Това е моят двайсет и пети роман. И все още ми се налага да обикалям насам–натам и да се допитвам до хората, за да стане всичко както трябва. Както обикновено, сред хората, чиито съвети съм ползвала, има такива, които предпочитат да останат анонимни. Склонността им да споделят натрупания опит винаги ме е впечатлявана и аз съм им благодарна, задето ме допускат в своите светове.

Каролин Райън щедро ми позволи да ползвам контактите и; благодаря също така на нея и на Пол, задето приемаха примирено моите безкофеинови разходки. Онова, което научих от професор Сю Блак и доктор Гуен Адсхед за психическите аномалии, звучеше много по-смислено от всичко друго, което съм чувала досега.

Аз само пиша книгите. Съществува една малка армия от верни хора, които помагат, за да се озоват те в ръцете на читателите. Както винаги, благодаря на всички от „Грегъри енд Къмпани“; на екипа от мои помощници в издателство „Литъл, Браун“; на несравнимата Ан О‘Брайън и на Каролайн Браун, която би могла да накара дори влаковете да се движат по разписание, стига да си го постави за цел.

И накрая, благодаря на приятелите си и на моето семейство — тяхната обич е единственото, от което всъщност се нуждая. Особено на Кечи и Камерън, най-добрите спътници в живота, за които може да мечтае една жена.

Немезида е куца; но пък ръстът й е гигантски, като на богиня; и понякога, още преди да е извадила меча си от ножницата, тя протяга дългата си лява ръка и сграбчва жертвата си. Тази огромна ръка е невидима, но жертвата тръпне в жестоката и хватка.

Джордж Елиът,

„Сцени от живота на свещениците“

Бягството беше като магия, като трик на илюзионист. Тайната се криеше в отклоняването на вниманието. Някои измъквания се осъществяваха благодарение на създадена илюзия в резултат на старателно планиране; други пък бяха истински върховни проявления на сила, смелост и гъвкавост — физически и умствени; трети бяха смесица от първите два варианта. Но каквито и да бяха методите, елементът на отклоняване на вниманието винаги играеше ключова роля. А що се отнася до отклоняване на вниманието, той нямаше равен.

Най-хубава беше онази заблуда, която наблюдателят дори не осъзнаваше. За да я постигнеш, беше необходимо да удържиш отклоняването на вниманието в диапазона на обичайното.

В определени обстановки това се удаваше по-трудно, отколкото в други. Да вземем например някой офис, в който всичко се движи като часовников механизъм. На такова място би било трудно да замаскираш опита за отклоняване на вниманието, защото всяко нещо извън нормалния ход на събитията би се откроило и би се запечатало в съзнанието на хората. Но в затвора винаги съществуват толкова много предсказуеми променливи величини — психически нестабилни индивиди; сложни силови структури; дребни спорове, които могат да станат взривоопасни в рамките на минути; както и натрупваното съзнание за безсилие, което всеки миг може да се спука като назрял цирей. Почти всичко може да предизвика сътресение във всеки произволен момент, и кой би могъл да каже дали събитието е било предварително планирано или е просто един от стотиците дребни проблеми, постоянно излизащи извън контрол на това място? Самото съществувание на тези променливи величини беше източник на безпокойство за някои хора. Но не и за него. За него всеки алтернативен сценарий осигуряваше нови възможности, нов потенциал, подлежащ на преценка, докато най-сетне попаднеше на съвършеното съчетание от обстоятелства и характери.

Беше обмислил възможна инсценировка. Да плати на няколко от момчетата, за да предизвикат сбиване в това крило. Но този вариант имаше много отрицателни страни. От една страна, колкото повече хора знаеха за плановете му, толкова повече възможности за предателство възникваха. От друга страна, повечето от затворниците бяха тук, тъй като предишните им опити да заблудят някого се бяха провалили катастрофално. Следователно те не бяха най-подходящите хора, на които би могъл да разчита да изпълнят убедително ролите си. И, разбира се, човек никога не биваше да изключва намесата на обикновената глупост. Така че инсценировката отпадаше.

Независимо от това, добрата страна на затворническия живот се изразяваше в многобройните възможности за упражняване на въздействие. Лишените от свобода бяха постоянна жертва на страхове, свързани с онова, което може би се случваше извън стените на затвора. Те имаха любовници, деца и родители, изложени на опасността от насилие или на различни изкушения. Достатъчна бе дори само заплахата от тези неща.

И така, той наблюдаваше и чакаше, събираше сведения и ги оценяваше, преценяваше кога обстоятелствата гарантираха най-висок шанс за успех. Помагаше му това, че не се налагаше да разчита на собствени наблюдения. Подпомагащата го система извън стените на затвора осигуряваше данните, които попълваха повечето празноти в познанията му. Всъщност не му отне много време да открие къде точно да упражни натиск.

Сега вече беше готов. Тази вечер щеше да пристъпи към действие. Утре вечер щеше да спи в широко, удобно легло с пухени възглавници — съвършеният финал на една съвършена вечер. Леко запечен стек, много гъби с чесън и картофи, запържени с масло и мляко по швейцарски, допълнени идеално от бутилка кларет, който щеше да е подобрил качеството си през дванайсетте години на неговото отсъствие. Чиния крехки бисквити от Бат със сирене „Стилтън“, за да пропъди от устата си вкуса на онова, което в затвора се водеше за сирене. После щеше да се накисне задълго в горещата вана, с чаша коняк и кубинска пура. Щеше да се наслади на постоянната градация по спектъра на сетивата.

Прекъслечна какофония от гласове наруши фантазията му — обичайните спорове за футбол се плискаха като вълни по площадката. Един надзирател им изрева да не вдигат шум и затворниците притихнаха донякъде. В промеждутъците между разменените обиди се чуваха далеч ми звуци от радио, и тогава той си каза, че отърваването от шума, който вдигаха другите около него, щеше да е дори по-приятно от стека, пиенето и пурата.

Това беше единственото, което хората никога не споменаваха в предположенията си колко ли ужасен трябва да е животът в затвора. Говореха за дискомфорта и липсата на свобода, за страха от останалите затворници, за лишението от удобствата, с които си свикнал. Но дори онези с най-богато въображение никога не споменаваха какъв кошмар е лишението от тишина.

Утре на този кошмар щеше да се сложи край. Щеше да има правото да вдига шум или да се заобиколи с пълна тишина — по свой избор. Но дори да вдигаше шум, това щеше да бъде неговият собствен шум.

Е, поне до голяма степен негов. Щеше да има и други звуци. Онези звуци, които очакваше с нетърпение да чуе. Онези, които чуваше във въображението си, когато имаше нужда от нещо, което да му помогне да продължи напред.

Звуците, за които мечтаеше дори отпреди мига, когато започна да подготвя бягството си. Писъците, хлиповете, прекъслечните молби за милост, каквато нямаше да има. Звуковият фон на разплатата.

Джако Ванс, убиецът на седемнайсет млади момичета, убиецът на служителка на криминалната полиция, обявен навремето за най-сексапилния телевизионен водещ във Великобритания, изгаряше от нетърпение.

Едрият мъж постави двете преливащи чаши с меднозлатист ейл на масата.

— Ейлът се казва „Пидъл ин дъ Хоул“1 — поясни той, разполагайки едрото си тяло на столчето, което изчезна под бедрата му.

Доктор Тони Хил повдигна вежди.

— Предизвикателство? Или това минава за остроумие в Устър?

Сержантът от криминалната полиция Алвин Амброуз вдигна чашата си като за наздравица.

— Нито едното, нито другото. Пивоварната се намира в едно село, наречено Уайър Пидъл, поради което считат, че са в правото си да нарекат така ейла.

Тони отпи дълбока глътка от бирата, после огледа замислено чашата.

— Така си е — отвърна той. — Ейлът си го бива.

Двамата мъже уважиха пивото с кратко, почтително мълчание, после Амброуз проговори.

— Твоята Карол Джордан е успяла да вбеси генерално шефа ми.

Дори след толкова много години Тони все още трябваше да полага усилие, за да съхрани безразлично изражение при споменаването на Карол Джордан. Все пак, струваше си да полага това усилие. Като начало, той винаги бе вярвал, че не бива да изкушава съдбата. Но по-важно бе това, че открай време му беше трудно да определи какво означава Карол за него и нямаше намерение да дава на другите възможността да стигат до прибързани заключения.

— Тя не е „моята“ Карол Джордан — възрази той леко. — Ако трябва да бъдем честни, Карол Джордан не е на никого.

— Нали каза, че ще живеете в една къща, ако тя получи длъжността — каза Амброуз с неприкрит упрек в гласа.

Сега на Тони му се искаше никога да не бе правил подобни изявления. Признанието се изплъзна от езика му по време на един от късните вечерни разговори, затвърдили това странно приятелство между двама мнителни мъже без много общи интереси. Тони имаше доверие на Амброуз, но това все още не означаваше, че бе склонен да го допусне в лабиринта от противоречия и усложнения, който в неговия случай минаваше за емоционален живот.

— Тя така или иначе живее под наем в апартамента на приземния етаж в тукашната ми къща. Няма да има кой знае каква разлика. Къщата е голяма — каза той с безизразен тон, но ръката му стискаше силно чашата.

Очите на Амброуз се присвиха в ъгълчетата, но иначе изражението му не се промени. Тони предполагаше, че полицейският му инстинкт го кара да се пита дали си струва да продължи да разпитва.

— А тя е много привлекателна жена — заяви Амброуз накрая.

— Така е — Тони повдигна чашата си към Амброуз в израз на съгласие. — Та защо е вбесила толкова инспектор Патърсън?

Амброуз повдигна едното си масивно рамо, обтягайки до краен предел шева на сакото си. Кафявите му очи вече не гледаха бдително, той се отпусна, преминавайки на по-сигурна почва.

— Обичайните причини. През цялата си кариера е служил в полицията на Уест Мърсия, през повечето време тук, в Устър. Мислел си е, че когато се оваканти постът на главен инспектор, той практически му е вързан в кърпа. А после твоята… после главен инспектор Джордан даде да се разбере, че обмисля да напусне Брадфийлд — усмивката му беше крива като лимоновата коричка на ръба на чашата с коктейла пред него. — И нима в Уест Мърсия биха могли да се откажат от нея?

Тони поклати глава.

— Ти ще кажеш.

— С нейната професионална биография? Първо лондонската криминална полиция, после някакво загадъчно назначение по линия на Европол, после оглавява специално създаден отдел за разследване на особено тежки престъпления в четвъртото по големина подразделение на криминалната полиция в страната и удря в земята онези лекета от отдела за борба с тероризма, побеждавайки ги в собствената им игра… В цялата страна има само шепа полицаи с нейния опит, които все още искат да са на фронтовата линия, вместо да се оттеглят зад някое бюро. Още в мига, когато служебната клюкарска агенция разпространи новината, Патърсън беше наясно, че няма шанс.

— Това не е толкова сигурно — възрази Тони. — Някои шефове биха приели Карол като заплаха — жената, която знае прекалено много. Биха могли да я виждат като лисица в кокошарник.

Амброуз се позасмя — смехът му прозвуча като дълбок подземен тътен.

— Но не и тук. Тук я имат за абсолютен връх. Гледат онези жалки копелета от Уест Мидландс и се перчат като пауни. В техните очи главен инспектор Джордан е нещо като изключително ценен гълъб, завърнал се в гълъбарника, където му е мястото.

— Много поетично сравнение — Тони отпи от бирата си, наслаждавайки се на горчивата хмелна нотка. — Но явно твоят инспектор Патърсън не приема нещата така?

Амброуз пресуши по-голямата част от своята халба, докато обмисляше отговора си. Тони беше привикнал да чака. Тази техника му беше еднакво полезна и в работата, и в свободното време. Така и не можеше да разбере защо хората, с които работеше, бяха наричани „пациенти“2, след като тъкмо той беше човекът, комуто се налагаше да проявява възможно най-голямо търпение. Нямаше човек, претендиращ да бъде компетентен клиничен психолог, който би си позволил да проявява припряност, търсейки отговори.

— Трудно му е — каза накрая Амброуз. — Тежко е да съзнаваш, че са те подминали, защото си е два втори в класацията. Затова имаше нужда да измисли нещо, с което да си повиши самочувствието.

— И какво измисли?

Амброуз сведе глава. Поради тъмната си кожа в сумрака на кръчмата той изглеждаше като огромна сянка.

— Коментира авторитетно мотивите й да напусне. Твърди, че тя не дава пет пари за Уест Мърсия, че просто е решила да те последва, когато ти наследи голямата къща и реши да обърнеш гръб на Брадфийлд…

Тук не беше мястото да защитава избора на Карол Джордан, но не беше редно и да премълчи. Мълчанието му само би потвърдило изводите на огорчения Патърсън. Най-малкото, което Тони можеше да направи, бе да представи на Амброуз алтернативно обяснение, което той да разпространи в офисите и ресторанта на полицията.

— Може би има нещо такова. Но аз не съм първопричината тя да напусне Брадфийлд. Това е кадрова политика, няма никаква връзка с мен. Тя има нов шеф, според когото поддържането на нейния отдел е излишен разход. Отпуснати й бяха три месеца, в които да му докаже, че греши — Тони поклати глава и се усмихна натъжено. — Не виждам кой би могъл да направи нещо повече от нея. Залови сериен убиец, разреши два случая от студените досиета и разби канал за трафик на хора, по който вкарваха в страната непълнолетни за сексуални услуги.

— Бих определил това като сериозно ниво на успеваемост — отбеляза Амброуз.

— Явно недостатъчно сериозно за Джеймс Блейк. Срокът изтече и той обяви, че в края на месеца ще разформирова отдела и ще разпръсне хората в различни служби. Тя вече беше решила, че не желае да разполагат с нея по такъв начин. Затова и беше наясно, че ще напусне Брадфийлд. Само че не знаеше къде ще отиде. После мястото в Уест Мърсия се освободи, а при това положение дори нямаше да й се наложи да сменя наемодателя.

Амброуз го изгледа развеселено и пресуши чашата си.

— Какво ще кажеш за още по една?

— Не съм допил тази. Но този път плащам аз — възрази Тони, когато Амброуз тръгна към бара. Срещна погледа на едно от момичетата зад тезгяха — меките черти на лицето й бяха застинали в леко смръщване. Предположи, че двамата с Амброуз представляват странна гледка. Едър, набит тъмнокож мъж с бръсната глава и лице на боксьор тежка категория, с разхлабена вратовръзка, чийто костюм се опъваше до пръсване по мускулестото тяло — външният вид на Амброуз вероятно се покриваше с представата на повечето хора за бияч телохранител. Докато Тони вероятно създаваше впечатление, че не е в състояние да опази собственото си тяло, камо ли нечие чуждо. Среден на ръст, слаб; по-жилав, отколкото заслужаваше да бъде, като се вземе предвид, че основното му спортно натоварване беше да играе „Лудите зайци на Рейман“ на своята игрална конзола; кожено яке, спортна блуза с качулка, черни джинси. В течение на годините беше разбрал, че единственото, което хората запомняха от него, бяха очите му — удивително яркосиният им цвят се открояваше стъписващо на фона на бялата му кожа. Очите на Амброуз също бяха запомнящи се, но само защото издаваха наличието на доброта, която иначе цялостното му поведение прикриваше. Тони си мислеше, че повечето хора пропускаха да я забележат — прекалено много внимание отдаваха на повърхностните впечатления. Запита се дали момичето на бара е забелязало.

Амброуз се върна с напълнена наново халба.

— Не ти върви ейлът тази вечер, а?

Тони поклати глава.

— Прибирам се в Брадфийлд.

Амброуз погледна часовника си.

— По това време? Минава десет часът.

— Знам. Но по това време почти няма движение. Ще успея да се прибера у дома за по-малко от два часа. Имам работа с пациенти утре в „Брадфийлд Мур“. Това са последните ми приемни часове, преди да ги предам на някой друг, за който се надявам, че ще се отнася с тях като с травмирани и съсипани хора, каквито са. Нощното пътуване не е толкова изнервящо. Слушам нощни музикални предавания, а пътищата са празни.

Амброуз се изкиска.

— Това прозвуча като текст за кънтри песен.

— Понякога имам чувството, че целият ми живот се развива като кънтри песен — изръмжа Тони. — При това не като някоя от по-оптимистичните.

Още докато говореше, мобилният му телефон зазвъня. Той заопипва трескаво джобовете си, докато най-сетне го откри в предния джоб на джинсите си. Не разпозна изписалия се на екрана телефонен номер, но реши да рискува и да отговори. Понякога, когато хората от персонала на „Брадфийлд Мур“ имаха проблеми с някой от неговите перковци, му се обаждаха от личните си телефони.

— Ало? — каза той предпазливо.

— Доктор Хил ли е? Тони Хил? — беше женски глас, който погъделичка нещо в дълбините на паметта му, но въпреки това той не успя да му намери точното място.

— Кой е?

— Пени Бърджес, доктор Хил. От „Ивнинг Сентинел Таймс“. Разговаряли сме и преди.

Пени Бърджес. В съзнанието му изникна образът на някаква жена в тренчкот с вдигната яка, с предварително аранжирано сурово изражение, с тъмна, непокорна коса. Припомни си също как се бе видоизменял образът му в нейните материали — от всезнаещ мъдрец до идиот, избран за изкупителна жертва.

— Доста по-малко, отколкото предполагат вашите читатели — отбеляза той.

— Аз просто си върша работата, доктор Хил. — Тонът й беше доста по-топъл, отколкото можеше да се очаква, ако се имаше предвид историята на отношенията им. — Още една жена е убита в Брадфийлд — продължи тя. Опитвайки се да не мисли за по-далечните изводи от чутото, Тони си каза, че и нея я бива да поддържа учтив разговор с нищо незначещи фрази точно толкова, колкото и него. Тъй като не й отговори, тя допълни. — Предлагала е сексуални услуги. Също като другите две миналия месец.

— Съжалявам — отвърна Тони, подбирайки думите си така старателно, както би подбирал къде да стъпи в минно поле.

— Ето защо ви се обаждам… Моят източник твърди, че убийството наподобява напълно предишните две. Питам се до какви заключения ви води това.

— Нямам представа за какво говорите. Понастоящем нямам работни контакти с полицейската централа на Брадфийлд.

Пени Бърджес издаде нисък, гърлен звук — неточно подобие на изкискване.

— Убедена съм, че разполагате с източници, не по-лоши от моите — каза тя. — Не ми се вярва главен инспектор Джордан да не е в течение на тези неща, а каквото знае тя, знаете го и вие.

— Създали сте си много странна представа за моя свят — заяви твърдо Тони. — Нямам и най-бегла идея за нещата, за които говорите.

— Говоря за сериен убиец, доктор Хил. А когато става дума за серийни убийци, вие сте специалистът.

Тони прекъсна рязко разговора и тикна телефона обратно в джоба си. После вдигна очи, срещна преценяващия поглед на Амброуз и каза:

— Драскачка — после отпи глътка бира. — Всъщност не. По-добра е от обикновен драскач. Хората на Карол са й натривали неведнъж носа, но тя се държи така, сякаш приема това като един от рисковете на професията.

— И все пак… — поде Амброуз.

Тони кимна.

— Точно така. Човек може да се отнася към тях с уважение, без да е склонен да им предоставя каквото и да било.

— Какво й трябваше?

— Опитваше си късмета. През последните няколко седмици в Брадфийлд бяха убити две проститутки, работещи по улиците. А сега е убита и трета. Доколкото ми е известно, не съществува причина да свързваме първите две — маниерът на убиеца в двата случая е напълно различен — той сви рамене. — Е, казвам това, но официално нищо не знам. Случаите не са възложени на Карол, а и да са, тя нищо не е споделила.

— Но твоята драскачка твърди нещо по-различно?

— Казва, че между убийствата има връзка поради начина, по който са извършени. Но дори да е така, това няма нищо общо с мен. Дори да решат, че имат нужда от психологически профил на убиеца, няма да се обърнат към мен.

— Тъпи копелета. Ти си най-добрият.

Тони допи бирата си.

— Може и така да е. Но според Джеймс Блейк възлагането на подобна работа на полицейски служители излиза по-евтино и освен това му гарантира контрол върху процеса — той се усмихна сухо. — Мога да го разбера. Ако бях на негово място, вероятно също не бих възложил работата на себе си. Възникват такива проблеми, че не си струва труда.

Тони избута стола си назад от масата и се изправи.

— На тази оптимистична вълна те оставям и потеглям към магистралата.

— Нима поне част от теб няма желание да види местопрестъплението?

Амброуз пресуши и втората халба и се изправи, изоставайки умишлено, за да не стърчи над приятеля си.

Тони се позамисли.

— Не отричам, че хората, които извършват подобни деяния, будят интереса ми. Колкото по-смутена е психиката им, толкова повече ми се иска да разбера какви сили ги движат. И какво бих могъл да сторя, че механизмът на психиката им да функционира по-добре — той въздъхна. — Но ми е омръзнало да наблюдавам крайните резултати. Тази вечер, Алвин, се прибирам да спя, и вярвай ми, няма друго място, на което бих предпочел да бъда.

Най-сигурният начин да скриеш нещо е да го оставиш на видно място. Хората виждат само онова, което очакват да видят. Това бяха някои от истините, които бе научил дълго преди стените на затвора да наложат ограничения на живота му. Но той беше умен и целеустремен, и не беше престанал да се учи само защото средата му бе станала по-ограничена във физическия смисъл на думата.

Имаше хора, които се затваряха незабавно след като се озовяха зад решетките. Поддаваха се на изкушенията, които им предлагаше един не толкова хаотичен живот, успокояваше ги неговата предсказуемост. Един от не толкова добре известните аспекти на затворническия живот беше извънредно честата проява на маниакално-компулсивни разстройства сред затворниците. Затворите бяха пълни с мъже и жени, които намираха успокоение в повторяемостта на поведението си, нещо, което не би им се случило навън. Още от началото Джако Ванс се мобилизира, за да не си позволи да бъде прелъстен от рутината.

Не че първоначално в съществуванието му имаше кой знае каква рутина. Обитателите на затвора обичат най-много от всичко да съсипват живота на някой съкилийник, който навън е бил известна личност. Докато Джордж Майкъл беше в затвора, съкилийниците му не го оставяли да спят, пеейки по дяла нощ фалшиво най-големите му хитове, като променяли текстовете в зависимост от настроението си. Що се отнася до Ванс, веднага щом ги заключиха за през нощта, те започнаха да подсвиркват мелодията от заставката на неговото шоу, повтаряха я неспирно като развален грамофон. Когато „Визитите на Ванс“ им омръзнаха, започнаха да припяват и подвикват разни неща за жена му и нейната любовница, като фенове на футболен мач. Беше грозно встъпление, но това не го разстрои. На другата сутрин той излезе на площадката спокоен и невъзмутим, какъвто си беше и предната вечер.

Той имаше основание да бъде спокоен. Още от самото начало беше твърдо решил да избяга. Знаеше, че постигането на тази цел щеше да му отнеме години и си беше наложил да приеме това. Трябваше да провери дали законът му предоставя някакви възможности, но не беше убеден, че от това ще излезе нещо. Затова се налагаше да задейства план Б колкото бе възможно по-скоро, за да има върху какво да съсредоточи вниманието си. Да има някаква цел.

Съхраняването на спокойствие беше първата крачка по този път. Трябваше да докаже, че заслужава уважение, без да създава впечатление, че навлиза в чужда територия, най-вече защото всички знаеха, че е убивал ученички, което почти го вкарваше в категорията на педофилите. Не беше лесно и се случваше да предприеме и погрешни стъпки. Но Ванс все още имаше връзки с хора отвън, които упорстваха в убеждението си, че той е невинен. И той беше склонен да експлоатира докрай тези хора. Поддържането на добри отношения с алфа-мъжкарите вътре в затвора често беше въпрос на смазване на механизма отвън. А когато се налагаше, Ванс все още беше в състояние да осигури смазка в изобилие.

Друг ключов елемент от плана му беше да не върви против изискванията на системата, докато е вътре. Каквото и да си беше наумил, трябваше да създава впечатление, че се придържа към правилата. Затворник с примерно поведение — такъв искаше да бъде в очите на персонала на затвора. Примири се с цялата гадост и бъди добро момче, Джако. Но и това беше част от ролята, както всичко останало.

Преди години беше гледал едно издание на телевизионното предаване, водено от жена му, в което гост беше управителят на затвор, където бе избухнал ужасен бунт и затворниците бяха успели на практика да завладеят сградата и да я държат в продължение на три дни. Управителят се държеше като човек, уморен от живота, и Ванс все още виждаше изражението му, когато си припомняше неговите думи: „Каквото и да измислиш, те намират начин да го заобиколят“. По онова време Ванс беше заинтригуван, питаше се дали това не би могло да послужи като привлекателна тема в една телевизионна програма за него и неговия екип. Сега обаче той възприемаше изцяло същинското значение на онези думи.

Разбира се, когато ставаше дума за заобикаляне на нещо, в затвора възможностите бяха ограничени. Човек трябваше да разчита на собствената си изобретателност. Това даваше на Ванс значително предимство пред по-голямата част от останалите затворници, които нямаха кой знае какви ресурси в това отношение. Затова пък характеристиките, благодарение на които бе станал най-популярен сред мъжете, водещи в британските телевизии, му вършеха отлична работа в затвора. Беше харизматичен, красив, очарователен. А тъй като преди злополуката, която в крайна сметка му осигури телевизионната кариера, беше и спортист от световна класа, можеше да претендира, че е мъж на място. Беше и удостоен с кръста „Свети Георги“, защото бе рискувал живота си, за да спаси малки деца след тежка верижна катастрофа в мъглив ден на една магистрала. А може би кръстът трябваше да го утеши, задето загуби ръката си в неуспешния опит да измъкне един шофьор, притиснат под собствения си камион. Така или иначе, не му се вярваше да има друг затворник, който да е носител на най-високото отличие в страната за проявена гражданска доблест. Всичко това се нареждаше в колонката с плюсовете.

Един съвсем прост елемент бе залегнал в сърцевината на плана му — да се сближи с хората, които имаха власт да променят неговия свят. Босовете, които ръководеха затворниците; служителите, които решаваха кому се полагат някои облаги; с психолога, който решава при какви условия да излежиш определения ти срок. И през цялото време той щеше да бъде нащрек, за да открие ключовата фигура, която му беше необходима, за да сглоби всички тези съставки.

Той изграждаше постепенно базата на своето бягство — елемент по елемент. Да вземем например електрическата самобръсначка. Умишлено навехна китката си, за да може да изтъкне, че не е възможно човек само с една ръка да се бръсне по друг начин. Допълнително удобство му създаваше и хартата за защита на човешките права, която му гарантираше осигуряване на най-съвършени и модерни протези. Тъй като парите, които беше натрупал, преди да бъде разобличен като сериен убиец на млади момичета, не бяха получени в резултат на престъпленията, властите не можеха да ги бутнат с пръст. Затова и изкуствената му ръка беше най-доброто, което можеше да се купи с пари, позволяваше интуитивен контрол и движение на отделните пръсти. Синтетичната кожа беше изработена така съвършено, че хората, които не знаеха истината, не биха повярвали, че не е истинска. Ако човек не търси да види имитацията, не я и вижда. Да се изпипва всичко до най-малката подробност — ето какво имаше значение.

После дойде онзи момент, когато той си каза, че всички негови усилия са били напразни, но в положителния смисъл на думата. За удивление на повечето хора апелативният съд в крайна сметка бе отхвърлил присъдата му и за един кратък, славен миг той повярва, че ще излезе от съда като свободен човек. Но онези копелета, ченгетата, му лепнаха ново обвинение в убийство, още преди той да напусне подсъдимата скамейка. А нямаше начин да се отхвърли това обвинение — той винаги се беше опасявал, че ще стане така. И така, той се върна обратно в килията и отново се зае с кроежите си.

Трудно беше да проявява търпение, да не се отказва от плана. Годините се влачеха, без да му донесат нещо особено. Но той се беше справял успешно с трудности и преди. Възстановяването след тежката злополука, която му отне мечтите за олимпийски медал и жената, която обичаше, му осигури такива резерви от сила на волята, на каквито малко хора могат да разчитат. Годините, посветени на тренировки, за да постигне върха в своята дисциплина, го научиха да цени упоритостта. Тази вечер щеше да получи дължимото за усилията си. Само след няколко часа щеше да се види, че си е струвало да ги полага. А сега оставаха само последните приготовления.

След това щеше да даде на някои хора урок, който те никога нямаше да забравят.

Облечените в бяло лаборанти, обработващи местопрестъплението, пречеха да се види ясно жертвата. Що се отнася до участъковия началник Пийт Рийки, той не намираше това за кой знае колко лошо. Не че се страхуваше от подобни гледки. През годините беше видял достатъчно кръв, за да е практически имунизиран от гаденето, което такива неща предизвикваха. Беше готов да се примири с каквито и да било картини на откровено насилие. Но когато се изправяше пред перверзии, правеше всичко по силите си, за да не гледа мъртвите, чиито осакатени и осквернени тела се запечатваха в паметта му. Пийт Рийки не обичаше да дава достъп на болни мозъци.

Достатъчно неприятно беше, че му се наложи да изслуша описанието на инспектора по телефона. Рийки си беше устроил крайно приятна вечер пред гигантския плазмен телевизор с кен „Стела“ в едната ръка и пура в другата, наблюдавайки как „Манчестър Юнайтед“ бранят предимството си от един гол срещу по-стилно играещия противник в мач от Шампионската лига, когато телефонът иззвъня.

— Инспектор Спенсър — чу се от другата страна. — Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но имаме наистина тежък случай и си казах, че сигурно бихте искали да ви уведомя.

Още от момента, когато пое ръководството на Северния полицейски участък в Брадфийлд, Рийки бе разяснил на подчинените си, че не желае при никакви обстоятелства да бъде държан в неведение по някой случай, който медиите биха могли да превърнат в кръстоносен поход за печелене на публика. Това беше отрицателната страна на изискването му — да го откъсват от важен мач петнайсет минути преди края на второто полувреме.

— Не може ли да почака до утре сутрин? — попита Рийки, но отговорът му беше ясен още докато произнасяше въпроса.

— Струва ми се, че ще е по-добре да дойдете — отвърна Спенсър. — Пак е убита проститутка, със същата татуировка на китката, така твърди докторът.

— Да не искате да кажете, че си имаме работа със сериен убиец? — Рийки не направи опит да прикрие съмнението си. От времето на Ханибал Лектър насам всеки шибан детектив напираше да разкрива серийни убийци.

— Трудно ми е да определя, сър. Не съм виждал първите два трупа, но докторът твърди, че този изглежда по същия начин. Само че…

— Изплюй камъчето, Спенсър.

Рийки вече беше оставил със съжаление бирата на масичката до креслото и беше загасил пурата.

— Начинът, по който е извършено убийство то… ами доста радикален е, в сравнение с предишните две.

Рийки въздъхна, излизайки заднешком от стаята. Половината му съзнание все още следеше апатичния център-нападател, който лениво се насочваше да поеме един идеално премерен пас.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това, Спенсър? „Радикален“?

— Разпъната е на кръст. А после е била обърната с главата надолу. После й е прерязал гърлото. В този ред — така казва лекарят.

Спенсър говореше рязко и отсечено. Рийки не беше сигурен дали го прави, защото е потресен, или защото се опитва да шокира шефа си. Така или иначе, описанието му имаше необходимия ефект върху Рийки. Той почувства кисел вкус в гърлото си — алкохолът и никотиновият дим се надигаха, превърнати в жлъчка.

Така че още преди да излезе от дома си, той беше наясно, че няма да има желание да погледне убитата. Сега Рийки стоеше с гръб към ужасната картина и слушаше Спенсър, който се опитваше да състави нещо смислено от откъслечната информация, с която разполагаха засега. Когато ентусиазмът на Спенсър започна да се изпарява, Рийки го прекъсна:

— Казваш, че според доктора това със сигурност е трети случай от поредица?

— Доколкото ни е известно. Искам да кажа, може да има и други.

— Именно. Това е някакъв проклет кошмар. Да не говорим пък как ще се отрази на бюджета — Рийки изправи рамене. — Не искам да те засегна, инспекторе, но ми се струва, че това е работа за специалисти.

Той забеляза как лицето на Спенсър започна да се прояснява, докато той осъзнаваше идеята му. Имаше начин инспекторът от криминалната полиция да се отърве от безкрайните часове неплатен извънреден труд, от постоянния тормоз на медиите и емоционалното изтощаване на подчинените му. Спенсър не беше кръшкач, но всеки знаеше как от подобни случаи може да ти прегори душата. А нямаше нужда да се излага на това, при положение че имаше хора, които с желание биха се заели с такава гадост. Както и протоколни изисквания определени случаи да се прехвърлят другаде. Спенсър кимна.

— Както казахте и вие, сър, знам докъде се простират възможностите ми.

Рийки кимна и пристъпи встрани от ярката светлина и тихото шумолене в зоната на местопрестъплението. Знаеше точно на кого да се обади.

Карол Джордан, главен инспектор от криминалната полиция, стисна здраво дръжката на най-долното чекмедже отляво на бюрото си. Ето каква беше цената, която трябваше да плати, задето реши да напусне Брадфийлд. До края на месеца нейният екип от врели и кипели експерти щеше да бъде разпуснат, а тя самата щеше да е заминала. Дотогава щеше да се наложи да прерови внимателно всяко чекмедже, всеки шкаф с папки, всяка етажерка в своя офис. В тях имаше лични вещи, които щеше да вземе със себе си снимки, визитни картички, записки от колеги, карикатури, откъснати от списания и вестници, които бяха разсмивали Карол и колегите й. Имаше и професионални материали, които трябваше да се класират някъде на територията на полицейската централа в Брадфийлд. Имаше набързо надраскани бележки, които нямаха никакъв смисъл извън контекста на конкретното разследване. А щеше да има и много храна за машината за унищожаване на документи — всички онези късчета хартия, които никой друг не биваше да вижда. Затова беше останала, след като колегите й приключиха със задълженията си за деня — искаше да се заеме с тази работа.

Но още щом отвори чекмеджето, я обзе потиснатост. То беше натъпкано догоре — документация по различни случаи, наслоена като геологични пластове. Случаи, които навремето я бяха шокирали, ужасявали, вълнували до сълзи и озадачавали. Случаи, подобни на които вероятно никога вече нямаше да срещне. Не можеше да се заеме с тях, без да се подкрепи. Карол се завъртя на стола си и се пресегна към средната кантонерка и далеч по-добре познатото й съдържание. Извади оттам една от миниатюрните бутилчици с водка, които събираше от хотелски минибарове, от бюфетите на влаковете и по време на полети, когато пътуваше нанякъде по работа. Изля утайката от една чаша кафе в кофата за боклук, избърса я с хартиена кърпичка и наля водката. Стори й се малко. Взе още една бутилчица и изля и нея в чашата. Течността все още нямаше вид на нормална доза. Глътна я на един дъх и действително не изпита чувството, че е изпила нормална доза. Наля още две бутилчици в чашата и я постави на бюрото си.

— Да си сръбвам по малко — каза Карол гласно. Нямаше проблем с пиенето. Каквото и да си мислеше Тони Хил, тя контролираше нуждата си от алкохол, алкохолът не контролираше нея. В миналото имаше моменти, когато това беше на косъм да се случи, но те бяха останали зад гърба й. Да се наслаждаваш на начина, по който две питиета те отпускат, не означаваше, че имаш проблем. Това не се отразяваше на нивото на работата й. Не се отразяваше на личния й живот.

— Каквото и да представлява той — довърши тя на глас мислите си и измъкна една връзка папки от чекмеджето.

Беше прехвърлила достатъчно количество от купчината, че да приеме иззвъняването на телефона като спасение. На екранчето на мобилния й телефон се изписа номер с полицейски индекс, но конкретният номер не беше познат на Карол.

— Главен инспектор Джордан — каза тя и посегна към чашата за кафе, установявайки с изненада, че тя е празна.

— На телефона Рийки, началник на Северната полицейски участък — каза рязко нечий глас.

Карол не познаваше Рийки, но очевидно поводът беше сериозен, след като толкова важна клечка беше на работа толкова късно вечерта.

— С какво мога да бъда от полза, сър?

— Попаднахме на нещо, което според мен е изцяло по вашата част — каза Рийки. — Прецених, че ще е най-добре да ви въведа незабавно, докато местопрестъплението е все още съхранено.

— Такива местопрестъпления обичаме — заяви Карол. — Но нали знаете, че екипът ми приключва с дейността си.

— Разбрах, че работите до определения за разпускането ви срок — отвърна Рийки. — Но все пак все още сте на линия, нали? Казах си, че може да ви се иска да си опитате силите за последен път с нещо специално.

Тя не би подбрала точно тези думи, но разбираше какво има предвид Рийки. Всички осъзнаваха разликата между редовите битови убийства и разправата между престъпници — а огромният процент от случаите за разкриване бяха именно такива — и другите убийства, които подсказваха, че си имат работа с болен ум. Случаите, в които изобщо можеше да се говори за някаква загадъчност, бяха относително редки. Затова и Карол си каза, че всъщност не е толкова странно да използваш определение като „специално“ за едно убийство.

— Пратете ми съобщение с описание как да стигна до мястото и аз ще дойда колкото е възможно по-бързо — отвърна тя, прибра непрегледаните папки и затвори чекмеджето с крак.

Погледът й падна на празната чаша. Технически погледнато, беше надхвърлила границата. Чувстваше се напълно способна да шофира, но през кариерата си бе чувала безброй пъти същите тези думи от протестиращи пияници по участъците. От друга страна, предпочиташе да не се появява сама на местопрестъплението. Ако щяха да поемат случая, определени действия трябваше да бъдат предприети още там, на място, а това не беше най-разумният начин, по който да употреби времето и способностите си. Започна да прехвърля мислено хората от екипа си. От двамата сержанта Крис Дивайн напоследък бе работила прекалено често до късно, подготвяйки документите по едно особено важно дело; Кевин Матюс пък празнуваше някъде годишнина от сватбата си. Рийки като че ли не беше особено притеснен, следователно нямаше повод да му проваля възможността да прекара приятна вечер в заведение, което му се случваше толкова рядко. Оставаха редовите детективи. Стейси Чен винаги се чувстваше по-комфортно сред машини, отколкото сред хора, а Карол все още беше убедена, че Сам Еванс се вълнува повече от собствената си кариера, отколкото от жертвите, в чието име те работеха; оставаше Пола Макинтайър. Докато набираше номера на Пола, Карол призна пред себе си, че при всички случаи би се обърнала към нея.

Обратно на всякакви предвиждания, годините, през които поведението му поне привидно бе примерно, бяха спечелили на Джако Ванс правото да бъде преместен в общото терапевтично крило на затвора на Нейно Величество „Оукуърт“, намиращ се в най-затънтената провинциална част на Устършър. В това крило не гасяха светлините в установен час — то беше изолирано от останалата част на затвора; пребиваващите в него затворници имаха правото да гасят осветлението, когато сами решаха. А малката самостоятелна тоалетна към килията им гарантираше възможност за уединение, чието съществувание той почти бе забравил. Ванс изгаси светлината, но не изключи телевизора, за да не трябва да работи в пълен мрак. Той разгъна на масата един вестник и се зае да стриже внимателно косата си с бръснач. Когато тя стана достатъчно къса, той започна да плъзга електрическата самобръсначка по черепа си, опитвайки се да го направо възможно най-гладък. Благодарение на естествената за един затворник бледност нямаше да има разлика в цвета на кожата на новообръснатата му глава и на лицето му. После избръсна буйната брада, която си беше пуснал през последните няколко седмици, оставяйки само мустаците и малка козя брадичка. През последните две години бе изменял толкова драматично окосмението на лицето си — ту с голяма брада, ту гладко избръснат, ту с тънка очертана брада по линията на брадичката, ту с гъсти мексикански мустаци, че никой не би обърнал внимание на поредната, истински важна промяна.

Най-важната част от трансформацията му все още предстоеше. Пресегна се към полицата с книги над масата и смъкна една голямо форматна книга. Беше рядко издание, малотиражен албум с репродукции на литографии от съвременни руски художници. Нито Ванс, нито затворникът, който поначало обитаваше тази килия, имаха интерес към живописта; за тях стойността на книгата се изразяваше в това, че отпечатъците бяха правени на особено плътна хартия, толкова плътна, че страниците можеха да се срязват и в тях да се скриват тънки листчета с ваденки за временни татуировки.

Рисунките възпроизвеждаха старателно татуировките, които Ванс беше заснел с вкарания си контрабандно смартфон. Те повтаряха съвсем точно сложните и яркоцветни фигури, покриващи ръцете и шията на Джейсън Колинс, човекът, който понастоящем спеше в леглото на Ванс. Защото сега Ванс не нощуваше в собствената си килия. Инсценираното от него отклоняване на вниманието бе свършило отлична работа.

За целта не му беше потребно нещо повече от една снимка на съпругата на Деймън Тод, притиснала се в брата на Кеш Костело в някакъв бар. Ванс я беше подхвърлил небрежно на масата за пинг-понг, когато мина през нея по време на часа, посветен на социализиране на затворниците същата вечер. Нямаше начин да не последва онова, което бе запланувал — някой бе взел снимката и бе съобразил незабавно какъв е потенциалът й. Последваха присмехулни подвиквания и намеци, докато, както можеше да се предвиди, накрая Тод избухна и се нахвърли върху Костело. За тях двамата това означаваше край на престоя в терапевтичното крило — едно неовладяно избухване провали всичко, което бяха постигнали с доброто си поведение. Не че Ванс го беше грижа. Никога не се беше замислял за щетите, които нанасяше като страничен ефект от действията си.

Важното беше, че в настъпилата суматоха вниманието на надзирателите в това крило се отклони за достатъчно дълго време, та Ванс и Колинс да успеят да си разменят килиите. Когато всичко се успокои и надзирателите се заеха да правят последната за деня обиколка на килиите, те двамата вече бяха изгасили лампите в килиите си и се преструваха на дълбоко заспали. Нямаше никаква причина някой да заподозре, че те двамата не са на местата, на които би трябвало да бъдат.

Ванс стана и пусна студената вода да тече в умивалника. Откъсна първата предварително подготвена страница и измъкна фолиото от двата листа, между които беше скрито. Натопи тънкия пластмасов лист в умивалника и когато ваденката започна да се отделя, той се зае да я поставя старателно върху изкуствената си ръка. Работата вървеше бавно, но далеч не беше толкова трудна, колкото поставянето на ваденката върху здравата ръка. Да, изкуствената ръка наистина беше забележителна. Но онова, което бе в състояние да прави, бе все пак доста далеч от фино контролираната моторика на една истинска, жива ръка. А сега всичко зависеше от съвършеното изпипване на подробностите.

Когато приключи, главата му се беше изпотила и тънки струйки пот се стичаха по гърба и от двете страни на торса му. Беше направил всичко по силите си. Ако го поставеха редом с Колинс, щеше да е лесно да се прецени кои татуировки са истински и кои — фалшиви, но освен в случай че нещата се оплескаха ужасно, нямаше вероятност това да се случи. Ванс взе очилата — точно копие на очилата на Колинс, поръчано от помагача му навън — и ги сложи. Светът около него се люшна и се замъгли, но не толкова, че да не може да се справи. Диоптрите не бяха толкова много, като на стъклата от очилата на Колинс, но една повърхностна проверка би доказала само, че не са обикновено стъкло. Детайлите — най-важното нещо бяха детайлите.

Той притвори очи и призова в паметта си носовия акцент на Колинс, който по произход беше от Мидландс. За Ванс това беше най-трудната част от преобразяването. Никога не бе имал особен талант да се въплъщава в чужд образ. Стигаше му и собственият. Но този път трябваше да изгуби себе си, прикривайки се зад чужд глас. Щеше да се опита да говори възможно най-малко, но трябваше да бъде нащрек, за да не отговори със собствения си топъл глас и стандартно произношение. Припомни си онази сцена от „Голямото бягство“, в която героят, чиято роля се изпълнява от Гордън Джексън, се издава с автоматичната си реакция, когато го заговарят на английски. Ванс трябваше да се справи по-добре. Не можеше да си позволи да се отпуска, нито за миг. Не и докато не се озовеше навън, на свобода.

Трябваше да минат години, за да стигне дотук. Като начало трябваше да си осигури преместването в терапевтичното крило. След това да открие човек, който да има приблизително същия ръст и фигура като него, а също така да изпитва остра нужда от онова, което Ванс можеше да му осигури. Джейсън Колинс привлече вниманието още от мига, когато гадният подпалвач се появи за първи път в часа за групова терапия. Колинс беше наемник, занимавал се с подпалвачество на магазини срещу заплащане. Но Ванс нямаше нужда от психолог, за да схване, че мотивите на Колинс са били далеч по-дълбоки и по-мрачни. Достатъчно доказателство беше участието му в груповата терапия.

Ванс се беше сприятелил с Колинс, беше разбрал колко тъгува по семейството си, и се зае да подхвърля различни възможности, както сеяч хвърля семена в разорана нива. Какво би могло да се направи с парите на Ванс за трите му деца, за съпругата му. Дълго време Ванс имаше чувството, че тъпче на едно място. Препъникамък беше съзнанието, че ако помогне на Ванс, това би прибавило още години към присъдата на Колинс.

И тогава Колинс получи една по-различна присъда. Левкемия. От онзи тип, при който съществуват само четиридесет процента шанс да си жив пет години след първоначалното диагностициране. Което означаваше, че той най-вероятно нямаше да има друг шанс да осигури бъдещето на жена си и на децата. Дори да му бъдеше опростен максимално възможният период от присъдата, Колинс имаше чувството, че ще може да се прибере у дома само за да умре там.

— Така или иначе ще те пуснат, ако се знае, че скоро ще умреш — беше изтъкнал Ванс. — Виж какво стана с атентатора от Локърби.

Това приличаше на някаква перверзна илюстрация на поговорката „хем вълкът сит, хем агнето цяло“. Колинс можеше да помогне на Ванс да избяга, но това нямаше да му се отрази, когато болестта му се влошеше, при всички случаи щяха да го освободят. Така или иначе щеше да има възможност да прекара последните си дни със семейството си. А ако избереше предложения от Ванс вариант, жена му и децата никога вече нямаше да имат грижи за пари.

На Ванс му бе необходимо да приложи цялата си способност да говори убедително и такова търпение, на което досега не бе предполагал, че е способен, за да накара Колинс да започне да разсъждава като него.

— Всички вие отвиквате от възможността някой да постъпва добре с вас — бе отбелязала веднъж психоложката, която се занимаваше с него. Тези думи дадоха идеята на Ванс за най-ефикасен начин на въздействие, и накрая той успя. Най-голямото момче на Колинс скоро щеше да постъпи в най-доброто частно училище в Уорикшър, а Джако Ванс щеше да напусне затвора.

Ванс почисти следите от свършената работа, накъса влажните страници и ги отми в тоалетната заедно с остриганата коса, увита в късове тоалетна хартия. Смачка фолиото на дребни топчета и ги напъха в пролуката между масата и стената. Когато прецени, че не е пропуснал нищо, той легна на тясното легло. Въздухът охлади потта по тялото му, той потръпна и придърпа завивката върху себе си.

Всичко щеше да бъде наред. Утре надзирателят щеше да дойде, за да изведе Джейсън Колинс, който щеше да напусне затвора, за да се възползва за първи път от правото си за временно освобождаване. Билетът за временно освобождаване беше нещо, за което всички затворници от терапевтичното крило мечтаеха — той им даваше възможност да прекарат един ден извън стените на затвора, в някой офис или в някоя фабрика. Жалка картина, мислеше си Ванс. Психотерапията ограничаваше мирогледа на хората до такава степен, че започваха да копнеят за един ден, запълнен с някаква досадна работа. Налагаше му се да изчерпва до капка цялото си лицемерие, за да прикрива презрението си към представителите на властта в затвора. Но успя, защото съзнаваше, че това е ключът към един нов живот на свобода.

Защото не на всички затворници от терапевтичното крило се полагаше временно освобождаване. За Ванс и неколцина други бе преценено, че такова освобождаване би включвало прекалено висока степен на риск. Независимо от това, че той беше успял да убеди онази тъпа кучка, психоложката, че вече е станал друг човек, че не е онзи, който бе извършил разтърсващото убийство, заради което бе осъден. Да не споменаваме онези млади момичета, за чиято смърт той — технически погледнато — не носеше вина, тъй като съдът така и не беше го обявил за виновен. Въпреки всичко това нямаше министър на вътрешните работи, който би пожелал да остане в историята като човека, освободил Джако Ванс. Нямаше значение кога щеше да изтече срокът, след който можеше да подаде молба за предсрочно освобождаване. Ванс знаеше, че за него никога няма да има възможност да се върне официално към живот в обществото. Признаваше си, че ако подобно нещо зависеше от него, и той не би пуснал на свобода човек като себе си. От друга страна, той отлично знаеше на какво е способен. Докато властите можеха само да гадаят.

Ванс се усмихна в мрака. Възнамеряваше много скоро да ги отърве от необходимостта да правят предположения.

Маркираната полицейска кола зави бавно съгласно инструкциите на Карол.

— Третата къща отляво — каза тя. Гласът й прозвуча като уморена въздишка. Беше оставила Пола на местопрестъплението, след като се убеди, че всичко ще бъде извършено съгласно изискванията на отдела за разследване на особено тежки престъпления. Карол нямаше проблем с прехвърлянето на отговорност, не и с екип от специално подбирани професионалисти като нейния. Запита се дали ще може да разчита на подобен лукс в Уест Мърсия.

— Госпожо? — обади се предпазливо шофьорът, флегматичен двайсет и няколко годишен полицай от службата за контрол на движението.

Карол си наложи да се съсредоточи.

— Да? Какво има?

— Пред третата къща отляво има паркирана кола, в която седи някакъв човек. Като че ли е облегнал глава на волана — отвърна шофьорът. — Искате ли да кажа да проверят номера в нашата база данни?

Когато се изравниха с колата, Карол погледна през прозореца. Изненада се, но не беше чак шокирана, когато видя Тони, облегнал се напред на волана, както бе казал шофьорът.

— Няма нужда да обременяваме компютрите — каза тя. — Знам кой е.

— Има ли нужда да си поговоря с него?

Карол се усмихна.

— Благодаря, не е необходимо. Напълно безвреден е.

Това не отговаряше изцяло на истината, но в по-тесния смисъл на думата, доколкото това засягаше полицая, беше прилично близо до нея.

— Вие решавате — каза той, зави пред колата на Тони и спря. — Лека нощ, госпожо.

— Лека нощ. Няма нужда да чакате, ще се справя.

Карол излезе от колата и се върна назад до колата на Тони. Изчака полицейската кола да се отдалечи, после отвори вратата от другата страна и влезе в колата. Изщракването при затварянето на вратата накара Тони да трепне и да изохка, като че ли някой го беше ударил.

— Какво, да му се не види… — започна той. Гласът му прозвуча уплашено и объркано. Завъртя глава наляво–надясно, опитвайки да се ориентира. — Карол? Какво…

Тя го потупа по ръката.

— Намираш се пред къщата си в Брадфийлд. Беше заспал. Прибрах се от работа и те видях. Предположих, че си нямал намерение да прекараш цялата нощ, дълбоко заспал в колата.

Той потри лице с ръце, сякаш се миеше, а после се обърна към нея и я погледна удивено, с широко отворени очи.

— Слушах едно предаване. Великолепната доктор Гуен Ашхед от затвора за психичноболни престъпници „Броудмур“ коментираше начините, по които да се справяме с катастрофалното състояние на нашите пациенти. Когато стигнах дотук, записът още не беше свършил и аз реших да го изслушам докрай. Не мога да повярвам, че съм заспал, тя говореше по-разумно от всички, които съм слушал напоследък — той се прозя и се поразтърси. — Колко е часът?

— Минава три.

— Божичко! А аз пристигнах малко след полунощ — той потръпна. — Наистина съм премръзнал.

— Нищо чудно — Карол отвори вратата. — За теб не знам, но аз се прибирам.

Тони излезе припряно от своята врата и застана до нея пред дворната порта.

— А защо се прибираш у дома след три? Искаш ли да пийнеш нещо? Вече се разбудих напълно.

Карол си каза, че понякога той се държи като малко дете. Изведнъж бе обзет от неудържимо любопитство.

— Ще дойда за едно питие преди лягане — каза тя и тръгна след него към централния вход, а не към страничния, водещ към самостоятелния й апартамент на приземния етаж.

Вътре къщата излъчваше хлад, както става с помещенията, останали пусти за повече от няколко часа.

— Включи печката в моя кабинет, тя загрява по-бързо от онази в дневната — каза Тони, упътвайки се към кухнята. — Вино или водка?

Познаваше я достатъчно добре, за да си дава труд да предлага нещо друго.

— Водка — подвикна тя и приклекна, за да се пребори със запалването на газовата печка. Не помнеше колко пъти вече му беше предлагала да я занесе на ремонт, за да не се налага да полагат такива усилия всеки път, когато я палят. Сега вече това нямаше значение. Само след две седмици продажбата на тази къща и на апартамента й в нея щеше да бъде факт, и той щеше да си има проблеми за пренебрегване, свързани с цяла нова къща. Но новите проблеми нямаше да имат възможността да се превърнат в постоянни, вбесяващи дразнители. Защото тя щеше да живее в същата къща, а Карол не търпеше подобни дразнещи гадории.

Печката най-сетне се запали, точно когато Тони се върна с бутилка руска водка, бутилка калвадос и две чаши, които изглеждаха така, сякаш ги беше получил като подарък в някоя бензиностанция през осемдесетте години на миналия век.

— Вече опаковах хубавите чаши — поясни той.

— И двете ли?

Карол посегна към бутилката и трепна, когато докосна леденото стъкло. Очевидно я беше извадил от фризера. Течността потече бавно, като сгъстена, когато тя започна да я налива.

— Е, защо се прибираш у дома след три? Не изглеждаш така, като че ли си идваш от купон.

— Рийки, началникът на Северния участък иска от мен да напусна сегашната си работа, озарена от слава — заяви тя сухо.

— Риск за бюджета, а? — заяви Тони цинично, вдигайки чашата за наздравица. — Човек би си казал, че се прехвърля към някаква напълно различна инстанция, не в друг отдел на същата организация. Удивително е, като си помислиш колко много случаи бяха определени като влизащи в компетенцията на отдела за разследване на особено тежки престъпления, откакто началникът изпадна в пристъп на спестовност.

— И още повече, когато се разбра, че напускам — въздъхна Карол. — Но този случай… в друго време, когато не се налагаха такива ограничения, ние така или иначе щяхме да направим всичко възможно, за да го измъкнем от Северния участък.

— Лоша работа, така ли?

Карол отпи една глътка водка и доля чашата си.

— От най-лошите. Тези, с които се занимаваш ти. Убиецът е приковал една проститутка на кръст. С главата надолу. После е прерязал гърлото й — тя си пое дълбоко дъх, после издиша бавно. — Хората от Северната регионална полиция смятат, че това не му е първо убийство. Предишните не са били съвсем същите, разбира се. Иначе досега щяхме да сме научили. Но наскоро са били убити други две проститутки. По различни начини. Едната била удушена, другата — удавена.

Тони се приведе напред в стола си, опрял лакти на коленете си. По очите му личеше, че сънят е отлетял много далеч.

— По-рано тази вечер ми се обади Пени Бърджес. Струва ми се, че беше по същия повод.

— Така ли? И какво каза?

— Не знам точно, не й обърнах внимание. Но като че ли беше убедена, че аз участвам в работата по някакъв случай. Че се работи по серийни убийства.

— Може и да е права. От вътрешната страна на китката и на трите жертви е написана една дума, вероятно татуирана „МОЯ“.

— И не са направили връзка между първите две? — попита невярващо Тони.

— Ако трябва да бъдем честни, едва вчера са имали възможността да направят връзката. Тялото на онази, която е била удавена, съвсем не е било в добро състояние. Било е предадено на Гриша съвсем наскоро и е трябвало да мине известно време, за да бъдат сигурни за какво точно става дума — Карол сви рамене и прокара пръсти през разчорлената си руса коса. — Трудно е било да се прецени за какво убийство става дума в първия случай. По тялото на убитата е имало и други татуировки, по ръцете също. Нямали са основание да предполагат, че думата „МОЯ“ има някакво по-специално значение от „БЕКЪМ“ например.

— А тази, последната? И на нейната китка ли пише „МОЯ“? Интересно.

— Поне така изглежда. Има много кръв, а също и оток, тъй като той я е приковал към кръста през китките… — Карол потръпна. — Но тук има нещо със сигурност. Затова Рийки ми се обади и ни прехвърли случая. Те ще се заемат с обичайните първоначални обиколки.

— Но така или иначе ще се пише на вашия бюджет. Ще се създаде впечатлението, че ти разхищаваш средства, а не Рийки. Жените, жертвите — те в северните квартали ли са живели? Или са работили на някакво място като Темпъл Фийлдс и само са били убити встрани от центъра?

— И двете са живели там. Работели са на дребно, по улиците, не на закрито.

— Млади? Или по-възрастни?

— Млади. И двете са били на наркотици — в което няма нищо чудно. И, разбира се, поради начина, по който са си изкарвали хляба, няма как да преценим дали са били насилени — тя вдигна ръка. — Знам, знам. Най-вероятно някъде ще има сексуален елемент.

— Невинаги е в обичайния смисъл на думата — Тони подуши чашата си и направи гримаса. — Винаги е по-вкусно на мястото, където го купуваш, нали? Ароматът на това нещо ми се стори прекрасен в Бретан. А сега ми мирише като онова, с което пълнят запалките — той отпи предпазливо. — Вкусът му е по-приятен от миризмата. Е, възнамеряваш ли да ползваш услугите на профайлър?

— Такова решение се налага от само себе си. Но Блейк няма да пожелае да ти плати хонорар, а аз нямам никакво намерение да работя с недодяланите продукти на националната полицейска академия — тя извърна очи към тавана. — Помниш ли онзи идиот, който ни изпратиха, когато работехме по убийствата „РигМароул“? Отличаваше се с емоционалната интелигентност на тухлена стена. Обещах на хората си никога вече да не се съгласявам на нещо такова. По-добре без профайлър, отколкото да се излагаме на опасността началникът да ни натресе подобен дръвник.

— А аз не ти ли харесвам? — попита Тони. Повдигнатите му вежди намекваха лекичко за двусмислието във фразата, но на Карол тези номера не й минаваха.

— Този вариант би бил разумен, ако действително искаме бързи резултати — тя посегна към бутилката и напълни отново чашата си. — Но няма начин да ми позволят да похарча толкова пари.

— Ами ако не ти струва нищо?

Карол се намръщи.

— Казвала съм ти го и преди. Отказвам да се възползвам от личните ни отношения…

— Каквито и да са те…

— Каквито и да са те. Ти си професионалист. Когато ползваме експерти, които не са на служба в полицията, е редно да им плащаме за услугите.

— „Работникът заслужава своята заплата“3 — цитира той, смекчавайки мрачния си тон с крива усмивка. — Обсъждали сме го и преди, и явно никой от нас няма да отстъпи. Аз казвам едно, ти разбираш друго — той махна с ръка, сякаш пропъждаше насекомо. — Струва ми се, че има начин да уредим нещата така, че аз да си получа хонорара и ти да се възползваш от експертните ми способности.

Карол пак се намръщи.

— И как си представяш тази работа?

Тони потупа носа си отстрани в стария жест, подсказващ, че пази нещо в тайна.

— Трябва да си поговоря с един човек в Министерството на вътрешните работи.

— Тони, може би си пропуснал да забележиш, но правителството се смени. Пари няма. Няма дори за абсолютно необходими неща, камо ли пък за луксозни артикули като например психолози профайлъри.

Карол въздъхна раздразнено.

— Знам, че според теб живея на друга планета, Карол, но това вече ми е известно — той направи тъжна клоунска гримаса, подчертаваща бръчките, които професията бе вдълбала в лицето му. — Но моят човек в министерството е над дребните политически ежби. И струва ми се, мога да кажа, че ми е длъжник — Тони помълча за миг и отклони поглед към левия ъгъл на тавана. — Да, така е — поизмести се, сядайки така, че да гледа Карол право в лицето. — Преди доста години ние положихме началото на нещо в този град. Рийки е прав. Трябва да си тръгнеш, озарена от слава. И аз трябва да вървя редом с теб, както беше първият път.

Зазоряваше се, а той не беше спал. Но Джако Ванс пулсираше от напрежение, у него нямаше следа от умора. Вслушваше се в дребните шумове в събуждащото се крило на затвора, наслаждавайки се на мисълта, че днес за последен път ще започне по принуда деня в обществото на толкова много хора. През няколко минути поглеждаше часовника на Колинс, очаквайки точния момент, в който трябваше да стане и да започне деня. За всичко това му беше необходимо да се съобразява с психиката на друг човек. Колинс би бил нетърпелив, но не прекалено. Открай време Ванс имаше точна преценка за времето — това помогна много за успеха му като спортист. Но днес от тази точна преценка зависеше много повече от някакъв си медал.

Когато прецени, че е настъпил най-подходящият момент, той стана от леглото и се упъти към тоалетната. Отново прокара електрическата самобръсначка по главата и брадичката си, после нахлузи износените джинси на Колинс и развлечената му тениска. Каза си, че татуировките изглеждат идеално.

А и нали хората виждаха онова, което очакваха да видят. В отсъствието на спорни обстоятелства човек с татуировките и дрехите на Колинс би трябвало да бъде приет като Колинс.

Минутите се влачеха. Най-сетне нечий юмрук заблъска по вратата на килията, и някой подвикна:

— Колинс? Стягай се, време е да тръгваме.

Когато вратата се отвори, надзирателят вече беше насочил вниманието си другаде — заслушал се беше в някакъв спор по-надолу по коридора за резултатите от снощните мачове. Това го интересуваше повече от човека, който излезе от килията. Ванс познаваше надзирателя — Джарвис, един от редовната дневна смяна. Той беше сопнат и раздразнителен, но никога не проявяваше особен интерес към хората, които трябваше да наблюдава. Дотук добре. Надзирателят погледна разсеяно през рамо към него и тръгна първи, водейки го надолу към фоайето. Ванс отстъпи малко, докато първата врата се отваряше с дистанционно управление, наслаждавайки се на силното изщракване на металното резе, отскачащо встрани. Последва надзирателя през малката вратичка, опитвайки се да диша спокойно, докато едната врата се отваряше, а другата се затваряше.

Сега вече бяха вън от терапевтичното крило, прекосяваха централната административна сграда на път към изхода. В опит да се успокои, отклонявайки мислите си, Ванс се запита как някой би избрал работа в помещения, където стените имаха болезнено жълтеникав цвят, а металните части бяха боядисани в сивия цвят на бойни кораби. Би трябвало да си лишен от всякакъв вкус, за да прекарваш дните си тук, без да затънеш в жестока депресия.

Още една малка вратичка — и ето че стигнаха до последното препятствие. Двама отегчени на вид служители седяха зад дебели стъклени прегради, наподобяващи гишето в банка, с пролуки, през които се подаваха документите. Джарвис кимна на онзи, който седеше най-близо — кльощав, ниско подстриган млад мъж с нечиста кожа на лицето.

— Тук ли е жената от социалните служби, която трябва да придружи Колинс? — попита той.

Надали, каза си Ванс. Не и ако всичко се бе развило по план. Малко жени биха дошли навреме на работа, ако в три часа през нощта ги е разбудил опита на някакъв човек да проникне с взлом в дома им. Особено ако предполагаемият крадец или изнасилвач се е постарал да среже и четирите гуми на колата й и да прекъсне кабела на стационарния й телефон. Жената бе имала късмет. Ако самият Ванс трябваше да свърши тази работа, вместо да я поверява другиму, би прерязал гърлото на кучето й и би приковал трупа му на вратата й. Имаше неща, които не би трябвало да се възлагат на странични изпълнители. Надяваше се онова, което бе успял да организира, да се е оказало достатъчно. Горкият Джейсън, как ли щеше да се справи през първия си ден в отпуск без подкрепата на познат човек?

— Не — отвърна мъжът зад гишето. — Днес няма да идва.

— Какво? — изпъшка Джарвис. — Как така няма да идва?

— Лични проблеми.

— И какво да правя аз с него? — Джарвис посочи с глава към Ванс.

— Отпред чака такси.

— Да тръгне с такси? Без никой да го съпровожда? — Джарвис поклати глава с гримаса на демонстративно съмнение.

— А какво друго можеш да направиш? И без това през деня няма да го съпровожда никой. Значи ще остане сам малко по-рано, това е всичко.

— Но нали някой трябва да му даде предварително упътване? Нали се предполага, че социалният работник се заема с ориентацията му?

Ниско подстриганият изстиска една пъпка, огледа ноктите си и отново сви рамене.

— Това не е наш проблем, нали? Говорихме със заместник-началника и той каза, че всичко е наред. Каза, че Колинс не давал повод за безпокойство — той погледна към Ванс. — Приемаш ли този вариант, Колинс? Иначе ще трябва да отменим отпуска ти.

Ванс сви рамене, без да отклонява поглед.

— Защо да не тръгна, след като вече съм тук.

Много беше доволен от начина, по който произнесе думите. Според него възпроизведе съвсем прилично маниера на Колинс. И което беше по-важно, гласът му съвсем не звучеше като неговия собствен. Пъхна ръце дълбоко в джобовете си, както бе виждал Колинс да прави хиляди пъти, и се изгърби леко.

— Искам да се отбележи, че това не ми харесва, без значение какво е казал заместник-началникът — измърмори Джарвис, докато превеждаше Ванс през турникета, отвъд който започваше външният свят. Бутна вратата и Ванс излезе след него на тротоара край едно шосе. Поизносена шкода чакаше край бордюра, дизеловият двигател боботеше. Ванс долови лепкавия мирис на изгорелите газове от мръсния ауспух като дразнеща нотка в чистия утринен въздух — съчетание, което не бе помирисвал от много дълго време.

Джарвис отвори вратата на мястото до шофьора и се приведе навътре в колата.

— Откарваш го до фабриката „Ившъм“, ясно ли е? Само дотам. Не ме интересува дали ще каже, че получава някакъв шибан сърдечен пристъп и трябва да отиде в болницата, или че ще се насере, ако не му намериш незабавно тоалетна. Не се обяснявай, прави това, което ти е казано. Отивате в „Ившъм“.

Шофьорът го погледна озадачено.

— Спокойно, приятел — отвърна той. — Ще вземеш да получиш удар. Знам си работата — после изви врат, за да може да погледне зад гърба на Джарвис. — Влизай, приятел.

— Отпред, че шофьорът да те вижда какво правиш.

Джарвис отстъпи, за да може Ванс да се мушне на мястото до шофьора. Той се пресегна за колана с изкуствената си ръка, надявайки се, че евентуална несръчност ще бъде отдадена на факта, че дълго време не е сядал в кола.

— Не искам да чувам, че си създавал проблеми, Колинс — каза Джарвис и затвори вратата с трясък. В купето се носеше смесена миризма на синтетичен боров ароматизатор и кафе.

Таксиметровият шофьор, пораздърпан мъж с азиатски произход, надхвърлил трийсетте, се позасмя, докато потегляше.

— Май не е в добро настроение.

— Какво ти настроение, това е постоянното му състояние — отвърна Ванс. Сърцето му биеше до пръсване. Чувстваше как по гърба му се стича пот. Не можеше да повярва. Беше излязъл през вратата на затвора. И с всяка изминаваща минута се отдалечаваше все повече от затвора на Нейно Величество „Оукуърт“ и се приближаваше все повече към своята мечта за свобода. Да, все още имаше ред препятствия между него и стека за вечеря, но най-трудното беше минало. Припомни си отдавнашното си убеждение, че е орисан да успява във всичко. Годините, прекарани в затвора, бяха просто едно прекъсване на естественото му състояние, но не и негов край. Зарът отново се беше търкулнал в негова полза.

Ако имаше нужда от нещо, което допълнително да затвърди това убеждение, той го получи, когато огледа по-внимателно обстановката. Колата беше с автоматични скорости, което щеше да го улесни значително. Не беше шофирал, откакто го арестуваха; самото сядане зад волана щеше да налага доста сериозен преговор, дори без да се налага да си припомня и смяната на скоростите. Ванс се поотпусна леко, усмихвайки се, оглеждайки спретнатите ливади с пролетна трева, оградени от гъсти живи плетове. По тях пасяха тлъсти овце с понаедрели агнета, които явно вече не изпитваха желание да подскачат насам-натам. Минаваха край овощни градини, редици от възлести дървета, покрити с цветове, които вече започваха да изглеждат малко опърпани. Пътят беше толкова тесен, че две коли едва можеха да се разминат — идеалната представа на чужденците за английска провинция.

— Трябва да е приятно разнообразие за теб — да можеш да поизлезеш така — каза таксиметровият шофьор.

— Нямаш представа колко приятно — отвърна Ванс. — Надявам се това да е само началото. Истинско възраждане — това бяха за мен последните години. Вече съм друг човек.

И така си беше, само доколкото сега беше твърдо решен да не повтаря предишните си грешки, благодарение на които го затвориха. Но все още си беше убиец; просто беше научил как да се справя по-добре.

Сега той оглеждаше пейзажа, сравняваше пътя, по който минаваха, с маршрута, който бе начертал в главата си. Трябваше да изминат седем и половина мили по тихите междуселски пътища, преди да стигнат главния път, водещ към Бирмингам.

Ванс беше набелязал три места, на които можеше да се разиграе следващият етап от плана му. Всичко зависеше от движението. Не му трябваха свидетели, не и на този етап от бягството, когато все още нямаше оръжие, с което да се защити. Дотук се бяха разминали само с един микробус, а пред тях не се виждаше никакво превозно средство, докато се катереха по един дълъг, стръмен склон. Той се поизмести така, че да може да хвърля по някой поглед в огледалото за задно виждане, преструвайки се, че оглежда околността.

— Страшно красиво е тук — каза той. — Докато си вътре, започваш да забравяш — после трепна, искрено изненадан. — Какво е това, по дяволите? — попита той.

Шофьорът се разсмя.

— Откога си в затвора? Това са вятърни генератори, ловят вятъра и превръщат силата му в електричество. Тук е много ветровито, затова има и цели полета с такива генератори.

— Господи! — възкликна Ванс. — Че те са огромни.

За щастие разговорът успя да приспи вниманието на шофьора. Моментът беше идеален. Наближаваха един разклон, първият пункт, който Ванс бе предвидил за възможно нападение. Колата намали и спря — шофьорът се зае да му посочва други генератори на хоризонта, а после се озърна да види дали отнякъде не наближава кола.

За част от секундата Ванс удари с предната част на изкуствената си ръка шофьора отстрани по главата. Човекът изскимтя и вдигна ръце нагоре, за да се защити. Но Ванс беше безмилостен, а протезата беше далеч по-силно оръжие от живата ръка от кости и мускули. Той не преставаше да удря с нея шофьора по главата, после нанесе със силен замах удар по лицето му и се усмихна, когато от носа му рукна кръв. Ванс се освободи от колана с другата си ръка, за да има възможност да удря по-силно. Приведе се напред и го удари отново с все сила по главата, така че тя се удари в прозореца. Човекът крещеше и посягаше с ръце към Ванс.

— Майната ти — изсъска Ванс, протегна ръка зад главата на шофьора и блъсна силно лицето му във волана. След третото ужасно изхрущяване тялото на човека най-сетне се отпусна. Ванс го освободи, откопчавайки и неговия колан, който го задържаше в седящо положение. Все още под влиянието на адреналина, той изскочи от колата и изтича от другата страна, откъм вратата на шофьора. Когато отвори вратата, човекът се свлече на шосето. Ванс приклекна и подпъхна едното си рамо под тялото. После си пое дълбоко дъх и се принуди да се изправи. Оказа се, че си е струвало да прекара толкова много часове във фитнес залата. Беше се старал да развива сила и издръжливост, вместо да трупа мускули; никога не бе намирал смисъл в това да се набива на очи.

Ванс тръгна със залитане към живия плет, който минаваше покрай пътя. Дишайки тежко, докато сърцето му се блъскаше в ребрата, той стовари шофьора върху една метална порта, пазеща входа към нивите, а после го прехвърли от другата страна. Ухили се, виждайки стъписаните изражения на пасящите наблизо овце, когато шофьорът се просна на земята, разперил безпомощно крака и ръце.

Облегна се за миг на портата, за да си поеме дъх и да се възстанови след свръхдозата хормони, чийто прилив се дължеше на ситуацията „биеш се или бягаш“. После се върна при колата, сядайки този път зад волана. Отказа се от десния завой, появил се на навигационния дисплей, запали двигателя и зави наляво, в посока, обратна на онази, в която се намираше фабриката „Ившъм“. Предполагаше, че ще му трябват около четиридесет минути, за да стигне до най-близката зона за отдих с бензиностанция и крайпътни заведения на магистралата — и до следващия етап на своя план.

Не можеше да не се пита колко време ще измине, преди някой да забележи, че Джейсън Колинс все още се намира в общото терапевтично крило на затвора — и че Джако Ванс го няма там. Преди да разберат, че един от най-прочутите убийци в Обединеното кралство, един от онези с най-много човешки животи на сметката си, вече е на свобода. И че изгаря от нетърпение да навакса изгубеното.

Този път усмивката се задържа доста дълго на лицето му.

Пола потисна една прозявка, ровейки се из документацията.

— Готова съм да започнем, когато кажете — каза тя, пристъпвайки по-близо до белите дъски, покриващи една стена в пренаселената стая на отдела. Карол се запита дали изобщо е намерила време да спи. Пола беше изпълнила задължението си да остане на местопрестъплението, докато се убеди, че всичко необходимо се извършва съгласно протоколните изисквания на отдела за разследване на особено тежки престъпления. После е трябвало да се върне до централата на Северната регионална полиция с техните детективи и да уговори плана за действие на сутрешната смяна, отново в съответствие с инструкциите на Карол. А сега й беше възложено да поеме сутрешния брифинг на този тесен кръг от колеги, разучили взаимно навиците си с по-голямо внимание, отколкото обръщаха на интимните си приятели.

Това бяха хора, които Карол бе подбирала лично, един по един, и бе успяла да ги спои в най-добрия екип, с който бе работила някога. Ако Джеймс Блейк не беше заел мястото на началник на полицията, приемайки за своя лична мисия рязкото съкращаване на работните разходи, много преди същото да бе хрумнало на премиер-министъра, Карол би работила с радост с тези хора до пенсия. Вместо това й предстоеше да направи поредния скок в неизвестното. Само че този път имаше чувството, че не води, а следва чужд пример. А такава перспектива съвсем не я изпълваше с увереност.

— Брифингът започва след пет минути — извика тя, давайки им време да приключат това, с което се занимаваха. Стейси Чен, техният компютърен специалист, невидима зад шестте монитора, които бе наредила на бюрото си, измърмори нещо нечленоразделно. Сам Еванс, погълнат от някакъв телефонен разговор, вдигна палец в знак на съгласие. Двамата й сержанти, Кевин Матюс и Крис Дивайн, които разговаряха над чашите си с кафе, вдигнаха глави и кимнаха.

— Всичко необходимо ли имаш? — попита Карол.

— Така ми се струва — Пола посегна към кафето си. — От Северната регионална ми изпратиха всичко за първите две убийства, но нямах време да прегледам подробно документацията.

— Давай, направи най-доброто, което можеш — каза Карол, тръгна към кафе машината и си направи двойна доза кафе лате. Това беше още едно от нещата, които щяха да й липсват. Бяха събрали пари, за да си купят италианската кафе машина, задоволяваща общата нужда от кофеин. Само Стейси продължаваше да държи на своя чай „Ърл Грей“. Карол се съмняваше, че в Устър би имало подобна машина.

А по повод липсите, засега от Тони нямаше и следа. Въпреки смелите си обещания, той като че ли не бе успял да изпълни намеренията си. Опита се да пропъди разочарованието, което заплашваше да я обземе; така или иначе шансовете за осъществяване на плана му бяха минимални. Просто щеше да се наложи да се преборят със случая без неговата помощ.

Карол се върна при белите дъски, където се събираха останалите от екипа. Не можа да не се възхити на елегантната линия на костюма на Стейси. Очевидно беше шит по поръчка, и също толкова очевидно беше много скъп. Карол знаеше, че компютърният гений на екипа ръководеше собствен бизнес със софтуер извън задълженията си в полицията. Никога не беше проверявала въпроса в подробности, поради убеждението си, че те всички имаха право на личен живот, встрани от гадостите, из които трябваше да газят поради детективската си работа. Но дори само тоалетите на Стейси доказваха без съмнение, че доходите й са несравнимо по-високи от онова, което печелеха останалите. Някой ден Сам Еванс сигурно щеше да забележи недвусмислените признаци, подсказващи, че Стейси е луда по него. Успееше ли повърхностният Сам да регистрира чувствата й към него и да ги съпостави с имотното й положение, нищо нямаше да може да го спре. Но по всичко личеше, че дотогава Карол отдавна щеше да е напуснала. Е, поне за тази драма нямаше да съжалява.

Пола се покашля и изправи рамене. По нея нямаше и следа от тоалети по поръчка — смачканите джинси и раздърпаният кафяв пуловер бяха същите, които носеше вчера, когато дойде да вземе Карол.

— Снощи ни повикаха от Северната регионална полиция. В един празен склад в индустриалната зона „Паркуей“ е бил открит труп на все още неидентифицирана жена — тя прикрепи две снимки на едно от таблата. Едната представляваше общ поглед към местопрестъплението с разпънато на кръст тяло в средата, на другата се виждаше лицето на жената. — Както сами виждате, била е прикована към дървен кръст, който после е бил подпрян на стената, така че тя да е с главата надолу. Ужасяващо, но по принцип това не би било достатъчно, за да се обърнат към нас.

Тя постави още три снимки на дъската. На двете се виждаха човешки китки с доста ясни татуировки на тях; онова, което се виждаше на третата, би могло да е къс от произволна материя с букви на него. Но и в трите случаи буквите съставяха думата „МОЯ“. Пола се обърна, за да застане отново с лице към колегите си.

— Това, което превръща случая в наш, е вероятността той да е трети от поредица. Връзката между трите е татуировката на китката. Това и фактът, че и трите са били открити в северния регион, където е по-необичайно да се откриват мъртви проститутки.

— Защо да е необичайно? — от всички тях Крис Дивайн бе най-малко запозната със социалната география на Брадфийлд, тъй като преди това бе работила в лондонската полиция.

— Най-активен е уличният живот около Темпъл Фийлдс, в центъра на града — отвърна Кевин. — Има и още няколко средища по главните изходни артерии на града, но общо взето, северните квартали са чисти.

— Човекът от Северния участък, с когото държа връзка, е някой си сержант Франи Райли — каза Пола. — Той ми каза, че напоследък се събирали проститутки около строителната площадка на новата болница. Били около половин дузина жени и се навъртали в района, където работниците си паркирали колите. Според него били предимно източноевропейки, вероятно докарани тук от трафиканти на хора. Но първите две убити са местни жени, така че може и да не са свързани с това място. — Още една снимка — този път на нея се виждаше уморено лице с хлътнали очи, изпъкнали скули и плътно стиснати устни. Никой не изглежда добре на моментна фотография, но тази жена изглеждаше действително много зле.

— Това е първата жертва, Кайли Мичъл. Двайсет и три годишна. Наркоманка. Пет пъти осъждана за предлагане на секс, един път — за притежание на малко количество наркотик. Работила е най-вече в периферията на Темпъл Фийлдс, но е израснала в блоковите жилища в Скенби, което е точно в Северния регион, Крис. Била е удушена и захвърлена под надлеза на околовръстния път преди три седмици — Пола кимна към Стейси. — Стейси прехвърля файловете в нашата мрежа.

Усмивката на Стейси беше толкова мимолетна, че ако някой бе мигнал, нямаше да я забележи.

— Ще бъдат на разположение в края на брифинга — каза тя.

— Кайли има обичайната потискаща история. Прекъснала училище, останала без всякаква квалификация и с огромно желание за купон. Скоро вече предлагала секс срещу дрога, после излязла да работи на улицата, за да може да се снабдява с наркотика, към който вече била привикнала. Родила на двайсетгодишна възраст, детето незабавно било оставено в дом за сираци, и било осиновено шест месеца по-късно — Пола поклати глава и въздъхна. — Що се отнася до проституцията, Кайли е била на най-ниското ниво в хранителната верига. Вече била навлязла във фазата, след която няма връщане назад. Нямала постоянно местожителство, нито сводник, който да се грижи за нея. Била е лесна плячка за някой, който е търсел да си достави наслада от възможно най-ужасния вид.

— Колко ли пъти съм чувал тази история? — тонът на Сам беше също толкова отегчен, колкото и изражението му.

— Прекалено много пъти. Вярвай ми, Сам, никой не би бил по-щастлив от мен, ако имаше начин никога вече да не чуваме нещо подобно — каза Карол. Упрекът беше недвусмислен. — Какво знаем за движенията й през последните дни на живота й, Пола?

— Не знаем много. Тя дори не е имала уговорка с някое от другите момичета да следи къде и с кого отива. Всеизвестно било, че изобщо не полагала никакви грижи за себе си. Била готова на всичко, дори не си давала труда да ползва презервативи. Останалите момичета били вдигнали ръце от нея. А може и тя да е престанала да общува с тях, не е съвсем ясно как точно са се развили нещата. Вечерта, когато била убита, я видели към девет часа на Кампиън Уей, в единия край на Темпъл Фийлдс. Предполагаме, че няколко от редовните проститутки в района са я предупредили да се разкара от техния участък. И това е. Не се знае нищо повече до момента, когато са я открили под надлеза.

— Какво казват от съдебна медицина? — попита Кевин.

— Намерили са следи от семенна течност от четири различни източника. Никой от тях не е въведен в нашата база данни, така че това би имало някаква стойност едва след като успеем да намерим заподозрян. Като изключим това, единствената ни следа е татуировката. Направена е след смъртта, затова кожата не е възпалена.

— Значи ли това, че трябва да търсим специалист татуировчик? Професионалист? — попита Крис.

— Първо ни трябва мнението на експерт по въпроса — каза Карол. — Трябва също да разберем лесно ли е да се сдобиеш с машина за татуиране. Да поговорим с доставчиците, да съставим списък на хората, които наскоро са си купували такава машина.

Сам стана и отиде да проучи татуировките по-отблизо.

— Не ми се струва да е правена от опитен човек. От друга страна, може би умишлено е действал така.

— Рано е още за предположения — каза Карол. — Кой я е открил, Пола?

— Двама тийнейджъри. Сержант Райли предполага, че са си търсили тихо местенце, за да изпият бутилка сайдер и да се натискат. Там долу има един стар, изоставен и опоскан форд транзит — това е единственото подобие на младежки клуб, с който разполагат местните хлапета. Била набутана отпред в микробуса, очевидно не е бил правен опит да бъде скрита. От северния участък вече са разпитвали живеещите наоколо, но най-близките къщи са на повече от петдесет метра, а и не гледат към местопрестъплението. Не са успели да открият нищо.

— Ще повторим обиколката — каза Карол. — Не са я спуснали извънземни. Пола, уточни въпроса със сержант Райли.

— Слушам — Пола прикрепи нова моментна снимка на таблото. — Това е Сузан Блак, по-известна като Сузи. Двайсет и седем годишна. Шест присъди за предлагане на секс. Не е била чак толкова изпаднала като Кайли. Деляла апартамент в едно от блоковите жилища в Скенби с едно момче на име Ники Рийд, което също предлагало сексуални услуги. Според Ники тя намирала клиенти във „Летеца“…

— Какво е това „Летеца“? — прекъсна я Карол.

— Кръчма зад летището, близо до карго зоната. Старо модно крайпътно заведение от времето, когато летището не беше много повече от построената през войната писта Бракли Фийлд — отвърна Кевин. — Не е точно мястото, където можеш да заведеш жената и децата на неделен обяд, но не е от най-жалките дупки.

— Ники твърди, че имала няколко редовни клиенти — продължи Пола. — Предимно товарачи от летището. Също като Кайли била наркоманка, но хероинозависима. Ники казва, че била на хероин от години, но функционирала съвсем прилично. И също като Кайли, Сузи е нямала сводник. Момчето каза, че имала дългосрочна уговорка с дилъра, който й доставял дрогата — ако друга проститутка правела опит да завземе територията й, той й решавал проблема. Била е добър клиент. — Пола повдигна едното ъгълче на устата си в крива усмивка. — А освен това му осигурявала и нови клиенти.

— Кога Ники я е видял за последен път? — това беше Карол.

— Преди две седмици. Излезли заедно от апартамента. Той потеглил към Темпъл Фийлдс, а тя се упътила към „Летеца“. На следващия ден, когато станал, видял, че тя не си била у дома. По нищо не личало да се е прибирала. Изчакал два дни, за в случай че е отишла някъде с приятели или с някой от редовните си клиенти, макар че това щяло да бъде необичайно за нея — Пола поклати глава с известно учудване. — Описанията на Ники звучат така, сякаш са водели уютен и редовен семеен живот.

— Кой би предположил? — тонът на Сам пак беше пренебрежителен.

— И така, на третия ден Ники се опитал да обяви Сузи за изчезнала. По едно стечение на обстоятелства Северният участък и без това е най-близко до жилището му. Ако кажа, че там не проявили и най-малък интерес, бих формулирала прекалено меко случая. Ники вдигнал скандал в приемната и едва не докарал нещата дотам, че да го арестуват. Така или иначе, никой не предприел нищо по въпроса. Тялото било открито по време на състезание на въдичари в канала „Брейд“ четири дни по-късно. Патоанатомът е на мнение, че е била удавена, но не в „Брейд“.

Пола натисна едно копче на електронната показалка в ръката си и на бялото табло се появи образ. Патоанатомът, доктор Гриша Шаталов, облечен в работните си дрехи, се усмихна насреща им. Евтините колонки придаваха метално звучене на топлия му глас с мек канадски акцент.

— Когато имам работа с удавник, първата ми работа е да проверя дали човекът действително се е удавил. Особено ако жертвата е вземала наркотици, какъвто е сегашният случай. Защото понякога смъртта от свръхдоза наркотик може да остави погрешно впечатление за удавяне, тъй като дробовете се изпълват с течност. Но сега мога да кажа със сигурност, че макар Сузан Блак да е била на хероин, смъртта й не е настъпила вследствие на предозиране. Следователно сега трябва да преценим дали е била удавена там, където е била открита. Говорил ли съм с вас преди за диатомови водорасли? Няма значение, ще повторя. Диатомовите водорасли са миниатюрни, подобни на планктона. Съдържат много силиций и се намират в открити води — и сладки, и солени. В езера и реки. В различните водоеми има различни, специфични за тях диатомови водорасли. Те са нещо като пръстов отпечатък и варират също и в зависимост от годишното време — усмивката му стана по-широка. — Много ви е интересно, нали? Добре де, давам накратко. Когато човек се удави, диатомовите водорасли проникват в тъканите на тялото му. В дробовете, бъбреците, в костния мозък — такива неща. Разтваряме тъканите в киселина и с онова, което остане, можем да докажем в коя река или езеро се е удавил човекът. И така, ние проведохме въпросния анализ и установихме, че в тялото на Сузан Блак няма диатомови водорасли. Това може да означава само едно — че тя не е умряла в канала. Удавила се е във вода, течаща във водопроводната мрежа, била тя чешмяна или филтрирана. Проведохме някои тестове с тъканта на белите й дробове и открихме следи от сапун, което според мен стеснява възможностите до вана или дълбок умивалник. Надявам се кратката ми лекция да е била от полза.

Карол поклати глава.

— Лесно му е да приказва така. Един ден ще убедя прокурора да пусне някой от веселите му видеозаписи пред съдебните заседатели. Тъй или иначе, информацията действително е ценна. Следователно няма да търсим свидетел, забелязал боричкане край канала, търсим място, където убиецът може да я е удавил във вана.

— Може да я е отвел в дома си — предположи Кевин.

— Струва ми се, че той е предпазлив — каза Карол. — Не ми се вярва, че би рискувал така. Трябва да разберем къде е водела клиентите си. Добре, продължавай, Пола.

— Била е напълно облечена, когато са я открили — поде Пола. — Към тялото не са били привързани тежести, било се е закачило в обичайните боклуци, които влачат водите на канала, затова е прекарала известно време вътре. Поради напредналата деградация на кожата първоначално никой не забелязал татуировката.

Карол се присви, когато тя произнесе думата „деградация“. Нищо, че и Гриша би я употребил; тя все пак имаше чувството, че не е редно да се употребява, когато става дума за човешко тяло.

— Но няма съмнения относно нея?

Пола поклати глава.

— Доктор Шаталов го каза съвсем категорично. Нанесена е след смъртта и много прилича на татуировките на Кайли и на нашата неизвестна.

— Ако е била удавена във вана, има шансове някой да я е видял заедно с убиеца й. Трябвало е да я заведе на някакво място, където е имало вана. Къща, хотел, нещо подобно — каза Крис.

— Точно така. Трябва снимката й да бъде излъчена по местните новини, да видим дали няма да предизвикаме някаква реакция. Кевин, поговори с този Ники, с когото е живяла. Провери дали той не притежава нейни снимки — Карол се смръщи замислено. — Нека засега се опитаме да пазим връзката между убийствата в тайна — стига да успеем. Пени Бърджес вече души наоколо, но доктор Хил я е отпратил по бързата процедура. Ако се опита да говори с някой от вас, постъпете по същия начин — тя погледна Кевин открито, но той демонстративно драскаше нещо в бележника си. — Ще уредим Рийки да разговаря с пресата, засега не бива да привличаме вниманието към отдела, нека журналистите си мислят, че случаят се наблюдава лично от него. Ако нашият убиец реши, че не е привлякъл вниманието ни, може да се осмели да излезе от прикритието си.

— Или да убие отново — каза Пола, привела рамене. — Защото в този момент не разполагаме с нищо, което бихме могли да определим като следа.

— Има ли някакъв шанс да уредим Тони да се запознае със случая?

Всички застинаха, когато Кевин зададе този въпрос. Сам престана да се върти на стола си, Крис престана да си води бележки, Стейси престана да пише на смартфона си, а по лицето на Пола личеше, че не вярва на ушите си.

Карол стисна устни и поклати глава.

— Знаеш не по-зле от мен, че не разполагаме с необходимия бюджет.

Не бяха свикнали да разговаря с тях с такъв рязък тон.

Кевин се изчерви, луничките му избледняха на общия ален фон.

— Просто си помислих… след като така или иначе ще разформироват отдела ни, защо пък да не го направим? Разбирате ли? Вие напускате. Какво има да губите?

Още преди Карол да намери отговор на това необичайно предизвикателство, вратата на стаята се отвори рязко. На прага, разчорлен, с наполовина измъкната от колана риза и стърчаща яка на сакото, стоеше Тони Хил. Той се озърна като обезумял, докато погледът му най-сетне откри Карол. Пое си рязко дъх и каза:

— Карол, трябва да поговорим.

В погледа на Карол нямаше и помен от приятелска търпимост.

— Прекъсваш брифинг за убийство, Тони — каза тя с леден тон.

— Брифингът може да почака — заяви той, влезе в стаята и остави вратата да се притвори тихо зад него. — А онова, което трябва да ти кажа, не може.

Един час преди тези събития Тони седеше в любимото си кресло с конзолата за електронни игри в ръце, пръстите му танцуваха по клавишите — така си запълваше времето, докато настанеше часът, в който би имал основание да разчита, че ще открие Пиърс Ламбърт в офиса му в Министерството на вътрешните работи. Чуруликането на мобилния телефон наруши концентрацията му и колата изскочи от шосето сред писък на спирачки и скърцане на гуми. Той изгледа мрачно слушалката на масата до него. За първи път кой знае откога бе имал отлична възможност да стигне до най-високото ниво в играта, и сега тя беше пропиляна. Пусна джойстика и сграбчи телефона, отбелязвайки, че денят вече е напреднал достатъчно, за да може да се обади на Пиърс. Щеше да го направи веднага след като приключеше с човека, който му се обаждаше.

— Ало? — гласът му прозвуча доста враждебно.

— Ти ли си, Тони? — човекът отсреща говореше точно като министър от кабинета на торите — замаскирайки съзнателно изискания си акцент. Малко по-суеверен човек от Тони би изтръпнал. Тони само отдалечи слушалката на няколко инча от лицето си и се смръщи, после отново я притисна към ухото си.

— Пиърс? Наистина ли си ти?

— Позна, Тони. Рядко включваш толкова бързо.

— Това е, защото рядко си на първо място в мислите ми, Пиърс.

— А днес съм, така ли? Бих го приел като комплимент, ако не бях толкова добре запознат с начина ти на мислене. Та защо съм на преден план в съзнанието ти?

Нямаше особена причина едно обаждане на Пиърс Ламбърт да разстрои Тони. Но опитът му говореше, че едно обаждане на висш държавен служител рядко е свързано с радостни новини.

— Първо кажи ти — отвърна Тони. — Ти плащаш разговора.

— Боя се, че трябва да ги съобщя нещо доста обезпокоително — каза Ламбърт.

„Туйто“. В случаите, когато личности като Ламбърт употребяваха думи от рода на „обезпокоително“, повечето хора биха прибягнали до нещо от рода на „кошмарно“, „ужасяващо“ или „потресаващо“.

— Е, и какво е то?

— Свързано е с Джако Ванс.

Тони не бе чувал това име от години, но то не бе изгубило способността си да предизвиква у него призляване. Джако Ванс беше очарователен психопат без помен от съвест. С това той не беше уникален в очите на Тони предвид обширните му познания за тъмната страна на човешкото поведение. Но разрушителната сила на Ванс бе помела надеждата и обещанията в живота на човек, когото Тони бе познавал лично. Ванс бе съумял да унищожи способността на хората да се доверяват по начини, които малцина биха могли да си представят, преди да бъде огласено ужасното му дело. Принципите на Тони винаги го бяха карали да прилага в професията си съчувствие и съпреживяване. Но сред немалкото хищници, които го бяха докарвали близо до опасността да загуби тези свои качества, Джако Ванс бе този, който не успя само на косъм. Що се отнасяше до Джако Ванс, единствената свързана с него новина, която Тони би желал да чуе, беше новината за неговата смърт.

— Какво е станало? — попита той. Тревогата накара гласа му да зазвучи остро.

— Изглежда, че е успял да избяга — каза Пиърс с такъв тон, сякаш се оправдаваше. Тони можеше да си представи измъчената му усмивка, тревогата в очите му и начина, по който опипваше възела на вратовръзката си в опит да си възвърне самообладанието. Точно в този момент Тони изпитваше желанието да сграбчи същата тази вратовръзка и да дърпа много здраво.

— Избягал? Как, по дяволите, е могло да се случи това?

Гневът го завладя за секунди.

— Заел мястото на друг затворник, който бил получил правото на еднодневен отпуск и трябвало да прекара деня в една местна фабрика. Представителката на социалните служби, която трябвало да го съпровожда, не се явила, и по всичко личи, че Ванс е нападнал шофьора на таксито, който го карал към фабриката, а после избягал с таксито.

— Господи боже! — изкрещя Тони. — Как, в името Божие, той изобщо е бил допуснат в близост до затворници, които биха могли да получат билет за временно освобождаване? Как е могло да се случи?

Ламбърт се покашля.

— От два месеца той бил прехвърлен в терапевтичното крило на затвора „Оукуърт“. Според всички е бил образцов затворник. Бил такъв от години.

Тони отвори и затвори уста няколко пъти. Търсеше подходящите думи, но не беше способен да ги намери.

— По нищо не е личало, че Ванс готви нещо такова — продължи Ламбърт със спокоен и невъзмутим глас.

Тони си възвърна дар слово.

— Пиърс, можеш ли да ми обясниш какво е търсел изобщо Ванс в крило, където затворниците са подлагани на групова терапия? Та той има доживотна присъда — иде ми да се разплача! Защо е заел нечие място във възстановителна програма, предвидена за хора, които са осъзнали престъпленията си? Хора, които се подготвят за освобождаването си? Хора, чието бъдеще не е зад решетките? Отговори ми, дявол да те вземе! Кой го е поставил на това място, където е можел да се възползва от положението си? Място, където е можел да манипулира хората за своите цели? Идеалното шибано място, от което да се възползва човек като него!

Ламбърт въздъхна тежко.

— Естествено, ще има разследване. Психологът, работещ с него, представи убедителни аргументи в полза на преместването му в крилото за групова терапия. Той е категория С от две години насам, нали разбираш.

— Категория С ли? — избухна Тони. — След всичко, което е направил? Бог знае колко момичета на ученическа възраст са обезобразени и зверски убити, а свалят категорията му от А на С?

— Технически погледнато, той излежава една-единствена доживотна присъда само за едно убийство.

— Да не говорим за това, че е убил и служителка на полицията — продължаваше Тони, без да обръща внимание на отговора на Ламбърт. — Служителка на полицията, която се опитваше да направи така, че да не умират повече момичета.

— Независимо от това, ние можем да наказваме единствено за това, което сме в състояние да докажем. А апелативният съд постанови, че няма достатъчно основания за присъдата за убийството на детектив Боуман. Както вече казах, Ванс е бил образцов затворник. Управителят на затвора, където е лежал преди, упорстваше докрай, но нямаше основания властите да не снижат категорията, маркираща степента, до която той представлява заплаха за обществото — Тони долови нотка на раздразнение в тона на Ламбърт. Добре беше да знае, че не само той изпитва възмущение от чутото. — Адвокатът му заплашваше с хартата на човешките права, и ти знаеш не по-зле от мен как би се развил случаят. Затова и Ванс получи категория С и беше преместен в затвора „Оукуърт“.

— Психологът… жена ли е?

— Всъщност да — отвърна учудено Ламбърт. — Но е много компетентен специалист.

— И съвършено податлива на чара на Джако Ванс — каза натъжено Тони. — Ако някой ме беше попитал, бих настоявал жените от персонала на затвора изобщо да не бъдат допускани до Ванс. Той е умен, очарователен, и умее да кара и мъжете, и жените, но особено жените, да повярват, че за него са единствени и неповторими. Сигурно е говорил за разкаяние, отговаряйки на нейните очаквания, и е питал какво лошо би имало в това да бъде преместен в една общност, където ще му се помогне да преодолее спомена за миналото? Че макар да не му предстои да се върне в обществото, системата му дължи тази малка милост — Тони изсумтя отвратено. — Бих могъл да напиша сценария, по който е действал, Пиърс.

— Убеден съм, че би могъл, Тони. За съжаление няма механизъм, по силата, на който хората, участвали в залавянето на престъпника, да имат отношение към онова, което става с него, когато той вече е в затвора.

Тони скочи от мястото си и започна да крачи из стаята.

— И е успял да се представи за друг затворник, достатъчно умело, за да се измъкне от „Оукуърт“? Как, по дяволите, е успял? Искам да кажа, той е същински прототип на Едноръкия от „Беглецът“. Има протеза, да му се не види. Да не говорим пък че предаването му беше в праймтайма. Милиони хора биха могли да го разпознаят незабавно. Как е възможно надзирателите, които са били на смяна, да не са разпознали проклетия Джако Ванс?

— Не си в течение, нали? Не помниш ли, че Ванс заведе дело срещу Министерството на вътрешните работи, позовавайки се на хартата за правата на човека…

— Да, твърдеше, че бил дискриминиран, защото не му осигурявали най-новата и съвършена протеза. И съдът застана на негова страна. Но това все пак е протеза, Пиърс. Не е ръка като тези, които имаме ние с теб.

— Не си добре запознат с последната дума на техниката по отношение на протезите, нали, Тони? Тук не става дума за някакво дърво, разходите за което се осигуряват от националната здравна служба. Онова, с което разполага Ванс сега, е практически неразличимо от твоите и моите ръце. Според информацията, която получих, той е бил подложен на операция за пренасочване на нерви, чиито импулси на свой ред могат да бъдат приемани от електрониката на ръката и пръстите. Може да движи всеки пръст поотделно. А отгоре протезата е козметично оформена, което ще рече, че има изкуствена кожа, възпроизведена до съвършенство, с лунички, вени, изпъкнали сухожилия, всичко. Цялата програма е струвала хиляди паундове.

— И ние сме платили и за това?

— Не. Постъпил е в частна клиника.

— Направо не е за вярване. Осъден убиец, който постъпва за операция в частна клиника?

— Той разполагаше съвсем законно с многомилионно състояние. Можеше да си позволи такава операция и съдът постанови, че има право да получи най-доброто възможно лечение. Знам, че звучи налудничаво, но такъв е законът, нищо не може да се направи.

Междувременно Тони за пореден път беше стигнал до отсрещната стена на стаята и удари по нея с отворена длан.

— Доколкото ми е известно, той беше съден от семействата на жертвите? Как така все още разполага с такива пари?

— Защото ги е управлявал разумно — най-сетне в гласа на Ламбърт започна да се прокрадва гняв. — Веднага щом е бил арестуван, Ванс е предприел необходимото, парите му да се прехвърлят в сметките на офшорни компании. Всички средства са на сигурно място в тръстове зад граница, в страни, чиято юрисдикция не позволява да разберем нито кои са пълномощниците, които ги управляват, нито кому се изплащат суми оттам. Присъдата на граждански съд срещу Ванс няма сила срещу офшорни компании. Но когато е имал нужда от средства за операцията, парите са му били осигурени. Това е страшно възмутително, но няма законов път да бъде предотвратено.

— Не мога да повярвам — Тони поклати глава. — Но дори да не е личало, че ръката е протеза, как все пак е успял да заблуди всички?

Ламбърт изпъшка.

— Един Бог знае. Доколкото разбирам, затворникът, за който се е представил, бил с бръсната глава, очила и набиващи се на очи татуировки по ръцете и врата. Всичко това Ванс е успял да възпроизведе. Очевидно някой е успял да внесе в затвора ваденки за временни татуировки, точни копия на първообразите. Човекът, който най-лесно би разкрил подмяната, е била жената от социалните служби, а тъкмо този ден тя не се явила на работа.

Тони се изсмя саркастично.

— Не ми казвай, остави ме да позная. Случило й се е нещо напълно непредвидимо. Отвлекли са гаджето й или са взривили къщата й, нещо такова.

— Нямам представа, Тони. Знам само, че не е била там, така че в безкрайната си мъдрост надзирателите решили да го изпратят сам с такси до мястото, където е трябвало да работи. Доколкото разбирам, в подобни случаи това е стандартна процедура. Не забравяй, че затворниците, които получават билети за временно освобождаване, биват подготвяни за окончателното си излизане на свобода. В техен интерес е да не правят бели.

— Това е най-ужасната новина, която съм научавал от много време насам, съзнаваш ли? Ще има трупове, Пиърс — неволна тръпка разтърси раменете на Тони. — Как е шофьорът на таксито? Жив ли е още?

— Има травми по главата, но доколкото знам, нищо, което би представлявало опасност за живота — Ламбърт подмина въпроса с пренебрежение. — За мен най-важното е Ванс да бъде заловен колкото е възможно по-бързо. И за тази цел ми трябваш ти.

— Аз ли? Та аз не съм говорил с Ванс още отпреди първия процес срещу него. Нямам абсолютно никаква представа какво е състоянието му в момента. Разполагате с психолога на затвора — очевидно го е познавала достатъчно добре, та да го прехвърли в крилото за групова терапия, говорете си с нея.

Тони изпухтя раздразнено.

— Разбира се, че ще говорим с нея. Но аз имам дълбока вяра в твоите способности, Тони. Не може да се каже, че съм бил в играта, когато ти успя да сложиш точка на злодеянията на Ванс преди години, но помня до каква степен работата ти повлия на отношението към психологическото профилиране в министерството. Искам да ти изпратя досието на Ванс, за да ни представиш своята преценка за нещата, които е възможно да направи и местата, на които е вероятно да отиде.

Ламбърт беше възстановил душевното си равновесие. Искането му имаше силата на настояване, но тази сила си оставаше прикрита.

— В най-добрия случай ще мога само да гадая — каза Тони. Когато си имаше работа с високопоставени представители на държавния апарат, опитът го караше да не им вдъхва излишни надежди, та после да има за какво да го упрекват.

— Резултатите от твоите гадания са подобри от трезвите преценки на повечето ти колеги.

„Така е, помисли си Тони, когато не успееш по друг начин, прибягваш до ласкателство“.

— Мога да кажа едно нещо, дори още преди да съм прегледал досието…

— И то е?

— Не знам къде се намира напоследък Мики Морган, но се налага да я откриете и да я предупредите, че Ванс е на свобода. Съгласно начина, по който Ванс възприема света, тя все още е негова съпруга. Няма значение, че бракът поначало е бил недействителен и че тя е поискала официалното му анулиране. Що се отнася до него, тя го е предала. А той не обича да осуетяват намеренията му — Тони престана да крачи и опря чело на вратата. — Както всички ние можахме да се убедим на свой гръб последния път. Той е убиец, Пиърс. Всеки, който някога се е опитвал да му попречи, сега е изложен на сериозна опасност.

Настана кратко мълчание. Когато Ламбърт заговори отново, в гласа му се долавяше непозната за Тони мекота.

— А нима това не включва и теб, Тони? Теб и главен инспектор Джордан? Тъкмо вие успяхте да го заловите. Вие и вашият екип от обучаващи се профайлъри. Ако си на мнение, че той ще тръгне по дирите на хората, които според него носят вина за присъдата му, нима ти няма да си на първо място в списъка?

Доказателство за пълното отсъствие на самовлюбеност у Тони бе фактът, че онова, което безпокоеше Ламбърт, все още изобщо не му беше хрумнало. Годините на работа като клиничен психолог го бяха научили да заравя толкова надълбоко мисълта за собствената си ранимост, че от време на време сам преставаше да я забелязва. И макар че познаваше до голяма степен пукнатините в бронята на Карол Джордан, беше така привикнал да приема, че тя самата е най-големият си враг, че започваше да забравя съществуванието и на други заплахи, заплахи, които можеха да подкопаят устоите й далеч по-сериозно от собствените й слабости.

— Не ми беше минало през ум — каза той, поклащайки глава. Не искаше да приеме, че и той е възможна мишена. Защото приемеше ли това, всичко би било опорочено и разкривено от страшния въпрос на кого би посегнал сега Ванс.

— Струва ми се, че не бива да пропускаш и такава вероятност — каза Ламбърт. — Ще наредя да качат файловете в компютъра и ще ти изпратя кода за достъп. Ще ти се обадя отново веднага щом имаме новини от полицията на Северен Йоркшър.

— Не съм казал…

— Но ще го направиш, Тони. Знам, че ще го направиш. До скоро.

И той затвори телефона. За миг Тони се запита дали да не се обади на Карол. Но винаги беше за предпочитане да предадеш лично подобни новини. Той сграбчи ключовете за колата и сакото си, и тръгна към вратата. Беше изминал вече половината път до централата на полицията в Брадфийлд, когато се сети, че имаше свои причини да потърси Пиърс Ламбърт. Но въпреки искреното му убеждение, че един човешки живот не може да се оценява по-високо от друг, спасяването на Карол Джордан за него винаги щеше да бъде на първо място.

Този извод не допринесе към душевното му спокойствие, но нямаше как да го заобиколи.

Тони пристъпи по-напред в стаята, приковал поглед в Карол.

— Съжалявам — каза той. — Но се налага да разговаряме. Насаме.

Когато Карол забеляза колко е сериозен, раздразнението, изписало се по лицето й, отстъпи място на недоумение. През всичките тези години, откакто се познаваха, Тони никога не се беше проявявал като паникьор. Какъвто и да бе поводът за това прекъсване, не можеше да е нещо незначително.

— Влез в кабинета ми — каза тя, кимвайки към отворената врата. Тони продължи натам, без дори да поспре за миг. Карол въздъхна и разпери ръце пред колегите си в израз на безпомощност. Всички в екипа й бяха привикнали към ексцентричностите на Тони, но тя все още се вбесяваше, когато той влизаше така, сякаш притежаваше всичко — и всички — тук.

— Както вече казах: Кевин, ти ще разговаряш с момчето, което е делило апартамента със Сузи Блак. Струва ми се, че ще е добре да вземеш със себе си Пола. Сам, поговори с доктор Шаталов за снимка, която бихме могли да ползваме за идентифицирането. Крис, поработи със Стейси, за да осъвремените информацията на таблата в съответствие с наличните файлове. И не забравяйте машините за татуировка — Карол хвърли поглед през рамо и забеляза, че Тони вече крачи нетърпеливо из кабинета. — Ще се върна — добави тя уморено.

Карол затвори вратата на кабинета зад себе си, но не си даде труд да спусне щорите. Не очакваше разговорът да изисква такава степен на дискретност.

— Надявам се оправданието ти да е добро, Тони — каза тя и се отпусна тежко на стола си. — Чакат ме три убийства. Нямам време за нищо, което не е въпрос на живот и смърт.

Тони спря да крачи и се опря с ръце на бюрото й, застанал срещу нея.

— Струва ми се, че случаят напълно отговаря на изискванията — отвърна той. — По-рано тази сутрин Джако Ванс е избягал от затвора.

Лицето на Карол застина от шока.

— Какво?

Отговорът й беше напълно автоматичен. Тони не си направи труда да повтаря. В продължение на един дълъг миг Карол се взираше в него, после каза:

— Как са допуснали да се случи такова нещо?

Тони изсумтя презрително.

— Случило се е, защото Ванс е по-умен от целия персонал на един затвор от категория С.

— Категория С ли? Как е възможно той да е бил в затвор от такава категория? Та той е осъден убиец!

— Да, и образцов затворник според Министерството на вътрешните работи. Не е направил една погрешна стъпка през всичките тези години, откакто е в затвора. Или по-скоро е замитал следите си така успешно, че е създал такова впечатление — в гласа му се долавяше гняв, но той не полагаше усилия да го прикрие. Ако не можеше да прояви някаква емоция и пред Карол, значи в целия си живот нямаше място, където би могъл да открехне вратата към вътрешния си живот. — Не само че е лежал в затвор от категория С, но и бил преместен в крилото за групова терапия. Можеш ли да повярваш? Свободни контакти между затворниците, килии като хотелски стаи, групова терапия, която той в качеството си на майстор манипулатор е можел да ползва за собствените си цели — оттласна се от бюрото и се отпусна на един стол. — Иде ми да отпусна глава на бюрото ти и да зарева.

— Е, помагал ли му е някой? Стената ли е прескочил?

— Очевидно са му помагали доста и отвътре, и отвън. Представил се е за друг затворник, който трябвало да бъде пуснат навън за деня. Имал билет за временно освобождение, нали знаеш, по онези програми, с които се предполага, че се помага на хората, чиято присъда изтича да се адаптират отново към външния свят — той плесна с длани по бедрата си. — Другият затворник трябва да е участвал в замисъла. Не си забравила какъв е Ванс, като надуши раним човек. Успява да разучи слабостта му, а после се насочва право към нея, създавайки у човека усещането, че му е пратен свише, за да реши проблемите му. Сигурно е бил в състояние да предложи нещо, от което другият се е нуждаел — той скочи от стола и отново започна да крачи напред-назад. Карол се опитваше да си спомни кога за последен път го е виждала така развълнуван, че вълнението му да има и физически израз. Накрая се досети. В един апартамент в Берлин. Когато бе застрашена личната й безопасност. Започна да й се изяснява, че корените на вълнението му може да са същите.

— Тревожиш се за мен — каза тя. — Предполагаш, че може да се насочи към мен.

Тони спря на място като закован.

— Разбира се, че се тревожа за теб. Спомням си онова, което ти самата ми предаде. Думите, които ти е казал онази нощ, когато го арестува.

Карол изпита чувството, че ледени пръсти докосват тила й. Тихо произнесените, гневни думи на Ванс я бяха вледенили навремето; връщаха се в мрачните й, заплетени сънища месеци след това. Понякога дарбата й да си спомня дословно чутото можеше да се превърне в проклятие. „Всички ще съжалявате за тази нощ“, бе казал той. Опасността се излъчваше от него като мирис, и я караше да се чувства омърсена и уплашена. Тя се опита да преглътне с внезапно пресъхналото си гърло и каза:

— Той надали ще се навърта наоколо в търсене на отмъщение — опитвайки се да убеди най-вече себе си. — Вероятно си е подготвил убежище, където да се скрие. Ще отиде някъде, където ще може да има чувството, че вече си е възвърнал контрола над живота си. А това не би могло да се случи в тази страна, камо ли пък някъде близо до мен.

— Не бих разчитал на това — отвърна Тони. — Спомни си какво направи той с Шаз Боуман.

Споменът за стореното от Ванс върна мислите на Карол и към младата служителка на криминалния отдел, която се готвеше да стане профайлър под ръководството на Тони. Припомни си яркосините й очи, блестящите й способности на анализатор, пламенното й желание да служи на правосъдието. Шаз бе тази, която откри статистически значимото струпване на жертви на сериен убиец. Тя бе и тази, която уличи Джако Ванс, спортна легенда и телевизионна звезда, като възможен заподозрян, колкото и невероятно да изглеждаше това. Убедила се, че не може да разчита на подкрепата на колегите си, тя бе решила да действа сама, да хвърли подозренията си в лицето на Ванс. И той я беше убил — брутално, унищожавайки човешкия й образ.

— Но тя представляваше заплаха за безопасността му. За свободата му — възрази Карол, съзнавайки колко слабо е възражението й.

Тони поклати глава, гняв се прокрадна и в изражението му.

— Никой не пожела да се вслуша в думите на Шаз. Дори и аз, за мой вечен позор. Нищо от това, което казваше, не би могло да убеди някой по-високопоставен служител на полицията да започне да проучва Ванс, камо ли пък да го арестува. Той беше един от големите зверове в джунглата, а тя — просто някаква мушица. Уби я, защото тя го дразнеше. По ирония на съдбата в крайна сметка именно това убийство стана причина той да се озове в затвора. Ако беше оставил Шаз на мира, щяха да я пренебрегнат като глупава жена, поддала се на фантазиите си. Именно нейното убийство тласна всички нас към действие.

Карол кимна в знак на съгласие, отпуснала рамене.

— А той не е глупав. Не е възможно сега да не съзнава това, дори навремето да не го е разбрал. Ясно е, че е подготвял това бягство от години. Защо би рискувал да го заловят отново, само и само за да си отмъсти? — Тя хвърли поглед през стъклото към оживлението във външната стая. Имаше нужда да пийне, но не би допуснала някой от подчинените и да я види да пие, докато с на работа. Съжали, че не беше спуснала щорите, но сега вече беше късно. — Нима би продължил да се навърта наоколо, за да си отмъсти? След толкова продължително планиране сигурно е уредил и място, където да се укрие. И това място със сигурност е в чужбина — вероятно в страна, с която нямаме договор за екстрадиция на престъпници?

Продължаваше да се опитва да убеди сама себе си, да пропъди страха.

— Той не вижда света така, както го виждаме ние, Карол. Ванс е психопат. В продължение на години отвличането, изнасилването и изтезаването на млади момичета е придавало смисъл на живота му. И ние го лишихме от това. Това го гризе непрестанно оттогава. Повярвай ми, желанието да ни накара да страдаме, е на челно място в списъка на приоритетите му. Познавам Ванс. Седял съм на една маса с него и съм проследявал хода на мислите му. Той ще иска разплата — и ти ще бъдеш на прицел.

Тони седна отново, рязко, ръцете му стиснаха здраво страничните облегалки на стола.

Карол се намръщи.

— Не само аз, Тони. Аз просто то арестувах. Ти беше човекът, който анализира престъпленията му поведението му. Ако има такъв списък, ти също си в челото. И не само ти. Какво ще кажеш за всички онези начинаещи профайлъри, които застанаха рамо до рамо, за да отмъстят за загиналата? Те също са застрашени. Леон, Саймън и Кей — внезапно прозрение накара Карол да посочи към стаята отвъд стъклената преграда. — И Крис. Все забравям, че именно тогава се запознах с Крис, защото работехме по два различни аспекта на един и същи случай. Крис също трябва да е в списъка. Никой не изгаряше от желание да уличи Джако Ванс в убийството на Шаз повече от Крис. Тя е мишена. Всички те са мишени. И трябва да бъдат предупредени — внезапен пристъп на гняв се надигна у Карол. — Защо никой не ме е предупредил по официален път? Защо научавам това от теб?

Тони сви рамене.

— Нямам отговор на този въпрос. Може би защото още не съм предал моята преценка за възможните опасности. Но ти вероятно си права. Не съм убеден, че те са играли чак толкова важна роля, за да бъдат прицел за Ванс сега. Но е редно да бъдат предупредени.

— Както и бившата му жена — каза Карол. — Господи! Кажи ми, че са предупредили поне Мики Морган.

— Казах им незабавно, че трябва да я предупредят — отвърна Тони. — В неговите очи онова, което тя направи, е предателство. Не само не пожела да остане край него, но и предпочете да го унижи. Поне той така вижда нещата. Не пожела да се разведе, а подаде молба за анулиране на брака. Ние с теб разбираме защо на Ванс му е бил необходим такъв фиктивен брак, но за средния обитател на някой затвор това, че не си консумирал брака си, може да означава само едно — той изгледа Карол с мрачна ирония. — Че си жалък нещастник, който не може да го вдигне.

Карол забеляза болката в очите му, съзнавайки, че той за пореден път завърта ножа в раната си. Не само импотентността му се бе изправяла между тях двамата през годините, но тя със сигурност не беше подпомогнала отношенията им.

— Ти не си жалък нещастник — каза тя сухо. — Престани да се самосъжаляваш. Но разбирам това, което казваш за Мики — начинът, по който тя реши да се отърве от Ванс, го е превърнал в посмешище, и то в най-добрия случай.

— В неговите очи това е бил умишлен ход — каза Тони. — Но ми се струва, че той няма да се насочи първо към нея. Онова, което тя направи, беше вторично, така да се каже. Истинските злодеи за него са онези, които го лишиха от живота, на който беше навикнал.

— Тоест ние — отбеляза Карол. Тревожността и започваше да се покачва, наближавайки нивото на паника. Наистина имаше нужда да пийне нещо.

— Струва ми се, че за нас се отваря едно малко прозорче, от което може да се възползваме, преди той да предприеме нещо — каза Тони. — Ванс никога не е поемал излишни рискове. Той ще предпочете да си отпочине и да се убеди, че плановете, които е кроил в затвора, могат да се реализират и на практика. Това дава на всички ни време да реорганизираме начина си на живот и да си осигурим убежище.

Карол го изгледа стъписана. Представата да отстъпи пред страха си й прозвуча като проклятие.

— Да се крием? Ти да не си луд? Трябва да останем по местата си и да работим с хората, на които ще бъде възложено да го търсят.

— Не — възрази Тони. — Това е последното място, на което трябва да бъдеш. Трябва да бъдеш на място, където той няма да те потърси. На половин път към върха на някоя планина в Уелс, или на някоя оживена лондонска улица. Но със сигурност не и в екипа по издирването — именно те са хората, които той ще наблюдава най-старателно. Карол, искам всички ние да оцелеем от това. И най-добрият начин да го постигнем, е да не се навираме между шамарите, докато не хванат Ванс и не го върнат там, където му е мястото.

Карол го изгледа яростно.

— Ами ако не го хванат? Колко време ще прекараме в укритие? Колко дълго ще трябва да не водим нормален живот, очаквайки да ни кажат, че е безопасно да се появим?

— Ще го заловят. Той не е Супермен. Тъй като е бил дълго в затвора, няма представа, че междувременно сме заживели в постоянно контролирано общество.

Карол изсумтя презрително.

— Така ли мислиш? Необоримите доказателства, благодарение на които беше осъден, се дължат на ранни версии на инструментите за наблюдение, с които разполагаме сега. Струва ми се, че той отлично съзнава какво има вън от затвора. Ако е бил в отделение за групова терапия, значи е разполагал с телевизор и радио, а може дори да е имал ограничен достъп до интернет. Тони, Ванс знае точно от какво трябва да се пази и е съставял плановете си, имайки това предвид.

— Тогава това е още едно основание да се пазиш — настоя упорито Тони и удари с длани по облегалките на стола. — Дявол да го вземе, Карол, не искам това побъркано копеле да ми отнеме още някого.

Не се опитваше да контролира изражението си и тя си спомни колко лично бе приел смъртта на Шаз Боуман. Вината, която пое на собствените си рамене, му беше тежала с години, не на последно място защото съдът допусна Ванс да избегне последиците на това свое особено жестоко деяние.

— Няма да изгубиш никого — каза тя. Гласът и беше мек и топъл. — Няма да стане като последния път. Но ченгета като нас не се крият от животни като Джако Ванс. Хора като нас тръгват по следите им — тя вдигна ръка, за да го възпре, когато той отвори уста, за да каже нещо. — И аз не казвам това в духа на някаква глупава, безразсъдна смелост. Казвам го, защото вярвам в думите си. Ако допусна страхът да ме завладее, по-добре да напусна работа още сега. За ново начало пък да не говорим. Единственото, което бих виждала пред себе си, би било едно ранно пенсиониране.

Тони въздъхна, съзнавайки, че е победен.

— Не мога да те принудя — каза той.

— Не, не можеш. А ако останалите не са се променили страшно много през изминалите десетина години, няма да успееш да принудиш и тях. Трябва да се заемем с преследването му.

Тони сгърчи лице в болезнена гримаса.

— Моля те, не прави това, Карол. Моля те. Предупреди останалите, разбира се. Но просто продължи да се занимаваш с обичайната си работа. Остави преследването на хора, които той не си е поставил за цел да убие.

— Ами ти? Ти така ли ще постъпиш?

Тони установи, че няма сили да срещне погледа й, макар да мислеше, че няма от какво да се срамува.

— Ще бъда далеч от фронтовата линия, ще изготвям оценка на рисковете. Предположения за онова, което Ванс се готви да извърши. Къде ще иска да отиде. Имах намерение да се скрия в някоя уелска планина заедно с теб, за да се възползвам и от твоите предположения, но това няма да стане, нали? — Той отново почувства как гневът зазвучава в гласа му. Този път той го потисна, принуждавайки се да говори спокойно и непринудено. — Вероятно днес ще уредя някой друг да поеме случаите ми в „Брадфийлд Мур“ и ще тръгна с колата обратно към Устър, където ще мога да работя спокойно.

Този вариант не се поправи на Карол. Искаше й се той да е около нея, за да може да го контролира.

— Предпочитам да останеш тук — каза тя. — Щом няма да се крием, най-малкото, което можем да направим, е да останем близко един до друг. Да се постараем да не даваме на Ванс шанс да нападне някой от нас.

Тони не изглеждаше убеден.

— Ти се занимаваш с разследване на серийни убийства, а се предполага, че аз не бива да работя с теб. Ако любимият ти началник ме види да се навъртам тук, ще получи сърдечен пристъп.

— Толкова по-зле за него. Освен това, доколкото си спомням, ти беше намерил начин да заобиколим забраната?

Тони продължаваше да избягва погледа й.

— Не стигнах до това. Тази история ме накара да забравя всичко останало. А сега трябва да се заема с оценка на положението по случая с Ванс. Предлагам следното: да работя в твоя кабинет зад спуснати щори, а после, когато предам заключението си в министерството, ще уредя някак нещата. Приемаш ли?

За свое учудване Карол се разсмя.

— Ти си безнадежден случай, надявам се да го съзнаваш.

— Но в замяна на това трябва да ми обещаеш нещо…

— И какво е то?

— Ако той се появи някъде близо до нас, ще се скриеш.

— Нямам намерение да се крия някъде из уелските планини — Карол стисна непреклонно устни.

— Не, това ми е ясно. Но моята лодка все още с на пристан край Устър. Можем да вдигнем платна като Писана и Бухалът4. Ще можем да пропъдим Ванс от мислите си.

Карол се смръщи. Това не беше този Тони Хил, когото тя познаваше от толкова години. Да, действително той твърдеше отскоро, че се е променил из основи, след като успя да открие кой е бил биологичният му баща и разбра причините, поради който той бе предпочел да не играе никаква роля в живота му, което му помогна да приеме по-уравновесено миналото си. Но тя се съмняваше, тъй като не забеляза особени признаци на промяна, като изключим някои по-повърхностни като решението му да напусне Брадфийлд и да се премести в Устър, във великолепната едуардианска къща. Действително това означаваше да обърне гръб и на работата си в клиниката за психичноболни престъпници „Брадфийлд Мур“, но Карол беше убедена, че решението да се откаже от тази работа няма да изтрае повече от няколко седмици.

Тони приемаше прекалено лично разучаването на болната човешка психика, за да се откаже от него задълго. Щеше да се намери друго болнично заведение за престъпници с психически отклонения, други болни мозъци за изследване. Тя не се съмняваше в това нито за миг.

Но идеята да потеглят на неподготвена предварително екскурзия, неизвестно накъде, в неговата лодка по каналите, беше толкова нетипична за него, че като че ли доказваше наличието на истинска промяна. Карол не помнеше кога за последен път Тони беше ползвал годишен отпуск, за действително заминаване на почивка пък и дума не можеше да става. Може би и той чувстваше как страхът гризе сърцето му.

— Ще решаваме това, когато стигнем дотам — измърмори Карол и тръгна към вратата. — Но първото, което искам да направя, е да съобщя неприятната новина на Крис. А след това трябва незабавно да се заемем с издирването на останалите от екипа, за да уведомим и тях.

Тони се изправи.

— Не, ти оставаш тук — каза Карол, пресегна се зад него и спусна щорите.

— Трябва да се прибера у дома, при лаптопа си — възрази той.

— Не, не трябва. Можеш да ползваш моя компютър.

— Само че тук я няма моята брилянтна интродукция.

Карол се ухили мрачно.

— Ако имаш предвид стандартното въведение, което слагаш в началото на профилите, можеш да ползваш някой от старите профили, които си правил за нас. Ще ги намериш в директорията, наречена за удобство „профили“. Съжалявам, Тони. Ако нещата са толкова сериозни, колкото ги представяш ти, то и ти трябва да се пазиш не по-малко, отколкото искаш аз да пазя себе си.

Докато влизаше отново в общото помещение, тя си каза, че той не би могъл да възрази по никакъв начин на това.

Ванс беше намерил бейзболна шапка на „Бостън Ред Сокс“ в жабката на таксито. Не беше точно дегизировка, но ако вече бяха разпространили описанието му, шапката не би била спомената в него. Вероятно щеше поне да му даде възможност да си поеме дъх. Беше приятно изненадан от новата зона за отдих на магистралата. Навремето, когато влезе в затвора, посещението на подобни зони все още беше неприятна необходимост — състоянието и видът им караха човек да реши, че се е озовал в шейсетте години на двайсети век. Сега тази поне беше трансформирана в приятно заведение с тераси, към което имаше магазин за хранителни стоки на „Маркс енд Спенсър“, кафене, предлагащо двайсет вида топли напитки, и мотел. Кого го беше грижа за унищожаването на природата? Подобрението беше впечатляващо.

Ванс спря колата в една по-отдалечена част на паркинга, колкото можеше по-далеч от мотела. Провери как бяха разположени камерите за видеонаблюдение и се постара да маркира така, че регистрационните номера на колата да не се виждат на записите. На този етап спечеленото време, колкото и малко да беше то, във всички случаи беше предимство.

Отвори багажника от любопитство. В един ъгъл бяха прибрани някакви дрехи. Измъкна ги и разгъна тънко яке от непромокаема материя. Идеално. Беше му малко тясно в раменете, но покривайте татуираните му ръце, които бяха най-забележимата част от него понастоящем. Щеше да е по-добре да влезе и излезе от мотела, облечен с него.

Оставяйки ключовете на арматурното табло с надеждата, че някой ще открадне таксито, той тръгна бързо по павираната пътечка към мотела, криейки лице във вдигнатата си яка.

Докато вървеше, чувстваше колко напрегнато беше цялото му тяло. Това не се дължеше на страх; засега все още нямаше основания да се страхува. Каза си, че е по-скоро смесица от тревожност и очакване. Състояние на повишена бдителност, което щеше да му помогне да се опази — не само за момента, а за толкова време, колкото беше необходимо за осъществяване на плановете му.

Тръгна покрай последната редица паркирани коли, оглеждайки ги, докато вървеше. По средата на редицата откри тъмносиния мерцедес комби, който търсеше. На арматурното табло беше закрепен къс хартия с написан на него номер. Последните три цифри бяха 314.

Ванс обърна гръб на колата и тръгна право към мотела. Отвори вратата и тръгна уверено през фоайето към асансьорите. Никой не му обърна внимание — нито един от насядалите по диваните наоколо хора или от онези, които пиеха кафе прави край високите масички. Рецепционистът, зает с друг новопристигнал, почти не го погледна. Всичко се развиваше точно така, както бе очаквал. Тери беше свършил добра работа уредил беше нещата тук и беше успял да му предаде по-важните подробности по време на посещенията си в затвора. Ванс натисна копчето, за да повика асансьора и влезе в него незабавно щом вратите се отвориха. На третия етаж излезе и зави по коридор, излъчващ острата миризма на синтетичен ароматизатор. Продължи по коридора, докато стигна вратата, на която бе изписан номер 314. Почука три пъти, после отстъпи назад, готов да побегне, ако се наложеше.

Но се оказа, че няма повод за безпокойство. Вратата се отвори безшумно, разкривайки жилавата фигура и маймунската физиономия на Тери Гейтс, човекът, който не бе престанал да му вярва и бе изпълнявал съвестно и точно всички нареждания на Ванс още от деня, когато го арестуваха. Тъкмо благодарение на лъжливите показания на Тери сянка на съмнение падна върху първите му присъди за убийства — Тери, който никога не се колебаеше да изпълни онова, което Ванс искаше от него, нито за миг не се беше усъмнил в неговата невинност. За миг той го изгледа учудено. После погледите им се срещнаха и Тери разпери широко ръце, отстъпвайки назад.

— Влизай, човече — каза той, нюкасълският му акцент се долавяше ясно дори в тази кратка фраза.

Ванс бързо пристъпи през прага и затвори вратата зад себе си. Въздъхна шумно и отвърна на усмивката на Тери.

— Радвам се да те видя, Тери — каза той, вече спокоен, връщайки се към обичайния си кадифен тембър.

Тери не можеше да престане да се усмихва.

— Това е върхът, Джако. Направо е върхът. Действаше ми толкова потискащо да те виждам само на онези места през всичките тези години — той махна с ръка, обхващайки с жест стаята. — Харесва ли ти тук?

Всъщност обстановката беше доста по-хубава от онова, което Ванс бе очаквал да види на този етап от своето пътуване обратно към комфорта и лукса, които според него му се полагаха по право. Стаята беше чиста, не се долавяше застояла миризма на цигари или алкохол. Обстановката беше семпла — бели стени, бели чаршафи, тъмна ламперия зад леглото и масата, която можеше да послужи и за писалище. Завесите бяха тютюнево кафяви. Единствено завивката на леглото и килимът бяха в ярки цветове.

— Добре си се справил, Тери — каза Ванс, смъквайки шапката и якето.

— Как мина? Да ти направя ли чай? Имаш ли нужда от него? Всички твои документи и личната карта са тук, в това куфарче. Взел съм и няколко хубави салати и сандвичи от „Маркс енд Спенсър“ — бърбореше Тери.

— Мина като по вода — отвърна Ванс, протягайки се доволно. — Никакви проблеми — той потупа Тери по рамото. — Благодаря ти. А сега да се заемем с най-важното. Имам нужда да взема душ — той погледна с отвращение ръцете си. — Да махна тези противни неща. Защо човек би си причинил сам такова нещо, за мен си остава загадка.

Той тръгна към банята.

— Но е по-добре, че Джейсън е решил да се татуира — отбеляза Тери. — При такива татуировки на никой не би му хрумнало да се вгледа по внимателно в лицето ти, нали?

— Именно. Донесъл ли си самобръсначка, Тери? Искам да махна и тази козя брадичка.

— Всичко е в банята, Джако. Всичко, което ми поръча, и обичайните тоалетни принадлежности.

Тери отново се усмихна, търсейки одобрението му.

Ванс затвори вратата на банята и пусна душа. Тери беше като вярно куче. Донасяше всичко, което Ванс поискаше, понякога и в двойно количество. Нямаше значение какви изисквания поставяше Ванс, Тери като че ли продължаваше да се чувства негов длъжник. А причината беше съвсем проста. Навремето, когато все още го приемаха като национален герой, Ванс прекарваше часове край леглото на близначката на Тери, Филис, докато тя умираше от рака, разяждащ тялото й. Тери предполагаше, че Ванс постъпва така, тласкан от съчувствие. Така и не разбра, че Ванс обичаше да навестява умиращи, защото му беше приятно да наблюдава как животът постепенно ги напуска. Приятно му беше да гледа как всичко човешко си отиваше от тях, оставяйки накрая просто една обвивка. За негов късмет на Тери изобщо не му минаваше през ум, че такова нещо би могло да мотивира действията му, които той приемаше като израз на изключителна доброта. Филис винаги бе обичала да гледа „Визитите на Ванс“; да види главния герой до леглото си беше единствената светла точица в гаснещия й живот.

Ванс свали протезата си и влезе под душа, наслаждавайки се на безкрайния поток вода, чиято температура можеше да регулира съобразно желанието си. Беше истинско блаженство. Изми се от глава до пети със скъп душ гел, ухаещ на лимони и канела. Изтърка татуировката от шията си, после обръсна брадичката, оставяйки само мустаците. Остана дълго под душа, радвайки се на усещането, че отново сам е господар на съдбата си. Накрая фалшивата татуировка започна да се отлепя и смъква, плъзгайки се по ръката му като отпечатък от картина на Дали. Ванс потърка с ръка гърдите и стомаха си, подпомагайки превръщането на татуировката в лепкава локва, последна следа от бодиарта на Джейсън, която после изчезна в канала.

Излезе от душа и се уви в дебела хавлиена кърпа. Мекото й докосване му се стори направо невероятно. После той покри изкуствената си ръка с душ гел и смъкна татуировката и от нея, остави я да се разтвори и оттече, с което изчезнаха и последните следи от това, което бе направил. Докато подсушаваше тялото си, Ванс отново се замисли за Тери. Беше станал лъжесвидетел заради него. Кой знае колко подсъдни деяния бе извършил през последните години заради него — като започнем от намирането на фалшиви документи за самоличност и свършим с прането на пари. Беше организирал практическите аспекти на бягството му. Нито за миг не бе възникнало и най-малко съмнение, че някога би предал човека, когото все още обожаваше. И все пак…

Не можеше да си затвори очите пред факта, че Тери беше „Човекът, който знаеше твърде много“. Беше останал верен толкова дълго време, защото бе успял да убеди сам себе си, че Ванс е невинен. За него бе невъзможно да повярва, че човекът, благодарение на когото последните седмици от живота на сестра му бяха станали поносими, би могъл да бъде убиец. Но сега всичко щеше да се промени. Ванс имаше планове. Адски планове. А започнеше ли ужасът, когато отмъщението му се разкриеше в своята цялост, нямаше да има никакво място за съмнения. Дори Тери нямаше да може да се изправи срещу идващата буря. Щеше да му се наложи да поеме и лична отговорност за жестокостите, които Ванс възнамеряваше да извърши. За него това щеше да бъде ужасно. А не можеше да се отрече, че Тери беше човек, който отстояваше твърдо убежденията си. След като бе стоял непоклатимо зад Ванс толкова дълги години, ако осъзнаеше грешката си, той незабавно би се упътил към полицията. Не би могъл да постъпи по друг начин.

Което необратимо превръщаше Тери в „Човекът, който знаеше твърде много“. Ако той разкриеше онова, което бе извършил, ако разкажеше онова, което знаеше, това би било краят. А това бе нещо, което Ванс никога не би допуснал.

Сержантът от криминалната полиция Алвин Амброуз се опитваше да не нервничи прекалено много, докато преминаваше през всички проверки, необходими, за да бъде допуснат на територията на затвора „Оукуърт“. Скенери, детектори за метал, предайте мобилния си телефон, предайте радиостанцията… Ако обръщаха толкова внимание и на хората, които излизаха от затвора, той нямаше да е тук сега.

А и поначало не би трябвало да бъде тук. Действително, „Оукуърт“ влизаше в региона, за който отговаряше полицията на Уест Мърсия и беше достатъчно близо до Устър, за да бъде разследването на бягството на затворник оттук несъмнено отговорност на полицията от този град. Което означаваше според Амброуз, че с това, което вършеше сега, по право би трябвало да се заеме шефът му. Но откакто бе обявено, че Карол Джордан ще поеме поста, който той искаше, инспектор Стюарт Патърсън като че ли бе обявил стачка. Всичко, което успяваше да пробута на Амброуз, се трупаше на бюрото на сержанта. Така стана и с този ангажимент. Всяка надежда, която Амброуз бе таял, че шефът му може да се заеме с въпроса, изчезна незабавно щом се разкри кой точно е избягалият затворник. Това, че Карол Джордан бе участвала в ареста му навремето просто затвърди онова, което се бе превърнало в стандартна оперативна процедура в техния офис.

В представите на началника на местната полиция Патърсън водеше случая. Всъщност Амброуз го беше поел. Независимо от това, че управителят на затвора щеше да очаква офицер с чин, по-висок от сержант, да оглавява преследването на опасен беглец като Ванс. Амброуз трябваше да приеме нещата такива, каквито бяха, и да разчита на внушителното си присъствие. Поне щеше да може да се възползва от опита на Карол Джордан още преди пристигането й в Устър. Съвместната им работа преди беше оставила силни впечатления у него. А не беше никак лесно да впечатлиш Алвин Амброуз.

Най-сетне премина през всички проверки, влезе през малката странична врата и мина по един коридор, за да влезе в кабинет, където завари един учудващо млад мъж да седи зад затрупано с документи бюро. Той скочи, придържайки с една ръка развяващите се краища на сакото си и протегна другата, за да се здрависа с Амброуз. Беше висок, строен и жизнерадостен. Но когато Амброуз наближи, за да стисне ръката му, забеляза, че кожата му е набраздена от ситни бръчици. Беше по-възрастен, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Джон Грийнинг — представи се той. Ръкостискането му беше енергично като цялостното му излъчване. — Заместник-управител. Шефът отиде в Лондон, повикаха го в Министерството на вътрешните работи — той ококори очи и повдигна вежди. Амброуз си каза, че му прилича на Дейвид Тенант в ролята на доктор Кой. Дори самата мисъл го накара да изпита досада. Грийнинг го покани с жест да седне, но Амброуз остана прав.

— Нищо чудно — отвърна той. — Предвид обстоятелствата.

— Ние сме крайно притеснени поради бягството на Джако Ванс.

Според Амброуз думата „притеснени“ беше мъчително неадекватна. Един сериен убиец си беше излязъл през входната врата на затвора, управляван от този човек. На негово място Амброуз щеше да иска да потъне в земята от срам.

— Да. Разбира се, такава грандиозна издънка неминуемо ще предизвика разследване, но това не е поводът за днешното ми посещение.

Грийнинг се нацупи. Не е гневен, не се срамува, каза си Амброуз. Цупи се. Като че ли някой е разкритикувал вратовръзката му. Която, откровено казано, би заслужила всяка отправена към нея критика.

— Мога да ви уверя, че за корупция сред личния ни състав не може да става и дума — каза заместник-управителят.

Амброуз изсумтя.

— А не ви ли се струва, че това е дори още по-лошо? Корупцията би била не толкова мъчително обяснение в сравнение с некомпетентността. Така или иначе, дошъл съм да разговарям с Джейсън Колинс.

Грийнинг кимна вдървено.

— Подготвили сме стая за разпити. Има аудио и видео апаратура. Всички бяхме много учудени от участието на Джейсън в това. Така добре се представяше в крилото за групова терапия.

Амброуз поклати невярващо глава.

— Явно сте го имали за отличник.

Грийнинг посочи с глава към служителя, който беше въвел Амброуз.

— Полицай Ашмоул ще ви заведе в стаята за разпити.

След това явно отпращане Амброуз последва служителя обратно в коридора. Двамата минаха през друга вратичка и продължиха навътре в лабиринта на затвора.

— Познавахте ли Ванс? — попита Амброуз.

— Знаех кой е. Но никога не съм общувал пряко с него.

Това сложи край на разговора. Завиха още веднъж, после спряха пред някаква врата. Служителят я отвори с карта и я задържа, за да може Амброуз да влезе първи. Амброуз спря на прага за миг, колкото да огледа човека, седнал зад масата, чиито крака бяха здраво завинтени за пода. Бръсната глава, козя брадичка, татуировки. Точно по описанието. Колинс вдигна глава и срещна очите на Амброуз с безжизнен, ироничен поглед.

— Какво си ме зяпнал?

Амброуз се бе сблъсквал с подобно предизвикателно поведение толкова често през годините, откакто работеше в полицията, че то просто отскочи от него, без да го засегне.

Той не каза нищо. Озърна се, сякаш преценяваше сивите стени на стаята, луминесцентното осветление и настлания с плочи под, за да включи описанието в някоя брошура на агенция за недвижими имоти. Помещението миришеше на мръсни тела и пръдня. Почти накара Амброуз да съжали за дните, когато тук можеше да мирише на застоял тютюнев дим. С две крачки стигна до празния стол срещу Колинс и служителят на затвора ги остави сами, посочвайки на Амброуз копчето, което трябваше да натисне, когато приключеше.

— Джейсън, аз съм сержант Алвин Амброуз от полицията на Уест Мърсия и съм тук, за да разговаряме за участието ти в бягството на Джако Ванс.

— Знам защо си тук — отвърна Джейсън с тежък, мрачен тон. — Знам само едно — че той ме помоли да си разменим килиите снощи.

Амброуз избухна в смях — смееше се гърлено, от сърце, боботещият му смях изпълни стаята. Колинс се стъписа и го загледа уплашено.

— Спести ми глупостите — каза Амброуз, когато се посъвзе. — Прескочи излишните дрънканици и ми кажи какво знаеш.

— Нищо не знам. Трябваше да бъде шега. Той смяташе, че ще може да се представи за мен, аз мислех, че няма да успее. През ум не ми е минавало, че работата ще стигне дотук — и Колинс се усмихна иронично, сякаш допълваше: „Докажи, че лъжа“.

— Доста подготовка явно сте хвърлили — само за една шега — отбеляза саркастично Амброуз.

Колинс сви рамене.

— Това не ме интересуваше. Той беше този, който настояваше, че ще успее да изпълни номера. Той трябваше да се постарае за необходимото — Колинс вдигна палец в знак на одобрение. — Добре се справи копелето.

— Не ти вярвам.

Колинс отново сви рамене.

— Вярвай на когото искаш. Пет пари не давам.

— Ясно ти е, че с престоя ти в терапевтичното крило е свършено, нали? Връщаш се в категория А. Никакви привилегии. Никакви пухени завивки и отделна тоалетна. Никакви сесии по групова терапия, на които да можеш да разправяш сълзливи врели-некипели. Няма да има дни извън затвора, когато никой да не очаква от теб да си даваш много зор. Не и преди да остарееш. Освен ако не разполагаш с някаква информация, която може да облекчи положението ти.

Колинс изкриви присмехулно уста.

— Разполагам с нещо по-добро от информация. Имам рак, шишко. Ще ме преместят в болничното крило. Ще ме пуснат да си умра у дома, както пуснаха атентатора от Локърби. Нищо, с което би могъл да ме заплашиш, не може да се сравни с това. Така че можеш да се разкараш.

И не греши, мислеше си Амброуз, докато избутваше стола си назад, ставаше и отиваше към вратата. Когато тя се отвори, за да може той да излезе, Амброуз се обърна с усмивка към Колинс.

— Надявам се ракът да се отнесе така милостиво с теб, както Ванс се бе отнесъл с жертвите си.

Колинс се ухили.

— Нищо не знаеш, ченге. Джако ми е казал, че има планове, в сравнение с които миналото ще изглежда като детско филмче.

Крис Дивайн почувства как тъмно аленият цвят на гнева плъзва нагоре по шията й. Винаги бе считала, че е достатъчни закоравяла, за да си върши работата. Душевното й равновесие никога не бе застрашавано от емоционална нестабилност. Дълго време бе вярвала, че нищо не може да я шокира. А после Джако Ванс уби Шаз Боуман и Крис разбра, че може да се почувства опустошена като всеки друг човек. Но не беше допуснала да рухне. Нямаше да му достави това удоволствие. Вместо това използва болката като движеща сила в борбата си срещу убиеца на Шаз, присъединявайки се към импровизирания екип, събран от Тони и Карол, за да бъде разобличен Ванс. През цялата й кариера нищо не й бе доставило по-голямо удоволствие.

През тези шест години, които бе прекарала в отдела за разследване на особено тежки престъпления в Брадфийлд, почти не бе минал работен ден, в който Крис да не си бе спомняла за Шаз. Започнаха да работят заедно, когато Шаз бе приета в криминалния отдел на полицията, и бяха добър екип. Но на сегашното ниво на отдела биха били неудържими. Това беше тъкмо работата, за която Шаз мечтаеше и тя би се справила добре с нея.

Към съжалението, което изпитваше Крис, се примесваше и неизбежното чувство за вина. Макар че по онова време тя не беше шеф на Шаз, Крис не преставаше да се обвинява, че не бе обърнала достатъчно внимание на онова, с което тя се занимаваше; ако не беше толкова погълната от собствените си интереси, тя би могла да реши да й помогне и би се погрижила за безопасността на младата криминалистка. Но не беше го сторила и мисълта за този пропуск бе нещо, с което й се налагаше да живее всеки ден. По ирония на съдбата тъкмо това я правеше по-добър колега, по-способна да работи в екип.

Дори сега в сърцето й нямаше и помен от прошка за Джако Ванс. Самото му име все още можеше да събуди у нея прилив на гняв. Гняв, който тя предполагаше, че би се уталожил единствено от пряко физическо насилие. Сега, докато слушаше онова, което Карол Джордан й съобщаваше, Крис чувстваше познатата ярост отново да се разгаря в нея. Безсмислено бе да се заемат с търсене на виновниците. Най-важното беше да върнат Ванс там, където му беше мястото и да се уверят, че ще си остане там.

— Как е организирано преследването? — попита тя, потискайки решително гнева си.

— Нямам никакви сведения — каза Карол. — Никой не си е дал труда да ме уведоми официално за случилото се. Научих само защото от министерството са се обърнали към Тони за оценка на риска. А той е на мнение, че всички ние, които участвахме в залавянето на Ванс, трябва да бъдем нащрек.

Крис се намръщи. Разбираше колко сериозно е предупреждението на Тони. Но все пак не беше сигурна, че е съгласна с него.

— Разбираемо е. Той не понасяше да му се противопоставят — каза тя замислено. — Затова и уби Шаз. Въпреки че тя не представляваше заплаха за него. В действителност не го застрашаваше. Силата беше на негова страна. Но тя има смелостта да тръгне срещу него, а той не беше в състояние да се примири с това.

— Именно.

— И все пак… Разбирам защо според него ти и той сте на огневата линия. Но ние, останалите? Съмнявам се, че радарът на Ванс изобщо ни е регистрирал. Ние бяхме второстепенни участници, а такива като Ванс не обръщат внимание на незначителните хора. Няма нищо сензационно в това да се заемеш с маловажни личности като нас.

Карол се позасмя сухо.

— Странно, никога не бих те квалифицирала като незначителен човек, Крис. Разбирам какво искаш да кажеш, но все пак ми се иска да покрием всички опасни пунктове. От теб искам да откриеш останалите трима, които работеха тогава с нас, и да ги предупредиш, че Ванс е на свобода и може да застрашава тяхната безопасност.

Крис се загледа в един от ъглите на стаята, ровейки се в спомените си.

— Леон Джаксън, Саймън Макнийл и Кей… как беше презимето й?

Сам Еванс, който се бе упътил към вратата, чу последните й думи и не устоя на изкушението да я подразни:

— Не е типично за теб да забравиш името на някоя мацка, Крис.

— Някои хора просто… — тя сви рамене — лесно се забравят. Малко са незабравимите като теб.

— Ха-ха — отбеляза той саркастично и затвори вратата зад себе си.

— Но тя наистина беше лесна за забравяне — каза Карол. — Струва ми се, че го постигаше съзнателно. Сливаше се с околната среда, докато хората почти забравяха за присъствието й и изтърваваха нещо, което поначало нямаха намерение да казват.

Крис кимна.

— Умееше да води разпити. Подходът й беше различен от този на Пола, но може би не по-лош от него. Но какво беше фамилното й име?

— Халам. Кей Халам.

— Точно така, сега си спомням. Странно, нали? Човек би казал, че след като сме преживели такова нещо заедно, ще продължим да поддържаме връзка един с друг. Че всеки от нас ще следи професионалното развитие на другите. Но ние се разпиляхме по всички посоки на света още след като мина първия процес. Като че ли никой не искаше да поддържа контакт с останалите, за да бъде по-лесно да изтрием преживяното от паметта си. После, когато се видяхме в апелативния съд и на втория процес, се чувствахме неловко един с друг, сякаш бяхме непознати.

Карол кимна.

— Все едно си срещнал на сватба или погребение човек, с когото някога си бил много близък, но това е било толкова отдавна, че сега и двамата се чувствате неудобно. Не можете да възстановите онова, което е съществувало между вас преди, но и двамата съзнавате, че е било различно, и в това има нещо тъжно и мъчително.

Трудно беше да се определи кой бе по-изненадан от коментара на Карол. Бяха работили заедно достатъчно дълго, та Крис да съзнава отлично колко рядко можеше да се чуе Карол Джордан да говори така откровено. И двете жени пазеха личното си пространство, съзнателно избягвайки излишна близост. Колкото и близки да бяха помежду си хората, които работеха в екипа, те не общуваха много извънслужебно. Където и да изливаха душите си, това не се случваше в офиса.

Карол се покашля.

— В продължение на три-четири години Кей ми пращаше картички за Коледа, но ми се струва, че това се дължеше по-скоро на желанието да й дам добри препоръки, отколкото на някакъв стремеж да не губим връзка една с друга. Нямам представа къде е тя сега, не знам дори дали все още е ченге.

Крис записа имената в своя смартфон.

— Ще се заема с това. Може да ми помогнат от федерацията на полицейските служители. Поне би трябвало да са в състояние да ми кажат дали все още работят в полицията.

— Дали ще са склонни да дадат подобна информация? — попита Карол.

Крис сви рамене.

— Нали това е нашият профсъюз. Човек би предположил, че ще предприемат необходимото за безопасността ни — тя се ухили лукаво. — Пък и аз си имам свои начини. Може да не са толкова елегантни като похватите на Пола, но дават резултати.

Карол вдигна ръце в израз на безпомощност, а Крис се завъртя на стола си и започна да удря по клавиатурата на своя компютър със силата на човек, който се е учил да пише на пишеща машина.

— Не искам да знам нищо повече — каза Карол. — Съобщи на мен и на Тони какво си открила, когато приключиш. И, Крис…

Крис откъсна поглед от екрана.

— Какво?

— Не се увличай толкова в това търсене, че да забравиш да се погрижиш за собствената си сигурност. Ако Ванс има списък, твоето име също е в него.

Карол стана и тръгна към вратата.

— Моите уважения, шефе, но смея ли при това положение да попитам накъде така сам-сама? — подвикна Крис след нея.

Карол се поизвърна. Ситни бръчици се появиха в ъгълчетата на очите й, когато тя се усмихна иронично.

— Отивам в централата на Северната регионална полиция. Вероятно там ще съм в безопасност.

— Не бих разчитала на това — измърмори мрачно Крис, докато вратата се затваряше зад Карол.

Имаше нещо отчайващо тъжно в апартамента, който Ники Рийд бе делил със Сузи Блак. Излинелите мебели очевидно бяха събирани от най-евтините магазини за стоки на втора ръка. Пейзажните фотографии по стените като че ли бяха изрязвани от списания и пъхани в евтини рамки от ИКЕА. Килимът беше протрит, цветовете му бяха потънали в мъглите на времето. Но тук беше и по-чисто, и по-подредено от онова, което си бе представяла Пола. Помещението като че ли бе обзаведено от деца, които са си представяли, че обзавеждат собствен дом.

Ники улови зоркия поглед, с който тя обхождаше обстановката, и каза:

— Ние не сме отрепки, разбирате ли. Опитваме се да водим приличен живот. Опитвахме се — той посочи една купа, пълна с портокали, ябълки и банани на една масичка край стената. — Плодове, такива работи. Ядяхме истинска храна. И си плащаме наема — той прехвърли единия си слаб, облечен в деним крак, над другия, и сключи ръце на коляното си. Превзетият му, женствен маниер подкопа опита му да се държи достойно и накара Пола да изпита още по-дълбоко съчувствие към него.

— Съжалявам за Сузи — каза тя. — Онова, което й е било причинено, е непростимо.

— Ако вашите хора се бяха вслушали, когато отидох да обявя, че е изчезнала… ако бяхте приели сериозно думите ми… — недоизказаното обвинение увисна във въздуха.

Пола въздъхна. После заговори кротко.

— Разбирам защо си толкова гневен, Ники. Но дори да бяхме вдигнали всички колеги под тревога, когато ти си съобщил за изчезването на Сузи, пак щяхме да закъснеем. Съжалявам, но такава е истината — била е мъртва още преди дори ти да разбереш, че е изчезнала. Знам, че те измъчва чувство за вина, Ники, но няма нищо по-различно, което да си можел да сториш и което би могло да промени крайния изход.

Ники подсмръкна шумно, в очите му проблеснаха сълзи. Пола не можеше да прецени дали това е действието на кокаина или истинска проява на скръб; що се отнася до Кевин, ако се съдеше по езика на тялото му, той вече беше решил за себе си.

— Тя беше страхотна… Сузи — каза Ники с треперлив глас. — Познавах я от години. Учехме в едно и също училище. Често бягахме заедно и ходехме в игралните зали, за да играем на видеоигри, играехме и на бинго с пенсионерите.

— Значи и двамата сте имали проблеми в училище?

Той се позасмя презрително.

— В училище. У дома. С другите деца. Двамата със Сузи успявахме да се накиснем до ушите във всички неприятности, за които можете да се сетите. Тя е единственият човек от някогашния ми живот, с когото все още поддържам връзка. Всички останали ме прекараха, а после се разкараха. Но не и Сузи. Грижехме се един за друг.

Пола прецени, че той вече се е поотпуснал достатъчно, за да му зададе по-сериозен въпрос.

— И двамата работехте по улиците, нали?

Ники кимна.

— Проституирахме — той погледна към напукания таван, примигвайки, за да пропъди сълзите от големите си сини очи, които се открояваха на слабото му, кокалесто лице с тънки устни, разкриващи нащърбени зъби. — Нямаше какво друго да правим. Сузи се опита да поработи в магазина на ъгъла, но парите бяха мизерни — той сви леко рамене. — Не разбирам как се оправят хората.

— Повечето хора не хвърлят луди пари за наркотици — каза Кевин, но тонът му не беше груб.

Ники избърса една сълза с върха на пръста си.

— Съдете ме тогава, да му се не види.

— Сузи е била на хероин, нали? — намеси се Пола, опитвайки се да възстанови хода на разговора.

Ники кимна и зачопли кожата около нокътя на палеца си.

— От години е така — той хвърли бърз поглед към Пола.

— Ама не беше отвъртяла, разбирате ли. Караше я кротко и редовно. Успяваше да се справи. Хероинът й помагаше да се справи. Без хероин… — той въздъхна. — Вижте, разбирам, че според вас сме пълни боклуци, но ние се справяхме добре — посегна към цигарите си и запали една. После се сети да предложи и на Пола, която събра сили да откаже.

— Разбирам — отвърна тя. — Разбирам какви усилия сте полагали. Не съм тук, за да ви създавам проблеми заради всички тези неща. Имам само нужда да разбера дали Сузи е умряла заради нещо в живота си, или просто защото се е оказала на неподходящото място в неподходящото време.

Ники поизправи гръб, изпъна кръстосаните си досега крака и стисна с ръце седалката на стола.

— В живота на Сузи нямаше никой, който би пожелал да й стори зло. Знам, вие си мислите, че преувеличавам, защото тя е мъртва, но не е така. Вижте, тя беше проститутка и наркоманка, но не беше лош човек. Никога не е имала сводник. Просто си имаше дилър, от когото се снабдяваше и който се грижеше за нея.

— И кой беше този дилър?

Той поклати глава.

— Няма да споменавам имена. Това би било глупаво, а аз не съм глупав, каквото и да си мислите вие. Разберете, тя беше добър клиент. Освен това му водеше и нови клиенти, така че той внимаваше никой да не й създава проблеми. Никой не се опитваше да се набута на нейна територия. Всички знаеха какво е положението. Когато онези шибани източноевропейски курви се появиха на онази строителна площадка, бяха решили, че когато времето е лошо, могат да работят и във „Летеца“ — Ники се ухили. — Но това не продължи дълго. Тези мръсници, руснаците, се имат за много печени, ама не са печени като момчетата от Брадфийлд.

— Откога работеше Сузи в „Летеца“? — попита Кевин. Знаеше, че Пола не обича да прекъсват процеса на работата й, но пък мразеше да се чувства излишен.

Ники се почеса по главата и отново кръстоса крака. Пола си каза, че би искала да има способността на Тони Хил да разчита езика на тялото. Наскоро беше посещавала курс за специалисти по разпитите, и макар в рамките на този курс да бе отделено време и за тази тема, тя все още имаше чувство, че засега се движи само по повърхността й.

— Не помня отвърна той. — Струва ми се, че е била все там, разбирате ли?

— Имаше ли постоянни клиенти? — попита Пола. — Или бяха просто случайни хора от екипажите на самолетите?

— И едното, и другото — той вдъхна дълбоко дима, после го издиша през ноздрите си. — Някои от редовните й клиенти бяха от определени екипажи, които редовно летяха по тази линия. Например, ако беше вторник, значи щяха да дойдат тези от Дубай. Имаше няколко араби сред постоянните си клиенти, от екипажите на полетите към Залива и обратно. А имаше и местни хора, които работеха на терминала за товарните самолети — той въздъхна. — Не знам имената им, нищо от този род. Никога не съм обръщал внимание. Знаете ли, не проявявах интерес към нейните клиенти.

— А тя имаше ли някакво място, на което да ги води? Хотелска стая, стая в някой апартамент, нещо подобно?

„Била е удавена във вана“, каза си Пола.

Ники се изкиска леко.

— Шегувате ли се? Тя си беше обикновена уличница. Никога не е работила в публичен дом или масажен салон. Работеше си по улиците. Водеше ги да се чукат зад „Летеца“. Или в колата на клиента, ако той имаше такава — той се разсмя отново — ужасен, задавен звук. — Нашият живот няма нищо общо с „Хубава жена“.

— Ами местата, където са отсядали тези хора? Ако не са били оттук, сигурно са имали стаи в хотели. Ходеше ли с тях там?

Ники завъртя отрицателно глава.

— Нали ви казах, Сузи си работеше на улицата. Нито един рецепционист не би я пуснал да мине покрай него, ако е в съзнание. Защо ме питате за това?

— Защото според нас тя не е била убита на мястото, където са я намерили — каза Пола.

— Казват, че е била удавена. А са я намерили в канала. Защо решихте, че не е била убита там?

— Водата, която е била намерена в дробовете й, не е същата — отвърна Пола. — Не е вода от канала. Където й да се е удавила, не е било в канал — тя почака, докато той обмисли току-що чутото. — Имаш ли някаква представа къде може да е станало?

— Нямам никаква шибана идея.

— Споменавала ли е някога, че се чувства в опасност?

— Единственият път, когато изобщо е имала някаква неприятност, беше онзи случай с източноевропейците. И както казах, там въпросът се уреди. Пък и то се случи преди месеци. Ако ставаше дума за реакция на станалото, тя трябваше да го е отнесла преди доста време. Струва ми се, че причината не е лична без значение кой я е убил. Всеки би могъл да я забърше от улицата. Щом „Летеца“ затвореше, тя продължаваше работа на улицата. И не е имало никой, който да я пази. На улицата тя беше съвсем сама. Не беше като в Темпъл Фийлдс, където работя аз. Там работим в екип. Все някой следи, за да се знае с кого съм тръгнал. И аз правя същото за останалите — той поклати глава. — Казвах й, че трябва да намери някой, с когото да работи. Но тя казваше, че и без това нямало достатъчно работа. Не я обвинявам. Права беше. Проклетата рецесия.

— Какво? Да не би хората да се ограничават и в тези плащания? — Лекият сарказъм в тона на Кевин беше съвсем ясно доловим за Пола.

— Не, полицайче — отвърна гневно Ники. — Просто на улицата са наизлезли повече хора, които се предлагат. Ние двамата със Сузи го забелязахме. Има много нови лица.

Пола си каза, че това е интересно. Не можеше да прецени точно защо й се струва така, но при разследване на убийство не бе редно да се пренебрегва каквото и да било, което излизаше от рамките на обичайното.

— А имала ли е тя неприятности с новите?

Ники загаси с ожесточение цигарата си в пепелника от африканска керамика, после вдигна капачето и внимателно пусна вътре угарката. Пола си каза наум, че не е забелязала тук пълни с угарки чинийки, ползвани за пепелници.

— Имаше разправии в Темпъл Фийлдс — каза той накрая. — Но не и там, на майната си, в Бракли Фийлд — той взе пакета с цигари и почука с него по страничната облегалка на стола. — Кога ще ми позволят да взема тялото й?

Въпросът дойде съвсем изненадващо.

— Ти ли си най-близкият й роднина? — попита Пола, колкото да печели време.

— Аз съм единственият й близък човек. Майка й почина. Не е виждала нито баща си, нито двамата си братя, откакто е била деветгодишна. Израснала е в дом за сираци, също като мен. Ние двамата се грижехме един за друг. Трябва да бъде погребана, както му е редът, а няма никой друг, който би направил това за нея. Е, къде да отида, за да уредя това?

— Трябва да отидеш в офиса на коронера6 — отвърна Пола. Не й беше приятно да избягва въпроса, на който не можеше да даде ясен отговор. — Но те няма да освободят веднага тялото. Тъй като тя е жертва на убийство, ще се наложи да я задържат още известно време.

— Защо? Знам, че се налага аутопсия. Искам да кажа, и аз гледам телевизия, нали така? Това разбирам. Но сега, когато вече са направили аутопсията, защо да не мога да я взема?

— Не е толкова просто — намеси се Кевин. — Ако арестуваме някого…

— Ако? Казахте „ако“, а не „когато“? — Ники скочи на крака и започна да крачи напред–назад из стаята, палейки цигара, докато ходеше. — Може би тя е без значение, затова за нейния случай не се предвижда „когато“?

Пола почувства нарастването на напрежението у седналия до нея Кевин.

— Ето как стават тези неща. Когато арестуваме някого, той има правото да поиска втора аутопсия — за в случай че нашият патоанатом е объркал нещо. Това е изключително важно, когато има някакво съмнение около причината за смъртта. Или, както е в този случай, спорен въпрос във връзка с тялото от компетенцията на съдебната медицина.

— Майната му — Ники почти изплю думите. — При темповете, с които работите, всички може да измрем, преди да арестувате някого — той спря и облегна глава на стената. Силуетът му напомняше на алегорично изображение на Отчаянието. — А какво ще стане, ако този боклук успее да се измъкне? Колко време ще мине, преди да решите да ми я върнете?

Той започваше да се гневи. Пола прецени, че днес нямаше да научат нищо повече от Ники.

— Попитай в офиса на коронера, Ники — каза тя спокойно, но не и снизходително. — Там ще могат да отговорят на въпросите ти — тя се изправи, прекоси стаята до мястото, където стоеше той, и докосна ръката му над лакътя. Почувства твърдата кост и потръпващите мускули под дългия ръкав на блузата му. — Съчувствам ти за загубата. Вярвай ми, приемам еднакво сериозно всяко убийство — тя му подаде визитната си картичка. — Ако си припомниш нещо, което може да ни бъде от полза, обади ми се. Тя му се усмихна едва-едва. — Дори ако просто искаш да си поговориш за нея, пак може да ми се обадиш.

Карол се взираше яростно в Пени Бърджес, която водеше криминалната хроника в „Брадфийлд Ивнинг Сентинел Таймс.“ За репортерката вероятно беше по-добре, че Карол следеше пресконференцията по камерите за наблюдение в залата, но не беше там. От първите си дни в Брадфийлд репортерката бе подействала отблъскващо на Карол, независимо от призивите си към женска солидарност и твърденията си, че и тя търси справедливост. Онова, което особено вбесяваше Карол, бе фактът, че човек, който претендираше да има убеждения, толкова сходни с нейните, бе в състояние да ги отрича така категорично с действията си. А може би още по-вбесяващо бе това, че тази жена сякаш беше неуязвима. Макар често да изглеждаше така, сякаш кариерата й е окончателно рухнала — тя отново беше тук, успяваше да изведе материалите си на първа страница, и се появяваше в пресцентъра в такива скъпи тоалети, сякаш работеше в някое лондонско модно списание. Почти бе успяла да провали кариерата на Кевин Матюс, както и брака му, когато успя да го изкуши не само да подхване извънбрачна връзка с нея, но и да прояви недискретност, споделяйки с нея оперативни тайни; и все пак продължаваше да седи на първия ред на пресконференциите в полицията, сякаш беше излята от неръждаема стомана.

И днес беше напориста както обикновено. Набиеше ли си в главата някаква идея, тя заприличваше на сериен убиец, съумял да залови поредната си жертва. Не се отказваше, докато не изтощеше до краен предел жертвата си, а после я довършваше. Карол предполагаше, че такава черта на характера може да бъде и достойна за уважение — ако предположим, че човекът бе в състояние да прецени кога някоя идея си струва да бъде развивана.

Пени бе успявала да докара нея самата дотам, че да избухне на публично място; Карол отлично разбираше какво преживява в момента Пийт Рийки. Това, че Пени се бе добрала до нещо, което Рийки действително не искаше да огласява, влошаваше допълнително нещата. Тъмноалени петна бяха избили по високите му скули, веждите му бяха свъсени ниско над очите.

— Както казах в началото на тази пресконференция, целта ни тази сутрин е да идентифицираме неизвестна жертва на убийство. Някъде членовете на някое семейство все още вероятно не са наясно какво се е случило с тяхната дъщеря, сестра или може би майка. Това е абсолютният ни приоритет — каза той, произнасяйки думите така, сякаш ги късаше със зъби.

Пени Бърджес не изчака покана, каквато вероятно нямаше и да има. Тя се намеси незабавно, насочвайки се право към темата, която беше подхванала малко по-рано.

— Но нима абсолютният ви приоритет не е залавянето на убиеца? Стремежът да не допуснете броят на жертвите да се увеличи?

Раздразнен. Рийки се озърна, сякаш търсеше помощ. Но помощ не дойде отникъде.

— Това се разбира от само себе си — отвърна той. — Но първата ни стъпка трябва да бъде идентифицирането на жертвата. Необходимо ни е да разберем къде тя е срещнала убиеца си.

— Срещнала го е по улиците на Брадфийлд — прекъсна го Пени. — Също както е станало и с първите две жертви, Кайли Мичъл и Сузан Блак. Господин началник, не е ли редно да се обърнете с предупреждение към проститутките в този град, докато този сериен убиец е на свобода?

— Госпожице Бърджес, вече казах — няма основание да предполагаме, че тези убийства са дело на един и същи човек. Трите жени са били убити по подчертано различни начини и на различни места…

— Според моя източник съществува връзка между трите престъпления — намеси се Пени Бърджес. — Убиецът оставял своя „подпис“. Как бихте коментирали това?

„Обърни оръжието й срещу нея“, подсказваше мислено Карол. „Тя не разполага с подробности, затова все още не е писала нищо по въпроса.“

Очевидно Рийки току-що бе имал същото прозрение.

— Можете ли да кажете нещо по-конкретно? — попита той рязко. — Защото според мен вие изобщо нямате представа за какво говорите. Струва ми се, че ви интересува единствено търсенето на сензация. Тъй като това е единственият начин, по който можете да накарате главния си редактор да се заинтересува от убийството на една проститутка, работила на улицата. То има стойност за вас единствено ако можете да го превърнете в нещо, което да звучи като епизод от телевизионен сериал.

В стаята се възцари стъписано мълчание. След това избухна същинска какофония от гласове, които отправяха въпроси, подвиквайки.

„Сега прекали, каза си Карол. Наистина успя да я вбесиш“.

Говорителят на полицията съумя да поуспокои репортерите в залата. После отново се чу гласът на Пени Бърджес:

— Ще поканите ли екипа за особено тежки престъпления, оглавяван от главен инспектор Джордан да участва в разследването?

Рийки я изгледа мрачно.

— Нямам намерение да обсъждам подробности от операцията тук — каза той. — Ще повторя това, което трябва да кажа, само още веднъж и закривам пресконференцията — полуизвърнат, той посочи сравнително приемливата снимка, която Гриша Шаталов бе съумял да им предостави. Жената очевидно беше мъртва, но поне нямаше да накара хората да сънуват кошмари. — Целта ни е да идентифицираме жертвата на жестоко убийство, извършено в Брадфийлд някъде между вторник вечерта и сряда сутринта. Някой сигурно познава тази жена. Приканваме ви, ако разполагате с някакви сведения за жената или за това къде се е намирала преди смъртта си, да се обадите в полицията, като гарантираме, че ще съхраним имената на свидетелите в най-строга тайна. Благодаря за присъствието ви.

Рийки се обърна рязко и напусна залата, без да обръща внимание на въпросите, с които го обсипваха репортерите.

Няколко мига по-късно той връхлетя в кабинета си и хвърли документите, които носеше, на една малка масичка до вратата. Карол се завъртя на стола си и придоби съчувствено изражение.

— Същински кошмар е тази Пени Бърджес — каза тя.

Рийки я изгледа мрачно, докато се отпускаше на удобния стол зад бюрото си.

— Продължавам да не разбирам защо беше необходимо да се разправям с нея. Какъв е смисълът да се преструваме, че не става дума за разбеснял се сериен убиец? Защо просто да не го обявим и да не разкрием, че вашият екип е поел случая? — Той взе една химикалка и започна да почуква с нея по бюрото. Карол забеляза на безименния му пръст лека вдлъбнатина — на мястото, където преди сигурно бе носил венчална халка. — Това би вдъхнало увереност на хората.

Карол се завъртя така, че да седи лице в лице с него. Необходимо беше да поуспокои раздразнения Рийки; поредната политическа игра от онези, които мразеше да играе.

— Но нали вие сам изтъкнахте, че по този начин ще привлечем много повече вниманието на медиите. Което би било проблем по две причини. Първо, винаги е по-трудно да се води разследване, когато пресата ни следва по петите, а напоследък, надушат ли дори най-слаба следа на сериен убиец, медиите размътват така ужасно водата, че подлудяват хората, които се занимават с разследването. Двайсет и четиричасовият цикъл, в който функционират представителите на алчните за новини медии, гарантира такова постоянно наблюдение, под каквото никой от нас не би искал да работи. И второ: убийците от този тип се наслаждават на публичността. Такъв убиец иска да бъде звезда. Иска да бъде в центъра на вниманието. Отнемете ли му тази възможност, той изпада в стрес. А стресът води до грешки. А грешките ни дават възможност да го заловим.

— Лесно ви е да говорите. Не ви се налагаше да стоите там и да лъжете.

Той продължаваше да почуква дразнещо с химикалката. На Карол й се искаше да я изтръгне от ръцете му, както би постъпила строга учителка с нацупено малко момче. Беше й малко трудно да устои на това желание.

— Не беше необходимо да лъжете. Достатъчно бе просто да не разкривате цялата история. Единственото, което ме успокои, беше, че нейният източник очевидно не е прекалено близо до процеса на разследването.

Рийки кимна.

— Вероятно е така. Ако беше иначе, тя щеше да знае за татуировката, вместо да говори общи приказки за „подпис“.

— Така че засега се отървахме от нея — Карол се изправи. Рийки очевидно нямаше намерение да стане на свой ред или да се ръкува с нея. Явно продължаваше да преживява травмата от близката среща с Пени Бърджес. — Уведомете ме, ако вашите хора, които се занимават пряко със случая, открият нещо за самоличността на жертвата.

— Веднага щом научим нещо, ще ви уведомим. Нека поддържаме тясна връзка, докато работим по този случай, Карол. Нали никой от нас не иска да ни го отнемат.

Карол се обърна и тръгна към вратата. Хора като него винаги държаха да имат последната дума и да й напомнят кой има по-висок чин. В такива случаи осъзнаваше много ясно защо цени толкова Тони Хил.

Тони Хил съзнаваше много добре, че реакциите му не са същите като реакциите на повечето хора. Да вземем например паметта. Въпреки че дори не му се мислеше от колко години насам пиеше кафе заедно с Карол Джордан, до ден-днешен му се случваше да стои в недоумение край бара в някое кафене или в собствената си кухня, прехвърляйки базата данни в главата си, за да си припомни дали тя пие еспресо или капучино. А не беше някой разсеян професор. Помнеше характерното поведение на всеки сериен престъпник, с когото си бе имал работа, и като профайлър, и като клиничен психолог. Знаеше, че паметта поначало действа селективно. Работата беше там, че принципите, които управляваха тази функция на неговата памет, бяха нетрадиционни.

Затова и се учуди толкова, когато седна да съставя оценка на рисковете, които криеше бягството на Джако Ванс, и установи, че няма спомен да му е съставял официален психологически профил. Когато Карол си тръгна, той притвори очи и се опита да призове в съзнанието си мисловен образ на доклада. Когато не се появи нищо, той отвори рязко очи, припомнил си, че преследването на Ванс бе протекло по такъв нестандартен начин, че докато то беше в ход, така и не написа нищо. Разбира се, гонитбата на Ванс беше необичайна, тъй като не бе започнала с полицейско разследване. Тя започна в резултат на едно учебно упражнение, предназначено за начинаещите профайлъри от подбрана в Министерството на вътрешните работи група, с които работеше Тони. А когато нещата се задвижиха, не бе останало време да седне и анализира престъпленията на Ванс от такава гледна точка.

За да спечели малко време, необходимо му да оцени онова, което знаеше за Ванс, Тони откри на лаптопа на Карол един от предишните профили, които бе съставял, и копира стандартния уводен абзац:

Абзацът всъщност не отговаряше на изискванията на случая. Ламбърт искаше от него оценка на рискове, не профил, основаващ се на извършени престъпления. Вероятно можеше да остави втория абзац. Но първият трябваше да бъде променен. Той отвори нов файл и започна:

— Какво става в главата ти, Джако? — попита Тони тихо, облягайки се на стола си и сключвайки пръсти зад главата си. — Защо постъпи именно така? Защо точно сега?

Рязко почукване на вратата прекъсна разговора, който водеше със себе си. Пола надникна вътре. На лицето й беше изписана решителност.

— Можеш ли да ми отделиш една минута?

Още преди той да отговори, тя вече бе влязла и затваряше вратата зад себе си.

— Ами ако бях казал „не“?

Пола му отправи една уморена усмивка.

— Щях да отвърна „толкова по-зле за теб“.

— Така си и мислех — Тони смъкна очилата за четене и огледа Пола. Близостта им датираше отдавна — сложна и обременяваща мрежа от връзки, простираща се години назад и превърнала се в нещо като приятелство. Той я бе превел през лабиринта на скръбта след загубата на колега, който й беше и приятел; тя го бе подбуждала да върши това, което бе редно, но по нередни причини; той я бе тласкал да нарушава правилата, а после я беше защитавал, когато Карол бе научила за станалото. Взаимното уважение беше крайъгълният камък, на който почиваха техните отношения. И по-добре, каза си Тони, в противен случай вероятно щеше да му бъде трудно да не завижда на Пола за щастието, което тя бе намерила с доктор Елинор Блесинг, щастие, на което той се съмняваше, че е способен. — Предполагам, че не става дума за визита на учтивост?

— Мога ли да попитам върху какво работиш?

Пола очевидно нямаше намерение да води светски разговор. Явно Карол можеше да се върне всеки момент.

— Оценка на рискове, поръчана ми от министерството. Не знам дали Карол ви е казала нещо, но така или иначе истината ще се разчуе много скоро. Има неща, които не могат да бъдат пазени в тайна. Тази сутрин Джако Ванс е избягал от „Оукуърт“. И тъй като аз имах участие в залавянето му, искат от мен да погледна в кристалната си топка и да им кажа къде ще отиде той и какво възнамерява да направи — погледът на Тони съответстваше на ироничния му тон.

— Значи не работиш по нашия случай?

— Нали знаеш какво е положението, Пола. Блейк отказва да ми плаща, а главен инспектор Джордан отказва да ми позволи да работя, ако не получавам заплащане. Казах си, че ще успея да уредя въпроса с връзките си в министерството, но те няма да се съгласят — не и сега. Ще държат да се съсредоточа изцяло върху Джако. Никакво разсейване.

— Да не се възползваме от способностите ти е просто глупост — каза Пола. — Нали знаеш по какво работим?

— Поредица от убийства, която изглежда като дело на сериен убиец. Не знам много повече — отвърна той. — Тя внимава да не ме въвежда в изкушение.

— Е, приеми тогава, че аз съм изкусителка. Тони, това е точно по твоята част. Това е убиец от онези, които ти разбираш. Мислене, в което можеш да се ориентираш по-добре от всеки друг. А и това е „последното танго“ на отдела. Иска ни се да си тръгнем с чест. Искам на Блейк да му остане горчив вкус в устата, когато шефката отиде в Уест Мърсия. Искам да осъзнае, че е изхвърлил на боклука оперативен потенциал от много висока класа. Затова трябва да открием верния отговор, при това бързо.

Умолителният й поглед влизаше в противоречие с ожесточението в думите й.

Тони искаше да не се поддава на съблазънта в думите на Пола. Но в сърцето си беше съгласен с всичко, което тя каза. Нямаше разумно обяснение за това, което вършеше Блейк — освен че разформироването на специализирания екип щеше да спести малко пари. Убеждението му, че ако уменията на специалистите се разпределят с разхвърлянето им в повече отдели, ефектът ще е по-добър, според Тони беше налудничава идея, която щеше да предизвика обратен резултат.

— Защо ми казваш всичко това? — попита той в последен опит да потисне интереса, надигащ се у него.

Пола извърна очи към тавана и цъкна с език.

— А пък аз си мислех, че си особено проницателен. Защото имаме нужда от помощта ти, Тони. Имаме нужда да направиш профил на убиеца, за да напреднем в търсенето, вместо да затънем в планините от излишни сведения, които обикновено се струпват при подобни разследвания.

— Тя няма да се съгласи. Нали ти казах: няма пари за моя хонорар в бюджета, а тя не иска да ме експлоатира — той разпери ръце и сви рамене, подбирайки съзнателно най-чаровната си усмивка. — Молих я, но тя отказа да се възползва.

Пола изпъшка.

— Спести ми двусмислиците. Слушай, много е просто. Няма значение какво иска тя, защото тя няма да узнае нищо. Това ще си остане наша малка тайна.

Тони изпъшка на свой ред.

— Защо ли ми се свива сърцето? Всеки път, когато двамата с теб се захванем с нещо по своя инициатива, работата задължително завършва зле.

Пола се ухили, очите й проблеснаха лукаво.

— Да, но пък не можеш да отречеш, че резултатите ни бяха добри. Всеки път, когато сме направили нещо зад гърба й, това е било в интерес на хода на следствието.

— И тя ни е правила на бъзе и коприва — отвърна Тони мрачно. — Лесно ти е на теб, ти си отиваш у дома при Елинор. Но от мен се очаква да живея с нея в Устър… — думите се изплъзнаха от езика му, преди да успее да ги спре.

Изражението на Пола се колебаеше между удивлението и радостта.

— Какво? Искаш да кажеш, както е сега? Тя ще има отделен апартамент, както е сега, в приземния етаж на къщата ти?

Тони притвори очи и опря юмруци в слепоочията си.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите. Предполагаше се, че ще си мълча — той отпусна ръце на бюрото и въздъхна. — Не е това, което си мислиш. Просто ще споделяме едно общо жилище, това е по-точното описание. Виж, Пола, не искахме… тя не искаше хората от екипа да знаят. Защото всички веднага щяхте да си направите погрешни изводи, после щеше да дойде ред на многозначителните погледи и лигавите сантиментални дрънканици, и тогава щеше да й се наложи да ви избие до крак — той прокара пръсти през косата си така, че тя щръкна на всички страни.

Пола само се усмихна.

— Добре, нищо няма да кажа. Това не засяга никого. А честно казано, аз самата не мога да си представя човек, който би приел да търпи, който и да било от вас двамата. Искам да кажа, като съквартиранти — каза тя припряно, когато той отвори уста, за да възрази.

— Като че ли си права — каза Тони.

— Е, ще помогнеш ли? — попита Пола, слагайки точка на темата, за да се върне към онова, което истински я интересуваше.

— Ще ме убие — каза той.

— Да, но един провал по този случай би убил нея — отвърна Пола. — Знаеш как приема недовършената работа. И мисълта, че някой е избегнал справедливо наказание…

Тони се облегна на стола си и се взря в тавана.

— Ще съжалявам за това решение. Добре, Пола. Помоли Стейси да ми прати необходимото. Не давам обещания, но ще погледна документацията, след като напиша оценката за Джако Ванс — той се изправи рязко на стола. — И нека този път запазим това в тайна. Моля те.

Когато стана време да се връща обратно в отдела, Карол действително имаше нужда от някоя добра новина. Наложи се да изтърпи обаждането на началника на полицията, докато шофираше обратно от централата на Северния регион, по време на което Джеймс Блейк прояви значително по-голяма загриженост за състоянието на своя бюджет, отколкото за живота на жените, принудени от обстоятелствата да излязат на улицата, за да продават единствената стока, която можеха да предложат. Като се вземеше предвид страстта му да съкращава разходи, Карол се питаше още колко време ще мине, докато някой блестящ ум в правителствените среди решеше да го привлече на работа.

Надникна в кабинета си и видя Тони, който се взираше в екрана на компютъра й. От едната му страна на бюрото имаше малка купчина листове, а върху тях — химикалка. Карол видя надрасканите му бележки, изпъстрени със звездички и подчертавания. Тони почти не обърна внимание на появата й, задоволявайки се само да изсумти нещо нечленоразделно.

— Нещо ново за Ванс? — попита тя. Беше успяла да пропъди временно мислите за избягалия затворник, докато беше извън офиса, но нямаше как да ги пропъжда сега, когато и Тони се беше заселил в кабинета й.

Той поклати глава, без да откъсва очи от екрана.

— Нищо. Обадих се преди известно време на Ламбърт. Камерите са регистрирали таксито, когато се е качило на главен път М5 и се е насочило на север, и сега се опитват да проследят движението му оттам нататък. Знаеш колко трудно е да се върши на практика такова нещо. Достатъчно е само една камера да се е скапала и увисваш с един куп възможности, които трябва да проследиш.

— Знаеш ли кой се е заел с координацията на търсенето?

— Предполагах, че вече си уведомена. В края на краищата, „Оукуърт“ е в района на Уест Мърсия.

— Ще проведа няколко разговора — каза Карол, оставяйки го да работи, и се върна при подчинените си, за да провери как върви тяхната работа. На най-близкото бюро седеше Пола и говореше по телефона, затова Карол придърпа един стол, седна и я зачака да приключи с разговора.

Пола покри с пръсти микрофона и каза тихо:

— Разговарям с връзката си в Северната полиция — Франи Райли. Ако искаш да слушаш, ще включа високоговорителя.

Пола натисна едно копче и от микрофона се понесе плътен глас с манчестърски акцент. Апаратурата му придаваше тенекиено звучене.

— … и затова разполагаме с толкова малко хора.

— Все пак, сержант Райли, ще имам нужда от повече хора, за да разговарят с всички, живеещи наоколо и същевременно да обикалят и да показват снимките.

— Знам, Пола. Напълно съм наясно — Карол дочу на фона някакъв друг глас. — Ще те оставя на „Изчакване“, инспекторът дойде.

Не беше ясно какво всъщност е искал да направи Франи, но веднага стана ясно, че и той включи високоговорителя. Карол незабавно разпозна другия глас. Инспектор Спенсър от Северната регионална полиция, когото тя бе изместила, поемайки ръководството на разследването.

— Зает ли си, Франи? — попита Спенсър. — Ще трябва да прегледаш свидетелските показания по онзи тежък обир.

— Разговарям с хората от отдела за тежки престъпления, уговаряме се за разпитите на възможни свидетели — каза Райли.

— По дяволите — отвърна ядосано Спенсър. — Предполагах, че включването им ще ни отърве от тази работа? Откакто те се заеха със случая, непрекъснато нареждат — направете това, прегледайте онова, проверете другото. Отдел за тежки престъпления, как пък не? — и преди Франи да каже нещо, Спенсър продължи. — Аз ще ти кажа какво представляват те — отдел за интеграция на тия, дето им викат „различните“ — ОТП — Отдел Тъпи Парчета — и той се разкиска на собственото си остроумие. — Две лесбийки, една чернокожа маймуна, една китайчуга и някакъв рижав тип. И на всичкото отгоре шефът е женска.

Карол се отдръпна, сякаш някой я беше ударил. Отдавна не й се беше случвало да чува подобни обиди от колега. Това беше езикът на предразсъдъците, за който се предполагаше, че е отминал в историята, когато ставаше дума за съвременната полицейска работа. Винаги бе подозирала, че по кафенетата все още се надуват разни доморасли каубои, но те общо взето бяха достатъчно съобразителни, за да си отварят устата пред някой, който можеше да не е на тяхното мнение. Очевидно това, че старите сексистки и расистки предразсъдъци продължават да съществуват под повърхността, не беше само медийна измишльотина.

Пола се пресегна към телефонния апарат, за да прекъсне разговора. По лицето й си личеше, че не само Карол е потресена. Но Карол бутна встрани ръката й и се приведе напред.

— Инспектор Спенсър. На телефона е главен инспектор Карол Джордан. Благодарение на чудесата на съвременната технология възмутителните ви възгледи станаха известни на целия ми екип. Чакам ви в офиса си. Незабавно.

Настана продължително мълчание. После откъм апарата се разнесе пищенето, което подсказваше, че разговорът е прекъснат. Карол се облегна назад. Имаше чувството, че й се гади. Огледа подчинените си всички бяха престанали да работят, когато бяха осъзнали онова, което каза инспектор Спенсър.

— Инспектор Спенсър ще дойде тук, за да се извини. Ако някой от вас забележи, че в Северния регион някой се опитва да му създава проблеми, искам да ме уведоми веднага. Никакво прикриване на колеги. Никой няма да ни попречи да си вършим работата. А сега действайте. Имаме три убийства за разкриване.

Стейси й отправи една от редките си усмивки.

— А пък аз намерих нещо, което може и да ни помогне да ги разкрием.

Сега вече Тони приемаше работата си по преценката на рисковете, свързани с Ванс, като още по-спешна. Не стигаше това, че Ванс беше на свобода, но и той трябваше да приключи по-скоро с тази работа, за да може спокойно да се съсредоточи върху другия, таен проект. А и щеше да се наложи да си намери някакво друго място, където да работи. Трудно би успял да скрие заниманията си тъкмо от човека, в чийто офис се беше разположил, особено когато ставаше дума за човек, проницателен като Карол Джордан.

Тони спря за миг и препрочете последното изречение. Звучеше рязко, несъмнено. А и той не беше изградил кариера, критикувайки колегите си. От друга страна, вниманието на човек, от когото се е очаквало да не се поддава на манипулациите на копелета като Ванс, е било приспано до такава степен, че да допусне прехвърлянето му на място, където той в никакъв случай не е трябвало да припарва. Психолозите се обучават да разпознават травмираната психика и начина, по който тя си отмъщава; в случая някой си бе позволил недопустим пропуск и Тони нямаше намерение да го прикрива. Не и сега, когато Джако Ванс беше на свобода и най-вероятно търсеше начин да си отмъсти. Особено като се имаше предвид, че самият Тони вероятно беше една от мишените на отмъстителната му ярост.

И той остави думите, набиващи се на очи със своята неформалност.

Тони избута очилата на челото си и потърка с пръсти горната част на носа си.

— Дотук всичко беше ясно — измърмори той. Всичко, което бе написал дотук, би трябвало да е очевидно дори за полуумен. Но през годините той беше научил играта, която трябваше да се играе в подобни случаи. Налагаше се да включиш очевидното, та хората, които щяха да четат доклада, да се зарадват, че са проницателни като професионалисти. Тогава не се дразнеха толкова, когато ги стреснеш с нещо, което не са очаквали. Въпреки че му плащаха именно за това. Дълбоко в себе си всички смятаха, че онова, което вършеше той, бе просто приложение на обикновен здрав разум.

Понякога, мислеше си той, имаха право. Но не и в случаи като този.

Тони разкърши рамене и отново постави пръсти върху клавишите. Пое си дъх, като пианист, очакващ знак от палката на диригента, после започна да пише трескаво.

Когато прочете това, написано на екрана, черно на бяло, то му се стори някак по-нереално. Просто думи на някаква страница — не нещо, заради което си струва да лежиш буден нощем и да се тревожиш. Наистина, каква беше вероятността Ванс да го подгони като ангел на отмъщението?

— Подсвирквам си в тъмното, за да си придам смелост измърмори той. — При това фалшиво.

Той продължи да пише.

Всичко това беше твърде безкръвно, твърде академично. И нямаше нищо общо с писъка, надигащ се в дълбините на мозъка му, когато пред очите му трепна нежелана картина — унищожението на Шаз Боуман. Не му се искаше Пиърс Ламбърт да реши, че е станал истеричен, но искаше да е напълно сигурен, че Ламбърт ще обърне внимание на предупреждението му.

Кевин си каза, че Стейси не е единствената, която умее да измъква информация от компютър. Той имаше дванайсетгодишен син, който ползваше компютъра им у дома така, сякаш той беше естествено продължение на личността му. Не беше лесно да учи, но Кевин беше твърдо решен да не изостава от сина си. Когато самият той беше момче, баща му споделяше с него познанията си за онова, което се случваше под капака на колата и единствено благодарение на това не престанаха да си говорят, когато Кевин стана тийнейджър. Според Кевин през двайсет и първи век еквивалентът на съвместното ровене в двигатели из гаражите беше умението да играеш World of Warcraft със сина си. Освен това той се научи да ползва компютъра за презентации, да подготвя за печат постери и как да разширява търсенията си в Гугъл. Но не говореше за това в офиса. Не искаше да оставя впечатлението, че се опитва да навлезе в територията на Стейси, нито пък да рискува да бъдат грубо разкрити ограниченията на неговите умения.

Десет минути с Гугъл и още една метатърсачка му бяха достатъчни, за да установи, че няма недостиг на фирми, предлагащи машини за татуиране. Дори отчитайки сегашната мания на тема бодиарт. Кевин не можеше да повярва, че всички те са в състояние да си осигурят достатъчно печалби. Самият той нямаше татуировки; струваше му се, че ще изглеждат странно на бялата му, осеяна с лунички кожа. Жена му си бе татуирала алена лилия на рамото и той винаги я бе харесвал, но тя така и не пожела друга татуировка, а пък и той не се беше захласнал чак толкова по нея, че да я убеди да постъпи по друг начин.

В процеса на търсенето той извади толкова много списъци, че нямаше смисъл да се опитва да търси скорошна покупка, правена в района на Брадфийлд, дори в случай че продавачите проявяха желание да сътрудничат. А тъй като немалко от хората, които се занимаваха с бодиарт, предпочитаха да приемат себе си като бунтари и противници на системата, Кевин предполагаше, че повечето няма да пожелаят да му помогнат.

След като превъртя пет–шест страници на екрана, Кевин попадна на три фирми–доставчици с адреси в региона. Двете бяха студиа за татуировки, а третата фирма като че ли предлагаше всичко от фризьорски артикули до бижута за пиърсинг. Той записа данните им и отвори файл, в който представи предложението си детективи да посетят и трите фирми и да се осведомят за скорошни продажби — и онлайн, и директни. Това беше точно такова досадно търсене, с което онези от Северния регион щяха да се справят. Ако пък в резултат на него се откриеха следи, които представляваха интерес, то това би било от полза не само за разследването, но за отношенията между отделните подразделения.

Той се усмихна и натисна „изпрати“. Приятно му беше да прехвърли другиму досадната работа. Прекалено често Кевин изпитваше чувството, че в отдела на него се поверява отегчителната, рутинна работа. Струваше му се обидно. Може би това щеше да се промени, когато ги разпилееха на различни места в полицията. Това не го притесняваше ни най-малко. Време беше да може да покаже уменията си, които биха могли да му спечелят повишение.

През ум не му минаваше, че Карол Джордан му прехвърля рутинните проучвания заради изключителния му перфекционизъм. В един свят, където повечето служители се стремяха да работят толкова малко, колкото можеха да си позволят и да им се размине, Кевин правеше впечатление с вниманието, което отделяше на подробностите, с придирчивия си стремеж да се отбелязва и най-дребният детайл. Не го съзнаваше, но именно той беше причината кръвното на Карол Джордан да поддържа такива ниски стойности. А тя го знаеше.

Ванс облече дрехите, които Тери бе оставил, спретнато сгънати, върху казанчето на тоалетната. Ново бельо и чорапи, леки платнени панталони и спортна риза от рипсена памучна тъкан, с дълги ръкави и якичка. Най-отдолу в купчината имаше перука — гъста, чорлава кестенява коса, прошарена тук–там със сребристи нишки. Ванс я нахлузи. Косата се раздели естествено на път, обратен на неговия собствен. Въпреки че прическата напомняше на онази на някогашния Джако Ванс, от времето на телевизионната му слава, по някакъв начин той придобиваше подчертано различен вид. Последният детайл бяха очила с прозрачни стъкла и стилни черни елипсовидни рамки. Човекът в огледалото нямаше абсолютно нищо общо с Джейсън Колинс. Но не приличаше особено и на някогашния Джако Ванс, каза си той със съжаление. Виждаха се бръчки на места, където преди ги нямаше, линията на челюстта беше поомекнала, имаше и няколко спукани капиляри по бузите. Затворът го беше състарил по-бързо, отколкото би го сторил животът на свобода. Беше готов да се обзаложи, че бившата му жена се справяше по-добре с възрастта. Но поне той щеше да се постарае бръчките й да са повечко на брой, когато приключеше с нея.

Когато се появи, Ванс изпита задоволство от изражението на радостно удивление, изписало се по лицето на Тери.

— Изглеждаш страхотно — каза той.

— Добра работа свърши — отвърна Ванс и потупа Тери по рамото. — Всичко е идеално. А сега вече умирам от глад. Какво можеш да ми предложиш?

Докато се хранеше, Ванс проверяваше съдържанието на куфарчето, което Тери беше донесъл. То съдържаше два фалшиви паспорта със съответните шофьорски книжки — едните британски, другите ирландски; дебела пачка двайсетпаундови банкноти; списък с банкови сметки на имената от паспортите, със съответните пинкодове; няколко кредитни карти; набор от платени сметки за консумативи за една къща в покрайнините на Лийдс; както и четири мобилни телефона с предплатени карти. В едно от джобчетата бяха пъхнати ключове за кола и ключовете за къщата.

— Всичко останало, което може да ти потрябва, ще намериш в къщата — каза Тери. — Лаптоп, стационарен телефон, сателитна телевизия…

— Блестящо — каза Ванс, довършвайки последните хапки салата от риба тон с едамаме8. — Половината от съдържанието на тази храна ми е абсолютно непознато. Но пък е много вкусно.

— Напълних вчера хладилника в къщата — каза Тери, изгарящ от желание да се понрави. — Надявам се нещата, които взех, да ти харесат.

— Сигурен съм, че всичко ще е наред — Ванс избърса устата си с хартиена салфетка, после събра останките от храната и изхвърли всичко в кошчето за боклук. — Време е да се хващаме на работа — каза той. Стана, после се обърна към леглото, на което бе седял Тери. Отметна завивките и удари с юмрук възглавницата, за да остане вдлъбнатина. — Сега вече изглежда така, като че ли някой е спал тук. Когато камериерката влезе, няма да забележи нищо необичайно, та да си го припомни, ако я разпитват от полицията.

Ванс остави Тери да го води към колата, а когато стигнаха до мерцедеса, каза просто:

— Ти караш.

Не се съмняваше в способността си да шофира; Тери беше изпълнил желанието му и беше осигурил кола с автоматични скорости и автопилот. Имаше и нещо, наречено „сателитна навигация“ когато той за последен път бе шофирал, все още не съществуваше такова устройство. Независимо от това му се искаше да направи първия си опит с тази кола далеч от потенциални свидетели — за всеки случай.

Когато Тери изкара колата от паркинга, Ванс се отпусна на седалката си, поставяйки глава на анатомичната облегалка. Клепачите му потрепнаха. Адреналинът най-сетне се бе изчерпал, оставяйки го уморен и отпаднал. Нямаше нищо лошо в това да поспи, докато Тери го караше към новия му дом. Защото трябваше да свърши още много неща, преди да си почине истински.

Подрусването на колата, когато преминаха през „легнал полицай“, събуди Ванс. Той се събуди с трепване, изгубил за миг ориентация.

— Какво, по…? Къде сме? — изпъшка той, докато още идваше на себе си, озъртайки се трескаво. Минаваха край нещо подобно на караулка, но тя като че ли беше празна. Отвъд къщичката се виждаха две тухлени колони. „Колони на порта, но липсват и портата, и стените“, помисли Ванс объркано.

— Добре дошъл във Винтън Удс — каза гордо Тери. — Точно каквото ти трябваше. Частен комплекс от самостоятелни къщи, отделени една от друга с градинки — на такова място никой няма представа от съседите си и всеки се интересува единствено от собствената си работа. Намираш се на осем мили от магистралата, на шест мили от центъра на Лийдс, на 17 мили от Брадфийлд — той тръгна по виещ се път, край който се издигаха солидни къщи с фасади от тухла и дърво. — Това е частта, строена в стил „кралица Ан“ — каза Тери. На едно кръстовище той зави. — Ако тръгнеш вдясно, се озоваваш в джорджианската част, но ние сме във викторианската секция на комплекса — тук къщите вече имаха каменни фасади и кулички, които можеха да се определят като имитация на готически стил. Представляваха копия в умален мащаб на едновремешните господарски къщи, строени от собственици на фабрики в предградията с по-чист въздух, след като появата на влаковете ги избавила от необходимостта да живеят на горните етажи на предприятията си. В очите на Ванс тези модерни копия бяха грозни и жалки. Но засега едно от тях щеше да отговаря изцяло на изискванията му.

Тери зави от централната алея в една задънена уличка с шест големи къщи, строени в дъното на парцелите, за да бъдат по-далеч от уличката. Насочи колата към една от двете къщи в началото на уличката, намали скоростта и се отправи към тройния гараж от едната страна на къщата. Извади дистанционно управление от джоба във вратата и го насочи към гаража. Една от вратите се плъзна нагоре и той влезе с колата, като изчака вратата да се спусне отново, преди да изключи двигателя и да излезе.

Ванс излезе от колата и се огледа. Микробусът на Тери заемаше третата клетка в гаража. Надписите по него рекламираха магазинчето му, където той предлагаше зашеметяващо многообразие от инструменти, и нови, и на втора ръка. Очевидно го беше използвал, за да докара тук своя личен подарък за Ванс.

На едната стена на гаража бе монтиран дърводелски тезгях, който заемаше цялата й дължина. Над нея на стената бяха окачени пълен набор излъскани до блясък сечива. Две яки менгемета бяха монтирани в двата му края. Ако това бе дело на когото и да било, освен Тери, Ванс би побеснял. Но той знаеше, че няма причини да търси тук намек. В края на краищата, нали Тери не вярваше в твърденията на обвинението за ужасните неща, които Ванс бе причинявал на момичетата с последното менгеме, което бе притежавал. Той пристъпи към тезгяха, представяйки си как ръцете му докосват стегната плът.

— Позволих си да ти оборудвам работилница — каза Тери. — Знам колко обичаш да обработваш дърво.

— Благодаря ти — отвърна Ванс. „По-късно“, мислеше той, „много по-късно“. Прибягна до най-чаровната си усмивка и допълни: — Сетил си се за всичко. Всичко е просто съвършено.

— Още не си видял къщата. Мисля, че ще ти хареса.

Единственото, от което се интересуваше Ванс в момента, беше кухнята. Той последва Тери, който го въведе през една странична врата в помещение, където имаше пералня и сушилня, и оттам в кухнята, която приличаше на лъскав паметник на модерността. Гранит, хромирани повърхности и фаянс — всичко блестеше като огледало. На Ванс му бяха необходими няколко мига, за да открие онова, което търсеше. Но то си беше там, точно каквото му трябваше. В единия край на покрития с гранит работен „остров“ в средата на помещението имаше дървен блок с поставени в него ножове.

Ванс пристъпи небрежно към плота, като през цялото време не преставаше да възклицава възторжено, коментирайки съвършенството на великолепната нова кухня.

— А това да не е един от онези американски хладилници с генератор за лед и диспенсер за студена вода — попита той, убеден, че Тери ще поиска да демонстрира възможностите на уреда. Веднага щом Тери му обърна гръб, Ванс измъкна от блока един средно голям нож, пъхна дръжката под маншета на блузата и отпусна спокойно ръката си.

Когато Тери отново се обърна към него, поднасяйки му пълна догоре чаша с вода, в чиито стени се удряха и потракваха ледени кубчета, Ванс вдигна протезата си, сякаш искаше да го прегърне от благодарност и възторг. После вдигна другата си ръка и заби ножа в гърдите на Тери. Навътре и нагоре, избягваш ребрата, търсиш сърцето.

Чашата се търкулна на пода, плисвайки вода по ризата на Ванс. Той трепна, когато почувства студената вода по кожата си, но това не го накара да спре. От Тери се изтръгна някакво ужасно, сподавено бълбукане. Гледаше го потресено и обвинително. Ванс измъкна ножа и нанесе нов удар. Сега вече между тях двамата течеше кръв, издайническите петна покриваха предната част на дрехите им. Кръв се стичаше по ризата на Ванс, следвайки пътя, който бе изминала преди това водата. По блузата на Тери тя се стичаше по-бавно, изглеждаше и по-ярка.

Ванс отново изтегли ножа и отстъпи, оставяйки Тери да падне на пода. Горната му устна се изви отвратено, докато Тери стенеше и потръпваше, притиснал ръце към гърдите си и подбелил очи. Ванс не изпитваше удоволствие от самото убиване; открай време беше така. За него това беше вторично спрямо насладата, която изпитваше, когато всяваше страх и причиняваше болка. Смъртта беше неприятен страничен ефект на онова, което действително му доставяше удоволствие. Искаше му се Тери да побърза и да приключи с тази работа.

Изведнъж изтощението го връхлетя, сякаш някой го беше ударил. Той залитна леко и трябваше да се облегне на гранитния плот. В продължение на часове се крепеше благодарение на адреналина, а сега горивото на организма му се изчерпваше. Почувства се отпаднал, трепереше, в пресъхналата му уста се надигаше горчив вкус. Но не можеше да си позволи да спре.

Ванс отиде до умивалника и отвори шкафа под него. Както и бе очаквал, Тери беше осигурил всичко необходимо за почистване. Най-отпред имаше ролка здрави найлонови чували за боклук. На рафта пред него бяха връзките за чувалите. Точно каквото му трябваше. Веднага щом Тери приключеше с умирането, можеше да го напъха в чувал, да го завърже и да го натика в багажника на собствения му микробус. По-късно щеше да решава какво да прави с микробуса и с неговия собственик. Сега беше толкова уморен, че не можеше да разсъждава разумно.

Единственото, което искаше, бе да почисти, а после да си легне и да спи поне дванайсет часа. Толкова очакваната тържествена вечеря можеше да почака до утре, когато щяха да започнат и другите забавления.

Хвърли поглед към Тери, чието задъхано дишане се чуваше все по-слабо, а всяко издишване изкарваше розови мехурчета по устните му. Защо, да му се не види, се бавеше толкова? Някои хора действително никак не се съобразяват с другите.

Инспекторът от криминалната полиция Роб Спенсър приличаше по-скоро на търговец на коли, отколкото на детектив. Всичко по него беше лъснато до блясък — от зъбите до обувките. Сам, който се наслаждаваше на собствената си спретнатост, бе принуден да признае, че Спенсър като че ли го надминава. От друга страна, на Сам не му предстоеше да бъде кастриран без упойка от Карол Джордан.

Когато Спенсър пристигна, Карол бе скрита зад стената от монитори, която Стейси използваше, за да се изолира от неприятния й външен свят. Стейси бе превъртяла ограничените данни за трите убийства, с които разполагаха, през алгоритмите на софтуера за географско профилиране, който тя бе преправила в съгласие със собствените си изисквания. Тъкмо сочеше току-що определените места, които можеха да представляват интерес за тях.

— Най-вероятно той живее или работи в някоя от зоните, оцветени в лилаво — каза Стейси, очертавайки ги с лазерна показалка. — Скенби. Това е очевидно, не ни трябваше програмата, за да ни го покаже. Но наличието на повече данни ще даде възможност да стесним зоната.

Спенсър се озърна, чувствайки се малко не на място. Пола имаше чувството, че се опитва да открие равнопоставен служител или поне някой, отговарящ отчасти на това описание. Спря поглед върху Сам, но когато пристъпи към бюрото му, Сам вдигна телефона и демонстративно му обърна гръб, започвайки разговор.

— Мога ли да ви помогна? — попита Пола с тон, който опровергаваше учтивата фраза.

— Търся кабинета на главен инспектор Джордан.

Тонът на Спенсър беше рязък, сякаш се опитваше да утвърди правото си да бъде тук.

Пола посочи към стъклената преграда със спуснатите щори, която ограждаше територията на Карол.

— Това е офисът й, но тя не е там.

— Ще я почакам там — каза Спенсър и направи две крачки към вратата на кабинета.

— Опасявам се, че това е невъзможно — отвърна Пола.

— Аз ще реша дали е възможно, детектив Макинтайър — заяви Спенсър. Пола беше принудена да признае, че не му липсва смелост. Тя самата никога не би се осмелила да нахлуе на територията на Карол Джордан и да се опита да я окупира.

Точно този момент подбра Карол, за да се появи иззад бариерата от монитори.

— Не, не вие решавате в стаята на моя екип — каза тя. — А кабинетът ми в момента е зает.

Пристъпи към него, оставяйки не повече от половин метър разстояние между двамата. Макар че беше поне двайсет сантиметра по-ниска от него, присъствието й несъмнено беше по-впечатляващо. Погледът й би смъкнал и по-лъскава политура от неговата. Спенсър приличаше на човек, комуто се налага да застане лице в лице с най-конфузния спомен от ученическите си години.

— Поначало и през ум не би ми минало да проведа този разговор в присъствието на по-младши служители — каза тя. Тонът и беше остър като ледена шушулка. — От друга страна, в обичайните случаи не ми се налага да разговарям с човек, който е съумял да оскърби всеки от подчинените ми. При това положение ми се струва справедливо да говорим публично.

— Съжалявам, госпожо — каза Спенсър. — Нямах представа, че забележките ми може да се разчуят — което е повече от ясно.

— Бих казала, че това може да бъде последната ви грижа — отвърна Карол. — Служа в Брадфийлдската полиция вече почти седем години, и през по-голямата част от времето съм се гордяла с това. Думите ви ме накараха за първи път да се зарадвам, че напускам. Хората тук са вероятно най-добрите криминалисти, с които ще имате възможност да работите някога. А единственото, което вие можете да им предложите, са предразсъдъци и невежество.

Спенсър трепна.

— Казах го на шега.

Карол изви очи към тавана, гняв и недоумение се изписаха на лицето й.

— На глупачка ли ви приличам? А може би ви се струва, че съм от хората, които биха отвърнали: „Е, добре тогава, всичко е наред“? Каква шега може да има в това да демонстрираш собственото си невежество и закостенялост пред свой подчинен? Да се държиш така, като че ли е приемливо да се присмиваш на свои колеги за сексуалната им ориентация или за цвета на кожата им?

Спенсър прикова поглед някъде над главата й, сякаш това можеше да му помогне да се спаси от възмущението й.

— Постъпих неправилно, госпожо. Моля за извинение.

— Когато работата ни по този случай приключи, ще имате предостатъчно възможности да обмисляте неправилната си постъпка. Ще разговарям с ръководителя на личния състав и ще направя необходимото да бъдете изпратен на всички възможни курсове за равни възможности и против професионалната дискриминация, както и за работа в мултикултурна среда, толкова дълго, колкото ще бъде необходимо, за да осъзнаете защо поведението ви е недопустимо където и да било през 2011 година. А сега, за начало, ще се извините лично на всеки член на екипа, преди да излезете оттук.

Спенсър беше толкова стъписан, че си позволи да срещне погледа й.

— Госпожо…

— За вас аз съм главен инспектор Джордан, Спенсър. Не съм ви кралицата, да му се не види. И така, ще ви се наложи да положите доста труд, за да си върнете доверието на хората ми. Ще им се извините на тръгване. Но освен това трябва да ви кажа, че разполагаме с информация, която може да придвижи разследването напред. Успяхме да идентифицираме третата жертва — тя се завъртя на пета. — Стейси?

Стейси плъзна стола си така, че да се появи иззад мониторите. В ръцете си държеше таблет.

— Лиан Консидайн. Била е арестувана в Кан за предлагане на секс срещу заплащане.

— В Кан ли? Имате предвид Кан във Франция? — изгледа я удивено Спенсър.

— Не съм чувала за друг Кан — каза Стейси.

— Но откъде разбрахте? Как успяхте да откриете тези данни?

Стейси погледна въпросително Карол.

— Давай — каза тя.

— Едно от нещата, които вършим тук, в отдела, е да изграждаме неформални отношения с подобни звена в полицията на други страни — каза Стейси. — Имам контакти с правозащитните органи на седемнайсет европейски страни — хората там са склонни да пускат за проверка пръстови отпечатъци, когато им ги изпратя. Резултатите нямат доказателствена стойност, защото търсенето не е официално, но понякога те ни помагат, насочвайки ни къде да търсим. В нашата база данни не намерихме съвпадения с нейните отпечатъци и ДНК, затова реших да се възползвам от контактите си. Откриха данни за нея във Франция. Но това е станало преди четири години, не са особено пресни новини — Стейси прикова поглед в Спенсър и се усмихна мрачно. — Не е зле за китайчуга, а?

Спенсър стисна устни така, че те заприличаха на тънка линия, и издиша тежко през нос. Когато Карол му се усмихна, устните и изглеждаха почти също толкова тънки.

— Имаме и още данни — каза тя.

— Адресът на Лиан по онова време е едно студентско общежитие тук, в Брадфийлд. Това ми даде възможност да се опитам да проникна неофициално в някои системи — каза Стейси.

— И това е нещо, което често се случва да правим тук намеси се Сам. — Дискретни проучвания. Предпочитаме да действаме малко по-внимателно, не само да разбиваме вратите на хората.

— В идеалния случай предпочитаме да не разбират изобщо, че сме търсили нещо при тях — заключи сухо Стейси. — Накратко казано, Лиан е от Манчестър. Има бакалавърска степен по френски и испански от университета в Брадфийлд. Понастоящем готви докторантура върху „Пресътворяване на личността в творчеството на Мигел де Сервантес“, каквото и да означава това. А освен това по всичко личи, че е финансирала научната си работа, предлагайки секс срещу заплащане по улиците на Брадфийлд.

— Някои хора са готови на всичко, само и само да не вземат студентски кредит — отбеляза кисело Кевин.

— Не всички можем да бъдем преуспели капиталисти — отвърна Стейси. — Намерих адрес на родителите й в Манчестър. Както и друг неин адрес тук, в Брадфийлд.

Мобилният телефон на Пола завибрира и тя хвърли поглед към него, слушайки само с половин ухо разговора край нея.

— Отлично — каза Карол. — Сам, Кевин — веднага след като инспектор Спенсър приключи с извиненията си, отидете на мястото, където е живяла и проверете дали е делила с някого жилището. Да започнем да съставяме картината на живота й — тя отново се обърна към Спенсър. — Бих искала да определите служител, който да се погрижи за семейството й и лично ще се заеме със съобщаването на новината. Заслужават да не им изпращате някой патрулен полицай, загубили са дъщеря си. Пола, отиваш в университета, откриваш кой е бил научният й ръководител и разговаряш с него. Необходимо е да разберем къде се е засякла със своя убиец, а това изисква да попълним всички бели петна. Лиан Консидайн е срещнала мъж, който я е измъчвал жестоко и после я е убил. Трябва да го открием, преди той да е успял да хване следващата си жертва. И още нещо — засега съумяхме да попречим тази история да се превърне в медиен цирк. Да се постараем да я приключим, преди да са ни напълзели Пени Бърджес и всички подобни на нея.

Кевин разсъждаваше върху иронията на съдбата, по силата на която студентското жилище, в което бе живяла Лиан Консидайн, беше истинска гнусна бърлога в сравнение с дома, който Ники Рийд бе делил със Сузи Блак. Понятията в неговия свят се обръщаха нагоре с краката, когато виждаше проститутки да живеят в чист и спретнат апартамент, а четирима студенти да делят къща, единственото определение за която можеше да бъде „помийна яма“. Плотовете в кухнята бяха отрупани с мръсни порцеланови и стъклени чаши, кутии от готова храна и празни бутилки от вино. В някакъв момент, отдавна потънал в мъглите на историята, някой явно беше решил, че ще е добре да сложи на пода мокет. Сега той беше излинял и покрит с петна. Самата мисъл как човек би слязъл да си направи кафе и би стъпил върху него бос накара Кевин да се потърси отвратено.

Когато пристигнаха, намериха в жилището само Шивон Кеъри. Кевин й съобщи, че Лиан е мъртва и можа да потвърди самоличността й с помощта на снимката, която им беше осигурил Гриша Шаталов. Очакваше тя да рухне. Доколкото се простираше опитът му, младите момичета обикновено реагираха така. Но макар че очевидно беше потресена и натъжена, Шивон остана спокойна. Никаква истерия, никакви порои от сълзи, никакво хвърляне на предмети по стените. Вместо това тя изпрати съобщения на останалите съквартиранти, които се прибраха в рамките на четвърт час.

— Имахме късмет, че успяхме да наемем тази къща — каза Шивон, докато миеше чаши и правеше чай за детективите. — На десет минути с колело от университетската библиотека е. А всички ние работим предимно там. Така пестим от сметките за отопление през зимата.

Това беше идеалното начало. Зад гърба й Кевин кимна на Сам. Това беше работа за него. Шивон създаваше впечатление за млада жена, която мъничко се престарава. Нещо в артистично аранжираните й дрехи от „Примарк“, в старанието, което очевидно полагаше за прическата и грима си, говореше за убеждението й, че надали някой мъж би се насочил по собствен избор първо към нея. Носът й беше малко прекалено дълъг, очите малко прекалено сближени, тялото малко прекалено закръглено. Би реагирала с благодарност, ако привлекателен млад мъж като Сам насочеше към нея цялото си внимание. А Сам умееше да използва чара си. Нямаше спор, Кевин трябваше да отстъпи на втори план.

— Като че ли с всяка година става все по-трудно да бъдеш студент — каза Сам. Гласът му напомняше на топъл шоколад в студен ден. — Вдигат таксите, вдигат наемите, съсипват те, ако надхвърлиш кредитния лимит.

— И още как — съгласи се Шивон.

— Не знам как се справяте, особено сега, когато вече ученето е по-сериозно — Сам като че ли всеки момент щеше да се разплаче от съчувствие.

Шивон се извърна към него и се облегна на плота, докато чакаше водата да кипне. Тънката й жилетка се хлъзна от едното й рамо, разкривайки не особено умело татуирана синя птица.

— Работя четири нощи седмично, зареждам щандовете в един супермаркет — каза тя. — В петък вечер раздавам по улиците местния безплатен вестник. И все пак всеки месец ми се налага да искам от баща си допълнително петдесет паунда, за да успея да си платя наема.

— Имаш късмет, щом баща ти може да отделя допълнително петдесет паунда месечно. Напоследък много хора не могат да отделят по толкова — отвърна Сам.

— Татко е страхотен. Надявам се някой ден да мога да му се отплатя.

„Когато ще бъде стар и болен, и ще има нужда от някой, който да го храни и да го преоблича“, каза си Кевин. „Тогава ще има нужда от тази отплата. Обзалагам се, че тогава няма да си толкова ентусиазирана, Шивон“.

Но не каза нищо, оставяйки Сам да води разговора.

— Ами Лиан? — попита Сам. — Тя как успяваше да свърже двата края?

Шивон се извърна рязко, кипналият чайник я спаси от необходимостта да отговори.

— Как искате чая? — попита тя бодро.

— И двамата го пием с мляко, без захар — отвърна Сам. Не беше много убеден, че това се отнася и до Кевин, но не го беше грижа. Важното беше да не се прекъсва потокът на разговора — тъкмо защото Шивон очевидно имаше желанието да го прекъсне. — И така — Лиан. И тя ли работеше някъде почасово? Или близките й пращаха пари?

Шивон отдели много време, за да изцеди пликчетата с чай и да налее млякото. Постави с елегантен жест чашите пред двамата детективи.

— Заповядайте, прясно запарен йоркшърски чай. Няма да намерите по-добър.

Усмивката й беше значително по-бледа от чая.

— Откога се познавате с Лиан? — попита Сам, отказвайки се от предния въпрос, който явно я затрудни. Щеше да се върне отново към него, но засега можеше да я остави да си мисли, че се е измъкнала.

— От около година и половина. И двете готвехме докторантури към филологическия факултет — тя се занимаваше с испански, аз — с италиански. Тъй като беше получила бакалавърската си степен тук, в Брадфийлд, вече беше успяла да открие тази къща и търсеше хора, с които да дели наема. Търсеше завършили бакалаври, а не студенти от долните курсове — Шивон отпи от чашата си и погледна над ръба й към Сам.

— Тези от долните курсове мислят само за пиене и купони. Който готви вече магистратура, работи по-сериозно. Влагаме всички тези пари, защото приемаме по-сериозно работата си. През първия ми семестър в Ексетър един от тези веселяци в общежитието дори повърна върху лаптопа ми. После, когато се оплаках, ме нарече тъпа никаквица от работническите квартали. Честно казано, старая се да бъда колкото е възможно по-далеч от подобни чекиджии.

Сега вече тя говореше прекалено много, опитваше се да запълни повече време, за да не може Сам да се върне към трудните въпроси.

— Естествено — отвърна той. — Значи двете с Лиан се разбирахте?

Шивон смръщи замислено лице.

— Не бих казала, че сме били приятелки. Всъщност нямаше много неща, които да ни свързват. Но бяхме в добри отношения. Очевидно. Искам да кажа, нали втора година делим едно и също жилище.

— Ами другите двама? И те ли са тук оттогава?

— Джейми и Тара ли? Ами Тара се нанесе заедно с мен. После, около шест месеца по-късно, попита дали Джейми може да дойде да живее с нея. Бяха заедно от три години, а той не харесваше хората, с които живееше тогава. Освен това, откровено казано, беше по-изгодно да делим сметките на четири, вместо на три. Те, разбира се, ползват една стая, затова пък Джейми има право да ползва дневната с предимство, ако се налага да работи у дома.

— А не се ли дразни от това, че е единственият мъж в къща, пълна с момичета?

Шивон изсумтя.

— Че защо да се дразни?

Сам й отправи най-сияйната си усмивка.

— Предполагам, че положението има много повече плюсове, отколкото минуси.

Но преди Шивон да реагира на комплимента на Сам, се хлопна входната врата. Чу се някакъв трясък и в стаята влетяха двама души в непромокаеми костюми за велосипедисти, които разкопчаваха в движение шлемовете си — явно бяха захвърлили колелата си в коридора, което обясняваше трясъка. И двамата заговориха едновременно, когато влязоха, обръщайки се изцяло към Шивон. Хвърлиха само по един поглед към двамата непознати мъже, седнали край масата в кухнята им.

— Скъпа, това е ужасно — гласът беше женски.

— Сигурна ли си, че е Лиан? — това бе казано от мъж. И двамата говореха с южняшки акцент, като говорителите на Би Би Си 4. Тримата се прегърнаха, зашепнаха, после новопристигналите най-сетне се обърнаха към Кевин и Сам.

Дори когато свалиха шлемовете си, Джейми и Тара си останаха стряскащо еднакви. И двамата високи, с широки рамене и тесен ханш, с чорлави, влажни руси коси, тесни, продълговат и лица и остри брадички — на пръв поглед изглеждаха по-скоро като брат и сестра, отколкото като влюбена двойка. При по-внимателен оглед се забелязваха някои съществени разлики. Очите на Тара бяха кафяви, а на Джейми сини. Нейната коса беше по-дълга, но не толкова гъста, скулите й бяха по-високи и по-изпъкнали, устата й — по-широка и с по-плътни устни. Шивон представи новодошлите, после всички насядаха близо един до друг край малката кухненска маса. Джейми като че ли не беше толкова потресен от новината за Лиан, а по-скоро се притесняваше за Тара. От тримата Тара реагира най-тежко на новината. Сълзи блестяха в очите й, тя постоянно вдигаше ръка към устата си и хапеше кокалчетата на пръстите си, докато Кевин разказваше възможно най-пестеливо за смъртта на Лиан.

Кевин изчака всички да насядат и този път той пое инициативата.

— Тъй като очевидно става дума за убийство, нашата първа работа е да проучим последните дни от живота на жертвата. Имаме основания да считаме, че Лиан е умряла онзи ден вечерта. И така, помните ли кога я видяхте за последен път във вторник?

Тримата се спогледаха. Трудно бе да се прецени дали се опитваха да си припомнят отговора или да постигнат някакво мълчаливо споразумение. Но ако се съдеше по отговорите им, надали се бяха договаряли. Шивон бе видяла Лиан по обяд — двете си разделили някакъв специален пържен ориз с изтекла годност, който Шивон донесла от супермаркета, където работела. Следобеда Шивон трябвало да води един семинар, а после отишла на работа, където останала до единайсет вечерта. Джейми работил у дома, а в пет и половина излязъл и отишъл пеш до кварталната кръчма, където продължил да работи до полунощ. По това време Лиан все още била в къщата. Опитвайки се да не се разплаче, Тара обясни, че следобеда била на работа в местния кол център, където работела шест пъти седмично. Прибрала се у дома в седем, но Лиан вече била излязла. Трима приятели дошли на гости и донесли пица малко след осем, и четиримата играли бридж, докато се прибрал Джейми. Алибитата бяха идеални — трябваше да бъдат проверени, но нищо в поведението им не даваше и най-малък повод за подозрение. Не избягваха погледа на събеседника си, езикът на жестовете им не будеше съмнение, не се колебаеха, когато цитираха имена и телефонни номера.

Следователно не тук се криеше поводът за притеснението на Шивон.

— Чудя се как намирате време да учите — поде Кевин, сякаш поддържаше обикновен разговор. — Виждам как растат децата ми и започвам да се плаша, като помисля колко трудно ще им бъде в университета.

Джейми повдигна рамо.

— Истински кошмар е. Но какво да правим? Както казва баща ми, животът не е лек. Хората от нашето поколение научават това малко по-рано, това е всичко.

Кевин се приведе напред и заговори с поверителен тон, опитвайки се да ги предразположи.

— Та какво правеше Лиан, за да свързва двата края?

Сам се убеди, че не е сбъркал в преценката си, че Шивон не желае да говори за това. А сега стана ясно, че и останалите двама съквартиранти споделят нежеланието й.

— Не съм сигурен — отвърна Джейми, без да вдига очи от чашата с чай.

— Всъщност не сме я разпитвали — каза Тара с треперещ глас. Изражението й подсказваше, че се надява да й се размине с този отговор. Очевидно тук не ставаше дума само за скръб, имаше и нещо друго.

Сам избута стола си назад, променяйки умишлено задушевната атмосфера.

— Това е най-големият куп глупости, които съм чувал от доста време насам — виждайки стъписването им, той продължи. — Делите тази къща с тази жена в продължение на година и половина, а не знаете какво работи тя, за да си плаща сметките? Това са дивотии.

Джейми се поизправи на стола си.

— Нямате право да разговаряте с нас по такъв начин. Току-що научихме, че сме изгубили скъпа приятелка и сме потресени. Ако баща ми…

— Спестете ми тези приказки — прекъсна го саркастично Сам. — Вашата приятелка е била убита. Зверски убита. Не я познавах, но видях какво й е причинил този човек и съм твърдо решен да го заловя и да го вкарам в затвора. А ако за вас това няма значение, просто го кажете — той изкриви уста, сякаш искаше да каже „правете, каквото искате“. — При подобни случаи медиите са изключително доволни, ако имат кого да тормозят, докато чакат ние да арестуваме някого.

— Не бихте се осмелили — опитът на Джейми да придаде непреклонност на тона си не се увенча с успех.

— Ние просто се опитваме да направим така, че да не бъде опетнена паметта й — изтърси Шивон. Другите двама я изгледаха яростно. — Рано или късно ще се разбере, хора — допълни тя, ориентирайки се успешно към патетичен тон.

— Работеше като изпълнителка на еротични танци — каза сухо Тара.

— И предлагаше услугите, които вървят с тези изпълнения — допълни Джейми. Опитът му да говори като врял и кипял мъж беше пълен провал.

— А откъде знаеш това, Джейми? — попита любезно Кевин. — Да не си бил сред клиентите й?

— Не се дръжте отвратително — каза Тара. — Всички знаехме, защото тя ни каза. Знаехме, че работи в някакъв клуб за еротични танци близо до летището. Първоначално се опита да ни убеди, че работела само на бара, но беше очевидно, че разполага с много повече пари от тези, които печелиш, ако само наливаш бирата. Една вечер всички се бяхме понапили и аз я попитах направо дали… ами нали разбирате, дали се съблича пред мъжете. Каза, че танцувала еротични танци и призна, че спяла с някои от клиентите. Но не в заведението, така каза. Срещала се с тях след работа и ги обслужвала в колите.

Тара неволно изкриви устни при тази мисъл.

Джейми издиша тежко, издувайки устни.

— Не е шега работа. Трудно можеш да си представиш, че ще делиш жилище с проститутка.

— Еротична танцьорка — поправи го педантично Шивон. — Това беше изборът на Лиан, а и не би могъл да я обвиниш, че някога е работила у дома. Ако не ни беше казала в какво заведение работи, никога нямаше да разберем — не личеше по нищо, което казваше или правеше вкъщи. След като отмина първоначалният шок, ние като че ли просто решихме да не мислим по този въпрос. Просто повече не стана дума за това. Както вече казах, разбирахме се, но не бяхме наистина близки. Всеки имаше своя живот и своите приятели.

Сам наблюдаваше Джейми, за да види дали неговата реакция няма да бъде по-различна. Но другите двама като че ли приемаха напълно казаното от Шивон.

— Тя имаше ли гадже?

— Веднъж каза, че не излиза с никакви мъже — отвърна Шивон. — Знам, че звучи странно, но тя твърдеше, че мъжете, с които се среща на работа, били загубеняци и мухльовци. Ставаше дума за това колко трудно е да намериш време да отидеш на среща с някого, камо ли пък да поддържаш постоянна връзка, а тя каза, че дори не си спомня кога за последен път се е запознала с мъж, с когото да си е струвало дори само да изпие едно питие.

Отново задънена улица.

— А как се казваше клубът, където работеше? — попита Кевин.

Тримата го изгледаха объркано.

— Така и не я попитах — каза Тара. — Така или иначе, нямаше шанс някой от нас да се отбие там, за да пийне нещо.

— Ами ти, Джейми? Такива неща могат да представляват интерес по-скоро за един мъж — каза Сам.

— Не съдете за мен по себе си — каза Джейми с присмехулен тон и направи презрителна гримаса.

Сам се засмя тихо.

— Не го правя. Именно затова предположих, че може да знаеш. Тара, ти каза, че заведението било край летището. Помниш ли как разбра това?

Тара се намръщи и потърка бузата си с ръка. Няколко мига всички мълчаха в очакване, после тя каза:

— Тя ме попита дали знам къде около летището има паркинг за колела. Беше намерила евтин полет до Мадрид, но в много ранен час. Каза, че предпочитала да отиде на летището направо от работа, защото с колелото щяла да стигне за петнайсет минути — когато се усмихна. Сам започна да разбира с какво е привлякла Джейми. Цялото й лице грейна и за първи път, откакто беше дошла, пролича, че общуването с нея може да бъде удоволствие. — Следователно това място трябва да е било на не повече от две мили от летището.

— Благодаря, ще проверим. А можете ли да се сетите за някой друг, с когото Лиан е била по-близка? Някой от колегите й от специалността? Някой от преподавателите?

Те отново се спогледаха.

— Беше доста общителна, но не разполагаше с много свободно време. Като всички нас — допълни Тара със съжаление. — Не си спомням някакъв конкретен човек, но знам, че тя висеше много във Фейсбук. Имаше много приятели в Испания.

— Знам паролата й — намеси се Шивон. — Един път, когато беше в Испания, не можа да влезе онлайн и ми прати съобщение с паролата, за да кача нещо на страницата й във Фейсбук. Паролата беше LCQuixote.

— Може ли да ми я запишеш? — Сам плъзна бележника си по масата. — А и някоя снимка би ни свършила работа, ако имате нейни.

Джейми се изправи.

— Имам някои на компютъра. Да ви разпечатам ли няколко?

След няколко минути той се върна с няколко снимки, разпечатани на лист с формат А4. На едната се виждаше Лиан в тясна лъскава блуза с презрамки. Вдигнала чаша към обектива, тя се смееше, отметнала глава. На фона имаше доста хора, очевидно купонът беше в разгара си. Джейми посочи снимката.

— Това е на рождения ми ден миналата година, тук, вкъщи.

Имаше две снимки, явно направени в кухнята. На тях тя се беше облегнала на хладилника, с развлечена тениска и джинси. На едната се плезеше на снимащия. На последната Лиан стоеше до колелото си, усмихната, със свободно пусната коса и шлем в ръка.

— Тук е снимана преди две седмици — каза той. — Тъкмо се беше прибрала от библиотеката. Изпробвах камерата на новия си телефон. Достатъчни ли са тези снимки?

Кевин кимна.

— Ще бъде добре, ако ни ги изпратиш на мейла — беше почти убеден, че са успели да измъкнат всичко, което знаеха съквартирантите на Лиан, затова извади визитните си картички и подаде на всеки по една. — Тук е мейлът ми. Вероятно ще се наложи отново да разговаряме с вас — каза той. — А ако междувременно се сетите за още нещо, ни се обадете.

Каза го, макар да не очакваше нещо подобно да се случи.

На улицата, докато отиваха към колата, Сам се закиска.

— Какво толкова смешно има? — попита Кевин.

— Представих си как дръвниците на инспектор Спенсър биха се справили с този разговор. Натъкнат ли се на нещо по-необичайно, като например проститутка, която готви докторантура, съвсем биха оплели конците.

Кевин се намръщи.

— Той е абсолютен боклук.

Сам сви рамене.

— Той просто каза гласно това, което много хора си мислят. В известен смисъл бих предпочел да си имам работа с такива като Спенсър. По-добре да си наясно срещу какво си се изправил, отколкото да общуваш с лицемери, които се преструват, че тези неща нямат значение за тях. А дълбоко в себе си те презират. Нали знаеш колко обичам да танцувам?

Кевин знаеше. Това бе една от по-учудващите черти на Сам, съчетаваща се странно с безогледната му амбиция и способността му да бъде верен почти изключително само на себе си, но така си беше.

— Да — каза той, отключи колата и седна зад волана.

Сам се разположи до него, като преди това придърпа панталона си нагоре, за да не се деформира на коленете.

— Понякога, когато каня дама на танц, бяла жена, тя просто ме изглежда и казва направо „Не танцувам с чернокожи“. За миг ти изкарва въздуха, защото повечето хора вече не казват такива неща. Но това е по-честно, разбираш ли. Много повече се вбесявам, когато поканя бяла жена на танц, а тя измисля някакъв начин да се измъкне, казва, че й е много горещо, или че е уморена, или че чака да й донесат питие. А после, пет минути по-късно, я виждам на дансинга с някакво дърво. Тогава ми иде да й кажа нещо, от което наистина ще я заболи, нещо такова, което ще я накара да плаче по целия път, докато се прибере у дома.

— Искаш да кажеш, че не се дразниш от това, което каза този глупак Спенсър?

— Дразня се, но нямам намерение да си губя времето, мислейки за това. И те съветвам да постъпиш по същия начин. Ние двамата с рижия ми приятел ще им покажем как се води разследване на убийство. А това е най-доброто отмъщение, приятелю.

— Аз съм офицер от полицията — каза спокойно Карол. Тони долавяше потискания гняв, на който тя не позволяваше да излезе на повърхността. — Винаги съм съпроводена от полицейски ескорт — имам предвид хората от собствения си екип.

Настана дълго мълчание. Тя сви устни и видимо изправи рамене.

— Не, разбира се, че те не влизат вкъщи с мен. Но предполагам, че вие ще осигурите охрана за доктор Хил?… Неговата къща е разделена на два апартамента. Той живее на горния стаж, а аз — на долния. — Тони можеше да предположи какво усилие струваше на Карол да коментира подробности от личния си живот пред Пиърс Ламбърт. — Нима един и същи екип не е в състояние да наблюдава две врати в една и съща сграда? Доколкото знам, сега на всички ни се налага да избягваме излишни разходи? — Отново мълчание. Карол започна да барабани с пръсти по бюрото и притвори очи. — Благодаря, господин Ламбърт.

Разговорът приключи.

— Шибани бюрократи — каза Карол.

— Кажи ми, че си приела да ти осигурят охрана — каза Тони.

— Бих ти го казала, но би било лъжа. Помести се, за да мога да стигна до шкафа.

Тони послушно плъзна стола си встрани, за да може тя да бръкне в чекмеджето, където се намираше тайникът й с водката. Карол извади една бутилчица и я плисна в чашата с кафе, с която бе влязла в кабинета. Седна на посетителския стол и го загледа мрачно.

— Е? Нали чу какво казах. Погледни само навън — тя посочи към външното помещение отвъд стената с щорите. — Тук е тъпкано с ченгета, няма как Ванс да се добере до мен, докато съм на работа.

— Той е успял да се измъкне от затвора, без някой да го спре. А сега изглежда, че се е изпарил. Добро постижение за мъж с добре познато лице и изкуствена ръка.

— За бога, Тони! Ванс няма да влезе тук и да ме убие. А когато съм у дома, хората, които ще охраняват теб, могат да хвърлят по едно око и на мен. Може ли сега да престанем да говорим за това?

Тони сви рамене.

— Щом така искаш.

— Искам.

— Добре — той се взря в компютъра и започна да затваря страниците, които вече беше минимизирал, когато Карол влезе, за да говори с Ламбърт. Само това липсваше, тя да разбере по какво работи той. — В такъв случай смятам да се прибера у дома. Пиърс каза, че моите ангели хранители ме чакали долу в приемната. Така че занапред няма да се налага да вися тук.

— Няма да се бавя много. Искаш ли да ме почакаш и да се приберем заедно?

Той поклати глава и стана.

— Колата ми е тук. А пък ме чака и много работа.

„Работа, която би те вбесила сериозно“.

— О! — възкликна Карол учудено. — А пък аз си мислех, че ще можем да поговорим за преместването. За моето преместване. Трябва да реша какво да правя с излишните мебели. Защото твоята къща е напълно обзаведена, а има само едно-две неща, които бих искала да взема със себе си. Най-вече леглото си. Обичам това легло.

Тони се усмихна.

— Вземи го със себе си тогава. Онова в твоята стая така или иначе е направо чудовищно. Мога да го продам, или да го подаря, или да го сваля в гаража, за да има какво да сложа в стаята, когато ти дойде до гуша да живееш с мен и поискаш отново да останеш сама.

Той и хвърли плах, тревожен поглед, очаквайки тя да каже нещо, което да го успокои.

Тя разроши с пръсти косата си — и без това разчорлена, сега вече кичурите й щръкнаха на всички страни.

— Не ми се вярва да се стигне дотам — и нейната усмивка беше неуверена. — В продължение на много години и двамата правехме много малки крачки един към друг. Нито един от нас не предприема нещо по отношение на другия, ако не е стопроцентово сигурен в изхода. Не виждам как това би могло да свърши зле.

Той стана и заобиколи бюрото, за да постави ръка на рамото й.

— Няма да го допуснем. Ще повикам човек от антиквариата да оцени леглото. А сега тръгвам. Десет часа е и съм капнал. Ще поговорим утре, искаш ли?

Тя постави ръка върху неговата.

— Добре.

— Знам, че според теб преувеличавам — каза той, отдръпна се от нея и тръгна към вратата. — Но знам и на какво са способни хора като Ванс. Отне ни толкова дълго време да стигнем дотук, не бих понесъл да те загубя сега.

После излезе.

Алвин Амброуз преглеждаше поредния доклад, който не допринасяше с нищо за намирането на Джако Ванс. Инспектор Стюарт Патърсън се отпусна на стола срещу него и въздъхна. Изражението му напомни на Амброуз на по-малката му дъщеря, Ариел, която очевидно превръщаше цупенето в своя специалност и се стремеше да постигне в нея съвършенство.

— Това шибано издирване не води доникъде — каза Патърсън. — Защо не можете да го откриете?

„Вие“, каза си Амброуз. „Не ние“. Очевидно дори периферното присъствие на Карол Джордан в случая бе достатъчно шефът да се старае да стои колкото бе възможно по-настрана от работата на екипа си.

— Само в нашия район двайсет служители проследяват съобщения, че е бил забелязан на различни места. Хора от подразделения на полицията в цялата страна вършат същото. Възложих на друг екип да проследи записите от камерите за наблюдение, да се опитат да проследят таксито, с което е избягал. Други разговарят с персонала на затвора. От Министерството на вътрешните работи изпратиха специален екип да охранява бившата му съпруга. Правим всичко по силите си. Ако има нещо, което според вас сме пропуснали, само кажете и ще предприема необходимото.

Патърсън предпочете да не обърне внимание на искането му.

— В очите на хората ще изглеждаме като някакви шибани тъпанари. Не можем да заловим дори еднорък човек, когото цялата страна познава не по-зле от Саймън Кауъл10. Карол Джордан ще ни се присмива.

Амброуз беше шокиран. Беше свикнал да работи с един съвсем различен Патърсън, човек, който изповядваше ненатрапчиво християнската си вяра, който не се боеше да прояви съчувствие. Горчивината, породена у него от съзнанието, че е пренебрегнат, изместваше достойните му за уважение качества.

— Карол Джордан е била на предната линия последния път, когато Ванс се е развилнял. Не ми се вярва тя да има скоро поводи за смях — изръмжа Амброуз. Нямаше намерение да омекоти коментара си дори с обичайното „С ваше позволение, сър“.

Патърсън го изгледа ядосано.

— Известно ми е, сержант. Това е още една причина, поради която тя ще следи отблизо работата ни по случая.

Необходимостта да отговори бе спестена на Амброуз от влизането на един уморен на вид униформен полицай, понесъл куп хартия.

— Попаднах на нещо във връзка с таксито — каза той, прекалено изтощен, за да прояви ентусиазъм.

Патърсън се изправи на стола си и му направи знак да приближи.

— Да го видим тогава.

— Открихме колата тук, в града — каза полицаят. — Появи се на паркинга „Краунгейт“.

— Добра работа — похвали го Патърсън. — Алвин, прати хора от лабораторията да го огледат.

— Вече са изпратени — каза полицаят и се изчерви, забелязал яростния поглед на Патърсън. — Началникът беше в приемната, когато постъпи съобщението. Той задейства въпроса, сър.

— Можеше да се очаква — измърмори Патърсън. — Една възможност да имаме хората да видят, че вършим нещо, и шефът ни я измъква изпод носовете.

— Важното е, че някой действа по въпроса — каза тихо Амброуз.

— Преглеждахме записите на камерите от предишните дни — продължи колебливо полицаят. — Видяхме как колата влиза в паркинга в 9:43 вечерта. Започнахме обратно проследяване на записите от камерите по пътя и при светофарите. Според нас човекът, който е карал колата при влизането й в града, я е откраднал от паркинга в една зона за отдих на главен път М42. Защото, разбирате ли, ние проверихме записите от техните камери и видяхме таксито паркирано там преди обяд. Шофьорът не може да се види ясно, но може да е Джако Ванс с бейзболна шапка. Вижда се, че има татуировки на двете си ръце… — докато говореше, той подреждаше снимки от записите по бюрото. — После облича яке и излиза от обхвата на камерата. Часове по-късно се вижда как някакъв напълно различен тип върви покрай редицата паркирани коли. Виждате ли? Не можем да бъдем сигурни, но като че ли проверява дали са заключени вратите. А ръстът и фигурата му са съвсем различни от тези на човека, който паркира колата.

— Чудесно каза Амброуз. — Супер. Може ли да се види къде е отишъл Ванс, след като е паркирал колата?

— Обхватът на камерите не е достатъчен. Или е отишъл до друга кола, или е влязъл в заведението, или в мотела. Това са били единствените му възможности. В момента продължаваме с проверката на останалите записи. Като никога всички много се стараят да помогнат.

— Никой не харесва серийните убийци — каза Амброуз. Обзет от прилив на енергия поради новата информация, той скочи на крака. — Тръгвам направо натам с няколко души. Разпечатайте ми един комплект от тези снимки. И ме дръжте в течение за всичко, което откриете за Ванс — после погледна въпросително към Патърсън, който поклати глава.

— Просто пратете хора, сержант. Вие трябва да останете тук и да контролирате всичко.

— Но, сър…

— Отиването ви там би било чиста загуба на време. Това е работа за редови служители, не за някой, който иска за направи добро впечатление на новото ръководство.

Амброуз изпита желанието да цапардоса здравата Патърсън по муцуната, да набие малко разум в главата на човека, от когото бе възприел повечето от собствените си възгледи за работата на един добър детектив. Ако провалените амбиции въздействаха така на хората, той се надяваше Бог да го опази от подобни страсти.

— Добра работа — похвали той още веднъж полицая. — Не забравяйте да ме държите в течение — после посегна към телефона. — Тогава ще се заема да организирам хората, които ще тръгнат натам.

— Най-добре е да се заемете с това — каза Патърсън и се изправи. — Аз ще бъда в кафенето.

Водниста слънчева светлина нахлуваше в кухнята на Тони, придавайки на всичко леко сюрреалистичен вид. Докато чакаше кафето да стане, той преглеждаше новините онлайн. Бягството на Ванс беше начело на всички сайтове — ползваха го като повод да припомнят престъпленията му и процесите срещу него. Името на Тони се срещаше в повечето материали, това на Карол — в няколко. Медиите се бяха опитали да се доберат до Мики Морган, бившата съпруга на Ванс, но когато журналистите бяха пристигнали при конефермата, в която тя и партньорката й отглеждаха състезателни коне, бяха установили, че входната алея е препречена от ремарке за коне, и че персоналът — мъже със сурови изражения — охранява строго територията. Никой не бе успял да види Мики, камо ли пък да успее да се сдобие с коментар от нея. Вместо това журналистите се бяха задоволили да интервюират незначителни личности, които някога бяха работили с Ванс. Управата на затвора не бе представена в добра светлина, но това можеше да се очаква, както се очаква утрото да последва нощта.

Не се бе вдигнал много шум около смъртта на Лиан Консидайн, най-вече защото журналистите все още не знаеха, че тя е идентифицирана. Разкриеха ли коя е била и че е водела нещо като таен двойствен живот, щяха да пощръклеят. Съквартирантите й щяха да живеят под обсада, докато капитулираха и приемеха да разкрият — или да започнат да си измислят сензационни подробности от живота й. Ако имаха малко здрав разум, щяха поне да издоят медиите, за да си платят таксите за университета.

Но засега случаят с Лиан беше само пълнеж в долната част на страниците на националните вестници. Дори Пени Бърджес се беше задоволила с осем абзаца. Карол му беше описала пресконференцията, но Пени явно не бе събрала смелост да обори казаното от Рийки. Тони предположи, че тя щеше да побеснее, когато узнаеше истината. Взе еспресото и отиде в кабинета. Хвърли поглед през прозореца и установи с облекчение, че микробусът на охраната все още е паркиран от другата страна на улицата.

Отказът на Карол да приеме лична охрана имаше и тази отрицателна страна, че Тони можеше да напусне Брадфийлд едва след като Ванс се озовеше отново зад решетките или по някакъв начин престанеше да представлява заплаха. Ако отидеше в онази къща в Устър, която толкова бе обикнал, охраната му щеше да го последва. Което би означавало да остави Карол незащитена и уязвима, сама тук нощем. А това несъмнено би означавало да мисли за немислимото.

Той избягваше да обмисля и друго — онова, което щеше да се случи занапред между него и Карол. В продължение на години те танцуваха някакъв странен кадрил, сближаваха се, после събитията или собственото им минало ги раздалечаваха отново. Приличаха на онези магнити, с които децата правят опити в училище — в един миг привличането е неудържимо, после сменяш местата на полюсите и силата, съществуваща между тях, правеше сближаването им невъзможно. През няколкото месеца, след като тя бе приела предложението му да заживее с него в къщата, която бе наследил, те отново се бяха държали по типичния за тях начин — избягваха да разговарят сериозно за възможните последици от простия факт. Изяснили бяха единствено това, че тя щеше да разполага със свое пространство — спалня, баня и още една стая, която щеше да изпълнява едновременно функциите на дневна и кабинет. Дали тази промяна на географското местоположение щеше да доведе със себе си и друг вид промяна беше тема, която нито един от двамата не бе в състояние да засегне.

Тони почти се беше убедил, че е готов да продължи напред. Тоест, „да продължи напред“ беше израз, който популярната психология ползваше в подобни случаи. Отлично съзнаваше, че онова, което се определяше като движение напред, понякога обозначаваше и друг вид промени. Не му се искаше да развали качеството на връзката, която съществуваше между него и Карол, а дълбоко в себе си продължаваше да таи опасения, че споделянето на едно легло би довело именно до това. Никога не бе имал кой знае какъв успех по отношение на секса. През по-голяма част от времето се приемаше за импотентен. Можеше да получи ерекция, макар че вероятно при него това се случваше по-рядко, отколкото при повечето мъже. Но останеше ли насаме и гол с жена, пенисът му незабавно се отпускаше. Беше опитал „Виагра“ — но лекарството премахна само физическите симптоми, а влияеше зле на мозъка му. От друга страна, тази реакция може би се дължеше на факта, че тогава беше с друга жена, не с Карол. От устните му се откъсна дълбока въздишка. Всичко беше толкова сложно. Може би трябваше да оставят нещата, каквито си бяха сега. Да, разбира се, това не беше идеалният вариант, но кое на този свят е идеално?

А междувременно, най-доброто, което можеше да направи за Карол, беше да продължи задкулисната си работа с екипа й, за да гарантира блестящия завършек на последната им мисия. Само че, преди да се заеме с това, трябваше да разбере как се развива преследването на Ванс.

Не искаше да поставя Амброуз в неудобно положение пред шефа му, затова, вместо да му се обади, прати съобщение. Тони се почувства изключително горд със себе си, когато натисна копчето, за да изпрати съобщението. Вероятно имаше да учи още много, докато започнеше да се държи по начина, общоприет за човешките същества. Но може би най-сетне бе започнал да долавя някои сигнали по отношение на такта и дипломацията.

Едва бе започнал да сваля файловете, които Стейси бе качила за него в мрежата, когато Амброуз се обади.

— Здравей, приятелю — разнесе се дълбокият му, подобен на ръмжене глас. Никакви имена; винаги беше крайно предпазлив.

— Благодаря, че се обаждаш — отвърна Тони. Тази фраза вече беше наизустил; излизаше, че освен ако не си тийнейджър, не е редно да отговориш само с някакво изсумтяване, когато някой ти се обажда. — Някакви новини за Ванс?

— Все още е в неизвестност. А нас ни обсаждат представители на световните медии — отвърна Амброуз. — Открихме таксито, което е откраднат. Оставил го е зад сградите в зоната за отдих на М42, в посока север. Но от самия него няма и следа. И в момента наши служители проверяват записите от камерите за наблюдение, но не очаквай от това да излезе нещо особено. Най-ясните образи са от камерите вътре в сградите на мотела и заведението. Ако Ванс не е влизал там, вероятно сме прецакани.

— Предполагам, че би било прекалено да се надяваме на нещо друго.

— Едва сега започвам да осъзнавам колко умно е това копеле. Навремето не обърнах особено внимание на случая, имах прекалено много неща, които ме занимаваха в моя сектор. Имаш ли някакви предложения?

— Той вече не е във вашия район, готов съм да се обзаложа на това. Каквито и да са плановете му, убеден съм, че те не предполагат да се навърта около „Оукуърт“. А той със сигурност има планове — каза мрачно Тони.

— Несъмнено. След като е положил такива усилия да се измъкне, няма да пропусне да си разчисти сметките навън. Между другото, говори ли ти нещо името Тери Гейтс?

— О, по дяволите — изпъшка Тони. — Понякога съм толкова глупав, че не заслужавам да живея.

И още докато произнасяше тези думи, си каза, че се надява да не са пророчески.

От другата страна се разнесе невесел смях.

— Приемам думите ти като утвърдителен отговор.

— Майната му, Амброуз, извинявай. Не биваше да забравям Тери Гейтс — докато говореше, Тони виждаше ясно Гейтс в мислите си. Възлестите мускули, играещи под кожата на ръцете му, големите, кафяви очи — като на доверчиво животно, откритото лице, което грейваше в усмивка всеки път, когато Гейтс погледнеше Ванс. Тони си припомни как бе наблюдавал Гейтс, докато той работеше на пазара. Умееше да разговаря за технически подробности с мъжете, а после да омайва жените така, че да си купуват разни уреди, за които дотогава не бяха подозирали, че им трябват. Беше проницателен в контактите си с хората и абсолютно сляп по отношение на всичко, свързано с Ванс. — Защо ме попита за него?

— Той е бил единственият редовен посетител на Ванс. Идвал всеки месец, не е пропуснал да дойде нито веднъж, ако съдим по регистрите. Помолихме момчетата от участъка в неговия район да наминат покрай него. И познай какво откриха? Той не си е у дома. Никой не го е виждал от сутринта на същия ден, когато Ванс избяга. Какъв е изводът в този случай, Тони!

Тони притвори очи и подпря с длан челото си.

— Тери е имал сестра близначка, Филис, която се разболяла от рак. Навремето Ванс имаше обичая да посещава тежко болни. Това се приемаше като забележителна благотворителност. По онова време хората вярваха, че той го прави, за да утешава страдащите. Истинската причина беше много по-различна и ужасна. Той обичаше да гледа как хората умират. Сякаш се зареждаше от съзнанието, че те вече нямат контрол върху каквото и да било. Но както и повечето близки на пациентите, край чиито легла бе седял Ванс, Тери така и не повярва, че у него има нещо зловещо. Той приемаше Ванс като милосърден ангел, облекчил последните дни на сестра му.

Той се поизправи, оживил се от хода на разказа си.

— Беше толкова твърдо убеден в това, че не можа да приеме Ванс като извършител на престъпленията, в които бе обвинен. Едно от обвиненията се основаваше на следата, оставена от един уред. В убежището си Ванс бе монтирал на дърводелския си тезгях менгеме, което имаше изявен характерен дефект върху една от челюстите си. А обвинението разполагаше и със съхранената ръка на една от жертвите, отпреди четиринайсет години на костта се забелязваше същият характерен дефект. Очевидният извод, ако тази следа се обединеше с останалите косвени улики, бе че убиецът е Ванс. И тогава се яви Тери Гейтс, който се закле пред съда, че е продал на Ванс същото менгеме на старо преди пет години. От това следваше, че убиецът трябва да е бил предишният собственик, не Ванс. Това подкопа позициите на обвинението срещу Ванс във връзка с това по-отдавнашно убийство, а в резултат, поради малкото улики, с които разполагахме, стана почти невъзможно да се докаже, че той е сериен убиец.

— Значи Гейтс е станал лъжесвидетел заради Ванс?

— Не виждам по какъв друг начин може да се опише случаят — отвърна Тони.

— Трябва наистина много да е обичал сестра си.

— Даже прекалено, бих казал. Когато тя починала, Ванс се превърнал за него в нещо като неин заместител. Тери вярваше, че ако не опази Ванс изневерява на паметта на сестра си.

Амброуз изръмжа мрачно.

— Не я разбирам тази работа. Този тип е сериен убиец, а той лъжесвидетелства в негова полза, само защото се е държал мило със сестра му? Понякога хората правят такива неща, че ме заболява глава от тях, докторе.

— И мен ме заболява, Алвин — Тони изпи кафето си на една глътка, примигна и потръпна, почувствал ефекта на кофеина. — Значи Гейтс продължава да се чувства длъжник на Ванс.

— Така изглежда.

— Вземи разрешение за обиск на дома на Гейтс и прегледайте всичко. Ако е изпълнявал ролята на очи и уши, ръце и крака на Ванс навън, трябва да е останала някаква следа. Ванс е много умен, но Гейтс не е. Ще е пропуснал да заличи нещо. Ванс сигурно му е казал да унищожи всичко, но той няма да се е справил. Това е единственото място, на което можете да намерите улика.

— Звучи като добър план. Благодаря — каза Амброуз. — А не очакваш ли Гейтс да се появи?

Професионалните инстинкти на Тони му подсказваха с абсолютна сигурност, че Тери Гейтс никога вече няма да се върне в дома си.

— Гейтс е мъртъв, Алвин. Или ако не е, скоро ще бъде. Знае прекалено много.

— Но защо смяташ, че Ванс ще се обърне срещу него, след като Гейтс винаги е бил на негова страна?

Въпросът на Амброуз беше логичен, не изразяваше неверие.

— Гейтс е останал на страната на Ванс, защото винаги досега е съумявал да се убеди, че Ванс е невинен и несправедливо осъден. Но каквото и да готви Ванс, то никак няма да е приятно. И този път Гейтс няма как да не осъзнае ролята му в станалото. Според мен, когато се изправи пред неоспорими доказателства, че неговият герой е всъщност злодей, Гейтс ще се откаже от него. А Ванс е достатъчно проницателен, за да съзнава това — Тони отвори най-горното чекмедже на бюрото и започна да рови из бъркотията вътре, търсейки нещо за хапване. — Ще предпочете да го убие, вместо да рискува. Знам, че на пръв поглед не изглежда така, но той не обича да рискува. Всичко е пресметнато предварително.

— Имаш ли охрана?

Тони отново погледна през прозореца.

— Пред къщата е паркиран микробусът им. Днес нямам намерение да ходя на място, където биха могли да възникнат проблеми. Ако изобщо излизам, ще отида в „Брадфийлд Мур“, а там сигурността явно е на доста по-високо ниво, отколкото в „Оукуърт“ — в дъното на чекмеджето Тони откри стара ролка американски бонбони „Лайфсейвърс“ с аромат на канела. За последен път беше прекосявал Атлантика преди две години, но не му се вярваше, че „стъклени“ бонбони могат да се развалят. Скъса с една ръка опаковката и лапна един бонбон. Повърхността се беше поразмекнала, но отвътре беше все още твърд, хрущеше под зъбите му. Тони продължи да дъвче, захарта и подправката, изпълнили устата му го успокояваха по някакъв необясним начин.

— Ядеш ли нещо? — попита Амброуз.

— Ще ме държиш ли в течение?

— Ще направя всичко по силите си. Пази се.

Той затвори телефона, а Тони се взря в списъка с файлове на екрана, но не беше в състояние да възприеме нищо. Как бе могъл да забрави Тери Гейтс? Този пропуск разклати вярата му в собствените му способности, той вече се питаше какво друго можеше да е пропуснал. Дали бе позволил тревогата за Карол да повлияе на аналитичните му способности, на които толкова разчиташе? Без способността си да анализира точно той не би могъл да бъде от полза за никое разследване. Не, не беше дори това. Без способността си да анализира точно той ставаше непригоден за каквото и да било.

Тони стисна с пръсти горната част на носа си и примижа силно. Представи си, че се намира във вътрешността на голям бял куб. Задиша дълбоко и равномерно, пропъждайки абсолютно всичко друго от мислите си. Когато стигна дотам, че осъзнаваше само бялото пространство около себе си, той отвори очи и опря длани от двете страни на клавиатурата.

— Убиваш жени, които предлагат секс срещу пари — каза той на празната стая. После посегна за очилата си и се зае с бавното навлизане в подобния на лабиринт болен мозък на един убиец.

Карол преглеждаше методично пристигналите през нощта доклади, когато попадна на записките на Сам от разговора му с Наташа Джоунс, собственик и управител на клуба „Танци с лисици“. Сведенията бяха полезни — свидетел, видял как Лиан е напуснала клуба в нечия кола, би подпомогнал усилията на обвинението да изпрати убиеца зад решетките. И действията, които Сам препоръчваше, бяха уместни: „Предлагам да се реквизират записите от камерите за контрол на движението по Бракли Роуд, в двете посоки, към клуба и обратно. Времеви граници — 23.00 вторник — 01.00 сряда. Целта е да се открие регистрационният номер на колата, отвела Лиан Консидайн от клуба «Танци с лисици» на Бракли Роуд №673.“ И все пак, в записките от разговора имаше нещо странно. Като начало, Сам бе отишъл там с Кевин, но сержантът не се споменаваше никъде. Общо взето, текстът оставяше у Карол впечатлението, че нещо се прикрива, а тя познаваше Сам достатъчно добре, за да знае, че когато възприема подобен тон, действително има нещо за прикриване.

Погледна към външната стая, където Кевин и Пола водеха разговори по телефона. Нямаше и следа от Сам, затова тя написа бележка: „Ела в кабинета, когато приключиш“, и я остави на бюрото на Кевин, който й хвърли измъчен и примирен поглед. След две минути вече седеше пред нея на стола за посетители.

— Добра работа сте свършили снощи — каза Карол, облегна се на стола си и опря крака на отвореното най-долно чекмедже на бюрото.

— Благодаря — отвърна предпазливо Кевин.

— Прочетох доклада на Сам. Звучи странно, като че ли ти не си присъствал.

Кевин кръстоса крака, опирайки левия си глезен на дясното коляно, и забарабани с пръсти по лявото си коляно. Държеше се непринудено — като студент на изпит.

— Сам свърши работата. Управителката се опита да ни излъже, че Лиан никога не е работила там. Когато си тръгвахме, Сам забеляза колелото на Лиан. И се върна обратно, за да притисне с това управителката.

— А ти къде беше?

Тонът й все още не беше остър, не знаеше какво точно е онова, което се опитваше да разбере.

— Бях в колата.

— Какво? Домързяло те е да отидеш с него?

Кевин изду устни. Пръстите му престанаха да танцуват и вместо това стиснаха коляното му.

— Нещата всъщност не се развиха точно така.

— А как?

— Има ли значение? Сам успя да осигури сведенията, от които имахме нужда. Не ми пречи това, че е последвал инстинкта си и се е оказал прав.

Той се понамести на стола си. Опитът му да се държи непринудено се проваляше катастрофално.

Карол го изгледа преценяващо. Сега вече започваше да придобива по-ясна представа за онова, което се беше случило всъщност. Сам беше зарязал Кевин и бе решил да последва собствения си инстинкт — поведение, което бе глупаво при всички положения, и особено когато си имаш работа с убиец на свобода.

— Знаеш, че трябва да се движите по двойки, особено когато работите с хора, които могат винаги да се разкрещят, че са подведени с нечестна игра, и знаят какъв ефект има това. Сам се е изложил на опасност, а ти не с трябвало да позволяваш това.

По стандартите на Карол това беше възможно най-мек упрек, но бе достатъчен бледото лице на Кевин да стане тъмноалено.

— Разбирам — отвърна Кевин с мрачно изражение. — Не очаквах, че той ще проведе разпита на място.

Карол поклати глава. На устните й играеше иронична усмивка.

— А откога работиш със Сам?

Кевин стана.

— Права сте.

Карол влезе след него в общото помещение и потърси с поглед Пола. Но Пола беше изчезнала, докато тя говореше в кабинета си с Кевин.

— Тази стая прилича на палубата на „Мари Селест“12 — каза тя гласно.

— Аз съм все още тук — разнесе се гласът на Стейси иззад мониторите. — Преглеждам записите от камерите за контрол на движението.

— Това не е ли работа за някой от униформените колеги от пътна полиция?

— Ако трябва да бъда честна, не вярвам, че ще свършат работата както трябва. Прекалено бързо се отегчават.

Карол тръгна обратно към кабинета, неспособна да потисне усмивката си. Нейните специалисти — арогантни и конфликтни — никога нямаше да могат да се впишат в конвенционален екип. „Бог да е на помощ на ръководителите на отделите, където ще се озоват“, мислеше тя. Почти й се прииска да остане, само за да присъства на веселбата, която щеше да настъпи.

Пола не беше отишла надалеч. Преди малко, когато видя Карол Джордан да се насочва към нея, тя едва не изпадна в паника, питайки се дали шефката й не бе доловила с помощта на някакво шесто чувство за какво са разговаряли с Тони. Но тъй като тя явно се интересуваше от Кевин, Пола приключи разговора с думите:

— Щом си толкова наблизо, да се срещнем в „Коста“ на Белуедър Стрийт. След пет минути.

И тя изтича навън, преди някой да успее да я попита къде отива.

Сега седеше пред най-голямото кафе лате с нискомаслено мляко, което предлагаше заведението, и чакаше съучастника си. Той не я накара да чака дълго и скоро се отпусна тежко на мястото срещу нея.

— Не искаш ли кафе? — попита тя и се понадигна от стола си.

Тони поклати глава.

— Понякога изборът е прекалено труден — той се намръщи. — Струва ми се, че политиците не са прави. Нямаме нужда от повече възможности за избор, по-добре ще сме с по-малко. Прекалено многото възможности за избор повишават нивото на стреса. Знаеш ли, правени са експерименти. От две групи плъхове, оставени да се развиват иначе при еднакви условия, онези, които са имали по-малко поводи да избират, са живели по-дълго и са били по-здрави.

Понякога Пола се питаше как Карол Джордан съумява да поддържа някакъв вид извънслужебна връзка с него. Обичаят му да започва разговор за първото, което му е дошло на ум, можеше да бъде очарователен, но създаваше сериозни затруднения, когато се налагаше да се говори по същество.

— Имаш ли вече всички файлове? — попита тя.

Той й отвърна с крива усмивка.

— Предполагам. Само че въпросът ти е от онези, на които не можеш да дадеш правилен отговор, нали? Защото ако има файлове, които не съм получил, няма как да зная за тях. Също както когато изнасяш лекция и питаш дали всички те чуват. Очевидно е, че ако не те чуват, няма да отговорят на въпроса ти, тоест ти няма да узнаеш това, което те интересува.

— Тони!

— Извинявай. В момента съм в странно настроение.

Пола го изгледа намръщено.

— Всички знаем, че ти и шефката сте нащрек, защото Джако Ванс може да реши да посегне на някой от вас. Да му се не види, това е известно на всеки, който може да чете. Затова ще проявя малко повече толерантност от обикновено.

Тони прокара пръсти през косата си.

— Не съм навикнал хората да знаят разни неща за мен — отвърна той. — Обаждат ми се някакви журналисти и искат да пиша за тях профили на Ванс. Предполагам, че нямат и най-смътна представа колко скучно нещо е психологическият профил. Дори да проявявах достатъчно интерес, че да отговоря на обажданията им, не бих могъл да превърна това, което върша, в пълнеж за таблоидите. Или дори за вестник като „Гардиън“. Излязох от къщи само защото телефонът ми проглуши ушите. А пък проклетата му Пени Бърджес се изтърси дори пред къщи — той потръпна ужасено. — Човек трябва да е мазохист, за да иска да бъде знаменитост.

— Охранява ли те някой? — попита Пола, обзета от внезапна тревога. Тони действително беше много странна птица, но тя се бе привързала към него през годините. Професията вече й беше отнела един приятел и тя познаваше добре скръбта, причинена от такава загуба. Тогава Тони й протегна ръка, ръка, която я предпази от рухване, и тя все още чувстваше, че му е задължена. Имаше дългове, които никога не можеха да бъдат изплатени.

Тони кимна.

— Така поне ми казаха. От вчера пред нас има паркиран микробус, наблюдават къщата, откакто се прибрах от работа, а един много учтив млад човек ме следи, когато отивам някъде пеш — той направи гримаса. — Вероятно това би трябвало да ме успокои. Но аз не мисля, че Ванс ще се насочи към мен. Обикновеното отмъщение не е в неговия стил. Психиката му е далеч по-изкривена. А какъв точно израз ще има това изкривяване, не знам. Така че за мен е много добре да работя по вашия случай, така имам за какво да мисля, вместо да нервнича — той се вгледа в нея, примигвайки като бухал срещу светлината. — Кажи ми — как е според теб Карол? Как се справя?

— Никой не би могъл да предположи, че има и нещо друго, което я занимава, извън тези три убийства. Заловила се е за работа и толкова — натъжената усмивка на Пола беше едва забележима. — Мисълта, че някой от нас разбира колко е уязвима, би я довършила. Има нужда ние да вярваме в нея, за да може да убеди и себе си, че е несломима.

Веждите на Тони леко отскочиха нагоре.

— Някога да си мислила да правиш кариера като психолог?

— Какво? И да заприличам на теб? — Пола се засмя на глас.

— Не всички са като мен — той направи гримаса. — Само най-добрите. Но ти можеш да вършиш такава работа, знаеш ли. Бива те повече, отколкото предполагаш.

— Хайде стига. Е, до какъв извод стигна? Един и същ убиец ли е, какво ще кажеш?

— Струва ми се, че почти няма място за съмнение. Един и същ човек е, Пола. Татуировките са направени след смъртта. Това е подписът на престъпника. Но това е почти единственото, което отговаря на характеристиките на серийните убийци — той извади бележник от очуканото си кожено куфарче. — Няма ясни доказателства, че е имал сексуален контакт с жертвите си. Кайли е имала сексуални контакти без презерватив с четирима мъже, за Сузи не знаем, защото тялото е прекарало известно време в канала, а по тялото на Лиан няма следи от семенна течност. Няма такива следи и на местопрестъплението. А после и самите жертви — разбира се, имат обща характеристика. Предлагат секс срещу заплащане. Направо казано, били са проститутки и са работили директно на улицата. Въпреки че Лиан е работела в този клуб за еротични танци, в същинското си проституиране не е била контролирана от сводник или собственик на публичен дом. От тази гледна точка тя попада в същата категория като другите две. Но има нещо друго, което прави впечатление при жертвите. Той като че ли се изкачва в йерархията на проститутките. Кайли е била възможно най-ниско в хранителната верига. Сузи е съумяла да се отлепи поне малко от дъното. А Лиан… е, Лиан е била не много далеч от онова, което се нарича „почтена жена“. Имай предвид, че едно от основните правила за такива престъпления гласи, че престъпникът започва с възможно най-уязвимите жертви, но с всяко ново убийство самоувереността му нараства. Само че, доколкото се простира моят опит, самоувереността не нараства чак толкова бързо. Разстоянието, което дели Кайли от Лиан, е много голямо. А това ми се струва странно.

— Може би просто е емоционално по-зрял от повечето убийци, с които си имал работа.

Тони сви рамене.

— Разбира се, това е възможно. Но първото, което ми идва на ум в случая е, че ако беше по-зрял емоционално, нямаше да изпитва нужда да върши това — той разпери ръце. — От друга страна, нима знам всичко? Току-що установих, че съм пропуснал нещо много важно при оценката на поведението на Ванс, затова точно днес не се чувствам особено непогрешим.

— А можеш ли да ми кажеш нещо, което би ни насочило по следите на убиеца?

Тони я изгледа потиснато.

— Единственото… — той се прекъсна и вторачи поглед в масата пред себе си.

— Единственото…?

Той цъкна с език.

— Не е редно да казвам това, защото не се основава на нещо повече от усещане.

— Доколкото си спомням, твоите „усещания“ неведнъж са ни вършили добра работа. Хайде, Тони. Не се опитвай да се измъкнеш.

— Имам чувството, че той отправя предизвикателство. Като че ли иска да каже: „Никоя от вас не е в безопасност. Не само най-изпадналите — отнася се до всички вас.“ Идеята е, че никоя проститутка не може да се чувства сигурна, докато той кръстосва улиците. Питър Сътклиф, Йоркшърският изкормвач13 е говорел, че трябва да се изчистят улиците. Имам чувството, че този човек таи подобна амбиция. Иска да ги уплаши дотолкова, че да ги пропъди от улиците — той взе разсеяно чашата на Пола и отпи глътка от кафето. — Не знам. Има и още нещо, което ме гризе, но не мога да разбера какво е. Има нещо около местопрестъпленията, нещо, свързано със самите убийства. Нещо ме смущава, но не мога да преценя защо.

— Е, той ги убива всеки път по различен начин. Това е необичайно, нали? — Пола придърпа кафето към себе си.

— Да, при него различията са необичайно големи. Но не това ме смущава. Съзнавам, че убийствата се различават в доста голяма степен, и класифицирам това като „необичайно, но не и необяснимо“. Има нещо друго, но не мога да го определя и това ужасно ме дразни.

— Не мисли за това. Ще се сетиш, когато си погълнат от нещо съвсем различно.

Тони изсумтя, видимо неубеден.

— Странно е. Почти имам усещане за „дежавю“. Като че ли вече съм виждал всичко това. А същевременно знам, че не е така. Дори не мога да се сетя за случай, описан в специализираната литература, при който убиецът татуира жертвите си след смъртта им. Иска ми се да можех да пропъдя това чувство, но ме чопли постоянно и ме влудява. Имате ли някакъв напредък с разследването?

Пола му разказа какво бе открил Сам предната вечер.

— Стейси работи по това. Ако нещо може да бъде открито, тя ще го открие.

— Би могла да я помолиш да провери дали има някакви мотели с директен достъп до стаите между „Летеца“ и „Танци с лисици“. Очевидно той познава добре тази територия. А такива като него предпочитат места, които са им добре познати. Сузан Блак е удавена на такова място, на което не му се е налагало да я преведе покрай рецепционист. Не ми се вярва да я е завел в собствения си дом. Надали поема подобни рискове. Но някой от онези мотели, в които се регистрираш в отделен офис, а стаите са подобни на апартаменти, в които се влиза направо от паркинга — такова нещо би отговаряло на изискванията му.

— Добра идея, благодаря — тя допи кафето си и избута стола си назад. — Всички ще ми липсват. Блейк ще ни разпилее в четирите посоки на света. Никога вече няма да мога да работя на подобно място. Това е като края на цяла епоха.

— Блейк е идиот — каза Тони. И в същия момент телефонът му иззвъня. Той се зае да потупва всичките си джобове, докато накрая го намери.

— Съобщение от Карол — поясни той. — Иска да дойда при вас, за да присъствам и аз на отчета на Крис.

— Какво й беше възложено? Не съм я виждала от вчера на обяд.

— Трябваше да търси трите други ченгета, които работеха с мен и Карол по уличаването на Ванс. Необходимо беше да бъдат предупредени лично, не да чакаме да научат от пресата — той се изправи. — Най-добре ще е да тръгвам натам.

— Ще ти дам десет минути преднина — каза Пола. — Последният път, когато се разбра, че сме работили зад гърба й, тя ме накара да се почувствам като развилняло се детенце — не го разбирай в положителен смисъл. Да не й даваме повод да започне да ни наблюдава.

Още щом прекрачи прага, Тони осъзна, че щеше да е по-разумно той да беше изчакал в кафенето. Карол, която седеше до бюрото на Крис, вдигна поглед, когато той влезе.

— Много бързо дойде — отбеляза тя. — Доколкото знам, имаше намерение да си останеш у дома цял ден?

— Така мислех — отвърна той. — Само че Пени Бърджес дойде да хлопа на вратата ми, затова реших да дойда да се скрия тук.

Насмалко не се впусна в подробности, но се спря навреме. Най-добрите лъжи са онези, които съдържат най-голяма доза истина, напомни си той.

Крис имаше тъмни кръгове под очите, а явно не бе имала и време да се погрижи за прическата си, след като бе станала от леглото. Не се забелязваше обичайната й напереност — приличаше на куче, което са разхождали до пълно изтощение. Прикри с ръка прозявката си, едва повдигна вежди вместо поздрав и все пак събра сили да каже:

— Какво става, докторе?14 — за да не изневери напълно на обичайния си шеговит тон.

— Всички играем по свирката на Джако Ванс — отвърна той унило, придърпа един стол и седна до двете жени. — Сигурно потрива злорадо ръце, като си представя как всички се щураме насам-натам, гонейки опашките си, как се питаме къде ли е и какво ли прави.

— Току-що говорих с колегите от Уест Мърсия — каза Карол. — Те координират търсенето. Получили са доста повече от обичайния брой обаждания от хора, които уж са видели Ванс от Абърдийн до Плимът. Но нито един от тези сигнали не се оказа достоверен.

— Един от проблемите е там, че нямаме никаква представа как изглежда сега — каза Тони. — Можем единствено да бъдем сигурни, че вече не се разхожда като карикатура на английски футболен запалянко. Вероятно носи перука, сигурно е променил и формата на брадата и мустаците си или е обръснал едното, или другото, очаквам да носи и очила с различна форма на рамките.

— Но си остава еднорък — каза Крис. — Не може да скрие това.

— Неговата протеза не е лесна за разпознаване. След като разговарях с моя приятел от министерството, потърсих модела онлайн. Козметичните покрития, които имат сегашните протези, са удивителни. Трябва да погледнеш много отблизо, за да разбереш, че не става дума за истинска кожа, а повечето хора рядко се заглеждат много отблизо в каквото и да било. При това Ванс разполага с най-съвършената протеза, която се предлага на пазара.

— Благодарение на Европейския съд за правата на човека — измърмори Карол. — Следователно това, което знаем е, че не знаем кой знае какво. Ванс действително може да бъде на произволно място между Абърдийн и Плимът. Е, как се справи ти, Крис?

Крис се поизправи на стола си и погледна в бележника си.

— Така. Леон е все още в лондонската полиция. Прави добра кариера. Той отговаря идеално на изискванията на шефовете — с висше образование, цветнокож, умен и представителен. И доказано не корумпиран — тя се усмихна на Карол. — Вече е главен инспектор към SO1915.

Тони се разсмя.

— Леон се занимава с охрана на дипломатическия корпус? Леон, който беше дипломатичен горе-долу колкото мен?

— Според приятелите ми в лондонската полиция се е научил да не си отваря излишно устата и да спазва правилата на играта. Но е спечелил уважението на колегите си и на подчинени, и на по-високопоставени. Така че аз се свързах с него по телефона и му обясних набързо за какво става дума.

— А какво каза той? — попита Тони, припомняйки си Леон с елегантните му костюми и наперената походка. Беше достатъчно интелигентен, за да си позволи да мързелува, разчитайки повече на проницателността си, отколкото на усърдие. След като се бе изкачил толкова високо в служебната йерархия, сигурно се беше научил и да работи здраво. Щеше да му е интересно да види този Леон, облагороден от усърдна работа и поемане на отговорност.

— Не прие сериозно предупреждението. Но такова нещо може да се очаква от него.

— Как стои въпросът с личния му живот? — попита Карол.

— Има бивша съпруга и две деца, които живеят в Хорнси, а сега живее с приятелката си в Докландс. Опитах се да го убедя да премести близките си временно другаде, но той изобщо не се вслуша в съвета ми — Крис направи гримаса. — Каза: „Ако прочета във вестниците некролог за Карол Джордан и Тони Хил, ще мина в нелегалност. Но засега не изпитвам особено безпокойство.“ Не можах да го разубедя.

— В известен смисъл има право — каза Тони. — Леон не може да е на някое от челните места в списъка — нито по старшинство, нито по азбучен ред, нито по географско местоположение. И като се вземе предвид, че никой от нас няма представа колко ще продължи всичко това, вероятно има основание да не се захваща незабавно да преобръща живота си наопаки.

— Освен ако ние, останалите, се постараем да бъдем толкова неуязвими, че Ванс реши да се насочи към Леон по липса на друг избор — каза кисело Карол. — Можеш да споменеш и това, като говориш с него, Крис.

Крис явно не беше очарована от идеята.

— Саймън Макнийл вече не е ченге. Останал да работи в полицията на Стратклайд няколко години след убийството на Шаз Боуман, после напуснал и сега преподава криминология в университета на Стратклайд.

Тони си спомняше непокорната черна коса на Саймън, помнеше колко ревностни усилия полагаше в работата си и колко дълбоко беше влюбен в Шаз. Тони беше научил от колеги, че Саймън получил нервен срив, диагностициран като посттравматичен шок, и впоследствие бил полека и тактично отстранен от активна работа.

— Горкият — каза той разсеяно. Забеляза, че двете жени го изгледаха озадачено. — Искам да кажа, защото беше хлътнал по Шаз, не защото преподава в университета на Стратклайд, естествено.

Крис го погледна развеселено и продължи.

— Живее отдавна с една жена, има от нея четири деца. Живеят в провинцията, на около час път с кола от Глазгоу. Имам чувството, че новината страшно го разстрои. Смята да говори с местните правоохранителни служби да засилят полицейските патрули в техния район. Но каза също, че живеели в края на един път — до къщата им се стигало само по него, и само по него можело да се излезе обратно. Имали и пушки. Приема нещата сериозно, но и без това по всичко личи, че се е подготвял за кръгова отбрана. Обясни ми, че западният капитализъм неминуемо ще рухне, и че тогава престъпността щяла да придобие невиждани размери. Тогава всеки щял да се спасява сам. А той вече бил взел необходимите мерки.

По всичко личеше, че посттравматичният синдром не беше останал в миналото.

— Господи, надявам се Ванс да не се насочи натам — каза Тони. — Ще има ужасно кръвопролитие и най-вероятно ще оцелее пак Ванс.

— Явно, че не можем да направим нищо повече за тези двамата — каза Карол. — Дано поне Кей Халам не е обзета от безпочвен оптимизъм и не е оглавила собствено опълчение в графствата около Лондон.

— Кей Халам е причината да приличам на жена, спала в колата си. Защото се наложи да направя именно това. Не беше лесно да я открия. Много трудно намерих следите й, защото е напуснала полицията, за да се омъжи. В нейния случай идеалният съпруг се оказва счетоводител с кантора на Каймановите острови. От онези копелета, които помагат на паралиите да не си плащат данъците за разлика от нас, останалите.

Карол подсвирна.

— Кротката мъничка Кей. Кой би предположил?

— Не се учудвам — каза Тони. — Тя винаги е имала тази склонност да наблюдава отстрани и да изчаква, докато придобие абсолютна увереност, че няма да сгреши, а после започваше да копира до съвършенство маниера и позицията на другия. Всеки беше убеден, че Кей е на негова страна, а тя винаги имаше проблеми, когато се налагаше да изпълни задача, за която е необходимо да заемеш категорична позиция и да я защитаваш. Когато „Идеалният съпруг“ се е появил в полезрението й, тя сигурно пак е наблюдавала и изчаквала, а после се е присламчила към него и е успяла да го убеди, че е намерил единствения човек на света, който го разбира истински — той видя как двете жени обмислиха думите му и кимнаха в знак на съгласие. — Именно затова тя водеше толкова умело разпити. Пола има същите хамелеонски способности, но тя има и силно изразена индивидуалност, към която винаги се връща. А аз никога не съм имал представа коя всъщност е истинската Кей Халам.

— Под свенливата си външност тя всъщност крие много решителен нрав — каза Крис. — В момента е в Обединеното кралство. Имат къща край Уинчестър. Синовете й учат в интерната там, тя е пристигнала за обичайния ден, определен за посещение на родители. Реагира незабавно, когато чу какво имах да й кажа. И ме прегази като парен валяк. Не желаеше да слуша никакви възражения. Заплаши ме с какво ли не — от „Дейли Мейл“ до комисията за разследване на оплаквания от полицията. В крайна сметка се наложи да отида с колата при нея, за да обясня точно за какво става дума в местния полицейски участък и на двамата охранители, които е наела, един бог знае от коя агенция. Доста се постреснах, като ги видях, пък за Ванс не знам — Крис поклати недоумяващо глава. — Можете ли да повярвате, че се поддадох?

— Не само че мога да повярвам, но ако разполагах с нейните възможности и бях на нейно място, вероятно щях да постъпя по същия начин — отвърна Тони. — Има защо човек да се плаши от Ванс — той се намръщи. — Крис… правилно ли си спомням, че някакъв вестникарски драскач беше написал книга за Ванс след първия процес?

— Спомням си смътно нещо такова. Не бяха ли принудени да я изтеглят от пазара, след като апелативният съд отмени едната присъда?

— Така беше — намеси се Карол. — Казаха, че след като Ванс е оправдан по това дело, книгата може да се приеме като клеветническа. Може би си струва да открием автора и да видим дали той няма да ни каже нещо интересно. Може да разполага със сведения за други приятели на Ванс или за негови имоти, за които ние да не знаем.

— Ще се заема — каза Крис.

Преди Карол да успее да отговори, Пола влезе в стаята с вечерен вестник в ръка.

— Дотук бяхме с тайната — каза тя и размаха вестника, на чиято първа страница пишеше с огромни букви: СЕРИЕН УБИЕЦ ПО УЛИЦИТЕ НА БРАДФИЙЛД.

Какъв прекрасен ден, мислеше си Ванс. Небето беше сиво и сигурно щеше да завали, но какво от това? Той беше избягал от затвора и пътуваше с колата из долините на Йоркшър отново господар на собствената си съдба. Това бе достатъчно, за да направи деня прекрасен. Шофирането не го затрудняваше, радиото беше с дигитално управление, благодарение на което прехвърлянето от станция на станция също ставаше удивително лесно, а с навигацията нямаше опасност да се изгуби сред ниските, зидани без хоросан стени, които бележеха границите на нивите, и кошарите за овце. Беше спал добре, после закуси пред лаптопа си, забавлявайки се е описанията на бягството му в медиите. Почти изпита съжаление към нещастния управител на затвора, когото журналистите бяха приковали, както се приковава пеперуда с карфица. Представяха го като некомпетентен глупак, повярвал на лъжите на Ванс, че се е променил. Както обикновено, истината не беше толкова проста. В сърцето си управителят беше добър човек, вкопчил се отчаяно в последните останки от някогашния си идеализъм. Ужасно му се искаше да повярва, че е възможно човек като Ванс да пожелае да изкупи стореното от него. Което пък го превърна в лесна жертва за манипулатор от ранга на Ванс.

Управителят не беше тъпанар. Просто се беше сблъскал с човек, който далеч го превъзхождаше.

След закуска Ванс провери камерите. Тази сутрин той — или по-точно Тери — получи мейл от частния детектив, който го уведомяваше, че най-сетне е успял да инсталира и последните камери. Когато Ванс въведе съответния код, съумя да ги активира и да огледа тайно още едно място, включено наскоро в списъка му като резултат от последните проучвания, които Тери бе извършил по негово нареждане. Това беше един малък, чудесен акцент, идеалният завършек на първия етап от заплануваната кампания.

Но този завършек го чакаше в бъдещето. А сега трябваше да се съсредоточи върху преките си задачи. Днес той беше от горе до долу Патрик Гордън, с гъста кестенява коса и дори няколко артистично поставени лунички по бузите. Мустаците и очилата с рогова рамка завършваха образа. Беше облечен със спортна елегантност, като заможен обитател на провинцията — кафяви спортни обувки, панталони от рипсено кадифе, карирана риза и светлокафяв пуловер с остро деколте. Класически образ на борсов агент, превърнал се в провинциален земевладелец от Йоркшър. Липсваше само един лабрадор, който да го съпровожда, за да допълва картината.

Малко след обяд той спря колата в предния двор на хубава провинциална кръчма, която предлагаше готвена храна и разнообразие от традиционни видове ейл. Като истински перфекционист Тери се беше постарал да набележи приятни заведения, в които можеше да се хапне и пийне, в близост до всички места от списъка на Ванс. Като че ли си беше представял Ванс като човек, който е решил да направи обиколка на страната и има намерение да се отбива тук и там, за да обядва или да пие чай със стари познати. Първоначално Ванс бе приел това като някаква налудничава приумица, но колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече го привличаше идеята да се явява там, под носа на живеещите наоколо хора.

Заети бяха само две маси — на едната имаше двойка на средна възраст, и двамата облечени за разходка из околността, на другата — двама мъже в костюми. Ванс огледа предлаганите ейлове, всички до един с имена, съдържащи глупави игрословици или измислени диалектни фрази, и си избра един, наречен „Bar T’at“16. Когато си поръча една пинта, барманът дори не го погледна. Поръча и пай със стек и ейл и се разположи в един тих ъгъл, където можеше да ползва таблета си, без някой друг да вижда екрана. Таблетът беше нещо удивително. Беше го открил в чекмеджето на бюрото тази сутрин и се захласна, проучвайки възможностите му. Размерът му действително беше неудобен — прекалено голям, за да го носи в джоб, но пък беше далеч по-практичен за носене от лаптоп. Докато чакаше да му донесат храната, той отвори страницата, където можеше да следи онлайн какво излъчват камерите, инсталирани в старата селска къща.

Сега, на дневна светлина, Ванс виждаше много по-ясно. Помещението, което снощи бе тъмно, сега се оказа нещо като отделен апартамент за гости с малка кухничка и отделна баня. Срещу вратата към този апартамент имаше друга, която вероятно водеше към основното жилищно помещение в сградата. Така или иначе, в основното помещение се виждаше врата, която сигурно извеждаше на същото място.

Но не това беше най-интересното, което се виждаше в тази четвърт на екрана. Един мъж седеше на дълго бюро, толкова близо до камерата, че се виждаше само върхът на главата му с прошарена руса коса и едното му рамо. Ъгълът, под който го показваше камерата, не беше много подходящ, но Ванс успя да забележи единия край на клавиатура, поставена пред два големи монитора. Невъзможно беше да се види какво има на екраните, но Ванс предположи, че е код на компютърна програма. Мъжът почти не се движеше — вероятно работеше на компютъра.

По нищо не личеше в къщата да има още някой. Завивката беше хвърлена накриво върху леглото, кошът с мръсното пране беше претъпкан, от него висеше някаква тениска. Значи жената не си беше у дома. Какво от това, каза си Ванс. Разполагаше с предостатъчно време. Минимизира страницата, когато му поднесоха храната, избута таблета встрани и започна да се храни с апетит.

След годините, през които бе ял затворническа храна, всяко ядене навън би му доставило удоволствие, но това наистина беше приготвено великолепно. Нахрани се, без да бърза, после си достави и удоволствието да си поръча ронлив ябълков пудинг с гъст яйчен крем.

Когато стана да си върви, кръчмата се беше напълнила с хора. Никой не му обърна внимание, докато си проправяше път през тълпата край бара и вървеше към паркинга зад сградата. Около половината от мъжете в кръчмата бяха облечени така, като че ли си поръчваха дрехите на същото място, от което се снабдяваше и той. Успокоен, той седна в колата и тогава призна пред себе си, че беше малко напрегнат при това свое първо излизане сред хора. Но всичко бе минало блестящо.

Двайсет минути по-късно той мина с колата покрай стария хамбар, превърнат в жилищна сграда, който бе обект на интереса му. След като измина още половин миля, той спря и паркира на затревена ивица край пътя, цялата изровена и в следи от автомобилни гуми. Извади таблета и зачака страницата да се отвори и обнови. През краткото време, изминало откакто той напусна кръчмата, всичко се беше променило. Мъжът стоеше в кухнята и бъркаше нещо в една тенджера на печката, полюшвайки се ритмично, сякаш в такт с някаква музика. На Ванс му се прииска да имаше и звук към образа. Но когато това му бе дошло на ум, вече бе късно да го поръча.

Тогава вратата на банята се отвори и се появи жената, облечена в черна адвокатска тога с бяла яка — очевидно бе прекарала сутринта на работа в съда. Плъзна ръка по главата си, измъкна някаква шнола и остави косата си да падне свободно по раменете й. Изхлузи сакото си и го преметна през перилото на стълбата. Смъкна обувките с ниски токове и се плъзна с нехайна походка към мъжа, полюшвайки се в същия ритъм. Застана зад него и обгърна с ръце кръста му, притискайки се към гърба му. Той се пресегна през рамо и разроши косата й със свободната си ръка.

Жената се отдръпна, бръкна в една кутия и извади оттам хляб. Измъкна един от ножовете в кухненския блок, дъска за рязане на хляб от една ниша, панерче за хляб от едно дълбоко чекмедже. Плъзна острието няколко пъти напред-назад, после постави панерчето с хляб на масата, докато мъжът вадеше чинии от един шкаф и сипваше с черпака гъста супа в тях. Седнаха и започнаха да се хранят.

Ванс свали облегалката малко по-назад. Налагаше се да изчака подходящия момент, което можеше да отнеме известно време. Но това не го притесняваше. Беше чакал този момент с години. Умееше да чака.

След супата последва сирене с бисквити и плодове. Ванс си мислеше, че цялото това здравословно хранене си е чиста загуба на време. И без това скоро щяха да бъдат мъртви — и тогава нямаше да има значение дали са се хранили здравословно или не. Понамести се, опитвайки се да седне по-удобно. Ако и двамата се върнеха към работата си, идеше да мине доста време, преди да успее да ги изненада. Възможно бе да минат цели часове. Но това не го смущаваше. Той беше представител на последното поколение, което вярваше в добрите страни на отложеното удоволствие. Знаеше хубавите неща се случват само на онези, които умеят да чакат. Изречението му звучеше като онези мнемонични фрази, които се ползваха в училищата за по-лесно запаметяване — „Добрите момчета заслужават награда“ или „Ричард от Йорк се сражавал напразно“17. За него това изречение се бе превърнало в мантра.

Но този път той не позна. Когато приключиха с яденето, те прибраха чиниите в миялната машина. После жената се обърна към мъжа и плъзна ръка по предната част на широките му спортни панталони, а после се притисна към него. Той отметна глава назад и обхвана с ръце гърдите й, плъзгайки леко отворените си длани по тях — като мим, който се преструва, че ръцете му са срещнали стъкло. Тя го целуна по шията, а той я притисна силно към себе си, измъкна блузата от полата й и пъхна ръката си под нея, за да докосне голата й кожа. С другата си ръка я галеше по задника. Тя направи няколко крачки напред, принуждавайки го да тръгне заднешком към стълбите.

После се разделиха за миг. Тя изхлузи тениската през главата му и я хвърли на пода. На свой ред той смъкна ципа на полата й, тя я остави да се смъкне на пода и я прекрачи.

— Охо! — възкликна тихо Джако, видял чорапите и жартиерите й. Тъкмо сега изобщо не бе мислил за секс, но почувства как вече членът му се втвърдява, докато наблюдаваше представлението, което мъжът и жената несъзнателно изнасяха в негова чест.

Поизправи се на седалката, осъзнал, че това може да се окаже най-добрата възможност за него. Ако се чукаха като обезумели, надали биха обърнали внимание на каквото и да било наоколо. Той сграбчи един малък сак, поставен пред седалката до него, излезе от колата, все още стиснал таблета, и тръгна пеш към къщата. Една пътечка водеше от основния път към входната врата. Той беше видял това в Гугъл Ърт. Вървейки, разделяше вниманието си между екрана на таблета и терена, който прекосяваше.

Когато Ванс стигна до пътечката, му се наложи да смени екраните, защото те се бяха качили горе на полуетажа, маркирайки пътя си нагоре с разхвърляни дрехи. Тя все още беше с чорапи и колан с жартиери, той имаше само един чорап. Ванс се препъваше, вървейки напред, тъй като не можеше да откъсне очи от екрана видя как тя коленичи на леглото и пое втвърдения му пенис в устата си. Той зарови пръсти в косата й, после лекичко я отблъсна, превъртя я така, че да легне по корем и влезе в нея изотзад, обхванал с ръце гърдите й, хапейки нежно рамото й.

Ванс затича тромаво напред. Не можеше да си позволи да пропусне такава прекрасна възможност. Вратата, разбира се, беше отключена. Та нали се намираха в провинцията, при това посред бял ден. Тук никой не заключваше вратата си. Той я отвори тихо, после свали обувките си. Влезе вътре и внезапно сцената на екрана се сдоби със звуков фон — стенания, пъшкания, произнесени наполовина думи. Ванс остави таблета, измъкна от сака гумени ръкавици и ги нахлузи. После измъкна същия нож, който му беше свършил такава добра работа с Тери. Заизкачва се безшумно по стълбите.

Когато главата му се озова над нивото на площадката, той установи, че няма нужда да пази тишина. Чукаха се така, като че ли животът им зависеше от това, и Ванс почувства как втвърденият му член опъва панталона. Колко време ли беше минало, откакто за последен път бе спал с жена? За миг му дойде налудничавата идея да убие мъжа и да заеме мястото му. Това щеше да е наистина незабравим секс. После предпазливостта му се обади. Такъв вариант включваше прекалено много рискове, прекалено много неща можеха да се объркат по най-ужасен начин. Достатъчно трудно беше да удържиш една ужасена жена с две ръце, камо ли пък с една.

Той изкачи последните стъпала. Движеше се леко и уверено. Винаги се бе справял най-добре в положения, в които всичко бе планирано предварително от него. Но този случай се развиваше дори по-добре, отколкото бе очаквал. Той застана зад двойката точно когато мъжът, задъхан, достигаше последния етап преди оргазма, движейки ритмично задника си напред–назад. Тя крещеше и се притискаше заднешком към него, и пъхнала ръка между краката си, правеше необходимото, за достигнат оргазъм едновременно.

Тогава Ванс си позволи да се отпусне върху двамата, плъзгайки здравата си ръка под шията на жената. Плъзна по нея острието — от край до край, още преди някоя от жертвите му да бе осъзнала какво се случва. Кръвта рукна от гърлото й, а Ванс сграбчи с изкуствената си ръка мъжа за косата и дръпна главата му назад. Мъжът беше изпаднал в паника и се опитваше да отхвърли Ванс. Но елементът на изненадата и липсата на контрол работеха срещу него. Ванс плъзна острието по гърлото му и веднага всичко се оплиска в кръв. Той отстъпи и претърколи мъжа по гръб. Кръвта се пенеше и бликаше като фонтан от сънните артерии, тласкана по-бързо и по-високо от високото кръвно налягане, предизвикано от енергичния секс. Очите му се въртяха ужасено, после помръкнаха за секунди.

Ванс претърколи и жената. И за нея вече нямаше спасение, но кръвта все още излизаше с пулсиране от шията й, която ставаше все по-бяла, докато той я гледаше. Ванс бързо смъкна дрехите си, подгизнали от кръв, и застана над нея — с втвърден член, готов. Знаеше, че тя умира или вече е мъртва, но животът все още не беше отлетял далеч от нея — така че това не би било някаква отвратителна перверзия. Защото той не беше перверзен тип, това му беше напълно ясно. Не обичаше да убива и категорично не проявяваше никакъв интерес към некрофилията.

И все пак — бликащата кръв беше изумителна картина. А и в края на краищата, не убийството беше причина за възбудата му. Тя го бе възбудила, още докато беше жива. Но… Не му беше приятно да гледа раната и почти отрязаната й глава. Приятелят й бе имал добра идея. Ванс отново я обърна по корем и после, хлъзгав от кръвта на двете си жертви, се отпусна върху нея.

Тони последва Карол в кабинета й, но се спря неуверено на прага.

— Ами тогава да си вървя у дома — каза той. — Сега, когато Пени Бърджес явно се е сдобила с желания материал за статия, надали ще продължи да ми досажда.

Карол седна и го изгледа проницателно.

— Струва ми се, че нищо в статията на Пени не те изненада особено — каза тя. — А и онова, върху което работи Стейси, като че ли не е новина за теб.

Усмивката на Тони не можа да прикрие смущението му. Знаеше, че щеше да е по-добре, ако си беше мълчал.

— Може би вече съумявам да прикривам по-добре реакциите си.

— Или пък вече всичко ти е било известно.

Той сви рамене в опит да се държи непринудено.

— Повечето от тези разследвания се развиват в основни линии по подобен начин. Знаеш това дори по-добре от мен.

— Предполагам — отвърна тя без особено убеждение. Някакво движение в стаята отвън привлече вниманието й и тя възкликна: — 0, по дяволите! Това е Блейк! А ти не би трябвало да бъдеш тук.

— Дошъл съм тук, за да говорим за Ванс — заяви възмутено Тони. — Това е задача, възложена ми от министерството. Няма нищо общо с него.

Но той знаеше, че това няма да има значение, ако шефът на Карол бе дошъл, настроен за разправия.

Блейк се бе насочил право към тях. Изражението му беше сериозно, розово–бялата кожа на лицето му беше зачервена около очите. Когато той влезе, Карол се изправи. Началникът кимна на Тони.

— Доктор Хил. Не очаквах да ви видя тук.

В тона му се забелязваше учудваща липса на враждебност.

— От Министерството на вътрешните работи ми беше възложена задача във връзка с бягството на Джако Ванс — затова ми беше необходимо да разтварям с главен инспектор Джордан. Но вече си тръгвам — отвърна Тони, промъквайки се край Блейк с надеждата да се измъкне, преди разговорът да е станал неприятен.

Блейк присви очи. Изглеждаше притеснен.

— Всъщност, доктор Хил, бих предпочел да останете.

Тони и Карол се спогледаха озадачено. Тони не помнеше Блейк някога да е държал на присъствието му, дори по времето, когато то бе напълно оправдано. Той пристъпи колебливо обратно в стаята.

— Бихте ли затворили вратата, моля?

Сега вече Тони беше сериозно обезпокоен. Блейк се държеше като човек, комуто беше възложена тежка мисия. Ако тази мисия включваше по някакъв начин и Карол, и Тони, това можеше да означава само едно — че някой е мъртъв. Той затвори вратата, пристъпи към шкафа с папките и се облегна на него, скръстил ръце.

Блейк приглади идеално подстриганата си коса с нервен жест.

— Боя се, че трябва да съобщя лоша новина — каза той, а гърленият му западняшки изговор се долавяше по-ясно от обикновено.

Погледът на Карол се стрелна към външната стая. Тони забеляза как оглежда хората си. Всички бяха на линия, с изключение на Кевин.

— Да не би да се е случило нещо със сержант Матюс? — попита тя, прикривайки страха си с делови тон.

За миг Блейк бе обзет от недоумение.

— Сержант Матюс ли? — той очевидно не разбираше за какво говори тя. — Не, това няма връзка с нито един от подчинените ви, Карол. Опасявам се, че се е случило… нещастие.

— Какво искате да кажете? Какво нещастие? Къде? Какво е станало?

Сега вече тревогата започваше да смъква маската на професионалното й хладнокръвие. Тони се изправи. Забеляза, че над горната устна на Блейк бе избила пот, което не предвещаваше нищо добро.

— Брат ви и неговата партньорка — някой е нахлул в дома им. Били са нападнати.

Тони изпита чувството, че някой го е блъснал в гърдите. Съзнаваше колко по-ужасна е новината за Карол. Тя се беше изправила на крака, с широко отворени очи, устните й се движеха, но не издаваше нито звук.

— Живи ли са? — попита Тони, отиде до Карол и обгърна раменете й с ръце. Жестът му не беше спонтанен, но той знаеше как се очаква да постъпват хората в кризисни моменти. Изпитваше към Карол по-силни чувства, отколкото към което и да било друго човешко същество; най-малкото, което можеше да направи, бе да постъпи така, както се очакваше от човек, който държи на нея.

Блейк го изгледа потиснато и поклати глава.

— Ужасно съжалявам, Карол. И двамата са мъртви.

Карол се облегна на Тони и затрепери силно, като мокро куче.

— Не — каза тя. — Не, не, не.

Височината и силата на гласа й спадаха след всяка дума, така че тя почти изръмжа последното „не“. Тони, притиснал я към себе си, чувстваше ужасното напрежение, което я разтърсваше. Тя се задъхваше, едва не изхлипа, но успя по някакъв начин да се възпре, преди да рухне окончателно.

— Какво се е случило? — попита Тони. Както винаги, фактите го привличаха неудържимо.

Блейк се опита да му подскаже с поглед, че ще е по-добре да не отговаря.

— Кажете ми какво е станало — извика Карол, извръщайки се, за да погледне началника в очите. — Нямате право да криете от мен.

Блейк закърши ръце. Тони бе чувал хората да казват така, но никога досега не бе присъствал на такова убедително пресъздаване на израза.

— Фактите, с които разполагам, са много непълни. Брат ви и партньорката му…

— Майкъл и Луси — каза Карол. — Имат си имена. Майкъл и Луси.

Блейк придоби измъчено изражение.

— Извинете. Майкъл и Луси били изненадани от натрапник, който нападнал двамата с нож. По всичко личи, че е станало много бързо.

— В селската им къща ли е станало? През нощта? — попита Тони. Бе ходил там на вечеря няколко пъти с Карол. Не можеше да си представи онзи дом като местопрестъпление. А със сигурност не можеше да си представи и как някой се насочва към къщата посред бял ден, без да бъде забелязан.

— Както вече казах, разполагам с много малко подробности. Но детективите, огледали местопрестъплението, са убедени, че престъплението е извършено през последните два часа.

— Кой ги е открил? — попита Карол, която се опитваше да се вкопчи в обичайната си въздържаност. Сега вече защитаваше самата себе си, издигаше стена от лед между себе си и останалия свят. Тони бе наблюдавал и преди как тя успява да си наложи да се пребори с тежка лична криза. Но бе присъствал и на последиците — на окончателното, неудържимо рухване.

— Не знам, Карол. Съжалявам. Реших, че е по-добре да споделя с вас малкото, което знам, веднага щом го научих, вместо да изчаквам да получа още подробности — Блейк хвърли поглед към Тони, търсейки помощ. Но Тони се чувстваше не по-малко безпомощен от него. Не беше в състояние да възприеме онова, което чуваше. Двама души, които бе познавал, бяха мъртви. Убити. Беше трудно и да пропъди убеждението, че знае кой е виновникът.

Карол се отдръпна от Тони и взе палтото си от закачалката.

— Трябва да отида там.

— Струва ми се, че това не е добра идея — каза Блейк, опитвайки се да говори авторитетно.

— Все ми е едно какво ви се струва — отвърна тя. — Става дума за моя брат и изборът е мой — гласът й изневери, докато произнасяше последните думи. Върна се при шкафа с папките и извади две бутилчици с водка от чекмеджето. Изгълта ги бързо, една подир друга. Когато почувства въздействието на алкохола, тя стисна зъби и преглътна с усилие. После видимо събра сили и каза:

— Тони, ще трябва да ме закараш ти.

— Ако сте решили твърдо да тръгнете, мога да изпратя полицай да ви закара — каза Блейк.

— Имам нужда да бъда с познат човек — каза Карол. — Тони, ще ме закараш ли? Или да помоля Пола?

Това беше последното, което би искал да направи. Но нямаше избор.

— Ще те закарам — отвърна той.

— Разбира се, можете да ползвате толкова почивни дни, колкото са ви необходими — каза Блейк, докато Карол навличаше палтото си, гледайки някъде отвъд него. Движеше се предпазливо, като атлет, изправящ се след тежко сблъскване на пистата. Тони пристъпваше колебливо зад нея — чудеше се дали да я прегърне през рамото или да я остави да върви сама. Пола, Крис и Сам зяпаха неприкрито, явно се питаха каква новина би могла да смаже Карол до такава степен.

— Кажете им — каза Тони през рамо на Блейк, когато двамата стигнаха до вратата. — Трябва да бъдат наясно — и той кимна към Крис. Ако предположенията му за онова, което се бе случило с Майкъл и Луси, бяха основателни, беше необходимо тя да знае. — Особено Крис.

Видя шока, изписал се по лицето й, но нямаше време да се занимава с нея. Сега на първо място беше Карол.

Всяка утвърдена двойка си има своя система от навици по отношение на шофирането. Случва се единият винаги да шофира, а другият само да се вози, или пък шофирането се разпределя между двамата съгласно предварителни уговорки; а може да шофира само единият освен в случаите, когато е пил. Онзи, който се вози, помага като навигатор, или си мълчи; критикува шофирането на другия открито, или индиректно, като си поема рязко дъх всеки път, когато възникне и най-незначителното рисково положение; или пък спи. Какъвто и да е възприетият модел, необходима е много дълбока криза, за да го наруши.

Това, че Карол предаде с безразличие ключовете на колата си и позволи на Тони да шофира, доказваше колко дълбоко е покрусена. Докато тя самата шофираше уверено, спокойно и доста бързо, той беше плах и неуверен шофьор, и никога не бе в състояние да поддържа равномерна скорост. Шофирането така и не успя да се превърне във втора природа за него. Все още се налагаше да обмисля маневрите, и като се има предвид колко лесно мислите за пациенти и убийци отклоняваха вниманието му, Карол винаги се оплакваше, че излага живота си на риск, когато се съгласява той да шофира. Но днес собственият й живот не беше на първо място сред нещата, които я вълнуваха.

Той настрои навигацията и потегли, включвайки се в обичайното за късен следобед движение. Въпреки че благодарение на рецесията някои задръствания по основните пътни артерии в града в натоварените часове вече не бяха толкова тежки, те все пак се движеха бавно. При нормални обстоятелства Карол щеше да ругае и да открие някакъв маршрут през страничните улички, който можеше и да не спестява време, но поне би им дал възможност да се движат, вместо да стоят на едно място. През този следобед тя просто се взираше безизразно през прозореца. Беше се затворила — като животно, потъващо в зимен сън през най-тежките месеци от зимата, трупащо сила за времето, когато тя ще бъде необходима.

Веднъж вече той я беше виждал в такова състояние. Беше жестоко изнасилена, пребита, унизена, повалена, но не и окончателно победена. Беше се съхранила именно с такова бягство навътре в себе си. Беше се изолирала в продължение на месеци, отказвайки си всяка утеха освен онази, която се криеше в бутилката, оставяйки близки и приятели от другата страна на крепостната стена. Дори Тони, с всичките си професионални умения, едва успяваше да поддържа контакт с нея. И точно когато той се опасяваше, че тя ще му се изплъзне окончателно, работата й я спаси. Работата даде смисъл на живота й — смисъл, който Тони не бе съумял да й осигури. Това бе още един от многото му провали — така си мислеше той, без нито веднъж да се запита дали и тя е на същото мнение.

Току-що бяха напуснали очертанията на Брадфийлд, когато нейният телефон иззвъня. Карол отказа повикването, дори без да погледне екрана.

— Не мога да разговарям с никого — каза тя.

— Дори и с мен? — Той отклони очи от пътя, за да види изражението й.

Не можа да разбере значението на погледа, който тя му хвърли. В него нямаше и следа от привързаност, за сметка на това обаче имаше много лед. Тя не отговори, само се сгуши още повече на седалката си. Тони се съсредоточи върху шофирането. Опитваше се да се постави на нейно място, но не успяваше. Нямаше нито брат, нито сестра. Можеше само да се опитва да си представи какво би било да разполагаш с такъв резерв от споделени спомени от самото сърце на детството си. Нещо такова сигурно даваше на човек защита срещу света. Но можеше да бъде и първата крачка от един житейски път, изпълнен с изкривени отношения и деформирани личности. Само че всичко, което Карол бе споделяла за брат си, подсказваше, че те отговарят на първото описание.

Когато Тони работеше за първи път с Карол, преди толкова много години, когато профилирането едва прохождаше, а тя беше един от първите му застъпници, те двамата с Майкъл деляха един апартамент на последния етаж на превърнат в жилищна сграда някогашен склад в центъра на града. Такива апартаменти бяха много модерни през деветдесетте години. Тони си спомняше как Майкъл им беше помагал по въпросите за софтуера. Спомняше си също онзи тревожен период, когато се питаше дали самият Майкъл не е убиецът. За щастие се оказа, че в това отношение се е заблуждавал напълно. А после, когато опозна Майкъл по-добре, дори изпитваше смущение, че е могъл някога да храни такива подозрения. После обаче си напомняше колко убийци са заблуждавали успешно най-близките си хора, и пропъждаше притесненията от своята подозрителност.

Спомни си и кога се запозна с Луси. Беше се върнал в Брадфийлд след кратък и не особено успешен опит да привикне към академичния живот; Карол също се бе върнала, след травмата, която едва не я унищожи психически. Беше се нанесла отново в апартамента на брат си, който сега Майкъл делеше с Луси. След като бе прекарал само пет минути заедно с тях двамата, Тони разбра защо Карол не приемаше живота си с тях дори като временно решение. Някои двойки си подхождат така добре, че е невъзможно да си представиш присъствието на трети човек край тях. След като бе прекарал една вечер с Майкъл и Луси, всеки би бил в състояние да си ги представи след четиридесет години — все още заедно, все още намиращи удоволствие в общуването един с друг, все още разменяйки обичайните си шеги.

И така, Карол се бе пренесла в самостоятелния апартамент в приземната къща на Тони, а впоследствие Майкъл и Луси се възползваха от големия скок в цените на недвижимите имоти в началото на двайсет и първи век, съумявайки да заменят апартамента си за великолепна провинциална къща някогашен хамбар, превърнат в жилищна сграда в долината на Йоркшър. Една от причините да се преместят там беше желанието им да създадат семейство далеч от изнервящата атмосфера на градския живот. Тони предполагаше, че отглеждането на деца насред пустошта щеше да създава друг вид напрежение, тъй като всяка дейност, свързана с тях, от училище до игра с връстници, щеше да изисква транспортирането им с кола. Но никой не бе поискал мнението му. А сега те бяха мъртви. И мечтата им да имат деца бе загинала заедно с тях.

Самодоволният глас, разнасящ се от навигационната система, му каза да влезе във второто отклонение вляво. За негово учудване се оказа, че бяха пристигнали. Нямаше никакъв спомен от по-голямата част от пътя и се запита дали това се бе отразило положително на шофьорските му умения.

Когато завиха, светът около тях изведнъж се промени. Вместо сред провинциален пейзаж с морави, чиято зеленина се преливаше в сивото на преградните стени, те се озоваха насред сцена, която имаше подчертано градски характер. Няколко полицейски коли, микробусът на моргата и още няколко немаркирани коли бяха паркирани от двете страни на пътя.

Бяла палатка бе долепена към задната част на къщата — Тони си спомни, че там беше централният вход. Въпреки белотата си, по някакъв парадоксален начин тя изглеждаше по-потискаща от всичко в околния пейзаж. Той заби рязко спирачки, за да не се удари в колата пред себе си, и паркира рязко зад нея.

Пътят от централата на Брадфийлдската полиция дотук не им бе отнел повече от час, но Карол изглеждаше остаряла с години. Кожата и бе изгубила свежестта си, едва забележимите бръчици по лицето й се бяха вдълбали в него и се виждаха отчетливо. Тих стон се изтръгна от устните й.

— Толкова ми се искаше да повярвам, че Блейк е объркал нещо — каза тя.

— Искаш ли да отида да проверя кой ръководи операцията? — попита Тони. Много му се искаше да й помогне, но не знаеше точно с какво. Познаваха се от толкова години и сега, точно когато тя имаше най-голяма нужда от него, той беше напълно безпомощен.

Карол си пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Искам да видя всичко сама — каза тя и отвори вратата. В колата нахлу леден вятър.

Тъкмо бяха излезли навън, когато към тях пристъпи униформен полицай с папка в ръка.

— Това е зона с ограничен достъп — каза той. — Нямате право да паркирате тук.

Тони пристъпи напред.

— Това е главен инспектор Карол Джордан. Аз съм доктор Тони Хил от Министерството на вътрешните работи. Къде можем да намерим ръководителя на операцията?

Младият полицай изглеждаше озадачен. После лицето му се проясни — явно бе намерил решение на проблема.

— Документи за самоличност? — попита той с надежда.

Карол се облегна на колата и притвори очи.

Тони стисна полицая за лакътя и го отведе встрани.

— Убитият е неин брат. Тя е инспектор от криминалната полиция на Брадфийлд. Има право на цялата учтивост, на която сте способен в момента. Никой няма да ви създаде проблеми, ако ни заведете при шефа, но аз лично ще направя всичко възможно да ви вгорча живота, ако не го направите незабавно.

Нищо в тона му не подсказваше, че би могъл и да отстъпи.

Още преди да се стигне до конфликт, един висок, мършав човек с надвиснали над очите вежди и голям, подобен на клюн нос, излезе от палатката и ги видя. Той махна с ръка и извика:

— Полицай Гримшоу? Доведете главен инспектор Джордан при мен.

Полицаят, от чиито плещи се смъкна сякаш тежестта на целия свят, ги поведе покрай колите и нагоре по алеята към къщата на Майкъл и Луси. Високият мъж тръгна забързано към тях.

— Познаваш ли го? — попита Тони.

— Това е главен инспектор Джон Франклин — отвърна Карол. — Работихме заедно поне в известен смисъл — по убийствата „РигМароул“. Един от труповете беше открит в неговия район. Не ме харесваше. Никой в полицията на Западен Йоркшър не ме харесва. Не харесват и теб, между другото. Не и след като ги накарахме да изглеждат като последни идиоти в случая с Шаз Боуман.

Франклин наближи. Полите на тренчкота му се развяваха заради бързината, с която се движеше.

— Главен инспектор Джордан — каза той смутено. Говореше с толкова силен йоркшърски акцент, че сякаш удряше с всяка дума събеседника си по главата. Колкото и да се стараеше, никога нямаше да му се удаде да изобрази съчувствие. — Много съжалявам — после огледа Тони от горе до долу. — Струва ми се, че не ви познавам — каза той.

— Аз съм доктор Тони Хил. От Министерството на вътрешните работи.

Рошавите вежди на Франклин отскочиха нагоре.

— Профайлърът. Чия идея беше да ви замесят в този случай?

— Не съм тук по служба — каза Тони. — Тук съм като личен приятел на главен инспектор Джордан. А познавах и жертвите. Така че, ако мога да помогна с нещо…

Изражението на Франклин беше скептично. Вятърът довя пръски дъжд над голата морава и Карол потръпна.

— Скоро ще пристигне мобилната полицейска станция, но засега… можем да поговорим в моята кола.

— Искам да ги видя — каза Карол.

Франклин беше видимо обезпокоен.

— Струва ми се, че това не е добра идея. Не бихте искали да имате такъв спомен от хора, които сте обичали.

Карол като че ли мобилизираше всичките си физически сили.

— Не съм дете, господин Франклин. Била съм на местопрестъпления, от които не малко детективи биха изгубили апетита си за дни наред. Аз съм опитен криминалист. И познавам мястото. Ако има нещо необичайно, много по-възможно е да го забележа аз, отколкото някой от подчинените ви — тя кимна към Тони. — А той разчита следите по едно местопрестъпление така, както вие бихте чели вестник.

Франклин потърка с ръка брадичката си.

— Но вие сте близка на убитите. При един процес защитата би ни изравнила със земята, задето сме ви допуснали до местопрестъплението.

— Имате ли вече някаква представа какво се е случило тук? — попита рязко Тони.

Франклин се наежи.

— Натрапникът е изненадал двойката. Били са в леглото, най-вероятно са правели секс…

— Правели са любов — прекъсна го Карол гневно. — При тях двамата сексът беше любов. Нямате представа колко много се обичаха.

Франклин помълча за миг, за да си наложи спокойствие.

— Щом казвате. Нападнал ги е в гръб и е прерязал гърлата и на двамата — погледът му се зарея към хълмовете. Тони предполагаше, че му се иска да гледа накъдето и да е, само не към Карол. — Изтекла е много кръв. Телата и на двамата са практически обезкървени.

Карол се обърна към Тони и стисна ръката му.

— Това е той, нали?

— Така мисля — отвърна той. — Мисля го още от мига, когато Блейк съобщи за станалото. Надявах се да греша.

— Но не грешиш. Ужасно закъсня със заключението си, но не грешиш.

Франклин въздъхна изнервено.

— Ще бъдете ли така добри да ми обясните за какво говорите?

— Джако Ванс — отвърна Карол. — Това е човекът, когото трябва да търсите.

Франклин се опита да прикрие съмнението си.

— Джако Ванс ли? Та той е избягал от затвора в Мидландс едва вчера? Как би могъл да се озове тук? И защо му е на Джако Ванс да убива брат ви и неговата приятелка?

— Защото в неговите очи ние сме виновни, задето е прекарал дванайсет години в затвора — каза Тони. — Той съвсем не е от хората, които биха поели отговорността за извършените от тях престъпления. Аз предположих, че ще се постарае да се разплати с хората от екипа, който го разобличи, и с бившата си съпруга — той погледна умолително към Карол. — Не съм предполагал, че отмъщението му ще добие такъв израз.

Франклин извади пакет цигари и се зае да пали една, за да спечели време.

— Следователно вие не разполагате с реални улики?

— Вероятно вашите специалисти по огледите ще открият нещо — каза Карол. — А сега ще ме оставите ли да видя местопрестъплението?

Франклин сви рамене.

— Мисля, че сте тръгнали по погрешна следа. Най-вероятно става дума за ужасно съвпадение — той вдигна яката си, за да се предпази от дъжда, донесен от един по-силен пристъп на вятъра. — Влезте в палатката, ще ви дадем предпазни гащеризони — той ги подкани да тръгнат пред него към палатката и подвикна над главите им. — Някой да намери предпазни костюми за главния инспектор и профайлъра!

Докато си проправяха с труд път през многото хора, Тони се опита да заговори Карол.

— Сигурна ли си, че ще понесеш гледката? — попита той.

— Не искам да говоря за това — каза тя и му обърна гръб, докато нахлузваше калцуните.

— Наистина, и аз не мисля, че идеята е добра. Ти самата не би оставила близките на жертвата да видят тялото на обичания от тях човек в състоянието, в което е било открито на местопрестъплението.

— Аз съм ченге. Свикнала съм — тя отпусна рязко ластика около крака си и се изправи, напъхвайки ръце в ръкавите на гащеризона.

— Не си привикнала да виждаш в такова състояние хора, които обичаш. Позволи ми поне да вляза преди теб.

— Какво искаш да кажеш, че ти не държиш толкова на тях и ще ти е все едно?

— Не, разбира се, че не искам да кажа нищо подобно. Това ще ти докара кошмари, Карол.

Тя спря и го изгледа спокойно.

— А представяш ли си какви кошмари ще ме преследват, ако не видя лично какво е станало? Тъкмо защото знам как може да изглежда едно местопрестъпление държа да го видя с очите си. В противен случай въображението ми ще попълва белите петна. Как мислиш, спокойно ли ще спя в такъв случай?

Тони нямаше какво да й отговори. Тя се приготви преди него и не остана да го изчака, а се упъти право към издигнатите метални пана, водещи като мост към местопрестъплението. Тони се опита да побърза, за да я настигне, но успя само да падне, спъвайки се в гащеризона. Когато влезе през входната врата, Карол вече бе изчезнала от поглед.

На пръв поглед обширното вътрешно пространство на къщата изглеждаше обезпокоително нормално. Сакото на Луси беше окачено на перилата на стълбата, събутите й небрежно обувки се търкаляха наблизо. На пода край масата имаше една смачкана тениска, една пола лежеше в основата на стълбите така, както е била смъкната, очертавайки кръг. Като изключим тежката миризма на кръв, оставяща метален вкус в устата, тук долу нямаше никакви следи от насилие.

Тогава Тони вдигна глава нагоре и ахна. Таванът над полуетажа беше оплискан в алено, целият на петна и стекли се струи. Изглеждаше така, сякаш някой беше плиснал по него кофа с червена боя.

— Прерязал е сънните артерии — промърмори той тихо. После тръгна нагоре по стълбата, като внимаваше да стъпва само по защитното покритие.

Гледката, която се разкри пред него, когато стигна горе, беше гротескна. Майкъл лежеше по гръб на леглото, влажно и кървавочервено. Луси лежеше по корем до него, разпиляната й като мрежа коса беше тъмночервена от съсирилата се по нея кръв. Върху долната част на гърба й имаше засъхнала бяла следа от сперма. Петна от кръв имаше по стените, по пода и по тавана. Карол стоеше край леглото. Нагоре по шията й към лицето постепенно плъзваше червенина. Тони имаше чувството, че ще се разплаче — не за Майкъл и Луси, а заради Карол.

— Липсва една снимка — каза Карол сухо на лаборанта, който вършеше нещо в единия край на помещението. — Беше тук, на стената. Виждате очертанията в кръвта. Беше семейна снимка — Майкъл, Луси и аз. И майка ми и баща ми. Направена е преди две години, на сватбата на братовчедка ми. Майкъл каза, че това била най-хубавата снимка на всички нас, която бил виждал. Направи копия за мен и за родителите ни, и окачи своята снимка тук, където сутрин я осветяваше слънцето.

Тя се обърна и погледна Тони право в лицето. Беше надянала маската си и той не виждаше нищо друго освен сиво–сините й очи, в които проблясваха непролети сълзи.

— Сега снимката на близките ми е у този мръсник Ванс. Лиши ме от брат, а снимката е взел, за да я гледа и да злорадства. Или затова, или за да му бъде по-лесно, когато се насочи към родителите ми.

Тя постепенно повишаваше тон, шокът, който я владееше от мига, когато Блейк съобщи за станалото, отстъпваше място на ярост.

— Ти си виновен! — нахвърли се тя върху Тони. — Ти беше този, който изобщо ме въвлече в тази история. Това си беше твоя битка, твоя и на твоите начинаещи профайлъри. Но ти ме въвлече в нея — ти ме постави на предна линия, когато трябваше да бъде разобличен Джако Ванс.

Тази атака стъписа Тони. Карол не му се беше нахвърляла така никога, през всички тези години, откакто се познаваха. Беше се случвало да спорят и да се посдърпат, но никога не се бе стигало до подобно избухване. Винаги бяха съумявали да се въздържат, преди да преминат границата. Тони предполагаше, че го правят, защото всеки съзнава силата си да засегне дълбоко другия. Но сега всички бариери бяха пометени от онова, което Ванс бе сторил тук.

— Ти пожела да участваш — каза той безпомощно, съзнавайки още докато го казваше, че в случая истината не може да му послужи за защита.

— А ти така и не се опита да ме възпреш, нали? Нито за миг не помисли какви могат да бъдат последиците за мен. Никога не си мислил за това. В нито един от случаите, когато рискувах всичко заради теб. Защото имаше нужда от мен — в гнева й се примесваше и присмех. — А сега се стигна и дотук. Седеше си вчера, съставяше шибаната си преценка на рисковете и нито за миг не се сети да споменеш, че Ванс може да се насочи към хората, които обичам. Защо, Тони? Не беше на мнение, че това би представлявало интерес за мен, така ли? Или просто нищо подобно не ти дойде на ум?

Физическата болка не му беше непозната. Случвало му се беше да лежи гол, вързан, на циментов под, оставен там, защото изглеждаше мъртъв. Беше се изправял лице в лице срещу убиец с пистолет в ръка. Но нищо от онова, което бе преживял, не му бе причинявало такава болка, каквато му причиниха обвиненията на Карол.

— Не ми…

— Я виж ти! Най-сетне изглеждаш разстроен. Това ли те притеснява? — Тя пристъпи към него и го блъсна така силно в гърдите, че той залитна назад. — Смущава те факта, че не успя да предскажеш това, а? Не можа да го изчислиш? Че не си непогрешим, за какъвто си се имал? Великият Тони Хил оплеска нещата и сега брат ми е мъртъв! — Тя го блъсна отново и той трябваше да се отмести, за да не падне по стълбите. — Защото именно това се случи. Ти си този, от когото се очаква да може да прецени какво ще сторят мръсници като Джако Ванс. Но се — провали тя махна с ръка, сочейки към картината, която се разкриваше на леглото. — Виж това, Тони. Гледай натам толкова дълго, че после, като затвориш очи, да можеш да виждаш само тази сцена. Ти го направи, Тони! Ти си виновен за това не по-малко, отколкото е виновен Джако Ванс.

Карол сви ръце в юмруци и той трепна.

— Колко си жалък! — изръмжа тя. Извърна се рязко и почти затича надолу по стълбите. Тони погледна надолу и срещна погледа на Франклин, който само поклати глава. Сега осъзна, че всички, които бяха в къщата, бяха прекъснали работа и се взираха в него и в Карол.

— Мога ли да попитам къде отивате? — каза Франклин, протягайки ръка в опит да спре Карол, когато тя мина покрай него.

— Някой трябва да каже на родителите ми — отвърна тя. — И някой трябва да остане при тях, за да не допуска Ванс да унищожи и тях.

— Бихте ли оставили адреса на сержант Моран, ето там? — Той посочи към масичката в единия ъгъл на палатката, където някаква жена с ватирано яке и бейзболна шапка седеше пред отворен лаптоп. — Ще се обадим на местната полиция, за да пратят някого да наблюдава къщата, докато вие стигнете там.

— Благодаря — отвърна тя. — Трябва да се обадите и на полицията на Уест Мърсия във връзка с преследването на Джако Ванс. Ще дам имената на разследващите детективи на сержант Моран.

Тони се изтръгна насила от вцепенението, в което го бе хвърлил шокът, и извика след нея:

— Карол, почакай!

— Ти няма да дойдеш с мен — каза тя. Думите й прозвучаха като затръшване на врата. И той остана отвън, пред затръшнатата врата.

Не беше приятно да се седи в офиса. Сянката на онова, което бе сполетяло Карол, бе надвиснала над всички като сянка на погребален саван. Така си мислеше Крис, докато шофираше по хребета на Пенините, навлизайки в Дарбишър. Докато шофираше, тя отпиваше от кафето си. Беше дотолкова изстинало, че ако някой друг го опиташе, би му било трудно да прецени дали е стоплило се айс–кафе или останка от някога горещо кафе. Беше й все едно. Кафето й беше необходимо заради способността му да я държи будна. Започваше да изпитва чувството, че се е сраснала с колата след вчерашното пътуване до имението на Кей Халам.

В идеалния случай тя би успяла да се добере до екземпляр на иззетата книга на Джеф Уитъл за Ванс, убиецът на ченгета, и би се сгушила в някой ъгъл, за да я прочете, преди да потегли да търси среща с автора. Но това явно бе един от редките случаи, в които под „иззета и унищожена“ се разбираше дословно именно това. Явно екземпляр на „Спортсменско убийство“ не се намираше лесно, а дори да бе намерила книгата, нямаше да има време да подготвя подобно домашно.

Не и сега, когато убийствата вече бяха започнали. Все още никой не бе обвинил публично Ванс за двойното убийство на Майкъл Джордан и приятелката му, но всички от отдела за особено тежки престъпления бяха напълно наясно от кого трябва да се търси отговорност.

На Стейси не й бяха необходими повече от пет-шест минути, за да открие сегашния адрес и телефонния номер на Джеф Уитъл, както и да се добере до информацията, че напоследък той рядко напускал извънградската си къща в Дарбишър, тъй като чакал своя ред за операция и подмяна на тазобедрената става. Крис предполагаше, че ако Стейси имаше повече време, щеше да открие и текста на книгата онлайн. Но време нямаше.

Бяха минали толкова много години и тя все пак не можеше да не приема лично това преследване на Ванс. Смъртта на Шаз Боуман промени до толкова голяма степен начина, по който Крис възприемаше себе си! Беше й отнела безгрижието, превръщайки я в по-строг и сериозен човек. Тя бе престанала да търси любов на неподходящи места и започна да взема обмислени решения за начина, по който възнамеряваше да живее занапред, вместо да хуква подир първото нещо, което събудеше дори смътно интереса й. Работата й в отдела за особено тежки престъпления в Брадфийлд й даде възможността да се превърне в такова ченге, каквото винаги бе вярвала, че може да бъде. Но нямаше представа дали ще успее да оправдае репутацията си и в сегашната си задача.

Цветовете на Дарк Пийк, убито кафяво и зелено, отстъпиха пред неравните светлосиви и сребристи петна на Уайт Пийк18. Късно родени агънца пристъпваха неуверено на краката си и идваха до самия път, който се виеше надолу през прохода Уинатс, а после, когато наближеше кола, хукваха обратно назад. По тези места, когато слънцето се покажеше между облаците, това действително изглеждаше като дело на Божията ръка.

Касълтън беше село, обичано от всички туристи — и от онези, които идваха с автобуси, и от другите, които правеха дълги преходи пеш. Крис и приятелката й идваха понякога по тези места с кучетата си през зимата, за да се насладят на пейзажа, когато той бе по-рядко населен. Сега, в късната пролет, улиците вече бяха пълни с разхождащи се посетители, които често слизаха от тесните каменни тротоари на платното. Крис зави надясно в центъра на селото и насочи колата нагоре по един хълм, докато стигна до четири сгушени близо една до друга къщички, които сякаш се бяха вкопчили в склона. Според данните на Стейси, Уитъл живееше в най-далечната от четирите.

Крис паркира колата на затревената площ край пътя, вече разровена от автомобилни гуми, и тръгна към къщата. Беше едноетажна селска къща, строена от тукашния варовик. Крис предположи, че има три стаи, кухня и баня, и че вътре е доста тъмно. По тези места човек можеше да припечели добре, ако даваше под наем подобна къща през сезона на отпуските. Но да живееш в такава къща постоянно вероятно си имаше и отрицателните страни, особено за тежкоподвижен човек. Очевидно начинанието на Джеф Уитъл — да напише документална книга за действителни престъпления — не му беше донесло печалбите, на които се беше надявал.

Погледната отблизо, къщата губеше доста от чара си. Боята по прозоречните рамки беше олющена, бурени растяха между плочите, с които бе покрита пътеката, а тънките перденца на прозореца висяха накриво, сякаш всеки момент щяха да се смъкнат. Крис вдигна тежкото черно чукче, прикрепено на вратата, и го пусна с трясък обратно.

— Идвам! — подвикна някой отвътре. Настана дълга пауза, отвътре се чуваше някакво влачене и блъскане, после вратата се открехна едва–едва — напряко през пролуката минаваше солидна верига. Отвътре надникна глава, покрита с бяла коса, и човекът се взря в Крис през мръсните стъкла на очилата си.

— Коя сте вие? — попита той с учудващо силен глас.

Крис отвори полицейската си карта.

— Крис Дивайн, сержант от криминалната полиция. А вие сте господин Уитъл, нали?

— Вас ли пратиха да ме охранявате? — тонът му беше възмутен. — И защо се забавихте толкова? Той кръстосва пътищата още от вчера, не съм имал и една спокойна минута, откакто съобщиха новината по телевизията. И защо трябваше да науча това от новините, а не от някой от вашите хора?

— Мислите, че Ванс ще се насочи към вас?

Крис се постара по тона й да не проличи колко е изненадана.

— Разбира се, че ще го направи. В книгата си аз казах истината за него за първи път. После той успя да направи така, че да я изземат, но навремето се закле, че ще си отмъсти — той почти затвори вратата, за да може да смъкне веригата. — Най-добре ще е да влезете.

— Не съм тук за да ви охранявам — каза Крис, влизайки след него в сумрачната и претъпкана с вещи кухня, която явно се ползваше и като работен кабинет.

Човекът, който вървеше пред нея, влачейки крака, наклонен на една страна, спря и се обърна с лице към нея.

— Какво искате да кажете? Ако не сте тук, за да ме охранявате, за какво, по дяволите, сте дошли?

— Трябва ми информация — отвърна Крис. — Вие сам го казахте — публикували сте истината за него. Дойдох да науча от вас нещо повече.

— Би трябвало да ви накарам да си платите за сведенията. Но пък мога да разглася историята и по този начин да спечеля повече пари. „Полицията търси помощ от писател, за да залови беглеца Джако“. Такова заглавие ще свърши добра работа. Ако спомена нещо и за затрудненията на полицията поради орязания бюджет, бих могъл да го продам дори на „Гардиън“. Седнете — каза той и посочи неопределено към два стола, прибрани под чамова маса. Самият той се разположи на стол с висока резбована облегалка в далечния край на масата.

— Та какво искахте да знаете?

— Всичко, което би ни помогнало да открием Ванс — отвърна Крис и свали куп вестници от единия стол на пода, за да може да седне. — Към кого би се обърнал за помощ. Къде би потърсил убежище. Такива неща.

Уитъл потърка брадичката си. Крис чу как наболата брада застърга по пръстите му.

— Самотник беше Ванс. Не беше от хората, които се заобикалят с приятели. Разчиташе много на продуцента си, но той ритна камбаната преди няколко години. След това остана само един човек, към когото би се обърнал за помощ — един тип на име Тери Гейтс. Той търгува на пазара…

— Знаем за Тери Гейтс — каза Крис.

Уитъл направи гримаса. Крис забеляза засъхнала слюнка в извитите надолу ъгълчета на устата му.

— В такъв случай трудно бих могъл да предположа кой друг би му помогнал — отвърна той. — Освен може би… — той насочи проницателния си поглед към Крис. — Мислили ли сте за бившата му съпруга?

— Доколкото знам, не ги свързват добри чувства — отвърна Крис с внезапно пробуден интерес.

Уитъл се изсмя хрипливо, гърлено, и й намигна.

— Тя би желала хората да мислят така.

И дума не можеше да става за тръгване след Карол. Тони стоеше безпомощно на горната площадка, смазан и съсипан от яростните й нападки. Имаше чувството, че връзката между тях бе безмилостно унищожена. Беше изоставен, сам, на произвола на съдбата, не на последно място и защото тъкмо Карол знаеше най-добре какво да каже, за да му причини най-силна болка. А беше и права. Доверяваше му се безрезервно, бе поемала страшни рискове заради него, беше излагала дори живота си на опасност за него. А той не бе оправдал доверието й.

Сега знаеше, че е трябвало да обхване мислено по-голямата картина. Но нали беше толкова уверен, че си е припомнил всичко важно, свързано с Ванс. Не бе пожелал да разговаря с психоложката на затвора, подценявайки професионалните й качества, тъй като тя се бе поддала на чара на престъпника. А това не означаваше, че тя не е можела да сподели нещо важно. Не бе разговарял със затворника с билет за временно освобождение, чието място бе заел Ванс. В самонадеяността си реши, че съучастникът на Ванс нямаше да му каже нищо полезно, нищо, което би подпомогнало някое прозрение. Беше оставил Амброуз да проведе разговорите, на които беше редно поне да присъства. Това, че от тези разговори би узнал повече, не беше предположение, а хладен, необорим факт. А той бе допуснал вниманието му да бъде отклонено от желанието на Пола Карол да си тръгне, обградена от ореола на славата. Самият той споделяше това желание. Винаги бе искал само най-доброто за Карол. Вероятно по-често не бе успявал да осъществи този свой стремеж.

Стоеше край стълбите, взираше се в зловещата картина и се опитваше да намери някакъв смисъл в това, което виждаше. Трябваше да е Ванс. Тони нямаше проблеми с приемането на идеята за съвпадение, но понякога обяснението, което умът ти даваше за станалото, беше и единственото вярно. В този случай идеята за произволно съвпадение излизаше извън границите на допустимото.

Разбира се, съществуваше и друга възможност. Друга възможност съществуваше почти винаги.

— Доктор Хил! — Франклин бе повишил тон, призовавайки го да се върне към действителността.

Тони обърна гръб на сцената, която бе гледал дотогава, и слезе долу.

— Това няма нищо общо със секса — каза той на Франклин, който го изгледа невярващо.

— Какво искате да кажете с това, че няма нищо общо със секса? С поред първоначалната експертиза той ги е убил, докато са извършвали сексуален акт, и после, след като прерязал гърлото на жената, я е чукал, докато е умирала — Франклин явно се люшкаше между гняв и сарказъм. — Бихте ли ми казали в какъв смисъл престъплението няма връзка със секса?

Тони потърка горната част на носа си.

— Позволете да ви представя нещата от друга гледна точка. Майкъл и Луси живееха заедно вече около десет години. Ако някой се е опитвал да ги спипа точно в момента, когато имат сексуален контакт, би ли избрал за целта петък, ранен следобед? — Сега бе ред на Тони да заговори саркастично. — Кой би предположил, че това е най-вероятният момент, в който би могъл да ги завари да се чукат като обезумели, какво бихте казали, господин главен инспектор? Може би това е нещо обичайно тук, при вас?

Франклин се намръщи.

— Като представяте нещата по този начин…

Тони сви рамене.

— Предполагам, че той просто е имал късмет. Дошъл е тук с намерението да ги убие и му се е отворила възможност да осъществи целта си далеч по-лесно, отколкото е очаквал. Що се отнася до секса с жената — бил е дванайсет години в затвора. Луси беше привлекателна жена, била е такава и когато е умирала. А и той я е обърнал по корем, за да не я гледа в лицето — той сведе поглед към пода. — Да не вижда какво е сторил с нея.

— Откъде знаете, че я е обърнал? Може да си е лежала по корем през цялото време.

— Заради кръвта. Ако през цялото време беше лежала по корем, кръвта нямаше да плисне така — встрани и нагоре.

— Сега пък станахте и специалист по петната от кръв — Франклин поклати глава.

— Специалист не съм, но не са малко местопрестъпленията, които съм виждал — Тони се извърна. — Мислете каквото си щете, но престъплението действително не е свързано със секс.

— А каква е подбудата тогава?

Тони примигна, изненадан от внезапно появилите се в очите му сълзи.

— Това е разплата. Добре дошли в чудния свят на Джако Ванс.

Франклин го изгледа неуверено.

— Изглеждате много уверен в себе си, докторе.

— Кой ги е открил?

— Постъпило анонимно обаждане от една телефонна будка в селото, която се намира на петнайсетина минути път с кола оттук. Обадил се мъж, в говора му не се долавял някакъв отличителен акцент. Изпратили патрулна кола. Вратата била отворена, момчетата влезли направо — той изкриви съчувствено уста. — На двама от тях им е било за първи път. Съмнявам се, че ще спят спокойно тази нощ. Това говори ли ви нещо?

— Това е Ванс. Единственото убийство, което извърши извън серията, имаше същите отличителни белези на спектакъл. Това, което направи тогава, той повтаря сега. Изпраща послание. То е адресирано към определена група хора, също както и последния път. И иска да бъде уверен, че посланието му ще отекне ясно и силно. Обадил ви се е веднага щом е успял да се отдалечи достатъчно от сцената на престъплението, защото е искал боите на картината да бъдат още свежи, когато отидете. Искал е Карол Джордан да види онова, което е причинил на обичаните от нея хора, в целия му ужас.

Почувства горчивината като вкус по езика си. Беше реагирал толкова бавно, така глупаво.

Франклин като че ли още не беше убеден.

— А не мислите ли, че може да преувеличавате, да си придавате прекалено голяма важност? Може това изобщо да не с направено заради вас и заради главен инспектор Джордан. Може да е просто някой случаен психопат. А може убийството да има някаква връзка с работата на Луси Банърман. Тя е била адвокат, защитавала е престъпници, докторе. С такава работа често се случва да будиш омраза у хората — акцентът му ставаше по-подчертан, думите му падаха още по-тежко.

— Омраза, която би могла да предизвика подобна реакция?

Тони посочи нагоре с палец.

— Вие сте психологът. Хората невинаги имат… как се изразяваха такива като вас… „адекватни реакции“? Да кажем, някой, когото е трябвало да оправдае, а е бил осъден… — той разпери ръце. — Случва се да поръчват такива убийства от затвора. Или пък някакъв парцал просто е решил да се подмаже, пречуквайки адвокатката — той тръгна към изхода на палатката и Тони излезе след него навън, където ситният дъждец скриваше гледката към близките хълмове. — Съществува и другата възможност — да кажем, тя е успяла да отърве някой мръсник, изнасилвач или педофил например, и някакъв защитник на справедливостта решава по подобие на героя на Чарлс Бронсън да даде добър урок на системата — Франклин запали цигара, криейки я в шепи, вдъхна дълбоко дима и издиша с драматична въздишка.

— През всички тези години, откакто върша своята работа, не съм се натъквал на убийство на юрист, извършено, защото някой не е харесал изхода от даден процес. Поне не извън телевизионните програми — отвърна Тони. — Това звучи доста неубедително като алтернативен сценарий. Както и вариантът със случайно озовалия се тук психопат. Престъпленията на убиващите безразборно психопати най-често имат сексуална основа. А аз току-що ви обясних защо това престъпление не е свързано със секс. Ако кажем, че причината може да се крие в професията на Луси, със същия успех можем да твърдим, че тя се крие в насилието в компютърните игри, които създаваше Майкъл.

Франклин отвори уста, за да отговори, но беше прекъснат от един от техниците, който го повика откъм къщата.

— Шефе! Тук има нещо, което трябва да видите.

— Какво става? — Франклин хвърли раздразнено цигарата и тръгна с тежки стъпки обратно. Тони го последва, предполагайки, че си струва да се възползва от всеки шанс да се добере до повече информация за случая.

Техникът сочеше мястото, където една от гредите на тавана опираше в стената. Наблизо бе опряна сгъваема стълба.

— Почти невъзможно е да бъде забелязана. Когато слизах надолу по стълбите, мярнах едва забележимо проблясване. При нормално осветление не може да се види, това е, защото сме запалили прожекторите за местопрестъпление.

— Не виждам какво имате предвид — каза Франклин и се взря в тавана, присвивайки очи.

— Качих се да видя какво е. Става дума за миниатюрна камера. Налага се да направим пълна проверка за електронни устройства. Но по всичко личи, че някой ги е шпионирал.

Франклин хвърли към Тони ироничен поглед през рамо.

— Дотук бяхте с вашата теория. Ванс е бил в затвора до вчера сутринта. Няма начин той да стои зад всичко това.

— Така ли мислите? Поговорете със сержант Амброуз от полицията на Уест Мърсия за контактите на Ванс с външния свят.

— Ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, докторе, ще имам предвид казаното от вас — каза снизходително Франклин. — Но не бих заложил месечната си заплата на Джако Ванс.

— Ще видим какво ще покаже ДНК анализът на спермата по гърба на Луси.

Раздразнен, Тони се предаде, обърна се и започна да смъква гащеризона. Не можеше да направи нищо повече тук. Франклин можеше и да се преструва, че не е предубеден, но това си беше само преструвка. Той вярваше, че отговорът на въпроса кой е извърши престъплението се крие в професионалния живот на Луси Банърман, и щеше да насочи разследването натам, поне докато неоспоримите резултати от съдебномедицинската експертиза не представеха нещо повече от простото убеждение на Тони, основаващо се единствено на инстинкт и професионален опит.

Беше вече на половината път към шосето, когато осъзна, че Карол е взела колата и няма как да се прибере.

За малко повече от двайсет и четири часа животът на Мики Морган се обърна надолу с главата. Новината за бягството на бившия й съпруг достигна до прага на провинциалния й дом във формата на половин дузина ченгета, които сякаш бяха избягали от някой телевизионен сериал. Черни костюми, фуражки, бронежилетки и лица, безизразни като гранитни плочи. Мики беше привикнала да й се възхищават и се чувстваше объркана от това, че погледите на мъжете се плъзваха безразлично по нея, докато разположението на кухнята и задния й двор явно будеха у тях повече интерес. Ръководителят им се представи като Калман. Тя предполагаше, че това е фамилното му име, но беше прекалено смутена, за да се опита да уточни.

Макар кухнята на дома й да беше толкова просторна, че дузина от конярите биха могли да закусват тук, мъжете в черно сякаш запълваха цялото налично пространство.

— Не разбирам — каза Мики. — Как е успял да избяга?

— Не разполагам с много подробности — отвърна Калман. — Знам само, че се е представил за друг затворник, който същия ден е трябвало да излезе в отпуск.

— И е бил в „Оукуърт“? Господи, но това е съвсем наблизо!

— На около четиридесет и пет мили оттук. Това е и една от причините да сме толкова загрижени за вашата безопасност.

Бетси влезе точно навреме, за да чуе отговора на Калман. Тя смъкна шапката за езда и тръсна глава, за да освободи косата си. Със заруменялото си от ездата на открито лице тя изглеждаше много по-жизнена от командосите, които се мотаеха из кухнята.

— За какви четиридесет и пет мили става дума? — попита тя, застана инстинктивно до Мики и постави ръка над лакътя на приятелката си.

— Такова е разстоянието оттук до затвора „Оукуърт“. Откъдето, доколкото разбирам, Джако е избягал току-що — Мики хвърли бърз поглед към Бетси, с който я предупреждаваше да бъде предпазлива. — Тези полицаи са тук, за да осигурят нашата безопасност.

— А имаме ли нужда от охрана? — попита Бетси. — Нима има причина Джако да пожелае да ни стори зло?

— Такива са нарежданията ми, госпожо Торн — отвърна Калман.

„Той знае отлично какво е положението, каза си Мики. Получил е инструкции. Някой му е разказал за фиктивния брак, който двамата с Джако сключихме, за да защитим моята кариера от истеричната хомофобия на таблоидите. За какво ли всъщност е тук — за да ни охранява или за да ни наблюдава?“

— Съгласна съм с Бетси — каза Мики.

Но този разговор се беше провел по-рано, преди Калман да дойде да съобщи за двойното убийство в Йоркшър, което според шефовете му било дело на Ванс. Този път полицаят до него имаше оръжие — голяма, черна пушка, каквато тя бе виждала досега само на телевизионния екран. Изглеждаше просто нелепо — какво общо можеше да има между автомат „Хеклер&Кох“ и готварска печка „АГА“?

— Не ми се вярва Джако да тръгне насам — каза Мики. — Несъмнено има и други възможности.

— Възможности ли? — Калман произнесе думата така, сякаш я чуваше за първи път. — Предпочитаме да се съсредоточаваме върху най-близките до ума отговори. От опит знаем, че обикновено те са и верните. Ще ви осигурим цялостна охрана. Двете входни алеи ще се охраняват от полицаи, други въоръжени полицаи ще патрулират из землището на имението ви. Знам, че вашите хора обикалят полето. Ще поговорим с тях, ще им обясним какви са изискванията, ако се наложи да бъдат предприети някакви мерки. Не е необходимо да се тревожите, уважаеми дами. Трябва само да бъдете внимателни.

После те излязоха с тежки стъпки в двора, оставяйки Мики и Бетси да се взират една в друга през кухненската маса.

Бетси бе проговорила първа.

— Обаждал ли ти се е? — попита тя.

— Не ставай глупава — отвърна Мики. — Не би извършил такава лудост. А ако се беше обадил, нима мислиш, че нямаше да ти кажа?

Усмивката на Бетси беше насилена.

— Лоялността понякога добива странни форми.

Мики скочи и заобиколи масата. Притисна се към Бетси и каза:

— Ти си единственият човек, комуто дължа лоялност. Омъжих се за него само защото исках да бъда с теб.

Бетси погали Мики по косата.

— Знам. Но и двете знаехме, че около Джако има нещо нередно, а и двете предпочетохме да си затваряме очите. Боях се, че може да очаква нещо подобно от нас и сега.

— Нали чу какво каза Калман. Като казват, че се е насочил към нас, надали имат предвид, че ще дойде на чай — тя целуна Бетси по челото. — Те ще ни пазят.

Не можа да види изражението на Бетси — което може би беше по-добре.

— Калман и неговата весела дружина? Щом казваш така, скъпа. Щом казваш.

По пътя от Лийдс до Устър Ванс се отби в шест зони за отдих. Всеки път, когато спираше, купуваше по една петлитрова пластмасова туба и я пълнеше с бензин. Последния път, когато спря, влезе в голямата сграда, където бяха магазините, и си купи цигари и запалка. В покрайнините на Устър той се измъкна от натовареното вечерно движение и нае стая в някакъв безличен мотел. Зад себе си имаше дълъг ден и се чувстваше уморен. Уморените хора са по-склонни да допускат грешки, а Ванс никога не би допуснал това да се случи с него.

Рецепционистката почти не го погледна — дотолкова бе погълната от разговора си с друга жена от персонала.

— Закуска от шест и половина до десет — пропя тя по навик, подавайки му малкия пластмасов правоъгълник. Осветлението се включва с картата, поставяте я в контактния ключ до вратата.

Още една новост, каза си Ванс.

Когато влезе в стаята, той спусна завесите, изрита обувките си и съблече връхните си дрехи, оставайки по бельо. Пъхна се между чаршафите и включи телевизора на един от новинарските канали. Двойното убийство се бе добрало до второ място в новините, след сведенията за поредните размирици в арабския свят. Разбира се, засега не споменаваха имената на жертвите. Някакво ченге с ужасен йоркшърски акцент говореше нещо за трагедия и за различните посоки, в които се ориентира разследване то. От което Ванс заключи, че засега не разполагаха с абсолютно нищо, уличаващо него. Разбира се, щяха да се появят резултатите от съдебномедицинската експертиза. Той не си беше дал труд да прикрива следите си. Нямаше нищо против да разберат кой е отговорен за стореното. Важното беше да има достатъчно преднина, за да успее да извърши всичко, което бе запланувал, преди да напусне страната.

Новините за него самия бяха прочетени към края на предаването. Казаха, че очевидно е все още на свобода след дръзкото си бягство от затвора. Полицаят, когото бяха изправили пред камерата, бе видимо вбесен, че е на това място. Беше едър мъж с бръсната глава и кожа с цвета на силен чай. Раменете му опъваха до пръсване сакото на костюма му. Изглеждаше като човек, по-способен да се справя със сбивания в кръчми, отколкото да решава случаи, изискващи проницателност и интелект. Ако това бе единственият противник, с когото трябваше да се съобразява, Ванс не виждаше причини да се безпокои, че ще го заловят отново.

Нагласи алармата на будилника, после се отпусна да подремне, за да бъде готов за следващия акт на отмъщението. Когато се събуди, навън беше тъмно — нощта беше мръсносива, ниски облаци покриваха небето, дъждът се стичаше на мазни струи по прозореца. Ванс извади лаптопа и отвори страницата, от която можеше да следи онова, което предаваха камерите за наблюдение. Във внушителната едуардианска вила все още не се забелязваха никакви признаци на живот. Това отговаряше на очакванията му. Копелето, което живееше в нея, разполагаше в момента с предостатъчно неща, които да ангажират вниманието му. Все пак, за предпочитане беше да не се забравят изискванията на предпазливостта.

Запита се какво ли става в онази селска къща. Разследването сигурно отдавна беше в ход. Но щеше да погледне там по-късно. Искаше да се заеме с втората си задача за деня. Ванс нахлузи джинси и спортна блуза с качулка, после се упъти към колата.

Вече беше успял да въведе адреса в навигатора — тиха уличка, встрани от главен път А38, с изглед към Гелувелт Парк, който сега изглеждаше като обширно тъмно петно. Ванс отби и спря направо на посипаната с чакъл алея, водеща към къщата. Развесели го мисълта, че в момента може да се види на предаването от собствените си камери. Тухлената фасада на къщата беше с мек червеникав цвят, имаше двоен фронтон, широки еркерни прозорци и внушителна входна врата, очертана с рамка от кремав камък. Виждаха се тежки завеси, прибрани от двете страни на прозорците, градината изглеждаше добре поддържана. Къща, която би събудила завист у мнозина, мислеше Ванс. Но скоро вече нямаше да е така.

Обърна колата с предницата към изхода на алеята. После отиде три пъти до задната част на къщата, като всеки път вземаше по две туби с бензин. Накрая взе и един куп безплатни вестници, които бе взел при едно от спиранията си по бензиностанциите. Задната стена беше покрита цялата с решетки за увивни растения, по които клоните на клематиса стигаха до горния етаж. Това щеше да бъде една от точките на запалване.

Безскрупулният частен детектив, нает от Тери, бе осигурил подробности за алармената инсталация. За съжаление обаче не бе успял да открие кода за изключването й. Но това не беше кой знае каква трагедия. Само щеше да усложни малко нещата. Ванс отиде до колата и се върна с раница. Надникна през прозорците, за да се убеди, че е намерил точно стаите, които му трябваха. На първо място избра дневната, където имаше много леснозапалима мебелировка, както и лавици, пълни с грамофонни плочи и дискове — достатъчно храна за огъня, когато той се разгореше както трябва. Другото помещение, което избра, беше кабинет, чиито стени бяха покрити с шкафове, пълни с книги. И те бяха отлично гориво, което щеше да подхрани пламъците.

Ванс извади от раницата вакуумна помпа за отпушване на канали и я прикрепи здраво към едно от малките стъкла на прозореца на кабинета. После взе нож за стъкло и внимателно изряза стъклото, отделяйки го от рамката, като стискаше здраво помпата с изкуствената си ръка. Измъкна стъклото, после изля две от тубите през дупката. Повтори същото с прозореца на дневната, после изля остатъка от бензина върху рамката и дебелите стъбла на клематиса. Смачка няколко листа от вестниците и ги натъпка почти докрай през дупките, преди да ги запали със запалката. Бензиновите изпарения около прозореца избухнаха в пламък, който веднага плъзна по килима.

Ванс се ухили доволно. Натъпка още вестници между дървената решетка и стъблата на растенията, подпали и тях и изчака, за да се убеди, че пламъкът ще тръгне нагоре. Накрая запали и кабинета, наслаждавайки се на начина, по който пламъците пълзяха по пода, следвайки формата на бензиновите локви.

Би останал с удоволствие още малко, но това би било опасно. Щеше да се върне в мотела и да наблюдава с помощта на камерите как огънят поглъща всичко. Сега нямаше намерение да се обажда в полицията. Не искаше да рискува пожарната да пристигне прекалено рано — а някой рано или късно така или иначе щеше да забележи огъня. Вероятно нямаше да е скоро — откъм задната страна на къщата нямаше съседи, но това устройваше Ванс. Нищо по-малко от пълно унищожение не би го задоволило.

Той се упъти с бодри крачки към колата, подкара я и излезе полека от алеята, която водеше към къщата на Тони Хил.

Кевин се отпусна тежко в единия ъгъл на бюрото на Пола. Тя дори не вдигна поглед от доклада, който прехвърляше, а каза само:

— Какво има?

— Чистачката от мотела, нали си спомняш, онази, която съобщила за мокрия мокет? Тя чисти вечер в един магазин за килими. Реших да намина там, да видим какво ще разкаже. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не — каза Пола. — Почти приключих с докладите от разпитите на хората, живеещи около местопрестъплението, а после трябва да отида до апартамента на шефката, за да взема котарака й. Ако го оставя още малко там, ще умре от глад.

— Е, хайде де, Пола — каза умолително Кевин. — Знаеш, че се справяш с жените по-добре от мен.

— Във всяко отношение — подметна Крис, седнала на своето място.

Кевин се престори на засегнат.

— Аз поне го признавам. Тя е туркиня, Пола. Вероятно са я наели незаконно. Аз сигурно ще я подплаша. А ти ще я накараш да проговори.

Пола изпъшка.

— Но нали обещах, че ще прибера Нелсън.

— Елинор вкъщи ли си е? — попита Крис.

— Трябва да си е вкъщи.

— Тогава аз ще свърша тази — работа каза Крис. — И без това отивам да поговоря с момичетата по улицата, да разбера дали някоя от тях не е забелязала някой съмнителен тип около убитите жени. Ще взема котарака и ще го оставя на Елинор. Бих го взела у нас, но не ми се вярва кучетата да му се зарадват особено.

— В такъв случай проблемът е решен — заяви Кевин с облекчение.

— Ключът за апартамента е в чекмеджето на бюрото й — каза Пола, примирена със съдбата си. Взе си якето и тръгна подир Кевин.

Външният вид на магазина за килими беше потискащ като коледен обяд за един човек. Металните щори бяха спуснати пред големите витрини отпред, но те успяха да намерят една малка вратичка, скрита отстрани. Крушката, която трябваше да я осветява, беше изгоряла — и може би така беше по-добре. Кевин заблъска с юмрук по заключената врата. Най-сетне тя се отвори и на прага застана жена със синьо–черната кожа на населението на екваториална Африка.

— К’во? — каза тя.

— Дошли сме да говорим с Букет — каза Пола.

— Няма никой — каза чернокожата жена и завъртя глава, за да подчертае думите си.

— Букет работи тук. Не си е навлякла неприятности. Искаме само да поговорим с нея.

Жената отвърна с полуизвърната назад глава.

— Не тук.

— Ние сме от полицията — каза Пола. — Обещавам, няма да има неприятности. Но се налага да говорим с нея. Трябва да ни пуснете да влезем.

Малки невинни лъжи от онези, които просто се сипят от устата на всеки полицай, след като е бил достатъчно дълго в професията.

Жената отстъпи внезапно и остави вратата да се отвори широко.

— Няма неприятности — каза тя и изчезна зад няколко килима, окачени на гигантска метална рамка. В далечината се чуваше бръмченето на прахосмукачка. Голямото, екнещо пространство на склада, построен от готови метални плоскости, в съчетание с огромния брой килими, чиято плътност поглъщаше звука, им пречеше да определят точно откъде се носи бръмченето. Постараха се да открият посоката, и накрая се озоваха в открито пространство, където имаше мостри от килими с различни десени, подредени на дървени стойки. Дребна, закръглена жена с ориенталска забрадка влачеше учудващо енергично индустриална прахосмукачка.

Пола я заобиколи, за да влезе в полезрението й, и й махна с ръка. Стресната, жената буквално подскочи, после заопипва несръчно прахосмукачката, търсейки копчето, за да я изключи. Звукът на мотора заглъхна постепенно, оставяйки след себе си слабо ехо.

— Вие ли сте Букет? — попита Пола.

Тъмните очи на жената се разшириха и започнаха да се стрелкат насам–натам, сякаш търсеше път за спасение. Кевин пристъпи напред, за да може тя да види и него и й се усмихна с надеждата да я успокой.

— Не сме от имиграционните служби — каза той.

— Не ни интересува дали работите тук по договор или ви плащат на ръка — допълни Пола. — Ние сме от полицията, но няма защо да се боите от нас. Хайде, нека поседнем — и тя посочи към едно бюро със столове за посетители, наредени пред него. Букет, привела рамене, се остави да бъде заведена до един от столовете. Кевин така и не можеше да разбере как го прави Пола, но винаги се впечатляваше от начина, по който тя успяваше да накара някой съпротивляващ се свидетел да проговори.

— Вие ли сте Букет? — попита Пола меко.

— Това е името ми — отвърна жената.

— Вие работите също и в мотела „Булевардът на залеза“, нали?

Очите й отново започнаха да се стрелкат насам–натам. Мургавата и кожа побледня, тя прехапа долната си устна.

— Не искам неприятности.

— Няма да ви създаваме никакви неприятности. Искаме да ви зададем няколко въпроса за нещо, случило се преди известно време в мотела. Съгласни ли сте?

— Нищо не знам — отвърна незабавно Букет.

Пола продължи, без да й обръща внимание.

— В една от стаите, която сте чистили, е било много мокро.

Лицето на Букет се проясни, като че ли й бяха казали, че всичко е наред след някакво ужасно медицинско изследване.

— Стаята беше мокра, да. Това ли искате да знаете?

— Точно това ни интересува. Можете ли да ни разкажете нещо повече.

— Ужасно много вода. Кърпите — тежки, от тях капе навсякъде. Подът в банята — мокър, големи локви. Мокетът пред банята, мокър, прави ей така… — и тя издаде някакъв звук, наподобяваш влажно всмукване — като стъпваш. Казах на управителя — аз неприятност не искам.

— Възможно ли е ваната да е преляла?

Букет се намръщи.

— Да е пре…?

— Да е имало прекалено много вода във ваната?

Жената кимна енергично.

— От ваната, да. Водата чиста, не мръсна. Не от тоалет. Хубаво мирише.

— Помните ли номера на стаята?

— Пет. Сигурна съм.

— А видяхте ли хората от стая номер пет? Случайно да сте ги забелязали да излизат сутринта.

Букет поклати глава.

— От пета не съм виждала. Други видях, от пет не. Оставих я за накрая, някой да не спи в нея, но като влязох, няма никой.

Пола погледна Кевин.

— Има ли още нещо, за което искаш да попиташ Букет?

— Трябва ми само името и адреса й — отвърна той, усмихвайки се на Букет, но продължи да говори тихо и бързо. — Ще ни трябвал отпечатъци от пръстите й и ДНК проба, за да ги елиминираме, когато онези от съдебна медицина се заемат със стая номер пет. Пожелавам ти успех с тази задача.

Макар отдавна да бе наясно, че Карол обитаваше апартамент, намиращ се на приземния етаж в къщата на Тони, Крис бе очаквала да види нещо по-впечатляващо. Знаеше, че е обичайно за полицаите, заемащи високи постове, да сключват ипотечни договори за възможно най-високи суми, за да си купуват възможно най-лъскавите къщи. Обстановката, в която живееше Карол Джордан — три стаи с мъничка кухня и баня с душ — създаваше странното усещане, че тя е останала да живее тук само временно, като че ли все още не бе успяла да прецени дали Брадфийлд й харесва достатъчно, за да остане. Навремето двете с Крис бяха живели близо една до друга, без да го съзнават в комплекса „Барбикан“ в Лондон. Онези просторни, и ефектни апартаменти създаваха фон, който би бил идеален за жена като Карол Джордан. За разлика от това убежище на приземния етаж, независимо от приятното му излъчване.

Упреквайки се, че разсъждава като водеща на някое телевизионно предаване за вътрешно обзавеждате, Крис откри клетката за котки под стълбите и прибра в нея Нелсън. След като успя да го натъпче вътре, тя го качи горе и го остави на задната седалка на колата си. Трябваше да слезе още веднъж, за да вземе храната му, и щяха да са готови.

Намери пилето с ориз, за което й бе казала Пола, после тръгна към килера, за да вземе и сухата храна.

— Я да проверя има ли достатъчно — промърмори тя под нос и посегна да вдигне капака.

Чу се металическо изщракване, почувства движение на въздуха, подобно на полъх, и някаква течност плисна право в лицето й. За миг Крис усещаше само, че лицето й е мокро. Имаше време да се запита защо в кофата за котешка храна има вода, преди ужасната болка да я връхлети. Сякаш цялото и лице гореше. Очите й бяха като възли от убийствена болка пред другата, по-голяма болка. Опита се да изкрещи, но устните и устата и изгаряха от същото жестоко парене и тя не успя да издаде и звук. Но посред това адско страдание нещо й подсказа да не търка лицето си с ръце.

Крис падна на колене, борейки се с болката, която застрашаваше да обхване цялото й тяло. Тръгна опипом назад, успявайки за щастие да улучи вратата и да се отдалечи от локвата с белина. Сега вече коленете и прасците й започваха да смъдят от досега с разяждащата течност.

Стенейки, тя успя да се добере до телефона си. За щастие той беше „блекбери“, с клавиши, които можеше да напипва. Надявайки се, че е улучила деветката, натисна три пъти клавиша и през влудяващата болка успя да изръмжи адреса на оператора, който отговори.

Нямаше сили за нищо повече. Загубата на съзнание й се стори истинско блаженство и тя се свлече на една страна на пода.

Пола седеше приведена над чашата с кафе от болничния автомат, треперейки от шока. Кевин седеше на пода в ъгъла на чакалнята за близки на болните, обвил коленете си с ръце, и се взираше упорито в грубата тъкан на мокета.

— Не мога да престана да мисля, че аз щях да бъда на нейно място — произнесе Пола, докато зъбите й тракаха.

— Не, Карол е трябвало да бъде на нейно място — каза Кевин с тих и суров глас. — Предвидил го е за нея. Котката е нейна, апартаментът е неин. Джако Ванс отново нанася удар. Господи!

— Знам, че е било предвидено за Карол. Но аз трябваше да поема удара вместо нея, не Крис.

— Как мислиш, дали от това на Карол щеше да й олекне? — попита Кевин. — Тя държи еднакво и на нея, и на теб. Обича всички нас. Също както и ние я обичаме. Единственият човек, който носи вина за случилото се, е Ванс.

— Няма да казваме на Карол, нали?

— Не бихме могли да пазим подобно нещо в тайна от нея. Няма как да не научи. Ще има материали във всички медии.

— Блейк каза, че засега ще го представят като нещастен случай. Няма да се споменава Ванс. На Карол й без това й е достатъчно трудно да се справя с мисълта за онова, което стана с Майкъл и Луси. По-добре да научи по-късно за това…

Кевин явно се колебаеше.

— Не знам…

— Виж, хайде да кажем на Тони. Той я познава по-добре от всеки друг. Ще може да прецени дали да й кажем или не. Съгласен ли си?

— Добре — прие Кевин.

Двамата отново се отпуснаха на местата си, всеки от тях потънал в собствените си мъчителни мисли. След малко Кевин каза:

— А къде каза, че е Шинийд?

— В Брюксел. Ще вземе първия полет, за който намери билет. Но може да не успее да дойде преди утре сутринта. Прибери се у дома, Кевин. Нека поне един от нас се наспи.

Преди Пола да довърши думите си, вратата се отвори и вътре влезе висок мъж в хирургическо облекло. Кожата на лицето му беше жълтеникавокафява, а очите му сякаш бяха виждали повече дори от онова, което бяха виждали двете ченгета.

— Вие ли сте близките на Кристин Дивайн? — попита той подозрително.

— В известен смисъл — Кевин се изправи на крака, за да застане лице в лице с лекаря. — Ние сме от полицията, работим в един и същи елитен отряд с нея. Толкова сме близки, че се чувстваме като нейни роднини.

— Нямам право да разговарям с никой друг освен с най-близките й роднини.

— Партньорката й трябва да пристигне от Брюксел. Ние сме тук на нейно място — каза потиснато Пола. — Моля ви, кажете ни как е Крис.

— Положението й е много сериозно — отвърна лекарят. — В лицето й е била плисната сярна киселина. Киселината разяжда, така че голяма част от повърхността на лицето й е изгорена. Изгарянията от киселина са по-тежки от изгарянията от огън, защото киселината причинява по-високо ниво на дехидратация. Лицето на вашата приятелка е в много лошо състояние. Тя ще остане трайно обезобразена. А освен това е изгубила зрението на двете си очи.

Пола извика и притисна ръка към устата си. Кевин се пресегна и стисна здраво рамото й.

— Нито едно от тези неща не крие опасност за живота — продължи лекарят. — Но освен това тя е вдишала и преглътнала капчици киселина, а това вече дава повод за по-сериозни опасения. Съществува опасност от задържане на течност в белите дробове. Ще я наблюдаваме много внимателно през следващите дни и часове. Засега сме я поставили в изкуствено предизвикана кома. Това дава възможност на организма да започне да се възстановява. А и я спасява от необходимостта да понася болките.

— Колко дълго ще бъде в това състояние? — попита Пола.

— Трудно е да се каже. Поне няколко дни. А може и по-дълго — той въздъхна. — Не мога да ви кажа нищо повече. Най-добре ще е да се приберете и да си починете. Няма изгледи скоро да настъпи някаква промяна.

Той се обърна, за да си върви, но после погледна към тях през рамо.

— Вашата приятелка ще трябва да измине дълъг и труден път, докато успее да стигне до някакво подобие на нормален живот. Тогава ще има много по-голяма нужда от вас, отколкото сега.

Вратата се затвори зад него.

— Да му се не види — каза Кевин. — Гледала ли си документалния филм за Кейти Пайпър, манекенката, която заляха със сярна киселина?

— Не.

— Не ти препоръчвам да го гледаш в близкото бъдеще.

Гласът му изневери и изведнъж риданията му изпълниха стаята. Пола го прегърна и двамата, застанали в мрачната малка стая, заплакаха за всичко, което бе загубено.

Малкото пристанище беше забулено в утринна мъгла, ярко боядисаните каюти върху сребристата вода принадлежаха сякаш на лодки, видени насън. Редиците покриви на каюти се простираха докъдето поглед стигаше, тъмните им правоъгълници образуваха нещо подобно на обширно пространство разорана земя. Над слязлата ниско мъгла се издигаха червените тухлени фасади на сградите на старата порцеланова фабрика, почистени, със сменени покриви като част от общото обновяване на пристанищния квартал. Спасени от разрухата, те се бяха превърнали в нова обетована земя за средната класа: тук се предлагаха обширни апартаменти на последните етажи с изглед към пристанището. Навремето това бе изкуственото езеро Диглис, пресечна точка на много канали, оживено индустриално пристанище, една от ключовите точки, откъдето преминаваха много стоки и суровини, предназначени за един или друг край на Мидландс. Сега това бе пристанището Диглис, център за отдих и развлечение. Несъмнено така бе по-красиво. А край водата все още съществуваше и една традиционна кръчма, в която имаше място за „скитълс“22 и хората можеха да седят на чаша ейл и да се преструват, че си почиват след тежък работен ден.

Тони седеше на покрива на своята жилищна лодка с чаша чай в ръка. Никога досега не се беше чувствал толкова потиснат. Двама души бяха мъртви и още един — осакатен, защото той се бе провалил в единственото, което досега бе вярвал, че умее да прави. Беше изгубил единственото място, където някога се бе чувствал като в свой дом. През целия си живот се беше опитвал да открие място, на което да се чувства у дома. Карол Джордан бе половината от отговора на този негов проблем; по някакво чудо наследената от него къща се оказа втората половина.

А сега бе изгубил и двете. Карол си бе тръгнала, изпълнена със справедлив гняв, огънят бе заличил къщата от лицето на земята. Бяха останали само стени. Вътре бе имало толкова много неща, които бяха подхранвали огъня книги, дърво, картини, красиви килими — и сега всичко това се бе превърнало в пепел, под която тлееха въглени.

Никога не бе проявявал склонност към самосъжаление, и това вероятно беше добре, ако се вземеше предвид колко много неща в живота му можеха да породят съжаление. Но дори сега не скърбеше за себе си. Основното чувство, което изпитваше, беше гняв, който си съперничеше с отвращение от самия себе си. Разбира се, в крайна сметка вината беше на Ванс. Той беше убиецът, подпалвачът, той рушеше живота на хората. Но Тони трябваше да предвиди какво ще се случи. Неведнъж, а два пъти той се провали в опитите си да прецени какъв ще е следващият ход на Ванс. Нямаше смисъл да търси извинение, изтъквайки невероятния ужас на стореното от Ванс, да се скрие зад факта, че действията му надхвърляха обичайните представи за крайност. Тони бе обучен да проследява мислите на хора като Ванс, затова му се плащаше да разбере какво ги движи и да ги възпре да вършат онова, на което посвещаваха живота си.

За повечето хора професионалният неуспех не беше кой знае какъв проблем. Но когато той се провалеше, това означаваше, че някои хора ще се простят с живота. Чувстваше как му се гади в буквалния смисъл на думата при мисълта за Ванс, укриващ се някъде и подготвящ следващия внимателно обмислен ход от садистичния си план. Колкото повече продължаваше всичко това, толкова повече Тони се убеждаваше, че е бил прав поне в едно отношение — Ванс работеше по утвърден план, който е бил изготвен и подсигурен дълго преди той да осъществи бягството си.

Предната нощ, след като Амброуз успя да го откъсне от гледката на горящата къща, той го накара да седне и да изпие чаша сладък чай в задната част на една от линейките. Остана с него, докато пожарникарите успяха да угасят пламъците. Обгърна раменете му с ръка, когато гредите на покрива рухнаха със страшен грохот. Дори не мигна с око, когато Тони заяви, че Ванс е причинил пожара. И дори започна да си води бележки, когато Тони най-сетне се съвзе достатъчно, за да изкаже гласно мислите, които се въртяха в главата му, докато шофираше към Устър.

Когато се разделиха, минаваше полунощ. Амброуз се бе упътил към полицейския участък, за да обясни на хората си какво се бе случило и да задейства разследването на пожара. А Тони нямаше какво да прави. Останала му беше поне „Стийлър“, красивата, елегантно обзаведена речна лодка на Артър Блайт. Тя не съумяваше да породи у него такъв покой, какъвто бе пораждала изгорялата къща, но това все пак беше по-добре от нищо. А и беше успял да отнесе в Брадфийлд някои от снимките, които намери в къщата, така че все още разполагаше с някои видими образи на човека, чиито гени бе наследил. Тони се опитваше да намери някаква утеха в това, но не успяваше. Продължаваше да чувства вътрешна пустота, да се чувства като жертва на насилие.

А после получи съобщението на Пола и осъзна измеренията на провала си, на неспособността да си свърши работата както трябва. Ванс явно си бе поставил за цел да му отнеме всичко, което имаше някакво значение за него. Имаше два възможни начина да реагира на това. Можеше да се поддаде на болката и на чувството, което пораждаше у него загубата, да обърне гръб на всичко и да прекара остатъка от живота си, измъчван от съжаления, със съзнанието, че не е постигнал професионална реализация. А другият бе да вдигне глава към небесата, да изкрещи: „Майната ти!“ и да се заеме отново със задачата да възпира злодеянията на хора като Ванс. Тони си напомни, че бе изживял доста години, преди да срещне Карол, и доста повече, преди да почувства онази къща като част от себе си. Бе съумял да живее някак с тази пустота. Можеше отново да започне да живее така.

Допи чашата си и се изправи. Както бе казал някой, когато вече нямаш нищо, нямаш и какво да губиш.

Уморена до болка, разкъсвана от тревога, Пола се облегна на колата и запали цигара.

— Ще ми дадеш ли една? — попита Кевин. Беше дори по-блед от обикновено, кожата около очите му изглеждаше почти зеленикава. Като че ли бе спал също толкова малко, колкото и тя. Шинийд се бе появила малко след полунощ и двамата поседяха около два часа с нея, опитвайки се да я утешат, макар да съзнаваха, че не биха могли да го сторят. После Пола се бе прибрала у дома и бе прекарала нощта, взирайки се в тавана, докато Елинор стискаше ръката й между двете си ръце.

— Мислех, че си ги отказал — каза тя и му подаде пакета.

— Отказах се. Но понякога… — Кевин потръпна. Пола напълно го разбираше. Понякога и най-отявлените противници на тютюнопушенето можеха да закопнеят за успокоението, дарявано от никотина. Той запали с опитния жест на човек, който не е забравил удоволствието от пушенето, и вдъхна алчно дима. При издишването раменете му се отпуснаха с цял инч. — След вчерашния ден… мислех, че вече съм видял всичко. И после се сблъскваш с нещо такова.

Под „нещо такова“ трябваше да се разбира съдържанието на един кашон, оставен в задния двор на магазин за замразени храни близо до високите жилищни блокове в Скенби. Открил го беше на зазоряване човек от персонала, който трябвало да отвори вратата на двора, за да могат да влизат камионите за ранното зареждане. Кашонът бил дълъг около метър, висок половин метър и също толкова широк. Бил оставен в средата на задния двор, изглеждало, че някога е съдържал замразени картофи за пържене. А че в момента съдържал нещо съвсем различно личало по тъмните петна, избили по картона, и изтеклите отдолу локви червеникавокафява течност. Служителят, чиято заплата не била толкова висока, че да си дава труд да мисли, го отворил и незабавно припаднал, удряйки главата си в цимента, което задълбочило припадъка. Шофьорът на камиона, който пристигнал с доставката, го намерил все още в безсъзнание, край кашона, който съдържал човешко тяло, нарязано на части. След което повърнал, с което довършил окончателното увреждане на следите на местопрестъплението.

Първите полицаи, пристигнали на мястото, се бяха обадили незабавно в отдела за разследване на особено тежки престъпления, до голяма степен и защото най-отгоре в кашона имало човешка ръка, на чиято китка се виждала татуираната дума „МОЯ“. Пола и Кевин бяха пристигнали точно когато съдебният лекар официално обяви жената, чието тяло лежеше на късове в кашона, за мъртва.

— За какво става дума? — бе попитал Кевин.

— Ще се наложи да изчакате заключението на патоанатома за по-точен отговор — бе изрецитирал лекарят. Дори той изглеждаше малко пребледнял и измъчен в сивкавата светлина на утрото. — Но при отсъствието на други характеристики бих казал, че това е тяло на един човек, нарязано на съставни части. Имаме торс, глава, две ръце, две бедра и долните части на краката.

— Господи — каза Кевин и извърна поглед.

— Внимателно ли е било нарязано, или е сечено произволно? — Пола сякаш нямаше сили да откъсне поглед от ужасяващата картина.

— Като че ли отговорът може да ни наведе на някаква следа в наши дни — каза Кевин с горчивина. — Достатъчно е да гледаш по телевизията онзи Хю Фърнли-Уитингстол23, за да станеш любител касапин.

Лекарят поклати глава.

— Това не е дело дори на любител касапин. Ако трябва да предполагам — това е само предположение, имайте предвид, и не казвайте на Гриша Шаталов, че съм го казал — но си мисля, че този човек е ползвал нещо от рода на циркуляр. Личи по начина, по който острието е преминавало през костите, виждат се белезите от прерязването — и той посочи с химикалката си горната част на една бедрена кост. — Това не е ръчна работа.

— Господи! — повтори Кевин. — Имате ли някаква представа откога е мъртва?

Лекарят сви рамене.

— Не е отдавна. Кръвта не тече бавно, хипостазата е в начален стадий. Като се вземе предвид външната температура… бих казал, че смъртта е настъпила преди не повече от два часа. Но не се позовавайте на думите ми, не е моя работа да правя такива констатации.

— Някакви идеи за причината за смъртта?

Лекарят вече си тръгваше и Пола тръгна след него.

— За тези неща действително ще трябва да изчакате мнението на Гриша — каза той, упътвайки се към колата си.

И така тя остана да пуши с Кевин, докато специалистите по оглед на местопрестъпления си вършеха работата, с фотоапарати, химикали и ленти за ограждения, а местните полицаи обикаляха обитателите на съседните блокове с надеждата да намерят свидетел. Шансовете точно тук бяха минимални. Едноетажният търговски комплекс беше издигнат отделно, подобен на остров сред блоковете с евтини жилища, чиито обитатели постоянно се бореха да свържат двата края. Със сигурност никой нищо нямаше да е видял. Щяха да мълчат дори тези, които бяха видели нещо.

— Този тип действително държи на разнообразието — отбеляза Кевин.

— Надявах се на Тони да му хрумне нещо, което да ни бъде от полза. Но сега очевидно го занимават по-важни неща.

— Разговаря ли втори път с шефката? — попита Кевин.

— Не. И се надявам да не се наложи. Трудно е да скриеш нещо от нея. Ще трябва да говоря само за котарака, че е на сигурно място у дома, свит под радиатора.

— Това поне истина ли е?

— Да. Един от хората, отишли на местопрестъплението, го намерил в котешката клетка на задната седалка в колата на Крис. Елинор дойде да го вземе.

— Казвам ти, не бих искал да съм на мястото на Ванс, ако тя успее да се добере до него преди всички останали.

— Тя няма да си позволи да направи нещо, с което да наруши изискванията на закона — каза Пола, убедена, че разбира Карол по-добре, отколкото я разбираше Кевин. — Държи най-вече на справедливостта. Знаеш го.

— Да, но в случая става дума за собствения й брат — възрази Кевин. — Не би било човешко да не изпитва желание да го накара да страда.

— Помисли малко, Кевин. Ванс направи това, защото тя бе онази, която го изпрати зад решетките. Той е ненавиждал затворническия си живот до такава степен, че уби двама души само и само за да си върне на човека, който според него носи вина за влизането му в затвора. Затова е инсталирал този ужасен механизъм — той е бил предназначен пак за нея. По някаква ужасна ирония пострада Крис, която също е една от онези, които са помогнали навремето за залавянето. Как мислиш, нима връщането му обратно в затвора не би било най-голямото страдание, на което Карол би могла да го подложи? И не мислиш ли, че шефката е достатъчно интелигентна, за да е стигнала междувременно до същия извод?

Кевин допуши цигарата си и я стъпка с тока на обувката си. После вдигна яката на сакото си.

— Вероятно е така — каза той. — Е, имаш ли някакви блестящи идеи за начина, по който ще осигурим разпознаването на тази жена, ако пръстовите й отпечатъци не фигурират в нашата база данни? Не ми се вярва да успеем да убедим някого от униформените полицаи да разнася главата със себе си, докато обикаля по адреси… — и смигна на Пола. Черният хумор ги предпазваше от нервен срив, когато се сблъскваха с онова, което можеше да им предложи улицата. Изключено бе да обясниш това на външен човек.

— Ако вярвах, че това ще ускори разпознаването, сама бих започнала да я разнасям — Пола хвърли угарката от цигарата в канавката и извади телефона си. — Е, какво предпочиташ за закуска? Ще помоля Сам да купи няколко сандвича, преди да дойде. С бекон? С наденичка? С яйце?

Кевин се ухили.

— За мен с бекон. И с много доматен сос. Ужасно обичам да го гледам как се стича отстрани.

— Жалък психар — отвърна Пола, извръщайки се точно навреме, за да забележи упътилата се към тях Пени Бърджес. — Ето ти и още някой, който си пада по кръвопролитните сцени.

Двамата се спогледаха и хукнаха, за да се спасят зад лентите, ограждащи местопрестъплението — там униформените щяха да отбраняват успешно границите. Успяха да се шмугнат вътре тъкмо навреме, оставяйки зад гърба си Пени, която ги викаше жално по име. Пола хвърли поглед назад, към ядосаната журналистка, и смушка Кевин в ребрата.

— Никой не може да ти съсипе напълно сутринта, ако си успял да направиш сечено на пресата, а?

Думите й по някакъв начин съумяха да разкъсат възела на мъката, стегнал гърдите им още от предната вечер. Двамата се закискаха като ученици, и в задоволството си така и не успяха да разберат виковете на Пени, която ги питаше знаят ли нещо за пожара, изгорил до основи къщата на Тони Хил.

Задачата го караше да се чувства така, сякаш му бяха възложили да върне Хъмпти Дъмпти обратно на стената24, но все отнякъде трябваше да се започне. Затова Тони включи компютъра си и си направи още чай, докато чакаше да се свалят последните файлове, пристигнали от Брадфийлд. Седна пред компютъра и отвори последния мейл от Пола, който тя бе изпратила от телефона си преди по-малко от час.

Новината, че серийният убиец е взел четвърта жертва, едновременно го натъжи и подхрани убеждението в собствената му неспособност, но в работата му нямаше място за лични чувства. Да влага в нея способността си за съпреживяване — това можеше, но да се поддава на емоции — не.

Описанието на трупа беше дори още по-гротескно, отколкото последния път. Разчленяването на жертвата далеч не беше толкова често срещано, колкото си въобразяваха хората. Професионалните убийци го правеха, за да затруднят разпознаването. Но според Пола всички части на тялото бяха в наличност и в добро състояние, следователно подбудата беше различна. Ако бяха представили това убийство на Тони като изолиран случай, той би могъл да се отдаде на плодотворни разсъждения за подтекста на разчленяването. Може би това бе израз на желание за върховен контрол над жертвата, в буквалния смисъл на думата.

— Ако няма крака, тя не може да избяга — каза Тони гласно.

А може би ставаше дума за наказание?

— Толкова е лоша, че трябва да бъде разглобена на части и после сглобена наново.

Той потри глава с върховете на пръстите си.

— Но този случай не е такъв — продължи той. — Той ни демонстрира нещо съвсем различно. Разбира се, че става дума за контрол. Серийните убийства винаги са израз на някаква необходимост да се упражнява контрол. Но тук смисълът е различен — той вдигна безпомощно ръце. Изпитваше желание да започне да крачи, но лодката беше прекалено малка. — Съгласи се, Тони, разчленяването може и да няма абсолютно никакъв смисъл. Просто някакво произволно решение, първото, което му е дошло на ум.

Само че и този отговор беше смехотворно неубедителен. Не беше възможно човекът, решил да убие, да е кроил така старателно планове — планове, включващи поставяне на фалшиви регистрационни номера, да носи бейзболни шапки, за да не може да бъде идентифициран по записите от камерите, и след това да избере напълно произволно начина, по който ще извърши убийството. Развитието на събитията имаше съвсем определена структура, независимо от това, че засега той не бе в състояние да я различи. И колкото повече се стараеше да си я изясни, толкова повече му убягваше тя.

Тони допи чая си и се вторачи през прозореца в гладката като стъкло вода отвън, оставяйки мисълта си да се рее. Онова, което се обаждаше дразнещо в дълбините на съзнанието му още когато обмисляше предишното убийство, сега отново се опитваше да си проправи път към повърхността, но той все още не можеше да разбере какво е. Може би снимките от местопрестъплението щяха да помогнат.

Той се върна при компютъра и отвори файла. И отново се убеди на практика, че се случва и събитията да се развият точно в съответствие с очакванията ти. Когато разгледа снимките в естествена последователност от първото до последното убийство — образите изведнъж застанаха по местата си като в пъзел. Внезапно той осъзна какво виждаше пред себе си. Беше едновременно логично и нелогично.

— „Човекът от лабиринта“ — прошепна той. Филмът беше американски, излъчен по британската телевизия през деветдесетте години. В късните часове, по Канал 525, гледан вероятно от Тони Хил и още трима души, ако се съдеше по рейтингите. Беше нискобюджетен сериал за някакъв профайлър, който постоянно говореше за „лабиринта на съзнанието“ и дрънкаше за това как престъпниците се загубват в лабиринта, как вземат погрешни завои, как им въздейства душата на Минотавъра. Тони го беше гледал само защото, ако имаше страница във фейсбук, безсънието щеше да фигурира в списъка на обичайните му занимания. А освен това и защото вдигаше кръвното всеки път, когато гледаше нещо толкова смехотворно — и така си напомняше, че е жив.

Безпросветната глупост, с която се отличаваше сценарият и нелогичните изводи на главния герой вероятно бяха причина сериалът да си остане само с един сезон. Много възможно бе да е бил излъчван повторно по някой сателитен канал в късните часове, но Тони не бе попадал на него. Ако обаче се окажеше прав, човекът, който убиваше проститутки в Брадфийлд, го беше гледал.

Обзет от възбуда, Тони потърси в Гугъл „Човекът от лабиринта“ и кликна на публикацията в кино сайта imdb. Двайсет и четири епизода, заснети през 1996 година, с Лари Гайтлинг и Джоана Дювел в главните роли. Тони си спомняше смътно актрисата — стандартна калифорнийска блондинка, но лицето на Гайтлинг се беше запечатало в паметта му — издадена брадичка, изпъкнали скули, сапфиреносини очи, около които се очертаваха ситни бръчици всеки път, когато се замисляше. А това, ако Тони си спомняше правилно, се случваше по правило всеки път преди рекламната пауза. Името Гайтлинг му напомняше нещо, но той не можеше да си спомни какво, а Гугъл не можа да му помогне.

Знаеше обаче, че трябва да има причина името да се върти в главата му. Действайки на принципа, че си струва да провери всяко предположение, той отвори създадената и патентована от Стейси система за категоризиране на показателите по отделните случаи. Тя събираше всички документи, въведени или сканирани във връзка с даден случай, и ги включваше в общ показалец. Той написа името Лари Гайтлинг и едва не падна от стола си, когато на екрана незабавно се появи попадение. Лари Гайтлинг бе името, ползвано от мъжа, наел стаята в мотел „Булевардът на залеза“, стаята, където мокетът и кърпите са били подгизнали от вода през нощта, в която е изчезнала Сузи Блак. Това вече беше валидна връзка, не просто предположение на побъркан профайлър.

Той отново затърси в Гугъл и откри едно хронологично описание на сериала, епизод по епизод, съпроводено от кадри от филма с отчайващо ниска резолюция, съставено от някакъв нещастник от Оклахома, твърдо убеден, че „Човекът от лабиринта“ е най-престъпно пренебрегваният сериал, излъчван някога по телевизията в Съединените щати. Така или иначе, днес Тони му беше благодарен, защото този странен малък уебсайт потвърждаваше излязлата наяве мисъл, която го беше гризала неосъзнато през последните няколко дни. Колкото и невероятно да изглеждаше, четирите убийства в Брадфийлд възпроизвеждаха до последния детайл престъпленията от първите четири епизода на „Човекът от лабиринта“.

Оказа се, че е бил напълно прав в твърдението си, че тези убийства нямат никаква сексуална мотивация. Не му се вярваше дори убиецът да е искал да утвърди властта си над жертвите. Причината беше напълно различна. Извършителят на тези убийства беше човек, изпитал нужда да убива, но не по някоя от обичайните причини. Той не убиваше, защото искаше да гледа как жените умират, или защото ги ненавиждаше. Характерните детайли на престъплението нямаха никакво значение за него — той не бе успял да изгради утвърдена методика на убиването. Изглеждаше така, сякаш изпробваше различни начини на убиване, за да провери дали ще открие някой, който да отговаря на изискванията му. Използваше един телевизионен сериал за източник на образци за серийни убийства. Тони никога не се бе сблъсквал с подобно нещо, но то все пак имаше своя деформирана логика.

Но ако убиецът не се интересуваше от самите убийства, каква би могла да бъде мотивацията да ги извършва? Отговорът трябваше да е свързан по някакъв начин с жертвите. Какъв би могъл да бъде?

А на първо време той трябваше да сподели находката си. Взе телефона и се обади на Пола. Веднага щом чу гласа й, той каза:

— Предупреждавам те, че онова, което трябва да ти съобщя, ще ти се стори наистина много странно.

— Тъкмо се канех да ти се обадя — отвърна Пола.

— Да не би да има нови развития по случая? — попита Тони.

— Не, Тони. Научих какво е станало с къщата и исках да ти кажа колко съжалявам — каза тя търпеливо.

Понякога Тони се оказваше напълно неспособен да прояви обичайна човешка реакция. Не можа да измисли някакъв отговор, затова замълча.

— Така постъпват обикновено приятелите — поясни Пола. — Искрено съжалявам за къщата ти.

— Аз също — отвърна той. — Съжалявам и за брата на Карол и приятелката му. И за Крис. А като стана дума за това, как е тя? Има ли новини?

— Никаква промяна. Лекарите казват, че това било добър признак.

— Иска ми се да можех да направя нещо по-конкретно, за да го върнат в затвора. Но тъй като явно не съм в състояние да измисля нищо във връзка с Ванс, реших да прегледам нещата, които Стейси ми изпрати сутринта.

— Всъщност ги изпратих аз. Стейси пътува за Устър. Ако си изиграеш картите както трябва, може да те покани на кафе.

Тони се стъписа. До такава степен ли беше изгубил връзка със събитията?

— Стейси идва насам? Защо? Какво се е случило?

— Шефката й нареди да иде в Устър, за да се рови в харддисковете на два скапани стари компютъра, принадлежали на някой си Тери Гейтс. Доколкото разбирам, той…

— Знам кой е Тери Гейтс и какво всички се надяваме да открием в компютрите му. Просто не бях наясно, че Стейси участва в търсенето. Доколкото ми е известно, в Уест Мърсия си имат свой специалист.

— Амброуз не могъл да го намери. Така или иначе, шефката решила…

— Вече го каза. А как е станало така, че тя взема решения по въпроса? Мислех, че е при родителите си.

— Ако съдя по това, което ми каза Стейси, тя е в полицейската централа на Уест Мърсия и се е заела с разследването. Макар че може би е прекалено рано да поема нещата в свои ръце.

Същата мисъл го накара да почувства някаква тежест в гърдите си. Знаеше, че Карол е убедена в способността си да води разследване, но на него не му се вярваше, че точно сега това е така. Тя имаше нужда от време и пространство, за да свикне с мисълта за станалото и с неговите последици. Ако не пожелаеше да го признае, щеше да последва неминуема катастрофа, и тогава тя щеше да падне отвисоко и тежко. Беше виждал това да се случва вече веднъж с нея и не искаше то да се повтори, не и сега, когато голяма част от отговорността за случилото се бе негова.

— Великолепно — каза той мрачно. — Вероятно никой не е събрал смелост да й каже да не се занимава с това?

Пола изсумтя.

— Представяш ли си как ще се откаже?

— Не е редно да го прави.

Настъпи продължително мълчание. После Пола проговори:

— Е, защо ми се обади всъщност?

— Питам се дали не си прекалено млада, за да си спомняш един телевизионен сериал, наречен „Човекът от лабиринта“.

— Не знам. Може пък наистина да съм прекалено млада, защото не го помня.

— Въртяха го по Канал 5.

— Доколкото ми е известно, никога не съм гледала съзнателно Канал 5.

Тони се изкиска.

— Ама че си сноб. Така или иначе, сериалът си остана само с един сезон. В него става дума за някакъв профайлър и една криминалистка…

— Звучи ми познато. Тя руса ли беше?

— Много смешно, Пола. Та да се върнем на сериала, който беше пълен боклук. Изгледах го до голяма степен защото беше толкова слаб, че ме караше да се чувствам като гений на профилирането. Но работата е друга. Четирите убийства, върху които работите — начините, по които са извършени, са абсолютно идентични с начините, по които са извършени убийствата в първите четири епизода на „Човекът от лабиринта“.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Удушаване. Удавяне във вана и изхвърляне на тялото в канал. Разпъване с главата надолу и прерязване на гърлото. Разчленен труп, оставен в кашон. А разполагам и с решаващо доказателство: убиецът използва името на актьора, който играеше ролята на психолога в сериала, Лари Гайтлинг. С това име се е регистрирал в мотела, нали?

— Божичко, това е пълно извращение.

— Пращам ти линк към уебсайт за сериала. Някакъв тип от Долно Нанагорнище из дивите пространства на Съединените щати се е чалнал на тема „Човекът от лабиринта“ и е направил каталог на всички епизоди. Всъщност, сега, като се замисля, ми се струва, че е редно да поговориш с него, да разбереш дали поддържа връзка с други пациенти, които си падат по същия сериал. Защото нашият убиец също трябва да е почитател на „Човекът от лабиринта“. Сериалът никога не е бил тиражиран на DVD или на видеокасета, поне доколкото ми е известно. Нашият човек трябва да го е записал през 1997–ма. Вероятно все още го съхранява.

— А може видеото да му е сдъвкало лентите и той да е решил да му направи възстановка.

— Споменавал ли съм колко мразя полицейското чувство за хумор? — отвърна Тони. — Слушай, Пола, тук има нещо много интересно. Серийните убийци извършват престъпленията си, защото нещо в процеса, в начина, по който извършват убийството, в акта на убиването — нещо им доставя върховно удоволствие. Режат гърдите на жените, защото ненавиждат женското начало. Извършват сексуално насилие с нож, защото имат проблеми с потентността. Вадят очи, защото се чувстват постоянно наблюдавани. И така нататък. Но този човек — при него явно убийствата не отключват наслада. Или поне засега не е открил конкретния акт, водещ до удовлетворение. Имам чувството, че той опитва поред различни убийства по списък, като че ли търси кое е най-подходящо за него. Това ли е най-доброто? Доставя ли ми удоволствие?

— Какво? Твърдиш, че той иска да бъде сериен убиец, но не знае какво да направи, за да му бъде приятно да убива?

— Нещо подобно, да. Причината трябва да е тази — или пък след всяко убийство е изпитвал толкова силно отвращение, че е решавал следващия път да опита нещо друго — сега вече той започна да крачи. Три крачки в едната посока, обръщане, три крачки в другата. — Има някаква причина, която го кара да убива. Но не го прави заради самото убиване. Изпраща някакво послание с тези татуировки, казва: „Вижте, това са МОИ постижения“. Пола, ако този човек можеше да намери друг начин да постигне целта си, начин, който не налага извършването на убийства, той би избрал него.

— Това вече е наистина странен профил, Тони.

— Знам. А което е по-лошо, не виждам как той ще ви помогне да заловите човека, когото преследвате.

— Преди години щеше да си прав — отвърна Пола. — Но твоето предположение, че той може да се е свързал с онова куку, което си пада по „Човекът от лабиринта“ това ми дава чудесна идея. Възможно е да имат форум или списък на посетителите, или някаква друга подобна щуротия. Или дори някаква система да регистрират всички посетители в сайта. Стейси много ще се зарадва на новината това ще й даде възможност да се залови за нещо по-сериозно, вместо само да прехвърля базата данни на Северния участък. Веднага щом се върне, може да започне с търсенето. Тони, знаех си, че съм права да те накарам да се включиш в работата.

— Като се има предвид как се чувствам тази сутрин, по-редно би било аз да благодаря на теб. Добре е да има нещо, което да занимава мислите ми и да ме възпира да се хвърля в канала.

— Не говориш сериозно — отвърна тя смутено, притеснена да навлиза в толкова лична територия, говорейки с Тони. В обичайните случаи близостта им не стигаше чак дотам.

— Разбира се, че не — излъга той.

— Е, ако си прав за „Човекът от лабиринта“, какво е следващото убийство в поредицата?

Тони се покашля.

— Ще бъде одрана. Лицето й няма да бъде докоснато, но цялото й тяло ще бъде одрано.

Пола почувства леко гадене.

— Най-хубавото на нашата работа — каза тя, — е, че винаги има нещо, което да очакваш с нетърпение.

Карол съзнаваше, че Амброуз и Патърсън я възприемат като досадница, но й беше все едно. Какво си мислеха те за нея я вълнуваше много по-малко от залавянето на Ванс. Амброуз бе разпечатал списък със срещите, извадени от бележника на Тери Гейтс, и й го беше дал.

— Възложих търсенето на най-добрите си хора, но засега не сме стигнали доникъде, защото е събота и повечето хора не отговарят на служебните си телефони — бе казал той. — Предположих, че ще искате да видите списъка, да прецените дали няма да ви даде някои идеи.

Тя си каза, че той просто се опитва да се отърве от нея, но това не я вълнуваше особено. Беше благодарна, че може да ангажира с нещо мислите си. Бездействието беше нещо непоносимо за Карол. По-скоро тази нетърпимост, отколкото неспособността й да понесе скръбта на родителите си и обвиненията, които те й отправяха, стана причина тя да тръгне за Устър. За нея свободното време означаваше, че не би могла да избегне мислите за Майкъл — което би я отвело право към бутилката. Сега тя наистина не искаше да тръгне отново по този път. Не искаше да носи вината за съсипването на собствения си живот. Не беше сигурна, че ще успее още веднъж да намери обратния път.

Тя се зае със списъка. Скоро успя да прецени, че описаните в него срещи могат да бъдат групирани в три отделни пътувания до Лондон и едно до Манчестър. Първото отиване в Лондон включваше три срещи. Имаше записани телефонни номера, адреси и инициали и за трите. Патърсън й осигури с нежелание телефон и компютър, след което тя се зае първо да потърси в Гугъл. Това я отведе до компания, която предлагаше онлайн справочник на фирмите наематели на офиси из цял Лондон. Откри два от адресите на сайта, заедно с пълен списък на наемателите на съответните сгради, но третият не фигурираше там.

Двете фирми, които успя да намери незабавно, имаха и сайтове. Те бяха специализирани в предлагането на контакти със създадени вече офшорни компании, чакащи закупуване, в страни, където системите на финансова регулация не бяха особено прозрачни. Карол разпечата оскъдната информация за всяка от двете фирми.

Тя набра номера, отбелязан до часа на следващата среща за деня и изслуша автоматичния запис, уведомяващ я, че се е свързала с Централния архив на Уестминстър. Обзета от любопитство, Карол отвори сайта на архива. По средата на съдържанието видя нещо, което според нея би могло да представлява интерес за Гейтс — показалците на общинските регистри. Ако Ванс си бе поставил за цел да приеме нова самоличност, щяха да му бъдат необходими нови документи, които да я потвърждават. В лошото старо време престъпници, търсещи подходяща нова самоличност, трябваше само да отидат до „Сейнт Катринс Хаус“ в Лондон, а по-късно в Центъра за родова история в Излингтън, където се съхраняваха гражданските регистри за раждания, бракосъчетания и смъртни случаи. Там можеха да открият смъртен акт на човек, роден по същото време като тях, починал за предпочитане още като бебе или малко дете. Оттам се добираха до акта за раждане на същия човек, и си поръчваха копие от него.

Въоръжаха ли се с акт за раждане, можеха да започнат да трупат нови, автентични документи за самоличност. Шофьорска книжка. Паспорт. Сметки за ток, телефон, или вода.

Банкови сметки. Кредитни карти. И ето ти една завършена нова самоличност, която би издържала на проверка на летище или на фериботен терминал.

Но тероризмът стана причина много от тези вратички да бъдат затворени, и тази процедура да се затрудни значително. Регистрите станаха недостъпни за обществеността. При търсене можеха да бъдат получени само най-общи данни, които вървяха с определен номер и човекът, който поръчваше дадено удостоверение за някое лице, трябваше първо да цитира въпросния номер. Така задвижването на подобна фалшификация отнемаше доста повече труд и време и оставяше зад себе си някаква документирана следа. Карол написа набързо предложение за действията, които трябваше да се предприемат в понеделник сутринта, и го изпрати на Амброуз. Щяха да възложат на някой късметлия да отиде до Централния граждански регистър и да провери дали Тери Гейтс не е поръчвал издаването на копия от актове за раждане и смърт, и брачни свидетелства. Това би осигурило данни за възможни нови самоличности на Ванс и отправна точка за търсенето.

Разбира се, в наши дни никой не си даваше труд да се занимава с бавно, постепенно и търпеливо изграждане на нова самоличност. Фалшифицирането на документи бе усъвършенствано до такава степен, че бе достатъчно да цитираш на фалшификаторите име и дата на раждане и да им дадеш снимка, за да ти осигурят пълен комплект съвсем автентични на вид документи. Въпреки всичко обаче първоначалните данни трябваше да са достоверни, за в случай че някой реши да се поинтересува. Карол бе готова да се обзаложи на месечната си заплата, че Тери Гейтс бе посетил Централния архив на Уестминстър, за да потърси възможна нова самоличност за Джако Ванс. Може би дори повече от една.

Проверката на данни като тези от симкартата на Тери Гейтс сега беше далеч по-бърза и лесна благодарение на възможностите на интернет и осигурения на полицията достъп до различни бази данни. Само преди няколко години онова, което Карол успя да открие в рамките на два часа, би отнело на няколко криминалисти дни, през които биха търсили и разпитвали хора, за които се знае, че работят на границата между законното и незаконното. Макар че за това време тя разговаря само с едно човешко същество — стар приятел от отдела за борба с фалшификациите, вече имаше доста ясна представа от това, което бе интересувало Тери Гейтс. Информация за фирми, документи за самоличност, частни банки, подчертано съмнителна частна детективска агенция и бивш адвокат, чието занимание сега бе да се рови из имотния регистър и после да продава данните на някои притежатели на вписаните там имоти на мърляви драскачи от жълтата преса. Интересите на Гейтс подсказваха, че е провеждал две обособени операции. Първата е била насочена към осигуряването на нови самоличности за Ванс и на необходимите проводници, които да възстановят връзката му с неговите пари. Втората очевидно бе насочена към проследяване и откриване на други лица. Най-вероятно обектите, към които Ванс е щял да насочи отмъщението си. На някои детективи действително им предстоеше много работа, ако до понеделник сутрин не бяха успели да открият Ванс. Но дотогава поне щяха да имат по-ясна представа за обхвата на заплануваното от него отмъщение.

Почти бе приключила подробната си записка, предназначена за Патърсън, когато влезе Стейси Чен. Изглеждаше като слязла от страниците на модно списание, препоръчващо облекло за свободното време, в съвършено съчетан спортен тоалет и елегантно куфарче на „Хенк“. Карол знаеше, тъй като бе проверила в Гугъл, че елегантният черен куфар от високоустойчива карбонова материя струваше повече от десет хиляди паунда. Навремето се бе случвало да се запита да не би Стейси да взема подкупи. После се бе поинтересувала малко по-задълбочено, и бе установила, че само едно от софтуерните приложения, които Стейси разработваше в свободното си време, й носеше повече от милион годишен приход.

Веднъж Карол бе попитала Стейси защо си дава труд да ходи на работа.

— Онова, което върша тук, на работното си място… ако го вършех като частно лице, щяха да ме арестуват. Приятно ми е да имам законното право да се ровя из данни за живота на други хора — бе отвърнала тя. И после бе хвърлила бърз, безизразен поглед към Сам Еванс, което беше още един, по-различен отговор.

Стейси я видя и тръгна към нея.

— Благодаря, че дойде — каза Карол.

— Задачата изглежда доста по-интересна от работата по случаите в Брадфийлд — отвърна Стейси. — Това, което вършех досега там, беше само рутинна обработка на данни. Макар че междувременно Пола откри нещо, което може да стане повод за сериозна работа.

— Така ли? — последните двайсет и четири часа бяха накарали Карол напълно да забрави събитията в Брадфийлд. Думите на Стейси й напомниха, че има задължения и другаде.

— Нищо не ми е казала.

Лицето на Стейси остана напълно безизразно.

— Решихме, че си имате достатъчно проблеми. Пък и идеята е толкова странна, че Пола искаше първо да направи някои проверки, преди да вдигне шум около нея.

— Е, за какво става дума?

Беше готова да слуша каквото и да е, стига то да успяваше да ангажира вниманието й, макар че в момента онези случаи сякаш бяха отдалечени на милиони мили от нея.

— Откриха нов труп, знаете ли?

Карол поклати глава.

— Редно беше някой да ме уведоми поне за това.

Стейси описа набързо случая на Карол.

— И тъй като начинът, по който е извършено убийството, е толкова рядко срещан и специфичен, направената връзка изглежда неоспорима — завърши тя. — В средата на деветдесетте е имало някакъв слабо известен американски сериал, наречен „Човекът от лабиринта“, и сегашните убийства копират точно убийствата от неговите първи четири епизода. Някакъв тип от Оклахома поддържа фен сайт за филма. Пола искаше да му се обади, за да провери дали фенове от Обединеното кралство са се свързвали с него, но аз я предупредих, че той вероятно няма да й каже нищо. Тези маниаци се защитават един друг, приемат се като някакви самотни герои, вървящи срещу течението — тя повдигна вежди. — В случая течението сме ние. Кукувици. Тъй или иначе, предложих първо да разгледам сайта. Може да имат форум, или книга за посетители, или профил в Туитър, в който мога да вляза. Ще се поровя и ще видим какво ще открия — усмивката смекчи строгото й изражение. — Винаги се намира някоя задна вратичка.

— Много интересно. И Пола се е сетила за това сама?

Стейси насочи вниманието си към куфарчето, качи го на едно от бюрата и се зае да го отваря.

— Така мисля.

Ако пред нея беше някой друг, Карол веднага щеше да определи поведението му като прикриващо неувереност. Но тъй като това бе Стейси, й бе трудно да прецени. Въпреки това инстинктът й подсказваше, че в разказа й има някои пропуски.

— Много налудничаво ли ще прозвучи, ако кажа, че това много ми напомня начина, по който разсъждава Тони?

Стейси я погледна за миг.

— Знаете, че Пола е голяма негова почитателка. Може да е прихванала нещо от уменията му.

Карол беше наясно, че се е изправила пред непробиваемата стена на лоялността.

— Това там са компютрите на Тери Гейтс — тя посочи масичката. — Виж какво ще успееш да измъкнеш от тях. Но не забравяй и случаите в Брадфийлд. Той подчертано съкращава периодите между убийствата.

Стейси сви рамене.

— Мога да оставя програмите да обработват хардуера на Гейтс, а аз да работя по материалите от Оклахома. Ако имаме късмет, по-късно днес ще успея да ви представя нещо. Ако не, тогава утре.

Успокояващата увереност на Стейси бе точно това, от което се нуждаеше в момента Карол. Добре бе да знае, че поне някой владее положението. Но ако Тони Хил се беше набъркал в работата по случаите в Брадфийлд, Карол искаше да е наясно. Убийството на брат й бе доказателство, че Тони не работи вече така, както някога. А като имаше предвид сегашните си чувства, не й се вярваше някога да може да работи отново с него. И последното, което искаше, бе някой негов ход да я свари неподготвена.

— Благодаря, Стейси — каза тя разсеяно, озъртайки се вече за Амброуз, който можеше да даде отговор на следващия й въпрос. Къде беше всъщност Тони Хил?

Ако Ванс имаше нужда от допълнителен аргумент в полза на убеждението си, че постъпва правилно, осъществявайки заплануваната разплата, той би изтъкнал факта, че спеше дълбоко, без сънища. Не го тревожеха никакви кошмари, не се въртеше в леглото, не се взираше в тавана, молейки се за забрава. След като си свърши работата с къщата на Тони, той си беше купил китайска храна и я беше отнесъл в хотела, където се зае да прехвърля телевизионните канали, докато му се доспа. Интересуваше го не само начинът, по който се отразяваха неговите дела; толкова отдавна не бе имал достъп до медиите, че му се искаше да види как са се развили в негово отсъствие.

Почувства убождането на неволно съжаление. Би се вписал идеално в тази мултимедийна вселена. Туитър, Фейсбук и тям подобните биха подхождали повече на него, отколкото на мнозина от идиотите, които сега се наслаждаваха на вниманието на публиката. Ето още нещо, от което го бяха лишили Карол Джордан. Тони Хил и онази мръсница, бившата му съпруга. Може би щеше да е добре да си направи профил в Туитър, за да дразни полицията. Можеше да се нарече „Бягащият Ванс“. Идеята беше привлекателна, но знаеше, че трябва да се откаже от нея. Ако бе научил нещо зад решетките, то беше, че всичко, което правиш във виртуалното пространство, оставя следа. Имаше достатъчно работа пред себе си, за да се ангажира и със сложното замитане на следи, което би било необходимо, ако решеше да отправи виртуално предизвикателство към властите. Достатъчно беше да знаят, че е на свобода и че върши това, което си е наумил.

Когато се събуди, утрото беше вече доста напреднало и той откри със задоволство много снимки от пожара в един местен новинарски сайт. Предполагало се, че става дума за палеж. Много проницателно. Името на Ванс не се споменаваше, а онзи, който бе писал материала, не беше положил усилия да научи нещо повече за „собственика, доктор Тони Хил“, чийто коментар не успели да получат. Но нещо друго накара Ванс да застане нащрек. На заден план в една от снимките той различи запомнящата се физиономия на ченгето, което говореше по телевизията за бягството му. Тъмната кожа на гладко обръснатата му глава блестеше, очите му гледаха бдително, по лицето му си личеше, че е отнесъл не един удар през годините. Сега беше тук, на мястото на пожара.

Някой правеше точни заключения. Ванс нямаше нищо против да е така. Можеха да правят връзки между събитията, колкото си искат, той винаги щеше да бъде една крачка напред. Да вземем например сегашния момент. Точно сега в страната нямаше място, където би могъл да се чувства в по-голяма безопасност, отколкото в Устър. Защото сигурно всички бяха убедени, че отдавна е напуснал града. Това беше единственото място, където нямаше да го търсят. Можеше да обиколи целия търговски център пред катедралата без някой около него дори да повдигне вежда. Мисълта за това го накара да се засмее доволно.

Но макар да се чувстваше в безопасност, той нямаше намерение да се бави много тук. Имаше места, на които трябваше да отиде, хора, които трябваше да види. И нито една от гледките, които го очакваха, нямаше да бъде красива. Първо обаче трябваше да приключи с последните приготовления. Провери какво показваха камерите. От старата селска къща нямаше картина — вероятно полицаите се бяха натъкнали на някоя от камерите и бяха издирили и останалите. Точно затова бе наредил камерите при къщата на Тони Хил и фермата на Мики да бъдат поставени отвън, така полицията щеше да ги търси там, където нямаше да бъдат. Явно за пореден път предвижданията му се бяха оправдали.

Ванс провери поредицата картини от конефермата в Херефордшър, където онази предателка, жена му, и любовницата й бяха започнали нов живот. Когато взе Мики за жена, той бе направил огромна услуга на нея и на Бетси. Слуховете и клюките, които се въртяха около Мики, й пречеха да се издигне до самия връх в телевизията. Когато двамата се ожениха, слуховете замряха. Трябваше да е хетеросексуална, какво иначе би накарало Ванс да се ожени за лесбийка, при положение че можеше да избира от толкова много красиви и сексапилни жени? Циниците се опитаха да пробутат версията, че и Ванс е хомосексуален. Но никой не повярва на това. Той имаше хетеросексуална предистория и за него никога не бяха шушукали, че прескача и на другия бряг.

Разбира се, бракът беше измама. Още от самото начало беше ясно каква е изгодата на Мики, и тя така трескаво се стремеше да се възползва от него, че предпочете да не си задава въпроса каква полза има той от този брак. Беше й разказал някаква фантасмагория, че се опитва да се защити от преследващите го почитателки, успя да я убеди, че това, което иска всъщност, са необвързващите контакти със скъпоплатени проститутки, и й обеща, че никога няма да я постави в неудобно положение, избирайки жена, която би огласила публично връзката си с него. Далеч по-лесно бе тя да повярва на това, отколкото на истината — че той имаше нужда от параван, зад който да скрие другия си живот, живота на сериен убиец, отвличащ момичета на ученическа възраст. Не че някога би споделил това с нея.

Той бе спазил своята част от уговорката. Очакваше в замяна тя също да изпълни ангажиментите си. Но щом възникнаха първите проблеми, вместо да му осигури необходимите алибита, тя си изми ръцете по-бързо от Пилат. Нищо не вбесяваше Ванс повече от хора, които не си изплащаха дълговете. Той винаги бе държал на думата си. Единственият случай, когато бе обещал нещо и не успя да го изпълни, бе когато обеща на британския народ, че ще донесе у дома златен олимпийски медал. Но тогава никой не го държа отговорен за станалото, защото причината бе толкова героичната му постъпка.

Искаше му се всички да можеха да видят и останалите му действия в същата светлина. Беше направил онова, което трябваше да направи. Може би в очите на повечето хора подобна реакция не беше разбираема, но той не беше като повечето хора. Той беше Джако Ванс, беше изключителен. Което означаваше, че е изключение, че е над дребнавите правила, които останалите трябваше да спазват в живота си. Те имаха нужда от такива правила. Не можеха да функционират правилно без тях. А той можеше. И го правеше.

Ванс огледа частите на екрана една по една, взирайки се внимателно, увеличавайки картината, където беше възможно. Скоро успя да си изясни схемата на поставената охрана. Полицията контролираше входа и изхода от територията на фермата. Достъпът през входната алея беше блокиран от ремарке. Полицейски ленд роувър бе паркиран напряко на задната алея, виждаше се, че в него седят трима полицаи. Две двойки полицаи с фуражки на онези полицейски части, които имаха правото да носят оръжие, патрулираха около самата къща, държейки автоматите „Хеклер&Кох“ готови за стрелба.

Доколкото можеше да прецени, дворът на конефермата бе охраняван от работниците — хора, чиято подвижност и гъвкавост създаваше впечатлението, че са направени от тел и пластилин. Онова, което интересуваше Ванс, беше начинът им на обличане — всички носеха различни варианти на един и същи костюм. Каскети, спортни жакети от промазана или ватирана тъкан, джинси и ботуши за езда. Ченгетата изобщо не обръщаха внимание, когато някои от работниците излизаха от къщата и се упътваха към конюшните. Или когато се връщаха обратно.

Това би било интересно, ако неговата цел беше да проникне в къщата. Но плановете му бяха много различни. И ако се съдеше по това, което виждаше, беше много вероятно те да се увенчаят с успех. Ванс взе душ, облече се и напусна хотела половин час преди срока, споменат в правилника. По никакъв начин не биваше да привлича внимание към себе си.

Остави колата в една странична уличка, близо до адреса на фирмата, от която я беше наел. Вече бе запазил колата, която му беше необходима днес — джип, чийто модел подхождаше идеално на провинциалната среда. Джипът имаше теглич, както Ванс изрично бе пожелал. Той се върна с него при предишната кола, взе тубите за бензин, чантата с лаптопа и саковете от багажника, и потегли към Херефордшър. По пътя трябваше да спре на още едно място, но за това имаше предостатъчно време. Денят беше прекрасен, установи той, когато напусна Устър.

А сега трябваше да го оползотвори възможно най-добре.

Ванс си мислеше, че човек може да наеме всичко, което си пожелае, в управляваната от коалиция Британия. Навремето бе възможно да си купиш всичко. А сега като че ли всичко се отдаваше под наем. Ако не можеш да си позволиш да го купиш, можеш поне да се преструваш, че е така. Освен това, благодарение на интернет, винаги можеш да откриеш този, който може да ти предложи необходимото.

В късния следобед той вече разполагаше с АТВ в ремарке, закачено за джипа му. От същия селскостопански магазин купи и огромен чувал със специална гранулирана храна за коне. Смешно, наистина — две лесбийки да отглеждат жребци за разплод. Затова пък изборът им улесни дегизировката му. Беше си купил и зелен елек от ватирана материя, пуловер от агнешка вълна, каскет от туид и ботуши за езда. Беше готов.

Когато беше вече на две мили преди фермата на Мики, той се отклони от междуселския път по нещо като коларски път, водещ през гориста местност. Когато стигна на място, което не се виждаше от главния път, Ванс свали АТВ-то от ремаркето, после откачи самото ремарке и обърна джипа в посока към пътя, за да може после да потегли незабавно. Дегизира се, подряза мустаците си така, че заприличаха на четка и смени очилата на Патрик Гордън със защитни шофьорски очила. Натовари чувала с храната за коне в задната част на АТВ-то, върху нещата, които му бяха необходими за паленето, и потегли.

Продължи по същия път в продължение на около миля, спазвайки запаметените указания на картите и Гугъл Ърт, после се отби вдясно и премина през порта, през която се влизаше в землището на някаква ферма. Премина с подрусване по обширна ливада, доволен, че наскоро не беше валяло много. В далечната страна на ливадата имаше друга порта — минавайки през нея, се озова в пасище, на което имаше десетина коня. Те вдигнаха глави без особено любопитство, когато той премина по единия край на пасището. Оттук вече виждаше фермата на Мики — къщата в далечината, полускрита зад конюшните и сеновала.

Ванс почувства как сърцето му заби по-силно, докато приближаваше. Рискът, който поемаше, беше по-голям от допустимото. Но бе твърдо решен да накара Мики да си плати за онова, което му беше причинила. Беше обмислял възможността за известно време да я остави на мира. Да изчака, докато на полицаите им омръзне и престанат да я охраняват. Да я остави да се страхува и да нервничи в продължение на месеци, без да знае кога той ще нанесе удара си. Това също би му донесло известно удовлетворение. Но най-много му се искаше да остави всичко зад себе си и да се почувства свободен. Не искаше напуснеше ли веднъж Обединеното кралство, да му се налага да се връща тук. Искаше да е приключил със своята разплата. Да уреди неплатените сметки и да си тръгне.

И ето го тук, пътува с четириколката към мястото, на което Мики си беше уредила шибания идеален живот. Надяваше се тя да се наслади на последната си спокойна вечер.

Докато сенките ставаха все по-дълги, той премина през последната порта и се упъти към сеновала. Един от конярите се появи иззад конюшните и му направи знак да спре.

— Мики ме помоли да оставя тази храна — каза небрежно Ванс с възможно най-аристократичния акцент, който съумя да постигне. — Какво става тук? Не можеш да се обърнеш от полицаи.

— Нали знаете за оня тип, Ванс, който е избягал от затвора? Оня, дет’го преследват? — Човекът говореше като ирландец, което беше чудесно. След като не беше оттук, нямаше как да познава всички местни земевладелци. — Той е бил преди мъж на Мики. Заплашвал я с к’во ли не, така излиза.

Ванс подсвирна тихичко.

— Лош късмет. Не й е лесно на Мики. А и на Бетси — горкото момиче. Е, така или иначе, да взема да оставя това в сеновала, както бях обещал.

Момчето се намръщи.

— Обикновено не ползваме тази марка.

— Знам. Но при мен даде много добър резултат. Действително подобри кондицията на конете. Обещах да донеса един чувал, за да я изпробвате — той се усмихна смутено. — Бях обещал да го донеса още вчера, но все изниква по нещо и само се въртя насам-натам като муха без глава.

Момчето отстъпи встрани и Ванс продължи напред с четириколката.

Сеновалът беше стара, дъсчена постройка, опряна до сградата на конюшните. Вътре от едната страна бяха натрупани бали слама, а от другата — храна за конете — на бали и в торби. Ванс не прояви никакъв интерес към всичко това. Стигна до далечния край на сеновала и обърна четириколката, преди да слезе от нея. Изключи двигателя и се хвана на работа.

Примъкна една от балите слама по-близо до задната част на хамбара, така че тя да послужи като мост между дъсчената стена и купчината други бали. После я опря на стената, така че отдолу остана тясно свободно пространство. Заля сламата с бензин, после натъпка празното пространство с късчета стиропор. Накрая запали десетина цигари и ги заби в стиропора. Ако подпалвачът, с когото се беше сприятелил в затвора, му бе казал истината, стиропорът щеше да тлее известно време, а после бензиновите пари щяха да помогнат да се подпали сламата. В случай на пожар този хамбар се превръщаше в истински капан, а огънят щеше да се прехвърли към покрива на конюшните и щеше да рухне върху побеснелите от ужас коне.

Единственото неприятно нещо беше, че той нямаше да може да присъства на сцената. В град като Устър беше много по-лесно да се криеш, сливайки се с околната среда, отколкото в провинциалния Херефордшър. Ванс се качи на четириколката и потегли обратно по пътя, по който бе дошъл. Този път никой не го спря. Конярят, с когото бе разговарял, дори му махна с ръка.

Колко лесно се поддаваха на заблуда хората. С ловкост винаги можеше да се постигне измама за окото. Той не бе изгубил магическите си способности — и Мики скоро щеше да разбере това.

Пола седеше на мястото на Стейси, тъй като поне на думи на нея бе възложен контролът върху компютрите на отдела в отсъствието на титуляря. Стейси беше оставила строги инструкции къде да не пипа. А Пола можеше да събере смелост да извърши нещо зад гърба на Карол Джордан, но не беше толкова глупава, че да се опита да погоди подобен номер на Стейси. Така че три от шестте монитора бяха табу за нея. На тях можеше да се наблюдава постоянно ходът на някаква обработка на данни, но какви бяха тези данни, Пола не знаеше нито пък можеше да прецени дали има някакви резултати, представляващи интерес за колегите й. Стейси я бе уверила, че ще контролира системата от разстояние, което напълно удовлетворяваше Пола.

Тя се занимаваше с останалите три монитора. Разследващите от Северната регионална полиция незабавно въвеждаха всяка своя находка в компютрите си, за да могат и хората от отдела на Карол Джордан да имат достъп до нея. Разбира се, те можеха само да се надяват, че онези от Северния регион ще въвеждат наистина абсолютно всичко, на което се натъкнат, и че няма да си поставят погрешни приоритети. Пола се надяваше също, че там няма някакви тъпанари, убедени, че ще могат да се прочуят, като укриват резултати от проведени разпити, за да тръгнат сами по следите, вместо да ги споделят с останалите. Сам имаше такива наклонности, а последните няколко години бяха доказали, че не е възможно да бъде заличен изцяло инстинктът да действаш като единак.

Така че именно тя бе първата, която научи, че четвъртата жертва е била разпозната. Този път убиецът не бе действал чак толкова предпазливо, както преди, и бе хвърлил чантата на жертвата в кофа за боклук съвсем близо до мястото, където бе открито тялото. Пола отвори снимките на чантата — беше покрита с петна, обшита с мъниста торба на дълга, тясна каишка. Предметите, извадени от чантата, бяха наредени до нея — дузина презервативи, портмоне със 77 паунда в него, червило и мобилен телефон. Каква тъжна финална картина на един живот, каза си Пола.

Телефонът бе регистриран на името на Мария Демчак, чийто адрес беше в Скенби. Първоначалните проучвания — каквото и да разбират под това определение, каза си скептично Пола — показваха, че жената е била украинка, пребиваваща незаконно в страната, вкарана вероятно от трафиканти. Живеела в редова къща заедно с други млади жени, покровителствани от бивш професионален боксьор, женен за еротична танцьорка, която пък се оказала рускиня.

— Интересно — отбеляза Пола. Кевин Матюс, единственият от колегите й, който беше в стаята, дойде при нея да погледне екрана. — По всичко личи, че тази е имала сводник.

— Той започва да придобива смелост — каза Кевин. — Първите три, които уби, са работили сами. Никой не си е давал труда да се поинтересува къде и с кого отиват. Но сводниците държат под контрол авоарите си. Този мръсник се има вече за неуязвим. Може би това ще ни помогне да го спипаме.

— Надявам се да си прав. Става и по-небрежен. Не успяхме да открием чанти или документа на самоличност на предишните три. Тони каза, че може да ги съхранява като сувенири.

— Казвам ти, няма по-подходящо място от това, на което беше оставил четвъртата жертва, ако е искал максимална публичност — поде Кевин. — Всички, които посещават онова пазарче, ще получат изчерпателно описание на кървавите подробности. Сега вече не само Пени Бърджес ще иска нечия глава. Това ще се превърне в общонационален въпрос. Какъв ти общонационален — направо международен, като случая в Ипсуич преди две години27. — Той се позасмя. — Бях на почивка в Испания, когато тук течеше разследването. Трябваше да чуеш как говорителите по испанската телевизия се опитваха да произнесат „Ипсуич“. Вярвай ми, независимо от Ванс, нашият случай ще бъде начело на новините по целия свят.

— Това никак няма да се хареса на шефката.

— Само че тя не е тук. Няма да има думата. Този път Пийт Рийки ще има последната дума на пресконференцията, а не ми се вярва сега той да се въздържи. Съгласи се, Пола, от утре ще ни обсадят всички пълзящи гадини от пресата на Нейно Величество. А какво можем да им предложим ние — дупката на геврека.

Сякаш в отговор на думите му, телефонът на бюрото на Стейси иззвъня. И двамата посегнаха към слушалката, но Пола беше побърза.

— Детектив Макинтайър — каза тя.

— Стейси е.

— Здравей, Стейси. Номер четири вече е идентифицирана…

— Знам, нали ти казах, че ще наблюдавам сведенията по случаите. Открих нещо за вас в онзи уебсайт от Оклахома.

Пола се ухили и вдигна палец, поглеждайки Кевин.

— Ти си гений, Стейси. Можеш ли да ни дадеш някакво име?

— Засега мога да ви предложа само отправна точка — каза Стейси, охлаждайки ентусиазма й. — Сред участниците във форума не открих никой, който да живее в Обединеното кралство. Затова пък открих начин да проникна в сайта и да отворя архива на електронната му поща. Преди година там е постъпило писмо. В момента то се намира в нашата пощенска кутия, която можеш да отвориш на монитор номер едно. Сега се опитвам да открия изпращача — веднага щом успея, ще ви изпратя данните.

— Благодаря. Как вървят там нещата? Държи ли се шефката?

— Прекалено съм заета, за да следя тези неща, Пола. Когато се сдобия с необходимата информация, ще ви я пратя.

И тя прекъсна разговора.

— Уменията й за социално общуване са като на рак пустинник — отбеляза Кевин.

— А пък си мислих, че е започнала да се променя към по-добро. Явно трябва да се примиря това момиче никога няма да пробие в клюкарската мрежа. Да видим какво ни е изпратила — Пола вече отваряше мейла. Увеличи го на цял екран и прочете:

Следваше бележка от Стейси:

Пола се извърна и плесна с длан дланта на Кевин.

— Това поне е начало — каза тя.

— И повече от начало. Разполагаме с име. Това вече е ясна следа, такава, с каквато дотук не сме разполагали в това разследване. Да видим дали ще успеем да свършим работата, преди шефката да си е дошла от Устър — той поклати глава.

— Проклетият му Устър. Преди половин година почти не бях чувал името на този град. Сега не мога да се обърна, без да се натъкна на нещо, свързано с него.

Мобилният телефон на Пола иззвъня, тя погледна екрана и направи гримаса.

— Устър има поне една положителна черта — каза тя. — Проклетата Пени Бърджес не работи там.

Лодката се заклати и Тони почувства как сърцето му подскочи в гърдите. Единствено тежестта на човешко тяло би могла да има такъв ефект. Той понечи да се изправи, но пространството между пейката и масата беше прекалено тясно. Обзет от паника, той затърси опора с краката си и едва не заплака от облекчение, когато чу Амброуз да подвиква:

— Може ли да сляза?

— Да ти се не види! — отвърна Тони. — Едва не ми докара инфаркт.

Първо на стълбата се появиха краката на Амброуз.

— Сложи си звънец. Или поне някоя от онези месингови камбанки, като на другите лодки. Дръж се като истински собственик на лодка — той се озърна, видя лаптопа и разпилените листове и допълни: — Главен инспектор Джордан те търсеше. Казах й, че вероятно ще може да те намери тук.

— Благодаря — отвърна Тони. — Да съм споменавал пред теб, че според нея аз съм виновен за смъртта на брат й?

— О! — възкликна Амброуз. — Тя не каза нищо и аз си помислих…

— По всяко друго време преди вчерашния ден щеше да си прав.

— Е, къде е тя?

Тони посочи с глава към носа на лодката.

— Спи.

Амброуз му отвърна с уморената усмивка на женен мъж, който знае много добре какво става в подобни случаи.

— Сдобрихте се значи?

Тони поклати глава, опитвайки се да не показва колко е разстроен.

— Може да се определи само като въоръжено примирие. Изтощението победи гнева по точки.

— Поне разговаря с теб.

— Не съм много сигурен, че това е толкова хубаво — отвърна Тони. Вратата на предната каюта се отвори, спестявайки му по-нататъшни обяснения.

Разчорлена и със следи от грим по лицето, Карол започна:

— Има ли на това място… о, сержант Амброуз! Не знаех, че сте тук.

— Току-що пристигнах, госпожо. Надявах се да ви заваря. Имам новини за вас двамата — каза той, станал внезапно делови и сериозен след появата на бъдещия си шеф.

— Само минута — каза Карол. — Тони, има ли тук нещо като тоалетна?

— Вратата вляво — отвърна той и посочи направо. Карол го изгледа мрачно и изчезна отново в посока към носа. — Всъщност това си е истинска баня — поясни той на Амброуз. — Ще остане впечатлена.

Амброуз не изглеждаше особено убеден.

— Щом казваш.

— Тези новини, които спомена… не са добри, нали? Предположих, защото избягваше да срещнеш и моя, и нейния поглед.

Амброуз се намръщи.

— Защо ти е тогава да питаш? — После обхвана с възторжен поглед вътрешността на лодката. — Прекрасно нещо. Бих бил много щастлив, ако можех да имам лодка. Колко хубаво бихме си прекарвали с жената и децата на такава лодка!

— Така ли? — Тони се постара учудването да не му проличи.

— Да. И как да не е приятно? Тук сам си си господар, няма задръствания по шосетата, пътуваш си спокойничко, а имаш около себе си и всички домашни удобства.

— Мога да ти я заема, ако искаш — Тони обхвана с жест лодката. — Почти не я ползвам, ползвай я поне ти.

— Наистина ли?

— Разбира се. Можеш да ми вярваш, Алвин. Тази лодка няма да се превърне в мой дом. В момента съм тук, защото тази сутрин осъзнах, че за мен е по-безопасно тук, отколкото в Брадфийлд.

Карол се появи навреме, за да чуе последните му думи. Беше успяла да пооправи дрехите си и изглеждаше освежена и бодра.

— Ще ми се да се беше замислил малко по-рано по въпросите на безопасността — отбеляза тя, а после отправи към Амброуз лъчезарна приветствена усмивка. Тони се зачуди откъде намира сили да продължава да го засипва с укори. — И така, сержант Амброуз, каква е тази новина, толкова важна, че не може да бъде съобщена по телефона?

Ъгълчетата на устата на Амброуз трепнаха в далечно подобие на усмивка.

— Ако трябва да бъда честен, просто исках да изляза от офиса. Когато разследването не върви добре, се стига до натрупване на енергия, която в никакъв случай не е положителна, и понякога на човек му се приисква да се измъкне. Имам нужда да си възвърна усещането, че ще успея. Затова се възползвах от случая и реших да ви съобщя лично последните новини — той въздъхна. — Боя се, че не са добри, но все пак далеч не са толкова лоши, колкото биха могли да бъдат.

— Мики? — попита Тони. — На нея ли е посегнал? Добре ли е тя? Добре ли е Бетси?

Амброуз кимна.

— И двете са добре.

— Какво е станало, сержант Амброуз? — намеси се Карол с твърд и хладен тон, възвърнала си контрола върху професионалните си качества.

— Ванс е успял да пробие охраната — Амброуз поклати удивено глава. — Появил се на АТВ, натоварено с чувал гранулирана храна за конете, каквото и да е това. Бил облечен като някой от местните земевладелци. Едно от момчетата, работещи в конюшнята, го спряло, но той му надрънкал един куп убедителни глупости, че бил обещал на Мики да донесе храната, която уж била много специална. Влязъл с четириколката направо в плевнята и запалил огън, но така, че той да се разгаря бавно. После си тръгнал, минавайки с проклетото АТВ пред очите на ченгетата. Отдавна бил изчезнал от поглед, когато забелязали, че плевнята гори.

— Пострадал ли е някой?

— Един от работниците в конюшнята загинал, спасявайки Бетси Торн. Тя самата една не била повалена от падаща греда. Така е щяло да стане, ако момчето не я бутнало встрани. Две от другите момчета имат по-леки изгаряния, доколкото знам. Изглежда, че основната цел на Ванс са били конюшните. Искал е да унищожи конете — Амброуз я погледна така, сякаш искаше да се извини. — Както каза Тони, той се е насочил към онова, което е най-важно в живота на жертвите му. За да ги остави да живеят, без да могат да забравят какво са му причинили.

Лицето на Карол застина в подобие на каменна маска.

— Какво стана с конете? — попита Тони, задавайки първия въпрос, който му дойде наум.

— Два от тях са мъртви, останалите са били навън, по пасищата, или са спасени от конярите. Хората са проявили изключителна смелост, така казват полицаите, които са били на място.

— И не са успели да го заловят? Той просто си е тръгнал с АТВ-то? — попита гневно Карол.

— Открили четириколката в една горичка наблизо. Заедно с едно ремарке. Ако се съди по следите от гуми, той е карал джип. Полицията на Уест Мидландс вече има данните на фирмата, откъдето е наето ремаркето, надяват се да разберат оттам каква точно е колата. Но сега е събота вечер и във фирмата няма никого, така че не е ясно кога ще успеят.

— Снощи той не е карал джип, нали? — попита Тони. — Един от твоите хора ми каза, че някой от съседите видял форд лимузина, паркиран в алеята към къщата, преди да започне пожарът.

— Да, проследихме го по записите от камерите за контрол на движението и смятаме, че е карал именно тази кола. Но няма кадри, на които той да се вижда ясно. И го изгубваме, когато е на около миля от къщата ти. Трябва да е минал по странични улички, встрани от основните пътни артерии.

— Значи е оставил тази кола и е наел джип — каза Карол. — Проверихте ли всички фирми, отдаващи коли под наем в региона? Трябвало е да смени колата някъде, а надали е искал да кара форда повече от необходимото. Автомобилът вече е бил белязан, трябвало е да се отърве от него.

Амброуз изглеждаше стъписан.

— Струва ми се, че още не сме предприели нищо по този въпрос — отвърна той обезпокоено. „И с право се тревожи“, каза си Тони.

Карол впери в Амброуз студения поглед на сините си очи.

— Вие май не сте навикнали на такива едромащабни операции, сержант? Нямате много опит в координирането на тези преследвания в Уест Мърсия, така ли? Все още сте на етап начално обучение, има ли нещо такова?

— Когато напуснах офиса, току-що бяха пристигнали сведения за джипа — каза Амброуз. — Предполагам, че търсенето вече е задействано. Но не мога да знам със сигурност, защото не съм бил там. Ние не сме некомпетентни, госпожо.

— Не, сигурна съм, че не сте — Карол въздъхна. — Внушавам ли си, или и на вас ви се струва, че на Мики й се размина много леко? В сравнение с това, което той стори на мен и на Тони? И на Крис, разбира се, която понесе удара, насочен към мен.

— Какво искаш да кажеш? — намеси се Тони, преди Амброуз да успее да изтърси още нещо, за което тя да го направи на бъзе и коприва.

Тя примигна силно няколко пъти, присвивайки очи.

— Тя му е помагала в продължение на години. Старите привички умират трудно. Нали така ни обясняваш винаги, Тони? Ами ако с този пожар Ванс само се опитва да ни хвърли прах в очите? Ами ако Тери Гейтс не е бил единственият помощник на Ванс извън стените на затвора?

Дори в събота вечер летище „Хийтроу“ беше толкова натоварено, че единствено хората от службите по безопасността обръщаха някакво внимание на посетителите. Никой не си задаваше въпроса защо в мъжката тоалетна влезе един тъмнокос мъж с кафяви очи, очила и мустаци, но не излезе, а на негово място се появи тъмнорус мъж с напълно различна прическа, яркосини очи и гладко избръснат. Засега Патрик Гордън бе прибран обратно в кутията и мястото му бе заето от Марк Къран, директор на фирма от Нотинг Хил.

Той беше оставил джипа в паркинга за продължителен престой и само след половин час вече седеше зад волана на друг форд, този път сребрист „Фокус естейт“, а най-големите хитове на Брус Спрингстийн гърмяха от високоговорителите. „По-добри дни“, и още как! Днес щеше да спи в собственото си легло, отново във Винтън Удс. Утре можеше дори да си почине. Дори Бог е отделил седмия ден за почивка. Предстоеше да извърши още актове на отмъщение, трябваше да режисира и изпълни и други сензационни убийства. А после щеше да дойде време да обърне гръб на тази стара, уморена страна. Първоначално мислеше, че ще е добре да започне новия си живот някъде по островите в Карибско море. Но точно сега арабският свят приличаше на огнище, в което се изковаваха всякакви промени. С достатъчно средства би могло да се живее чудесно на някое място като Дубай или Джеда. Имаше места край Персийския залив, където животът все още не се ценеше кой знае колко високо и човек би могъл да удовлетворява апетитите си, без никой да му се пречка, стига да плащаше достатъчно. И което бе по-важно, Обединеното кралство нямаше споразумение за екстрадиция на престъпници с тези държави. При това там всички говореха английски. За всеки случай той бе купил имоти и в двата региона.

Ванс почти можеше да почувства по кожата си топлината на онези места. Време бе да се възползва от онова, което му принадлежеше по право. Беше се трудил усилено, за да постигне успех. Беше се преструвал през всички тези години, беше прикривал презрението си към разни незначителни хорица, с които се налагаше да любезничи, беше се държал така, сякаш бе един от тях. Умеел да общува с обикновените хора, така се говореше за него. Как пък не. Единственото общуване с тях, което би пожелал, беше възможността да ги пребие всички до безсъзнание.

В известен смисъл затворът му донесе и облекчение. Разбира се, все още беше необходимо да поддържа определен образ пред управата. Но зад решетките съществуваха много възможности да отхвърлиш всички маски и да позволиш на хората да видят истинския Джако Ванс с цялата му неприкривана сила. Наслаждаваше се на моментите, когато врели и кипели мъже осъзнаваха, че той не е отстъпчивият страхливец, за какъвто го бяха имали; когато ги видеше с разширени от страх очи и сгърчени устни, осъзнали, че си имат работа с човек, който не признава задръжки. Или най-малкото че ограниченията, които спазваше той, нямаха нищо общо с техните. Да, затворът за него беше идеалното място, на което да усъвършенства уменията си.

Но сега беше време да остави всичко това зад гърба си и да започне нов живот, в който можеше да се съсредоточи върху удоволствията. Докато шофираше в мрака, той намери новинарска радиостанция, за да чуе бюлетина, излъчван на всеки кръгъл час. Съобщението за неговото посегателство над фермата на Мики трябваше вече да е на челно място в новините. Анонсите минаваха край ушите му като неясен шум: улични протести в арабския свят; коалиционното правителство ограничава бюджетните разходи; убийства на проститутки в Брадфийлд. И най-сетне — онова, което очакваше:

— В конефермата на бившата телевизионна звезда Мики Морган тази вечер умишлено е бил предизвикан пожар. Един от работниците в конюшните е загинал в огнения ад, докато се опитвал да спасява конете от пламъците. Два коня също са загинали в пожара, който е започнал от един сеновал. Но благодарение на бързата реакция на персонала останалите петнайсет расови състезателни коне са спасени. Самата постройка е пострадала сериозно. Полицията отказва коментар по въпроса дали посегателството може да бъде свързано с избягалия тази седмица от затвора бивш съпруг на Мики Морган, някогашният атлет и телевизионен водещ Джако Ванс. Но източник, близък до госпожа Морган, заяви: „Бяхме под постоянно напрежение, очаквайки този злодей да нанесе удар на Мики. Не може да има нищо по-долно от това да посегнеш на беззащитни животни“. Повече за този случай ще научите от следващия ни бюлетин след половин час.

Ванс удари с длан по волана, колата се отклони рязко встрани и предизвика някой отзад да надуе клаксона.

— Два коня и някакъв коняр? — извика той. — Два шибани коня и някакво въшливо конярче? Целият този риск, такава подготовка и накрая само някакви два тъпи коня и един работник?

Не беше достатъчно. Изобщо не беше достатъчно. Та нали дори Мики не беше тази, която обичаше конете, обичаше ги Бетси. Беше искал да изравни конюшните със земята, да унищожи онова, което заемаше второто най-важно място в живота на Бетси, а Мики да съзнава, че не е способна да облекчи мъката й. Подпалвачът, чиито съвети бе следвал, не му беше дал подходящите упътвания. Това трябваше да е причината — или гнусното, алчно копеле го бе лъгало умишлено.

Яростта обхвана цялото му тяло, заля го като гореща вълна и той се почувства в колата като пленник в клетка. Отклони се от шосето при първа възможност и спря на една отбивка. Излезе навън и започна да рита един пластмасов контейнер за боклук и да сипе ругатни в мрака. Напрежението, което го бе поддържало през цялото време, докато се подготвяше да подпали фермата на Мики, експлодира във внезапен порив към насилие.

— Мръсница, мръсница, мръсница! — крещеше той към небето.

Най-сетне, изтощен, той залитна и се облегна на колата, все още в плен на гнева и мъката. Ако онова, което бе запланувал се бе осъществило, то би било достатъчно. Той би бил удовлетворен. Но тя отново бе успяла да му изиграе номер. А той не можеше да допусне такова нещо. Щеше да се наложи да ускори хода на събитията и да изпълни утрешната си задача още днес. Благодарение на стремежа си плановете му да обхващат и всякакви непредвидени ситуации, той бе взел със себе си всичко необходимо — за всеки случай. После щеше да се върне във Винтън Удс и нямаше да се показва никъде в продължение на няколко дни. Можеше да активира останалите камери, за да прецени как да унищожи останалите ченгета. А после щеше да се върне, за да довърши работата си и да накара Мики да си плати наистина.

Друг вариант просто не съществуваше.

След като Карол напусна забързано лодката, Алвин се беше върнал в участъка. Обикновено Тони беше доволен, когато хората го оставяха на спокойствие — дори тези, които харесваше. Но точно сега всеки път, когато Карол се разделеше с него, го обхващаше страх, че този път може да е бил последният. Знаеше, че идването й на лодката няма нищо общо със сдобряване. Беше дошла, защото имаше нужда да научи нещо от него и тази нужда бе надделяла над нежеланието й да го вижда. Какво ли щеше да стане, когато това приключеше? Тази мисъл го изпълваше с потиснатост.

Когато биваше обзет от такава нетърпимост към самия себе си, единственият изход беше работата. Затова той се зае отново с лаптопа, опитвайки се да пропъди от мислите си Карол Джордан. Но това не беше лесноосъществимо. Постоянно го преследваше споменът за нейното страдание. Ужасно бе да я гледа как страда, особено като се имаше предвид, че поне отчасти вината за страданията й беше негова. И най-лошото от всичко беше това нейно припряно тръгване. Той нямаше представа къде може да е тя и дали би могъл да й помогне с нещо.

Тони се опитваше да се съсредоточи, но нищо не излизаше. Това, че цялото помещение миришеше на останките от рибата и картофите, които не бе успял да изяде, усилваше раздразнението му. Той измъкна найлоновата торбичка от кофата за боклук под умивалника и завърза горната част на възел. После се качи на кърмата и тръгна по понтона към най-близкия контейнер за боклук, оставяйки всички врати отворени, за да може хладният вечерен въздух да освежи помещенията в лодката.

— Ако това беше някакъв трилър — отбеляза той на глас, — сега злодеят щеше да се промъкне на борда и да се скрие в каютата — обърна се и установи, че лодката е напълно неподвижна. — Само че нямаме такъв късмет.

Когато се върна на лодката, той се облегна на парапета при кърмата и зарея поглед над пристанището. Покривите на лодките му приличаха на наредени в редици черни бръмбари. В някои от тях бяха запалени лампите и меката жълтеникава светлина хвърляше светли петна по тъмната повърхност на водата. В далечината някакъв човек разхождаше два уест хайланд териера. Гласовете на неколцина млади мъже, излизащи от кръчмата, долетяха до него като смесица от неясни шумове. По тъмните фасади на старите складове край пристанището, сега превърнати в жилищни сгради, се очертаваха произволно разхвърляни светли квадрати и правоъгълници.

— Мотивът — каза Тони на една дива патица, която плаваше наблизо. — В това е разликата между психолозите и криминалистите. Ние не можем да работим, ако няма мотив, докато тях не ги е особено грижа за него. „Само фактите, госпожо“29. Само това ги интересува. Данните от съдебномедицинската експертиза, показания на свидетели, все неща, които според тях не могат да се фалшифицират. Но мен всъщност не ме интересуват фактите. Защото фактите приличат на възгледите. Зависят от гледната точка.

Патицата, която бе започнала да се отдалечава от него, се върна, за да чуе докрай лекцията.

— Трябва ми мотив за тези убийства — продължи Тони. — Хората не убиват просто ей така, независимо от някои съществуващи твърдения. Те намират смисъл в онова, което вършат. Ето, сега си имаме работа с човек, който убива проститутки, но няма желание за сексуален контакт с тях. Не може да се предполага и че изпитва наслада от начина, по който убива, защото убийствата всеки път са различни. Хората, които търсят сексуална наслада в убиването, имат определен ритуал, отключващ насладата. И този ритуал е различен за всеки — Тони въздъхна, а патицата явно изгуби интерес. — Не те виня, приятелю. Понякога отегчавам и сам себе си.

Той се изправи и скочи обратно на понтона. Най-сетне си беше намерил място, на което да крачи. Свел глава, той стигна до края, върна се, извървя отново цялата дължина на понтона, а накуцването му стана по-незабележимо, докато мускулите на крайниците му се отпускаха успоредно с освобождаването на мислите му.

— Но защо го правиш тогава, ако не изпитваш удовлетворение от убиването — за какво ти е да убиваш? Каква е целта ти? Не ми се вярва да се стремиш към популярност. Ако човек като теб търси популярност, но не я получава, започва да праща писма на такива като Пени Бърджес. Следователно, ако искаш да впечатлиш някого, този някой вече има възможността да разбере посланието ти.

Той се обърна и тръгна обратно по понтона, този път вече по-бавно.

— Да обмислим какви са жертвите. Така или иначе, жертвите са в основата на убийствата. Проститутки. Ти не си някакъв религиозен фанатик, опитващ се да прочисти улиците от тях. Ако беше човек, внушил си, че има мисия, нямаше да си губиш времето с това сложно копиране на някакъв телевизионен сериал. Тогава за теб най-важното щеше да бъде именно прочистването, а не предаването на някакво си тайнствено послание.

— Какъв е ефектът от това, което вършиш? Какъв резултат имат убийствата? — Той се закова на място, осъзнал, че може би най-сетне е напипал някаква нишка. — Опитваш се да ги уплашиш, за да не излизат по улиците? За това ли става дума? — Имаше чувството, че се е озовал много близо до някакво прозрение, до нещо, което би изяснило до голяма степен проучваната от него информация. — Не тях. Нея — продължи той бавно. — Искаш тя да се откаже. Искаш тя да не излиза вече по улиците. Да се прибере у дома.

Завъртя се на пета и хукна обратно към „Стийлър“. Изпитваше чувството, че преследва някакво хрумване, което ще му се изплъзне, ако не го сподели с някого. Когато стъпи на борда, сграбчи телефона си и избра номера на Пола. Веднага щом чу гласа й, каза:

— Той се опитва да уплаши някого.

— Ти ли си, Тони?

— Аз съм, Пола. Вашият убиец — целта му е да уплаши някого.

— Уплашил е много хора, Тони — гласът й прозвуча изнервено. Той предположи, че денят за нея е бил доста тежък сега, когато Карол не беше при тях, за да дава напътствия.

— Знам това. Но той се опитва да уплаши една определена жена. Иска да я уплаши дотолкова, че тя да престане да проституира. Иска тя да се прибере у дома. Съдя по ескалацията на убийствата. Започна с най-нискостоящите представителки на занаята и тръгна нагоре по йерархията. Иска да каже: „Няма значение до кое стъпало си се добрала — злото винаги може да те сполети“. Иска тя да разбере, че онова, от което е избягала, е по-добро от другото, към което се е насочила.

— Звучи смислено — въздъхна Пола. — Но каква полза имаме ние от това?

— Не знам. Какво ще кажеш, да се обърнем към нравствения отдел? Може би те имат данни за новопоявилите се момичета? Или поне ще знаят къде и кого да попитат. Търсим момиче, което работи отскоро. Трябва да се е появила само седмици преди първото убийство. Виж какво ще успееш да откриеш. Имена, повече лични данни, всичко, което можеш да изровиш. Откриеш ли нея, ще откриеш и него — мъжа, който иска да си я върне.

— А защо просто не си я прибере? Както е прибирал убитите момичета от улиците?

— Има нужда да си повярва, че тя се е прибрала по своя воля. Не забравяй, Пола, той не възприема света така, както го възприемаме ние. Представи си някакви нормални мотиви, а после се опитай да ги изкривиш по някакъв начин. Струва ми се, че иска да я подплаши, та тя да се прибере у дома и той да повярва, че го е направила, защото той е човекът, с когото тя иска да бъде.

— Знаеш ли, понякога се безпокоя за теб — отвърна Пола. — Като си помисля как успяваш да проследиш всички усукани ходове на мислите им.

— И аз се безпокоя за себе си. А Стейси успя ли да открие нещо на уебсайта за „Човекът от лабиринта“?

— Има нещичко. Няма постоянен посетител на сайта от Обединеното кралство, но тя успя да открие мейл от някакъв човек, който търси хора от Острова, разполагащи със записи на сериала. Адресът му е в hotmail, така че е много трудно да се доберем до някакви сигурни данни. Но Стейси приложи една от своите магически хватки и успя да установи, че повечето писма от този адрес са били изпращани от региона на Брадфийлд. Освен това се порови и в базата данни за идентифициране на регистрационни номера и успя да стесни границите на района, където вероятно живее — трябва да е някъде в Скенби, високите жилищни блокове и улиците около тях.

— Още една стъпка във вярната посока. Желая ви успех. Обади се, ако научиш нещо от нравствената полиция.

— Готово. Виждал ли си се с шефката?

Тони притвори за миг очи.

— Беше тук преди време. Появи се изневиделица и ме спипа, че работя по вашия случай.

— О, по дяволите — каза Пола.

— Точно сега тя си има други грижи. Опитва се да обърне гръб на емоциите си. Когато най-сетне бъде принудена да застане лице в лице с тях, няма да й е лесно.

— Поне има теб. Ти винаги ще бъдеш някъде близо до нея.

Тони почувства смъденето на сълзи под клепачите си.

— Така е. Каквато и да е ползата от мен. Е, ти си имаш работа. Дръж ме в течение.

Той затвори телефона и се обърна към компютъра. Когато всичко останало се провали, можеш да си поговориш с машината.

Когато Стейси се обади, Карол си беше възвърнала почти изцяло самообладанието. Макар да се чувстваше изтощена и смутена от изблика си, усещаше, че тежестта в гърдите й бе изчезнала. Можеше да се надигне отново и да се заеме с предстоящата й задача — а именно, да не допусне Джако Ванс да причинява още злини.

Тя бе станала и се беше отдалечила от Бетси, за да разговаря със Стейси. В такъв смисъл вече беше успяла да се откъсне от двете жени. Едно нещо знаеше със сигурност — не искаше те да имат представа от плановете й, за в случай че все пак е била права в подозренията си, че те все още проявяват лоялност към Джако. Карол приключи разговора и каза:

— Трябва да вървя.

— В това състояние не би трябвало да отивате където и да било — каза Бетси — тонът й беше по-скоро загрижен, отколкото рязък.

— Благодаря за загрижеността — отвърна Карол. — Но се налага да тръгна. Хората ми в Брадфийлд имат нужда от началника си. Вашият бивш съпруг не е единственият, който си е поставил за цел да сее унищожение тъкмо сега — тя взе чантата си и се опита да среши с пръсти косата си. Почувства, че челото й беше потно. Вероятно я втрисаше. И нищо чудно след това избухване. — Няма нужда да ме изпращате.

Тя изпита облекчение, когато излезе от стаята. Бетси бе проявила обезоръжаваща доброта към нея. Но същевременно не изглеждаше особено разстроена, когато спомена човека, загинал при нападението на Ванс. Мисълта за това измести на заден план спомена за проявената загриженост, което беше добре дошло за Карол — тя нямаше желание да се чувства обезоръжена, особено когато ставаше дума за Мики Морган. Продължаваше да не е напълно убедена, че тази жена се е откъснала изцяло от влиянието на Ванс. Нямаше значение каква точно бе причината все още да е в негова власт — дали харизмата му или просто страхът. Карол имаше чувството, че между тези двама души не всичко е приключило.

Когато излезе от къщата, тя поседя малко в колата, опитвайки се да събере мислите си. Именно тя щеше да повали Ванс. Това беше нейна работа. Никой нямаше по-голямо право да изживее този момент от нея. Ако Амброуз свикваше екип, той сигурно все още не бе напуснал Устър. Щеше да го изпревари. Беше сигурна, че той нямаше да се движи по целия път до Винтън Удс със запалени сини лампи и включени сирени. На Амброуз и Патърсън им липсваше необходимото ожесточение, за да го направят. Карол извади синята лампа от жабката, тръсна я с все сила на покрива на колата и потегли с такава скорост, че изпод гумите се разхвърча чакъл.

Тази вечер тя щеше да залови Ванс или да загине.

Обзета от потиснатост, Пола погледна часовника си. Беше почти готова да се откаже да чака обаждане от нравствената полиция и да се прибере у дома. По принцип сега трябваше да си седи в кухнята, да пие червено вино и да наблюдава как Елинор прилага уменията си на хирург, разрязвайки агнешкото бутче. Надяваше се да остане нещо след гостите, които бяха поканили на вечеря. Прозя се и отпусна глава върху ръцете си, които бе кръстосала на бюрото. Щеше да им даде още пет минути — ако не се обадеха, майната им.

Събуди се стреснато, съзнавайки, че някой стои до нея. Заслепена от светлината на настолната лампа на бюрото си, Пола можеше да види само очертанията на някаква фигура, изправила се в слабо осветената стая. Изпъна рамене, избута стола си назад и стана с усилие. Жената срещу нея — сега вече видя, че е жена — се разсмя тихичко. Беше на средна възраст, средна на ръст, нито много слаба, нито много пълна. Равно подрязана тъмна коса. Физиономията й напомняше малко на градинските джуджета — имаше точно такова чипо, подобно на копче носле и малка, подобна на розова пъпка уста.

— Съжалявам, че ви събудих — каза тя. — Аз съм сержант Дийн. От нравствената полиция.

Пола кимна, отмятайки с пръсти косата от лицето си.

— Здравейте. Съжалявам. Аз съм детектив Макинтайър. Затворих очи само за пет минути.

— Познавам те, скъпа — акцент от североизтока, притъпен от годините, през които сигурно бе живяла другаде. — Няма защо да се извиняваш. Знам какво е, когато разследването е в разгара си. Понякога ти се струва, че леглото ти е нещо, което си виждала само насън.

— Благодаря, че дойдохте. Не се надявах, че ще се откажете от почивката си в събота вечер.

— Помислих си, че ще е по-лесно направо да дойда. Освен това мъжът ми замина да гледа мач в Съндърланд с двамата ми сина, а като отидат и да хапнат след мача, надали ще се приберат преди единайсет. Така че единственото, от което ме откъсна, е тъпият телевизор. Онова, което ми предаде Брайънт, прозвуча доста по-заинтригуващо. А сега ще можеш ли да ми дадеш повече подробности?

Сержант Дийн се разположи удобно на стола на Крис Дивайн и опря обувките си на кошчето за боклук. Пола се постара да потисне неволно надигналото се у нея раздразнение.

С известна предпазливост, събудена от очевидния интерес на жената от нравствения отдел, Пола разясни теорията на Тони, после се усмихна, сякаш в опит да се извини.

— С доктор Хил работата е там, че теориите му могат да прозвучат…

— Абсолютно налудничаво?

Пола се изкиска.

— И още как. Но съм работила достатъчно дълго с него, за да знам, че предположенията му са направо плашещо точни.

— Чувала съм, че го бива — каза сержант Дийн. — Говорят също, че многото успехи на Карол Джордан се дължат до голяма степен на него.

Пола се наежи.

— Не подценявайте шефката. Тя е страхотен криминалист.

— Убедена съм, че е така. Но понякога всички ние имаме нужда от помощ. Именно затова съм тук. Когато детективи от друг отдел проявяват интерес към моята сфера на дейност, е редно и аз лично да проверя за какво става дума. Никой от нас не иска да се издънват контакти, които е успял да изгради с много усилия.

Сега, когато сержант Дийн обясни какво я вълнува, Пола започва да се чувства по-спокойна в нейно присъствие.

— Разбира се — отвърна тя. — Е, ще можете ли да ми помогнете?

Сержант Дийн бръкна в джоба на джинсите си и извади оттам една флашка.

— Ще ти предоставя всичко, което мога. Брайънт каза, че се интересуваш от новите момичета?

— Точно така. Доколкото разбирам, заради рецесията са се появили доста нови лица.

— Така е, но повечето от тях работят на закрито, не по улицата. Откога трябва да е започнало работа момичето, което те интересува?

— Горе-долу месец преди първото убийство.

— Обичам да съм в течение на нещата — каза сержант Дийн, бръкна отново в джоба си и извади смартфон. — Затова пък не обичам да въвеждам в компютъра си данни, за които е по-добре да не стават общодостъпни. Особено когато става дума за уязвими млади жени.

Тя затърси нещо в телефона, после изсумтя доволно.

— Няма твърдо определен начин, по който човек може да се справи с тази мръсотия по улиците — каза сержант Дийн, прехвърляйки някакъв списък. — Налага се да реагираш в зависимост от случая. Когато се появят нови лица, се опитваме веднага да установим контакт с тях. Понякога едно леко сплашване е достатъчно, нали разбираш? Особено когато става дума за жени от що-годе прилични семейства. Споменеш ли как едно досие в полицията може да ограничи правата им да отглеждат собствените си деца или да им попречи да вземат кредит, виждаш как веднага се замислят. Но такива жени са много малък процент от цялото. Стигнат ли дотам да работят на улицата, обикновено няма връщане назад. И за такива жени ми е необходимо да поддържам източниците си на информация. За да ги наблюдавам, нали разбираш?

— На никой не му се иска да си има работа с трупове.

— Е, да. Надявам се, че в повечето случаи успяваме да се намесим, преди да се стигне чак дотам. Моите хора ми казват, че живея в състояние на блажена самозаблуда. Но поне се опитвам да осигуря необходимите имена и информация, та да знаем какво да напишем на етикета, който закачат на краката им в моргата ако се стигне дотам.

— Та каква е територията, която трябва да вземем предвид в случая?

— Четиридесет и четири квадратни мили от региона на полицията в Брадфийлд. Население около 900 000 приблизително. На тази територия по всяко време работят около сто и петдесет проститутки. Като вземеш предвид, че около петдесет процента от мъжете си признават, че са ползвани платени секс услуги, момичетата явно си осигуряват поминъка с усилен труд.

— При това не особено завиден поминък — отбеляза Пола.

— Изкарват достатъчно, за да са постоянно надрусани и да не ги е грижа какво трябва да направят за поредната доза — сержант Дийн поклати глава. — Мога да кажа само едно — искрено се надявам да съм успяла да възпитам у моите момчета по-различно отношение към жените — тя спусна крака от кошчето за боклук и се поизправи на стола. — За периода, който те интересува, мога да цитирам три имена.

— Радвам се, че не са повече.

— Това е, защото наближава лятото. Свечерява се по-късно и клиентите се притесняват да не ги забележат, когато обикалят с колите си по улиците в търсене на жена.

— Никога не съм предполагала, че и проституцията може да е сезонна работа.

— Само за онези, които работят на улицата, скъпа. За другите няма спиране триста шейсет и пет дни в годината. Ако се интересуваше от жени, които работят на закрито, сигурно щях да цитирам поне дузина имена. Та ето за кои става дума. Тифани Седжуик, Латиша Марлоу и Кери Флечър.

Пола не можеше да повярва на късмета си.

— Кери Флечър? — повтори тя, чувствайки как възбудата се надига у нея.

— Това име говори ли ти нещо?

— Кери Флечър е жена?

Сержант Дийн я изгледа неразбиращо.

— Разбира се, че е жена. Не си ме питала за момчета. Защо? Познато ли ти е името?

— Натъкнахме се на него в процеса на разследването, но в съвсем различен контекст. Затова и предполагахме, че принадлежи на мъж. Кери — името може да бъде и мъжко тя се намръщи. — Нещо не ми е съвсем ясно.

Сержант Дийн се усмихна.

— Можеш да провериш сама. Почти всяка вечер можеш да я откриеш в далечния край на Кампиън Уей. Близо до кръговото движение.

— Знаете ли нещо за нея?

Пола отбеляза набързо името в бележника си, отвори електронната си поща и започна да пише мейл на Стейси.

— Знам това, което тя ми е разказвала за себе си. А доколко то отговаря на истината — кой би могъл да знае? Измислят си всякакви неща, хубави и лоши. Всичко, което им е необходимо, за да се почувстват добре.

— А какво ви е разказала Кери?

Пола нямаше нищо против да си бъбри за работата, но точно в момента я интересуваше единствено Кери Флечър.

— Ами казва, че е местно момиче. Предполагам, че това е истина, защото говори с подчертан местен акцент. Била родена на Токстет Роуд, зад високите блокове в Скенби.

Пола кимна. Познаваше Токстет Роуд. Местните ченгета казваха, че там дори кучетата не смеят да припарят сами. Освен това се намираше в зоната, която Стейси бе очертала при проследяването на регистрационните номера на колата.

— Дезолейшън Роуд30 — каза тя.

— Именно. После, когато била пет-шестгодишна, се пренесли да живеят в апартамент на шестнайсетия етаж. И това било краят за майка й. От деня, когато се нанесли там, тя така и не прекрачила прага на апартамента. Кери не знае каква е причината — социална фобия, агорафобия или страх от Ерик — така се казва бащата. Но каквато и да е била причината, жената заживяла като затворница в собствения си апартамент.

Сержант Дийн замълча, за да постигне театрален ефект. Очевидно обичаше да разказва тези истории.

— Което дало на Ерик Флечър идеалната възможност за изнудване — продължи тя. — Започнал да насилва Кери, когато тя била около осемгодишна. Ако не вършела точно това, което искал от нея, Ерик си го изкарвал на майка й. Или я биел, или я извеждал насила на балкона и я оставял там, докато не заприличвала на пелтечеща от ужас човешка развалина. А малката Кери обичала майка си.

Пола въздъхна. Толкова пъти бе чувала различни варианти на тази история, но потресът си оставаше толкова силен, колкото и първия път. Не можеше да се възпре да си представя какво би било да се чувстваш толкова безсилен. В тесните граници на битието му това е била единствената представа на детето за любов.

А след като не е познавала нищо друго, нима би могла да повярва в осъществимостта на друг живот? Отношенията между героите на телевизионните сериали за такива деца вероятно изглеждаха не по-малко фантастични от „Хогуортс“.

— Разбира се, че я е обичала — отвърна тя. — Защо да не я обича? Докато не е започнала да я презира.

Дийн я изгледа малко кисело. В края на краищата, разказът си беше неин.

— И всичко продължавало все така. Дори когато завършила училище и започнала работа в бензиностанцията на Скенби Роуд. Нямала личен живот. Заслугата за това била на Ерик — тя насочи проницателния си поглед към Пола. — Станало нещо, на което вашият Тони Хил би могъл да даде определение. Хората стават съучастници в собственото си превръщане в жертви.

— Доста неща знаете за Кери Флечър.

Сержант Дийн я изгледа внимателно.

— Моята работа е да знам за тях колкото е възможно повече. Чаша кафе в съчетание с майчинско отношение имат голямо значение за някой, който се е озовал в калта, Пола.

— И какво станало после?

— Майката починала. Преди около четири месеца, доколкото знам. Трябвало да изминат няколко седмици, преди Кери да осъзнае, че най-сетне е свободна.

— И започнала да проституира? Нали е работела в бензиностанция?

— Когато осъзнала свободата си, я обзело желание да се възползва от нея докрай. Не искала просто да бъде свободна, а и да натрие носа на Ерик Флечър. Сега вече той нямало да може да разполага с нея безплатно, а другите мъже щели да си плащат, за да получават онова, което той считал за свое.

Пола подсвирна.

— И как реагира Ерик?

— Не много добре — отвърна сухо сержант Дийн. — Непрекъснато се появявал по местата, където работела тя и я молел да се прибере у дома. Кери отказала категорично. Заявила, че на улицата се чувства на по-сигурно място, отколкото в неговия дом. Няколко пъти се наложи да му отправяме предупреждения — правеше сцени по улиците и по всичко личеше, че може да стане беля. Но след тези случаи той не се е появявал, доколкото ми е известно.

— Казала, че на улицата се чувства на по-сигурно място, отколкото в неговия дом — повтори Пола. — Това съвпада идеално с казаното от Тони. Вероятно е ползвал и адреса на нейната електронна поща. Разбира се, че е постъпил така.

С внезапен прилив на енергия тя започна да натиска бързо клавишите, изпращайки на Стейси спешна молба да потърси в блоковите жилища в Скенби някой си Ерик Флечър, най-вероятно обитаващ апартамент на шестнайсетия етаж някъде там.

Когато изпращаше мейла, тя забеляза постъпилото съобщение от доктор Гриша Шаталов.

— Бихте ли почакали малко каза тя, откъснала се за миг от това, което правеше.

Понякога разследванията достигаха етап, който наподобяваше завъртането на ключ в сложна ключалка. Прибираше се едно резе, после второ, усещаше се как нарезите на ключа съвпадат с жлебовете — и вратата се отваряше. Точно сега, в късната съботна вечер, Пола бе обзета от увереността, че отделът за разследване на особено тежки престъпления щеше да може съвсем скоро да представи с гордост решението на последния си случай. Карол щеше да си тръгне с високо вдигната глава, със съзнанието, че е успяла да създаде нещо, докато Блейк можеше само да руши.

Щеше да бъде миг на тържество.

Нещо в начина, по който синята светлина отваряше пред нея пролука в натоварения трафик, изпълваше Карол с дълбоко удовлетворение. Коли и микробуси се шмугваха встрани като хлебарки, когато я забележеха. Най-много я забавляваха онези, които пренебрегваха всякакви ограничения на скоростта, докато най-сетне я забележеха в огледалото за обратно виждане. Тогава натискаха спирачките и намаляваха, преминавайки средната лента с невинно изражение, сякаш искаха да кажат: „Кой, аз ли, шефе?“ Когато ги подминаваше секунди по-късно, шофьорите на тези коли се взираха упорито напред, демонстрирайки явно фалшиво неведение.

Понякога хората наистина не я забелязваха, заслушани в музика или в коментара на някой футболен мач по радиото. Тогава Карол се залепваше зад тях и натискаше с все сила клаксона. Един-двама направо подскочиха на седалките. После извиваха рязко волана и тя прелиташе край тях, толкова близо, че почти ги чуваше как ругаят.

Усещането, че най-сетне е взела нещата в свои ръце, я въодушевяваше. Имаше чувството, че е изминала цяла вечност от момента, когато застана пред труповете на Майкъл и Луси в старата селска къща, цяло море от време, което бе възпирало движенията й подобно на някаква гъста, лепкава маса и й бе пречило да върви напред. А тя искаше да продължи напред, да погребе зад себе си ужаса. Но не би могла дори да започне да върши това, докато Джако Ванс беше на свобода. На свобода той представляваше оскърбление към чувството й за справедливост.

Карол не искаше смъртта му. Съзнаваше, че много хора на нейно място не биха се задоволили с нещо по-малко. Но тя не беше привърженик на смъртната присъда, или на личното отмъщение, което водеше до нови и нови трупове. По някакъв странен начин двамата с Ванс бяха единодушни в едно отношение. Тя искаше той да живее, за да понася последиците от онова, което бе сторил. Искаше да се събужда всеки нов ден с мисълта, че занапред ще вижда небето единствено през решетките на своята килия.

Искаше освен това той да знае кой го е върнал зад решетките. Искаше той да я мрази все повече и повече с всеки изминал ден.

Ванеса Хил се протегна и си наля още една чаша вино, после отново се отпусна върху възглавниците на дивана. Обичаше този диван с плътната му, релефна дамаска, меките му възглавници и високите странични облегалки. Излежавайки се на него, се чувстваше като паша — каквото и да беше това — или като римлянин на пир. Обичаше да се сгушва сред възглавниците и меките завивки, да похапва нещо леко и да отпива с наслада от виното. Отлично съзнаваше, че подчинените й се отдаваха в почивките на всевъзможни сензационни предположения за личния й живот. Обаче истината беше друга — успехът и парите й бяха купили правото да постъпва така, както й беше приятно. А удоволствие за нея означаваше възможността да се наслаждава на собствената си компания, на хубаво червено вино и на онова, което предлагаха сателитната телевизия и внушителната й колекция от дискове. Пък и всъщност рядко й се удаваше възможността да се поглези така — една-две вечери седмично, това беше максимумът. Останалото време посвещаваше на изграждането на своята империя. Действително, вече имаше право да пътува безплатно в градския транспорт, но Ванеса все още нямаше намерение да се пенсионира.

Епизодът на „Момчетата от Медисън Авеню“ приключи, екранът потъмня и дойде ред на надписите. Тя се зачуди дали да изгледа още един епизод, но реши първо да види новините, а после да се върне към сериала. Изключи DVD–плейъра и улучи финалните кадри от поредния материал за размирици в Близкия Изток. Ванеса изпухтя. Колко лесно би се справила с тях! Нито един от тези хора не желаеше да каже онова, което мислеше. Навремето бе предположила, че ако Хилари Клинтън поеме външната политика на САЩ, това би довело до истински революционни промени, но в края на краищата всичко си остана същото. Дори говорителите, които четяха новините, изглеждаха отегчени. Единственият човек, който сякаш разцъфваше в подобни положения, беше онази невзрачна женица от Би Би Си, която се появяваше само когато нещо се оплескаше. Всеки, който видеше тази жена да се появява начело на екипа си близо до дома му, би трябвало да си вдигне чуковете и да си плюс на петите. Колкото и да беше пестелива, усмивката на Ванеса показа точно къде й бяха инжектирали ботокс.

— По-рано днес конефермата на някогашната телевизионна звезда Мики Морган е била обект на злонамерено посегателство — обяви говорителят малко по-оживено. Зад него разделеният на две екран показваше привидно идилична провинциална къща с конюшня до нея, а в съседство — снимка на Мики Морган в най-чаровния й вид, кръстосала прочутите си дълги крака пред дивана, на който седеше. „Не може да се мери с Ал Банкрофт31“, помисли Ванеса. — Служител в конюшните и два коня загинали при пожара, предизвикан във фермата й в Херефордшър. Единствено благодарение на бързата реакция на служителите в конефермата останалите ценни състезателни коне, отглеждани там за разплод, са спасени. Друг служител в конюшните, вдишал дим по време на пожара, е постъпил в болница. Не съществува опасност за живота му.

На екрана зад говорителя сега се появи кадър, на който се виждаше млада репортерка, застанала в далечния край на една алея заедно с няколко полицаи. Вятърът развяваше с все сила косата й. Тя гледаше малко стъписано, като че ли я бяха повикали по спешност, докато е гледала „Досиетата Х“. Чакаше търпеливо да се обърнат към нея, но говорителят имаше още текст пред себе си.

— Мики Морган водеше прочутото обедно телевизионно шоу „На обяд с Морган“. Тя прекъсна телевизионната си кариера, когато тогавашният й съпруг, бившият лекоатлет и шампион Джако Ванс, по онова време също телевизионен водещ, бе разобличен като убиец на няколко млади момичета. Самият Ванс осъществи сензационно бягство по-рано тази седмица, успявайки да се измъкне от затвора „Оукуърт“, намиращ се само на четиридесет и пет мили от фермата на бившата му жена. Кърсти Оливър се намира на местопрестъплението. Кърсти, свързва ли полицията това нападение с Ванс?

— Засега нищо не е обявено официално. Но доколкото разбрах, откакто преди два дни новината за бягството на Джако Ванс стана обществено достояние, фермата се намира под въоръжена полицейска охрана. Въпреки охраната обаче някой е успял да проникне във фермата и да запали огън в хамбара за сено зад основната сграда на конюшнята, която можете да видите зад мен — тя посочи с ръка над рамото си. — Фермата продължава да е затворена за посетители, не можахме да видим нито Мики, нито партньорката й Бетси Торн, макар да ни беше казано, че не са напуснали дома си.

— Много мило — уведоми Ванс, че и двете са си вкъщи — измърмори Ванеса.

— Благодаря, Кърсти. Ще се свържем пак, ако при теб има нещо ново — камерата показа отново лицето му, на което бе изобразена искрена загриженост. — Служители на полицията биха искали да разпитат Джако Ванс и във връзка с два други инцидента — двойното убийство в Йоркшър вчера сутринта и още един палеж в Устър снощи вечерта. — На екрана зад говорителя се появиха снимките на привлекателни на вид мъж и жена, и двамата между тридесет и четиридесет години. — Междувременно полицията идентифицира жертвите това са Майкъл Джордан, софтуер специалист, и партньорката му Луси Банърман, адвокат по углавни дела. Сестрата на Майкъл Джордан работи като криминалист в полицията на Брадфийлд, и според наши сведения именно тя е арестувала Джако Ванс по обвинение в убийство. — Ванеса бързо остави чашата си на масата и се изправи на мястото си.

— Карол Джордан — тя почти изплю думите й, а лицето й се изкриви неприязнено, доколкото гримасниченето бе изобщо осъществимо за нея напоследък.

Малко бяха хората, успявали някога да осуетят плановете на Ванеса. А на още по-малко от тях това им се беше разминало. Карол Джордан беше сред тези малцина. В живота на Ванеса тя беше песъчинката, разваляща вкуса на стридата. Макар и неохотно, Ванеса почти бе в състояние да изпита уважение към тази жена, Джордан. Тя имаше сила на характера и беше склонна да я използва, беше безмилостна, и със сигурност нищо не бе в състояние да я отклони от пътя, поставеше ли си някаква цел. Това бяха все качества, които самата Ванеса притежаваше в изобилие, затова ги ценеше и у другите. Тя предполагаше, че Карол Джордан притежава и нейната способност да преценява правилно силните и слабите страни на човешкия характер. Но докато Ванеса бе ползвала тази своя способност в свой интерес, за да изгради репутацията си на проницателен специалист в областта на човешките ресурси, Карол Джордан като че ли я използваше, за да може да изправя престъпниците пред съда. Ванеса не намираше в това никакъв смисъл. Каква полза би могъл да има човек от подобно занимание? Не можеше да се каже, че тя не е съгласна със съществуването на полицията. Все някой трябваше да следи отрепките да си стоят там, където им е мястото. Но това не беше кариера за човек, който държи на себе си. Затова и в крайна сметка не беше в състояние да уважава Карол Джордан.

Но преди да успее да се задълбочи в анализа на чувствата, които изпитваше към Карол Джордан, новинарският бюлетин отново привлече вниманието й и този път тя впери поглед в екрана като хипнотизирана. Говорителят беше приключил с информацията за двойното убийство и продължаваше:

— Ванс е издирван, за да бъде разпитан и за още един палеж. Снощи, в Устър, пожар практически е унищожил тази къща — на екрана се появи снимката на димяща развалина. — За щастие, когато е избухнал пожарът, в къщата е нямало никой. Полицията не цитира името на сегашния собственик, но според съседите предишният собственик, Артър Блайт, е починал миналата година и настоящият притежател на къщата се е нанесъл в нея съвсем наскоро.

Артър Блайт. Името, под което Еди бе решил да живее, когато се възстанови достатъчно, за да я напусне. Като че ли бе пожелал да забрави предишната си същност. Ванеса заслужаваше да получи къщата след всичко, което преживя около тази история. Но той я беше оставил на копелето. Не й беше ясно защо някой би пожелал да завещае каквото и да било на Тони. Тя със сигурност нямаше подобни намерения. Смяташе да пропилее докрай всичко, преди да дойде време да напусне този свят. След година–две, когато икономиката започнеше да се съвземе от кризата, щеше да продаде фирмата, която бе градила през целия си живот. И тогава щеше да започне да отмята всички приятни преживявания по своя списък с неща, които искаше да направи, преди да умре. Да изгледа четирите турнира от Големия шлем, и то от най-скъпите места, да отиде на сафари, за да види отблизо дивите зверове в Африка, да направи частна обиколка на Галапагоските острови, да посети филмовия фестивал в Кап, да наблюдава Северното сияние и още половин дузина други неща. Приключеше ли с този списък, за Тони нямаше да е останало и пукнато пени.

Говорителят вече беше преминал към футболните новини, но картината на изгорялата къща се беше запечатала ясно в съзнанието на Ванеса. Странен избор за човек, чиято цел е била да причини някому страдание. Джако Ванс също беше една от личностите, към които Ванеса изпитваше известно уважение, макар и против волята си. Той също беше човек, който преследваше неотклонно целите си, след като вземеше веднъж някакво решение. Нямаше значение, че онова, което искаше, беше в разрез със закона и морала, нямаха никакво значение стандартните осъдителни фрази, които се посипваха в медиите веднага щом някой пречукаше някого. Той преследваше неотклонно целите си и ако не беше му попречила Карол Джордан, а вероятно и Тони, припкащ като домашно кученце след нея, Ванс сигурно и до сега щеше да върши онова, за което най-много го биваше. Нищо чудно, че бе пожелал да си отмъсти. На негово място тя би изпитвала същото.

Ванеса се изкиска гърлено. Ако някога кажеше на глас онова, което мислеше, онези лигльовци, които все киснеха край автомата за вода във фирмата й, щяха да се подмокрят от ужас. За да преуспееш в този свят, се налагаше да се преструваш на мекосърдечен. Ванеса бе длъжна да признае, че Джако Ванс се беше справил впечатляващо и по тази линия. С цялата тази благотворителна дейност и предполагаемите му грижи за умиращите, беше успял да убеди всички, че е едва ли не светец.

Но не беше успял да убеди Карол Джордан. А по всичко личеше, че Джако е искал да си отмъсти и на Тони. Но да изгори къщата му? Това само по себе си беше достатъчно доказателство, че незаконният й син е безполезно нищожество. Карол Джордан поне бе имала близки, за чиято загуба щеше да скърби. А какво бе имал Тони? Само една къща. А ако Джако мислеше, че Тони е от хората, които биха се разстроили от загубата на материално притежание, тогава проучванията му явно не са били достатъчно задълбочени.

И в мига, когато тази мисъл й мина през ума, Ванеса изпита чувството, че някакъв леден полъх докосва тила й. Може би къщата беше само началото? Ами ако проучванията на Ванс се окажеха действително прекалено повърхностни? Карол Джордан бе загубила брат си. Ами ако по план Тони също трябваше да загуби свой родственик?

Пола пристъпваше от крак на крак, подръпвайки постоянно от цигарата си.

— Къде, по дяволите, са те? — попита тя, оглеждайки входовете на мръсносивата бетонна кула, докато чакаха. Над главите им се издигаха двайсет и един етажа, разделени на малки като кутийки апартаменти с тънки стени, боядисани с евтина боя, чиито влажни циментови подове бяха покрити с евтин, отлепващ се ламинат. Тук човек можеше да намери по-лесно краден телевизор, отколкото топла вечеря. Брадфийлдският вариант на „Блейд рънър“.

— Винаги закъсняват. Това е начинът им да си придават важност — измърмори Кевин, опитвайки се да намери някакво място под блока, където да не се чувства така, сякаш е застанал до перката на въздушен тунел. — Къде е Сам?

— Отиде в Темпъл Фийлдс, за да се опита да открие Кери. Човек никога не знае, може пък тя да е склонна да го натопи, за да си отмъсти за страданията, които й е причинявал през всички тези години. — Пола въздъхна и от устните й излезе дълга струя дим, която сякаш се разтвори направо в бетона. — Просто не мога да разбера как е възможно да си мълчиш, когато мъжът започне да насилва детето ти. — Кевин понечи да каже нещо, но замълча, забелязал как тя заканително поклати глава. — Познати са ми всички аргументи на феминистките, че такива жени биват пребивани и тероризирани. Но не е възможно да не знаят, че няма нищо по-лошо от това. Нищо не може да бъде по-лошо. Честно казано, не разбирам как тези жени не се самоубиват — всички до една.

— Доста сурово съдиш, Пола — каза Кевин, след като се убеди, че тя няма намерение да продължава. Вратата на асансьора се отвори със скърцане. Две момчета със спортни блузи с качулки и свлечени под кръста долнища на анцузи минаха покрай тях, влачейки крака, сподирени от мирис на канабис и сладко вино.

— Какво би направил, ако разбереш, че някой е насилвал децата ти, а жена ти е знаела и си е мълчала?

Кевин направи смутена гримаса.

— Глупав въпрос, Пола. Такова нещо не може да се случи в нашето семейство. Но разбирам какво искаш да кажеш. Просто човек трябва да е наясно, че между това да обичаш до лудост децата си и да ги насилваш, зее невъобразимо огромна пропаст. Радвам се, че не съм Тони Хил и че не ми се налага подобни гадости да заразяват мисленето ми. А като стана дума за Тони, знае ли някой какво прави той? Какво е станало след онази работа с къщата и така нататък?

Пола сви рамене.

— Не ми се вярва да се чувства добре. И то не само заради опожаряването на къщата, а и заради шефката. Освен това и той е разстроен заради Крис.

— Някакви новини за нея?

— Преди малко Елинор ми изпрати съобщение. Няма промяна, и доколкото разбирам, колкото по-дълго се запази това положение, толкова повече намалява опасността от тежко увреждане на дробовете й.

Двамата помълчаха известно време. После Кевин каза тихо:

— Когато дойде на себе си, вероятно няма да им е благодарна, че са спасили живота й.

Подобна мисъл бе минавала и през главата на Пола.

— Недей — отвърна тя. — Нека не се замисляме за това. Представи си само как ще се чувства шефката.

— А къде е тя всъщност?

— Нямам представа. Мен ако питаш, по-добре да не се намесваме в онази история. А ето и нашите хора — каза тя, сочейки към пасажа между сградите, по който се задаваха тичешком около дузина въоръжени полицаи в бойни униформи. Бронежилетки, фуражки, лост за разбиване на врати и полуавтоматично оръжие. Пола се обърна към Кевин.

— Ти ли поиска да са въоръжени?

— Не — отвърна той. — Това ще да е работа на Пийт Рийки — много е демонстративно.

Облечените в черно полицаи стигнаха до тях и ги заобиколиха, вирнали брадички в старанието си да подчертаят своята несломимост. По пуловерите им нямаше никакви знаци, отбелязващи чиновете или принадлежността им към някаква формация. Близостта им изнервяше Пола.

— Аз ръководя операцията — каза Кевин. — Ще действаме по старомодната система. Ще почукам на вратата, за да проверя дали Ерик Флечър си е у дома и дали ще ни отвори. Ако не стане така, ще почукате вие — той почука с кокалчетата на свитите си пръсти по лоста. — Да тръгваме.

И Кевин натисна копчето, за да повика асансьора.

— Би трябвало да се качим по стълбите — каза един от полицаите, вероятно водачът на групата.

— Както предпочитате — отвърна Пола. — Аз пуша по двайсет цигари дневно, а този Ерик живее на шестнайсетия етаж. Ще се видим горе — допълни тя и се мушна през отварящата се врата, последвана от Кевин. — Когато в далечното минало постъпих на работа, ангажиментите ми не бяха много по-различни от техните. Не намираш ли нещо обезпокоително в разликата?

Кевин се разсмя.

— Те са просто хлапета. Доста по-подплашени са от злодеите. Просто трябва да внимаваме да не влизат в пряк конфликт.

Двамата изчакаха край вратите на асансьорите елитният отряд да се появи откъм стълбите. Пола се възползва от възможността да изпуши още една цигара.

— Изнервих се — поясни тя, забелязала укорителния поглед на Кевин.

Отрядът най-сетне пристигна и полицаите заеха позиции навсякъде по етажа. Кевин и Пола тръгнаха по открития балкон, където се редяха вратите на апартаментите, и вятърът хвърли пръски дъжд в лицата им. Вратата на апартамент 16С беше пребоядисвана толкова много пъти и толкова зле, че с всички тези разноцветни петна, стекли се струи боя и засъхнали мехурчета приличаше на нещо, с което някой ексцентричен творец би могъл да кандидатства за наградата за модерно изкуство „Тейт“. В момента основният й цвят беше яркосин, с мръсни букви и цифри от бяла пластмаса.

Кевин почука на вратата и двамата незабавно чуха влачещи се стъпки в антрето. Вратата се отвори почти веднага и отвътре ги лъхна мирис на бекон и цигари. Човекът, който застана на прага, не би привлякъл на пръв поглед ничие внимание. Беше няколко инча по-висок от Пола, с рядка, сивкава коса, мека като на дете. Носеше джинси и тениска, от чиито ръкави стърчаха бледи ръце с отпуснати мускули. Лицето му беше по-закръглено от тялото, нямаше нищо забележително и в бледосините му очи. Но в поведението му веднага се забелязваше някаква напрегнатост. Ако се окажеха прави и той наистина беше убиецът, учудващото според Пола бе, че е успявал толкова лесно да убеди проститутките да тръгват с него. Тя знаеше от опит, че повечето от жените, работещи на улицата, инстинктивно разпознаваха клиентите, които бяха „не съвсем наред“. А според нея беше повече от очевидно, че Ерик Флечър в никакъв случай не е „наред“.

Представиха се и Кевин попита дали е удобно да влязат.

— За какво ви е да влизате? — попита Флечър. Гласът му беше глух, стържещ. Той наклони леко глава, гледаше ги въпросително, но не и предизвикателно.

— Искаме да поговорим с вас за дъщеря ви — каза Пола.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Нямам какво да кажа за дъщеря си. Тя вече не живее тук.

— Загрижени сме за нейната безопасност — каза Кевин.

Флечър изкриви устни в присмехулна усмивка.

— Е, аз пък не съм, Рижко.

— Имате ли кола, господин Флечър? — попита Пола с надеждата, че рязката промяна на темата ще го извади от равновесие.

— Вас какво ви засяга? Първо питате за дъщеря ми, сега пък ви интересува колата ми. Първо си изясни сама какво искаш, скъпа. Но ти всъщност не можеш, а? Нали си женска.

Той отстъпи назад и понечи да затвори вратата, но Кевин протегна рязко ръка напред и го спря.

— Можем да говорим у вас, а можем да ви отведем и в участъка — каза той. — Какво избирате?

— Знам си правата. Ако искате да ме принудите да дойда с вас в участъка, трябва да ме арестувате. Ако нямате заповед за арест, можете да се разкарате — ухили се иронично Флечър, забелязал погледа, който си размениха Кевин и Пола. Като че ли знаеше с колко малко доказателства разполагат и искаше да ги подразни.

Пола се изкушаваше да го арестува по подозрение в убийство. Дългогодишният опит й подсказваше, че съществува нещо, което той иска да скрие. Но ако го арестуваше, срокът щеше да започне да тече и щяха да разполагат само с трийсет и шест часа, през които да го разпитват, а след това трябваше или да повдигнат обвинение срещу него, или да го пуснат.

— Струва ми се, че ще се наложи да ни поканите да влезем — каза тя с най-резкия си тон.

— На мен пък не ми се струва така — отвърна Флечър. Категоричността на тона му вбеси Пола до крайност. Знаеше, че са на вярна следа и нямаше намерение да допусне той да се измъкне.

Пола вдигна свита длан към ухото си и извърна глава към площадката.

— Чувате ли, сержант? Май някой вика за помощ.

И пристъпи напред, докато вдигнатият й напред лакът не опря в гърдите на Флечър.

Сега вече Флечър започна да нервничи.

— Никой не вика за помощ. Дават „Мач на деня“, глупачке. Крещят феновете.

— Май сте права — отвърна Кевин и също пристъпи напред. Флечър трябваше да отстъпи или да се остави да го избутат встрани. Но той стъпи по-нашироко и не се отмести. Кевин се извърна и извика към площадката:

— Тук вътре някой вика за помощ!

А после вече всичко се превърна в смесица от черни петна, шум и движение. Пола притисна гръб към стената, а хората от елитния отряд повалиха Флечър на пода и му сложиха белезници. После нахлуха през коридора в дневната така, сякаш очакваха да видят призрака на Осама бин Ладен да се грее на газовата камина. Двама се върнаха обратно в коридора и отвориха първата врата. Пола видя част от баня, после единият полицай излезе заднешком и отвори рязко отсрещната врата. Двамата се заковаха на прага и единият каза:

— О, по дяволите!

Пола се промуши покрай тях и погледна вътре. Единственото, върху което се заковаваше погледът, беше двойното легло. Останки от женско тяло сякаш плуваха в червено море. Беше я рязал на ивици, на места плътта беше откъсната от костите. Както беше предсказал Тони, недокосната беше единствено главата. Разплискана и стекла се кръв беше изпъстрила стените с петна и ивици като в модерна инсталация. Пола се извърна. Задушаваше я мисълта за още един напразно погубен човешки живот. Тони се бе оказал прав и за още нещо. Задачата им не е търпяла отлагане. А те не бяха положили никакви усилия да действат спешно.

Кевин рецитираше стандартните предупредителни фрази над проснатото тяло на Флечър. Един от полицаите викаше по радиостанцията пълен екип специалисти по оглед на местопрестъпление, друг се беше свързал с участъковия началник Рийки и му описваше какво бяха открили. „Ако на това му викат «славен финал», могат да си го заврат отзад“, мислеше Пола.

Двете ченгета, застанали на прага на спалнята, се върнаха в дневната. Пола ги последва, и влизайки в прашната, разхвърляна стая, погледна разсеяно към телевизора.

— Наистина е „Мачът на деня“ — каза тя уморено. — Трябва да съм сбъркала.

На лично място до телевизора беше поставена снимка в рамка. Момичето на снимката беше по-младо с няколко години, но нямаше никакво съмнение, че жената на леглото беше Кери Флечър.

— Трябваше да се прибере у дома! — крещеше Флечър. Нищо нямаше да се случи, ако се беше прибрала у дома!

На тихата уличка в Халифакс бяха паркирани само няколко коли. Не всички къщи разполагаха с достатъчно просторни входни алеи, та всички да паркират на тях, особено в съботните вечери, когато хората се събираха да вечерят заедно и да се оплакват един на друг от правителството. Това беше добре дошло за Ванс. Никому не би направило впечатление, ако непозната кола се появеше сред колите на местните. Успя да паркира между едно волво и едно беемве, три къщи преди дома на Ванеса Хил, и отвори на екрана на смартфона си прозорец, на който можеше да следи излъчването от камерата в нейната дневна. Образите бяха дребни, а картината — с лоша резолюция, но достатъчно ясна, за да може да прецени, че тя продължава да седи сгушена на величествения си диван и да гледа телевизия.

Трудно му беше да си представи Тони Хил, разположил се удобно в тази стая, така подчертано ориентирана към нуждите на един човек. Къде ли сядаше, когато й идваше на гости? Може би се пренасяха временно в онази стерилна кухня — или пък зимната градина беше мястото, на което Ванеса бе предвидила повече удобства за гостите си? А може би синът й бе наследил именно от нея своята неспособност да общува непринудено? През изминалите години Ванс си беше припомнял нееднократно срещите си с този странен дребен човек, който бе успял да го залови благодарение на инстинкта и прозорливостта си, а не на някакви солидни улики с юридическа стойност. Често се беше питал дали Хил не е аутист, дотолкова тромаво беше поведението му в социална среда, освен в случаите, когато се съсредоточаваше върху получаването на информация от събеседника си. Но може би случаят не беше чак толкова интересен. Може би просто беше израснал с майка, която нямаше желание да поддържа социални контакти в дома си, и той не бе успял да се научи как да прави това достатъчно рано, че то да се превърне в негова втора природа.

Каквото и да беше естеството на връзката им, тя нямаше да просъществува още дълго.

Ванс се озърна за последен път, за да се убеди, че наблизо няма никой, после излезе от колата и измъкна от багажника един сак. Тръгна бързо по улицата и зави по входната алея на Ванеса така уверено, като че ли живееше там. Мина покрай мерцедеса, гумените подметки на обувките му не вдигаха никакъв шум, когато стъпваше по плочите на пътеката. Между дървения гараж, строен през трийсетте години, и самата къща имаше много тесен проход, през който възрастен човек можеше да мине само странешком. Ванс се промъкна оттам и излезе в задния двор. Не бе имал възможност да проучи задната част на къщата, не знаеше дори дали там няма охранително осветление, задействащо се с фотоклетка. Но този път по изключение беше склонен да рискува. Избраната от него жертва надали би го затруднила особено. Една стара жена, обърнала почти бутилка вино, надали щеше да бъде толкова нащрек, че да забележи, ако се включеше осветлението в задния й двор. Пък и да забележеше, сигурно щеше да реши, че е минала котка или лисица.

Но когато той навлезе в задния двор, не се включиха никакви светлини. Цареше пълна тишина, чуваше се само далечният, равномерен шум на движението по големите улици. Той остави сака на земята и приклекна до него. Измъкна гащеризон за еднократна употреба като онези, които носеха специалистите при оглед на местопрестъпление, и го навлече с усилие, като едва не падна, докато се опитваше да нахлузи ръкава върху изкуствената си ръка, без да прекъсне някоя връзка. Найлонови калцуни върху обувките, сини гумени ръкавици на ръцете. Не се безпокоеше, че може да остави следи. Не го беше грижа за това, но искаше да може да се оттегли бързо, а не биваше да шофира по краткия обратен път до Винтън Удс, целият оплескан в кръв. Такава небрежност би могла да бъде наказана, ако се замесеше неволно в някакво произшествие по пътя.

Ванс се изправи, разкърши рамене и раздвижи мускулите на гърба си, за да нагласи удобно тялото си в гащеризона. Стисна лоста в едната си ръка и остави ножа на перваза на прозореца до задната врата. Огледа внимателно вратата, преценявайки солидността и слабите й точки, и се усмихна. Някой беше подменил оригиналната врата от масивно дърво с по-модерна, със стъклени панели, които я правеха далеч по-удобна за разбиване. За щастие изборът им беше паднал отново на дърво, а не на ПВЦ. Съвременните дървени врати се правеха от мек дървен материал, който се цепеше на трески и се чупеше доста лесно. И тази нямаше да представлява кой знае каква пречка.

Побутна леко горната и долната част на вратата, за да провери дали няма резета, но очевидно Хил не беше поканил тук добрата си приятелка, главен инспектор Джордан, за да се погрижи за безопасността на майка му. По всичко личеше, че вратата се заключваше само със секретна брава.

Ванс промуши единия край на лоста в процепа между вратата и рамката й. Вратата пасваше добре на рамката и пролука почти нямаше, но той бе достатъчно силен, за да успее да натисне навътре края на лоста, одрасквайки мекото дърво. Натисна по-силно, опитвайки се да разхлаби бравата още преди да се заеме сериозно с разбиването й.

Щом се убеди, че е поставил лоста под удобен ъгъл, Ванс се облегна на него с цялото си тяло, упражнявайки възможно най-силен натиск върху дървото и металното устройство, с което бе заключена вратата. Първоначално го възнагради само едно леко изпукване на дървото. Вложи още по-голямо усилие, пъшкайки като тенисист, биещ сервис. Този път почувства как нещо поддаде. Поспря, за да нагласи по-добре лоста и вложи цялата си сила, за да изтръгне бравата от леглото й. Този път се разнесе метален трясък и шум на цепещо се дърво, и вратата се отвори рязко.

Ванс застана задъхан на прага, изключително доволен от себе си. Прехвърли лоста в изкуствената си ръка, убеждавайки се, че го е стиснал добре. Протезата функционираше удивително добре. Той действително можеше да „почувства“ че стиска нещо и да прецени колко здраво трябва да стисне, за да не го изпусне. А копелетата се опитаха да му забранят достъп до подобни технологии. Той поклати глава и се усмихна доволно, припомняйки си какво поражение им нанесе в Европейския съд за правата на човека. Но сега не беше време да си припомня отминали победи. Чакаше го работа. Ванс взе ножа със седеминчовото острие, който беше оставил на прозореца, и влезе в кухнята.

За негово учудване тук нямаше и следа от Ванеса Хил. Действително, не беше вдигнал кой знае колко шум, но слухът на повечето хора беше несъзнателно настроен да следи звуците в дома им, особено когато бяха сами. Всеки необичаен шум би ги накарал да отидат да проверят какво става. Ванеса Хил или беше доста глуха, или толкова погълната от глупостите, които гледаше по телевизията, че не беше чула как той разбива вратата. Но пък вратата между кухнята и коридора беше затворена, и може би това беше причината тя да не е чула.

Ванс прекоси кухнята колкото можеше по-тихо, вдигайки високо крака, за да избегне шумоленето на калцуните по плочите на пода. Открехна много внимателно вратата и не се учуди особено, когато чу смях и говор с американски акцент. Тръгна по коридора. Сега, когато беше вече толкова близо до целта, се движеше спокойно, без напрежение. Първо беше отнел дома на Тони Хил. А сега щеше да го лиши от единствената му родственица, любимата му майка. Ванс съжаляваше единствено, че нямаше да бъде тук, за да го види отблизо как страда.

На две крачки от прага на дневната той спря, изправи гръб и изпъна рамене. Трептящата светлина от телевизионния екран се отразяваше по блестящата стомана на острието.

После той влезе, заобиколи дивана и замахна с ножа към жената, която седеше с изправен гръб сред възглавниците. Реакцията й беше напълно неочаквана. Вместо да изпадне в паника и да се разкрещи, Ванеса Хил просто го гледаше със спокойно любопитство.

— Здравей, Джако — каза тя. — Защо се забави толкова?

Тони предположи, че синята светлина, която виждаше все по-близо зад себе си, докато се движеше по главния път, бе от колата на Амброуз. Зави по страничната улица към къщата на майка си, движейки се точно пред тях, и успя да им попречи да го изпреварят, когато всички завиваха рязко наляво по нейната улица.

Тони заряза колата си на улицата, без изобщо да се опитва да паркира. Хукна към входната врата, но преди да стигне до нея, някакъв млад азиатец го сграбчи в мечешката си прегръдка и го притисна към стената на къщата.

— Няма да стане — каза той. В същия миг пред него се озова и Амброуз, който нахлузваше бронежилетка с размерите на автомобилна врата.

— Спокойно, Тони — каза той тихо. — Няма да влезеш първи. Имаш ли ключ?

Тони изсумтя.

— Не. А също така не знам и дали е дала ключ на някой от съседите си. Но много се съмнявам. Майка ми е крайно необщителен човек.

Още двама полицаи бяха застанали малко по-назад, близо до портата.

— Бихме могли просто да позвъним — каза единият.

— Само това ни липсва, да я вземе за заложница — отвърна Амброуз.

— Никакви заложници няма да вземе — възрази Тони. — Причината да дойде тук е само една. Ще я убие и ще си тръгне. Ако е още вътре, значи се готви да си тръгне — той посочи с глава тесния проход до гаража. — Можеш да изпратиш някое от момчетата си отзад, за в случай че Ванс реши да си тръгне през задната врата.

Амброуз повика един от полицаите и посочи с пръст прохода.

— Иди да провериш — после погледна озадачено Тони. — Ами да позвъним тогава — след това насочи пръста си към Тони. — Ти оставаш зад нас. Каквото и да става, ще вървиш зад нас.

Тръгнаха към вратата с учудващо леки стъпки за такива едри мъже. Между Сингх и Амброуз имаше достатъчно празно пространство, за да може Тони да вижда какво става. Амброуз позвъни, после отстъпи, за да бъде извън обхвата на всеки, който би се опитал да му нанесе удар от прага на вратата.

Тони почувства как стомахът му се сви. Беше уверен, че се намира по-близо до Ванс, отколкото се бе намирал някога през последните дванайсет години. Без значение дали убиецът беше вече в къщата или идваше насам, със сигурност това бе мястото, на което щяха да го открият. Тони предпочиташе засега да не обмисля цената на предстоящата конфронтация. Искаше само да види Ванс отново в затвора, и то прибран там завинаги. Нямаше никакво съмнение, че той бе от онези затворници, които в никакъв случай и при никакви обстоятелства не трябваше да получават никаква свобода. Макар това да бе в разрез с дълбокото убеждение на Тони, че правосъдието би трябвало винаги да си поставя за цел възвръщането на престъпника към нормален живот, понякога той беше принуден да признае, че има хора, на които не е възможно да се помогне. Непоправими. Жив пример за това беше Ванс и самият факт, че такъв пример можеше да съществува, звучеше като порицание. Той и хората като него напомняха на Тони, че провалите на системата винаги имаха повече странични ефекти от успехите й.

Зад стъклото проблесна светлина и те чуха завъртането на ключ в ключалката. Вратата се открехна и в пролуката се показа лицето на Ванеса, с леко разчорлена коса, като че ли я бяха събудили от сън. Амброуз и Сингх извадиха полицейските си карти и изрецитираха имената и чиновете си. Тони се усмихна едва-едва и й махна с ръка.

— Здравей, мамо — каза той, без да може да прикрие обзелата го внезапно умора.

— Бърза работа — отбеляза Ванеса, отваряйки вратата достатъчно широко, за да могат те да видят аленото петно, разпростряло се по домашната й дреха от гърдите до средата на бедрата. — Току-що се обадих на 999. Заповядайте.

Амброуз се извърна и погледна Тони с широко разтворени от удивление очи. Леко замаян. Тони се промуши покрай ченгетата и влезе вътре, а Ванеса отвори по-широко вратата и отново ги подкани да го последват.

Тя посочи леко открехнатата врата на дневната и каза с делови тон:

— Вероятно ще е по-добре да не влизате там. Това е, както се изразявате вие, местопрестъплението. Но можем да отидем в трапезарията. Не е влизал изобщо там, затова и няма следи, които може да бъдат заличени.

Поведе ги по коридора към друга стая и отвори широко вратата.

— Не стойте там, заповядайте.

Амброуз пристъпи напред и побутна вратата на дневната така, че тя се отвори малко повече. Тони се промъкна до него и надникна. На пода лежеше мъж, проснат като захвърлена марионетка, краката му бяха извити на една страна, ръцете — на другата, русата му перука се беше разместила.

— Това е Ванс — каза Тони. — Познавам го.

Гащеризонът на Ванс беше разкъсан отпред. Коремът му беше червен от кръв, кръвта се беше стекла и на килима под него. Гърдите му не се повдигаха. Тони не разбираше много от спешна помощ, но предполагаше, че усилията на парамедиците не биха помогнали вече на Джако.

— Убила го е? — каза невярващо Амброуз.

— По всичко личи, че е така — отвърна Тони.

— Не ми изглеждаш особено учуден.

Тони имаше чувството, че може всеки момент да избухне в плач.

— Нищо, свързано с Ванеса, не би могло да ме учуди. Да идем да чуем какво ще ни каже, преди да се появят хората от местната полиция.

Последваха Сингх и другите полицаи в трапезарията, където Ванеса вече се беше разположила начело на масата. Когато влязоха, тя каза:

— Тони, налей ми едно бренди. В бюфета има бутилка и чаши.

— Може би не е разумно да пиете — каза Амброуз. — Вие сте в състояние на шок.

Ванеса му отправи презрителния поглед, от който толкова се бояха подчинените й.

— Шок, как пък не — заяви тя, и по някакъв странен начин тонът й напомни на Патриша Рутледж в ролята на Хайъсинт Буке32. — Това е моята къща, брендито също е мое, и няма да допусна такива като вас да ме командват.

— Повярвай ми, няма смисъл да се опитваш да вървиш срещу течението — каза Тони, отвори бюфета и приготви питие на майка си. Поднесе й чашата и попита: — Какво се случи?

— Влезе през задната врата, въоръжен с лост и нож и дойде най-нагло в дневната ми. Аз, разбира се, го познах — Ванеса отпи малко от брендито и изду устни. За първи път, откакто бяха пристигнали, маската й се поразмести, разкривайки възрастта и умората, които обикновено прикриваше с помощта на козметиката и със силата на волята си. — Всъщност дори го очаквах.

— Очаквали сте го? — Амброуз явно беше също толкова сащисан, колкото се чувстваше и Тони.

— Гледам новините, сержант. А между другото, чинът ви не е ли малко нисък, за да ви поверят да водите разследване на убийство?

— Сержант Амброуз не е дошъл тук в отговор на обаждането ти. Тук е, защото се опитвахме да заловим Ванс.

Ванеса се позасмя сухо.

— Значи е трябвало малко да побързате — тя поклати раздразнено глава. — Гледах новините и разпознах къщата, която ти завеща Еди в Устър. А вече знаех и за брата на приятелката ти.

Амброуз трепна и погледна учудено Тони.

— Не съм в такива отношения с нея, колко пъти трябва да повтарям?

Ванеса махна презрително с ръка и отпи още бренди.

— А после чух и за нападението над къщата на бившата му жена. Казах си, че след като е започнал с такъв удар като двойно убийство, сега сигурно чувства, че нивото му спада и надали е особено доволен от себе си, след като са загинали само два коня и някакъв работник в конюшните, който дори не беше споменат по име. Затова се запитах дали в глупостта си няма да реши, че ако ме убие, ще причини мъка на ей този тук — и тя кимна с глава към Тони. — Нещастник — не беше много ясно дали има предвид Ванс или Тони. — Та си казах, сигурното си е сигурно. Взех един нож от кухнята и го скрих между възглавниците. Изобщо не го чух как влезе. Изведнъж го видях, застанал насред дневната ми, сякаш си беше у дома.

Тя потръпна и Тони си каза, че потръпването й не беше съвсем престорено.

— Замахна към мен с ножа. Аз извадих моя и го забих в него. Изненадах го. Падна върху мен и ми беше много трудно да го избутам. Тогава се изпоцапах — тя плъзна ръце от брадичката към коленете си. — Беше ми ясно — или той, или аз.

— Разбирам — каза Амброуз.

— Не трябва ли някой да й прочете стандартното предупреждение?

Тони отказваше да повярва, че Амброуз е на път да бъде оплетен от чудовищния чар на майка му.

— Предупреждения ли? След като единственото, което съм сторила, е да се защитя от осъден убиец, нахлул в собствения ми дом?

Ванеса предпочете жалостивия тон пред възмущението.

— Във ваш интерес е — каза Амброуз. — Тони е прав. Трябва да ви уведомим, че не сте длъжна да говорите, но че ако премълчите нещо, на което по-късно бихте могли да разчитате пред съда, това може да се отрази зле на защитата ви. Всичко, което кажете оттук нататък, може да има стойността на доказателство.

Ванеса хвърли към Тони един от неопределимите си погледи. Но той знаеше от горчив опит какво означават такива погледи — че по-късно ще си плати за всичко. За щастие, откакто тя вече не беше част от живота му, „по-късно“ можеше и да няма.

— Благодаря ви, сержант — каза тя с безпомощна усмивка.

Преди някой от тях да успее да каже още нещо, в коридора се чуха гласове. Амброуз излезе и се върна след миг, съпроводен от двама униформени полицаи от местния участък.

— Обясних на полицаите, че първо трябва да се обадят на инспектор Франклин — каза той на Тони. — Ще трябва да вземат и твоите показания по някое време. Но ми се струва, че точно сега трябва да тръгваш.

Тони го изгледа озадачено.

— Не искаш ли да остана?

Амброуз го изгледа вторачено като човек, който се опитва да внуши другиму някаква мисъл без думи.

— Нали си спомняш с кого разговаряхме по-рано? На пристанището? Струва ми се, че се налага да се свържеш с колегата.

Сега вече Тони разбра. Обърна се към Ванеса.

— Ще се справиш ли?

— Разбира се. Тези очарователни господа ще се погрижат за мен.

Ванеса стана и излезе в коридора след него.

Когато вече не можеха да го чуват, Тони отбеляза с горчивина.

— Открай време не си поплюваш с ножа, мамо.

— Трябваше да прецениш, че той може да посегне на мен. Трябваше да ме предупредиш — Ванеса не се поколеба нито за миг да заговори с обвинителен тон. Застанала гърбом към всички останали, можеше спокойно да му покаже истинското си лице: отмъстително, безмилостно, с изписана по него ненавист.

Тони я огледа от глава до пети, покрусен от мисълта, която се измъкваше от мрака на подсъзнанието му. Струваше му се, че сега наистина за последен път се беше озовал доброволно под един покрив с нея.

— Защо? — каза той, обърна се и си тръгна.

Беше полунощ, когато Тони, капнал от умора, навлезе с колата в комплекса Винтън Удс. Забеляза много малко светлини, докато се опитваше да се ориентира из уличките. Няколко пъти взе погрешен завой, но най-сетне се озова на улицата, която му трябваше. Подкара много бавно, озъртайки се с надеждата да види колата на Карол.

И после я видя, паркирана във входната алея на някаква къща, точно срещу задънената уличка. Паркира и облегна за миг глава на волана. Беше стигнал до такова ниво на изтощение, че сякаш дори костите го боляха. Измъкна се с усилие от колата и тръгна назад, към колата на Карол, едва успявайки да върви по права линия.

Стигна до портата и застана там, точно в средата на алеята. Така, както стояха нещата между тях, не се осмеляваше да отвори вратата и да седне до нея. Щеше да има чувството, че се натрапва в личното й пространство.

Като че ли мина много дълго време, но накрая вратата на колата се отвори и Карол излезе. Изглеждаше изпита, напрегната — и много далечна.

— Ще го подплашиш, като стърчиш там — изсъска тя. — Влез в колата, за бога!

Тони поклати глава.

— Той няма да дойде, Карол.

Надежда проблесна в очите й.

— Арестуван ли е?

— Убит е.

Карол продължи да се взира безмълвно в него много дълго време, цели минути, а мускулчетата по лицето й трептяха, променяйки израза й — ту радостен, ту измъчен.

— Какво стана? — попита тя, почти без да помръдва устни.

Тони пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си и сви рамене като смутен ученик.

— Всъщност е направо смешно.

— Кажи ми какво е станало.

— Ванеса… намушкала го е с нож.

— Ванеса? Майка ти, Ванеса?

Неверие, мислеше си Тони. Щеше да му се наложи да привикне към тази реакция. „Да, майка ми е жената, която уби прочутия сериен убиец Джако Ванс“. Това вероятно щеше да предизвика немалко удивени погледи. Но точно сега се налагаше да даде единственото обяснение, което имаше някакво значение.

— Нахлул в къщата й. За да я убие. Но тя предвидила какво ще стане и била подготвена. Можеш ли да повярваш? Жената, напълно неспособна да съпреживява, успя да разбере това, което никой от нас, с цялата ни подготовка, не съумя да прецени. Че и тя е била в списъка на жертвите му — знаеше, че в гласа му се долавят гняв и горчивина, но му беше все едно. — Скрила нож на шибания диван до себе си.

— Нападнала го е?

Той пристъпи от крак на крак.

— Казва, че той я е нападнал, а тя успяла да го изненада. Каквото и да е станало, това е официалната версия.

Карол се изкиска — високо, истерично.

— Ванеса го е убила? Намушкала го е с нож?

— Сега се е справила по-добре от първия път.

— А как приемате вие всичко това, доктор Хил?

В тона на Карол се прокрадна сарказъм.

— Не съжалявам, че Ванс е мъртъв — той вирна брадичка и погледна Карол право в очите. — Но ако той беше убил нея, също нямаше да страдам. Това е тежката мисъл, с която ще трябва да живея оттук нататък.

— Въпреки всичко е по-поносима от мислите, с които ще трябва да живея аз занапред.

Той разпери безпомощно ръце.

— Съжалявам.

— Знам, че съжаляваш. Но от това не ми става по-леко.

— Но поне той вече е мъртъв. Няма да причинява повече злини. Приключихме с това.

Тъгата в очите на Карол се примесваше със съжаление.

— Приключихме не само с това, Тони.

Тя се обърна и влезе отново в колата. Двигателят заработи и фаровете го заслепиха. Той отскочи встрани и я изпрати с поглед. Не знаеше дали заради внезапната светлина или от жестоката умора очите му плувнаха в сълзи.

Piddle in the hole (англ.) — пикай в дупката. — Б.пр.

От лат. paticntia търпение — Б.пр.

Първо послание на св. ап. Павла до Тимотея, 5:18 — Б.пр.

Стихотворение за деца от Едуард Лиър, писано през 1871 г. "Писана и Бухалът тръгват на път/ ще плават в открито море… " — Б.пр.

Черните земи — част от Мидландс, Централните графства на Англия, на северозапад от Бирмингам и югоизток от Улвърхамптън. По време на Индустриалната революция това е една от най-индустриализираните части на Британия, изпълнена с мини и леярни за стомана и желязо. Въздухът над региона е бил силно замърсен и всичко е било покрито със сажди, откъдето идва и наименованието, употребено за първи път през 40-те години на 19 век. — Б.пр.

Коронер в системата на британското правораздаване — правителствен служител, медик или юрист, който се произнася официално за причината на смъртта. — Б.пр.

В периода между юли 1963 г. и октомври 1965 г. Майра Хиндли и Иън Брейди убиват по особено жесток начин пет деца на възраст между 10 и 17 години в областта около Манчестър. Майра Хиндли подава няколко пъти молба за освобождаване с аргумента, че се е променила и вече не представлява опасност за обществото, но молбите й не са одобрени. Умира в затвора на шейсетгодишна възраст. — Б.пр.

Едамаме — варени соеви зърна. — Б.пр.

От англ. camera — камера. — Б.пр.

Саймън Кауъл (р. 1959 г.) — известен телевизионен продуцент и член на журито на шоута като Х Factor, Britain’s Got Talent, American Idol и др. — Б. пр.

Джеръми Кларксън (р. 1960) — английски телевизионен водещ, журналист и писател. Води автомобилното предаване Top Gear по Би Би Си, както и ежеседмични рубрики във вестниците „Сънди Таймс“ и „Сън“. — Б.пр.

Мари Селест — американска бригантина от 19-ти век. През декември 1872 г. е открита в Атлантическия океан без никакъв екипаж на борда, в напълно годно за мореплаване състояние, с все още издути платна. Товарът бил недокоснат, а от хората нямало и следа. Днес „Мари Селест“ се цитира като една от най-големите морски загадки за всички времена. — Б.пр.

Питър Сътклиф (р. 1946 г.), по-известен като Йоркшърския изкормвач, е осъден през 1981 г, за убийството на тринадесет жени и нападения над още седем в периода 1975–1980 г. — Б.пр.

„Какво става, докторе?“ — американска комедия от 1972 г. с участието на Барбара Стрейзънд и Райън О’Нийл. — Б.пр.

Отдел на Лондонската полиция, осигуряващ въоръжено покритие на операции и охрана. Членовете му са наричани „сините барети“. — Б.пр.

Диал. „Без шипка“ — има се предвид йоркшърска народна песен, On Ilkla Moor Baht ‘at (литературен английски, On Ilkley Moor without a hat, „Из пустошта на Илкли без шапка“), толкова популярна, че се приема почти като неофициален химн на Йоркшър. — Б.пр.

Първите букви на думите от оригиналните фрази, Every Good Boy Deserves Favour и Richard of York Gave Battle in Vain, отговарят съответно на EGBDF (ми, сол, си, ре, ми) нотите, маркиращи петолинието и на началните букви на цветовете от слънчевия спектър ROYGBIV — червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, индиго, виолетово. — Б.пр.

Уайт Пийк е по-ниската, южна част на Пийк Дистрикт в Англия, Дарк Пийк е по-планинската и пуста част на областта. — Б.пр.

Недоразумението възниква поради сходното звучене на английската дума за кофа, bucket. — Б.пр.

Британска женска организация, основана през 1915 г. с основната цел да подпомогне възстановяването на селските общности и да поощри участието на жените в производството на храна по време на Първата световна война. Междувременно целите й са станали много по-обхватни и в момента е най-голямата женска доброволческа организация на територията на Обединеното кралство. — Б.пр.

Комедия със Стив Мартин, в която героят преодолява всякакви затруднения, за да се прибере у дома за Деня на благодарността. — Б.пр.

Стар вариант на боулинга, популярен в Обединеното кралство. — Б.пр.

Водещ на кулинарно предаване по британската телевизия, автор на готварски книги, застъпник на храненето с „истинска храна“ и връщането към традиционната кухня, в предаванията си демонстрира как изхранва семейството си с храна от собствена ферма. — Б.пр.

Алюзии с детското стихче за Хъмпти-Дъмпти: „Хъмпти-Дъмпти седеше на стената/ Хъмпти-Дъмпти падна на земята/ и всички кралски хора и кралските коне/ не могат да го върнат на мястото му, не!“ — Б.пр.

Каналът е специализиран за риалити формати, телевизионни игри и американски сериали. — Б.пр.

Название на кръгов маршрут по каналите в Северозападна Англия, дълъг 97 мили, с 92 шлюза. — Б.пр.

Между 30 октомври и 10 декември 2006 в околностите на Ипсуич са открити труповете на пет жени, работили като проститутки. Убиецът, Стивън Райт, излежава доживотна присъда без право на обжалване. — Б.пр.

Централният углавен съд на Англия и Уелс, известен като „Олд Бейли“ по името на улицата, на която се намира. — Б.пр.

Популярна реплика от американския криминален сериал „Dragnet“. — Б.пр.

От desolation (англ.) — опустошение, разорение, безутешност, и асоциация с песента на Боб Дилън. — Б.пр.

Американската актриса Ан Банкрофт (1931–2005) съблазнява героя на Дъстин Хофман в прочута сцена от филма "Абсолвентът ". — Б.пр.

Патриша Рутледж (р. 1929) — английска комедийна актриса и певица. Добива популярност с ролята си на Хайъсинт Буке (Хиацинт Букет), главната героиня на британския сериал „Какво ще кажат хората“, посветила живота си на стремежа да убеди всички около себе си (и най-вече себе си), че принадлежи към висшите класи. — Б.пр.