През 1808 г. един планинец на име Джон Колтър пробяга сто и петдесет мили полугол, преследван от неколкостотин воини чернокраки.

През 1823 г. един ранен ловец на име Хю Глас пропълзя сто мили през пустинята от Гранд Вали до река Мисури.

Чернокраките знаеха коварството на речните задръствания и първите млади воини, които тръгнаха да се катерят по големите дънери, бяха повикани обратно от по-възрастните. Нетърпеливи, младежите се стълпиха по брега и зачакаха някой да ги окуражи. Но възрастните гледаха печално във водата. Човекът, когото преследваха, Белите вежди, беше тук. Нямаше съмнение. Нито пък имаше съмнение, че той не е кой да е — можеше да тича като елен, и също така като елен да изчезне. Той се крие някъде, казваше им реката. Но къде? Може би там, където най-малко очакваха… Някъде точно под носа им. Те закрепиха стрели в лъковете и се загледаха в зеленото, студено, бързо течение.

Реката съюзник ли му беше?

Можеше ли той да диша като риба?

Къде беше отишъл?

Хората бяха потънали в мълчание. Оглеждаха бреговете, за да намерят някаква следа. Младите нарушиха мълчанието и зашепнаха помежду си, разкъсаха кръга на очакването. Миризмата на плячката им беше твърде близо, за да чакат. Когато изстреляха стрелите си във вира, никой от по-възрастните не вдигна ръка да ги спре. Стрелите изплуваха на повърхността; момчетата отидоха да си ги приберат. Това се превърна в по-опасна игра: възсядаха стволовете, вглеждаха се надолу в зелените води, пускаха стрели по сенките.

Възрастните отново не направиха нищо, за да ги спрат. Хитростта да стъпваш като лисица по обеления ствол, да балансираш, да отскочиш и да стъпиш върху друг ствол — всичко това караше момчетата да крещят от удоволствие. Внезапно изпод водата се чу стенание, като че ли се беше събудило спящо водно чудовище. След това внезапен, противен звук от всмукване. Един изправен ствол, широк като лодка, се срина в реката, докато друг, със същия размер, се издигна. Стволовете смениха положението си.

Джон Колтър, все още обхванал с ръце калния дънер на дъното на вира, почувства бъркотията. Навсякъде около него се носеше вой и стенания на дънери, като че ли дъното на реката искаше да се издигне на повърхността и всичко щеше да се обърне надолу с главата. Макар да не можеше да види нищо, той усещаше треперенето по подгизналото дърво, в което се беше вкопчил, и се молеше да не се раздвижи и то в цялата суматоха.

Стволът, който се люлееше на повърхността, вдигна един от младежите чернокраки срещу върха на дървото на Колтър, притисна крака му при коляното и го пречупи като крак на насекомо. Момчето нададе сърцераздирателен писък и кръвта му оцвети в червено водата над главата на Колтър. Разбира се, той не видя това, но някаква част от него го почувства. Знаеше какво става. Речният вир се беше превърнал в място на разруха. Стволовете се бяха раздвижили. От калното дъно изплуваха мехури колкото гюлета. Стволовете стенеха като ранени китове.

Обзет от опасения да не бъде внезапно разкрит, Колтър изхвърли от ума си мислите за трудното положение, в което се намираше. Знаеше, че всяка секунда дънерът, неговият спасител, можеше да го издигне на повърхността. Залъгваше се, като насочваше вниманието си другаде. Веднъж, преди две години, на един лов с Мериуедър Луис той се беше спуснал на кон по един стръмен пролом. Конят му, с увита около копитата лосова кожа, което улесняваше преодоляването на камънаците, се беше подхлъзнал на един обрасъл с мъх камък и беше паднал презглава. Колтър не беше имал време да скочи. Мериуедър Луис гледаше безпомощно от другата страна на реката как най-добрият му ловец и най-добрият му кон се катурват в бързеите, където, здраво закрепени един за друг, изчезват в разпенените води на Хънгри Крийк.

Същия ден Колтър се беше пошегувал с това. Появи се на повърхността петнайсет ярда по-надолу по течението, все още на седлото, като държеше дървената ложа на пушката в дясната си ръка.

— Късметлия си ти, Джон Колтър — беше казал Потс, клатеше глава и се чудеше как е възможно човек да има късмета на ирландците, но да няма проклятието на шотландците.

— Това е нечовешки късмет — му отвърна Луис замислено и смучеше лулата си. — Като че ли е пришил самия Господ Бог в коженото си яке.

„Дали все още е така?“ — чудеше се Колтър, докато поемаше въздух през чепа. Чудеше се. Не вярваше много в молитви, но както и всеки друг, молеше се всеки път, когато трябва. Досега не беше занимавал Господ с глупости, при положение, че може да се оправи и сам. Но сега, когато дишаше през дървото под водата, за да си спаси кожата, всеки крайник на тялото му беше замръзнал. Главата му пулсираше. Мислеше, че не би могъл да издържи много. Може би трябваше да се предаде и да последва примера на Потс: да се превърне в игленик, вместо да стане жертва на мъчения.

На речния бряг чернокраките издялкаха елшови пръти, за да освободят младежа, който, смъртно ранен, гледаше безизразно хората, опитващи се да му помогнат. Нагоре и надолу, момчетата и мъжете натискаха с прътите, но стволът, който беше приковал младежа към дървото на Джон Колтър, не се помръдваше.

И тогава това се случи — мощно повдигане. Когато мъжете на брега опряха раменете си в прътите, тътен раздра слънчевия следобед и стволът се отдели от момчето. В същото време дървото на Джон Колтър се отмести съвсем встрани със завъртане по оста. След това се издигна право към небето, като че ли излетя.

Когато дървото беше изхвърлено, индианците издърпаха ранения младеж от водата и се пръснаха като есенни листа. Те се обърнаха и изтичаха към дърветата в момента, в който Джон Колтър беше запратен в небето като ракета. Старият потопен дънер направи пирует на повърхността като подскачащ от дълбините кит, след което отново се сгромоляса във водата.

Когато индианците хукнаха, Колтър незабелязано беше изхвърлен в короната на едно надвиснало над брега дърво. Зашеметен, той се намери в едно изоставено гнездо. Отдолу в реката стволовете бяха като полудели в разпенените води. Реката вреше като гейзер и плискаше върбите, надвиснали над бреговете.

Малко по-късно, когато и последният дънер се успокои, племето се върна — сега, когато всичко това беше свършило, със сигурност премазаното тяло на Джон Колтър трябваше да изплува на повърхността. Когато след няколко минути това не се случи, те отново претърсиха брега. Старейшините поклатиха глави и изпратиха бързи млади бегачи на изток, на запад, на север и на юг. Останалите устроиха временен лагер край реката. Нямаше какво друго да правят, освен да чакат някакъв знак или завръщането на бегачите с новини. Всяка педя земя внимателно бе проверена. Белите вежди беше някъде наблизо, не можеше да се е измъкнал. Реката ги изигра. Имаше една легенда, според която реката има раздвоен език и винаги говори две истини.

Когато бегачите се завърнаха с празни ръце, без да забележат никаква следа, беше решено мъжете да останат на бивак тук през нощта, а на сутринта най-добрите следотърсачи да претърсят тресавището. Там е единственото място, където би могъл да се крие Колтър, решиха старейшините. Денят, който беше започнал с обещанието за едно хубаво бягане и пленяването му, се превърна в дълбоко размишление за човека, когото наричаха Белите вежди. Беше ли той двукрак, като тях? Или може би беше някакъв друг вид създание, приличащо на човек, но съвсем различно отвътре? Те размишляваха над това. Всеки имаше свои мисли, които другите не споделяха.

Когато Джейми се събуди, погледът му падна най-напред върху купчината изкопана пръст, преди да погледне Хю. В този момент изминалият ден се върна при него в своята цялост. Той трябваше да направи усилие, за да насочи поглед към лицето на приятеля си.

И все пак имаше движение. Все още се чуваше слабото му дишане, една крехка верига от вдишвания и издишвания, която свързваше тези дни един за друг. Дали беше изпълнен с мъка, или с радост при вида на тези движения, той не можеше да прецени. Както и да е, гърдите му се изпълниха с такава мъка, че той въздъхна. След това се изправи и седна.

— Хю… — каза той, и почти му се стори, че дишането се поколеба при изричането на името. Но това беше всичко и когато заговори отново, друга реакция не последва.

Той пак легна и се унесе в сън. Отново яздеше и косматата, подобна на мечка фигура, изправена, размахваше лапите си. Това почти беше Хю — викаше ли го? Или го предупреждаваше за опасност? Може би по някакъв начин и двете…

Светът се преобърна и разпадна, сякаш преминаха много копита…

Когато почувства топлината на деня, той остана да лежи със затворени очи. Съзнанието му бавно се пробуждаше, знаеше какво ще види само след миг и искаше да отложи този момент, да остане в сянката на съня. Накрая отвори очи. Погледна първо купчината изкопана пръст, след това Хю.

Изминаха няколко мига. След това забеляза, че слабото дишане продължава. Разбра, че е сдържал собствения си дъх и го изпусна.

Отиде на извора, изми се, пи, гребна малко вода за чай. Когато се върна, завари Ле Бон, опрял ухо в земята, да вдига пръст към устните си при приближаването на Джейми.

Изчака водата да заври. Минаха няколко минути.

— Чух нещо — каза накрая Ле Бон, стана и изтупа панталоните и рамото си.

— Копита — продължи той. — А ние знаем, че майорът е далече. Е, не искам да кажа, че е изключено да са бизони, но може и да са рий.

Джейми кимна.

— Изглежда, очертава ни се лош късмет — продължи Ле Бон.

Погледът на Джейми се премести върху Хю, чието слабо дишане отново беше станало неравномерно.

— Бедният Хю! — каза Ле Бон. — Точно накрая. Бог знае какво има отвътре този човек, за да издържи толкова дълго. Е, сега почти е свършил. Погледни го! Диша с усилие. Господи! Само ако знаеше какво преживяват приятелите му! Мисля, че би се предал веднага, вместо малко по-късно. Послушай земята, Джейми! Допри ухо до земята!

Джейми го послуша. Чу биенето на сърцето и ехото от дишането си, писъците на птиците, шумоленето на вятъра през тревата. На фона на всичко това — слабо, едва доловимо — като че ли се чуваше друго туптене, пулсиране. Или се лъжеше. Той продължи да слуша. Може би съвсем слабо топуркане…

— Не знам — каза той. — Може би. Да, може би нещо се движи.

— Аха — каза Ле Бон. — Това не означава, че идват насам. Разбира се, не означава и че няма да дойдат. Само мисълта, че са някъде там, е някак си страшна, нали?

Джейми кимна, вдигна чашата си и отиде да види водата.

— Двамата нямаме никакъв шанс — каза Ле Бон и погледна назад към Хю. След това отново се просна на земята и се заслуша.

— Чувам ги, Джейми! Помогни ми, чувам ги!

Джейми погледна към Хю. Беше ли спрял вече дъхът му? След дълга пауза видя гърдите едва забележимо да се повдигат.

— Мисля, че би трябвало да съберем нещата си и да оседлаем конете — каза Ле Бон. — Всичко трябва да е готово, за да можем да се махнем бързо.

Джейми облиза устните си, огледа хоризонта.

— Добре — каза той.

Движенията на Ле Бон бяха бързи, почти панически. Припрените му движения заразиха и Джейми и той също се забърза. Почти се спъна в седлото, защото не улучи от първия път катарамата с подпръга. Ле Бон оглеждаше всички посоки в далечината.

Когато бяха готови, Ле Бон застана до Джейми.

— Почти, Джейми — каза той. — Почти.

Очите на Джейми го засмъдяха. Ле Бон се наведе и вдигна пушката на Хю, която лежеше до него, и я преметна през рамо.

— Можем също да приберем и нещата, които няма да му трябват.

Той вдигна големия ловджийски нож в кожен калъф за ремъка, на който висеше, и го преметна през другото си рамо. Изтърси и сгъна одеялото.

… И кремъка му — каза той, потърси го, намери го и го прибра.

Джейми изхълца и отвърна поглед встрани. Усети как Ле Бон върви натоварен с нещата към конете.

— Хю, съжалявам — прошепна той.

Не знаеше колко дълго беше гледал със замъглен поглед, когато усети ръката на Ле Бон на рамото си.

— Знам, че е трудно — каза Ле Бон, — но той би разбрал. При суровия живот, който е водил, би разбрал тази практичност.

Джейми отвърна поглед встрани, кимна.

— Виж, не ми се иска да го намеквам — продължи Ле Бон, — но нашият живот сега е в опасност и ако загубим скалповете си, за да отдадем последна почит на Хю, само след малко ще му бъде все едно. Той би разбрал и това, знаеш. На наше място сам би постъпил така. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да — отговори Джейми.

— Така че аз мисля, че е по-добре да се махнем оттук — колкото по-скоро, толкова по-добре. Тези рий могат да изскочат съвсем ненадейно.

— Искам да остана за малко сам с Хю.

— Да. Разбирам. Ще те чакам при конете.

Джейми отиде до Хю, коленичи и заговори тихо. Ле Бон стоеше до коня си, загледан в далечината. След известно време Джейми стана, отиде до коня си и го яхна.

— Хайде да вървим. На запад — каза Ле Бон и поклати поводите.

Джейми се обърна, но всичко, което можеше да види, беше купчината пръст.

На сумрачната светлина Колтър погледна момчето. Видя ножа в украсената с пера ножница, привързана на кръста му. Ръцете му се стрелнаха, хванаха момчето за глезените и го събориха. Напълно изненадано, то падна тежко на земята със стон.

Но преди Колтър да успее да се нахвърли, момчето се претърколи назад през лявото рамо, скочи на крака и замахна с ножа към лицето му. Стоманеното острие блесна и одраска скулата му. Колтър усети как по врата му се стича кръв.

Момчето се изуми. Очевидно богът не беше добър боец. По бузата му течеше кръв… Може би все пак, както казват някои, Белите вежди беше човек…

Изпълнено с любопитство, момчето пристъпи напред. Замахна няколко пъти към корема с лъжливи движения. Колтър отклони леките удари и се престори, че залита. Прие ролята на сънлива мечка, едра, тромава и с бавни мисли. Момчето се хвана на въдицата и се втурна в безразсъдни, невъздържани атаки. Изведнъж Колтър хвана китката му с лявата си ръка, изведе го от равновесие и нанесе тежък удар с десния юмрук, който рикошира от скулата и го уцели между очите. Момчето се завъртя съвсем леко, изпусна въздуха си през зъби, преви се и падна. Остана да лежи настрани, стиснало шепа листа в лявата си ръка. Ножът потъна в тревата.

Колтър взе ножа, захапа го и пристъпи безшумно между дънерите. Пое дълбоко въздух и тихо се плъзна във водата.

Огнени ивици пълзяха по кожата му, пламъци изгаряха гърдите му. Костите го заболяха от леденостудената вода, но той трябваше да се отдалечи колкото може повече от заспалия лагер на чернокраките. Момчето скоро щеше да се свести и да се превърне в глашатай. А преди да влезе във водата, Колтър видя през боровете да се процежда светлината на зората. Доплува до бързото течение и излезе на повърхността, за да си поеме въздух.

Реката го подхвана и докато се носеше върху гърба й, видя как два лоса, които пиеха вода, вдигнаха муцуните си и го огледаха с любопитство, докато преминаваше покрай тях. Течението беше силно, но той си спомни как по-нататък то се разлива в по-малки разклонения на Форк и превръща земята в блатиста местност, обитавана от бобри. Планът му, ако можеше да го осъществи, беше да преплува около миля и да намери подходящ подслон в една от големите боброви хралупи.

Преди две години той и Потс бяха поставили тук доста капани и вече виждаше огризани елши там, където бяха идвали бобрите. Закикоти се при спомена как видяха цял отряд бобри, които гризяха един и същ дънер цели седмици, през цялото лято. Накрая Потс отиде да огледа поваленото дърво. Беше як дънер, твърд като камък.

Досега, прецени той, заспалият лагер се е вдигнал, събуден от момчето. Следотърсачите вече са по следите му. Но той вече бе стигнал мястото, където започваха бентовете и бродовете, цели декари подпухнала и подгизнала земя. Никой не би могъл да навлезе или да излезе от това място, без да остави следи в калта.

Освен ако не можеше да плува като бобър и да мисли като човек. Като преследван човек…

Той щеше да ходи по паднали дървета, когато е възможно… да се връща по дирите си като лисица… да пълзи по корем във вода, дълбока няколко сантиметра. Знаеше някои трикове. Знаеше също, че и чернокраките ги знаят.

И щяха да внимават за тях.

Хю Глас се напи с вода на извора. Нахрани се от сивия храст наблизо, където растяха зачервени боровинки; откъсваше всеки плод и механично го поставяше в устата си, без да обръща внимание на киселия вкус. Той пи отново. Преглъщаше насила глътка след глътка, докато се нагълта така, че усещаше как водата в него бълбука с всяко движение.

След това се обърна на юг, защото на север бяха лошите земи на Литъл Мисури, черни и обгорели като гръбнака на дявола. На юг течеше малък поток, край който имаше някаква растителност, а и пътят водеше по-далече от рий. Придърпа се на един човешки бой разстояние и спря да си почине.

До Форт Кайова на Мисури имаше повече от сто мили. Би било лудост да се опита да пропълзи това разстояние. Но да остане тук, беше равносилно на смърт. Придърпа се на още един човешки бой и отново спря да почива. И отново. Всеки път, когато усетеше някаква капчица сила у себе си, пропълзяваше няколко инча напред. На юг. Потокът ще се отклони, след известно време ще е пресъхнал. Теренът ще стане по-труден. Но той нямаше избор. Нямаше никаква причина да стои и да чака, но пък имаше много причини да върви. Придърпване, почивка, поемане на дъх. Отново придърпване. Трябва да има някакъв идеален ритъм за това. Той ще го открие. Почивка. Придърпване.

Пълзеше напред, повлачил ранения си крак. Понякога се придърпваше на лакти, а понякога се опираше на ръцете си. Опита се да се побутва със здравия крак. Ребрата и гръдната кост го боляха, когато се изправяше, гърбът също, когато пълзеше ниско. Раненият крак се влачеше като мъртва вещ, парче метал, дървен труп. И това му причиняваше болки в гърба. След малко болката в крака се събуди. Съживен, но все така безполезен, кракът започна да пулсира с тих огън и от време на време пронизваща болка. Но вътре в него гореше друг огън, породен от друга болка. Той беше по-горещ и надделяваше над съпротивата на тялото, караше го да забива лактите си в земята и да се придърпва, да спира, за да си поема дъх, и пак, и отново. Чувстваше я в корема си, усещаше как гори зад очите му и извикваше нежелани картини…

… Яздеше в суматохата, размахваше пушката си като сопа, изтръгна момчето от нападателя му. След това го беше напляскал, за да се научи. И мечката, изправена на задните лапи като човек, пристъпи напред, за да го прегърне, там, на полето, където и двамата имаха пушки, и той го научи как да прикладва, с изнесен напред лакът, да задържи дъха, да издиша; мирисът на мускус и мед, уханието на ягоди и миризмата на гнило, Джейми, който язди пред него и се смее, усуканите змии в ръката му, големите пукнатини в земята, ударите на копитата, които водят към мрака и влагата…

Събуди се с ръмжене. Веднага се надигна и запълзя отново. Сенките се бяха удължили. Земята беше корава. Топчести корени стърчаха и го убиваха отдолу, докато пълзеше върху тях. Пълзеше надолу, в дерето на потока. Заплиташе се в тревата. На пътя му се изпречи малък гъсталак.

Придърпа се до гъсталака и спря, за да си почине и да набележи най-добрия път през него. Искаше да достигне водата преди падането на нощта, за да пие и да може да се освежи на сутринта. Това беше трудна задача, въпреки че можеше да подуши водата, а ако притихнеше, можеше дори да чуе ромоленето й.

Той тръгна по набелязания маршрут. Крехки израстъци се закачаха за дрехите му, убиваха го. Освобождаваше се от едно растение само за да открие, че друго се е вкопчило в него. И този неподвижен крак… Никога не забелязваше, че счупеният му крак се е закачил за нещо, докато не усетеше пронизващата болка.

Облян в пот, задъхан, той се влачеше през лещака, като често спираше да почива. Нападаха го насекоми, кашляше от прахоляка и от цветния прашец, който вдишваше. Докато успее да изпълзи от тръстиките, беше станало значително по-тъмно. Когато спря, за да избърше очите си и да си поеме дъх, забеляза, че е по-студено.

Почти го налегна отчаяние, когато си помисли, че ако беше на по-високо място, можеше да се обърне и да види лагера, който беше напуснал. Ако там се появи някой, можеше да извика. За целия следобед беше изминал толкова късо разстояние…

По-нататък. Само още малко. Чувстваше се изнемощял, но водата беше близо. Изглежда му беше нужна цяла вечност, за да пълзи сантиметър след сантиметър по този неравен терен. Сега не можеше да си позволи да спре, не и когато малката му цел беше толкова близо. Болката в крака му се усили. Той си наложи да се съсредоточи върху пътя си. Дишаше с мъка, когато изпълзя върху едно малко възвишение и погледна надолу.

Вода. Виждаше се. Едно последно усилие и вече беше до потока. Потопи лице в него, почувства водата, засмука. Отдръпна се с кашляне, след това захълца, пи отново, въздъхна и отново пи.

Докато пълзеше последните метри, вече се беше стъмнило. Той се отмести малко на една страна и подложи ръка под главата си. Почувства глад. Но още повече му се спеше.

Чу птичките, които чуруликаха над гроба му. Унесе се. Лежеше в дупката, там, в лагера, до нея се издигаше купчината пръст. Приятелят му го беше поставил там. Но сега усещаше хладните повеи на вятъра и слушаше песните на птичките. Размърда се при спомена за яростта, която пулсираше в него като второ сърце, и поиска да стане. Изстена, стисна зъби и преглътна. Ще стане! Ще стане и отново ще тръгне. Защото някъде чакаше Джейми и му се смееше. Нямаше вечно да е така. Той ще го намери. Ще допълзи бавно като насекомо. Ще пълзи. Не вечно, разбира се. Отново ще ходи, ще е жив. Ще намери този, който го беше поставил тук. Отвори очи: птичи песни, лек ветрец, светлина; сутрин.

Събра сили, премести се наляво и пи дълго. След това огледа мястото на дневна светлина. Имаше много дребни плодове и растения, чиито корени ставаха за ядене.

Размърда се отново и се погрижи за закуската си. Обра всички корени, които можеше да види наоколо, и ги натъпка в джобовете си. Навярно между Моран и Гранд ще ги среща по-рядко. Отново се примъкна към потока и напълни търбуха си с вода, след което почина няколко минути.

След това се изтегли нагоре от потока и запълзя. Сухата долчинка, в която беше навлязъл, щеше да става все по-дълбока, все по-широка и щеше да прерасне в голямо дере, преди да го изведе до голямата равнина. Някъде напред ще загуби потока, а може би и живота си. Придвижи се малко, направи почивка, пак запълзя. Беше тръгнал с най-доброто темпо, на което беше способен.

Изсъхналото корито извиваше и се издигаше с лек наклон. Камъни драскаха тялото му на десетки места. Вятърът го брулеше, пълнеше очите и устата му с прах. Два гарвана проявиха интерес към него, но решиха, че твърде много се движи и продължиха по пътя си. Преодоляваше възвишения, влачеше се над остри отломки от детритови скали по равните участъци. Денят се затопляше и той почувства първите капки пот по лицето си. Плю и продължи, като на всяко по-високо място гледаше как потокът все повече се смалява. Накрая водата намаля дотолкова, че трябваше да пие още веднъж, и това щеше да е последното му пиене за дълго време.

Докато пиеше последните глътки от шепата си, той отново се сети за този, който го бе изоставил и докарал до тази жалка животинска борба за живот. Ако стомахът му не беше пълен, то поне сърцето му имаше достатъчно горчива храна, която го подкрепяше в това пътуване, даваше му сили да се върне и да уреди сметките си.

Откъсна се от калната депресия и продължи пътя си, като яростта изместваше болките в тялото му. Сантиметър по сантиметър — нагорнище, той репетираше наум думите, които щеше да каже, думите, които трябваше да бъдат точно на място, когато дойде великият ден на разплатата. Повтаряше си ги отново и отново. Всеки път малко ги променяше, виждаше пред себе си стреснатото лице на този, за когото бяха предназначени, всеки път предугаждаше отговорите — нагли възражения. Това сякаш го подкрепяше по пътя му — очакването, господар на волята.

Някакъв особен вид щастие го изпълваше в тези моменти, когато пълзеше през широкото дере и мечтаеше за отмъщение. Дълго се взираше в лицето на момчето, след това изруга и се отърси от видението. На юг… Напредваше бавно, отхапваше парче корен, задрямваше, събуждаше се облян в пот и продължаваше.

Дерето продължи да се разширява, стените му се извисяваха над него. Нямаше нищо за ядене и пиене. Той пропълзя нагоре по един наклон, спусна се по друг. Кракът го болеше през цялото време. Ръцете му вече не бяха изтръпнали, а само малко сковани. Лицето му още пулсираше. Грозните струпеи се пропукваха и кървяха. Ребрата все още го боляха.

Движеше се напред, докато слънцето се издигаше все по-високо. Наближаваше пладне. Умората и изтощението пропъждаха другите, по-незначителни болки. Слънцето започна да се спуска, а той все още се влачеше напред. Жаждата му растеше. В началото се сещаше за нея само от време на време, но когато слънцето се спусна съвсем ниско, тя се беше превърнала в негов постоянен спътник. Когато стигна до едно място, където почвата беше влажна, потърси някакъв извор, но не намери нищо. Опита се да го изкопае с ръце, но не откри нито капка, ни най-малка следа от вода. Накрая, почти обезумял, той допря устни до земята и засмука. След това започна да плюе, надигна се с ругатни. Вкусът му напомняше собствения му живот напоследък — кал, песъчинки между зъбите. И яростта го обзе отново. Сега нагоре. Това горе трябва да е знак за някакъв извор. Жаждата му даваше сили да пълзи. Нагоре, по пръст и камъни, накрая навлезе в някакво кално място, също като първото, в което беше спрял. И все пак то го подтикваше да пълзи нататък. Беше знак за нещо, което го чакаше там, горе.

По пътя си срещна още влажни места, които го докараха до полуда. Слънцето се спускаше на запад, а стените на дерето хвърляха дълги сенки. Облаците вече бяха оцветени в розово, когато видя нещо напред да блести.

Да, това беше езерце. Задъхан, той се повлече нататък. Спокойната вода отразяваше обагреното небе.

Добра се до него и потопи главата си. За кратко изпита блаженство. След това се отдръпна и плю. Толкова горчива! Водата се беше процеждала през алкални наноси и вкусът й опари устата му. Той плю отново, и още веднъж.

Отдръпна се назад и изхлузи ризата през главата си. Това беше сравнително лесно, въпреки че хълбоците го боляха. Панталонът му създаде проблеми, докато го изхлузваше от контузения крак. Откопча го и легна на една страна, при което остри болки пронизаха десния му крак. Когато освободи бедрата си, той се изправи до седнало положение и смъкна панталона до коленете. След това за пръв път от срещата си с мечката погледна дясното си бедро. Беше ужасно подуто. Целият крак беше посинял, виолетов, с тъмночервен оттенък. Почти беше болезнено да го гледа. Посегна и го докосна съвсем внимателно. Нищо. Беше почти вкочанен. Потупа го леко и прехапа устна, за да не извика от внезапно събудилата се болка. Докато чакаше болката да утихне, той опипа мястото на счупването, като се чудеше как ще се оправи, ако, разбира се, доживее да се лекува. Не можеше да прецени дали в цялата тази подута плът костите са разположени накриво. Все пак едва ли прави услуга на природата, като се влачи така. Той поклати глава, смъкна панталона по-надолу, задържа го и бавно измъкна левия си крак.

Спря за малко, за да се съвземе, и избута доколкото можеше десния крачол. Там, около прасеца, започна проблемът с неподвижността на горната част на крака. Най-лесно е, реши накрая той, да легне назад, да подхване крачола с левия крак и да го изхлузи. Веднага си представи, че после ще има проблем с обуването, но прецени, че ще може да го направи и продължи. Бавно, малко по малко…

Преобърна се отново и запълзя бавно. Беше съвсем различно да пълзи с гола кожа върху земята. Не по-лошо, само по-различно. Пясъкът и камъните се отъркваха в него, гол като корем на змия; чувстваше грапавите им ласки.

Влачеше се упорито, устремено, движеше се напред, докато докосна водата. Тогава се примъкна и се потопи в нея. Потрепери за кратко и продължи напред. Водата се изкачваше по хълбоците, по страните му, нагоре по китките и лактите, сякаш бавно се потапяше в някакъв сън. Още по-нататък, докато накрая се потопи целият, с изключение на повдигнатата глава. Да почувстваш как хватката на гравитацията се отпуска, да се понесеш почти в безтегловност, след цял ден пълзене по земята… Преобърна се с лекота по гръб и се загледа в небето. Можеше ли да попива вода през кожата си, или това бяха бабини деветини? Няма значение, реши той. Беше приятно просто да опита.

Небето продължи да се смрачава, преливаше постепенно от мрака над него до плътно черното на стените на дерето. Дойде нощта и обсипа небето със звезди. Над него подухна ветрец. Всичко освен лицето му остана скрито от докосването му. Един висок, рехав перест облак сякаш се нажежи до бяло от съзвездията, които обхващаше. Вятърът зашепна между камъните и след малко той се почувства уютно, удобно неподвижен. Звездите следваха пътя си, като че ли нощта бавно се преобръщаше, обвиваше го, всичко стана замъглено и очите му започнаха да се затварят.

Виждаше Джейми, който седеше до лагерния огън с него и слушаше. Всички проблеми бяха минали. Хю говореше, разказваше за това как е пълзял, за скали и пясък, корени и боровинки, за неочакваната схватка с мечката, за това как нощем е киснал в отровното езерце… Димът се увиваше около лицето на Джейми…

Събуди се призори, изтегнат на брега, където беше изпълзял по някое време през нощта. Слънчевият диск надничаше иззад ръба на стената на дерето отляво и го огряваше косо. Той бавно се измъкна от съня. Изобщо не му се искаше отново да тръгва на обреченото пътешествие, което беше предприел, нито сантиметър повече. По-добре да остане тук до края, потопен във водата и в дрямката.

Слънцето се издигна по-високо и той още веднъж влезе в езерцето, за да се накисне. Накрая изпълзя и започна дългата церемония по навличането на дрехите, изсъхнали, след като предната нощ се бяха изпрали. Когато беше готов, прокара ръка през брадата, през косата си, обърна се по корем и се отдалечи от езерцето. Отново се отправи нагоре. Не чуваше никакви други звуци, освен своите собствени и ехото им, отразено от каменните стени.

Той пълзеше, но вече не с вчерашната енергия, въпреки че все още усещаше жаждата. Сега пътят му се виеше постоянно нагоре. От време на време трябваше да се хваща за изпъкналости, за да се издърпва по-нависоко. Беше решил този ден да се щади. Нямаше да се натоварва до пълно изтощение, да се превръща в запъхтян труп. Почиваше и продължаваше, когато дъхът и силите му се възвръщаха. Днес щеше да се движи с по-умерени усилия, да почива по-често, независимо от това, дали изпитва нужда да спре.

И той пълзеше и почиваше, пълзеше и почиваше, пестеше силите си. По пладне обядва с шепа корени, след което се унесе в лек сън. Когато се събуди, запълзя отново, а слънцето бавно се движеше по небето над него. Когато жаждата му се разгоря като пожар, той намери някакво малко гладко камъче и го засмука, като продължаваше да пълзи.

Стените на дерето от двете му страни постепенно се снишаваха. Над тях все по-често се появяваха пълзящи лози и храсти. Около него тук-там се мяркаха малки дървета. Земята се нашари с трева.

В далечината напред сред лозите се показаха тъмни петна, а дърветата растяха все по-нагъсто. Първоначално той сметна безразборните тъмни петна за сенки сред листака, но когато спря да си почине, погледът му отново попадна на тях и изведнъж сякаш светът се преобърна.

Грозде! Гърлото му се сви и в устата му се появи влага. Виолетово, сочно… Той се обърна и се помъкна към свежите лози. Мисли за видения на умиращи изникнаха в съзнанието му — миражи, сънища, желания. Той пълзеше. Гроздовете не се люлееха, очертаваха се все по-ярко. Продължи да се влачи натам, както се беше влачил към езерцето, но по-бързо, напрегнат до краен предел. Отпусна се само веднъж. Грозде. Да. Това беше охолство. Няма да си тръгне, зарече се той, преди да сдъвче и погълне и последното зърно, до което можеше да се добере, преди свежите му сокове да са потекли в тялото му.

Сега бяха пред него. Той протегна ръка. Забеляза, че трепери. Но те не изчезнаха, когато подхвана леко един грозд и го откъсна от лозата. И той ядеше, тъпчеше в устата си, задържаше сладкия вкус, преглъщаше. Стомахът му се възпротиви само за миг със силен остър спазъм, като стреснат от сън. Но това премина веднага. Преглъщаше отново и отново и пак посегна за нов грозд.

Вторият грозд също беше бързо изяден, и третият, и четвъртият. Той не забави темпото, с което ги откъсваше и ядеше, докато не откъсна всички, до които можеше да достигне. След това допълзя до друго място и отново започна. Когато и там свърши, пак се премести и тогава нещо в растящите наоколо дървета привлече вниманието му.

От тях висяха малки червени плодове. Някои бяха изпопадали по земята. Сливи, забеляза той, тук имаше и сливи. Той продължи да яде грозде. След това… със сливите можеше да продължи и на пълен стомах. Само тези, които можеше да достигне или обрули.

Той обра лозите и се изпълни с чувство за пълнота. И голяма отпадналост. Тогава се изтегна и си почина от усилията. Отпусна глава върху протегнатата си напред ръка и затвори очи.

Събуди се разтреперан, лапите му — ръцете му — се протягаха пред него. Частица от съня, който почти си беше отишъл, се бе завърнала, беше хванал Джейми и стискаше гърлото му. Чертите на младото му лице бяха изкривени, лукавото изражение беше изчезнало, очите бяха широко отворени от страх. По страните и челото му се разстилаше неестествена червенина. Беше направил меча хватка, за да пречупи този врат. И беше изпълнен с дива радост, докато през стиснати зъби изръмжа думите „Крадец! Предател!“. Устните на Джейми се раздвижиха, но той не можа да чуе отговора. Щом отпусна ръце, разбра, че още изпитва тази радост, че ще бъде добре да направи тази хватка, да даде в този финален момент воля на чувствата, които беше потискал от момента, в който се беше събудил до приготвения му от момчето гроб.

Без да иска нито да пропъди, нито да задържи тези мисли, той се надигна и се огледа, внезапно разбрал, че е по-силен, че сега се чувства най-добре от онова пробуждане насам. Сенките се бяха удължили. Погледна обраните лози, изпълнен с признателност за подкрепата, която му бяха дали. Сега насочи вниманието си към няколкото сливови дървета и запълзя натам.

По средата на пътя си се спря и се загледа в земята. Стар, изсъхнал, изронен по ръбовете, там имаше отпечатък от голям крак. Той посегна и леко го проследи с пръст. Мечка. И същите тези лози, още преди неочакваната среща с мечката. Странно, това послание от времето преди смачкването. Да го намери тук. Белег за това, какви са били нещата, или за това, какви тепърва ще бъдат?

Той поклати глава. Какви странни размисли…

Запълзя покрай отпечатъка към дърветата. Всички плодове, които бяха по клоните, бяха извън обсега му, но някои бяха изпопадали по земята. Той ги събра. Ядеше в движение, смучеше, дъвчеше, плюеше костилките. И намери пръчката, на която се беше надявал: един паднал клон вляво от него.

Когато изяде всички плодове, допълзя до ствола на дървото и го блъсна няколко пъти. Дървото се разклати, листата зашумоляха. Още три сливи паднаха на земята. Събра ги и ги изяде. След това замахна с пръчката към тези, които не можа да достигне, и събори няколко, които запази. Когато вече не можеше да достигне други плодове по този начин, той се придвижи до следващото дърво, събра опадалите плодове и повтори разклащането, бруленето и яденето. Някъде по пътя усети, че вече е сит. И въпреки това реши да не тръгва оттук, докато не прибере цялата достъпна храна. При последното дърво просто събра всички опадали плодове на купчина, към която прибави всички, които успя да обрули. След това си почина от усилията и потъна в дрямка.

Събуди се, без да си спомни дали е сънувал нещо, и дълго време остана да лежи, вдъхваше мириса на тревата, плодовете и земята, толкова близо до лицето му. Когато почувства, че вече може да се движи, крайниците му изскърцаха. Той се почеса и разтри изтръпналото си дясно бедро над мястото на счупването. След това изяде останалите сливи и хвърли клона по короната на дървото. Обрули още две. Хвърли още веднъж и клонът увисна горе, заклещен в короната на такова място, където не можеше да го достигне. Поклати дървото няколко пъти, но клонът остана да виси. Щедростта на това място беше достигнала своя край.

Изяде последните два плода с наслада. Но вкусът на плодовете, изядени на пълен стомах, не можеше да се сравнява със сладостта на първите.

Почина си отново. Нямаше никакво желание да напусне това място за ободряване, после отново задряма, а денят преваляше. Сенките се сплитаха в една тъмна цялост. Когато отново се събуди, той се огледа в нощната тъмнина, после се обърна и тръгна напосоки към неравния наклон, по който беше пълзял. Сега нагоре, към мястото, където ръбът се съединяваше с равнината. Налучкваше пипнешком пътя и пълзеше.

Движеше се в мрака. Нощният хлад облекчаваше усилията му. Така е по-добре, реши той, докато пълзеше нагоре по наклона, по-добре да се движи през нощта и да почива през деня. Ще се поти по-малко и ще пести течностите, които слънцето изпаряваше от подгизналите му от пот дрехи. Да следи пътя си по звездите беше също толкова лесно, колкото и по хода на слънцето през деня. А през деня равнината щеше да е гореща…

Влачеше се нагоре, като от време на време почиваше. Тъмната линия на ръба на дерето, осветена от звездната светлина, се открояваше по-близо. Той усети, че се е забързал и отлага почивката си, за да достигне тази граница. Когато накрая стигна там, отпусна глава и задиша тежко. Смяташе това за победа, макар и малка. Изчака, докато дъхът му отново стана равномерен, а изтръпналите му ръце и крака си починаха и треперенето в крака му утихна, преди отново да запълзи напред. Два фута, четири, шест, десет, по равния терен под обширното небе.

Повдигна глава и погледна нагоре. Черпакът на Голямата мечка беше увиснал вдясно от него, наклонен към хоризонта. Отново запълзя през поле от натрошени камъни. Сега наляво, обърнал гръб на север. Чувстваше как прерията се простира навред. На слабата звездна светлина тя стигаше до безкрая. И голямата черна грамада, която закриваше звездите напред — хълм, по който ориентираше посоката си.

Той пълзеше към него. Вече усещаше под себе си трева, а не гола земя. Докато напредваше, тревата ставаше все по-гъста. Раненият крак се влачеше през нея със съскащ звук. Някъде в далечината вой на койот раздра нощта.

Докато се отдалечаваше от дерето, изпита чувство на освобождение, като че ли изпълзява изпод земята, където се беше влачил до този момент. Освобождаваше се от нейната хватка, докато се изкачваше по дългия склон. Вече не се заплиташе в корени и стърчащи филизи. Сега се плъзгаше върху трева, която омекотяваше пътя му. Малките неравности не можеха да се сравняват с камънаците, с които се беше борил там долу. И тази необятна нощ беше някак си по-чиста, нямаше я онази тягостна влага, която не можеше да утоли жаждата. По равния терен се движеше по-бързо. Понякога сграбчваше тревата и просто се придърпваше. Сега чувстваше, че денят се приближава по-бързо — денят на неговата гибел или денят на отмъщението. Гибел или оцеляване. Той се беше устремил към този ден, към черната грамада насред прерията. Вятърът почти пееше, докато звездите се носеха във величествения си танц, а чистият въздух изпълваше дробовете му. Движенията му станаха по-плавни, вече не му се налагаше толкова често да почива. Макар да спираше от време на време, той удължи времето между тези почивки. Почувства как в ръцете му се завръща предишната сила. Дори болките в гръдния кош се бяха успокоили, така че когато го връхлиташе пристъп на кашлица, не го болеше.

След известно време движенията му станаха хипнотични в своята равномерност. Когато се изпречеше някакво препятствие, усещаше проблясъци на бдителност, които сякаш го издърпваха от някакъв сън. През една от почивките той задряма и сънува, че пълзи. В известен смисъл беше същото. Важното беше да продължава.

По-късно луната изгря и обля прерията в сиянието си. Сребърните лъчи докоснаха тревата и ниските храсти. Контурите на хълма се очертаха с най-малки подробности. Той коригира леко курса си. Сега сенките му бяха спътници. Неговата собствена сянка се протягаше малко пред него като тъмен дух, който го теглеше напред. Беше му забавно да си мисли, че не може да умре, преди да е покрил това място, което винаги беше пред него.

Той следваше сянката си, унасяше се в сънища и се плъзгаше обратно в реалността. Понякога му се струваше, че минава през ливада на дневна светлина. Навсякъде около него имаше цветя. Дори можеше да долови мириса им, понесен от лекия пролетен вятър. Беше почти като у дома си, сякаш отново бе дете, пълзеше сред тях, играеше на лов на елени, или на война.

Сянката му се премести и луната се изтърколи по небето. Лицето на хълма се промени. Той пълзеше, от време на време почиваше. Стръковете трева гъделичкаха лицето му. Воят на койота сякаш идваше от друг свят. Веднъж от тревата до него изскочи подплашен заек и насочи вниманието му, което се беше разпростряло надалеч, отново върху собственото му тяло. Луната беше точно над него. Всички сенки се скриха. След това тя увисна отдясно като фенер, окачен на някакъв невидим фургон. Сега цялото му съзнание беше луна, дори когато почиваше. После луната се приближи и отново промени формата на неподвижната грамада; сега тя се превърна в пън на огромно дърво, сякаш той беше стволът, който търсеше пъна, за да се слеят отново и да се извисят. Докато пълзеше, изпита копнеж за цялост, за единение с натрошения крак, който се влачеше безпомощен. В други моменти като че ли счупеният крак го преследваше; злобно създание, което го беше хванало и го теглеше назад. Тогава той му се караше, казваше му да го пусне и да го остави да си гледа работата, ругаеше го. Луната продължи да се спуска на запад. Усети как сянката му се плъзна наляво. Но хълмът беше напред. Той гледаше към него, зовеше го, чувстваше се така, както може би се чувстваше кракът му — теглеше, стремеше се да се съедини с по-голямата част от себе си. Извини се на крака си. Извика отново към хълма. Две птици изпърхаха във въздуха и той рухна на земята, тежко задъхан. „Върни се…“ — каза той. Отново дойде на себе си. Изпита жажда. Облиза тревата наоколо с надеждата да поеме капчиците роса, след което отново запълзя. Бавно. Спираше се да оближе тревата след всяко придърпване. След известно време се почувства като някакъв гигантски еднокрак охлюв, който оставя утъпкана следа след себе си. Постепенно влажният вкус на тревните стръкове освежи сухото му гърло. Луната докосна хоризонта, разряза се на две и постепенно изчезна.

По-късно на изток небето просветля. Звездите лека-полека угаснаха. Омразата. Усещаше как тя затопля вътрешностите му. Все още се придвижваше напред, въпреки че беше решил да спре на зазоряване. Тази купчина камъни беше Джейми и той щеше да я достигне. Влачеше се напред, захапал долната си устна, докато усети вкуса на кръв.

Край огъня грабна едно одеяло от мека купешка вълна. Завъртя се и се втурна през папратта, докато двамата го гледаха зяпнали. Той пробяга няколко метра в бъркотията, хвърли се на земята и зарови глава в пръстта. Имаше гъста коса, калта и смолата бяха спасили скалпа му. Подсмихна се при представата за ефекта — влажни сини кичури по пиратско теме. Момчето и старецът щяха дълго да помнят тази гледка. Овлажни главата си в мократа кал, която беше като руно на пипане. Болезнената чувствителност на челото му го наведе на мисълта, че не е преценил добре — в лудостта на момента не беше усетил изгарянето. Сега опипваше леко челото си и потрепваше всеки път, когато докосваше подутината.

Прибави и това към сметката, измърмори и тръгна през гъстата растителност, като си мислеше: все пак ми прави чест, че съм жив.

Можеше да направи само едно нещо: да се измъкне от разлива на Форкс.

И само един начин за това: да се катери.

Познаваше местността като дланта си. Всички познати пътеки вървяха на югоизток. Извън блатото имаше едно място без дървета, обрасло с трева хълмче, където си беше правил бивак с Потс и бяха яли боброви опашки, сочни тлъсти боброви опашки, печени на огън. При тази мисъл устата му се напълни със слюнка. По-назад, нагоре по хълма бяха пещерите, които кроу наричаха Синьото мънисто и които той и Потс бяха нарекли Каменоломната. В тези пещери индианците издълбаваха необикновените си каменни лули от тъмносините камъни, които се намираха там.

Тези мисли минаваха през главата на Колтър, докато стигна до могила, огряна от звездна светлина. Дробовете му изгаряха от дългото тичане по нагорнището. Зад него се чуваха гласовете на преследвачите му. Между величествените стволове на боровете се виждаха осветени от факлите бягащи фигури, които го преследваха.

Беше понесъл навитото одеяло около врата си. Сега го свали, изряза две дупки, провря ръцете си през тях и го наметна. Студеният въздух хапеше, въпреки че тялото му беше изпотено. За пръв път, откакто вождът му беше дал знак и той беше побягнал, за да спаси живота си, сърцето на Колтър неистово пожела всичко това да свърши: да лежи неподвижен, да не мърда. Болката в прасците беше непоносима. Сухожилията го боляха, сякаш бяха одрана плът. Раните от изгаряне, контузиите и натъртванията си казваха думата, а трънчетата от кактус, които не беше успял да извади, пулсираха и напомняха за окаяното му състояние. Усещаше болки по цялото тяло. Събудена от претоварването, старата рана на крака го болеше и той накуцваше в унес.

Още веднъж си зададе въпроса: какви са ми шансовете?

Но ако сега се предаде, знаеше какво ще направят. Първо, ще устроят пиршество в негова чест, ще му окажат почести, както подобава, след това ще го завържат на дърво с обелена кора, ще разпорят корема и ще развият червата му, после с танци ще ги омотаят около него — блестяща кървава паяжина; след това ще сготвят парче от собствения му бут и ще му го поднесат върху гореща дъска. Беше чувал ужасяващи истории. Някои бяха измислени, но други — истина. Веднъж беше наблюдавал как разчленяват човек. Отрязаха му крайниците един по един, докато той стана просто един привързан към дървото торс, все още жив. Устата му бълваше кръв. Човекът не спря да крещи, дори когато отрязаха главата му. Главата още крещеше, сякаш не знаеше, че е вече мъртва. Крещеше и потъваше в кърваво забвение.

Не, ако ще се мре, поне да не е чрез отстъпление. Той се втурна, удряше ръце в изпречилите се на пътя му фиданки. Теренът беше стръмен — тези, които го преследваха, трябваше да се катерят.

Скоро широколистните дървета оредяха. Вместо тях вече се срещаха борове, поникнали в подножието на широко възвишение. Плътната зелена маса остана назад, а напред се простираше сиво-синя скала, обляна от трептящата светлина на звездите.

Колтър се отправи към скалите, високата каменна грамада, която кроу наричаха планината Сърце. Някъде на юг, отвъд гората, гъсталаците и прерията и отвъд мястото, където земята се превръща в мръсна разпенена вода, беше фортът… Той тичаше, почти пълзеше нагоре, не можеше да си спомни името…

… Форт Мануел Лиза, последният „цивилизован“ пост, от който беше тръгнал преди две години. Беше тръгнал, все още неопитен и нетърпелив, да опита късмета си в търговията с кожи. Да напълни кесията си, като краде кожата от гърба на бобъра и я продава на дебелите търговци в Сейнт Луис, които щяха да я препродадат в Англия, за да могат изисканите англичани да се разхождат по Ходинг Лейн по най-новата мода: шапка и яка от боброва кожа.

Той плю при тази мисъл. Алчност, чиста алчност го беше накарала да се захване с това. А сега щеше да види бая зор да се измъкне.

Залинелите борове бяха единственото, което го насочваше по пътя, ако това беше път — по-скоро разрушени сипеи и скалисти проходи, натрошени парчета от сипея, които се разпадаха при допир като китайски чипс. Бос, той преви гръб, захвана се здраво за стърчащите от земята корени и започна да си проправя път нагоре, като използваше краката си за опора. Катереше се по непроходими места. Накрая стигна до плътна каменна грамада, която се извисяваше пред него.

Няма да мисля за падане, измънка той.

Само за пълзене.

Отдолу, измежду дърветата, блясъкът на катранените факли раздираше мрака.

Те идат… Нищо ли не може да ги спре?

Хю се събуди от някакво сияние, което още висеше във въздуха. Не можеше да каже със сигурност кога се е проснал и заспал. Нощното му пътешествие беше една бъркотия от сънища наяве, движение и объркани емоции. Слънцето се бе спуснало ниско на запад и обагряше краищата на ниските облаци в червено и розово. Хю разтри очи и докосна струпеите, обърна глава и потърси възвишението. Сега то беше наполовина червеникаво, сякаш някакъв кръвоизлив беше бликнал по западната му част.

Той направи едно колебливо движение напред и гърлото му се сви. Сухо. Повече от сухо. Пресъхнало. Опита се да събере слюнка, за да го овлажни, да облекчи дразнението, което го стържеше като едър пясък. Но не потече нищо. Откъсна снопче трева и я натъпка в устата си, дъвчеше, дъвчеше. Нищо. Беше сухо, също като него. Изплю тревата, обърна се към възвишението и отново се придвижи.

Кракът му се влачеше зад него като вечност. Слънцето се скри. Той започна да почива толкова често, че си определи брой движения, които да извърши, преди да спре да почива.

Главата му започна да пулсира. По-късно лаят на койота отекна болезнено в слепоочията и във веждите му. Налегна го силна отпадналост, отново заспа. Не беше дремал дълго, но когато отвори очи, вече беше съвсем тъмно и пулсирането в главата му беше прераснало в тъпа болка. Устата и гърлото сякаш бяха изгорели.

Отново запълзя нерешително. Волята не вземаше участие в това. Едва по-късно той си помисли, че може би вече е въпрос на навик. Съзнанието не му беше нужно и можеше да бъде оставено да се рее свободно, където си поиска, докато парчето месо, което му служеше за дом, трепваше, стягаше се, отпускаше се, движеше се така, както месото се е движело по земята от векове.

… Вървеше край един хладен поток в сянката на плодни дървета. Коленичи, потопи ръка и я поднесе към устните си. Почувства как водата се разплисква около бузите му. По земята лежаха червени ябълки. Ръката му посегна към една. Вдигна я и я захапа…

Тревата… Той пълзеше през тревата към хълма. Видението отлетя, жаждата остана неутолена. Не беше само гърлото, а и стомахът и цялото тяло плачеха за вода. Ближеше тревата, но по нея още не беше кондензирала влага. Знаеше, че така може да пререже езика си, но бе достатъчно вкочанен, за да му обръща внимание.

Миризмата и видението на ябълковите дървета дълго останаха с него, а споменът за водата върху лицето му беше по-ярък от всичко. Той се връщаше към него отново и отново. Почти усещаше вкуса на тази мисъл.

Малко по-късно бръкна в джоба си, където бе останало малко от корените. Дъвченето беше сухо, преглъщането му струваше големи усилия, които предизвикаха остри болки в гърлото му. И все пак чувстваше, че все някаква влага трябва да е останала, все нещо е поел.

… И хълмът — понякога далече напред, понякога съвсем наблизо, доби синкав оттенък, като че ли по склоновете му течеше вода като фонтан, за да залее местността. Колко време беше нужно, за да го застигне водата? Той се понесе на вълните на това чувство, макар да знаеше, че е лъжливо, най-малкото за да се разсее, заради мечтата за облекчение, която идваше с него.

Омразата, също както и придвижването му, вече не беше съзнателна. Тя пълзеше заедно с него, сякаш имаше собствена воля. Изпълваше всичко, което той правеше, виждаше, мислеше, сънуваше, превърна се в негово естествено обкръжение. Може би точно това бе движението, това, което протягаше ръцете му напред, отново и отново, към променящата се, но все така неизменна каменна грамада. Звездите бяха изчезнали зад струпаните облаци, но въпреки тъмнината тя някак си насочваше ръцете му в правилната посока, проправяше пътя пред него, черна пътека в мрака.

Тя надделя над жаждата. Надделя над мисълта, че може би скоро ще умре. Насочваше енергията на живота му и щеше да го прави, докато тази енергия се изтощи съвсем.

И той пълзеше. Тя го топлеше и го подхранваше, въпреки че го изяждаше и изгаряше. Наяве или насън, когато сънуваше, че ловува, върви по неясните следи на плячката си с оръжие в ръка. Това, което той трябваше да открие и убие, беше оставило следа. Той трябваше само да я открие и проследи. Някъде напред ще се натъкне на нея, независимо накъде е тръгнала. Ще я преследва докато има сили. И животът й ще падне в ръцете му. Той ще й го отнеме. Защото беше ловецът. Усети дъха си, вонящ и сладникав. Като на мечка, дойде му на ум.

… В овощната градина ябълките бяха изпопадали по земята. Ручеят ромолеше наблизо. Той се примъкна към него. Наведе глава да пие и се вгледа в отражението си — грапаво, набраздено чело, навсякъде косми, тъмни бляскави очи. Мечка или човек? Едно и също. Той повдигна глава, за да измие този образ…

… И пълзеше, все още пълзеше към тъмното възвишение. Вятърът въздишаше край него. Жаждата отново го беше налегнала. Поредица от спазми го накара да се превие и да се хване за стомаха. Когато спазмите отминаха, той масажира известно време ранения си крак, опипа ръцете за забити трески, засмука бузите си отвътре с надеждата, че ще пуснат влага.

Вятърът утихна. Неподвижността на въздуха изглеждаше почти нереална. Вятърът го беше придружавал толкова дълго, че досега не го бе забелязал. Той се зачуди колко време му трябва, за да умре, ако просто легне и чака. Един ден? Два дни? Въпрос на часове? Докато мислеше за това, съзнанието му отново отлетя. Той задряма. От време на време тялото му потрепваше.

Събуди се след няколко минути, без да осъзнава, че е бил в несвяст, кашляше и поемаше дълбоко дъх. Сякаш беше на дъното на морето. Налягането в дробовете му внезапно се повиши. Зачуди се дали това е отговорът на въпроса му. Сега ли бе моментът? Това ли бяха последните глътки въздух?

Но все още вдишваше и издишваше. Вече не изпитваше болка, но като че ли имаше някаква промяна в самия въздух, която го караше да вдишва. Недоумението му премина бързо, когато жаждата отново се надигна. В гърлото му гореше огън, спускаше се надолу до стомаха, който все още бе болезнено чувствителен. Усещанията се разпространиха до крайниците му. Може би все пак е по-лесно да лежи и да чака.

И все пак имаше някакъв избор, дори при ясната мисъл за края. Ако въпросът беше дали да чака да умре, или да продължи, неговата природа му даваше тласък. Той трябва да пълзи, трябва да продължи със силата, която му е останала, трябва да се движи, докато животът го напусне.

Той се напрегна, натисна със здравия крак и отново се придърпа напред. Усилието беше много по-голямо, отколкото преди, но той стискаше зъби и продължаваше. Още няколко пъти и ритъмът му се възвърна.

Не бе изминал голямо разстояние, когато чу някакъв далечен тътен. Най-напред си помисли, че това е кръвта, която избива в ушите му. Но тътенът се усили, превърна се в ясно доловимо бучене, което явно беше извън него. След това блесна светлина и небето се пропука. Нещо изплющя като камшик. Появи се някакъв съскащ звук и вятърът задуха отново. Той спря.

След миг върху него се изсипа плътна стена от вода, придружена от силен вятър, който го притискаше към земята. Светкавицата блесна отново и гръмотевицата отекна около него. Той веднага подгизна от пороя. Бореше се срещу вятъра и контузения си крак, за да се обърне по гръб. Езикът бавно опипваше пространството около устните и търсеше стичащите се по лицето му капки.

Накрая успя да се обърне и се просна, обърнал широко отворена уста към небето. Дъждът го шибаше безмилостно. Множество удари се сипеха по него. Но капките падаха в устата му и беше все едно, беше му безразлично, че го бъхтеше здраво, щом гърлото му се овлажняваше. Той запуши устата си при първата глътка и продължи. Изхлузи накиснатата риза, вдигна я и започна да я изстисква над устата си, преглъщаше, забравил за студените удари, които се сипеха върху корема му. Отпусна ризата, разстла я, но почти веднага я вдигна и отново я изстиска.

Стомахът му се сви, отпусна се, затрепери и отново се отпусна. Пожарът в гърлото беше потушен. Сухотата изчезна. Той продължи да гълта. Вдигаше ризата и я изстискваше отново и отново. Водата течеше през косата, през брадата, омекотяваше кожата му и сякаш се просмукваше през нея.

Светкавицата блесна още веднъж и гръмотевицата изтрещя. Пороят се усили. Хю трепереше и пиеше жадно. Това, което го връхлиташе, беше живот и той го поемаше в себе си, продължи дори след насищането. След това за първи път се запита кога ще спре дъждът.

Водата продължаваше да го шиба, вятърът го блъскаше. Земята около него и под него се разкаля. Водата беше проникнала до всеки сантиметър от кожата му. Той затвори очи и зачака. Блясъкът на светкавиците проникваше през клепачите. Водата се стичаше в носа му, което го караше да се обръща настрани и да я издухва. Той покри лицето си с ръка.

Докато лежеше, той си представи как земята става толкова мека, че потъва в пръстта, дълбоко в този подземен свят, който беше обитавал дълго — колко отдавна? Сега изглеждаше сякаш е минало дълго време, откакто беше напуснал изоставения лагер и бе в друг свят, в който се движеше бавно и гледаше света от височината на заека и прерийното куче. Тук, долу, знаците бяха по-ясни, но също така беше и по-уязвим.

Водата все така се изливаше върху него. Той започна да си представя, че е потопен в поток, планински ручей, който се излива върху него, унесен в своя бяг към морето.

Спомни си океана, как тичаше срещу него, как вълните се разбиваха в него, спъваха го, той падаше, пръхтеше, обърнал лице назад, вълните го поемаха за момент, мъчеше се да стане, което беше по-трудно, отколкото си мислеше — след това момент на паника — и вълните, големите вълни, сякаш го връхлиташе хълм — той си спомняше. Мокър до кости. Смееше се — той се смееше — и вълните. Той си спомняше.

Понякога се губеше във вълните и в спомените. Събуди се с кашляне. Ръката му се беше изплъзнала встрани и носът му отново се бе напълнил с вода.

Изправи се до седнало положение, като кашляше. Водата все още се лееше като из ведро и се стичаше по цялото му тяло. Следващото проблясване и гръмотевиците бяха по-далечни, встрани от посоката към хълма, а вятърът като че ли беше малко утихнал. Дъждът, изглежда, беше отслабнал.

След известно време отново засмука влагата от ризата си. Вече не беше жаден, но искаше всичко, което можеше да има, и пи, докато се поду. След това отново легна и се остави дъждът да го плиска.

Звуците на бурята, вече отслабнали, вече приглушени, продължиха да се отдалечават. Той лежеше и дишаше тежко, като че ли се беше напрягал. Коремът му беше като бъчва, която се повдигаше леко с дишането.

След това изведнъж всичко спря. Той остана за момент да лежи, озадачен от промяната. Тогава разбра, че е свършило, и извика. Свърши. Цялото му тяло беше изтръпнало. Известно време чувстваше като че ли по него все още падаха призрачни капки.

Малко по-късно, с прилепнали към тялото подгизнали дрехи, гален от лек ветрец, той започна да трепери. В главата му се появи картина на самия него, как киха и кашля, носът му тече. Беше време отново да започне да се придвижва: ако не за друго, то поне да се стопли.

Той плесна корема си, цялото му тяло беше придобило някаква течна инерция, като мях, пълен с вода. Когато се опита да запълзи, пръстите му потънаха в пръстта. Въпреки това той се придърпа напред, съпроводен от жвакащи звуци.

И отново поредицата от пълзене и почивки, докато бурята продължи да се отдръпва. Облаците над него се разкъсаха. Сред тях блеснаха звездни реки. След малко студът напусна Хю и той се обля в топлината, породена от усилията му. А по-късно, колко по-късно, не знаеше, облаците се отдръпнаха и той видя, че небето на изток е порозовяло.

Хълмът беше изчезнал, скрит зад трептяща стена от бяло, но тялото му сякаш само̀ знаеше посоката. От влажната прерия се издигаше пара, трептяща и лепкава. Той пълзеше през нейните воали, като оставяше изгряващата светлина вляво от себе си.

Светът ставаше по-ярък, навсякъде около него се виждаха локви. Днес, реши той, днес няма да почива по светло, а ще се движи напред. Прохладата ще компенсира слънчевия пек, а и той може да пие, преди водата да е попила в земята или да се е изпарила.

Пълзеше напред. Видя как небето над него се прояснява. Мъглата бавно се оттегли. Никакви облаци не премрежваха синевата. Земята все още беше подгизнала. Хълмът се появи отново, точно там, където чувстваше, че трябва да бъде. Той пълзеше по подгизналия си път към вече блестящия хълм. Утрото остана хладно, почувства, че е постъпил правилно, като е решил да се движи по това време, вместо да почива и да очаква спускането на мрака.

Опита се да си спомни колко дни бяха минали, откакто бе напуснал лагера, но времето беше някак замъглено. Всичко, което можеше да си спомни, беше самото пълзене през особено труден терен — нагоре по склона на дерето, храсталаци, къпинаци и някои особени места, като езерцето и мястото, където растяха лозите и сливовите дървета. Всичко останало беше размазано в заобикалящия го пейзаж от кал, скали и трева. Времето се измерваше с равномерността на бавните усилия, с изгледа от бавно преминаващия край него терен. Но споменът за гроздето и сливите остана с него, вече не толкова заради сладостта, която утоляваше жаждата, колкото заради сочната маса, съдържаща тази сладост в себе си. Той си спомняше всяко преглъщане, чувството за нещо, което влиза в стомаха му. Жадуваше за нещо различно от вода, нещо, което би могъл да сдъвче, за да получи чувството за храносмилане. Пребърка джобовете си и намери няколко останали парчета корен. Бързо ги пъхна в устата си, сдъвка ги и ги глътна. В началото хрускането беше забележително усещане, но в следващия момент вече ги нямаше.

Не след дълго го връхлетя ужасен глад. Корените само бяха напомнили на тялото колко отдавна не беше ял истински. Той огледа тревата от двете си страни, докато пълзеше, търсеше знаци за нещо, което става за ядене. Спираше до всяка локва по пътя си, за да пие вода и да държи корема си пълен. Жаждата вече я нямаше, но вероятно би могъл да залъже глада с тежестта на водата в стомаха си.

Докато утрото напредваше, той забеляза, че редовните му почивки стават по-дълги и все по-трудно тръгва отново. В някои от тези моменти затваряше очи, задрямваше и се събуждаше, когато главата се удряше в земята. Започна да се страхува да слага глава върху ръката си. Полагаше усилия дори да не затваря очи, когато спре.

За известно време си наложи да пълзи малко по-бавно, като почива съвсем кратко след всяко придърпване, да пести силата си, да изпревари изтощението. В един момент забеляза, че при всяка от тези почивки затваря очи. Веднъж главата му се отпусна в калта. Силната болка в раненото чело веднага го събуди. Опита се да си наложи да пълзи по-бързо, но когато спря го обзе още по-голяма летаргия. Пи вода от близката локва. Разтърка очи. Тогава реши да си измисли някакъв начин за отвличане на вниманието. Да разтрие крака, да се огледа наоколо, да се вгледа в хълма, да масажира раменете си, да примигне с очи, да погледне слънцето, отново да примигне, да пие, да си поеме дълбоко дъх, да си намери камъче, което да смуче, да си тананика мелодия, да изплюе камъчето, да прокара ръка през косата си, да докосне раната, да почувства болката, да потърси нещо за ядене…

Гладът… Това, изглежда, би свършило работа. Щом не може да го утоли, вероятно би могъл да го използва. Да мисли за храна, да мисли за ядене всеки път, когато умората достигне главата му…

Докато пълзеше, той си мислеше за пържоли и яйца, хляб, кафе, чай и вино, парче шоколад. Твърдо, тежко, плътна маса, която да напълни стомаха на човек. А след обилен обяд спането е толкова хубаво!…

Започна отново, с бекон, риба, лук, царевичен хляб, ябълки, парче черешов пай…

Усети силна болка в стомаха и престана да пие. Примигване, масаж, тананикане. Отново пълзене. Спри да мислиш за храна за известно време. Твърде много сокове потекоха.

След малко сънливостта се завърна и той откри, че се прозява. Започна пак да се бори с това, като повтори предишните номера. По-късно, докато пълзеше, усети внезапно движение от дясната си страна — изпод него изскочи един уплашен заек.

Заекът спря, не много далече, носът му трепкаше, главата се обръщаше. Хю облиза устни. Плъзна лявата ръка назад по крака, хвана ботуша, подръпна го и започна да го смъква. Без да подплаши заека с резки движения, той събу ботуша. Мислеше си за смъртта на животното, мислеше си за убийство. Помисли си за Джейми — сега беше далече, но може би не вечно. Пое ботуша с дясната ръка, отдръпна ръката назад. Джейми…

Изруга и хвърли ботуша. Заекът избяга. Джейми…

Запълзя напред и намери ботуша, потърси заека наоколо, но вече не можеше да го види. Изруга още веднъж, отпусна ръката с ботуша и започна да го намъква на крака си. Все пак имаше някаква полза от това, помисли си той, защото вече не му се спеше.

Веднага запълзя отново. Ако наоколо имаше един заек, значи вероятно има и още. Следващия път, когато се опита да хване някой, ще се постарае да се владее по-добре.

Но през целия ден не видя друг заек. Пиеше вода от всяка локва по пътя си, но не откри нищо за ядене. Изкара някак си деня и по-голямата част от нощта без сън. Или беше спал? Не беше сигурен. Пълзенето наяве и насън толкова си приличаха! Спомняше си, че през нощта пълзеше, а преди зазоряване загуби съзнание.

А сега беше вечер. Погледна хълма. Ще го заобиколи отляво, реши той. Какво разстояние беше изминал? Трудно бе да прецени, след като дори не беше сигурен колко време е пълзял. Но имаше нещо друго… Сега, в далечината, отвъд това, което беше целта му в момента, той можеше да различи грубото очертание на хребета по южния хоризонт. Това беше билото на вододела. Веднъж да го пресече, там ще открие долини и ливади, плодни дървета, ручеи. Там беше животът му, ако само успееше да се добере до него. Дори само това, че беше стигнал дотук, че го виждаше пред себе си, бе един малък триумф. Да, хълмът беше по-близо, вече беше загубил своята значимост и не изглеждаше така очебиен. Обля го малък прилив на сила. Сега имаше истинска цел пред очите си, независимо колко далече, и това сякаш промени неговия поглед върху собственото му съзнание, чувствата му. Този момент беше отплата за всичко изтърпяно досега, и той беше готов да заплати по същия начин, за да преживее и други такива моменти.

Тръгна напред с нови сили, които го подкрепяха дълго през нощта. Все още му се явяваха сънища наяве, измъчваха го видения за храна, но в хлътналите места по пътя имаше вода, а крайниците му се движеха с ясното съзнание за цел. Може би утре щеше да има храна…

Звездите бяха ярки, въртяха се в безкрайния си кръговрат. Някъде много отдалече се чуваше вой на койоти. Вятърът беше хладен, но не и студен. Той би пълзял толкова дълго, колкото можеше. Ще се опита да възобнови цикъла си на спане през деня и пълзене през нощта. Ще се движи напред. Да бъде буден изглеждаше по-важно от това, какво разстояние изминава.

По-голямата част от следващата нощ премина в пълзене и почивки. Но почивките се удължиха. Преди зазоряване той заспа и сънува земята отвъд хребета.

Събуди се от топлината на деня. Повдигна глава и огледа хребета. Сега хълмът беше вдясно от него, слънцето грееше високо, наближаваше пладне. Разтри крака си и се зачуди дали наоколо е останала някаква непресъхнала вода. Кокалчетата му изпукаха, той се прозя. Разтърка очи и докосна коричката на раната на челото си. Облиза устни. Протегна се. Почеса се по врата. Гладът още не се беше събудил, но той знаеше, че това скоро ще стане. За момент се почувства цял, сякаш можеше да стане и да ходи. Но знаеше, че когато започне да се придвижва, илюзията ще изчезне. И все пак… Трябва да се движи.

Протегна ръце напред, изпъна тялото си, придърпа се, избута се със здравия крак. Поне земята беше изсъхнала дотолкова, че не му се налагаше да пълзи сред кал. Отново протегна ръце.

По пладне все още пълзеше. Изведнъж някъде отдясно чу тихо цвърчене. Веднага позна звука на лалугер и почувства как стомахът му се стяга. Спря, за да определи точната посока на звука, след което бавно и тихо запълзя нататък. Внимателно наведе стръковете трева пред себе си, когато достигна до едно оголено място и видя животното пред дупката си.

Ръката му още веднъж се плъзна към ботуша и го изхлузи от крака. Този път не го хвърли, а го остави настрана и смъкна дебелия вълнен чорап. Постави го пред себе си и започна да го разплита.

Разкъса възел в плетката, измъкна една нишка и останалите започнаха да се разплитат. В следващите няколко минути той дърпаше и разнищваше тъканта. Попадаше на износени места, дупки, където му се налагаше да връзва нишката. Накрая разполагаше с дълъг конец, който опъна и приглади, намота и отново размота.

След това направи примка, нахлузи пак ботуша на крака си и запълзя напред. Лалугерът бързо се шмугна в дупката си. Тогава Хю внимателно разположи примката около дупката и я приглади. Хванал нишката в ръка, той се отдалечи, настани се в сравнително удобно положение и зачака. Вероятно трябваше да мине известно време, преди животното да се покаже отново, затова се приготви за дълго чакане. Почти веднага през главата му започнаха да минават мисли за месо.

На няколко пъти променяше позата си, мислеше си за яденето. От време на време отпускаше глава и притискаше ухо до земята, ослушваше се за звуци от движения. Не чуваше нищо, но това не го отчайваше. Плячката му трябва да има няколко входа и изхода и много тунели отдолу. Нямаше основание да очаква да минава през този вход по-често. И все пак, веднъж го беше направила, рано или късно ще го направи пак.

Държеше нишката доста опъната. Беше се разположил така, че сянката му да не пада близо до дупката. Дъхът му беше затаен. Сянката му се проточи на изток. От време на време поглеждаше към хребета. Сега беше забележително по-близо. Още веднъж си помисли за яденето, като стегна коремните мускули, за да спре куркането.

Бяха минали може би час или два, Хю не можеше да каже със сигурност, когато му се стори, че в дупката шавна някаква сянка. Ръката му се стегна и той забеляза, че сдържа дъха си. Още едно леко движение. Чакаше, отново дишаше бързо. Минаха минути. Нищо. Минутите се точеха.

Следобедът също се точеше. Съществото си е променило решението, реши той, насочило е малкото си внимание към нещо друго. Отново се намести, разтри ранения крак и прецени дължината на сянката си. Той можеше да чака. Отдавна беше изучил изкуството да чака.

Отново помисли за храна и ядене и за това, как Джейми го беше докарал до това положение — да чака пред дупката на някакъв гризач, с надеждата да си улови мизерна храна от сурово месо и да се наслаждава на мисълта за това. Ах, Джейми… Къде ли си сега? Обядваш с бизонска пържола и пържени картофи с майор Хенри и хората му? И дебели филии хляб, а може би и ябълка? Мислиш ли си понякога за стария Хю, какво ли е станало с него? Или вече съм напълно заличен от паметта ти?

Заслуша още веднъж земята, но не чу никакви звуци отдолу. Слънцето продължи да се спуска на запад. Сега към глада се прибави и жаждата. Той изруга беззвучно и продължи бдението си.

Ето! Някакво леко движение в дупката. Той се приготви. Още веднъж! Беше се придвижило леко напред, сега надничаше навън. Помисли си за Джейми и за хвърления ботуш. Силно пожела съществото да излезе, почувства сякаш беше вътре в малкото тяло и го тласкаше напред.

То пристъпи още малко по-напред, издаде цвърчащ звук. Хю усети как устата му се изпълва със слюнка. Животното продължи да се движи, главата се подаде над дупката.

Само още малко… Ето. Готово.

Той дръпна рязко нишката. Примката се стегна точно около врата на лалугера. След това се скъса.

Хю изрева и се хвърли напред, протегнал ръце, опита се да хване връвта, преди лалугерът да е изчезнал. Но той се беше шмугнал обратно в дупката с диви писъци, преди ръцете на Хю да успеят да го достигнат. Докато лежеше, той чуваше писукания и звуци от лазене. Изведнъж очите му се навлажниха.

Той псуваше дълго и високо, докато мислеше за корема си и за дългото чакане на Джейми. Ловец, който цял ден е дебнал някакъв гризач, без да улови нищо… Това беше почти смешно, ако от него не зависеше животът му.

Обърна се с лице към хребета и отново запълзя. Стомахът му куркаше, а устата му беше суха. Изпсува и се отправи по пътя си в здрача.

Колтър потрепна при вида на светлината, която влизаше в тъмното скривалище. Погледът му блуждаеше из безпорядъка, унищожените неща на някакъв забравен планинар. От обраслите с корени стени до хлътналия покрив скривалището беше една дупка, просмукана от подпочвена вода. Той беше в средата, капките падаха върху него.

Как е попаднал тук?

Прокара вяло ръка през лицето си, напипа наболата брада. Гърдите и краката му бяха покрити с някакво одеяло в окаяно състояние, с изрязани дупки за ръцете. Прокара пръсти по влажната вълна. Знаеше, че трябва да е благодарен, защото одеялото и скривалището му бяха спасили живота.

Приглушен вътрешен глас: Кой си ти?

Известно време не последва отговор.

И все пак той беше нещо.

Опипа черепа си. Той му каза само, че косата му е прекалено дълга, и все пак чиста, като че ли наскоро измита. На челото му имаше белег, студен като лед. Може би от изгаряне, не можеше да си спомни. Костите го боляха, но не знаеше от какво. Бузите и челюстта му бяха обрасли с брада. Безобидна, като се изключи сърбежът. Набраздените му крака бяха почти излекувани. Ходилата явно бяха използвани като стенобойни машини, ноктите бяха изпочупени, а пръстите изприщени.

Лежа дълго. Мислеше си за окаяното състояние, в което се намира — винаги ли е бил така? Не знаеше. Знаеше само, че е нещо, което балансира нещо друго, неизвестно. Бог или съдбата го държеше в дланта на света. Неговите прадеди на островите бяха наричали своя бог, който не беше никой друг, а съдбата, с името Уирд6 — така му беше казал веднъж баща му. Той чешеше брадата си и се зачуди дали сега старият Уирд го гледа отнякъде. Или дали Уирд, без глава и без тяло, не беше нищо друго, освен последователност от предопределени стъпки, в които жалките и безпомощни хора се опитват да стъпват, препъват се и падат, докато се опитват да направят следващата крачка.

Но сега не можеше да прави нищо друго, освен да се опита да се измъкне, преди тази купчина кал да се е срутила над главата му. Той изстена и седна, подпрян на лакти. През дупката, която служеше за вход на скривалището, се виждаше слънцето. Наблизо се чуваше шуртенето на вода по скалите…

Не е ли бил вече на планината? И не беше ли?… Мислите му секнаха. Той запълзя по пръстения под, загледан в купчината развалени вещи, сандъчета с барут, мокри, замръзнали, отдавна предадени на земята. Останалото от няколко ръждясали брадви и свредели беше незначително — съсирена плацента от ръжда. Рендета, пили, всички покрити с ръжда; буренца с храна, която някога е ставала за ядене, сега изядена от мишки, вмирисана; мечи кожи с подстригана козина, сухожилия, все още запазени, може би някъде беше останал и чифт мокасини. Той погледна още веднъж подутите си боси крака. След това се обърна към нещата, натрупани в скривалището — пощаденото от ръждата сега беше обгърнато от огромни бели корени, дебели змиеподобни пипала, които се бяха примъкнали в скривалището и бяха проправили пътя на стичащата се отгоре подпочвена вода.

Внезапно, рязкото почукване на юмрука на Паметта…

… Спомням си как складирах тези неща, купчини зимни запаси, подавах ги отгоре през дупката на Потс, а той мърмореше отдолу в тъмното като тенджера вряща меласа.

А с името Потс дойде и цялата картина за собственото му аз, кой е и какво прави.

Той се подсмихна, вече разбрал кой е. Да проверим. Последен прякор: Сийкеда. Последно занятие: трапер. Предишно занятие: ловец. Причина за съществуване: оцеляване. Причина за оцеляване: да съществува.

Доволен, той изпълзя от дупката на слънце и веднага примижа заслепен. Закри очите си с ръце и започна да надзърта измежду пръстите си, малко по малко, доколкото болката му позволяваше.

По дяволите, чувствам се като старец…

След това: На колко години съм? Не съм сигурен… На колко зими, казваха кроу…

Той започна да брои, обърка сметката. Трийсет и четири, може би трийсет и шест.

Опита се да издърпа суровата меча кожа, по чиято сиво-синя повърхност тук-там стърчаха кичури козина. Уви, тя не можа да се провре през дупката. Колтър изруга и я пусна обратно в мрака.

Това съм аз, одеяло на гърба, нож на колана…

Той седна под топлото есенно слънце и изчака очите му да свикнат със светлината. Точно зад скривалището бучеше реката, пълна с вода от разтопените снегове. Виеше се между смърчовете и изчезваше зад един завой. Тогава до ушите му дойде отчетлив, силен пукот от дърво. Погледна нагоре и видя сноп от сипеща се от небето жарава. Нагоре по склона на планината над буйната река гореше един мъртъв смърч.

Това му беше познато. Беше живял сред кроу и позна знака. Някой, дявол знае как, беше запалил дървото. Това означаваше, че предстои хубаво време, молитва към създателя за повече от същото, благословия и благодарност, запалено дърво, пламъци, издигащи се към небето.

Североизточният вятър погъделичка бузата му. Колтър потрепери, отвърна поглед от дървото на надеждата, погледна реката, която бучеше в камъните и се изгубваше зад завоя. Знаеше, че тече на юг. Знаеше, че скача в пропасти, тича през побелели ливади, призрачни прерии, земи, пълни с пасящи животни. На юг бяха широките слънчеви пътеки, по целия път към каньона, който бяха нарекли на негово име, мястото, наречено Ада на Колтър.

Така да бъде. Ще последва знака и ще тръгне по потока. Пътят на горящото дърво.

А тези, които ме гонят, нека ме последват до Ада на Колтър. Нека дойдат.

Той избухна в смях.

Пукащият смърч изригна фойерверк от жарава, живите въгленчета прелетяха над реката. Студени следи от пушек маркираха полета им. Колтър ги проследи с поглед. Край мястото, където паднаха, имаше друга, най-невероятна изненада — там, до речния бряг, сред червените върби беше скрито нещо чудесно…

Грубата лодка от върба и бъз, покрита с изсушена от слънцето лосова кожа, някога беше негова. Отново го връхлетяха спомени и той си спомни деня, в който я бяха направили с Потс, същия ден я скриха в пещерата над скривалището. Използваха пчелен восък, бизонска мас и стрити на прах въглени, за да запушат дупките по опънатата кожа. Шевовете се бяха отпуснали за двете години, откакто бе направена, но лодката все още изглеждаше стабилна. Две години — толкова отдавна ли беше? Той скочи в нея, краката му се синееха на слънчевата светлина, крехки като краката на стара жена.

Ще се наложи да изкараш още едно гребане, преди да те зарежа, изтананика Колтър и плю на земята.

Вътре беше смърчовото гребло, което той беше издялал, с неговите инициали. Грубо издълбаните „Дж. К.“7, над които беше изобразен познатият кръст, неговият знак. Това си беше неговата шега — инициалите и кръстът. До лопатата имаше чифт мокасини с двойни подметки от бизонска кожа. За първи път, откакто чернокраките го бяха обградили, Колтър се усмихна и умората и насъбралата се болка сякаш се отдръпнаха.

Одеяло и нож, напяваше си той. Лодка и обшити с мъниста мокасини. И затанцува лудешки по пясъка.

Къде би могъл да отиде човек?… Човек може да отиде там, където може, избъбри той безсмислено.

На хребета се виждаше един пролом и Хю се отправи натам. Небето притъмняваше в унисон с мислите му. Сега силата му идваше от яростта, която като че ли винаги беше с него, омотаваше и размотаваше крайниците му. Дълго време не спря за почивка.

Когато накрая спря, той си припомни срещата с лалугера, докато накрая се унесе в сън и засънува за това. И Джейми беше там, имаше пръст в цялата работа. Усмихваше се и държеше скъсаната нишка, която може би бе живота на Хю, с разрошени коси и играещи очи. След това всичко изчезна и той засънува, че отново пълзи към пролома, към спасението от отвъдната страна на хребета.

Събуди се постепенно и откри, че наистина пълзи. Беше ли спирал изобщо? Или просто беше пълзял и сънувал едновременно? Постоянно бе уморен, трудно беше да прецени от тази гледна точка. Когато пълзеше, често изпадаше за дълго в унес. Спираше и разтриваше краката си. Понякога му се струваше, че цял живот е пълзял, всичко останало е било просто поредица от сънища.

Придърпваше се напред, слушаше тревата, докато се плъзгаше върху нея. Понякога се чувстваше, като че ли е дълбоко под водата, движенията му бяха бавни като на плувец. В други моменти сякаш нямаше съпротива и той лазеше с див устрем към своята цел, хребета.

Накрая трябваше да си почине и отново задряма. И мечката беше тук, и Джейми. Събуди се, обзет от ярост, и отново запълзя с настървение. Нощта преваляше, а той се влачеше. Задрямваше за кратко и пак продължаваше с неотслабващо темпо.

Събуди се разтреперан. Наистина ли е пълзял, или просто е лежал проснат? Не беше сигурен. Но светлината на деня беше дошла, процеждаше се през облаците. Той веднага се вгледа на юг. Сега хребетът и проломът бяха по-близо. Беше изминал доста път. Въздъхна и разтри крака си над мястото на счупването.

През този ден той стигна някакво кално дере — по-скоро езерце, образувано от пороя, предположи той. И все пак калта изглеждаше достатъчно влажна…

Запълзя надолу по най-сухия склон — сух поради това, че е каменист. Бръкна с ръка в калта. Мокро, много мокро. Веднага започна да копае. Почти веднага дупката започна да се пълни с вода. Докато чакаше да стане по-дълбока, той реши да я изчака да се утаи, да стане по-чиста. Избърса ръцете си в земята, след това в панталоните си. Гледаше покачващото се ниво на кафявата вода.

Когато вече можеше да загребе с шепа, той пи. И отново. Просто беше невъзможно да чака повече.

След около двайсет минути се беше напил достатъчно с вода. Дупката вече се пълнеше по-бавно. Обърна се и запълзя обратно, за да излезе от дерето. Имаше поне това. Да гладува — да. Но не и жажда. Плю на няколко пъти, за да се отърве от калния вкус, и се отправи към пролома. Вече беше сигурен, че ще успее да стигне дотам. А тогава… нещата ще бъдат по-добри. Започна да си съставя картината на това, което го чакаше отвъд хребета — тучни долини, гъмжащи от дивеч, блестящи бистри поточета…

Сякаш се движеше по-бързо. Да не би да е станал по-силен в резултат на усилията си? Или силата на очакването го тласкаше напред? Каквато и да беше тази сила, той бе решен да я използва до последната капка.

Пълзя през цялата сутрин, забравил омразата, безчувствен към болката. Дори гладът беше някакво далечно усещане, докато се плъзгаше по равнината и хребетът срещу него се очертаваше все по-ясно и ставаше все по-голям. Една змия избяга от пътя му. Няколко черни птици се появиха на небето, устремени на юг, прелетяха над хребета и изчезнаха.

По-близо, много по-близо, реши той, докато си почиваше под следобедното слънце и разтриваше бедрото си. Възможно е, може би е възможно да стигна там днес. Преди му се струваше, че големият хълм е много далече, но той го беше отминал. Сега хълмът е някъде отзад, на запад. Дори не си направи труда да обърне глава, за да го види.

Влачеше се напред през целия следобед. Хребетът пред него ставаше все по-висок, проломът се разширяваше. Когато теренът стана по-стръмен, той все още пълзеше, почивките бяха сведени до минимум, отказваше да ги удължава. Напредваше по пътя си към вододела по все по-каменистия терен.

Докато си разказваше истории за това, което беше отвъд, той се заизкачва по склона, като си спомняше катеренето по онова дере и онова, с което бяха възнаградени усилията му накрая. Влачеше се по камънак и чакъл, без да обръща внимание на болките в бедрото и по целия крак. Понякога се забавяше, за да преодолее някой особено труден участък.

Накрая достигна целта на пълзенето. От двете му страни се издигаха купища камънак. Забави ход, разбрал, че е наближил мястото, откъдето се вижда това, което се простира отвъд. Знаеше също така, че неговите сънища за това бяха просто истории, които той разправяше за себе си, за да облекчи пълзенето до това място. И все пак…

Бавно, много бавно, допълзя последните метри. Когато гледката постепенно се разкри, пред очите му се появиха една по една редици от жълти хълмове. Спря и ги огледа. Историята, която си разправяше, беше толкова приятна! Той отпусна глава върху ръцете си и зарида.

Знаеше, разбира се, че знаеше, каза си той. Но да види как продължителната заблуда се разпада, за него това беше като тежък камък, стоварил се внезапно върху гърба му, пречупил волята му, изцедил силата му, оставил само тези чувства — загуба, безсмисленост, изоставеност. Вятърът свиреше в скалите на пролома. Той стисна зъби — не искаше да погледне отново гледката пред себе си.

Остана да лежи дълго, след като риданията спряха. Напразни, всичките му усилия бяха напразни. Знаеше, че никога не би могъл да прекоси това, което се простираше напред. Защо изобщо да се маха оттук? За това, което предстоеше да стане, това място беше толкова добро, колкото и всяко друго. Така да бъде, реши той, нека тук бъде краят.

Но след известно време вдигна глава, обърна се и погледна назад към пустинята, която беше прекосил. Видя колко малко изглеждаше всичко оттук. Големият хълм, към който се беше стремил толкова дълго и упорито — къде е сега? Когато накрая го забеляза, той се намръщи и вдигна ръка. Беше станал достатъчно малък, за да може да го закрие с нокътя на малкия си пръст.

Толкова далече… Трудно беше да повярва, че се е справил с цялото това разстояние. Той гледаше. Толкова далече…

След това се усмихна при мисълта, че би могъл да върви по-нататък, към жълтите хълмове, през тях, отвъд. Толкова далече, колкото трябва. Отвърна поглед от хълма. Огледа се. Колкото и далече да е…

Започна да пълзи. През пролома. През вододела. Надолу. Към жълтите хълмове.

Спускането беше по-лесно. Той се смъкна по склона на хребета. Отвъд вододела се движеше бързо, почти се пързаляше. Усилията му вече не бяха така напрегнати, както преди. Всяко следващо придърпване напред даваше своя скромен принос.

Новото настроение се задържа у него дълго, докато се спусна на равното, вечерта и през цялата нощ. Кракът и бедрото все още го боляха, в кръста и раменете усещаше тъпа болка, която понякога се разпростираше и до гърдите. И все пак, засега телесните оплаквания бяха настрана, изместени от вълната еуфория, породена от всичко това, което беше постигнал досега.

Падането на нощта не откри никакъв ориентир, който да следва, затова се водеше по звездите. Тази нощ те бяха много ярки и той пълзя дълго, докато се почувства като смазан от огромна тежест. Спря да почине и бързо се унесе в сън, без сънища, които да си спомня.

Когато се събуди, денят беше сив. В костите му се беше промъкнал студ. Около него се стелеше мъгла, развявана от студен вятър. Гладът беше тук, както винаги, но студът го измести от мислите му и той веднага започна да се движи, за да раздвижи кръвта си и да се стопли.

Сега не се водеше нито по ориентири, нито по звезди, нито можеше да определи посоката си по слънцето. Пълзеше в посоката, в която беше насочено тялото му, от положението, в което беше паднал. Заради студа движенията му бяха бързи.

Мъгла. Не нощи и дни беше това, което той преодоляваше, а по-скоро нереалния пейзаж, през който бе пълзял толкова често последните няколко дни. Крайниците му се движеха, студът беше надвит и той все по-малко осъзнаваше своето физическо съществуване. Все повече се сливаше с бавните, призрачни движения, докато те станаха част от него и той от тях. Той стана част от танца им, а те — от неговите объркани усещания. Минаваше през ливади от детството си в далечна Пенсилвания, до него достигаше нечие ридание. Той ли беше това, или някой друг?

Разбира се. Беше Джейми. Защо плачеше момчето? Не можеше да си спомни. Внезапно усети сълзи по бузите си. Сякаш двамата плачеха с едни и същи сълзи. Не знаеше защо. Няма значение. Той пълзеше през мъглата, разплакан, и когато това отмина, беше потиснат. Мислеше си, че Джейми лежи някъде мъртъв. Мислеше си за боен отряд на рий, който се приближава и ще пресече пътя му. Страхуваше се от евентуална пукнатина в земята, която не би забелязал и в която би могъл да падне.

Пълзеше през страха, опипваше пътя пред себе си, дишаше тежко, когато почиваше. Но останеше ли неподвижен твърде дълго, студът отново го обземаше. Движеше се през това, което трябваше да е сутрин, а завесите от мъгла го обграждаха отвсякъде. Пълзеше. Жаждата беше тук, гладът също. Ледените повеи на вятъра станаха по-силни.

Тъгата ту го обземаше, ту го напускаше, а вятърът понякога беше като плача на Джейми. Вчерашното чувство за победа отлетя много далече, сякаш някакъв сън, като Пенсилвания или като сянката на мечката. Страхът идваше внезапно, макар и без причина. В такива моменти той лягаше разтреперан или пълзеше като луд.

Теренът беше неравен. Мъглата висеше неподвижно. Веднъж му се стори, че чува над себе си крясък на диви гъски. Когато се спускаше в ниски места, ветровете утихваха, а когато пълзеше по склонове, те се връщаха, за да го измъчват. Когато мъглата притъмня и дойде нощта, той избра едно ниско място, където да почива.

Заспа, унесен от стенанията на вятъра. Сънува последното си хранене.

Събуди се, скован от студ. Зората беше бяла. Падината под него беше изпълнена с мъгла. Навред цареше дълбока тишина. Той не се помръдна. Част от света на сънищата беше дошла с него. Погледът му се зарея високо нагоре. Видя клони, отрупани със сливи, които само чакаха да бъдат изтръскани. Но той знаеше, че плодовете са в съня му и си наложи с усилие на волята да ги отнесе със себе си в света, където лежеше замръзналото му тяло. Задържа ги с поглед, докато нарастващият глад не го принуди да тръгне отново.

Докато се движеше, всичките му болки бяха с него. Но сливите отказаха да изчезнат и болките бяха забравени. Сиво-зелените петна над него наистина бяха листа на сливово дърво. Той се надигна и откри, че има много плодове, до които може да се добере.

Сълзи изпълниха очите му, когато хвана една и я откъсна. Да спи цяла нощ под тях, без да знае… Започна да яде.

Дневната светлина пронизваше белотата наоколо. Докато Хю се хранеше, мъглата започна да изтънява. Когато гледката се избистри, той разбра, че е спал в началото на долина. След известно време го докосна топлина, въздухът продължи да се прояснява.

Надолу в долината можеше да се проследи едва доловима линия, може би поток. Доколкото познаваше местността най-общо, вероятно той водеше до Мороу, а тя се вливаше в Мисури. Не му оставаше нищо друго, освен да следва потока.

Светлината и топлината продължиха да се спускат около него, докато се хранеше. Когато откъсна всичко, до което можеше да се добере, той се обърна и се отправи надолу към долината. Бедрото го болеше от усилията на предишния ден и от студа. Ставите му се бяха схванали. Когато тръгна, изстена. И все пак пред него беше надеждата, която облекчаваше болката с присъствието си.

Докато пълзеше, подкрепен, той съзря малко зелено петно далече напред. Значи там имаше ручей, подхранван от извор, както си беше мислил. Да, когато се приближи, видя, че зелената ивица се удължи.

Вода. Веднъж да я достигне, ще я следва. Край на жаждата. Може би щеше да гладува, но поне да има вода, а по пътя сигурно имаше някакви плодове и корени. Той забърза. Когато се спусна в долината, и последното късче мъгла се беше разсеяло.

Пълзенето беше дълго. Слънцето се изкачваше все по-високо. Денят стана по-топъл. Накрая той достигна зеленината, където водата бълбукаше в малък, препълнен вир и се изливаше на юг. Докато пиеше, той отново си помисли за пътешествието, което го беше довело дотук, за пътешествието, което беше пред него, за края на това пътешествие. Изведнъж почувства, че ще успее. Щом е успял да премине през всичко това до сега, значи ще преодолее всяко препятствие от тук нататък! А тогава… тогава оставаше само да се оправи с Джейми…

Той пи отново. Водата беше сладка.

Остана малко по-дълго при извора, пиеше, сърбаше, почиваше си, разтри крака си, задряма. Прекрасно беше това чувство.

Прекара така повече от час, преди да тръгне отново. Но вече пълзеше с удоволствие край малката рекичка. Той щеше да я придружава, да я гледа как расте, как увеличава силата си. Знаеше, че тя ще сподели тази сила с него.

И той пълзеше, като пиеше вода всеки път, когато спре за почивка. По пътя се появиха корени и малко боровинки. Той яде и пи вода през целия ден, и през следващия, и през по-следващия, докато се движеше на изток и гледаше как потокът отляво става все по-буен. През цялото време си мислеше за това, което го е докарало дотук. Гневът се надигна и отново му стана спътник. Сега беше много по-вероятно да оцелее, да успее да предприеме този странен лов. Както беше проследявал дивеч, така ще надуши и следите на Джейми, веднъж само да го подгони…

Докато пълзеше на утринната светлина, попадна на пресни мечешки изпражнения. По-късно се натъкна на храсталак, в който откри боровинки. Пред тях имаше прясна меча следа. По-високите клонки от храстите бяха съвсем оголени, но отдолу бяха останали няколко наръча. Мечката ми е оставила закуска, помисли си той. Беше ли това някаква компенсация за раните му, да бъде хранен от духа на мечката? Ако беше така, то беше малко скъпернически. „Можеше да ми остави повече“ Това върна мислите му до деня, в който се беше срещнал с мечката. Щом му беше отнела нещо, беше ли му дала нещо в замяна? Оттогава сякаш го изпълваше тромавата, неумолима решимост на мечката. Но можеше ли това да се сравнява с боровинките? Не беше ли взела мечката повече, отколкото му беше дала? За това, което му даваше сили да върви — беше ли сделката честна? Той отново долови сладникавия миризлив дъх. Смърт и ужасна енергия — и сладостта на живота. Сега имаше енергията, но кое от другите неща беше вдъхнато в него? Какво бе вдъхнал самият той в себе си?

Огледа отново мечата следа, след което поклати глава. Мисля като индианец, реши той. Тотеми и тяхната сила. Дневна сила, нощна сила… Нощният дух на мечката ли беше това, което го изпълваше? Дори да е така. С готовност ще приеме нейния дар, защото той го подкрепяше и някак си ще го заведе при Джейми, беше сигурен.

Пийна вода от поточето, избърса устата си с опакото на ръката. Потопи ръце и прокара мокри пръсти през косата си, поглади брадата си с тях. Докосна счупения си нос. Беше чувствителен на пипане, но вече не така, както в деня, когато се събуди. Усещаше го като зурла. Челото все още беше покрито със струпеи, но и там болката беше намаляла.

И той упорито пълзеше, като почиваше редовно. През слънцето минаваха облаци, които ту го закриваха изцяло, ту го оставяха да свети. Още гъски прелетяха на юг, крясъкът им достигаше до него. Гладът ставаше все по-осезаем. Сега, когато жаждата най-после вече беше утолена, гладът прииждаше на вълни в стомаха му, обливаше предната част на тялото му, връщаше се обратно и се стичаше в крайниците. Плодовете и корените, които срещаше по пътя си, бяха като божия благодат всеки път, когато се натъкваше на тях. Но те не го засищаха напълно. Винаги изпитваше болезненото желание за още. Опипа изпосталелите си ръце. Ребрата му се брояха. Искаше да пълни корема си редовно. Искаше месо. Сънуваше пържоли и печени птици. Вдъхваше на сън уханието на месото, което се пържеше и печеше. Искаше заек, птица, еленско филе, бизонски пържоли. Всеки път, когато изравяше малко корени или поглъщаше шепа боровинки, се чувстваше някак си по-зле, отколкото без нищо. Това го запълваше малко, без да го засища, и сякаш усилваше глада, караше го да мисли за храната, която наистина искаше — катерица, пъстърва, говеждо, бекон, сьомга. Почувства как се изтощава с всеки изминал ден. Усещаше, че има още сила у себе си, но знаеше, че я изразходва всеки път, когато си погледне ръцете. Големите му бицепси и едрите му ръце бяха повехнали, сухожилията му изпъкваха като въжета. Едва разпозна отражението си в потока — измършавяло и набраздено лице, обрасло с коса, очи, потънали в тъмни дупки до размазаната от мечката зурла, тъмната ивица на раната над веждите. Сега гладът и гневът му бяха едно, източникът им един — Джейми и мечката. Но яростното пълзене, упоритото търсене на храна — мечката му беше дала нещо, с което да се подкрепи, докато Джейми само беше взел. Прекосяването на равнината изчерпи голяма част от тялото, от духа му. Беше останало само това, което се оказа най-силно — възвърнато, пречистено, първично. Той се беше превърнал в глад, а месото беше неговият обект.

Мисълта за Джейми предизвика чувството за топло, кърваво месо…

И той пълзеше. Понякога му ставаше много топло, въпреки студения вятър, и той се придвижваше към сянката. Тогава разбра, че има треска, но това беше без значение. Ще пие и ще продължи, изпотен, заслушан в гласовете от миналото, които му нашепваха забравени неща за места, където отдавна не беше ходил. Отново плаваше по Карибско море, играеше в долината в Пенсилвания, бореше се, ловуваше и пируваше със сиуксите…

Понякога му се струваше, че мъглата се е завърнала, а когато отново се проясни, че пълзи през градски улици и минувачите не му обръщат внимание. Около него на огромна височина се издигаха странни светли сгради, профучаваха необикновени превозни средства без коне… Понякога беше лято, а понякога зима, редуваха се дъжд и сняг, багрите на сезона се сменяха. Сякаш пълзеше не само през местността край потока, но и през години…

… А гладът беше с него дори тогава, когато във въздуха прелитаха странни форми, подминаваха го странно облечени хора. Запълзял край ручея, с пламнала от треска глава. Той чуваше бълнуващия си глас и не можеше да разбере себе си. Но това беше без значение. Напред, следваше устрема на водата.

Потокът ставаше все по-широк, в него се вливаха по-малки ручейчета. Сега зеленината бе повече, дърветата по-високи. Птичи песни изпълваха въздуха в зараждащия се нов ден, птици прелитаха и гонеха насекоми.

Треската се успокои и той потопи лицето си за дълго време. Набра някаква мършава маруля, изяде я и продължи по пътя си. Малко по-късно рухна на земята и заспа.

Събуди се от усещането за студена пот, която обливаше тялото му и се беше просмукала в дрехите. Пи отново и запълзя. По-късно долината стана по-тясна, по-скалиста, като че ли и по-дълбока. Съпровождаше го прохладата на постоянната сянка, а земята сякаш потъваше, и той заедно с нея. Пълзеше предимно по осеяния с малки камъчета бряг и по-рядко по обраслата с трева ивица.

На сенчестата светлина на следобеда той се обърна и последва един внезапен завой на дефилето. Изведнъж светът сякаш изчезна: пред него се разкри равният, обрасъл с дървета и храсталаци бряг на Мороу, в която се вливаше потокът. Погледът му се стрелна по широката, тъмна течаща повърхност.

Придърпа се по-напред, за да има по-добър изглед към мястото. Дълбокото корито на потока се спускаше на изток. Жълтата скала отдясно се издигаше високо нагоре. Не след дълго долови слаб шептящ звук, който не беше от вода.

Това беше най-трудното изкачване, откакто беше започнал да пълзи. На места беше много стръмно, а в крака и хълбоците му се появиха нови болки. Пътеката, по която беше поел, криволичеше много, на три пъти му се налагаше да се връща и да търси друг път. Следобедът преваляше.

Стигна до билото още по светло. Докато лежеше, а ниското слънце го напичаше отзад, той отново се заслуша в звука, който не идваше от реката, и потърси източника му.

Далече долу, по виещата се равнина, през която течеше реката, забеляза голям облак прах. Далечните дървета, които се очертаваха на фона му, трептяха.

Постепенно звукът като че ли се усили, макар да разбираше, че това може да се дължи на това, че е фокусирал вниманието си върху него. Гледа облака известно време и накрая различи там някакво движение. От време на време прашната завеса се залюляваше. За момент като че ли се разцепи, после пак се сгъсти, отново се разпръсна…

Тогава в сумрака Хю различи множеството мигриращи бизони. Бяха се отправили към зимните си пасища, той знаеше това. Гледаше ги — жива река от месо, минаваха, минаваха, докато слънцето се скри и нощта изпълни небето. Звукът от преминаването им го унесе в сън.

В съня си той седеше край огъня, над който цвърчаха езици и пържоли, и изсмукваше вкусния мозък от една кост. Когато се събуди, той чуваше мучене, а тропотът на копита се беше усилил. Луната като резен висеше над водата и осветяваше долината. На нейната светлина неясната, движеща се маса изглеждаше много по-близо, преминаваше, преминаваше.

Заспа отново. В съня си влачеше един бизон по снега, който ставаше все по-дълбок, докато накрая вече не можеше да продължи. Събуди се от постоянния тътен на копитата. Огромно стадо от тях сега бяха точно под него, придвижваха се на запад. Той гледаше как слънцето изгрява над тази сцена. Сякаш всичко това беше едно-единствено дълго живо създание, което се плъзга край него, покрито с тъмни буци от тежка плът.

Да гледа как отминава беше непоносимо. Да знае, че не може да се възползва. Ако имаше някакъв начин поне един от тях да бъде умъртвен, да остане долу, докато се довлече до него… Той се огледа.

Видя един голям гладък камък. Знаеше, че не може да го вдигне, но камъкът беше достатъчно заоблен и може би щеше да успее да го дотъркаля до ръба. Тежък, разбира се. И все пак, веднъж да го търколи…

Допълзя до него, опря с ръцете, натисна със здравия крак. Камъкът се поклати, но остана на мястото си. Хю разбра, че ще трябва да го клати. Закрепи здраво крака си, разкърши рамене, раздвижи ръцете си. След това натисна и отпусна, отново натисна, отпусна, натисна… Със всеки натиск камъкът постепенно се разклащаше, малко по малко. Натисна…

Камъкът се раздвижи във вдлъбнатината, където лежеше. Отпусна. Отново натисна.

Успя да го прехвърли извън вдлъбнатината. Натисна силно и камъкът се претърколи напред.

Хю пълзеше, държеше ръцете си върху камъка и продължаваше да натиска. Блъскаше напред. Към ръба на стръмния склон.

И изведнъж камъкът изчезна. Претърколи се надолу. Хю пропълзя бързо последното разстояние, за да наблюдава падането му. Камъкът падаше тежко, удряше се в склона, подскачаше. Полетя към преминаващото стадо, профуча покрай една женска, търколи се напред и спря. Стадото го заобиколи.

Хю изрева, вдигна някакъв камък и го хвърли. Още един! И още… Те падаха сред стадото, случайно като дъждовни капки. След малко той спря и се загледа.

Накрая се отдръпна и отново тръгна надолу към потока. Пи вода и хапна корени. След това тръгна покрай потока към ниската, равна земя. Пътят беше неравен, той се придвижваше бавно. Всичко го болеше, челото му отново беше горещо. Почувства как треската се надига.

Докато утрото се изнизваше, вибрациите по земята като че ли намаляха. Отминаваха… Навярно основната част от стадото вече е отминала — около пладне, той беше сигурен в това. Сега ударите на копитата бяха по-слаби. След като преодоля един каменист участък, отпусна глава върху ръката си и си почина. Няма за къде да бърза, няма защо да припира. Имаше температура и цял се тресеше. Затвори очи и се заслуша в затихващия тътен.

Когато се събуди, сенките се бяха удължили. Пи вода от потока и си изми лицето, преди да продължи. Усещаше нещо различно.

Изминаха няколко минути, докато разбере какво се е променило. Сега беше тихо. Земята вече не трепереше от копитата на преминаващото стадо.

Продължи бавно. Преодоля още два трудни участъка, след това наклонът стана по-лесен. Когато излезе на равното, той отново си почина преди да продължи. Въздухът все още беше замъглен от стелещия се прах. Реката беше кална, плитките места бяха утъпкани от хиляди копита. Всички листа по ниските клони на дърветата бяха опасани, фиданките стъпкани. Той продължи напред, за да огледа по-добре сенчестата долина.

Доколкото можеше да види, пътят беше разрушен. Набеляза маршрута в ума си, след което тялото му потегли. Докато пълзеше по утъпканата земя през късния следобед, той реши да измине колкото може по-голямо разстояние по светло. Постепенно проследи лекия завой на Мороу на изток. Обилният мирис, който се носеше от водите, го радваше.

Докато пълзеше в здрача, иззад следващия завой се чу шум. Приличаше на лай, кратки пронизителни звуци. Изведнъж нещо в него трепна при мисълта какво би могло да означава това. Запълзя по-бързо.

Зад завоя видя труп на бизон, почернял от цяло ято гарвани, които летяха над него. Трупът беше заобиколен от подобни на кучета създания, твърде големи за да са койоти. Той се огледа бързо за някакво оръжие.

Близо до водата се търкаляха пръчки. Някоя от тях би могла да му послужи. Той запълзя натам. При завоя реката беше изхвърлила много клони на брега. Потърси сред тях някой, който да е дълъг около метър, с удебеление в единия край. Накрая намери един, който му се стори подходящ, когато го развъртя над главата си, а при удар в земята не се строши.

След това запълзя към трупа и завика. Вдигна един камък и го хвърли в тази посока. Извика отново, хвърли още един камък. Някои от гарваните литнаха и закръжаха наоколо. Други отлетяха и след известно време се върнаха. Три вълка застанаха неподвижно и го гледаха няколко секунди, след което продължиха да се хранят. Пръстите му се сключиха около друг камък. Вдигна го и го хвърли. Камъкът падна малко встрани и никой не му обърна внимание.

Хю почувства как в него се надига ярост… Той, ловецът, е принуден да се бори за някаква мърша, и при това мършоядите не му обръщат внимание. Яростта го обля като гореща вълна, накара космите му да настръхнат. Крайниците му сякаш набъбнаха.

Той изрева, после още веднъж. Запълзя напред бавно, тежко, тромаво като мечка. Когато се приближи, развъртя тоягата пред себе си и птиците отлетяха с шумни протести. Вълците останаха. Гледаха го, без да издават звук. Нямаше значение какво правят. Ако го нападнат, ще се отбранява, доколкото може. Ако самият той бъде убит и изяден, нека бъде така. Изрева отново.

Вълците отстъпиха назад и се отдръпнаха от трупа. Хю продължи да реве и хвърли камъни след тях. Чу как един от тях изквича, докато се оттегляха към храсталака край реката.

Нахвърли се на кървавия труп, остави тоягата настрана и пъхна ръката си в разкъсаната плът. Месото беше хлъзгаво, разтягаше се и се изплъзваше. Всеки път, когато пръстите му докопваха някаква мръвка и той започваше да я дърпа, тя се измъкваше. Отново наруга Джейми за това, че му е откраднал ножа. Накрая изрева и заби зъби в плътта. Хапеше, дърпаше, разкъсваше. Когато преглъщаше, подмяташе главата си встрани и гледаше сенките. После пак. Смучеше, лочеше, захапваше, разкъсваше. Всичките му сънища за месо се завъртяха в лудешки танц в такт с ударите на сърцето и на кръвта, която течеше в жилите му. Захапа една мръвка със страничните си зъби и завъртя глава настрани, за да я откъсне. Глътна я наведнъж, без да я дъвче и потърси друга.

Смрачаваше се. Докато се хранеше, забеляза как от храсталака излизат тъмни сенки и бавно и колебливо тръгват към него. Той изрева и видя как това ги накара да спрат. Веднага се наведе и откъсна друга хапка от топлата плът. Този път дъвчеше бавно. Когато отново вдигна глава, те отново бяха започнали да се приближават. Прокрадваха се, движеха лапите си с някаква тиха нерешителност, свели ниско глави. Очите им сякаш горяха в сгъстяващия се мрак и той изведнъж почувства, че нощта им принадлежи, че тоягата му вече няма да му помогне срещу новата им смелост. Той изръмжа по-тихо, отдръпна се и запълзя към близкия склон. Още не беше го достигнал, когато те се нахвърлиха на трупа и започнаха да ядат.

С изцапана с червено брада, с изцапани с кръв ръце, той ги гледа известно време от височината как се бутат и ръмжат. От време на време самият той изхъркваше и изръмжаваше, щом си спомнеше за вкуса на плътта, от която беше прогонен. Облиза устните си и ги засмука. Стомахът му се присвиваше и куркаше от непознатото съдържание. Топлина обля лицето му. Внезапно, докато наблюдаваше, усети голяма слабост в крайниците. Ту потреперваше, ту се обливаше в пот. Умът му беше замъглен, фигурите долу му изглеждаха ту много далечни, ту близки, а след това размазани и неясни като насън. Той се опъна на каменистата повърхност и отпусна глава върху ръцете си. Вятърът беше хладен, но не му беше студено. Долу вълците ръмжаха и лаеха. В съня си той също беше там, един от тях, пробиваше си път към месото, разкъсваше я с изпълнена със слюнка уста.

Кръжащи соколови криле — сокол, зареян в тъмното небе, кристална топка — ослепителната синева на води, процеждащи се през булото на плуващите облаци, тъмните очертания на планините, зелените корони на дърветата, нишки, сините очертания на реките, сокол във висините, око на сокол, уловило блясъка на ледени полета, пълзенето на глухия тътен под облака от прах над набраздената равнина, кръгообразни дъги, остър връх отвъд океана, пътят на прелетните птици, огласен от техните песни, създаден за да води сезоните, сега спускане, стремително, като покрит с пера камък, стремително гмурване, надолу, през рехавите пари, крясък на сокол, вик на ловец, над Нейната вечно въздишаща, окаляна същност. Носеше се срещу накъсани планински вериги, спускаше се по стръмни склонове под черното небе, обсипано със звезди, падаше, падаше, сред планински върхове, хълмове, пропасти и сипеи, в тъмни пещери, надолу, огнени очи, отвесни стени, оцветени от минерали, ниско, ниско, тежестта на Земята, тежко, толкова тежко, тя стене, докато се върти, приземяване, кацане, нервни стъпки по клона, спускане, спускане под тежестта на света, по-дълго, по-широко, по-дебело, обвит с тиха енергия, напред, на четири крака, надолу, още надолу, вътре…

Онова изначално място, където през мрака течаха тъмни потоци, слепи риби се носеха из безмерни пещери, стени, обрасли със светещи лишеи, очертаващи лицата и формите на всички предци на всички племена на света, крехки перести листа, разпилени сред пластовете от вкаменелости, бобри, елени, своя собствен праотец мечката, котките, народа на рибите, птица, която беше сънувал цял живот, змия, прилеп, ракун, вълк, койот и целия народ на насекомите, затворени в кехлибар, сънуваха съня на Нейното тяло, сред скъпоценни камъни и петролни езера, горещия тътен на разтопената скала, която се лее вечно, дълбоко, дълбоко, а светлината на долния свят го обливаше, дори и мъж и жена, космати ловци, бродещи вечно по земята, и големите цветя, странните, непознати цветя, самият той, бродещ наоколо, с кръв по муцуната, в устата, в гърлото, отмята глава назад и надава рев, защото долният свят знае, че той все пак се движи, че всичко е в постоянно движение още от самото начало.

Събуди го жуженето — мек, бръмчащ звук, като пчели край кошер. Отвори очи и го видя: продълговато кълбо с пясъчен цвят, което се нави и зае формата на осморка, а след това на примка.

Точно под дървото, вперила поглед в него, една голяма гърмяща змия надаваше сухия си монотонен звук: шззз, шззз. Опашката беше вдигната високо над триъгълната глава, мрачна и опасна. Тракането на опашката се носеше в утринния въздух.

Той поклати глава и погледна надолу към змията, която не можеше да го достигне. На клона, на който се беше покатерил, можеше да види вонящата земя, която се простираше пред него. Неговата земя, или поне така звучеше, защото беше наречена на негово име.

Ада на Колтър… И нищо чудно, че в това прекрасно, вмирисано утро ме поздравява създание от свитата на Сатаната…

Голямата змия продължи да трака с опашка. Облаци от жълти пари се издигнаха в небето. Земята се надигна, прогърмя, въздъхна и отново се успокои. Той погледна замислено на север.

Ако посмеят да навлязат, то няма да е там, където гейзерите бълват пара. Звукът на змията стана по-дълбок, по-заплашителен.

Той погледна надолу към нея и си спомни какво беше писал Мериуедър в дневника си, когато беше спал до десетфутова гърмяща змия.

„Люспите на дрънкалката са подредени в правилни редове като зърната на царевичен кочан… устата е розова, а предните зъби са извити и бели. При светкавичната си атака на пръв поглед животното удря неточно, поради ограниченото си полезрение. Но колко е грациозна, когато се придвижва под следобедното слънце…“

Да, именно тази мъртвешка глава беше нейният знак. И Луис изобщо не беше прав за това, което тя можеше да направи с нея. Колтър пусна парче кора и видя как кълбото се размота. Очертаха се златистокафявите ромбовидни шарки и белезникавите люспи на корема.

Глава с искрящи очи, определи той. Жезълът на Сатаната.

Змията тракаше възбудено.

И сега какво? Цял ден ли трябва да седя тук?

Змията се премести, ромбовидните шарки се раздвижиха, извитото тяло се плъзна от плоската скала и се отдалечи от дървото.

„Толкова по-добре за тебе. А и за мене!“ — пошегува се Колтър, докато голямата змия пълзеше като кафява коприна през ниския шубрак, после изчезна.

— Сийкеда — каза един глас тихо.

Колтър помисли, че змията е проговорила, след което огледа неподвижната фигура в основата на дървото. Слабо момче, наметнато с вълча кожа. По цялото му тяло беше полепнала червена и черна глина. Около очите му имаше тъмни кръгове.

— Как те наричат? — попита Колтър на езика на кроу, без да помръдва на дървото.

— Братът на ракуна — отговори момчето на същия език.

След това се заоглеждаха. Не пряко, а с периферното зрение. Очите описваха полукръгове, по индиански маниер.

— Сийкеда — каза момчето отново и сведе глава.

— Какво искаш?

Позата на момчето беше някак си умолителна, сякаш беше протегнало ръка напред. Но лицето остана тъмносиво.

Момчето не каза нищо.

— Дошъл си… за мене? — попита Колтър. Очите му огледаха хоризонта. На североизток прерията беше пуста, утринното слънце огряваше сиво-синята трева с червеникави оттенъци… пусто…

Момчето не проговаряше.

Колтър скочи от дървото.

Момчето инстинктивно отскочи назад.

Те се гледаха, никой не казваше нищо. След това момчето докосна Колтър по ръката. Той не помръдна, чакаше. Ръката на момчето се плъзна нагоре по лакътя на Колтър, премина по бузата му, спря се при веждите, докосна първо лявата, после дясната. След това се отпусна и падна като птичка от гнездо. Устните на момчето се разтеглиха в тайнствена усмивка, която изчезна бързо, както се беше появила.

Момчето отвърна поглед и се загледа в издигащите се от Ада на Колтър пари. Зад облаците от изпарения се простираше мочурлива земя с врящи езера, огнени гейзери, студени локви със зеленикав лед, който блестеше на слънцето. Бледовиолетови бълбукащи лагуни. Подгизнали от влага зеленикави скали сред пожълтялата тръстика. Засъхнала тиня — като странен омлет, от който се носеше миризма на гнилоч, серни миризми, насищащи въздуха с невидимите си изпарения. Жълто-зелени извори, като големи зелени очи на гигантски жаби, обвити с воняща мъгла.

Момчето огледа всички тези неща без следа от изненада по лицето си. Колтър се зачуди дали би могло да разтълкува всичко това в морално измерение, както беше направил той, когато го откри за пръв път. Вероятно не. Но той беше чувал за долния свят на манданите, за малките червени дяволи, които го населяват, също както в Откровението.

В надигащите се привидения Колтър разпозна Божия гняв. Тези облаци, литнали високо, бяха душите на грешниците, изблъсквани нагоре и притискани надолу — цялата работа беше едно егалитаристко изгаряне, един синхрон на издигане и падане на човешките стремежи. Огън, сяра, апокалипсисът, където Сатаната седи сред огненото си езеро и властва над зловонията, бликащата кал и кръв, гной и урина.

— Никога не съм си мислил, че пак ще видя нещо такова — лицето на Колтър се изкриви в гримаса. Той разтърси глава при гледката на мястото, наречено на негово име. Бълващата дупка, където се беше зарекъл, че вече няма да ходи.

Момчето гледаше невъзмутимо.

— Е, да вървим към баните — промърмори Колтър.

Няма какво да се прави, трябва да се махне мръсотията, да се измият очите, да се подмие задникът… Ела, момче, познавам мястото.

Момчето послушно го последва.

Вървяха през венци от магьосничество. Колтър се тътреше около врящите извори, дупките, пълни с кал, и гейзерите, докато момчето вървеше внимателно зад него. В далечината се издигаха високо в небето облаци пара. Камъните под краката им бяха нажежени като тигани. Земята постоянно трепереше. След потрепванията се чуваше дълбок тътен, като спазми от някакво неясно ръмжене. Колтър вървеше като елен през поляните, по които стърчаха изсъхнали дървета с мъртвешки блед цвят, прогорени като кости от честите изригвания на гейзери. Калта, по която стъпваха, имаше смарагдовосиня кора на повърхността си.

Минаха по тераси, които се издигаха стъпаловидно върху песъчливи хълмове от сивкава глина. В краката им бълбукаха локви с виолетови води, по краищата им се бяха насъбрали утайки: надиплени драперии от мръсна пяна, които по-нататък пропадаха в дълбоки пукнатини — коктейл от клокочеща материя.

Той реши да почине под една от тях: златна чаша, пълна до ръба с бистра тюркоазна течност. Там той се съблече и седна в топлата вода. Момчето седна на брега, обграден с пясъчни хълмчета, по които на места имаше туфи със сива изгоряла трева. Изглеждаше като жива, но всъщност беше мъртва от векове.

Той се изкъпа. Изтърка изсушената си от слънцето кожа с пясък. Момчето гледаше на север, като че ли нещо там го привличаше.

Постепенно у Колтър изникна силното желание за хладния поток наблизо. Стана и отиде до него. Хлъзгави камъни, покрити с тиня. Легна в студената вода.

Тинята покриваше гърба му. Притвори очи. Не след дълго тялото му се охлади. Той стана, върна се при чашата и отново се накисна. Денят премина по този начин. Мъжът дремеше лениво, момчето се оглеждаше за нещо, което все не идваше, но оставаше на хоризонта на съзнанието му. Погледна към хълмовете, отвъд опаловите тераси на Ада на Колтър. Търсеше. Очите му търсеха това, което трябваше да дойде.

Към края на деня Колтър огладня. Беше открил едно място, висока площадка, откъдето имаше обширен изглед към местността наоколо. Устрои лагера си там. Седеше, задрямваше, чакаше. В далечината се чуваше крясъкът на гъски, шумоленето на тръстики в езерото от другата страна на горящото тресавище. Щом ги чу, момчето веднага скочи. Едва сега Колтър забеляза лъка и стрелата под дрехата му от вълча кожа.

Докато момчето се отдалечаваше сред мъртвите дървета, Колтър обмисли шансовете. В подножието на лагера беше гърлото на малък гейзер, който изригваше серни изпарения на всеки час. Около тази уста — той сметна, че дупката прилича на отворените устни на неандерталец — имаше тънка, фина варовикова кора, под която горещите води очакваха невнимателния. За да се стигне до площадката, където Колтър си беше устроил лагер, трябваше да се пресекат едни стъпала, покрити с ярко оцветени водорасли.

„Лебед би могъл да стигне дотук“, помисли си Колтър. „Някой мармот също би прескочил…“

Но човек, без специално да му се покаже пътят, не можеше да се промъкне тихомълком дотам.

С тези мисли той легна и заспа. Когато се събуди от сън без сънища, някак отпочинал, момчето отново беше с него. Беше опекло една гъска и предложи на Колтър. Той си взе една кълка и лакомо я захапа. Ядяха храната си в мълчание. Момчето размазваше мазнината на гъската в косата си.

Слабият огън хвърляше отблясъци върху сухата могила. Нощното небе беше осеяно със звезди, а студеният въздух хапеше. Но на мястото, където се бяха настанили, се издигаше силна пара. Горещите камъни им отдаваха топлината си. Обширната гледка на мрачните градини, които ги заобикаляха, накара Колтър да повярва за момент, че са на сигурно място.

Той огледа лицето на момчето. Може би беше глухо, помисли си Колтър. Осмукваха костите, заслушани в диханието на изпусканите газове. На Колтър, който хвърляше костите в устата на неандерталеца, му се стори, че чува доволно оригване.

Той легна в замъгления мрак и се загледа във въртящите се звезди. Отново беше самият себе си, човек, роден от безгрижие. Почувства как собствената му природа излиза на преден план на това дяволско място, което беше негово. Отново се наслади на желязното здраве, което го отличаваше от всички останали. Почувствал това доволство в себе си, той затвори очи и си представи големите западни равнини, такива, каквито ги беше видял за пръв път:

… Висока трева и бодливи растения на цели мили напред, възвишения, покрити с тръстика, отстрани до скалистите възвишения растеше френско грозде… „Големите равнини са точно толкова обширни, колкото човешкото съзнание“, помисли си той тогава, докато проследяваше с поглед вървящите без пътища и посока елени… тук само от време на време се срещаха малки пътеки, водещи към слънцето…

… а после сякаш всичко това се преобърна върху него, неприкосновеното блаженство на съня му: щедрата пазва на земята, дългите реки, бездънните пропасти, уморените, нащърбени планини…

Отново видя малките кръгли камъчета, които краката мразеха. Големите овни или диви кози, които, след като ги застрелят, се оказваха жилави. Дивите пуйки, които имаха вкус на кожа за ботуш. Денят се измерваше в ритъма на мускулите, докато ръцете усилено гребяха срещу течението. Москито, които пиеха кръвта на хората, а слънцето изсмукваше душите им, нощите, изпълнени с диви, брутални сънища…

… Ясно утро, студена нощ, духът, подгизнал от падналата роса, бизонско месо на закуска, изпечени на огън черва по мандански. Гори от червено дърво и върба. Един човек с тумор, друг с треска…

… Луис, докато се опитва да застреля вълк, вместо това стреля срещу котка, подобна на тигър, жълтокафеникава, застанала до една бърлога, готова за скок. Той я застрелва, но когато аз отивам да я видя, раненото животно е избягало. Единствено по рода си. Ние скалъпваме груба скица, която горе-долу си прилича, но нищо не може да се сравни с гледката на този необикновен звяр…

… Студена нощ, тежък нощен преход, преминаване през река, лазене по хлъзгави камъни, студени духове ни влачат надолу, надолу, надолу…

„… Към ада?“ пита Потс от носилката си.

„Не“, казвам аз.

„Как така, не можеш да ме убедиш…“, казва той.

Аз казвам „Адът е отличие, което трябва да заслужиш… Не е безплатно.“

Той казва „Добре, знам поне едно: че този бряг тук не е раят…“

След това Луис. Прекъсва ни, както винаги: „Не мога да преценя дали съм ударил онази тигрова котка, или не, но почти съм сигурен, че я уцелих. Пушката ми е точна, а аз бях неподвижен, опрян в пиката си, която се оказа много удобна в откритата прерия. Сега ми се струва, че всички зверове от околността са се съюзили, за да ме унищожат, или пък някаква луда съдба е решила да се забавлява за моя сметка…“

… О, тези назъбени скали и стръмни канари и влажното настроение на измокрения, уморен пътешественик, който не мечтае за нищо друго, освен за собственото си домашно огнище, но вятърът разнася зараза, а дъждът разранява кожата и зверовете в околността са се съюзили, съюзили са се, казвам ви…

Той се обърна в съня си и намести глава върху ръцете си.

Момчето стана от огъня, постави в него още един пън и покри изпотения Колтър с наметалото от вълчата си кожа. Заслуша се как нощта разпръсква духовете си, а водите свистят пронизително. Някъде Колтър чуваше хора, долавяше гласове през свистенето на парата. Святкаха огньове. Те бяха близо, близо до устните на гейзера. На сутринта ще дойдат и ще го убият. Той сънуваше това…

Проповедта беше изнесена над струи от пара, осветени от четири фенера. Луис се беше обърнал към хората със скръстени ръце. Полюляваше се на пети, а мръсните изблици оплискаха дърветата зад главата му. Хората бършеха лицата си с кърпи. Луис, който беше оплискан от изригването, не направи нищо, само се клатеше еуфорично на пети с присвити устни. Приготвяше се, като котка, да се хвърли напред.

— „… пълнете земята, обладайте я“, казва Писанието, „и господарувайте над морските риби, над небесните птици и над всякакви животни, които пълзят по земята…“10

Колтър се изправи на крака. Чувстваше се отмалял, но остана прав.

— Ние се кланяхме на звяра — каза той, — чийто белег е на челата ни. Пили сме от кръвта му. Часът на отплатата дойде. Погледнете това място, огледайте се. Адският гняв, виното на звяра. Писанието казва: „Димът от мъчението им ще се издига вовеки веков; няма да имат покой ни денем, ни нощем ония, които се покланят на звяра и на образа му, и които получават белега на името му“11

Тълпата изрева и се разбяга, множество от пляскащи криле, сякаш гарвани заудряха серните наноси.

Роуз наистина носеше белега на звяра на жигосаното си чело.

Всеки един от тях се беше търкалял с манданските жени, въпреки неодобрението на Луис.

Той се беше молил над убита плът, плът, която ще бъде убита, плът за убиване. Беше убивал и убивал, другите също. Безкрайна беше кръвта, в която се бяха къпали.

Четирите фенера наподобяваха слънцето по яркост.

Разнесе се силен трус. Мъжете се пръснаха на вятъра, превърнаха се в гарванови пера, превърнаха се в чудовищна черна власеница, луните станаха на кръв. От чашата дойдоха гръмотевици и светкавици, море от кристално стъкло, ослепително, насред което се завръщаха животните от страната на смъртта с тлеещи очи. Рогати животни хъркаха в езерата от сяра.

Събуди се разтреперан. Момчето седеше с кръстосани крака и голи гърди пред него. От огъня се издигаха облачета дим, беше почти угаснал. Момчето го поздрави с някаква любезна безучастност. На устните му се беше изписала странна полуусмивка.

— Не би се смял така, ако знаеше какво видях току-що — изстена Колтър и енергично разтърка очи.

— Имал си видение…

— Да, имах… Знаеш ли, приятелю, че нищо няма да остане? Че всичко ще изчезне? Че твоят живот и моят не си струват трохите, с които се хранят…

Момчето слушаше внимателно, странната усмивка караше устните му да се извият в радостна гримаса, но лицето остана неподвижно, сякаш беше каменно. Меките млади черти се очертаваха неясно на задимената светлина.

— Имах видение — каза момчето.

Колтър вдигна поглед, поклати глава.

— Кога?

— Тази нощ.

Колтър огледа внимателно младата кръгла глава. Почувства собствените си рамене. Наметката на момчето от вълча кожа лежеше отстрани.

— Това беше ти, нали? Иначе щях да съм мъртъв… Момчето погледна студено покрай него към изпаренията, които се носеха в тъмния въздух. Малката котешка усмивка изчезна. Спокойното лице беше старо, без чувство за хумор, притихнало. Набръчканият врат на костенурка, на който се крепи главата, готова всеки момент да падне и да се изтърколи надолу по стъпалата в огнените води. Колтър се приведе напред, за да я подхване.

Момчето беше като замръзнало. Над тях бяха звездите. Отдолу — оригваща се и пърдяща земя. В средата — двама души от камък: той и момчето. Колтър почувства, че винаги са били тук, той и момчето, още от първата пръдня на времето.

— Какво ти каза твоето видение? — попита той момчето.

То раздвижи устни. Парата се прокрадна край него и забули лицето му.

— Белите мечки дойдоха — прошепна момчето. — Те ме взеха далече горе в планините. Когато ме оставиха, бойните орли ме вдигнаха и ме понесоха по-нататък. Стигнах върха на планините, там, където те се съединяват с небето. Там един глас ме помоли да пролея малко от кръвта си. Аз направих това.

И там, където паднаха капките кръв, в планината се отвори дупка. Аз влязох в дупката и вървях дълго, много дълго. Стигнах до едно място, дълбоко под земята, където живеят мъртвите. Там един бизон-вожд с големи извити рога дойде при мене и ми каза следното: „Ние всички сме мъртви. Някога бяхме живи, бяхме безброй. Сега сме мъртви.“

Аз му казах, че не вярвам, че може толкова много от неговия народ да са си отишли от земята. Той ме увери, че е така. Очите на бизона-вожд горяха като малки огънчета в тъмнината.

„Погледни“, каза той, „ще ти покажа…“

И той призова своя народ от земята, и земята се разтресе и забуча от тропота на копитата им. Не можах да ги преброя, бяха много. Копита, глави и рога пресичаха пътя ми, препускаха с тътен по повърхността на земята.

Накрая излязоха през една дупка — момчето посочи с жест към обвитата с пари уста на неандерталеца.

— Тук — прошепна то настоятелно. — Това е дупката, през която излязоха…

Колтър огледа кръглата мрачна уста, от която се издигаше тънка струйка серен дим.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Това не бяха истински животни — каза момчето. Това бяха странни създания от света на мъртвите. Те са населявали света на живите, но са се държали странно. Пасели са както нашите бизони, но не вдигаха глава за поздрав, когато минавах покрай тях. Много от тях лежаха, но не като бизоните. Те бяха много и на петна, бяха странни. Не издават звуците, които издават бизоните. Когато говореха, сякаш издаваха някакъв особен, нисък, тъжен звук. Рогата по главите им бяха малки и къси. Очите бяха големи и кръгли, главите не бяха големи, но опашките бяха дълги, с топка от косми накрая. Това, което видях, идва от друго време, не от нашето. Смятам, че е лошо знамение за неща, които предстои да се случат.

Момчето спря да говори. Погледна встрани. Колтър забеляза сълза в окото му. То не си направи труда да я изтрие.

Измежду яловите, изсъхнали дървета без листа се виеха струйки пара. Треперещата земя издишаше дъха на смъртта. Нощното небе беше обсипано с цял рояк звезди, замъглени като насън. Колтър разтърка очите си и подсмръкна.

— Значи проклетите бизони ги няма — избоботи той. — На Потс никак не му е весело, сега той е с тях… Там в твоето пътешествие през ада не видя ли случайно един смешен тип, който прилича на игленик?

Момчето се загледа в сухите дървета, по чиито клони се виеха змийски духове.

— Ще дойдат за нас сутринта. Ще ни убият — каза то тихо. — Сега трябва да си приготвя лицето за смърт.

Едва сега Колтър забеляза познатото посивяване на небето. Нощта беше към края си, утрото приближаваше.

— Не се страхувай за живота си, мой млади спасителю — извика Колтър, когато момчето тръгна надолу по хлъзгавите стъпала.

— Внимавай със засъхналата тиня, под нея се крие огнен и воден гроб…

Но момчето не се спря, за да чуе тези думи. Внезапно неандерталецът избълва голям облак гореща пара. Колтър се хвърли напред, прихвана момчето около кръста и го блъсна встрани от пътя на втората струя пяна. Струята се издигна високо във въздуха, но Колтър се превъртя като кълбо и двамата паднаха в една пещера наблизо. Горящите капки изпръскаха ръба на укритието. Те слушаха спазматичните изригвания на неандерталеца, които обляха всичко наоколо с кална маса.

— Цялото място е нагласено така, виждаш ли — Господин Дяволът го е навил като часовник. Само да знаех какво беше това…

Момчето го погледна недоумяващо. Сякаш Колтър, както и момчето, вече бяха мъртви.

— Е, добре. Върви да си правиш лицето за смърт. Аз ще остана тук да чакам твоите хора.

Докато небето просветляваше, Колтър се кикотеше. Скоро слънцето се показа и обля със свещена кръв прокълнатото тресавище. Гейзерите бълваха, разрушаваха скалите, обливаха лунния пейзаж наоколо с разяждаща смрад. Дяволският концерт радваше ухото на обзетия от треска човек, Колтър, който танцуваше върху своя кален и хлъзгав трон.

Кикотеше се.

Смехът му се отекна надалеч, край друг лагерен огън. Едно момче се събуди сякаш от сън. Вдигна глава, заслуша се.

Сънува, че лежи с натрошени кости до гроба си, а приятелите му се отдалечават с конете си на запад. Беше ги чул как си говорят, как се канят да тръгнат, но не беше в състояние да отговори. Сега чуваше копитата на отдалечаващите се коне. Усещаше ги през земята, долавяше гласовете им, докато си говорят.

Видя светлина. Заслуша се в думите, които постепенно се изгубиха в далечината. Над него грееше уморена луна. Той я погледна със замъглен поглед. Зората беше процедила светла ивица през пластовете мъгла. Нямаше вятър, който да ги разпръсне. Ударите от копита като че ли отново се усилиха. Той си спомни вкуса на кръв, дъха на мечката. И пълзенето…

Събуди се окончателно. Звукът от копита се оказа истински. Обърна се и погледна надолу. През мъглата видя трима индиански ездачи, които яздеха по следата на стадото бизони. Хю понечи да извика към тях — можеше да са сиукси. Но можеше да са и рий, а той не беше изминал целия този път, за да се остави в ръцете на враговете си. Лежеше неподвижен и гледаше как изчезват в мъглата на запад.

А може би след тях по пътя на бизоните идваше цялото племе. Ще почака известно време и ще види какво ще последва. Ако са голяма група и преминават бавно, ще може да различи дали са врагове, или приятели. И тогава… Ако са сиукси, щеше да бъде нахранен, щяха да се погрижат за него, раните му щяха да бъдат излекувани. Щеше да им разказва истории край огъня, да се отплати с истории от неговите странствания. След това отново щеше да ходи, ще се заеме отново със своя лов.

Почака, докато мъглата се позлати. Слушаше, гледаше. Слънцето бавно изплува от изток в продължение на около час. Неочаквано от потока се вдигна ято черни птици, грачеха и пляскаха с криле. Придвижиха се на запад и се настаниха в група дървета. След това чу кучешки лай и цвилене на коне. Иззад високите храсти се появи група воини и отминаха на запад покрай подножието на хълма, на който лежеше Хю.

Той гледаше. Ударите на сърцето отекваха в главата му. Яхнал петнист жребец, водачът им беше по-възрастен, лицето му беше грубо и набраздено, косата — прошарена с бели кичури. Хю го позна: това беше Лосовия език, военният вожд на рий. Зад него се стичаха все повече и повече от хората му, минаха покрай хълма и се отправиха на запад.

Хю видя стари мъже и жени, болни, както и здрави. Това, изглежда, не беше просто лов — около четиридесет семейства следваха Лосовия език, понесли цялата си покъщнина, а не само нещата, които носят със себе си на лов. Вероятно сиуксите най-после са успели да ги изтласкат от източните им територии. Сега те се оттегляха. Понита влачеха травои12, натоварени с кожи, посуда, барабани, кошове с храна, някои метални приспособления. Върху камарите покъщнина седяха малки деца. Онези, които бяха твърде болни, за да ходят или да яздят, бяха привързани към отделни носилки. Бавачки носеха бебета на гръб. Всички изглеждаха измъчени. Хю почти можеше да долови мириса на горящите им царевични полета. Те щяха да следват стадото, да се хранят от него и да продължат към земите на роднините си поуни край река Плата.

Хю подсмръкна. „Рий“ беше съкратено наименование на „арикара“ На няколко пъти бяха нападали мирни пътници, което доведе до Ливънуъртската кампания, в която сиуксите се бяха съюзили с белите, защото самите те също се бяха сблъсквали с безсмисленото насилие на тези хора. Поуните, братовчеди на рий, бяха по-толерантни, по-малко склонни към битки или засади без явна причина. Тъй като самият той беше поуни, Хю говореше свободно езика им, както и диалекта на рий, макар да не беше сигурен, че рий ще признаят кръвната му връзка с тях.

Не че поуните бяха точно дружелюбни…

Соколът се рееше…

Мечката се изправи с диво ръмжене на задни лапи.

Излезе от планините и се заклатушка сред морето от трева, което се простираше до Форт Мануел Лиза. Накуцваше, а слънцето напичаше гърба му. Нямаше повече планини, по които да се катери, нямаше хълмове и възвишения, нямаше буйни потоци. Това, което оставаше, разлюляната от вятъра трева на необятната прерия, беше маршрут, по който и слепец би могъл да стигне до форта. Колтър познаваше прерията като опакото на ръката си. Беше я кръстосвал с Луис и Лиза, а също и сам. Беше скитал по нея, брулен от силните зимни ветрове и от мекия летен ветрец, но никога не я беше кръстосвал, когато костите го боляха и скърцаха, а главата му сякаш плуваше в треска. Сега не можеше да различи дали тревата е вода, или водата е трева. Не можеше да каже дали той се движи, а тревата е неподвижна, или тревата се движи, а той стои неподвижен.

Задоволи се със съня за полет. Треперещото небе беше нажежено до бяло, а прашинките, които го изпълваха, бяха птици, негови събратя. Но той вече не можеше да се присъедини към тях. Дъхът му идваше на бодливи спазми. Едно накуцващо, подскачащо същество — вече не летеше. Тътрещата се несигурност на съдбата му — да се удави в снопове от трева — го плашеше повече от преследването на неговите врагове, чернокраките.

Сега се движеше като ранен сокол. Вече беше виждал птицата, която беше той сега. Изтощен от слънцето, големият екземпляр с червени рамене се беше приземил на един изсъхнал клон, само за да бъде застрелян от Крузат. Повален, соколът се мяташе в мократа утринна трева. Спомняше си очите като живи въглени, безмилостните нокти, несръчното подскачане, докато птицата се опитваше да хвръкне във въздуха.

Мъжете се смееха. Никой не помръдна, за да помогне на птицата да се освободи от мъките си. Дори и той. Срамуваше се да си спомни. Хвърлиха на сокола късове от току-що убит заек. Гледаха го как отвръща злите си очи с презрение от месото, което не е уловил сам с ноктите си. На следващата сутрин Колтър го видя да накуцва по хълма наблизо, резките движения на главата, натежалото от раната крило. По здрач държеше койотите настрана, а през нощта пропъждаше поровете. Мъжът, който го простреля, не изпитваше никакво съжаление, нито хората, които гледаха бавното страдание на птицата. Те са за съжаление, мислеше си сега Колтър, а не храброто създание, което природата е сътворила. Спомняше си последния час на сокола, неравната птича походка. Накрая, изправен до една скала, не можеше да направи нищо, освен да хвърли презрителен поглед на съдбата, която го е повалила. Накрая Колтър го освободи от мъките с точен изстрел в окото.

Сега искаше някой или нещо, трогнат от патетичното му пълзене, да му окаже същата милост. От време на време спираше и отскубваше кърлежите от кожата си, като ги завърташе обратно на часовниковата стрелка и ги пукаше между ноктите си. Понякога се просваше на земята превит на две и ги откъсваше със зъби или ги хапеше диво, заврял глава под мишница, като смучеше собствената си кръв.

Влачеше се напред през лабиринта от трева. Побутна се с крак, запълзя, приповдигна се, отново се просна. На всеки няколко метра се сгърчваше като тежко задъхана купчина плът.

Кърлежите не бяха единствените паразити, които го тормозеха. В очите му се навираха скакалци с крака като остриета и го боцкаха безмилостно. Остри като ножове тревни стръкове оставяха белези по гърдите и по брадата, прерязваха кожата на краката. Сини мухи и оси атакуваха главата му.

Пред очите му изникна картината как някога с Луис излизаха от обраслата с трева прерия. Видя себе си върху една могила, загледан надолу към морето от трева. Най-после бяха излезли от него и двамата се смееха с облекчение. И точно тогава, на този малък Олимп, беше започнала бедата: първият допир между хората на Луис и Кларк и племето на чернокраките.

— Нека ти разкажа как си го спомням аз — казваше Мериуедър Луис.

— Откъде идваш, човече? — попита Колтър и поклати глава.

Луис му отвърна с широка усмивка.

— Там, където всички ще отидем, разбира се.

— И къде е това?

— Там, накъдето си се запътил ти самият.

Развяната трева шумолеше в ушите на Колтър. Той не беше сигурен, че чува добре.

— Там, където изпратих червенокрилия сокол?

— Там, където соколите и всички останали адски създания се събират и се разпръсват… Ще ми позволиш ли да продължа?

— Към онова място?

Луис се намръщи недоволно.

— Мога ли, скъпи Джон, да продължа с това, което бях започнал да ти разправям, за конфликта с индианците?

Колтър кимна уморено.

— Е, добре… Ние се бяхме събрали на едно възвишение и гледахме огромното море от трева, също както тук, когато аз вдигнах далекогледа и видях трийсетина коня на около миля от нас. Точно над тях, върху някаква могила, видях техните собственици, чернокраки. Бяха точно толкова, колкото и конете.

Приготвих се да се възползвам възможно най-добре от положението. Реших да се представим в приятелска светлина. Наредих на Дж. Фийлдс да развее знамето, което бях донесъл за тази цел, и бавно се приближихме до тях. Е, какво мислиш, че направиха, Джон Колтър?

— Няма какво да мисля, аз бях там.

— И все пак, ако си спомняш, не можеш, поради твоята необщителна природа, да говориш за това току-така. Затова ще ти кажа. Те не направиха нищо, вероятно още не бяха видели цялата ни група. Прецених, че броят им е равен или близък до броя на конете им, и след като нямаше какво друго да правим, реших, че трябва да се приближим.

— Вместо просто да ги посрещнете?

— Така. Ние се движехме с бърз ход и когато бяхме на около четвърт миля, един от тях яхна коня си и се понесе в галоп към нас. Аз слязох от коня и го изчаках. Но когато се приближи на около сто крачки от нас, той огледа нашата група, като че ли търсеше нещо скрито.

— Той беше разузнавачът, искаше да ни огледа.

— През цялото време беше там. Аз го гледах как се приближава.

— Не особено любезно встъпление, нали?

Луис не обърна внимание на Колтър и продължи да говори.

— След това той се върна при своята група и всички се отправиха към нас, когато…

— Бяха всичко осем човека, аз ги преброих.

Луис присви устна и замахна със стрък трева във въздуха.

— Бях сигурен, че има и други, които се крият, защото видях, че оставиха доста голям брой коне.

— Е, какво трябваше да направят, да докарат всичките?

Луис погледна накриво и поклати недоверчиво глава.

— Виж сега, аз ли разказвам, или ти?

— Зависи от това, дали си в настроение да говориш истината — каза лаконично Колтър.

Луис пак не обърна внимание на забележката.

— Аз, като командир, очаквах да имаме известни трудности с тях. Беше съвсем естествено, нали са индианци.

— И те са същата стока — отряза го Колтър.

— Но като се замисля, ние се отнасяхме към тях съвсем коректно. Когато се бяхме събрали всички и бяхме слезли от конете си, ни поканиха да изпушим една лула. Аз казах „Нашият човек с лулата в момента не е тук, затова ще трябва да почакаме малко“ Така можах да ги огледам малко по-добре.

— Ще трябва отново да се намеся, командире. Откъде разбра, че те предлагат да пушим твоята лула, а не тяхната? Може би нашият преводач е сбъркал. Не му е за пръв път. Във всеки случай отлагането си беше един вид обида.

— Трябваше да е моята лула, моят тютюн — настоя Луис. — В края на краищата ние правехме жеста, нали си спомняш? Освен това аз дадох на един от тях Джеферсънов медал, на друг дадох флаг, на трети кърпа. И всички изглеждаха доволни.

— Така ти се е сторило.

— Привечер аз предложих да устроим заедно бивак, което те приеха с радост. Поведоха ни към едно спокойно място край една река, до големи дървета, пред които постлаха в полукръг големи бизонски кожи. На това място легнахме да спим. Аз казах на тези хора, че съм пропътувал дълъг път от изток покрай голямата река, която тече към изгряващото слънце; че съм бил при големите води, в които залязва слънцето, и че съм виждал страшно много народи и съм канил всички тях да дойдат и да търгуват с нас на реките от тази страна на планините. След това им казах, че съм открил, че повечето от тях са във война със съседите си и че именно аз съм възстановил мира между тях. Аз застанах първи на пост, до единайсет и половина. Дотогава всички индианци бяха заспали. После събудих Р. Фийлдс и си легнах. Наредих на Фийлдс да наблюдава индианците много внимателно и ако някои от тях се раздвижат…

— … в съня си…

— … ако се размърдат заплашително, което сметнах за много вероятно, веднага да ме събуди. Призори един от индианците, на когото бях дал Джеферсънов медал, се промъкна зад Фийлдс и взе пушката му…

— Това не е представлявало особена трудност.

— А друг взе тази на брат му.

— Още по-лесно.

— В същия момент двама други се промъкнаха и взеха пушката на Дрюър и моята.

— Най-лесно от всичко.

— Дж. Фийлдс се обърна и видя индианеца да бяга с неговата пушка и пушката на брат му, когото веднага повика. Двамата хукнаха след индианците и ги настигнаха след петдесет или шейсет крачки…

… защото индианците се оставиха да ги настигнат.

— Щом взе пушката си, Р. Фийлдс наръга индианеца в сърцето с нож. Оня пробяга още около трийсет крачки и падна мъртъв. Докато успеем да си вземем останалите пушки, те се опитаха да избягат с нашите коне и…

— Един мъртъв индианец…

— Уверявам те, че убихме още неколцина, докато се опитваха да ни откраднат конете.

— Един мъртъв индианец…

— Оставихме го да лежи там, където беше паднал, с медала на врата си. Взехме четири от понитата на чернокраките като компенсация. Аз застрелях един в корема и след като той се довлече до скалите, изгорих четири щита и два лъка с колчаните в огъня, наред с много други лични вещи. Разбира се, взех си флага обратно.

— Естествено.

— През тази нощ, докато си почивахме, ти, Колтър, застреля един женски бизон и ние хапнахме малко от месото, което беше доста добро. Пред нас се простираше прерията, равна като тепсия, само тук-там по някой кактус. Над нас бяха надвиснали тежки буреносни облаци. Пътувахме на лунна светлина. Навред около нас вървяха огромни стада бизони, като в сън, сякаш бяха някакви лунатици. А ние сигурно сме изглеждали на тези огромни рунтави животни като същински опърпани призраци. Индианският ми кон ме носеше много добре. С две думи, много по-добре, отколкото моят собствен би ме носил, което не ми дава основание да се оплаквам от кражбата.

— Няма основание — съгласи се Колтър.

След това лицето и фигурата на Мериуедър Луис в кожени дрехи се размиха и Колтър разбра, че е сам. Денят отново се беше превърнал в нощ. Звездните дечица отново бяха излезли и танцуваха. Той ги гледаше изпод завивката си от наскубана трева. Те пееха някакви странни песни.

— Ще ме оставите ли жив още малко? — попита ги Колтър.

— Какъв смисъл? — носеше се песента им. — Какъв смисъл?

— Разкарайте ми се от главата — въздъхна Колтър. — На мене не ми пука дали ще живея, или ще умра.

Не можеше да си спомни кога за последен път е ял. Някакви горчиви корени край реката, кора от дива череша някъде другаде, стари изсъхнали гъби, някакви семена, оставени от прерийните кучета, змийски яйца… Пиеше дъждовна вода, легнал по гръб с отворена уста.

Какво значение имаше?

Яденето и пиенето бяха за онези, които искат да живеят. Той беше едно дрипаво същество, дошло от стотици мили. Създание, което пълзеше, вместо да върви.

Когато нещо в студената трева изръмжа в лицето му, той учтиво го попита какво е. „Кой ходи там?“ — попита той язовеца, тръгнал на своята вечерна обиколка.

Язовецът не пожела да се представи.

Нито изръмжа за втори път. Беше надушил у човека нещо, което беше извън неговите интереси. Мина покрай него, обърнал нос встрани, и отиде някъде на лов.

Нощта стана мразовита.

Толкова студена, че звездните дечица се разтрепериха.

Най-близкият ездач присви леко очи, след което заговори на правилен английски.

— Какво ти се е случило?

— Нападна ме мечка гризли преди известно време — отвърна Хю, след което повтори това, доколкото можеше, на сиукски.

— Мечка гризли? — каза мъжът. — Тя е направила това с теб?

— Да.

— Къде?

— Нагоре, близо до разклонението на Гранд.

— Как си стигнал до тук?

— Пълзях през повечето време.

— Какво стана с мечката?

— Мъртва е.

— Какво си правил по ония места?

— Ловувах. За майор Хенри.

— Ние се сражавахме с майор Хенри срещу рий. Току-що спечелихме още една битка с тях — той посочи към кошовете на най-близкия кон. — Селото им гори. Взехме тяхното зърно и тикви.

Хю кимна.

— Видях ги да се отправят на запад — каза той. — Аз бях с майора, срещу рий.

— Защо сега не си с него?

— Помислиха ме за мъртъв и ме оставиха. Май съм приличал на мъртъв. А може би и сега приличам — той се закиска сухо.

— Гризлитата са корав народ.

— Няма спор.

— Но и ти, изглежда, си такъв. Ела с нас. Ще те нахраним, а нашите жени ще се погрижат за раните ти.

— Приемам вашето гостоприемство — каза Хю.

Първият индианец даде някаква заповед на сиукски и свали пушката си. Останалите веднага свалиха оръжията и слязоха от конете. Отидоха при товарните животни и започнаха да развързват и пренареждат товара им.

Освободиха един кон за яздене и поканиха Хю да се качи на него. С големи усилия го качиха върху гърба на коня в положение за езда. Краката му бяха така разперени, че тежестта му падаше върху задника и основата на гръбнака. Нови болки се разнесоха от десния хълбок до крака му и обратно. Поседя известно време, за да свикне с усещането. След това водачът даде сигнал и тръгнаха с бавен ход.

Отново на кон, след всичко това… всяка стъпка на копитата се превръщаше в източник на болка. Стискаше зъби през по-голямата част от пътуването.

Притискаше се в гърба на коня и си позволяваше да се развлича с всичко необикновено по пътя — всичко, което би отклонило вниманието му от самия него. Когато завиха на запад и се отклониха от пътя, по който беше вървял, това стана по-лесно, дори само заради това, че си отбелязваше наум следите от животни. И въпреки че много искаше да знае, въздържа се да попита за разстоянието до лагера на сиуксите. Знаеше, че това ще се изтълкува като признак на слабост.

На няколко пъти спираха да почиват. Хю беше сигурен, че някои от тези почивки бяха по-скоро за него, отколкото за конете. Водачът, Танцуващия бизон, го разпитваше, докато яздеха, за повече подробности за мечката. Хю отговаряше много изчерпателно, дори спомена някои от сънищата си — знаеше какво значение имаше за тях светът на сънищата. От мечката се страхуваха, почитаха я, тя беше свещена. От многото въпроси, които му задаваха, започна да разбира, че и към него се отнасят с уважение за това, че е оцелял в тази схватка. Колкото повече мислеше за това, толкова повече самият той се учудваше на събитието. Странно беше, че изобщо е тук. Не толкова заради мечката, колкото изобщо, за целия му живот…

Денят беше прохладен и светъл, някои листа вече бяха сменили цвета си. Те яздеха в следобеда. Хю започваше да се чуди защо не спират да ядат, когато му хрумна, че може би наближават селото.

Малко по-късно долови миризмата на пушек. След това чу кучешки лай. До тях достигна детски вик. Не след дълго видяха селото. То беше разположено на едно открито място край поток, няколко десетки типита. Сред тях се движеха хора и кучета. Кучетата лаеха в нестроен хор, децата гледаха. Някои от мъжете размениха с тях викове за поздрав.

Навлязоха в лагера, където Танцуващия бизон слезе от коня и даде нареждания за разпределяне на донесената храна. След това помогна на Хю да слезе и го поведе към едно от покритите с кожа жилища.

Вътре той му помогна да седне върху едно наметало от бизонска кожа и седна до него. Наоколо имаше няколко жени — съпругите на Танцуващия бизон, реши Хю, освен една по-възрастна жена, която се беше заела да прави чифт мокасини и вероятно беше тъща. Домакинът накара жените да донесат храна за него и за госта му.

Докато се приготвяше задушено месо, неколцина от другите воини, които ги бяха съпровождали, влязоха в палатката, поздравиха и бяха поканени да седнат при тях върху бизонската кожа. Докато говореха, Танцуващия бизон извади една дълга лула и започна да я пълни. Запали я, повдигна я към небето, смъкна я ниско до земята, след което я протегна към всяка от четирите посоки. После дръпна от лулата, издиша бавно тънка струйка дим и я подаде на Хю. Хю направи същото и я подаде на мъжа до него. Докато лулата обикаляше, изпълни го чувство на доволство, което не беше изпитвал от дълго време.

… И мирисът на храна се смеси с аромата на тютюна. Ястието включваше, доколкото Хю можеше да види, еленско месо, тиква и други зеленчуци.

Хю се наслаждаваше на пушенето и на приятната компания, и в частност на удоволствието да не е качен на онзи кон. Хълбоците и седалището още го боляха, но чувството вече прерастваше в някакво притъпено топло усещане. След всичко това — топла храна… Замечта се, като повика останалите мечти от времето на пълзенето, когато си представяше най-различни блюда, техните вкусове и миризми.

Жените на Танцуващия бизон раздадоха дървени купи и всички се отправиха към котела, откъдето им сипаха топло месо и зеленчуци. После отново седнаха върху бизонската кожа и ядоха с пръсти, като след това ги облизаха. Хю тайно преглътна малко въздух, за да се оригне шумно и одобрително.

Когато другите си тръгнаха, Танцуващия бизон накара Хю да се съблече, за да могат жените да поправят дрехите му и да се погрижат за раните. Хю се съблече и легна по очи върху бизонската кожа, така, както го накараха жените.

След като го изкъпаха, те намазаха десния му крак, хълбока и рамото с някакво горещо и лютиво масло. Разтриха го с него, в началото леко, но с нарастваща сила. Беше почти твърде горещо, почти твърде силно. Но никога не беше прекалено. Беше затоплящо, отпускащо… Очите на Хю се затвориха, докато се наслаждаваше на усещането. Скоро заспа.

Събуди се едва на следващата сутрин. През целия ден го хранеха добре. Жените го разтриваха и му даваха някакви лекарства между храненето. Тази вечер той направи няколко колебливи стъпки без патерицата, макар че я държеше в ръка, готов във всеки момент да се подпре, ако залитне.

На следващия ден ходеше повече. Болката продължи да намалява. Всички кори от раните му бяха измити. Той успя да направи десет малки крачки, преди да се подпре на патерицата задъхан. Малко по-късно направи дванайсет крачки. Следобед направи два пъти повече. Чувстваше, че счупеното бедро е зараснало, макар че беше трудно да прецени дали е напълно излекуван, дали болките, които изпитва, са от мускулите, които дълго време не са били използвани. Вечерта отново извървя над трийсет крачки и можеше да ходи и още. Но чувстваше, че на другия ден ще е по-силен и реши да изчака. Отново се остави в ръцете на жените и продължи да се тъпче с храната, която му носеха. Скоро. Той усещаше. Скоро духът му отново ще го открие. Ще си възвърне силата и отново ще тръгне по пътя си. Междувременно се наслаждаваше на останалата част от деня. Чакането не беше трудно в тази обстановка, не и когато нещата се оправяха толкова бързо. Раздвижи големите си ръце и мускулите на плещите. По-добре, по-добре…

На следващия ден ходеше. На сутринта стана без патерицата и повече не я взе. Често почиваше, но вървя през целия ден и през нощта спа добре.

На следващата сутрин жените на Танцуващия бизон му донесоха нова риза, панталон и мокасини от еленова кожа. Той ги навлече — бяха му по мярка. Разходи се с тях. Не го стягаха. Чувстваше се дори по-добре от преди срещата си с мечката и отиде в гората, за да проследи някакъв дивеч. Отдавна не беше имал възможност да го прави.

След няколко часа се върна в лагера, където взе лък и стрели. Беше открил една следа и искаше да я проследи. Въоръжен, той закуца обратно към гората и се върна към следата. Тръгна по нея. Някаква стара бодрост се беше завърнала при него. Следите ставаха все по-ясни и той започна бавно да ги следва. Скоро щеше да влезе в съзнанието на плячката си и да предугажда движенията й.

Листата бяха започнали да пожълтяват, през тях се процеждаше яркото есенно слънце. Някои бяха изпопадали по земята, твърде влажни, за да хрущят под краката му. Прохладният вятър носеше уханието на земя и гниеща дървесина. Една катерица му се скара от клоните над него. В далечината се носеха птичи песни. От време на време спираше, замръзваше абсолютно неподвижен и слушаше всеки звук — изпукването на съчка, прошумоляването на клон, мекото тупване на някой плод или шишарка на земята. Той чуваше около и над себе си преминаването на другите обитатели на мястото.

Хрупаше, разбра той. Нащрек, но не подозрително. Макар да вървеше безцелно, изглежда, най-общо държеше посока североизток. Той продължи по следата, за да се увери.

Когато се убеди в това, Хю се замисли за хода на животното, както и за посоката, в която то се движеше. След това зави наляво и пресече пътя му напряко. Когато стигна до мястото, откъдето вероятно щеше да мине, той потърси къде да се скрие.

Един малък гъсталак точно пред него щеше да свърши работа. Той навлезе в него и коленичи на земята. След това приготви лъка и взе една стрела.

„Елене, съжалявам, че ще трябва да те убия — прошепна той — но хората трябва да ядат, а тези хора бяха добри с мен. Дължа им някаква малка отплата и искам тази отплата да си ти. Надявам се, че тук няма лоши чувства. Не е на лична основа и искам да знаеш, че ще се опитаме да не пропилеем нищо от това, което ти ни даваш.“

След това замря неподвижен и остави съзнанието си да стане голямо и тихо. Само гледаше.

Измина може би половин час, преди да се появи. Мъжки елен на около три години. Хю изчака, докато животното излезе на открито. След това опъна лъка и пусна стрелата.

Тя полетя точно към целта, към тялото. Прониза дробовете и вероятно сърцето му. Животното подскочи, залитна и падна на предните колене. От устата му бликна кръв. Опита се безуспешно да се изправи, падна и остана да лежи, като дишаше тежко. От ноздрите му по земята се проточи червена струйка.

Хю стана и отиде при него. Започна да го дере, след което го закла и го окачи на един дебел клон, като го привърза с ивици кожа. След това почисти ръцете и ножа си с наръч листа и се отправи към лагера.

Когато се завърна, съобщи на Танцуващия бизон за подаръка и те го донесоха заедно на един товарен кон. Тази нощ щеше да има пиршество и той искаше да им благодари за техните грижи.

Така и стана, въпреки че не им каза за намерението си да тръгне на сутринта и да продължи пътя си към Форт Кайова. Тази нощ спа добре.

Събуди се преди разсъмване. Когато посегна за дрехите си, откри, че Танцуващия бизон е оставил върху тях лъка, който беше използвал, заедно с наръч стрели: подарък на раздяла. Той се облече и се измъкна тихомълком от типито. Отправи се към края на селото и навлезе в гората. Беше оставил патерицата. Радваше се на това, че може отново да върви леко, със сравнително нормална походка.

Пое към реката, но този път тръгна на югоизток, а не в посоката, която беше следвал досега. Пътят беше лек, щеше да спести известно време. А и ходенето по нов път си е друго нещо.

Денят го завари далече от селото. По-късно уби една катерица за обяд. Следобед беше вече при реката. Там пи вода и яде боровинки с шепи. Мисури беше мързелива, течеше тихо. По бреговете беше довлякла купища клони. Черни птици следваха течението на юг.

По-късно пресече един еленов брод на плиткото, където пи вода. Ръцете го сърбяха, но той реши да не използва лъка. Това беше твърде много месо. Повечето от него щеше да отиде на вятъра. Ще се задоволява с дребен дивеч през останалата част от пътя до Форт Кайова. Продължи нататък. Следобед откри още боровинки и корени. По реката премина кану и той се скри от него. Най-вероятно бяха сиукси, това беше тяхна територия. И все пак… Сега беше вън от опасност и нямаше смисъл да се показва.

Около него падаха листа. Всеки порив на вятъра събаряше още няколко. Те хрущяха приятно под мокасините му. Толкова е хубаво да можеш да вървиш по тях по този начин…

Започна да се чуди колко дни ще му отнеме пътуването до форта. Веднъж да стигне, там ще може да се екипира отново. Предполагаше, че Хенри вече трябва да се е върнал на поста си на Йелоустоун, така че трябва да върви нагоре по реката и да потърси там, ако иска да намери Джейми.

Чудесно. Започваше да чувства, че вече е готов за тази среща. Би било добре ако всичко се уреди скоро, ако си оправи сметките. Още птици прелетяха и се отправиха на юг.

Докато почиваше, Хю опипа белезите си. Върху една могила видя антилопа. Слънцето се скри зад облак. От север се издигна студен вятър. Той разбра, че повратният момент за сезоните е отминал. Скоро нямаше да е възможно да разчита на мекотата на времето.

Студът остана с него през целия ден. Тази нощ температурата падна още. На сутринта стана рано, за да се стопли от топлината на движенията.

Беше навлязъл в долината на Шайен и се надяваше днес да види реката. Студът не намаляваше, а небето беше сиво.

По здрач забеляза в далечината нещо, което би могло да е реката или някаква мъгла над нея. Легна си в добро настроение въпреки студа. Извади от паметта си маршрута от реката до форта.

След като пресече Шайен и продължи нататък, щеше да стигне мястото, където Мисури прави голям завой и тръгва на северозапад, след това надолу на югоизток, около трийсет мили, преди да мине покрай Кайова. В началото на завоя той щеше да остави реката и да пресече местността напряко до предния пост на Френската кожарска компания. Там ще може да разкаже историята си, да излее мъката си, да си почине някой и друг ден и да се подпише за нова екипировка. Да. Скоро.

На следващия ден той свали една прелитаща гъска за обяд и я почисти. Кракът вече почти не му създаваше проблеми. Хубаво е, че вече не пълзи при такова време, помисли си по-късно, когато го застигна студен дъжд на открито.

Тази нощ спа край огъня, като от време на време се събуждаше, за да хвърля в него съчките, които беше събрал. След като изпече рибата си за вечеря, реши да остави огъня да гори, за да се топли. Би било добре, ако имаше одеяло, а по-късно и наметало от бизонска кожа.

Следващият ден беше мъглив. През цялото време ръмеше ситен дъжд, докато накрая той се отказа да върви и потърси подслон в една плитка пещера. Седя там с часове, гледаше движещата се мъгла, гледаше как малките локви нарастват, как потичат малки ручейчета. Нямаше нищо сухо, с което да си запали огън.

Спа на пресекулки, а влагата предизвика болки в крака и хълбока. Сънищата му бяха накъсани. Яздеше с Джейми, ловуваше… Мечки, лагерни огньове, индианци… Пълзене през пороен дъжд… Тропот на копита… Под него минаваше дълга процесия — Том, Лафит. Танцуващия бизон, майор Хенри, Джейми, старата жена от племето рий… Гръмотевици и светкавици. И постоянния звук на дъжда. Той вървеше през някаква пещера дълбоко под земята и всичко това беше нарисувано по стените… Мрак, а след това отново мечката. Сега тя се отдалечаваше от него в пещерата и тогава дойде чувството за изоставеност, също както и тогава, когато приятелите му го бяха изоставили в прерията. Той искаше мечката да се върне, опита се да я повика, но от устата му не излязоха думи. Тя ръмжеше и вървеше тромаво надолу. Внезапно той откри, че плаче.

Събуди се облян в сълзи. Бурята все още изпълваше нощта. Избърса очите си и се сви в по-удобно положение. Скоро заспа отново, отново засънува, отново плака, но този път сънищата му бяха доста по-хаотични и изчезнаха веднага, щом се опита да си ги спомни.

На сутринта през мъглата все още ръмеше леко. Той се надигна в седнало положение, облегна се на скалата и се загледа. Сега е сух. Дали да тръгне и да се намокри отново? Но му беше студено, а движението щеше да го стопли. И все пак, когато спре, студът ще го чака в дрехите му. Знаеше, че скоро ще изпита глад, но при тези обстоятелства беше малко вероятно да се натъкне на нещо за ядене. Искаше да продължи към форта, да си свърши работата. Но какво значение имаше един ден повече или по-малко? Вече беше установил, че е загубил представа за времето от деня на злополуката насам. Придърпа колене нагоре и ги обхвана с ръце, колко време беше гледал сивата пелена на мъглата, не можеше да каже. Може би часове. Но когато най-после дъждът спря и той тръгна, не можеше да си спомни какво си беше мислил през това време.

Обвитият в памук ден някак си заглушаваше звуците и той вървеше в тишина. От време на време в тихия му бял свят изникваше ствол на дърво или скала, парчета от друга реалност. Мислеше си за времето, когато беше пресякъл вододела. Това беше същото — един свят, който съществуваше сам по себе си между два други свята, през които Хю преминаваше.

Край него прелетя някаква птица и изчезна. Някъде отгоре се чу крясък на сокол. Всичко беше много бързо и той не можеше да прецени дали птицата, която беше чул, е същата онази, която бе видял.

След това в мъглата видя очертанията на човек, който върви по пътеката пред него. Това го стресна и той почти извика. Вместо това вървеше зад него и се опитваше да установи дали има и други. Но не. Изглежда беше сам. Едър, тромав, накуцваше. Фигурата се измести леко встрани, изчезна, скрита от някакви клони, появи се отново.

Накуцването… синхронната крачка, едновременното движение на ръцете… Той се усмихна.

Спря и вдигна ръце, фигурата пред него направи същото. Свали лявата ръка. Отсреща беше повторено същото движение. След това отново тръгна и двойникът му направи същото, като ту се появяваше, ту изчезваше, когато мъглата се разкъсваше.

По пътя си мислеше за индиански истории, как караха духа да спре и след дълъг път той отново ги настигаше. Това, изглежда, беше точно обратното — като че ли към края на пътуването той се беше втурнал да настигне духа си. Скоро мъглата започна да се разнася и сянката му изчезна заедно с нея.

До пладне мъглата вече се бе вдигнала съвсем и въпреки че небето беше мрачно, не заваля отново. Дърветата бяха загубили още повече от зеленината си и пътеката беше покрита с жълти и позлатени листа, влажни, прилепнали по земята. Той се заизкачва по още един нисък хълм. На върха спря. Мътната сива ивица на река Шайен се проточваше пред него в далечината. Проследи я с поглед на запад, за да реши на кое място да я пресече — там, където на един завой ставаше по-тясна.

Отбеляза си наум мястото, където щеше да остави пътеката, за да пресече напряко. Най-после краят на пътешествието му изглеждаше реален. Тръгна надолу по хълма.

Докато преминаваше през откритото място, температурата около него падаше. Когато стигна до брега на реката, въздухът беше също така студен, както и водата. Той обиколи брега, провери дълбочината и реши, ако се наложи, да прекара остатъка от деня, за да хване някакъв дивеч, да го сготви и да го изяде, да си устрои лагер в закътаното място, което беше открил, и да премине през реката на сутринта.

Отне му половин час, докато открие заешка пътека, и още двайсет минути чакане, докато заекът мина по нея. Изстрелът му беше бърз и беззвучен. Десет минути по-късно улови още един. След това се върна при реката и ги почисти.

Седнал до огъня, той бавно изпече зайците, с билки, които беше набрал. Яде без да бърза, най-после възвърнал нормалния си апетит, и изяде и двата. След това изгори остатъците и дълго пи вода от реката. Натрупа каменна преграда до огъня, хвърли още съчки и се сви край него. От време на време през нощта се събуждаше, за да го поддържа.

На сутринта зари пепелта и се отправи към брега на реката. Изруга лошото време и се съблече. Направи вързоп от вещите си и привърза вързопа с кожен ремък към един пън, който си беше приготвил от предната вечер. След това нагази във водата, стиснал зъби, и зарита към отсрещния бряг. Лъкът стърчеше, а от вързопа се вееше свободно един ръкав.

След няколко минути излезе малко по-надолу по течението. Трепереше под посивялото небе, брулен от студен вятър.

Облече се бързо и тръгна с енергична крачка, като се надяваше бързо да се стопли. В облачната покривка се появиха сини пукнатини, но въздухът остана студен.

Вървя бързо почти час. Минаваше през обрасли с дървета места, изкачваше се и се спускаше. Накрая стигна до върха на един нисък хълм и спря. Пред погледа му отново се показа реката, а на брега й беше постът на Френската кожарска компания. Беше стигнал до него изотзад. Голямата му порта бе откъм реката, от източната страна. Три пъти по-високата от него стена от побити колове обграждаше форта отвсякъде и се простираше на около сто и петдесет фута във всяка посока. Блокхаусът беше откъм реката, в южния край, докато най-близкото вътрешно съоръжение беше наблюдателната вишка. Върху нея обикаляха двама мъже с пушки. Когато Хю тръгна надолу по хълма, единият от тях спря и погледна в неговата посока.

— Добър ден — извика Хю към него. — Аз съм Хю Глас.

— Хю? Мислех, че си с майор Хенри.

— Бях — отвърна Хю. Приближи се и видя, че това е Боб Тери, стара пушка, който беше зарязал траперския живот и си беше намерил някаква работа във форта.

— Бях ранен, изоставен. Нуждая се от провизии. Боб, кажи там на някого да ме пуснат.

— Веднага, Хю. Рий ли бяха?

— Не — отвърна Хю, като стигна ъгъла и тръгна по северната стена. — Мечка. По-късно ще ти разправям.

Отправи се към стената откъм реката и зави надясно. Скоро стигна до голямата порта и след малко едното й крило се отвори пред него.

Той влезе и зърна бараката на Младия Кайова от другата страна на двора. Предприемачът — Жозеф Бразьо, построил форта, беше наречен Младия Кайова, за да го различават от чичо му, друг Жозеф Бразьо — основател на Френската кожарска компания, носил прякора Стария Кайова, след като беше уредил по-голямата част от търговията си със сиуксите. Колумбийската кожарска компания имаше пост на няколкостотин мили на север от тук, в земите на манданите, но той беше доста по-малък от Кайова и изобщо не толкова добре снабден.

Домът на чиновника и офисът бяха по-нататък, вдясно. Хю се отправи нататък. Складовете в съседство все още трябваше да са заредени с излишъци от кампанията срещу рий, оставени там, когато генерал Ашли беше минал оттук. Хю искаше да даде поръчката си за ново екипиране, преди да направи каквото и да било друго.

Откъм конюшните отзад се чуваше шумът на ковачницата. Лу — набит, червенокос, един от лодкарите, го поздрави, докато Хю вървеше към канцеларията.

— Хю! — извика човекът. — Мислех, че си с Хенри там на Йелоустоун.

— Трябваше да бъда — отвърна той. — Бях изоставен и загубих малко екипировка.

— Лицето ти изглежда някак размазано. Заради това ли?

Хю кимна.

— Бях ранен. Сега съм добре.

Човекът посочи към стената срещу конюшните.

— Отбий се при мене преди да тръгнеш — каза той. Третата барака от ляво. Искам да чуя историята ти.

— Ще се отбия, Лу. Доскоро.

Той прекоси двора и потропа на вратата на Бразьо.

— Да? Кой е там? — чу се отвътре познатият глас.

— Хю Глас — отговори той. — Нуждая се от продоволствия.

Отвътре се чуха стъпки и в следващия момент вратата се отвори.

— Хю! — възкликна ниският, тъмнокос човек. — Наистина си ти. Защо не си горе на Йелоустоун?

— Дълга история — каза Хю.

— Значи ти трябва чаша бренди, докато я разказваш — отбеляза Младия Кайова. — Искам да чуя всичко.

Хю кимна и се настани в стола, който му посочиха. Пое чашата и започна да говори.

Трябваше да пресуши няколко чаши преди да завърши, а Бразьо само слушаше като хипнотизиран.

— … така че ако ти ме снабдиш с каквото ми е необходимо, аз мога да се отправя на север към Йелоустоун, да настигна Хенри и да си уредя нещата.

— Разбира се, че ще те оборудвам — каза Бразьо, — но се чудя за неуредените ти работи с някого там.

Хю кимна.

— Има такова нещо, уверявам те. Мога да кажа само, че е лично, а аз винаги съм бил честен човек. Хайде да вървим.

— Както кажеш, Хю. Защо не отидеш оттатък в склада и да кажеш на Пърси да ти даде каквото ти е необходимо от нещата на Ашли? Можеш да останеш отсреща във втората барака, точно сега е празна. Нали ще останеш за малко?

— Тази нощ — кимна Хю. — Може би две нощи.

— … И ще вечеряш с мене тази вечер, малко след залез?

— С удоволствие — Хю стана. — Благодаря за питието.

Отново му стисна ръката и закуца към склада.

До вечерта беше отново екипиран и настанен в бараката. Получи нова пушка, барут и куршуми, както и риза, наметало, платнище, шапка и нов нож. Получи също така чай и кафе, сол и тютюн, готварски принадлежности и вещи за размяна.

Изкъпа се и подстрига брадата си. Тази вечер облече нова риза. Подреди вещите си за опаковане, преди да отиде пак при Младия Кайова.

По време на вечерята Бразьо каза:

— Надявам се, че ще вечеряш с мен и утре. Историята ти е прекалено дълга само за една вечер.

— Честно казано, мислех си да тръгна утре.

— Това е глупаво — отвърна Бразьо, — тъй като смятам да изпратя една група нагоре по реката в четвъртък, за да търгуват с манданите преди времето да се е развалило съвсем. Можеш да пътуваш в лодката. Полезно е да ги придружава добър ловец.

— Кой ден сме днес? — попита Хю.

— Понеделник.

Хю изръмжа, след това кимна.

— Това ще ми спести време. Добре — съгласи се той. Бразьо се ухили.

— Така ще можеш да спиш в истинско легло още няколко нощи.

— Предполагам — Хю вдигна рамене.

— Имаш възможност да си починеш. Тук сигурно има някои хора, с които ще ти е приятно да прекараш известно време.

— Вероятно — каза Хю.

— Малцина сме тук, но в общи линии се познаваме.

— Вярно — кимна Хю.

— А и няма кой знае какво правосъдие, както там на изток. Съдилища и прочие.

Хю отново кимна.

— Не че са ни притрябвали — каза той. — Доколкото съм забелязал, повечето хора се грижат сами за себе си.

— И аз мисля така — каза Бразьо. — Самият аз също. И ще продължавам. Така е с повечето.

— Подай ми солта, моля — каза Хю. — Благодаря.

— Би ли имало смисъл да попиташ някого дали мисли да убие друг човек? — отбеляза Бразьо. — Ако каже „да“ и след това с оня човек се случи нещо, това е все едно, че има свидетел.

— Прав си — каза Хю.

… А ако каже „не“, нищо не се знае.

— И тогава това не те притеснява.

— Но един истински добър християнин би трябвало да се опита да го разубеди.

Хю се ухили.

— Познаваш ли някой такъв? — попита той, след което добави — А ако не отговори нито така, нито иначе, истинският добър християнин просто няма да знае какво да прави, нали?

— Мисля, че не — Бразьо отпи.

— Така че аз не бих казал нищо — отбеляза Хю. — Моля те, подай ми хляба.

— Заповядай. Сега бих искал да чуя повече за твоето пътешествие.

— Понякога ми се струва, че е било насън — каза Хю. По същия начин му се струваше, когато по-късно разказа историята си на Лу с още питиета. Завърна се в бараката си след полунощ, почти опиянен от общуването с хора, но също така изпълнен с приятни чувства, които изпитваше и на сутринта, въпреки лекия махмурлук. Трябваше да мине време, за да разбере, че отдавна не е бил толкова щастлив. Цялото това време, докато тръгнат… Няма да мръдне от тук, реши той. Ще намери начин да го оползотвори. Излезе навън, за да се види с някои познати…

Сейнт Луис, 1812 г.

Мериуедър Луис (1774–1809) и Уилям Кларк (1770–1838), американски изследователи, предприели експедиция (1804–1806) в северозападните територии на Северна Америка. — Бел.прев.

Кроу, плоскоглави, чернокраки: индиански племена. Чернокраките, наречени още сиха сапа, са традиционни врагове на кроу. — Бел.прев.

Индиански племена, обитавали в миналото територията на Дакота. — Бел.прев.

Рий, или арикара — индианско племе. — Бел.прев.

Игра на думи: изразът „Много времена“ (Many Weathers) на английски звучи подобно на Мериуедър; вероятно индианецът има предвид Мериуедър Луис, но интерпретира името погрешно. — Бел.прев.

Уирд — понятие, олицетворяващо съдбата у скандинавските народи. Смятало се е, че Уирд е еманация на върховния бог Один. — Бел.прев.

Игра на думи: на английски инициалите J. C. (John Colter) биха могли да означават и Исус Христос (Jesus Christ). — Бел.прев.

Прерийни картофи (фр.). — Бел.прев.

Киникиник: смес от листа и др., употребявана за пушене. Бел.прев.

Битие 1:28.

Откровение 14:11.

Травой (фр. travaux): шейна, използвана от прерийните индианци при миграциите им. Представлява два пръта с дължина около 3 м, привързани от единия край за коня. Свободните им краища се влачат отзад, леко разтворени. За тях са привързани напречно по-къси пръти. Върху тази конструкция (с форма на буквата А) се товари багажът. — Бел.прев.

Пемикан — изсушено стрито на прах бизонско месо, използвано от североамериканските индианци като суха храна при преходи и др. — Бел.прев.