Прозорецът показваше размазани ели, белия шум на ноемврийската виелица; телеграфните стълбове се мяркаха и изчезваха като редуващи се кадри от черно-бял филм. В прозореца показваха Русия, която още от Соликамск си беше все такава: ели, сняг, стълбове, после поляна с разнебитени селски къщи, после гара със силикатни авитаминозни двуетажни къщи и отново милиони ели, набодени нагъсто и непроходимо покрай коловозите — обвити като с бодлива тел, няма минаване. Но в тази безкрайност и еднаквост на природното застрояване на задпрозоречната Русия я имаше и цялата й мощ, величие и красота. Красотище, мамка му!

— И какво ще правиш сега?

— Ще живея. А ти какво би направил?

— Бих го убил.

— Ами ето. А аз му простих. И сега ми се иска да поживея. Може ли пак телефона за секунда? Майка нещо не вдига.

От Ярославската гара лъхаше на свежест и изгоряло дизелово гориво. След киселата миризма на пътническото купе, след пожълтялото от тютюнев дим желязо на вратите, подсладено с урина, тук въздухът беше твърде огромен: прекалено много кислород, който веднага удряше като чифир[1] в главата.

Москва също идваше в повече, след еловите коридори тя се разгръщаше като космос пред пристигащите. Увитите в шалове хора скачаха от вагоните през трапа към платформата, разтоварваха пристегнатите с лепкава лента китайски куфари на сини квадратчета и се разпръскваха по пероните към далечината като щурмови самолети, излитащи от пистите на летище. Далечината беше обвита в мъгла и в мъглата пред пристигналите хора се мяркаха дворци, кули и небостъргачи.

Иля не вървеше по-бързо от останалите, не си проправяше път в потока — просто се оставяше да го носи. Миришеше московското небе, взираше се с отвикналите си очи в далечината, мълчаливо се удивяваше. Беше ярко, както в детството му. Мъгливата ноемврийска Москва пареше очите.

Че беше дошъл — беше, но още не беше пристигнал. Гарата бе все още външна територия, осолена и зацапана от останалата част на Русия. Както бангладешкото посолство във всеки един смисъл си е територия на държавата Бангладеш.

В края на платформата бяха направили цедка. Иля по навик я беше съзрял още отдалече над чуждите глави. Сиви униформи, изсечени мутри, дебнещи присвити очи. Опитни. Минавай, минавай, минавай. И дори служебно куче на верига: пълна прилика. Естествено, не са го довели тук за това. Тук то просто души за наркотици и вероятно за експлозиви. Но нали и страха може да надуши.

Иля зарея поглед в празното пространство, за да избегне присвитите очи, да не се втренчи в тях. Изпразни главата си от всякакви мисли, за да не мирише на нищо.

— Младежо!

Веднага застина неподвижно. Как го бяха разпознали? По цвета на кожата? По превития гръб? По наведената глава? Как разпознава кучето звяра?

— Елате. Документите.

Той даде паспорта си. Отвориха на регистрацията на местожителството, цъкнаха с език.

— Откъде се връщате?

Да излъже или да каже истината? Няма да тръгнат да проверяват. Пътувал… Пътувал донякъде. На почивка. При баба. В командировка. Как ще го проверят?

— Излежавах. Наказание.

— Справката за освобождаване.

И веднага с друг тон. Господарски.

Подаде документа. Лейтенантът се извърна с гръб към него, измърмори нещо в радиостанцията, изслуша какво му промърмориха в отговор; Иля стоеше мълчаливо, без да спори. Всичко му беше наред. От обаждането до следващото: отказано условно освобождаване.

— Превъзпита ли се, Иля Лвович? — обърна се най-накрая лейтенантът към него, но документа не му връщаше, незнайно защо го прегъна на две.

Москва се отдалечаваше зад гърба му, ежеше се, небето й се смаляваше и се свиваше; шумът от хора и коли заглъхваше. Шкембето, петнистите гърди и мутрата на лейтенанта заменяха цялата Москва. Иля сякаш знаеше: онзи нищо няма да му направи. Просто сега трябва да му се пусне малко, да му се позволи да почувства властта. И като се насити, ще пусне Иля. Нали заради това стои тук, затова е избрал тая служба.

— Точно така, гражданино началник.

— На мястото, където ще живееш, ли отиваш?

— В Лобня.

— Адрес по регистрация?

— „Деповская“, номер 6.

Лейтенантът свери с паспорта, като без нужда смачка попадналите му страници. Вероятно беше на същата възраст като Иля, но пагоните го правеха по-голям. Макар че през последните седем години не неговите, а годините на Иля се брояха по една за три.

— Прибираш се вкъщи. Имаш право — изхъмка онзи. — Двеста двайсет и осма — прочете той. — Точка първа. Какво е това? Точка първа. Припомни ми.

— Производство. И продажба. Аз имах само подготовка за продажба, гражданино началник.

Иля го гледаше малко под брадичката — има една такава особена точка, където трябва да са гледат сътрудниците по време на разговор. Не в очите и не в пода.

Боклукът протакаше, харесваше му, че може да разтяга времето като ластик.

В този момент кучето започна да лае по един уплашен на вид таджик, който носеше същия кариран като на останалите куфар.

— Добре. Не забравяй да се явяваш на отчет. — Лейтенантът подаде справката на Иля. — И повече недей да търгуваш.

Иля кимна, отдалечи се настрани, прибра хартийката във вътрешния топъл джоб, където и самият той се бе спотайвал, докато траеше разпитът. Лейтенантът вече се беше увлякъл по таджика, той беше по-перспективен.

Иля се беше промъкнал.

Контузеният свят постепенно дойде на себе си, започна да разговаря.

Но сега, когато се беше озовал по-близо до Москва, Иля забелязваше навсякъде из нея онова, което не можеше да се види от влака: ченгета. На площада пред гарата, до входа към метрото, в павилионите и на станциите. На глутници, с очи като на служебна овчарка. Макар че може би проблемът не беше в Москва, а в Иля.

Бяха го прибрали през лятото, а го пуснаха в самия край на есента. И Москва, в която го бяха пуснали, не приличаше на онази, от която го бяха прибрали.

Сега Москва приличаше на голо ноемврийско дърво — влажна, тъмна; преди цялата беше обсипана с ярки рекламни табели, с павилиони за продажба на каквото попадне — а сега беше станала по-сурова, беше се отърсила от пъстроцветието, беше се съблякла до гранит.

А Иля я бе обожавал преди, когато тя се преструваше на безкраен, изпълнен с глъчка пазар — струваше му се, че от тоя пазар може да си купи всякакво бъдеще. Тогава пристигаше в Москва от своята Лобня с електричката — в университета, в клубовете, на концерти — и всеки път си се представяше като московчанин. Трябваше само да довърши следването, да си намери работа в центъра и да наеме с приятели квартира. В Москва земята беше вълшебна, подобрена с хормони за растеж: зарови в нея желанията си и ще израстат и добре платена работа, и популярни приятели, и най-красивите момичета. Самата Москва се опияняваше от себе си и заразяваше всички със своето пиянство. В нея беше възможно всичко. И нищо нямаше да й стане, ако Иля откъснеше от бухналото й сладко тесто своето парченце щастие.

А сега тя сякаш му се присънваше — та нали често му се беше присънвала там, в зоната. Беше станала по-строга и зализана, сериозна, официална и това я правеше да изглежда по понеделнишки махмурлия. Изглеждаше му позната и същевременно съвсем непозната; в нея се чувстваше чужд, турист. Турист от Соликамск — и то дошъл от миналото.

Постоя малко на площада пред трите гари: след останалите изумени хора, дошли от други градове, той, върналият се от зоната, не изпъкваше чак толкова. Можеше да си поеме дъх и да се поогледа.

Поогледа се и тръгна.

Пристъпваше по Москва предпазливо — да не би от широките и твърде уверени крачки тя да се окаже всъщност просто сън и да се разсее; за да не се пробуди от нея в мазната, сива затворническа килия, в студения застоял въздух, сред металните легла и озовалите се в задънена улица животи, сред вонята на чорапи и вечния страх да не сбъркаш нещо.

Но Москва стоеше твърдо на мястото си. Имаше я наистина и завинаги.

Бяха го освободили. Именно освободили.

С предпоследните си пари Иля купи билет за метрото и слезе под земята. Срещу него на конвейер се издигаха от недрата на земята московчаните — и тук можеха да се разгледат лицата им. За седем години хората бяха успели да се попременят, дори таджиките. Гледаха решително напред и нагоре, мнозина се изкачваха по стъпалата на ескалатора, не можеха да изтърпят половин минута: горе ги чакаха неотложни дела. Московчаните много бързат да живеят, спомни си Иля. А колонията учи на безвремие.

От всички срещнати — а там имаше и прегръщащи се любовно старци, и поп с телефон, и непредаващ се на възрастта пънкар — Иля спираше поглед само на жените. Дотолкова беше отвикнал от тях за всичките тези години. Дотолкова беше забравил до каква степен не приличат на хората, колко по-прекрасни са от тях!

И ако случайно някоя отвърнеше на погледа на Иля със своя, той захапваше тази стръв и тя го дърпаше, влачеше го срещу течението — след себе си, към повърхността.

После някаква се намръщи, едва чуто изсумтя и Иля веднага се сепна, сви се: та нали могат да разпознаят в него неотдавнашния арестант. На него това му е изписано на челото със синьо, с бръснач е изрязано върху кожата му с пръстен цвят. Якето му седи като роба. Жените усещат опасността в мъжа, усещат глада и несигурността — това на тях им е вродено, безпогрешно е.

След това Иля ги поглеждаше крадешком, стеснително, за да не го разобличи никой друг. Поглеждаше крадешком и във всяка търсеше прилика с Вера. Някак си от само себе си се получаваше така.

Беше решил в никакъв случай да не звъни на Вера.

Да й прости всичко и да не й звъни. Разговорът с нея нямаше да му даде нищо, дори и тя да се съгласи да говори с него. Да чуе гласа й? За какво? Колко пъти беше разигравал разговора с нея наум, по роли: и въпросите, и отговорите. Убеждаването, упреците. Въображаемата Вера винаги се изплъзваше.

Истинската Вера му беше разяснила всичко с едно обаждане — още на втората година. Извини му се, разкая се, доколкото можа. Каза, че не иска да лъже. Че е срещнала някого. Че има право да бъде щастлива. Повтори го, сякаш Иля спореше с нея. А той не можеше да спори с нея пред хората.

Не го посети нито веднъж.

Затова той спореше с въображаемата Вера — още пет години. Но и въображаемата не успя да убеди.

Във вагона на метрото можеше смело да оглежда хората, даже седящите срещу него. Във вагона не беше нужен на никого: всички бяха погълнати от телефоните си. Начервени лелки с лакирани нокти, разногледи гастарбайтери с мазолести ръце, ученици с тънки като кибритени клечки пръстчета — всички ровят нещо в екраните, всички имат някакъв по-истински и по-интересен живот, скрит под стъклата. По-рано смартфони имаха само по-отворените, по-младите. А докато Иля лежеше в затвора, бяха направили и езически интернет, и за старците някакъв техен, и за хлапаците.

А те в килията имаха само един телефон. Не беше на Иля, разбира се. На него му се налагаше да търгува цигарите от колетчетата на мама срещу няколкосекундни позвънявания и минути във „В контакте“. Когато тарашеха колетите, парите прибираха веднага, а от цигарите само половината: за мито. И връзката беше скъпа. Така че едва стигаха да чуе маминия глас за няколко секунди и да надникне на страничката на Вера във „В контакте“. Макар че Вера почти не качваше там снимки, само връзки към разни клипове, дълбокомислени тестове, всякакви безсмислени глупости. Може би подозираше, че Иля я гледа от затвора, и не искаше той да вижда нищо.

И все пак понякога Иля си открадваше малко време, за да надникне и при Кучката. Как е при него. Как му вървят нещата. Как се издига в работата. Как ходи на почивка в Тайланд. Как е в Европа. Какъв „Инфинити“ си е купил. Какви момичета прегръща.

Животът на Кучката напредваше тържествено. И когато разглеждаше снимките на Кучката, Иля имаше чувството, че в гърлото му се забиват кукички; че стържат сърцето му с нож. Не можеше да гледа всичко това — но не можеше и да не гледа как този човек живее вместо него.

А за останалата част от света не му стигаше трафик. В зоната нищо не можеше да се ползва на кредит, там се живееше само на дебит.

Нищо, свикна без телефон. Макар че преди затвора само за него си беше мечтал, заръчваше на майка си за рождения си ден, в университета веднага го изваждаше на чина, за да може момичетата да се възхищават на диагонала на екрана.

И не само с това се бе наложило да свиква там.

Излезе на „Савеловска“.

Пак ченгета. Навсякъде ченгета.

По Третия околовръстен бавно се придвижваха милион автомобили, фаровете светеха денем, мръсотията изпод колелата насищаше въздуха, хората изникваха от подземните преходи, Москва пъплеше и дишаше. Жива. На Иля му се искаше да я докосне, да докосва всичко наред, да гали. Седем години беше мечтал да докосне нея, Москва.

— За мен до Лобня.

Електричките ужасно се бяха променили.

Той ги помнеше мръсни, зелени, с омазани стъкла, с изрисувани стени, с дървени общи пейки, подът покрит с обелки от семки, разляната бира се изпарява бавно и всичко се е пропило с миризмата й. А сега: бели нови влакове с жълти стрели по стените, меки седалки: за всеки отделна. Пътниците седяха чинно. Белите влакове ги бяха облагородили.

— Не искаш ли да дойдеш с мен да гледаме Навка? Шоу върху лед — говореше някаква изморена на вид лелка на друга. — Онзи път ходих, феерия.

— Може и да дойда. Навка нали се омъжи за оня, с мустаците? Дето е секретар на Путин. Хубав мъж — отвърна другата, над петдесетгодишна, нагримирана върху опустошеното си лице. — Внушителен.

— Ами — махна с ръка първата. — Навка можеше да си намери и по-добър. На мен знаеш ли кой ми харесва? Лавров. Лавров е добър. Аз с Лавров и насаме бих останала. Той ще е и по-решителен от твоя мустакатия.

Иля слушаше и нищо не разбираше. Влакът забавяше ход. Празните черва куркаха, глождеше го под лъжичката. Досвидя му да даде пари за чебурек[2] на гарата: цените в лавката бяха московски, а на него му бяха дали соликамски пътни. Защо да харчи за чебурек, когато скоро ще хапва маминото горещо шчи?

Адски му се прияде шчи. Тридневно. Със сметанка. Да си надроби вътре сух хлебец, както в детството, както му беше показвал дядо му. Попарка да си направи. Да накисне вътре корите, ама не докато се размекнат, а съвсем за малко, за да хрупат, да вдъхне миризмата на супата и да лапне пълната лъжица, като си опари устата.

Слюнката му потече.

А майка му щеше да седи до него в ъгъла до тяхната половинметрова маса и сигурно щеше да плаче. Толкова време не се бяха виждали.

Първите четири години го беше посещавала на всеки шест месеца: всичко, което можеше да отдели от заплатата си, харчеше за пътуването до Соликамск, за подаръци за свиждането. След това напрежението взе да спада, Иля някак привикна с живота в колонията и започна да я разубеждава за тези пътувания. Преминаха на обаждания, въпреки че майка му непрекъснато напираше да идва.

А през последната година разговорите често завършваха със сълзи. Макар че защо да плаче, като не оставаше почти нищо в сравнение с излежаното. Пък и какво можеше да й каже, когато наблизо е или надзирателят, или, още по-лошо, пандизчията, от когото Иля е откупил минутка със своята мама? Така че щом тя започнеше да плаче, той веднага даваше отбой. Нямаше как иначе. Дали тя разбираше това?

Нищо, днес нека се наплаче. Днес може. Всичко свърши.

— Станция Лобня.

На едната линия беше спряла електричката, другата чак до хоризонта беше заета от товарни композиции: заскрежени цистерни с нефтопродукти. Върху скрежа бяха надраскали с пръст: „Крим е наш“, „Обама цървул“, „14/88“, „Виталик+Даша“, „Мая радзима-Минск“ и още това-онова. Иля четеше машинално, докато вървеше към подлеза. Събитията в Крим се бяха случили, докато още беше в зоната, и всичко беше преминало някак между другото. Пандизчиите се отнасяха с равнодушие към Крим, завоеванията на надзирателската държава не ги вълнуваха. Пандизчиите са опозиция по дефолт. Затова по избори в колониите не се гласува.

Реши да върви пеша от гарата до вкъщи. Първия път трябваше да обходи всичко пеша. Искаше му се да повърви. Пък и щеше да стигне по-бързо, отколкото да чака маршрутката.

В Лобня времето беше друго. Дъхът на Москва беше нажежен от изгорялото машинно масло. В Лобня въздухът беше по-прозрачен, по-мразовит; тук небето ръсеше студена сол, хапеше бузите. Тротоарите не се бяха размразили, навсякъде вместо асфалт имаше отъпкан сняг. Гумите на заснежените автомобили го размесваха в сивкавокафява каша. Блоковете, с шевовете навън, се издигаха обрулени от вятъра, тъжни. Хората все стояха нащрек. Гримирани бледи жени крачеха решително нанякъде, простудявайки обутите си в чорапогащи крака.

Пътуването от Москва продължи само половин час, а му се струваше, че е стигнал чак до Соликамск.

За седем години Москва беше поостаряла, но пък Лобня изобщо не се беше променила: беше си същата, както когато бяха отвеждали Иля оттук. Същата като в детството му. И в Лобня Иля си беше на мястото.

От „Ленин“ свърна по „Чехов“. Там имаше три улици, които с единия край стигаха до „Ленин“, а с другия — до „Промишлена“: „Чехов“, „Маяковски“ и „Некрасов“. На „Чехов“ се намираше майчиното училище, Осмо. Майчиното и неговото, на Иля.

Тя, разбира се, го беше уредила при себе си, макар че точно до дома им — в дворовете — имаше друго училище, Четвърто. Там беше по-удобно, по-близо: до Осмо с детските крачета отиваше половин час. Но мама го взе под крилото си. До седми клас ходеха заедно на училище. После момичетата започнаха да му се смеят и Иля вече излизаше от вкъщи десет минути по-рано от майка си, за да се покаже като възрастен и независим. Тогава се почнаха и цигарите.

Когато стигна до входа на училището, той се спря. Жълто-бяла, квадратна триетажна сграда с трикрилни прозорци, каквито рисуват децата на къщите — същата като всички останали училища в страната. Като че ли през последните двайсет години изобщо не я бяха ремонтирали, пазеха я за Иля в първоначалния й вид. За да си спомни по-лесно всичко.

Въздъхна дълбоко. Погледна към прозорците: на втория етаж тичаха мъници. Занималнята. Беше три часът следобед.

Майка му вече си е тръгнала от училище.

Ако влакът беше пристигнал по-рано, можеше да я посрещне направо тук, до оградата. И заедно да поемат към вкъщи в снега, по обичайния път — по улицата, през прелеза.

Но заедно с нея щяха да излязат и други учителки. Завеждащата учебната част крава. Щяха да познаят Иля, естествено, въпреки пръстения цвят на кожата и бръснатата глава. Колко години му бяха набивали в главата своите букви и цифри… веднага щяха да го познаят.

И какво тогава? Как ли беше обяснила майка му влизането му в затвора на колегите си? Той самият как й го беше обяснил? Наложи й се да му повярва: трудно може да се повярва, че синът ти е наркоман и търгува с наркотици. А на всичките тези училищни лелки… Те няма нужда да му вярват. Пред него ще кимат, ще се вайкат, а зад гърба му? Беше ли опозорил майка си пред всички? Дали щяха да го поздравят? А той дали щеше да ги поздрави?

Пъхна ръце в джобовете си, настръхна, ускори крачка. За да не го видят всъщност. По-късно ще се срещнем с всички, след като измислим какво да говорим и как да се държим. Рано или късно ще се срещнем. Лобня е малък град.

Покрай руските бетонни огради на „Промишлена“ той стигна до Букинско шосе и пое по банкета през снега; подхлъзваше се, но не падаше. През снега се мяркаше МФЮА, там учеше Вера.

Спря се отново до двайсет и седми блок.

Вериния.

Сива шестнайсететажна сграда с жълти остъклени лоджии: така наричат хората балконите си, когато се опитват да си откъснат още два квадратни метра. Иля преброи до седмия етаж. Интересно дали Вера все още живее там? Или е отишла в Москва, както възнамеряваше? Сега е на двайсет и седем, точно колкото Иля. Едва ли все още живееше с родителите си.

Такива раирани панелни шестнайсететажни блокове като Вериния тук имаше три, издигаха се на отделен терен в края на масива. Долу към тях беше долепена ниска тухлена сграда, която приличаше на незаконно построена: театър, който изглеждаше абсолютно не на място. На втория етаж имаше надпис с огромни, незнайно защо готически букви — КАМЕРНА СЦЕНА. Иля ги проучи с поглед. Усмихна се криво на новия смисъл на старото наименование.

Доколкото си спомняше Иля, театърът винаги се бе намирал тук и винаги се беше казвал така; колко пъти беше идвал до този блок, за да изпраща и посреща Вера. Репертоарът на театъра: „Ваал“, „Дойде мъжът при жената“, „Пет вечери“. Скоро новогодишните елхи.

Настръхна. Сред тези панелно-тухлени украси си проправяше път захабеното му минало в целия си блясък. Спомняше си го по-ясно, отколкото му се искаше.

Беше поканил Вера тук през април в десети клас. На „От ума си тегли“. Родителите я пуснаха. Целия спектакъл я гали по коляното, слушаше дишането й — накъсано. Слушаше и се носеше. Сърцето му биеше силно. Актьорите гъгнеха нечуто нещо.

А Вера отмести дланта му и вместо това сплете пръсти с неговите. Парфюмът й беше сладък, с някакъв пикантен примес. По-късно разбра: тази пикантност в сладникавия коктейл беше самата тя, Вера, нейният мускус.

После във входа я целуна глупаво. Миришеше на котки и течащо парно: уют. На вкус езикът се оказа същият като неговия. Целувката изобщо не приличаше на тези от книгите. Болеше го долу ниско, под корема, беше го срам от това, но нямаше сили да спре. Вера шепнеше. Когато баща й викна от стълбите на седмия етаж, Иля издълба с ключ на стената на същото онова място: „Вера+Иля“. Вероятно това признание все още си беше там. Тя минава покрай него всеки ден и плюе.

А след ваканцията, когато всички бяха станали много по-възрастни, тя го покани у тях на гости. Родителите й ги нямаше. Хайде да си учим уроците. Ивичест диван, изтърбушен. Мускус. Оказва се, че не е парфюм. Беше светло и светлината го караше да се чувства ужасно неловко. На пода имаше наполовина пълно шише „Фанта“. След това те — потни, обезводнени — пиха жадно оранжевата течност и се гледаха, без да знаят как ще живеят по-нататък.

По-нататък. Все пак имаше още някъде три години. Минало-заминало.

Иля се взря с присвити очи в терасата й, в прозореца: няма ли да се мерне силует? Беше тъмно. Сигурно Вера я няма там. Заминала е за Москва. Пуст, безок балкон. Мътно стъкло, а зад него — велосипед, буркани с туршия, бащините рибарски такъми.

Мина покрай входа, продължи нататък по „Букински“, като се опитваше да си нарисува върху снежното тъмнеещо шосе лято и техните летни разходки с Вера по същия този маршрут. Не се получаваше. Вместо това пред очите му нахално, като цигарен дим, който не може да се разгони с ръка, висеше картината от „Рай“. Онази нощ. Дансингът. Всичко, което се беше случило. Висеше и разяждаше до сълзи очите му с дима си. Беше ли постъпил тогава както трябва? Да. Така ли? А тя после? И все пак — да?

Нищо. Вече всичко свърши. Скоро седемте години ще бъдат забравени. Ще тече нормален живот.

От лявата му страна остана лобненското паркче: четири пейки, подредени на квадрат в подножието на гигантски електрически стълб, и скупчените наблизо брезички, хилави и посърнали от близостта на високото напрежение. Въпреки сипещата се ледена сол на пейките дежуреха мами с колички, хранеха децата с кислород.

Свърна по „Батарейна“.

Мина покрай паметника на самата Батарея, която по време на войната отбранявала Лобня: постамент със старо зенитно оръдие, монтиран сякаш в огромен, облицован с гранит окоп. По вътрешните стени на окопа — плочи с фамилиите на загиналите герои.

Има само един тесен вход откъм улицата, иначе вътрешността на окопа отникъде не се вижда. Тук обикновено идваха да пушат със Серьога след училище, а до тях клошарите се тровеха с водка от шишета с нечетливи етикети. Иля и Серьога четяха фамилиите по плочите, търсеха: на когото се паднат по-смешни, той печелеше. Клошарите трудно говореха за живота в своята паралелна вселена. Иля запомняше думите. После ходеха у Серьога да играят на плейстейшъна, докато не се върнат родителите му. А след това се прибираше сам пеша, за да проветри цигарения дим. Ако майка му го хванеше да пуши, боят нямаше да му се размине.

От Батареята притича през улицата — и ето че започна „Деповска“. Сърцето го сви.

Двор, ограден от шрушчовки: тъмнокафяви тухли, бели рамки на прозорците. Заснежена изкривена въртележка. Голи шестетажни брези.

Вече се показа и домът му, Иля дори намери своя прозорец, страничния. Майка му дали го вижда? Сигурно вече тича да го види, докато храната се топли. Той й помаха.

Мина покрай гаражите.

Контейнерът за отпадъци е изрисуван с персонажи от „Союзмултфилм“: Лъвчето, Костенурката, Мечо Пух, Прасчо. Избледнели, лющят се, смеят се. Над гаражите е намотана бодлива тел: там, отзад, е територия на железопътното депо, на което е кръстена улицата. Старица троши на гълъбите около контейнера хляб и в замяна на хляба ги възпитава. Непознато момиче в кадифена домашна дрешка изтича навън, за да изхвърли боклука. Видя Иля: щяха да се срещнат край контейнерите. Тя сви встрани, за по-сигурно, и заситни в студа към по-отдалечения контейнер със своите пакети. Иля само тикна ръце по-дълбоко в джобовете.

Входът.

Вдигна пръст към бутоните на домофона. Зави му се свят. Бутоните бяха същите като преди седем години. Вратата беше същата. Но пръстът беше съвсем различен. А входът — отвътре — нали е същият? И апартаментът. И мама.

Натисна: нула, едно, едно. Позвъняване. Зажужа. И сърцето му се преобърна. Не мислеше, че ще се развълнува. От какво толкова да се развълнува?

Толкова пъти си беше представял този ден. Колко беше мислил за него. Когато в колонията се налагаше да търпи, мислеше за този вход, за този домофон. За завръщането. Какви ли неща не му се налагаше да яде — само и само за да се върне. За да стане отново нормален.

Как?

Ще отиде да си доучи. Мама му казваше по телефона: „Не бива да им позволяваш да те осакатят. Толкова години ти отнеха, но ти си все още млад. Всичко ще оправим. Веднъж успя да влезеш в МГУ без подкуп, успяхме да те подготвим някак си, ще успееш и да се върнеш. Ако не във филологическия факултет, ако не в МГУ, то нещо друго. Ти си талантлив, имаш гъвкав ум, само не му позволявай да закостенее. Не си позволявай да озверееш. Имаш защитен слой. Той отблъсква всички гадости. Каквото и да ти се случва там, в затвора, не го допускай вътре. Все едно не се намираш там. Все едно това е роля, която трябва да играеш. А своето истинско аз си скрил във вътрешния джоб и изчакваш. Само, за бога, не се опитвай да се правиш на герой. Прави каквото ти казват. Иначе ще те пречупят, Илюша. Ще те пречупят или ще те убият. Системата не може да бъде преборена, но може да се направиш незабележим и тя да забрави за теб. Трябва да се изчаква, да се изтърпи. Щом се върнеш, всичко ще оправим. Съседите ще ни гледат изпод вежди — ще се преместим в твоята любима Москва. Там никой не познава никого по физиономия, там хората помнят по един ден. И момиче ще си намериш, тъй се случи с нея, с Верка, мога да я разбера. Само се върни жив и здрав. Та дори и с рисуване, щом искаш. Двайсет и осем години — всичко едва сега започва“.

Домофонът мълчеше.

Така, още веднъж. Нула. Едно. Едно. Може да е отишла да пазарува? Сметана няма или хляб. Иля се огледа разстроено: нямаше ключ за вкъщи. Без майка си не можеше да се прибере.

Натисна студената брава.

Отстъпи няколко крачки назад. Намери прозореца си на третия етаж. Прозорчето за вентилация леко открехнато — проветрява кухнята — а в останалите прозорци се отразява променящото се циментово небе. Смрачава се. Не е ли време да запали лампите? У съседите вече свети.

— Мамо! Мааамо!

Да не би наистина да е излязла? И колко време ще трябва да стои тук? Или да вземе да обиколи всичките околни магазини? Хляб няма — майната му! Можеше да го дочака, той сам щеше да изтича да купи. Две денонощия път, главата го сърби, стомахът му се е свил от глад, а и мехурът започна да го припира, докато вървеше от гарата.

— Мамо! Мааамо! Вкъщи ли си?!

Прозорците бяха оловносиви.

Внезапно го обзе страх.

Нула — дванайсет.

— Кой е? — разнесе се сипкав глас.

Слава богу.

— Лельо Ира! Аз съм, Иля! Горюнов! Да! Мама нещо не отваря. Върнах се! Пуснаха ме! Всичко излежах! Ще ми отворите ли?

Съседката първо го огледа през прозорчето на вратата. Иля специално застана под лампата, за да може леля Ира да разпознае същината му под натрупаните години.

Ключалката изщрака. Тя излезе на площадката: панталони, отрязани коси, подпухнало лице, дамска цигара. Счетоводителка в депото.

— Иля. Илюшенка. Какво са ти направили.

— А мама знаете ли къде е? Не можах да й се обадя и сега, ето…

Леля Ира щракна запалката. Щракна още веднъж. Бузите й хлътнаха. Погледна към шахтата за смет между етажите — избягвайки погледа на Иля.

— Онзи ден тя… Стана й нещо на сърцето. Пушиш ли?

— Пуша. Ще й звънна… В болницата са я откарали, нали? В коя? Не е ли взела телефона със себе си?

Леля Ира му подаде тънка бяла цигара със златен кант.

— От Бърза помощ казаха — инфаркт. Масивен.

С едно дръпване тя изгори цялата цигара. Запали си от нея друга.

— И… — Иля тръсна глава. Не му стигаше въздухът да пуши. — И… В реанимацията? Заради това?

— Ами нея тук… С две думи, опитаха се. Но много време им отне да дойдат. Макар да не е далеч.

Тя замълча. Не искаше да го казва на глас, искаше Иля сам да разбере всичко.

— Ама ние тъкмо… тъкмо онзи ден разговаряхме… Когато излизах, й звъннах… Тя се обади… На обяд някъде…

— Да, на обяд. А аз може би към пет почуках у вас… Отивах до месарницата. Реших, че може да поиска да й взема нещо. Ами… Вратата отключена, тя седи на пода, облечена. Веднага звъннах в Бърза помощ.

— И нея вече я няма? Лельо Ира!

Иля се облегна на стената.

— Викам им: защо толкова бавно дойдохте! — Съседката повиши глас. — Кога ви повикаха! А те — имаше и друго обаждане, също спешно, как да се разкъсаме на две? Магнитна буря, всички старци изпонаприпадали. А аз им викам: какво общо имат старците тук? Как не ви е срам! Жената е само на шейсет! И шейсет няма!

— А къде? Къде я откараха?

— Ами в нашата, тука. В градската. Ще отидеш ли? Трябва да се прибере. За погребението да се измисли нещо. Главоболна работа са това погребенията, ти не знаеш, ама аз погребвах голямата ми сестра, идея си нямаш. На тия дай, на другите дай, на всички дай!

— Ще отида. Не сега. Аз… после.

— Ами да, от път идваш! Може у дома да дойдеш? Гладен ли си?

— А вкъщи как да вляза?

— Ами как… Отключено е. Кой знае къде си е държала ключовете. Ще дойдеш ли?

— Не.

Иля се обърна към своята врата. Ослуша се. Леля Ира не мислеше да се прибира, беше й интересно. А Иля не намираше сили да натисне бравата.

— Онзи ден разговаряхме.

— Ами случват се такива неща. Има го човека и изведнъж го няма. Тя честичко се оплакваше от сърце. Но лапваше таблетка под езика и гледаш, отпуснало я. Че кой сега е здрав! И на мен уж нищо ми няма, а времето като се промени, главата започва да ме цепи.

— После ще отида. В Бърза помощ… От сърце.

Иля бутна вратата. Влезе в апартамента. Светна лампата в антрето. Разкопча якето. Закачи го на закачалката. Затвори вратата. Обу домашните си чехли. Те го очакваха. Застана на място. Трябваше да върви напред.

— Мамо? — прошепна той. — Мамо.

Направи една крачка и се озова в спалнята й. Завивките намачкани, дюшекът свлечен. Снимката на Иля в рамка — съборена, лежи Иля възнак. Усмихва се — горд от себе си, пъпчив, весел. Записали са го във филологическия факултет. Всички казваха — ако не се бръкне, няма да го приемат, но с такъв резултат на матурата не посмяха да откажат. Мама го беше подготвила.

Чекмеджето на скрина издърпано. Там, където е касата. Надникна — пари няма. Всичко задигнали.

Отиде в своята стая.

Празно. Мама я няма там, Иля също.

Книгите по рафтовете разбъркани, фантастиката смесена с класиката, сякаш и в книгите бяха търсили пари. Но на масата — една стара негова рисунка, беше рисувал с молив илюстрация по една книга на Кафка. „Метаморфозата“. Моливът също беше там. Беше я рисувал преди онази нощ. Преди да го отведат. Седем години беше лежал тук този лист хартия, а и всичко, с изключение на книгите, се беше запазило така, сякаш Иля просто е отишъл в университета.

Оставаше да погледне в кухнята. Ако и в кухнята няма, значи изобщо няма.

В кухнята беше студено. Течението издуваше пердето. Вкоравен самун хляб върху нарязаната мушама, универсален нож, изсъхнала наденица „Любителская“ с бяла мас, обелената й кожа, сгърчена на колелце. На загасената печка — огромна емайлирана тенджера.

Иля вдигна капака.

Шчи. Пълна тенджера с шчи.

В тоалетната стоя на тъмно. В началото не тръгна. После струята потече и на него му се стори, че се лее кръв. Не сукървица, каквато се получава, когато са те били в бъбреците, а черна венозна кръв, гъста и застояла. Не му олекна. Погледна в тоалетната чиния — не, нищо няма. Два пъти си изми ръцете. После се изкъпа със студена вода.

Сипа си с черпака от сварената от майка му студена супа, не я стопли. Разтроши с ножа изсъхналия краешник, направи си попара.

Включи телевизора. Даваха „Камеди“.

— Каква е паролата? Я опитай „Шойгу“!

— О! Става!

— Естествено! Шойгу за всичко става!

Залата се кикотеше белозъбо. Смееха се красиви млади жени. Смееха се загорели, загладени мъже. Иля примигна. Нищо не разбираше. Не разбираше нито една шега.

Пъхна в устата си лъжица студена супа. Преглътна. Още една. Преглътна. И пак. И пак. И пак. За мама.

Трябва да си купи водка. Водка, ето какво.

Който и да бе преровил апартамента — съседи, крадци или лекарите от Бърза помощ — той нямаше как да знае всичките места, където мама къташе пари за черни дни. Парите в скрина бяха намерили, в пъпчивата снимка ги бяха намерили, а под ламината зад леглото дори не бяха търсили. Там имаше цели пет хиляди в една банкнота. Дай пари, мамо?

Иля внимателно разгледа петачката. Задълго ли щеше да й стигне? Докато бе лежал в затвора, рублата се беше обезценила наполовина. Метрото струваше двайсет и пет, а беше станало петдесет. Пари няма смисъл да се кътат: и без това времето непрекъснато ги отмива от ръцете, песъчинка по песъчинка. Пък и няма никакъв утрешен ден, заради който да се събират. Животът винаги прекъсва в настоящето.

Ключове не се виждаха никъде. Може да са били в джобовете на мама.

Странно е усещането, когато домът не може да се заключва. Тогава сякаш не е дом.

Изпроси от съседката ключа за входа, завлече се през улицата до „Магнит“, взе си една бутилка, после добави към нея втора. Кривогледият касиер прекара три пъти петачката му през скенера, на Иля нещо не му отиваше да има такива пари, но не изказа съмненията си на глас. Парите бяха истински, учителски.

Шишетата звънтяха в торбичката като онези вълшебни звънчета на проклетата птица тройка[3], окачени по хамутите, за да става веселба. Иля крачеше по „Московска“ към „Деповска“, като за пръв път носеше открито водката: нямаше от кого да я крие, а и да лъже нямаше кого.

Да можеше да срещне случайно Серьога. Да пият за срещата, а не за помен. Да има с кого да се чукне. Но хубавите случайности се падаха все на другите. Може пък Серьога също да е заминал — от „Московска“ за Москва?

Качи се в апартамента. Беше отключено.

Седна зад масата. Не пи направо от шишето, извади прашна чаша от шкафа и си наля.

Надигна чашата и я пресуши. Опари му гърлото. Излекува опареното с мазен салам. Веднага си наля повторно. Още. Нужно му беше. Необходимо. За трезвите смъртта е необяснима. Тя, както и любовта, изглежда истинска само на пияните.

Последният разговор беше кратък. Край, мамо. Излязох. Излизам. Ох, слава богу, Илюша. Чакам те. Слава богу.

Как можа да се случи така? Защо той не успя? Защо тя се разбърза така? Само два дни оставаха. Сега тя няма да успее да се наплаче, а той няма да може да я упреква за напразните сълзи. Тя няма да може да го разпита за живота в затвора, а той няма да се налага да премълчава. Тя няма да може да му описва човешко бъдеще, а той няма да се мръщи уморено.

Умряла е.

Умряла е. Трябва да свиква с това.

Взе шишето и се премести в детската, както майка му наричаше неговата стая. Той й се караше заради това, тя обеща да престане, но все забравяше.

Апартаментът им беше петдесет квадрата, като на всички. Точно за двама, за един човек идваше твърде голям. Ламиниран под, тапети по стените, кафяви мебели, кухня шест квадрата, банята с теракота, тоалетната уютна, налепена с декоративни плочки. Лоджия.

Прозорецът му гледаше към депото. Към хангарите му, към зарязаните вагончета и локомотивчетата играчки. В детството това бе неговата лична, на Иля, железопътна линия. Подарена от никого. Най-хубавата гледка в града. Можеше с часове да я наблюдава.

Отнякъде до депото идваха ръждиви релси, които свършваха тук: беше глуха линия. Но Иля живееше в тая глуха линия, така че перспективата му бе обърната наопаки. За него депото беше начална точка, начало на коловоза, който по траверсите водеше отвъд хоризонта.

И ето — отпътува той с товарния влак по железопътната линия чак до другия край на Русия. Излежа седем години в огледалното отражение на Москва. Върна се у дома: значи все пак глуха улица. Крайна точка.

Чукна се с депото.

Разлисти без интерес старите си книги; преди смяташе, че в тях се крие истината за живота на възрастните, но истината се оказа неписана. Пийна със Стругацки, пийна с Платонов, пийна с Есенин.

Майка му преподаваше литература и руски език.

Иля отиде в нейната спалня. Падна на колене пред маминото легло. Положи лице на възглавницата й. Вдъхна дълбоко. Нищо: никой не гледа. Когато никой не гледа, не е срамно.

Миришеше на кисело. На самота, на упоритост, на наближаваща старост. Мамината съдба беше вкиснала тук. Родила го беше на трийсет и две, по случайност. Дори не започна да му измисля разни истории за баща му, колкото и да й намекваше той: няма и няма, не всички имат. Така мъжът в дома беше той.

Преди беше лесно да се сблъскаш с тази нейна стоманена твърдост: все едно плюскаш сочна пържола и изведнъж зъбите ти загризват вилицата, чак ти изскачат искри от очите. В час се обръщаше към него само по фамилия. Горюнов, на дъската. Три, Горюнов. Седни си. Излагаш се.

В съда беше като изсечена от стомана. Когато произнасяха присъдата, пак беше стоманена. И в началото, след като влезе в затвора. А после започна да се пречупва: дойде й твърде много.

Мъжът в дома.

А дали е имала и други мъже? Едно беше сигурно: вкъщи не водеше никого. Пресичаше въпросите му. Присмиваше се на намеците му. Но нали е жив човек, как може без любов? Нима всичката беше за него? Не, не беше всичката за него, но беше достатъчно. И заради тази любов тя изискваше много от него.

Опита се да разбере дали майка му беше красива. А вместо това осъзна, че не може да си спомни лицето й. Това го уплаши. Порови в скрина, намери албума със снимки.

И едва сега го обля ледена пот.

Едва сега я видя. И едва сега разбра, че повече никога няма да я види. Отпи направо от бутилката.

Започна да разлиства. Нямаше нови снимки. Всичките в албума бяха общи: Иля с нея в училище, Иля с нея в Коктебел, Иля с нея на вилата на приятелка. Когато отведоха Иля, тя спря да се снима. Започнаха години, в които най-добре да не се снима.

Пак си пийна.

В края на албума имаше само Иля. С приятели от университета, после с Вера. Някъде беше намерила снимките му с Вера. Онези, които беше успял да разпечата. Защото телефона, заедно с всичките неразпечатани в него, го иззеха и го прибавиха към делото. А какво имаше там да се прибавя? Вера гола, спяща? Серьога и Саня на покрива на блока, на най-световъртежния му край? Пиянския августовски скейтинг на ВДНХ?

За какво?!

Защо се случи така с него?! Какво толкова беше направил, че да постъпят така с него?!

Присъдата преглътна, зоната преглътна, Верината измяна преглътна, прилежно рисуваше стенвестника на началника на надзирателите. Но не успя да преглътне всичко. Не можеш да се примириш с всичко. А може би трябваше? Трябваше само, както казваше майка му, да издържи докрай в тази шибана дупка? Щеше да се прибере половин година по-рано!

Водката изгуби вкуса си. Като по чудо се превърна във вода. Въздухът също стана по-горчив.

Иля седеше и гледаше домашния телефон. Стаята се разтапяше в горещина, Вера го гледаше весело от маминия албум; излизаше, че мама й е простила. Не беше тръгнала да я изтръгва от живота му.

Вдигна слушалката — просто да чуе има ли сигнал. Имаше.

Жужеше провлачено, натрапващо.

Три номера помнеше наизуст. Маминия. На Вера. На Серьога.

Дори не ги помнеше наум. Палецът му сам започна да танцува джига върху бутоните, на Иля му оставаше само да го гледа. Притисна студената слушалка към ухото си. Искаше му се да я отдръпне, докато още не е късно, но тя се беше сраснала с него. Сърцето му блъскаше в гърдите.

Сякаш не Серьога седеше на ръба на покрива, а Иля. Клатеше си краката и се навеждаше напред, за да огледа по-добре бездната.

— Ало.

Беше тя. Изгуби самообладание.

— Ало, кой е?

Изтрила е домашния му номер. А може да е изгубила телефона си с всичките контакти. Изгубила или изтрила? Сега всичко зависеше от това.

— Вера?

— Кой е?

— Вер. Аз съм, Иля.

— Кой Иля?

— Твоят Иля. Е… Горюнов. Пуснаха ме. Тоест… Излежах. Излязох, Вер.

— Пиян ли си? Господи, още е едва шест.

— Какво общо има това? Вер… Да. Ти в Москва ли си? Замина ли?

— Какво значение има? Да. Защо питаш? Ти… Наистина ли си излязъл?

Лъжат, че от водката оглушаваш: от нея оглупяваш — да, пречи да се мисли стройно, да се води разговор, да се предпазваш от събеседника. Но от нея слухът става по-добър. И себе си чуваш по-добре, и другия човек — сякаш той, със своя трезвен ум, не крие от теб чувствата си зад думите. Водката е рентген.

В гласа на Вера се долавяше страх. Страх и недоволство. Тя питаше: наистина ли си излязъл? И искаше Иля да й отговори: шегувам се.

— Наистина.

— И какво искаш от мен сега?

— Аз… Мислех си да се срещнем… Какво, да се видим? Може ли?

— Не. Иля, не. Не, извинявай.

— Вер… Почакай… Вера! Нали разбираш… Аз там седем години… Седем. Ти — тук, а аз — там, разбираш ли?

— Имам си свой живот, Иля. Свой. От отдавна.

— Ясно, че е свой. Твой. А аз в зоната. И ето че се върнах.

Това вече го беше осъзнала, не добави нищо. Просто мълчеше. Като че ли дори не дишаше.

— Той… Той добър ли е? Готин е, нали?

Вера не отговаряше, но и не оставяше слушалката. Можеше да му затвори, можеше да изключи Иля с неговите пиянски брътвежи, но незнайно защо му говореше. Може би разбираше, че му дължи този разговор. С всичките лихви, натрупани за седем години. А може би даваше на Иля билет в обратна посока?

— Слушай! — рече най-после решително тя. — Ти в зоната, а аз тук, да. Но не бива всичко да се стоварва върху мен, ясно ли е? И няма смисъл да ме притискаш… За нищо не съм те молила. Тогава, в клуба. Ти сам се забърка.

— Ти беше моето момиче! Какво друго можех да направя?! Аз какво, да не съм мекотело?

— Не ми викай. Нищо нямаше да ми направи той. И какво би могъл? Наоколо имаше други хора. Всъщност ти, ти не трябваше да се намесваш. И тогава нищо нямаше да се случи.

— Да не се меся?! Ти не помниш как тогава…

— Е, и какво от това? И какво от това! Трябваше да се помисли. Млада бях още.

— А аз какъв бях?

— Иля. Пиян си. Наспи се. Това е много стара история. Аз вече три години се срещам с друг мъж. И ще се омъжвам.

Той тръсна натежалата си глава. Преброи бавно наум, потърка челото си; устните му се разтеглиха настрани, нагоре.

— Три? Значи дори не е онзи, заради когото ме заряза?

— Аз какво, всичките седем години ли трябваше да те чакам?! Защо?! Заради това, че веднъж се сби заради мен? Това само във филмите се случва, разбра ли? А моят живот е реален. И ми е само един, разбра ли?! Най-хубавите години!

— Най-хубавите?

— Няма да ти давам отчет! Нямам такова намерение!

Иля преглътна. Не, изобщо не искаше разговорът да поеме в такава посока. Не искаше да я обвинява в нищо, отдавна бе решил, че й прощава. Още преди няколко години го беше решил. По друг начин трябваше да… Как?

— Вера… Верочка. Аз не… Нищо не казвам.

— Напротив, казваш! — Тя викаше, а водката го караше да вижда сълзите й. — Казваш!

— Аз просто… Гледах тук нашите снимки. Много ми домъчня. Можем… Просто да се видим? Ще дойда в центъра. В Москва.

— Не.

— Моля те?

— Не. Бременна съм, Иля. Ще имам дете. Това е.

Той се разстрои. Направи пауза: отблъсна бутилката. Подиша. Погледна към луничките на Вера, към рижите й къдрици, взря се в светлите й очи. Тя ще има дете. Което ще прилича на някой московски търгаш. Няма значение на кого. Бременността е такова нещо — това е присъдата му.

— А на мен майка ми почина.

Вера си пое дъх. Иля стисна здраво слушалката, ослуша се.

— Какво? Тамара Павловна? Какъв ужас… Аз… Съболезнования.

— Да, да. Чуй… Може просто на кафе? В някой „Кофехауз“, където ти е удобно, до работата или…

— Добре, Иля. Повече не мога да говоря. Хайде.

— Почакай!

Но слушалката вече бе заглъхнала.

— Вера!

Набра я отново. Чу се сигнал свободно — и продължи безкрайно дълго време, след което равен женски глас му съобщи, че абонатът е недостъпен. Набра я пак. Напразно. И пак. Не. И пак. На какво се надяваше? Че на петия път ще отговори? На десетия?

Изобщо не й пукаше за него.

— Курва!

Иля стисна юмрук и непохватно се удари в ухото.

Защо й каза? За смъртта на майка си?

В ушите му звънтеше. Болеше го, но заради водката не усещаше достатъчно болката. Удари се отново.

— Е, как е?

— Взех го! Взех тоя проклет синтаксис! И руския като чужд език! Руски с пет, мога смело да обучавам чуждите шпиони, през лятото може да поработя някъде! А синтаксиса с четири, но от Малахов вече се обадиха, казват: къде е онзи изключително уникален младеж, на когото мозъкът не се изпържи от синтаксиса на съвременния руски език? Вярваш ли ми, Вер? Край! Вече съм свободен човек! Сесията приключи! Хайде днес в града?

— А какво има там?

— Момчетата ще ходят в „Рай“. Нашите, от потока.

— Какъв е този рай?

— Жесток! На „Красний Октябър“, където преди това имаше фабрика за шоколади. Ще докарат някакъв супер моден швед, а насред клуба, само слушай, има басейн, в който ще лудува олимпийският отбор на Русия по синхронно плуване! Е, женският, но пък олимпийски! Яко, нали? Ще ходим ли?

— А ще ни пуснат ли? Там има фейсконтрол и всякакви такива.

— Е ти твоя фейс в огледалото виждала ли си го? Ще им бъдеш главната звезда, даже шведа ще засенчиш! Ще ти се молят, по очи ще ти падат! А пък аз ще се скрия под полата ти и ще се промъкна някак.

— Всъщност мислех да облека минижуп — изхихика най-накрая Вера.

— Да… Лошо. Няма да се събера целият отдолу. Но задължително трябва да се пробва! Късметът обича смелите! Спокойно, не се шашкай, момчетата ще ми направят пропуск — за мен плюс един.

На гарата си купиха „Клинско“, чукаха се със зелените бутилки и се смееха. Взираха се в синята вечер, чакаха от дълбините й да се появи димитровската електричка. Под лампите пърхаха нощни пеперуди, железопътният вятър галеше бузите с прохладна ръка, от мазните релси миришеше на мазут, минаващите край тях товарни влакове се стараеха да вкарат потракването на колелата си в ритъма на „Каста“, която двамата с Вера слушаха на един чифт слушалки, и колко добре беше, че Вера не можеше да се отдалечи от Иля повече, отколкото позволяваше кабелът им.

Изпитваше ужасна нужда точно в онази вечер да отиде в Москва с вечерната пиянска електричка, пълна със събрани от цялата област клубъри като тях, споглеждащи се непознати, изпълнени с едно и също очакване.

Изпитваше ужасна нужда да си го позволи след юнската сесия, когато вече е невъзможно да се мисли, когато оперативната памет се е задръстила окончателно и вече няма къде да се запомня, когато от тебеширения прах си получил астма, от професорското мърморене, което се долавя от последните чинове като жужене на муха — мигрена, а преди да влезеш при изпитващите екзекутори — тремор. Да почувства, че е преминал през тази задушна приемна и напред вече е истинското лято, лятото приключение, лятото пътешествие, лятото любов, най-дългата ваканция, точно както в училище. Искаше да се гмурне в танцуващата тълпа, в опиянението, да се нагълта с радост до пръсване и да закусва в седем сутринта с пулсираща глава в някой „Кофехауз“ и шумно да шепнат един на друг банални прозрения, пиянски откровения.

Срещу мазни десетачки рошави бардове пееха фалшиво балади и неясно шансони, надвиквайки бученето на вагоните. Продаваха се луминесцентни тръбички, циганки просеха милостиня, а Вера и Иля се целуваха. Купиха си тръбички, фехтуваха се, после ги сгънаха в гривни и се свързаха чрез тях. Електричката все по-бързо беше всмуквана в нощна Москва като в черна дупка и от самата сърцевина, от клуба „Рай“, отвъд хоризонта на събитията, противно на всички закони на физиката, долиташе мощният бас на усилваща се музика, от който тялото изтръпваше, а сърцето биеше трескаво.

Иля се нуждаеше от това, Вера също.

Той учеше във филологическия факултет на МГУ, а тя — по име в Московската финансово-юридическа академия, но по география — в Лобня и на улица „Промишлена“. Той се учеше за мечтател, тя за прагматик. За нея — основи на счетоводните отчети и финансова грамотност, за него — европейска литература на двайсети век.

Колегите на Иля бяха измъчени за любов шестнайсетгодишни момичета, разтворили листенца росянки, хулиганки московчанки. Такива записват филология само заради езиците и литературата, за да могат от книжната коприна и романо-германските придихания да изплетат сребристите паяжини на женската магия. И единиците момчета в потока за тях са първите мушички, макар и разглезени: това изпитание е по-жестоко и по-сигурно.

Съучениците на Вера бяха подстригани подмосковни здравеняци с бретони като на ризеншнауцери и с кучешки навици, бъдещи чиновници кооператори. С такива винаги знаеш как ще протече разговорът: всичките им реплики са известни предварително, може и да не ги заговаряш. И целият романс се знае как ще протече, и бракът, и пенсионирането.

За него Москва, за нея скука.

А ученическата любов е стайна, тръгнеш ли да я прехвърляш от саксията във възрастния живот — ще обрасне с плевели.

Вера, разбира се, го ревнуваше от Москва; но той не й изневеряваше с Москва. На двайсет години настоящето е твърде настоящо, за да се планира бъдещето или да се чепка миналото. Но когато си се представяше вече възрастен в Москва, Вера винаги беше някъде до него, а останалото просто беше разфокусирано. От младежа не бива да се иска повече, а и няма смисъл. А за момичето такова късогледство е немислимо.

И ето че момчетата от курса предложиха на Иля да си вземат квартира за трима през една автобусна спирка от факултета. Това означаваше да се вижда с Вера вече само през уикендите.

Затова сега беше толкова важно да се озоват в този влак, който носеше и двамата в една посока. А можеха ли едни слушалки за двамата и едни свързани светещи гривни да задържат заедно двама души, които вселенската гравитация оттласква в различни орбити? Неизвестно.

Електричката навлезе в същата тази Савеловска гара.

Денем лятна Москва е като микровълнова печка. Бавно се върти подносът на „Трета“, „Садовая“, „Колцевая“ линия в метрото, сваряват те невидими лъчи през облаците, през прашния въздух, през сто метра червеникава глина. Непрекъснато си облят в лепкава пот. Измиват с дъжд вътрешността, слепят на буци пътната прах, превръщат пуха на тополите в мръсен памук и отново започва потенето.

Но когато престанат да облъчват, дадат почивка, разредят въздуха, търкулнат слънцето надолу — тогава Москва става най-хубавият град на планетата.

Онази вечер в Москва се бяха насъбрали облаци: бяха я направили по-прохладна. Бледата, неспособна да хваща тен кожа на Вера настръхна. Иля свали ризата си и скри в нея своята Вера. Тръгнаха от метрото към шоколадовия полуостров „Октябър“ и когато тясната двуетажна станция „Полянка“ ги изведе на открито, й се прииска да примижат. Кремъл сияеше ослепително, осветен отдолу, и по крайбрежната улица нямаше нито една сграда, която да не се опитва да му подражава. Облаците се бяха заредили със земно електричество и флуоресцираха. Самата Москва си е светило, на нея звезди не са й нужни.

Местата за достъп до „Октябър“ бяха задръстени. Колите се вмъкваха, бутаха се в единствения на полуострова транспортен капиляр. Онези, които бързаха, тръгваха пеша. Весела тълпа завладяваше блатните мостове, обкръжаваше клубовете, тръгваше в атака. На опашките пристъпваха от крак на крак нимфетки в минижуп, придружителите им се пъчеха. Клубният кошер жужеше, изпускаше мед. Тук се стичаха начинаещи от всички краища на града, от най-далечните му аванпостове, за да може най-после със сигурност да се разделят с вече дотегналата им невинност.

Сбогуването с нея започваше с малкото унижение на фейсконтрола.

Дългата опашка стигаше до охранителя, който можеше да огледа с удоволствие, някак придирчиво, голите крака на момичетата, а можеше и погледът му да ги пропусне обидно, като че е на някой евнух. Момчетата ги гледаше в очите, караше ги да търпят и да се усмихват: проверка на дружелюбието, демек, в клуба побойници не ни трябват. Можеше, след като е огледал подробно всичко, да обяви: не ви пускам. А можеше, след като ги е накарал да търпят, да се молят, да слушат освиркването на тълпата, да ги помилва и небрежно да кимне с глава: добре, де. Приятна вечер. И какво пък, търпяха. Важното е, че ни пусна, а унижението сега бързичко ще замажем. Освен това на пропускането се радваха като на взет изпит: честно заслужен триумф.

Иля си мислеше, че момчетата от курса ще го вкарат вътре — но те не го дочакаха, пратиха есемес: „Ще се видим вътре“.

Вера нервничеше.

Извади от джоба си два спихнали балона. Каза на Вера: „Сега поставяме началото на една важна традиция, която задължително ще спазваме през целия си живот“. Тържествено свали от ръката й флуоресцентната гривна, свали и своята. Разгъна ги, напъха ги в балоните, наду ги, завърза опашките — получиха се плаващи фенери.

Отидоха до парапета — долу беше реката.

— Целуни ме.

Взе балоните и ги пусна по водата. Те застанаха един до друг и бавно заплуваха по тъмната блещукаща река: вътре зелено и червено — светулки. Беше красиво. Вера и Иля ги изпроводиха с погледи.

— Заедно плуват — каза тя.

— И догодина в същия този ден ще пуснем! — обяви Иля. — Добре, де, през уикенда.

Хвана я за ръката.

Иззад вратите на клуба се процеждаха звуците на бас и когато крилата се разтваряха, навън се изливаше губещият се в музиката смях. Изглежда, вътре в чашите наливаха щастие. Искаше му се да се напие с него до безпаметност.

Изтърпяха опашката.

Казват, че на входа отсяват двойките — те харчат по-малко, няма смисъл да се напиват един друг. Трябваше да се престорят, че са отделно, за да не се окаже, че пътуването от Лобня е било напразно. Но Иля не можеше да предаде Вера и да пусне ръката й. Ами… Всъщност не можеше да й каже, че така трябва и по каква причина.

Прекараха дълги минути до самия вход, като потропваха в ритъма на музиката. Приятелите му не си вдигаха телефоните. Сигурно вътре свиреше много силно.

— Какво се усмихвате, младежо? — попита фейсконтролата.

— Сесията мина! — отвърна Иля.

И „архангелът“, който също някога е бил човек, си спомни това и ги пусна и двамата в „Рая“. В облака от сладък дим, в дълбаещата в ушите музика, в блаженството.

Намериха се и колегите му — радостни, искрени. Тупаха го по рамото, танцуваха наоколо. В ръцете си държаха коктейли, черпеха Вера през сламките. Вера приемаше, смееше се.

— Искаш ли нещо? — попита я Иля. — Бира или…

— Не е нужно! — махна стеснително Вера с ръка.

Но той все пак отиде до бара. За себе си реши да не взима, може в тоалетната да се напие от чешмата, както обикновено. На бара се колеба, пита за цените, накрая се спря на „отвертка“: разумно качество на разумна цена. Някакви момичета му махаха от другия край на бара и той само за миг съжали, че е влюбен.

Вера го чакаше. Зарадва се на „отвертката“, смешно се мръщеше на водката, почерпи приятелите, Иля също, танците станаха по-весели. След четиридесет минути спазмите наистина започнаха да преминават. Жестоко беше да оглушееш!

Иля се любуваше: Вера разпусна косата си, под тясната тениска не носеше сутиен, вместо минижуп беше облякла черен клин, беше се получило хем невинно, хем порочно. Все пак беше по-хубава от почти всички тук.

Олимпийският отбор влезе в басейна, започнаха да правят салта, от многоетажните златни ложи неизвестни богове доволно гледаха съвършените бедра, около тях като влечуги се усукваха сервитьори, смъртните се отъркваха един в друг на дансинга, добиваха огън. Разгорещени се целуваха по ъглите, от ненадеждно затворените кабинки се чуваха стонове. Всички говореха, никой не слушаше. Клубът беше нещо различно от земния живот; може би дори рай, защо не? Едем със зелените поляни, белите дрехи и арфата не е рай, а някакъв буржоазен старчески дом. Безсмислено е двайсетгодишните да умират в такъв.

Включи се стробоскопът, накълца телевизионната картина на реалността на разпокъсани монохромни хроникьорски кадри. Затова, когато всичко започна, в началото не можа да повярва. В тълпата се появиха хора с шапки маски, с бронежилетки, но това можеше да е част от шоуто, та нали вече имаше танцуващи джуджета с прикачени фалоси, имаше бодиарт върху дебелани — защо сега да няма и маскарад?

После бойците се промъкнаха в кабинката и спряха звука на диджея.

— Провежда се наркоконтрол! Всички да останат по местата си!

Полуделият стробоскоп продължи да примигва, след което го изтръгнаха от розетката, включиха заслепяващите лампи на тавана. Беше като да съблекат всички до голо под дулата. От това хората най-накрая се уплашиха. Разпръснаха се от дансинга, потекоха към изходите — но там ги посрещнаха. Ложите вече бяха празни.

— Всички да запазят спокойствие! Останете по местата си!

Черните тръгнаха на гребен през залата, подбираха и отвеждаха нанякъде най-безразсъдните, които продължаваха да пляскат под немите колони. Иля хвана Вера за ръката, издърпа я по-далеч от приближаващите се зъби.

— Стой! Къде?!

Вера изскимтя. Спря се.

— О, я виж каква е хубава!

Беше я хванал някакъв човек. Къдрав, млад, гладко избръснат. В цивилни дрехи; затова Иля дръпна Вера към себе си. Но онзи я стискаше като булдог.

— Ти какво?!

— Пусни я!

— Иля! Иля!

— ФСКН! Тя е задържана! Моля, не пречете!

Вера — безпомощна, изгубена — само въртеше глава, без да сваля поглед от Иля.

— Покажете документите си! — настоя Иля с изтънял глас.

— Документи на теб? — Цивилният изпръхтя; очите му бяха бесни, опулени.

— Да! Както е редно!

— На! — Онзи тикна под носа на Иля значката си: младши лейтенант някакъв. — Това ли е всичко?! Пускай я бързо или и теб ще прибера!

— А на какви основания? — Иля не разтваряше пръстите си.

— Ти к’во, полудя ли, „основания“? — изрева, заплитайки език, лейтенантът. — Аз задържам наркоман, на освидетелстване ще я заведем! Махни си ръцете!

— Не е вярно! — Вера се разплака.

— Нямате право! Аз свидетели… Момчета! Льох, къде си? Това е незаконно! Ти просто се натискаш на приятелката ми!

— Имам право, по служба съм, а ти ме възпрепятстваш! Сержант! Омелчук! — Къдравият викна на черните с нашивки ФСКН, до него се приближиха двама. — Така, дръжте този. А ти с мен! — Той дръпна Вера.

Приятелите от курса, които все още стояха до тях, се отдръпнаха от черните като от чумави и изчезнаха в тълпата. Всички се отдръпнаха назад, насред празното място останаха само Иля и Вера и онези.

— Не смей да я пипаш! Тя не е наркоманка! Не смей! Чуваш ли, боклук! — изкрещя оглушелият Иля. — Самият ти си надрусан!

Къдравият пусна ръката на Вера. Приближи се плътно до Иля. Наведе се към ухото му. Зашепна:

— Ти ли ще ме сочиш, а? Ти, животно? Какво можеш да ми направиш, а? Знаеш ли къде крият мацките пакетчетата? Ей сега ще й натикам мутрата в пода…

Оригна се в ухото на Иля и продължи. Без да го дослуша, Иля го отблъсна от себе си — с длани. Къдравият се олюля, но се задържа прав. Кимна на Иля. Изкриви лице.

— Омелчук! Нападение над сътрудник! Задържаме го! А вие, добре, свободна сте — махна с ръка той на хлипащата Вера. — Върви, какво стоиш?!

— Върви, Вер.

И Вера тръгна.

— Съпротива при арест! — каза цивилният на черния.

Иля се дръпна, но му налетя един оперативник, после още един, извиха му ръцете зад гърба, прегънаха го напред. И го поведоха нанякъде, хванат от двете страни.

— А него защо? — смело подвикна някой от съкурсниците му.

— Ти стой тук, че ще се върнем и за теб! — извика му човекът с нашивката и онзи изчезна.

Иля не спираше да върти глава — дали беше успяла Вера да се махне? За себе си не се страхуваше — какво могат да му направят? Само трева беше пробвал веднъж, по време на една ваканция, до други наркотици не се беше докосвал. Чист е, не могат да му го лепнат. И Вера е чиста — но нея къдравият много по-лесно може да я окаля. Щом беше успяла да се измъкне от тях, Иля ще се държи гордо. Твърдо беше решил да се държи с достойнство.

Извлякоха го на улицата, натикаха го във фургона, където имаше някакви ошашавени малолетни, хора в престилки, мустакат командир. Пуснаха го.

— Така! Обръщай джобовете! — изхриптя лейтенантът. — Вади каквото има там! И паспорта!

Иля сви рамене. Пъхна ръце в джобовете си, измъкна ключовете от дома. Портфейла. Нещо меко… Зърнесто. Извади го, взря се в него с присвити очи.

— Това…

— Така, Павел Филипович. Вижте какво имаме тук.

Черно пакетче. В него увито нещо. Иля все още не искаше да разбира какво.

— Сложете го на масата. На масата го сложи! — заповяда мустакатият. — Какво е това?

— Не е мое!

— Така, някой има ли пинцетка? И свидетели ни трябват. Давай свидетелите, Петя — нареди командирът на лейтенанта.

— Ей тук момчетата, дайте тях да използваме за по-лесно, Павел Филипович? — Къдравият Петя кимна към ошашавените.

— Ами… Младежи! Някой от вас има ли паспорт? А ти сядай, сядай, не бързай — промърмори мустакатият на Иля. — Къде си се разбързал…

— Това не е мое!

Вече беше започнал да разбира, но все още не можеше да повярва, протестираше, но не можеше да говори, сякаш му бяха натъпкали в устата гъста безвкусна овесена каша, принуждаваха го да я гълта и отново тъпчеха, той се давеше с думите им, давеше се със своята безпомощност, дърпаше се, а те засега си вършеха бързо работата — привична, рутинна.

— Така. Разтваряме.

Олющиха черния тънък целофан, а вътре — малки найлонови пакетчета с пластмасови ципове — пликчета с кокаин.

— Я виж ти. Вече разфасовано. Значи приготвено за продажба. Хайде, да броим. Така, младежи, всичко е пред вас! Едно, две, три…

Свидетелите тежко въртяха очи, следяха послушно как лейтенантът прехвърля с пинцети пакетчетата прах върху кантара. Не възразяваха: нали се трупаше върху кантара на Иля, а се сваляше от техния. Всеки за себе си.

— Подхвърлили са ми го! Той ми го е подхвърлил! — Иля най-после успя да преглътне кашата. — Какво има там?! Какво има в пакетчетата?!

— За това ще попитаме специалистите.

Иля разбра след това какво е имало там: животът му, стрит на прах, ето какво. Член двеста двайсет и осми, точка първа. Подготовка за пласиране на наркотични вещества. Кокаин.

— Така. Свидетелите. Подписваме тук. Пьотър! Внимателно събираме веществените доказателства. Гледай да не изтриеш случайно пръстовите му отпечатъци. Това е, давай тук бойците.

— Това не е мое! Защо не ме тествате?! Нали тук имате лекари! Нека ми направят анализи! Нека ми вземат кръв! Чист съм!

— После ще вземат, не се вълнувайте — обеща му мустакатият. — Та ние и сами виждаме, че сте в нормата. Но това няма никакво значение. Та нали вие, дилърите, сте тук на работа, така да се каже? Нужен ви е трезв ум. И чисти ръце! Точно като при нас. Това е всичко, Петя, прибирай го, че ни чака още работа! — С дебелите си пръсти, с плътния си глас той взе и натика Иля в месомелачката, в улея за месо и докато Иля се мяташе и пищеше, го намести нежно и надеждно в спиралата, а лейтенантът Петя завъртя ръчката.

Докато го водеха към колата, Петя издърпа нагоре окованите в белезници ръце на Иля. И разговаряше със себе си.

— Така ти се пада, гадино. Така ти се пада, шибаняк. За седем години ще те затворят, пале. Ще топлиш наровете, ще ти дойде акълът в главата. Ще се научиш как да се държиш. Ще обясняваш на хората в зоната кой какви права има.

— Ще има съд! Нищо няма да докажеш пред съда! Чист съм! Никога не съм взимал наркотици! И никога не съм правил! — разговаряше сам със себе си Иля.

Но съдийката не се интересуваше от тия неща. На нея й стигаше другото: шест пакетчета по два грама, черна обвивка с отпечатъци от пръсти, показанията на свидетелите и на къдравия лейтенант. Младши лейтенант от Федералната служба за контрол на наркотиците Хазин, Петър Юриевич. Майка му научи името чрез адвокатите по делото. Те й казаха: „Бутнете им нещо, ще размислят“. Но мама нямаше какво да им бутне.

А лейтенантът позна точно за седемте години.

— Кучка! — викаше шепнешком Иля през сълзи, докато обявяваха присъдата и когато я потвърдиха на обжалването през касационния съд. — К-кучка.

На процеса Хазин не се появи: Иля вече не му беше интересен, службата продължаваше. Съдийката се справи и без него. Всички изпълняваха плана.

Справиха се бързо и той замина за Соликамск.

Вече не му се пиеше.

Не можа и половината да изпие. Седеше в кухнята, гледаше телевизия. Телевизорът не отказваше да разговаря с него. Той е като някой откачен съсед: засечете ли погледи, не можеш му затвори устата и не можеш да избягаш. Бърбореше, гримасничеше, внушаваше страх. Но сега Иля се радваше на това буйство, на тази чужда гнилост. Нека си вие. В тишината чуваше себе си, а това беше още по-лошо.

Иля искаше да заспи, но водката не му позволяваше. Тя се беше превърнала в негов скелет, беше навлякла кожата му върху себе си, блещеше очите му срещу примигващия екран, движеше челюстите му, тъпчеше чучелото му с корав хляб, с безвкусен сивкавокафяв салам. Водката искаше нещо от него, но какво, Иля се страхуваше дори да си помисли.

След това краката му го отнесоха обратно при телефона.

Набра майчиния номер. Мобилния, който беше взела със себе си. Изчака седем позвънявания, десет. Много искаше да се свърже. После остави слушалката. Каза: „Ххъйиииххх“. Очите му пресъхваха.

Да отиде при нея? Да я прибере у дома? Поне да поръча превоз. Не е твърде далеч. Нали не трябва да я оставя там?

Не. Не можеше сега. После, по-късно. Сега нямаше сили да се оправя с всичко. Страхуваше се да замени спомена с труп.

Оставаше номерът, който още не беше опитвал да набере. На Серьога.

Натискаше бутоните тежко, бавно. Освен на Серьога нямаше на кого другиго да звъни. Тук не трябваше да сбърка.

Серьога веднага вдигна.

— Здравейте, Тамара Павловна.

— Серьог.

— Кой се обажда? Иля, ти ли си? Да не са те пуснали?

— Пуснаха ме. Ти… Тук в Лобня ли си? Или се махна?

— Тук съм си! Къде да ходя?

— А ние… Ще дойдеш ли у дома? Аз тук… Сам съм. Едва днес… Пристигнах.

— Да не би да поркаш там? Охо. Добре, приятел, само да се обадя на жената. Малкият ни нещо температура вдига… Но щом е такава работата! Ще ти звънна след малко, почакай.

Обеща и се обади. И след половин час вече стоеше в антрето.

Беше доста странен. Загорял, подстриган някак особено: на слепоочията избръснат, по средата перчем. Към всичкото това и добре поддържана брада; преди на Серьога нищо не му растеше по лицето, а сега изведнъж — брада.

Прегърнаха се. Той миришеше на свеж сладникав одеколон. Брадата ухаеше на нещо свое си, различно, и боцкаше.

— А Тамара Павловна къде е?

— Няма я. Да идем в кухнята.

Наля му чашка. Серьога веднага я пресуши, не тръгна да се превзема.

— Къде си загорял така?

— Ами ние тука… В Шри Ланка ходихме. Цялото лято проспахме, малкият не беше ваксиниран, отседяхме си на вилата, задръстихме се с руски колорит, разбира се, та Стася ме накара за рождения й ден да я заведа в Шри Ланка. Някаква нейна приятелка летяла дотам с мъжа си и много й харесало, така че препоръчва и тъй нататък. Та ние си бяхме заделили пари така или иначе, а пък и рублата сега малко подскочи, та нормално. Оставихме нашия човек при нейните родители, той с тях очевидно сега е на една вълна, и хукнахме двамата да караме сърф. Всичко е както разказваше приятелката й. Втора младост, да не повярваш. Две седмици минаха като един ден. Тоест, докато си там, ти се струва, че е минала половин година, времето едва-едва се влачи. А когато кацнеш на Шереметиево, излизаш изпотен и весел, а тук под краката ти химикали джвакат, в лицето ти бие сняг ли, дъжд ли, кожата започва да щипе, а пък и на родина понамирисва някак типично… И ти така: мамка му, може пък и цялата тая Ланка да ми се е присънила? Тенът, и той не стои дълго, нашето слънце, изглежда, изсмуква обратно витамин Д от кожата. Вземи налей пак, а?

Иля наля. Серьога гаврътна и втората чашка, пошари с поглед по масата за мезе, но не посегна към салама.

— Пък имаме и много работа, шефовете по принцип не обичат да дават отпуска през ноември, казват — не може ли да почакате един месец до празниците? Аха, всичките самолетни билети за празниците са разпродадени, а пък и цените на ЕърБиЕндБи са направо безумни, освен това ние искахме да посърфираме спокойничко, да влезем във форма, без свидетели, а по Нова година там не е океан, ами борш с австралийци, нали не само ние празнуваме Нова година, ами целият свят. Та му рекох: що ми се месите в личните дела, другарю командир — тоест не му го казах, разбира се, но гръмко си го помислих. А сега ми казва: продажбите ти за ноември наникъде, през следващата седмица можеш да спиш тук, ако трябва, но искаме цифри. И изведнъж малкият пипва в детската градина някаква зараза, на челото му можеш арматура да завариш, толкова пари. Стася веднага откачи, аз само с половин час закъснявам от работа, и се почва: ние тук с Тьома, а ти там, а ние с Тьома тук, а ти там, на тебе ти е все едно, изобщо не си човек, е, сам можеш да се досетиш. За самия Тьома много ми е жал — хлапето е на две години, температурата малко под трийсет и девет, а той не плаче, а се смее, бълнува ли, какво… Общо взето каква ти Шри Ланка, сякаш изобщо не съм летял никъде. А ти… Как си ти?

Серьога попита него, а погледна към телевизора. После към трохите от хляба. После през прозореца. Нито веднъж не го погледна в очите, помисли си Иля. Дори на лицето му не можеше да се задържи повече от секунда. Хлъзгаво, изглежда, му беше станало лицето.

— Аз как съм? Ами излязох.

— Колко години минаха?

— Седем.

— Да, точно. Седем.

Иля наля още по една. Сигурно му се искаше да е приятел и с този Серьога, както някога беше с другия. Да им се споят крайчетата. Водката е като ацетон, тя може да разтопи крайчетата на човек и през тези крайчета за кратко можеш да се съединиш с някого.

— А… — Погледът на Серьога се спря върху челото на Иля. — А как беше там, в зоната?

— Как. Нормално. Зона като зона.

— Да.

Искаше, но не можеше.

— Знаеш ли — рече той на Серьога. — Дай си за малко мобилния.

— Какво? А, да. Разбира се.

Припряно бръкна в джоба на дънките си. Извади тънко сиво огледалце.

— Седмица. — Прозвуча така, сякаш се извиняваше. — Почакай… Парола има. — Притисна пръста си към очертаните кръгчета бутони. После се сепна. — А, та тук вече с отпечатък може. Ето.

Подаде телефона на Иля някак неохотно. Той се взря в новите иконки.

— Ето оттук се звъни, това са съобщенията, Уотсап и така нататък, а това е интернет — посочи иконките Серьога, след като видя как Иля се колебае.

— Наясно съм! Ти какво, да не мислиш, че съвсем съм подивял?

Иля поглади с пръсти стъклото и промъквайки се между тясно наблъсканите бутони, набра внимателно.

— Ало?

— Вера! — Иля се надигна рязко, столът политна назад и започна да пада, но в кухнята просто нямаше къде да се пада и той остана килнат на една страна.

Иля излезе от кухнята, тресна вратата.

— Кой е? Иля?!

— Знаеш ли какво ми каза онзи задник в клуба? Какво ми каза тая кучка тогава, тая мърша?! Ето какво: в цепката на мацката ти ще бръкна и там ще потърся стоката, а ти ще стоиш и ще гледаш!

— Това вече няма никакво значение.

— Няма ли?! А какво има?! Ако те беше опънал там като някоя курва?! Ако ти беше пръснал шундата?

— Направил си каквото си направил, Иля. — Вера говореше твърдо. — Благодаря. Все тая. Отдавна не те обичам. Може и да съм гадина. Но и това няма значение. Никога няма да се върна при теб. Не ми звъни повече. От никакви телефони. Извинявай.

Иля сам й затвори. В гласа й долови нещо, заради което повече не можеше да иска от нея любов. В ушите му зазвънтя. От нейното „извинявай“ не му олекна. А се почувства така, сякаш упойката го пусна. Упойката премина, а вместо ръце — чукани. Край. Няма с какво да се хванеш.

Затвори спокойно.

А после се обърна и метна телефона със замах, така че той излетя чак на майната си, към майчиното легло, падна върху възглавницата.

— Наливай до дъно — изръмжа той на Серьога. — Ей ти там телефона, не се шашкай.

— Вера?

— Наливай, мамка му, не се меси. Вера, не Вера… Няма какво да любопитстваш. Ако нещо трябва, сам ще ти кажа.

— Добре, де. — Серьога послушно разля остатъка от водката: преля. — Илюха… Постановка ли ти направиха?

Иля се опомни.

— А ти… Ти как мислиш? Ти самият как смяташ?

— Аз? Ами смятам… Че си невинен. Но през последната година и половина с теб рядко се… Откакто постъпи в университета…

— Дай го пак. Дай ми телефона за малко, ти казвам.

Серьога послушно му подаде огледалцето си. Иля се наведе над иконките, неуверено ги плъзна надясно-наляво, после мушна с пръст.

— „В контакте“ имаш ли?

— Да, ето… Аха. Какво, там ви разрешаваха и „В контакте“ да висите? Не знаех, че е толкова хуманно…

— Всичко си има цена, разбираш ли? Особено телефонът. За телефона яко трябва да се бръкнеш… — Иля влезе в сайта.

Телевизорът работеше без звук. На екрана отваряше уста водещата на новините. Приличаше на огромно рибище в аквариум с източена вода. Рибата бързаше да разкаже колко хубаво се живее без кислород. Серьога гледаше рибешката мутра, опитваше се да разчете лъжите по устните й. Поседяха в тишината.

Но Серьога скоро започна да се върти, сякаш и на него му свършваше въздухът. И на него му се искаше да говори.

— А помниш ли как двамата с теб влязохме в гълъбарника на Букински? Кога беше това, в седми клас? В оня, който се намира до Верини, до железопътните линии? Когато собственикът започна да ни стреля от прозореца с въздушна пушка? Все се опитвам да си спомня защо всъщност влязохме вътре. Не сме имали намерение да ги печем тия гълъби! Може би за да ги пуснем на свобода? Да ги използваме като пощенски? Не си ли спомняш? Виждам го ясно, сякаш ми е пред очите. Тогава ме улучи в задника. Далече бях вече, дори дънките не успя да пробие, но остана синина…

— Не. Виж.

На екрана на телефона беше отворена снимка: къдрав младеж с тъмни вежди и гладка румена кожа, облечен в яркосиньо яке и колосана риза, притиска към себе си с борческа хватка мадама с издути устни и мигли като ветрила. Маншетът на ризата се отърква в жълт часовник.

Погледът на младежа беше сит и небрежен, но присвитите очи ясно показваха: той е от онези, които се тъпчат, но не пълнеят. Усмихваше се само с устата. Зад гърба му се хилеха неясни хора: сини мъже и червени жени.

Под снимката беше написано: „Днес с приятели сме първо в „Ървин“, после в „Хулиган“, кой идва с нас?!“.

— Ето. Ето тая гадина ме закопа. Всичко скалъпи.

— Защо?

— Защото. Друсан беше и аз го изложих пред всички. Тръгнах да споря. На тях нали знаеш какво им харесва? Да ги гледат в устата. Да им се подмазват. За нищо, мамка му. Само защото може. Ето това му е колата. Разлисти, разлисти. Ето, виж: тук е загорял също като теб. Докато началството ги е пускало, се е разкарвал до Тайланд. На лов. Виж го само. Надрусан със сигурност. Живот си живее, а? Сега е майор. Скоро сигурно ще стане подполковник.

— На него… На него всичко му е направо така, изкарано в мрежата? Мислех си, че ченгетата са ги позатегнали за тия работи… — обади се предпазливо Серьога.

— Зависи кой е. Преди беше написал собственото си име… Сега го е сменил с псевдоним. Но аз съм се регистрирал отдавна. В „Хулиган“, мамка му. Какъв е тоя „Хулиган“?

— На „Рочделска“. Едно такова място… Беше модно миналото лято. Там има какво ли не, това е бивша фабрика, огромна територия. Сега я преработват на офиси, ресторанти, всякакви такива.

— Ресторанти и всякакви такива… — повтори Иля. — А аз — духай супата. За някои палми, за други сопа, мамка му. Разказа ми се играта. На ти. Търпи. Свивай се. Между тези и онези. Не изпъквай. Всичко за тях. На задни лапи. Клубът. Стенвестникът. После се обяснявай с онези да не те пребият. Само и само да се уволниш. По-рано. По-бързо. Може би така трябваше да правя. На задни лапи. Може би тогава щях да успея. Но какъв щях да се върна тогава? Затова пък щях да успея. А ако не бях отишъл. Мерзавец. Гадина.

Той скочи и грабна втората бутилка, със замах отвъртя капачката и наля първо на себе си — догоре.

— Ей, слушай… — пребледня Серьога. — Аз, такова… Не мога. Стаска няма да ме разбере. Трябва да тръгвам вече. Хайде, ние…

— Сядай! — Иля премести бутилката, удари по масата, започна да налива в чашата на Серьога.

— Не, сериозно. Наистина. Освен това ми каза да купя „Панадол“ на малкия, че нашият свършил. Аз… Хайде утре да се видим. Или пък през уикенда. Щом се оправи малкият.

Иля си наля водка, без да отговори. Взе дистанционното, усили звука.

— Аз… Само на по чашка дойдох. — Серьога сръбна едва-едва. — Може ли да взема телефона?

Той се измъкна в антрето, облече си якето, сам си отвори.

— Ще държим връзка, нали? А ти си легни, поспи, Илюха.

Иля усили още повече звука.

Не чувстваше студ.

Мъгливата тъмнина заля като киселина къщите, обгърна ги, започна да ги смила. Лампите се включваха периодично, пестяха енергия. Прозорците на панелните блокове пръскаха кървава светлина, сякаш ги бяха ослепили с шило. Земята беше предателски хлъзгава. Снегът спря, но без него вятърът стана още по-неприятен. Хората се изпокриха. Само по спирките се хилеха някакви пингвини, очакващи ръждясалите снегоходи.

Краката се движеха сами, Лобня оставаше назад.

Късогледите коли забръмчаха, забелязали в последния момент Иля на банкета.

Отвътре също бълбукаше киселина.

Същата, която през първата година изгори цялата ципа на душата му. Така пареше, че той я неутрализира със смирение. Но и неутрализаторът му разяждаше душата. На спътника си във вагона беше казал, че е простил на Кучката, но това не беше цялата истина. Всъщност като че ли предлагаше сделка на Кучката: ще ти простя, ако мога да се върна в живота си. Отначало. А се върна в задънена улица.

Единствено Серьога го беше дочакал, но той самият вече не можеше да гледа Серьога, чак го втрисаше. Ненавиждаше го за това, че му беше станал чужд. За това, че седем години беше живял на върха, а самият Иля — на дъното. Отделно го мразеше заради съжалението му. Време беше и него да ампутира, докато не е заразил цялата му кръв. Изобщо всичко да отреже. Нека навсякъде останат чукани.

Но Серьога поне живееше своя живот, а не краден.

Тук проблемът беше с другия човек. С Петя Хазин. С Кучката.

С кого друг, ако не с него? Съдийката е безмозъчен и безсърдечен човек, на нея, като й връчат мантията, в гърдите й се отваря празнина. Съдът е устроен така, че да не оправдава никого: за оправданието се налага да се оправдаваш. А щом се е стигнало до съд, значи със сигурност ще осъдят. Съдиите са с изкуствени очи, противопоказно им е да гледат обвиняемите с живите си очи. Цялата защита на обвиняемия зависи от следователя. Ако не прекрати делото, преди да стигне до съда, край. А от съдиите защита няма, така че няма и смисъл да им се отмъщава. Това Иля вече го знаеше: в колонията го бяха научили.

До гарата дежуреше патрулка, но ченгетата се топлеха вътре, пазеха си бузите. А и тук се беше стекъл народ от цяла Лобня, в тая чорба не могат веднага да го прихванат, да го загребат.

Носеше ботуши, нормална шуба: негова, от студентските години. Стоеше му странно: сега му беше малко голяма, макар и да му беше окъсяла. Дали приличаше с нея на човек? Ако не го познават, как му стои, дали в гърба поне прилича?

Платформата беше покрита с лед, разяден от реактиви, вятърът тласкаше Иля под колелата на заледените товарни влакове, пътническите профучаваха край него, прозорците им се сливаха в един екран, в който течеше клип на живота на средната руска класа. В главата му дуднеше някаква танцувална мелодийка, Иля просвистяваше през зъби в такт с нея.

— Защо така с мен, гадино? За да увеличиш разкриваемостта? Да оправдаеш неуспеха? От скука? Защо?

Димитровската електричка се бавеше, оставяше време на Иля да размисли. Даже и да намери Кучката, какво ще му каже? Как ще го накара да го изслуша? Дали онзи ще тръгне да се отчита пред него по дело със седемгодишна давност? Дали изобщо го помни?

Ще си спомни. Ще го накара.

Само той има отговорите.

Можеш заради моментното удоволствие да отнемеш на човек младостта, за едното нищо да отрежеш от живота най-сочното парче — ще си платиш. Без да натикаш другия в прахта, не можеш да се почувстваш важна личност — ще си платиш. Можеш да блъснеш глупака с колата и да си продължиш, без да се оглеждаш — но и своя гръб дръж в готовност. Мислиш си, че шибаната ти система ще те защити с броня, мислиш си, че твоята хидра ще те прикрие, няма да позволи да отхапят главата на свой човек. Но всичко се случва.

Най-после хората на платформата живнаха: от мрака се появи нужният влак. Иля се качи в него, присви очи, започна да се стопля. Седалките бяха пълни с младежи, отиваха в Москва да купонясват. Пиеха бира, хихикаха и се целуваха. Иля ги гледаше и не разпознаваше в тях себе си.

Електричката затрака по релсите, градът изчезна, сега през прозорците се виждаше единствено същият този вагон в черен цвят и вече нямаше слизане от влака. Но Иля и не мислеше да слиза. Гравитацията го теглеше към Москва, той се изпоти: падаше към Слънцето. Трябваше да отиде там, трябваше да свърши нещо там. Не биваше да остава у дома, където бе твърде празно. Целият му живот за един миг се изпразни, вече нямаше за какво да се хване в него.

Във вагона влизаха бардове, пееха своите серенади на самотните пълни лелки, очилат майстор с акустична колонка на гърба свиреше на пищялка из целия влак нещо чуждоземско. След него се гмурна някакъв подсмърчащ китарист с амбразурни очи, притисна пръсти към струните и започна да изстисква от тях някакъв вонящ затворнически шансон. Пееше неясно, а очите му шареха по редиците: търсеше своите. Веднага позна Иля, както и Иля го разпозна. Мина покрай всички младежи, покрай пиещите бира мъже и отиде право при него, без да обръща внимание на студентската шуба.

— Няма да разочароваш бившия затворник, нали? — Протегна ръка, а на нея — химическо изгаряне, беше махал татуировка.

Иля му бутна стотачка, за да се разкара, и му обърна гръб. Онзи отиде при друг пътник — бръснат, навъсен. Знаеше на какви струни да свири. Доходна работа: половината страна беше лежала в затвора.

Не, не отиваше за това. Отговорите, които щеше да даде Хазин, Иля вече ги знаеше.

В зоната му бяха помогнали да ги разбере: там такива ги имаше в изобилие. Та нали зоната точно от такива хазиновци е съставена. Едни ги ловят със сакче като кръвясали, разпенени кучета и ги вкарват вътре с ритник; други идват тук сами, доброволно, защото къде другаде можеш да унищожаваш хората и да ти плащат за това?

Вече нямаше кого да накаже, че майка му беше умряла. И за това, че Вера го беше разлюбила. Че Серьога вече говореше на непонятен език. И за това, че от Соликамск Иля директно се беше забил с мутра в тухлена стена.

И какво ще прави там? Какво ще прави с Хазин?

Водката го надвикваше, не му позволяваше да си отговори на този въпрос. Шумеше в ушите му, пареше във вените, а в замяна даваше ярост и упоритост. Водката крещеше там, където можеше да шепне. Тясно й беше в кожата на Иля. Обръщаше го с вътрешността навън. Отвън бе запазил кожата си чиста, а подплатата беше цялата нарязана. В затвора никой не си пази подплатата.

Пристигнаха на Савьоловската гара, московското КПП.

В Москва имаше мъгла, ръмеше. Москва също се потеше, нервничеше.

Излезе с тълпата, хвана жълта кола. В метрото не бива да пътува пиян, това даже пиян го знаеше. Сега такситата в Москва бяха станали жълти, с карирани ленти, като при съветската власт. Всичко ставаше както по-рано: така е по-ясно.

Таксиджията бърбореше доста свободно на руски, но в главата на Иля се въртеше друга плоча, не можеше да му отговаря. Но си изпроси цигара от него — водката го изискваше.

През деня Москва му се беше сторила горда, а през нощта — нещастна.

Лампите по улиците едва тлееха, къщите се издигаха като черни перфокарти също както в Лобня. Заревото над града беше помръкнало: фасадите бяха лишени от електричество, бяха останали малко реклами. Изобщо светлината беше малко, а тъмнината — много. Хората подтичваха приведени, сякаш ги ръчкаха с остен в гърба. Газеха с есенни обувки в леденото желе. А истинската зима тепърва щеше да настъпи.

Водката накара Иля да дъхне на стъклото и зад него всичко се размаза.

Само една сграда светеше — хотел „Украйна“, сталинската торта подарък от месо и железобетон. Но от яркия му пламък околните сенки ставаха още по-черни. Бавната река се бореше с леда, но вече заспиваше от преохлаждането и скоро щеше да умре. Половината небе пред него беше преградено от кулите на Ситито. За седем години се бяха увеличили — безпорядъчно, случайно, сякаш се бяха нароили сталагмити. Или полипи. Градът засега някак ги издържаше.

Завиха встрани от брега и спряха.

— Ето това е „Рочделска“ — обяви таксиджията. — Трехгорка. Дотук сте.

Беше същото както преди седем години — пред „Октябър“: заграждения на входовете, задръстване при вратите. Момичета с клинове и на тънки токчета обгръщат телата си с ръце, за да се стоплят, стичат се на тълпи. Момчета се приближават, като пътьом пият от шишето. Лишиха Москва от светлини, смачкаха възрастните, въведоха строг режим, но това като че ли не интересуваше младежта. Те искаха да живеят бързо, да се влюбват направо тук, веднага, да се омъглят и спешно да се отдадат на някого. Брояха всяка секунда; и всичко трябваше да изгори.

Не се знаеше какво бяха произвеждали преди в тази фабрика. Може би бяха шили халати, а може и да бяха сглобявали системи за насочване на ракети. Или пък и двата цеха, един до друг, бяха за конспирация. Сега, след преобразуването, на Трехгорка денем правеха цифри, букви и опаковки за интернет магазин „Фантазии“. А нощната смяна — екстази, тщеславие и полови хормони. Тухлените сгради с различна височина бяха разхвърляни, както им падне, на една прозорците бяха избити, на други — заковани с дъски, на трети сияеха с прясно измити стъкла — фабриката се преустройваше. Лъскави лимузини и контейнери със строителни отпадъци стояха едни до други.

Хората стигаха до входа и се пръсваха по неосветените трехгорни улички. Клубовете и ресторантите с ярките си витрини и фенерчетата на фейсконтролите успяваха да си осигурят малко светло място, а където нямаше заведения — пълен мрак. Хората бродеха между светлината и сянката, вдигаха шум, блъскаха се и стържеха по вратите, смееха се и се караха, флиртуваха шумно и се разделяха. Тук всички бяха пияни, не само Иля; и тук той можеше да чака колкото му се иска. На улицата, в сенките, си беше добре. А вътре не му и трябваше да влиза — вътре беше шумно, а той щеше да води разговор.

Хубаво място е Трехгорната манифактура.

Стоеше и си мислеше: на свобода въздухът е много разреден. Място има в излишък, гъстотата на населението е твърде ниска. В зоната са по сто и петдесет души в барака, в затвора по петдесет в отделение, наровете на три ката, до чуждата съдба е половин метър; и всеки вместо съдба — открито счупване; острите парчета стърчат навън. Не може да не се блъснеш в другия, да не си разпориш нещо в него, да не се изцапаш в мазните парцали. Все ти се тикат в очите, в носа със смрадливите си карантии, с крайник те мушкат. Няма къде да се завреш. В началото ти е страшно, после чак ти се повдига, след това свикваш, а накрая даже ти липсва. На свобода живееш с чужди хора в различни апартаменти, отделя ви стена, в метрото всеки пътува в своя си мехур. На свобода е като да пиеш чай на пакетчета след китайска запарка. Вътре ти се струва, че само навън всичко е истинско. След като излезеш — фалшификация. Животът в зоната е мрак, а от това няма нищо по-истинско.

Стоеше и си мислеше: а ако не дойде? Ако мацката го отведе в някое караоке? Тогава какво? Да се прибере вкъщи? С какво? А утре какво?

Нямаше никакво утре. Всичко щеше да приключи днес. Не чувстваше студ. Киселините го топлеха.

Когато го видя, не повярва на очите си.

Краката на Иля вече бяха премръзнали, изтръпнали и кънтяха. Тухлената стена подпираше гърба му. От студения въздух водката започна да отстъпва. Но вече беше късно за отстъпление.

Хазин вървеше, олюлявайки се, викаше нещо в телефона си, подръпваше рязко за ръката гърдеста мадама, тя се препъваше на високите си кокили и страховито го кълнеше. Беше онази, същата, от днешната лъскава картинка във „В контакте“.

— Какво ми се превземаш? Ще я разкарам! Нали ти казах, че ще я разкарам! — обърна се най-накрая Петя към жената.

— Ами когато я разкараш, тогава ще разговаряме! Аз в живота си не съм свирила втора цигулка! — изкрещя тя.

Издърпа ръката си и се отдалечи от майора, като поклащаше бедра като бутала на парен локомотив. Към бариерата, към изхода от тухления лабиринт, извън задънената улица на Петя.

— Осъзнай се! — изплю се след нея Хазин.

Разроши си косата, повъртя се на място, но не тръгна да я спира. Погледна в телефона си, започна да търси, може би да извика още някого. Набра нечий номер; сложи телефона до ухото си, погледна към небето.

— Ей, Малкия. Не ти ли се иска днес да поработиш с прахосмукачките? Да, аз съм зает. Не? Ама каква вила! Помисли си! Оф, ами майната ти тогава.

Ядосано прекъсна разговора и отново започна да търси в мобилния. Нещо го сърбеше, трябваше да разчеше някаква рана; и Иля вече знаеше каква.

В този момент Кучката бръкна в джоба си и застина.

— Опа…

Започна трескаво да се опипва. Извади ключове, продължи да рови, извади още нещо неразличимо. После набра някакъв номер, допря телефона до ухото си.

— Да! Здравейте! Преди малко бяхме при вас с едно момиче. Да съм си забравил портфейла? На сиво-черни карета. „Луи Вюитон“? Намерили сте го? Слава богу. Да, сега ще се върна.

Време беше. Нямаше закога да чака.

— Петя! — повика го хрипкаво Иля. — Петюн!

Майорът надигна глава, плъзна очи дрелки по тухлената сянка — търсеше откъде идва гласът, къде да пробие. Иля направи крачка срещу него. Хазин присви очи, но не го разпозна. Та нали Серьога — някогашният близък приятел — едва го беше познал.

— Няма ли да почерпиш?

— С какво да те почерпя? — Петя изкриви лице. — Кой си ти, пич?

— В дискотеката се запознахме. — Иля се съсредоточи. — Първо ти мен почерпи. Супер беше. Аз съм Иля. Спомняш ли си? Преди месец и половина.

— Това… В „Квартирата“ ли беше? — сети се за някого Хазин.

— Да…. — рискува Иля. — В тоалетната. Може ли пак от него?

— Иля. Като че ли… Да. В „Квартирата“, точно така. Окей. Колко ще вземеш?

— Колко има?

— Дай да идем настрани, че сме много на открито…

Иля показа накъде да вървят — майорът го последва, както плъх следва свирка. Зад ъгъла имаше един поразкъртен вход — от сградата изгребваха вехториите, за да я задръстят с пари. Там, във входа.

— Е?

— Какво е… Двеста за грам. Качество като при Ескобар. Гледаш ли „Наркос“?

— Още не съм го гледал. — Иля бръкна в джоба, потърси — измъкна рублите.

Ето какъв въпрос ще зададе на Кучката: той изобщо помни ли, че преди седем години е прегазил живота на някакъв младеж? Въртеше му се на езика, но все му се искаше да дочака точния момент. Наблизо се смееха пиянски. Може да се домъкнат насам.

— Гледай го, ако ти попадне. Училището на живота в Колумбия! — Петя бръкна под ревера, до сърцето. И измъкна значката си. — Чети, шибаняк. Падна ми. На телефона се записва всичко.

Иля разстроено прибра парите обратно в джоба си, рече: „Ама аз нищо не съм направил…“, след това направо от джоба нанесе удар в меката брадичка на Петя с маминия месарски нож — тесен и наточен за тази самотна нощ. Петя избълбука и потече. Опита се да затисне дупката с ръка.

— Помниш ли ме? — попита го Иля. — Веднъж, преди седем години, пак бяхме двамата.

Петя се опита да поспори с Иля. Да го обвини или оправдае. Или може би просто да каже, че не, не помни. Но гласът му се изгуби. Искаше да излезе от входа, но Иля не го пусна, отблъсна го. Кучката приклекна, измъкна от скрития под мишницата кобур пистолет, но пръстите му бяха омекнали. Иля просто му взе пистолета. Петя се размърда, освести се, сети се за телефона. Вкопчи се в него, опита се да го отключи с отпечатък, но пръстът му беше омазан с кръв, телефонът не можеше да го разпознае. Иля приклекна до него. Светът вибрираше, сърцето тупкаше. Не можеше да се откъсне от Кучата смърт. Беше му страшно от безвъзвратността и сладко незнайно от какво; страх го беше от отмъщението и от това колко сладко се беше оказало.

— Е, какво ще кажеш? — попита той Кучката.

Петя започна да натиска бутоните, да въвежда паролата. Горния ред набра цифра по цифра, после долния. Едно, две, три. Седем, осем, девет. Хриптеше, просвистяваше, бълбукаше — и натискаше като побеснял. Пръстите се плъзгаха, айфонът се инатеше. Иля гледаше с опулени очи, докато те не го заболяха. Тогава му взе и телефона. На Петя му се зави свят, залитна, заби чело в стената, после в пода.

И тогава стана реално. И безумно. И го втресе.

Искаше му се да потъне в земята.

Изскочи от входа. Върна се. Петя трепереше, подритваше с крака. Тук вече нищо не можеше да се промени.

В процепа между сградите в асфалта имаше един изостанал чугунен канализационен капак. Иля го вдигна, издърпа Петя за краката и го пусна в мрака с главата надолу. Петя се стовари глухо, като чувал; Иля избърса ножа, хвърли го подир Петя. Затвори капака след Кучката, залости го. Мислеше бавно и накъсано. Събра сняг в ръцете си, започна да търка оплесканото от Петя във входа; от улицата го отмиваше дъждът.

Това не можеше да бъде поправено. Нищо не можеше да бъде поправено.

Движещите се отпред коли пръскаха мръсотия по предното стъкло, направо върху очната роговица. Чистачките скърцаха и свистяха, изрязваха в мръсотията дъга, но колите отпред отново заливаха пролуката със сивкавокафява мътилка.

— Нищо не се вижда в тая ваша Москва! — каза таксиджията. Иля седеше мълчаливо, очите му бяха натъпкани с мръсотия. Потърка ги: напразно.

От нищо не му олекваше. С никого не можеше да разговаря. Никой не можеше да отговори на нито един негов въпрос. Не съжаляваше. Не изпитваше страх. Нямаше удовлетворение. Отвън имаше вакуум, отвътре също. Безвъздушно бездушие. Прибираше се вкъщи просто защото трябваше да отиде някъде. Да отиде и да легне да спи. Да се събуди и да си пререже вените. Това изобщо не беше сложно, в зоната го бяха научили. В живота няма нищо сложно: и да се умира, е лесно, и да се убива, е просто. Нито от едното ще ти олекне, нито от другото.

— А знаеш ли за какво им е на американците Украйна? — бърбореше като фон таксиджията. — Защото днес-утре ще им изригне Йелоустоунът. Според всички прогнози. Те, разбира се, не говорят за това по телевизията, за да не предизвикват паника. Но се подготвят. И ето че тоя техният Държавен департамент спонсорира фашистите на Майдана, за да им предадат топли-топли своите хохли. Ще приемат дебилите в НАТО, ще вкарат своите танкове и самолетоносачи, после ще им го начукат с генно оръжие и дърво за всичките. А там ще пратят колонисти и изцяло ще го усвоят. Знаят, че Путин за нищо на света няма да ги пусне в Русия, защото той всичките им ротшилдовци на оная си работа ги въртеше. За ротшилдовците знаеш, нали? Ей!

— Не.

— Ама ти откъде си излязъл такъв задръстен? На ротшилдовците принадлежи американският федерален резерв. Дето печата долари. А доларът, между впрочем, от 15 май 1971 година не е обезпечен с нищо освен с един гол задник. Де Гол знаеш ли защо го убиха? Защото поиска от американците да сменят доларите му със злато, както е според Бретънудското съглашение! Пращаше във Форт Нокс самолети с долари, а те се връщаха обратно с американско злато. И родшилдовците бързо съобразиха как стоят нещата и премахнаха нашия Шарл, то е ясно. Не ми ли вярваш? А колко му е да се разправят с Де Гол? Те нали и Наполеон са премахнали навремето. Истината ти казвам, питай когото щеш. По радиото обясняваха. Да не мислиш, че британската корона е самостоятелна? Тяхната монархия е затънала до шията в дългове, същата тая корона три пъти е залагана при евреите. Накратко, за какво им беше войната през 1812 година? За да може ротшилдовците да отровят нашия Наполеон, да не им се бърка в бизнеса. И сега е същият цирк. Доларът е надценен осем пъти, знаеш ли какъв бюджетен дефицит имат Щатите? Се’мнайсет трилиона — и расте. Обама, Тръмп — на всички им изнася. Печатат хартийки, купуват с тях нашия нефт, газ, гори, а ние се радваме на мънистата! Затова им трябва война на ротшилдовците, за да отвлекат вниманието от долара. Да ни нанесат удар, защото ние тук си имаме реална икономика, разбра ли? Чии са горите? Ами всичките тези въглероди? Наши! Ето, това е, ясно като две и две.

Повдигаше му се. Но Господ не му позволяваше да повърне.

Докараха Иля почти до самия блок. Наложи се да даде почти всичките си пари.

— Я чуй, а тука с какво си омазан? С кръв ли, какво?

— Сам се нараних — отвърна Иля. — От сърце, братле.

Спря до контейнера, вдигна глава. Прозорците на апартамента им светеха. Уютно. В бързината да излезе, беше забравил да угаси. Сега му се струваше, че може да се върне там. Струваше му се, че майка му не спи, чака го да се прибере от разходка. От онази, която бе започнала през лятото на две и девета, а беше завършила едва днес.

Качи се по стълбите, бутна незаключената врата. Влезе в банята. Погледна в огледалото. Там, в синята студентска шуба, беше увито неизвестно насекомо, мърдаше с мандибулите си. Ръцете бяха покрити със засъхнала кръв. Шубата с кафяви бразди.

Не тръгна да ги мие: как да я отмие?

Седна в кухнята, наля си водка: анестезия. Накъса остатъка от салама с пръсти. Натика го в устата си. Пийна си още. Добре му тръгна. Може пък скоро да го отсече. Утрото е по-мъдро от вечерта.

По телевизора нещо мучаха.

На прозореца зажужа муха. Отчаяно, на равни интервали. Гнусен звук. Иля стана, за да я размаже с палеца си, но на черния прозорец нямаше муха. Нямаше муха, а жуженето продължаваше. Някой невидим се молеше натрапчиво да го пуснат оттук, от това камерно апартаментче, да го пуснат на свобода на студено. Някой беше заседнал тук с Иля и искаше да се освободи.

Иля завъртя натежалата си глава наляво и надясно, после се сети да бръкне в джоба на якето. С изненада извади оттам първо черен пистолет „Макаров“, а след това и черен айфон. Мобилният телефон тъкмо спираше да звъни.

И в този момент на изцапания с кафяво екран се появи: „Whatsapp: Всичко ли е наред с теб? Тревожа се. Мама“.

Светът се смали.

Иля изстърга с нокът тънката коричка по бутона home и с пиянска увереност набра видяната парола: първо горния ред, после целия долен. Веднага попадна на съобщенията. И с палеца си бавно, тихо написа в отговор: „Здрасти, мамо. Домъчняло ми е“.

На екрана капеха солени сълзи, които размазваха засъхналата кръв.

Слънцето се навря през прозореца. Слабо и бледо се вмъкна под клепачите.

Иля веднага си спомни. Седна в леглото — в своето, някогашното. Облечен, само ботушите беше свалил. Главата му тежеше, беше препълнена с някаква гъста гадост — мазут ли, какво ли. Езикът залепваше за небцето. Клепачите му сякаш се бяха сраснали. Погледна дланите си. Бяха бели. Само под ноктите се виждаха тъмни ивици. От тях му се повдигаше. Без тях спокойно би могъл да се убеди, че всичко му се е присънило. Но той се събуди не от съня за Трехгорка, а от мазутна яма.

От коридора сякаш се чуваше някакво леко пищене, накъсано и неразбираемо. Телевизорът в кухнята разговаряше сам със себе си.

Иля отиде там предпазливо, все едно не се намираше у дома си.

На масата лежеше чуждият телефон. А до него — „Макаров“. На покривката имаше следи от пръсти. Седна, защото не го държаха краката. Започна да търка челото си. Обзе го тъга.

Налегна го махмурлук от убийството.

Вчерашният ден лежеше пред него в полароидни снимки — размазани, намачкани. Разбърка ги със затъпял поглед. Петя бълбукаше с дупка в шията. Падаше в шахтата. Мазна ивица на бетонния под. След това отново стоеше пред него жив, хитър. Питаше дали Иля е гледал някакъв филм. После му подаваше пистолета си с кашкавалени пръсти. Очите му. Безпомощен, изгубен. Земната ос, забита в гърлото на Петя, светът се върти като пумпал. Небостъргачи като фарове в мъглата. Всичко е в мъгла. Червени пари. Намръщен таксиджия.

Иля си наля вода от чешмата: течеше ръждива, на вкус беше такава, сякаш му бяха избили зъб. Отвори прозореца, защото въздухът беше вкиснал.

Защо? Какво ще промени това? Защо?!

Грешка. Грешка!

И не може по никакъв начин да се върне във вчерашния ден, да улови вчерашното си аз за ръката, да го задържи вкъщи.

Взе телефона от масата. Да прочете новините: дали са намерили вече Кучката? За това задължително ще напишат. Паролата се беше набила в главата му, не можеше да я забрави.

Хем искаше да прочете новините, хем се боеше — а при включването си телефонът показа разговора с майката на Петя. Едва сега си спомни, че вчера й беше писал. А какво беше написал? Какво си й написал, тъпанар?!

— Здрасти, мамо. Домъчняло ми е.

— Сигурен ли си, че всичко е наред?

— Да. Просто се напих. Утре ще се чуем.

— Добре. Лека нощ.

Върна назад, погледна — няма пропуснати обаждания. Чакаше го да се наспи. Ще почакате още. Оставете ме да си събера мислите! Спя. Спя! Сега!

Потърси в Яндекс: Рочделска, убийство. Трехгорная манифактура, нападение. Всеки път, когато набираше, пръстите му трепереха. Ами ако ей сега излезе? Тогава какво? Тогава край.

Колко е сега часът? Единайсет. Нима дъждът за една нощ беше успял да измие асфалта както трябва? А входа? Във входа имаше кръв. Иля я беше размазал с мръсен сняг, но на дневна светлина тя ще пламне, ще пари очите. Днес е събота. Може пък в събота да не работят там?

Труп. Хазин. Клуб „Хулиган“. Полицай.

Няма; още не са го намерили. Или са го намерили, но още не са успели да съобщят на вестникарите. Но това не значи нищо. Щом роднините на Кучката разберат, че е изчезнал — веднага ще попаднат на Иля.

Не му се искаше да мисли за това; но и не биваше да се изплъзва от тези мисли.

Ще го намерят бързо. Ще вземат записите от охранителните камери. В Москва има сто и трийсет хиляди такива камери — докато Иля лежеше, ги бяха наслагали навсякъде. След новодошлите в колонията имаше много такива, които са били засечени от камерите и са били обвинени и осъдени. Всеки вход на блок в града се звери в теб с единственото си око, рови се в живота ти, по всички пътища окачени камери — следят, запомнят. Преди, казват, поне са виждали лошо, а сега са прогледнали. Какво беше мислил вчера?!

Нищо. За това как да се разправи с Хазин.

Иля се взря в себе си, в мътилката. Там нямаше състрадание за Кучката. Разкаяние за убийството също нямаше. Грехът не му горчеше. Искаше му се поне да почувства възтържествуването на справедливостта: та нали за пръв път в живота му Бог се беше извърнал настрани и Иля бе успял да въздаде справедливост по свой начин. Разплата, мамо? Не, нищо не беше възтържествувало вчера. Просто гадината пукна. Иля изпитваше погнуса от Кучката заради това, че Петя беше умрял грозно; гнусеше се и от себе си — от това, че беше всмукал смъртта му през сламка, като клубен коктейл в „Макдак“. И го беше яд на Кучката, че заради пробитото гърло не беше успял да поговори както трябва с Иля.

Но най-важното бе, че имаше такова усещане: край с него.

Няма къде да се дене.

Ще отворят люка, ще разпитат таксиджиите и край, на следващия ден ще почукат на вратата. Той трябва и да се разписва в полицията, а ако не се появи — участъковият ще дойде. Дори да не беше убил той Кучката, на него щяха да го припишат. Излезлите от зоната първи попадат под подозрение, а тук има и мотив.

Ето — уж си е вкъщи. Но това е като поредната полароидна снимка. Уловен в тъмнината миг. А в следващия ще натикат муцуната му в пода, ще му тъпчат лицето, ще му чупят ръцете, ще го повлекат подпухнал към затвора. Свободата свърши, преди да е успяла да започне. Кофти се беше справил с нея Иля.

Може да си купи водка и да чака, докато пристигнат. Може и сам да отиде със самопризнание, чистосърдечно да си напише всичко.

Какво ще стане? В най-добрия случай — ще поеме обратно по железопътната линия. Безвъзвратно. За отмъщение срещу ченге ще му дадат доживотен. Докато срокът на присъдата е преброим, можеш да поддържаш човешкото в себе си, да му подухваш, за да тлее. Ако срокът е безкраен — скоро ще угасне. В зоната човешкото много пречи. Пазят го заради свободата. Ако няма свобода — най-добре да се угаси, докато пандизчиите не са го удавили в пикня.

Ако не е доживот, ами, да речем, двайсет години… Петнайсет! Кой тогава ще излезе вместо Иля от зоната? Къде ще излезе?

От прозореца миришеше на зима. След дъждовната нощ отново беше сковал студ. Иля се подаде през прозореца да вдъхне кислород. Навън бяха настъпили промени: бялото небе се беше повдигнало, светът се беше разтворил. Виждаше се, че над Лобня има и други етажи, че тук нищо не свършва. В света имаше неща за вършене за сто години напред.

Вече се виждаха релсите, виждаше се депото, а насред депото — тухлена водонапорна кула, за която в предучилищна възраст смяташе, че е останка от крепост. А зад нея сега — в дневната прозрачност — бяха изникнали непознати сгради на двайсет и пет етажа. Не, Лобня не беше същата. Не се беше вкаменила тогава, когато го бяха отвели. Движеше се, растеше. Чужд му беше вече този град. А след двайсет и пет години щеше да е направо извънземен.

Не е добре да няма къде да се върне.

Но най-важното е да не се връща в зоната.

Безумно, безумно страшно му се струваше внезапно да се озове затворен завинаги в мазно-решетъчния сандък, страхуваше се да се лиши от пространство, от въздух, от гледката с блоковете, от правото да се вози във влака, да ходи по улиците, да гледа в човешките лица, от правото да гледа момичетата, от правото отново да се озове у дома, да вдиша в себе си този домашен дух. Само навъсени мутри, сиви униформи, безпросветен мраз вместо ум и сърце, злите хитри правила на затворническия живот, опънати като мрежа във всяка една секунда: само дебнат да се закачиш, да се заплетеш, да започнеш да се дърпаш, за да те ограбят, да ти натъпчат в устата мръсни парцали и да те изнасилят, да те омажат с лайна и да ти се присмиват с гнилите си зъби. Само така човек може да се справи с унижението и унищожаването си: като предава унижението нататък, като омазва с лайна другите; иначе няма да го пусне.

Но за убийството на ченге се полагаше друга зона: до живот, със специален режим. Измислена така, че да докара човек до самоубийство — в килиите денонощно грее ослепителна светлина, половин час на ден излизане на въздух, непрекъснати обиски, не разрешават дори да свикнеш със съкилийниците — непрекъснато разместват, при излизането от килията — мутрата в пода, ръцете горе, винаги на бегом — и никога няма да ти позволят да се самоубиеш.

Вчера му се беше сторило, че му е все едно.

Днес само от мисълта за зоната го обхващаше такъв ужас, сякаш го душаха с найлонова кесия.

Да бяга. Да се мята веднага на влака, докато още не са го пуснали за издирване. Да скочи някъде… Около Ярославъл или… Да се изгуби там из селата. В някоя изоставена къща. Или с кола е по-сигурно. Но ще му излезе по-скъпо, кой ще го качи без пари? Трябва… Трябва да се облече. Докато не е станало късно.

Видя отново омацаното си яке; с него не ставаше. Нещо друго, топло… Зима е все пак. И продукти ще вземе. В раница… Дали майка му има раница?!

Но докато ровеше в шкафа, се разколеба. Няма у кого да се скрие. На село всичко е като на длан, пришълците веднага се забелязват. В града без пари и два дни не може да се изкара. А парите вече свършват.

Погледна отново през прозореца: няма ли полицейски коли? Зарови се отново в интернет: „Рочделска“, Трехгорка, Хазин, убийство. А телефонът! Нали могат да го проследят по телефона? Могат, разбира се. За нула време ще го засекат. Да го изхвърли? Да го изключи, да го изхвърли. Идиот, как още вчера не се сети за това?!

Вчера му беше все тая. А днес имаше усещането, че е поднесъл по поледицата край парапета на Москва река зад волана на паянтов китайски автомобил, гмурнал се е в тъмната вода, електриката е блокирала, вратите са заключени, през решетките на климатика нахлува натрошен лед. Един вид си още жив, но и вече си мъртъв, задавен с лед. Няма измъкване. Не можеш да избягаш.

Внезапно телефонът в ръката му завибрира. Беззвучно; но това подейства още по-ужасно на оголените му нерви.

МАМА.

Иля се взираше в екрана. Искаше му се да тикне телефона в боклука или под вода, за да може да се задави и да млъкне. Да вдигне? Да прошепне нещо? Че е на заседание. На среща. При началството. Днес е събота, каква среща? Иля бързичко се опита да си спомни Петиния глас, Петиното произношение. Имаше ли в него нещо особено? Като че ли имаше френско „р“ и гласът му беше по-висок.

— Мамо… — пробва се Иля. — Сега не мога.

Фалшиво.

Телефонът продължаваше да вибрира точно като предсмъртните потрепервания на Петя предишната вечер, когато кръвоносните му съдове бяха започнали да се сбръчкват, останали без гориво. И Иля беше стоял точно по същия начин и го беше гледал, омагьосан и безсилен.

Продължи да звъни, докато не се включи секретарят, и млъкна.

Иля изтри лепкавата пот от челото си; пулсът му започна да се успокоява. Ако беше вдигнал, щеше да отговори с изтънял глас. Това беше страшното: да говориш с майката на мъртвец вместо него, като се прикриваш зад тънък глас. Как да не се пречупиш.

Чу се сигнал — имате гласова поща. Иля набра номера, който беше изписан. Намали телевизора.

— Петюш, спиш ли още? Обади се, моля. Искам да поговоря с теб. Да обсъдим рождения ден на татко ти. Чу ли?

Гласът й изобщо не приличаше на майчински. Дрезгав, подмилкващ се такъв; срам го беше да го слуша. Секретарят попита отчетливо дали Иля не желае да повтори съобщението. Иля му каза да повтори. В тези кратки думи пропукваха отломките от нещо огромно, разбито на сол. Отношенията между Кучката и майка му бяха съвсем различни от тези между Иля и неговата.

Иля най-накрая спря телефона. Край.

Само че защо да чака да дойдат за него? Протегна ръка, взе пистолета. Повъртя го, намери откъде се вади пълнителят. Зареден. Много добре. В главата му се скъса някаква струна, зазвънтя. Майната ви на всички. Чао.

Съблече се, отиде под душа. Пусна си по-гореща вода: вчера не му беше студено, а днес не можеше да се стопли. Някъде нагоре тръбите започнаха да вият. Под ваната дежуреше хлебарка, мустаците й стърчаха. Чакаше Иля да си пръсне мозъка, за да отведе душата му в ада.

Грижливо се изтърка с гъбата. Трябваше да изстърже две денонощия във влака, седем години в зоната, както и целия вчерашен ден. Водата течеше слабо, на тласъци, като от разрязана вена. Свидеше им се водата. Намекваха му нещо. Не искаха да си отиде чист.

Как се действа с тоя „Макаров“? Дръпна затвора, патронът влезе в патронника, сваля се предпазителят и това е. Интересно дали му е твърд спусъкът? Любопитството му беше някак отвлечено, сякаш това не го засягаше особено.

Все пак по-бързо е да се застреля, отколкото да се обеси или да скочи. При бесенето — докато се задушиш, ще напълниш гащите и ще се измъчиш, ще размислиш, че и ще успееш да разкажеш на някого. Скачането — от третия етаж? Само ще развесели ченгетата.

Веднъж, през втората година в зоната, Иля го бяха сгащили в ъгъла. Тогава той изтърси на майка си по телефона — край, слагам край на живота си. А тя му беше отвърнала строго — да не е посмял. Самоубийците винаги отиват в ада, двамата с теб повече няма да се видим. Та претръпна, не можа да не послуша майка си. А ние така или иначе няма да се видим, мамо.

Търкаше ребрата си, погледът му се плъзгаше безсмислено по разчертаната на квадратчета стена. Беше му все едно. Вече беше решил, оставаше само да го направи.

Фугите между плочките бяха на места мухлясали, другаде бели.

Странно. Сякаш майка му се беше хванала да ги мие, но се беше отказала. Може и наистина да е било така? Може би точно в банята се беше претоварила. Чистила по случай завръщането му, приготвяла се е и…

Иля се спря.

Мама.

Ако се застреля сега, какво ще стане с нея? Кой ще я прибере? Кой ще я погребе? Къде? Какво изобщо правят с мъртвите, които си нямат свои живи? Заравят ги на някакво общинско гробище? Изгарят ги за икономия? А какво слагат вместо надгробен камък? Някаква табелка, закована на дървена пръчка? Нищо?

Засили горещата вода. Не му помогна. Не, не бива така. Не бива да постъпва така с нея.

Излезе мокър — беше забравил кърпата. Хлебарката отстъпи, скри се в дупката си. Иля дошляпа до стаята, намери чиста кърпа при нещата на майка си, избърса се. Първо ще я погребе като хората, а после каквото ще да става.

В коридора нещо продължаваше да пулсира и пищи задавено. Сигурно нещо при съседите, зад стената.

Но с какво да я погребе, щом всичко е похарчено?

Върна се в кухнята. Затвори прозореца. Махна пистолета от очите си. Направи си чай от три пакетчета. Седна. Та ти си тук, Кучко! Пронизах ти гърлото, но ти си тук, душата ти стои в това черно огледало, направил си си бекъп и ми се присмиваш! Гледаш ме през окото на камерата, чакаш, докато дотичат от твоята кучешка корпорация, за да ме смачкат! Тук си!

Иля стисна телефона в ръката си, за да го задуши. Не. Не бива да го души и не бива да го изхвърля! Първо трябва да успокои Петината майка. Трябваше да й напише нещо… Да й напише повече да не звъни! За да го остави да помисли. Но как да поиска това?

Говори, Кучко! Отговаряй! Успях да ти видя паролата: едно-две-три! Седем-осем-девет! Детска, идиотска парола! Сега ти си при мен в килията! Няма да те оставя на мира, докато не ме научиш да лъжа! Докато не ме измъкнеш от тая каша, копеле! Длъжник си ми! Ти! На мен! Длъжник! И с воднистата си кръв нищо не ми даде!

Иля влезе в кореспонденцията на Кучката с майка му.

— Да. Просто се напих. Утре ще се чуем.

— Добре. Лека нощ.

Започна да превърта разговора нагоре — там, където вместо Иля беше писал самият Петя. За какво си бяха писали? За какво може да се закачи?

— Ще дойдеш ли през почивните дни?

— Майко! Нямам почивни дни! Колко пъти да ти обяснявам?! Да. Да. Продължавай да си говориш.

— Колко време не си идвал!

— Много добре знаеш на кого трябва да благодариш за това.

Превъртя още малко, още по-назад в миналото. Петината майка пишеше старателно, слагаше всички препинателни знаци и често му пишеше коя е, сякаш не разбираше, че телефонният й номер се изписва.

— Петя, аз съм, мама. Приключи ли вече? Мога ли да ти се обадя?

— Майко! Сам ще ти звънна, когато мога! Засега ще си пишем.

— Добре. Поне пиши на Нина. Тя не може да си намери място.

— Ще се оправя сам!

Какво е приключило? Иля се порови още малко в миналото, но не намери там никакви отговори. Но очевидно Петя не си е вдигал телефона и не е можел да се обажда. Събрание? Или спецоперация? Та той е оперативен работник, а не кабинетен плъх, нали? Трябва да намери разговорите му с други ченгета. Там ще му подскажат правилните думи.

Излезе в списъка с контакти. Празни чужди имена, няма снимки, няма звания, няма как да види какви хора се крият зад номерата. Започна да преглежда по-внимателно. Може пък да открие началството: към началника трябва да се обръщаш по име и бащино.

Такива сложно съставни хора в списъка на Кучката имаше доста. Но очевидно те обичаха да говорят със своите гласове, да ги слушат внимателно, а не да се затормозяват с азбуката. Алексеевци Алексеевичови, Робертовци Арамовичови, Михаиловци Марковичови, Антоновци Константиновичови — всичките като че ли бяха неграмотни.

Намери само някакъв си „Игор К. Работа“.

Работа. А сега какво да прави? Някои такава работа имат, други размахват кандила. Надзирателите в зоната нали също работят: закусват със семействата си, сандвичи правят, целуват децата по главичките, сядат в „Нива“-та и отиват недалеч от дома да охраняват вампирите; а новодошлите граждани превръщат във вампири, защото знаят само вампирския език и не искат да учат други. Връщат се у дома увредени, докопват водката, пъдят жените и бият децата: призвание. Ето на, и Кучката сигурно изцяло се е посвещавал на работата си.

Игор К. пишеше в телеграфен стил: сякаш беше диктувал на радист от блиндажа. Но диктуваше така, че ако врагът прихване предаването, да не разбере нищо: „Хазин пълнежа ок?“, „Хазин! ДС казват внедр след седм“, „Хазин викат в упр“. Петя му отговаряше също така кратко: „Ясно“, „Прието“.

Иля потърка слепоочието си.

Трябваше да се опита, докато тя не беше вдигнала тревога.

Започна да пише: „Мамо, не се тревожи…“, но се спря. Погледна с какъв тон се обръщаше към нея Кучката; поправи „мамо“ на „майко“. Прочете отново Петините крясъци, опита като него.

— Майко! Работа. Спешно ме извикаха в управлението. Проблем някакъв. Не мога да говоря!

Неловко му беше да праща на майката удивителни, но Петя правеше точно така. Трябваше да го копира, за да не заподозре тя нещо. Изпрати съобщението и замря. Включи звука. „Упр“ нали значи управление? Дали е разбрал всичките писанки на Игор К. както трябва? Или нещо е объркал? Всъщност доколко е запозната майката с работата на Петя?

След една продължителна минута телефонът изпиука.

— Нали помниш за юбилея на баща ти?

А така. Гласа нямаше да признае, но на текста се върза. Текстът не диша.

— Всичко помня.

— Чакам да се обадиш!

Съобщенията й не пристигаха веднага, сякаш преминаваха по меден кабел от Америка. Пишеше бавно. Майката на Иля също набираше съобщенията трудно, неуверено, натискаше полусляпо бутоните. Бащиният юбилей. А защо той сам не позвъни? Изненада ли му готвят, какво? Иля потърси в контактите „Татко. Нямаше татко там. Потърси „Баща ми“. И баща нямаше. Че как така?

Може да е умрял? Може да не е юбилей, а годишнина?

Щеше ли Иля да изтрие номера на починалия си баща? Или щеше да го остави в телефонния указател? Глупаво е да го оставя: нали ще дадат номера на някой друг човек, който се ядосва на обажданията до покойния, ще ругае и бившия собственик, и звънящите. То нали след петдесет години и гробовете дават за нови мъртъвци, а пък телефона…

Да го изтрие? Някак си е жестоко. Майчиния номер със сигурност нямаше да може да изтрие, дори и да имаше откъде. Но за бащата — не е ясно. Бащата на Иля не можеше да умре, защото никога не беше живял.

Така. Сега Петината майка ще почака малко, докато Кучката е на събрание. В управлението. Разполага с час, два може би. За тези два часа трябва да намери начин да си спечели още поне един ден от нея.

Целият Уотсап беше задръстен с клюки и доноси от хванати на местопрестъплението и вързани на синджирче наркомани, които, за да не попаднат самите те в затвора, се надпреварваха един през друг да докладват своите, приятели, дилъри, роднини. Тук можеше да се изгуби човек.

Над всичките имена имаше празен ред с лупа. Търсачка. Иля започна да пише на този ред: „Управ…“ — за да разбере за какво може да са говорили там.

Попадна на някакъв си Синицин.

Синицин пишеше: „Имай предвид, че по този въпрос и в управлението трябва да се пита“. Хазин отвръщаше: „Не учи ученото“. Значи имаше някакъв въпрос. Но това не касаеше Иля. Какво пишеше още при Игор?

„Внедр.“

Това му изрови още няколко разговора. Хора инициали изпращаха на Хазин своите шифрограми. Но Иля не търсеше тях.

Нина.

„Нали ти обясних, че имам внедряване, няма да успея…“ Коя е тази Нина? Онази цинична мацка от Трехгорка?

Той отвори разговора: безкраен. Ако не беше малкият екран на телефона, сигурно щеше да се простре от небето до земята.

Появи се снимка: момиче с протегната ръка се снимаше само. Не, не беше онази с джуките, която Петя придърпваше към себе си. Момиче с изваяна фигура, кестеняви коси, подстригани на дръзко каре, кръгли очилца вместо лещи, палто, което нарочно е по-голямо — като платно, веещо се на вятъра. Красива, млада. Като че ли неразвалена; какво прави с човек като Петя Хазин?

В добавка към удивителните знаци във всяко съобщение на Нина имаше кръгли картинки, човечета. Приличаха на детски, сякаш нарисувани с цветни моливи. Като картичките, които Иля беше правил за мама в детската градина за всички държавни празници.

Майката на Кучката използваше телефона наивно, неуверено. Колегите му изплюваха в него думите като по радиостанция. Но Нина беше в стихията си тук.

— Харесва ли ти палтото? Не е ли твърде пролетно?

— Нормално.

— Адски ми се иска зимата да е минала и вече да е пролет. С две думи, купих си го!

В разговорите с нея Петя също си позволяваше ту жълто кръгче с усмивка, ту някоя възглупава пиктограма. Иля почти усети бодеж в ребрата. Странно беше това усещане: сякаш скришом наблюдаваш целуващи се.

Почакай, Нина. Стига с приказките. Там имаше нещо за внедряване.

— Тоест пак ще изчезнеш? Дори няма да можеш да говориш?

— Ще ти пиша. Около мен ще има хора. Нали ти обясних за какво става дума! През цялото време ще са там. Ще мога да пиша. Ако се отвори възможност, може и да се обадя.

Внедряване. Оперативникът се преструва на дилър или влиза в някоя група с легенда. Ще се представя под чуждо име. Започва разработка, за да проследи всички нишки в мицела, за да не скъса случайно някоя. Известна схема: онези, които реално излежаваха присъда по двеста двайсет и осми, му бяха разказали.

Кога се беше случило това? Преди половин година. Родината може пак да го прати там.

А другите какво казваха за това? Нещо по-конкретно, не с женски приказки.

Но Иля не се прехвърли веднага на мъжете, макар да бързаше. Не издържа. Плъзна лентата нагоре: дали там няма?… Имаше. Нина беше снимала огледалото, а в него се оглеждаше самата тя — загоряла, слабичка, коремът под ребрата хлътнал на буквата Л, пъпчето като копче, ръката й обгърнала гърдите, прикрива ги, но не е достатъчна — китката твърде тънка, а там сок, там всичко е узряло, там всичко е напъпило и между пръстите любопитно наднича кафяво зърно като в дупката на ключалка; ключиците изпъкнали, а там, където се събират, вместо колие — татуиран в черно някакъв квадратен баркод. Стои полуизвърната: слаба, но нежно източена, без ъгли; не можеш очи да отвърнеш от нея и нито една линия не можеш да начертаеш по-добре.

Красива е, кучката.

Пратила му е тая гадост, за да усеща по-силно липсата й.

Прииска му се да потърси още, да се полюбува. Пулсът му се ускори. Преряза го идиотска ревност към Хазин. Докато прегръщаше гаровите курви, се търпеше. Но тая как му е паднала?

Едва се отрезви. Издърпа се за ушите от ключалката. Смешно си беше това, разбира се: утрешният мъртвец ревнува живата жена на вчерашния мъртвец. Още съвсем млада жена, още дълго ще живее: дори когато и от Петя, и от Иля вече ще е останала само едната гнилоч.

Майната му. Така. Времето свършва.

Внедряване и… Отново се прехвърли на Синицин.

— Внедряването приключи. Събирай! — крещеше онзи.

— Пращам група — отвръщаше след секунда Хазин.

Продължаваха след няколко часа — спокойно, отмерено, правейки паузи.

— Приехме двайсет товара, пет може настрани — докладваше Синицин.

— Това го криптирай, пич — прекъсваше го Хазин.

— Не съм го инсталирал.

— Ами сложи си го, глупако!

— Нали Уотсап е кодиран.

— Дръжки кодиран, всички ключове отдавна са в Лубянка.

След това само за срещи разговаряха: Петя закъсняваше, Синицин откачаше. Но за товара повече не споменаха.

Може пет настрани. Приели двайсет. Конфискували ли са ги, какво? Какви ли тайни имат тези?

Сигнал. Иля влезе в менюто, прегледа иконките. Телефонът на Петя беше невъобразимо задръстен, претрупан с пълни кой знае с какво папки. Тапетът му беше офроуд „Мазерати“ на морски бряг. Едва успя да открие някакъв Signal в тайник, заврян между аркадните игри.

Влезе в него. Тук не беше толкова тясно, както в Уотсап, тук не канеха кого да е.

— Твоят абрек[4] какво каза? Ще взима ли?

— Не припирай, пич! Той е сериозен човек, не бива да го притискаме. Аз ще ти кажа кога.

— Не мога да чакам дълго. А ако ФСР се появи?

— Не се шашкай.

Иля заряза Синицин. Правилно ли беше разбрал всичко за Петя? Заделял от конфискуваната стока? Правилно. Остави телефона настрани. Отпи от преварения черен чай. Сложи си три лъжички захар, разбърка. В студения чай захарта кръжеше като виелица в Полярния кръг. Не искаше да се топи.

Кучката не беше разочаровал Иля.

Точно това беше отишъл да търси на Трехгорка. И го беше намерил.

Няма нищо чудно в това, че ченгетата конфискуват стоката на едни, а на други сами я продават. В зоната и за това разказваха. Иля винаги слушаше внимателно, защото това лично го касаеше. И тия хорица трябваше да си имат бизнес, как ще карат само на една заплата. Тъкмо бяха предали контрола над наркооборота на ченгетата. Преди това си имаше отделна служба: ФСКН. А преди да я преименуват на ФСКН, се казваше ГНК. Госнаркоконтрол. Но още тогава се шегуваха: Госнаркокартел. Смешно.

Не е Иля човекът, който трябва да съди Петя.

Както и да е, делата му приключиха. И на Иля не му оставаше много, за да приключи своите. Трябваше да се освободят един от друг, имаше ли някакво значение кой какви тайни от предишния си живот все още крие?

Или може би имаше.

Помисли, завъртя захарния вихър в противоположна на часовниковата стрелка посока. Разговорът се беше провел съвсем скоро. Преди два дни. Едва ли вече всичко се беше случило. Значи товарът е някъде у тоя Синицин. А парите са у абрека. Всички чакат размяната. Но без Кучката нищо няма да им се получи. А Кучката лежи по лице в каналната вода.

Иля потърси в съобщенията други „товари“. Наизскачаха някакви стари караници, изкопа всякакви утайки от дъното на Петиния телефон. Очевидно беше, че абрекът няма да бъде записан по този начин в контактите. Затова Иля се захвана да преравя по азбучен ред всичко мюсюлманско. Много нещо откри, но в съобщенията нямаше нищо подходящо. Прегледа Уотсап, потърси и в Сигнал.

Набутал се в някакви търкания с чеченци, помогнал за освобождаването на азербайджанци, пуснати в клуба с прахчета. Но всичко това бяха стари истории, оставени или случайно, или за да се пази архив. А ново, след като бяха конфискували двайсетте, нямаше.

Да опита ли?!

В него се зароди, започна да набира сокове идиотска, дръзка надежда. Какво имаше да губи? Нищо. Който ще живее дълго, за него залогът е висок, а на Иля му оставаха най-много ден-два. И толкова.

Ще се договори вместо Кучката с абрека. Ще прибере парите — колкото там се полагат за двайсетте неизвестно какво. За товара да пита Синицин. Ще ги свърже, все някак ще се разберат. Или ще си прережат взаимно гърлата.

За какво са им на тях тия пари? За някое „Мазерати“. Да подклаждат с тях огнищата на любовниците си, че да не угасва любовта. На море да отидат. Да добавят още един етаж към къщата си. Дреболии. А на Иля му трябваха да погребе майка си.

Току-виж успял. Да купи нормално място, приличен ковчег, каквото там още е нужно, ще попита леля Ира, тя има опит. Венка. Ще поиска прошка за всичко. Ще я разцелува. И ще изчезне. Ако има пари, всичко е възможно. В тоя свят остана само едно вълшебство — парите.

Пружината почти се беше развила, но ключът в гърба на Иля се завъртя още няколко пъти, даде му още малко кураж. Ако преди седмица някой му беше казал, че подобна идея ще го вдъхнови, той сигурно щеше да забие зъби в тялото му. А ето го сега: обикаля с широки крачки апартамента, увил кърпа около хълбоците си, потрива ръце, опитва се да измисли как да нареди мозайката. Искаше му се да измъкне мама.

— Хайде, Кучко, подскажи ми! На кого си искал да стовариш дрогата си?

Мълчи.

Иля разбърка упоритата захар, пресуши чашата; и захарта размърда закостенелия му ум. Измисли как да накара Петя да говори.

— Падна ми. На телефона се записва всичко.

Прерови приложенията: намери диктофона. Ако Хазин беше записал Иля просто защото му беше попаднал подръка — да не отива зян петъчната вечер, то своите партньори би трябвало отдавна да е архивирал в диктофона. За застраховка.

Последният файл наистина беше посветен на Иля. Пусна го. Изчака.

— Помниш ли ме? — попита го Иля. — Веднъж, преди седем години, пак бяхме двамата.

Петя шепнеше нещо в отговор, но сега пак не беше момент да се опитва да го разбере. Записът продължи четири минути. Свърши, когато Кучката налучка паролата и искаше да се обади на някого за помощ; но времето изтече.

Точно така: тук имаше дълга поредица от файлове. Започна да ги прослушва един след друг.

— О, Хазин. Затвори вратата. Готово ли е всичко?

— Да, Денис Сергеевич. Но засега чакаме. Чудят се още.

— Добре, като стане готово, не протакай. Вече почти съм се договорил за твоята сметка. Можеш да си приготвиш красива чаша. По-дълбочка. За да почувстваш момента.

— Тъй вярно!

— Искат още и малко в натура.

— Ясно. Ще се заема.

— Най-добре ги носи със себе си. Там шишчета се правят. Доскоро. И не протакай, ясно?

— Всичко добро, Денис Сергеевич.

Прекъсна се. Иля пусна следващия файл — всичките бяха номерирани, нямаха заглавия.

— Ти, гадино, не знаеш ли какво е това? Даже аз знам! Това е оборудване, шибаняко! Оборудване за отглеждане! Ти какво, да не би да отглеждаш тук холандски домати?! Цял парник си направил! Дявол да те вземе! Светлина… Ей, Костомаров! Вкарвай бързо оперативната група!

— Другарю милиционер… Чуйте… Дайте тука… Това… Аз тук ментата… Към чая… За какво групата… Дайте да се разберем…

— Сега ще изядеш всичката мента, задник такъв! Луд ли си?! Какво, подкуп ли ми буташ?! Да не си откачил?! И за даването на подкуп ще го отнесеш… Костомаров! Прибираме тия дроги и всичко запечатваме! Докарай и ония от НТВ, нека снимат улова!

После имаше още един час мърморене, сополи, мучене — но нямаше смисъл да го слуша: не му трябваше това. По-бързо, какво има още?! Още, още — разпити, очни ставки, разговори по време на обяд.

— Мага, ти ли си?

— Салам, другарю милицанер.

— Кога ще свършиш работата?

— А? Пиши в телеграм. Кой говори по телефона такива неща! Сам знаеш, всички слушат. Или искаш да ме изгориш?

— Добре, спокойно. Ще ти пиша в твоя телеграм.

Още един месидж. Потърси тъй, иначе. Накрая успя да намери в Телеграм Магомед Портиера: „Накратко, момчетата казват, че мангизите пристигат след седмица, да поговорим, старото вече не важи“. Съобщението беше от вчера. Седмица.

Това устройваше Хазин. Но не и Иля.

Можеше ли цяла седмица да играе тая комедия, да се преструва на Кучката, на Петя Хазин?

Иля стана, разходи се: две крачки до единия край на коридора, две крачки до другия.

Ново писукане. Направо стържеше по изопнатите му нерви. Взе внимателно телефона, написа на Петината майка: „Спешно ме пращат на задача. Внедряване. Една седмица без връзка“.

Тя се опита да позвъни, но той не вдигна. Майка му прекъсна връзката посред звъненето — може би се притесняваше да го търси, докато е при началника си. После написа:

— Не можеш ли да откажеш?

— Не, майко! Не мога! Това ми е работата! — Не му се удаваше лесно.

— Поне есемеси ще можеш ли да пишеш?!

Иля въздъхна. Не бива да изпада в крайности. Тя усеща нещо, абе всичко усеща; нека поне си мисли, че тази тревога е заради онова, което следва, а не заради онова, което вече се е случило. Предпазливо, от страх да не я уплаши, той въведе на екрана: „смс — да“.

— Дяволите да я вземат службата ти!

Това — с удоволствие.

За пръв път тази сутрин си пое дълбоко въздух.

Изми се със студена вода. Постави супата на печката.

Удобно си беше живял Петя с телефона.

А на Иля му се налагаше всичко да държи в себе си: голата Вера под слънчев лъч, снежните топки след училище, експедицията със Серьога и Санка в Депото, пиянския концерт на „Сплин“ в Б-2, надничането в момичешката тоалетна в училище, последното пътуване с мама и баба в Омск, люлеенето на въже над вировете край вилите, ходенето в Бърза помощ на Осми март, когато беше белил картофи с месарския нож, за да впечатли майка си, кученцето, което се оказа, че не може да задържи, сбиванията зад гаражите, бутилката „Фанта“ на пода, вкуса на Вера, вкуса — вино и вина — на Кира от филологическия факултет, която на втори септември го повика у дома след университета, за да си снима пропуснатата лекция, новогодишната игра на плейстейшъна с момчетата чак до сутринта, докато им пламнаха мозъците, шейната до бакалията, ограбения гълъбарник на Букинска, как беше избягал от майка си в пансиона, за да отиде на дискотека в Симферопол, строителния изкоп с движещите се пясъци, разсъмването в четири сутринта, белите шортички на белозъбите девойки под ултравиолетовата светлина, мазното зелено море, кримското шампанско и кримското слънце, пелина и кипарисите, нощното къпане във вълните, в бурята и още милион неща.

Казват, че ти се появява пред очите. Това, естествено, не е вярно. Примигва за миг. Не можеш да го удържиш. Невъзможно е да го разгледаш в детайли. Не можеш да си спомниш какво е имало преди това, нито след това. Образи откъси, петна върху ретината, не картини, а усещания. Къде всъщност ги виждаш? Къде се намират изобщо? И къде се стопяват?

Иля тренираше спаружения си мозък, обърнат с лице към стената на нара си. Ровеше из него, измъкваше от складчетата изгубени детайли. Чукаше се по главата, за да се показват цветни и без шум. Мозъкът се стараеше: в началото беше като втвърден пластилин, но Иля му дъхаше, мачкаше го и мозъкът омекна, стопли се. Пред Иля винаги имаше стена, боядисана с маслена зелена боя. Хубав екран. Но този телевизор работеше нормално само по нощите. Понякога толкова мощно го разтърсваше, че се налагаше цяла сутрин да се освестява. Сънищата показват отлично миналото. До сълзи.

А на Кучката всичко му се пазеше в телефона; всичко във висока резолюция, с максимална яркост. Снимки и клипове. Паметта на Кучката беше 128 гигабайта. Целият живот се побираше на нея, че оставаше място и за музика. Мислиш си, че помниш миналото, а всъщност помниш снимките, които така или иначе се пазят в телефона.

За седем години телефоните бяха станали шестнайсет пъти по-зорки и по-паметливи. Сега телефонът виждаше у хората и онова, което човек не би доловил. Беше станало възможно да се върнеш, да провериш себе си. Удобно за Петя: не е нужно да си пълни главата с излишни неща. Удобно и за Иля: може да разгледа чуждите сънища.

В снимките влезе заради Нина.

Прескочи някакви отчети от място на катастрофа, натюрморти от наргиле барове, групови снимки с мъже с груби лица и цивилни облекла, тъмни автопортрети заедно с омазани курветини, патриотични мемове, синини по задържаните, снимки в „Мазерати“, направени така, че да не се вижда автосалонът.

Сред тях се виждаха игриви снимчици, изпратени вероятно от самата Нина: тук издува устни, там гушка котарак, после с някакво дете, което изобщо не прилича на нея. Иля се задържаше на тях — но после продължаваше нататък. Търсеше друго. Искаше още ключици, още хлътнала под ребрата извивка, надяваше се, че ръката ще се повдигне, ще му покаже скритото. Закачка и дързост, и страх от собствената дързост, и наглостта, с която се предлагат, и сластно-мъчителното очакване на нахалния отговор. Очи и устни. Нещо, на което не да се любуваш, а в което можеш да потънеш и да се забравиш. Още от това.

Влезе в папката с клипове. Потопи се в миналото. Търсеше лицето й. Намери — от някаква почивка. На някакво море. Пусна го.

Вълните се раздвижиха, от колонките зашумя вятър, под вятъра оживя висока острица, израсла покрай широка ивица бял пясък. Появи се панорамен залез. В кадър се появи Нина. Косите й се заплитаха, вятърът ги подмяташе, тя ги отмахваше от лицето си, смееше се.

Седяха на плажа, на кърпи.

Все още нямаше татуировка.

— Ще влезем ли да се изкъпем? — попита я със своя висок глас невидимият Петя.

— Ако ти влезеш, ще дойда — отвърна Нина.

— А телефона тука ли да оставя?

— И какво. По-малко ще висиш в него.

— Там ми е цялата работа!

— Тук ти е цялата работа. — Нина мушна някъде с пръстче — към челото на Петя. — В главата. Винаги! А сега си на почивка. На по-чив-ка!

Скочи — сред фонтан от пясък — и изтича в развълнуваната вода: яркожълт бански на загорялата почти до черно от слънцето кожа. Петя не можеше да се откъсне от нея, снимаше как тя влиза с писъци в пръските, после телефонът падна, загледа се дълго, като паралитик, в алените облаци, записваше Петиното „Идвам при теб!“ и после — смях. И двамата се смееха.

Добре че Петя не се виждаше тук.

Имаше още и един вечерен разговор — в някакво кафене. Ивичести азиатски възглавнички, дим от наргиле, бавна музика, коктейлни чаши, в тях нещо с портокали и сметана. Нина — в очите й се отразяват хартиени фенери — обира сметаната със сламка, гледа в очите, пита:

— А ти как си се представяш след пет години?

— Тия твои въпросчета — отвръща Петя вместо Иля. — Как, как… Тук има уловка, нали?

— Не, защо? Ако искаш, аз първа, щом ти е толкова сложно. Аз например ще бъда пилот.

— Какво?! — смее се Петя.

— Ще пилотирам самолети.

— Мислиш, че ще те пуснат там? В „Аерофлот“ жените само като стюардеси ги приемат!

— А защо в „Аерофлот“? Ще отида в частната авиация! На „Гълфстрийм“ ще летя или на „Бомбардие“!

— Защо?

— Първо, защото е красиво. И напразно се смееш! — Нина се намръщи и му се закани с пръст. — В тази професия момичетата не са малко.

— Ами да. Взимат ги сигурно защото си правят сметка да отлетят с тях до Ница например. Някои само униформата ги привлича.

— Добре, добре! Сега ти. След пет години.

— Ами… Вероятно ще бъда… Подполковник със сигурност ще бъда. А може и полковник, ако си изиграя правилно картите.

— Ясно. Полковник. А жена ще имаш ли? Деца? — Веждите на Нина се сбърчиха в колибка.

— Това разпит ли е, какво? Пред камера? Не знам… Жена… — Петя се сърдеше.

— Значи и теб само униформата те привлича? — смееше се Нина добродушно.

— Ах, ти, по дяволите… Ела тук, сега ще ти покажа…

— Не, чакай! Дай да се обзаложим, че ще стана пилот по-рано, отколкото ти подполковник!

— Ха! На каквото поискаш!

И отново екранът затанцува и записът спря. Иля погледна — клипът е от една година. И явно отношенията им вече са били в разгара си.

— Аха… — каза той на Нина. — Така значи.

Преди една година той подаваше молба за условно освобождаване. А след пет години — как да знаеш, Нина.

Пред очите му изскочи каренце с надпис: „Батерията е изтощена. Остават 20 %“. Трябваше да намери отнякъде зарядно от нов айфон, не биваше да го оставя да изключи. Петината майка му беше повярвала за внедряването, но останалите? Колко струва това зарядно? Колко пари му бяха останали? Цяла седмица има още.

И незнайно защо вместо да се облече, да събере останалите пари, да слезе по стълбите и да потърси магазин за телефони, Иля изкара отново лентата с клипове. Прокара пръст върху иконките като медиум над букви, залепи го за една.

Появи се хотелска стая. Просторна, разкошна, ниша за легло зад бродирани завеси, свещници. Нина беше по бяло дантелено бельо… Смееше се. Винаги се смееше, когато той я снимаше.

— Ела! Тук има и за теб.

— Днес не съм на бяло, а на червено! — Нина махна с ръка, вдигна чаша, пълна с гроздова сукървица.

— Ами както искаш… — Телефонът се извъртя, Петя хлъцна, ахна, замълча. — Ти си на ред.

— Добре. Истина или желание?

— Желание.

— Така. Искам да… Да ме целунеш ето тук.

— Покажи пак. Покажи пред камерата. — Камерата се насочи към Нина, към загорялото й рамо, към бялата презрамка, към мястото, където след лекия наклон нагоре се извива шията. — Тук.

Иля гледаше като омагьосан. Не можеше да се откъсне. Нина играеше, но не преиграваше. В нея нямаше нищо изкуствено, нищо престорено. Беше успяла да засенчи целия му вчерашен ден, пък макар и само за няколко минути.

— Сега е твой ред. Истина или желание?

— Добре. — Нина отвърна поглед, замисли се. — Истина. Какво искаш да знаеш?

— Скучна е истината — отвърна Петя с чужд глас. — Сигурна ли си, че не е желание? Добре. Изневерявала ли си ми някога?

— Глупак! Така си и знаех! — разсърди се през смях Нина. — Първо, ти сам знаеш. Второ — защо? Имам си теория на тази тема. Ето, аз притежавам цялата си енергия, нали? И искам да я отдам само на теб. Защото ти си мой. И докато ти я отдавам, при нас всичко ще бъде наред. Ще бъдем заедно и на теб няма да ти се случи нищо лошо. Това е нещо като силовото поле във фантастиката. Като невидим купол над нас. Над теб. А ако започна да отдавам дори частичка от своята енергия на някой друг, то полето веднага ще отслабне. И нищо няма да ни привлича един към друг, а в купола ще се появят пукнатини. И тогава може да се срути върху главите ни. Моята — и твоята. А аз не го искам. Страхувам се от това. Все пак те обичам.

— Ох, пак започна с тия женски дрънканици. Добре, брои се. Тогава аз също избирам истина.

— А ти все пак обичаш ли ме?

— Аз теб? Ела при мен, ще ти покажа…

Край.

Младичка. На колко ли е години? Двайсет и няколко. Интересно дали вярва в това, което казва? На двайсет и няколко може и да вярва. Докато животът не ги ухапе, хората могат да изпробват всяка красива теория. А после вече се вярва само на онова, което им се е случило дотогава. Нина очевидно още не беше ухапана. Или е намазала ухапаното с фон дьо тен?

Иля пусна друг клип. Пак по бельо.

— Ама пусни нещо по-нормално! Имам там Джеймс Блейк и Риза! Тейк ъ фол!

— Ще, почакай… Някъде тук… Ето. Готово.

Засвири: някакво тенорче с крехки пилешки гърди простенваше стилно, върху гласа му се чуваше шумолене и някакъв черен смело насичаше тоя ручей с речитатив. Заедно се получаваше нещо странно тягостно и пикантно. Още при първите звуци, с първия стон Нина се появи в центъра на стаята — друга някаква, а не онази в дворцовия хотел. Къс атлазен пеньоар, колкото да прикрие дантелата и сенките. Първо едното рамо напред, после другото, вълна по тялото до долу, до коленете, в ритъма на тенора, а когато се чу и негърът — на него вече включи бедра, тръгна напред, като едва-едва ги поклащаше, но поклащането достигна до Иля и на него му се зави свят, олюля се.

После падна презрамката от рамото, съвсем сама. Той приближи екрана, за да може Нина да заеме цялото му полезрение, за да не го притеснява детската му стая, в която той вече не живееше и която нямаше да успее да надрасне.

Нина се измъкна от втората презрамка и от атлаза, той се плъзна по тялото й като излишна люспа; за секунда се забави, сякаш за да позволи на Иля да види изцяло загорелите гърди, след което веднага се обърна; остана само по гащички — черни прашки; а после — стон, стон, накъсаният стих притиска, гали, плъзва се по гърба, по задните части и Нина се разкрачва, пръстите, самозабравили се, се мушкат отдолу, дръпват тъканта от едната страна, тя неохотно се плъзва, напрежението се трупа, за да се взриви накрая.

— Ето… Ето… А ти не искаше… Нали ти казах… От това така ще се получи… Ще се запалиш… Ще пламнеш… Цялата ще гориш… Чувстваш… Чувстваш ли? — плещеше Кучката с чужд глас. — Иди… иди донеси още…

Гърлото му пресъхна. Слабините му пулсираха. В главата му удряше чук. Дъхът му секна. Иля плъзна поглед по гърба на Нина, по змийския гръбнак, надолу. Надолу. В самото змийско леговище.

В този миг Нина, когато придърпа стола към себе си, за да го възседне, се опита да изтръска с крак свляклата се дантела, оплете се, вкопчи се в стола и се стовари на пода с трясък и вопъл. Петя се разсмя, тя също — полегнала на хълбок — смееше се и плачеше.

— Тейк… най-важното — тейк ъ фол… фор ми…

Иля също се засмя. Смееше се така: в очите горчиви сълзи, в панталоните — стоманена пружина. Смя се, докато не се разкашля. После продължи да кашля още минута, не можеше да се успокои. „Батерията пада. Остават 10 %“, изписа телефонът. Насили се да стане. Облече студеното яке, с което беше пристигнал от Соликамск. Преброи парите: бяха останали почти три хиляди. Можеше да се живее.

— Сега ще решим всичко — каза той на Нина.

Проясни се.

Слънцето изгря. Въздухът беше свеж. Вятърът не бръснеше, а поглаждаше.

Иля излезе от входа и присви очи. На фона на този въздух вчерашното можеше да мине като кошмар. Може би трябваше да тръгне към гарата, да потърси пътьом някой „Евросет“, но вместо това Иля сви надясно — там зад блоковете започваше малка горичка, нещо като паркче.

Мина между съседните блокове: в единия живееха ветерани чернобилци, в другия се бяха заселили някакви казаци: половината стена украсена с георгиевска лента, че и рисунка: черен конник с фуражка предава наследството на младеж пешак. Преди в Лобня нямаше казаци, през последните седем години се бяха нароили.

Зад блоковете растяха нарядко борчета, зад тях под слънчевата светлина проблясваше поредният силикат, оттам минаваше пътечка, която водеше към другия микрорайон, началото й беше отбелязано с табелка: „Екологична пътека 400 м“. От тази лобненска гордост на Иля му стана глупаво и мило. Тръгна по екологичната пътека — кога друг път щеше да се разходи по нея? Вървеше и сравняваше Нина с Вера. Че с кого другиго?

Колко години пазеше Вера за себе си даже когато вече го беше зарязала. Ако беше останала с него или поне му беше казала, че остава, то за всичките тези седем години щеше да му бъде като икона в мрака.

А освен нея нямаше на кого другиго да се моли. Само в склада — на изпомачканите от другите картинки, където през румените цицки прозираха печатни букви и реклами на виагра. Първо ти е гадно, глупаво и срамно, а после не чувстваш нищо. Иначе няма как да прогониш бесовете от себе си. Без тая работа те и светец ще обхванат.

Тежко му беше без Вера, когато го отведоха. И стана съвсем непоносимо, щом на втората година тя му заяви, че го напуска. Точно тогава започна да му се струва, че наистина я обича и не може да живее без нея.

Арестът беше виновен за тази промяна на полюсите: преди него самият Иля смяташе да я зареже, да се освободи от лобненското бреме и да се премести в Москва. Мислеше си го, но не можеше да намери смелост да се махне. Кожата на Вера беше като на детските клепачи, тънка и нежна, лесно се нараняваше, одраска ли я, веднага пускаше кръв. И беше много мнителна Вера: още щом Иля се влюби в Москва, непрекъснато очакваше той да я зареже. Във всичко виждаше признаци и знаци. През цялата последна година му говореше, че трябва да избере. Трябваше да избере така, че тя да не пострада. И колкото повече говореше за това, толкова повече самотата му се струваше свобода.

Макар преди да си беше представял бъдеще с нея, в настоящето не можеше да я вземе завинаги със себе си в Москва. Можеше само за една нощ, за танци.

Връщаше си дълга всъщност, а Вера може би смяташе, че това е аванс.

Онази вечер седяха в електричката, съединени със слушалките, и Иля отпреди това знаеше, че кабелчето няма да ги задържи заедно. Той са отнасяше с нея мило и внимателно, като с любима котка, която отвеждат да бъде приспана. От Вера в ухото му се стичаше вина, а какво чуваше тя в своята слушалка, той не знаеше. Вероятно надежда.

Изобщо много мислеше за чувствата й. Свикваш да мислиш много за тях, когато си единствен син на майка си.

А сега осъзна: когато му досаждаше с приказките за общо бъдеще, тя просто не е искала да остава сама в настоящето. После Иля пропадна в миналото, а Вера поиска да продължи напред. Може ли да я разбере? Може. Майка му щеше да я разбере по женски и щеше да го помоли да я разбере. Всичко на света може да се разбере.

Иля вървеше по късата пътечка — по крехкия сняг, по чуждите следи, по сухите игли — и осъзнаваше: затворническата му любов към Вера беше от безизходица. Не си беше мечтал да обича нея.

Вера беше свита, стеснителна. Винаги Иля трябваше да я развеселява, да я вкарва в разговори, да я изкарва от апатията. Как така се беше решила да му се отдаде в единайсети клас? Точно — решила беше.

В училище му се струваше, че Вера е омайна. Сега си мислеше: просто ги бяха омаяли и двамата — с хормони. Може би той нямаше да го направи с Вера. И тя би могла да го направи с когото и да е. Доказано е.

Получава се така: каквото са ти пльоснали в купата през гишето в стола, това ще ядеш и занапред. А би могъл да поиска вместо изстиваща супа — вряла, любов.

Трябвало е да се влюби в някоя като Нина.

Винаги бе искал такава: весела, жива, електрическа. За да може, щом я докосне — веднага да изскочи искра и да му настръхнат косите. А Вера не правеше така. Сбогом, Вера. И ти прости. Довиждане.

На свеж въздух се мислеше ясно — виждаше всичко от височината на птичи полет. А пък в бараката не можеш се издигна.

Беше му интересно да си представи живота не с Вера, а с такава като Нина: вечен драйв? Приключение? Как ли щяха да се развият нещата? Започна да си го представя. Жалко, пътеката свърши.

Докато чакаше реда си пред щанда, времето течеше.

За какво го хаби? За да може да погледа чуждата мацка. А можеше вместо това да отиде при майка си.

Трябва да я навести. Да я погледне. Да я поздрави.

Но не можеше да се насили да го направи. Ще отиде, а там ще му кажат: прибирайте я вкъщи. Безплатното съхранение тук приключи. Къде да я отнесе? На топло?

Ето, измисли си обяснение. А всъщност не искаше да я вижда мъртва, искаше тя да поживее още малко. Виждаш я — подписваш се. Глупаво. Страхливо.

Ама не можеше да се насили. Започна да я изтласква от мислите си. После ще позвъни, после ще помисли. Непременно.

— Какъв е вашият? — попита жълтият продавач.

— Айфон. Нов.

— Има китайски лицензиран за две, ето такъв забавен заводски китайски за хиляда и седемстотин, има и чисто китайски за хиляда.

— Колко? — Иля не можеше да повярва на ушите си.

— Хилядарка. Но хората се оплакват от него, казват, че батериите изгарят. Оригинални са само на айфоните, но те пак са правени в Китай, просто са фоксконовски. Виж, заводските смело ги взимат.

— А чисто китайският за колко време издържа?

— Две седмици гаранция. Но сменяме само зарядното, мобилния на ваш риск.

— Пълен боклук — обяви с хрипкав глас едно момиче със сини коси, което се беше наредило след Иля.

— Давайте го. Момент да проверя.

Иля извади за миг телефона от джоба, забоде му неугледния, забелен кабел. Половината си пари трябваше да даде за него.

— Става, бе, става! — изхъмка продавачът. — Ти просто внимавай да не ти подпали апартамента. Не искаш ли калъф за него? Тук докараха някакви модерни. Щом са спестили от безопасността, може да вложат в стила.

— Не ми трябва. — Иля пъхна телефона обратно в джоба, даде хилядарката. — Не наглей.

Засвири музика: нещо лирично, но ритмично, като че ли латино, с кастанети и неизвестни мексикански барабани. Уводът приключи, на сцената излезе испански баритон и под звуците на китара започна страстен разказ. Пееше приглушено, задушевно. Но не млъкваше.

— Ще потанцуваме ли? — предложи момичето със сините коси.

— Не звъни ли вашият? — обърна се продавачът към Иля.

Иля бръкна в джоба си — телефонът веднага засвири по-силно, сякаш се беше събудил в чужд багажник на кола, спряна от катаджии, и се вкопчваше в последния си шанс, гадината. Натисна всички странични копчета, без да го вади, и той млъкна. Продавачът прибра предпоследната му хилядарка и огледа Иля, дъвчейки устната си, като вече си правеше изводи за това откъде може да притежава такъв телефон.

— Приятно ползване! На мобилния.

Иля го простреля с поглед и излезе.

Отдалечи се на десетина крачки и след като хвърли един поглед през рамо към стъкления павилион, извади телефона от джоба си. Погледна — пропуснато позвъняване от неизвестен номер. Въведе набързо кода — за да провери кой е, може и да е оставил съобщение. А гадта взе че се изключи от студа.

Прибра се на бегом вкъщи. Заключи.

Телефонът дълго време не идваше на себе си: чистият китаец не правеше добър контакт. Наложи се да го поръчка малко, да го понатика в гнездото. Накрая се пробуди, изкара ябълката. Иля потърпя още няколко секунди, после влезе в архива с пропуснати позвънявания.

Някакъв мобилен номер. Непознат. Досега Кучката не беше получавал съобщения от него в нито един от месиджите.

Какво да прави? Да върне обаждането?

Иля написа на непознатия: „Кой си ти?“, но не го изпрати.

Та нали беше възможно да се окаже познат, дори добър познат? И съобщенията от него да се изтриваха веднага след прочитането им? Напълно беше възможно. Или просто бяха сбъркали номера. Ако им трябва — пак ще позвънят.

Започна пак да гледа Нина — и внезапно се натъкна на нещо съвсем лично. Незнайно защо се сепна, притесни се. И го спря. Та нали май точно такова се надяваше да намери? Но твърде го беше срам да гледа как закланият Петя я гали. Беше го срам и от собствената си непристойност сега, когато майка му беше мъртва. Ами ако го гледа?

Ами ако попита — чий е този телефон?

Веднъж като малък се качи с момчетата на един строеж. Санка каза, че работниците били забравили в изкопа строителни патрони, а те можели да се взривяват като гранати. Играха на „камък, ножица, хартия“ и се падна на Иля да се спусне долу. Строителният изкоп беше направен в ръждив пясък на такава дълбочина, че в него можеха да се закопаят два етажа. Стените му, макар и полегати, бяха кални и коварни — Иля го разбра още при спускането. Останалите пазеха горе да не се появят строителите. Беше почивен ден, съботната вечер преминаваше в нощ. Спускаше се трудно — накрая пръстта започна да се свлича и Иля скочи, за да не си изкълчи крака. В изкопа нямаше никакви патрони, естествено. Трябваше да се изкачи горе. А изкачването се оказа невъзможно. Пясъкът се свличаше срещу него, като че ли Иля стъпваше само на едно място, нямаше за какво да се хване: само ронлива влажна ръжда. Извика на момчетата — а те се уплашиха, беше им се привидял връщащият се пазач и милиционерска охрана, вече си бяха разказали един на друг, че по строежите ченгетата могат да стрелят по крадците, а и тъмнината се беше спуснала. На Иля също му стана страшно. Ами ако утре дойдат работниците и започнат да заравят изкопа с булдозер, без дори да погледнат какво има вътре? Тогава незнайно защо ужасно силно вярваше в това. Санка и Серьога се убеждаваха един друг да бягат. А той ги убеждаваше да не бъдат такива пъзльовци, а да останат и да му помогнат да излезе. Катереше се нагоре — а накрая пак се оказваше на дъното на ямата.

Те му казаха, че ще извикат родителите си — но от това той се страхуваше още повече. Ако майка му разбере, че се е вмъкнал тука… Дори да бъде затрупан в изкопа, не му се струваше толкова страшно.

А как тогава да отговаря пред майка си за това, че е убил човек? По-добре изобщо да не й споменава.

Остави телефона настрани — пареше в ръката му. Зарядното грееше.

До вечерта тревогата се беше свила в някакъв особен мехур в гърдите, притискаше вътрешностите му и искаше да излезе. Той прехвърляше каналите на смахнатия телевизор, притичваше до книгите си, прелистваше любимата някога фантастика. Вътре имаше само някакви несвързани заврънкулки.

Изключи звука, после отново го включи. Десет пъти проверява няма ли пропуснато обаждане. А какво да прави с него — така и не беше решил. Отдалечи се от телефона — върна се.

Провери за новини от „Рочделска“. Няма. През деня все още не бяха намерили Кучката, а нощта ще го скрие по-добре.

Изгаряше ръката му. Чуждият телефон.

Сякаш не беше доубил Петя. А сега вече не можеше да направи нищо с него. Сега трябваше да го храни.

Вечерта го взе със себе си в леглото. За да може да отговори веднага, ако има съобщения. И правилно: докато се опитваше да заспи, изпиука. Отвори.

— Петенка, пиши все пак на Нина. Мама.

— Добре.

Нека знае, че е жив и здрав.

Отвори разговора с Нина. Добави най-отдолу: „При мен всичко е наред. Ти как си?“.

Нина не отговаряше. Последното й съобщение беше от петък сутринта. Такова умиротворяващо, каквото й беше изпратил сега.

— При мен всичко е супер — казваше Нина.

— Тогава ще държим връзка — казваше Петя.

А вечерта се беше снимал с някаква наплескана мадама в ресторанта и беше пуснал снимката публично. Разчитал е, че няма да я види? Пиян е бил, забравил да я изтрие? По-добре да се бяха разделили. По-просто щеше да е.

Спомни си как Нина танцуваше за него, как се събличаше. Видя ясно гърдите й — налети с летен сок: загорели, без проблясъци. Повъртя се, повъртя се, погледа стената; после с едно око, с един пръст потърси папката с клипове. Повече не можеше да й се съпротивлява.

Попадна в апартамент. Петиния вероятно: просторна гостна, голям телевизор с дебелина на книга, диван за двайсет души, по стените безвкусни голотии в черни рамки, някакви милиционерски грамоти, прът за стриптийз, от отворения бар греят кехлибарени бутилки. Нина седеше до него на дивана. По телевизора се мяркаше някакво синкаво порно, някой стенеше, затиснат от плоския екран. Нина гледаше в синината без смущение, бойко коментираше. Камерата на Петя се рееше, прехвърляше се от Нина върху бъркотията от тела. И двамата бяха пияни.

Нина беше опънала мъжка бяла тениска върху голите си колене. Полумракът примигваше: когато екранът светеше и в стаята се развиделяваше.

— Струва ми се, че тая е направо фригидна. Дай ми да избера нещо по-нормално, какво ми пускаш само мъж с две жени? Дай по-добре момиче с двама мъже? Камон, нямам нищо против тройките, но държа на справедливостта!

— Мислиш, че един няма да ти стигне? — Петя пак плетеше език.

— Е нали на теория говорим, не на практика?

— Ние? Ние — на теория.

— Или на практика? — Нина гледаше директно в камерата, директно в Иля, нагло.

— Да не ме навиваш? — Петя се смееше, но пресипнало.

— Ами защо само говорим за това… Може би просто искаш да погледаш? А? Искаш ли да гледаш? Мен… Как ме…

— Да снимам искам. Може ли да снимам?

— Нямам нищо против. А може би и аз да снема?

Нина съблече през глава тениската със Спондж Боб, под нея не носеше нищо. Плъзна се на пода, застана пред него на колене. Посегна към колана, катарамата издрънча, разкопча го. Пусна ръка. Камерата се разфокусира. Нина беше твърде близко.

— Ай.

Иля не можеше повече.

Трябваше да почувства онова, което чувстваше Кучката. Нямаше ги нежните пръстчета на Нина — наложи се да ползва своите, тромави. Свали панталоните, захабените гащета. Хвана плътта си — студено за горещо. Замижа. Отвори очи — Петините.

— Давай… Добре…

Нина отметна назад коси — искаше да я вижда. Той се извиваше, преплиташе език, тя притежаваше власт над него и тази власт караше и нейната кръв да кипи.

— Харесва ли ти?

— Ела… Стига. Ела при мен!

Той свали рязко прашките, скочи от дивана, изключи виещия телевизор, излишният звук изчезна, останаха само те двамата. Сега ги осветяваше единствено кехлибарената светлина от бара.

— А ти сигурен ли си, че само аз ти стигам?

— Млъкни.

Прошумоляха панталони; хрипкаво дишане, фокусът подскачаше, вместо линии имаше очертания, бутилкови проблясъци върху кожата, кратки хлипания. Като че ли постави Нина с гръб към себе си, наведе я напред.

— Ааах. Почакай… Почакай…

Не чакаше. Протегна ръката с телефона настрани — да снима себе си с нея отстрани. Искаше му се да запомни това: как тя му се отдаваше, как му разрешаваше да записва своето безсрамие, как от това й ставаше още по-сладко… В този момент животът като кипяща пара се носеше през тях под налягане десет атмосфери, пръскаше тръбите. Ето това беше истинският живот! Опитваше се да го улови, да го съхрани в телефона, но не можеше да го направи смислено. Вече не бяха просто хора, ръцете им не ги слушаха, вместо думи в гърлото гъргореха безсмислени звуци. Телата, облени в гъста жълта смола, вкопчени в кехлибарен възел, се търкаха настървено едно в друго, блъскаха се яростно, махалото се разделяше, времето се ускоряваше. После той хвърли телефона на дивана, искаше с двете си ръце да сграбчи Нина, да я мята, с двете си ръце да я придърпва към себе си, да влиза в нея настойчиво и грубо.

— Косите… За косите ме хвани…

— Да… Ти… Ти си такава… Кучка… Сладка…

— Аз? Аз съм кучка. Чия кучка съм?… Кажи! Твоята! Твоята кучка!… Твоята?!

— Моята. Моята малка… Разгонена… — След това само хрипове, хлипания. Вик.

Сякаш го порази мълния. Сякаш издърпаха нажежена жица от корема му през слепените канали; сякаш му изтичаше кръвта. Сякаш му бяха изкарали вътрешностите. Попадна в прибой, в нощна буря, блъсна го една вълна, изхвърли го на брега, а после соленото море продължи да го глади, остави го да диша.

Клипът свърши.

Отново стана себе си.

Сви и разтвори длан — не е кръв. Лепкаво, топло, глупаво. Мирише на пелмени или хлор. Защо любовта завършва с такова идиотско лепило? Затътри се към банята да се измие — посърнал, прогледнал и опустошен.

Мушна се под одеялото. Трепери дълго: беше отдал цялата си топлина, нямаше с какво да се сгрее. После заспа.

Сякаш беше в килията.

Прозорецът се отвори, в него се появи тлъстото лице на надзирателя, той повика Иля да се приближи. Иля се подчини. Останалите седяха по наровете с изпити муцуни и изранени ръце, повредени очи, като с перде. Обърнаха уши към вратата, сякаш се отнасяше за тях. Килията беше малка. Затвор.

През прозореца заявиха на Иля, че му е предоставено полагаемото се веднъж в годината посещение. Иля се изненада ярко, дневно, защото знаеше: няма кой да идва тук. В съня му не се намираше в Соликамск, а в някакво селище в тундрата, Иля беше чул името му: Потма. Веднъж в годината, помисли си той. Това е специален режим.

Съкилийниците му зашепнаха, захихикаха. Незнайно защо вече знаеха с кого е срещата му и за какво. Иля изтича от килията, разтвори широко крака, протегна ръцете си нагоре толкова високо, сякаш го бяха увесили под пода, опря глава в стената, наведе лице към пода. Щракнаха белезници, поведоха го по сиви коридори с еднакви врати без номера. Как знаят кой къде лежи?

Коридорът криволичеше, а Иля се опитваше да усети с тила си — няма ли да опрат в него цев, защото точно така ги екзекутират: в галерията, на стъпалата, като преди това ги залъжат със свиждане или преместване в друга килия. После си напомни, че вече няма смъртна присъда, но тилът продължаваше да го сърби.

А след това коридорът свърши — с желязна входна врата с шифрован катинар. Отзад го попитаха: знаеш ли кода? Той опита: 123–678. Съвпадна. Катинарът щракна, разтвори челюсти. Охраната остана отзад. Вратата хлопна. По-нататък продължи сам. Във входа беше лято.

Такова лято — когато на улицата е юлска горещина, а вътре влажна бетонна прохлада и даже от асансьорната шахта лъха приятно, като от бабиното мазе. От улицата се чуваха весели викове. Някой играеше там, деца.

Иля тръгна пеша нагоре, макар асансьорът да стоеше там, канеше го. Но вътрешността му беше цялата черна, сякаш беше изгорял. По-добре пеша. Изкачи се докъдето трябва: петдесет и трети апартамент. Вериния. Натисна звънеца.

Отвори му Нина. Хвърли се на врата на Иля, нацелува го. Носеше престилка, сякаш готвеше нещо. От кухнята миришеше на сладко тесто, печени ябълки. Нина посипваше с пудра захар апетитна шарлотка. Прозорците бяха разтворени, лятото издухваше перденцата навътре, пудрата от табакерата хвърчеше по масата. Нина кихаше смешно и леко, като котка. Започна да набожда свещички в пирога. Преброи петнайсет.

Той я попита какво празнуват, защо такова странно число? Тя махна с ръка: ех, ти, с твоите глупави въпроси. Число като число, нищо не означава. Това всъщност е прощално парти. Двамата с теб заминаваме днес. Чакай, къде заминаваме, това е свиждане, аз съм до живот тук. Глупако, какъв до живот, всички куфари са вече стегнати, сам погледни. Ще летим за Америка, там ни чака кола под наем, „Мустанг“ без покрив, ще отидем от Маями в Сан Франциско, през цялата страна, цял месец на път, както си мечтаехме. Ето и визите са в паспортите — сам виж.

Той провери — и наистина: има и задграничен паспорт, и виза. Снимката в паспорта уж е негова, на Иля, но същевременно не е. Бузите са гладки, без белези, косата е бръсната на слепоочията, а отгоре перчем, нагласен като издухан със сешоар. Очите също чужди. Блестящи. С това няма да ме пуснат, Нина, ти какво — изобщо не приличам на себе си. Ще те пуснат, разбира се, точно такъв си си. Той влезе в банята, избърса парата от черното огледало — и в него, точно, беше весел, с пет години по-млад, гладко избръснат и с направена прическа.

И наистина няма да дойдат да ме приберат, попита я той предпазливо, за да не го помисли съвсем за полудял. Само таксиджията ще дойде, отвърна Нина. Давай по-бързо! Чаят изстива, а шарлотката трябва да се яде прясна, иначе няма да е вкусна.

Беше облечена с бяла риза, трите горни копчета разкопчани. Свежа, въздушна, много истинска. Татуировката — квадрати в квадрата — вече беше поизбеляла, синкава, а не плътно черна. Какво означава, поинтересува се Иля. Това е баркод, обясни Нина. Вместо кръстче ми е. Ако го сканираш с телефона, попадаш в сайта на Бог. На него не може да се попадне толкова лесно, до него се стига само по връзката с кода и само в Тор. Всъщност Господ там е само админ, можеш да му пишеш единствено за съпорт, затова пък в сайта виси чатбот, който знае отговорите на всички въпроси.

Иля вдигна телефона, искаше да сканира, както му беше обяснила Нина, но в ръцете си държеше затворническия телефон с бутони и без камера. Изхвърли го през прозореца. Някакви деца го уловиха, приеха щафетата. Все ще успееш, каза Нина. Никъде няма да ходя. А сега трябва да бягаме. Таксито чака. Преобличай се по-бързо — ето там чисти дънки, тениска, шапка — и да тръгваме!

И потърка топлата си, жива буза в неговата. Миришеше на някакъв цветен парфюм.

Той разбираше, че това е сън.

Затова хитруваше, въртеше се, изплъзваше се колкото можеше, за да не се събуди. Оглуша, ослепя, за да попречи на реалния свят да откъсне и трошичка от вълшебството му. И въпреки това свърши.

Излежаваше се отнесен и абсолютно влюбен, прегръщаше възглавницата, сякаш е човек. Нищо в маминия апартамент не миришеше така, както ухаеше Нина в съня. Това беше много оригинален аромат. Ако Иля го беше срещнал в живота, веднага щеше да го разпознае. И всичко, което бяха показали там, беше истинско освен паспорта: Иля нямаше задграничен паспорт.

Напипа телефона — да погледне дали Нина не е отговорила. Беше един през нощта. Не, не беше отговорила.

На екрана се беше изписало друго: пет пропуснати обаждания от човека, който го беше търсил през деня.

Защо не се беше чуло позвъняването?!

Изпоти се, повъртя подлия телефон в ръцете си. Защо ми го причиняваш това, гадино?! Бутончето за включване на звука беше обърнато към Иля, усилено до максимум… Всичко е наред! Защо не звъни?! Тая гад просто криеше от Иля позвъняванията, все още беше вярна на стария си собственик и се опитваше да погуби новия.

Трябва да се успокои.

Кой би могъл да звъни толкова упорито в събота през нощта? Някоя размечтала се мацка, на която Хазин е обещал да организира атракция? Или някой приятел, който упорито набира от бумтящия клуб, за да завлече Петя във вертепа? Или пък някаква сделка? Сделка, на която не е отишъл?

Номерът е неизвестен — и съобщение няма. Може пък да е любовницата му. Едва ли е приятел, защо да не го запише с името му, защо да трие разговорите? А пък сделката… Всичките партньори на Кучката бяха разпределени по папки, даже Магомед Портиера си имаше място.

Последното позвъняване беше отпреди петнайсет минути. На кого би могъл да му притрябва по това време? Дали тоя човек ще вдигне тревога? Нямаше смисъл да чака повече.

Може би просто Кучката е блокирал пътя на нечия кола на паркинга? Оставил е листче с телефонния си номер под стъклото и сега му звънят ядосани съседи, които се опитват да се измъкнат?

По-добре да отговори. През нощта гласът е различен. През ноември върлуват настинки. Преграквания, такива неща. Най-добре сам да се обади. И да импровизира на момента… Какво да каже? Какво да каже на всеки един от тях? Разходи се из стаята, после се затвори в тоалетната. Едно, две, три. Набра.

Ако е задръстил кола, тогава какво? Как ще я махне оттам? От другата страна отговориха веднага: чакаха.

— Хазин, къде си?!

Мъжки глас. И то глас, който не принадлежеше на приятел. Не на близък човек.

По-добре да не лъже за внедряването. А какво да излъже тогава?

— Аз… Нещо ми е зле — произнесе с хриплив шепот Иля. — Спях…

— Ама тук хората те чакат! Принуждаваш ме да ти звъня от личния си номер!

— Помня… — Дишането му стана неравно. — А колко е часът?

— Какво означава „зле“?!

Не… Ако срещата е била предварително уговорена, Иля няма да може да се оправдае с настинка. И счупване дори няма да му помогне: защо не се беше обадил, не я беше отменил, не я беше назначил за друг ден?

— Натровил съм се с нещо… — Той бавно напипваше правилните думи. — Повръщам. И температура.

— Наистина ли си се натровил? — Оттатък се съмняваха. — Да не си надрусан?

— Такова… — простена Иля. — Въобще… До тоалетната допълзях…

— Къде си? Вкъщи? Може би да пратя някого?

Не питаха, а изискваха. Някой от работа ли беше? Или бизнес партньор? Какви други хора го чакат там посред нощ? За какво? Знаят ли къде живее Петя?!

— Не… Аз… Тук съм на гости…

— У някоя мацка ли си останал, какво?! Хазин, шибаняко! За шишчетата изобщо помниш ли?! Тук има хора, с които исках да те запозная! Помниш ли какво ми обеща?!

Иля заби зъби в палеца си. Какво беше онова там за шишчетата? Какво имаше за шишчетата?! На диктофона…

— Да… Тъй вярно… Обещах да докарам… В натура. Гощавката?

— Гощавката, Хазин! Точно така! И тя беше заявена тук! А ти къде си?! Поставяш ме в неудобно положение! Всички вече се разотиват!

— Аз… Едва мърдам тук… Сигурно е онзи грип… Чревният… — Трябваше да каже още нещо. Трябваше! — Аз… Сега…

Хвърли телефона на килимчето, коленичи пред тоалетната чиния, пъхна два пръста в гърлото си. Излезе. Дяволът се усмихна, смили се над гримасниченето на Иля, помогна.

Иля остана още малко на колене, хванат за студения порцелан. Гърлото му пареше, в устата беше кисело и противно. Тоалетната чиния беше напълнен с погълнат, сдъвкан, но несмлян чужд живот.

— Господи! Като че ли наистина не ти е до шишчета, Хазин… Добре, майната ти… — дуднеше от пода телефонът. — Поне до понеделник ще се оправиш ли?

— Благодаря. Аз… Ще се постарая…

— Не да се постараеш, а да си пушка! Пфу… Добре. Оправяй се.

Прекъсна. Иля пусна водата. Свали капака. Седна върху него. Леко го втрисаше. Усещаше слабост. Отравяне.

На вратата беше окачен календар: селце с покриви от лико в син сняг, прозорчетата жълти, от комините се вие дим, отгоре полумесец, тройка коне, впрегнати в шейна. От две хиляди и шестнайсета година.

До понеделник имаше един ден, до петък — пет. След това времето щеше да спре. През две и шестнайсета щеше да свърши всичко.

В маминия шкаф намери кафе на гранули: спаружена кафява прах, слепена на бучки. Разтвори го в гореща вода и седна в кухнята да се звери в айфона. От съня не беше останало нищо. Пътуването с лятната Нина в „Мустанг“ из неосъществимата Америка беше отнесено от мръсната вода в дупката на тоалетната чиния.

Отърва се! Сега трябваше да разбере кого и за какво беше лъгал.

След спазмите умът му се беше вцепенил. Иля разбърка малко захар в кафето. Кой му беше звънял? Какво знае? Какво е разбрал? Защо номерът му не фигурира в контактите на Хазин? Какво друго освен позвъняванията беше пропуснал Иля?

Намери онзи запис в диктофона — разговора, подслушан от Кучката в нечий кабинет. Отвори приложението, потърси файла.

„Затвори вратата“, „Готово ли е всичко?“, „Да, Денис Сергеевич“, „Вече почти съм се договорил за твоята сметка. Можеш да си приготвиш красива чаша“, „Искат още и малко в натура“, „Там шишчета се правят“.

Денис Сергеевич. Договорил се за Хазиновата сметка. Началникът му ли е това? За какво се е договорил? Защо го няма в контактите?

Влезе в единия месидж, в другия.

В Уотсап примигваше непрочетено: „Педро! Срещата днес ли е? Аз съм в Дюран, много ми се иска да се ободря!“, досаждаше някакъв Гоша. Съобщението също беше дошло само преди половин час; телефонът на Кучката и него беше скрил от Иля.

А пък в Сигнал се беше наредила цяла верига — от същия онзи номер, на който Иля се беше обадил от тоалетната. „Хазин! Напомням за днес“, „Хазин, идваш ли?“, „Обещахме на хората, къде си, кучи сине?!“, „Не разбирам!“, „Да идвам ли да те търся?“.

Всичко това беше изпратено между позвъняванията. Да речем, че от него Иля беше успял да се измъкне. Но беше пристигнало още едно, съвсем скорошно съобщение — пак от него: „Поздрави на баща ти“. Останалите просто преглеждаше, на това се спря. Поздрави на баща ти.

Излиза, че този Денис Сергеевич познава бащата на Хазин? А бащата трябва да е научил от майката за измисленото Петино внедряване. Значи, ако се притесни, бащата може да се обърне към Денис Сергеевич за уточнение? А онзи вместо внедряване беше получил от Иля отравяне. И в понеделник, когато Хазин не се яви в службата, Денис Сергеевич може сам да се обади на баща му и да попита: как са там нещата, синът ви не се ли оправя? В събота едва не пукна, от работа изклинчи.

Пак беше нагазил в лепкавото, пак беше попаднал натясно.

Вътрешностите му се свиха: ще го разобличат, ще го разкрият! Закрачи из апартамента. Започна да се налива с горещо кафе, за да измисли как да се измъкне. Трябваше да поговори с всички роднини и близки, да разбере кой на кого какъв е. Трябваше да помисли, да помисли спокойно! Сега е нощ, добрите хора спят, Иля има преимущество. До сутринта ще успее, ще направи дисекция на електронната душа на Петя, ще подбере правилните пароли и за Денис Сергеевич, и за бащата.

Записа телефона на Денис Сергеевич, за да не го изненадва повече. Влезе отново в Уотсап — а там ново съобщение. Пак. Отново. Гоша: „Братче! Защо така ме изостави?)))“.

И пред този трябваше да се прави на Петя. На него какво да му пробута? Отравянето или секретната операция? Какво знае той за Кучката? Защо Хазин точно сега му е притрябвал? Какво да му отговори — или да си замълчи?

Кой си ти, Гоша? Кои сте всички вие?! Какво искате от мен?!

За какво сме си говорили преди? Как да ти отговоря, за да не забележиш подмяната? Отвори разговора с Гоша.

— Педро! Страхотно е, че се видяхме! Точно като в добрите стари времена!

— Ще държим връзка.

Малко сухо беше прозвучало. Брат ли му е, или не? Иля превъртя назад в миналото, за да разбере.

— Слушай… Извинявай, разгорещих се! Уот абаут а ланч? Аз черпя? Как ти се струва „Недалний Восток?“ — редеше Гоша.

— Боклук е твоят „Восток“.

— Ако искаш, ти избери място… — изобщо не се смущаваше Гоша; Петя мълчеше — и тогава, след като не получи отговор, Гоша бързо добави: — Чакай, ще те набера!

Значи някаква котка им беше минала път. Гоша се опитваше да замаже нещо. Трябваше да разбере какво — иначе как да влезе в крачка?

— Защо не се обаждаш, братче?! — нервничеше или го притискаше Гоша.

— За какво да разговарям с теб? Като има пари, тогава се обади.

— Ама нямам сега! На петнайсети ще има!

— Като има, тогава. Аз да не съм Майка Тереза, мамка му, всички да спасявам.

— Не можеш просто така да ме зарежеш, ясно ли е?!! — виеше Гоша.

— Мога. С нищо не съм ти длъжен — пишеше Хазин.

— Не ми се иска на никого да разказвам от кого какво взимам, братче — притискаше го след няколко минути Гоша.

Иля го прочете отново. Заплаха?

— Малчо, мислиш ли, че ще се занимавам с това, ако не съм се обадил, където трябва? Ако обелиш дума пред някого — веднага ще ти затворят устата. И аз няма да си мръдна пръста да те измъквам. И никой друг няма да го направи. Опитай, ако искаш — отвръщаше енергично Хазин.

Това беше краят. А преди това? Трябваше да се върне още назад: беше започнало да се появява нещо неясно, сивкаво, но контурите му все още не можеха да се различат.

— Педро! Ар ю хевинг а парти? — беше писал няколко седмици преди този случай Гоша.

— Аз съм семеен човек, знаеш — усмихваше му се Петя. — Какви купони.

— Да, бе, семеен бил… Знаем, минали сме тоя път… — Гоша се смееше. — Бонус ми падна, искам да го отпразнувам! И едновременно с това да се позаредя!

— Окей, ще намина. Обаче хайде у вас. Ти съобщенията триеш ли, глупако?

— Тъй вярно, другарю капитан! Както ми наредихте!

— Вече съм майор!

А преди това имаше едно, второ, трето — като копия под индиго: „Днес в града ли си? Среща?“ от Гоша, а Хазин му назначаваше среща — където и когато му беше удобно.

Иля продължаваше да връща назад. Току-виж изникнало нещо, което не бива да забравя, когато отговаря на Гоша.

— Братче! Ще идваш ли на срещата на випуска? — беше попитал Петя Хазин някога много отдавна.

— О, здравей. Изненада. Не, едва ли. Да не би да съм забравил нещо там? — правеше се на клоун Гоша.

— Ти пък! Десет години от дипломирането! Трябва! Хайде!

— Да не мислиш, че за десет години някой от тях е станал човек?

— Още повече! Ела да видиш зверилника! Нали двамата с теб сме станали! — беззвучно, чрез скоби, се смееше Хазин.

— Ти просто искаш да видим Симонова.

— Не да я видя, братче! Какво толкова не сме видели? Тая принцеска трябва най-накрая да се пипне!

— А аз за какво съм ти? Двамата с Натка смятахме да ходим на театър.

— За компания! Там освен с теб няма с кого другиго да поговоря! Обещавам ти после тур из клубовете и изобщо културна програма! Пък и колко лета, колко зими, само работа!

— Мамка му. Добре, дай ми един ден за преговори — отстъпи Гоша.

— Ама си мъж под чехъл! Чакам.

Три жълти смайлита на Кучката: смеят се до сълзи. Как беше приключила тая история? Иля превъртя нататък.

— Какво става? Освести ли се? — написа пръв Хазин на следващата вечер.

— Всъщност нормално! — Гоша пусна голям палец. — Никакъв махмурлук!

— Защото е ка-чест-ве-но! Довери се на професионалиста!

— А ти? Симонова капитулира ли?

— Абсолютно! Като знамето на Райхстага!

— И как е?

— Като мартенска котка! — с победоносна скоба — една-единствена — се усмихна Петя.

Сега Гоша се разсмя със смайлита: също както Кучката преди това — три жълти, смях до сълзи. Такъв беше разговорът.

Съученик, значи. Иля ги сравни със себе си. Какъвто му се падаше Серьога, такъв беше Гоша за тоя Хазин. Приятел от училище. Само че при различните хора училищната дружба поема по различен път.

Допи кафето наведнъж.

Потупа с пръст празното прозорче, в което трябваше да напише отговор на Гоша. Набра: „Разваля се“. Изпрати.

Искаше да се върне към Денис Сергеевич, но не му се получи. Гоша се запъна. Изпрати снимка: седи на диван заедно с две пиленца с нацапани лица, които гледат в камерата, издули устни. Самият Гоша — подпухнал, с кръвясали очи, под очите — тъмни кръгове. Усмивката му като на вълчо чучело в музей: разтеглена и като залепена. И мацките като чучела.

— Тук всички те очакват с нетърпение!

И там го чакат. Навсякъде чакат Петя. Всички се нуждаят от него. А може би, мина му през ума, не е нужно да чака цяла седмица?

— За колко имаш пари? — попита той Гоша.

— Братле! Та истинската дружба не се изразява в товарно-парични отношения! Дружбата е свързана с натурален обмен! — отново му се заусмихва онзи. — Ние на теб нимфи, ти на нас — добро настроение? — Усмихваше се така, че сигурно го боляха бузите. С всички сили. И опашка сигурно щеше да мята, ако не седеше върху нея.

А Иля го шибна с каишката: пляс по кълките! Пляс по гърба! Както му беше завещал Петя. Че да заврещи.

— Като дойдат кинти — пиши. Край. Разсейваш ме.

Отсвири го, а остана да гледа: дали Гоша ще започне да хленчи? Да му ближе ръцете? Или пак ще се опита да го перне през пръстите? Гледаше в сълзящите му очи, хипнотизираше го. Кротни се. Успокой се. Заври се в колибката, от която изпълзя.

Ти си прав, а аз не. Аз те издърпах от миналото, от училищните снимки, сам не знам защо. Аз захраних теб, безгръбначния, със захарна пудра. Научих те, опитомих те. Преди си ми бил нужен за нещо, но сега си ми омръзнал. Защо съм постъпил така с теб? Защо?

Цялата история я нямаше в съобщенията, виждаше се само сухият остатък; а самите уравнения, съсипващи приятелството, многоетажни и с всякакви неизвестни, се изграждаха, естествено, в разговорите, при срещите. Там Иля нямаше как да попадне.

Ама какво значение има! По друг начин така или иначе няма как да стане. Преди може и да съм те кредитирал, Гош, но вече няма да го бъде. Балансът между нас ще остане неизравнен: ти си неправ и жив, а аз съм неправ и мръзна в канализацията. Не завиждай, утеши се.

Само не ме питай нищо повече. Не мога да говоря.

Гоша сякаш го чу. Отпълзя настрани. Прости, приятелю.

Усещаше противен сладникав вкус в устата си.

Погледна часовника: часът бе същият като предишния ден, когато се беше прибрал да си мие ръцете. Беше минало едно денонощие. Денонощие, а Петя не се беше вкочанил.

Утре трябва да предаде поздрави на бащата: от Денис Сергеевич. Само че как да ги предаде, като баща му го няма в контактите? През майката? Не, тук има нещо друго. Няма развод, не е сирак. Щом празнуват заедно бащиния рожден ден.

Измисли го. Да вземе да претърси целия телефон за „баща“. Все някъде ще го намери. Написа баща в търсачката, започна да проверява. Намери разговори с майката, безброй. На Нина беше говорил нещо за баща си. На други хора. А самият той беше потънал вдън земя. Може и от другите да научи нещо за него, но може да опита и още нещо.

Ами ако е „татко“? „Татко“, а не „баща ми“?

Появи се.

— Татко, върви на майната си, разбра ли?

Ето го и него. Юрий Андреевич Хазин беше записан в телефона на Кучката. Беше го запаметил като страничен човек. Татко. Изведнъж му се прииска да се наплиска със студена вода. Изми си очите, преди да отвори разговора.

— Разбра ли ме? Може да не разговаряш с мен, може дори да ме лишиш от наследство, хич не ми пука! Няма смисъл да ме учиш как да живея! Ти си имаш свой живот, аз си имам мой! Край, довиждане!

И тук прекъсваше. „Довиждане!“ беше последната дума, от Петя. Разговорът беше приключил преди три месеца.

Що за човек си ти, Хазин?! Защо се държиш така с баща си? Ако Иля имаше такъв телефон — но негов, личен, ако в него можеше просто да напише в търсачката „татко“ и да намери истинския си баща някъде в запаметения минал живот… Да намери контакта.

Защо, за какво?

— ГАДИНА НЕБЛАГОДАРНА! ЮДА!

Баща му пишеше само с главни букви. Всичко, което пращаше на Петя, беше написано само с главни букви.

— И не бива само себе си да изкарваш светец! — беше му изкрещял синът му преди това.

— КРАКЪТ ТИ ДА НЕ СТЪПВА ПОВЕЧЕ В МОЯ ДОМ!

Малко по-нагоре.

— А ти си свикнал всичко да става по твоята, нали?

— ЗАЩОТО СИ СУКАЛЧЕ! ЗНАЕШ ГО МНОГО ДОБРЕ! КАКВО СИ ТИ БЕЗ МЕН? КЪДЕ ЩЕШЕ ДА СИ СЕГА?

— Ще видиш как ще се справям от сега нататък.

— ДА ВИДИМ ТЕ КАК ЩЕ ТИ ПОМАГАТ! НЕГОДНИК!

И още.

— Сега не мога. Дай да обсъдим всичко тук.

— КАКВО САМО МИ ПИШЕШ? СТРАХ ТЕ Е ДА ГОВОРИМ? БЪЗЛЬО! ИЗЛИЗАЙ ИЗПОД ПОЛАТА НА МАЙКА СИ!

И с това приключваше — всъщност с това започваше. Иля го беше чел отзад напред. Нищо не разбра, освен едно: никакви поздрави не може да предаде на тоя човек.

Какво се беше случило между тях?

Телефонът лежеше на масата — затоплен от ровенето на Иля в него. Затоплен беше сякаш от живота. Но естествено, причината беше друга. Той приличаше на презрял паднал плод — пропукваше се от гнилост. И излъчваше гнила вяла топлина.

Трябваше да пробие обвивката му и с лъжичка да изгребе от него всичко. Да го изгребе и да го изяде. Иначе нямаше да се спаси.

Изпод полата на майка си.

Помогни, мамо. Напомни ми какво се е случило между мен и баща ми. Забравих. Добре че поне с теб не сме на нож.

„Петенка, моля те, поговори с татко! Сърцето ми се къса!“.

„Знаеш много добре, че с мен може да си откровен! Татко ти истината ли казва?“

„Нима не разбираш, че за татко ти това е истинска катастрофа??“

Хазин сякаш оставаше глух за тия оплаквания. Не беше отговорил на нито едно от тях. Когато ставаше дума за нещо друго — вадеше тапите от ушите. За баща си — мълчеше. Може би не беше почувствал никаква катастрофа. Или обратното, беше пострадал силно при нея?

Трябва да порови из паметта, да потърси бащата. Снимка? Клип?

При Петя всичко беше омешано: алено зарево на концерти с гонки из нощна Москва, Нина сериозна с Нина весела, запис на арест с необуздани късометражни клипчета на хихикащи кретени с червени очи, сред които беше и самият Петя. Наложи се да превърти по-нагоре, по-надълбоко, докато не откри — отдавнашен, остарял.

Като че ли от банкетна зала.

Жълти стени, гипсов таван, сънени сервитьори. Застлана с покривка дълга маса, отрупана със салати, бутилки с коняк. А около масата — униформи.

Само униформи, чак да ти се премрежи погледът. Стоманени платове, бели ризи. Звезди като на небето. Прошарени коси, плешивини. Офицерските жени: къси подстрижки, фризури, ярки цветове. Събрание.

— За нашия многоуважаем Юрий Андреич Хазин! Две кратки и едно продължително! Ура! Ура! Ураааааа!

Всички лица обърнати към именика — Петиния баща. Камерата се приближи, поклащайки се: продълговато лице, странно малък нос за такава дължина, дълбоки и същевременно малки очи, косите още гъсти и непрошарени — но със странен оттенък, кафяв, неестествен. Тежка брадичка, а кожата под нея на дипли, сякаш е увиснала. Човек можеше да си помисли, че този мъж е бил преди това пълен, но после нещо го е изсмукало.

Юрий Андреевич Хазин приемаше тоста прав. Той също беше облечен в кител — изгладен, леко широчък. В ръката си държеше висока чаша с бледо шампанско. Усмивката му беше като изсечена. Хлътналите очи грееха енергично, искрено. Този празник беше в негова чест. Започна да говори с хрипкав от вълнение глас, после се прокашля и повтори по-ясно:

— Скъпи колеги! Какво говоря — скъпи мои приятели! Сами знаете, че този ден е важен за всеки наш човек. Това не е просто знак на признателност от страната, държавата, така да се каже, тоест — твоята Родина. Това е и своеобразен белег като годишните кръгове на дърветата. Израстваш, значи. И макар че е време скоро да отстъпя път на младите…

Поколеба се. Погледна директно в камерата — в очите на Петя-Иля — и намигна. Иля го побиха тръпки. Картината се разклати — може би Кучката вдигаше чашата си. Тук Петя все още се държеше като син на баща си.

— Но на нас все още ни се живее. А ние живеем, докато служим. Нали?

— Има ли живот в пенсия, драга редакция? — пошегува се някакъв мъж с посивели коси от другата страна на масата.

— Ами вие ни разкажете, уважаеми Александър Евгениевич! — добродушно оголи зъби в усмивка Хазин старши. — Ние не сме се разбързали натам! Нека първо доброволците да полетят в безвъздушното пространство! Белка и Стрелка, така да се каже! Но нямах предвид това! Исках да кажа, че днес съм принуден да наруша нашата добра воинска традиция… Помня как измих лейтенантските си звездички, помня капитанските, майорските… Полковнишките всички ги помните, разбира се… Но дявол да го вземе, тези не могат да влязат в чашата!

Залата се разсмя в подкрепа на думите му. Юрий Андреевич ги остави да се насмеят, после приглади дорестата си грива.

— Така че ще се наложи да ми простите! Още повече че сред присъстващите тук има хора, които разбират! Защото сами са опитвали! А, Борис Палич?

— Точно така! И преди да пресушим тази чаша, аз бих искал да добавя нещо към твоя тост, Юра! — започна да се изправя дебел мъж с черни мустаци, облечен в стомана и злато. — Ето, ти стана генерал-майор! По длъжност и чин! Всичко е законно! Какво може да се пожелае в такъв случай? А, да! Нали, доколкото ми е известно, скоро отпразнувахте още едно попълнение в семейството, така да се каже! Синът ти стана майор! Нали?

— Тъй вярно! — обади се иззад камерата операторът с пискливия си глас.

— Така че вече си имате династия! Синът майор, ти — генерал-майор! Желая и на двамата да не се спирате. И синът ти някой ден да дослужи до твоите висини! И нека стане традиция всички Хазини да служат вярно на Отечеството! А Отечеството да ги цени и да ги повишава своевременно! Защото вие, така да се каже, сте ценни кадри!

Залата отново се разсмя, засвири, но тук Иля просто нямаше как да се досети поради каква причина. Ясно беше само, че тоя Борис Павлович е по-главен дори от виновника за тържеството. Генерал-майорът го слушаше почтително и с робска нежност.

— За теб и за твоя син! — Дебелакът не изчака никого, а започна да пие от чашата си, докато не я изпи до дъно.

Телефонът потрепна и угасна. Виж ти какво филмче за гнездо на оси.

Иля остана да седи съкрушен и да предъвква устната си.

Генералски син беше убил. Беше утрепал син на ченгесарски генерал.

Отвори прозореца. Изсъхналата рамка не поддаде веднага, заскърца, Иля злобно я дръпна настрани. Задушно беше, ужасно. Мъката, която денем сякаш се скриваше, а вечер отстъпваше място на Нина, го връхлетя като валяк, натисна го в пода. Адски му се припуши.

Сега дори до живот няма да има, Нина. Може би още в затвора ще го удушат, преди да е приключило следствието. Някой друг ще се разхожда с теб насън из Америка в „Мустанг“.

За каквото и да се караше Юрий Андреевич със сина си, на убития щеше да прости всичко и щеше да си го изкара на убиеца. И никой няма да го защити. Прокурори, ченгета, затворници — една каста, хиени. А Иля е от другата, на обречените. Него може и просто на шега да го пребият до смърт, че и с телефон да го снимат — за да се хвалят пред приятелите си. Цигара трябва! Нали има денонощни будки?

Грабна кибрита от печката, пъхна го в якето и изтича навън в нощта.

На улицата сякаш се ширеше чума. Блоковете се издигаха мъртви, черни. Обитателите им се бяха изпокрили, заключили вратите, пуснали пердетата, заврели глави под възглавниците. Хора така или иначе нямаше, а демоните и в тъмното виждат всичко.

Изскочи на „Батарейна“ — там като че ли имаше бакалия. Иля пъхна ръце в джобовете си, сгуши глава между раменете си и тръгна с вдигната качулка. Отпред стърчеше някакъв мъничък павилион — като че ли търговски.

Беше нула градуса.

Водата се превръщаше в лед, а ледът във вода.

От нулевата температура страхът започна да се топи, а вместо него взе да се натрупва капка по капка размразеният гняв. Защо с Иля все така се случва? Защо животът му премина в ъгъла и в ъгъла ще свърши? Защо е толкова безсилен срещу света? Къде е справедливостта в това, че не може да се отърве от наказания? Защо убиването на човек му се получава, а прощаването — не? Защо все попада в ръцете на хиените? Защо няма друг изход, освен да погине от собствената си ръка, а за самоубийството се отива в ада? Ти какво, бог ли си или собственик на кланица?!

Търпение. Крий глава в ръцете си, шията свивай в раменете. Като в зоната — не изпъквай, не спори, не възразявай. Дават ти метла — мети. Казали са ти да се обърнеш — обръщаш се. С бог се договаряш само да не те карат да доносничиш. По-далеч от блатните[5]. По-далеч от надзирателите. Не ги гледай в очите. Чакай свободата.

Ама къде е тя?!

— Кучка… Нищожество… Гнида… Гнида гнусна си ти…

Защо за Иля нямаше точни думи?

Краката му пружинираха, злобата го тласкаше напред. Измина половината улица като в мъгла. Подплаши всички невидими демони. И въпреки това не разля и капка бяс.

Добра се до мястото.

Това беше будка „Белоруски продукти“. И беше херметически заключена, витрините бяха покрити с железни решетки, на стоманената врата висеше грамаден катинар. Вътре нямаше никого и нямаше как да се влезе.

— Мразя ви! Мразя ви!!!

Бързо-бързо се затича. До автобусната спирка имаше стъклена, светеща, празнична реклама на щастливи човешки лица; вдигна един объл камък — и прааас във витрината!

Тя се пръсна на кръгли като бонбонки прозрачни парчета, които се разсипаха по мокрия асфалт. А лицата се оказаха хартиени, камъкът ги разкриви. На Иля това не му беше достатъчно; той сграбчи афиша, разкъса го на две, после още по на две, хвърли парчетата на земята и ги стъпка. После угаси лампата с юмрук.

Отдръпна се, опомни се, вдигна глава.

И отпред, в чумното безмълвие, видя кола. Светеха дългите фарове. Колата се носеше бавно, като кълбовидна мълния. В подобно време би трябвало да се стараят да се движат по-чевръстичко, а тази почти пълзеше. Като акула. Душеше.

Ченгета!

Ледена ръка стисна вътрешностите му.

Обърна се с гръб към тях, тръгна бавно, като се стараеше да се удържи да не побегне, покрай строителните огради, взираше се в пролуките с надеждата да открие тесен проход. Гневът отново се смръзна в страх. Да не хукне, вече ставаше почти невъзможно.

Дългият лъч напипа потрошената спирка, замисли се. На косъм не стигаше до Иля. Трябваше да се маха, но отпред го дебнеше светъл капан: работеща улична лампа след няколкото ослепели. Налага се да влезе в полезрението й. Риск, да, но без него няма да мине. Може патрулът да се съсредоточи върху разбитото стъкло, да не забележи пешеходеца. Ако остане на място, със сигурност ще го настигнат.

Навлезе в светлото петно колкото се може по-спокойно.

Бледата светлина го притискаше към асфалта. Гърбът го сърбеше. Краката го умоляваха да побегне. Виждат ли го? Забелязали ли са го?! Не бива да се обръща.

Тъкмо бе навлязъл отново в тъмното, когато отзад нещо крякна. Завъртяха се сините светлини на полицейския буркан. Изръмжа мотор.

Иля се втурна напред, без да чака да го повикат. По хлъзгавото, по ненадеждното…

Фаровете веднага го настигнаха. Мегафонът изхриптя:

— Спрете! Гражданино…

В този миг оградата прекъсна — и Иля веднага хлътна в бездната, затича се по пръхкавия сняг между дърветата, после излезе на някаква пътечка… Патрулната кола навлезе между блоковете, от нея изскочиха хора, започнаха да викат на Иля да спре — със своите си гласове, без мегафон. Но той не можеше да се спре.

Дотича в двора на някакъв блок, започна да натиска бравите на входовете — всичките заключени, всички се страхуват от чуждите хора, никой няма да го пусне.

Иззад ъгъла се появиха лъчи, започнаха да осветяват тънкия като паяжина жив плет, където Иля смяташе да се скрие.

Промъкна се покрай блока, под прозорците. И видя как далеч напред под една улична лампа срещу него се появява сивкавосин автоматчик. Оставаше само един вход. Поне до него успя да се промъкне, натисна — заключено.

Ще го хванат.

Край.

Извади телефона и със светнатия му екран започна да шари по вратата, по разкъсаните хартии на дъската за обяви. Пощальоните обикновено си записват някъде край входовете кодовете за катинарите, за да не се налага да ги помнят. Иля си го спомняше или от детството, или го беше научил в зоната. В зоната вероятно.

Под светлината се мярна 717 — написано с флумастер на нивото на кръста. Той натисна цифрите, сбърка, опита отново.

Писна.

Иля натисна дръжката нежно, сякаш я разминираше. Ако се опъне, всичко е свършено. Тя поддаде. Тогава той открехна лекичко вратата, за да се промъкне вътре, и тихичко я затвори след себе си. Полетя безшумно към асансьора, започна да натиска копчето. Чуваше как патрулът се промъква отвън покрай стената, през пробитата ламарина се носеха тенекиените гласове от радиостанциите.

Асансьорът се спускаше, простенвайки.

Най-накрая се отвори — Иля скочи вътре, натисна копчето за последния етаж, осемнайсети. Блокът беше нов, а асансьорът се движеше бавно и виеше. Подът беше опикан, въздухът бе тежък и застоял. Копчетата бяха прогорени със запалка, на всяко беше застинала пластмасова сълза.

Молеше се само за едно: да не го хванат точно сега. Ще го завлекат в участъка, ще го задържат, докато разследват, ще прегледат камерите, а там и Хазин ще се появи.

Рано! Рано! Още малко време!

Иля се взираше в обгореното копче за осемнайсетия етаж и се молеше, когато вратата се отвори, пред него да няма човешка фигура в униформа. На долните етажи да не се чуват гласове.

Някои мърсуват в асансьорите, а други трошат копчетата. Ясно защо. Няма как иначе човек да си върне на държавата и да отмъсти за живота си.

Най-после допълзя до върха. Дрънна, разтвори се.

Етажът изглеждаше доста странно. Стените бяха украсени с новогодишни гирлянди, със снимки на Гагарин и бяха олепени с покемони. Или някой от съседите тук беше откачил, или още отсега се готвят за Нова година. Бетонът вонеше на цигари — от край до край, сякаш с порите си беше вдъхвал цигарения катран.

Появиха му се киселини, слюнката му потече.

Иля се прокрадна към прозореца до шахтата за смет — погледна към двора.

Мъничката патрулна кола опипваше със светлините си съседните блокове; пешаците не можеха да се видят в тъмното. Но не биваше да слиза, докато не махнат с ръка и не се откажат.

На перваза имаше кръгла тенекия с пепел и фасове: живеещите тук излизаха да попушат и да погледат Лобня. Иля разбута с пръст угарките. Очевидно се опитваха да се откажат — не пушеха целите цигари, а оставяха една трета.

Той измъкна от пепелта една по-дълга, пална я с кибрита, пое в себе си тютюна, изоставен от някого, затвори очи. Гирляндите мигаха весело, променяйки ритъма си.

Допушваше нечия угарка, доизживяваше нечий живот.

Прибра се вкъщи почти на зазоряване.

Неделя сутринта. Както често се случваше през студентските му години.

Тогава също крачеше в утринната мараня заедно с първите минувачи, които тепърва започваха живота си в този ден: някой си разхождаше кучето, друг отиваше на работа. Всички вече бяха преминали в днешния ден, а Иля все още завършваше вчерашния.

Преди, разбира се, се налагаше да отключва внимателно, тихичко апартамента. Вкарваше предпазливо ключа в ключалката, завърташе го съвсем бавно, като го задържаше, за да не се завърти сам механизмът, да не изщрака твърде силно. И после отваряше вратата по особен начин: с едната ръка я оттласкваше напред, а с другата лекичко я придърпваше, за да не би случайно да се хлопне. И едновременно с това я повдигаше отдолу, за да нагласи пантите в нескърцащо положение. Майка му спеше много леко. Ако се събудеше, щеше веднага да му се нахвърли:

— Ама как може! Изобщо да не се беше прибирал!

Ще иде в кухнята по нощница, ще тикне останалите от обяд печени картофи под носа на Иля. Хем си ужасно гладен, хем картофките са божествени, а с всяка хапка трябва да предъвкваш и преглъщаш порицанието й: та нали и тя седи там, на стол, гледа навъсено и сънено, души.

— Добре, де… Жив си поне, слава богу. Безделник.

Дояждаш си — а тя, все още строга, ще събере чиниите и ще започне да ги мие с потракване на мивката. С гръб към теб. С учителския си гръб.

— Мамо, а чай може ли?

— Чай! И без това цяла нощ не си спал! Край, стига!

Завличаш се в леглото без чай. И след като вече си се увил в одеялото, ще извика от кухнята след теб:

— Поне момичетата бяха ли симпатични?

— Мамо! Какви момичета! Та аз съм почти женен!

— Шегувам се, де, шегувам се. Бързо заспивай!

А сега няма с кого да се съобразява, да влиза тихо в антрето, да превърта тихичко ключа в ключалката. И апартаментът беше отключен. И въпреки това Иля се стараеше да не вдига шум.

Събу се до вратата, защото майка му щеше да му се развика, ако остави следи. Тишината беше такава, сякаш тя спеше дълбоко. Вратата на стаята й беше отворена. Тя също я оставяше отворена, когато той излизаше вечер — за да засече връщането му. Но понякога му се удаваше да се промъкне незабелязано. Тогава се прокрадваше на пръсти, почти носейки се във въздуха, до мамината спалня — и по същия начин, както с входната врата, по своя патентован метод притваряше вратата й — за да не го чуе как си мие ръцете, как кипва чайника.

И сега отиде до стаята й. Хвана бравата, за да затвори вратата. За да се престори, че майка му е там, просто спи.

И в сутрешната тишина чу фалцетния писък жужене, който цял ден не му беше давал покой. Идваше от майчината му стая.

Иля влезе вътре, вирна глава, ослуша се: като че ли идваше откъм леглото.

Стационарният телефон. Телефонът, който беше ударил злобно и го беше натикал в процепа между възглавниците. Туткаше приглушено, даваше сигнал „заето“.

Иля въздъхна, отнесе апарата на мястото му, внимателно сложи слушалката в гнездото. Той млъкна, утихна. Сякаш беше успокоил майка си.

Излезе от стаята, затвори вратата. Спи, мамо. Престори се и ти заради мен.

Изми със сапун миризмата на цигари от пръстите си. Пийна чай, нали сега никой нямаше да го чуе. Застла леглото с чисти чаршафи. Легна си. Повъртя в ръцете си телефона: искаше да си включи будилника.

И сред иконките за първа необходимост намери една: с полумесец. Беше активирана. Прочете — режим „не безпокойте“. Ето защо телефонът не допускаше хората, които му звъняха. В него не се криеше никаква душа.

Просто снимки. Просто текст.

Спа като пребит. Дори да беше имало там някакви сънища, Иля просто ги пропусна.

После внезапно скочи.

Някъде наблизо нещо пронизително врещеше. Зад стената. Зад стената, но в неговия апартамент. Домофонът?! Ченгетата го бяха намерили!

Изскочи гол в коридора, съжали, че беше скрил пистолета в кухнята — но не, не звънеше домофонът. Звънеше в мамината стая.

Стационарният телефон. Някой търсеше майка му на домашния номер. С никого няма да разговаря сега. Кой звъни? От училище? Приятелка? Няма сили да обяснява какво се е случило с нея, какво става с него, какво ще бъде по-нататък. Затвори се в тоалетната, но телефонът се чуваше и там, беше досаден, звънеше непрекъснато.

Оттам, от спалнята го безпокояха. Там нещо не беше наред. Звъняха непрекъснато, сякаш не звънеше човек, а автомат, който разполага с безкрайно много време, защото не може да умре. Може и наистина да е робот — за да напомни, че са закъснели с плащането на тока?

Предаде се.

Отвори стаята, вдигна слушалката.

— Ало.

— Иля Лвович?

Гласът беше женски: не младежки, дълбок — абсолютно жив.

Зададе въпрос и чакаше отговор.

— Кой се обажда? — попита хрипливо Иля.

— Позволете ми да изразя съболезнованията си за загубата ви, Иля Лвович — изрече гласът. — Не мога да си представя каква болка е това. Да изгубите любимата си майка в разцвета на силите й.

— Кой… Откъде знаете? Кой се обажда?!

— Казвам се Анна Виталиевна, представлявам бюро за погребални услуги „Мособряд“. Извинете, че ви безпокоя в неделя. Едва успях да се свържа с вас! Вчера от сутринта до вечерта все беше заето.

— Нищо не ми трябва.

— Вече сте използвали услугите на друга агенция?

— Какво? Не…

— В такъв случай бих искала да ви разкажа какво можем да ви предложим. Готови сме да се заемем с всичко необходимо.

— Сега не искам нищо да ми предлагате! — Кръвта на Иля се качи в главата му.

— Разбирам чувствата ви — каза жената. — И ужасно съжалявам, че ви се обаждам в този толкова труден момент в живота ви. Но вече минаха четири денонощия, откакто почина Тамара Павловна, а вие все още не сте я прибрали от моргата. Това просто не е по християнски някак… Погребението трябва да се направи на третото денонощие. Все пак това е майка ви.

Иля свали слушалката от ухото си и я погледна зверски. Слушалката продължаваше да жужи с глас на комар. Накрая се успокои и произнесе със задавен глас:

— Колко… Колко ще струва всичко?

— Може би ще ви бъде по-удобно, ако ви посети наш агент и обсъди всичко с вас на място, Иля Лвович?

— Не. Просто кажете колко.

— Базовият вариант ще ви струва деветнайсет хиляди и петстотин рубли. Той включва напълно оборудван ковчег, венец с диаметър седемдесет сантиметра, транспортиране на тялото на покойницата до мястото на погребението, както и удобен специализиран микробус „Газела“, който ще откара вас и близките ви от моргата до гробището. В микробуса има десет седалки. Ковчегът е скромен, но достоен. Плюс дървен кръст на прът. Но с ваше позволение бих ви препоръчала вариант „Стандарт“. Там и венецът е по-голям, и подплатата в ковчега е копринена, и „Газелата“ ще ви откара у дома след гробищата. Двайсет и четири хиляди и петстотин рубли, разликата не е голяма. Вие всъщност обмисляли ли сте дали ще е погребение, или кремация?

— Не кремация — каза Иля.

— А местенце на гробището намерихте ли вече? Защото можем да ви помогнем да подберете правилното — недалеч от входа, в сенките на дърветата. Сега ще ви е трудно самостоятелно да намерите, още повече за толкова кратко време. Хората изкупуват всичко прилично няколко години по-рано — доверително му съобщи жената. — А нашата агенция си има собствени резерви. Ако искате, можем още днес да отидем, сама ще ви покажа всичко.

— Не. Оставете ми номера си. Аз ще ви се обадя.

— Разбира се! — Анна Виталиевна му го издиктува; Иля запамети цифрите в Петиния телефон. — И просто искам още да ви кажа, че сигурно ще ви звънят и от други агенции, имайте предвид, че нашата държи водещата позиция на пазара за ритуални услуги. И ако се решите още днес, посещението с агента няма да ви струва абсолютно…

Той затвори телефона. После опипа с ръка кабела, намери мястото, където влизаше в стената, и го изтръгна.

Седна на леглото.

Не по християнски.

Гадина.

Мислеше си — ще затвори вратата на майчината стая и ще зазида там всичко, с което не може да се справи. Мислеше си, че майка му ще потърпи там, вътре, докато не измисли как да разреши всичко. Докато събере смелост да се види с нея. Но на нея не й се седеше там. Напомняше за себе си. Изискваше вниманието му.

Зад прозореца се стелеше сива мъгла: обикновен зимен ден — ноемврийски или мартенски. От небето се сипеше сняг на мокри парцали, летяха право към земята, падаха и се разтваряха. В такива дни апартаментът се потапяше в сумрак.

Иля светна лампата в стаята си, светна в кухнята, в коридора. И си наля чаша водка. Намери спагети, сложи вода да заври: с кетчуп и сол ще станат супер. Пък и само със сол е добре. След противната затворническа храна всичко е нормално.

Водата така и не искаше да заври. Налягането ли беше твърде ниско, височината ли беше твърде голяма, като в Хималаите. Макар и да се намираха на третия етаж.

Беше си мечтал да се върне в този дом, в тези стаи. Погали мебелите. Обърна с бялото нагоре намиращата се на масата студентска рисунка. Отвори шкафа — там имаше колекционерски колички. Извади една, повъртя я в ръцете си. Мащаб едно към четирийсет и три. А в детството му беше едно към едно.

Не тупти сърцето, заглъхва. Върна количката обратно.

Искаше му се да завие от мъка.

На закуска изгледа новините. Хазин все още не беше попаднал в тях.

Трябваше да отиде до моргата. Дори само за да им каже: тя не е безстопанствена. Ето, аз съм синът й. Но все още няма къде да я откарам. Подръжте я още няколко дни. Непременно ще измисля нещо. Непременно ще измисля.

Неделя.

Моргата се намираше там, където беше и централната градска болница — на „Заречная“.

По „Батарейна“ до „Букинско шосе“, почти до блока на Вера; но без да се стига до него — завива се надясно. И се минава покрай онзи същия гълъбарник, който двамата със Серьога бяха ограбили, а наоколо: ръждясали гаражи, тухлени бараки, изрисувани бетонни огради.

И изведнъж си спомни как веднъж с майка му бяха ходили в тази болница, докато още беше малък. Да му махат сливиците. И пак оттам минаха, по същия този път. Сякаш отиваше на разстрел. Всяка крачка беше направена насила. Първоначално се опита да го съблазни със сладолед — вика му: „Ето, после ще си го изядеш!“.

Можеше и да не му казва, че отиват за операция, а да излъже, че просто на преглед при лекаря. Но майка му не обичаше да лъже, нито да му говори глезено. Винаги наричаше нещата с истинските им имена, а към бъдещето гледаше строго, през учителските си очила. Приготви се за най-лошото, тогава животът няма да те разочарова, такъв беше девизът й. Ще има операция, няма да боли твърде, а само малко — ще потърпиш.

Тя си имаше своята истина, а Иля — неговата: и го беше страх да чака операцията, а да върви на смърт със собствените си крака беше истински ужас. Сладоледът не можеше да го подкупи. Иля не обичаше твърде сладки неща, предпочиташе солени.

Тогава тя започна да му преразказва Дубровски. Сигурно го беше преподавала на някой осми клас, ето че влезе в употреба. Той не можа да разбере всичко, но сцената в ямата с мечката го порази. Запомни малкия пистолет, нещо като мускет, в ръцете на Дубровски, който го допира до ухото на мечката. В замяна на сливиците успя да изтъргува от майка си точно същия, само че китайски, от пластмаса.

Пътят не беше кратък — половин час пеша с детски крачки от блока им. И тогава половината път Иля не извървя по улица „Заречна“, а в горите със селяните и в ямата с мечката. А после се появи болницата.

По време на цялата операция си мислеше за малкия старинен пистолет. Почти не усети болка. Но сладоледа все пак се наложи да изближе. Оказа се, че е задължително.

А сега ето — спомняше си как тогава беше минал оттук, и отново не премина по истинската „Заречна“, по пътя към ешафода. Мина напряко през миналото.

Болницата се издигаше зад блоковете, сред синчеца. Сива тухлена сграда, мрачна, ниска и широка, с много крила. Като го видиш — направо ти се отщява да се разболяваш.

— Трябва да отидете в патоанатомията — изгъгна с настинал глас лелката на регистратурата. — Влезте откъм улицата.

Бяха направили отделен вход към мъртъвците, за да не се засичат с болните, да не ги смущават. Целият вход беше облепен със съобщения: ковчези, ритуални услуги, агенти, погребения. До него дежуреха чевръсти типове, които се правеха на скърбящи, но щом видяха Иля, веднага се въодушевиха.

Той веднага ги прати по дяволите. Лешояди.

— През ноември винаги добре умират — подочу, докато минаваше покрай тях. — Но на Нова година е по-добре. А най-добре, разбира се, е през юли.

Даде паспорта си, за да предяви права върху майка си. В началото отделението беше същото като останалите. Млади момичета в престилки. Очилат мъж с цигара — завеждащият. Да, има такава. Доста се забавихте. Ще я взимате ли?

— Не. Току-що се прибрах… Трябва ми още време. Да се подготвя — каза Иля.

— По закон седем дни е безплатно — каза му завеждащият. — След това по ценовата листа.

— Вероятно ще успея за седем дни.

— Искате ли да я видите?

Иля кимна.

— Болнични чехли двайсет рубли.

Преминаха през залата за аутопсии — кафяви стени, тасове с инструменти, на масата — слаб азиатец, черепът му разтворен. След това врата със заключалка — „Хладилно помещение“.

Ключалката изтрещя, вратата изскърца, облъхна го студ и влага. Включиха живачното осветление.

— Е, какво стоите? Влизайте.

Иля почувства болка и притеснение точно като преди операция: сега ще режат.

— Така, къде е Горюнова? — попита очилатият едно момиче. Вътре имаше болнични колички, покрити с чаршафи, някои събрани заедно, други оставени настрани. Под чаршафите лежаха пак такива, непотърсени. Очилатият, без да спира да пуши, надникна под един чаршаф, после под друг. Стигна до края.

Там до стената бяха поставени две тела, покрити с един общ чаршаф. Женски крака и мъжки, космати. Лекарят повдигна покривалото, увери се, повика го.

— Ето. Горюнова Т. Вашата.

— А защо? — На Иля му се зави свят. — Защо е тук с някакъв… Това е мъж? Защо така?!

— За какво говорите? А! Ами чаршафите са в пералнята, остана само един. На нея й е все едно. Няма гола да я оставим.

— Гола?

— Вие какво, за пръв път ли влизате в морга?

Иля направи крачка напред.

Допрени една до друга, количките приличаха на съпружеско легло. Сякаш мъж и жена спяха заедно, завити с едно одеяло. Майка му винаги спеше сама. Леглото й бе тясно, единично. А тук…

— Но давайте, какво?

Очилатият отметна ъгъла на чаршафа, за да няма повод Иля да се мотае повече.

Срещнаха се.

Косите й — съвсем посивели — бяха събрани на кок на тила и заради това главата й беше съвсем леко извърната настрани. От Иля — към чуждия мъж. Хлътналите й очи бяха останали полуотворени, проблясваха като бяла пластмаса. Устните бяха свити, покрити с бръчици. Много беше остаряла. Много беше остаряла.

От тази мисъл — че майка му се е състарила, а не че е умряла — го засърбя в носа, присви го в някакви неизвестни жлези, в устата му загорча.

Мъжът, до когото лежеше тя, оставаше покрит. Носът му повдигаше чаршафа. Можеше да се разпознае къде се намира членът му.

— Разделете ги! Чувате ли?! Разделете ги! Що за… цинизъм?!

— Недейте парадира много, при нас държавни стандарти за това няма, гражданино. Цяла ли е? Цяла е. Запазена ли е? Запазена е. Ако ще викате — ще извикаме полиция — направи му забележка завеждащият. — Вик, ела постой тук с този!

— Не се вълнувайте, ще ги разделим — зачурулика от прага момиче с престилка. — Това, между другото, е съвсем приличен мъж, не си мислете, че е някой клошар. С инсулт го докара Бърза помощ. А това, че очите й са отворени, ще го оправим. Само като дойдете да я приберете, донесете някаква по-хубава дрешка. Ние имаме тук облекла за покойниците, от града ни ги дават, но са много обикновени. Най-добре своя.

— Сега ги разделете — тихо-упорито-злобно каза Иля. — Сега.

— Добре, де, вие пък… — Момичето Вика приклекна, щракна спирачките на мамината количка, отмести я настрани.

Иля придържаше чаршафа върху майка си, оголи мъжа. Високо чело, голям нос, сиви косми на гърдите. Намръщи се. Майната ти, старче. Не може на всички мъртъвци да се угоди.

Между количките се образува проход, Иля влезе в него така, че да може да вижда лицето на майка си.

Така по-добре ли е, мамо?

— И ако не знаете как да процедирате нататък, мога да ви дам телефона на един човек, те ще се заемат с всичко. Сега и документи ще трябва да оправяте, най-добре да го оставите на хората. Да, тук и храм си имаме, на територията на болницата, ако искате опело да поръчате например, църквата на светата Матрона Московска. Ако искате да е по християнски.

Мамо, здравей. Върнах се. Как така се разминахме с теб. Много вкусна супа, от сърце направена.

— Там, между другото, се намират личните й вещи, нищо не сме пипали. Мобилният само звъня, винаги ги изключваме, за да не пречат на работата. Но всичко е там, можете да проверите. Ще трябва да се разпишете само, после ли? Има няколко документа, някои за сега, другите — когато я приберете.

Мамо, още не мога да те погреба, аз тук не успях да се измъкна, пак се замесих в бъркотия. Нали не ми се сърдиш за това, че не веднага?

Тя не приличаше на заспала, не приличаше на восъчна кукла, не приличаше на нищо, което Иля да познава. Беше мъртва, нищо не можеше да му отговори.

Прости ми. Преди не съм ти го казвал, защото не разбирах. Защото смятах, че аз съм се забъркал в цялата тая история, че аз съм жертвата. А не ти. Прости ми, че закъснях с половин година. Че закъснях завинаги.

Правя всичко възможно оттук да те… Но не мога веднага да те взема у дома, разбираш ли?

— Ами да вървим? Да попълним документите — повика го момичето.

И съм в една ситуация, мамо. Уж греба, а докъде мога да догреба, не разбирам. Нищо сериозно, после някога ще ти разкажа, не се притеснявай.

— Аудиенцията приключи — рече строго очилатият, каква гнида. — Като ви я дадем, ще й се налюбувате.

И покри лицето й с чаршафа. Майка му това като че ли не я засягаше.

— Ето визитката на агенцията — връчи му едно картонче на изхода момичето. — Почакайте, сега ще отида за личните й вещи. Можете да почакате в помещението за опечалени, сега е празно.

Иля се подчини и седна на пейката в помещението за опечалени, заби поглед в покрития с балатум под. В него се натрупваше тъга, човъркаше го. Пред погледа му проблясваше отвърналата лице от него майка.

В коридора тътреха нозе хора, стържеха като с шмиргел по нервите му. Обвивка, говореше Иля сам на себе си. Това е просто обвивка, опаковка. Главата се е килнала настрани, не го е направила мама. Майка му я няма там. Това е празен смачкан пакет от мляко в кофата за боклук.

— Прости ми, моля те.

И в този момент избръмча. В джоба му. Телефонът на Хазин. Някой беше пробил черупката. Извади го, вкара паролата. Съобщение.

— Какво става с Нина? Мама.

Иля примигна.

— Не отговаря — отвърна той.

— В болницата е. Не ти ли каза?

— Не.

— Поне можеше ти да й позвъниш!

Иля потърка чело, прибра телефона. Можеше. В болницата? Нина? После. Не сега.

Накрая излезе момичето Вика, изнесе мамините вещи — празен портфейл, изключения мобилен телефон, на който Иля беше звънил, верижка с кръстче. Ключа от апартамента го нямаше никъде.

— Да вървим да подпишете документите.

Излезе от моргата — натъкна се на наскоро построената дървена църквичка, която му беше обещала онази Вика. Реши да влезе незнайно защо. Вътре беше препълнено. До входа — щанд за свещи. Опушват каквото трябва. Пред отеца — опашка от жени. Който не може да се утеши при главния лекар — идва при попа за застраховка.

За последен път Иля беше виждал толкова кръстове върху кожите на хората, татуирани със синилка. И с образите на Христос така. И с куполите. В зоната всяко нещо има друго значение. Интересно какво точно е то?

За какво да се договори? Да приемат майка му на някое нормално място? Да вземат предвид, че Иля се намира в афектирано състояние?

Набра Бог. Постоя, заслушан в гърдите си. Дълго време се чуваше сигнал свободно. Никой не отговаряше. Нямаше връзка. Или може би той също беше включил телефона си на режим „не ме безпокойте“.

Уж всичко беше направил както трябва, а накрая — пак в ада. На земята животът е организиран така, че всички хора задължително попадат в ада. Особено в Русия.

Но още на улицата, преди да стигне до дома, се върна към Хазин. Четеше вървешком, както всички. Четеше на пешеходната пътека. На стълбището. В кухнята.

Нина е в болница?… А Петя знае ли за това?

Върна се на безкрайния разговор на Хазин с Нина. Започна внимателно да чете последните реплики. Нещо го пробождаше отвътре.

„При мен всичко е просто супер.“ Последното, което беше написала на Петя: в петък сутринта. Появи се някакво притеснение — у Иля, чуждия човек, за нея. Сигурно заради летния сън с шарлотката. Глупава работа. Любовта на Нина се прехвърли от съня върху истинския Иля, както ваденка се прехвърля върху кожата.

Има ли тук нещо за болницата? Някакъв намек за това, което може да се е случило с нея?

Стигна до самото начало, до зората на отношенията им — както ги беше запомнил телефонът. Как беше започнало всичко? Така, както започва при всички хора в града. През миналата година, две хиляди и петнайсета. Единайсети януари, неделя.

— Аз съм Пьотър. Вчера се запознахме в „Тройка“. Приемът!

— Приемът, приемът! Помня ви, Пьотър! Как чувате? — Нина беше намерила в арсенала от картинки изображението на спътникова антена и го беше вмъкнала в съобщението си.

— Не чувам твърде добре, снощи нещо оглушах. Но беше весело.

— Прекалено! Така че ти пиша от кома. Спешно се нуждая от детокс! — картинки на спринцовка и вана.

— Може би борш?

— Какво, веднага ли?

— Защо да отлагаме за утре онова, което може да се свърши днес? Хайде да се видим в три в „Пробка“?

— Хайде! Само че ще закъснея с един час!

Продължението следваше чак след седмица, когато бяха свършили празниците. На седемнайсети януари Нина му беше писала първа:

— Пьотър! Надявам се, че не си от онези, които бързо се предават! Котката ми наистина раждаше, абсолютно безизходно положение! — сконфузена емотка с ококорени очи.

— Руснаците не се предават. Поздрав на котката. Как я кара?

— Маха ти с лапичка. Моли да провериш в твоята правителствена агенция дали може да разчита на майчинство! — и карикатурни торбички с долари.

— Настоявам за снимка на котката заедно със стопанката.

— Ами тя сега не е във форма. Въргаля се в леглото абсолютно неглиже. За котката говоря.

— Още повече!

— Добре, почакай.

Следваше картинка от анимационното филмче „Том и Джери“: мишката със спална шапчица и сърдитият котак лежат в едно легло.

Петя не отговори нищо, но наистина не се предаде. Изчака още една седмица — поохладня — и на двайсет и трети януари отново тръгна на щурм.

— Привет! Искам да те поканя на кино. Днес свободна ли си?

— Днес ми е международният ден на жената. Пристигна една приятелка от Минск! — и последва картинка: две момичета с панделки и трика танцуват заедно.

— А утре какъв ден ти е?

— Събота. А на теб?

— Да отидем утре тогава? На „Американски обир“.

— В никакъв случай! — Шепнешком подсказва: „Съгласна съм на „Бърдмен“.

— Добре… Има прожекция от 19:30 в „Октябър“.

— Хайде да се разберем така: отиваме в „Пионер“ от осем да го гледаме на английски, като билетите и пуканките са от мен! — емотка с пуканки.

— На английски???

— Готова съм да ти превеждам на уше.

— Ок. Тогава ще мина да те взема утре в седем, ако нищо не се промени.

— А ти обичаш да планираш, нали?

Значи след киното се беше случило, пресметна Иля. Как се получава при хората? После са отишли на вечеря, прозвънтели пълните с вино чаши, после — бар, клуб, кръговрат — като че ли втора среща, а после и трета… В неделя по обяд махмурлията Петя написа на Нина:

— Благодаря за вечерта… И за нощта…

— Благодаря за сина… И за дъщерята… Михаил Сергеевич, мошенико! Защо от този номер? — смееше се Нина.

— Стига вече. Просто исках да кажа, че беше яко.

— Съгласна! Сори. — Емотката се зъбеше: глуповато извинение.

— Най-накрая да се съгласиш за нещо с мен!

— Е, поне съм готова на диалог. Продължавай да ме убеждаваш!

— Имаш ли планове за днес?

— Честно казано, имах. Но ако трябва да съм съвсем откровена, не са чак толкова интересни.

— Тогава си резервирам „Живаго“!

— Коварен съблазнител! Любимата ми книга! Край, отивам да се гримирам.

— Ама каква книга? Шегувам се.

После се оттече: уговаряха се за срещи, Нина му изпращаше вече истински свои снимки — бяло бельо, черно бельо, червено — казваха си кога ще дойдат навреме и кога ще закъснеят. А на трети март вече го повика без прелюдия:

— Център до Юстас. Днес съседката нощува при годеника си. Това е намек. Повтарям, това е намек.

— Какво да нося?

— От теб бутилка вино и добро настроение, от мен въздушна салатка и вълшебна атмосфера.

— Значи ще донеса и пица — и Петя, обучен в нейния стил на писане, намери пиктограма на триъгълни парчета пица и й я прати.

— Ненаситник!

Към април отношенията им бяха започнали да задълбават. На девети Петя още през деня попита:

— Нин, свали новите серии на „Breaking Bad“, плийз!

— Така, така, а ВДНХ? Нали щяхме да ходим на кънки?

— Сама ме запали по тоя сериал, сама се оправяй. Аз се съпротивлявах!

— Съпротивата е безсмислена! Знаех си, че ще се зарибиш. В интерес на истината първо смятах да предложа „Следствието се води от експерти“… — Нина вмъкна в съобщението жълтичкия детектив от колекцията телефонни емотикони.

— А той много сезони ли има? Нали знаеш, че трябва да си планирам живота!

— Ами пет или шест. Но нищо, нали и „Наркос“ излиза, също по твоята тема. Така че с тези темпове до края на годината ще ни стигне.

— Като стана дума за моята тема. За теб да взема ли?

— Взимай, изкусителю! Ще гледаме на 5D.

Значи до април вече беше успял да я докосне, съблазни, покори. Но може би тя самата си го е търсела? Може би не е била чак толкова невинна?

А в края на месеца Петя за пръв път започна да премълчава, да скрива нещо от нея.

— Нинк! Значи ти за празниците си в твоя Минск?

— Ами да. На нашите много им домъчня. Не искаш ли да дойдеш с мен?

— Май не, като че ли. И нашите също искат да празнуват с мен. А ти за колко време?

— Не знам. Няма да е през цялата ваканция. За три дни. Там просто няма какво толкова да се прави. Защо?

— А, нищо, просто питам.

Значи все пак не е московчанка. Студентка? Дошла да завоюва имперската столица? Сама в града. С някого делят квартирата. Разчита на нещо? Надява се на нещо? Иля плъзна надолу, стигна до десети юни.

— А ти какво ще правиш през уикенда?

— Ами всъщност до понеделник трябва да си направя реферата по история на киното, Петя. А съм още до под кривата круша! — и картинка с чепато дърво, за да смекчи с шега неловкостта?

— Просто нашите ни канят и двамата на обяд.

— Охо! Какво е станало?

— Ами нищо. Просто искат най-после да те видят. Толкова са слушали за теб.

— Тая работа е по-важна от историята на киното. По дяволите. Цялата съм нерви! — и емотката нервничеше.

— Ти откачи ли? Това е просто обяд.

— Аха, просто? Сега цяла седмица ще трябва да зубря НК и НПК вместо неореализъм и нова вълна! Ами ако решат, че съм невежа?

— Стига, де. Но да, НК е добре да се научи, естествено. Все ще потрябва. Шегичка.

На следващия понеделник Нина му беше писала, изпъстряйки съобщението с панически личица: десетки личица.

— Това намирисва на катастрофа, Петя…

— За какво говориш? За обяда? Съвсем нормално си мина. Хареса им.

— Пффф! На баща ти със сигурност не съм. На майка ти даже й стана жал за мен.

— Глупости приказваш.

— На лицето му беше написано, че на моето е изписано, че съм гладна беларуска златотърсачка, която иска да изяде тяхното момче.

— Глупости.

— С все кокалчетата.

— Стига с тия комплекси.

— Аз и без това не мога да ям кокалчетата. Трудно ги смилам.

В началото на август се появи онова същото спасително послание, което беше научило Иля как да си спечели живот от мъртвец.

— А ти през всичките тези дни изобщо ли няма да ми звъниш? — попита за пръв път Нина.

— Нали ти обясних, че ме внедриха, няма да успея…

— Да, да, помня всичко. Просто понякога, нали знаеш, имам нужда да чуя гласа ти.

— Службата ни е опасна и трудна, Нинк.

— Точно затова.

— Ами така се случва.

— И какво, криминалните елементи не може ли да си имат своите разтревожени мацки, които изпадат в параноя и периодично им звънят? Какво точно в думите „С мен всичко е окей, зай!“ ще издаде внедрения сътрудник?

— Ами инструкцията ни е изобщо да не даваме телефона на роднините си.

— Аз съм ти роднина?

— Нин! Като майка ми започна вече! Роднина си ми, мамка му!

До края на лятото Петя все изчезваше, а Нина все чакаше. Сви се при родителите си в Минск, оттам пишеше провинциални отчети, качваше полуголи снимки. Върна се в Москва — а и там времето не вървеше. Дали липсваше на Петя, или не — неизвестно.

— Страдам от недостиг на витамин П. Линея, драга редакция. И лятото свърши.

— Нин… Кълна ти се. Това е за последно тази година. Не зависи от мен, нали знаеш! Такава ми е службата! Какво мога да направя?

— Нищо не можеш и аз нищо не мога. Никой няма да ни помогне.

— Слушай, обещавам да си взема отпуск. Да идем в Анталия? Или в Кемер. Двамата. Ти и аз. А? Ол инклузив. Като бели хора.

— А ще се върнем като сини.

— Даже още отсега започвам да търся екскурзия. Честна дума.

— Честната дума я изяде кравата.

— Ето, гледай. От пети до осемнайсети октомври. Белек. Белек е по-добре от Кемер!

— В Белек определено е по-добре от Ховрино. Край, отивам да се гримирам!

— Не, сериозно ти говоря!

Все пак си бе изпълнил обещанието; на десети октомври вече бяха на море. Иля се откъсна от четенето на чуждите писма, погледна в чуждата хроника: точно тогава бяха заснети клиповете на плажа и в хотелската стая.

— Малката, вече съм на закуска. Нещо да ти донеса?

— Себе си! Само внимателно, да не разлееш нещо! И кроасан за десерт.

— Всичко взех. Има някаква жестока екскурзия до Кападокия. Ще се лети на въздушни балони. Две денонощия. Ще отидем ли? За утре се освободиха места.

— Нали познаваш страстта ми към въздухоплаването!

— Но пътят е шест часа. В едната посока.

— Ще се целуваме, няма да е скучно.

Две седмици разговаряха само за това как ще се развличат един друг. В рая безделието тежи. Какво пък, и това е изпитание.

От другата страна на прозореца вятърът започна да завихря сипещия се мокър сняг. Депото се потопи в сивота. Иля почака, почака и влезе в албумите. Ориентира се по датите в миналогодишния Петин октомври.

И ги намери: въздушните балони. Десетки, дори стотици разноцветни огромни балони, които се издигаха едновременно в оранжево прозрачния въздух. Изгряващото слънце — червено, облаците — рехав пискюл, долу напластена планинска верига, старо градище, изгризано в скалите, хълмиста земя чак до невъобразимо далечния хоризонт, разчертана от нишки пътища, и балони, балони — половината небе в ярки балони с кошове. Направо спира дъхът. Иля не беше виждал нищо подобно през живота си, нямаше как и да си представи, че в света, в който се намира Соликамск, е възможно да съществува и това; а Петя просто бе отскочил дотам от скука.

Нина викаше възторжено, махаше с ръка на издигащото се слънце, казваше, че това е най-хубавият ден в живота й. Иля погледна: дванайсети октомври две хиляди и петнайсета година. После двамата с Петя се бяха снимали: зад тях балоните — сапунени мехури щастие над безкрайната Земя. Иля се взря в очите на Петя, докосна лицето му, разтвори пръсти: увеличи. Искаше през зениците да попадне още по-далеч, още по-дълбоко. Но стъклото не го пускаше.

Най-хубавият ден.

Сипа си от шишето.

Разгледа още море, плажове, бански костюми — но днес всичко това му изглеждаше някак по-различно. Днес сърцето му се свиваше. Сякаш се въртеше на шиш и капеше.

След това периодът на щастието безделие свърши. Нина беше писала — на седемнайсети октомври, ден преди отпътуването:

— Помислих си, че в Москва това адски ще ми липсва. Ти например.

— Ами нали това е отпуска! Отпуската е малък живот!

— Искам такъв, но голям.

А големият живот се оказа друг. В Москва отново се виждаха бегло, уговорените срещи се проваляха: службата надделяваше, ученето досаждаше. Когато се срещаха — извън кадър — вече не се чувстваха толкова непринудено, както преди. Нещо се мяркаше зад гърбовете им, някаква сянка. Декември, след събота, Петя крещеше:

— Какво стана? Защо си тръгна? Какво изобщо беше това?

— Защо се държиш с приятелите си като с отрепки?

— Защото ми дотегна с оплакванията си, затова! Какъв приятел ми е всъщност?

— Нищо такова не ти е говорил! Знаеш какво му се случи!

— Ой, хайде, продължавай да ми пилиш на главата! Защото няма кой друг да го прави, нали?!

— Виж, за това не знам!

Нова година празнуваха заедно — с приятели наеха къща в Подмосковието. Беше пиянско събиране — Иля прегледа снимките — а лицата на всички не бяха пияни: изкривени, трескави. На масата беше пръсната гощавката. И ето, личеше си, че точно след тези празници всичко беше потънало в мрака. Останалата част от януари беше празна, изтрита. Но в него се вършеше нещо лошо: любовта се разлагаше. Или Петя изчезваше, или Нина…

Нещата започнаха да се оправят едва на десети февруари. Той й изпрати:

— Ще дойдеш ли при мен? Тук е адски гадно! Умирам от скука! Нииин!

— Знаеш, че нищо няма да ти донеса.

— Не ми и трябва нищо, поел съм твърдо по пътя на поправянето! Може дори да не носиш цветя и портокали! Само себе си!

— Та това е ведомствена клиника. Няма да ме пуснат при теб.

— Обработил съм вече сестричките, всичко ще организираме. Домъчня ми! Наистина!

— След това лекарят сигурно ще докладва на баща ти, че съм идвала.

— Да вървят и двамата на майната си! Да не съм петгодишен, че той да ми казва какво да правя!

— Ами добре. Кои са часовете за посещение?

През февруари го посети отново в болницата. През март го изписаха, тя го посрещна. В писмата не се споменаваше от какво са го лекували. Но Нина се грижеше — и за него, и за себе си. Като че ли до април всичко беше наред. А в началото на април течението отново промени хода си.

— Можеш да ми крещиш колкото си искаш, Петя.

— Защото не можеш да ми казваш какво да правя! Ясно ли ти е?! Животът си е мой!

— Тази работа ще те съсипе. Нас вече ни съсипа. Край с нас, Петя.

— Големи глупости говориш!

— Ти не го усещаш, но аз го чувствам. Тя те разрушава.

— Хайде сега и за купола почни да приказваш! За магнитния!

— Доскоро.

Командировките и внедряванията зачестиха; преди Нина проявяваше разбиране, но вече започна да губи търпение. На двайсет и шести се гневеше:

— Тоест пак ще изчезнеш? И даже няма да можеш да говориш?

— Ще пиша. Около мен ще има хора. Нали ти обяснявах какво представлява! През цялото време ще има. Но ще мога да пиша. Ако успея, дори може да позвъня.

На девети май две хиляди и шестнайсета, след кратки разговори за дреболии, Нина му прошепна:

— Знаеш ли, мисля си — може пък винаги да си бил такъв? Просто досега си се преструвал пред мен? Докато си ме обичал?

— Остави ме на мира! — изкрещя в отговор той.

— А може и наистина да си се старал. Докато си ме обичал. А после си престанал. И се оттече.

— Върви по дяволите, ясно ли е?

— С хората не може да се отнасяш като с боклуци, Петя. Хората са живи. Някой досега казвал ли ти го е? Мама, татко?

— Майната ти!!!

После мълчание — цяла седмица. Може би Нина го напускаше. Докато изоставеният Хазин вероятно не откриваше, че не може съвсем без нея.

— Нин, спиш ли? Спиш? Поговори с мен. Моля те. Нуждая се от теб.

— Трябва да отивам в университета.

— Прости ми. Не знам защо правя всичко това. Домъчня ми.

— Ами нека някой друг те утеши. Има кой. Някаква си Албина.

— В телефона ми ли си ровила? Супер!

— Албина ти е ровила в телефона. Поне да си беше изключил известията.

— Нин, това е от работа, секретарката на началника. Наистина.

— Важното е началникът да не възразява. На мен вече ми писна. Лека нощ.

— Нин!!! Включи си телефона!!!

Коя беше тази Албина? Иля написа в търсачката името й, после опита с „Аля“ — и я намери. Имаше история, да: със смугла брюнетка със сини очи. Тя също пращаше на Петя снимки по бельо и със зовящи вишневи устни и прикрити с два пръста налети гърди.

Там, където при Нина имаше ръбове, Албина беше закръглена; където при Нина всичко беше умерено, при Аля беше в изобилие. В синя униформа тя, синеока, загоряла, представляваше същинско изкушение. Гръдната обиколка беше голяма, налагаше се да разкопчава горните копчета.

Със своите плавни линии, с изобилието си, със сенките и контрастите тя, естествено, изкушаваше. При вида й на Иля му секваше дъхът; но Аля винаги пишеше едно и също, изразяваше се първично: „Искам да те галя с устни“, „Чакам те в мен“, „Горя“. И пишеше с правописни грешки. Албина беше ефектна, но беше и глупачка.

Албина живееше в Петя през май и през април и го беше хванала само няколко дни след изписването от болницата. Нина се грижеше за него, Албина го примамваше. Но с нея беше започнало още по-рано, тя се припокриваше с някакви отсъствия на Петя, командировки, заседания, както обясняваше той по свой начин. Но и тя не можеше да оправдае всички изчезвания, може би имаше още някого.

И Нина го подозираше. Едва тогава ли беше започнала? Или още отпреди, при някое от неговите изчезвания? Когато на морето му беше говорила за измените — себе си ли бе имала предвид, или него?

Иля вече не я гледаше, а я слушаше. Нина бе изгубила двуизмерността си, беше придобила обем, оживяваше. Не живееше само в телефона.

Прииска му се да се намеси в караницата им. Каква ти Албина, гадино?! Виж се: в живота си имаш най-доброто момиче, а гониш чуждите секретарки! Какво не ти стига, всъщност какво още можеш да искаш?

И Петя очевидно го чу. Два дни се блъскаше в стъклото, стремеше се към Нина.

— Много те моля. Нужна си ми наистина. Хайде да се видим, да поговорим.

— За какво?

— Искам да живея с теб. Искам да се преместиш при мен.

— Като че ли това е твое решение.

— Аз решавам! Искам да бъда с теб!

— Смехория.

— Ти си моя и никъде няма да ходиш, ясно ли е, кучко?! При никого няма да отидеш! Който й да е следващият ти тъпкач, ще го намеря и ще го размажа! Схвана ли?! Никъде! Никога!!!

После плюеше в лицето на Албина, крещеше и на нея, че всичко между тях е приключило, а Албина му се смееше с белите си вещерски зъби и му обещаваше, че пак ще допълзи при нея от своята сельодка.

Тресеше ги двамата с Нина, подмяташе ги: бяха попаднали в турбуленция. От съобщенията не можеше да се разбере какво друго освен изневерите разделяше Петя и Нина. Но имаше още нещо — мощно, непреодолимо.

Иля влезе в папката с клипове — да провери какво е останало в архива на Хазин от този период. И намери. Онова същото, в което двамата с Нина гледаха безцветно порно на дивана. Когато тя беше поискала от Хазин да признае, че тя е неговата кучка. Бе настоявала отчаяно.

Към трети юни Петя беше сломил съпротивата й и сам се беше пречупил.

— Аз изхвърчах, в хладилника има всичко необходимо. Взех ключа със себе си, заключих те, така че извинявай, ще се наложи да ме изчакаш!

— Защо ме събра Господ с милиционер…

— Да, и в шкафчето има неразпечатана четка за зъби. За теб. За да останеш.

— Колко мило! И за какъв срок?

— Пожизнено!

Настъпи мир като в старите времена. Тя отново му изпращаше пак себе си, едва прикрита — от неговия сутеньорски апартамент с кол за стриптийз. Събраха се все пак.

— Как ти се струва? Agent Provocateur. Тематично за теб! — и емотка, каквато вече почти не използваше: бански костюм.

— Не ми пращай такива неща, ФСБ е пламнало!

Това продължи един месец: после отново се появи параноята, той пак спря да се появява, макар Нина да живееше у тях.

— Петя, можеше поне да ми пишеш, че при теб всичко е наред.

— При мен всичко е ок! Работа!

— А кога да те чакам? Приблизително?

— Днес едва ли. Погледай филм. Или излез с приятелки. Сори!

Три седмици по-късно, в края на задушния московски юли, в жегата, когато тялото вечно е лепкаво, а труповете започват да вонят още на втория ден, Нина му пишеше полека:

— Знаеш ли, струва ми се, че ме разваляш. Ти и твоите вечни истории. От теб направо вони на развала. До когото и да се доближиш, веднага прихваща от теб тая гангрена. Аз, Гоша, Никитос. Ти просто ни използваш и ни захвърляш. Правиш хората около себе си нещастни. Чуваш ли ме, Петя? Нещастни.

— Пука ми, ясно ли е? — озъби й се Петя. — Можеш да си ходиш.

Иля се ровеше в Петиното бельо, бъркаше без ръкавици в коремната кухина, междувременно улавяше и разни други — пак Албина, Юлия някаква, Магда — които дори не си беше направил труда да скрие, мършави блондинки с детски ръчички и стъклени погледи, остригани по момчешки брюнетки с черни дупки под изписаните вежди, все за еднократна употреба, мимолетни, жени-обвивки-менте, празнота в опаковка.

Можеш да си ходиш, й разрешаваше Хазин.

И на следващия ден, двайсет и втори юли, Нина го послуша. Повече не можеше да го търпи. Тя не виждаше въртележката с надрусаните от Хазин момичета, не чуваше пискливите им гласове; но гама-вълните не могат да се видят, тях ги усещаш с плътта си.

— С две думи, тръгнах си. От теб се ръсят прахчетата ти. И телефонът цяла нощ жужа. Кажи им там на твоите нощем да не звънят. Пожар е направо. Довиждане. После ще дойда за нещата си.

— Поне отвори ли кутията?

Кутийката с какво? С накитите окови? Нина не я беше отворила, за да не си ги сложи.

— И какво си ти без мен?! Изчезвай в твоя Минск! Давай! Живей си в шибаната колиба! Виси на вашите на шията! Нека там твоите програмисти комплексари да те клатят! Пепеляшка смотана!

Но издържа само ден и половина: после проказата започна да го разяжда отвътре, измъкваше се на повърхността; а освен Нина като че ли никоя от другите нямаше лекарство за нея. На двайсет и трети, в два часа през нощта, Хазин вече удряше с юмруци по вратата.

— Нин! Отвори! Знам, че си вътре и всичко чуваш! Прости ми. Моля те. Всичко ще си призная, нищо няма да излъжа. Нямаш си представа какво дърво ям по всички фронтове. Ако сега си отидеш, просто ще се пръсна. Само за теб се държа. Нуждая се от теб. Ти си ми спасителният пояс, разбираш ли?! Отвори!!!

— Върви по дяволите, Петя. Махай се или ще повикам ченгетата.

— Аз съм ченгетата, ясно?! Нищо няма да ми направят! Отваряй!!

И въпреки това лятото отново ги събра — там, където не работеше магнитът, слепваше нощната пот; те се отблъскваха един от друг, но въпреки това нещо ги привличаше обратно. На петнайсети август Петя й призна:

— Направо се изгубих в теб!

— Това вече то разбрах, Петя.

— Ти си нереална!

— Много съм си реална даже, Петя. И искам да знам какво ще правим по-нататък.

— Нищо няма да правим. Всичко си върви, както върви.

После лятото свърши. Все още живееха заедно, като пресовани заедно, сякаш са се напаснали, и проказата на Петя като че ли отстъпи. Иля попрехвърли поредица от еднакви „Кога ще се прибереш?“, „Какво да готвя?“, Къде ще ходим?“. Сякаш тя се беше примирила с него. В кореспонденцията им нямаше нищо странно до двайсет и трети септември.

— Трябва да поговорим. Ела, моля те. Важно е. Петя, звънни.

— На операция съм, ще се обадя при първа възможност.

Сигурно се беше обадил — и бяха разговаряли на глас, защото от този разговор не бяха останали букви. Буквите са твърде еднакви, не може да им бъде доверено най-важното.

Две седмици по-надолу Иля намери онази същата снимка с палтото като платно от пробната.

— Харесва ли ти палтото? Не е ли твърде пролетно?

— Нормално.

— Адски ми се иска зимата да е минала и вече да е пролет. С две думи, купих си го!

Тук изглеждаше умиротворена. Сякаш бяха изключили тока, с който я бяха мушкали или шибали. Но не задълго. После отново започнаха да въртят регулатора на напрежението и към двайсет и първи октомври — до освобождаването на Иля оставаше по-малко от месец — и двамата вече се тресяха.

— И как смяташ да им го съобщиш? И по-важното е кога?

— Нин, не ме притискай така, наясно си, че там всичко е сложно! Дай ми време! Трябва да избера правилния момент! А с баща ми изобщо е пълен крах!

— Аз бих ти дала време, но сам разбираш…

— С две думи! И да ме притискаш, няма да помогне!

За какво говорят? Решили са да се женят? Нима ще свържеш живота си с Хазин, Нин? Нали сама виждаш каква е змия. Виждаш го как се гъне. Как съска. Не бива да се събираш с него! Чуваш ли, Нин? Не чуваше.

— Как ти се струва такава рокля? Като че ли не подчертава твърде. Добре, че сега е модата на робите — след седмица му прати снимка тя.

— Роклята ок.

— Нищо ли не си личи? — и някаква емотка, картинка с момиче; Нина вече ги използваше съвсем рядко и всъщност тази бе единствената в писмата им.

— Слушай, гостито се отменя. Не мога да общувам с него! — й написа след двайсет минути Петя.

— Тогава може ние да поканим майка ти?

— Дай да не е тая седмица.

С „него“ — с баща му? Хазин-баща какво, да не е против брака им? Щом майката може да бъде поканена, а с бащата дори не може да се разговаря. И какво изобщо се случва между тях? Краят вече почти наближаваше, а за болестта на Нина не се споменава нищо. Защо я бяха взели в болница? И къде?

Иля се върна нагоре, препрочете съобщенията, написани от Петя в болницата. „Умирам от скука!“. „Нищо няма да ти донеса“, отвръщаше Нина. Нищо какво? Прашец. „Не ми и трябва нищо, поел съм твърдо по пътя на поправянето!“

Какво имаше още там? През лепкавото, задушно лято. Когато Нина пишеше в мрежата: „Ти и твоите вечни истории. От теб направо вони на развала“.

Ведомствената клиника беше през януари. Бяха закарали Хазин там може би на лечение. От зависимостта му. Бащата? Принудително. Сега може би същото се е случило и с Нина?

Запълзя надолу по веригата.

И видя как развалата поглъща и двамата. А всичките сили вече са изчерпани, няма с какво да се бори човек. Каквото и да ги слепваше там, вече беше изсъхнало окончателно. Махалото, което беше яхнал Хазин, го бе отнесло в тъмния мрак. И се беше върнало оттам празно.

Миналия петък, седмица преди срещата с Иля, Хазин беше получил следното от Нина:

— Отлична нощ, съдейки по твоя Инстаграм, Петя. Пет бала.

— Сринах се, ясно ли е? В службата е ад! Прости ми! Ти къде си?!

— Повече не мога така. Вече реших. Прости.

— Да не си помислила да си причиниш нещо!

— Това вече не те касае.

— Да не си посмяла!!! Вдигни си телефона!

С какво го заплашва? Със самоубийство?! Иля плъзна екрана надолу. Може ли да се е опитала да се самоубие?… И след това — в болницата? Какво става с Нина, мамо?! Как да попита по-деликатно? А и дали майка му знае? Кой ще й каже истината?

И най-важното — щом първия път не се е получило, дали ще опита отново?

Разговорът продължаваше, пулсираше. Иля се прехвърли на шестнайсети ноември. Сряда.

— Късмет, Петя. Само гледай да чукаш дъщери поне на генерал-лейтенанти, иначе татко няма да одобри.

— Кучка такава! Всичко това е заради теб! Всичко с него се получи заради теб!

— При теб всичко се получи заради него. Довиждане, Петя. Животът си е твой. Чукай когото ти харесва.

Тук е жива; а здрава? Хазин не я пита нищо нито за болницата, нито за здравето. Значи във вторник все още не е имало никакви произшествие. А кога се е стоварило?

На седемнайсети ноември, четвъртък, Нина наруши принципите си и писа първа — след двудневно мълчание. Говореше тихо, без злоба, невесело. Изговаряше думите много отчетливо.

— Знаеш ли, оказва се, че на човек му е много трудно да се раздели с миналото. Всичките тези дни заедно — те няма къде да изчезнат. Остават с теб завинаги. Не става съвсем да ги забравиш. Вероятно точно в това е проблемът. Жал ти е за себе си, за това каква си била. Жал ти е за нас — такива, каквито бяхме ние. Не ти се иска това да остане изцяло в миналото. Иска ти се още малко да продължи. Иска ти се да повярваш в човека. И пак не се получава. Нищо не ми се получава както трябва.

Хазин мълчеше. Слушаше: съобщението бе доставено и прочетено. Не спореше, не се оплакваше, не се съгласяваше. Просто се извърна и остави Нина да бъде погълната от тъгата. В този ден тя повече не писа.

Писа на следващия. В последния ден от живота на Кучката Нина му беше писала сутринта. В същото онова утро, когато Иля се возеше на потракващите железопътни колела към задънената Москва, когато слезе на Ярославската гара, когато с цветната електричка бе отишъл да се сбогува с мъртвата си майка. В онова утро Нина беше писала на Петя:

— Кога за последен път си изпитвал страх? Истински страх?

— Случвало ми се е два пъти. При теб всичко ли е ок?

— При мен всичко е просто супер.

— Тогава ще държим връзка — сбогува се завинаги Петя.

След това прекъсваше. После чак в събота през нощта Иля се беше опитал да съедини скъсаното, захвърленото. „При мен всичко е наред. Ти как си?“

Нина не беше никак.

Ще държим връзка, беше казал Петя. И окачи пред всички снимката си с друга. Демонстрираше през фотоапарата как собственически прегръща тая, другата, парадираше с вулгарността й, хвалеше се колко евтино я е взел. Не, не беше забравил да я изтрие, просто я тикаше в лицето на Нина. Искаше да я вбеси; може би отмъщаваше за онова, което не беше влязло в преписката? Може би просто я измъчваше, защото се беше родил мъчител.

Това всъщност беше последната му дума в разговора. Нà ти сега!

Иля препрочиташе съобщенията им: защо ли го търпеше Нина? Какво ги свързваше, ако не магнит? Какво ли го пазеше, ако не нейното въображаемо силово поле?

Като че ли Кучката беше целият изпепелен вътрешно от своя прашец. Демоните влизаха в празната Кучка, нанизваха го като парцалена кукла върху кривите си пръсти и в своя куклен театър го караха да върши всякакви гадости.

Кога беше искрен? Кога лъжеше? Къде беше истински — когато дърпаше за косата Нина или когато пълзеше пред нея на колене?

Нина беше права, в него имаше развала. Гнилоч. Необяснима.

В този миг се досети. Върна се нагоре по Нинините букви.

„Нищо ли не си личи?“ — надписът към роклята роба. Картинката емотка: момиче. Когато го беше чел първия път, погледът му просто се беше плъзнал по нея, бързаше. А сега се задържа, увеличи я. Отвори каталога с емотки, прелисти го. Разгледа го добре.

Анимационното момиче се държеше за закръгления корем.

Започна да съставя мозайка от случайни откъси: „Как ти се струва такава рокля? Като че ли не подчертава твърде… Трябва да поговорим. Ела, моля те. Важно е… Много съм си реална даже, Петя. И искам да знам какво ще правим по-нататък… И как смяташ да им го съобщиш? А по-важното е кога?… Аз бих ти дала време, но сам разбираш…“.

И широкото като платно палто: „Адски ми се иска зимата да е минала и вече да е пролет…“. Пролет? И какво ще става през пролетта?

Палтото ще й стане точно по мярка. А после ще се появи детето.

И ето че тя беше решила да зачеркне всичко това, разбра Иля. Не ставаше дума за самоубийство. Нито за лечение от някаква зависимост.

Нина беше в болницата, защото беше легнала под упойка да изстърже от себе си тяхното с Петя бъдеще. Защото съвсем бе изгубила вяра в него. И той знаеше всичко.

— Кога за последен път си изпитвал страх? Истински страх?

Не можеше да се реши. Искаше да й отговори. Чакаше от него реакция, правилните думи. А той? Не можеше да ги произнесе.

— При теб всичко ли е ок?

— При мен всичко е просто супер.

В петък му беше писала. Може и в събота сутринта още да е чакала. Само че Иля не знаеше какво да отговори. А в събота вечерта вече е нямало за какво да се пише. И смисълът да се отговаря, се е изгубил.

Окончателно.

Сам си си виновен, каза Иля на Хазин. Сам, гадино. Ти, а не аз.

Ако не бях пристигнал в петък в Москва, ако нямаше магнитна буря и майка ми не беше умряла, тогава какво?! Дали щеше да можеш да й отговориш? Дали изобщо щеше да го направиш?!

Не, самият ти я тласкаше към това. Четеше съобщенията й, а отговаряше с публикации в мрежите. Знаел си, че е заседнала, че е зациклила на теб, че вечно проверява другия ти живот във всичките инстаграми: търси опровержение, а намира улики. А ти не се скъпиш на уликите. Защото те е страх, гадино, да й кажеш открито: давай, направи аборт, задушавам се от това твое недоносче, искам отново да започна да дишам свободно. Нали така? Да.

Защо тогава я успокояваш? Защо обещаваш да кажеш на родителите си? Лъжеш, за да не я разстроиш? Себе си щадиш така, не нея. Страх те е от сълзите? От мълчанието? Страхувал си се, че ще те нарече с истинското ти име: лайно. Най-лесното е така да наредиш нещата, че тя сама да стигне до този извод и сама да вземе решение. Защо, Нин, погуби детенцето? Напразно! Че аз нямах това предвид. Аз съм просто задник, боклук съм аз, но ти си го знаеше отпреди, но убиец — не, не съм, не съм подписвал присъди, дори ти казвах: да не си посмяла! Ти, истеричке, си измисляше всякакви неща и ето го резултата, себе си обвинявай за това.

Бих ти дал още време, Хазин: но ти нищо нямаше да направиш с това време!

Иля натисна с пръст празното поле в самия край на съвместния живот на Петя и Нина. Искаше му се да й напише нещо по човешки, а не това обикновеното „С мен всичко е наред“, искаше му се да й напише нещо за нея, а не вечното хазинско за себе си. Пръстът бавно натискаше буквите, но смисълът непрекъснато му убягваше. Налагаше се да трие. Не знаеше кои са правилните думи.

Така е най-добре, Нин. Така ще ти е по-добре, по-нататък сама ще го разбереш. Лошо е да забременееш от негодник, да заченеш от развален човек, завинаги да се свържеш с него чрез детето. Без общо дете — просто несполучлив роман, минало и заминало, дори не си спомняй за него. А детето ще те обвързва с него; ще те обърква. Дори да избягаш от него, ето го пак: винаги с теб, в детето, което имаш от него. В кръвта, в очите, в маниерите. Всеки ден. Непрекъснато те следва като сянка.

А когато си забременяла от мъртвец — тогава как?

Такова бреме е сто пъти по-тежко. Тогава върху детето няма да се излива изветрялата горчивина към бащата, а тъга. А срокът на съхранение на тъгата е дълъг. Може би до самия край ще си мислиш: ами ако беше останал жив? Ами ако детето растеше с родния си баща? И отново ще виждаш в него спомен за отдавна погребани неща. Все едно живееш с привидение. Нито ти ще намираш покой, нито той.

По-добре, че стана така. Че аз не успях и че той не успя.

Това е свобода, Нин. На вкус е като марината от сълзи. Трябва да я изпиеш сега гореща от гърлото на трилитровия буркан, тя ще те изпразни, ще те пречисти, ще отмие всичката кръв от теб. А след това ще си направиш нова кръв — прясна, безпаметна. Но пък в кухините ти няма да остане нищо от този човек. И ще можеш да ги напълниш с друга любов. Този и без това не те обичаше.

Не го искаше той твоето дете.

Ето какво трябваше да напише на Нина.

Остави телефона на масата.

За детето Иля знаеше всичко. От себе си. Колко пъти си беше мислил: когато майка му го гледа, дали си спомня за баща му? Няма значение дали е имала някаква връзка, или се е получило случайно. Така може би щеше да забрави. Иля не й приличаше особено — значи се беше метнал на него. Както и да я беше наранил баща му, дори да е било еднократно, нали нямаше как да го забрави, когато ежедневно гледаше как Иля се превръща от кукличка в него?

И какво? Това добре ли е, Нин?

За Иля — нищо хубаво. И за майката самота.

Незнайно защо пред погледа му се появи двойната количка от моргата. Един чаршаф за двамата спящи. Оголените крака до нея. Как майка му беше обърната с лице към чуждия мъж.

Тя никога не се бе оплаквала от самота. Тоест на Иля не се бе оплаквала.

А Иля я бе разделил и с него. Тогава не можа да го осъзнае. А сега не можеше да го изкара от ума си. Защо не се беше хванала с никого другиго? Не беше успяла да забрави баща му? Или Иля й пречеше?

Милион пъти му се бе искало да си представи баща си. Първите хиляда пъти търсеше помощ от майка си, после престана.

Дете от изгубен баща е инвалидност, Нин. А от убит — урна с прах на кухненската маса.

Той никога нямаше да се ожени за теб. Какво там, баща му не му разрешавал? Това са само извинения. Та ти сама знаеш: той не може да види човешкото у хората. За какво ми даде седем години затвор? Заради един спор, заради едно отговаряне. Хрус — и продължаваме напред. И с теб така. С всички. Хайде, искаш ли да проверим какво се е случвало в действителност?

Когато чакаше да съобщи на родителите си, че си бременна от него. Или какво смятахте там да обявявате, сватба? Дай да направим очна ставка с него?

Намери края на октомври в разговорите на Петя с майка му: тогава, когато Нина мереше робата. Когато изглеждаше, че всичко важно най-после ще се случи — още тази седмица.

— Мамо, исках да прескоча към вас през уикенда заедно с Нина. Ще си бъдете ли вкъщи?

— Здравей! Ще си бъдем, да. Чакай, първо ще поговоря с баща ти.

И после — след половин час — пак тя:

— Чакай, не звъни. Той сега не е добре. Веднага започна да вика. Хайде по-късно, след като го успокоя.

— Можеш да не се стараеш.

Не. Тук вече е късно да задълбава. Трябва да копае по-надълбоко, да се върне по-нагоре. Кога Хазин е поискал за пръв път да запознае своето момиче с родителите си? Провери: през юни миналата година, на петнайсети. А Петината майка дали вече е можела да праща съобщения?

Можела е.

— Нещо не можах да разбера защо той през целия път седя с такава кисела физиономия. Аз всъщност ангел ви доведох.

— Петенка, ами нали го знаеш.

— Тя какво, не ви ли хареса?!

— Симпатично момиче. Но това няма никакво значение.

— Какво има тогава? Какво друго не бива да показвам вече на Борис Павлович?

— Нали разбираш, че направо му размахваш червена кърпа пред очите?

— Майко! Влюбих се в момиче. Сам се влюбих! Какъв е проблемът?!

— Проблемът е в Ксения, Петя.

— На никого с нищо не съм длъжен, майко. Личният живот си е личен! Така му кажи!

Сега пък и Ксения. Да ти се завие свят на тая въртележка. Как Хазин сам не се замотава?

Иля я потърси в контактите, намери няколко различни Ксении. Но почти всички се появяваха епизодично, за по една нощ, а денем изчезваха завинаги. Само с една имаше история.

Дълга, двугодишна — а може и по-отдавнашна, но началото й бе изгубено с купуването на новия айфон. Във фотоалбумите не беше запазено нищо от Ксения; вероятно Петя ги беше изтрил. Но преписката беше оставил.

Хазин се беше срещал с нея. Беше се срещал, гулял, обещавал, изкушавал. А тя му бе пращала свои снимки в бяло кабрио, под тропически покриви, от огледални бутици, под палми до белоснежни небостъргачи. Ксения. Каква си ти?

Добре изглеждаше, но не беше красавица. Руси коси, сиви очи. Пълно и семпло лице, макар и коригирано като че ли от майстор. И с такова изражение, което пепеляшките и проститутките никога не успяваха да докарат, колкото и да се стараеха. Всички тези кабриолети, острови с палми — на техния фон тя не изглеждаше като туристка, а като местна. В нея се усещаше помешчическа гордост, вродена: простачките винаги завиждат за такова излъчване и винаги се опитват да го почувстват или поне да успеят да го изобразят. Но се получава друго — неуверено, истерично, вулгарно.

А в Ксения веднага можеше да разбере — на нея не й е нужно да съблазнява никого, нито да го уговаря. Всичко, за което се стичат в Москва онеправданите при раждането си пеперудки, всичко, към което се опитват да се прилепят — тя го е получила още преди да може да си го поиска. И в съобщенията й, макар и в тях да се държеше нежно с Хазин, зад всяко въпросче и зад всеки отговор проблясваше като през бяло дантелено бельо господарска взискателност.

Не беше красавица, да, но очевидно никой не й го беше казвал. Не беше намерил смелост или любовта беше замъглила погледа му. И Петя не се беше осмелил.

Пред нея той се кипреше, показваше джигитски номера. Тя щеше да му е чудесна партия! Но — Иля скролна от бъдещето на напрегнатата им любовна игра в миналото, а после обратно — не се получаваше.

Хазин все изоставаше, изправяше се на пръсти, а не можеше да я достигне. Тя вероятно бе искала от него такъв живот, какъвто самият той не живееше; дразнеше я, че той е толкова невзрачен, и същевременно я умиляваше. В началото го приемаше като йоркширски териер, после започна да го храни, за да израсне до ротвайлер, но той само дебелееше и наглееше. Тогава започна да го бие.

Бяха се опитали да живеят заедно, както с Нина; само че Хазин се беше преместил при Ксения. Нейното жилище вече беше наистина голямо, луксозно. Не пенопластова декоративна мазилка, а сталинска, от костно брашно. Не прът за стриптийз, а маслени картини в златни рамки.

Но в този апартамент Петя се чувстваше като прибран от улицата, нищо че беше генералски син. Ксения му натякваше за трохите по масата, за следите в тоалетната: значи беше научена на ред. Петя издържа два месеца на такъв живот, а после ухапа стопанката по ръката и избяга. Освен това целият им път беше обсипан с бял прах. Ксения смяташе, че тя опитомява Хазин, а всъщност той я примамваше. Преди Петя може и да беше опитвала, но той я беше научил да се възторгва от дрогата. С праха я подкупваше и се откупваше от нея. Всичко, което не му достигаше, прахът му го даваше. Вдишваше и се раздуваше като риба таралеж, за да изглежда по-голям, отколкото беше в действителност: за да не си помисли Ксения, че може веднага да го погълне.

Заряза я съвсем — Иля свери датите — когато родителите заведоха съвсем обезсилената Ксения на лечение в алпийските поляни, в клиника за пристрастени към кокаина. Това се беше случило по същото време, когато Хазин бе изпратил на Нина своето пробно: „Вчера се запознахме в „Тройка“… Беше весело“.

Последната снимка беше от Алпите — Ксения със своята маман: закалено, обветрено женище с къса щръкнала коса. Изпълваше до пръсване чуждоземната пъстроцветна рокля. Устните й бяха извити надолу.

Петя скъса с Ксения с един равнодушен есемес. На писъците й не отвръщаше изобщо. Повече не се срещнаха.

Иля събра две и две.

Спомни си Борис Павлович от вчерашната софра в чест на генералските звезди — онзи оплешивяващ дебелак с черните мустаци, който благославяше хазинската династия и нареждаше на именика.

Върна се в архива, прослуша отново звънтенето на чашите. Изчака да дойде редът за тоста на Борис Павлович. И докато той пожелаваше на големия Хазин Родината да го повишава своевременно, гледаше застаналата до него жена — дебела, червендалеста, остригана като учителка. Майката на Ксения. Значи Борис Павлович е баща й. Седяха заедно, почти като семейство. Ама и династия!

Записа в Петиния блокнот кога са празнували: половин година преди Хазин да зареже Ксения. Събра всичко. Разбра защо новоизпеченият генерал-майор така се лензеше пред Борис Павлович. Канеха се да се сродяват със старшия по звание. А колко старши?

Сети се как да научи какъв е бащата на Ксения.

Потърси в Яндекс: „Борис Павлович, генерал, МВР“ — и още на втората връзка излови Коржавин Б.П., цял заместник-министър, същински генерал без всякакви приставки и суфикси.

Значи така, Петя: срещал си се с дъщерята на заместник-министър, обнадеждил си баща си; а после си я зарибил с наркотици и си я зарязал. Заменил си я с някаква чужденка, безродница. И си я завел при баща си да се запознаят: ето тая обичам. Не е ли Юда?

А Юрий Андреевич Хазин какъв работи тогава?

Иля написа и неговото име в търсачката. На министерския сайт не го откри. Започна да рови в новините и го намери в някакъв милицайски вестник с половингодишна давност: излязъл в оставка по собствено желание.

От длъжност заместник-началник на кадровия департамент на МВР — в някакъв селскостопанско-вилен участък. В пустошта.

Защо такъв забележителен човек сам ще подава оставка? Малко преди това, когато поливаха генералските звезди, нямаше никакво намерение да се маха, други изпращаше пред себе си в космоса. Може би проблеми със здравето?

Очите го заболяха от хазинския живот.

Иля остави мобилния телефон, запали котлона под тенджерата.

Постави от едната страна на кантара Нина, от другата — Ксения. Веднага стана ясно как може да се откажеш от дъщерята на заместник-министър, с все мазилка и бързо издигане до звездите. Горделивец си ти, Хазин.

Навън вече се беше стъмнило; денят свърши, преди да е успял да започне. Изсърба преднощната супа под акомпанимента на телевизора.

Достолепен човек в син скъп костюм, но с жабешка физиономия, обясняваше, че Украйна се намира на границата на разпада и че американските спонсори, раздразнени от кражбите на властта, всеки момент ще й обърнат гръб. После поговориха за това как руските войски бомбардират някакви терористи в Сирия, а на мирните хора раздават прясно изпечен хляб. По-късно се порадва, че в Америка е спечелил Тръмп, оплака се, че враговете му изобщо не могат да се примирят с поражението, непрекъснато го преследват, пукната пара не струва демокрацията им.

Иля го гледаше: оплешивяващ, акъллия, зяпаше го в устата, но думите излитаха от мазните му устни на балони и се пукаха, когато докосваха екрана отвътре, макар да се целеха в откритата душа на зрителя. А душата на Иля беше заета: с нея той разчепкваше Хазините любовни истории.

А после вече нито чуваше, нито виждаше работещия телевизор. Как беше реагирал Петиният баща на Нина?

— А ти му предай, че не съм негова собственост! — вече не се сдържаше Хазин. — И не съм му подчинен! Не съм правил предложение на вашата Ксения! А какво си е набила тя в главата, си е нейна работа!

— Петя, знаеш, че аз винаги съм на твоя страна. Но той изобщо не иска да слуша.

— И какво може да направи?! Да ме уволни?!

— Не говори глупости. Но каза повече да не водиш у дома това момиче.

— Отлично! Втасахме я!

Няколко дни след това ефирът беше празен. Мама се предаваше първа — питаше как върви работата; Петя отговаряше със закъснение, неохотно и небрежно. Затова пък седмица по-късно сам й писа:

— Майко! Ти въобще наясно ли си какво ми заявява той тук?

— Какво имаш предвид? Кой? — веднага отвърна майка му.

— Сама знаеш кой! Твоят Юрий Андреевич! Отказва да ми помага! На мен ми е ужасно необходимо да се запозная с един човек, той да ме представи пред него, а той ми прави лайнарски номера!

— Петя. Как може да говориш така за него.

— Той ми вреди! Напук ми прави! Решил е да ме възпитава, така ли?! Късно се е сетил!

— А може би просто не познава тоя човек?

— Всички познава! Сега без този контакт всичката ми работа спира! А от него се иска просто едно позвъняване!

— Добре, ще поговоря с него. А ти как си? Как е твоето момиче?

— Мечтайте си!

До края на лятото, докато на сцената Нина чакаше отпуската на Петя, задкулисието се движеше по своя си път.

— Ти вчера със своето беларуско момиче ли дойде? Видях я през прозореца в колата — любопитстваше майка му.

— Не! Съвсем различно момиче. Какво, той също ли надничаше иззад завесите?

— Колко си вятърничав, Петя.

— А стига, бе! Сега пък вятърничав! Поне двамата вземете се координирайте! Защото той ми наду главата колко хубави момичета има и какъв любовчия бил той, а какъв глупак съм аз, че съм се лепнал за една посредствена мацка. Която на всичкото отгоре не е местна. Като че ли той самият е московчанин.

— Е, не е любовчия, естествено, но цялото общежитие беше влюбено в него.

— Защо изобщо трябва да го слушам?!

— Да се беше качил при нас заедно с нея. Не е прилично да оставиш човек да те чака в колата.

— Аха, за да я изяде и нея?! Не, благодаря!

Миналата есен, когато Нина вече губеше самообладание, когато Петя й беше обещал Белек, майка му пишеше:

— Ама защо отказваш дори да поговориш с него за това? Нали знаеш как се развалиха отношенията ни с Коржавини. Защо не може просто да ги поканим на гости?

— Канете ги! Само че без мен!

— Ксюша е в Москва. Питала за теб.

— Ама каква е тая детска градина! Не се опитвайте пак да ни събирате!

— Не трябва ли да се извиниш, Петя? С нея трябва по-човешки да се отнесеш. Да си оправите отношенията.

— Той пак ме превръща в своя пешка, както винаги!

— Сам знаеш, че не постъпи правилно с нея.

— Мамо! Ако искаш да се сприятеляваш с Коржавини, предложи им някой друг! А аз отлитам с моята приятелка на почивка! Край!

— С коя?

— С вашата любима!

— Пак ли си с нея?

От почивката Хазин изпращаше на майка си снимки на балоните в Кападокия. И една своя, с Нина. Същата, на която и двамата се смееха.

Майката видя съобщението, но не отговори нищо. Тогава — след около час — Петя й писа допълнително:

— Можеш да му ги покажеш. Нека се задави — и се смя до сълзи чрез смайлита.

След завръщането им от Турция вероятно беше отишъл на гости на родителите си — след което майка му беше споделила:

— Не исках да ти го казвам, докато беше у нас. Беше някак нервен, сякаш не си успял да си починеш както трябва.

— Отлично си починах! Нервен бях заради друго!

— Заради какво? — изненада са майка му.

— Заради кого! Че извръща лице от мен, сякаш съм някакво лайно?

— Петя!

После дните ставаха по-кратки, смрачаваше се още по-рано, мракът се сгъстяваше, потискаше още повече. Нещо важно оставаше в невидимите за Иля разговори, информация за които можеше да накълве единство оттам, където бяха наръсени изсъхнали букви.

— Стига ми бъркахте в мозъка, ясно?!

— Просто искаме да ти е добре. Ти просто разбираш всичко неправилно.

— Вече ми е добре! Всеки път, след като се събера с вас, ми става гадно!

— Никога не съм ти казвала нищо такова, Петя.

— Затова пък той каза всичко! Ето какво е — че тя просто мечтае да се закотви в Москва на всяка цена, че й е все едно кой ще й падне, че съм глупак, щом съм хлътнал по нея! За родителите й! Инженери, и какво! Да не мислиш, че всички такива мечтаят да се сродят с вас?!

— Мразя, когато употребяваш жаргон в споровете.

— А аз мразя, когато се опитват да ме зомбират!

— Дори не съм сигурна какво означава това.

— А когато ме пита дали съм сигурен, че тя не ми изневерява? Когато ми предлага да й прегледам телефонната фактура? Това как ти се струва?! Не мислиш ли, че ще ми е по-лесно да й проверя самия телефон?!

— Петя, аз нямам нищо общо.

— Нищо няма да постигне с това, ясно ли е?!

— Успокой се, моля те. Може ли да те набера?

— Не! На съвещание съм!

През декември, преди тежката Нова година, от светлата част на деня оставаше само огризка. Забираше, гноеше.

— Защо веднага казваш „не“? Можем да ти го уредим анонимно, татко ти има познати специалисти. Може в „Ипатовка“ да лежиш, може и в частна клиника.

— Не, значи „не“! При мен всичко е нормално!

— Тя ли ти влияе така, Петя? Кажи ми истината, тя ли?

— Вие така ми влияете!

Преди малко по-малко от година. По-близко до повърхността — по-тъмно. Наближаваше зимната ваканция, която за Петя завърши с влизане в болницата.

— Нали на Нова година ще прескочиш към нас? Поне пътьом. Мама.

— Да. Какво да нося?

И в новогодишната нощ — в два часа — гнойната пъпка се пукна.

— Това какво беше?! Що за реч ми беше изнесена сега?! Това новогодишен поздрав ли беше, мамка му?!

— Прости му. Сам видя, че не беше трезвен.

— Не бил трезвен! На Нова година да ми говорят, че непременно трябва да се пазя и да си купувам презервативи само лично, защото такива като Нина могат тихичко да ги пробият? Че тя само за това си мечтае, да забременее от мен и да ви постави пред свършен факт?! На Нова година! На масата! Докато пием шампанско! Това нормално ли е?!

— Ненормално е, разбира се. Искаш ли да поговорим?

— И на Рождество пак ме поканете! Че не можах да го изслушам до края!

И после — когато празниците на Петя примигваха с криви емотикони — майка му се опитваше да му позвъни, питаше го защо не отговаря, а той й се озъбваше и отказваше.

Издължената бащина физиономия примигваше пред Иля, увисналите бузи се поклащаха. Династия. Каква сянка е надвиснала над Петя. На всеки семеен обяд сипват по капка миша отрова в ушите му. Кучка-син и Кучка-татенце.

Под втория пласт на Петината любов имаше трети, всичките замесени от различно тесто, всичките с различно подмазани. Първият ухаеше на прясна момичешка пот, вторият на прегоряло, третият на спарено: старчески дъх. Кръвта долу миришеше на ръжда, но до нея само с нож можеше да се стигне.

Ето, каза си Иля, през есента Нина беше признала на Хазин, че е бременна. Той не се беше изненадал. Та нали отдавна беше подготвен за това: баща му го беше подготвил. Ако щеш, вярвай, ако щеш — майната му, а думите казани, повторени, стоят като забит харпун в мозъка между гънките — и ти си точно такъв, захарпунен. А си представи, че майка ти ти каже нещо такова за твоето момиче. Иля си представи. Незнайно защо пак за Нина.

Прищя му се да закрещи.

Как да се радва искрено на такова дете? Как да спре да подозира Нина? Виновна или не, отровата е проникнала навсякъде — и в кръвта, и в спермата, и в косите. Отравяне. Отравяне.

Към края на ваканцията Иля намери нещо странно: „Не мога да се свържа с баща ми, май здравата загазих, спешно да се обади“. Нощно, тревожно, объркано.

След това цяла седмица и кусур цареше пълна тишина. А след като го вкараха в болницата, се върна в старото русло.

— Не можете да ме държите тук, ясно ли е?! Така…

В този миг телефонът в ръцете на Иля завибрира. И Иля се сепна: беше забравил, че тази джаджа може да звъни не само от Петиновото минало, но и от неговото, на Иля, близко бъдеще.

Дойде съобщение — в Signal. Шифрограма от „Игор К. Службата“.

„Хазин сег. изписах от скл. колко трябва за утре готов да ти предам както обикновено.“

Иля го прочете веднъж, после още веднъж. Спомни си кой е този Игор — колегата по наркотиците.

Както обикновено? Какво е взел? Къде ще го предаде? На работа? Това всъщност спешно ли е?!

Толкова бе оплел краката си в хамута на Петините корени, че не можеше да изплува нагоре да си поеме въздух. Сега. Трябва да отговори нещо на живия човек: Хазин ще почака.

Какво да му каже?

Със сигурност трябва да лъже онези, които са свързани, по един и същи начин. Тоя Игор му говореше за някакъв ДС; дали не е Денис Сергеевич? Също от службата. Значи не бива да минава с номера за внедряването. Иля помисли, написа предпазливо: „Утре не мога, отрових се, лежа вкъщи“.

В отговор се появи едно злобно: „Прави каквото искаш, но аз няма да се мотая с това в ръцете“. Иля не успя да му отговори — телефонът оживя: на целия екран се появи надписът „Игор К. Службата“ — барабанен вой — кастанети — в нарочно разслабен латиноамерикански ритъм, инструментал, последван от протяжен испански баритон. Позвъняване. Престраши се, прекъсна го. Веднага се оправда: „Не съм сам тук“.

Тук — къде? При приятелката си? При родителите? Игор дали знае чий син е Хазин?

Почака. Обели със зъби кожичката на долната си устна. Нещо сериозно ще да беше. Не вървеше просто да се скрие от Игор: усещаше се как онзи се страхува, как вибрира от напрежение, задълбочава се, търси фалша, иска да чуе гласа на Хазин, за да може по тона му да открие предателя. Или страхливеца.

„Мога да пратя човек да го вземе“ — събра накрая смелост Иля.

„Какъв човек?“ — обади се след секунда нервният Игор К. Държеше телефона си в ръка, отворен на разговора, и гледаше как Иля рисува буквите.

„Куриер. Мой длъжник“ — набързо обясни Иля.

„С куриери не се ср. Кутузовски, 35 до 5 вход има сметище в 1200 пакет петачка зад контейнерите. Изтрий.“

„Прието“ — рапортува Иля по начина, както винаги отговаряше Хазин. И Игор, откъдето се беше появил, там и изчезна.

Иля продължи да седи, да пулсира, слушаше барабанното ехо в ушите си, четеше телеграфните откъси, които Игор беше пращал преди на Хазин, съединяваше ги в смислени изречения. Утре значи трябва да отиде — да прибере стоката.

Ще го следят ли? Може пък да е капан? Защо Игор беше толкова на тръни? Какъв изобщо се пада той на Хазин в службата? От съобщенията нищо не можеше да се разбере.

Но в дванайсет трябваше да бъде на „Кутузовски“. Вече беше достатъчно Петя да си изгуби гласа и Игор психясваше. При поредния провал можеше да вдигне тревога. Нервна работа.

Нищо. Хазин трябва да е там в дванайсет — ще отиде Иля. Петият вход. Сметище. Там ще се ориентирам.

Кипна вода: три пакетчета в чашката и три лъжички захар, разходи се из кафеза, подиша хладен въздух през прозореца. Провери как стоят нещата на „Рочделска“. Петя не беше помръднал.

В главата му продължаваше да звучи мелодията от телефона. Какво беше сложил да звъни, каква беше тази музика? Та-та-та-та-та-та-та, та-та… сладостно-мъчително такова. Влезе в настройките, цъкна на звуците, после на мелодиите за звънене. Рингтонове. Беше избран най-горният със заглавие Narcos Soundtrack. Музика от филм? Спомни си, че това е сериалът, който двамата с Нина бяха гледали.

Прииска му се, докато пие чай, да я чуе цялата, а не само откъса в телефона. Намери я в Ютюб. Първо се отвори Narcos Theme Song Rodrigo Amarante Tuyo Lyrics.

Плей: кастанети, маракаси, китара. Някакъв тропически град: зелени хълмове, зелен океан, бяло небе, бели небостъргачи, сърповидни плажове. Баритон. В подножието на града черна лента, на лентата букви: Soy el fuego que arde tu piel и после още нещо. Текстът на песента.

Взе писалка. Записа си на лист хартия. За какво пее телефонът на Петя? Каза на търсачката да преведе на руски. И по заповед на щуката получи: „Аз съм огънят, който изгаря кожата ти“. И после следваше пълният текст на песента.

Тук, отдолу, вървеше любителски превод на цялата песен. Прочете:

Знаеше ли за какво пее телефонът ти? Нина ли ти избра тази мелодия, или ти сам? Наркос, мамка му…

Добре, почакай, още не бяха приключили.

Върна се там, откъдето го бе издърпал Игор.

Какво се е случило с теб миналия януари? След какво си започнал така да се звериш на баща си, да негодуваш? След какво са те вкарали в болница?

— Нямате право! — мяташе се облеченият в усмирителна риза Хазин. — Кажи му, нека позвъни! Какво става, по дяволите!

— Петя. Той ми забрани да ти се обаждам. Пратих ти писмо в електронната поща. Моля те, прочети го. Без да бързаш.

Пощата. Иля още не беше поглеждал в пощата — досега не беше се появявало известие за получаване на писмо, а на него самия просто не му беше хрумвало.

Стандартната пощенска кутия — бяло пликче в синьо квадратче — беше претъпкана с квитанции: за музика, за игри. Иля прегледа иконките: може да има и друга? Намери Гмейл, гугълската поща.

Тук имаше купчина от всичко, което още не беше видял. Поредното отделение в архива на Петиния живот. Писма неизвестно от кого, от жени, от инстанции, насметен боклук, вестници, за които е бил абониран. И разпечатани пликове — от майката: svetlanahazina1960@mail.ru.

И съвсем скорошни имаше тук, и стари.

По датите Иля откри онова, което майката бе изпратила на Петя в болницата. Не го беше изтрил.

„Здравей, Петенка,

Реших да ти напиша писмо, защото с кратки есемеси нищо не може да се каже, а да ти говоря в стаята, в присъствието на други, сигурно е неудобно.

Разбирам, че сега не ти е леко. Ядосан си на баща си, че те затвори в тази болница като малко дете. Но след онова, което се случи, мога да го разбера. Казва, че това му се е отразило много зле. Хората, които са те задържали в такова състояние, не са от татковото ти ведомство, както вече сам разбираш. А от съвсем друго, знаеш кое. И това, че по време на задържането си се крил зад неговото име, може много да му навреди. А на теб вече ти е навредило още повече. Разбирам, че не си бил съвсем на себе си. А ние не видяхме съобщенията ти — но пък вече е било късно през нощта. Не си мисли, че баща ти смята, че си получил заслуженото. Той всъщност укорява себе си, че не е успял да ти помогне навреме. Естествено, не ми го казва, но аз сама чудесно го виждам и усещам.

Силно се надявам, че лечението ще ти помогне и ще успееш да се откъснеш от тази отрова. Ще помоля баща ти да ти потърси друго място вместо това, на което работиш сега. Той има много познати. И без това след подобен скандал едва ли ще могат да те вземат обратно.

Знаеш, че от самото начало бях против да започваш тази работа. Прекрасно помня как след академията се канеше да ставаш адвокат. Тогава с баща ти много спорихме, но ти знаеш как се спори с него. Тогава ми се струваше, че от теб ще излезе чудесен адвокат. Та нали там не трябва единствено да умееш да защитаваш хората, а и да се договаряш с всички, да намираш компромиси и задни вратички. Трябва да можеш да убеждаваш. Малко да хитруваш. Да създаваш запознанства. Това са все силни твои страни. И можеше да ги използваш за благото на хората. А и щяха да плащат прилично.

А той ти втълпи в главата мисълта за тая работа. Помолих поне да не е при наркотиците. Всъщност чичо Паша го подстрекаваше, Колцов. Пращай, вика, при нас твоето момче, аз ще го наглеждам, а после се премести в Питер.

Петя!

Ти, разбира се, може да смяташ, че това са мои майчински чудатости или, както ти обичаш да казваш, ереси, но аз съм убедена, че в този живот всеки човек си има предназначение. И в тази работа ти не си на своето място. Та аз помня как в началото изобщо не я харесваше. Как не ти допадаше дисциплината им, редът, твърдоглавието, бюрокрацията. Баща ти през цялото време искаше да си като него, а ти си съвсем друг човек.

Някак си изпуснах момента, в който си започнал да изпитваш удоволствие от работата си. И силно се укорявам за това. Защото сега разбирам, че си я обикнал заради някои неща, които много са те променили. Но въпреки това си мисля, че все още не е късно нещата да си дойдат по местата. И този случай, този скандал е отличен повод за това.

Ти непрекъснато ми се оплакваш от баща си. А аз какво мога да направя? Самата аз мога да ти се оплача от него. Само той знае как се вършат правилно нещата. Той решава всичко вместо всички. Най-добре разбира хората. Свикнал е да съди всички. Знае цената на всичко. И никога не признава грешките си. Такъв човек е. А аз живея с него през целия си живот.

И той твърде често се оказва прав, Петя. Макар да е трудно да го слушам, аз разбирам, защото той самият никога никого не слуша. А най-важното е, че е свикнал да побеждава във всички спорове. Сам знаеш, че обича да казва: „Водата пробива и камъка“. Ако достатъчно дълго настояваш на своето, хората се предават. И после сами се убеждават, че той е бил прав от самото начало, че му и благодарят за това.

И ти така започна тази работа.

Много ще се постарая той да се съгласи, че тя не е подходяща за теб, Петя. И те моля да ми помогнеш с това. Не се дърпай, признай му, че е прав по други въпроси. И не искай от него извинение — сам знаеш, че изобщо не умее да се извинява. По това вие двамата много си приличате.

Много те обичам и много искам да ти помогна.

Твоя мама“

На това писмо Петя беше отговорил почти незабавно:

„Майко, изобщо не мисля да се махам от тази работа и нищо не трябва да го молиш. Тук съм си точно на мястото, това е просто еднократен случай, ситуацията наистина е идиотска, но аз сам ще се оправя. Каквото съм искал или неискал, докато съм учил в академията, отдавна е хванало мухъл. Аз съм голям човек и ме остави сам да реша какво да правя. А пък на него му предай да си търси друг камък за водата. Ако сте пак на тая тема, че трябва да ходя да се кланям на Коржавин и да се покайвам, то благодаря, но няма нужда. Може вече да се успокоите и да уважавате избора на своя син. И стига сте ме държали тук, нима смятате, че не мога да се измъкна сам, щом ми се прииска? Чао!“

Случилото се с Петя започна да се проявява в по-ясни, по-мрачни цветове. Иля все още не бързаше да го съди, искаше да разбере какво бе станало след това. Започна да се рови в чуждите писма — те бяха по-пълни от съобщенията, по-изповедни.

Съобщенията се издигаха от миналото нагоре, а писмата, обратното, вървяха надолу. Чрез тях Иля започна да се издига от дълбината по-близо към настоящето. И точно там, в болницата, намери още едно писмо, изпратено сякаш от майката, а написано от друг човек.

„Пьотър,

Не си вдигаш телефона, значи те е страх. Не вдигаш, защото знаеш колко жестоко ме закопа. Добре, ще се наложи да ти пиша от майчиния адрес, поне така може да го прочетеш. Вместо да помолиш за прошка, да си завреш езика в задника и да правиш каквото ти казвам, за да не затънем всички окончателно в тая каша, ти продължаваш да риташ! Да, само че ситуацията е такава, че освен на мен няма на кого другиго да се надяваш, синко. Както обикновено! И всичките ти опити да се правиш на възрастен и зрял, само ще усложнят нещата. Тъкмо бях започнал да си мисля, че накрая си пораснал и поумнял, и ти ми доказваш, че е точно обратното. И как го доказваш! Всъщност си оставаш все същото вечно сукалче и мамино синче, което трябва да бъде водено за ръчичка през живота и по служебната стълбица. Поне признай пред себе си — без мен не можеш нищо да постигнеш. Само се правиш на кадърен и изобретателен, а когато се получи някаква ситуация — веднага се криеш зад татковия гръб. И дори не помисляш, че за мен това може да бъде още по-опасно, отколкото за теб. Държиш се като слабак. Ама защо „като“? Ти си си слабак. Ти и твоята вечна наркомания, сам не си на себе си господар. И на всичкото отгоре си мъж под чехъл — само да ти свирне оная твоята, и тичкаш при нея с подвита опашка. Сигурен съм, че точно тя те тласка към наркотиците. А си не само слабак, ами и тъпанар. За да се изложи човек толкова глупаво, както го направи ти, дори да си бил дрогиран, се искат умения. Ти професионалист ли си, или какво? Знаеш, че тате няма да е винаги до теб, за да те измъква за ушите от лайната. Може и майка ти да е права, че ти не си роден за тая работа? Накратко, нещата са такива. Сега те копаят под мен, заплашват, че ще заведат дело срещу теб, искат да се махна. Намерили някакъв блатен за моето място. Изходът тук е само един и не искам никакви физиономии. Освен Борис Павлович няма кой друг да ти помогне. Той има нужните връзки да те измъкне. Но заради твоето донжуанство, а най-вече заради онова, в което вкара Ксения, а после я и заряза, знаеш как се отнася към нас. Ако аз отида сега при него да ходатайствам за теб, той още на прага ще ме прати по дяволите и ще бъде прав. Така че прави каквото искаш, но си оправи отношенията с Ксения. И повече не ми тикай под носа своята минска проститутка, ако не искаш директно да я депортират по дяволите. А дотогава си седи тихо в болницата и не си подавай носа навън, докато нещата не се успокоят, ако не искаш директно оттам да те прехвърлят в Лофортово. Ясно ли е?“

Хазин не беше отвърнал нищо на бащиното ужилване и не беше ясно дали иглата беше попаднала в мекото, или в костта.

Затова пък след известно време беше писал сам на адрес ninini.lev@gmail.com, очевидно се беше научил от майка си:

„Нин, привет!

Реших да ти напиша направо истинско писмо, че само с тези есемеси нищо не може да се обясни. Разполагам с време в излишък, така че мога да обмисля всичко, без да бързам. Права си за доходите ми и за цялата история с дрогата пак си права. Осъзнавам, че дрогата е зло, но е много трудно наистина да се измъкнеш от коловоза. Дори се радвам, че се получи така, защото иначе не знам докъде щеше да ме докара тая история. Съгласен съм, че в последно време с мен ставаше нещо, и макар да ти възразявах, всъщност сам го усещах. Понякога не искаш да кажеш нещо на човек, а директно избухваш, не можеш да се сдържиш. Нямам нерви да търпя тъпотии, но си права и за това, че не искам да слушам, когато хората спорят с мен, просто сили нямам. Вероятно вина за това има дрогата, да, затова сега тук ми е много по-спокойно. Първите две седмици беше тежко, но сега кръвта ми е прочистена и някак ме отпусна. Попаднах тук, разбира се, заради онази история с охраната, баща ми ме затвори тук. И искам отделно да ти се извиня за това, че онази вечер те пратих по дяволите, макар да се опитваше да ме спреш да ходя там. Но кой да знае, че ще има постановка? Накратко, попаднах тук, защото съм дебил. От друга страна, си мисля, че цялата тая история трябва да приключи. Просто разбери, че от нея не може да се излезе бързо, нужно е време да се изпълнят всички задължения и тихичко да се изнижа след това. Но важното е, че решението е взето, и то не благодарение на баща ми, а на теб. Ти си моят талисман. Дори да ти крещя, сам разбирам, че си права, а аз не, и затова така злобея. С две думи, държах се като тъпак и искам да се извиня за това. През цялото време тук мисля за теб, Нин. Ти ме издърпваш от блатото, без теб отдавна вече не знам какво щеше да се случи с мен. При последния ни разговор ти надрънках всякакви глупости и ти вероятно постъпваш правилно, като не разговаряш с мен. Но ако искам да се поправя заради някого, то това е само заради теб, за да се върна при теб, след като ме изпишат оттук. Ако не ме чакаш, то тогава няма смисъл да се отказвам от тая работа. И нека ме завлече, където си иска. Моля те, вдигни си телефона или поне в Уотсап отговори, аз виждам кога влизаш, и знам, че четеш всичко, което ти пиша. Моля те, Нин!“

Писмото — провери Иля — беше изпратено още преди онези съобщения, в които Петя молеше Нина да отиде при него дори без да носи нищо. След него Нина продължи да се съмнява още няколко дни, но после Хазин я доизмъчи с молбите си през Уотсап и тя, пречупена, се предаде.

До края на болничния престой на Петя не му бяха писали за нищо — вероятно всичко важно се изговаряше на глас, за да не се проследят буквите.

Следващото важно писмо дойде от майка му вече в средата на април, след изписването му: когато никой така и не успя да промени живота на Петя — нито майка му, нито Нина.

Как беше успял да си върне длъжността, оставаше неясно: Иля знаеше, че той така и не се беше свързал с Коржавини, не беше отстъпил нито пред баща си, нито пред майка си. Но майка му, разбира се, беше обърнала гръб на това и към Пасха вече беше готова да му прости всичко.

„Петенка, днес е Пасха, светъл празник за всички православни. Христос Воскресе! Сутринта рано отидох в църквата, запалих свещички за здравето на всички близки. Отделно се помолих за теб, всичко да ти е наред.

Пасха е ден на възкресението. Аз го разбирам така: дори когато тялото е съвсем разрушено, силният дух може да го излекува. Тялото е земно, то е просто биология и химия, а човекът все пак е много повече. Когато духът боледува, и тялото гние. А когато човек си прочисти духа, то и тялото едва ли не възкръсва. Това е още празник на основното чудо в Евангелието, връщането на земята в телесен вид на Исус, който е бил осъден несправедливо от римляните.

Молих се да имаш достатъчно сили, да поддържаш духа си чист и да не се поддаваш на изкушения. Всеки човек в живота си е изкушаван и съблазняван, дори най-обикновеният. А ти се оказа с такава професия, където изкушенията са на всяка крачка. Не исках да започваш тази работа, сам го знаеш. Но сега вече няма какво да се прави, не мога да надвия теб и баща ти в споровете и никога не съм можела.

Мислиш си, че витая в облаците, сам си ми го казвал. Че идеализирам баща ти и не разбирам, че той всъщност далеч не е светец. Помня думите ти, че светецът не може да се издигне над лейтенант в милицията. Петенка, аз, разбира се, отлично знам всичко това. Но когато имаш свои деца, сам ще разбереш, че не трябва веднага да им разказваш цялата истина за това как е устроен светът. Ако им кажеш веднага, че да, всички крадат, всички са алчни, всички прелюбодействат, то те ще си помислят, че такава е нормата на поведение. И тогава също няма да се чувстват виновни, когато грешат, и затова ще грешат още по-отчаяно и безсъвестно. За да ги предпазиш, се налага да украсяваш, да пренареждаш заради тях света, докато са малки. А за теб децата ти винаги остават малки дори когато вече са на двайсет и пет и трийсет години. Това също ще го разбереш някога — когато възпитаваш своите собствени деца.

И баща ти все още вижда в теб момче — особено когато се държиш така безотговорно. И си мисли, че може с наказание да те накара да се поправиш. Знаеш ли колко пъти съм го отказвала да те нашиба с колана в училище, когато обиждаше учителите и бягаше от час! Ето и сега ми говори: не ми позволяваше, а трябваше да го бия всеки път, щеше да порасне друг човек.

Но аз не мисля, че едното наказание може да реши всичко. Наказанието само ожесточава човек, той не признава вината си и продължава да се смята за прав, а от такива случаи се научава само да хитрува, а и затаява злоба към онзи, който го е наказал, дори да е било справедливо. За да се разкае човек истински, той трябва да се почувства по същия начин, както онзи, на когото е навредил. Но това е сложно и дълго, това се нарича възпитание.

А шибането с колана по задника и викането — това става бързо и носи облекчение на онзи, когото са обидили.

Не знам защо ти пиша всичко това.

Просто разчитам, че вече не си дете, а възрастен. И дори да ти е скучно да четеш такова дълго писмо, аз се надявам, че си стигнал дотук. Ти ще продължиш да възмъжаваш, а ние с баща ти ще се връщаме към детството. Ще дойде твоят ред да помниш всичко това. Ние не сме те наказвали, не ни наказвай и ти.

Днес времето в Москва е хубаво, след празничната служба на душата стана светло, затова реших да споделя мислите си. Жалко, че не мога по никакъв друг начин да ти помогна. Мога само да паля свещичка и да се надявам, че някак си ще се получи. Ти нали си кръстен, представен си пред бог, можеш също днес да идеш в църквата, да запалиш свещ и мислено да се помолиш да не те подлагат на особено тежки изпитания. Обичам те,

Твоя мама“

Имаше всякакви други — Иля само ги прелисти, защото страдаше от недостиг на време да проучва с подробности целия живот на Петя.

Но беше пределно ясно, че в задушния юли не само връзката на Петя с Нина се разлагаше от лятната горещина, а и отношенията с баща му бяха изгнили до черно.

Между април и септември с него се беше случило нещо ужасно жестоко, което Иля все още не можеше да напипа. Но Хазин вече не само не можеше да говори с баща си, а дори майка му не смееше открито да посредничи между тях.

В края на септември, малко след признанието на Нина, майката беше писала на Петя предпазливо и старателно, след като беше обмислила всичко:

„Петя, специално излязох от дома, за да ти позвъня, все едно съм отишла на пазар, а не мога да те намеря. Сигурно имаш някаква спешна ситуация на работа, а трябва да поговорим. Онова, което ми разказа за теб и Нина, за положението, в което се намира тя, не ми дава покой. Знам, че двамата с баща ти се опитвахме по-рано да те откажем да се срещаш с нея, а за брак с това момиче баща ти не иска и да чува. Не знам защо така не я обича — та ние сме я виждали само два пъти, но сам знаеш колко е упорит. Аз също се съмнявах в нея — не защото не ми хареса, а защото мога отлично да си представя какво се върти в главата на младо провинциално момиче, което никъде не работи и учи във факултета за бъдещи съпруги. Там всичко е поставено на карта, те не бива да се лъжат в сметките си и както ти градиш своята кариера, те така градят личния си живот. Не казвам, че твоята Нина задължително е точно такава, има и изключения.

Ние с баща ти, разбира се, се страхувахме точно от това, че ще забременее и ти повече няма да имаш възможност да избираш. Все пак детето е много сериозно женско оръжие срещу съмняващите се мъже. То променя всичко в отношенията и в живота, това трябва да го знаеш.

Не мога да си представя как ще съобщя това на баща ти, защото то окончателно ще му докаже, че е бил прав за твоето момиче. Уверена съм, че няма да даде благословията си за вашия брак. Заради това как се разви историята с Коржавини, как завърши за теб и за баща ти, за него просто ще бъде невъзможно.

Но това, разбира се, не означава, че трябва да го слушаш. Постъпи така, както смяташ за правилно. Това е достатъчно сериозен въпрос, за да се водиш по нечии съвети. Но най-важното е да не забравяш, че дори в утробата това дете е жив човек, има си истинска душа, това е твоят бъдещ син или бъдеща дъщеря. Твои, а не само нейни. И още: пред Бог абортът е убийство.

Моля те, не трий това писмо.

Мама“

Иля не можа да намери повече писма от майката.

Тогава, след като помисли, реши да търси по адрес ninini.lev@gmail.com — и намери още едно, второ и последно, написано в последния ноемврийски четвъртък, ден преди срещата на Петя и Иля, набрано от Хазин, но неизпратено:

„Нин, не знам как да говоря с теб за това очи в очи, напоследък ти само плачеш, а аз от сълзите ти се паникьосвам и се ядосвам, и забравям както съм искал да кажа. Реших да ти напиша още едно писмо, предишния път като че ли помогна. С две думи, да, не скачам от радост, когато ми говориш за детето, защото ме е страх да мисля за това как ще се промени животът ни, че това е краят на моята свобода, че ти вероятно съвсем ще се промениш, защото и без това вече си се изменила, а и аз вече не мога да бъда като преди и да живея като преди. Страх ме е много, направо сякаш ме душат. Сякаш всичко вече са решили вместо мен, дори не ти, а незнайно кой и сега за мен няма измъкване от тая история. Все едно бъдещето ми вече е предварително известно, всичко е вече написано. Освен това си мисля, че като баща ще бъда пълен боклук, още по-лош и от моя, той поне искаше нещо от мен, а аз само за себе си мисля, какви ти деца. Ето, как да ти разкажа всичко това на глас? Абсолютно невъзможно. Прочетох всичките съобщения в Уотсап, които ми пращаш. За това, че е страшно да направиш грешка, от която няма връщане назад. Разбирам, че си на ръба.

Държах се като боклук. Не защото не те обичам, обичам те много, толкова, колкото изобщо умея. Просто адски ме е страх, Нин. А теб не те ли е страх?

Всъщност започнах да пиша това писмо, за да те разубедя от онова, което си решила да направиш. Защото си помислих: е, хората все някога залитат за пръв път и на всички им е страшно. Само се преструват на щастливи един пред друг, а нямат представа какво да правят по-нататък.

Но пък после нали намират начин да се справят. Вървят щастливи с децата си, усмихват им се, гукат им. Значи се променят, но стават по-щастливи. Пиша абсолютно несвързани работи, но ето какво е важното — нека те ни променят, децата, и нека ни променят към по-добро, защото точно сега аз съвсем не съм цветенце.

Сума ти неща натворих и ти ме изтърпя и вече няма нещо, което да не съм правил преди. Родителите ми са против, знаеш го много добре, ами майната им на тяхната висока камбанария, не ми трябват парите им, а с останалото сами ще се оправим.

С две думи, Нин…“

И тук прекъсваше, недовършено. Хазин беше започнал да го пише в четвъртък, а в петък може би е искал да го доизмисли и да го прати. Но в петък Иля не му беше позволил да го изпрати — и без това при всички случаи нямаше да пристигне навреме.

Остави телефона.

Главата му бучеше. Навън вече цареше пълен мрак, чаят беше безвкусен.

За свое оправдание започна да си припомня петъчната нощ на Трехгорка, снимките с прегърната по борчески повлекана в скъпия ресторант на сияещата крайбрежна улица, пристигането заедно с нея, балансираща на острите си токчета, до клуб „Хулиган“, виковете й, че не иска да бъде втора цигулка — и вялото обещание на Хазин да й даде главната роля. Но в името на справедливостта си спомни и това, че Петя я беше оставил да си върви, не я беше молил да остане.

В главата му гъгнеше неразбрано и скучно синият прокурор, Иля го слушаше с половин ухо, но нямаше смисъл да го слуша, и така всичко беше ясно. Ожесточеното пиянство на Кучката, злобното парадиране със снимки с всякакви курветини, страхът му в петък да остане дори за миг сам, и готовността му да се раздели със случайната жена, страхливото мълчание в отговор на Нинините съобщения и признанието му, съставено почти докрай и въпреки това неизпратено…

Резултатът бе обвинително заключение.

Излизаше, че на съвестта на Иля лежеше не един живот, а два. Две души. Една виновна и още една: невинна.

Нямаше сили вече да чете Хазин, всъщност нямаше сили за нищо. Пийна топла водка, усили звука на телевизора и заспа на масата. В съня му майката — на вид Петината, а по характер Илината — го развеждаше на екскурзия из моргата. Беше му обещала да му покаже нещо, а после, както се случва, ролите се смениха и вече Иля искаше да й намери някакъв мъртвец под хилядите двойни чаршафи, където редом дремеха щастливи съпрузи. Търсеше и се страхуваше да го намери — вероятно ставаше дума за Петя, макар че защо да се страхува майка му от Петя?

Накрая сънят свърши с това, че под един от чаршафите намериха самия Иля със здраво стиснати очи, и се стигна дотам, че Иля екскурзоводът се събуди, облян в пот и треперещ от страх, че пропада в бездна.

По телевизора оживено бърбореха за тренировките на Националната гвардия, колко добре е екипирана и как умее да се бори с тероризма: по полигона се премятаха презглава разни хора без лица.

Придвижи се на сляпо до стаята си, нави часовника за седем и заспа безпаметно.

Събуди се сам, пет минути преди алармата. Спомни си, че някой от съня му го беше освободил от вършенето на важни дела, но какви — не помнеше.

Погледна към телефона — там имаше съобщение от майката.

„Нина лежи в 81-ва болница. По телефона нищо не казват. Само лично.“

Отиде под душа. Кога беше успяла майката да се примири с Нина? Та нали през септември през зъби признаваше съществуването й. А сега вече и номера й има? И разговарят. Значи още не беше стигнал с четенето до този момент. Иля гребеше с мръсна ръка от хазинския мобилен телефон, но той беше бездънен.

Какво искаш да знаеш, мамо, попита я Иля. Какво подозираш?

Страх те е да си вземеш грях на душата? Страхуваш се, че вече си го взела? Взела си го, мамо. Ти и бащата.

Нали той винаги трябва да е прав. И последната дума в споровете трябва да е негова, нали? Искаше да надделее над сина си, искаше да го пречупи, да го накара да зареже момичето? Страхуваше се, че тя ще забременее и чрез това ще ви принуди да се примирите?

Ами ето: той победи. Предай му поздрави. Няма да има примиряване. Какво пак не е наред?

Не му се искаше да излиза изпод горещата вода. Не му се искаше да се преражда отново в Хазин.

Трябваше да поживее малко и заради себе си: днес е датата, на която трябва да се яви на отчет в ОВД. Законът дава три работни дни след освобождаването. Ако се извади пътят от Соликамск, днес е точно третият.

В този момент се сети: та нали и на „Кутузовски“ трябва да ходи! Там Игор ще направи доставка. Нещо трябва да вземе. В дванайсет, до сметището, пети вход.

Не, не трябва да стои тук в ембрионална поза.

Там, навън, просветва понеделникът. Време е Хазин да се готви за работа. Той сигурно също е ставал в седем, за да може в девет да е там. Къде е живял? Дълго ли е пътувал? И къде? Кого е трябвало да срещне в коридора, докато върви към кабинета? С кого е делял кабинета си?

Всеки, с когото щеше да има контакт днес, би могъл да му позвъни. Да попита: къде си?

Къде съм? На Трехгорка.

Спря душа, избърса се с кърпа, направи си чай, сипа захар за закуска. И изведнъж: телефонът. Кастанети, китари, испански: Soy el fuego que arde tu piel. Soy el agua que mata tu sed…

Погледна: МАМА.

Часът е осем и половина, майко! Какво искаш? Осем и половина е, спя.

Не прекъсна обаждането. Остави я да звъни, мислеше, че ще се откаже. Но веднага след първото позвъняване започна второ. Прослуша и второто — последва трето.

Едва тогава й написа: „Спя“.

„Не можеш ли да поговориш с мен? — беше отговорът. — Тревожа се!“

„Защо?“ — попита я предпазливо Иля.

„За теб и за Нина. Какво става с нея? Вдигни си телефона!“

„Майко. Сега не мога. Ще разбера. Недей да се пенявиш.“ После се сепна, поправи на „паникьосваш“.

„Върви при нея, моля те, разбери какво става. Нима ти е все едно?!“

„Ще отида, ще отида!“ — предаде се Иля.

„Недей да отлагаш! И намери възможност, моля те, да ми се обадиш през деня.“

„Добре!“ — незнайно защо й обеща той; и започна да търси в интернет телефона на тази осемдесет и първа болница. Намери: в Москва, в Алтуфево, на улица „Лобненска“. Прочете отново името на улицата — не вярваше в съвпадения. Но ако не беше съвпадение, тогава какво?

Потънал в мисли, набра номера на болницата, посочен тук, в Яндекс. После се сепна: за кого да пита? При вас ли лежи моята Нина? А фамилията?

Писмата тя не беше подписвала с фамилията си, пощата беше безименна: нинина и край.

Блъска си главата, докато разбере как да я намери. Щом бяха летели заедно до Турция — значи Петя беше купил билети. Влезе в пощата, там потърси по ключови думи: Турция, Белек, полет. Намери два билета от есента към лятото, от московския сълзлив октомври към турското топло безвремие. Хазин Пьотър и Левковская Нина. Левковская. Здрасти.

— Болница, бюро справки.

— Добро утро. Бих искал да разбера какво е състоянието на Нина Левковская, която лежи при вас от четвъртък.

— Отделение?

— Ами… Може би гинекология. Вероятно.

— Има такава. Елате, ще разберете в отделението. Носете си паспорта.

— А по телефона не може ли?

Сигнал свободно.

Какъв глас: хриплив, още отсега груб. Защо? Та нали на тях им звънят в трепетно очакване, сякаш това болнично бюро справки решава съдбата на хората. Но не, тя няма право дори присъдата да съобщи. Защо тогава с такъв тон? Може в оня край на линията да са се изморили от тая тревога. Осем часът сутринта, а вече изморени. Още от вчера, от винаги. С такъв служебен тон да не би случайно да не закачи от нещастието на обаждащите се. Лекарска маска.

Позна с гинекологията. Значи и всичко останало е познал. Защо тогава е още там? Колко дни ги държат след аборта? Може нещата да са тръгнали на зле?

Иля стана, разходи се из апартамента.

И какво тогава? Да иде?

Майката на Хазин седеше на тръни. Иля го чувстваше: ако просто продължи да я пропъжда, да я обърква и да не й дава нищо — тя нямаше да може място да си намери от тревога. Трябваше да й помогне да повярва на Иля, да се включи в играта.

Трябваше да разбере какво става с Нина.

Провери как да стигне дотам. Вкара маршрута в навигатора и пресметна примерното време — един час от къщи до осемдесет и първа.

Удобно нещо. Ако можеше и съдбата така да се определя: в точка А да набереш настоящата позиция, в точка Б — до какво искаш да достигнеш. И Яндекс ти обяснява — първо пеша хиляда километра, после с влак три години, после два брака, три деца, работа само тук и тук, за такъв и такъв период. Продължителност на пътя — четирийсет и пет години, но има алтернативен маршрут.

Подобно нещо щеше да спаси Иля. И Петя щеше да спаси.

Щеше да успее с всичко. До болницата един час, оттам до „Кутузовски“ също не повече от час. Може и на майката да угоди, и Игор да успокои. За кратко. Но задълго и без това не е необходимо.

В девет и половина все още беше тъмно. Сънени хора чакаха на модерните спирки мръсните автобуси. Редуваше се сняг с дъжд. Не се виждаше нито слънце, нито луна.

Отиде пеша до депото — оттам го посъветваха да хване електричката до Лианозово.

Движеше краката си, разливаше топлина по жилите си, подлагаше лице под мокрия вятър — и живваше. У дома беше хубаво, уютно, но беше и гробница. А тук, навън, някак си вярваше в живота. Завиждаше само на хората, които имаха пред себе си неизвестно колко време.

Излезе на перона. Застана до другите пътници, огледа ги.

Излезли са от някакви апартаменти, целунали са някого за довиждане, казали са на някого, че ще се видят вечерта. Апартаментите са еднакви, из цялата страна или четири вида правят, или седем. Целувките сигурно всичките са еднакви. А как се получава така, че всеки има своя живот?

В електричката всички гледаха в телефоните си. Бяха се отучили да бъдат сами, твърде празно им се струваше. Просто пътуването от Лобня до Москва си е жива мъка. Докато тялото се поклаща, умът трябва да бъде зает с нещо.

А на Иля не му трябваше.

Просто помнеше къде отива и за какво. А толкова му се удаваше да забравя! Все едно на работа отива, както всички. Или на училище.

Внезапно осъзна, че скоро ще се озове на няколкостотин метра от Нина. Не от електронно светещата телефонна Нина — а от избледнелия жив човек. Човека, в когото се беше влюбил задочно и когото неоснователно беше осъдил. Прости ми, Нина. Не исках да потопя теб и твоето дете. Просто трябваше по-рано да зарежете Кучката, за да поеме сам към дъното.

А с теб, Петя, как иначе да постъпя?

Иля пъхна ръка в джоба си, обхвана с пръсти замръзналия телефон.

Колкото и да се опитваше майка ти да те измъкне, да те изтръгне от блатото, все напразно. Щеше ли Иля да убие Кучката, ако онзи не беше станал ченге, а адвокат? Щеше, реши Иля. А може би не. За нас с теб, Хазин, няма прости отговори.

Ами ако просто се бяха разминали на Трехгорка? Ако не беше тръгнал да показва снимки и да ми дава поводи? Ако ми беше позволил да изтрезнея спокойно, не ме беше дразнил? Ако беше пожалил и мен, и Нина?

Може би нямаше. А може би да.

В зоната често си беше представял как един ден ще се срещнат. И понякога го убиваше, да. А понякога просто го караше да хленчи. Но това са затворнически фантазии, чекия за справедливост, усмихна се накриво Иля. Обезумя. Жалко, помрачи му се разсъдъкът.

Ако майка ми не беше умряла, и ти щеше да живееш, Кучко. Тогава и сатаната щеше да си спи спокойно във вътрешния джоб.

Ако не беше тая магнитна буря.

Ако Нининият магнитен щит не се беше разредил, а беше проработил и те беше запазил. Дали щеше да помогне? Най-добре щеше да е изобщо да не ми беше отнемал живота. Тогава и аз щях да ти оставя твоя. А ти би ли могъл да го направиш?

Хубаво щеше да е изобщо да не се бяхме срещали и да съществувахме в паралелни светове. А ние се свързахме, животът и близките ни се сплетоха в дебело въже. Ако не се бяхме срещнали — майка ми сега щеше да е жива. А ти щеше да чакаш дете. Щеше да пребориш страха и да го чакаш. За всички щеше да е по-добре.

Не. Няма смисъл от тоя разговор.

Твърде много стрелки имаше по пътя и винаги свивахме не накъдето трябва. И ето, релсите ни отведоха дотук. Депото: началото и краят.

— Гара Лианозово.

Слезе, направи справка с телефона, намери спирката на нужния автобус. Зачака. Докато чакаше, леко трепереше. Защо отива в тази болница? По същата причина, поради която беше отишъл вчера в болницата при майка си: да се убеди в безвъзвратността. Не беше студено, но потрепери.

Автобусът разтвори топли врати, пропусна го в себе си. Шофьорът му взе парите. Всички взимаха. Дано да стигнеха до края. Вратите се затвориха и автобусът потегли през снега срещу вятъра — дом на колела.

Болницата представляваше олющени сгради, разпръснати върху снежен плац зад ограда. Охраната спеше, вратата на портала зееше широко разтворена. Наложи се да ги буди, за да попита в кой корпус се намира гинекологията.

Премина разядена от ръжда бяло-червена „Газела“. В нея седяха весели хора. Охраната му махна да тича след нея. Иля го остави на мира.

Бърза помощ се залепи за приемната като кученце към цицката на майка си, санитарите започнаха да изнасят черен чувал.

Ето го корпуса.

Риж младеж без шапка рисуваше с крак по снега букви, като вдигаше глава нагоре, към прозорците на родилното. Буквите бяха с такива размери, сякаш младежът беше претърпял корабокрушение и искаше да го спасят самолетите. Иля нищо не можеше да разбере от земята. Видя само „Б“ и „Л“. Благодаря?

През фолиото, като от огледало, през прозорците надничаха към света бледите родилки. Над тях се носеха облаци. Лицата не можеха да се различат: една от тях изпадаше в умиление, останалите завиждаха.

Младежът беше нетрезвен и весел. На Иля му се прииска да го удари заради радостта му.

— Левковская Нина — каза той на регистратурата.

— За днес още нищо няма, след дванайсет ще има — разочарова го лелката с рядка, опърпана опашка, но веднага го и съжали. — Ако искате, се качете в отделението и попитайте лекаря, днес посещенията са разрешени в първата половина. Двайсет рубли за медицинските терлички.

Незнайно защо сърцето му се разтуптя. Глупава работа: тук никой не го познава, никой няма да го разпознае. Дори да се сблъска лице в лице с Нина в коридора — какво? Нищо. Той не й е никакъв.

— Добре.

Асансьорът беше огромен, не за правостоящи хора. Отвътре беше железен. Пълзеше нагоре тежко и упорито. Иля го уговаряше да се изкачва още по-бавно, но той все пак пристигна.

Гинекологията беше прясно боядисана, не приличаше на зала за мъчения. Но точно до асансьора пушеха жени с посивели лица. Никой не се осмеляваше да им забрани. Изгледаха го враждебно. Той не ги попита нищо.

Влезе в бежовия коридор. Терлиците се пробиха, изпускаха по пода уличен сок. Някъде гъгнеше телевизор. Зад една затворена врата плачеха. В сестринската стая шумолеше чайник. И всичко това ставаше тихо: животът тук някак си се смущаваше.

Почука на притворената врата на кабинета на завеждащия отделение. След това прочете бележката на вратата: „Лекарят е на визитация“.

Скри се в края на коридора, до бъчва с месести листа на сансевиера. Чака цяла вечност. И така, в засада, изчака завръщането на стопанката на кабинета. Азиатка с протяжен акцент и гърлено „р“. Стъклата на очилата й бяха дебели и много смаляваха очите й.

— Относно Левковская.

— А вие кой сте? — попита тя, поглеждайки го над очилата.

— Аз… Нейният приятел.

— Приятел. Размислихте ли?

— За кое?

— В петък трябваше да премахнат плода, но хирургът се задържа при едно раждане, имаше близнаци с усукване на пъпната връв. Не стигнаха до нея. През почивните дни не правим операции, оставихме я под наблюдение и за анализи. Днес ще го правим.

— Кое?

— Пак ли да ви повторя?

— Вие какво, нищо ли не сте й направили?

Гърлото му пресъхна.

— А вие какво, не го ли знаете? Добър бойфренд.

— Скарахме се.

— С това сами се оправяйте. Операцията е след два часа. Можете сега да отидете при нея.

— Не съм сигурен. Може би. Но вие все още не й казвайте, моля ви.

— А трябва да бъдете сигурен. Момичето е бременно в единайсетата седмица, дванайсетата започна. Следващата вече никой в тази страна няма да й направи аборт. Буквално последния влак хващате.

И тя се зае с някакви нейни документации, сякаш й беше все едно какво ще се случи по-нататък с Нина. А може и наистина да й беше все едно с тази работа на конвейер.

Иля излезе в коридора — краката му все едно не бяха неговите.

Завря се в ъгъла, седна до сансевиерата. Погали листата й. Нуждаеше се от нещо, за което да се хване.

Нина още не го беше направила. Онова, в което Иля вече се беше обвинил, още не се беше случило. Ще се случи днес, след два часа, но все още не се беше случило. Трябваше да го направят в петък, трябваше да го направят в събота, трябваше да го направят тогава, когато Иля все още не знаеше нищо за това, когато вече носеше отговорността за него, но още не знаеше за нея. Гротескно съвпадение. Майката го беше накарала да дойде тук. Бълнуване. Мистика. Все още не всичко е решено. Не е негова работа. Защо й е дете от мъртвец. Какво ще каже на майка си. Не бива да се намесва в чуждия живот. Ти се намеси. Уби го точно когато той искаше всичко да промени. Но не успя. Нямаше и намерение. Вече беше провалил живота й така, че по-зле нямаше накъде. Трябва да си върви. Няма време да остава. Не е моя работа. Поне още нещо да може да се промени. Тя сама няма да пожелае този аборт. Последната седмица. Средата на август, единайсет седмици. Страшно. Иска ти се да се върнеш назад. Но него не можеш да върнеш. Него й го отне изцяло. Няма го вече. А детето. Какво право имаш да се месиш. Нищо няма да ти се получи и без това. Тя е взела решение. Съмнява се. Прекарала е тук целия уикенд. Решила е. Ти уби бащата на това дете. Сам го уби. На нея не й трябва дете без баща. Можеш да свалиш от нея този грях. Няма никакви грехове, това е хорска измислица. Тя му се радваше. Беше й страшно. Самата тя го искаше. Тя самата беше пожелала да се избави от него. Просто имаше нужда от подкрепата му. Сега няма на кого да разчита. Завинаги ще си остане самотна майка. Няма да убие детето си. Неговото дете. Длъжник съм му. Нищо не му дължа. Той ми беше длъжник и си получи заслуженото. Как можа така да се получи. Няма съдба. Няма никакъв бог. Дума има, но не и бог. Има нещо, което все още би могъл да оправиш. Нали съжаляваше, че нищо не може да се направи. И ето. Така нищо няма да оправиш. За себе си да, но нея ще измъчиш. Откъде знаеш какво иска тя. Обичала го е. Той я съсипваше. Той също я е обичал. Гадина е бил той. Но тя го е обичала такъв. Връщала се е при него. Не е можела да обича. Ти я лиши от всичко. А той лиши мен от всичко. И сега заради това трябва да убиеш детето му ли, какво. Нали самия него вече го уби. С това нищо няма да изгладиш. Нямам намерение нищо да изглаждам с това. Тя ще бъде нещастна. Тя беше нещастна. Заслужава по-добро. Можеш единствено да я излъжеш. Нищо няма да й дадеш. Нищо не можеш да й дадеш. Няма заден ход. Освен един. Едно нещо може да се преиграе наново. Да се отнеме от смъртта. Това е случайност. Съвпадение. Не е случайност. Това е шанс едно на милион. Не бива да се изпуска. Никога няма да си го простиш. Можел си, но не си го направил. Тук няма правилен отговор. Толкова нещо е направено досега, че най-добре просто да си вървиш. Трябва да си вървиш. Трябва да отидеш там, до сметището на „Кутузовски“. Ако не се появиш, ще те разкрият. Има ли значение какво ще стане с нея. Тя не е твоя, тя е негова и никога няма да бъде твоя. Няма да можеш да й попречиш. Какво ще кажеш на майка му, когато попита как е Нина. Как е Нина. Как. Закъсняваш. Трябва да си вървиш. Край. Трябва да вървя.

Реши се: ще бяга.

Извади телефона.

Отвори пощенската кутия. Недовършеното писмо на Петя беше най-отгоре. Отвори го. Запълзя, препъвайки се, по редовете.

„Нин, не знам как да говоря с теб за това очи в очи… страх да мисля за това, как ще се промени животът ни… Сякаш всичко вече са решили вместо мен… бъдещето ми вече е предварително известно, всичко е вече написано… А теб не те ли е страх?… започнах да пиша това писмо, за да те разубедя… Но пък после нали намират начин да се справят… Значи се променят, но стават по-щастливи… нека те ни променят, децата… С две думи, Нин…“

Прочете го още веднъж — като хипнотизиран.

Като хипнотизиран притисна палеца си върху празното поле след името на Нина. Помисли си: ето как Хазин беше притискал пръста си към същото това празно поле, на същия този екран, търсел е следващата дума. Не е можал да я намери, решил е да отложи за друг път.

На екрана примигваше тъничка синичка чертичка: от нея се раждаха буквите. Иля, сякаш за пръв път видял това чудо, плъзна възглавничката на палеца си към долната част на екрана, където се намираше азбуката. Докосна буквата Т — и тя се появи от синята чертичка, а самата чертичка се премести мъничко напред, зовейки Иля след себе си — по-нататък, напред.

Той предпазливо докосна буквата и.

Към бялото поле.

„Ти си изумителна“.

Точка.

„И аз те обичам“.

Точка.

Погледна тези странни чужди думи. Изтри ги. Написа ги отново.

В коридора цареше тишина. После се чу глас: „Върви дай на Левковская успокоително преди операцията, а аз междувременно ще отида при главния лекар в този корпус“. Трясна се вратата на железния асансьор.

И Иля натисна синята стрелка в горния ъгъл на екрана: изпращане.

И край — излетя.

В този миг го обля гореща вълна. Скочи, за да се изпари, но телефонът изпиука. Иля усети как го сграбчиха за тръбите, на които висеше сърцето му, и дръпнаха надолу. Погледна към екрана: съобщение.

В Телеграм. От Магомед Портиера.

Без да разбира нищо, цъкна и попадна в месинджъра. Там беше написано:

„Здрасти, другарю милиционер! В четвъртък ще бъдеш ли готов?“

Иля тръсна глава, прогони мрака. Написа: „Ще бъда. Къде и в колко?“.

Магомед не бързаше да отговаря, Иля не го припираше, страхуваше се да не го уплаши. По болничния коридор премина някой. Накрая получи насмешливото: „Ееее, брат! Откъде да знам! После ще решим!“.

Добре, Мага. После, но не по-късно от четвъртък: „Ок“.

Край. Край. Затвори всичко. Пъхна мобилния телефон в джоба си. Въздъхна. Тръгна към асансьора.

И в този миг от джоба засвири познатата мелодия. Кастанети, барабани, китара. Испанецът започна приглушено: Soy el fuego que arde tu piel… Иля го изкара на свобода и той запя с пълна сила:

Звънеше Нина.

Иля се парализира точно на изхода от отделението; до асансьорите нямаше никого, стелеше се само димът, останал от посърналите жени; коридорът беше все така затъпкан с тишина, като вата — а сега от испанските думи и китарни рифове тази вата бързо се намокряше като притисната към дълбока рана, чиято кръв не успяваше да попие напълно.

Той гледаше в екрана като идиот, телефонът потреперваше в такт с измореното и задъхващо се сърце, испанецът се дереше:

Съвсем наблизо нещо изщрака.

И момичешки глас извика:

— Петя! Тук ли си? Къде си?! Нина?! Чух звъненето!

Иля скочи като опарен към асансьора, към стълбището, дръпна към себе си вратата, прескочи три стъпала, после още три и още, надолу, надолу, надолу, тичаше с всички сили, затискайки с ръка говорителя на телефона, целият изгарящ в огън; припомняше си конвулсивно на коя страна гледат прозорците, накъде трябва да тича, щом излезе от входа, за да не го види Нина него, чуждия, убиеца.

Успя да съобрази: от входа трябва веднага да свие към страничната стена, задъненият коридор със сансевиерата нямаше прозорци. И оттам вече с гръб към сградата, бавно — към оградата, към портала. Всеки би могъл да се разхожда наоколо. Ако го повикат — ще се обърне: никакъв Пьотър Хазин не съм виждал, не го познавам.

Вървеше бавно, а моторчето му туптеше така, сякаш беше пробягал цял километър. Телефонът в джоба му звъня веднъж, после започна отново. Прости ми, Нин, сега съм зает. Сега не мога да говоря.

Аз просто изпълних волята му. По-нататък действай сама. По-нататък сама.

Престори се на невидим за охраната на КПП-то, после не издържа, хукна към далечната спирка: пристигаше нов син автобус с твърде големи за Русия прозорци. Иля успя да се добере до него, преди да е потеглил, скочи вътре. Три спирки се опитваше да си поеме дъх, да се освести. Едва след това му стана любопитно накъде пътува.

Едва след това извади мобилния от джоба си.

Шест пропуснати обаждания от Нина. И съобщения в Уотсап — цял куп. Отвори го обречено. „Ти ли беше това?!“, „Защо избяга?!“, „Поговори с мен!“, „Моля те!“, „Прочетох писмото ти“, „Страх ли те беше да влезеш?“, „Защо дойде?“, „Къде изчезна?!“.

Буквите се разливаха пред погледа му, цапаха света: защо го направи, гадино, жалък боклук, гадина, защо постъпи така с нея, заради себе си го направи, за да се пречистиш, воля изпълнявал, няма да й попречиш, така само ще се мъчи повече и така или иначе ще легне на масата, а бебето на боклука.

Пътуваше в погрешната посока в синия аквариум, забил поглед в телефона, както всички останали. Ръцете му се сгърчваха, палците трепереха, чакаше и се страхуваше от новите съобщения на Нина. Чудеше се дали да не скрие отново телефона някъде по-надълбоко. Но после си каза: не.

Набра съобщение: „Спешно ме извикаха“. Почака. И каза истината.

„Не можех да те погледна в очите“.

Нина мълчеше.

И Иля млъкна.

Зад зацапаните стъкла плуваха огромните тръби на ТЕЦ — сиви бетонни конуси котли с дебелина на основата колкото стадион и гърла, изрисувани на квадратчета; над тях се издигаха и опираха в тавана тлъсти ръкоделни облаци, които никакъв вятър не можеше да разкъса. Москва като че ли се отопляваше на газ. Но на Иля му се струваше, че в тези котли не може да не са подхвърлили и нещо месно, защото от прозрачния безплътен газ не би могъл да излиза толкова гъст пушек

Стигна до някаква крайна станция на метрото, прехвърли се.

Часът беше единайсет без четвърт. Все още имаше време, можеше да успее за „Кутузовски“, успокояваше го телефонът. Да отиде до Колцевая, там прехвърляне, по колелото до синята линия, по нея до станция „Кутузовская“ — и оттам пеша. Ще бъде на мястото десет минути преди уговорения час: така беше изчислил джипиесът.

След третата станция джобът му пак оживя.

На екрана на телефона беше изписано име: Антон Константинович Беляев. Като че ли един от хората, които никога не бяха писали на Хазин. От такъв не можеш се отърва с букви. Иля помисли няколко секунди, после реши да рискува. Влакът тъкмо беше напуснал станцията, вагонът гърмеше в тъмнина. В тунелния грохот гласът се обезличава. По-добре веднага да излъже, вместо да отлага: и без това ще се наложи да отговори. Натисна копчето. Опита се да звучи като Петя.

— Да, Антон Константинович.

— Хазин, къде си, по дяволите?

— В метрото.

— Чувам, че си в метрото! Защо не си на работа?

Иля си припомни старите си отговори, започна да избира. Отравянето не става, щом е в метрото. С внедряването също няма да се получи.

— Какво?

— Защо не си на работа, единайсет часът е!

— Приятелката ми е в болница, Антон Константинович. Отивам там.

— Приятелката? А защо не ме предупреди? И защо с метрото?!

— Току-що разбрах. Осемдесет и първа градска. Заради задръстванията.

— Какво се е случило с нея?

— Не мога да се свържа, не разбрах!

— Господи, Хазин! Ама що за човек си ти?! Все нещо не ти е наред — или диария, или скрофулоза! Добре, днес се занимавай с приятелката си! Но ще ти го приспадна от отпуската!

— Тъй вярно!

Влакът нададе вой, забавяйки ход, и след десет секунди се плъзнаха в разгръщаща се тишина. Иля избърса потта от челото си. Колко началници има Хазин? Преди беше само Денис Сергеевич, а сега и на този трябва да се отчита. Кой от тях е по-главният? Кой какво знае? Сега и на Денис Сергеевич ли трябва да подхвърля историята за приятелката в болницата?

Беше ли повярвал този Антон на Иля? Като че ли повярва. А беше ли разпознал Хазин в него? Като че ли да. Жалко, че не може да се живее във вагона. Пое си дълбоко дъх.

Прости ми, Нина, че се прикривам зад теб.

Чу в главата си как тя крещи във ватения коридор: „Петя! Тук ли си?!“. Сърцето му прескочи един удар.

На следващата станция пуснаха интернет за секунда, Иля потърси в новините Трехгорната манифактура и тялото. Все пак е понеделник: работниците ще се върнат в онзи вход, на лобното място. Ще започнат да гризат вътрешностите на сградата, ще запалят лампи, ботушите им ще звънтят по люка, който се намира над главата на Петя Хазин.

Може би вече са го намерили?

Оракулът в тунела се прозя, а на следващата станция утеши Иля: не се плаши, арестанте, твоят покойник си лежи спокойно, не мърда. Бог от скука е решил да ти даде още малко свобода.

А какво да каже на майката? Може би да й позвъни още сега, от влака, сред потракването на железата и тунелния вой?

Ами, ходих в болницата, майко. Нищо страшно не се е случило с нея.

В девет му бяха казали, че операцията е след два часа. Значи точно в този момент я правят? Затова ли Нина не се обади повече? Или успокоителните са я повалили?

Но дойде моментът да се изсипе заедно с потока от тубата вагон, да се прелее заедно с цялата човешка тълпа в прохода и на „Колцевая“.

Не успя да позвъни. И на „Колцевая“ не успя. Протакаше, но знаеше: точно сега там, от другата страна на радиовълната, се натрупва тревога. Майката на Петя крачи напред-назад, взима в ръка телефона, оставя го.

После си помисли: ами ако неговата майка пътуваше в метрото и му се беше обадила — дали щеше да разпознае гласа й сред боботенето и грохота? Естествено, че щеше да го познае. И фалшификата щеше да различи.

Значи не трябва да звъни.

Отвори Уотсап, за да й пише. А какво да напише?

Не и истината — такава истина без глас не може да се изрече. А трябваше и на майката да дадат успокоителни. Жените се справят зле без успокоителни.

Трябваше да отиде на „Кутузовска“. Премина от другата страна, без да се откъсва от телефона, четейки преписката на Петя с майка му. Във вагона старателно й написа: „Ходих в болницата. Не се вълнувай, мамо. С Нина всичко ще бъде ОК“.

После на фона на потракването се замисли: Нина непременно ще попита завеждащата — беше ли тук приятелят ми? Лекарката, естествено, ще й отговори — дойде, поинтересува се. Един такъв прегърбен, слаб, бледничък. Как така, не беше ли къдрав, загорял, добре гледан? Какъв ти добре гледан! Повече на туберкулозен приличаше или на затворник.

И край.

Идиотска тъпотия, каза си на глас Иля.

Къде се забърка! Защо? В чуждото. Ще се загробиш. И нямаш право! Какво право имаш ти да им се месиш?

Майката му отговори след няколко минути: „Това ли е, което си мисля?“.

Някога, преди сто години, мама беше завела малкия Илюша в един пътуващ увеселителен парк на ВДНХ. Освен всичко останало там имаше и едно изумително нещо: огромна празна чаша — с диаметър около десет метра — по чиито отвесни стени караше мотор истински моторист. Засилваше се на дъното и после с голяма скорост се залепяше за стената, противно на всички физични закони, и като продължаваше да ускорява, се спускаше по кръга вече отвесно, като невъзможно и невъзмутимо се движеше нагоре и надолу по стената: сякаш това беше ляво и дясно. Иля тогава остана потресен. А сега като че ли самият той правеше същото.

Не бива да спира.

Почака и написа: „После ще ти разкажа. В телефонен разговор“.

Не сваляше очи от телефона: сеанс на едновременна игра, не бива нито да бърка ходовете, нито да закъснява.

— Станция „Парк на Победата“ — обяви дикторът. — Следваща станция „Славянски булвар“.

Опомни се. А къде е „Кутузовска“?! Ама това не е правилната линия, нали там са цели три „Киевски“, беше объркал синята с тъмносинята.

Изскочи от метрото: дванайсет без седем! Провери — до нужния номер му трябваха минимум двайсет минути. Плю заради излишния разход от петдесет рубли и се качи на спрелия на спирката попътен тролейбус. Докато Иля излежаваше, бяха отделили отделна лента за тролеите. Цивилизация, мамка му.

Тролеят се изкашля, отмести се от мястото си, потегли безшумно.

Щом Иля си плати билета, седна, въздъхна и отново се потопи в телефона, когато тролейбусът увисна в празнотата. Реши, че е спрял на светофар, и в първия момент не вдигна глава; после се откъсна.

Наоколо всичко бе замряло. Сякаш времето беше спряло. Нито една кола не помръдваше от мястото си — нито отпред, нито отзад. „Кутузовски проспект“, широк почти колкото река Кама, беше застинал като мъртвец. Каменните десететажни сталинки го ограждаха като клисура. Триумфалната арка, от която току-що се бяха отдалечили, разрязваше потока на две като речен остров.

Иля погледна към часовника на телефона: след две минути трябваше да е там, в двора на трийсет и пети блок!

— Защо стоим? — приближи се той до шофьора, като се хващаше за дръжките на седалките.

— Задръстиха ни — отвърна онзи безсилно и безучастно, сякаш говореше за дъжд.

— Какво е това? Кой ни задръсти?

— Сега ще потегли — обясниха му.

— Кой ще потегли? Къде? — започна да се нерви Иля.

— Как кой? Та това е „Кутузовски проспект“. Царят, кой друг, баси — рече интелигентно на вид прошарено старче с очила с тънка рамка.

— Отворете вратата, ще сляза тук — помоли Иля.

— Не ви препоръчвам — предупреди го старчето. — Наоколо има полицаи, само за това дебнат.

— А и аз няма да ви отворя — рече шофьорът. — После мен ще глобят.

— Закъснявам!

— Това са форсмажорни обстоятелства — възрази шофьорът. — Ще ви разберат.

— Премиерът на Белгия ходи на работа с колело — съобщи някаква жена отзад.

— Затова пък е хомосексуалист — включи се брадат мъжага, риж с появили се бели коси.

— При тях хомосексуалистите са в правителството, при нас са педерастите — заяви убедително очилатото старче. — Кое е по-добре?

— А в Швеция децата учат всякакви педерастщини още в училище, от учебници — не се предаваше брадатият. — Това нормално ли е? Толерантност!

Дванайсет часът дойде и отмина. Нищо, нищо, нищо. Мъничко ще закъснее, всичко може да се случи. Може пък и Игор да е попаднал в същото задръстване. Или поне по никакъв начин не реагираше.

Иля отиде до края на салона: да погледне през задното стъкло дали не се приближава кортежът. На опашката на тролейбуса се беше залепила линейка: въртеше безмълвно изпъкналия си буркан. Шофьорът пушеше със затворени очи. Лекарят четеше нещо в телефона си.

И във всички автомобили наоколо хората седяха и се взираха в телефоните си. Всички разполагаха с безкрайно много време, половин час живот им се струваше справедлив данък.

Върна се в началото, при шофьора.

— Още много ли?

— Не мисля — отвърна онзи. — Може би още десетина-петнайсет минути.

— Отваряйте — настоя Иля.

— Ето, виж — старчето му показа човек в черно яке и вълнена шапка, който стоеше на тротоара, обърнал към преминаващите внимателното си и напрегнато лице. — Ще успееш за петнайсет минути и ще закъснееш за цял живот. Имаше едно такова анимационно филмче, „Влакчето от Ромашково“, не си ли го гледал?

— Аз съм го гледал — каза брадатият мъж. — А днешната младеж нищо не гледа, само своя интернет.

Иля се отпусна на седалката.

Провери дали не е писала Нина, не я ли е пропуснал. Не: тишина. И Петината майка се беше съгласила да потърпи до неосъществимата среща. Само ако знаеха кой им отговаря вместо Петя, за пръв път си помисли той.

Само ако знаеха.

Хората наоколо дремеха, сякаш в проклетото задръстване бяха пуснали сънотворен газ. Даже очилатото старче се поизмори да спори.

В телефона безмълвно изтичаше поредната пикселна минута, а след нея още една и още една. Странно, че продължаваше да отчита времето: нима то не беше застинало съвсем?

— Бихме могли да летим с хеликоптери — промърмори неясно старчето. — Но пък с хеликоптери е скучно. От тях не могат да се видят лакеите.

И клюмна. Пружината му се разви.

Точно в този момент в тази замръзнала река проблесна нещо: синя мълния. Водещ автомобил, катаджийски мерцедес.

Иля стана и притисна чело към прозореца.

Над покривите на автомобилите се виждаше разчистена, абсолютно празна отсечка — по нея профуча. И ето че в далечината се появиха: гирлянда от сини светлинки, съзвездие. За секунди се превърнаха от точки на хоризонта в тежки черни снаряди, изстреляни от някаква грамадна „Берта“. Три квадратно изсечени немски офроудъра със сини буркани около дълга немска лимузина. И наоколо още, отпред и отзад — бяло-синя свита, всичките примигват, вият, квакат. Профучаха с невероятна скорост, такава, с която, по законите на физиката, би трябвало вече да са се издигнали от земята и да са се изпарили. Като оръдеен залп.

Наредените по пътя коли се разклатиха от въздушната струя като от взривна вълна и сякаш дори Триумфалната арка се поразклати; някой неспящ плахо натисна клаксона, но никой не го подкрепи. Всички си седяха смирено в тази своя застинала секунда и дори не забелязваха как опровергават законите на физиката.

А на онзи вероятно му харесваше, че може така, с длан, да спира времето на хората. Точно затова си беше избрал тази работа.

— Красиво се носи! — похвали го брадатият.

— Плашат народа — изказа се старчето. Примигна — и се разтвори в мъглата.

И все пак не им дадоха да потеглят още няколко минути, докато вече не се виждаха никакви отблясъци. Едва след това ги пуснаха от времевия арест.

Иля се втурна в двора на сградата двайсет и три минути след уговорения час. Трийсет и пети номер напомняше средновековна крепост: грамаден сталински блок пръстен от жълти тухли, по ъглите кули, достъп — през портал: арка с височина три етажа, крилата на вратата заварени от чугунени решетки. „Кутузовски проспект“ не го бяха построили за обикновените хора. Обикновеният човек и през Хрушчовата входна врата влиза лесно, сянката му няма да закачи горния праг.

Дворът беше засаден с голи черни дървета, запълнен със скъпи коли. Що за странно място за среща.

Плъзна поглед наоколо, намери петия вход — и най-важното: сметището.

Огледа се: дали не е постановка?

На входовете бяха монтирани камери с избодени очи. Насядали по студените пейки старици разговаряха за бавната смърт. Стопаните на стария свят си бяха отишли, а вдовиците им отсрочваха колкото могат, сбогуването. Поглеждаха към Иля, навеждаха забрадените си глави така, че да могат да виждат през мъничката дупка в катаракта.

И през прозорците можеха да гледат надолу, към земята, да дебнат и причакват.

В кръг препускаше затвореният в двора вятър. От небето се сипеше божият пърхот.

Може да е постановка. Може и да е проверка. Тук е идеална мишена.

Е, какво?

Иля даде газ, центробежната сила го притисна към отвесната стена. Бързо в чашата, докато има гориво. Не бива да се спира.

Разбута контейнерите за отпадъци, влезе вътре. Зад контейнерите имаше цяла барикада от торбички. В това число и от „Пятерочка“. Измъкна я, погледна вътре: обелки от картофи, картон от мляко — празен, мухлясал краешник хляб. Разкъса пакета с ръце, изсипа боклуците на асфалта, започна да рови. Нямаше нищо, което да прилича на хазинска конфискувана стока. Нито прахчета, нито треви, нито брикети, нито черен целофан. Просто развалени огризки.

Може да е някой друг? Да не са объркали фирмата?

Порови още малко — нямаше други пакети от „Пятерочка“. Разкъса един пакет на „Перекрестка“, измъкна от него списания „Афиш“, завързан на възел самотен презерватив и празна бутилка ром. Не е това! Друго!

Скъсана тениска, окървавена прозрачна опаковка от говежди дроб, смрадлива, студена пепел. Изсъхнало цвете, накъсани снимки на целуващи се хора, вмирисано пилешко. Отрязани коси, целулоидна кукла без глава, купчини издраскана хартия. Тампони, кутия от айфон, пръснати овесени ядки. Шегичка?! Проверка!

Огледа се уплашено. Край него мина някаква студентка, сбърчи носле, отвърна поглед. Дори да се гледа към Иля, беше неприлично. Приближи се кривоглед оранжев чистач, опря ръце на хълбоците, започна да се прокашля.

Иля влезе в телефона с лепкави пръсти: къде си, Игор?! Къде ми е пратката?!

Но там имаше само потрошени с хирургически щипци мънички ръчички и крачета, прерязано с месарски нож гърло и майчини тревоги. Игор К. мълчеше.

Майната ти! Върви по дяволите със своите игрички! Сметище! „Кутузовски проспект“! Следите ме, а? Ами следете!

Иля сграбчи последния останал цял пакет и го замъкна нанякъде. По-далеч от проспекта, от правителственото трасе, от зорките, пъргави хора с плетени шапки.

Чистачът го проследи с безчувствен поглед. Стариците по пейките протегнаха шии. Прозорците се пулеха с мътните си кристали.

Дворове, дворове, задни дворчета, пътечки между къщите. Докато вървеше, изтърбуши пакета, разпръсна с крак вътрешностите му по изблизаната улица. Боклук, гнилоч, беда. Стигна до метрото; край, разходи се. Време е да се връща обратно в хралупата си. Може някой да го е взел преди него. Някой клошар. Чистачът. Може самият Игор К. да е почакал известно време в засада, не е понесъл страха и е избягал със своя боклучен товар. Ако беше пристигнал навреме, всичко щеше да се получи.

Ако царят не беше преминал. Или ако Иля не беше объркал линиите.

Не. Не е това. Ако не се беше засилил, глупако, при Нина. Ако не беше тръгнал да я разубеждаваш. Не всеки умее да спре въртенето на Земята, разбра ли, тъпанарю? А пък да я завърти на обратно — това вече никой не го може! Не разбираш ли?!

Няма да издържи до четвъртък. Само за един ден беше натворил толкова неща, че до вечерта ченгесарските приятели ще започнат да следят Петя по телефона, а през нощта ще го намерят.

Всички тези букви, изречения, километрични съобщения, писма — само привидно изглеждат прозрачни, разбираеми. Това е копринена паяжина, чиито нишки са намазани с невидимо лепило. Докоснеш ли се — залепваш, оплиташ се. Започнеш ли да се дърпаш — ще разбудиш заседналата в центъра на паяжината мъхната многоока смърт.

Когато обявиха станция „Арбатска“, телефонът улови мрежа и изпиука. Дойде съобщение. Иля насила го измъкна от джоба си и го включи.

Беше от Нина.

„Накратко, избягах оттук. Нищо няма да правя. Реших го твърдо. Не мога, не мога! Когато можеш, позвъни!“

Иля го прочете още веднъж. И още веднъж.

По тила започнаха да го гъделичкат огнени мравучки. Носът му се запуши.

И в гърдите му се затопли; сякаш беше пил водка. Засмя се хрипливо.

И й написа, без да се замисля: „И слава богу!“.

И в отговор получи смайлита: щастливи. Каквито Петя не беше получавал от няколко месеца.

Прииска му се да излезе навън, да се измъкне от подземната навалица — на въздух. Изстреля се от седалката и изскочи от вагона на платформата. Освен Иля още някой се усети, че трябва да слиза, но не успя — и влакът го отнесе към „Александровската градина“. А топлият въздух понесе Иля нагоре, по стъпалата, към улицата.

Как да говори с Игор?

Реши да мълчи и да изчака той пръв да го потърси. Не се наложи да чака дълго. Още преди да излезе от метрото, Игор му позвъни. Иля не отговори, вместо това му изпрати Петините букви.

— Сега е неудобно, пиши.

— Ти какво? — веднага се отзова Игор. Иля изчакваше. Да му признае ли, че не е намерил никаква пратка? А дали изобщо е имало такава? Може и да е имало, но някой друг беше преровил сметището преди Иля и я беше намерил. Или го проверява?

— Проверяваш ли ме? — написа му сърдито Иля.

— Кой беше тоя тип? Изглежда странно — попита Игор.

Значи все пак го беше видял.

Беше го видял и можеше да го разпознае. А дали не го беше снимал? Би могъл. А да го намери в базата?! Там, на сметището, Иля носеше шапка и си беше вдигнал качулката. Но ако някой го беше проследил до метрото… Веднага си спомни човека, който остана затворен в стъкления влак, след като не успя да изскочи след Иля.

— Клиент от бившите — отряза го Иля. — Какво те интересува?

— Ако искаш да го вземеш, сам ела — захапа го Игор. Страхуваше се.

Страхуваше се от нещо. От Петя? Защо? Трябваше да се отърве някак от него, да отбие удара: някак типично по хазински. Игор К. слушаше внимателно, чакаше Иля да сбърка. На сметището не бе имало никаква пратка, осъзна Иля. Имаше проверка.

— От какво те е страх? — попита го директно той.

— Това да не са вашите с ДС игрички?

ДС, порови се Иля. Денис Сергеевич? Онзи същият допълнителен началник на Петя. Който и за шишчетата звъня и обещаваше да го свърже с правилните хора. А днес… Чака някъде Хазин.

— Какви игрички?

— Да се издъня на тая тема?

— Напразно се тревожиш.

Мислеше си, че тук Игор е ловецът, а той самият се чувстваше плячка.

— Чий беше онзи микробус в двора? — продължаваше да се дърпа Игор К.

— Не съм бил там. Ти сам определи мястото. — Иля започваше да набира увереност. — Да не смяташ, че се опитвам да те проваля?

— Няма да се изненадам, Хазин.

— Ерес — изплю любимата Хазина дума Иля.

— Аз да свърша цялата работа вместо вас двамата с ДС и неговите хора да ме приберат заради това. Такъв ли е планът?

Иля се спря: тук съвсем нагази в блатото.

Какви хора могат да задържат Игор? От кого изобщо може да се страхува той, оперативникът от отдела за контрол на наркотиците? От Управлението за вътрешна сигурност.

— Ти там нищо не беше оставил, нали? — попита го Иля. — На сметището?

— Половин час закъснение, Хазин. Аз бях там навреме. А той не.

— И психяса — реши Иля.

— Аха. А Синицин? Привет на Денис — пусна гримаса Игор. — Елате да го вземете заедно.

— Никъде не съм се разбързал.

Сега беше идеалният момент да се скара с Игор: колкото по-дълго не се виждаше с него, толкова по-сигурно. Игор се усети и се умълча.

Иля почака, почака, позамисли се: дали пък не беше успял случайно да се разкрие?

Според откъслечните сведения, които беше насъбрал от месинджъра за Петя и неговите другари, лесно можеше да се досети какви ги бяха вършили — като цяло; но нали дяволът се крие в детайлите.

Ясно беше, че Игор не вярваше на Хазин и се страхуваше от предателство. И очевидно имаше основания за това. Да върви по дяволите той и всички останали: Иля нямаше желание да задълбава в техните сметищни игри. За тях му бе достатъчно да знае толкова, колкото за карта на минно поле, за да може внимателно да се взира в лъскавите паяжини — току-виж някъде има опъната жица.

След като не получи нищо повече от Игор, той тръгна нагоре.

Времето се беше променило: слънцето надничаше през пролуките в облаците, в небесната твърд се бяха появили златисти жилки. Земята беше обсипана със светли петна и затиснатата със сив камък Москва се размърда. Хората под слънцето се усмихваха, вятърът се успокои, снегът беше по-топъл.

Вече не му пукаше за Игор и неговите интриги, за неразборията на сметището, за проваленото предаване на пратката. До четвъртък все ще измисли какво да излъже. Ще се измъкне някак си. Всичко това беше дреболия в сравнение с решението на Нина да размисли.

Повъртя глава: накъде да върви? И тръгна надолу по булеварда. Просто да се поразходи. Да се поразходи, докато някой друг от телефона не издърпа Петя от оня свят.

До паметника на Гогол спря и се замисли. Там целогодишно се мотаеха алкохолици, смесица от рокери и клошари. Един от тях, с кожено рокерско яке и прошарена опашка, се приближи до Иля и се примоли за дребни за бира. Настроението беше твърде празнично, за да му откаже. Изсипа му копейките си. Пиянката се усмихна и отбеляза със светски тон:

— Проясни се!

— Животът се оправя — пошегува се Иля. Засмяха се.

Украсяваха булевардите заради наближаващите празници: окачаха и изпробваха сини гирлянди, монтираха някакви снежинки в човешки ръст, сглобяваха павилиони — за търговия със сладкиши. Иля крачеше покрай суетливите работници, покрай разхождащите се тънкокраки студенти и студентки с изящни очила и нелепи шапки, покрай безделничещи старчета, които също като него бяха излезли да се надишат, и се усмихваше. Все пак Москва беше прекрасна, макар да беше подпухнала и с лек махмурлук. Щом повдигнеха мраморния купол над нея и пуснеха небесната светлина, тя веднага се очовечаваше.

Да беше зарязал тогава филологическия факултет и да се беше записал в Строгановското училище, както искаше, а майка му не позволяваше: защото, нали, всички художници са пияници и безделници. Да беше записал живопис и скулптура. Да рисува Москва от покривите, да рисува старата Москва в сравнение с новата Москва: Иля нямаше да замисля разни сложни проекти, нито да устройва пърформънси и акции. Щеше да превръща улиците в масло, щеше да запази хората — кой вече се занимава с това просто нещо? Вечер щеше да работи някъде като продавач или барман, щеше да си наеме някое таванско студио в някоя от булевардните къщи, щеше да води у дома нови приятели, истински, весели — да пият, вероятно вино, и по цяла нощ да разговарят, точно такива като тези — мършави, с тесни дънки, разрошени. Щеше да се среща с някое момиче — слабичко, подстригано на каре, със загар, а там, където при останалите хора виси кръстче — татуировка на баркод. Щяха да живеят заедно под покрива: диван, телевизор, плейстейшън, албуми на класическите западни художници, бар с всякакви видове текила.

Допуши му се.

Иля не беше пушил след ония съботни фасове, липсваше му. На близката пейка седяха модно облечени безделници, смееха се и отпиваха греяно червено вино, купено от един вече отворен павилион.

Той се отклони от пътя си, за да си изпроси някоя цигара от тях, но се разколеба.

Обаче все пак се реши.

— Младежи… да ви се намира някоя излишна цигарка? — попита ги той, като внимаваше как се изразява.

— Само вейп — отвърна рижо момиче с раница.

— Безизходица — усмихна се Иля; нищо не разбра, но не попита повторно; разбра, че му отказват. — Ами добре. Благодаря.

— Чакай… Тук имам едни. Но са дамски — рече с извинителен тон пълничък младеж с ушанка от изкуствена кожа.

— Нищо — сви рамене Иля. — Аз съм сигурен в себе си.

Дадоха му огънче, пое дълбоко дима от тъничката цигарка, примижа: хубаво! И съвсем го отпусна — развинти се менгемето, което го беше стиснало още на Триумфалната арка.

— Значи, преработих само първата и последната страница в реферата, защото по-нататък тя не проверява в Гугъл, понеже я мързи — продължи остриганият до голо младеж с жълта шуба.

— Рискуваш, брат! — каза рижата и дръпна ябълков аромат от ярка кутийка.

В началото Иля си мислеше: какво такова да им каже, че да не разпознаят веднага у него чуждия? Но те сами го съжалиха. Просто не млъкнаха смутено пред него, а продължиха разговора си, сякаш Иля изобщо не ги притесняваше със своята прегърбеност, угнетеност и пръстен цвят на кожата. Дръпна още веднъж, благодари им и продължи пътя си. И зад гърба му не се чу шушукане, сякаш за тях той беше абсолютно нормален човек.

Пушенето му се услади. И с лекота си мечтаеше за миналото, което не се беше случило. Но му се искаше и за настоящето да може да мечтае.

Да напише още нещо на Нина, да сподели с нея тази лекота, този пролетен час в ноември. Изваждаше телефона и го прибираше, без да измисли нищо.

Вървеше сред дърветата, омотани с лампички, искаше му се да се върне тук през нощта, да погледа как светят. А най-добре щеше да е да дойде през лятото, когато дърветата ще приличат на себе си. Сега някак му се струваше, че истинските дървета са прорасли надолу, в земята, и там, в обратния свят, са се раззеленили — а тук, на булевардите, стърчат голите им корени, вкопчени във въздуха. Ще се върне през лятото.

Спомни си за пролетното Нинино палто, купено с мисълта да го носи през март-април. Нищо, ще порасне още.

Слънцето грееше през една пролука, вече можеше даже да си свали шапката. Стигна до разчистената от павилиони „Кропоткинска“: над покривите изплуваха златните кубета на храма „Христос Спасител“, започнаха да се издигат нагоре. Домовете отстъпиха, зад тях се оказа празно пространство. Разкриха му се наведнъж няколко посоки: надясно свиваха две улици, а малко по-надолу имаше път към реката, а наляво, към музея, водеше широка просека.

Москва представляваше смесица от всичко: най-несъвместимите сгради, най-неподходящите един за друг хора от противоположни времена: в едните вярваха в душата и храмовете, а в другите — в тялото и басейните; и всичко съществуваше съвместно в нея, нищо не се асимилираше напълно и не се унищожаваше завинаги. Сякаш живееше в различни пластове, на различни нива — и едновременно. Изумителен град беше Москва. Събран отвсякъде, съшит от откраднати парчета, пъстър и точно затова истински.

Прав беше двайсетгодишният Иля: тук можеше да се намери място за него. Имаше за всички, и за него щеше да се намери.

До храма имаше пейки, които попадаха в слънчевото петно. Иля приседна — да попритвори очи и да се посгрее. Хубав ден, за да предпочетеш да живееш. Може би в този момент Нина също се разхождаше и си припяваше нещо. Първите испански куплети може би.

Добре беше постъпил, като й изпрати онова писмо.

Петя щеше да е доволен.

Сърбеше го да го каже. Взе телефона. Повъртя го в ръцете си. Написа на майката:

— Общо взето с Нина всичко е наред. Няма да направи нищо. Поговорих с нея. Добре че не изтрих писмото ти, което ми писа да не трия.

Поколеба се и го изпрати; слънцето напече. След няколко минути майката отговори.

— Петя, какво облекчение! Непрекъснато мисля как и кога е най-добре да кажа за това на баща ти. Най-добре на юбилея му. Нали ще дойдеш?

Иля се дръпна, изпъна се. Щеше ли да отиде Петя на бащиния празник? Щеше ли да отиде Иля при такъв баща?

— Как си го представяш това?

— Петя, все пак е юбилей. Шейсет години, такава дата. Много е важна за него, сам разбираш. Не само защото е кръгло число. А и заради пенсията.

На шейсет трябваше да излезе с почести в пенсия, макар да се надяваше още малко да се задържи в службата, още малко успехи да постигне преди настъпването на старостта. А беше излязъл преждевременно. Беше ли свързано това с Петините новогодишни номера? Нали беше искал от Петя да се предаде пред дъщерята на заместник-министъра заради собственото си спасение. А Петя? Остана с Нина. Как тогава се беше получило всичко?

— Разбирам.

— Много се страхувам, че ако сега не се помирите с баща си, изобщо няма да се сдобрите. Сърцето ми се облива в кръв, когато си мисля в какво се превърна семейството ни.

Сега Петя щеше да викне кратко: „Майко!“. Иля го осъзнаваше, но отговори посвоему:

— Не съм го искал, мамо.

— Петя, трябва да му се извиниш. Просто да се извиниш, по-нататък сама ще се погрижа. Той го очаква, знам го. И на него това положение му тежи. Но ти си длъжен да направиш първата крачка. Ако се разкаеш, той ще ти прости.

Петя щеше сега да избухне само от думата „извиниш“, разбира се. А Иля не можеше да спори с майката.

— Мислиш ли?

— Ще се посърди и ще прости. Та ти си единственият му син. Само поговори с него още отсега, по-отрано. Изобщо ли не можеш да разговаряш по телефона?

Иля се стегна.

— Майко, наоколо има много опасни хора. Затворих се в тоалетната, за да не ми четат есемесите, а ти предлагаш да изяснявам отношенията си с баща ми!

— Кога ще приключи всичко това? — Иля почти успя да види как тя се мръщи; както се мръщеше собствената му майка.

— В четвъртък или петък, мисля. Скоро, мамо. Скоро ще приключи.

Написа го и застина.

Настръхна; стана, реши да продължи нататък.

— Ще поговориш ли с баща си? — не се отказваше тя.

— Ще му напиша! — обеща й Иля.

И ще го направи. Защо да не му пише в края на краищата? Защо с последните остатъци на доброто си настроение не се помири с бащата, за да успокои майката?

Петя беше упорит, Петя нямаше да моли за прошка. Петя се беше родил с баща, никога не го беше приемал като чудо и никога не си беше помислял, че баща му може и да го няма. А у Иля земята никога не е била цяла, а винаги се е състояла само от една половина: стигаш до средата, а там тъмна страна като на Луната. И не можеш да я разгледаш ясно, и не можеш да пристъпиш; можеш само да гадаеш какво има там. Така че цял живот гадаеш какво е да имаш баща. И ако го имаше, какъв би те направил.

Бащата на Петя му беше в повече. Беше твърде разглезен от кръглата земя. Петя нямаше да се извини. А Иля нямаше право да се бори повече за него. Нямаше и желание.

Сгуши се до оградата на музея на Пушкин, потърси Хазин, Юрий Андреевич, изслуша последните му укори и му написа буква по буква: „Искам да ти се извиня за всичко“.

За всичко.

Че не те слушах, че те обиждах, че те пращах по дяволите, че се водих по слабия си акъл, че смятах мъдростта ти за глупост, че не се огъвах, а се счупих.

Че прерязах гърлото на единствения ви син, че го хвърлих, още жив, в кладенец и го затворих, още чуващ, с железен капак.

Бащата мълчеше нацупено. Или не виждаше телефона си — гледаше футбол или каквото там правят пенсионерите. Гледаше токшоу за Украйна, за Ротшилдови или за някоя Руска гвардия. Пропуснал е момента, в който синът му се появи отникъде, за да му се поклони.

Ами, мамо, направих каквото можах. Каквото ме помоли.

Стигна до края. Показа се Боровицкият площад, а на него каменният гостенин с кръста в ръката и височина колкото седем етажа.

Княз Владимир, гласеше надписът.

Историческо ново строителство.

Кръстът беше голям, на него лесно биха могли да бъдат разпънати обикновени хора от плът. И с пробитите си очи той гледаше право в Иля. Но не го осъждаше и не питаше: очите бяха застинали, да ти се прииска да ги закриеш с ръка. И лицето му беше красиво, но равнодушно като смъртна маска. Зад него като лента се виеше червена стена. Но князът нямаше намерение да я отбранява от никого. Стоеше изгубен, с омекнали крака, опираше се на кръста като на тояга. Много беше отвикнал от живите, искаше да се прибере обратно в гробницата.

Вероятно нямаше да има нищо против да се смени с Иля.

От Владимир можеше да тръгне направо към Манежа, но Иля сви вдясно и закрачи по Каменния мост към „Красний Октябър“. Знаеше къде отива.

От дясната страна храмът „Христос Спасител“ не летеше към небето — беше твърде земен, за да могат златните му куполи кълба да го вдигнат. Беше заседнал на брега на реката на вечна котва.

От лявата се простираше Кремъл със своите наблюдателни кули и назъбена стена.

А от острова напред се простираше „Октомври“. Театърът за естрада, изграден от сиво и правоъгълно, навъсеният „Дом на набережной“, вършачка на съдби. Кафенета и барове: лястовичи гнезда на асфалтовата скала. Червени цехови тухли. Пъстри мравки — минувачите. Кино „Ударник“, покрай което предишния път беше завил — заедно с Вера. Сега е сам.

Влечеше го натам.

Влечеше го да продължи стъпка по стъпка след самия себе си отпреди седем години: да сравни и да си спомни. Тогава беше нощ, а сега е ден. На слънце се виждаше, разбира се, че съблазънта е зле измазана и боята й е напукана. Зоната беше изчегъркала стъкълцето в окото на Иля: започна по-ясно да вижда дефектите, пукнатините, плесента. Но сега извади от джобчето предишните си очи и видя „Октябър“ първосъздаден, някогашен. Сви на същото място, където с Вера бяха завили.

„Рай“, естествено, отдавна беше затворен. На мястото му имаше някакъв друг клуб — за онези, които са двайсетгодишни сега, а не тогава. Наричаше се Icon. Пак свързано с бога, значи. Защо с бог, запита се той. Защо обичат да го намесват там, където е същински ад? Бог е за това, което трябва, отговори сам на себе си. За онова, както му бяха разказвали като дете. На никого в живота не се получава така. Може би затова се смеят на боговете: помниш ли как наивно и глупаво ни обясняваше всичко за своя свят?

После разбра, че това не са неговите мисли, а майчините. На Петината майка. От пасхалното й писмо. Но сам ги беше развил по-нататък.

Грешниците преследват бог, плюят го. Праведният човек се отнася към бог като към шофьора на автобуса — няма за какво да разговарят. Маршрутът е ясен: докарали го — слязъл.

Обиколи „Иконата“: навсякъде заключено, понеделник. Вътре сигурно чистят, отмиват от пода и диваните всичко, което хората са изкарали от себе си. Икона като икона. Може и на такава да се прекръсти. Жалко, че няма за какво да се кръсти.

Направи крачка към реката, прехвърли крак през парапета.

Ето това е: изходната точка. Какво ти се иска в този момент? Да извикаш нещо на своето двайсетгодишно аз? Да се спре, за да не се унижи за пореден път? Да не спасява Вера идиотът? Да се прибере у дома или просто да отиде в друг клуб, където Кучката няма да се появи след два часа?

Не: не.

Там музиката е твърде силна, там Илюша трябва с дрънканиците си да развлича печалната Вера, оттам бъдещето не се чува, няма как да достигнат виковете му.

Депо. Жалко, че му се живее.

Плю във водата.

Сви в междината между къщите и се спря.

Там имаше витрина на туроператорска агенция. Бали, Тайланд, Шри-Ланка: ярки листовки, залепени за стъклото. На тях палми, бели хотели, море от син флумастер. Цените високи: почивка за един в Тайланд — колкото погребение за двама стандартен клас.

Но му се искаше да се постопли. И Иля влезе.

Стаята не беше голяма, на стената имаше плазма с прибой, прозорец към тропиците. Под прозореца имаше офис бюро, върху него лаптоп с ябълка, зад компютъра като зад бруствер се криеше непривлекателно еврейско момиче със старателно направена прическа.

— Да се постоплите ли? — попита тя.

— Да помечтая — отвърна Иля.

— Мечтите се сбъдват — обнадежди го непривлекателното момиче. — Коя дестинация разглеждате?

— А какви има?

— Всякакви имаме. Все пак се наричаме „Розата на световете“.

— А вие сигурно сте Роза? — пошегува се Иля.

— Точно. Очевидно е, нали?

— Нормално. Просто аз съм много умен. Ами и аз не зная къде.

— Шенген имате ли?

— Европейска виза? Не. Никаква нямам.

— Добре. Тогава нека да разгледаме безвизовите варианти — изобщо не се смути Роза. — В Шенген и без това сега е студено…

— И има педерасти — довърши Иля. — Така ми каза един човек в тролейбуса.

— Какво? Добре. Ние всъщност имаме споразумения за безвизови пътувания с много страни. Тайланд, Индонезия — това са Бали, Малдивите, Сейшелите, Израел. Там сега всичко е прекрасно.

— Сигурно.

— Ако ви се иска нещо по-екзотично, то можем да обсъдим Новия свят. Е, не Щатите, но Латинска Америка. Искате ли кафе?

— Да обсъдим — съгласи се Иля.

Топлото го размекна; той си разкопча яката, прие с благодарност кафето, сложи си три лъжички захар.

— Може в Аржентина, в Бразилия, Венецуела по принцип също е безвизова, макар че там сега такива неща се творят, че по-добре да имаше виза. Хлябът е с купони и революцията ще избухне всеки момент.

— Аха.

— Ами какво още… Никарагуа, Гватемала, Перу — изброяваше тя, като хвърляше по някой поглед в записките си. — В Перу е Мачу Пикчу. Колумбия.

— Ето — неочаквано за себе си се обади Иля. — В Колумбия.

Аз съм огънят, който изгаря кожата ти

Аз съм водата, която утолява жаждата ти…

Зелен океан. Бяло небе. Школата на колумбийския живот. Хазин дали би искал да отиде там? На Иля му се прииска.

— Ами какво да ви кажа за Колумбия? Много красива страна, не твърде безопасна, разбира се, но вече не чак толкова като преди. Джунгли, приключения, кока, ФАРК, много красиви момичета. За един клиент организирахме частен тур до Меделин, родното място на Пабло Ескобар. Сега върви сериал…

— Знам — каза Иля.

— Ами като цяло из местата с бойна слава. Но това, разбира се, не е точно бюджетен вариант. Из джунглата с джип, из клубовете от филмите и романтичен финал: залезът на слънцето над гроба на дон Пабло, където се смята за проява на добър вкус директно от надгробния камък в памет на покровителя на Меделин да…

— Нямам задграничен паспорт — каза Иля.

Послуша приказката — стига толкова. Някой друг ще отиде на колумбийска обиколка. Не Петя Хазин и не Иля Горюнов. Някой, който ще живее.

— Ами това не е проблем — недоразбра Роза. — Може да се направи. Ние работим с агенция, която се занимава точно с това. Ще ви струва пари, разбира се, но може да стане за седмица. А от стария модел дори за три дни.

— Няма да ме пуснат.

— Милиционер ли сте? — съчувствено го попита тя.

— Точно обратното. Не ми е изтекъл срокът.

Кафето със захар поразми предпазливостта му. Изтърси го и веднага съжали за това. Сега тя ще хлопне капака на лаптопа и ще каже, че затварят за обяд.

— Ако искате, ще им се обадя, още сега ще попитаме. Според мен няма нищо такова…

— Аз… Със сигурност не е нужно.

Но тя вече търсеше някакви свои връзки в телефона.

— Ще си ходя.

— Наталия Георгиевна? Обажда се Гуля от „Роза на световете“. Да. Имам един въпрос. Човекът не си е изтърпял срока. Да. Ще го направите? Какъв закон? — Тя записа някакви цифри на лист хартия. — Напълно ли сте излежали присъдата или УДО?

— Напълно — отвърна напрегнато Иля.

— Ясно. Благодаря! Ами тогава, ако има нещо, направо при вас ще го пратя, нали? Ще му съобщя тарифите. Още веднъж благодаря!

Иля я погледна глупаво.

— Казва, че щом присъдата е излежана напълно, значи може да се излиза. Сто и четиринайсети федерален закон, параграф петнайсети. Ако не наложат ограничение за излизането от административния надзор — прочете тя от хартийката. — Виза за прилична държава няма да получите с тая присъда, но ние оглеждаме неприличните, нали?

— Мога да напусна страната? — попита Иля.

— Можете да отидете до Колумбия и да се върнете, бих го формулирала аз. Ако трябва спешно да се вади паспорт, значи петдесет хиляди рубли. Става за две денонощия. Ако е за две седмици, значи десетка.

— Вие се казвате Гуля? — незнайно защо попита Иля. — А не Роза?

— Ето ви визитка. Смятате ли, че щеше да звучи по-добре „Гуля на световете“?

— Могат да ми дадат задграничен паспорт? И мога да замина за Колумбия?

— Имате право. Така смята Наталия Георгиевна. Значи Колумбия остава, така ли?

Иля сви рамене. Беше му горещо, главата го цепеше.

— Остава.

— Ами хайде направо да ви напиша адреса им на визитката. Офисът им се намира на „Смоленка“. Добра фирма. Имат си собствен човек във ФСМ. Само им кажете, че ние ви пращаме, нали? Да не забравите.

— Благодаря — каза Иля. — Ще си помисля.

Записът на прибоя свърши, включи се син екран.

Ила се изниза на улицата, спря се на място с гола глава.

Имате право, смята Наталия Григориевна. Така просто го каза, сякаш Гондвана се беше съединила и Иля вече не можеше да премине на обратната страна на Земята по сушата.

Имам ли право? — запита се той.

А защо да нямам?! А той имаше ли право така да постъпи с мен?! Какво?!

През последните три дни Иля се беше готвил за финала. Амбиции всякакви имаше — след себе си да почисти и за майка си да се погрижи.

А сега това.

Твърде чудно-чудесно, за да повярва. Но и да не повярва, не върви.

Да избяга в Колумбия, да се изгуби там. Да прибере абрековите пари, да погребе майка си — и да избяга. Да се превърне в някого другиго. Да научи испански. Не Петината седмица да доживява, а своя безкраен живот. При тях там сигурно е такъв бардак, че сигурно никога няма да го намерят.

Трябваше само да намери пари за този бърз паспорт, само че да подготви всичко предварително — и в четвъртък-петък, след сделката, да изчезне. Колко пари? Сто хиляди? Двеста? Ако успее да прихване сделката на Петя с абреците, може за всичко да стигнат!

Засега трябва само за паспорт. Да намери за паспорт, да рискува. И… да живее?

Бъдещето се разгърна пред него, железният капак над главата му се помести, разкри космоса.

Слънцето грееше. Телефонът не пречеше.

— А стига, бе! — плахо прошепна той.

Вървеше и пееше.

Ти си въздухът, който дишам

И лунната пътечка в морето

Гърлото, което копнея да намокря

Чак когато стигна до метростанция „Полянка“, тогава изжужа.

Тихо и прекъсна песента.

Погледна в телефона — Петиният баща най-после беше отговорил на извинението му.

ДОРИ НЕ СЕ НАДЯВАЙ НЕ ИСКАМ ДА ТЕ ЧУВАМ И ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ ДА СТЪПИШ В ДОМА МИ.

Ето така. Жегна го.

Дори се смрачи, сякаш бяха угасили слънцето. Нима чуждият баща можеше да помрачи радостта му от победата? Помрачи я.

Защо не искаш да му простиш, татко? Защо не искаш да простиш на мен. Какво съм ти направил? Това всичкото заради дъщерята на Коржавини ли е? Или заради това, че оня път те пратих по дяволите? Или за нещо друго?

Пареше. Майката искаше да пришие отрязаната ръка обратно, а там ръбовете вече бяха загнили, късно се бяха сетили. С шев или без шев, все ще изсъхне. Кръвта вече е почерняла.

Как да се помирим? Пък и защо?

„Наистина съжалявам, че така се получи!“ — написа му все пак. Защото го дължеше на майката. Нали беше обещал.

НА СВОЯ ДЕНИС ГО КАЖИ, ПОДЛОГА ФЕСЕБЕШНА — крещеше баща му. — ЮДА.

Иля се отдръпна.

Очевидно с отказа на Петя да се върне при дъщерята на заместник-министъра все още не беше приключено. Хазин беше направил нещо друго на баща си, по-лошо и по-страшно. Трябваше да се зарови по-дълбоко в телефона, за да разбере какво.

Но трябваше ли му това на Иля?

Пък и онова там, за подлогата.

Денис е Денис Сергеевич. Който пращаше поздрави на бащата. Може би Иля бе направил добре, като не ги беше предал. Защото, изглежда, бащата мразеше Денис Сергеевич.

И не ставаше дума за никакво управление по вътрешна сигурност, попълни мозайката Иля. Какво му беше писала майката в болницата? Извади писмото, прочете го отново: „Хората, които са те задържали в такова състояние, не са от татковото ти ведомство, както вече сам разбираш. А от съвсем друго, знаеш кое“. И веднага, докато следата беше все още гореща, прескочи в другото писмо, изпратено от бащата, но от майчината поща: „Сега те копаят под мен, заплашват, че ще заведат дело срещу теб, искат да се махна“. Сам знаеш кое.

И се беше махнал — а Петя остана; и продължи да се издига. Сега всичко започна да си идва на мястото.

По празниците Петя е бил задържан не от свои, а от чужди. Сам знаеш кои: ФСБ? Със сигурност са били федералните. Петя е искал да се скрие зад баща си и това им дошло тъкмо навреме. Завели дело срещу него, принудили баща му да напусне, а синчето взели под крилото си. Който е виновен, той е послушен. На тази основа е изградена зоната и цялата руска държава, че и цялото земно кълбо. Удобно: хем мляко дава, хем вози. В зоната, ако слушаш внимателно, можеш да чуеш всичко за хранителната верига, в която ти си планктон.

Нали?

Затова и Игор се страхува от Петя. Не от Петя сополанкото, а от онези, които стоят зад гърба му, които дърпат конците и нареждат накъде да се върви. Страхува се, че не може да разбере цялата им корупционна игра и затова може да изгуби.

Благодаря, татко. Обясни ми го. Но чак пък Юда?

Сега трябваше да се прибере обратно в Лобня. Да отиде доброволно в местното ОВД, да се разпише. Такъв е редът: иначе ще започнат да го търсят.

От Савеловската гара писа на Игор.

— Добре. На „Кутузовски“ отиде човек от ДС, не си прави труда да го търсиш.

Смелост почерпи от прояснилото се небе. Сега имаше за какво да рискува.

— И автобусът заради него ли беше? Пазеха го? — попита Игор К.

— Никакъв автобус нямаше! От какъв зор? — каза истината Иля.

— А Синицин от какъв зор го прибраха?

Очевидно умираше от страх, щом беше изгубил всякаква предпазливост, помисли си Иля. Пише за всичко открито, без да се притеснява, че ще го прочетат чужди хора.

А после, вече в електричката, предположи: той всъщност предразполага Хазин към откровеничене. Така се застрахова. Може би при тях върви чистка и точно Петините ръце използват за това — Петя не се бои да ги изцапа.

Какво да подхвърли на Игор?

В главата му се въртяха най-различни неща. Първо набра: „Значи Синицин!“, но размисли. Как да разбере дали Синицин е важен за всички. Синицин беше онзи, който предлагаше на Петя да отдели настрани от конфискувания товар.

Който трябваше да бъде предаден на абреците. На онзи същия Магомед, в четвъртък. А ако Игор казваше истината, значи Синицин го бяха прибрали.

Знаеше ли Хазин изобщо, че са разследвали Синицин? Кога беше успяло да се случи всичко това? С него като че ли бяха общували в Сигнал. Потърси там Синицин, припомни си разговора с него:

— Не припирай, пич! Той е сериозен човек, не трябва да го притискаме. Аз ще ти кажа кога.

— Не мога да чакам дълго. А ако ФСР се появи?

— Не се шашкай.

Ето. Страхувал се беше от ФСР и ненапразно. Разследвали са го значи, и то скоро. Може би с помощта и участието на Петя. Поне така смяташе Игор. Не се шашкай, Синицин.

А сега къде е стоката, която беше предназначена за абреците? Изчезнала заедно със Синицин? Той беше изчезнал от месинджъра внезапно, сякаш му бяха нахлузили чувал на главата и го бяха отвлекли. Не беше успял нито да се оплаче на Хазин, нито нищо: имало е човек и после го няма. И дори не останаха кръгове по водата.

Кого да попита? Игор освен?

Пред Денис Сергеевич вече определено не искаше да се представя за Петя. Ако Денис Сергеевич е Петиният наставник от ФСБ, по-добре да се крие от него дотогава, докато може.

А от какъв зор бяха прибрали Синицин?

Написа на Игор: „Не съм запознат“. Може би ти бъркаш, Игор, и аз нищо не знам за ареста. А може и да знам, но просто си играя с теб. Или дори не си играя, ами просто по този начин те укротявам: нали усещаш, че столът под теб се клати. Стой мирно, не се дърпай, че току-виж написали — самоубийство. Както обикновено.

Само че Игор не можа да изтърпи това.

— Ти и за родния си баща не беше в час, а, Хазин?

— Не наглей — перна го през ръцете Иля.

Наложи се да го напише: беше точно в стила на Петя. Макар да му се искаше да напише друго — не съм в час, хайде, просвети ме.

Но Игор нямаше намерение да го учи повече. Вместо това, след като мълча през целия път до самата Лобня, го ужили с последните си думи:

— Накратко, стоката ще ти предам само лично. Иначе на твоите абреци можеш прах за пране да им пробуташ. Чисто тайд, мамка му.

Иля се спря пред вратата на ОВД: телефонът пищеше. Набра кода, погледна.

Беше пристигнало съобщение от Нина.

„А ти вече бъди внимателен, пази се както трябва!“

На площадката излезе да попуши автоматчик в сивкава униформа. Щракна със запалката, от скука се загледа в Иля. Иля усещаше погледа му на тила си, с периферното си зрение, но не можеше да откъсне поглед от екрана.

Докато идваше насам, у него нямаше и капчица съмнение, че трябва да се яви на проверка. А сега, застанал на мушката на сивкавото ченге, внезапно се замисли. Влезе в търсачката, набра: „параграф 228.1 освобождаване срещу подписка“. Прикри телефона от автоматчика, натисна „Търси“.

Веднага се изсипа: „Тежко престъпление“, „Осем години лишаване от свобода“, „Може да се вземе решение за поставяне под административен надзор“, „ограничения за излизане от страната в случай на административен надзор“, „по решение на компетентните органи“.

Ченгето присви очи.

Сега Иля ще влезе вътре — и може да се случи всичко. Да попадне на равнодушен тип — просто да му вземат справката и да препишат данните. Може да попадне на педантичен — ще започнат да го разпитват как се превъзпитава. Или да попадне на озлобен — ще го поставят под тоя проклет административен надзор, а заедно с това, твърди оракулът, ще му забранят да излиза от страната.

Днес е последният ден да се запише доброволно. Но докато не го направи сам — няма да го забележат. Ще забележат, когато ФСИН им каже, че е пуснал затворник. Кога? Днес? Утре? Вдругиден? ФСИН е бавен, съществува от векове, само се преименува. А Иля е еднодневка, при него времето тече ускорено. Може би все още има възможност да се измъкне от обраслите с мъх щипки.

Или може да го разсекат на две ведно с гръбнака и червата. Извади от джоба си бяла монета и я нарече така: ако се падне ези, значи трябва да капитулира. Ако е тура — обръща се и си тръгва. Подхвърли я, улови я и я захлупи с дясната длан върху лявата. Ези.

— Да ви помогна ли? — попита автоматчикът, допушил цигарата.

— Паспорта си загубих — каза Иля.

— А това с монетката какво беше? — попита ченгето. — Какво се решава?

Иля помълча, опитвайки се да намери нужните думи. Постовият оправи автомата си.

— Това е друга тема. Чудя се дали да направя предложение на приятелката ми, или не — промърмори най-накрая той.

— Ами може и да е за добро това с паспорта! — изхъмка ченгето. — Съдбата ти дава знак, а не там ези или тура.

Иля се усмихна с облекчение.

— Ако си за справка за загубата, не трябва при нас, а при участъковия. — Автоматчикът изплю фаса и хлопна вратата.

Иля се обърна и тръгна от двора към улицата преднамерено бавно, за да не се впусне в бяг. Щом се озова на нея, закрачи все по-бързо и по-бързо.

Така се беше паднало.

Прибра се вкъщи гладен, премръзнал. Провери пистолета: на мястото си беше. Сложи супата да се стопли. Повъртя в ръцете си Гулината визитка, прочете адреса на кантората, която може да му направи паспорт. Петдесет хиляди рубли и два дни.

Откъде да ги намери днес?

Излезе на стълбищната площадка, позвъни на вратата на леля Ира. Тя отвори: дънки, над прокъсаната тениска набръчкана шия, цигарка в жълтите зъби.

— Как си, Илюш?

— Лельо Ир, може ли малко пари назаем до петък?

— Майка си прибра ли?

— Не още. Ходих там… Видях.

— Кога ще я погребваш?

— Аз… не знам. През уикенда сигурно. Петдесет хиляди ми трябват.

— Оле, боже. Откъде! Сега работя на половин надница! Нали ти казах, че това погребение ще ти съдере кожата.

— А колко можете?

— Ами, почакай… Ето… Петстотин рубли имам. Ето: хиляда. На супа ли мирише у вас? Сам ли я сготви?

— Ще изкипи! Благодаря!

Взе хилядарката. Все някак ще я върне. Оставаше да намери още четирийсет и девет.

Супата наистина вреше, издигаше се на кълба от пара към тавана. Жалко за нея, Иля вдигна тенджерата от котлона, опари си ръцете. Незнайно защо му се стори, че мама му се сърди, че е излъгал съседката, че търси пари за погребението й.

— Не съм й го казвал това, мамо! Тя сама си го помисли.

И като наказание му беше оставила по-малко от себе си.

Сега трябваше да чака да изстине. Докато чакаше, се сети да звънне на Серьога и едва не го набра от телефона на Петя, в последния момент се усети. Защото той може и да избяга в своята Колумбия, но после следователите ще ексхумират обажданията на Петя. И напразно ще въвлекат Серьога.

Отиде в спалнята на майка си, вдигна слушалката на стационарния телефон, чу сигнала, набра Серьога. Той не вдигна веднага, Иля дори реши, че въобще няма да се обади.

— Да, Тамара Павловна!

— Привет, Серьог. Кога ще бъдеш вкъщи? Не е за телефон.

По телефона се отказва по-лесно.

Разбраха се Иля да отиде веднага при него. Сам го повика. Не беше длъжен, а го повика. Може би си беше спомнил как пушеха заедно до Батареята. Или строителния изкоп.

До вечерта.

Въздухът в стаята на майка му беше някак по-застоял, по-спарен, отколкото в останалата част на апартамента. Може би заради завивките, а може и от скрина. Иля не тръгна да проверява, просто отвори малкото прозорче.

Отиде в кухнята, зарови се в телефона: започна да търси дали наистина може да се излезе от страната при освобождаване срещу подписка. Адвокатите от различни сайтове твърдяха различни неща, но мненията им си съвпадаха в едно — няма ли административен надзор, законът не забранява.

Ако Иля беше излязъл условно, тогава край.

Но не му бяха позволили. Почти го бяха одобрили, а после той все пак се пречупи, излезе от кожата си.

Лапна лъжица гореща супа. Майка му не искаше да изстива. Попари се от спомена. Помниш ли, че сама ме учеше да не лъжа.

Учеше ме да не търпя, когато ме бият, а да отвръщам на удара дори ако след това отнеса още по-силен бой.

Да не се крия от гадовете, които в четвърти клас ме издебваха в тоалетната и зад училището ме използваха за мишена.

Казваше ми, че не мога да чакам от другите справедливост, трябва сам да си я поискам.

Казваше ми, че е унизително да се лъже.

Че да се доносничи за другите, е позор. Оправдаваше ме пред оная гад, завуча, когато не издадох кой беше счупил стъклото в спортния салон.

Сама ме записа на тъпото карате, макар да не исках. Не ми свърши работа, не ме спаси. Маваши гери, нищо друго не остана. А когато Олег от първи блок ме накара да бия на уличния котарак инжекция с одеколон и котаракът, след като първо ми издра до кръв ръцете, после умираше мъчително и опищяваше целия двор — първо ми проми раните, после разбра каква е истината и ме наби с колана, затворила очи. Аз се извръщах и виждах, че жумиш, защото самата теб те беше страх. Но два пъти улучи — и тогава наистина болеше. Тогава. Казваше ми, че разплатата винаги идва, не бива да се мисли, че човек може да се измъкне. Запомних урока ти, виждаш ли?

Правеше го, защото беше учителка или може би искаше да ми бъдеш и баща? Да добавяш, да досвършваш вместо него онова, което той не правеше и не ми даваше. Искаше да порасна нормален мъж.

А какво знаех аз за живота? Реших, че така трябва. Повярвах ти. Докато човек е малък, той е направен от пластилин, оформяш си го така, както ти скимне.

А какво искаше от мен, когато ме прибраха? Когато съдийката каза седем години? Откъде се появиха тези думи в телефонните ти обаждания: „Само, за бога, не се опитвай да се правиш на герой, да си доказваш правотата“? Откъде: „Ще те пречупят“? Или „ще те убият“? „Може да се направиш незабележим и системата ще забрави за теб… Да изчакаш… Да изтърпиш… Имаш защитен слой.“

Какъв защитен слой? Никакъв защитен слой нямам.

Всички тези правила, на които ме учеше, те са подходящи само за детството, нали? Защо в затвора изведнъж трябваше да ги забравя? Животът на възрастните е по-дълбок от детския, да, но затворът е самото дъно. Там всичко е изградено от правила — безсмислени, садистични, но правила. Седнал си на масата до някакъв низвергнат, подал си му ръка, взел си му нещо — самият ти ставаш низвергнат. Що за правило е това? А никой не се опъва, не смее. Че не трябва да се вдигат предмети от пода? Чашата не бива да оставяш на пода. Заплашил си някого в яда си, че ще го убиеш — и трябва да го убиеш, защото трябва да отговаряш за думите си. В зоната не бива да се казва „аз случайно“, „аз нарочно“. Това правило ли е?

Ти какво, мислиш, че детските правила са за децата?

Не, ти просто си се страхувала за мен. Страхувала си се, че не си ме научила правилно, че твоето възпитание в зоната ще ме убие. Жалела си ме, мислела си, че ако не проявявам твърдост, ще ми е по-лесно да оцелея. Голият охлюв може да изпълзи отвсякъде, а на обикновения му пречи бронята. А аз вече изсъхнах, мамо, няма за какво да се залепя.

От нещата, които ми обясняваше в детството, на свобода поне някои вършат работа. Не бива да се доносничи. Ако те душат, остави ги, но последното нещо, което трябва да направиш, е да привлечеш администрацията. Това как да го разбирам? Че справедливостта трябва сам да си я изискаш, защото от другите ще я чакаш дълго. Че за лъжата винаги има разплата, че за всичко има разплата. Може и да не си го искала, но още от малък си ме готвила за затвора. А когато ме прибраха, започна да ме готвиш за нещо друго — да стана гнида, но да оцелея. Защото се страхуваше за мен. Има ситуации, в които не можеш да си седиш мирно и тихо.

Телефонът зазвъня.

Обаждаше се същият онзи човек, когото Иля очакваше. Денис Сергеевич.

Очакваше го, но така и не беше измислил какво да прави. Ако позвъняването се беше случило в метрото, може би щеше да се опита да използва същия номер, както при шефа на Петя. Но нали не става цял ден да се затвори долу в очакване на едно позвъняване?

Пропусна го.

А Денис Сергеевич веднага набра отново. И отново. Нямаше измъкване от него, той сякаш виждаше всичко, макар и смътно, през камера: ето, позвънява се, към телефона се протяга ръка, отхвърля разговора. Знаеше, че Иля нарочно не вдига. И настояваше незабавно да му се отговори.

При десетото позвъняване Иля откачи и му отвърна с предварително подготвен есемес: „Не мога да говоря, после ще звънна“.

Веднага получи: „Хазин! Защо не си на мястото?!“.

Какво да отговори? На какво място?!

Това са вашите игрички с ДС, му беше написал днес Игор, за да се издъня. Значи Денис Сергеевич плете интриги срещу Игор. И щом Игор се страхуваше да остави пакета в сметището, щом в пакета е същият товар, предназначен за абреците, ако е същият, който Синицин е отделял при операциите, оформяли са го в склада и заради който по-късно са арестували Синицин… Тогава какво?!

Какво може да иска той от Петя?

Да му предаде всичко, което е намерил на сметището? Или Петя е трябвало сам да предаде директно всичко на Магомед Портиера, както беше планирал Иля? Каква е тогава ролята на ДС в тази игра? Да излови Игор в кражба от склада, в търговия с вещества? Или може би Хазин е трябвало да подмами Игор и да го вкара във вълчата яма, която двамата с Денис Сергеевич са били подготвили предварително? А Иля не го знаеше и позволи на Игор сам да определи срещата на място, където се е чувствал по-спокойно?

Повече не трябваше да се прави на глупак. Налагаше се да рискува.

Да премести стрелката.

„Игор К. провали предаването, Денис Сергеевич! — написа Иля. — С празни ръце съм!“

Нека се оправят помежду си, само да му дадат малко време да осъзнае кое как е. До вечерта, до Серьога, до парите. Може би по-добре да му звънне, да помоли жена му да се бръкне? Тогава още днес би могъл да занесе парите за паспорт!

Но после какво? После трябва още три дни до четвъртък да върти и суче, да измисля витиевати фрази, за да не премине недоумението в съмнение, мнителността в подозрение и доброкачественото в злокачествено.

„И какво?“ — попита раздразнено ДС.

После си е за после, реши Иля. Още не се знае ще бъде ли, или не.

„Казва, че се страхува от провокация. Подозира вас.“ Прости, Игорек. Секат гората, хвърчат трески.

Между миналото и бъдещето има само миг. За него трябва да се държи. Точно той…

„Какви ги говориш? — прати му есемес Денис Сергеевич. Пишеше обикновени есемеси: нямаше от кого да се крие, вероятно дори в момента беше на задача. — Какво общо има тук твоят Игор?! Вашите работи с него изобщо не ме интересуват, Хазин!“

Какво тогава го интересува? Какво?!

Иля влезе в диктофонните записи: току-виж всичко, което беше казал Денис Сергеевич на Петя, е било отбелязано по някакъв специален начин? Как да поиска от самия Денис Сергеевич съвет за това как най-добре да излъже?

Не. Всичките файлове се наименуваха автоматично: „Нов запис 78“, „Нов запис 79“. Хазин отново отказваше да измъкне Иля.

„Защо, по дяволите, не идваш?!“ — продължаваше да го притиска ДС.

Иля мълчеше, ровеше в чуждите гласове, приглушени от телефонния говорител.

„Искаш да се измъкнеш? — притискаше го Денис Сергеевич. — Откачил си, Хазин! Тук хората вече са се заредили, само теб чакат! Сега клиентът ще започне да се дърпа!“

Не. Не-не-не.

„Днес няма да мога…“

„Днес няма да можеш, а кога?! Колко време го захранвахме! Той само от теб ще вземе, друг няма да приеме! Идвай по най-бързия начин!“

Тук имаше нещо друго, обля се в студена пот Иля. Тук ставаше нещо съвсем, съвсем друго, за което той не знаеше, за което Хазин, Кучката, не му беше казал. Нещо много по-важно от Игоровите пакети, от дребните заработки на Петя, от някакви си дроги. Това беше някаква голяма игра, твърде голяма за хазинския телефон, а може би изобщо не беше игра.

Умът му блокира.

Какво да каже сега? Дотук Денис Сергеевич сам си даваше обяснения, така беше по-просто. Трябва да мълчи, да кима утвърдително, без да си отваря устата. Всяка изпусната дума можеше да го насочи към главното, към опасното: че Хазин не е Хазин.

„Мислиш си, че може така, а? Не, щом си почнал нещо, доведи го докрай! — редеше думите ДС. — От какво се страхуваш? Нали на никого не си споменал? Мислиш, че Беляев ще те прикрие? Или кой? Коржавин? Поне схващаш ли, Хазин, че те всичките мятат кал по нас?! А ти си просто една храчка! Нали не си забравил, че си ни на кукичката, Хазин? Хайде, провали ми мероприятието, ще извадим папката от чекмеджето. Татенцата никога не ни се измъкват!“

Трябваше да действа спешно.

Да измисли нещо, да се защити. Но есемесите на Денис Сергеевич удряха като чук по главата на Иля: един, втори, трети, не му даваха възможност да се освести, не му оставяха време да измисли лъжата.

„Смяташ, че ще ти се размине заради работата?! Не, малкият, така няма да се получи. Я влез в Уотсап, ще ти пратя да чуеш нещо!“

Иля го послуша, отвори Уотсап.

След минутка пристигна звуков файл.

— Ето го. Ето, излезе от колата.

— Да, виждам. Вече всичко работи. Устройството в чинията активно ли е?

Прозвъня желязо — сребро върху порцелан.

— Казват, че всичко се записва. Ами ние тук се подсигуряваме. Това е. Давай, Макс, отдръпни се. С него трябва да сме тет-а-тет.

Хлопна врата, хостесата измяука нещо любезно, чуха се стъпки. Наоколо мърмореха хора — близко, но и далеч, ненужните им разговори не пречеха на записа на нужните думи.

— О, Пьотър! Здрасти! Как е швейцарският часовник!

— Здравейте, Денис Сергеевич.

— Гладен ли си? Тук съм поръчал всякакви мезета. За основното теб чаках.

— Ами аз водичка само, ако може. Вече обядвах.

— Ами ти си знаеш. А аз ще пийна. Танюша! На него водичка, на мен водчица. Имате много красиво клинче!

Хихикащата сервитьорка прие колоритната поръчка: много беше огладнял Денис Сергеевич. После се посмяха още малко за дреболии: Денис се заливаше от смях, а Петя се смееше предпазливо, със запъване. Но Иля не превъртя напред. В смеха има повече истина, отколкото в думите.

— И какво, Пьотър? С какво си дошъл? Какви дарове ни носиш?

— Донесох главата на баща ми — нервно се изхили Хазин.

— А ние я очаквахме! Давай, вади, ето и чиния се освободи! — Отново звън на сребро върху мрамор.

— Ама аз в преносен смисъл — хихикна отново Петя.

— Е, то и аз в преносен! — разсмя се Денис Сергеевич. — Добре, не се измъчвай!

— Накратко, имам адресче — зашумоля хартия. — Ето, препишете си го. Това е баня. Собственик е бивш съкурсник на баща ми. Там си правят събирания веднъж на две седмици. С проститутки. Баща ми също ходи. Редовно. Както и други хора от управлението.

— Науменко? — с очевиден интерес попита Денис Сергеевич.

— Понякога.

— Е, Пьотър… А ти откъде знаеш за това? През ключалката ли наднича?

— Има ли значение? — поколеба се Хазин.

— Всичко е важно! Щрихи към портрета!

— Води ме няколко пъти със себе си — промърмори Петя.

— Ето това е възпитание! Браво на баща ти! Предавал е опита си на подрастващото поколение? — добродушно изхъмка Денис Сергеевич.

— Може и така да се каже. Имахме разговор с него… За женитба. Така реши да ми покаже, че сватбата не означава край на света. Както и… Да ми покаже, че двамата си приличаме. Вероятно. Дявол го знае.

— А това е известен способ за завоюване на доверието — съгласи се Денис Сергеевич. — Тук, в нашата страна, всички важни сделки се сключват по този начин. Младите, разбира се, се дърпат, но те са слабаци, само на подписите вярват, а и едва ли вече използват живи жени, само на порно карат. А баща ти е от старата гвардия, разбира кое какво е. Нищо не ни обединява по-добре от съвместното грехопадение. В сауната с курвите е най-добрият тиймбилдинг! — Той отново се разсмя.

— Ами горе-долу е това. Оборудвайте го с наблюдателна апаратура и всичко необходимо.

— Благодаря за съвета, Пьотър! Но! — Денис Сергеевич цъкна с език. — Самият ти не си за първа година в тази професия. Със своите какво, не се ли напарвате така? На началството този филм едва ли ще направи някакво впечатление. Това или на някой „Лайф“ да го подхвърлят, или… Всъщност в целия свят има само един човек, който може наистина да се изненада от тази хроника. Майка ти. А мислиш ли, че тя не знае за бащините ти сбирки?

— Със сигурност не! Не би му простила!

— Ако знае, че той знае, че тя знае, няма да прости. А ако той не знае, че тя знае, то няма какво да се прощава. В такава възраст на жените им е трудно да започват нов живот. Но добре. Добре, Пьотър. Да опитаме. Не е зле това. Повече от нула. Това е една такава мъничка кукичка, на която ще закачим Юрий Андреевич. А ако ни провърви, и други стъпили накриво граждани.

— А вие ще закриете ли делото ми? — след кратка пауза промърмори Хазин.

— Ще го закрием, Пьотър. А ако с баща ти всичко се получи както трябва, тогава ще го изтрием от архива. Ако се види в този запис и реши, че той не е за семейно ползване, тогава да. Всичко зависи от това доколко е здраво и задружно семейството ви.

— Стар козел. На мен ми чете морал, а сам кисне по гол задник в басейна с разни курветини.

— Пикантни подробности — отбеляза Денис Сергеевич. — Надявам се поне да са бежанки от Донбас, на които помага да си изкарат хляба. Шегувам се. Добре, Пьотър. В интерес на истината, се надявах на повече, като се има предвид тежестта на простъпката ти. Но ако баща ти не се противи, а ни освободи длъжността, то твоята първа бойна разузнавателна мисия ще бъде зачетена. Кажи ми, а той ще се разстрои ли, че губи работата си? Как ти се струва?

— Как, как. Той така или иначе ще си ходи, остана по-малко от година. А е готов да ме изблъска само и само да продължи още да топли стола. Как да го разбирам? А при мен всичко тепърва започва.

— Точно така, Пьотър. При теб тепърва всичко започва. Между другото, имам един сувенир за теб.

— Какво е това? — попита предпазливо Хазин.

— Отваряй, отваряй, не се страхувай.

— Какво е това, риболовни такъми?

— Това са кукички, Хазин. Колекционерски. Кукички. Ако не ходиш за риба, можеш просто да ги сложиш на рафта и да им се любуваш. Не съм упълномощен да ти сложа нашите пагони, но това — заповядай. Да даде бог, ще поработим още заедно! Ти както искаш, но аз ще пийна. Искаш ли?

— С колата съм, Денис Сергеевич.

Чу се бълбукане.

— За ваше здраве.

Клипът свърши.

Иля въздъхна.

Сега може би вече всичко е ясно. И защо го наричаше Юда, и как Петя бе успял да запази работата си, а татко му бе изгубил своята. Тук няма кого да съжалиш, няма на чия страна да застанеш. Все тая и все пак някак…

Някак неразрешимо. Какъв ти „юбилей“, мамо. Никога.

„Това заради татко ти го записахме, но може и на майка ти да дадем да го чуе — дойде съобщение от Денис Сергеевич. — Ей така, в добавка към останалото.“

„Недейте“ — помоли Петя.

„Тогава излизай от сумрака и по най-бързия начин се довличай тук!“ — изкомандва му Денис Сергеевич.

„Сега не мога. Всичко ще направя. Имам голям проблем. Личен, не в работата. До края на седмицата няма да мога! После — да!“

„Ти изобщо в Москва ли си?!“ — най-после съобрази ДС.

„Не. Точно това е проблемът“.

„Хазин, майка ти мръсна! Какво ти говорих там за чашата и звездичките? Забрави за всичко!“ — и той изчезна, а Иля се сепна уплашено.

Какво, нима дресьорът се беше отказал от глупавия Хазин?

Иля закрачи напред-назад из апартамента.

Мислиш ли, че щеше да ти даде срок до края на седмицата, както молеше? Нали видя що за човек е този. Нали от него се научи да записваш разговорите на диктофон. Не, той няма да те остави на мира. Ти се срина, ти сбърка, не разбра правилно. Случайно стана така, но и тук, както в зоната, случайности няма, за всичко трябва да се отговаря.

Каза, че не си в Москва. Той сам го подхвърли и така се оказа удобно да се откачиш от него. Не можа ли да помислиш една крачка напред? Та нали сега ще попита — щом не е в Москва, къде е? И мрежовият оператор ще му докладва. Денят още не е приключил. Не е известно колко време ще му е необходимо да проследи движението му през последните дни. Най-важното е да не разбира къде се намира сега Хазин.

Изключи телефона. Съвсем. В дома си повече не биваше да го използва. Само на път. В метрото. В таксито. Ходом.

Или е рано?

Може би Хазин и преди ги е творил такива — със своите гуляи, запои, със своя кокаин. Та вие, Денис Сергеевич, когато взимахте този човек при себе си, вече знаехте, че е червив? Може би точно такива номера очаквате от него. Ако Петя Хазин нямаше меки места, къде щяхте да забивате кукичките си? Може пък още да не е започнал да го търси?

Но Иля повече не включи телефона у дома си.

Докато вечерта настъпваше, Иля пиеше чай със захар, със захар, със захар.

Мислеше за Петя.

Колкото и да те е мъчил той, кучко мръсна, как можа да постъпиш така с него? Със своя баща! Може и в сауната да си го записвал за всеки случай? Записа ли го? Искаше му се да включи телефона, да прослуша цялото архивче. Какво още не си ми казал?

Какво да правя сега с него? Той, естествено, не иска шибаните ми извинения, празните ми приказки, работата не е в нечия дъщеря, не е в някаква си дрога, работата е там, че той се е осмелил да ти покаже гнилата си същност, за да не се чувстваш като боклук край него, за да разбереш, че и двамата сте замесени от една кал, така се е отнесъл с теб като възрастен с възрастен, а пък ти — за ухото, и гол-голеничък — под следователската лампа.

Не си искал да му бъдеш задължен за нещо? Не си искал да бъдеш длъжник на тлъстия Коржавин? Ами ето ти на: с тоя рибар определено няма да можеш да се оправиш. Цял живот ще му висиш на кукичката и ще му се отчиташ.

Идиот. Неразрешимо.

Как да разплета всичко, което си заплел, Петя Хазин? Как да се оправя с майка ти? Ами с Нина?

Ужасно му се искаше да включи отново телефона, да провели дали не му е писала нещо. Та нали всичко това се беше случило сутринта — болничният коридор, екотът на испанската песен в стаите, реакцията на Нина. Не биваше да я оставя толкова дълго сама, трябваше да продължи да я наглежда: уж всичко е решила правилно, но как да знае. Пък и просто да я погледа, да прехвърли всичките й снимки още сега, когато има свободно време — ужасно му се искаше.

Всичко отекваше в апартамента. Навсякъде светеха лампи, Иля ги беше запалил. Искаше му се отново да включи телефона.

Защото сега това беше животът му.

Излезе от входа напрегнат, озъртайки се. Под оскъдното улично осветление се шляеха тъмни хора, които сигурно щяха да се чувстват по-добре у дома, на топло. Облаците пак налазиха Лобня, за да не могат местните да гледат звездите.

Серьога се беше преместил с жена си в новия блок на Батарейна — на десет минути от тях. И през всичките тези десет минути Иля вървеше и мислеше: дали може вече да го включи? Сигурно се тревожат. Нина, майката.

На средата на пътя се спря, натисна копчето. Дяволската машинка се включи.

Помълча и звънна — ето! Някой го търсеше. Включи екрана — пулс! — но се обаждаше ненужен човек: приятелят Гоша.

„Педро! Как е настроението? Аз тук…“ — Иля дори не си направи труда да влиза в Уотсап, за да прочете цялото съобщение. Ти си неуморим клоун, Гоша. Върви на майната си, дори няма да ти отговарям, но ще го преживееш: и без това не те глезя.

Нямаше нищо друго от никого.

Отново го изключи, за да не насочва фесебейците към Серьога. Спомни си къде и защо.

Когато позвъни по домофона, вече се беше изнервил, а от другата страна му казаха също толкова нервно: „Привет! Влизай!“.

Във входа растяха цветенца, плакати поздравяваха с Деня на народното единство. Тук всичко беше образцово, както в зоната, когато идваше комисия от Москва. Дори асансьорът все още не беше освинен, а копчетата бяха облечени в броня — срещу такива като Иля.

На етажа имаше цял лабиринт от апартаменти, бяха натъпкали плътно щастливите млади семейства. Серьога го посрещна на площадката, придържаше усмивката си като панталони без колан, обути на голо.

— Ако ти създавам проблеми, кажи… — помоли го Иля.

— Ти пък! Всичко е наред. Ти си ми приятел и това е.

— Можем и тук да поговорим, не е задължително, ако там, нали…

— Стига, де! Стася там вече чай някакъв направи, пу-ер, като в най-добрите домове на Шанхай. Влизай. Само се събуй в коридора, плийз, че у дома живее човек прахосмукачка, всичко от земята отива в устата. Днес втори ден без температура, пу-пу, да не му е уроки, че не ми се иска втори дубъл. Нали не кашляш?

— Като че ли не.

— Привет! Тьома, това е Иля. Иля, това е Тьома. А това е Стася.

Стася беше модерна, късо подстригана, огледа внимателно Иля, не му предложи буза за целувка. Вдигна на ръце сериозното пълничко момченце, кимна и се изнесе в детската. Детска и хол — две стаи имаха.

В кухничката димеше пу-ер — сякаш горяха катран. Приветливостта не миришеше по този начин. Иля се почувства така, както приятелят Гоша: сякаш още с влизането им беше досадил. В гърдите му се трупаше лошо предчувствие. Стася разля катрана, каза, че няма да пречи на старите приятели, и се скри в детската; оттам пискливо мърмореха анимационни филмчета, а нейният глас не се чуваше. Значи слушаше.

Иля не я обвиняваше: не че веднага би я определил като кучка, просто си пазеше дома.

— Е, как си? — попита Серьога. — Как са първите дни на свобода?

— Наситени — отвърна Иля. — С всичко. Виж какво… Дойдох с цел. Заем ми трябва. Извинявай, че така директно. Просто ми е спешно.

— Така. — Серьога примигна. — Колко?

— Петдесетачка, ако може. Петдесет хиляди.

— Аз… Охо. Сега, чакай да ида при Стася… Да се посъветвам.

— До петък.

Апартаментът беше мъничък.

— Аха, до петък! — отвърна през стената Стася още преди Серьога да е излязъл от кухнята. — Че откъде ще ги вземе до петък?

— Ще дойдат. Ще изпратят — директно се обърна към нея Иля. — Ужасно ми трябват.

— Ние току-що от Шри Ланка… — засуети се между тях Серьога. — Тоест малко се оръшкахме.

— Ипотеката! — напомни Стася.

— Ама аз само до петък! — настоя Иля.

Той вече знаеше, че ей сега ще го изпъдят, че пари тук няма да му дадат, това вече беше унижение, а не дружески разговор, но Колумбия упорито се мержелееше, не искаше да бъде мираж, настояваше Иля да се бори за нея.

— Ами Тамара Павловна? — предпазливо подметна Серьога. — Не може ли…

— Не може.

Изобщо не искаше да му казва, че тези петдесет хиляди са спасение за него. Как да проси от Серьога, та дори и живот да е? И така го беше срам. Замина същият като него, а се върна… Не приятел, а авер. Излезе аверът от зоната, мутрата смачкана, като кучешка паничка, вони на алкохол, очите пламтят, иска едномесечна заплата, кълне се, че ще я върне. В какво се превърна, Иля.

— Тук имам… — Серьога отвори портфейла си.

— Нищо! — желязно отсече Стася. — В петък е падежът по кредита. Кой си взе кола на кредит? Аз? Тьома?

— Хайде, не пред хората, Стас. Това всъщност е доста дълъг разговор кой…

— Добре, това… Заради това дойдох… Ще си тръгвам тогава.

— Ама не, остани — Стася влезе в кухнята. — Приятел си все пак. На свобода си излязъл. Сто години не сте се виждали.

Ама пък куражлийка.

— Довиждане, Серьог — каза му Иля. — Не ме помни с лошо.

На какво се беше надявал? На приятелството? На старите спомени? На това, че му беше длъжен заради строителния изкоп?

Стоеше в двора, главата му звънтеше като камбана. Колумбия се топеше в лобнянската нула, Гондвана се пукаше по шевовете, небето от кварц и гранит се спускаше отново и разстоянието от земята до него вече беше не повече от шестнайсет етажа, а космосът беше недоказана измислица.

Невъзможно е да се измъкне, невъзможно е да се изплъзне. Ще го намерят, ще го изкопаят, ще го обесят. Няма измъкване от разплатата. Ще го настигне тя.

А моите седем години, извика наум той: това що за разплата беше?! Лъжа е всичко, никой за нищо не плаща и никаква награда няма. Господ винаги гледа да излъже, а справедливостта хората сами са си я измислили, за да не се изядат един друг до последния човек.

Включи телефона, за да се успокои. Вече има ли нещо за губене?

Пак примигваше съобщението от Гоша: „Педро! Как е настроението? Аз тук…“ — Иля притисна пръст към него, плъзна го надолу — добре, дай да видим какъв ти е проблемът, нещастнико.

„Получих бонус за заслуги пред Отечеството, искам да го похарча за благото дело! Среща?“

Първоначално на Иля му се прииска да го натика обратно в Уотсап, да го остави без отговор. Но после се сепна.

В Москва сега беше нощ — също тъй мъглива като петъчната, само че пуста, без много народ. На Трехгорка сега сигурно беше безлюдно.

Петя нали носеше стока със себе си — със сигурност е имал поне за себе си и за приятелката си, може и повече. Един грам е двеста долара. Четири грама — паспорт.

Трябваше само да се върне там, на Трехгорка, в задния двор, до изпотрошения вход. Трябваше просто да отвори капака, да слезе при Петя под земята и просто да прибере от джоба му пакетчето с прашеца. И да го продаде на приятеля Гоша, който беше направил от Петя наркоман, клоун и нищожество.

Всичко е толкова просто.

Трябваше просто да се срещнат още веднъж.

Иля събра малко сив сняг от колите, изтърка с него челото и очите си.

След което съобщи на Гоша: „Може би. Ще пиша по-късно. Не спи, братле!“.

Температурата започна да спада.

Топлината изтичаше от Лобня нанякъде, през пробойна или през зле замазани процепи — в земята, към обратната страна на кълбото, в Колумбия ли, какво. Защо е толкова студено? В айфона имаше приложение, което показваше времето. Американците бяха успели някак си да разузнаят, че сега в Лобня беше минус осем градуса. Очевидно това ги вълнуваше. Може би се готвеха да нахлуят и не искаха студовете да ги изненадат.

Иля мръзнеше.

Мръзнеше, докато вървеше към станцията за пореден път, като вече не обръщаше внимание ни на блоковете, ни на хората от тези блокове. Докато чакаше на платформата, мръзнеше. Заедно със студа се появи и някаква прозрачност, мъглата изсъхна, тъмнината придоби дълбочина. Но Иля не се движеше из Лобня, а в себе си. Опитваше се да шегува, но мръзнеше.

Какво, по-добре ли щеше да бъде, ако беше взел пистолета и беше отишъл да ограбва хората в парка? Да напада инкасатори? Да превзема с щурм павилиони? Стореното с Петя вече беше сторено. Петя лежи там мъртъв, вече дори не е той: просто брикет от замръзнало месо с кости, не усеща болка, няма да се обиди, ако Иля му пребърка джобовете. Няма да го прокълне и няма да отмъсти.

Мъртвите са си мъртви.

И да им навредиш, няма да има последици.

Какво го интересува Петя — и без това прашецът беше за продажба. Няма да спечели нищо от него, а за Иля той беше спасение. Какво да прави, когато от живите никой не иска да помага? Така ще си остане.

Ако приключи бързо всичко на Трехгорка, може още тази нощ да се срещне с Гоша. И сутринта вече да даде парите за паспорта. Може да успеят даже до четвъртък да го направят. Билетите в петък. Ето за какво трябва да се помисли.

Докато стоеше на студа, телефонът мълчеше. Щом седна във вагона, веднага се разтопи. Затресе се, започна да припява: „Аз съм огънят, който изгаря кожата ти…“.

Звънеше Хазин, Юрий Андреевич. Иля едва не го изпусна.

Пропусна обаждането. След половин минута получи съобщение от бащата: ЗАЩО ТИ Е ИЗКЛЮЧЕН ТЕЛЕФОНЪТ?

Сам се обажда, пръв. Защо? Нали вече прокле Петя, отхвърли го.

Иска да доизрече проклятията, за които предишния път не се беше сетил? Или сега майката го караше да се обади? Заради мира в семейството? Ще стисне зъби и ще каже: прощавам, а всъщност няма да прости. Или може би за един ден гневът се е охладил и е решил да приеме сина си обратно?

Иля му написа: „Внедрен съм, не мога да говоря“.

— А да пишеш можеш, а? Не спря с лъжите! — продължи да му намила бащата със своите главни букви. — На майка си й разправяй за тия внедрявания! Просто те е страх да разговаряме, както обикновено!

От непрекъснатите главни букви и удивителни Иля го заболяха очите. Не, бащата нямаше намерение да се сдобрява с него. Той искаше да напердаши Петя най-накрая, както се бе опитвал през цялото му детство.

— Тя те подучи да ми пишеш, нали? Слава богу, че поне не знае за какво става дума! — продължи да се пени той, без да дочака отговор от Иля. — Ама ти и на нея си готов да разкажеш само и само да ме тормозиш!

— Не е вярно — възрази му Иля.

Наложи се да чака отговора: баща му натискаше бавно буквите. Или вдървените му пръсти трудно улучваха мъничките бутони, или си подбираше думите.

— Вярно е и още как! Всъщност на теб не ти пука за нас! Не ти пука за семейството! Само твоята дрога те интересува! За нея ли ме продаде, или за пагоните?

— Вече се извиних. Ако искаш, още веднъж ще ти поискам прошка.

Донесох главата на баща ми, спомни си Иля. Ето чинията, изсипвай. Как да се извини за нещо такова? И се хилеше.

Но смехът беше такъв, сякаш от устата на побеснял излизаше пяна.

От болест, а не от веселие.

— Не ми трябват пършивите ти извинения! Искам да знам има ли за теб поне нещо свято?

Това внезапно ядоса Иля.

— А ти самият не си ли изпечен лъжец? — изпрати му той, преди да успее да размисли.

— Как смееш! Неблагодарно пале!

Това не е твоят баща, не ти пише той, прошепна на глас Иля. Трябваше да му поискаш прошка и му поиска — вместо Хазин. Сега просто се скрий, махни се от него. Това са просто букви на екрана, не им позволявай да те увличат, да те накарат да се издадеш.

КАКВО МЪЛЧИШ?

Иля си спомни лицето на Петиния баща: болнаво, жлъчно, с увиснала кожа, с хлътнали очи. Спомни си кестенявата му боядисана коса. Представи си как сега това лице се криви. Чопли, чопли. Не, няма да остави Петя да мълчи. Иска да го разчопли до кръв.

Свято… Свято. Не си ли гадина, а?

— От какво всъщност се опиваш да ме изцериш? Какво, аз ли съм й изневерявал?

— А на своята не си изневерявал, така ли?! Как беше, оная твоята любовница, Нина?

Толкова бързо отговори, че Иля почувства — този ход е бил предварително подготвен, планиран. Ето защо всъщност му пише сега баща му. Ето за какво: за своята изневяра. Този разговор очевидно беше останал недовършен. Бащата се беше предал на Денис Сергеевич, беше му отстъпил работното място, беше се примирил със старостта, беше преглътнал предателството, без да дъвче. И за всичко това Петя вече беше бит, прокълнат и прогонен от дома. Но нещо продължаваше да се възпалява и да набира у Юрий Андреевич. Нещо друго, някакво трънче.

От сина си ли се страхува, какво?

Страхува се, че някой ден ще го издаде на майката? Иска да отнеме този коз от ръката на Петя. Със своите пасове, викове, болезнени прийоми оказва натиск върху Петя. Проверява дали не му е останала някаква съвест, за да може да го бодне по-ловко.

Та ти го завлече в своята баня заедно със своите шкембести старчета, за да развратничи заедно с теб, и сега ще го упрекваш за това?

— Не е твоя работа! — клъвна го Иля. — Все едно те интересува! Затова ли ме взе със себе си?

— Там никой не ти е свалял панталоните насила!

— Нито пък твоите!

— Не казвам, че е правилно! Но там всичко те устройваше!

— Добре, и какво искаш да ми докажеш с това? Че съм същият като теб? — Сега вече Иля можеше да каже това не на себе си, а на него; и го каза.

МИСЛЕХ, ЧЕ МОГА ДА ТИ СЕ ДОВЕРЯ.

Целият този разговор беше за едно: да забие кукичките в месото. Кадровик, гадината, инженер на човешки души. А не може ли със сина си без инженерстване?!

— Нищо не съм казал на майка! И няма да кажа! Нима това те интересува? — излезе от кожата си Иля. — Край, довиждане!

И млъкна.

Иля се повъртя на седалката на стола, изпсува шепнешком на майка, избърса с пръсти запотеното стъкло. Отсреща седеше някаква бабка и го гледаше така, сякаш беше изпаднал в делириум тременс.

ТИ СИ СЪЩИЯТ КАТО МЕН? ИЗОБЩО НЕ МОГА ДА РАЗБЕРА КАК МОЖЕ ДА МИ СЕ РОДИ ТАКЪВ СИН! — продължи да се пени той след минутка. — ДА ЗАЛОЖИШ СОБСТВЕНИЯ СИ БАЩА НА КАНТОРАТА!

Ама какво искаш от мене, бе?!

ВДИГАШ РЪКА СРЕЩУ БАЩА СИ! СРЕЩУ СЕМЕЙСТВОТО! ИМА СВОИ ХОРА, ИМА И ЧУЖДИ! ЗА ТЕБ КАКВО, НЯМА ЛИ РАЗЛИКА?!

— А с чуждите, значи, какво може да се прави? — попита злобно Иля, този път от свое име.

— Недей да извърташ нещата! Какво общо има това?! — извика бащата.

— Какво, аз сам ли пораснах такова лайно?

— Не съм те възпитавал така! — отрече се той. — На теб сега Денис ти е като баща! Него питай! Те точно такива боклуци като теб подбират! За какво те взеха? Заради наркоманията ти и заради глупостта ти! Зад баща си се крие! И татенцето дори заложи!

— И трябваше да легна под Ксения, за да ми простят, така ли?

— Нормална жена!

Спомни си колко гнусливо тая кучка натриваше носа на Петя с всичките му грешки. Трябваше да отнесе боя, както се полага, но Петя не си позволяваше това, търпеше, докато накрая не избяга. Страхуваше се да не развали бащините отношения.

— А аз съм нормален мъж? И не искам по никакъв начин да съм й задължен! И хич не е нормална дори! Разглезена мръхла!

Баща му беше очаквал и тази реакция:

— Едва на стари години станах генерал! А ти с помощта на Коржавин можеше да направиш кариера десет пъти по-бързо! На четиридесет вече щеше да си генерал! Всичко ти бях подготвил! Всичко бях уредил! На сребърно подносче! Само да го вземеш!

Есемесите се появяваха един след друг. После той отново се опита да позвъни, но Иля отново го отхвърли.

ИДИОТ!

— Може пък да нямам нужда от това! Може пък да искам свои си пагони, а не нейните!

— И откъде твои?! Твоите какво, по-чистички ли са? Да станеш подполковник за сметка на бащината кожа?! Действай! И те няма да са твои, а на кантората!

Иля се умълча, безмълвно го ненавиждаше. Но бащата не го оставяше на мира.

— Ако беше чистофайник, щеше да постъпиш в Червения кръст! Но ти избра службата, харесва ти! Баща си предаде само за да продължиш да служиш! Адвокат вече ти се струва незначително, а? Да носиш куфарчетата с пачки на съдиите, да плямпаш само! Не искаш? Не искаш! Защото разбираш какво означава това! Кога хората те уважават! Аз може и да не бях генерал, но генералите се тълпяха в приемната ми! Твоите комитетчици притичваха на задни лапки само и само да подкрепя техния човек! Да не мислиш, че не са ми предлагали пари? Предлагаха! Ама нека подежурят малко като кученца! Нека се помолят! Ето за какво говоря! Воровете[6] се мъкнеха при мен за одобрение, всякакви гадости ми носеха! Те обичат гадостите! А адвокат какво е!

— Савеловска гара, последна спирка.

Този път не му се даваха пари за такси, взе метрото. Но бащата го намери и под земята.

ТИ ОЩЕ КАТО МАЛЪК ПО ЦЯЛ ДЕН ТЪРЧЕШЕ НАОКОЛО С МОЯТА ФУРАЖКА НА ГЛАВАТА И БЕЗ ПАНТАЛОНИ! ТЯ ТЕ ИСКАШЕ АДВОКАТ!

— Може пък да е искала да ме предпази — написа му Иля.

— Ако беше дъщеря, можеше да прави каквото иска! Но аз имам син! Това не е работа за слабаци! Тук са вълци — кой пръв ще изяде другия!

Постърга отново стъклото; в изстърганото се появи той в тъмното.

— А не си ли се замислял, че някой ден и теб може да изядат? — попита тихо Иля. — Или мен?

ХИЧ НЯМАШЕ ДА МОЖЕ ДА МЕ ИЗЯДЕ ПЛЕШИВИЯТ, АКО НЕ МЕ БЕШЕ ПРЕДАЛ.

Във вагона имаше голяма навалица: целият влак бе пълен с хора, забили погледи в телефоните. И на всичките там вътре им беше по-интересно, отколкото да зяпат чуждия тил. Влакът разкарваше по кръга едни бездушни тела. Чудо на техниката.

А САМИЯТ ТИ СИ ГОТОВ ДА ИЗЯДЕШ КОГОТО И ДА БИЛО!

Да.

Ама не.

— Знаеш ли, веднъж просто ей така вкарах един младеж за седем години в затвора. Подхвърлих му едно пакетче — бавно, замислено написа Иля. — Това какво е например?

— Ами заради него стана старши лейтенант! Имаше дело!

Иля сякаш се срина надолу в някакви кръгове под Колцевая.

Причерня му, в гърдите му се разгоря огън.

— А не е ли жалко за момчето?

ТИ ДА НЕ БИ ДА ПИЕШ ТАМ? ЖАЛКО, НЕЖАЛКО!

Във вагона имаше твърде много хора и твърде малко въздух. Иля плувна в пот, отблъсна някакъв смугъл тип от себе си, оня му се озъби.

— Млъквай, гадино, не ме дразни, че ще направя от тебе клоун — безгласно му изсъска Иля, задъхан от внезапна омраза.

Онзи се отдръпна, скри се в тълпата. Иля си пое дълбоко въздух. Припомни си как се разговаря по човешки.

— А според теб няма ли да се наложи все някога да се плаща за това? — написа той на бащата.

Влакът навлезе в тунел, връзката изчезна.

Край прозорците се мяркаха ребра спайкове, въздухът стенеше, хората се поклащаха като пияни. Иля също се поклащаше — в мехур: той сякаш смърдеше и хората се свиха някъде настрани. Стоеше, увиснал на дръжката, и се проклинаше за написаните думи. Проклинаше се и чакаше отговора на Петиния баща — стръвно и с лошо предчувствие.

На следващата станция получи и отговора.

АМА ДОКОГА ЩЕ МИ ГОВОРИШ ЗА ТОВА! МИСЛЕХ, ЧЕ НАЙ-НАКРАЯ СИ ЗАБРАВИЛ ЗА НЕГО!

Иля разкопча якето си. После го съблече съвсем. Прехапа устната си.

— За кого него?

— За тоя студент. Петя! Кога беше това! Той сигурно вече е излязъл!

Вагонът се лашна и Иля полетя към седящите хора. Те се размърмориха недоволно, отместиха се настрани, но той нито ги виждаше, нито ги чуваше.

Петя? Истина ли е това? Дълго ли не си можел да забравиш?

АКО НЕ ИСКАШ ДА ГИ ИЗЯДЕШ, ЗНАЧИ ТЕБ ЩЕ ИЗЯДАТ! ТАКА Е УСТРОЕН ЖИВОТЪТ, МАМКА МУ! ПРИ НАС В УЧИЛИЩЕТО В УСУРИЙСК ЩЯХА БЪРЗО ДА ТИ ВКАРАТ АКЪЛА В ГЛАВАТА. НЕ ВЪВ ВАШАТА АКАДЕМИЯ.

Така значи.

— Добре — сви рамене Иля. — Може и да си прав. Край, батерията пада.

Стоеше и гладеше отдалече капака. Край него доизвървяваха деня последните хора, сядаха в красивите си коли, притиснали телефони между рамото и ухото си, уговаряха се с любимите си за вечеря. Един след друг гаснеха прозорците, пиацата пустееше. Но недалеч все още работеше малко ресторантче, през витрините се виждаха сити граждани, които лениво човъркаха храната в чиниите си и нечуто се чукаха с тъмно вино.

Беше пристигнал рано, а нямаше къде да се дене. Ако влезеш в онзи ресторант, ще оставиш веднага поне петстотин рубли само за вода. А те му трябваха за такси, с прашеца най-добре да хване такси. Такава е Москва: вместо въздух пари.

Бяха минали три дни. Цяла вечност. Беше ли се случило наистина онова в петъчната нощ? През тези три дни беше започнало да му се струва, че всичко е сън. Можеше и по няколко часа да не се сеща за стореното. Можеше, ако не беше телефонът.

Но телефонът съществуваше, значи не беше сън.

Капакът лежеше плътно, сигурно — като надгробна плоча.

До него беше паркиран офроудър, който почти го бе затиснал със задната си гума. Трябваше да изчака, докато собственикът му излезе и си тръгне.

Беше вълчи студ.

Хората от ресторантската витрина изчезваха, коли почти не останаха; работниците таджики, увити зиморничаво в шубите си, седнаха в една очукана „Газела“ и потеглиха, за да прекарат нощта в бараки за по сто души.

Иля почти се беше вкочанил.

Краката сами го понесоха към входа, където беше заклал Хазин. Сърцето му подскачаше, макар сигурно съвсем да го беше изстудил. Цареше тъмнина; Иля включи фенерчето на телефона, започна да оглежда пода: има ли следи?

Целият под беше в прашни следи — бяха влачили сигурно торби с цимент. И като с пудра бяха гримирали кръвта. Иля забеляза тук-там кафеникави петна: криминалистите бързо ще ги забележат, а таджиките си имат достатъчно работа. Но петна имаше. Значи всичко се беше случило наистина.

В ъглите запримигваха петъчни кадри: ето тук Хазин му тикна в лицето значката си, тук приседна, започна да се опитва да запуши дупката, ето, извади телефона, накани се да звънне на някого.

Иля усети, че му се повдига. Значи всичко наистина се беше случило.

Защо се беше върнал тук?

Но и не бива да се връща назад.

Офроудърът си стоеше самотно, като изоставен. Наоколо вече беше съвсем пусто. Иля се разходи наоколо, после приклекна до капака: как да го отвори? По средата имаше малък отвор, само за него можеше да се хване. Чугунът пареше от студ, тежеше един тон, няма как да го вдигне с ръце. Иля се върна отново във входа, започна да търси опипом подходящ инструмент. Намери някакъв прът на строителите, натика го в отвора като лост, едва успя да надигне капака и да го оттласне настрани.

В кладенеца се спускаха скоби стъпала.

Дъно нямаше.

Иля се огледа още веднъж: не се виждаше жива душа. Нямаше сили да чака повече, сърцето му вече блъскаше отчаяно в гърдите. Трябваше по-бързо да приключва с това: надолу-нагоре, затваря го отново, звъни на Гоша.

Стисна ледените скоби с голи ръце, слезе в дупката.

Скобите бяха обвити целите в ледена кора, пръстите му се изплъзваха, краката също. Празнотата отдолу не намаляваше. Дълбоко. В началото Иля мислеше да държи телефона със зъби и да си свети, но се уплаши да не го изпусне и да го счупи. Уличното осветление достигаше само до ръба; надолу цареше чернота.

Ами ако го няма там, в кладенеца?

Не е ли странно, че толкова дни не го бяха намерили, макар наоколо да работеха хора? Насред модния квартал, пълен с офиси.

Ами ако не беше умрял докрай и беше успял да повика помощ, ако го бяха извадили? И не се е свързал с родителите си, с Нина, защото е в безсъзнание, изгубил е много кръв?

Ами ако Иля не беше убил никого?

Веднъж едва не падна, но успя да се хване за долното стъпало, увисна — и внезапно всичко свърши. Кракът му опря в него. В Петя.

Тук си беше. Твърд, замръзнал. Някогашният жив човек.

Иля внимателно слезе до него — да не би случайно да му стъпи на лицето. Извади телефона, дъхна на ръцете си да ги стопли. Включи фенерчето.

Той лежеше в такава поза, сякаш бе искал да направи кълбо: главата надолу, тялото наведено напред. Не беше видял, че тук няма място за кълбо — отдясно и отляво тръба, но запушена с решетки, а на решетките — катинари. Неловка поза. Трябваше да го настани по-удобно, да го разгъне, за да го пребърка. Но той се беше вкочанил така, прегънат. Шахтата очевидно беше неработеща, долу бе същият студ като на повърхността.

Иля го гътна настрани, положи го на хълбок. Хазин беше непослушен и ужасно тежък; в безумната си поза беше намерил някакво последно равновесие и не искаше да му го провалят.

Светна му в лицето: потрошено, очите отворени, подбелени, къдравите коси разрошени, слепени от кръв. Наблизо се търкаляше и ножчето.

Повдигна му се, но успя да се сдържи.

Здрасти, Петя.

Аз там, горе, се представям за теб, вече забравих къде свършваш ти и започвам аз. Вече започнах да си мисля, че не си истински. А ти си съвсем истински — тук. А там кой е тогава?

Добре, прости ми, но трябва да ти пребъркам джобовете.

Бръкна в десния, май беше горен — нищо; пъхна ръка под тежкия хълбок — в левия.

И изведнъж отгоре — гласове. Приближават се. Чуват се все по-силно.

— Разбира се, продължение му се иска! Но днес е понеделник! — шегуваше се някакво момиче.

— Всичко това са условности! — убеждаваше я някакъв мъж. — Хайде да отидем до дома, ще оставя колата, поне и аз да мога да пийна.

— Искаш да се мерим? Аз водя с две на нула! — засмя се тя.

С всяка дума се приближаваха. Вървяха към тоя проклет офроудър. Иля бързо угаси телефона, падна по лице на пода. Наложи се да се притисне към Петя.

— Настроен съм само за победа — каза мъжът.

— Не, наистина е понеделник! Не може ли да назначим мача реванш за петък?

— Можем, разбира се! Всичко може! Добре, позволи ми поне да те откарам до вас? Или какво, сега ще ходиш да си търсиш такси на тоя студ?

— Поне малко ще поизтрезнея! — смееше се тя.

— Дай поне да поседиш на топло в колата, докато дойде таксито?

— Само да не прегрееш, Вадик.

— Аз съм самото хладнокръвие.

Петя не се беше разложил, миришеше на сняг, натрошен бетон и ръжда; в миризмата му не се усещаше никаква смърт. Студените дни и нощи го пазеха внимателно.

Господи, Петя.

Ти ли си това? Същият, за когото се представям? Същият, който тогава на дансинга реши да ме заличи? Онзи, когото убих?

Твърдите очи на Хазин гледаха с интерес близката стена.

— Ой, Вадик, погледни, капакът е вдигнат! Внимавай като потегляш!

— Проклетите гастарбайтери са го оставили… Може би трябва да го затворим? Иначе някой може да падне вътре.

— А там долу никого ли няма?

— Ало? — отекна в кладенеца. — Има ли някой там?

Спря да диша, скри белите си ръце под тялото. Ако този мъж има в колата си нормално фенерче, край с Иля.

— Няма никой. Дай наистина да го затворим.

А ще може ли Иля после да го отвори отвътре?! Как?

Да им викне ли, да се изкатери горе? Ами ако внезапно решат да осветят, да започнат да питат, да видят… Не. И остана да лежи по лице тихичко, сякаш е убит и хвърлен долу.

Мъжът запъхтя, застърга желязо, застена, капакът издрънча и хлътна на мястото си; и вместо разредената тъмнина, в която Иля вече се ориентираше и без фенерче, кладенецът се изпълни до ръба с черен мазут. От сърце ти благодаря, мамка му, добри човече.

Тия двамата го бяха запечатали долу и дори като че ли останаха да пазят: през капака се чуваха откъси от разговор и смях, не можеше да се изкачи. Иля предпазливо включи телефона, размърда се.

Ами ако останем тук двамата с теб, Петя Хазин?

Като че ли съм си го заслужил?

Я се понадигни мъничко да видим какво има в левия ти джоб? Нищо, сто рубли.

Пребърка панталоните: в задните джобове, в предните. Нямаше портфейл. Ключ от колата, ключ от апартамента.

Някак ме е срам, Петя. Срам ме е да те пребърквам, срам ме е да те обирам. Глупаво е, че ме е срам, но е факт.

Днес баща ти такова нещо ми каза. На теб го каза всъщност. Докога ще предъвкваш историята със студента, нещо от този сорт.

Нима ти е пукало, че си ме прецакал? С родителите си го обсъждал. Заради мен си станал старши лейтенант — а си се съмнявал? Нещо в теб се е пречупило тогава? А? Поне дай някакъв знак, щом не можеш да говориш.

Горе продължаваха да разговарят, да се помотават.

Трябваше да бръкне в джобовете на гърдите, но Петя беше притиснал странно ръце към себе си, пречеше на Иля. В замръзналите мускули на Хазин се криеше нечовешка сила, Иля по никакъв начин не успяваше да го пребори и да разтвори ръцете му.

Нима си съжалявал, че си затрил младостта ми?

Та аз ти бях чужд. Прашинка в окото, кал по обувката.

Гласовете на повърхността замлъкнаха, като че ли се затвориха вратите на офроудъра, двигателят заработи — но бръмчеше не силно и не тихо, а на празен ход. Те какво, да не би да се целуваха в колата?

Още колко трябва да стои тук?!

Спомни си последната нощ на Петя. Минутите преди да го повика. С облегналата се на него курва, с телефона в ръка. Пиян, надрусан. Объркан. Низвергнат от родителите си. Заглушаващ мъката със спирт и прашец. Непростен и нямащ намерение да моли прошка от никого.

В неподходящ момент те отведох, Петя.

В неподходящ момент те дръпнах. Всички тези кабели, които те свързваха със сто човека, са нажежени от напрежение. Толкова дела останаха недовършени. Толкова разговори.

Ами, не знаех. Не го направих нарочно.

Знаеш ли, пич, разбирам те. Какви са шансовете да станеш нормален човек с такъв баща? За когото всички се изяждат един други, за когото човек не получава нищо нито за добрите, нито за лошите си дела, а само за слабостта и неловкостта си, който иска единствено да тичкат при него на задните си лапки, един господ знае защо така, може би защото самият той някога в своята казарма в Усурийск е танцувал на задни лапки пред старите, и виждаш ли как пружината му се е навила така за цял живот, а може и да не е това, можеш ли го разбра от какво се получава това, че докато не накараш човек да се превие, не можеш да се успокоиш; ето, той и теб те е огъвал, огъвал, за да бъде всичко по неговата: ченгесарската работа, званията, генералската дъщеря, такъв хубав живот е искал за теб, мислел е, че ти си войниче, направено от медни жици, каквито той в своето управление е свикнал да усуква, а ти незнайно защо си се оказал от стомана въпреки тоя баща и не си можел да се огъваш, а само да се пречупваш наполовина; и ето, той те сгъвал, разгъвал, а ти си взел че си се счупил и в ръцете му останали само две затоплени от прегъването половини, но той това още не го знае, все още нищо не е разбрал и продължава да търси победа, иска последната дума да е негова, ти да се покаеш за цялата си ерес и да продължиш да живееш така, както той ти е начертал; не знае, че ти вече не си под неговата власт, а и да го знаеше, ти какви шансове би имал с такъв баща, се пита тук — никакви.

Петя мълчеше. Лежеше настрани, в ембрионална поза, с лице като сивкавокафява маска, вкочанен и вледенен, без да присвива очи пред бялата ярка светлина на фенера.

Иля го прегърна, пъхна пръсти под мишницата му в онзи джоб над сърцето, от който Петя бе измъкнал значката си, за да я тикне под носа на Иля. И там напипа малко найлоново пакетче с прах, намери заветното. Измъкна го: точно такова черно пакетче като онова, което Хазин му беше подхвърлил в „Рай“. Съвсем същото. Само че вътре имаше опаковани не шест мънички пликчета, а три — по два грама във всяко, фирмената Петина разфасовка, Иля веднага я разпозна.

Докато го прегръщаше, му отдаде част от топлината си, стана му непоносимо студено. А Петя изобщо не се стопли. Горе мълчаха, стояха в топлата си кола, смееха се или се целуваха, за никъде не бързаха, а Иля лека-полека, прегърнал убития, се вкочаняваше.

Никакви шансове. Не искам да кажа, че няма какво да искам от теб — направил си каквото си направил, но и аз така, разбирам те, човече, но и ти ме разбери, ходих в църквата, там е пусто, но всеки си носи греховете; как мислиш, ето, оказва се, че съм грешник, но и ти си грешник, кой ще ни освободи тогава, щом всички в църквата са заети с бизнес, а всички праведници се мотаят в космоса, нищо не разбират от земните дела, какво могат да ни опростят, нищо, мамка му, няма да ни облекчат, празни дрънканици, само ние двамата с теб можем да си помогнем един на друг, ето, аз теб те разбрах, но и ти ме разбери.

Пука му на него, че Иля тук се нерви.

Пръстите на краката му престанаха да боцкат и тотално изгубиха усещане, започна да го унася и за да не заспи, Иля започна да опипва пакетчето на Петя, да слуша с пръсти как там мъничките песъчинки хрущят и поскръцват.

Хоп — и започна да му се привижда как ключът от апартамента на Петя пасна на катинара на решетката, пъхна го в ключалката и отключи, отвори ръждивата решетка, запълзя на четири крака в тръбата, по замръзналия подземен ручей, в търсене на топлина, за да се поразмрази, и видя разклонение, което водеше към дома, в Лобня — в това Иля беше сто процента сигурен, ето защо сви натам, но после се обърна назад — а след него някой пълзи шумно, тромаво. Светна с фенерчето — а там Петя, също на четири крака, но пълзи трудно, защото главата му е извита настрани и надолу, към гърдите, и не може да вижда нищо. Не вижда, но следва безгрешно Иля, на всички разклонения поема по правилния път — по миризмата ли, по какво, и става ясно, че Иля няма да може да се измъкне от него, че Хазин може би не веднага, но рано или късно ще намери по топлата следа пътя към дома на Иля и ще му цъфне на гости.

Горе забръмча кола и Иля се събуди.

След секунда двигателят се изгуби в далечината и край. Заминаха си. Свобода.

Пръстите му почти не можеха да се движат, наложи се да ги размразява, като ги пъхне под мишниците. Приседна, стараеше се да не падне върху Петя. Краката го боляха, мускулите вече започваха да се вкочаняват. Някак си успя да ги посъживи, скри трофея, едва-едва запълзя нагоре по хлъзгавите стъпала; този път беше само надолу, на Иля не му се полагаше да се връща. Но той си мислеше за Гоша, на когото ей сега ще звънне, за паспорта, за който ще отиде още рано сутринта, за Колумбия, до която може и трябва да успее да отиде, за самолета, с който ще полети. А от самолета — при Нина, която упорито се опитва да се обучи за пилот.

Темето му се удари в желязото, едва не се изпусна.

Не, няма да падне пак долу, при мъртвеца. Ще живее. Иска да живее. Напук на всички.

Надигна се още малко нагоре, наведе глава, както Петя я навеждаше, опря гръб в капака — напрегна се — и го изтласка; измъкна се на леда, избута обратно капака и без да се оглежда назад, олюлявайки се на подгъващите се крака, се затътри към изхода от тухления лабиринт.

Едва от улицата писа на Гоша, когато вече знаеше, че никой няма да го хване близо до шахтата.

— Братле, добри новини. Бандеролка от Колумбия.

— Бих си взел две единички — откликна веднага Гоша.

— Шест имам, запаси се, с отстъпка ще ти дам! — написа с треперещи ръце и не от първия опит Иля. — Петдесетачка за всичко!

Гоша притихна, очевидно смяташе. Иля знаеше, че сделката е изгодна. Намалението беше почти трийсет процента.

— Чак утре ще мога да събера! — реши се най-после Гоша.

— Значи и стоката утре. Сутринта — постави условие Иля.

— Да закусим в „Кофемания“ на „Садово-Кудринска“? В десет?

— Супер.

После дойде още едно. От Нина.

„Лягам да спя. Просто исках да ти напиша, че мисля целия ден за теб. И това не са лигавщини! Наистина. На въпроса от писмото ти: да, и мен адски ме е страх. Но някак си ще се справим!“

Как, Нин?

Прибра се вкъщи след полунощ, носът запушен, гърлото дере, кашля, очите сълзят — ако го види някой непознат, ще си помисли, че Иля плаче.

Забрави дори за кибрита, който оставяше до входната врата, за да провери дали разни чужди са влизали в апартамента.

Нямаше сили за нищо.

В апартамента беше студено: като излизаше, беше забравил прозорчето отворено.

Още в коридора съблече всичките си дрехи, бельото и гол, треперещ, на бегом нахълта в банята — развъртя кранчето на горещата вода и се мушна под душа, да си размразява плътта.

Стоеше с лице към стената, забил поглед в квадратните плочки, тресеше се, не му беше достатъчно горещо. Докато водата преминаваше през студения въздух, тя губеше злоба и не го сваряваше, а просто го грееше. А му се искаше да се напари.

Не спираше да се взира в плочките — и внезапно с крайчеца на окото си зърна нещо: не отзад и не отстрани, на самия ръб на видимото.

Сякаш някаква прозрачна сянка, но не сянка, а бяха разгърнали някакъв беззвучен целофан в човешки ръст. Нещо безплътно, но се движи, живо е.

Ти ли си се залепил за мен още оттам, за да ти покажа пътя към дома ми?

Сърцето му замря. Иля се обърна рязко: с лице към онова.

Това беше просто кълбяща се пара.

От горещата вода в очуканата вана се вдигаше пара и се виеше в силуети.

Пара.

Вторник се оказа с плюсови температури и безоблачен.

Облаците се бяха разпръснали още през нощта, сякаш бяха репетирали за някой държавен празник. Върнаха топлото и дори пуснаха абсолютно пролетен на мирис въздух. Хората мижаха под импортно яркото слънце и се опитваха да се усмихват. Лъчите се пречупваха през вагонните стъкла и върху тях започваха да си личат следите от парцали и въглищна прах.

Освен това от Нина пристигна веселото:

— Добро утро! Времето е изумително! Искам да се разхождам с теб!

— Добро! — съгласи се той. — Работя!

Иля напъха пакетчетата в обувките. Минаваше уверено покрай ченгетата, които стояха като бент във всеки поток: гледаше в телефона и това сякаш го правеше невидим за тях. Като че ли човек с нов айфон не може да бъде убиец и наркодилър. Само че кучетата им не разбираха от телефони, затова и беше скрил прашеца в обувките, за да притъпи миризмата. И пакетчетата убиваха, притискаха се към стъпалата, напомняха за себе си.

В последния момент реши да предупреди Гоша, че вместо Хазин ще дойде друг — за да може онзи да отиде на уговореното място с парите, да е вече сигурен, че дозата му ще се появи, и предвкусването да затули недоверието. Първо получи от него съобщение в Уотсап, че закъснява, след това — че е пристигнал. И едва тогава написа: „Спешно ме извикаха по работа, един мой човек ще ти донесе“. Не попита Гоша дали това го устройва, а и Гоша не възрази. Дрогата го заливаше покрай Иля със своите ласкави вълни, замъгляваше разума му.

Кафенето се оказа ресторант; Иля влезе в него с вид на заблудено куче. Наоколо седяха богати източни мъже, облечени в костюми, недостъпни момичета, на една маса смътно познат актьор маниерно обясняваше за някакъв свой филм. Миришеше на пресен хляб, до входа имаше витрина с ювелирни кифлички. Охраната попита Иля дали някой го очаква; очакваха го.

Гоша се въртеше на диванчето с лице към входа, веднага разпозна Иля. Погледите им се срещнаха — осъществи се контакт. Гоша приглади косата си — русолява, разрошена — и Иля се усмихна.

— Пьотър ли те праща? — попита за всеки случай, макар вече да беше протегнал ръка. — Какво, работа ли има той?

— Зает е. Парите носиш ли?

— Всичко нося! — увери го Гоша. — Бързаш ли? Ще хапнеш ли с мен? Че си бях направил планове, а Петя ми ги провали с тая работа. Тук има страхотни каши, сирниците са просто супер и май фейвърит — картофени тиганици със сьомга. И сметана. Опияняващи. С удоволствие ще почерпя. Дъ френд оф май френд из май френд. Как ти викат всъщност?

— Петя. Също Петя.

На живо Гоша не беше толкова противен, както на оная снимка, която беше пратил в събота на Иля от клуба. Обикновен младеж, малко по-възрастен от Иля, само че изнурен от нощния живот. Пред Иля не се мазнеше, но и не го гледаше отвисоко, държеше се като с равен. Просто искаше да поговори с някого.

А и на Иля му се искаше да поговори с жив човек. Желанията им съвпадаха.

— Тиганици — каза той на Гоша. — Само че не разполагам с много време.

Седна на вития лакиран дървен стол — дядо му като че имаше същите в селската си къща. Обучените сервитьори сновяха из залата — всички имаха умни весели лица, сякаш се бяха дипломирали в МГУ. През прозорците отсреща се виждаше многоетажна сграда на „Красная Пресня“. Всичко останало беше облято в синьо.

— Итс окей, това е Москва! — кимна Гоша. — Тук то на никого не стига. Ти с какво се занимаваш?

— С ей това. — Иля подсмръкна с нос. — А ти?

— Вие там всичките ли се казвате Петя? Или това е за конспирация?

— Не ме бъзикай — намигна му Иля, усещайки тона му.

— Ама аз самият съм бясно законспириран! Гони ме параноята, Петя ми я внуши, никакви издайнически думи не пиша в съобщенията и непрекъснато си опипвам телефона — дали не грее, когато не го използвам? Че току-виж ми инсталирали тихомълком някакъв софтуер и слухтят! Може и вашите да слухтят? Или „Хей, ноу паник ин „Титаник“?

— Нашите всичко могат — рече уверено Иля. — Та с какво се занимаваш, викаш?

— Ей, всичко по реда си! Нашето, знаеш, е някакво такова вълшебно кралство — тъкмо започнеш някаква реална тема — веднага или ще я забранят, или ще почнат друга! Но това е нормално, нали е сафари! Хората затова ходят из Африките и отиват, за да почувстват прилив на адреналин. Я иди в Америка на лов за слонове — „Грийнпийс“ ще нахрани с теб хамстерите! А в Африка моля, но затова пък там може и теб да подгонят — разни деца войници с калашници и мачете! Тук при нас е както при Кусто, докато плава с акулите, такъв е животът. Момиче, тиганици и още веднъж тиганици! И за мен кафе с халва, имате, нали? Ще пиеш ли? Жестоко е! А Педро отдавна ли го познаваш? Онзи, оригиналния?

— От седем години — отвърна Иля. — Покрай работата.

— Така си и помислих. Аз, накратко, имах строителна компания, после дойдоха хора в униформи, наложи се да отстъпя, после търгувах с акции, докато и там капут, едва успях да си спася копейките, после започнахме един стартъп с момчетата, но онези там, на върха на пирамидата, приеха такъв закон, че превърнаха всички ни в тикви, после отворихме наргиле бар — ония забраниха да се сервира храна там, където се пуши тютюн, отекохме се в канала и ето сега работя на заплата, като директор по развитието. Но е много трудно да се ходи на работа навреме, драга редакция. А пък заплатата изобщо не е за потомствен руски авантюрист, заплатата унижава човешкото достойнство.

— Съгласен съм — подкрепи го Иля, защото Гоша търсеше с поглед подкрепа от него.

— Играч съм, разбираш ли, а казината също ги забраниха. Обаче браво на тях, че всичко наред забраняват, според мен колкото по-строго се забранява нещо, толкова повече му се иска на човек. Ето, в СССР беше забранен сексът — и на народа толкова му се чукаше, че чак скърцаха със зъби! Дядо ми е разказвал. А сега може във всякаква поза, че и Тиндър има, изобщо никакви проблеми с това, а всички станали едни такива вяли. По себе си съдя, разбира се, може просто тестостеронът ми да е намалял, а не Чубайс[7] да е виновен. Как ти се струват тиганиците?

— Жестоки са — призна си Иля. — Такива май никога не съм ял. Сьомгата също. Направо се топи в устата.

— Нали ти казах, симпли амейзинг! Макар че — Гоша примижа под слънцето, — като стана дума за тестостерона, то ей там седят две прекрасни тургеневски млади дами и те очевидно искат да поговорят за съдбата на Отечеството, а определено няма с кого. Тук за всички освен за нас с теб Отечеството като че ли е нещо странично. Дали пък да не им предложим за днес културна програма? Е, реално погледнато, аз директор ли съм, или какво? Тези очевидно също са директорки, щом вместо да са на работа, висят тук. Тоест ние с тях вече сме в един и същи социален стратум и съдейки по формата на устните им, може да се окаже, че имаме общи интереси! Ето, ето, усмихва се, виждаш ли? На нас между впрочем! — И той вдигна кръглата чашка с кафе така, сякаш беше чаша с вино, и поздрави жените.

Иля се обърна: момичетата, абсолютно красиви, наистина хихикаха.

— Край, наши са! Между другото тук, в „Гаража“, има направо нереална изложба, докарали са някакъв каталунец, който прави нещо от типа на новия оп-арт, само че три де. Не си я видял? Жорди там някой си, във „Вилидж“ имаше рецензия, въобще — уау! Или може в парк „Музеон“, времето е хубаво и може да ги поканим на разходка покрай рекичката, тип ЗНЖ, направо сме в тренда. А после хоп в „Третяковка“, е, във филиала, той е директно там, надясно от касите. Много културно, Тургенев одобрява! А после в киното да се постоплим, на „Красная Пресня“ дават сума ти европейско ново. Или обратното, на закритата пързалка, това винаги ги разгорещява, а вечерта може в ресторантче и в някое караоке, в „Украйна“ има две яки, на Петя едната много му харесва, а пък след такъв наситен с емоции ден само най-отявлената снежна кралица няма да ни отвърне с взаимност! И тогава ще им приготвим истински, как да кажа…

— Тиганици — подсказа му Иля със сериозно изражение.

— Точно! — засмя се Гоша. — Ще бъде много изящно — да започнем деня с тях и с тях да го завършим. Кръгова структура! Хайде? С кола ли си?

— С такси.

— Опа, почакай, при тях какво, трета ли сяда? Така, получи се проблем, киселинно-алкален дисбаланс! О! Ами ако звъннем на Педро, може да не са го ангажирали за цял ден… — Гоша взе телефона си от масата, плъзна пръст по екрана.

— Той помоли да не звъним, има някакво съвещание — прекъсна го Иля.

— Ами ще му пишем тогава, ако да — да, ако не — не! — Набра съобщението с невероятна скорост — по-бързо, отколкото Иля успя да напипа в джоба си бутончето за изключване на звука.

Пропищя.

— Имаш съобщение — подсказа му Гоша. — Фил фрий. За мен тоя етикет, че когато си на маса с приятели, не бива да ровиш в телефона, ми е класово чужд.

— После. Слушай, по принцип нямам нищо против плана ти — възрази Иля, за да му отвлече вниманието. — Но току-що се разделих с приятелката ми, още не е заздравяла раната.

— Оу. Ай фил йо пейн. Преди и аз имах, но Педро ми показа друг живот и на моята скуоу той не й хареса. Сега съм свободен като есенен вятър. Реално погледнато, съм му признателен. Така дори е по-добре, знаеш ли, лично за мен. Аз я подработвах за сватба, подработвах я, а после просто разбрах, че не съм я обичал. Чак след като се разделихме, го разбрах. И за нея е по-добре, тя веднага се лепна за друг, и за мен. Сякаш ми падна камък от сърцето. Цялата тая история, знаеш, със семейството, с дома, с децата — някак си не е за мен. Аз съм привърженик на това да се живее за днес. Има хляб — отлично, няма — смуча пръст. Има пари — черпим всички дами с шампанско, няма — живеем на кредит. На жените подобен подход им харесва много през първите три срещи, но след това в тях нещо се пречупва. Може би просто не съм узрял за голямата любов. На този етап се налага да събирам много малки.

— Слушай, Гош — каза Иля. — Аз всъщност имам още две задачки, трябва да ги свърша. Все още не съм станал директор.

— Ясно! Тогава се пренасям в цветната леха. След като двамата с Педро сте такива предатели, ще ми се наложи сам да запушвам с гръд три амбразури… Е, или обратното… Тиганиците за моя сметка! — Гоша започна да маха на тургеневските мадони с хартиена салфетка така, сякаш им махаше с кърпа през прозореца на влака, напускащ гарата в Баден-Баден.

— А нашата работа? — напомни му Иля.

— О, мамка му! Гледай как се увлякох! — разсмя се онзи. — И как ще бъде? Тук да го правим, е малко странно.

— Тоалетната къде е? Ела след минутка.

В тоалетната измъкна пликчетата, разтръска ги, даже ги пръсна с дезодорант. Изми се. Погледна се в огледалото и осъзна, че не може да сдържи усмивката си.

— Какво дрънкало, а? — изхъмка на себе си.

Този Гоша му беше пълен антипод. Може би му трябваше точно такъв човек сега, след зоната, за да размрази душата си. Даже съжали, че не може наистина да захвърли всичко и да се шляе заедно с него до вечерта; беше се заразил от глупашката разпаленост на Гоша.

Почукаха. Иля отвори — Гоша се шмугна вътре, огледа се картинно като в пародиен детективски филм.

— Наистина ли са шест грама? — попита той. — Дай да видя.

— Честна пионерска — отвърна Иля. — Виж.

— Да, при мен също всичко е честно! — Гоша измъкна портфейла си, преброи десет петхилядни банкноти. — А не знаеш ли защо такава отстъпка? Стафът нормален ли е? — Той отвори едното пликче, лизна мъничко.

— Разпродажба — отвърна Иля. — Край на сезона.

— Чудничко. Аз, естествено, на едро не купувам, но тъй като и цените са складови… Слушай, ако искаш, си запиши номера ми? — предложи му Гоша. — Току-виж пак се появят намаления. Или просто да се помотаем някъде. Да ти излекуваме раната. Йес?

— Йес — отвърна Иля и попипа телефона в джоба си. — А аз ти имам номера, Петя ми го даде.

— Ами това е значи! Апришиейт йо бизнес! — Гоша му стисна ръката. — Поздрави на Пьотър!

Отвориха вратата, излязоха. На опашката стоеше една от трите, тургеневските.

— Не е това, което си мислите — каза й Гоша, естествено.

Излезе и отново ги преброи.

Погледна през една от банкнотите към яркото слънце. Не му блестеше. Истински пет хилядарки, и то цели десет парчета. Новички, шумолящи, миришещи на прясна боя за пари — която по аромата си напомняше на сапунени мехури. Нормален тип е Гоша.

Сега можеше с широки крачки да се отправи към оная паспортна фирма, наблизо беше, още опреди беше проверил. А може и да пробяга разстоянието — толкова бодрост имаше в тези десет хартийки. Сякаш Гоша беше заредил Иля, а не обратното.

В джоба му завибрира: от Гоша за Петя.

„Свършихме работата! Благодаря за отстъпчицата. Голям пич е тоя твой човек, защо по-рано не си ми го показвал?“

Зад стъклото Гоша също му се усмихваше; Иля съвсем се стопли. Гледаше Москва с присвити очи и си мислеше: тя само на пръв поглед изглежда направена от сгради и пътища. Всичко, разбира се, зависи от хората. С когото бъдеш, такъв град ще видиш. Ето, онзи къс Москва, който беше видял през прозорците на влаковете, автобусите, че дори и на такситата, онези пет улици, по които беше преминал пеша — това е трошичка, едно драсване с молив по картата, а нали картата не е и плоска, във височина се издига и в дълбочина се спуска.

Някаква изложба в някакъв гараж, „Третяковка“ има нов филиал, крайбрежната са я променили, излизат хиляди филми, ресторанти и ето, господи — някакви си пършиви тиганици в някакво кафене — такива, които ти се топят на езика, а за кафе с халва — душата да си продадеш!

Нищо не започва и не свършва с Лобня, фантазиите му за художниците под покрива са наивни като от филм, а животът е и странен, и разкошен.

Москва всъщност си беше същата — по „Садовое“ се движеха в десет колони кичозни скъпи чужди автомобили, а и магазините, които предлагаха в асортимента си бъдещето, също не се бяха дянали никъде, просто си бяха направили по-скромни фирмени надписи; но това беше същата скромност като на проститутката в църквата. Всичко си беше тук, на мястото си, нужен беше само правилният екскурзовод. Но това вече не е за Иля; той може и скоро да се сбогува с Москва и ще му трябва водач за колумбийските джунгли.

Още веднъж пошумоля с купюрите. И се спря.

Тук имаше петдесет хиляди.

А погребението клас „Стандарт“ струваше само двайсет и четири хиляди и петстотин, това го беше запомнил. Е, и за земята там още малко. Тоест може още сега да се метне в таксито, да се прибере у дома, да вземе майка си от моргата и днес, е, утре, да я погребе.

Не трябва да чака някаква си сделка в четвъртък, който дали ще настъпи, или не, все още е неизвестно. Може да плати да я измият, да я преоблекат в нещо красиво, може да повика леля Ира. И двамата да я изпратят. За всичко това има пари — сега.

Какво да чака още?

Номерът на погребалната агенция е вкаран в телефона, да се обади още сега на тази жена, за да започнат приготовленията — и без това сам не може да се справи с всичко. И ще стане така, че парите на Петя ще бъдат похарчени за правилното, нужното нещо. А не за бягство.

Нали затова беше взел мобилния телефон на Петя? Ето: може предсрочно да изпълни онова, което беше решил тогава. Не е нужно да рискува. Не е нужно да рискува майчиното погребение. И не бива.

И тогава какво, попита той асфалта.

Тогава — край?

Когато измисляхме първоначалния план, никъде не смятахме да ходим. Мислехме да се пръснем по земята: мама — по-удобно, аз — както дойде. Но после се случи новият „Красний Октябър“ и момичето Роза-Гуля, и Колумбия.

Трябва ли сега да забравя за това, попита той въздуха. Не е задължително.

Просто нещата трябва да се свършат в правилния ред, това е. Първо трябва да се оправи с мъртвите, после с живите. Да я погребе днес, после да изкара някак до четвъртък, а тогава вече с абрековите пари да си поръча паспорт. Да се скрие някъде — като има пари, това не е проблем, да изчака паспорта и да избяга. Всичко ще се получи.

Ами ако сделката пропадне, запита се той. Та нали трябва да получа от Игор стоката — а той не иска да я даде на никого другиго освен Петя. Тогава те няма да платят и никакъв паспорт вече няма да мога да си извадя. Ще ми остане единствено да проверя спусъка на пистолета, за да не чакам твърде дълго да дойдат за мен. Кой ще ми забрани?

Но ако платя за паспорта днес, още сега, в очакване за четвъртъка, а сделката така или иначе се провали? Игор ще откаже да ми даде моето, няма какво да предам на Магомед, а майка ми ще чака да я измъкна и ще чака напразно? Ще получа паспорт: да речем, че все пак го получа — и какво ще правя с правото да избягам, какво да правя с нелепата червена книжка, а без свобода в джобовете?

Хората заобикаляха Иля, той дори заинтригува спрялото се на десетина крачки от него ченге. Оттук се виждаше сградата, в която се намираше паспортната фирма. С уморените си очи не можеше да види номера на входа от такова разстояние. Там можеха да му продадат шанс за петдесет хиляди рубли. Един, може би единственият шанс, който им беше останал за него.

Направи крачка назад.

После още една. И още една.

Трябва да постъпи правилно.

Не се тревожи, мамо, всичко ще направя както трябва. Както ти би искала.

Видя как тя лежи под чаршафа заедно с непознатия космат мъж.

Лежи извърната настрани, не гледа към сина си.

Обърна гръб на онази сграда и закрачи.

Както ти искаш. Както трябва.

Сега ще се върна в нашата Лобня, ще позвъня на онази жена, която сякаш ми съчувства, тя ще организира всичко по най-добрия начин, ще те измием и срешем, ще те положим на меката възглавница и ще ти нагласим главата да гледаш нагоре, ще изглеждаш така, сякаш си се изморила и си заспала. Ще похарча почти всичко, което ми остане, за да ти купя парче земя, и ако се получи, там ще расте някаква многогодишна ела или бор и ще се намира в някой затънтен край на гробищата — аз и без това няма да мога да те посещавам, а колкото по-далеч се намира от входа, толкова по-спокойно ще ти бъде да си лежиш, че сега, казват, дори мъртъвците след десетина години ще ги сгъстят, ако никой не се грижи за тях. Няма да ми стигнат парите да ти сложа паметник, но ще има някаква прилична плоча, за това ще намеря. Ще останеш доволна.

Ще останеш ли доволна?

Не знам какво ще се случи след това с мен, колко още ще мога да се мотая по тоя свят. При тази ситуация едва ли ще успея да избягам във фантастичната Колумбия. Но ти и без това не одобряваш идеята ми с бягството, нали? Макар да не съм ти разказвал какви съм ги натворил, ти и без това всичко знаеш. А щом така ме нашамари заради дворния котарак, какво ми се полага за човек? Сигурно ще ми кажеш, че за всичко в този живот се налага да се отговаря, а? За всичко се плаща. Че е невъзможно да убиеш и да офейкаш, че това е долно и малодушно. Заклах лош човек, но жив, няма какво да се каже повече. Вчера се опитах да поговоря с него, но той мълчи също като теб.

Тук през цялото време съм сам: крещя в кладенеца и ми отговаря ехото.

В джоба му завибрира.

Иля не го долови веднага. Едва когато трепкането на крилата на мухата се предаде чрез тъканта на кожата, той се усети, бръкна и го извади: ДС.

Нали ме пуснахте до уикенда, Денис Сергеевич. За какво съм ви пак? Защо сега?

Не влезе онлайн: напил съм се или пак съм се надрусал, търсете ме по стационарите. Главата в пясъка.

Не бива да измисля нищо друго: всеки разговор веднага ще се превърне в разпит, тях ги учат от думите да изплитат мрежи и гароти — такива, че човек сам да се омотае в казаното от него и да се задуши.

Зън.

— Хазин, къде си? Дай да се видим! Споко, вече ти простих за вчера!

Аха, простил. Не е забравил Денис Сергеевич за теб, Петя, и не е повярвал в обичайния ти срив. Мина нощта, настъпи ден и той пак се хвана за теб. Ще те търси, докато не те намери. Въпросът е дали ще те намери до четвъртък.

Телефонът спря да жужи.

Иля крачеше бързо по „Новий Арбат“ — отдалечаваше се от „Смоленска“ към „Арбатска“ по гранитния паваж. Очевидно улицата беше променена неотдавна: бяха поставили високи люлки за възрастни, обковани с дърво книжни павилиони, бяха открили десетки ресторанти — един до друг. На люлките се бяха настанили почиващи си таджики: момчетата люлееха момичета, а те се смееха. Слънцето ги огряваше и разкриваше обикновени хора, на които им бе домъчняло дори за обикновените веселби. На Иля му беше приятно да види това, той подкрепяше таджиките. Подкрепяше живота.

Почти стигна до метрото. Бръкна в джоба, за да извади телефона и да провери маршрута — обхвана го със студените си пръсти. Изненада се: телефонът пареше. Защо, нали е във външния джоб и с изключен екран? Грее, значи работи, а защо работи?

Като че ли всичко беше затворено, изключено, но върху екрана светеше малка стрелка: значи е активирана навигацията по джипиес. Какво говореше там Гоша за софтуерното проследяване — така ли може да се проследи неработещ телефон?

Тайничко бяха нахлузили на Петя строгия нашийник, докато го хранеха от ръката си: първо го бяха оставили със свободен повод, просто нашийникът подрънкваше с ошипените си звена, бяха напомнили на кучето, че не е вълк, а сега започват да намотават повода на ръката си, за да може в подходящия момент да дръпнат към себе си самозабравилото се псе. Железните шипове се притиснаха към шията на Иля, опряха в адамовата ябълка, нашариха артериите, остана само да дръпнат със замах и: ПРИ МЕН, КАЗАХ!

Огледа люлеещите се хора. И го изпълни гняв. Защо вие, гадове, можете да живеете, а аз не?!

Натисна бутона за изключване, телефонът умря.

Промени маршрута: тръгна наляво, вместо да продължи направо.

Викам в кладенеца, мамо, и може ли още едно въпросче да извикам?

Затворът нали е наказание, трябва да е като разплата за стореното, нали? Или за урок? Хайде, ти ми го кажи — като учителка. За да се отмъсти на онзи, който е крал и убил, или останалите да се научат за негова сметка да не убиват и крадат? Аз какво направих — пусках фенери по водата, за което ми дадоха седем години? Значи за мен не е наказание, а урок, за да не споря занапред с ченгетата? Или е някакъв урок за живота, който е трябвало да науча за седем години? За лекари учат по-малко, мамка му, какъв е тоя труден урок?! И как така Петя са го учили на друго? Че не трябва да плаща, ами да се измъква. Че ако яде по-смело другите, те няма да успеят и дума да продумат за възмездие? Нали в нашата страна се молят на мъчителите: дали от суеверие, дали от завист? Твоето учение ми свърши работа там, в зоната. Добър затворник си възпитала от мен, а от Петя са възпитавали добър надзирател. Нали знаеш, че това са два свята. Едва попаднал в затвора — и веднага изпитание. Тикат ти, мамо, метлата в ръцете. Метеш ли — значи ще се слагаш на администрацията. Откажеш ли — значи си с воровете: да работиш за воровете, е кофти. Надзирателите гонят и бият блатарите, затварят ги в изолатора — затова пък сред своите ги зачитат; рано или късно ги пускат и колкото по-нагло си се държал, докато са те притискали, толкова повече те почитат. Е, и обратното става — не дай боже да наковладиш някой блатен или негов човек на надзирателите. Между администрацията и блатарите се води безмилостна война. Набележат ли те веднъж за козел[8], и вече си на кукичката — без защита от администрацията песента ти е изпята, а може и да те отворят. А отворят ли те, мамо, това е за цял живот, ти и на свобода излизаш отворен, от тази роля, от тази каста няма измъкване. Но и администрацията не гали с перо козлите. Ти вече си техен, собствен, къде ще се денеш? Вече трябва непрекъснато да доносничиш. В затвора нормалният мъж върви по тънка нишка, балансира така, че нито към едните да не падне, нито към другите, а да си остане мъж. Веднъж почти се сринах, когато на втората година мислех да си режа вените, измъкна ме чичо Боря Лапин. Съжали ме, спаси ме, прикри ме, изобщо се отнесе към мен като с роден, имал син на моята възраст навън. Него самия го затворили заради някакви машинации. Казва, че партньорите му го натопили, за да си поделят неговия дял. Опитен човек, съумя с всички да се разбере така, че да не пипат напразно. Продължи и по-нататък да ме измъква от проблемите, докато сам не разбрах кое как е. Та някак си негов станах. Не ме пускаше при блатарите. Когато изродите те унижават, това унижение бързо те пречупва, превръща костите ти на пача, напълва те догоре с помия. След това вече никога не си същият. Но и когато изродите уважават, от това уважение все едно те залива помия; сякаш те хранят с нея на ден по лъжичка, а не ти я наливат в устата през фуния директно от кофата. Свикнеш ли, сам ще започнеш да си искаш. Чичо Боря ми разреши и да работя, но само като художник за стенвестника. Нека блатните се смеят, но работата дава плюсче за личното дело. Ако им рисуваш разни глупости — значи превъзпитанието ти върви. Аз рисувах усърдно, мамо, рисувах с изплезен език. И освен това изрязвах от дърво пепелници за надзирателите — във формата на черепи с празни очи, за една седмица ги правех. Пакет цигари се дава за такова нещо. Уверено се приближавах към условното освобождаване, молех се за условно освобождаване, внимавах да не дишам твърде силно, за да не го изплаша, така че да мога да изляза половин година по-рано. При теб да се върна, мамо, то няма при кого другиго. И два дни преди заседанието ме привиква началникът на затвора и ми казва: „Красивичко дело имаш, Горюнов, сега ще го пратим в съда. Засега няма за какво да се хванат, но ще им го измислим, ако не ни помогнеш“. Как да помогна? „Трябва да напишеш заявление, че затворникът Борис Иванович Лапин нееднократно се е домогвал сексуално до теб. Безрезултатно, защото ти си като кремък, така че за теб проблеми няма. Ние ще приберем засега това заявление, а ти след две седмици ще се прибереш у дома, защото съдът ще ти разреши условно освобождаване. Но ако тръгнеш да се опъваш, ще добавим една отметка в делото ти, че не си чак толкова усърден работник, не вървиш уверено по пътя към поправянето и ще си вадиш рогата. Нали не си мислиш, че ще ти се размине само с пикливия стенвестник, а? Не, половин година свобода струва повече. А до Лапин тъй или иначе ще се доберем, от друга страна ще подходим.“ Така че можех да изляза половин година по-рано, мамо. А какво щеше да се случи с него? Можех да се досетя. Искаше да изпраскаш момчето, а? Айде тогава и ние тебе, при нас също е сладко. Или прави каквото ти се казва. Можех да се прибера по-рано, можех. Но не се прибрах, мамо. А знаеш ли каква е била всъщност ситуацията? Партньорите на чичо Боря го поръчали отвън, решили, че малко са му взели, че може още и дома му да вземат. Поръчали го чрез ченгетата, а оттам чрез блатните е по-лесно. Това се вика два свята, войната е кървава, но когато става въпрос за бизнес, може да се разиграе пиеса. А ако им кажеш това в лицето — вие сами доносници станахте, вие, бродяги, вършите работа за администрацията — веднага ще ти изкормят черния дроб в кенефа за урок на останалите — даже не си го и помисляйте, гниди, ясно ли е?! От едната страна на монетата са воровете, от другата надзирателите, така че кой и кого наказва тук, мамо, и за какво?! И ако това е урок, то за какво?! Аз направих всичко както трябва, постъпих по съвест и според онова, което ми беше обяснявала в училище, постъпих по човешки, но това не помогна на чичо Боря, защото те го докопаха по друг начин, както ми бяха обещали, а мен, както бяха казали, не ме пуснаха условно, трагедия, излежах си срока, но останах човек, затова пък закъснях завинаги, не можах да пристигна навреме при теб и ти няма да ми го простиш, аз няма да си го простя, а бащата на Петя му прощаваше всичко, прости му за това, че изпрати мен, случайния човек, да изучавам живота в зоната, и никой не го глоби, само аз потърсих отплата, а не държавата или Бог и какво, смяташ, че не съм имал правото да търся разплата?

А сега кой я потърси от мен?

Ти ли?

И защо задължително в ада?!

На никого не искам да плащам вече! Вече на никого с нищо не съм длъжен! Имам право да поживея! Искам — с това плямпало на неговата изложба! Искам — из парковете с момичета с колело! Искам — под покрива текила и картини! Искам — в идиотската Колумбия! Ясно ли е?! И мога! Ето го слънцето, него може още сега да заграбя! За него не трябва да се подава молба, не трябва да се проси, да се чака на десетгодишна опашка, него, който посмее, го сграбчва! Когото са научили да си взема от него, той се грее на него, а когото са зомбирали и биели — той дъвче сняг и ближе лед!

Сега!

Поне веднъж!

Осъзна, че беше направил завой и през цялото това време бе вървял по улица „Поварска“ — обратно към „Садовое“. И отново видя онази Сталинова сграда на ъгъла, в която се намираше фирмата с паспортите. Към нея водеше подлез. Жив съм, живите непрекъснато закъсняват, майко, а ето, мъртвите наникъде не са се разбързали. И ако ти държиш на справедливостта, ако наистина я поддържаш, майко, то поне ми позволи да опитам, остави ми тази възможност! Знам, разбирам, че на теб ти е скучно в студената морга до онзи непознат мъж. Непрекъснато ти обещавам, че ще те взема оттам, че ще те отнеса у дома, но ти разбираш, че това е просто увъртане, че това е лъжа, че няма какво да правиш у дома, там ще започнеш да се разлагаш; знаеш, че от болницата директно ще те изпратя на гробищата при боровете и елите, в самота.

Никой не те чака там, и на тоя свят никой не те чака, там също ще ти бъде тъжно сама, та затова ти се иска не аз да те взема със себе си, а ти — мен. Искаш да ме вземеш със себе си, нали?

— Нали?!

Отговорът на ехото рикошира от кахлените стени на подлеза:

— Нали. Нали. Нали.

Човек би си помислил, че в Москва ще има много такива бегълци като него, които умират от нетърпение да изчезнат, но на опашката чакаше само един пачкаджия. Напътували ли са се, какво ли?

Иля дочака реда си, подаде на огромната и безформена, боядисана в плътно черно Наталия Георгиевна визитката, която му беше дала Гуля от „Розата на световете“, а след това и петдесетте хиляди. Тя погълна както парите, така и съмненията на Иля.

— Ти ли си онзи, който е лежал? Със сигурност ли си излежал срока? Не си пуснат условно? Покажи справката. Така. Алина, копие. Сега паспорта. — Тя наплюнчи тлъстите си пръсти и разлисти гражданския му паспорт бързо, както машина брои пари. — Алина, копие. Сега да попълним анкетата.

— Със сигурност ли ще ме пуснат? — попита Иля. — Там какво ли не говореха… Където лежах.

— Ако отидеш направо от улицата като някой глупак, няма да те пуснат, ще намерят за какво да се заловят — изхриптя тя. — А между нас и държавните органи цари пълно разбиране и любов. Смяташ, че ценоразписът ни е кожодерски? Та за нас ако остане десетачка от тези петдесет хиляди, ще е добре. Така. Тук не пиши нищо. Тази графа остави свободна, първо ще се посъветваме. Да. Така, така, така. А за по-сигурно знаеш ли как ще постъпим? Във фамилията ти ще сбъркаме една буква, нали нямаш нищо против? Не Горюнов, а Горенов. Така няма да те намерят при проверката в базата на ФСБ. А като отидеш да си получиш паспорта в миграционния офис, просто се направи, че не забелязваш тази грешка, разбра ли?

— А може ли така? — притесни се Иля.

— Ами щом за всички може, защо не и за теб? Та ти не си някакъв си ахмак, който се е засилил да зяпа рибите в Египет, а си вип клиент! От старите паспорти искаш, ако съм разбрала правилно? Биометричния ще го правят цяла седмица и за него ще ти вземат отпечатъци.

— Трябва да стане възможно най-бързо. И без отпечатъци — нервно отвърна Иля, който не спираше да очаква, че всеки момент жената ще опровергае по някакъв начин фантазиите му.

— Ако е от стария модел, ще се постараем да е готов до четвъртък, по-бързо няма да се получи. Разликата е, че старият е за пет години, а новият за десет — обясни лелката.

— За пет ми стига. Със сигурност ще стигне.

— Перфектно. Така, а защо не си написал телефона си? Ето тук, в тази графа.

Иля примигна.

— Мобилният — почука с пръст по масата Наталия Георгиевна. — И ние ще те търсим на него, ако възникнат някакви въпроси.

— Аз… Да.

Нали сега има и друг клетъчен.

И по памет, както го беше набирал сто пъти от зоната, от влаковете, написа майчиния номер. Кой знае какво проверяват по разните там инстанции. Нека не на Петиния, а на маминия мобилен звънят — нали Иля го беше прибрал в неделя от болницата. На твоя ще ме търсят, мамо. Добре е, нали?

Дори да не е добре. Само да не забрави да го зареди, за да не пропусне някое позвъняване.

— Значи, щом искаш бърза поръчка, днес какво е — вторник? Ако всичко мине гладко, в четвъртък сутринта ще можеш да си го прибереш, те работят от осем. Така, а сега дай да се снимаме с теб.

И веднага се появи фотоапарат: Иля се намръщи, погледна в огледалната зеница, щракна, просветна, след половин минута от принтера излязоха четири снимки. Не приличаше нито на паспортна снимка, нито на затворническа. В паспорта си Иля изглеждаше замечтан, с щръкнала коса, дързък, в личното му дело — бяха го разглеждали пред него — депресиран и остриган до голо. Тази снимка беше цветна и на нея се виждаше как се беше обезцветил Иля. Някогашната руса коса сега беше някак бледожълта, кожата му беше придобила млечен цвят, очите бяха прозрачни. Кръговете под тях контрастно изпъкваха.

— Да, няма да е зле да си починеш — каза Наталия Георгиева. — Къде ще отидеш?

— Някъде — отвърна Иля. — На слънце.

И въпреки това не можа да се отпусне.

Сега, когато всичко е заложено на червено: как да извърти измамата? Отдалечи се от фирмата, стиснал здраво телефона в джоба си, едва изтърпя да дотича до „Красная Пресня“ — и там го включи. Трябваше да убеди Игор.

Крачеше по безкрайните гранитни плочки, закриваше екрана от ярките слънчеви лъчи, за да може да го вижда, спъваше се в ръбовете — московската земя не искаше да се превръща в плац, подуваше се от тази казармена угледност и плочите напираха да излизат от редовете — и набираше текста.

— Игор, привет. Трябва ми за днес-утре.

Онзи не бързаше да отговаря, а телефонът загряваше, батерията с всяка минута спадаше. Иля уж гледаше надолу, пишеше в чата, а му идваше отвътре рязко да вдигне глава и да се огледа: дали някой не върви след него? Както се беше оказало, че го следят незабелязано, докато излизаше от онзи двор на „Кутузовски“.

От другата страна на улицата беше кафенето, в което Гоша уговаряше девойките, дори се зачуди дали да не пресече, току-виж още е там? Но не отиде. Зави наляво и продължи по старите павета към „Барикадна“. В метрото нека се опитват да го засекат колкото си искат, там народът достига почти милион, само напразно ще си изгорят апаратурата.

— Хазин! Аз и сега съм готов! Аз и ти! — най-накрая отговори Игор; не отстъпваше от своето гадта.

— Ако се страхуваш от постановка — давай в тайник — предложи му Иля.

— А ти от какво се страхуваш?

— Сега не съм в Москва, а ми трябва спешно!

— Ами връщай се по-бързо и дай да се видим — гавреше се Игор.

Трябваше да му намери слабото място. Вчера повече му харесваше — уплашен. А днес по различен начин редеше думите, самоуверено и нагло.

— Не се самозабравяй — написа той на Игор. — ДС вече се стяга.

Не знаеше с какво друго да го притисне. Написа го и влезе под земята. А преди да се качи във вагона, получи от Игор бомба:

— ДС се стяга заради теб, Хазин.

Така. Така-така. Така-така-така.

Говорили са, значи. Денис Сергеевич сигурно е изловил Игорчо, успокоил го е, казал му е, че на този етап няма да го притеснява, и го е пратил да вкара Петя в капана. Тогава значи всички на работа знаят? Заради това ли ченгесарското началство днес не тероризира Иля? А пък той се радва, че не се сещат за него.

Почувства, че се задушава. Ще получи нервен припадък!

Може би трябва да се върне и да си поиска обратно парите за погребението?

Боклук си ти, Игор, гадино, защо не искаш да направим така, както се бяхме разбрали от самото начало, а?! Страхливец си ти, доносник, ще ме предадеш на тоя фесебейски червей — за какво?! Размисли, съгласи се! Какво ти струва? Какво са за теб тия пари, а на мен са ми нужни да се измъкна от подземието! Душата си вече заложих: майчиния покой рискувах, свиня съм аз, още по-голяма гадина от теб, хайде, помогни ми, включи се в играта! Ако тогава не бях закъснял за срещата на „Кутузовски“, щеше да ми дадеш всичко, нали?! Готов беше! Какво се промени толкова?!

Почакай. Почакай малко.

Добре. Помисли. Дишай спокойно.

Онзи Магомед е личен контакт на Петя, нали? Всичките чакаха Петя да го уговори да пазарува, останалите нямат никаква връзка с него, така че нито Игор, нито Денис Сергеевич, никой няма да успее да му провали сделката. Магомед Портиера няма от кого да разбере, че Иля не е Петя, че е гола вода, че търгува с въздух. Само да можеше Иля да вземе аванс!

Намери Магомед, прати му съобщение:

— Остава за четвъртък, нали?

— Тъй вярно, другарю милиционер! — ухили се Мага. — Между другото исках да питам колко.

Колко? Това Иля не го знаеше. Колко какво?! Иска да знае цената или теглото? Каква е партията там всъщност? За не каже твърде малко, но и да не раздуе твърде?

Пак трябва да пише на Игор — този път с по-спокоен тон, на по-бавни обороти…

— Добре, утре се връщам в града, ще се видим! — прати му Иля, а после: — А колко си изписал от склада?

Стреличката на навигатора продължаваше да свети на екрана, пламтеше, гадината. От батерията оставаха двайсет процента, а още не беше станало обяд.

Стигнаха до „Савеловска“, трябваше да слиза. Десет процента; и точно тогава, след като Игор беше изтормозил достатъчно Иля, той подхвърли: „Кило и половина“.

Кило и половина. Иля умножи двеста по хиляда и петстотин. Триста. Дори цените на едро да бяха други, това са повече от двеста и петдесет хиляди долара. Двеста. И петдесет. Хиляди.

С тях каквото му хрумне на човек. Мраморен паметник и безкраен живот. С последните остатъци от ток изпрати на Магомед най-опасното искане:

— Кило и половина. Но парите предварително на куриер. Не е моя идея, хората искат.

Магомед не успя да отговори — телефонът угасна.

Вратата на входа не беше затворена плътно — пречеше й парче тухла; Иля го беше правил същото като ученик, когато излизаше да играе на двора. Насядалите по пейките бабички го ругаеха заради това — никога не се знае кой може да нахълта вътре. Тогава им се присмиваше и продължаваше да подлага тухла под вратата, че даже по-близо до пантите, за да не могат бабките да я извадят. След това в зоната чу инструкции за това как да се удуши бабичка с одеяло и как с въже за скачане. Напразно им се беше присмивал. Старицата е удобна плячка, нея и слабак може да я убие. Спомняше си там за своите тухли и за мама си спомняше.

Спря се до тухлата. Огледа се. Просеката между блоковете беше празна. Сигурно всичките ученици бяха изчезнали, беше се превърнало в царство на стариците. Погледна през прозореца: от улицата е по-светло, стъклото е покрито с амалгама. Ако сега някой го гледаше от кухнята си, Иля нямаше да разбере.

Пистолета беше оставил у дома — не може да го мъкне със себе си; сега съжали за това.

Внимателно отвори вратата. Пусна светлината пред себе си. Отвътре излезе влажна топлина. Входът мълчеше. Дишаше с леко свистене: течението от първия до петия етаж. И мълчеше.

Къде ли биха избрали да го чакат?

Къде би чакал самият Иля, ако искаше да изненада човек? На стълбите до входа? До шахтата за отпадъци на горния полуетаж? В апартамента. Вратата на апартамента не се заключва. Който иска да влиза, да взима каквото пожелае. Най-добре щеше да е в апартамента.

Мина някоя друга минута, той продължаваше да чака. Слушаше. Вече не му се бързаше.

И дочака: от „Деповска“ се появи и зави към него детска количка. Розова, лежаща. И заедно с нея — жена с ватирана шуба и плетена шапка. Той не познаваше такива съседи, а тя крачеше право към него, към техния вход.

Стоеше и гледаше как тя избутва детето си все по-близо до него, оставаше все по-малко време. Може да мине покрай него? Може пък да отиват към боровете?

— Младежо! Не затваряйте!

Трябваше да й хлопне вратата под носа, да се изстреля нагоре по стълбището и ако там го чака някой… Да стреля в него само ако е дошъл да стреля. Докато тя си закара количката по стълбите… Ами ако онзи слезе, натъкне се на нея и реши да не рискува?

— Ще ми помогнете ли да я кача?

Жената потърка зачервения си от студа нос. Месести прасци в черна опаковка, бледи очи — виолетови. Иля надникна в количката. Там се виждаше само връхчето на носа, шапчицата беше смъкната почти до самите бузки. Дишаше равномерно.

— Момиче.

А може и обратното: ако се качи заедно с нея, те няма да се осмелят? Свидетел. А да се убива жена заедно с детето, това е някак… По-лесно е друг път. Тоест за Иля щеше да е по-лесно.

— Вие от нашия блок ли сте?

— Аз… Тук. Да. От единайсети апартамент. Горюнови. Току-що пристигнах.

— А ние сме под наем. Пети без асансьор! Ще ми помогнете ли? Чувате ли ме, младежо?

— Да.

Хвана количката отпред. Отвори по-широко вратата. Крачка. Крачка. Горе беше почти тихо. Само ехото се разхождаше по стълбището, нищо друго.

Бебето в количката започна да мляска, да се върти. Разхленчи се. Пречеше му да се ослушва.

— На шест месеца — каза жената. — А вие как се казвате?

— Иля.

— Че то мъжът ми е по цял ден на работа, какво да се прави.

Завиха от втория към шахтата за отпадъци между етажите. Момиченцето се разгорещи още повече, започна да пищи.

Както в онзи сън, спомни си Иля. Както в съня, в който той се качваше по входното стълбище и чакаше куршума в тила. А влезе в апартамента на Нина, през лятото, в приготовленията за пътуването и аромата на печени ябълки.

Откъм отворената входна врата духаше вятър и тласкаше Иля нагоре. А той напук на вятъра се бавеше, не искаше да се качва.

Стигнаха до третия.

Мина бързо покрай своята врата и извърна глава, току-виж гледат през шпионката.

Помогна на жената да се качи до петия, прие благодарностите й и сам й благодари — без тя да знае защо. Едва след като тя заключи вратата след себе си, на Иля леко му олекна. Заслиза на пръсти.

Кибритената клечка беше на мястото си, но той не й повярва. Отвори вратата така, сякаш се връщаше в събота сутринта от клуба и се стараеше да не събуди никого вътре.

Но щом разтвори вратата по-широко, апартаментът веднага му дъхна в лицето със спарения си кухненски въздух: на шчи и нещо развалено — и пред очите му вратата на майчината стая се затръшна силно от течението.

Иля го преглътна.

Постоя безшумно, ослушвайки се няма ли някой друг жив в апартамента освен него. След това се прокрадна в кухнята, измъкна пистолета от кухненския шкаф, щракна предпазителя и вече въоръжен, тръгна да проверява. Стаята му беше празна и се намираше в точно същия вид, както я беше оставил. На масата лежеше незавършената рисунка, леглото беше неоправено.

Отиде в майчината стая.

Натисна бравата — заключено. Натисна още малко — не се отваря. Отвътре беше залостено. На вратата й имаше малко мандало, спомни си Иля: като го вдигнеш нагоре, можеш да хлопнеш вратата и то само пада и заключва. В неговата стая нямаше такова.

Притисна ухо към вратата. Вътре цареше пълна тишина, не се чуваше нищо. В стаята на майка му със сигурност нямаше никого. Тъкмо отваряше прозорчето да проветри, когато звънна на Серьога. И течението беше хлопнало вратата. А пък заключването… Може би случайно беше вдигнал мандалцето.

То можеше да се вдигне и от коридора, имаше една мъничка дупка, като бръкне с нещо тънко в нея, пружинката избутваше мандалцето нагоре. Иля потърси в кухнята нещо, с което да я натисне. Взе кибритена клечка, ножче, започна да я остри. Острието се плъзна, поряза го, пусна кръв. Отказа се от тая работа, отиде в банята да потърси в шкафчето йод и лепенки.

Ядосана си ми? Ами стой си там!

До вечерта се кри в черупката си, гледа телевизия.

Телевизорът служи за две неща: да заглушава и да запълва празнотата.

Днес Иля имаше нужда от заглушаване. Заглушаване на притесненията, заглушаване на съвестта, прекъсване на всички разговори, които можеше да води със себе си.

Не биваше да включва телефона, за да не го засекат — но и да мисли гръмко, не беше желателно. Просто трябваше да седи и да търпи до появата на есемес от Магомед: дали е съгласен да бъде измамен, или не?

За да получи отговора му, Иля няколко пъти излизаше от дома, притичваше през улицата, гледаше да се отдалечи колкото се може повече — на „Букинско шосе“, на „Батарейна“, на „Чехова“ — и включваше за секунда заредения с ток мобилен телефон.

Магомед мълчеше — дали се надсмиваше на наглостта му, или просто вече беше зачеркнал Хазин и беше намерил по-надежден доставчик; а може би се съветваше с някого? Не изпращаше нито отказ, нито съгласие.

Всеки път Иля задължително обикаляше блока: търсеше чужди коли със затъмнени стъкла, мотаещи се безцелно мъже, полицейски патрулки. Но който и да ровеше сега из Москва, който и да се опитваше да намери в гънките й Петя Хазин, още не беше стигнал до Лобня. Денис Сергеевич сигурно си имаше и друга работа; в края на краищата нямаше повод да обявява Хазин за федерално издирване.

В четири часа слънцето започна да избледнява и скоро залезе; и почти след това изгуби вяра в него. Още преди то да пропадне, се появи нащърбената луна да го погребе. Тя светеше доста ярко с отразена светлина на все още прозрачното небе, но инфрачервеното не можеше да отразява. Вятърът, който се беше появил още през деня, стана по-режещ и набързо измете от Лобня дневната топлина.

По всичките канали на телевизора даваха скучни филми, заснети сякаш на стар телефон. Цветовете им бяха избледнели, към героите се обръщаха с пълните им имена: Елена, Андрей, Константин, говореха равномерно и равнодушно. Страстите им кипяха бурно, но героите ги търпяха стоически — така, сякаш в тоя живот нищо не можеше да ги разклати. Но сигурно имаше кой да ги гледа, щом ги излъчват, сви рамене Иля. Майка му сигурно ги беше гледала след работа. Много успокоява да гледаш как другите страдат, макар и толкова пресилено.

Свари си спагети, хапна ги с кетчуп, спомни си тиганиците от сутринта, позасмя се.

Филмите бяха прекъсвани на равни интервали от новини: пук, пук, пук. Като че ли отначало разтрошаваха вечния лед, а после забиваха колове в почвата. Вероятно строяха нещо.

По време на новините също имаше прекъсвания. Всички водещи имаха много притеснени физиономии: светът се разпадаше на парчета. Само Родината някак все още стоеше. Показваха чиновници, които обясняваха как. Чиновниците изпъстряха речта си с жаргонни думи, за да се приближат повече до зрителя. След това излъчиха откъс от обръщението на президента — той заплашваше клеветниците на Русия. От кратката реч Иля разпозна много думи, които за пръв път бе чул в затвора.

По-късно вечерта започнаха токшоутата. На кръгли арени се караха мутри в костюми, обикаляха се един друг като гладиатори, веднъж дори се стигна до официално сбиване: някакъв злобен тип удари с глава в лицето фирмаджията франкмасон и му разкървави носа. Авторитетни блатни се надвикваха, замерваха се с флаери. Винаги побеждаваха козлите активисти, а демократите отвръщаха „не сте прави“ и под съпровода на освиркванията ги изпращаха у дома да си бършат кървавите сополи. От всичко това Иля си направи извода, че целият скандал е замислен от администрацията, за да изправи косите на всички, които отхвърлят затворническите порядки. Е, какво, напълно разбираемо.

Съвсем оглупял от говорещия сандък, докаран почти до ръба и раздразнен от последното шоу, Иля включи телефона директно в кухнята и сам написа на Магомед, вече съвсем нагло: „Не се бой, няма да има номера“.

Отговорът на което пристигна веднага:

„Че аз не се страхувам! — четири смеещи се жълти кръгчета. — По-добре ти самият се страхувай!“

Иля също му изпрати усмивчици, за да мине всичко като шега. Почака още — дали ще продължи разговорът? Дали натисна правилния бутон на абрека? Закле се повече да не му пише — ще се усети, че Хазин нервничи, и самият той ще се изнерви.

От срещата с Магомед не се страхуваше: ще вземе със себе си пистолета, ако го заплашат — ще го извади и ще им го покаже. Трябва да проработи.

Хайде, де, давай! Още колко можеш да топаш топката?! Телефонът сякаш запуши.

„Добре! — най-накрая му цъкна Магомед. — Все пак се знаем. Ще получиш парите в четвъртък. Ще се срещнем с твоя човек и ще му ги дадем. Стоката в четвъртък ли ще получа?“

„Да! — му изкрещя радостно Иля. — Когато пристигнат парите, хората ще дадат стоката.“

„Утре ще ти кажа къде точно“ — кимна сухо Магомед.

— Където и да е! — Иля скочи от кухненския стол, подрипна, опря пръсти в ниския таван. — Където и да е, гадино!

Отвори прозореца, пое си свеж въздух, изкрещя към Лобня:

— Аааааауууууууу!

Измъкна водката от фризера, загълта я директно от шишето, тя го смръзна, после го разпали. Чукна се с телевизионната кукла в син костюм, целуна я по носа.

— За любовта!

В този миг телефонът пак се обади: прозвънтя като чаена лъжичка, с която разбъркват сироп против висока температура за малко дете в чаша със сладко. Звънко и тъжно.

От Нина.

— Петя, при теб всичко ли е наред? Цял ден телефонът ти е изключен, неспокойно ми е нещо — написа тя.

— Всичко е отлично! — отрапортува той, без да се замисля.

— Наистина ли? — попита тя. — А кога ще приключи твоето внедряване?

— Съвсем скоро — каза й Иля сладката лъжа с горчивина.

— Притеснявам се за теб. Не съм се страхувала така от онзи път, когато се замеси с онези брадатите, помниш ли?

С кои? Част от радостта му се изпари. Не върви да я попиташ. Можеше да се досети приблизително за кого и за какво говори. Но сега не му се задълбаваше в сериозности.

— Онези с расата и кръстовете? Помня, корави момчета — с последните остатъци от смях й написа той.

— Ама и ти си един! Наистина ли?

— Те всъщност излязоха от нашия бизнес, техният потръгна добре, добри парички изкарват — продължи той.

— Фсссс — по котешки изсъска Нина и залепи скобка: едва-едва се усмихна.

Иля също се усмихна — с половин уста, като ударен от инсулт; вместо онзи Петя, който сякаш беше жив. Той беше длъжен да пуска шегички на приятелката си, за да не се страхува тя.

— А аз днес си легнах по-рано и изобщо не можах да заспя. Съвсем се измъчих тук. Не може ли поне мъничко да поговорим? На глас?

Другата половина сякаш беше на онзи Петя, който не можеше да мърда устните си. Но Нина нямаше как да я различи — тя не беше осветена.

— Двамата с Мухтар бдим тук на границата. Ако започна да се лигавя на глас и да се хиля, наркодилърите ще тръгнат по друга пътечка — написа Иля.

— А ти все едно си с Мухтар — отвърна тя.

И изпрати три емотикона: полицай, куче, сърце.

— Ами ако той приеме всичко на сериозно и се влюби? — с половин усмивка попита Иля.

— Тогава ще му се наложи да си има работа с мен! — Нина прилепи две емоджита: двама борци, единия с червено трико, другия със синьо, готови да влязат в схватка.

Иля се позасмя.

После го прободе.

Прободе го, защото се смееше с нея вместо Петя.

— Добре, слушай… — написа й той. — Сега не е много удобно.

— Почакай, почакай! — побърза да го прекъсне тя. — Имам един важен въпрос!

— Какъв?

Не му отговори веднага — а после изведнъж пристигна снимка. Иля натисна по размитите контури, за да я зареди — и ослепя. Това бяха гърдите на Нина. Голи. Неприкрити с нищо: само отдолу ги поддържаха тънки пръсти, макар че дори да не стърчаха, а почти да се бяха долепили до земята, пак щяха да имат съвършена форма. Зърната й — кафеникави, прибрани навътре от бъдещия му поглед — го привличаха като епицентър на ураган.

Снимката беше изрязана до устните. И шията й, гола и нежна, и ключиците с вдлъбнатините, и тъмносивата татуировка на мястото на кръстчето — всичко беше тук.

Иля стисна телефона. В живота си не можеше да си представи нещо по-красиво.

— Само ми се струва или гърдите ми са станали по-големи?))) — изпрати му след минутка въпрос с три усмихнати скобки, като първо му остави време да им се налюбува.

— Идеални са станали — едва успя да напише той.

— Така, чакай, а какви бяха?! — този път смях до сълзи.

— Нин! Трябва да работя!

— Ой. Толкова ме възбужда, когато говориш делово! Може би следващия път трябва да се престориш, че все едно пишеш отчет?

— Пффф — подразни я той.

— Адски ми се прави секс! — внезапно заяви Нина. — Четох, че при бременните колкото повече напредва, толкова повече им се иска. Но това е безсмислено?

Иля стана от стола, погледна отражението си в прозореца, почука по масата, като си мислеше, че все пак тя е същинска опасна зараза. И в този миг забеляза: стрелката на телефона светеше. Значи преди не е светела? А сега защо? Трябваше да се сбогува.

— Повече не мога, край! Утре ще си пишем!

— Секунда още! Наистина е важно! — примоли се Нина.

— Само бързо, че ей сега ще ме разсекретят! — предаде се той. Наложи се да чака още минутка. И отново пристигна размазана телесна снимка. Иля покорно я отвори, убеден, че тя отново ще го изкуши.

Беше коремът й.

Загорял: от пъпчето стърчи сребриста обеца щанга. Струваше му се абсолютно плосък.

— Поздрав за теб.

Тази глупост съвсем го извади от равновесие. Не знаеше как да отговори правилно на това. И на него поздрав? На нея? От кого? От татко?

Спомни си подбелените очи на Петя в светлината на фенерчето, спомни си замръзналия кладенец, тежестта на тялото му, хидравличната сила на замръзналите ръце. Спомни си още как Петя се опитваше с почервенелите си пръсти безуспешно да набере кода в телефона — веднъж, втори път — като така помогна на Иля да го види и хубавичко да го запомни. На кого искаше да позвъни? Може би на Нина?

— Добре, извинявай, разбирам, че това са женски глупости! — разкая се тя. — Нали знаеш, че на бременните и мозъкът им атрофира. Направо усещам как процесът се развива. Хайде, кураж!

— Ок)).

— А ще ме пуснеш ли обратно в апартамента ти? Ако не, мога и тук да изкарам. Просто ми домъчня за твоя прът за стриптийз!

— Нин, наистина трябва да вървя.

— Добре, добре. Край! Лека нощ!

— Лека).

И едва сега, когато на самия него започна да му просветва, той се усети и за другото: кой ще изпълнява вместо него всички тези обещания, които толкова щедро дава на Нина? Кой ще ги изпълнява вместо Петя?

Спаси ли я той? От какво? От онова, което не е по християнски?

Никакъв отговор. Дори ехото мълчи: апартаментът е твърде малък за ехо и е претъпкан с вехтории.

Как е било по-добре? Как би било по-добре?

Та тя нали ще разбере, скоро ще разбере, че той е мъртъв, че е убит. Ще го намерят в колектора и дори да не отиде на разпознаване, тогава какво?! На погребението ще отиде. Защо се спусна вчера в кладенеца при Хазин? Как сега отново да повярва, че Хазин — това е той?!

Иля изтича в коридора.

Майчината му спалня все още беше заключена — Иля не се беше приближавал до нея, откакто вратата се беше хлопнала и той се беше порязал.

Ако изпие още водка, може съвсем да се срине. Човек не бива да пие водка сам, тя пробожда ципата между ума и безумието, което се съхранява у всеки човек в специален мехур като жлъчката. Ще се разтече тъмна жлъч и ще разяде всичките му вътрешности.

Трябва да заглуши с приказки тази тежест, тази гадост, да я задуши с танци, със силна музика гадината, с веселие — както се размазва с подметка върху асфалта някоя стоножка!

Но с кого? С кого?

Тогава се сети: Гоша! Има телефона му. Той нали му предлагаше: пиши, звъни, хайде да станем приятели! Вторник — и какво като е вторник. Освен това още не е станало късно. Той може и да почерпи Иля със своя смях, със своето пиянство, със своя прашец, с каквото и да е, за да може до утре, до изгрев-слънце, Иля да не чувства времето и да не бъде сам.

Трябва да му се обади от майчиния телефон, както възнамеряваше.

Къде е той? Беше го оставил в стаята й, в нощното шкафче. Там беше и зарядното.

Успя все пак да наостри с ножа една кибритена клечка — този път не се поряза. Седна на пода до майчината врата, като се смееше на намерението си да щурмува стаята с пистолета. А изпод вратата се процеждаше леденостуден въздух и процепът бе запълнен с тъмнина като епоксидна смола.

Нищо; почовърка в ключалката — отвори.

В стаята беше голям студ. Нямаше никого. Пердето на отвореното прозорче се издуваше, летеше. Светна лампата. Вятърът беше пръснал по пода разни справки с печати на сива болнична хартия. От подпрозоречния перваз ги беше издухал.

Седна на леглото, дръпна чекмеджето. И мобилният телефон беше тук, и зарядното.

Включи го направо в контакта зад нощното шкафче, за да не ходи по-далеч. За да не се стори на майка му, че иска да избяга от нея. Ток като че ли имаше, но телефонът не оживяваше, упорстваше. Дай ми го, на теб за какво ти е сега?

А на мен ми трябва, за да звънна на Гоша. На Гошан. За да ме издърпа в града. За да мога да се разходя заедно с него по нощните булеварди, да се натъпча до пръсване в някой бар за негова сметка, за да ме научи как се дрънка безспир за глупости — а хората да ме слушат със зяпнали уста. За да ми прехвърли от своята лекота, от своето нахалство, така че да мога да се запознавам с непознати момичета също като него, за да разбера как се живее за деня дори ако напред има още сто години. И ще отида днес да се пошляя, ясно ли е? Отивам и това е!

За да не мисля.

Затвори прозорчето — за да не го плаши повече.

На телефона светна зелено — монохромният екран светна. Повъртя апарата в ръцете си. Странно беше усещането да държи телефона й. Да мисли, че тя го е притискала към ухото си. Все пак от разговорите в телефона попадат и засядат някакви прашинки от човешката душа. Дали в мембраните, или в микросхемите.

Незнайно защо го погали. Добре. Къде е номерът на Гоша?

Включи за секунда Петиния телефон, бързо намери в него Гоша и набра номера му на майчиния телефон. Готово, може ли да звъни? Вярно, че беше дванайсет без петнайсет. Но не спираше да го човърка, не утихваше.

Натисна бутона с вдигнатата зелена слушалка. Имаш ли останали минути, мамо? Чу се кошмарният сигнал — и Иля внимателно притисна ухо към телефона, на същото място, където бе притискала ухо и майка му.

Позвъня, позвъня: веднъж, пет, десет пъти. Включи се телефонният секретар — Гоша с бодър глас предлагаше да запишат за какво го търсят, кълнеше се, че ще върне обаждането. Не, почакай, нужен си ми сега, а не после. После ще цъфнат налъмите.

Отново го набра. Пак започна да отчита: туут, туут, туут. От другата страна вдигнаха.

— Ало?! — уплашен момичешки глас.

— Привет — рече хрипкаво Иля. — Може ли да говоря с Гоша?

— С Гоша? — разстроено повтори момичето.

— Ами да, Гоша. Това нали е неговият номер?

— Ами Гоша умря — отвърна тя.

— Какво? — рече Иля.

— Умря. Наистина. Преди половин час. От Бърза помощ казаха. Стана му нещо на сърцето.

— Как на сърцето? Тоест?!

— В караокето — отвърна тя, сякаш това обясняваше всичко. — Сега съм в болницата. С него се запознахме тая сутрин. А вие добре ли го познавате? Можете ли да дойдете тук? И милицията дойде. Че аз нищо не разбирам.

Иля прекъсна връзката. Натисна бутона с червената слушалка и задържа, докато телефонът не изключи. По-дълго от необходимото. После го хвърли на леглото.

Тоест, я беше попитал той, макар вече прекрасно да знаеше какво е станало. От какво би могло да стане нещо на сърцето на млад човек, който още няма трийсет години и който сутринта се беше запасил с кока? Само от едно. Свръхдоза. Беше повикал момичетата в караокето, сигурно ги е черпил там: всичко според сутрешния си план. Освен последното.

А това ти му го продаде.

Хазин му беше отказвал, а ти му даде. Хазин, който го беше обиждал, на когото не му пукаше за него, който го беше ползвал като шут — той беше спрял да го тъпче, но ти реши вместо него, направи го посвоему. Изсипа на тоя слабак, на това плямпало, на тоя блажен човек направо шест грама, даде му ги на добра цена! И той ги взе — взе повече наслада, отколкото може да издържи глупавото сърце парцал. Алчност. Глупост. Скотство.

Ти взе чуждия телефон, намери в него един жив и весел човек, изкуши го и го уби. Сега танцувай, давай, танцувай, плямпай с пълен глас — сам на себе си! Сам дери гърло, за да се надвикаш.

Падна на колене пред майчиното легло.

Докосна стационарния телефон, по който само мъртвите можеха да се свързват с мъртви.

Не съм го искал. Ако ме бяха оставили да изтрезнея, и Хазин нямаше да убия, честна дума. А сега една плочка от доминото събаря следващата, всичките сами се срутват край мен.

Зарови лице в смачканата възглавница.

Сами? Изобщо не е така: ти ги буташ. Събаряш с крака лабиринта от плочки съдби, в който си се оказал, за да се измъкнеш и да избягаш, да се спасиш от наказанието, което си заслужил. Хазин те прати в зоната, а този какво ти е направил? Той никому нищо не е направил. Той за какво плати? За някаква си алчност? За своята — или за твоята?

Не ти ли стигна Петя? Сега какво, грижливо ще извадиш от черния телефон всички, които въпреки всичко са обичали Хазин, и ще съсипеш и техния живот? Приятел, приятелка, майка и баща.

Според теб как ще им се отрази шибаната ти клоунада, когато разберат какво се е случило? Как ще задържи Нина Петиното дете в корема си, когато на погребението ще се чуди кой й е писал вместо него? Как бащата, който се гордее — личи си, че всъщност се гордее! — че е възпитал от сина си такъв хищник, че онзи е пораснал още по-силен и по-хищен от него, ще зарови в земята него, единствения?

От това също ли ще избягаш? А?

Иля скочи, угаси лампата, затръшна вратата с всичка сила, изстреля се в кухнята, ливна си водка.

Натисна бутона на Петиния телефон.

Отново издърпа Хазин от мъртвите.

Едва го дочака да дойде на себе си, да се измъкне от безпаметството. Давай тук баща си, дай го тоя упорит козел! Той все мрънка, че те е страх да говориш по мъжки с него — ами давай, повикай го на разговор!

Намери преписката с Юрий Андреевич.

Започна да натиска буквите толкова силно, че по екрана премина вълна като след падането на камък във вода: СПИШ ЛИ?

Бащата не се събуди бързо, но все пак отговори: КАКВО ИМА?

— Относно Нина.

— Какво, по дяволите?! Знаеш моята позиция! Дори не започвай!

— Чуй ме — с пиянска злоба и решителност му написа Иля. –

Не беше добра нощта: не може да се спи, няма къде да се излезе, луната дразни, водката малко, възглавницата гореща, одеялото не диша, сънищата не са сънища, едни неразбираеми, хладилникът стене, преминаващите коли го будят с бръмченето на двигателите си, опитват се с фаровете си да влязат в апартамента, сенките на голите брези пълзят по стените и в главата му всичко бучи, бучи. На изключения телефон пристигат тревожни съобщения: блъскат се като птици в измити прозорци, не го оставят да спи.

Заспа към сутринта, събуди се недоспал. Искаше да си направи от кафявия чай на пакетчета, но беше свършил. Пъхна телефона в джоба си, облече се как да е — да изтича до „Пятерочка“, защото без горещ подсладен чай не можеше да премине в следващия ден. Слезе по стълбите още сънен, излезе на двора — наляво, към улица „Московска“ и магазина — и видя: стои микробус с някакъв неразбираем цвят, със затъмнени стъкла и стои така, че входът му е разкрит като на длан, а Иля от своя прозорец не можеше да го види. Ауспухът дими, колата не помръдва от мястото си.

Той се завъртя рязко, сякаш беше забравил нещо вкъщи, и даде назад, през парка, по екопътеката — покрай „Пятерочка“, заобиколи по „Деповска“, без да се оглежда, към „Батарейна“, там скочи в пристигналия автобус, къде отива? Какво значение има!

Погледна през задния прозорец: не го ли преследват?

Нито за секунда не се усъмни, че го следят. Спомни си думите на Игор, спомни си горещата стрелка в телефона, докато си бъбреха с Нина. Но как да я отреже? А сега вече не може да се прибере вкъщи. Ще вардят входа, докато не се върне, няма да отстъпят. Иля е сам, а те са безброй.

Носи ли паспорта си? Обля се в пот. Пребърка джобовете си: намери го във вътрешния. Слава богу, не го беше вадил! Телефонът също, портфейлът е у него. Най-важното. Пистолета беше оставил у дома! Как ще иде без него утре на срещата с абреците? И къде да се скатае за през нощта? Добре, няма защо да мисли толкова напред. Само днес да не го хванат!

И майчиният телефон остана вкъщи. А на него трябваше да звънят от фирмата, ако с паспорта се появят някакви проблеми. Но това не е проблем, не е проблем, нали има визитка.

Малко се поуспокои. Слезе на някаква спирка, ориентира се къде се намира, прехвърли се в друг автобус, добра се до станцията. Реши до Москва да не включва мобилния. А в Москва ще е като игла в купа сено. Преброи парите си: бяха останали хиляда и петстотин. Парите на бездомника свършват по-бързо, но до сутринта със сигурност щяха да стигнат. А утре вече ще бъде съвсем друг ден.

Не включи телефона до Москва: гледаше през прозореца. Макар всичко това вече да го бе виждал.

Добра идея беше — за „Колцевая линия“.

Тя няма нито начало, нито край. Никой не го гони от вагона. На „Колцевая“ може и да си поспи, и сред хората да се скрие.

В метрото не пусна веднага телефона, първо се прехвърли на Колцо, от „Менделеевска“ на „Новослободска“. На, засичай! Изненадай се как така изчезнах в Лобня, а се появих в Москва.

Влакът пристигна, привика го вътре.

— Станция „Новослободска“ — обади се гласът на вагона. — Следваща станция „Белоруска“.

Тогава Иля все пак си зададе въпроса — защо не го бяха заловили веднага, щом беше излязъл от входа? Та нали можеха да го сгащят от двете страни в междината между блоковете. И когато се обърне, да го проснат на земята. Заповед ли нямаха? Или това беше просто наблюдение? За задържане са нужни основания, а той какви основания им беше дал? Или, съобрази той, просто не бяха разпознали него в Иля.

Та нали по телефона търсят Хазин, така че чакаха от входа да излезе Хазин. Освен ако предпазливият Игорек не го беше снимал на сметището. И ако не беше изтичал с размахана опашка да покаже снимките си на Денис Сергеевич. А може би и едното, и другото — но очевидно до сутринта още не беше успял.

Докато още не се бяха усетили, за тях той беше невидим.

Включи телефона.

Веднага му се изсипа всичко, което не беше получил през нощта. Преди да изключи телефона, разбира се, той беше успокоил Петиния баща: всичко е нормално, не се притеснявай; но се оказва, че те не са се успокоили.

КАКВО СТАВА С ТЕЛЕФОНА ТИ! ПОЗВЪНИ ВЕДНАГА, ЩОМ МОЖЕШ! — настояваше бащата. „Петенка, много се притесняваме за теб, позвъни ни, моля те. Мама.“ АКО УТРЕ НЕ БЪДЕШ НА ВРЪЗКА, ЩЕ ЗВЪНЯ НА НАЧАЛСТВОТО ТИ. „Толкова дълго те търсим! Ти, разбира се, невинаги можеш да отговаряш, но ние просто се вълнуваме заради думите ти. Покажи ни, че всичко при теб е наред!“

Едва успя да напише и на двамата „Жив съм“, когато телефонът запя и завибрира — Нина. Под земята беше успяла да го намери, в тунела.

От дясната му страна седеше някакъв провинциалист с проскубана ушанка, гледаше телефона му, пречеше му да измисли как по-нежно да се отърве от Нина.

Иля просто изключи звука и обърна телефона с екрана надолу, за да я накара тя сама да се откаже. Но Нина също беше на тръни. След минутка цъкна съобщение. Отвори Уотсап — беше изпратила гласов запис, натисни плей и слушай.

— Петя, моля те! — Гласът й беше развълнуван, поривист. — Какво пак става с теб? Майка ти ми се обади, пита кога съм разговаряла с теб за последен път! И аз осъзнавам, че дявол знае кога? Внедряване, работа, всичко разбирам! Не можеш ли поне веднъж да се измъкнеш настрани и да ми напишеш просто едно такова съобщение: „Нина, с мен всичко е наред, скоро ще се видим“? Баща ти там валкордин пие, майка ти място не може да си намери, а такива неща да им пишеш?… Знаеш ли какво? На мен гласово съобщение не ми стига. Искам видео, ясно ли е? За да видя, че не са те затворили в ничие мазе, че не си завързан, че зад гърба ти не виси някакво там знаме на „Ал Кайда“, и това е! Или нека поне да се срещнем за две минути. Искам да видя, че не са те пребили някъде. И на вашите позвъни? Много те моля. Чуваш ли?

Говореше толкова силно, че мъжът с ушанката повдигна плешивите си вежди. Иля се обърна с гръб към него: „Какво си наострил уши, по дяволите?“; онзи оклюма.

И вече спокойно, без да е обект на чужди погледи, Иля написа:

— Какви са тия клоунади? Работни моменти!

— Не ти вярвам! — отвърна упорито Нина. — Ако не можем да се видим, прати клип! Поне десет секунди!

Иля влезе в архива на Петя: дали няма някой запис, който би свършил работа сега? В който Петя се усмихва: „Привет, Нин, всичко е наред, спокойно“. Не, такива клипове Петя не беше снимал. Вечеринки, сбирки, задържания, гонки с коли из нощна Москва, по крайбрежната улица, на фона на оглушителна музика: все неподходящи!

— Не мога клипове да пращам, ти подиграваш ли се? — написа той, макар да знаеше, че по този начин няма да се отърве. И вкопчен в изплъзващия се под краката му пясък, започна да драпа нагоре. — Добре, хайде, тази вечер ще се опитам да се измъкна за малко! В някое кафене?

— Наистина ли? В нашето? — попита Нина.

— В „Кофемания“ на „Садово-Кудринска“ — предложи той единственото, което знаеше в сегашна Москва. — В девет.

Колкото се може по-късно. По-дълго да протака. Тя ще се обади на родителите му, вероятно ще се обади. Нека им каже: всичко е наред, довечера ще се видим. И половината време до утре ще мине. А после той някак ще успее да се измъкне с лъжа до сделката — и до полета.

— Ще ми паднеш в ръцете, авантюристе! — написа му Нина.

Иля замижа.

Погледна в тъмнината и отново отвори очи. Можеше да го направи.

Какво, наистина ли ще отиде на среща с нея? Не, разбира се. За какво му е? Защо да вижда колко по-добре изглежда на живо, отколкото на снимките? Трябва да приключва вече с тукашния си живот, лека-полека да излиза от него.

До полета.

Само да погребе майка си и да отлита.

Нищо че вече не бива да ходи в апартамента: там нямаше нищо, което можеше да вземе със себе си в Новия свят.

Започна да проверява дали не може да намери и самолетни билети в интернет: оказа се, че може всичко. Дори още днес можеше да отлети, места имаше. Цените започваха от сто и двайсет хиляди. За Тайланд два пъти по-евтино. Но ако всичко мине както трябва, тия две хиляди долара няма да ги усети. Затова пък хотелите в Богота струваха стотинки. Един съвсем приличен, тризвезден, със смешното име Ambar Hotel, струваше хиляда и двеста руски пари на нощ. Там Иля още днес би могъл да пренощува, имаше достатъчно. Приличен на вид хостел в колониален стил. И името предразполагаше: за да не му домъчнее силно за родината.

Реши още веднъж да провери билетите: в колко часа най-рано може да излети утре? Сега се появи някакъв друг сайт, цените там бяха от осемдесет хиляди. От раз четирийсет хилки чиста икономия, колко е това в долари? Повече от шестстотин! Нормално ли е? Ако успее да свърши всичко до шест вечерта. А в колко трябва да е на летището? Два часа, три преди това?

Ето, канеше се да отива в Петината Колумбия, а нищо не знаеше за нея. Отвори Уикипедия, за да прочете: език испански, столица Богота, население четиридесет и осем милиона, граничи с Карибско море на север и Тихия океан на запад. Девиз: „Свобода и ред“. Добре е, че е ред, помисли си Иля: щом на герба пише „ред“, значи в страната цари пълен бардак. Лошо, че е „свобода“. Но от друга страна, с какво могат да ни изненадат? Хареса му още и територията: повече от милион квадратни километра, двайсет и пета по размери в света. Има къде да изчезне.

От Богота веднага ще се завре нейде из джунглата, за да не го намери никой. Макар че защо да ходи в джунглата, когато там имат толкова много плажове? Ето ги и Карибско море, и Тихия океан.

Започна да чете историята, но му стана скучно. Може и на място да я проучи. Сега най-важен е езикът — първите думи. В интернет имаше разговорник, естествено. Буенос диас, произнесе той шепнешком. Буенос тардес. Калиенте. Фрио. Сой ел фуего ке арде ту пиел. Мас деспасио, пор фавор. Но компрендо. Бастанте. Нищо сложно нямаше тук: обикновен романски език, половината корени латински, половината арабски, останали за спомен на испанците от маврите. В университета Иля беше изучавал френски, но испанският беше по-лесен, във филологическия факултет го избираха най-големите мързеливци. За няколко месеца ще започне да го говори. Пердоне. Те керо. Ерес айре, ке респиро йо. Ето, че песента вече я беше назубрил.

Никаква фантастика нямаше в това.

— Станция „Новослободска“ — произнесе гласът на вагона. — Следваща станция „Белоруска“.

Кръгът се затвори. Оставаха още сто.

Пътува, пътува — клюмна и заспа. Гледа — че той не се намира на седалката в метрото, а вече е в самолета. Върти се настрани, оглежда: наистина е в самолет.

— Защо се събуди? — пита го Нина. — Имаме още пет часа полет. Спи, аз ще те събудя, когато започнат да разнасят храната.

— Пет часа докъде? — През прозореца се вижда пронизваща синева, облаците са някъде долу, слънцето бие в опашката на самолета, не може да се разбере в каква посока се носят по небето.

— Ами накъде летим? Със сигурност към Колумбия! — смее се Нина. — Нали искаше задължително да гледаш финала на сезона в Меделин! Това беше твоя идея!

— Точно така — изумено отвръща той. — Точно така. Слушай, гони ме адска жажда. Ще отида да поискам водичка от стюардесата, ще ме пуснеш ли?

Нина се надигна — и той, разтърквайки бузите си, се затътри по пътечката. А всъщност си мислеше само за едно: та тя го бърка с Петя! Как е възможно? Може би вече се е сдобил и с лицето на Петя? Иначе тя веднага щеше да забележи подмяната. Та нали полетът до Колумбия е мечта на Петя, не негова.

Добра се до опашката, но не отиде при стюардесата зад пердето, а се затвори в мъничката самолетна тоалетна, която много приличаше на тази във вагона. Наведе се към огледалото: не, в него се виждаше Иля. Но някакъв странен Иля: загорял, гладък, охранен. С бейзболна шапка с плоска козирка на главата, бяла тениска със златиста щампа. Изми се със студена вода — лицето не се отми, остана си същото. Озадачен и обнадежден, той се върна на мястото си.

Нина го посрещна с усмивка, пусна го до прозореца. Целуна го звучно по ухото, а когато той се обърна, за да я смъмри за лудорията, тя му каза:

— Дай си ръката. Дай я, де!

Хвана ръката му и притисна дланта му към загорелия си корем — който беше съвсем лекичко закръглен. Топъл, копринен.

— Чувстваш ли?

Иля се опита да почувства и сякаш улови в дълбините му лек спазъм като нервен тик.

— Той ли бута така?

Нина кимна.

— Виждаш ли, няма нищо страшно — рече тя.

— Не е страшно. — Но въпреки това внимателно отдръпна ръката си от кожата й: вътре неговият син ли е, или Петиният?

Незнайно защо беше сигурен, че е син.

— Я чуй — спомни си той нещо в опит да смени темата. — Опитах се да вляза в онзи сайт Бога-бота, от баркода на татуировката ти. А той е с парола и не ме пуска.

— Нали ти казах паролата — отвърна Нина. — Забрави ли я, какво? Джей-осем-кей…

— И така, да се събуждаме!

Иля се сепна, замига с клепачи. Над него стояха две ченгета в тъмносини като колумбийска нощ куртки. Единият го подритваше с ботуш по обувката, за да може Иля да се събуди по-бързо.

— Ало! Младежо! С кого разговарям? — повтори по-старшият от двамата, лейтенант.

Как са го намерили?! По телефона ли са го проследили?! Иля седна, огледа се уплашено. Вагонът беше празен. Стоеше на едно място. Ченгетата се мръщеха.

— Моля да освободите вагона! — излая от говорителя машинистът: жив, не записан, нетърпелив.

— Този влак се отправя към депото. Слизаме, чакаме следващия, ясно ли е? — бавно, като на бавноразвиващ се, каза лейтенантът на Иля.

— Да, гражданино началник! — Той скочи с прегърбени рамене.

Двамата се спогледаха навъсено, но не тръгнаха да се заяждат: продължиха да търсят други клошари, които да изхвърлят от влака.

Изтича на перона. Пъхна ръка в джоба си — там ли е телефонът? Не са ли го откраднали, докато е спял?! Не са.

Вече беше обяд; телефонът оставаше включен, батерията почти се беше изхабила. Ами зарядното? Него го беше оставил у дома! И няколко позвънявания беше пропуснал! От майката и от някакъв непознат номер.

Патрулните стигнаха до края на композицията и изскочиха на платформата. Посъветваха се нещо и тръгнаха към Иля. Той почувства погледите им на тила си и тръгна бавно натам, където тълпата е по-гъста, а след това нагоре, без да знае коя станция е там.

Оказа се „Курска“.

И докато се изкачваше нагоре, вече знаеше със сигурност: вечерта ще отиде на срещата с Нина.

Точно до изхода се ширеше огромен търговски център; Иля се запъти към него. Там сигурно ще има от кого да си изпроси ток, да нахрани душата на Петя.

Влезе покрай мързеливата охрана, прегърбен, за да се скрие от камерите, мина през въртележките. И попадна в най-хубавия свят.

Тук звучеше бодра музика и навсякъде проблясваха усмивки, витаеха чуждоземни аромати, стъклените улици бяха ярко осветени, а зад всяка врата се разкриваше не дом, а цяло отделно измерение: тук сякаш имаше тропически остров, там нюйоркски апартамент, другаде се мяркаха парижки покриви. В този свят живееха почти само млади жени, добре изглеждащи и безделничещи. Тук Иля се чувстваше като гастарбайтер, избягал за пръв път от строителната площадка и попаднал веднага на Червения площад.

Всички магазини продаваха различни неща, но въпреки това еднакви: хората идваха тук, за да си купят нова самоличност. Купуваха рокли с мисълта, че заедно с тях ще получат ново стройно тяло. Купуваха обувки, защото всеки един чифт принадлежеше на Пепеляшка. В часовниците за сто долара имаше пружинка, която навиваше самоуважението. И всички усмихнати магазини продаваха щастие.

Хората бяха готови да похарчат цялата си заплата за щастие, че дори и на кредит да го вземат. Откакто бяха пуснали щастието на свободна продажба в моловете, хората някак си бяха забравили за превъзпитанието. Иля наблюдаваше всичко това от птичи поглед: самият той беше влизал за последен път в търговски център преди седем години, а и сега се беше намърдал тук само с хилядарка и половина. Няма как, щеше да си остане нещастен.

До утре: а утре самичък ще се обнови.

Обиколи всички кафенета, навсякъде попита дали има зарядни. В едното казаха, че ще му дадат, ако си поръча нещо. Взе си слаб чай и кифличка: похарчи една трета от парите. Започна бавничко да отпива от чая и да захранва Петя със слаб ток.

Попита: „Какво се е случило?“.

А тя отвърна: „Написах ти писмо“. И в този момент писмото падна в кутията:

Утрото на новия ден настъпи неохотно, улиците бяха затиснати от мъгла, слънцето се разтвори в нея като шипяща таблетка. Сякаш бог се беше тръшнал с грип и днес просто не можеше да се насили да нарисува света както трябва. Ръмеше.

Нямаше представа какво бяха успели да видят пияните на Трехгорка и какво не. Отдалечи се от капака с гръб към тях, не се обърна на подвикванията. Нямаше откъде да разбере новините: телефонът вече беше у Петя. Самотно му беше без този черен апендикс: отекващо в душата, празно в джоба.

Иля чакаше на „Новослободска“ още преди да са отворили, втори в негласно определената опашка. Охраната на входа на ФМС си беше пуснала радио; все още не приемаха посетители, Иля се притисна към стъклото, за да може по треперенето му да отгатне дали са намерили Хазин, има ли заподозрени.

Водещите говореха за Тръмп — тук охранителят позасили, но после, когато като че ли започнаха да говорят за Трехгорната манифактура, му доскуча и го намали.

Накрая отвориха, Иля се шмугна в тоалетната: да провери как изглежда. От огледалото го гледаше същият човек, когото бяха пуснали от ШИЗО: със зеленикав цвят на кожата и смачкан. Зализа косата си с вода, опита се да се усмихне. По-добре да не го прави.

Докато се любуваше на себе си, в чакалнята вече се бе напълнило с народ. Ведомството беше ремонтирано и беше придобило някак по-човешки вид: кабинетите за връчване на паспорти направени от стъкло, машина дава билетчета с номера. В прозрачните кабинки викаха по фамилии онези, на които всичко беше готово.

А Иля все не го викаха: нима майка му беше пропуснала позвъняването? Намерили са го в търсачката? Или службата за безопасност е хванала Наталия Георгиевна за ръчичката?

Не, просто му бяха оставили известно време да се поизтормози. След това извикаха строго: „Горенов!“.

Той дори не се позна.

Внезапно се усети, влезе и първата му работа беше да погледне към компютъра на лелката: дали чете новините? Взеха му паспорта, взряха се в него. Не му намигваха, по никакъв начин не намекваха за връзките му.

В коридора се появиха трима души в сини униформи и на Иля в неговата стъклена кабинка също му се прииска да стане прозрачен.

— Почакайте — рече чиновничката.

Вдигна слушалката, извърна се от Иля и започна да ръси отровна слюнка върху телефона:

— Да. Горюнов. Да. С е. Не знам. Аз какво общо имам? И какво? Наново? Чрез съгласуване? Добре.

Остави слушалката и се потопи в компютъра. Иля вече го нямаше в тоя кабинет. Жената пишеше нещо с един пръст, мърдаше мазната мишка. Несъществуващият Иля се размърда; тя го погледна намръщено.

— Всичко наред ли е? — не издържа той.

— Не знам — тя кликна върху нещо в обърнатия екран. — Ще кажат.

Дори снощните пиянки да бяха минали покрай капака, на сутринта работниците със сигурност ще се натъкнат на дупката. Млечната светлина е попаднала във вътрешността, разбудила е Хазин; сега там вече заграждат боклука, първо са се заели с работниците: който не може да се оправдае на руски, първо него ще обвиним. Ще разпознаят Петя по значката, разбира се, след това е само въпрос на време кога всичко това ще попадне при журналята, кога ще се появи по телевизията и дали Магомед гледа телевизия.

В кабинета се вмъкна шкембелия с пагони, плюнчейки пръсти, разлисти опърпания граждански паспорт на Иля, изучаваше през очилата си печатите и отметките. Взе паспорта със себе си. Стана задушно като пред буря, във въздуха се нагнетяваха милиони волтове. До срещата остава час и нещо, а тия гадове с пагони още го държат, мотаят го, протакат, навиват времето му като маркуч на макара, съвещават се: да го помилват или от скука да го накажат, заядливците.

Излъга ме ти, Наталия Георгиевна, няма да ми простят грешката във фамилията, държавата трябва да отчита правилно всяка своя въшка, без това не може да й търси сметка. Ако можеше толкова лесно за петдесет хиляди рубли да се купи свобода, нямаше ли всички хора отдавна да са се запасили?

— Да почакам в коридора? — попита Иля.

— Стойте тук.

Магомед, Мага, чакай ме, вярвай в Хазин, скоро ще дойдем, всеки момент, нищо сериозно не се е случило. Само пресипнахме, онемяхме, не можем да ти извикаме, отваряме уста, а там няма звук. Сега ще дадат паспорта, ще се извинят за чакането, и аз-ние ще полети като вятър към теб!

Шкембелията се върна след още двайсет утроени минути.

Сякаш му бяха позвънили от онази канцелария, в която Иля току-що беше шепнал отчаяно.

Измърмори нещо на чиновничката, тя послушно удари печата и тикна пред Иля новата скърцаща бордова книжка: подпишете се.

Иля се подписа с обичайната си кардиограма. И гражданския паспорт му върнаха.

А милионите волтове още висяха над главата му, не искаха да се разреждат.

Хотел „Президент“ се намираше на десетина минути от метростанция „Полянка“: зад висока ограда от ковано желязо се издигаше тухлена ръждивочервена нова сграда с височина двайсет етажа, увенчана с нещо кафяво като каски, кивери[9] или детски формички за пясък. По архитектурата си сградата напомняше за обикновените блокове и изглеждаше неуместно сред държавническите сталинки на „Якиманка“: сякаш се беше издигнала някъде в Солнцево или Орехово и се беше пренесла в центъра, беше си избрала по-красивичко местенце, изпращайки неколцина старци на гробището, беше се оградила от съседите чрез ошипена чугунена отливка и просто си клечеше там. Но пред нея се разкриваше изглед към Кремъл и името „Президент“ не се оспорваше от никого.

Когато вече се приближаваше към хотела, Иля си мислеше: как не се бои Магомед да прави бизнес на такова място? Игор К. например се крие по сметищата, седи си в дупката, праща на Петя компромати по телефона, за да може, ако нещо стане, да потънат и двамата. А Магомед Портиера казва: питай за мен на рецепцията. Може да не е никакъв портиер, а само да се преструва?

Порталът в чугунената ограда се охраняваше от облечени в черно охранители с автомати. Иля преброи пет камери от него до входа. На паркинга бяха спрели малко коли, все огромни офроудъри с огледални стъкла, всички с чужда регистрация. Пред хотела имаше площад, на който се издигаха няколко флагщока с цветни знаменца. Не се виждаха никакви туристи, изобщо — никакви ненужни хора.

Иля бутна вратата, озова се в огромно фоайе, облечено в бял мрамор, застлано с пътеки в тъмносин цвят. Таванът стигаше до четвъртия етаж, от него висяха странни светила: огромни светодиодни кръгове сипеха светодиоден дъжд. Изглеждаше едновременно евтино и грандиозно. По ъглите стърчаха улични павилиони, които продаваха сувенири от една въображаема Русия. На видно място се кипреше бял роял с гравирано в златно име.

Из фоайето се разхождаха ченгета, някакви мургави хора в костюми, насядали по масите, разговаряха чрез инфразвук, загледани някъде настрани. На рецепцията се усмихваше школувано белокожа жена, която, изглежда, стопаните неведнъж бяха хващали за врата и я бяха завличали да я чукат в някой от луксозните апартаменти.

Гледаха Иля като някой пришелец.

Той се приближи до белокожата, тя разтегли ярко начервените си устни, не попита втори път за името. Поднесе слушалката към ухото си, прошепна нещо, застина.

— Седнете.

Иля потъна в дълбокия и хлъзгав кожен диван; охраната открито го разглеждаше; белият електрически роял свиреше сам някаква сложна мелодия, клавишите хлътваха под невидими пръсти; тежките кристални полилеи светеха и през деня.

Отпусна го, отнесе го, роялът свиреше приспивно: нощ без сън.

В дъното на фоайето се разтвориха вратите на асансьора, излезе човек. Борчески врат, къса брада, бретонче, синият костюм изпънат върху обемните ръце като олимпийско трико. Закрачи към Иля, поклащайки се — уверено, знаеше целта.

Иля веднага се разсъни.

— Магомет? — изправи се той срещу него.

— Ща заведа.

Беше с една глава по-висок от Иля, а по ширина — два пъти. Движеше се половин крачка назад от него, като го насочваше и скриваше пътя за обратно.

Отведе го в асансьора, натисна предпоследния етаж, застана с лице към Иля — в упор; пристигнаха — до асансьора имаше други двама брадати борци, но в някаква униформа като че ли. Пистолетите им стояха в разкопчани кобури, доста големи: май бяха автоматични, „Стечкин“. На показ.

И в апартамента имаше хора в костюми, но якичките им бяха разкопчани на бичите шии. Спряха Иля, опипаха го, пребъркаха го, дори с металотърсач го провериха. Неговият „Макаров“ тук с нищо нямаше да му помогне.

Накрая го пуснаха.

Апартаментът беше огромен; през прозорците като на длан се виждаше храмът „Христос Спасител“, а директно пред него — полуостровът „Красний Октябър“. Стаите бяха подредени в анфилада от двете страни, сякаш бяха поставили едно срещу друго две огледала. Мебелите бяха резбовани и позлатени: фотьойли, табуретки. Седяха трима сериозни мъже с побелели косми в черните прави коси, гърбати носове. Навътре, в стаите, се чуваха други гласове: говореха гърлено, кискаха се като врани.

Един се обърна към Иля. Останалите гледаха футбол на плазма.

Футбол, не новини.

— Аз съм Магомед. Хазин ли те праща?

— Да. За парите.

— Кило и половина?

— Ще има кило и половина. Първо парите — отвърна твърдо Иля.

— Иса, дай му парите.

Приближи се млад, чевръст тип по риза и с червен пакет „М-Видео“ в ръцете, лек на вид. Иля се напрегна: незнайно защо очакваше обемист спортен сак.

— Колко са там? — попита той, като се опитваше да звучи спокойно.

— Колкото трябва, двеста и петдесет евро — усмихна се Иса. — Какво, ще броиш ли?

И просто му подаде пакета. Иля погледна вътре: вакуумирани найлонови пакети, натъпкани с виолетови хартийки. Никога не беше виждал такива, извади да ги погледне на светло. Хартийки по петстотин евро. Има ли такива? Ако има, то в една пачка са петдесет хилки, а в пет пачки — двеста и петдесет. Вакуум.

Кимна. Започна да отстъпва.

— Ще отнеса парите, после той ще донесе стоката.

— Давай, давай — рече Магомед. — Отивай. И му кажи да си включи телефона.

— Изключен ли е?

— И му кажи, че ако още един път ни спретне такава игричка, салям алейкум ще му се случи. Той знае — провлачи лениво и равнодушно Магомед.

— Ще предам.

— Кажи му, че сме го проверили. Всичко знаем за бащата. Майната му на баща му, кажи.

— Ясно. Аз съм просто куриер.

— Ами предай му всичко, куриере. Предай му, че ако стоката не се появи до три часа, ще действаме по-твърдо с него. Чадърът няма да му помогне, кажи.

— Добре.

— Днес му пратих есемес, но той нещо не отговаря. На теб отговаря ли ти?

— Без телефон дойдох. Сутринта отговаряше — рече Иля. — Сега нямам връзка с него.

— Една картинка му пратих. Снимка. Не е ли получавал? В Уотсап пише, че не е доставена.

— Нали казах, че не знам. Пратиха ме тук за парите, трябва да ги взема и да ги занеса.

— Искаш ли да те откарам? — предложи чевръстият. — С кола ли си?

— С такси — отвърна Иля.

— Как возиш такива пари с такси, дай да те откараме, брат! — усмихна се чевръстият.

— Имам инструкции — упорито тръсна глава Иля.

Хората, които гледаха плазмата, не се обръщаха. „Монако“ играеше с „Пари Сен Жермен“.

— Инструкции, дрън-дрън! Добре, кажи му, че ако до уговорения час няма стока, ще му изчукаме кокошчицата. Ако до довечера няма — него самия ще изчукаме. Ако това не го научи на нищо.

— Какво? — попита Иля. — Каква кокошчица?

Чевръстият се усмихна. Магомед се почеса по веждата.

— Иса, къде ми препрати снимката, покажи на момчето.

Онзи се порови в телефона си, отвори снимка: едно момиче влиза във вход на пететажен блок. С палто платно, шапка, шал.

Нина.

— Това е неговата. Нашите партньори намериха адреса й, работата, всичко. Да се хваща да я спасява. Така му кажи — до три часа стоката да бъде тук. Нейното тате не е генерал, да го духа. Така че бързай, ясно? И му кажи да си включи телефона.

— Ще кажа.

— Какво са парите, брат? Боклук. Взимай, не ми е жал, още имам! — засмя се Магомед. — Но животът се дава само веднъж на човек, нали знаеш? Пушкин го е казал.

Обърна му гръб и се задълбочи във футбола.

— Ща заведа — избоботи в ухото на Иля синият борец с брадата.

В асансьора непрекъснато гледаше Иля в очите. Търсеше нещо там. Но за седем години Иля се беше научил да превръща очите си в мътно стъкло.

Борецът го отведе до изхода, обърна се и тръгна с поклащане назад.

Прави каквото щеш с тия пари, Иля.

Червената торбичка подскачаше на ръката му като найлонка с гуменки, нищо не тежеше.

Иля си помисли: ако се пробие и на тротоара се изсипят петдесет хиляди евро, няма да усети. Уви торбичката около парите, пъхна ги под якето, изду го. Огледа се — вървят ли брадатите след него? Вървят ли коли? Като че ли не. Дотича до метрото; пак се огледа. Скочи в един празен вагон: тук със сигурност щеше да ги забележи — ама нямаше. Просто го бяха пуснали, бяха го натъпкали с пари за цял живот и му бяха казали: върви.

Сега накъде?

Да смени? Да купи билети? Да лети? Да ги сложи в банка?

От какво да се страхува? Сега е невидим и свободен. Тези пари са негови по право, тези двеста и петдесет хиляди от главната каса му ги бяха дали, бяха пресметнали евровия еквивалент на седем години младост. Ето паспорта, ето парите, ето бъдещето, духвай. Ще се усетят, разбира се — и тези абреци, които изобщо не са бандити, и ченгетата, които изобщо не са ченгета, но вече ще бъде късно — ще закъснеят с два-три дни, а за това време той вече ще се е изпарил с новата си фамилия; ще полети — даже по бяла тениска със златна щампа и с шапка олд скул — над океана към град Меделин, ще се изгуби там и там ще гледа сериал от петдесет сезона, докато не разбере как завършва всичко. Само една разлика имаше със съня: Нина няма да е с него.

Включи телефона, Петя. Няма връзка.

Няма връзка с Петя, няма връзка с Нина, с родителите: от всичко се отрече, докато замиташе следите си. Не може да предупреди никого за нищо. Вчерашният добър план — да върне телефона на Хазин — днес се оказа лош.

Ама отлитай за Меделин, господи, отлитай да живееш! Майната им на всичките! Какво, ти прости на татенцето му, който облече сина си във власт, обучи го да се отнася към хората като към говна? Защото — какво?! Защото пие валокординче?!

Какво, нима честно, искрено прости на Хазин за своите седем години? А?

А?! Нали те плямпаха за хищниците, за това, че всички в тоя свят се ядат един друг! Само че не ги устройва, когато не могат да хванат някого, когато не могат да отворят челюстите си достатъчно, когато в гърлото им нещо се е затъкнало! Ама хак ви е, на ви нещо, с което ще видите зор: брадати хора, на които не им пука за милиционерските генерали! На ви, опитайте да ги преглътнете, без да ви преседнат!

А?! Та това са вашите правила, и играта е ваша, нека сега те с вас така, както вие с нас, нима не е справедливо?! Това ще ви е наказанието, това е разплатата — аз я търсех в Соликамск, на господ ви наковладих и той ето: прати ви беззаконници. Щом не може по закон, то поне по убеждение!

Само че по тази шибана хранителна верига те първо ще похарчат Нина, беззъбата и меката, и чак след това ще тръгнат да търсят Хазин. Но тук проблемът е твой, Хазин, защото се оказва, че ти вече си мътил водата на тия брадатите, лъгал си ги, ти се прикриваш зад своята бременна мацка, не аз!

Ама какви сте ми на мене вие? Чужди хора!

Аз си нямам свои освен мен самия. Горете в ада всички!

Излезе от метрото.

И какво като е бременна? Какво като й направих вчера предложение?! И какво, че самият аз я уговарях да остави детето?! Какво от това?! Детето не е мое, а на Хазин, това е неговата мацка, това е неговият баща, аз с Хазин съм се виждал всичко на всичко два пъти: когато заради егото си ме прати в затвора и когато му прерязах гърлото! Ние сме чужди един на друг! Това е неговата майка!

А аз си имам своя, тя тъгува в моргата, заседнала е между тук и там, тепърва трябва да оправям нея, какво общо имат тук Хазиновите роднини?!

Та ти лежиш там, мамо, и ми разказваш всичко това?! Ама не, дай да направим така: ти там, а аз тук. Аз тук, а ти там все някак. Не ме учи, не дърпай към себе си! И какво, какво, че Нина няма нищо общо?

Получава се така, разбираш ли, че ако аз — нагоре, то тя — при теб, долу. А ако тя — нагоре, то ще се наложи надолу да се спусна аз.

Не можем и двамата нагоре, Магомед няма да го позволи. Тя с нищо не го е заслужила, ами аз — с какво?! Защо трябва да се сменям с нея? Защото я отказах да прави аборт?

Тук не става дума за честност, не става дума за справедливост, за разплата, нито за прощаване на греховете, а само за това, че трима мъртъвци са се вкопчили в краката ми и дърпат надолу, в тресавището, не ми позволяват да издрапам на въздух, ето за какво става дума!

Защо вместо нея само със себе си мога да нахраня кръвопийците, кого ще впечатля с това, кой ще го оцени, кой ще научи за него: никой и никога, безславен подвиг — идиотия, тук няма никаква победа, не може и да има, няма никаква жертва и никакво спасение, всичко е вятър работа. Всичко е напразно, напразно, напразно.

И това дете какво — та то ще попадне в лапите на Хазин старши и той ще възпита от него втори Петя, ти сам им го подхвърли това, втори разглезен лайнар, на когото е позволено всичко! Той ще порасне, ще затъне в боклука, от скука и дрога ще вкара в зоната следващия Иля, ето ти и твоята печалба.

За какво да умираш?! Заради кого?! Бягай! Лети!

— Може ли Магомед? Обадете се, както преди.

Белокожата жена му се усмихна измъчено и вдигна слушалката.

Набра номера, прошепна нещо.

— Седнете.

Иля се тръсна във фотьойла, дълбок като вълча яма, като строителен изкоп. Седеше и гледаше като хипнотизиран асансьорите, тройна паст, три гърла: откъде ще излезе?

Вратите се разтвориха, излезе човек в синьо. Тръгна към Иля, без да бърза. Лицето му не изразяваше нищо. Все още можеше да стане и да избяга. Можеше да избяга. Иля подскочи и се изправи.

— К’во има? — попита брадатият.

— Ето — Иля му подаде червения пакет. — Сделка няма да има. Връщам парите. Всичките са тук. Предай ги на Магомед.

— К’во е туй? — безстрастно попита онзи.

— Убиха Хазин. Който трябваше да донесе стоката. Дръж парите.

Брадатият погледна в пакета, сви рамене. Иля се обърна и тръгна към изхода.

Изскочи от входа, затвори очи. Главата му се пръскаше. Вятърът го охлади, позволи му да си поеме дъх. Трябва да попуши. Имаше пари точно за една кутия.

Добре, че не беше успял да повярва в двеста и петдесетте хиляди виолетови банкноти.

Тръгна напред по „Якиманка“ към „Полянка“ и мостовете. За да заглуши гласовете в главата си, започна да си пее песен — на испански.

Запита се: е, какво, красиво ли постъпи? Отговори си: не, като идиот.

В ушите му звънтеше. Тресеше го. Адски му се пушеше.

Прекоси моста — и попадна отново на „Красний Октябър“. И без това всички пътища водеха дотук; но този път Иля специално се беше запътил натам. Знаеше накъде.

Сви вляво — към клуб Icon. Той беше предварително облепен с плакати на някакви американски звезди, които досега в Москва само на Нова година са идвали. Нова година беше недостижима.

Зад ъгъла започваше онази заводска уличка.

До вратата на агенцията стоеше некрасивото момиче Гуля. Увиваше се в наметало, пушеше. Веднага позна Иля.

— Може ли и на мен?

— И как, получи ли се с паспорта? — Тя извади от елегантна перлена табакера тъничка цигарка с платинен кант.

— Получи се.

— Върнахте се да оформим екскурзията? — усмихна му се тя.

— Искам още да помисля — отвърна Иля. — Че както съм зациклил на тая Колумбия, може пък и да не трябва? Какво друго имате?

Допушиха си цигарите, прибраха се на топло.

— Ето, вижте. — Иля сложи паспорта на масата. — За пет години. За два дни ми го направиха.

Тя отвори паспорта на страницата със снимката. Прочете името му.

— Много ми е приятно. Поздравявам ви!

Пошари с мишката, разлисти каталозите.

— Така. Хайде още веднъж. Търсим безвизови. От популярните дестинации, разбира се, Тайланд. Били ли сте вече?

— Не.

Прибоят в плазмата заливаше белия пясък с бяла пяна, палмите мърдаха листата си, наподобяващи перки на двигател. Небето беше толкова синьо, че му се искаше да се гмурне в него. Иля гледаше екрана, гледаше и слушаше.

— Всъщност там има сума ти други интересни неща, освен женските боеве. Руснакът обикновено се хвърля на Патая, по местата с бойна слава, но островите им са просто нереално красиви. Като от филма „Аватар“ направо, от водата едни такива зелени блокове се издигат. Има необитаеми, с диви плажове, бял пясък, там ходят младите французи, австралийци, живеят в комуни, организират си рейв партита по три денонощия, просто жестоко. И на моторна лодка може да се поплава, местните возят до изоставени будистки храмове в горите.

За една минута Иля изкара там цял един живот, на тези зелени тайландски острови, млад и загорял, сърфърски и мотопеден, с млади къдрави парижани: може би амур-а-троа.

А Гуля продължаваше да го подмамва:

— Или пък в Мароко. В Мароко ходили ли сте?

— Не. Никъде още не съм ходил.

— Ой, аз бях миналата година, направо съм във възторг. Самата страна е просто фантастична, пейзажите са като от космоса, хората са радушни и океанът там е истински, буен — точно за сърфинг. И такива едни белички градове на фона на синьото море… Есауира някаква там. Е да, и Маракеш! Огромен старинен град, касба, арабска крепост, тесни улички като в „Хиляда и една нощ“, базари и овощни градини, пирожки с пудра захар и гълъбарници, имението на Ив Сен-Лоран, но това сигурно не ви е интересно…

— Интересно ми е.

— Той не е имал деца и през целия си живот гледал булдози. На всичкото отгоре всичките кучета били синове един на друг. И всичките се казвали Мужикь — тоест мъж. Мъж Първи, Мъж Втори, Мъж Трети, като крале. И в тази градина се намира фамилната им гробница, много трогателно. Династия.

— Аха — рече Иля.

— Ой, ами Израел, между другото, имате ли предвид?

— Разбира се — отвърна Иля. — Защо не?

— Израел общо взето е уан лав! Мъничка такава страна, с размерите на Московска област, дори по-малка, а всъщност — цял свят. Нощният живот в Тел Авив продължава двайсет и четири часа, има всякакви клубове-барове-дискотеки, кухнята им е пръстите да си оближеш — всичките тези хумуси, туршийки, маринати, месо — ум да ти зайде! Рибните им ястия също са ънриъл! Хората са много модерни, културният живот е сериозен, адреналин и хормони, животът кипи! Само четиридесет минути — и си в Йерусалим. Целият град е построен от един вид камък, от бял пясъчник на три хиляди години, и там е храмът „Гроб Господен“, и „Ал-Акса“, и куполът над Основния камък, и Голгота — всичко на парче земя от няколко квадратни километра, бясна енергия! Вървиш и се чувстваш като буболечка, като мушичка еднодневка. О, още пролетта сигурно отново ще отида. А имат и две морета: Червено в Ейлат — просто рай за скуба дайвърите, а в някакъв си Ашдод — обикновен плажен отдих. Вярно, че точно сега там не може да се почернее твърде — късмет ще е, ако хванете и двайсет градуса. Но! Има я Куба! За Куба да разказвам ли?

— Разказвайте.

Да разкаже за Хавана със старите й американски автомобили, с баровете, в които креолки и мулатки нощ след нощ забравят в танци бедността си, с нелегалния риболов на риба меч и бракониерските шашлици в тайните заливи; да разкаже за Рио и живота в студентския хостел на Ипанема: до обяд плажен волейбол, след залез-слънце кайпириня в кокосова черупка и самба директно на улицата; да разказва за флотилиите по Амазонка, за немските колонии във Флорианополис, за построената от Нимайер сред джунглата столица град Бразилия във формата на птица с разперени криле. За Хонконг, за Малдивите, за Южна Корея, за Черногорието. Разказвай, не спирай.

— И така, какво решаваме?

— Трябва още да помисля. Благодаря.

Стана, закопча се, излезе.

Момичето Гуля посъбра брошурките на масата, под едната намери задграничен паспорт на името на Горенов, Иля Сергеевич. Изтича да го извика, но той се беше изпарил.

Колелата на електричката потракваха, мяркаха се стълбовете на уличните лампи, Москва зад прозореца се разтопи и се разтече, за да се влее след половин час в Лобня. Москва не се опитваше да задържи Иля, не го уговаряше. Като искаш да пукнеш — ами пукни. Мащеха беше Москва за Иля, не й пукаше за него. А Лобня беше като майка: чакаше го.

Ядосваш ли ми се?

Нямам пари за опело и погребение. Идвам при теб с празни джобове. Погребалните агенти поискаха от мен да постъпя по християнски, но нямам с какво. Сега не знам какво ще правят с теб и какво — с мен. Няма ли да ми простиш? Винаги си ми казвала, че думите не струват нищо, че всичките мои „прости“ са една кръгла нула, думите са просто звуци, значение имат единствено делата. Но аз ти нося само едни думи.

Ядосваш се.

Знаеш ли, че като бях съвсем малък, ние със Серьога и Санка отидохме на един строеж. Те ми казаха, че в изкопа работниците са забравили строителни патрони, и на мен се падна да се спусна долу да ги взема. Спуснах се, но после не можах да се изкача обратно. И тогава за пръв път разбрах, че мога да умра. Никога не съм ти разказвал това, мамо, защото се страхувах, че дълго няма да ми говориш, както след онази история с котарака.

Стените на изкопа се оказаха полегати и аз се катерех нагоре, за да не остана в дупката. Но пясъкът се плъзга между пръстите ми, стената се свлича надолу и ме влече към нечия паст, която е отдолу вместо дъното, макар че аз пълзя към небето. Кой ме тегли към смъртта, нали не си ти, мамо? Нали искаше да живея, говореше ми, че все още мога да започна отначало!

Можех да постъпя иначе. Можех да остава виолетовите пари за себе си и да те погреба по царски. Щеше да те опее най-гласовитият поп в Лобня, щеше да получиш най-красивия и тих участък, щяха да ти поставят мраморен паметник и лятно време над пейката от ковано желязо винаги щеше да има сянка от липи или брези. Щях да им заплатя за сто години напред и никой нямаше да те притеснява. Нямаше да се скъпя на пари, но и без това щяха да ми останат още за сто години в Новия свят.

Но на дъното на дупката не си ти, мамо.

Ти не си сърдитият дух в апартамента ни, не си затръшналата се врата, не си ехото в коридора, просто ми домъчня за теб. Умря ти, няма те. Все ти е тая къде ще те заровят. Нищо не можеш да ми забраниш, за нищо не можеш да ми се скараш. Самотно ми е от тази свобода, тъжно ми е без караниците ти. Но единственото, което можеш да направиш за мен, е да не разговаряш с мен.

Тя просто много ми харесва — тази Нина, разбираш ли? И тя трябва да живее, да живее за двама, трябва наистина да стигне до две хиляди и седемнайсета и по-нататък.

Аз също се опитах да стигна дотам с измама. Почти ми се получи. Но сделката се оказа такава, че или тя — или ние двамата с теб.

Искаше ми се да можех да спася и теб, и нея, исках и себе си да спася, и Петя, но можеше да бъде само един и аз избрах нея. Нека само да се отдръпне по-далеч от ръба на изкопа, а на мен вече ми е все едно. Разтварям пръсти, нека пясъкът ме повлече надолу. Живите отиват при живите, мъртвите — при мъртвите.

А можех да постъпя и иначе. Можех тази нощ да спя в самолета, а утре да се събудя в Новия свят. Всичко беше в моите ръце. А всъщност никъде нямаше да избягам, дори да бях излетял, никога нямаше да завърша този разговор с теб; дори да те бях опял, мислех, че не е страшно да убиеш, а се оказва, че като убиеш другите, убиваш и себе си: с тази отрова умъртвяваш нерв, жив корен, и продължаваш да съществуващ като мъртъв зъб.

И все пак много ми се искаше да посъществувам още, лъгах, както мога, и се извъртах до последно. Но сега всичко като че ли си идва на мястото. Лека-полека ме пуска, мамо. И повече няма да бягам.

Ако искаш, ме прокълни, че постъпих така с теб.

Винаги съм се страхувал повече от това, че ще престанеш да разговаряш с мен, отколкото от боя.

— Да я вземете ли сте дошли?

— Аз… Искам още веднъж да я видя.

— Че какво има да гледате? Крайният ви срок приближава, добре, да речем още една седмица. После започват да се начисляват глоби. Вик, иди му отвори. Иначе току-виж се наложило като клошарка, а градът не се охарчва твърде за такива!

Вика го поведе през олющените кабинети към хладилното помещение, дръпна резето, отвори вратата, пусна осветлението: светна само една луминесцентна лампичка, живачната колба капризничеше. Иля се забави на прага: не знаеше как да погледне майка си, страхуваше се да се прости с нея.

Пристъпи напред.

През тези дни някои мъртъвци ги бяха прибрали, други бяха пристигнали, местеха количките от място на място и майка му също я бяха преместили до друга стена.

Сега лежеше сама, право срещу входа. Топлата светлина от старата спирална лампа падаше върху лицето й и го нагряваше, смекчаваше го, придаваше му руменина. Устните, които предишния път му се бяха сторили свити, сега изглеждаха спокойни и дори сякаш съвсем леко се усмихваха. Беше обърнала лицето си към Иля.

Той постоя, после се наведе, докосна с устни челото й. Сърцето му се отпусна. Всичко му се проясни.

— Довиждане, мамо. Прибирам се.

Микробусът с черни прозорци продължаваше да стои пред блока, дори беше допълзял по-близо до входа му — и не спеше. Иля мина покрай него, без да се крие. Погали звънците на домофона, разтвори по-широко вратата. Тръгна нагоре по стълбището, без да бърза, като се вглеждаше внимателно, поемаше всички аромати.

Отвори, съблече се, изми си ръцете, сложи супата да се топли. Беше останало точно за една купа. Не се беше вкиснала за една седмица, даже напротив — беше станала по-вкусна. Включи телевизора, започна да гледа новините: по канал „Лайф“, любимия на Денис Сергеевич.

— „В Москва е убит сътрудник на правоохранителните органи. Тялото на майор от полицията с прободни рани беше намерено днес от работници на територията на Трехгорната манифактура. Следствието работи върху няколко версии…“

Намали звука. Започна да се храни.

В този миг от телевизора го погледна Петя Хазин. Цветна усмихната снимка, кадър от живота в Инстаграм. Иля се задави с кора от хляба: мислех, че повече никога няма да те видя, Хазин, след като телефонът ти вече не е у мен. А ето те и теб.

След това Петя угасна, а вместо него започнаха да показват как репортерка с червен микрофон чука на желязна врата. Отварят й — възрастна жена с прошарена, все още начупена коса, с тъмни очи като два кладенеца, разстроена, тя веднага се опитва да затвори вратата, но операторът вече я е уловил в обектива, вече дои мъката.

В долната част на екрана надпис: „Светлана Хазина, майка на убития“. Шепне нещо. Ето значи как изглеждала. Иля изключи звука съвсем, за да може тя само да мърда с устни.

После излезе висок човек с конска физиономия, с кестенява грива — лицето му се изкриви, удари силно камерата, дръпна жената вътре, хлопна вратата.

— Простете — помоли им се Иля, но телевизорът не предаваше към другата страна.

Отново започнаха да показват цветния усмихнат Петя, неподвижния.

Под прозореца нещо избръмча, заглъхна. Залаяха гласове.

Зажужа домофонът.

Иля погледна през прозореца. До входа беше спряла патрулка, синьо-бяла уазка, бяха се струпали сиви якета.

Изобщо не си направи труда да отиде до домофона.

Извади пистолета от кухненския шкаф, огледа го. Беше тежък и гъвкав. Патроните — матови, тъпоглави. Малки. Отлята смърт.

Свали предпазителя.

Влезе в банята, повика хлебарката, приседна на крайчето на ваната и погледна пистолета. Как се стреля правилно? В слепоочието или в устата?

В американските филми стрелят в устата, а в нашите — в слепоочието. Но ето че на Кутузов куршумът попадна в слепоочието, а той оживя, само ослепя. А повече нямаше сили, за да живее.

Домофонът продължаваше да жужи, лазеше му по нервите.

А сега какво да правя, мамо? Не ми забранявай, не бива. Така или иначе няма да се срещнем, сама виждаш колко ми се е насъбрало.

— Полиция! — изкрещяха от улицата. — Единайсети апартамент, отвори! Бързо отваряй, чуваш ли?!

Господи, как ми писна от вас! Иля ритна вратата на банята, влетя в кухнята, отвори рязко прозореца:

— Майната ви на всички! Майната ви!

И стреля с „Макаров“ във въздуха. Прогърмя силно, ушите му писнаха. Кацналите върху контейнерите гълъби се стрелнаха към небето.

Свлече се на стола.

Ченгетата пред блока се умълчаха. Пердетата се развяваха като платна.

От улицата прехвърчаха снежинки.

Иля пъхна дулото в устата си. Миришеше на желязо и смазка, пареше на езика.

Ами, здрасти. Сърцето му се разтуптя бързо.

Натисна с палеца — щракна и заяде. Ама само боклуци правят. Натисна пак — напразно. Не стреля.

— Хубаво.

Горял и прегорял.

Сложи пистолета в умивалника. Дояде супата, със средата обра и последния сос. Благодаря, мамо. Изми съдовете. Върху тъпия пистолет се стичаше пяна. Прибра чиниите в шкафа.

Натрупалата се след безсънната нощ умора тежеше като плътно одеяло. Така и не си беше купил чай — с какво да се ободри? Жалко щеше да е да заспи точно сега. Отиде в стаята си.

Прокара пръсти по книжните корици. Седна на масата: там с бялата страна нагоре лежеше лист.

Иля го обърна — неговата студентска недовършена рисунка, илюстрация към „Преображението“: наполовина човек, наполовина насекомо. Потърси молив, седна да я дорисува. Измисли как. Получи се смотано. Твърде силно беше натискал графита, ръцете не го слушаха, получи се плътно и неточно. Това, тъпанар, да не ти е затворническият стенвестник.

Но Иля не се предаваше: захвана се да дооформя картинката, докогато му стигнеше времето.

Дори не стана, когато започнаха да разбиват вратата.

— На посочения адрес е живял гражданинът Горюнов със съдебно минало, който неотдавна се е върнал от мястото, където е излежавал присъдата си. При опита за задържане е оказал съпротива, открил огън по сътрудниците на полицията. На помощ пристигнали специално подготвените бойци от Националната гвардия. При щурма на апартамента престъпникът е бил убит. Сред сътрудниците на правоохранителните органи няма загинали.

— Благодаря, Александър Антонович. Това беше прессекретарят на Националната гвардия за Москва и Московска област Александър Антонович Поляков. Напомням, че днес бойци от Гвардията ликвидираха в Лобня опасен престъпник, който вероятно стои зад убийството на полицая в Москва. А сега останалите новини.

Телевизорът продължаваше да работи, докато изнасяха от апартамента надупченото от гранатни осколки тяло на Иля, увито в чаршаф. Приличаше малко на свети Себастиян.

Наложи се да погребат и него, и майка му за сметка на общината. Погребаха ги поотделно, на гробовете забиха табелки: Горюнов, Горюнова. Те продължиха да си стърчат там, докато не дойде моментът да се освобождава терен.

Горюнови заседнаха в две хиляди и шестнайсета, а светът продължи нататък.

На Нина й се роди дъщеря. Има хора, от които остава нещо, а има хора, от които не остава нищо.

Напитка, получавана от изваряването на висококонцентрирана запарка за чай. Има някои свойства на наркотик — психостимулиращо действие и предизвикване на зависимост. — Б. пр.

Традиционно ястие на много кавказки и монголски народи; пирожка с плънка, обикновено от месо. — Б. пр.

Птица тройка — образ от „Мъртви души“ на Гогол; обозначава впряг с три коня, употребява се и като поетичен образ на Русия. — Б. пр.

Беглец, извършил някакво престъпление (кавк.) — Б. пр.

Висшата каста в йерархията на затворниците. Професионални престъпници, които държат реалната власт в затвора или в зоната. — Б. пр.

Вор (или „вор в законе“) — титла на някои членове на престъпния свят, принадлежащи към неговия елит и ползващи се с голям авторитет. Явление, специфично за СССР и постсъветското пространство, без аналози в останалите страни. — Б. пр.

Съветски и руски политик, заемал ключови постове в руската държава и в държавни компании. Един от идеолозите на икономическите реформи в Русия през 90-те години. — Б. пр.

Затворник, доносничещ на администрацията на затвора или открито сътрудничещ си с нея и заемащ някаква административна длъжност. — Б. пр.

Цилиндрична парадна военна шапка с плосък връх и украса. — Б. пр.