— Не бива, Артьом.

— Отваряй. Отваряй, ти казвам.

— Началник-станцията нареди... Нареди да не пускам никого.

— Ти за идиот ли ме смяташ? Кой никой? Кой е „никой“?

— Имам заповед! С цел защита на станцията... От облъчване... Да не отварям. Имам заповед. Разбираш ли?!

— Сухия ли ти даде заповедта? Вторият ми баща ли ти даде такава заповед? Хайде, отваряй.

— Ще ме изгонят заради теб, Артьом...

— Ами тогава аз сам, ако ти не можеш.

— Ало... Сансеич... Да, на пост съм... Тук е Артьом... Вашият. Какво да правя с него? Да. Чакам.

— Доносничиш, а? Браво, Никицка. Доносничиш. Разкарай се! Така или иначе ще отворя. Така или иначе ще премина!

Но от караулката изскочиха още двама, вмъкнаха се между Артьом и вратата и започнаха леко да го бутат, щадейки го. Артьом — вече уморен, с кръгове под очите, още несъвзел се след вчерашното изкачване — не можеше да се справи с часовоите, макар че никой не възнамеряваше да се бие с него. Започнаха да прииждат любопитни: мърляви момченца с прозрачни като стъкло коси; подпухнали домакини с ръце, сиво-сини от безкрайното пране с леденостудена вода; уморени и готови на всичко безумно ококорени фермери от десния тунел. Шепнеха си. Хем гледаха в Артьом, хем сякаш не; върху лицата им беше изписано дявол знае какво.

— И все ходи и ходи. За какво ходи?

— Аха. И вратата всеки път зейва. А оттам духа, между другото, отгоре! Нещастник...

— Виж, не бива... Не бива така за него. Та той все пак... Всички нас... Спаси ни. И твоите деца.

— Спаси ги, да. А сега какво? За това ли ги е спасявал? И сам се облъчва, и всички нас тука... За компания.

— И най-важното — за чий му е там? Поне да имаше нещо! Защо?

Но ето че сред тези лица се появи едно — най-главното. Занемарени мустаци, косите — вече оредели и целите побелели, като мост пресичат плешивината. Но лицето — изсечено само с прави линии; никакви закръгляния. И всичко останало в него — сурово, гумено, не може да се сдъвче, сякаш са взели човека и са го изсушили жив. Включително и гласа му.

— Всички да се разотиват. Чухте ли ме?

— Ето го Сухия. Сухия дойде. Да си прибира своя.

— Чичо Саш...

— Пак ли ти, Артьом? Нали говорихме с теб...

— Отвори, чичо Саш.

— Разотивайте се, ви се каза! Няма какво да гледате тук! А ти — да вървим.

Вместо това Артьом седна на пода върху излъскания, студен гранит. Облегна гръб на стената.

— Достатъчно — само с устни, беззвучно отбеляза Сухия. — Хората и без това шушукат.

— Трябва. Длъжен съм.

— Там няма нищо! Нищо! Няма какво да търсиш там!

— Нали ти разправях, чичо Саш.

— Никита! Ти какво зяпаш? Хайде, изпроводи гражданите!

— Слушам, Сансеич. Така, някой отделни покани ли чака? Мърдай, мърдай... — занарежда Никицка, подкарвайки тълпата.

— Глупости ми разправяше. Чуй ме... — Сухия изпусна изпълнилия го въздух, омекна, смръщи се, приседна до Артьом. — Ти се погубваш. Мислиш си, че тази екипировка ще те спаси от радиационния фон? Та тя е като решетка! Една басмена рокля ще ти помогне повече!

— И какво?

— Дори сталкерите не се качват горе толкова, колкото ти... Пробвал ли си да пресметнеш дозата? Ти какво: да живееш ли искаш, или да пукнеш?

— Сигурен съм, че чух нещо.

— А аз съм сигурен, че ти се е причуло. Няма кой там да изпраща сигнали. Няма, Артьом! Колко пъти трябва да ти го казвам? Никой не е останал. Нищо освен Москва. Освен нас тук.

— Не вярвам.

— Мислиш ли, че ме интересува в какво там вярваш и в какво — не? Дали ще ти окапе косата, това ме интересува! Дали ще започнеш да пикаеш кръв — също! Какво, искаш да ти изсъхне оная работа ли?!

Артьом сви рамене. Помълча, размишлявайки. Сухия чакаше.

— Чух го. Тогава, на кулата. По радиостанцията на Улман.

— А освен теб не го е чувал никой. През цялото време, колкото и да сме слушали. Пуст ефир. И какво?

— И аз отивам горе, ето какво. Това е.

Артьом се изправи на крака, изпъна гръб.

— А аз искам внуци — каза му изотдолу Сухия.

— За да живеят тук? В подземията?

— В метрото — поправи го Сухия.

— В метрото — съгласи се Артьом.

— И ще си живеят тук нормално. Стига да се родят. А така...

— Кажи им да отворят, чичо Саш.

Сухия гледаше в пода. В черния лъскав гранит. Явно там се виждаше нещо.

— Чувал ли си какво разправят хората? Че си превъртял. Там, на кулата.

Артьом се усмихна накриво.

Пое си въздух.

— За да имаш внуци, знаеш ли какво е трябвало, чичо Саш? Трябвало е да имаш свои деца. И тях да командваш. И внуците ти тогава щяха да приличат на теб, а не на дявол знае кого.

Сухия замижа. Мина една секунда.

— Никита, отвори му. Нека върви. Нека да пукне. Не ми дреме.

Никита се подчини мълчаливо. Артьом кимна доволно.

— Ще се върна скоро — каза той на Сухия вече от буфера.

Онзи се изправи покрай стената, обърна на Артьом превития си гръб и се затътри нататък, лъскайки гранита.

Вратата на буфера се затвори с трясък. Под тавана светна яркобялата крушка, двайсет и пет години гаранция, и като слабо зимно слънце се отрази в зацапаните плочки, с които в буфера беше облицовано всичко освен една желязна стена. Очукан пластмасов стол — да отдъхнеш или да си вържеш обувките; на кука — клюмнал костюм за противохимична защита; в пода — улей, стърчеше и гумен маркуч — за обеззаразяване. В ъгъла имаше армейска раница. А от стената висеше синя слушалка като от телефонен автомат.

Артьом се намъкна в костюма — беше просторен, като чужд. Извади от торбата противогаз. Изпъна гумата, нахлузи си го и примигна, докато привикваше с кръглите замъглени прозорчета. Взе слушалката.

— Готов съм.

Чу се мъчително скърцане и желязната стена — не стена, а херметична врата — се плъзна нагоре. Отвън лъхна студ и влага. Артьом се сви зиморничаво. Метна на раменете си раницата — тежка, сякаш е нарамил човек.

Нагоре тръгваха протритите и хлъзгави стъпала на безкрайния ескалатор. Метростанция ВДНХ е на шейсет метра под земята. Достатъчна дълбочина, за да не я засегнат авиобомбите. Разбира се, при удар върху Москва с ядрена бойна глава тук щеше да е яма, залята със стъкло. Но всички бойни глави са били прехванати от противоракетната отбрана високо над града; над земята са валяли само отломките им — излъчващи, но неспособни да се взривят. Затова и Москва си стоеше почти цяла и дори приличаше на предишния си облик — както една мумия прилича на живия фараон. Ръцете са си на мястото, краката са си на мястото, усмивката...

А другите градове не са имали противоракетна отбрана.

Антон изпъшка, намествайки раницата по-удобно, крадешком се прекръсти, мушна палците си под твърде свободните ремъци — за уплътнение, и пое нагоре.

— А ти поне опитваш ли се да ме слушаш? — попита той Аня.

Но нея вече я нямаше в палатката.

Дрехите му лежаха точно на мястото, където ги беше хвърлил — на прохода. Аня не ги беше прибрала, не ги беше размествала. Само беше прекрачила през тях, сякаш се боеше да не ги докосне. Да не се зарази. Може и наистина да се е бояла.

Навярно и одеялото винаги ѝ е било по-нужно. Той все някак ще се сгрее.

Добре че си е тръгнала. Благодаря ти, Аня. Благодаря, че не взе да разговаряш с мен. Благодаря, че не почна да ми отговаряш.

— Благодарности, бля! — каза той на глас.

— Може ли? — обади се някой иззад брезента и право над ухото му. — Артьом? Нали не спите?

Артьом запълзя към панталоните си.

Навън, седнал на сгъваемо походно столче, чакаше старец с твърде меко за възрастта си лице. Беше се настанил удобно, уютно, стабилно и беше ясно, че се е разположил тук отдавна, но изобщо не възнамерява да си тръгва. Старецът беше чужд, не от станцията; мръщеше се, докато непредпазливо си поемаше дъх през носа. Личеше си, че е приходящ.

Артьом сплете пръсти в козирка, с която заслони очи от алената светлина, заливаща станцията ВДНХ, и се вгледа в госта.

— Какво ти трябва, старче?

— Вие ли сте Артьом?

— Да допуснем. — Артьом вдиша през носа. — Зависи.

— Аз съм Омир — заяви старецът, без да се изправя. — Така ми викат.

— Наистина?

— Аз пиша книги. Книга.

— Интересно — каза Артьом с гласа на човек, на когото изобщо не му е интересно.

— Историческа. Един вид. За нашите дни.

— Историческа — повтори Артьом предпазливо, оглеждайки се. — Това пък за какво? Разправят, край с историята! Свършила е.

— А ние? Нали някой трябва за всичко, което с нас тук... За всичко, което се случва тук с нас, да разкаже на потомците.

Ако не го изпраща Мелник, мислеше Артьом, тогава кой? Кой? За какво?

— Потомците. Свято нещо.

— И от една страна, трябва да се разкаже за най-важното... По какъв начин живеем тук? Всички етапи и перипетии, така да се каже, да се отразят. А от друга страна — как да се направи юва? Сухите факти се забравят. За да ги запомнят хората, е нужна жива история. Нужен е герой. Та търсех материал. Опитах какво ли не. Струваше ми се, че съм намерил. Но после се захванах... И не сработи. Не се получи. А след това чух за ВДНХ и...

Явно беше, че на стареца не му е лесно да обяснява, но Артьом не възнамеряваше да му помага; той все не можеше да разбере какво ще последва. От стареца не лъхаше зло, само неловкост, но нещо се събираше във въздуха, между него и Артьом се формираше нещо, което като че ли всеки момент щеше да се взриви, да ги опари и да ги пореже е отломките си.

— Разказаха ми за ВДНХ... За черните — и за вас. И аз разбрах, че трябва да намеря именно вас, за да...

Артьом кимна: беше дошъл краят.

— Отлична история.

И без да се прощава, закрачи нататък, пъхнал вечно измръзналите си ръце в джобовете. Старецът остана зад гърба му върху удобното си столче, все още обяснявайки нещо в гръб на Артьом. Но Артьом реши да се направи на глух.

Примигна — очите му се бяха приспособили, можеше да не ги присвива повече.

Към онази светлина, която е на повърхността, те бяха привиквали по-дълго. Година. Това е бързо! Повечето жители на метрото навярно биха ослепели завинаги от слънчевата светлина, дори такава, приглушена от облаците. Та нали цял живот прекарват в тъмнина. А Артьом застави себе си да вижда горе. Да вижда света, в който се е родил. Защото, ако не можеш да понесеш слънцето — как ще се върнеш, когато дойде времето за това?

Всички, родили се в метрото, растяха вече без слънце — като гъби. Нормално — оказа се, че на хората им е нужно не слънцето, а витамин D. Оказа се, че слънчевата светлина може да се яде във вид на драже. А може да се живее и опипом.

В метрото нямаше общо осветление. Нямаше общо електричество. Абсолютно нищо не беше общо: всеки беше сам за себе си. На някои станции се бяха научили да изработват достатъчно светлина, за да бъде почти както преди. На други едва стигаше за една лампичка, светеща насред платформата. Трети бяха обхванати от гъста чернота като в тунелите. Ако някой донесеше тук светлина в джоба си, то можеше да улавя от нищото късче по късче под, таван, мраморна колона и към лъча на фенерчето от тъмнината се плъзгаха жителите на станцията, желаещи да погледат. Но им беше по-добре да не се показват — те напълно се бяха научили да съществуват без очи, но устата им не беше се сраснала.

На станция ВДНХ животът беше добре уреден и народът беше разглезен: в палатките на отделни хора светеха отмъкнати отгоре малки диоди, а за общите места си го имаше все още старото аварийно осветление — лампи с червени стъклени капаци; под такива би било удобно, да речем, да се проявяват негативите на снимки. Та и душата на Артьом бавно се проявяваше в този червен цвят, появяваше се от проявителя и ставаше ясно, че е била заснета още там, горе, в майския ярък ден.

А в друг ден — октомврийски, навъсен — е била осветена.

— Отлична история, а, Жен? Помниш ли черните? — шепнеше Артьом; но винаги отговаряха други. Винаги отговаряха не които трябва.

— Здрасти, Артьом!

— О, Артьом!

Всички го поздравяваха. Някои се усмихваха, други се мръщеха, но всички го поздравяваха. Защото всички помнеха черните, а не само Женка и Артьом. Всички помнеха тази история, макар и никой да не я знаеше.

Метростанция ВДНХ: крайната. Родният му дом. Двеста метра дължина и на тях — двеста души. Мястото е точно колкото трябва; ако е по-малко, няма да стига въздух, ако е повече — няма да стига топлина.

Станцията е била построена преди сто години, по времето на предишната империя, от обичайния ѝ имперски материал — мрамор и гранит. Замислена е била да бъде тържествена като дворец, но разбира се, е била закопана под земята, така че се е получило нещо средно между музей и гробница. Тук витаеше духът на прадедите, както и на всички останали станции, дори и по-новите — беше съвсем неунищожим. Уж бяха израснали като жители на метрото, а всички сядаха на бронзовите колене на някакви древни старци и не можеха да слязат оттам — не ги пускаха.

Окадени сенчести колони, в арките между тях са разпънати древни и износени армейски палатки; във всяка от тях — семейство, в някои — по две. Тези семейства може просто да се разбъркат и навярно никой няма да забележи разликата; когато живееш двайсет години на една станция, когато между твоите тайни и съседските, между всички стонове и всички викове има само един слой брезент, така се получава.

Някъде другаде хората сигурно вече щяха да са се изяли помежду си — та нали заради завистта и ревността към Бог, че обича повече чуждите деца, и невъзможността да разделиш с другите своя съпруг или съпруга и жилищната площ си струват да удушиш някого; но не и тук, не и на ВДНХ. Тук се получи някак простичко — и по свойски.

Като в село или като в комуна. Няма чужди деца; на съседа му се е родило здраво — всеобщ празник; твоето е болно — всеки помага с каквото може. Няма къде да се заселиш — другите ще се отместят. Сбиеш се с другаря си — теснотията ще те помири. Жената те напуска — ще ѝ простиш рано или късно. Нали всъщност никъде не е отишла, а си е останала тук, в тази същата мраморна зала, отгоре над която са натрупани един милион тона почва; само дето сега спи зад друго парче брезент. Но всеки ден ще се срещате с нея, и то неведнъж, а сто пъти. Ще се наложи да се разберете. Нима да се получи да си представиш, че я няма и не я е имало. Важното е, че всички са живи, останалото вече... Като в комуна или като в пещера.

Оттук имаше изход — южният тунел, който водеше към Алексеевска и по-нататък, към голямото метро, но... Може би работата беше там, че ВДНХ беше крайна станция. И тук живееха онези, които вече не искаха и не можеха да отидат никъде. Които се нуждаеха от дом.

Артьом се спря до една палатка, застина. Стоеше, светейки във вътрешността през износения брезент, докато навън не излезе лелка с подпухнало лице.

— Здравей, Артьом.

— Здравейте, Катерина Сергевна.

— Жен не е тук, Артьом.

Той ѝ кимна. Прииска му се да погали косите ѝ, да я хване за ръката. Да ѝ каже: знам аз, знам. Всъщност знам всичко, Екатерина Сергеевна. Или вие казвате това на себе си?

— Ела, Артьом. Ела. Не стой тук. Ела там, пийни чайче.

— Да.

Станцията беше отрязана от двете страни при ескалаторите — сами се бяха зазидали и запушили вътре, за да не идва отровен въздух от повърхността... Е, и срещу всякакви гости. От едната страна, където беше новият изход — напълно. От другата, където беше старият — бяха оставили шлюз за качване в града.

Там, където беше глухата стена, имаха кухня и клуб. Печки за готвене, домакини с престилки се суетят, приготвят нещо за обяд на децата и мъжете си; по тръбите на въглищните филтри върви вода, шурти, излива се в котлите, почти прозрачна; веднага започва да свисти чайникът — от смяната във фермата дотичва пратеник за гореща вода, избърсва си ръцете в панталоните, търси сред готвачките жена си, за да я прегърне нежно, да ѝ напомни за любовта си и същевременно да хапне предварително някое полуготово късче храна.

И чиниите, и чайниците, и съдовете, и масите, и столовете всичките не бяха лични, а колхозни, но хората се отнасяха грижливо към тях, не ги повреждаха.

Всичко освен храната го бяха донесли отгоре; в метрото не може да се измайстори нищо свястно. Добре че мъртвите, когато все още са възнамерявали да живеят, са си направили запас от всякакви неща: лампи, дизелови генератори, кабели, оръжия, патрони, съдове, мебели, нашили са си огромно количество дрехи. Сега местните могат да износват всичко това вместо тях като след по-големи братя и сестри. Ще стигне за дълго време. Хората в цялото метро са не повече от петдесет хиляди. А в Москва по-рано са живели петнайсет милиона. Излиза, че всеки има по петдесет такива роднини. Тълпят се безшумно, протягат мълчаливо износените си дрехи — вземи моите, един вид, почти нови са, на мен вече са ми умалели.

Остава само да провериш вещите им с дозиметър — дали не щрака твърде много — да им благодариш и можеш да ги използваш.

Артьом се добра до опашката за чай, залепи се последен.

— Артьом, къде там, какво ти става! На опашка тръгнал да се реди! Сядай, какво стоиш... Да ти сипя ли топличък?

Тук се разпореждаше Дашка Шубата, жена на вид вече към петдесет години, но абсолютно нежелаеща да мисли за това. Беше дошла в Москва от някаква дупка край Ярославъл три дни преди всичко да се сгромоляса. За да си купи шуба. Купила си я беше — и оттогава не я беше сваляла нито денем, нито нощем, нито когато ходи в клозета. Артьом никога не ѝ се надсмиваше — ами ако у него беше останало такова късче от предишния му живот? Месец май или сладоледът, или сянката от тополите, или майчината усмивка?

— Да. Благодаря, лельо Даш.

— Все ме лельосваш! — възкликна тя е упрек и кокетство. — Е, какво става там, горе? Как е времето?

— Дъждец.

— Ох, пак ли ще ни наводнява? Чуваш ли, Айгул? Дъжд, казват.

— Аллах ни наказва. Заради греховете. Гледай да не ти изгори свинското.

— Защо веднага този твой Аллах? Тя веднага — Аллах! А, наистина загаря... Как е твоят Мехмед, върна ли се от Ханза?

— Трети ден го няма. Трети!

— Не се измъчвай така...

— Кълна ти се, Даша, намерил си е той там някоя! От вашите! В грях...

— Ваши, наши... Ти какво така... Всички сме тук, Айгулушка... Всички сме заедно...

— Намерил си е някоя дашна, в Аллах ти се...

— А ти самата да му беше давала по-често... Мъжете — те нали са както котките... Тикат се, докато не намерят...

— Какви ги дрънкате? Та той е там по работа, търговска!

— намеси се мъж с полудетски размери и с почти детско лице, само че изпито; поради някаква причина не беше успял да порасне, както трябва.

— Добре, добре. Ти, Коля, не си прикривай съратниците! А ти, Артьом, не ни слушай нас, женорята. Ето. Подухай, горещо е.

— Благодаря.

Приближи се човек, разчертан със стари бели белези и съвсем плешив, но при това без да изглежда свиреп въпреки буйните вежди и отсечената реч.

— Поздравявам всички присъстващи, дамите отделно! А кой тук е за чай? Тогава съм след теб, Колюн. Чухте ли вече за Ханза?

— Какво за Ханза?

— Границата е затворена. Както е казал класикът, светна червено, няма минаване¹. Петима наши са заседнали там.

— Виж какво, Айгулка, гъбите си разбъркай там, гъбките.

— Но моят е там! А аз какво! Аллах... Как така е затворена? А, Кстантин?

— Затворена е и туй то. Не е наша работа. Заповедта си е заповед.

— Ето че пак воюват! Сигурно с Червената линия пак воюват, а? Дано поне да пукнат всичките там най-накрая!

— А кой знае, а, Костантин? При кого да отида аз? Та моят Мехмед...

— Това е само за профилактика. Тъкмо идвам оттам. Някаква търговска карантина. Скоро ще отворят. Здравейте.

— О, здрасти, мъжага. На гости при нас? Откъде?

— От Севастополска съм. Мога ли да поседна тук?

Артьом престана да диша горещата пара, откъсна се от бялата нащърбена чаша със златен кант. Старецът се беше дотътрил дотук, беше го намерил, и сега крадешком, с крайчеца на окото, го изучаваше. Добре. Няма да тръгне да бяга от него.

— А ти как се добра до нас, дядка? Щом са закрили всичко? — Артьом предизвика упорития старец да го погледне в очите.

— Промъкнах се последен — онзи не мигаше, не извърна поглед. — Веднага след мен затвориха.

— Щяхме да сме си много добре и без тях, без тази Ханза! А виж, те, без нашия чаец, без гъбките — нека да опитат нашите, готованците! Ще оцелеем с божията помощ!

— Ще я отворят! А ако не я отворят? А моят Мехмед?!

— А ти, Айгулка, отиди при Сухия. Той ще намери твоя Мехметик за нула време. Няма да вземе да го зареже, я. Чайче може би? Опита ли нашия?

— Няма да откажа — с достойнство люшна брада самозваният Омир.

Той седеше срещу Артьом, сърбаше от местната гъбена отвара, горделиво, но безпричинно наричана чай — истинският чай, разбира се, беше изпит напълно още преди десет години — и чакаше. Артьом също чакаше.

— Кой чака за вряла вода?

Артьом застина — беше дошла Аня. Стоеше, без да го забелязва, с гръб към него.

— Трудиш ли се днес, Анют? — веднага я включи в разговора Шубата, докато бършеше ръце в протритите кожени джобове.

— Гъбки?

— Гъбки — отговори Аня гърбом само и само да не се обръща; значи, всичко беше видяла.

— Кръстът май, а? Заради навеждането.

— Оставете ме на мира, лельо Даш.

— Гъбите не са свине! — изказа се кривогледата, набита Айгул, като подсмръкна неодобрително. — Какво ти навеждане! Я опитай да газиш в лайната!

— Сама гази. Всеки си избира работа, която му е по душата — възрази монотонно Аня. Възрази монотонно, но Артьом знаеше — точно когато говори с такъв глас, спокоен — може да удари. И изобщо — всичко може, обучена е. С такъв баща...

— Не се карайте, момичета — избуча разчертаният Константин. — Всички професии са нужни, всички професии са важни, както е казал класикът. Ако нямаше гъби, с какво щяхме да храним прасетата?

Гъбите печурки растяха в затрупания северен тунел, един от двата, които по-рано водеха към станцията „Ботаническа градина“. Триста метра гъбени плантации, а след тях — и свинеферма. Бяха изтикали свинете по-нататък, за да не вони толкова. Сякаш триста метра повече можеха да ги спасят. Спасяваше ги друго — механизмът на човешките възприятия.

Върналите се отнякъде усещаха ден-два отвратителната свинска воня. После привикваха. Аня не привикна веднага. Местните жители отдавна не усещаха нищо. Те нямаше и с какво да сравняват. А Артьом имаше.

— Добре е, когато гъбите са ти на душата — изрече той отчетливо, вперил поглед в тила на Аня. — С гъбите е по-лесно да се разбереш, отколкото с хората.

— Напразно някои говорят с такова презрение за гъбите — каза тя. — Има хора, които на пръв поглед не можеш да отличиш от гъби. И болестите им дори са едни и същи. — Аня най-накрая се обърна към него. — Ето например днес при мен. На половината гъби има някаква гнилоч. Гнилоч се е появила, разбираш ли? Откъде се е взела?

— Каква гнилоч? — обезпокои се Айгул. — Само гнилоч ни липсваше тук, Аллах да ни е на помощ!

— Някой да иска чай? — появи се Шубата.

— Та набрах кошница гнилоч — каза Аня право в очите на Артьом. — А по-рано си бяха нормални гъби. Здрави.

— Това е направо някакво бедствие! — поклати глава Артьом. — Гъбите са се вмирисали.

— А какво ще ядем? — отбеляза с основание Шубата.

— Но разбира се, нима това е бедствие? — отговори му тихо и с желязна нотка Аня. — Виж, когато великия герой и спасителя на цялото метро вече никой не го възприема сериозно — ето това е бедствие!

— Да вървим, Айгулка, да вземем глътка въздух — повдигна нарисуваната си вежда Шубата. — Тук нещо започва да става горещо.

— Ъхъм... — Омир се изправи подир останалите.

— Не — спря го Артьом. — Ето. Ти нали искаше да послушаш за героя? За Артьом, който е спасил цялото метро? Ето, слушай. Чуй истината. Мислиш ли, че на хората им е до това?

— Защото хората си имат своя работа. Истинска работа. Да се трудят. Да хранят своите. Да отглеждат деца. А когато някой се пречупи и не може да си намери работа и си измисля всякакви глупости — да, това вече е бедствие. — Аня беше заела позиция и го обстрелваше с откоси: кратък, кратък, продължителен.

— Не, бедствие е, когато човекът не иска да живее като човек, а иска като прасе и като гъба — отговори Артьом. — Когато само за едно нещо го е грижа...

— Бедствие е, когато гъбата реши, че е човек — каза Аня вече без да крие своята неприязън. — И никой не му казва истината, за да не го разстрои.

— Наистина ли по гъбите има гнилоч? — попита вече доста отдалечилата се Дашка Шубата.

— Наистина.

— Пфу, да му се не види.

— Аллах ни наказва! — заяви гръмогласно Айгул от разстояние. — За греховете! Защото ядем свинско, ето защо!

— Хайде, върви и ти... Върви... Гъбите те зоват... — побутна застиналата Аня Артьом. — Кашлят, кихат. Къде си, мамо, казват.

— Мръсник си ти. Безполезен.

— Върви!

— От гъбите по-скоро ще го дочакаш.

— Върви! Хайде, върви!

— Върви ти. Сам върви. Хайде, връщай се там, горе. Ако щеш, над целия град разгърни антената си. Прережи си гърлото с твоите оплаквания. Там няма никого, разбра ли? Никого. Всички са измрели. Радиолюбител. Тъпак.

— После ти сама...

— Няма да има никакво „после“, Артьом. Няма да има.

Очите ѝ бяха сухи. Баща ѝ я беше научил как да не плаче.

Тя си имаше баща. Свой, собствен.

Обърна се и си тръгна.

Артьом остана над гъбената отвара: бяла, със златисто пръстенче по ръба на чашата. Омир седеше наблизо и предпазливо мълчеше. Хората започнаха да се връщат в кухнята. Говореха за това, че някаква бяла гнилоч е нападнала гъбите, въздишаха, опасявайки се от нова война, одумваха нечий съпруг за това какво е изнесъл от свинефермата. Отстрани притича малко розово врещящо прасенце, след него — бледо туберкулозно момиченце; котка с вдигната като тръба опашка заобиколи масата, потърка се в коляното на Артьом, погледна в устата му. Парата над чашката изстина, чаят се покри с пяна. И вътре в Артьом всичко започна да се обвива в пяна. Той пусна чашата, погледна напред. Там беше този старец.

— Та такива работи, дядка.

— Аз... мен... Извинете.

— Напразно си бил път, а? Потомците няма да се зарадват на такова нещо. Ако има потомци.

— Не е напразно.

Артьом цъкна със зъби — какъв упорит старец.

Смъкна задника си от пейката, понесе го извън кухнята — закуската е приключила, сега трябва да се отработи трудовата Повинност. Омир се залепи за него.

— А за какво, извинете... Вие там... За какво говореше това момиче? Антена... Радиолюбител... Разбира се, не е моя работа, но... Вие се качвате на повърхността, нали? Слушате радио?

— Качвам се и слушам.

— Надявате се да намерите други оцелели?

— Надявам се да намеря други оцелели.

— И как се справяте?

Артьом не усети никаква подигравка в гласа му. Човекът просто любопитстваше, сякаш Артьом се занимава с нещо напълно обикновено. Да речем, превозва сушени бутове до Ханза.

— Никак.

Омир му кимна, намръщи се. Накани се да разкаже нещо, но размисли. Да изкаже съболезнования? Да се опита да го вразуми? Да се престори на заинтересован? На Артьом му беше все едно.

Стигнаха до стоянката на велосипедите.

Артьом не обичаше гъбите, защото Аня ги обичаше; прасетата — заради вонята, която единствено той тук усещаше. И се договори — като герой го освободиха от тези неща. Но на ВДНХ не хранеха готованковци. Започна да дежури в тунела на блокпоста — налагаше се да работи допълнително и на станцията. И Артьом избра велосипедите.

Те бяха четиринайсет, строени в редица с кормилата към стената, на която бяха налепени плакати. На единия плакат бяха Кремъл и река Москва, на другия — избеляла красавица с розов бански, на третия — небостъргачите на Ню Йорк, на четвъртия — заснежен манастир и календар с православните празници. Избираш си настроение и въртиш педалите. Велосипедите бяха сложени на стойки, колелата бяха свързани чрез ремъци с динамо машина. Всяко от тях с прикрепено фенерче, светещо слабо към днешната ти плакатна мечта. Останалото електричество — към акумулаторите, да захранва станцията.

Велосипедите стояха в затрупания южен тунел, до тях не допускаха външни хора — стратегически обект. Старецът, изглежда, още не беше надзъртал тук.

— Той е с мен — неясно защо махна с ръка на охранителя Артьом, и Омир беше пуснат да мине.

Артьом възседна ръждясалата рамка, хвана се за гумените дръжки. Отпред заблестя изкрънкания от ханзийските книготърговци Берлин: Бранденбургската врата, телевизионната кула и черната скулптура на жена с вдигнати към главата ръце. Тази Врата, осъзна Артьом, беше много сходна с входа на ВДНХ, а берлинската телевизионна кула, макар и по средата да имаше кълбообразен израстък мехур, наподобяваше Останкинската. И тази статуя на жената — неясно дали крещяща, или притиснала ушите си... Сякаш си е тук.

— Не искаш ли да се повозиш, дядо? — обърна се към Омир Артьом. — Полезно е за сърцето. Ще изкараш по-дълго. Тук.

Но старецът не отговаряше — оцъклено гледаше как се въртят колелата, опитвайки се да си поеме въздух. Лицето му беше изкривено като на паралитик — половината се усмихваше, другата половина беше скована.

— Всичко ли е наред с теб, дядка? — попита Артьом.

— Да. Спомних си за нещо. За някого — Омир изхриптя, прочисти гърлото си.

— А...

Всички имаха за кого да си спомнят. По триста сенки на човек. Само чакат да си помислиш за тях. Сложили са своите примки, заложили са мините си, протегнали са паяжините си и чакат. На един безколесният велосипед ще му напомни как е учил децата да карат по двора, на друг ще му засвисти чайникът точно както при родителите му в кухнята, когато е идвал в почивните дни да обядва и да разказва за живота си. Примигваш — и в този миг между сега и сега изведнъж очите ти виждат вчера н виждат лицата им. Наистина с течение на годините ги виждат все по-зле. И добре че е така.

— Откъде научи за мен?

— Слава — усмихна се Омир. — Всички ви знаят.

Артьом изкриви лице.

— Слава... — изплю той думата обратно.

— Та вие спасихте метрото. Хората. Ако тогава не бяхте ударили с ракетите тези твари... Честно казано, не разбирам. Защо не искате да разказвате за това?

Отпред бяха телевизионната кула, портата на ВДНХ, черната жена с вдигнатите ръце. Трябваше да се качи на друг велосипед, но другите всичките вече бяха заети и на Артьом се падна именно този. Искаше му се да върти педалите в обратна посока, назад, надалеч от кулата, но по този начин не се изработваше електричество.

— Чух за вас от Мелник.

— Какво?

— Мелник. Познавате ли го? Командирът на Ордена. За Ордена, естествено, сте осведомен? Спартанци... Нали вие самият, доколкото знам, сте били в него... по-рано?

— Мелник ли ви изпрати при мен?

— Не. Мелник просто ми разказа. Че вие сте им съобщили това. За черните. Че сте преминали през цялото метро... Е, и след това вече аз самият... Започнах да разравям. Каквото можах. Но все едно си оставаха много неясни неща. Разбрах, че без вас изобщо не мога да се ориентирам, и реших...

— Той каза ли нещо друго?

— А? Кой?

— Мелник каза ли нещо друго за мен?

— Каза.

Артьом престана да върти педалите. Прехвърли крак през рамката, скочи на пода. Скръсти ръце на гърдите си.

— Е?

— Че... Че сте се оженили. Че сте заживели нормален човешки живот.

— Така ли каза?

— Така каза.

— Нормален човешки живот — Артьом се усмихна.

— Ако нещо не бъркам.

— А не уточни ли, че се ожених за дъщеря му?

Омир поклати глава.

— Това ли е всичко?

Старецът прехапа устни. Въздъхна. Призна си.

— Каза, че сте се побъркали.

— Ама, разбира се. Аз.

— Просто ви предавам какво съм чул...

— И нищо повече?

— Така ми се струва...

— Че възнамерява да ме убие например? Заради дъщеря си... Или...

— Не, нищо подобно!

— Или ме чака обратно... В строя?

— Не си спомням...

Помълча, премисляйки. Спомни си, че Омир все още е тук и го изучава.

— Побъркал съм се! — Артьом се изкикоти невъздържано.

— Аз не мисля така — предупреди го Омир. — Кой каквото и да говори, аз съм напълно убеден, че...

— Откъде ще знаете вие? Ти?

— Само защото продължавате да търсите оцелели? Само защото не искате да се предавате — да ви смятам за побъркан? Чуйте — старецът погледна сериозно към Артьом. — Та вие се погубвате заради хората и аз наистина не разбирам защо се отнасят така с вас.

— Всеки божи ден ходя.

— Горе?

— Всеки ден — по ескалатора и на повърхността. После до онзи небостъргач. Пеша — до покрива по стълбите. С раницата.

Велосипедните съседи се заслушаха, забавиха своя бяг.

— И да! Нито веднъж не чух да отговарят! И какво? Какво доказва това?! — Артьом вече не крещеше на Омир, а на всички тези шибани велосипедисти, носещи се към стената, към почвата. — Това не доказва нищо! Как не усещате! Трябва да има още хора! Трябва да има още градове! Не може да сме единствените и гази дупка, в тези пещери!

— О, стига, Артьом! Досаден си вече! — не издържа един младеж с дълъг нос и дребни очи. — Американците са избомбили всичко! Нищо няма! Какво все страдаш? Те нас, ние тях, така по въпроса!

— А ако не сме единствените? — попита сякаш себе си Омир.

Ако ви кажа, че...

— Вре се там като на празненство! Сам излъчва и облъчва другите! Ходещ труп! — младежът изобщо не можеше да се спре. — Сега и всички нас тук ли трябва да изтрови?!

— Ако ви кажа, че има... оцелели? Ако ви кажа, че е имало сигнали от други градове? И че са ги хващали?

— Повтори.

— Имало е сигнали от други градове — каза твърдо Омир. — Хващали са ги. Разговаряли са.

— Лъжеш.

— Познавам лично човека, който е водил радиообмена...

— Лъжеш.

— А ако самият той сега стои пред вас? Тогава какво ще кажете? — Омир намигна на Артьом. — А?

— Че ти хлопа дъската, дядо. Или че нарочно лъжеш. Лъжеш, пали? Лъжеш?!

Таваните на станцията не бяха високи, точно като за хора. Но тунелите не бяха строени за хора: пет метра от стена до стена, същото разстояние — от пода до тавана.

Далеч, на другия край на метрото, живееха диваци, вярващи, че тунелите са проходи, прокопани в земната твърд от Великия червей — бог, създал Земята и родил от своята утроба хората; а хората едва след това са се отрекли от своя Творец и са приспособили тези проходи за своите нужди и вместо Червея са си построили влакове от желязо и са започнали да се самозалъгват, че те са си съществували първоначално и не е имало никакъв Червей. Защо да не се вярва в такъв бог? Той е по-приспособен към подземния живот.

Тунелите бяха тъмни, страшни, от тях струяха ручеи подпочвени води, които във всеки момент можеха да разкъсат чугунените люспи на тюбингите и да погълнат цели линии. От ручейчетата се надигаха изпарения и студената мъгла не позволяваше на лъчите на фенерите да проникват надалеч. Тунелите не бяха създадени за човека, това беше сигурно, а човекът не беше създаден за тунелите.

Дори тук, само на триста метра от станцията, беше зловещо. За да заглушат шепнещия страх, хората дърдореха.

Огънят — недосушени цепеници — леко димеше.

Тунелът, разбира се, беше жив; той дишаше със свистене, всмукваше дима от огнището със своите пробити бели дробове с наслаждение, сякаш пушеше. Димът се виеше, излиташе нагоре и изчезваше в обраслите трахеи на вентилационните шахти.

По-нататък стоеше дрезината с ръчки, с която смяната беше дошла тук. Триста метра до станцията. Ако някой дойде от северната чернота на ВДНХ, патрулът трябва да поеме удара върху себе си и ако се наложи, да загине, а на станцията да изпрати един човек, „оцелелия“. За да ги предупреди. За да успеят децата да се скрият, а жените — да вземат оръжието и заедно с мъжете да препречат входа.

Това беше работило винаги; затова и до днес, вече повече от две десетилетия, ВДНХ беше обитаема. Но през последните две години дори и да се появеше някой тук, то беше по недоразумение. Последната страшна заплаха и за станцията, и за цялото метро бяха черните — загинали, унищожени с ракетна атака точно преди две години.

И всеки на Изложбата² помнеше кой е спасил хората от тези твари — Артьом.

Сега на север от ВДНХ имаше само поредица от загинали, пусти станции, първата от които беше Ботаническата градина. Градината беше плитка, съвсем близо до повърхността и херметическите врати, които би трябвало да отсичат горния от долния свят, бяха разпечатани и разбити. Животът в Ботаническата градина беше невъзможен, а какво започваше след него, беше безинтересно за хората. Затова краят на света минаваше точно през мястото, до което достигаше светлината от огъня. А по-нататък беше космосът.

Обградени от вакуума чрез чували с пясък, свалени в бруствера, седяха патрулните. Калашниците им бяха наредени в пирамида. Върху огъня грееше търбуха си очукан, окаден чайник.

Артьом се разположи с лице към огъня и с тил към пустотата на тунела. До себе си настани Омир, когото специално беше довел в тази тиха пустота; не искаше да слуша разказа му там, на велосипедите, пред всички. Съвсем без свидетели нямаше да се получи, но поне можеше тези, които им пречат, да са по-малко.

— Не бива с гръб към тръбата! — изцъка му Левашов.

Но Артьом сега вярваше на този тунел. Беше се научил да го усеща.

Останалите насядаха така, че да не свалят погледи от пастта на тунела. На Омир му беше казано да говори тихо, за да не възбужда останалите; но той не умееше тихо.

— Това градче се нарича Полярни зори. Намира се на Кол. ския полуостров. Край него има АЕЦ, при това, забележете — в работно състояние. Централата има срок на експлоатация още сто години! Защото захранва само един град. А те са превърнали града в крепост. Построили са ограда от колове, сложили са и други укрепления. Организирали са прилична отбрана. Наблизо е имало военни части, охранявали са атомната електроцентрала, от тях тези Полярни зори са си набавили гарнизон. Местата наоколо са опасни, север си е. Но тези се държат. Централата им дава и светлина, и топлина — за стопанството. Така че...

— Какви ги измисляш, а? — извика му от другия край Левишев — червени очи, месести уши и някак странно растящи нагоре мустаци. — Какви ти проклети зори! Та по-нататък по тръбата след Ботаническата няма никого освен бродещи кучета! Не ни стигаше една откачалка, та се пръкна и втора!

— Те сега ще си направят свой клуб тук — намигна Арменчик, чистейки с нокти заседналото между зъбите му парче свинско месо. — Клуб на мечтателите и романтиците „Алените платна“.

— Кой е приел този сигнал? Кой е говорил с тях? — Артьом гледаше стареца в брадата, в движещите се устни, четеше по тях като глух.

— Аз... — започна отново Омир. — Аз самият съм от тези места. Архангелск. Та през цялото време се опитвах да диря — може да е останал някой от нашите. Слушах... Търсех. И все пак намерих. Наистина моят Архангелск мълчи. Затова пък Полярни зори! Цял град, представяте ли си? На повърхността! Топла вода, осветление... Но най-забавното е, че там, при тях, се е съхранила прекрасна електронна библиотека. На магнитни носители, на компактдискове. Цялата световна литература, киното... Представяте ли си? Някъде има електричество, колкото щеш...

— На какви вълни? Каква честота? — вряза се в уютното му повествование Артьом.

— Тоест това е един такъв своеобразен Ноев ковчег. На който действително не се е спасила по двойка от всяка твар, а цялата култура на нашата цивилизация... — продължаваше да нарежда старецът, сякаш не го е чул.

— В колко часа беше контактът? Колко често? Къде се намираше точката ти? И с какво оборудване? От каква височина успя да хванеш сигнала? Защо на мен тогава не ми се е получавало?!

Старецът очакваше разговор, а не разпит — уютен разговор край огъня. Но Артьом твърде много беше желал тази минута, за да я прахосва за розови сополи. Първо: да се убеди, че това е истина.

Артьом и сам знаеше за миражите, които се носят в онази пустиня отгоре. Не, не му беше нужно да им се любува, а да докосне, да повярва.

— Е? — Той не го отпускаше, притискаше го; не биваше да оставя стареца да се изплъзне. — Спомняй си точно! Защо на мен вече не ми се получава?!

— Аз... — Омир подсмърчаше и размишляваше, взирайки се в тъмнината. Но накрая се предаде. — Не знам.

— Как така не знаеш? Как е възможно да не знаеш? Нали ти самият си уловил сигнала?!

Потерза се малко — и си призна, гадината.

— Не го улових аз. Просто срещнах един човек. Радист. Той ми разказа.

— Къде? Къде го срещна? На коя станция?

Старецът отново започна да въздиша.

— Театрална, струва ми се. Театрална.

— Какво означава това, по дяволите? Мислиш ли, че няма да посмея да отида и да проверя?

— Нищо такова не си мисля, млади човече — отвърна Омир с достойнство.

— Кога?

— Преди две-три години. Не помня.

Не помни.

Единственият път, когато Артьом чу нечий слаб глас в затишията между съскането и воя на ефира, завинаги се запечата у него, а този глас и сега звучеше в ушите му като изсъхнало отдавна море в раковина — достатъчно беше само да се вслуша. Как може да се забрави такова нещо?

Как може през целия си подземен живот да мечтаеш да напишеш книга за потомците, за следващите поколения, за да знаят тези поколения откъде са се взели, така че да не губят мечтата си някога да се върнат горе, и да не помниш такова нещо в най-дребните му детайли?

И отгоре на всичко Театрална.

— Лъжеш — каза уверено Артьом. — Искаш да се харесаш.

— Грешите. Аз просто...

— Искаш да те харесам, за да ти разкажа всичко. Цялата си шибана история. Решил си да ме купиш, а? Напипал си слабото място — и веднага кукичката... А?

— Ни най-малко! Това е напълно истински случай...

— Я се разкарай!

— О! — тръбно смръкна сополите си гърбоносият Арменчик. — Мечтателите се карат чия мечта е по-мечтателна.

Артьом, озлобен към себе си и към този глупав стар лъжльо, облегна тил на набодения от куршуми пясък и стисна клепачи. Шибан разказвач на приказки. Тъкмо раните на душата хванат коричка — идва някой и я изчопля.

Старецът се нацупи — не възнамеряваше да разубеждава Артьом.

Майната му.

До края на дежурството не размениха нито дума. Когато си тръгна към станцията, Артьом не се прости със стареца дори с поглед.

— Има проверена информация. Хванат е сигнал от Колския полуостров. Там има оцелели! — Артьом погледна многозначително към Кирил.

— Вярно ли?!

— Вярно!

Кирил чак подскочи, така се зарадва. Не си направи сметката с въздуха и избухна в кашлица. Артьом, знаейки какво ще стане, му даде кърпичка — да я притисне към устните си. Кирил, след като се укроти, отдръпна кърпичката и я огледа изплашено и виновно. На Артьом сърцето му се сви.

— Всичко това ще мине. Пак ще гониш плъхове! Голяма работа, малко кръв!

— Мама ругае. Не ѝ я показвай. Няма да я покажеш, нали?

— Какви ги говориш! Та ние с теб сме един отбор! Ти няма да ме издадеш, нито пък аз теб!

— Закълни се в Ордена.

— Заклевам се в Ордена!

— Закълни се тържествено.

— Тържествено се заклевам.

Кирил се настани върху коленете му.

— Хайде. Разказвай.

— Общо взето — започна Артьом, — има точна информация. Хванат е сигнал от север. От Колския полуостров. Там са запазили напълно непокътната атомна електроцентрала. А при нея — град. Казва се Полярни зори. Красота, а? Така че ние не сме сами тук. Разбираш ли, Кирюха? Не сме сами! Има и други оцелели! И ние ги намерихме! А?!

— Яко! — каза Кирил, мигайки с огромните си бледи очища. — А това наистина ли е?

— Наистина е. И от тази електростанция идва толкова ток, че стига да се отоплява целият град по всяко време на годината. А над града е построен огромен стъклен купол. Можеш ли да си представиш?

— Нее.

— Като чаша, само че по-голям.

— Защо?

— За да не излиза топлината. Отвън е сняг, виелица, а вътре — топлина! Дърветата цъфтят. Точно като в твоята книжка. И има овощни градини, ябълки... И домати, между другото. Хората по улиците си ходят по потници. Навсякъде има цветя. Купища храна. Всякакви там сладкиши. Играчки — не като при теб само гилзи от куршуми. Най-различни играчки.

Кирюха примижа, добросъвестно стараейки си да си представи всичко това. Изкашлюка се два-три пъти със затворена уста, тихичко. Сдържа се. Издиша продължително. Навярно не можеше да си го представи. И самият Артьом не можеше.

— А през лятото този купол го отварят и си живеят на свеж въздух. Не под земята, а на повърхността, в къщи с прозорци. През прозорците се виждат други къщи или гората например. Така си живеят. На чисто, на сухо, на свежо. Право под слънцето. И в такъв въздух не може да се спаси нито един бацил, всичките измират. А хората си ходят по улиците направо без противогази.

— Всички бацили? И този на туберкулозата ли? — Кирил веднага се окопити.

— Всички. Този на туберкулозата най-напред.

— И какво, там просто трябва да отидеш и да подишаш без противогаз, за да се излекуваш?

— Мисля, че да — каза Артьом. — Да. Тук, в тунелите, в задуха и влагата вирее този бацил. А на свеж въздух веднага умира.

— Ау! Трябва да кажа на мама! Как ще се зарадва! А ти ще отидеш ли там?

— Но тези Полярни зори са много далеч. Не може да се стигне току-така. Трябва да се натрупат сили.

— Аз ще натрупам! А колко трябват? — Кирил подскочи върху коленете на Артьом.

— Много трябват. Знаеш ли колко трябва да се пътува дотам? На всъдеходи сигурно... Половин година! По повърхността. През горите, през блатата. По разрушени пътища.

— Е, и какво? Аз ще достигна!

— Не, теб няма да те взема със себе си. Навярно. Ще тръгна само с други бойци на Ордена.

— Защо така, а?

— Майка ти казва, че не ядеш нищо. Такъв слабак не ни трябва в екипажа на всъдехода. Само ще си ни в тежест. А пътят не е лек. Препятствия всякакви. Чудовища на всяка крачка. Ще се наложи да преживеем куп приключения. А ти как ще ги преживееш, след като не ядеш нищо? Още в първото приключение ще закъсаш! Не, на нашия Орден са му нужни бойци, а не дистрофици.

— Тези гъби повече не мога да ги гледам, Тьом! Бля...

— А зеленчуци? Ето, мама ти е намерила зеленчуци. Видя ли домата? Този домат е пътувал към теб от Севастополска през цялото метро.

— Пфу.

— Точно такъв домат, между другото, като онези домати, които в онези Полярни зори растат по улиците, в градините. Ето, опитай. В него има цял тон витамини.

— Добре, домата ще го изям. Щом там растат такива същите.

— Хайде, изгълтай го направо сега. Пред мен.

— А ти тогава ми разкажи още за тези зори и за купола като чаша.

Майката на Кирюха, Наталия, стоеше навън и слушаше през брезента всичко, всяка дума. През лицето ѝ пробягваха сенки, пръстите ѝ бяха сплетени.

— Накарах го да изяде домата — усмихна ѝ се Артьом.

— Защо му разказа за тези твои глупости? Сега ще ме изтормози с тях. — Наталия не отговори на усмивката му.

— Защо пък да са глупости? Може и да ги има тези Полярни зори. Нека да си мечтае.

— Вчера дойде лекар. От Ханза.

Артьом забрави следващото, което искаше да каже. Побоя се да гадае какво ще му съобщи сега Наталия, и просто спря да мисли. Стараеше се да не мисли нищо, за да не донесе лош късмет.

— Остават му три месеца. Това е. Полярните ти зори. Устата на Наталия се отпусна и Артьом разбра какво е било през цялото време в очите ѝ, докато са говорели.

— И какво, съвсем нищо?...

Тънка коричка. Изсъхнали сълзи.

— Мааамо! Артьом ще ме вземе на север с всъдехода си. Ще ме пуснеш ли?

Алексеевска приличаше на ВДНХ, само че в по-калпаво изпълнение. Тук също се опитваха да отглеждат гъби и също се мъчеха със свинете, но гъбите и свинете напук се получаваха съвсем кекави, така че едва стигаха за самите алексеевци, не оставаше нищо за търгуване. Ала и местните напълно подхождаха на свинете си — хилави, примирили се с това, че в тяхната приказка и началото, и краят са скучни и предварително известни на всички. Стените тук по-рано бяха бели и мраморни, а сега вече не можеш ги разбра какви са. Каквото е можело да се откърти и продаде — го бяха откъртили и продали. Останал беше само бетон и неголямо количество човешки животи. Бетонът беше трудно да се изкърти, а и никой не би се изкушил от такава стока в метрото; така че основната търговия вървеше за това за кого да умират в битките алексеевци. Ако имаше избор — цената би била по-висока. Но освен ВДНХ купувачи не се намериха. И ето че сега главната цел на съществуване на метростанция Алексеевска беше да охраняват ВДНХ.

Затова и южният тунел на ВДНХ, водещ към съюзническата Алексеевска, се смяташе за спокоен. През другите тунели можеше да се промъкват и цяла седмица, а през този Артьом и Омир, дори с всичките задължителни предпазни мерки, изгубиха може би само половин час. Макар че минутите останаха там, където и часовникът — на ВДНХ. На Алексеевска часовника го бяха откраднали още преди десет години и от тогава насам всеки там си съществуваше по свое собствено усещане за времето. Който искаше нощ — за него беше нощ. В края на краищата нощта в метрото не беше и спирала; деня трябваше да си го представяш.

Караулът погледна пешеходците без никакъв интерес — зениците им бяха колкото иглено ухо. Над поста висеше противно бяло облаче, миришеше на партенки — пушеха трева. Старшият въздъхна тежко, стягайки се.

— Накъде?

— Към Проспекта на мира. На пазар — произнесе Артьом, без да си дава много зор.

— Няма да ви пуснат. Там.

Артьом му се усмихна топло.

— Не е твоя грижа, чичка.

— Едно върху тангенс дава котангенс — отговори старшият, който се беше заразил от Артьомовата доброта и също искаше да каже нещо приятно.

С това и се разделиха.

— Накъде ще тръгнем? — обърна се Артьом към Омир.

— От Проспекта? Ако ни пуснат в Ханза — то по Околовръстната. Все е по-добре, отколкото да продължим по нашата линия. Неприятни спомени, знаеш. По Ханза ще е по-правилно. На мен визата ми е вписана, Мелник се погрижи. Теб ще те пуснат ли?

— Нали там има карантина?

— При тях вечно има някаква карантина. Ще преминем някак. Всички проблеми ще започнат след това. Театрална... Там, откъдето и да подходиш...

— Ама че местенце си избрал за радиста си, дядка. Насред минно поле.

— Ами какво да...

— Шегувам се.

Старецът погледна някак особено вътре в себе си — във вътрешността на черепа си, където явно беше разстлана картата на метрото. На Артьом тя винаги му беше пред очите, той се беше научил да гледа право през нея. Научи се за година служба при Мелник.

— Бих казал... До Павелецка е по-добре. По-далеч, но по- бързо. И оттам вече — нагоре по зелената. Ако ни провърви, може да стигнем и за ден.

И продължиха нататък по тръбата.

Жужащото фенерче се трудеше колкото можеше — но светлото му петънце достигаше само на десетина крачки, а по-нататък тъмнината вече го разяждаше. От тавана капеше, стените блестяха влажно, нещо ръмжеше утробно и падащите отгоре върху главата капки човъркаха кожата, сякаш това не беше вода, а стомашен сок.

В стените се появяваха някакви врати, а понякога черните отвори на странични проходи — повечето преградени и заварени с арматурни решетки.

Върху дъгоцветните пътнически карти, то се знае, не беше обозначена и една трета от цялото метро, истинското. Защо да се смущават хората? Пренасяш се от една станция на друга, забил нос в телефона си, прескачаш с час напред — готово, пристигнал си. И не си успял да се замислиш на какви дълбочини си бил. И да се поинтересуваш — а какво има там, зад стените на станцията, накъде водят преградените с решетки отвърстия в тунелите? И добре че не си успял. Гледай си в телефона, мисли си за твоите важни неща и не си пъхай носа, дето не ти е работа.

Крачеха с особена тунелна крачка — по-широка, куца — така, че да попадат точно на траверсите. Трябва да извървиш много път, за да приучиш краката си към такова нещо. Тези, които живеят на станциите, не умеят по този начин, бъркат ритъма, спъват се.

— Е, а ти какво, дядо... сам ли си?

— Сам съм.

Цялата светлина отиваше напред и не можеше да се разбере какво е изписано върху лицето на стареца. Навярно нищо — брада и бръчки.

Прекрачиха още петдесетина траверси. Раницата с припасите започна да се пълни с тежест, да напомня за себе си. Слепоочията се навлажниха, гърбът плувна в пот.

— Имах жена. На Севастополска.

— Ти да не живееш чак на Севастополска?

— По-рано — да.

— Тръгна ли си? — Кой знае защо, на Артьом това му се стори най-вероятно. — Жена ти?

— Аз си тръгнах. За да пиша книга. Мислех, че книгата е по-важна. Исках да оставя нещо след себе си. А жената така или иначе няма къде да се дене. Разбираш ли?

— Оставил си жена си, за да пишеш книга? — попита Артьом. — Как така? И тя... пусна ли те?

— Аз избягах. Върнах се — а нея вече я няма.

— Тръгнала си беше?

— Беше умряла.

Артьом прехвърли куфара с противохимичната защита от лявата си ръка в дясната.

— Не знам.

— А?

— Не знам дали разбирам, или не.

— Разбираш, разбираш — уморено, но уверено изрече старецът.

На Артьом изведнъж му стана страшно. Страшно — да не извърши нещо необратимо.

Продължиха да броят траверсите мълчаливо. Слушаха ръмжащото ехо и далечните стонове — метрото смилаше някого.

Майорският кабинет се оказа напълно уютен и дори повече приличаше на ергенска квартира. Веднага ставаше ясно, че домакинът нощува тук —ъгълът беше преграден със завеса, но изпод нея стърчеше ъгълът на някак по домашно изглеждащо легло, небрежно застлано със синтетично одеяло. Килим, прояден от молци, със сложна източна шарка, детайлите от която вече бяха започнали да изчезват. В другия ъгъл бе сложена пищна икона — двама слаби хора в червено, с тъжни лица и крехки мечове в дългите пръсти.

След като отвори вратата, майорът огледа стаята критично, с охкане събра захвърлените в различни краища трогателни плюшени чехли и смутено ги метна под масата.

— Моля за извинение за безпорядъка. Обличах се набързо.

Артьом и останалите засега се блъскаха в съблекалнята.

След като разтреби, Борис Иванович ги повика вътре. Но не всичките.

— Брокер? — попита той Льоха от разстоянието на протегната ръка.

— Брокер — призна си онзи.

— Почакай отвън, приятелю. Ще поговорим отделно. Че аз в този кабинет и обядвам. Затънал съм в работа до гушата. Врагът не спи.

И пресече зловонието, тръшвайки вратата — облицована и мека, но хлопаща желязно при затварянето.

— Сядайте на столчетата.

Той забърса трохичките от масата, погледна в украсената със сини рисунки керамична чаша, изцъка. Артьом вече очакваше да му предложат и чай, но Борис Иванович не го направи. Отмести чугунената лампа със стъклен зелен абажур настрани, за да не срязва светлината погледите им. И вече от уютния сумрак попита:

— Откъде идвате при нас?

— От ВДНХ.

— О!

Борис Иванович повъртя в устата си ВДНХ като витамин и потърка нос, спомняйки си.

— Как е там началството ви? Кляпин, струва ми се, Александър Николаевич? Справя ли се?

— Кляпин подаде оставка преди половин година. Сега е Сухия.

— Сухия... Сухия! Това е бившият по безопасността, нали? Колега! — зарадва се майорът. — Радвам се за него!

— Точно така.

— А и вие самият сте оттам, както разбирам? — Свинолуп прелисти паспорта на Артьом. — Като какъв служите?

— Сталкер — каза Артьом.

— Така и предположих. Ами вие? — Борис Иванович прехвърли вниманието си върху Омир.

— От Севастополска.

— А, това вече е интересно! Не най-близкият край на света. Севастополска. Там Денис... Денис... Как беше по баща, господи...

— Михайлович.

— Вярно! Денис Михайлич. Как е той?

— Във форма.

— Във форма! Хаа! — Борис Иванович намигна на Омир заговорнически. — По-добре не може да се каже. Пресякоха ни се пътищата веднъж. Изпитвам към него искрено уважение. Професионалист. Мда.

Свинолуп отново погледна в чашката си, сякаш надявайки се, че тя ще се напълни сама. После предпазливо докосна бузите си. Нещо не беше наред с тях, но в полумрака Артьом не можеше да разбере какво точно. Изглеждаше, че лицето на майора... е изрисувано?

Във всичко останало външността му беше по-скоро приятна: едър, широко чело и високо заради оплешивяването, спортна младост, прегърбена от кабинетна работа. Очите му проблясваха от полумрака топло, изпитателно. Фамилията удивително не му подхождаше с прекадената ѝ грубост. Това не беше човек от народа.

— А вие, между другото, не сте ли евреин? — попита Борис Иванович Омир.

— Не. Защо?

— „Не, защо?“ — засмя се домакинът. — Вие определено ми харесвате. Аз, между другото, се отнасям към вашите събратя с голям пиетет за разлика от много колеги...

— Не съм евреин. Нали ми видяхте паспорта. Защо, това има ли значение?

— Паспортът! Паспортите хората ги рисуват. Не говоря за паспорта ви, а за състоянието на душата. В отговор на въпроса ви — няма никакво значение! Та тук, при нас, не е Райхът.

На стената пгумоляха стрелките на часовник — простичък, стъклен, в синя пластмаса. На циферблата беше нарисуван като че ли щит и бяха изписани разни букви, разделени с тирета. Артьом прочете за себе си: „ВЧЕК-НКВД-МГБ-КГБ-ФСК-ФСБ-СБ ООЛ“. „ООЛ — Общност на Околовръстната линия“ — машинално разшифрова истинското наименование на Ханза Артьом.

— Антикварна рядкост — обясни му Борис Иванович. — В цялото метро има само две-три бройки такива. Един ценител би разбрал.

— Имате ли още някакви въпроси към нас? — каза Артьом.

— Разбира се. И то доста. Може ли да подадете ръцете си тук на светлото, с дланите нагоре? — помоли майорът, без да напуска сенките. — Аха, благодаря. Пръстите. Ще позволите ли да ги докосна? Като ръкостискане. Оп. Мазоли. А това е от барут, нали? Ще ми покажете ли рамото си? Да, покажете, покажете. Дясното. Не, може да не се събличате. Май синина. Изглежда, сте използвали автомат?

И още нещо странно — пръстите му бяха влажни и малко лепкави. Но това върху тях не беше пот, а... Артьом с усилие потисна желанието си да подуши ръцете си, едва освободили се от ръкостискането на майора.

— Сталкер. Нали ви обясних.

— А, да, това да. Но нали сталкерите са с противохимична защита и винаги с ръкавици? Не на повърхността сте се настреляли. А вие, Николай Иванович? — обърна се той към Омир с името му по паспорт, като грижливо опипваше скулите си.

— Ръцете. Бъдете така любезен. Благодаря. Ето, личи си интелигентът.

Той се замисли, раздвижвайки пръстите си — тлъсти и силни. Сякаш правеше с тях нещо, от което те подпухваха и го боляха. Може би беше работил дълго с някое от жужащите фенерчета?

Редкият часовник се въртеше известно време, отчетливо тиктакайки: цък, цък, цък. Всички мълчаха, оставили часовника да звучи. Желязната врата отсичаше външните гласове. Ако не беше ясното тиктакане, тук щеше да е тихо, сякаш са оглушали след взрив.

После Борис Иванович се опомни.

— Може ли да се поинтересувам каква е целта на посещението ви в Ханза?

— Транзит — отговори Артьом.

— Местоназначение?

— Театрална.

— В течение ли сте, че вкарването на несертифицирано свързочно оборудване на територията на Ханза е забранено?

— Никога не е имало такова нещо!

— Как ли пък не. Вие навярно по-рано просто не сте опитвали, Артьом Александрович.

Звукът от бащиното му име го издраска — първия паспорт му го беше правил Сухия, а той не би могъл да знае името на истинския баща на Артьом. Той и името на майка му не беше чувал. А самият Артьом може и да беше, но не го бе запомнил.

Така че чичо Саша беше вписал себе си, а Артьом тогава нямаше достатъчно дързост, за да спори с него. Така и си остана. Но все пак по-късно си смени фамилията. Когато Мелник му направи новите документи вместо повредените.

— Още един въпрос: живеете и работите на ВДНХ, както гласи печатът, а паспортът е издаден в Полиса. Много ли се налага да пътешествате? Често ли ходите там?

— Живях една година там. Подработвах.

— Дали не случайно на Библиотека „Ленин“?

— На Библиотеката.

— И по-близо до Червената линия?

— По-близо до самата Библиотека.

Свинолуп се заинтригува, заусмихва се.

— А на Тетрална отивате, защото е по-близо до Театъра, явно? И не защото двете станции близнаци⁴ са червени? Разберете ме правилно, просто се интересувам. По служба.

— Почти. Планирано е излизане нагоре. На Театрална.

— Разбира се, използване на радиостанцията армейски образец? На кого там ще изпращате шрифтограми? На балетната трупа? Труп-а, ха.

— Чуйте ме — прекъсна го Артьом, — ние нямаме нищо общо с червените. Нали ви обясних — аз съм сталкер. Всичко и без това си личи, нали? По лицето, по косата. Та на мен не ми е нужно през нощта да пускам осветлението в клозета, мамка му, на мен струята ми свети. Да, нося със себе си радиостанция. И какво от това? А ако заседна там, на повърхността? Ако тръгнат да ме ядат? Какво, и на помощ ли не мога да повикам никого?

— А има ли кого? — попита Борис Иванович.

Той се подаде напред, измъкна се от сенките. И стана ясно защо докосва лицето си. То цялото беше нашарено с подути, процеждащи кръв драскотини. Едната беше разорала по диагонал бузата му и след прекъсване — скулата, сякаш някой се е опитал да извади окото на майора, но той е зажумял и го е предпазил.

Ето какво лепнеше по пръстите му: сокът, процедил се през тези драскотини. Съвсем пресни, още незасъхнали; нещо се беше случило с майора само няколко минути преди да ги арестува. „Обличах се набързо...”

— Може и да има — отговори бавно Артьом.

Можеше да го попита: какво е станало с лицето ви, Борис Иванович? Но какво щеше да им даде това сега? Нищо нямаше да им даде, освен да ги забави с някоя друга минута.

— Тогава може би ще го повикате? — Борис Иванович се усмихна; заради драскотините не му се получи особено добре. — Защото сега това може да ви е от полза. Регистриран сте в една станция, документите ви са издадени в друга. С огнестрелно оръжие. С три бойни комплекта. С вашето забранено радиооборудване. Разбирате ли какво имам предвид? Тази ваша радиостанция... Имаме всички основания да ви задържим, Артьом Александрович. Както се казва — до изясняване на обстоятелствата.

Да се оправдава? Да обяснява на този човек за какво му е на него, Артьом, радиостанцията? Той и сам би могъл да си каже в отговор вместо този Свинолуп: за двайсет години — никакви сигнали, никакви свидетелства, че някъде е оцелял още някой. Кого искате да излъжете, Артьом Александрович?

Майорът се измъкна иззад бруствера си, тръгна към средата на стаята — да гази с мръсните си ботуши слепналата се от времето и от мрака шарка на килима.

— И вас, Николай Иванович, за компания... Може би поне вие имате какво да разкажете? Не непременно тук, пред младежа. В багажа ви не е намерено друго освен дневника. Тоест вашите мили завъртулки могат да се тълкуват по всякакви начини. Може би това е „Повест за сегашните години“, а може и да съставяте отчет за службата за държавна сигурност на Червената линия. А?

Омир сви глава между раменете си и глътна езика си, но не се опита да се дистанцира от Артьом. Свинолуп усили натиска още малко:

— Е, както искате. Времената са трудни. Тревожни. Трудните времена изискват трудни решения. Разбирате ли накъде бия?

Артьом потърси отговора долу, върху протрития килим.

Изпод масата надничаха тъжните плюшени чехли. Те бяха някак... чужди за този кабинет.

Твърде малки за Борис Иванович с неговите крачища.

Женски?

— Вие може би имате някакво свое обяснение за всичко това. Но нали аз засега не го знам. Поставете се на мое място — налага ми се да изобретявам свои версии. И версията, която ми се очертава засега, е следната...

Обличал се е набързо. Не е успял да прибере чехлите. Лицето му е раздрано до кръв. Кой го е наредил така, мислеше си Артьом, вместо да мисли как да отърве себе си. Жена. С нокти. Цялото му лице. Опитала се е да му издере очите. Това не е било игра. Какво ѝ е направил?

— Че вие, другари, сте се опитали да проникнете на територията на враждебната ви Ханза чрез подкуп на официално лице. С цел шпионаж, разбира се. Или може би подготовка за терористичен акт?

Какво ѝ е направил?

Проклетата лампа пестеше светлината и в сумрака не можеше да се разбере дали шарките на килима не са обгърнати от пурпурни петна. Ергенската квартира изглеждаше подредена, тук не се бяха били, не се бяха търкаляли по пода, не бяха събаряли мебели; но все пак пантофите... пантофите нали лежаха тук, захвърлени. Значи тя е дошла тук. Довели са я... Затворили са вратата с онова издрънчаване, превъртели са ключа. Така, както и подир тях двамата.

— Ханза има доста врагове. Завистници. Но виж, радиостанцията... Радиостанцията не е декларирана и не е сертифицирана, внесена е контрабандно... Какво означава това? Означава: вие не сте сами. Вашето внедряване е част от някакъв план.

Някой се е канел да координира вашите действия. Да проникне на територията на Околовръстната, да създаде тук тайни квартири, може би да намери свръзки, да получи от тях фалшиви документи, да се притаи и да чака заповеди... И в уречения час да влезе във връзка с други агенти.

Омир безпомощно гледаше в Артьом с прозрачните си честни очи, но Артьом не искаше да му отговаря, постоянно избягваше погледа му, изплъзваше се.

Интересно коя ли е тя? Какво е станало с нея?

— И това, че мълчите, означава, че няма какво да възразите. Тоест съм отгатнал правилно всичко, нали?

Нямаше друг изход от кабинета. Една врата — облицована, заглушаваща всякакъв звук. Масата. Часовникът. Телефон. Икона. Скрито зад завеса легло в ъгъла. Легло. Застлано със синтетично одеяло. А ако на него... Завесата е плътна, непрогледна, а зад нея, върху леглото...

— Е?

Артьом отвори устата си, канейки се да направи признание. Свинолуп се стегна, затаи дъх, престана да бърбори. Чекисткияг часовник претегли още малко време. Цък. Цък. Цък. Омир си пое дъх, не смееше да издиша. Изобщо никой вече не дишаше.

Тя затова се е стараела с последни сили да ослепи майора, защото той я е убивал. Може би я е бил налегнал отгоре.., и я е душил.

Тази завеса. Зад нея. Застланото легло. И право върху леглото. Където той спи.

Мъртва. А ако току-виж още е жива?

Да скочи? Да дръпне завесата? Да закрещи? Да се хвърли да се бие?

Никой не диша. Ами ако там е пусто?

— На кого се канехте да подавате сигнали? За какво? Откъде? — Майорът изгуби търпение.

Артьом го погледна слисано. Главата му се напълни с мръсни подпочвени води, не ги побираше, заплашваше да се пръсне; болеше го.

Коя е тя? Тази жена? Защо я е...

Трябваше да направи нещо. Не биваше да остава тук. А завесата — нима това е негова работа?

— Наистина ли ме обвиняваш в шпионаж, майоре? В полза на червените? — Артьом се надигна.

Свинолуп извади сякаш отникъде малък матов „Макаров“, сложи го до себе си на масата — черна широка зеница, насочена към зениците на Артьом. Но вече беше късно да отстъпва. Трябваше да отвори облицованата врата, трябваше непременно да излезе навън от този уютен апартамент. Да излезе и да изведе стареца със себе си.

— Намери ми мазоли, а? Барут? Добре. Нека да ти кажа откъде са мазолите. Помниш ли историята с бункера миналата година? Трябва да го помниш! Помниш ли Корбут от Червената линия? Трябва да го знаеш! Та той ти е колега! Помниш ли, когато Орденът загуби половината си бойци?! Държаха отбраната срещу червените! От вашите врагове! Защото, ако те бяха превзели този бункер... И ние молихме за помощ вас, вашата Ханза, помниш ли?! Когато вече мислехме, че всичко е свършило! Но на вас, гадове, явно всички сили ви бяха заети на невидимия фронт! Ето откъде са ми мазолите! Оттам, откъдето на Мелник му е инвалидният стол!

— Навийте си ръкава! — нареди майорът с променен глас. „Ако не ние, то кой?“ Татуировката вече беше посивяла.

— Е, сега поне се появи яснота по отнощение на паспорта — изкашля се Борис Иванович.

— Имате ли други въпроси към нас?

— Напразно сте толкова нервни към мен. Аз, между другото, имах всички основания да ви задържа тук до изясняване на случая. Вие може би не знаете, но сега сме на една крачка от въвеждането на извънредно положение. Само миналата седмица сме разобличили и обезвредили петнайсет агенти на Червената линия. Шпиони, диверсанти и терористи. Орденът, разбира се, е зает с други неща. Това го разбирам. Но вашият Орден, при цялото ми уважение, не е наясно с контраразузнаването

На вас може да ви се струва, че само във вашите ръце е съдбата на цялата планета. Навярно си мислите, че мирът и стабилността в Ханза са нещо, което се разбира от само себе си, а? А ако ви кажа, че едва вчера заловихме човек, който вече беше получил достъп до системата ни за водоснабдяване? И от когото иззехме двайсет килограма отрова за плъхове? Знаете ли колко мъчителна е смъртта от отрова за плъхове? А знаете ли, че един на вид напълно безобиден лайновоз, като вашето приятелче, беше докарал в бъчвата със стоката си мина на Белоруска? Ако тя се постави на правилното място, знаете ли какво ще стане? А това са само диверсанти- те. Провокаторите ги ловим на тълпи. Агитатори. Започват с хленчене за това, че тук, при нас, няма справедливост, че богатите забогатяват, а бедните обедняват, че Ханза, видите ли, задушава бизнеса или че трудовият човек из цялото метро изнемогва, защото Ханза му изпива кръвчицата, а после ето тези позиви — моля!

Той сложи пред Артьом къс сива хартия, на която картата на метрото беше изобразена като паяжина; в центъра седеше тлъст паяк. Върху паяка беше написано: „ХАНЗА“.

— А от другата страна, обърнете — „Предай на приятеля си!“ или „Ела на събрание!“. Та така. Създават клетки. Схващаме ли? На нас тук под носа ни ни готвят революция, ясно ли е? Денонощно. Вие били ли сте там при тях, боя се да попитам? Разбирате ли какво ни очаква всички нас тук, ако стане нещо? Те дори няма да си хабят куршумите за нас, просто ще ни избият с арматурно желязо. А онези, които бъдат ощастливени насилствено, ще се изяждат едни други, и то по купонна система. Ето! Ще настъпи властта на Съветите! И какво можете да направите против народния бунт? Колко хора са останали в Ордена? Трийсет? Четирийсет? Е, да, спецчасти, е, да, герои, да, ако не вие, то кой. А какво ще направите срещу тълпата, която провокаторите са насъскали и нахъсили? Ще стреляте в жени? В деца?! А?! Не, приятелю. Вие може би разбирате от тактики за водене на близък бой или от щурмуване на укрепени обекти, само че животът не се ограничава с това! Знаеш ли колко различни жизнени ситуации има?

Цък. Цък. Цък.

Борис Иванович сплете пръстите на ръцете си; това сякаш му напомни за нещо и той се вторачи замислено в пръстите си — дебели и силни. После докосна отново бузата си.

— За какво ти е да ходиш на Театрална? — попита той още веднъж, спокойно. — И кой е този с теб? — кимна към Омир.

— Изпълнявам задача на Мелник — отговори Артьом. — Ако имате желание — свържете се и попитайте него. Аз не съм упълномощен. Дядото е водач. Отиваме до Павелецка.

Омир замига. Чул беше за Мелник. Помнеше какво всъщност беше казал той за Артьом. „Побъркал се е.“ Но и той не знаеше всичко. Татуировката си беше останала, но ако някой кажеше на Мелник, че Артьом все още служи в Ордена... Ако някой наистина в този момент хванеше тази ръбеста слушалка и опиташе да се свърже с Мелник...

— Полупроводник⁵ — разсеяно провлачи майорът и се усмихна. — Полупроводник, полудяло. А брокерът какво?

— Брокерът... е с нас.

— Беше с вас. Сега ще е с нас. Нали той ви е превел през кордона, договорил се е? В нарушение на фитосанитарната карантина? Нали някой е дал подкуп на служител на Общността на Околовръстната линия? Така да се каже, ако не вие, то кой?

— Не — поклати глава Артьом. — Брокерът е с нас.

Свинолуп нищо не чуваше.

— Така че ще се наложи ние тук с брокера... да си пообщуваме. А вас ще ви изпратя с транспорт до Новослободска. Директно. И ще ми падне камък от сърцето.

Омир го погледна накриво. Но Артьом не можеше да остави тук този глупав младеж. Не и на Борис Иванович. Не и в тези трудни, тревожни времена.

— Пускаш всичките. Или хайде, обади се на Мелник.

Свинолуп потропа с пръсти по стола, завъртя като пумпал малкия тежък „Макаров“, стисна и отпусна юмрука си.

— Какво ме плашиш с Мелник? — изрече той най-накрая. — Той ще ме разбере, Мелник е офицер и аз съм офицер. Просто това ще бъде глупаво. Нали ние с вас имаме общи врагове. Трябва да се сражаваме заедно, рамо до рамо. Вие по вашия начин, ние — по нашия. Защитаваме метрото от хаос. От проливане на много кръв. Кой както може.

Беше горещо. Не стигаше въздух. В ушите пулсираше мътната вода. Не стига въздух, въртеше се в главата му. Леглото в ъгъла е скрито зад перде. Чехлите под масата. Просто да хване тази проклета завеса... Да я дръпне.

— Пускаш всички — повтори Артьом. — И тримата.

— До Новослободска. Моят участък е. От онази страна са чужди. И не искам да обяснявам на всеки за теб, за брокера, за твоя Мелник. Някой със сигурност ще доложи на началството. Ще ме измъчат с докладни.

— Още сега — натисна Артьом.

— Още сега да му...

Цък. Цък. Цък. Светците в ъгъла шепнеха, съвещаваха се. Мечовете на двамата бяха голи. Омир се опита да избърше с опакото на дланта си потта от плешивото си чело, но цялата тази пот не можеше да се подсуши.

Най-накрая Борис Иванович взе слушалката на плоския телефон с бутони.

— Агапов! Брокерът на изхода! Да. Нямам какво повече да кажа. Какво? А какво прави Леонов? Ами дай му. Трудът трябва да се заплаща. Да. Още повече той! Разказвач по рождение! Особено му се удава за невидимите наблюдатели... Направо се захласваш! — той се засмя. — Да. И давай брокера.

Артьом побутна Омир по рамото; тръгваме. Старецът взе да се надига, но бавно, сякаш се е закачил за нещо.

— Върнете ни вещите — каза Артьом.

— На границата — обеща Борис Иванович, ставайки сериозен, — Че току-виж избягате и опитате да се скриете. Нали така и не изяснихме подробностите от задачата ви. Не се безпокойте. На границата ще ви върнем всичко.

Преди да заключи кабинета, го огледа собственически Всичко там беше наред. Борис Иванович стрелна с поглед ъгъла, удари по строеви токовете на обувките си един в друг пред меченосците с нимбите и загаси осветлението. И Артьощ погледна през рамо за последен път — към завесата. Не е моя работа, каза си.

— На границата мъглите са навъсееени... — тихичко запя под нос Свинолуп.

— Тук, при нас, пътят е само в една посока — каза им на прощаване командирът на граничната застава, човъркайки с пръсти узряла върху шията му сочна пъпка.

И тогава им стана интересно къде ги е отвял вятърът.

Менделеевска се оказа полутъмна, мъглива от парата и напълно подгизнала. Стълбичката на прохода със съседната Новослободска се спускаше не върху гранитен под, а в езеро — тук хората живееха до глезените в студена мътна вода. Артьом разкопча куфара си — там лежаха неговите гумени ботуши. Използва случая да окачи върху себе си и автомата. Омир също беше в гума, веднага си личеше опитният пътешественик.

— Не знам какво е протекло — промърмори Льоха настръхнало.

Тук-таме във водата лежаха сковани от изгнило дърво рамки, с помощта на които човек можеше да се издигне малко над дъното. Бяха нахвърлени, както дойде, и никой не се опитваше да ги събира в острови или пътеки.

— Палети — досети се Омир, нагазвайки в студената мътилка, за да се добере до дървения мост. — По-рано използваха такива във фургоните. И цялото Подмосковие беше в рекламни табла: купувам палети! Продавам палети! Цял черен пазар за тези палети! И си мислиш: за какъв дявол изобщо му трябват на някого тези палети? Оказва се, че са ги трупали за Потопа.

Но и палетите отдавна бяха подгизнали и бяха затънали с няколко сантиметра. Можеха да се видят през мръсотията само съвсем отблизо, и то като си гледаш право в краката; а отстрани наистина изглеждаше, че тук има само едно размътено библейско море.

— Те всички тук са като пророци, разхождат си се право по водата — усмихна се Омир, гледайки джапащите местни.

Брокерът също го оцени:

— Сякаш е залято с лайна!

Скоро зениците забравиха колко ярко е сияела Ханза, и местната оскъдна светлина им стана повече от достатъчна. В светилниците гореше мас — у когото се намираше; понякога зад паравани от найлонови пазарски торбички — избледнели, но не докрай.

— Като китайските хартиени фенери — посочи Омир. — Красиво, а?

Артьом не мислеше така.

През арките, които в началото изглеждаха плътни и черни, започнаха да се виждат коловози. Но не обичайните, като на останалите станции. На Менделеевска нямаше граница между платформата и коловозите, мътната вода изравняваше всичко. Трябваше да се отгатва къде може да се стои и къде се налага да отстъпиш и да нагазиш.

Но главният въпрос беше: как от тук изобщо може да се върви нататък?

Изходът нагоре беше затрупан, проходът — отрязан. Тунелът — до шията залят със студена и мръсна вода. И на всичко отгоре тя излъчваше — иди се къпи в такава. Ще се сгърчиш, тя ще ти погълне фенера и ще се носиш с лице надолу, докато не ти се напълнят дробовете с вода.

Покрай невидимите коловози седяха местните, почесваха се, ловяха в дълбините с някакви кепчета разни неща — по-добре изобщо да не мислиш какви — и веднага ги поглъщаха сурови.

— Открадна ми глиста! Върни ми глиста, гадняр! — вкопчи се един от рибарите в къдриците на друг.

Нямаха нито лодки, нито салове. Нямаше къде да се дянат от Менделеевска, а и нямаха никакви намерения да се махат. А Артьом и Омир какво щяха да правят?

— Защо всичко е потопено? Тя какво, по-ниско ли е от Но- вослободска? — попита на глас Артьом.

— С осем метра по-дълбока — извлече от паметта си информацията Омир. — Така че водата оттам всичката тече насам.

Веднага щом се отдалечиха от стъпалата на прохода, в краката им се вкопчиха хилави деца. Те не смееха да се доближават до ханзийския кордон; някак успяваха да ги пропъдят оттам.

— Чичко, патронка. Чичко, патронка. Чичко, патронка.

Хилави, но жилави. Опа! — улавяш чужда ръка в джоба.

Хлъзгава, бърза, ловка. Уж току-що си я хванал — а ръката ти празна. И не можеш да разбереш кое от тези дяволчета е било.

Подземните реки течаха из цялото метро, чегъртаха бетона, напираха да се спуснат на дълбоките станции. Който можеше, ги изгребваше: укрепваше стените, изпомпваше кишата, изсушаваше влагата. Който не можеше — затъваше мълчаливо.

На Менделеевска народът го мързеше и да гребе, и да затъва. За момента се справяха криво-ляво. Бяха откраднали отнякъде строителни тръби, преградили бяха с тях залата, бяха си направили от тях джунгла, изкатерили се бяха нависоко, под тавана, и бяха увиснали там, на тези железни лиани. По- стеснителните бяха омотали около гнездото си найлонови пликчета, за да не зяпат външни хора живота им. По-простодушните си вършеха работата направо от горните етажи във водата — шумно и пред всички.

По-рано залата на Менделеевска, тържествена, в бял мрамор и с просторни закръглени арки, е била подходяща например за бракосъчетания. Но потоците с мръсотия бяха отлепили от стените мраморните плочи, бяха направили късо съединение в електрическата мрежа и бяха изгасили изящно извитите метални полилеи, а хората бяха превърнали в земноводни. Едва ли тук някой все още се женеше — просто се покатерваха по- нависоко, за да не си намокрят задниците, и се съвкупяваха на бърза ръка.

Тези, които не ловяха глисти, седяха на своите етажи нарове безучастно и съкрушено; взираха се в тъмнината, бърбореха безсмислици и глупаво се кикотеха. Изглежда, тук нямаше други занимания.

— Какво да хапнем? — повтори объркано Льоха, докато се измъкваше от мокро на сухо, отпъждаше просячетата и гледаше скръбно обувките си.

От неговата настойчивост стомахът на Артьом също се сви. Трябваше да хапнат още на Проспекта: там и свински шишчета се печаха, и чиния гъби можеха да им задушат. А тук...

— Патронка, чичко!

Артьом подхвана куфара си по-здраво, прогони дребосъците. В джоба му отново зашумоля нечия лапа. Намери нещо, дръпна се — но този път Артьом вече беше нащрек. Оказа се момиченце, на около шест години. Сплъстени коси, зъбите — през един.

— Пипнах те, бръмбарче! Дай, какво държиш там?!

Разтваряше пръстите ѝ един след друг, стремейки се да изглежда ядосан. Момиченцето като че ли се уплаши, но се опитваше да наглее. Предложи на Артьом да го целуне, ако я пусне. В ръката ѝ имаше гъба. Откъде се беше взела тази гъба в джоба на Артьом? Влажна гъба, от леха. Що за безумие?

— Ама ти к’во, давай гъбката! К’во, свиди ли ти се?

Досети се: Аня я е сложила.

Пъхнала му беше гъба на прощаване: ето те, Артьом. Ето кой си, ето я твоята природа и твоята същност и помни за товав героичните си странствания. Помни за себе си и помни за мен.

— Няма да ти я дам — каза твърдо Артьом, стискайки детската ръка по-силно, отколкото беше възнамерявал,

— Боли! Боли! Изверг! — заврещя тя.

Артьом отпусна пръсти, освободи вълчето.

— Постой. Почакай.

Тя вече се канеше да замахне към него с някакво желязо разстояние, но застина, съгласи се да потърпи. Значи, все о вярваше мъничко в хората.

— На! — той ѝ подаде два патрона.

— Хвърли ги! — нареди момичето на Артьом. — Изверг. Няма да се приближа към теб. Освен ако не е мъничко.

— А как да се измъкнем оттук? До Цветния булевард?

— Никак! — тя се изсекна в ръката си. — Трябва сами да ви вземат!

— Кой!

— Който трябва!

Артьом подхвърли в дланта ѝ един патрон, после втори. Тя улови първия, но вторият ѝ се изплъзна и веднага подир него в студената мътилка се хвърлиха едновременно трима дребосъци. Момиченцето веднага ги започна с токчето по носа, по ушите — на ти, на ти, мое си е! Но вече беше провървяло на някого другиго. То не заплака от обида, а каза на щастливеца решително:

— Добре, гадино, ще ми паднеш в ръцете!

— Чуй, приятелко — повика я Льоха, — тук някой има ли изобщо лавчица? Ама такава, че да не се отровим? Отведи ни, ще ти дам още една патронка.

Тя се вторачи в него недоверчиво, после подсмръкна.

— Искаш ли яйце?

— Кокошо?

— Не, мамка му! Разбира се, че кокошо! Един в онзи край на селото има.

Льоха се зарадва и Артьом изведнъж също повярва в това яйце: варено, с белтък като човешко око и с жълтък като слънцето на детските рисунки, свежо и меко. И самият той пожела такова яйце, а най-добре три, изпържени със свинска мас. На ВДНХ не отглеждаха кокошки и за последен път беше ял бъркани яйца в Полиса преди повече от година. Когато всичко между тях двамата с Аня тепърва се разгаряше.

Артьом скри гъбата поздрав във вътрешния си джоб.

— Аз съм „за“ — каза той на Льоха.

— Ще нагъват яйца! — провъзгласи момичето.

Тази новина доведе дребосъците до състояние на възбуда. Всички, които се опитваха да изкрънкат от Артьом патронче, отложиха мечтите си, престанаха да просят милостиня; струпаха се мълчаливо около пришълците с опулени очи.

Наложи се цялата делегация да подскача по палетите като ято пиленца до противоположния край на платформата, при скрития някъде там кокошарник. Децата се мъкнеха подире им из гората от скелета, тичаха по горните нива, изпреварвайки ги, като от време на време падаха с врясъци в блатото.

Полудремещите на наровете гледаха тъпо и безсилно подире им, вяло разплитайки сплетените си мисли:

— Дали да не идем на солянка⁶ днес? На афиша четох, че е дошъл някакъв страхотен швед. Специалист по електроника.

— За теб е дошъл. Те в тази Швеция всички са педерасти. Вчера по телевизията го казаха.

— Насмукали са се с глисти — каза за тях момичето, докато ги отминаваха.

На един от палетите, отделен от другите, подпухваше труп.

Артьом видя как към него, държейки муцунката си по- нависоко, плава, за да се угости, някакъв плъх, и си помисли на глас:

— Разликата е само осем метра, а сякаш сме се спуснали в ада.

— Не се бой! — ободри го Льоха. — Значи, и в ада са наши! И не са забравили руския, браво!

Доскачаха до другия край на това тяхно проклето село. До самата задънена улица.

— Те! — изплю се момичето. — Той е тук. Давай патрона!

— Ей, стопанинът! — извика брокерът нагоре. — Разправят, че търгуваш с яйца?

— Има такова нещо — отгоре се надвеси сплетена брада.

— Давай ми патрона! Давай патрона, изверг! — обезпокои се момичето.

Льоха въздъхна горчиво и алчно, но се разплати с водачка- та. От околните нарове наблюдаваха това със завист.

— На каква цена?

— Два! — настоя брадата. — Два патрона!

— За мен две и още... И още за другарите ми — три броя. Сделката на века, братко, ще се прочуеш!

Отгоре се размърдаха, запъшкаха. След минута пред гостите се представи мъж в сако, облечено на голо. Слабините му бяха прикрити с бяла пола, направена от срязан отдолу широк пакет с изтрит надпис „ Аша“; брадата беше зацапана и сплъстена, очите — пламнали и мазни.

В едната си ръка мъжът носеше уверено, като кралски скиптър, символа на властта си — зацапано с курешки кокоще яйце. С другата нежно, но надеждно прегръщаше измършавяла кокошка с наплашен поглед.

— Олег — представи се с достойнство брадатият.

— А отстъпка ще има ли, Олежка? — попазари се брокерът.

— Всичко си има своята цена — каза твърдо Олег. — Яйцето е два патрона.

— Добре... От мен да мине. Давай го тук. Варено ли е? И още четири. Ето ти. Един, два... Пет. Десет.

— Няма нужда! — поклати глава Олег.

— От кое няма нужда?

— Яйцето е само едно. Дайте два патрона. От останалото няма нужда.

— Как така едно? — обърка се Артьом.

— На цялата станция е едно. Днес. Вземайте, докато другите не са го купили. И е сурово. Тук няма на какво да се вари.

— И как ще се яде? — намръщи се Льоха.

— Ами ще го пиеш, как. Ето тук го пробий и пий — Олег му показа как. — Но първо парите.

— Добре. Ето ти патроните. Мен ме е страх от суровото. Веднъж цял месец бях на легло, за малко не пукнах. Ще го сваря сам някъде.

— Не! — Олег не пусна яйцето и не взе патроните, — Пий тук! Пред мен! Иначе няма да го продам!

— А това пък защо? — изуми се брокерът.

— Затова. На Ряба ѝ е нужен калций. Тя според вас от какво ги прави тези черупки?

Увълченото момиче стоеше отстрани и наблюдаваше. Учеше се на ум и разум. Останалите наизлизаха от сумрака, готвейки се за нещо. Не само децата — и възрастните, онези, които живееха наблизо, също се придвижваха.

— К’во? — попита Льоха.

— Черупката се състои от калций. Не си ли учил в училище? За да снесе ново яйце, ѝ е нужен калций. Откъде ще го взема тук? Така че хайде, пий. И черупката — тук. Ще я изяден утре можете да дойдете за още едно.

— И за това два патрона?

— Всичко си има своята цена! — Олег беше непреклонен.

— Аз не забогатявам на гърба на хората! За единия патрон ще купя гъби за Ряба, за другия — за себе си. За един ден. А утре — ново яйце. Всичко е изчислено. Като швейцарски часовник. Ако ти не искаш — ще го продам на зондеркомандата⁷. Те ценят гогол-могол⁸. Е? Ще го вземеш ли?

— За кого? — попита Омир.

— Давай тук своя гогол-могол — изсумтя Льоха. — Само по- внимателно го счупи, за да не попадне вътре черупка.

— Не учи учения!

Чук.

— Майсторски го проби! — прошепна с уважение някой в събралата се наоколо тълпа.

— Вкусно, а? — попита със завист дребосък с издут корем.

— Ти не го пий толкова бързо! Задръж, почувствай го! — посъветва го една жена, едва различима от мъж.

— Жълтъчето, жълтъчето вече тръгна ли, вижда ли някой?

— Той сякаш всеки ден яде яйца!

Кибиците не пречеха на Льоха. Той не ги забелязваше.

— Че и да го вари иска! Яйцето е хубаво сурово. Белтъкът е като течно стъкло. Човешката душа сигурно изглежда по този начин — каза Олег, почесвайки се по брадата.

— Слушай, чичо — каза му Артьом, — а как да се измъкнем оттук?

— Къде? Защо?

— Какво е нататък след вас? На Цветен булевард.

— Какво може да се прави там? Нищо! — заяви категорично Олег.

— А ако, да речем... — замисли се на глас брокерът, любувайки се на вкуса на размазаното яйце. — Ако отидеш да вадиш червеи и всеки ден спестяваш по едно яйце, а после продадеш наведнъж на Ханза двайсет и с печалбата си купиш втора кокошка? Тогава нали ще престанеш да работиш без печалба. За един месец ще излезеш в плюс, а?

— И нея с глисти ли ще я храня? Кокошката е деликатно животно, тя ще пукне от глистите! Какъв учен се извъди, а!

— А ако изчакаш пиленца? Ето, ако например ти дам един патрон кредит за петле? — Льоха подрънка с останалите патрони. — Или даже инвестирам в този петел срещу петдесет процента в нашето бъдещо акционерно дружество. А?

В този момент увълченото момиче, следило всичко това, без да откъсва поглед, реши, че не може да понася повече скуката на честния живот, метна се, подскочи и удари брокера отдолу по ръката; острите месингови патрони се пръскаха и из- попадаха през дъските на палета, през мътилката — на дъното. Почитателите на яйцата се развълнуваха.

— Ах ти, дребна гадино! — зарева брокерът. — Мамка му, ще те пребия! Веднага давайте всичко обратно!

— Ето го твоя кредит! — зарадва се Олег. — Притрябвало ми е да ставам роб! За какво ми е?

— Я се разкарай! — Льоха се отпусна на колене, започна да шари през мътилката в студената вода, търсейки потъналите си патрони; държеше недопитото яйце високо в свободната си ръка.

Момичето се отдръпна някъде в безопасност, притаи се сред разкъсаните пакети и навярно там се молеше на безпризорния си бог брокерът да не извади всичките си патронки от дъното. Останалите, давайки си сметка за автомата на Артьом, се побояха да ритат срещу ръжена.

— Парите носят нещастие! — нареждаше Олег. — На човек не му трябва много. Колко ми е нужно, едно яйце или десет? Едно ми е напълно достатъчно. А от десет може да ми се преплетат червата! Винаги съм живял така и ще продължа.

Но в този момент подлият бог на клошарите взе под внимание момичешкия шепот, откъсна косъм от сплъстената си брада, произнесе абракадабра и брокерът Льоха вместо патрон улови с гребящата си длан парче от шише. Измъкна я — разрезът беше като отворена бебешка уста, повръщаща черна кръв.

— Мръсници! Ама че мръсници сте всички тук! — Льоха неправо заплака от яд, смачка проклетото яйце и го захвърли в тъмнината.

Хората слисано млъкнаха.

— Гад! Гадина! Ти какво... Ти какво... — Олег направо изгуби ума и дума от това как бързо и свирепо изхрущя черупката и как мигновено потъна. — Ти си гад! Крастава гадина! Ти си говедо!

Той нагази заедно с Ряба в противната вода с боси крака, за да търси къде е потънала черупката — ето, стори му се, че се белее — но пръв до нея се добра някакъв гладен плъх, захапа я, помъкна я с врясъци към някое по-спокойно място и изчезна.

Това докара Олег до отчаяние.

Той остави кокошката на един прът и налетя на брокера, нелепо размахвайки ръце. Толкова години беше преживял в метрото, а не се беше научил да се бие. Брокерът му вкара един къс ляв в брадичката и веднага го просна. От палета, потопил брада във водата през надупчените дъски, Олег мърмореше отчаяно и унижено:

— Целия ми живот... Говедо... Целия ми живот... Стъпка.., Проклет търгаш... Учен... Защо? Защо ти така с мен?

Хората от вълнение пристъпиха напред. Артьом за всеки случай щракна с предпазителя на автомата, хвана го по-удобно. Но никой не бързаше да се застъпва за клетника.

— Ето че и Олежка си го получи — шепнеха наоколо.

— Дреме ми.

— Стига се е ояждал.

— Нека сега бъде като всичките.

Олег заплака.

— На Ханза има пясък! На Новослободска правят ремонт. Нека покълве пясък... — опита се да го успокои Омир. — Може и да ѝ се получи още едно така, от вътрешните резерви...

— Умник! Разбира ти главата от кокоши резерви! А на Ханза иди сам! Ще ви дадат там един пясък!

Льоха, объркан, стискаше със здравата си ръка китката на срязаната, страховитата уста в дланта му не се беше затворила и на всички им беше ясно, че брокерът се нуждае спешно, още сега, от поливане със спирт, защото в тази проклета плитка вода имаше такива неща, че само след ден Льоха непременно щеше да има гангрена.

— Някой тук има ли водка? — извика Артьом към съдраната джунгла. — Да го изплакнем!

В отговор му се изхилиха по маймунски ехидно. Водка, ей сега. Ще го изплакнем.

— Та при вас е смрад! Половината станция е в боклуци! Не варите ли нещо?

— Дори и да е от лайна! — помоли Льоха.

— Та те нали смучат глисти! — обясни някой със съчувстващ глас. — Глистът им показва филмчета. Но в него няма спирт!

— За нищо не стават! — разлюти се брокерът. — Сакатници!

— Ходи да помолиш войниците — посъветваха го.

— Да, да, при войниците — засмя се друга.

— Наистина! — Артьом хвана Льоха за рамото. — Да идем при граничарите. Ще се върнеш на Ханза. Визите нали си стоят. А онзи с пуловера отдавна вече си е отишъл. Ще те зашият и там ще се разделим.

— Къде?! — развика се Олег. — Вие накъде сте се запътили? А аз?! Аз какво да правя?!

— Аз при онези не се връщам! — заинати се брокерът.

— Къде сте тръгнали? — не чу Олег. — Вие ми разказахте играта!

— Така, чичо... — Артьом се хвана за пълнителя, за да измъкне оттам утеха за Олег, но онзи разбра всичко по друг начин.

— Пазач! Екзекутор! Ще ме убиеш ли?! Хайде, стреляй! — той се надигна от коленичилата си поза, хвана дулото и го тикна в корема си.

Чу се гръм.

Кокошката, пърхайки с проскубаните си криле, политна и задрапа полубезумно по палета. Хората се слисаха, зашеметени. Зазвънтя безкрайно ехо, отдалечавайки се по подземната река.

— Ти какво? — попита Артьом.

Олег седна.

— Ето така на — отговори той.

Сакото на корема на Олег подгизваше с нещо лъскаво, което при стичането си надолу върху бялата найлонова пола вече изглеждаше като оранжева кръв.

Глупост някаква.

— Ти какво, чичо? — попита го Артьом. — Защо?

Олег потърси с поглед кокошката.

— На кого да оставя Ряба? — попита той тъжно и тихо. — На кого да я оставя? Ще я изядат.

— Защо го направи, идиот такъв?! А, тъпако?! — Артьом крещеше заради своята безполезност и тази на Олег, и на всичките.

— Не викай така — помоли го Олег. — Искам да умра спокойно. Ела, Рябушка... Ела при мен...

— Ах ти, гадино! Ах ти, идиот! Хващай го! Хващай го бързо за краката! Да вървим на Ханза! — крещеше брокерът на Артьом, улавяйки Олег под мишниците.

Но Льоха не можеше да държи нищо с разпорената си ръка. Тогава Артьом връчи на Омир куфара, нарами раницата на брокера, а самият той взе Олег — лек, омекнал — и го понесе на гръб към прохода.

— Дотук беше Олежка — казаха в тълпата.

— Да, замина си.

— И яйцето не го спаси.

Омир закрачи след тях; и Льоха също, глупаво гледайки в ранта си. Съвзелата се от шока кокошка закряка и се понесе след стопанина си, прелитайки от палет на палет. И всички кибици се понесоха след процесията, като се кикотеха и потриваха ръце.

Всички с изключение на един.

Веднага щом се отдалечиха, от джунглата се плъзна надолу половинчата сянка, притисна лице към дъските, пъхна ръчичка в мръсотията, в разбитото стъкло — няма страшно, на бездомниците всичко само им зараства, на тях кръвта им сама ще смели всякаква гангрена, а смъртта прибира само изнежените домашни деца, тя не иска да си хаби в тях костеливите зъби.

Докато се върнат в центъра на залата, при стъпалата, които се издигаха от подземното море до същите тези осем метра в далечните небеса, джунглите наоколо вече бяха окичени с менделеевци. Врявата беше утихнала, всички чакаха нещо.

Артьом излезе на брега, стъпи с гумените си ботуши върху гранита и продължи да се изкачва нагоре, като оставяше подире си мръсни локви.

— Ей, мъжаги! — извика той на граничарите, пристъпвайки тежко. — При нас тук има извънредно произшествие! Трябва в лазарета! Чувате ли?

Менделеевците се бяха скупчили, жадно гледаха и шушукаха.

От онази страна не последва никакъв отговор. Цареше мъртва тишина.

— Мъжаги! Чувате ли ме?

По стъпалата шуртеше ручейче и преливаше заразена кръв от оздравяващата Новослободска към трескавата Менделеевска; и това шуртене беше ясно и отчетливо. Артьом се изкачи още едно стъпало, изшътка през рамо, повика при себе си застаналите в самото начало на небесната стълбица Льоха и Омир.

— Няма да отида! — упорито заклати глава брокерът.

— Ами както щеш!

А как се получава така, помисли си Артьом, че ето, Ханза е сита, умита, сресана на път, а до нея, на осем метра дълбочина, е пещера с пещерни хора? Нали съдовете са скачени, как е възможно да...

Всички те бяха на мястото си. Командирът имаше озадачен вид: постоянно се пипаше по шията, после поглеждаше ръката си. Други двама пушеха; и това, кой знае защо, успокои Артьом. Пушат — значи са хора.

— Раненият в лазарета... Огнестрелна рана... Случайно се получи... — запъхтя той, мъкнейки Олег към чувалените бруствери.

И наистина, я колко пясък, мислеше си Артьом. И за какво Олег да умира?

— Входът към станция Новослободска е затворен — казаха му. — Карантина. Нали предупреждавахме.

Артьом се приближи още повече, доколкото можеше, но бойците, без да изпускат цигарите от зъбите, вдигнаха дулата си.

— Стооой — произнесе командирът.

И какво го е ядосало? Артьом се вгледа.

Оттук вече беше ясно: командирът все пак беше успял да спука пъпката. И сега от нея се точеше по капка кръв; веднага щом той я избършеше, тя отново започваше да набира, да набъбва. И отново трябваше да я дои.

— Ние имаме визи! Визи! Току-що излязохме от вас!

— Къде е моята Ряба?

— Отстъпи!

Той дори не поглеждаше нито Артьом, нито простреляния Олежка. Само пръстите си, червените капки. И смешно извиваше очи настрани, сякаш се надяваше да види разчоплената си шия.

— Може би ще се договорим? Само до лазарета... Ще платим. Аз ще платя.

На бойците им беше все едно: цигарите ги успокояваха. Те чакаха търпеливо какво ще нареди началникът им — да стрелят или не. Олежек не ги трогваше.

— Ти кого мъкнеш там, дивак ли? — раздразнено попита командирът пъпката си.

— Рябушка.

— Гледайте, това е онзи, с яйцето! По килта го познах! — зарадва се най-накрая един от бойците.

Кокошката, хваната от Омир, биеше с глупавите си слаби криле. Искаше при стопанина си — на небето.

— Дивак? Как така дивак?

— Отстъпи!

— Та той сега ще умре тук!

— Той има ли виза? — Командирът си спомни нещо; извади от джоба си парче хартиена салфетка, загъкна с нея раната си.

— Няма виза. Не знам!

— Отстъпи! Едно. Броя до три.

— Него поне временно! Колкото да му зашият дупката!

— Две — командирът вдигна салфетката, погледна — много ли кръв е изтекло? — и остана недоволен.

— Колко жалко. За яйцето. Жалко.

— Пуснете ни, гадове!

— Слушай, Дон Кихот! Та те там като мухи.., — каза на Артьом един от бойците.

— Ти тях всичките ли се каниш да ги спасяваш? Няма да ти е по силите! — изсумтя друг, изплювайки изтлялата угарка.

— Моля ви! А? Моля ви!

— Три. Нарушаване на държавната граница. — Командирът се намръщи — пъпката никак не искаше да се затваря.

И погледна за пръв път към Олег, за да се прицели в него.

Нещо драсна като кремък, изщрака — автомати със заглушители, на Ханза пазят слуха на войниците — и куршумите нащърбиха стената, клъвнаха тавана. Надолу се спусна прах като завеса.

Спаси го само службата при Мелник. Науката на тялото се справя и без ума. Всеки усеща къде автоматното дуло ще посее бъдещата гибел, и пада, хвърля се на земята, изплъзва се от гибелта, преди главата още да е разбрала.

Падна, смъкна от себе си живия чувал, запълзя, помъкнал Олежка след себе си. Продължиха да стрелят по тях, опитвайки се да ги уцелят, но прахта пречеше.

— Гадини сте вие!

Шибна още един куршум — по посока на гласа. Откърти малко бетон.

Маймуните отзад избухнаха във възторжени подигравки.

— А така, виж как ни е на нас!

— Пясък ли ти сипаха!

— Мислеше, че си бял човек, а?

— Хайде, опитай още веднъж!

Тук можеше само безполезно да се умре. Нищо друго не можеше да се направи.

Артьом се спусна едно стъпало по-надолу и още едно. Придърпа Олег. Онзи дишаше напрегнато и се стараеше да не кьрви много, но ставаше все по-блед.

— Чуваш ли, чичо! Дори не си го помисляй, ясно? Как да се измъкнем от вас?! На Цветен булевард трябва да има нещо... Трябва да има нещо, нали, чичо?!

— Там имаше бордей — спомни си Омир.

— Ето! В бордея може да има лекар. Може, нали? Да отплаваме дотам. Не ми заспивай, гадино! Аз теб сега... Не заспивай!

Но до бордея не можеше да се доплава. Нито Олег, нито никой. Нямаше на какво. Двата канала по краищата на платформата бяха с пусти брегове.

— Напразно. Той е пътник за онзи свят — сънено осъди брокерът Олежка.

— Ей сега — каза Артьом. — Ей сега.

— Искам да умра — потвърди Олег. — И яйцето ми разбиха. Много се уморих да живея.

— Затваряй си устата! — Артьом сръчка с цевта застиналия брокер. — Да беше намерил как да се ометем оттук! А ти си покажи тумбака!

Ами какво: мръсна кожа, в кожата — дупка, от вътре навън прелива рядка водица, всичко е размазано. Омир също погледна, сви рамене. Един Бог знае дали ще умре, или не. Навярно ще умре.

Льоха се хвана за своя Христос като за парашутно въже, размърда се и тръгна, като се плъзгаше и привеждаше, да търси спасение. Да търси изход от вълчата яма.

Кой е виновен за това, опитваше се да определи Артьом. Той сам си е виновен, този човек с яйцето. Аз не съм стрелял в него. Когато умре, сам ще си бъде виновен.

— Между другото, той ми обеща кокошката, ако умре — каза току над ухото му едра жена с издута гръд и подуто око. — Много неща ни свързваха с него.

— Махай се — помоли тихо Олежек. — Вещице.

— Не си вземай грях на душата. Там кокошката няма да ти трябва. Кажи им, че ми я даваш. Докато още можеш.

— Махай се. Остави ме да си помисля за Бог.

— Завещай ми кокошката и си мисли. А най-добре веднага ми я...

Кокошката скри очи под дланта на Омир. На нея вече ѝ беше все едно.

— Как да се измъкнем оттук, лельо? — попита Артьом насинената.

— Къде си тръгнал, сладур? И защо? Тук нали също хора живеят. Кокошката може и заедно да я държим. Ето, Олег ще издъхне... А ние с теб ще се договорим! — тя му намигна с онова око, с което все още можеше да намига.

Не го убих аз, реши Артьом.

— Ей, ей!

Чуваше се някаква песен, носеше се отдалеч.

Марш.

— Ей! Там!

— Какво?!

— Там някой плава! От тунела плава!

Льоха стоеше, втренчен смаяно в задействалия се Исус.

Артьом подхвана Олежка, който, като изсъхваше, ставашевсе по-лек и всички се затичаха към канала коловоз.

Там наистина се показа нещо. Сал? Сал!

Светеше закачен на нечие чело фенер, пляскаха весла, звучеше нестроен хор. Гребяха откъм Савеловска и отиваха точно към Цветен.

Артьом изскочи насреща им, като за малко не пропадна заедно с ранения в канала, за да потънат идиотски в последна момент.

— Стойте! Ей! Стойте!

Веслата престанаха да бързат. Но още не можеше да се разбере какво има там. Кой е там.

— Не стреляйте! Не стреляйте! Вземете ни! До Цветен! Имаме пари!

Салът се плъзна по-близо. Беше настръхнал от дула. Hа него имаше петима души, въоръжени. И сега можеше да види — оставаше място за още няколко.

Всички се събраха на края: Артьом с умиращия, Омир с кокошката и Льоха със своята ръка. Осветиха ги поред с широк лъч.

— Като че ли не са изроди!

— За един пълнител ще ви закараме! Намествайте се...

— Слава на тебе... — Артьом дори не довърши израза; искаше му се да пее.

Чувствайки се така, сякаш са помилвали родния му брат той положи Олежка върху сала — непотопим, съставен от хиляди завързани пластмасови бутилки, пълни с пустота. И сам се просна до него.

— Погледни ме, само да си пукнал преди Цветен! — ободри той Олежка.

— Аз не отивам никъде — възрази той. — Къде да ходя? Какъв смисъл?

— Не го откарвай! Не разбивай женското сърце! — занарежда жената със синината.

— Къде ще го караш? — изказаха се в нейна подкрепа от джунглата. — Не мъчи човека, остави го тук. Тук е живял, нека тук да предаде Богу дух.

— Та вие ще го изядете, преди да се вкочани!

— Обиждаш ни!

Нямаше време да се препират; трябваше да отплават.

— Кокошката! Кокошката остави! Да ослепееш и с двете очи дано!

В борда се удари удавник. Носеше се с гръб нагоре, ръцете му се влачеха по дъното. Сигурно беше изгубил нещо там. Жалко за него, за малко не беше доплавал до Цветен. Или не беше успял да избяга далеч от него?

— А при вас как е с изродите?

Артьом се направи, че сякаш не се обръщат към него. Премълча. Но онези не се отказваха.

— Ей, приятел! Ти, да! Питам как е при вас, на Алексеевска, с изродите?

— Нормално.

— Нормално — това означава, че има или всичките ваши сте ги избили?

— При нас няма никакви изроди.

— Има. Тях, приятел, навсякъде ги има. Те са като плъховете. И при вас трябва да ги има. Крият се, гадовете.

— Ще го имам предвид.

— Но не могат да се крият вечно. Ще ги издирим. Всички до един ще ги издирим, тварите. До последния... Нали, Беляш?

— Точно. В метрото няма място за изроди. Та то за самите нас не стига въздух.

— Та нали не просто ядат гъби, те ядат нашите гъби, нашите гъби ядат, схващаш ли? Моите и твоите! В метрото няма достатъчно място за нашите, защото техните ще заемат всичко! Или ние тях, или те...

— Ние, нормалните, трябва да се държим заедно. Защото те, тварите, се тълпят...

Сложиха ръка върху рамото на Артьом. По приятелски...

Единият беше подпухнал, с торби под очите, клиновидна брада, ръцете подути от излишна вода. Другият — целият в барутни дантели, муцуната в белези от вариола, челото два пръста високо. Третият: мутра с бръсната глава и сраснали се вежди; този със сигурност не беше ариец. Още двама се бяха стаили в тъмнината.

— Хората са като свине, чуваш ли? Мушнали са лапа в коритото и грухтят. Докато там им наливат помия, на всичко са доволни. Никой не иска да мисли. С какво ме привлече фюрерът? Казва: мисли със собствената си глава. Ако за всичко има готови отговори, значи някой ги е приготвил за теб! Трябва да се задават въпроси, разбра ли?

— А вие самите били ли сте по-рано в Райха? — попита Артьом.

— Аз съм бил — каза вариолният. — Транзит. Запалих се. Защото всичко е правилно. Всичко си застава на мястото. Мислиш си: мамка му, къде съм бил по-рано?

— Точно — потвърди бръснатият.

— Всеки трябва да започне със себе си. Със своята станция. С малко, трябва да се започне с малко. Ето, поне да вземеш да провериш съседите. Героите не се раждат.

— Има ги. Навсякъде ги има. Имат си един вид своя мафия. Подкрепят се взаимно. Не допускат нормални.

— При нас на Рижска е точно така. Колкото и да се бориш, все едно удряш с чело стената! — отбеляза Льоха. — Това заради тях ли е? Те поне как изглеждат?

— Те, ако ги надушиш, другия път така ще се скрият, че не можеш да ги отличиш от човека. Ще се наложи да ги чегърташ.

— Жалко, че не всички вдяват! — подкрепи подпухналият бръснатия. — Започнах да разкривам изродите на нашата станция... Общо взето, хората още не са готови. — Той потърка челюстта си. — Някои се кръстосват с тях, представяш ли си каква гадост?

— Главното е да запомняш всичките. Всички, които са вдигали ръка срещу нашите. Които са душили нашите братя. Ще ни дойде времето.

— Казвам ви, хайде с нас! — вариолният изобщо не махаше ръката си от рамото на Артьом. — Като доброволец! В Железния легион! Та ти си наш! Нали си наш?

— Не, мъжаги. Не сме много навътре в политиката. Ние сме за бордея.

Гърлото му се стегна. А ръката пареше през пуловера — още малко и ще замирише на изгоряло. Искаше му да се извърти като змиорка, да се измъкне от тази хватка. Но къде?

— А не е ли обидно? Него го викат да спасява метрото — а той отстъпва обратно в коритото си. Ти изобщо мислил ли си защо сме се оказали в такова положение? Как ще оцелеем ние, хората, мислил ли си въобще? Със своята глава? Мислил си друг път. Само за курви си мислил. Те са ти интересни, а бъдещето на нацията не те вълнува.

— Слушай, Броня, зарежи го! Може би той там чука някоя изродка? Хххи! А?

— Ъъъ, дядо, може би ти поне! На стари години е време и за душата! Та ти трябва да си нормален! Или си с рак? Фюрерът, казват, ги приравнява...

— Нищо! Ще съберат Железния легион и тогава... Сега ще потренираме... А после ще се върнем и ще напомним на всички... Твари. Тепърва ще минем през метрото. С маршова стъпка.

— Какъв е този Железен легион? — не издържа Льоха.

— Доброволчески. За свои. Които не дават на изродите да живеят.

— Моят случай!

— О! Ето там... Тихо... Пристигнахме, глей.

На Цветен булевард ги посрещна прожектор, така че се наложи да се приближат към станцията примижали, почти на сляпо. Вместо патрулни тук стояха горили; нито визите, нито паспортите ги интересуваха. Само патроните: да харчите ли сте дошли тук, или да пускате лиги?

— Трябва ни лекар! Има ли лекар?! — Едва акостираха, и Артьом изскочи на платформата, дърпайки за яката брокера.

Олежек вече се беше предал и повече не бълнуваше нищо.

От устата му излизаха червени мехури. Вярната му кокошка се беше сгушила върху пробития му корем, сякаш за да не даде на душата му да се измъкне през дупката.

— Лекар или медицинска сестра? — закряка разрешеният охранител: сплескан нос и завъртулки вместо уши.

— Ами човекът умира!

— А при нас ще се намерят и ангели.

Все пак му показаха — добре, ето нататък е лекарката.

— Тя всъщност е по срамните болести. Така че за куршума извинявайте, но пък трипера ще го определи за нула време.

— Хващай го — нареди Артьом на брокера.

— За последен път — предупреди онзи. — Всъщност не аз го подредих така.

— Никому не си нужен — каза на изпадналия в безсъзнание Олежка Омир, хващайки го за единия крак. — Само на кокошката.

— Точно! Кокошката! — каза Льоха.

Придвижваха се през станцията. Тя, по изчисленията на Омир, трябваше да е още по-дълбоко разположена от Менделеевска; но водата тук беше точно толкова, че да превърне коловозите в канали, а самата платформа си оставаше суха. За учудване на Омир Льоха беше този, който обясни защо е така: ами тя просто не потъва, това е.

Вече не можеше да се разбере каква е била Цветен булевард по-рано. Сега цялата се беше превърнала в един вертеп. Разбит на кабинки, стаички, залички, разделен от шперплат, дървени прегради, картон от кутии, подвижни паравани, пердета, завеси — Цветен се беше превърнала в непроходим лабиринт, всичките измерения на който са нарушени. На тази станция нямаше нито под, нито таван. Някъде под покрива можеха да се вмъкват два етажа, другаде — три. Някои вратички водеха от виещи се тесни коридорчета в стаи с размерите на легло, а други — в подплатформени помещения с размерите на цялата станция, а трети — изобщо неизвестно къде.

Беше ужасно шумно: всяка стая звучеше в своя тоналност, а стаите бяха хиляди. Някъде плачеха, някъде стенеха, някъде се смееха, някъде се опитваха да заглушат виковете с музика от латерна, някъде пееха пиянски песни, а другаде виеха от ужас. Ето какъв беше общият глас на Цветен: като дяволски хор.

Е, и разбира се, жените.

И ангелски развратни, и строги в пагони, и във фатални мрежести чорапогащи, и медицински сестри с голи задници; и просто вулгарни уличници без измишльотини — цяла дивизия. Колкото можеха да се съберат — толкова се бяха събрали. Всички крещят, призовават, преувеличават прелестите си, ловят окото за краткото време, с което разполагат — колкото един змийски поглед, докато някой измине половин метър край тях. Ако не захапят, не уцелят, не пръснат в раната любовна отрова — край, онзи отминава.

Който не работи, той не яде.

Льоха веднага спря да го боли, дори раната му започна да се затваря. А Омир тук не беше в свои води; още в самото начало, когато се гмурнаха в извития безкраен коридор, той изведнъж извъртя схванатата си шия така, както не беше възможно да я извърти, назад — и после все се оглеждаше, оглеждаше се през рамо.

— Какво, дядо? — попита го Артьом.

— Привижда ми се... През цялото време ми се привижда... Навсякъде... — отговори Омир. — Една девойка... С която... Която...

Голият крак на Олежка започна да се изплъзва от Омир.

— Бива си го дядото, а? — изсумтя Льоха.

— Дръж по-здраво. Ето. Ето тази врата!

Занесоха умиращия вътре. Там имаше опашка от опустощени души и от сърбящи тела. Само жени. Влезе лекарката — с дебели очила и с цигара, дрезгава и грубовата.

— Пътник за оня свят! — уведоми я брокерът за всеки случай.

За да не цапа Олежек приемната с последните си капки кръв, се съгласиха да го приемат веднага. Сложиха го на раздрънкан гинекологичен стол, взеха пълнител от автомата като аванс, ако все пак пукне, и им казаха да не го чакат.

На Льоха му дадоха спирт, за да си промие ръката, но той все пак остана на опашката.

— Те тук стоят като хора, а не като професионалистки — обясни той на Артьом с шепот, кимайки към тъжните дами. — Току-виж намеря единствената.

Току-виж. Е, сбогуваха се.

Каквото можах, направих, каза си Артьом. Този път направих каквото можах.

Тръгвай смело.

Напуснаха Цветен булевард с последния бутилков баркас: Омир и Артьом, зарадваният от скорошната им среща Льоха и унтерът с бенката между очите, който се представи на Артьом като Дитмар. Други двама, безименни, в черни униформи, налегнаха греблата и скоро от Цветен остана само една медна копейка в дъното на тунела. След това потъна и тя. Миришеше на плесен. Греблата пляскаха по водата, разкъсваха проблясващата във всички цветове на дъгата бензинова ципа, разблъскваха плаващите боклуци. Долу, под тинята и ципата, се движеха смътни, извиващи се сенки, мяркаха се някакви чевръсти гадини с дебелината на човешка ръка; по-рано ги е нямало и не е можело да ги има. Радиацията се беше натрупала и беше натворила някакви си свои същества, нелепи и зловещи.

— А знаете ли кой е в авангарда на червените? — говореше унтерът. — Там изпращат изродите. Набират изроди за революционните отряди. Въоръжават ги. Обучават ги. Триръки. Двуглави. Болни от рак, които няма какво да губят. И после към нашите граници. По-близо... По-близо. Знаят колко ни мразят тези твари. Вербуват ги из цялото метро. От разузнаването казват, че на Сретенска са направили блокпост, от Трубна са отсекли линията. А старшият на поста целият е покрит с люспи. Как да го разбираш това... Червените ли командват изродите... Или изродите — червените? Мисля си, че е второто. Затова и искат да ни прогонят. Готви се нещо.,. Нещо се готви...

Артьом слушаше и не чуваше. Мислеше си за друго: важното е там, в Райха, никой да не го разпознае. Никой да не си спомни за младежа, когото бяха обещали на ентусиазираната тълпа на Пушкинска да обесят на ешафода. Да не го разпознаят затворниците от тъмницата в Тверска. Рядко се случва да избяга някой, осъден на обесване. Забравя ли се такова нещо?

— А, сталкер? — Дитмар го хвана за ръката и го стисна през ръкава право по изгореното.

— Какво?

— Кои са твоите райони, питам? Къде работиш? Там, горе?

— Аз... Библиотеката. Арбат. Носех отгоре книги на брамините.

Омир зяпаше настрани и разсеяно почесваше кокошката по гребена: не бяха успели да я дадат на никого във вертепа, нито пък да я изядат, така че продължаваше да си живее.

— Хубав район. — Унтерът продължаваше да гледа Артьом; пречупените отблясъци от фенерите върху гнилата вода се лепяха върху лицето му. — Всичко ли познаваш там? И Охотний ряд¹¹? А оттам далеч ли е до Болшой¹²?

— Ходил съм — предпазливо отвърна Артьом.

— А защо си работил за брамините?

— Обичам да чета.

— Браво! — похвали го Дитмар. — Браво. Такива хора като теб са нужни на Райха.

— А такива като мен? — попита Льоха.

— На Райха са му нужни всякакви хора — намигна му унтерът. — Особено сега.

Плю в стъклата на противогаза и ги потърка с пръсти. За да не се запотяват. Щракна тумблера на радиостанцията, послуша шума. Намери нужната честота.

— Приемам.

— Връзка след час. Вече всичко трябва да е монтирано.

— Тук е повърхността. Не мога да ти гарантирам цял час.

— Ако след един час не се свържеш с нас, значи или си избягал, или си пукнал. И в двата случая — край със старчето.

— С вашите трети ден не можете да се свържете, а аз...

— Късмет.

Отново бял шум.

Поседя още минутка. Послуша, повъртя ръчката — за да чуе какво? После стегна раницата. Пъхна предпазливо ръце в презрамките ѝ, изправи се и я понесе нежно, като ранено дете. Десет кила взрив имаше вътре.

Бутна изподрасканата прозрачна врата и се озова в покрита зала. Редици от търговски павилиони без начало и край, витрините — изпотрощени, навсякъде мръсотия, навсякъде покрито с рисунки. Не включи фенерчето; светлината им се вижда отдалеч. Интересно, къде ли тук са пропаднали четирима сталкери? Четирима. Всичките въоръжени. С радиостанция. И нито един от тях не бе успял да каже и една дума по нея.

Тръгна напред, покрай стената, като заобиколи павилионите. Кой знае какво бяха продавали тук. Книги. Е, и смартфони сигурно. Толкова много ги има из метрото, тези смартфони... На всички битаци гъмжи от тях, на килограм ги продават; и всичките почти са сдали багажа. Всичките отнякъде са ги купували. Купували са ги, за да звънят на роднините си. Притискаш към ухото малката плоска кутийка... И оттам се чува гласът на мама. Още като малък Артьом беше успял да накара Сухия купи един такъв на Проспекта. Той беше открил работещ. Артьом половин година си игра на него — нощем звънеше на майка, си, скрит под одеялото, докато накрая батерията не се окисли.

А след това още три години звъня със счупения.

А сега, ето... Ако искаш да поговориш — мъкни на гърба си ей такава грамада. Ако можеше поне до оня свят да се позвъни... Щеше ли да се обади тя от оня свят, а?

Изкачи се по стъпалата, взирайки се с присвити очи. Сумрак.

Здравей, Москва.

Светът се разгърна пред него. Огромен площад, десететажни каменни сгради се издигат като клисури, улица Тверска е задръстена със сблъскали се ръждясали автомобили с разтворени врати, сякаш са се опитали с тези свои четири вратички да махат с криле като водни кончета, за да се измъкнат от задръстването и да се спасят. Всичко е изпотрощено — седалките са изтърбушени, багажниците са разбити. А през Тверска минават булевардите — черен гъсталак, възлестите оголени корени се протягат от двете им страни, искат да се сключат помежду си, разместват нетърпеливо автомобилните скелети.

Над сградите — огромни рекламни билбордове. Без някой от старите няма как да се разбере какво продават: часовници? Газирана вода? Дрехи? Наклонените латински букви, всяка една с човешки размери, не му говорят нищо; Артьом нямаше дори да знае, че това са реклами, ако не му го бяха обяснили по-старите. Абракадабра. Спомените на склеротици. Нека сега да я купуват тая абракадабра оголените корени и чернете клони, и скитащите кучета, и подмятаните по улиците изсъхнали плевели, и разсъблечените от мародерите кости.

Вгледа се в гъсталака — никого ли няма? По-добре да не се доближава. Градът изглежда мъртъв, но нали някой тук е изял четирима бойци в пълна екипировка. Разстоянието до Театрална не е голямо: само петнайсет минути пеша. Те също са мислели така. Ако не им се е случило нещо тук, на булеварда, значи, е било някъде по-напред.

Покрай сградите ли да върви, или по средата? Ако е направо по пътя, между колите, ще бъде твърде забележимо. Ако е по тротоара, може да слуша и да гледа през цялото време — сградите може само да изглеждат пусти. Само у дома, на ВДНХ, Артьом знаеше всичко; а тук...

Увеси автомата си по-удобно, хвана се за приклада, закрачи по тротоара покрай високите два етажа търговски витрини.

До улицата всичко беше засипано с дреболии, със стъклени пръски от разбитото стъкло, всички манекени лежаха убити; най-различни манекени — някои, приличащи на хора, други на черни — от блестяща тъмна пластмаса, а още и безлики, безноси, без уста. Всички лежаха тук заедно. Никой не си беше отишъл.

Магазин за украшения — разграбен, магазин за дрехи — разграбен, магазин за дявол знае какво — разграбен и изгорял. И от онази страна на улицата — същото. Хубава улица беше Тверска. Лакома. Провървяло им беше на живеещите на околните станции. Жалко само, че не е имало хранителни стоки.

Сградите се издигаха като плътна стена, а вечерното небе лежеше върху тях като тлъст търбух, подшит с памук. Поради това Тверска приличаше на огромен тунел и пътят — желязна замръзнала река — приличаше на Артьом на релси.

В светлия край на тунела сякаш в паст се мяркаха като зъби кулите на Музея на революцията, а отстрани — и Кремълските. Звездите по тях бяха угаснали, секнала беше цялата им магическа сила, останали бяха само неясни силуети от черна хартия на фона на зацапаните облаци. Беше потискащо да се гледа към тях: все пак ходещият мъртвец е по-весел от обикновения.

И още — беше тихо.

Толкова тихо, колкото никога не е в метрото.

— Как мислиш, Жен? По-рано навярно градът е шумял, трябва да е шумял. Всички тези коли са бръмчали, сигнализирали са една на друга! И хората са гълчали в хор. Защото на всеки му е било по-важно да си каже думата, отколкото да чуе останалите; а още и ехото от тези сгради като от скали... А сега ето че са млъкнали всичките. Оказало се е, че няма нищо важно.

Обидно е само, че не са успели да се сбогуват. А за останалото е можело и изобщо да не говорят.

И в този момент Артьом видя нещо отпред.

На тротоара.

Не манекен. Манекените не умеят да лежат така — меко. Те винаги са вдървени, ръцете им не се прегъват, краката им стърчат, гърбовете им са като палки. А ето този се е примъкнал, свил се е като малко дете. И е умрял.

Артьом се огледа бързо. Нямаше никого.

В черна фирмена униформа за противохимична защита. Автомат в ръцете. Каската е съборена, захвърлена наблизо. Гледа в асфалта, в засъхналата кръв. В тила му има дупка, Вгледа се — и от корема му е текло, по земята се точи ивица. Значи, са го ранили, а после са се приближили и са доубили пълзящия. А на него явно му е било съвсем зле — бил е зает с борбата да не умре, да попълзи още, много е бил съсредоточен върху това. Дори не се е обърнал, не е погледнал в лицето онзи, което е стрелял. А и това не му е било интересно.

Ето го първия.

Значи, никой не ги е изяждал.

И автомата не са го взели, погнусили са се. Ето това е странно.

Артьом приклекна до трупа, опита се да вземе оръжието. Но ръцете на убития се бяха вкочанили, ако щеш — чупи пръстите. Добре, дръж си автомата.

Измъкна само пълнителя, намери и резервния. Даже му се вдигна настроението. Сякаш Дитмар му беше платил аванс за операцията. Сталкерите не вярват в мародерството. Сталкерите вярват в следното: вземеш ли на покойника снаряжението, смятай, че си го почел. На него така или иначе му е безсмислено и тъжно да си лежи със снаряжението. Ще му е по-приятно, ако то е от полза за някой добър човек.

Искаше му се да продължи по-бързо нататък.

Откъде му беше дошъл куршумът на този клетник? Защо другарите му не се бяха спрели, не го бяха вдигнали, защо не бяха понесли и тримата ранения към някое укритие?

Нали не е възможно те самите да са убили свой? А защо тогава са зарязали автомата, който се води на отчет? Бързали ли са? Да можеше да ги разпита.

Но не му се удаде да ги разпита.

Вторият лежеше триста метра по-нататък. Проснат като звезда, по гръб. Искал е за последно да погледне в небето, макар че едва ли е видял нещо: единият окуляр на противогаза му беше прострелян, другият беше целият залят в кафеникаво от вътрешната страна. И под гърба — локва. Същата работа, тоест първо са го повалили, после са се приближили — и контролен изстрел.

Нещо му се счу в далечината.

Порив на вятъра донесе бучене. Като че ли на двигател. Не можеше да се разбере добре — твърде силно свистеше въздухът във филтрите, а гумата на противогаза затискаше ушите му.

Артьом чевръсто свали пълнителя на мъртвия, приближи се все пак до стената и забърза, като се озърташе. До Охотний ряд имаше само половин километър. Стига само той самият да не се търкулне някъде.

Не забеляза веднага третия — само с периферното зрение. Този беше хитър, бе свърнал от улицата и се беше скрил в ресторанта на хотел. Но как да се скриеш, като всички стени са стъклени? Бяха го намерили и го бяха направили на решето. Бил е човек, станал бе чувал. Навярно са го измъкнали изпод масата и са го довършили.

А ето това сега беше шум. Със сигурност.

Рев на двигател.

Артьом затаи дъх. Не, не помогна. Тогава смъкна противогаза — има ли значение какво там ще стане след година — обърна ухото си срещу вятъра, за да не му пречи той да чува. И се повтори — примамлив рев. Дадоха газ някъде далеч, зад сградите.

Кола. Работеща. Чия?

Артьом вече закрачи с всички сили.

Така, значи.

Ето защо са бягали и ето защо не са успели да избягат.

Догонвали са ги, един по един, и са ги убивали — останали, те са получавали временно преднина от двеста-триста метра но после са застигали и следващия. Но защо сталкерите не са отвърнали на стрелбата? Защо не са се барикадирали зад някоя витрина и не са дали отпор?

Надявали са се все пак да успеят да се доберат до Театрална?

Отначало не му се искаше да тресе раницата, но изведнъж ревът се чу съвсем ясно — вече директно, по уличния тунел, зад гърба му. И Артьом се понесе със скокове, без да се оглежда, без да се спира — напред, напред; ако от друсането раницата се скъса, не е толкова страшно, колкото ако първо го прострелят, а после дойдат да го доубият... Даже по-добре да се скъса...

А после звукът се разслои: двигателите бяха два, не един. Право отзад и още отстрани... като че ли. От едната страна на улицата и от другата. Обграждат ли го?

Кой може да е това? Кой?

Да се скрие? Да се шмугне в някоя сграда? Да изтича, да се укрие в някой апартамент? Не... Откъм фасадата на тази улица нямаше жилищни входове. Само аквариумите на магазини — изгорели, пусти, без изход.

Ето, има още съвсем малко до завоя.

Там е Охотний ряд... После да заобиколи Думата¹³... И готово.

Четвъртия сталкер го нямаше никъде на Тверска; значи, беше успял да завие; значи, и Артьом можеше да успее, длъжен беше да успее.

Видя сянката си отпред — дълга, течна. И пътека от светлина.

Зад гърба му бяха пуснали фарове. Или прожектор?

През гърлото му бяха вкарали в белите му дробове бодлива тел. Бяха я вкарали и я дърпаха насам-натам, чистеха бронхите на Артьом като с четка за бутилки.

Не успя да се стърпи и се огледа в движение.

Там имаше офроудър. Широк подъл офроудър. Носеше се по тротоара — пътят целият беше задръстен с ръжда, не го пускаше. После изсвистя със спирачки и се спря — нещо му пречеше да премине.

Артьом си пое глътка от хладния въздух и зави зад ъгъла.

И веднага чу отстрани втория двигател — накъсан, жужащ, дрънчащ.

Мотор.

Държавната Дума стоеше тежка и солидна, наподобяваща грамаден надробен камък — първият етаж от сумрачен гранит; върхът — сивокаменен. Кого бяха погребали отдолу?

Моторът се носеше напред, наближаваше странично. Шофьорът, без да се отвлича от пътя, вдигна лявата си ръка и стреля напосоки; куршумите рикошираха от гробищните стени. Полъхът им помилва Артьом.

И тогава той също — без да спира, без да намалява скорост — обърна подскачащия автомат и запрати откос някъде натам, по мотора. Не уцели. Но онзи даде газ, за да не се подлага на слепите куршуми, откъсна се напред, отиде да завива някъде далеч.

Отзад отново се чу рев. Офроудърът се беше измъкнал.

А на Артьом вече му оставаше съвсем малко, само сто метра до Театрална, до входа ѝ. Дали входът е отключен, Господи? Господи Исусе, дали е отключен?

Ако те има, трябва да е отключен. Има ли те?!

Последният, четвърти боец беше проснат при самата врата; дори не беше проснат, а седеше, облегнал гръб на затворените дървени крила. Седеше унило, гледаше простреляния си корем, дланите си, измъкналия се през пръстите му живот.

Артьом скочи към вратите, дръпна първата, втората, третата.

Истеричният мотор се връщаше от виража си, звучеше все по-силно. После изскочи иззад наноса и квадратния офроудър; той да не беше брониран? Артьом никога не беше виждал такива. Такива не можеше да има никой в метрото. Никоя от дрипавите подземни империи нямаше подобни.

Притисна гръб към вратата, вдигна автомата. Опита се да улови ниското странично стъкло с подскачащата мушка. По такова нещо нямаше никакъв смисъл да стреля. На покрива на офроудъра се появи дребна фигурка като мишена в стрелбище, дяволче от табакера¹⁴. Иззвънтя куршум, направи идеално кръгла дупка в стъклото до главата на Артьом. Снайпер. Това е, капут.

Той изстреля един хаотичен откос.

На покрива на офроудъра се запали цяла рамка от прожектори. Прорязаха очите му, заслепиха го. Сега дори не можеше да се прицели. Само да стреля във въздуха.

Сега всичко ще свърши. Сега всичко ще свърши.

Само снайперът да го хване на мушката. Артьом замижа.

Едно.

Две.

Три.

Четири.

Долетя моторът, приближи се на по-удобно разстояние и изведнъж заглъхна. Артьом се опита да погледне, заслонила с ръка. Не, и двете превозни средства си бяха цели. Стояха неподвижно, а Артьом беше в пресечната точка на лъчите им.

— Ей! Не стреляйте! — помоли ги той, дерейки гърло.

Вдигна ръце. Вземете ме в плен, моля ви.

На тях не им пукаше какво той кукурига там. Имаха някакво свое си безсловесно съвещание. И не искаха да го взимаха плен.

— Кой? Кои сте вие?!

Шейсет и седем. Шейсет и осем. Шейсет и девет.

И изведнъж моторът се откъсна от мястото си, изпъхтя със синкав дим и се понесе към далечината. После и бронираният — изгаси прожекторите, даде на заден, обърна се и се скри в сумрака.

Има те все пак, а? Има те?! Или какво беше това, мамка му?

Неспособен да повярва, той изрита от радост последния, четвъртия клетник — а на теб не ти провървя, а? Онзи се наклони, свлече се. На хълбока му имаше сак със стърчащи проводници. Мината. Сега бих могъл да те накажа за това, каза той на Артьом. Не ме ядосвай.

Артьом се извини, но не се разкая.

Спомни си нещо, пребърка покойника.

Разтича се наоколо, по-бързо, по-бързо, докато онези, с бронираната кола, не са размислили. Пробва всички врати — трябваше да има поне една отключена! И намери, от обратната страна. Щом влезе вътре, веднага се затича по хлъзгавите стъпала надолу и едва там приседна да си отдъхне. Едва там повярва, че няма да умре. Че няма да умре сега.

Стълбата го отведе в зала с турникети и билетни каси.

Оттам имаше два пътя. По пустия разбит ескалатор надолу — към Охотний ряд, и по някаква галерия — към Театрална. Артьом се боеше най-много, че червените са сложили тук патрул, който да довърши онова, което не бяха сторили хората от офроудъра. Но проходът не се охраняваше — явно просто бяха запечатали херметичната врата долу, на станцията, а горе също не се качваха, за да не се тровят — точно като при тях, вкъщи, на ВДНХ.

Артьом измъкна мината. Погледна я. Как се задействат те?

Мината беше тъпа и страшна като властта. Тя и беше властта, дадена на Артьом — над неизмерим все още брой хора.

Какво да прави с нея?

— Ей, момче! Какво търсиш?

Артьом погледна към онзи, който питаше: в мътилката плаваше малинова звезда. Сви рамене.

При арката стърчаха наклонени уморени дръжки с посърнали червени знамена. Сводовете ѝ бяха окичени на височината на човешки ръст с табелки: „Червена линия. Държавна граница“.

— Хайде, разкарай се..Стига си зяпал.

Офицерът не откъсваше поглед от ръцете му. Червеноармейците зад гърба му очакваха команди.

Какво търся, запита се Артьом.

Не бива в никакъв случай да вдига ръце и да пристъпва напред. Не бива да тръгва подир този нещастен Умбах натам, където на Пьотър Сергеевич сега щяха да му навиват червата на палка. Не трябва да си признава, че радистът диверсант, когото са търсели, не е Умбах, а самият той, Артьом. Защото така или иначе него нямаше да го пуснат при Умбах, затова пък Артьомовите черва щяха да са следващите.

Тогава какво?

Тогава да забрави за Умбах, за чутото или не от него в туберкулозния московски ефир, да забрави за Омир, който някъде там, на Пушкинска, го чака с примка около врата, за Дитмар и неговата задачка, за хората, които седят зад гърба му в момента и се любуват на този боклук и които скоро ще ги кълцат с щиковете, да се прости с малиновата звездичка и да тръгне пешком към Новокузнецка. А зад гърба му да става каквото ще — той няма очи на тила си.

А там, на Новокузнецка, какво?

Нищо.

Същото като на ВДНХ.

Пустота. Задух. Гъби. Животът, който на Артьом му беше съдено да влачи, без да възразява, до края на дните си. Ще опише кръг, ще се върне при Аня. Някой ден, с чуждите документи на мъртвеца.

Документите ще са чужди, но животът ще си е неговият, предишният — черен, сгърчен и сух като изгоряла кибритена клечка. Иска ли такъв живот? Може ли да го живее?

Олга Айзенберг свали корсажа си. Прожекторите, осиротели без ръцете на Пьотър Сергеевич, се прицелваха в нея неумело — твърде рязко, заслепяващо, хвърляйки върху стената ярката чернота на сянката ѝ.

Тръбата свиреше твърде бързо, твърде тънко, предизвикваше гадене, свиване в червата и под нея, на пилона, женският силует се тресеше, въртеше се бавно като побит на кол.

— Оглушали? Хайде, махай се!

А нали Артьом, докато търсеше Умбах, докато вървеше насам заедно с Омир, беше забравил за кратко какво е това — да нямаш къде да отидеш. Старецът му беше дал нещо. Най- малкото посока. Прости, дядо.

Как да те спася? Да направя, както дяволът иска? Да му помогна да устрои касапница? И какво, нима ще те пуснат тогава? Няма да те пуснат, дядка.

Ама че избор: накъдето и да поемеш, все безнадеждност.

— Я го обискирайте този!

Краката му сами отстъпиха крачка назад. Краката му още не бяха решили нищо.

В залата се заобръщаха, зашъткаха.

Някой от почиващите, в железничарска униформа, се вкопчи в Артьом. Не беше ли чакал всъщност него, докато отегчено е наблюдавал актрисата, извиваща се на пилона?

Краката му знаеха, че ако тръгнеш в другата посока, напред, няма да се върнеш обратно. На тялото му беше още рано да умира. А душата му не можеше да се върне обратно в стария живот.

Не искам деца от нея, осъзна Артьом. Осъзна го простичко и завинаги.

Какво има там, във ВДНХ? Там няма нищо. Там е всичко, което Артьом не е станал. И всичко, което той по-добре да умре, отколкото да стане.

Застави се с разума си да вдигне ръце — едната се плъзна малко по-бързо. По слепоочията му се стичаше пот, влизаше в очите му, потеше. Ето че дойдох. И сега няма къде да отида. Хайде, нали не са те убили?

— Имам информация.

— Какви ги дрънкаш?

С кожата си Артьом чувстваше паяковия поглед от залата върху себе си. Затова повтори също толкова приглушено:

— Имам важна информация. За готвеща се диверсия. От страна на Райха. Искам да поговоря. С офицер. От Държавна сигурност.

— Не чувам!

Артьом избърса потта си и пристъпи напред.

Докато тичаше по ескалатора, му крещяха нещо. Но Артьом не се обърна назад нито веднъж. Току-виж се побоят да стрелят в гърба му, а стрелят в лицето?

Озова се при турникетите, при касите; там, където си беше избрал пътя към Театъра.

Отдолу гърмеше приглушено. Сякаш някъде по-надьлбоко, отколкото е метрото, скърцаше надупчената от хората земя, сякаш лава разяждаше тънката ѝ кора, за да забърше станциите и тунелите. Сякаш. А всъщност на Театрална бушуваше война. Войната, за чието начало Артьом бе дал команда. Може би сега там загиваха онзи глупак режисьор и неговата звезда блудница — в същата тази секунда. А ето, че той, Артьом, пак беше жив.

Той седеше и седеше, свил се върху студените стъпала, макар че трябваше да тръгва, да се маха оттук, докато войната не се е издигнала, не е изригнала през ескалаторните кратери и не го е попарила.

Но за момента просто не можеше да върви нататък. Трябваше... Трябваше да почака малко. След Умбах. След цялото това подземие. След Свинолуп. След осъдените на смърт в килиите. Отново след Умбах. Просто да постои малко тук, да поседи върху студеното. Да послуша ехото на онова, което се твореше там, долу, вече не с него. Спомни си за белезниците, почовърка в тях с ключето, смъкна ги.

Тресеше го. После го поотпусна.

Надигна се от турникетите и тръгна към изхода. Блъсна вратата.

И едва когато вятърът го погали по гърдите, по краката, по бузите, осъзна; беше излязъл без противохимична защита. На повърхността — без скафандър!

Не биваше. Не биваше. И без това вече се беше надишал с гадости.

Той заобиколи сградата, разчитайки да се срещне с истинския Фьодор Колесников. На Фьодор му оставаха още много полезни неща — костюмът например.

Но там, където преди седеше Фьодор, сега нямаше нищо. Някой беше отмъкнал Фьодор заедно с всичките му принадлежности. А Артьом стоеше на земната повърхност по панталони и яке; без ризница, гол.

И тогава той тръгна гол.

Странно беше това чувство.

Кога за последен път се беше оказвал на повърхността без противохимична защита? Когато е бил на четири годинки. Конно майка му си е пробивала път към метрото, носейки го в ръце. Но той не помнеше този ден. Помнеше друг: със сладоледа, с патиците в езерцето, с асфалта, изрисуван с цветни тебешири. По същия начин — или по друг — тогава майският вятър закачливо е духал в лицето му, гъделичкал го е под коленцата?

И сега ето този вятър се надигаше. Спускаше се от небето към Артьом, бягаше, припявайки, по пресечките, скрити зад парадните фасади, летеше насреща му, измиваше лицето му. Какво носеше той със себе си?

Нещо тежко пропълзя в панталоните му, одраска крака му, вкопчи се в крачола му и се задържа за Артьом като паразит за приемника си; най-накрая падна на паважа с дрънчене.

Черният револвер.

Артьом се наведе, вдигна го. Огледа го, опипа го. Странно оръжие. Сякаш направено от магнит — трудно му беше да го пусне. А да го държи, беше болезнено.

Той замахна и го запрати някъде към Кремъл. Едва тогава го отпусна. Започна да го отпуска.

Полазиха го тръпки.

Трябваше по-скоро да се затича, придържайки се към сградите, да стигне до ресторанта, където под масата беше паднал един от четиримата сталкери, онзи, който се беше досетил да свърне от улицата и да се скрие от преследвачите. Трябваше да го разсъблече, както е подпухнал, бързо да намъкне разтегнатия му екип, да диша въздуха, който онзи не е доиздишал, и да погледне към Тверска през окулярите на противогаза му. Трябваше, за да оцелее още веднъж, за да живее.

Но сега Артьом не можеше, нямаше право да гледа града през зацапаното и протрито стъкло. И да диша прахта през филтрите.

Да „живее“, сега за него беше започнало да означава: поне за кратко, поне за половин час, поне за десет минути — да крачи ей така, в обикновените си дрехи, без тясната гума, по среднощната улица, както е крачил ръка за ръка с майка си преди двайсет години; както преди двайсет години са ходели всички хора.

Или както преди двайсет и седем години може би също така нощем и може би дори по същата тази улица майка му се е разхождала, млада и непременно красива, прегърната с безименния баща на още несбъдналия се Артьом. Кой е бил той? Какво ѝ е говорил? Защо си е отишъл? Какъв би израснал Артьом, ако баща му беше останал?

Артьом някак беше свикнал да го ненавижда, защото обожаваше майка си безусловно. Обаче ето например Сухия не можа да израсте на мястото на откършения баща. А друг нямаше и кой да се опита.

Но ето сега...

Сега Артьом можеше да си представи как този човек е вървял до майка му. Най-нормално: подхванал я е под топлата жива ръка и е тръгнал, бъбрейки за всякакви дреболии. И е дишал така, както Артьом сега: не през нагънатия хобот и дори не през носа, а с цялото си тяло, с всяка пора. И я е слушал тази девойка с цялото си тяло едновременно, както слушат в самото начало, когато се разбират един друг само с предпазливо докосване.

Баща му е бил жив човек и майка му е била жив човек, осъзна сега Артьом. Такива живи хора като него самия.

А той сега беше много жив.

Само че смъртта му беше неизбежна и дори беше видял онзи патрон, който бяха определили да прекъсне живота му, и чуждата смърт го беше опръскала в доказателство на това, че хората съвсем спокойно могат да умрат, и то мигновена глупаво и без никакъв смисъл.

А сега живееше. И никога не се беше чувствал по-жив и по-истински от сега. Вътре в Артьом нещо се отпускаше; сякаш досега сърцето му е било стиснато като юмрук. А сега леко се разтваряше.

Полека-лека го освобождаваше.

Нали беше успял да си представи как баща му е вървял до майка му; и не му се искаше да се намесва, да се вклинява между тях, да го отблъсква от нея.

Нека да си крачат преди двайсет и седем години, нека да си дишат, както той диша сега. Нека да се радват един на друг, доколкото могат. И нека той да се появи на бял свят. Тук, на повърхността.

Сякаш там, под земята, всичко е било бълнуване, дълго тифозно бълнуване, лепкаво, блатисто и едва сега започва истинското, действителното.

Вятърът му подсказваше, че там, напред, има нещо удивително, Всичко най-разтърсващо тепърва му предстои.

Артьом отмина Тверска. Продължи нататък.

Право по средата на улицата, между Сцилите и Харибдите на всякакви Кремъли, дворци, Държавни думи — безгрижно; без да му пука, че отвсякъде могат да изскочат, да се наведат над него и да го изядат — разхождаше се, просто се разхождаше. Изхвърлил беше от главата си и онези, които го преследваха по Тверска — първия път се беше случило чудо, бяха го пощадили и сега щеше да се случи.

Навярно на Артьом крайната му спирка не беше тук, на Театрална; не беше тук местоназначението му.

Правителствените сгради — надменни, построени да траят с векове — вече не му изглеждаха като гранитни надгробни камъни, вятърът беше разсеял гробищния дух. От тях му ставаше не зловещо, а жалостиво. Ето, стоят си те в нощта пусти; навярно съжаляват, че са проживели повече от всички онези, за конто са ги строили. Като старци, на които им е болно за децата им и страшно се измъчват.

Нещо го лизна по ръката.

И пак. Сега и по носа.

Дъжд.

Започваше да вали.

Дъждът беше също толкова измамен и отровен като въздуха тук, на повърхността: на вкус — вода, но и въздухът на вкус беше живот, а толкова хора беше погубил. Разбира се, под този дъжд не биваше да върви разсъблечен. Но Артьом продължаваше да си върви и кой знае защо, се радваше на това. Даже закрачи по-бавно — прииска му се да подгизне.

Дъжд...

Артьом се спря, отметна глава, подложи му лицето си.

И изведнъж си представи.

Улици, по които се разхождат, без да бързат, удивителни гиганти с ярки, пъстри дрехи. Тумбести бели самолети, летящи ниско, над самите покриви на сградите — не самоделни самолети, а измислени от някого; вместо плоските алуминиеви обтегачи, с които се вкопчваха в небето истинските самолети, тези имаха прозрачни, трепкащи криле — като на водни кончета? И не се носеха, а се рееха. Колите: не тези ръждясали консерви, в които мъртъвците са като копърки, и не такива, каквито са били по-рано; а смешни дребни вагончета точно като вагоните на метрото, само че с четири места.

И там, в този странен свят, също валеше дъжд. Топъл и нежен.

Откъде му се яви това? Спомен? Не, този свят никога не беше съществувал. Тогава какво? Заболя го в гърдите, започна да го души. Артьом избърса капките от лицето си.

Сякаш му се беше присънило. Като че отломка от сън беше излязла наяве; и там, откъдето беше излязла, бе възпалила тъканите му Какво е това? На кого е? Артьом застина, притеснен да не го подплаши.

Това не бяха негови мечти. И за какво са му такива сънища? На кого изобщо би могло да се присъни това? На майка му? Не. Не. Нещо друго е.

Отметна автомата си на рамото, подложи дланите си като черпак под облаците, те изплакаха нещичко в тях; той изми очите си с отровата, за да ослепее отвън и да прозре отвътре.

Не. Не можеше да си спомни. Колко странно.

Артьом закрачи нататък — покрай „Национал“, покрай онемелите университетски факултети, покрай паметниците на хора, които някой едва ли ще помни след половин поколение, покрай безсмислените, вече неозначаващи нищо кули, покрай стените, които никой никога вече няма да щурмува — там, напред, към Великата Библиотека. Към онова, което е под нея.

Към Полиса.

От тази дума сега би могло да нахлуе, да се върне собственото му минало. Но пред очите му продължаваше да стои тази невъзможна безсмислица, тази красива глупост — самолетите водни кончета и великаните в смешните вагончета.

И вече никак не можеше да се отърве от това чуждо нещо, да се откъсне от него.

Какво е това?

Напускаха Боровицка.

Тухлено — червена, уютна, подобна на читалня на среднове- твен университет. Отрупана със стелажи с книги, откраднати отгоре, от Великата библиотека, и дъсчени маси, около които тези книги се изучаваха и обсъждаха; населена от книжници чудаци, които наричаха себе си брамини, пазители на знанията.

Ниско над масите висяха лампи с платнени абажури, които хвърляха мека, добра светлина — и в Средновековието, каквото Артьом го беше виждал в историческите книжки с картинки за деца, проникваше духът на московските апартаменти, какъвто го помнеше от картинките, откъснати от книжките на своето кратко — само четиригодишно — детство.

Арките бяха преправени на жилищни стаи; Артьом преминаваше покрай една от тях, когато го застигна картина от миналото, от първото му появяване в Полиса — нощуване при добър човек, разговори до късна нощ, странна книга, която все го убеждаваше, че в рубинените кремълски звезди са заточени демони и че във всяка октомврийска звездичка седи малък демон... Смешна книга. Истината винаги е и по-проста, и по- зловеща, отколкото хората могат да предположат.

Няма го вече този добър човек и звездите са угаснали.

И този Мелник, когото беше срещнал тук Артьом, метналия „Печенег“ на рамо, окичения с картечни ленти сталкер Мелник, бойния командир, който винаги беше начело на отряда, който винаги се хвърляше пръв във всеки пъкъл, вече го няма.

И онзи Артьом — също. И двамата са се овъглили.

А Летягата си беше същият: криви очи, гърбище, което може да запуши тунел, и такава усмивка, сякаш ти е вързал обувките една за друга и само чака кога ще се спънеш; самият той е на двайсет и седем, а усмивката му е на десетгодишен. Неизгарящ човек е Летягата.

— Е? — разтегли той усмивка. — Значи, мога да те поздравя? Върна те старецът?

Артьом поклати глава.

— А какво... Задача изпитание?

— Лебедова песен. Само до Райха съм с вас.

Летягата престана да се хили.

— Какво си забравил там?

— Трябва да измъкна един човек. Много трябва да измъкна оттам един добър човек. Ако не се върна за него, ще го обесят.

— Опасен си ти. Поне жена ли е? — намигна му Летягата.

— Възрастен мъж. С брада.

— Е... — изсумтя Летягата. — Ваша си работа, но... Ъъъ...

— Ама че си идиот. Помълчи — помоли го Артьом, сдържайки усмивката си — неловко му беше пред Омир.

Но не успя да сдържи смеха си. Той изригна от него навън — ненавременен, лепкав, разяждащ; превиваше се от смях, мъчителен, опустошителен смях — и Артьом се отпусна на пейката, за да не падне на четири крака. Чрез смеха от устата му излизаше смляно всичко, което метрото го беше накарало да преглътне през последните дни. Смя се, докато очите му не се насълзиха, докато не започна да заеква. Пое си дъх — и започна отново. Летягата се смееше заедно с него — може би за свои си неща; а може би просто така.

После им мина.

— Секретна мисия със сигурност! — уверено и вече напълно сериозно обобщи Летягата. — Такива като теб, братко, не ги отписват.

Не ги отписват.

— Отдавна исках да те питам — каза му Артьом. — Ти как изобщо се прицелваш? — той изкриви очи към носа си, имитирайки Летягата. — Всичко би трябвало да ти се вижда двойно.

— Двойно ми се вижда — призна си Летягата. — Затова изразходвам много боеприпаси. Всички нормални хора имат една мишена, а аз — две. И стрелям във всяка от тях. Старецът ненапразно ме изпраща в Райха. Иска да се избави от мен, скръндзата.

— Мислиш, че това е еднопосочен билет? — изхъмка Артьом.

— Аз пътувам с жетони — намигна му Летягата, дрънкайки с нокти по жетона за разпознаване с името му, който беше увесен на бичия му врат вместо кръстче.

— За какво ти е? Теб и без това с никой не могат да те сбъркат.

— Ще ви се — изсумтя Летягата. — Това е за друго. Нали знаеш как понякога се събуждаш и се питаш: кой съм аз? И какво съм пил? И после отново: добре, де, поне кой съм аз?

— Знам — въздъхна Артьом.

Приближиха се другите двама. Единият беше скулест и с пострижка като таралеж, с дръпнати очи, а другият — с боксьор- ска круша вместо нос, пъргав и небрежен.

— Какво се гласите като мацки за среща? Но си личи, че сте бързали — не сте успели да си начервите устните — каза им Летягата. — Да поемаме тогава, а?

— Това кой е? — небрежният бутна в движение Артьом.

— Ти да беше го поздравил вместо това — поклати глава Летягата — Не той кой е, а ти кой си, Юрец. Артьом беше с нас още в бункера. Той е жива легенда, ето кой е. Ти там, на Ханза, още си гонел плъховете с кречетало, а Артьом вече заедно с полковника е затривал черните с ракети.

— А после къде е пропаднал? — попита вторият.

— Трупал е сили за нови подвизи, Нигматулин. Нали, Артьом?

— Не е натрупал много — отбеляза Нигматулин, скептично оглеждайки Артьом.

— При мен всеки ден е подвиг — отвърна Артьом. — Нищо не оставям по себе си.

— И отново в бой. А мацките само ни се присънват — подкрепи го Летягата. — Добре, момчета, хайде. Фюрерът чака. А фюрерът не чака!

Той сурово козирува на меланхоличните граничари на Боровицка и четиримата се спуснаха по подвижната стьлбичка на релсите. Приближи се тунелът — първо осветен, после сумрачен, накрая съвсем безпросветен. Онези двамата се позабавиха, пропускайки Артьом и Летягата напред.

— Този е от Ханза, нали? — попита Артьом.

— И двамата са от Ханза. Нигматулин е от Комсомолска, а Юрец — от Парк на културата, поне така мисля. Нормални момчета, между другото, и двамата. Надеждни — Летягата се замисли. — Те почти всичките са от Ханза.

— Кои „те“?

— Всичките ни нови попълнения.

— И защо така?

— Е, а откъде другаде да се вземат обучени? Няма да ги търсим по тъмните станции. Или като фашагите с техния легион... Всякаква сбирщина. Това не е за нас. Мелник някак се е договорил с Ханза. И те се съгласили... Да ни комплектоват.

Артьом го погледна въпросително.

— И той се е съгласил? Та той ги проклинаше. Помниш ли? Та ние тогава... В бункера. Те нали обещаха тогава да ни помогнат. И ни зарязаха. Ако бяха дошли тогава... Ако тогава ни бяха дали хора... Можеха да ни комплектоват... И толкова от нашите момчета... Накратко.

— Накратко — каза Летягата. — Накратко, тогава не дадоха, а после дадоха. Дадоха, когато са могли. Освен това ни подхвърлиха всякаква техника, боеприпаси. Ханза, както разбираш, има куп пари. Сами ни предложиха. Е, и... Старецът поскьрби, поскьрби, попиянства със списъка ни за компания... Но нямаше какво друго да се направи. Няма откъде да се вземат петдесет души. Посъветва се с народа. Народът и сам всичко разбира. Започнаха полека-лека да набират хора. С изпитания, то се знае, със събеседване. Веднага отсяваха плявата. Накрая се получи. Спецчастите на Ханза най-вече. И така... Всичко е наред с тях. Не е като да сме си ние отделно и те отделно. Всички са заедно.

— Аха — изхъмка Артьом, кимайки към изостаналите. — Заедно.

— Всички на едно място — потвърди Летягата.

— Не вярвам — каза Артьом след кратък размисъл.

— В какво?

— Не вярвам, че Ханза просто така, за да заглади вината си, ни е отпуснала петдесет бойци и още техника. При тях нищо не едаром.

— Ами то не е даром. Старецът се ангажира да им обучава специалните части. Защото — Летягата цъкна със зъби — те не са и толкова специални. Особено що се отнася до повърхността, Те горе се лутат като котета. Деца на подземията, мамка му.

Последната крушка остана да виси някъде отзад. Летягата извади от раницата си подобен на палка фенер. Онези двамата отзад се приближиха, изщракаха с автоматите — междугарието е кратко и като че ли известно на всички, но въпреки това не е голямо удоволствие. По-добре да се придържат заедно.

Фенерът веднага проникна в тъмнината на тунела, наля в нея мляко, разбърка го.

— Подземия... А ти нали си на моята възраст — спомни си Артьом. — Значи, тогава също си бил на четири години, нали? Когато е била Последната война...

— Не, малкият — каза Летягата. — Аз съм с една година по-голям от теб. Това вече сме го изяснявали. Така че аз съм бил на пет.

Артьом искаше да си представи своята Москва, а в главата му отново влетяха тумбестите апарати с криле на водни контета, нахлуха, подрънквайки, колите вагончета, заръмя топъл дъждец. Той тръсна глава и прогони тези натрапчиви безсмислици, тези небивалици.

— А ти какво си спомняш? Родителите... Апартамента ви?

— Помня телевизора. Помня как по телевизора — нашият беше един такъв голям — показват президента. И президентът казва: ние нямаме друг избор. Нас ни принудиха. Притиснаха ни в ъгъла. Не биваше да ни притискат в ъгъла. Така че аз реших... В този момент майка ми излиза от кухнята, а в ръката ѝ — чиния с пилешка супа за мен. Казваше се фиде. Казва ми: какво гледаш всякакви ужасии. Дай да ти пусна анимационни филми А аз на нея: не искам фиде. Навярно съм запомнил точно онзи момент. Самото начало. Е, или края. А после вече нямаше нито анимационни филми, нито фиде.

— А родителите си помниш ли ги?

— Помня ги. Но по-добре да ги бях забравил.

— Слушай, Летяга — прекъсна го небрежният Юрец. — Те първи удариха по нас. Не ние, а те. Предателски. И първия залп ние го прехванахме, а едва след това и ние ударихме. Казвам ти, сигурен съм. Тогава бях на седем.

— А аз ти казвам — фиде! Фиде и в ъгъла, и принудиха ни. Тогава си казах: ето, президент, а и него някой го слага в ъгъла.

— Какво значение има сега? — каза Артьом. — Ние или те?

— Има значение — възрази Нигматулин. — Ние не бихме започнали. Ние имаме разумен народ. Ние винаги сме били за мир. Тези гадове ни обсадиха, вкараха ни в надпревара на въоръжаването, за да ни изтощят. Искаха да раздробят страната. Да я разкъсат на парчета. Заради нефта и газа. Защото нашата държава им беше застанала като кост в гърлото. На тях изобщо не им трябваха независими държави. Всички им бяха налягали, разтворили крака. Само ние... Им се озъбвахме. И тези гниди, те ни нападнаха... Те просто не очакваха, че ще стигнем докрай. Мислеха, че ще се напикаем от страх. А ние... За да ни разчленят, аха. Ние не се предаваме на врага. На ви сега нефт. Ще ни колонизирате. И ето че те сами се оакаха, капутите. Когато по телевизорите им са показали какво лети към тях. Давайте при нас с мечовете. Ние и под земята няма да измрем.

— А ти на колко години си бил?

— Какво значение има? На годинка. Хората са ми разказвали. И к’во?

— Нищо — отвърна Артьом. — И от онази страна на океана нищо, и от тази.

Летягата примирително се изкашля. Повече не говориха нищо.

Мислеше, че ще настъпи денят, в който нощната работа ще свърши; но тук нямаше нищо — нито нощ, нито ден, и смяната беше само една: от началото до края. Пиеха от маркуч, брояха глътките — не им разрешаваха да се запасяват с вода. Клозети нямаше; тунелите освен един бяха плътно преградени с бодлива тел като паяжина — нито можеш да избягаш, нито да пропълзиш. Зверочовеците се изхождаха прави, без да се откъсват от работата — мъжете пред жените, а жените пред мъжете; новодошлите се научаваха на това още в първото денонощие. Научаваха ги с бичовете от бодлива тел. Убиваха без съчувствие, рутинно: тези, които не искаха да работят, онези, които бяха пред умиране и не можеха да работят, и другите, които хитруваха, правейки се на умрели. Не жалеха работниците — докарваха нови два пъти дневно, те също трябваше да ядат, а количеството храна не се увеличаваше.

Всеки път, когато се отваряше желязната врата, когато изблъскваха вътре сащисаните новаци, изтърсваха ги в Шилерската безкрайна пещера, на Артьом му се свиваха червата: по, сега ще влезе Дитмар. Измамата му всеки момент ще се разкрие: червените ще изпратят войници от Охотний ряд на Театрална през взривената херметична врата, през горния вестибюл, блицкригьт ще се превърне в безкрайна позиционна война и Дитмар ще се върне, за да обеси Артьом за предателството.

Кога ще дойде той? Скоро?

Артьом го опипаха, определиха, че засега има много сили, и му дадоха да кара количка. Да взима от брадатите гризачи откъртеното, изровеното, да го товари в количката и да го кара в открития тунел, водещ към Кузнецки мост. Върху траверсите лежеше настилка от дъски. По нея трябваше да се тича може би триста метра и там да се изсипват пръстта и камъните на купчина, която вече се издигаше до тавана.

Работата на Артьом беше хубава, той веднага разбра това: не му оковаха краката и го задължаваха да не стои на място а да обикаля в кръг всички останали и да гледа на кого са се натрупали най-много камънаци. Жалко, нямаше откъде да се избяга. Затова пък така щеше да успее да намери Омир.

Старецът беше прекарал тук само около половин денонощие и още беше с дрехи; но вече беше разбрал какво може да прави и какво не бива. Не биваше да кръшка. Не биваше да се скатава. Не биваше да гледа събеседника си в очите, който и да беше той. А когато говориш, без да гледаш в очите, това се прощава: в този завод от пръст и тела така или иначе не се чуваше нищо на повече от една крачка разстояние.

Омир, макар и стар, се държеше. Не стенеше, не плачеше. Млатеше скалата съсредоточено, не бързо и не бавно, не си даваше много зор. Целият мокър, омазан с кал, дрехата му скъсана на раменете и обагрена в кафеникаво, устните — изхапани.

— Дойдох за теб, Николай Иванович — каза Артьом на Омир. — А сега навярно и двамата ще останем тук.

— Благодаря. Напразно — въздъхна Омир между ударите.- Тази. Гадина. Лъжлива. Подла. Никого. Няма. Да пусне.

— Все някак ще се измъкнем — обеща му Артьом.

Разговорът им се получи накъсан; не биваше твърде често да се връща в едно и също кътче, надзирателите забелязваха такива неща и размахваха бичовете заради тях. Бичовете бяха еластични стоманени жици, шиповете им стърчаха от всички посоки — един ще те клъвне, като те ударят, друг — докато се отдръпват.

— Ти. Как. Беше. Ли. На. Театрална.

— Бях.

— Видя. Ли. Умбах.

— Червените го арестуваха. Нечий донос. За това, че е слушал радио. Прибраха го и го разстреляха. Пред мен. Не успяхме да поговорим.

— Колко. Жалко. Добър. Човек.

Натовари късовете на Омир. После взе товара от камънаци на гърбав мъж от другия край на станцията. След това помогна на жена с увиснали гърди да се изправи на крака, докато надзирателят не можеше да го види през каменната мъгла. После се върна при Омир.

— Не е бил само той, Умбах. И други са се свързвали. Хора от друг град са идвали в Москва, вероятно от Полярни зори.

— Хора. Казваш. А къде са. Не съм срещал.

— Червените намират всички, всички премахват. Стрелят ги, на Лубянка ги откарват, в Комитета. Които са дошли, който ще видял и който е чул за тях.

— Може. Да ги е страх. Че те. Ще помогнат. На Ханза. Срещу тях.

Взе от Омир новите камъни. После притича при един младеж — бавен, изкривен, едвам стои — да изгребе неговите огризки. После към кльощав кавказец, който беше натрупал цяла планина заради свирепото нежелание да умира. През маранята видя нещо познато, но нямаше повод да се приближава.

— Значи, ми вярваш? Аз разказах на Мелник, той не ми вярва. Разправя — бълнуване.

— Аз самият. Чух Умбах. Вярвам. Не разбирам. Но вярвам.

— Благодаря, дядка. Благодаря ти.

— Или. Шпиони. Нечии. Агенти. А?

— Не знам.

Изгреба всичко. Притича по-нататък; някой му помаха: давай, разтовари ме. И каква радост: брокерът Льоха. Изтощен, изтерзан, а се хили.

— И ти при нас!

— Жив си?! — и Артьом му се усмихна искрено; малко му олекна.

— Твърде ценен кадър съм! — изпуфтя брокерът. — За да ме съкращават!

— Не се получи с Легиона, а?

— Не се получи! — Льоха, крадешком оглеждайки се, помагаше на Артьом да товари рудата в количката. — Навярно не е за мен. Не можеш да си избягаш от призванието. — Той кимна към засъхналите купчини.

Притича надзирателят и цапардоса с веригата и Артьом, и Льоха заради разговора.

Артьом втъкна глава между раменете си, за да се предпази. Избяга в тунела, изсипа количката, върна се, огледа се: охраната го викаше. При същата онази жена, която Артьом беше вдигнал от земята, за да поживее още малко. А тя не беше издържала кой знае колко и пак беше паднала. Светеха с фенер в очите ѝ, а тя въпреки това виждаше само мрак. Единият охранител загради Артьом с автомата, а другият хвана по-здраво арматурното си желязо, премери се и разби главата на жената като яйце. Антон забрави за автомата, хвърли се — и го удариха с арматурата по рамото, с автомата в челюстта, и го заритаха на земята с ботушите. Напъхаха в устата му желязното влажно дуло и мерникът му раздра небцето.

— Ще пробваш ли пак, гадино? Ще пробваш ли?! Ставай!

Изправиха го на крака, сложиха жената в количката му: карай я.

— Къде?

Загряха му врата, съпроводиха го в последния ѝ път. Мъртвите там, където и камъните. На жената ѝ беше неудобно в количката: краката ѝ висяха, разбитата ѝ глава се накланяше настрани. Потърпи още малко.

Като за първи път, му показаха какво да прави с такива. Мъртвите трябваше да се откарват по дъсчената настилка до планината от отломки, запушваща тунела към Кузнецки мост. И там да се стоварват върху насипа заедно с камъните. Насипът понякога се свличаше надолу, обличаше голите, натъпкваше им устата и ушите с глина и пясък. Това беше погребението им.

После на Артьом не му се ходеше нито при Омир, нито при Льоха: надзирателите си го бяха набелязали. Вместо Омир бяха най-различни: още силни и вече износени, киргизи и руснаци, руснаци и азербайджанци, азербайджанци и таджики. Всеки даваше на Артьом камъни, всеки му отнемаше сила. Скоро престана да му стига минутата, през която товареше количката, за си отпочиват краката му, и минутата, докато тичаше с количката, за да се възстановят ръцете му. Обръщаше се към тракащата входна врата: дали не е Дитмар? Дали не е дошъл за него?

Търпеше, докато не започна да пада. Тогава се върна при своя старец. Той го чакаше — също беше изнемощял.

— Защо. Червените. Защо. Никой. Не знае. Само. Те.

— Не позволяват никой да узнае? Мислиш ли, че те самите имат връзка със Зорите? И го държат в тайна от останалите?

— Лъжат. Водят. Преговори. Със Зорите. А?

— Преговори за какво?

— Дявол. Знае. Какво. Им трябва. На червените.

— При тях е глад... Гъбите изгниват. Може би за да им доставя продоволствия? А? Ако е така, там има земя... Плодородна!

— Е. Увлече се.

Покрай тях мина надзирател, подсвирна: ти и ти, и ти, и ти, по-живо да ядете, ваш ред е. Домъкнаха леген с помия, наредиха им да гребат с ръце. Артьом все още дори не можеше да помирише това, а останалите жвакаха и сърбаха колкото успеят.

Затова пък Омир го хранеха в същата смяна, така че им се отвориха десет минути без кирки и колички.

— Бях горе. По улица Тверска, към Театрална. И там... Някой там ловува всички, които идват по Тверска. Истинска бронирана кола. И мотор. Убили са четирима от техните сталкери. Мен... Искаха. Но кой знае защо, не ме пипнаха. А ме намериха бързо.

Омир сви рамене; после събра ръцете си в шепа, загреба от буламача, поднесе го към устата си, помириса го, поразмисли се.

— А после вървях в обратна посока... И нямаше никого. Без противохимична защита, разсъблечен. И знаеш ли какво? Попаднах под дъжд.

— Под дъжд? — вдигна поглед старецът.

— Под дъжд — изхъмка Артьом.

Наоколо, събрали се като свине около коритото, всички се блъскаха и лочеха един през друг. Артьом не виждаше това; вместо него виждаше високи и слаби хора с широкополи шапки, виждаше дъжд от безоблачно небе и още — летящи безшумни машини.

— Какъв идиот — каза той на себе си. — Можеш ли да си представиш? Вървя под дъжда и си въобразявам разни неща... Самолети... Като дирижабли, нещо такова. Само че с прозрачни криле. Като на мухи, но по-големи. Като на водни кончета. И всичко е толкова ярко... парадно. И също вали дъжд. Присънило ми се е. — Той сниши глас от притеснение; зверочовеците ядяха, не биваше да ги отвлича с такива глупости.

А на зверочовеците не им пукаше за сънищата на Артьом, буламачът им бързо намаляваше, а те трябваше да проживеят тук още известно време и без помията това нямаше как да стане.

Но Омир го слушаше. Слушаше и не ядеше.

— И вагончета... едни такива мънички... — той се изкашля, прочиствайки гърлото си. — Вместо коли... По пътищата...

— Да — потвърди Артьом, озадачен. — С четири места.

— Ти го видя? Ти видя това? Там? Горе?

— Видях го. Сякаш си спомних сън, знаеш ли? А ти... Ти откъде?

— Това е от моята книга. От тетрадката. В тетрадката е написано!

Омир оглеждаше Артьом с присвити очи, мигаше, опитвайки се да разбере: номер ли е това? Подигравка?

— Взимал ли си я? Тетрадката ми? Чел ли си я? Кога?

— Не съм я взимал. А къде е тя?

— Конфискуваха я. Веднага. Онзи Дитмар. Документите, тетрадката... Всичко. Как така не си я чел? Откъде го знаеш тогава?

— Нали ти казвам — сън!

— Това не е твой сън, Артьом. И не е сън.

— Какво?

— Разказвах ти за девойката. За Саша. Която на Тулска... се удави. На наводнената станция.

— Нещо... Нещо такова, да. Когато на Цветен булевард се напихме с теб?

— Да. Това е... Тази Саша... Така тя си представяше света на повърхността. Тя се е родила в метрото. Никога не е била горе.

И ето така, глупаво... Наивно.

— Саша? С белите коси, за която разказваше? — Артьом се почувства замаян, светът затрептя като от вълни горещ въздух.

Той потри слепоочията си. Главата го цепеше.

— Яж, защо не ядеш? — му каза уморено чичко с издут корем, откъсвайки се от коритото; брадата му беше сплъстена и по нея струеше тъмна вода. — Стига сте дрънкали ! Веднъж на ден дават ядене!

Той се напъна и протяжно се изпърдя. После легна по гръб псе загледа в тавана. Беше направил каквото може за спасението на Артьом. Но Артьом днес дори не можеше да погледне в това корито — веднага започваше да му се гади.

— С бели коси. Слабичка. На осемнайсет години е. Но как можеш да знаеш това? Откъде? — Омир също се изправи, придържайки кръста си.

— Не разбирам. Не помня. Откъде. Но видях всичко това сам. Представям си го... със своите очи — Артьом вдигна ръка, сякаш искаше да хване прелитащ покрай него самолет играчка.

— Ти си я взимал. Тетрадката ми. Взимал си я — убедено и някак неприятно произнесе старецът. — Не е възможно да е иначе. Защо сега ме лъжеш?

— Не съм ти взимал шибаната тетрадка! — озлоби се Артьом. — Притрябвали сте ми и ти, и твоите летописи!

— Подиграваш ми се, а? Помияр!

Артьом, без да дочака дори изсвирването, хвана количката си.

После съжали. Оставаше му достатъчно време, за да съжали.

След това всичко му се сля в едно: натовари, тичай, разтовари. Камъни, пръст, мъртъв човек. Едно върху друго, едно под друго. Ръцете и краката му пламнаха от болка, после болката премина, после се отпуснаха отмалели; след това в тях отнякъде се появи капчица живот и въпреки тъпата болка те се движеха, вдигаха се и се спускаха, крачеха, протакаха времето Започна да заспива в движение — цяло денонощие не беше спал; будеха го стоманените шипове. Опитваше се да помогне на онези, които падаха — прогонваха го с веригите. Престана да се обръща, когато тракаше вратата — вече беше забравил за Дитмар. Не искаше да знае за него, не искаше да слуша хленчещите, нещастни зверочовеци, да слуша историите им кой как е попаднал тук, кой за каква ненормалност е наказан; някои от тях продължаваха да дуднат — не специално към Артьом, а към всички, за да могат всички хора да научат поне нещо за тях ида го запомнят, когато дойде моментът да издъхнат и да легнат под издигащия се насип. Умът му вече не беше способен да изгражда връзките между разстреляния радист и чекиста Свинолуп, между разприказвалия се Зуев и Лубянка, между Мелник и онзи някой си Бессолов, между Бессолов и фюрера, между фюрера и Дитмар — вече нищо не се връзваше, нищо нямаше смисъл.

Вместо начертаните с невидим молив връзки, вместо прашните изкопи, вместо коритото с помия Артьом виждаше в бетонния въздух безшумните машини, строеше в пещерата високи до небето сгради. Точно тези самолети му позволиха да дочака отбоя, евакуираха го в онзи свят, който си беше представяло удавеното момиче. Не, всъщност самият той го беше видял. Със собствените си очи. Но кога? Как?

Най-накрая отбоят все пак дойде.

Накараха ги да изтикат количките в ъгъла, наблъскаха ги един върху друг: спете. Артьом заспа с намерението да види онзи град, Сашиния. А видя килиите, надигналия се от праха Свинолуп и своето бягство. Само че в съня си бягаше не по правия коридор към свободата, а през лабиринт — криволичещ и без изход.

После сънят свърши и започна новата смяна.

Дойде и денят или може би беше нощ — денонощието, в което Артьом се научи, въпреки гаденето, да сърба помията заедно с останалите; в което не хукна пръв към един пребит старец; в което престана да брои количките с пръст и количките с трупове.

Oт ударите с бичовете дрехите му се разкъсаха, раните от шиповете не спираха да сълзят с червена течност и тя ставаше все по-прозрачна, все по-незначителна. Изтичаше неговата втора група, отрицателен резус, разреден компот. Нямаше кой да я допълни, да прелее от своята на Артьом: Летягата сигурно беше постоял, беше половил зайчета с ръце, после се бе обърнал и поел в обратна посока. Не можеше да направи нищо без заповеди. А заповедта на Мелник относно Артьом можеше да е само една: да бъде отстранен. И Дитмар не дойде за него. Не го поведе към бесилото. Сигурно беше зает на фронта.

Нито спасение очакваше Артьом, пито екзекуция.

Мина още едно денонощие.

Товареше мълчаливо камъните на Омир, а онзи мълчаливо отстъпваше. Николай Иванович изглеждаше зле; беше пожълтял, олюляваше се. Артьом можеше да му посъчувства, но старецът се дърпаше. Сърдеше се заради летописа и заради това, че Артьом му беше дал някаква надежда.

Едва намери сили да поговори с изнемощелия Льоха: как изкопават тази зала, кой разпределя работниците, кой е наредил да разглобят тюбингите? Льоха му посочи някакъв кривоглед тип. Ей този, Фарук, той е строил Москва-сити, има си свои хора, Абдурахим и Али; на тях са им поверили всичко. Други специалисти не се намерили. Фарух обикаляше навсякъде със заместниците си, важен и без окови; но гребеше с ръце помията от общите корита. Ръководеше уверено строежа: кой да копае, кой да бърка бетон, кой да слага подпорите.

— Трябва да бягаме — каза Артьом на брокера. — Иначе ще пукнем.

— Най-сигурният начин да избягаме е да пукнем — едва се усмихна брокерът.

— Давай ти тогава пръв — засмя се едва Артьом. — Да разузнаеш.

През четвъртото денонощие Дитмар още не се беше появил; нито пък Летягата. Артьом вече нямаше и сили да мисля за бягство. Но определено му се живееше и с всеки изминал час — все по-отчаяно. Не за да довърши делото, да отмъсти, да научи истината, да види близките си, а просто ей така — да поживее заради самия живот.

Затова Артьом се научи какво да прави, за да не получава нови рани от шиповете на камшиците. От гнусния вкус на помията му се гадеше, но той се насилваше да ходи при коритото, за да почерпи поне малко сили от нея. Научи се да работи така, че да не вижда около себе си нищо освен самолетите водни кончета.

Но слепотата си имаше цена. Когато пред очите ти трошат главите на лежащите хора, а ти мълчиш, неизреченото се трупа, вкисва и гние. Докато налагаха с шиповете, душевната гной изтичаше заедно с болката и кръвта. А когато раните започнаха да хващат корички, Артьом започна да забира отвътре.

Дадоха отбой, а той не можеше да заспи; въртеше се, чегърташе раните, белеше коричките... Коричките.

Коричките.

И от безсънието, от вонята, от прекадената телесна близост с други хора му се струваше, че сякаш плува в рова с труповете. Кой му беше говорил за корички? Кой искаше да ги отмие от тялото му? А?

Главата му лежеше на коленете на някаква жена. Виждаш ли този човек с какви корички е покрит? Хайде, хлапе, по- нежно с него... Виждаше всичко смътно, сякаш през мръсен найлон... Но не, не беше сън. Истина. Главата му лежеше на коленете на... Момиче. Той я гледаше в очите отдолу, а тя към него, отгоре, наведена. Отдолу малките ѝ гърди приличат на бели полумесеци. Гола е. И Артьом е гол. Той извръща глава и я целува по мекия хлътнал корем... По него се виждат алени следи... Като точки... Прогорени от цигари... Стари. Следи от лениви изтезания. Той я целува по изгарянията. Там е по- нежно, по-ранимо. Благодаря, Саша. Тя... Тя докосва косата му с прьсти, движи ръката си — приглажда я, а косата му е мека, но щом пръстите отминават, щръква. Усмивката ѝ е разсеяна. Пред погледа му всичко плува. Затвори очи. Знаеш ли как си представях света там, горе?...

При следващата смяна Артьом не спираше да поглежда кога на Омир ще му се съберат достатъчно камъни; нямаше търпение да му разкаже, да му сподели — да го зарадва и да се оправдае.

Но старецът работеше съвсем бавно, сякаш заникъде не бързаше. Беше отслабнал, кожата му висеше на тялото; погледът блуждаеше. Не удряше силно по стената и откъртваше малки парчета, в повечето случаи само я дялкаше.

А после, без да е откъртил достатъчно, просто взе че седна на пода.

Облегна гръб, изпъна крака и затвори очи.

Артьом го забеляза пръв, преди надзирателите; хвърли камък по Льоха: отвлечи им вниманието. А сам натовари стареца в количката си и го подкара, сякаш за да го погребва в тунела, а всъщност го изсипа при спящите. После отнесе шиповете заради това, че се мотае с празна количка — но не и заради стареца.

Артьом се помоли на Бога да не отписва още стареца. Много неща беше поискал за последната седмица, как щеше да се разплаща? Но и този път му отпуснаха — назаем. Омир не умря: събуди се от сигнала заедно с чуждата смяна.

Артьом успя да се срещне с него при коритото. Нямаше търпение да му разкаже.

— Дядо, чуваш ли ме? Спомних си. Спомних си откъде ми се появиха тези самолети в главата!

— А? — старецът все още беше замаян.

— Онзи път, на Цветен. Когато ти ме напи. Струва ми се, че я видях. Пред очите ми е още, знаеш ли... Привижда ми се. Ти само... Няма да ми се сърдиш, нали?

— Видял си я?

— Видях я. Там, на Цветен. Точно тя ми разказа всичко. Тетрадката ти няма нищо общо. Честна дума.

— Тя е на Цветен? Какво... Как изглежда...

— Момиче. С бели коси. Слабичка. Саша. Сашенка.

— Сега нали не ме лъжеш? — гласът му стана съвсем слаб искаше да повярва на Артьом, опитваше се.

— Не лъжа. Не се подигравам — отвърна твърдо Артьом.

— Жива е? Та ти... Ти там яде оная гадост... От нея всякакви...

— Видях я. Разговарях с нея. Помня го. Спомних си.

— Почакай малко. Саша? Моята? В онзи змиярник? В бардака? Тя? Какво... Какво правеше там? Ти си я видял — как? Тя — какво?

— Нищо, дядо. С нея всичко... Всичко беше наред. Преди седмица беше жива.

— Но как е успяла... Как се е измъкнала? Как е тя?

— От нея ми е това. Картините. Самолетите. Дъждът. Тя каза: затвори очи и си представи...

— Но в бардака... Защо тя е в бардака?

— Тихо... Тихо, дядо. Не трябва така... да се вълнуваш. Тя е в бардака, ние с теб — ето на... Виждаш къде. Може да има и по-лоши места от бардака.

— Трябва да я изкараме. Трябва да я измъкнем оттам.

— Ще я измъкнем, дядка. Непременно ще я измъкнем. Само да имаше и нас двамата с теб кой да измъкне. Ти седни, седни, какво скочи?

Саша даде сили на Омир, надеждата измами тялото му. Но измамата не стигна за дълго. Старецът едва замахваше с кирката и вече не той командваше инструмента, а инструментът — него, караше го да залита. По-рано двамата просто нямаше къде да избягат от станцията; сега нямаше и как.

Да се застъпи за Омир пред охраната, би означавало веднага да го осъди на смърт. Само едно задържаше екзекуцията: не достигаха нови работници и надзирателите започнаха да се отнасят по-снизходително към старите. Така Омир изкара още един ден.

А после дойдоха за него.

— А аз си мислех Полярни зори, мислех си — хиляди километри, а ни било под носа, в Балашиха! Можеш ли да си представиш, Женя? Тук, в Балашиха, съвсем близо. Смятай, че е в Москва! Тук строят! Аванпост! Значи, земята е чиста... Щом строят! Ама кажи ми сега не са ли гадове? Червените? Тайно от всички! Никой не знае. Строят база на повърхността. Ние — да си седим в метрото, да, Жен, а те ще дишат въздух!

— Гадове, Тьомич, гадове. Ти по-спокойно седи.

— И чу ли най-важното? Радио! Той казва, онзи, че строят наблизо радиоцентър. А защо? Ясна е работата! Защото те-те! — все пак са успели да се свържат. С някого. Може би с Урал? А? Може би с базите в Урал! А, Женя? Ако ие със Зорите.

— Колко си тежък, дявол да те вземе.

— А може и със Зорите? Кой ги знае? А?

— Поне не ритай с крака! Сега ще те сваля, сам ще си пълзиш!

— Мисля да отида, Жен. Ще отида. Та нали никой нищо... Нита една гад няма да си признае. Трябва сам в тази Балашиха. Да търся аванпоста. Без това няма да се разбере каква каша е забъркана! Ще дойдеш ли с мен, Жен?

— Знаеш ли какво? Честно? Омръзна ми вече. Първо на Цветна да те нося, при твоята Сашенка. Сега пък, когато едвам успяхме да се довлечем до Трубна — в Балашиха! Не си ли много нагъл? Не си ведро с лайна, че да те разнасям наоколо! Поне шейсет кила тежиш! Аз, между другото, също като теб прекарах доста време в техния ад! И размахвах кирката, докато ти обикаляше наоколо с твоята педерастка количка! Никаква съвест ли нямаш? Край, слизай.

— Почакай, Жен... Къде ти мен?

— Къде! Къде! При твоята Сашеика. Полежи тука. Ще отида да почукам. Ако не отворят... По-добре да излязат.

— Жен. Да не мислиш, че нищо не разбирам? Ти си мъртвец Знам го. Как успя да ме донесеш дотук?

— Ти си мъртвецът!

Изкачваха се от Трубна — там имаше и вход, а както се оказа — и изход. На нея можеше да се попадне и без документи; важното беше да знаеш с кого да говориш, при кого и с какви думи.

— Не умееш да общуваш с хората, глупак! — каза Льоха на Артьом.

Затова пък той умееше. И беше отличен първоапостол.

— Ще дойда с вас — рече той меко. — Първо, нищо чак толкова особено не съм виждал на тази ваша повърхност. Второ, сталкерското заплащане не е по-лошо от останалите, а се случва и да е по-доходно. Трето, топките ми така или иначе се подуват — някой друг рентген отгоре няма да окаже решаващо въздействие, Да вървим. Една трета от това, което намерите — за мен.

— Ти си новак — възрази сталкерът, който се беше наел да откара Артьом в Балашиха. — Дължиш ми за урока и за про- тивохимичната защита. Затова от всичко, което намериш ти, половината ще бъде мое, а ти моето ще го гледаш през крив макарон. Става ли?

— Ами добре — въздъхна Льоха след кратък размисъл. — Само че ме учи както трябва.

Сталкерът се казваше Савелий. На Савелий бръчките му вървяха не като при нормалните хора, а както дойде: и вертикално по челото, и надолу от устата, и кръстосани около очите, и на мястото на веждите. От носа към краищата на устните на Савелий бяха прорязали гънки с джобно ножче, а под челото му бяха направили дълбок разрез, та изглеждаше сякаш носът си виси от само себе си. Косите му сякаш бяха на мястото си, но бяха редки и черепът — също набръчкан — се виждаше ясно през тях. А кучешките зъби на Савелий бяха изковани от желязо; не всичките наистина — единият изобщо отсъстваше. Наближаваше петдесетте: значи, добър сталкер.

На Артьом му беше болезнено да върви — коляното го пробождаше. И израненият му гръб на всяка крачка така го измъчеше, сякаш кожата му всеки момент щеше да се пръсне и да се свие на тръбичка, а под нея да остане само кафяво спечено месо.

Пресякоха някакви булеварди, заобиколиха пълзящите корени; отминаха разбития търговски център след цирка. Циркът беше затворен. Търговският център — изяден от някаква зла плесен. Избягнаха го, спуснаха се на паркинга. Колата на Савелий стоеше там.

— Сякаш съм наминал да обиколя магазините — гъгниво сподели с тях сталкерът. — Хубаво чувство.

На Артьом това не му хареса. Хаотичните бръчки също не му харесаха, и железните зъби, и присвитите очи. И това, че този човек идва при Саша, когато си поиска, и се ползва от нея с тези същите зъби и очи. Не му се искаше да си представя това, но така се случи.

И най-главното — на ръст той стигаше до раменете на Артьом. Как можеше тя изобщо с него?!

— Ти също ли праскаш Сашка? — попита го ни в клин, ни в ръкав Савелий. — Вече ще се знаем. Хубава девойка. Макар че би могла да ми е дъщеря. Обаче аз нямам дъщеря, така че съвестта ми спи спокойно.

— Я се разкарай — каза му по този повод Артьом; и без това искаше да му го каже.

— Разбирам — намигна сталкерът и не се обиди. — И аз щях да хлътна, ако бях по-млад. Но когато бях по-млад, си имах друга Сашки.

Това изобщо не се хареса на Артьом.

Колата на Савелий беше универсална. Беше покрита с платнище: сребриста, поддържана, смазана, с излъскани черни стъкла, антената изпънала мустак на метър и половина. Особена — с волан отдясно. Артьом се огледа в черното стъкло: на главата — глупавата каска, която му беше дал Савелий, пък оръжието — добро, със заглушител. Оръжието е важно.

Всичко останало на подземния паркинг беше изгнило или разграбено. Не ѝ е весело тук, помисли си Артьом; само тя жива. Сякаш е дошла на гробището да навести своите.

Тя запали веднага.

— Японска — не без гордост обясни сталкерът. — Когато и да се кача, непременно я навестявам. Сега не се мотаят много съмнителни, разбира се, но все пак ми е тревожно.

Измъкнаха се от магазина, излязоха на Садовое.

— В Балашиха, казваш?

— В Балашиха.

— А къде там? Той нали не е малък. Град е все пак.

— Като пристигнем — ще намерим.

— Ама че си смешен — каза Савелий.

Понесоха се направо по Садовое. Не биваше да бързат: коридорът между ръждивите вехтории беше тесен, криволичещ. Понякога поемаш по пътека, която се оказва глуха. Налага се да се връщаш. Тротоарите също са задръстени със сблъскали се коли. Когато хората са мислели да бягат от Москва, са газели и по тротоарите. И по други хора. А къде са можели да избягат?

— Е, и какво има там?

Тръгнаха рано сутринта, за да може експедицията да е през деня с неговата мрачна светлина. Небето беше все така замазано с облаци и онова слънце като монета от десет рубли, което Артьом беше видял предишния път, сега не го прожектираха. Нощта се получи черна, изгревът — сив, утрото — изобщо безцветно.

През цялата вечер пи само и само да не мисли, че не той е господарят на Саша; от нощта оставаха още два-три часа, събуди се дори не махмурлия, а все още пиян. Повдигаше му се- може би от домашната водка, но явно от болестта.

В града нямаше гарвани, нямаше кучета, нито плъхове. Сградите стояха, изсъхнали. Само вятърът се движеше, останалото отдавна се беше вкочанило. Дозиметърът тиктакаше като личен обратен брояч на Артьом. Льоха мълчеше, сякаш си беше глътнал езика. Наоколо беше мъртвило.

— Там има аванпост. Червената линия строи колония на повърхността.

— Червената линия? Колония? Защо?

— Ще заселват повърхността — каза отчаяно Артьом.

— В Балашиха? Балашиха нали не е много далеч. Веднага след МКАД. Виж брояча. Кой може да живее там?

— Хора.

— Откъде ти хрумна това, момче?

— Един човек ми каза... Надежден. Каза, че хората от Булевард Рокосовски са ги изпращали там да строят аванпост. Затворници. Лагерът им е на Булеварда. И Булевардът е съвсем близо до Балашиха, може да се стигне пеша. Всичко се връзва, като се замислиш.

— И защо в Балашиха? Какво толкова има там? — не се предаваше Савелий. — Някакви бункери? Военна база?

— Радиоцентър. Може би. Като че ли. Така че... Логично е да се свързват с някого, щом е радиоцентър. — Артьом обърна глава, погледна Савелий — как ще реагира? — Така че мисля, че някъде има оцелели.

Аванпостът.

Докато лежеше на продънения сгъваем диван на Саша в нейната стаичка, имаше време да си го представя. Това вероятно е крепост със стени, високи няколко метра, кули с картечни гнезда — срещу враговете; затова пък вътре — като в стъклена топчица с детски сняг — уютен рай. Но как, какъв? Хората, разбира се, са без противогази, дишат въздух. Децата си играят... Всичките са сити. Има домашни животни. Патици може би? Оранжеви. Е, гъбите, ясно; са израснали огромни. И целият вътрешен двор е в сочна зеленина; шуми от вятъра, прелива се. Общо взето живеят, а не съществуват.

На лицето на Савелий вместо кожа имаше бледа зелена гума; от думите на Артьом гумата не се смръщи, не се опъна. Вместо очи Савелий имаше кръгли стъкълца, те можеха само

да се пулят, но не умееха да се присвиват. Дали сега му беще смешно? Или се ядосваше, че се е хванал с такава бездарна глупост? Питаше се заради какво рискува? Само ако знаеше кой е съобщил на Артьом за Балашиха и какво са говорели в този момент останалите наоколо.

Савелий изчака малко, после протегна ръка, напипа бутона, включи радиото. Преброди FM, прехвърли се на АМ. После — УКВ. Изоставеният ефир навсякъде виеше слабо като вятър в голите клони. Въртеше се в безвъздушното пространство отровената с инсектициди Земя и само в една нейна точка седеше човекът като самотна неотровена листна въшка. Седеше, покрит с небесен похлупак, неподвижно и сънено; нямаше къде да се дене, а смъртта не идваше.

— Добре би било, ако още някъде имаше оцелели — отговори Савелий и също погледна Артьом. — Ами ако изведнъж се окаже, че е истина?

Артьом чак не му повярва, че говори искрено.

— Та аз не съм московчанин — продължи сталкерът. — Аз съм от Екатеринбург. След казармата дойдох тук да уча. За оператор. Исках да снимам кино за войната, дебил. Имах идея да измисля филм за това как съм служил като танкист. И да покоря столицата. Всички останаха там. Мама и тате. Малката ми сестра. Баба и дядо също бяха живи. Мама ми намекваше: ако пуснеш корени в Москва, после и Варка може да дойде. И ние току-виж на стари години се прехвърлим някъде близо до вас в Подмосковието. Или пък вие ще пращате при нас внуците през лятото за гъби и ягоди. Изучих се. А с работата все не вървеше. И аз всяка година им казвам: да-да, ето-ето, всеки момент. Но не успявам да пусна корени в Москва, мамка му, и това си е. През цялото време под наем, все в самостоятелна квартира, все на ново място. Срам ме е да водя мадамите на фотосесии, камо ли да доведа сестричката. Или пък ако сестричката е тук — то мадамите къде? Уж се влюбих, а нямам пари да се оженя. На работа — с маршрутен, метро, за кола все не ми стигат парите. Пестя, пестя — а рублите си летят. Накратко — гаден живот. Така си мислех тогава. А сега съм на друго мнение.

— Слушал ли си ефира някога? — попита Артьом.

— Някога съм го слушал — отговори Савелий. — Празно. На мен по принцип не ми и пука за ефира. Колата ми затова е и в изправност и заредена с гориво, защото все си мисля: а дали да не тегля една на всичко и да не го зарежа? Да изляза някоя сутрин от метрото, да седна в нея, да сложа един диск на „Продиджи“ и да тръгна някъде на изток от тази ваша шибана Москва, докъдето успея да стигна? Ето, вече изтъргувах гориво от химиците, насолих си гъби. В багажника са, между другото. И гума е сложена, за да не се счупят бурканите от картечницата. Всичко е готово. И така вече трета година.

— Защо не тръгваш?

— Ами затова. Защото човек е тъжен и малодушен. Лесно е да реши, трудно е да се реши.

— Ясно.

— Но всяка втора нощ сънувам нашата къща. Градината, кладенецът, малиновите храсти, баща ми разхвърля торта по лехата, вика ми: помагай; а аз се крия от него. А майка ме вика да ми даде козе мляко. Това също ли е ясно?

— На мен ми е ясно — обади се от задната седалка съненият Льоха. — Не всичко, но някои неща.

— Така че — каза Савелий — не бих имал нищо против още да са живи. Или поне някой от тях. Поне дядото, който живееше срещу нас, и който ми дърпаше ушите за това, че стрелях по кокошките му с прашка.

Преминаха покрай Ленинградска гара, отминаха Казанска, оставиха зад себе си Курска. От всички тях към глухата пустош се точеха ръждиви релси. Артьом беше ходил там, докато служеше при Мелник: излизаше на коловоза, гледаше как двете релси се сливат в една-единствена нишка, и си мислеше какво ли има там, на онзи край на земята. Странно нещо е железопътната линия — уж метро, но без стени.

— А аз съм чувал — рече той, — че някъде в Метро-2 има тунел, който стига до Урал. До правителствените бункери. И ето къде са и всичките ни управници. Ядат консерви и чакат фонът да спадне.

— Ядат се един друг — възрази Савелий. — Не ги знаещ ти тези хора, не си гледал телевизия.

Артьом не знаеше тези, но знаеше други. Спомни си за неотворения плик, който лежеше някъде, вероятно в джоба на гърдите на Дитмар, надупчен с куршуми. Не успяха Мелник и онзи Феликсович в неговия телефон да спрат войната.

— Феликсович — каза Артьом, изтрезнявайки. — Алексей Феликсович. Бессолов?

— Поспи — посъветва го Савелий. — Ето, твоят другар се отнесе, давай и ти. С това темпо няма да стигнем скоро до Балашиха.

Но Артьом не можеше да заспи. От напрежение му прилоша.

— Спри — помоли той. — Гади ми се.

Савелий спря и Артьом излезе да се облекчи. Без противогаза му беше по-леко, но от фона му горчеше на езика; лоша работа. Но всичко наоколо беше толкова безжизнено, че Артьом не успя дори да разсъждава кой е господарят на Саша, и кой — на Мелник.

Вместо това в главата му забуча: какъв идиот си, как позволи да те излъже един полутруп от тунела, как повярва в едно предсмъртно бълнуване. Там няма нищо: нито в Бапашиха, нито в Митишчи, нито в Корольов, нито в Одинцов, никога и никъде.

— Облъчил ли си се? — избуча Савелий. — Или е от махмурлука?

— Да продължаваме нататък — Артьом хлопна вратата.

От Садовое излязоха на крайбрежието на тинеста рекичка, от която бавно се повдигаше тежка жълта пара. После през хиляди празни домове, край странна дребна червена църквичка, затисната между две ниски сгради, с избледнели кръстове Ръката сама се надигна към шията и напипа през противохимичната защита талисмана, погали го; независимо от главата, независимо от съзнанието.

Озоваха се на прав широк път, много прав и много широк като самата Червена линия; нито чупка, нито извивка — от едната страна три платна и от другата три, и още трамвайни релси. И всичко задръстено, и то само в едната посока — на изток, далеч от отровния град. Задръстено с изгаснали и катастрофирали коли.

Запушили са артериите на Москва.

— Шосето на ентусиастите — прочете Артьом на синята табелка.

Колите са се превърнали в тенекии, в консерви. Бензинът от всичките вече отдавна са го източили, а хората от консервите не са си правили труда да ги изваждат: какво ще ги правят? Колите са толкова плътно разположени, че вратите не могат да се отварят. Ето че шофьорите им продължаваха и досега да си пътуват на изток. Черни, изсъхнали, отдавна-отдавна изгризани до костите. Кой е забил глава във волана, кой е прилегнал на задната седалка, кой люшка детенцето си. Добре че не са умрели от глад, а от облъчване или може би от газове: не са чакали дълго и нищичко не са разбрали.

Където са можели да се промъкнат осем, се бяха врязали дванайсет. По една кола на всеки четири метра. Средно по трима души в кола, да допуснем, макар че много бяха претъпкани. Колко се получава? Интересно каква ли е дължината на шосето? Докъде стига, къде завършва?

Дозиметърът се разтрака; дребният Савелий се размърда неспокойно на мястото си, което беше застлано с някаква бяла кожа — за да му е по-уютно или по-високо. Наложи се да се придвижват през банкета, едва стигаше място.

— Е, как е, ентусиасти? — попита той Артьом. — Балашиха, а?

— Тъжен и малодушен.

Той престана да разглежда забързаните пътници в застиналите джипове и седани. Омръзнали му бяха. Затвори очи. В устата си усещаше вкус на ръжда. Те със Савелий отиваха към нищото. Всички бяха прави, а Артьом — не. Беше превъртял.

Колко му беше дала Саша? Три седмици?

И докторката също толкова. Беше ударила лекарския си печат върху присъдата. Тя само този печат имаше, не и лекарства.

А какво да прави през тези три седмици? Какво Друго да прави в тях?

Да се върне при всички, да иска прошка от тях.

От Аня — затова, че не беше пожелал да живее с нея живот в човешкия смисъл на думата и че не бе успял да ѝ даде деца От Мелник — затова, че беше завъртял главата на единствената му дъщеря. От Сухия — затова, че не можа никога да го назове баща нито когато беше на шест, нито на двайсет и шест. И да му каже вместо сбогом: тате, дай пари.

И ако се задържи малко по-дълго на крака — би могъл още и да намери Хънтър. Да пие с него за последно. Да му каже: на теб не ти се получи и на мен също. Само косите ми окапаха, в нищо друго не приличам на теб. И след мен хората ще си седят в метрото, ще нагъват глисти, ще се скитат в тъмнината, ще се измъчват със слухове, ще търгуват със свински лайна и ще воюват до последен дъх. Няма да им отворя килията, няма да ги пусна на свобода, няма да ги науча да не ослепяват от слънцето.

После щеше да вземе патроните, които ще му сипе в шепата Сухия, ще отиде на Цветен, ще ги даде всичките на Сашан ще се прегърне с нея тихичко, ще се притисне към нея, ще си допре челото и носа до нейните за тези пари и нищо няма да прави, а просто ще лежи и ще я гледа отблизо в очите. Е, и ще помоли Омир да я вземе от бардака след смъртта му.

Какво пък, това е план.

Като че ли японската кола започна да се движи по-бързо?

— Гледай.

Артьом присви очи.

Освободила се беше пътечка. Колите от нея бяха избутани, смачкани и притиснати към другите редици. Сякаш беше минал огромен булдозер и ги беше отмествал със стоманения си нож встрани. Чак до хоризонта се простираше изтърбушена в ръждата асфалтова алея.

— Ето — каза Артьом. — Ето! Според теб кой я е направил?

Сърцето заподскача като на ластик в гърдите. Тялото се изпоти под непроницаемата противохимична защита. От вълнение в гърлото му отново се надигна жлъчен сок; но Артьом го задържа, върна го назад. Не искаше да спира, да губи дори секунди.

Намерили са някаква техника, докарали са я, работили са тайно на повърхността, разровили са вечното задръстване; пробити са път за транспортиране на изток, към Балашиха. Такова нещо, разбира се, освен червените никой друг не би могъл да свърши толкова бързо в пълна секретност. Значи, че онзи в тунела не го беше излъгал. Трябваше само да стигнат бързо до хоризонта, да го разкъсат като лента на финиша — и ето: аванпоста. Място, където хората като по чудо живеят на повърхността.

Не, не е напразно всичко.

Не е луд, не е идиот, не е жалък фантазьор.

— Дай газ — помоли Артьом Савелий.

Льоха дремеше. Радиото хъхреше. Вятърът шибаше в предното стъкло. Савелий караше със сто, следите от колела се сливаха в една линия, но той дори не мислеше да намалява; на Артьом му се струваше, че отдолу, под опънатата гума, стал- керът също се усмихва с желязната си уста.

Къщите свършиха, започнаха странни гъсталаци — издигаха се от двете страни на стесняващия се път, стеблата се накланяха едно към друго, протягаха клони, сплитаха ги в навес, отиваха се или да се прегърнат, или да се задушат едно друго. Но листа по тях нямаше — сякаш в битката за слънце и вода бяха изгубили остатъка от живота си. А онези, които бяха прорязали пътя през колите, бяха преминали без колебание и през този гъсталак.

След това храсталаците отминаха и се ширна простор, отрупан с многоетажни кутийки; Шосето на ентусиастите се разрасна с по още едно платно от всяка страна и всичките, с изключение на просеката, бяха изцяло затрупани с мъртъвци; накрая пред тях се усука в бетонна примка грамадна естакада.

— Пресичаме МКАД — съобщи Савелий. — След него е Балашиха.

Артьом се понадигна на седалката.

Къде ли е чудото? Веднага след пръстена? Нима трябва просто да пресекат околовръстния път и фонът веднага ще спадне? Не, броячът като че ли зацъка по-бързо; просеката се стесни, тук я бяха разчиствали по-небрежно и стана по-трудно да се движат с висока скорост.

МКАД беше много широк, като път към царството на мъртвите и като че ли безкраен. На него, в очакване да се явят пред съда, се бяха подредили наравно и леки коли, и камиони, и неугледни руски кутийки, и солидни чуждестранни лимузини На няколко камиона кабините им бяха вдигнати напред, сякаш им бяха секли и недоотсекли главите; всичките бяха изкормени. Желязното стадо се простираше от хоризонт до хоризонт; МКАД се завърташе незнайно накъде като самата земя.

Но тук земята не свършваше. А продължаваше все същата.

Подминаха табелката „Балашиха“.

Извън МКАД нямаше нищо по-различно, отколкото вътре,

Жилищните сгради бяха поразредени; вместо хрушчовки край пътя се мяркаха развалини на фабрики. Какво друго имаше? Разбити павилиони край прекатурените автобусни спирки; автобуси като газови камери с панорамни стъкла; вятър: рентгени в лицето, летят от изток на запад. Настъпва денят, а никой него вижда. Артьом е готов да изгуби вярата си и да се разпопи, възпира го само едно: просеката продължава нататък. Накъде?

— Е? Накъде? — попита Савелий. — Накъде да вървим, Суссанин?

— Къде? — попита Артьом онзи човек, който кашляше в тунела.

Защо му беше повярвал? Саша му беше казала: „Не вярвай на никого“.

А как да не вярва? За какво тогава да се хвана, Саш?

— Ето! Какво е това там? — размърда се отзад Льоха.

— Къде?

— Там! Какво има там, вляво? Мърда! И не е само!

Мърдаше.

Въртеше се.

Край пътя, на едно открито място, се издигаше една кула — не кула, мелница — не мелница... Заварена от релси ли, от какво, кръстовидна конструкция с височина около четири етажа, широка в основата и стесняваща се нагоре; към върха ѝ беше прикрепено огромно витло с три перки. Източният вятър, без да подбира пътя си в бързината, попадаше в капана му и за да се освободи, въртеше перките.

— Ето и там! Погледни! И още!

Вентилаторите бяха подредени един след друг покрай банкета; зад първия се криеха останалите — един, втори, трети, четвърти, много. Перките имаха дължина от един до три метра, неравни, обковани със сива като небето ламарина; един поглед беше достатъчен, за да се разбере, че не бяха доставени от завод, а направени на ръка, сглобени след края, след Войната, сигурно неотдавна. Може би ги бяха правили съвсем скоро.

Скоро, сега!

Някой беше построил скоро на повърхността тези вентилатори, тези мелници с някаква цел!

Винтовете се въртяха несъгласувано: сякаш цяла ескадрила се канеше да излети от летището — може би ескадрила от същите онези бели тумбести бавнолети с прозрачни крила. Или тези перки искаха да задвижат цялата планета, да я преместят на някое друго място — до някоя обитаема звезда, където хората могат да се прехвърлят и така да се спасят?

— За какво служи това? — попита гъгниво Льоха от задната седалка.

Артьом знаеше за какво.

— Те са като нашите велосипеди в станцията — обясни му мед известно време с прости думи, очарован от гледката. — Това са генератори. Изработват електричество. От вятъра.

— А то за какво е?

— Ти тъп ли си?! Това означава, че тук живеят хора! Тук! Кзде иначе ще се нуждаят от толкова много електричество? Колко са? Погледни само! Брой; шест, седем, осем, девет! Десет, единайсет, дванайсет, тринайсет! Ей там има още! Това може да захрани цял блок! Или два! Или три! Четиринайсет! Петнайсет! Шестнайсет! Представяш ли си?! И това всичкото го е построил някой! На повърхността! Как е фонът?

— Все същият — отвърна Савелий.

— Ами майната му! Значи, някак си са му хванали цаката! Или са си построили нещо за изолация. Но поне е на повърхността! Защо на червените им е трябвало на повърхността? Какво знаят те, което ние не знаем! Тук си имат светлина! При нас в цялото метро няма толкова светлина, колкото произвеждат тези ветрогенератори! Тук целият район може денонощно да се осветява! Спри, чичка! — извика Артьом на Савелий. — Спри, искам да огледам отблизо!

Савелий спря край пътя.

Артьом изскочи, закуцука към ветрогенератора, примижа, вдигнал глава към небето, към бавно поскърцващите перки, Всичко работеше: от вятъра и скърцането тези джаджи правеха ток. Нито една не бездействаше.

Приближи се предпазливо Савелий със своя спецназовски снайперски винторез. Проучи вятърната мелница. После се огледа, ослуша се.

— А къде са тогава тези твои хора? — попита той Артьом.

— Къде е този твой район с живи хора, които използват това електричество, за да си варят каша и да си светят в клозета? А?

— Не знам, чичка. Крият се. Това е коларски път. Какво да търсят тук? — обясни Артьом.

— Тоест сега ни гледат?

— Може би.

Савелий вдигна винтореза. Притисна око към оптичния мерник и огледа наоколо.

— Едва ли. Тук е както в Москва, Артьом. Умряла работа.

— Път има, ветрогенератори са построили. Все някой е направил всичко това. Работници, инженери, електричари!

— Никой няма, сляп ли си, що ли? Построили са ги и са се върнали в метрото. Дозиметьрът откачи! Не ти се получи експериментът.

Продължиха по-нататък: съвсем бавно, със спуснати стъкла, за да не пропуснат нито един човек, дори най-дребничкия. Но нямаше никого. Голите дървета протягаха към небето кривите си пръсти, сякаш молеха за нещо. Зад дърветата стърчаха електрическите стълбове с накъсани проводници, които не можеха да се видят отдалеч: скриваха ги блоковете. Вятърът се мотаеше сред перките. Тромавите витла поскърцваха нестройно и скърцането им не спираше и за секунда. А после се видя, че редицата им свършва. Но аванпостът така и не се появи.

— Давай назад. Сигурно сме го подминали.

Савелий го послуша. Докато обръщаше, Артьом не се стърпя и отново слезе от колата. Тръгна пеша, като се ослушваше и оглеждаше.

Къде сте, хора?

Нали ви има! Нали сте тук! Хайде! Излизайте! Не се страхувайте, аз съм свой!

Дори да сте червени. Каквито и да сте. Нима на повърхност важат подземните цветове? Та нали тук, под слънцето, всичките ще изгорят?

На края на пътя се появи куче.

Подуши въздуха, залая мързеливо.

Артьом се затътри към него. Не беше куче пазач: нито на- шийник имаше, нито порода, нито нищо; белезникавата му козина беше проскубана, мръсна.

— Какво? — настигна го Савелий.

— Виждаш ли?!

— Псе.

— Не се страхува от нас. Не се страхува от хората. И гледай, гледай колко е дебело! Какво е лъскаво! Домашно! Разбираш ли? А? Тук има селище. Някъде зад дърветата. Кучето е опитомено, живее в селище като нашите дворните, в станцията. Гледай го какво е охранено!

Към белезникавото се присъединиха още няколко. Ако Артьом срещнеше кучета в Москва, веднага щеше да застреля водача им, иначе нямаше измъкване. Но тукашните бяха други: не ръмжаха, не се разпръсваха, за да заобиколят в кръг плячката;. просто зяпаха спокойно и поджафкваха от време на време. Радиацията ги беше осакатила — едно имаше пет лапи, на друго до голямата глава имаше още една, по-малка и сляпа — беше ги осакатила, но не ги беше направила злобни. Просто бяха сити, това е.

— Откъде се появиха? Ето, погледни! Зад дърветата има пътечка! Там са и хората! — извика Артьом на Савелий.

Савелнй паркира колата, извади ключа. Льоха отвори вратата, излезе навън. Беше си сложил против слънцето върху противогаза слънчеви очила — с розови рамки във формата на сърчица. Савелий му ги беше заел.

Кучетата подушиха хората; Савелий замахна към тях с автомата си и те мързеливо, невярващо отстъпиха няколко крачки назад. Търбусите им пречеха да тичат бързо. Охранени.

Артьом вдигна празните си ръце и тръгна напред по пътеката.

— Хора! Ей! Не стреляйте! Ние просто минаваме оттук!

Дали го чуваха? Нямаше как да разбере: ветрогенераторите скърцаха отчаяно и гласът на Артьом може и да не се чуваше,

— Има ли някой тук? Ехо! Не се бойте, нищо лошо няма...

Дишаше се трудно: през филтрите не влизаше достатъчно въздух, колкото му беше нужен. И илюминаторите се запотяваха, замъгляваха се. Но не му се искаше да поема нова доза: радиацията се трупа, всяко вдъхване скъсява живота, а тепърва трябваше да разбере всичко, за да може да успокои и обнадежди и себе си, и цялото метро.

Савелий и Льоха вървяха след него.

Кучетата ги последваха в тръс, после ги изпревариха, показвайки им пътя. Зад голите дървета не се виждаше нито къща, нито хамбар, нито ограда, но на стотина крачки от пътеката се извисяваше нещо червеникаво.

Излязоха на една поляна.

Кучетата замахаха виновно с опашки, погледнаха гоеше в очите и затичаха към центъра ѝ. Стигнаха до него и пропаднаха. Артьом се приближи. Землянка ли имаше там, какво ли?

Беше голяма яма.

Огромно ямище, изкопано с багер. Не яма — строителен изкоп. Червеникавото, което се виждаше между дърветата, беше изкопаната глина, цяла планина, не беше никаква землянка.

А в изкопа — натрупани хора.

Облечени в каквото им е паднало.

Всичките бяха мъже. Друго не можеше да се разбере. Кучетата ги бяха изяли.

Колко бяха там? Много. Само отгоре се виждаха двайсетина може би. Но беше ясно, че под тях имаше и втори пласт, и трети, и така нататък.

И кучетата бяха много — но стигаше за всички, затова бяха такива мирнички, такива добрички. Скочиха долу и започнаха тихичко да глозгат някого. Точно от това им занимание ги беше откъснал Артьом с виковете си.

— Ето ги твоите строители — каза зад гърба му Савелий. — Строителите, инженерите и електричарите. Всичките лежат тук. Свършил си си работата — пътувай.

Артьом го погледна.

— Защо са го направили? — попита той. — За какво?

— Как за какво? — промърмори Льоха иззад очилата сърчица. — А на Райха за какво му е? Ти какво, не разбираш ли? Нима си мислеше, че тук ще е по-различно?

Артьом хвана хобота и рязко свали гумената маска. Искаше да си поеме въздух, за да не се побърка; беше забравил, че труповете миришат. Сладникавата, противна миризма го удари право в главата, той се задъха и повърна жлъчка.

Побягна, повлече крак по-далеч от разровения гроб, а в ушите му скърцаха перките на ветрогенераторите. Той стигна до тях — ето ги, стоят в стройна колона; много труд, много усилия са нужни, за да ги издигнат тук. Но са ги издигнали. Сигурно много време е минало, докато ги поставят всичките. Едните тихичко са умирали, на тяхно място са идвали други — не, не са идвали сами, довеждали са ги, политически и всякакви други всъщност, да стоят аванпоста — и почти никой не се връщал; сигурно само онези, зуевските хора, са успели да избягат, но тях и в метрото успели да ги намерят, очистили ги набързо да не се разприказват. Ето така.

Тенекиените крила на ветрогенераторите се въртяха, без спират, проблясваха безжизнено под бледото слънце, но това не беше самолетната ескадрила от сънищата, а ножовете наме. сомелачка, към която от Москва, от метрото, докарваха хора за да ги превърнат в храна за кучетата, а от живота им да изпомпат електричество.

— За какво? — попита Артьом. — За какво ви е толкова много светлина?

Изплю кисела, горчива храчка и си сложи противогаза.

И в този миг зад дърветата изрева кола!

Артьом се просна на земята и започна да маха с ръка на спътниците си, които се връщаха от ямата. Те също залегнаха, за да не ги забележат през оголената гора.

На пътя излезе камион — с шест огромни колела, на прозорците решетки, вместо броня — зъбат таран, вместо каросерия — железен фургон с тесни бойници и малка вратичка, целият боядисан в сиво. От страничния път той излезе на безкрайното Шосе на ентусиастите, на просеката — през същото място, откьдето бяха минали те с тяхната японска кола. И там се спря. Какво чакаше?

Артьом не дишаше. Бяха ли ги чули? Търсят ли ги? Виждат ли небрежно зарязаната зад тях кола?

Не. Отново се чу бръмчене и иззад завоя се появи още един камион, същият като първия. Прясно боядисан. Застанаха един зад друг, блъвнаха черен дим, забоботиха и поеха към Москва. Движеха се по просеката, вписвайки се идеално между струпаните консерви, и съвсем скоро вече почти не се различаваха върху сивия асфалт.

— Оттам — каза Артьом. — Зад завоя. Какво има там?

А точно там над дърветата стърчаха електрическите стълбове.

Той тръгна по банкета, пръстите му несъзнателно обхванаха дръжката на автомата; нямаше значение дали Савелий и Льоха вървят след него, или бяха размислили. Трябваше да намери това място. Трябваше да разбере какво има там. Заради какво бяха докарали тук всички тези хора.

От Шосето на ентусиастите свърна по страничния път; на табелата пишеше Обходно шосе.

И още преди да стигне до тях, започна да се досеща. Това не бяха електрически стълбове.

Това бяха радиокули.

Една, две, три, десет, колко? Та това беше радиоцентър!

Той се затича към него с накуцване и кулите изпълзяха иззад дърветата, където досега се бяха крили. Издигаха се към небето, изплетени от желязо, ажурни и огромни. Къде се слагаше жицата на Антон, която той размахваше по покрива на небостъргача! Ето това са антени, които трябваше да достигат до края на света! Ако и те не успеят да хванат сигнала от Полярни зори, кой би могъл?

— Почакай! — улови го за ръката Савелий. — Къде хукна? През главния вход?! Покрай пропускателния пункт?!

— Майната му — каза Артьом. — Ако ще и през главния да е. Това е радио, разбираш ли? Това са антени! Радиостанция! Ето за какво са всичките тези генератори! Построени са близо до нея! Не до селище! Няма селище! Те са тук! За да захранват антените! А всичките онези работници са ги заровили тук, за да може да заработи радиото! Разбираш ли?! Значи какво? Има с кого да се свържат! С твоя Урал може би! С бункера в Ямантау! Комунягите разговарят с някого! Разбра ли? Иначе защо да го охраняват?... Ти, чичка, прави каквото щеш. На мен така или иначе ми остават три седмици, трябва да разбера.

Той си издърпа ръката и закрачи нататък.

— Почакай, тъпако! — зашепна му яростно Савелий. — Къде хукна? Какво можем срещу тях ние тримата... Дай първо да поседим, да помислим.

— Ти седи, аз ще разузная.

Покуцука под дърветата — вече виждаше бетонната ограда, зад която се издигаха кулите. Само да можеше някак през оградата... Дали няма врата? Не, не бива през вратите.

На едно място дърветата се приближаваха до оградата, Артьом се изкатери по клоните им; отгоре по бетонната стена беше опъната бодлива тел. Нищо: това вече не го плашеше. Тикна автомата — бие ли ток? Не. Хвана се, скъса си ръкавици, те, разпра панталона, кракът му пак се окървави, но дори него забеляза веднага. Прехвърли се от другата страна. Скочи върху здравия крак. Криво-ляво.

Ако го видят, ще го трупясат на мига.

На хубаво място скочи. Не го видяха веднага: теренът беше обрасъл с храсти, задръстен с кирпичени постройки, с разни вехтории, в ъгъла даже един багер се беше свил, спеше —същият може би, с който бяха копали землянката за строителите.

Залая изненадана овчарка, скочи иззад ъгъла върху Артьом, а той тихичко ѝ пусна един куршум в муцуната. Кучето изгъргори и се катурна настрани.

Пропълзя покрай сградата; до портата — караулка. Надникна през задния прозорец: хора. Облечени в гума, през скафандъра няма как да се разбере червени ли са, или някакъв друг цвят.

Заобиколи, почука по вратата. Отвориха му, а той — куршум. Както вие с нас, тъй и ние с вас. После ще се изясняваме нарочно ли съм го направил, или не, след три седмици ще се изясняваме.

На масата работи малък телевизор, показва вратата, оградата.

Представя си картината — пропуснали са скока му, извърнали са се, решили са да се поразтъпчат, не са успели... Бог го е прикривал. Богът Отец. Той ги обича тези неща... Целият стар завет... Само войни... и спецоперации.

Намери бутон с надпис „врата“. Натисна го, излезе в двора.

И точно тук отнесе куршума, който си търсеше от самото начало. В рамото. Успя да дотича до стената, дано да беше правилната, спасителната, под стрелеца, а не срещу него. Притисна се. Протегна едната си ръка с тежкия автомат и среля напосоки. Не е правилната стена, не е! Още един куршум одраска стената до главата му, една тухлена отломка отхвръкна към стъкленото око, стъклото се пропука. Хукна към отсрещната стена — пресили си коляното, прониза го болка, подкоси му се кракът, падна. По земята хукна поредица от прашни фонтанчета, почти стигна до корема му — и изведнъж някой затрака откъм вратата. Хвърли едно око: Льоха! Отвлече им вниманието, благодаря!

Артьом се надигна, краката му се плъзгаха в прахта, а от сградата тичаха още трима като че ли. Всичките с противохимична защита, очевидно се бяха забавили, докато пристегнат всичко. Льоха се скри зад ъгъла, от покрива го замлатиха с картечница, не можа да излезе и тези тримата забелязаха Артьом, който още беше на четири крака, а му трябваха само още две крачки, за да се измъкне. Но нямаше да може да ги направи и тези сигурно щяха да го проснат направо там, в прахта, подгизнал в кръв, ако през вратата не беше влетяла японската кола, която поднесе, задницата ѝ се извъртя със скърцане и помете сащисаните бойци. От покрива се прехвърлиха върху нея. Льоха надникна и отново отвлече вниманието на картечаря. Артьом успя да се отдалечи, добра се до вратата; сталкерът изскочи от колата си и се скри зад нея. Савелий намери човека на покрива през оптиката на винтореза си, заглушителят изжвака два пъта и картечницата замлъкна. Единият от прегазените се надигна, клатушкайки се, и удари с приклада си Льоха в брадичката. Започна да върти като пиян автомата си в ръце, за да доубие зашеметения брокер, но Артьом се приближи до него, простреля го в лицето и спаси спасителя си. Блъсна вратата и се затича по коридорите, върху него се хвърли някой с пистолет, той дори не успя да осъзнае кой и какво, просто натисна спусъка, човекът залитна назад и край. И край. И край.

Нататък вече беше пусто и тихо. На двора също се бяха настреляли. През прозореца се виждаше как Савелий подритва с крак убитите, проверява дали наистина са умрели.

Сградата не се оказа много голяма.

Коридорът и няколко стаи. Всичките врати — разтворени, ето я стълбата към втория етаж, и там същата картинка. Имаше

апаратна, но Артьом уби мимоходом човека, който се занимаваше с нещо в нея.

Там имаше цяла камара бутони и цяла гора от тумблери но всичките бяха надписани, макар и с руски букви, на някакъв кучешки език — само съкращения; и нямаше кой да състави от тях дълги думи.

Артьом седна на стола с колелца.

Свали едноокия си противогаз.

Натисна няколко бутона. Е? Кой от вас ще ме свърже с Полярни зори?

Някак си успя да разбере как се превключват честотите. Ето и слушалките. В тях шумеше море: фффффшшшшшфффф.,,

По-нататък.

Кхххх...Кххххх...

Изолатор за туберкулозни. Черен тунел, пълен с голи зверочовеци. Кашлят. Дишат през пробитите с кирките дупки, Никъде не искат да ходят. Не искат да се качат след него на повърхността. Там, казват, няма къде да се отиде. Всичко е избомбено, всичко е отровено, всичко е заразено. Върви сам на любимата си повърхност, шибани човече.

Кххх...

Тряаас! Удари силно с юмрук по пулта.

— Работи!

Тряаас!

— Работи, куче! Работи, гад такава! Какво?! Какво сте слушали тука?! С кого сте разговаряли?! Всички онези хора в ямата! За какво са ви били? Всички онези в двора! Те за какво са?! Работи! Работи!

Тряаас!

Кххх...

Ффффшшпппххх...

Такива огромни антени! Същински кули! Десет парчета! Могат и да предават, и да приемат на всички вълни! Защо сте толкова грамадни и толкова глухи, мамка ви?!

Как се предава оттук?! Как да се изкаже пред целия този умрял свят? Как да го прати, как да прати всичките седем милиарда мъртъвци по дяволите?!

Влезе Савелий.

— Е? Как са там мама и татко?

— Никак! Никак!

— Поне някой отговаря ли? Или всичко това беше напразно?

— И тях ли напразно?! Тях защо?!

Савелий се умълча. Подритна с надежда ръката на убития радист. Но онзи беше безвъзвратно мъртъв.

— Ами хубаво. В такъв случай да се махаме оттук. Може и да е предупредил своите, с уралите. Набързо. Сега ще се върнат и край с нас. Алексей например е извън строя.

— Жив ли е?

— В нокаут. Добре са го уцелили. Прибрах го в колата. Накратко, давай, събирай пистолетите на момчетата и да се прибираме у дома. Поне някаква полза да има от това пътуване.

Артьом кимна.

Нямаше какво повече да се прави тук. Той лично нямаше какво да прави където и да е.

Артьом стана от стола. Краката му не се подвиха. Очите бяха пресъхнали. Пръстите, които на Пушкинска се бяха сковали в кръг около дръжките на количката, сега напразно бяха разположени така, сякаш стискаха приклада на автомат: с показалец, леко щръкнал напред.

Отиде до радиста, взе му пистолета. На радиста не му се досвидя, веднага му го даде. Униформата му беше безлична някаква, без отличителни знаци. Кой си ти? Какъв си?

Затътри се до улицата. Взе автомата на един, на друг. Спомни си, че на покрива има картечница. Не му се искаше да се връща обратно в радиоцентъра.

Вратите на колата бяха разтворени. Льоха идваше на себе си и леко простенваше. Радиото в автомобила пропращяваше силно, отчетливо. Точно както в апаратната. Можеше изобщо да не ходи там. Можеше и да не убива други хора. Да не си трупа на душата грях, за който ще трябва да се отчита след три седмици.

Артьом седна на земята. Огледа се тъпо.

Вратата на караулното зее отворена. Иззад крилото ѝ стърчи ръка, вкопчила пръсти в асфалта. Наблизо е трансфер, матерната подстанция, на капака ѝ — жълта табелка с мълния. Двуетажният център с необщителния радист. Какво толкова има да се охранява тук? За какво са им били двата урала? Защо им е притрябвало да строят ветрогенератори? Защо са изкопали ямата с багера? За да докарват хора от метрото? За да хранят кучетата? Бегълци да търсят?

Скърцаха вятърните мелници, произвеждаха електричество, пълнеха контролната зала, зареждаха проклетите кули.

Мелеха душите на брашно, живота — на прах.

Скърцаха, скърцаха отегчително, намотаваха червата на Артьом на своите перки: ииии, ииии, ииии, ииии, итш, ииии.

Глухите, безполезни кули стърчаха над главата му.

Ииии, ииии, ииии, ииии, ииии!

Той скочи и закуцука с изненадваща бързина, породена от насъбралата се в него омраза, към трансформаторната подстанция. Разби ключалката с приклада, ритна вратата — тя издрънка като пропукана камбана — и влетя вътре. Ето го електрическото табло: лампички, превключватели.

Глупаво, несръчно мушна дулото в таблото. Лампичките изхрущяха.

— Защо, гадове такива?! За какво ви е толкова много светлина?!

Обърна автомата, хвана го като пръчка, като тояга и със замах го стовари върху таблото.

Разхвърча се пластмаса, разхвърча се стъкло, на изпопадаха изкъртените бушони, лампата угасна.

Сграбчи снопче цветни, сякаш детски шнурчета, и ги дръпна към себе си.

Вътрешностите па Артьом горяха, вътре всичко беше сгърчено, свито и изобщо не го отпускаше. Искаше му се да унищожи всичко тук докрай, да го разруши до основи, да разпилее тази проклета безсмислена станция, да пусне тока от месомелачките в земята, в слънцето, в космоса.

Сълзите може би щяха да помогнат. Но в очите му нещо беше умряло и сълзите не можеха да потекат.

— Ей! Артьом, насам!

Той излезе от угасналата подстанция на улицата — напрегнат, неудовлетворен, неуснял да се освободи нито от отвращението, нито от глупостта, нито от мрака. В ушите му звънтеше.

В устата му отново ръждавееше от кръвта.

Видя, че от японската кола с разтворени врати му маха Савелий.

Незнайно защо не носеше противогаз.

— Какво?! — изкрещя Артьом, за да надвика звънтенето.

Сталкерът отвърна нещо шепнешком, не чуто, повика Артьом с жест. Той се затътри към колата.

— А?!

— Ела тук, тъпако.

Бръчките по лицето на Савелий се бяха събрали в странен рисунък. Сякаш се усмихваше. И едновременно с това като че ли му беше непоносимо страшно. Усмивката му беше налудничава, с железен блясък.

— Какво?!

— Не чуваш ли?!

Артьом най-после докуцука до него. Намръщи се. Какво още?!

От вътрешността на колата нещо... Нещо...

Той погледна смаяно сталкера, скочи на предната седалка и с треперещи ръце започна да шари по копчетата: как се усилва тук?!

— Това твоят диск ли е?! Подиграваш ли се, гадино?!

— Дебил! — смееше се Савелий, надничайки през отворения прозорец. — Не можеш ли да различиш „Продиджи“ от Лейди Гага?

От колоните се лееше музика.

Тиха, неясна, примесена със свистене и по нищо неприличаща на онази музика, която ма Артьом му се беше случвало да чува в метрото. Не китара, не раздрънкано пиано, не меланхоличните басови химни за Деня на победата; някакви смешни превземки, не музика — но дръзки, стимулиращи, живи. Прииска му се да потанцува на тая песен. А върху нея се носеше познатото: фффффффффшшшшххххх... Това беше радиото, а не диск. Със сигурност беше радиото. Музика! Не позивни, а музика! Някъде хора слушат музика! И я пускат! Не говорят: ние тук оцеляхме някак си, а вие там оцеляхте ли? А пускат музика, за да могат другите хора да танцуват на нея.

— Какво е това? — попита Артьом.

— Това, мамка му, е радио! — обясни му Савелий.

— А от кой град?

— Знам ли го кой!

Артьом завъртя копчето, за да смени честотата. Ами ако има и някъде другаде?

И веднага го улови. Веднага го улови! След секунда!

— Приемам, приемам! Тук Петербург, тук Петербург...

Оттук беше невъзможно да отговори, затова Артьом продължи да върти напред. Някой задрънка нещо на чужд език, сякаш си е натъпкал гъби в устата и се опитва да говори.

— Английски! — блъсна го в простреляното рамо Савелий. — Английски, чаткаш ли?! Даже тия гадове са оцелели!

Кхххх...

— Бехлин... Бехлин...

— Казан... Как ме чувате? Добре ви чувам! Тук Уфа...

— Владивосток — до остров Мирний...

Шшшшшхх ххффф...

— Приветстваме свердловчани и областта... Който ни чува...

Артьом — насмукал се от ефира, опиянен — се откъсна от приемника. Опули се срещу сталкера и едва успя да произнесе със заплитащ се език:

— Как така? Как се случи това?! Как това?!

— Ти какво направи?!

— Счупих... Апаратната... Сигурно съм я оставил без ток? Исках да я оставя без ток.

— Ами ето, оставил си я.

— Аз не... разбирам.

— Че какво друго може да е?!

— А? Какво?!

— Според теб тези кули за какво са?!

Артьом се изтърси от колата, отметна глава назад, погледна към подпиращите небето антени. На вид те си бяха същите, както и преди половин час; само че сега бяха умрели.

— И какво?!

— Ами ти ги изключи, тъпако, и радиото оживя! Цялата земя се разкри! Какво означава това?!

— Незнам. Не знам!

— Това са заглушители!

— Какво?!

— Заглушители! Създават смущения! По всички честоти пускат шум на пълна мощност!

— И какво?

— И заглушават целия ефир! Целия! Целия свят! Както по съветско време!

— Целия свят?

— Бесс майтап... — тихо се обади от задната седалка Льоха със своята незатваряща се уста.

— Целият свят, брат! Целият! Ти поне разбра ли, че целият свят е жив?! Ние само си мислим, че го няма! Заради това си го мислим! А той е там! Ти... това... разбра ли го?

— И какфо ще пра’им с тофа? — попита Льоха, движейки с усилие прехапания си език.

— Как какво?!

Артьом го погледна — сякаш за първи път го виждаше. Льоха лежеше с вдигнат на челото противогаз. От устата му течеше кръв, в ръката си държеше отворена бутилка домашна водка: Савелий му я беше бутнал за дезинфекция.

— Дай и на мен.

Отпи — не помогна. По зъбите му заскърцаха разбитите зъби на Льоха. Погледна гърлото на бутилката — цялото беше в кръв. Отпи още веднъж.

— Да тръгваме! — Савелий се пльосна върху кожата.

— Къде? — обърна глава към него Артьом.

— Ало! Къде?! Какво къде?!

— Обратно? В Москва?

— Какво обратно? Да не си се чалнал? Напред! В Екатеринбург! Вкъщи!

— Сега?

— Сега, приятелю! Сега! Докато тези главорези не са се върнали!

Артьом се замисли. Подаде се навън от колата, изплю се в прахта.

— А хората?

— Какви хора?

— Ами в метрото. Хората в метрото. Те какво? С тях — какво?

— А какво с тях?

— Ами нали на тях трябва... да им се каже. Те трябвала узнаят. Че ние не сме сами. Че има заглушители. Че могат ла отидат, където си поискат!

— И аз това ти го казвам — където си поискаме. Не загряваш ли? Сега имаме шанс. Всички пътища са отворени. Пълен резервоар с гориво и навън има още туби. Цял склад! Насъбрахме оръжия, патрони! Ситуацията е сега или никога!

— Но те нали наистина ще се върнат тук. Уралите. И всичко ще оправят. И тези заглушители ще заработят отново. И всичко ще си бъде както преди. Тогава какво? Никой няма да узнае, че си го има целия свят? Че може да се излезе от метрото?

— Който чул — чул, ясно ли е? Да се оправят сами! Е! Идваш ли?

— А кой е чул? Нали дори никой не слуша...

— Ами майната им!

— Как така?

— Ами така! Свердловска област отговаря! Аз това колко дълго съм го чакал? Какво метро? Какво общо има тук метрото?! Ето го моя ден! Трябва да тръгвам! Та аз съм го чакал това, точно това, готвил съм се!

Артьом побутна с крак вратата, измъкна се от колата. Вирна глава, загледа се в замлъкналите кули. Льоха отпиваше от алкохола, не говореше нищо.

Савелий завъртя копчето на приемника. Оттам заговориха с квакане и използване на гърлено „р“.

— Париж, мамка му! — каза сталкерът. — А? В Париж не ти ли се ходи?

— Ходи ми се — отвърна Артьом.

— При педерасите — зацвили Савелий, хванал Артьом натясно. — А какво те спира?

— Вторият ми баща е в метрото. Жена ми е в метрото. И още... всичко ми е в метрото! Аз какво, да не им кажа нищо? Просто ще замина, а те ще останат там?

Сталкерът завъртя ключа, колата забръмча.

— Е, както искаш. Аз нямам в метрото нито втори баща, нито мащеха. Освен курвите си нямам никого в метрото. А курвите едва ли ще се вдигнат да ходят някъде. На тях в тъмнината им е по-удобно.

— Откъде знаеш това?! Курви или не... — Кръвта на Артьом започна да кипва. — Никой няма да вземе да виси в метрото по своя воля! Хората си мислят, че няма къде да се дянат! Червените, гадините, са затворили хората в метрото и не ги пускат! Скрили са цялата земя от тях! Това как ти изглежда?!

— Дреме ми.

— Дреме ти?!

— И още как. Дреме ми, не ми ли вярваш? Дреме ми за метрото. За хората. За това кой къде държи някого. Това не ме за-ся-га! Аз знам нещо друго. Ако се забавим тук още десет минути, ще нахранят кучетата с нас. Стига с това глупаво геройство. Сядай и да тръгваме!

— Не мога — отвърна Артьом след кратък размисъл, като отначало говореше тихо. — Не мога в шибания Париж, след като всичко ми е тук... Трябва да ги изведа. Да им кажа... На всички. Та тях ги правят на глупаци! Всичко, което правят те... е напразно! Тунелите... битките... глистите... Всичко, разбирашли? Всичко това е напразно! Жизнено пространство... Война... Болест по гъбите... Глад. Четирийсет хиляди души! Не само вторият ми баща, не само... Останалите! Всички хора! Те трябва да бъдат пуснати!

— Както искаш — отвърна му Савелий.

Артьом помълча. Протегна ръка към Льоха, отново отпи от натрощените зъби.

— Ами и ти както искаш — рече той.

— И какво смяташ да правиш?

Главата го цепеше. Артьом сви рамене.

— Ще остана тук. Ще се опитам да ги разруша. Кулите.

— Как ще ги разрушиш?

— Не знам. Може би тук имат някакви гранати.

— Аха. Гранати му се прищели. На тепсия. Добре, няма полза. Искаш да умреш — оправяй се сам.

Артьом кимна.

— Ало, публиката! — Савелий се обърна към Льоха. — А ти с кого си?

— Аз засега съм тук — изрече първоапостолът с червените си устни. — Не съм се уазбъузал.

— Ами чупете си главите тогава — реши Савелий. — Дай поне да ти видя рамото.

— Ти нали бързаше?

— Аз имам бинтове и спирт, а ти само един гол задник — въздъхна Савелий. — Ако бях на твое място, нямаше да се репча. И още може да глътнете по едно аналгинче. С изтекъл срок на годност е, но докторите казват, че важното е да вярваш в него. Прощален подарък.

Куршумът беше излязъл от обратната страна. Плиснаха спирт, омотаха го с бинт. Получи се. Дадоха и на Льоха да си изплакне устата. И в аналгина повярваха.

— Забъркваш се в нещо, което не е твоя работа — каза сталкерът на Артьом. — Като че ли някой ще ти даде сега да спасиш всички. Самотен каубой, бля.

На Артьом не му се говореше за това.

Савелий хлопна вратите, хвана волана, обърна колата в обратна посока. Вече беше излязъл наполовина през портала, когато намали за последен път. Подаде се през прозореца.

— Ще ви убият, дебили!

— Ми какво да се прави — отговори Артьом; в лицето го удариха кълба синкав дим.

В огледалото за обратно виждане останаха изоставеният радиоцентър, десетте оцелели кули, багерът с вирнатата ръка, който така и не беше нанесъл поредния удар, съдбоносният завой от Шосето на ентусиастите към околовръстното шосе, не три и не четири, а шест бронирани камиона с брони зъби и картечници на покривите, верига от хора без опознавателни знаци и верига от заработили отново под появилия се вятър пери. Много беше останало назад, а някак си успяваше да се побере в запрашеното квадратче. Изглеждаше грамадно, а се оказа мъничко. Нямаше ги само Арсений и двамата му синове.

— А те какво? — попита Артьом. — Поне да ги бяхме погребали.

— И без теб ще ги приберат — отвърна Летягата. — И заради теб, и заради мен. Както и да е. Отпусни се.

И кучешкият строителен изкоп не попадна в огледалото.

Савелий и Льоха седяха един до друг на широката задна седалка. Артьом, когато си беше купувал неприкосновеност, ги беше включил в сделката. Савелиевата японска кола вдигаше прах отзад, привързана към офроудъра, взета в плен. Беше се отказал да я зарязва.

— Подозрителни типове — включи се и Савелий. — Още като ги видях на пътя, си го помислих.

— От Муром до тук са вървели пеша — каза Артьом. — Там си имат манастир, красив, казват. Бял със синьо.

— Казали са, че са от Муром, казали са, че пеша — поправи го Летягата. — Може хеликоптерът да ги е оставил на десет километра оттук. Дали са им легенда и напред. През цялото време някой се опитва да проникне. Все досаждат, гадовете.

— Всъщност те ме извикаха при радиостанцията... — помисли си на глас Артьом. — Когато ти се обади. За какво им е?

— Не знам — призна си Летягата. — Но заповедта ми беше ясна.

— А на мен веднага ми бръмна в главата — Савелий се премести по-близо към разговора. — Щом чух английския в приемника, и веднага: опа! Педалите не са опнали петалата! Ние тук, значи, си мислим, че сме им видели сметката окончателно, а те песнички си пеят. И аз така: а по-нататък какво? Та те няма да ни оставят да дишаме спокойно! Нали само си мечтаеха да ни съсипят! Да ни колонизират! Онези Ротшилдови, целият онзи световен педерастки интернационал. И аз веднага, ей богу: а не са ли те, които в метрото са ни набутали муцуните в лайната?

Льоха млясна с беззъбата си уста; какво имаше предвид?

За дома ли му беше домъчняло?

— Аха — избоботи иззад волана Нигматулин. — Де да беше така. Ще се изцапат. Само да ни надушат — и веднага по нас с ракетите. А ние с какво да ги прехванем? Нищо не остана.

— Е, сега поне е ясно. Щом ми обяснихте и всичко си дойде на мястото! — цъкна Савелий. — Всичко се върза. Тези заглу- шители. А то иначе вървя, мамка му, и си мисля: е как така? Защо? Онова, което Артьомий там ги говореше: Червената линия, хората мамят, затворили са ги под земята — всичко това са глупости, така да се каже. Прости ми, братле, ама какъв е смисълът? Карам си колата и разбирам: добро момче си, ама глупости говориш. Сърцето подсказва: простотии. Не може да бъде. Нашите просто така да таковат наши. А когато ми обяснихте, сърцето така: ето. В десетката. Усещах все пак, мамка му, че всичко е твърде гладко. Че толкова години не са ни закачали. Че един вид всички са оцелели такива радостни. А сега е ясна работата. А, Артьом?

— Да.

Минаха през МКАД: единият път — надясно към мъртвото задръстване, другият — наляво, но все в една посока — връщаха се обратно към Москва да доизживяват колкото им е останало.

Добър беше офроудърът: седалките кожени, бронята дебела един пръст, апаратура си имаше. Моторът уютно мъркаше, Нигматулин караше здраво, мумиите се мяркаха бързо дри във филм, като един човек.

— Хубава кола— каза Артьом. — Не знаех, че имаме такива.

— Ами на, вече имаме.

Артьом задъвка вътрешната страна на бузата си — вместо да попита Летягата за всичко останало. Не му се искаше пред хората. Но после така или иначе не издържа.

— А аз вече съм я виждал тази кола. На Охотний ряд.

— Наясно съм.

— Мислех, че там и ще си остана да лежа.

— Но нали не остана.

— Защо?

— Познахме те. Нали си свой. Как срещу свой?

— Ами ако не ме бяхте познали? Все пак носех противогаз.

— Ами тогава... За чий се шляеш с радиостанция? Дори заглушителите не могат да блокират всички сигнали. Входящите всичките гасят, но изходящите невинаги. Налага се да се работи на ръка.

— И как ги търсите?

— Търсим — Летягата потупа с ръка по приборите. — Тук имаме пеленгатор. Хубава машинка.

Савелий се размърда: нещо неизяснено му тежеше на душата.

— А защо не казахте на хората? Нямаше да има такива издънки... каквито ние натворихме.

— За да няма паника — отвърна Летягата. — А после... Някои има роднини тук, друг там... Москва е това все пак. Ще плъзнат. И тогава със сигурност ще се получи демаскиране. Дори в Ордена не всички знаят.

— Не всички — кимна Артьом.

— Ами и аз може да имам роднини — обади се Савелий. — Но щом е такава работата! На тези гниди и с вазелин ли още да им се намажем?

Нигматулин зад волана го подкрепи с нечленоразделно мучене.

— Ти не се сърди на стареца — обърна се Летягата към Артьом от предната седалка. — Е, не ти е разказал. Самият аз само преди година го научих. Сигурно е смятал да го направи.

— Сигурно.

— Ти постъпи правилно, братле — каза Летягата. — Че тръгна с нас. Правилно. Всичко ще бъде наред.

— И вие така цялата ли Москва наблюдавате? — попита Артьом. — Всички ли пеленгувате?

— Ние. Ние, Орденът. Ние наблюдаваме, а не вие. Ние пеленгуваме.

— А пък аз всеки ден на повърхността... На четирийсет и шестия етаж... Всеки ден — сеанс. И какво?

— Какво?

— Не сте ли ме чували?

— Чували сме те и сме те виждали.

— Но аз нали ви де-мас-ки-рах! Ни! Нас всички!

Летягата погледна към Нигматулин. После се обърна към Артьом. Погледна го накриво.

— Мелник каза да не те пипаме.

— Защо?

— Ами ти си един вид... Роднина. Неудобно някак.

— Спри — отвърна Артьом. — Гади ми се.

Нигматулин го послуша. Позволи на Артьом да се измъкне навън. Спряха на банкета: домашна водка с натрощени зъби, целият свят е жив и говори и някъде в него се намира снежно — бяла крепост с небесни куполи. Очевидно не биваше да отнася това ас себе си у дома, в метрото.

Вече можеше да поспи.

— Доза ли си прихванал? — попита подозрително Летягата сънения Артьом.

— Прилоша ми — отвърна Артьом.

— Какви ги вършиш, мамка му?!

Летягата удари фенера, дебелият лъч направи салто, забърса някакви допълнителни лица, откри стените, пода, тавана — оказваше се, че тук си има всичко. Някакъв коридор, някаква врата, някакви хора. Хората примигват, псуват. Двама се появиха в проблясъка близо един до друг — като че ли познати на Артьом. Единият — джукест, оплешивяващ и остриган с машинка по сребристите слепоочия, с офицерски мундир. Другият — с остър нос, торби под очите, черните му коси — грижливо сресани, откъде ли го знаеше Артьом, сякаш са се срещнали насън...

Докато фенерът се търкулваше в ъгъла, Артьом успя да хване автомата, но не можа да го насочи към Свинолуп — вкопчиха се и в ръцете му, и в автомата, и ги издърпаха в различни посоки; светлината угасна; в тъмнината към двата уж познати силуета се нахвърлиха разни непознати, прикривайки ги с телата си от куршумите.

— Това са червените! — захриптя Артьом. — Пусни ме! Ние докарахме патрони на червените! Това са червените!!!

— Тихо. Тихо, тихо...

— Що за гадости стават тук? А?!

Дланта в безпръстата кожена ръкавица — на Летягата — затъкна устата му; на вкус беше като оръжейно масло, гориво, барут и стара кръв. Артьом впи зъби в нея, закрещя със запушената си уста кой знае какво. Напразно гризеше — Летягата нямаше нерви. Откъснаха прибора от челото му, нощното му зрение ослепя.

— Не го пипай! — гласът на Льоха и изщракването на Льохиния автомат. — Сава, бият нашите!

— Пуснете го! Пуснете го! — това вече беше Савелий, — Сега ще ви избия всичките!

— Дамир... Омега...

В чернотата нещо изкряка, изхленчи, забълбука стиснато гърло, прогърмя откос — в тавана, някой захриптя, задърпа се бясно зарева.

— Да ги довърша ли? — попитаха в мрака, дишайки накъсано.

— А при вас също не всичко е гладко — изкикоти се невидимият Свинолуп. — А, спецчасти?

— Не. Не сега. Давай ги тук, зад мен. — басът на Летягата.

— Полковникът каза, че ако се пречкат...

— Наясно съм какво полковникът... Давай ги зад мен!

— Какво беше това? — гласът бе познат, не Свинолуповия, а един такъв уморен, ленив; от този глас пред вътрешния поглед се изправя бордей, осветени отвътре завеси...

— Край, простете за недоразумението. Взимаме ги и си тръгваме — Летягата.

Стоманени ръчища завлачиха Артьом по пода, другарите му отзад заритатаха с крака, замучаха — но от Ордена са добре обучени, на тях не можеш да им се изплъзнеш.

— Дайте ги тук. Слагайте ги долу. Това е, ще се оправя сам. Качвайте се. А вие с лица към пода!

— Полковникът каза и тримата да ги отстраним, ако се започне нещо.

— Какво отстраняване?! Озверели ли сте?! — Савелий се съвзе.

— Дамирчик, не съм забравил. Ще се оправя. Обискирахте ли ги? Чисти ли са?

— Чисти са.

— Това е. Хайде. Аз бързо.

— Добре, момчета... — съгласиха се някак, със съмнение. — Да вървим. Нека Летягата сам. Негов другар е.

Затропаха ботуши, сякаш се отдалечаваха — но също със съмнение, с престореност. Като че ли нагоре, но сякаш и встрани. Омазнената кожа пусна устата му.

— Това е Свинолуп! Това е червеното кагебе! Ние на червеи — патрони! На червените... ние... патрони! Ти схващаш ли какво правиш?!

— Аз си имам заповеди, братле — отговори меко Летягата. — Да доставя. На кого — не е моя работа.

— На червените! На червените! Патрони! Ние с теб! На тях! С тях! В бункера! Там нашите момчета! Десетия! Улман! Шапката! Червените — тях! Помниш ли това! Теб — за една бройка! Мен! Как ние? Как ние — на тях?!

— Казано ми беше да ги взема от склада и да ги докарам тук. И да ги предам.

— Лъжеш! — закрещя Артьом, изтръгвайки се. — Лъжеш, гадиш! Предател! Боклук! Ти тях! Ти мен! Ти всички тях, убитите! Ти нашите момчета! Вие! Ти и тая стара гнида! Всички предадохте! За какво — те?! За какво умряха?! За да можем ние -ние! На червените — оръжие?! Патрони?!

— Тихо. Тихо! Това са помощи! Не са патрони. При тях има глад. Те с тези патрони ще купуват гъби. От Ханза. От Ханза. На тях самите цялата реколта им е изгнила.

— Не ти вярвам! На всички вас!

— Гадост някаква — каза Льоха.

— Ти самият?! Вярваш ли в това?! Ти?!

— Моята работа...

— Каква е твоята работа? Мислиш ли, че не чух? Какво още ти е казано... Казано ти е да ме убиеш. Ако не преглътна това, нали? Какво значи „ако се пречкат“? Трябваше ли да преглътна това? Че ние — ние!... патрони... на червените?!

— Прости ми.

— Няма да ти простя! На теб няма да простя! Само кръв, гадино. Аха. Ти! Ти — как сега? Как вярваш, Летяжка?! В какво?! Сега?! Всичко това — за какво е?! За дял от печалбата?!

— Ти„. Ти не...

— Хайде! Ти нали знаеш! На мен вече не ми пука. Аз така или иначе ще умра. Стреляй, лайно. Изпълнявай каквото ти е наредено. Втора отрицателна, мамка му! Само пусни моите хора. Тези. Те какво? На тях старецът за нищо не им е длъжен! Няма за какво да се разплаща!

Летягата мълчеше, сумтеше. Нещо металическо се напрягаше някъде наблизо. Но беше непрогледно и Артьом не усеща, ще смъртта, която вече беше съвсем на прага.

— Е?!

Вонящата кожа отново напъха всички звуци обратно в Артьом.

— Изправете се всичките — нареди шепнешком Летягата. — Прости, Артьом.

Пистолетът изсъска над ухото му.

Едно, две, три.

Нищо не се промени.

Как да се различи в пълната тъмнина смъртта от живота? Ето как — по вкуса на кръв и бензин, прах и масло в устата. Жив.

— Хванете се за ръцете! — прошепна Летягата. — Който се пусне, ще го застрелям на място.

Те не тръгнаха да бягат от него на сляпо, довериха се на Летягата за последен път. Дланта на Летягата поведе бързо нанякъде Артьом, както си беше със запушена уста, а останалите ги последваха във верига.

— Ей! Как е там? Готово ли е? — повикаха ги от ескалатора.

— Сега бегом — каза Летягата. — Ако ни догонят, ще убият и мен заедно с вас.

Побягнаха, без да гледат и без да виждат, като се държаха за студените, хлъзгави от предсмъртната пот пръсти.

— Къде? — закрещяха отгоре. — Стой!

Летягата, изглежда, сам не знаеше накъде — просто бягаше нанякъде. След половин минута наоколо засвистяха куршуми, отзад затропаха ботуши. Те свърнаха нанякъде, като се препъваха, блъскаха се един в друг, пречеха си взаимно.

— Кой е това, този Феликсович? — попита Артьом в движение Летягата. — Бессолов! Кой е този Бессолов? На когото ние продал старецът?! А?!

От небето долетя стълб светлина. А те четиримата побягнаха от него като хлебарки.

Напъхаха се в задънен преход, обърнаха се. Шумът от чуждия бяг се отдалечи, после отново се приближи. И отново от процепите в чернотата се плъзна смътно гръдно бучене както в самото начало, когато се спускаха на Комсомолска.

Отново защракаха наблизо безгласни куршуми, рикоширала от стените, отлетяха нанякъде, неохотно пощадили ги.

— Кой е този Бессолов? — не се отказваше Артьом. — Кой е той?! Ти знаеш, Летяга! Ти знаеш! Кажи ми!

Летягата се спря, обърка се: може би тук навсякъде беше еднакво черно, навсякъде — далеч от топлия червен живот, и не можеше да се намери никаква посока.

Запали фенера.

— Ето ги! Ето! Там!

Стояха при заварена решетка. Летягата се прицели, свали с изтрел сложения катинар, тримата заедно издърпаха решетки те, вмъкнаха се, пълзешком се заотдалечаваха от смъртта, глупаво, на четири крака — току-виж онези ги мързи да ги последват?

— Аааааааа...

Стонът нарастваше, сливаше се в хор, духаше в лицата им като вятър от тръбата, по която пълзяха. И вече вибрираха в унисон с него тъпанчетата, сърцето и далакът. А отзад не изоставаха, стараеха се да изпълнят заповедите, гъделичкаха с лъчи тиловете им, избираха си мишени.

Летягата се спря — някакъв железен капак. Иззад капака така бучеше, сякаш беше сложен върху кипящ бързовар и всеки момент парата може да го отнесе.

Натисна капака — напразно. Ръждата вече беше пуснала корени, солта беше залепила ключалката за касата. Изсвистя куршум, ухапа последния от тях — Савелий.

— Към стената!

Летягата притегна ръка, насочи към преследвачите фенера си, ослепи ги, бум, бум, бум, изпрати в отговор олово, рани някого, изглежда. Трудно е да не уцелиш в такъв тесен отвор.

И оттам отговориха стократно.

— Да бяхте помогнали, а?!

Ритнаха двама-трима с крака, желязото отпред се поколеба отмести се. Савелий също се хвана, изохка; вмъкнаха го, вече омекнал, след себе си в разтворилата се дупка. Стовариха се» тунел — от отвор под самия таван. Сред хиляди крещящи души. Паднаха с главите надолу, но не се пребиха.

Сега стана ясно какво ревяха тук:

— ХРАНАААА!!!

Внесоха го в Трубна.

Летягата го вмъкна на гръб. Носи го по повърхността, страх ги беше да се спуснат в метрото.

Артьом вече кашляше ръжда. Докато размахваше крака на гърба на Летягата, все настояваше да му дадат да ходи сам. Но веднага щом застанеше на крака, падаше на колене. Пружината му се беше развила. Ключът на гърба му спираше.

Но когато пристигнаха на Цветен, някаква пружинка в гърдите му прещрака и реши да пожужи още малко. Артьом разгони с ръка червената мъгла пред очите си, изправи се. Сам чувстваше: няма да успее да направи много. Трябваше да свърши едно нещо, но важно. Напипа дръжката на нагана: нали? Наганът се съгласи.

— Отведи ме при Саша. Чуваш ли, Льоха? Помниш ли къде е?

— Аха. Куасива смъут искаш. Да умуеш въуху мацка? Не, пъуво да запушим дупките.

Ами добре. Де да бяха само дупките.

На Цветен ставаха странни неща.

Станцията беше претъпкана с бегълци фашисти. Изгубени, жалки, пребити. Железничарската фашистка униформа, подгизнала и сега изсъхваща, се свиваше и им умаляваше, сякаш я бяха шили за детски игри или спектакли, а възрастните си я бяха навлекли и бяха започнали да правят всичко на сериозно. Лицата им бяха издраскани и омазани с мръсотия, подкованите ботуши се бяха напукали.

— Какво? Какво се е суучиуо? — заразпитва Льоха познатите проститутки.

— Целият Райх е потънал. Пушкинска е рухнала. Таджиките я разширили некадърно. И рухнала. А после и съседните. Потънали.

— Таджиките некадърно... — усмихна се накриво Артьом. — Таджиките са виновни за всичко. Какви гадове.

— Всички се разбягали. От Тверска — на Маяковска. От Чеховска хората дойдоха тук.

— А войната как е?

— Не знаем. Никой нищо не знае.

Така ви се пада, мислеше си Артьом. Може би Господ наистина слуша и приема жалбите. Някой, може би онази жена от количката, е успяла да се оплаче на бог, преди арматурата да ѝ пръсне главата. Господ е преброил грешниците и праведниците в Райха и е решил Райхът да бъде затворен и запечатан. Само че защо изобщо го е отварял?

А с Омир какво е станало?

— Знаете ли дали се е спасил един старец? От Чеховска? — питаше Артьом железничарите. — Омир?

Те отстъпваха от него.

Откараха го при лекарката; тя намери сред ухапванията от телените бичове кървящи язви, пробити в кожата като с шило. Каза: няма да издържи дълго. Нужно беше спешно кръвопреливане, но един лекар по срамни болести няма какво и от кого да прелива. Изчовърка куршума, ругаейки Артьом, заля дупките с ферментирала домашна водка, сложи измачкан парцал върху зашитата кожа. Даде му аналгин с изтекъл срок на годност. От него му стана по-добре. Ето откъде го взимаше Савелий.

— Ние сега какво? — попита Летягата. — Трябва да ти намерим нормален лекар. Не тази слива ивановна. Ще ти върна кръвта обратно. С лихвите.

— Не. Аз при проститутките — каза Артьом веднага след като аналгинът започна да действа на раните му. — После ще се разплатим.

— Е, и аз там — намигна му Льоха. — Аз също туябва да напуавя потъукване.

— На твое място, Тьомич, по-скоро щях да се помоля — поклати глава Летягата.

— Може ли без сълзливост? — отговори Артьом.

— На, вземи патронки.

Артьом ги взе.

— Ще ходиш ли да се предаваш? — Той погледна в кривите очи на Летягата.

— Не. Старецът не прощава на дезертьорите.

— А ако ме предадеш?

— Тогава твоята Анка ще ме погне — каза му Летягата. — Което е още по-лошо. Добре. Аз тук също си имам една любима. Ей там. Като се изтощиш — ела.

— Да те отведа ли? — попита Льоха.

— Няма нужда. Спомних си.

Наистина си беше спомнил.

Разделиха се.

Артьом се затътри нататък и след като се скри в тълпата, се огледа: наистина ли се бяха разделили? За тази важна работа не му се искаше да моли за помощ никого. Цветен гъмжеше от паплач. Кой тук е агент на червените, на Ордена, на Ханза. Ослушват се, търсят го. Със сигурност го търсят.

Дясната ръка в джоба. Не пускаше нагана.

А при Саша се оказа пусто.

Вътре — никого, вратата — заключена.

Обезпокои се: а ако Бессолов я е отвел оттук? А ако с нея се е случило нещо по-лошо?

Отсреща, малко встрани, имаше тясна мрачна кръчма, оградена с „дъждец“ от слама от покрива до тавана. Можеше да се настани така, че стаичката на Сашка да се вижда през сламените струи, а минувачите нямаше да го видят лесно.

Артьом гледаше затворената врата. Искаше му се да си мисли за Саша, а мислеше за Аня. Виж ти, Владивосток. Защо тя по-рано не беше споменавала за Владивосток? Може би щяха да живеят по-добре, ако той знаеше за Владивосток.

Наблизо бърбореха, наведени един към друг, двама фашисти. Поглеждаха към Артьом с подозрение. Той се опитваше да изпита към тях омраза, но не му се удаваше: беше прегорял на Комсомолска. За да ги успокои, си поръча алкохол към аналгина. Храната не можеше да я гледа, само при мисълта за нея му прилошаваше.

— Дитмар... — долетяха до Артьом преднамерено сдъвканите думи. — Дитмар...

Той се поколеба и се реши.

— Познавате ли Дитмар? — попита ги.

— Ти кой си?

— При него работеше един човек. Иля Степанович. Трябваше да напише книга за него. И заедно с него беше още един. Наричаше се Омир. Мой приятел.

— Кой си ти, питам.

— Аз изпълнявах задача за Дитмар — призна си шепнешком Артьом. — На Театрална.

— Агент? — фашистът седна по-близо до него.

— Диверсант.

— Дитмар геройски...

— В течение съм.

— Цялата му агентура премина към мен — заяви онзи. — Сега ще работиш с мен. Аз съм Дитрих.

На Артьом от това му стана смешно. Той вече гледаше на Дитрих малко изпод облаците. Оттам много нещо може да се окаже смешно. Но не всичко.

— Човече — Артьом изтри устните си с опакото на дланта, показа на Дитрих кръвта. — Остави ме да умра спокойно.

— Облъчен? — осъзна Дитрих и се отдръпна. — Ти онзи сталкер ли си? Вербуваният?

Артьом внимателно измъкна револвера под масата, за да не се закачи за джоба в бързината.

— Познаваше ли Омир?

— Теб нима не те убиха там, на Театрална?

— Както виждаш, не.

Изглежда, Дитмар беше определил съдбата му, без много- много да съгласува решението си.

— Добре... Щом си наш ветеран...

— Не викай. Може да ни чуе някой.

— Тук са те. Измъкнаха се. Пият наблизо. И единият, и другият. Също мои подопечни. Да те отведа ли?

— Отведи ме.

Омир е жив. Слава богу. Трябва да го намеря, ще изчакаш ли, Саша?

На Артьом му оставаше седмица или колко там. А Омир никъде не се канеше да ходи. Трябваше да му се изповяда, в неговата тетрадка. Нека да запише всичко. За кулите, за ямите, за тунелите, за гъбите и за патроните. Нека да запише всичко за проклетия Орден. И най-важното, святото — това, че света го има.

Искаше история — ето ти история.

Оказа се, че старецът седеше само на двайсет метра. Пиеха заедно с Иля Степанович — мрачно, без да се чукват.

Щом видя Артьом, лицето му грейна.

Омир беше разчорлен — венчето от сиви косъмчета около плешивината стърчеше и под жълтата светлина на лампата приличаше на златен ореол. Беше се възстановил. В ръцете му лежеше кокошка — онази същата, на Олежка. Никой не ѝ беше извил врата, нито я беше направил на супа; дори си беше отяла на фашистка храна, беше се угоила, гадината.

Артьом се приближи до него, прегърна стареца. Колко време не се бяха виждали? Година?

— Жив си.

— И ти си жив.

— Как си, дядо?

— Как да съм? Ето. Започнахме с Иля... Да работим. — Омир погледна към Артьомовия водач. — Здравейте.

— И как върви? — обърна се Артьом към Иля Степанович.

— Добре — отвърна онзи към Дитрих. — Пишем. Получава се.

— Много добре — каза Артьом. — Да вървим, дядо, да се поразходим ли, какво? Благодаря, геносе — кимна той на Дитрих — Няма да го забравя.

Дитрих, разбира се, трябваше да тръгне след тях, за да ги подслушва. Но зад сламенния дъжд изстиваха гъби и се грееше домашна водка. Пък и Райхът като че ли вече го нямаше.

— Нито крачка вън от станцията! — строго се разпореди той. — До по-нататъшно разпореждане.

Повлякоха се през стаичките: в коридора жените бяха наредени като мъниста. Как да си намерят по-закьтано ъгълче?

— Получава ли се писането? — поинтересува се Артьом.

— Не точно както трябва.

— Защо?

— Жена му на Иля се обеси. Нарине. И той пие.

— Кога? Кога се случи това?

— Ами поработихме няколко дни и... А фюрерът изискваше... Всеки ден идваше лично, четеше, питаше. Наложи ми се за двамата, общо взето. Затова пък Иля обеща да ме вземе за съавтор. И на корицата, и всичко. Ласкателно, а?

— Охо — Артьом погледна Омир. — И как е той, фюрерът?

— Ами... Ако питаш за така... В ежедневието... То — обикновен.

— Обикновен — каза Артьом. — Проклет да съм. Най- обикновен човек. И сигурно е някой си Василий Петровия.

— Евгений Петровия — поправи го Омир.

— Почти го улучих — усмихна се Артьом. — До изродите стигнахте ли вече? В учебника?

— Не успяхме — отвърна Омир и погледна встрани. — И вече не е ясно дали ще успеем. Всички се разбягаха. Край с Райха. Фюрерът се дяна някъде.

Кокошката разпери криле, сякаш се канеше да отлети, а Омир, изучил вече кокошите навици, я отдръпна по-далеч от себе си. Тя се сви и се изцвъка на пода.

— Поне снася ли? — поинтересува се Артьом.

— He. Бойкотира — усмихна се мрачно старецът. — Макар че аз и черупки ѝ осигурих. Дявол знае какъв е проблемът.

Продължиха да вървят, разговаряха покрай пребити фашисти и вдъхновени проститутки под звуците на чужди ахкания и охкания, между просвистяванията на пръчка, настроени под ритъма на нечия извратена любов.

— Е, какво. Затова пък няма да се налага да си заглушаваш съвестта — каза Артьом, чувствайки как от умората започва да го сърби да разкаже всичко. — Сега вече можеш да напишеш своя собствена книга. Както искаше.

— Моя, която никой няма да тръгне да печата.

— Зависи какво ще напишеш в нея.

— А какво да напиша?

Стори му се, че някой се влачи след тях. Обърна се веднъж, още веднъж. Човекът като че ли се разтвори в маранята. Може би не вървеше след Артьом, а по своите си дела. А може и да беше поизостанал, за да не се набива в очите на хората.

Ръката на нагана.

— Ти намери ли своята Саша? — обърна се Артьом към Омир.

— Моята? Не. Ти...

— Тя е тук, дядка. Вчера беше тук. Разговарях с нея. За теб.

— Ти знаеш ли?... Знаеш ли къде е?

— Знам.

— С нея всичко ли е наред? Къде сме? Дай най-добре при нея... И какво... Тя тук... какво прави?

— Какво правят тук жените, дядка? Работи.

— Стига, бе! Саша?... Не вярвам.

— Ами...

— Не е вярно!

— Я кажи... За Хънтър истина ли е? Че се е пропил? Дори не знаех, че се познавате.

— Хънтър? Ти него също ли?... Откъде?

— Той ме изпрати на поход. Тогава. Срещу черните. За ракетите. Не съм ли ти разказвал? А той не ти ли е разказвал? Не е ли пиел заради това? Не е ли заради черните? А от какво?

— Той? Не знам. Той... Всъщност ние с него малко разговаряхме. Недостатъчно.

— Та ти за него си писал в книгата си. Твоята, онази, в тетрадката. Как така?

— Не знам. Той, разбираш ли... Не е истински герой. Исках да направя герой от него. За да могат хората да четат и да се вдъхновяват.

— Затова ли го направи трезвеник?

— Ти откъде...

— Нали ти казах: Саша ми разказа всичко това. Не ми ли вярваш, какво?

— Трябва да отида при нея. Да я видя. Искам сам да се уверя.

— По-късно. Потърпи. Има нещо важно. Ето тук ми се струва, че никой... Влез. Почакай, сега ще проверя...

— Що се отнася до Хънтър... Да! Че кой ще иска да чете за алкохолик? Да го следва? Разбираш ли? Трябва да се получи мит. Красив. Хората седят в тъмното, в безнадеждността. Имат нужда от светлина. Без светлина съвсем ще се сринат.

— Разбирам. А сега ти послушай.

Артьом се наклони към него и зашепна горещо в старческото космато ухо:

— Хората седят в тъмнина, дядо, защото крият светлината от тях. Западът не е унищожен, дядо. Нито цялата Русия. Има и други оцелели. Почти целият свят е оцелял. Не знам точно как живеят там, но... Владивосток, твоите Полярни зори, Париж, Америка.

— Какво?...

— И всички тях ги крият от нас. Работят заглушители. Около Москва са разположили заглушители. Радиокули, които гасят сигналите от всички други градове.

— Какво?

— Ханза го прави. И моят Орден е наясно. Служи на Ханза. И прочиства всеки, който се добере по повърхността дотам. Намира го и го ликвидира. И всеки, който оттук се опита да се свърже с външния свят, и него. Затова и никой не знае. И мисля, че Червената линия е построила ветрогенератори за Ханза. Там такива ветрогенератори има, в Балашиха, за да снабдяват с електричество заглушителите. И един ров, изкопан с багери, огромна яма, пълна с трупове, петкраки кучета ги ядат. Наедно строители и придошли от други градове. А Ханза затова на червените дава патрони. Или не затова, а просто така, за поддръжка. Двайсет хиляди патрона, представи си! А червените с тези патрони потушават гъбените бунтове. Стрелят право в тълпата, Казваш им: можете всички да излезете оттук, от метрото! Там, на повърхността, има живот! Вървете! А те напират към Ханза и под куршумите... Затова е важно ти да запишеш всичко това. В тетрадката. А, и още. Те лъжат всички, че ние трябва да се крием тук, защото наоколо са враговете, че войната продължава, но всичко това е лъжа, сигурен съм, че е лъжа. А защо — ще разбера, ако ми се получи. Но засега така пиши. Става ли? Пиши, за да знаят хората. Това е важно.

Омир отдръпна ухото си, погледна внимателно към Артьом; така, сякаш трябваше опипом да обезвреди мина. И съчувствено също, но се опитваше да прикрие съчувствието, защото разбираше: кукичката е невидима, съчувствието може да се закачи за нея.

— Ти как си? — попита той. — Честно да ти кажа, не изглеждаш добре.

— Край с мен — отвърна Артьом. — Може би седмица ми остава. Затова пиши, дядка. Записвай.

— Какво да записвам?

— Всичко. Всичко, което ти разказах сега.

Омир кимна.

— Добре.

— Разбра ли всичко? Да ти го разкажа ли още веднъж? — Артьом се изправи на здравия си крак, надникна в прохода.

— Не всичко.

— Какво не ти е ясно?

Омир се поколеба.

— Ами това... Всичко... Малко странно... Звучи. Честно казано.

Артьом се отдръпна. Огледа стареца от разстояние.

— Ти си мислиш... Не ми ли вярваш? Също ли смяташ, че съм се чалнал?

— Не съм казвал такова нещо...

— Слушай. Разбирам, че всичко звучи шантаво. Но е истина, разбираш ли? Противно на всичко, което знаеш за метрото — че на повърхността няма живот, че няма къде да се дяваме, че червените са срещу Ханза, че в тази Ханза са добри, че всичко изобщо... И изобщо всичко — да, със сигурност — е лъжа! Ние просто толкова дълго сме живели с нея...

— Един град може би... Или два... — Омир се намръщи, положи усилия да повярва на Артьом. — Но целият свят? И заглу- шители. И Ханза.

— Няма значение. Засега просто запомни. А после ще запишеш. Ще си го запишеш ли? Мен скоро няма да ме има, дядо. И не искам всичко това да изчезне. Ето ти задача, чуваш ли? Толкова неща научих. И ако ти — ти! — не запишеш всичко това в тетрадката си... Никой никога няма да научи. Днес ще се опитам... Няма значение. Може и нищо да не ми се получи. Ноти разбираш ли? Ти можеш да промениш нещо. Ще го направиш ли? Ще запишеш ли?

Старецът примлясна. Погали кокошката. Тя седеше сънена.

— Дори всичко това да е истина... Кой ще напечата такова нещо?

— Има ли значение кой?

— Ами как... А хората как ще го разберат?

— Дядо! Какво, трябва задължително да се печата ли? Омир — онзи Омир, истинският — та нали той изобщо нищо не е писал! Бил е сляп! Той просто говорил. Пял там... И хората го слушали.

— Онзи Омир — да — съгласи се старецът. — Който е истинският — с унила усмивка повтори той. — Добре. Ще запиша, разбира се. А ти трябва да отидеш при лекаря. Що за разговор е това — остава само една седмица! И ще отидем... Ще ме отведеш ли при нея?

— Благодаря, дядо. А после аз на теб още... по-подробно. |Когато разбера. Направо ще ти го издиктувам. Ако се получи.

Докато вървяха, Омир мълчеше. Нещо му се въртеше на езика и той все го смучеше, стискаше зъби, за да не го изпусне.

После избоботи:

— И знаеш ли още какво? Наложи се още две статийки за тяхното вестниче да напечатам. Принудиха ме. Е, там, знаеш... За пробива на Шилерска...

— Е, нали са те принудили — каза му Артьом.

— Принудиха ме.

И умря.

Винаги му е било интересно има ли нещо там, или просто светлината угасва. И не трябва ли с някого да се уговори, за да се отправи назад, към детството си. В довоенното време, при все още живата си майка на още живата Земя. Ето това щеше да е един чудесен рай.

Но задгробният свят се оказа друг. Какъвто бе животът, такъв се оказа и задгробният свят: плътно затворен. Само че по-чист и стените бяха прясно боядисани. С маслена боя. Ако целият живот беше боядисан с маслени бои, то раят и адът също трябваше да са така.

Освен стените имаше и легло. Край него имаше подредени и други, празни. Странно: нали не беше умрял само той.

Имаше още и метална стойка, на която беше окачено прозрачно пликче с някаква течност. От пликчето излизаше гумена тръбичка, която стигаше до ръката на Артьом и подменяше кръвта му с някаква гадост.

Аха. Значи е жив.

Вдигна ръката си, стисна дланта си в юмрук, после разтвори пръстите си. Не беше завързана. Помръдна с крака — свободни. Отметна чаршафа, огледа се: както майка го беше родила. Дупките от куршуми бяха залепени с лейкопласт, бял. Защо беше направено това? От кого?

Размърда гърба си — не почувства нищо. Зарастваха ухапванията от бодливата тел. Погледна към изгарянията от цигара: коричките бяха паднали. Под тях — розови петна.

Какво се беше случило?

Започна да си спомня: имаше цветчета с тилове. Разговаря, ще със Саша. Револверът му беше в ръката. Как вместо това се беше озовал на леглото, а вместо кръв му вкарваха заместител?

Спусна краката си на пода. Хвана се за стойката като за патерица. Струваше му се непривично да стои на крака. Главата му се въртеше, звуците се изкривяваха.

Стаята беше квадратна, с една врата.

Затътри се към тази врата на своите кокили заедно със стойката и с фалшивата кръв. Дръпна я. Заключена. Почука. Никой не отговори.

Но там, зад вратата, животът течеше. Чуваха се някакви гласове, филтрирани през шперплата, музика, смях; смях. Може би все пак беше раят? А той се намираше в съблекалнята? Трябваше просто да се отърве изцяло от своята развалена кръв, да налее вместо нея ангелската, безцветна, и щяха да го пуснат?

В ключалката влезе желязна главичка, завъртя се. Чули го бяха.

Артьом си помисли: с какво да удари? Но мисли твърде дълго. Не успя.

На прага застана жена. В бял халат: изпран и изгладен бял халат. Усмихваше му се.

— А така. А ние започнахме вече да се притесняваме.

— Да се притеснявате? — внимателно попита Артьом. — Вие?

— Разбира се. Толкова време в безсъзнание.

— Колко?

— Ами вече седмица. Втората започна.

— Затова пък се наспах — рече Артьом, опитвайки се да погледне през рамото ѝ какво му готвят там, в коридора. — Дори вече не знам с какво да се занимавам на оня свят.

— А нима бързате да отидете там? — поклати глава жената.

Беше миловидна. Бледи лунички, червеникави очи, прибрана коса. Усмивка — и си личеше, че често се усмихва: бръчките ѝ така бяха разположени.

— Лекарката каза: още някоя друга седмица, и си пътник.

— Аз също съм лекарка. И не бих го твърдяла толкова категорично.

— А как бихте го казали!

И в гърдите на Артьом помръдна личинка — надежда.

— Ами... Според мен вие сте получили доза от пет или шест грея. Кога? Седмица или две преди хоспитализацията? Съдейки по кръвта.

— До хоспитализацията?

— Ако всичко беше направено навреме... Ако веднага бяхме започнали курса... Бих казала, че шансът ви е петдесет процента. Сега — не искам да лъжа... Терапията показва нелоши резултати. Преливането. Успяхме да приложим точните антибиотици.

— Антибиотици? Терапия? — Артьом присви очи.

— Е, и останалото... Мисля, че вие сам го чувствате. Раните зарастват. Така или иначе няма да е само една седмица. Има вероятност — съвсем солидна — да се оправите. Организмът реагира добре...

— Откъде антибиотици?

— Извинете? Ако се безпокоите за годността им, уверявам ви...

— Къде се намирам? Какво е това? Ханза ли?

— Ханза? Която е там, отвън? Околовръстната линия ли имате предвид?

— Отвън? Извън кое?

— Къде тръгнахте? Почакайте! Вие, между другото, сте без панталони!

Той я избута, измъкна се от стаята.

Отвън имаше дълъг коридор, странен — сякаш го бяха построили във вътрешността на тунел. Едната от стените заоблена, от тубинги. Но не като онези в метрото, проядени от ръжда, а чисти, оцветени с райско масло. Всичко чисто, сухо. Висят вечни лампички. Що за място? Не е станция. Такива станции няма.

Някъде засвири оркестър, весело и опияняващо.

— Къде се намираме?

— Малко странно ще е, ако тръгнете да изследвате наоколо по гол задник, Артьом. Предлагам да се върнете в стаята...

— Откъде знаете името ми?

— В картона ви е записано.

— В картона.

И ето: спомни си. Спомни си как две години по-рано бе седял в клетката при фашистите и бе чакал ранното утро, за да го обесят. Изобщо не можеше да заспи. А когато задряма за няколко минути, подлият му, жалък мозък му беше изпратил спасителен сън. Яви се Хънтър, изтрепа всички врагове, освободи Артьом. Не беше лош сънят, гадно, че после се наложи да се събуди.

Артьом вдигна ръцете си и отново ги огледа.

Адски му се прииска да повярва в това: че има шансове, че има вероятност и че може да оздравее. Мислеше, че се е примирил със смъртта, а не беше така. Достатъчно беше да му обещаят още късче живот, подмамиха го — и се продаде.

Ако беше сън, значи, можеше и без гащи.

И той закрачи напред, към гласовете.

Свалиха чувала, от главата му.

Огледа се.

Но и без това по гласовете можеше да отгатне къде са го докарали — на Цветен. Точно там, откъдето го бяха и взели. От самия бункер го бяха измъкнали в чувал, за да не може да намери обратния път.

Свалиха белезниците му, смъкнаха от гърба му мундира, изритаха го по задника; после до него падна и издрънча черният револвер.

Първата работа на Артьом беше да го сграбчи. Празен. Обърна се — а съпровождащите го вече се бяха изгубили в тълпата. Мярнаха се две сиви човешки песъчинки и останалият човешки пясък ги засипа.

От бункера го бяха изхвърлили веднага, без разтакаване. Както си беше в сервитьорската униформа, така си и остана. Докторката успя само да му напъха някакви хапчета в джоба на изгладените с ръб панталони. Добра душа. А после — чувалът върху главата.

Седна, замисли се. Хората наоколо с всички сили се съвкупляваха, защото трябваше да се живее по някакъв начин. И на Артьом сега му се налагаше да живее някак с всичко научено в крехката му, шперплатена черепна кутия. Наученото притискаше милиметровите стени отвътре, бъдещето на Артьом не беше съвместимо с него.

Не можеше да повярва, че всичко случващо се в метрото — целият ад, цялата безпросветност и цялата безсмислица — всъщност са учредени от някого и че напълно устройват някого. Зловещо беше не това, че смесваха хората с почвата, за да засипват тунелите, а че без това светът не би съществувал, би пропаднал в бездната. Не можеше да разбере такова устройство на света.

И не можеше да го прости.

Седеше и гледаше в някакъв непрекъснато мърдащ се гол бял задник и спореше с него, сякаш това беше лицето на Бессолов. Казваше му всичко, което не се беше сетил да каже на Бессолов.

— Разбира се, ако толкова години хората ги лъжат... Как да отличат истината от... Ако постоянно ги навеждаш към коритото с помията... Но това не значи, че не могат да се надигнат... Да погледнат нагоре или поне напред... Разбира се, вие така сте устроили всичко... Но това не значи, че те няма да могат... Или че не искат... Питате? И сами си подхвърляте правилните отговори... Те питат...

Беше лесно да се спори със задника. Задникът не възразяваше.

— А какво разбират хората... Вие трябва да бъдете ометени... по дяволите. Вашият бункер... да се разпердушини. Ако не се разпердушини... Ако не се отвори абсцесът... Тогава нищо... Трябва вас, тлъстите плъхове... За вратовете... Да ви покажат на хората... Вие поговорете пред хората така... За тях... Като за говеда... Ето тогава. Тогава ще видим. В бункера те... Гниди... Всички ще разгоня... Ако на мен не ми повярват — на вас ще ви повярват... Ще ви заставя да им кажете всичко... А ако не им кажете... Със същото това дуло аз вас... Не само ние имаме тилове... Гадове...

Той стисна дръжката на празния наган.

Не можеше да направи такова нещо сам. Нищо не можеше да направи сам.

Отборът му беше малък, но го имаше. Летягата, Омир, Льоха. Да ги събере. Да им разкаже — на тях, които вече знаят половината истина — останалата част от истината. Да ги попита. Да измислят заедно как да намерят и да отворят това плъхско гнездо.

Колко време беше минало — седмица? Повече? Навярно ^нчки са се разпръснали по метрото. Вмъкнали са се в някакви процепи. Единият — за да не го намери Мелник, а другият — Ханза. Но виж, Омир... Райха вече го няма. Може би Омир знае къде да се търсят останалите? А къде да се търси Омир, беше известно.

Изправи се.

Закрачи, като разбутваше строилите се в очакване на ласки жени с номерца на ръцете, мина покрай посърнали фашисти, покрай паплач от всякакъв калибър, покрай уплашени юноши, дошли да открият любовта, покрай загорели сталкери, които искаха поне да погледат, покрай мерзавци, които животът беше изнасилил и те сега искаха чрез жените да изнасилят живота. Покрай всички тях, едва започващи или вече завършващи своята зрелост в подземието.

Къде тук е стаичката на Саша?

Намери я.

Влезе, без да чука, без да се реди на опашката, цапардоса някакъв боец без панталони по темето с дръжката на нагана, смъкна го от Сашка, сложи го в ъгъла; след това вече я поздрави, извърнал се встрани, за да може тя да се загърне.

— Къде е Омир?

— Не бива да идваш тук, Артьом. — Тя го гледаше отдолу. — Защо се върна?

— Къде е старецът? Той нали не те е оставил? Или те е оставил? Къде отиде?

— Отведоха го. Моля те, иди си.

— Отвели са го? Кой го е отвел?!

— На теб... той помогна ли ти? Алексей — помогна ли ти? Изглеждаш различно. По-добре.

— Помогна ми той. И ти ми помогна. Благодаря, бля. На всички вас. Благодетели.

— Ти нали искаше да узнаеш. Ето, узна. Нали? Или какво искаше? Просто да умреш?

— Да. Прости ми. Аз... Аз не искам от него... От тях. Това е подаяние. Не ми е нужно. Каквото било — било. А сега... Сега стига толкова.

— Защо си тръгна от тях? Там нали... Там нали животът е съвсем друг?

— А ти не си ли била? Там? Той не те ли е вземал?

— Обеща. Трябва да ме вземе. Но аз помолих да вземе вместо мен — теб. Засега.

— Нищо не си загубила. Там е същият живот като тук. Просто яденето е по-хубаво. Е... и медицината. А ти какво, би ли могла? С тях?

— Той какво ти разказа?

— Всичко ми разказа. Всичко. Невидимите наблюдатели, властта, червените, фашистите, всичко.

— И те пусна?

— Да.

— Трябва да се махаш оттук. Те отведоха всички ваши. Този твой брокер. Всички. Същия ден, когато ти... Може вече и да ги няма. Не знам.

— Кой? Наблюдателите?

— Не. Не неговите хора. Твоят Орден.

— Орденът... Чуй ме. Ти... Искам да разбера. Той на теб всичко ти обясни, нали? Ти всичко знаеше. За горе. За света. Обаче! Нали това е била твоята мечта. Да се върнем там. Както и моята. За да бъдем ние всички... Там. Отново. Там! Та ти нали ми разказа. Сама! Какво правиш тук? Защо висиш в тази помийна яма? Защо не избяга? Защо си тук?

Саша стоеше пред него — тънка като екипирана с молив, обгърнала се с ръце. Гледаше го изпод вежди.

— Иди си. Наистина.

Той я хвана за китките вейки.

— Кажи ми. Аз искам да кача хората горе. Ти казваш — защо не съм останал. Защото всички други... Ние. Всички ние тук. Те трябва да знаят. Всички. Те са длъжни да знаят. Нали няма да ме предадеш? Отново. На него? Няма да ме издадеш?

— Няма да те предам.

Тя стисна устни. Артьом чакаше.

— Но няма да дойда с теб.

— Защо?

— Артьом. Аз го обичам.

— Кого?!

— Алексей.

— Този? Този... дъртак? Извратеняк?! Та той... Та той... Та той е без душа... Да беше чула какви ги говори... За хората! Ти — него?!

— Да.

Артьом отпусна ръцете ѝ като опарен; отстъпи.

— Как?!

— Обичам го. — Тя сви загърнатите си рамене. — Той е като магнит за мен. Той е магнит, а аз — желязна стърготинка. Това е. Той е мой господар. И винаги е бил добър към мен. От самото начало.

— Та той те предоставя за ползване! Той — теб! На него му харесва да гледа как теб всякакви... Мръсни... Най-различни!

— Да — кимна Саша. — Той обича така. И на мен ми харесва.

— На теб ти харесва?!

— А какво? На теб това не ти приляга? Като на Омир? Извинявай тогава.

— И ти очакваш... Очакваш той да те вземе там? При себе си?

— При тях се е освободило едно място. Той е получил разрешение. Но аз...

— Добре. Разбрах. Ти вместо себе си — мен... Добре. Разбрах. Добре.

— Трябва да си тръгваш.

— Ти наистина ли искаш там? При тях? В тази тяхна денонощна кръчма? В бункер?! Вместо горе — още по-надълбоко?

— Все ми е едно къде. Искам да бъда с него. Аз съм негова. И това е.

— Добре. Разбрах.

Постоя още малко. После свали от шията си кръстчето. Подхвърли ѝ го.

— Прощавай. Благодаря.

— Прощавай.

В преходите кипеше — на Арбатска се връщаше напусналото я население: кордоните, които го държаха по-далеч от съдилището, се намесиха в свиването. Разколниците от Ордена отстъпваха от станцията, където намерят, и това Артьом, който беше притиснат между чужди хора, вече не го виждаше. Но крещеше на всички иззад черните глухи гърбове:

— Света го има! Не сме сами! Светът е оцелял! Вас ви лъжат! Можете да излезете от метрото! Лъжат ви! Не им вярвайте!

После отново му залепиха устата.

Онези от Ордена, които бяха останали верни на Мелник, отстъпиха към резиденцията му на Арбатска. Настаниха смачкания полковник на разкривената инвалидна количка и го разположиха на законното му място — в онзи същия кабинет с чашата и списъците.

Артьом и Иля Степанович, който също беше причислен към бунтовниците, ги държаха в едно закътано ъгълче в приемната на Мелник. Пазеха ги неизвестни войници. Влизаха в кабинета на полковника и питаха зад неплътно затворената врата дали не е време да ликвидират пленниците, но Святослав Константинович бавеше решението си.

В коридора ставаше течение, което донасяше от процепите под вратите откъслечни разговори: едни от станцията, други от кабинета на полковника. Чуваше се, че на Арбатска се събира разтревожена тълпа. Хората си разказваха един на друг какво се беше случило с Ордена, като накъсано ехо повтаряха виковете на Артьом.

Добре че се размених за Аня, помисли си Артьом.

Дано тя беше успяла да избяга!

Иля Степанович се пулеше срещу хората в черно; силно трепереше. Миришеше на урина. Може би току-що си беше представил как куршумът ще пробие челото му. Но не хленчеше. Само мърмореше едва чуто.

— Разбира се, за него всичко може. Неговата е без пръсти. А предал ли я е? Не, запазил я. Сигурно се виждат. Гледа я как расте. Играе си с нея. И жена му е жива. При него, жива. Не се е обесила. На чорапогащите си. Не се върти под тавана, оплезила език. Черен език.

На дясната ръка на единия от пазачите имаше часовник. По обърнатите му с главата надолу стрелки Артьом засичаше вечността. Изчисляваше колко ще е нужно на Омир, за да се добере до Райха. Заедно с него от разстояние проучваше устройството на печатната машина, търсеше суха хартия, диктуваше текста на стареца. Дори не беше необходимо да разпръскват листовките по цялото метро. Достатъчно беше да ги доставят само в Полиса и на Цветен, оттам всичко само щеше да плъзне.

За плана не знаеше никой освен Омир и Льоха. Всички ханзийци от Ордена бяха тук, с Мелник. Задържаха настъпващия любопитен рояк.

От кабинета се чуваше:

— Набери Бессолов! Пак! Трябва да поговоря с него! Лично!

Изгубеният, съборен от количката си, звънеше на своя господар. Не можеше да се свърже. Значи, Льоха все още имаше шанс да намери Блессолов, преди Мелник да го открие.

И Артьом мислено догреба заедно с Льоха до бардака, като междувременно остави Омир на Чеховска. Мислено се прокрадва под прикритието на ветераните от Ордена през врявата и разврата, заобиколи, невидим, стаичката на Саша и довърши, заради Льоха и заради себе си, предишното си неуспешно покушение. Не, взе го за заложник и поведе бойна група към бункера.

— Набери го! Набери го пак!

Минутната стрелка вървеше назад. Отчете половин час, три четвърти, час. Врявата на станцията растеше. Подвикваха неуверено местните разпоредители, които бяха изпратени от управляващите в Полиса. Но зяпачите не искаха да се разотиват. Питаха за кордона — какво се е случило и що за ненормалник е крещял за оцелелите в другите градове на Земята.

— А у моето какво? Мъничка опашка. Можеше да се отстрани. Още там. Такава миличка душичка. Нарине каза хайде на името на майка ти, ако бъде момиче. Марина, значи. Марина Илинична. Марина Илинична Шкуркина.

Досети се: Иля Степанович не говореше на себе си, а на него, на Артьом, разказва му, макар и да не го гледа в очите. Той поклати глава утвърдително, но си мислеше за своето си.

— Затвори си устата! — изхриптя пазачът на Иля. — Главата ме заболя от твоето мърморене! Млъкни, казах, или още тук ще те очистя! И без това и двамата сте мъртви!

— Марина Илинична — зашепна тогава Иля, за да не го чува пазачът, но достатъчно силно за Артьом. — Мъничката Марина Илинична. Баба щеше да се зарадва.

А ще успее ли Льоха да залови Бессолов?

Да прекара пленника си през половината метро? Та той не беше специално обучен за това. Той е брокер, а не боец и убиец. Там, в радиоцентъра, се справяше криво-ляво, но там просто се целеха в него самия и не беше нужно да планира нищо, а само да оцелее, да се измъкне.

Нищо, ще успее.

Ветераните ще му помогнат. Той нали ще успее да им обясни всичко?

Ще успее. Нали затова е апостол. Премина през всичко заедно с Артьом. Него не трябва да го убеждават, не е нужно да му доказват нищо. Сам всичко помни, всичко чувства.

— Не ми дреме, че не отговаря! Звъни!

Ами ако вече са пленили Бессолов? Ако вече влачат тая гнида с торба на главата към тайния вход от полугладната Таганка към техния оял се бункер? Само Омир да е успял с листовките. Но и без тях... Та той също знае всичко... Ако не успее да задейства печатницата, той ще може и сам само с думи да разкаже всичко на хората. Както онзи Омир, истинския...

Подраскаха по вратата отвън.

Влязоха трима, загрижели и намръщени: един брамин с халат, един военен с висока фуражка с двуглав орел и още някакъв, цивилен. Похлопаха по вратата на Мелник, замърмориха зад нея напрегнато и слято. Също искаха отговори на някакви въпроси.

Там, на станцията, нещо съзряваше. Бродеше, образуваше се, надигаше се. И на тримата посланици при Мелник им се искаше непременно да усмирят това брожение, да го захлупят.

Мелник отвръщаше дръпнато, злобно.

Открехна се вратата на кабинета.

— Ще назначим заседание на Съвета на Полиса. Нямаме право да мълчим! Нека там всички се изкажат. А после ще уведомим и населението. За резултатите. А вие с вашето разцепление... Сами някак там!

— Ами ако наистина целият този Райх е фалшив — прекъсваше ги Иля. — Ако Евгений Петрович сам е фалшификат и предател, ако всичко там при нас е фалшификат, то аз какво тогава, на мене за какво, заради това, че Марина с опашница ли и за това, че Нарине на чорапогащника тогава, и защо аз, за какво. Казваха ми пиши, а какво да пиша, къде може да се напише нещо такова, с какви думи...

А устата на Артьом е запушена с гнили парцали, не може да му отговори и дори не може да помоли Иля Степанович да замълчи.

Прошумоля на изхода неподстриганият брамин, замитайки прахта с халата си, след него мина офицерът, който миришеше на стара пот и непрано бельо, а последен се измъкна неизвестният цивилен. Край на аудиенцията.

— Продължавай да звъниш!

Троицата се омете, изниза се през отвора с размерите на кибритена кутийка в края на коридора, излезе при народа.

— Истината! — полъхна отвън през отворената врата.

Иля Степанович се надигна, без да отлепва гръб от стената, протегна се към вика, целият се напрегна срещу него, но вълненият човек го възпря с юмрук в слънчевия сплит.

И вратата отново се затвори.

Ето: хората най-после искаха да знаят, а устата на Артьом пак е запушена със смрадлив парцал. Нищо, сега други ще могат да го кажат вместо него. Да го кажат и да го направят. Навсякъде беше разпратил куриери, сега дори да умре, не го е страх чак толкова.

Дочу се нещо: онези тримата по ред мъркат нещо приспивно на събудилата се тълпа. Тя им крещеше въпроси, не искаше разни приспивни песни.

Благодаря ти, Летяга, мислеше си Артьом.

Жалко, че умря.

Странно, че умря.

Как няма повече да ме поглеждаш с кривите си очи? Няма да можеш да се шегуваш? Сега кой ще ми дава кръв? Прости ми, че се усъмних в теб в най-последните ни минути, Летяга. Но нали и ти в най-последните ни минути се съмняваше в мен.

Съмняваше се, а каза всичко, както трябва; така, че да ме измъкнеш от примката.

Жалко, че не чуваш как там, на станцията, хората искат истината.

Сега ние двамата с теб заедно им отваряме херметичните врати: ти и аз. Заедно ги пускаме нагоре, към повърхността. А някъде там останалите наши, заговорниците, вършат своето дело. Омир печата листовките, водят Бессолов с притиснато към бледото му слепоочие дуло, апостолът разпечатва бункера. Нека тук Мелник да се тормози, да се гневи — куче без стопанин.

За какво ще говорят на Съвета на Полиса? За това как по- плътно да притиснат капака, да го завинтят по-здраво? За това как да прегазят всички бунтовници бързо, поединично, за да не плъзнат из метрото слуховете за възродения свят?

— Звъни! Където искаш звъни! На Цветен!

Няма да успеят за изпогазят всички.

— Говори! — бушуваше отвън.

— Истината ли казваш? — обърна се към Артьом Иля Степанович. — Онова всичкото, което разказа на Омир? Истината ли е?

Артьом му кимна. Какво ли се топеше в главата на учителчето, в какво ли се отливаше?

Собственикът на часовника — две шарещи очи в отворите — все по-често поднасяше стрелките пред лицето си. Тук, в антрето на приемната, от кабинета на полковника през процепите се стичаше предчувствието за сгъстяващата се необратимост на всичко, което се твореше сега в метрото.

Отново си мислеше за Аня.

За това колко упорита се беше оказала любовта ѝ.

А иначе Артьом се беше организирал вътрешно: почувства първия хлад от Аня и в отговор започна да охладнява. Сякаш не можеше сам да излъчва любов, а просто отразяваше с вдлъбнатата си душа любовта на Аня. Чувстваше върху себе си разсеяната светлина на вниманието ѝ — събираше го в снопче и го връщаше обратно. Разпалваше я с него — и от отговора ѝ събираше още топлина. И беше достатъчно Аня да започне да гасне, за да няма и той с какво да се разплаща. И така Артьом се топеше, докато съвсем не пресъхна; не изгуби вярата си, докато общото им бъдеще в ума му не се изсуши и не се раздроби.

А сърцето на Аня като че ли работеше на обратно, наопаки. Струваше му се, че той повече не ѝ беше нужен — заради злонамерената му глухота, заради вредната упоритост, заради нежеланието да се откаже от своите идиотски мечти и заради пренебрегването на нейните мечти. Може би си беше мислила първа да остави Артьом. Фитилът на свещта вече само димеше. Но щом той си отиде, тя отново се разгоря — ожесточено, отчаяно. Толкова силно, че заслепи очите му, прииска му се да ги прикрие с ръка. Покри ги, но въпреки това продължаваше да грее. Аня отново се отразяваше в него — криво, смешно — но се отразяваше все по-отчетливо и все по-ярко.

Странно гориво е любовта.

— Не отговаря ли?

Сега може би вече няма къде да звъниш, татенце. Мина достатъчно време. Ако на апостола му е провървяло, ако е изпълнил всичко точно, бункерът може вече да е превзет и изпотрощен. Тлъстите плъхове вече са строени в редица на Таганка, облечени в глупавите си костюми, и разказват като ученици пред учител последния си урок по география.

— Анзор!

Анзор влезе, измервайки с неодобрителен поглед Арьом и Иля. Изслуша лая на Святослав Константинович и го изкара в коридора на клатушкащата се инвалидна количка.

— Тези какво? — попита часовоят с часовника.

— Още не съм решил. След Съвета — отговори Мелник, без да се обръща.

Така и не беше успял да се свърже.

— Те тук ли?

— Да. Не, почакай. Подкарай ги с мен. Може да потрябват. Само гледайте да мълчат.

Хванаха ги под мишниците, вдигнаха ги от пода — и залепения Артьом, и напикания Иля. Изкараха ги на сияещата Арбатска. Тръгнаха в клин, изблъскаха тълпата. Предизвикателно, с маршова стъпка преминаха през цялата станция. Вървяха като глухи, не чуваха какво им крещяха хората.

Съветът на Полиса заседаваше тук, затова на Мелник му трябваше кабинет на Арбатска. Приближиха се към вратите.

Всички от строя останаха навън, Артьом и Иля също не ги извикаха на Съвета; Орденът се разгъна като таралеж, наежи се, скри входа от зяпачите. Мелник и Анзор влязоха, последвани от още няколко закъснели брамини, и вратите се затвориха.

— Казват, че са приели някакви сигнали... — шушукаше се наоколо.

— Като че ли ние не сме единствените оцелели...

— А къде още? Кой? Кой го каза това?

— Ето, като излязат, ще стане ясно. Съвещават се.

— Как може така... Толкова години мълчаха... И изведнъж — на ви...

— Орденът го е разбрал. Скарали се — да го кажат или не.

— А тези кои са? На пейката? Вързаните — кои?

— Терористи са хванали. Скоро ще кажат.

Артьом не виждаше кой шепне. Вместо тях виждаше еднакви черни гърбове, ремъците на бронежилетките, вълнените тилове, широко разположените специални обувки. Но ги чувстваше: от любопитството им въздухът звънтеше, кислородът изгаряше, стените се приближаваха. Бяха стотици. Нека Мелник се опита да ги накара да чакат за отговорите.

Наоколо зашумя.

Някой се промъкваше през блъсканицата — умело и решително.

— На Съвета! Дайте път!

В кордона също се смутиха. Първо се хванаха по-здраво един за друг. После се люшнаха, изпълнени със съмнение.

Гласът на Тимур ли беше това? Приятелят на Летягата и Артьом. Та той е отцепник, Тимур... Та той замина заедао с Льоха, с Омир, със спасената Аня! Защо е тук? Защо се е върнал? Той сега трябва бункера да щурмува. Или вече са то превзели? Донесъл е на Съвета отрязаната глава Бессолов?

— Път! По покана на Съвета!

Кордонът се разкъса — пропуснаха в кръга Тимур и заедно с него Княза и Лука; и двамата от стария състав. Тимур забеляза Артьом на пейката, кимна му, но не се застъпи за него. Влезе вътре. Лука и Княза останаха да караулят.

За какво говорят? За какво се пазарят? Печелят време? Поставят ултиматуми? Опитват се да изкръшт прошка? Разглеждат главата на подноса?

Вътре беше тихо.

Да не са ги изтровили всичките там?

— Път! Път! На Съвета!

Сега пък кой е?

Този път тълпата не се разстъпи с охота, с уважение а с ропот: защо да го правим? Артьом протегна шия.

Черното колело също не се разтвори веднага за тези хора.

И той не ги видя веднага.

Първи премина кордона Бессолов.

Жив. Блед, съсредоточен, мълчалив. След него се появи Льоха — апостолът. Алексей Феликсович изгледа Артьом мрачно, не го поздрави. Льоха, наобратно, кимна му. И двамата влязоха вътре. Апостолът е довел заложник? С него имаше двама от Ордена, останаха навън.

Артьом скочи от пейката, започна да крещи въпросите си през парцала. Подсякоха го под колената, за да падне, и той падна. Лука и Княза изсъскаха на онзи, който го подсече, хванаха се за кобурите.

Почакаха малко и се успокоиха.

Сега всичко се решаваше зад вратите, не тук.

Съвсем задушно стана — също както на Комсомолска, току пред картечниците. Хората напираха, кордонът бавно се огъваше, макар да нямаше право да предава позицията. Бронзовите полилеи, двуметровите, половинтонни обръчи като че ли се по- люляваха на веригите си, сякаш поклащани от вятъра — толкова много народ едновременно вдишаше и издишаше.

И изведнъж...

В станцията прозвуча чужд звук. Кашлица.

Бойците в кордона подскочиха, тълпата замълча, всички започнаха да се озъртат. Кашлицата — раздробена от много тонколони. Тук очевидно също си имаха собствена съобщителна система.

— Проверка. Проверка. Едно. Едно.

Из цялата станция — един такъв дълбок, приятен глас.

— Уважаеми граждани. Молим за вашето внимание. В скоро време ще бъде направено важно съобщение. Не се разотивайте.

— Истината давай! Кажи истината! — завикаха в отговор на невидимия диктор.

Но той се прокашля и замлъкна.

— Нещо важно...

— Нима наистина...

— А стига, бе...

И едва когато времето съвсем спря, вратите се разтвориха!! В черния кръг излезе деловит дебелак с кафяв костюм; очите му се криеха зад очила, широкото чело преминаваше в гърбат мост към тила. Помощникът му помогна да се качи на мраморната пейка до Артьом; така тълпата можеше да го види.

— Самият председател... на Съвета...

След това през вратата излязоха Мелник и Анзор, следвани от Тимур. Отдалечиха се в различни страни от пейката.

Дебелакът се изсекна. Със сополивата кърпа избърса потното си чело. Пак с нея почисти стъклата на очилата, върна ги на носа си.

— Граждани. Днес се събрахме. По повод на едно доста неприятно събитие. В многоуважаемия Орден, който е призван да ни пази... Възникнаха разногласия, така да се каже. По-късно ще се върнем към това.

— Стига го увърта! Давай направо!

— Да. Разбира се. По същество. Става въпрос за онова, което установихме. Което, разбира се, е просто невероятно. Но разполагаме с неопровержими доказателства. Които ще представим своевременно, може да не се съмнявате. Така. Със сигурност установихме... че Москва не е единственият град, който е оцелял след Последната война. Осъществихме прехващане на радиопредаване.

Тълпата онемя. Звуците умряха — всички, с изключение на досадния гнил глас на човека в кафяво.

Артьом го гледаше онемял от долу нагоре. Както гледаше Летягата преди изстрела. Сякаш беше някой оракул. Сякаш беше светец.

— Готови сме да ви го дадем да го прослушате. Но в началото няколко думи. За мен лично, както и за всички вас, това е истински шок. Работата е там, че радиопредаването идва от Другия бряг на Атлантика. Скъпи. Граждани, другари, братя. Вие разбирате какво означава това. Означава, че врагът, който Унищожи нашата страна. Който вкара в гроба сто и четирийсет Милиона наши съотечественици. Родители, деца. жени, мъже.

Този враг е жив. Недоубит. Че войната не е приключила. Че никой от нас повече не може да се чувства в безопасност. Във всеки момент по нас може да бъде нанесен нов, последен удар. Ако ние по някакъв начин разкрием присъствието си.

Артьом замуча, зарева, плъзна се от пейката и падна на студения под.

— През всичките тези години ни е спасявало само едно. Това, че сме живели в метрото. Това, че сме били убедени, че повърхността е негодна. За живот. Благодарение на това ние оцеляхме. И сега. Това е единственият ни шанс да продължим да живеем. Знам. Това звучи страшно. В това е трудно да се повярва. Но ви моля да вярвате. Съветът на Полиса ви моли. Чуйте сами. Това е записът, който направихме днес. Предава Ню Йорк.

Тонколоните се включиха отново. Кихнаха.

-Кххх... Ииииууу... Шшш...

И загърмя песен. Странна, не тукашна: на чужд език под барабани и бухане, под фанфари и сигнални тръби мъжки глас в накъсан ритъм започна да рецитира не точно химн, не точно марш. Пригласяше му женски хор. Неудържима сила се лееше от тази песен. В нея имаше призив. И зла радост. И дива жизнена енергия.

На нея човек можеше и трябваше да се движи, да танцува — разюздано, свободно.

Но никой в огромната белокаменна зала под половинтонните венци полилеи не можеше да помръдне.

Полилеите се поклащаха като при земетресение. Хората вдишваха ударите на барабаните и издишваха чист ужас.

— Както сами виждате... Чувате... Сами... Ето такава пещерна, животинска музика... Докато ние търпим лишения. При тях продължава разгулът. Освен това има данни. Че са запазили ядрения си потенциал. Това е враг, който е стократно по- опасен. Тепърва има да осъзнаваме толкова неща. Животът ни едва ли ще бъде като преди. Това е началото на нова епоха. И във връзка с това... Ето заявлението. Приближете се.

Тимур — с бели косми сред черната коса, слаб и жилест, се приближи до кафявия председател. Наведе се към Артьом, помогна му да седне. След това се качи на пейката.

— Ветераните от Ордена са възмутени от произвола на бившия командващ полковник Мелник. Вместо честен съд един от нашите другари беше убит от неговите лакеи. Поднасяме на жителите на Полиса нашите извинения за безпорядъка. Заявяваме, че излизаме от състава на войсковата част. Отказваме да се подчиняваме на заповедите на полковник Мелник.

Тимур говореше отсечено, дрезгаво, през кашлица. Най- добрият разузнавач на Ордена. По-старият другар и учител на Летягата. Какво замисля?

— Базата на Ордена в Смоленск остава за нас. Ще проведем честни избори на ново командване. Но смятаме, че предвид новите обстоятелства продължението на конфликта е недопустимо. Затова като ново формирование ще се закълнем директно на Съвета на Полиса. Кълнем се във вярност и се задължаваме да защитаваме Полиса. От всякакви врагове. Явни и скрити.

Той се обърна към кафявия и му козирува.

Първоначално се чу едно ръкопляскане, после второ; след това като проливен дъжд зашумоля, затрептя, забарабани.

— Браво! Ура! Слава!

— Идиот! — изкрещя на Тимур Артьом през запушената си уста. — Идиот такъв! Няма никакъв Полис! Няма никакъв Съвет! Ти просто се кланяш на друга глава! Не им вярвай!

Тимур го погледна, кимна.

— Ще те измъкнем от тях, Тьом. Пак ще сме рамо до рамо срещу американосите.

— Не съм съгласен с въпросното заявление — каза тежко Мелник от изкривената си количка. — Но съм готов да си затворя очите. Няма да считам това за бунт. Нека го наречем временни разногласия. Когато Родината е в опасност, ние нямаме право на караници. Ще ги разрешаваме по пътя на преговорите. Нашият Орден и без това плати твърде висока цена. Аз също се заклевам на Съвета от името на Ордена. Смятам, че времето на междуособиците премина. Повече нямаме право да се унищожаваме едни други. Червени, фашисти, Ханза... Ние всичките сме най-вече руснаци. Това не бива да се забравя. Заплашва ни вечният ни враг. На него му е все едно в какво вярваме ние. Достатъчно е да разбере, че сме живи, и ще ни унищожи всичките, без да подбира!

Хората внимаваха, попиваха думите: никой не спореше, не смееше дори да шепне. Артьом прехвърли цялата си тежест напред, изправи се на колене. Люшна се, успя да се изправи. И преди омагьосаните от Мелник пазачи да се усетят, след кратка засилка той блъсна с глава Мелник в слепоочието и заедно с количката му го събори на земята.

— Дръжте го! Дръж!

Започнаха да го бият, а той се опита с крака да заклещи стария идиот за шията, да го задави, задуши. Избиха му зъб, запушалката падна от устата му.

— Лъжеш! Лъжете! Гадове!

През гъстата тълпа не можеше да се пробие път и черните започнаха да издърпват Артьом навътре, зад вратата. Вдигнаха Мелник, изтупаха го.

— Лайнар дребен. Пърхот. Аз тебе на прах. На прашец. Боклук. Тебе и оная неблагодарна кучка. И двамата ще увиснете. Плесени. Лъжа. Всичко е лъжа.

Зад него Тимур обясняваше:

— Това е арестуваният диверсант. Има основания да се смята, че е шпионирал. Опитвал се е да ни демаскира. Проверяваме.

Най-накрая качиха полковника в количката, а Артьом го вкараха вътре. Там, зад вратата, започваше дълъг коридор с много изходи. Артьом веднага го зарязаха.

И там, превит на две, той слушаше.

— Да, Святослав Константинович — кимна с тежката си оплешивяваща глава кафявият председател. — Вие изрекохте златните думи на човек, който знае цената на човешкия живот.

Тук съм напълно солидарен с вас. Предлагам още днес да изпратим наши дипломати на Червената линия, в Ханза и при представителите на Райха. Да привикаме всички на масата за преговори. Да приключим с разногласията, които ни разделяха през всичките тези години. В края на краищата не сме чак толкова различни, ахъм. Трябва веднага да се сплотим. Да обединим усилия. И заедно, колективно — ние, вие — да защитаваме метрото. То е нашият единствен, нашият общ дом. Единственият ни дом в идните десетилетия, ако искаме да оцелеем, нашият свещен дом на века!

— Не сме чак толкова различни — с ужас повтаряше след него Иля Степанович. — Не сме чак толкова различни. Ние и те. Преди всичко сме руснаци. Да се сплотим. Защо. За какво. При представителите на Райха. Наринешка.

Но тълпата поглъщаше бърборенето му. Първоначално смачкана, съкрушена от откровението, сега тя започваше да се изправя, да разбира, да обмисля онова, което я бяха захранили.

— Американосите... През цялото време... Музика... Тъпчат се... Танцчета... Животински... Но винаги съм имал усещането... Чернилестият им хипхоп... Ние тук лайна ядем... А те и от нашето лайно ще ни лишат... Последното, което остана... Знаех си, знаех си... Няма да ни оставят на мира... Нищо, ще изчакаме... Ще изтърпим... Какво ли не... Нищо, може и да не се променя...

— Както знаете, времената и без това не са лесни — продължаваше отгоре кафявият. — Гъбената зараза изтощи запасите. Ще се наложи да затегнем коланите. Но обединени, ще успеем... Нашата велика държава! Нашият народ неведнъж!

Наложи му се да надвиква нарастващата глъчка. Хората най-после успяха да сдъвчат и преглътнат истината, която искаха да чуят.

Артьом, пребит, седеше до стената и съсредоточено преглъщаше блудкавата топла кръв. Опипваше с език местата на изгубените зъби.

Изведнъж в коридора се появи Бессолов. От съвещателната стая ли излезе? След него крачеше Льоха апостолът.

— Убий го! — изхриптя Артьом. — Това е той! Той тях!

— Кой това? — Алексей Феликсович не разпозна Артьом. — А тук има ли друг изход? Не ми се иска отново да минавам през тълпата.

— Наметауото си забуавихте — каза Льоха. — Ето, ще ви помогна.

— Льоха! Льоха! Ти... Какво... Та ти... Трябва...

— Ще ме настигнеш! — Алексей Феликсович бързо закрачи в противоположната посока.

— Суушай... Аз, знаеш уи, реших... Нищо няма да постигнем така... Ако пуосто убиваме. Туябва системата отвътуе да пуоменим! Постепенно! Уевоуюцията не е нашият метод. Уазбиуаш уи? — обясни на Артьом през рамо Льоха с някак извиняващ се тон. — Ето, той ме взе като асистент. Помощник. Постепенно ще... Отвътуе... От бункеуа...

— Лайнояд си ти! — каза с хрипкав от напрежение глас Артьом. — Ти заради бункера? Заради храната? Предаде ме заради храната?! Нас?! Всички?!

— Какви нас?! — ядоса се Льоха. — Кои нас?! Няма никакви нас! Това не е нужно на никого освен на теб! Сега ти ще пукнеш, а аз дъуго ще управуявам!

— Алексей! — повика го Бессолов. — Дълго ли ще чакам? Все пак започваш работа.

Льоха не го наплю на прощаване, не го ритна. Обърна се и се затича да догони Бессолов.

Трясна се врата, вътре се вмъкна Тимур.

— Можеш ли да вървиш?

— Не искам.

— Ставай! Докато те там държат речи. Хайде!

Хвана Артьом за яката на бялата сервитьорска риза, шевът захрущя. Изправи го на крака, подложи му рамо да се облегне на него.

— Аз с вас! — зашепна умоляващо Иля Степанович. — Вземете ме! Не искам с тях! Не бива!

— Тук има още един изход. Давай засега оттам. Опомни ли се старецът — край с теб. После няма да можем да те измъкнем.

— Къде?

— На Боровицка. Там те чака Анка. Оттам на Полянка. Е, и по-нататък. Имаш ли къде да се скриеш?

— У дома. Аня... С нея всичко ли е наред?

— Чака те! Къде ще идете?

— На ВДНХ. Не бива на Полянка. Трябва да отида на Чеховска, в Райха.

— Защо?! Каква ти Чеховска?!

— Омир е там. Трябва да отида при Омир.

— Ей! — надникна от заседателната зала дългокосият брамин. — Вие къде?!

— Тимурчик. Ти не разбираш ли?... Невидимите наблюдатели. Те ни държат тук. Лъжат ви всичките. Лъжат. Те — нас!

— Слушай, Тьом... Не ми дръж речи. Не искам да се меся в политиката. Аз съм войник, точка. Офицер. Не мога да те оставя тук. Но ти не ме зомбирай с твоите глупости. Дай по-добре да си останем приятели.

Какво му става? Какво им става на всичките?

Все още има шанс. Да докаже на хората. Докато те ги лъжат по проклетото им радио. Трябва да се добере дотам, до Чеховска. Да помогне при напечатването. Да помогне при разнасянето.

Тримата тръгнаха по коридорите преходи; тракат боядисани врати, някакви хора вървят срещу тях, изненадват се от костюма на Артьом и насиненото му лице, зад тях упорито крачи Иля Степанович, светлината примигва, под краката им цвърчат плъхове; накрая в лицето му полъхна на креозот. На уют. Ето я Боровицка.

— Сега ще намеря твоята благоверна... И на Полянка.

— Не, не на Полянка. На Чеховска. В Райха.

— С нея ще го обсъдиш. Стой тук. Само гледай да не попаднеш пред очите на нашите, ясно ли е?

— Добре. Аз тихо. Благодаря, Тимурчик.

Седна зад дълга дъсчена маса. Изпъна пред себе си изподраните си ръце.

Огледа се: ето я най-любимата му от всички станции.

Тъмночервени тухли, креозотът във въздуха е като смола — сладък и опушен, къщички килийки, абажурите — парцалени, отнякъде се чува нежна, струнна музика, хората в забавни халати предпазливо разлистват стари книги. Шепнешком разговарят за прочетеното и живеят в прочетеното, не се нуждаят нито от горния, нито от долния свят.

Къде е онази килийка, в която Артьом беше пренощувал у Данила, приятеля му за един ден и за цял живот? Заета е от някой друг.

— Омир?

Той се надигна.

Познат силует.

— Омир!

Как така е тук? Защо?! Нима не е в Райха?

Надигна се, потътри се... Разтърка очи. Старецът беше очарован: разглеждаше празна килийка. Млад брамин с никога небръснати глупавички мустачки му показваше стаичката, даваше му наставления, връчи му ключове.

Нима се беше припознал?

— Наистина тук няма къде да се постави маса, но можете да работите заедно с останалите... Затова пък има рафтове за книги... Единственото — при нас с животни не може. Ще трябва да се разделите с кокошката.

— Това задължително ли е?

— Задължително.

— Какво пък...

— Омир!

Старецът се обърна.

— Дядо... Ти тук какво... Как дотук... Нашите ли те скриха? Успя ли... С печатницата? Получи ли се? Работят ли печатарските машини? Хартията беше ли се намокрила?

Омир гледаше Артьом като покойник — печално и безучастно.

— Защо мълчиш? Получи ли се? Покажи ми!

— Артьом.

— Какво желаете? — сприхаво се намеси мустакатият.

— Къде са листовките, дядо? Беше ли на Чеховска?

— Да извикам ли охраната?

— Не е необходимо — поклати глава Омир.

— Почакай. Защо не си отишъл там? Те тук на Арбатска митинг организираха, започнаха да баламосват хората... С обичайните си приказки. И всички вярват...

— Това не е по моята част, Артьом.

— Какво?

— Не мога да се занимавам с това.

— С кое?

— С пропаганда. Да печатам листовки. С цялата тая революционна дейност... Стар съм вече за това.

— Дори не отиде дотам? На Чеховска?

— Не отидох.

— Защо?

— Защото не вярвам, Артьом.

— В кое? В заглушителите? В Невидимите? В какво?! В света на повърхността?! В това, че тук долу всичко е напразно?!

— Не вярвам. Че това е нужно на хората. Че хората искат да го знаят.

— Това е истината! Истината!!! Хората... се нуждаят.,, от истината!!!

— Не крещи. Каква истина трябва да им разкажа?

— Цялата! Всичко, което си видял! Всичко, което аз съм видял! За жената, на която главата — с арматурата! За неговия клозет! — Артьом кимна с глава, която едва се държеше на мястото си, към вцепенения Иля Степанович, който и тук се беше довлякъл с него. — За това, че стрелят в гърбовете на своите! Как убиват бебета заради опашниците им! Как заради разни приказки прострелват хората в челото! Как ги карат да строят ветрогенератори, без да им осигурят защита! За да има електричество за заглушителите! За заглушителите! Как тях, мъртвите, ги ядат кучетата!

— А нима това е истина? — попита Омир.

— А какво е?!

— Това е тъмната страна на живота. Да не мислиш, че и без това не го знаят? Та те живеят в него. Не искат дори да си спомнят за него, а ти искаш и да го четат. Може и за живота на човекоядците да напиша, а? Или как партийната върхушка обезчестява сираци? Каквото е на Ханза, същото е и на Червената линия.

— Какво общо има това?!

— Това също е истина. Такова ли ще искат хората да четат? Такова ли им е нужно? Не бива да ги тъпча с такива гадости. На тях са им нужни герои. Нужен им е мит. Трябва да виждат красотата в другите, за да може самите те да остават хора. Какво да им разкажа тук? Че някаква си групичка бюрократи ги управлява от памтивека? Че напразно се тъпчат в метрото? Че тук няма какво да се прави? Това създава параноя. Мрак. На тях им е нужна светлина! Те я търсят. Дори да е от остатък от свещ. Поне някакъв проблясък да има. А ти какво искаш да им разкажеш? Че всичките са роби? Нищожества? Овце? Никой няма да те слуша! Ще се надигнат! Ще те разпнат!

— А ти какво ще им дадеш?! Вместо истината?!

— На тях? Аз например... легенда ще им дам. За Артьом. Който бил също толкова обикновен младеж като тях. Който живял на една крайна станция, наречена ВДНХ. И домът му, заедно с всички останали в метрото, бил изложен на страшна опасност. От кошмарни чудовища, които живеят на повърхността и се опитват да лишат притиснатото в ъгъла човечество от последния му пристан. За това как този младеж преминава през цялото метро, как се закалява в боевете, как се превръща от неудачник в герой. Как спасява човечеството. Ето такава история ще се хареса на всички. Защото тя е за тях, за всеки един от тях. Защото е красива и простичка.

— Това ли смяташ да напишеш? Това? А всичко, което сега...

— Това е политика, Артьом. Това е пропаганда. Това е борба за власт. Всичко ще премине твърде бързо. Всичко ще се смени. Не искам да пиша памфлети, те се забравят веднага след написването им.

— А какво искаш?! Нещо вечно?!

— Ами... Вечно звучи гръмко...

— Забранявам ти да пишеш за мен. Забранявам! Ясно ли е?!

— Как? Това вече не принадлежи на теб, а на човечеството.

— Не искам да съм захарно петле в твоята захаросана книжка!

— Хората ще я прочетат. Ще научат за теб.

— Дреме ми дали хората ще научат за мен, или не! Какво общо има това?!

— Ти си млад, Артьом.

— Какво... общо... има това?!

— Не бива така... С мен. Ти си герой. Ще научат за теб. От теб ще останат думите ти. Ти може и деца да имаш някой ден. А аз? Как ще я карам аз? Какво ще остане от мен? Безименно листче? Късче хартия?

— Почакай... Те на теб... На теб тук стая ти дават... Дават ли ти стая?!

— Създават ми условия за работа.

— Условия за работа. Ти за тях ли ще го пишеш това? За Бессолов?! За мен?! Значи, са те купили?!

— Те — мен, или аз — тях? Ще има книга. За теб. Истинска книга, с приличен тираж. Не мога да разбера какво не те устройва.

— Артьом! — Викът на Аня.

— Попитай Илюша. Той ще ти каже. Кой би се отказал от нещо такова? Истинска книга, подписана с моето име! Не учебник за човекоядци. Мит. Легенда. На века.

— Те ни заравят в лайната. Отнасят се с нас като с добитък. Като строителен материал. За хора не ни... А ти... Ти им помагаш... Ти... — В този миг го връхлетя като взривна вълна; разбра и разбирането го смаза; гласът му съвсем изчезна и Артьом продължи беззвучно да изсича думите от въздуха, като гърлото му само просвистяваше при издишането. — По дяволите. Та той е прав. Абсолютно права е тази гадина. Та тук няма никакви „нас“ и никакви „тях“. Ето я на, хидрата. Ние самите сме хидра. Та те нали от нас се създали. Цялата аристокрация е била разстреляна преди сто години. Кого да обвиняваш? Никого. Та ние сами сме постъпили така със себе си. Те там, в бункера, от кого са се взели? От нас. И сега... Ти, Льоха... Как да я победиш тази хидра? Никой не мисли сериозно да я посече. Всеки само си мечтае своята глава да ѝ предложи, да стане една от нейните глави, сам казва — на, отхапи я, вземи ме, искам в теб, искам с теб. Няма нито един Херакъл, затова пък главите са цяла колона. Каква власт... Какво общо има тук властта... Господи, какъв съм идиот... Знаеш ли какво? Пиши, дядка. Печатай. Дълги години да живееш. Господи, бля...

Избухна в смях.

Беше се страхувал, че ще се разплаче, а от устата му изригна смях като пяна у побеснял.

— Артьом!

Той видя Аня. Падна пред нея на колене.

— Прости ми.

— Артьом, какво ти има?

— Какво, наистина ли искаш на Чеховска? — попита Тимур. — Там всеки момент ще се върнат фашистите. Може би все пак Полянка?

— Не. Отвори херметичната врата. На повърхността. Ще отида на повърхността.

— Какво?

— Артьом!

— Отваряй вратата! Отваряй!

— Артьом, какво ти става?

— Качваме се на повърхността, Анечка! На повърхността! На повърхността.

— Ето ги! Ето!

През решетката на перилата му се привидя, че от горе надолу слизат черни бутонки, не, не му се беше привидяло,

— Бягай!

— Отваряй вратата! Отваряй, ти казвам!

— Ти какво, откачил ли си? Ти си без противохимична...

— Аз съм нормален! Хайде?! Ще умрем тук заради теб, идиот! Хайде!!!

— Къде е той?! Къде са те?!

— Дай ръка! Не ме пускай!

— Аз съм с вас. Аз съм с вас. Не искам тук.

— Майната ти... Къде ти там? Какво ти трябва горе?

Понесоха се към обратния край на станцията, като преобръщаха масите, прескачаха пейките, събаряха кудкудякащите брамини. Орденарите се изсипаха от прехода, разпръснаха се из платформата като оловни сачми.

Долетяха до херметичната врата, пъхнаха дуло в мутрата на охраната, завъртяха винтове, резета, еднотоновият метал тръгна по релсите; придвижи се с нежелание, прибра се в процепа, те излетяха нагоре по стъпалата.

Откъде у Артьом бяха останали сили? Откъде — живот?

Гонеха ги. Тропаха по гранита. Вървяха по петите им. Стреляха в движение, но не можеха да улучат. Разбитият кокошарник гълчеше. Крилото на вратата замря. Тесният ѝ процеп остана назад. През него излизаха бойци в черно, а брамините отстъпваха по-надалеч, за да не получат чуждата доза.

Изскочиха във вестибюла: Артьом, Аня, Тимур и Иля. За спечелените секунди успяха да разбият външната врата и се изсипаха в студената московска нощ.

— Какво има тук?!

— Тук... Тук оставихме... Почакай... Ето я! Дай ръка. Тук!

Приведени, тичаха покрай безмълвната Библиотека, където някога Артьом беше оставил страха си; под незрящите ѝ прозорци, под гигантските ѝ колони, по откъртилите се от стените мраморни плочи. Черните отзад излетяха подире им от вестибюла на Боровицка, наподобяващ вход на гробница. Колебаеха се — навън без защита.

— Ще се нагълтаме сега! Тук знаеш ли какъв фон има...

— Ето. Тук. Тя ли е? Тя е!

Докараната на буксир японска кола на Савелий. Изоставена, когато Летягата ги беше докарал от заглушителите. Кога? Преди сто години; Савелий го няма — него хората го бяха отнесли и стъпкали на Комсомолска; в първия ден на службата си в Ордена беше загинал и пропаднал без вест. А колата му — ето я. Стои и чака собственика си.

Артьом завъртя ръчката в кръг, вмъкна се през забравения багажник. Под килимчето на пода — резервен ключ. Савелий му беше казал за него на Комсомолска. Един вид му го беше завещал. Мушна го, завъртя го. Колата оживя.

Черните фигури все пак се бяха решили да се отдалечат от Боровицка.

— Хайде вътре!

— Вие къде?

— На ВДНХ! При своите. Вкъщи. Да им разкажа!

— А аз — не. Аз оставам. Какво ще правя там? Ще се разберем с тях.

— Влизай в колата, идиот!

— Та това са нашите! Ще се договоря. Почакай... Забравих. Ето. Твой ли е? Дадоха ми го.

Извади го — черно-сив, матов; наганът.

— Мой е.

Подаде го на Артьом през отворения прозорец.

— Благодаря, бля.

— Това е. Тръгвай!

Тимур вдигна ръце, обърна се и закрачи срещу бягащите насреща му черни бесове. Артьом мислено го прекръсти. Натисна газта.

От Охотний ряд, от Тверска вятърът донесе концентриран звук: ръмженето на двигател.

Откъснаха се от мястото си. Завиха със свистене, гумата запуши. Аня — отляво, на предната седалка; Иля Степанович, непришитата опашка, се люшка отзад. Затвориха прозорците.

В огледалото за задно виждане безмълвно, сякаш е парцален, се стовари на земята Тимурчик, падна напред с вдигнати ръце. И на същото място, в неговата черна рамка, след още секунда влетя бронираният офроудър.

Намали при тялото. Загаси фенерите. Смали се. Разтвори се.

Носеха се по „Воздвиженка“, по всички места, през които Артьом стотици пъти беше минавал; а сега ги минаваше за последно. Откъм банкета гледаха празно след носещата се кола нечии изкълвани черепи, проядените сгради, изсъхналите дървета.

И оглозганата луна леко осветяваше пустото небе. Беше пълно със звезди като онази нощ, когато Артьом излезе с Женка нагоре, когато с хитрост накара него и Виталик да отворят херметичната врата на Ботаническата градина.

— Помниш ли, Жен?

— Достатъчно, Артьом.

— Прости ми. Няма повече. Наистина.

Примигна и отмина Министерството на отбраната от костено бяла вар, промъкна се край павилиончето на станция Арбатска. Отдясно имаше плътно наредени високи блокове на по двайсет и няколко етажа, наподобяващи бойци, забравени на парад по случай някаква победа. Отляво се редяха глупавите и величествени наперени сгради на Калинински с най-големите някога рекламни екрани в Европа, сега изгорели до черно. Часовоите отдаваха на Артьом чест. Екраните му показваха неговото минало и бъдеще.

— Как се диша? — попита той Аня.

— Различно.

Спомни си как беше тук за първи път — преди две години. Как всичко тук беше различно. Тогава тук имаше живот — чужд, непривичен, но в изобилие. А сега...

Артьом погледна в огледалото. Стори му се, че някъде далеч ги преследва облаче от мрак; привидяло ли му се беше?

Зави рязко, със свистене, към Садовое, и по него тръгна в изгризан коловоз покрай изпепеленото посолство на Съединените щати, покрай небостъргачите на Краснопресненска — построени за мъртвите, с колове на покрива, покрай масивните гранитни сгради, наречени „сталинки“ в чест на онова чучело, покрай площадите кратери, покрай пресечките окопи.

Гледаше и си мислеше: мъртвите при мъртвите.

— У дома? — попита Аня.

— У дома — отговори ѝ Артьом.

Японската кола с десен волан изскочи на Проспекта на мира; пресече маркировката, свърна на изток. Плъзнаха се под естакадата — пресечката с Третото околовръстно; понесоха се по моста над железопътната линия, разположена някъде в самото дъно на тъмнината. Още малко — и над дърветата се издигна застиналата в небето ракета, музеят на глупавата космонавтика, сигнал за близостта на ВДНХ.

Отново му се привидя движение отзад. Дори се обърна за миг и за малко не влетя в обърнат напреки фургон, едва успя да се отклони.

Шмугна се между ръждивите консерви, по позната алея стигна до родния павилион — до родната станция; зави с колата зад павилиона за обмяна на валута — железен куб. Скри я.

— Бързо стигнахме. Дозата може и да не е много голяма — каза Артьом на Ана.

— Добре — отвърна тя.

Излязоха, вслушаха се. Някъде далеч нещо ревеше.

— Бегом.

Промъкнаха се във вестибюла — Артьом хвърли последен поглед назад — преследват ли ги? Застигнали ли са ги?

Като че ли не. Дори и да ги бяха преследвали, бяха изостанали.

Горната херметична врата беше отворена; трябваше да се спуснат надолу по ескалатора, на петдесет метра дълбочина. Надолу беше тъмно като в рог, но Артьом за една година беше научил тези стъпала наизуст. Иля се спъна, за малко да полети с глава към стъпалата и по-нататък, да си троши гръбнака, но успяха да го хванат.

Най-накрая стъпалата свършиха. Зад късата площадка започваше стоманена стена — херметичната врата. Артьом на сляпо пристъпи наляво, точно където трябва, в движение напипа върху стената телефонната слушалка с метален маркуч, първата от двете.

— Отваряй! Това съм аз, Артьом!

Слушалката беше глуха, сякаш кабелът е срязан. Сякаш той звънеше до една от тези пусти сгради отвън, а не до своята жива станция.

— Чувате ли? Тук е Артьом. Чорни.

Ехото от гласа му звънтеше във въглищната прах, в тунелните металически пластини. В слушалката нямаше друг звук.

Артьом напипа пръстите на Аня. Стисна ги.

— Всичко е наред. Просто спят.

— Да.

— Когато ти тръгваше, нали всичко...

— Всичко беше наред, Артьом.

Иля Степанович дишаше шумно, с усилие.

— Не бива толкова дълбоко — посъветва го Артьом. — Все пак фонът...

Окачи слушалката. Отново я взе. Допря ухо до студения пластмасов кръг.

— Ало! Артьом е! Отворете!

Никой не възнамеряваше да им отваря. Сякаш нямаше никого.

Той се приближи до стената, удари с юмрук по желязото. Получи се неудачно, тихо. Тогава си спомни за револвера. Хвана го за дулото, за да удари с дръжката по стената. Помисли си: а ако току-виж е зареден? Изкара барабана. Опипа. Кой знае защо, в него бяха вкарани два патрона. Измъкна ги, пусна ги в джоба си.

Започна да удря с нагана по желязната завеса като по камбана. Бум! Бум! Бум!

Ставайте, хора! Събуждайте се! Оживявайте! Хайде?! Притисна ухо към стената. Има ли някой?

Отново: бум! Бум! Бум!

— Артьом...

— Трябва да са там!

Отново свали слушалката, окачи я, пак я свали.

— Ало, ало! Тук е Артьом! Сухи! Отваряйте!

Оттам неохотно нещо се завъртя.

— Чувате ли ме?!

Изкашляха се.

— Отвори вратата!

Най-накрая казаха:

— Какво има, мамка му? Нощ е!

— Никицка?! Отваряй, Никицка! Артьом е! Отваряй!

— Отваряй, Никицка, нагълтай се с фона. Така ли? Какво си забравил пак там?

— Отваряй! Ние сме без защита тук!

— Понеже на мен много ми дреме!

— Само като кажа на Сухия... Гадина си ти...

Оттам се изсекнаха.

— Добре...

Желязната стена лениво, равнодушно се плъзна нагоре. Стана светло. Влязоха в буферния отсек: кран на стената, маркучът виси. А също и слушалката.

— Отвори буфера!

— Измийте се първо! Всякакви гадости носите...

— Как? Ние сме голи тук!

— Мий се, ти казват!

Наложи се да облее и себе си, и Иля Степанович, и Аня със студена хлорирана вода. Влязоха на станцията мокри и замръзнали. Веднага ги лъхна мирис на тор, на свине.

— Всички спят. Сухия спи. Ама че униформа имаш.

— А ние къде?

— Палатката ви е свободна — Никицка ги погледна, треперещи като попчета, и се смекчи. — Чакаха ви. Стой, ще ви дам парцали да се избършете. И ходете да лягате. Утре сутринта ще се изяснявате.

Артьом понечи да спори, но Аня го хвана за ръката, потегли го след себе си.

Наистина, реши той. Нахълта посред нощ без противохимична защита отвън, оставаше и цялата станция да разбуди. Определено ще го вземат за малоумен. Нищо, няма закъде да се бърза особено. Докато допълзят от Полиса дотук...

— Само кажи на патрулните да не пускат чужди на станцията. И отгоре. — Той си спомни за облачето. — Отгоре също никой друг. Става ли?

— Довери ми се — озъби се Никицка. — Няма да се събудя още веднъж за такова нещо!

— Ами това е. А, ето и този другар трябва да се настани някъде — Артьом си спомни за Иля Степанович. — Ще обясня на Сухия всичко сутринта.

Иля Степанович остана с Никицка, приличащ на изритано кутре. Но това не беше проблем на Артьом — не той беше дресирал този човек и не той го беше изоставил.

Палатката им наистина беше свободна. Никой ли не се беше полакомил за нея? Сигурно я бяха поискали, но Сухия я бе отстоял. Полезно е да си рода с началството, пък макар и приемен син.

Запалиха фенерче, сложиха лампата на пода, за да не будят съседите. Преоблякоха се в сухи дрехи, каквито имаха. Не се поглеждаха, докато бяха голи. Беше им срамежливо и неловко. Седнаха по турски върху дюшека.

— Остана ли пиене? — попита Артьом шепнешком. — Ти имаше.

— Остана. Купих допълнително — отговори шепнешком Аня.

— Ще дадеш ли?

Пиха подред, допирайки до устата си нащърбеното гърло. Домашната водка беше противна, зловонна, с утайка на дъното — но нормална. Отпускаше притиснатата между раменете глава, намаляваше обичайното вече треперене на гърба, на ръцете, на душата.

— Вече разбрах, че не мога без теб — каза тя.

— Ала тук.

— Вярно е. Пробвах.

Артьом отпи голяма глътка — не влезе в гърлото, изгори гръкляна му, той се закашля.

— След нашия разговор... в Полиса. Татко ти ме изпрати на Комсомолска. Да подаря патрони на червените. За да... бунта. Там гладуващите... бяха въстанали. И... аз тогава случайно попаднах при тях. При червените. Ние всичките. Хиляди, не знам колко народ. И тях — с картечниците. На мен там... някаква жена. Помоли ме да подържа сина ѝ. Пет-шест годишен. Нея я убиха. И аз тогава си помислих: на нас с теб ще ни се наложи да осиновим това дете. И след минута — и него също.

Аня взе от него бутилката. Очите ѝ блестяха.

— Ръцете ти са студени.

— Устните ти са студени.

Отпиха мълчаливо, един след друг.

— Сега тук ли ще живеем?

— Трябва да им разкажа на всички. На Сухия. На всички. Нашите. Утре. Спокойно. Пръв, докато другите не са им разказали всичко по техния начин.

— Мислиш ли, че ще ти повярват? Те никъде няма да тръгнат, Артьом.

— Ще видим.

— Прости ми.

— Не. Не бива. Аз съм, който... Аз.

— Дори езикът ти е студен.

— Затова пък сърцето ми е горещо. А ти цялата трепериш.

— Дай ми тук сърцето си. Искам да се сгрея.

Бинокълът беше хубав, немски, качествен. Виждаше идеално на километър, че и повече. Офроудърът съпроводи японската кола до МКАД и там спря.

— Отпътува, Алексей Феликсович! — каза на радиопредавателя Льоха. — Да карам ли нататък?

— За какво ни е? Нека се маха. Прав му път — отговори той. — Това е, прибирай се вкъщи.