случилото се в Пидмънт. Винаги късо подстриган, с очила с рогови рамки, доктор Джереми Стоун бе живо олицетворение на научния стоицизъм от петдесетте години. Той приемаше съвсем сериозно високооторизирания си статут. Джереми Стоун никога не говореше за засекретените епизоди от събитията, случили се през онези пет дни – нито със сина си, нито с някоя от бившите си жени, нито с никого.

Въпреки че баща му беше резервиран, момчето го обожаваше.

Ала с напредване на възрастта Джеймс постепенно се бе отдалечил от своя отслабнал оплешивял баща. Висок и атлетичен, младият Стоун имаше гъсти черни коси (прошарени напоследък), беше мълчалив и вглъбен. Беше достигнал най-високото ниво на професионален успех като експерт в сферата на роботиката и изкуствения интелект. И докато баща му бе останал посветен на академичните традиции, Джеймс се бе превърнал в любимец на високотехнологичните корпорации, на които продаваше знанията и уменията си на експерт срещу солидно заплащане.

Старият Стоун бе напуснал този свят като ерген, след като се бе женил и развеждал четири пъти (два от тях за съпруги на свои колеги). Джеймс Стоун, изглежда, бе решил да заобиколи тази част от битието и никога не се бе женил, нито имаше деца. Въпреки разликите Джеймс в много отношения бе типичен син на баща си.

Според Стоун, след като бе одобрен за повторното съживяване на проекта "Горски пожар", най-трудно би му било да не го сподели с баща си.

Но точно така би постъпил и баща му на негово място.

Въпреки че нямаше сведения за това кои са пилотът и вторият пилот на вертолета "Сикорски" Н-92, според слуховете те били бразилски наркотрафиканти – де юре престъпници, ала на практика най-добрият избор за придвижване сред тези незаселени и диви джунгли, пресичани от тайните пътеки на колумбийските картели.

Пилотът не можеше да разбере защо трябва да превозва един американо, още по-малко в дневно време, не знаеше и за огромната сума, прибрана от неговите началници, и не беше съвсем сигурен дали ще се измъкне жив от това начинание.

Последната от всичките му грижи бе напълно оправдана.

В авиобазата "Питърсън" следяха изкъсо полета на хеликоптера. Един Ф-35 "Лайтнинг II" бе изстрелян по спешност край тихоокеанското крайбрежие, където се помещаваше на борда на самолетоносача от клас "Нимиц" "Карл Винсън". Тактическата оперативна група, начело със самолетоносача, бе изпратена в района под прикритието на съвместни американо-перуански учения за реагиране при екстрени ситуации. Ако вертолетът покажеше някакви признаци за заразяване, изтребителят бе на една кодирана дума от изстрелването на далекобойна ракета въздух-въздух от типа "Амраам АИМ-120".

Пилотът на вертолета, разбира се, не знаеше за тази възможност, но със сигурност подозираше, че нещо не е наред. Уповавайки се на породена от опита мъдрост, той реши да не се отклонява и на метър от предварително зададения курс – каквото и да се случи.

–  Агора, нос десцемос – подхвърли пилотът на американеца. – Дръж се, дръж се здраво.

Джеймс чу гласа на пилота сред пращенето на говорителите в слушалките.

–  Защо тук? – попита той. – Не трябва ли да сме по-близо?

–  Куарантена. Трийсет мили.

Карантинна зона. Значи властите бяха научили поне нещо от инцидента в Пидмънт. Ако в района имаше завишени нива ЩА-2, те можеха да нападнат гумените детайли в машината. На видеокадрите от камерата в кабината се виждаше как Джеймс проверява с трескави движения гумените уплътнения на илюминатора – прокарва пръсти по гладката им повърхност и ги разглежда.

Все още бяха непокътнати.

Знаеше се, че първата мутация на щама "Андромеда", наричана ЩА-2, поразява полимерите, изграждащи синтетичната гума, особено по-ранния им вариант, използван преди да бъде изучен микроорганизмът. И въпреки че информацията бе секретна, Джеймс Стоун знаеше, че "Андромеда" продължава да се среща във високите слоеве на атмосферата над тях.

Пое си дълбоко въздух.

Ако хеликоптерът бе заразен с ЩА-2, той вече щеше да го научи. След разпадането на жизненоважни блокове на двигателя те щяха да рухнат в джунглата и да загинат под смазания метал – както бе станало с нещастния пилот на реактивния самолет Ф-40, профучал над района на Пидмънт малко след първия контакт. Или както космическият кораб "Андрос V", изгорял при катастрофата на 17 февруари 1967, след като уплътнителите на топлинния му щит се разпаднали под въздействие на мутиралия щам.

Поуспокоен, че поне през следващите няколко секунди няма и той да стане жертва на огнено бедствие, Стоун насочи вниманието си към картината зад прозореца. Отвън всичко беше Terra Indigena – миля след миля охранявана от властите земя. Зачуди се дали бразилското правителство въобще е осведомено за тази мисия.

Съмняваше се.

Мярна стълб червеникав дим, издигащ се над разчистено петно от джунглата близо до брега на реката.

Неголяма наскоро построена малока 8 стърчеше в центъра на поляната, заобиколена от разчистени храсталаци и повалени дървета.

Приличаше му на белег, на изгорено от цигара сред девствената джунгла.

За пилота обаче поляната бе единствената вертолетна площадка на стотици мили наоколо. Той прелетя над нея, набра височина и завъртя стоманената птица в полукръг, за да огледа района и да предупреди хората долу, че се готви за кацане.

От записа на водените разговори се чуваше статичен шум и пукот, както и изплашен разговор между пилота и втория пилот.

След три секунди пилотът дръпна щурвала към себе си и спусна носа на "Сикорски" в стремително снижаване. Аномалията едва се различаваше на хоризонта. Но за един миг нещо друго се мярна сред върховете на дърветата – все още на няколко мили от тях.

Стоун успя да го зърне съвсем ясно и извика в микрофона:

–  Чакай! Какво беше това? Сред дърветата?

Но вертолетът продължаваше да се снижава все по-бързо и да следва спиралата на загубата на височина.

–  Тръгвай! Сега! – извика пилотът на Стоун и тупна втория пилот по рамото.

Вторият пилот се шмугна в кабината, наведе се над Стоун, пресегна се през него и безцеремонно плъзна вратата. Когато се дръпна назад, Стоун видя, че до земята все още има трийсетина метра. Отвън дърветата се превиваха под вихрите на въртолетните ротори и кабината се изпълни с горещ и влажен въздух.

Стоун завъртя глава и успя да хвърли последен изумен поглед на странната сцена в далечината.

След това "Сикорски" се шмугна под покривалото на гората и подскочи на земята, забивайки гуми в калната червеникава почва. Докато машината се успокояваше от вибрациите на сблъсъка, пилотът се премести отзад да помогне на втория пилот и двамата се заеха да освобождават багажа на Стоун от товарната мрежа. Не обръщаха внимание на американеца: крещяха си нещо на португалски, а роторите продължаваха да се въртят на празен ход.

Стоун все още не можеше да проумее какво бе видял.

В първия момент му бе заприличало на черна вълна, която се носи над короните на дърветата. Рояк тъмни силуети, подскачащи като пъстърви нагоре по течението на планински поток – прииждащ талаз под електрическизеленото покривало на листата.

–  Сеньор! – извика Стоун над рева на двигателя. – Какво беше това? Дали не бяха…

Замлъкна, когато пилотът се извърна към него. Необузданият страх върху лицата на тези хора, които по-късно Стоун щеше да опише като "сурови мъже", накара дъха му да секне. И в този момент някаква симетричност сред гърчещите се очертания, които бе зърнал, намери позната ниша в ума му.

Двамата пилоти изхвърлиха навън тежкия куфар на Стоун. Той бързо събра разхвърляните документи, вдигна платнения си сак и се изправи. Спря за миг в отвора на вратата, очертан на червено-лилавото сияние на небето. После се обърна и заговори бавно, със свито гърло.

–  Това бяха маймуни, нали? Прехвърляха се панически по клоните на дърветата. Стотици маймуни. Хиляди.

Пилотът не отговори, лицето му беше безизразно зад големите тъмни очила. Без никакво предупреждение вторият пилот улови Стоун за рамото и го изтика грубо през вратата. Той изхвърча навън и падна на колене в калта.

Преди да успее да се надигне вертолетът вече бе излетял.

Доктор Ниди Ведала беше ядосана. И нетърпелива. Замахна с ръка да прогони един досаден комар и в този момент чу бумтенето на приближаващия се въртолет. Веждите ѝ се сключиха озадачено. По набързо разчистената площадка пред нея бяха струпани изкаляни черни сандъци, всеки от тях съдържащ скъпо снаряжение, което трябваше да бъде проверено. Шумът и вибрациите от приближаващите ротори разгониха с крясъци птиците от дърветата и накараха един кайман на брега да цопне във водата.

Тя пренебрегна всичко това и си наложи да запази спокойствие и да продължи с огледа на сандъците. Джунглата не я плашеше. Почти нищо не я плашеше.

Ведала бе израснала като сираче в бордеите на Морарджи Нагар, Бомбай, като дете от далитската социална каста – наричани "недосегаеми", често преследвани и малтретирани. Въпреки постоянния глад още тогава тя гледаше на света с ясния поглед на естествения проницателен интелект. Беше още мършаво момиче с чорлави сплъстени коси, но не се съмняваше, че един ден ще се измъкне от тесните сокаци, вонящите обществени тоалетни и противните миазми на отровената река Мити.

На първия общонационален изпит по грамотност Ниди бе показала най-висок резултат сред близо петнайсет милиона начални ученици в Индия. Започнала от нищото, тя не без мъчителни усилия бе стигнала до мястото си в този екип от изтъкнати учени, на мисия от жизненоважно значение.

Като водач на мисията и един от основателите на новото поколение на проекта "Горски пожар", Ведала бе отведена право от лабораторията ѝ в Масачузетския технологичен институт от въоръжена охрана, откарана за час до авиобазата "Ханском" и качена на борда на лишения от каквито и да било удобства военнотранспортен "Херкулес С-130". Бяха конфискували мобилния ѝ телефон и лаптопа, заедно с личните ѝ документи. Самолетът я бе очаквал на пистата, все още оборудван за пренасяне на бронирани машини и само с няколко реда тесни седалки.

Нищо от това не я бе учудило дори за миг.

Ведала бе дребна женица с дяволито личице и момичешка прическа. Често се мръщеше, когато се замисляше, и без да иска, с жеста си и сбърчените вежди плашеше околните. Макар и дребна на ръст, тя излъчваше присъствие и охраната доста бързо прецени, че ще е по-добре да се премести в кабината на пилотите. През следващите дванайсет часа Ведала остана сама в металния търбух на самолета, като придрямваше от време на време, но най-вече четеше дебелата червена папка с документи под ярката светлина на стенния плафон.

Още от първия миг си бе дала сметка, че само една заплаха е в състояние да оправдае подобно ниво на експедитивност – ставаше дума за глобална криза с възможност да засегне съществуването на човешката цивилизация. Истински сценарий за края на света.

И Ведала бе готова да го посрещне.

В края на краищата това бе онзи миг, на който бе посветила цялата си кариера. Тя бе специалист по материалознание с тясна специалност наноструктура и беше прекарала обществения си живот в стремителен възход в редовете на академиците.

Неуморният ѝ труд в сферата на новите материали бе придал свеж тласък в развитието на квантовата механика. Сред множеството открития, направени в нейната лаборатория, бяха непознати досега вещества, които можеха да поглъщат електромагнитната енергия до степен на възприеман от ретината непрогледен мрак, да позволяват на светлината във видимия спектър да се измества към мъгливото покривало на невидимостта, а също и да придават на някоя повърхност идеална гладкост с почти нулево триене, така че да не може да прилепне нито една вискозна течност 9.

Ала истинската кариера на Ведала бе останала встрани от погледа на обществото.

На много ранен етап от своето израстване с нея се бе свързал един генерал-майор от американските ВВС, амбициозният бивш пилот Ранд Л. Стърн, който тогава вече преподаваше теоретична математика във Военната академия "Уест Пойнт".

По онова време Ведала още не знаеше, че академици и военни могат да се смесват. Ала не беше лесно да се отърве от упорития генерал. Той ѝ каза, че се нуждае от съветите ѝ за един проект с историческо значение и че всичко, което се иска от нея, е да подпише предложения ѝ договор. Спомена, че вече е минала през необходимите проверки за интелигентност, осъществени от хората от неговия екип.

При тези думи Ведала само примигна.

Нямаше представа, че е била под наблюдение. Започна да се чуди доколко специфични са били кръстословиците в "Ню Йорк Таймс" през последните няколко седмици и дали е било случайно, че студентите ѝ бяха започнали да ѝ носят все по-сложни задачи, за чието решаване търсеха нейната помощ.

Каквото и да бе, Ведала никога не се бе проваляла на тест.

След като потвърди, че ще спазва необходимата поверителност, тя изслуша внимателно всички подробности за инцидента в Пидмънт, Аризона. Още докато Стърн приключваше, тя вече беше съвсем наясно каква точно ще е ролята ѝ.

Приет отпърво за микроорганизъм, щамът "Андромеда", изглежда, имаше повече общо с новите насоки в съвременната наука – нанотехнология, проучване на машини с размери по-малки от сто нанометра.

Ведала бе посветила живота си на изучаването на топографията на наноскопските структури и създаването на достатъчно миниатюрни модели, за да се поберат на главата на топлийка (заедно с толкова ангели, колкото биха искали да танцуват отгоре). Знаеше, че човечеството може да открие огромни потенциали в царството на наномащабите. Още след първия разговор със Стърн Ведала бе твърдо решена да разкрие тайните на мистериозния микроорганизъм.

Досега всички изследвания бяха придружени от невероятен успех.

Най-гениалното ѝ хрумване бе да постави в пряк контакт двата щама на "Андромеда". Като проследи резултатите от този експеримент в наномащаб, тя установи, че всеки от двата щама игнорира присъствието на другия. Като близки братовчеди, двата организма, изглежда, бяха сключили помежду си неконкурентно съгласие.

Всъщност ЩА-1 и ЩА-2 бяха невидими един за друг.

След като стигна до този извод Ведала успя да създаде аерозолно покритие с наноструктура, имитираща профилите и на двата щама, създавайки повърхност, еднакво нереактивна и за двете "Андромеда". Изобщо не ѝ хрумна да дава името си на своето творение и вместо това защитното вещество бе кръстено "аерозолизиран нанокристалинов инхибитор на «Андромеда» на целулозна основа".

До момента аерозолът се използваше за защита на нискоорбиталните шпионски сателити от ЩА-2. По същество това бе първата, макар и малка победа на човечеството над този странен поглъщащ пластмаса микроорганизъм след десетилетия строго засекретени проучвания в различни лаборатории. Сега за Ведала бе дошло време да изпита своето творение лице в лице с първата документирана проява на "Андромеда" в "диви" условия. И тя не възнамеряваше да се проваля.

Наближаваше пладне. Всички останали членове на нейния екип вече бяха пристигнали, изтръгнати от обичайната си среда, за да бъдат захвърлени сред джунглите на Амазонка.

Всички бяха пристигнали навреме, с изключение на един – доктор Джеймс Стоун.

Със своята специалност роботика Стоун едва ли би могъл да бъде полезен с каквото и да било на мисията. Според Ведала той трябваше да бъде заменен от микробиолог или бактериолог. Всеки допълнителен специалист със своя област би бил от по-голяма полза. И въпреки това генерал Стърн бе настоял да включат Стоун.

Застанала на брега на кална река без име, Ведала ясно осъзнаваше какво е заложено в тази операция. Знаеше и какво я предхожда. По тази причина имаше своя идея защо бяха спуснали Джеймс Стоун с парашут в екипа ѝ.

Докато Стоун си събираше багажа, Ведала плю на земята, обърна се и отиде да доогледа сандъците.

Ведала бе сираче и дължеше успеха в живота си на собствените си ръце. Смяташе, че Джеймс Стоун, син на прочутия учен Джереми Стоун, е бил добавен към екипа по причина, която никога не би сметнала за достойна за уважение – семейния му произход.

Пенг У гледаше мълчаливо как другите трима учени събират и проверяват багажа от грубо разчистената площадка. Макар, разбира се, да знаеше английски, както и френски и немски, тя намираше мълчанието за най-подходяща реакция в компанията на европейските си и американски колеги. Беше прочела досиетата на участниците в групата (както американските, така и тези от КНА), ала все още почти не познаваше колегите си.

Само Харолд Одиамбо, възрастният чернокож американец, я караше да се чувства спокойна. Говореше бавно и натъртваше на всяка дума. И макар често да се подсмихваше под дебелите си кръгли очила, рядко си позволяваше да демонстрира белотата на зъбите си в безсмислени усмивки.

Пенг си даваше сметка, че със своя остър ум и проницателни черни очи вероятно изглежда твърде сурова и неотстъпчива за западняците, особено цивилните. Това не я притесняваше. Според нея смущението им се дължеше по-скоро на военния ѝ чин и назначението ѝ тук, отколкото на културни различия.

Като малко момиче в Ченгджу родителите ѝ често отсъстваха – командировани от КНА в различни краища на Китай. Оставена на грижите на дядо си, тя бе започнала да страда от паническо разстройство от раздялата, което скоро прерасна в припадъци. За да я разсее, старецът се зае да я запознава с правилата на древната игра уейки (известна на Запад като "го"). Обясни ѝ, че играта е като живота – всяка произнесена дума, всяка емоция, издадена с жест или израз на лицето, представлява ход. И че като контролираш ходовете си, можеш да овладееш тревогите си и да победиш в играта.

Пенг У откри, че много ѝ допада да побеждава, както в играта, така и в живота.

От онези години стратегията ѝ бе да постига целите си с колкото се може по-малко ходове. Докато се издигаше в редовете на Китайската народна армия и преминаваше интензивна конкурентна подготовка за астронавт, се бе научила да потиска безпокойството си, като внимателно подбира ходовете си и винаги действа така, както би било целесъобразно, за да постигне задачата. В този смисъл бе взела стратегическото решение да се омъжи за амбициозен млад войник и бе спечелила пълното доверие на правителството и военните.

Насочи вниманието си към десетина работници – местни жители, наети да разчистят площадката и да придружат групата по време на експедицията в Амазонка. Тъмнокожите мъже носеха причудлива смесица от племенни атрибути и модерно военно снаряжение. Работеха с мълчаливата увереност на добре изграден екип и използваха естествените природни ресурси, за да построят лагер на поляната. Всяка крачка, всяко замахване на мачетето се осъществяваше с небрежната лекота, говореща за живот, прекаран в джунглата.

Междувременно цивилните членове на групата се опитваха да се нагодят към съществувание без клетъчни телефони и интернет.

Докато разпределяше собствения си багаж между раницата и товара, предназначен за носачите, Пенг У бе решила, че ще е най-добре да стои близо до водачите – по такъв начин увеличаваше шансовете си за оцеляване и заедно с това и успешния завършек на мисията.

–  Най-накрая всички сме тук – каза Ведала.

Индийката почти не поглеждаше към Джеймс Стоун, който шляпаше запъхтян из лепкавата кал, повлякъл след себе си черния пластмасов сандък, натъпкан с апаратура. Издокараният в чисто нова тропическа униформа специалист по роботика бе около петдесетгодишен, ала изглеждаше по-млад. Лицето му вече бе плувнало в пот от смазващата обедна горещина.

–  Да започваме – добави тя.

Ведала стоеше под ниския таван на малоката – примитивна колиба с тръстиков покрив, вдигната набързо от водачите досами бълбукащата кална река. Върху сгъваемата маса бе разпъната хартиена топографска карта, затисната по краищата с изкаляни камъни. Срещу нея седеше безупречно облечената Пенг У. Бе изпънала гръб по военному, стройна и атлетична, с яке с дълъг ръкав и панталони в защитен цвят, прилежно напъхани в обувките.

Заради военната си осанка Пенг представляваше ярък контраст с доста по-възрастния мускулест кениец Харолд Одиамбо, късо подстриган, с прошарени коси и доброжелателен манталитет, облечен със смачкани къси дочени панталони и нахлупил на главата си австралийска кожена шапка е повдигната от едната страна периферия.

Одиамбо хвърли добродушен поглед на Стоун, когато най-сетне измърляният американец се присъедини към тях под сянката на покрива.

–  Добре дошли, доктор Стоун – каза Одиамбо. – Харесах разработките ви за избягване на сблъсък чрез прилагане на изображение с ниска резолюция. Много ефективно.

Стоун за миг изгуби ума и дума, изненадан, че прочутият ксенобиолог си е направил труда да чете работата му. След това си спомни, че Одиамбо по правило чете всичко, и с това маниерите му се съживиха.

–  Благодаря ви, доктор Одиамбо. Много любезно от ваша страна. Извинете ме, че на свой ред не съм в течение с последните ви…

Ведала реши да се намеси:

– Можете да се запознаете с тях в интернет. В кариерата си Харолд се е занимавал почти с всичко. Което го прави идеалният избор за тази мисия. Той не е само специалист.

Думите ѝ увиснаха във въздуха достатъчно дълго, за да предизвикат неловко мълчание.

–  Да се върнем към дневния ред – добави тя.

И вдигна от масата един сателитен телефон "Иридиум". Малката пластмасова кутия бе предназначена строго за военна употреба, с оторизация от Агенцията за отбранителни информационни системи (АОИС). Телефонът имаше подсилен корпус, беше водо- и термоустойчив, с кодировка на сигнала и сгъваема антена. В момента бе прикачен към черна антенна жица, омотана около една от дървените подпори на колибата. Синкавото екранче излъчваше студено сияние в горещината на джунглата и четири от петте чертички за връзка бяха попълнени.

–  Доктор Софи Клайн от МКС ще се присъедини към нас – каза Ведала и натисна копчето за повикване. – Добър ден, докторе, как е гледката отгоре?

–  Чудесна, Ниди, и нито един комар.

Гласът от малкия високоговорител бе уверен и женствен, но леко слетите срички и едва доловимото треперене издаваха невродегенеративното заболяване на говорещата. – В момента съм точно над вас, но след няколко минути траекторията ще ме отведе отвъд хоризонта и връзката може да не е толкова ясна.

Ведала изгледа присъстващите и продължи:

–  Предполагам, всички вече сте прочели осведомителното ми писмо и сте се запознали с документите от специалната директория, пратени от Министерството на отбраната…

Джеймс Стоун вдигна ръка и Ведала млъкна, стиснала недоволно устни.

–  Да?

–  Извинете, че ви прекъсвам, доктор Ведала, но не съм получавал осведомително писмо.

Ведала изпръхтя колкото от раздразнение, толкова и за да прогони падналата пред очите ѝ къдрица.

–  Разбира се, че не сте. Вие бяхте… добавен по-късно.

–  О, не знаех…

–  Вината не е ваша – тросна се тя по-рязко, отколкото възнамеряваше. – Генерал Стърн, нашият храбър предводител, уточняваше последните подробности за тази експедиция и аз не бях в течение на цялата информация, с която разполага. Можете да се запознаете с детайлите, докато се придвижваме – почти е време да потегляме на път. Става въпрос за проект "Горски пожар", така че си давате сметка какво е заложено.

–  Съдбата на света… – добави с усмивка Одиамбо.

–  Нищо чудно да не сте далече от истината – каза Ведала. – Първа точка от дневния ред: обсъждане на ситуацията. Преди двайсет и шест часа един картографиращ терена дрон е засякъл ъ-ъ… постройка навътре в джунглата, на около трийсет мили оттук. Аномалията е с височина близо седемдесет метра и се е появила през последните две седмици насред непроходими джунгли, без наблизо да има пътища или площадки за кацане. А сега за причината, поради която ние сме тук. Данните от извършената масспектрометрия говорят за химичен модел, съвпадащ с този от първия инцидент с "Андромеда". Някакви въпроси?

–  Нов източник на зараза – каза замислено Одиамбо. – Но защо ще е локализиран тук, толкова далече от всичко?

От сателитния телефон долетя гласът на Клайн:

–  Преди шест месеца китайската космическа станция "Тиенгун-1" се разпадна в атмосферата точно над Бразилия. Парчета от нея са се разпръснали чак до Атлантическия океан. Ние смятаме… американците смятат, че китайците може да са експериментирали с "Андромеда".

Пенг, изглежда, очакваше тези думи. Тя се изпъна още повече и огледа бавно присъстващите с безизразно лице. Обвинителният тон на Клайн не бе останал незабелязан и отговорът на Пенг, когато заговори, изглеждаше предварително подготвен:

–  Разбира се, аз не разполагам със сведения по въпроса – каза тя. – Но случката едва ли е безпрецедентна, като се има предвид колко много са международните изследвания за изучаване на "Андромеда" в условия на микрогравитация.

Ведала кимна и се подсмихна. Пенг несъмнено намекваше за съществуването на лабораторния модул "Горски пожар" на МКС, но поне бе готова да приеме действителността – тъкмо заразено парче от разпадналата се китайска космическа станция бе най-вероятната причина за огнището в джунглата.

–  Каквато и да е причината за появата на аномалията, става въпрос за огромна постройка, издигаща се насред дивите джунгли, с химичен състав, притежаващ високо сходство с "Андромеда". Според нашия план трябва да навлезем в зоната на карантина и да узнаем какво е това нещо, преди да стане по-голямо. Благодарение на първия проект "Горски пожар" ни е известно много повече, отколкото на хората, пристигнали в Пидмънт. Разполагаме с респиратори и специален аерозол, които да ни защитят, и имаме детектори за токсини, работещи непрестанно.

–  Изненадан съм, че военните вече не са хвърлили атомна бомба над това място – просто по рефлекс – подхвърли Стоун и това вероятно бе опит за шега.

Ведала се намръщи недоволно.

–  И да започнат война? Доктор Стоун, не сме на територията на Съединените щати. Този път заразата не е плъзнала в задния ни двор. Нямахме късмета да…

Едва сега Ведала забеляза промяната в настроението на Стоун. Той бе извърнал глава и страните му бяха потъмнели от гняв. Изведнъж тя осъзна колко грубо са прозвучали думите ѝ.

–  Очевидно случилото се в Пидмънт не може да се определи като късмет. Но този инцидент се случва на едно от най-чувствителните в екологично отношение места на земята, което силно ограничава възможностите. Намираме се в защитен резерват, район, където според бразилските закони местните племена трябва да живеят необезпокоявани. Харолд би могъл да обясни по-подробно.

–  Тя е права – каза Харолд Одиамбо. – Това е Terra Indigena. Туземците, които живеят тук, са напълно изолирани от света и оцеляват без особени усилия, използвайки предимно технологии отпреди Каменната ера.

Разпери ръце към дърветата.

–  Тук са белите дробове на планетата. Тези дървета разпространяват корените си настрани, така че те не достигат до твърдата земя. Хората, обитаващи тази страна от хиляди години, никога не са имали възможност да изработят каменни сечива. Дори върховете на стрелите им са изрязани от бамбук, напълно биодеградабилни. Те нямат досег с безспирния възход на технологиите.

–  Казвате го, сякаш прогресът е нещо лошо – посочи Пенг.

–  Не е нещо лошо… докато не се появим ние. Изложени на по-съвършени технически средства, тези хора неминуемо ще бъдат експлоатирани, убити или заробени. В най-добрия случай ще приемат нашите изобретения – особено стоманата и оръжията. А докопат ли се до тях, ще забравят традиционния си начин на живот и ще станат зависими от средства за препитание, които не са в състояние да възпроизвеждат. Всякакъв контакт, с добри или лоши намерения, ще ги унищожи. Нашествениците или ще ги изтребят, или ще им отнемат начина на живот.

Лицето на Одиамбо бе помрачняло.

–  Присъствието ни в джунглата е свързано с големи рискове. История, която се е разигравала многократно по един и същи начин сред туземните народи на Африка, Австралия и Америка. И която винаги завършва със смърт.

–  Затова няма да установяваме контакт с никого – каза Ведала и посочи покрайнините на гората, където ги очакваше групата псевдовоенни. – Това са нашите водачи и те ще се постараят да ни държат настрани от местните.

Десетина униформени мъже се бяха събрали в сенчестите места на края на поляната, изправени или приклекнали, и разговаряха тихо помежду си. Отдалече приличаха на войници, облечени с маскировъчни дрехи, с окачени на коланите мачетета и преметнати небрежно през раменете ловни пушки.

Но щом се вгледа по-внимателно, Стоун забеляза, че това са индианци и че новите им военни униформи са накичени с амулети, а от ушите и ноздрите им стърчат бамбукови украшения, като мустаци на ягуар. Мъжете бяха изрисували върху скулите си сини черти, а тъмните им коси бяха подравнени като купи.

–  Това не са ли индианци? – попита Пенг.

–  Матиси – погранични жители – обясни Ведала. – Познават добре тези територии. Допреди четирийсет години и те са били сред племената без досег с модерния свят.

Ведала кимна към един едър мъж с нашарена с големи тъмни петна зелена риза, напъхана в камуфлажните му панталони. За разлика от останалите, той беше бял и носеше на гърдите си ултрамодерен автомат. Оръжието, изглежда, доста често бе влизало в употреба и върху цевта му бяха монтирани няколко приставки.

–  Това е последната точка от дневния ред – каза Ведала. – Да се запознаете с нашите водачи.

Като по нечута команда войникът се изправи и закрачи към тях, полюшвайки мускулестите си ръце. Спря, изплю клечката, която предъвкваше лениво, след което се обърна към тях с рязък португалски акцент.

–  Аз съм сержант Едуардо Бринк от Специалните части на САЩ. Получих инструкции от генерал Стърн да ви ръководя с кадифени ръкавици. Но тук сме в джунглите на Амазонка. Тази земя не се интересува от акредитивните ви писма. Или от вашите технологии. Не ѝ пука дали сте интелигентни. Била е тук преди вас и ще продължи да съществува дълго след като вече ви няма.

–  Ако имаме този късмет – вметна Стоун.

Бринк му хвърли остър поглед, преди да продължи:

–  Вече сте дълбоко навътре в територията на indios bravos, дивите индианци на Бразилия. Не хранете илюзии. Не сте добре дошли. Истински късмет е, че бях пратен тук с хората от ФУНАЙ и имах възможност да ви придружа. След четирийсет и осем часа трябва да се срещнем на уговорено място с командването. Ако не сме там, командването ще сметне, че сме избити, и ще продължи с резервния план. Моята задача е да ви отведа там навреме… и живи.

Бринк доближи Стоун и добави с по-тих глас:

–  Ще бъда пределно ясен, амиго… без мен всички ще пукнете тук.

Учените се спогледаха стреснато, а сержантът кимна доволно, обърна се и заговори отривисто на местните войници, които захвърлиха цигарите и наскачаха. Някои преметнаха въжета през челата си, закачили в другия край товара, който трябваше да носят, за да са им свободни ръцете. Двама навлязоха в джунглата, без да кажат нищо. Свистенето на мачететата им след миг подсказваше, че вече са почнали да разчистват пътека сред гъстите храсти. Бринк се обърна отново към учените, извади от джоба си друга клечка, пъхна я между зъбите си и се усмихна заплашително.

–  Не е необходимо да ме харесвате. Достатъчно е да ми се подчинявате. Защото последното, което бихте искали, е да останете тук съвсем сами.

Прехвърленият за броени часове в джунглите на Амазонка екип на "Горски пожар" разполагаше с достатъчно добро снаряжение за краткото време, което бе изминало. По-надолу следва част от списъка на оборудването, който, макар и технически по характер, хвърля известна светлина върху съдържанието на екипировката. Доскоро засекретен, пълният инвентарен списък вече е преместен в Националните архиви.

През първата и единствена сравнително спокойна нощ групата от четирима учени и дванайсет водачи разположи успешно лагера си на брега на безименната река, където заспаха в покритите с мрежи хамаци. Бяха изтощени, макар да бяха вървели само шест часа и бяха изминали по-малко от десет мили. Липсват бележки за каквито и да било проблеми в официалния дневник на сержант Бринк, нито в сутрешните записки на Ниди Ведала.

Но нещо се бе случило през нощта.

При по-внимателно разглеждане на полевия дневник на Джеймс Стоун (най-обикновен нискотехнологичен водоустойчив бележник и химикалка, открити след инцидента) един абзац привлича вниманието: "Спах на пресекулки. Както обичайно, събудих се от съня. Стори ми се, че видях някого в мрака, но не съм сигурен. Водачите изглеждаха уплашени. Един матис оглеждаше внимателно върховете на дърветата. Не каза нищо, когато го попитах какво има".

След края на инцидента всички оцелели матиси се бяха разпръснали и смесили със защитените от ФУНАЙ местни племена, или потънали навътре в непроходимите гори на Terra Indigena. Само един скаут, Иксема, бе открит, след като профука цялото си възнаграждение за ден в близкото комарджийско свърталище Летисия. Беше се върнал там, където го бяха наели, да иска още пари. В края на краищата се споразумяха за нова сума, срещу която да предостави информация за експедицията.

За първата нощ в джунглата Иксема каза само: "На сутринта нещо не беше наред". Когато го притиснаха да обясни какво точно има предвид, той призна, че някой бил оставил стъпки в лагера. Имало и разместени предмети, но нищо не било взето.

Накрая, след продължително подканяне, Иксема добави още една подробност.

Който и да бе идвал в лагера, бе оставил нещо. Нещо, което Бринк бе наредил на един матис да скрие незабавно, преди учените да успеят да го видят. Иксема го описа като глава на одрана маймуна, с големи кафяви очи, покрит с кръвениста плът скалп и зъби, оголени в мъчителна гримаса.

Устата ѝ, разтворена сякаш в крясък, била пълна със сивкава пепел.

Когато четиримата учени се събудиха, матисите вече разтуряха лагера. Димящите останки на снощния огън бяха загасени и носачите вдигаха сандъците с тежкото снаряжение. Без да промълвят нито дума, двама матиси поеха един зад друг към джунглата, опрели на рамо ловните си пушки. Скоро звукът от мачететата им заглъхна.

Ведала ги изпроводи с поглед, след това отиде при сержант Бринк, който стоеше при останалите носачи и водачи, и попита:

–  Къде отиват?

–  Право към аномалията. Ще ги последваме след двайсет минути. Нека хората ви си стегнат багажа.

Вместо отговор Ведала се върна при тежкия водоустойчив сандък в калта. Усещаше нарастващо безпокойство. Групата вече приближаваше аномалията, а тя все още не знаеше доколко е опасна за живота им. Единствената ѝ надежда бе, че предпазният спрей ще бъде също толкова ефективен на практика, колкото теоретично.

Опита се да овладее тревогата си, отвори сандъка и извади няколко аерозолни флакона. Подаде един на Бринк и почна да разпръсква внимателно аерозола върху ръцете, краката и тялото си на кратки равномерни тласъци.

–  Това е специален аерозол, който защитава всички повърхности от "Андромеда". Напръскай дрехите и откритата кожа. Дай го и на хората си. Кажи им, че е срещу изгаряне от слънцето. Би трябвало да издържи няколко дни.

Тя затвори очи, задържа дъха си и си напръска лицето. Бринк не отговори, обърна се и тръгна към водачите. Веднага щом той се отдалечи Ведала отвори очи и извади сателитния телефон.

Опита се незабелязано да потърси генерал Стърн в авиобазата "Питърсън".

Под плътната завеса на дърветата телефонът не улавяше и най-слаб сигнал. Изплашена да не изтощи батерията, Ведала побърза да го изключи. Нямаше да могат да установят връзка, докато не излезеха на открито място. А това едва ли щеше да стане преди да стигнат района на самата аномалия.

Връзката с командването бе определена за пладне на следващия ден и дотогава, изглежда, групата можеше да разчита само на себе си.

Двамата скаути бяха оставили след себе си добре почистена пътека от изсечени растения – клони и корени, отрязани под остър ъгъл, които наподобяваха набучени в земята копия, очакващи върху тях да падне всеки, отклонил се от пътя. Сержант Бринк и хората му се подредиха в колона, следвани от учените, притиснати между скаутите отпред и носачите отзад.

Маршът им продължи без инциденти.

Въоръжени с подробна изработена от Абутререй топографска карта, Бринк и водачите му преведоха отряда покрай няколко стръмни хълма, като избягваха тесните скрити клисури и пресичаха реките само на плитки места или там, където паднали дървета образуваха естествени мостове.

Макар че пътят бе лъкатушещ, групата се движеше доста добре.

Гъстата джунгла действаше потискащо на учените. Пенг У и Ниди Ведала крачеха мълчаливо, намръщили чела. Джеймс Стоун ги следваше, целият плувнал в пот, с изцъклени, постоянно стрелкащи се насам-натам очи.

Само Харолд Одиамбо изглеждаше сякаш е в свои води: смееше се и се шегуваше с матиските водачи, докато трополеше през храсталаците облечен е неизменните къси панталони и дълги бели чорапи, подаващи се от калните му захабени обувки.

Нищо не караше кенийския учен да изпитва по-голямо удоволствие от това да впива зъбите на интелекта си в нов и екзотичен проблем – а точно този бе несравним по своя характер. След години на изследвания в различни сфери на познанието Одиамбо бе посветил залеза на своята кариера на геологията на други светове. Странната и причудлива архитектура на аномалията отначало го бе стреснала, ала същевременно бе пробудила любопитството му. Чувстваше се като малко дете в дървената рибарска лодка на баща си – вълнуващо преживяване, макар и не съвсем безопасно.

Стоун се движеше много по-предпазливо. Носеше огромна раница с метална рама, над която пърхаха с едва доловимо бръмчене десетина дронове "канарчета". За момента дроновете се придържаха на дистанция от трийсетина стъпки и периодично се връщаха при раницата, за да си презаредят батериите. Отстрани всичко това приличаше на човек, помъкнал на гърба си бръмчащ кошер.

Матиските водачи гледаха с нескрита почуда летящите механизми, сочеха ги и им подвикваха, имитирайки звуци на различни птици.

Всеки от миниатюрните роторни четириперкови дронове бе оборудван с цял набор датчици, между които химически, способни да разпознават по набор признаци всички варианти на ЩА-1 и ЩА-2. Сензорите за токсини непрестанно сканираха въздуха, а някои дронове кацаха на земята и чевръсто вземаха проби и образци за заразяване от почвата.

Сред клоните на дърветата дроновете приличаха на колибрита, заели триъгълна формация, за да наблюдават пътя пред тях.

На гърдите на Стоун бе окачен малък таблет с плоско екранче. На него се показваше топографска карта на местността, генерирана от камерите на дроновете, като позицията на всеки бе маркирана с точка, заобиколена от цифри за отстоянието. В ъгъла на малко квадратче се излъчваше видеоизображение от конкретно избран дрон. Въпреки постоянния поток информация Стоун рядко спираше да прегледа екрана. Твърде много се боеше да не изгуби групата сред гъстата растителност на джунглата.

Непривикналите към живот в толкова плътна среда учени започнаха да страдат от клаустрофобия. На всеки квадратен акър от Амазонка се падаха минимум сто различни растения, създаващи постоянно сензорно натоварване за очите, привикнали към само десетина растителни вида в Северна Америка.

Дърветата се издигаха високо над тях, а корените им се протягаха като сухожилия на изчезнали динозаври и всичко това бе обрасло с лиани, цветя и гъсталаци. Всеки сантиметър от джунглата гъмжеше от насекоми, птици и животинки – хапещи мравки оставяха след себе си миниатюрни магистрали, от храсталаците се чуваше сумтенето на мравояди, между клоните на дърветата се стрелкаха като неонови светлини пъстроперести папагали.

Този плътен килим от растителен живот и плодовитата почва поглъщаха всякакви звуци. Хората неволно взеха да се държат все по-близо един до друг. Дори разстояние от няколко крачки ги обгръщаше в приглушена тишина и никой от учените не би искал да се изгуби и да му се налага да надува свирката за помощ.

Докато крачеше по тясната пътека и гледаше матиските водачи, Джеймс Стоун почувства, че го изпълват съмнения. Не вярваше, че екипът има разрешение да навлиза в тази територия. Подозираше, че никой, включително бразилското правителство, не е бил осведомен за организирането на тази експедиция, нито за нейната цел.

От което стигна до извода, че в случай на неуспех най-вероятно просто ще ги оставят да изчезнат в джунглата.

И което беше по-важно, безпокоеше го поведението на главния водач, Едуардо Бринк. Стоун имаше невероятната способност да забелязва и най-дребните подробности, черта, наследена от баща му. От време на време Бринк и матисите се скупчваха на малка групичка и си говореха на португалски или на местния паноански диалект.

Бринк никога не споделяше с учените темата на тези обсъждания.

По някое време Стоун забеляза, че един от матисите сочи някаква следа на пътеката. Бринк побърза да я стъпче с тежката си обувка. Когато след минута огледа мястото, Стоун забеляза отпечатък от бос човешки крак. Малко по-късно зърна отчупени клони встрани от пътеката, сякаш човекът бе отбелязал маршрута си през джунглата. Или скаутите бяха започнали да го правят, след като в началото не прибягваха към този подход, или някой друг бе минал оттук.

След дълго изтощително ходене Стоун видя сложен напряко на пътеката клон – като знак, който сякаш казваше: не продължавайте.

Започваше да подозира, че групата им е под наблюдение. Във всеки случай беше сигурен, че Бринк и хората му пазят някакви тайни. Но без доказателства нямаше как да ги обвини.

Поне засега.

И макар впоследствие подозренията му да намериха потвърждение, с напредването на деня Стоун откри, че това е най-малката от грижите им.

–  Доктор Ведала! Ей, всички! Открих нещо! – извика Стоун, но гласът му почти потъна в провисналата зелена стена на растителността. – Спрете, ако обичате. Елате тук.

Движещите се в колона по един учени предадоха нареждането напред и спряха. Уморени и изкаляни, те се събраха около Стоун. Специалистът по роботика беше запъхтян, вдигнал пред себе си висящия на шията му таблет. Сержант Бринк също дойде и се изпъна, загледан в тях. Очевидно бе раздразнен от забавянето, но не каза нищо.

На светещото екранче се виждаше серия от почти еднакви точки, прострени в неравна линия на стотина метра напред. Нито една от точките не бе на пътя пред тях, но разпръснатата им линия пресичаше тяхната посока. Стоун размаха пръст и прати "канарчетата" на разузнаване. Появиха се нови точки, в лъкатушеща линия навътре в джунглата.

–  Погледнете – каза Стоун. – Тези обекти са почти с еднакъв размер. Разположени в две приблизително успоредни линии.

Одиамбо се наведе над екрана и прокара мазолест пръст по линията точки. В ъгъла на малкия екран се виждаха някакви черни буци, разпръснати по повърхността на джунглата.

–  Дърветата не растат така. В права линия.

Докато Стоун разглеждаше изображението, на екрана изникнаха нови точки.

–  Всъщност те не са подредени в редица. Не точно. Вижте как се извиват. Каквото и да е това там, то е разположено в две успоредни дъги.

В този момент някъде напред отекна изстрел.

Приглушеният звук заглъхна бързо, но в джунглата незабавно се възцари неестествена тишина.

–  Стойте тук! – извика Бринк и се затича по пътеката напред. Учените се спогледаха разтревожено и сетне го последваха. Стоун вървеше отзад и не сваляше поглед от екрана. Внимаваше най-вече за следи от токсини.

Прескочи последен високите корени на една капока, спря при останалите от групата и погледна невярващо.

Пред тях точките от екрана се бяха превърнали в черни мъхести купчинки – мъртви маймуни ревуни, подредени в неравна линия, с помътнели незрящи очи и оголени зъби. Зад ревуните различи и няколко вълнести маймуни с характерната им мека червеникава козина.

Бринк изруга и повика двамата скаути, единият от които все още държеше пушката пред себе си. Матисът отвръщаше ядосано с приглушен глас, а Бринк продължаваше да му се кара ядно.

–  Какво е станало? – попита Ведала.

–  Каза, че отървал една от тези от мъките ѝ – отвърна Бринк.

–  Хубаво. Повикайте хората си. Ще останем, докато се ориентираме в обстановката – заповяда Ведала тъкмо когато Бринк се отправи към най-близкия труп.

–  Сержант, останете на мястото си! – извика му заповедно Ведала.

Едрият мъж измина още няколко крачки, но после размисли, махна на матисите да се съберат при него, върна се и се подпря на едно дърво. После свали модифицирания автомат от гърдите си и се зае да го почиства с омазнен парцал.

Ведала се обърна към учените и заговори настойчиво:

–  Нещо е убило тези животни. Трябва да узнаем какво, и то бързо.

Джеймс бе приклекнал до един от гигантските корени и не откъсваше поглед от таблета. С няколко бързи движения разпрати "канарчетата" да огледат района с труповете и тихото жужене на роторите им бе единственият шум в джунглата.

–  Не засичам въздушнопреносими токсини – докладва Джеймс.

Ведала присви очи и огледа мъртвите животни. Матисите се бяха скупчили и разговаряха оживено, но не правеха опити да продължат. Пенг вече бе извадила портативната си лаборатория от изкаляния сандък и разопаковаше инструментите от стерилните вакуумизирани торбички с китайски надписи.

Одиамбо, който също се оглеждаше замислено, започна да разсъждава на глас:

–  Тези примати не са еднакви. Разделени са по видове. – И вдигна поглед към короните на дърветата.

–  Изпопадали са. Прескачали са от клон на клон. В две редици.

След като размени няколко думи на португалски с матисите, Одиамбо се обърна към групата.

–  Казват, че черните се движат по-бързо от червените. Вероятно затова са стигнали по-далече. Освен това можем да определим и посоката, в която са се движели.

–  Бягали са от нещо – каза Ведала.

–  Ако линиите са концентрични дъги – добави Пенг, – това означава, че са бягали от едно и също нещо – от една определена точка насред джунглата.

–  Нашата аномалия? – попита Одиамбо.

–  Ще видим – отвърна Стоун и чукна екрана с пръст. – Мога да използвам радиуса на дъгите, за да определя точката на началото.

По команда на Стоун дроновете набраха височина и трепкащите им телца достигнаха долния край на зеленото покривало. От височина двайсет метра редиците трупове на примати се подредиха в ясно очертани успоредни дъги.

Стоун разшири обхвата на картата. Всеки труп бе представен от черна точка. Движейки пръст, той съедини точките, докато не описа неравен кръг.

Точно в центъра лежеше тяхната цел.

–  Доктор Одиамбо е прав – рече Стоун. – Бягали са от аномалията.

Стоун вдигна глава и с изненада установи, че Ведала е клекнала до него и бузата ѝ е притисната в неговата, докато разглежда образа на екрана. Картината от камерата в ъгъла показваше лицето на озъбена мъртва маймуна. Езикът ѝ стърчеше, изцапан с нещо като черна пепел.

–  Какво е това, по дяволите? – попита Ведала и погледна Стоун. После осъзна колко е близо до него и се дръпна толкова рязко, че се спъна в един корен. С изненада установи, че бузите ѝ са се изчервили под плътния слой пот и мръсотия.

–  Има нещо в устата – побърза да вметне Ведала, за да прикрие смущението си. – Трябваше веднага да го провериш. Може да е източник на зараза.

Коленичила наблизо в калта, Пенг вече приключваше със сглобяването на мобилната лаборатория.

–  Ще ви кажа какво е. Но ми трябва проба.

Учените се спогледаха и дори матисите настръхнаха в очакване някой друг да се предложи за доброволец.

–  Аз ще го направя – заяви Ведала, бръкна в торбата на колана си и извади респираторна маска. Нахлузи маската на устата и носа си. Беше тъмносиня и гладка, с два цилиндрични черни филтъра от всяка страна. След като си сложи и оранжеви нелатексови ръкавици, тя взе от Пенг комплекта за образци и тръгна към най-близкия труп.

–  Изчакай ме – подвикна Стоун и също нахлузи респиратор. – И аз ще дойда.

Обгърнати в облак от над десет "канарчета", двамата пристъпваха през сенчестите шубраци. Останалите ги наблюдаваха мълчаливо, докато джунглата ги поглъщаше.

Наближаваше пладне.

За щастие процедурата по вземане на образци се оказа кратка и мина без произшествия.

Когато се върнаха от джунглата, Ниди подаде пликчето с образците на Пенг и се обърна към сержанта. Премина веднага към най-важния въпрос и попита Едуардо Бринк дали според него има някаква опасност за групата. Втренчил стоманения си поглед в Джеймс Стоун, сержантът скръсти яките си ръце и отвърна, че учените не са в по-голяма опасност, нито в по-малка, отколкото са били от момента на пристигането им.

И добави със същото невъзмутимо лице:

–  Тук наоколо няма нищо, с което да не мога да се справя. Доверете ми се, имам инструкции за всякакви случаи.

Думите му щяха да бъдат съдбоносни.

Междувременно Пенг У бе започнала да подрежда епруветките с образци в гнездата на мобилната лаборатория. Машината изсмука съдържанието на всяка епруветка, вграденото диамантено чукче разтроши образците на малки парчета и после те бяха разпределени към различните прибори.

По този начин Пенг можеше да проведе десетки експерименти, прибягвайки до миниатюрните компактни устройства. Освен това разполагаше с информацията от проучванията на екипа учени, оцелял след първия инцидент с "Андромеда".

В началото тя използва масспектрометъра, за да определи дали сивкавата пепел притежава някои от белезите на "Андромеда" (в потвърждение на данните, събрани от датчиците на Абутререй). Ала въпреки високото ниво на хроматографския анализ не можа да установи дали микроорганизмите в образците съвпадат напълно с ЩА-1 или ЩА-2. Подобни резултати щяха да изискват или сравняване е живи образци, или по-усъвършенствани лабораторни методи като рентгенова кристалография.

Въпреки това, след като изолира позитивните образци, тя продължи експеримента.

После се зае със стимулация на растежа. Като разпределяше образците в среди с различни нива на вакуум, съдържание на въглероден двуокис и ултравиолетова светлина, подложи всеки от тях на поредица потенциално реактивни субстанции, между които епителна тъкан (тоест кожа) и аерозолния инхибитор на Ведала.

Образците отказаха да реагират по какъвто и да било начин, с изключение на две вещества: кръв и латекс. И в двата случая средата не оказваше никакво влияние на лакомата микрочастица.

Пенг фокусира своя последен (и доста ограничен) светлинен микроскопски анализ върху тези две реакции и с притеснение установи противоречиви резултати. При директен контакт с кръв заразеният образец предизвикваше съсирване с тревожна бързина. По същия начин допирът с латекс водеше до разпадането му на прах. И двата случая бяха познати отпреди при ЩА-1 и ЩА-2.

Но причината за смайването на Пенг бе това, което последва.

При допир с околната среда микроорганизмите бележеха бърз растеж и се самовъзпроизвеждаха. Пенг не беше в състояние да наблюдава по-големи подробности поради ограничените възможности на апаратурата и реши, че засега трябва да подлага резултатите на съмнение, тъй като най-вероятно взетите образци са били в допир помежду си.

Все пак разполагаше с достатъчно информация, за да се обърне към групата.

–  Сивкавото вещество върху езика дава положителна проба за "Андромеда". Не мога да определя със сигурност към коя от двете мутации принадлежи. Резултатите засега трябва да се сметнат за несигурни, дори компрометирани.

–  И все пак какво откри? – попита Ведала.

Пенг предпазливо каза:

–  Подобно на ЩА-1 изследваният микроорганизъм предизвиква съсирване при контакт с кръв. Но освен това води до частична деполимеризация, както при ЩА-2. И… се самовъзпроизвежда, използвайки за гориво поразените вещества.

Ниди Ведала изпъшка.

–  Е, поне знаем, че приматите са били заразени. Въпросът е – от кой щам?

–  Трудно е да се определи без подробен лабораторен анализ – каза Пенг.

Одиамбо се намеси със спокойния си баритонов глас:

–  Няма изпочупени дървета между нас и аномалията. Не виждам и малки между маймуните. Вероятно са ги изоставили. Известно е, че приматите могат да се прехвърлят от клон на клон със скорост трийсет мили в час през гъста гора като тази.

–  Ние сме на по-малко от двайсет мили от аномалията – добави Ведала, схванала за какво говори Одиамбо. – При максимална скорост тези животни са оцелели малко повече от половин час след заразяването.

–  Това съвпада с Пидмънтския инцидент – каза Стоун. – Някои от жертвите там са умрели от съсирване на кръвта, но други… са оцелели по-дълго. Достатъчно дълго, за да оставят записки, да се скитат из улиците и дори да извършат самоубийство. Никой не е преживял повече от час.

–  Освен новороденото и старецът – поправи го Ниди. – И двамата са имали патологично изменена киселинност на кръвта, която е възпрепятствала заразяването.

–  Правилно – потвърди Стоун.

–  Трябва да предадем тези резултати на Клайн в модула на "Горски пожар" – продължи Пенг. – Тя разполага с живи щамове на "Андромеда" и ще може да ни каже с кой от тях си имаме работа тук. Необходимо е час по-скоро да изясним този въпрос.

–  Грешка – обади се Бринк, надвесен над четиримата учени, вдигна глава и огледа джунглата. – Трябва да продължим напред. Имаме място на уговорена среща. Освен това тук не е достатъчно открито за сателитна връзка. Следователно няма как да осъществите радиоконтакт.

–  Не е съвсем вярно.

Бринк се извърна и изгледа навъсено Джеймс Стоун, който държеше на дланта си един дрон с форма и размери на чиния.

–  И какво е това? – попита Бринк.

Стоун сви рамене и се усмихна смутено.

–  Мое произведение, доста модифицирано. Предпочетох да го взема вместо резервен комплект дрехи.

Бринк изсумтя презрително и се обърна.

Миг по-късно изработеният от карбонови фибри дрон се издигна бавно между дърветата, подбирайки внимателно път между клоните. Зад него се размотаваше тънка, едва забележима жица, като рибарска корда. Бръмчащият дрон се промуши през един отвор в горния край на дървесното покривало – непознат гост в обляната от ярко слънце тропическа гора.

Ведала набра номера за пряка връзка с МКС.

Миг по-късно сателитната връзка бе осъществена и невидимите пакети информация се понесоха от гъстата джунгла към космическия мрак над тях.

На няколкостотин мили над Амазонка, в сърцето на Международната космическа станция, един човекоподобен силует стоеше неподвижно, обгърнат в сенки и смълчан. Докато се поклащаше едва забележимо в микрогравитацията на станцията, светлинките на индикаторите проблясваха периодично върху външното табло на неговата обвивка. Анодизираното му алуминиево покритие беше идеално полирано до златист блясък, но най-важното, той беше чист – в действителност никога не бе докосван от човешка ръка.

Експерименталният хуманоиден робот Робонавт РЗА4 беше конструиран в това помещение от своя предшественик и никога не бе напускал тази херметически затворена среда в лабораторния модул IV на "Горски пожар".

Макар и недокосван от човешки ръце, Робонавтът често бе докосван от човешки мисли.

Светлините в модула блеснаха една след друга. Индикаторите върху гърдите на Робонавта премигнаха от червено към зелено. Робонавтът се пробуди с невероятна сложна симфония от добре премерени движения. Машината сведе поглед към ръцете си и сви един по един пръстите, притежаващи невероятна гъвкавост. След това се обърна към стената, на която бяха монтирани множество стъклени шкафове с метални стени, всеки от които бе поле за провеждане на отделен експеримент.

Конструиран и усъвършенстван в Роболабораторията на НАСА към Космическия център "Джонсън", РЗА4 отговаряше на пространствения и телесен модел на усреднен човешки астронавт. Съответствието с човешкото тяло улесняваше дистанционното опериране с Робонавта, но в добавка РЗА4 бе много по-силен и по-бърз и разполагаше с по-усъвършенствани сензорни способности от човешкия оператор.

Ала този РЗА4 беше посвоему уникален.

Робонавтът на "Горски пожар" бе моделиран за доктор Софи Клайн. Мозъчно-компютърният интерфейс, който Клайн използваше от съвсем малка, бе модифициран така, че да предава по безжичен път и най-малките ѝ движения до РЗА4. Затворена в своя постоянен дом, машината можеше да осъществява замислените от доктор Клайн експерименти без опасенията, че бактерии, замърсяване или каквито и да било чужди тела могат да компрометират съвършената чистота на лабораторията на "Горски пожар".

РЗА4 се залови за работа.

Само на седем метра от него, в лабораторния модул "Дестини", Софи Клайн се поклащаше пред дистанционния пулт за управление: носеше олекотени виртуални очила и манипулиращи ръкавици. Можеше да гледа през очите на машината, да усеща с ръцете ѝ и да командва с минимално усилие на мисълта действията на Робонавта. През годините машината се бе превърнала в допълнение към нейното тяло – едно свръхтвърдо метално превъплъщение, на което Клайн тайно се възхищаваше.

Полевата група на "Горски пожар", намираща се далече под станцията в джунглите на Амазонка, бе започнала да изпраща информацията, събрана от мъртвите примати. Междувременно Клайн бе настроила зрението на своето второ тяло на максимално увеличение и сравняваше прииждащите данни с живите образци от ЩА-1 – образци, взети право от Пидмънт, Аризона.

Тук следва препис от разговора ѝ с учените на терен, проследен от НОРТКОМ и потвърден от аудиозаписа на намерения в джунглата комуникационен дрон:

Сред учените се възцари стресната тишина. Стояха и гледаха сателитния телефон, заслушани в последните думи на Клайн, преди гласът ѝ да секне. Горещ полъх се спусна отгоре, докато "Фантомното око" се снижаваше през огрените от слънцето клони, за да се присъедини към екипа.

Първа се съвзе Ведала и каза с типичния за нея рязък глас:

–  Сложете си респираторите. Всички да напръскат отново униформите и кожата си с аерозола. Използвайте кратки впръсквания, за да го пестите. Напъхайте крачолите в обувките си и си сложете ръкавици. Няма да поемаме никакви излишни рискове. – Въздъхна и добави: – Тръгваме след пет минути.

–  Госпожо – обади се Бринк. – Чухте ли какво ви каза току-що вашата приятелка…

–  Бринк – прекъсна го Ведала. – Кажи на водачите да използват аерозола. Погрижи се да го направят както трябва. Не искам никой от групата ни да свърши като тези маймуни. Защото тръгваме след пет минути.

–  Кой го казва? – попита Бринк и се изправи в цял ръст, тежкият автомат на гърдите му се поклащаше.

–  Аз го казвам – отвърна Ведала, изправена лице в лице със сержанта. Беше една глава по-ниска от него, но също толкова внушителна. – Сега не е моментът да обяснявам какъв е статутът ми, но ако си прочел или изслушал внимателно инструкциите за мисията, трябва да си наясно с… последствията, ако откажеш да изпълняваш заповедите ми.

Бринк я изгледа отвисоко, стиснал зъби, лицето му бавно почервеня от гняв. Преди да успее да отвърне на рамото на Ведала легна една ръка и бавно я дръпна назад.

–  Почакай – каза Пенг и спокойният ѝ глас, който другите почти не бяха чували, ги накара да се обърнат към нея. – Този войник има право. Трябва да го обсъдим. Като екип.

–  Какво има да обсъждаме? – попита Ведала и изгледа подозрително Пенг. – Онова нещо там е заплаха за съществуването на човечеството. От всички жители на тази планета ние четиримата сме най-добре подготвени да узнаем повече за него и вероятно да преустановим разпространението му. Знаехме от самото начало, че мисията ни ще е опасна.

–  Това е вярно – потвърди Пенг. – Но ако Клайн е права, значи мисията ни е самоубийствена. Аномалията е епицентър на нова смъртноопасна зараза. Началната точка. Може би ще имаме по-голям успех, ако я проучим отдалече. Да определим периметър, както предложи Клайн.

Ведала изсумтя, подръпна презрамките на раницата си и се наведе към Пенг.

–  Клайн изказа само една своя теория. Без доказателства, това е всичко. Ние сме учени. Трябва да разберем какво става. И за да успеем, ще трябва да останем вътре в периметъра.

Пенг гледаше с хладен поглед Ведала, а Бринк наблюдаваше стълкновението със суховата усмивка.

–  Майор У е права – отекна един дълбок глас. – Да спрем да се караме, да не прибързваме и да помислим.

Одиамбо изпука с кокалчетата на пръстите си, пое си дълбоко дъх и повдигна глава. Слънчевата светлина хвърляше зеленикави отблясъци от респираторната му маска. Останалите членове на групата млъкнаха и го погледнаха. Одиамбо изчака още няколко секунди и се зае да разсъждава върху проблема с типичния си обстоятелствен и методичен маниер: – Ако това, което казва доктор Клайн, е истина и аномалията е вид атака, тогава първоначалният щам на "Андромеда" вероятно се е намирал във високите слоеве на атмосферата от хиляди години. Може би дори милиони. Че щамът е клопка, предназначена да дебне появата на разумен живот преди да се активира. Веднъж задействан, той еволюира така, че да изолира живота на планетарната повърхност като изяжда пластмасите, необходими за космически полет. Прав ли съм дотук?

Премести поглед от лице на лице в очакване на потвърждение.

–  Е, ако тази хипотеза е вярна, тогава как щамът ще реши да чака тук? От всички места, където може да се развие разумен живот.

–  Не е чакал – отвърна Стоун. – Оръжие като това може да действа само ако микроорганизмите се разпространят навсякъде, където може да възникне живот – из цялата галактика, – дебнейки в горните слоеве на атмосферата на всяка планета или луна с атмосфера. Това е Теорията за пратеника на Джон Месенджър – една от първите идеи, които баща ми е използвал, за да обясни щама "Андромеда".

–  Разясни ни – подкани го Ведала.

–  Теорията за пратеника е предложена като един от най-добрите начини за комуникации на разумния живот в галактиката. Изпращаме самовъзпроизвеждащ се механизъм до съседната планетарна система, програмираме го да открива суровини и да конструира свои копия, а после да изстрелва тези копия към други системи. Флотилията ще се разпространява експоненциално и за няколко хиляди години ще покрие всички планети в галактиката…

Одиамбо се усмихна на Джеймс Стоун и довърши мисълта му:

–  Свидетелствайки за разумен живот. И така стигаме до нашето заключение. Нямаме доказателства, че "Андромеда" се е разпространил из нашата слънчева система. Нито една космическа сонда не е откривала признаци за "Андромеда" из системата, нали?

На възстановения видеоматериал от паметта на един от дроновете, увиснал над групата в този момент, се вижда, че Ниди Ведала наблюдава внимателно Пенг У. Лицето на Пенг е безизразно и когато Одиамбо завършва мисълта си, тя се извръща и поглежда към джунглата.

–  Аз поне не знам за такива – потвърждава Стоун.

На записа Пенг У бавно си поема дъх, за да заговори… но бившият тайконавт, изглежда, размисля. Мълчанието ѝ вероятно е породено от противоречиви желания – от една страна, нейният дълг към групата, а от друга, необходимостта да запази тайните на своята родина. Ако всяка дума е еквивалентна на шахматен ход, то решението ѝ да не предприеме нищо повече в този случай ще се окаже скъпоструваща грешка.

И ненужна.

Погледнато в един по-общ план, всички човешки същества са част от едно и също семейство, независимо от техния произход 10. Разделенията, които сме изградили помежду си по отношение на раса и местоположение, са илюзорни. Ако човешкият вид съумее да превъзмогне тези предразсъдъци, то тъкмо нашата обща генетична принадлежност към човечеството ще надживее културните противоречия, които ни заслепяват в ежедневието.

Но въпреки това в този момент верността към нацията надделя над заплахата за оцеляването на вида. Пенг У не каза нищо.

–  В такъв случай не виждам как може хипотезата на Клайн да е вярна – продължи Одиамбо. – Ако микроорганизмите съществуват само в нашата атмосфера, би трябвало или да са еволюирали по естествен път от земен източник, или да са пристигнали случайно от космоса. В този случай Теорията за пратеника не намира приложение и не можем да подозираме злонамереност. Въз основа на информацията, с която разполагаме, тук имаме работа с много опасен организъм, но не и такъв, който следва собствена програма.

Учените не изразиха несъгласие с нищо от казаното. Само сержант Бринк се намести до дървото и изпъшка навъсено.

–  Чака ни път – припомни им Ведала. – Да тръгваме. Други мнения?

Изправени насред притихналата джунгла, членовете на научната група се изгледаха мълчаливо, сякаш внезапно всички бяха изпълнени с обща увереност. Бринк наруши тази тишина, като се обърна и заразмахва мачетето из шубраците. Маслено-лъскавата повърхност на аерозола хвърляше нереален отблясък от мургавите му ръце, докато се отдалечаваше между дърветата.

–  Хайде – подкани ги Бринк и гъстата джунгла приглуши гласа му. – Изпуснахме твърде много от дневната светлина.

През останалата част от прехода на втория ден екипът на "Горски пожар" последва матиските водачи през очертания от труповете на приматите периметър. Навлизаха все по-дълбоко в трийсетмилната зона около аномалията. Бяха доволни, че смрадта на разлагащи се трупове бързо остана назад, заедно с неприятната гледка на мъртвите маймуни. Чувстваха се уязвими под гъстото покривало на дъждовната гора, лишени от пряка връзка със сателитите и разузнавателните самолети и без възможност за радиоконтакт.

Връзката бе определена за пладне на следващия ден – след осемнадесет часа – и групата се движеше по план.

За бързото придвижване помагаха "канарчетата" на доктор Стоун, които осъществяваха наблюдение на околността на разстояние от няколкостотин метра напред и проверяваха за опасни токсини. Ала заради тази употреба на дроновете почти не е наличен видеоматериал за разговорите между участниците в групата по време на прехода.

Вместо това събитията от онзи следобед бяха реконструирани от постфактум разпити на оцелелите, бележника на доктор Стоун и записите с данни, събирани от сензорните устройства на дрона "Фантомно око".

Приблизително на дванайсет мили от целта си групата продължаваше да следва сержант Бринк, който прокарваше лъкатушеща пътека покрай речните притоци и около стръмните хълмове – движеха се толкова бързо, колкото позволяваше теренът, като се имаха предвид неравнините и постоянните пречки. Докато членовете на групата стъпваха един зад друг, земята под тях се превръщаше от току-що разчистена пътека в диря от червеникава кал, из която понякога трябваше да пълзят на четири крака.

Изнурителното темпо, наложено от Бринк, беше преднамерено – сержантът усещаше, че членовете на групата (включително местните матиски водачи) са изплашени от събитията пред деня, и смяташе, че физическото изтощение ще помогне да преодолеят нарастващия страх и ще отвлече умовете им от размишления за възможните негативни последствия. Чудесно хрумване и метод на поведение, който често се използва при войниците.

Бързото придвижване ограничаваше и способността на задъханите учени да задават въпроси. Особено Джеймс Стоун, чиито коментари бяха започнали да дразнят Бринк.

В един кратък епизод от филмовия материал, заснет от прелитащо "канарче", се вижда как Стоун дърпа Бринк настрани. Двамата разговарят разпалено и спорът очевидно се разгорещява. За миг изглежда дори, че ще си разменят удари, но сетне Стоун внезапно се обръща ядосано и се отдалечава.

С издължаване на сенките под покривалото на джунглата въздухът сякаш се изпълни с прииждащи вълни от сумрачна светлина, процеждащи се през безбройните листа и клони. Бринк се изкачи на поредния хълм, махна на матисите да спрат и заяви, че преходът е приключил.

–  Намираме се в периметъра от десет мили. Тази нощ ще останем тук. Утре по обед ще стигнем целта.

Изнервените носачи незабавно се заеха да разчистват площадка и да устройват бивак. Но само след няколко минути откриха, че районът е под властта на тракуа – вид лакоми мравки, прочути с енергичната защита на територията си. Матисите добре познаваха навиците на тези досадни насекоми. Ухапването им бе като ужилване на оса, челюстите им е лекота прегризваха въжетата и те проникваха в хамаците. Насекомите започнаха да извират от земята, отначало на малки групи, а сетне е постоянно нарастващ брой.

Доктор Ведала изрази скептично отношение за избора на място за лагер и заяви, че има поне още час до залез-слънце и могат да намерят друго място. Предложението ѝ бе пренебрегнато от сержант Бринк, който смяташе мравките за маловажно препятствие. Размяната на реплики между двамата допринесе още повече за растящото напрежение и страховете, завладели групата.

На видеоматериалите на завърналите се по това време на площадката "канарчета" се виждат изплашени и угрижени лица – е изключение на едно.

Джеймс Стоун работеше усърдно.

Специалистът по роботика отново бе разопаковал дрона "Фантомно око", беше разгънал четирите му перки и му бе поставил нова батерия. След минутка прати бръмчащата механична птица нагоре в джунглата, оставяйки я сама да избира маршрут през сенките между листата. Набирайки височина между гъстите клони, дронът използваше високопрецизен лазерен далекомер, за да избягва пречките и да се издига в полуавтоматичен режим при скорост петдесет мили в час.

С такова темпо би трябвало да започне да кръжи над крайната цел до дванайсет минути.

Като разгонваше с ръка хапещите мравки и се опитваше да игнорира свистенето на мачететата на матисите и недоволното мърморене на колегите си, Стоун изучаваше внимателно картината на увисналия на гърдите му таблет, показваща реалновремево жиростабилизирано изображение от полета на дрона. В последните лъчи на залязващото слънце се надяваше да успее да зърне дори само за миг загадъчната аномалия.

Девет минути след началото на полета (и все още на две мили от своята цел) дронът съобщи за нарушение на стабилизиращата функция и преустанови радиовръзката. Трескавите опити на Стоун да се свърже отново с най-ценния си робот се оказаха безуспешни и така машината за сто хиляди долара бе безвъзвратно изгубена.

И никога не бе открита.

Докато ругаеше и тропаше по клавиатурата, Стоун се сети, че поне разполага със запис от последните минути живот на дрона. Едно бързо съпоставително проучване показа, че дронът е изгубил стабилност при прелитане над някакъв поток. Беше подскочил рязко и след това бе паднал и вероятно бе потънал.

Харолд Одиамбо се приближи – беше забелязал отчаянието на лицето на Стоун.

Кениецът бе обезпокоен от факта, че след като приключиха с разчистването на площадката водачите бяха отсекли големи клони, които сега заостряха и поставяха по края на очертания периметър с върховете навън. Всичко това го караше да мисли, че матисите се готвят за война.

–  Удари ли се в нещо? – попита той и клекна до Стоун.

– Възможно е, но малко вероятно – отвърна Стоун, чието лице бе озарено от сиянието на екрана. – Намираше се над водата – единственото разчистено място наоколо. И до този момент всичко беше наред. Виж.

Стоун пусна един по един кадрите от записа. В последната секунда картината внезапно се разтресе. След това образът се замъгли, той като дронът бе изгубил роторна стабилизация и бе започнал да се върти.

–  Повредата е напълно неочаквана. Сякаш е бил блъснат от нещо – измърмори замислено Стоун.

–  Птица? – предположи Одиамбо.

–  Не е изключено. – Стоун отново се загледа в забавените кадри. Последните няколко бяха напълно размазани: само неясни разноцветни петна.

Стоун поклати ядосано глава.

–  Чакай – каза Одиамбо. – Спри тук.

Озадачен, Стоун спря кадъра.

–  Върни малко назад, ако обичаш – каза кениецът.

Докато превърташе към предишния кадър, Стоун го видя – червеникав овал, скрит сред дърветата. Пенг и Ведала се присъединиха към тях. Сега вече цялата научна група гледаше как Стоун увеличава червения овал.

–  Прилича на лице – каза той смутено. – Но нещо не е наред с него. Дали не е оптична илюзия?

Дори увеличено до максимална степен лицето – ако наистина бе лице – изглеждаше разкривено. Чертите му бяха почти демонични, очите черни и ярки. Кожата беше алена, сякаш покрита с кръв.

–  Най-вероятно това е унищожило твоя дрон – каза Одиамбо.

–  Какво може да има там? – попита Стоун и се загледа отвъд редицата заострени колове, ограждащи лагера.

Пенг и Ведала неволно се приближиха една към друга. И четиримата имаха усещането, че са ужасно малки сред смрачаващите се гори.

–  Въпросът е не какво – отвърна Одиамбо и лицето му се сбърчи от тревога, докато воднистите му очи се стрелкаха из джунглата. – А кой.

Нерядко в сънищата ни се случва да се изправим пред неестествен ход на времето, мигове, в които безценни секунди се превръщат в безкрайност, обикновено пред лицето на надвиснала катастрофа. Понеже бе преживявал подобни видения от ранното си детство, Джеймс Стоун описваше следващия час като оживяла версия на най-страшните му кошмари. Някакво усещане за назряваща беда бе увиснало в джунглата и превалираше над всичко, което правеха учените, като зловещо deja vu.

Възстановените записи от дроновете успешно предаваха апатичната атмосфера, която бе изпълнила този "златен час" – период от около четирийсет и пет минути точно преди залез – от втория ден на похода. Слънцето постепенно се скри зад хоризонта и разсеяната му светлина обгърна всяко листо, клон и летящо насекомо със сияние, което сякаш извираше отвътре.

В тази златиста аура от танцуващи сенки и слаби блещукания групата постепенно бе завладяна от чувство за безпомощност. С отслабването на светлината очите им се разширяваха, вперени в тъмните сенки на джунглата.

Внезапно покоят бе нарушен от пронизително изсвирване.

Насред прясно очистената поляна един матис се бе изправил пред дебел дънер, стиснал в ръце все още неразпънат хамак. С килната на тила шапка мъжът дъвчеше замислено листа от кока, издуващи бузата му като буца. Беше вперил очи в някакво тъмно петно пред него. Когато проследиха погледа му, учените видяха тяхното първо каучуково дърво.

Дълга, на вид мокра струйка от бяла мъзга, наподобяваща восък на свещ, се стичаше по грубата белезникава кора.

Известни още като "дърветата, които кървят", каучуковите дървета бяха виновник за един от най-мрачните моменти в бразилската история. Каучуковият бум в Амазония, започнал в края на 19 век, бе довел в самото сърце на девствената джунгла алчни тълпи от жадни за бърза печалба авантюристи и каучукови барони. Десетки хиляди местни жители били поробени, заплашвани със смърт и принуждавани да насичат дърветата и да събират изтичащата мъзга, за да я навиват в безценни каучукови рула. Това било първото, но не и последно систематично изсичане на дъждовните гори от чуждестранни колонисти.

Матисът изплю буцата кока на земята и заговори припряно на Бринк, без да откъсва поглед от дървото. В отслабващата светлина бамбуковите пръчки, затъкнати в носа и ушите му, му придаваха призрачен вид.

– Какво искаш да кажеш? Че това дърво не трябва да изглежда така? – попита Бринк и прогони с рязко движение една плъзнала по ръката му мравка. – Това си е каучуково дърво. Нормално е да пуска сок.

Матисът протегна ръка и посочи с пръст. Ведала се наведе и го улови за китката, бавно свали ръката му и я отдалечи от дървото.

–  Не – предупреди го тя. – Не пипай.

Някъде по средата на дънера мъзгата бе променила цвета си в металносиво. По краищата ѝ се виждаха остри ръбове и хитиновата им обвивка имаше формата на шестоъгълник.

Пред погледа на Ведала люспестото покритие се изглади и разшири с по два сантиметра във всички посоки. От вътрешността на дървото долетя скърцащо стенание, последвано от мощен звук от разцепване.

Ведала се отдръпна. Сержант Бринк гледаше със зяпнала уста, забравената клечка висеше на долната му устна.

–  Чуйте ме всички – заговори Ведала със стоманен блясък в погледа. – Намираме се в зона на активна зараза. Не можем да прекараме нощта тук. Пригответе се да продължим нататък.

–  Сигурно се шегуваш.

Учените извърнаха глави към Бринк, който стоеше със зачервено лице, запъхтян от едва прикриващ страха му гняв. Нощта скоро щеше да замени вечерния сумрак. Птиците по дърветата вече бяха подхванали самотните си привечерни песни.

– Говоря съвсем сериозно – отвърна Ведала и изгледа намръщено матисите, които очевидно я игнорираха, очаквайки нареждания от Бринк. Неколцина хвърляха изплашени погледи към джунглата. Бринк неволно вдигна ръка към челото си, но побърза да я свали.

–  Не мога да повярвам – промърмори той. След това кимна на Ведала. – Добре. Но бързо.

Носачите мигом се раздвижиха да събират багажа.

Стоун провери още веднъж данните от датчиците за токсини, но не откри нищо тревожно. Въпреки това извади маска и си я нахлузи на носа и устата; усещаше как познатият топъл дъх загрява бузите му.

–  Това е каучуково дърво – каза Одиамбо. – Гума. Напълно резонно е "Андромеда" да се установи тук. Предполагам, че наблюдаваме действието на ЩА-2 или негов вариант. Братовчед на микроорганизма, който е разял уплътненията в първата лаборатория на "Горски пожар".

–  Ако яде само гума, значи няма страшно – опита се да възрази Бринк.

–  Да, но той еволюира – каза Одиамбо с почти меланхоличен глас. – Присъстваме на една от неговите мутации. И е невъзможно да определим щетите, които е в състояние да причини.

–  Харолд е прав – потвърди Ведала.

Бринк нахлузи челната лампа и я включи. Откопча мачетето от колана си и даде знак на един от носачите да поеме към джунглата. Докато го следваше, останалите го чуха да си мърмори:

–  Това несъмнено е най-тъпата и глупава експедиция, в която съм участвал.

Малко след това прегърбеният войник изчезна сред дърветата, размахвайки мачете.

Пенг заобиколи останалите и го последва само на няколко крачки. Черните ѝ очи проблясваха над маската на респиратора. Дори не погледна към заразения участък на дънера. След разговора с Клайн бе по-мълчалива от всякога – търсеше правилните ходове в една игра, която все повече изглеждаше, че не може да бъде спечелена.

Стоун я изпрати с поглед.

Изведнъж се сети, че никой не си бе направил труда да вземе проби. Бяха твърде навътре в джунглата, денят преваляше и вече бяха видели твърде много. Тази гора беше болна, заразена от нещо, и заразата очевидно се пораждаше от необяснимата аномалия, до която оставаха десетина мили.

Далеч напред Стоун чу Бринк да разговаря с водача.

–  Скоро мрак – рече матисът.

–  Зная – отвърна Бринк. – Но трябва да се отдалечим колкото се може повече. Проклети да са тия дървени философи.

След което групата продължи напред към нощта. Оставиха зад себе си набързо разчистена площадка, заострени колове в земята и гъмжилото хапещи мравки. Това решение в последния момент да продължат нататък и да търсят в тъмнината друго място за лагер впоследствие щеше да се окаже пагубно.

Избор, заради който не всички членове на отряда щяха да доживеят до сутринта.

Четирийсет и девет минути преди изгрева на третия ден от мисията, в най-тъмната част на нощта, преносимият инфразвуков детектор, който носеше Одиамбо, регистрира стрелба. Звездите и луната бяха скрити зад гъстото покривало на джунглата и мракът беше непрогледен.

Едуардо Бринк и хората му бяха стъкмили новия лагер набързо късно предната вечер. Намираха се в непознат район и не можеха да видят нищо наоколо. С други думи, отрядът беше напълно неподготвен да организира отбрана при координирано нападение.

Ударът дойде без предупреждение.

Шепата нападатели бяха експерти по придвижване през джунглата. Данни от по-късното разследване на сцената говореха, че нощното им зрение е било подсилено от използването на екстракт от корени на сананга 11.

Ето какво се случи през следващите по-малко от единайсет минути.

Доктор Ниди Ведала се събуди в хамака си от смразяващ кръвта вик. По-късно бе установено, че е крещял един от матисите носачи, който е бил прободен в гърдите със заострен бамбуков прът. Вероятно дочул шумолене, мъжът бе отишъл до края на лагера и бе запалил челника си.

Нечовешко ръмжене, сякаш идещо от гърлото на ягуар, отекна в джунглата през следващите трийсет секунди, а изплашените учени наскачаха от хамаците си и се заозъртаха слепешката в мрака. Объркването им се засили, докато се опитваха да намерят прикритие от дъжда от стрели с бамбукови остриета, посипал се от всички страни върху лагера.

Сержант Бринк бе разположил предвидливо своите опитни помощници в кръг около не толкова надеждните учени – както за да запази подопечните си от скитащи из джунглата диви животни, така и за да не им позволи да навлязат неволно сред дърветата и да се изгубят. Почти беззащитните учени заемаха стратегически центъра на лагера и хамаците им бяха завързани радиално за дънера на една висока палма.

Първи поеха удара матисите, докато учените търсеха прикритие зад стърчащите над земята коренища. Десетки стрели се сипеха върху тях и острите им върхове бяха намазани с отровно кураре, използвано обикновено при лов на маймуни.

След първите няколко залпа се чу пресипналият глас на Бринк, който издаваше команди. Миг по-късно мракът около дървото в центъра се озари от пламъците на изстрелите. Замириса остро на барут, откъртена дървесна кора и листа. През следващите няколко минути ечеше суховатият пукот на карабини и оглушителните гърмежи на ловни пушки.

Всичко това бе прекъсвано от редките премерени откоси от автомата на Бринк. Смъртоносният М4А1 беше олекотена версия на армейския, оборудван с цевна кутия за близък бой (ЦКББ) – 10.3-инчова цев, подходяща за непосредствени стълкновения, типични за условията на сражения в джунглата и любимо оръжие на специалните части.

Докато пълзеше на колене и лакти между кратките отблясъци от дулата на оръжията, Стоун успя да мерне разкривените демонични лица на дяволите. Чудовищата се прокрадваха през храсталаците около лагера, вдигнали високо черни брадви. Стоун си припомни червеното петно от видеозаписа и си даде сметка, че това не е било само смущение на записа.

Това беше първи контакт.

С лица, изрисувани с урукумна боя, сатанинските воини бяха всъщност хора, дребни и чевръсти, с татуирани гърди и коси, украсени с птичи пера. Те бяха пратеници на откъснато от цивилизацията племе и почти със сигурност отрядът, който ги бе проследил и наблюдавал през цялото време на похода. Бяха ги предупреждавали неведнъж и по различни начини да не навлизат по-нататък в забранената територия.

А сега вече бе твърде късно.

При внимателно разглеждане на документите на ФУНАЙ става ясно, че нападателите наподобяват на туземците от племето мачадо – наричани така заради уникалните им за тези места каменни брадви. Тъй като се бяха върнали във вътрешността на джунглата само преди едно поколение, членовете на това племе притежаваха добри познания за използването на огнестрелно оръжие. Това обяснява и факта, че умело прибягваха до дънерите на дърветата, за да се прикриват от насрещния огън.

Матисите, които до съвсем скоро се намираха в сходно положение като техните нападатели, изглежда, доста бързо разгадаха тактиката на туземците. Те си даваха ясна сметка за смъртоносните залози на избухналия бой. Водачите и носачите откриха яростна стрелба към тъмната джунгла, без да жалят боеприпаси, изпълвайки въздуха с несекващ екот от оглушителни гърмежи.

Впечатляваща демонстрация на сила, и точно това бе целта.

Сержант Бринк бе искрено изненадан от арогантността на тази атака. Но объркването и уплахата му се засилиха, когато битката продължи и след първоначалния убийствен залп. Шумът и взривовете целяха най-вече да принудят нападателите да отстъпят. Ала още щом съгледа неколцина от тях да притичват между дърветата, Бринк заподозря, че нещо с тях съвсем не е наред. Междуплеменните стълкновения в джунглите на Амазонка не са нещо нечувано, но нападенията над бели бяха рядкост и почти никога не продължаваха отвъд неизменната демонстрация на огнево преимущество.

На всичко отгоре Бринк си даде сметка, че подчинението на матисите никак не е безпрекословно. И докато се озърташе слисано – и крещеше отчаяно разнопосочни команди между откосите, които пускаше, – най-големите му страхове се превръщаха в реалност.

Едно след друго оръжията замлъкваха.

След първоначалния вик прободеният матис бе рухнал на земята. Лепкавото черно кураре бе проникнало бързо в нервната му система също както парализираше маймуните по време на лов. Тялото му лежеше отпуснато, а челникът му все още озаряваше с бяла светлина околната джунгла. Междувременно, сякаш разменили невидими знаци помежду си, останалите матиси отстъпиха безшумно.

Крясъците и командите на Бринк нямаха никакъв ефект, освен да изплашат още повече сгушените между корените учени.

За наемниците беше напълно безсмислено да продължават да рискуват живота си за една неразбираема мисия на чуждоземни. Експлоатирани десетилетия наред от всякакви нашественици в Амазония, матисите имаха много повече общо с мачадо, отколкото със сержант Бринк и екипа на "Горски пожар".

Матисите, много от които в родствени връзки помежду си, знаеха добре, че родните им домове се намират само на няколко дни преход. Дълбоко вкорененото им недоверие към белите (напълно заслужено) ги караше да подозират, че цялата тази бъркотия е забъркана от едни или други чуждоземци. По-добре да се махнат и да оставят на нещата да се уредят сами.

Шест минути след началото на атаката екипът на "Горски пожар" бе оставен да се защитава сам.

Едуардо Бринк бе единственият въоръжен и в състояние да оказва съпротива. Докато се прокрадваше в мрака, той си даде сметка, че ако го улучи някоя случайна отровна стрела, най-вероятно всички учени ще бъдат безпощадно избити.

–  Изгасете светлините! – викна той.

Джеймс Стоун бе запалил един фенер в центъра на лагера. Светлината ги превръщаше в лесни мишени. А и освен това щеше да попречи на последния, отчаян план на Бринк да отблъсне нападението.

Лагерът потъна в мрак.

Бринк коленичи, опря приклад на рамото си и долепи буза до хладния метал. Натисна с изкалян пръст копчето на нощния мерник AN/PVS-17. По принцип приборът за нощно виждане трябваше да е монтиран на шлема, но тъй като това бе предположително мирна операция, му бяха наредили да ограничи до минимум бойното оборудване.

Първо насочи оръжието към палмата в центъра и въздъхна с облекчение, когато установи, че учените са налягали там плътно един до друг. В добавка някой по-съобразителен от тях бе придърпал сандъците, създавайки импровизирано прикритие срещу заблудени стрели.

Бринк плъзна бавно мерника през джунглата и сиянието на окуляра изписа зелен кръг около окото му.

Почти веднага различи силуетите на нападателите, притичващи между тъмните дънери. Имаха зловещ вид – лицата им бяха изрисувани с червена боя, която изглеждаше черна в окуляра. Успя да различи скули, устни и очи, които бяха разкривени и деформирани. Кожата на нападателите сякаш бе покрита с големи тъмни петна.

Нещо наистина не беше наред с тези хора.

Основна задача на сертанистите е никога да не позволяват да пострадат туземците, които те охраняват, дори с цената на собственото им здраве. Един от най-известните лозунги на ФУНАЙ е "Ако трябва – умри". Но тази нощ Бринк разсъждаваше и действаше по-скоро като опитен войник, отколкото като служител на ФУНАЙ. Както повечето посетители отвън, той нямаше желание да рискува живота си само за да опази това племе, обитаващо вътрешността на дъждовната гора.

Всъщност, както вече бе посочил, Бринк не бе пряко свързан с ФУНАЙ. Той беше само наемен войник с безброй тайни операции зад гърба, изпълнявани за различни служби по цялото земно кълбо. Движейки се като добре смазана машина, той пропълзя напред, огледа за миг джунглата и натисна спусъка.

Всеки изстрел бе смъртна присъда – прицелът му бе безпогрешен.

Бринк бе изоставен от собствените си туземни наемници. Противникът имаше числено превъзходство и го заплашваше мъчителна смърт от примитивни оръжия като стрели и каменни брадви. Уповавайки се на вродения си инстинкт на войник, той се възползваше умело от обучението си и петте хиляди години преднина на своето оръжие и свръхчувствителни сензори, за да унищожава безжалостно надвисналата заплаха.

Като пристъпваше безшумно между дърветата, опрял мерника до окото си и с пръст на спусъка, Бринк стреляше по всичко, което се движи. Не се безпокоеше дали целта е нападащ туземец, или побягнал матис – вече смяташе и едните, и другите за врагове.

След три минути почти бе приключил със задачата.

Когато каменната брадва се стовари върху рамото му, сержантът се завъртя машинално и стреля. Куршумът проби дупка с размери на юмрук в гърдите на туземеца пред него и опръска с кръв листата на каучуковото дърво.

В първия миг Бринк реши, че му се е разминало. Ударът се бе плъзнал косо покрай рамото. Макар и да болеше, той не смяташе, че има счупване, и все още можеше да движи ръката си свободно. Скоро обаче усети, че нещо топло се стича по рамото му и стига до панталоните. След няколко секунди усещането изчезна.

Бринк така и не можеше да види, че стичащата се по гърба му кръв бързо се съсирва в червеникава прах.

Той продължи да пристъпва още трийсетина секунди, като местеше в полукръг оръжието пред себе си. Не откъсваше полуприсвито око от зеленикавата светлинка на окуляра и само от време на време го затваряше – и отваряше другото (все още привикнало с мрака), за да огледа района наоколо.

Бяха изминали единайсет минути от началото на атаката и всички нападатели бяха мъртви.

Седем трупа лежаха проснати сред дърветата. Пет от тях бяха на демоноподобните мачадо. Другите два Бринк разпозна като своите доскорошни помощници. Въпреки това оцени изпълнението на задачата като добро.

Учените бяха невредими, макар и изплашени. Операцията можеше да продължи и екипът да стигне навреме уговореното място за връзка на следващия ден. При тази мисъл Бринк подпря облекчено автомата на близкото дърво. Едва сега си позволи мрачна усмивка.

За пореден път бе измамил смъртта.

Печалната усмивка все още бе на лицето му, когато след двайсетина минути се съмна.

Откриха тялото му подпряно на един опръскан с кръв дънер, с вкопчени в ложето на автомата пръсти.

Пенг У лежеше наострила слух в предизгревния сумрак, а другите трима учени бяха отпълзели зад близкия корен на палмата. По време на щурма Пенг се бе измъкнала от хамака и бе пропълзяла до един висок орех в края на поляната. Извади армейския си нож, стандартно въоръжение в КНА, залегна, за да представлява колкото се може по-малка цел, и се притисна до дебелия дънер. От тази стратегическа позиция се приготви да промуши всеки, който се появи пред нея.

Предполагаше, че ако матисите не успеят да отблъснат атаката, нападателите ще избият беззащитните сгушени един в друг учени. Нямаше намерение да е сред жертвите. Ето защо седеше сама, оглеждайки с невиждащ поглед мрака наоколо, който се разсейваше само при отблясъците на изстрелите.

Гъстата горска растителност поглъщаше звука на гърмежите. Откъслечните викове и болезнени писъци сякаш идваха отвсякъде – и отникъде. Тези звуци скоро станаха съвсем спорадични и постепенно, след десетина минути, изчезнаха съвсем. Пенг се ослушваше напрегнато в очакване на нова атака. Чу само изненадано възклицание и предположи правилно, че е на сержант Бринк.

Каквото и да бе открил, Пенг бе твърдо решена да е първата там.

Докато останалите учени се надигаха в сивкавия предутринен сумрак, Пенг внимателно се измъкна от скривалището си. Едва сега видя една стрела, забита на сантиметри от лицето ѝ. Бързо и безшумно тя пропълзя през лагера, протегнала ножа пред себе си.

По пътя си Пенг видя няколко трупа, проснати сред храстите и покрай високите корени. Листата и стеблата на дърветата бяха надупчени от куршуми и опръскани с кръв и разкъсана плът. Тези трупове заслужаваха по-сериозен оглед. Дори на пръв поглед кожата им изглеждаше покрита с червеникав пигмент и множество тъмни петна.

Пенг продължи напред, като заобикаляше отдалече телата. Някъде зад нея се чуха приглушените гласове на останалите учени.

Миг по-късно тя видя Бринк. Беше се подпрял на едно каучуково дърво и придържаше автомата с ръка. Нощният прицел проектираше зеленикава точка на бицепса му.

–  Бринк – прошепна Пенг и го доближи.

Приближаваше го отзад и се пресегна, за да го докосне по рамото, но спря. Нещо не беше наред. Не беше естествено.

Това не беше Едуардо Бринк – не и в истинския смисъл.

Пенг се бореше с надигащата се в нея паника. Спомни си времето, когато като малко момиче оставаше самичка, а родителите ѝ заминаваха в поредната военна командировка. Още тогава се бе научила да се дистанцира от чувствата и да гледа на света като на игра. С годините се бе превърнала в хладнокръвна и методична личност тъкмо защото се бореше с тревогата си.

Бореше се, но така и не беше успяла да се отърве от нея.

Тя се дръпна лекичко назад и се озърна. Все още беше сама. Бавно огледа Бринк.

На лицето на трупа бе застинала усмивка, очите му бяха замъглени, със сивкави петънца, които имаха метален оттенък. Изглеждаше сякаш се е облегнал на дървото да си поеме дъх и смъртта внезапно го е застигнала. Ризата на едното му рамо бе разкъсана и отдолу се виждаше кървава резка, скрита донякъде от мястото, където плътта опираше в каучуковото дърво.

Тялото му бе отпуснато, но нещо все още го държеше изправено.

Пенг У не беше толкова непредпазлива, че да докосва трупа. Вместо това разкопча с бързо движение чантичката с лични принадлежности. Като бивш войник знаеше, че на такива места наемниците от специалните части държат бележки, карти и записки за текущата мисия.

Сред принадлежностите се натъкна на малък водонепроницаем пакет, с надпис:

Разопакова пакета и извади малък пластмасов контейнер с размерите на запалка. Вътре имаше ампула, съдържаща течност с мътнокехлибарен цвят. За Пенг нямаше съмнение, че гъстата течност е някакъв вид нервнопаралитично вещество – смъртоносна и дискретна отрова.

Върху стъклената ампула бе изписана кодовата дума "Омега". Последната буква от гръцката азбука, обозначаваща край на всичко.

Нарастващото недоверие между Пенг У и останалите членове на групата току-що бе разцъфнало в истинска параноя. През тези няколко секунди, докато беше сама, Пенг трябваше да вземе няколко трудни решения. Не беше ясно на кого от колегите си все още би се доверила – ако въобще имаше такъв.

Когато малко по-късно останалите доближиха трупа на Бринк и го претърсиха, ампулата с надпис "Омега" не бе сред вещите му.

–  Това бяха хора. Туземци – каза Харолд Одиамбо намръщено. – Нови жертви, сред много такива.

Докато нахлузваше латексови ръкавици, кениецът стоеше надвесен над изкаляния труп на един мачадо. Трупът бе проснат по очи в мократа трева. Одиамбо се пресегна и внимателно го преобърна.

Скулите на туземеца бяха изрисувани със засъхнала червена растителна боя, в долните му устни бяха забити бамбукови клечки, имитиращи зъби на ягуар. Тези традиционни украси, отличаващи се от украшенията на матисите, показваха племенната принадлежност на трупа.

Но не това бе обезпокоило Одиамбо.

Разтворената в мъчителна гримаса уста на мъжа бе изпълнена със сивкаво пепеляво вещество. И което бе още по-озадачаващо, по кожата му имаше многобройни шестоъгълни петна, които изглеждаха, сякаш са от метал.

–  Прилича на материала, който намерихме при маймуните – каза Пенг, която стоеше най-отзад. – Вероятно са се заразили от нещо – най-вероятно аномалията. Цялата джунгла е заразена.

На гърдите на туземеца Одиамбо се натъкна на още едно неприятно откритие – кървавото отвърстие на изходна огнестрелна рана.

–  Застрелян като куче – каза той и гласът му неволно потрепери. – Всички са така. Работа на Бринк.

–  Нима предпочиташ да не го бе правил? – попита Ведала.

Одиамбо я погледна и когато продължи, в гласа му се долови гняв:

–  Ако беше истински служител на ФУНАЙ, никога не би ги застрелял. Нито един от тях. Хората от ФУНАЙ са обучени никога да не причиняват зло на indios bravos. Най-много да ги изплашат.

–  Умри – ако трябва – добави той по-скоро на себе си. – Но не причинявай зло.

–  Съжалявам, прав сте – въздъхна Ведала. – Но сега трябва да обсъдим нашия злощастен сержант Бринк. Ще трябва да ми помогнете с огледа, поне колкото да добием обща представа.

Ниди Ведала си даваше сметка, че хората ѝ са на ръба на нервната криза. Всички вече бяха осъзнали, че са били изоставени от местните водачи. Че всеки миг е възможна нова атака. Положението им беше отчайващо дори и ако не се имаше предвид дебнещата в джунглата смъртоносна зараза.

Освен това Ведала обмисляше възможните последствия от уговореното за днес по обед излизане на връзка с генерал Стърн. Предполагаше, че дванайсетте часа, през които са били изолирани, ще доведат до промяна на плана и вероятно на отряда ще бъде разпоредено да достигне аномалията до полунощ и да установи контакт. Но ако в командването сметнеха, че групата е била унищожена, последствията можеше да са драстични.

Огледа замислено останалите членове на групата. Стриктната, почти механична прецизност на Пенг У и спокойната убеденост на Харолд Одиамбо ѝ внушаваха увереност. Но добавеният в последния момент към екипа специалист по роботика Джеймс Стоун бе този, който я безпокоеше. Само преди минута му бе наредила рязко да си прибере снаряжението. Сега той бе коленичил в калта и мърмореше недоволно, докато работеше.

Без носачите учените бяха принудени сами да нарамят багажа. Това, което не се побираше вътре, щеше да бъде изоставено. Всъщност Ведала бе наредила на Стоун да си прибира нещата, за да му намери занимание, докато останалите учени оглеждат труповете. Беше малко притеснена от вида му. Очите му гледаха изцъклено, рядката му червеникава брада беше набола. Непрестанно разтъркваше страни и говореше с нисък глас за "кръв като прах на вятъра".

След като му намери занимание, Ведала на свой ред нахлузи предпазни ръкавици и повика другите двама учени при трупа на сержант Бринк. Тялото му все така бе подпряно на дървото, със застинала на лицето ужасна усмивка.

Като част от подготовката всички членове на "Горски пожар" се бяха запознали подробно с инцидента в Пидмънт. Едно от първите наблюдения на пристигналия на място екип бе липсата на кръв по труповете. И ето че тук, дълбоко в джунглата на Амазонка и петдесет години по-късно, Ведала трябваше да повтори експеримента, за който само бе чела в архивите.

Тя прокара скалпел през мускулестата лопатка на Бринк, разкривайки костта под раната. Можеше да различи всички слоеве на дермата – от мургавата кожа на епидермиса до белезникавата вътрешност и жълтеникавата подплата на мастния хиподермис. По-надолу следваха плътни червеникави мускули и най-накрая бяло-розовата кост с ясно очертана бразда в нея.

Ведала включи диктофона на запис и докладва с ясен глас наблюденията си:

–  Дълбока бразда върху повърхността на скапулата. Раната е напълно безкръвна. Външният оглед говори, че еритроцитите на мястото на раната, а вероятно и из цялото тяло, са изсъхнали. По трупа няма ливидни петна.

–  С други думи, кръвта му се е превърнала в червеникава прах – обади се един мрачен глас.

Тримата учени се обърнаха и видяха, че Джеймс Стоун се е изправил, навъсен и разтреперан, на няколко крачки зад тях. Беше си сложил раницата, със стегнати презрамки и накацали отгоре дронове. За първи път от доста време механичното ято стоеше неподвижно, черпейки енергия от зарядната станция в раницата. Очите на Стоун горяха с трескава енергия, каквато Ведала не бе забелязвала досега.

–  Точно като първия път. Пидмънт се повтаря. Досега всички трябваше да сме мъртви. Аз трябваше да съм мъртъв…

–  Не, Джеймс – прекъсна го Ведала с твърд тон. Не ѝ харесваше начинът, по който дишаше Стоун – пресекливо и повърхностно, а очите му се стрелкаха към странно изправеното тяло на сержант Бринк. – Не е точно както преди. Погледни тук. Съсредоточи се.

Ведала се пресегна, улови ризата на Бринк и я дръпна рязко, за да я отвори около мястото на разреза. Пенг У изпъшка шумно, когато рамото на Бринк се оголи. Там, където рамото влизаше в съприкосновение с мъзгата на каучуковото дърво, безкръвната плът бе започнала да се слива с кората.

Тялото на Бринк се срастваше с дървото.

Ведала вдигна диктофона: стараеше се да говори с тон на клиницист пред лицето на този нов ужас.

–  Естествено образуваният каучук от дървото се разпада, както е наблюдавано и при заразяването с пластифаговия вариант ЩА-2 при гумените уплътнения от пето ниво на подземната лаборатория на "Горски пожар".

Спря и си пое няколко пъти бавно дъх.

–  В добавка към това съсирването на кръвта на изследвания обект наподобява заразяването със смъртоносния вариант ЩА-1, изтребил жителите на Пидмънт, Аризона.

Спря.

В полумрака се чуваше само жуженето на насекоми. Учените вероятно се чувстваха ужасно самотни в тази дива джунгла, на хиляди мили от всякаква надежда за спасение или безопасност.

–  Това свидетелство потвърждава съществуването на нова мутация с елементи на ЩА-1 и ЩА-2 – продължи Ведала. – Плътта на жертвата показва значителни изменения на мястото, където влиза в контакт е каучуковата мъзга. Двата материала сякаш се… комбинират. Както върху кожата, така и върху кората се наблюдават шестоъгълни образувания със сивкав цвят и наподобяваща метал консистенция.

Одиамбо извади от джоба си сгъваема лупа и почна да разглежда кората.

–  Тези шестоъгълници са умалена версия на моделите, които видяхме на изображението на аномалията – рече той. – Знаем, че на микроскопично ниво по сходен модел е оформена и клетъчната структура на щама "Андромеда".

Затвори с щракване лупата и я прибра в джоба си.

–  И каква е нашата диагноза? – попита Пенг.

–  Трябва да се съглася с доктор Клайн – отвърна Ведала. – Тук не става дума точно за ЩА-1 или ЩА-2, макар да наблюдаваме характерни черти и на двата щама. Според мен ние сме свидетели на нова мутация на щама "Андромеда". Можем да го наречем ЩА-3 за по-лесно, но засега не знаем почти нищо за него, освен че притежава най-смъртоносните свойства на своите предшественици. При контакт ЩА-3 вероятно съсирва кръвта, действа и като пластифаг и преобразува тези суровини в някакъв вид метален субстрат.

Изправен в сянката на дървото, Джеймс Стоун беше започнал да се съвзема. Заговори все така бързо, но по-тихо.

–  Всичко това е добре, Ниди, но ако искаме да останем живи, важният въпрос е как той се е заразил?

Ведала не бързаше да отговори. Слънцето вече се издигаше в небето и в джунглата ставаше все по-топло. Когато заговори, в гласа ѝ отново се долавяше хладната пресметливост на опитен изследовател.

–  Добър въпрос, Джеймс. Кожата му е покрита с аерозолен инхибитор. Изглежда, тази нова вариация на "Андромеда" не реагира различно от своите предшественици. Не виждаме признаци за увреждане и в носа и устата му. Малко вероятно е да го е вдишал или да е проникнал през мукозните мембрани. Няма и следи от лицеви деформации, каквито наблюдаваме при нападателите. Всъщност единственото увреждане е раната на рамото. Предлагам да потърсим преносител.

–  Неорганичен вектор на болестта. – Одиамбо кимна. – Мисля, че решението е пред очите ни.

Одиамбо посочи с поглед каменната брадва, която бе паднала в калта. Острието ѝ лъщеше със зеленикав оттенък. Той се наведе и я хвана за дървената дръжка.

–  Доктор Одиамбо – каза Пенг. – Нали казахте, че в района на Амазонка не се намират лесно камъни за сечива.

–  Да, така е. Ако има такива, изминали са дълъг път от Андите дотук. – Завъртя леко оръжието и погледът му се плъзна по шестоъгълните вдлъбнатини върху каменното острие. – Но не мисля, че тази брадва е изработена от камък. Много по-лека е. И твърде остра.

–  Тогава какво смятате… – Ведала млъкна, осъзнала това, което бе очевидно.

–  Човекът е изобретателно същество, доктор Ведала. Умее да се адаптира. Това оръжие е изработено от материал, появил се тук наскоро.

–  Искате да кажете, че го добиват от аномалията. – Пенг вдигна ръка и я опря на челото си. Заговори припряно, сякаш по-скоро на себе си, под въздействие на внезапния проблясък.

–  Разбира се. Точно това правят. Те са човешки същества, също като нас. Веднага са забелязали аномалията. Открили са в нея обещаващ източник на нови технологии. Изучавали са я, добивали са от нея суровини, изработили са от материалите сечива и остриета за стрелите си. Използвали са я както могат, опитвайки се да си подобрят живота.

И осъзнала, че разсъждава на глас, млъкна засрамено.

–  Но пък едно погрешно движение и ЩА-3 може да ги убие – добави Стоун. – Не разбирам. Защо им е да рискуват с толкова опасен материал?

–  Вероятно не са знаели. Или са го сметнали за полезен – отново се обади Пенг. – Полезен не за ловуване, тъй като би заразил месото. Но за отбрана… и за изтребване на противник с един удар, това несъмнено е голямо предимство. Независимо дали става въпрос за човек или ягуар.

–  Това би обяснило и защо бяха толкова смели по време на атаката, въпреки огнестрелните ни оръжия – каза Одиамбо. – Смятали са, и не съвсем неправилно, че всъщност тяхното оръжие е превъзхождащо. Че картата се е обърнала.

–  Това, или гневът – каза Стоун. – Може да са сметнали, че ние сме виновни за това… нещо, което завзема техния свят. И не са били далеч от истината.

Учените мълчаха, замислени над думите му.

В исторически план надменното отношение към туземците винаги се е мотивирало с факта, че не са могли да "открият" същите оръжия, религиозни вярвания и социална структура, каквито има Западният свят. Дори понятието "цивилизация" е изковано от учени, които измерват развитието на едно общество с неговия прогрес. Това изолирано племе бе открило нов материал на своя земя и инстинктът му диктуваше три възможни начина на поведение – примитивният подтик би бил да побягнат, да го разрушат или да го игнорират.

А човешкият им инстинкт бе да го използват.

Аномалията бе променила живота на тези хора, подтиквани от любопитство и стремеж за самоусъвършенстване, също както бе станало и с жителите на Пидмънт, Аризона, които след като видели космическа сонда да пада от небето, решили да я отворят, за да видят какво има вътре. Грешката, довела до смъртта на тези хора в джунглата, бе човешка грешка, правена и преди и която щеше да бъде направена отново в близко бъдеще от други хора, които се смятат за далеч по-цивилизовани.

В сърцето на тази притихнала джунгла четири от най-ярките умове на планетата се готвеха да се изправят срещу най-голямата заплаха в човешката история. Екипът на "Горски пожар" бе въоръжен с познания, натрупани през двете хиляди години на неспирен научен прогрес, те носеха в раниците си истински свръхмодерни миниатюрни лаборатории, а умовете им пребиваваха в комфортната среда на абсолютната вяра в превъзходството на техните познания. До съвсем скоро четиримата си бяха въобразявали, че са безкрайно по-напреднали и по-добре подготвени от "дивите индианци" на дъждовната гора.

Но сега си даваха сметка, че са се мамели.

Откъснати от останалия свят, без водачи и познания как да оцелеят в джунглата, учените осъзнаваха, че са изправени пред опасността да изгубят живота си.

Джеймс Стоун първи намери сили да заговори.

–  Трябва на всяка цена да се свържем с командването – каза той. – Не можем да разчитаме на моя ретранслиращ дрон, а наоколо няма открити места. Не виждам друг избор освен…

–  Да. Да се върнем към мисията. Ще се насочим към откритата площ край аномалията, за да установим спътникова връзка. – В гласа на Ведала отново прозвучаха командни нотки. – Това е единствената ни надежда. Стърн може да ни прати подкрепление, или да ни евакуира.

На лицето на Пенг У се четеше съмнение. Тя стоеше неподвижно, пъхнала ръце в джобовете си, сякаш стискаше нещо там. Тъкмо понечи да заговори, може би дори да признае пред другите какво е намерила, когато бе прекъсната от нещо странно.

–  Спрете – каза Одиамбо. – Моля, не мърдайте и не създавайте паника.

–  Какво има, Харолд? – попита Ведала и на лицето ѝ се изписа загриженост.

Възрастният кениец кимна към гората.

–  Имаме посетител.

Останалите се извърнаха като един и веднага забелязаха малкото червено лице. Някъде по средата на едно наклонено дърво две очи ги наблюдаваха между листата. Лицето беше на дете – момче. Скулите му бяха изрисувани с червена урукумна боя, ала през тях се виждаха лъкатушещите бразди на търколили се сълзи.

Заедно с учените от "Горски пожар" това бе петият оцелял.

На хиляди мили на запад, край бреговете на Перу, все още бе позиционирана една военноморска тактическа група. На площадката на самолетоносача "Карл Винсън" стоеше в постоянна бойна готовност ескадрила от четири изтребителя Ф/А-18 Е "Супър Хорнет". Късно през нощта два транспортни самолета V-22 "Оспри" без маркировка бяха докарали прикачени под крилата си мистериозни заоблени отпред контейнери. Разтоварването на транспортните самолети бе извършено от група мълчаливи мъже без отличителни белези за принадлежност към армията.

Само на новодошлите бе разрешено да се занимават с монтажа на оръжейните установки.

Последният факт несъмнено подразни редовния екипаж на самолетоносача. Ветераните оръжейници бяха неизменна част от елитната бойна ескадрила и живееха с чувство за собственост не само към самолетите си, но и към пилотите. Но заповедите са си заповеди. И така недоволните мъже и жени, облечени с червени ризи, трябваше да останат в подножието на командния мостик, да мърморят и да пушат настървено, докато мистериозните натрапници им вършеха работата 12.

Контейнерите, чиято форма наподобяваше куршум, бяха оборудвани така, че да могат да се прикачват за подкрилните оръжейни инсталации. Съвсем скоро на оръжейните пилони на всеки от изтребителите бяха монтирани по четири контейнера. Заедно с ускорителите общото тегло на контейнерите доближаваше 2720 килограма – пречистен втечнен инхибитор на "Андромеда" на целулозна основа. Съществуването на това – все още в стадий на разработване – вещество бе строго засекретено, както и разполагането му в специални контейнери.

Специалният екип остана до края на деня да охранява на смени самолетите. С огледалните си пилотски очила и кръстосани на гърдите ръце хората от екипа изглеждаха като субекти, неспособни на човешко общуване. Междувременно докладът за приключилия етап от операцията бе предаден в командния център.

Шестте изтребителя бяха поставени в пълна бойна готовност от полунощ до шест сутринта.

При пълна бойна готовност Ф-18 са заредени и със запалени двигатели, така че да могат да излетят от извитата палуба на самолетоносача при първа команда независимо от атмосферните условия. Маршрутът, който трябваше да следват, щеше да ги отведе право в дебрите на Амазонка. Появата им там щеше да е в нарушение на десетки международни спогодби, включително Договора за мир и сътрудничество между народите, подписан още през 1828. Независимо от каквито и да било алтруистични подбуди въздушната бомбардировка на чужда територия без разрешение можеше да се сметне единствено за акт на необявена война – подготвяната тайна операция напълно съвпадаше с определението за агресия, залегнало в хартата на ООН.

Надеждата беше, че няма да се стигне до това.

Максималната скорост на "Супър Хорнет" е 1.6 маха, но при монтирани оръжия съпротивлението нараства значително. Времето на полет до целта при максимална скорост от 1 мах се изчисляваше на три часа и четирийсет минути. Идната утрин на зазоряване ескадрилата "Феликс" щеше да е на позиция, за да разтвори дверите на ада.

Този последен опит да се овладее аномалията с въздушна бомбардировка с инхибитора на "Андромеда" се смяташе за необходим според протокола на "Горски пожар" въпреки голямата възможност да бъде предизвикан международен скандал. Предполагаше се, че покриването на структурната повърхност с препарата ще спре нейното по-нататъшно разпространение. Свързаните с това рискове се оценяваха като приемливи, сравнени с алтернативните сценарии, при които заразата оставаше без контрол.

Като разбра, че учените са го забелязали, момчето реши да слезе от дървото. Измъкна се предпазливо от скривалището си и застана така, сякаш се готвеше всеки миг да побегне. След кратко колебание се изправи във вдлъбнатината между два големи корена и заразглежда учените от разстояние.

Бе вероятно на около десет години, босоного и мургаво, с черна коса, подрязана съвсем късо. На раменете си бе преметнало ръчно изплетено въже, което приличаше на патрондаш. Изправено гордо, с полепнала по бузите червена прах, то изпъчи малките си гърди. В едната си ръка държеше тръба за стрелички, почти два пъти по-висока от него, която бе подпряло като жезъл в разкаляната почва.

Момчето пое дъх и извика нещо на своя език, ала жестът подсказваше недвусмислено, че им казва: "Вървете си".

Изоставени на произвола на непознатата джунгла, четиримата учени очевидно не знаеха как да реагират. Все още изправени пред трупа, който се бяха заели да обследват, те не откъсваха очи от момчето. Когато се раздвижиха, инстинктивно го направиха бавно и с разперени ръце, сякаш да не го изплашат.

–  Не е болен, доколкото виждам – каза Стоун.

–  Вероятно е твърде малък, за да са му дали заразно оръжие – отвърна Пенг.

Харолд Одиамбо отстъпи назад, вдигнал разперени длани пред себе си. На лицето му трепкаше уморена усмивка.

–  Мисля, че трябва да се отдръпнем за малко – каза той.

–  Защо? – попита Ведала. – Той е още малък. С нищо не ни заплашва.

–  Нищо чудно да стоим над трупа на някой, когото познава – може би баща или чичо – поясни кениецът.

Останалите също отстъпиха.

Момчето доближи предпазливо тялото на земята. Коленичи и опря чело в меката почва. От очите му бликнаха сълзи, гърдите му се разтърсиха в ридания. Устата му се разкриви от дълбока скръб.

Учените продължаваха да го наблюдават.

–  Не бива да му позволяваме да докосва тялото – каза Стоун.

–  И как предлагаш да го спрем? – попита Ведала.

–  Нямам идея.

–  Досега винаги имаше – укори го Ведала.

Стоун се опита да повика момчето с мек глас, но това предизвика само изплашено трепване и нов вик. Приведено над трупа, момчето го дърпаше за ръката, сякаш се опитваше да го накара да се изправи.

Стоун разпери пред себе си ръце и бавно запристъпва към него. Момчето веднага се изправи. Стоун се пресегна към раницата и отдели едно "канарче" от зарядната букса.

Протегна длан, върху която лежеше малкият черен механизъм.

Момчето присви подозрително очи, когато четирите ротора се завъртяха. Под дрона със свистене се образува низходящо течение. Стоун се усмихна лекичко, свали ръка и отстъпи назад.

"Канарчето" остана да виси във въздуха пред него.

Очите на момчето се разшириха от изненада и любопитство. То изгледа четиримата учени, сякаш се опитваше да прецени нивото на заплаха от тях и от странната птица.

Сантиметър по сантиметър дронът приближаваше слисаното дете.

Докато момчето все още бе увлечено от дрона, Стоун свали монитора от шията си и го подаде на Ведала. След това заговори тихо:

–  Всички датчици на дрона пращат информация тук, включително и камерата. Използвай го, за да го провериш за заразяване. Аз ще съм зает през следващите няколко минути.

Ведала кимна одобрително и превключи монитора на инфрачервен образ. Докато проверяваше кожната температура на момчето, поде полугласно обсъждане с Пенг У относно най-забележимите визуални признаци на инфекция.

Междувременно Стоун извади от раницата си лаптопа, който заради подсиления си корпус наподобяваше черна тухла от пластмаса, седна с кръстосани нозе и разгърна портативната клавиатура от кутията.

След което се зае да пише трескаво.

Ведала извика на екрана лицето на момчето и почна да го оглежда в уголемен вариант, спирайки се на носа и устните. Докладваше видяното полушепнешком на останалите, без да вдига глава.

–  За разлика от другите – каза тя, – при него не се наблюдава черна пепел около устата и ноздрите. И не виждам признаци за метален растеж по епидермиса.

Вдигна глава над монитора и погледна момчето. Беше се покатерило на един дънер и гледаше "канарчето" с блеснали, запленени очи. Приличаше на готово да побегне котенце. Дронът кръжеше около него на бавни кръгове.

–  Моторните функции и координацията изглеждат в норма – добави тя.

Стоун продължаваше да пише, разперил несръчно лакти настрани. Пенг се ровеше в една кутия за пликове за образци. На няколко крачки по-назад Одиамбо използваше сгъваема лопатка, за да копае в лепкавата пръст, а от челото му се стичаха капки пот.

–  Какво правиш, Харолд? – попита Ведала. – Нужна ми е помощ тук.

Одиамбо вдигна глава и я погледна, все така приведен над лопатата. После кимна към трупа, сетне премести поглед към момчето.

–  О – въздъхна Ведала.

Макар и изцяло погълната от своето голямо научно приключение, Ведала трябваше да си спомни, че все пак тук ставаше дума за човешки жертви. Одиамбо умееше да запази поглед към света, какъвто винаги бе харесвала. И какъвто често ѝ липсваше.

–  Стоун? А ти защо не ми помогнеш? – попита тя. – Момчето няма да е запленено безкрайно от тъпия ти дрон.

Стоун отвърна, без да вдига глава от компютъра:

–  "Тъпият дрон", както го нарече, е свръхмодерен робот с множество функции. И най-вече има камера, микрофон и малък говорител, а също доста мощен изкуствен интелект.

–  И какво от това?

–  Обърна ли внимание как детето движи ръце, когато говори? Мисля, че използва един поддиалект на паноански. Какъвто говореха и матисите.

–  Хубаво, само дето никой от нас не го разбира – отвърна Ведала. – Никой извън района на Амазонка не е чувал да се говори на подобен език. Те са откъснати от цивилизацията, забрави ли?

–  Няма такова нещо. Всички ние сме свързани с историята в някой определен момент. Всяко човешко същество. И техният език несъмнено има много общо с други местни диалекти. Както и да е, скоро ще разберем.

Стоун погледна Ведала и се усмихна с невинна, почти детинска радост. После чукна с пръст по клавиатурата.

–  Това все пак е по моята специалност – нали се занимавам с роботи. Взех със себе си програма с база данни с универсален езиков разпознаван и жестоопределител. Нещо повече, активният говорител на дрона е в пряка връзка със синтезиращия текст в реч…

–  Почакай – прекъсна го Пенг, вдигнала глава от разпиляното съдържание на раницата си. – Този дрон разполага с езиково разпознаване? И има говор?

Стоун се усмихна на групата.

–  Нашата малка птичка вече е преводач.

–  Аха. Чудесна идея, доктор Стоун – каза Одиамбо. – Момчето ще разговаря с птичката. В почти всяка туземна митология птиците служат като пратеници. Много добро хрумване.

–  Ще повярвам, когато го видя – изсумтя Ведала.

–  Първо – Пенг вдигна пръст, вече осъзнала, че разполагат с нов източник на информация, – попитай го как е оцелял, след като останалите хора от неговото племе са се заразили. Той може да е ключът към нашето спасение.

На десетина метра от тях момчето протягаше ръка към птичката. Тя се отдръпна рязко в мига, когато пръстите му я доближиха, следвайки заложената програма за избягване на обекти. Грациозното ѝ движение очевидно зарадва хлапето. Само след трийсетина секунди то подхвана малка игра на "улови птичката".

Учените го наблюдаваха съсредоточено. Познанията му можеха да се окажат безценни.

Стоун отново зачука яростно по клавиатурата, тъмносините му очи се втренчиха в екрана, а пръстите му се движеха като машинки по водонепроницаемите клавиши. Ниди Ведала го гледаше с интерес. Беше започнала да се пита дали технологичната приспособимост на Стоун в края на краищата няма да го превърне в полезна добавка за експедицията. По принцип хората държаха в себе си познанията, на които разчитаха. Но специалистът по роботика, изглежда, бе разпрострял уменията си навън, към технологиите, които използваше.

–  Добре, започваме – заяви той.

"Канарчето" се снижи плавно към земята, като мигаше с малките си светлинки. Момчето престана да размахва към него ръка: наблюдаваше го като хипнотизирано. Когато се изравни с очите му, машинката издаде еднократен писукащ звук, за да провери работата на говорителя. Момчето я погледна ококорено и неволно отстъпи назад.

Стоун пое напрегнато дъх, стисна монитора с две ръце и тихо каза в микрофона:

–  Здравей. Как се казваш?

Универсалният преводач на лаптопа преобразува английския на паноански и подаде думите до гласовия синтезатор на дрона. След половин секунда "канарчето" издаде поредица звуци, наподобяващи езика на матиските водачи. Стоун бе настроил синтезатора с гласа на млад човек, надявайки се, че момчето ще го възприеме по-лесно, но въпреки това сричките, които генерираше компютърът, изглеждаха странни.

Ако се съдеше по израза на хлапето, то бе разбрало какво го питат. Първото, което направи, бе да се дръпне изненадано назад. В погледа му отново се мярна подозрение. После хлапето вдигна очи към учените на поляната, опря длан на гърдите си, тупна се два пъти и каза:

–  Тупа.

–  Трябва да ви предупредя, преди да сме започнали – каза навъсено Одиамбо. – Това е първи контакт и Тупа е още момче. Нямаме друг избор и аз го разбирам. Но ние не сме спасители. По-скоро сме най-страшните му врагове, независимо от добрите ни намерения.

Джеймс Стоун кимна със сериозен вид, превит над монитора, докато извършваше последни настройки на програмата за превод. Докато момчето произнасяше нови и нови думи, програмната библиотека бе активирала автоматична подпрограма за разкодиране на непознатите думи чрез сравняването им със сходни от пет-шест местни диалекта или определяне на значението им по пътя на логическия смисъл в изречението.

Само след десетина минути програмата вече разполагаше със солиден запас изрази, някои от тях почти идентични с тези от местни диалекти, а други чисто локални или индивидуализирани.

От своя страна, момчето също бързо привикваше със странния акцент на дрона. Изглежда, съумяваше да схваща значението дори когато използваните изрази или произношението бяха погрешни. Тази неестествена способност за бърза адаптация към непознат език доведе Одиамбо до заключението, че въпреки изолацията си мачадо вероятно са се срещали от време на време с чужденци.

Можеха само да се радват, че Тупа се оказа схватлив ученик.

Скръстила ръце, Ведала гледаше как Стоун и Одиамбо разговарят през монитора. Опитваше се да прикрие нетърпението си. Раниците бяха готови и утринната мъгла се бе разсеяла. Тя дори бе отделила допълнителни припаси за техния млад познайник. Осъществяването на първи контакт несъмнено бе деликатна операция и момчето разполагаше с ценна информация, но с напредването на сутринта тя усещаше как расте и необходимостта да тръгнат на път.

От особено важно значение за групата бе колкото се може по-скоро да стигнат уговореното място за среща и да осъществят контакт с НОРТКОМ. През целия път дотук не бяха открили нито късче чисто небе, за да установят връзка. Оголеното място край аномалията вероятно щеше да е единствената им възможност. Ведала предполагаше, че ако не пристигнат навреме за разговора, генерал Стърн ще сметне мисията им за провалена, а групата – за унищожена. Въпреки че беше нелепо, не можеше да се отърве от ужасяващото видение на ядрен взрив, обхващащ зоната на карантина: представяше си как свръхнагорещената вълна и звуковият удар помитат джунглата наоколо.

Докато Ведала слушаше с половин ухо разговора и се чудеше какво да предприемат, Пенг У завърши с прибирането на бивака. Беше пакетирала образците и портативната лаборатория и сега разпределяше закуската под формата на армейски порциони, твърде тежки, за да ги носят. Три раници бяха натъпкани и готови за път. Четвъртата бе поставена до Джеймс Стоун и Харолд Одиамбо и батерията ѝ зареждаше лаптопа, чрез който те разговаряха с Тупа.

Докато работеше, Пенг току попоглеждаше останалите, опитвайки се да прецени на кого би могла да разчита.

–  Трябва вече да тръгваме – тихо каза тя на Ведала. – И да решим какво ще правим с детето.

Ведала кимна.

Тупа седеше на един корен, сложил тръбата на коленете си. Разговаряше тихо с жужащия дрон и почти не обръщаше внимание на хората, които бяха само на метри от него – хора с различна на цвят кожа, но нито един като него.

Момчето все още бе малко объркано от сутрешната сцена на насилие, ала въпреки това успяваше да разбере въпросите, задавани от вълшебната малка птичка, която веднага бе решило да нарече "Саши" 14.

Дали птичката бе вълшебна, или плод на науката, за него нямаше значение.

–  Бум! – извика хлапето и размаха ръце, преди да продължи на своя насечен език.

"Канарчето" гледаше и слушаше с помощта на микрофон и камера и от време на време отвръщаше през своя говорител и сега лаптопът на Стоун преведе на английски: "Всичко започна с голям трясък".

След като изслуша последния въпрос на "канарчето", Тупа приклекна и огледа за миг джунглата. Прокара замислено пръсти по тръбичката. Над главата му, сред сноповете слънчева светлина, жужаха насекоми.

Най-сетне погледът му се отмести от бръмчащия дрон и се спря върху учените. Момчето погледна Джеймс Стоун и сложи ръка на гърдите си. После заговори, без очите му да трепнат. След половин секунда лаптопът преведе въпроса:

–  Как се казваш?

На лицето на Стоун се изписа облекчение. Той се надигна на изтръпналите си от твърде дългото клечане крака и пристъпи напред. Опря ръка на гърдите си и отвърна с глас, в който се долавяше нарастващо вълнение:

–  Джеймс. Аз съм Джеймс. Радвам се да се запозная с теб, Тупа.

Ведала гледаше присвила вежди как двамата пристъпват един към друг. Беше доловила вълнението в гласа на Стоун. Специалистът по роботика, изглежда, бе искрено развълнуван от съдбата на малкия туземец. Доста неочаквано за един бездетен ерген. Чувствата, които разчете върху лицето на Стоун в онзи момент, щяха да я преследват до края на тази мисия.

Генерал Ранд Стърн вдигна шалтера и погледна редицата луминесцентни тръби, които блеснаха на тавана, озарявайки просторната вътрешност на лаборатория "Амброуз Хай Бей", помещение с размери на цял стадион, разположено под половин миля гранитна скала, известна като Шайенската планина.

Комплексът под Шайенската планина бе помещавал командния център на НОРАД преди ръководството на операцията да бъде прехвърлено във ВВБ "Питърсън". В момента простиращата се на пет акра лаборатория се поддържаше от минимален екип.

Но днес следобед Стърн не се интересуваше от човешките обитатели.

Закрачи през сянката, хвърляна от високите рафтове за оборудване вляво. Едва се сдържаше да не се разтрепери от постоянния хладен повей на климатиците. Подметките му тропаха върху металната решетка, положена на бетонния под. Под решетката се виждаха снопове разноцветни кабели, извиващи към самостоятелните лабораторни клетки, подредени от дясната страна на коридора. Във всяка клетка се помещаваха различни по форма роботи.

Малко от тези машини се нуждаеха от светлина, за да си изпълняват задълженията. Генералът си помисли със свито сърце как тези умни машини стоят тук, в непрогледния мрак, без постоянен надзор.

Пристъпи върху бетонна площадка, обозначена с жълти предупредителни линии, и спря пред стъклената врата на един метален шкаф. Винаги му бе напомнял на клетка в зоопарк – от онези, в които се държат най-опасните хищници. И наистина, модифицираната клетка БСЛ-4 бе конструирана за изолиране на особено опасни организми – макар и обикновено с микроскопични размери.

Зад трипластовото стъкло един брат близнак на помещаващия се на МКС Робонавт РЗА4 извършваше доста несръчно експеримент. Роботът се движеше с бавни насечени движения и не обърна никакво внимание на генерала. Стърн чукна плоския монитор върху стъклото и светлинките му премигнаха. На дисплея се изписа, че текущият телеоператор на робота е студент. Информацията постъпваше от Австралия, от компютър, намиращ се в Кралския мелбърнски технологичен институт.

Стърн прокара картата си през процепа, натисна няколко копчета и надзърна в камерата, за да предостави биометрично потвърждение на самоличността си. Връзката с Австралия бе прекъсната незабавно. Останал без команди, роботът извърна лице към Стърн, отпусна рамене и се загледа с празен поглед пред себе си.

След като въведе нов код на монитора, Стърн хвана ръце зад гърба си и се заклати на подметките си. Докато чакаше, проследи как се установява сателитна връзка с Международната космическа станция. Започваше да се безпокои за мисията, особено за това, че Клайн не оказваше очакваната помощ, и се надяваше да използва тази възможност, за да размени няколко думи неофициално с нея.

Роботът беше неподвижен като статуя.

Когато се касаеше за телеманипулиране на апарати, Стърн винаги намираше за пленителен момента на оживяване. Да наблюдаваш как намиращ се на разстояние човек поема контрол над сложен робот бе като да гледаш как душата се вселява в тялото. Ала след като изминаха няколко секунди той започна да изпитва безпокойство. Връзката вече бе осъществена, но не се случваше нищо. Някъде нещо се бе объркало.

И тогава Стърн осъзна, че Робонавтът го наблюдава.

Доктор Клайн бе изключително опитна в управлението на тези машини и контролът ѝ бе толкова гладък и естествен, та не бе показала с нищо, че вече е поела тялото на Робонавта. Само нещо неуловимо в безизразните лещи на камерите, някакъв намек за съзнание, беше задействал първичния прилив на адреналин в кръвта на Стърн.

–  Клайн – каза той троснато, игнорирайки втренчения поглед на робота.

–  Генерал Стърн – отвърна роботът с ниския пресипнал глас на Софи Клайн.

Гласът ѝ се предаваше по шифрована линия от МКС и вибрираше от вградения в корпуса на робота високоговорител. Звуците отекваха в металните дълбини на пустата лаборатория. Стърн трябваше да си напомни, че не разговаря с робот, а с представяна от машината жена, която в момента се намираше в безтегловност, в капсула на триста мили над него.

На МКС Клайн си бе поставила лицевия дисплей и ръкавиците, с които можеше да контролира този Робонавт също толкова лесно, колкото и другия.

–  Защо се свързвате с мен по този начин? – попита тя.

–  От съображения за сигурност. За разлика от всичко останало там горе информацията за вашето телеприсъствие се предава като машинна инструкция. Вярно, че другите гласови и информационни комуникационни линии са кодирани, но нали ги знаете руснаците?

Роботът кимна, странен жест за машина, който накара Стърн да се сепне.

–  Продължавайте – каза Клайн.

Стърн стисна ръце зад гърба си и продължи:

–  Екипът на "Горски пожар" не се е появил на уговореното място за връзка. След като разговаряхте с тях изгубихме контакт.

–  Закъсняват само с няколко часа.

–  Въпреки това задействаме резервния план.

–  Ние?

Стърн игнорира въпроса.

–  Трябва да наложим ограничения, Клайн. От езерото на половин миля височина е израснала кула, а основната сграда е удвоила размера си. Готвим се да спрем аномалията, преди да се е разраснала още. Съществуват няколко възможни начина да продължим. Някои от тях са по-… значими от други.

–  Нали помните първия инцидент с "Андромеда"? Ако хвърлите атомна бомба, щамът просто ще се захрани от допълнителната енергия. Ще превърнете една лоша ситуация в ад на Земята.

–  Ние сме военни. Помним всичко. Например помним как руснаците са победили Наполеон, след като той е завзел Москва през 1812 с превъзхождащи сили.

Роботът мълчеше. Беше извърнал безизразното си лице към Клайн. Стърн неволно премигна.

–  Те са изгорили всичко, доктор Клайн – продължи той, но гласът му се снижи. – Разрушили са домовете си, та противникът да гладува. Лишени от топло убежище френските войници замръзвали. А без храна ги покосявала гладна смърт.

–  Както и руските селяни – допълни Клайн. – Генерале, да разбирам ли, че предлагате тактиката на "изгорената земя"? Смятате да изгорите всичко в близост до аномалията, да покриете почвата с някакъв вид инхибиторен разтвор, а после да навлезете навътре и да повторите процеса.

–  Виждам, че схващате бързо – отвърна Стърн. – Вярвате или не, но американските ВВС все още произвеждат напалм. Върши също толкова добра работа, както навремето.

–  Там живеят хора, племена, всяко от тях е една малка цивилизация – припомни му Клайн. – Да не говорим, че нашият екип вероятно е още жив. И вие искате да изпепелите целия район?

–  Не искам да го правя. Трябва. Освен ако няма друг начин.

–  Това международно решение ли е? Всички нации ли са съгласни?

–  Това е едностранно решение, взето преди повече от петдесет години при съставянето на указанията за действия при "краен случай" след първите събития с щама. Решението надхвърля понятието за нации и народи. Това е трудно решение, взето в трудни времена, за да се подсигури на всяка цена бъдещето на човечеството.

–  Коя част от човечеството? Защото тук говорим за унищожението на неизвестен брой туземни племена, с които все още не сме установили контакт. Но какво ли значи за вас техният живот?

–  Доктор Клайн, ще ми се да мога да обсъждам с вас етични проблеми. Но не мога. Искам вашето компетентно мнение. Това е последният ни шанс. Мислите ли, че има друг начин да задържим щама "Андромеда"?

РЗА4 се изправи в цял ръст, впери двете си камери в генерал Стърн и го огледа мълчаливо. Кой знае защо, Стърн намираше погледа му за смущаващ, но се постара да не отмести очи.

–  Най-добрият начин да го задържим – отвърна Клайн – е да го оставим на мира. Дайте на екипа на "Горски пожар" още двайсет и четири часа. Имайте вяра, че все още са живи.

Генерал Стърн изпъшка мъчително.

–  Ще взема предвид съвета ви.

Под привидно безкрайния покрив от листа светът бе станал мъждив и клаустрофобичен. Натоварени с допълнителен багаж, доскоро носен от матисите, учените от "Горски пожар" напрягаха мускули да следват босоногия Тупа. Момчето следваше невидима пътека по брега на бързо пресъхващата рекичка, или "речния труп", както бе превело "канарчето".

Маршрутът на Тупа не би могъл да бъде открит на никоя карта, ала въпреки това той ги водеше с увереността на човек, разхождащ се из родния си град. Вече почти осем часа Тупа вървеше уверено през мъглявата слънчева светлина, придружаван от стройното бръмчене на дроновете. Останалата част от групата се препъваше зад него – размахваха мачетета и се опитваха се да се задържат върху хлъзгавия бряг. Наоколо като гигантски колони се издигаха дебели дървета, закриващи с короните си небето. Много бързо обувките и крачолите им се покриха с гъст слой червеникава кал и пръски, които с изсъхването си заприличваха на петна засъхнала кръв.

Никой не говореше, движеха се твърде бързо, за да имат време за разговори. Шляпането на обувките им в калта се прекъсваше от време на време от бълбукането на вода, заобикаляща невидима пречка.

Одиамбо наблюдаваше с безпокойство жълтеникавата вода. Личеше си, че до съвсем скоро реката е била много по-пълноводна. Оголените клони на дърветата край брега все още изсъхваха. Одиамбо се опитваше да си обясни какво може да е станало. Сякаш реката буквално изчезваше пред погледите им.

Още една загадка сред многото.

Всичко изглеждаше мирно и тихо в отслабващата светлина на отиващия си ден – а после неочаквано и без предупреждение джунглата се разтвори. Нямаше нищо, което да ги подготви за рязката промяна. Даже напротив.

Първа го забеляза Пенг У.

Докато заобикаляше обраслите с лиани корени на едно гигантско дърво, тя изведнъж се озова в зона на вечерен сумрак. Мачетето, което не бе спирало от доста време, изсвистя във въздуха, без да срещне съпротива. Пенг се огледа и видя повалени дървета и шубраци, които се протягаха назад от гигантска сянка.

Бяха стигнали аномалията.

Пенг се ококори към чернилката пред нея. За миг ѝ се стори, че е отново на орбита в "Тиенгун-1" и рее поглед към безбрежния космос. Когато се обърна, видя, че Тупа я наблюдава със смесица от страх и любопитство. Пенг се постара да се овладее и да изтрие почудата от лицето си.

След секунди и другите трима учени спряха до Пенг. Всички мълчаха, загледани в гладката повърхност на аномалията.

Странната постройка пред тях беше тъмна и заплашителна. Повърхността ѝ наподобяваше черното, зеленикаво и виолетово на слънчевите панели, почти като машинно масло, отразяващо редките слънчеви лъчи в мазновати дъги. Основата на структурата сякаш беше вкопана в кратер, вдигайки вълна в околната почва като нагъната престилка. Миришеше на прясно разкопана земя.

Зад нея, трудноразличим през високите клони, стърчеше тъмният силует на тясна шестостенна колона. Издигаше се много по-високо, отколкото би могъл да предположи всеки от тях, като стрела в небето. Предназначението ѝ бе напълно необяснимо и Одиамбо си помисли, че му напомня на островърхите кристални израстъци, които бе виждал в дълбоките пещерни системи.

–  Божичко – прошепна някой, но останалите учени продължаваха да разглеждат мълчаливо причината, която ги бе довела чак тук.

Джеймс Стоун положи ръце на коленете си и се помъчи да се овладее. Усещаше, че кръвта пулсира в слепоочията му, и погледът му трепкаше с всеки удар на сърцето. Картината пред него бе породила някакъв инстинктивен страх, пронизващ тялото му с изгарящия огън на чист адреналин – страх от нещо невъзможно и същевременно призрачно и твърде познато. Стоун неволно си спомни за преследващите го кошмари.

Докато разглеждаше опустошените околности на аномалията, му се стори, че вижда петна от засъхнала кръв. Калта в краката му приличаше на съсиреци. От аномалията полъхваше горещ вятър, носещ със себе си едри прашинки – като кървав порой, изпаряващ се от пустинен пясък.

Стоун усети, че Ведала е застанала до него. Държеше в ръка сателитния телефон. Едва сега той се сети, че трябва да провери каква е обстановката.

–  Не засичам никакви токсини. Пепелта вероятно се е уталожила. Сега какво ще правим? – попита той и преглътна мъчително.

–  Нямаме пряка връзка със сателитите – отвърна Ведала. – Аномалията се е разраснала доста, откакто поехме насам.

Тя вдигна глава и различи само тясна цепка синьо небе между внушителната грамада на аномалията и плетеницата от повалени и изтикани дървета, опираща в самата фасада. Беше уловила сателитното радио с две ръце, сякаш държеше бебе. Телефонът бе оборудван с широка антена, подобна на медицинска шпатула. Индикаторите за силата на сигнала стояха на нулево ниво.

Тупа ги наблюдаваше откъм дърветата, очевидно развеселен от жестикулациите на Ведала. Останалите не бяха толкова безгрижни – даваха си сметка, че разтревоженото ѝ изражение подсказва ясно в каква опасност се намират.

–  Това ли е единственият ни начин за връзка? – попита Стоун.

–  Няма да се получи.

–  Това е "Иридиум" – отвърна Ведала, без да извръща глава.

–  Телефон с покритие от над шейсет сателита на полярни орбити и няколкостотин мили височина. Непрестанно се местят, така че винаги има шанс да установим връзка.

–  А ако не успеем? – попита Стоун.

Ведала се извърна бавно към групата.

–  Ако не се свържем, ще решат, че сме мъртви. И тогава… ще продължат с резервния план.

–  Толкова ли е зле?

–  Никак не е добре – отвърна Пенг. – Рефлексите на военните ще ги подтикват да унищожат цялата зона. Да я изпепелят – и нас заедно с нея.

Бяха закъснели вече с пет часа за уговореното време за връзка.

Пенг У остави раницата си на земята до стената на аномалията, отвори я и извади разпечатка от топографска карта на района. Сведе глава над картата, огледа я внимателно и каза:

–  Ниди е права. Всичко се е променило. И най-вече, това нещо е много по-голямо, отколкото когато тръгнахме насам.

–  Хайя – възкликна Одиамбо на родния си език. – Как е възможно това? Не виждам никакви следи от строеж. Нима намекваш, че това нещо е живо?

–  Добре, ще започнем с оглед с дроновете – почна Стоун, но Одиамбо му махна с ръка да почака.

–  Един момент. Чуйте.

Сгърчените разкривени клони и изсъхнали листа около тях бяха започнали да трополят. Покрай фасадата на аномалията се издигна нов мощен полъх от горещ въздух и облиза края на дървесния покров.

–  Странно. Под короните на дърветата рядко се усеща полъх – каза Одиамбо.

–  Аномалията е достатъчно висока, за да създава течение – предположи Ведала.

–  Не мисля – възрази Одиамбо. – Въздухът се движи нагоре.

Тупа извика уплашено и отстъпи назад, черната му коса се разроши от вятъра. Дълбок подземен стон извираше от земята под краката му. Учените разпериха ръце да запазят равновесие насред люлеещата се джунгла и се спогледаха изплашено.

Стоун надзърна в монитора, за да провери за данните от дроновете, превключвайки от видима светлина на инфрачервена. Фасадата на аномалията изригна в ослепително бяло.

–  Отдръпнете се! – извика Стоун и отстъпи назад. – Нагрява се бързо!

–  Какво става? – попита изплашено Пенг. Стоеше близо до стената, стиснала мачете в ръка. Дългата ѝ коса се вееше вертикално, дърпана от течението. – Какво е това?

Подземният стон прерастваше в рев, докато някъде под тях се местеха огромни земни маси. Същевременно повърхността на аномалията запулсира – сякаш вибрираше с честота, твърде висока, за да се различи с просто око.

–  Мисля, че скоро ще разберем. – Одиамбо се протегна и дръпна Пенг за рамото. Тя не помръдна и продължаваше да гледа втренчено аномалията. Мачетето потрепваше в протегнатата ѝ ръка. Изведнъж Пенг се дръпна от ръката на Одиамбо, пристъпи напред и забоде острието в потрепващата повърхност.

–  Пенг! – извика Одиамбо и се дръпна назад от горещата вълна. – Недей!

В първия миг не се случи нищо.

После стоманеното острие започна да мени цвета си, сякаш от върха към дръжката пълзеше бавна вълна – отначало цветът му стана тъмночервен, после яркооранжев. Накрая върхът изригна в ослепително бяло сияние. Пенг извика от болка и пусна оръжието на земята. То остана да лежи там, димящо, с късчета въглерод в свръхнагрятата стомана, блещукащи като звезди на апокалиптично небе.

–  Окисляване – промълви тя и се дръпна, опряла ръка на челото си. – Над хиляда градуса по Целзий, ако се съди по цвета на стоманата.

Дърветата започнаха да се поклащат, изпълвайки въздуха със скърцане на стебла и пращене на клони. От трийсетина метра височина се посипаха шушулки, трополейки по земята, последваха ги изсъхнали листа, лишеи и дървесна кора.

Вдигнали ръце, за да се опазят, учените втренчиха изплашени погледи във фасадата на аномалията. По-късно това, което се случи пред очите им, не можа да се реконструира на видео въпреки упоритите опити за прилагане на техники със свръхвисока резолюция за възстановяване на видеоизображения.

Повърхността на аномалията изригна във въртящи се шестоъгълни линии, истински хипнотизиращ хаос от повтарящи се геометрични форми. Малко по-късно Ниди Ведала изказа предположението, че наблюдаваните артефакти може да са макромащабен ефект, произхождащ от клетъчните структури на трилиони миниатюрни андромедови микроорганизми. Тези вдлъбнати очертания се сливаха в повтарящ се модел, който скоро застина в оптична илюзия, както застиват и перките на въртящ се на тавана вентилатор.

Гледка, от която наистина секваше дъхът.

На сателитните изображения се виждаше, че повърхността на аномалията започва да тупти, сетне да подскача, а през цялата структура сякаш пробягва мощна вълна. Сеизмичната активност на аномалията и въртящите се геометрични фигури имаха толкова мощно въздействие върху Пенг, че тя изгуби съзнание и се строполи на земята.

Един последен и мощен изблик на силна топлина се откъсна от стената и премина през влажната гора. Полуприкрити зад дърветата, учените се скупчиха един до друг.

–  Зная какво е това – извика Ведала, но дори тя едва чуваше гласа си. – Зная точно какво е това!

Цялата аномалия засия във виолетово, преди да се увеличи – избухвайки навън и нагоре, да се уголеми почти с половин метър във всички посоки. За миг трепкащите шестоъгълни форми станаха по-отчетливи, преди да избледнеят, изчезвайки с бавно кръжене в черната стена, като бленда на обектив, затваряща се до миниатюрен отвор.

В джунглата се възцари покой.

–  Невъзможно, невъзможно – мърмореше Одиамбо с пресипнал от уплаха глас.

–  Тя расте – извика Стоун. – Сега е още по-голяма.

Стоун помогна на Пенг да се освободи от клоните, които я бяха затрупали. По време на случката никой от останалите учени не бе забелязал, че е изпаднала в несвяст. Макар цялата изкаляна и с цицина на главата, Пенг не показваше с нищо, че е преживяла сътресение.

Ведала огледа останалите членове на групата, сякаш ги виждаше за пръв път. Лицето ѝ бе зачервено. Всички бяха претърпели малки изгаряния. Бяха станали свидетели на нещо напълно необяснимо, но като специалист по материалознание Ведала разбираше поне едно – че аномалията е живо доказателство за невероятно напреднала технология.

Ведала заговори със спокоен, овладян глас:

–  Това, което видяхме току-що, надхвърля всякакви възможности на земната наука. Мога да го потвърдя едва след като получа образец от материала, но съм готова да се обзаложа, че цялата тази структура е изградена от наноматериал, базиращ се на "Андромеда". Аномалията току-що претърпя нещо като… мисля, че митоза ще е най-точният термин. Като клетъчно делене. Всеки микроорганизъм се раздвои и създаде свое копие.

–  Звучи ми познато – отвърна Стоун. – Баща ми бе документирал подобно поведение по време на първия инцидент с "Андромеда". Само че той и доктор Ливит са го наблюдавали на микроскопично ниво. Видели са виолетов отблясък и после са наблюдавали нещо като клетъчно делене.

–  Но как? – попита Пенг. – Какво би могла да използва, за да се подхранва тук?

–  Азот. Въглероден двуокис. Фосфор. Богато разнообразие от елементи, всичките намиращи се в изобилие – отвърна Одиамбо. – Истинска система за конверсия.

–  Искаш да кажеш дори калта… въздухът… – Стоун го погледна.

–  Да – отвърна Ведала. – Нашият приятел Тупа го е разбрал от самото начало. Аномалията изяжда самата джунгла.

Беше краят на един невероятно дълъг ден. Ниди Ведала реши да разположат лагера навътре сред дърветата, но все още с пряка видимост към аномалията. От оцелелите членове на първоначалната група само Пенг У имаше подготовка за оцеляване в екстремни условия. Беше изкарала курса в тропическата гора на Сишуангбана, провинция Юнан на Южен Китай. Не академичните ѝ квалификации, а именно придобитите по време на курса умения сега бяха нужни, за да се устрои безопасен лагер.

Ведала нямаше нищо против: даваше си сметка, че демобилизираният офицер от КНА има нужда от нещо, с което да занимава ума си. Пенг изглеждаше най-силно разстроена от потресаващата гледка на скокообразния растеж.

След като прибра обгореното си мачете, Пенг се зае да разчиства площадка сред разхвърляните дървета – на пет-шест метра от мястото, където калният поток изчезваше под аномалията. Край коритото учените бяха открили гърлото на шестостенния тунел, описан от Тупа.

Приглушените удари от мачетето на Пенг бързо затихваха в джунглата. Гъстите листа поглъщаха вечерната светлина.

Странната аномалия се мержелееше в мрака – както масивът на основната структура, така и тъмната колона, стърчаща отвъд нея – металическата им повърхност поглъщаше последните дневни лъчи и сияеше като обсипана с камъчета кожа на изплувал от незнайни морски дълбини левиатан.

Ведала пресметна; екипът бе поел на път преди три дни, а аномалията бе нараснала поне двойно оттогава. Учените инстинктивно се чувстваха на по-безопасно място сред дърветата, далече от оголения пояс преобърната червеникава земя, отделяща фасадата на структурата от околната джунгла.

Чужда и непреклонна, аномалията сякаш налагаше на околния свят своята враждебна воля.

Докато Пенг работеше сама, останалите се заеха с ежедневните си научни задължения. Изоставени от своите водачи и лишени от възможност за връзка с НОРТКОМ, учените като че ли неволно доказваха защо са били избрани точно те. Въпреки наскорошните драматични събития те бяха завладени от любопитство и почуда.

Най-великата загадка на Земята бе само на ръка разстояние.

Ведала не спираше с опитите да установи връзка с командването и обикаляше периметъра в търсене на открито пространство между дърветата. Дребната ѝ фигура изглеждаше незначителна на фона на надвисналата черна маса, заобиколена с почти непроходим лабиринт от растителност. Но колкото и да се местеше, индикаторите на телефона упорито отказваха да се размърдат.

Междувременно Джеймс Стоун и Тупа бяха станали неразделни. Застанал в покрайнините на гората, Стоун разклащаше флакон с инхибиторен спрей. Насочи го към ръката си под любопитния поглед на Тупа, натисна капачката и от отвора бликна фина мъгла от предпазен изолатор. Тупа се дръпна назад, вдигнал пред себе си сгънати като нокти на хищна птица пръсти.

–  Джамейс! – извика той уплашено.

Стоун се засмя и поклати глава.

–  Не, не е змия – рече той. – Броня. Силна.

Жужащото наблизо "канарче" преведе думите. Тупа протегна колебливо ръка и позволи на Стоун да го напръска. Затворил очи и стиснал уста по указание на Стоун, той приличаше на дете, което мажат със слънцезащитен крем на плажа. Когато всичко приключи, отвори очи и повтори ухилено думите на Стоун:

–  Броня. Силна.

Приседнал на един дънер, Одиамбо следеше внимателно състоянието на голям брой сеизмични датчици. Скучно занимание, но Одиамбо, изглежда, се наслаждаваше на бавните, добре отработени движения при проверката на всеки датчик, преди да го пусне в мрежестия външен джоб на раницата си.

Докато другите неволно страняха от невъобразимата черна структура, Харолд Одиамбо намираше в близостта ѝ нещо успокояващо.

Прочутият учен бе прекарал последното десетилетие в изучаване на извънземна геология – подземното устройство на други светове – и виждаше тази аномалия не като деформация на земната природа, а като красива, макар и нечовешка архитектура.

Като малко момче в Кения Одиамбо винаги бе изпитвал силен интерес към гигантските термитници, стърчащи из просторните савани. Напълно защитени срещу природните стихии, хищници и нередките пожари, които опустошаваха изсъхналите равнини, всеки един от тези земни хълмове бе построен от естествени материали и обитаван от милиони дребни същества, способни да създават сложни общества, които да просъществуват хилядолетия.

Одиамбо обичаше да си представя как изследва миниатюрните тунели на един подобен мегаполис – лъкатушещи пасажи, отразяващи абсолютно нечовешкия ум, създал подобни конструкции. Когато порасна и вече можеше да пътува навсякъде по света, Одиамбо често бе ставал свидетел на това как хората унищожават природата, съсипвайки всичко, до което се докосват – една неспирна вълна на разрушение, която засягаше множество обитаеми среди.

Колкото повече научни достижения виждаше, толкова по-силно бе възхищението му пред термитите и мегаполисите им. Вдигнати от кал от равнините, тези чуждоземни на вид могили съществуваха в абсолютно равновесие е екосистемата. Постижение, с което човешката цивилизация все още не можеше да се похвали, освен може би туземните племена в дъждовните гори.

Одиамбо въздъхна доволно, когато прехвърли и последния сензор в раницата. Надигна се от дънера и пое покрай аномалията, като оглеждаше земята. Спря на едно място и приклекна с необичайна за човек на неговата възраст пъргавина. Извади от раницата датчик с размери на пестник и пъхна заострения му край в меката почва. След това завъртя с умело движение горната половина. Блесна синкав индикатор и се чу тих чуруликащ звук.

Одиамбо още се надигаше бавно под тежестта на раницата, а забоденият в земята сеизмичен датчик започна бавно да се върти върху подобното на тирбушон острие. Когато датчикът изчезна напълно под земята, Одиамбо вече се бе отдалечил.

По същия начин той разположи шестнайсет датчика покрай периметъра и няколко допълнителни пред отвеждащото в мрака "гърло", близо до жълтата река.

Ведала продължаваше да обикаля аномалията, без да откъсва очи от сателитния телефон. Мина покрай Джеймс Стоун, който се бе заел да чисти полепналата по зарядната станция на раницата кал. Стоун не забравяше да показва вътрешното устройство на инструмента на Тупа, който се оказа прилежен ученик. Заобиколени от няколко реещи се "канарчета", най-близкото от които се грижеше да помага с превода, двамата изглеждаха доволни от компанията си.

Следващия път, когато Ведала мина наблизо, Стоун завъртя глава, заслуша се и каза:

–  Това е шум от интерференция.

–  Кое?

–  Тези сателитни телефони са дигитални. Те не пращят като радиото. Това, което чуваш, е електромагнитно смущение, като от микровълнова фурна.

–  Съгласна съм с теб, но кой електрически източник би създал подобни смущения?

Ведала се сети за отговора още докато задаваше въпроса. Вдигна глава и погледна към черно-зеленикавия масив. След това тръгна покрай него, протегнала телефона като пръчка за откриване на подпочвени води. Пращенето започна да се усилва. Късата антена почти докосваше повърхността и статичният шум се превърна в силен пукот.

–  Не ни предупредиха за това – заяви унило Ведала.

Стоун се изправи и огледа аномалията. Примижа, докато последните лъчи на слънцето се местеха върху тъмната повърхност като бавна вълна.

–  Така е, но структурата се увеличи доста, откакто поехме на път. Смущенията може да са започнали наскоро.

–  Но защо ѝ е да излъчва електрически сигнали? – попита Ведала.

–  Разбира се, че ще го прави – каза Одиамбо зад тях и тръшна на земята тежката си раница. Постоя известно време със затворени очи. Докато си поемаше дълбоко въздух, от вътрешността на джунглата се чуха птичи песни.

–  Електричество – промърмори след малко. – Ами да.

–  Харолд, какво си открил? – попита Стоун.

Одиамбо отвори очи и се ухили.

–  Не зная как това нещо се е озовало тук. Не зная защо. Но мисля, че мога да ви кажа какво представлява.

Пенг У се присъедини към тях, заслушана заинтригувано.

–  Моите сеизмични сензори събират информация от целия район – каза Одиамбо. – Най-вече близо до реката. Уловиха механични вибрации по водата. Като ги комбинирах с вашите наблюдения, мисля, че вече имам хипотеза.

Одиамбо се обърна и огледа бавно аномалията. На лицето му се четеше възхищение.

–  Тази структура не е построена от познат на човека материал. Техниката на нейната конструкция е пълна загадка. Но предназначението ѝ е ясно като бял ден. Нашата аномалия е най-обикновен бент. А бентовете съществуват по една причина. Те генерират водноелектрическа енергия.

–  Енергия за какво? – попита Ведала.

–  А това, приятели мои – обяви Одиамбо и посочи входа на тунела, – ще разберем само след като влезем вътре.

Смисълът на думите му още потъваше бавно в съзнанието им, когато телефонът започна да писука. Със застинала неподвижно ръка Ведала погледна устройството с изненадана усмивка на облекчение. Изражение, което бързо се промени в объркване и разочарование.

–  Нещо не е наред – каза тя. – Не се е свързал с мрежата на Иридиум. Връзката е с нещо друго…

Гласът ѝ бе прекъснат от нов изблик на статичен шум.

–  До екипа на "Горски пожар" – просъска телефонът. – Говори Клайн. Чувате ли ме?

Ведала неволно вдигна поглед нагоре, към късчето синьо небе, което едва прозираше през покрива на джунглата. На няколкостотин мили над тях МКС обикаляше земното кълбо. Ведала започна да изчислява наум колко дълго може да продължи предаването. Вероятно максимум пет минути, преди МКС да се скрие зад хоризонта и да излезе от обхват.

–  Тук "Горски пожар". Чуваме ви. Повтаряме, ние сме живи.

–  Прието – отвърна Софи Клайн. – Каква е обстановката долу?

–  Не много добра, но мисията продължава. Нямаме контакт с НОРТКОМ и пропуснахме часа за връзка. Можете ли да ни свържете?

–  Разполагаме само с пет минути. Ще предам съобщението ви веднага щом се скрия зад хоризонта. Имате ли нова информация за прехвърляне?

–  Бъдете готова за приемане на данните.

Стоун – вече бе застанал до Ведала с лаптопа в ръка – включи кабела на телефона в компютъра и активира прехвърлянето на данни.

На борда на МКС мониторите около Клайн запремигваха от потока информация – раздутият дънер на каучуковото дърво и шестоъгълните форми. На друг екран зловещите останки от телата на мачадо, с окървавени лица и кожа, покрита със странни металически израстъци.

–  Виждам, че сте установили контакт. Изглежда, Бринк се е намесил – каза Клайн.

–  Да, така е – потвърди Ведала.

–  Тези хора са били заразени. Знаете ли как? – попита Клайн.

–  Според нас са били в контакт с аномалията.

Стоун докосна Ведала по рамото и прошепна:

–  Останалата част от данните ще трябва да почака до следващото прелитане.

Клайн видя изображението на туземното момче – живо и очевидно уплашено, личеше си дори под лъщящата червена боя. Тя неволно въздъхна. Умът ѝ вече търсеше логически връзки между картините, които се меняха на монитора, улики, по които да изгради цялостен образ. И его, че бе забелязала нещо.

Сивата пепел. Нямаше я по момчето.

–  Момчето е оцеляло, но не и другите – каза тя. – Каза ли ви нещо? Разказа ли за експлозията?

–  Описа я като тътнеж в джунглата – отвърна Ведала. – Около две минути.

–  Разбира се – промърмори Клайн по-скоро на себе си.

–  Какво? – попита Ведала.

–  ЩА-3 е безвреден, докато не се озове в кръвта. Онези хора имат пепел по устните. Не и момчето.

Пенг У вече размишляваше над чутото.

–  Не са му позволили да доближи аномалията. Разказа ни, че другите кашляли. Експлозията навярно е разхвърлила наоколо микроорганизми под формата на прах и дим. Входът на заразата вероятно е дихателната система и приемникът се заразява, когато микроорганизмът преминава през кръвно-алвеоларната бариера на белите дробове.

–  Значи е бил под формата на дим, който може да се вдишва. Иначе би се предавал при контакт с кръвта, както е станало с първия щам. – Стоун си спомни за раната от брадва на Бринк.

–  А какво мислите за шестоъгълните форми? – попита Ведала.

–  Самовъзпроизводство – отвърна Клайн.

Ведала погледна сателитния телефон със смесица от объркване и смущение. Оставаше ѝ не повече от минута връзка.

–  Откъде знаете? – попита тя. – Виждали ли сте ги и преди? Има ли нови данни?

–  Незабавно се върнете в зоната на карантина – настоя припряно Клайн.

–  В никакъв случай – възрази упорито Ведала. – На какво основание?

–  Предупреждавам ви. – Клайн вече заваляше думите. – Не разполагате с нужното снаряжение. Върнете се в периметъра.

–  Какви са инструкциите на НОРТКОМ при пропусната връзка? – попита Ведала. – Има ли някаква опасност за нас?

– Не зная. Вие…

–  Защо не ни свържете направо с НОРТКОМ? – настоя Ведала.

–  Нямам необходимата апаратура…

–  Глупости. Какво става? Защо искате да напуснем това място? – Последваха пет секунди мълчание.

–  Дайте ми сержант Бринк – нареди Клайн с нетърпящ възражение глас.

Ведала се двоумеше. Беше изпълнена с подозрения за поведението на Софи Клайн. Вдигна пръст пред устните си, за да предупреди другите да мълчат. След това поклати глава и произнесе беззвучно: "Нещо не е наред".

–  Бринк отиде на лов с матисите – заговори тя в телефона с престорена увереност. – Скоро трябва да се върне. Остават ни петнайсет секунди.

От говорителя долетя статичен шум. Изтичаха последните секунди от връзката. Клайн заговори бързо:

–  Кажете му… кажете на Бринк да е крайно внимателен с часовника "Омега", който му оставих. Кажете му, че е много важно. Това е Омега.

Ведала погледна въпросително колегите си в търсене на някакво обяснение за странните думи на Клайн. Погледът ѝ се спря на Пенг У. Китайката бе захапала долната си устна и бузите ѝ потрепваха.

–  Софи? Не разбираме какво… – почна Ведала.

Но преди да успее да завърши Пенг се пресегна и изключи телефона. Останалите я погледнаха втрещено.

Пенг си пое бавно и разтреперано дъх.

–  Пенг? Какво има? – попита Ведала.

Вместо отговор Пенг бръкна в чантичката, окачена на колана ѝ. С треперещи пръсти извади оттам малък черен калъф. Отвори го внимателно и показа ампулата с вискозна кехлибарена течност. Когато я завъртя бавно на гаснещата слънчева светлина, останалите успяха да прочетат надписа: ОМЕГА.

–  Взех го от личните вещи на Бринк – каза Пенг. – Съжалявам. Не знаех на кого мога да имам доверие.

Ниди Ведала взе внимателно ампулата и калъфа. Огледа стъкления контейнер и поклати глава. След това я прибра в калъфа и го пъхна в джоба си.

Стоун, който нямаше техния военен опит, ги гледаше учудено. Тупа стоеше приведен до него и не откъсваше очи от джоба на Ведала.

–  Да не искате да кажете… че това е отрова? – попита Стоун.

–  Вероятно е нервнопаралитичен токсин – намеси се Одиамбо. – От онези, които могат да се синтезират само от много умни учени в субсидирани от богати държави лаборатории. В допир с повърхност или поставен в храна този токсин може да ни види сметката бързо и без съпротива.

Внезапно завладяна от гняв, Ведала захвърли сателитния телефон в калта. Пенг У сложи успокояващо ръка на рамото ѝ и каза:

–  Не зная защо, но мисля, че едно е ясно – Софи Клайн току-що се опита да убие всички ни.

По повече от един начин това бе зората на новия ден на борда на Международната космическа станция. Като следваше сутрешната си рутина, доктор Софи Клайн се полюшваше в куполния модул на МКС и разглеждаше света долу. Нейния свят. Изведена на стабилна орбита, синхронизирана с въртенето на Земята, станцията се носеше над тъмното лице на екватора. Оттук чак до хоризонта само няколко светлинки мъждукаха върху черната повърхност на планетата.

Предишната нощ Клайн най-сетне бе произнесла страшната парола.

Това беше отчаян ход и тя го знаеше. Внедряването на Бринк в наземната група бе резултат от солидна подготовка и късмет. Клайн се бе погрижила да го изпрати в околностите, където да изчаква на повикване, в случай че възникне необходимост от подобен човек. Сега вече не можеше да направи нищо повече за положението долу – изходът от този гамбит щеше да се разбере по един или друг начин след съобщението на Бринк.

Осъзна, че това не я интересува особено.

Беше насочила вниманието си към апаратурата за наблюдение на земната повърхност, разположена в купола. Зад илюминаторите последните извивки на Тихия океан бавно се губеха на запад. Близкият монитор се оцвети в червено и синкаво от постъпващата информация в радарно-метеорологичната система "Уайдскат" на станцията. На екрана се виждаше карта с няколко премигващи обозначения – бавно местещи се пътнически самолети на височина осем хиляди метра.

Но много по-важни бяха движещите се бързо четири нови сигнатури.

Клайн се усмихна.

Четири ултрамодерни бойни изтребителя летяха ниско над джунглата, на прав курс към аномалията – която бе точно зад хоризонта спрямо местонахождението на Клайн.

Въздушната атака на Стърн беше в ход и Клайн беше доволна.

Наземният екип бе стигнал твърде далече, прекалено надълбоко в една загадка, която бе по-добре да остане неразкрита. Клайн ги бе предупредила, но те бяха продължили да упорстват. Най-вече заради глупавия инат на доктор Ниди Ведала. И въпреки уверенията на Бринк в собствената му благонадеждност тя знаеше, че не може да се има пълно доверие на един наемник.

От самото начало Софи Клайн бе разчитала повече на резервния план с въздушната бомбардировка. Несъмнено екипът на "Горски пожар" съвсем скоро щеше да бъде погълнат от пламъците на напалма и облаци от инхибиторен аерозол.

Клайн включи друг прибор. На монитора се показаха термални сателитни изображения на четири химически дири, надраскани в нощното небе. Тя пресметна, че при тази скорост самолетите ще се освободят от смъртоносния си товар по изгрев-слънце – точно след като започне сутрешната ѝ смяна.

Каква ирония, помисли си Клайн, докато разглеждаше бавно въртящия се свят под нея, че само след няколко часа доктор Ведала ще бъде смазана с тонове от концентрата на същия този инхибитор, който бе изобретила да спасява живот.

В горещия влажен въздух, на триста метра над район Укаяли, в джунглите на Западна Амазонка, лъщящите корпуси на четирите изтребителя Ф/А-18 Е "Супър Хорнет" хвърляха червеникави отблясъци от първите лъчи на зората. Самолетите фучаха на изток приблизително със скоростта на звука право към оранжево-червеното око, надигащо се над мътноватата зелена джунгла. Под тях се стелеше тънка мъгла. В ранната утрин джунглата отделяше натрупаната през нощта влага и от нея по сребристите корпуси се образуваха малки криволичещи струйки.

Подобната на лабиринт първична гора долу хилядолетия наред бе упорствала да не допуска в сърцето си представители на човешката цивилизация. Не един и двама изследователи през вековете се бяха скитали сред пущинаците в търсене на загадки.

А ето че най-сетне се бе появила една.

Над аномалията нямаше мъгла, само сякаш вещаещ злини черен дим от клоните на дърветата. След поредица митозни скокове на растеж структурата се бе стабилизирала на сателитните изображения като продълговата извита стена, достигаща почти сто метра височина в центъра. От северната ѝ страна, там където бе запречена реката, се бе образувало нарастващо езеро. Право от водната повърхност се издигаше тънък стълб, призрачно видение с невероятната височина от близо километър. На юг потокът изчезваше под бента, оставил сребристи дири по протежение на доскорошното си корито.

На шест хиляди мили оттам генерал Стърн стоеше в едно от крилата на Центъра за контрол на полетите в авиобазата "Питърсън". Помещението бе предназначено за наблюдение при случайните посещения на представители на обществеността, където политици и знаменитости можеха да бъдат заснети как зяпат възторжено поредния триумфален старт. Отзад имаше две дискретни врати, позволяващи на същите тези знаменитости да изчезнат незабелязано, ако нещата се объркат, както ставаше често.

Беше три през нощта, ала контролният център гъмжеше от специалисти от всички сфери. Бяха ги повикали, за да подсигурят най-висока степен на успех в един отчаян план, според всеобщото мнение. За тази цел Стърн бе изискал специалното разрешение на ЦРУ за използване на суперскъпия шпионски сателит НИС-3. Досега камерите бяха засекли тревожни нива на растеж от страна на аномалията и никакви следи от екипа на "Горски пожар". Учените се бяха изгубили по някое време между последния им контакт с МКС и близкия периметър на аномалията.

Изгубени… и сега, осемнайсет часа след пропуснатата възможност за връзка, вероятно мъртви.

Според плана по време на директното сателитно наблюдение трябваше да се хвърли напалм върху външния периметър на зоната. Така заразеният район щеше да бъде изгорен, изолиран напълно от живата джунгла. Напалмът щеше да бъде последван от секретното инхибиторно вещество – с надеждата, че то ще накара структурата да се смали, или най-малкото няма да ѝ позволи да продължи своя растеж.

Планът беше отчаян по ред причини.

Първо, той нарушаваше карантината и излагаше потенциално самолетите и пилотите на силно заразния щам "Андромеда". Второ, нанасянето на въздушен удар на чужда територия по същество се равняваше на обявяване на война – с последващ ответен удар на бразилското правителство и всички международни усложнения.

Първият инцидент с "Андромеда" едва не бе довел до общонационално бедствие и международни санкции. Но генерал Стърн си даваше сметка колко по-тежко е сегашното положение. Тревогата му не беше тайна за неговите сътрудници. Стърн почти не говореше, предимно слушаше какво му докладват и не откъсваше поглед от таблета си.

Помещението бе изпълнено с приглушената енергия на полугласни разговори. Шепотът утихваше напълно само когато от говорителите долитаха периодичните доклади на командира на ескадрилата "Супър Хорнет", с позивни "Феликс", както стана и сега:

–  Феликс-1, маркирам целта. Ескадрилата ме следва в бойна формация. Навлизаме в обсег, така че бъдете готови.

От предната част на помещението един млад стажант, Максим Лончев, наблюдаваше как генерал Стърн мята поредното яркооцветено хапче с калциев карбонат в устата си. Седнал на маса, придърпана пред входа на кафетерията, Лончев се бе привел над масата. Четири минути по-рано, след изпратеното искане, бяха получили пълен достъп до данните от сателита НИС-3. Изображението от него сега се проектираше върху масата в максимална резолюция.

–  Активирам основните оръжия – докладва пилотът.

Стажантът оглеждаше трескаво изображението, опитвайки се да не обръща внимание на разговора между други двама техници, също надвесени над масата.

Лончев бе създател на програмата "Пилион", която анализираше визуалната информация, събирана от камерите на НИС-3. Уникалното при неговата програма бе, че тя можеше да се използва в множество направления без конкретна специфика на действие. Повечето програми бяха насочени към откриване на определени модели, като дислокация на наземни машини или радарни инсталации. Лончев бе игнорирал съветите на своя академичен наставник от Станфордската лаборатория по програмиране и бе създал алгоритъм, който търсеше потенциални различия – с други думи, всякакви интересни феномени.

По същество програмата "Пилион" бе в експериментална фаза, създадена от университетски студент, и от нея не се очакваше нищо особено. Всъщност присъствието на Лончев в центъра за контрол в никакъв случай не беше задължително и той си даваше сметка за това.

За него основната част от предизвикателството при съставянето на програмата бе да се определи какво според нея може да бъде "интересното". Това бе и проблемът, който сега Лончев откриваше на масата пред себе си. Вглеждаше се напрегнато в черно-бялото изображение.

–  Целта е в обхват – докладва пилотът. – Започваме снижаване.

"Пилион" бе засякла нетипично разположение на клони на дървета. В едно тясно разчистено място в близост до аномалията имаше някаква конфигурация, която беше категоризирана като "малко вероятна". Проблемът бе, че картината от този участък бе комбинирана от множество различни източници, функциониращи на различни места и в различно време на денонощието. Лончев напрягаше очи, опитвайки се да си обясни защо програмата продължава да му сочи това глупаво изображение от разхвърляни клони.

–  Искаш ли кафе? – попита го техникът до него.

–  Не – сопна се Лончев. – Благодаря ти. Извинявай.

Трепна, когато гласът му прозвуча толкова силно. В помещението се бе възцарила тишина и пилотът заговори отново:

–  Време е да запретваме ръкави. Задържам втория херувим за финалния удар.

На всяко от изображенията клоните бяха скрити под покрива на джунглата или погълнати от сенките, както и от топлинните и електромагнитни смущения, извиращи от повърхността на аномалията. Реконструирана напълно, картината бе размазана и неясна. Невъзможно бе да се интерпретира.

–  Живи? – попита разговорливият техник.

–  Жив съм – отвърна Лончев, сторило му се, че не е чул точно въпроса. – И освен това съм зает.

–  Не, "живи" – повтори техникът и завъртя масата на обратно. – Тези клони са подредени в послание. Виждаш ли? "Живи".

–  Феликс-1, готовност за запуск.

Устата на Лончев се разтвори в едно изненадано "ах".

Той скочи, като избута масата, чиито крака застъргаха шумно и накараха всички да се обърнат. Спря и си пое дъх със зачервено от вълнение лице. Сетне, поклащайки се върху разтрепераните си крака, огледа помещението, пълно с високопоставени служители, които можеха да му съсипят кариерата само с няколко думи. Поколеба се само секунда.

А след това започна да вика.

Свита в хамака, едва озарена от мъждивата утринна светлина, Ниди Ведала се заслуша в утихващия рев на реактивните двигатели. Огненият дъжд от напалм, който очакваше, така и не се бе посипал върху зеленото покривало на джунглата. Нито пък изгарящата вълна на термоядрения взрив бе облъхнала аномалията. На лицето ѝ се появи облекчена усмивка. Примитивното послание на Одиамбо от счупени клони явно бе стигнало до адресата си.

Изглежда, наземният екип щеше да преживее още един ден.

Нощта се бе оказала неочаквано спокойна. Вероятно никакви живи същества вече не обитаваха тази част на джунглата – ярък и обезпокоителен контраст с картината, на която групата им бе станала свидетел, докато вървяха насам. Дори дърветата и растенията сякаш се отдръпваха от чуждоземния материал. Клоните на дърветата се издигаха като разкривени пръсти под рядката мъгла от дим, бликащ от обгорените листа. Почти пълната тишина, съчетана с неестествената горещина, пораждаше усещането, че обкръжаващата ги среда се преобразява от злачна дъждовна гора в… нещо друго.

Биомониторите на Стоун показваха, че се е мятал в кошмарен сън през цялата нощ – измъчван от по-лоши от обичайните видения. Всъщност цялата група бе прекарала нощта в сън на пресекулки. Само Тупа, изглежда, бе спал дълбоко, настанен удобно в допълнителния хамак, със страхове и съмнения, напълно прокудени от пълното изтощение.

Ведала се измъкна от хамака, събуди останалите и им нареди да се съберат при входа на аномалията веднага след закуска. Пенг се зае да разпалва угасналия огън, а Ведала си върза здраво обувките и напръска отново с инхибиторен аерозол голите си ръце. После захапа една протеинова бисквита и си проправи път между дърветата до брега на изтънялата река. През последните часове странната структура не бе претърпяла видими изменения. Въпреки това Ведала усещаше някаква трепкаща енергия. Сякаш вътре набираше сили нов потенциал, резерв, подготвящ структурата за поредния растежен скок.

Ведала седна на един дънер, заклати провесените си крака и се загледа в шестоъгълния вход на тунела. Отворът бе с човешки размери, разположен вляво от бликащата изпод аномалията жълтеникавокафява вода, която бързо се покриваше с гъста пяна.

Мъждиви снопове слънчева светлина се процеждаха между дърветата.

Около тунела бяха разхвърляни отломки от материала на аномалията. Повечето нащърбени късове се бяха забили в меката кал. На някои места се виждаха само вдлъбнатини – вероятно от отломките, събирани от мачадо. Но всички следи от отломки се разтваряха ветрилообразно от аномалията. Това придаваше на сцената кинетично подобие на бойно поле, сякаш отломките бяха изхвърчали от гърлото на тунела.

Ведала неволно си спомни описанието на Тупа за рева на разгневеното божество и предупреждението на Клайн да напуснат района.

Усети топъл полъх на тила си и чу тихото бръмчене на "канарче". Освен това долови полъх на кафе. Между дърветата се показа Джеймс Стоун, носеше две чаши. Почти веднага се зае да разсъждава на глас:

–  Входът на тунела е покрит със същото пепеляво вещество, което открихме и по-рано. – Той посочи с едната вдигаща пара чаша. – От гърлото липсват някои парчета. Настроих "канарчетата" на постоянен мониторинг за въздушнопреносими токсини, но засега не засичат такива. Както и да е, ако ги имаше, вече щяхме да знаем.

Седна на дънера до Ведала, подаде ѝ едната чаша и добави:

–  Щяхме да сме мъртви.

–  Тъкмо го обмислях – отвърна Ведала. – Пепелта и отчупените парчета са от плътни слоеве. Но голяма част от материала вероятно се е изпарила от експлозия. Мачадо са вдишали облак прах с минимално съдържание от материал, но той се е активирал в телата им, отначало бавно… а после ги е довел до лудост. Много напомня на Пидмънт.

Сръбна от кафето.

–  Но защо трябва да изригва? – продължи тя. – Одиамбо твърди, че земетръсната активност в този район е много слаба – на петстотин мили наоколо. Значи не става въпрос за естествен процес.

–  Не мисля, че е това – съгласи се Стоун. – Не съм готов да споделя теорията, която обмислям, докато не събера достатъчно доказателства, но според мен случилото се е грешка. Човешка грешка.

Ведала го погледна обезпокоено, после каза:

–  С нетърпение очаквам да чуя теорията ти. Както сам виждаш, някои важни моменти от тази експедиция бяха компрометирани. Имало е хора, които са пазили тайни. Джеймс, трябва да съм сигурна, че мога да ти се доверя.

–  Виж, Ниди, зная, че не по твое предложение се озовах тук. Но аз не съм шпионин…

–  Точно това имах предвид. Мога да ти имам доверие, защото ти не трябваше да си тук. Ти си нашият жокер, Стоун, и вероятно много удачно попадение.

Точно в 11:03:24 координирано универсално време наземната група на "Горски пожар" се събра пред входа на аномалията. Тупа остана да ги наблюдава настръхнало от края на гората. Учените носеха челници и защитни маски, но засега те се поклащаха на вратовете им. Бяха се напръскали обстойно с последните запаси аерозол. Иначе казано, бяха се подготвили дотолкова, доколкото това бе възможно.

–  И така – поде Ведала. – Искам да се движим в индианска нишка. Ще напредваме бавно. Ако видите нещо, казвате го веднага. "Канарчетата" на Стоун ще са най-отпред, така че ще разполагаме с карта. Бавно и постепенно. Без изненади.

Реката ромолеше тихо зад Ведала. Тя продължи:

–  Не забравяйте, че има някой, който не иска да сме тук. Което е и причината да се заемем с изучаването на вътрешността.

–  Пускам "канарчетата" – предупреди Стоун и махна на дроновете, които влязоха един след друг в тунела. Обърна се към гората и добави: – Ще ми трябва само минутка.

Стоун кимна на Тупа, който клечеше там, подпрял тръбата на коленете си. Момчето не се бе отделяло от него, откакто се срещнаха, и сега нещастието му беше очевидно. Но всички се бяха съгласили, че ще е най-безопасно за хлапето да чака отвън завръщането им.

Стоун го доближи и му заговори усмихнато и успокоително. Когато го помоли да остане, очите на Тупа се напълниха със сълзи.

Ведала не можеше да потисне тъжната си усмивка.

Харолд Одиамбо пристъпи към входа и надзърна вътре. За един ксенобиолог това бе като реализация на детска мечта. В черния тунел вече блещукаха мигащите светлинки на дроновете, като светулки в тъмен кладенец.

Изправена зад него, Пенг се мъчеше да не се поддава на паниката. Беше се научила да диша дълбоко и равномерно веднага щом почувства началото на нервен пристъп.

Одиамбо, изглежда, се сети какво става и ѝ заговори със спокоен глас, без следа от осъдителност:

–  Каквото и да ни чака там, майор У… нямаме причини да смятаме, че е враждебно настроено. Теоретически цялата тази структура може да се окаже само уголемен вариант на един микроорганизъм, който не знае, че съществуваме. Това е природен феномен. Нещо древно, може би от друга звездна система… попаднало тук по волята на случая.

–  Няма как да го знаем – отвърна Пенг. – Не и със сигурност.

–  Да, няма. Но досега не сме откривали "Андромеда" извън нашата атмосфера. Щамът е уникален за планетата, може би необяснима случайност на еволюцията… освен ако не ви е известно нещо повече?

Очите им се срещнаха и Пенг едва не отговори на въпроса, но се сепна.

–  Доктор Одиамбо, за споделянето на важна информация е необходимо взаимно доверие. Боя се, че не разполагаме с такова.

Одиамбо забеляза, че хладният ѝ поглед е втренчен над рамото му. Ниди Ведала стоеше наблизо и слушаше разговора им. Изглеждаше напрегната, с преценяващо изражение. Когато заговори, гласът ѝ бе рязък.

–  Ако знаете нещо, което може да изложи на опасност моята група, сега е моментът да го споделите.

–  Аз… – почна Пенг, но отново стисна устни. – Нищо не зная.

Одиамбо се намръщи. Стори му се, че е станал свидетел на пропусната възможност. За съжаление това беше шанс, който нямаше да се повтори.

–  Но ако питате за мнението ми – продължи Пенг, – мисля, че трябва да се вслушаме в съвета на доктор Клайн. Тя познава най-добре особеностите на микроорганизма. И едва ли без причина ни предупреди да не продължаваме.

–  Предупреждението ѝ не е подкрепено от никакви аргументи – посочи Ведала. – А на преценката ѝ не може да се вярва по очевидни причини. Кое ви кара да се боите?

В отговор Пенг У каза нещо много странно.

–  Аз… сигурно е просто интуиция.

Ведала едва се сдържа да не трепне. Реакцията ѝ бе както на повечето учени, чули подобна дума – незабавно отхвърляне на решение, взето въз основа на чувства и непотвърдено от неопровержими доказателства 15.

Тя се постара да подбере думите си внимателно. Всички знаеха, че реещите се "канарчета" записват всички разговори.

–  Майор У, чака ни много работа. Трябва да навлезем в аномалията и да я изучим отвътре. Такива са заповедите. Ако не желаете да ги изпълнявате, това е ваше право, но сигурно си давате сметка за възможните последствия.

Пръстите на Пенг неволно стиснаха по-силно дръжката на мачетето. При всеки удар на сърцето ѝ ръката ѝ потрепваше. Очевидно изпитваше силна възбуда, състояние, известно в психологията като "бий се или бягай".

–  Нека поясня – продължи Ведала и пристъпи към нея. – Тъй като сте на военна служба, най-вероятно ще бъдете уволнена. После, като цивилна, ще бъдете съдена. С кариерата ви ще бъде приключено. Със сигурност ще прекарате известно време в затвора, макар че не съм запозната с правосъдната система на Китайската армия. Сигурна съм обаче, че там не гледат с добро око на страхливците.

Пенг кимна и отпусна рамене. Погледна мачетето в ръката си и го хвърли на земята. Ведала се завъртя доволно и отиде да повика Стоун, който още разговаряше с Тупа.

Харолд Одиамбо сложи успокоително ръка на рамото на Пенг. В очите му трепкаха закачливи пламъчета.

–  Опитай се да не забравяш – каза той, застанал с един крак отвъд прага на тунела. – Това е научно приключение.

Пенг кимна без особен ентусиазъм и го последва вътре.

Ведала влезе няколко секунди след тях.

Стоун беше последен. На входа се обърна и махна на Тупа. Момчето – беше седнало на един сандък с храна и припаси – махна вяло в отговор. Бяха необходими пет минути оживен спор, превеждан от "канарчето", преди да склони да остане.

Черният тунел погълна Стоун. Светлините от челниците на учените подскачаха по стените. Още по-напред реещите се "канарчета" мъждукаха като далечни звезди.

Тупа изпрати с поглед групата, докато тя не се изгуби във вътрешността.

Изчака още малко, после скочи от сандъка, отвори го и извади отвътре напоената с инхибитор риза, която Стоун бе оставил. Облече я, нагласи защитната маска на лицето си и омота ремъка на челника около ръката си, скривайки светлината в шепа.

На входа спря, наведе се и взе оставеното от Пенг мачете. След това си пое бавно дъх, прекрачи прага и последва своите приятели.

Стоманеното острие хвърли отблясък, докато момчето потъваше в тъмнината.

Един по един учените навлизаха в задушливата тъмнина. Бяха покрити с плътен слой аерозолен инхибитор и всички бяха с дълги панталони и ризи с дълъг ръкав, яркооранжеви лабораторни ръкавици и респираторни маски, които подобно на пеперуди с разперени криле закриваха устата и носа. Четири челника осветяваха горещия въздух. Четири чифта обувки трополяха по твърдата земя, пращайки ехо навътре по на пръв поглед безкрайния коридор.

Пред тях бръмчащият рой "канарчета" осветяваше с миниатюрните си лампички провиснали от тавана капки, които се мержелееха като паяжини. Ярката светлина се отразяваше по непредсказуем начин в мазно-зеленикавите стени – понякога те сияеха ярко, в други случаи я поглъщаха до непрогледен мрак. Когато дроновете прелитаха над учените, роторите им изхвърляха надолу потоци нагорещен въздух.

Напрегнати и изнервени, учените вървяха мълчаливо, с настръхнали до краен предел сетива.

–  Във въздуха няма токсини, наоколо е чисто – докладваше тихо Стоун на всеки няколко минути.

–  Но аз виждам доста остатъчни следи – възрази Ведала, загледана в отпечатъците, които оставяха обувките на Пенг.

–  До, но не и микроорганизми – отвърна Стоун.

–  Въпреки това няма да сваляме маските.

Не всеки двайсет метра Одиамбо вадеше от чантичката на колана си малка зелена тръбичка. Веднага щом я строшеше между пръстите си тръбичката засияваше в изумрудена светлина. Като ги пускаше на земята, той оставяше зад тях добре различими маркери, по които можеха да определят наклона и да разполагат с указания за обратния път.

Тунелът навлизаше право в аномалията, спускаше се бавно и постепенно надолу. Стените оставаха гладки, изработени от същия вече познат материал, чиято повърхност хвърляше отражения като дебелото стъкло на стара бутилка за кока-кола. С напредване във вътрешността шестоъгълният светъл отвор постепенно се изгуби.

Стоун вървеше последен, с лице, осветено от сиянието на таблета. На екрана се проектираше постоянно разрастваща се реалновремева карта, изрисувана от данните на "канарчетата". До момента те следваха права линия и вече бяха навлезли на близо четвърт миля във вътрешността.

След приблизително двайсет минути Ведала нареди да спрат и попита Стоун:

–  Каква е обстановката?

–  Коридорът се спуска надолу под постоянен наклон – отвърна Стоун, като неволно зашепна. – Повърхностният материал е с непроменени характеристики. Останките от пепелта са се втвърдили и покриват повърхността като сажди в комин. Не виждам разклонения и с навлизането ни температурата се покачва.

–  Промяната на температурата е в съответствие с геотермалния градиент – обади се Одиамбо. – Така че това е най-обикновена дупка в земята. Като пещера, но създадена от екзотичен материал и с абсолютно неестествени, негеологични характеристики. – В гласа му се долавяше учудване. – Не съм си помислял, че ще видя нещо подобно. По принцип ксенобиологът разполага само с данни, събирани на милиарди километри в космоса. А ето, че съм тук. Стоя насред истински образец на извънземна архитектура.

–  Страшничко, нали? – обади се Пенг.

–  Това е най-красивото нещо, което съм виждал – отвърна Одиамбо.

–  И какво те кара да смяташ, че е с чуждоземен произход? – попита Стоун.

–  Предположенията ми се базират на уникалните геологични свойства на това явление. Материята, от която е изградено, е абсолютно еднородна. В структурата се забелязва същата шестоъгълна форма, която познаваме и от микроорганизма. И, доктор Стоун, аз не казах "чуждоземен", а "извънземен". Сигурно ще си спомниш, че първата еволюция на това невероятно вещество е станала в горните слоеве на земната атмосфера, за да попадне в злощастната сонда "Скууп VII".

–  И да убие четирийсет и шест невинни жители още при първия контакт, а след това двама войници, един пилот, един патрулен полицай и още петима души в близкия град – отвърна Стоун. – Мъже, жени и деца.

–  Преди да еволюира в по-безвреден вариант – възрази Одиамбо.

–  Не бих нарекъл пластифага ЩА-2 безвреден. Не и ако бях приятел на пилота, който изгубил живота си над Пидмънт, когато всички пластмасови изолации в самолета му се разтворили за не повече от две минути.

–  Съгласен съм, доктор Стоун, прав сте. За миг забравих, че баща ви е бил член на първия екип на "Горски пожар". Сигурно приемате нещата лично.

Ведала наблюдаваше внимателно Стоун.

–  Аз мисля, че е чуждоземно – обади се Пенг. – Такова е моето мнение.

–  И защо мислиш така? – Ведала я погледна. – Пак ли интуиция?

–  Защото говорим за микроорганизъм, открит в космоса. Без аминокиселини, без отпадни продукти, с уникална клетъчна структура. Повече машина, отколкото живо същество. Създаден да оцелява в безкислородна среда, при високи дози ултравиолетови лъчения. Има всички признаци да смятам, че е създаден с тази цел.

–  Или пък е екзотичен земен организъм, изхвърлен в горните слоеве на атмосферата при вулканично изригване – отвърна Ведала. – И тогава, вместо да е пристигнал от далечния космос, може да се е зародил в земните недра.

Пенг не отговори, гледаше безизразно Ведала. Между двете се бе създало осезаемо напрежение и причината за него бе най-обикновено неразбирателство.

Жиюе – най-близкият китайски термин до понятието "интуиция" – не носи съвсем същия смисъл. За жиюе не се говори в нито едно конфуцианско произведение, нито в традиционната китайска история, и вероятно терминът е възникнал някъде през 19 век, с навлизането на западните философски течения в Китай.

Основната разлика между източните и западните разбирания за интуиция, както е обрисувана от Лиан Ан в неговия труд "Етимология: Сблъсъкът на Изтока и Запада", е, че той поставя понятието някъде по средата между "инстинкт" и "интелект". На Изток, според разбиранията на Пенг У, когато говорим за интуиция, имаме предвид интелект. В представите ѝ интуицията е скок към вярата, опрян на твърдата скала на непоклатими факти.

Двете се гледаха мълчаливо. Противостоянието им бе нарушено от възклицанието на доктор Стоун.

–  О, боже мой! – извика пресипнало той.

Ужасеното лице на Стоун бе осветено от сиянието на монитора. То изчезна веднага щом Стоун завъртя таблета, за да им покаже какво е привлякло вниманието му. На екрана се виждаше подскачаща картина, изпращана от един дрон на около седемдесет метра пред тях. Дронът кръжеше над проснат на земята обект.

Беше човешко тяло – поне това успяха да различат.

Трупът бе обърнат по корем. Крайниците му бяха странно издължени. Нямаше дрехи, макар че някои части от кожата бяха по-тъмни от други. Плътта беше съвсем бяла под ярката светлина на дрона. Най-странното бе, че тялото изглеждаше частично потънало в пода.

–  То пълзеше – промърмори Стоун и Ведала му махна с ръка да не повишава глас. – Каквото и да е, изглеждаше сякаш пълзи…

–  Без предположения – каза тя. – Приближи дрона.

"Канарчето" се спусна към пода и изображението стана съвсем ясно.

–  Какво е това? – попита Стоун, изплашен да изрече очевидното.

–  Не зная – отвърна Одиамбо, – но не ми прилича на човек.

Над илюминатора в купола на МКС замига червен индикатор. Клайн го наблюдаваше разколебано. Повикване от НОРТКОМ, авиобазата "Питърсън".

През последните няколко часа след пропуснатия час за връзка отношенията между Клайн и генерал Стърн бяха станали напрегнати. Тя не беше сигурна дали общуването с него ще е от полза за намеренията ѝ. Но в края на краищата реши да приеме разговора.

(Активиране на сателитна връзка. Връзката е установена.)

КЛАЙН-МКС

Тук Клайн.

АБП-СТЪРН

Някакви сведения за групата?

КЛАЙН-МКС

Никакви, НОРТКОМ.

АБП-СТЪРН

Имаме признаци, че са живи. При теб потвърдиха ли се?

КЛАЙН-МКС

Не.

АБП-СТЪРН

Наблюдаваш ли кулата, която расте над езерото? Достигна над километър височина. Софи, започвам да се отчайвам. И извинявай, но досега никаква полза от вашето звено. Очаквах повече. Някакви идеи?

КЛАЙН-МКС

Никакви, сър.

АБП-СТЪРН

(Десетсекундна пауза.) Добре тогава. Доктор Клайн, с вашето участие е приключено. Благодаря ви за съдействието. Но нашата мисия се провали.

КЛАЙН-МКС

Не съм съгласна, генерале.

АБП-СТЪРН

Не разбрах?

КЛАЙН-МКС

Моята мисия едва започва. Исках да ви го кажа лично, със свои думи.

АБП-СТЪРН

За какво говориш…

(Край на предаването.)

Клайн прекъсна връзката, но не откъсна очи от образа, предаван от вътрешната камера на МКС. Изглежда, другите двама членове на екипажа продължаваха с ежедневните си занимания. Докато ги наблюдаваше, биомониторите, следящи самата Клайн, регистрираха ускорен пулс и учестено дишане, говорещи за нарастващото ѝ вълнение.

Това беше необичайно, тъй като при Клайн параметрите рядко се отклоняваха от нормата. Благодарение на отработени техники за дълбоко дишане и самовнушение тя обикновено прикриваше умело емоционалното си състояние от датчиците и любопитните очи на медицинския екип в центъра в Хюстън.

Но днес беше различно.

Клайн не използва методи на самоуспокоение. Вместо това се пресегна и свали биопараметърната гривна с безжична връзка. Деактивира я и я остави да се рее във въздуха, с прекъснат сигнал 16.

Доктор Софи Клайн бе приключила с претенциите. Беше сложила край на преструвките, лъжите и прикриването на чувствата си от постоянното наземно проследяване. Две години беше крила истинските си намерения.

И ето че бе дошъл часът да разкрие тези намерения.

С разтуптяно сърце Клайн включи програмата за управление на робота, пъхна ръце в манипулаторните ръкавици, нагласи дисплея пред очите си и сви пробно пръсти. На трийсет метра от нея Робонавт РЗА4 повтори движението ѝ.

След това роботът размърда ръце.

Пръстите му затракаха по клавиатурата, активирайки система от компютри, разположени в изолирания лабораторен модул. Командите, които предстоеше да изпълнят, бяха с гриф "спешно". Специалистите от НАСА се бяха погрижили в случай на катастрофа подсистемите на станцията да преминат на управление откъм относително безопасната лаборатория на "Горски пожар".

Нито за миг не бе обсъждана възможността за вражески действия отвътре.

Докато работеше, Клайн не обръщаше внимание на зловещата гледка зад куполния илюминатор, точно до рамото ѝ. Върху най-ниската точка на лабораторния модул на "Горски пожар" – все още, след близо пет години в употреба, маскиран като товарен отсек "Сигнус" – се бе появило нарастващо петно. Беше оцветено във виолетово в космическия вакуум и оставаше незабелязано. Петното премигна в ярко сияние и продължи да расте.

Зад визьора Клайн виждаше света с очите на машината. Само долната част на лицето ѝ бе открита и устните ѝ беззвучно помръдваха, докато си говореше. След години на тайна подготовка беше дошъл очакваният момент за действие. План, известен само на нея, но такъв, който скоро щеше да промени нейния живот и този на всички човешки същества на планетата.

Защото намерението на Софи Клайн бе да освободи човешката раса.

Дълбоко в джунглата на Амазонка непознато тяло лежеше проснато под мигащите светлини на половин дузина "канарчета". Нечовешката фигура сякаш бе изникнала от пода на пещерата, като излязъл на повърхността плувец. Пленник на смъртта, обърнат с лице надолу и абсолютно неподвижен.

Предаваната от разстояние картина не можеше да даде отговор на въпроса какво представлява.

На трийсетина метра оттам групата бе спряла в нерешителност. Но това продължи само броени секунди. В типичния си маниер Ниди Ведала вече им махаше нетърпеливо да продължават напред.

–  Да вървим – разпореди се тя и закрачи в тунела. – Пристегнете маските. Отваряйте си очите. Пенг, приготви контейнерите за образци.

Със ситни крачки Ведала постепенно приближи водовъртежа от светлинки, излъчвани от бръмчащите дронове. Насочи светлината на челника си надолу и плъзна светлото петно по променената плът. Когато погледна зад тялото, установи, че стената не хвърля отражения.

–  Тук има отвор – съобщи тя на останалите. – По пода виждам ситни камъни. Вероятно от кинетичен енергиен изблик.

–  О, да – заговори Одиамбо, който надникна през рамото ѝ и хвърли на пода поредната светеща тръбичка, която окъпа стените в зеленикави отсенки. – Със сигурност е от експлозия. И погледнете повърхностните набраздявания. Виждате ли тези ивици? Те са уникални за този участък от аномалията. Почти кристалоидни, като кварц. Или пък като лед, който се е разтопил и после е замръзнал отново.

–  Каква може да е причината? – попита Ведала.

– Вероятно шокова вълна, преминала през вътрешната структура.

Ведала извади от чантичката на колана си миниатюрна видеокамера, прекрачи внимателно тялото и направи няколко снимки. След като приключи, побутна масата от плът на земята с върха на обувката си. Тялото се поклати, тресейки се като желе, но не се претърколи.

–  Внимавай, Ниди – обади се Стоун, неспособен да се овладее. – Не знаем какво е това, за бога.

Ведала прибра камерата, клекна, доближи скритите си в ръкавици пръсти до лицето и бавно го завъртя.

Едва сега Стоун осъзна, че е спрял да диша. Пое си дъх.

–  Това е мъж – съобщи Ведала. – В напреднал стадий на заразяване. Погледнете ноздрите.

Носът и устните бяха покрити с плътен слой сивкава пепел. Върху бузите се виждаха металически шестоъгълни петънца. Гърдите и шията се бяха сраснали с пода, придърпвайки със себе си кожата на лицето.

–  Пенг, вземи проби – нареди Ведала и пусна главата, която тупна на пода. – Ще ги сравним с тези, които вече проучвахме.

–  Това не е туземец – посочи Одиамбо, докато помагаше на Ведала да се изправи. – Мъжът е с европеидни черти. Облечен е с нещо като… лабораторна престилка или униформа. Платът се е слял с кожата.

–  Има и остатък от табелка – добави Стоун и насочи натам светлината. – Без име, само номер:

Ведала отново извади камерата и направи снимка на табелката. После вдигна светлината към тъмното пространство зад трупа.

–  Вероятно е изпълзял от това помещение – каза и пристъпи към отвора.

–  Не бързай, Ниди – посъветва я Стоун. – Ще пратя първо дроновете. Нямаме представа какво ни очаква там.

Стоун доближи Ведала и Одиамбо ги последва. Пред тях се носеха бръмчащите "канарчета". Пенг остана последна, наведена над бледото тяло, за да вземе лабораторни проби. След един прощален поглед към трупа се надигна и последва групата.

Никой от тях не забеляза притаилото се в сенките момче.

–  Олеле – възкликна Ведала. – Колко е голямо!

Гласът ѝ отекна в обширното пространство.

Бяха спрели на прага, скупчени около монитора на Стоун. Гледаха смълчани поредицата трепкащи изображения на екрана. От време на време Стоун включваше лазерните далекомери, за да определи топографията на помещението. И да им даде възможност да си поемат дъх.

Пред тях се разкри кървава сцена.

Тесният тунел водеше до обширно пространство с внушително висок таван. Подът бе посипан с отломки: парчета метал, скални късове и още човешки тела. Едва забележими, три топчести цилиндрични машини бяха подредени в линия. В основите им премигваха червени предупредителни светлини и от тази посока долиташе тихо бръмчене. Четвъртият цилиндър бе обгорен и наклонен под опасен ъгъл, с разбита обшивка.

–  Какви са тези неща? – попита Стоун. – Приличат на ферментационни цистерни от пивоварна.

–  Не са за бира. Това са турбини – отвърна Одиамбо. – Както предполагах, открихме водноелектрически генератори. Водата минава под бента и ги завърта, произвеждайки електричество. Най-близката, изглежда, е причината за експлозията.

Няколко "канарчета" прелетяха над турбините и доближиха високите бежови шкафове зад тях. Металните им фасади бяха покрити с циферблати и табла.

–  Командният пулт – каза Одиамбо. – Съвсем опростено управление. Виждал съм подобни малки водноелектрически централи в така наречения Трети свят. От Афганистан до Етиопия. Срещу двайсет хиляди долара някое селце може да разполага с осветление, хладилници и пречистване на водата. Както и с телевизия, разбира се.

Добави последното изречение с натъжена усмивка.

–  Да идем там – рече Ведала. – Но внимателно.

Като се движеха един до друг, учените приближиха металното табло пред шкафовете. Върху него лежеше проснато тяло. Трупът бе разкъсан от отломките и върху престилката, пултовете и шкафовете имаше засъхнала кръв.

–  Интересно – промърмори Ведала. – Това тяло не е заразено. Виждам следа от изтекла кръв от раната.

–  Погледни стъпалата – подхвърли Пенг.

Обувките на жертвата се бяха слели една с друга и краката бяха потънали до глезените в повърхността на аномалията.

–  Сякаш подът се е превърнал в подвижни пясъци. – Пенг се завъртя и се огледа. Ведала сложи ръка на рамото ѝ и каза:

–  Трябва да преброим телата. Да се опитаме да разберем какви са тези хора и откъде са дошли.

През следващите десетина минути учените огледаха и заснеха разхвърляните из залата трупове. Повечето се бяха разтворили в повърхностите, върху които бяха стояли, или бяха паднали и дрехите и инструментите им се бяха слели с кожата. И всичко това бе покрито с шестоъгълни струпеи – като замръзнали върху стъкло кристали.

Най-зловеща картина представляваха предметите за ежедневна употреба, които сега съставляваха част от деформирания човешки пейзаж: химикалка, прораснала в челото на една жена, две тела, частично слети едно с друго, ивици от плат и човешка коса, погълнати от лабораторната мебелировка.

Помещението бе истинска гробница за деформирани тела и разрушена до неузнаваемост апаратура.

Виновник за тази касапница беше четвъртата турбина. Разбитият корпус бе заобиколен от купчина черна пепел. Взривът бе издълбал в пода дълбок ров и радиално около него се виждаха следи от разхвърчалите се свръхнагрети частици.

Над бръмченето на оцелелите три турбини учените можеха да доловят далечния грохот на течащата под краката им река.

По стар навик Одиамбо се зае да разсъждава на глас. Докато говореше, се оглеждаше, като си светеше с поредната счупена тръбичка. Ръката му описваше нервни движения, следвайки хода на мисълта, и зеленото сияние бе като танцуващ огън.

–  Нещо е станало с проклетата турбина. И тя е избухнала. Взривът е бил смъртоносен. Но ударната вълна е осигурила изблик на енергия за слоевете ЩА-3, от които е изградена аномалията. Активирана, аномалията е започнала да се самовъзпроизвежда, използвайки подръчното гориво. Както неорганичната материя така и… органичната.

Пенг стоеше неподвижно насред помещението, загледана невиждащо в дроновете. Единственият признак за вълнението ѝ бяха впитите ѝ в долната устна предни зъби. Разпръснати из помещението, останалите учени не ѝ обръщаха внимание.

Ведала продължи разсъжденията на Одиамбо:

–  Значи ЩА-3 е способен на директно преобразуване на енергия. Нищо чудно. И двата предишни щама са започвали самовъзпроизводство щом им бъде осигурена енергия. Ако тогава предохранителната система е била задействала атомното устройство, подземната база на "Горски пожар" щеше да разхвърли Андромеда по целия свят. Виждаме умалена версия на това, което би станало.

–  Е, хубавото е, че поне е било кратко – добави Одиамбо. – Ако реакцията е била продължила, тези тела са щели да бъдат погълнати. Вместо това те са само наполовина… изядени. Изглежда, нашият нещастен пълзящ човек е разполагал с една-две минути, за да се опита да избяга. – Одиамбо погледна към изхода на залата. – Тунелът, който води навън, е действал като естествен комин, събиращ и изхвърлящ заразния дим в джунглата. Той е заразил мачадо, както и животните в района. Смъртта им е била бавна и мъчителна.

–  Мисля, че пропускаме да видим общата картина – намеси се Стоун. – Щом тези хора са тук, не можем да говорим за извънземна инсталация. Това е сграда. И е била построена от хора, с определена цел.

Възцари се мълчание.

–  Стоун е прав. Разбираме ли всички какво означава това? – попита Ведала. Като дългогодишен преподавател тя бе привикнала да задава риторични въпроси. – Някой е открил как може да се използва щамът "Андромеда" – продължи тя, без да чака отговор. – Осъществили са обратно инженерство на микроорганизма, за да вдигнат този строеж. И за каквото и да е предназначена инсталацията, стигат ѝ няколко опитни специалисти, за да я управляват.

–  Именно – съгласи се Одиамбо. – Зданието се е появило в този вид по време на митозата, която наблюдавахме. Но някои предмети тук са твърде сложни, за да бъдат възпроизведени. Например – той махна към металните цилиндри – турбините.

–  Невероятно – възкликна Ведала. – Всичко това е започнало от една-единствена клетка на "Андромеда", в която след обратно инженерство са били въведени инструкции и способност да произвежда енергия за самовъзпроизводство от всякакъв намиращ се наблизо материал. А турбините и апаратурата са достатъчно леки, за да бъдат спуснати с парашути над джунглата. Всичко това е било инсталирано от малоброен екип, вероятно също докаран с вертолет.

Стоун се наведе и заоглежда един обгорял отломък. Държеше маската си плътно долепена до носа и устата. Взривът бе изкопал дълбок до кръста ров в пода. Долу се виждаха разкъсаните останки на турбината – обгорена цилиндрична рамка с размер на хладилник, все още частично запазена. Под нея се чуваше клокоченето на реката.

Стоун се изправи, огледа стените за кабели и жици и каза:

–  Има един проблем. Електричеството, генерирано в тези турбини, е безполезно, ако не може да бъде отвеждано. А тази инсталация тук е от малките. Съвсем оправдано, ако трябва да бъде спусната по въздуха. Но без големи трансформатори хидроенергията ще отслабне преди да стигне където и да било.

–  Освен ако не трябва да стига надалеч – добави Одиамбо и посочи със светещата си показалка едно място в кратера, където от разбитата турбина стърчаха овъглени жици. Плътният сноп изчезваше право в земята.

В другия край на помещението Пенг държеше някакъв документ. Покрит със сажди, почернял, с обгорени краища. Лицето ѝ беше безизразно.

–  Какво намери, Пенг? – попита Ведала.

Пенг повдигна листа.

–  На немски е – каза тя с глас, разтреперан от страх. – Поздравления за добре свършената работа… Това са само монтажници 17. И са празнували.

Одиамбо се обърна към Стоун и каза разтревожено:

–  Което означава, че станцията е завършена. Но къде отива енергията?

–  Не зная – отвърна Стоун. – Картата, която изрисуваха дроновете, завършва в това помещение. Устройството му е съвсем опростено, като на всичко тук. Голяма зала и тунел, прокопан през аномалията. Няма дори врати.

–  Няма смисъл да се поставят врати на растяща структура – обясни Одиамбо. – Тук има много малко неща, които не са с органичен произход. Но станцията трябва да има някакво предназначение. Енергията отива някъде. Вземи, приятелю, това е компас.

Стоун се пресегна.

Високият възрастен мъж се доближи до една от турбините. Почти опря прибора в земята и започна да го мести напред-назад. Очите му не се откъсваха от стрелката на компаса.

Спря веднага щом тя трепна.

Като крачеше внимателно из помещението, Одиамбо използва връзката между течение и магнетизъм, за да открие скритата линия на електрическия поток. Като наблюдаваше посоката, в която се местеше стрелката на компаса, той определи електрическия поток и проследи кабела през залата.

–  Електричеството отива нататък – каза той. – Ако се съди по данните от дроновете, ние се намираме на около километър дълбочина. Далече под водното равнище. Ти спомена, че трансформаторът е в състояние да прехвърля електрическа енергия само на кратко разстояние. Значи, ако продължим в тази посока, ще се озовем…

–  Точно под езерото – довърши Стоун. – В което няма никаква логика.

Одиамбо все така невъзмутимо следваше невидимата линия. Тя го отведе при глуха стена. Той спря и се огледа намръщено.

–  Не разбирам – призна, изправен под ярката светлина на "канарчетата". – Токът тече в тази посока. Би трябвало да има някаква тръба, или поне малко сервизно помещение.

Стоун провери още веднъж окачения на шията му монитор. После махна с пръст и накара "канарчетата" да изключат камерите си и да задействат отново лазерните далекомери. Помещението се изпълни с невидими потоци от прецизно оразмерени лъчи, излъчвани от въртящи се огледала в корпусите на летящите машинки.

Мониторът изрисува стената и повърхността на пода с максимални подробности. Сред различните очертания Стоун забеляза и това на Харолд Одиамбо. И под краката на неговия силует се виждаше познатият шестоъгълник.

–  Харолд, погледни си в краката.

Силуетът на екрана сведе глава.

–  Виждам нещо… чакай, това е отпечатък. Но такива има навсякъде.

Стоун свали монитора към гърдите си и екранчето потъмня. Вече стоеше до Одиамбо. Беше разпознал двете едва забележими бразди, които можеха да се видят само при картина с максимална резолюция. За щастие веднага позна какво са.

Панти.

–  Казах ти – възкликна Одиамбо. – Тези електрически кабели трябва да водят нанякъде. Иначе каква полза от бента?

Одиамбо се беше подпрял на лопатката, с която бе повдигнал капака на пода. Под шестоъгълния похлупак се показа черна дупка. В горния край лъщеше металният връх на спускаща се надолу стълба. Шестоъгълната шахта беше прокопана право през аномалията и изчезваше в тъмните ѝ дебри.

–  Мислех, че ще си недоволен – подхвърли Стоун, докато се навеждаше, с кацнало на дланта му "канарче". – Сега, когато разбра, че това не е чуждоземна инсталация.

–  Уф – въздъхна Одиамбо. – Още няма как да го знаем със сигурност. Всъщност съм по-убеден от всякога, че аномалията е с извънземен произход. Независимо от следите от човешка намеса.

Стоун хвърли поглед на Одиамбо, за да се увери, че не се шегува. Изглежда, че беше сериозен. Стоун дръпна ръка изпод блещукащото "канарче". То увисна за миг и започна да се спуска в шахтата. Останалите дронове продължаваха да изучават голямото помещение.

–  Предполагам, че ще открием… – поде Стоун.

Пищенето на високоговорителя стресна всички, но най-вече Пенг У. Тя извика изплашено и притисна маската си с ръка. Докато изучаваха подземията напрежението ѝ бе продължило да расте до степен, че под окото ѝ се появи нервен тик. Трупаният с години емоционален самоконтрол, изглежда, се пропукваше под тежестта на мисията и нейните тайни.

Вграденият в стената на един от шкафовете миниатюрен говорител оповестяваше тревога на максимално усилване.

–  Внимание – добави глас с тенекиен оттенък. – Не зная дали ме чувате, но по мои изчисления би трябвало да сте в контролната зала. Ако е така, добра работа, Ниди.

Учените се спогледаха объркано.

–  Това е Софи Клайн, нали? – попита Стоун.

Ведала можеше само да кимне.

–  Случилото се е инцидент. Никой не трябваше да пострада.

Гласът на астронавтката кънтеше из помещението, прекъсван от статичните шумове. Стоун и Одиамбо оставиха отворените си раници при шахтата и се присъединиха към Ведала, която стоеше близо до пулта.

Пенг У закрачи напред-назад.

–  Не – заговори тя. – Не, не, не. Това не е добре. Тя работи с тях.

С раздвоено внимание Ведала завъртя учудено глава към Пенг. С тях?

Клайн продължаваше едностранния си монолог от говорителя.

–  Не мога да ви обясня какво съм постигнала. А и вие никога няма да разберете моите основания. Но това, което искам да знаете… е, че става въпрос за доброто на човечеството.

Пенг се огледа слисано, после каза:

–  Трябва да се махаме оттук. Тя не е на наша страна. Опасна е.

Пенг се обърна да си върви и се сблъска с малка тъмна фигура, спотаена зад бръмчащата турбина. Тупа падна на земята. Беше се омотал с ризата и приличаше на дух. Изплашената Пенг вдигна крак за удар, но момчето изпълзя назад, а мачетето му звънна на пода. После се изправи, задъхано под светлината на няколко дрона.

–  Тупа! – извика Стоун.

Пенг остана загледана с изцъклен поглед, а Стоун изтича при момчето и го сграбчи в обятията си.

–  Добре ли си? Какво правиш тук?

–  Здравей, Джамейс. – Хлапето се ухили.

–  Казах ви, че трябва да се махаме – викна настойчиво Пенг. – Веднага. Всички.

Като бивш войник Пенг очевидно вече бе доловила скритата заплаха в думите на Клайн. Увереността ѝ нарастваше с всяка произнесена дума, отекваща в стените на подземието.

–  Предупредих ви да стоите настрана. Предупредих ви всички. Не го забравяйте.

Пенг се завъртя бавно и огледа останалите с широко отворени очи над лъщящата маска.

–  Веднъж вече се опита да ни убие. Ще го направи отново. Смятам да поискам евакуация. Още сега.

Ведала разпери ръце в опит да успокои Пенг.

–  Това е невъзможно. Тя е на орбита. Искам да запазиш…

И в този момент разнебитената турбина направи опит да заработи отново. Беше се самоизключила при взрива, но сега, изглежда, някой бе прекъснал дистанционно действието на защитата. Подът започна да се тресе застрашително.

–  Сбогом, екип – чу се през статичния шум, докато турбината бързо набираше скорост, огласяйки всичко с ужасяващо стържене.

От разцепената обшивка заструи черен дим.

–  Пристегнете маските! – извика Ведала и заотстъпва към купчината раници при отворената шахта. Одиамбо, Стоун и Тупа се присъединиха към нея. Съборена на колене от сътресението, Пенг беше стиснала отчаяно глава.

–  Хайде, Пенг! – извика ѝ Ведала.

Пенг се изправи и като следваше инстинкта си на военен потърси най-очевидния изход. Единственият сигурен път навън бе през помещението и черната димна завеса, която се спускаше над виещата турбина. Рискован маршрут, но Пенг бе уверена, че ще се справи. Ако някой можеше да се измъкне, за да потърси помощ за останалите – или поне да организира евакуация на техните трупове, – това трябваше да е тя.

Единственият печеливш ход беше бягството.

–  Недей! – нареди ѝ Ведала и изрита първата раница в зеещата шахта. – Всички след мен!

–  В шахтата! – присъедини се към нея Одиамбо, чийто глас бе приглушен от маската.

Димният поток се усилваше и вече бе опушил до черно корпусите на няколко кръжащи отгоре "канарчета". Пенг се втурна да го заобиколи. След утихването на първоначалните вибрации подът бе станал мек и податлив.

Стоун и Тупа се спуснаха надолу по металната стълба право към неизвестното. Макар и по-възрастен и по-бавен, Одиамбо ги последва с изненадваща пъргавина. Ведала се приготви да слезе, но се спря и се огледа за Пенг.

Тя все още беше далече от тях.

Стълбът токсичен дим вече се разширяваше и се спускаше надолу. Носеше се право към тях през помещението. Погледът на Пенг бе фиксиран върху изхода.

–  Недей! – извика ѝ отново Ведала.

Пенг внезапно хукна в спринт и краката ѝ потънаха до колене в пушека. След няколко неуверени крачки маската се смъкна от лицето ѝ и увисна на шията ѝ. Тя продължи да ускорява бяг към изхода на тунела, стиснала устни, за да задържи дъха си.

–  По дяволите! – изруга Ведала. Беше се спуснала с няколко стъпала надолу и сега от шахтата се подаваше само главата ѝ. Пръстите ѝ се бяха вкопчили в металните пречки. Вълна черен дим се търкаляше към нея. Разхвърляните от Одиамбо светещи пръчки мятаха зеленикави отблясъци из черните облаци, като обгърнати от буря застинали светкавици.

Пенг се спъна и падна.

Изправи се и продължи слепешката напред. После рухна отново в черната мътилка и изчезна.

Ведала улови дръжката на капака и почака още малко. Не можеше да откъсне поглед от мястото, където беше паднала Пенг. Стори ѝ се, че зърва някакво движение под трепкащите светлини на обърканите "канарчета".

А после пред погледа ѝ се разкри ужасяваща сцена.

Тялото на Пенг се появи отново. Тя се надигна, падна и после запълзя. Заразата действаше бързо и очевидно бе проникнала през лигавиците и се разпространяваше в белите дробове. Внезапно тя си пое сподавено дъх и успя да нададе ужасяващ вик на агония.

След миг прииждащите черни талази закриха погледа на Ведала и тя спусна капака тъкмо когато отровният облак премина отгоре.

Макар и все още действаща, електростанцията се бе преобразила в клокочеща вихрушка от отровен газ. Всеки сантиметър от помещението бе обгърнат в леплив черен дим. Подземната електростанция бе като адска бездна, изпълнена с оглушително стържене на метал, в която повредената турбина подскачаше и се тресеше. Отслабващите светлинки на обърканите "канарчета" хвърляха бледи отблясъци, но камерите им все още предаваха.

Под тях Пенг У беше жива.

Макар да усещаше прокрадващата се зараза на "Андромеда" като шкурка в гърлото си, тя продължаваше да пълзи. Коленете и лактите ѝ оставяха вдлъбнатини в омекналия под, дрехите ѝ се бяха разтворили в кожата, ала тя не усещаше болка. Беше ужасно уморена и не жадуваше за нищо друго освен да се просне по очи на пода и да заспи.

Един проблясък над нея привлече вниманието ѝ. И точно преди да рухне за последен път Пенг се обърна по гръб и втренчи очи нагоре. Косите ѝ вече се сливаха с аномалията като черни пипала на черен фон.

Над нея сред бушуващия дим сияеше яркобяла светлина.

Светлината се приближаваше и се усилваше. Заедно с нея Пенг долови тих бумтящ звук и лицето ѝ бе облъхнато от топъл повей. Малко след това успя да различи "канарчето" – беше покрито с метални шестоъгълни израстъци и се полюшваше неуверено на една страна. Роторите му се завъртяха още няколко пъти и след миг "канарчето" се приземи точно до нея.

И в тези последни мигове Пенг си спомни за мисията си.

Извърна глава към металната птица и заговори с пресипнал глас. Заговори въпреки че инфекцията вече изпълваше гърлото ѝ и запушваше кръвоносните съдове. Говореше дори когато тялото ѝ потъваше в мековатата повърхност на аномалията. Пенг облиза покритите си с метални струпеи устни и направи своето последно признание:

–  Щамът "Андромеда" – изхриптя тя – е навсякъде. На всяка планета. Марс. Лунните камъни. Астероидите.

Сгушени на сигурно място в затворената шахта останалите членове на групата не смееха да откъснат очи от монитора на Стоун. В мрака никой не видя сълзите, които се търкулнаха по бузите на Ведала и оставиха мокри дири върху маската. Стоун бе прегърнал Тупа през хилавите раменца. Одиамбо бе затворил очи и бе склонил глава, сякаш се молеше.

–  Ние го прикривахме… НАСА, Китайската космическа агенция, японците… – произнесе Пенг през стиснати зъби. – Клайн беше права. "Андромеда" не е случайно тук. Щамът е бил изпратен. В очакване на живот. И той го търси от толкова дълго време…

От своето извеждане на орбита през 1998 Международната космическа станция съществуваше като символ на мира и научното сътрудничество между най-могъщите народи на земята. Въпреки че т.нар. свръхсили често имаха противоречащи си интереси през годините, на станцията винаги цареше приятелска атмосфера между различните участници. Астронавтите създаваха своя общност, граждани на човечеството, работещи заедно над един разделен свят, мъже и жени, избрани сред най-добрите учени на САЩ, Русия, Канада, Япония, Корея и Европейския съюз, както и десетки други страни.

Тази неизречена целокупност – един идеал, поддържан над две десетилетия с неизменно придържане към етикета и любезните взаимоотношения на борда на постоянно разрастващата се станция – бе на прага на своя крах.

Доктор Софи Клайн се готвеше да обяви война.

Причините, довели до последвалите действия на Клайн, са били обсъждани неведнъж. Повечето учени посочват, че МКС е била построена в една епоха на относителна наивност, че решението за нея е взето с необмислени договорки и без да се създадат необходимите гаранции. Предполага се, че никога вече няма да е възможно подобно сътрудничество между свръхсилите, като се има предвид социалният, политически и интелектуален климат, съществуващ днес.

Но изследователи и журналисти стигнаха до по-оптимистично заключение.

Случилото се бе най-вероятно дело на поредния учен-бунтовник, надарен с уникални способности. Възходът на Клайн към успеха бе невероятен, особено предвид тежкото ѝ здравословно състояние. Именно годините на страдание я бяха изваяли почти в свръхчовек – личност, която просто не можеше да бъде пречупена или спряна.

А в сърцето на неукротимия ѝ дух се спотайваше силен гняв.

Клайн ненавиждаше постоянните пречки в живота си – от ограниченията на собственото ѝ тяло до границите на научния прогрес и дори интелектуалните задръжки, издигнати от научната общественост, за да предпазват човешката раса.

Макар и заслужаващи адмирации, нейните научни постижения не бяха подтиквани от позитивното желание да разтвори нови хоризонти на познанието. По-скоро те бяха нещо като отмъщение. Клайн бе овладяла науката бързо, яростно и с ясното намерение да я постави в своя услуга – така както други прекършват волята на кон, за да могат да го яздят.

Според някои изследователи през последните три години Клайн постепенно се бе изпълнила с увереността, че щамът "Андромеда" е един вид атака срещу човечеството. Трагедията се състоеше в това, че заради високопоставеното си положение на американски астронавт действията ѝ от един момент нататък не бяха подлагани на проверка, нито бяха обект на нечие наблюдение.

Класифицираната информация лежи в основата на всяка шпионска дейност и е жизненонеобходима в процеса на определяне на достъпа до държавните тайни. В резултат от липсата на информационна прозрачност обаче Софи Клайн и Пенг У бяха единствените действащи членове на програмата "Горски пожар", които знаеха истината за щама "Андромеда".

Първоначалният вариант ЩА-1 бе попаднал в капсулата "Скууп", изстреляна в горните слоеве на земната атмосфера. Впоследствие този щам бе открит на всички планети във вътрешната Слънчева система. Следи от щама бяха намерени в 10 процента от реголитните образци, донесени след полета на "Аполо" до Луната 18. Въпреки необяснимите повреди по капсулата за обратен полет мисията "Стардъст" до кометата "Уайлд 2" също потвърди наличието на микроорганизми.

И макар само няколко от пратените от човечеството сонди да се бяха върнали, съществуваха и други способи за дистанционно засичане. Съвсем наскоро японската сонда "Хаябуса" бе извършила автоматично кацане на наподобяващия гигантска пура астероид БР-3. По време на престоя ѝ там един таен датчик на име "Андро" бе изпратил на пръв поглед безинтересна информация, прикачена към края на по-обширен доклад. Анализът ѝ бе понятен само за шепа учени и военни.

"Андромеда" се бе разпространила из цялата система.

Учените от първоначалната програма "Горски пожар" правилно бяха избрали като най-вероятно обяснение Теорията за пратениците, предложена за пръв път през пролетта на 1962 от Джон Р. Самюълс. Казано с прости думи, най-добрият начин да се открие живот в една предимно безжизнена галактика е като се изпрати до най-близката звезда сонда, която при пристигането си ще създаде свои копия и сетне ще ги разпространи из съседните звезди, следвайки програмата за експоненциално изследване.

Клайн бе изучила всички характеристики на микроорганизма. Знаеше, че може да съществува в космически вакуум, като не само вирее хилядолетия наред, но и се самовъзпроизвежда без остатъчни продукти. Че не притежава аминокиселини, тоест протеини, нито ензими или които и да било от "строителните тухли на живота" и се помещава в небиологична, кристална клетъчна структура.

Всичко това доведе Клайн до заключение.

Щамът "Андромеда" не е микроорганизъм. Той всъщност дори не е жив. Извънземната микрочастица представлява много сложен механизъм.

Клайн предположи, че ЩА-1 е именно тази сонда, създадена да лети между звездите и после да произвежда свои копия и да чака. И през последните няколкостотин хиляди години щамът бе правил точно това. Чакането бе приключило на 8 февруари 1967 в една неголяма къща в покрайнините на Пидмънт, Аризона. Този ден местният доктор Алън Бенедикт взел глупавото решение да разбие падналия в града спътник "Скууп VII".

Щамът "Андромеда" бе чакал да се срещне с живот.

След заразяването на живи организми ЩА-1 бе стартирал мутация, довела до появата на пластифага ЩА-2, който избягал от дълбините на "Горски пожар" и попаднал в атмосферата, разтваряйки пластмасовите изолатори, необходими да се достигне ниска околоземна орбита.

Щамът бе открил живот, а след това се бе превърнал в скрита бариера.

Вероятно точно това заключение би могло да обясни мотивите за действията на Клайн. В лицето на "Андромеда" тя бе видяла поредната несправедлива пречка в един живот, изпълнен с пречки. Беше сметнала, че микроорганизмът е създаден с враждебни намерения – да открива живот и сетне да му пречи да достигне планетарна орбита. Той беше стена, възпрепятстваща човешката цивилизация от заемането на полагащото ѝ се място сред звездите.

Клайн бе възприела това като лична обида.

Беше се зачудила колко ли още други цивилизации са попаднали в този капан. В своите заключения бе открила и обяснение за Парадокса на Ферми, който задал въпроса – след като в галактиката има милиарди подобни на Земята планети къде са всички?

Заложници на "Андромеда" в собствените си светове, предположи тя.

Първият контакт на човечеството с извънземен разум не се бе оказал приятелски. По-скоро наподобяваше обявяване на война.

И сега Софи Клайн се готвеше за контраатака. Беше изучила противника си по време на пребиваването си в лабораторията на "Горски пожар" и бе определила съвсем точно как да го накара да се възпроизвежда в нови конфигурации. Планът ѝ беше да използва щама срещу самия него, да разруши веднъж завинаги преградата, която бе поставил пред човешката експанзия в космоса.

Бе прехвърлила своята дистанционна манипулаторна станция в многоцелевия модул "Леонардо" и бе затворила люка. Ръцете ѝ бяха напъхани в телеоператорните ръкавици, а на челото ѝ бе поставен плътно прилепнал дисплей, улесняващ умствения контрол над хуманоидния робот РЗА4. Мозъчно-компютърната програма на станцията ѝ позволяваше да изпраща команди със скоростта на мисълта.

Защитните механизми, определящи правилата за управление на биолабораторния модул при населена космическа станция изискваха извънредни обстоятелства за преодоляване на контролните структури от ниско и високо ниво – тоест съществуваше безпрецедентно равнище против дублиращ контрол.

В 17:24:11 КУВ от вътрешността на лабораторния модул бе подаден сигнал за пробив в биозащитата. Подобно на падащи плочки на домино всяка подсистема на МКС, включително комуникации, реактивни двигатели и животоподдържане, преотстъпиха своя контрол. Ето с каква лекота Софи Клайн получи пълна власт над Международната космическа станция.

Според стандартната процедура за действие при извънредни ситуации другите двама членове на екипажа побързаха да се прехвърлят в сервизен модул "Звезда". Основополагащ камък при първоначалното изграждане на станцията, той разполагаше с автономно поддържане на всички важни функции и беше оборудван с руска и американска компютърни системи. Корабът "Союз", предназначен за връщане на екипажа на Земята, бе скачен със задния порт на модула 19.

Клайн вече се бе погрижила да блокира всички изходящи радиосигнали, да прекъсне връзката с наземния център за управление и да изключи бордовия безжичен интернет. Веднага след това изключи Общия скачващ механизъм (ОСМ) в отсек "Юнити", осъществяващ връзката с модулите "Заря" и "Звезда", като по такъв начин изолира другите двама астронавти. Накрая превключи всички животоподдържащи системи на аварийно захранване и прекъсна вътрешното осветление, за да пести енергия.

Бяха задействани слънчево-електрическите реактивни двигатели, преобразуващи подаваната от слънчевите колектори енергия в постоянна подемна сила. Станцията се разтресе и помещенията се огласиха от пронизително пищене. Всички намиращи се в свободен полет предмети, включително и астронавтите, започнаха да падат към долната палубна повърхност, докато МКС бързо набираше височина.

Клайн побутна нагоре виртуалните очила и произнесе кратко обръщение към своите двама колеги в "Звезда", използвайки вътрешната видеовръзка.

–  Говори доктор Софи Клайн. Обявявам извънредно положение и поставям под мой контрол всички ресурси на станцията. От този момент до отмяна на извънредното положение ще останете изолирани в сегашния модул. Не се опитвайте да се свържете с центъра за управление. Не правете опити да напуснете модула. Ще получите допълнителна информация, когато това стане необходимо. Но за момента МКС остава блокирана.

На монитора изникнаха изненаданите лица на Юрий Комаров и Джин Хаманака. Клайн прекъсна връзката и им остави само черен екран и шокирано мълчание.

Разбира се, колегите на Клайн незабавно се заеха с нарушаване на нейните заповеди. Те откриха, че ОСМ е заклинен отвън, всички системи за връзка са извадени от строя и електроподаването е ограничено до абсолютния минимум. Тъй като животоподдържащите системи са монтирани от външната страна на станцията, независимо дали вътрешните люкове са отворени или затворени, астронавтите се намираха в безопасност в своя модул, с достатъчно въздух, храна, вода и средства за отделяне на отходни продукти.

Това, от което бяха лишени обаче, бе възможност да напускат модула и да общуват с останалия свят. След като обмисли трескаво ситуацията, Джин Хаманака извади един мощен лазерен диод от апаратурата за оптични експерименти, прибрана и подготвена за връщане със "Союз". Диодът бе от клас ЗБ, с изумруденозелен цвят и висока мощност, макар и некласифициран като опасен. Хаманака насочи лазерния лъч на диода през един от малките илюминатори на "Звезда", стараейки се да го ориентира към повърхността на планетата долу.

Във всеки момент поне няколкостотин астрономи аматьори наблюдават преминаващата над тях станция, видима за период от две до шест минути. Сега, изменяйки оста на своето движение, МКС бе предизвикала истински фурор в малката международна общност на "звездобройците".

Носейки се със скорост от 17500 мили в час, станцията генерираше нарастваща вълна на учудване. Десетина ентусиазирани астрономи в Централна Америка, Южна Европа и Близкия изток я засякоха да прелита над тях с изключени външни светлини.

Всички те видяха ярката зелена точка, блещукаща от един от илюминаторите на модула "Звезда". От тях поне половината познаваха добре морзовата азбука. И те всички разчетоха най-известния сигнал на света.

Майор Пенг У издъхна в 18:56:06 КУВ, приблизително на половин миля навътре в аномалията, заразена от въздушнопреносим вариант на микроорганизма ЩА-3. Ниди Ведала преглъщаше сълзите си на дъното на шахтата. Но същевременно в гърдите ѝ се надигаше гняв.

В спомените си Ведала все още виждаше картината от последните мигове на Пенг – гладкото лице на китайката, покрито с мрежа от фини металически шестоъгълници. Агонизиращият вик на Пенг бе породил вълни от отвращение и мъка в душата на Ведала. Тя се опита да се съсредоточи върху непосредствената обстановка и да успокои забързаното си дишане.

Челникът ѝ осветяваше клаустрофобично тясната шахта. Ведала с изненада установи, че лъчът се поглъща почти напълно от гладкия еднороден материал на аномалията. Погледна Стоун, Одиамбо и момчето Тупа – всичките изглеждаха угрижени.

Неприкритият им страх моментално припомни на Ведала, че тя все още е водач на експедицията – и че мисията им съвсем не е приключила. В много аспекти, помисли си Ведала, тя едва започваше. В гласа ѝ, макар все още уморен, вече се долавяше възвръщащ се авторитет:

–  Добре – каза тя. – Да се прегрупираме.

–  Пенг? – попита Стоун. – Има ли шанс тя да…

И млъкна, когато видя лицето на Ведала. Вместо да продължи, Стоун се пресегна и я стисна за рамото.

–  Съжалявам.

Бяха се скупчили в началото на друг неосветен тунел. Както и предишния този изглеждаше като че прорязва права линия в мрака. Единствената разлика бе, че новият коридор бе наполовина на размерите на предишния, едва два метра висок и широк колкото обикновен коридор. Лъскавите му стени сякаш неусетно ги притискаха. Беше си най-обикновен тунел, ако се изключеше овалната метална тръба, положена в единия му край, по която течеше ток някъде надолу.

Последното оцеляло "канарче" не бе засякло наличие на токсини и учените смъкнаха маските. Одиамбо им подаде блокчета от сухия порцион и всички ги задъвкаха механично, докато разговаряха. Тупа също предъвкваше блокчето и напрягаше слух за превода на дрона. Ведала бе забелязала, че момчето неволно се е уловило за ръката на Стоун. Изглежда, между него и мъжа се бе създала невидима връзка.

–  Пенг каза, че са открили следи от щама "Андромеда" в цялата Слънчева система, но го пазят в тайна – каза Ведала. – Първо обаче, дали това е вярно?

Одиамбо подпря брадичката си с ръка.

–  Мисля, че да. Имаше само няколко успешно завърнали се мисии с образци: от Луната, от една комета на име "Уайлд 2" и от астероида Итокава.

–  Не забравяй и полетите във външната атмосфера, които предизвикаха всичко това преди петдесет години – добави Стоун.

–  И мисиите "Скууп", разбира се – каза Одиамбо. – Но достъпът до образците от тях е строго засекретен. Както и до резултатите от изследванията на лунните скали. Що се отнася до автоматичните сонди, изпратената от тях информация вероятно е била шифрована.

–  Искаш да кажеш, че ѝ вярваш – заключи Ведала.

–  Разбира се, че ѝ вярвам – отвърна Одиамбо. – Това бяха последните ѝ думи и те са ѝ стрували скъпо. Да не говорим за страданията.

–  Значи щамът "Андромеда" напълно се вписва в Теорията за пратениците – каза замислено Стоун. – Разпространил се е навсякъде и дебне появата на живот. Което пък сочи, че зад създаването му стои разумен източник.

–  И ако се съди по Пидмънтския инцидент – враждебно настроен източник – промърмори Ведала.

–  Нищо чудно, че Пенг изгуби присъствие на духа – продължи Одиамбо. – Основавайки се на тази информация няма съмнение, че сме се озовали в крайно опасно положение. В една чуждоземна инсталация.

–  Но тя запази тайната до прекалено късно – посочи Стоун.

–  Жалко, че не ни каза – въздъхна Ведала. – Щяхме да сме по-внимателни.

–  Сега имаме по-неотложни проблеми – каза Стоун. – Клайн се опитва да ни убие, а ние сме заровени на километър под аномалия, създадена от щама "Андромеда".

–  Тя е там горе, а ние – тук долу – добави Ведала и стисна зъби. – Клайн ни иска мъртви и ние трябва да разберем защо. Но засега можем да продължим само в една посока.

Одиамбо мълчеше, загледан замислено в металната тръба, прокарана в единия край на коридора.

–  Не мисля, че местоположението на сградата е случайно. Намираме се точно на екватора, както и в зоната за падане на отломките на "Тиенгун-1". А освен това върху подземна река, която може да осигурява хидроелектрическа енергия.

–  Значи смяташ, че катастрофата на "Тиенгун-1"…

–  Е преднамерен и целенасочен опит да се отвлече вниманието от истинските намерения на Софи Клайн. По някаква причина ѝ е било нужно да премести МКС в орбита над този район и хипотезата за "Поднебесния дворец" е осигурила повод това да стане.

–  Възможно ли е? Наистина ли Клайн е планирала и построила цялата аномалия от основите до върха? – попита Ведала.

–  Както каза, постройката е започнала от частица самовъзпроизвеждащ се материал. Достатъчно е било да въведе програмата за растежа и останалото е лесно, като да засееш семена в пръстта – отвърна Одиамбо. – Стига да разполагаш с известни финансови възможности и връзки с частния капитал. Тя е човек, който не бива да бъде подценяван.

–  Но все пак не знаем каква част от всичко това е било замислено и каква част е плод на ужасяваща грешка – посочи Ведала.

–  Знаем, че тя не ни иска тук – посочи Стоун. – Със сигурност е предполагала, че сертанистите ще забележат аномалията, но те не разполагат със средствата и познанията, за да я изучат основно. Програмата "Горски пожар" е била задействана едва когато "Вечна бдителност" е засякъл микрочастици, съвпадащи по характеристики с тези от Пидмънтския инцидент. А това е станало вследствие от непредвидена експлозия на една от турбините. Мисля, че истинската цел на Клайн е била да работи тук, в изолация, и да позволи на аномалията да се разрасне в дивата джунгла.

–  Значи случаите на зараза не са част от нейния план – предположи Ведала. – Но каквото и да е правила или се е опитвала да направи… вече е излязло извън неин контрол. Тази инсталация продължава да се разраства – и ако някоя страна реши да хвърли бомба върху нея, ЩА-3 може в края на краищата да погълне целия свят.

–  Безславният сценарий F – каза Стоун. – Унищожаване на планетата.

Кенийският ксено-геолог опря длан на стената и после я дръпна. Кожата му бе покрита с влага.

–  Тунелът ни отведе под езерото. Каквото и да използва електричеството… се намира под водата.

Веднага щом осъзнаха думите му членовете на групата почувстваха някаква неуловима тежест. Стоун можеше да си представи стотиците хиляди тонове вода, оказващи натиск върху дъното и процеждащи се на малки капчици през сиво-зелената стена.

Изправен на пръсти, Тупа зашепна на бръмчащото "канарче". Устройството завъртя камера към него и момчето махна с ръка. В отговор дронът се издигна и се насочи към Джеймс Стоун.

Механичният му глас произнесе преведените думи:

–  Трябва тръгва сега.

Ведала вдигна обезпокоено глава към шахтата, но капакът лежеше неподвижно на мястото си. Нямаше и следа от заразния дим. Тя подуши само влажен въздух и металния мирис на аномалията.

–  Трябва тръгва сега – повтори Тупа, имитирайки английските думи на дрона. Махна отново с ръка и доближи "канарчето".

–  Има рев – преведе металната птица.

Рев? – попита Ведала, но Одиамбо я сгълча да замълчи. Беше затворил очи, с лице, вдигнато към тавана.

Заслушан.

–  Вода – рече след секунди. – Идва насам.

Доктор Софи Клайн не се безпокоеше особено от това, което ставаше долу. Макар да си даваше съвсем ясна сметка за последствията от скорошните си действия, колебанията на мозъчните ѝ вълни (измервани чрез мозъчно-компютърния интерфейс) оставаха в границите между 8 и 12 херца – така нареченият алфа-стадий, отговарящ на състояние на спокойна бдителност.

Животът на останалите членове на екипажа вече не я касаеше.

Клайн бе само на минути от постигането на една цел, за която бе мечтала години. Беше пожертвала семейство и приятелства и бе посветила всеки един съзнателен момент, за да достигне точно тази точка от времето и (най-вече) пространството. И беше прекарала целия ден съсредоточена върху последния опит.

Час след час МКС продължаваше да набира скорост и нямаше нищо, което да може да я спре. По данни на Центъра за управление тя бе подминала с десет хиляди мили обичайната си орбита. Вече бе твърде късно да бъде върната.

Невъзможно е да се извърши точна реконструкция на умствената нагласа на една личност дори ако притежаваш мозъчно-компютърния ѝ отпечатък. Въпреки това разполагаме с уникалните подробни записи на невронния статус на Клайн през тези последни мигове преди да бъде преустановена връзката. Информация, която заслужава подробен анализ в светлината на това, което Клайн е възнамерявала да направи.

В своите изследвания във Вашингтонския университет прочутият криминален патолог доктор Рейчъл Питман наблюдава определен тип огнище на възбудата, характерно за всеотдайните учени – модел, типичен за невронните характеристики на Клайн. Питман е открила, че по правило учените притежават нисък индекс на забавяне на удовлетворението (ИЗУ) или на очаквания успешен завършек, тъй като често им се налага да изтърпяват години, преди да се радват на заслужените плодове на своята дейност. Мисловният процес на Клайн в този момент се накланя по-скоро към "предчувстваната награда" – модел, при който моралното отвращение от текущите събития изглежда незначително в сравнение с научното постижение.

Способността да отлагаш заслуженото възнаграждение – влагайки огромна увереност в една хипотеза, чието потвърждение ще отнеме години – е това, което бе позволило на Клайн да постига успехи и което я бе заслепило за ужасните последствия от действията ѝ в онези часове.

Тези изводи не целят оправдание, а по-скоро обяснение.

След като си осигури контрол върху Международната космическа станция Клайн отдели безценните четирийсет и пет минути, за да намери и постави Кардиопотока – изпомпващи гамаши, предназначени да преразпределят кръвта от долната част на тялото към главата. Докато са в микрогравитация, астронавтите често съобщават за "замъглено" мислене, сякаш са изправени на главата си. Целта на гамашите е да притискат мускулите на долните крайници и да подобряват циркулацията на кръвта, а заедно с това комфорта и мисленето. Ако обаче се използват твърде дълго, могат да доведат до загуба на съзнание и дори до смърт.

Резултатът за момента бе, че докато приключваше с последните си експерименти Клайн – за първи път, откакто се намираше на борда на МКС, се радваше на ясна мисъл и бодър дух. На видеозаписа бузите ѝ са порозовели и очите ѝ блестят и гледат живо. Тя се усмихва, докато свива пръсти във влажните от пот манипулаторни ръкавици, осъществяващи дистанционен контрол над РЗА4.

Извън капсулата на лабораторния модул на "Горски пожар" облицованите с мека тъкан ръце на РЗА4 се намираха в постоянно движение. Подробностите за това, което последва, са строго засекретени, но все пак разполагаме с частично възстановен запис от експеримента.

Действията на робота се осъществяваха в специално изработен биологичен изолатор, предназначен да ограничи до минимум опасността от разпространение на заразни агенти. Стерилният робот не се нуждаеше от ръкавици, още по-малко от обемистия костюм и шлема, които носеха учените. Въздухът в лабораторията беше заменен от нереактивна смес от азот и аргон.

Устройството, където се осъществяваше експериментът, бе по същество стъклен кувьоз, вграден в една от стените, ярко осветен и достатъчно просторен, за да може ръцете на робота да се движат свободно. Вътре в кувьоза имаше отрицателно налягане, изсмукващо въздуха през един ХЕПА 20 филтър, за да попречи на микроорганизмите да напуснат изолираната кутия и да замърсят другите полета за провеждане на експерименти в условия на микрогравитация.

Монтираните над всеки кувьоз камери записваха подробно и последователно етапите на експеримента. Докато проучваха от този момент назад във времето натрупаните записи, разследващите откриха липсващ запис, датиращ отпреди няколко години – доказателство, че Клайн е провеждала (и прикривала) продължителна серия непозволени опити. В края на краищата се оказа, че липсват записи за над сто часа експериментална дейност, повечето от които с продължителност около петнайсет минути.

С помощта на увеличителните камери, вградени в зрителната му система, РЗА4 концентрира наблюденията си върху един образец от ЩА-3, намиращ се под плоско предметно стъкло. Материалът бе изработен от самата Клайн чрез видоизменянето на съществуващите проби, открити преди пет десетилетия. Микроскопичните шестостенни частици бяха подредени в линия. Като бе нагласила мащаба на движение на манипулаторната ръка на 1:50000 – приблизително един микрометър на всеки пет сантиметра, – Клайн бе използвала своя уникален мисловен интерфейс, за да изиграе с нетрепващите ръце на РЗА4 един сложен балет, който би накарал всеки зрител да затаи дъх.

Във формата на машина цялата човешка уязвимост на Клайн изчезваше напълно – сега тя се подвизаваше в царството на перфектния научен експеримент. Човешките ръце не биха могли да боравят с предмети от такива мащаби, нито с подобна грациозност. С уверени сграбчвания и протягания на механичните си ефектори тя напръска редицата микрочастици на "Андромеда" с катализиращо вещество. Само след секунди покри същата зона с растителен пласт от течен въглероден двуокис.

Реакцията беше бърза и изумителна.

Всяка частица на ЩА-3 стартира своя версия на "митозата", която бяха наблюдавали в много по-големи мащаби при аномалията. Микрочастиците започнаха да танцуват и да подскачат под предметното стъкло. Пред погледа на Клайн тънката линия се разрасна в две направления и скоро придоби очертанията на пощенска марка.

Бързо – в действителност много над ограниченията на човешките способности – Клайн добави растежно-потискащ реагент на върха и двете страни на разширяващите се частици, подрязвайки ненаситния им апетит. Въпреки това част от микроорганизмите в тези зони започнаха да консумират дори повърхността на предметното стъкло. На места керамичното му покритие се превърна в сивкава пепелоподобна субстанция.

РЗА4 действаше бързо като избягваше всякакъв контакт с каскадно множащите се микрочастици. Покритите му със специална тъкан пръсти бяха напръскани с инхибиторния аерозол, разработен от Ведала, използван в случая, за да се избегне каквото и да било взаимодействие с щама "Андромеда". Започна да се оформя нова структура, този път на макрониво – имаше форма на лента, широка колкото лист хартия и по-тънка от човешки косъм. Тя се разрастваше само от долния край, като постоянно удължаващ се шлейф.

Съвсем скоро лентата се разпростря отвъд пределите на предметното стъкло. Роботът измъкна с бързо движение ръка от кувьоза и потропа по външната стена със свити пръсти. При второто потропване капакът се разпадна на стъклени парчета, които се зареяха в микрогравитацията (по обясними причини на станцията не се използваха полимерни материали).

Клайн отдавна бе пренастроила силовите ограничители на моторите на робота. По своя замисъл електрическите мотори могат да прилагат внезапна и съкрушителна сила – което означава, че биха могли да разрушат дори себе си. Тъкмо по тази причина в програмата им е въведено ограничаване на заложения ускорителен код и постоянно проследяване от три независими и припокриващи се сензорни системи. Премахването на тези ограничения, разбира се, е по силите на всеки специалист.

Като неутрализира ускорителния код, Клайн даде възможност на Робонавта да се движи по начини, които можеха да бъдат както конструктивни, така и деструктивни.

РЗА4 се пресегна през облака от натрошени парчета и извади предметното стъкло с металната лента. Сега тя вече бе достигнала трийсет сантиметра дължина и продължаваше да расте. Роботът отнесе лентата в горния край на модула "Горски пожар" – мястото, където той бе скачен с модула "Хармъни" и оттам с цялата Международна космическа станция. Точката, избрана да осъществи напълно измамното внушение, че лабораторията е само товарен модул.

Роботът притисна единия край на лентата към металната стена и я напръска с нова доза ускорител.

След секунди материалът от ЩА-3 сякаш започна да потъва в стената на модула. Повърхността около мястото на слепването заблещука с познатия сиво-зеленикав оттенък. С поглъщането на ускорителя двете вещества започнаха да се комбинират – алуминият на капсулата с микрочастиците на ЩА-3. В последвалата временна верижна реакция металните повлекла се разпространиха в стената. Лентата бързо се сливаше с инфраструктурата на модула.

Другият край на лентата се поклащаше леко в безтегловност и продължаваше да расте, виейки се като водна змия.

Вътре отекна тревожният сигнал на алармата.

На монитора на Клайн се изписа следното предупреждение:

Грижливо поддържаният атмосферен баланс в модула – целящ да осигури инертност и нереактивност – се променяше с тревожна бързина. Предният край на удължаващата се лента бе започнал да поглъща и въздуха. Осигурила си по такъв начин нов приток на храна, лентата възстанови своя растеж, а безкрайно адаптируемите ѝ микрочастици търсеха всякакво подходящо гориво – за да продължат самовъзпроизвеждането си.

Клайн не обърна внимание на сирената и звукът скоро утихна съвсем, тъй като атмосферата в модула бе изчерпана докрай.

Лентата започна да пращи и да се извива като скъсан електрически кабел. Свободният ѝ край докосна корпуса на РЗА4. При допира от него се вдигна облак дим, който мигом бе погълнат от растящия материал. Изглежда, инхибиторът бе попречил на лентата да се слее с тъкачното покривало на робота. Във всеки случай машината не реагира. В корпуса на Софи Клайн нямаше вградени сензори за болка.

Вместо това черните лещи на Робонавта се фокусираха върху една малка точка от вътрешната обшивка на отсрещната стена. Роботът спря за миг, сякаш да си поеме дъх – действие, което всъщност се бе състояло в модула, където се намираше Софи Клайн, – после сви многоставните си крака и се изстреля през цилиндричния модул.

Докато се носеше, машината изтегли назад свитата си в юмрук ръка. При допира със стената тя нанесе удар с цялата сила, която можеше да набере. Сервомоторите в китката на ръката се разбиха при сблъсъка, ала покритите с алуминий и анодизирано злато юмручни стави огънаха дебелата стена. От удара няколко пръста щръкнаха под неестествени ъгли и белезникаво бежовите им вектранови сухожилия се накъсаха, създавайки подобие на човешко увреждане.

Робонавтът изтегли назад повредения ендоскелет на ръката си и нанесе втори удар на същото място.

И отново. При четвъртия удар корпусът на модула "Горски пожар" бе пробит. Малкото останала вътре атмосфера излетя през образувалия се отвор с размер на човешки пестник.

Робонавтът бе конструиран да издържа разхерметизиране до 15 пси в секунда и остана невредим. Само от разкъсаните отвори в ръката излетяха миниатюрни черни точици смазка.

Машината се наведе нетърпеливо напред. През отвора се виждаше синята повърхност на Земята, отразяваща ярката слънчева светлина на хиляди мили долу.

От данните, възстановени от последния оцелял дрон, се вижда, че наводнението започва с бучене, което се чува някъде дълбоко в недрата на аномалията, и нараства до оглушителен рев, каращ стените да се разтресат.

Въздухът се изпълни с миризма на влага. По това време под краката им вече течеше студена вода. Тупа бе само неясно очертание в далечината – подтичваше зад блещукащата светлина на самотния дрон и босите му крака шляпаха по земята.

За миг членовете на групата се спогледаха объркано, а челниците им озариха мъглата от ситни капчици във въздуха. После, без да заговорят, те се затичаха в равномерен тръс. Ведала водеше, а Стоун и Одиамбо я следваха. Стоун махна с пръст, увеличавайки докрай светлината на "канарчето". Тунелът пред тях изригна в ослепително бяла светлина.

–  Одиамбо? – извика задъхано Ведала. – Това ми прилича на трус. Да не би аномалията да се разраства отново?

–  Съмнявам се. По-скоро е някакво водно бедствие – отвърна Одиамбо. – Усещате ли натиска в тъпанчетата? Става, когато много вода изпълва пусто пространство.

Като подтичваше с леко накуцване, Одиамбо извади поредната светлинна пръчка от джоба си и я счупи. По стените на тунела се замятаха зловещи отражения. Изтощените учени се движеха с нарастваща паника и обувките им трополяха оглушително върху мокрия под.

Ревът зад тях набираше сила.

–  В сравнение с езерото тунелът представлява огромно стеснение – обясни Одиамбо. – Боя се, че водата ще приижда много бързо.

Тупа тичаше с леки подскоци. Водено от светлината на дрона, момчето бе набрало солидна преднина пред тях. Ала краката му вече затъваха в покачващата се вода. Далече зад него Стоун и Ведала тичаха един до друг; дишаха тежко, но без да забавят ритъм. Водата бе стигнала до глезените им и уплахата прогонваше изтощението.

По-възрастният с двайсет години от тях Одиамбо успя да издържи на темпото през първите пет минути. След това започна да забавя и на лицето му се изписа болезнена гримаса. Въпреки оглушителния рев и покачващата се студена вода тялото му просто не можеше да издържа на темпото – със или без адреналин.

Докато водата бавно се доближаваше до коленете му, възрастният учен вече си даваше сметка, че ако иска да оцелее, трябва да се добере до другия край на тунела.

Ако, разбира се, такъв съществуваше.

По някое време Стоун се обърна да провери как е, но Одиамбо му махна с ръка да не спира.

–  Бягай! – извика му задъхано. – Ще ви настигна!

Стоун обаче пренебрегна съвета му и спря. Подхвана кениеца през раменете и му помогна да ускори ход. Ведала не бе забавила, опитвайки се да настигне Тупа. От време на време, когато поглеждаше през рамо, Стоун мярваше блясъка в очите ѝ.

Скоро калната вода вече достигаше до бедрата им. Учените пристъпваха мъчително сред хаос от пресекливо дишане, шляпане и метално ехо. Светлините от фенерите им се местеха трескаво по мокрите стени.

Изведнъж отпред долетя вик.

–  Тупа! – изкрещя Стоун, разкъсван между възрастния учен и момчето.

–  Джамейс! – отекна гласът на момчето някъде отдалече.

Без да пуска Одиамбо, Стоун се сети да погледне окачения на шията му монитор. От пратения от дрона образ веднага разбра защо Тупа е извикал. Момчето бе стигнало края на тунела.

И там, в мрака, се издигаше метална стълба.

Одиамбо се бе оказал прав за бързината на наводнението. Водата вече клокочеше около долните стъпала на стълбата. Тупа се изкатери чевръсто нагоре. На върха го чакаше още един капак.

Тупа го натисна с ръка, но капакът не помръдваше.

Стоун си пое дъх и извика на полускритата в сумрака пред тях Ведала:

–  Ниди! Капакът горе е залостен! Тупа не може да се изкатери!

–  Ясно! – извика Ведала, която вече наближаваше стълбата.

Стоун и Одиамбо я следваха, борейки се с усилващото се ледено течение. Възрастният учен трепереше неудържимо и дъхът свистеше през стиснатите му зъби. Тялото му бе на предела на силите си. Но въпреки това той се държеше за Стоун и продължаваше с мрачна решителност.

Ревът поутихна. Отслабна и плясъкът на вода.

Двамата захвърлиха раниците. Имаха чувството, че се движат през студено разтопено олово, върху безчувствени крака и с подгизнали и тежки дрехи. Единствената топлина бе от стиснатите им ръце, но и тя бързо изчезваше.

–  Стоун – изхриптя Одиамбо. – Вярно е, че хората трябва да овладеят огъня. Иначе няма как да оцелеем. Но този огън… той не е наш. – Одиамбо го придърпа за ръката и втренчи очи в неговите: – Този огън е на боговете.

–  Спри – отвърна Стоун и дръпна ръката си. – По-късно ще философстваме. Краят е съвсем близо.

–  Боя се, че е твърде далеч – отвърна задъхано Одиамбо и кимна към черната вода. – За мен, но не и за теб.

Стоун не забавяше ход.

В другия край на тунела Ведала бе стигнала стълбата. Тупа се бе вкопчил в един от металните пръстени. Над него имаше херметически затворен люк. Ведала веднага видя малкия циферблат на стената – люкът се отваряше с код. Тя изкачи следващите две стъпала над момчето, протегна ръка и набра случайна комбинация числа.

След първите четири цифри люкът изписука недоволно.

–  Добре – промърмори Ведала. Поне до люка достигаше захранване. Сега вече знаеше, че кодът е само от четири цифри, което им оставяше около десет хиляди възможни комбинации.

Под нея Тупа бе промушил ръка през пръстена. Устните му бяха посинели и той трепереше. Мократа му коса бе полепнала на челото, червената боя от скулите се бе отмила.

Лицето му бе на малко момче, изплашено и премръзнало.

Ведала се наведе, пъхна ръка в чантичката на кръста си и започнала рови вътре. Последният дрон писукаше, предупреждавайки за изчерпване на акумулаторите, и озаряваше стената с избледняваща светлина; хвърляше налудничави сенки, докато се опитваше да избегне сблъсъка с черните води долу.

Ведала най-сетне откри цифровата камера и я включи. Прелисти назад снимките и спря, когато видя първия труп, открит от тях вътре в аномалията, после започна да преглежда образите по-внимателно. Най-сетне увеличи една снимка, за да разгледа по-ясно това, което търсеше – едва различимо разкривено тяло, полуразтворено в пода.

Спря се на табелката с името и идентификационния номер.

Опита се да доближи с разтреперани ръце камерата до лицето си. Изведнъж апаратът се изплъзна между пръстите ѝ и цопна във водата. Светлинката на екранчето стигна дъното и изчезна.

–  По дяволите! – изруга тя.

Междувременно Тупа се катереше по пръстените, за да избегне покачващата се вода, и притискаше мършавото си тяло към крака ѝ. Очакваше ги смърт тук, или спасение през люка над тях.

Ведала затвори очи и се помъчи да се съсредоточи. Пресегна се и набра последните четири цифри от табелката, надявайки се паметта да не ѝ изневери заради завладяващата я паника. Произнесе кратка молитва към Кришна и натисна с пръст бутона за въвеждане.

Устройството изписука почти одобрително и електромагнитната брава изщрака, отключвайки капака.

–  Да! – извика Ведала.

Триумфиращият ѝ глас бе погълнат от смаляващото се пространство. Тя погледна надолу и видя, че водата е стигнала почти до тавана на тунела. От Стоун и Одиамбо все още нямаше следа. Тупа бе вдигнал глава и на лицето му се четеше неописуем страх. Беше стиснал зъби, за да овладее тракането им.

Ведала повдигна люка над главата си и изтика Тупа нагоре към непознатото. После се спусна към водата и огледа тясното пространство между тавана и водната повърхност. Вече не можеше да докосва с крака пода, но Стоун и Одиамбо бяха по-високи от нея. Все още можеха да успеят, надяваше се тя.

Под ярката светлина на челника ѝ тунелът се бе смалил до трийсетсантиметров трапец, който се простираше в тъмнината. Никъде не се виждаха зеленикавите отблясъци от светещите пръчки на Одиамбо. Последното "канарче" вече бе последвало Тупа нагоре по шахтата и през отворения капак.

–  Стоун! – извика тя. – Одиамбо!

Единственият отговор бе свистенето на влажния вятър, докато покачващата се вода изтласкваше въздуха през отвора. Напрегнала очи към черната повърхност, Ведала си помисли, че мярва слабо блещукане, може би от челна лампа.

Но не беше сигурна.

Навътре в тунела Стоун и Одиамбо подскачаха на пръсти, а водата им стигаше до брадичките. Бяха чули вика на Ведала, но не можеха да си поемат достатъчно дълбоко въздух, за да отговорят. Бяха заклещени в тясното пространство с въздух под тавана.

Нямаше да могат да стигнат навреме.

–  Трябва да плуваме – предложи Стоун. – Можеш ли?

–  Ще се видим отвъд, Джеймс – отвърна Одиамбо. – За мен беше чест.

Стоун извърна глава и хвърли последен поглед на Одиамбо. Възрастният учен му отвърна с тъжна усмивка. Стоун разбираше, че това е сбогуване. Стисна окуражително Одиамбо за рамото под водата и си пое дъх, притиснал устни към тавана. След това се гмурна и започна да рита с крака. През първите няколко секунди усещаше присъствието на Одиамбо зад себе си.

След това всичко се изгуби в паническото пулсиране на изпразнените му дробове, смразяващия студ и непрогледната чернилка на водата, както и в периодичните допири до стената на тунела. Стоун продължи да плува бясно, докато в полезрението му не изникнаха светещи точки.

Най-сетне пръстите му докоснаха метал – стълбата. В същия миг усети нечия ръка да го сграбчва за яката и да го вдига нагоре. Мярна пред себе си лицето на Ведала, пое си въздух с хриптене и се закашля. След това се отпусна на металния под.

Ведала остана приведена и загледана в черната вода под тях, стиснала устни. Все още изпитваше надежда.

–  Хайде, Харолд – промърмори. – Плувай, старче.

Петнайсет секунди. Трийсет.

Водата стигна до ръба на отвора. Ведала почака, докато не започна да прелива. След това повдигна неохотно капака, спусна го върху отвора и го залости. Заслушана в мъчителните спазми на Стоун, тя усети, че по бузите ѝ се стичат топли струйки.

Доктор Харолд Одиамбо издъхна приблизително в 23:10 КУВ, на четвъртия ден от началото на експедицията. Причината за смъртта му бе мозъчно увреждане от недостиг на кислород вследствие на удавяне. Той беше третият член на екипа на "Горски пожар", загинал при ужасни обстоятелства.

За съжаление нямаше да е последният.

За жалост подробностите от последния експеримент на Клайн не можаха да бъдат възстановени. Камерите на борда на лабораторния модул на "Горски пожар" бяха откъснати при преднамерения пробив, а РЗА4 бе преустановил излъчването на видеосигнал. Съществуваха само записи от мозъчно-компютърния интерфейс на Софи Клайн, но те бяха твърде сложни, за да реконструират с точност действията на Робонавта.

Анализаторите разполагаха само с подскачащи кадри от записите на другите двама астронавти на борда на МКС. Затворени от часове, Юрий Комаров и Джин Хаманака бяха неволни свидетели на случващото се от мястото на тяхното временно изгнание в сервизния модул "Звезда".

Джин Хаманака бе увиснала пред най-големия люк, обърнат към Земята, трийсетсантиметров прозорец в главното работно помещение. Тя беше стройна астронавтка с черна вързана на опашка коса, известна сред колегите си от Японската космическа агенция с прословутия си силен смях. Сега обаче, докато не спираше да изпраща сигнали за помощ, не ѝ беше до смях. По това време лъчът вече бе значително отслабнал. И което бе по-обезпокоително, самата Земя, изглежда, се бе отдалечила. Международната космическа станция продължаваше да се ускорява и да набира височина.

Ниският брадат Юрий Комаров бе заел позиция от другата страна, пред едно частично разглобено стенно табло. През последните няколко часа се опитваше да измайстори работещ предавател от части, измъкнати от спомагателните системи, ала без особен успех.

Като предпазна мярка и двамата бяха облекли леките скафандри. Бяха решили, че най-важното е да се вземат предпазни мерки. Трябваше да са в готовност за бързо прехвърляне в космическия кораб "Союз" и аварийно кацане въпреки високия риск от диверсия.

Оцеляването им в тази ситуация изглеждаше не особено вероятно.

Тъкмо по тази причина Комаров бе включил персоналната си видеокамера. Беше я пуснал на запис и я остави да се рее свободно из модула. Надеждата му бе, че в случай на най-неблагоприятно развитие на събитията разследващите поне ще разполагат с видеоматериал.

Щрак-щрак-щрак-щрак-щрак-щрак.

–  Защо вече не престанеш с това? – извика Комаров през рамо. Потрепваше при всяко прищракване на бутона на лазера. – Те знаят, че сме в беда. Виж колко се отдалечихме от дома.

Хаманака сякаш не го чу.

Изминаха трийсет секунди, накъсвани от равномерното потракване на лазера. Комаров вдигна раздразнено глава. Тъкмо понечи да заговори, когато внезапно целият модул се разтресе. Носещите конструкции на МКС вибрираха, а слънчевите панели пърхаха като огромни крила.

Комаров стисна разтревожено устни, сграбчи камерата и се тласна към Хаманака.

–  Какво е това? Какво става?

Хаманака извърна глава към него – лицето ѝ беше пребледняло, устните ѝ трепереха. Тя вдигна ръка пред устата си.

–  Джин? – викна Комаров.

Погледът ѝ отново се насочи към илюминатора. Комаров я отмести внимателно с ръка и опря лице в стъклото.

"Какъв е този облак? – чува се гласът му на записа. – Защо става… по-тъмен. Това е, о, господи?"

Комаров се обърна към Хаманака, като мърдаше беззвучно устни. Японката вече бе успяла да се съвземе. Смръщила вежди, тя обмисляше последствията от видяното.

–  Това са отломки – каза тя тихо. – От предната платформа. Има пробив в модула на "Горски пожар".

Комаров намери друга точка за наблюдение от близкия двайсетсантиметров илюминатор. Гледаше с невярващи очи разкъсаната стена.

–  Има и още нещо – продължи Хаманака. – Върху стената на модула. Прилича на увеличаващо се растение. Тъмновиолетово.

Руският астронавт поклати глава. Беше се запънал с пръстите на краката за един парапет на предната стена на модула, без да напъва мишци, заел идеална позиция при минимален разход на енергия. Беше за трети път на станцията, истински ветеран, и до преврата на Клайн беше командир на мисията.

–  Това вече е прекалено! – възкликна той и от дъха му стъклото на илюминатора се замъгли. Комаров бе забравил да насочи камерата навън и тя показваше само профила на угриженото му лице.

По-нататъшните данни са възстановени от видеоматериал, заснет от външната камера върху един подпорен сегмент.

В близост до модула на "Горски пожар" все още се носеше облак от искрящи отломки. Чуваше се гласът на Комаров, повтарящ "не" отново и отново, докато той гледаше как пробойната се разширява. През отвора струеше поток разбити парчета. Скоро след това Комаров млъкна, потресен от гледката на подалата се през пробойната златиста глава на Робонавт РЗА4.

Той се оглеждаше бавно, сякаш изпълнен с почуда.

Робонавт РЗА4 се готвеше да напусне затвореното пространство на биомодула на "Горски пожар", където бе построен.

Хуманоидният робот внимателно промуши обемистия си корпус между назъбените краища на пробойната и излезе в открития космос.

След това се завъртя, бръкна в отвора и извади отвътре лентовидното влакно. На яркоозарените кадри се вижда, че лентата е покрита с чуждоземните шестоъгълници, като мътновати драконови люспи. Тя се разгъна от отвора като провесен език.

Дори от разстояние и на толкова ранен етап нямаше съмнение, че лентата продължава да расте бързо. Яркобелият ѝ преден край блещукаше като тлеещи въглени. Закотвена вътре в модула, лентата се беше разтеглила зад МКС като рибарска корда, влачена от течението.

Повърхността ѝ искреше, вероятно докато поглъщаше разпръснати молекули от отломките и остатъците от атмосферата.

Екипажът на МКС различаваше с просто око това странно явление, ала то оставаше скрито за отдалечените наблюдатели, разположени на земния екватор – както професионалисти, така и аматьори. НАСА вече бе помолила "да надзърне" през обективите на няколко намиращи се на близка орбита шпионски спътници. Те засякоха металната лента, тънка като бръснач и сияеща на слънчевата светлина, да се протяга надолу към Земята. След един ден постоянно ускорение МКС бе достигнала дистанцията от двайсет хиляди мили – съвсем близо до геосинхронна орбита.

Това, което оставаше скрито за погледите, будеше още по-голямо безпокойство.

На кадрите, възстановени след инцидента, се вижда лъчисто виолетово петно върху модула на "Горски пожар". Инкрустацията се разширяваше с равномерни темпове, но не на шестоъгълници, а на пулсиращи змиевидни пипала. Вече с размера на чиния за хранене, тя засия в зеленикаво и пурпурно, изрисувайки върху корпуса ярка звезда.

На крачка отвъд ЩА-3 това бе началото на нова еволюция.

Обвити в покривалото на мрака, дълбоко в недрата на аномалията, оцелелите учени от екипа на "Горски пожар" трябваше да се справят с крайно физическо изтощение и почти пълна липса на надежда. Току-що бяха станали свидетели на смъртта на двама от тяхната група. Припасите им бяха изгубени, включително раницата на Стоун. Последното "канарче" лежеше неподвижно, с изтощен акумулатор. Мокри и треперещи, Стоун и Ведала седяха опрели гърбове, а Тупа се бе свил в скута на Стоун. Телесната топлина постепенно ги напускаше.

Но в тъмното и неизвестното, което ги обкръжаваше, допирът на човешко тяло вероятно им действаше успокояващо.

Ако се съди по свидетелствата на оцелелите, учените са успели само да разгледат пода под тях и да установят, че е твърд и равен, вероятно изработен от същия материал, от който и останалата конструкция. Пръстите им бяха напипали едва доловимите очертания на шестоъгълниците върху повърхността. И макар да не можеха да разгледат пространството наоколо, то беше изпълнено с ехо. Някъде отвисоко периодично долиташе зловещо подсвиркване и пищене, почти като меланхолична песен.

Учените бяха твърде изтощени, за да изследват помещението. Експедицията им беше провалена. Почти бе сигурно, че са обречени на гибел. Единственият въпрос бе колко бързо ще настъпи краят. Облегнат на Ведала, Стоун бе прегърнал момчето през раменете. Въпреки тревогите им тримата постепенно потънаха в дълбок и неспокоен сън.

Събуди ги дневна светлина.

–  Джеймс – прошепна Ведала. – Погледни.

Джеймс премигна и едва сега осъзна, че може да разгледа помещението, в което се намираха. От един шестоъгълен отвор в тавана падаше сноп ярка светлина. При други обстоятелства светлината щеше да му се стори приглушена, но след толкова дълго време в непрогледен мрак Стоун я намираше за почти непоносима. Тупа бе изпълзял встрани и се озърташе.

–  Отвор в тавана? – попита Стоун. – Но как? Нали сме под езерото!

–  Нямам представа – отвърна Ведала. – Това място е наистина странно.

Стоун присви очи и се огледа. И тук, както навсякъде в аномалията, всяка повърхност бе покрита с тъмнозелената материя на ЩА-3. Стаята бе шестстенна, точно в средата ѝ се издигаше шестоъгълна колона и излизаше през отвора в тавана. Около тази колона от стандартни материали като стъкло и стомана бе построена някаква платформа.

–  Прилича на катедрала – промърмори Стоун, докато се протягаше. Гласът му отекна в тавана и за миг усещането бе почти религиозно, като в катедрала. Ала чувството бе пронизано и от дълбок страх.

–  Какво може да е това?

–  Вероятно това, което бентът трябва да захранва с ток – отвърна Ведала. – Освен турбините това са единствените земни материали.

Стоун приближи стоманената платформа. Нечия топла ръка улови неговата и когато наведе глава, той видя, че до него е застанал Тупа. Момчето бе преживяло доста неща през последните дни, но в този момент на лицето му се четеше само любопитство. Импулс, който Джеймс Стоун споделяше. Двамата заедно тръгнаха към центъра на помещението.

Платформата имаше решетъчен под и обгръщаше напълно шестоъгълната колона. По краищата ѝ бяха монтирани стъпала, виждаха се и скоби за ограда, която още не бе поставена. Из помещението бяха разхвърлени дървени сандъци. Някои бяха отворени и празни, други все още увити в брезент, покрит с петна от кал и влага. Изглеждаха сякаш са били спуснати с парашути в джунглата заедно с останалото оборудване на електростанцията.

–  Каквото и да е това – заяви Стоун, – не е завършено.

Ведала вече бе застанала на платформата. Вдигна глава, сякаш обзета от благоговение, и погледна към отвора в тавана. За един миг Стоун си помисли колко е хубава, уловена от мъждивата светлина, която се стелеше отгоре, с усмихнато лице под кичур червеникавочерна коса.

–  Какво виждаш? – попита той и пристъпи към нея.

–  Нещо, което досега не е съществувало на планетата – отвърна тя.

Стоун се присъедини към нея на платформата и вдигна очи.

Шахтата и колоната в нея се проточваха нагоре на разстояние от почти миля. На върха се виждаше яркосинята точка на небосвода.

–  Как… – почна Стоун, но млъкна.

–  Вероятно е израснала с останалата част от аномалията – отвърна Ведала.

Над отвора премина петънце облак и те почувстваха, че в помещението стана по-студено. Ръцете им се докоснаха. Изправени един до друг двамата учени мълчаливо съзерцаваха тази чудна конструкция.

–  Джамейс – обади се Тупа.

Момчето бе седнало в един стол с колелца пред едно контролно табло. Таблото бе монтирано на стената като продълговато бюро и излизащият от него сноп кабели стигаше до централната платформа. Двамата неволно пуснаха ръце и отидоха при момчето.

–  Това е пулт – каза Ведала и плъзна ръка по металната повърхност. Огледа разпръснатите копчета и ръчки и се намръщи. Накрая се пресегна, натисна едно копче и премести близката ръчка.

Таблото се освети и започна да бръмчи. Тупа отскочи, но се засмя, когато столът улови движението му и се плъзна през помещението.

–  Има захранване – каза Ведала. – Може би платформата се върти като центрофуга? Или кулата е нещо като комуникационна антена?

–  Не ми прилича на това. – Стоун поклати глава. – Защо ѝ е толкова много електричество? Защо трябва да строиш инсталация с тегло милиони тонове и да я оставяш под езерото? Не виждам никакъв смисъл. Може би Одиамбо щеше да знае…

Млъкна, спомнил си прощалното стисване на ръце и усещането, че губи приятел в студените черни води.

–  Всичко е наред – опита се да го успокои Ведала. – Скоро ще разберем. Кой по-добре от нас?

Стоун се усмихна криво.

– Двама свръхобразовани учени? Права си. Кой по-добре от нас?

–  Джамейс – обади се Тупа.

Момчето използваше една метална тръба, за да се тласка из помещението, както седеше на стола. Докато "гребеше" към тях, изглеждаше ужасно нелепо. Въпреки това на лицето му бе застинало сериозно изражение; най-сетне спря, изправи се и остави на пода импровизираното весло.

Тупа посочи кулата и ги погледна.

С жестове нарисува вертикална линия във въздуха, след това премести длан нагоре-надолу по въображаемата ѝ дължина, като свиваше и разтваряше пръсти, сякаш се катери по въже.

Стоун го гледаше неразбиращо. После хвърли поглед през рамо към мястото, където лежеше последният дрон, с изтощени акумулатори, и поклати глава.

–  Въже? – изпробва Ведала.

Тупа се засмя, посочи отново кулата и повтори жеста.

–  Не разбирам. Защо въже? За какво? – попита Стоун.

Тупа поклати глава и заговори бавно на неразбираемия си език, като не спираше да движи ръце, сякаш се катереше.

–  Въжето – Ведала повтори жестовете му – е за катерене.

–  Катерене. – Сега и Стоун имитира движенията на Тупа. – Докъде, Тупа?

Тупа се ухили и посочи право нагоре. Беше се изправил на пръсти и бе протегнал ръка, за да достигне колкото се може по-високо. След това размърда пръсти над главата си, свали ръце и загледа учените с облещени очи.

Момчето изглеждаше много гордо от себе си.

–  Към звездите – каза Ведала и на лицето ѝ грейна изумена усмивка. Тя се обърна към Стоун. – Въже да се изкатериш до звездите. Момчето е право. Кулата е въжена линия. Предназначението ѝ е да се свързва с въжето, което виси от небето. Клайн е построила космически асансьор.

Първоначално съобщенията от аматьори астрономи за огън в небето бяха пренебрегнати от големите новинарски агенции. Бяха игнорирани и кратките бележки в социалните медии. Безславно известният видеозапис, наречен "Божият пръст", бе онова, което в края на краищата прикова вниманието на световната общественост.

Този разтърсващ репортаж с продължителност едва седем минути бе направен от клетъчен телефон, държан от потната длан на сеньора Роза Мария Велосо. Сеньората летеше от Буенос Айрес за Тапатинга, на гости при сестра си и своите племенници. През онази сутрин полет 401 на ТАМ прекосяваше джунглите на Амазония на височина приблизително 10 километра. Изгревът – тъкмо картината, която възнамеряваше да заснеме сеньора Велосо – бе импозантен, озаряващ безкрайното покривало на джунглата в пламъци и сенки.

Но не това бе причината да се прочуят тези снимки.

–  Диос мио – произнесоха в един момент няколко гласа на борда.

Точно над дясното крило се виждаше дълга много мили червена линия, която бавно се местеше из горните слоеве на атмосферата. Яркоблестяща като огнен пръстен, дъгата наподобяваше пукнатина в небесния купол. Тя се спускаше надолу подобно на застинал водопад и озаряваше пътя си в небето, продължавайки да расте.

По това време невероятният материал вече бе натрупал десетки тонове маса. С дебелина едва няколко атома и широк колкото лист хартия, той бе достигнал невъобразимата дължина от над двайсет мили. Видим само като светла резка, би могъл да бъде оприличен на мираж, който трепти, но без да се движи.

Гледка, която мнозина пътници от борда на полет 401 щяха да опишат като "библейска".

И въпреки това лентата бе дело на простосмъртна жена.

Изграденото от ЩА-3 въже блещукаше и продължаваше да се възпроизвежда с неправдоподобно темпо. Когато преглеждаха снимките на "Божия пръст", специалистите от Националната лаборатория в Оук Бридж бяха единодушни, че щамът "Андромеда" се храни, като поглъща азотни и кислородни молекули от атмосферата.

Сеизмични данни, събирани от бразилските радарни инсталации по границата с Перу, потвърждаваха, че лентата генерира постоянно свръхзвуково бумтене по дължината на целия двайсеткилометров сегмент – раздираща гръмотевица, която можеше да се долови почти навсякъде из южното полукълбо.

Върхът на лентата се спускаше от една сияеща точка, видима от Земята с помощта на телескоп. Това беше Международната космическа станция, разположена отвъд геосинхронна орбита, точно над екватора, и поддържаща масата на лентата с центробежната сила на своята петстотинтонна маса. Клайн отдавна бе включила двигателите на товарния модул "Прогрес", както и тези на слънчево-реактивните устройства, изтласквайки МКС през класическата Хоманова траектория до тази специална позиция.

На височина 22236 мили орбиталната скорост на летящия обект и неговият период достигат онова желано място, което почти напълно съвпада със земното въртене. Центърът на масата на въжето бе локализиран в този фокус и оттук то растеше едновременно нагоре и надолу. Това осигуряваше стабилна орбита, задържаща МКС директно над един вече известен феномен върху повърхността на планетата – аномалията.

Планът на Клайн бе достигнал своята величествена кулминация.

Лентата се рееше над Амазония и тежестта ѝ вече бе достатъчна да превалира над ефекта на менящите се ветрове. Благодарение на едно невероятно постижение на координацията върхът ѝ бе достигнал строго определена точка от джунглата – черната кула, издигаща се на миля в небето от кръглото кафяво езеро.

Филмът с "Божият пръст" не улови точния момент на съприкосновението. На него се виждаше само как тънката като паяжина лента се носи над джунглата към черната кула. Изработени от един и същи материал, те сякаш проявяваха магнитно привличане една към друга. Лентата бе извън кадър, когато докосна кулата и избухна в кратковременен изблик на енергия, украсен във всички цветове на дъгата.

После двете се сляха в едно.

На краткия филм се забелязваха само отраженията на този изблик, прорязващи небето като светкавици. Дългата дъга на лентата избледня до сребриста светеща линия, която почти разрязваше небосвода. А после сияещата лента просто угасна, оставяйки само бледорозово утринно небе.

Със забавянето на растежа си материалът бе започнал да изстива и да потъмнява почти до черно. Една невероятна пъпна връв, протягаща се от Международната космическа станция към мястото, където бе хвърлила котва на Земята.

Материалът, изработен от ЩА-3, запазваше своята цялост дори под титаничната сила на собственото си тегло и опъването от петстотинтонната контратежест.

На финалните кадри от филма сеньора Велосо вече е изгубила лентата от полезрението си, но камерата остава насочена към крилото, над което за последен път е видяна. На заден план се чуват приглушени разговори, смес от португалски и испански.

Преведени на английски, последните думи, произнесени във видеото, не са далече от истината. "Боже мой – казва сеньора Велосо. – Небето се продъни. Това е краят на света".

Пет дена след началото на извънредната операция екипът в авиобазата "Питърсън" започваше да проявява признаци на изтощение. Доскоро безупречно чистото помещение сега бе изпълнено със захвърлени картонени чаши, купища изследователски материали и стотици ръкописни бележки. Операторите на смяна на пулта "Орбита 1", които застъпваха от 11 вечерта до седем сутринта, имаха огромни сенки под очите, които дори обещанията за извънредно заплащане не бяха в състояние да прогонят.

На командния пулт генерал Стърн трябваше да се справя с ужасната мисъл, че един от собствените му хора на борда на Международната космическа станция на практика е вдигнал бунт. Към това се добавяше и тревожното напомняне за изчезналата наземна група. Стърн почти не се съмняваше, че с кариерата му е приключено.

Беше се провалил напълно.

След като наземният екип не излезе на уговорената връзка беше изпратена резервна група, ала тя все още се намираше в покрайнините на карантинната зона и се движеше със скоростта на охлюв. Междувременно чужди правителства започваха да проявяват интерес заради разпространяващите се слухове, че нещо се случва в Амазония. В някои страни по света се подготвяха специални изследователски групи от учени и командоси, а в близките летища пристигаха цели тълпи журналисти – засега от Централна Америка. Губернаторът на британските владения в Бермуда дори бе пратил специалисти по лингвистика.

Стърн въздъхна; почти физически усещаше спотаените погледи, които му хвърляха подчинените му.

Засега поне новината за изгасването на МКС бе обяснена с тренировъчни упражнения. Постоянно кръжащите над джунглата американски изтребители не позволяваха в района да се появят нежелани летателни съдове, включително самолети на Бразилските авиолинии. А що се отнася до нещастните пътници на ТАМ 402, за момента те бяха задържани на едно военно летище в Западна Боливия. Стърн предполагаше, че ще успеят да ги държат там най-много до края на деня, но не повече.

Това, което не бяха успели да предотвратят, бе разпространението на кадрите с "Божия пръст" в мрежата.

Оставаше им само да прибягнат до услугите на отдела за борба с разпространението на информация. Доскоро известни като "психооператори", ветераните от ВВС вече не се занимаваха да разпръскват бюлетини от транспортни самолети. Вместо това специални многопрофилни групи формулираха объркващи съобщения на различни езици, като използваха мощни компютърни програми, за да създадат "фалшифицирани" варианти на оригиналния видеоматериал, и публикуваха в социалните мрежи конспиративни теории за истинските намерения и съмнителното минало на нещастната сеньора Велосо.

Генералът си даваше ясна сметка, че е въпрос само на време преди да бъде предизвикан международен конфликт. Опасността от военен сблъсък бе нараснала до 90% според един от докладите за възможните последствия, сложен на бюрото му. Най-голяма вероятност имаше от териториален спор между Бразилия и САЩ, подстрекаван от действията на прикрити руски и китайски агенти, проникнали в района.

Всички опити за връзка с Международната космическа станция се бяха провалили и беше невъзможно да се пратят още астронавти без съдействие от станцията. Не можеха да се свържат и с наземния екип, откакто бяха получили почти случайно последното им съобщение. Накратко, Стърн изпитваше остър недостиг на идеи.

Но това предстоеше да се промени – за добро или лошо.

По-късно Стърн окачестви обаждането на Софи Клайн като миг на невероятно облекчение. "Всичко до този момент бе като да стоя на столче с примка на шията. Бях толкова щастлив, когато ни потърси. Това означаваше, че жребият е хвърлен и вече мога да приключвам със случая".

В 11:04:41 от МКС пристигна криптиране съобщение. Генерал Стърн побърза да го изтрие и да отнесе разпечатката в кабинета си, далече от сияещите монитори и боботенето на говорителите. Онези негови сътрудници, които продължаваха да следят действията му зад прозорците на кабинета му, си отбелязаха, че Стърн не си бе позволил каквато и да било проява на чувства по време на разговора, освен умората.

Стърн започна разговора, като изчака петнайсет секунди, както бе написала Клайн в кодираното съобщение.

–  Давай – подкани я той. – Казвай какво има, Клайн.

–  Генерал Стърн. Сигурно сте много щастлив, че ме чувате.

Генералът изсумтя. Всъщност думите ѝ дори омаловажаваха ситуацията.

–  Но аз не искам да сте щастлив. Искам само да разберете – продължи тя. – Вие и всички останали се боите, че щамът "Андромеда" може да бъде използван за военни цели. Аз обаче ще ви кажа, че истинското предназначение на щама съвсем не е да бъде оръжие. В действителност щамът "Андромеда" е невероятно мощно средство.

–  Клайн, чуй ме – отвърна Стърн. – Ти си гениален учен, но трябва да се спреш. Откажи се, каквото и да си започнала. Не можеш да вземаш едностранни решения от името на цялото човечество…

–  А кой може? Ти? Някой друг с униформа? Днес аз вземам решението. И избирам свободата.

–  Ти избра предателството – отвърна той уморено.

Разговорът доста бързо бе излязъл извън релси. Надеждите на Стърн за рационално решение бяха попарени. Обхващаха го подозренията, че вина за случващото се има и умствено заболяване, като се има предвид грандоманският език на Клайн.

Но това, което последва, бе шокиращо.

В средите на специалистите по киберсигурност е добре известно, че по-голямата част от хакванията не стават чрез препрограмиране на компютри, а като се манипулират хората, които работят с тях. С други думи, хакването става по пътя на убедителни разговори, едно само по себе си доста сложно умение. Напредналото социално инженерство изисква безупречна подготовка и дълбоко познаване на темата.

В този случай Клайн демонстрира и двете. Тя знаеше добре, че като баща на четири деца Стърн има доста практична, мудна и неагресивна психична нагласа. Фокусът на неговите действия винаги опираше до защитата на нацията от машинации най-вече на други хора.

–  Генерале, трябва да опазим нашата страна – каза тя. – Някъде в миналото атмосферата ни е била заразена с вражески извънземни микроорганизми. Това ни е известно от петдесет години, но досега не сме могли да предприемем каквото и да било. Опитите да разберем какво представлява щамът "Андромеда" се оказаха изтощителни и безплодни. В края на краищата всичко опря до един последен, фундаментален въпрос: "Коя страна първа ще разгадае щама «Андромеда»?" Е, аз разполагам с отговора. Ние разполагаме. Съединените американски щати.

Това прикова вниманието на генерала. Той слушаше напрегнато.

–  Давай по същество – подкани я припряно.

–  Генерале, аз изработих ключа и отключих вратата. Информацията за това как да осъществим обратно инженерство на щама се съдържа в главата ми, данните са в лабораторията на модула на "Горски пожар", на борда на тази станция, а експериментът се провежда в разширен мащаб в един от най-слабонаселените райони на Земята. Басейнът на Амазонка е сакрален екологичен регион, където всяка държава би се подвоумила, преди да разположи ядрени оръжия, и това е тъкмо мястото, където ще можем най-ефективно да почерпим от ползите на нашето откритие.

–  Докторе, дори за вас това е твърде манипулативно – възрази Стърн, вдигна ръка и обърса студената пот от челото си. – Решили сте да издигнете на ново ниво принципа "първо действай, после чакай прошка".

–  Но ние го притежаваме. Разбирате ли, генерале? Джинът е изпуснат от бутилката и не може да бъде върнат обратно. Но този джин е наш.

–  Добре, ще захапя стръвта. Какво имаш за нас?

–  Щамът "Андромеда" се опита да ни впримчи на повърхността на планетата. Но вместо това аз се възползвах от уникалните му физични свойства и построих стълба към небесата. Генерале, в наше владение е функциониращ космически асансьор, а МКС е негова контратежест. Съединените щати вече разполагат с възможността да изведат десетки хиляди тонове екипировка на орбита с почти минимални разходи. Пред нас се разкрива една нова ера и нашият народ ще е този, който ще поведе разпръсването на човечеството до всяко ъгълче на Слънчевата система.

–  Космически асансьор – повтори Стърн.

–  Инструкциите бяха почти под повърхността. "Андромеда" е машина, и не особено сложна. Обратното анализиране на щама е моят дар към човешката раса и най-вече към Съединените американски щати. Генерале, предизвиквам всеки, който се опита да ме спре… да ни спре. Защото ние, нашият човешки вид, се готви да се възкачи.

Стърн потъна в мълчание, подпрял челото си с ръка. Не беше пропуснал да забележи маниакалните нотки в гласа на Клайн. Прокламациите ѝ бяха помпозни до абсурдно ниво. По-късно той сподели какво е минало през съзнанието му в онзи момент: принудена да преодолява преградите на физическия си недъг, Софи Клайн бе фокусирала своя гений върху разрушаването на това, което окачествяваше като бариера пред човечеството, поставена от щама "Андромеда".

И последствията бяха зашеметяващи.

Едва сега генералът си даваше сметка, че ако всичко това е истина, Клайн е създала машина, по-ценна от всичко, съществувало в човешката история. Че постижение с такива невъобразими възможности неминуемо ще наклони световния баланс на силите. Че защитата и експлоатацията на едно такова откритие ще изискват гигантски икономически усилия от целия народ, ще поставят военните мощности на предела и ще породят множество сложни дипломатически ходове и обещания към останалите играчи на световната сцена.

С всичко това Съединените щати, разбира се, разполагаха в излишък. Стърн се замисли над предложението на Клайн.

Клайн се оказа права в предположенията си, че като грижовен баща Стърн ще бъде и грижовен защитник. Но не беше отчела факта, че подобно на множество родители на тийнейджъри генералът бе станал специалист по непрестанното получаване и обмисляне на налудничави искания – и на тяхното отхвърляне впоследствие.

–  Клайн, ти изложи на риск цялото човечество. Твоят асансьор е построен от нещо, което не разбираме напълно. Той би могъл с лекота да унищожи всичко живо на планетата. Искам да се съсредоточиш върху това как да свалиш себе си и твоите колеги от станцията по най-безопасен начин на земята. Искрено се надявам, че ще избегнеш смъртната присъда.

–  Живея със смъртна присъда от малка – отвърна Клайн. – Заплахите не ми влияят, но ще отвърна със своя. Вече информирах правителствата на Китай и Русия за това, което току-що ти казах. Те мобилизират значителни военни сили, за да определят на кого принадлежи машината. Не се самозалъгвай, те ще я поискат, когато му дойде времето. Така че ти остава да приемеш предложението ми или да го приемат те.

–  Значи патриотичната реч е била само фасада. – Стърн поклати глава. – Нямаш лоялност към никого.

–  Генерале, лоялността ми е към цялото човечество. Предлагам ви да творите история заедно с мен. Или ми се махнете от пътя.

Изминаха десет секунди в напрегнато мълчание.

–  Разбирам – каза накрая Стърн. – Но подобно решение е над моя ранг, Клайн. Ще се свържа с теб след малко.

–  Имате трийсет минути – отвърна хладно Клайн и прекъсна връзката.

Стърн остави слушалката. Отиде до стъклената врата на кабинета и тя се разтвори широко. В залата се възцари мълчание, всички погледи бяха вперени в него. Стърн кимна на най-близкия оператор и заговори с равен, спокоен глас:

–  Ще помоля за още една чаша кафе. – Закрачи из помещението, като разтъркваше уморено слепоочия. Когато стигна командния пулт, добави още нещо, сякаш едва сега си бе спомнил: – Да, и предполагам, че ще трябва да говоря с президента. Колкото се може по-бързо.

Тримата оцелели седяха заедно в централната зала, заслушани в свистенето на вятъра горе. Гледката на яркоосветения отвор в тавана и издигащата се през него кула не бяха станали нито на йота по-малко чудни.

Стоун си даваше сметка, че ако скоро не настъпи някаква съществена промяна, това ще е последната гледка в живота му.

Все повече имаше усещането, че се намира в гробница. След щателно претърсване не откриха нищо друго освен друга полузавършена шахта – шестостенен тунел, прокопан под наклон спрямо стената, през който най-вероятно бяха доставяни припаси. Тунелът бе твърде тесен, за да се промъкнат през него. Но Стоун предполагаше, че в края на краищата ще им се наложи да опитат.

Шансовете им за оцеляване ставаха все по-малки.

Стоун и Ведала най-сетне бяха открили как функционира съоръжението. Идеята за космически асансьор не беше нова – бе предложена за първи път през 1895 от руския учен Константин Циолковски. Оттогава десетки учени бяха потвърдили, че съоръжението е напълно оправдано от научна гледна точка, ала трудно осъществимо на този етап поради липсата на принципно нови строителни материали.

И най-важното, въжето трябваше да е невероятно здраво и гъвкаво, всяка отделна нишка трябваше да издържа на сила от над 150 гигапаскала. Самата контратежест би трябвало да съдържа стотици тонове маса и да бъде разположена отвъд геостационарна орбита. И накрая, на земния екватор трябваше да се построи висока над километър компресионна кула.

Това бяха всички необходими изисквания, или трябваше да бъдат.

Въоръжена с данните от обратния анализ на щама "Андромеда", Клайн бе отгледала наземна компресионна кула и я бе завързала за единствената голяма контратежест на разположение на човечеството – Международната космическа станция. В момента станцията набираше скорост малко над геостационарна орбита. Дистанцията от над двайсет хиляди мили бе значителна, но наскоро изстреляни комуникационни сателити я достигаха рутинно в рамките на часове.

Клайн бе конструирала кула, въже и контратежест – оставяйки един последен компонент.

Площадката в средата на помещението бе роботизиран подемник – товарна платформа, която можеше да се изкатери по дългото много километри въже. Издигаше се с помощта на едно съвсем просто устройство, наподобяващо два въртящи се шипа. При своето завъртане шиповете притискаха лентата и придърпваха платформата нагоре. Електрическият мотор се задвижваше през електропроводимия материал на самото въже.

Простичка и елегантна конструкция.

Предназначението на бента бе както да подсигурява водноелектрическа енергия за асансьора, така и да създаде езеро, върху което да плува наземната станция, осигурявайки на цялото съоръжение известно движение. По такъв начин въжето можеше да маневрира между потенциални отломки или пречки на орбитата.

Ала това, че бяха разкрили предназначението на аномалията, с нищо не можеше да помогне за тяхното спасяване.

Известно време Тупа се забавлява да скача между дървените палети, натоварени със сандъци и пристегнати с въжета. Момчето очевидно схващаше доста бързо и проявяваше неукротимо любопитство. Съвсем скоро капаците на всички сандъци бяха вдигнати. Вътре обаче нямаше нито вода, нито храна. Само строителни материали и инструменти за завършването на асансьора.

Един от сандъците обаче накара момчето да извика от изненада.

Стоун дотича, надзърна вътре и видя собственото си изображение, отразено в златисто лицево стъкло. Това беше прилежно сгънат скафандър. Стоун хвърли капака на сандъка на земята и установи, че вътре има комплект от два скафандъра, един голям и един малък. Снежнобелите космически облекла бяха положени върху стиропорени топчета и изглеждаха като възпълни деца, потопени в сняг.

–  Тези не са от рутинния тип – отбеляза Ведала. – Клайн вероятно е използвала връзките си в НАСА, за да сложи ръка на прототипи. От серията Z.

Ведала посочи емблемата на рамото на единия скафандър. Там ясно се виждаше маркировката "Z-З". След като го разгледаха внимателно, установиха, че скафандърът е по-малък и по-тънък от традиционните обемисти скафандри за "извънкорабна дейност", известни като EMU. Горната част се състоеше от твърда обвивка, която се отваряше отзад, за да може човек да се пъхне вътре. Изработеният от свръхмодерни композитни материали и кевларова ортотъкан скафандър бе толкова лек, че Стоун го вдигаше с една ръка.

Към скафандрите бяха приложени разнообразни принадлежности от стандартното оборудване на НАСА, между които малка колекция от "куки с въжета" – модифицирани карабини, използвани от астронавтите да се прикачват за различни части на МКС по време на извън корабната дейност.

Тази астронавтска екипировка изглеждаше почти нелепо насред джунглата на Амазонка, ала, от друга страна, правеше по-обяснимо и реално съществуването на това подземно помещение.

Стоун и Ведала седяха обезсърчено на пода. Бяха подредили пред тях всичко, с което разполагаха. Последните им припаси включваха няколко военни дажби, мях с вода от припасите на Ведала, резервни батерии и "мъртвия" дрон. Най-обезнадеждаващ бе сателитният телефон. Отворът на тавана бе твърде тесен, за да могат да установят връзка. Без ясна видимост с голяма част от небосвода телефонът бе само безполезна черна кутия.

–  Мисля, че ако пием речна вода от долната шахта, ще можем да оцелеем поне седмица. Но перспективата не е добра – каза навъсено Ведала. – Предполагам, че Стърн или някой друг ще се опита да унищожи аномалията преди това.

–  Какво би могъл да използва? – попита Стоун.

–  Вероятно няма да е ядрен взрив. Този урок вече са го научили. По-скоро ще са конвенционални експлозиви. Или напалм.

Стоун въздъхна и зарея поглед нагоре. Представи си как през отвора бликва водопад от течен огън. Изведнъж погледът му застина.

Той премигна няколко пъти и сложи длан на челото си.

–  Почакай. Почакай малко. Въжето предава ток на платформата, нали?

–  Точно така.

–  Тогава би трябвало да провежда и радиосигнали. Седим тук до най-голямата в целия свят…

–  Антена! – възкликна Ведала и скочи на крака. – Как може да съм толкова тъпа?

Още от самото начало на експедицията сателитното радио бе тежест в ръцете на Ведала. Сега, притиснала го нежно в скута си, тя свърза външната антена с една тънка жица. Стоун вече бе увил другия край на жицата около контактния пункт на платформата. Поне на теория в този момент телефонът би трябвало да функционира нормално. Ала въпреки това тя затаи дъх, докато го включваше.

Малкото синкаво екранче премигна и върху него се заредиха цифри.

Опитваха се да се свържат със сателитното съзвездие на "Иридий", разположено в полярна орбита над южноамериканския континент.

Цифрите трепнаха и изчезнаха.

–  Е, поне си заслужаваше да опитаме…

Стоун бе прекъснат от познатия сигнал за установена връзка. От слушалката долетяха характерни звуци – писукания и прещраквания.

–  Тук НОРТКОМ, обадете се – каза нечий глас. – "Горски пожар", това вие ли сте?

Ведала вдигна телефона.

–  Генерал Стърн, тук е полевата група. Радвам се да чуя познат глас.

–  Прието – отвърна Стърн. – Чувството е взаимно. Какво е положението при вас?

–  Вчера навлязохме в аномалията. Основната структура представлява водноелектрическа станция. Втората постройка е космически асансьор, но съм сигурна, че вече го знаете. По време на експедицията към нас се присъедини момче от местно племе…

Ведала спря и преглътна.

–  Аз, доктор Джеймс Стоун и момчето сме единствените оцелели от експедицията. В момента се намираме в подножието на асансьора.

Възцари се тишина, за около петнайсет секунди, докато Стърн осмисляше чутото.

–  Намирате се в подножието на кулата?

–  Точно така.

–  Съжалявам да чуя за вашите загуби – продължи Стърн. – При нас настъпиха големи промени в тактическата обстановка. Чували ли сте се с Клайн?

–  Предполагаме, че Клайн има вина за жертвите. Тя е осъществила успешно обратно инженерство и е използвала щама "Андромеда", за да построи тази аномалия. Може да се каже, че води свой собствен кръстоносен поход.

–  Съгласен съм с вас, но нямаме контрол над ситуацията. Вашите инструкции са да стоите там и да чакате евакуация. Инсталацията е собственост на Съединените щати. Цената ѝ не може да бъде определена.

Ведала погледна втрещено телефона. Стоун го взе внимателно от ръката ѝ. В ума му вече се зараждаше една теория и сега вече придобиваше готов вид.

Трябваше му само доказателство в нейна подкрепа.

–  Генерале? – заговори Стоун. – Трябва да ви задам един важен въпрос. Има ли сведения за нова мутация на МКС? Нещо странно там горе?

Последва трийсетсекундна пауза.

–  Какво знаете, Стоун? – дойде отговорът.

–  Само предполагам, сър. Но ако съм прав… би трябвало да виждате нов вид масово превръщане. С епицентър лабораторния модул на "Горски пожар". И извън контрола на Клайн.

–  Откъде знаете…

–  Да или не, генерале? – прекъсна го Стоун.

–  Да – отвърна Стърн с уморен глас. – Не беше лесно да узнаем, след като МКС е на двайсет и пет хиляди мили височина. Но от камерите за наблюдение се вижда нещо като… инфекция, разпространяваща се по външната повърхност на модула "Горски пожар". Преди час започна да поглъща и част от прилежащия модул "Леонардо". Материалът ѝ е различен. Тъмновиолетови нишки, почти органични на вид.

Стоун подаде телефона на Ведала и каза:

–  Трябва да се качим горе.

–  Какви ги говориш, дявол го взел? – попита тя. – Дори и да е възможно, защо?

–  Имам една теория. Първата еволюция на "Андромеда" е започнала при допир с живота на тази планета. Вариантът ЩА-2 се е пригодил да се храни с полимери и така е напуснал пределите на подземната лаборатория "Горски пожар". Оттогава се рее в горните слоеве на атмосферата в очакване на ново стъпало на еволюцията. И сега Клайн я е предизвикала.

–  Как?

–  Новата зараза… това е поредният отговор на стимулиране.

–  Искаш да кажеш, че "Андромеда" реагира на това, че е подложена на обратно инженерство?

–  Именно.

–  И какво те кара да си толкова сигурен?

–  Защото беше твърде лесно – отвърна Стоун. – "Андромеда" е най-напредналата технология, с която сме се сблъсквали. Тя е древна, пратена тук от звездите. Клайн може да е гениален учен, но не вярвам, че микроорганизмът би допуснал да бъде анализиран и разчетен, освен ако сам не позволи.

–  Разбирам. И в какво според теб се превръща сега?

–  Няма значение, Ниди. Щамът се самовъзпроизвежда, а ние няма как да го спрем. Не зная в какво, нито бих искал някога да разбера.

Екранчето на телефона запулсира и Стърн заговори отново:

–  Знаете ли какво е това? Как може да спрем разпространението?

–  В каквото и да се преобразява – каза Стоун на Ведала, – то вече поглъща Международната космическа станция. Ако не се качим горе и не намерим начин да го спрем, то ще се спусне по въжето и ще зарази цялата планета.

Ведала се замисли, после каза:

–  Има и друго решение. Военните могат да прекъснат въжето. Да го ударят с ракета.

Стоун поклати глава.

–  Дори и да ги убедим да опитат, няма да се получи. МКС лети със скорост далеч под втора космическа, а над нас има хиляди мили въже. Ако прекъснем връзката тук долу, с тежестта си останалата част от въжето просто ще придърпа станцията в горните слоеве, където тя ще изгори.

–  И ще разпръсне пламтящи материали от "Андромеда" из цялата планета – довърши Ведала.

–  Прережем ли въжето, заразата се сипе върху нас. Ако чакаме, тя ще слезе по него. Както казах, трябва да се качим горе. Щом Клайн е успяла в създаването на подобна материя, може би ние ще я накараме да намери противодействие.

–  Или аз мога да го направя вместо нея, като използвам нейните инструменти – каза Ведала.

Стоун кимна.

–  Няма друг избор.

Известно време Ведала дъвка замислено долната си устна. Пое си пое бавно дъх и погледна към кулата. Накрая заговори в сателитния телефон:

–  Генерале. Искам да ме изслушате много внимателно.

Стоун се чувстваше изпълнен със сили, но същевременно и странно объркан. Лъскавата стоманена платформа лежеше мълчаливо в гнездото си като картина от оживял научнофантастичен филм. Техническото предизвикателство бе как да включат и управляват тази безпрецедентна по рода си машина.

Що се отнася до личното предизвикателство, то бе да събере достатъчно кураж, за да се качи горе.

–  Командното табло функционира – каза Ведала. – Доколкото можах, постарах се да прекъсна дистанционното управление на Клайн. За момента обаче МКС е съвсем малко отвъд геостационарна орбита, което неутрализира тежестта на въжето. Представи си го като детска люлка, с ос на геостационарната орбита. От едната страна е тежестта на въжето, а МКС от другата. МКС е много по-тежка и затова може да стои близо до оста. Но докато не се отдалечи, още няма да има достатъчно подемна сила. За момента космическият асансьор не функционира в пълния си капацитет.

–  Ударението пада върху "пълния", докторе – каза Стоун. – Капацитетът на асансьора е пропорционален на отдалечеността на контратежестта отвъд геостационарна орбита. Стърн каза, че МКС е на двайсет и пет хиляди мили височина, значи може да носи известна тежест.

–  Въпросът е колко?

–  Не зная точно. Но ще бъде съотношение между тежестта на асансьора срещу контратежестта. Ако МКС тежи петстотин тона и се намира на геостационарна… бих дал един процент, може би половината от това. Около два и половина тона.

Ведала огледа платформата и поклати глава.

–  В такъв случай няма да се получи. Само моторите тежат един тон. А с металната платформа, въртящия механизъм и инфраструктурата… става далеч над границата.

–  Права си – отвърна Стоун, наведе се над сандъка и започна да рови в него. – Освен ако не се отървем от някои неща.

–  Ще трябва да я разфасоваме до метален мостик и моторите – заяви Ведала, оглеждайки подемника. – Няма да има място за животоподдържаща система. Вакуумът ще ни убие, ако преди това не го направи студът.

Стоун я гледаше напрегнато, опитваше се да прецени реакцията ѝ. Беше стиснал под мишница сферичния бял шлем. С другата си ръка бе измъкнал скафандъра от серия Z и по пода се търкаляха стиропорени топчета.

–  За щастие разполагаме с два космически скафандъра – каза той.

– Не – отвърна Ведала, разглеждайки костюма.

–  Боя се, че да – заяви Стоун.

На брадясалото му лице трептеше слаба усмивка. Той се наведе над скафандъра и почна да го почиства.

–  Не може да разчитаме на солидна изолация – продължи да обяснява, – но ще сме на топло и ще можем да дишаме. Колкото по-бързо се движим, толкова по-добре, тъй като ще трябва да прекосим Ваналъновия радиационен пояс.

Ведала вдигна очи и го изгледа въпросително, сякаш го питаше дали говори сериозно. Но той бе съвсем сериозен.

После и на нейното лице изгря усмивка. Вълнението на Стоун беше заразно. Докато разглеждаше шлема, в стомаха ѝ запърхаха крилете на тръпката.

–  Това е осъществимо, нали? – попита тя.

–  От техническа гледна точка напълно осъществимо. Безумие е, но осъществимо безумие.

–  Това трябва да е достатъчно – Ведала сложи ръка на рамото му. – Доктор Стоун, ние двамата сме последните оцелели от проекта "Горски пожар". Да отидем горе и да завършим мисията.

Докато Ведала включваше контролното табло, Стоун почна да избутва сандъците от платформата, а Тупа се забавляваше да се навърта отдолу и да избягва на косъм сблъсъка с всеки от тях. След като почисти платформата, Стоун запали оксижена, който бе открил в сандъка с инструменти, и си сложи защитни очила.

Време беше да се премахне ненужното.

С няколко точни разреза Стоун успя да отдели ненужната част от инсталацията. Над платформата се изви синкав дим, под нея започнаха да се трупат отрязани железа. Стоун внимаваше да не повреди моторите и централната инфраструктура, но на всички останали места бе безкомпромисно ефикасен.

Докато работеше, се питаше какво ли ще открият на другия край на въжето. Надяваше се, че ще е импровизиран товарен док. Ако още не беше монтиран, вероятно щяха да се понесат право нагоре към гибелта си – един сблъсък с МКС със сигурност щеше да ги погуби, както и Клайн и останалите астронавти на борда. А можеха да се задушат в скафандрите си, докато търсят начин да влязат.

Това беше риск, който трябваше да поемат.

Лентата над горния край на кулата продължаваше да издава своите странни, подобни на песен звуци.

–  Какъв може да е този звук? – попита Стоун.

–  Вероятно идва от постоянния ѝ растеж – отвърна Ведала. – Най-близкият аналог, в нанотехничен план, биха били птичите кости. Наистина е удивително. Костите им по естествен път трупат калций там, където натоварването е най-голямо. Това ги държи леки и силни. Предполагам, че андромедовият материал прави същото. Самовъзпроизвеждане на местата, където напрежението заплашва да ги разкъса. По принцип това трябва да е в центъра на въжето. Лентата започва да вибрира, когато микрочастиците се самовъзпроизвеждат под максимален опън. Всъщност чуваме звук от най-дългата съществуваща някога струна на китара.

Накрая решиха да махнат и тежкия метален кожух на двигателя. Платформата бе редуцирана до повдигачния механизъм с въртящите се шипове, оголения електрически мотор и тясната площадка на металната решетка.

Ведала вече бе изучила всички функции на пулта за управление. Оказа се доста лесен. Ръчка за включване на мощността на повдигана и бутон за изстрелване на платформата нагоре към МКС. Ведала предполагаше, че Клайн нарочно е търсила подобно опростяване, за да може с него да борави всеки лаик.

И смяташе да изпробва своята теория.

Тупа се намуси, когато видя, че Стоун и Ведала се готвят да облекат скафандрите. Стоун забеляза това, клекна до момчето и поклати натъжено глава.

–  Съжалявам, Тупа. – Опитваше се да поясни думите си с жестове. – Нямаме детски скафандри. Няма… броня.

Тупа извърна ядосано глава.

Стоун сложи ръка на рамото му и продължи да жестикулира.

–  Тупа, ще се върна. Ще те намеря. Обещавам ти.

Но без дрона преводач Стоун не питаеше надежда, че момчето ще схване смисъла на думите му. То не го поглеждаше, скрило очи под надвисналия си перчем. Беше изплашено и тъжно, но се опитваше да не го показва.

Стоун се надигна.

–  Обещавам – повтори.

–  Но ще ни трябва помощта ти – намеси се Ведала и посочи таблото. Заговори бавно, като също си помагаше с ръце. – Искаш ли да натискаш копчета?

Тупа погледна светещото табло и на лицето му се изписа оживление.

–  Копчета? – повтори той.

–  Да – каза Ведала. – Но много, много внимателно.

След половин час двамата учени бяха херметически изолирани в новите скафандри Z и се бяха разположили върху тясната платформа, обикаляща в кръг повдигача, с провесени от ръба крака като деца, седнали на люлка. Бяха се завързали за металната скара с импровизирани обезопасителни колани, съчленени от въжета и куки и прокарани през карабините на скафандрите.

Стоун усещаше равномерното бръмчене на мотора, което караше цялото му тяло да вибрира. Отвътре шлемът бе достатъчно просторен, а лицевото стъкло – безупречно чисто. В металната яка, където шлемът се свързваше със скафандъра, имаше вграден предавател и двамата с Ведала можеха да разговарят по вътрешен канал, избран от монтирания на гърдите пулт.

Засега Стоун избягваше да говори, тъй като полагаше усилия да задържи в стомаха си храната, която току-що бе изял.

Помисли си, че вероятно така се чувстват астронавтите, докато чакат ракетата да стартира – готови да рискуват живота си и жадуващи да стигнат звездите. Ведала го стисна за ръката и той извърна глава и я погледна. Тя му се усмихваше, но ѝ личеше, че е изплашена. Изведнъж Стоун си помисли колко е малка и храбра.

–  Готов ли си? – попита тя и той чу гласа ѝ по радиото.

–  Готов съм – отвърна Стоун и на свой ред я стисна за ръката.

Ведала кимна, обърна се към Тупа и вдигна палец.

По време на упражненията Тупа се бе научил да натиска правилните копчета. Ръчката вече бе нагласена на нужните скорости – по-бавна за издигане в атмосферата и достигаща максимум в лишения от триене вакуум на космоса.

–  Ще го направим – заяви Ведала, когато платформата потрепери. – Наистина ще го направим…

Платформата се стрелна нагоре.

Двата въртящи се шипа набраха скорост с шеметна бързина, притиснати от двете страни на кулата. Стоун още не си бе поел дъх, когато лицето на Тупа се смали под тях и после изчезна.

С раздиращо червата ускорение платформата се понесе право нагоре покрай кулата. През първите пет секунди ускоряваха със смазващите пет g и гладките вътрешни стени на шахтата изглеждаха като настилка на магистрала, само на ръка разстояние. Когато стигнаха горния край на кулата, платформата се разлюля, докато повдигачният механизъм се захващаше за тънкото въже.

После платформата внезапно се озова на ярка слънчева светлина.

Ведала и Стоун премигнаха изненадано, напуснали мрака, за да се озоват насред ослепително сияние от зелена и синя светлина. За един кратък миг мярнаха разпрострялото се под тях езеро, неподвижно и загадъчно. След това то бе изместено от изумруденозелената джунгла под сияещото ясно синьо небе.

Вятърът ги удари като невидим парен чук.

Скафандрите Z-3 не бяха напълно аеродинамични, а платформата вече бе набрала ужасяваща скорост. Озоваха се сред смазващи по сила и оглушителни по звук турбуленции, които ги оставиха парализирани и смълчани.

Стиснал с ръкавици металната решетка и затаил дъх, Стоун усещаше тресящата се платформа с гърба и краката си. От влажния въздух по лицевото стъкло се стичаха струйки кондензирана влага. Усещаше как слънчевата топлина прониква през тъканта на скафандъра, а също и тръбичките с охладителна течност, обхващащи като паяжина костюма отвътре.

Вдигна поглед нагоре.

Тънката като нишка лента изчезваше в смайващия безкрай. Беше извита с около пет градуса надясно и Стоун осъзна, че това е в резултат от Кориолисовия ефект на въртящата се планета. Когато погледна отново надолу, за миг мярна канала с кална вода, влизаща под бента. Но съвсем скоро каналът се превърна в тънка вада. След секунди огромният масив на аномалията се смали до черна точка долу.

Платформата достигна скорост петстотин мили в час – почти пълзене, сравнено с осемнайсетте хиляди мили в час, необходими за изстрелване на ракети от земната повърхност. Издигането протичаше гладко и равномерно и с подобни темпове до минути щяха да излязат на ниска околоземна орбита.

Ведала и Стоун преживяваха нещо непознато досега на човечеството. Летяха със свръхново транспортно устройство по време на неговото първо изпитание – постижение, сравнимо само с първия полет. Те бяха живо доказателство, че научната фантастика може да се превръща в наука – че когато мечтаеш за нещо, независимо колко невероятно изглежда то, това е първата стъпка към неговото превръщане в реалност.

–  Как си? – попита Ведала. Гласът ѝ отекна в шлема на Стоун, едва доловим над свистенето на вятъра и боботенето на електрическите мотори.

Стоун само успя да вдигне палец.

Автоматизираната животоподдържаща система се включи веднага щом засече промени във външната среда. Задейства се термалната регулация, батерии подгряваха стичащата се по тръбичките течност. В костюмите се подаваше кислород, а отделеният въглероден двуокис се изхвърляше своевременно и това осигуряваше подходяща атмосфера сред разреждащия се въздух. Отвън шлемовете бяха осветени от фосфоресциращи панели.

Стоун погледна Ведала и видя как светлините на шлема ѝ трепкат и се губят в гъстата мъгла на облака, през който минаваха.

Веднага щом излязоха над облака Стоун установи, че само за броени секунди са преминали от небостъргачния поглед на аномалията към изгледа на Амазонка от най-високата планина и накрая пред тях се разпростря Бразилия, както изглеждаше от самолет – макар че двамата висяха на тънка нишка.

Под краката им се простираше безкрайната джунгла на Амазонка, забулена в редки облаци и обляна от златиста слънчева светлина. Нямаше го вече клаустрофобичното усещане от притискащата ги джунгла. Доскоро необятната и страховита дъждовна гора сега се бе превърнала в крехка зеленина, която бързо се губеше под тях.

За минута и двайсет секунди от началото на пътуването платформата бе достигнала височина от близо тринайсет километра. Учените вече едва различаваха краката си през струйките кондензирана влага и облачните повлекла. Останаха в това сивкаво чистилище само секунди, ала те им се сториха като часове.

А след това блянът изригна в хаос.

В облачната далечина изникна черен силует, който се приближаваше бързо.

–  Какво е… – едва успя да извика Стоун, преди гласът му да бъде заглушен. Един руски СУ-57 профуча съвсем близо до лентата – на не повече от трийсетина метра. Последва го почти веднага американски Ф/А-18 "Супър Хорнет". Двата свръхзвукови изтребителя, всеки летящ със скорост от няколко хиляди мили в час, образуваха двойна ударна вълна, която накара лентата да затрепти разгневено.

За частица от секундата Стоун зърна ярък отблясък върху визьора на пилота, който бе вдигнал глава и ги гледаше втрещено.

Ведала и Стоун се вкопчиха в ръба на платформата; усещаха как въжетата, с които се бяха пристегнали, се напрягат докрай. Обгърнати в заслепяваща светлина, с фучащи наоколо бойни изтребители, не им оставаше нищо, освен да се притиснат един към друг.

След десет секунди платформата се озова над пухкавите облаци.

На легендарна снимка, направена с максимално увеличение от бразилски разузнавателен самолет, летящ в горната зона на оперативния си обсег, могат да се разгледат двамата учени в последната минута от тяхното изкачване в атмосферата – две малки точки, пратеници на човечеството, седнали един до друг на тясната летяща нагоре метална платформа, прикачена към лента от сребриста светлина на призрачния фон на белите облаци.

Под тях няколко самолета продължаваха да изпълняват сложни маневри, докато пилотите им очакваха нареждания. Между различните нации вече се бе развихрила буйна дипломатическа надпревара. Според всички признаци светът бе на ръба на война. И над тази вряща вълна от струваща милиарди долари военна железария се издигаше тънката линия на сплетената от безброй нишки лента. Това въже към звездите, появило се едва преди пет дни, можеше да стане най-важното съоръжение в досегашната човешка история – по-ценно дори от пирамидите, средновековните замъци и небостъргачите взети заедно.

Лишен от напътствия и разпоредби, световният бюрократичен апарат беше заварен напълно неподготвен. Този скок в бъдещето се бе случил прекалено бързо. В действителност нито една нация не бе готова да дръпне спусъка.

Въпреки цялата шумотевица и объркване не се случи нищо.

Въоръжените със смъртоносни оръжия изтребители се стрелкаха в облаците под тях и ревът на мощните им машини утихваше, ала ударните им вълни още дълго продължаваха да карат лентата да се тресе. Почти невидимите хищници оголваха остри зъби един срещу друг, но не смееха да нанасят удари.

Сега опасността дебнеше отгоре, а не под тях.

С изчезване на атмосферата се бе възцарила зловеща тишина. Вече нямаше въздух, който да предава звука. Ревът на вятъра бе утихнал. Стоун и Ведала по-скоро усещаха, отколкото чуваха приглушената песен на лентата и бръмченето на електрическите мотори, издигащи ги до невъобразима височина.

Земята далеч под тях се бе преобразила в абстрактна рисунка, твърде далече и твърде красива, за да внушава страх.

Ведала вдигна глава и ахна, когато видя хоризонта. Бяха изминали едва шест минути, време, недостатъчно дори да успокои дишането си заради ужасното чувство на стягане в стомаха, породено от мощното ускорение. Земната извивка вече се виждаше в мъгляви сенки от синкаво и бяло. Платформата бе преминала озоновия слой и бе навлязла в мезосферата, на много мили над височините, където можеха да се появят шпионски самолети и метеорологични балони.

Едва сега, сред мрака и тишината, двамата осъзнаха, че оставят далеч под себе си планетата и нейните обитатели.

–  Удивително – промълви Стоун. – Невероятна красота.

Последните двама оцелели от наземния екип гледаха с благоговение света такъв, какъвто никога не го бяха виждали – безкрайната шир на блещукащия океан, гънките на планините и ослепително яркия хоризонт, където цветове и красота избледняваха в студената черна пустош на открития космос.

–  Наистина е красиво – каза Ведала. – Седем милиарда души живеят под този тънък атмосферен слой. Изглежда толкова крехък и немощен. И наистина е такъв.

Изминаха още няколко минути на възторжено съзерцание преди да се върнат към непосредствените задачи.

–  Смяташ ли, че ще можем да накараме Клайн да се осъзнае? – попита Стоун. – Би ли могла да спре това, което е започнала?

–  Не. Стореното сторено.

–  Как тогава ще оправим всичко това?

–  Няма да можем, Джеймс. Щамът "Андромеда" е като нефтен разлив. Случи ли се, не можеш да го спреш. Можем само да се опитаме да го ограничим. Да не му позволим да се разпространи.

Разговорът им бе прекъснат от внезапно ускорение.

Земната атмосфера бе останала назад, заедно с гравитационното притегляне. В главата на Стоун нахлу кръв, лицето му се поду, синусите му се запушиха. Когато втренчи поглед в лентата над тях, ориентацията му се промени. Сега му се струваше, че падат нагоре от Земята.

В микрогравитацията бе изгубил чувството за горе и долу.

Без атмосфера, която да създава триене, платформата бе достигнала скорост от над 7500 мили в час. Единственият признак за високата скорост бе постоянната вибрация. Отначало не се виждаха звезди, тъй като ги засенчваше отражението на слънцето в Тихия океан. Но скоро в небето изникнаха безброй ярки точици – комбинираният ефект от трилиони други слънчеви системи, обагрени в червено близо до хоризонта и синкави там, където бе разположена бледата паяжина на Млечния път.

След малко повече от три часа учените бяха станали мълчаливи свидетели на суровата красота на вселената.

Рязкото дръпване бе единственият признак, че платформата снижава скорост, доближавайки своята цел. Пътешествието ги бе отвело до височина двайсет и пет хиляди мили. Отгоре вече се виждаше тъмният силует на Международната космическа станция, а планетата под тях се бе смалила до синкаво мраморно топче.

–  Виждаш ли я? – попита Стоун.

В гласа му се долавяше уплаха, въпреки статичния шум.

МКС бе изградена от съединени цилиндрични модули, зигзагообразни ферми и огромни площи от изящно разпънати слънчеви колектори. Беше увиснала в мрака и потънала в мълчание. С приближаването си видяха кратки изблици на газ от модула "Прогрес" – огромната инсталация продължаваше да се отдалечава от планетата.

–  Да – потвърди Ведала. – И май пристигаме тъкмо навреме.

Долната част на лабораторния модул на "Горски пожар" изглеждаше сякаш е разпорена от гигантски нокът. Лентата изчезваше вътре в модула, образувайки нещо като импровизиран док. В ярката светлина на вакуума Ведала и Стоун можеха да разгледат петното върху модула, което бе придобило влажен виолетов оттенък. Продължаваше да кипи и да помръдва, сякаш под повърхността му се спотайваха паразитни червеи.

–  Новата еволюция е вече налице и се разпространява.

Платформата достигна края на въжето в 17:02:42 КУВ и забави до безшумен стоп под търбуха на разгънатата Международна космическа станция.

Известно време Стоун и Ведала останаха седнали на тясната платформа. Стъпалата им изтръпнаха, когато постоянната вибрация на мотора внезапно спря и на металния мостик се възцари покой. Несръчно поради херметизираните скафандри те почнаха да откачват въжетата със специалните космически карабини. В абсолютната тишина дишането им кънтеше в шлемовете.

Привързаните здраво в продължение на няколко часа учени бяха изненадани от лекотата, с която телата им се отделиха от платформата. В рамките на едно кратко пътуване се бяха озовали в пълна безтегловност. През първите минути от изкачването им ги беше измъчвал страх от височината, но сега, когато Земята бе само малка сфера далече под тях, страхът от падане бе заменен от опасенията да не отплават надалеч в безкрайната нощ.

–  Трябва да влезем вътре – заяви Ведала. – Кислородът и отоплителната система няма да издържат вечно.

Стоун усети, че подметките му се опират леко в металната решетка, и си даде сметка, че не е напълно лишен от тежест. МКС се издигаше, генерирайки леко ускорение, което симулираше гравитация. Отделянето от платформата бе наистина рисковано. Една погрешна стъпка и го очакваше полет в безкрайността – и бавна смърт от задушаване.

Погледна Ведала и видя, че тя разглежда импровизирания док. Лицето ѝ бе озарено в призрачната светлина на външните светлинни панели. Погледът ѝ се плъзна към останките на лабораторията "Горски пожар", увиснала над тях.

–  Не виждам Робонавта – каза Стоун.

–  Лабораторният модул е заразен напълно – отвърна Ведала по радиото. – Вероятно роботът е бил погълнат от органичната маса. Със сигурност не можем да влезе оттам.

–  Тогава как ще влезем?

–  Не зная – отвърна Ведала. – Но мисля, че познавам един човек, който може да знае.

Пресегна се и тупна Стоун със свити пръсти по гърдите. Той я погледна объркано. После видя, че върху свитата ѝ ръка трепка ярката точица на лазер.

На десет метра от тях лицето на Джин Хаманака едва се различаваше зад малкия илюминатор на руския модул МИМ1, прикачен за "Заря". Въпреки всичко тя се усмихваше със смесица от радост и облекчение. Изглежда, като бе видяла начина, по който се бяха озовали на станцията, си бе дала сметка, че новопристигналите едва ли са съюзници на Клайн. Джин се прицели внимателно и премести зелената точка нагоре, към блестящия сребрист цилиндър.

Шлюзът на модул "Куест".

Монтиран към дока на възел "Юнити", шлюзът се намираше точно над тях и бе ориентиран паралелно на земната повърхност. Късият цилиндър беше осветен от едната страна, където се намираше шлюзът за влизане и излизане на американските астронавти.

–  Бинго – възкликна Ведала и вдигна палец към Стоун.

–  Зад теб съм – отвърна той и Ведала започна да се притегля нагоре по платформата. От ръка на ръка двамата си проправиха бавно път до страничната част на цилиндъра, като внимаваха да не докосват лентата. До върха, където бяха ролките. По-нагоре пътят бе блокиран от заразения модул "Горски пожар".

Но модулът "Леонардо" бе само на един скок разстояние, монтиран вертикално спрямо възела "Юнити", близо до централната част на станцията. Скок, който биха могли да избегнат, ако не се бояха да докосват заразените останки на биолабораторния модул.

–  Бавно – предупреди Стоун. – МКС продължава да ускорява. Ако се откъснем, чака ни дълго падане до долу.

Ведала кимна.

–  Не забравяй да се привържеш веднага след скока. Представи си го като планинско катерене. Никакви грешки.

Нито един от двамата учени нямаше опит от работа при ниска гравитация, но друг избор нямаха. За щастие, с цел максимално обезопасяване на астронавтите, външните повърхности на станцията бяха изобилно снабдени с перила. А карабините бяха специално пригодени за скачване с тези перила по време на извънкорабна дейност.

–  Започваме – каза Ведала и се напрегна за скок.

С леко оттласкване тя се прехвърли през малката цепнатина открит космос. Главата ѝ мина съвсем близо до долната повърхност на модула "Горски пожар". Ведала се завъртя, за да се улови, и този път ръкавицата ѝ доближи заразения участък.

–  Внимавай! – извика Стоун в предавателя.

Тялото на Ведала описа къса дъга, преди да се блъсне в модула "Леонардо". Тя плъзна ръкавици по гладката повърхност и се изхлузи безпомощно надолу. Най-сетне успя да спре падането си, като се улови за една външна антена. В шлема се чу пресекливото ѝ дишане, преди да се обърне и да помаха на Стоун.

–  Лесна работа – рече задъхано.

Стоун пропълзя до ръба на платформата, като внимаваше да не докосва надвисналия отгоре модул "Горски пожар". Когато скочи, имаше чувството, че усеща физически заразата, излъчвана от засегнатата повърхност.

Скочи малко над Ведала и задраска по модула с пръсти. Пресегна се и улови едно от близките перила, прикачено за снежнобялата, облицована със специална тъкан ферма. Алуминиевата инфраструктура бе предназначена да изпълнява ролята на космическа пътека и по тази причина бе покрита с множество перила и ръкохватки с различна форма и наклон. Уловили се здраво, Стоун и Ведала спряха да си поемат дъх.

Но знаеха, че това не може да продължава до безкрайност.

Ведала първа забеляза яркия блясък от роботизираната ръка "Канадарм 2" точно над рамото на Стоун: завърташе се към тях като отсечено дърво. Монтирана върху основната подпорна конструкция и снабдена със седем ставни съчленения, петнайсетметровата манипулаторна ръка се бе раздвижила внезапно и безшумно. Без да произнесе нито дума, Ведала се пресегна и дръпна с всички сили Стоун. Почти в същия миг металната ръка се стовари върху мястото, където бе стоял Стоун. Пронизителен писък огласи вътрешността на станцията, докато ръката стържеше по носещата конструкция, оставяйки след себе си разкривен метал.

–  Това е Клайн – изпъшка Ведала. – Тя я управлява.

Дългата тромава ръка се оттегли назад, разхвърляйки в космоса парчета метал и боя. Беше в стандартната си конфигурация, с плоска метална плоча на края. Сякаш възстановила се от първия неудачен опит, ръката се пренасочи към Ведала.

Но Стоун падаше към Земята.

Той размаха ръце и пръстите му отново се плъзнаха по гладката повърхност на модула "Леонардо". Антената, която бе спряла полета на Ведала, се огъна под краката му. Стоун се претърколи върху модула, протегна ръка и се улови за счупената антена. Тя се прекърши и остана в ръката му. Тялото му се завъртя и спря – само една тънка жица го държеше към модула, изпъната като полуизваден корен. Задъхан, изплашен, Стоун вдигна поглед към Ведала.

–  Ниди – успя да каже. – Бягай!

Ведала се хвърли настрани точно когато нагънатата роботизирана ръка се стрелна към нея. След като вече се бе разправила със Стоун, беше време да откъсне и Ведала от носещата конструкция.

Ръката удари Ведала в гърдите. Тя почувства болезнено остъргване в ребрата, но успя да се улови за манипулаторната ръка, която я повлече към фермата.

През облак от отломки и парчета Стоун успя да види, че Ведала се тресе като парцалена кукла. Той се притегли сантиметър по сантиметър, като внимаваше да не скъса жицата. Най-сетне успя да се улови за долния ръб на модула "Леонардо". Сега вече, разполагащ с известна опора, можеше да се изкатери. Цялата станция се разтресе, когато дългата бяла ръка се замята напред-назад, опитвайки се да се освободи от дребната човешка фигура.

–  Ниди, дръж се здраво. Идвам да ти помогна.

Стоун стигна горния край на модула и се хвана за перилата. Спря и се опита да се овладее, обмисляйки какво да предприеме. Светлинните панели на шлема му озаряваха района, но той не виждаше нищо подходящо. Като специалист по роботика знаеше, че Клайн разполага с абсолютно господство над почти напълно автоматизираната МКС. И че може да командва почти всяка подсистема.

Но Стоун не бе взел предвид роботизираната ръка – възможност, която нито за миг не му бе хрумнала. Този мощен кран имаше предназначението да участва при монтажа на модулите, когато бъдат транспортирани до станцията. Клайн, разбира се, беше изключила предпазния режим. Управлението на подобно голямо устройство по правило бе бавен процес, изискващ деликатен контрол и удобна позиция…

Стоун изведнъж си спомни, че самата ръка не е снабдена със сензори за допир.

Механизмът можеше да бъде управляван само визуално, което изискваше наличието на камери. Но той не виждаше никакви камери по протежение на ръката.

–  Джеймс! – извика Ведала и в гласа ѝ прозвуча отчаяние.

Ръката бе спряла да се тресе. Сега набираше скорост право към заразения модул "Горски пожар". Щом не можеше да се отърве от Ведала, Клайн възнамеряваше да я смаже в пулсиращата зараза, която се беше разпълзяла върху модулната повърхност.

Стоун бързо се огледа и видя това, което търсеше.

Понесе се трескаво над фермата право към златистия квадрат на слънчевия панел. Сграбчи го несръчно с дебелите си ръкавици. Гъвкавият материал се огъна и разтроши и наоколо се завъртяха в бавен танц черни стъклени парчета. Стоун се постара да се задържи, докато овладее инерцията.

След това запълзя по носещата конструкция, без да спира, докато не зърна черното око на сфероидната камера.

Под него Ведала отчаяно се опитваше да се освободи от ръката. Манипулаторната ръка пълзеше с равномерно ускорение през вакуума, оставяйки ѝ два избора – да се задуши при свободно падане или да бъде изядена жива от микроорганизмите.

Стоун се пресегна с две ръце, сграбчи камерата и я изтръгна от стойката.

Последното, което Клайн успя да види на своя екран, бе лицевото стъкло на Стоун. След това образът угасна, докато камерата се удряше в корпуса на станцията като риба в скала.

Стоун не откри повече камери наблизо. Ръката под него забави объркано ход, но Ведала продължаваше да виси на нея.

–  Мисля, че сега е сляпа – докладва Стоун по радиото. – Трябва да се пуснеш.

–  Прието.

Очертана като ярък силует на фона на планетата, дребната фигура на Ведала се отдели от манипулаторната ръка. Стоун затаи дъх, когато тялото ѝ се завъртя лениво в космоса. Тя изпълни отделянето блестящо, макар и малко бавно, и пое по флегматична траектория към тъмния цилиндър на товарния модул "Прогрес". Тесният руски модул бе монтиран вертикално в задния край на станцията и от него, подобно на криле на конска муха, се разгъваха два слънчеви панела. Двигателите му продължаваха да изпускат облаци газ, изтикващи МКС нагоре.

Ведала се сблъска с "Прогрес" и пръстите ѝ застъргаха по черната повърхност. Ослепялата ръка завърши описваната дъга, удари се в модула "Горски пожар" и потъна беззвучно в заразената повърхност, пращайки сътресения из цялата станция. Ведала извика и се улови за стойките на слънчевите панели. Увиснала на една ръка под "Прогрес", тя зарита с крака, когато поредният изблик на газ едва не я изхвърли настрани.

–  Нагоре, Ниди. Ще се срещнем при шлюза – подкани я Стоун. – Можеш да се справиш.

Ведала се изопна, вкопчи пръсти в рамката на илюминатора, с лекота изтегли тялото си нагоре в ниската гравитация и бавно и предпазливо се изкатери до модула.

Роботизираната ръка продължаваше да се размахва напред-назад в сляпа ярост. Сега вече Клайн ги търсеше пипнешком.

Но този път ръстът на Ведала ѝ бе от полза. Тя се стараеше да остане приведена, докато пълзеше по основната конструкция, и така стигна до Стоун при шлюза – извън обсега на лишения от зрение въртящ се кран под нея.

Стоун протегна ръка и я придърпа. Наклони се напред и лицевите им стъкла се допряха. От толкова близо двамата различаваха съвсем ясно лицата си. Бяха изтощени, задъхани и със зачервени бузи от свръхвъзбуда.

–  Добра работа, доктор Ведала – каза Стоун.

–  Благодаря ви, доктор Стоун – отвърна тя. – Жалко, че още не сме започнали.

Обърна се към шлюза и огледа пулта, преди да задейства декомпресионната помпа. Стоун продължаваше да оглежда района за нови опасности. Беше се научил по трудния начин, че Клайн може да е едновременно изобретателна и интелигентна.

Със съвместни усилия двамата успяха да отворят люка и зад него се показа тясната вътрешност на шлюза.

Във възбудата си двамата учени пропуснаха да забележат, че шлюзът е изпразнен от безбройните дреболии, които държаха в него, когато не се използваше. Ако го бяха направили, щяха да си дадат сметка, че шлюзът е бил използван от някого, и то съвсем скоро.

Двамата учени изчакаха разхерметизацията, отвориха шлюзовия люк и се озоваха в "Юнити" – американския модул, служещ като централен коридор. Посрещна ги мъждива вътрешност, едва озарена от няколко премигващи аварийни лампи.

След намесата на Клайн разположението на МКС бе значително опростено.

Задният люк, водещ към "Звезда" и останалата част от руския отсек на станцията, бе залостен със солидна метална тръба. През стелещия се дим двамата едва успяха да различат обгорен метал и разтопена пластмаса. Под тях люкът към "Леонардо" също бе здраво затворен – но неповреден.

–  Имало е пожар – каза Стоун.

–  Но вече е изгасен. Или нищо не е останало да гори.

Светлинните панели на шлемовете им хвърляха отблясъци из мъгливия сумрак, докато двамата се носеха към центъра на възел "Юнити". От лявата им страна възел "Транквилити" беше пуст и илюминаторите на купола му бяха затворени. Оставаше само един възможен изход, водещ към предната част на станцията – американската лаборатория "Дестини" и модулите отвъд нея.

Стоун чукна с пръст по шлема си и каза:

–  Да не сваляме скафандрите. За по-сигурно.

Ведала кимна, стиснала с ръкавица синята дръжка над люка. За миг остана там, сякаш си поемаше дъх.

Лабораторията "Дестини", по принцип използвана от американски и канадски астронавти, беше претъпкана със снаряжение за многото текущи експерименти. Сега те всички бяха изоставени и из въздуха се носеше облак детрит. След като огледаха мрачната вътрешност, двамата вдигнаха очи отвъд нея, към модул "Хармъни", но не откриха нищо интересно в него, нито в съседните японска и европейска научни лаборатории.

Не работеха нито компютрите, нито системите за връзка.

Стоун и Ведала се върнаха в модул "Юнити" и се спогледаха. Клайн трябваше да е под тях, в модул "Леонардо". Модулът бе свързан пряко с лабораторията "Горски пожар". Бяха видели как изглежда лабораторията отвън и си даваха сметка за риска от заразяване.

Не беше ясно дали Клайн е в течение на това.

Стоун и Ведала доближиха предпазливо овалния люк, водещ "надолу", към модул "Леонардо". През тъмното стъкло на люка не се виждаше нищо.

Време беше да се изправят лице в лице със Софи Клайн.

Като използваха таблата на гърдите си, Ведала и Стоун пренастроиха предавателите си на локалната вълна на станцията. Известно време се вслушваха, но не се чуваше нищо.

–  Доктор Клайн? – каза високо Ведала. – Тук ли сте?

Стоун забеляза сферичния корпус на малката камера, монтирана над люка. Гледа я замислено известно време. Накрая кимна на Ведала и улови ръчката за отваряне на люка. Би трябвало да го отвори веднага, тъй като нямаше начин Клайн да го залости отвътре, без да повреди заключващия механизъм и да попадне в собствената си клопка. Но още щом постави ръка върху металната ръчка чу прашене от радиосмущения в шлема си, спря и погледна Ведала.

По израза на лицето ѝ разбра, че тя също го чува.

–  Доктор Клайн? – повтори Ведала в микрофона. – Чувате ли ме? Говори Ниди Ведала, ръководител на полевата група на "Горски пожар" и ваш пряк началник. Нареждам ви да се отдръпнете назад.

В слушалките на шлема Стоун долови странно шумолене. То извика в съзнанието му картина на вдигнат от вятъра пустинен пясък, сипещ се върху безкрайни дюни. Стоун неволно потрепери.

После се чу глас – леко заваленият говор на доктор Софи Клайн, но този път звучащ вътре в шлема.

–  Доктор Ведала и доктор Стоун – каза Клайн. – Поздравления. Току-що станахте част от историята. Първите човешки същества, използвали космически асансьор. Първите от много.

–  Стига, Софи. Не е ли време да престанеш? – каза Ведала. – Или вече си изгубила контрола върху това, което започна?

–  Въпросът е не дали мога да го спра, а искам ли да го направя? И отговорът е не.

–  Доктор Клайн – обади се Стоун. – Запознат съм с теорията ви за щама "Андромеда". Вие сте много умна жена, но се заблуждавате дълбоко.

Известно време не последва отговор.

–  Джейми, позволи ми да ти разкажа една история – каза Клайн след малко. – Някога имало едно градче, Пидмънт. Малко градче, в което живели добри хорица. Те си помагали. Отглеждали деца. Но един ден нещо паднало от звездите. В този ден добрите хора на Пидмънт измрели, защото кръвта се съсирила във вените им. Или се самоубили, някои дори извършили убийства. Удавили се. Застреляли се. Прерязали си вените. Знаеш ли, Джейми, че някои от тези хора даже оставили малките си деца да издъхнат навън?

Лицето на Стоун бе пребледняло зад стъклото, погледът му бе втренчен в люка. На долната му челюст потрепваше мускулче.

–  Никой не ме е наричал Джейми откакто бях момче.

–  Поинтересувах се за теб – обясни Клайн. – Аз зная… че това нещо, което е паднало на Земята, е сложен инструмент, предназначен да еволюира в множество форми, всички с една-единствена цел – да откриват живот и да го задържат на планетарната повърхност, завинаги. Щамът "Андромеда" е дебнел в нашата атмосфера от хилядолетия. Засечен е навсякъде из нашата слънчева система, където очаква появата на живот. Веднага щом сме го свалили на Земята той е унищожил всичко, с което е влязъл в контакт. Кръвта на тези хора е активирала щама да еволюира. Той знае, че сме тук, и се опитва да ни попречи да достигнем космоса. Бяха необходими петдесет години, преди един човек да разбере как може да управлява това извънземно оръдие. И това съм аз.

Очите на Стоун се напълниха със сълзи. Той преглътна мъчително и направи опит да се успокои. После заговори, малко припряно, но с нарастваща увереност.

–  Софи, съжалявам, но ти грешиш. Пластифаговата мутация на "Андромеда" не е преграда, която да ни задържи долу. Целта на щама не е да открива живот, а да намира разумен живот. Ти си мислела, че си го подложила на успешно обратно инженерство, но в действителност си била подложена на изпит. Взела си го успешно и сега си задействала нещо друго… нова еволюция.

Откъм слушалките долетя звук, подобен на хлипане. Стоун продължи:

–  Инхибиторът на Ведала ме накара да се замисля над това. Щамовете на "Андромеда" се игнорират помежду си, защото са стъпала на стълба, водеща към определена цел. Не зная защо "Андромеда" търси разумен живот или в какво се е превърнала сега. Но ако не спрем тази верижна реакция, ще се наложи да открием отговора. – Стоун си пое дъх и продължи с омекнал глас: – Мисля, че разбираш… това нещо нарани и двама ни. Не е необходимо да му прощаваме, а да погледнем обективно на него. Помогни ни, Софи. Вече не можем да спрем това, което се случва. Но може би бихме могли да го изолираме.

В продължение на трийсетина секунди в слушалките се чуваше само статичен шум. Изглежда, Клайн наистина обмисляше внимателно думите на Стоун. Накрая над равномерния шум отново се чу тихият ѝ глас:

–  Това е последно предупреждение – каза тя. – Не отваряйте тази врата. Ще е много опасно за вас… и за останалите астронавти на борда на станцията.

Стоун наведе обезсърчено глава. После се обърна към Ведала и кимна. Стиснала устни, Ведала бе твърдо решена да си върне контрола над мисията.

–  Доктор Клайн, боя се, че повече не можем да се доверяваме на вашата преценка – каза тя. – Оттук нататък смятайте, че сте поставена под арест. Влизаме веднага.

Стоун дръпна рязко и отвори шлюза. От мрака се протегнаха виещи се димни пипала.

Стоун и Ведала се вмъкнаха в прохода. Външните им светлини пратиха снопове светлина напред, но не осветиха почти нищо.

Модулът "Леонардо" имаше обем от четиристотин кубически метра в цилиндрична форма, съвпадаща точно с товарния отсек на совалката "Дискавъри", с която бе доставен. Вътрешните му стени бяха плоски, изработени от метални листове и със заоблени гърбове, които бяха натъкмени в цилиндричния модул като четири парчета на баница. Върху снежнобелите стени бяха монтирани шкафове и сини ръкохватки. На отсрещната стена блестеше екранът на компютър. Нямаше илюминатори. Това беше чисто функционален, утилитаристичен складов модул, преоборудван от Клайн в дистанционна работна станция.

Но днес нещо се бе объркало много сериозно. Вътрешността бе изпълнена със злокобни виещи се пластове пушек. Гладките стени бяха оцапани със сажди.

Стоун забеляза, че отсрещният край на модула е по-тъмен от останалата част – стената сякаш бе отлята от виолетово стъкло. Очевидно заразата се бе разпространила от биолабораторията "Горски пожар" в модула "Леонардо" направо през вакуума. Беше навлязла през корпуса и пълзеше по стената.

За щастие заразата бе започнала от далечния край на модула. Не беше достигнала люка и останалата част на МКС. Поне засега.

Но къде беше Софи Клайн?

Стоун усети, че нечии пръсти се впиват в бицепса му. Ведала се бе доближила до него и на лицето ѝ се четеше първичен страх. Стоун проследи погледа ѝ и зърна проблясък от края на света.

–  О, Софи – произнесе той. – О, не.

Онова, което лежеше разпростряно върху отсрещната стена, все още наподобяваше Софи Клайн. Беше изтегната по гръб, затворила очи, със слушалки и микрофон, а русата ѝ коса бе разпиляна зад нея. Ръцете ѝ бяха в позата на разпятието. Краката ѝ не се виждаха – бяха погълнати частично, изчезнали в пулсиращите гънки на заразения метал.

Тя не помръдваше.

Стоун втренчи хипнотизиран поглед в изроденото тяло.

–  Доктор Стоун, чуй ме – каза Ведала с глас, пресипнал от уплаха. – Доктор Клайн е заразена с еволюирал щам на "Андромеда". Има нужда от незабавна медицинска намеса. Трябва да ми помогнеш. – Видя, че Стоун не реагира на думите ѝ, сграбчи го за раменете и го завъртя. Чукна шлема си в неговия, чело в чело, и улови погледа му. – Доктор Стоун. Трябва да ми помогнеш!

–  А, да – отвърна Стоун, който едва сега излезе от унеса си. – Разбира се. Но как?

Ведала погледна тялото на Клайн. Размишляваше трескаво.

–  Единственият начин е да ѝ ампутираме краката. Ако можем да я откъснем от заразения участък, ще спечелим малко време, за да я разпитаме.

Клайн отвори очи.

Стоун едва успя да се сдържи да не извика. Въпреки несъмнената болка, която изпитваше, по някакъв начин Клайн намери сили да им се усмихне, а сините ѝ очи бяха все така пронизителни и умни.

–  Чудесно практично мислене – каза тя. – Но безполезно. Нямам какво да ви разкрия.

–  Софи – каза Стоун. – Ти умираш.

Сред стелещия се дим Стоун видя блестящи сълзи по бузите на Клайн. По устните и езика ѝ се виждаха малки тъмни петънца от сажди.

–  Джейми, всички умираме. Някои от нас по-бързо от другите.

–  Каквото и да си задействала, то се разпространява и няма начин да бъде спряно – посочи Стоун. – Ако се спусне по лентата и достигне Земята, всички ще умрат.

Клайн го гледаше вторачено.

–  Може и да се случи. А може би не. И двамата познаваме смъртта, нали, Джейми? И двамата виждаме истината във всичко това. А истината е, че си заслужава риска да пратим човечеството към звездите.

–  Софи, моля те…

–  Сега вече не само аз съм свободна – лицето на Софи бе зачервено от вълнение, – целият човешки вид получи свободата си.

Едва сега Стоун си даде сметка, че е твърде късно да спасят Клайн. И най-вероятно това никога нямаше да бъде възможно. Цялата инерция на нейния живот беше била насочена към тази цел, към тези финални мигове.

–  Това… – продължи Клайн. – Това…

Тя извърна глава и потрепери. От впримченото ѝ тяло като радиални лъчи се разпространяваха лепкавите пипала на "Андромеда", впити подобно на вени в повърхността на модула. – Това е последният триумф на моето така наречено тяло. Тялото, което никога не ми помагаше и непрестанно се опитваше да ми измени. Сега то се превърна в част от моето творение.

Софи трепереше и гласът ѝ бе станал дрезгав.

–  Рискувах всичко – дадох всичко, – за да разруша бариерите, вдигнати пред нашата раса. Не позволих на моето уродливо тяло да ме надвие, няма да позволя и на вас.

Уловена за една дръжка на стената, Ведала заговори с твърд и спокоен глас:

–  За последен път. Можеш ли да го спреш?

Клайн премигна. От очите ѝ се откъснаха капчици сълзи и затанцуваха във въздуха. Тя се пресегна с ръкавица и дръпна пред очите си прибраното нагоре лицево стъкло.

Докато визьорът се спускаше, двамата видяха как очите ѝ се подбелват, а пръстите ѝ започнаха да се гърчат.

–  Изгуби съзнание – каза Ведала и се обърна. – Трябва ни повече информация. Ще се наложи да я свестим.

–  Не. – Стоун поклати глава и сложи ръка на рамото на Ведала. – Не мисля.

Заоглежда трескаво стените на модула. Не виждаше никаква открита заплаха. Въпреки това задърпа Ведала нагоре, към отворения люк и "Юнити". Неразбрала намеренията му, Ведала го тласна настрана.

–  Мисля, че получава гърчове. Виж как премигва индикаторът на невронния ѝ имплант…

–  Нещо става – повтори Стоун и се завъртя във въздуха. – Трябва да стигнем до…

С трясъка на изстрел един осакатен метален юмрук се стовари върху стената до главата на Стоун. От удара из модула се разлетяха отломки и парченца от механизми. Стоун се оттласна рефлексивно от стената и полетя към отсрещния край на модула.

Погледът му срещна гладкото метално лице на Робонавт РЗА4.

Клайн бе включила машината и я бе превела през люка с хищническа потайност. Вероятно от доста време тя се бе спотайвала някъде на борда. Стоун видя как роботът се прехвърли грациозно между две дръжки, улавяйки се за тях с насекомоподобните си многоставни ръце. За разлика от астронавтите, роботът бе конструиран специално за движение в условия на микрогравитация – тук той се намираше у дома си.

РЗА4 се приближаваше беззвучно и без никакво колебание.

–  Стоун! – извика Ведала.

Роботът се изстреля право към увисналия насред модула учен, протегнал двете си ръце към него – едната с провиснали разкривени парчета метал, а другата – с разтворени пръсти. Всеки от тези пръсти бе в състояние да прилага сила от три килограма – заедно те можеха да упражнят над сто нютона натиск, два пъти повече от силата на обикновен човек и повече от достатъчно, за да строшат човешка кост.

Размахал отчаяно ръце, Стоун почти успя да избегне атаката.

Роботът го улови със здравата си ръка за крака. Стоун извика от болка, когато пръстите му се впиха в стъпалото му. Той изрита с всички сили и успя да се освободи, но се блъсна в отсрещната стена. Навътре в модула стените пулсираха с тъмните бръчки на заразата. Над него лицето на робота се очертаваше като зловещ силует на фона на трепкащите червени светлини на алармата. Стоун се бе озовал в клопка.

В този момент доктор Ведала сграбчи Робонавта отзад.

Въпреки че РЗА4 имаше човешка форма центърът на тежестта му бе разположен другаде. С оптични уреди, монтирани в относително леката глава, процесори в корема и миниатюрна раница, пълна с тежки батерии, неравномерно разпределената маса на робота доближаваше 150 килограма.

Неочакваното различие изненада Ведала, когато се опита да го улови за раменете. Конструиран за пренасяне на тежки товари под контрола на опитни пилоти, РЗА4 с лекота преметна Ведала и я запокити през модула.

Шлемът на Ниди се блъсна с трясък в отворения люк. Тялото ѝ увисна безпомощно в централната част на модула "Юнити".

С нечовешка паякоподобна гъвкавост РЗА4 започна да се катери по стената към Ведала. Стоун забеляза, че машината не спира да държи под око неподвижната фигура на своя оператор. Клайн все още лежеше върху стената, частично сраснала се с повърхността, а пръстите ѝ помръдваха в манипулаторните ръкавици.

Стоун се тласна към Ведала и докато я приближаваше, огледа задименото помещение за някакво оръжие.

Погледът му се спря на продълговата метална туба с яркооранжева лепенка в основата – пожарогасител. Стоун го сграбчи с две ръце, опря крака на стената и го завъртя с всички сили към главата на Робонавта.

Улучи целта е удовлетворително хрущене.

Не последва забавяне, нито необходимост да се отърсва от удара – роботът бе изработен от свръхтвърди въглеродни фибри, неръждаема стомана и алуминиева сплав. От удара пострадаха леко само шийните съчленения и главата остана трайно завъртяна на една страна. Но нямаше никакви сериозни поражения.

Роботът се извъртя към Стоун.

Софи Клайн бе почувствала нападението като разтърсване на камерите и ново ограничение на движението в шията. Тя пренасочи РЗА4 и без особени усилия той издърпа пожарогасителя. Стоун се дръпна назад и успя да се отмести тъкмо когато роботизираната марионетка на Клайн тласна пожарогасителя към него като топка за бейзбол.

Металният цилиндър се блъсна в сфероидния шлем и разби лицевото стъкло. Едно остро парче разсече челото на Стоун. Леко огънатият пожарогасител отлетя към стената и се заклещи там.

Стоун премигна, за да прогони сълзите, и се задави от острия дим, нахлул в шлема.

От раната на челото му се разлетяха кръгли капки кръв. Докато извръщаше глава, за да се ориентира, червените капки се рееха пред него като разхвърляни мъниста.

В другия край на модула нова порция пипала бяха обгърнали тялото на Клайн. Желеподобната повърхност изглеждаше като потръпваща нагорещена лава и за миг на Стоун му се стори, че се намира във вътрешността на странен, чуждоземен орган.

На метри от него Ведала тъкмо бе дошла на себе си.

–  Стоун? – извика тя и гласът ѝ отекна от микрофончето на шията му. – Къде си… какво стана?

Привлечен от гласа на Ведала, роботът продължи да лази по стената на модула право към нея. Клайн, изглежда, познаваше точното разположение на всяка ръкохватка и насочваше робота по-бързо, отколкото Стоун смяташе за възможно. Машината бе твърде далече, твърде бърза и твърде силна, за да я спре. И вървеше право към Ведала.

Стоун погледна треперещото тяло на Клайн и викна:

–  Софи! Спри го! Предупреждавам те!

Софи Клайн, разбира се, нямаше никакво намерение да спира робота. Сама и умираща, поглъщана бавно от желязната стена, тя бе създателката на безпрецедентно научно постижение. Стоун си даваше сметка още докато произнасяше тези думи, че тя няма да спре за нищо на света.

Той отвори малкия нагръден джоб на скафандъра и извади кутийка. Раздиран от кашлица, с насълзени очи, едва успяваше да я разгледа през дима и кръвта.

При люка РЗА4 вече доближаваше Ведала.

Все още замаяна, тя се опитваше безпомощно да се добере до тъмното устие на възела "Юнити". Но беше твърде бавна. Машината я улови за глезена и механизмите ѝ забръмчаха едва чуто, докато извиваше крака ѝ под остър ъгъл. Връзките в дясното коляно на Ведала изпукаха. Тя извика от болка и изненада. Нямаше никакви шансове да се справи с бруталната сила на машината.

При пронизителния ѝ вик Стоун пребледня.

Стискаше в ръкавиците си малка черна кутийка. Вътре беше стъклената ампула с вдлъбнатия надпис "Омега". След като бе открила ампулата при претърсването на Едуардо Бринк Пенг У я бе предала на Ведала. Отровата бе сред предметите, които Ведала искаше да остави долу. Стоун я бе взел донякъде, за да не попадне в ръцете на Тупа, но също и в случай, че нещата се объркат докрай, нещо, за което не би искал дори да си помисли.

Стоун отвори кутийката и извади ампулата. Не отправи ново предупреждение. Подобно на робота той също не се подвоуми.

Строши капачето с едно рязко завъртане на ръката си и запокити ампулата към гротескните останки на доктор Софи Клайн. Миниатюрната ампула прелетя откритото пространство, въртейки се едва забележимо, от разтрошеното ѝ гърло излизаха и се разпръскваха жълтеникави капки. За един кратък миг те образуваха нещо като ситен метеоритен дъжд, насочен право към отсрещната страна на модула.

Стоун чу нов болезнен писък, когато РЗА4 задърпа Ведала обратно в модула. Можеше само да наблюдава безпомощно как Робонавтът вдигна безформения си юмрук, за да я накара да замълчи.

Софи Клайн така и не видя капката невротоксин, достигнала първа долната част на бузата ѝ. Абсорбирана през кожата, тя атакува нервната ѝ система и незабавно прекрати деликатната невронна връзка с хуманоидния робот. В другия край на модула машината замръзна с вдигнат за удар юмрук.

–  Омега – каза малко тъжно Стоун. – Краят на всички неща.

Клайн смъкна машинално очилата си и вторачи поглед в Стоун. Долната ѝ челюст се раздвижи беззвучно в мъчителен опит да произнесе някакви думи, сухожилията на шията ѝ се изпънаха като струни. Една сребриста капка слюнка се откъсна от устните ѝ заедно с последния ѝ дъх.

–  Ти… – изпъшка тя.

Доктор Софи Клайн, дистанционен сътрудник на програмата "Горски пожар", издъхна на борда на модула "Леонардо" на МКС в 17:58:11 КУВ. Официалната причина за смъртта бе задушаване вследствие от перкутанно проникване на нервнопаралитично вещество, прекъсващо контрола над автономните функции.

Тялото на Клайн застина неподвижно и светлината напусна отворените ѝ очи.

Стоун огледа задименото помещение. Ведала все още се носеше до изхода на "Юнити". По запотеното лицево стъкло Стоун предположи, че диша тежко и мъчително.

Робонавтът бе отлетял настрани. Застинал в последната си позиция, той се въртеше бавно като изоставена скулптура и от време на време се блъскаше в отсрещната, потъмняла като обсидиан стена. Върху външната кевларена повърхност на машината вече се бяха образували пурпурни звездички.

Стоун се тласна към Ведала, която го очакваше при отворения люк, водещ към "Юнити".

Той я приближи с разтворени ръце, сякаш двамата се готвеха да се прегърнат. Ведала се ококори при вида на разбития му шлем. В отражението на лицевото ѝ стъкло Стоун можеше да разгледа своето потно окървавено лице – и тънката струйка метални сажди под ноздрите му.

Първият, ранен признак на заразяване.

–  О, Джеймс – възкликна Ведала и се дръпна назад през портала. – О, толкова съжалявам.

Стоун отмести поглед от отражението си и се обърна към Ниди Ведала. Тя го гледаше напрегнато, без да обръща внимание на мигащите светлини на алармите. Очите ѝ бяха изплашени и печални.

Той разбра.

Щом имаше по ноздрите си сажди, значи вече бе вдишал микрочастици. И независимо дали бяха от подложения на обратно инженерство щам, или тази загадъчна нова мутация, нямаше съмнение, че е заразен.

–  Всичко е наред – произнесе, като се държеше на разстояние. – Зная, че си ранена, но мисля, че ще се справиш. Затвори люка. Освободи другите астронавти. Разкачи станцията от заразените модули.

–  Не, Джеймс – поколеба се тя. – Не, аз не мога…

Стоун улови люка с две ръце; действаше бързо, все още замаян от събитията от последните минути.

–  Съжалявам. Знаеш правилата. Заразата трябва да бъде поставена под карантина.

Завъртя дръжката и в този миг до него долетя разтрепераният ѝ глас:

–  Боли ли? Усещаш ли нещо?

–  Не. Все още нищо.

Ведала сключи вежди, замислена над думите му.

–  Това е странно. Обикновено началото е след няколко минути. Би трябвало вече да го почувстваш.

–  Няма значение – отвърна Стоун, обърна се и погледна към останките на Софи Клайн. Широко отворените ѝ сини очи бяха извърнати към него, тялото ѝ бе почти погълнато от гърчещата се маса на стената. Мастиленовиолетови повлекла бяха полазили по гърдите ѝ, сякаш кракен я дърпаше под повърхността на тъмни води.

Клайн най-сетне бе станала едно цяло със своето творение.

Но заразата все още не бе стигнала до люка. Имаше още малко време.

–  Трябва да вървиш – подкани той Ведала. – Обещай ми да се погрижиш за Тупа, чуваш ли? Той ще има нужда от теб.

Ведала кимна и преглътна сълзите си.

Стоун се покашля. Опитваше се да говори, без да издава чувствата си.

–  Доктор Ведала, сега ще затворя люка.

–  Джеймс, недей… трябва да има и друг начин…

–  Ще ми се да имаше – отвърна той и стисна дръжката.

Гениалният ум на Ведала търсеше трескаво някакъв изход, спринтирайки през сценариите, в които Джеймс Стоун би останал жив. Тя напипа нещо в дъното на съзнанието си, някаква едва доловима мисъл, и се напрегна да я достигне. Но времето изтичаше.

Проблемът нямаше решение.

–  Благодаря, Ниди – въздъхна Стоун, докато бавно затваряше люка. Гласът му се чуваше съвсем ясно в шлема. – Благодаря ти за всичко. Искаше ми се… да разполагахме с повече време заедно.

Над рамото ѝ Стоун виждаше разпространяващата се върху стената и оборудването на модула зараза – придвижваше се неумолимо към незасегнатите части на МКС.

–  Сбогом, Джеймс – промълви Ведала. – На добър път.

Тя се отдели неохотно от прохода и се понесе назад. Стоун дръпна люка и го завъртя надолу. Ведала наблюдаваше лицето му през малкото овално прозорче, опитвайки се да не обръща внимание на пулсиращата болка в дясното си коляно. Опрян на стената, той накланяше капака сантиметър по сантиметър. Докато той работеше, Ведала използва радиовръзката за едно последно признание:

–  Когато се присъедини към експедицията, мислех, че си избран заради баща ти. Затова те намразих, макар че никога не се бяхме срещали. Но аз грешах, Джеймс. Искам да го знаеш. Няма значение кой е бил баща ти – изборът ти беше правилен.

Стоун си пое бавно дъх, преди на свой ред да ѝ признае:

–  Не се вини за това. Имах свои причини да дойда. А и всъщност Джереми Стоун бе мой пастрок – продължи той. – Всичко това е поверителна информация, но Стърн навярно знае. Истинското ми име е Джеймис Ритър. Преди петдесет години аз бях един от двамата оцелели от първия инцидент "Андромеда". Аз бях бебето.

Усети вибрациите на мутиралата повърхност върху подметките на обувките си, потрепери и се напрегна да затвори и залости люка.

Но люкът опря в нещо.

Ведала бе пъхнала изкривения пожарогасител в пролуката. Тя опря крака в стената и дръпна люка с двете си ръце. Преди Джеймс да успее да реагира Ведала го сграбчи през кръста и го изтегли във възел "Юнити".

–  Ниди! – извика той, но беше твърде късно.

Виещи се повлекла от заразен материал приближаваха прохода, разширявайки се като змиевидни пътеки. Стоун нямаше друг избор освен да помогне на Ниди в затварянето и залостването на люка. Едва след това се обърна и извика:

–  Какво правиш, по дяволите…

Но не довърши изречението. Ниди го притегли към себе си и опря хладната повърхност на полуогледалното лицево стъкло в строшения му шлем. Само на сантиметри от него тя се усмихваше и очите ѝ бяха ярки и влажни.

Ведала заговори със спокойната увереност на човек, който през целия си живот е бил най-блестящият ум във всяко едно помещение, без изключение на това тук, на хиляди мили от планетата Земята.

–  Джеймс, единствената възможност да бъдеш заразен толкова дълго, без да проявяваш никакви симптоми, е да не си заразен. Разбираш ли?

–  Аз го вдишах. И няма как да съм създал имунитет. Невъзможно е.

–  Вярно. Но като си бил малък дробовете ти са били заразени с ЩА-1. Не те е убил тогава, защото твоето pH е било твърде алкално, заради плача. Но когато щамът е мутирал до ЩА-2, дробовете ти вече са били покрити с доброкачествени микроорганизми.

–  И… двата щама се отхвърлят взаимно – довърши Стоун.

–  Феномен, на който се основава действието на моя инхибиращ спрей.

–  Уф – въздъхна той.

–  Именно. Предишните ти излагания на заразен агент са ти създали имунитет за заразяване през дробовете. И затова си бил избран. Затова Стърн те е посочил в последната минута.

Беше малко след обяд. В контролния център на НОРТКОМ на авиобазата "Питърсън" генерал Стърн си мислеше какъв късметлия е, че четирите му дъщери бяха привикнали с неговите чести и необяснени отсъствия. Бяха добри деца и винаги проявяваха разбиране.

Генералът стоеше в средата на помещението с ръце зад гърба. Между пръстите му имаше смачкано листче с изписан на него оторизиращ код. Тъкмо размисляше дали ще оцелее, за да може да се реваншира на жена си и децата за това продължително отсъствие.

Никога през живота си генералът не се бе чувствал по-безпомощен.

На централните монитори се виждаха различни кадри от орбиталните телескопи – някои военни, други заимствани от частни институции, – показващи Международната космическа станция под различни ъгли. Станцията продължаваше да се отдалечава и все още беше потънала в мрак. Странното подобно на лента въже се разгъваше под нея, почти невидимо на моменти, като полюшвана от вятъра паяжина.

Каквото и да се случваше на станцията през последния час, оставаше невидимо от повърхността. След фиаското с роботизираната ръка нямаше никакви признаци от раздвижване на екипажа. В помещението цареше пълна тишина, ала напрежението бе почти осезаемо.

Стоун предполагаше, че горе се води борба на живот и смърт. Само дето не знаеше кой печели.

–  Сър – повика го един от анализаторите. – Нямаме никаква информация от тях. Дали не е време?

–  Още не – отвърна Стърн с тих, но заповеднически глас. – Когато дойде часът… ако въобще дойде, ще ви кажа.

–  Да, сър.

–  Засега – нареди Стърн – дръжте ескадрили "Феликс" и "Кинг" в постоянна готовност, да кръжат на ротационен принцип. Всички самолети със заредени оръжия и разпореждане да опазват лентата на всяка цена.

Погледна хартийката в ръката си. Произнесен на глас, кодът щеше да активира "Операция Зулу".

Преди два часа и шестнайсет минути генералът бе поискал и получил от президента разрешение за тази операция – таен план, който при произнасяне на една дума щеше да задейства лавина от хиляди сигнали за тревога из всички градски общини на територията на Съединените щати и базите по света. С този безпрецедентен призив първо щяха да бъдат евакуирани членовете на правителството към предварително определени сигурни скривалища. А след това щеше да бъде обявено повсеместно военно положение.

Освен това "Зулу" щеше да свика половинмилионния числен състав на Националната гвардия в нейните сборни пунктове, да вдигне по тревога полицията и пожарната и да предупреди местните власти да се подготвят за огромен брой жертви. Всички лекари и сестри щяха да бъдат командировани в спешните центрове на големите общински болници.

При създаването на военновременните сценарии на "Операция Зулу" бе отредена една-единствена и малко вероятна задача – последен и отчаян отговор на пълномащабно нашествие от съюзени сили на вражески нации.

Ала сега сякаш се разгръщаше невероятен и още по-злощастен сценарий.

Стърн разглеждаше активирането на "Операция Зулу" като реакция на голямата вероятност от заразяване на повърхността и водата от самовъзпроизвеждаща се извънземна форма на живот, която вероятно щеше да се разгърне на север от поразените райони на екватора. Първо щеше да тръгне вълна от бежанци от Мексико и Централна Америка – десетки милиони, подгонени от съобщенията за врящо море от зарази. След това нацията щеше да се изправи пред непреодолима верижна реакция, която щеше да погълне почва, въздух и вода.

Краят на света, казано накратко.

Техниците подскочиха, когато в помещението се чу пращене от радиостатичен шум.

–  Сър, Хюстън съобщава, че предавателите на МКС отново работят – извика един от тях, притиснал с два пръста слушалката в ухото си. Помещението се изпълни с ромон от полугласни разговори, последва внезапен изблик на ръкопляскания, който Стърн спря с вдигната ръка.

–  Прехвърлете разговора на говорителите – нареди генералът и като забеляза изненадата на лицето на техника, добави: – Щом го чуват в Центъра за управление в Хюстън, значи са известени и в Москва. Всички сме участници в това, за добро или лошо.

Анализаторите се спогледаха обезпокоено, а от говорителите долетя ново статично пропукване. Пръстите на Стърн стискаха болезнено влажното от пот листче с кода. Лицето му обаче беше спокойно.

Изправеният насред помещението Стърн приличаше на капитан, готвещ се да потъне заедно със своя кораб.

–  Сър, засичаме радиоактивност горе – продължи техникът. – Но връзката е между модулите на МКС. Не е насочена към нас. Качеството е лошо. Прехвърлям на реалновременна транскрипция.

(…)

МКС-ХАМАНАКА

… кажете какво да направим.

МКС-СТОУН

Партньорката ми е с наранено коляно. Почти не може да се движи. Има ли при вас медицинско оборудване?

МКС-ХАМАНАКА

Аз мога да се погрижа за нея. Излизам веднага.

МКС-СТОУН

Благодаря. Входът е чист. Комаров, можете ли да стабилизирате животоподдържащата система и да се свържете с Центъра за управление? Кажете им… че заразата се е разпространила почти до въжето. Стигне ли го, по изчисления на Ведала ще ѝ трябва час да слезе до планетата. Може би по-малко.

МКС-КОМАРОВ

Стоун, ако не греша, те вече ни чуват.

ХЮСТЪН-КАПКОМ

Говори Хюстън. Слушаме ви.

МКС-СТОУН

Чудесно. Здравейте. Имам нужда от всички гениални мозъци долу в Центъра за управление. Първо, потвърдете какви ще са последствията, ако прекъснем въжето към Земята.

ХЮСТЪН-КАПКОМ

Момент… Стоун, по наши изчисления, ако прекъснете лентата, тежестта ѝ постепенно ще свали МКС до разрушително навлизане в атмосферата. Тези последствия остават непроменени, докато МКС не подмине геосинхронна орбита… поне трийсет и пет хиляди мили.

МКС-СТОУН

Значи това не е решение.

ХЮСТЪН-КАПКОМ

Именно. Но имаме още лоши новини. Ако МКС се разкачи от заразените модули, тежестта на лентата ще я дръпне към Земята. Така че, боя се, оттук не можем да ви подадем решение.

МКС-СТОУН

Ами ако… ако лентата бъде прекъсната по средата?

ХЮСТЪН-КАПКОМ

Това е интересно предложение. (Оживен разговор встрани от микрофона.) Може да се получи, въз основа на изчисленията на масата. Земната част на лентата е под въздействие на гравитационното притегляне и тя е по-тежката. Трябва да прекъснем въжето на… около трийсет мили височина. Това оставя достатъчно тегло на МКС, за да достигне втора космическа. Долната част на лентата ще е с дължина, позволяваща да падне на Земята, без да изгори в атмосферата. МКС ще трябва да се разкачи от заразените модули веднага след това и да премине в режим на отрицателно ускорение, за да избегне изхвърляне в открития космос.

МКС-СТОУН

Значи смятате, че е възможно…

АБП-СТЪРН

Стоун, говори генерал Стърн. Няма да стане. Трийсет мили е твърде голяма височина. Ако изпратим междуконтинентална ракета, тя ще аерозолизира материала на лентата и всичко ще иде по дяволите. Ракетите земя-въздух имат максимален обхват от двайсет мили. Горният таван на нашите самолети в района е тринайсет мили – дори не и половината от това, което ни е нужно.

МКС-СТОУН

Има начин.

АБП-СТЪРН

Не говориш сериозно…

МКС-СТОУН

Ще се спусна надолу с подемния механизъм. Ако прекъсна лентата на височина трийсет мили, мога да скоча с парашут… Хюстън, какво мислите?

ХЮСТЪН-КАПКОМ

Божичко. Ами, да, да. Почакайте секунда… В инвентарния лист има вписан един стар защитен скафандър от времето на совалката. Държат го на "Заря". Това е… усъвършенстван спасителен костюм за евакуация, оборудван с парашут, известен като "тиквения модел". Има плаваща котва и радиостанция. Надяваме се, че още функционира.

АБП-СТЪРН

Прекалено е високо.

ХЮСТЪН-КАПКОМ

Рекордът е двайсет и пет мили. Технически е изпълнимо…

МКС-СТОУН

А самото прерязване на въжето? Какво можем да измислим? Възможно ли е да направим някаква бомба?

ХЮСТЪН-КАПКОМ

Ами… не, няма начин. (Нервен смях.) Въжето е твърде здраво… и може да регенерира. За да го взривим, ще ни трябва кумулативен (разговор встрани от микрофона)… Да, той може! (Тътрузене.)

МКС-СТОУН

Ало? Чувате ли ме?

ХЮСТЪН-КАПКОМ

Доктор Стоун, ще ви е нужен модифициран кумулативен заряд, предназначен специално за пробиване на метал.

МКС-СТОУН

Е, това е възможно.

МКС-СТОУН

Хюстън?

ХЮСТЪН-КАПКОМ

Кажете му, сър. Трябва да му кажете.

АБП-СТЪРН

Не мога нито да потвърдя, нито да отрека подробностите за един конкретен… ъъъ, орбитален експеримент, но ще кажа само, че… има подобни средства.

МКС-СТОУН

Това някакъв майтап ли е?

ХЮСТЪН-КАПКОМ

Комаров, можете ли да задействате антисателитната програма…

МКС-КОМАРОВ

Вече работя над това, Хюстън.

ХЮСТЪН-КАПКОМ

Значи имаме план.

МКС-СТОУН

Имаме план.

МКС-КОМАРОВ

Доктор Стоун, бих искал да отпразнуваме подобаващо отпътуването ви за дома. Но ще трябва да се задоволя само с една дума. Късмет. Вие сте храбър човек.

(Комуникацията е прекъсната.)

Когато откъсна поглед от мониторите, Стърн откри, че лицата на всички в малката зала са пребледнели. Той плъзна поглед по тях, като премигваше бавно. Накрая операторът от комуникационния пулт се покашля и заговори:

–  Сър, ако планът не успее… да подготвяме ли "Зулу"?

Стърн го погледна. Видя торбичките под очите му и двойната брадичка. На ризата му имаше петно от кафе, сигурно поне отпреди два дена.

–  Не – отвърна генерал Стърн. – Боя се, че вече е твърде късно за "Зулу". Или ще успеем, или не. Всъщност… онези от вас, които нямат неотложни задачи… могат да си вървят у дома, при семействата си.

Обърна се и тръгна към кабинета си.

–  Това е заповед – подхвърли през рамо.

–  Побързай – подкани я Ниди Ведала, притиснала лице към тъмния илюминатор на модула "Звезда". – Новата зараза е ограничена, но не задълго.

Отвън органичните повлекла от инфектиран материал се протягаха между "Горски пожар" и "Леонардо" като жили между нарязани късчета месо.

–  Тихо – сгълча я Джин Хаманака, докато оглеждаше карбоновата шина, поставена на крака на Ведала. Шината беше предхождана от мускулна инжекция на двайсет милиграма морфин. – Скоро ще се почувстваш отпаднала, може и да ти се гади. Хубаво ще е да си починеш.

–  А, не. – Ведала се обърна към командния пулт. – Имам още работа.

Тя премигна, за да си проясни погледа, и включи компютъра. Пръстите ѝ заиграха по клавиатурата, докато преглеждаше програмите на Клайн. Накрая се спря на едно опростено екранче с надпис: ПРОЦЕДУРА ЗА СПУСКАНЕ.

–  Започва се.

Тревожният глас на Ведала отекна в стереозвук в слушалките на Комаров и Стоун. Опрели гръб в гръб, двамата се намираха дълбоко във вътрешността на лабораторния модул "Дестини". Белите стени на модула, един от най-големите в МКС, бяха покрити със сини ръкохватки и отрупани с разхвърлян инвентар. Скафандърът на Стоун беше свързан със сервизно-охлаждащото табло на модула с универсална захранваща линия. Докато разговаряха, таблото зареди акумулаторите на скафандъра и попълни запасите от вода и кислород. Поочуканият скафандър бе огледан от главата до петите за повреди и скоро след това одобрен от екипажа.

Комаров беше извадил яркооранжевия спасителен костюм, беше разгънал парашута и го бе прикачил за гърба на Стоун. Руснакът го увери, че старичкият парашут е предназначен за извънредни ситуации при висока скорост като предстоящата, само дето не се е очаквало човекът, който го носи, да знае предварително, че се задава опасност.

–  Значи за теб е дори по-добре, нали? – попита Комаров.

Междувременно руснакът се бе заровил в шкафа за експериментално оборудване и тършуваше вътре с блеснал поглед, тананикайки си беззвучна песен.

–  Виждаш ли го? – попита Стоун. – Хюстън казва, че е тук. Второто отделение, от лявата страна.

–  Да, да – отвърна Комаров. – Проблемът е деликатен. Имай търпение.

Руснакът извади продълговата метална кутия. После вдигна лъскавата стоманена брадва, която се рееше недалеч от него. Мускулите на ръката му се издуха, докато се опитваше да отвори горния край на кутията с острието на брадвата.

–  Разбираш ли, аз самият бих тръгнал – говореше руснакът и в гласа му се долови напрежение. – Но съм тук горе вече от шест месеца. Краката ми са като гумени и освен това Хюстън ми няма доверие.

–  Откъде взе брадвата? – попита Стоун.

Комаров поклати безгрижно глава.

–  Всички руски модули имат малка брадва край вратата. Какъв смисъл да се прекарват безброй кабели отвън, както правят американците? Вместо това при спешни ситуации, когато люкът трябва да се затвори бързо, използваме брадвата.

–  Брадвата? За какво?

–  За кабела. Прас, прас. И люкът се затваря.

Стоун го изгледа втрещено и въздъхна с облекчение при мисълта, че битката с Клайн се бе състояла в американски модул.

Най-сетне Комаров отвори кутията. Отвътре много внимателно извади втора кутия с размера на ваза за цветя. В горния ѝ край имаше кух бронзов конус, който ѝ придаваше вид на ракета или огромен куршум. Отдолу за златист шплент бе закачен поклащащ се метален пръстен.

–  Ето – обяви Комаров. – Проста работа.

Оръжието несъмнено бе демонтирано от спътник преследвач. И очевидно беше нещо, с което никой не би искал да си има работа. Стоун се намръщи.

Руснакът забеляза изражението му и спря.

–  Китайците го правят непрестанно. Ние поне сме по-дискретни.

–  Как действа? – попита Стоун.

–  Прикачваш устройството с този край към лентата – каза Комаров и посочи металния конус. – Дърпаш шплента и след две секунди… бум. Ясно?

Стоун кимна.

–  Готов съм. Отвори шлюза.

–  А, още нещо, приятелю.

–  Да?

–  Дали не искаш да си сложиш здрав шлем?

Стоун докосна лицето си с ръкавица и усети, че бузите му пламват. Комаров се разсмя гръмогласно, уловен за ръкохватката, за да не отлети встрани. Руският астронавт постави шлема на Ниди на мястото на повредения и го заключи с няколко обиграни движения.

–  Американци, боже мой – въздъхна той и поклати глава. – И си мислите, че ние сме безразсъдните.

След минутка Стоун вече се провираше, прегърнал кумулативния снаряд, през шлюза на "Куест".

Комаров го изпрати с прощално вдигнат палец, затвори люка и включи декомпресионната помпа. Стоун усети познатото потрепване от разхерметизацията. По тялото му полази хлад, после презаредените батерии включиха подгревателите на тялото и крайниците. През последните няколко часа Стоун бе привикнал със скафандъра от тип Z. Но след сблъсъка с Клайн започваше да го усеща като желязна броня, увиснала на изтощените му мускули.

Докато чакаше, заговори в микрофончето на яката.

–  Ниди? Какво е положението с пулта за управление?

–  Няма… – дойде неясният отговор.

–  Няма? Ниди? Какво няма?

–  П-проблем – изпъшка Ниди завалено въпреки опитите си да се съсредоточи. – Няма проблем. Всичко съм оправила.

–  Колко морфин ти сложиха?

–  Колкото се полага. Джеймс, трябва да ти кажа нещо. Още преди исках… не си длъжен да го правиш.

–  Ако не го направя, много хора ще умрат. Включително хора, на които държа.

–  За това говорех – продължи Ведала. – Не за мен. Не трябва да го правиш за мен. Зная какви са рисковете. Не искам да ме спасяваш.

–  Ниди, правя го за теб. Но го правя и за него, разбираш ли?

–  Тупа – досети се Ведала.

–  Той е самичък долу. "Андромеда" му е отнела семейството. Отнела му е света…

Стоун млъкна и се опита да се овладее.

–  Връщам се надолу заради него. Навремето някой го е направил заради мен.

Усети, че по костюма му минават вибрации от отварянето на външния люк. Червената мигаща светлина на стената засия в зелено. Време беше да тръгва.

–  Пожелай ми късмет.

Ведала не намери сили да му отвърне.

В тези последни мигове биологичните показатели на Стоун, проследявани от херметически изолирания костюм, показваха почти пълно изтощение. Дишането му бе толкова затруднено, че едва успяваше да разговаря по радиовръзката и на моменти като че ли за кратко губеше съзнание. Движейки се бавно, сякаш беше под вода, той се прокрадваше през опустошената външна територия на Международната космическа станция.

Земята изглеждаше толкова малка и толкова далечна.

На гърба си Стоун носеше обемист товар, състоящ се от парашут и кутията с кумулативния снаряд. Маневрирането бе почти невъзможно. Доста често се налагаше да поспре, за да посъбере сили. При всеки от тези случаи не ставаше ясно дали си почива, или е изгубил напълно съзнание.

След двайсетина минути Стоун спря да се движи.

–  Джеймс? – повика го Ведала. – Джеймс, трябва да продължиш. Заразата може да се прехвърли на лентата всеки момент. Трябва да слезеш долу преди нея.

Двайсет секунди статичен шум в слушалките.

Най-сетне Стоун отговори, между две тежки въздишки.

–  Ниди, приготви повдигача. В момента се пристягам. Имай готовност да разкачиш МКС и да преминеш към отрицателно ускорение веднага след детонацията. Ще пратим остатъка от тази мръсотия в открития космос.

Заради близостта със заразените модули вътрешната температура в МКС се бе покачила с десет градуса. Вентилацията и охлаждането трябваше да работят над пределните си възможности. Отрязана от Центъра за управление вече повече от двайсет и четири часа, станцията бе споходена от безброй проблеми, оставени без наглеждане и корекция.

Хаманака и Комаров бяха успели доста бързо да възстановят радиовръзката с Москва и Хюстън. С помощта на стотици земни учени от двете нации те работеха успешно за отстраняване на множеството дефекти по животоподдържащата система и вътрешния баланс. Наземните математици изчисляваха трескаво маневрените тласъци и процедурите по разкачване, както и точното време за тяхното осъществяване.

Само Ведала бе оставена да следи визуално заразата отвън. И по това, което виждаше, ситуацията не изглеждаше обещаваща.

Потрепващите повлекла поглъщаха модулите "Горски пожар" и "Леонардо", преобразувайки ги постепенно в обща мековата сфера от черно-лилав метал, чиято повърхност присвятваше с малки съзвездия от зеленикави светлинки. Ведала не знаеше със сигурност дали това не е реакция от морфина, но ѝ се стори, че вижда от тази мътновата маса да се подават обезпокоителни очертания. Зловещи метални израстъци, подобни на разкривени крайници. И други, по-сложни плетеници, които ѝ напомняха на електронни схеми.

Еволюцията на "Андромеда" набираше скорост.

Изминаха още двайсет минути преди Стоун да приключи с привързването си и със стабилизирането на експлозивния заряд към платформата. Първо използва металните куки, за да се пристегне към тясната метална решетка на мостчето, която опасваше подемника. След това завърза кутията с експлозива към основата с няколко намотки от руския кабел – изключително здрави медни жици, завършващи с възли в двата края.

Накрая използва една от куките, за да прикачи къс, но здрав ремък за решетъчния под на повдигача. След това прекара втори, доста по-дълъг ремък през халката в долния край на кумулативния снаряд. Накрая подпъхна двата ремъка през карабините на колана си.

Плувнал в пот и почти изпаднал в треска, Стоун приседна на тясната метална площадка. Долу под себе си виждаше плавната извивка на Земята – заплашително далеч от него. Самата лента едва се различаваше като мъждукаща линия. Въпреки това той имаше чувството, че долавя песента ѝ през металната конструкция на подемника.

Доктор Джеймс Стоун даде сигнал с вдигнат палец и каза:

–  Готов. Повече от всякога.

–  Джеймс – отвърна Ведала и замълча, сякаш за да проточи мига. – Искам да оцелееш. Ясно?

–  Ниди, това е просто едно прекалено дълго увеселително влакче. Пускай ме да се повозя.

Ведала неохотно натисна копчето за старт.

Подемникът подскочи, изпращайки вибрации през цялата МКС. След това шиповете на върха на подемния механизъм се завъртяха в обратна посока. Полуразглобената до границата на своите функционални възможности платформа започна да набира скорост надолу. След секунди достигна 7500 мили в час.

Дъното на света на Стоун изчезна.

На борда на МКС слънчевите панели се разтресоха от носещата се надолу по лентата маса. Навсякъде другаде обаче цареше покой, ако се изключеше зловещото бръмчене от предаваните вибрации по дългата двайсет и пет хиляди мили лента.

Стоун се беше вкопчил в тресящата се метална платформа, пъхнал изтръпнали от болка пръсти в решетката. Облещен зад огледалното лицево стъкло на шлема, той гледаше със затаен дъх как Земята под него започва бързо да нараства.

Летеше със 7500 мили в час. Скорост, която щеше да е изумителна на земната повърхност, но беше по-малко от половината от нормалната орбитална скорост на МКС. В условия на микрогравитация и при липса на въздушно триене беше трудно да се усети каквото и да било движение.

На всеки няколко минути Стоун проверяваше как е закрепена металната кутия. Ако не успееше да детонира заряда или той не прекъснеше лентата, тогава какъвто и чуждоземен разум да се спотайваше зад щама "Андромеда", той най-вероятно щеше да унищожи живота на планетата.

Но Стоун непрестанно си спомняше за Тупа, самотен и изоставен в зоната на карантина, и обещанието, което бе дал на момчето. За да се разсее от тези мисли, се зае да преговаря стъпките, които трябваше да осъществи, за да изпълни задачата. Така преминаха следващите два часа.

–  Как върви там долу? – попита Ведала и гласът ѝ едва се чуваше от бръмченето в шлема на Стоун.

–  Страхотни гледки. Състояние? – отговори той.

–  Остават ти по-малко от две хиляди мили. Щом доближиш атмосферата на около сто мили, ще те забавим.

–  Добре, това е…

Точно в 21:11:20 КУВ подемникът бе застигнат от ужасни вибрации. Източникът им беше някъде отгоре и те запокитиха платформата във всички посоки с ускорение от много g. Неочакваното сътресение изхвърли Стоун от импровизираната седалка. Късият ремък го задържа и той остана да виси от ръба на платформата. На няколко пъти клатушкащата се лента профуча само на сантиметри от обувките му.

Частици прах, откъснати от металната платформа, попаднаха върху лентата отгоре и отдолу и избухнаха в дъжд от искри. Стоун можеше само да се моли спасителният костюм да издържи, докато звездният поток се сипеше между краката му.

Близо три минути платформата се клатеше и люлееше. С увиснали над бездната крака Стоун се люшкаше на ремъка като кукла на конци. После, с последен вик на пълно изтощение, успя да се прехвърли през ръба на мостика и да се притегли нагоре. Трябваха му няколко дълги минути, за да възстанови силите си.

–  Какво… какво беше това? – попита той в ефира.

–  Заразата се прехвърли на лентата – отговори Ведала. – Слиза към теб, и то бързо.

–  Колко бързо? По-бързо ли е от мен?

–  Не мога да определя. Почакай да направя изчисления. Остават ти само още десет минути.

Стоун остана да чака, но по разтреперания глас на Ведала долови, че тя крие истината. Гладкото спускане бе заменено от неравномерни сътресения, като кола, преминаваща от асфалтов път към павиран. Стоун предполагаше, че в момента се извършва поредната метаморфоза на материята, от която е изградена лентата, и атомите ѝ се превръщат в новия, създаден от еволюцията на "Андромеда" материал.

Подобен, но не същият.

Стомахът му се преобърна, когато платформата снижи рязко скорост при навлизане в атмосферата. За да избегнат пораженията от триенето с въздуха, трябваше да свалят скоростта до все още убийствените петстотин мили в час. Той погледна нагоре и видя, че лентата се е оцветила в черно.

–  Ниди, ще ми стигне ли времето? Кажи ми истината.

–  Остават ти само петдесет мили…

–  Истината!

–  Джеймс, лентата е тънка. Много бързо почернява. До няколко минути ще те застигне. Две, може би три.

Стоун направи бързи изчисления. При скорост от петстотин мили в час щяха да са му нужни шест минути, за да измине финалните петдесет мили. Лесна математична задача с ужасяващ отговор – трябваше да измине петдесет мили за две минути.

–  Съжалявам, Джеймс – каза Ведала.

–  Трябва да увелича скоростта – прекъсна я Стоун. – Съвсем просто е, Ниди. Петдесет мили за две минути. Три пъти по-бързо.

–  Това е мах 2. Ще изгориш при навлизане в атмосферата. Това ще те убие, Джеймс.

–  Трябва да опитаме – отвърна Стоун. – Ниди, трябва поне да опитаме.

Ведала долови отчаянието в гласа му.

Всеки друг би направил пауза, би изчакал, докато не стане твърде късно. Въпреки че усещаше бързо отминаващия ефект на морфина, доктор Ниди Ведала разбираше съвсем ясно всяка променлива на това уравнение, включително и собствените си чувства.

Тя натисна копчето и каза:

–  Дръж се здраво.

Стоун не можа да отговори – дъхът му буквално секна, когато платформата внезапно ускори надолу с пълната сила на електрическите двигатели.

–  Ще ти пратя съобщение по радиото, когато дойде време за детониране – продължи Ведала. – Приготви се. Ще боли.

Не стана ясно дали последните думи са насочени към Джеймс или към нея самата. Всички участници си даваха сметка, че вероятността Стоун да оцелее е почти нулева.

Стоун чуваше и усещаше пронизващите вибрации от триещия се метал в метал като раздиращи костите му писъци. Погледът му подскачаше заедно със сътресенията на платформата.

–  Максимално ускорение…

Гласът на Ведала бе погълнат от хаоса на друсането. Стоун усети, че в главата му нахлува кръв и че ускорението го откъсва от платформата. Толкова по-добре, тъй като металната конструкция бе започнала да се нагрява от сблъсъците с молекулите в горния слой на атмосферата. Той се изправи, залитайки.

Приличаше на човек на ръба на безкрая.

–  Петдесет секунди – предупреди го Ведала, макар че Стоун вече не можеше да разпознае гласа ѝ. Около него се бе образувала корона от пламъци, като водопад от сипеща се отгоре светлина.

През първите няколко секунди Стоун я намираше за красива.

–  Бъди внимателен, приятелю – обади се Комаров по радиото. – Ще станеш на въглен. Оттук вече приличаш на огнена топка.

Стоун почувства нови сътресения. Погледна нагоре и видя, че от въртящия се механизъм се откъсват микроскопични частици. Скоростта и триенето бяха твърде високи. При сблъсъка си с лентата невидимите частици избухваха в миниатюрни огнени комети.

–  Добре съм, добре съм – каза Стоун. Гласът му едва се различаваше над усиления до рев статичен шум. В този момент се носеше с над хиляда мили в час.

Това щеше да е последното му обаждане по радиото.

Картините от гибелния финал на спускането бяха събирани от телефотосистемите на трите далекобойни бомбардировача Б-150, летящи на предела на тактическите си възможности. На тях се виждаше призрачна гледка – конус от синкави пламъци, който бликаше нагоре по нишка от бяла светлина. Едва различима насред този ад стърчеше самотна човешка фигура, очертана на трепкащата заря на огньовете. Отвъд огнения конус се виждаше само безкрайната чернота на космоса и бяло-синкавата извивка на хоризонта.

Радиото не предаваше звук, така че никой не чу как Стоун извика от болка, когато челото му случайно докосна вътрешната страна на лицевото стъкло. Опарването беше мигновено. Външният слой на предпазния костюм беше обгорял до черно, подметките му вече се топяха.

–  Трийсет секунди – обяви гласът в шлема.

Металната решетка под краката на Стоун засия в червено, при всяко подрусване от нея се откъсваха капки втечнен метал. Стиснал зъби, стенейки, Стоун се пресегна и улови ремъка на кръста си. Проследи го с две ръце и напипа златистия шплент в основата на кумулативния снаряд.

За негова изненада шплентът все още си беше на мястото.

Зад затворените си клепачи Стоун виждаше нагорещена до бяло пустиня. Там имаше и жена, лежеше по гръб. Беше тежко ранена. От китките ѝ се стичаше кръв и потъваше в пясъка. Изображението беше от класифицирана черно-бяла снимка, която се бе превърнала в спомен, а сетне и в кошмар.

–  Петнайсет секунди – обяви гласът. – Дръж се, Джеймс.

С почерняла от пламъците ръкавица Стоун откачи куката на късия ремък. Оставаше му само вторият, закачен за златистия шплент. В кръговете на ядрените стратези този метод на взривяване бе известен като "смъртноопасен". В противовес на "безопасния" метод експлозивът неизбежно щеше да бъде детониран, ако нямаше човешки оператор, който да му попречи.

–  Не си отивай…

Затворил очи, оголил зъби в болезнена гримаса, Стоун се вкопчи в ремъка и от очите му бликнаха сълзи, които мигом се изпаряваха. Когато намери сили да повдигне клепачи, успя да различи нарастващите очертания на южноамериканския континент под него. Ала образът почти не достигна до съзнанието му. Беше просто плетеница от цветове – невероятно красив килим от зелено, синьо и кафяво.

И нямаше нищо общо със сегашния му изпълнен с непосилна болка живот.

Що се отнася до снимката, беше я открил в материалите за "Андромеда". Майка му, просната мъртва в пясъците на Аризона. Кръвта ѝ се бе превърнала в прах, който вятърът бе отнесъл надалеч. Това беше единствената оцеляла снимка, единственият спомен за лицето ѝ.

С всяка изминала частица от секундата Стоун усещаше как съзнанието му се разтваря в оглушителния хаос. Чувстваше горещия полъх на пустинята, който го поглъщаше и отнасяше кръвта му към хоризонта с огнения си дъх, също както бе постъпил с майката и бащата, които никога не бе познавал, със света, в който така и не бе имал възможност да израсне – с цял един откраднат от него живот.

Долови нечий далечен глас да шепне в ухото му. Гласът бе нежен. Той наостри слух да чуе какво му казва.

–  Мамо?

–  Сега – произнесе гласът. – Сега, сега, сега.

Джеймс Стоун усети, че коленете му се подгъват. Обърна се и падна назад през горящата платформа. Усети как вторият ремък се изопва и задейства кумулативния снаряд. Успя да долови само кратко сътресение и за миг мярна бледобелезникав облак дим.

През следващите петнайсетина секунди не се случи нищо.

За първи път пламъкът се появи на височина трийсет и седем мили над земната повърхност, далеч отвъд тропосферата. Странна гледка за онези, които наблюдаваха в този момент. И от тази шепа свидетели на събитието никой не забеляза малката сияеща точка, която полетя надолу от взрива.

Точка, която имаше човешки очертания.

Експлозията можеше да се наблюдава ясно от над двеста мили във всички посоки. Епицентърът ѝ бе над постоянно разрастваща се мрежа от множество зони на карантина, обявени от различни правителствени агенции с разнообразни възможности да прибягват до силово решение, между които Съединените щати, Русия, Китай, Бразилия, Перу и почти всички екваториални нации. Въздушното пространство над джунглата бе охранявано от многобройни ескадрили от американски, руски и китайски изтребители.

Но на земята имаше само един пряк наблюдател – момчето Тупа.

След издигането на платформата момчето бе успяло да се промуши през полузавършения тунел в стената. Тупа се хвърли от десет метра височина в езерото и преплува до брега. Не откри никого там и зачака.

И наблюдаваше.

Според разказа от първо лице на момчето сребристото въже в небето започнало да се люлее. Една тъмна точка се носела надолу по него, следвана от чернота. След това в небето избухнало оранжево петно и оставило зад себе си бледо облаче, разсейвано от вятъра. Черната горна част на лентата се издигнала към небесата. Долната част паднала бавно и се разпростряла над джунглата, без да нанесе съществени поражения.

Тупа гледал всичко това с уплаха.

А след това, по негови думи, захлупил лицето си с длани и заплакал.

Момчето било едва на десет години. Съвсем само. И тъкмо било станало свидетел на кончината на единствения човек, на когото започнало да вярва.

След четири-пет минути, през насълзените си очи, Тупа видял нещо като малко бяло-червено облаче. Странният предмет се носел бавно към земята, въртейки се лениво във въздуха.

И под него Тупа видял да се очертава силуетът на човек.

Гласът сякаш идваше от много далеч.

–  Джамейс – каза той приглушено и едва чуто.

Джеймс Стоун отвори мъчително очи и видя лицето си отразено във вътрешността на шлема. Трепна при вида на грозния мехур, подул се на бузата му. А след това, колкото и да бе невероятно, се усмихна. Защото зад собственото си отражение виждаше обърнатото наопаки ухилено лице на Тупа.

Стоун изстена от болка, вдигна ръце и откачи шлема. Момчето му помогна да го махне от главата си и Стоун усети познатия топъл и влажен дъх на джунглата върху кожата си. Бяло-червеният парашут бе полегнал около и над него като погребален покров, оплетен със счупени клони и разкъсани увивни растения.

Стоун пое рязко глътка свеж въздух и го задържа в измъчените си дробове. Размърда пръстите на ръцете и краката. Накрая издиша и затвори очи за един дълъг момент.

Почувства нечия малка ръка да уловя неговата.

–  Джамейс – повика го Тупа, вече с ясен глас.

–  Тупа – изхриптя Стоун.

Коленичило до него, момчето се наведе и опря чело в лицето на Стоун. След това се изправи, посочи небето и заговори припряно на своя език. Първоначалното му описание на това, което се бе случило, бе накъсано от жестове, ентусиазирани мимики и поток от звукови ефекти, които биха били разбираеми за всяко десетгодишно момче на света.

–  Тупа – повтори Стоун. – Радвам се да те видя, приятелче.

Джеймс Стоун бе прекарал целия си живот в сянката на своя прославен баща. Никога не се бе женил, нито имаше деца. Вместо това се бе посветил изцяло на усилието да оправдае високите очаквания на своето семейно наследство.

Бе вярвал, че присъединяването към екипа на "Горски пожар" ще е съвършеното приключение на неговия живот. И едва ли би могъл да греши повече.

Представената по-долу част от документ, споделен с разрешението на доктор Джеймс Стоун и доктор Ниди Ведала, казва много повече, отколкото би могъл да обясни всеки историк: