***

- А вие, господин Крийд? - попита тя.

Вдигнах поглед от купата на миксера.

- Госпожо?

- С какво се занимавате?

- Освен, че правя кексчета? Работя за Вътрешна сигур­ност.

Тя се казваше Пати Фелдсън и беше дошла на домаш- но посещение като част от проучването ѝ във връзка с осиновяването. Половинката ми Катлийн Грей искаше да осинови Ади Доус, шестгодишно момиченце, жертва на изгаряне. Ади беше единствената оцеляла след пожар в дома ѝ, отнел живота на родителите ѝ и на близначката ѝ. Госпожица Фелдсън беше наблюдавала как Ади и Кат­лийн играят на кукли на пода в дневната и, явно доволна от отношенията им, беше решила да обърне внимание на мен.

- Имате ли визитка? - попита Пати.

- Да. - Извадих портфейла от задния си джоб и взех от него визитна картичка, отпечатана точно по този повод. Подадох ѝ я.

Пати зачете на глас:

- Донован Крийд, специален агент, Вътрешна сигур­ност. - Усмихна се. - Е, не издава много информация. Оп­ределено обаче звучи загадъчно и вълнуващо. Пътувате ли често, агент Крийд?

Чудех се дали щяхме да си паснем, ако ѝ бях казал, че обезвредявам терористи за правителството, а през оста­налото време работя като наемен убиец за мафиот и гнев­но джудже инвалид на име Виктор.

- Пътувам. Но се боя, че работата ми далеч не е зага- дъчна или вълнуваща. През повечето време разговарям с различни хора.

- Със заподозрени в тероризъм?

Изсипах сместа в тавичката за кейк на Катлийн със силиконовата бъркалка и изписах името на Ади отгоре, преди да я сложа във фурната.

- Със собственици на апартаменти, управители на тър­говски дружества и други подобни. - Затворих вратичка­та на фурната и настроих таймера на четиресет минути.

- Какво има в кексчетата? - попита тя.

Прииска ми се да кажа марихуана, но Катлийн ме беше предупредила да не се шегувам с тези хора. Тя беше дос­тигнала до финалната права в осиновяването и възнаме­рявах да ѝ помогна с всичко по силите си.

- Сещате ли се за актрисата Катрин Хепбърн? - отго­ворих.

- Моля?

- Рецептата е нейна. Открих я в стар брой на „Сатърдей Ивнинг Поуст“.

- О! - възкликна тя. - Много ми се иска да я получа.

- Тогава ще я получите.

Процесът по одобряване за осиновяване на дете включ­ва редица домашни посещения. Катлийн беше предста­вила личните си документи, беше преминала проверката за криминално минало и интервютата и беше приложила препоръки. Поне една от срещите трябваше да се прове­де у дома и се изискваше присъствието на всички, които живеят там (Катлийн) или преспиват понякога (аз).

Пати Фелдсън не беше тук, за да прави щателна про­верка. Вече беше дала положителна характеристика на Катлийн за качествата ѝ като родител. Оставаше ѝ да провери що за човек е гаджето ѝ. Знаеше например, че имам дъщеря, която живее с бившата ми в Дарнел, Запад­на Вирджиния. Ако беше направила усилие да поразро- ви, сигурно се беше уверила, че макар винаги да съм бил емоционално и финансово стабилен, не съм прекарвал с Кимбърли достатъчно време.

Пати се приближи и впери поглед в очите ми. Тихо за­яви:

- Има голяма разлика между това да си баща и тати.

Точно както предполагах. Проучила ме е.

- Наложи ми се да науча урока си по трудния начин - отговорих. - Може да ви се стори странно, но Ади ме вдъхнови да се сближа с Кимбърли. В момента сме по-близки отвсякога.

Пати кимна. За миг и двамата замълчахме, чакахме да видим кой ще заговори първи. Ако отбелязваме точките, тази беше за нея.

- Ади вече е дете със специални нужди - подхвана Пати. - Травматизирана е физически и психически и ще се наложи да бъде сериозно обгрижвана.

- Ясно ми е.

- Надявам се да е така, господин Крийд, защото това със сигурност ще внесе напрежение във връзката ви с Катлийн. Мислили ли сте по този въпрос, имам предвид да сте разсъждавали сериозно?

Ади беше невероятно дете. Забавна, любвеобилна, смела... През последните няколко месеца беше станала много специална за нас двамата. Правилната дума не беше специална, тя беше много повече от това. Ади беше жизнено важна за нас.

- Обичам Ади - заявих.

Тя кимна и замълча за момент.

- Явно е така, господин Крийд. Това, което сте напра­вили за нея и за Катлийн, означава много.

Пати знаеше, че наскоро бях дал един милион долара на Катлийн и бях основал фонд за Ади с още десет мили­она. Това, което не знаеше, бе, че откраднах тези пари, а и не само тях, от един мафиот от Западното крайбрежие на име Джо Демео.

След като погледа още час несравнима семейна хар­мония, Пати Фелдсън взе Ади, рецептата и половината кексчета.

- Вече си провряла крак през вратата! - уведоми тя въз­торжено Катлийн.

- Утре ще се видим, миличка - обеща Катлийн на Ади.

Ади преглътна, за да може да заговори. Бяхме свикна­ли с това, дължеше се на напълно увредените ѝ гласни струни вследствие на пожара, който едва не беше отнел живота ѝ.

- В болницата? - промълви накрая Аби с дрезгавия си шепот.

- Аха.

Последваха още прегръдки и си тръгнаха. Погледнах прекрасното създание, което напук на всичко ме беше обикнало.

- Това може да е последният път, който се разделяте.

Катлийн избърса сълзите от бузите си.

- Благодаря ти, Донован - хвана ръката ми и нежно ме целуна по устните. - За всичко - добави.

Животът си го биваше.

Час по-късно Виктор звънна на мобилния ми телефон. Гласът с метално звучене на това джудже инвалид на рес- пиратор беше особено зловещ.

- Гос... подин Крийд... взеха... парите - съобщи той.

- Семейството от Нашвил?

- Да, Роб и...Триш.

- Страшна изненада, а?

- Когато имате... възможност... бих искал... да убиете... сес... трите... Питърсън.

Замълчах за миг, за да подредя нещата.

- Те са в Пенсилвания, нали така?

- Да, в Камп... таун.

Подхвърлих възможно най-артистично в имитация на местния изговор:

- Дамичките от Камптаун, а?

Виктор въздъхна.

- Стига де... гос... подин Крийд.

- Хей, покажи малко признателност. Във Франция ми­навам за страхотен комик.

- Направо... втори... Джери Луис. Ще идете ли... в... Камптаун да... убиете... сестрите... Питърсън?

- Дадено, мой човек! - отвърнах.

В Камптаун, Пенсилвания, с население четиристотин и седемнайсет души, не можеш да се надяваш на хипод­рум. Няма барове. Ако ти се допие, трябва да изминеш пове­че от двайсет километра на запад до Тоунада. Най-близките нощни заведения са в Скрантън, на осемдесет километра.

Градчето добило известност пред света през 1850 го­дина заради популярната песен на Стивън Фостър „Кон­ни надбягвания в Камптаун“. Конното състезание, което Фостър увековечил, започвало в Камптаун и завършвало в Уайлузинг - и да, наистина пробегът бил „осем киломе­тра дълъг“.

Когато взех кола под наем и тръгнах на път, бях тол­кова изгладнял, че рискувах с бурито в грил-бар „Конска глава“ във Факторивил. Къде ли ми беше умът? Яде ли ти се бурито, отиваш в Ел Пасо, не във Факторивил. Обядът ми беше на вкус като нещо, гребнато от външен нужник и сервирано на финалистите в „Сървайвър“.

Започнах да се отклонявам.

Камптаун се намира в окръг Брадфорд и според по­следните статистически данни там са извършени 248 обира, 39 нападения, 24 изнасилвания и две убийства. Ако всичко минеше добре, сестрите Питърсън щяха да осигурят двойно нарастване на броя на убитите навреме за новините в шест часа.

Имах намерение да ги гледам.

По телевизията.

В бар.

В Скрантън.

- Крайната цел е след трийсет метра вдясно - обади се гласът на секси мацката от навигационната ми система.

Стигнах до дълга алея, посипана с бели камъчета и умишлено я подминах. Карах почти още двеста метра, направих обратен завой и я доближих от противополож- ната посока, като проверявах за свидетели. Вече наясно с обстановката, подкарах наетата кола по алеята чак до бетоновата настилка, където беше паркирана зелена То­йота Корола модел 1995 година.

Питърсън живееха в бяла каравана с двойна ширина и кафяв ламаринен покрив. Бяха пристроили затворена веранда, която гледаше към предния двор, широк около осем декара, с няколко дървета и много кал в него. Пар­кирах, изключих двигателя и седях в очакване на кучета. Не се появиха такива, но аз използвах времето за чудене какво правя, по дяволите. Преди години работех за ЦРУ и хората, които убивах, бяха заплаха за националната сигурност. Когато се пенсионирах си починах извест­но време и започнах да убивам терористи за Вътрешна сигурност. Ала тези задачи не бяха чести, така че като страничен бизнес започнах да убивам хора по поръчка на мафиота Сал Бонадело. Всичките жертви на Сал бяха престъпници, а много от тях и убийци, така че морално- то оправдание за смъртта им не беше проблем.

Обаче в един момент нещата се стекоха така, че започ­нах да работя на свободна практика за Виктор, а поръчки­те, които ми възлагаше, ставаха все по-спорни. Послед­ната серия убийства беше следствие от предложението на Виктор към шефа ми във Вътрешна сигурност да про­верим доколко може да се вярва на редовите американци. Дали например семейство като това на Роб и Триш ще се съгласи да приюти терорист в замяна на значителна сума пари?

Първоначалните данни показаха, че не.

А биха ли се съгласили да умрат невинни хора?

Отново не? Хммм. Любопитно.

Ами анонимни ненаказани престъпници?

Сложих ролка тиксо в единия джоб на якето си и две спринцовки в другия. Сестрите Питърсън, точно като Роб и Триш и още шест души, бяха приели „Заема Ръм­пелщилскин“, след като им беше обяснено, че ако вземат парите, ще умре ненаказан убиец. Виктор възприемаше получателите като виновни в заговор за убийство. Сле­дователно, приемайки парите, Роб и Триш бяха осъдили сестрите Питърсън на смърт чрез екзекуция. Щом Кали доставеше следващото куфарче, Роб и Триш трябваше да умрат. Във всички отношения това беше смъртоносен експеримент и щеше да продължи да е такъв до момента, в който някой откажеше парите.

Слязох от колата, изкачих трите стъпала от готови бе­тонови блокчета пред караваната на Питърсън, като си мислех: Дълъг път изминах от времето, когато убивах, за да запазя свободата на нацията ни.

Вратата на сестрите Питърсън беше от закалено стък­ло, през което се виждаше част от дневната. От потреп­ването ми се разтресе цялата предна част на караваната. Малко след това се появи млада жена и ме погледна през стъклото.

- Илейн?

- Да?

- Казвам се Донован Крийд, Вътрешна сигурност. Може ли да вляза?

Показах ѝ значката си. Нямаше откъде да знае, че агентите от Вътрешна сигурност не носят значки.

Изражението ѝ показваше притеснение, докато отва­ряше бавно вратата.

- За какво става въпрос, господин Крийд?

За какво наистина, зачудих се. В това ли се превърнах, в човек, който убива цивилни мъже и жени, несъзнаващи, че са били въвлечени в убийство, като са приели сума пари, от които са се нуждаели отчаяно? Честен ли беше наистина този експеримент?

Илейн Питърсън беше привлекателна трийсет и две­годишна брюнетка, тъкмо започнала да трупа килца. Но­сеше черно долнище на анцуг и огромна тениска на „Пит- сбърг Стийлърс“, вероятно на съпруга ѝ Грейди, с когото бяха разделени.

- Ще спестим време, ако говоря едновременно и с две­те - поясних аз. - Амбър тук ли е?

Не че Амбър и Илейн бяха най-невинните хора в гра­да. Бяха използвали постъпленията от заема си, за да купят наркотици и да ги пласират на децата в местната гимназия.

Илейн понечи да се извърне към коридора, но се спря.

- За какво става въпрос? - повтори решително.

- Моля ви - казах, - седнете.

Тя изпълни молбата ми, в този момент се шмугнах покрай нея и хукнах по коридора. Успя да изпищи с все сила, но аз вече отварях вратата на главната спалня и спи­пах огромната Амбър да сваля предпазителя на писто­лет. Хвърлих се към нея и съумях да наруша равновесието ѝ. Докато тя се бореше да не падне, изтръгнах оръжието от ръката ѝ и се извърнах точно навреме, за да избегна юмруците на Илейн. Илейн беше твърде дребна да ми на­прави нещо, но аз все пак я ударих в носа, за да мога да се съсредоточа върху Амбър. Чух я да пада на пода и реших, че може да остане там, докато се справя със сестра ѝ.

- Какво искаш, по дяволите? - кресна Амбър, като се опитваше да придаде на гласа си повече гръмкост, откол­кото той притежаваше.

Беше сръчна, опитна кръчмарска побойничка. С ръст от сто и осемдесет сантиметра и близо сто и десет кило­грама тегло определено беше сериозен противник. Ала ключовият ѝ удар бе отправен бързешком, преди да си е стъпила здраво на краката. Отскочих, заех позиция и се прицелих с юмрук право в слепоочието ѝ. Амбър пот­репери и се сгромоляса на пода. Миг по-късно и двете лежаха проснати по очи в главната спалня, а ръцете им бяха зад гърба, омотани с тиксо. Подритнах ги, за да ги завъртя и залепих устите им.

После получих инфаркт.

- Има два вида тревожна болка в сърдечната област - започна да обяснява доктор Уебър.

- Момент, докторе - прекъснах го, - включвам ви на високоговорител.

Натиснах бутона на мобилния си телефон и се помъ­чих да седна.

- Добре, продължавайте - казах.

- Звучите ужасно.

И се чувствах ужасно. Миг преди това се бях стропо­лил на пода със стягане в гръдния кош. Амбър използва възможността да преобърне гигантското си туловище, опита да допълзи до мен и да ме смачка, както би сто­рил излязъл на сушата кит с пясъчен замък. За щастие смазващата болка беше започнала да отшумява, но още не бях възвърнал силите си, а трябваше или да се захвана за работа, или да се изправя пред смъртоносни послед­ствия. Претърколих се и извадих спринцовката от джоба си. Махнах пластмасовата капачка и се метнах към дебе- ланата. Трябваше да се протегна, за да я достигна, но на­правих това усилие и я прободох във врата. Не знам дали щях да събера сили да натисна буталото в този момент, а и ъгълът бе неподходящ. Така или иначе, въпросът ос­тана спорен, защото Амбър разклати енергично глава, спринцовката се измъкна и отхвърча на пода.

Тя отново се опита да се извърне към мен, но аз се качих на гърба ѝ и я подкарах като диво прасе, каквото всъщност беше. Илейн се хвърли яростно да помогне на сестра си, но успя само да ритне спринцовката към мен. Вдигнах я, забих я във врата на Амбър и инжектирах теч­ността където ѝ беше мястото.

После набрах Дарвин, посредника ми в правителство­то, и го помолих да ми намери лекар от Вътрешна сигур­ност. Щом доктор Уебър отговори, включих на високого­ворител.

И ето ни в настоящето.

- Какво правите в момента? - попита доктор Уебър на фона на пищенето на Илейн.

- Опитвам се да довърша една работа - отвърнах.

Извадих втората спринцовка от джоба си и я забих в сестрата на Амбър. Викът ѝ секна по средата.

На мига изпитах ужасна болка в центъра на гръдния кош. Процедих през стиснати зъби:

- Та какви са двата вида болка?

- Добре, едната е притискаща, като че ли изстисквате паста за зъби от тубичката. Само че в случая сърцето ви е пастата.

Олюлях се, но успях да се задържа на крака. Подпрях се на най-близката стена, за да не падна. Оставаше ми да разчистя, преди да се опитам да се добера до колата си.

Докторът продължи.

- Втората се усеща сякаш слон е седнал на гърдите ти.

- Бинго.

- Добре - каза той, - не изпадайте в паника. Много е важно да лежите неподвижно. Има ли някой с вас?

Погледнах двата трупа на пода.

- Само духом - измънках.

- Така, това не е добре. Имате ли аспирин? Ако имате, вземете един. Преди това обаче кажете къде сте, за да из­пратя линейка.

- Не мога да го направя - отговорих.

Прекратих разговора и мушнах ръка в джоба си, за да пипна късметлийския си сребърен долар, онзи, който Дядо ми даде, когато бях малък.

- Не ме предавай сега - примолих се на монетата.

Позвъних отново на Дарвин и му казах да ми прати хе­ликоптер на три километра североизточно от Камптаун, на шосе 706.

- И да дойде някой, който да откара наетата кола обратно в Скрантън.

- Не работиш по задача на „Сензорни ресурси“. Ще трябва да възстановиш разходите.

- Естествено.

“Сензорни ресурси“ е подразделение на Вътрешна си­гурност, за която работя.

Замълчах.

- Какво още? - попита той.

- Най-добре прати и двама души да разчистят местоп­рестъплението вместо мен. - Обясних му подробностите.

- Ще струва доста. Да ти звънна ли, като сметна обща­та сума, та да си прецениш?

Въздъхнах, при което ме връхлетя нов пристъп на бол­ка. Хубавото беше, че болката май се изместваше от сре­дата на гръдния ми кош.

- Ще покрия разходите - казах, - но предлагам да се задействаме.

- Нали няма да ми умреш сега?

Въпросът му ме свари неподготвен. Никога не ми беше хрумвала мисълта за смърт. Толкова дълги години бях прострелван, бяха ми залагани бомби, бях служил като мишена на чуждестранни отряди на смъртта и бях тест­вал оръжия за армията, а изведнъж осъзнах, че никога не бях обмислял вероятността да умра.

И още не я обмислях.

Насилих се да се засмея.

- Аз съм безсмъртен, Дарвин.

Той замълча, докато осмисляше забележката ми. Мъл­ча достатъчно дълго, за да се зачудя дали това не му се стори идеалният момент да ми скрои засада. Аз съм най-добрият човек на Дарвин, ръководя Кали, Куин и Лу Кели, както и още половин дузина обучени убийци.

От друга страна знам много неща за правителството, които няма да го представят в добра светлина в някое ко­ментарно предаване по телевизията.

- Някой друг знае ли за ситуацията ти? - попита Дар­вин.

Най-добрата ми застраховка пред Дарвин бяха сътру­дниците ми.

- Само Кали и Куин - реших да му внуша мисълта, че двамата ще го погнат, ако нещо ми се случи.

- Камптаун? - продължи той. - Като в песента? В кой щат е?

- Пенсилвания - отвърнах. - Виж го на картата.

- Дадено, мой човек.

Виктор имаше право. Не беше забавна реплика.

Болница „Тринити“, Нюарк, Ню Джърси.

Болничните стаи в отделението по сърдечно съдови заболявания бяха малки, но моята имаше прозорец с из­глед към магистралата. Бях проснат в болнично легло, облечен в една от онези болнични нощници, които не скриват задника, и гледах движещите се коли, изумен от факта, че толкова хора имат къде да отидат. Дали всички имаха семейства, приятели, работа и хора, които разчи­тат на тях? Тези хиляди човешки същества, които преси­чаха живота ми, минавайки пред прозореца, докато ги наблюдавах.

Съсредоточих се върху конкретна кола, червен Форд Мустанг с кафяв гюрук от около 1997 година. Гледах го може би двайсет секунди. Чудех се дали шофира мъж или жена и дали пътищата ни са се пресичали. Може би ни беше писано да се срещнем някой ден и шофьорът на Мустанга да промени живота ми. Възможно бе шофьорът да има дете, което ще ме убие, когато порасне. Или пък само след миг, в опит да отбие от магистралата, ще ката­строфира и ще получи фатални наранявания. Парамедиците ще проверят неговия или нейния портфейл, ще на­мерят донорска карта и сърцето на шофьора на червения Мустанг ще бъде използвано навреме, за да спаси живота ми тази вечер.

Чу се шумолене откъм вратата, млада блондинка с на- хакана усмивка дръпна завесата и влезе в стаята.

- Как сме днес? - попита заучено.

- Закучили сме се като косъм в курабийка – отвърнах ѝ.

Тя спря за миг, после се усмихна.

- Забавен сте - каза.

Беше донесла малка табла с медицински принадлеж­ности - инжекции, памук, спирт и някаква гумена тръ­бичка. Остави таблата на шкафа до мивката и я чух да си слага стерилни ръкавици. Разтърка ръката ми със спир­та.

- Ще усетите леко бодване, когато обезболя мястото, после ще поставя системата - изчурулика.

Бяха минали почти три часа от случката в Камптаун и болката в гърдите ми беше почти отшумяла. Обмислях да стана от леглото и да се лиша от спешната сърдечна ангиография, за която бяха споменали, но реших, че е по- добре да знам дали часовничето ще ми създава пробле­ми. Не виждах нито една вена на мястото, което сестрата обезболяваше, но предположих, че знае какво прави.

- Опа! - възкликна тя. - Не уцелих. Случва се поняко­га. - Притисна с марля, за да спре кръвта.

Кимнах, за да я уверя, че съм способен на съчувствие.

- Ще преместя ръката ви малко и ще пробвам с хубава­та вена под мускула ви.

Беше изключително млада. Чак се почувствах като мръсник, когато прочетох името на табелката ѝ, при все че беше приятно повдигната.

Дейна.

Наложих си да отместя поглед от мястото, където беше закачена табелката с името ѝ и се загледах в лицето ѝ, докато пробождаше вената, която така хареса.

Устните на Дейна потрепнаха леко, когато несръчно заби иглата на системата в сгъвката на ръката ми. Лицето ѝ беше приятно, кожата безупречна, но нещо я накара да се намръщи.

- О, боже - промълви.

- Сега пък какво?

- Тази май колабира.

Погледнах ръката си и видях, че нищо подобно не се е случило. Беше се отклонила с цял сантиметър.

- Ама и вие сте един - изгука Дейна, - дори не треп­нахте. - Намигна ми, което предвид възрастта ѝ беше на­право скандално. Заби иглата на системата трети път и не улучи.

- Не се обиждай - рекох, - но нямаш повече работа тук.

Тя ме погледна, сякаш да провери дали съм сериозен.

Бях.

Очите ѝ се напълниха със сълзи, събра си иглите и кървавите марли и избяга от стаята.

Преди Дейна да е успяла да разкаже своята версия на останалите доброволки, влезе разчорлен младеж със смачкана престилка. Явно беше ужасно уморен. Дейна беше още дете, но този можеше да бъде малкото ѝ братче.

- Господин Крийд, аз съм доктор Хеджпет.

- Родителите ви знаят ли, че сте откраднали лекарска престилка?

Той въздъхна.

- Не се заяждайте с мен. Напълно квалифициран съм, специализант първа година вътрешни болести.

- Разбира се - промърморих, като си мислех: Не бих позволил на това хлапе да ми настрои дори екс бокса.

Доктор Хеджпет погледна ръката ми.

- Съжалявам - извини се, - Дейна е нова.

- Какво стана със старата сестра?

- Мери? Тя беше страхотна. Справяше се с инжекции­те по-добре от всеки друг. Сърцето ми се късаше, когато трябваше да я освободя.

Поклатих глава след безумния му коментар. Назна­чаването и уволняването на персонал нямаше как да е в правомощията на този така наречен лекар. Надали бе за­вършил дори прогимназия. Ала бях въвлечен в разговор, така че продължих играта.

- Щом Мери е била най-добра в инжекциите, защо я уволнихте? - попитах.

- Пациентите постоянно се оплакваха, че е твърде млада.

- Естествено. - Спрях поглед на лицето му. Той май се шегуваше. Обикновено мога да сломя нечия воля само с поглед. Хлапето щеше да се срине. Усещах го.

- И защо се спряхте на Дейна? - попитах.

- Дейна е най-възрастна в отделението.

- Сериозно? - изумих се. Хрумна ми, че щом останали­те са по-млади от Дейна, сигурно носят детски сутиен- чета.

- Дейна ще се справи - опита да ме убеди доктор Хеджпет, - но има крива на обучението, нали разбирате.

Реших да се задълбоча.

- Вие ли ще извършите сърдечната ангиография или да очаквам внука ви, шефа на хирургичното отделение?

- Не е нужно да сте язвителен - заяви ми той.

- Язвителен - повторих, като се чудех дали тази дума не е от домашното му по правопис.

- Извършването на сърдечна катетъризация в този случай би било преждевременно - заобяснява той. - Вие сте сравнително млад, в чудесна физическа форма, кръв- ното ви налягане е отлично, ЕКГ-то ви е идеално, а из­следванията, които направихме, не показват нито един от класическите симптоми за сърдечен пристъп.

- И какво следва?

- Ще направим кардиолитен стрес-тест. Ако резулта­тът е нормален, ви съветвам да се махнете оттук възможно най-скоро.

- Защо?

- В болница човек се разболява по-бързо, отколкото на което и да е друго място.

Започвах да харесвам доктор Хеджпет.

- И не ми е нужна сърдечна ангиография?

- Мисля, че не. Нужни са ви два часа и тоалетна.

- Тоалетна?

- Проблемът ви може да се дължи на остри киселини, индикация за хранително отравяне. Наскоро да сте яли нещо със съмнителен произход?

Сетих се за говеждото бурито, което хапнах в грил-бар „Конска глава“ преди няколко часа. Просветна ми, че го­веждото може да не произхожда задължително от крава.

- Възможно ли е да сте яли нещо гадно и скоро след това да сте се подложили на физическо натоварване?

Помислих си за сестрите Питърсън.

- Вижте - възразих, - случвало ми се е да имам кисели­ни. Но тази болка беше ужасно силна и възникна в цен­търа на гръдния ми кош.

- Хей, при всички положения можем да направим сър­дечна ангиография, ако държите. Болницата с радост ще прибере трийсет бона за един ден. Десет пъти повече, ако по време на процедурата пробием дупка в артерията ви.

Намръщих се.

- Това обичайно усложнение ли е?

- Как да се изразя по-деликатно? - отвърна доктор Хе­джпет. - Нашият специалист, който извършва манипула­цията, е кардиолог, но по закон не е задължително да е хирург. От Индия е и изглежда умен, но е доста млад и опитът му със сърдечните ангиографии е ограничен.

- Колко ограничен?

- С вас ще изгуби девствеността си.

- Аха. Киселини казвате, значи?

- Остри киселини, да. В комбинация с физическо на­прежение могат да предизвикат симптомите, които сте изпитали.

Разбрах думите му, но винаги съм имал железен сто­мах. През годините, в които тествах оръжия за армията, трябваше да гълтам хапчета, в сравнение с които бурито- то в „Конска глава“ приличаше на солетка.

- Ако резултатът от стрес-теста се окаже нормален, какво трябва да направя?

- Да си отидете у дома и да прекарате ползотворно вре­мето си в близки отношения с тоалетната.

- А ако това не помогне?

Доктор Хеджпет се поколеба.

- Посещавате ли психиатър?

Намръщих се.

- Според вас си въобразявам, че ме боли, така ли?

- Сигурен съм, че болката е съвсем истинска. Но ми из­глеждате от хората, които могат да понесат много болка.

Само да знаеше, помислих си и се запитах дали да не споделя с Хеджпет, че тествам оръжия за мъчения за ар­мията от години. В крайна сметка реших да бъда скро­мен.

- Определено никога не е представлявало проблем да понеса киселините.

- Болката идва отнякъде - каза той - и съм почти сигу­рен, че не е от сърцето. Точно то обаче е в моята област и ще проверим първо него. Следват тоалетната и мозъкът.

- Добре, убедихте ме - отговорих. - Коя е първата стъп­ка за това кардиолитно чудо?

Без да пусне дори бегла усмивка, доктор Хеджпет за­яви:

- Трябва да включим система.

Отиде до вратата и извика Дейна.

Още бях в болницата, но облечен с цивилните си дрехи и чаках резултата от стрес-теста. Тъй като разполагах със свободно време, реших да наруша болничните правила и да се обадя по мобилния си телефон. Кимбърли отговори при първото позвъняване.

- Тате! - писна тя.

- Звучиш чак прекалено щастлива - казах.

- Личи ли ми?

Ох, помислих си. Влюбена е.

- Кое да си личи?

- Влюбена съм.

- Още си малка - отвърнах инстинктивно.

- О, татко - възрази тя, - вече съм в гимназията.

- Значи си малка. А и ти остава още един семестър, за да станеш гимназист.

- Това е подробност - пренебрегна забележката ми тя, - като се има предвид, че учебната година започва след десет дни.

Въздъхнах.

- Казва се Чарли - продължи тя.

- Моля те, кажи ми, че не е Чарли Мансън.

От другата страна на телефонната линия, в Дарнел, Западна Вирджиния, дъщеря ми се изкикоти.

През следващите петнайсет минути си поговорихме за книги, които сме чели, музика, която харесваме, летни почивки, които възнамерявахме да организираме някой ден. Попитах я колко сериозна е връзката ѝ с Чарли и тя смени темата на разговора.

- Мама обади ли ти се? - попита тя.

- Скоро не е.

- Ще го направи.

Простенах.

- Какво има сега?

- Разбрала е за Катлийн. Приятелката ѝ Ейми ѝ е ка­зала.

Знаех, че някога трябва да се случи. Преди няколко ме­сеца бившата ми съпруга Джанет беше сгодена за бившия побойник на съпруги Кен Чапман. В опита си да накарам Джанет да се откаже от женитбата с този кретен, срещ­нах Катлийн, бившата съпруга на Кен, и се влюбих в нея.

- Татко?

- Тук съм, милинка.

Замислих се колко ли знае Джанет за Катлийн. Дали само, че се виждам с бившата съпруга на бившия ѝ годе­ник? Или някак е разбрала, че жената, отишла в дома на Джанет и представила се за бившата на Кен, всъщност беше проститутка, която наех да се престори на Катлийн; проститутка, която излъга, че я е пребил Кен Чапман.

Каквото и да знаеше Джанет, колкото и да беше ядоса­на, беше си струвало. Бях провалил женитбата. Знаех от личен опит за склонността на Джанет да командва мъже­те. При цялото насилие в миналото си Кен Чапман щеше да я убие.

Кимбърли усети, че се разсеях.

- Чу ли какво ти казах?

- Каза, че мама знае за Катлийн и ще ми се обади.

- Това беше предишното. Сега те попитах дали с Кат­лийн живеете заедно.

- Сложно е.

- Татко, защо когато говориш за Чарли всичко е точно и ясно, а когато аз говоря за Катлийн, е сложно?

Замълчах за миг, преди да отговоря.

- Ще ми се да имах по-добър отговор, но истината е, че си права.

- Абсолютно права! Все пак съм ти дете.

- Така е - промълвих. - Ето ти неофициалната инфор­мация.

През следващите няколко минути ѝ споделих чув­ствата си към Катлийн и това, че оставам при нея, когато съм в Ню Йорк. Разказах ѝ за Ади Доус и за усилията на Катлийн да я осинови. Щом приключих, настъпи кратко мълчание.

- Добре ли си? - попитах.

- Осъзнаваш ли, че за пръв път се държиш с мен като с възрастен човек?

- Че как иначе? Ти си вече в гимназията.

- Опитай да си спомниш това следващия път, когато се разтревожиш за мен и Чарли.

- Уф - изсумтях. - Като спомена Чарли, доколко позна­ваш хлапето?

Кимбърли започна да ми обяснява, че бил на двайсет и една, но се разсеях когато доктор Хеджпет дръпна за­весата и влезе в стаичката ми. Направих му знак да из­чака момент. Нацупи се, че използвам мобилен телефон в спешното отделение, но беше така любезен да изчака.

- Извинявай, миличка. Би ли повторила?

- Казах, не си го помисляй, татко. Недей да полудяваш и да проверяваш миналото на Чарли. Свестен е. Баща му е известен адвокат.

- Адвокат? По-скоро бих ти позволил да излизаш с Чарли Мансън, отколкото с адвокат.

Тя въздъхна.

- Не той е адвокат, а баща му. Виж, просто обещай да не го проучваш.

- Обещавам.

- Добре - успокои се тя. - Сега си прекарай добре с Ади. Явно е чудесна. И, татко?

- Да?

- Радвам се за теб. И те обичам.

- И аз те обичам, миличка.

Изключих телефона и доктор Хеджпет съобщи:

- Както и предполагах, сърцето ви е като на лъв.

- Кимнах.

- Имало ли е болка след теста?

- Никаква.

- Стомашно неразположение?

Поклатих глава.

- Още не.

- Може да минат до четиресет и осем часа, преди хра­нителното отравяне да се прояви - обясни той.

- Обикновено кога се случва?

- Между шестия и осмия.

- Значи това още не е изключено - казах.

- Да, но доста ви натоварихме на бягащата пътека. Справихте се отлично. Дори и в начален етап на храни­телно отравяне се очаква да имате стомашни спазми. Това ме навежда на мисълта, че проблемът не се дължи на такова нещо.

Подаде ми лист с име и телефонен номер.

- Психиатър? - попитах.

- В случай, че искате да се срещнете с някого тук, а не във вашия град.

Мушнах листчето в джоба си и му подадох ръка.

- Млад сте, но ви бива.

Той ми намигна.

- Всички така казват.

- Знаеш ли нещо за хлапака Чарли Бек? Баща му е из­вестен адвокат в Дарнел.

Говорех по телефона със Сал Бонадело, мафиот от Средния Запад и мой работодател от известно време.

- Познавам хора, които сигурно го познават - отвърна Сал.

Вярно, че обещах на Кимбърли да не проучвам новия ѝ приятел и миналото му Но не съм обещавал, че няма да поразпитам.

- Кимбърли обикновено преценява хората много добре - казах, - но нещо у момчето ме притеснява. Най-малко­то, защото е достатъчно голям, че да пие законно.

- Дарнел е малък град - успокои ме Сал, - хората гово­рят. Ще организирам нещо като... как му се вика... анкета.

Замислих се за начина, по който Сал щеше да разпит­ва.

- Не искам да се вдига много шум - обясних - и най-ве- че не искам Кимбърли да разбере за кого е информаци­ята.

- Хей, и аз имам момиче. Ще се погрижа.

- Благодаря, Сал.

- Нали ще дойдеш на партито ми?

- За нищо на света не бих пропуснал.

- Ще доведеш ли новата мацка? Онази от Ню Йорк?

- Днес ще избираме тоалети - уведомих го.

- Избери ѝ нещо секси - поръча Сал.

- И брашнен чувал би ѝ стоял секси.

- Нямам нищо против. Само гледай да е по-тесничък.

- Ще го имам предвид.

- Ами русичката, дето работи за теб?

- Какво за нея?

- Тя ще дойде ли?

- На партито? Няма начин.

- Покани ли я?

- Да.

- Може би трябва аз да го сторя...как му се вика... да отправя лична покана.

Представих си Кали да се издокара, за да присъства на някакво събитие. Изключителна красавица е, но...

- Не я бива много с хората - уверих го.

- Освен като ги убива.

- Освен тогава - потвърдих.

- Ако хлапето се забърка в нещо в Дарнел, Западна Вирджиния, то ще се случи в бар-грил „Грантлайн“.

- И?

- Познавам бармана, Теди Бой. Дължи ми голяма ус­луга.

- Не казвам, че искам да счупите краката на Чарли. Поне не още.

- Само ти казвам, че Теди Бой е в час. Ако твоят човек е бил в бара, той ще ми каже. В случай, че тя се появи, ще я наглежда.

- Кимбърли е само на шестнайсет - отбелязах, - не ходи по барове.

- Дарнел си е Дарнел - рече Сал.

- Какво искаш да кажеш?

- Бил ли си там?

- Не.

- В Дарнел има само пиене, наркотици и чукане.

- Моля?

- Ей, нищо лично - побърза да ме успокои той.

Замислих се над думите му и за това как родителите никога не си представят, че детето им може да тръгне по лош път.

- Я вземи да се обадиш на Теди Бой още днес - помо­лих.

- Готово - прие той. - Нали се сещаш за джуджетата?

- Сал имаше способността да сменя темата по-бързо и от конгресмен.

- Виктор и Хуго? - попитах.

- Същите.

- Какво за тях?

- Ще дойдат на партито ми.

- Чух - казах.

- Телом.

- Ще се опитам да се отърся от представата - рекох. - Предупреди момчетата си да не се занасят с тях. Могат да бъдат страховити.

- Предупредени са. Тези джуджета видяха сметката на Джо Демео.

- Предпочитат да ги наричат малки хора - припомних му.

- А аз предпочитам дебели пликове.

Сал имаше предвид пликовете с приноса на по-низ- шите босове и специалните гости, които очакваше да по­лучи на партито.

- Винаги съм бил добър с теб - започна да нарежда. - А и това с дъщеря ти е още един пример. Благотворител­ността... как му се викаше... започва у дома.

- В случая в твоя дом.

- Това ми бяха думите. Та, изненадай ме - допълни. - Приятно.

Сал живее в жесток свят, в него лоялността се измерва в пари или в трупове. Стана ми навик да предоставям в повече и от двете.

- Да те изненадам ли? - измърморих. - Сал, ще ти взе­ма акъла.

- Нищо повече не искам - отвърна той.

Кабинетът на госпожица Н. Крауч, доктор по медицина, се намираше в Нюарк, Ню Джърси, на ъгъла на Съмър и Седма, до междущатската магистрала 280. Госпожица Крауч споделяше апартамента, в който се намираше кабинета ѝ, с детски психолог на име Агнес Батъл. Агнес вършеше нещо на бюрото в приемната, когато влязох. Посочи ми кабинета на госпожица Крауч и аз се насочих натам.

Госпожица Н. Крауч стана и протегна ръка за поздрав. Представихме се един на друг, тя посочи към меката ме­бел и ме покани:

- Заповядайте, настанете се удобно.

Набързо огледах кабинета. Основният цвят беше тъм­но лилав с изключение на отсрещната стена, която беше оформена със светлокафява декоративна мазилка, леко изпъстрена с черно, така че да прилича на корк. На нея висяха няколко сертификата за професионална квалифи­кация и диплома от медицинския институт към Универ­ситета в Питсбърг. Всичко беше свежо и модерно, нищо общо със старата дървена ламперия във входното прос­транство.

Избрах меко кожено кресло с висока облегалка и сед­нах в него.

Госпожица Н. Крауч започна:

- Доктор Хеджпет спомена за възможна психосоматична болка?

Ако Дарвин, посредникът ми в правителството, знае­ше, че имам час при психиатър, щеше да прати някого да ме убие. С тази мисъл на ума си се въздържах от подроб­ни обяснения. Седях спокойно и я гледах.

Беше облечена в тъмносиня пола на волани и подхо­дящо сако, което носеше разкопчано. Блузата ѝ беше от кремава коприна с овално деколте. На шията ѝ имаше ко­лие от бяло злато с две висящи синджирчета, увиснали скромно между гърдите ѝ.

- Можете да продължите да мълчите, господин Крийд. Но трябва да сте наясно, че се плаща при всички положе­ния.

След тези думи млъкна и впери поглед в мен. От опита си с жените бях установил, че не обичат да мълчат дълго. Ето защо се изненадах, че останахме в пълно мълчание, загледани един в друг през следващите двайсет минути.

Накрая заявих.

- Май ви харесвам, госпожице Крауч.

- Радвам се да го чуя, господин Крийд.

- Наричайте ме Донован.

Тя кимна и пак замълчахме, докато осъзна, че е неин ред да заговори.

- Донован, работата ми има нещо общо с тази на зъбо­лекарите.

- Какво е то?

- И аз не мога да започна да ви помагам, ако не си от­ворите устата.

Кимнах.

Тя продължи:

- Тук има няколко стола и пациентите ми имат избор. Не се намесвам в избора им, защото той ми подсказва нещо за пациента.

- Ъхъ.

- Столът, който вие избрахте например, ми говори, че сте свикнали да контролирате положението, това често е признак, че трудно се доверявате. Очевидно ви е трудно да се отпуснете достатъчно, че да обсъждате личния си живот с напълно непознат човек.

- Добре - отговорих, - разкажете ми нещо за себе си и вече няма да сме непознати.

Тя се усмихна.

- При цялото ми уважение, Донован, вие сте поводът за разговора ни. Би било ужасно непрофесионално да об­съждам личния си живот с вас. По-важното е, че колкото по-малко знаете за мен, толкова по-лесно ще ви бъде да споделяте чувствата си.

- Чудесно - отвърнах. - Не ми казвайте. Ще разбера всичко, което ми е необходимо, като огледам кабинета ви.

- Сериозно, толкова ли сте проницателен? - учуди се тя.

Забелязах, че госпожица Н. Крауч е на ръба да ми се присмее, въпреки усилието, което полагаше да прикрие всяка следа от емоции в тона си.

Изправих се.

- Да ви демонстрирам ли?

- Ако мислите, че е необходимо.

- По лицето ви съдя, че винаги сте била красива, но вече сте по-възрастна, в края на петдесетте, а дрехите и прическата ви показват, че приемате този факт. Възрас­тта ви се е отразила благодатно и мислите, че сте по-умна от приятелите си, дори и от онези, които са напред­нали повече в професията. Имате само една снимка на бюрото си - на две момчета, очевидно с японско-американски произход. Синове са ви, но на снимката не при­съствате нито вие, нито баща им. Ако съпругът ви беше правил снимката, вие щяхте да сте на нея. Ако вие я бяхте правили, той щеше да присъства. Ако съпругът ви беше починал, щяхте да пазите снимка на бюрото си в негова памет. Такава обаче липсва, което ми подсказва, че сте разведени. Предвид възрастта ви и възрастта, на която трябва да сте родили, тази снимка е отпреди близо десет години. Не сте я сменили с нова, защото ви напомня за по-добри времена.

Погледнах я, за да проверя дали беше впечатлена. Дори и да беше, криеше го добре. Няма значение. Тъкмо започвах.

- Стараете се винаги да се държите подобаващо - про­дължих, сочейки дипломата ѝ. - Криете се зад съкрате­ното име Н. Крауч, защото мислите, че Надин ви праща в графата на селяците. Чувствате се ощетена, защото връстниците ви са завършили престижни колежи, а вие е трябвало да се примирите с медицинския институт към Университета в Питсбърг. Убедена сте, че не сте дости­гнали потенциала си.

- Кое ви навежда на тази мисъл?

- Няма книги и статии на видно място, което означава, че нямате публикации. Кой скъпо платен психиатър ос­тава непубликуван до вашата възраст?

Н. Крауч стисна устни.

- Разбирам - процеди - Нещо друго?

- Синовете ви са заминали в колеж или вече работят и не ви се обаждат толкова често, колкото ви се иска. Имате две кучета, за да запълнят липсата.

- Моля? - възкликна. - Нима няма да уточните поро­дата?

Усмихнах се.

- Японски шпиц - изрекох, - порода, внесена по наши­те земи при завръщането от служба след Втората светов­на война. Две братчета от едно котило.

Поклоних се и седнах на коженото кресло. Възможно е да съм се подсмихнал.

- Това е невероятно, господин Крийд - отбеляза тя, - наистина забележително.

- Благодаря, госпожице Крауч.

Тя заговори.

- Събрахте всички видни сведения и изкривихте фактите. Всички с изключение на един.

Засмях се.

- Глупости.

Н.Крауч се изправи.

- Прехвърлих шейсетте, не съм на петдесет и няколко. Не мисля, че съм по-умна от приятелите си, при все че никой не ме е надминал в професионално отношение. На бюрото е снимката на осиновените синове на сестра ми. Не съм разведена, защото никога не съм се омъжвала. Не съм от Средния Запад, от Маями съм. Връстниците ми не са завършили престижни колежи, защото психиатрите учат в институти по медицина, не в колежи. И като заго­ворихме за това, медицинският институт към Универси­тета в Питсбърг е номер едно в страната. Само през 2005 година получиха сто и осемдесет НИЗН - това е Нацио­нален институт за здравни награди - на обща стойност седемдесет и шест милиона долара. И между другото - добави, като се пресегна към долния плот на бюрото си, - не крия първото си име и имам публикации. - Държеше книга със заглавие „Когнитивна настройка на неврофизиологичната функция“ и посочи името на автора - док­тор Надин Крауч.

Спря за момент и попита:

- На какво се хилите? Приличате на селския идиот.

Тогава я осени.

- Мамка му - ядоса се, - накарахте ме да ви разкажа за себе си.

- Не го приемайте толкова навътре.

- Сигурно вече сте знаели за книгата.

- Проучих ви в Гугъл, преди да си запазя час.

- Ще трябва да внимавам с вас, господин Крийд - каза тя, - вие сте истински манипулатор.

- Благодаря.

- Приемате това за комплимент?

- Кое е изключението?

Погледна ме озадачена.

- Казахте, че греша за всичко, освен за едно нещо.

Усмихна се.

- Почакайте - казах и също се усмихнах. - Знам кое е. Че винаги сте била красива.

Тя се ухили, а аз вирнах глава.

- Госпожице Н. Крауч - ахнах, - да не би да ми намиг­нахте?

И това постави началото на професионалните ми от­ношения с Надин.

За Теди Бой Търнър се говореше, че вирусът на хазарта го заразил дълго преди да подхване кариера като барман в бар-грил „Грантлайн“ в Дарнел, Западна Вирджиния. Като тийнейджър косял морави и миел коли, докато събрал дос- татъчно пари, за да залага на спортни събития.

В залагането добрите печалби на ранна възраст обик­новено водят до финансов крах с годините, а случаят на Теди Бой не беше изключение. Серията от загуби, в която се намираше в момента, представляваше сериозна заплаха за живота му. Беше така затънал в дългове към Салваторе Бонадело, един от най-властните и известни престъпни босове, че никога нямаше да се измъкне само със заплатата си в „Грантлайн“.

Теди Бой живееше в постоянен страх, че в някой от следващите дни мутрите ще се появят точно когато за­тваря заведението и ще си поискат парите. Беше се под­готвил за някой счупен крак или ръка, може би дори спу­кани ребра. Не беше подготвен обаче за лично телефонно обаждане от самия Сал Бонадело.

Според Сал разговорът беше протекъл по следния на­чин:

- Преглеждам сметката ти - уведомил го Сал.

- Правя всичко възможно, господин Бонадело. Нужно ми е още време.

- Какво ще кажеш... как му се вика... да изчистиш дълга си?

Теди Бой се замислил.

- Мога да пребия някого с бухалка ако поискате, но не съм професионалист - замънкал, - не съм убивал или нещо от сорта.

- Не, нищо подобно - отговорил Сал. - Трябва ми мал­ко информация и услуга. Ако си свършиш добре работа­та, може да ти опростя дълга. Как ти се струва?

- Като прераждане, господин Бонадело. Не се опла­квам, но работя ден и нощ само за лихвите. Не съм изпла­тил нищо от заема.

- Познаваш ли хлапе на име Чарли Бек?

- Всички познават Чарли.

- Приятел ли ти е?

Теди Бой замълчал.

- Не и ако вие не желаете така, господин Бонадело.

- Добър отговор. Идвал ли е при теб с момичета?

- Разбира се. Постоянно ги сменя. Прилича малко на Том Брейди.

- Да си го виждал с гимназистка? С къса руса коса, каз­ва се Кимбърли Крийд?

- Доколкото ми е известно, не - отговорил Теди Бой.

Сал измърморил.

- Тед, разочароваш ме. Надявах се, че ще мога да ти помогна с твоя... как му се вика... смъртоносен проблем.

Настъпило дълго мълчание, после Теди Бой прочис­тил гърло и казал:

- Носят се някакви слухове.

- Тед?

- Да, сър?

- Дай ми нещо полезно.

Нед Денхолън се събуди притеснен и дезориентиран. Огледа едната си ръка, после другата, в опит да дойде на себе си. Нед вероятно си спомни, че включи алармата, за­твори аптеката и тръгна през паркинга към колата си. Сега лежеше по гръб на пода на непозната стая - възможно ли беше това?

Китките му бяха заключени с белезници, закачени с верига за халки на пода.

Надигна глава и ме видя, седнал на стол до краката му.

Нед се устреми в опит да ритне стола. Осъзна, че и краката му са приковани към пода.

Разклати глава яростно, повдигна торса си няколко пъти напред, за да покаже че е боец, който не може да бъде сплашен лесно. В действителност Нед не беше боец и можеше лесно да бъде сплашен, ето защо скоро преста­на да се перчи, а взе да пелтечи и ридае.

- Кой си ти? - изхленчи Нед. - Какво искаш? Защо ми причиняваш това?

Въздъхнах.

- Причината да съм тук, Нед, е, че съм разтревожен за дъщеря си.

Нед веднага престана да скимти. Сигурно помисли, че съм някой побъркан.

- Моля?

- Казвам се Донован Крийд, баща съм на Кимбърли. Бих се ръкувал с теб, но...

Да бе, как не, сигурно си мислеше Нед, само дето ръка­та ми е прикована към пода!

Започна да изучава лицето ми, сякаш за да ме разтъл­кува според чертите ми. Беше убеден, че съм неуравнове­сен. Но дали бях способен на убийство? Не му трябваше да узнава.

- Не познавам дъщеря ви, господин Крийд, казвам ви божията истина. Щастливо женен съм. Явно ме бъркате с някого друг.

- Ти си фармацевтът, нали?

- Да, сър, работя в аптеката на Андерсън тук, в Дарнел.

Кое те кара да мислиш, че още сме в Дарнел?

- О, божичко!

- Нед, нека ти изясня положението. С теб ще сложим край на случващото се в Дарнел. Преди да е засегнало дъщеря ми или приятелите ѝ.

- Не разбирам защо правите това, господин Крийд.

Отново въздъхнах.

- Ако си мислиш, че ми е приятно... - замълчах.

Нед се разтрепери.

- Удобно ли ти е, Нед?

- Моля?

- Мога да ти донеса възглавница и одеяло, ако искаш.

Нед изкрещя.

- Ако искаше да ми е удобно, да не ми беше връзвал ръцете и краката за пода, кучи син такъв!

- Не те виня, че си разстроен - продължих, - но се на­лага да променя нещата. Знам от сигурен източник, че продаваш наркотици.

Нед заговори.

- Познавам дъщеря ви Кимбърли. Изпълнявал съм ѝ рецепта. Никога не бих ѝ продал непозволени от закона вещества. Можете да я попитате, ако искате.

- Не говоря за Кимбърли - отвърнах. После се сетих за нещо съвсем друго.

- Кимбърли взима ли хапчета?

Нед се замисли за миг.

- Доколкото аз знам, не - увери ме.

Дълго го гледах, преди да продължа.

- Наистина не е моя работа, но е добре да съм инфор­миран.

- Господине - промълви Нед, - продавам упойващи ве­щества, фармацевт съм. Но само изпълнявам рецепти.

Продължих невъзмутимо.

- Дъщеря ми се среща с момче на име Чарли Бек. Чар­ли е на двайсет и една, баща му е местен адвокат на име Джери Бек. Познаваш ли хлапето?

- Не, господине. Честно - процеди през стиснати зъби Нед, в опит да сдържа гнева си.

- Чарли е хубавец, носи му се славата сред дамите. Ми­сълта ми, Нед, е, че той е играч.

- Съжалявам да го чуя, господине, наистина. Имам съ­пруга. Сигурно ужасно се е притеснила за мен. Пуснете ме, моля ви! Кълна се, че никога не съм навредил на дъ­щеря ви. Моля ви! Не знам за какви наркотици говорите, кълна се в Бог.

- Разбираш ли, Нед, ето защо те оковах. Ето защо може да се наложи и да те убия.

- К-какво?

- Дори и при това положение продължаваш да не си честен с мен.

- Защо говорите така? - изрева той.

- Разкажи ми за братовчед си.

- Братовчед ми?

- Бикъм Райт.

Лицето на Нед посърна.

- Мамка му - изръмжа.

- Мамка му и още как - съгласих се. - Виж, ще ти спестя малко усилия. Фактите са ми известни. Нужни са ми под­робности.

Извадих спринцовка от джоба си, махнах капачката и натиснах буталото, за да изкарам въздуха.

Нед се ококори.

- Какво е това?

- Смъртоносна доза.

- Добре, стига. Всичко ще кажа.

- И аз така си мислех.

- Не познавам лично нито една от жените, които дро­гират - избърбори Нед, - но знам някои имена. Сигурен съм, че не са дрогирали Кимбърли.

- Откъде?

- Малолетна е.

Прочетох нещо в очите му.

- Какво премълчаваш, Нед?

Той затвори очи и потръпна. Долната му устна се раз- трепери,като заговори.

- Знам, че убиха една от жените. Ерика Частейн.

- Кой я уби?

- Бикъм и Чарли.

- Какво направиха с трупа?

- Изгориха го някъде из хълмовете, където ловуват.

- Те ли ти казаха това?

- Имаше разследване след изчезването на Ерика. Мно­го хора споменаха, че са я видели в „Грантлайн“. Казах на Бикъм, че това е краят.

- Отрязал си го?

- Да, господине.

- Но той те е заплашил.

- Бикъм каза, че ако ги хванат, ще припишат всичко на мен. Достатъчно съм затънал. Щях да изгубя всичко.

- Много момичета са дрогирали, нали?

Той кимна.

- И всички имат нещо общо. Знаеш ли какво?

- Не съм сигурен какво питате...

- Всички имат бащи, Нед.

Нед замълча за момент. Когато заговори, гласът му беше изпълнен с угризение.

- Съжалявам - промълви, - ще ми се да можех... - Гла­сът му заглъхна. Заплака, после преглътна сълзите - Аз... наистина съжалявам.

Не знаех какво да кажа, затова замълчах.

Като се опита да прикрие страха си, Нед попита:

- И тъй... какво ще стане сега?

- Ще ми разкажеш схемата подробно. Няма да си спес­тяваш нищо. Можеш да започнеш с имената.

- Имена?

- Имената на членовете.

- Членовете на...

- Точно така, Нед. Членовете на Клуба на чукачите.

Нед потрепери.

- Не съм предполагал, че ще стане така - простена. - Те...

- Но стана така, Нед. И ти го допусна.

- Добре - промълви уморено. Беше се предал. - Ще ви кажа всичко, което знам. А след това?

- След това ще сложа край на мъките ти. - Замълчах за кратко, после ми хрумна нещо. - Имаш ли застраховка?

Нед се усмихна печално.

- Осребрих я. Всичко беше заради постоянната нужда от пари.

- На колко възлиза застраховката?

- В случай на смърт би била сто хиляди долара.

Кимнах.

- Кажи ми каквото ме интересува и ще се погрижа жена ти да получи стоте бона.

- Искаш да кажеш...

- Да. Ще я покрия.

- Анита.

- Моля?

- Жена ми. Казва се Анита.

Когато я погледна, си припомням всичко значимо.

Беше ранен следобед и се бях върнал в Норт Бъргън, където Катлийн живееше под наем в едната половина на толкова малка къща близнак, че още от входната врата чух душа. Минах през дневната, влязох в спалнята и ви­дях на леглото купчина дрехи, които Катлийн беше извадила за пътуването. Спалнята беше два пъти по-голяма от стандартна затворническа килия, което означаваше, че имаше място за двойно легло, нощно шкафче и средно голяма тоалетка. Вратата към банята беше на отсрещната стена. Открехнах я и надникнах. Вратата на душа беше от матово стъкло. Беше доста запотено от парата, но успях да видя достатъчно от силуета ѝ, та сърцето ми да забие лудо. Тихо се отдръпнах и затворих вратата, за да не я стресна.

Щом водата спря, повиках я по име. След миг тя отво­ри вратата, увита в хавлия. Плъзна се през спалнята към коридора, за да настрои термостата на по-ниска темпера­тура. После скочи в леглото, където я очаквах.

Накрая се измъкна от леглото, а аз както винаги под­прях глава на ръката си, за да ѝ се полюбувам отзад. Кат­лийн вдигна високо ръце, протегна се и изви гръб, без изобщо да осъзнава своята чувственост. Беше типично за нея да превръща обикновените занимания в нещо спе­циално. Още с гръб към мен обу гащичките си и лекичко извъртя долната част на тялото си, за да ги вдигне над бедрата.

Върна се в банята и започна да си суши косата, а аз се опитвах да определя кое е най-хубавото у нея. Преда­дох се. С една дума, тя беше поразителна и бях убеден, че всички, които я видят на партито на Сал вечерта, ще се влюбят в нея на мига.

Докато я гледах да си оправя косата, си мислех колко добре се чувствам в компанията ѝ. В този момент осъз­нах: за цял час, откакто се бях прибрал, не бяхме си раз­менили нито дума.

В четири часа бяхме на борда на Лиърджет 45, нает от Сензорни ресурси, правителствената агенция, ръково­дена от Дарвин, моя посредник с правителството. Обикновено договарям безплатно ползване на самолети на агенцията, дори и в случаите, когато не работя за тях, но този път летяхме за партито по случай рождения ден на известен престъпник и Дарвин не искаше да рискува да бъде свързан с това.

Около шест вечерта се настанихме в „ Синсинатиън“ - любимия ми хотел в Синсинати. Отправих се към мини- бара, а Катлийн започна да се съблича.

- Още веднъж?

- Кротко, тигре. Просто ще взема един истински душ.

- Какво му беше на онзи, който взе преди няколко часа?

- Той беше заради теб. Този е за партито.

- Къде са специалните агенти? - попита Катлийн, ко­гато лимузината ни мина през портала и се отправи към имението на Сал в далечината на алеята.

Няколко години по-рано ФБР и местните полицаи щяха да стоят на позиция в подножието на хълма, да за­писват регистрационни номера и да снимат всички гос­ти.

- Настъпиха по-добри времена за организираната престъпност - отговорих. - Сега федералните се интере­суват повече от терористите. Що се отнася до местната власт, нищо чудно кметът и шефът на полицията да се отбият за по едно питие.

Катлийн се намръщи.

- И няма да има автомати? - попита.

Допуснах грешката да спомена за партито на Сал пред Катлийн миналата седмица и тя настоя да дойде. Бях ре­шил да държа тази част от живота си в тайна от нея, но прословутото ѝ цупене в продължение на два дни про­мени решението ми. Освен това част от мен искаше да види как ще реагира при срещата със Сал. Щеще ли да ѝ понесе гангстерско сборище?

- Може да видиш да се размахва някое и друго оръжие - казах.

Катлийн изглеждаше очарована от възможността да се срещне с престъпен бос от подземния свят. През послед­ните няколко дни ми зададе стотици въпроси за отноше­нията ми със Сал. Лъгах чрез спестяване на информация, преиначаване и по всякакъв друг начин. Накрая я нака­рах да повярва, че Вътрешна сигурност си сътрудничи неофициално с мафията, която ни помага да идентифи­цираме и намираме заподозрени терористи. Уверих я, че присъствието на партито по случай рождения ден на Сал е служба към правителството и я попитах дали е съглас- на да се изяви като асистентка на фокусник.

След като ѝ разясних ролята ѝ, тя с радост прие да участва. Това си личеше и по репликите ѝ, заимствани от нискобюджетни филми за мафията.

- Ще има ли много мъже на име Левака? - попита.

- Не знам.

- Защо престъпниците никога не наричат някого Дес- няка?

- Не знам.

Завихме пред главния вход и спряхме. Шофьорът слезе, заобиколи колата и ни отвори вратата. Катлийн носеше коктейлна рокля, затова слязох пръв и ѝ послу­жих за параван.

Докато слизаше зад мен, прошепна:

- Мога ли да нарека някого долно плямпало?

Опитах се да сдържа усмивката си, но не успях.

- Кажи го - настоя тя.

- Кое?

- Че и аз съм забавна.

- Не си забавна.

- Съм.

Качихме се по стълбите и влязохме в къщата. Спомних си всяко кътче и пролука на това място отпреди две го­дини, когато бях нахлул в същия този дом и се бях уста­новил на тавана на Сал за цяла седмица.

Партито беше във вихъра си. Някои от гостите вече бяха попрекалили, както доказа онзи амбициозен мла­док от Дейтън, който се провикна:

- Хей, Крийд! Да, на теб говоря. Мислиш се за много печен? Ти си едно нищо!

Усетих как тялото на Катлийн се напрегна.

Изгледах го сурово и очите му пробляснаха диво. Той тръгна към мен. За негов късмет баща му го сграбчи за яката и го замъкна при бодигардовете си.

- Синът ми е лишен от добри обноски - оправда го Сами Санторо Русия. - Моля да го извините, господин Крийд. Думите му бяха провокирани от алкохола. Не би­ваше да го водя.

Погледнах го, без да казвам нищо. Едва след пет крач­ки в дома на Сал бях на границата да бъда изобличен.

Сами, добре познат доказал се убиец, един от босовете в организацията на Сал, видно беше притеснен, направо трепереше. Беше грешка да доведа Катлийн на това пар­ти. Само можех да гадая какво си мисли. Сигурно се чу­деше защо тези корави мъже са така ужасени от мен.

- Готов съм да се справя с проблема, господин Крийд - предложи той.

Приближих се и му прошепнах нещо в ухото. Той се поклони, благодари ми многословно и се оттегли.

- Какво каза на този човек, за бога? - попита Катлийн.

- Че със сина му направиха страхотно представление.

- Какво имаш предвид?

- Това е част от програмата - уверих я. - Сал наема хора да създават настроение. Всичко е постановка като в град­четата от Дивия Запад, където в кръчмата се разразява престрелка.

Преддверието водеше към голям салон, обзаведен в бяло. Докато прекосявахме фоайето, бяхме задържани за минута в задръстването от гости.

- Мислиш ли, че тази вечер може да има фалшиви из­стрели? - полюбопитства Катлийн.

- И да има, не им обръщай внимание - отвърнах.

Погледнах през рамо към Сами Русия и гангстери­те му, които влачеха сина му на излизане през входната врата. Единия от гангстерите беше запушил устата му с месестата си ръка, така че да не се чуват обидите, които сипеше по мой адрес.

Видях Джими Ремини Перлата, застанал до нас.

- Здрасти, Джими - казах.

Обърна се да види кой му говори. Пребледня, като ме разпозна.

- Джими?

Перлата стоеше безмълвен.

- Всичко е наред, Джими - протегнах ръка, - тук съм на гости, просто поздравявам.

Джими очевидно си отдъхна с облекчение.

- Божичко, стресна ме - избърбори. - Не съм те виж­дал, откакто... - спря да обмисли думите си.

- От онова нещо - намесих се услужливо.

- Точно така - каза, - от нещото.

Представихме половинките си и Катлийн попита.

- Кое нещо?

- Всичко хубаво, Джими - пожелах. - На вас също, гос­пожо Ремини.

Оттеглиха се бързо и с благодарности.

- Чудесно изпълнение, Джими! - подвикна Катлийн.

Джими Перлата и съпругата му кимнаха и се отдале­чиха още повече.

- Изглеждаха приятни - заключи Катлийн.

Салонът беше просторен, с височина повече от седем метра. Горе имаше само една малка стаичка, знаех това от личен опит. През седмицата, в която „гостувах“ тук, пребивавах в пространството над спалните. Там имаше височина колкото да застанеш прав и бях успял да се ус­троя сравнително удобно. Нощем, разбира се, трябваше да стоя свит тихо, но когато семейството излизаше, си позволявах да се раздвижа и да вдигам шум. Първата ми работа, естествено, беше да прогоня донякъде жегата и да проветря тавана. Следващата, да се включа към щепсе­ла на стационарния телефон, така че да записвам всички входящи и изходящи обаждания в къщата.

Катлийн гледаше натруфения портрет над камината.

- Това съпругата на Сал, Мари, ли е?

- Да.

- Изглежда толкова млада. Кога е рисувана картината?

- Вероятно преди петнайсет години.

Млада дама се движеше на зиг-заг през тълпата към нас. Катлийн писна:

- Ама, Донован, тя е прекрасна!

- Самата истина. Катлийн, това е Лиз Бонадело, дъще­рята на Сал.

Лиз беше висока, с класическа италианска красота, почти връстничка на Катлийн, което означаваше в сре­дата на трийсетте. Беше истинска наслада да ги гледам как общуват. През следващите две минути започнаха и приключиха повече от пет теми и сега обсъждаха нещо, което предизвикваше бурен смях, сякаш се познаваха от години.

Лиз имаше свое жилище, но Сал и Мари бяха запазили старата ѝ спалня за обичайните посещения през почив­ните дни. Лиз спа тук само веднъж, докато живях на та­вана. След първия ден, когато свърших шумната работа, можех да се отпусна и да се насладя на дома им. В случа­ите, когато Сал и Мари излизаха, избутвах стълбата на тавана, слизах и тършувах из шкафовете и хладилника, взимах душ или използвах стария компютър на Лиз.

Лиз и Катлийн приключиха разговора си и си обещаха да се чуват.

Щом Лиз се отдалечи, попитах:

- Какво мислиш за нея?

Катлийн отговори:

- Изискана, с мургав тен, хубави цици и в крак с мода­та.

- Жените винаги ли така се преценяват една друга?

- Винаги. Ти от коя планета идваш?

- А какво мислиш, че е нейното мнение за теб?

- Изискана, с порцелановобял тен, малки цици и секси гадже.

- Ще пия за това - обещах, - особено за последното.

- И аз - присъедини се тя. - Къде е барът?

- Там - посочих вратата към терасата.

Щом излязохме там, се уверих, че Сал е надминал себе си. Терасата беше професионално декорирана с изоби­лие от колони, храсти в различни форми и стотици бели лампички, от които всичко изглеждаше приказно. Маси­те бяха с бели ленени покривки на богати гънки и букети от свежи орхидеи в средата. Столовете бяха облечени в бели калъфи с кобалтовосини сатенени панделки. Барът беше дълъг поне седем метра, с трима бармани на двойна надница.

Въпреки многобройния и опитен персонал, чакахме Десет минути за питиетата си. През това време погледнах към къщата. Завесите към задната част бяха отворени. Всички лампи бяха светнати и виждах в спалнята на Сал и Мари.

Имах причина да се крия на тавана на Сал. Беше полу­чил грешна информация за мен и си науми да ме очисти. Реших, че най-безопасното скривалище за мен бе на та­вана му. Сложих подслушватели на телефоните му, про­бих дупчици в таваните и монтирах малки камери. Оп­итвах се да открия кой от лейтенантите на Сал е излъгал за мен. Исках да изкопча признание чрез изтезания, след като го намеря. В противен случай трябваше да убия Сал. Не се наложи да чакам дълго. През шестата нощ от прес­тоя ми, докато Сал и Мари спяха в леглото си, чух двама души да влизат в къщата. Наблюдавах ги през камерите да се приближават към главната спалня с извадени оръ­жия. Преместих се над спалнята на Сал. Щом светнаха лампите, взех по едно оръжие във всяка ръка и скочих през дупката в тавана на спалнята, която си отворих със стрелба. Убих и двамата нападатели, а впоследствие нау­чих, че ги е пратил Арти Бутс, онзи който се опита да ме накисне.

Човек би помислил, че Сал ще ми е признателен, но на него му беше нужно много дълго време, за да ми прости. Една от причините най-после да ми се довери беше, че с помощта на Виктор и Хуго отстраних Джо Демео. Изпраз­них няколко от офшорните сметки на Джо, възлизащи на милиони долари, и дадох на Сал половината от плячката.

Щастието може да не се купува с пари, но лоялността -да.

Щом се отдалечихме от бара, зърнах Сал и Мари в от­срещния край на терасата. Бандитите се приближаваха един по един към него, целуваха го по бузите и му подава­ха пликове. Сал се здрависваше с тях, казваше им няколко думи и щедро раздаваше усмивки. Щом гангстерите се отдалечаваха, Сал надникваше в плика, казваше нещо на Кокала или на Големия Лош, неговите бодигардове. Кокала драскаше в черно тефтерче, вероятно записваше всяко от даренията. После Сал прибираше пликовете в голяма дървена кутия, която Големия Лош охраняваше.

С Катлийн бяхме особено впечатлени от задния двор.

Осем големи стъпала водеха от средата на терасата надолу към пространство за слънчеви бани и басейн, покрит за случая с огромен дансинг. В беседката до съб­лекалните имаше оркестър от осем души, който не беше започнал да свири. Засега музиката предоставяше твър­де странен дует старци. Единият, цигуларят, имаше ро­шава бяла коса, а тъмните му очила имаха най-дебелите стъкла, които някога бях виждал. Движеше се между хо­рата, докато свиреше и често спираше да прошепне нещо на всяка срещната красива жена. Другият, китаристът, стрелкаше гостите като ревнив любовник и се стараеше да не изостава от темпото на цигуларя както в музикално отношение, така и в крачката му.

- Музикантите са страхотни - изпадна във възторг Катлийн, - толкова са сладки!

- Да бе, сладки - промърморих.

- Ама погледни ги само. Трябва да са поне осемдесет- годишни.

Погледнах ги, всъщност ги познавах. И определението „сладки“ изобщо не им подхождаше. Джони Ди и Силвио Брака бяха дедици, които можеха в един момент да сви­рят романтична балада, а в следващия - да ти счупят ка­пачките на коленете.

- Чудя се какво ли прошепва на онези жени - подхвър­лих.

Катлийн ми отправи сияйна усмивка.

- Може да се разходя и да разбера - заяви.

Сал срещна погледа ми и ни направи знак да го добли­жим. Проправихме си път до него.

- Това е съпругата ми Мари - обърна се той към Кат­лийн.

- А това е Катлийн - представих я аз.

Кимнах на Големия Лош и Кокала и те ми отвърнаха с кратко сковано кимване.

Сал се престара, като се поклони и ѝ целуна ръка. По­сле направи крачка назад и прецени тялото ѝ с поглед, като инспектор по качеството на месото, който го опре­деля като „чудесно“ или „превъзходно“. Спря се на пре­възходно.

- Аха - облиза устни, - добра си я избрал, Крийд.

Мари го прекъсна.

- Престани, Сал. Караш бедното момиче да се чувства неудобно. - И се обърна към Катлийн. - Не му обръщай внимание. Мисли се за жребец.

Катлийн се усмихна.

Очите на Мари добиха свиреп израз.

- Сериозно го казвам - отсече. - Не му обръщай вни­мание.

Катлийн ме стрелна притеснена.

- Мари, тя е приятелката на Крийд - възмути се Сал и натърти твърдението си с повдигане на вежди.

Мари демонстрира скептицизъм.

- Осиновяват дете, за бога - додаде той.

Поведението на Мари се промени на мига.

- Наистина ли, Донован?

- Да - потвърдих.

Мари се усмихна лъчезарно на Катлийн.

- Ще трябва да ми позволиш да ти помогна с пригото­вленията за сватбата!

Сал се разсмя.

- Те няма да спазват церемонии... как му се вика... ще живеят в грях като нас някога - намигна ѝ той.

- Ние не сме правили нищо подобно - обиди се Мари. Обърна се към Катлийн. - Наистина ли? Няма ли да се жените?

Преди Катлийн да е успяла да измисли отговор, Мари поклати глава и ни остави, за да поприказва с някои гос­ти.

Сал попита:

- Имаш ли плик за мен?

- Имам нещо по-добро - отговорих, - но трябва да вле­зем вътре.

- Без майтап? - възкликна Сал. - Ами да вървим тогава.

Нареди на Кокала да пази авоарите и направи знак на

Големия Лош да ни последва. Тръгнахме през тълпата сред благопожелания и поздравления. Докато вървяхме, попитах:

- Откъде знаеш за осиновяването?

Сал се усмихна.

- Имам си... как му се казва... източници. - Попита Кат­лийн: - Виждала ли си го да се бие?

- Веднъж го чух.

Сал се учуди.

- Чула си го? Какво искаш да кажеш?

Тя ме изгледа и поясни.

- Закусвалнята на Нели. Бандитите на Джо Демео.

Сал ахна.

- Била си там?

Катлийн кимна.

- Нещо такова. Бях в заведението, скрита под масата.

Влязохме в дневната. Санто Мангано помаха от фоайе­то и се провикна:

- Хей, Сали!

Сал помаха в отговор.

- Истинска красота - отбеляза Сал. - Говоря за начи­на, по който Крийд - как му се вика - нанася физически поражения. Веднъж бяхме на едно събитие, където пиян почитател на бойните изкуства довтаса при мен без ни­каква причина. Преди Големия и Кокала да са успели да се намесят, Крийд подхвана онзи и, кълна се в Бог, при­личаше на буболечка, понесена от торнадо!

Катлийн стисна ръката ми.

- Ако това ви е впечатлило, трябва да го видите в лег­лото.

- Хайде бе!

- Ами да - рекох. - Само дето в леглото аз съм буболеч­ката.

Сал се разсмя, но изведнъж от колоните прозвуча гръмовен глас. Той потрепна, но запази самообладание. Всички гангстери наоколо се хвърлиха на пода, като по­влякоха и съпругите си. Жени пищяха, докато мъжете им търсеха прикритие. Измъкнати бяха оръжия от кобури на глезените и под раменете. Обслужващият персонал заразмахва ножове, като доказа правотата на предполо­женията ми.

Гласът беше мъжки, властен, като Божия гняв.

Гласът прогърмя:

- Най-могъщите воини не впечатляват с физически данни!

Светлините угаснаха и сини снопове лъчи осветиха отсрещната стена на фоайето. Мощният тембър прозву­ча отново:

- Вижте най-могъщите бойци на всички времена!

Издигна се гигантски облак от дим и лампите свет­наха. На мястото на дима стоеше инвалидна количка. Не обикновена инвалидна количка, а от материали от кос­мическата ера и с всевъзможни нововъведения. Имаше редица рамки, светлини и електронни устройства. В ко­личката седеше малък човек с невероятно дълги пирги, облечен с ярка риза.

Виктор.

До Виктор бдеше на пост постоянното присъствие, вечно намусения Хуго, „Малкия генерал“. Хуго беше по­мощник, довереник и съветник по военните въпроси на Виктор. Двамата бяха малки хора, които мечтаеха да по­корят света с армията си от джуджета. Ако успееха, све­тът щеше да се окаже наистина малък.

Всички погледи се извърнаха към Сал.

- Спокойно - каза той, - малките хора искаха да се поя­вят - как му се вика - зрелищно. Та им рекох да си напра­вят веселбата.

Десетки гангстери смутено прибраха оръжията си и се заеха със съпругите и приятелките си, шепнещи тежки закани.

Виктор промени настройките на подлакътника на ко­личката си и гласът му вече не гърмеше така.

- Може ли да бъда удостоен с присъствието на Салваторе Бонадело за миг?

Сал предложи:

- Хайде - как му се вика - да задоволим каприза на малкия човек.

Тръгнахме към Виктор и Хуго.

- Трябва да си освежа грима - съобщи Катлийн точно както го бяхме репетирали. - Ще ме насочите ли към ин- тимното помещение?

- Интимно помещение? - смая се Сал. - Ей на това му се вика класа. - Той посочи и Катлийн се отправи натам.

- Първо си помислих, че ме кани да си легнем - споде­ли Сал и не спря да оглежда задника ѝ, докато не изчезна от погледа му - Бива си я. Завиждам ти, че всяка сутрин се будиш до такова бижу.

Гласът на Виктор прозвуча от високоговорителите.

- Приветствайте сърдечно, ако обичате, прислужника ми Мерлин.

Никой не помръдна. Отонво всички погледи бяха на­сочени към Сал. Той се огледа и викна:

- Иска аплодисменти човекът. Покажете малко ниво!

Сал заръкопляска. Останалите, явно озадачени, се присъединиха към него неохотно. Някъде зад скупчени­те гости се чу женски писък. Всички се обърнаха. Писъ­кът обиколи стаята през високоговорителите и гостите осъзнаха, че Виктор е отклонил вниманието им, за да се появи магьосникът.

Мерлин се насочи към Сал. Големия Лош извади Магнум 357 и го насочи към лицето на Мерлин.

Мерлин беше меко казано притеснен от дулото насре­ща си.

- Казаха ми, че няма да има оръжия.

Сал заяви.

- Нека револверът си остане където е. За всеки случай.

Мерлин събра кураж и промълви:

- Добре тогава, но ви моля да бъдете внимателни. Ще ми дадете ли долар?

- Как ли пък не!

Сал погледна Виктор.

- Това е моето шибано парти - разпали се - Никак не е възпитано аз да давам пари на тоя тук.

- Само един долар - успокои го Мерлин. - Уверявам ви, че няма да съжалявате.

- Дано да е така.

Сал бръкна в джоба на панталона си и извади огромна бала. Прехвърли банкнотите, намери един долар и го даде на Мерлин. Нямаше нищо в дясната ръка на Мерлин - наблюдавах я - и изведнъж в нея се появи флумастер.

Бях гледал добре. Мерлин си го биваше.

- Подпишете долара, моля ви, за да сме сигурни, че е вашият.

- Аз си знам, че е мой, тъпако - раздразни се Сал, но все пак се подписа.

Мерлин вдигна банкнотата високо над главата си и направи няколко стъпки назад. Сал поръча на Големия Лош:

- Дръж под око проклетника.

Големия Лош кимна и се прицели в магьосника.

Отново сякаш от нищото Мерлин извади плик, сложи банкнотата вътре, а след това го разкъса. В този момент Големия Лош свали предпазителя.

Ужасно притеснен, явно не му се беше случвало да работи под такова напрежение, Мерлин все пак успя да Довърши номера. Сгъна плика няколко пъти, като откъс­ваше парченца от него. После разгъна абсолютно здрав плик и го вдигна високо над главата си, в очакване на аплодисменти.

Не последваха такива.

Сал попита:

- Къде са ми парите? Всички тук ще ти кажат, че не е добре да си ми длъжник.

От различни места се чу хихикане.

Мерлин подаде плика на Сал. Вътре имаше чек за сто хиляди долара.

Гостите въодушевено заръкопляскаха, подвикваха и свиркаха. До един знаеха какво означава този чек.

Сал не се ухили, но му се искаше. Приличаше на дете, току-що наследило уникална играчка от „Фао Шуорц“. Плесна Мерлин по гърба и викна към Виктор:

- Браво!

От високоговорителите на Виктор се чу:

- Погледни подписа на чека.

Сал се опита да го разчете, намръщи се и извади очила от джоба на сакото си.

- Донован Крийд - прочете.

Поклоних се и казах:

- Обещах да те изненадам.

Сал ме прегърна.

- Ето на това му викам признателност - заяви той и се огледа наоколо. После спря, сякаш се сети за нещо.

- Къде ми е доларът? - попита.

От другия край на салона се обади Катлийн:

- Парите ви са тук при мен, господин Бонадело.

Тя държеше високо две неща, докато минаваше през тълпата. Поднесе ги на Сал. Едното беше подписаната банкнота от един долар. Другото беше още един банков чек за сто хиляди долара.

Сал беше точно пред нея. Незабавно си сложи очилата и бързо погледна последния ред. Обяви пред всички.

- Току-що Виктор ми подари още сто бона.

Гостите отново избухнаха в шумни аплодисменти. Вдигнах палец към Виктор и той ми отвърна със същия жест.

Сал не можеше да отлепи поглед от Катлийн. Целуна я по бузата.

- Хванал си на въдицата златната рибка. Изтегли я, преди да ти е избягала - посъветва ме Сал. - Няма да ста­ваш по-млад.

Прегърна ме още веднъж и ни остави при джуджетата.

Усмихнах се на Катлийн.

- Добре се справи с фокуса - похвалих я.

- Беше забавно.

Преядохме с класическа неаполитанска храна, която включваше изобилие от засищащи прости ястия като ма­карони на фурна, пиле по ловджийски, италиански пи­рожки, пица стек, ригатони с броколи, лазаня и печени ребърца.

След това потанцувахме близо час под прожектори­те. С напредването на нощта гангстерите и бандитите посвикнаха с присъствието ми на празненството. Имаше причина за това. Сал беше разпространил слуха, че се от­теглям и с дарението си откупвам живота.

Докато с Катлийн чакахме колата си във фоайето, аз я попитах:

- Някой не ти ли налетя да те сваля тази вечер?

Тя бръкна в чантичката си, извади листче и ми го по- Даде.

- Чий е този телефонен номер?

- На някакъв тип, който се нарича Шило за лед - отго­вори тя. - Съмнявам се това да е рожденото му име.

Огледа салона, пълен със свирепи мъже със зле зарас­нали носове, липсващи пръсти и всевъзможни белези. Но пък кой знае - добави.

Отне ми известно време да подредя картинката, но според признанията на Нед, наблюденията ми и тези на Теди Бой, видеокамерата, която бях инсталирал в „Грантлайн“, безжичният микрофон, който бях скрил в чан­тичката на Кали - и нейните лични впечатления - нещата стояха горе-долу така.

Бикъм Райт винаги идваше в бара с големи надежди да намери някоя красавица, но „Грантлайн“ беше селско бунище в Уест Подънк, на цели шейсет и пет километра от градския живот. Въпреки че се надяваше на красавица, в крайна сметка се задоволяваше с някое сладурче. След няколко часа и питиета обаче с приятелите му забравяха сладурчето и започваха бой с когото им попадне.

За това не им беше нужен наркотик за изнасилване.

Напоследък имаше пълна липса дори на „достъпни“, та Бикъм и приятелите му започваха да роптаят, особено Чарли, хубавецът сред тях. На него не му бяха нужни по­добни неща, за да си хване мацка. Дори вече си беше на­мерил една, сладка клакьорка на име Кимбърли Крийд. Слава богу, беше се оказало, че Кимбърли не се дава така лесно и на Чарли започваше да му писва да тъпче само на първа база.

Не можеше да се каже, че Чарли е загубил интерес към Плана. Явно дори той намираше нещо вълнуващо и първично в това, нещо, което подсъзнателно напомняше древните му предшественици и задоволяваше нуждата му да ловува, пленява и завоюва. Пък и Планът осигуря­ваше удовлетворение на момента: не се налагаше да из­търпява глупави срещи, за да изчука някоя.

И все пак при липсата на мацки и най-добрият план ставаше безмислен. Къде се криеха малките кучки? Всъщност това беше въпросът. Може би се беше разчу­ло. Дявол го взел, дори най-добрите дупки за риболов в крайна сметка се изчерпваха.

Три поредни уикенда се бяха оказали ялови и Бикъм беше последната надежда на групата.

Не му се пътуваше шейсет и пет километра до съсед­ния окръг, за да се скита по непознати барове, където не познаваше порядките. Имаше твърде много променливи. Само една грешка и щяха да ги тикнат в затвора, без да могат да разчитат на някого.

- Да - каза Роби, - но там поне ще се случва нещо.

Бикъм събра момчетата и им разясни ситуацията.

- Вижте - започна, - може да не ни се отваря късметът всеки път, но трябва да признаете, че Планът си го бива.

Бикъм даде всичко от себе си, за да ги вдъхнови, че си струва да вярват в Плана. Накрая ги убеди да се съберат в местната кръчма и те отново се появиха в очакване на някоя красавица.

След час пиене салонът беше претъпкан, групата сви­реше, а дансингът беше пълен и момчетата бяха стана­ли толкова шумни, че едва не пропуснаха Красавицата (Кали) и Звяра, по-възрастен мъж (аз, изпълнен с отвра­щение), докато минавахме покрай тях към последните свободни места на бара.

Бикъм си проправи път през лабиринта от хубавци, които смучеха бира и се надигаха от столовете си да видят Кали по-добре. Щом си намери удобно място, не можа да повярва на очите си. В бара, в техния бар, седеше най-хубавото момиче, което беше виждал.

Бикъм мигаше постоянно, докато бавно оглеждаше стоката от горе до долу. И отново нагоре. Страхотна! Руса! Безупречна! По-голямата част от лявата ѝ ръка беше по­крита с най-невероятната татуировка, която беше виж­дал върху жена и отдалеч приличаше на ръкав.

Бикъм погледна през рамо и видя, че Чарли точи лиги по нея. Роби и Джордж се бяха върнали на масата, поз­дравяваха се и се удряха един друг по ръцете. Бикъм ве­роятно се чувстваше реабилитиран. Винаги бяха мечта­ли за красавица, така че защо да не им се случеше веднъж в живота и те да ударят джакпота.

И като стана въпрос за джакпот, Кали тъкмо ме беше зашлевила. Престорих се на наежен, а барманът Теди Бой извади бейзболна бухалка, уж за да ме прати да паса. Върнах се в наетата кола и загледах случващото се на мо­нитора в нея.

Бикъм срещна погледа на Чарли, а той даде сигнал на останалите. Играта започна.

Момчетата имаха причини да вярват, че планът им е добър. Протичаше по следния ред: Бикъм оглежда мо­мичето, разбира какво пие и поръчва същото за себе си. Изпива по-голямата част и сипва наркотика в останала­та. Бикъм се приближава към момичето и се опитва да я свали. Естествено, дори и грозните момичета не харесват Бикъм, така че тя се радва на появата на Чарли от другия край на заведението, готов да я защити от местния загубеняк.

Щом Чарли я заговаря, Бикъм изсипва остатъка от пи­тието си в нейното. Дори някой да забележи, ще изглеж­да, че той просто споделя питието си, преди да поръча следващото. Въпреки че никога никой не забелязва, Би­към е наясно, че детайлите са това, което прави плана успешен.

Щом момичето е вече замаяно, Бикъм хуква из заведе­нието и вдига шум, докато Чарли я извежда през вратата.

След това никой няма да си спомня да е забелязал Чарли и момичето да си тръгват.

Другите двама, Джордж и Роби, привличат внимание­то на бармана Теди Бой и стоят нащрек, в случай че мо­мичето не иска да си тръгне с Чарли. Тогава Джордж му се притича на помощ.

Стигнат ли до вана, Джордж и Роби застават на пост. Бикъм я оправя пръв, защото той е измислил плана и е доставил дрогата. Чарли е втори, защото е свършил теж­ката работа. Джордж и Роби се уговарят кой ще бъде тре­ти и кой четвърти. След това момчетата се изреждат, до­като могат. Ако наближи време барът да затвори, преди да са приключили, преместват вана в гората и откарват цяла нощ.

Планът е напълно безопасен, а момчетата са местни, така че има куп свидетели, които да ги покрият, ако ня­кой се оплаче. Освен това таткото на Чарли е известен адвокат в окръга, подкупил е съдиите до един и никой баща не би се осмелил да се изправи пред него в съда, за Да не съсипе репутацията на дъщеря си.

Бикъм потупа джоба си да се увери, че наркотикът е там.

GHB, гамахидроксимаслената киселина, е един от трите така наречени наркотици за изнасилване. Легал­ната му употреба по предписание е свързана със случаи на нарколепсия. Въпреки че лесно може да се намери във вид на прахчета или таблетки, те оставят следи и прида­ват солен вкус. Бикъм се беше спрял на течната форма. Тя е без мирис и цвят и се смесва с алкохола, което драстично засилва ефекта.

Нед, братовчедът на Бикъм, местен фармацевт, при­готвя наркотика в аптеката си след работно време. Нед има трофейна съпруга с висока издръжка - хубавката и млада Анита, чиито скъпи вкусове трудно могат да се за­доволят с доходите на фармацевт в малък град. Братовче­дът Бикъм обаче има много пари и съвместният им биз­нес процъфтява.

За късмет Бикъм има големи запаси от GHB в дрешника си, тъй като Нед изчезна преди два дни. Бикъм сигурно се чудеше дали Нед не се е забъркал в неприятно­сти с наркопласьори или с властите, а това със сигурност подхранваше копнежа му да се вреди при жената на бра­товчед си. Според Нед, Бикъм още обичал да пресъздава гледката как Нед пробва GHB върху Анита, преди да му го продаде за първи път.

Когато Чарли и Бикъм усетят, че трябва да преместят „срещите“ си в гората заради пияниците на паркинга или защото барът затваря, Джордж и Роби взимат втора кола, тъй като са по-млади и не могат да остават навън след два сутринта.

Малките не знаят, че преди няколко месеца се е нало­жило Бикъм и Чарли да убият и заровят едно от момиче­тата. Убийците не се тревожат, че тялото на Ерика може да бъде открито. Ловували са в тази гора през целия си живот и знаят кои места в планината няма да бъдат пре­търсвани.

В най-добрия случай момичетата бяха дебели. Ако им провървеше тази вечер, щяха да забият страхотна секс-бомба.

И тъй, играта беше започнала.

Теди Бой тъкмо беше поднесъл на Кали второ питие. Джордж и Роби се хвърлиха в действие и повикаха Теди Бой в другия край на бара, за да си говорят за пиене и спорт.

Бикъм се възползва от шанса да се шмугне на мястото, което бях освободил.

- Здравей, красавице - заговори я.

Кали извъртя очи.

- Тук понякога става опасно - продължи той, - мога да се погрижа за теб, ако искаш, да отпъждам мухите, дока­то се насладиш на едно-две питиета.

- О! - възкликна тя. - Моят рицар в бляскави доспехи.

Стандартният отговор на кучките, сигурно си беше помислил. Според Нед, Бикъм предизвикваше подобно поведение у всички жени, дори у онези, които наричаше СДГ (стари, дебели и грозни).

Той се пробва още веднъж.

- Пиеш сама май...

- Обикновено пия, за да ми станат мъжете по-интерес­ни. В твоя случай... - Кали махна с ръка пренебрежител­но, сякаш да прогони муха. Погледна марките уиски на бара и продължи: - Тук явно няма достатъчно алкохол.

Пресуши половината си чаша и я остави на бара.

Бикъм приближи ръка до чашата ѝ, щом Чарли се поя­ви от другата ѝ страна.

- Здрасти, Бикъм - подхвърли. - Здравей, красавице! Аз съм Чарли, ти как се казваш?

Бикъм сипа течността в питието ѝ в мига, в който тя се извърна, като несъмнено си мислеше - видяхте ли сега за какво ви говорех? Желязна гаранция! Кали и Чарли пого­вориха една минута, което ми даде възможност да прове­ря детонатора. После той вдигна чашата си като за тост.

Кали се усмихна, взе чашата си, чукна неговата и спря за миг, докато Чарли отпие. Тя почака, държеше питието във въздуха, като че ли обмисляше дали да изпие и него. Сви рамене. Защо не? Щом доближи чашата към съвър­шената си уста, от задната част на сградата се чу малка експлозия.

- Мамка му! - викна Чарли - Какво беше това, по дяво­лите?

Двамата с Бикъм се хвърлиха на пода. Повечето от хо­рата се втурнаха към вътрешната част на заведението да видят какво беше станало. Чарли също стана и се засра­ми, като видя, че Кали не е помръднала от стола си. Тя сви рамене отново, изгълта питието си на екс и остави чашата на плота.

През следващите няколко минути настана объркване, тъй като половината от местните момчета изтичаха към колите си за въздушни пушки, бейзболни бухалки и ме­тални лостове. Извикаха полиция и Теди Бой се постара да въдвори ред.

Чарли вдигна вежди към Бикъм, който умееше да се възползва от всяка възможност.

- Захарче, по-добре да те изведем оттук, да намерим по-сигурно място - предложи Бикъм.

Кали отговори:

- Няма нужда.

Чарли се намеси.

- Всичко ще бъде наред. Повярвай ми.

Погледите им се срещнаха. Неговият беше искрен, а нейният отнесен.

Айде - настоя Чарли.

Двамата с Бикъм поведоха през тълпата тъмнооката блондинка с татуировките към входната врата. Тя про­мълви:

- Почакайте, чувствам се леко замаяна.

Бикъм сподави усмивка.

Вече на паркинга, изпълнен с желание да си тръгнат, пре­ди да са дошли полицаите, Чарли предложи.

- Качвай се, ще се повозим да се проветриш.

Включих двигателя на колата си и радиостанцията, за да хващам сигнала от безжичния микрофон в чантичка­та на Кали. Можех да ги причакам напред, ако знаех къде отиват.

Бикъм караше, а Чарли приклещи Кали на седалката между двамата. Момчетата вероятно се споглеждаха ухи­лено над главата ѝ и си мислеха „Градски момичета! Лес­на работа!“. Кали се опита да зададе въпрос къде отиват, но заваляше думите, за да ги заблуди, че говорът ѝ вече е затруднен.

Бикъм сложи ръка на бедрото ѝ и го потупа.

- Знам, че ти се спи. Ще стигнем след малко - увери я напълно искрено. Този момент беше важен - да е спокой­на, докато подейства наркотикът.

Тя направи лек опит да отмести ръката му, но явно не можеше да координира движенията си. Чарли сложи ръка на гърдата ѝ и промърмори.

- Боже, прекрасна си!

Очите на Кали бяха притворени, а дишането затруд­нено.

- Махни си ръцете от мен! - опитваше се да каже, но думите ѝ се точеха бавно и трудно като кетчуп от бутил­ка. Те предполагаха, че е почти в безсъзнание.

Бикъм премести ръка към слабините ѝ с намерение да я опипа през джинсите. Чарли, загубил всякаква мярка, съдра блузата ѝ, вдигна сутиена и оголи гърдите ѝ. Нала­па едната, като мачкаше зърното на другата с палец.

- Я престани бе! - викна Бикъм. - Правилата са ти ясни! Мамка му, Чарли, успокой се!

Бикъм приемаше правилата много присърце. Те бяха не по-малко важни от самия план. Чарли свърши доста работа, докато ги определяха, благодарение на годините, през които беше наблюдавал баща си да се готви за защи­та при криминални дела.

В Клуба на чукачите, както Чарли наричаше компа­нията, действаха седем правила и четиримата приятели се бяха съгласили да ги спазват ревностно под страх от смъртно наказание.

Първото правило е никога да не обсъждаш плана с ня­кого от останалите, защото не можеш да си сигурен кой ще те чуе. Ако приятелите ти питат как си прекарал по­чивните дни, винаги отговаряш, че нищо не си правил. Какво ти пука, ако си мислят, че не успяваш да се уре­диш?

Второто правило е да изчакаш жертвата да изпадне в безсъзнание, преди да я съблечеш. Последното, което ти трябва, е да обясняваш защо е пищяла, щом сексът е бил по взаимно съгласие.

Третото правило е да я съблечеш напълно, но внима­телно, да следиш кои копчета са били закопчани и всич­ки останали подробности. Ако е по-пълничка и не закоп­чава горното копче на джинсите си, ще разбере, в случай че друг го е направил вместо нея. Може да не помни да се е качвала във вана ти, защото е пийнала повечко, но ще разбере, че подплънките, които е мушнала в сутиена си, липсват, когато се съблече у дома.

После сгъваш дрехите ѝ или ги просваш някъде, така че да не ги смачкаш или изцапаш.

- Не забравяй - беше заявил Чарли, - без петното на роклята Моника беше обикновена лъжкиня, уличница и натрапница. С него едва не свали президента от поста му!

След това я обличаш внимателно, като слагаш всичко така, както е било преди разопаковането на подаръка.

Четвъртото правило гласи винаги да използваш пре­зерватив. Не ти трябва после да открият течности. Трудно е да отричаш, че си правил секс с нея при наличието на ДНК. Винаги можеш да кажеш, разбира се, че си опи­тал да запазиш репутацията ѝ или своята и сексът е бил по взаимно съгласие. И все пак, ако смяташ да го оспор­ваш, по-добре си прикрий следите. Иначе версията няма да бъде правдоподобна и ще събуди съмнение. За пред­почитане е да не се поставяш в подобно положение.

Петото правило е да не губиш самообладание нито за миг. Оправяш я нежно, без да оставяш следи или ожулвания, типични за сексуално насилие. Дори не помисляш за орален или анален секс. При орален може да я задушиш, защото наркотикът затруднява дишането, а за аналния може да разбере впоследствие.

Шестото правило е да не правиш снимки, видеозаписи, да не запазваш сувенири и никакви доказателства. По повод доказателствата, ти също не оставяш никакви. Това означава да ограничиш слюнката. Никакви смучки, следи от ухапване или каквито и да е други. Не е нужно да сервираш улики на полицаите или прокурора.

Последното правило е никога нищо да не признаваш. Ако полицаите заведат и четиримата в участъка и ви за­творят в отделни стаи за разпити, не признаваш нищо. Ако полицаите се опитат да ви заплашат или кажат на Чарли, че Бикъм е приел сделка, Чарли знае, че го лъжат, защото това е правило номер седем. Не нарушаваш пра­вило номер седем при никакви обстоятелства. Както каз­ва Чарли:

- Доверете се на американската правосъдната система и всичко ще бъде наред, защото правилата за уликите ку­цат, щом опре до изнасилване при среща. Ако не наруша­ваме седемте правила, никой от нас никога няма да бъде осъден.

Освен това, докато Чарли е замесен, можеш да разчи­таш на влиятелния му баща като на обезопасителна мре­жа.

И все пак, ако някой имаше склонност към нарушава­не на правилата, то това беше именно Чарли, както дока­за тази вечер, като раздра блузата на Кали и остави слюн­ката си по цялата ѝ гърда.

Бикъм зави по черния път към гората, принадлежала на дядо му кара още стотина метра, спря и изгаси фаро­вете. Подминах тяхната отбивка и продължих още кило­метър и половина, преди да свия по черния път, който знаех, че ще ме отведе на около петстотин метра от люби­мото местенце за чукане на Бикъм.

Бикъм паркира вана и изключи двигателя. Избута Чарли от Кали.

- Мамка му, Чарли. Чакай си шибания ред!

- Боже, Бикъм, виж само тия цици! - избърбори той, изпълнен с ентусиазъм. - Направо е страхотна, човече!

- Без майтап - обади се Бикъм. - Помогни ми сега да я пренесем отзад, преди да съм експлодирал!

В задната част на вана бяха постлани няколко спални чувала, за да не остават следи по гърбовете на момиче­тата.

Чарли отвори вратата, слезе и смъкна назад облегал­ката, за да осигури лесен достъп към задната част на вана. Беше решил да подхване Кали под мищниците и да я издърпа отзад. В момента, в който се наведе над нея, лицето му се пръсна.

В тясното пространство звукът от изстрела беше оглу­шителен.

- Божичко! - писна Бикъм. Опита се да се претърколи от шофьорската седалка, но погледът му се разфокусира.

- Много се радвам, че приятелят ти хареса циците ми - уведоми го Кали, - но запазих нещо специално за теб! - Тя насочи пистолета към лицето му.

Бикъм мигом вдигна ръце нагоре в знак, че се предава.

- Не, госпожице, моля ви! Мамка му! Нямах лоши на­мерения, кълна се! Кълна се в Бог, няма да ви притесня­вам! Моля ви, само ме пуснете да си вървя. Вземете авто­мобила. Само не ме убивайте, за бога! Моля ви!

Тя погледна към чатала му.

- Ти да не се напика? Боже, Бикъм, нали уж ми обеща­ваше да ме пазиш?

Той закри с ръце лицето си, извърна глава от нея и заскимтя. Гласът му звучеше като скърцане, започна от­ново да се моли.

- Моля ви, госпожице. Моля, не ме убивайте.

- Знаеш ли - подхвърли Кали, - не спирам да се из­ненадвам от пораженията, които нанасят тези предвари­телно фрагментирани куршуми от близко разстояние.

Тя насочи пистолета към чатала му и дръпна спусъ­ка. Той изпищя от болка и започна да се гърчи. Кали се измъкна през отворената врата, а Бикъм взе да размахва ръце и да хлипа в истерия. Тялото на Чарли беше отхвръ­кнало почти на два метра от изстрела. Тя го издърпа пред вана и го рита, докато то изчезна под бронята.

Прекрасната блондинка с щурата татуировка и тъмно­кафявите очи се качи отново във вана и се зае да наблю­дава как здравословното състояние на Бикъм се влошава, докато по черния път отзад не приближиха фарове.

- Съжалявам, любовнико. Много бих искала да оста­на и да се позабавлявам с теб още малко, защото ти си всичко, което търся у един мъж. Особено сега, както си с насрани гащи! Не знам за другите момичета, но за мен е наистина възбуждащо. Уви, трябва да посрещна остана­лите си гости. Нали знаеш как е, като си организатор на купон-изненада?

Тя го удари бързо в лявото око и го натика доколкото можа на пода. Премести се в задната част на вана и от­крехна вратата съвсем леко.

Първото изискване към добрата домакиня е да бъде облечена подобаващо за случая. Кали щеше да прецени колко плът да покаже на момчетата. Джордж и Роби очак­ваха да я открият гола и тя трябваше да направи нещо по въпроса. От друга страна не беше в настроение за разголване. Блузата ѝ вече беше разпрана и това беше удобство. Отбеляза си наум по-късно да събере копчетата.

В памет на Чарли вдигна сутиена си, показа гърдите си, както на него му се нравеше, и смъкна джинсите си. Поколеба се дали да не ги остави свалени до глезените, но реши, че може да възпрепятстват бързината на движе­нията ѝ в случай, че не е преценила добре ситуацията. При всички положения гледката на циците и гащички­те ѝ беше достатъчна за тези палета. Легна по гръб със свити колене и разтворени крака, насочени към задната врата на вана. Лявата ѝ ръка висеше безжизнена, очите ѝ бяха притворени. Якето, хвърлено встрани, покриваше дясната ѝ ръка с пистолета.

Миг по-късно Роби спря колата си зад вана. Момчета­та изгасиха цигарите си с марихуана.

Джордж се засмя.

- Да се включваме. Пусни пак фаровете.

Роби го послуша и момчетата забелязаха, че вратата на вана е открехната. Слязоха от колата и колебливо се приближиха, като се опитваха да не се кискат прекалено шумно. Роби потропа по вратата.

- Ю-хуу! - викна той. - Има ли някой вкъщи?

Джордж надникна първи.

- Боже мой! - изквича. - Само виж това!

Той отвори широко вратата, за да може и Роби да пог­ледне. Джордж понечи да попита:

- На какво мирише? - когато блондинката се извъртя и стреля два пъти.

Джордж беше мъртъв преди да е паднал на земята. Роби остана жив, но раната в гърдите щеше да му създа­де грижи.

Кали се облече, събра си нещата и избърса вана отвъ­тре. После излезе и седна до Роби.

- Кккакво правиш? - успя да попита той.

- Седя и те гледам как кървиш - отвърна тя.

- Ззащо?

- За развлечение.

Тя се обърна при шума зад гърба си.

- Здрасти, Донован, чудна експлозия - похвали ме тя.

Огледах касапницата.

- Боже, Кали.

- Знам, знам - измърмори тя. Сви рамене. - Какво да ти кажа? Понякога нещата са лични.

Приближих се до хлапето, което наричаха Роби, ви­дях че се задъхва за въздух, очите му бяха изпъкнали, беззвучно изричаше думи, които никой нямаше да чуе. Изпразних един пълнител в главата му, за да прекратя мъките му и се обърнах към Кали.

- Длъжник съм ти - казах ѝ.

- Щом мислиш така - отговори ми тя, - искам да на­правиш нещо за мен.

- Какво?

- Ела с мен във Вегас.

“Моля? - помислих си. - Кали във Вегас ли ме покани?“ Дори седнала на земята с разпрана блуза и тяло, оп­ръскано с кръв, Кали беше по-знойна от люта чушка „ха- банеро“. За всеки мъж поканата ѝ би прозвучала като сбъ­дната мечта. Аз обаче я познавах достатъчно добре, за да знам, че става въпрос за нещо друго, не за забивка между нас. Преди време се бях пробвал и всеки път бях удрял на камък.

И все пак не беше лошо да изясним нещата.

- Аз съм с Катлийн - обясних. - Мислех, че знаеш. Кали се разсмя и ме смъмри:

- Боже, Донован, я се стегни!

- Добре де - измънках, - само проверявах.

- Имаш ли представа колко си стар?

- Ясно, Кали, искаш да направим платоническо пъте­шествие. Разбрах.

- Достатъчно стар си да ми бъдеш баща, извратен не­щастнико.

- Четиринайсет години по-голям съм от теб. Точка.

- В кучешки години може би.

Въздъхнах.

- Кога искаш да отидеш?

- Как ти звучи сряда?

- В сряда имам среща в Нюарк в осем и половина су­тринта. Можем да се срещнем на летището към десет.

- Същият фиксиран оператор като предишния път?

- Да, но самолетът ще е друг.

- Ще те чакам на изхода с фанфари.

- Да бе, опитай се да прекараш в наши дни фанфари през гражданска проверка.

- Оценявам го, Донован.

Кимнах.

Тя се изправи и докладва:

- Бикъм е на шофьорското място, Чарли е под предната Дясна гума, тези двамата ги видя. Приключихме тук.

Подадох на Кали фенерче.

- Ще ми светнеш ли? - попитах.

Тя вкара през прозореца на шофьора достатъчно свет­лина, за да работя. Измъкнах малка найлонова торбичка от джоба си и се наведох във вана през вратата на шофьо­ра. Извадих лента за отпечатъци и прехвърлих няколко частични на таблото и такъв от цяла длан от страната, където беше седял Чарли. После извадих от торбичката три руси косъма и сложих по един на седалката, на пода и на ръкава на Бикъм, близо до маншета.

- Остави гилзите където сами паднаха, нали? - попи­тах, докато отмятах списъка си наум.

Кали не си направи труда да ми отговори. Тя беше не­надминат професионалист.

Огледах още малко, за да се уверя, че не съм пропуснал нещо. Пъхнах торбичката обратно в джоба си и извадих две найлонови торби от по седем и половина литра от сака си.

- Да се справим с оръжията - предложих.

Избърсах моето, внимателно го сложих в една от тор­бите и я оставих в сака. Кали ми подаде своето, почистих го и го прибрах в другата.

- Местопрестъплението е готово - заявих.

- Ами видео камерата?

- Сал не се довери на Теди да я махне, затова прати чо­век в бара. Той ще я прибере.

- Мислиш ли, че Сал може да я използва срещу нас ня­кой ден?

- Не. Нашите хора могат да опорочат всяко доказател­ство.

Извадих непромокаемо яке от сака и ѝ го подадох.

- Сложи го, за да скриеш ръката си. Ще се повозим малко, преди да отстраним татуировката.

- Ще свърша това, като ме закараш. Имам лакочисти­тел, върши работа, но ще отнеме малко време.

- Още ли си с кафявите лещи? - попитах.

Тя обърна фенерчето към лицето си.

- Харесват ли ти? Вече ги видя.

- Разликата е огромна - отбелязах. Светлосивите очи на Кали бяха магнетични. Тези бяха обикновени.

- Май сме готови - обявих. - Щях да съм по-спокоен, ако ние имахме грижата за дубльорите, а не Сал.

Кали сви рамене.

- Това е глуха провинция, Донован, не ти е „От местоп­рестъплението: Маями“.

Част от плана беше, Теди Бой да снима Кали в заведе­нието, но така че да има размазано изображение на скан- далната татуировка на дясната ѝ ръка. Когато местните детективи дойдат да разпитват в заведението, Теди Бой щеше да си спомни за снимката.

Сал беше подготвил жертва, която имаше такава та­туировка, танцьорка на име Шона. Косата, която оставих във вана, беше нейна. Тя приличаше на Кали бегло, но за Сал бяха достатъчни косата и татуировката. Тя беше танцьорка в един от клубовете на Сал в Кливланд и нас­коро беше прегрешила непростимо, като беше заплаши­ла да предаде един от доверените хора на Сал. Той беше решил да я убие, но Сал му нареди да я прибере и да я остави жива, докато той не му каже. Надявах се гневният бандит да се въздържи от убийство, докато занеса пис­толета на Кали при Сал и отпечатъците на танцьорката се озоват върху него. Нямах намерение да ползвам своя пистолет тази вечер, но го направих, затова трябваше да го разглобя и да изхвърля частите, разпръснати на голя­мо разстояние.

- Колко време ще бъдем във Вегас? - попитах.

Кали ми се подсмихна.

- Трябва да се освободиш от домашните окови ли?

Свих рамене.

- Когато имаш връзка, трябва да се съобразяваш с оп­ределени правила.

- И ще ѝ кажеш, че заминаваш за Вегас с мен?

- Пълните самопризнания не са сред тези правила.

- Една нощ.

- Моля?

- Ще останем във Вегас една нощ.

Предположих, че става въпрос за странична поръчка за убийство, за което ѝ трябва втори човек. Ако бях прав, трябваше да уточня някои подробности, преди да тръг­нем.

- Що за оборудване да си нося? - попитах.

- Хубав костюм.

- Само това?

- Просто ще се покажем. В „Беладжио“.

- О.

- Точно така.

- Кое е така?

- О.

- Какво „о“?

- Представлението се казва „О“.

- Тогава - попитах - кой ще е пръв?

- Това действа ли при Катлийн?

- Кое, хуморът ли?

Тя ме погледна и извъртя очи.

- Всъщност не - признах.

Постояхме за миг, Кали се беше загледала право на­пред и мислеше за нещо, но заговори за друго.

- Сигурно те мисли за забавен - заяви, - връзката ви е в ранен етап.

- Но това скоро ще се промени, нали, доктор Фил?

- Вероятно се чудиш защо искам да видя точно това представление, точно тази седмица - каза тя.

- Ей, за мен е чест. Причината е без значение.

- В последствие може да придобие значение.

- Защо?

- Защото след представлението ще ти се наложи да на­правиш избор на живот и смърт.

- За моите живот и смърт?

- Не - отвърна тя, - за моите.

Неделя сутрин. Пътувах към дома на Катлийн, когато чух мобилния си телефон. Погледнах дисплея, видях, че звъни дъщеря ми и помолих шофьора да вдигне разделителната преграда. Преди да отговоря, си напомних да съм жизнерадостен.

- Здрасти, миличка, как си?

- Боже мой, тате, някой е убил Чарли.

- Какво? Кой е убит? - попитах.

- Чарли! Приятелят ми! Господи! Някой е убил Чарли! - изхлипа Кимбърли. - Боже мой! - писна тя.

При всяко хлипане ме пробождаше чувство на вина. Но изпитвах и облекчение в същото време. Може смър­тта на кучия син да я нараняваше, но жив би я наранил много повече.

- Опитай да се успокоиш, Кимбърли. Разкажи ми как­во се е случило.

- Тази сутрин са открили ван в полето. Четири момчета са застреляни. Чарли е един от тях. Боже, тате! – Отново започна да ридае. - Как можа да се случи това? Кой би ис­кал да направи нещо лошо на Чарли? Той беше страхотен.

- Сигурна ли си, че става въпрос за Чарли? Някой иден­тифицирал ли го е?

Едва си поемаше дъх.

- Той е, тате. И четиримата са убити.

- Съжалявам, миличка - казах. - Ужасно съжалявам.

Продължихме в този дух известно време. По едно вре­ме тя сподели.

- Ще ми се да се бяхте срещнали. Щеше да го харесаш.

- Сигурен съм, че щях - излъгах.

Поплака още малко, а аз останах на телефона, докато спря. Поинтересувах се дали мога да направя нещо.

Тя попита:

- Би ли се съгласил да дойдеш на погребението?

- Разбира се, че ще дойда - уверих я. - Само ми кажи къде и кога.

Не се притеснявах, че може да ме разпознаят като при­ятеля на Кали от предната вечер в бар-грил „Грантлайн“. Първо, Кали прикова всички погледи. Освен това носех обувки на платформи, които ме правеха 7-8 сантиметра по-висок, кестенява перука, очила и брада. Брадата при­криваше белега на лицето ми, а дрехите, които носех, вече ги нямаше. Оръжията бяха почистени и се намираха у Сал. Нищо не ме свързваше със случилото се.

С Катлийн прекарахме спокоен ден, изпълнени със съ­чувствие към Кимбърли. Няколко пъти се наложи да си прехапя езика, тъй като Катлийн не спираше да пита за горкия сладък и прекрасен Чарли, както го беше предста­вила Кимбърли. Вбесих се, задето Катлийн автоматично прие, че е бил невинно агънце, без дори да го е виждала. Не е ли нормално когато четири момчета са екзекутирани, да предположиш, че има нещо нередно? Не спирах да си напомням, че Катлийн е обикновен човек. Не беше преминала обучение, което да я накара да заподозре, че Чарли е убил една жена и изнасилил десетина други. Ос­танах неутрален относно Чарли, защото ми бе ясно, че в близките дни повечето от грозните подробности ще из­лязат наяве в новините. Ала знаех, че никога не бих мо­гъл да призная пред Катлийн участието си в убийството му, независимо че по този начин с Кали бяхме спасили Кимбърли и още безброй жени. Без значение колко се за­дълбочаваха отношенията ни с Катлийн, това щеше да е още една от ужасните тайни, които бях принуден да пазя.

- Можеш ли да направиш нещо, Донован? - попита тя.

- Да открия кой го е извършил?

- Ако не чак толкова, поне да дадеш някаква информа­ция на Кимбърли. Убедена съм, че от това ще ѝ поолекне.

- Идеята е добра - отговорих, - ще го възложа на Лу Кели.

Лу е дясната ми ръка, той ръководи екипа ми в Сен­зорни ресурси. Екипът му от спецове може да ми достави информация от шерифската служба на мига.

Цял следобед водих разговори с Лу. Към осем вечерта бяхме постигнали напредък, който позволяваше да да­дем на Кимбърли достоверни подробности.

- Знам, че страдаш, скъпа, затова се обадих тук-там да поразпитам. Не можеш да споделяш това с никого, защо­то е поверителна информация, но открих някои неща за стрелбата.

- Благодаря, тате. - Кимбърли звучеше болезнено уни­ла.

- Трябва да те предупредя, че може да не ти хареса това, което ще кажа.

- Сигурно са цял куп лъжи.

Е, поне някаква искрица блещукаше у нея.

- Може и така да е, скъпа, но събраните доказателства не са в полза на момчетата.

Мълчеше, но долавях, че е наежена.

- Ти решаваш, Кимбърли.

- Искам да знам - отсече тя. - Така или иначе ще разбе­ра, по-добре да е сега.

- Добре тогава. Ще започна да говоря, но ако ти дойде в повече, само ми кажи и ще престана. Ето как е станало: и четирите момчета са от Дарнел. Две от тях са екзекутира­ни с по един изстрел между очите. Чарли е бил единият, а другия се казва Джордж Роулинс.

Спрях за малко, за да се наплаче.

- Продължавай, тате. Съжалявам.

- Знам, мъничката ми. Не е лесно. Може би моментът не е особено подходящ.

- Не, татко. Искам да чуя.

- Добре. Чета записките: Другите две момчета, Би­към Райт и Роби Милфорд, първо са били ранени, а след това убити с куршум в главата. Шофьорът на вана, Би­към Райт, е бил прострелян в слабините. Роби Милфорд е прострелян в долната част на гръдния кош. Полицаите на местопрестъплението предполагат, че е дело на гангс­тери и вероятно става въпрос за наркотици; стигнали са до това заключение, като свързали престъплението със скорошното изчезване на братовчеда на Бикъм, Нед Денхолън, също от Дарнел.

Кимбърли се намеси:

- Господин Денхолън беше аптекарят ни. Говори се, че напуснал жена си. Открили ли са го?

- В доклада не се споменава нищо за това - отвърнах

- Ето, продължавам да чета: Денхолън е или е бил фар­мацевт в Дарнел. Според разпитите на съседи и прияте­ли, Нед и съпругата му Анита са живели доста нашироко, вероятно приходите са били от продажба на наркотици. Смъртоносните изстрели явно са извършени от профе­сионалист и се предполага, че са дело на организираната престъпност или екзекуция от подземния свят.

- Дотук няма нищо логично - заключи Кимбърли. - Щом господин Денхолън е продавал наркотици, щяха да убият него, а не Чарли и останалите.

- Нека продължа да чета - предложих. - Нещата започ­ват да се сглобяват: Полицията в Мадисън Парк открила четирите трупа в неделя сутринта. Мястото, на което са открити, е в юрисдикцията и на полицейските служите­ли от Мадисън Парк, и на тези от Дарнел, така че са обе­динили усилията си в обща работна група за разследва­нето на убийствата. Полицаите на местопрестъплението са познавали и четирите жертви, така че са били иден­тифицирани едновременно. Днес следобед, в тринайсет и двайсет и пет часа, работната група е предприела пре­търсване на домовете на жертвите, личните им вещи и компютри. На най-горния рафт в гардероба на Бикъм са били открити няколко шишенца с прозрачна течност без мирис, които са били занесени за лабораторни изслед­вания. Местният компютърен специалист Райли Коб е успял да проникне в компютъра на Роби Милфорд. От­крил е стотици порнографски материали, както и папка с название Клубът на чукачите.

Изчаках да чуя дали ще коментира този въпрос. Не го направи.

- Извинявай за грозната дума - казах.

- Няма нищо, тате - отговори тя, - чувала съм я мили­он пъти.

- Следват още доста подобни - рекох. - По-добре да об­общя, вместо да чета. Работната група е открила няколко файла в папката на Клуба на чукачите в компютъра на Роби, включително седем правила, които да се спазват от членовете на клуба и снимки на три местни момичета, голи и очевидно в безсъзнание.

- Кои са те, тате?

- Нямам имената им, но от работната група са ги иден­тифицирали като местни момичета, което означава от Дарнел или Мадисън Парк или от двете места.

- Защо са били в безсъзнание? Пияни ли са били? Не разбирам.

- Тази част няма да ти хареса. В работната група са почти сигурни, че пробите от шишенцата, открити в гар­дероба на Бикъм, ще се окажат GHB, наркотик за изна­силване. Като се имат предвид файловете и снимките в компютъра на Роби и шишенцата от гардероба на Бикъм, изглежда момчетата са участвали в група, която е дроги­рала момичета, за да правят секс с тях.

- Глупости! - кресна Кимбърли. - Не познавам остана­лите. Естествено, знам кои са, но не ги познавам отблизо. Обаче познавам Чарли. Той беше страхотен, тате. Може­ше да има което момиче пожелае. Не му беше нужно да дрогира никоя. Ако наистина е имало такъв клуб, няма начин Чарли да е участвал в него.

Трябваше да си прехапя езика, за да не кажа нещо. Чарли не само беше член на клуба, той беше най-лошият.

- Сигурно е така, миличка. Когато следствието при­ключи, може да се окаже, че са били само тримата, без Чарли.

- Убедена съм в това - заяви тя.

- Ти си го познавала по-добре от мен - отвърнах, - зна­чи вероятно си права.

- Открили ли са улики при претърсването на вана?

Татковото момиче, помислих си с гордост.

- Да, открили са. Освен кръвта е имало гилзи, които най-вероятно са свързани със стрелбата, безброй пръстови отпечатъци, събрани са и десетки косми и нишки от различни тъкани. Открити са много петна от сперма и други телесни течности върху спалните чували в задната част на вана.

- Ще проверят чия е спермата, нали? - попита тя.

- Да.

- И ако намерят съответствие с тази на Чарли, ще при­емат, че е бил част от това.

- Не е задължитално.

- Какво искаш да кажеш?

- Доколкото разбрах, бащата на Чарли е известен адвокат по криминални дела. Убеден съм, че ако Чарли е не­винен, баща му ще намери убедителни доказателства за това.

- Нали ми вярваш, татко? За Чарли?

- Да, миличка.

- Добре. Нямаше да го понеса ако не беше така.

- Разбрах, че ще има нощно бдение тази вечер - казах. - В гимназията.

- Започва в девет. Всички ще ходим.

- Добре. Ще се пазиш, нали?

- Да. Благодаря, че ми гласува доверие. Няма да кажа на никого.

- Няма защо. Обичам те, Кимбърли.

- И аз те обичам, тате. И...

- Да?

- Обичах Чарли.

Потръпнах.

- Знам, миличка.

- Нека престанем с празните приказки, Донован - под­хвана ме доктор Надин Крауч. - Това е третото ви посе­щение и до момента отказвате да говорите за родителите си, за детството си, не желаете да споделите за работата си, нито за действията ви непосредствено преди появата на болката в гърдите. Ето защо предполагам, че се зани­мавате с нещо незаконно или неморално.

Замълча, за да види дали думите ѝ ще предизвикат ре­акция у мен.

- Ще отречете ли? - попита.

- Би ли ви обезпокоило?

- Да допуснем, че намерите птичка със счупено крило, която се нуждае от помощта ви - каза тя. - Има ли значе­ние как е пострадала?

Замълчах, докато разбера накъде бие. Предадох се.

- Не е зле да ми обясните какво имате предвид.

- Работата ми не е да ви съдя.

- В такъв случай не отричам.

- Добре тогава - продължи тя. - И тъй, при появата на болката сте се занимавали с нещо незаконно или немо­рално. Извършвали ли сте подобна дейност преди това?

- Хипотетично?

- Разбира се.

- Да.

- Права ли ще съм, ако предположа, че при извършва­нето на тази дейност в миналото не сте изпитвали болка?

- Да.

Тя стисна устни.

- Обикновено не прибързвам със заключенията си, но вие не сте типичен пациент. Като ви помагам, вероятно защитавам други хора.

- Оценявам това - уверих я. - И каква е присъдата?

- Времето ни не беше достатъчно, за да се произнеса с максимална сигурност. На пръв поглед обаче ми изглеж­да като класически пример.

- На какво?

- Синдром на психологически предизвикана болка. СППБ за по-кратко.

- СППБ? Имам СППБ? Боже, добре че последните две букви са различни от страшното!

- Синдромът на психологически предизвикана болка е защитен механизъм на собственото ви подсъзнание за прикриване на неразрешени емоционални проблеми. Накратко, съзнанието ви не е искало да имате нищо общо с физическата дейност, която сте извършвали в момента на настъпване на болката. Съзнанието ви е използвало единственото възможно противодействие: болката.

- Сериозно ли говорите? - попитах.

- Напълно. Съзнанието ви предизвиква силна болка, за да ви накара да спрете това, което правите. Кара ви да се съсредоточите върху болката. Ако не го направите, болката се засилва. Съзнанието ви диктува да прекрати­те тази толкова неуместна дейност. Ако не успеете да се справите с това, то може напълно да изключи.

Обмислих казаното за миг.

- Често срещано явление ли е?

- Да, но обичайно се проявява с болка в гърба.

- А защо в случая е сърцето?

- Вижте се само - отговори тя, - здрав сте като бик. Предполагам, че не сте изпитвали дори бегла болка в гърба, права съм, нали?

- Права сте.

- Значи мозъкът ви е наясно, че не бихте повярвали на болка в гърба. Подсъзнанието е изключително хитро. Не би създало болка, която лесно може да бъде пренебрег­ната. Печели предимство, като създава нещо достатъчно убедително, та да се фокусирате върху него. Във вашия случай ще стрелям напосоки, като предположа, че баща ви или друг близък е починал от инфаркт.

Усещах как погледът ѝ търси реакция.

- Искате да кажете, че болката е нещо като димна заве­са, подсъзнанието ми я е създало, за да ме разсее от това, което съм вършил в момента.

- Точно така. Радвайте се, че не е било колит.

- Колит?

- Това е най-лошият вид психосоматична болка.

- По-лоша от тази в сърцето?

- Много по-лоша.

- Добре - съгласих се. - Но както вече споменах, вър­шил съм същото, което и тогава, много пъти преди това.

- Помислете отново, Донован. Обзалагам се, че този път е имало нещо по-различно.

Значи тя ми казваше, че съзнанието ми не е искало да убия сестрите Питърсън. Не, не беше само това. Съзна­нието ми се опита да ми попречи да ги убия. Но защо? Бях убил десетки - добре, повече от сто - души преди това. С какво бяха различни Питърсън? Не можеше да е това, че са жени. Бях убивал жени, без да изпитвам болка или да се поддавам на размисли. Не беше и от това, че съм започнал да се размеквам, защото съвсем скоро убих Нед Денхолън без намек за болка в гърдите.

Кое правеше сестрите Питърсън различни от остана­лите?

Отговорът се криеше в подсъзнанието ми - място, до което нямах достъп. Явно полагах твърде много усилия, да открия логиката в нещо, което съзнанието ми се опит­ваше да подтисне. Най-доброто решение беше да спра за момент и да опитам отново по-късно. Изправих се.

Тя се изправи.

Стиснахме си ръцете.

- Ще дойдете ли отново? - попита тя.

- Дадохте ми тема за сериозен размисъл.

- Имате нужда - увери ме.

- Ще ви уведомя.

За миг ми се стори, че иска да добави нещо. Мисълта пробяга по лицето ѝ като хартийка, вдигната от вятъра. В крайна сметка реши да премълчи, каквото и да беше, а за мен остана премислянето на различни отговори.

Осъзнах, че вероятно използваше този трик, за да на­кара пациентите си да се върнат.

Сензорни ресурси разполагаше с „Гълфстрийм“ в хангар в Трентън, който трябваше да се върне в Лос Анджелис, затова с Кали се качихме в него на път за Вегас. Имаш ли на разположение такъв превоз, не го изпускаш. В един идеа­лен свят бихме се върнали със същия самолет, но все пак не можех да се оплаквам. Щеше да се наложи да се изръся от джоба си за чартърен полет обратно до дома в четвъртък. Тъкмо щях да го използвам да закара мен и Катлийн вечерта за погребението на Чарли в петък.

Пътуването от Трентън до Вегас с Г4 трае около чети­ри часа. Много време за приказки, но ние мълчахме през повечето от полета. Не можех да спра да мисля за анализа на доктор Крауч на психологическата ми болка. Докато не откриех причината за нея, щях да бъда уязвим във възможно най-неподходящи моменти. Подобен физически проблем можеше да се окаже фатален в моята работа.

- Цирк дьо Солей - изрекох.

Кали ме погледна.

- Какво за него?

- Не знаех, че си такъв почитател на спектаклите.

- Много неща не знаеш за мен - отговори тя.

Истина е, помислих си. Но в същото време и много знаех.

Ето как ставаш Кали: осемгодишна си, гледаш теле­визия, играеш на двора, ходиш на училище, притежа­ваш най-сияйната усмивка и най-звънливия смях в це­лия град. Само дето един ден, както играеш пред дома на приятелче, небето притъмнява и ти решаваш, че ако тичаш, можеш да избягаш от дъжда, разстоянието е само няколко пресечки.

Затичваш се, на половината път до дома си, когато за­почва силно да вали и правиш нещо, което променя це­лия ти живот.

Поколебаваш се.

Спираш да тичаш и започваш да се чудиш какво да правиш. Да продължиш ли към вкъщи или да се върнеш в дома на приятелката си и да се обадиш на майка си да те вземе.

В този миг на нерешителност си дръпната, ударена и завлечена в храстите.

Мъжът е едър и силен. Мирише на чесън и плесеняса­ло сирене.

Натиска те с лице към калта, не е нужно да те удря в тила, но все пак го прави отново и отново. От всеки удар ти причернява и ти се иска да крещиш, но от устата ти излиза единствено съскане.

Вонливецът смъква гащичките ти до глезените и от­ново те удря. Започва да те пипа по начин, за който ти е известно, че е неприличен. В началото не си толкова притеснена, защото искаш единствено да спре да те удря по главата. Ала тогава ти заговаря с любовен тон, нарича те неговото секси момиченце и започва да ти се повръща. Езикът му става съвсем мръснишки, нарича те всякаква и ти се иска да престане с тези приказки и пак да започне да те удря.

И точно когато ти се струва, че не може да стане по-ло­шо, става още по-лошо. Никога не си изпитвала подобна болка, не си подозирала, че съществува. Вцепенява те, съзнанието ти не може да я понесе и просто изключва.

Мъжът те оставя да умреш, легнала по лице в калта. Едва не се удавяш в мръсотията, но някой те открива и те отнася у дома. През следващите шест месеца влизаш и излизаш от болници, не можеш да говориш, нито да чувстваш и да мислиш. Седиш на стол с лице към прозо­реца и всички мислят, че гледаш навън, но ти всъщност се взираш в самия прозорец, а умът ти се мъчи да въз­приеме начина, по който са сглобени дървените части, летвичките, крепящи стъклото. Има нещо в начина, по който се пресичат. Само ако можеш да разбереш какво е, не е много, но все е нещо, за което да се хванеш; да започ­неш да възвръщаш здравия си разум.

И ето че един ден есента е дошла, вятърът издухва лис­тата от дърветата. Едно блуждаещо листо се прилепя на прозореца, точно до дървените летви и ти се съсредото­чаваш върху него. За пръв път от месеци виждаш нещо от другата страна на прозореца, а щом там има нещо, може да съществува достатъчно сериозна причина да живееш.

Започваш да изграждаш живота си отначало. Но не живота, който е бил предопределен за теб, а нещо съвсем различно.

Осъзнаваш, че си жива, а не мъртва или заспала. Но осъзнаваш също, че макар да си жива външно, отвътре си мъртва. Минават няколко месеца и те пращат отново на училище, но има нещо различно. Всички деца знаят какво ти се е случило. Присмиват ти се, удрят те, но ти не усещаш болка. Никой не може да те удари като онзи мъж. В същото време искаш да те удрят, затова им отвръ­щаш на подигравките. Удрят те, а ти се смееш. Удрят те по-силно, а ти се смееш още повече. Харесва ти усещане­то от кръвта в устата ти. Вкусът и консистенцията ѝ те карат да се чувстваш почти жива.

Вече си на петнайсет и с възрастта ставаш все по-красива, но ни най-малко не те е грижа. Започваш да взимаш наркотици, да флиртуваш с бащите на някогашните си приятелки и да спиш за пари с някои от тях, за да си ку­пуваш още наркотици.

В крайна сметка те арестуват за проституция и си из­пратена в щатска болница за психиатрична оценка. Ряз­кото спиране на дрогата предизвиква остра реакция, по­ради което ти слагат инжекция и те връзват с ремъци. При първото си събуждане откриваш, че ръцете, кръстът и глезените ти са неподвижно прикрепени към легло. При следващото ти събуждане двама санитари блудстват с теб. Започваш да пищиш и виеш и те избягват. Мислиш, че си открила начин да ги победиш, но само си ги научи­ла да ти слагат по-силна доза следващия път.

Прекарваш в отделението няколко седмици и когато си вече чиста, разбираш, че имаш коефициент на инте­лигентност 182, това са сто точки повече отколкото са ти нужни за живота, който възнамеряваш да водиш.

Връщаш се у дома, а също и към старите навици, да си купуваш наркотици и да продаваш тялото си. До навърш­ване на осемнайсет си се научила на още неща, умееш да крадеш коли. Обичаш колите, харесва ти да ги форси­раш, да караш бързо със свалени стъкла и усилено радио, да усещаш туптенето на басите.

Като туптенето на сърце.

Една вечер караш раздрънкан додж „Сюпърбий“ и си достатъчно пияна да се запиташ какво ли ще е да се блъс­неш в колата, паркирана близо до същите онези храсти, където всичко се промени за теб. Ударът е силен, но оце­ляваш и се връщаш отново в отделението при наркоти­ците и среднощните изнасилвания от страна на санита­ри, които никога не биха си хванали гадже.

Продължава така няколко седмици, а може би месеци, и тогава нещо се случва: за втори път в живота ти се поя­вява мъж, който променя живота ти. Разликата е, че този мъж разбира теб и потребностите ти. Името му е Донован Крийд и определено знае какво ти е нужно.

Нужна ти е мотивация.

Не можеш да станеш каквато е осемнайсетгодишната Кали, без да си преживял ужасна душевна травма. И не се превръщаш в днешната празна, повредена машина за убиване Кали, ако нямаш мотивация за това.

Да, аз дадох на Кали мотивация. Взех я под крилото си и я обучих. Тя възприемаше лесно, защото беше неумор­на и не ѝ мигаше окото от нищо.

Мотивацията на Кали е отмъщение.

Ето защо не ѝ е трудно да стреля в непознат или хладнокръвно да убие млади момчета, които изнасилват мо­мичетата, поканили на среща. Ето защо за Кали понякога нещата са лични.

Погледнах я, седнала в самолета от другата страна на пътеката с лице към мен и притворени очи. Господ да ѝ е на помощ, беше най-невероятно красивата жена на този свят.

И най-смъртоносната.

Не можех да проумея молбата ѝ да гледаме предста­вление във Вегас, но щом беше решила да отвори сърцето си като ценител на театралното изкуство, исках да споде­ля това преживяване с нея.

Въпреки това се чудех какво имаше предвид с тези думи за живота и смъртта.

Сценичната постановка на „О“ на Цирк дьо Солей се смя­тала за толкова важна за успеха на хотел „Беладжио“, че построили първо сцената, а след това изградили хотела и казиното около нея. И каква сцена само! На нея има басейн, пълен с почти четиристотин хиляди литра вода! В басейна има платформа с безброй малки дупчици, които позволяват издигането и спускането ѝ за секуди, без да раздвижи вода­та. Това дава възможност на изпълнителите в един миг да изпълнят скокове от височина в басейна и в следващия да се появят на повърхността.

Билетите свършват един месец предварително. Не по­питах Кали как се е сдобила с билети за първия ред на балкона, а не беше и нужно. Кали винаги получава как­вото поиска.

Представлението е сложно за описване, но в най-общи линии е празник на водата. Няма предварителен сцена­рий, но такъв не е необходим. „О“ е изумителна поста­новка с участието на атлети, акробати, изпълнители на синхронно плуване, гмуркачи и митични герои, представени на постоянно променяща се течна сцена.

В програмата музиката беше описана като „завладява­ща и лирична, ритмична и меланхолична“ - и това беше самата истина, беше превъзходна. За мен вълнуващата музика и хореографията подсилваха красотата и зре­лищността на изживяването. Бях гледал и други впечат­ляващи циркови представления, разбира се. Но никога не бях усещал емоционална връзка с изпълнението. Тук, седнал до Кали, загледан в „О“, осъзнах че съм пленен от изпълнителите, от техния свят на елегантност, сила и изкуство. Любувах им се във всеки миг.

В представлението имаше седемнайсет отделни номе­ра без антракт. Погледнах няколко пъти към Кали с край- чеца на окото си, но всеки път лицето ѝ беше по-безиз- разно дори и от това на Джоун Ривърс след поредната доза ботокс.

До седемнайсетия номер: „Соло на трапец“. В този момент забелязах дясната ръка на Кали да се на­пряга едва доловимо. Обърнах се към нея - не плачеше, но беше силно разстроена. За мое смайване една сълза се отрони от миглите ѝ и се стече до средата на бузата ѝ. Не видя, че я гледам, не посегна да избърше сълзата. Пред­ставлението „О“ беше гледано от повече от девет мили­она души в тази зала, но никой от тях не е бил трогнат колкото Кали. Убеден съм в това, защото я бях наблюда­вал в десетки ситуации, разплаквали и най-корави мъже. Прибавете всички събития в живота ѝ към това тук и ре­зултатът е една единствена сълза.

Отворих програмата си и забелязах, че момичето на трапеца е дубльорката. Името ѝ ми се стори познато.

В този момент ми просветна.

Беше Ева Лесаж.

Не бях виждал Ева, но Кали я беше охранявала в Ат- ланта по поръчка на Сензорни ресурси. Привързваш се към хората, над чиято сигурност бдиш и се радваш на ус­пехите им. Кали изглежда беше по-сантиментална, от­колкото предполагах. От друга страна, дори не бе треп­нала, когато застреля Чарли и приятелите му само преди няколко вечери, така че нямаше опасност скоро да я про­възгласят за Майка Тереза.

След представлението отбелязах:

- Във Вегас се изпълняват шест представления на Цирк дьо Солей.

- И?

- Това означава, че тази вечер петстотин изпълнители ще вървят по булевард Лае Вегас - всичките достатъчно гъвкави, че да правят секс без партньор.

Тя ме изгледа някак странно.

- Всеки може да прави секс без партньор.

- Не и този тип секс - отвърнах.

- Благодаря за мисления образ.

Качихме се в лимузината, която ни чакаше, и се отпра­вихме към хотел „Анкор“. Имахме резервация за вечеря в „Суич“.

- Заинтригува ли те нещо друго от представлението освен сексуалната сръчност на изпълнителите? - поин­тересува се Кали.

- Това е може би най-хубавото представление, което съм гледал: Синхронно плуване, акробати, войници в червени униформи и бели перуки в летяща карета с коне, водолази от класа, хора каучук, човекът, така увлечен от вестника си, че продължи да чете и след като избухна в пламъци...

- Нещо друго?

Усмихнах се.

- Бях особено впечатлен от изпълнителката на трапец, която дебютира тази вечер. Дубльорката от Атланта. Ева Лесаж.

Кали ме изгледа и попита.

- Кога разбра?

- Чак на финала.

- Мислиш ли, че е достатъчно добра за основен изпъл­нител?

Свих рамене.

- Не съм специалист в тази област.

Погледнах Кали и усетих, че има нужда да усети лич- ната ми подкрепа. Нещо искрено, от сърце. Постарах се.

- Струва ми се, че Ева има доста приятни качества като балерина, повече от добри. Наистина ме изуми тази ве­чер. Изпълнението ѝ беше истинска поезия в действие.

- Поезия в действие - повтори Кали. В гласа ѝ се усе­щаше тъга.

След малко попита.

- Ти ли го измисли това?

- Стара песен от шейсетте е.

Тя се ухили.

- Хиляда осемстотин и шейсета?

- Деветстотин, умнице. Джони Тилотсън.

- Сериозно, Донован. Откъде знаеш това? Дори не си живял през шейсетте.

- Някои неща си струват да ги проучиш.

- И музиката от шейсетте е сред тях?

- Тогава музиката е била по-добра.

- Заглавията на песните, може би.

Помълчахме малко, гумите подскачаха по неравния паваж.

Шофьорът се обърна към нас и каза:

- Съжалявам за строежа.

- Няма проблем - отговорих. Разбира се, че има стро­еж. Това е Вегас. Тук винаги се строи.

- Гладна ли си?

Исках да пробвам „Суич“, защото бях чул, че предла­гат салата от омар, предястия и страхотни пържоли. Нео­бикновеното в ресторанта било, че светлината намалява­ла на всеки двайсет минути, започвала да звучи зловеща музика, обликът на стените и таваните се променял. Чух, че понякога сервитьорите бързо се преобличали. Знам, че е типична туристическа атракция, но щях да имам какво да разказвам на Катлийн и Ади, когато се върна.

- Не съм много по яденето - отговори тя, - но ще гризна нещо, докато обсъдим тази... ситуация.

- Имаме ситуация? - попитах - С Ева?

- Ще имаме - съобщи тя.

„Суич“ не ни разочарова. Ресторантът е пълен с енер­гия, ярки цветове, витражи от венецианско стъкло и материи в диви десени. По-важното, имаха бърбън бар и сред останалите класически марки на всички времена беше любимата ми: „Папи Ван Уинкъл“, двайсетгодишна резерва. Веднага поръчах по един шот „Папи“ за двамата.

- Аз ще пия шардоне - заяви Кали.

Келнерът се поколеба.

- Донесете ѝ шот „Папи“ - поръчах - и чаша от шардо- нето, което предлага ресторантът за всеки случай.

Той отиде за напитките, а аз я попитах.

- Помниш ли Бърт Ланкастър?

- Актьорът? - учуди се Кали. Започна да се оглежда - Тук ли е?

- Само духом - отвърнах.

- О. - Замисли се и каза: - Харесах го в онзи филм на Кевин Костнър за бейзбола.

- „Поле на мечтите“ - подсказах ѝ. - Последното му участие.

- И какво за него?

- Когато бил на шестнайсет години, Бърт Ланкастър избягал от къщи и се присъединил към някакъв цирк, за да стане изпълнител на трапец.

Кали изглеждаше заинтригувана.

- И станал ли е?

- Да.

Келнерът ни донесе питиетата.

- Пробвай бърбъна - предложих, - няма да се разоча­роваш.

Кали въздъхна.

- Добре - каза. - Наздраве.

Чукнахме чашите си и обясних.

- Остави го за малко на езика си, докато почувстваш карамела.

Кали изпълни инструкциите ми, но веднага направи физиономия, изплю бърбъна в чашата си с вода и се нам­ръщи.

- Как можеш да пиеш това? - попита. - Има вкус на бен­зин.

Погледнах мътната кехлибарена течност в чашата ѝ за вода и се намръщих.

- Не мога да повярвам, че го направи - възнегодувах.

- Това е като да се изплюеш в църква.

Придърпах чашката ѝ и я сложих до моята.

Кали взе водата ми и бързо я изгълта. Когато възвърна самообладанието си, отпи от шардонето.

Вдигнах чашката и отпих още една глътка.

- „Правим добро уиски - издекламирах, - ако можем - за печалба, ако трябва - на загуба, но все си е добро уиски.“

- Откъде е това? - попита Кали.

- Мотото на „Папи Ван Уинкъл“.

- Дали някога вкусът му ще изчезне от устата ми? - сподели опасенията си Кали.

- Говорехме за Бърт Ланкастър - продължих.

- Да. Защо се е отказал от тлапеца заради актьорската професия?

- Избухнала Втората световна война, записал се в ар­мията, служил в специалните елитни части. Оттам се на­сочил към филмовата индустрия, като използвал умени­ята с трапеца и станал един от най-добрите каскадьори в Холивуд.

Кали взе салфетката си, постла я в скута си и се загле­да в нея.

- Гледах как Ева тренира всяка вечер - каза.

- Когато я пазеше в Атланта?

Кали кимна.

- В началото ѝ беше трудно да виси с главата надолу. Прилошаваше ѝ и страдаше от главоболие. Мислех, че ще се откаже, но тя упорстваше, налагаше си да се изправи срещу страха.

- Иска се доста кураж - отговорих в очакване да разбе­ра накъде бие.

Появи се келнерът и ни предложи предястие. Поръчах си салатата от омар. Кали отказа.

- Всеки изпълнител на трапец има собствен стил - обясни тя. - Някои са абсолютно организирани, действат почти механично. Безчувствено. Като тенисистката Крие Евърт. Има и такива като Ева, които сякаш танцуват във въздуха.

При последното изречение сякаш говореше за самата себе си. В съзнанието ми се въртеше един факт и реших да го използвам.

- Споделил, че любовта му към трапеца така и не из­чезнала.

Погледна ме разсеяно и аз продължих.

- Бърт Ланкастър. Продължавал да прави изпълнения на трапец почти до седемдесетгодишна възраст.

Обърнах се към Кали и забелязах, че очите ѝ са пълни със сълзи. През годините на познанството ни и съвмест­ната ни работа никога не бях виждал тази ѝ страна.

- Добре ли си?

- Не мога да я оставя да умре, Донован.

- Всичко е уредено. Тя е дубльорка на Тара Сийгъл. Трябва да се дистанцираш.

- Не мога. Няма.

Намръщих се.

- Нека да го обсъдим.

- Добре - съгласи се тя, - говори.

Дубльорите са хора за еднократна употреба, които из­ползваме да прикриваме следите си или да симулираме смъртта си, ако прикритието ни се провали. Чрез стра­тегическите убийства на такива, които приличат на нас - като това, което щеше да извърши Сал, за да прикрие следите на Кали в Дарнел, - си осигуряваме време, за да унищожим документи или да променим вида си и да се върнем към обичайната си работа - убиването на теро­ристи за правителството. Дубльорите, разбира се, нямат представа, че животът им е във властта на Сензорни ре­сурси. Ето как става: някой от нас забелязва цивилен, който до голяма степен прилича на наш важен опера­тивен служител. Ако Дарвин, посредникът ми с прави­телството, одобри човека, възлага на младшите агенти да наблюдават и пазят цивилните, докато станат необ­ходими. Веднага след като напуснах ЦРУ, пазих дубльор в продължение на почти една година. Кали пази човек в продължение на година и половина, преди да бъде пови­шена в помощник в екипа ми.

Цивилното лице, което охраняваше Кали, беше Ева Лесаж.

- Кой охранява Ева в момента? - попитах.

- Чавес.

- Преместил се е във Вегас за това?

Кали кимна.

- Той ми даде билетите - обясни тя.

Ева беше само на двайсет и две, когато някой я беше забелязал във фитнес салон и задействал нещата. Така става. Ние сме някъде там, виждаме човек, който прили­ча на някого от агентите ни. Оказа се, че Ева прилича на Тара Сийгъл, която работи в околностите на Бостън.

Не е нужно да има пълна прилика, за да те изберат за дубльор. Достатъчно е да си на подобна възраст, да имаш същата височина, тегло и фигура, скули, черти на лице­то и тен. Когато имаме нужда от теб, изкусуряваме при­ликата с агента и извършваме размяната. Тя, естествено, води до фатален край.

Когато Кали се премести в сигурността, Ева беше по­верена на Антонио Чавес.

- През всичките години Антонио не е получил пови­шение?

- Той предпочете да охранява - обясни тя - пък и ми­сля, че е прекалено разумен, та да убива хора.

Когато Ева се премести във Вегас в преследване на ка­риерата си, Чавес можеше да я прехвърли на някого, но според Кали не беше направил това. Беше предпочел да я последва. Чудех се дали не е имал скрити подбуди. Често се случва да се привържеш към хората, които охраняваш.

- Мислиш ли, че може да си пада по нея?

- Изключено - заяви Кали.

- Много си убедена.

- Чавес е абсолютно отдаден на работата си.

- Имаш ли причина да мислиш, че Ева ще бъде прити­сната да съдейства?

Кали ме изгледа сурово.

- Не е нужно да захаросваш нещата, Донован - сряза ме. - Ние не притискаме хората да ни съдействат. Убива­ме ги.

- Все пак ми отговори на въпроса.

Тя направи гримаса на отвращение.

- Тара Сийгъл е ненадеждна - отсече. - Въпрос на вре­ме е да се издъни. Ева Лесаж не е някоя банална домаки­ня и амбициозно майче от предградията, Донован. Тя е магия. Без значение колко съм подтисната, щом я видя, ми става по-ведро. Толкова вдъхновяващ човек и добър изпълнител не заслужава да умре.

- Никой от тях не заслужава да умре, Кали. Това е за общото благо. Жертваме един, за да спасим много. Наяс­но си с това.

Вече разбирах какво имаше предвид с думите, че след представлението нещата ще бъдат на живот и смърт. Тя не искаше тази дубльорка да умира, което ме поставяше в затруднено положение. Ако останех на страната на Дар- вин, трябваше да убия Кали. Ако приемех позицията на Кали, и двамата щяхме да бъдем под прицел.

- На първо място тя изобщо не прилича на Тара. Напо­ловина на нейния ръст е - възрази Кали.

- Дарвин трябва да е видял нещо в нея.

- Той е кретен. Трябва да намерят някоя друга. Аз ще намеря друга.

- Кали, няма начин. Вложили са години...

- Сериозна съм, Донован.

Това беше толкова нетипично за Кали, че не можех да се съсредоточа в разговора. Разбирах какво се опитва да каже, но тя знаеше как работи системата. Разбира се, че Ева беше артист, талантлива изпълнителка. Това обаче не правеше живота ѝ по-ценен от този на професора по литература, когото аз пазех, или десетките други цивил­ни, живеещи живота си в пълно неведение за това, че на­блюдаваме всяко тяхно движение. Не виждах причина Кали да е така загрижена за Ева.

Освен...

- Спиш ли с нея? - попитах.

Кали бързо пое дъх, задържа го за миг и издиша бавно. Отмести поглед.

- Мамка му! - изругах.

Неочаквано Кали леко се усмихна. Явно се почувства добре, след като сподели тайната си.

- Не мога да я оставя да умре - заяви тя.

- Чакай - прекъснах я, - опитвам се да си представя как го правите.

- Какво? О, я вземи да пораснеш, Крийд.

- Това е фантазията на всеки мъж, Кали. Прояви малко търпение.

- Ти да не би... О, боже, оглеждаш ли ме? Да му се не види, Донован!

- Спокойно - рекох, - аз постоянно си те оглеждам. Просто не си забелязвала досега.

- Да бе, мъжете са си прасета.

- Така е.

- А ти си кралят на прасетата.

- Грух.

Тя отново пое дълбоко дъх.

- Не ми е приятно да го кажа - промълви, - но ми е нужна помощта ти.

- Така е.

В този момент забелязах възрастна жена до бюфета за морски деликатеси. Извадих телефона си, подадох го на Кали и кимнах по посока на жената.

- За Катлийн - наредих.

- Шегуваш се.

- Хайде, отработили сме го.

- Носиш ли гащички, Крийд? Нали знаеш, че с тях се започва.

- Спокойно. Просто не искам Катлийн да се притесни, разбираш ли? Трудно се доверява.

- Май имаш нужда от присаждане на гръбнак.

- Ще го имам предвид. Сега ела и си изпълни ролята, става ли?

Приближихме се към жената.

- Извинете - заговорих я, - ще ми окажете ли честта да се снимате с мен?

- Боже, за какво ви е моя снимка? - смая се тя. - При­ятелката ви е възхитителна. По-добре да ви снимам два­мата.

Кали мигом се намеси, като че ли беше репетирала.

- Приличате на майка му.

- Моля?

- Откъде сте? - попита Кали. - Наистина, все едно сте нейна сестра.

- От Сиатъл съм - отговори тя. - А вие?

- От Атланта - каза Кали. - Впрочем, аз съм Джули. Това е Джо.

- Приятно ми е да се запознаем, Джули и Джо, аз съм Милдред,- Тя посочи към възрастния мъж, който ни на­блюдаваше от разстояние. - Това е съпругът ми. И той се казва Джо.

- Не се съмнявам, че е чудесен човек - вметнах. - Ако се съди по името.

Милдред се засмя.

- Сега застанете заедно и се усмихнете - нареди Кали.

- Насочи мобилния ми телефон към нас и ни снима. След това придружихме Милдред до съпруга ѝ. Здрави­сахме се.

- Тъкмо гледахме „О“ в „Беладжио“ - сподели Кали. - Вие гледали ли сте го?

- Да - отговори Джо.

- Преди около две години - добави Милдред.

- Хареса ли ви? - попита Кали.

Съгласиха се, че представлението е забележително. Тогава разказахме на Джо как Милдред много прилича на майка ми. Попита дали познавам някого в Сиатъл и аз му разказах за шефа на пожарната в Монтклеър, Ню Джърси, който възнамерява да се засели в Портидж Бей след пенсионирането си.

- Мястото е прекрасно - съгласи се Джо.

Приключихме любезно разговора. На път към нашата маса повиках келнера и поръчах бутилка шампанско за Джо и Милдред. Седнахме и се спогледахме.

- Забавно беше - каза сухо Кали.

- Чудесно се справи.

- Както и да е. Не ми е за пръв път. Е - попита, - ще го­вориш ли с Дарвин за мен?

- По-скоро не - отговорих. - Той ще иска да разбере защо моля и бъди сигурна, че ще успее. Когато това ста­не, ще прекрати връзката ти с куршум. Затова, ако искаш това да продължи - а ти очевидно искаш, - не бива да допускаш Дарвин да разбере, че имаш нещо общо с нея. Между другото - полюбопитствах, - как успя да запазиш връзката в тайна от Чавес?

- По-лесно отколкото предполагаш. Помни, че той сле­ди Ева. След като съм наясно къде отива тя, преди той да разбере, вече съм там.

- Значи ако Ева ще ходи на парти в нечия къща, ти оти­ваш преди нея?

- По-точно когато пътува извън града, за да посети родителите си, отсяда в хотелска стая, която случайно е свързана с моята.

Замислих се колко ли организация е била нужна на Кали, откакто е разбрала, че я харесва, докато стигне до нея и започне да я ухажва, колко ли време е отишло за изграждането на подобна връзка.

- Не може да си организирала всичко, след като я прех­върли на Чавес - заключих.

Кали не отговори.

- Трябва да е започнало преди години, още докато я пазеше.

Кали все така мълчеше.

- И е продължавало през цялото това време? - учудих се. - Защо тогава сега?

- Какво имаш предвид?

- Винаги си знаела, че животът ѝ е в опасност. На какво се дължи тази внезапна припряност?

- Мисля, че Тара се е заела с нещо, което може да се обърка.

- Кое те кара да мислиш така?

- Чавес е получил обаждане. Дарвин му е наредил да се подготви за всеки случай.

- А ти откъде знаеш за това?

- С Чавес си говорим понякога.

- Държала си го на каишка, за да разбереш какво знае.

- Нещо такова.

Връхлетя ме прозрение.

- Нали не спиш и с Чавес?

- Майната ти.

- Добре, успокой се - казах, - просто се опитвам да ус­тановя колко са сложни нещата.

- Що се отнася до Чавес, с него сме колеги и нищо по­вече. Когато работеше в Атланта се виждахме два пъти годишно да пийнем по нещо. Внимавах, когато питах за Ева.

- Вярвам ти. В противен случай вече щеше да е мъртва.

Кали ме огледа внимателно, сякаш се опитваше да прочете нещо в изражението ми. Накрая попита:

- Щом не можеш да говориш с Дарвин, какво остава?

- Мога да се опитам да накарам Тара да напусне.

- Какво?

- Както сама каза, тя не става. Може да ѝ е писнало.

- Ако беше така, щеше да се е оттеглила.

- Понякога хората имат нужда от побутване.

- Ще успееш ли да я откриеш без помощта на Дарвин?

- Мисля, че да - уверих я. - Имаме някои общи дела.

- Чух, че нещата не приключили добре. - Кали вдигна показалец към бузата си, като напомняне за ужасния бе­лег от скулата до средата на врата ми.

Свих рамене.

- Някои хора се татуират.

Кали се засмя.

- Бостън е голям град - отбеляза.

- Така е.

- Ти обаче знаеш нещо за Тара, научил си го, докато си спял с нея?

Кимнах.

Кали поразсъждава над това.

- Ами ако откаже?

- Преминаваме към план Б.

- Който е?

- Да я убием.

Кали се наведе напред и ме целуна по бузата. Тази с белега.

- Благодаря ти, Донован - промълви. - Отново ми спа­сяваш живота.

Няма две мнения, помислих си.

- Стените се движат? - учуди се Катлийн - Как?

- Беше като холивудски декор - обясних. - Има пет раз­лични сцени с три декора за стени и два за таван. На еди­ния от таваните имаше кристални полилеи.

- Но как се сменят? - попита тя.

- Приплъзват се бавно.

- Вечерята хубава ли беше? - полюбопитства.

- Много би ти харесала - уверих я. - Ще те заведа ня­кой ден.

- Разкажи ми сега.

- Добре. Има бюфет с кула от морски деликатеси и скулптура на морско конче. Горната половина на черуп­ките на стридите беше махната и бяха наредени на три нива, като в някои от черупките имаше истински перли!

- А жената с която вечеря?

Изпъшках наум.

- Какво за нея?

- На каква възраст е?

Сбърчих вежди.

- Трудно ми е да преценя.

Това беше един от онези моменти, в които трябва да избираш между честността и щастието. Нямаше особена полза от истината, след като така или иначе нямах тайна връзка, пък и Кали и Катлийн едва ли щяха някога да се срещнат. Дори и да се срещнеха, Кали не би ме издала. Тайните ни бяха в безопасност. Пазехме си гърбовете.

Погледнах Катлийн в очите по примера на президента Клинтън и заявих:

- Миличка, госпожа Калоуей трябва да е поне на шей­сет.

- Шейсет? - изненада се тя.

- Най-малко. Може да е и на шейсет и пет.

- И защо трябвяше да пътуваш чак до Вегас, за да я за­ведеш на вечеря и представление?

- Вече ти обясних. Съпругът ѝ се разболял. Вече има­ха билети за представлението и резервация за вечерята. Гой е един от началниците ми. Почувствах се задължен.

- Хмм - промърмори. - Явно си прекарал добре все пак.

- Мобилизирах всичкия си кураж.

Катлийн изпитваше проблеми с доверяването, благо­дарение на бившия си съпруг Кен Чапман. Бях убеден, че не е удовлетворена от обясненията ми. Реших, че е време да я избавя от терзанията ѝ.

Плеснах се по челото.

- Какво? - попита тя - Пропуснал си да опиташ плодо­во-зеленчуковия сок ли?

- Сега се сетих. Направих си снимка с Милдред.

- Милдред?

- Милдред Калоуей. Келнерът ни снима с телефона ми.

- В „Суич“?

- Аха.

- Защо?

- Малко е смущаващо - измънках и се постарах да из­глеждам притеснен. - Милдред ме мисли за сладък. Ис­каше да се снимаме, за да може да изпрати снимката на приятелката си в Сиатъл и да ѝ каже, че е имала вълнува­ща среща с по-млад мъж.

- Я дай телефона - изкомандва Катлийн. - Искам да видя снимката ти с тази мацка.

Прехвърлих няколко снимки, докато стигна до нужната.

- Ето - казах.

Лицето на Катлийн светна, като видя снимката.

- Оо! - възкликна - Милдред е просто очарователна!

- Ти си по-сладка - уверих я за по-сигурно.

- Каква усмивка само - продължи тя, - очевидно се за­бавлява. О, ти наистина си много мил човек, скъпи.

- Благодаря.

- Това отзад кулата с морски дарове ли е?

- Да. Трябваше да я снимам по-отблизо.

Преди да ми върне телефона, натисна още няколко пъти бутона за следваща снимка, за да се увери, че няма друга. Нямаше.

Тогава натисна онзи за предишната: оказа се, че е снимка на Ади която си играе, по време на посещението на Пати Фелдсън.

- Не знаех, че си направил снимка тогава - каза Кат­лийн.

- Не можах да се сдържа - споделих. - Беше важен мо­мент за нас.

Тя ме награди с най-невероятната усмивка и рече:

- Хареса ми как го каза: нас.

За миг ми се стори тъжна.

- Какво има?

- Съжалявам - извини се тя, - усъмних се, че може да ми изневеряваш.

- С Милдред?

- Не, скъпи. С някоя готина мацка от Вегас. А ти прос­то си проявил вежливост и доброта. Би ли повярвал, че се съмнявам в теб? Що за лудост от моя страна?

В сравнение с гадостите, които съм правил ли? - поми­слих си. Изобщо не е чак такава лудост.

- Е - подканих я с поглед, насочен към вратата на спал­нята, - дали вече можем да...

- Не знам - поколеба се тя.

- Защо?

- Притеснявам се да не си мислиш за Милдред, докато се любиш с мен.

- Какво?

Тя избухна в смях и ме завлече в леглото.

В най-подходящия момент простенах:

- Милдред, о, Милдред.

Катлийн се засмя.

- Може би трябваше да го направиш с Милдред. Ако решиш, погрижи се тя да е отгоре.

- Защо пък?

- За да видиш какво е да те връхлети старостта.

Небето над Хънтингтън, Западна Вирджиния беше мрачно и заплашително като разгневена пантера, об­хождаща клетката си. Опечалените поглеждаха притеснено буреносните облаци над главите си, и то не без основание: предния ден играч на голф беше поразен от мълния само на два километра оттук. Това увеличаваше вероятността някои от присъстващите повторно да облекат черните си костюми в близките дни.

Джери Бек, баща на Чарли и достоен възпитаник на университета „Маршал“, преди години беше купил ня­колко парцела под огромен дъб с тъмен ствол в гроби­щето „Спрингфийлд Хил“, близо до Мемориала Маршал.

Навремето Джери трябва да е бил изключително горд, че е осигурил тъй елегантно място за вечен покой, само дето не е предполагал, че ще се възползва от него толкова скоро.

Мемориалът беше изграден в памет на футболния от­бор, треньорите и поддръжниците, загинали при про­чутата самолетна катастрофа през 1970 година. Също като мемориала и дъба, гробът на Чарли се намираше на най-високото място в гробището с гледка към град Харингтън и кампуса на университета „Маршал“. С Кимбърли и Катлийн последвахме опечалените към хълма. Когато минахме покрай мемориала, забелязах шест бези­менни гроба на жертви от катастрофата, чиито останки не са били идентифицирани.

Зачудих се колко ли от жертвите на Чарли са сполете­ни от същата участ. Замислих се дали Кимбърли нямаше да бъде следващата. Стиснах ръката ѝ.

На погребението бяха дошли над двеста души, а това го правеше най-голямото, на което бях присъствал. Ако времето не беше толкова лошо, сигурно щяха да бъдат два пъти повече. Кимбърли отдаваше голямото посеще­ние на популярността на Чарли, но аз подозирах, че причината е друга. Не е нужно да си местен, за да схванеш кой дърпа конците в региона. А в Западна Вирджиния начело на тази компания определено бяха губернаторът и Джери Бек.

Бях подходящо мрачен за повода, но това не ми пре­чеше да забелязвам разни неща. Като например големия брой присъстващи, колко от тях постоянно поглеждаха към небето и изобилието на мъже с дамски чантички в ръце.

Носех тъмен костюм и авиаторски слънчеви очила, бях прегърнал Кимбърли и се стараех да я утеша колкото мога. Беше ѝ тежко. Не спираше да хлипа и криеше ли­цето си в мен. Вятърът безпощадно развяваше роклите на жените, а онези, които носеха и шапки, трябваше да придържат шапката с едната си ръка, а роклята с другата - това обясняваше защо толкова съпрузи държаха чанти­те на жените си.

Бившата ми съпруга Джанет стоеше мрачно на някол­ко метра от нас. Погледите ни се срещнаха няколко пъти и по лицето ѝ се разразяваше такава буря, че и ураганът „Катрина“ би се стъписал.

Ако присъствието ми на погребението разстройваше Джанет - а това беше самата истина, - присъствието на Катлийн направо я вбесяваше. Не ѝ беше нужно да ог­лежда приятелката ми много подробно, за да разбере, че това не е жената, която я беше посетила преди няколко месеца, за да твърди, че е била жестоко пребита от Кен Чапман, за когото тогава беше сгодена Джанет. Именно тази среща сложи край на връзката ѝ с Чапман. Джанет винаги беше подозирала, че имам някаква роля в раздя­лата им, но чак сега осъзна, че всъщност съм дирижирал всичко.

Погледнах лачената ѝ чантичка и се зачудих какви ли тайни се крият в нея. По-точно се зачудих дали още но­сеше олекотения „Таурус 85“. Специалния 38-калибров, който ѝ бях купил преди години. Ако го носеше, можеше и на мен да ми потрябва гробно място до края на служ­бата.

Всички се приближиха към гроба и местният пастор заговори за живота и смъртта, за изцелението и вярата, за любимите хора и огвъдното. Всички от семейството оставиха рози върху ковчега, положен на земята. Пасто­рът взе малка лопата и хвърли отгоре малко пръст. Роди­телите и директорът на гробището си размениха няколко думи. Директорът посочи небето, а след това към двама мъже с лопати в далечината. Джери Бек поговори тихо със свещеника и се взе решение да зарият ковчега, преди да се е разразила бурята. Предполагах, че използват че­лен товарач за тази работа и сигурно точно така щеше да стане, но чакаха хората да се разотидат.

Джери и Дженифър Бек постояха до гроба няколко ми­нути и се помолиха, преди да се отправят към мемори­ала Маршал, където щяха да приемат съболезнования от приятели и близки. Във въздуха цареше такова затишие, сякаш адът щеше да се изсипе над нас.

Кимбърли не беше срещала родителите на Чарли и ис­каше да им се представи. Имаше нужда да ги прегърне и те да я прегърнат, както се изрази. В нейното съзнание ако Чарли не беше умрял, някой ден тя щеше да е снахата на Джери и Дженифър. С Кимбърли и Катлийн гледахме дългата опашка от опечалени, която се движеше бързо. Джанет не се помести от закътаното си местенце, като се задоволяваше само да хвърля изпълнени със злоба по­гледи към мен и Катлийн. Не изпусках от поглед ръката и чантичката ѝ. На двайсетина метра зад нас гробарите заравяха по-бързо, отколкото мислех, че е възможно. По­гледах ги няколко минути, докато се появи един челен товарач „Бобкат“, извърнах се към семейство Бек и се зачудих как ли приемат зариването на гроба по този начин. Явно преценяваха, че това решение е разумно.

Опашката намаля и Кимбърли помоли.

- Ела с мен, тате. Трябва да им кажа нещо.

Хвърлих поглед към Джанет и попитах:

- А майка ти?

- Няма да се сърди.

Тревожех се, че ако се отдалеча, Джанет може да се спречка с Катлийн и да направи сцена. И все пак бях до­шъл заради Кимбърли и щом искаше да бъда до нея, ко­гато се запознае със семейство Бек, точно там трябваше Да бъда. Прошепнах на Катлийн да ни изчака в долната част на хълма. Кимбърли бързо я прегърна и погледна към майка си. Катлийн проследи погледа ѝ, усети напре­жението и се извини. С Кимбърли я гледахме, докато се отдалечаваше надолу към пътя. После се насочихме към родителите.

- Господин и госпожа Бек? - изрече Кимбърли. Гласът ѝ беше съвсем тих на фона на бурния вятър.

- Да? - отговори Дженифър Бек.

- Аз съм Кимбърли.

- Здравей, Кимбърли - каза Джери Бек и протегна ръка. - Съученичка на Чарли ли беше?

- О, Джери, твърде е малка, за да е така! - скастри го Дженифър Бек. След това добави: - Приятно ни е да се запознаем, Кимбърли. Откъде се познаваше със сина ни?

- Аз съм Кимбърли Крийд - продължи Кимбърли. - Трябваше да уточня.

Семейство Бек се спогледаха, очевидно смутени.

- Радвам се, че се запознахме Кимбърли - заговори на­края Джери. - Убеден съм, че Чарли би оценил почитта, която дойде да отдадеш.

Джери Бек се обърна към мен.

- А вие сте?

- Донован Крийд - отвърнах, - бащата на Кимбърли. Кимбърли и Чарли излизаха заедно.

Те погледнаха към нея и дъщеря ми кимна.

- Обичах сина ви - заяви тя, - много.

Погледът на Дженифър леко се разнежи.

- На колко години си, мила?

- На шестнайсет.

Всички замълчаха за миг.

- Толкова е неловко - избъбри Дженифър. - Чарли беше доста известен сред... Ами, сигурна съм, че щеше да ни запознае някой ден. Съжалявам, че това не се случи.

- Той... той никога не е споменавал за мен?

- Съжалявам - намеси се Джери Бек, - нямаше да е честно да се престорим, че го е правил.

Лицето на Кимбърли помръкна в момента, в който ос­ъзна, че любовта на живота ѝ не е приемал връзката им достатъчно сериозно, та да спомене за това пред родите­лите си.

- Съжалявам за загубата ви - изрече Кимбърли.

Хвана ме под ръка. В мига, в който слязохме от хълма и стъпихме на кръговата алея, Кимбърли изля порой ру­гатни - не говореше като тийнейджърка, загубила първа­та си любов, а по-скоро като отхвърлена жена.

Промяната в отношението на Кимбърли стопли сърце­то ми. Получих още едно потвърждение, че всичко е било за добро. Чарли и останалите изнасилвани бяха платили за сторените престъпления с живота си. Кимбърли осъз­на, че не е била нищо повече от увлечението на месеца за Чарли. Освен това научи ценен урок за мъжете.

Работата ми в Дарнел беше приключена. Ако само ус­пеех да измъкна Катлийн оттук, без да се наложи да се занимавам с Джанет...

- Донован?

Беше Джанет.

- Колко жени на име Катлийн Чапман мислиш, че има на този свят?

- Хипотетично? - попитах.

Зърнах с ъгълчето на окото си Катлийн да се прибли­жава към нас. Щеше да бъде тук след секунди.

- Мамо! - рязко прошепна Кимбърли. - Не е нито мяс­тото, нито времето.

Джанет ме изгледа гневно с изкривено от яд лице.

- Отново ще поговорим за това. Бъди сигурен!

Катлийн пристигна и подаде ръка.

- Вие сигурно сте Джанет? - попита.

- О, майната ти - кипна Джанет и се фръцна.

- Какво възхитително създание - подхвърли Катлийн. - Как допусна да ти се изплъзне?

Кимбърли се обърна към Катлийн с безгласно „Съжа­лявам!“ и „Благодаря!“ към мен. Обърна се и хукна след Джанет. Не ѝ завиждах за това, което предстоеше по пътя към къщи.

Светкавица раздра притъмнялото небе, веднага последвана от силен тътен. Останалите опечалени бързо се качиха в колите си и на кръговата алея останахме само аз и Катлийн. Гледахме как Джанет размахва пръст към Кимбърли, докато вървяха към колата. Личеше си, че ѝ се кара, но тихо, както бясна жена трие сол на съпруга си в претъпкан ресторант. Челният товарач и гробарите зад нас бяха приключили. С Катлийн останахме на мястото си.

- Просто трябва да поканим Джанет на вечеря някой път - предложих, - за да можете да си побъбрите по жен­ски.

- Би било просто чудесно - отвърна Катлийн, - само трябва да си взема речник на жаргонните изрази, за да съм сигурна, че ще я разбера.

Небето се промени в миг, сякаш бяха минали поне шест часа. Гледахме колоната от коли със светнати фа­рове, които чакаха да се измъкнат от гробището. Светка­виците около нас приличаха на светлинни ефекти. Из­трещя гръмотевица, последвана от силен тътен. Няколко едри капки капнаха върху нас, а Катлийн потрепери от силния порив на вятъра.

- Започва се! - казах.

Хвана ръката ми, щом дъждът започна да се излива върху нас.

- Целуни ме! - изкрещя.

- Какво? Тук? Мислиш ли, че е редно?

Едва чувахме думите си. Дъждът беше преминал в по­рой.

- Кой ще разбере? - викна.

Погледнах мократа ѝ коса и подгизналата ѝ рокля.

- Забавна си - изкрещях. Целунах я.

- Така си и знаех! - викна тя и също ме целуна.

Прегръщахме се под пороя, двама души от разбити семейства, подгизнали и вкопчени в сродната си душа. Приключихме с прегръдките и я огледах от една ръка разстояние.

- Само да се видиш - рекох.

- Какво?

- Изглеждаш като победителка на конкурса Мис Мо­кра фланелка.

Погледът ѝ последва моя надолу.

- Леле! Трябва по-често да стоя под дъжда!

Някои хора обичат да се любуват на залеза. Други ги привлича гледката на океана. Сигурно всеки се вълнува от нещо, което му се струва зрелищно. При мен несъмне­но е така.

Тя вдигна брадичката ми с показалец, докато погледът ми отново срещна нейния.

- Саботираш ми насладата - обвиних я.

Пак се целунахме.

- Обичам те - промълви тя.

Изведнъж се отдръпна назад с широко отворени очи.

- О, Донован, ужасно съжалявам! Нямах това предвид.

- Така ли?

- Аз... всъщност да... но... нямах намерение да го каз­вам.

- Защо?

- Не искам да те подплаша.

- Но наистина ме обичаш, нали?

Вдигна един мокър кичур коса зад ухото си.

- Да.

Сложих дланта си на бузата ѝ. Тя ме погледна в очите с очакване. Следващият тътен я накара да подскочи.

- По дяволите, Донован! Побързай и ми кажи, че ме обичаш! Преди да сме загинали!

Засмях се.

- Обичам те!

Вдигна ръце към мен и ме прегърна така, сякаш живо­тът ѝ зависеше от това.

Приближи устни до ухото ми и прошепна:

- През целия си живот не съм била по-щастлива.

И аз чувствах същото, но не ми се щеше да звуча като лигльо. Осведомих се:

- Нали още не говорим за женитба?

- Не разваляй нещата, глупчо!

- Само казвам...

- Шшт.

Тя ме целуна по устата, а аз се чудех дали „шшт“ озна­чава „да“ или „не“ в плановете ѝ за брак. За щастие Кат­лийн изясни този въпрос.

- Спокойно - заяви тя, - обичам те твърде много, за да се омъжа за теб.

Дадох си малко време да осъзная тази реплика и на­края реших, че ми харесва звученето ѝ.

- Ами да. По-щастлив съм, отколкото заслужавам. По-щастлив, отколкото съм очаквал да бъда. Радвам се...

- Няма нужда от реч - прекъсна ме Катлийн, - схванах.

Избърсах мокрото ѝ чело и отново я прегърнах. До­като стояхме притиснати един към друг, погледнах през рамото ѝ към хълма с мемориала, дъба и пресния гроб, където родителите на Чарли отправяха поредната си мо­литва.

Синът на Джери и Дженифър Бек беше разглезен кучи син, който дрогираше и изнасилваше жени. Ако можеше да се вярва на слуховете, дори беше помогнал за убий­ството на една от тях. От друга страна Чарли беше нада­рен с добра външност, голям чар и умението да накара скъпоценната ми дъщеря да се влюби в него. На погребе­нието бяха разказани редица случки за щедростта и до­брите му постъпки към другите, значи вероятно е прите­жавал и някои положителни качества наред с пороците си.

Докато стоях под дъжда и гледах семейство Бек, пре­гърнал жената, в която се бях влюбил, осъзнах, че никога не бях срещал идеален човек, затова пък имаше няколко души, които бяха сто процента зли. Всички залитаме към едната или другата страна на чертата, разделяща двете крайности и безспорно аз се бях озовавал по-навътре в лошата страна от Чарли. Все пак не очаквах на собствено­то ми погребение да се леят сърцераздирателни разкази за мен, а и ако съпоставите прегрешенията ми с тези на Чарли, той би заприличал на примерно момченце.

Ала ето че двамата бяхме в гробището на Спрингфийлд от различни страни на пръстта. Прегрешението на Чарли се беше доближило твърде много до дъщеря ми. Ако не беше се случило така, сега той щеше да е жив.

Тъкмо бях признал любовта си към Катлийн. Тя беше влязла в живота ми в идеалния момент, за да ми даде въз­можност да стана по-добър човек. Зачудих се дали и Ким­бърли не се беше появила в живота на Чарли по същата причина. Ако беше така, бях ли се намесил в някакъв кос­мически план?

Горе на хълма Джери и Дженифър Бек стояха изправе­ни, мокри до кости от дъжда. Хванати за ръка, с наведени глави се взираха в купчината пръст върху гроба на мом­чето, което бяха отгледали, обичали и загубили.

- Кое е най-страшното нещо, което си правил? - попи­та Катлийн.

- Моля?

Беше вечер, Ню Йорк, сухи дрехи, ресторантчето „Пъстрото прасе“, 11-та улица. Храната беше типична за кръчма, но с италиански акцент. Ядяхме с апетит крал­ска сьомга, печена на бавен огън.

- Най-страшното, което си правил - повтори тя.

В съзнанието ми премина филм на ужасите.

- Не знам кое предизвика този въпрос - отвърнах, - но краткия отговор е, повярвай ми, не ти трябва да знаеш.

- О, стига си се държал като корав мъжага. Колко лошо може да бъде? Наясно съм, че събираш информация от мафиоти и работиш за Национална сигурност. Но пре­димно провеждаш интервюта, нали така?

По очевидни причини бях дал на Катлийн само основна информация за работата си в Национална сигурност - бях описал по-скоро длъжността на Кларк Кент. Вярно е, че провеждам интервюта във връзка със задачи, поста­вени ми от правителството или от съмнителни персони, но те или се проточват във времето и включват болка и мъчения, или са кратки, състоящи се от един въпрос и приключват с куршум или смъртоносна инжекция.

Кое е най-страшното нещо, което съм правил, поми­слих си. Зачудих се дали Катлийн беше забравила как убих трима души на една от срещите ни за обяд преди няколко месеца.

- Ти започни - предложих.

- Добре. - Катлийн работи в рекламна агенция. Усмив­ката ѝ ми подсказа, че следва нещо добро. - В понеделник ще получа пълно попечителство над Ади.

- Какво? Това е прекрасно!

Чукнахме чашите си по повода.

- Само че не е чак толкова страшно - възразих. - Ще бъдеш чудесна майка.

- Не това е страшното - отговори тя.

Зачаках.

- Вчера връчих предизвестието си.

- Моля? Напускаш работа?

Тя кимна.

- Но защо?

- Ще купя подходяща къща за Ади. Не нещо луксозно - добави, - нямам намерение да пръсна всички пари, които така щедро ми даде. Но искам Ади да разполага със собствена стая с баня.

- Звучи ми логично - уверих я, - но защо трябва да на­пускаш работата си?

- Къщата, която искам, не е в Ню Йорк.

- Така ли?

- Във Вирджиния е.

- Вирджиния.

- Ще се преместим във Вирджиния.

- Вирджиния - промълвих. - Защо?

- За да сме близо до теб, глупчо.

Тя сияеше.

- Е, кажи нещо - подкани ме. - Изненада ли се?

Меко казано.

Точно в този момент мобилният ми телефон звънна. Беше Дарвин.

Дарвин попита.

- Как я караш, Козмо?

- Моля?

- Името ти за пътуването. Козмо Бърлап - засмя се. - Харесва ли ти?

Покрих слушалката с ръка и прошепнах на Катлийн.

- По работа е, веднага се връщам.

Бързо се отдалечих от масата и намерих закътано ъгълче зад бара.

- Ще пътуваш с пътнически самолет от Денвър до Да- лас.

- Какво? Кога?

- Утре следобед.

- Не мога. Имам някои дела.

- Хич не се опитвай, Крийд. Не си спомням откога не си имал поръчка, мамка му. А като ти притрябва екип от експерти за някое от безумните ти проучвания или хели­коптер в Западна Пустош, за да те закара в болница? На кого се обаждаш тогава?

Въздъхнах.

- На теб.

- Кой винаги ти откликва? Кажи го!

- Ти.

- Дяволски си прав. Ту ти трябва безпилотен самолет, ту спешно разчистване на местопрестъпление за задача, която не е възложена от Национална сигурност, ту пък шибаното импулсно лазерно оръжие, монтирано на Ха- мър в Калифорния само с два часа предизвестие.

- Достатъчно добре се аргументира - признах.

- Така е, дявол да го вземе. Искаш ли да запазиш лук­созния си начин на живот?

- „Луксозен“ е мъничко преувеличено.

- Домъкни си задника в Денвър още тази вечер!

- Може ли да пътувам с „Гълфстрийм“?

- Лиърджет 6о.

- Добра машина - казах. - Та какво за този Козмо?

- Козмо Бърлап. Летиш под това име в първа класа.

- Това ли ти е представата за шега? - попитах.

- Точно така.

- Куца ти чувството за хумор, ако питаш мен.

- Хей, искаш ли да си смениш работата? Може да се уреди на мига, приятел. Как ти звучи това: аз да чукам счетоводителката, а ти да се разправяш с темерута Доно­ван Крийд. Тогава ти ще си този, който измисля забавни­те имена.

- Ъхъ.

- Не те уцелих в подходящ момент ли? Преча на любов­ния ти живот? Преча ти да припечелиш един милион от странични доходи? Их, да му се не види. Майната ти!

Моментът беше неподходящ. Кали разчиташе на мен Да открия Тара Сийгъл в Бостън, бях го планирал за утре, след като се наспя добре. Бях прекарал дълъг ден - погре­бението, Кимбърли, бурята, полетите, късната вечеря с Катлийн. Не ми се и помисляше за четири-часов полет до Денвър с прекачване за Далас.

Попитах:

- Как да го разбирам това да чукаш счетоводителката?

Ето историята на Алисън Силис.

Няколко дни преди да пътувам с нея до Далас, Али­сън Силис била засечена от камерите за наблюдение на летище Денвър в компанията на заподозрян терорист на име Аднан Афая. Дарвин твърди така.

- И знаеш ли с кого беше свързан Афая? - попита Дар­вин.

В онзи момент бързах да се върна към вечерята си с Катлийн в „Пъстрото прасе“. Подканих го.

- Просто ми кажи, става ли?

- С Фатхи.

Това привлече вниманието ми.

- Бащата или сина? - попитах. Със статута си на ди­пломат от Обединените Арабски Емирства бащата беше недосегаем. Синът от друга страна...

- Абдулази - отвърна той, - сина.

- На линия съм.

- И аз така си помислих.

На миналия Свети Валентин с Кали мислехме, че сме убили жена на име Моника Чайлдърс, като ѝ инжекти­рахме смъртоносна доза ботулинов токсин. Изпълнява­хме поръчка на Виктор. Оказа се, че Виктор искал смър­тта на Моника по две причини: Първата била да изпробва дали армията му може да пренасочи шпионски сателит, така че да наблюдава похищението, а втората - да прове­ри дали антидотът му срещу ботулинов токсин действа. Хората му открили Моника и я съживили. След като вече не му била нужна, Виктор продал Моника на бащата и сина Фатхи като сексуална робиня. Попитах Виктор дали Моника е още в страната, а той ми каза, че Фатхи я чука­ли до смърт.

Оттогава тази мисъл не ми дава мира.

Представям си как психотерапевтката ми доктор На- дин Крауч ме пита:

- След като сте искали да я убиете, защо ви е грижа как е умряла?

Въпросът щеше да бъде напълно основателен, но не съм убеден, че щях да намеря правдоподобен отговор. Без значение от причината, това ме вбесява. Може да е заради работата ми като контратерорист, но не ми харес­ва идеята терористи да изнасилват американки до смърт. Може би беше заради факта, че се почувствах използван от Виктор, или заради това, че Моника се оказа добра жена, която не заслужаваше подобна смърт. В крайна сметка анализът на подсъзнателните ми подбуди не беше толкова важен. Важното беше, че реших да накажа баща­та и сина Фатхи за това, което направиха с Моника. Беше възможно връзката им с Алисън да ми осигури тази въз­можност.

Дарвин, естествено, нямаше интерес от наказването на Фатхи. Неговата грижа беше да унищожи терористич­ните клетки, преди да успеят да организират нападение на наша територия. Определено нямаше да рони сълзи, ако успеех да убия и двамата Фатхи. По някаква причина Дарвин мислеше, че Алисън и Афая са любовници и Афая планира да използва Алисън, за да проникне в „Парки­рай и лети“.

След три месеца е Денят на благодарността - заяви Дарвин, - един от най-натоварените периоди в годината.

- И?

- Ако терористите вкарат шофьори в коли от „Пар­кирай и лети“, може да ги заредят с експлозиви и да ги взривят в зоната за получаване на багаж.

- Аз какво мога да направя?

- Сближи се с нея, открий какво знае.

- Искаш да спя с нея? - опитах се да звуча възмутен.

- Ако искаш, спи с нея, ако искаш, измъчвай я, не ми пука.

- А ако не знае нищо?

- Всъщност точно така предполагам - сподели Дарвин. - Ако се окаже вярно, можеш да излизаш с нея и да си държиш очите отворени, рано или късно, някой ще пред­приеме ход.

- Няма да мога да я следя. Не и след като ме познава.

- Губиш нишката, Крийд. Сигурен съм, че вече я сле­дят. Ако видят, че се сближава с теб, ще те подгонят.

- Значи аз съм стръвта?

- Ако Алисън не знае нищо, да, ти си стръвта.

- И кой ще ме спаси, когато лошите нападнат?

- Зависи от теб. Може да се обадиш на армията си от джуджета и да ги накараш да се скрият под леглото.

- Малки хора - поправих го.

- Все тая. В крайна сметка, ако ти трябва подкрепле­ние, звъниш по телефона.

- Хубаво - съгласих се. - Какво ми е прикритието?

- Търговец на бижута.

- Майтапиш се.

- Нищо подобно. Така че се облечи елегантно и сложи някакви скъпи бижута.

- Нямам такива.

Дарвин замълча, явно преценяваше дали това, което казвам, е възможно.

- Безнадежден си - заяви. Въздъхна. - Ще ти оставя нещо подходящо на борда на Лиърджета. И, Крийд...

- Да?

- Искам да ми го върнеш.

Не отговорих, предпочетох да пренебрегна съмнение­то, че се каня да му отмъкна бижутата. По-дребнав човек би изтъкнал конкретни примери за безукорната си чест­ност. Аз съм над тези неща. Освен това Дарвин вероятно искаше да ми напомни, че още преживявам от милиони­те, които откраднах от Джо Демео, след като убих пове­чето му хора.

- Търговец на бижута - повторих, като се опитвах да звуча възможно най-скептично.

Дарвин веднага започна да защитава избора си.

- Като оставим настрани иронията на ситуацията, това прикритие е идеално. Мой екип наблюдава Али­сън от два дни, което означава, че знам за нея повече от собствената ѝ майка. Повярвай ми, Крийд, ако ѝ кажеш, че имаш бижута в багажа си, ще се хвърли към теб като майката на осемзнаци към банка за сперма.

- Страхотно нагледно сравнение.

Приключихме разговора и проведох набързо още един, преди да се върна при леко раздразнената си приятелка. Погрижих се добре за нея и успях да спася вечерта - до момента, в който обясних, че трябва да я заведа у дома и да си събера багажа, за да летя за Денвър.

Опашката за регистрация на гости във фоайето се дви­жеше бързо между две плюшени въжета. След като Али­сън се регистрира, направи ми знак да отида при нея на рецепцията. Изпълних поканата ѝ и се зачудих какво ли очакваше да научи, докато ме наблюдава да се регистри­рам. Дали държеше да се увери, че името ми наистина е Козмо Бърлап? Или пък да разбере каква кредитна карта използвам, за да платя сметката си? Дали беше възможно да си опитва да научи номера на стаята ми, за да може да ми се обади или дори да ме посети? Вероятно просто проявяваше любезност. Помолих жената на рецепцията да ни даде свързани стаи.

Тя погледна към Алисън и попита:

- Вие съгласна ли сте, госпожице?

- Господи, да! - измърка Алисън без следа от смуще­ние. После се обърна към мен. - Този красив търговец на бижута ужасно ме зарадва!

По пътя към асансьора казах:

- Трябва да проведа няколко телефонни разговора. Ис­каш ли да се видим след около час и да вечеряме заедно?

Тя отговори.

- Звучи чудесно. Ще се освежа. Само почукай, щом си готов.

Трябваше да вечерям с Алисън извън „Мариот“ заради ужасяващия човек във фоайето, за когото беше убедена, че я зяпа. Промъкнахме се покрай страшния мъж и взе­хме такси до „При Фратели“.

Въпреки че обичам италианска храна, предпочитам изисканите вечери. И все пак този семеен ресторант предлагаше чудесна храна на много добри цени. Подбо­рът на вина включваше широка селекция на италиански крайбрежни сортове. Бих ги комбинирал чудесно с ита­лиански хляб и антипасти, но заложих на специалитета на заведението - голяма домашно приготвена тънка пица „Пеперони“, която си разделих с Алисън.

Както често се случва на първа среща, която върви добре, разговаряхме на какви ли не безопасни теми и само един два пъти изпаднахме в откровения като само­тата на пътуването, която тя спомена няколко пъти. По време на вечерята нямаше особен физически контакт, тъй като се хранехме с пръсти. Нямаше обаче и съмнение относно намеренията ѝ към мен, ако се съдеше по страст­ните ѝ физиономии, намигането и чувственото облизва- не на устните. Алисън ми изпращаше повече сигнали от помощник треньор в края на деветия ининг.

С други думи, Дарвин бе направил съвършения избор за прикритието ми по отношение на нея.

За съвестен одитор Алисън показваше завидна из­дръжливост на алкохол. След трите чаши вино тя беше обърнала една чаша от запазената си марка - космополи- тън - и беше подхванала втората, когато изведнъж преб­ледня.

- Ето го пак! - прошепна.

Понечих да се извърна, но тя ме хвана за ръката.

- Не поглеждай - спря ме.

- За кого говориш?

- За големия страховит мъж от фоайето на хотела.

Замълчах за миг, за да го обмисля.

- Онзи, от когото се уплаши? Сигурна ли си?

- Да - прошепна тя. - Току що го видях през прозореца.

- Може да е било просто отражение.

- Кълна се, че беше той, Козмо. - Беше видимо уплаше­на. Трепереше. Стисна ръката ми още по-силно. - Слава богу, че си тук - промълви.

- Какво смяташ, че иска?

- Мисля, че ни следи.

Повиках келнера, дадох му кредитната си карта и го по­молих да ни извика такси. Станах и казах:

- Излизам отпред да проверя дали си е тръгнал.

- Моля те, не излизай - възрази Алисън. - Може да пострадаш.

- Всичко ще е наред. Само ще поогледам.

- Чакай - каза тя, - запиши телефона ми. Ако има про­блем, само натисни избиране.

Продиктува ми номера и аз го записах в телефона си. Излязох през предната врата и обиколих ресторанта, като търсех мрачни местенца, където можеше да се крие грамаден мъж. Озовах се лице в лице с него, щом завих зад втория ъгъл. Насочи пръст към мен с вдигнат палец, сякаш държеше пистолет. Отпусна палеца си и каза:

- Бум!

Ужасяващо деформираният гигант наистина ни беше проследил, както го бях помолил, когато му се обадих от „Пъстрото прасе“ след разговора си с Дарвин.

Задачата му беше да дойде в Далас, да ни следи и да уплаши до смърт Алисън. Името му е Огъстъс Куин и също като Кали е неразделна част от екипа ми, което оз­начава, че е наясно къде са погребани повечето трупове.

Буквално.

- Не е споменавала Афая - осведомих го. - Не че съм очаквал това.

- Няма значение. Дарвин беше прав за нея.

- В какъв смисъл?

- Краде те.

- Без майтап?

Той се изкиска.

- След като тръгнахте, използвах ключа, който остави в саксията, и взех куфара ти, както се разбрахме. Занесох го в стаята си в края на коридора - между другото съм в триста двайсет и шеста - и когато излязох, видях двама мъже да влизат в стаята ви.

- С ключ?

Той кимна.

- Може да са се договорили с момичето на рецепцията.

- С пиколото - каза Куин.

- Сигурен ли си?

- Абсолютно. Отидох във фоайето и ги изчаках. Слязоха с асансьора, отправиха се директно към него и вдигнаха скандал. Доста ръкомахаха, та успях да видя затворническа татуировка на ръката на единия, който се опита да те ограби.

Помълчахме малко.

- Сигурен ли си, че Алисън участва? - попитах.

- Ако не е така, откъде ще му хрумне на пиколото, че имаш нещо за крадене в куфара?

- Значи флиртува с мен по време на вечерята, обажда се на пиколото и той вика бандитите.

- Така мисля - потвърди Куин.

- Доста рискован ход за одитор.

- Одиторите по цял ден гледат парите на другите - каза Куин.

- Добра причина.

- Интересно как ще се държи довечера - каза Куин, - когато открие, че обирът се е провалил.

- Мислиш, че няма да може да го преживее?

- Точно така мисля.

- Значи вярваш, че планът ни ще успее?

- Огъстъс Куин кимна.

- Само дето ми се струва, че ще хванем затворници, вместо терористи.

- Може затворниците да са свързани с терористи.

- Има един начин да разберем.

- По-добре да се връщам - казах. - Постарай се да ни изпревариш на път към хотела.

- Дай ми пет минути преднина - помоли той.

Както се изразяваше бившият ми началник, нямах сексу­ални отношения с тази жена, Алисън Силис.

В интерес на истината, не стигнахме и до отношения, след които остават петна или съм принуден да дам дефи­ниция на глагола „съм“. Замислих се как ли бих могъл да оправдая това в името на националната сигурност. Все пак мисията беше започнала като задача за опазване на националната сигурност, нали така? За нещастие се беше превърнала в хотелски обир. Алисън без съмнение беше крадла. Но дали не беше и поддръжник на терористи? Мислех, че не. Дори и онзи тип от Денвър - Аднан Афая - да се опитваше да инфилтрира свои хора в „Паркирай и лети“, както предполагаше Дарвин, не смятах че до мо­мента е направил стъпка по този въпрос пред Алисън. По мои догадки камерата ги беше уловила на първата или втората им среща. Не мислех също, че Афая е свързан с хотелските обирджии, следователно нямаше оправдание да оставяме петна с Алисън. Бях попаднал натясно: не ми се искаше да правя секс с Алисън, но не можех и да си тръгна, преди всичко в съседната стая да е приключило.

Ето защо след първоначалното порицаване на нейната настойчивост се съгласих да полегна в леглото ѝ напълно облечен. Обикновено тествах оръжия и уреди за мъчения за армията, затова не се тревожех, че може да ѝ се под­дам. Нейният подход обаче сериозно се различаваше от военния. Докато оръжията разчитаха на болка, Алисън гризна ухото ми и нежно го затопли с дъха си. Това не е изневяра, казах си. Но не беше и мъчение, а тя напредва­ше. Знаех, че трябва да прекратя това. Преди да успея да кажа нещо, Алисън прокара ръцете си с отработени дви­жения по цялото ми тяло. Още не беше изневяра, но се забелязваха някои белези на тормоз. Тя бързо достигна до онази част от тялото ми, която би дефинирала изневя­ра и настъпи момента, в който окончателно трябваше да сложа край. Насилих се да заговоря.

- Сигурен съм, че по-късно ще съжалявам за казаното, но трябва да престанеш - измърморих.

- Не те чувам - отвърна игриво тя. Хвана ръката ми и я сложи между краката си, задържа я там и изтласка таза си напред. Като си помисля сега, вероятно можех да се напрегна и да отместя ръката си няколко секунди по-бързо, отколкото го направих.

- Наета си! - обявих.

- Моля?

- Имам предвид, че не мога да го направя.

- Защо?

- Ами сега е онзи момент от месеца.

- Не ми е смешно - сопна се тя.

- Боли ме глава. Уморен съм. Децата може да се появят.

- В мен ли е проблемът? Защото съм дебела?

- Разбира се, че не - отрекох. - Прекрасна си.

- Не съм достатъчно секси за теб?

- Определено си достатъчно секси.

- Ами тогава? - попита. - Какво не е наред?

- Всъщност съм обвързан.

- След като тя не е тук, какъв е проблемът?

- Проблемът е - не мога да повярвам, че изричам това, - че те използвах. А това не би било... Коя е точната дума? А, да, почтено.

Май чух звук през вратата. Алисън определено го чу. Приближи се и прошепна:

- Козмо, това което каза, определено заслужава уваже­ние. Може и да не си го целял, но тази вечер определено ме възбуди. Може ли да полежиш с мен няколко минути, докато си реша проблема?

- Това мога да направя - съгласих се.

През следващите двайсет минути едва се сдържах да не се разсмея, докато Алисън щипеше, дърпаше и шляпа­ше различни части от тялото си, докато изпълняваше невероятна смесица от сексуални напеви: пронизително чуруликане, гърлени стонове и някакво безумно цвилене, което накрая избухна в страстно кресчендо на евтина порно актриса.

Хрумна ми, че сексът може да изглежда доста истерич­но занимание, ако не участваш в него. Досега не ми се беше случвало да откажа секс и беше нещо ново за мен. Даде ми някаква сила, която не бях усещал до този мо­мент.

Значи това е да си жена, помислих си. Да управляваш цялата сексуална мощ в отношенията.

Когато и последните стонове и потрепвания на Али­сън отшумяха, обявих.

- Трябва да се обадя по телефона.

Усилих осветлението, вдигнах телефона ѝ от постав­ката му и набрах номера на моята стая. Алисън чу звъне- нето на телефона в съседната стая.

- Какво...

Направих жест с пръст да мълчи. Куин вдигна, каза ми няколко думи, а аз отговорих:

- Добре.

Затворих телефона и се обърнах към нея.

- Алисън, трябва да поговорим.

Тя седна в леглото и прикри гърдите си с ръце, стра­нен жест, като се има предвид случилото се преди това.

- Какво става? - Опита се да звучи спокойно, но не успя.

- В съседната стая има два трупа.

Очите ѝ се разшириха. Инстинктивно отмести поглед към вратата за моята стая, а после отново се обърна към мен.

- За какво говориш? - попита.

Погледнах я.

- Алисън, наистина те харесвам, но си се забъркала в нещо доста по-опасно, отколкото предполагаш. Ще на­правя всичко по силите си, за да не бъдеш убита, защото имам работа за теб, когато всичко приключи.

Нещо в тона ми ѝ даде увереност да заяви:

- Ако мислиш, че ще стана продавачка на бижута...

- Чуй ме, Алисън. Не съм търговец на бижута.

Оставих я да осмисли думите ми, преди да продължа.

- Аз съм наемен убиец на правителството. Убивам те­рористи.

Тя започна да се смее.

- Възхищавам се на способността ти да се смееш, при положение, че на пода в съседната стая има двама мърт­ви мъже, мъртви, защото с пиколото се опитахте да ме ограбите.

Спря да се смее.

- Сещаш ли се за огромния страшен мъж, който ни сле­деше тази вечер?

Опита се да каже нещо, но от гърлото ѝ не излезе ни­какъв звук. Преглътна и кимна бавно, нямаше желание да слуша за огромния страховит мъж.

- Казва се Огъстъс Куин - обясних. - Той работи за мен.

Последва дълга пауза. Когато заговори, гласът ѝ беше съвсем тих.

- Какво ще стане сега? - попита.

- Ще се облечеш и ще отидем в съседната стая, за да видим дали ще можеш да идентифицираш някой от бан­дитите на пода. После ще си поприказваме за пазача и за гаджето ти.

- Какво гадже?

- Онзи от Денвър. Аднан Афая.

- Кой?

- Може би го познаваш под друго име. Този, с когото се срещаш в Денвър, се казва Аднан Афая и е известен терорист.

Ахването на Алисън прозвуча далеч по-убедително от сексуалните ѝ звуци малко преди това. Пребледня и изглеждаше, сякаш ще припадне. Или беше най-добрата актриса в света или беше наистина уплашена.

Отново мина известно време, преди да заговори.

- Ще бъдеш ли джентълмен да се обърнеш, докато се облека?

- Не.

Тя не се отказа.

- Защо не?

- Поведението ми тази вечер беше достойно за светец. Това може да е последният ми шанс да те видя гола.

- Мога да ти го гарантирам - процеди тя.

Посочих към отворения куфар на пода.

Тя се втренчи в мен безизразно, опитваше да разчете изражението ми, но не ѝ дадох тази възможност. Кари­ерата ми се дължи на моята непредсказуемост. Кимнах към куфара ѝ.

- Няма да е зле да се размърдаш, Алисън.

- Хубаво - нацупи се тя. - Начукай си го.

Смъкна се от леглото и започна да вади дрехи: чисто бельо, розов потник, сив анцуг, чорапи, маратонки. Дока­то обуваше гащичките си, каза:

- Знаех си, че не се казваш Козмо Бърлап.

- Това те прави подходящ кандидат за работата - отго­ворих.

- За каква работа става въпрос? - попита. - Убиване на хора? Не съм убедена, че мога да го правя.

- Ще го обсъдим по-късно. Сега имаме задачи. Готова ли си?

Обу си маратонките и кимна.

Тръгнахме към вратата за моята стая. Отключих, сло­жих ръка,на дръжката и спрях.

- Ще трябва да се приготвиш за гледката - предупре­дих я. - Опитай се да не крещиш.

- Виждала съм мъртъвци - отвърна ми тя.

- Имам предвид Куин - уточних.

Ето какво заварихме при влизането си в стаята: Куин, седнал до масата, с диетична кола, на финала на теле­фонен разговор, двама мъже, проснати неподвижно на едно от двете големи легла. Единият приличаше на невестулка и имаше гъста черна коса, зализана назад. Другият беше с бръсната глава и мустаци като на Фу Манчу. И двамата бяха грамадни и покрити със затворнически татуировки. Про­шепнах с възможно най-зловещ глас:

- Виждам мъртъвци.

Куин отвърна.

- „Шесто чувство“, 1999 година.

Алисън ме изненада, като се насочи право към Куин с протегната ръка.

- Аз съм Алисън - представи се.

Куин ме погледна, преди да каже нещо. Кимнах и той се изправи. Алисън отстъпи крачка назад, за да възприе­ме ръста му, но не отмести поглед. Сложи ръката си в не­говата и започна да я изучава, сякаш си играеше с горила. Той вдигна върховете на пръстите ѝ до мястото, където обикновено се намира устата и издаде звук като от це­лувка.

- Вече ми харесваш повече от приятелите ти - обяви той и посочи към труповете.

Алисън внимателно ги огледа. Бяха мъртви, без следи от насилие.

- Как са умрели? - попита.

Куин ме погледна. Отново кимнах.

- Приложих им Пронг - каза той.

Този път Алисън извърна поглед към мен.

Аз обясних.

- Робърт Пронг бил ужасяващ психопат, който открил начин да смесва цианид с диметил сулфокхид и го сип­вал в пулверизатори. Пръскал жертвите си в лицето, като че ли са буболечки и те умирали на мига, досущ като та­кива.

Обърнах се към Куин.

- Тези са едрички. Как успя да напръскаш и двамата?

- Първо влезе единият, а другият остана да пази в ко­ридора. Първият остави вратата открехната, за да може да излезе тихо, след като те ограби.

Той хвърли поглед към Алисън, а тя сведе очи и откло­ни поглед встрани.

- Онзи, дето претърсваше стаята, накрая отвори вра­тата на банята. Тогава го напръсках и го хванах за риза­та, за да не падне. Тежичък се оказа, кучият му син, та едва го наместих на леглото, но успях. След малко други­ят стана нетърпелив, надникна през процепа и пошепна към партньора си: „Имаш ли нужда от помощ?“ Аз про­шепнах в отговор: „Да.“ Той влезе, аз му приложих Пронг и го настаних при първия.

- Алисън, познаваш ли тези мъже? - попитах.

Тя ми отправи искрен поглед.

- Никога не съм ги виждала. Но Хектор ги познава.

- Хектор, пиколото?

Тя кимна.

- Идеята беше негова.

- Ще получиш само това единствено предупреждение - съобщих.

Алисън погледна Куин.

- Ще ме убиеш ли? - попита.

- Имах такова намерение - отговори той.

Тогава Алисън каза:

- Не знам точно какво означава, но е толкова злове­що, че искам да уточня, това, което ви казах. Да, наисти­на планирах обира. Но Хектор предложи да използваме тези мъже. Трябваше той да те обере.

Замълчахме за момент и Алисън добави:

- Планът не беше измислен конкретно за теб, разби­раш ли?

- Планирала си го предварително и се е случило така, че аз се оказах жертвата?

- Именно.

- Но не съм първият?

- Щеше да си първият в този хотел.

- Значи си го правила и на други места?

- На още няколко.

- В Денвър?

- Още не, но се надявах да го уредя с Адам.

Куин се учуди.

- Адам?

- Аднан Афая, терористът - обясних.

Алисън се намеси.

- Момчета, кълна се, нямах представа, че е терорист. Той дойде при мен последния път, когато бях тук. Искаше да кандидатства за работа като шофьор. Обясних му, че нямаме свободни места. Той каза, че работата не била за него, той бил богат, а за братовчед му, който се опитвал да получи работна виза. Предложи ми хиляда долара, ако успея да уредя работа на братовчед му.

- И взе парите?

- Да. Но му казах, че братовчед му трябва да мине по обичайния ред. Трябва да започне с чистене на коли, да си заслужи позицията.

- Кога трябваше да започне?

- Започна миналия месец. Когато Адам - или както там му е името - ме взе от летището, ми даде още пари, за да помогна на братовчед му да бъде повишен до шофьор.

- Даде ли му някакъв срок?

- Обещах да направя каквото мога.

- Той какво отговори?

- Че ще получа още хиляда долара допълнително, ако братовчед му стане шофьор на камион до първи декем­ври.

Извадих мобилния си телефон.

- Поговорете си мъничко - казах им и набрах номера на Дарвин.

Отидох в стаята на Алисън и затворих вратата след себе си. Дарвин се притесни от информацията. Това беше или самото начало на голям атентат или последният етап и ние трябваше да разберем кое от двете беше. Приклю­чих разговора и отворих вратата. Куин и Алисън вдигна­ха поглед.

Аз попитах.

- Алисън, как ти се струва да спечелиш наистина го­леми пари?

- Винаги за това съм мечтала - отговори тя.

- Е, днес е щастливият ти ден.

Обърнах се към Куин.

- Събирай си нещата и да действаме.

Той кимна. Преместихме куфарите си в стаята на Али­сън и я наблюдавахме как събира багажа си. После се върнахме в стаята с мъртъвците или Бърнитата, както ние ги наричаме.

- Може ли да попитам нещо? - обади се тя.

Изчаках.

- Какво ще правите с мъртъвците? И как ще се махнем оттук?

- Това са два въпроса. Но отговорът е един: ще чакаме да се почука на вратата.

Алисън отговори.

- Все пак съм нова, нали така?

- Имам предвид, че екипът за почистване идва насам. Те ще почистят и всички останали следи освен трупове­те. Когато пристигнат, ние тримата ще се преместим в твоята стая и ще си тръгнем с багажа.

- Не се обиждайте - каза тя, - но няма начин това да ви се размине.

- Защо?

- Хм, не знам - изрече саркастично. - Трупове? Охра­нителни камери? - Наклони глава и ме погледна с недо­верие.

- Екипът по почистването ще деактивира камерите - обясних - и ще конфискува всички записи от последните двайсет и четири часа.

Тя затвори очи, за да обмисли чутото.

- Ако мислиш да питаш как точно ще го направят, не си губи времето - продължих. - Нямам представа. Знам само, че са маниакални чистачи, не като леля ти Етел, която не обича да ѝ е разхвърляно. Тези типове са мо­тивирани да почистят местопрестъплението не по-малко от Рейнман, който иска да гледа Съдия Уапнър. Те са ненормални, побъркани и изглеждат също такива про­фесионалисти като Ник Нолти и Мел Гибсън след тежка нощ на вършеене из града.

На Алисън явно ѝ беше трудно да възприеме тази ин­формация.

- Двама души ще махнат два трупа и ще изчистят всич­ки улики от тази стая?

- Наистина са невероятни - потвърдих. - Мога да на­пиша книга за нях. Нищо чудно да го направя, като се пенсионирам.

Куин се засмя.

- Какво? - попита тя.

- Сетих се за една случка - той се изкиска отново.

- Дали искам да чуя това? - попита тя.

Погледнах Куин.

- За онзи с ларвите ли?

- Боже, момчета - ахна Алисън.

Куин се разсмя още повече.

- Това си е класика - каза той. - Не. Имах предвид двестакилограмовия гол дебелак, когото не можеха да избутат през прозореца.

- Онзи, когото бяха оставили на колене с корем, за­клещен в рамката на прозореца и задник към вратата? За него ли говориш?

- Да. Какво казваха, че ставало всеки път, като бутали задника му? Звучало като нападение срещу Багдад.

Ухилих се.

- Шок и ужас.

- Точно така. Взимат кутия маргарин, в този момент от фоайето се обажда новият и те решават да се изгъбаркат с него.

- Церемонията по посвещаването.

Алисън сключи ръце.

- Моля ви. Това може би би било забавно на друго мяс­то, знам ли, може би в мъжката тоалетна на началното училище?

Куин отметна глава и избухна в смях. Хубаво беше да го видя весел; при все че малко се тревожех гостите на хотела да не се оплачат от необичаен шум.

След като смехът утихна, с Куин проведохме безмъл­вен разговор: погледнах го и вдигнах вежди, а той отгово­ри със свиване на рамене. Това означаваше:

- Според теб ще попита ли за Хектор?

Свиването на рамене означаваше, че не е сигурен. Или, че не го беше грижа.

Алисън отвори очи.

- Какво да кажа на Хектор? Той ще ми звънне всеки момент.

- Май няма - казах.

Тя погледна невярващо Куин.

- И него ли уби?

Куин сви рамене.

- Имам нужда от питие - обяви тя.

Отидох в стаята ѝ и донесох мъничка бутилка водка. Взе я и каза.

- Може да съм пипнала нещо в хладилника.

- Чистачите ще се погрижат.

- Има доказателство, че сме били тук. Ти може и да си се регистрирал с фалшива кредитна карта, но аз не съм. Ще ме намерят и ще ме разпитват.

- Ти си отседнала на друго място.

- Нима? И къде?

- Още не знам. Чистачите ще донесат ключа ти. Извле­чението от кредитната ти карта ще показва, че днес си се регистрирала там, а не тук.

Тя погледна вратата, сякаш пресмяташе наум шансове­те си за бягство.

- Кои сте вие бе, хора? - попита.

Куин отсече:

- Сложно е.

Алисън допи питието си и остави шишенцето на ма­сата.

Аз казах.

- Огъстъс, кажи ми каквото знаеш за Бърнитата.

Още втренчена в Огъстъс Куин, Алисън произнесе безмълвно:

- „Бърнита“?

Куин обясни.

- Нали се сещаш за филма? „Уикендът на Бърни“.

Тя кимна.

- Когато се налага да пазим трупове, ги наричаме Бър­нита.

- Да бе - кимна тя.

Огъстъс вдигна едната ръка на Бърни и започна да я изучава. Алисън попита:

- Откъде би могъл господин Куин да знае нещо за тези мъже?

- Бивши затворници са.

- И?

- Затворнически татуировки.

Това, което ми е известно за затворническите татуиров­ки, е, че почти винаги са сини или черни, тези цветове се постигат най-лесно. Авторите им изработват иглите от всякакви метални парчета: кламери, пили за нокти, час­ти от закачалки, парчета от струни за китари. Мастилото обикновено е от писалки и химикалки, но се използва и раз­топена пластмаса. Художниците слагат заострения метал в пластмасова дръжка от химикалка и го закачат към двига- телче, което задвижва иглата нагоре-надолу. Щом се решиш да пробваш, има сто неща, които могат да се объркат - от неправилно написана дума до хепатит или СПИН.

И двамата Бърни на леглото имаха буквите Т и С на ръцете си.

- Какво означават Т и С? - попитах.

- Тексаски синдикат.

- Знаеш ли нещо за него?

- Една от най-старите затворнически банди в Тексас.

- Яки ли са?

- Много.

С изключение на обичайната сълза под окото нямах особени познания за значението на татуировките. За сметка на това Куин беше много добър в тази област. По­питах го:

- Какво още могат да ни кажат?

Куин разтвори ризите им и започна да ги оглежда като индианец следотърсач.

- Виждаш ли фините линии и сенките в рисунките на жените? Личи си, че са правени от специалист. В затвора опитните татуировчици се ползват с най-голямо уваже­ние.

- Големи клечки, а? - подхвърлих. - Какво означават другите неща?

- Затворническите татуировки са от първостепенна важност в отношенията зад решетките. Татуировките на даден човек показват към коя банда принадлежи, поло­жението му в затвора, броя на убитите от него, града или държавата от която идва, семейното положение, броя на децата му, трагедиите, които е преживял, религиозните и политическите му възгледи.

- Благодаря за лекцията - казах. - Какви са всичките тези цифри?

- Първата част показва, че са местни - поясни той. - Този отляво е убил трима души, другият отдясно - двама. Вярвам им.

- Защо?

- Не си залагаш кожата срещу лъжи - отговори той. - Много хора може да пожелаят смъртта ти.

- А това тринайсет?

- Употребяват марихуана.

- Кое те навежда на тази мисъл?

- Числото тринайсет отговаря на буквата М, тринайсе­тата буква от азбуката - посочи към левия труп. - Виждаш ли осмицата на този? Отговаря на буквата X. Означава, че употребява хероин. Ако видиш някой да носи цифрата 88, това означава „Хайл Хитлер“.

- Защо искат да се знае, че използват наркотици? - по­пита Алисън.

- Така пласьорите са наясно, че те са купувачи - изя­сни Куин.

- Какви са цифрите по раменете им? - поиска да узнае Алисън, сериозно заинтригувана.

- Затворническите им номера.

- И така установихме самоличността им? - предполо­жи тя.

Куин се усмихна.

- Именно.

Обадих се на Дарвин и му изрецитирах затворниче­ските номера. Затворих телефона и казах:

- Дарвин ще провери имената и ще разбере дали има връзка между Бърнитата и атентаторите.

- Ами ако има? - попита Алисън.

- Няма да има. Ти си се свързала с Хектор покрай изма­мата с обирите, а Афая се е свързал с теб, за да уреди шо­фьора си. Шефът ми смяташе, че Афая може да се догова­ря с теб тук в Далас и в другите градове, в които работиш.

- Афая ме попита за останалите градове, в които рабо­тя, но не е споменавал за други роднини, които искат да станат шофьори.

- До момента не е, но можеш да се обзаложиш, че ще го направи.

- Как ще постъпите тогава, ще убиете Афая?

- Трябва Дарвин да се обади. Но вероятно ще иска да отидеш на работа както обикновено и ще прати свои хора, за да наблюдават нещата.

- Налага ли се да помагам на хората на Афая да получат работа?

- И това зависи от Дарвин. Предполагам, че ще иска да се сближиш с Афая, да започнеш да се виждаш с него, да го предразположиш да говори за внедряването на хора, най вече в „Паркирай и лети“.

- А ако поискам да се махна от тази история?

С Куин се спогледахме.

- Няма такъв вариант - заяви Куин.

Алисън скръсти ръце пред гърдите си.

- Няма да спя с терорист - възмути се тя.

- Ако е нужно, ще го направиш - отсякох. - И ще се постараеш за пълно обслужване.

- Щом си тръгнете, не можете да ме накарате да напра­вя каквото и да е за вас. Ще си сменя самоличността и ще се скрия.

- Алисън, затънала си до шия в тази история. Ще ни по­могнеш да разрушим най-голямата терористична клетка в Америка и ще постъпиш правилно.

- Какво? - Тя се усмихна подигравателно. - Патриоти­зъм? Чувство на дълг?

- И двеста хиляди долара, освободени от данъци.

- Ще го получа ли в писмен вид? - попита.

- Не даваме нищо в писмен вид. Но ще оставим парите в сейф и ще ти дадем ключа.

- Откъде знаете, че няма да взема парите, преди да убиете терористите?

- Местоположението на сейфа няма да ти е известно, Докато не свършиш работата.

- Какво, и трябва да ви вярвам?

Куин предложи:

- Ако предпочиташ, можем направо да те убием.

- Истински чаровник - промърмори тя.

Куин се поклони.

- В момента имаме друг проблем - споделих. - Син­дикатът на Тексас. Щом разберат за случилото се, ще те накажат за пример на останалите.

Лицето на Алисън се изопна.

- Нямам вина за това - каза. - Хектор ги замеси.

- Надали ще повярват, след като Хектор е мъртъв.

Тя се озърна панически.

- Не мога да остана тук - заяви.

Замълчахме за момент, с Куин обмисляхме положе­нието, а Алисън очакваше да чуе нещо успокоително. На­края предложих:

- Щом Дарвин се обади да каже кои са Бърнитата, ще го накарам да разбере кой оглавява Синдиката. Ще уредя среща и ще опитаме да те запазим жива.

Алисън беше променила тона си много пъти за крат­кото време, откакто я познавах. Този в момента ми под­сказваше, че най-сетне е осъзнала в каква опасност се намира.

- Ако ме опазите жива и ми дадете двеста бона, ще свърша работата. - Замисли се за миг, стисна челюст и кимна утвърдително. - Точно така. Ще направя каквото ми кажете.

- Добро момиче - похвалих я.

Алисън стисна устни.

- Щом ще работим заедно, нали няма да се налага да те наричам Козмо?

Куин се изсмя.

- Доколкото ми е известно, това е новият му прякор.

- Намръщих се.

- Казвам се Донован Крийд - обърнах се към Алисън.

- Козмо Бърлап ми хареса повече - отвърна тя.

- Естествено.

Контролният център на строгоохранявания затвор в Лофтън, Тексас беше построен преди четири години след бунт, отнел живота на четирима пазачи и дванайсет затворници. Там се помещават 320 затворници мъже при шест различни нива на сигурност. Извършилите най-тежки престъпления са изолирани в отделна част на затвора, къде­то прекарват по двайсет и три часа в денонощието. Килиите им представляват бетонни стаи със стоманени врати и ре­шетки. Обзавеждането, което включва легло, бюро и стол, е закрепено към пода още при изливането на бетона. Всяка килия е покрита със стъкло с дебелина десет сантиметра и дължина метър и двайсет, през което затворниците виждат единствено небето. Това решение не е безцелно: без отли­чителни белези затворниците не могат да се ориентират за точното си местоположение в сградата. Разполагат с един час дневно на открито за самостоятелни тренировки в бето­ново заграждение. Веднъж месечно им се полага свиждане с един член на семейството и една среща с адвокат. Моето посещение беше изключение, благодарение на връзките на Дарвин.

Рой Уилямс - Вълка наскоро си беше осигурил три го­дини в шесто ниво на сигурност за опит за убийство на надзирател. След преместването му от обществения за­твор не се съмнявах, че друга гнида ще побърза да заеме мястото му начело на Синдиката Тексас. Дотогава обаче Вълка Уилямс беше водачът.

- Хич не ми дреме как са умрели - озъби се Уилямс, - сега тя е на ред.

- Алисън дори не ги познаваше. Хектор ги въвлече.

- Да, ама Хектор е мъртъв. Значи остава момичето. – Той се ухили подигравателно. - Кажи ѝ, че ще е доста грозно. - Облиза устни. - Много грозно.

Вълка Уилямс беше на „ти“ с грозното. Два метра ви­сок, с тегло сто и шейсет килограма, той имаше празен поглед, подпухнало сипаничаво лице, жестоки устни, подобни на тези на Жокера, разкриващи цял куп дребни зъби в различни нюанси на жълто, кафяво и черно. Коса­та му беше обръсната с машинка според реда в затвора, но си личеше, че ако имаше избор, би я носил дълга и мръсна. Точно като мазната му рошава брада.

- Ще те помоля най-учтиво да не я убиваш.

- Майната ти.

Посетителите и затворниците са отделени с дебело бронирано стъкло от пода до тавана.

Късметлия.

- Виж - продължих, - щом искаш да си отмъстиш на някого за убийството на онези отрепки, отмъсти си на мен.

- Това е част от плана. Ти си мъртвец.

- Чудесно. Тогава остави Алисън на мира.

- Няма начин. Ще го отнесе. Така е по устав.

Втренчихме се един в друг през стъклото.

- Склонен съм на преговори - изрекох.

- Искаш да преговаряш? Измъкни ме оттук.

- Не става така.

- Значи няма сделка. Нямам нищо за губене. Нямам семейство, нямам за какво да живея, когато изляза оттук.

- Семейството може би щеше да те чака, стига да не го беше избил.

Той сви рамене и почеса мърлявата си брада. Аз изча­ках мълчаливо да зададе въпроса, който бях сигурен, че няма да пропусне.

- Как изглежда? - попита. - Готина ли е?

Извадих найлоново пликче от джоба си и го допрях до стъклото. В пликчето имаше снимка на Алисън, напълно облечена.

- Не е лоша - прецени я той. - Виж какво: уреждаш ми сто бона и съпружески посещения от нея веднъж месечно и ще я оставя да поживее една година.

Бях готов да заложа хилядарка, че не му е по възмож­ностите да произнесе думата „съпружески“.

- Мога да уредя стоте бона - отговорих. - Не и секса.

- Тогава няма сделка.

- Виж, няма шанс да се доближиш до жена в близките три години. Със сигурност са ти изяснили това, когато са те тикнали в тази дупка.

- Гъст си с властите, иначе нямаше да си тук. Накарай ги да го уредят.

- Не става така, освен ако нямаш нещо голямо в замя­на. А и двамата знаем, че нямаш.

- И затова тя ще умре.

- Предпочитам да живее. Още повече, че и тя предпо­чита да не умира. Дай да приключваме, Гъмби. Ето какво мога да ти осигуря в най-добрия случай: сто бона и сто голи снимки на Алисън.

- Тук не допускат голи снимки.

- Няма да разберат - отново му показах снимката на Алисън. - Снимката е в пликче, защото се изтрива. Кажи ми името на надзирателя и ще уредя да ти носи по някол­ко снимки през известно време. Снимката се изтрива с пръст. Отдолу има снимка на Алисън, чисто гола.

- Глупости.

Задържах снимката под ъгъл, та той да види разголе­ната ѝ плът.

- Как го правят? - смая се.

- Това е нова технология, но идеята е била на Леонар- до да Винчи. Ако направиш рентгенова снимка на Мона Лиза, ще видиш, че отдолу има още две картини. В оне­зи времена е било трудно да си набавиш платно. Ако ис­каш да нарисуваш нещо ново, рисуваш върху използвано платно.

- Приличам ли ти на някой, на когото му се слуша урок по история?

- Разтъркваш снимката с палец или показалец, колко­то да я затоплиш. Тогава покритието се разтопява. Ще ти донеса сто снимки на Алисън облечена. Можеш да ѝ се радваш така или да разтъркаш снимките и да я събле­чеш, както искаш.

- Що за момиче позира голо за сто снимки?

- Такова, което иска да живее.

- Тя знае ли вече за стоте снимки?

- Не. Досега е позирала само за тази.

- Ти виждал ли си я?

- Да.

Лицето му беше зачервено. Облиза устните си. Да му се догади на човек. После каза.

- Подкупи надзирателя, но му дай голите снимки.

- Ако му дам голите снимки, мислиш ли, че ще стигнат до теб?

- Не, мамка му. Не, това перверзно копеле няма да ми ги даде.

- Ето защо копирам други снимки върху голите.

Можех да прочета по белязаното му лице, беше заин­тригуван.

- Обръсната ли е?

- Обръсната ли я искаш?

- Обръсната я искам.

- Добре, на тази не е обръсната, но ще се погрижа за това следващия път.

Обсъдихме начина за получаването на парите и той ми съобщи името на надзирателя.

- Как мина? - попита Алисън.

Бяхме в кола под наем на път към мотелската ни стая в „Куолити Ин“.

- Би трябвало засега да си в безопасност. Но нещата ще се променят след няколко дни или седмици, когато той загуби властта да решава.

- И какво ще правим?

- Ще го убием.

Тя гледаше през прозореца, но при последните ми думи рязко се извърна към мен.

- Защо? Как?

- Защо? Защото ще даде сигнал на този, който заеме мястото му в бандата. Как? - Усмихнах се. - Ще ти кажа по-късно.

- Тази вечер ли се връщаме в Далас?

- Веднага, щом си поговоря с надзирателя на Вълка.

- В колко часа е срещата?

- Надзирателят свършва работа в осем, така че се на­дявам да стане до осем и половина. Вълка ме светна, че обичал да обърне няколко питиета в стрийптиз бара на „Евклид“ преди да се прибере да набие жена си.

Тя погледна часовника си.

- Това означава след няколко часа. Какво ще правим дотогава?

- Ще поспим. Пътят до Далас е дълъг, а и двамата не сме спали предишната нощ.

- Само една стая ли си запазил?

- Една стая с две легла.

- Да не мислиш, че ще избягам, ако съм в отделна стая?

- Ще ми е по-трудно да те пазя.

- Сега съм в безопасност. Сам го каза.

- Казах, че би трябвало да си в безопасност засега. Дър­жиш ли да провериш?

Срещу четиристотин долара и обещанието за още надзи­рателят беше повече от щастлив да внесе тайно снимка­та на Алисън в килията на Вълка. Дадох му снимката и па­рите на паркинга зад стриптийз клуба и с Алисън най-сетне пътувахме обратно за Далас по магистралата.

- Не съм позирала за никаква гола снимка - озадачи се Алисън.

- Важното е Вълка да мисли, че си - отвърнах.

- Не мога да разбера. Ще получи снимката, ще я разтърка с пръст и тогава какво ще стане?

- Снимката е в найлонова торбичка, защото има по­критие от змийска отрова. В него са вградени и стотици микроскопични стъкълца. Когато Вълка започне да трие покритието, ще пореже пръста си и ще даде възможност на отровата да проникне.

- Ти си ненормален - ахна тя.

- Вероятно.

Тя изглеждаше подразнена.

- Животът ми зависи от този безумен план?

- Довери ми се, ще бъде мъртъв петнайсет минути, след като получи снимката.

- Правил ли си това преди?

- Да.

- Що за човек е в състояние да направи покритие от змийска отрова и стъкълца върху снимка само за два часа?

- Кажи го.

- Кое?

- Че се радваш, задето си на моя страна.

Тя поклати глава.

- Наистина си абсолютна откачалка, Крийд.

- А ти си шумна в леглото.

Тя ме изгледа.

- За снощи ли говориш? За твое сведение, преструвах се.

Нищо не казах.

- Какво? Да не би да си помисли, че наистина те желая?

Не отговорих.

- Някой със сигурност има твърде високо мнение за себе си - заключи тя.

Въздъхнах.

- Побиха ме тръпки, като те докоснах - сподели, а това беше едва началото.

Предстоеше дълъг път до Далас.

Целият ми живот като възрастен се основава на теорията за телефонното обаждане.

Тя гласи следното: може да си добър, лош или нещо средно. Може да си богат, беден или от средната класа. Победител или загубеняк, създател или разрушител, да раздаваш или да вземаш, няма никакво значение: всички сме на едно телефонно обаждане разстояние от събитие, което променя живота.

Виждал съм това хиляди пъти: може да унищожаваш тялото си или да го тренираш. Може да си най-честният, любящ и щедър човек на света - или най-лошият. Може да градиш живота си върху точна стратегия или да раз­читаш на случайността, да си член на банда или в свита­та на кралете, няма значение. Всички сме заложници на телефонното обаждане. И ако има нещо сигурно в жи­вота, то е, че в даден момент, ще получиш някое от тези обаждания.

Като Роналд Голдман, сервитьор в ресторант „Мецалуна“, Лос Анджелис: на 13 юни 1994 година, получава обаж­дане, че Джудита, майката на Никол Симпсън, забравила очилата си в ресторанта. Това обаждане променя живота му.

Не всички обаждания са лоши.

Хърбърт Плант, бивш бездомник от Устър, Англия: по­лучава обаждане, че е спечелил пет милиона долара от лотарията.

Случва се на някого всеки ден. Мъж с идеален живот получава обаждане. Броят на кръвните клетки на жена му е извън нормите. Жена с идеален живот получава обаждане. Нейният съпругът ѝ изневерява. Или е почи­нал при катастрофа.

Искате ли да живеете като мен? При всяко позвънява­не на телефона се чудя дали това е обаждането, което ще съсипе живота ми или ще го спаси. Не че животът ми има нужда от спасяване. Само казвам.

И така, намирам се на летище „Форт Уорт“ в Далас и чакам да се кача на полета за Нашвил, когато мобилният ми телефон звъни. Видях, че се изписва номерът на Кат- лийн.

- Кога пристига самолетът ти? - попита тя.

- Самолетът ми?

- Не ми казвай, че си още в Далас.

- Съжалявам - зачудих се какво ли очаква от мен днес.

Тя тежко въздъхна.

- Поне ще бъдеш тук за вечеря, нали?

- В Ню Йорк? За вечеря?

- О, боже, Донован. Моля те, не ми казвай, че си забра­вил - звучеше съкрушена.

Разбира се, забравил съм. Животът ми се движи със скоростта на светлината. До този момент планирах да стигна до Нашвил, да притичам да убия Триш и Роб, за Да задоволя нуждите на страховития социален експери­мент на Виктор, а след това да бързам към Бостън, за да започна да търся Тара Сийгъл и да я уговоря да не ползва приятелката на Кали като своя дубльорка.

- Разбира се, че не бях забравил. Как можа да си го по­мислиш? - започнах да увъртам, докато се мъчех да си припомня.

- Слава богу. За миг се уплаших.

Днес се случваше нещо важно с Катлийн и трябваше да разбера какво е.

- Само секунда - помолих, - трябва да дам кредитната си карта на гишето.

Покрих слушалката и започнах да превъртам съби­тията. Предишния ден с Алисън пътувахме с кола до Лофтън, където се срещнах в затвора с Вълка. По-късно подкупих надзирателя му да му достави смъртоносни­те снимки. После отново пътувахме с кола до Далас и помогнах на Алисън да се настани в новата си хотелска стая. През следващите четири часа проведох бърз курс, за да може тя да помогне на Дарвин да пипне терористи­те. Афая щеше да се свърже скоро с Алисън. Дотогава тя щеше да се заеме с одита на местния клон на „Паркирай и лети“, сякаш нищо не се беше случило през последните два дни. Беше открит трупът на Вълка Уилямс, а Огъстъс Куин пазеше Алисън, докато успея да се договоря с на­следника му в управлението на Синдиката Тексас. Дар­вин щеше да ми каже, когато това се случи, беше се съгла­сил да ми уреди среща с новия шеф.

- Някакви догадки кой може да застане начело? - бях попитал Дарвин.

- Има пет-шест претендента - беше отговорил той. - Този път вероятно ще е някой отвън.

- Имаш ли идея с колко време разполагаме?

- Не, но обикновено лайната изплуват на повърхност­та.

Мисленото превъртане на събитията не вършеше ра­бота. Може би трябваше да помисля върху случващото се с Катлийн в момента.

Да видим, помислих си. Катлийн планираше да се пре­ мести във Вирджиния, за да могат с Ади да са близо до мен. Нещо свързано с преместването? Нещо... О, мамка му. Как бях забравил?

- Днес взимаш Ади - казах. - Разбира се, че възнамеря­вам да съм там.

- Ще дойдеш с мен да я вземем или да вечеряме заедно?

Погледнах часовника си.

- Между двете неща. С малко късмет ще бъда у вас, преди да се прибереш.

- Искаше ми се вече да си тук. Бих се радвала на емо­ционална подкрепа.

- Знам, миличка. Съжалявам.

Тя въздъхна.

- Знам, че това е част от работата ти. Може би трябва да помислим относно тази работа. Твърде много ни раз­деля.

Не отговорих. Но започна да ми се изяснява защо лъче­зарно, красиво момиче като Катлийн още беше свободно. През няколкото месеца, в които се срещахме, беше при­бавила дете към романтичните ни изживявания, плани­раше да се премести по-близо до работата ми, проявява­ше неодобрение към честите ми пътувания и искаше да сменя професията си.

- Наясно съм с голямата вечеря в „Серендипити“ до­вечера - уверих я. - А искаш ли да организирам нещо за след това?

- Направено е. След вечеря ще се приберем у дома. Ще търсим нова къща в интернет, докато стане време да я слагаме в леглото.

- Звучи прекрасно! - произнесох, надявам се с точното количество ентусиазъм.

Тя помълча.

- Нали все още ме подкрепяш в това?

- Разбира се.

- Не желая да те притискам - обясни тя, - искам и ти да го искаш толкова силно, колкото аз и Ади.

- Искам го - отговорих, като се чудех дали съм откро­вен.

- Сигурен ли си?

- Разбира се - още се чудех.

- Честно?

Боже, помислих си. Така ли разговарят нормалните хора? Нищо чудно, че в предградията се взимат толкова хапчета.

- Донован?

- Ъхъ? О! Да, разбира се, честно, сигурен съм. - Поне се надявах, че това очаква да чуе.

Тя прати целувка от другата страна на линията и се изкиска на това, че не отвърнах на целувката.

- Какво? - попитах.

- Винаги се преструваш на много корав. Очарователно е.

Нямах търпение да споделя с Куин колко съм очаро­вателен.

След като приключихме разговора, седнах на седалка­та до изхода, който трябваше да ме отведе в Нашвил. Сега трябваше да извървя целия път до главния терминал, да отменя полета до Нашвил и да резервирам място в този в дванайсет и петнайсет за Ню Йорк, чийто изход е про­тивоположният на този за Нашвил. Хубавото беше, че не се налагаше да свалям багаж от самолета. Отдавна се бях отървал от фалшивото куфарче с бижута.

Поех дълбоко дъх и затворих очи. Когато ги отворих, видях добре облечен мъж в края на четирийсетте да се чекира за първа класа с невероятна дългокрака красави­ца на половината на неговата възраст. Беше свежа, с тен и конска опашка и носеше ярко розово червило, притежаваше идеални бели зъби, необуздано самочувствие и една смесица от наивност и дързост, която напомняше на всеки мъж за главната мажоретка, по която си е падал, но не се е осмелил да доближи.

С други думи, приличаше на половината проститутки, които бях водил на подобни пътувания.

Всички в чакалнята я зяпахме като детенце, което се опитва да открие Уолдо в книжка с картинки. Що се от­нася до мен, ако Уолдо се криеше близо до дънковия ми- нижуп или светло розовите гащички, които мернахме, бях го открил поне двайсет пъти. Обзе ме копнеж и осъз­нах, че току що бях получил обаждането, което или беше спасило живота ми, или го беше съсипало. Може да се намирах на изхода на летището, но в буквалния смисъл бях попаднал на кръстопът. Нашвил беше наляво, олице­творяваше статуквото ми, нещото, в което бях сигурен и познавах.

Вратата към Нашвил ми предлагаше бъдеще с безброй проститутки, свободно време, пътувания, вълнения, куршуми и опасности.

Вратата вдясно водеше към Ню Йорк и Катлийн, коя­то очевидно ме придвижваше с главоломна скорост към моногамията, бащинството и олтара. Ако преминех през нея, след три години сексът щеше да се превърне от мощна струя в остатъчни капчици, а споровете нямаше да утихват така бързо. Ще започнем да се дразним от обик­новени неща един в друг и да се появи негодувание. Ади щеше да си отвори път към сърцата и живота ни и беше само въпрос на време, преди да престанем да бъдем това, което ни събра в началото. Следваха безкрайни ча­сове на грижи за детето, домашни, сълзи, юношески про­блеми, преспивания при приятели. Щеше да има и за­дължения към църквата, училището, гаджета и спортни мероприятия и всичката спонтанност щеше да се изпари.

Погледнах към изхода за полета към Ню Йорк и видях бъдеще, което ме накара да се замисля относно обвърз­ването ми с Катлийн и Ади. Трябваше ли да се откажа от работата си, да нося костюм и вратовръзка и да рабо­тя за някой корпоративен мухльо? Дали Катлийн щеше да настоява да участвам в благотворителната ѝ дейност? Можех ли да си представя да играя тенис или голф в ня­кой безумен кънтри клуб или да организирам партита за съседите, да се отнасям цивилизовано с някой, който точи лиги по задника на жена ми и ѝ налита всеки път, щом си обърна гърба.

Погледнах мацката, гукаща в ухото на мъжа на средна възраст. Той каза нещо, тя се засмя и леко гризна меката част на ухото му с идеалните си изкуствени зъби. Явно и двамата не забелязваха погледите, които привлича­ха, тези на отвратените жени и изпълнените със завист мъже, които гледаха публичната изява на чувствата им. Когато се отправиха към самолета, той стисна задника ѝ. Тя не го скастри, нито го нарече перверзник. Не. Възнаг­ради го, като изписка с наслада.

Не е твърде късно, помислих си. Още мога да бъда този тип.

В крайна сметка решението не се оказа трудно. Катлийн очевидно ме дърпаше към олтара, но поне не очакваше да се хвърля натам на мига. Беше ме оставила да се прибли­жавам малко по малко. Много добре знаех какво означава да заведа проститутка в Нашвил, но не знаех какво е да живея с Катлийн и Ади. А исках да разбера.

Часове по-късно, в Ню Йорк, чаках в къщата на Кат­лийн, докато не чух затръшването на вратата на таксито. Изтичах навън като примерен мухльо от предградията и прегърнах Катлийн и Ади сякаш са спасително въже, каквото всъщност бяха.

Ади обяви:

- С Катлийн сме НДПЗ!

- Леле, НДПЗ! - нямах представа какво означава това за разлика от Катлийн.

Тя се усмихна и прошепна:

- Най-добри приятелки завинаги.

Прошепнах в отговор:

- Знаех това.

- Естествено.

Платих на шофьора, взех куфарите на Ади, но спрях пред входната врата при думите на Катлийн.

- Почакай. Нека се насладим на този момент. Щом пре­крачим прага, животът ни ще се промени завинаги.

Тя сияеше от щастие, а Ади ѝ се усмихваше. Тази мал­ка жертва на изгаряния беше загубила родителите си, сестричката си близначка и всичките си вещи в ужася­ващ пожар преди шест месеца, но в този ден това не ѝ личеше. Може и да тествам оръжия за армията, но силата и издръжливостта ми не можеха да се сравнят с тези на Ади. Освен сила на волята, тя притежаваше и оптими­зъм, който беше не само вдъхновяващ, но и заразен. Ади беше отчасти сирачето Ани и отчасти Супермен.

Влязоха и Ади изписка и запляска с ръце при вида на бисквитките, които бях опекъл и поднесъл на кухненска­та маса. Можех да си представя вълнението им, когато видят подаръците, които бях донесъл: голяма плетена кошница за пикник и синьо шахматно одеяло. Зачудих се дали някой ден ще си спомняме, че това са първите неща, които съм купил за новото ни семейство.

Изостанах съвсем мъничко, помислих върху думите на Катлийн. Разбира се, беше права. От днес животът ми завинаги щеше да се промени.

И това беше хубаво.

Два часа по-късно - празнична вечеря.

Ресторантите в Ню Йорк не са особено подходящи за малки момиченца, но „Сериндипити 3“ се оказа доста добър. С огромния часовник, разноцветните лампи Ти- фани, бели маси и столове за чаено парти ни караше да се чувстваме като Алиса в страната на чудесата. И при­чината не беше само в обстановката. Бяха ми казали, че десертите, особено леденият горещ шоколад са направо убийствени. Ади забърза да обиколи, докато с Катлийн чакахме за маса. Щом ни настаниха, Катлийн ме поглед­на и избухна в смях.

Вдигнах вежди.

- Какво?

- Ти си тук - изрече.

- Аха.

Тя се засмя отново.

- Толкова е, не знам...

- Нелепо?

Погледна ме, произнесе думата беззвучно и по лицето ѝ се изписа комична гримаса на изумление.

- Добре - отсече тя, - това решава нещата. Ти си роди­телят, отговорен за домашните.

Кимнах.

Тя наклони глава и ме изгледа, изпълнена с любопит­ство.

- Сега пък какво?

Протегна се през масата и хвана ръката ми.

- Обичам те, Донован - каза - и очаквам с нетърпение първия ни пикник.

- Искаш ли да го направим утре?

- Искам да бъде след шест седмици.

- Защо шест седмици?

- Тогава Ади ще може да остава за повече от няколко минути на открито.

- Страхотно. Значи ще бъде след шест седмици.

- Това е среща - обяви Катлийн.

Ади дотича до масата, седна и ни разказа за всички съкровища, които беше открила. Като истинска НДПЗ, Катлийн слушаше запленена, изпълнена с внимание и ентусиазъм. Нямаше никакво съмнение, че щеше да бъде чудесна майка.

Докато те си приказваха, не можах да пропусна лю­бопитните погледи, които отправяха останалите деца в ресторанта към ужасяващите поражения върху Ади. По­жарът в къщата, който беше убил семейството ѝ, беше бе­лязал сериозно лицето, врата и ръцете ѝ. Бях доволен, че поне никой не я сочеше и не ѝ се подиграваше.

Никак не завиждах на това смело дете за всичко, което му предстоеше през следващите години, въпреки че тя без съмнение разчиташе на моята помощ. Щях ли да бъда част от живота ѝ? Част от семейството ѝ?

В този момент бях убеден, че да.

Четирите дни и трите нощи, които прекарах с Катлийн и Ади, не можеха да бъдат по-хубави. Посетихме аква­риума, планетариума и няколко музея и Ади лесно свикна с живота при Катлийн.

Прекарвахме вечерите си в интернет. На Ади много ѝ харесваше търсенето на къщи за продан около Бедфорд, Вирджиния и набелязахме няколко, които възнамерява­хме да огледаме, когато ми се удадеше възможност.

Бях приятно изненадан: очевидно Катлийн беше на­пълно удовлетворена от връзката ни такава, каквато беше, и дори не намекна за женитба. Сигурно си личеше, че ценя времето, прекарано с тях, но вероятно си личеше и фактът, че не съм готов да се ангажирам напълно. Оп­итах се да не показвам това, но на четвъртата сутрин в мъничката къща вече едва издържах.

Не бях зарязал работата си напълно. Бях се обадил тук-там. Куин още беше при Алисън. Тя беше приключи­ла работата си в Далас и двамата се бяха отправили към Финикс за следващия ѝ одит. Афая не я беше търсил, но Дарвин беше сигурен, че това ще се случи, и то скоро.

Като стана дума за Дарвин, той ми се беше обадил да ми каже, че новият водач на Синдиката Тексас е изрод на име Даръл Хобс. Дарвин съставяше профила му, но тъй като Хобс още страдаше от параноя през първите сед­мици, трябваше да се презастраховаме, преди да уредим среща с него.

Бях измислил също как да се договоря с Тара Сийгъл, в случай, че успеех да я открия. Кали щеше да ми е нужна като подкрепление, както и поне още един боец. Малки­ят командир, работодателят ми Виктор, твърдеше, че раз­полага с армия от малки хора из цялата страна. Неохотно му се обадих да го попитам дали има добри сътрудници в Бостън и дали мога да им се обадя, в случай, че нещата с Тара се усложнят. Виктор определено не преливаше от ентусиазъм, когато му обясних причината - той предпо­читаше да отида в Нашвил и да убия Роб и Триш. Все пак ми каза как да се свържа с малък човек на име Кърли.

- Внимавай с Кърли - предупреди ме Виктор.

- Защо?

- Голям женкар е.

- Охо.

- Двамата с Кали наистина ли не можете да се справи­те сами с тази жена?

- Тара може да има свои бойци - отговорих.

Шансовете ми да открия Тара още първата нощ в Бос­тън бяха повече от нищожни, затова реших да я оста­вя тя да открие мен.

Групата за терапия „Живот след самоубийство“ се съ­бира всяка седмица в общинския център „Нортън“ на улица Франклин, близо до Девъншър. Умишлено закъс­нях с няколко минути е цел да изненадам Тара, но тя не беше там. Бяха минали почти две години, откакто бях присъствал на такава среща и не разпознах никого от участниците. Наставникът беше същият и явно ме пом­неше добре, защото се намръщи. Кимнах му и седнах, а той продължи да говори:

- В Ню Йорк броят на хората, жертви на самоубийство, е по-голям от тези на убийство - обясни той. - Това е така и тук, в Бостън, както и в повечето големи градове в Аме­рика. Самоубийството е третата по ред причина за смърт сред подрастващите и младежите между петнайсет и двайсет и четири годишна възраст. - Спря, за да даде въз­можност думите му да бъдат осмислени.

Попита.

- Какво става тук, хора?

След това продължи речта си.

Послушах колкото можах, преди да изляза, което оз­начава двайсет минути, преди напълно да съм се поти­снал. Думите му винаги ме връщаха към спомените.

С Тара се бяхме сближили в мрачния ми период, вед­нага след раздялата ми с Джанет. Бяхме тъжни, депреси­рани хора, свързани от редица прилики: и двамата бяхме изоставени от половинките си наскоро, и двамата рабо­техме за Дарвин, и двамата бяхме останали сираци като малки, и двамата бяхме деца на родители самоубийци. Родителите на Тара се бяха самоубили заедно. Опитали се да включат и Тара, но в последния момент по неиз­вестна причина нещо се провалило. И двамата ми роди­тели се бяха опитвали да се самоубият по няколко пъти, но само майка ми в крайна сметка успя, и то чак след като баща ми умря от инфаркт. С Тара посещавахме тези сре­щи известно време, както и годишното събрание в хотел „Парк Плаза“.

Пострадалите от самоубийство в семейството - пет милиона души в Америка - сме наричани оцелелите. Като група имаме склонността да размишляваме за смъртта и поради това, че само двайсет процента от самоубийците оставят писмо, в което да обяснят постъпката си, пове­чето от нас посвещават живота си на опити да извлекат някакъв смисъл от опустошителната си загуба.

Самоубийството въздейства на хората по особен на­чин. Тъгата, разбира се, ни обърква и гневи. Но най-вече ни тревожи, защото знаем, че вероятността да дръпнем спусъка или да стъпим на перваза е много по-голяма, от­колкото при другите хора.

При жените склонността към самоубийство е три пъти по-висока, отколкото при мъжете, но мъжете успя­ват четири пъти по-често. Жени като Тара Сийгъл чес­то прекарват живота си със скрита в себе си самоубийствена бомба, готова да избухне при появата на външен фактор, запалил фитила. Те са белязани мишени. След време достигнах до извода, че Тара има желание да умре. Но докато ние двамата и останалите маймуни на Дарвин страдахме от психическа неуравновесеност, Тара имаше и силна склонност към самоубийство и нейното самоунищожително поведение си личеше дори в моментите, в който всичко в живота ѝ течеше нормално.

Както когато бяхме на върха си.

Същата вечер си тръгнах от общинския център „Нор- тън“ и влязох в близкото бистро за чаша кафе. После взех такси до хотела си и прекарах цял час в бара, пих уиски и гледах как хората идват и си отиват.

Тара не се появи.

Платих сметката си, помотах се няколко минути във фоайето и се качих с асансьора до шестия етаж. Застанах пред вратата на стаята си, мушнах ключа и поех дълбоко дъх, преди да натисна дръжката и да отворя.

Тара не стреля по мен.

Влязох в стаята, прослушах телефонния секретар, про­верих за наличието на клопки, накрая се съблякох и лег­нах в леглото.

Час по-късно се събудих от звука на предпазителя на револвер на по-малко от десет сантиметра от лицето си.

Тара каза:

- От създаването на човешката раса досега са умрели юо милиарда души.

Колкото и ненормално да звучи, с Тара винаги започ­вахме разговора помежду си с любопитни факти за смър­тта.

Аз отговорих:

- Семействата в Мадагаскар изравят костите на мърт­вите си роднини, обикалят из селото със савана, с който близките им са били погребани и след това ги погребват с нов саван.

- Какво правят със стария саван? - попита тя.

- Дават го на млада бездетна двойка.

- Защо?

- Застилат с него леглото си и правят секс върху него всяка вечер.

- Пфу.

- Пфу, ами.

- Как я караш, Донован?

- Добре. Имаш ли нещо против да седна?

- Всъщност имам. Както вероятно предполагаш, ня­мам ти доверие. Мисля, че за мен ще е най-безопасно, ако те убия.

- Няма да е първият ти опит.

- Не мислиш ли, че си несправедлив?

- Белегът, който нося, доказва, че съм прав.

През цялото време, докато бяхме заедно, подозирах, че стига да има възможност да убива други хора, Тара Сийгъл не би посегнала на себе си. Но грешах. Една ве­чер, след като си бяхме поделили бутилка „Кейкбред“, се събудих от бълбукащ звук. Светнах лампата и с ужас ви­дях Тара да лежи на пода в локва кръв.

- Сбогом, Донован - прошепна.

Звъннах на 911 и се втурнах към нея. Докато преобръ­щах тялото ѝ на една страна, тя извади сгъваем испан­ски нож с дванайсетсантиметрово острие и отогава имам белег. Тя винаги се беше преструвала, че не е искала да ме убие, а само да ми попречи да спася живота ѝ. Във все­ки случай, това беше повратен момент във връзката ни и именно той постави края ѝ.

- Ако исках да те убивам, щях да го направя още през онази нощ - казах.

- Може наскоро да си променил решението си.

- Всъщност дойдох да те помоля за услуга.

- Съжалявам, Донован. Вината е твоя. Твърде опасен си.

Извиках:

- Сега, Кърли!

Тара понечи да се изсмее на немощния ми опит да я разсея, но електрошоковият пистолет на Кърли я достиг­на, преди да е успяла. Надигнах се изпод завивката и бут­нах Тара назад. При все че не изглеждаше в състояние, тя успя да стреля и 45-калибровият ѝ куршум с кух връх направи дупка в тавана.

Отбелязах си наум да проверя дали някой не е спял в леглото в горната стая.

Електрошоковият пистолет си беше свършил работата и Тара не можеше да хване револвера си. Станах от легло­то, взех оръжието и го оставих на нощното шкафче. Свет­нах лампата. С Кърли я погледахме как се гърчи в леглото няколко секунди. Стегнах колана си около врата ѝ, нати­снах лицето ѝ надолу и сложих коляно на кръста ѝ.

- Добра работа, Кърли - похвалих го. - Ще ми подадеш ли свинска опашка?

Той ми подаде една пластмасова каишка със свободната си ръка и аз извих ръката на Тара зад гърба ѝ. Едва тогава той отмести електрошоковия пистолет.

Тара беше използвала заглушител, така че нямаше защо да се притесняваме за шума от изстрела. С Кърли я замъкнахме до стола и вързахме ръцете ѝ за облегалката. Той върза глезените ѝ с друга каишка за краката на стола, а аз продължавах да държа колана си около врата ѝ. То­гава Кърли сряза каишките около китките ѝ и ги върза с нови за подлакътниците на стола. Отиде до вратата, коя­то свързваше със съседната стая и я отвори. Аз отпуснах колана и застанах пред нея.

- Откъде намери джуджето? - попита тя.

- Малък човек - поправих я.

- От колко време се крие под леглото?

Погледнах Кърли.

- От колко, шест часа?

- Горе-долу - потвърди той.

Обърнах се към Тара.

- Кой ти подшушна, че съм в града, наставникът?

- Няма значение. Ще ме убиваш ли?

- Вече ти казах. Исках да те помоля за услуга. Между другото, изглеждаш чудесно.

- Ъхъ. Каква е услугата?

- Виждала ли си някога дубльорката си?

- Малката гимнастичка от Атланта? Ева някоя си?

- Точно така.

- Да, веднъж я проверих.

- Мислиш ли, че прилича на теб?

- Изобщо не прилича на мен. Но ти знаеш какво е нуж- но. Достатъчно напомня. Какво общо има това с посеще­нието ти? Каква е услугата?

- Искам да кажеш на Дарвин, че ти трябва нова дуб- льорка.

Тя се обърна към мен за миг и долових напрегнатост в погледа ѝ.

- А ако не го направя? - попита.

- Ще го направиш.

Тя се изсмя.

- За какво е това?

- Защото е станала талантлива изпълнителка на тра­пец. Защото ѝ предстои голям успех в живота и те моля за нещо съвсем дребно, което ще позволи на двама ни да позволим нещо съвършено да оцелее сред цялата тази лу­дост в живота ни.

- Ъхъ. И откога я чукаш?

- Честен кръст - казах, - дори не я познавам.

- Той го прави заради мен - намеси се Кали, която се появи от съседната стая.

В този момент Кърли я видя и изпъшка:

- Мили Боже, прибери ме ей сега!

- Аха - промърмори Тара, - красивата убийца.

- Как си, Тара? - попита я Кали.

- Била съм и по-добре. А ти?

- Това зависи от теб - заяви Кали.

Тара кимна бавно, докато подреди нещата в главата си.

- Ясно. Значи ти си тази, която чука Ева. Освен това си влюбена в нея. Колко тъжно.

Тара не звучеше тъжна, но го изрече, което си беше нещо. Тя въздъхна.

- Добре - рече. - Ще кажа на Дарвин.

- Така ли?

- Разбира се. Защо не?

Обърнах се към Кали да видя реакцията ѝ, но един­ственото, което видях, беше пистолетът ѝ, насочен към лицето на Тара. Тя стреля два пъти между очите на Тара и вероятно трети път в сърцето ми, защото почуствах про­низваща болка. Притиснах гръдния си кош и паднах на пода. Кали притича до мен.

- Добре ли си? - попита - Сърцето ли?

Точно преди да изпадна в безсъзнание, чух Кърли да пита Кали:

- Мислила ли си някога да пробваш с мъж? Защото ако е така, аз съм на разположение.

Изведнъж се чух да казвам:

- Добре съм, това е психосоматично.

Отворих очи, очаквах да видя Кали, но изпитах най-го­лемия шок в живота си, когато в полезрението ми попад­на абсолютно непозната жена, облечена като медицинска сестра.

- О, боже! - изпищя тя и натисна бутона, висящ на страничната рамка на болничното легло, в което лежах.

Болнично легло?

Сестрата изтича от стаята, като ме остави да се чудя какво ставаше, по дяволите. Опитах се да си изясня. Спомних си как Кали застреля Тара и настъпи болката. Знам защо Кали стреля. Тара не беше от хората, които ос­тавят нещата така. Ако я пуснехме, можеше да подгони Ева и да я убие от чиста злоба. В краен случай щеше да каже на Дарвин и той щеше да нареди Ева да бъде убита. Ето защо действията на Кали бяха логични.

Но трябваше да го предвидя.

Огледах мрачната стая, за да се ориентирам. Може и да лежах в болнично легло, но не бях в истинска болница. Намирах се в една от болничните стаи в щаба на Сензор­ни ресурси. Исках да разбера как се бях озовал тук и дали някой се беше свързал с Катлийн. Исках да знам дали Ади не е уплашена. Бедното дете не можеше да загуби още някого в живота си. Исках да обмисля възможността да се установим и да бъдем семейство. Исках да помисля за всички тези неща, но те трябваше да почакат, защото се налагаше да се съсредоточа върху това, което Дарвин можеше да причини на Кали.

Не тръгваш да убиваш хората на Дарвин просто така, без последствия. Трябваше да открия Кали и да я заведа на сигурно място. Трябваше да говоря с Дарвин и да уре­дя нещата. Опитах се да седна, но се оказа, че съм закачен за разни апарати.

Явно нещата не бяха добре.

Опипах тялото си с ръце, търсех мобилния си теле­фон. Кали сигурно го беше оставила някъде наблизо. Не, помислих си, не можеше да е дошла тук с мен. Сигурно се криеше, чакаше да намеря начин да ѝ се обадя, за да решим как ще действаме с Дарвин. Или пък се беше втур­нала към Вегас да пази Ева.

Почакай.

Тара Сийгъл беше в стаята, мъртва и вързана за стола, когато паднах, връхлетян от болка в сърцето. Нямаше на­чин Кали да е била там, когато са дошли парамедиците. Трябвало е с Кърли да почистят стаята колкото могат и да бягат.

В такъв случай Дарвин имаше основателна причина да мисли, че аз съм убил Тара.

Замислих се и осъзнах, че причината за стягащата болка в гърдите беше същата като тази при случилото се в караваната на сестрите Питърсън и при колебанието ми да убия получателите на заема Ръмпелщилскин. Това беше причината да отложа убийството на Роб и Триш в Нашвил и ме тревожеше при всяко убийство, извършено за Виктор още от първата ми задача за него, когато ме нае да убия Моника Чайлдърс на предишния Свети Вален­тин. Както се оказа, Моника не беше загинала от моята ръка, но с Кали бяхме изпълнили задачата си.

Имаше хора, които не заслужаваха да умрат. Не каз­вам, че са невинни. Щом за някого е възложена поръчка, винаги има причина. Били са обявени за виновни и осъ­дени на смърт от този, който ме е наел.

Това не означава обаче, че престъплението отговаря на наказанието.

През всичките години, през които убивах хора, преди да срещна Виктор, знаех, че светът ще е по-добър без тях. Независимо дали убивах терористи и шпиони за прави­телството или тарикатите на Сал Бонадело, това не ми е причинявало и миг безсъние.

Тогава обаче, преди почти година, Виктор се появи в живота ми.

Първата ми работа за него, беше Моника Чайлдърс. Убих я на следващия ден, след като срещнах Катлийн. Виктор ми пробута теорията си, че всеки може да посочи двама души, които заслужават да умрат заради ужасните си постъпки към него. Не ми беше трудно да възприема това, защото аз самият бях срещал такива хора през жи­вота си и се бях погрижил за тях.

Моника Чайлдърс може и да беше направила нещо дос- татъчно лошо, че някой да пожелае смъртта ѝ, но според всеобщите правосъдни норми не заслужаваше да умре. Мисля, че бях наясно с това и в онзи момент, но прос­то действах на автопилот. Следвах идеята, че убиецът не бива да задава въпроси. Трябва да извърши екзекуцията, без да прави преценка на вината.

Съвестта ми обаче явно беше на различно мнение.

Причината за екзекуцията на Моника не излезе наяве. Когато се оказа, че е жива, изпитах облекчение. Докато не разбрах, че е била изнасилвана до смърт от терориста, когото преследвах - това ме съсипа.

Получателите на заема Ръмпелщилскин със сигур­ност бяха постъпили чудовищно, позволявайки някой да умре в замяна на парите, които ще вземат, но им беше обяснено, че става въпрос за ненаказан престъпник. В сърцето си бях убеден, че е прекалено да ги убием за това, че са позволили друг да умре. Когато отидох у сестрите Питърсън, тялото ми се разбунтува.

Значи жертвите на Виктор бяха виновни за пробле­мите ми със сърцето. Звучеше логично с изключение на едно нещо: болката ме връхлетя отново, когато Кали уби Тара Сийгъл. А Тара не беше участник в смъртоносния експеримент на Виктор.

Не съм психиатър, но мисля че Тара можеше да се оп­редели като човек, който не заслужава да умре. Със си­гурност не беше безгрешна и имаше определени обстоя­телства, при които сам бих я убил. Но тя вършеше добри неща за държавата в работата си за правителството, като отстраняваше терористи. Освен това с нея имахме общо минало и нямах намерение тя да умре точно тогава. Кога­то Кали я простреля, се почувствах отговорен за смъртта на невинен човек, бивш приятел - при все че същият този приятел се беше опитал да ме убие минути по-рано.

Докато оглеждах апаратите в болничната стая, към които бях закачен, взех съдбоносното решение никога повече да не приемам поръчки от Виктор. Нямах прите­снения относно способността си да убивам виновни хора или такива, които заслужават смъртта си. Все пак го бях направил съвсем наскоро, без никакви последствия.

Нед Денхолън сигурно е бил свестен мъж, но не из­питах никакво съжаление, след като го убих. Дали беше заради това, че осигуряваше на онези хлапета наркотици за изнасилване? Не. Беше заради страха, че дъщеря ми Кимбърли може да бъде въвлечена в това. Ето защо Нед трябваше да умре. Хлапето, което застрелях в нощта, ко­гато се опитаха да изнасилят Кали, не ме впечатли, защо­то така или иначе умираше и аз не направих нищо повече от това да го избавя от мъките му. Що се отнася до Вълка Уилямс, той заслужаваше да умре по цял куп причини, включително и заради заплахата за убийство към новата ми служителка.

Вратата се отвори рязко и се стреснах. Сестрата влетя, като влачеше доктора след себе си.

- Да се яви доктор Хауърд - провикнах се. - Доктор Ха- уърд, доктор Хауърд. Тримата клоуни, сещате ли се?

Доктор Хауърд се опита да прикрие усмивката си.

- Това не беше смешно при последното ви посещение тук, а и сега положението не е много добро. Радвам се, че отново сте с нас, господин Крийд.

Доктор Хауърд ме лекува преди няколко години, след като украински служител на реда ме простреля доста неприятно. Щом ме лекуваше добрият доктор, значи ме бяха върнали в медицинския център на Сензорни ре­сурси. Кабинетът ми беше едва на стотина метра от тази стая. Когато с Катлийн и Ади купим новата си къща, ще живеем на двайсет километра оттук, в Бедфорд.

- Аз съм Карол, господин Крийд - представи се сестра­та.

Вдигнах ръка и лекичко ѝ помахах.

- Приятно ми е да се запознаем, сестра Карол.

Доктор Хауърд ме нападна с въпроси и раздразни очи­те ми със светещата си химикалка. Игнорирах го за мо­мент и се обърнах към сестра Карол.

- Трябва ми мобилният ми телефон.

Тя отвори шкафчето до леглото ми и разрови вътре, след това потърси в гардероба в дрехите ми, които някой беше закачил.

Подаде ми го. Натиснах бутона за включване.

Нищо.

Погледнах я.

- Батерията е свършила. Как е възможно?

Доктор Хауърд се намеси.

- По-късно ще имаме много време за въпроси, госпо­дин Крийд. Дотогава ще трябва да ви помоля за съдей­ствие.

- Това нямаше да е проблем, ако животът ми не беше в опасност. - Обърнах се към Карол. - Можете ли да се оба­дите на Лу Кели от мое име? - Лу беше дясната ми ръка. Кабинетът му беше в другия край на сградата.

- Защо не го доведеш лично, Карол - предложи доктор Хауърд. - Може би е добре да ни оставиш, за да си пого­ворим за малко.

Тя остави вратата отворена и тръгна по коридора да доведе Лу.

Доктор Хауърд се опита да подобри рекорда на Мако- ли Кълкин с въпросите му във филма „Чичо Бък“ и аз от­говарях по същия начин. Да, почувствах това, да, мога да се концентрирам, не, не съм замаян, да, жаден съм, да, да, да.

Трябваше да разбера нещо.

- Какви са тези апарати към които сте ме закачили, докторе? Знам, че съм тук заради болката в сърцето, но тя е психосоматична. Може да се обадите на психотерапевта ми, ако не ми вярвате.

- Господин Крийд - каза той, - закачен сте към тези апа­рати, защото бяхте в кома през последните три години.

В кома? Три години?

Бях шашардисан, както казват англичаните.

Шашардисан е далеч по-силна дума от изненадан. Тя се използва, за да опише нещо, което те оставя безмъл­вен, направо вцепенен.

Така че бях шашардисан.

Представих си се да ям живи скорпиони, да размазвам кравешка тор по тялото си. Можех и в партията на вигите да вляза или да се заема с френология. Във всяко от тези неща имаше повече смисъл, отколкото в онова, което той ми каза.

- Може ли да повторите? - помолих.

- Лежите неподвижно в това легло от... - Погледна в картона. - Три години, два месеца и пет дни.

- Занасяте ме.

- Знаете, че не съм от тия.

Това беше истина. Но нямаше логика.

- Защо се чувствам съвсем на себе си? - попитах.

- Психосоматичната кома е различна от тази, причи­нена от физическо нараняване.

- Я повторете?

- Нямате травма на мозъка. На практика той си е взел три години ваканция.

Стаята сякаш се завъртя около мен и осъзнах положе­нието си. Сигурно имаше милиони въпроси, които тряб­ваше да задам. Първото, което ми хрумна обаче, беше:

- Кога мога да стана?

По филмите когато красивата старлетка се събужда от кома, е идеално гримирана и всяко косъмче на косата ѝ е на мястото си. В края на сцената, вече е станала от легло­то, пие шампанско, танцува и заживява щастливо до края на живота си. В истинския живот е по-трудно, отколкото си мислите, да се надигнете от болничното легло след три години зимен сън.

Докато доктор Хауърд ми обясняваше това, обърна внимание и на някои други аспекти от здравословното ми състояние. Каза, че са необходими тестове и лечение в продължение на седмици, преди да могат да ме изпишат. Каза, че ще махнат сондата за хранене, постепенно ще ме захранят с истинска храна и ще видят как ще я възприе­ма.

Три години?

Това означаваше, че Кимбърли е преполовила следва­нето си в колежа! Афая вероятно е взривил летищата пре­ди години. Кали, Куин, Алисън... възможно ли е всички да са мъртви?

Какво се е случило с Катлийн? Сигурно съм я уплашил до смърт след толкова време в безсъзнание. А Ади трябва да е на осем години?

Ами Дарвин? Защо още не са ме убили? Неговите хора можеха да влязат в тази болнична стаичка с валсова стъпка и да ме издухат по-бързо, отколкото Моника Лю- ински духва свещичките на торта за рожден ден. Чакай, помислих си. Това сравнение сигурно вече е старомодно?

Трябваше да стана и да се махна оттук, преди Дарвин да е научил за възкресението ми. Трябваше да включа мобилния си телефон, да се обадя тук-там и да повикам помощ. Не исках да въвличам Катлийн в това, но нямах избор. Освен ако през последните три години светът не се беше обърнал с главата надолу, Дарвин щеше да раз­бере за състоянието ми до часове и тогава продължител­ността на живота ми щеше да е като на кексче в килера на Кърсти Али. Почакай. Минали са три години. Може пак да е отслабнала. Отбелязах си като първостепенна зада­ча да осъвременя знанията си за поп културата.

- Донован, слава богу!

Вдигнах поглед и видях Лу Кели да влиза в стаята, следван от сестра Карол.

- Страхотна прическа - казах.

- Почакай да видиш своята! - отвърна той.

- Лу. Обърни се с гръб към доктора и ме гледай.

- Добре... - сви рамене той.

- Бил ли съм в кома?

Той кимна.

- Колко дълго.

- Около три години.

Сестрата се присъедини към нас. Лу се обърна към нея:

- Карол, можеш ли да ми донесеш вестник или списа­ние, нещо със скорошна дата?

- Става ли талон от билет за кино? - попита тя.

- Идеално.

- Лу, това е шантаво - казах.

- Знам, приятел. Това е положението. Поне си отново сред нас. Как си?

- Бесен.

Той се засмя.

- Ето го стария Крийд - обяви.

Доктор Хауърд продължи прегледа си. Вкара термо­метъра и го изкара. Пъхна малкото нещо с лампичката в ушите ми. Опипа лимфните ми възли, провери пулса, натисна корема, погледна в носа и устата ми.

Сестра Карол се върна с достатъчно доказателства за повече от тригодишното ми превъплъщение в Рип Ван Уинкъл. Опитах се да се изправя на крака.

- Кротко! - викна докторът. - На животоподдържащи системи сте. Не можете да ставате още.

Лу се опита да ме притисне към леглото, но го отпра­тих с ръка.

- Може ли поне да седна?

Лу и докторът се спогледаха. Лу му кимна.

- Полежете неподвижно за минутка - поръча.

Сестрата помогна на лекаря да махне няколко тръбич­ки и притисна марли към раните, за да спре кървенето.

- Мисля, че сте вън от опасност - заяви лекарят, - но ще трябва да оставя другите апарати включени през следва­щите двайсет и четири часа. Това ще ни даде възможност да наблюдаваме мозъчната дейност и да разберем, ако получите епилептичен припадък.

- Защо съм още жив? - попитах.

- Защото получаваш най-добрата медицинска грижа в целия свят - отговори Лу.

- Нямах това предвид.

- Не съм сигурен какво имаш предвид.

- Защо Дарвин още не ме е убил?

Доктор Хауърд предложи:

- Нека довършим, за да можете да си говорите спокой­но. С Карол не искаме да чуем нещо, което не се отнася до лечението на господин Крийд.

Пет минути по-късно бяхме само аз и Лу на затворена врата.

- Помогни ми да наваксам - помолих го, - като започ­неш от снощи.

- Искаш да кажеш...

- Да, искам да кажа последната нощ, която си спом­ням. Когато Тара беше простреляна.

Лу пое дълбоко дъх.

- Добре. Виж, ще опитам да разкажа нещата подред, но може да пропусна някои подробности.

- Постарай се. Ще попълним пропуските по-късно.

- Добре.

- Почакай малко - спрях го. - Преди да започнеш, кажи ми, Катлийн добре ли е?

- Добре е.

- Ади?

- Да, добре е. Завършва втори клас.

- Мамка му. Не мога да повярвам, че съм пропуснал най-важните години от израстването ѝ. С Катлийн си­гурно са съкрушени. А Кимбърли?

- Нека ти спестя малко време - предложи той. - Ким­бърли, Джанет, Кали, Куин - всички са живи и са добре. Искаш ли да се впускам в подробности за тях сега или ще чуеш за онази вечер?

- И двете. Нека започнем с Афая. Дарвин хвана ли го?

- Не, така и не се появи.

- Алисън?

- Изобщо не се сетих да попитам - отговори Лу, - но ще разбера и ще ти кажа.

- Добре, разкажи за онази нощ. Трябва да знам, ако жи­вотът ми е в опасност.

- Кали се обади на мен, когато в онази нощ се случи онова със сърцето ти. Каза ми, че точно простреляла Тара и ти си получил инфаркт.

- Разказа ли ти някакви подробности за прострелва­нето на Тара?

- По-късно да, но в онзи момент беше изпаднала в па­ника. Помислила, че умираш, но не можела да се обади на 911, защото нямала време да скрие тялото на Тара и да почисти местопрестъплението. Навсякъде имало пръски кръв, включително и по дрехите ти.

- Има логика. Ако екипът от спешното открие кръв, трябва да се обади в полицията.

- Точно така. Освен това всичко се е случило в твоята хотелска стая, където всико е било покрито с твоите от­печатъци, така че... Картинката ти е ясна.

- Трябвало е да действа бързо.

Той кимна.

- Извадихме късмет, че това се случи в Бостън, където имаме сериозно подкрепление. Обадих се на два екипа за почистване и намерих един от лекарите ни в дома му. Тогава не знаехме за психосоматичния ти проблем, ни­кога не си го споделял с мен. Мислехме, че си получил масивен инфаркт. Тъй като нямахме време да доведем лекарите в стаята ти, казах на Кали да се качи на горния етаж и да провери за камери в коридора. Ако няма та­кива, да задейства противопожарната аларма. Тя това и направи. Тогава ѝ казах да прати джуджето на Виктор да ти помогне...

- Кърли.

- Нима помниш това?

- Сякаш се е случило преди минути - отвърнах. - Още не мога да повярвам, че не е така.

- Нека не се отклоняваме. И така, Кали остана да пази коридора, докато някой не излезе от съседната на твоята стая. Когато човекът хукна да изпълнява упражнението за евакуация ведно с останалите от хотела, Кърли отво­ри неговата стая, после те завлече там и се обади на 911. Докато чакаха спешния екип, той взе дрехите и багажа ти и го пренесе в новата стая. Имахме късмет, че гостът в съседната стая беше сам, оказа се някакъв бизнесмен.

Усещах накъде вървят нещата и това не ми харесваше.

- Какво стана с бизнесмена?

- На Кали ѝ трябваше лична карта и някаква информа­ция за предварителния доклад. Затова го последвала по стълбите. Щом излязъл навън, го заговорила.

Лу спря, за да се увери, че съм стигнал до правилния извод.

- Кога беше открито тялото му?

- На следващия ден.

Размърдах се в леглото и се замислих за начина, по който преминавах през живота, за труповете, които ос­тавях след себе си. Инстинктивно вдигнах ръка към сър­цето си.

- Добре ли си? - попита Лу.

- Изненадващо, да.

Лу продължи.

- Парамедиците дойдоха почти едновременно с по­жарникарите и те качиха на носилка. До този момент Кали се беше върнала в стаята и се качи в линейката с теб. Кърли чакаше в колата си и ви последва. След ня­колко минути Кали опря пистолет в гърба на парамедика и ги накара да спрат линейката. Кърли спря, излезе от колата си и насочи пистолет към шофьора, а Кали накара парамедиците да те преместят в колата на Кърли. Той те закара до медицински хеликоптер, докато Кали застреля екипа от спешна помощ. Захвърли ги в някаква канавка и отпраши с линейката до летището, където я чакаше вторият екип. Те извършиха техните чудеса с линейката, закараха Кали до военновъздушната база и тя се качи в самолет за насам. Изпревари те с половин час, но ти беше в медицински хеликоптер, където получаваше възможно най-добрите грижи. Хеликоптерът се приземи и оттогава си тук.

Осведомих се:

- Предполагам, че първият екип по почистването се е справил добре в хотела?

- Когато приключиха, не си личеше там да е стъпвал човешки крак.

- Къде е мястото на Дарвин в цялата история?

- Точно там е проблемът. Кали се обади на мен, защо­то я беше страх, че Дарвин ще обвини теб за смъртта на Тара. Помоли ме да организирам среща, за да може да му разкаже какво се е случило и защо.

- И ти ѝ отговори?

- Казах ѝ, че тя и Кърли не са били там.

- Значи Дарвин мисли, че аз съм убил Тара?

Лу кимна.

- Помисли, че си я убил и после се е случило онова със сърцето ти, защото сте били близки някога. Нещо като разкаяние.

- И защо Дарвин не ме е убил?

- Виж, Дарвин се канеше да убие Тара така или иначе.

- За какво говориш?

- Беше ми намекнал, че ще го възложи на теб.

Всичко това можеше да се размине, помислих си.

- Кое го спря да ми даде задачата? - попитах.

- Реши, че може би си твърде близък с нея. Искаше да пробва с някой друг.

- Няма друг, който да може да убие Тара.

- И той стигна до този извод.

- Кого беше пратил?

- Двама мафиоти. След като те не успяха, обещах му да говоря с теб за това.

- Защо не го направи?

- Щях, но се случиха събитията с Афая и той ми поръ­ча да изчакам, докато се върнеш от Далас. После ти иска­ше да прекараш малко време с Катлийн и Ади, така че го отложих.

Синхронзирането е странно нещо. Това обаче обясня­ваше желанието на Тара да ме убие. Мислела е, че съм там да довърша работата на мафиотите.

- Значи Дарвин мисли, че си ми предал да убия Тара и аз съм го направил. И е доволен?

- В общи линии. - Лу стана и понечи да отвори вратата.

- Какво означава това?

Лу се обърна към мен.

- Не му харесва, че си му кръшкал встрани през всички тези години.

Това не ме изненада.

- Какво знае Дарвин за проблема ми със сърцето?

- Направи разследване. Откри лекаря, който те е леку­вал след инцидента в Камптаун...

- Доктор Хеджпет?

- Точно така. А Хеджпет насочи Дарвин към психоте- рапевта...

- Надин Крауч.

- Да, а ако се надигнеш и погледнеш над рамото ми...

- Не е необходимо - заяви доктор Надин Крауч и влезе в стаята. - Ще се приближа.

- Какво правите тук? - изумих се.

- Това може да ви изненада, Донован, но работя за Въ­трешна сигурност по-дълго от вас.

- Какво?

- Бях на работа, когато хеликоптерът ви докара от Камптаун.

- Доктор Хеджпет ви препоръча лично. Да не би да каз­вате, че и той работи за Вътрешна сигурност?

- Не. Когато пристигнахте в болницата, Дарвин под­държаше контакт с доктор Хеджпет. Разбра резултати­те от изследванията преди вас самия. Когато Хеджпет реши, че е добре да се посъветвате с психотерапевт, Дар­вин му каза да препоръча мен. Прецени, че е най-добре да се използва вътрешен специалист.

- И случайно се оказа, че практикувате в Нюарк?

- Филаделфия. Наложи се да преместим кабинета ми за ваше удобство. Наехме кабинета от Агнес Батъл, дет­ския психолог.

Всякакви мисли минаваха през съзнанието ми, но обикновено обръщам внимание на детайлите.

- Античната закачалка за дрехи не беше на мястото си. Ваша ли е?

Доктор Крауч се засмя.

- Странно, че сте забелязали това. От Вътрешна сигур­ност напълно обновиха кабинета. Когато Агнес видя, че няма закачалка, ми подари тази. Почувствах се задълже­на да я задържа.

- Значи през цялото време сте били наясно, че работя за Вътрешна сигурност?

- Не точно. Дарвин не ми каза почти нищо в началото. Искаше да му докладвам за разговорите ни. Даде ми раз­яснения точно преди последното ви посещение.

- Помня, че ми се сторихте много проницателна, опоз­нахте ме за толкова кратко време.

- Все още съм проницателна. Виждам например, че приемате положението, в което се намирате, невероятно спокойно.

- Откъде знаехте, че днес ще се върна в съзнание?

- Не знаех. Чакам да се събудите от дълго време.

- Откога сте тук?

- Пристигнах месец след вас.

Изсмях се.

- Плащали са ви през цялото това време, да ме чакате да се събудя? Не ми се вярва.

- Изпратиха ме тук заради вас, но все пак работя за Вътрешна сигурност и имам и други задължения. Вие сте агент с приоритет и след като се събудихте, сте моя ос- новна грижа.

- Колко точно ви казаха?

Тя погледна към Лу.

- Тя е наясно с по-голямата част от работата ти за нас. Проявява разбиране относно делата ти със Сал. Знае ня­кои неща за уговорката ти с Виктор и случая с Тара.

- Е, всичко това е в миналото - отсякох.

- Така ли? - попита Надин.

- Вашите хора твърдят, че съм пропуснал три години от живота си. Три години, които можех да прекарам с Катлийн и Ади. Три години, в които можех да заздравя отношенията си с Кимбърли. Приключих. Приключих с тези глупости. Ще се измъкна от тази черупка, ще се оже­ня за Катлийн и ще бъда добър баща на Ади.

Доктор Крауч се обърна към Лу.

- Да си тръгна ли? - попита.

Лу се намръщи.

- Ще карам направо. Твърдо се налага да останете.

- Лу? - промълвих. - Какво имаш предвид с това „ще карам направо“? Кажи.

Лу попита Надин дали има огледало в чантичката си. Тя извади малка пудриера и му я подаде.

- Лу... - повторих тревожно.

- Донован, може би искаш да се видиш - предложи Лу. Подаде ми пудриерата на Надин. Изгледах ги внимател­но, преди да я отворя, но никой от тях не каза нищо. За­творих очи и поклатих глава.

- Гадна работа - процедих.

Лу кимна.

- Много съжалявам - каза доктор Крауч.

Отворих пудриерата и се погледнах в огледалото.

Сменили са ми лицето.

Не с нормално лице, каквото имах преди, а с такова на холивудска звезда.

Без белег.

Затворих пудриерата и я подадох на Надин.

- Искам едно питие - заявих.

Лу се поколеба.

- Това май не е много добра идея.

- Горното чекмедже отляво на бюрото ми - настоях.

- Може да попитам доктора, ако искаш - предложи Лу.

- При бърбъна има подходящи чаши. Може да ми пра­виш компания.

- Двайсетгодишен „Папи“?

- На толкова беше, когато го купих.

- Ще ти правя компания - реши той.

Погледнахме към Надин.

- Ще се въздържа - каза тя.

Лу повика секретарката си и ѝ нареди какво да донесе.

Докато чакахме, докоснах лицето си с пръсти. Надин отново ми подаде пудриерата. Приплъзнах огледалото, като този път се огледах от различни ъгли. Всеки път се чувствах, сякаш гледам някой друг.

- Добра работа - заключих, - но е прекалено.

- Знам, че това е голям шок - увери ме Надин, - но сте прекрасен. Не че обръщам голямо внимание на външ­ността.

- Лу? Това е шантаво. Знам, че хората ни ги бива, но много пъти съм виждал резултатите от работата им. Ни­кой не е изглеждал по-добре от преди.

- При теб е така.

- Как е възможно?

- Екипът ни никога не е разполагал с толкова време, нито с такава идеална среда за възстановяване. Знаехме, че хирурзите ни са изключителни, но никой не предпо­лагаше, че са чак толкова добри. Знаеш ли на кого прили­чаш? - започна да се вживява Лу.

Вдигнах ръка.

- Моля те. Не ми казвай.

Той кимна. Секретарката му се появи с бутилка „Папи“ и две чаши.

- Господин Крийд! - писна тя - Мислех, че повече няма да ви видим. Изглеждате чудесно!

Надин премести някои неща от нощната масичка, за да направи място за чашите. Линда ги остави и попита.

- Какво е да се събудиш след толкова дълго време?

- Сюреалистично. За теб са минали години. В съзна­нието ми се видяхме преди две седмици.

- Толкова е странно - продума тя.

Линда си тръгна и Лу сипа питиетата.

- Сигурна ли сте, че не искате глътка, Надин?

Тя зверски се намръщи.

- Струва ми се ужасна идея. Колкото до вас, господин Кели...

Надин не довърши изречението си, но поклати глава с отвращение, като не остави и капка съмнение за мнение­то си относно поведението на Лу.

Вдигнах чашата си за тост.

- Бърбънът - заявих - е по-евтин от терапията.

Лу се ухили. Чукнахме чашите си и отпихме.

- Като рай в бутилка - довърших.

Поседяхме в мълчание, докато не попитах.

- Защо са го направили, Лу?

Той отпи още една глътка, пое дълбоко дъх и бавно се подготви. Прехапа долната си устна, преди да заговори.

- За кратко време трябваше да се вземат много реше­ния.

Не се канех да го оспорвам. Тези решения са били взе­ти преди години, така че не можех да направя нищо за загубените години или за новото лице. Имаше само едно важно нещо.

- Катлийн виждала ли ме е... така?

Спогледаха се, опитваха се безмълвно да решат какво да ми кажат. Лу пое инициативата.

Има много неща, които трябва да ти кажа. Но пре­ди това ти напомням, че само предавам информацията. Участвах в обсъждането, но не аз взех решенията.

- Ще го имам предвид. И какво ще казваш?

- Само, че направеното беше най-логично в онзи мо­мент.

Подадох чашата си на Надин. Главата ми се въртеше след две глътки уиски.

- Така ви се пада - изсумтя тя.

Както и останалите стаи в Сензорни ресурси, тази, в която ме бяха настанили, нямаше прозорци. Можеше да е обед или посред нощ, нямаше как да разбера. Човек, прекарал тук две седмици, дори да е в съзнание, няма да може да прецени правилно колко точно време е минало, така че бях наясно, че ще има период на дезориентация. Аз обаче бях повече от дезортиентиран, бях в истински шок. За броени минути изгубих лицето, с което се бях ро­дил и над три години от живота си! Нямаше наръчник, който да ми помогне да се справя с това.

Това, което чух и видях, не беше причината да поискам бърбъна. Колкото и да беше лошо, знаех че положението ще стане още по-зле. Погледът на Надин и тонът на Лу бяха доказателство за това. Фактът, че Дарвин беше за­държал Надин на работа тук, в Сензорни ресурси, през всичките тези години, допълнително ме подготви за това, което Лу щеше да съобщи.

- Ти умря - каза Лу.

Замълчах за момент.

- Искаш да кажеш, че съм умрял на масата и са ме ре­анимирали?

Той поклати глава.

- Не, искам да кажа, че убихме Хари.

Хари Уедърс беше дубльорът ми.

- Нямахме избор - обясни Лу.

Нищо не казах.

Той продължи:

- Ти лежеше тук в безсъзнание, полужив. Дните се ни­жеха. Отначало лекарите се надяваха, че ще се оправиш, но загубиха вярата си.

В съзнанието ми прелитаха хиляди мисли, в търсене­то на някакъв смисъл.

Лу не спираше:

- Тара Сийгъл е имала много приятели, които са раз­брали, че си дошъл в Бостън да я търсиш. Няколко часа по-късно изчезва безследно.

Не биваше да пия. Или ми беше нужно още едно пи­тие. Трябваше да си наложа да го слушам. Иначе щеше да отнеме по-дълго време, докато разбера каквото ме инте­ресуваше за Катлийн, Ади и ситуацията в момента.

- Давай - чух гласа си накрая.

- Имаше два проблема. Първият са приятелите на Тара - представи си какво биха направили Кали и Куин, ако ти беше изчезнал. Те настояваха за отговор от Дарвин, заплашиха, че ако той не им го даде, ще го изкопчат от Катлийн.

Стегнах новата си челюст и юмрука си, но не казах нищо.

- Вторият проблем, честно казано, се оказа самата Кат­лийн.

- Как така?

- Когато ти не се появи, нито отговори на обаждания­та ѝ, изпадна в паника. Тя знаеше достатъчно, за да бъде опасна.

- Това е нелепо - възпротивих се. - Тя не знае... не зна­еше нищо.

- Познаваше Сал Бонадело - прекъсна ме Лу - и Вик­тор.

- И?

- Знаеше също... или си мислеше, че знае, че работиш за Вътрешна сигурност.

- Започнала е да се обажда тук-там?

- Да.

- И?

- Удари на камък. И това не ѝ хареса.

В ъгълчетата на устните ми се прокрадна лека усмивка на гордост.

Лу забеляза и каза:

- Да, знам. Но тя се свърза с пресата и започна да на­стоява за разследване.

- О, мамка му.

- Точно така. Затова Дарвин измисли фалшива мисия и предостави достатъчна част от трупа на Хари, за да убе­ди всички, че си мъртъв.

Сърцето ми се сви.

Попитах:

- Това се е случило преди повече от три години и отто­гава никой не е променил версията пред Катлийн?

Лу не отговори.

- А Кимбърли и Ади - присъстваха ли на погребението ми?

- Съжалявам, Донован - промълви Лу.

Надин се приближи и утешително хвана ръката ми.

- По начина, по който го представиха пред мен, това беше единственият начин Катлийн и Ади да бъдат защи­тени - обясни тя.

- Да не говорим за Сензорни ресурси - добавих.

- Това също - съгласи се Лу.

Прехвърлих всичко в ума си за няколко минути в опит да намеря някакво решение. Разбира се, че е трябвало да ме убият. На тяхно място и аз бих постъпил така. Добре, значи съм загубил три години. Няма проблем. Вече се бях върнал от мъртвите. Можех да убия приятелите на Тара, преди да разберат, че съм жив, а след това да споде­ля добрите новини с близките си. Надин би била полез­на в този момент. Щях да разкажа всичко на Катлийн и Кимбърли, да направя пълни признания. После щях да се оттегля. Можеше да се получи, беше логично. Още имах шанс да спася връзката си с Катлийн.

- Как умрях? - попитах.

- Моля? - учуди се Надин.

- Трупът на Хари не би заблудил онези, които ме по­знават добре. Не може да са им казали, че съм получил инфаркт.

Лу въздъхна.

- Звучи много по-страшно изречено на глас - бавеше се той.

Аз чаках.

- О, боже, Донован! - възкликна Лу. - Хари беше хвър­лен отвисоко.

Известно време всички мълчахме. Не беше нужно да говорим. Изражението на Надин беше красноречиво.

- Хубавото е - заговорих, - че изглеждам като филмова звезда.

Надин се изненада.

- Приемате това ужасно добре. Сигурен ли сте, че осъз­навате сложността на положението?

- Простете за каламбура, но се опитвам да го приема с каменно лице.

- Той посреща страховете си - намеси се Лу, - като се преструва на смел.

- Е - каза Надин, като бързо се усмихна, - струва ми се, че е време да се изправим пред фактите.

Отвърнах на усмивката ѝ.

- Добра реплика - похвалих я. - Като за психиатър де.

- Можем да започнем с новото ви име.

Това изтри усмивката от лицето ми.

- Моето какво?

- Конър Пейн - произнесе Лу.

- Име на женчо.

- Сърди се на Дарвин - оправда се той. - Все пак е по-до- бро от предишното, което ти даде.

- Козмо Бърлап?

Лу се изкиска.

Надин попита:

- Сега ми хрумна, но какво ще кажете за банковите си сметки, инвестициите, документи и така нататък?

- Всичко е на истинското ми име.

- Истинското ви име. Значи Донован Крийд...

- Беше третото ми име.

- Вие сте побъркани хора! - ахна Надин.

- Това ли е професионалното ви заключение?

- Не се занасяйте с мен - тросна се тя.

Влезе доктор Хауърд и инжектира нещо в системата ми.

- Да не би да ми сложихте успокоително?

- Дойде ви в повече днес - отговори той.

- Ще ми позволите ли поне да се опитам да ходя...

Той въздъхна.

- Естествената реакция при тези състояния е да се оп­итате веднага да наваксате изгубеното време. Нещата обаче са много по-сложни. Имало е причина мозъкът ви да се изключи и трябва да разберем каква е, за да не поз­воляваме да се случи отново. През това време се отпус­нете, успокойте се и разберете, че имате всичкото време на света.

- Лесно ви е да го кажете.

- Вижте, опитваме се да предотвратим образуването на тромб - предупреди ме той - или нещо по-лошо. Не се тревожете, беше ми наредено да ви раздвижим възможно най-бързо, а рехабилитацията ви ще е в ръцете на най-добрите специалисти. Чакахте толкова време, какво означава още един ден?

- Свързахте ли се вече с тях?

- Идват.

- Добре - козирувах с насмешка.

Надин се учуди.

- Как така умът му е толкова бистър след успокоител­ните?

- Тествам оръжия за армията.

- И?

- Успокоителните ми действат като бонбонки.

- Почакайте. Тествате оръжия?

- Аха.

- Какви оръжия?

- Лъч на смъртта, психотични медикаменти, уреди за мъчения, живи вируси и неща от този род.

Тя изгледа Лу гневно.

- Не мога да повярвам, че никой не ми е казал за това. Как очаквате да си върша работата, след като не ми дава­те нужната информация?

- Вие сте психиатърът - отвърна ѝ Лу. - Ние откъде мо­жем да знаем каква информация ви е необходима?

- Като си помисля, че преди четиринайсет години имах истинска практика - измърмори тя.

- Защо се отказахте от нея? - попитах.

Тя поклати глава.

- Когато правителството те покани да му служиш, обикновено си мислиш, че не е в състояние да спаси све­та без помощта ти.

- И аз съм чувал тази лекция. Много пъти.

- Разликата между добрия и лошия човек - каза Надин - няма нищо общо с професията или избора, който пра­ви. Важна е единствено мотивацията - защо върши това, което върши.

- Прекрасно се вписвате в стила на Сензорни - подмет- нах. - Сигурно ви дават кралско възнаграждение.

- Не отричам, че заплатата е добра и оставям на вас да прецените дали съм се продала. Прекарах доста години в опознаване на тази агенция и трябва да кажа, че вярвам в това, което вършите.

- Това, което вършех.

- За което имате дарба.

Доктор Надин Крауч се опитваше да ме препрограми­ра от дни. Днес беше облечена в сако в абаносов цвят и подходяща пола и бяла блуза от креп.

- Отново сте с дълги ръкави. Зима ли е?

Тя стисна устни.

- Не бива да забравям колко трудно е за вас. Не, пролет е - отвърна тя. - А аз винаги нося дълги ръкави. На моята възраст ръцете обикновено са вече отпуснати.

- Страдате от синдрома на бингото? - попитах.

- Моля?

Засмях се, като си го представих.

- Като възрастните жени в бинго залите, които вдигат високо ръце с картите си и крещят „Бинго“.

- Това е доста грубиянска забележка.

- О, моля ви.

- И вие ще остареете някой ден. Ще видим колко ще ви е весело тогава - сряза ме тя.

- Хей, просто се пошегувах. Нищо ви няма на ръцете - ухилих се. - Нито на краката, като сме отворили дума за това.

- Нека да се върнем към същественото - предложи тя, като се мъчеше да сподави усмивката си.

Показала ми бе десетки статии, описващи трагична, безсмислена смърт, в опит да ме убеди, че всеки ден уми­рат невинни хора и това ще продължи да се случва, без значение дали ги убивам аз.

- Край на това - заявих.

- Ето какво сте вие - заключи тя, - трагичен герой.

- Аз? Герой? Искате да кажете като Супермен?

- Като Жана ДАрк.

- Приличам ви на мацка? Сигурно е заради името на женчо.

- Добре. Нека да не е Жана. Трагичният герой е бла­городен по своята същност, необикновен човек. Прите­жава величие, което кара останалите да го възприемат като свръхчовек и цел в услуга на човечеството. Жертва живота си за велики каузи и принципи.

- Усещам, че следва „обаче“.

- Обаче притежава опасен недостатък, който води до унищожението му.

- И моят е?

- Някъде по пътя си вие сте загубили способността да се дистанцирате.

- Виждали ли сте Кали?

- Много пъти. Тя ви посещава редовно.

- А Куин?

- Не толкова редовно.

Кимнах.

- Куин е извънредно дистанциран - уверих я.

- Знам, че го смятате за приятел, затова ще се въздър­жа от критика.

- Не мога да повярвам, че Дарвин ви е наел, за да ме препрограмирате. Почакайте... разбира се, че мога. Но как вие възприемате това? Лекувате ме като свой паци­ент. Мислите ли, че е етично да промивате мозъка ми, за да убивам хора?

- Ще го нарека уместно. Що се отнася до израза „про­миване на мозъка“, няма да издребнявам.

Избрах израза, за да я подразня. Тя обаче не се хвана.

- Надин, вие сте най-откровеният специалист, когото съм срещал - признах.

- Полезно е за вярата в каузата.

- Знаете ли за Моника Чайлдърс?

- Да. Тя се е оказала катализаторът, причината за съм­ненията, които сте започнали да изпитвате.

- Много сте добра в работата си, Надин.

- Не, колкото вие във вашата - отвърна тя.

Задържах погледа си прикован към нейния, докато не мигна първа.

- Вие сте психиатър - заговорих. - Би трябвало да от­стоявате позициите си. Наистина ли очаквате да повяр­вам, че искате да продължа да убивам невинни хора?

- Проблемът ви с невинността е започнал с Виктор и ще приключи в момента, в който спрете да работите за него.

- Парите са добри - опонирах ѝ, въпреки че бях твърдо решил да престана.

- Имали сте причина да приемете тази работа. Очак­вам да ми кажете каква е.

Вече знаех.

- Имах твърде много свободно време - отговорих. - Между убийствата.

Погледът на Надин за кратко се замъгли. Тя ме потупа по ръката.

- Това е една от трите причини, поради които си стру­ваше да напусна практиката си и да заработя с хора като вас.

- Кои са другите две?

- Парите и Жана.

- Отново ли имате предвид Жана Д’Арк?

- Помните ли снимката на бюрото ми при първата ни среща?

- Двете момчета японо-американци, осиновени от се­стра ви?

- Имате впечатляваща памет - изненада се тя.

- За мен това беше едва преди месец.

- Жана беше сестра ми. Сутринта на и септември 2001 година тя беше на работа на последния етаж на Светов­ния търговски център.

Изтръпнах.

- Съжалявам - промълвих.

- Звъняла на съпруга си, но той бил с клиент. Обадила се ужасена на мен, но аз бях ангажирана с пациент. Опи­тала се да ми остави съобщение, но телефонът ѝ прекъс­на.

- И се чувствате някак си виновна?

- Не, разбира се. Но това не биваше да се случва. А ко­гато все пак се случи, аз не откликнах на нуждата ѝ.

- И сега искате мъст.

- Отмъщението е излишно похабяване на емоции.

- Но искате да се погрижа да не се повтаря, въпреки че ще умрат невинни хора. Явно вие сте тази, която има опасен недостатък. Вие не можете да запазите дистанцираност по отношение на случилото се със сестра ви.

- Нека се придържаме към вас - предложи тя. - Вие сте войник, човек на действието. Не можете да оживеете в плен.

- Наричате плен спокойния живот и създаването на семейство?

- Опитвали сте и преди, с Джанет и Кимбърли. Не на­учихте ли нещо? Опитомяването ви превръща живота на околните в мъчение.

- Мислите, че знаете какъв съм...

- И двамата знаем какъв сте. Вие сте орел. Орлите не живеят на ята. Не могат да бъдат опитомени. Не могат да живеят в плен.

- Вие трябва да сте най-лошият брачен консултант на света - обявих.

- Прекратете работата си за Виктор. Съсредоточете се отново в играта.

- Страната ми има нужда от мен, така ли?

- Нека не прозвучи като клише, но е точно така.

- Ами Сал?

- Сал Бонадело?

- Възразявате ли да работя за него?

Надин замълча, докато прецени въпроса. После въз­дъхна.

- Предполагам, че не. - Забелязала, че повдигам вежди в недоумение, тя добави: - Поръчките на Сал ви държат във форма. В крайна сметка обществото нищо не губи, ако на следващия ден тинята в езерото е намаляла.

- Надин, вие сте изумително лош психотерапевт.

- Напълно възможно е, но това не променя нито вас, нито призванието ви.

- Въпреки това - отсякох, - възнамерявам да се оттегля от тази работа, да се оженя за Катлийн и да ѝ помогна да отгледа Ади.

Тя замълча.

- Разочарована сте от мен - отбелязах.

- Не е така. Що се отнася до женитбата ви с Катлийн, такава мотивация да укрепнете и да оздравеете не е по-лоша от всяка друга.

Бяха ме предупредили, че физиотерапията ще е мъчител­на. Вместо това тя беше вълнуваща. Всяка пронизваща болка ме караше да се чувствам жив и да копнея за още. Доктор Хауърд се опитваше да ме убеди да се въздържам от вдигане на тежести и от тренажорите за крака, но аз бях непоколебим в постигането на целта си да бъда в обятията на Катлийн след десет дни. Надин беше също така непоко­лебима в стремежа си да ме накара да се откажа от плен- ничество, но какво можеше да направи? В надпреварата за душата ми Катлийн винаги би победила.

Един ден Надин влезе в стаята ми и изключи тренажо­ра за непрекъснато пасивно движение, на който правех упражнения за коленете.

- Конър, някой е дошъл да те види - съобщи тя.

Сърцето ми подскочи.

- Катлийн?

Тя поклати глава.

- Ако избереш Катлийн, сам ще трябва да отидеш при нея.

- Кой е дошъл тогава?

Чух електрическото бръмчене, преди да го видя.

- Радвам се да... ви видя... господин Пейн... добре... из­глеждате.

- Здравей, Виктор. Къде е Хуго?

- В коридора... е... с някого.

- Нямаш вид на изненадан от това, че съм жив.

- Кърли... ми каза... че сте... жив.

- И ти не си споделил с никого през всичкото това вре­ме? Дори със Сал?

- Не е моя... работа... да казвам... на някого.

- Кого прати да убие двойката от Нашвил?

- Никого... прекратих... проекта... след като... попадна­хте тук.

- Нали не си дошъл да ме убеждаваш отново да работя за теб?

- Не, аз съм... част от... лечението ви... доктор Крауч... искаше... да ви... покажа... нещо.

- Давай тогава.

Виктор страдаше от квадриплегия, което означаваше, че парализата е засегнала и четирите му крайника. Как­то при повечето такива случаи обаче функциите не бяха съвсем прекъснати. Можеше да ползва отчасти ръцете си. С тях контролираше различни бутони и лостове и из­ползва един от тях да извика своя генерал Хуго и мисте­риозния си гост.

Хуго влезе с доста привлекателна жена, която ми се стори позната.

- Крийд - поздрави ме той.

- Здрасти, Хуго. Напоследък ми казват Конър Пейн.

Огледах жената до него. Знаех, че ще се сетя коя е.

Имаше руса коса до раменете. Очите ѝ бяха с различен цвят от последния път когато я бях видял, но бяха дълбо­ко разположени и изразителни.

- Мамка му! - ахнах. - Моника Чайлдърс! Мислех ви за мъртва.

- Бих искала вие да сте мъртъв - отвърна тя, - но се утешавам с мисълта, че ще страдате.

- И аз се радвам да се видим - казах.

Обърнах се към прикования в инвалидна количка бивш свой работодател.

- Виктор, ти ми каза, че Фатхи са чукали Моника до смърт.

Тя го изгледа строго.

- Това... беше... прикритие - отвърна той.

Обърнах се към жената.

- Моника, имаш основание да ме мразиш, но наистина се радвам, че си жива.

- Да ти го начукам.

- Страхотно предложение, но вече съм ангажиран.

- Сериозно? И как му е името?

- Ти си малка нахалница - рекох ѝ.

- А ти се опита да ме убиеш.

- Какво става тук, Виктор? - пожелах да се осведомя.

Виктор кимна към Хуго и той заговори.

- Моника беше омъжена за Бакстър Чайлдърс, хирур­гът, който осакатил Виктор и го оставил парализиран.

- Спомням си - казах.

- Моника срещна Виктор по време на процеса. Те про­дължиха да се чуват от време на време. Бакстър изневе­ряваше непрестанно и беше истинско говедо - разказа Хуго. Погледна Моника и вдигна ръце, сякаш я молеше да продължи. Тя го направи.

- Не че ми пукаше - обърна се тя към мен, - но знаех, че ми изневерява от години. Простих му два пъти. После отворих сърцето си към друг мъж и се влюбих. По време на процеса споделях информация с хората на Виктор, а те ми отговаряха. Открих, че Бакстър има дете от една от младите си любовници. Беше решил да се разведе с мен и да се ожени за нея. Можех да преживея протяжен развод или да видя как го прибират за убийството ми.

- И се спря на второто.

Моника присви очи и веждите ѝ добиха формата на разперените криле на хищна птица.

- Виктор обеща да се погрижи за всичко - обърна се с лице към него. - Пропусна да споменеш, че ще бъда удря­на и убита.

Виктор направи физиономия.

- Бях... убеден... че ще... живееш, а ако... не... доктор... Чайлдърс... щеше... да загуби... и жена си... и делото.

Намесих се.

- Значи в един момент излизаш да тичаш на остров Амилия, а аз те отвличам. Съвсем скоро си при любовни­ка си и се наслаждаваш на отмъщението си.

- Нека не се отклоняваме от темата - прекъсна ме тя. - Ти ме преби, инжектира ми смъртоносна отрова, изрита ме от бус в движение и ме остави да умра.

Погледнах зад нея и видях доктор Надин Крауч да се държи за главата с две ръце.

- Да му турим пепел, а? - предложих.

Хуго даде своето обяснение.

- Ти уби Моника, нашите хора я съживиха, тя живее в плантация в Коста Рика, а на Бакстър му предстои присъ­да от двайсет години затвор до доживотна.

- Всичко е... добре... когато... завършва... добре - заяви Виктор.

- Можеше да ме измъкнеш от страната - процеди Мо- ника, - не беше нужно да го пращаш да ме убива.

- Правили... сме го... много... пъти - възрази Виктор.

- Да бе. Пробва си противоотровата на мен. С един куршум - два заека.

- Но сега си щастлива - изтъкнах.

- Вземи се гръмни - сряза ме тя. - Преживях три опе­рации, за да ми оправят ухото. Беше крайно болезнено.

- Все обръщаш нещата от лошата страна - възмутих се. После попитах Виктор: - Тя винаги ли е такава?

- До... колкото... я познавам.

- Майната и на двама ви - ядоса се Моника.

Доктор Крауч се намеси.

- Моника, искам да ви благодаря, за това че дойдохте. Въпреки че за вас вероятно е трудно да си представите или не ви е грижа, но присъствието ви тук беше от из­ключително значение.

- Дойдох единствено, за да мога да погледна това копе­ле в лицето и да му кажа за Катлийн.

- Какво за нея? - попитах.

Погледът на Моника доби ледено изражение. Ъгъл­четата на устните ѝ се извиха в самодоволна усмивка. Имаше вид, сякаш е репетирала този момент много пъти. Мисля, че искаше да каже много повече, но промени ре­шението си в последния миг, защото колкото по-бързо го изречеше, толкова по-скоро щеше да ме нарани. Беше пътувала чак от Коста Рика за това, така че изчаках да събере достатъчно жлъч в тона си. Щом се почувства го­това, тя вдигна предизвикателно брадичката си и изрече отровните си думи:

- Катлийн е сгодена.

Сърцето ми пропадна в бездънна яма от думите на Мо­ника. Примигнах и насилих мозъка си да осмисли чу­тото. Започна ужасно да ми се гади, както когато не можеш да спреш да повръщаш. Знаеш, че ако успееш, ще се по­чувстваш по-добре, но тялото ти не ти се подчинява. Поех дълбоко дъх. Трябваше да си остана в кома. Всичко това ми дойде в повече, отколкото можех да понеса отведнъж. Кога­то издишах, усетих, че и волята ми за живот си отиде с дъха.

Надин заговори първа.

- Колко мило, че използвахте тази възможност да му го съобщите.

- Никой не го е заслужавал повече - заяви Моника. - Обзалагам се, че в момента годеникът ѝ я чука и тя про­изнася името му.

Хуго поклати глава. Виктор сведе поглед от срам. Мо­ника продължаваше да ме гледа самодоволно, а аз си по­мислих, че отмъщението много ѝ отиваше. Вероятно ни­кога не е изглеждала по-красива.

Искаше ми се да закрещя, но осъзнах, че се усмихвам. Все пак трябва да се усмихваме, нали така? През послед­ната седмица разбрах, че съм пропуснал три години от живота си, загубил съм лицето и името си. А сега, след като чух, че вероятно съм загубил и любовта на живота си, какво друго можех да направя?

Моника попита с насмешка:

- Е, какво е да знаеш, че някой друг живее живота ти? Мъж, който в този миг шиба любовницата ти, харчи ми­лионите ти и отглежда момиченцето ти?

- Какво е да знам ли? - промълвих.

Като че ли съм вързан на позорния стълб, помислих си. Но казах нещо съвсем различно:

- Знам, че благодаря на Бог.

- Какво?

- Без значение от силната ми обич към Катлийн и Ади, не мога да живея такъв живот. Доктор Крауч ми помог­на да разбера това през последната седмица и чутото ме улеснява още повече да се откажа от тях. Радвам се, че са открили човек, който е заел мястото ми.

- Глупости - каза тя.

- Ще ми липсва сексът - добавих. - И Ади.

- А парите?

Изсмях се.

- Имам достатъчно, а и винаги мога да спечеля още.

- Твърдиш, че това положение те устройва? - попита Моника.

- Така е - обади се Надин, - въпреки че не бих избрала точно вас или този момент, за да му кажа за Катлийн.

- Аз пък мисля, че това е блъф - не се отказваше тя. - Убедена съм, че го нараних повече, отколкото той мен.

- Аз пък съм убеден, че изглеждаш забележително - казах ѝ.

- Какво?

- Всичко у теб ми харесва. Имаш страхотно телце и се обзалагам, че си истинска тигрица в леглото.

Лицето ѝ пламна като въглен.

- От коя адска дупка си изпълзял, че да лееш такава жлъч към мен?

- Ти какво очакваш? Не са ме обслужвали от три годи­ни. Идваш ми тук с валсова стъпка и панталони тип „виж ми стегнатия задник“.

- Как смееш?

Свих рамене.

- От добра дума няма да ти опадат зъбите.

- Какво означава това, по дяволите? - просъска Мони­ка и изфуча навън, преди да съм успял да отговоря.

- Май е по-добре да я догониш - обърнах се към Хуго. - Няма да е особено доволна, когато охраната я притисне до стената.

Той тръгна, а Виктор каза:

- Всичко... беше... заради... теб.

- Кое?

- Експери... ментът.

- Експериментът - повторих.

- Искахме... да видим... докъде... можеш... да... стигнеш.

Замислих се за седемте заема, които Виктор беше на­карал Кали да раздаде на четири двойки и други трима души, заеми, които представляваха живота на единайсет души и седемстотин хиляди долара - отпуснати заеми и отнети животи само заради облог между две джуджета.

- Накара ме да убия тези хора, за да видиш докога ще издържа? Защо?

- Гледал... ли си... онзи... филм... „Смяна... на местата“?

- Да...

- Ние... с Хуго... се... обзаложихме.

- Кой спечели?

- Той.

Погледнах го безизразно.

- Колко спечели?

- Също... като... във... филма.

- Един долар?

- Да... но е... важен... принципът.

Хуго се поклони, бръкна в джоба си и извади монета от един долар, вдигна я и изпълни някакъв странен танц на победата.

Виктор обясни:

- Много... е горд... че победи.

С Надин се спогледахме.

- Мисля, че приключихме - заяви тя.

Когато в стаята останахме само двамата с нея, попитах.

- Кога щеше да ми кажеш?

- Подготвях се.

- С Лу ме оставихте с впечатлението, че всичко с Кат­лийн и Ади е наред.

Тя се загледа в мен, преди да заговори.

- Искаш ли да чуеш истината?

- Подразни ме. После можем да се върнем към глу­постите.

- Доктор Хауърд помоли да не казваме нищо, което може да попречи на възстановяването ти.

- Тя е сгодена - казах.

- Така е.

След всичко останало това ми дойде в повече.

- Предполагам, че Катлийн го е понесла доста тежко - продължих. - Ади също.

- Катлийн имаше пълните основания да вярва, че си мъртъв. Не забравяй, че присъства на погребението ти.

- Изглеждаше ли съкрушена? - попитах.

- Не бях там, но разбрах, че го е приела тежко.

- Дали е насрочила дата?

- Подобни разговори не са полезни, не мислиш ли?

- Искаш ли да знаеш какво мисля всъщност?

- Да - отвърна тя, - все пак това ми е работата.

- Знам, че тя иска да бъде омъжена, а със сигурност е добре и за Ади. Но ми се струва доста прибързано от ней­на страна. Не си ли съгласна?

- Опитвам се да не съм съдник - отговори Надин.

- Здрасти, Сал - казах.

- Какво? Откъде имате този номер?

- Чуй гласа ми. Знаеш кой се обажда.

- Мамка му!

- Имаш ли работа за мен?

От другата страна на линията настъпи мъртвешка ти­шина и буквално чувах как се завъртат колелцата в мо­зъка му.

- К’во е това... как му се вика... запис? Някой се прави на много умен? Иска да се шегува с мен?

- Аз съм, Крийд.

- Глупости.

- Давай - предложих, - питай нещо, което само аз знам.

- Мамка му, наистина си ти.

- Нищо не ме попита.

- Само ти ги говориш такива. Боже, шибаният люби­тел на таваните се върна от гроба.

После явно му хрумна нещо и каза:

- Искам си парите... как му се вика... за венеца за по­гребението.

Засмях се.

- Приспадни си ги от следващата задача.

- Не си мисли, че няма да го направя. Че кой тогава беше умрелият, дето мина за теб? И къде беше ти, по дя­волите?

- Нали знаеш как са тези неща. Секретно е.

- А ония кретени от правителството се чудят защо имам... как му се вика... проблем с доверието.

- Е, имаш ли работа за мен или не?

- Мога да ти дам десет задачи.

- Дай ми една за начало. Не съм си върнал силите на­пълно.

- Което означава, че още си най-добрият, дето съм виждал.

- Спри - прекъснах го, - изчервявам се.

- Искаш нещо лесно? - отвърна той. - Ето нещо, дето щях сам да си го свърша.

- Какво, някое момиченце скаут е пропуснало да ти до­несе бисквити?

- След толкова години още се правиш на умник - отбе­ляза Сал.

- Не знаех, че умниците се обаждат на други умници.

- Книга мога да напиша за нещата, дето не ги знаеш. Искаш ли лесната задачка или не?

- Сезам, отвори се.

- К’ви ги дрънкаш, по дяволите?

- Дай ми първо лесната работа. После ще говорим за другите.

- Браво, знам си аз човека.

- Е - попитах, - кое е толкова лесно?

- Нещастникът иска да умре.

Не познавах нещастника, но разбирах какво му е.

- Кали. Аз съм.

Настъпи кратко мълчание, последвано от бурни въз­гласи от другата страна на линията.

- О, боже мой, мили боже! О БОЖЕ МОЙ! - пищеше Кали.

- Върнах се.

- О, Донован. Слава богу.

Отговорих на цял куп въпроси, сякаш ги отмятахме по списък, а накрая се уговорихме кога ще вечеряме заедно.

- Чакам с нетърпение да се запозная с Ева - казах.

Тя се засмя.

- Може и да станеш свидетел на момичешки гей из­пълнения. Ще го понесеш ли?

- Чакай да си помисля. Да.

- Страхотно, нямам търпение да ви запозная. Разбра ли? Вече е водещ изпълнител.

- Не съм се съмнявал нито за миг, че ще го постигне. А ето го и важният въпрос: каза ли ѝ с какво се занимаваш?

- Разбира се. Декоратор съм, имам първокласна кли­ентела.

- И ти се налага често да пътуваш по работа.

- Точно така.

Помълчахме за миг.

- Как се справяш с експлозивите?

- Прилично. Защо, да не би вече да имаш работа за мен?

- Да.

Обясних ѝ какво трябва да направи, а тя ми зададе ня­колко въпроса. Когато ѝ казах каквото я интересуваше, отново настъпи мълчание.

- Мислила ли си да се откажеш? - попитах.

- Всеки ден. Но после ми идва акълът. А ти?

- И аз така.

С Кали много си приличаме. И двамата сме убедени, че убийствата, които извършваме за правителството, са необходимост и обичаме опасностите. В същото време и двамата копнеем за нормален живот някой ден, заобико­лени от хора, които ни обичат.

А да, и двамата обичаме красивите жени.

- Радвам се, че се върна, Донован. Мислех, че съм те загубила. Нямам търпение да те видя.

Затворих телефона точно когато Лу влезе в кабинета ми с папка.

- Вече сме отигравали това - казах.

- Резултатът беше различен - отвърна Лу.

- Значи няма проблем с новото гадже?

- Същински скаут. Съжалявам, Конър.

Втренчих се пред себе си.

- Така е по-добре - изрекох. - И още нещо, Лу.

Той вдигна поглед към мен.

- Спри да ме наричаш Конър. Крийд ми отива.

Той се намръщи.

- На Дарвин няма да му хареса.

- Начукай му го на Дарвин.

- Винаги е налице такава възможност. - Лу ме погледна още по-угрижено. - А хората на Тара? Не се ли притесня­ваш, че може да погнат Катлийн?

- Защо да го правят? Ние вече не сме заедно.

- Ами ако Катлийн разбере, че Донован Крийд се мотае наоколо?

- Няма причина да разбере. А дори и да се случи, може да е просто съвпадение на имената. Нося контактни лещи, така че няма друго освен ръста, по което може да ме разпознае.

- Да си призная, изобщо не ми хареса името Конър Пайн.

- Все пак запази личната карта, в случай че името ми потрябва в някоя работа.

- А Джо Леели?

- Ще запазим и него.

- Ще съобщя на Дарвин - каза той. Тръгна да си ходи.

- Лу, почакай малко.

Той се обърна.

- Искам нещо от Дарвин - рекох. - Важно е.

Той вирна глава, сякаш искаше да каже „Нямам търпе­ние да разбера“.

- Новото ми лице е невероятно, нали? - споделих.

- Истинско произведение на изкуството - отговори той.

- Искам същото за Ади. Както и обгорялата кожа по тялото ѝ да се махне.

- Няма начин. Дарвин никога няма да го позволи.

- Кажи му, че ще платя всичко.

- Погледни ме, Донован. Искаш да направят същото, което направиха за теб? Това ще струва милиони.

- Ще платя всичко.

- Не знам...

- Сделката си я бива - продължих да го убеждавам.

Той го обмисли за миг.

- И ще предплатиш?

- Колкото и да струва.

- Ще го уредя.

- Ами Дарвин?

- По добре да разбере, след като вече сме започнали.

- Ухилих се на приятеля си. - Благодаря, Лу.

Настигнах го на 38-ма и Уолнът.

Огъстъс Куин - невероятен професионалист - на мига усети, че има опашка, натисна спирачките, прев­ключи на задна скорост и се опита да ме удари. Престроих се в другата лента и го подминах. После също прев­ключих на задна и се изравних с него. Продължихме да фучим назад по Уолнът още няколко пресечки един до друг, всеки втренчен в другия, докато той не се усети. Изрече безмълвно „Крийд“. Вдигнах палец. После се на­ложи и двамата да отбием в противоположни посоки, за да може един черен пикап гневно да мине между нас. На­правих знак на Куин да ме последва и продължихме да караме назад, докато не стигнахме до Ритънхаус Скуеър. Спряхме със свирене на гуми пред хотела и дадохме клю­човете на притесненото пиколо.

- Пробвал ли си цвърчащия им свински джолан? - по­питах и посочих към рекламата.

- Със запечено ябълково пюре? Тук не го предлагат така.

- Жалко. В такъв случай ще хапна пържола.

- Да ти приличам на келнер?

- Не особено - отвърнах. - Ще ми правиш ли компания с пържолата?

- И за петльов гребен бих ти правил компания.

“Смит и Воленски“ все още предлагаха най-добрите пържоли във Филаделфия. Както в Саут Бийч и Ню Йорк, и тук ресторантът имаше големи витрини, през които да гледаш хората. Пийнахме бърбън в основния бар и по­зяпахме жените. Оценявахме ги със седмици и осмици, докато не се появи една, която приличаше на Меган Фокс и си имаше всичко: високи скули, топла усмивка и неве­роятен тен на корема, оголен за радост на ценителите. Носеше дизайнерски джинси с кристали по задните джо­бове. Прашките ѝ се виждаха, като се наведе да си вдигне изпуснатата чантичка, което по мои сметки се случи поне два пъти. В един момент, докато зомбираният барман ме разсея, Куин успя да ѝ надникне в деколтето.

- Истински или не? - попита той.

- Пропуснах съществения момент - казах. - Но ти се срещаш с достатъчно стриптизьорки, че да ги разбираш тези неща.

- И твоето предположение е?

- Определено са истински. Несъмнено се взираш в божи дар.

- Съгласен съм. Колко ѝ даваш?

- Вижда ми се като единайсет.

- Няма единайсет.

- Я погледни пак.

Той го направи.

- Прав си. Трябва да променим скалата за оценяване.

Аз казах.

- Сигурно е бил божествен ден някъде преди около двайсет години, какво ще кажеш? Това момиче се задава по поточната линия, а Бог е в прекрасно настроение и ето го резултата.

- Значи го възприемаш като духовно изживяване.

- Някой хора успяват да съзрат Бог и в парченце чипс.

- Как ще я оцениш ако я сравняваш с Кали?

- Кали е дванайсет.

Куин беше готов отново да оспори високата ми оценка, но влязоха две азиатки с плитки джинси, от които задни­ците им се показваха до половината.

- Виж какъв задник - ахна Огъстъс.

- Кой от двата?

- И двата.

- Добре, но само колкото да съм сигурен, че мога да ги различа, ако някой извика полиция.

- Ти си съвестен гражданин, Донован.

Салонният управител доведе келнера ни и ние го последвахме до масата си. В ресторантите и баровете, разбира се, винаги настаняваха Куин на широко. Като минахме покрай един подпийнал мъж, той каза на при­ятеля си:

“Дай ми мобилния си телефон, мисля че току що видях Голямата стъпка.“ Вместо обаче да се изсмее, приятелят му само се отмести. Куин явно не забеляза. Хилеше се.

- На какво се смееш? - попитах.

- Тъкмо си спомних на коя кинозвезда ми приличаш.

- Спри! - настоях. - Не ми казвай.

- Добре. Но знаеш кого имам предвид.

- Чувствам се като идиот, като се показвам на публич­ни места с това лице.

- На мацките май им харесва - отбеляза той. - Сочат те повече и от Уилям Шатнър на конференция на „Стар Трек“.

Въпреки че според мен сочеха Куин, казах:

- Това ми е пробното излизане. До момента върви добре, само ти ми се смя.

- Не съм свикнал още с...как да кажа, пясъчнорусата ти коса.

- Светло кестенява.

- Колко често трябва да се боядисваш?

- Редовно.

- А веждите?

- Нека сменим темата - предложих. - Как е Алисън на­последък?

- Уф. Откъде да знам? Не съм я виждал от години. Как е Катлийн?

- И аз така. Какво стана с Афая?

- Така и не се появи. Един ден, „братовчед“ му излезе в обедна почивка и така и не се върна.

- Някой им е подшушнал?

- Така мисли Дарвин, но няма значение. Заплахата от­мина.

- Как започнахте да излизате с Алисън?

- Кой е казал такова нещо?

- Лу Кели.

Куин се втренчи в мен за миг.

- Щом искаш, наричай го излизане. Продължи само две седмици.

Кимнах и отпих от питието си. Той знаеше, че очаквам да ми каже как с Алисън са стигнали до сексуални отно­шения, след като от него се очакваше да я учи да убива хора. В крайна сметка го направи.

- Тя реши, че след като ти си мъртъв, може аз да я на­ема на високоплатената работа, която ѝ беше обещал. Не я обезкуражих.

- Куче такова.

- Вълк. И така, когато видя, че това няма да се случи, си тръгна.

- И повече не си я чувал?

Куин се засмя.

- Знам. Всеки би си помислил, че би се обадила на чувствителен мъж като мен, ако навън вали или ѝ е тъж- но, нали така?

Усмихнах се, като си го представих.

- А онзи от Синдиката Тексас? - попитах.

- Не се е занимавал с нея, доколкото ми е известно. Мисля, че си имаше достатъчно лични проблеми, докато се установи на власт.

Помълчахме малко, а после аз се изкисках.

- Какво? - попита той.

- Изпълни ли ти любовната си песен във вихъра на страстта си?

- Коя, онази, дето напомня улична котка с астматичен пристъп или пеещия кон?

- Аз помня коня.

Куин я изимитира и привлече вниманието на хората от съседните маси. Смях се както не се бях смял от вре­мето с Катлийн.

Куин каза:

- Алисън наистина беше единствена по рода си.

- Катлийн също - допълних.

Куин кимна.

- И кога искаш да убия годеника ѝ?

Естествено, че не исках Куин да убива годеника на Кат­лийн, но оцених жеста му.

По дяволите, аз самият си бях помислил да го убия, за да съм отново с Катлийн, но както каза Кали, когато обсъждахме оттеглянето от бизнеса, всеки път, щом си го помислех, ми идваше акълът.

С Куин си поръчахме пържолите с макарони със сире­не и трюфели за гарнитура. С вечерята пихме превъзход­но каберне „Оракъл“ 2004 година от лозята на семейство Майнър.

- Ям така само когато съм сам или с някого - казах.

- Точно това трябва да правиш - насърчи ме той. - Про­дължавай така, яж по същия начин и ще си върнеш сили­те, преди да се усетиш.

Бях готов да споделя с Огъстъс колко ми е липсвал, но промених решението си в последната секунда. Не си струваше след всички лъжи, които ми беше наговорил.

- Какво те води във Филаделфия?

- Дойдох да те видя.

Изкриви лицето си по начина, който разпознавах като усмивка.

- Колко мило - зарадва се.

- Хора като нас - допълних - не могат да си позволят да имат много приятели. Харесва ми мисълта, че мога да разчитам на теб и на Кали.

Куин заяви:

- И при мен е така. Трябва да ми платят много, за да убия теб или Кали.

Казано от Куин, това си беше направо комплимент. От друга страна беше страшничко да знам, че този чудови­щен мъж, който би се съгласил да ме убие, ако му предло­жат точната сума, е най-близкият ми приятел.

Хвърлих му един поглед и се загледах в жените, които минаваха по тротоара пред ресторанта, замислих се дали екипът ни от хирурзи е в състояние да направи нещо за страховитите му малформации. Реших, че не.

Куин не беше грозен като Джоузеф Мерик, Човека слон, но Мерик поне беше прекарал две години на този свят като нормално човешко същество, преди по лицето и главата му отново да започнат да се появяват израстъ­ци. Куин беше такъв по рождение и възгледите му за све­та се бяха формирали в отговор на реакцията на околни­те към него.

Лекарите не бяха достигнали до съгласие относно про­изхода на заболяването му, но преобладаващото мнение сочеше към синдром на Протей, толкова рядко срещан, че в света имаше документирани по-малко от сто случая.

Протей би обяснил деформациите върху едната поло­вина на лицето и главата на Куин, но в никой от позна­тите случаи не се срещаше разноцветното набраздяване, което покриваше лявата част на лицето и врата му. Не беше кожно заболяване и кожата му не излъчваше ми­ризма, така че една от теориите твърдеше, че петното е огромен цветен родилен белег.

Като теглиш чертата, Куин се доближаваше по външ­ност повече до Джоузеф Мерик, отколкото до Брад Пит. Както може да се очаква, социалният живот на Куин не беше особено ангажиран и това положение му осигуря­ваше възможността дълго да се взира влюбено във всич­ки жени, които попадаха в полезрението му.

Тънка като модел красавица влезе в основния салон на „Смит и Воленски“ и седна на маса, където я чакаха трима костюмари. Лъскавата ѝ платиненоруса коса беше подрязана до раменете, моравият ѝ грим напомняше бойна ок­раска.

- Леле, мамо - изпъшка Куин. - Какво би направил с тази?

- С колко време разполагам?

- Трийсет минути.

- Ще я завъртя повече пъти, отколкото маймуна коко­сов орех.

Той ме изгледа.

- Мога ли да видя това?

- Заповядай.

- Разполагаш с точните думи за тези мацки, но не вла­гаш сърцето си в това.

- Както вече споменах, тази вечер е нещо като пробно кръгче.

- Знаеш ли какво ти трябва? Да ти продухат тръбите. На моя територия си, остави ме аз да се обадя. Може в момента да ядеш пържоли, но си само на трийсет минути от най-хубавата нощ в живота си.

- Как е името ѝ?

- Името ѝ? Боже, ти си истинска развалина - изуми се той.

Свих рамене.

- Обичам подробностите.

- Така е - съгласи се той. - Името ѝ е Божествена.

- И кое различава тази проститутка от останалите?

Той отново направи физиономията, която наподобява­ше усмивка и аз също се усмихнах.

- Тя има ли и приятелка като за теб? - попитах.

- Съквартирантката ѝ, Наслада.

- Божествена Наслада, а? Да не са отбор по свободна борба?

Той стисна ръката ми над китката.

- Няма да се преструвам, че не знам - каза. Помълчахме, а аз си мислех как сме на едно телефонно обаждане разстояние от съдбоносно преживяване. Очи­те на Куин шаваха нетърпеливо като на дете, което се на­дява да го заведа за сладолед.

- Какво толкова - казах, - обади се.

- Сериозно? Това е страхотно. Няма да съжаляваш.

Той се отдалечи от масата. След малко се върна, още на телефона, но не седна. Чух щракване.

- Не ми казвай, че ме снима току-що - измърморих. Той посочи зад мен.

- Щракнах мацката с циците.

Натисна няколко копчета и прекъсна разговора си. Приключихме вечерята си със „Сотерн“, сладко и соч- но като сироп.

- И това е вино? - попита Куин - Ти да не се шегуваш с мен?

- Вино е и не се шегувам.

- Вкусът му е повече като на десерт. Какво е?

- „Лафори Пераге“ - изрекох, като се перчех с френ­ския си акцент.

- Не мога да го произнеса с пустата си уста - каза той, - но разбирам защо ти е любимо.

- Всъщност пуристите предпочитат „Шато д’Икем“.

- Те пък какво разбират - махна с ръка той.

Телефонът му завибрира и той прочете съобщението.

Намигна ми.

- Да действаме! Момичетата са възбудени.

- Възбудени проститутки?

- Казах им, че ще им заведа филмова звезда.

- Не може да си го направил!

- Наложи се, бяха ангажирани.

- Да позная ли: не са ти повярвали, затова ме снима и им прати снимката.

- А какво да направя - оправда се той, - да пратя сним­ката на мацката с циците?

- И нея ли снима?

Отново направи номера с ухилването.

- При мен ли ще се качиш или ще ме последваш с тво­ята кола?

Замислих се за миг.

- По-добре да карам след теб. Вероятно ще се позаба­вим; ресторантът може да затвори, докато приключим с момичетата.

- Ей за т'ва ти говоря - зарадва се Куйн и отново стисна ръката ми.

Докараха колите ни. Куин обърна и аз подкарах след него. Бръкнах под седалката и напипах кутийката, която Кали беше оставила там, докато с Огъстъс бяхме в ресто­ранта. Сложих я на седалката до мен.

Бомбите за коли са най-различни - като хората, които убиват. Могат да бъдат лепнати за стартера, да са свър­зани към таймер, да са прикачени към предпазител и когато колата мине по неравност на пътя, да се взривят или да бъдат детонирани от разстояние. Зарядът може да е поставен под седалката на шофьора, под таблото, да е закачен с магнит към долната част на колата или под волана, както в този случай. Детонаторът на съседната седалка беше подходящ за разстояние от поне сто метра при добра видимост и петдесет в друг случай.

Куин беше най-добрият ми приятел и един от послед­ните хора, които бих искал да убия. Но той беше отвляк­ъл Алисън Силис и я беше държал в плен в склада си през последните три години. Бях уверен както в името си. Всъщност това не се брои. Просто го знаех със сигурност. Първоначално беше просто интуиция, но се потвърди, след като спецовете на Лу Кели започнаха да издирват Алисън. Когато установиха, че следите ѝ се губят по-мал­ко от месец след изпадането ми в кома, съпоставих изчез­ването ѝ с подробностите, които знаех за Куин. Преди да говоря с него в ресторанта, бях деветдесет и девет про­цента сигурен. Докато стигнем до колите, вече не изпит­вах никакво съмнение.

Ако Куин ми беше казал, че Алисън е мъртва и зарове­на някъде или че си е намерила гадже и е сменила името си или ми беше дал някакво правдоподобно обяснение за местонахождението ѝ, можех да накарам Лу да го прове­ри. Куин изрече поредица от грешни неща.

Призна, че се е срещал с Алисън. Каза също и че тя си тръгнала след две седмици и му повярвах. Но аз бях пове­рил нейната безопасност в ръцете му и независимо дали тя искаше да има нещо общо с него или не, той би знаел къде се намира през всичките тези три години.

Той все още би я пазил и така щеше да е до края на жи­вота ѝ, защото това бе последната ми молба и защото аз бих сторил същото при разменени роли. Така сме устрое­ни. Не губим следите на хората, които пазим, точка. Ето защо твърдението му, че не е чувал нищо за нея от три години беше абсурдно.

Предполагах, че след като е бил отхвърлен, Куин я е последвал и се е опитал да си я върне. Вероятно тя се е възпротивила и той я е отвлякъл. Сигурно си е предста­вял, че както в „Красавицата и Звяра“ тя постепенно ще го заобича. Само че действието в „Красавицата и Звяра“ се развива във време, когато жените са имали много по-ма- лък избор.

Освен това е приказка.

А Огъстъс Куин беше чудовище в истинския живот.

Куин зави наляво по Кланси и както го следвах, хвър­лих поглед към спретнатата квадратна кутия с прев­ключвател, от която зависеше животът на Огъстъс Куин.

Трябваше ли да го убивам?

Можех да се преструвам, че не знам за Алисън и да се надявам, че ще я пусне някой ден. Но аз познавах Куин достатъчно добре, за да знам, че единственият начин да я освободи е да я убие. Което вероятно нямаше да се слу­чи, защото като негова пленница, тя съчетаваше всичко, което той искаше от една жена: да е раболепна, вярна, винаги на разположение, и благодарна, че се е прибрал. Имам предвид, че той държеше ключа към оцеляването ѝ. Ако не се появеше, тя щеше да умре от глад, ето защо със сигурност чувстваше облекчение и благодарност от завръщането му в склада.

Не исках да убивам Огъстъс. Бяхме работили заедно толкова дълго, че почти не можех да си представя да пре­следвам лошите без него. От всичките ми наемни убий­ци Куин и Кали бяха единствените, на които поверявах живота си. До определен момент. Трябваше да спася Алисън, а това не можеше да се случи, ако Куин е жив. Виждал съм склада му и предполагах в коя стая я дър­жи, беше практически недостъпна за проникване. Щеше да ми отнеме доста време да измъкна жената независимо дали през стоманената врата или през подсилената сте­на, на която беше монтирана.

Ако успеех да разсея Куин за достатъчно дълго време, че да вляза в склада и да освободя Алисън, той щеше да издигне в мисия на живота си убийството и на двама ни. Аз самият вероятно можех да се справя с Огъстъс или поне да запазя предимството си пред него. Ако трябва­ше да пазя Алисън обаче, тя щеше много да ме забави. Щяхме да се превърнем в безпомощни мишени за човек с убийствените способности на Куин. Нямаше смисъл да рискувам живота на Алисън, щом Куин щеше да ни пре­следва и да ни убие в крайна сметка.

Куин спря на червен светофар на Кланси и Олмстед. Виждах чудовищния му силует, осветен от фаровете на колите срещу нас. Зачудих се дали е заподозрял, че знам за Алисън. Ако е така, дали вече планираше смъртта ми?

Въздъхнах. В крайна сметка всичко се свеждаше до едно: Алисън беше невинна. Намираше се в плен заради моето решение да му я поверя. Това ме правеше отгово­рен към нея, а аз приемах отговорностите си сериозно. Винаги. Освен това не ми харесваше мисълта, че е пре­карала всичките тези години, подчинена на мечешкото отношение на Куин. Това беше опасният недостатък на героизма, за който говореше Надин, неспособността ми да остана безучастен. Просто не можех да пренебрегна положението на Алисън, колкото и да ми се искаше. А Куин никога нямаше да я пусне.

Светна зелено и Куин вдигна крак от спирачката. Щом го направи, лампичката на спирачката изгасна и колата тръгна напред. Сложих палец на превключвателя, щрак­нах и го последвах.

Може би трябваше да изчакам. Да оправим проститут­ките, да прекараме страхотна нощ, а може би след това да поговорим с него за Алисън.

Но какво бихме си казали? Дори и да се съгласеше да я освободи, а аз да простя и забравя, проблемът с оти­ването ѝ в полицията оставаше. Куин не би допуснал да го разследват. Или щеше да се самоубие, или да загине в престрелка, убивайки десетина души от специалния от­ряд.

Нямаше как да го избегна. Огъстъс трябваше да умре.

Но налагаше ли се да умре точно сега?

Вече изяде последното си ястие, защо да не го оставя да се отдаде на наслада с първокласните курви? Би било подаръкът ми към него в името на старото време. Можех да го убия винаги след това и дори да измисля по-кротък начин да премахна приятеля си от този свят.

Колкото повече го обмислях, толкова повече се убеж­давах, че точно това трябва да направя. Да започна с пъ­лен набор приятни моменти. След това да го инжекти­рам смъртоносно със спринцовката си, преди усмивката да е изчезнала от лицето му. Докато чаках подходящия момент, дори можех да поопозная Божествена.

Нощта беше ясна, отправихме се на изток под плътния балдахин от звезди, които ми се сториха толкова ярки, че сигурно можех да шофирам на тяхната светлина, ако изгася фаровете. Помислих си, че Катлийн и Ади са едва на сто и петдесет километра оттук и почувствах връзката с тях, чудех се дали и те се взират в същото небе.

Поклатих глава. Кого заблуждавах? Не бях готов да легна с никого, още по-малко с курва на име Божествена. Освен това щом съзреш девойка в беда, спасяваш я. Това е правило номер едно в наръчника на героя, без изклю­чения. Отпуснах педала на газта и Огъстъс се отдалечи на петдесетина метра от мен. После завих рязко наляво. В този момент щракнах ключа на детонаторната кутия и взривих най-добрия си приятел Огъстъс Куин, пратих го в ада.

Стаята за мъчения на Куин беше мазето на една изоста­вена сграда в усамотен район на града. Сградата беше негова собственост, така че не се притесняваше от вложенията, които беше направил. Бях влизал преди и си спомнях, че беше сложил сифони на пода, беше подсилил стените и ги беше звукоизолирал със същия материал, който използ­ват в модерните кина.

Когато отбих към паркинга, ми хрумна нещо - спомних си го от последното си посещение тук: освен че беше от­личен саксофонист, Куин беше истински майстор готвач. Прогаряше кожата на жертвите, които измъчваше, със същата кухненска горелка, с която карамелизираше за­харта върху крема брюле, който приготвяше.

На паркинга нямаше осветление, затова спрях и оста­вих фаровете включени, за да мога да огледам сградата отвън. Взех една чанта с инструменти от багажника и я метнах на рамото си. Кали слезе, застанахме до колата и се загледахме в сивата изоставена постройка. За да бъда точен, основният цвят беше сив, но имаше избледнели и олющени участъци, които разкриваха предишната боя. Бих казал, че тухлите бяха боядисвани поне три пъти през годините. На половин метър от горния ръб на сгра­дата имаше ръждясали тръби, разположени хоризонтално, които преминаваха по страничната фасада.

- Не виждам жици - сподели Кали. - Мислиш ли, че има аларма?

- Няма начин. Последното, което би искал, е да при­влече хора на работното си място.

- Работното му място - повтори тя.

Докато стояхме мълчаливо за момент, някак по­чувствах, че съм постъпил правилно. Накрая Кали заго­вори.

- Тази вечер ми стана малко зле, докато закачах ус­тройството.

- Огъстъс винаги е живял на ръба - казах, - но този път прекрачи границата.

Кали поогледа сградата още малко.

- Щеше да е трудно да спасим Алисън, ако той беше жив.

- Нямаше да е лесен противник.

Кали попита:

- Наистина ли мислиш, че след всичко това ще бъде достатъчно нормална, за да работи за Вътрешна сигур­ност?

Отговорих с въпрос:

- Някой от нас да е нормален? По дяволите, това изжи­вяване може дори да я направи по-добър агент.

Кали кимна.

- Готов ли си?

Пъхнах ръка в джоба си и стиснах сребърния долар, насладих се на тежестта му както десет хиляди пъти пре­ди това.

- Да я измъкнем оттук - казах, - ако предположим, че още е жива.

- Да я измъкнем при всички положения - допълни Кали.

Ако нахлуете през предната врата, както направихме ние, ще се озовете в малко входно пространство със стени от армирано стъкло, от което се вижда голямото помещение отзад. Светнахме химикалките си фенерчета, отворихме вратата и попаднахме в усоен стар склад, чийто безупреч­но чист бетонов под ме изуми. Почудих се колко ли пъти в месеца се налагаше Куин да го търка, че да няма никаква мръсотия и кръв.

Движехме се бавно, но сигурно към малката бетонова стая, където мислех, че е затворена Алисън. Повиках я по име, но не последва отговор.

- Помогни ми да открия контакт - помолих.

- Токът е изключен - отговори тя, - а се съмнявам да искаш да включиш главния бушон и да осветиш цялата сграда.

- Той държи лампите загасени, но контактите работят.

Открихме един достатъчно близо, че да включим удължител. Кали освети чантата ми, за да мога да извадя инструмента, който ми беше необходим.

- Никога няма да успееш да влезеш през тази врата - усъмни се тя.

Права беше. Вратата и касата бяха направени от трий­сет листа студено валцована стомана. Куин ми беше ка­зал, че на всеки двайсет и пет сантиметра е подсилена с решетка от стоманени пръти, а кухините между тях са запълнени с високоякостен бетон. Вратата имаше три ключалки, защитени срещу чупене и шперцове, и греда от закалена стомана.

- Ще вляза през бетоновата стена - заявих.

Кали освети тази част от склада с фенерчето си.

- Каква е тази стая? - попита тя.

- Стаята за изтезания. Ако искаш, донеси си стол да седнеш. Няма да стане бързо.

- Дали колата е в безопасност навън?

- Вероятно. Хората от околността са виждали Куин. Съмнявам се, че искат да си спечелят враг в негово лице.

Кали тръгна за стол, а аз нагласих бургията в средата на стената на около деведесет сантиметра от пода и за­почнах.

Щом Кали се върна, седна на стола и попита:

- Огъстъс наистина ли повярва, че си съгласен да си наемете курви заедно?

- Мисля, че да.

- Правили ли сте го преди?

- Не.

- Не ти се е случвало да се напиеш и да си кажеш какво толкова?

- Никога - отговорих.

- Помниш ли първия си път?

- С курва?

- Аха.

- Никога не забравяш първата - споделих.

- Сигурно.

Извадих бургията от дупката, за да видя как напред­вам.

Кали предложи:

- Разкажи ми.

Обърнах се и я изгледах.

- Какво, за първия път когато спах с курва?

Тя кимна.

- Целенасочено?

Тя се засмя, а аз продължих да работя по стената и се замислих за това.

- Не гарантирам, че беше проститутка - започнах, - но със сигурност беше стриптизьорка.

Беше лято и точно бях завършил училище. След ня­колко месеца щях да служа като снайперист в армията, но точно тази вечер бях в Босиър Сити, Луизиана и пла­нирах да отида с един приятел в един от стриптийз клу­бовете на Босиър Авеню. Той така и не се появи, затова си тръгнах с кльощава стриптизьорка с мръсна руса коса един час преди да затворят и я заведох в долнопробен мотел край четирилентова магистрала, където шмръкнахме по малко кокаин от покрития с петна фурнир на дървена маса.

Тя свали гащичките си, седнахме на ръба на леглото и започнахме да се натискаме.

Някой отвори вратата с шут и ни стресна. Мъжът ѝ, един от биячите в заведението, за когото беше пропусна­ла да спомене, насочи 38-калибров към лицето ми, вди­гна предпазителя и ми нареди да започна да се моля.

В истинския живот човек няма куража да се изправи пред някой напълно непознат и да му пръсне мозъка, та дори човекът да е гадно копеле, та дори непознатият да се натиска в хотелска стая с полуголата му жена. Тогава нямах никакъв житейски опит, на който да се позова, но се доверих на интуицията си.

Казах му:

- Аз не знам молитви, но вие знаете за каква жена сте се оженили. Като ме убиете, няма да я промените.

Едрият мъж влезе в стаята и вратата остана отворена зад гърба му. Беше сцепена при бравата, но все още висе­ше на пантите, а касата беше непокътната. Спогледахме се и се измерихме един друг, както правят мъжете преди бой. Чувах как жена му зад мен енергично ми приписва вината. Твърде описателно му се оправдаваше, че била ужасно надрусана, а аз съм се възползвал. Не ми се щеше да се фокусираме точно върху това и се отправих към вратата. Знаех, че ще опита да ме удари, като минавам по­край него и се свих, когато замахна. Добре се справих, но той ме закачи и ожули странично главата ми с дръжката на пистолета и аз се извъртях. Залитнах, докато излизах през вратата и леко се подхлъзнах върху чакъла на пар­кинга, преди да хукна. Чух, че тича след мен, но не беше достатъчно бърз. След двайсетина метра се отказа и из­вика:

- Махай се оттук, мамка му! Ако те видя още веднъж, мъртъв си! Чуваш ли ме?

Да, чух го.

Бях на няколко пресечки от него, пресичах магистра­лата, за да стигна до колата си и още го чувах. Сега чувах как я бие. Чувах виковете ѝ въпреки шума от колите, мо­леше го да спре. Бях по-близо до бара, отколкото до тях и още чувах виковете му и как тя пищи на фона на приг­лушената музика от групата вътре. Върнах се обратно да видя дали тя е добре, но вече нищо не се чуваше. Промък­нах се и надникнах през разбитата врата.

- Какво видя?

- Двама души, които правеха секс за одобряване.

- Жени - заключи Кали. - Какво да ги правиш...

- Ами при теб? - попитах. - Как беше първият ти път с клиент?

- С риск да изглеждам дребнава, аз не бях автентична курва.

Бормашината накрая проби стената. Завъртях бургия­та в обратна посока и я извадих, дупката беше по-малка от един сантиметър. Свих длани от двете ѝ страни и из­виках:

- Алисън!

После сложих ухото си там и чух нещо приглушено, което звучеше, сякаш някой повтаря буквата М отново и отново.

- Да - обърнах се към Кали.

- Какво да?

- Май наистина ставаш дребнава, като уточняваш, че не си била автентична курва.

- Целуни ми задника.

- Ще се радвам. А докато сме на тази тема...

- За задника ми?

- За клиенти. Случвало ли ти се е някой да проявява насилие?

- Веднъж един симпатичен възрастен господин се на­слади на компанията ми за около четири минути, а след това смаза тила ми с метален бокс и ме обра.

- Виждаш ли, това е проблемът с цивилните. Те са емо­ционални, непредсказуеми и ти налитат все от погрешни ъгли. Между другото, Алисън е жива. Устата ѝ е залепена.

- Е, това е добра новина. След колко време ще сме въ­тре?

- Нека се изразя така. Вечеряла ли си?

- Аз не ям много.

- Имаш късмет значи.

Започнах да пробивам втората дупка.

Когато бургията започна да пуши, спрях за няколко мину­ти, за да я оставя да изстине. Кали веднага се възползва от възможността да попита:

- Първия път, когато изложи живота си на опасност?

- Какво за него?

- На колко години беше?

Замислих се за миг.

- На десет.

- Рано си се отракал - подхвърли тя.

Точно бях завършил четвърти клас. През лятната ва­канция дядо ми ме заведе на екскурзия по хълмовете на Колорадо. Прекарахме втората нощ в малко бунгало в един крайпътен къмпинг, станах рано на сутринта и из­лязох да се разходя. Бях изминал може би пет километра, когато забелязах, че всички борове си приличат ужасно. Спрях, бавно се обърнах в обратната посока и започнах да търся пътека. Не я намерих. Не бях съвсем уплашен, но не бях и голям куражлия. Затворих очи и направих стъпка в посоката, която предполагах, че ще ме отведе обратно в къмпинга. Не, оказа се, че съм стъпил твърде високо. Направих крачка в обратната посока. Малко по-ниско. Странно е, но понякога можеш да усетиш нещата със за­творени очи по-добре, отколкото като гледаш.

Бургията се беше охладила достатъчно, че да се заема със стената. Захванах се с ентусиазъм. Докато работех, си мислех за онази сутрин преди трийсет години, когато се загубих сред хълмовете на Колорадо.

Връщането ми отне два пъти повече време, движех се по заобиколен маршрут и се озовах от другата страна на къмпинга. Имаше заграждение за добитък, което не бях забелязал предната вечер и два дръгливи коня пасяха от рядката трева. Едно едро хлапе с ягодовочервена коса и лунички ме видя да се приближавам откъм гората. Посо­чи оградата и се изкикоти с онзи смях, типичен за мал­ките гаменчета. Беше по-голям и по-едър от мен и не ис­ках да се разправям с него. Освен това умирах от жажда и исках да успокоя дядо, че съм добре. Въпреки това погле­днах в посоката, която ми показваше хлапето.

Нещо се движеше върху оградата. Приближих се да погледна какво е и видях, че малкото копеле беше зака­чило там костенурка. Беше я наместил така, че черупката ѝ беше забучена на оградата от долната страна, а главата и краката се движеха във всички посоки. Костенурката не спираше да размахва крака ужасено, в опит да докосне твърда повърхност. Явно хлапето възнамеряваше да ос­тави костенурката да умре, независимо дали от жажда, умора или дори да се опече жива с напредването на деня. Не го беше грижа, струваше му се забавно. Продължава­ше да се хили и ми посочи оградата зад мен, където съ­зрях още десетина безжизнени костенурки, набучени по оградата като спортни трофеи.

Кали попита:

- Какво направи?

Онази сутрин в Колорадо, след като едрото момче с ягодовата коса ми показа гробището си от костенурки, извадих от джоба си сребърния долар, който носех през всичките тези години и го хвърлих във въздуха. Полетя може би на шест метра височина, преди да се понесе на­долу. Когато убиецът на костенурки вдигна поглед, за да хване монетата ми, аз го ударих по главата, юмрукът ми се заби в челюстта му - както дядо ме беше научил кога­то замахнах, вложих в удара всичките си сили. Бичето и сребърния долар се приземиха едновременно. Спасих живата костенурка, свалих мъртвите от оградата и ос­тавих хлапето с ягодовата коса да лежи на земята и да подритва с крака точно както костенурката преди това.

- Той умря ли? - попита Кали.

- От удара на кльощаво десетгодишно хлапе? Няма на­чин. Не бях изминал и двайсет метра, когато чух покрай ушите ми да профучават камъни. Кучият син се опита да ме убие.

- Ти какво направи?

- Затичах се като луд!

Кали се засмя.

- Застрашил си живота си заради костенурка?

Аз също се засмях.

- Май да.

- Намирам го за благородно.

- Ъхъ.

- Донован Крийд, костенурката нинджа.

Бургията премина през стената и втората дупка беше готова, на около два сантиметра от първата. Извадих от чантата чук и длето и започнах да къртя. Длетото бързо свърза дупките и вече можех да пъхна два пръста в отво­ра.

Приближих уста до отвора и казах:

- Алисън, аз съм Донован Крийд. Знам, казали са ти, че съм умрял, но съм си съвсем жив и ще те измъкна оттук. С мен е приятелката ми Кали Карпентър, тя ще те спаси.

- Ммм... Ммм - измуча Алисън.

- Пази си силите! - викнах през отвора.

Кали попита:

- Колко остава?

- Най-много петнайсет минути.

- Как е възможно?

- Стената започва да губи якост - обясних.

Извадих фреза за бетон и започнах да прорязвам вер­тикална линия от центъра на дупката. Щом направих прорез с дължина около шейсет сантиметра, обърнах се към Кали:

- Виждаш ли? Направо сме вътре.

- Мина повече от половин час - възрази тя.

Изгледах я по начин, който означаваше, че аз върша цялата работа и я попитах:

- Удобен ли ти е столът?

- Зависи колко още ще се наложи да седя на него.

- Най-много пет минути.

После извадих голям чук с плоска глава.

Четирийсет минути по-късно връчих на Кали фрезата за бетон и обясних как да реже хоризонтално от двете страни на трийсет сантиметровата дупка, която бях успял да направя. След питиетата, обилната вечеря и физическо­то натоварване се усещах направо скапан. Бях подгизнал от пот, въпреки че в сградата беше хладно. Вратът и раменете ме боляха. Седнах на стола, като се надявах да си възвърна силите.

Седях и светех към стената с фенерчето, както тя до­сега. Светещата химикалка светеше достатъчно силно, за да очертава тялото ѝ идеално. Прорезът, който правеше, беше на около шейсет сантиметра от пода и се налага­ше да приклекне и да се подпре на коляно, докато рабо­ти. Споменах ли няколкото питиета и зяпането на жени по-рано същата вечер? Някак светлината от фенерчето се отмести от дупката в стената и се озова върху идеалните задни части на Кали.

- Ако обичаш! - подразни се тя.

- Обичам и още как.

- Приятел - възрази тя, - опитваме се да спасим чо­вешки живот.

- Разваляш ми удоволствието.

Неохотно насочих лъча обратно към стената. След двайсет минути дойде ред на финалните удари с чука, за да мога да направя достатъчно голям отвор, че Кали да се промъкне вътре и тя го направи. Взе фенерчето със себе си и остави моето на земята, за да стане по-светло.

Можех да промуша само главата си, но беше достатъч­но, за да видя, че стаята на Алисън беше тясна, с легло, телевизор, тоалетна, мивка и малък хладилник, където вероятно имаше храна и вода. Алисън обаче нямаше дос­тъп до тези удобства. Беше чисто гола, прикована към стената. Устата ѝ беше залепена с лепенка, омотана около цялата ѝ глава. От горната и долната страна на лепенка­та се виждаше червена топка, която Куин беше пъхнал в устата ѝ.

Нямах представа от колко време беше прикована към тази стена, но изглеждаше поне с тринайсет кила по-сла­ба от последния път, когато я бях видял. Освен това оче­видно изпитваше зверски страдания, а под нея имаше голяма локва от урина. Кали се обърна към мен и попита:

- Ами сега?

Отдръпнах се от отвора и извадих ножица за арматура от чантата си с инструменти. Подадох я на Кали. Оставих я да отреже белезниците и тя каза:

- Донован, остави ни за малко насаме.

Отново се отместих от отвора, докато Алисън използ­ва тоалетната. Чух Кали да ѝ обяснява:

- Ще боли по-малко, ако я махна бавно - после чух от­лепването на лепенката от устата на Алисън. Тя започна да се дави, да кашля и да плюе. Кали не спираше да ѝ говори: - Всичко е наред, Куин е мъртъв, всичко ще бъде наред.

Кали я почисти, облече я и ѝ помогна да мине през сте­ната. Когато Алисън се появи, ме изгледа студено. Прис­ви очи, а ноздрите ѝ се разшириха.

- Ти си виновен - заяви.

- Аз съм виновен?

- Точно така - продължи нападателно, - ти си виновен. За всичко това.

Кали побърза да я осведоми:

- Само Донован разбра какво се е случило с теб. Спасе­на си благодарение на него.

Алисън ме бутна.

- Това беше най-бавното спасяване на всички времена - процеди тя. - Къде беше? Обеща ми работа.

Аз попитах:

- Готова ли си да започнеш тази вечер или искаш да ми покрещиш още малко?

Изведохме чудовищно неблагодарната Алисън, наста­нихме я в хотелска стая между моята и тази на Кали, нахранихме я и изслушахме историята ѝ.

След като ме обявили за мъртъв, Алисън започнала романтична връзка с Куин, като се надявала да получи работата, която ѝ бях обещал. Както каза Куин, щом Али­сън осъзнала, че това няма да се случи, тръгнала си. За нейно нещастие Куин беше най-добрият пазач в нашата професия, така че не беше стигнала много далеч. Щом я хванал, си поговорили, той я отвлякъл и я довел в склада.

Когато си бил у дома, което означавало през повечето време - Куин се грижел добре за нея. Всеки път, когато излизал, обаче я приковавал към стената, това го карало да вярва, че тя ще му се радва, когато се прибере. Когато очаквал да се забави повече от няколко часа, използвал дългата верига, онази която и давала достъп до всички удобства. Куин го нямало от около три часа и бил на път към вкъщи, когато го открих на улица Уолнът.

Това, по думите на Алисън, също било по моя вина.

- Биеше ли те? - попита Кали.

- От време на време - отговори Алисън.

- Насилваше ли те?

- Поне по два пъти на ден.

- Ти не му ли се противеше?

- Ако го правех, той ме биеше.

Тук, в добре осветената стая, тя изглеждаше бяла като призрак. Аз попитах:

- Ако не броим тази вечер, откога не си излизала на­вън?

- Повече от три години - отвърна тя. - Знам го един­ствено, защото имах телевизор.

Кали ѝ даде хапче за сън и поседя при нея, докато зас­пи. После дойде с мен в стаята ми, отворихме бутилка вино от минибара и я изпихме, докато обмислим трени­ровъчния план на Алисън.

Аз предложих:

- Лу ще поеме втората и третата седмица, ти ще взе­меш следващите три, а аз следващите две. После тя ще може да те следва при две задачи. Накрая ще я пробваме с нещо лесно и ще видим дали ще се справи.

- Как върви заплащането на болногледачки напосле­дък?

- Двайсет хиляди седмично плюс допълнителните разходи.

- Устройва ме - отсече Кали. - Кой ще се грижи за нея през първата седмица?

- Доктор Крауч. Ако Надин прецени, че тя не е готова, ще се откажем от всичко и ще се постараем да помогнем на Алисън да получи предишния си живот.

Натиснах бутон на мобилния си телефон и намигнах на Кали.

- Чуй това - казах и включих на високоговорител.

С вдигането на телефона доктор Надин Крауч кресна:

- Неприемливо!

- Имам пациент за вас - обявих.

- Какво ти става? Имаш ли представа кое време е?

- Добра задачка е - уверих я, - ще допадне на алчната ти страна.

- Опитвам се да спя, Донован. Повече не ми се обаждай посред нощ. Неприемливо е!

- А как звучат двайсет и пет хиляди на ден?

- Сигурна съм, че ще звучат много по-добре, когато се събудя след няколко часа. Обади ми се тогава - заяви На­дин и затвори телефона.

- Тя е опака дърта кучка - каза Кали. - Не мислиш ли?

- Да, доста е безцеремонна с хората, но мен май ме ха­ресва.

Кали поклати глава.

- Чуваш ли се какви ги говориш?

Майрън Голдстийн вече беше спрял на отбивката за по­чивка на 283-тия километър на излизане от родния му град Синсинати, когато спрях. Слязох от колата си и зао­биколих неговата отдалече, като проверих за снайперисти. Когато доближих вратата до шофьора, той я отключи и аз влязох.

- Сал казва, че искате да умрете - казах.

- Вие ли сте Крийд?

- Аз съм.

- Мислех ви за по-млад.

- Мислех ви за по-стар.

Майрън Голдстийн кимна. Той беше мършав мъж с тъжно лице, плътни устни и увиснали бузи. От двете му ноздри се показваха тлъсти черни косми. В треперещата си ръка държеше просмукана със слуз кърпичка и попи­ваше лигавата течност, която се точеше от носа му. Носе­ше очила с рогови рамки.

Аз заговорих:

- Ето какво предлагам: споделете вашата идея, а аз ще ви кажа как ми се струва.

- Винаги ли сте се радвали на добро здраве, господин Крийд?

- Може ли да преминем към въпроса?

Разтегли плътните си устни в усмивка.

- Да, разбира се - отговори. Попи отново носа си и по­пита: - Запознат ли сте с АЛС?

- Болестта на Лу Гериг?

- Да, същата. АЛС е прогресивно смъртоносно невро- дегенеративно заболяване, което бавно, но сигурно уни­щожава двигателните функции. Вследствие на болестта мускулите отслабват ден след ден, докато загубят окон­чателно функциите си. Можете да го забележите в ръце­те ми. Това не е Паркинсон, нарича се фасцикулация и е признак за началото на края.

- Съжалявам да го чуя - изрекох напълно искрено.

При вида на Майрън Голдстийн се засрамих от себе си.

През последните седем седмици се отдавах на самосъжа­ление заради загубата на Катлийн и Ади, а този нещастен кучи син умираше сантиметър по сантиметър. Разбира се, че беше трудно да загубя хората, с които исках да ос­тарея - но Майрън Голдстийн изобщо нямаше да остарее. Имаше вероятност Катлийн и годеникът ѝ да се разделят някога и аз отново да се промъкна в живота ѝ. Или пък не. Поне ме очакваше бъдеще, за което да мечтая, нещо далеч по-значимо от това, което предстоеше на Майрън Голдстийн.

- Значи твърдите, че искате да ви убия, за да ви спася от мъките?

- Да.

- Защо не се самоубиете? Ще спестите петдесет хиляди.

- Имам застраховки на много по-висока стойност. Не биха ги изплатили при самоубийство.

- Ще трябва да ви откажа - заявих.

- Защо?

- Тези петдесет хиляди долара трябва да останат за жена ви и децата ви.

Той потупа плика по средата на таблото.

- Нямам други пари освен тези - каза. - Застраховка­та ще покрие повечето дългове и ще позволи на жена ми да задържи къщата и колата и да живее нормално. Може парите да не са достатъчно, че децата ми да учат в „Дартмът“, но има държавни училища, ако не могат да се класи­рат за стипендия. Най-малкото ще спестя на семейството си грижите за мен през последната година от живота ми. Не искам да затъват в дългове и да отлагат мечтите си, докато гледат как умирам от мъчителна болест.

- И кое му е толкова хубаво на ;,Дартмът“? - попитах. - Футболният им отбор хич не го бива.

- Не ме предизвиквайте - засмя се той, - да не реша аз да ви убия!

Нямаше как да не го харесам. Когато Кали простреля Роби, аз го довърших, за да го спася от мъките. И Майрън страдаше, но...

- Някак не ми се струва редно да ви убия - казах.

Майрън се засмя малко по-силно и веднага се закаш­ля, което причини отделянето на всякакви отвратителни секрети.

- Кое е толкова смешно? - попитах.

- Не се обиждайте, но вие печелите от убийства. Нали така?

- Хората, които убивам, нямат избор. Вие имате.

- И съм го направил. Не прави ли това убийството по-добро?

Помълчахме за миг, аз - за да обмисля нещата, а той - за да ми даде тази възможност.

- Поставете се на мое място - помоли той. - Как бихте постъпили?

Замислих се за сърцето си, чудех се дали има начин да изпълня поръчката, без да предизвикам рецидив.

- Убивали ли сте човек? - попитах.

- Не, за бога!

- Да сте изневерявал на жена си, да сте били децата си или нещо подобно?

- Не. - Той се усети накъде бия. - Доста крещях на де­цата си и се карах на кучето.

- Карали сте се на кучето си?

- Повече от веднъж.

- Ах, копеле такова! - възкликнах.

Той се усмихна.

Аз се усмихнах.

После му прерязах гърлото.

Беше около четири следобед, когато строителите нанесо­ха последния слой мазилка. Част от тях планираха да се отбият в близката таверна след това, но им казах, че този път ще трябва да се веселят без мен.

Времето беше меко и предстояха още няколко часа дневна светлина. Разходих се из земята около новопос­троената къща с площ 2300 квадратни метра, като съби­рах разни боклуци, докато и последният работник не си тръгна. Тогава се хванах на работа.

Къщата на Дънвеган 2010 се намираше на края на за­дънена улица в новия комплекс Рок Хил Гардънс. Някои от постройките бяха вече завършени, но все още никой не живееше там. Когато си търся таван, на който да жи­вея, предпочитам домовете от по-висока класа като тези в новите затворени комплекси. Заграждам стаичка на стратегическо място под покрива и го ползвам като тай­на квартира. Имах много такива тайни квартири в голе­мите градове из цялата страна, но тази беше първата ми в Атланта.

Дворът на тази къща беше почти четири декара стръ­мен горист терен, който ми даваше лесен достъп до задната част на къщата и прикритие от погледите на бъде­щите съседи. Щеше да е готово за живеене след един месец, но вероятно нямаше да се продаде така бързо като останалите, защото не разполагаше с гледка към голф иг­рището на кънтриклуб „Рок Хил“.

Наложи се да дойда в Атланта, защото бяха иденти­фицирани водачите на местната терористична клетка и трябваше да бъдат убити. Преди да се срещна с тях, ин­форматорът ни научи, че старият ми враг Абдулази Фатхи пристига в града след две седмици, за да даде последни нареждания на хората си и да им организира подходящо изпращане. С идеята, че ако убия Фатхи заедно с оста­налите, ще нанесем сериозен удар на Ал Кайда, Дарвин реши да забави мисията ми до пристигането на Фатхи. След като разполагах с две седмици до убийството (пар­дон, до чистката), реших, че може да си подготвя тайна квартира, затова огледах квартала и намерих подходя­щото място в последния етап от строителните работи. Обадих се на предприемача, като взех номера от информационната табела пред къщата и бях нает в екипа му.

С дни криех инструменти, кабели и гипсокартон под ролките с изолация, складирани в таванското простран­ство над гаража. Канех се да започна да изграждам ста­ичката под покрива, над стаята за гости. Щях да прока­рам електрическите кабели, за да включа компютъра си и да мога да зареждам мобилния си телефон. После щях да изградя изводи за отопление и вентилация, а накрая щях да се включа към високоскоростен интернет. След има-няма трийсет дни щях да живея в миниатюрно име­ние с всички домашни удобства.

Сухото строителство на подпокривна стаичка е лесен начин да откраднеш част от нечий дом, без да плащаш наем. Трябват ми само няколко квадратни метра и два часа на спокойствие, за да я построя. Ако предприемачът беше забелязал листовете гипсокартон на тавана, щеше да си помисли, че някой от хората му е направил глупава грешка. До момента това не се беше случило, тъй като на този финален етап от новото строителство никой не поглежда в ъглите на тавана. В старите къщи винаги има риск да те открият, когато собствениците предприемат ремонт, може да се наложи да се проникне в стаичката ми, за да се прокара телефонен кабел или телевизионна антена за по-добро излъчване. В новите сгради за сметка на това кабелите бяха предварително заложени. Ако ня­какви кабели минаваха през мястото, което си бях набе­лязал, просто ги премествах, така че да заобиколят жи­лището ми.

В младежките си години като снайперист в армията бях обучен да стоя абсолютно неподвижен с часове и това умение се оказа много полезно в късните ми годи­ни, в живот по таваните на хората. За по-сигурно избирах да се установя възможно най-далече от подходите към тавана. Най-безопасно е мястото над рядко използвана стая за гости на последния етаж, за да не би неочакван пристъп на кашлица или хъркане да събуди домашен лю­бимец. Обикновено това не е проблем, тъй като отделям най-много време на звукоизолацията в пространството си за живеене. Монтирам нескърцащ под с най-високо качество. После смесвам дървени стърготини и бебешка пудра със силикон и нанасям сместа в и под фугите и в дупките от пирони, за да предотвратя скърцането. Вра­тата ми винаги е разположена в отдалечен край, поне на метър от мястото на постоянното ми пребиваване, за да не ме усетят. По няколко пъти дневно тренирам бягство с вързани очи. Това ме принуждава да запомня къде са фу­гите по пода, за да мога да избягам в непрогледен мрак.

Щом е готово, нанасям се и започвам да свиквам с ежедневието на домакините си. Ако е възможно, спя ко­гато спят те и стоя неподвижно, когато са будни. Следя личните им компютри, телефонните им обаждания и наблюдавам отношенията на хората в семейството през миниатюрни камери, които съм монтирал из къщата. За седмици опознавам навиците им и програмата им по- добре от тях самите и това прави съжителството с тях още по-приятно. Ако излизат за няколко часа, използвам тоалетната им, наслаждавам се на гореща вана или душ, подремвам в леглата им, опитвам храната и питиетата им и ползвам компютрите им вместо своя, когато трябва да свърша нещо по-специфично, без да оставя електронна следа.

Най-много се забавлявам, като си играя с домашните им любимци.

Кучетата и другите домашни любимци не създават проблем, но не мога да живея с котки. Ако котката ме открие, нещата се променят завинаги. Започва да гледа постоянно към тавана и не се отказва от опитите да се добере до мен. Мяука и създава суматоха всяка нощ, не­уморно. Имам слабост към домашните любимци, но ако някое от семействата ми си вземе котка, се налага неза­бавно да си търся нов дом. Иначе собствениците посто­янно пращат на тавана хора от службата за борба с вре­дители да търсят мишки.

Бяха ми нужни четири вечери да завърша жилищното си пространство в Дънвеган и няма да познаете, Фатхи така и не се появи в Атланта. Това е проблемът при работата с информатори: обикновено са работни пчелички, които се добират до нещо повече от слухове. Аз обаче бях готов да убия двамата местни водачи и го направих без затруднения.

Проследих ги до много оживено заведение в центъра на Атланта. Имаше толкова много хора, че ми бяха нуж­ни десет минути само да ги намеря. Седяха сред група хора, които гледаха как две стегнати жени танцуват на най-силната музика, която бях чувал. На всеки трийсет еекунди светлината в мрачното помещение загасваше напълно, започваха да примигват прожектори и от всич­ки страни да проблясват светлинни лъчи.

Беше идеално място за убиване.

Настаних се зад терористите със спринцовка във вся­ка ръка и зачаках примигването. Щом започна, забих иг­лите в тила на всеки от тях и се отместих, за да паднат на пода. Няколко хора изпищяха, но танцьорките не спи­раха да танцуват, музиката звучеше оглушително и бях излязъл, преди някой да разбере какво се е случило.

Новата ми квартира беше завършена, но нямаше да е възможно да се преместя в продължение на седмици, тъй като строителният екип беше още на обекта. Имаше вре­ме до двете седмици, които планирах за обучението на Алисън. Вечерята с Кали и Ева се отложи два пъти заради изтощителните тренировки и изпълненията на Ева, но бях получил потвърждение, че ще се състои в събота.

Разполагах с три свободни дни и реших да се видя с доктор Надин Крауч в Джаксънвил, Флорида. Срещу пет хиляди долара и ваканция на плажа Надин се съгласи да подготви дъщеря ми Кимбърли за новината, че съм жив.

Можех да се свържа с Кимбърли и по-рано, разбира се, но исках да се уверя, че няма да последва рецидив. Сега, след като бях убил умиращ мъж и двама терористи, без да се случи нищо, реших че вече всичко ще бъде наред. След като бях загубил толкова време от живота на Ким­бърли, планирах да го наваксам и щях да започна вед­нага. Но първо трябваше да подготвя почвата. Не можех просто да се появя пред нея с новото си лице и да кажа:

- Здрасти, Ким, аз съм мъртвият ти татко.

Кимбърли беше наследила всичките ми имоти - или по-точно всички имоти, упоменати в завещанието ми и придружаващите го документи. Аз, разбира се, имах скрити пари в сейф, в случай, че се наложи да симулирам смъртта си.

Лу Кели се беше чувал с Кимбърли няколко пъти през изминалите години, но за пръв път се бяха срещнали на погребението ми. Оттогава той ѝ се обаждаше всеки ме­сец да провери как е. Именно Лу беше предал „правния документ с последната ми воля“ на адвокатите, които да извършат прехвърлянето на имотите, така че изглежда­ше нормално Лу да ѝ се обади за това. Той записа разго­вора и ми го прати в аудио вариант.

- Искам да се срещнеш с някого - каза Лу. - Това е док­тор Надин Крауч. Беше психотерапевт на баща ти.

- Сигурно има някаква грешка, господин Кели - от­върна Кимбърли. - Няма начин баща ми да е посещавал психотерапевт.

- С баща ти имаха само няколко срещи през последна­та година. Но тя разполага с информация, която би иска­ла да чуеш.

Остана безмълвна за миг, а после въздъхна.

- Не съм убедена, че искам да чуя, господин Кели.

- Кимбърли, ще се наложи да ми се довериш.

- Вие очевидно знаете за какво става въпрос - досети се тя. - Кажете ми сега.

- Надин така или иначе ще бъде в Джаксънвил тази седмица. Там са и новините, които има за теб. Да кажем, че тя е по-подготвена да ти ги представи.

Кимбърли се съгласи за среща във фоайето на хотела, където беше отседнала Надин. Кимбърли се появи и две­те си размениха любезности. След малко Надин предло­жи:

- Виж какъв прекрасен ден е. Искаш ли да се поразхо­дим по плажа, докато поговорим?

Никога не бях посещавал плажа в Джаксънвил и ос­танах приятно изненадан от това, което видях. Разполо­жен на бариерен остров източно от града, плажът Джакс предлагаше много пясък, достатъчно сърфисти, без да са прекалено много, и не беше твърде пренаселен. С Надин и Кимбърли се разходихме по плажа в северна посока, въ­преки че аз вървях на петдесетина метра по-назад. Аз бях едрият мъж с бейзболна шапка на Пен Стейт, слънчеви очила и слушалки в ушите. Слушалките ми позволяваха да чуя разговора им.

Надин започна:

- С баща ти много пъти сме разговаряли за теб.

Кимбърли я прекъсна.

- Може ли да преминем направо към онзи момент, в който ми казвате, че той е жив?

- Моля?

- Баща ми. Донован Крийд. Той е жив. Вие го знаете, знам го и аз. Е, къде е и защо не ми се е обадил досега?

Не можех да повярвам на ушите си. Кимбърли знаеше?

Надин също загуби ума и дума. Кимбърли започна да оглежда плажа. Отне ѝ пет секунди да спре поглед на мен.

- Изглеждаш смешно - каза през смях.

Затичахме се един към друг като актьори от най-тъпи- те филми от четирийсетте. Щом ме приближи, тя скочи в ръцете ми. Завъртях я в кръг, както когато беше четири­годишна и ме прегръщаше, сякаш съм изгубеното ѝ плю­шеното мече, което е намерила.

Пуснах я нежно на земята и я погледнах. Беше порас­нала, по-зряла, но още си беше Кимбърли. Плесна ме по лицето.

- Не мога да повярвам, че ми причини това! - възму­ти се тя. - Нямаш ли ми достатъчно доверие, че да ми се обадиш или да оставиш съобщение? Що за баща си, по дяволите?

- Такъв, който е бил в кома повече от три години - на­меси се Надин, която се приближи до нас, затаила дъх.

Кимбърли ме погледна в очите.

- Вярвам го.

- Така ли? - попитах.

- Да. Ако беше в съзнание, никога нямаше да избереш такова лице.

Засмях се.

- Толкова се радвам, че те виждам.

- И аз - отвърна тя, - но имаш много за обяснение.

- Всичко ще ти разкажа. Но първо ти ми кажи как раз­бра, че съм жив.

Тя бръкна в джоба на панталона ми и извади сребър­ния долар, който дядо ми беше дал преди толкова годи­ни.

- Това не беше сред личните ти вещи, които ми преда­доха.

Гордо се ухилих. Надин каза:

- Определено си дъщеря на баща си.

После се обърна към мен.

- За да сме наясно, все пак ще получа парите и ва­канцията.

- Ти си най-меркантилният психиатър, когото позна­вам - заявих.

- Винаги е приятно да си най-добър в нещо – отговори тя.

Прегърнах я.

- Неприемливо - рече тя и ме отбутна.

- Благодаря, че се опита да помогнеш - казах. - Мисля, че мога да се справя оттук нататък. Насладете се на ва­канцията.

- Точно това възнамерявам да направя. - Тя се запъти обратно към хотела си.

Следващите три дни бяха най-хубавите, които съм прекарвал с Кимбърли. Часове след като се събрахме, ко­гато стигнахме до темата за Катлийн и Ади, аз ѝ разпра­вих всичко и тя каза:

- Ако Катлийн те е правила толкова щастлив, трябва да ѝ кажеш, че си жив. Още по-важно е, че тя има право да избере, кое ще я направи щастлива.

- Тревожа се, че може да избере мен от чувство за вина.

- И защо да е така?

- Том е свестен, ще бъде по-добър съпруг от мен.

- Откъде знаеш?

- Проверих го.

Тя поклати глава.

- Как може да си толкова невеж по отношение на же­ните?

- Може, и ти много добре знаеш това.

- Чуй ме, тате. - Тя влезе в ролята на родителя и ѝ оти­ваше повече, отколкото на мен. - Трябва да ѝ кажеш чети­ри неща: че си жив, какво се е случило, защо се е случило и как се чувстваш.

Разбира се, че можех да кажа тези неща на Катлийн, но имах чувството, че ще е по-щастлива със стабилен, нор­мален мъж като Том. Ади също беше сериозен фактор в уравнението. Тя беше загубила семейството си, а после загуби и мен преди три години. После в живота ѝ се беше появил Том и не се съмнявах, че тя го обича и го при­ема като баща. Ако се върна в живота на Катлийн, Ади трябваше да загуби или мен, или Том. Бедното дете беше преживяло достатъчно и не заслужаваше за трети път да загуби баща. Нещата се усложняваха допълнително от факта, че не бях убеден дали мога да се приспособя към живота в предградие. Не на последно място, ако Катлийн избереше мен, винаги щеше да се чуди дали е направила правилен избор. Ако ме отхвърлеше, щеше винаги да се чуди дали Том е бил правилният избор. Не беше честно да я поставям в подобна ситуация.

Аз обаче обичах Катлийн и ми се искаше нещата да се бяха развили по различен начин.

- Тате? - Кимбърли ме върна в действителността. - Ще ѝ кажеш ли тези четири неща?

Въздъхнах.

- Не е толкова просто.

- Не е ли по-просто, отколкото да я загубиш?

Ева Лесаж беше кукличка.

Висока бе около метър и петдесет и сигурно тежеше колкото лявата ми ръка. Лицето ѝ и всичко останало у нея беше така дребно, че изглеждаше крехка. Очите ѝ бяха бадемовидни като на котка, косата ѝ беше изрусена на кичури, а в момичешкия ѝ глас още се долавяше руска нотка. Отблизо изобщо не приличаше на Тара Сийгъл, като изключим ръста и най-общи черти на лицето. Ако Дарвин наистина възнамеряваше да прикрие смъртта на Тара с тялото на Ева, нашите хора щяха сериозно да се озорят, за да убедят някого, че двете имат нещо общо. Единственото обяснение беше, че Ева се е променила ужасно много през последните години и никой не е уве­домил Дарвин.

Зачудих се дали Кали не беше направила нещо, за да се променят теглото и чертите на лицето на Ева. Половин капка арсеник, приемана веднъж седмично, може да по­нижи теглото и да придаде на кожата вид, като на тази на Ева.

Кали ме дебнеше като ястреб, видя че се загледах и ве­роятно се досети какво си мисля. Поклати глава, за да ми напомни съвсем леко, че съм на нейна територия и жи­вотът ми е в ръцете ѝ. Кимнах в отговор, като се надявах че ще го възприеме като: добре, не е моя работа, всичко е наред.

Намирахме се в луксозния мезонет на Кали и Ева с гледка към Вегас. Цената на такива имоти започваше от два милиона долара, а по вида на довършителните рабо­ти, обзавеждането и тапетите по стените бих казал, че цената на този беше близо три.

Оказа се, че Ева е истински майстор готвач. Беше приготвила чудесна вечеря от четири ястия, като за вся­ко беше подбрала подходящо вино. При всеки мой ком­плимент към Ева Кали грейваше. Очевидно Ева беше съ­кровище.

Мобилният ми телефон звънна. Проверих кой е номе­рът и се оттеглих във преддверието.

- Как е, Сал?

- Прочете ли днешния вестник?

- Кой точно?

- Синсинати.

- Аз съм във Вегас, Сал.

- Така ли, хубаво. Тъй де, във вестника пише, че някой... как му се вика... дарил анонимно двеста хиляди долара за обучението на децата на Майрън Голдстийн в „Дартмът“.

- И?

- Как ти се струва това?

- Струва ми се, че децата му биха предпочели той да е жив.

- Моите не биха - каза той.

- Недей да се подценяваш, Сал, сигурен съм, че децата ти те обичат.

- Повече обичат парите, секса и наркотиците.

- Но и ти се нареждаш в списъка.

Той се замисли за миг.

- Да. Още съм някъде на опашката.

- Не изпадай от списъка, Сал. Само това има значение.

Приключихме разговора и открих момичетата в кух­нята.

- Нека помогна с чиниите - предложих

- Не, моля те - отвърна Ева. - Настанете се с Кали в дневната. Аз приключвам и ще дойда след няколко ми­нути.

Кали ме заведе в дневната.

- Е? - попита.

- Същинска кукличка.

- Казах ти.

- Така е. Виж, Кали, ако ви се иска да правите нещо пред мен или да се шляпнете или погъделичкате, пред­полагам знаеш, че нямам нищо против.

- Да се шляпнем и да се погъделичкаме? О, боже мой!

Погледнах я. Може Ева да беше очарователна, но Кали беше несравнима. Беше облечена в тъмносини тесни джинси с висока талия и тениска с остро деколте и пад­нал ръкав. Косата ѝ тази вечер беше бухнала като наелектризирана. На облегалката на стола ѝ висеше тъмносиня кожена чанта „Диор“ с каишки. Китката ѝ беше украсена с гривна с голям диамант.

- Явно добре си се справяла без мен през последните три години - казах.

- Момичетата трябва да се справят - отговори тя. По­сле замълча. В погледа ѝ се появи нещо едва доловимо и леко промени изражението ѝ.

Бях прекарал повече от три години извън строя и рефлексите ми не бяха в най-върховата си форма. Ин­стинктите ми обаче още бяха добри.

- Мислиш за нещо, нещо, което не ми казваш - под­хвърлих.

- Да.

Тя се изправи, пристъпи към прозореца и застана там с гръб към мен. Дадох ѝ малко време. От моето място виж­дах единствено черното небе на Вегас и цветната мъгла на казината през прозореца, затова се съсредоточих вър­ху идеалните задни части на Кали, те несъмнено превъз­хождаха гледката, в която се взираше тя. Още преди три години си беше абсолютна десятка. Някак обаче се беше разхубавила.

Обърна се с лице към мен.

- Заради Катлийн е - сподели.

- Какво за нея?

- Насрочили са дата.

Новината не би трябвало да ме шокира. Все пак знаех, че са сгодени. Но думите на Кимбърли изведнъж зазву­чаха в ушите ми. Катлийн заслужаваше да знае. Може и да не съм най-подходящият мъж, в когото да се влюби, но преди три години тя ме избра със съзнанието, че по света има и по-добри. Ади със сигурност заслужаваше по-добър баща от мен, но беше възможно тя да не иска най-добрия баща на света. Може би Ади щеше да предпо­чете мен въпреки недостатъците ми. Изводът: Катлийн имаше право да избере.

Последното нещо, което ми каза Кали, преди да се тръгна беше:

- Ако искаш Катлийн, по-добре побързай!

Последното, което аз попитах Кали, преди да си тръг­на, беше:

- Спомняш ли си как когато си била малка след напа­дението си се взирала в прозореца с часове?

- Разбира се.

- Опитвала си се да разбереш как са сглобени дърве­ните парчета, онези от рамката на прозореца.

Тя кимна.

- Каза, че ако си откриела логиката, щяла си да имаш нещо, за което да се хванеш, да започнеш да възвръщаш здравия си разум.

- Накъде биеш?

- Не съм набожен.

- Не думай.

- Не можеш да повярваш, нали? Всъщност, чудех се дали в крайна сметка си открила логиката.

Тя се намръщи.

- Дори да съм, не е било съзнателно. - Помисли още малко и поклати глава. - Защо подхващаш тази тема сега?

- Щастлива си - отвърнах. - Никога преди не съм те виждал истински щастлива.

- Щастлива съм. Но трябва ли това да има нещо общо с парчетата дърво и начина, по който са сглобени за рам­ката на прозореца?

- В онзи момент от живота си ти си била на кръстопът. И си избрала да тръгнеш напред.

- И ти възнамеряваш да направиш същото?

- Да.

Винаги съм живял с теорията, че всички се намираме на едно телефонно обаждане от събитие, променящо живота завинаги. Като това, което Катлийн щеше да полу­чи утре сутринта, с информация, че мъж на име Донован Крийд е завещал нещо необичайно на осиновената ѝ дъще­ря. Подарък във вид на пари, които ще позволят на Ади да получи ново лице и тяло, ще се освободи напълно от беле­зите, причинени от пожара, който така я обезобрази.

Всички се намираме на едно телефонно обаждане от нещо, което ще промени живота ни. Но не е задължител­но да е телефонно обаждане.

Може и да е мъж като мен, застанал до някой дъб в парка, загледан в момиченце, което си играе с мъничко кученце, да кажем, малтийска болонка. Възможно е нещо с кожата на момиченцето да не е наред. Може да е жертва на изгаряне. Зад нея може да има мъж и жена, които се наслаждават на късен пикник. Може да са седнали върху голямо синьо карирано одеяло и да вадят храна от пле­тена кошница. Жената може да държи кошницата нежно, едва ли не с любов, сякаш е подарък от някого, когото е обичала и е загубила. Одеялото и кошницата може да из­глеждат като нови, като че ли са чакали дълго, преди да бъдат използвани.

Престорих се, че се разхождам бавно в кръг, докато Катлийн и Том се хранеха и играеха с Ади и кученцето. Беше очевидно, че им предстои да създадат идеално се­мейство и за миг ми се прииска да си тръгна. Имам пред­вид да си тръгна и никога да не се обърна назад. Не ми харесваше идеята да съсипя Том, не ми се искаше да про­валя това, което беше създала Катлийн през последните три години.

Но повече от всичко не исках да загубя нея и Ади.

Постарах се да стигна до будката за сладолед едновре­менно с тях, така че тримата да са пред мен. Ади държеше тънката каишка на кученцето си. Исках да изчакам, пре­ди да им се представя, да навляза в живота им за миг, да помириша косата на Катлийн, парфюма ѝ, да чуя гласа ѝ.

Стоях неподвижно зад тях. Ади се обърна и ми се усмихна, а коленете ми се разтрепериха.

Усмихнах се и аз.

Исках да кажа нещо, като например „Кученцето ти е очарователно, госпожице“, но Катлийн веднага щеше да разпознае гласа ми, а и аз още не бях чул нейния.

В този момент нямах нищо против да разбия сърцето на Том. Беше млад, щеше да го превъзмогне. Пък и той щеше да разбере, че така е най-добре, щеше да го види в погледа на Катлийн: с нея бяхме предопределени един за друг.

Приближих се и застанах точно зад Катлийн. Затворих очи и вдишах аромата ѝ на чисто и си спомних деня, ко­гато се промъкнах в дома ѝ в Норт Бъргън и я изчаках в леглото ѝ, докато тя взимаше душ. Тогава, точно преди да се любим, си помислих: щом я погледна, припомням си кое е значимо. Беше денят на партито на Сал в Синсинати, а ние още не бяхме тръгнали от Ню Йорк. В онзи ден тя излезе от банята и от нея се носеше същия аромат, а тя се престори, че не ме забелязва. После скочи в леглото и буквално ми се нахвърли.

Ади се обърна и ме погледна отново. Не защото ме беше разпознала, а защото хората обикновено са толко­ва шокирани от лицето ѝ, че първата им реакция е да се извърнат. Аз не го направих. Вместо това вдигнах ръка и промълвих беззвучно „Здрасти“.

Тя ми се усмихна широко и едва не се задавих от буца­та в гърлото си.

За корав мъж го приех доста трудно.

Усетих сълза да напира в окото ми, ама че лигльо бях станал. Потече по бузата ми - там, където беше белегът, същият, който Ади и другите обгорени деца пипаха с пръсчета в деня, когато я срещнах, същия ден, в който срещнах Катлийн. Виждате ли? Както казах, тримата сме предопределени да бъдем заедно.

Избърсах сълзата от бузата си. Щях да изчакам да си поръчат сладоледа, преди да кажа нещо. Така щях да чуя гласа на Катлийн. Знаех, че ако чуя гласа ѝ дори само вед­нъж, всичко щеше да бъде наред.

В този момент Катлийн се обърна към Том, опря тяло­то си в неговото и каза:

- Толкова много те обичам.

Винаги съм живял според теорията, че всички ние сме на едно телефонно обаждане от събитие, което променя живота.

Но не е нужно да е телефонно обаждане.

Може да е мъж като мен, застанал на опашката за сла­долед, който изведнъж напуска мястото си и си тръгва, но чува тих дрезгав гласец да му казва: „Довиждане“ - и той знае, че този глас ще остане с него до края на живота му