— Господин Дрейк ви очаква — каза Аарън Флейк на момчетата и ги загледа иззад огромните лупи на очилата си, а зад него в чакалнята бе застанал висок мъж, облечен в тъмнозелено палто и с нелепа старинна шапка на главата.

И Джефри, и Чарли — двете момчета, явили се на кастинга — бяха на тръни. Целият проект по който работеха изглеждаше като да е фейк. Нов проект, който не бе заснет нито по книга, нито по комикс, нито пък беше римейк или продължение на вече съществуваща история. Неясно финансиране от неизвестен източник. Сравнително банален, според конкурентни продуценти: безнадеждно остарял сюжет — за някакво момче, което отива в друг свят, за да го спаси от зъл дух.

Само че обещаният хонорар за изпълнителя на тази роля възлизаше на 25 милиона долара чисто, след като се приспаднат данъците. Нямаше млад актьор който да не се изкуши от такава сума, независимо дали пасваше или не на описанието, което се търсеше от продуцентите. Флейк посече повечето кандидати още преди да чуе прослушванията им, след тях елиминира по-голямата част от останалите. Накрая останаха само двама — Джефри и Чарли.

Двамата си приличаха доста, което бе нормално. В крайна сметка се търсеше конкретен физически тип — високи, руси и със сини очи. Джефри беше малко по-едър и снажен от слабоватия Чарли. Подобни им имаше много, но Флейк ги бе разкарал заедно с колегите, съмнителни типове като човека със смахнатата шапка. Джефри неведнъж се бе питал дали не става дума за някаква престъпна организация, която пере пари, но ако можеше да прибере 25 милки от изпраното, щеше да е супер.

На съперника му Чарли обаче сякаш не му пукаше за парите. Той бе някакъв романтик, явил се на кастинг за ролята, защото реално я бе намерил за вдъхновяваща. Поради това се хвърляше в изпълнението с желание, което съперничеше на алчността на Джефри и му бе равностоен, макар, за разлика от него, да не бе учил актьорско майсторство. Нещата му се получаваха отвътре.

Джеф намираше това за вбесяващо. Той много искаше тази роля и дълбоко в себе си считаше, че тя му се полага, заради целия труд, който бе положил, както и заради 25-те милиона. Не бе от хората, на които им липсва самочувствие и много от колегите му, имали неудоволствието да работят с него смятаха, че е крайно време някой да му натрие вирнатия нос, като тайно се надяваха това да е Чарли.

Самият Чарли пък беше тих, скромен и добронамерен към всички. Наскоро двамата бяха дали интервю за сайт, който следеше продукцията. Джефри подчерта колко сериозна физическа подготовка е минал, за да се чувства добре в средновековните доспехи, в които трябваше да влезе за филма и колко специално се е готвил на упражненията по средновековна фехтовка, като спести детайлите, че е ползвал услугите на специален хореограф, който му подсказваше как да застане, че да изглежда фотогеничен. Все пак трябваше да смятат, че е естествен.

Чарли, вместо да изтъкне себе си, също похвали Джеф.

Повечето коментари под статията веднага заеха страната на Чарли, което страшно вбеси другото момче. Той искаше да се навие, че конкурентът му има по-добър пиар, но дълбоко в себе си знаеше, че Чарли го е похвалил с най-добри чувства и без задни мисли.

Просто си беше такъв.

— Настъпи моментът, в който ще се запознаете лично със спонсора на проекта, по чиято идея правим филма — наруши мислите на кандидат-актьорите високият мъж със старомодната шапка. — Той иска лично да обяви победителя в неговия кастинг.

Стомахът на Джефри се сви на топка, но се помъчи да не го показва.

— За мен ще е удоволствие да се запозная с човека, вдъхновил ме да работя толкова здраво — каза той и се изправи, като се помъчи да изглежда колкото се може по-самоуверен. Вътрешно се питаше що за човек е създал цялата тази история. Предполагаше, че е китаец. През последните години техни фирми се опитваха подмолно да изкупят дялове от холивудските и вече не заснемаха само азиатски продукции, а напротив, опитваха се да диверсифицират програмата си и дори имаха специални проекти, вдъхновени от „европейското културно наследство“. Може би и „Хрониките на Ралмия“ бе такъв проект, предвид политнекоректния кастинг от бели мъже, макар за Джефри да бе съмнително какво точно културно наследство запазва.

В следващия миг усети как някой го потупва по рамото.

— Успех — Чарли му намигна.

На Джефри му се прииска да му фрасне един по муцуната. „Не се прави“, искаше да каже той. „Колкото и чиста душа да си, двадесет и пет милиона долара са си двадесет и пет милиона долара.“ Последното нещо, което обаче искаше бе да прави циркове пред Флейк, затова само се усмихна фалшиво в отговор. Ала не успя да изкриви езика си и да каже „И на теб“.

Високият човек до продуцента не обърна внимание на тази размяна на реплики, а каза нещо на Флейк.

Очите на продуцента се присвиха злобно.

— Какво си въобразявате! Без мен филм няма да има.

Високият само вдигна ръце и потърка палеца у показалеца си в доста красноречив жест, който подсказваше кой дава парите. Флейк направи гримаса, но кимна и отстъпи.

Джефри прехапа устни, за да не се разхили.

— Последвайте ме — каза мъжът със странната шапка и поведе момчетата по стълбите. Двамата излязоха от небостъргача на студиото и се озоваха в тъмнозелен ягуар, паркиран пред централния вход.

— Готина кола — изгледа я с възхищение Джефри.

— Влизайте — рече водачът и двете момчета се качиха на задните седалки. Вътре ухаеше на кожена тапицерия и ароматизатор. Човекът с шапката седна на шофьорското място и двигателят замърка гладко, а класическа музика огласи купето.

Джефри направи гримаса. Предпочиташе рок.

Високият мъж подкара ягуара и ги изведе от Холивуд към предградията на Лос Анджелис, където се издигаха високите имения на богатите и успелите. Джефри се надяваше скоро да има къща някъде до тях, но си даде сметка, че едва ли ще има парите да си купи имение като това, което наближаваше автомобилът — възстановка на средновековен замък, все с крепостната стена.

Беше невероятно какви неща може да си купи човек с пари, помисли си Джефри.

Ягуарът спря пред централния вход, а шофьорът, който продължаваше да стои с шапката си дори в колата, излезе от нея и отвори вратите им:

— Последвайте ме.

Момчетата излязоха и се помъчиха да следват темпото на високия странен мъж, който ходеше с широки крачки, сякаш трябваше да плаща за всяка своя стъпка и поради това се мъчеше да пести. Във вътрешността на замъка, Джефри усети странно чувство, като някакъв гъдел и за миг в ума му хрумна нелепата мисъл, че ще го отвлекат извънземни. По коридорите забеляза доспехи, някои от които изографисани със странни и непознати букви, а по стените имаше гоблени, с избродирани рицари, борещи се със страховити същества. На всичко отгоре във вътрешността имаше мъгла. Джефри помисли, че има проблем с вентилацията, макар никога да не бе чувал за подобен феномен.

— Кога се преоблече? — внезапно чу той гласа на Чарли и едва не подскочи. Мъглата около тях поглъщаше всеки звук и неусетно бяха потънали в почти пълна тишина.

Джефри видя как колегата му сочи високият човек и забеляза, че той вече е наметнат с тъмнозелена наметка и е сменил шапката с качулка, спусната над главата му.

— Какво по дявол… — опита да попита Джефри, но мъжът с наметката го прекъсна:

— Не изоставайте!

След дълго лутане из различни коридори, стигнаха до висока дъбова врата. Шофьорът внимателно почука по нея с желязна халка, подаваща се от устата на лъвска глава.

— Влез! — чу се глас отвътре. Високият мъж почтително наведе глава, отвори дървената врата и прикани двете момчета да го последват. Джефри и Чарли колебливо минаха през прага и се озоваха в богато обзаведен кабинет. Тежки завеси закриваха високите му и обковани със злато прозорци, а стъпките им заглъхваха в дебел червен килим. Право пред тях, зад старинно бюро седеше фигура, наметната с тежък плащ със същия зелен цвят.

„Не е китаец“, помисли си Джефри.

Беше висок, едър мъж с остра бяла брада, дълъг крив нос, на който бяха кацнали златисти очила и буйна бяла коса, която изглеждаше като грива върху главата и му придаваше вида на лъв албинос. В дясната си ръка държеше перо, докато с лявата се мъчеше да попречи на един пергамент да се навие обратно на руло.

— Добре дошли — каза спонсорът, отказа се от борбата с пергамента и се усмихна, — сигурно сте много развълнувани.

— Да — кимна Чарли, усмихвайки се на свой ред. — За мен бе чест да се боря за ролята във вашия филм, сър. Почувствах се, все едно историята е писана само за мен.

— Но и на мен ми харесва — добави бързо Джефри. — Смятам, че ще стане класика в жанра.

Всъщност смяташе, че по-скоро Ралмия пунтира класиките в жанра, но не считаше за любезно да го каже на спонсора и да изтърве 25-те милиона.

— Много се радвам — усмихна се широко спонсорът. — За мен е важно човекът, който ще стане част от историята ми да бъде докоснат от нея.

Благодетелят им се изправи бавно и ръцете му измъкнаха изпод бюрото два скрити меча. Те бяха дълги, с красиви дръжки и блестящи остриета.

— Искам да изпитате тези остриета — каза бавно старецът. — Те са реплики на Меча на Дракона, за който четохте в сценария.

И той подаде по един на всеки от младежите.

— И как точно трябва да ги изпитаме, господин… — попита Джефри.

— Бийте се!

Джефри се ококори, но бързо се окопити. Какво можеше да се очаква от ексцентрика, финансиращ този проект, освен нещо подобно. Той се усмихна галантно на Чарли и вдигна меча пред себе си. Беше с година по-голям, седемнайсет на шестнайсет, една глава по-висок и видимо по-широкоплещест.

Това щяха да са едни лесни 25 милиона, помисли си той и нападна с идеята да обезоръжи по-дребното момче.

Чарли обаче майсторки отвърна на ударите му. На лицето му се изписа израз на върховно съсредоточаване. Макар да бе по-слаб и по-нисък, той отказа да отстъпи и крачка назад.

Скоро и двамата младежи плувнаха в пот пред погледа на домакина, който се облегна на бюрото си и ги загледа с интерес.

Джефри се изнерви. Беше инвестирал много в тази роля, като се започне от цената на самолетния билет от родната му Англия. Чарли, разбира се, бидейки от Австралия, не се бе разминал с по-ниска цена, но все пак не всички можеха да си върнат инвестицията. Трябваше да спечели.

Заложи на ръста си, опитвайки да обезоръжи противника с груба сила. Опита се да използва и хватките, на които го бе учил хореографа му. Сценичната фехтовка обаче го подведе. Завъртя се на пети, за да придаде сила на удара си и усети как острието на другото момче го тупва леко по гърба.

— Неее! — извика той. — Отново!

Чарли кимна, Джефри скочи към него, но другото момче отстъпи няколко крачки назад и замахна, удряйки с тъпата страна на острието Джефри по китката. Англичанинът изохка и изтърва оръжието си.

— До три точки! — изкрещя Джефри. Не можеше да повярва, че 25-те милиона долара ще му се изплъзнат по толкова нелеп начин. Той хвърли поглед към спонсора, който сви рамене.

— До три точки е справедливо — кимна Чарли и после добави: — Биеш се много сърцато! За мен е чест да се изправя срещу някой, така отдаден на ролята като теб!

Джефри едва не се задави от яд, така искаше да халоса нахалника… Мразеше го.

Все пак се наведе и вдигна меча… а в следващия момент се принуди да заотстъпва назад. Чарли, който до този момент бе предпочитал да се дуелира защитно, внезапно нападна. Оръжието му се стрелна отляво на опонента; отдясно, отдолу. По-едрият младеж едвам отбиваше ударите, паникьосан, изплашен и ядосан.

Неусетно гърбът му се опря в стената. Следващият удар на Чарли изби меча от ръцете му, а върха на острието се опря в гърдите му.

— Страхотна битка — рече Чарли и свали острието, за да протегне ръка.

— Ъъъ, не съм се готвил за такъв тип изпитания! — извика Джефри, чието лице бе придобило червения цвят на експортна ягода.

— А трябваше — каза спокойно спонсорът. — Умението за бой с меч ще ти е нужно.

— За какво? Това е само филм!

— Филм няма да има.

Джефри зяпна.

— Жалко — промълви Чарли до него. — Така се надявах…

— Жалко? — избухна Джефри. — Жалко?! Изгубих една година от живота си за каста на тоя тъп филм и накрая ми се казва, че филм няма да има? Това не е жалко, това е измама! Ще ви съдя!

Спонсорът се усмихна на реакцията на младежите.

— Кастингът не беше за филм, но си остава валиден.

— Наистина? — повдигна вежди Чарли. — Но за какво, ако не за филм?

— За някой риалити формат — изсумтя Джеф. — Сигурно и тази ни битка е била записана.

— Форматът е реален, а не риалити.

— А парите реални ли са или виртуални? — заяде се Джеф.

Писателят не отговори, а вместо това дръпна завесите на един от високите прозорци.

— Елате! — подкани ги.

Момчетата колебливо се приближиха към възрастния човек. Гледката която се разкри пред очите им не бе реална. Под тях се издигаше град, но той не бе Лос Анджелис. Къщите представляваха каменни или дървени здания, сякаш излезли от макетите за филм. За разлика от макетите обаче, тези изглеждаха съвсем истински и между тях щъкаха хора… и други… различни създания.

— Какво е това? — зяпна Джефри. — Да не работите вече по ефектите?

— Не прилича на ефекти — отвърна бавно Чарли. — Прилича на… град.

— Това е градът около кралския замък на Ралмия.

— Не мога да повярвам, че си построил всичко наистина, без да имаш кастинг — рече Джеф. — Да не си руски олигарх?

— Джеф — каза тихо Чарли. — Мисля, че това е истинско.

— И много скъпо — отвърна Джеф.

— Не разбираш — усмихна се Чарли. — Не става дума за ефекти. Попаднали сме в страната от сценария. В Ралмия!

— Правилно — кимна спонсорът. — Нарочно ви извиках дотук. Казвам се Дракол и съм магьосник.

Джефри съвсем се обърка, притесни се, че е бил отвлечен от луди.

Опонентът му пък гледаше със светнал от вълнение поглед.

— Щом си ни довел, значи няма нещо случайно… Ти си ни извикал за някаква мисия!

— Съобразителен си — усмихна се Дракол. — Това е хубаво качество и ще ти потрябва.

— Н-не разбирам какво става… — запъна се Джефри. — Как така сме в Ралмия? Тя е измислена държава, не може да сме в нея? Ние сме в Лос Анджелис…

Дракол се отпусна на стола зад бюрото си.

— Ще ви разкажа всичко. Моля обаче да не ме прекъсвате. Мразя да ме прекъсват, а и никога няма да свърша, ако не ме оставите да се изкажа.

Вие, надявам се, сте чели внимателно сценария за така наречения ни филм и вече трябва да знаете, че преди много векове Ралмия бе изправена пред гибелта си. Тогава зъл дух, известен като Прокълнатия, успя с измама да заеме поста на кралски магьосник под името Санарос и да избие цялото кралско семейство със скверните си заклинания. В своята надменност обаче той сглупи и реши да манипулира древно пророчество, което гласеше, че човек от друго селение ще сложи край на властването му.

Той призова едно невинно момче от света — наречен Земя — и го изпрати на гибелно пътешествие, но момчето оцеля и в крайна сметка надви Прокълнатия, след като вся раздор между него и верния му палач — Рицаря на Смъртта лорд Дакавар. Момчето остана в Ралмия и стана велик крал, запомнен от историята като Александър. Векове по-късно негов потомък успя да спаси Ралмия отново, успявайки да запази доброто в душата на могъщ маг, носел в себе си кръвта на Прокълнатия и злия му син — барон Саркорос. Така Ралмия се изплъзна от пътя на гибелта или поне така си мислехме. Минаха години, хората се умножиха по нашите земи, градовете станаха по-големи, отделните народи в Кралството процъфтяваха, а дори и най-непристъпните места вече бяха покрити с пътища.

Преди три века, когато започнаха нашите беди, едва ли някой е предполагал, че можем отново да бъдем тласнати по пътя на хаоса. Тогава обаче в кралството на елфите се роди един млад вълшебник, талантлив, но жаден за власт и сила. Той започна да се рови из най-различни заклинания. Добрата магия на собствения му народ, която пази природата и равновесието не му стигна и той започна да се интересува от черните свитъци от времето на Прокълнатия, търсейки отговорите на ужасяващи загадки и древни тайни, които трябваше да си останат скрити. Някъде в този период древни духове на злото — останки от същността на самия Прокълнат, може би, или пък на неговия син, го обсебили, като изкривили съзнанието му и го накарали да полудее. Така този елф, който се зовял лорд Асмоел, се превърнал в зло същество на черната магия, макар че в началото никой да не го разбрал. Той се върнал при своя народ, надянал маската на загрижен учен, тревожещ се за бъдещето на елфите. „Твърде много другаруваме с хората“, говорил той. „Ние сме висша раса и трябва да се отделим от останалите.“

Прекрасният народ се разделил в мнението си за Асмоел. Едни го смятали за безумец, други — за велик пророк, но никой не го отчел като сериозна заплаха, докато не станало късно. Симпатизантите на Асмоел решили да го последват и злодеят решил, че иска да напусне континентална Ралмия и да се засели някъде, където елфите ще могат да живеят сами. От скръб по тези, които не прозрели словата му — или поне така рекъл тогава — нарекъл себе си и последователите си черни елфи.

Черните елфи се оттеглили от континента на кораби, за да се заселят на далечен остров във вътрешността на морето. Официално, защото търсели уединение от другите раси. Истината обаче била друга. Далеч от околните лорд Асмоел спокойно се отдал на покварата, увличайки и последователите си в нея. На остров Кобник, както кръстили новото си леговище те се отдали на пъклени изследвания на черни магии, които скоро започнали да стоварват върху бедната Ралмия. Изпървом започнали да никнат раздори между хората, а старите съюзници се карали помежду си. Светлите елфи се затворили в горите си, а джуджета, орки и гоблини отново започнали безкрайните си разпри в Планините на Забравата. Пътищата, свързващи отделните точки на Ралмия след векове на разцвет помръкнали и обрасли в шубраци, а отдавна забравени чудовища отново се показали на белия свят — тролове, блатни духове. Драконите, по принцип защитници на небето, станали хищни и опасни.

Но това било само началото на злобата, която Асмоел подготвял за света. Той знаел, че докато Перлата на Феникса е на сигурно място в Кралския Дворец, той нивга не ще успее да ни сломи. Първоначално сигурно е искал да я открадне, но спомените за края на Санарос Прокълнатия и неговия подъл син са го разубедили от такъв ход.

Затова лорд Асмоел започнал да прави отровно копие на Перлата. Той изтръгнал очите на Базилиск — зло чудовище от древността и ги слял с магия в едно гнусно кълбо, наречено Изумрудът на Базилиска. С него той започнал да отваря полека вратата към отвъдното, бавна и тягостна магия, която продължава и до ден-днешен. Мнозина черни елфи, отвратени от господаря си, избягали от остров Кобник, за да потърсят прошка в Ралмия и да разкажат за ужасния план на своя господар.

Ако лорд Асмоел успее да слее световете на живите и мъртвите в едно, той ще обрече всички на уродливо полусъществувание, в което той е всевластен господар.

Аз дълго се чудих как да предотвратя това. Военна експедиция срещу остров Кобник е невъзможна. Дори по някакъв начин да убедя враждуващите раси, че в името на общата заплаха трябва да си подадем ръка, трудно флот би могъл да приближи острова незабелязан, а бъде ли забелязан Асмоел веднага ще призове ужасни морски чудовища, които да го защитят от всяка атака. Затова стигнах до извода, че е по-добре да изпратим малка група герои, която да стигне до Изумруда и да го унищожи.

И тук реших да рискувам, избирайки героите. Смели джуджета имаме, а също така и мъдри елфи, непокорни орки и доблестни рицари. Но това не ни е спасявало в миналото. Момче от вашия свят ни спаси.

Великият крал Александър.

Но вашият свят е огромен. Как мога да разбера кой е като него и кой не? Попаднал веднъж на Земята бях страшно объркан, докато не забелязах това ваше изобретение, филмите. Защо не, рекох си и направих кастинг за роля, вдъхновена от истинската история на краля, който ни спаси преди векове. Започнах да издирвам някой, който да е досущ като Алекс, така че да повтори подвига му. Намерих вас двамата.

Сега ще трябва да се изправите срещу лорд Асмоел.

— Това е пълна лудост — каза Джефри, когато магьосникът завърши разказа си. — Не знам на какви гъби сте, но не мога да повярвам нито на една думичка.

Е, не беше съвсем вярно, Джефри вече беше видял неща, които нямаха разумно обяснение. Градът пред замъка например нямаше как да бъде създаден с технология, тъй като толкова напреднали виртуални образи просто не съществуваха. Спомни си мъглите в замъка, накарали го да изпита натрапчивото усещане, че го отвличат извънземни.

Може би историята беше истинска, може би наистина се беше забъркал в история на магии и ужаси.

— Кога тръгваме? — прекъсна разсъжденията му Чарли.

— Не очаквах чак такъв ентусиазъм — прина Дракол, след което се обърна към Джефри. — А ти какво мислиш?

— Ако се навия да участвам в това — отговори Джефри — получавам ли финансовата компенсация, заради която се явих на кастинга?

— Говориш за парите… Ще си ги получиш хонорара, при това в злато. Чарли също ще бъде възнаграден, разбира се.

— Аз повече се притеснявам за опасностите, които ни чакат по пътя — поклати глава Чарли. — Цял живот съм искал нещо повече от живота… нещо различно от постоянната гонитба за пари, успехи, гаджета… Нещо повече. Усетих инстинктивно, че във вашия така наречен сценарий се крие това, което търся. Но сега се притеснявам. Готов ли съм за такова предизвикателство?

— Няма да си сам нито ти, нито Джефри — успокои го магьосникът. — Аз ще дойда с вас и ще ви напътствам. С нас ще има и други силни воини. Те ще ви закрилят докато станете достатъчно могъщи, че сами да се справите с всяка заплаха, която черните елфи ще използват срещу вас.

— За какви заплахи говорим? — наклони глава Джефри. — С какво разполага този лорд Астматик?

— Асмоел — намръщи се Дракол.

— Воини и магьосници? — предположи Чарли.

— При убийците на Асмоел нещата се смесват в едно. Основната заплаха са неговите последователи, черните елфи, останали му верни. Те са запазили силата на своя народ, но не и мъдростта му. Сега творят зло по заръка на господаря си. Те са най-опасните, хитри, коварни и могъщи убийци, които може да си представите. Майстори на меча и магията, които контролират по-слабите раси, служещи им от страх или за лична изгода — орки, гоблини, гноми, слабохарактерни и безсъвестни люде. Лорд Асмоел също така използва демонични магии, с които освобождава опасни изчадия от света на отвъдното — мъртвешки сталкери и кръвожадни демони. Те обаче са трудно контролируеми и затова има малък шанс да срещнем такива по пътя си.

— Колко да е малък? — намуси се Джефри. — Обикновено диктаторите са готови на всичко, за да задържат властта си. Така поне е в нашия свят.

— Явно и тук е така — подкрепи го Чарли. — Любопитно ми е дали лорд Асмоел си има екзекутор. Прокълнатият е разчитал на лорд Дакавар. Синът му на ледения дракон Манфред. Всички зли магове имат някой, който да им върши черната работа.

— Съобразителен си — усмихна се Дракол. — Мястото ти наистина е тук. А въпросът ти е резонен. Има такъв екзекутор, благородник на черните елфи на име граф Вайлъс. Той е прочут надлъж и шир с жестокостта си, Асмоел го използва, за да елиминира онези, които пречат на плановете му. Легендата за него мълви, че няма случай да е някой, набелязан от него да е останал жив.

— Това не е добра статистика — каза Джефри и прокара нервно длан през косата си.

— Ще ни е нужна подготовка. В обявата за филма имаше изискване да имаме познания по фехтовка. Аз имам известни познания по бойни изкуства, основно кендо и айкидо. А Джефри…

— Сценична фехтовка — нацупи се колегата му, спомняйки си как е бил победен. — Но пък спортувам редовно. Фитнес, кардиоупражнения, такива неща.

— Един от спътниците по време на пътуването ни е опитен рицар, който може да ми помогне да усъвършенствате това, което знаете — отвърна Дракол. — Преди да тръгнем ще имате кратко време за подготовка, а след това потегляме. Маршрутът ще ви е донякъде от сценария, за който се готвихте. Трябва да минем през степите към Планините на Забравата, подир това ни чакат горите на елфите, няколко човешки града и след това дълъг път през морето към остров Кобник. Какво ни чака там, знаем малко от описанията на бегълци. Но за това ще берем грижа, когато стигнем. Съгласни ли те сте да поемете на тази мисия?

— Разбира се — въздъхна Чарли. — Цял живот съм мечтал да се озова в приказен свят като Ралмия.

— Аз също съм навит — кимна Джефри. — Все пак говорим за 25 милиона долара!

Беше жертвал много за тези пари и не можеше толкова лесно да се откаже от тях.

Освен това не искаше да изглежда страхливец пред по-малкото момче, загубата му още горчеше.

— Но аз все пак имам още няколко въпроса — добави Чарли.

— Слушам — тежко забарабани с пръсти по бюрото Дракол.

— Къде е Кралят на тази страна? Не е ли негова работа да я защити? В жилите му не тече ли кръвта на великия крал, който ви е спасил преди години?

— Преди хиляда години — въздъхна магьосникът. — Фамилията му отдавна не е власт. Сегашният крал е чистокръвен ралмиец, но пък е в неизвестност.

— Черните елфи са го докопали — предположи Джефри.

— Може би — поклати глава магьосникът, — а може би не. Той отиде да търси съюзници сред различните пристанищни независими градове и при все предупрежденията ми, си уреди и среща с кмета на най-опасния от тях, Саликарнас, град, известен с главорезите и крадците си. Според злите езици неговият кмет, барон Форкоу, всъщност е ръководител на Гилдията на Убийците в Ралмия.

— Гилдия на Убийците? — повтори Джефри. — Що за свят е вашият, че убийците си имат гилдия? За какво се борят? Намалено работно време?

— Аз не знам дали наистина ръководи такава Гилдия — отвърна Дракол, без да обръща внимание на Джефри, — но го подозирам в съюз с черните елфи. Те винаги са успявали да омаят алчните и властолюбивите. Както и да е, кралят не се върна от срещата си с Форкоу, който твърди, че въобще не са се виждали. Това е загадка, която може би ще имаме възможност да разбулим по пътя ни. В отсъствието на краля управлява регентски съвет от близките му роднини и аристократи. С това мисля да приключим въпросите за днес. Навън вече се стъмва и според мен е време за вечеря, а подир това и за сън.

— Последно — вдигна ръка Джефри. — Нашите страшно ще се притеснят. Те чакат да разберат какво става с кастинга за филма.

— И при мен е така — кимна Чарли.

— Няма да узнаят, че ви няма — поклати глава Дракол. — Не сте ли забелязали, че за няколко години във вашия свят в Ралмия минават хиляда? Ние имаме различно време от вашето, дори не по-бавно, а съвсем отделно. Можем да ви върнем точно когато ви взехме, или да отидем назад във вашето време. Но няма да го правим. Вероятно ще се приберете вкъщи около два дена след като дойдохте при мен, напълно нормално време предвид дългия кастинг.

— Чудесно — кимна Джеф, удовлетворен от отговора. — А сега казвай какво има за вечеря. Надявам се в Ралмия да имате пици.

Вечерята беше обилна, макар пица да нямаше. Двете момчета се чувстваха леко притеснени в присъствието на различни благородници, повечето от които имаха издължени от тежки грижи лица и се хранеха мрачно и без апетит. На Джефри не му пукаше за тях и погълна огромно количество от печената пуйка. Чарли също си хапна добре, макар да изглеждаше по-умислен.

Джефри се замисли: от една страна се радваше, че другото момче е дошло с него в Ралмия. То бе като стълб на реалността в странната обстановка и подсказваше, че това, което се случва с тях не е сън. От друга страна година конкуренция не се забравяше лесно и Джефри все още не харесваше спътника си. Подсъзнателно продължаваше да гледа на него като на опонент който му пречи да се изтъкне. Споменът за загубата по време на битката им с мечове го изнерви допълнително. „Следващия път трябва да спечеля“, зарече се той.

В това време Чарли бе развълнуван, макар да не му личеше отвън, но и доста притеснен. Той бе голям фен на книгите от жанра фентъзи и си спомняше за вълнуващите приключения, за които бе чел през целия си живот. Това което му предстоеше изглеждаше като такъв епичен сюжет, но той си даваше сметка, че в тези истории хората умираха и нямаше гаранции, че той няма да е от тях.

А стоеше и въпросът с Джефри. Младежът беше талантлив и работлив актьор, Чарли не можеше да му го отрече. Беше обаче и надут като пуяк, мнителен, завистлив, алчен и повърхностен. Понякога Чарли трябваше да полага огромни усилия на волята, за да не му изкрещи какво точно мисли за него. Изпита задоволство като се сети как го беше надвил в битка.

След вечеря младежите бяха настанени в широка стая, до която ги отведе ниско и мълчаливо джудже. Джефри забеляза, че мъглата по коридорите вече я няма.

Нямаше нужда да пита, за да разбере, че няма как да се върне обратно в родния си свят. За добро или зло, оставаше тук.

Креватите в стаята им бяха меки, широки и удобни, а в ъгъла имаше приготвени две вани. Поговориха малко, но не стигнаха до нищо съществено в разговора, ограничавайки се до удивленията си от Ралмия и задоволството от хубавата вечеря.

Всеки от тях заспа с убеждението, че не харесва другия.

На другата сутрин ги събуди същото мълчаливо джудже. То им поднесе лека закуска от варено яйце и нарязан домат, след което им съобщи, че магьосникът Дракол е твърде зает, за да им обърне внимание и че трябва да се заемат с бойната си подготовка сами.

Така, след като закусиха и се облякоха в нови дрехи, които според Джефри приличаха на костюми за исторически филм, двамата бяха отведени от джуджето към ниските етажи на замъка, където в широка каменна зала ги чакаше стар рицар с тежки сиви мустаци, представяйки се за сър Макрейд.

— Работата ми е да ви подготвя за всичко, което може да срещнете по пътя си — заяви им.

По мнението и на Джефри, и на Чарли, боят с мечове бе изнурително занимание, но въпреки това беше любимо упражнение и на двамата. Джеф използваше това и за да се фука пред момичетата, тъй като смяташе, че изглежда много чаровен с метален нагръдник, докато размахва дълго стоманено острие насам-натам. Чарли възприемаше боя с меч доста по-сериозно и чувстваше оръжието почти като живо същество, с което работи в синхрон.

Сър Макрейд ги накара отново да изпитат уменията си един срещу друг.

— Искам да преценя какъв стил имате, какви са предимствата ви, какви са недостатъците ви.

— Чудесно — каза Джефри и се ухили, когато Макрейд им връчи по един дървен меч. — Време е за реванш!

Чарли взе своето оръжие и застана срещу него с безизразно изражение на лицето.

— Започваме когато кажеш.

— До колко точки играем? — попита Джефри мустакатия.

— Точки? — не разбра рицарят.

— До колкото кажеш — отвърна предизвикателно Чарли и му намигна.

Джефри се усмихна студено. „Ах, ти малък нахален…“, помисли си той, вдигна меча с две ръце и скочи в атака, за да халоса опонента си с дървеното оръжие. Нападнатият отстъпи като сянка от пътя му и Джеф изпъшка, когато усети удар в ребрата си. Завъртя се към Чарли и започна да удря по меча му, с надеждата да го избие от ръцете му.

В сценичната фехтовка беше учил, че най-зрелищни са тежките удари на острие в острие.

Чарли обаче имаше съвсем друго обучение и се стремеше да отклонява ударите на противника си, като успя да го мушне още няколко пъти — в бедрото, в корема, в гърдите. Ако това беше фехтовален мач, още след първите минути резултатът щеше да бъде шест на нула. Ако беше истински, противникът му щеше да се превива от болка.

Но Чарли се стремеше да смекчава ударите си, тъй като колкото и да се дразнеше на другото момче, не искаше да го наранява, макар да се забавляваше да наказва грешките му отново и отново. Самоувереността му го подведе и Джефри, който бе излязъл от кожата си и нападаше с всичка сила, успя да изненада по-дребното момче с мощен тежък удар, който изби оръжието от ръцете му.

— Браво — кимна Макрейд.

Чарли направи крачка назад и се поклони учтиво.

— Добра битка, Джеф.

И в следващия момент лицето му се изкриви от гримаса, когато по-голямото момче го плесна заядливо по ребрата.

— Падна ли ми най-сетне! — изсмя се Джефри.

— Хей! — повиши глас Макрейд.

— Само си играя — отвърна престорено скромно победителят, а после намигна на Чарли и отново понечи да го мушне.

Този път Чарли избегна удара.

— Да продължим играта тогава.

— Няма как — отвърна Джефри. — Ти изгуби меча си.

— Не бери грижа за това — отговори Чарли. — Хвани ме, ако можеш!

Макрейд се облегна на стената и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Сам си го изпроси, дребосък — намръщи се внезапно Джефри и замахна с меча си, за да цапне Чарли по хълбока. Друго момче отскочи назад. А после — отново.

Джефри изръмжа и завъртя меча около себе си в ефектни осморки, след което скочи към Чарли, който наблюдаваше почти неподвижно до последния момент, докато не отстъпи бързо назад, извъртя се ловко и плесна нападателя по врата.

Разгневен, че го правят на глупак, Джефри се обърна и вдигна меча над главата си, като понечи да го стовари с всичка сила. Чарли пак го изпревари, пристъпи към него, хвана го за китките и използва собствения му устрем, за да го тръшне на земята.

— Впечатляващо — измърмори Макрейд.

Джефри се изправи, подпрял се на меча си.

— Един на един — каза той с изкривено от яд лице и вдигна меча си, напълно пренебрегвайки колко пъти бе докосван преди да обезоръжи противника си.

— Хубаво тогава — Чарли направи кълбо назад и вдигна собствения си меч. Този път, поучен от предните си грешки, Джефри реши да не го напада, а само размаха меча пред себе си.

Чарли също се бе уморил от това да си играе. Той замахна лъжливо към главата на Джефри, който паникьосан вдигна дървеното си острие, ала нападателят свали оръжието си надолу и фрасна Джефри през краката.

Джеф извика от болка, изтърва оръжието си и падна на земята, преви се на две и се хвана се за глезените.

— Гадняр!

— Джеф! Извинявай! — извика Чарли, разбрал, че е прекалил. Изтича да подаде ръка, но другото момче го плесна през ръцете.

— Махни се!

Макрейд пристъпи напред и коленичи до Джефри.

— Спокойно — каза той. — Легни малко.

— Боли ме, та две не виждам!

— Няма страшно — Макрейд извади някаква кутия изпод плаща си и нави крачолите на победения актьор, отвори кутията и извади от нея някакъв мехлем, с който намаза новопоявилите синини.

— Нека първият ти урок бъде да запомниш, че никога не трябва да се оставяш на по-опитен противник да те води за носа — скара му се старият рицар. — Беше спечелил по правилата на дуела и се изкуши да злорадстваш. Затова беше надвит.

— Аз просто се закачах, а тоя тъпанар ме преби! Такъв ли герой ще спасява света ви?

Чарли потръпна като ужилен, щом чу думите му.

— А ти — обърна се Макрейд към него. — Никога не унижавай противника си. Не това е пътят на рицаря. От утре ще започна същинското ви обучение. Достатъчно за днес е да знаете, че не съм доволен от нито един от вас.

Джефри затвърди непризнатия до сега факт, че Чарли е по-добър от него. Същата нощ спа лошо и се събуди намусен, макар колегата му на няколко пъти да опита да се извини.

През следващите две седмици Сър Макрейд помогна много и на двамата. Отучи Джефри от показните движения, които не му помагаха с нищо, научи го да бъде по-малко предвидим, да използва по-точно силата си. С Чарли работата му беше по-лека, ала все пак трябваше да подобри захвата му, като го напасне на оръжията, с които щеше да се бие в Ралмия.

Накрая сър Макрейд каза:

— През време на нашето обучение и двамата се справихте отлично. Все пак Чарлс е по-добрият боец. Уменията му дават правото да носи оригиналната Броня от Сребърната Луна и Меча на Дракона.

Чарли си позволи да се усмихне. Тайно си бе мечтал за този момент, още откак се бе явил на кастинга за филма си представяше как влиза в доспехите на Алекс. Как става като него, герой и боец, готов да се изправи срещу злото.

После обаче се сети за историята на Алекс от сценария и се намръщи:

— Щом моят съперник е по-слаб, не би ли трябвало той да носи хубавата броня и вълшебния меч? Те биха компенсирали липсата му на майсторство.

Лицето на по-голямото момче поаленя от срам и кокалчетата на юмруците му побеляха.

— Удоволствие ти прави да ми триеш носа, нали?

— Мисля те какво ще правиш в истинска битка, тъпако!

— Джефри не е същият боец, който беше преди две седмици, Чарлс — отвърна Макрейд. — Трябва да уважаваш напредъка му. А и в интерес на истината той ще получи по-хубавите доспехи. През годините след управлението на Великия Крал Александър, джуджешките майстори впрегнаха своите умения и направиха Доспехите на Планинския Пламък, великолепна рицарска броня, изкована от рядък метал, извиращ само от рудите на Планините на Забравата. Те изковаха и Меча на Леда, вливайки в същия този метал люспите на злокобния Манфред, страховит дракон от епохата на Чедата на Магията. Тези нови оръжия се падат на Джеф, защото той наистина се постара през краткото време на обучение, което имаше.

Другото момче сви рамене и духна един кичур от челото си, все едно е пред камера.

„Паун“, помисли си Чарли и поклати глава.

Макрейд им изсъска:

— Не правете грешката да мислите, че с доспехите, които ще получите, сте неуязвими. Те просто са най-доброто което можем да ви осигурим срещу черните елфи… но повярвайте ми, то съвсем няма да ви е достатъчно.

Граф Вайлъс беше от малцината които влизаха в тронната зала на лорд Асмоел без да очакват смъртта си. Повечето черни елфи, извикани от повелителя си знаеха, че най-вероятно имат някакво провинение и ги очаква най-строгото наказание. Самата зала бе построена така, че да вдъхва страх дори и в сърцата на най-смелите — мрачна и огромна като пещера, осветена от призрачно зеленикаво сияние, осеяна с паяжини.

Но за Вайлъс интериорът извикваше единствено раздразнение. Беше се забавлявал страхотно в залата си за мъчения с едно джудже и няколко души, чиито вътрешности опитваше да извади и преплете, без да убива жертвите си. Смяташе, че ще успее в експеримента, когато му съобщиха, че лорд Асмоел го чака. Вайлъс се разсея и изтърва жертвите си, което вкисна настроението му. Затова иначе красивото му надменно лице изглеждаше сърдито и свадливо, а острите нокти на дългите му пръсти час по час нервно минаваха през абаносовочерната му коса.

Озовавайки се пред трона на своя повелител той все пак си спомни за добрите обноски и коленичи на пода (мръсния, както по-късно установи по лекетата на безупречно черния си панталон) и каза:

— Повикали сте ме, господарю мой.

Сетне вдигна очи и за пореден път се запита струва ли си да имаш толкова сила, щом цената е такава. Лорд Асмоел не бе нищо повече облечен в ръждясала ризница скелет, кой знае защо наметнат и с черен плащ, все едно на костите му можеше да им стане студено.

— Очаквах ви по-скоро, графе — отекна в ума на Вайлъс гласът на пророка.

— Бях… зает — внимателно премисли думите си графа, давайки си сметка, че ходи по тънък лед. Като за скелет, Лорд Асмоел се славеше с учудващо избухлив характер и тези които го разочароваха свършваха одрани живи и очакващи смъртта си в кафези, спуснати от крепостните стени на замъка. Вайлъс го знаеше, тъй като често се наемаше лично да върши тази работа, не по задължение, а от любов към занятието. Нямаше обаче да му е приятно ако самият той беше поставен в такава клетка, затова бързо добави:

— Моля, да ме извините!

— Извинен си — отекна мисълта на Асмоел в главата му, — но друг път бъди по-старателен. Приготвил съм ти специална изненада.

— За мен? — вдигна глава черният елф. — Трогнат съм.

— Глупакът Дракол е викнал в Ралмия момчета от селението, наречено Земя. Навярно се ръководи от старите легенди за великия крал Александър.

— Не звучи като добра стратегия, да се ръководиш от стари предания — кимна Граф Вайлъс.

— Дракол със сигурност ще ги изпрати срещу мен, вероятно с Перлата на Феникса и други магически оръжия. Това не е проблем, тъй като дори да стигнат дотук, лесно ще се погрижа за тях — черепът на Асмоел отвори уста — неговият опит за усмивка. — Но както знаеш, графе, ти си ми любимец. Защо лично да се разправям с онзи магьосник и жалките му слуги, а ти да скучаеш? По-добре иди да се занимаеш с тях. Сигурен съм, че ще ти е забавно.

Вайлъс облиза устни с червения си език. Вярно си беше, наистина щеше да му е забавно.

— Намери момчетата, които Дракол е докарал дотук и ги убий. После убий и самият Дракол. Ако някой друг пътува с тях, убий и него. По вкуса ли ти е такава задача?

— Звучи като отговорна държавническа работа. Веднага се заемам. Считайте го за свършено, господарю мой.

Сетне се отправи развълнуван към стаята си. Най-после! Щеше да се отправи на истинско приключение!

Нито едно от двете момчета нямаше настроение за сън след нощната случка с убиеца, а Макрейд и Дракол не им оставиха време за почивка… След много бърза закуска младежите трябваше в просъница да облекат магическите си брони, да препашат вълшебните си мечове и да застанат на входа пред Кралския замък, натоварени с торби, пълни с провизии. Градът наоколо все още спеше и единственият, който бродеше из улиците бе вятърът. В Ралмия, за разлика от Земята, където беше лято, есента отдавна бе настъпила, а във въздуха се усещаха първите следи от зимния студ.

Сър Макрейд вече ги чакаше, а малко по-късно слезе и Дракол. Магьосникът се бе загърнал в тежък плащ и бе скрил лицето си с ниско спусната качулка.

— Съжалявам, че нямах повече време, което да ви оставя за тренировки, но виждате, че Асмоел е разбрал за вас и няма време за губене — рече Дракол.

— Направих каквото можах — изръмжа сър Макрейд. — Но основно ги бива да се заяждат един с друг.

Младежите сведоха поглед, но за тяхно щастие магьосникът не пожела да вземе отношение по въпроса, а само каза:

— Да тръгваме! Пратих съобщение до Рудолф и Сианна, те ще ни чакат на входа на града.

Пътуването през нощните улици не бе много приятно. Луната крадешком се показваше през покривите на къщите и приличаше на немилостиво око, броните на момчетата и старият им учител тихо подрънкваха в тишината, смесващи се с шумоленето от плаща на Дракол. Накрая групата стигна градската порта, където навъсени стражи насочиха алебарди към тях, преди да разпознаят сър Макрейд и магьосника.

— Простете, господари — каза единият страж, а после се обърна към другия. — Джек, викни джуджето и елфата!

Вторият страж кимна и бързо се отправи към малка барачка до вратата и почука. От сградата излезе най-странният дует, който момчетата бяха виждали. Напред ходеше ниско джудже с брада тъй черна, че изпъкваше дори в нощния мрак. Зад него…

Зад джуджето крачеше прекрасна елфа с дълга златиста коса и елегантни тесни дрехи, наметната с красив тъмнозелен плащ. На рамото й бе наметнат лък, а до него имаше колчан, от който се подаваха перата на стрели.

— Чухме за убиеца — изръмжа джуджето, — успяхте ли да научите нещо от него?

— Мръсникът се самоуби преди да каже каквото и да е — отвърна Макрейд, — но с Дракол смятаме, че лорд Асмоел стои зад всичко.

— Явно по някакъв начин господарят на черните елфи е разбрал, че сме призовали избраниците — добави магьосникът.

— Това ли са те? — елфата притежаваше мелодичен глас.

— Да — развълнувано изграчи Джефри, — приятно ми е да се запознаем, красавице! — Казвам се Джефри. — И свали шлема си като шапка за поздрав.

Чарли изсумтя отстрани.

— Казвам се Джефри — не му обърна внимание другото момче и свали шлема си като шапка за поздрав.

Елфата го огледа от глава до пети, преди да се усмихне дяволито:

— И ти не си грозен, като за човек. Аз съм Сианна, а това е моят добър приятел Рудолф. — Тя посочи джуджето. — А ти си? — обърна се към Чарли.

— Аз съм Чарлс и за мен е чест да се запозная с вас и спътника ви, милейди.

— Можете да оставите любезностите за по-късно — изръмжа джуджето, сетне погледна Джефри, — а ти нахлупи тоя шлем на главата си. Щом Гилдията е изпратила един убиец, спокойно може да прати и друг. Няма да е добре още в началото един от вас да се озове със стрела в темето.

Джеф се изчерви и бързо сложи шлема си обратно. За момент видя с периферното си зрение, че Чарли се е усмихнал на забележката на джуджето и за пореден път усети как го жегва силна неприязън към колегата му.

— Дано следващият убиец не е този, когото подозирам — каза сър Макрейд.

— Опасяваме се, че лично граф Вайлъс ще бъде натоварен да се заеме със задачата да ни елиминира — продължи Дракол.

Лицето на Сианна се изопна.

— Този мръсник позори целия род на елфите повече и от самия Асмоел. Нека дойде и аз лично ще се погрижа за него.

— Стой настрана от него! — изръмжа до нея Рудолф. — Остави го на мен!

— Да не слагаме тигана, докато рибата е още в морето — прекъсна спора им Дракол. — Време е да тръгваме! Път ни чака!

Пътуваха през целия ден. Вятърът ги брулеше през степта и уби всякакви разговори още в зародиш. Навели глава и мълчаливо крачейки напред спътниците се опитваха да запазят топлината на тялото си. Разбира се само магическите брони предпазваха от хапещия студ.

Пътят минаваше покрай река, която изглеждаше тъмна и неприветлива. Час по час водите й бяха размътвани от вятъра, а на моменти някоя подскочила риба или жаба привличаше погледа към себе си с тих плясък.

Джеф се бе съсредоточил цялото си внимание върху елфата. „Най-после нещо хубаво в този скапан измислен свят“, помисли си той веднага щом я видя и оттогава насам не спря да я зяпа. Елфата притежаваше грация, недостъпна за простосмъртните жени. Холивудските актриси, за които доскоро си бе мечтал, сега му изглеждаха като обикновени сиви мишки пред Сианна. Освен това, напомни си той, не го бе отрязала при първия му опит за свалка, а това я правеше първото сравнително възпитано създание в Ралмия. Дракол бе потаен и неприветлив, а Макрейд изглеждаше винаги кисел, все едно страда от хроничен запек.

Разбира се, тези хора, колкото и неприятни да му се струваха, все пак бяха за предпочитане пред Чарли, който всячески се мъчеше да го измести във всичките му начинания. „Обаче Сианна хареса мен, а не онзи мухльо.“

Чарли, от своя страна, изобщо не мислеше за Джефри, той бе измъчван от някакво лошо предчувствие, тормозещо като сърбеж, до който не може да стигне. Ледени тръпки го побиха, когато чу как Дракол и останалите обсъждат онзи убиец — Вайлъс. Добре помнеше сценария за Ралмия и момента, в който Алекс бе разгромен за пръв път от лорд Дакавар. Последното което желаеше бе да се озове в подобна ситуация. За разлика от Алекс имаше някакви елементарни познания по бойни изкуства, но не си правеше илюзии, че номерата, позволили му да ступа Джефри, ще помогнат срещу някой като Вайлъс.

Вечерта групата стигна малко селце, разположено край реката и жителите на което очевидно се препитаваха с риболов. Дракол влезе в малък хан и там нае голяма маса в близост до камината. След това всеки от пътниците си поръча вечеря. Донесоха им рибена чорба с бира и пътниците си позволиха да се поотпуснат малко. Момчетата и сър Макрейд свалиха шлемовете си, а магьосникът отметна качулката от лицето си.

Джефри седна до Сианна.

— Здраве…

— Здрасти — отвърна тя със същата дяволита усмивка, която му бе хвърлила и сутринта.

— Аз съм актьор — наум му идеше да се срита. — Играя роли на други хора и не очаквах да попадна тук наистина. Ти откъде си?

— О, аз идвам от горите отвъд Планините на Забравата. Занимавам се с търсенето и ликвидирането на чудовища из Ралмия.

Младежът закима мъдро.

— Сигурно работата е много опасна.

— Зависи от чудовището. Ако знаеш какво правиш, лесно ще се оправиш с банда гоблини. Друго е, ако попаднеш на минотавър или пък на мантикора. Ами ти? Какви роли играеш?

Джефри се пообърка, но след това започна да разказва за това как е учил в училище за актьорско майсторство, след което е имал успешни участия в реклами преди да се запише за каста на Алекс във фиктивната продукция „Хрониките на Ралмия“. Елфата не знаеше какво е реклама и му се видя силно впечатлена, когато той й разказа, че е представял пред други хора продукт като шампоан за лъскава коса.

Групата се прибра в хана на малкото селце към полунощ. Всички бяха страшно изморени и по пътя почти не си говореха. Дракол вървеше най-отпред и изглеждаше мрачен и потънал в мислите си. Той час по час стрелкаше момчетата с остри погледи и все още мислеше, че са постъпили невероятно глупаво в реката. Сър Макрейд вървеше леко прегърбен, с поглед, забит в земята. Той хвърляше вината за станалото върху себе си, затова че ги е изоставил във водата, макар тежката броня да не му бе оставила избор. Рудолф изглеждаше сякаш е сърдит на всички, тъй като се придвижваше с бързи къси крачки и яростно дъвчеше мустака си. Сианна гледаше мрачно и към двамата актьори, които не се поглеждаха.

Веднъж стигнали в хана, всички в групата бяха разцелувани от жената на рибаря. Тя ахна щом разбра за блатните духове и очите й се разшириха от страх.

Ханджийката предложи втора порция чорба за изморените пътници, но те предпочетоха направо да си легнат. Джеф и Чарли се прибраха в стаята си, съблякоха мокрите си брони и подгизнали дрехи, застанали с гръб един към друг. Джефри се просна на леглото си и се обърна към стената.

Чарли седна на своя креват и се загледа в огъня.

— Благодаря, че ме извади от езерото — каза Джефри, без да се обръща. — Щях да се удавя.

— Няма нищо — смотолеви другото момче. — Има си хас да те оставя в лапите на блатните духове.

— Ти си истински рицар — продължи Джеф. — Прав си да ми се ядосваш. Не ми е мястото тук.

Чарли му хвърли един поглед и видя, че другото момче потръпва някак странно. Мина един миг преди да разбере, че колегата му се е разплакал.

— Хей — изправи се той.

— Ти си роден за този свят — продължи Джефри умърлушен, — във всичко се справяш по-добре. Не знам за какво взеха и мен. Само ти се пречкам.

Чарли не знаеше какво да отговори. Честно казано съвсем до скоро и той мислеше така. Но сега, напротив, чувстваше се ужасно. Даде си сметка, че последните дни е тормозил колегата си, натяквайки му всяка грешка.

Освен това инстинктивно усещаше, че Джеф бърка. Алекс също бе отишъл неподготвен в Ралмия, но въпреки това бе успял да я спаси.

— Магьосникът Дракол избра и двама ни — призна накрая Чарли. — Ако е направил грешка, не е било с теб, а с мен. Толкова много мечтаех да попадна в свят на истинска магия и да стана герой, че когато това се случи наистина, забравих как трябва да се държа. В отношенията си с теб през последните дни бях всичко друго, но не и истински рицар.

След малко чу равномерното дишане на Джефри — беше заспал.

По-късно Чарли също си легна, но мина много време, преди сънят да го споходи.

Огънят в стаята беше загаснал и в нея цареше вледеняващ студ. Джефри установи, че се е въртял на сън и се е отвил. Опита да придърпа завивката обратно към себе си, но крайниците не го слушаха, не можеше да помръдне.

Видя с крайчеца на окото си силует, застанал до леглото му. Сърцето му бясно затупка. Напрегна мускулите си до краен предел, но остана парализиран.

Силуетът се наведе над него — фигура в огромно черно наметало, с качулка, изпод която се виждаха само две горящи червени очи.

Джеф веднага разбра кой е това, макар образът от специалните ефекти, които му бяха показали на Земята да бе съвсем различен.

— Не трябваше да идваш в Ралмия — рече Прокълнатия. — Сега ще умреш и никой в твоя свят няма да разбере какво се е случило с теб.

От очите на духа изхвърчаха червени светкавици, които блъснаха момчето в гърдите.

Джефри изкрещя…

И в следващия момент видя Чарли. Огънят в стаята отново се беше запалил и черният силует с червените очи бе изчезнал. Джефри обаче усещаше допира на мълниите му и чувстваше цялото си тяло все едно гори.

— Джефри — извика Чарли, — събуди се! Викаш!

Джефри опита да отговори нещо, но от гърлото му излезе неразбираем грак.

— Господи, ти целият гориш от треска — възкликна другото момче. — Стой мирен, ще извикам останалите!

Чарли се изправи и излезе тичешком от стаята, а очите на Джефри се разшириха, когато образът на Прокълнатия отново изплува във въздуха пред него.

— Ще умреш — присмя се злият дух и от очите му отново лумнаха светкавици. Джефри отвори уста да извика, но вместо това се преви на две от раздираща кашлица.

— Слаб и жалък — продължи Прокълнатия. — А скоро и мъртъв.

Образът му изчезна, но Джефри продължи да кашля, плувнал в пот, обливан от горещи и студени вълни. Вратата на стаята се отвори и Дракол влезе заедно с Чарли и Сианна.

Магьосникът каза нещо и започна да нарежда заклинания. Кашлицата спря да измъчва Джефри, но на нейно място в гърлото му се настани мъчителна жажда. Опита да помоли за вода, но успя само да изпъшка. Чарли обаче някак си го разбра, тъй като наля една чаша от каната, която им бяха дали за през нощта и му помогна да пие. Джефри успя да преглътне малко, но му се догади и се уплаши, че ще повърне.

Сианна приближи, махна с ръка на Дракол и Чарли да се отдръпнат и взе да напява някаква песен, като опря длани в лицето му. Ръцете й бяха хладни и сякаш издърпаха високата температура от тялото на Джефри, а когато дишането му се успокои, тя постави сухо листо в устата му, което той сдъвка. После махна с ръка на Чарли да налее още една чаша вода и я даде на Джефри, който този път успя да пие, а след това се отпусна в леглото и заспа. Последното нещо, което усети бе как хладната й длан застава на челото му.

Този път никой не смути съня му.

Спа през целия следващ ден и се събуди на вечерта. Огънят в камината весело пукаше, а Чарли слагаше още цепеници в камината. Джефри опита да стане от леглото си. Чувстваше се слаб, но все пак отпочинал. Когато креватът му изскърца, Чарли се обърна към него:

— Къде тръгна? — попита той, придвижи се плавно и се опита да го бутне обратно.

— Гладен съм — отвърна Джефри и се изправи, подпирайки се на стената. — Къде е Сианна?

— Долу. Стоя цяла нощ и почти целия ден до теб.

— Трябва да й благодаря. — Понечи да се отблъсне от стената, при което залитна.

— Чакай — Чарли преметна едната му ръка над раменете си. — Полека. Ще ти помогна. Искаш ли да я извикам?

— Не. Ще се справя.

Пое си дълбоко въздух и се отдръпна от Чарли, след което с колебливи крачки стигна вратата на стаята, излезе и слезе по къси стълби до трапезарията, подпирайки се на перилата. На голяма маса стояха останалите от групата, които обсъждаха нещо.

— Защо си станал? — забеляза го първа Сианна и се изправи: — Трябва да почиваш.

— Ти ме излекува — отговори й Джефри и направи опит за несръчен поклон, от който едва не падна.

— Спокойно — бърза като мълния елфата му помогна да запази равновесие. — Ела да хапнеш.

Сианна го настани на голям стол с облегалка и махна с ръка на сервитьорката да донесе топла супа. Джефри започна бавно да се храни. Сианна стоеше застанала до него и го наблюдаваше внимателно, все едно очаква всеки миг да припадне. Чарли седна от другата му страна.

Когато свърши се почувства малко по-силен и успя да се усмихне. Магьосникът Дракол го погледна загрижено.

— Чарлс ми каза, че си извикал насън — рече Дракол. — Кошмар ли сънува?

Джефри преглътна и притвори очи за миг. Зад клепачите си видя черната фигура на Прокълнатия и потрепери.

— Не знам дали това е подходящият момент, Дракол — обади се Рудолф.

— Видях… — започна младежът — някаква фигура. Черен силует, който пусна светкавици по мен.

— Прокълнатия — ококори се Чарли. — Но това е невъзможно! Нали е бил убит от лорд Дакавар, Рицаря на Смъртта?

— Орките не знаят това, хлапе — отвърна Рудолф.

— Трик на Асмоел — поклати глава сър Макрейд. — Това е най-новото му дяволско хрумване. Възстановява култа към Прокълнатия. Орките отново строят негови статуи и правят ужасни ритуали в сянката им.

— Така е — кимна Дракол, — но орките не го знаят. А името на Прокълнатия все още дава кураж на злите и престиж на черните елфи.

— Това, което видях — прокара ръка през косата си Джефри — беше истинско. Може ли Асмоел да е призовал духа му?

— Изключено — поклати глава Дракол. — Прокълнатия никога не е бил жив в точния смисъл на думата. Винаги е бил зъл дух. Унищожавайки тленната му обвивка, лорд Дакавар унищожил и самия него. Това е измама, илюзия, поредната лъжа, зад която се крие лорд Асмоел. Като Изумруда на Базилиска, това отровно копие на нашата Перла.

— Но как ще унищожим този изумруд? — попита Чарли.

Дракол се усмихна лукаво, сетне бръкна изпод робата си и извади сияещ скъпоценен камък.

— Перлата на Феникса — промълви Сианна. Очите й се разшириха от възхищение.

— Поемаш голям риск с вземането й, магьоснико — обади се Рудолф.

— Нейната мощ единствена може да гарантира унищожението на пагубния Изумруд — поклати глава Дракол. — Нямах друг избор, освен да я взема.

Джефри усети как го полазват тръпки, нещо в цялата история не му харесваше, но той не можеше да се досети какво. Като парче от пъзел, което не пасва на останалата картина.

— Добре ли си? — попита Чарли разтревожено, взимайки изражението на лицето му за болка.

Джеф го погледна изненадан, сетне се усмихна.

— Жив съм още, за твое съжаление.

— Джефри, аз — обърка се Чарли, — не знам дали помниш какво говорихме снощи, но…

— Не го мисли — Джефри потърка очи. — Ще лягам, че нещо пак ми се доспа.

Главата му клюмна, Сианна и Чарли се протегнаха, за да му попречат да се свлече от стола на земята, а след това му помогнаха в полусън да стигне до стаята и леглото си.

Останаха в странноприемницата още два дни, докато Джефри се възстанови напълно, но на сутринта на третия ги посрещнаха гръмотевици и изливащ се като из ведро дъжд. Рибарят и неговата съпруга им предложиха да останат още ден, но сър Макрейд отклони предложението.

— Тази буря е само началото. Не искам да срещнем снежна виелица в Планините на Забравата. Това би било пагубно.

И така групата тръгна на път. Дъждът скоро се просмука в костите им и развали настроението на всички. Треската на Джефри направи опит да се върне, но в мига, в който той тръгна да залита и да се препъва, Сианна му даде още един стрък от тайната си билка и момчето получи нови сили. Чарли постоянно се навърташе край него, забравил старата вражда и искрено притеснен за новия си приятел, но накрая и той се принуди да хапне стръкче от билката на елфата, закашлял се в края на деня.

Имаха късмета да намерят неестествено огромно дърво и нощуваха в хралупата му. Дракол ги стопли със заклинание и това беше добре, тъй като когато станаха на следващата сутрин дъждът продължаваше да се излива все така силно.

Това депресира всички, освен Сианна, която явно се чувстваше добре под падащата вода. Със сигурност мокрите кичури й отиваха, помисли ли си Джеф и се изчерви. Елфата бе и единствената, която успяваше да се погрижи за него и Чарли, предпазвайки ги от опасни простуди с неизчерпаемия си запас от изсушени билки. Скоро се наложи и на другите да вкусят от тях — старият магьосник Дракол бе започнал да хрипти, Макрейд усещаше остри болки в кръста, а брадата на горкия Рудолф бе направо прогизнала и му се налагаше да я изстисква.

С кратки прекъсвания дъждът продължи да вали и през следващите няколко дни, а накрая го обърна на мокър сняг.

— Явно не ни върви — поклати глава Дракол в една от вечерите. Бяха отседнали в странноприемница, разположена в малко селце в подножието на планините. — Надявах се да изпреварим зимните бури.

— Планините не са ли непроходими като падне сняг? — попита Джефри.

— Това е било преди хиляда години — отвърна магьосникът. — Наследниците на крал Александър построили пътища. Дори и те обаче са неприятни зиме. Още би трябвало да е късна есен. Не мога да разбера това проклето време!

Чарли се замисли за нещо, сетне щракна с пръсти.

— Да не би лорд Асмоел да влияе на времето с магията си?

— Наистина е съобразителен — намръщи се сър Макрейд. — Е, Дракол?

Старецът поклати глава.

— Не би трябвало лорд Асмоел да има такава огромна сила. В древни времена злият барон Саркорос е правил това с подкрепата на ледените дракони, чиито дихания е направлявал към степите на Ралмия. Асмоел обаче няма дракони, макар адските му заклинания над света ни да направиха тези създания опасни и неприветливи.

Джефри потърка брадичката си, след което попита:

— В Планините има ли още дракони?

Джуджето Рудолф го погледна мрачно.

— Повече, отколкото е нужно.

Следващия ден ги посрещна с пухкав и бавно сипещ се над земята сняг. Макар гледката да бе красива, тя не зарадва пътниците, тъй като времето щеше направи пътят им по-труден. Полека местността по която вървяха започна да става първо хълмиста, а после премина в масивните Планини, превръщайки пътя в истинско изпитание. Неподдържан от години, той бе обрасъл в шубраци и на моменти се бе превърнал в тясна и хлъзгава козя пътечка, изискваща върховна концентрация от преминаващите. Веднъж Джефри се изтърси лошо, подхлъзвайки се и просвайки се по очи на земята, а само късметът спаси носа му от разбиване. Друг път Чарли насмалко да си навехне крака, стъпвайки накриво. Случи се така, че и опитният Рудолф залитна по един тесен ръб, водещ към пропаст, ала ръката на елфата се стрелна като светкавица, хвана джуджето за брадата и го изтегли обратно на пътя.

— Нарочно го направи, нали? — свадливо попита Рудолф.

— Че те спасих ли, Руди? — невинно попита тя. — Разбира се.

— Да ме оскубеш по брадата…

Постепенно снеговалежът се усили и излезе неприятен северен вятър, който се спускаше от далечните върхове на Планината и немилостиво хапеше пътуващите. Дори прикритите зад броните Джеф и Чарли усетиха ледените му зъби, а Дракол се принуди да направи топлинно заклинание на останалите.

— Неестествено студено е — тракаше със зъби Макрейд. — В момента не бих отказал и драконов огън.

— Пепел ти на езика — прекъсна го Рудолф, който нервно чистеше брадата си от висулки.

Сианна единствена изглеждаше необезпокоена от капризите на времето, макар красивото й лице да се намръщи заради постоянно фучащите вихри.

Фъртуната забави пътниците много и те замръкнаха в планината. Редките гори около пътеката, които някак си се бяха появили измежду голите скали започнаха да се изпълват с подозрителни горски звуци.

— Вижте! — викна по някое време Чарли и посочи въздуха.

В небето се носеше отвратително черно същество с огромни криле, нещо средно между лешояд и прилеп. Щом разбра, че е забелязано, създанието злобно изврещя и отлетя посред бурята.

— Какво, по дяволите, беше това? — възкликна Джефри.

— Не знам — отговори Дракол, — но бъдете нащрек.

За щастие на пътя им скоро се появи пещера, в която те успяха да се подслонят. Рудолф и Сианна я обходиха внимателно и накрая заключиха, че е безопасна.

— Какво иначе можеше да има в нея? — попита Джефри предпазливо.

— Трол — отвърна кратко джуджето — или дракон.

— Е, мъничка е за дракон, Руди — възрази Сианна, — но за трол би била идеална. Или пък за семейство гоблини.

— Да — съгласи се джуджето, — за щастие обаче изглежда, че няма нищо вътре.

Вечеряха малко сушено месо, греейки се на стъкмения от Дракол огън. Уморени, бързо заспаха.

На заранта снегът вече бе спрял да вали, но това бе слаба утеха, тъй като бе натрупал и всичко докъдето поглед стигаше бе покрито с бяла пелена. След половин ден ход бяха капнали от умора и дори елфата посрещна радостно гледката на пушек пред себе си, който предвещаваше появата на град.

Беше по-скоро градче, поселище на хора и джуджета на име Копитник, в центъра на което ги посрещна симпатично ханче, примамило уморените пътници с вкусните миризми на прясно приготвени гозби.

Изгладнял като вълк Джефри излапа почти половин патица, блажено се отпусна на един стол пред камината и задряма.

— Добре си хапна — подкачи го Сианна. Момчето се сепна и се изчерви, което предизвика усмивка по лицето на Чарли, макар последният също да не бе останал гладен.

— Така трябва — обади се Рудолф, — един мъж има нужда от добра и силна храна.

— Точно така — съгласи се и сър Макрейд, — как иначе ще има сили за подвизи?

Елфата уморено вдигна очи към тавана, след което обаче дяволита усмивка озари лицето и тя приближи отпусналия се на стола пред камината Джеф.

— Изстинал ли си? — попита тя.

— Аз? — учуди се момчето. — Ами не знам…

— Да проверим — каза тя и започна леко да масажира рамената му. Джефри се усмихна щастливо. Ако беше котка щеше да замърка.

— Познавам я от ей такава — показа Рудолф на сър Макрейд, докато наблюдаваше гледката, седнал в един отдалечен ъгъл и отпиващ глътка ейл — и никога не е правила това за мен.

— Твоето момиче е пораснало, Руди — отговори старият рицар, — но в едно не се е променила.

— Какво?

— Продължава да харесва абсолютно безотговорни нехранимайковци — Макрейд разкваси устата си с малко ейл.

— Хлапетата са добри, Мак — възрази джуджето.

— Малкият си го бива, да — рицарят погледна към Чарли, който си говореше с Дракол на съседната маса. — Но големият е доста… как да ти кажа. Струва ми се, че е излишен.

— Струва ти се грешно, Мак — поклати глава джуджето. — Моето момиче никога не би харесало някой без качества.

— Надявам се да си прав.

В това време Чарли говореше с Дракол за нещо, което го бе притеснило.

— Кръчмата е почти празна, магьоснико — рече момчето — и ако има някой в нея това са жени, деца или старци. Така бе и като влязохме в селото. Хората са угрижени.

— Прав си — съгласи се вълшебникът и повика една от сервитьорките. — Няма ли мъже в това село? Питам, защото не ги виждам, да не би да се е случило нещо лошо.

— Още не знаем — отвърна жената, сетне лицето й се изкриви, — но се опасяваме, че да.

— Какво е станало? — попита Чарли.

Макрейд и Рудолф спряха да пият от ейла си, а Сианна изостави масажа си, Джеф се сепна… кръчмарката бързо привлече вниманието им:

— Е, добре. Чуйте моя разказ.

Всичко започна с идването на студа. Никой от нас не помни, дори и най-старите, зимата да е идвала така рано и да е бивала толкова люта. Макар, шепнат бабите край пламъците, в древни времена да е било така. В древни времена — по времето на Прокълнатия и неговия син.

Дали е тъй или иначе, има учени хора, които да кажат. Аз лично мога да потвърдя, че зимата ни затвори по домовете и единственото ни удоволствие бе от време на време някой да ходи на гости при другия, за по чаша скоросмъртница и парче сланина или сирене. Така вероятно щяхме да стоим затворени до пролетта, но на третия ден откак наваля — тук снегът падна по-рано, отколкото на по-ниските места, а по върховете вече бе бяло, докато тук още се виждаше жълтата растителност — в града дойде едно слабичко, много хубаво момче, побледняло като платно. Кожата му бе като сняг на фона на черната коса, която падаше по раменете му сплъстена и мръсна. Момчето изглеждаше доста уплашено и измъчено. Дрехите му бяха станали на ресни и тук-таме по тях се виждаха кървави петна. Ръцете му бяха увити с парцали и той ни рече, че скриват гадни рани, макар никога да не ги откри, че да ги видим и промием. Говореше бързо и заекваше от притеснение, а очите му постоянно шареха насам-натам, като че да бе изплашен или да крие нещо.

Та той ни разказа страшна история. Името му било Морган и пътувал заедно с баща си в търговски керван. Баща му се занимавал с търговия на мъниста и скъпи напитки от далечните градове отвъд Планините, като легендарната мастика от град Саликарнас — за нея казват, че имала вкуса на майчино мляко и силата на първак скоросмъртница. Били се събрали повечко хора търговци, тъй като последните години пътищата са бая западнали и по тях върлували разбойници — за което момчето си беше право, де. Пътували те през равнини и гори, докле стигнат нашата Планина. Там тръгнали да се катерят по пътеките, когато се извили бури, от небето запръскал дъжд, подир който дошъл и сняг. Керванът се изгубил в планините и търговците почнали да се плашат не на шега — тукашните райони, ще знаете, не са гостоприемни и често ни тормозят чудовища — ту дракон ще се спусне от небето за да отмъкне някоя козичка, ту трол ще налети от някой баир да те утрепе с тоягата си. А гоблините — те не са за разправяне. Цяло лято лежат и нищо не попипват, а после зиме крадат от нас и от джуджетата, та да се прехранят докато пак дойде топлото време и пак почнат да се опъват на припек като гущери.

Но да се върна на историята за кервана.

Една нощ в гората около стана им станало едно таквоз злокобно и във въздуха литнал някакъв звяр. Какъв — не можах да разбера. Момчето се кълнеше, че не е дракон, а е по-скоро някаква невиждана твар: ни лешояд, ни прилеп, а кръстоска между двете, но много по-голяма, силна и проклета. Та туй чудо нападнало кервана, разбутало каруците и отлетяло със злобни крясъци. Малко подир това от мрака се появила огромна банда гоблини и орки, предвождани от черни елфи. Черните елфи наредили на слугите си да пленят хората живи, та после да ги мъчат. Бащата на момчето се изплашил и го пуснал да бяга, а сам той останал да брани кервана и бягството на сина си. Успял, макар че според момчето орките го били съсекли. Тук цялото село съчувстваше на беглеца. Оттам ни дойде белята. Момчето рече, че трябва да измислим начин как да освободим пленниците в кервана и нашите мъже, нали са хора и джуджета планинци с по-гореща кръв, като им кипна взеха кой каквото има — вила, брадва, тояга — и тръгнаха подир момчето да спасяват неговите близки. Оттогава от тях нямаме ни вест, ни кост. Какво е станало, можем само да гадаем.

Жената въздъхна:

— Аз имам малко работа за вършене, та ще ви оставям. — И се насочи към мазето си.

— Ние видяхме онова създание, което е като прилеп и лешояд — възбудено рече Джефри, — ето значи откъде е дошло!

— Трябва да помогнем на тези хора! — добави Чарли.

— По-спокойно, момчета — обади се Дракол. — Има нещо в този разказ, което не ми харесва.

— Смяташ, че жената ни е излъгала? — невярващо попита младежът.

— Не — сър Макрейд вдигна ръка, — но няма да се учудя ако тя е била измамената.

— Това момче, което е дошло ме съмнява — рече Дракол. — Познавам черните елфи добре. Когато поискат са отлични стрелци, макар и не като нашата прекрасна Сианна. Гоблините също не пропускат от късо разстояние. Ако момчето е избягало, значи черните елфи са искали то да избяга. Ако изобщо е било момче…

— Какво искаш да кажеш? — попита Рудолф.

— Не чу ли описанието му, Руди — вдигна вежди магьосникът. — Снежнобяла кожа, черна коса. Ръцете завити в парцали, защо? Казал е заради рани, но черните елфи често слагат ръкавици или загъват пръстите си в плат за да не се виждат огромните нокти, които увенчават ръцете им.

— Ти мислиш, че това е черен елф? — потръпна Рудолф.

— Почти сигурен съм. Може би самият граф Вайлъс, той е прочут измамник. В този случай ги е повел уж на спасителна мисия, а всъщност към смъртта им.

— Всичко се връзва… — намеси се Чарли в разговора. — Същото бе и край реката. Блатните духове ни очакваха в капан, сякаш някой ги е призовал.

— Не някой, а черните елфи, този лорд Вайлъс! — разтри очи Джефри. — Но понеже предният път не му се получи, сега е решил да се заеме лично с нас.

— Разчитайки на нашата мекосърдечност и жертвоготовност — намръщи се Дракол. — Ние не бива да са хващаме на този трик.

— Но ако оставим хората в ръцете на Вайлъс, те ще страдат и накрая ще умрат! — възмути се Чарли. — Нали вие казахте, че той бил садист или нещо такова!

— Граф Вайлъс е прекалено опасен — каза сър Макрейд. — Предишната му клопка едва не коства живота на Джефри, както и твоя собствен. А тя бе дело на блатни духове. Сега там ще има гоблини и орки, до един брутални убийци, черни елфи, които могат да отнемат живота ти с едно махване на ръката и вероятно самия граф Вайлъс — безупречен войн. А да не забравяме и онова същество, прилепа-лешояд… Безумие е да се отправяме на такава мисия.

— Ама нали смисълът на идването ни в Ралмия е да опазим хората? — учуди се Джефри.

— Момчето говори хубаво — съгласи се Сианна. — Нима искаш да оставим честните селяни в лапите на онзи изверг?

— Твоята омраза към черните елфи те заслепява, Сианна — подразни се Дракол. — Не можем да рискуваме живота на момчетата в директна конфронтация с графа, в която той е избрал и мястото, и начина, по който ще се проведе битката.

Джефри вдигна ръка и без да изчака разрешение да говори, каза:

— Мисля, че ние трябва да решим какво да направим, ние сме тези, които влизат в ролята на Алекс сега, нали?

— Вие сте млади и глупави! — гласът на Дракол ставаш все по-остър.

— Такъв е бил и Алекс понякога — удари по масата Чарли — и именно затова е успял. Ако се скрием сега, не знам за вас, но аз цял живот ще си спомням за тези хорица, които сме обрекли на бавна и жестока смърт.

Дракол направи гримаса, след което кимна.

— Прави сте, разбира се. Не можем да оставим тези хора… но страхът ме е направил слаб и боязлив.

— Направил те е предпазлив, приятелю — поклати глава сър Макрейд, — но понякога няма място за предпазливост. Младежите ни посрамиха с куража си. Трябва да отидем и да спасим хората.

— И да сложим край на мерзкия живот на онзи… елф — гласът на Сианна звучеше студено и заплашително. Джефри я погледна сякаш я вижда за пръв път и потръпна.

— Кога тръгваме? — попита Чарли.

Рудолф подръпна брадата си и отговори на въпроса с въпрос:

— Утре да имаш спешна работа?

— Дракол каза да ставаме! — рече Чарли, разтърсвайки рамото на приятеля си. — И да се приготвяме за път.

Джеф кимна сънено, потърка очи и се зае да се облича, не му отне много време да се докара до пълно бойно снаряжение. Стори го тъкмо на време — Макрейд влезе в стаята им, кимна одобрително и ги подкани да го последват.

Групата се спря в трапезарията, където Дракол ги чакаше, нахлупил качулката над главата си.

— Бъдете много внимателни — каза магьосника, — особено вие двамата!

— Черните елфи оставете на нас — намеси се Макрейд. — Не искам да се биете с нищо по-лошо от гоблини, ясно?

Джефри и Чарли закимаха така енергично, че броните им задрънчаха.

— Ясно е, че няма да го послушат, защо се хаби — промърмори Рудолф на Сианна, с което си спечели враждебен поглед от Дракол.

Елфата се усмихна и приближи Джеф.

— Пази се, сладкодумни рицарю. — Вдигна забралото на шлема и леко целуна момчето по устните и отново затвори шлема му.

— Хмм — наруши неловкото мълчание Дракол, — да тръгваме!

Кръчмарката бе казала на магьосника, че „хубавото чернокосо момче“ е отвело селяните към един от близките върхове, Вълчия Капан, наречен така заради многобройните пещери, спускащи се навътре в земните недра. Навлезлите в тях не излизаха никога, злокобно предупреди жената, но Рудолф първи се сети, че причината не са само усуканите тунели.

— Пещерите гъмжат от гоблини и орки — изръмжа джуджето.

Така групата се отправи към връх Вълчи Капан по едни от най-тесните и неудобни пътеки, по които бяха преминавали досега. Те се виеха високо ту измежду гъсти дървета, изглеждащи като армия от неприветливи зли същества, ту измежду остри скали, напомнящи зъбите на чудовищен звяр, оголил челюсти срещу небето. С изкачването въздухът ставаше все по-студен и дъхът на пътниците започна да излиза на пара.

По някое време Джефри усети как по гърба го полазват ледени тръпки. Той вдигна глава към небето и видя как над групата прелита огромната крилата твар, грамаден лешояд с разтворени ципести прилепови криле и зли очи.

Сианна — по-бърза от нападаща змия — свали лъка си и изстреля стрела по нападателя. Той се килна настрани за да избегне удара, изкрещя и отлетя с няколко маха на мощните си криле.

— Бързо! Изстреляй втора стрела! — викна Рудолф.

— Не мисля — спокойно отговори елфата. — То ще ни отведе право при господарите си.

— Това вече е наистина хитро — възкликна Джефри. — Колкото си красива, толкова си и умна, Сианна.

— О, благодаря ти — усмихна се елфата и потупа младежът по шлема. — А пък ти си смел, колкото си и сладкодумен.

Чарли обаче се бе намръщил и свил устни замислено.

— Какво има, момче? — попита сър Макрейд.

— Това е твърде лесно и очевидно. Според мен създанието е примамка.

— Надявам се да не си прав — поклати глава Дракол, — но и да си, изборът ни е ограничен. Да последваме съществото, поне няма да се лутаме из тия баири.

Опитаха се да последват посоката на движение на крилатото същество, но не бе никак лесно — за разлика от грозната твар те не можеха да летят и вместо това им се наложи да се препъват по тесни и криволичещи кози пътечки.

Накрая стигнаха до стръмно изкачване, което ги изведе до малка полянка, зад която враждебно зееше отворът на огромна пещера. Пред нея стояха двама черни елфи.

Макар да не бяха виждали такива преди и Джефри, и Чарли ги познаха веднага. Ушите им бяха заострени като на Сианна, а телата им бяха стройни и гъвкави, само че пръстите им завършваха с остри черни нокти, а лицата им наместо благородство излъчваха злоба и ненавист. Единият беше едноок и обсипан с белези, а в ръцете си държеше извит лък с готова стрела. Другият беше още по-ужасяващ, плътта му бе осеяна с татуировки, най-отвратителната от които бе всевиждащо гибелно око, греещо с мрачни отблясъци на челото му.

— Виж каква кралска компания, Яум — рече подигравателно едноокия. — Самият магьосник Дракол, верният кралски рицар сър Макрейд, незабравимия дует комици Рудолф и Сианна; а тези двамата с хубавите брони са нова част от трупата, или?

— О, сигурно това са наследниците на великия крал Александър, Оремалку — отвърна татуираният и белите му зъби блеснаха в свирепа усмивка.

— А вие сте двата трупа на Асмоел — хладно отвърна Сианна и миг по късно лъкът и изстреля стрела към Оремалку. Едноокият черен елф на свой ред стреля и двете стрели се удариха една в друга в полет.

Яум изруга и от всевиждащото му око блесна лъч гибелна енергия, която полетя към групата, заплашвайки да погълне и шестимата. Дракол пристъпи напред и ръцете му образуваха магически щит, който глътна атаката на черния елф.

— Отстъпете! — викна магьосникът на хората. — Не може да победите такъв враг!

Макрейд, Рудолф и двете момчета послушаха стареца, само за да видят как зад гърба на черните елфи се приближава огромна група от гоблини и орки — разкривени същества, покрити със зелена люспеста плът, които стискаха ръждиви мечове и ятагани в ръцете си. Създанията нападнаха с вой, връхлитайки върху четиримата. Джеф и Чарли се стъписаха, магическите им мечове успяваха да отклонят атаките на чудовищата, но младежите не бяха убийци и не смееха да контраатакуват, което позволи на създанията да ги отделят от сеещите смърт Макрейд и Рудолф.

— Удряйте ги, за бога! — гневно изкрещя Макрейд.

В това време Сианна и Оремалку си бяха разменили още няколко стрели, всяка от които се удари в съперницата си.

— Добре стреляш за женска от презряния остатък на светлите — процеди Оремалку, стъпвайки на парче лед.

— За едноок и ти си приличен — отвърна Сианна.

Черният елф се озъби злобно, спусна се върху парчето лед надолу по склона и стрелящ в движение. Сианна пресрещна стрелите му със свои, изруга и скокна след него, падайки на плаща си, който й послужи за шейна.

Зад тях Яум и Дракол продължаваха своя сблъсък на заклинания. Гибелните им енергии рикошираха една в друга и се забиваха в скалите, събаряйки каменни късове.

Вътре в самата пещера гоблините и орките успешно се вклиниха между рицаря и джуджето от една страна и двете момчета, от друга, след което наобиколиха Макрейд и Рудолф, уж забравили за Чарли и Джеф. Младежите скоро разбраха защо.

— Значи вие сте двамата наследници на Великия Крал? — чуха мелодичен глас зад гърба си. Обърнаха се и видяха красив елф с гарвановочерна коса, който ги наблюдаваше скръстил ръце пред гърдите си.

— А ти трябва да си прочутият граф Вайлъс — Джефри вдигна Меча на Леда пред шлема си.

— Внимавай, Джеф — предупреди Чарли и изправи Меча на Дракона пред себе си.

— Нима сте чували за мен? — разпери ръце черният елф. — За мен е чест.

— И все хубави неща — отговори Джефри.

— Цялата засада е била за да стигнеш до нас, нали?

— Да — кимна граф Вайлъс. Много ми се иска да ви покажа нещо. — Графът се извърна и побягна.

Джефри и Чарли се спогледаха.

— По дяволите — въздъхна Джеф и хукнаха след него.

Вайлъс и преследвачите му скоро се отдалечиха от останалите и попаднаха в някакъв пандемониум — тунелът завършваше с плътна каменна стена, на която висяха мъртъвци и страдалци, по чиито тела имаше рани от инструменти за мъчение, стоящи разхвърляни наоколо, с парчета плът и петна от кръв по кривите си остриета.

Джефри се спря шокиран от гледката, след което се наведе и повърна.

— О, Господи! — извика настигналия го Чарли.

— Скоро ще може лично да му се оплачете — отвърна присмехулно граф Вайлъс и свали от кръста си навит бич и го разгъна с оглушителен плясък. Веднъж освободен, бичът пламна в призрачен огън. — Време е да потанцуваме — лицето му се озари от демонична усмивка.

Джефри изкрещя и се метна напред вдигнал Меча си. Разсъдъкът му бе замъглен от гледката на висящите по стената измъчени човешки същества, които надаваха ужасни стенания.

Черният елф стрелна ръката си напред и огненият бич уви тялото на младежа. Пламъците лумнаха и припукаха. Джеф успя да изпъшка изненадан, след което се строполи на земята в несвяст.

— Тц, тц — поклати глава Вайлъс, — очаквах малко повече, да си призная.

Чарли извика гневно, но приближи черния елф по-внимателно, вдигнал Меча на Дракона предпазливо пред лицето си.

— Може пък ти да си по-кадърен — намигна му Вайлъс.

И камшикът заплющя.

Междувременно Сианна и Оремалку се бяха спуснали до края на склона. Не успяха да се улучат нито веднъж, стрелите им или се бяха срещнали една друга, или бяха улучили някоя пряспа или скала. Вече в подножието колчаните им бяха празни.

Елфата стана бързо и в ръката й блесна кинжал.

— Охо, котето можело и да хапе — засмя се Оремалку и надигна ръце. Кривите нокти на пръстите му блестяха със зелени петна по черната повърхност.

— Отрова — обясни убиецът с извинителна усмивка. Сианна не благоволи да му отговори, а го нападна, при което двамата започнаха битка, която повече можеше да се определи като танц. Оремалку нападаше подобно леопард, мъчейки се да одраска със смъртоносните си нокти. Сианна обаче бе дори по-пъргава от черния елф и кинжалът й безмилостно проблясваше, оставайки дълбоки кървави резки по ръцете му.

Черният елф изсъска и се опита да я одере по ръката, което принуди елфата да изтърве камата си и да отстъпи няколко крачки назад.

Едноокото лице на убиеца грейна в злобна гримаса.

— Това е краят ти, коте!

Елфът се метна напред, замахна с две ръце към гърдите на Сианна. Елфата, бърза като мълния, отстъпи настрани и с лявата си ръка хвана ръцете, а дясната уви около врата му. Оремалку изпъшка, изненадан и паникьосан.

— Дано в пътуването отвъд намериш покой, братко — каза му Сианна и с плавно движение счупи врата му.

После го постави на земята и склопи единственото му останало око. Вдигна падналия си лък и събирайки стрелите си се изкачи бързо обратно по склона.

Яум и Дракол продължаваха да си разменят хвърчащи светкавици и магиите им отекваха из цялата планина при сблъсък. Лицето на магьосника бе изкривено от усилие, а по ръцете му бяха избили мехури от горещината, докато Яум гледаше все така усмихнат и гибелното му око хвърляше още и още смъртоносни заряди.

Сианна стреля към него, но стрелата й стана на пепел във въздуха.

— Ти? — лицето на Яум се изкриви в неверие. — Оремалку!

Разсейването бе фатално. Една от огнените струи на Дракол намери магьосника на черните елфи, издигна го във въздуха и го стопи на пепел за секунди.

— Отлична работа, Дракол! — каза Сианна.

— Ще видим колко е отлична като идем да видим какво е станало в пещерата.

Намериха Рудолф обкръжен от десетина гоблина и три орка. Подът бе осеян с труповете на техни събратя, но джуджето бе уморено и ударите му ставаха все по-неточни. Пламъците на магьосника и стрелите на Сианна сащисаха злобните създания и те се разбягаха.

— Къде са останалите! — извика Дракол, когато приближи Рудолф.

— Момчетата… подир Вайлъс… Макрейд ги последва — на пресекулки отвърна джуджето. — Съжалявам…

Магьосникът пребледня:

— Подир Вайлъс… — И хукна навътре към пещерата.

Сианна приближи брадатия си приятел и го предупреди.

— Стой тук и си почивай, аз ще го последвам.

Джефри се събуди в стаята, от която бяха тръгнали на сутринта и за миг се замисли дали всичко, което се бе случило на връх Вълчи капан, не бе просто лош сън, безумен кошмар от рода на този, в който Прокълнатия го бе нападнал с адските си светкавици.

Щом се размърда обаче усети как цялото тяло го боли и изпъшка. Все пак случилото се бе реално. Което значеше, че и онези разкривени хора са били реални.

Очите му се навлажниха. Как бе възможно да има такава жестокост? Той от време на време бе гледал филми на ужасите, но там всичко бе измислено и бутафорно, докато онази пещера бе напълно истинска.

— Някой път трябва наистина да помислиш, преди да се втурнеш като овен в атака — чу сърдития глас на Чарли. Другото момче стоеше на отсрещното легло и изглеждаше ужасно — бледо, потно и сърдито.

— Щяха да ни убият и двамата — продължи Чарли. — Добре, че сър Макрейд и Дракол дойдоха на време.

— Съжалявам — простена Джеф, — но в пещерата, когато видях всички онези хора…

— Това беше ужасно… — съгласи се Чарли и в очите му блесна разбиране. — Дракол успя да спаси някои от пострадалите с магията си, но други… — поклати глава. — Надявах се да не се сблъскаме с тъмната страна на Ралмия, но уви, случи се.

Умълчаха за миг, вслушани в пукането на пламъците в камината.

— Къде са останалите? — попита Джефри.

— Ближат рани. Ръцете на Дракол са целите обгорени от собствените му заклинания. Рудолф е изморен — почти самичък се е разправил с цялата пасмина от орки и гоблини. Макрейд не е много по-добре, а Сианна изгуби лъка си, счупен от граф Вайлъс.

— Гадняр, ще го…

— Шшт — прекъсна го Чарли. — В момента, а и може би по принцип не си в състояние да му направиш нищо, така, че си мълчи. Гаджето ти е доста по-способно, отколкото си мислиш. Самичка се е справила с едноокия черен елф.

— Убила го е?

— Да — засмя се Чарли на зяпналата уста на приятеля си, — на твое място не бих я ядосвал. Счупила му врата като на пиле. Сега е взела неговия лък.

Джеф преглътна.

— А иначе изглежда така мила…

— Тя си е мила — поклати глава Чарли, — бдеше над мен и теб, докато ни носеха насам, видях го в просъница. А що се отнася до убития от нея черен елф, нямаш представа колко тъжна изглежда от станалото. Дори нареди да натрупаме могила над тялото. От тялото на другия, Яум, не бе останало нищо…

— А граф Вайлъс?

— Измъкнал се е — помръкна лицето на Чарли.

— Как? — Джеф с мъка се изправи до седнало положение и не можа да потисне вопъла на болка.

— Спокойно, хей — предупреди го приятелят му. — Пламъците на онзи бич са доста гадни. Вайлъс е дяволски добър в боя, победи ме в няколко удара, а внимавах доста повече от теб. Трябва да отработиш бойния си стил, Джеф. Рискуваш твърде много.

Младежът поклати глава.

— Така и така той е по-добър…

— Вярно е, но няколко секунди може да са решаващи, в случай че пристига помощ — възрази Чарли, — а и това е срещу всеки противник, срещу мен включително. Атакуваш като младо теле.

— Ти си просто по-добър — направи гримаса Джефри. — Приех го вече, няма нужда да ми триеш носа.

— По-умел съм, наистина, но ти си по-силен — щракна с пръсти Чарли — и би трябвало да можеш да компенсираш предимството в техниката, което имам. Само че ти не мислиш когато се биеш, а се втурваш на сляпо в атака. Гневът е силно оръжие, но само ако е контролиран…

— Говориш като Макрейд — пошегува се Джеф.

— Ако не беше Макрейд и двамата щяхме да сме мъртви — поклати глава Чарли. — Помисли върху това, което ти казах.

Джефри го направи, но мисленето постепенно го унесе в сън.

Граф Вайлъс се огледа внимателно за неканени гости и като видя, че няма такива извади няколко листенца имел от малко пликче на кръста си и ги хвърли в планинското поточе, шепнейки магически думи и привеждайки се в елегантен поклон пред избухналия дим, в който се открои силуета на лорд Асмоел.

— Моята атака претърпя неуспех, господарю мой! — призна черният елф. — Групата на Дракол се оказа твърде силна за моите слуги. Яум намери своя край в магиите на кралския магьосник, а майсторът на оръжията Оремалку загина в само на пръв поглед нежните ръце на елфата Сианна.

— Веднъж отворя ли портала към отвъдното, всички паднали в мое име ще бъдат съживени — чу графът гласа на скелета в главата си, — но въпреки това аз не мога да не съм обезпокоен от такъв шумен провал, граф Вайлъс. Къде се намираш в момента?

— В Планините на Забравата, господарю мой.

— Добре — графа с изненада усети задоволство в тона на скелета, леещ се в разума му, — именно в недрата на Планините аз сполучих да възстановя един от старите култове към Прокълнатия. Орките на практика славят мен, но не го разбират, отиди при тези орки и ги накарай да ти помогнат.

Празните очни кухини на скелета проблеснаха зловещо.

— Този път не ме проваляй.

— Вие мислите ли понякога? — нареждаше Дракол, докато крачеше напред-назад. — Поне така, за разнообразие?

Магьосникът бе спуснал качулката над лицето си и бе скръстил ръце зад гърба си. Кръчмата бе превърната в лазарет, в който оцелелите от изтезанията на граф Вайлъс бяха настанени да се възстановяват. Дракол и Сианна бяха дали съвети на потресената кръчмарка, допринасяйки с рецепти, а елфата остави и изсушени билки.

— За съжаление спомена от преживяното не мога да излича — бе поклатил глава старият вълшебник, — но двама от убийците на вашите близки са вече мъртви, а скоро ще се погрижим и за третия.

Сега Дракол бе изцяло насочил вниманието си съм Джефри и Чарли, които вече се бяха подготвили за път, облекли броните си и препасали мечовете си. Застаналият встрани Макрейд също гледаше много сериозно, Рудолф съсредоточено ядеше къшей хляб и умишлено насочваше вниманието си настрани, а Сианна се подсмихваше.

— Не се бийте с нищо, по-лошо от гоблини, казах — сумтеше магьосникът. — В никой случай не нападайте черните елфи, натъртих. А вие скачате на самия граф Вайлъс? Имате ли представа какъв късмет е, че изобщо сте живи!

Смъмрените бяха забили носове в земята. Дракол вдигна ръце и погледна тавана:

— Защо, защо ми ги прати такива? И, Чарлс, само не ми излизай пак с номера, че и Алекс е бил такъв! Просто не смей да го казваш!

Сианна се опита неуспешно да сподави смеха си. Магьосникът я изгледа свирепо, сетне вдигна ръка:

— Омръзна ми от вас! — Щракна с пръсти. — Да тръгваме!

Хората от Копитник за благодарност бяха дали на пътниците топли дрехи и храна за из път, а също така и снегоходки, които много им помогнаха на онези пътеки, където снегът бе натрупал. Времето бе слънчево, но студено, а пътят на групата през следващите няколко дни се виеше през върхове и равнини. Вечер, когато героите почиваха Сианна се упражняваше с новия си лък.

— Оръжието на черния елф Оремалку е по-сложно от моето, но също ефективно — призна тя една вечер, сетне въздъхна. — Колко жалко, че надарен войн като него бе отдаден на мрака.

— Знам колко тежко изживяваш това, миличка — успокои я Рудолф, — но наистина си нямала друг избор. Черните елфи са зли и покварени…

— И все пак са наши братя, блудни деца, които се надяваме някога да се върнат. Затова ми е мъчно, когато ми се налага да отнемам живота им — елфата седна край пламъците.

— Ти наистина ли си го убила? — Джефри топлеше ръцете си на накладения от Дракол огън.

— Да, както казах, беше ми неприятно, тъй като той е елф, макар и черен, а също така бе и невероятен войн, умел в лъка и стрелите и много бърз. Беше обаче доста самоуверен, опасна черта за всеки боец. Тя му коства и живота.

— Казваш, че е бил много добър и все пак ти си го убила? Въпреки че той е… — Джефри се запъна и поклати глава.

— Въпреки че е мъж, да. — Тя се усмихна студено. — Уверявам те, мой красиви рицарю, че мога да се оправям с по-силни от себе си противници, има си начини: ловкост, умение, гъвкавост… ако ги нямаше тези неща, досега Ралмия щеше да е под пълния контрол на троловете. Ти обаче не се тревожи, аз няма да използвам уменията си срещу теб. А и да те ударя, най-много да си счупя някой крайник на джуджешките доспехи, които носиш.

— Имам въпрос — намеси се Чарли, — нали Броните на Сребърната Луна и Планинския Пламък, които носим двамата с Джеф са магически и дават защита?

— Да — отговори сър Макрейд, — защо питаш?

— Как тогава — продължи Чарли — бичът на граф Вайлъс така лесно проби защитите им?

— Черна магия. — Гласът на Дракол бе мрачен. — Срещу всяко вълшебство може да се измисли противодействие. Преди хиляда години великия крал Александър бил разгромен в дуела си с лорд Дакавар, независимо от това, че носил и Бронята на Сребърната Луна, и Меча на Дракона, независимо от това, че е бил научен да се бие от ловкия авантюрист Роло. За това вина имали разбира се и невероятните сили на Черния лорд, но също така и неговия меч — прокълнато оръжие на смъртта, вдъхващо лед и отчаяние на всеки, който удари. Бичът на граф Вайлъс е подобно оръжие. Той го е обвил с магически огън, към който са добавени и демонични светкавици. Така той причинява едновременно болка и шок. Броните не могат да те спасят от мълния, нито от пожар. Все пак те намалиха щетите, които получихте. Ако бичът бе увил не мечовете, а обикновената ризница на нашия приятел сър Макрейд, той сега щеше да е мъртъв.

— Тоя бич е много гадно оръжие — изпъшка Джефри при спомена си за битката на Дакавар. — Много бързо удря, не знам как бих могъл да го спра с меч.

— Склонен съм да се съглася — изкриви лице Чарли, — изобщо не можех да се защитя. Графът е прекалено ловък.

— Всъщност бичът, дори огнен, е много по-слабо оръжие от меча — обади се сър Макрейд. — Видовете удари с бич са много по-малко от тези, които можеш да нанесеш с меч. Освен това приближиш ли противник с бич, той е свършен.

— Аха — възкликна Джеф, — затова оня ни разби.

— Оня „ни“ разби — ядоса се Макрейд, — защото ти се втурна в безразсъдна атака срещу майстор на боя след като не можеш да победиш и момче, по-малко и на възраст, и на ръст от теб!

— Не си честен с Джефри — не се съгласи Чарли. — Аз го нападнах внимателно и графът ми се видя непобедим.

— Именно! — блеснаха очите на рицаря. — Така ти се е видяло, защото ударите с бич са много изненадващи за теб. Колко пъти си виждал противника да се бие с бич? Вайлъс е ексцентрик, затова си е избрал оръжие, което ще паникьоса съперниците му. Но той разчита на страха. Ако не беше гнусната му магия, щяхме сега да говорим в минало свършено за онзи мръсник.

— Скоро и това ще стане — въздъхна Сианна.

— Съветвам ви да бъдете по-внимателни с Вайлъс — каза Дракол, — едва ли е станал само с плашене дясна ръка на лорд Асмоел.

Разговорите стихнаха, лека-полека съня се настани в лагера. Нощният пост се поемаше на смени, спестен на двете момчета… за щастие никой не ги обезпокои.

Граф Вайлъс навлезе с отвращение в катакомбите на Планините. Те го караха да се чувства неудобно. Макар и в днешно време да бяха контролирани от гоблини, те в древни времена били изковани от джуджета, а графът не обичаше джуджетата. Красивото му лице постоянно се бърчеше от неприятните миризми в подземията, а фактът, че понякога оцапваше лъскавите си дрехи в мазните, покрити с мъхове и лишеи стени го влудяваше. Той обичаше чистотата и гледаше винаги да я спазва, дори когато се бие или се забавлява със своите пленници.

Жертви на яда му станаха група гоблини, които той изби с огнения си камшик, влагайки във всеки удар капчица от неудовлетворението си от провала срещу групата на Дракол. Как можеха Яум и Оремалку да са толкова бездарни? И ако магът бе победен от кралския вълшебник, който не бе противник за подценяване, то убиецът бе надвит от жена, което беше унизително след всичките му хвалби и самопрепоръки.

Тази елфа наистина не бе лоша, помисли си Вайлъс. Може би щеше да се позабавлява с нея. Да видим дали щеше да е толкова надменна когато графът я запознае със своите представи за удоволствие.

Остави последния гоблин жив, за да го попита:

— Къде е най-близкият оркски град, гадинко?

Получил удовлетворителен отговор, черния елф заби нокти в тялото на съществото, извади сърцето му, пусна го на земята и избърса ръка в носната кърпа, която винаги носеше под плаща си. Леко по-бодър се отправи към уреченото място, което стигна след часове тягостно ходене в неприятните подземия на Планината.

Видяното го отврати. Орките бяха построили грамадна кочина, от която се подаваха гротескните им, топчести домове с кръгли прозорци и надничащи подплашени лица. В центъра на града им се издигаше огромен храм на Прокълнатия, оформен като митичната му фигура: куполът бе плащът, а нагоре се издигаше главата и под каменната качулка горяха две запалени факли, между които се намираше олтар, вероятно за жертвоприношения.

От храма излезе престарял орк, подпираш се на чепат бастун и наметнат с мръсно черно наметало. Усмивката му бе злобна и надменна.

— Добре дошъл, гостенино — рече оркът. — Нашият град отдавна не е имал среща с някой от вашия народ. Аз съм Аркаджак, върховния жрец на Прокълнатия в този град.

— Аз съм граф Вайлъс и съм пратеник на самия лорд Асмоел. Имам нужда от вашата помощ.

Оркът кимна угоднически и покани Вайлъс в храма, където го настани в малка стая, вероятно личната му килия. В нея имаше маса, на която се намираше чиния със зловещо ястие, в което плуваше ръка, вероятно на джудже.

— Искаш ли? — попита оркът, смеейки се злобно.

— Не мисля — Вайлъс потръпна от погнуса. Осакатяването за него бе приятна занимавка, но поглъщането на труда му бе нещо, което му се стори наистина отвратително.

— Жалко. Сега кажи какво те води насам, графе.

Вайлъс разказа накратко историята, като спести подробностите за провала си и същността на конфликта, наблягайки повече на това, че има хора, които трябва да бъдат убити.

— Опасни ще да са, щом не си ги нападнал сам — замислено потри брадата си Аркаджак, — но ще измислим нещо, в крайна сметка ние много уважаваме лорд Асмоел, един от най-верните слуги на Прокълнатия.

Граф Вайлъс се наведе към оркския жрец, излагайки се на зловонния му дъх и прошепна:

— Лорд Асмоел не е слуга на никого, орко. Още по-малко на отдавна умрял магьосник, чийто култ собственоръчно възстанови.

Усмивката на Аркаджак не помръкна:

— Така мислите вие, черните елфи, но вие сте като деца. Ние, орките, помним. Прокълнатия наблюдава и направлява всичко, той е вечен. Но… — усмивката дори се разшири — да не губим време в спорове за религия. Кажи ми какво знаеш за хората, които трябва да умрат. Нещо особено за тях, което да ни помогне?

Граф Вайлъс се замисли. Не можеше да се досети за конкретна слабост, освен че момчетата са неопитни.

— Хмм… Неопитни, млади, хммм… как се разбират с другите? — Аркаджак даваше вид на крайно любопитен.

Черният елф изреждаше наум спътниците на Джефри и Чарли. Като стигна до един от тях внезапно щракна с пръсти и очите му злобно проблеснаха.

Той сподели плана си с орка, който кимна одобрително и изръмжа.

— Добър план, граф Вайлъс. Младостта наистина върви рамо до рамо с глупостта.

Слънцето се подаде иззад два върха, а яркостта му събуди Джефри. Младежът отвори очи и забеляза Чарли сладко да си доспива. Дракол и Макрейд обсъждаха нещо край разпаления огън, докато Рудолф печеше набрани по-рано диви ябълки.

Скоро групата си направи приятна закуска, преди да се отправи отново на път. Времето се бе затоплило, но пътеката си оставаше трудна и затова всички сладки разговори, започнали на сутринта, постепенно секнаха и вървящите се съсредоточиха върху това да внимават къде стъпват. Земята бе хлъзгава и ако не бяха предпазливи, можеха да паднат в някоя от докарващите световъртеж стръмни пропасти.

Беше към обед, когато дочуха звуци пред себе си. Те долитаха иззад рязък завой, който оставяше пред погледа на спътниците само масивна скала. Странна какофония, не много силна, но никак не тиха, напомняща мяукане. Дракол даде знак с ръка да спрат.

— Внимателно!

Шестимата забавиха ход и застанаха в бойна готовност. Джефри и Чарли докоснаха дръжките на мечовете си, Сианна полека изтегли стрела от лъка си, а Макрейд и Рудолф се напрегнаха като пантери, готови за скок.

Дракол пристъпи напред и ги поведе към завоя, зад който видяха два дракона. Първият от тях — който надаваше мяукащите звуци — бе голям колкото едър кон и имаше блестящи зелени люспи, искрящи като скъпоценни камъни на слънцето. Той пляскаше с криле и тихо пищеше над втория звяр, много по-голям, но очевидно мъртъв. Тялото на големия дракон бе покрито с грозни рани, а врата му бе неестествено извит, като да е счупен. Извършителите на това деяние също не бяха далеч — зад драконите лежаха труповете на три трола, груби зверове, в чиито недодялани ръце лежаха исполински оръжия, оцапани с кръв.

Младият зелен дракон изсъска щом видя новодошлите и се обърна към тях, разперил криле. От устата му грейна струя пламък, а опашката му изплющя на земята.

— Добра среща, драконе — поздрави Дракол, махвайки с ръка на спътниците си. — Виждаме, че голяма трагедия е сполетяла твоя род.

— Сс, меден език имаш човече — отговори драконът със съвсем определено ядосан женски глас. — По дрехите, които носиш с твоите съратници виждам, че сте кралски люде. Но ако истински ви бе грижа за Ралмия, планините нямаше да гъмжат от тролове.

Драконът пусна втора струя пламък и плесна с криле:

— Дай ми една причина да не ви опърля тук и сега!

Дракол поглади брадата си.

— Не мисля, че тази задача е толкова лесна за изпълнение, колкото я изкарваш.

Драконът гневно изрева и скочи напред в атака, но магьосникът вдигна ръка и животното се удари в невидима стена, която го завъртя във въздуха и просна по гръб.

— След като се увери в силите ми, надявам се, че ще можеш да се успокоиш и да ми кажеш какво се е случило, уверявам те, че не ти мисля злото и не искам смъртта ти — магьосникът пристъпи към падналия дракон, който потръпна.

— Това е майка ми — изръмжа драконът.

Чарли, който гледаше опиянен звяра ахна и в очите му блесна съчувствие, а Джефри наведе глава, натъжен. Ръката на Сианна успокоително докосна рамото му.

— Съболезнования — Дракол поклати глава, — но трябва да разбереш, че кралството не оставя нарочно троловете да вилнеят. Ние нямаме вина за станалото с майка ти.

— А тогава кой има?

— Лорд Асмоел е този, който е отговорен за злините, ставащи сега — разпалено констатира Чарли.

Зеленият дракон се присви и се поразклати.

— Лорд Асмоел? Майка ми казваше, че той е господарят на черните елфи.

— Майка ти е била права — потвърди Дракол. — Асмоел е майстор на черната магия, който отприщва злото из Ралмия.

— Тогава ще го разкъсам лично — дракона простена и огледа критично лявото си крило. То бе леко накривено спрямо дясното и по него личаха кървави резки.

— Ти си ранена! — възкликна Чарли. — Дракол, можеш ли да й помогнеш?

— На дракон? — възрази Рудолф. — Ти луд ли си?

— Крал Алекс е имал дракон за приятел — изтъкна Джефри.

— Така е, но той е спасил малко драконче, за да привлече помощта на майка му — съгласи се Дракол.

— Не е вярно! — възрази Чарли. — Когато Алекс е помагал на дракончето, въобще не е мислил за майка му!

— Аз не искам помощта ви, простосмъртни! Скоро ще оздравея и ще намеря този Асмоел.

— Ще си намериш смъртта — прекъсна я Дракол. — Стой мирна и ще се погрижа за крилото ти. Що се отнася до господаря на черните елфи, би било мъдро да стоиш настрана от него, поне докато не пораснеш колкото майка си. Как се казваш?

Драконът извърна глава и погледна приближаващия се магьосник. Чарли подтичваше до него, омагьосан от съществото.

— Хелана. — Драконът приклекна послушно, когато Дракол й даде знак с ръка.

— Крилото е само навехнато, не счупено, но раните са неприятни — оповести спокойно магьосникът. — Сианна! — щракна с пръсти и даде знак на елфата да приближи, която пристъпи следвана от Джефри, макар и от почтително разстояние. Рудолф и Макрейд не помръднаха от местата си.

— Дай ми от твоето лековито биле — нареди магьосникът на Сианна и като взе подадените му билки внимателно ги сложи върху раните на младия дракон. Хелана потръпна и изпищя от болка, щом магьосникът освободи синкави енергии от ръцете си, които се вляха в драскотините. Чарли прегърна врата й, шепнейки:

— Спокойно, спокойно, полека.

— Аз не съм кученце — ядоса се драконът и освободи врата си с рязко движение, което събори момчето на земята. — Нямам нужда от успокоенията ти.

Чарли изпъшка и погледна сърдито към зеления звяр.

— Това трябва да се прави три пъти на ден през близката седмица и също така не бива да правиш опити да летиш — обясни Дракол, докато изтупваше ръцете си, сякаш бяха прашни.

— Изключено! Не мога да не летя, а и няма кой да ми слага тези треви по раните!

— Ще трябва да припкаш край нас — въздъхна магьосникът, — иначе крилото ти ще изсъхне.

— Това е лудост, Дракол! — обади се Макрейд. — Драконите са опасни и диви създания.

— Кой е див, бе? — озъби се Хелана.

— Драконите са едно от малкото неща, които пречат на гнусните твари на Прокълнатия да плъпнат обратно на повърхността на Планината — възрази Дракол. — Докато оздравее, остава с нас.

— Без мен — обади се Рудолф, — при това положение аз си тръгвам.

— Страх ли те е, Руди — усмихна се нахално Сианна. — Не мога да повярвам.

— Да ти призная и аз съм малко притеснен — намеси се Джеф. — Колко голямо ще стане това нещо?

— Ти си мълчи — с мил глас и строг поглед го сгълчи Сианна.

— Никой ли няма да потърси моето мнение? — дракончето сърдито се опита да възроптае.

— Не — отговори откровено Дракол. — И не искам да губим повече време. Продължаваме напред!

Никой не посмя отново да спори с магьосника и скоро той поведе сдобилата се с нов член група. Хелана вървеше зад магьосника и от време на време съскаше нещо сърдито. До нея беше Чарли, който възхитено наблюдаваше крилатото същество.

— Дракон, Джеф! — беше възхитен. — Не е ли невероятно?

— Ами да — отговори по-голямото момче, — ама нещо не е много дружелюбен. В сценария другояче ги описваха.

Вечерта се подслониха в малка котловина, между извисяващи се от двете страни скали. Дракол напали малък огън и повтори лечебната процедура с болната Хелана, която писна така, че огласи с ехо цялата планина. В това време Макрейд и Рудолф заобиколиха внимателно дракончето и започнаха да приготвят някаква вечеря от сушено месо и солено сирене.

Сианна, която за пореден път оглеждаше лъка на Оремалку, търсейки кривини, по някое време каза на Джефри и взрелия се в болния дракон Чарли:

— Любопитно ми е как се биете. Може би ще мога да открия някаква слабост, която ви е направила уязвими в битката с граф Вайлъс.

— Да беше една, Сианна — обади се рицаря, прекъсвайки разговора си с джуджето, — неудобна гледка са.

Сетне не издържа и кресна почти до ухото на Рудолф:

— Не, не и не! Няма да сложиш от гнусните си люти чушки в яденето!

— Но защо, Мак? Те придават вкус на храната.

— Руди — повиши тон елфата, — не!

Джуджето я погледна сърдито, сетне извади от пазвата си дълга крива чушчица и я заяде демонстративно, макар лицето му да почервеня. Драконът, който се бе укротил, го изгледа любопитно.

— Та ще ми демонстрирате ли вашите умения? — чаровно се усмихна елфата, забравила за лютите чушки.

— Ама сега ли? — Джефри се заоглежда като в клопка. Никак не му се искаше отново да загуби срещу Чарли и то пред Сианна.

— Ми и без това е скучно — сви рамене тя.

Така след миг Джефри и Чарли застанаха един срещу друг и предпазливо кръстосаха магическите си мечове, хвърляйки искри по пръстта.

— Много сдържано се дуелирате — установи Макрейд, — друго беше в моята тренировъчна зала… гад! — рицарят плесна през ръката Рудолф, който се опита да постави една чушка в яденето.

— Хайде де, мой възлюбени рицарю, бий се малко по-смело, поне за мен — каза Сианна.

Джефри постепенно увеличи силата на ударите си, но Чарли се бранеше умело. Нито един от двамата не можеше да вземе надмощие. Сианна ги наблюдаваше с усмивка, дори драконът ги загледа любопитно. Лицето на Дракол бе неразгадаемо зад качулката, Макрейд и Рудолф продължаваха спора за чушката.

Постепенно всички околни проблеми избледняха, а биещите се потънаха в схватката, остриетата на мечовете им трещяха едно в друго.

Сианна се изправи и викна:

— Джефри, много съм разочарована, биеш се като баба.

Младежът се изчерви и се опита да усили темпото. Това обаче го остави уязвим за една контраатака на Чарли, която го тресна отстрани на ребрата и му изкара дъха. Той изпъшка и захвърли Меча на Леда настрани.

— Писна ми да губя! — извика.

Сианна го приближи, сетне го потупа по шлема.

— Скъпи, как може да си толкова наивен и глупав?

— Не разбирам какво искаш да кажеш! — изръмжа той, сваляйки шлема си.

— Би се великолепно, до момента, в който не подметнах нещо за качествата ти на войн. Тогава спря да се биеш и тръгна да се ежиш. Спри да го правиш и ще бъдеш доста по-ефективен.

Елфата го хвана за брадичката и вдигна главата му.

— Не се оставяй да те водят за носа, особено по време на битка.

— Какъв е моят недостатък? — попита другото момче. Елфата сви рамене… за част от секундата кракът й се изстреля напред и цапна младежа в китката. Чарли изохка и изтърва меча.

— Никакъв, не си свикнал на по-нестандартни атаки — каза Сианна, — а трябва, при положение че Вайлъс се бие с бич.

— Следващия път не той ще се изправи срещу него — Макрейд сериозно се почеса по брадата. Зад гърба му Рудолф се усмихна злобно.

— И ти ли ще ги опазиш? — намръщи се елфата. — Дето не успя да спасиш една гозба?

Макрейд се извърна и видя джуджето да изтръсква цялата си люта чушка със все семките.

— Руди — изсумтя рицаря, — защо си такъв?

— Щеше ми се да бяха дошли малко по-рано — проговори за пръв път тази вечер Хелана. — Тогава мама може би щеше да е жива.

Вниманието на останалите се насочи към дракона.

— Майка ми ме измъти преди около четиринадесет лета, имах щастливо детство, гледана бях като писано яйце в гнездото. Бях й единствената рожба. Мама Таяма се грижеше чудесно за мен, обучи ме да летя, да бълвам огън, да ходя на лов. Онази вечер излязохме и двете, търсейки някой елен, който да си споделим. Видях вързана крава и радостна се спуснах към нея, въпреки предупредителния вик на мама.

Хелана извърна глава и измяука тъжно. Продължи:

— Беше клопка. Троловете ни бяха причакали и се втурнаха към нас. Единият ме перна по крилото, когато мама долетя. Изби ги всичките, но… те бяха твърде силни дори за нея. Тя се жертва и умря заради мен.

— Като всяка майка — тихо я успокои Дракол. — Затова трябва да продължиш да живееш.

Драконът го погледна тъжно. Групата я бе приближила, Джефри и Сианна бяха искрено натъжени от историята, а очите на Чарли направо бяха влажни. Дори грубоватите лица на Рудолф и Макрейд изглеждаха наскърбени.

Чарли пристъпи напред и погали дракона по муцуната. Този път Хелана не се възпротиви.

— Ние ще се справим с този Асмоел! — обеща Джефри.

— Това няма да върне мама — изписука тъжно дракона.

— Но ще запази теб — каза Чарли.

В това време Дракол бе приближил подлютеното ядене на Рудолф и Макрейд и го опита.

— Хммм… Хелана, имаш ли нужда от подсилване на огъня?

Нощта вече преваляше, но времето бе стигнало в онзи момент, когато зазоряването все още не е настъпило и мракът изглежда плътен и непроницаем. Малкият накладен огън бе единственият източник на светлинка.

Сианна пое последния пост. Беше се наспала напълно, като елф имаше нужда от по-малко сън, за да възвърне силите си. Беше застанала нащрек, готова за изненади, а погледът й се местеше към различните пътници. Рудолф спеше тихо похърквайки, до него Макрейд се бе изпънал и дъхът му свиреше. Дракол бе схлупил качулката над лицето си, като че да го пази от слънце, а Чарли се бе свил близо до Хелана, която бе скрила главата си под крилото, подобно на някоя птица. Джефри бе легнал на една страна и пламъците хвърляха отблясъци по русата му коса и красиво лице. Сианна го погледа и започна да му се любува, наслаждавайки се на чувството, което я обземаше. Знаеше, че е влюбена, което й се случваше за пръв път, но това не я притесняваше особено. Джефри бе мил и добър, макар и малко импулсивен и винаги казваше нещо, с което да я разсмее.

По едно време Сианна усети, че се е унесла в мисли, тръсна глава и се обърна за да огледа околността.

Замръзна.

Граф Вайлъс стоеше пред нея, съвсем сам. Красивото му, но жестоко лице бе изкривено в сардонична усмивка, а очите му светеха демонично в мрака.

— Изненадана ли си да ме видиш тази вечер, мила?

Сианна реагира инстинктивно и стрелата й — изстреляна от лъка на Оремалку — вече летеше към черния елф. Графът бе по-бърз и огнения му бич проблесна във въздуха, хващайки стрелата в полет. Втори плясък и този лък също стана на пепел.

Елфата извика и скочи като котка към Вайлъс. Бърз като мълния обаче, той скри бича под плаща си, направи крачка назад и протегна ръцете си, които хванаха нападащата елфа за китките.

— Капанът се затвори, скъпа — усмихна й се, в следващия миг чертите му се деформираха, а Сианна се озова в ноктестите лапи на мръсния звяр, подобен на хибрид между лешояд и прилеп, който плесна с кожестите си криле и издигна себе си и жертвата си в небето.

Сианна знаеше, че това е краят. Отвратителното същество, в което се бе превърнал граф Вайлъс, щеше да я пусне от високо и с това да сложи край на дните й. С облекчение чу виковете на спътниците отдолу, удовлетворена, че поне те няма да бъдат изненадани и ще оцелеят.

Сбогом, Джефри, помисли си тя, когато гласът на любимия й се извиси над останалите.

Гадната твар я погледна и в злите му очи тя разбра, че то няма да я пусне, че е замислило нещо друго.

Пряко волята си, Сианна започна да трепери.

— Сианна! — викаше Джефри, докато тичаше подир отдалечаващата се крилата твар, отмъкнала любимата му. Завладян от мъка се удари в невидима стена и падна задъхан.

— Спри незабавно — заповяда Дракол. Младежът се извърна и видя качулатия силует да го приближава. Другите стояха зад магьосника. Лицето на Рудолф бе изопнато.

— Пусни ме! — извика младежът.

— Не възнамерявам да го правя. Не можеш да настигнеш граф Вайлъс, а хукнал така в нощта най-много да паднеш в някоя пропаст и да си счупиш врата — магьосникът се позамисли, — а и останалите кости от тялото.

Джефри се изправи и изръмжа:

— Няма да я оставя!

— Разбира се, че няма — отвърна Рудолф. — С теб съм, младежо, дори да сме само двамата.

— Решението по този въпрос не е твое, джудже — студено каза Дракол. — Сианна стана жертва на нощно нападение и ще е предателство към паметта й да я последваме в капана на граф Вайлъс.

— Не смей да говориш за нея сякаш е умряла! — изрева Рудолф и оголи брадвата си.

— Няма — натърти Джефри — да те следвам без нея, магьоснико!

Дракол се усмихна ледено:

— Мога да те принудя.

— И мен ли ще принудиш? — Чарли застана до Джеф, поставяйки успокоително ръка на рамото му. — Аз съм с него.

— Мога да полетя и да го проследя — изръмжа току-що разбудения дракон, но кратко размахване на крилата я накара да се превие от болка.

— Ти стой мирна — вдигна ръка Дракол, сетне приближи Джефри и излая:

— Ти не слушаш ли какво ти говорѝ Сианна? Какво ти каза тя този следобед? Да не се оставяш да те водят за носа в битка? Това, което се разиграва в момента е битка, а ти правиш точно това, което Вайлъс иска да направиш!

— Абе ти сърце нямаш ли? — изкрещя му младежът. — Няма да се съглася просто да вдигнем ръце от нея!

— Нито аз — подкрепи го джуджето, — спасявай си Ралмия сам, магьоснико.

Дракол го изгледа така, сякаш го бяха ударили. Сетне се обърна към Макрейд, който до този момент мълчеше.

— Какво ще кажеш ти, стари рицарю?

Макрейд вдигна очи.

— Смятам, че Вайлъс ни е подготвил капан, вероятно смъртоносен — рицарят направи кратка пауза, — но смятам, че ако оставим елфата в лапите на онзи садист не сме по-добри от Асмоел.

Рицарят вдигна ръка преди Дракол преди да успее да му възрази:

— Твърде дълго си се борил със злото, приятелю. Внимавай, вглеждайки се в звяра, да не се превърнеш сам в такъв.

Дракол вдигна очи към небето:

— Ако загубим сега, Ралмия ще бъде обречена завинаги.

— Какво ще стане ако я спечелим с невинна жертва, Дракол? — тихо вметна Чарли. — Каква победа ще е това? Духът на Прокълнатия ще ликува.

Старият магьосник се обърна към момчетата, после погледа му се спря на намусения Рудолф, на съскащата Хелана и накрая на Макрейд.

— Да бъде волята ви — уморено седна край пламъците.

— Е защо седна? — възкликна Джефри. — Няма ли да тръгваме?

— Не — отвърна магьосникът, а след миг повиши тон — и се постарай да ме изслушаш и поне малко да помислиш.

Джефри отвори уста да възрази, но думите заглъхнаха в гърлото му щом видя светещия поглед на вълшебника.

— Това, което стана, е отвличане — бавно подзе Дракол, — щом има отвличане, обикновено се иска откуп. Вие сте откупа. — Посочи Джеф и Чарли. — Вайлъс няма да убие Сианна докато не отидем до него. Така че скоро ще имаме съобщение от него. Просто изчакайте малко и ще видите.

Джефри поклати глава, но Чарли му прошепна:

— Той е прав, Джеф. Нищо не можеш да направиш сега.

— Обичам я, Чарли. Този… Вайлъс… видя какво прави с жертвите си… — младежът се опита да се овладее, но не успя и заплака.

Чарли не знаеше какво да каже. Никога не си бе помислял, че несериозният конкурент от филмовия кастинг, който само се перчи, ще приеме присърце ролята на рицар, спасяващ дамата на сърцето си, но ето че това стана.

— Ела тук — Рудолф застана до младежа и го накара да приклекне, след което го прегърна. — Ще я спасим, момко, ще я спасим и всичко ще се нареди.

Джефри не разбра кога беше заспал, но накрая стресът го беше уморил и той бе успял да се отпусне на земята. Рудолф го зави грижливо и го остави насаме със сънищата му.

Те обаче не бяха приятни.

Сънят го отведе в безкрайни подземни пещери и галерии, чиито сводове се издигаха високо и тънеха в мрак. Крилатата твар, понесла Сианна в ноктите си летеше и грачеше тържествено, докато не стигна отвратителен град, населен от уродливи орки, ломотещи молитви пред чудовищен храм на Прокълнатия, издигащ се като пирамида над богомолците. Граф Вайлъс кацна и пусна елфата на земята, възвръщайки човешкия си вид. Тя отмаляла се отпусна назад, попадайки в ръцете на стар и злобен орк, загърнат в жреческа роба.

— Добре сторено, графе — каза орка и се усмихна на елфата, разкривайки гнусните си жълти зъби. Очите му се впериха в нищото и той изсъска:

— Знам, че ме виждаш. Ела да си прибереш любимата. Или тя ще умре в името на Прокълнатия.

— Ще умре бавно. Ти знаеш на какво съм способен — лицето на граф Вайлъс се изкриви в злобна усмивка. — Помниш остатъците на хора от Вълчия капан, нали? Ако я искаш цяла и все така красива, ще слезеш при нас. Иначе тя… — черните му нокти леко докоснаха гърлото на Сианна — ще страда.

Черният елф и оркският приятел избухнаха в отвратителен кикот.

— Какво има, хлапе! — грубите ръце на Рудолф го разтърсиха. — Стенеше в съня си!

Джефри отвори очи. Слънцето почти бе стигнало пладне.

— Сънувах… — преглътна — Сианна… в ръцете на граф Вайлъс.

— Кошмар — обади се Чарли.

— А може би видение — прекъсна го Дракол. — Разкажи ми за съня си!

Джефри разказа за подземния град, който бе видял, за огромния храм на Прокълнатия, за стария орк и отвратителния черен елф, за заплахите му. Гласът му потрепери, но джуджето окуражително стисна рамото му.

— Знам за този град — каза Хелана, щом Джефри завърши разказа си, — нарича се Пещерна Нощ. Поселище на орки — драконът се вгледа в младежите, а после и джуджето. — Магьосникът Дракол е прав. Нямате шанс.

— Това няма ти да го прецениш! — викна Рудолф, но Дракол му махна с ръка да замълчи.

— Какво знаеш за този град, драконе?

— Оркът, който го контролира — Хелана сбърчи муцуната си — е стар жрец на име Аркаджак. Той е фанатичен поклонник на умрелия Прокълнат и редовно обагря олтарите му с кръв. Злите езици говорят, че владее черна магия. От съня на Джефри съдя, че той е спътникът на граф Вайлъс. Черен елф и оркски шаман е лоша комбинация.

— То пък кое ли досега е било хубаво комбинация — изправи се Джефри. — Знаеш ли къде е този град?

Драконът го погледна отвисоко.

— Естествено.

— Ще ни заведеш ли дотам? — попита Чарли.

— Не знаете какво искате. Дори майка ми не обичаше да ходи там.

— Ами то и ние не искаме, но такава е ситуацията — каза Джефри.

— Защо? — не разбра Чарли. — В древни времена драконът Клара е сразил обитателите на подобен град.

Хелана извърна врат и погледна кисело към момчето.

— Ако говориш за Клара Великолепната, тя е била червен дракон. Те са били по-големи и по-силни. А и както ти казах, този Аркаджак владее тъмна магия. Не е мъдро да ходим там.

— И все пак ти ще ни заведеш нали?

— Моля — обади се Джеф.

Хелана едва се замисли, преди да погледне Рудолф и измърка.

— Нека и джуджето ми се помоли.

Лицето на Рудолф поаленя, ала коленичи и малко нескопосано се примоли на дракона.

— В името на момичето, което отгледах като своя дъщеря.

— Може би за пръв път от векове джудже моли дракон за услуга… харесва ми. Ще ви покажа пътя към Пещерната Нощ — изсъска доволно Хелана.

Дракол наблюдаваше всичко това със скръстени ръце и въздъхна:

— Да тръгваме тогава.

Драконът им каза, че пътят към входа на подземията сам по себе си не е лек, но това, което следва, е още по-лошо. Предупреждението на Хелана се оказа вярно и скоро шестимата почти пълзяха по криволичещи пътеки, водещи към високи върхове. На всичкото отгоре отнякъде излезе пронизващ студен вятър, който започна да ехти злокобно между скалите.

— Няма ли вход от по-ниско място? — опита се да надвика екота Чарли.

— Само джуджетата го знаят — отвърна Хелана. — Да ти приличам на джудже?

— Не! — отвърна Рудолф. — Никак.

— Ти не го ли знаеш? — попита Джефри ниския брадат войн.

— Не — отговори джуджето, — малцина дори от нашия род помнят входа на подземните галерии. В златните години след царуването на великия крал Александър пещерите бяха отворени за всички, но когато с идването на Асмоел орките отново станаха неприветливи, те сринаха отворите, а пък тайните пътеки се знаят от малцина. Днес драконите най-добре познават планината.

— Драконите винаги са я познавали най-добре — парира Хелана.

— Както и съществата на Прокълнатия — обади се мрачно Дракол — и неговите слуги. Не забравяйте, че нейде из мрачните глъбини е бил и гроба на самия лорд Дакавар, от който той ставал за смъртоносната си жътва.

— Винаги знаеш как да подобриш настроението на хората, стари ми приятелю — иронизира сър Макрейд.

Вечерта ги свари под огромна скала, която решиха да използват за навес. Бяха изморени и гладни, но не посмяха да запалят огън.

— Твърде близо до подземните галерии сме — предупреди Дракол. — Злите същества от Пещерите на Сянката ще изпълзят, ако видят някой да лагерува тъй близо до леговищата им.

Все пак магьосникът им направи сгряваща магия и шестимата успяха да се отпуснат.

Чарли приближи дракончето, което тъкмо бе привършило още една болезнена процедура с Дракол.

— Как е крилото ти? — попита.

— Добре е — отвърна Хелана — и благодаря, че се интересуваш. Откъде обаче е тази грижа към драконите?

Чарли се усмихна.

— В моя свят няма дракони, освен в приказки. От малък съм мечтал да видя такъв наяве.

— Свят без дракони? Много интересно. Какво е имало тогава?

— Ами… — поколеба се Чарли — динозаври. Но аз и тях не съм ги виждал, тъй като са изчезнали отдавна.

— Какво е това? — набърчи муцунка драконът. — Динозаври?

— Много големи влечуги — опита се да обясни младежът, — преди да се появят хората, те са владеели моя свят.

— И в Ралмия е било подобно — отговори Хелана, — преди да се пръкнат всякакви двукраки са владели драконите.

— Но вас още ви има? — не се съгласи момчето.

— Все още — кимна Хелана, — но докога? Троловете стават все по-нагли.

— Ние ще ги спрем, щом унищожим Изумруда на Базилиска — уверено отговори момчето.

— Това пък какво е? — полюбопитства дракона.

— Зъл артефакт — намеси се Дракол, — тайно оръжие на черните елфи. Но ако продължаваме да го разгласяваме със същите темпове, няма да остане тайно задълго.

Чарли се изчерви.

Докато момчето си говореше със зеления дракон, Джефри се бе умърлушил, свит до скалистата стена зад гърба им.

— Всичко ще се нареди — каза му Рудолф, сядайки до него — и скоро Сианна пак ще е с нас.

Младежът го погледна.

— Дано да си прав.

— Ама разбира се, че съм прав — натърти джуджето и извади една люта чушка.

— Мак, искаш ли? — предложи на стария рицар.

— Хм! — изсумтя в отговор Макрейд. Рудолф се засмя и я лапна.

— Намерих я съвсем малка — каза джуджето, колкото на Джеф, толкова и на себе си, — беше сама в гората и много уплашена. Скоро разбрах причината — керван елфи е бил избит от гоблини и орки. Затова и малката стана ловец на чудовища. И всичко това, защото аз я отгледах. Научи се да се бие, да ловува, да тича, да стреля. Само да яде люти чушки не я научих.

— И добре че не си! — обади се старият рицар.

Джуджето не му обърна внимание, а продължи да говори на Джефри:

— Обаче не бях я виждал влюбена.

— Тя… — Джефри се ококори.

— Тя те обича — усмихна се джуджето, — а и ти си я обичкаш, нали така?

— Много — призна Джефри.

— Тогава няма от какво да се боиш — разсъди джуджето, — скоро пак ще се съберете. Любовта побеждава всичко, за нея няма прегради.

Сетне отхапа от чушката в ръката си:

— Само лютите чушчици имат по-голяма сила — заключи Рудолф.

— Това е болестно състояние — изпъшка Макрейд и пряко волята си, Джефри избухна в смях.

Стигнаха входа към подземните пещери на сянката в средата на следващия ден. Това бе назъбен отвор в основата на един от върховете, зеещ като отворена рана върху скалата. Бяха се качили тъй нависоко, че дъхът им излизаше на пара.

— Все още има време да се върнем — каза Дракол.

— Няма начин — заупорства Джефри, Рудолф доволно изръмжа до него.

— В такъв случай ме следвайте — отговори Хелана — и бъдете внимателни!

Младият дракон навлезе в подземния мрак, следван от Дракол, чиито длани светнаха като фенери, за да осветят пътя на останалите.

— Не се отдалечавайте един от друг — каза магьосникът — и внимавайте къде стъпвате.

Подземните тунели, в които навлязоха бяха по-широки от планинските пътеки, но за сметка на това бяха влажни и зловещи, обрасли в мъхове и лишеи. Студът и влагата бяха проникнали и навътре в мрака, образувайки ледени висулки по пещерните сводове.

Хелана бе изгубила почти цялата си игрива същност в пещерата и осветявана от бледата светлина, излизаща от дланите на Дракол, приличаше на огромен планински гущер, внимателно дебнещ за плячка… а и за хищници. Застанал до дракона, самият магьосник изглеждаше като призрачен мрачен силует. Лицето му бе скрито под качулката и потънало в дълбока сянка. Физиономията на Макрейд бе неразгадаема, а Рудолф съвсем определено бе начумерен. Що се отнася до Джефри и Чарли, най-мекото което можеше да се каже бе, че се чувстват некомфортно. Неприятното ехо от стъпките им, виещите се подземни тунели, падащите тук и там капки, магическата светлина от ръцете на Дракол и собствените им страхове превърнаха пътуването в мрачен кошмар броени минути след започването му. Скоро минутите преминаха в часове, а часовете — в дни на монотонно ходене из пусти подземни коридори, прекъсвано само от мигове на неравномерни почивки, прекарвани в неспокоен сън, изпълнен с кошмари. Джефри се надяваше те да са плод на измъченото му въображение, а не на проектирани в ума му видения, изпратени от граф Вайлъс или Аркаджак.

Пътуването премина в тишина, Хелана се превърна в хищник, който стана крайно раздразнителен и приемаше до себе си само Чарли, единствен можещ да я почеше по крилата. Всеки опит за разговор бе посрещан с враждебно съскане. Поне крилото на дракона започна да заздравява.

Джефри бе угнетен и притеснен. Умът му рисуваше страховити картини на това какво би могъл да направи Вайлъс на любимата му и го погълна дълбока депресия, от която не можеха да го изкарат нито джуджето, нито Чарли, а още по-малко намусените Макрейд и Дракол.

Така изглеждаше, че ще карат до безкрай, докато в един от дните — или нощите — чуха гласовете.

Сианна стоеше окована с вериги към каменна стена, украсена с гравюри на човешки жертвоприношения. В мигове на отчаяние си мислеше, че тя самата се е превърнала в гравюра, поредната зловеща украса в храма на Прокълнатия. След като я бе отвлякъл, граф Вайлъс не се бе връщал при нея, но от горните нива на храма тя дочуваше неистови писъци.

В сърцето си тайно се надяваше Джефри и останалите да дойдат да я спасят, но умът й подсказваше, че е по-добре да не го правят.

Така или иначе единствените които идваха бяха орки, мълчаливи, угнетени същества, чиято зелена кожа бе обсипана с белези. Те я хранеха с черен хляб и ледена вода, след което я оставяха да виси на веригите си и да спи, доколкото може.

Един ден при нея дойде старият отвратителен орк, който бе посрещнал граф Вайлъс.

— Хубаво момиче като теб в такава беда — хриптеше мерзкото същество, — може би мога да направя нещо за теб… — люспестите му пръсти докоснаха лицето й. — Черният елф ще те убие, но аз мога да ти помогна.

Лицето му се разкриви в отвратителна усмивка.

— Приеми вярата към Прокълнатия и ще получиш спасение.

Сианна напрегна всички сили за да не повърне от гадния дъх на орка, след което изсъска.

— Никога не бих почитала този демон, дори да беше още жив.

Лицето на орка застина за миг, ала накрая се изписа от безкрайно съжаление.

— Жалко за теб тогава. — И си тръгна.

След още някой час — или може би ден — граф Вайлъс най-сетне я посети лично. Дрехите му както винаги бяха безупречно чисти, а плаща се вееше зад гърба му, пародия на елегантност като се имаше предвид злокобните изтезания, с които се бе занимавал само допреди минути, съдейки по предшестващите го писъци.

— Моя очарователна Сианна — каза Вайлъс с мелодичния си глас, — съжалявам, че тези дни нямах време да ти отделя малко внимание, но не бих искал да се изложа, затова… — черният елф разклати пръсти и дългите му нокти изщракаха зловещо — тренирах.

Вайлъс скръсти ръце зад гърба си.

— Орките са добри за такива тренировки. Държелива раса.

Сианна го изгледа с презрение и събра всичките си сили, за да се изплюе в краката му.

— Радвам се, че не ме улучи — каза тихо графа, сетне кресна — щеше много да ме ядосаш!

— Ти си луд — отговори му елфата.

— Знаеш ли защо още не съм свалил нежната ти кожа от тялото, скъпа? — замърка палачът, възвърнал спокойствието си.

Сианна затвори очи.

— Пазя те за Джефри — прошепна Вайлъс. — Когато той дойде, ще направя демонстрация на уменията си върху теб пред него. Той ще хареса това, не мислиш ли?

— Той няма да дойде — процеди светлата елфа, — можеш да почваш веднага.

— О, ще дойде, мила моя… — граф Вайлъс се усмихна демонично, вдигна ръка и застърга с нокти по стената, — а ти не бързай с копнежа си по моите мъчения. Знам, че го искаш, но засега ще трябва да разчиташ на въображението си.

— Планът ти е лудост, Аркат! — говореше единия глас, висок и писклив. — Никога няма да можем да надделеем над Аркаджак и адските му магии, дори и да нямаше черен елф на своя страна!

— А ти какво предлагаш — отговори втори глас, очевидно на въпросния Аркат, — да си останем по домовете и да оставим лудия жрец на воля да коли и беси, асистиран от отвратителния му гостенин? — гласът на Аркат се сниши. — Вчера видях няколко трупа, изхвърлени от храмовата охрана. Този черен елф не е нормален, казвам ти. Не знам дали дори стария Аркаджак знае с какво създание се е сдушил.

В този момент Дракол пристъпи напред с вдигнати напред длани и каза спокойно:

— Добре, стига!

Светлината от ръцете му освети два мускулести и очевидно млади орка, които го погледнаха изненадано. Единият от тях извика, извади нож от колана си и се втурна към магьосника. Дракол щракна с пръсти и орка изпъшка, сякаш ударен от невидим чук, след което се просна назад. Другият нервно се облиза.

— Та казвах: добре, стига — повтори спокойно магьосникът и даде знак на спътниците си да излязат напред. Джефри се поколеба едва за част от секундата. Бе изтеглил Меча на Леда от ножницата си и стоманата студено светеше на призрачната светлина, излизаща от ръцете на вълшебника. До него Чарли също пристъпи напред и се облегна на Хелана, до момента, в който дракона не изсъска. Момчето бързо се отдалечи, а Макрейд и Рудолф останаха назад с изопнати лица.

— Кои сте вие? — попита вторият орк.

— Пратеници от кралството на Ралмия — вдигна ръце Дракол, усмихвайки се, — ходехме си из тези пещери и случайно подочухме вашия интересен разговор. Вие имате неприятности с един черен елф, които вярвам засягат и нас.

— Нищо няма да ти кажем! — отвърна падналият орк и се присви при студения поглед на магьосника.

— Това е детинска работа на Аркат, нищо повече — обади се правия орк, — замисля бунт срещу върховния жрец Аркаджак. Обречена работа.

— Не е обречена! — кресна падналият. — Имаме хора, имаме оръжие, имаме на наша страна елемента на изненадата…

— Но нямаме магии, нито пък черни елфи — изсумтя правият — стига бленува.

Дракол ги огледа внимателно и им подметна:

— Аз имам магия, както видя. А имам и воини, които ще се справят с черния елф.

— Тези двамата? — изправеният орк посочи Джефри и Чарли и избухна в смях. — Ти си по-голям лунатик и от Аркат, старче.

Джефри се намуси на забележката и понечи да отговори, когато Макрейд и Рудолф застанаха до него.

— Аз ще се оправя с черния елф — изръмжа джуджето.

— Наистина? — Аркат се изправи на крака. — Ще ни помогнете?

— Ако и вие ни помогнете — кимна Дракол, но преди да каже още нещо Джефри пристъпи към орките.

— Ти — той се обърна към Аркат — каза, че си видял мъченията на граф Вайлъс. Знаеш ли нещо за много красива светла елфа?

— Само слухове! Мълвата гласи, че Аркаджак държи в кулата си пленена елфа, която е смъртен враг на черния елф. Но повече не знам нищо!

— Жива ли е? — стомахът на Джефри се сви.

— Не съм я виждал сред изхвърлените мъртъвци — поклати глава Аркат, — не би трябвало.

— Ако я е пипнал… — младежът изпъшка от безсилие.

— Ще го одера жив — довърши Рудолф — и ще втрия люти чушки в раните му!…

— А вие защо сте против жреца? — прекъсна излиянията му Макрейд.

— Той е луд — отговори приятелят на Аркат навъсено, — превърна града ни в огромно жертвоприношение на онзи дух, Прокълнатия. Бях чувал, че е мъртъв. И да е вярно, Аркаджак не го е чувал. — Оркът се изплю на пода. — Откакто дойде новият му приятел стана още по-зле. Онзи е ненормален, луд за връзване. Писъците на жертвите му огласят града от здрач до зори и после пак. А вие? — Оркът вдигна глава. — Вие по каква работа сте тук?

— Да кажем, че не сме приятели на черните елфи и Прокълнатия — Дракол прекъсна отворилия уста Джеф. — Успехът на вашия метеж би бил добра новина за нас. Какъв е планът ви?

Джефри стоеше настрани, докато орките обясняваха плана си на стария магьосник. Макрейд се бе присъединил към импровизирания боен съвет, Рудолф дъвчеше една от лютите си чушки в ъгъла, а Чарли говореше нещо на Хелана.

— Не! — изписка дракона. — Абсолютно не!

— Ама защо? — Чарли изглеждаше много разочарован.

— Не съм ти кобила! — отговори му тя. — Днес ще искаш да ме яхнеш, а утре ще ме впрегнеш в каруца!

— Само малко? — примоли се момчето.

— Не!

Джефри се усмихна, но лицето му помръкна щом Дракол се обърна и даде знак на дракона да мълчи. Младежът затвори очи. Чувстваше се потиснат. Мисълта за Сианна не му даваше никакъв мир, а пещерите допълнително засилваха тягостното му чувство.

„Трябва да е жива“, сви устни. Ако я видеше, щеше да й каже, че я обича. В прав текст, без излишни увъртания. Само да беше добре…

В този миг съветът с орките свърши и Дракол се обърна към спътниците си.

— Ще нападнем утре! — каза той. — Нашите приятели ще подготвят заверата, за да изненадаме граф Вайлъс и местния му приятел. Дотогава ще изчакаме тук, заедно с Рокат. — Посочи орка, когото трябваше да убеждават. — Аркат ще отиде до метежниците.

Следващата нощ и денят след нея бяха най-мъчителния период в целия живот на Джефри. Той почти не успя да мигне, като този път веселите истории на Рудолф го дразнеха, както и постоянно умилкване на Чарли около зеления дракон.

— Млъкни най-после! — извика момчето раздразнено. — Няма да ти даде да я яхнеш и толкоз!

Хелана изсъска възмутено, а Чарли понечи да отговори нещо остро, но видя изражението на приятеля си. Лицето му омекна:

— Извинявай! — И прошепна на ухото му. — Успокой се, братле, всичко ще е наред.

Джефри изсумтя и не му отвърна. Накрая самия Дракол се намеси, като едва забележимо махна с ръка. Младежът се унесе в сън, в който видя граф Вайлъс да се смее оглушително. Когато се събуди, гърбът му го болеше и се бе схванал. На всичко отгоре с будността го връхлетя и мисълта за Сианна. Болката от тревогата бе почти физическа.

В оставащите до идващата вечер часове Макрейд се опита да им предаде още няколко трика в битките с мечове. Но ако Чарли ги усвояваше сравнително лесно, то Джеф не бе на себе си и разсеян, та не успя да запомни нищо. Рицарят го наказа за това с тежък удар по шлема:

— Ти слушаш ли ме като ти приказвам?

— Не мога — чистосърдечно си призна Джефри. Старият рицар вдигна ръце, сякаш за да го удари пак, но после пусна мечовете на земята, приближи младежа и го прегърна.

— Всичко ще бъде наред, просто гледай ти да се запазиш жив, за да може Сианна да ти се зарадва.

След това уроците тръгнаха по-леко и Джеф навакса пропуснатото. Вечерта Аркат се върна с още няколко орка. Лицата им бяха боядисани в ярки цветове, а зъбите им бяха оголени.

— Готов ли си, магьоснико? — попита познатия им орк.

Дракол вдигна лице.

— Минута само — сетне викна Макрейд до себе си и му подаде една торбичка. Магьосникът прошепна нещо на ухото му. Рицарят го изгледа невярващо, ала потрепери и се поклони.

— Да тръгваме! — каза магьосникът и скри ръцете си в широките ръкави, като за миг заприлича на бледа черна сянка, носеща се по пода. Орките го последваха, след тях тръгнаха Макрейд и Рудолф, Джефри, Чарли и дракона. Минаха по виещи се коридори, които ги отведоха до огромна кухина, предлагаща изглед към град Пещерна Нощ. Джефри разбра, че това е вероятно таен проход. В него гъмжеше от млади орки, готови за бой.

Аркат бе предводителят им. Той оголи мощните си зъби и изръмжа:

— Напред! — И младите орки се втурнаха към града. В ръцете им блестяха дълги саби, а някои от тях държаха факли.

— За свобода и за победа! — кресна Аркат, вик, който бе подет и от останалите. Скоро целият нощен град се разшумя и много стари орки също излязоха, препасли оръжия.

Джефри бе в задругата около Дракол. Магьосникът ги бе предупредил да стоят до него и скоро те осъзнаха мъдростта на съвета му.

От храма на Прокълнатия — оформен като скверната му фигура — се чу гробовен зов, а след миг тътен разтърси земята. Цялата постройка се обърна към тях, зловещите мангали, служещи за очи на статуята-капище грееха злокобно, а между тях се виждаше гротескна сбръчкана фигура.

— Бедни глупци! — изкрещя тя и Джефри разпозна гласа на жреца Аркаджак. — Сега ще изпитате пълната мощ на Господаря Вземедушец!

Оркът вдигна ръце и от горящите до него мангали бликнаха струи от червени пламъци, които се понесоха напред, готови да погълнат бунтовниците.

Дракол създаде мощен син щит, който пое удара и го задържа, лицето му се изопна и той изсъска:

— Освобождавайте, когото ще освобождавате и да се махаме оттук.

Орките кимнаха и с рев се втурнаха напред. Вратите на Храма се отвориха и ги посрещна гвардия от стражи, високи орки с бездушни погледи и вдигнати алебарди. Джефри се озова във вихъра на схватката. Неговият вълшебен меч и този на Чарли скоро започнаха да отбиват удар след удар. Накрая Джеф се принуди да убие един орк и усети как ледена вълна го удря при предсмъртния поглед на гадната твар. „Все пак живо същество“, помисли си младежът. В следващия миг се сети за Сианна и яростта пламна в гърдите му с такава сила, че Меча на Леда засия и накара гвардейците да заотстъпват от пътя му. Джефри се възползва от уплаха им и се втурна към Храма.

Макрейд се опита да го последва, но пътят му бе блокиран от гмеж от гвардейци. Макар и по-малко от бунтовниците, те бяха много по-добре тренирани от младите метежници и щяха да ги смажат бързо, ако не беше неочакваната помощ. Макрейд и Рудолф вършееха като коси из средите им, а Чарли, който се биеше застанал гръб в гръб с бълващата пламъци Хелана всяваше ужас в сърцата на защитниците на храма.

Но истинският дуел се водеше над главите им, там, където магиите на Аркаджак и Дракол се бяха сблъскали в ослепително сияние, застинали на една и съща височина. Лицето на магьосника бе восъчно бледо и той бе прехапал кървави устни. Биещите се не можеха да видят Аркаджак, но ако го бяха зърнали щяха да разберат, че той не е по-добре. Зелената му морда бе мокра от пот, а очите му бяха ококорени като да изхвръкнат.

По време на битката Чарли каза нещо на Хелана. Драконът се извърна към него и изсъска:

— Не!

— Искаш ли да отмъстиш за майка си! — избухна момчето, отбивайки пореден оркски удар.

Джефри навлезе в Храма с лекота, съсичайки двама пазачи. Погледът му напълно игнорира отвратителните гравюри по стените, за него бе важна само Сианна, която уморено висеше отпуснато на вериги.

— Сианна! — Джеф се втурна към любимата си. Когато я приближи вдигна забралото на шлема си и я целуна страстно по устните. — Искам да ти кажа, че те обичам!

Елфата го погледна с благодарност и в очите и блеснаха сълзи. След миг обаче погледът й се изпълни с ужас.

— Зад… теб… — проплака тя. Миг по-късно Джеф спусна забралото си и се извърна с вдигнат меч към ухиления граф Вайлъс.

— Влюбените пиленца се намериха… — Огненият бич проблесна в ръката му. — Скоро ще сте заедно… — очите му грейнаха с омраза — завинаги.

Бичът се стрелна напред, но Джеф реагира инстинктивно, като остави ръката му и вълшебния Меч на Леда сами да се справят. Бичът с плющене се уви около вълшебното острие, но тъкмо когато в обгръщащите го пламъци започнаха да проблясват странни искри младежът извъртя рязко острието, привличайки черния елф към себе си и заби оръжието в стената. Чу се гръм, който разтроши една от гравюрите, а двете оръжия паднаха ненужни на земята.

— Това е за Сианна! — извика Джеф, стоварвайки юмрука си по застиналото от изненада лице на граф Вайлъс.

Черният елф изпъшка и залитна няколко крачки назад, като се стовари се на земята в седнало положение. Не му бе нужно много време да се съвземе, направи кълбо назад и се изправи на крака. Лявата ръка докосна струйката кръв, течаща от ъгълчето на устата му. Вайлъс изкриви устни и изсъска.

— Ще страдаш неистово за това, долно пале такова.

Ръцете му се издигнаха във въздуха и ноктите им злокобно изщракаха.

И метежници, и гвардейци смаяно зяпнаха, когато Чарли без предупреждение се метна на гърба на Хелана. Драконът тържествено изрева, разпъди нападателите си със струя пламък и се понесе във въздуха, като заобиколи гибелното сияние, отбелязващо мястото, където магиите на Аркаджак и Дракол се бяха сблъскали. Оркският жрец извика, зърнал идващия към него дракон и ездача, размахал сияен меч и вдигна очи към мрачния свод на Пещерата, молейки за помощ. В този миг стана нещо странно. Пламъците до него лумнаха много по-силно и само едното око започна да напада магическия щит на Дракол, докато другото забълва гибелна енергия към летящия Чарли и дракончето. Самият Аркаджак изглеждаше пребледнял, заклинанията, които изричаше вече напомняха безсмислено ломотене, а погледа му бе изцъклен и невиждащ.

Джефри за момент застина, стъписан от ненавистта изписана на лицето на графа, но този миг на ужас бе фатален, тъй като в следващия миг младежът се запремята от ритниците, които черният елф сипеше и по двете страни на шлема му. Момчето замахна с юмрук, но Вайлъс хвана ръката му, завъртя го във въздуха и го тръшна на земята. Джеф изстена, но нямаше време дори да усети болка, тъй като графът го изправи силом на крака и го заблъска в стената, като само магическата броня предпази жертвата да стане на кайма.

Граф Вайлъс изхриптя отвратено, ритна противника си в сгъвките зад колената и когато Джефри се свлече на колене, отиде да вземе огнения си бич. Пътьом плю върху Сианна, захвърлил маската на всякаква елегантност.

— Ще ви убивам часове наред — обеща той на ужасената елфа, наведе се и вдигна оръжието си. Ала гневът му го подведе — оплетения в него Меч на Леда литна от неочакваното движение и падна в подадената ръка на Джефри, който с мъка се изправи на крака.

Вайлъс изсумтя:

— Още по-добре. — Огненият му бич зашари по бронята на младежа. Макар да блокира няколко удара с леденото си острие, Джефри бе твърде бавен за ловкия черен елф и скоро започна да се гърчи под ударите на камшика, напразно вдигнал Меча пред себе си.

— Знаеш ли, момче — Вайлъс се задушаваше от злоба, — ти си късметлия. Теб няма да измъчвам. Ще те убия бързо, тук и сега!

Мечът на Дракона бе единственото, което спаси Чарли от връхлетелия ги огнен порой. Оръжието само отбиваше магическата градушка от гибелни енергии, което позволи на Хелана да приближи оркския жрец с няколко въздушни пируета, от които ездачът едва не падна. Аркаджак не помръдна, видял зеления дракон пред себе си и макар да бе изправен, приличаше на безсилна марионетка.

Драконът изсъска и избълва струя пламък. Това като че ли откъсна Аркаджак от някакъв транс, тъй като той се огледа и изпищя. Очите на Прокълнатия изгаснаха, а Хелана ловко избегна последните огнени кълбета, които орка запрати с ръце.

— Да! — чу се отдолу вика на Дракол. От пръстите му изригна порой от сини лъчи, който блъсна цялата глава на Прокълнатия и я разтроши на части. Това стана точно в момента, в който Чарли и Хелана кацнаха до магьосника. Орките бунтовници нададоха триумфален вик, а гвардейците сякаш се събудиха от сън, огледаха се страхливо и захвърлиха оръжията си, сякаш държаха змии.

— Браво на нас! — викна Чарли, но погледа му попадна на Макрейд и радостта му помръкна.

— Джефри! — извика старият рицар и посочи Храма. Миг по-късно цялата група се затича към зейналите врати на Храма.

— Харесва ли ти? — съскаше граф Вайлъс, увил ръката на Джеф в огнения си бич. От пламъците излизаха искри, карайки младежа да потръпва като от токов удар, стиснал зъби. Погледът му бе изцъклен, дори не можеше да пусне Меча на Леда.

— Пусни го, Вайлъс — черният елф се извърна към гласа на Дракол, който влезе в храма, следван от спътниците си в задругата.

Графът видимо се изуми, бичът изсъска змийски и освободи плененото момче, което се свлече на земята и застена.

— Не мога да повярвам! — излая Вайлъс. — Пак разваляш всичко! — очите му се спряха на Чарли и графът се усмихна. — А може би не!

И огненото острие изплющя към новоизлюпения драконов ездач, който успешно блокира с Меча на Дракона.

— Не можеш да победиш всички ни, Вайлъс — каза Дракол уморено. — Този път загуби.

Черният елф се огледа като животно, попаднало в капан. Храмът бе целият в пукнатини, а изходът бе препречен от Макрейд, Рудолф, който демонстративно стържеше с брадва по пода и малък зелен дракон, в чиито уста проблясваха пламъци.

Вайлъс вдигна глава и видя огромна пукнатина в тавана, а лицето му се озари от зла усмивка.

— О, не, Дракол — рече, — ти си този, който ще умре.

Огненият бич заплющя по свода, а Вайлъс отлетя със злорад крясък през разширяващата се пукнатина, приел формата на огромната крилата твар. Таванът се напука за секунди и късове камък западаха към главите им.

Дракол вдигна ръце и синия щит отново проблесна колебливо, задържайки парчетата над себе си. Обърна към Макрейд, лицето му бе изкривено от болка:

— Изкарай ги оттук!

Макрейд кимна към Рудолф. Джуджето приближи Сианна и я освободи от оковите, докато Макрейд прехвърли ръката на Джеф през рамото си, взе меча му и го повлече към изхода.

— Бягай, Чарли!

— А, Дракол? — момчето погледна стареца, който се бе превил под тежестта на Храма.

Магьосникът се усмихна.

— Казах ви, че мисията е безумна. Радвайте се, че губите само един спътник.

— Дракол, не! — викна Чарли. Каменните блокове от сриналия се таван приближиха още малко и старецът изстена. — Не, аз и Хелана…

Дракол погледна Чарли и се усмихна язвително:

— Ще бъдете премазани. Махайте се оттук.

В този миг Чарли усети как мощни лапи го сграбчват и повличат навън.

— Бързо, глупако! — ревеше Хелана.

Макрейд и Джефри вече бяха излезли от Храма. Главата на ранения младеж клюмна настрани и дори под забралото Чарли видя как очите му се разширяват. Сианна прегърна Рудолф силно и двамата отправиха последен поглед към Дракол, който вече бе паднал на колене под сриващия се таван.

— Спасете Ралмия — синьото сияние около магьосника угасна. Камъните се строполиха с оглушителен тътен.

Джефри не си спомняше ясно какво точно се бе случило през дните, последвали смъртта на магьосника Дракол. Побоят, нанесен му от граф Вайлъс го остави целият в синини, но физическата болка бе нищо сравнение с мъката, която младежът чувстваше заради смъртта на стария вълшебник.

„Ти си виновен“, нашепваше предателски глас в главата му. „Твоя бе идеята за тази мисия.“ Мисълта гризеше Джеф и не му даваше нито да мисли нормално, нито да се храни. Дори присъствието на Сианна не можеше да го разведри.

Но ако Джеф бе изпаднал в черна меланхолия, то Чарли бе в дълбока депресия. Той почти не спря да плаче през първата нощ, последвала гибелта на стария маг, изпъди Хелана с крясък и се изолира от останалите. Чувстваше, че душата го боли. Упрекваше себе си, че не е литнал с дракона по-рано, за да не се умори Дракол така фатално в битката си с Аркаджак, укоряваше дракона, че не е успял да помогне и вместо това го е издърпал, крив му беше и Джефри.

Макрейд потъна в мислите си и не говореше с никого. Рудолф и Сианна се разхождаха из освободения град на орките, много от които бяха загинали, а Хелана се бе свила и от време на време премигваше на парцали.

Освен тъга всеки един от тях изпитваше и бясна омраза към граф Вайлъс и тайно мечтаеше да го убие. Фактът, че черния елф се бе измъкнал и от патрулите орки, които Аркат прати по следите му влудяваше тъгуващите спътници.

Така в скръб те изкараха няколко дни, когато една сутрин Макрейд ги събра.

— Нямаме право да стоим повече тук — каза старият рицар. — Последните думи на Дракол бяха, че трябва да спасим Ралмия и ние трябва да изпълним заповедта му. Време е отново да тръгваме на път.

— Орките ще ни покажат път през тунелите, който ще ни изведе до Гората на Сънищата, където живеят елфите и кентаврите. Там ще си отдъхнем малко, след което ще се отправим към Саликарнас, Градът на Крадците. Там ще разберем какво е станало с нашия крал и ще вземем лодка, с която ще се отправим към остров Кобник.

Рицарят скръсти ръце пред гърдите си.

— Въпроси?

— Какъв е смисълът да продължаваме, щом магьосника го няма? Досега винаги той ни е спасявал — глухо промърмори Чарли. — Без него сме обречени.

— Аз съм виновен — изстена Джефри, — аз докарах всички ни тук…

— За да ме спасиш — прекъсна го Сианна, — не вини себе си за смъртта на магьосника, рицарю.

— Какъв рицар съм аз, всеки път аз съм виновен за това, което става. Аз нападнах графа, аз…

— Миналото е минало — прекъсна го Макрейд. — Волята на Дракол бе да продължим пътя си и няма време за самосъжаления. Ако имате уважение към паметта му, ще правите каквото е наредил и след кончината му.

Младежите наведоха глави.

— Но за едно си прав… — Макрейд погледна момчетата. — Не искам повече да нападате графа! Оставете аз да се оправя с него!

Оркът Аркат приближи спътниците.

— Вашата помощ — рече той — и саможертвата на приятеля ви ще бъдат възпети от нашия народ. Сега ще ви преведа до горите на елфите.

И така отново потеглиха на път.

Без магията, извираща от дланите на Дракол, пещерите изглеждаха по-тъмни и враждебни, а светлинката от факлите на Аркат бе крехка и несигурна. Хелана вървеше най-отзад, заявявайки, че засега иска да остане с тях. Дракончето бе много умърлушено и час по час се опитваше да заговори Чарли, който обаче всеки път и махваше с ръка.

Хелана изглеждаше отчаяна и съзерцаваше момчето с големи тъжни очи.

Джефри също се бе затворил в себе си и ходеше, втренчил празен поглед в мрака. Сианна, отслабена от мъченията в Храма, се подпираше на Рудолф, но въпреки това бе метнала на рамо новия лък, даден й от орките.

Макрейд пое ролята на Дракол и вървеше отпред до Аркат. Пътят им през пещерите продължи няколко дни, след които стигнаха тунел, за който водачът им каза:

— Вървете право нагоре — рече им — и ще излезете извън Планината. Аз ще остана тук, защото отгоре минават елфи, а нашите народи от много време не се обичат. На добър час!

Той им остави по една факла, обърна се и изчезна в мрака. Шестимата пътници поеха по указаната им посока и скоро усетиха свеж въздух по лицата си. След няма и час път, те най-после се озоваха навън, ярката светлина ги заслепи, но въпреки това се почувстваха сякаш огромен товар е паднал от плещите им.

Джефри се усмихна за пръв път от смъртта на Дракол насам и прегърна Сианна. Тя щастливо се отпусна в прегръдките му и двамата се целунаха на фона на слънцето, което бе превалило в късен следобед.

Рудолф леко се усмихна, докато ги гледаше и дори Макрейд изглеждаше освежен от чистия въздух.

Чарли пряко волята си се почувства по-добре, макар мъката по стария магьосник все още да беше много силна.

— Нямаше какво да направиш, момче — каза му Макрейд, щом го забеляза. — Нито ти, нито приятелят ти. Дракол умря като герой, като истински ралмиец и не бива да омаловажаваме саможертвата му с излишни укори към себе си.

Чарли го погледна, сетне кимна в отговор и въздъхна.

— Искаш ли да полетим? — Хелана бавничко го бе приближила. Чарли се обърна към дракончето. То го гледаше като коте, което хем обича стопанина си, хем го е страх от него.

Чарли я погали по муцуната:

— Да…

Граф Вайлъс коленичи ухилен до планинския поток и хвърли няколко стръка имел във водата. Лорд Асмоел се яви веднага пред него, този път показвайки само черепа си.

— Младежите са мъртви, господарю мой! — доволно каза черния елф.

— Обратното, бедни глупако, живи са и са много добре! — кресна черепът, за пръв път гласът излизаше от разтворените му челюсти, а не се предаваше телепатично. — Успя да затриеш единствено магьосника им!

— Но как… — пребледня Вайлъс, — аз…

— Аз бях там, безполезен идиот такъв! — кресна отново черепа. — Как иначе мислиш онзи скот Аркаджак бе способен да изтощи с магиите си самия кралски вълшебник!

Вайлъс поаленя от срам, сетне удари чело в земята.

— Простете, господарю!

— Няма да простя! — разкрещя се още по-силно черепът. — Млъкни и ме слушай. Ще отидеш при барон Форкоу в град Саликарнас, ще му кажеш за жалката ситуация, в която си изпаднал и ще го помолиш за помощ.

— Но… — Дори вратът на черния елф почервеня от унижение.

— Не искам да слушам повече възраженията ти! — ревът на Асмоел бе така силен, че разроши косите на Вайлъс. — Прави каквото ти казвам, иначе ще изтръгна душата от тялото ти!

Черепът щракна със зъби и изчезна.

През следващите няколко дни спомена за Дракол остана, но със завет за сила, а не с ужасната му смърт. Шестимата полека-лека подзеха нормални разговори. Чарли редовно прелиташе с Хелана из небето и двамата постепенно свикнаха до такава степен един с друг, че драконът призна как летенето без ездач вече не било същото. В пристъп на добра воля, тя предложи и на другите да опитат, макар че Рудолф и Макрейд не проявиха никакъв интерес към офертата. Сианна искрено се смя на гърба на дракона, Джефри обаче се ужаси — той не обичаше летенето дори в самолети и след като кацна след само две минути полет повърна, за щастие не върху Хелана.

Драконът го изгледа съжалително и разказа следната приказка:

— Веднъж семейство дракони намерили самотно яйце и го взели в гнездото си, за да се излюпи. Родила се костенурка която докато гледала другите дракончета, постоянно искала и тя да полети. При петото падане майката дракон предложила на партньора си: „Скъпи, време е да й кажем, че е осиновена“.

На фона на всеобщия гръмък смях, физиономията на Джефри остана все така мрачна:

— Може да сте сигурни, че за разлика от костенурката аз няма да се пробвам пак.

— Мъдро решение, млади момко — коментира Рудолф. — Един мъж трябва да е стъпил здраво на земята.

Разбира се Чарли бе на друго мнение и скоро пак се носеше на гърба на заякващата Хелана.

Джефри се събуди в удобно легло под тавана на стая, оформена във висока хралупа. Той помнеше смътно, че след дълги часове на целувки и прегръдки се бяха прибрали със Сианна в центъра на гората, а развеселен кентавър им показа хралупата.

Джеф разтърка очи и се огледа, все още зашеметен от спомените. Хралупата бе широка и удобна, а в центъра й имаше маса, на която го чакаха мляко и плодове за закуска. След като хапна, младежът излезе навън. Беше късна утрин, но малцина бяха будните след продължилите до късно през нощта увеселения. Сред тях бе кралят, увлечен в разговор с Рудолф и Макрейд. Сианна приказваше с Чарли и Хелана отстрани. Драконът изглеждаше като вярна немска овчарка и Джеф се позачуди къде е отишъл своенравния звяр, който срещнаха в планината.

Зърнал любимата си Джеф се ухили широко, а миг по-късно тя бе в прегръдките му.

— Как си тази сутрин, рицарю мой? — попита го шеговито, след което го целуна.

— Повече от добре.

— Радвам се, защото за нещастие днес ще трябва да напуснем кралството. Все пак кралят е подготвил специален подарък за нас.

— Не казва какъв — намеси се Чарли, милвайки дракона по главата. Хелана измърка.

— Крал Тилиан иска да го последваме. Има да ни покаже нещо — приближи към тях Макрейд. Елфическият крал, който стоеше настрани, кимна и ги поведе през горски пътеки и храсталаци, докато не стигнаха малък вир, от който извираше бистра, леденостудена вода. Тилиан бръкна под плаща си и извади стръкчета имел, които посипа във водата, шепнейки молитви.

Водата се развихри и от нея изплува висок черен силует. Джеф и Чарли, които си спомниха историята на лорд Дакавар и Прокълнатия изтръпнаха, но пред тях не се появи злонамерения Санарос, а…

Дракол.

Изглеждаше жив, сардоничната усмивка все така стоеше на лицето му, скрито под качулката, а единственият признак, че е мъртъв бе, че отсрещните дървета леко прозираха през него.

Крал Тилиан се поклони и отстъпи настрана.

— Радвам се да ви видя — каза Дракол на потресените спътници, — защото не можахме да се сбогуваме като хората.

— Ти… — започна Чарли — ти си…

— Призрак — усмихна се магьосникът широко, — да. Но няма да остана задълго при вас, тук в отвъдното е доста по-спокойно. Макар че тревогите от тленния свят смущават дори покоя на мъртвите. Лорд Асмоел напредва със скверните си експерименти, които ни разделят от живите. Да се върнем обаче на вас. Имате ли идея как да стигнете до остров Кобник?

— През Града на Крадците, приятелю — отговори Макрейд. — Преди това обаче трябва да разберем какво е станало с нашия крал.

— Няма как да минете по друг път, но не заради краля ни, приятелю, макар че освобождението му би било неочакван бонус. Единствено моряците от Града на Крадците биха били така нагли, че да посмеят плаване до Черния остров. — Дракол се намръщи. — Бъдете внимателни. Асмоел вече е изнервен от постоянните загуби. Моята смърт не му е достатъчна.

Призракът погледна към Сианна.

— Пази любимия си.

— Обещавам — прошепна елфата, но духът вече говореше на Джефри:

— Ти си млад и безразсъден, но може би в това е твоята сила. Впрегни емоциите си с разум и така ще постигнеш вътрешния мир, който цял живот ти убягва.

Джефри не успя да разбере какво точно иска да му каже Дракол, но кимна.

Магьосникът премести поглед към Чарли и Хелана.

— Вашата тайна за мен е ясна. Изковали сте връзка, която може да се окаже решаваща в предстоящото приключение. Пазете се един друг, защото и двамата сте важни за бъдещето на Ралмия — момчето и драконът се спогледаха неловко, а останалите около тях съвсем нищичко не схванаха. Призракът вече бе стигнал до Макрейд. — След моята смърт, стари приятелю, ти си обреченият да бъдеш лидер на малката ви задруга. Пази младежите от врагове и от собствената им глупост. Не позволявай омразата ти към граф Вайлъс да те заслепи. Дните на черния елф са преброени, убеден съм.

Рицарят мълчаливо кимна. Дракол го приближи и прошепна нещо на ухото му. Очите на Макрейд се разшириха.

— Това е твоят дълг — завърши магьосникът.

— На теб, друже Рудолф, ще пожелая само брадвата ти да е все тъй остра и… — Духът се разсмя. — … чушките все така люти. А сега е време да тръгвате на път. Саликарнас и остров Кобник ви очакват.

Няколко часа по-късно малката група вече се отдалечаваше от гостоприемното кралство на елфите, макар гората да бе все така дружелюбна, топла и изпълнена с добронамерени обитатели, които бяха готови да дадат на пътуващите дъхав плод или паница топло мляко. Пътуваха монотонно няколко дни, след което местността се смени — повече като усещане, отколкото по вид. Дърветата останаха, но загубиха приветливия си вид, времето се застуди и отново напомни на истинска зима, а обитателите на дъбравата станаха по-редки и по-неприветливи.

Джефри през цялото време вървеше до Сианна, разговаряше с нея, прегръщаше я, целуваше я. Двамата станаха така близки, че елфата спеше отпуснала глава на гърдите му.

Тайно от тях, Рудолф хем се радваше за елфата, която възприемаше като дъщеря, хем тъжеше, че вече е пораснала и има нов спътник в живота си.

„Поне е по-хубав от мене“, замисли се джуджето, докато гризеше една чушка пред изпълнения с неприязън поглед на Макрейд.

Чарли и Хелана бяха доста потайни и продължаваха да летят над другите, като понякога изчезваха от погледа им. Момчето бе смутено от връзката си с дракон, но човешката форма на Хелана бе меко казано привлекателна, но двамата бяха решили да разкрият истината на другите след като се справят с лорд Асмоел.

Постепенно гората оредя и групата заброди из хълмиста местност, разреждана от редки селца и градчета, пълни с — като цяло — дружелюбни люде. Минаха и през Града на Оракула. Чарли си спомни, че някога самият Алекс е потърсил там истината за бъдещето си и попита Макрейд дали и те не трябва да проверят какво ги очаква.

— В наши дни Оракулът е замръкнал, магиите на Асмоел са помрачили погледа му към бъдещето — отвърна старият рицар и така задругата премина и през този град, без да се застоява.

По време на пътя Джефри и Чарли възобновиха бойните си тренировки, кръстосвайки мечове пред критичния поглед на Макрейд. Младежите вече бяха съвсем равностойни и схватките приключваха без явен победител. Това, което Чарли печелеше с ловкост и бързина, Джеф компенсираше с ръст и сила.

По пътя нищо не ги обезпокои, което притесни Макрейд, но той реши да не го споделя с никого, освен с Рудолф.

— Може би Вайлъс се е научил да не се закача с нас — предположи джуджето, но рицарят не бе убеден.

Групата усети Саликарнас много преди да го види, благодарение на чувствителния нос на Хелана.

— Каква смрад! — възкликна драконът и малко след нея останалата част от задругата усети остър мирис на гнилост и развалена риба да се носи на талази. След един особено висок хълм пред тях се разкри морето, но изгледът се разваляше от огромен град, приличащ на гигантско бунище. Стените му бяха опасани от високи крепостни стени, по които се спускаха мръсни флагове. Отдалеч се виждаше, че има само една порта, обградена с високо колове, украсени с побити черепи, а отпред патрулираха гротескно изкривени гоблини.

— Хубавата част от пътя свърши — предупреди Макрейд. — Това, което виждате пред вас е Саликарнас, Градът на Крадците.

Как може някой да е толкова невероятно, невъобразимо дебел. Това си мислеше граф Вайлъс, докато наблюдаваше разплутата фигура на барон Форкоу пред себе си. Управителят на Саликарнас бе изключително затлъстял възрастен мъж, облечен в ярки копринени дрехи, постоянно нагъващ някаква храна, която услужливи роби носеха до трона му. Вкусни сладкиши, крехки и ароматни меса, редки сирена и морски деликатеси изчезваха в устата на Форкоу като в бездънна яма, докато черният елф се опитваше да му обясни заповедите на Асмоел така, че да не проличи как е бил наказан от немилостивия си господар да търси помощ тук.

Баронът гледаше равнодушно, но когато Вайлъс свърши Форкоу изпи чаша вино, а после каза:

— Разбрах за какво става дума, ваше благородие. Онези хора ще бъдат убити.

Баронът винаги бе страшно любезен и щом видя Вайлъс обясни, че ще вдигне пир в негова чест.

— Как? — озъби се графът. — Не чу ли какво ти казах? Цял град орки се провали в тази задача, както и моите най-верни слуги: Оремалку и Яум.

Барон Форкоу продължи да го наблюдава с говеждия си поглед и Вайлъс изпита неприятното чувство, че му се подиграват.

Дебелакът оглозга едно пилешко бутче, хвърли кокалчето настрани и се оригна.

— Аз съм пленил кралят им — рече между две премлясвания.

Вайлъс занемя и зла усмивка разкриви лицето му.

— Значи е вярно. С него ли ще ги примамиш тук?

— Да, направо ще ги поканя и ще поставя своите условия за освобождение на драгоценния им владетел. Тогава ти ще ги убиеш.

Черният елф поклати глава. Беше твърде хубаво, за да е истина.

— Искам да… се позабавлявам преди това — призна Вайлъс и потръпна от мисълта за това как бавно одира Джефри. Жив. Пред елфата.

Форкоу си взе баклава от порцелановата чиния, материализирала се с помощта на неуморен слуга, сдъвка я бавно, преглътна и сви рамене.

— Добре, няма проблем. — И щракна с пръсти за още ядене.

„Той беше грозен, но за сметка на това тъп.“

Джефри си спомни поговорката, когато видя гоблините пазещи ръждясалата, огромна порта, през която се влизаше в Саликарнас.

— Златица за човек — поиска таксата за вход един от тях, докато се подпираше на копието си и изсипваше в гърлото си съдържанието на манерка, което, ако се съдеше по миризмата и състоянието на гоблина, беше силен и съмнителен по произход алкохол.

— И още по една за всяко оръжие — добави другия гоблин, докато пощеше мръсната си глава с дълги нокти.

— За животното таксата е по-голяма — продължи речта първият гоблин и посочи с крив пръст Хелана.

— Особено ако е базилиск — вторият замижа. Хелана отвори уста да отговори, но Макрейд успя да я изпревари и каза:

— Уивърн е!

— Значи пет златици — кимна пияният, все едно се съгласява с философски въпрос. Рицарят въздъхна, но плати. Съществото пусна групата да продължи, захапал получените монети.

— Дай да ги видя! — протегна ръка другарят му.

— Да си гледал когато трябва — скастри го другарят му и прибра парите в кесията си.

— Този град ми се струва доста корумпиран — въздъхна Джефри, щом отминаха жалките стражи.

— Бедността ражда пороци — отвърна Сианна, — а Саликарнас е бедно място, в което живеят порочни създания.

— Какво е уивърн? — Чарли галеше Хелана в опит да я успокои.

— Подобен на дракон змей — отвърна вместо рицаря Рудолф. — Но не е интелигентен, разликата с истинския дракон е като на маймуна с човек. В Саликарнас ги ловят от малки и след това ги пускат да се бият за удоволствие на богаташите.

— Казах, че Хелана е уивърн за да не предизвиквам излишни въпроси — допълни Макрейд. — За щастие стражите и повечето бедняци не са виждали истински дракон, иначе щяха да познаят, че лъжа. Уивърните, за разлика от драконите имат само по два крака, а не четири.

Скоро мислите за дракони, уивърни и други влечуги бяха изместени от горчивата реалност в Саликарнас. Наоколо бе пълно с различни и гротескни същества — мръсни и грозни хора (някои от жените се кипреха с по-големи бради и от мъжете), пияни и обрулени от живота джуджета (печелещи по някое презрително изсумтяване от страна на Рудолф), както и огромни количества орки, гоблини и гноми, които или просеха, или се опитваха да крадат, или продаваха съмнителна стока върху малки сергии на колелца, с които бързо бягаха щом някой от градската стража — обикновено също орк или гном — ги забележеше. Въздухът час по час бе разцепван от диви псувни на различни езици. Уличките бяха мръсни и криволичеха измежду полусрутени къщи, често със зазидани врати и прозорци. Но точно от най-здраво залостените сгради долитаха най-шумните крясъци.

Джефри пребледня от околната гледка и се наложи Сианна да постави успокоително ръка на рамото му. Чарли не изглеждаше много по-смел и почти изпищя, когато един престарял орк сложи костелива ръка на рамото му.

— За колко го продаваш — наклони глава съществото към Хелана, която бе ококорила уплашено очи.

— Не е за продан — отвърна Чарли и бавно се отскубна от стария орк, който надигна бутилка с мътна течност към устата си и започна да лочи, забравил въпроса си.

— Дръжте се близо един до друг — прошепна Макрейд. — Иначе може да ви отвлекат и убият преди да разберете защо и за какво.

— Път, сторете път! — трескав крясък накара съществата наоколо да се разкачат насам-натам.

Макрейд и Рудолф бързо изтикаха момчетата и Хелана настрани, а Сианна бе плътно до тях. Очите й шареха в търсене на опасност.

Миг по-късно причината за гюрултията се разкри и покрай тях мина черна карета, увенчана с метални черепи и теглена от грозни впрегатни коне. Те бяха подкарвани напред от гоблин в нелепо лъскав фрак, държащ остен и бодейки с него крантите по изранените гърбове. Върху покрива на каретата се вееше огромен флаг със стилизирана буква „Ф“.

— Знакът на барон Форкоу — прошепна Макрейд.

— Каретата му носи пресни морски деликатеси — обади се тях един гном и плю на земята. — Будала! Яде ги без чесън!

Джефри преглътна, но Макрейд им махна и така спътниците продължиха пътя си из гнусните улички, които постепенно станаха по-чисти и спретнати. Всякаква илюзия за ред бе разбита, когато от една на пръв поглед прилична къща изпълзя невероятно уродливо създание, подобно на кръстоска между паяк и вълкодав. Осем кучешки крака излизаха от дебелото му туловище, а от безвратието стърчеше вълча глава с осем очи. То подскочи няколко пъти и се озова пред шокирания Джефри, който инстинктивно извади Меча на Леда и замахна. Съществото отскочи назад, покатери се по стената до покрива на съседна къща и залая от високо.

— Млъкни, безполезно псе такова! — развика се някой от спретнатата къща, при което чудовището нададе още по-силен вой.

— Да се махаме оттук — Макрейд ускори крачка.

— Какво беше това? — попита Джефри.

— Някои от алхимиците в Саликарнас експериментират с формите на живот — отвърна рицарят.

— Но кой би създал кръстоска между куче и паяк? — учуди се Чарли.

— Не бихме искали да разберем, затова по-бързо — отвърна рицарят.

Спътниците продължиха да вървят из странния и враждебен град, а грозните и несъразмерни къщички се смениха с високи дувари, зад които се криеха скъпи имения.

— Аха! — възкликна Макрейд, когато пред тях се разкри триетажна странноприемница, над чиято врата бе изписано името „Дългото сбогуване“.

На вратата ги посрещна джудже, канещо ги с лицемерна усмивка.

— Елате, господа, най-хубавите стаи, най-топлата храна в цял Саликарнас е при нас.

Макрейд не го удостои с отговор, а махна с ръка на останалите да го последват. Те се озоваха в хубава на вид приемна, където на рецепция ги посрещна добре облечен орк, който бе сложил очила на носа си, правещи го да изглежда по-скоро смешен, отколкото умен.

— Стаи, храна или и двете? — попита той, докато всмукваше малко дим от закривена лула.

— И двете — отговори рицарят.

— Чудесно, значи хората сте трима по две, една елфа по три, джуджето по едно…

— Хей, защо съм най-евтин? — кресна Рудолф.

— И това люспестото не го знам какво е, но го таксувам като уивърн по пет, значи всичко на всичко 15 златици спане и храна — завърши оркът и всмукна отново от лулата си.

Рицарят се намръщи, но плати без пазарлъци. Оркът прибра парите и им даде ключ за голяма стая с шест легла на третия етаж. За дракона предложи конюшня, но Чарли настоя да го държи до себе си.

— Както искаш — не възрази оркът, — храната ви ще пристигне след половин час.

Джефри отвори очи, усетил някой да го разтърсва за раменете. Младежът се изправи и понечи да запита какво става, но видя угриженото лице на Рудолф с пръст пред устните.

— Някой се катери по стената — прошепна джуджето и подаде Меча на Леда. Джеф понечи да стане да вземе бронята си, но Рудолф поклати глава. „Няма време“, беззвучно оформиха устните му.

— Не бери грижа — прошепна Сианна, — никой няма да те стигне.

Джефри се изправи, стиснал оръжието си. Чарли бе в същото положение — без броня, но надигнал Меча на Дракона. Макрейд бе извадил оръжия, а Хелана бе настръхнала и разперила криле в ъгъла.

Прозорецът се пръсна и в стаята им се появиха няколко маскирани мъже, облечени в черни прилепнали костюми. Ръцете им стискаха къси извити мечове.

— Нинджи! — извика Джефри изненадано.

— Това са елитните войни от Гилдията на Убийците — учуди се Макрейд. — Откъде си чувал за тях?

— Дали това има значение? — изсмя се първият нинджа. — Идвате с нас!

— И как мислиш да ни принудиш, убиецо? — попита студено Сианна.

— Лесно — отвърна друг нинджа, който изникна като сянка зад Джефри и опря меча си в гърлото му. Трети вдигна метална заострена звезда в ръката си, сочещ към Чарли.

— И къде мислите да ни водите? — Макрейд бе привидно спокоен, макар по челото му да изби студена пот.

— Барон Форкоу иска да ви приеме — обясни един от нападателите. — Има един елф, който много ще се зарадва да ви види.

Барон Форкоу закусваше. Пред него имаше плато с пържени яйца, тънко нарязано месо, филии, препечени с онази част от яйцата, не отишла за пържене и намазани с мед и сладко, около щайга ябълки и портокали („за здраве“, както казваше барона), голяма купа с люта чорба и огромно количество сокове и чай, с които дебелият управник на Гилдията на Крадците прокарваше многобройните си и обилни хапки. Мнозина, които бяха виждали барона се чудеха как такъв човек бе станал управител на най-смъртоносното братство, славещо се с жилави и опасни войни, безшумни като котки и бързи като светкавици.

Истината бе, че барон Форкоу бе отровител. Освен от ядене, той разбираше от всякакви билета, отвари и други смъртоносни субстанции, с които можеше да елиминира всеки, изправил се на пътя му. В крайна сметка, разсъждаваше баронът, всички рано или късно огладняваха.

След като постави огромно парче месо, плеснато върху вече намазана с мед филия в устата си, баронът бръкна с мазна ръка в пояса, опасващ стомаха му като обръч на бъчва и подаде нещо на стоящия до него гоблин — грозно, криво създание със зеленикава кожа и лукав поглед, сложило на пипонестата си главица огромна готварска шапка.

— Отрова от мантикора, разредена с билки от Изворите на Дъгата — проговори Форкоу, докато дъвчеше. — Убива бавно и без да се разбере, че жертвата е отровена, освен ако не е много внимателна. А тогава вече няма смисъл, ако нямаш много рядката противоотрова. — Баронът потупа доволно пояса си. — Когато гостите ни пристигнах, сипи им го в яденето. Не пропускай и елфчето.

— Но това е… лорд Асмоел — ококори се готвачът.

— Не е лорд Асмоел — Форкоу налапа едно яйчице. — А само негов слуга, изпълняващ ролята на дясна ръка. Лордът ще го замени с нещо по-добро.

А после баронът напъха и един портокал в пастта си и с пуфтене отпусна на трона си, притворил очи.

Джефри преглътна, щом видя пред него да се издига грозният замък на Форкоу.

— Тук живее господарят на Саликарнас — рече нинджата, който ръководеше отряда убийци, обкръжил групата им. — За вас е чест, че той е благоволил да ви приеме. Не го разочаровайте.

Нинджите преведоха пленниците си по моста, който отделяше кривия, черен и извисяващ се като проклятие замък на барон Форкоу от останалата част на Саликарнас. По бойниците на замъка се развяваха знамена със стилизираната буква „Ф“ и, което бе още по-притеснително, череп с корона — герба на лорд Асмоел.

— Какво си довел дотук, Ореал — изръмжа огромен орк с алебарда, пазещ входа на замъка.

— Свежа мръвка за господаря — отвърна нинджата.

— Можеш ли да се оправиш с тях? Имат си елфа, а както виждам и дракон — попита стражът.

— Знаеш уменията на бойците ми — каза Ореал. — Пленниците не са проблем.

Сианна настръхна, но нямаше какво да стори — двама от убийците бяха застанали стратегически зад Джефри и Чарли. Скоро групата мина през портата и се озова във вътрешността на замъка. Стените му бяха боядисани в черно и украсени с всевъзможни окачени по тях оръжия — рицарски доспехи, криви мечове на нинджи, оркски брадви. Рудолф гледаше неодобрително обстановката и захапа една люта чушка.

Накрая гоблина ги отведе до широка врата, която отвори със скърцане и им кимна да влязат.

Озоваха се в тронната зала, в края й седнал върху масивен трон, изглеждащ обаче като табуретка на фона на товара си, стоеше самият барон.

Форкоу беше най-дебелият мъж, който Джефри бе виждал някога. Носеше торбести дрехи от меки и скъпи платове и седеше зад тежка софра с всевъзможни ястия и деликатеси, които чезнеха в устата му като във фурна.

— Добре дошли, скъпи гости! — провикна се дебелакът и ги подкани с едно бутче към свободните столове. — Аз съм барон Форкоу и имам удоволствието да ви поканя на скромна вечеря.

— Винаги ли каните гостите си с помощта на нинджи? — полюбопитства Джефри.

Форкоу го погледна и се разсмя. От устата му полетяха мазни трошици.

— Доведете останалите гости! — щракна с пръсти.

Група гоблини, които стояха на пост до трона му, се втурнаха към малка вратичка в ъгъла на залата. Няколко минути след като минаха през нея те се появиха отново, теглейки огромен кафез. В него стоеше измършавял мъж с червеникава коса, на чието лице бе изписано пълно отчаяние.

— Ваше величество! — викна Макрейд.

— О, мой рицарю — отвърна мъжът. — Не биваше да идваш тук.

— Като мишки се хванахте в капана — долетя смразяващо познат глас. Джефри се обърна в посоката му и видя граф Вайлъс, лениво облегнат на стената в противоположния ъгъл на залата.

— Тези мишки могат да хапят силно, графе — отговори студено Макрейд.

— Но не и в присъствието на котките — предупреди Ореал.

— Господа — провикна се възмутено барон Форкоу, а после спря погледа си върху Сианна — и дами. Моля ви! Сега е време за пир, не за убийства.

— С теб винаги е време за пирове, Форкоу — изсъска черният елф. — Кажи на нинджите си да ги довършат. Само елфата искам за себе си.

— Не ти даваш заповедите тук — излая Ореал.

— Да се пробваш срещу мен ли искаш, смешнико? — отговори графът. — Само да свършим и ще те уредя. Но хубаво.

Вайлъс погледна към разплулата се фигура на Форкоу.

— Щом искаш, ще поиграем още малко.

Нинджите настаниха пленниците си от едната страна на масата и останаха изправени зад тях. Вайлъс седна от другата страна.

— Добър апетит! — пожела любезно баронът. — Хайде, не се стеснявайте, ще ме обидите. Пък няма да ви харесам, като се обидя.

Озадачени, спътниците започнаха да се хранят. Храната беше вкусна, макар и с някаква странна подправка. Изглеждаше, като че ли дори на граф Вайлъс му се услажда.

… Макрейд вдигна очи.

— Не мога да ям, докато владетелят ми гладува!

Форкоу кимна.

— Ами да, разбира се: крал Конар. Ореал! Позволи на човека да нахрани своя владетел!

Нинджата приближи Макрейд, който занесе една чиния с храна и някак успя да я прокара през решетките на кафеза.

— Скоро ще ви измъкнем — обеща рицарят.

Ореал изсумтя.

Кралят започна да се храни, без да смее да погледне Макрейд в очите.

След като всички от групата — дори Хелана — изглеждаха заситени, Форкоу спря да яде и се усмихна спокойно.

— Сега вече играта може да започне.

Граф Вайлъс се усмихна коварно.

— Вашата храна бе отровена — баронът избърса устни със салфетка. Черният елф избухна в смях. — Вашата също, графе.

Вайлъс млъкна, а в следващия миг почервеня.

— Как смееш, нагла свиня такава!

— Това обаче не е всичко, нали, бароне? — Само Макрейд запази самообладание.

— Не — отвърна Форкоу, — скучно ми е.

А после взе една салфетка и обърса покапалата по гушата си мазнина.

— Хайде да играем. Аз имам противоотрова, която може да ви спаси. Но кой заслужава да живее, вие или пратеникът на лорд Асмоел? Нека един войн от групата на Ралмия се изправи в дуел с легендарния граф Вайлъс. Ако той победи, ще ви пусна да продължите по пътя си. Ако пък вие победите, графе — погледна към черния елф, — ще получите противоотровата и ще гледате как останалите бавно умират. Според мен това е честно.

— Браво, барон Форкоу. Не обичам да се шегуват за моя сметка, но няма по-висше мъчение от надеждата. С теб ли ще се бия, агънцето ми? — Вайлъс се обърна към Джефри.

— Щом искаш — младежът се изправи на крака.

— По-добре с мен, Вайлъс — постави ръка върху рамото на любимия си Сианна. — Или те е страх, че и ти ще бъдеш победен от жена, като убиеца си?

— Оо — облиза се Вайлъс. — Напротив. Това ще ми бъде повече от приятно.

— Да бъдеш победен? — повдигна вежда Сианна и Чарли неволно се разсмя.

— Не, графе — обади се тежко Макрейд — Ще се биеш с мен. — И докосна нещо, скрито в една от свивките на бронята си. — Заклеваш ли се в честността на предложението си, барон Форкоу?

— Да, разбира се — развесели се дебелакът.

В този миг рицарят извади масивен блестящ скъпоценен камък, който грейна в цялата зала.

— Тогава знай, че Перлата на Феникса бе свидетел на клетвата ти и ако я нарушиш, ще погинеш.

Барон Форкоу побледня като платно, а после позеленя от яд. Дори нинджите му се заоглеждаха разтревожено.

— Убий го, граф Вайлъс — изсъска дебелакът и нервно налапа едно парче сланина.

— С удоволствие — усмихна се злокобно черният елф и ръката му извади бича, пламнал в смъртоносни пламъци.

Макрейд подхвърли Перлата на Чарли.

— Не се месете — каза той и изтегли двата си меча.

Двамата с Вайлъс застанаха в центъра на залата.

— Ще сваля плътта от костите ти и ще пирувам с мозъка ти — Вайлъс бе обзет от странен екстаз. Иначе красивото му лице се бе разкривило до неузнаваемост, зъбите му бяха оголени като на побесняло куче, а очите блестяха безумно.

Пребледнял Джефри усети Сианна да потръпва до него. Чарли бе прегърнал свилата се Хелана, а Рудолф нервно захапа мустак.

Макрейд надигна мечовете си.

— Ела де. Какво чакаш — кротко каза рицаря.

Вайлъс зави като животно и в следващия миг огненият бич заплющя, блокиран от светкавичните движения на мечовете. Двамата започнаха да се обикалят един друг. Черният елф сипеше удари подобно побеснял кочияш на адска карета, а Макрейд ги отбиваше ловко с оръжията си. Лицето му бе безизразно, но напрегнато и издаваше върховна концентрация. От бича на Вайлъс проблясваха светкавици, които отскачаха от мечовете на Макрейд и се забиваха в пода или стените, оставяйки пукнатини във и без това грозния замък на Форкоу.

Баронът нервно се тъпчеше, ала по едно време се закашля. Навсякъде пред него полетяха мазни недосдъвкани хапки.

— Тясно ми е — рече графът.

Нямаше предупреждение. В един миг той стоеше лице в лице с Макрейд, а в следващия с огнен език бичът се удължи и се стрелна като змия към нинджите на барона. Опитните бойци опитаха да се защитят, но злата магия мина първо през оръжията им, а после и през телата им. Когато обаче се насочи към групата пътешественици от Кралския замък, огненият език изпука и се прибра обратно към бича на Вайлъс.

Форкоу изпищя.

— Перлата на Феникса попречи на заклинанието ти, графе — отговори Макрейд. — А вие, барон Форкоу, видяхте кое е единственото нещо, което стои между вашия живот и черните елфи.

— Ще ви избия всичките — изкрещя Вайлъс, по чиито устни изби пяна от злоба. — И ще взема Перлата ви!

Заплющя с бича около себе си, докато жилите не се затанцуваха около тялото и отново се стрелкаше от невъзможни ъгли към рицаря.

Мечовете на Макрейд обаче бяха като стена пред него, макар лицето на рицаря да се изопна.

— Помогнете на приятеля си! — внезапно извика Форкоу, нервно хапещ устни.

— Стойте настрана! — Макрейд погледна за миг към останалите.

Това бе достатъчно на Вайлъс. Бичът на черния елф мина през двата меча и шибна тялото на Макрейд. Жилите се увиха около него и пламнаха, а графът се засмя лудешки.

— Сега ще изгориш! — изкрещя той.

Рицарят пусна меча в дясната си ръка, за да хване пламтящия бич и рязко дръпна към себе си. Изненадан, Вайлъс не успя да пусне оръжието си навреме и залитна напред… за да се наниже на втория меч на Макрейд.

Елфът отвори уста и от нея потече черна кръв.

— Победен съм… — изпъшка невярващо.

— На всички се случва — пламтящият рицар изтегли меча си от тялото на графа.

Вайлъс падна на земята.

Миг по-късно рухна и Макрейд.

Чарли и Джеф изтичаха до Макрейд, а същият напразно се опитваше да стане от пода.

— Стой — приближи го Чарли — и не мърдай.

— Ще се оправиш, нали? — попита Джефри, който дойде заедно със Сианна и Рудолф.

— Няма… — разсмя се болезнено Макрейд — магиите на онзи гад бяха доста мощни… макар да го подведоха.

Рицарят се отпусна назад.

— Но вие ще се оправите и сами.

— Не — поклати глава Чарли.

— Момче, дръпни се… — Макрейд немощно махна с ръка — искам да видя…

Рудолф разбута младежите и приближи падналият.

— Тук съм, приятелю.

— Преди да си ида… дай ми да опитам от твоите чушки — усмихна се Макрейд.

Джуджето бързо му подаде един от кривите люти зеленчуци. Рицарят го опита и драматично изкриви физиономията си.

— Руди… отвратителни са. — Макрейд намигна на джуджето, притвори очи и издъхна.

Джефри прегърна Сианна, докато Чарли зяпаше невярващо. Хелана тъжно изскимтя, Рудолф наведе за миг глава, след това се обърна към барон Форкоу, който бе станал и опитваше да избяга, тътрейки дебелото си туловище към една от страничните врати.

За по-малко от минута джуджето го настигна и опря брадва във врата му.

— Противоотровата, мръснико — настоя — и не забравяй за Перлата на Феникса. Няма да е разумно да ме лъжеш.

Форкоу изфъфли нещо и подаде торбичката на джуджето, което изля капка от нея в устата си и след това я даде и на другите, които я преглътнаха машинално, покрусени от скръб.

Накрая джуджето отиде до кафеза на крал Конар и с едно махване на брадвата си счупи металната врата и освободи владетеля.

— Благодаря ти, Руди — кралят коленичи до трупа на Макрейд. — Благодаря ти за всичко, стари приятелю. — Кралят склопи клепачите на верния си воин, взе един от мечовете му и се отправи към барона.

— Смърт заслужаваш — рече Конар.

— Не си цапайте ръцете с такъв, Ваше Величество — обади се Рудолф. — Оставете го да тъне в мизерията си.

— Прав си — Конар поглади брадясалото си лице и кимна. — Махни се от очите ми!

Форкоу хукна да бяга.

Кралят се върна при Джефри и Чарли.

— Вие ли сте избраниците на Дракол? — попита Конар.

— Да… — отговори Чарли. Джефри само кимна.

— Той също е мъртъв, нали?

— Да — повтори Чарли.

— На добър час — Конар отново кимна, приближи една камбана в края на залата и звънна с нея. В стаята влязоха няколко гоблина, които раболепно се поклониха.

— Добре дошли, Ваше Величество — каза един от тях, носещ огромна готварска шапка.

— Спести ми любезностите си, Юдек — отвърна Конар. — Искам да осигуриш на тези четиримата кораб, с която да стигнат до остров Кобник.

— Ще бъде сторено, господарю мой — кимна Юдек.

— И два коня — кралят се обърна към Рудолф. — Трябва да се върна в Кралския замък, приятелю, а се опасявам, че без теб няма да мога.

— Ще дойда с вас, Ваше Величество — потвърди джуджето — и без това на момчетата ще им е по-леко без мен. Не понасям пътуването по море…

Раздялата с Рудолф бе кратка и неприятна за всички. Сианна го държеше прегърнала поне две минути.

— Обичам те, миличка — каза джуджето и се обърна към Джефри. — И да я пазиш.

Младежът приклекна и двамата с джуджето се прегърнаха така силно, се гърбовете им изпукаха.

— Истинско джудже, макар и възголямо — одобрително каза Рудолф, а накрая стисна ръка с Чарли. — На теб се пада мисията да носиш Перлата, вярвам, че ще успееш.

— Благодаря ти — отвърна тихо Чарли и след миг той също бе стиснат в мечешка джуджешка прегръдка.

Накрая Рудолф стигна Хелана.

— А на теб ще кажа, че си най-добрия дракон, който съм виждал. Нека има вечна дружба между драконите и джуджетата.

— Благодаря — изписука притеснено Хелана.

— На добър час — обади се крал Конар. — Съдбата на Ралмия е във вашите ръце.

— Вдигаме котва! — чу се глас зад тях и Хелана, Сианна, Чарли и Джеф бързо се покачиха на дългата галера, която Юдек бе приготвил.

Крал Конар и Рудолф им помахаха за сбогом.

Макар и Джефри, и Чарли да се бяха качвали на лодка преди, нито един от двамата не се чувстваше добре на малката, бърза галера, която гоблинът Юдек им беше дал. Тя бе управлявана от мълчаливи моряци, за щастие хора, които бяха инструктирани с кралски указ, потвърден от печата със стилизирана буква „Ф“, сложен лично от гоблина.

Точно те спасиха Джеф, Чарли и Сианна от морската болест, която ги караше да изхвърлят съдържанието на стомаха си в навъсеното, стоманеносиво море, чиито вълни злокобно се пенеха пред изморените им погледи. Елфата нямаше билка срещу неприятното гадене, ала моряците, за щастие, имаха и облекчиха страданието на пасажерите си.

За разлика от тях, Хелана се чувстваше великолепно и обичаше да лети над морето, като казваше, че водните пръски я освежават и приятно галят фините люспи на крилете й.

— Далеч ли е остров Кобник? — попита Джеф един от моряците.

— Не достатъчно — отвърна мрачно човекът. — На около седмица път.

След като се озоваха в открито море Джеф изпадна в странна меланхолия, от която го изваждаше единствено Сианна. Двамата често стояха прегърнати, особено при залез. Чарли пък се престраши да лети с Хелана над морето и щом се върна с измокрена от полета коса каза, че усещането е невероятно. После предложи и на другите да опитат.

— Абсурд — изсумтя Джефри, а после изсумтя още веднъж, щом Сианна се съгласи и направи кратък полет с дракона.

Лорд Асмоел стоеше угрижен на трона си. Скелетът бе облегнал череп на лявата си ръка, а дясната нервно се свиваше и разпускаше с ужасно тракане. По едно време стисна юмрук за по-дълго и съзнанието му достигна трона на барон Форкоу, който отново беше започнал да яде.

Празните очни кухини на Асмоел проблеснаха жестоко, когато си припомни измяната, за която духът на граф Вайлъс му беше докладвал след кончината си.

Черепът изтрака гневно с челюсти и Асмоел изпрати тъмната си магия през пространството към дебелия барон. Форкоу внезапно спря и се хвана за сърцето, а после главата му клюмна напред и дебелото му тяло падна върху блюдата, с които бе отрупана масата пред него.

След като отмъсти за смъртта на верния си слуга, Асмоел потърси двамата избраници на глупака Дракол.

— Къде сте, къде сте — тракаше нетърпеливо със зъби господарят на черните елфи и обмисляше дали да не изпрати ново чудовище срещу тях. Тогава обаче усети онзи вътрешен глас, който го бе напътствал през цялото време. Който му бе разкрил истината за хората, за елфите, за магията. Който го бе направил такъв, какъвто е днес.

„Магията, която носят със себе си е твърде важна, за да бъде изгубена. Древни елфически предмети с безмерна стойност. Бронята на Сребърната Луна…“

Лорд Асмоел се унесе.

„Те не бива да лежат на морското дъно“, продължаваше да нашепва гласът. „Нека стъпят на острова и тогава ще изпратим нещо интересно подир тях. Ледени вълци, например. А после ще активираме Изумруда на Базилиска. Твоят час настъпва.“

Ако все още имаше плът, лорд Асмоел щеше да се усмихне злорадо.

Джефри бе прегърнал Сианна, докато стояха в общата каюта, която моряците им бяха дали. Срещу тях бяха Чарли и Хелана, а момчето галеше дракона по муцуната, която мъркаше като котка.

Вече се бе свечерило, четиримата бяха хапнали от осоленото месо, което моряците им бяха сервирали и в момента просто почиваха, отпуснати един в друг, забравили грижите и тревогите си. Дори не говореха — в предишните дни си бяха мислели за Макрейд и Дракол, както и какво да предприемат срещу лорд Асмоел.

Някакъв внезапен импулс накара Чарли да извади Перлата на Феникса и да я постави на малката масичка, около която бяха насядали. Камъкът в момента не грееше и им изглеждаше най-обикновен.

— Чудя се нещо — промърмори Джеф.

— Да, рицарю мой? — попита го Сианна, отметна един непокорен перчем от русата му коса, спуснал се на челото му.

— Нали Дракол носеше камъка? Как така се е озовал в Макрейд? — потърка брадичка момчето.

— Наистина интересно — съгласи се Чарли, — но вероятно докато са говорели един с друг. Двамата често се отделяха заедно.

— Даде му го малко преди атаката срещу Аркаджак — измърка Хелана. — Видях ги.

— Наблюдателни сте вие, драконите — погледна я Джефри.

— А ние, слепи — тъжно каза Чарли. — Ако това е вярно, значи той е усещал края си.

— Наистина — съгласи се Сианна, — а може би е усещал и този на Макрейд. Спомнете си как духът му прошепна нещо на рицаря в Гората на Сънищата.

— Скоро ще отмъстим за тях — каза Джефри твърдо.

Никой не оспори думите му.

На следващата сутрин студът ги разбуди един по един и когато излязоха на палубата ги посрещна с ужасна гледка — морето бе станало почти черно, а в привидно спокойните му вълни плуваха късчета лед.

— Наближаваме остров Кобник — каза един от моряците. — Наметнете се!

После им раздаде кожуси, с които да се пазят от студа.

— Ще пуснем котва в южния бряг на острова — продължи. — Ще ви дам три дни. Кобник не е голям, за толкова време трябва да сте стигнали замъка на Асмоел, а после да сте се върнали. Ако не дойдете дотогава, ще приемем, че сте мъртви.

Джефри потрепери.

— Какво може да ни кажете за острова? — попита Чарли.

— Не много — морякът се почеса по брадясалата буза. — Черните елфи са негостоприемни, зли и почти не търгуват. Имат едно-единствено пристанище на западния бряг, откъдето пазаруват главно храна. Населението е струпано главно в пристанището. Окаяни създания, живеещи под ботуша на жестоките си господари.

— Някога не са били такива. Някога, преди Асмоел да ги поквари — натъжи се Сианна.

— Възможно е, милейди, но сега са съвсем покварени — поклати глава морякът и се изплю в леденото море. — Но дори и черните елфи вече странят от Асмоел. Той живее с живи мъртъвци в черния си замък.

— А как се стига до там? — попита Хелана.

— Това вече никой не може да ти каже, но слуховете твърдят, че замъкът на Асмоел е обкръжен от черен лес, в който тичали вълци със смразяващо дихание, големи като телета.

— Земя на борд! — друг моряк привлече вниманието им.

Джефри преглътна.

Остров Кобник приличаше повече на черен айсберг, отколкото на остров.

Беше ранен следобед, щом стъпиха на острова, но пък тъмно като в нощ. Студът бе така силен, че ги пронизваше до кости. Джефри с тревога забеляза, че бронята му не го предпазва както обикновено и когато попита Чарли, разбра, че и при него е същото. Трябваше да разчитат на кожусите, които моряците им бяха дали.

— Този студ е от зла магия, неестествен — Сианна се намръщи.

Не бяха вървели и петнадесет минути, когато корабът вече се скри от погледа им. Накъдето и да се обърнеха, виждаха черни назъбени скали, покрити със скреж и лед, като зъбите на отдавна замръзнало чудовище. Джефри усети да го полазват тръпки и изтегли меча си. Острието му леко блестеше.

— Какво става? — попита изнервен младежът.

— Люспите на злия Манфред — прошепна Сианна. — Като че духът на ледения дракон ликува, че отново е на място, в което господства злата магия.

— Дали не трябва да го хвърля? — Очите на Джеф се разшириха.

— Как мислиш? — попита Чарли. — Дали е добра идея преди решителната битка да хвърлиш оръжието си?

— Просто внимавай — предупреди го Сианна. — Прокълнатите мечове имат навика да погубват носителите си.

Четиримата продължиха угрижени по пътя си, който не стана по-приветлив или гостоприемен, а напротив. Скалите наистина оредяха, но отстъпиха място на заледена черна пръст, която сякаш поглъщаше и светлината, и топлината.

— Как могат елфи да живеят тук? — възкликна Джеф.

— Черните елфи са изкривена форма на нашия род — отговори Сианна — на която всичко хубаво и е отнето и е заменено със злоба и омраза. Неслучайно лорд Асмоел се е обградил с Лес на Смъртта. Той е подигравка към нашата прекрасна Гора на Сънищата.

Докато вървяха стана съвсем тъмно, макар по преценка на Сианна и Хелана в останалата част на света да бе най-много привечер. Четиримата спряха край огромен черен камък, до който бе поникнало криво, грозно дърво. Измръзнали и наплашени, четиримата насядаха край огън, запален от диханието на зеления дракон.

Дори пламъците изглеждаха мрачни и малки на фона на отвратителната местност.

Хапнаха мълчаливо на вечеря. Рибата им бе почти замръзнала.

В далечината се чу вълчи вой, протяжен и тъжен.

— Трябва да се сменяме на пост — уморено констатира Чарли.

— Нека Джеф вземе първия, а ти последния — отвърна Сианна. — Аз и Хелана ще вземем нощните смени.

Но четиримата будуваха напразно на своите постове, тъй като нищо не ги приближи, макар в далечината да се забелязваха силуетите на огромни животни.

Утрото ги посрещна с бледата светлина на слънце, замъглено от сивкавобял смог, времето бе станало още по-студено и пътят продължи все така монотонно. Запомниха деня само заради срещата си с два черни елфа, които Хелана видя отдалеч и групата се скри зад голям крайпътен камък.

Елфите бяха високи и неестествено бледи, но за разлика от превзетия Вайлъс, не бяха красиви — лицата им бяха изпити като на трупове, а устните безцветни и тънки, разкриващи венци с цвета на сурово месо, от които никнеха жълти заострени зъби.

— Скоро лорд Асмоел ще завладее цяла Ралмия — каза единият.

— И тогава ще мога да убивам на воля — отвърна другият.

Когато елфите отминаха на лицето на Сианна помръкнало от мъка.

— Асмоел има да плаща за много неща — въздъхна тя.

С падането на следобедната тъма отново Хелана бе тази, която забеляза тревожната гледка на огромни зверове, които ги следяха отдалеч. Приличаха на вълци, но неестествено огромни.

Виждайки ги Сианна побледня.

Вълците започнаха да приближават, козината им бе снежнобяла, а очите им отровносини. Наместо зъби от устата им се подаваха закривени висулки, по които често преминаваше черен, раздвоен като на влечуго език.

Вълците обаче не ги нападаха, а само тичаха около им. Бяха поне десет звяра. От време на време някой надаваше протяжния вой, също като предната вечер.

Бе притъмняло съвсем, когато на пътя им изникна лесът, за който им разказа морякът. Гората бе по-зловеща и от черната пустош, с разкривени дървета и съвършено голи клони, посипани със сняг.

Вълците вече бяха на не повече от сто метра и ги следяха неуморно, изплезили раздвоени езици като да се смеят.

— Няма смисъл да бягаме повече! — извика Джефри и изтегли Меча си. — Да се бием още сега!

Оръжието му засия с бледосиня светлина, подобно на вход към отвъдното. Щом го зърнаха, вълците започнаха да ръмжат.

— По-добре да стигнем гората — съгласи се наполовина Сианна и приготви лъка си за стрелба. До тях Чарли преглътна и изтегли Меча на Дракона. Това оръжие имаше още по-силен ефект върху странните вълци и накара козината им да настръхне.

— Не им харесва — коментира Хелана и без предупреждение избълва струя пламък към зверовете, като ги накара да отстъпят още няколко крачки назад.

— Да бягаме!

С тези думи четиримата хукнаха към гората. Скрежът под стъпките им хрущеше подобно изпочупени кости, а зад гърбовете им воят на вълците избухна, извиси се до кресчендо и в следващия момент зверовете се втурнаха подире им.

Тъкмо стигнаха черните дървета, когато облачният смог на небето се разсея и отстъпи място на зелена, прокажена луна. Групата зае позиция с гръб към дърветата и с лице към прииждащите вълци. Очите на изчадията блестяха в нощта, червени и кръвожадни.

Стрелата на Сианна изхвърча и се заби в окото на един от вълците. Той падна беззвучно и се разпадна на купчина сняг. Два вълка скочиха върху Хелана и подобните им на висулки зъби разкъсаха люспите й. Дракончето извика от болка и повали единия от нападателите със струя пламък, но другият я събори на земята.

— Не! — изкрещя Чарли и понечи да пристъпи към зеления дракон, но на пътя му изникнаха други два вълка. Челюстите им защракаха към него, а той трябваше да размахва меча си във всички посоки, за да ги задържи настрана.

Сианна междувременно простреля още един вълк, но този път стрелата й само раздразни звяра и елфата се принуди да се покатери на дърво, за да избегне огромните му нокти, които се забиха в черната кора, от която закапа гадна смола.

Два вълка заобиколиха Джефри. Той замахна към първия с Меча на Дракона, но тогава вторият го захапа за лявата ръка. Младежът извика от болка, изпитвайки болка все едно ръката му е напъхана в лед, но се съвзе и наръга чудовището в корема, с мъка се изправи и насочи оръжието към първия звяр.

Вълкът изплези език, муцуната му придоби насмешлива гримаса и скочи в атака.

— Проклятие! — извика Джефри, но успя да го пресрещне с Меча. Снежният вълк се наниза на острието и нададе неистов предсмъртен вой преди да се разпадне на купчина сняг.

В това време Сианна направи салто напред и в полет простреля своя вълк в тила. В този момент вълкът, нападнал Хелана се разпадна на мръсна вода, разтопен от пламъците й. Люспите на дракона обаче бяха целите в кръв.

— Чарли… — пророни тя.

Чарли обезумя и се хвърли към единия от нападналите го вълци вдигнал Меча на Дракона над главата си. Звярът се стъписа и не успя да се предпази от последвалия удар и се превърна в мръсна пряспа.

Оцелелият вълк се метна напред, търсещ шията на Чарли, в полет обаче го посрещна Меча на Леда, вдигнат от Джефри.

Купчини сняг паднаха по черната пръст.

Чарли дори не благодари на приятеля си, а се втурна към падналата Хелана.

— Обичам… — просъска дракончето немощно.

— Само не и ти! — просълзи се момчето.

— Те… — довърши Хелана и от устата й се процеди струя кръв.

— Не! Няма да стане! — бръкна под бронята си и извика. — Боже, ако те има — от очите му покапаха сълзи, които се изпариха щом докоснаха повърхността на Перлата, — събуди силата на този камък… Спаси я…

Перлата грейна и от нея се изстреля лъч, обвивайки тялото на Хелана. Дракончето потръпна, но след това разпери криле и изрева:

— Обичам те! — И придоби човешката си форма, за да обвие ръце около любимия си.

— Ама тя е можела да става на момиче? — учуди се Джефри. — Ти за това ли си толкова близък с нея?

— Остави ги на мира и дай да ти видя ръката — скастри го Сианна.

— Е, сега, ухапали са ме. Няма да умра.

— Дай да видя и ще ти кажа — натърти елфата. — Няма, ама за по-сигурно ще разтрия китката ти с един мехлем.

— Щом това те прави щастлива.

Четиримата продължиха през гората. Дърветата в нея бяха неприветливи, а пътеките — криволичещи. Въпреки това те някак си успяваха да нацелят верния път, а и не след дълго в далечината забелязаха висок черен замък.

— Дори Форкоу имаше по-добър архитектурен вкус — отбеляза Джефри.

И наистина, дори отдалеч замъкът на лорд Асмоел изглеждаше ужасно, с порутени крепостни стени и бойници, от които зееха цепнатини, приличащи на отворени рани. Сградата сякаш излъчваше хлад и омраза.

— Наистина ли трябва да ходим там? — попита Джефри.

— Малко е късно да задаваш този въпрос — отвърна Чарли.

За пръв път от векове Лорд Асмоел усети едно забравено, неприятно чувство.

Страх.

Бяха победили най-опасните му слуги, Вайлъс и Форкоу. Дори засадата на орките в Планините на Забравата не успя да ги спре. Провалиха се и снежните вълци. Оставаше му Сфинксът, но Асмоел вече не вярваше, че дори това чудовище ще може да се справи с пришълците.

„Сфинксът ще ги пусне“, чу той предателския глас на интуицията си, същият, който го бе направлявал през всичките тези години.

— Какво да правя? — изтрака с челюсти Асмоел. Целият му план щеше да пропадне заради две човешки деца!

„Трябва да използваш Изумруда на Базилиска. Само той може да срази Перлата на Феникса.“

Асмоел се заслуша във вътрешния си глас и мрачно подозрение се заформи в черепната му кухина.

— Кой си ти? — попита наум скелета.

„Какво значение има? Направи така, както ти казвам. Така ще върнеш към живот, ще си върнеш дори младостта. Така ще имаш силата лично да погубиш земните изчадия.“

Лордът се замисли. Нямаше какво да губи, вече бе твърде късно. Дълго бе играл по свирката на гласа, без да си дава никаква сметка.

Той приближи сияещия в отровнозелено Изумруд. Спомни си как на младини бе прострелял отвратителния Базилиск, как бе извадил окото му, воден от интуицията си, как го бе превърнал в Изумруд, дарил го с безсмъртие.

А сега щеше да му върне и младостта.

Или поне така се надяваше.

Когато най-накрая стигнаха порутения замък на Асмоел, видяха, че той има само една останала здрава кула. Друго обаче привлече вниманието им.

На входа на замъка ги очакваше причудливо създание с тяло на лъв, криле на орел и лице на красива жена.

— Какво по дя… — започна Джеф, но Чарли го сръга в ребрата.

— Здравей, почитаеми Сфинксе — поклони се момчето.

— Ти знаеш какво е това? — възкликна Сианна.

— Малцина ме познават в Ралмия — лицето на Сфинкса доби заинтригувано изражение.

— В митовете на моя свят те има — отговори Чарли — и за разлика от други аз съм ги чел — намигна на Джефри.

— Вие победихте граф Вайлъс и заради това ще бъдете пропуснати в замъка. Но само вие двамата. Останалите трябва да останат тук.

— Как така? — възропта Хелана.

— Така е отредено — отвърна Сфинксът, — ако опитате да ме излъжете и четиримата ще станете на камък.

— Добре тогава — заканата на създанието със сигурност не бе блъф.

— Чарлс! — извика Хелана, но момчето сложи ръка на носа й.

— Спокойно, мила. След малко си идвам.

Джефри се обърна към Сианна и в следващия миг двамата се прегърнаха силно.

— Обещай ми, че ще се пазиш — каза елфата.

— Доколкото мога — кимна й.

Целунаха за последно и Сфинксът ги пропусна да преминат в тесен коридор, по чиито стени висяха уродливи гравюри, напомнящи тези от Пещерите на Нощта, но вместо орки, главни действащи лица в тях бяха черни елфи, кланящи се пред лорд Асмоел.

— Чарли — каза Джеф, — да знаеш, че си един от най-страхотните хора, които съм виждал някога.

— Ти също, Джефри.

Коридорът ги изведе до черна желязна врата. Двамата се спогледаха и заедно хванаха дръжката й, преди да дръпнат силно. Вратата се отвори с протяжно скърцане.

Навлязоха в запусната и покрита с паяжини зала, а в центъра й стоеше изправен скелет, вкопчил ръце в отровнозелен скъпоценен камък.

— Закъсняхте, хлапета! Вече задействах силата на Камъка!

Изумруда на Базилиска грейна с ярка светлина, която накара младежите да закрият очи. Зарево покри лорд Асмоел и придаде на костите му плът. За момент той стана красив черен елф и се усмихна, но в следващия миг усмивката му се превърна в гримаса на смъртен ужас. Лицето му се изкриви и забълбука в мехури мрак, които накрая го покриха целия в тъмен пашкул, от който грееха две червени очи. Мракът се избистри и на мястото на младежа се появи възрастен мъж, елегантен на вид и с дълга роба.

Нито Джефри, нито Чарли го бяха виждали някога, но го познаха мигновено. Устите и на двамата зяпнаха в шок и ужас.

— И така — усмихна се мъжът, — архимаг Санарос живее отново.

— Това не е възможно — промълви Чарли, — просто не е възможно.

— Великият крал Александър… — понечи да каже Джефри.

— … лорд Дакавар — допълни Чарли.

— Да, да — раздразнено отговори Санарос, — неприятни спомени от доста дългия ми живот. Но това е минало. Сега сме само ние тримата.

Прокълнатия приближи момчетата, които бяха пребледнели от ужас.

— Как… — отвори широко очи Чарли и Санарос се засмя.

— Да, как е много добър въпрос. Дълга история. Както знаете, някога бях убит, предаден от собствения си рицар, който се жертва за така наречения велик крал, в действителност момче, по-глупаво и от вас самите. Опитах се да измамя древното пророчество, но уви…

Прокълнатия отпусна ръце. Изглеждаше някак обезверен.

— Векове кроежи и изпипване на нещата отидоха на вятъра — въздъхна. — На всичко отгоре бях ликвидиран в Ралмия, убит, при това, като че ли навеки. Но аз мога да чакам. Събудих моя непотребен син, барон Саркорос. Успях да му внуша налудничавата амбиция да разкъса воала между света на живите и този на мъртвите с Перлата на Феникса. Това стигаше, за да възкръсна. Той явно не го разбра и тръгна на свой ред да прави дете, което провали всичко. След този неуспех прецених, че е по-добре да изчакам. Но когато амбициозен млад елф на име лорд Асмоел започна да експериментира с черната магия и не успях да се сдържа. Свързах се с него и успях да си отмъстя на елфите, като покварих част от тях напълно. Граф Вайлъс например е един от най-добрите слуги, които съм имал някога. Голям сладур беше. Междувременно Асмоел успя да създаде фалшива Перла на Феникса с Изумруда на Базилиска. Този изкуствен талисман се оказа достатъчно силен, за да ми позволи да се промъкна в Ралмия. Изумруда обаче няма силата да вдигне армията от живи мъртъвци, която ми трябва. Това може да стори само Перлата на Феникса. Затова исках Дракол да ми я донесе. Вместо това я донесохте вие.

Прокълнатия се усмихна.

— Два двойника на онзи Алекс, с които да се позабавлявам.

Чарли вдигна Меча на Дракона с дясната си ръка и Перлата на Феникса с лявата:

— Пропускаш нещо, Санарос — рече момчето. — Перлата е в мен и не смятам да ти я давам. Напротив. В името на всичко свято, унищожи този зъл дух!

Нищо не се случи.

— То в тоя замък няма нищо свято останало — коментира Джефри и вдигна меча си към Прокълнатия. — Деде, не мърдай!

Чарли все пак не се отказа и повтори призива си към Перлата.

— О, я стига — махна с ръка Прокълнатия и артефакта се отскубна от ръката на момчето и полетя право към мястото, където допреди мигове бе стоял Изумруда на Базилиска. — Не си ли чувал, че е опасно да се занимаваш с магии? Перлата на Феникса може да се ползва само с истинска, изгаряща любов. Затова успя да спасиш твоето драконче в снежната пустош, мили мой. Като всичко, което се числи към така нареченото добро обаче, Перлата може да бъде заблудена. Като й попея със заклинанията си, тя се изпълва с истинско съчувствие към умрелите и ги връща към живот.

Прокълнатия приближи Перлата:

— Ето сега например, ще я убедя да върне приятелите на лорд Асмоел. — Старецът махна с ръка към костите, които изпълваха тронната зала и изсъска някакво заклинание на непознат език. — Моят език — усмихна се Прокълнатия, сякаш прочел мислите на момчето. — Някога и орките го ползваха, преди да го забравят при мъдрото управление на потомците на уж великия крал Александър.

Момчетата не го слушаха, а с ужас наблюдаваха как скелетите в стаята се издигат, стиснали разнообразни оръжия в ръце.

— Когато дойде в Ралмия, Алекс въобще не можеше да се бие — каза Санарос. — Я да проверим как е при вас. — Прокълнатия щракна с пръсти: — Убийте ги!

Немъртвите се поразклатиха за секунда-две, сякаш се разкършваха, а след това нападнаха, подскачайки като марионетки. Скелетите бяха шестима и бързо притиснаха двамата младежи.

Чарли посрещна ударите на четирима, с почти затворени очи, доверявайки се на инстинкта си и на Меча на Дракона. Не след дълго премина в контраатака и Меча на Дракона пръсна черепа на първия скелет, а после на втори, на трети. Последният скелет явно бе принадлежал на велик фехтувач, тъй като завъртя сабята около себе си в умопомрачителен стоманен вихър. Щом оръжието му се кръстоса с Меча на Дракона обаче, Чарли успя да вземе предимство и след минута-две яростна размяна на удари пръсна костеливото създание на части.

В това време Джефри бе успял да срази единия от двамата скелети, които го бяха нападнали и го обезглави с един-единствен точен удар. Другият скелет обаче имаше дълга алебарда, която въртеше като бойна тояга. Той държеше Джеф настрана и непрекъснато го удряше по доспехите, карайки го да размахва безпомощно Меча насам-натам, неспособен да достигне противника си. Скелетът успя притисне Меча на Леда към земята с острието на алебардата си и стовари дървената дръжка в главата на Джефри, като свали шлема му и го просна на земята, замаян.

Немъртвият вдигна алебардата за последен удар, който така и не дойде — Чарли го посече в гръб и прекрачи разпадналите се след удара му кости, за да приближи падналия си приятел.

— Добре ли си, Джеф?

— Това нещо, което Сианна казва — младежът изплю една кървава храчка на земята, — че съм добър като тебе, просто не е вярно.

— Остави ме тогава да довърша това. — И се извърна към Прокълнатия: — Сега ще умреш, старче!

— О — отвърна Санарос, — така ли? И как ще стане това, миличък?

— Не се прави на самоуверен. Чел съм историята на Великия Крал Александър. Ти си го нападнал чак когато е захвърлил Меча на Дракона. Аз няма да го направя. — Чарли пристъпи към Прокълнатия.

— Ааа, така значи — Санарос направи крачка назад, а очите му почервеняха. — Е, уверявам те, че нещата просто така се случиха, със и без Меча, за мен разлика няма и за да не бъда голословен…

Червените светкавици изхвръкнаха от очите на Прокълнатия, удариха се в Меча на Дракона и преминаха през него като през проводник, преминавайки и през самата броня на Чарли.

Момчето изкрещя от болка и падна на колене.

— Неприятна изненада, нали, мили мой? — Прокълнатия потри ръце и приближи. Очите му изстреляха нов залп мълнии, които блъснаха младежа в гърдите и го събориха по гръб.

— Истината е — бавно каза Санарос, — че нищо в Ралмия не може да ме спре.

От очите му отново изригнаха мълнии. Чарли зави от болки.

— Остави го на мира, боклук скапан! — Джефри опита да се изправи на крака. Санарос го погледна и пусна залп светкавици и по него, връщайки го във вертикално положение.

— Тц, тц — поклати глава Прокълнатия. — Ниско и нарастващо ниско е нивото на героите в Ралмия.

Светкавиците отново изригнаха към Чарли, вдигайки го във въздуха, за да го стоварят до приятеля му. Двамата запълзяха назад в опит да се измъкнат, докато не стигнаха каменната стена зад гърба си.

— Съжалявам, Чарли — изпъшка Джефри. От ъгъла на устните му се стичаше струя кръв. — Не можах да ти помогна.

— Не се притеснявай, приятелю. Важното е, че се познавахме. За мен беше чест.

И Чарли немощно вдигна Меча на Дракона пред себе си.

— За мен също — Джеф на свой ред вдигна Меча на Леда и кръстоса леденото острие с оръжието на приятеля си.

— Оо, колко мило — изсмя се Санарос. — Като за скулптура сте. Е, сега ще ви увековеча завинаги.

Очите на Прокълнатия отново изстреляха гибелните си заряди и удариха двата Меча точно там, където се бяха кръстосали. Металът почервеня и засъска, започвайки да бълва пара.

В този миг Перлата на Феникса грейна с всичка сила и от нея изскочи светъл лъч, докосна кръстосаните оръжия и изчезна.

— Какво беше това? — попита Санарос.

Кръстосаните Мечове грейнаха в пурпурно зарево и изстреляха към Прокълнатия обратно всичките светкавици, с които ги беше заредил. Санарос изпищя, ударен от собствената си зла магия. Тя го превърна в черното същество, което бе всъщност, тъмен призрак с червени очи, който напразно опитваше да се върне към живот…

… и избухна. Шепа пепел застина за миг във въздуха, преди да се посипе по земята като сняг.

Мечовете на Джефри и Чарли се строшиха с трясък.

Вратата зад падналите момчета се отвори със скърцане в стаята нахълтаха Сианна и приелата човешка форма Хелана.

— Спокойно, скъпи — каза елфата, която нежно подхвана любимия си и постави ръката му на раменете си, — всичко е наред. Сфинксът ни пусна, предполагам това означава, че сте се справили с лорд Асмоел?

— Асмоел беше само пионка — уморено се обади Чарли, изправил се на крака благодарение на Хелана. — През цялото време Прокълнатия е стоял зад всичко.

Елфата замръзна.

— Това не е възможно. Прокълнатия бе убит преди хиляда години.

— Но покварата му не беше, скъпа — духа на Дракол се рееше над Перлата на Феникса, — а властолюбието на лорд Асмоел бе достатъчно, за да го съживи. Прокълнатия е въплъщение на всичко зло в Ралмия и се храни от неправдата. Това му позволи да се върне на бял свят. За щастие приятелството на тези двамата, което започна като доста груба вражда, се оказа достатъчно силно, за да събуди Перлата и тя ги защити, стоварвайки злата магия на Санарос върху самия него. Така злото само погуби себе си.

Магьосникът приближи.

— Вие се справихте невероятно добре. И двамата. Макрейд ми предаде да ви кажа, че е горд с вас.

— Благодари му от наше име — отвърна Чарли, Джеф кимна.

— Но аз няма да ви оставя възнаградени само с добра дума! На първо време ви очиствам от вашите рани, душевни и телесни. — Духът докосна с призрачни пръсти челата им и двамата се почувстваха като нови. — На второ, щом се върнете при крал Конар, ще откриете, че част от Кралския замък вече се полага на вас. В него ще можете да живеете като благородници в Ралмия и ще можете да посещавате вашия свят. Настроил съм времето така, че да няма разминавания.

Джефри се обърна към Сианна.

— Ще ти купя сладолед — рече момчето.

— Какво е това?

— Ще видиш — отговори младежът и целуна Сианна по устните. Вдъхновен, Чарли също прегърна Хелана и се обърна към Дракол.

— Благодаря ти, вълшебнико.

— За нищо — отвърна Дракол, гледайки целуващите се двойки. — А сега ви оставям. На добър час!

Магьосникът изчезна, а Перлата на Феникса продължи да осветява влюбените.

$id = 10040

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Александър Драганов

Заглавие: Изумруда на Базилиска

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: българска

Редактор: Надя Михайлова

Художник: analda

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13264