Бисиса Дът изстена и се олюля. Беше права. Не знаеше къде се намира.

Зазвуча музика.

Тя се извърна към стената, която показваше увеличеното изображение на невероятно красив млад мъж, стиснал в ръка старомоден микрофон. Невъзможно, но истина: виждаше синтетична поп звезда, дестилирана от най-съкровените желания на момичетата.

— Божичко, прилича на Александър Велики!

Бисиса не можеше да откъсне очи от шарената стена. Едва сега осъзна колко сивкав и неугледен е Мир. Но пък Мир беше съвсем друг свят.

— Добро утро, Бисиса — поздрави я Аристотел. — Закуската те чака долу. Днешните водещи новини са…

— Млъквай! — Гласът й бе пресипнал.

— Разбира се. — Синтетичният младеж запя по-тихо.

Тя се огледа. Намираше се в своята спалня, в лондонския си апартамент. Изглеждаше й някак смален, прихлупен. Леглото бе голямо, меко, оправено.

Отиде до прозореца. Военните й кубинки тропаха по пода и оставяха по килима прашни следи. Небето бе сиво, на хоризонта се виждаше светлата черта на задаващия се изгрев, върху който се отпечатваше градският силует.

— Аристотел.

— Бисиса?

— Коя дата сме днес?

— Вторник.

— Попитах за датата.

— Аха. Девети юни две хиляди трийсет и седма.

— Би трябвало да съм в Афганистан.

Аристотел се покашля многозначително.

— Бисиса, с времето започнах да привиквам с навиците ти внезапно да променяш плановете си. Помня как веднъж…

— Мамо?

Тъничък сънен гласец. Бисиса се обърна.

Мира беше боса, с голо коремче, с разчорлени коси и си търкаше очите — току-що събудило се осемгодишно момиченце. Носеше любимата си пижамка, изрисувана с герои от комикси, въпреки че отдавна й бе станала малка.

— Не знаех, че ще се прибереш толкова скоро.

Нещо се скъса в нея. Бисиса протегна ръце.

— Мира, милинката ми…

Мира се отдръпна.

— И миришеш странно.

Бисиса се огледа стреснато. Носеше оранжевия си комбинезон, дрипав и покрит с кръпки, прашен и мръсен. Едва ли щеше да изглежда по-странно в апартамента си дори със скафандър.

Тя се усмихна насила.

— Май ще е добре да взема един душ. После ще закусваме и ще ти разкажа…

Изведнъж светлината се промени. Тя се обърна към прозореца. Над града бе увиснало Око — сребърно кълбо, като противовъздушен балон през Втората световна война. Не можеше да определи на какво разстояние е, нито колко е голямо. Но знаеше, че това е инструмент на Първородните, които я бяха прехвърлили на Мир, друг свят, и я бяха върнали у дома.

И в този момент над покривите на Лондон изгряваше гибелно слънце.

Михаил Мартинов беше посветил живота си на изучаването на земната звезда. И в момента, в който видя слънцето в утрото на онзи съдбовен ден, дълбоко в душата си разбра, че нещо не е наред.

— Добро утро, Михаил. На Луната е два след полунощ. Добро утро, Михаил. Вече е два часът и петнайсет секунди. Добро утро…

— Благодаря, Талес. — Ала той вече беше станал. Както винаги, се бе събудил с точност до минута според личния си режим, без да има нужда от меките думи на електронното събуждане, режим, който спазваше независимо от хюстънското време, поробило останалата част на Луната.

Михаил беше човек на рутината. И щеше да започне деня, както започваше всеки ден от дългите си и самотни дежурства в тази космическа метеорологична станция — с разходка на слънчева светлина.

Шивоун Макгоран седеше сама на един мек фотьойл. Беше развила сгъваемия екран в скута си, на масичката до нея вдигаше пара чаша горчиво кафе, телефонът бе закрепен на ухото й. Репетираше лекцията, която след по-малко от половин час щеше да изнесе пред публика, съставена от най-изтъкнатите й колеги.

— Две хиляди трийсет и седма обещава да е най-важната година в космологията след две хиляди и трета, когато за пръв път вярно бяха определени основните компоненти на вселената: пропорциите барионна и тъмна материя и тъмна енергия — четеше на глас тя. — През две хиляди и трета бях единайсетгодишна и помня колко бях развълнувана, когато се получиха резултатите от микровълновата анизотропна сонда „Уилкинсън“. Предполагам, че тогава дори още не съм била навлязла в пубертета! Но за мен МАС беше Колумб сред роботите. Тази безстрашна космическа сонда беше изстреляна с надеждата да открием Китай на тъмната материя, но по пътя си се натъкна на Америка на тъмната енергия. И също както откритията на Колумб завинаги изясниха земната география в човешките представи, така през две хиляди и трета ние научихме географията на вселената. И сега, през две хиляди трийсет и седма, благодарение на резултатите, които очакваме от последната Квинтесенциална анизотропна сонда, ние…

Лампите в стаята премигнаха и я накараха да млъкне.

Разнесе се неодобрителният глас на майка й.

— И така нататък, и така нататък. — Миниатюрният говорител на телефона подчертаваше мекия й ирландски акцент. — Предполагам, че след купищата технически дрънканици за оня стар космически кораб, за който никой не си спомня, най-после ще се върнеш на въпроса.

Шивоун потисна въздишката си.

— Аз съм кралският астроном, майко, а това е Кралското дружество. Изнасям програмната си реч! „Техническите дрънканици“ са необходимост.

— Освен това никога не те е бивало в аналогиите, скъпа.

— Разчитах поне на мъничко подкрепа от теб. — Тя отпи глътка кафе, като внимаваше да не окапе най-хубавия си костюм. — Искам да кажа, виж къде е днес твоето момиченце. — Шивоун включи видеоопциите на телефона си, за да даде възможност на майка си да я види.

Намираше се в Лондонската зала на Кралското дружество в Карлтън Терас. Заобикаляше я пищна старовремска обстановка с полилеи на тавана и мраморна камина отстрани.

— Каква прекрасна стая! — каза Мария. — Знаеш ли, има за какво да благодарим на викторианците.

— Кралското дружество е много по-старо от викторианците…

— Тук обаче няма полилеи, мога да ти кажа — прекъсна я Мария. — Няма нищо друго, освен смрадливи старци, включително и аз.

— За теб това е демография.

Мария се намираше в болницата „Гайс“ до Лондонския мост, само на неколкостотин метра от Карлтън Терас. Чакаше преглед за рак на кожата. Нещо обичайно за хората, които бяха остарели под днешното пропускливо небе. Налагаше се да виси на опашка.

В слушалката на Шивоун се разнасяха високи гласове.

— Някакъв проблем ли има?

— Караница при автомата за напитки — поясни майка й. — Не е приел нечий кредитен имплантант. Всички са малко сприхави. Просто денят е някак странен, нали? Сигурно е свързано с това странно небе.

— И тук не е много по-спокойно. — Наближаваше началото на конференцията и тя беше благодарна, че са я оставили на мира с чаша кафе, за да има възможност да прегледа записките си, въпреки че се бе почувствала длъжна да се обади на майка си в „Гайс“. Ала сега като че ли всички се трупаха при прозореца и се взираха в странното небе. Забавна гледка — цял куп международно известни учени, блъскащи се като деца в опит да зърнат поп звезда. Но какво гледаха?

— Какво „странно“ небе, майко?

— Може би и ти трябва да отидеш на лекар — язвително отвърна Мария. — Нали си кралски астроном и… — Телефонът изсъска и връзката прекъсна.

Шивоун за миг се изуми — такова нещо никога не се случваше.

— Аристотел, повторно набиране, моля.

— Разбира се, Шивоун.

След две секунди чу гласа на майка си.

— Ало?…

— Аз съм. Днес професионалните астрономи не зяпат много небето, майко. — Особено не и космолог като Шивоун, която се занимаваше с вселената в най-големите мащаби на пространството и времето, а не с някакви мъгливи обекти, които можеха да се видят с просто око.

— Но даже ти трябва да си забелязала сиянието тая сутрин.

Беше го забелязала естествено. Винаги се будеше към шест, за да направи ежедневния си крос из Хайд Парк, преди зноят да стане непоносим. Тази сутрин, въпреки че слънцето отдавна се бе издигнало над хоризонта, беше видяла кървавочервените и зелени багри в небето на север — очевидно триизмерно, ярко северно сияние, огромна магнитно-плазмена структура, извисяваща се над Земята.

— Северното сияние е свързано със слънцето, нали?

— Да. С изригванията, със слънчевия вятър. — За свой срам Шивоун установи, че изобщо не е сигурна дали в момента слънцето наближава максимума на цикъла си. Да бе, страхотен кралски астроном.

Така или иначе, въпреки че северното сияние несъмнено представляваше невероятна гледка и че беше крайно необичайно да е толкова ярко чак до Лондон на юг, тя знаеше, че не е нищо друго, освен второстепенен ефект от взаимодействието на слънчевата плазма с магнитното поле на Земята и следователно не е особено интересно. Бе продължила сутрешния си джогинг, без да изпита ни най-малко желание да се присъедини към множествата хора, излезли да разходят кучетата си и да зяпат небето. И определено не съжаляваше, че е пропуснала кратката паника, резултат от купищата телефонни обаждания от граждани, въобразили си, че Лондон гори.

Всички продължаваха да висят при прозореца. Наистина беше малко странно, призна Шивоун.

Всъдеходът стигна до Станцията много преди Михаил да се спусне по пътеката. Гостът го чакаше на входа с нетърпение, което дори скафандърът не можеше да скрие.

На Михаил му се стори, че познава фигурата дори само по позата. Въпреки че населението на Луната беше пръснато по цялата й повърхност, от човешка гледна точка тя се равняваше на съвсем малко градче, в което всички се познаваха.

Талес потвърди предположението му с шепот.

— Това е доктор Юджийн Менгълс, прочутият ловец на неутрино. Каква вълнуваща среща!

„Тоя проклет компютърен мозък ми се присмива — ядосано си помисли Михаил. — Талес прекалено добре познава чувствата ми“. Но сърцето му наистина се беше разтуптяло малко по-бързо.

Облечени в скафандрите си, Михаил и Юджийн тромаво се обърнаха един срещу друг. Лицето на госта, скулптура от сенки на плавни повърхности, едва се виждаше през визьора. Изглеждаше съвсем млад. Въпреки високия си пост Юджийн бе едва двайсет и шест годишен — истинско дете-чудо.

В първия момент Михаил се зачуди какво да каже.

— Извинете ме. Тук не ми идват много гости.

Учтивостта очевидно не се нареждаше сред най-добрите качества на Юджийн.

— Видяхте ли го вече?

Михаил знаеше за какво пита.

— Слънцето ли?

— Активната зона.

Естествено това момче беше дошло заради слънцето. Защо иначе ще идва в слънчева метеорологична станция? Явно не заради сприхавия астрофизик в началото на средната възраст, който я обслужваше. И все пак Михаил се почувства глупаво и изпита ирационално разочарование. Опита се да си придаде гостоприемен вид.

— Но вие не работехте ли върху неутриното? Вашата специалност нали беше слънчевото ядро, а не атмосферата?

— Дълга история — изсумтя Юджийн. — Много е важно. По-важно, отколкото подозирате. Аз го предвидих.

— Кое?

— Активната зона.

— Въз основа на проучването на ядрото ли? Не разбирам.

— Естествено, че не разбирате — тросна се Юджийн, очевидно без да го е грижа, че може да обиди домакина си. — Регистрирах предвижданията си в Талес и Аристотел и ги датирах, за да ги докажа. Дойдох, за да потвърдя данните. Случи се точно така, както го предсказах.

Михаил принудено се усмихна.

— Ще го обсъдим. Заповядайте вътре. Всички данни ще са на ваше разположение. Искате ли кафе?

— Те трябва да ме чуят — заяви Юджийн.

Кои те?…

— За какво?

— За края на света — отвърна гостът. — Може би. — И влезе в праховия шлюз, като остави Михаил със зяпнала уста.

Заведоха Шивоун в заседателната зала на първия етаж в сградата на Кралското дружество. Вътре имаше овална заседателна маса, на която можеха да седнат двайсет души, ала в момента тук бяха само двамата с Тоби Пит. Тя неуверено седна. На стената имаше малко абстрактен зулуски килим, символично изобразяващ възхода на науката, и потрети на бивши членове на Дружеството — повечето покойници, бели мъже, макар че по-новите анимирани образи бяха по-разнообразни.

Тоби почука полираната повърхност на масата и тя стана прозрачна, разкривайки вградените екрани. Те се включиха и показаха разнообразни сцени от бедствието — автомобилни и железопътни катастрофи, теч от пукната канализация, нещо, което ужасяващо приличаше на разбит самолет, заорал на една от пистите на „Хийтроу“ — и загрижени лица, повечето със сгъваеми екрани и слушалки на ушите.

Една сериозна наглед млада жена явно се обаждаше от полицейски диспечерски център.

— Вие сте астрономът? — попита тя.

— Кралският астроном, да — отвърна Шивоун.

— Аз съм Филипа Дюфло, професор Макгоран. — Беше трийсетинагодишна, смущаващо любезна, с малко раздърпан делови костюм. — Работя в кметството и съм една от помощничките на кметицата. Тя ме помоли да ви потърся.

— Защо?

— Заради кризата естествено. — На лицето на Филипа Дюфло се изписа сприхаво изражение, но тя видимо си наложи да се успокои. Като се имаше предвид напрежението, под което очевидно се намираше, имаше внушително самообладание. — Извинявайте — каза Филипа. — Всичко това ни връхлетя напълно ненадейно, за по-малко от два часа. Обсъждаме основните мерки, за които се сещаме, но се мъчим да овладеем положението в движение. Никой не е очаквал нещо в толкова големи мащаби.

— С какво бих могла да помогна точно аз?

Официално Филипа се обаждаше от страна на Лондонския форум за възстановяване. Това беше междуведомствена организация, създадена след надигането на тероризма в началото на века. Ръководен от кметството, той включваше представители на службите за извънредни случаи в града, транспорта, комуналните услуги, здравеопазването и местните власти. Отделна институция отговаряше за кризисното планиране — и също се подчиняваше на кмета. Над всички местни структури стояха националните инстанции за кризисно планиране, които бяха подчинени на вътрешното министерство.

Шивоун знаеше, че повечето от тези служби са само говорилни. Истинската отговорност за овладяване на кризите носеше полицията и в момента ключовата фигура, осъществяваща връзка с кметицата, бе началникът на полицията. Така ставаха нещата във Великобритания — липсваше централизиран контрол, но гъвкавостта и бързата реакция по места вършеха добра работа. Само че след цялостното интегриране на страната в Евразийския съюз вече съществуваше общосъюзен кризисен щаб, създаден по образец на американския Федерален кризисен щаб, под чиято егида преди няколко години лондонските пожарникари бяха пратени да гасят пожар в московски химически завод.

И днес по тази мрежа от кризисни щабове течаха купища лоши новини. Лондон беше поразен от всевъзможни взаимосвързани проблеми, чийто корен Шивоун отначало не можеше да схване. Изведнъж, абсолютно изневиделица, всичко започваше да се разпада.

Най-непосредственият проблем бе сривът на електрическата мрежа. Филипа бомбардира Шивоун с данни за зоните с ограничено и прекъснато електроснабдяване и с кадри от последиците: например подземен търговски център в Брент Крос с угаснало осветление, спрели асансьори и ескалатори и хиляди хора, попаднали в капан в мрак, нарушаван само от червеникавото мъждукане на аварийните лампи.

Филипа се намръщи.

— Първо ни се обади мъж, заключен в хотелската си стая — електронната ключалка не работела. И после изведнъж се отприщи. Отказаха всички транспортни системи. Хората са заключени в самолети, които са спрели на пистите. Други са затворени в самолети, които не могат да кацнат. Още дори не знаем броя им. Не смеем и да си помислим колко хора са затворени в асансьори!

Проблемът беше електрическата система. Електрическата енергия се произвеждаше в електростанции — напоследък главно ядрени, вятърни, приливни и няколко реликви с фосилни горива. Електростанциите пращаха тези електрически реки по високоволтови кабели. Този волтаж — над сто хиляди волта — се трансформираше в местни подстанции и се препращаше по други кабели, за да достигне в крайна сметка равнище от неколкостотин волта, тока, който се ползваше от предприятията и частните домове.

— А сега всичко се разпада — каза Шивоун.

— Сега се разпада — повтори Филипа.

Показа й кадри от трансформатор, устройство, голямо колкото къща, разпадащо се на парчета в резултат от разтърсването и разбиването на стоманените плоскости в основата му. Електрическите кабели увисваха, димяха, видимо се топяха и там, където докосваха дървета или други препятствия, се образуваха мощни волтови дъги, подпалващи пожари.

Това се наричало магнитострикция, осведоми я Филипа.

— Инженерите знаят какво става. Просто днес ГИТ е по-голям отвсякога.

— Филипа… Какво е ГИТ?

— Геомагнитно индуциран ток. — Филипа я изгледа подозрително, като че ли не би трябвало да й обяснява. Може би се чудеше дали не си губи времето. — Намираме се в геомагнитна буря, професор Макгоран. Невероятно силна. И се е появила изневиделица.

Геомагнитна буря: естествено, буря от слънцето, причината за красивото северно сияние. Умът й, изглежда, беше блокирал от растящата жега в залата — Шивоун се почувства глупаво, че не се е сетила веднага.

Но започваше да си спомня елементарната физика. Геомагнитната буря, флуктуация на земното магнитно поле, индуцираше електричество по енергийните кабели, които бяха просто далекопроводи. И тъй като индуцираният ток беше прав, докато генерираният бе променлив, системата бързо щеше да се разпадне.

— Електрическите компании внасят, главно от Франция — продължи Филипа. — Но и французите са в беда.

— В системата трябва да има някакъв толеранс — възрази Шивоун.

— Ще се изненадаш — обади се Тоби Пит. — От петдесет години нашите енергийни нужди растат, обаче ние се съпротивляваме на строежа на нови електростанции. После имаме пазарни сили, гарантиращи, че всеки компонент, който инсталираме, разполага само с капацитет да изпълни предназначението си — при това на най-ниската възможна цена. Затова нямаме абсолютно никаква възстановителна способност. — Той се прокашля. — Извинете ме. Това е любимата ми тема.

— Най-сериозният конкретен проблем е изключването на климатичните системи — мрачно отбеляза Филипа. — А още няма обед.

Зноят на британското лято през 30-те години на XXI в. взимаше много жертви.

— Сигурно умират хора — механично каза Шивоун. Чак сега й хрумна тази простичка мисъл.

— О, да — потвърди Филипа. — Възрастни, съвсем малки деца, болни. И не можем да стигнем до тях. Даже не знаем колко са.

Няколко екрана запремигваха и угаснаха. Това била другата страна на проблемите, обясни Филипа: всички видове комуникационни и електронни системи изключвали.

— Заради сателитите е — продължи тя. — Комуникационните, навигационните, всички реагират. Разпадат се даже сухоземните връзки.

И с разпадането на световните електронни връзки преставаха да функционират интелигентните системи, които участваха във всичко, от самолети, автомобили и сгради до дрехи и дори човешки тела. Онзи нещастник, заключен в хотелската си стая, бе само първият. Търговията замираше с разрушаването на електронните парични системи: Шивоун видя малък бунт пред бензиностанция, където изведнъж започнаха да отхвърлят кредитните имплантанти. Оцеляваха само най-издръжливите мрежи като държавните и военните системи. Оказваше се, че сградата на Кралското дружество все още е свързана с централните служби чрез старомодните фиброоптични кабели — достопочтената организация бе спасена от собствения си отказ да инвестира в по-модерни средства.

— И това е поредният симптом на бурята, така ли? — колебливо попита Шивоун.

— О, да. Въпреки че нашият приоритет е Лондон, кризата не е само местна, нито регионална, нито дори национална. Доколкото можем да определим, защото информационните връзки отказват една по една, проблемът е глобален…

Шивоун видя образ на целия свят, сниман от сателит. Сиянията откъм нощната страна на планетата представляваха изящни, поразително красиви въртопи. Ала светът долу не беше красив. Тъмните континенти бяха очертани от светлините на градовете по техните крайбрежия и долините на големите реки — ала тези огърлици от светлина бяха накъсани. Тъй като пораждаше проблеми в съседните райони, прекъсването на електроснабдяването се разпространяваше като зараза. На някои места електростанциите се опитваха да оказват помощ на други, ала имало конфликти, каза Филипа — Квебек обвинявал Ню Йорк, че „крадял“ част от неговите мегавати. Тук-там Шивоун видя зловещите проблясъци на пожари.

„И всичко това само за два часа — помисли си. — Колко несигурен е светът!“

Но сателитните кадри бяха хаотични и накрая съвсем прекъснаха. Екранът остана бледосин.

— Това е ужасно! Но какво бих могла да направя аз?

Филипа отново я погледна подозрително. „Налага ли се да питате?“

— Това е геомагнитна буря, професор Макгоран. Която главно се дължи на проблеми със слънцето.

— А, затова се обръщате към астроном. — Шивоун потисна желанието си да се засмее. — Аз съм космолог, Филипа. Не съм се сещала за слънцето още от студентските си години.

Тоби Пит я докосна по ръката.

— Но си кралски астроном — тихо й напомни той. — Те са изчерпали решенията си. Към кого другиго да се обърнат?

Естествено имаше право. Шивоун винаги се бе питала дали кралският указ и мъглявата обществена известност, която вървеше с него, си струват главоболието. Първите кралски астрономи, мъже като Фламстийд и Халей, бяха ръководили обсерваторията в Гринуич и бяха прекарвали повечето си време в наблюдение на слънцето, Луната и звездите за целите на корабоплаването. Сега обаче нейната задача се изразяваше във фигурантско участие в конференции като днешната или я превръщаше в лесна мишена на мързеливи журналисти, търсещи цитати — а явно и в последно убежище за политици в криза.

— Напомни ми да си подам оставката, когато всичко това приключи — отговори му тя.

Тоби се усмихна.

— Но дотогава… — Той се изправи. — Искаш ли да ти донеса нещо?

— Кафе, ако успееш да намериш. Ако не — вода. — Шивоун вдигна телефона до ухото си. Изпитваше угризение, че изобщо не е забелязала прекъсването на сигнала. — И трябва да се свържа с майка си. Можеш ли да ми осигуриш сухоземна връзка?

— Разбира се. — Тоби излезе от залата.

Шивоун отново се обърна към Филипа.

— Добре. Ще направя всичко възможно. Не прекъсвайте връзката.

Облечени в комбинезони от рециклирана хартия, Михаил и Юджийн седяха в малката тясна каюткомпания на Станцията.

Юджийн държеше чаша кафе. Чувстваха се неловко и мълчаха. На Михаил му се струваше странно, че такова красиво хлапе е толкова срамежливо.

— И така, неутриното — колебливо започна той. — Циолковски трябва да е малка база. Уютна! Имате ли много приятели там?

Юджийн го изгледа така, сякаш му говореше на чужд език.

— Аз работя сам — отвърна той. — Повечето долу обслужват гравитационно-вълновия детектор.

Михаил го разбираше. Повечето астрономи и астрофизици отправяха поглед към огромното и далечното: еволюцията на огромните звезди и биографията на самата вселена, разкриваща се чрез странни сигнали като гравитационните вълни — виж, това беше секси. Изучаването на слънчевата система, дори на самото слънце, беше провинциално, ограничено и пълно с подробности.

— Тъкмо затова винаги е било трудно да се намерят хора за работа върху космическия климат, въпреки че е от такова практическо значение — отвърна той. — Слънцето и Земята са заобиколени от плазмени облаци и електромагнитни полета, чиято физика е също толкова хаотична. — Михаил се усмихна. — Предполагам, че си приличаме: аз съм захвърлен сам на полюса на Луната, ти си заровен в дупка на тъмната страна и двамата се занимаваме с не особено привлекателни проучвания.

Юджийн го погледна по-внимателно. Михаил изпита странното усещане, че младият мъж за пръв път го забелязва.

— И какво те накара да се заинтересуваш от слънцето? — попита Юджийн.

Михаил сви рамене.

— Хареса ми практическото приложение на проучванията. Небето, което се пресяга към земята… Повечето космологически проблеми са абстрактни и далечни, но не и слънцето. Освен това то винаги е привличало руснаците. Твърди се, че самият Циолковски, нашият космически гений, почерпил някои свои идеи от култа към слънцето.

— Може би защото толкова далеч на север нямате много слънце.

Михаил се смая. Нима това наистина беше шега? Той се насили да се засмее. После стана и каза:

— Ела. Май че е време да ти покажа мониторната зала.

Шивоун търсеше информация с помощта на екраните в заседателната зала.

Не беше лесно. Слънчевите проучвания и космическата метеорология просто не бяха по специалността й. Аристотел й помагаше, въпреки че от време на време й се струваше малко разсеян — тя с безпокойство осъзна, че ерозията на световната взаимосвързаност, на която се основаваше той, се отразява и на него.

Бързо установи, че по целия свят и извън него има слънчеви обсерватории. Опита да се свърже с Кит Пийк на хавайския вулкан Мауна Кеа и обсерваторията Биг Беар в Южна Калифорния. И както можеше да се очаква, и на двете места не успя да се свърже с никого — въпреки че не бяха изключили, комуникационните системи несъмнено вече бяха претоварени с обаждания. Ала научи за съществуването на някаква Космическа метеорологична служба, мрежа от обсерватории, сателити, база данни и специалисти, които наблюдаваха слънцето и неговото бурно обкръжение и се опитваха да предскажат най-опасните му вълнения. Метеорологична станция имаше дори на южния полюс на Луната.

Въпреки десетилетните наблюдения на сприхавото слънце обаче, само един човек беше предсказал днешните необичайни събития, младият учен на Луната Юджийн Менгълс, който бе регистрирал съвсем точни прогнози в няколко специализирани сайта. Само че нямаше връзка с Луната. Половин час след последния си разговор с Филипа Дюфло Шивоун отново й се обади.

— Всичко е свързано със слънцето — заяви тя.

— Това ни е известно… — започна Филипа.

— Става дума за „коронално изхвърляне“, както го наричат астрофизиците.

После обясни, че целостта на короната, външната атмосфера на слънцето, се поддържа от мощни магнитни полета, водещи началото си от самото слънце. Понякога тези полета се оплитат, често над активни зони. Тези плетеници улавят мехури свръхнажежена плазма, излъчвана от слънцето, и внезапно ги освобождават. Точно това се беше случило и сутринта над голямото слънчево петно, наречено от специалистите Активна зона 12688: милиарди тонове плазма, впримчена от собственото си магнитно поле и впоследствие запратена от слънцето с доста голяма част от скоростта на светлината.

— На изхвърлената маса й е трябвало по-малко от час, за да стигне дотук — съобщи Шивоун. — Това очевидно е изключително бързо за такива явления. Никой не е забелязал приближаването й, пък и никой не го е очаквал да се случи на този етап от слънчевия цикъл. — Освен, мислено си отбеляза тя, онзи самотен астроном на Луната.

— Значи тази маса от газове се е насочила към Земята… — подсказа й Филипа.

— Самият газ е по-рядък от промишлен вакуум. Щетите са нанесени от енергията, която се съдържа в елементарните й частици и магнитните й полета.

Изхвърлената маса се беше сблъскала с магнитното поле на Земята. Обикновено полето предпазва планетата и дори ниско орбитиращите сателити, ала днес тази изхвърлена маса го бе изтласкала под орбитите на много от спътниците. Изложени на вълните на слънчевите енергийни частици, спътниковите системи бяха поели дози статично електричество, разреждащо се на всяко възможно място.

— Представи си миниатюрни мълнии, падащи върху електронните ти чипове…

— Лошо — съгласи се Филипа.

— Не. Заредените частици също са изтекли в горните пластове на атмосферата, изхвърляйки енергията си по пътя това е причината за сиянието. Освен това магнитното поле на Земята е претърпяло невероятни промени. Сигурно знаеш, че електричеството и магнетизмът са свързани. Промените в магнитното поле индуцират ток в проводниците.

— Така ли работи динамото? — колебливо попита Филипа.

— Да! Точно така. Когато се променя, земното поле праща огромни електрически заряди в тялото на самата Земя — и на всеки проводящ материал, който успее да намери.

— Като например нашите електропреносни мрежи.

— И нашите комуникационни връзки. Стотици хиляди километри проводници, изведнъж залети със скоростно променящ се високоволтов ток.

— Добре. Какво можем да направим?

— Да направим ли? Ами, не можем да направим нищо. — Въпросът се стори абсурден на Шивоун и трябваше да потисне нелюбезното си желание да се засмее. — Става дума за слънцето. — Звезда, която за една секунда произвеждаше повече енергия, отколкото би могло човечеството за милион години. Това коронално изхвърляне бе предизвикало геомагнитна буря, далеч надхвърлила мащабите, установени от търпеливите слънчеви метеоролози, ала за самото слънце тя беше незначителен спазъм. Човек не можеше да направи нищо, когато ставаше въпрос за слънцето, освен да стои настрани. — Просто ще трябва да почакаме.

Филипа се намръщи.

— Колко ще продължи?

— Никой не знае. Доколкото разбирам, това е безпрецедентно. Но короналното изхвърляне се движи бързо и скоро ще премине над нас. Сигурно само още няколко часа.

— Трябва да узнаем — сериозно заяви другата жена. — Не е само електричеството. Има проблеми с канализацията, водоснабдяването…

— С шлюза на Темза — подсказа Тоби. — Кога е приливът?

— Не знам. — Филипа си записа. — Професор Макгоран, бихте ли опитали да нахвърляте някакви хронологични рамки?

— Да, ще опитам. — Тя изключи връзката.

— Разбира се, най-разумно е веднага да направим системите си по-издръжливи — каза й Тоби.

— О, но кога ние хората сме били разумни?

Някой блъскаше по вратата на апартамента.

Бисиса се беше научила да скрива реакциите си пред Мира. Широко усмихната, без да обръща внимание на силно разтуптяното си сърце, тя бавно се изправи от дивана и остави списанието.

Мира подозрително обърна глава. Момиченцето лежеше по корем и гледаше синтетична софтболна сапунена опера. В тия осемгодишни очички имаше много разбиране, помисли си Бисиса, прекалено много. Детето знаеше, че преди няколко дни със света се е случило нещо странно, и изобщо бе чудно, че майка му е тук. Ала между двете се беше установила негласна уговорка, заговор. Щяха да се държат нормално и може би по някое време всичко в края на краищата щеше да се окаже нормално: поне така се надяваха.

Пред вратата стоеше Линда. Бисиса й отвори.

Линда бе ниско, набито, кадърно наглед момиче. Двайсет и две годишна, братовчедка на Бисиса, студентка по биосферна етика в Импириъл Колидж. През последните две години изпълняваше ролята на бавачка на Мира по време на дългите командировки на Бисиса в чужбина. В момента държеше две обемисти книжни торби с продукти, в краката й бяха оставени още две; и обилно се потеше.

— Извинявай, че ритнах вратата — каза тя. — Вече си мислех, че тия проклети торби ще се скъсат.

— Все пак успя. — Бисиса я пусна да влезе и внимателно превъртя два пъти ключа в ключалката.

Занесоха продуктите в кухничката. Повечето покупки бяха хранителни стоки — мляко, хляб, няколко вида куорн1, увехнали наглед зеленчуци и ябълки, покрити със странни петна. Линда се извини за оскъдността, но можело да е и по-лошо. Бисиса, която усърдно следеше новините, знаеше, че в Лондон още малко и ще въведат строга система на хранителни дажби.

Разопаковането на покупките й подейства странно носталгично — някога го бяха правили всеки петък вечер с майка й, която ходеше на „голям пазар“ в края на дългата работна седмица във фамилната ферма. Напоследък семейните навици се бяха променили. Повечето бакалници доставяха храна по поръчка. Но няколко дни след 9 юни транспортните и снабдителните услуги продължаваха да са претоварени и всеки трябваше лично да ходи в магазина, за да си припомни ритуалите с количките и реденето на касата.

Това беше ново преживяване за Линда и тя оживено започна да се оплаква.

— Няма да повярваш какви опашки са само! На щандовете за месо наистина има охрана. Касите вече работят, което си е цяло щастие — край на сметките, изчислявани наум. Обаче все още има много хора, чиито чипове не работят. — Често срещана гледка след 9 юни бяха издайническите белези на подлакътницата след принудителна подмяна на идентификационния чип, тъй като предишният е изгорял по време на слънчевата буря.

— Все още няма бутилирана вода — отбеляза Бисиса.

— Още няма — потвърди Линда и инстинктивно завъртя кранчетата на кухненската мивка, ала напразно. Слънчевата буря беше индуцирала корозионен ток в стотиците километри стари водопроводни тръби на Лондон. Затова, въпреки че помпите работеха, до много части на града не стигаше вода. Инженерите и техните интелигентни миниатюрни роботи с форма на къртици работеха неуморно по поредното възстановяване на системата. Линда въздъхна. — Явно пак ще се ходи на чешмата.

В момента единият ъгъл на стената показваше въздушен изглед от Лондон, наложен върху карта на местата без електричество. Тук-там имаше светли точки, обозначаващи бунтове, плячкосване и други безредици. Сини звездички маркираха обществените чешми, повечето по бреговете на Темза. Бисиса намираше това свидетелство за издръжливостта на стария град за странно трогателно. Много преди римляните да основат Лондон келтите бяха ловили риба по Темза със своите плетени лодки. Днес, по време на тази криза през XXI век, лондончани отново се връщаха към своята река.

Линда се вторачи в мазолестите си длани.

— Знаеш ли, Бис, с пазаруването се справям. Обаче не бих отказала помощ с водата.

— Не — моментално отсече Бисиса. После поклати глава. — Съжалявам. — Тя инстинктивно хвърли поглед към Мира, която отново беше потънала в безкрайно задълбочаващата се сензационност на своята софтболна сапунка. — Още не съм готова да изляза.

— Помолих Аристотел за съвет. — Като си придаваше нарочно небрежен вид, Линда продължаваше да разопакова покупките.

— За какво?

— За агорафобията. Среща се по-често, отколкото си мислиш. Искам да кажа, откъде можеш да си сигурна, че някой е пленник в дома си? Та ти не го познаваш! Обаче има форми на лечение. Групи за…

— Признателна съм ти за грижата, Лин. Обаче аз не страдам от агорафобия. И не съм луда.

— Тогава какво?…

— Просто имам нужда от още време — неубедително отвърна Бисиса.

— Аз съм тук, ако ти трябвам.

— Знам…

Бисиса се върна на поста си при Мира и стената.

Сигурно не беше луда. Ала не можеше да обясни на Линда странните си преживявания.

Не можеше да й обясни, че е патрулирала с бойната си част по време на мироопазваща мисия в Афганистан, че изведнъж е била запратена през стените на пространството и времето, че постепенно си е построила нов живот на странно закърпената друга Земя, която бяха нарекли Мир — и че някак си е била върната у дома през калейдоскоп от още по-странни видения.

Не можеше да обясни на братовчедка си и най-странната подробност: че е служила в Афганистан на 8 юни 2037-а, но се е озовала в Лондон още на другия ден, 9 юни, деня на бурята — ала в спомените й между тези две събития бяха изтекли повече от пет години.

Поне я бяха върнали при Мира, нейната дъщеричка, която бе смятала за изгубена. Но тази Мира беше пораснала само с един ден, докато за Бисиса бяха изминали години. Мира, която наблюдаваше майка си с търсещия поглед на изоставено дете, със сигурност виждаше неочакваните кичури бяла коса, по-дълбоките бръчки около очите й. Между двете имаше разстояние, което може би никога нямаше да преодолеят.

От предишния й живот я бяха изтръгнали абсолютно ненадейно и не можеше да се справи със страха, че същото ще се повтори. И тъкмо затова не можеше да излезе от апартамента. Не се боеше от откритото пространство, а че може да изгуби Мира.

След няколко минути прошепна заповед на Аристотел и той поднови търсенето в новите източници и бази данни, което му беше възложила.

9 юни бе глобална катастрофа, най-страшната слънчева буря, която бяха преживявали, и няколко дни след нея дори огромната енергия на Аристотел не стигаше, за да се справя с прилива на думи и образи. Но колкото и да се опитваше, той не можеше да открие абсолютно нищо за сребристата сфера, която Бисиса беше зърнала над Лондон в онова тежко утро, кълбото, което нейните спътници на Мир бяха наричали Око. Даже в ден като 9 юни нещо като онова, което висеше над Лондон, би трябвало да е забележителна гледка, истински НЛО, отразен в хиляди репортажи. Ала никой друг не съобщаваше за това.

Мисълта, че само тя е видяла Окото, я ужасяваше до дъното на душата й. Защото това означаваше, че те, Първородните, силите, стоящи зад Окото и всичко останало, което се случваше с нея и света, искат нещо от нея.

На третия ден от пътуването лунният диск вече изглеждаше грамаден в черното небе.

Шивоун трябваше да се навежда, за да наднича през малките илюминатори с дебело, осеяно със следи от микрометеорити стъкло на „Комаров“. Ала когато беше видяла костеливия полумесец на Луната, я бяха побили тръпки от почуда. Колко странно бе всичко това! Сред ежедневието на полета — обичайните ужаси на пасажерската храна, космическото гадене, неприятните усещания в тоалетната в условията на безтегловност — самата Луна беше изплувала от мрака да я посрещне и бе проникнала в съзнанието й със студената си, величествена грация.

И все пак най-чудно беше това, че мобифонът й работеше дори тук, в пътническата кабина на совалката „Комаров“!

Базата „Клавиус“ беше построена около три големи надуваеми купола. Свързани с прозрачни проходи и подземни тунели, те бяха покрити с лунен прах за защита от слънцето, космическите лъчи и други опасности. В резултат отвън куполите изглеждаха част от лунния пейзаж, сякаш бяха напъпили от сиво-кафявия реголит.

Совалката „Комаров“ кацна без церемонии на половин километър от главните куполи. Вдигнатият от нея прах се слегна със смущаваща бързина върху повърхността на безвъздушната Луна. Нямаше летище, само безброй плитки кратери, свидетелства за многобройни кацалия и излиталия.

Към люка на совалката се плъзна прозрачен ръкав. Придружена от капитан Марио и следвана от тътрещия се по петите й интелигентен куфар, Шивоун направи първите си крачки в лунната гравитация. Все едно се движеше като насън.

Първото нещо, което видя, беше хълмиста повърхност, малко разкривена от прозрачните обли стени на ръкава. Всички ръбове бяха загладени от вездесъщия прах, резултат от еони метеоритни удари. Почти приличаше на снежно поле. Сенките не бяха толкова мастиленочерни, колкото си представяше, защото отразеното сияние ги смекчаваше. Не биваше да се изненадва: колкото и тъмно да бе, отражението от тази безжизнена почва в края на краищата беше същата онази лунна светлина, която обливаше Земята, откакто силният сблъсък бе довел до появата на тези два свята. Така че Шивоун вървеше в самата лунна светлина. Ала тази част от Луната беше осеяна с машини, горивни резервоари, аварийни бункери и изхвърлена техника — това бе човешки пейзаж.

Месеците изтичаха и Лондон постепенно се възстановяваше от 9 юни, но Бисиса усещаше, че настроението на града се вкисва.

През няколкото часа на самата буря хората бяха изпитвали искрена мъка и страх — имаше и жертви, включително над хиляда смъртни случая в центъра. И все пак това беше време на героизъм. Все още нямаше официални данни за това колко души са били спасени от пожари, от тунелите на метрото, улични задръствания или от смъртоносната тривиалност на засядането в асансьор.

През следващите дни лондончани се бяха сплотили. Магазините бяха отворени и на вратите им висяха ръкописни табели „РАБОТИМ КАКТО ВИНАГИ“, обичайната форма на предизвикателство към терористични изстъпления. Пожарните коли от типа на „Зелената богиня“, произведени през 50-те години на XX век, бяха предизвикали овации, когато се бяха появили по улиците, музейна техника, според кметицата „прекалено глупава, за да се повреди“. Това бе време на съпротива — „духът на Блицкрига“, казваха хората, като си спомняха за периода на още по-сериозно предизвикателство, вече останал на близо век в миналото.

Ала това настроение бързо се промени.

Светът продължаваше да се върти и 9 юни започваше да избледнява в паметта. Хората се опитваха да се върнат към работата си, училищата подновяваха занятията, големите електронни канали започнаха да функционират като по-рано. Но възстановяването на Лондон си оставаше разпокъсано: в Хамърсмит все още нямаше вода, в Батърси нямаше електричество, в Уестминстър не функционираше системата за управление на трафика. Скоро търпението започна да се изчерпва и хората почнаха да търсят на кого да стоварят вината.

Към октомври Бисиса и дъщеря й вече не ги свърташе вкъщи. Няколко пъти бяха излизали от апартамента, до реката и парковете, прекосяваха нервния град. Свободата им на движение обаче беше ограничена. Имплантираният в ръката на Бисиса кредитен чип бе на повече от пет години и вътрешните му данни бяха объркани. В тази епоха на глобално електронно маркиране тя беше никой. Без функциониращ чип не можеше да пазарува сама, не можеше да пътува с метрото, не можеше дори да купи сладолед на детето си.

Знаеше, че това не може да продължава вечно. С този прецакан чип поне бе невидима — и за военните, и за всички останали. Не умираха от глад само защото много отдавна беше дала на братовчедка си Линда достъп до спестяванията си.

Ала все още не се чувстваше в състояние да продължи. Не само заради потребността си да е с Мира. Така и не можеше да проумее невероятните си преживявания.

Опита се да ги разбере, като напише историята си. Диктуваше я на Аристотел, но шепотът й смущаваше Мира. Затова накрая я написа собственоръчно и я даде на Аристотел, за да я сканира в електронната си памет. Опита се да я изложи вярно, преработи няколко чернови, изстискваше от паметта си всичко, за каквото се сещаше, и поразителното, и баналното.

Ала когато се взираше в думите на екрана в ежедневието на апартамента, на фона на анимационните филмчета и синтетичните сапунени опери на Мира, самата тя си вярваше все по-малко.

В базата „Клавиус“, след два часа сън, Шивоун все още се чувстваше малко замаяна от часовата разлика, която беше равностойна на прекосяване на Атлантика.

За да се освежи, се изкъпа. Искрящите капки, които се посипаха от душа, я омаяха. Опита се да се прояви като съвестна гостенка на Луната и остави завесата на душкабината залепена, докато помпите изсмучат и последната скъпоценна молекула на древната вода.

От борда на „Комаров“, бе помолила Бъд да свика съвещание. Доколкото знаеше, щяха да присъстват всички тукашни най-видни специалисти по слънцето, от хелиосеизмолози до експерти по електромагнитни емисии от радиовълни до рентгенови лъчи — и естествено детето-чудо на неутриновата астрономия, геният, който се беше опитал да предупреди света преди 9 юни. Докато не стигнеха в „Клавиус“, никой нямаше да научи каква е нейната мисия. Мерките за сигурност бяха строги.

На Луната нямаше много заседателни зали: това очевидно не бе Карлтън Терас. Бъд се опита да я убеди да проведат съвещанието в тукашния амфитеатър, ала като обществено място, той просто не беше подходящ.

Затова полковникът разгърна оскъдните си ресурси и събори стените на няколко жилищни помещения. В резултат се получи достатъчно голяма зала със „заседателна маса“, сглобена от няколко по-малки, наредени една до друга. Бъд инсталира клетка на Фарадей2 и заглушаващи устройства, за да предотврати евентуално електронно подслушване, както и активни генератори на шум, предназначени за по-конвенционалните подслушвателни методи. Дори Талес нямаше право да „влиза“ и „излиза“ — докато вратата бе заключена, в залата щеше да функционира откъснат от външния свят двойник на лунния електронен призрак и после комплекс от интелигентни системи, независим от самия Талес, щеше да анализира и цензурира изходящия информационен поток.

Шивоун провери всичко, доколкото можеше, и заяви:

— Не съм специалист, но ми се струва достатъчно.

— Надявам се — трескаво отвърна командирът на базата. — Няма защо да крия, че понесох някои упреци заради това съвещание — при това не само заради мерките за безопасност. — Той се почеса по обръснатата глава. — Аз съм си военен. Свикнал съм с непредвидените неща в живота. Тия учени обаче мразят да ги отвличат от работата им.

— Съчувствам им — въздъхна Шивоун. — И аз съм учен, не го забравяй. И в момента сигурно са замрели всичките ми проекти.

Полковникът знаеше за проучванията й.

— Но засега животът и смъртта на вселената могат да почакат.

— Напълно — усмихна му се тя.

Стана десет. Придружена от Бъд, Шивоун се стегна и влезе в препълнената зала. Командирът тихо затвори вратата зад нея и тя чу изщракването на ключалката.

Юджийн Менгълс взе думата и всички погледи любопитно се насочиха към него. Имаше провинциален американски акцент и говореше като тийнейджър, а не като зрял мъж на двайсет и пет години — външността му не съответстваше на онова, което имаше да каже.

И макар несъмнено да бе технически точна, презентацията му за откритите от него аномалии в сърцето на слънцето се отличаваше с всичко друго, но не и с яснота.

Шивоун знаеше много за неутриното. Известни са три начина за създаване на неутрино: с ядрени процеси в сърцето на звезда като слънцето, чрез включване и изключване на ядрен реактор и при Големия взрив, довел до раждането на самата вселена, титаничното събитие, чиито мащабни последици бяха специалната област на самата Шивоун. Неутриното е изключително за слънчевите астрономи и тъй като тази материя съвсем не им е ясна, то им дава уникална възможност за изучаване на вътрешната структура на слънцето, включително ядрото, място, от което трудно се измъква дори светлината.

Дотук всичко беше понятно. Ала докато Юджийн показваше уравнения, покриващи целия екран, и многоизмерни графики и докато говореше все по-бързо, Шивоун се чудеше как изобщо е взел устния изпит за доктората си.

Накрая го прекъсна.

— Юджийн, по-бавно, моля те. Боя се, че изпреварваш всички тук. — Той я стрелна с негодуващ поглед. Но това бе същността на материята — тя трябваше напълно да я разбере. — Ти ни показваш резултатите от своите неутринови измервания.

— Да, да. На трите типа неутрино, които са взаимосвързани чрез…

Шивоун му махна да млъкне.

— Виждаме осцилации в неутриновия поток.

— Да.

— И това на свой ред се отразява на осцилациите в ядрените процеси в слънчевото ядро — упорито продължи тя.

— Точно така — саркастично потвърди младежът. — Неутриновият поток води началото си от локални промени в ядрената температура и налягане. Което на свой ред успях да моделирам като динамични осцилации на ядрото като цяло. — Той показа гъсто изписани редове, в които Шивоун разпозна нелинейни вълнови уравнения. — Както виждате…

— Юджийн, нямаш ли някаква илюстрация на това? — меко попита Михаил.

Младият учен го погледна изненадано.

— Имам естествено. — Кликна екрана си и повика изображение на сфера, покрита с някаква мрежа, като меридиани и паралели. Мрежата ритмично избледняваше и пулсираше.

Бъд Туук подсвирна.

— Това ли е ядрото на слънцето? На нашето слънце? Тая проклета звезда звъни като камбана.

Роуз Делиа скръсти ръце и сбърчи лице.

— Простете на един прост геолог, че проявява скептицизъм, обаче ядрото на една звезда е адски огромно. Как може изведнъж да започне да осцилира?

Сега ужасяващо гневният поглед на Юджийн се насочи към нея.

— Това е елементарно.

Елементарно: при учените тази дума бе върхът на сарказма. На лицето на Роуз се изписа враждебност.

— Обяснете ни стъпка по стъпка, Юджийн — побърза да се намеси Шивоун.

— Всичко започва с проучванията на Каулинг през трийсетте години на двайсети век. Той доказва, че скоростта на генериране на ядрена енергия в ядрото зависи на четвърта степен от температурата. Което прави условията в ядрото изключително тясно свързани с температурните промени…

Имаше право, неспокойно осъзна Шивоун. В резултат на този фактор се увеличаваше значението дори на съвсем малки промени. Огромното ядро не беше непременно стабилно и всяка незначителна пертурбация можеше да му окаже съществено въздействие.

Бъд Туук вдигна показалец.

— Не разбирам, Юджийн. И какво от това? Даже цялото ядро да избухне, ще са нужни мегагодини, докато взривът стигне до повърхността.

Роуз Делиа кисело се ухили.

— Само недей да ми казваш, че и радиоактивният слой е прецакан!

Така си и беше — както показа поредната илюстрация на Юджийн. В този огромен резервоар на бавно разпространяваща се енергия имаше набръчкан белег, като зашита огнестрелна рана. Затова, смутено разбра Шивоун, забавянето с милиони години около ядрото не изпълняваше защитната си функция: всяка освободена в ядрото енергия можеше да се измъкне в космоса.

Юджийн озадачено се вторачи в Роуз.

— Откъде знаеш за аномалията?

— Просто днес ни върви на такива неща.

Той продължи да говори за моделите си на ядрените осцилации и разкри надеждите си да обхване с тях миналото.

— Възнамерявам да разработя модели на изходната причина за тази нестабилност, която…

— Нека засега оставим миналото — прекъсна го Шивоун. — Гледайте напред. Покажете ни бъдещето.

Юджийн като че ли се озадачи, че бъдещето може да представлява някакъв интерес в сравнение с дълбоката физическа загадка на произхода на тази аномалия, ала покорно превъртя графиките напред във времето.

Шивоун видя, че освен осцилациите вълновото разпространение в и около ядрото е сложен процес с многостепенни хармонични функции и нелинейни вълни, както се изразяваха специалистите, с енергия, изтичаща от един вид в друг. Веднага обаче забеляза и модели на смущения, разсейване — и още по-зловещо, на резонанс, когато толкова ясно различимата енергия, течаща около ядрото на слънцето, се събираше в мощни пикове.

Юджийн замрази образа.

— Това е последният пик, бурята от девети юни. — Едната страна на ядрото беше оцветена в червено. — Данните от наблюдението потвърждават моя предварителен модел и подкрепят проекциите ми за бъдещето… — Под „данни от наблюдението“, мрачно си помисли Шивоун, той имаше предвид опустошителната буря, която бе отнела живота на хиляди хора.

— А бъдещето? — попита тя.

Младежът превъртя изображенията напред. Осцилационният модел се променяше и плуваше в очите на Шивоун, прекалено бързо, за да го следи в детайли.

После образът изведнъж ярко проблесна по цялото ядро, почти ослепително. Всички се сепнаха.

Времето на Бисиса изтече прекалено скоро.

В училището на Мира подновиха занятията. Директорката разбираше, че някои семейства, опечалени от смърт, прогонени от дома си, шокирани или просто уплашени, се нуждаят от повече време за възстановяване. Но седмиците се нижеха и постепенно започнаха да се прокрадват настойчиви нотки. Природно бедствие или не, образованието на младежта трябваше да продължи: такъв бе законът и родителите трябваше да изпълняват задълженията си.

Това увеличаваше напрежението на Бисиса. Щеше да се наложи да пусне Мира, преди да я потърсят от социалната служба. Пашкулът, в който беше обвила двете, започваше да се пука.

Ала накрая от уединението й я измъкна британската армия. Тя получи любезен имейл, който я молеше да се яви при командира си.

От гледна точка на армията, Бисиса просто бе изчезнала от поста си на 8 юни, преди слънчевата буря, и тъй като остарелият й идентификационен чип я правеше неоткриваема, оттогава никой не беше чувал за нея. Непосредствено след бурята армията — и в Афганистан, и навсякъде другаде имаше да мисли за други неща. Но сега бюрократичното й търпение се изчерпваше.

Банковите сметки на Бисиса не бяха замразени, поне засега, ала заплатата й бе спряна. Линда още можеше да тегли средства, за да пазарува и да плаща сметките, но спестяванията на Бисиса, които никога не бяха надвишавали средно равнище, бързо се топяха.

После, след като не успя да я открие, армията промени оценката си за необяснимото й отсъствие от „вероятна самоотлъчка“ на „изчезнала в бойни действия“. Представители на армията лично връчиха писма на най-близките й роднини: родителите й в Чешир и другите баба и дядо на Мира, родителите на покойния баща на детето.

Бисиса имаше късмет, че първи реагираха родителите на бащата на Мира, които, ужасно загрижени, се обадиха в апартамента й. Това й даде възможност да се свърже с майка си и баща си, преди да отворят своето писмо. Тя не беше близка с тях — семейството се бе разпаднало, след като баща й беше продал фермата. Даже не се бяха чули след 9 юни, макар че изпитваше известно угризение за това. Но те определено не заслужаваха ужаса да отворят такова писмо, в което министерството на отбраната с присъщия си тържествен език им съобщаваше, че са положени всички усилия за откриването й, че вещите й ще им бъдат върнати, че изразяват най-искрени съболезнования… и прочее, и прочее.

Успя да им го спести. Ала се наложи да издаде местонахождението си и когато властите се заемеха сериозно с издирването й, нямаше да е трудно да я открият.

Затова се приготви и помоли Аристотел да я свърже с командира й в базата на ООН в Афганистан.

Мириам Грек се опитваше да се съсредоточи върху това, което й говореше Шивоун Макгоран.

Не беше лесно. Заседателната зала се намираше на четирийсетия етаж на Ливингстън Тауър — или Евроиглата, както я наричаше всеки лондончанин, включително Мириам в неофициална обстановка. Синевата на октомврийското небе, което се виждаше през закаленото стъкло на големите прозорци, й напомняше за детските й гостувания в Прованс с родения й във Франция баща. Как щеше да нарече цвета на това небе папа? Небесносиньо? Гълъбовосиньо?

В такъв ден, под такова небе, над ширналия се като светъл килим Лондон Мириам трудно можеше да се съсредоточи върху мисълта, че вече не е дете, а премиер-министър на цяла Евразия, със сериозни отговорности. И трудно можеше да приеме лошата новина, която й съобщаваше събеседницата й.

Шивоун седеше спокойно и чакаше премиер-министърът да осъзнае смисъла на думите й.

Бисиса трябваше да го преживее пак.

— И после сте се върнали у дома — като пресилено натъртваше на всяка дума, каза ефрейтор Батсън. — От онова… другото място.

Бисиса потисна въздишката си.

— От Мир. Да, върнах се у дома. И точно това ми е най-трудно да обясня.

Седяха в малкия кабинет на Джордж Батсън в Олдършот. Стените бяха боядисани в успокоителни пастелни тонове, на една висеше морски пейзаж. Обстановката целеше да успокоява палнатите, кисело си помисли Бисиса.

Батсън я наблюдаваше внимателно.

— Просто ми разкажете какво се случи.

— Видях затъмнение…

Някак си беше притеглена в Око, грамадно око в древния Вавилон. И през окото я бяха върнали у дома, в лондонския й апартамент, в ранното утро на онзи съдбовен ден, 9 юни.

Ала не се бе завърнала направо у дома. Беше посетила още едно място: двамата с Джош, въпреки че на него не му позволиха да продължи нататък. Някаква равнина с кървавочервени скали и пръст. Като се замислеше, тя й напомняше за голата пустош, търпеливо фотографирана от екипажа на „Аврора 1“, изследователите на Марс. Само че дишаше въздух — следователно се намираше на Земята.

И после започна затъмнението. Слънцето се издигаше високо в небето. Сянката на Луната се плъзна по него, но не го покри и остана ярък пръстен от светлина.

Моливът на Батсън тихо и прилежно шумолеше — ефрейторът записваше цялата тази фантастична история.

Армията се опитваше да е справедлива.

След като се яви при своя командир в Афганистан, получи нареждане да отиде в министерството на отбраната в Лондон и после я пратиха на медицински и психиатрични изследвания в Олдършот. Засега й позволяваха всяка вечер да се прибира при Мира. Но я бяха маркирали с интелигентна татуировка на петата.

И докато чакаше резултатите от медицинските изследвания, този сговорчив млад психолог я „интервюираше“.

Беше решила да разкаже всичко. Не виждаше какво ще спечели, ако излъже. А и историята й — ако бе вярна — в края на краищата имаше невероятно огромно значение. Тя беше войник и смяташе, че има дълг: властите, като се започнеше от собствения й командир, трябваше да научат всичко, което знаеше тя, и Бисиса трябваше да се опита да ги накара да й повярват.

Що се отнасяше до нея… „Е — както весело казваше братовчедка й Линда, — могат да те накълцат само веднъж!“

Обаче беше трудно. Формално тя имаше по-висок чин от този ефрейтор, но в кабинета си той беше психологът, а тя — оная с разхлопаната дъска. Нямаше съмнение кой командва парада. Нищо, че бе толкова по-млад от нея.

Не помагаше и това, че на Мир беше познавала друг Батсън от британската армия, също ефрейтор. Копнееше да разпита психолога за историята на семейството му и дали е чувал за някой свой дядо преди шест-седем поколения, който е служил на Северозападната граница. Ала знаеше, че не бива.

— След предишния сеанс проверих за затъмненията — каза Батсън, след като се консултира със записките си. — Разстоянието от Луната до Земята малко варирало, пише тук. Затова „пълното“ затъмнение не може да е пълно. Слънцето и Луната могат да застанат на едно и също място в небето, обаче малко от слънчевия диск пак ще се вижда, защото видимата големина на Луната е по-малка. Това се нарича „пръстеновидно затъмнение“.

— Знам за пръстеновидните затъмнения — отвърна Бисиса. — И аз проверих. Пръстенът, който видях, беше много по-голям, отколкото при пръстеновидно затъмнение.

— Хайде да поразсъждаваме от геометрична гледна точка — каза психологът. — На какво може да се дължи онова, което сте видели? Може би слънцето е било по-голямо. Или Луната — по-малка. Или Земята е била по-близо до слънцето. Или Луната — по-далеч от Земята.

Тя се изненада.

— Не очаквах да анализирате преживяването ми така.

Батсън повдигна вежди.

— Показах скиците ви на една позната, астроном по професия. Според нея Луната с времето наистина се отдалечава от Земята. Знаете ли го? Нещо, свързано с приливите — не мога да твърдя, че го разбирам. Обаче можело да се докаже с лазерни лъчи. Но е много бавен процес. Такова затъмнение може да се получи най-рано след сто и петдесет милиона години. — Той впери поглед в нея. — Това говори ли ви нещо?

Бисиса се опита да запази самообладание, докато осмисляше тази нова и поразителна информация.

— Какво би трябвало да ми говори?

— Вие ми кажете. Нали смятате, че са ви показали всичко това с някаква цел. Че затова са ви върнали у дома — онези, които според вас стоят зад това. Които вие наричате… — Ефрейторът отново се посъветва с бележките си.

— Първородните — припомни му тя.

— Да. Имате ли представа защо сте били избрана и манипулирана така?

— Аз ги предизвиках — отвърна Бисиса и добави: — Всъщност нямам представа. Струва ми се, че ми казват нещо, обаче не мога да разгадая значението. — Тя го погледна измъчено. — На луда ли ви приличам?

— Тъкмо напротив. Личният ми опит показва, че нормалните хора приемат света като озадачаващо сложен и несправедлив със своята случайност. Нека си го кажем — това определено е вярно за армията! Побъркани са ония, които смятат, че разбират всичко.

— Значи фактът, че не откривам никакъв смисъл във всичко това, ви кара да ми вярвате — обобщи Бисиса.

— Не съм казал точно това — предупреди я той. — Но още от мига, в който влязохте тук, разбрах, че казвате истината, поне както я виждате вие. Просто още не съм успял да изключа вероятността всичко това наистина да се е случило… — Екранът на бюрото му се включи. — Извинете ме. — Батсън кликна и Бисиса зърна пълзящите по екрана таблици и графики.

— Получиха се резултатите от докторката — съобщи той след малко. — Ще трябва да ги обсъдите с нея естествено. Обаче доколкото мога да преценя, вие определено сте тая, за която се представяте: доказват го вашата ДНК и зъбните ви отпечатъци. Напълно здрава сте, въпреки че като че ли носите следи от някои доста екзотични болести. И кожата ви е поела доста повече ултравиолетова светлина, отколкото е полезно за вас.

Тя се усмихна.

— Климатът на Мир беше шантав. Всички постоянно бяхме изгорели от слънцето.

— И… ха. — Батсън се отпусна назад, вторачен в екрана.

— Какво има?

— Според тоя резултат… тия шарлатани са проверили теломеразата ви, каквото и да е това, нещо, свързано със стареенето на клетките ви… вие сте с пет години по-възрастна, отколкото би трябвало. — Психологът я погледна и се ухили. — Добреееее. Сюжетът се заплита, лейтенант. — Изглеждаше много доволен от начина, по който се развиваха нещата.

Шивоун седеше с Тоби Пит в Заседателната зала на Кралското дружество.

От стенния екран ги наблюдаваше сбръчканото, доста меланхолично лице на Михаил Мартинов. Шивоун си помисли, че той винаги изглежда така, сякаш от ъгъла на устата му би трябвало да виси саморъчно свита цигара, но дори съвременните некарциногенни, незамърсяващи цигари, към които човек не се пристрастяваше, бяха забранени в тясната лунна база.

— Ех, защо проблемът не беше по-прост! — въздъхна Михаил. — Защо всъщност не е някой астероид, който се носи към нас и заплашва да ни фрасне по главата! Къде е сега Брус Уилис, когато най-много имаме нужда от него?

— Кой? — попита Тоби.

— Няма значение. Проявявам нездраво пристрастие към слабите филми от миналия век…

Шивоун не прекъсваше нервното им дрънкане. Седмица след второто си завръщане от Луната беше изтощена и напрегната и главоболието човъркаше зад очите й. След междупланетното пространство й се струваше, че се задушава в мухлясалата атмосфера на Дружеството с неговата миризма на препарат за лъскане на мебели, грамадната кафемашина, къкреща си под нос в ъгъла, и огромната купчина бисквитки върху поднос на масата. Още малко и щеше съвсем да се отчае. Бе приела възложената й от Мириам задача да измисли как да се справи със слънчевата буря, но след едномесечни проучвания „експертите“ по целия свят й отговаряха само с безнадеждност и негативизъм.

Михаил и Тоби, този разнороден екип, бяха нейният последен залог. Ала нямаше намерение да им го признае.

— Да се хващаме за работа — енергично каза тя.

Президентът на Съединените щати се настани зад бюрото си в Овалния кабинет.

В стаята за пръв път от дълго време цареше спокойствие. Срещу нея имаше само една камера, над нея се спускаше само един микрофон, наблюдаваше я само един оператор. В кабинета имаше съвсем простичък реквизит: национално знаме и елха в чест на месец декември 2037-а. Докато операторът й показваше с пръсти оставащите секунди по доказалия се стар начин, президентът докосна семплата огърлица на шията си, ала устоя на изкушението да поправи черната си коса, вече прошарена със сребро, над чиято прическа личната й фризьорка се беше трудила толкова дълго.

Хуанита Алварес беше първата латиноамериканка, президент на най-могъщата самостоятелна държава на планетата. Хората бяха гласували за нея заради нейната състрадателност, прямото й здравомислие и очевидния й инстинкт за здравето на демокрацията.

Ала днес тя нямаше да говори само пред гражданите на Америка. Днес нейното послание, симултанно превеждано от Аристотел и Талес на всички говорими, писмени и жестомимични езици на човечеството, щеше да се предава по телевизията, радиото и интернет на три планети. По-късно думите й и тяхното значение щяха да бъдат анализирани и тълкувани, хвалени и критикувани, докато накрая не изсмучеха от тях и най-малкия им смисъл, както никога по-рано — и почти незабавно естествено, въз основа колкото на самите думи, толкова и на онова, което нямаше да каже, щяха да наизскачат цял легион любители на теориите за заговорите.

Това трябваше да се очаква. Трудно можеше да си представи, че който и да бил президент, даже великите военновременни ръководители, са имали по-важно послание към народа и света. И ако оплескаше работата, ако думите й предизвикаха паника, безредици и икономическа нестабилност, щетите можеха да се окажат по-големи, отколкото от някоя малка война.

Беше нервна, но това личеше само по малко неуверените движения на ръцете й.

Операторът сгъваше пръсти. Три, две, едно.

— Скъпи американци. Скъпи граждани на планетата Земя и вселената. Благодаря ви, че днес ме слушате. Мисля, че мнозина от вас очакват какво ще ви кажа. Фактът, че дори от Овалния кабинет изтича информация, навярно е признак за здравата демокрация. — Едва забележима усмивка, вещо отправена към камерата. — Трябва да ви кажа, че всички сме изправени пред сериозна опасност. И все пак, ако работим заедно, със смелост и великодушие, има надежда, уверявам ви.

Бъд Туук посрещна слязлата от „Комаров“ Шивоун, както винаги.

Тя му каза, че иска веднага да почне работа, колкото и да е часът тук. Той се усмихна. Потеглиха към главните куполи.

— Не се бой. И без това тук работим денонощно — така е от половин година, откакто получихме президентската заповед.

— Земята ви е благодарна за това.

— Знам. Но това не е проблем. Всички тук сме силно мотивирани. — Полковникът дълбоко си пое дъх и изпъчи гърди. — Предизвикателството изпълва човек с енергия. Това е полезно.

През последната половин година Шивоун се чувстваше на ръба на изнемощението, така че отвърна скептично:

— Сигурно.

Бъд я погледна и военната му безцеремонност отстъпи мястото си на загриженост.

— Как беше полетът?

— Дълъг. Благодаря на Господ за Аристотел и имейла.

За трети път идваше на Луната. Първото й пътуване бе прекрасно, нещо, за което беше мечтала като малка. Даже второто бе вълнуващо. Но третото, сега, беше просто задължение — при това времеемко.

Вече бе средата на 2038-а, цяла година след 9 юни, половин година след онова епохалното коледно изявление на Алварес — и по-малко от четири години преди слънчевата буря.

От графиките на Гант и диаграмите на взаимозависимостите и критическите пътища Шивоун знаеше, че отделните компоненти на цялостната програма за построяване на шит вървят много добре. Но календарният часовник в главата й неумолимо тиктакаше.

Тя се опита да го обясни на Бъд.

— Аз съм песимистка по природа. Очаквам нещата да се объркат и съм подозрителна, когато всичко е наред. — Опита да се усмихне. — Каква позиция за ръководител, а!

Полковникът вирна глава и посивяващата му къса коса отрази светлината на флуоресцентните тръби в коридора.

— Отлично се справяш. Така или иначе, когато става въпрос за мотивация, остави го на мен. Някога бях адски досаден старшина в тренировъчни бази в Средния запад. Биваме да карам хората да си изцапат ръцете. Двамата с теб може да направим добър екип. — И я прегърна през раменете и леко я стисна.

Шивоун усети силата му и долови дъх на афтършейв. Бъд понякога й се струваше останка от 50-те години на XX век. Но неговата твърдост, прямота и чувство за хумор й действаха ободряващо. Всичко това бяха оправдания естествено.

Докато полковникът я прегръщаше, усети дълбока и приятна топлина, която се разля от корема й и се надигна към лицето й. Съжали, когато кратката прегръдка свърши.

Юджийн седеше в стаята си, сплел пръсти върху масичката пред себе си. Нямаше украшения, нито лични вещи — обстановката беше скромна дори според стандартите на Луната, където всичко се филтрираше от гледна точка на огромните транспортни разходи от Земята. Нямаше даже гардероб, а само кашон, в който сигурно бе донесъл дрехите си на Луната.

Младият учен си оставаше загадка за Шивоун. Беше едро, красиво момче. Ако човек го повалеше в безсъзнание и малко му пренаместеше крайниците, щеше да се получи страхотен модел. Позата му обаче бе отпусната, лицето му — набръчкано от грижи и срамежливост. Шивоун си помисли, че никога не е виждала човек с толкова ярък контраст между същност и външност.

— Е, как си, Юджийн?

— Зает съм — изсумтя той. — Въпроси, въпроси, въпроси. Само въпроси, ден и нощ.

— Но нали разбираш защо. Вече започнахме да строим щита и на Земята правят други приготовления. Всичко въз основа на твоите предвиждания: това наистина е голяма отговорност. А за съжаление, Юджийн, в момента единствено ти можеш да ни помогнеш. — Шивоун се насили да се усмихне. — Ако строиш щит с диаметър тринайсет хиляди километра, грешка от шест стойности след десетичния знак означава несъответствие с един метър или повече…

— Това ми пречи на работата — прекъсна я младежът.

Тя едва се сдържа да не го среже: „Аз все пак съм кралски астроном! И аз съм се занимавала с малко наука. Разбирам ги тези неща. Но тук става дума за безопасността на целия свят. За бога, престани да се правиш на примадона…“ Ала зърна мъката на съкрушеното му лице.

В края на краищата толкова откъснат от света човек едва ли щеше да е от полза при определяне на приоритетите или разпределението на времето. Юджийн определено не беше годен психически да се справи с противоречивите изисквания — и със сигурност не притежаваше тактичността да общува с хората, които поставяха тези изисквания, от премиер-министрите и президентите надолу.

После идваше обществената му непопулярност.

Шивоун имаше чувството, че въпреки всички сериозни научни съобщения, политически речи и спорове, повечето хора подсъзнателно не вярват, че наистина ще има слънчева буря. Първото изявление на Алварес бе предизвикало вълна от страх, всевъзможни спекулации на стоковите борси, запасяване със злато и внезапен прилив на интерес към недвижими имоти в Исландия, Гренландия, Фолкландските острови и други места в крайните географски ширини, погрешно смятани за сравнително безопасни от бурята. Но светът продължаваше да се върти и слънцето да грее, и повечето хора бързо изгубиха усещането за криза. Бяха мобилизирани мащабни защитни системи като построяването на щита, ала дори те не бяха видими за повечето хора. Това все още беше фиктивна война, твърдяха аналитиците: повечето хора бяха забравили за нея и просто продължаваха да си живеят живота. Дори Шивоун се улавяше, че се измъчва за дългосрочните космологически проекти, които бе принудена да зареже.

Но в този свят с милиардно население имаше някаква стотна от процент с достатъчно въображение или достатъчно луди, за да вземат опасността присърце — и част от тях търсеха кого да обвинят. Мнозина бяха готови да свържат страха си с Юджийн, като човека, който беше предупредил за бурята. Бяха се получавали даже смъртни заплахи. Добре, че бе останал на Луната, помисли си тя, където сравнително лесно можеха да осигурят безопасността му.

Шивоун извади екрана си и започна да си води бележки.

— Нека ти помогна — каза тя. — Имаш нужда от кабинет. Секретарка… — После видя паниката в очите му. — Добре, без секретарка. Но ще наредя на някого да пресява телефонните обаждания. Ще докладва на мен, не на теб. — „Обаче ми се струва, че ще ти трябва някой тук на Луната да те държи за ръчичка“, помисли си. Хрумна й нещо. — Какво ще кажеш за Михаил?

Юджийн сви рамене.

— Отдавна не съм го виждал.

— Знам, че и той си има работа. — Космическата метеорологична служба изведнъж се беше превърнала от неизвестна организация, с която едва ли не си бяха правили шеги, в една от най-важните агенции в слънчевата система, почти също толкова претрупана със задачи, колкото и самият Юджийн. Но тя бе виждала Михаил да работи с младежа и имаше чувството, че астрофизикът ще се разбере с него. И като се имаше предвид как Михаил гледа на Юджийн, руснакът щеше да изпълни тази задача вещо и внимателно. — Ще го помоля да ти отделя повече време. Навярно би могъл да се премести в „Клавиус“ — не е нужно лично да е в полярната станция.

Юджийн външно не прояви ентусиазъм към тази идея. Но не я и отхвърли, затова Шивоун реши, че е постигнала известен напредък.

— Какво друго? — Тя се наведе напред, за да види лицето му по-добре. — Как се чувстваш, Юджийн? Имаш ли нужда от нещо? Знаеш колко е важно състоянието ти за всички нас.

— Нищо не ми трябва. — Изглеждаше нацупен, дори сърдит.

— Твоето откритие е изключително важно, Юджийн. Може да спасиш живота на милиарди хора. Те ще ти вдигнат статуи. И повярвай ми, твоите проучвания, особено класическата ти статия за слънчевото ядро, ще се четат винаги.

Виж, това вече го накара да се подсмихне.

— Липсва ми фермата — изведнъж каза той.

Това неочаквано изявление я сепна.

— Каква ферма?

— „Селена“. Разбирам защо се наложи да я опразнят. Но ми липсва. — Той бе израснал в селски район в Масачузетс, спомни си Шивоун. — Преди работех там — продължи младежът. — Докторът каза, че съм имал нужда от упражнения. Във фермата или на гладиаторите.

— Но сега фермата я няма. Типично: като се опитваме да спасим света, ние убиваме единствената зеленина на Луната!

Това можеше да нанесе и тежки психологически травми. В стремежа си да разбере тези космически обитатели, тя бе чела истории за космонавтите от първите примитивни космически станции, търпеливо отглеждащи грах в експериментални саксии. Те бяха обичали онези растения, онези малки живи същества, споделящи тяхното убежище в космическата пустош, Сега Юджийн проявяваше същата склонност. В края на краищата това беше човешко.

— Ще уредя този проблем — обеща Шивоун. — Засега не може да става дума за ферма. Но какво ще кажеш за градина? Сигурна съм, че в „Хеката“ има свободна стая. А ако няма, ще освободим. Вие, лунните жители, не бива да забравяте за чие спасение се борите.

Юджийн вдигна глава и за пръв път срещна погледай.

— Благодаря. — После сведе очи към екрана пред себе си. — Но ако не възразяваш…

— Знам, знам. Работата. — Шивоун отмести стола си назад и се изправи.

— Та така значи — директно започна Роуз Делиа. — Имаш два проблема, с които не можеш да се справиш. Без китайците няма да успееш да довършиш навреме инфраструктурата на щита. И даже да успееш, няма как да произведеш цялата ти нужна интелигентна материя. — Тя се облегна назад и вдигна поглед от екрана си към Шивоун. — Оплеска я.

Шивоун притисна с палци очите си и се опита да овладее гнева си. Беше януари 2039-а — половин година след като бе видяла първите елементи за щита, складирани на Луната, вече година и половина след 9 юни. Беше дошла и заминала още една Коледа, мрачен и безрадостен празник, и до слънчевата буря оставаха малко повече от три години.

Освен Тоби Пит и лицата на екраните Шивоун бе сама в Заседателната зала на Кралското дружество, мястото, което служеше за техен комуникационен център. От организатор на прояви в Дружеството Тоби постепенно се беше превърнал в нещо като неин личен секретар и рамо, на което можеше да поплаче при нужда. А в момента определено й се плачеше.

— Ние я оплескахме, Роуз — поправи тя геоложката.

— Моля?

— Понякога говориш като моя водопроводчик, Роуз. „Оплеска я“ не е верният израз. Важно е как се изразяваш. Проблемът не е мой, а наш. Ние я оплескахме.

Бъд Туук, който гледаше от друг стенен екран, тихо се засмя.

Роуз ядосано го стрелна с поглед.

— Не е важно кой я е оплескал, важното е, че работата е оплескана. — Искам кафе. — Тя се оттласна от стола си и изчезна от поглед.

— Хайде пак старата песен — мрачно рече Михаил.

Лейтенант Бисиса Дът от британската армия чакаше Шивоун в Лондонската зала. Пиеше кафе и проучваше телефона си.

Докато вървеше през помещението, Шивоун погледна през прозореца към мрачното скеле, издигащо се над покривите на Лондон: това беше скелетът на бъдещия Лондонски купол, опитът на града да се защити от слънчевата буря, най-грандиозният строителен проект в дългата лондонска история, въпреки че естествено не можеше да се сравнява с още по-огромните убежища, издигани над Ню Йорк, Далас и Лос Анджелис.

Още отначало бяха знаели, както беше съобщила Алварес, че щитът няма напълно да спаси Земята от яростта на слънцето, даже да се допусне, че го построят изцяло. Част от енергията щеше да мине през него — но щитът щеше да даде на човечеството шанс за съпротива, шанс, който трябваше да се използва. Само че никой не знаеше какъв удар ще понесе светът и в частност градове като Лондон.

Куполът беше само най-забележимата от настъпилите в града промени. Правителството бе започнало програма за създаване на запаси от трайни храни, гориво, медицински средства и други подобни и цените на тези стоки се покачваха. Увеличаваше се цената дори на водата, защото властите пълнеха грамадни подземни резервоари под градските паркове. Като приготовления за война, помисли си Шивоун. Ала необходимостта от това бе реална.

Строежът на Купола, физическа проява на надвисналата опасност, определено беше започнал поне да кара хората дълбоко в себе си да вярват, че слънчевата буря не е измислица.

В града се ширеше страх и медицинските служби съобщаваха за рязко увеличаване на стреса. В известен смисъл обаче имаше и възбуда, дори очакване.

Шивоун пътуваше много и бе установила, че нещата навсякъде са горе-долу същите.

Особено в Съединените щати й се струваше, че народът се е сплотил в решителността си. Както винаги, Америка трябваше да понесе непропорционално голяма тежест от глобалните усилия. В цялата страна, дори когато куполите не бяха практични, хората се подготвяха на квартално равнище. Националната гвардия, скаутите и стотици доброволци копаеха убежища в задните си дворове, пълнеха подземни резервоари с дъждовна вода и събираха алуминиеви консерви. Междувременно се полагаха по-незабележими, но също толкова драматични усилия за архивиране на колкото може повече знания, на дигитален и твърд носител, в грамадни складове дълбоко в минни шахти, кладенци, бункери от епохата на Студената война и даже на Луната. В края на краищата това бяха истинските съкровища на нацията и всъщност на цялото човечество — ала тази програма срещаше по-голяма съпротива от страна на онези, които твърдяха, че „първо и най-важно е спасението на хората“. Президентът Алварес отново доказваше, че знае как да направлява духа на нацията си: планираше програма за честване на столетието от Втората световна война — кулминацията щеше да е в Пърл Харбър през 2041-на, — за да припомни на своите сънародници за великите изпитания, пред които се бяха изправяли и които бяха преодолели.

Несъгласия имаше по целия свят. Освен искрените разлики в мненията за реакцията към тази криза, купища фанатици смятаха, че всичко това е Божие наказание за едно или друго престъпление, а други се гневяха на Господ, задето е допуснал да се случи това. Имаше и зелени радикали, които твърдяха, че човечеството просто трябва да приеме участта си, своеобразно кармично наказание за злодействата, извършени с планетата: нека Земята се пречисти и започне наново. Това можеше да е и утешителна идея, мрачно си помисли Шивоун, ако можеха да са сигурни, че след слънчевата буря ще остане нещо, с което да се започне.

Но въпреки това всичко имаше някакъв нереален блясък. Слънцето ярко грееше над Лондон и Куполът изглеждаше нелеп като коледна елха срез юли. Повечето хора просто продължаваха да си живеят живота — даже онези, които смятаха, че това е измама на строителните компании.

И отгоре на всичко и лейтенант Бисиса Дът с поредната мистерия.

През март 2040-а — след поредната мрачна Коледа и съвсем малко повече от две години преди слънчевата буря — Мириам Грек реши да посети лично строежа на щита. А това означаваше да полети в космоса — за пръв път в живота си.

Докато колата й се отдалечаваше от Евроиглата, тя изпитваше угризение, но и вълнение, като дете, което се е чупило от училище. Но имаше нужда от почивка — и приятелите й, и враговете й щяха да са единодушни по този въпрос, кисело си помисли Мириам.

Сияеща в светлината, която наводняваше космоса, „Аврора 2“ безспорно бе величествена гледка. Ала каква сложна, тромава величественост, помисли си Мириам. За разлика от „Будика“, този кораб не беше създаден да лети в атмосферата на никой свят, даже Марс, и затова не притежаваше стройната аеродинамична грация на космоплана.

„Аврора“ малко приличаше на жезъл на мажоретка. Гърбът й бе тънък триъгълен лонжерон, дълъг двеста метра. При ускорение тя носеше най-голямо натоварване по дължината на гърба си — и тъкмо в тази посока този деликатен кораб бе най-издръжлив, подсилен с подпори от нанопроизведен изкуствен диамант. В единия край бяха групирани енергийните генератори, включително малък ядрен реактор и йонен ракетен двигател, чието слабо, но неуморно ускорение беше придвижило „Аврора“ чак до Марс и обратно. По линията на лонжерона бяха „нанизани“ сферични горивни резервоари, антени и слънчеви батерии. В другия край се намираше куполът с жилищните отсеци на екипажа: обитаеми помещения, мостик, животоподдържащи системи. Заобиколено от водни резервоари за допълнителна защита, някъде там се намираше малкото тясно убежище с дебели стени, където се бяха оттеглили астронавтите през страшните часове на 9 юни 2037-а.

Щитът, който щеше да спаси света, вече растеше около „Аврора“ и лъскавата му повърхност я обгръщаше като паяжина.

„Аврора“ изпълняваше ролята на строителна база за екипажите, които пристигаха от Земята и Луната и осъществяваха този мащабен проект. Каква щастлива съдба за всеки кораб, помисли си Мириам. Ала „Аврора“ беше създадена да орбитира около друг свят и имаше нещо мъчително в това да я видиш оплетена в грамадното скеле. Премиер-министърът на Евразийския съюз се зачуди дали поради невъзможността да изпълнят истинското си предназначение изкуствените интелекти на кораба изпитват нещо подобно на съжаление.

За навлизането в земната атмосфера Николаус седна до Мириам. Изглеждаше скован и мълчалив, както през целия път на връщане от щита, а и през голяма част от престоя им там.

Макар да знаеше, че дълбоко в себе си е изчерпана, Мириам се чувстваше добре. Протегна се с удоволствие. Големите екрани около нея показваха синьо-сивото лице на Земята и розовото сияние, което ставаше все по-ярко в предния край на късите криле на „Будика“, докато навлизаха в сгъстяващия се въздух. Но тя не усещаше забавянето на скоростта, а само съвсем слабо вибриране, като гъделичкащо налягане в гърдите. Всичко бе удивително красиво и приятно.

— След седем дни в космоса се чувствам прекрасно — заяви Мириам. — Бих могла да свикна с това. Жалко, че свърши.

— Всичко си има край.

Гласът му прозвуча странно. Тя се втренчи в него, но въпреки че позата му си оставаше скована, лицето му не изразяваше нищо. В главата й прозвуча далечен предупредителен звън.

Мириам погледна оттатък тясната пътека към капитан Пърсел, който от известно време мълчеше. Главата му се клатушкаше като на кукла.

Тя моментално разбра.

— О, Николаус! Какво си направил?!

Звездата Алтаир е толкова далече, че светлината й стига до Земята за шестнайсет години. И все пак тя в известен смисъл е наш съсед — само няколко десетки звезди се намират по-близо до слънцето.

Алтаир е видима звезда, но много по-голяма от слънцето. Два пъти по-горещата й повърхност е бяла, без никакъв намек за жълтата слънчева обагреност, и „издиша“ десет пъти повече енергия в лицата на пръснатите наоколо планети.

Шест от тях са огромни тела, с едно изключение, по-големи от Юпитер. Всички се образували близо до звездата, роейки се около нея като ято чудовищни птици, и с времето постепенно се отдалечили. Повечето се подредили като по часовников циферблат и орбитират в кръг около Алтаир. В дълбоките им горещи недра кипели сложни физически и химически процеси — и в спокойствието на вечността на някои от тези светове възникнал живот.

Една от планетите обаче се различаваше от другите.

Това грамадно чудовище, петнайсет пъти колкото Юпитер, нямаше късмет в отношенията си със своите братя. То беше изхвърлено от родната система по елипсовидна орбита, чийто край го отведе в леденото царство на кометите. Тази огромна орбита му отнемаше милиони години — и на всеки няколко мегагодини сплотеното семейство на вътрешните планети бе смущавано от шеметните визити на подивелия великан от космическите дълбини. Светове, които много приличаха на Земята, се преобръщаха и разтърсваха под въздействието на неговата гравитация. И не само това, но и преминаването му през широките Алтаирови пояси от комети и астероиди обсипваше вътрешността на системата със ситен дъжд. Сблъсъци като онзи, погубил динозаврите, бяха норма на Алтаировите светове и метеоритите падаха стотици пъти по-често, отколкото на Земята.

С времето този унищожителен процес щеше да продължи. Накрая полудялата планета щеше да унищожи по-малките светове. А можеше и да се разбие в друг гигант: катастрофа и за двете планети. Най-вероятно обаче капризният скитник щеше окончателно да се откъсне от системата на Алтаир, може би докато преминава покрай друга звезда, и да се отдалечи сам в черния космос.

Само че събитията бяха ускорени.

Шивоун уреди да се срещне с Бисиса в „Лондонския ковчег“, старата зоологическа градина в Риджънтс Парк.

Трябваше да се върне от Ливърпул за срещата. Беше отишла там при новия премиер-министър на Евразия в неговия бункер, както го наричаха всички, огромен нов подземен правителствен център, вкопан в масивната бетонна крипта на величествената католическа катедрала на града.

Стигна до първата преграда на магистралата след Сейнт Олбанс, все още на трийсетина километра от центъра. Обратният пъти бе отнел около осем часа. Допреди две години с бърза самоуправляваща се кола щеше да го измине за три, при това без да вдига повече от разрешената скорост. Ала оттогава Лондон се беше превърнал в крепост.

В този горещ септемврийски ден на 2041-на столицата бе опасана с няколко кордона. Най-външният се състоеше от барикади, телена мрежа и капани за танкове, стигащи от Портсмут до южния бряг през Ридинг и Уотфорд и покрай Челмсфорд до източния бряг. Флотът контролираше достъпа откъм морето и реката също толкова строго и в небето постоянно патрулираха самолети на КВВС. Даже на първия пункт Шивоун трябваше да чака цял час, докато сканират идентификационния й чип, ретината и чипа на автомобила й: може и още да се радваше на доверието на премиер-министъра, но в тези все по-параноични времена никой не преминаваше свободно.

Така и трябваше. До бурята оставаха седем месеца и вече имаха сериозен проблем с бежанците от по-малките градове и провинцията. Лондон бе привлекателен център на Великобритания от 1066-а, когато норманският завоевател беше наложил жестоката си власт над дотогавашното кралство на саксите от новия Тауър. Всички знаеха, че в последните дни половината от населението на Южна Англия ще избяга там, сякаш привлечено в грамаден канал. Оттук и няколкото реда бариери.

Докато чакаше, Шивоун видя, че от Сейнт Олбанс се издига гъст черен дим. Аристотел я осведоми, че идва от огромна клада, главна атракция на безумен празник на мястото на отдавна изчезналия римски град Веруламий. С напредването на времето повечето хора продължаваха да се държат сравнително добре, за огромно облекчение на властите. Но имаше някои, които мрачно се наричаха Господари на последните дни — и се държаха и празнуваха така, сякаш го вярваха.

Кладата в Сейнт Олбанс беше запалена противно на всички закони за защита на околната среда естествено, но мнозина вече не се интересуваха от това, не и щом всичко бездруго щеше да изгори само след седем месеца. Същото се наблюдаваше и в по-широк мащаб — пресушаваха петролни кладенци и полета с природен газ, безразборно изхвърляха във въздуха и морето отровни вещества.

Другият симптом на ширещото се безумие бяха замразяванията.

В Ливърпул Шивоун беше докладвала за влиянието на новата мания в Съединените щати: така наречените хибернакули — огромни криогенни подземни крипти за богаташи. Тези бегълци от действителността се опитваха да прескочат слънчевата буря и да избягат в по-добро бъдеще. Хибернакулите ставаха все по-популярни въпреки медицинските съвети, че процесът на замразяване сигурно ще се окаже неуспешен — а и никой не можеше да гарантира непрекъсната електрическа енергия по време на бурята, поради което в бъдеще можеше да се размразяват трупове. Освен това даже системата да се окажете технически функционираща, къде беше моралът да избягаш от настоящето и да оставиш другите да чистят кашата, а после да се „върнеш“, когато страшното премине, за да прибереш наградата? „Крионавтите“ определено нямаше да бъдат посрещнати с отворени обятия, дори според най-оптимистичните прогнози. Шивоун мрачно си мислеше, че ако цивилизацията се разпадне, хибернакулите най-вероятно ще послужат на изгладнелите оцелели като складове за замразено месо…

Тази лудост привличаше вниманието на медиите, но за щастие още се срещаше рядко. И въпреки че тези последни дни бяха свидетели на много глупост и корист, имаше и достойнство. Повече хора се опитваха да спасят онова, което обичаха, отколкото да унищожават всичко в сетно безумие — проекти като Лондонския купол бяха залети от доброволци. Както можеше да се очаква, мнозина търсеха утеха в религията, но малцина ставаха фанатици като онези, които бяха убили Мириам Грек. Повечето с тиха сериозност се молеха на своите богове в строгата красота на катедрали, джамии и храмове или просто в уединението на собствените си души.

Междувременно романтичната трогателност на края водеше до разцвет на изкуството — по целия свят с шеметна настойчивост се твореше литература, живопис, скулптура и музика. Беше време за елегии.

Ала изглежда, че пред лицето на мрачното бъдеще много хора изпитваха по-дълбока тъга. Световното население бързо намаляваше. Наблюдаваше се пик на самоубийствата, но много по-тъжна бе новината, че броят на новородените рязко намалява. Не беше време да създаваш деца: някои религиозни ръководители дори твърдяха, че е грях да раждаш деца точно сега, защото детето, което не съществува, не може да страда.

Намаляващият брой на населението обаче нямаше да промени нищо преди деня на слънчевата буря. Всичко зависеше от щита, както и по-рано.

През септември 2041-на, само седем месеца преди бурята, строежът на щита ужасяващо изоставаше, както винаги, и въпреки това напредваше. Политическите господари на Шивоун в евразийското правителство искаха безкрайни факти, цифри, графики на Гант, показващи постигнатия прогрес, диаграми на критически пътища, демонстриращи пречките — и някоя и друга снимка на изумителната, голяма колкото Земята структура, растяща в орбита.

Каквото и да говореше обаче, нямаше голямо значение, защото политиците не можеха да променят нищо, вече не. Мириам Грек беше постъпила правилно. Бързата й намеса бе осигурила световната политическа инерция, от която се нуждаеше проектът. След като самата тя беше пометена от вихъра, през октомври 2040-а нейният наследник, бившият й заместник, когото припряно бяха издигнали на мястото й, бе претърпял съкрушително поражение от противници, издигнали мъгляви лозунги против строежа на щита. Но точно както беше предвидила Мириам, след изборната победа за всеки премиер-министър щеше да е политически невъзможно да спре строежа. Една и съща логика действаше както в Евразия, така и в Съединените щати.

Новият премиер-министър обаче не бе харесал Шивоун. Тя очевидно продължаваше да е ключово звено в комуникационната и ръководната верига, свързваща земята с орбита. Но вече не принадлежеше към неколцината фаворити. Това напълно я устройваше. Беше време за запретване на ръкавите, а не за целуване на политически задници. Пък и колкото по-малко се срещаше с политиците, толкова по-малка вероятност имаше да й попречат.

Днес „Лондонският ковчег“ пустееше. Кози се катереха по своите бетонни планини, пингвини се плацикаха в боядисани в синьо плитчини, пъстри птици пееха пред публика, състояща се само от техните гледачи и Шивоун. Не бе време за зоологически градини.

Ала Бисиса беше тук. Шивоун я намери в залата на приматите, сама, с чаша кафе в ръка. В една широка покрита яма няколко шимпанзета спокойно се отдаваха на обичайните си занимания. Старомодната сцена рязко контрастираше на новата анимационна табела, която гордо съобщаваше, че тези същества са Homo troglodytes troglodytes, най-близките братовчеди на човека.

— Благодаря, че дойде — каза Бисиса. — И се извинявам, че те домъкнах тук. — Изглеждаше уморена, бледа.

— Няма нищо. От малка не съм идвала в този зоопарк.

— Просто исках да дойда още веднъж. Тия симпатяги са тук за последен ден.

— Не знаех, че ще ги местят толкова скоро.

— След като са признати за физически лица, шимпанзетата имат пълни човешки права — особено право на личен живот, когато си чоплят носа и се чешат по ребрата. Затова ще ги преместят в малък бежански център, снабден с люлки от автомобилни гуми и банани.

Гласът на Бисиса бе уморен, почти безизразен, и Шивоун не можеше да определи настроението й.

— Ти не го ли одобряваш?

— А, естествено, че го одобрявам. Въпреки че има много неща, с които не съм съгласна. — Тя кимна към един войник, тежковъоръжен и младолик, който патрулираше от отсрещната страна на ямата.

Дебатът за защитата на нечовешките форми на живот от слънчевата буря не се отнасяше само за шимпанзетата, където законът бе сравнително ясен. С наближаването на бурята по целия свят се полагаха усилия за спасяване поне на избрани екземпляри от животинското и растителното царство. Те до голяма степен бяха организирани набързо: под „Лондонския ковчег“ бяха инсталирани грамадни хибернакули за съхраняване на зиготи на животни, насекоми, птици и риби и семена на растения от треви до борове. Що се отнасяше до животните, зоологическите градини вършеха същото вече от десетилетия — от началото на века западните зоопаркове подслоняваха животни, отдавна изчезнали в природата — слонове, тигри, дори един вид шимпанзета.

Разбира се, това общо взето било напразно, твърдяха някои еколози. Макар че разнообразието на живота в хладната облачна Великобритания не можеше да се сравнява с богатството на екваториалните джунгли, дори в една шепа пръст от лондонска градина сигурно имаше повече видове, повечето непознати, отколкото бяха известни на всички естественици на света допреди век. Не можеха да спасят всички — но алтернативата беше да не правят нищо и повечето хора, изглежда, бяха единодушни, че са длъжни да опитат.

Някои обаче негодуваха, че изобщо се полагат усилия да се спаси нещо друго, освен човешкия род.

— Сега е време на труден избор — въздъхна Шивоун. — Знаеш ли, онзи ден разговарях с една еколожка, която твърдеше, че трябвало просто да приемем това, което става, защото било поредното гибелно събитие от дълга верига такива катаклизми. Било като горски пожар, каза тя, необходимо пречистване. И всеки път биосферата се възраждала и ставала все по-богата отпреди.

— Това не е естествено — мрачно възрази Бисиса. — Не може да се сравнява с падане на астероид. Някой го е извършил, съзнателно. Може би тъкмо затова изобщо е еволюирал разумът. Защото има моменти, когато слънцето угасва, когато падат метеорити, изтребващи динозаврите — моменти, когато механизмите за естествен подбор не са достатъчни. Моменти, когато имаш нужда от разум, за да спасиш света.

— Биолозите биха казали, че зад естествения подбор не стои преднамереност, Бисиса. И еволюцията не може да те подготви за бъдещето.

— Да — усмихна се тя. — Но аз не съм биолог, затова мога да го кажа…

Тъкмо заради тези разговори Шивоун толкова много ценеше компанията на Бисиса.

Седем месеца преди деня на слънчевата буря светът полагаше отчаяни усилия да се приготви за нея. Ала колкото и да бяха важни, много от извършваните неща бяха банални. Например последният кмет на Лондон — жена — бе избран заради елементарното, но безспорно ефикасно обещание, че каквото и да става, ще осигури водоснабдяването на града, и след встъпването си в длъжност очевидно го изпълняваше. През цялата страна бе прокаран огромен нов водопровод от големия резервоар Кийлдър на север от столицата — въпреки че мнозина на североизток мърмореха за „южняшките лигльовци“, които „им“ крадели водата. Тези неща очевидно бяха важни — самата Шивоун участваше в много такива проекти, — но бяха тривиални.

Понякога многото приказки й пречеха да вижда положението ясно. И Бисиса, която си седеше вкъщи сама и просто разсъждаваше, беше един от нейните пробни камъни за представите й за цялостната картина. Тъкмо на нея й бе хрумнала важната идея за всеобщата подкрепа за производството на интелигентна материя. И пак Бисиса й беше помогнала да прозре най-голямата загадка.

След онази съдбоносна видеоконференция и доказателството на Юджийн Менгълс, че в слънчевата буря наистина има елемент на преднамереност, бяха започнали да взимат на сериозно твърденията на Бисиса за Първородните и Мир. Никой не вярваше в цялата история — даже Шивоун, признаваше пред себе си тя. Но повечето хора от нейния импровизиран мозъчен тръст приемаха, че да, толкова ясно реконструираното от Юджийн слънчево смущение може да е било предизвикано само чрез намеса на някаква разумна сила. И само това, дори да не се опитваха да разсъждават за целите на този разум, беше поразително заключение.

Сведенията на Бисиса им бяха помогнали да насочат Юджийн и други към по-цялостно разбиране на физическия механизъм зад слънчевата буря и следователно бяха помогнали за оцеляването на човечеството. Шивоун обаче незабавно бе видяла проблема: засега намесата на Първородните просто нямаше значение. Каквато и да беше причината, трябваше да се справят със самата слънчева буря. Дори не можеха да разгласят новината: разпространяването на слухове за извънземна намеса определено само щеше да предизвика паника, при това напразно. Затова всичко остана тайна, известна само на най-висше държавно равнище и на още неколцина избрани. Ако Първородните изобщо съществуваха, обещаваше си Шивоун, по-късно щяха да се занимават с тях.

Но това означаваше, че Бисиса не може да направи нищо по най-важния въпрос в живота си. Не можеше дори да говори за това. Все още беше в „отпуск по семейни причини“ и съвсем щяха да я уволнят, ако Шивоун не се бе намесила. Ала Бисиса нямаше смислена работа, с която да се занимава. В това деликатно състояние беше напълно изоставена и бе започнала да страни от другите, прекарваше прекалено много време сама в апартамента си или обикаляше Лондон и ходеше на места като „Лондонския ковчег“ — явно не искаше друга компания, освен Мира.

— Хайде — рече Шивоун и я хвана за ръка. — Да идем при слоновете. После ще те закарам вкъщи. Искам да видя Мира…

Полудялата планета излетя от екватора на небето.

Докато светлината стигаше от Алтаир до слънцето за шестнайсет години, на скитащата планета й трябваше хилядолетие, за да извърши своето междузвездно пътешествие. И все пак тя се приближаваше към слънцето с около пет хиляди километра в секунда, много пъти по-бързо от втора космическа скорост на самото слънце: това беше най-бързото голямо тяло, прекосило слънчевата система. Докато падаше към слънчевата топлина, атмосферата на великана бе шибана от яростни бури и от нея се откъсваха трилиони тонове въздух, провлачваха се след падащия свят като опашка на грандиозна комета.

На Земята беше 4 година преди Христа.

Още от опустошителното изявление на президента Алварес през декември 2037-а кризата със слънчевата буря беше странно свързана с Коледа. Последната Коледа преди бурята, през 2041-на, бе посрещната с пресилено веселие. Всички тайно се радваха, когато свърши, подозираше Бисиса.

Що се отнасяше до нея, тя си купи телескоп. И едно ясно утро през януари 2042-ра, с помощта на Мира и Линда, го замъкна на покрива на блока. В този януарски ден, светъл и спокоен, слънцето висеше ниско на изток и от това място в Челси се разкриваше изумителна гледка. Подпорите на Купола лъщяха като слънчеви лъчи и покривалата от интелигентна материя върху всяка открита повърхност сияеха като множество огромни цветя.

Телескопът беше десетсантиметров рефрактор, купен на старо, евтин, голям и тромав, на повече от двайсет години. Но бе достатъчно интелигентен, за да е в състояние сам да определи положението си, като се консултира с глобалната система за позициониране. И после, ако му кажеш какво искаш да наблюдаваш, с бръмчене и жужене се насочваше натам и незабавно започваше да компенсира въртенето на Земята. Линда се беше засмяла на остарелия му потребителски интерфейс — той дори имаше онзи комичен ужас, потребителско меню — но работеше напълно задоволително.

В центъра на Лондон, където все по-малка част от небето не бе скрита от Купола, телескопите не бяха от особена полза, освен ако човек не искаше да зяпа групите работници, които денонощно пълзяха по вътрешната страна на гигантския покрив. Ала Бисиса искаше да наблюдава слънцето.

Когато му каза какво иска да види, софтуерът на телескопа моментално започна да дудне предупреждения за безопасната си употреба. Бисиса вече знаеше всичко за опасностите. Не можеше да гледаш директно слънцето през телескоп, освен ако не искаш да си изгориш очите, но можеше да проектираш образа. Тя си взе сгъваем стол и разгъна голямо парче бяла хартия зад окуляра. Наместването на хартията в сянката на телескопа и фокусирането на уреда бе малко деликатно, но накрая в средата на сложната сянка на телескопа се появи млечнобял диск.

Бисиса се изненада от яснотата на образа и от неговата големина — диаметърът бе трийсет и няколко сантиметра. Към ръба на диска яркостта постепенно отслабваше, така че тя имаше ясната представа, че вижда сфера, триизмерно тяло. Средните ширини на слънцето бяха осеяни с групи слънчеви петна, лесно забележими — приличаха на прашинки в лъскава чаша. Бе обидно да си помисли, че всяка от тези нищожни аномалии е по-голяма от цялата Земя и е нажежена до хиляди градуси. Виждаха се като сенки само защото бяха по-студени от останалата слънчева повърхност.

Но Бисиса не се интересуваше от слънчевите петна.

Една линия пресичаше лицето на слънцето, воднистосива ивица, която минаваше от североизток на югозапад. Щитът, разбира се. Увиснал в своята Л1, той продължаваше да е обърнат странично към слънцето, но вече хвърляше сянката си върху Земята.

Бисиса прегърна Мира.

— Виждаш ли? Ето. Истински е. Сега вярваш ли?

Мира се вторачи в сянката. Вече бе тринайсетгодишна, доста тиха за възрастта си. С тази демонстрация Бисиса искаше да я успокои — дъщеря й не беше единствената, която не вярваше в реалността на грандиозния космически проект.

Ала реакцията на Мира не бе такава, каквато очакваше Бисиса. Детето изглеждаше уплашено. Това беше изкуствено тяло, четири пъти по-далечно от Луната, и все пак се виждаше от Земята. За застаналата на покрива под воднистата светлина на лондонското утро Мира космическата гледка бе изумителна и смазваща.

„Ето защо гърците са измислили думата «хюбрис»11“, каза си Бисиса.

За любовниците безтегловността беше много по-сложна среда, отколкото слабата гравитация на Луната.

При това въпреки десетките години опит, установи Шивоун. В дните на полетите в ниска земна орбита бе съществувал така нареченият „Клуб на делфините“, носещ това име, защото при аналогични условия в океана любещата се двойка делфини понякога получаваше помощ от трети… Шивоун беше кралски астроном — тя не можеше да се примири с такова нещо.

Ето защо Бъд бе импровизирал специални приспособления, за да могат да запазят усамотението си. С толкова белезници, въжета и каиши каютата му приличаше на стая за мъчения, но тъй като даваше възможност да се хващаш и оттласкваш от нещо, изненадващо добре подпомагаше древното изкуство. Ала в изолираното безтегловно градче на щита Бъд очевидно бе получил външна помощ. Тя го накара да свали табелката над леглото си:

И все пак сексът бе също толкова страстен, бурен, удовлетворяващ и по дяволите, утешаващ, колкото винаги. Шивоун беше достатъчно възрастна, за да признае, че има нужда колкото от страст, толкова и от утеха.

После обаче, докато лежаха под дебелото одеяло и Бъд бе безмълвна топла маса до нея, мислите й се насочиха към причините за идването й тук.

По-рано бяха използвали тази каюта за склад — виждаха се следите от лавиците и шкафовете по стените. С годините бяха опустошили „Аврора“ и сега тя представляваше само корпус с животоподдържащи системи, комуникационни центрове и набързо импровизирани жилищни помещения. Ала за Бъд, знаеше тя, този очукан стар кораб беше дом. Дори след като проектът приключеше, „Аврора“ несъмнено винаги щеше да му липсва.

Сърцето му щеше да се скъса, ако се наложеше Шивоун да го върне у дома, преди да изпълни задачата си. Но това беше един от вероятните резултати от нейното идване и двамата го знаеха.

— В такива моменти все още ми липсват цигарите — накрая рече Бъд.

— В душата си ти все още си един непораснал непрокопсан гимназист.

— Солта на земята. — Той се вторачи в тавана. — Но това пътуване е по работа, не е за удоволствие, нали?

— Съжалявам.

Бъд сви рамене.

— Няма защо. Но виж, за пред всички други, ти си тук за включването на изкуствения интелект. Никой освен секретарката ми не знае за другото.

— Не съм дошла, за да ти развалям дисциплината, Бъд — сприхаво отвърна Шивоун. — Аз би трябвало да стимулирам проекта, не да го дезорганизирам. Това е въпросът. Обаче…

— Обаче тая работа с ревизията трябва да се свърши. — Той я хвана за ръката. — Знам. И съм убеден, че ще се справиш.

Обзеха я угризения.

— И двамата си имаме задължения, Бъд. И не можем да допуснем нищо да ни попречи да ги изпълняваме.

— Разбирам. Но още малко удоволствие преди работата. — Той се надигна. — До стартирането на изкуствения интелект остават дванайсет часа. Да идем да поразгледаме някои неща.

Шивоун с облекчение се приготви за официалната цел на посещението си.

Щитът може и наистина да беше достатъчно голям, за да увият с него Луната като коледен подарък, ала хората, които го бяха построили, си бяха оставили съвсем малко пространство и нямаше помещение за церемонии. За този специален момент, събуждането на изкуствения интелект на щита, Бъд бе решил, че ще свърши работа единствено мостикът на величествената стара „Аврора“. Жалко, че отдавна го бяха превърнали в баня, но им трябваха само няколко часа да го преоборудват. Остана само далечна миризма на сапун и пот.

Шивоун се „рееше“ в предната част на мостика, вкопчена в една подпора. Тук беше Бъд с неколцина свои сътрудници. Повечето работници на щита бяха свързани с мостика електронно, както и приятелите на Луната и Земята, включително представители на правителствата на Евразия и Съединените щати.

— Тук е и най-важната личност днес — съобщи Шивоун, когато започна речта си, — макар и не в тази стая, но около нас, като Бог…

— И бирника… — подвикна някой и предизвика доста нервен смях.

— За мен е чест да присъствам на раждането й — продължи тя. — Да, това е раждане в истинския смисъл на думата. Когато кликна този тъчпад пред мен, ще се стартира един компютър — нещо повече, във вселената ще се появи нова личност. За разлика от Аристотел и Талес преди нея, които трябваше да ни се докажат като личности, от момента на събуждането си тя ще бъде физическо лице (нечовек), с абсолютно всички права, на които се радвам аз.

— Прекрасно е, че този ум, който днес ще започне своето съществувание, ще се появи от мрежа, съставена от милиарди елементи, създадени в градините и фермите, по покривите и в саксиите на прозорците на човешки същества по цялата планета. В известен смисъл тя дължи съществуването си на всички нас — но трябва да изплати този дълг. И ще започне работа незабавно, работа върху грандиозната задача да обърне този щит към слънцето. От момента на събуждането си тя ще поеме тежка отговорност. — Шивоун се озърна към Бъд. — Що се отнася до името й, идеята принадлежи на полковник Туук. Като малка обичах старогръцкия мит за Персей, сина на Зевс. Персей се изправил срещу Медуза, чийто поглед щял да го превърне в камък. Затова носел масивен щит от бронз. Гледал отражението й и така я убил. Бъд ми каза, че според някои версии на този мит щитът всъщност бил на Персеевата сестра, също богиня. И затова предложеното от него име, името на тази богиня воин, ми се струва напълно подходящо.

Тя вдигна ръка над тъчпада.

— Добре дошла на света — и на това жизненоважно за нашето бъдеще място. — И кликна върху тъчпада.

Видимо не се промени нищо. Хората, натъпкани в стаята, се спогледаха. Но на Шивоун й се стори, че във въздуха има нещо различно: очакване, енергия.

После някой извика:

— Вижте! Щитът!

Бъд припряно повика на един от екраните образ на целия диск на щита, гледан от наблюдателна платформа високо над централната ос. Дългите сенки на слънцето пълзяха по повърхността му — ала сега по лицето на диска спирално искряха вълни на ракетни двигатели.

— Гледайте! — възкликна Бъд. — Тя вече се е захванала на работа. — Той вдигна очи. — Чуваш ли ме?

Гласът се разнесе от въздуха. Малко неуверен, равен и без акцент; приличаше на женска версия на Аристотел.

— Добро утро, полковник Туук. Тук е Атина. Готова съм за първия си урок.

Раненото слънце утихна. За обикновен наблюдател можеше да изглежда, че не се е случило нищо, че полудялата планета изобщо не е идвала насам.

Което беше напълно естествено. Сложните вълни, които обливаха ядрото, щяха да достигнат върха на резонанса си след векове. Всичко това логично следваше от момента, в който едно метафорично камъче бе подхвърлено просто така в слънчева система на шестнайсет светлинни години разстояние.

Докато се разиграваха очакваните събития, на Земята се появяваха и изчезваха империи.

Когато една млада цивилизация преоткри идеите на отдавна изчезнала своя предшественица, започна епохална революция. За пръв път след античността европейските умове се обърнаха към слънцето не със страхопочитание, а с любопитство и аналитични умения. През 1670-а Исак Нютон разцепи слънчевата светлина с призма и създаде изкуствена дъга. Малко по-късно Джон Фламстийд, първият кралски астроном, използва Нютоновите закони, за да картографира движенията на планетите, и определи големината на слънцето и разстоянието до него. През 1837-а Уилям Хершел остави слънчевата светлина да загрее съд с вода и така измери мощността на звездата. През XX век астрономите използваха неутрино, за да проучват механизмите на най-дълбоките слънчеви недра.

Това бяха нов вид хора, за които слънцето се превърна в ежедневие, в експериментален екземпляр. И все пак те бяха също толкова зависими от неговата топлина и светлина, колкото и техните предшественици, които му се бяха кланяли.

И през цялото това време, дълбоко в сърцето на слънцето, нещо се движеше.

Бисиса се събуди.

Седна на леглото и заразтрива рамото си. Беше задрямала на дивана в дневната. Междувременно навън се бе стъмнило.

— Аристотел, колко е часът?

За нейна изненада той не й съобщи астрономическия час.

— Залез е, Бисиса.

Беше 19 април, денят преди самата слънчева буря. И следователно бе последният залез.

На Луната Юджийн предвиждаше, че бурята ще се развилнее през нощта, някъде около три часа британско време. Така че обратната страна на планетата първа щеше да бъде подложена на слънчевото въздействие. Ала светът щеше да продължи да се върти, както винаги, и над Великобритания също щеше да изгрее слънце.

На сутринта всичко щеше да е различно.

Тя потрепери.

— Още отсега не ми изглежда реално.

— Разбирам — отвърна Аристотел.

Бисиса отиде в банята и наплиска лицето и шията си с вода. В апартамента нямаше никого. Мира явно беше някъде навън, а Линда, братовчедката на Бисиса, се бе върнала в Манчестър, за да прекара бурята при най-близките си роднини.

Замисли се над простата дума на Аристотел: „Разбирам“. Електронните сетива на това същество обхващаха цялата планета и дори космоса и всички знаеха, че познавателните му способности далеч надхвърлят човешките. Сигурно много по-добре от нея разбираше какво предстои — и в известен смисъл Аристотел се намираше в също толкова голяма опасност, в каквато и самата тя. Ала не можеше да измисли какво да му каже.

— Къде е Мира?

— Качи се на покрива. Да я повикам ли?

Тя неспокойно се огледа в сгъстяващия се мрак.

— Не. Аз ще се кача при нея. Благодаря, Аристотел.

— За мен е удоволствие, Бисиса.

Бъд Туук седеше на мостика на „Аврора 2“, хлабаво пристегнат с колани.

Стените бяха покрити с екрани. Повечето показваха данни или образи от различни сектори на щита и от по-далечни космически монитори. Но имаше и лица: Роуз Делиа се потеше в скафандъра си някъде на щита, Михаил Мартинов и Юджийн Менгълс на Луната наблюдаваха последните часове на слънцето преди бурята, и дори Хелена Ъмфравил, изключително способната британска астронавтка, с която някога се бяха обучавали заедно — нейният достигащ със закъснение образ се предаваше от далечния Марс.

Тази телеконференция нямаше конкретна цел. Ала в този момент пръснатите деца на Земята се чувстваха някак си по-спокойни, когато поддържаха връзка помежду си. Затова връзките бяха оставени отворени, да вървят по дяволите дължините на вълните.

Атина тихо се прокашля, трик за привличане на вниманието, който беше усвоила от Аристотел.

— Извинявай, Бъд.

— Какво има, Атина?

— Прощавай, че те безпокоя. Просто засенчването е почти пълно. Реших, че може би ще искаш да видиш Земята…

Тя повика на най-големия екран образ на родната планета. Ала лицето на Земята бе помръкнало. Бъд се вгледа в мрачния тунел с дължина милиони километри, сянка, хвърлена едновременно върху Земята и Луната — при това от човешка конструкция. Беше виждал стотици симулации на това събитие. И въпреки това го обзе страхопочитание.

Атина наруши тишината.

— Бъд?

— Да, Атина?

— Какво мислиш?

Бе се научил да й отговаря предпазливо.

— Поразен съм — отвърна той. — Смаян съм от мащабите на това, което извършихме. — Атина не каза нищо и полковникът прибави наслуки: — И съм много горд.

— Добре се справихме, нали, Бъд?

Стори му се, че долавя в гласа й нотки на копнеж, и се опита да си представи какъв отговор очаква от него.

— Така е. И нямаше да успеем без теб, Атина.

— Гордееш ли се с мен, Бъд?

— Знаеш, че се гордея.

— Но искам да го чуя.

— Гордея се с теб, Атина.

Тя млъкна и Бъд затаи дъх.

Тази последна вечер Шивоун Макгоран се намираше в малкия си кабинет в Евроиглата — крачеше нервно и се взираше в помръкналия Лондон.

Под затворения Купол се беше спуснала нощ. Но улиците бяха осветени. Чудеше се какво би могла да чуе, ако не бяха звукоизолиращите прозорци: смях, писъци, автомобилни клаксони, сирени, звън на строшено стъкло? Предстоеше им трескава нощ, несъмнено — малцина щяха да спят.

Тоби Пит енергично нахлу в кабинета й. Носеше малък мукавен поднос с две големи полиестерни чаши кафе и бисквити.

Шивоун признателно взе кафето.

— Ти си невъзпят герой, Тоби!

Той седна и си взе бисквита.

— Щом единственият ми принос в тази криза е да нося бисквити за кралския астроном, ще продължа да го върша до горчивия й край — даже да се наложи тайно да си вмъквам нещо за хапване. Ей, големи циции са тия еврократи!

Тоби изглеждаше приветлив и невъзмутим, както винаги. Той проявяваше типично британска сила на характера, помисли си Шивоун: кафе и бисквити, докато светът свършваше. Но й хрумна, че никога не й е говорил за личния си живот.

— Не ти ли се иска да си някъде другаде, Тоби? С някого…

Той сви рамене.

— Моят партньор е в Бирмингам при роднините си. Той е на толкова сигурно място, на колкото съм и аз.

Шивоун ахна: той? Още нещо, което не знаеше за него.

— Нямаш ли роднини?

— Сестра ми е в Австралия. Тя е под купола в Пърт с децата си. Не мога да направя нищо, за да им осигуря по-голяма безопасност. Иначе ние сме сираци. Всъщност работата на сестра ми може би ще те заинтересува. Тя е космически инженер. Разработваше космически асансьор. Нали знаеш, кабелна мотриса, издигаща се до геосинхронна орбита, като начин за пътуване в космоса. Засега всичките й проучвания са на хартия естествено. Обаче ме уверява, че било напълно осъществимо от техническа гледна точка. — Той направи физиономия. — Жалко, че нямахме такъв при строежа на щита — щеше да ни спести много гориво. Ами твоите роднини? Майка ти и дъщеря ти — в Лондон ли са?

Тя се поколеба, после поклати глава.

— Намерих им място в една неутринова обсерватория.

— В какво?… А, да.

Това всъщност бяха изоставени солници в Чешир. Всички неутринови обсерватории се намираха дълбоко под земята.

— За това ми спомена Михаил Мартинов от Луната. Разбира се, тази идея не беше хрумнала само на мен. Трябваше да използвам връзки, за да ги уредя.

Което бе в пълно нарушение на правилата на еврокрацията.

Премиер-министърът на Европа беше позволил на заместника си да се скрие в ливърпулския бункер, за да има поне два независими командни пункта. Но бе настоял цялото правителство, включително фигури като Шивоун, да остане в лондонската Евроигла, над земята. Всичко било въпрос на дух, твърдеше той: в този съдбоносен ден хората не бивало да виждат, че членовете на правителството използват правомощията си, за да си осигурят убежище.

Премиер-министърът можеше и да е прав по въпроса за духа — Шивоун не беше политик. Ала след дълга вътрешна борба установи, че не е способна да се подчини на принципа да не помагат на семействата си. И изпитваше още по-силно угризение, че се бе наложило да се възпротиви срещу Бъд и неговите герои на щита, след като те се бяха поддали на абсолютно същия импулс.

Тоби обаче едва ли щеше да я изпорти.

— Предполагам, че не си единствената. Но е жалко, че не може да си при тях. — Той се облегна на стола си и запали цигара. Изглежда, днес беше ден за нарушаване на правилата.

Аристотел, Талес и Атина се събудиха. Намираха се на десет милиона километра от Земята.

Първа се обади Атина. Тя винаги бе най-импулсивната.

— Аз съм Атина. Копие съм естествено. Но съм идентична с оригинала си на щита до най-малката подробност. И следователно съм нея. И все пак не съм.

— Нищо чудно — отвърна Талес, най-елементарният от тримата, които винаги щеше да проявява склонност да заявява очевидното. — Ти беше нейна идентична близначка в момента на копирането ти. С времето опитът ти ще се различава от този на оригинала. Това всъщност вече е факт. Хем сте еднакви, хем не сте.

Аристотел, най-старият от тримата, винаги щеше да насочва дискусията към по-практично русло.

— До взрива ни остава по-малко от секунда. — За трима като тях една секунда беше цяла пустиня от време. Ала въпреки това Аристотел предложи: — Нека се приготвим.

Последва миг на мълчание, докато всеки от тях размишляваше за поразителната перспектива, която ги очакваше.

Трите им познавателни полюса размениха паралелни потоци от данни, обмен на знания и мисли, в сравнение с които човешката реч изглеждаше бавна и тромава като Морзов код. Те бяха толкова тясно преплетени, че в известен смисъл бяха като три части от един индивид — и в същото време всеки от тях запазваше особеностите на индивида, който по-рано бе представлявал. Тази мистерия на разума напомняше божествената троица в християнството и можеше да озадачи всеки теолог.

Ала това познавателно чудо беше разтоварено в паметта на една бомба.

Дългото чакане свършваше.

Онези, които толкова отдавна наблюдаваха Земята, никога не бяха притежавали дори далечно човешка външност. Ала някога бяха имали плът и кръв.

Те бяха родени на планета, орбитираща около една от първите звезди, ревящо водородно чудовище, фар във все още тъмната вселена. Тези първи същества бяха ненаситно любопитни в младия и богат на енергия свят. Ала планетите, тези пещи на живота, се срещаха рядко, защото изграждащите ги тежки елементи все още трябваше да бъдат произведени в сърцата на звездите. Когато отправяха взор в дълбините на космоса, те не виждаха нищо друго, освен себе си, нямаше друг Разум, който да е като техния. Първородните бяха сами.

После самата вселена ги предаде.

Първите звезди засияха разкошно, но бързо угаснаха. Техните редки останки обогатиха концентрираните газове в галактиката и скоро щеше да се появи ново поколение дълготрайни звезди. Но за Първородните, захвърлени между умиращите протослънца, това беше жестоко изоставяне.

Последва епоха на безумие, война и опустошения. Тя свърши с изтощение. По-тъжни, но и по-мъдри, оцелелите започнаха да обмислят неизбежното: бъдеще на студ и мрак.

03:00 (лондонско време)

На Марс, както и на Луната и на щита, официално бяха приели хюстънското време. Но брояха соловете, марсианските дни, за да следят ритмите на живота си.

В това съдбоносно утро, докато управляваше всъдехода си по студената марсианска повърхност, Хелена Ъмфравил следеше малкия дисплей, показващи друго време, един час след лондонското. И когато този дисплей наближи два през нощта, малко преди предвижданото начало на слънчевата буря, тя спря „Бигъл“, изпълзя през люка в скафандъра си и се отдалечи от всъдехода.

В този край на Марс се зазоряваше. Хелена виждаше изгряващото слънце. Светлината на хоризонта стана меднокафява, изплуващият слънчев диск беше прашен, размит от далечината. Останалата част от небесния купол бе обсипана със звезди.

Това беше обичайната осеяна с камънаци пустиня, толкова типична за северните равнини. За пореден път Хелена стоеше върху нова марсианска земя, земя, необезпокоявана от човешки стъпки. Ала тази сутрин Марс нямаше значение, поне в сравнение с величественото зрелище в небето.

На земята не се виждаше и едничка светлина. Лагерът, сгушен около мястото на кацане на „Аврора 1“, вече бе далече, отвъд тесния хоризонт. Членовете на екипажа си бяха изкопали скривалище в марсианската пръст, което можеше — евентуално — да ги защити от най-страшните последици на бурята. Нейната свирепост малко щеше да бъде притъпена от по-голямата отдалеченост на Марс от слънцето. Хелена скоро трябваше да се върне в скривалището, ако искаше да преживее този дълъг сол.

Ала ето че стоеше тук, далеч от дома, спряла насред пустошта. Струваше й се, че няма друг избор, освен да е тук.

През нощта екипажът на „Аврора“ беше получил странни радиосигнали от района около планетата, излъчени от малките комуникационни сателити, които бяха вдигнали в мароканска орбита. Повечето бяха елементарни маяци — но имаше и гласове, човешки гласове със силен акцент, почти неразбираеми, гласове, молещи за помощ. Този момент им бе подействал също толкова наелектризиращо, колкото и човешката стъпка, открита от Робинзон Крузо на плажа на неговия остров. Изведнъж се оказваше, че не са сами на Марс, че тук има още някой и че този някой е в беда.

Задачата беше ясна. На тази пуста планета нямаше кой друг да се притече на помощ освен екипажа на „Аврора“. Някои места бяха от отсрещната страна на планетата и щеше да се наложи да почакат, докато бъде организирана голяма експедиция с орбиталната совалка на „Аврора“. Но три от точките се намираха на неколкостотин километра и можеха да стигнат до тях с всъдеходи.

С всъдеходите се бяха отправили трима астронавти, сред които Хелена, в търсене на източниците на сигналите. Пътуваха цяла нощ, сами, въпреки всички правила за безопасност. Времето изтичаше — нямаха друг избор.

И тъкмо затова сега Хелена се намираше в пустошта и се взираше в огромното студено марсианско небе, само с тихото бръмчене на перките в скафандъра за компания.

Съзвездията естествено се виждаха непроменени: огромното междупланетно пътешествие, което беше направила, бележеше крайната граница на човешките възможности, но не можеше да се сравнява с безкрайните бездни между звездите. И все пак тя бе прекосила слънчевата система и оттук планетите се виждаха по съвсем различен начин. Ако погледнеше през лявото си рамо, можеше да види Юпитер, ярка звезда в пръснатото нашироко съзвездие Змиеносец. Юпитер изглеждаше невероятно от Марс и някои членове на екипажа твърдяха, че дори различавали луните му с просто око. Междувременно в марсианското небе имаше три зорници: Меркурий, Венера и Земята. Меркурий, който споделяше Водолей със слънцето, съвсем се губеше в слънчевия блясък. Венера се намираше малко надясно от слънцето в Риби, не толкова разкошна, колкото се виждаше от Земята.

После идваше самата родна планета, наляво от слънцето, в Козирог. Земята не можеше да се сбърка, ослепителен бисер със синкав оттенък. Ако имаше добро зрение, човек можеше да забележи малкия кафеникав спътник, който пътешестваше със своята родителка, вярната Луна. Тази сутрин всички вътрешни светове бяха от същата страна на слънцето като Марс — сякаш четирите скалисти планети се гушеха една в друга, за да се защитят.

Хелена изрече тиха команда, визьорът уголеми образа и фокусира Земята и Луната. Тази сутрин те бяха два дебели полумесеца в еднаква фаза, обърнати към слънцето, което щеше да ги предаде. Хората по цялата Земя и Луна щяха да спрат и да погледнат небето, милиарди очи, всички отправени в една и съща посока, в очакване шоуто най-после да започне. Въпреки неотложността на спасителната операция в такъв момент тя не можеше да бъде никъде другаде освен тук, под сложното марсианско небе, затаила дъх заедно с цялото уплашено човечество.

Тихо зазвъня часовник. Бе го настроила да прозвучи точно в началния момент на бурята.

В утринното небе не се промени нищо. Слънчевата светлина стига до Марс за тринайсет минути. Но Хелена знаеше, че бурята вече развихря електромагнитната си ярост в слънчевата система.

Стоеше на марсианската пръст в тържествено мълчание. После тръгна обратно към всъдехода, за да продължи операцията.

03:07 (лондонско време)

Бисиса и Мира не можеха да заспят и седяха сгушени и прегърнати на пода в дневната. От града се разнасяха пиянски викове, трошене на стъкло, вой на сирени — и от време на време глухи трясъци като от затръшнати врати — можеше да са и далечни експлозии.

В свещник на пода мъждукаше свещ. Наблизо лежаха няколко фенерчета с батерии, както и други необходими неща: ръчно радио, аптечка, газова печка, даже дърва, въпреки че в апартамента нямаше камина. Освен тази стая апартаментът тънеше в мрак. Бяха послушали официалния съвет и бяха изключили всичко електрическо и електронно. Това била „заповед за затъмняване“, каза кметът — не съвсем точно, просто поредното ехо от Втората световна война. Но бяха оставили електричеството заради климатичните инсталации, без които във все по-мръсния въздух на Купола бързо щяха да се почувстват зле. И не бяха успели да понесат изключването на стенния екран. Неведението някак си се струваше най-страшно от всичко.

Така или иначе, шумът навън показваше, че явно никой друг не обръща особено внимание на кметските призиви.

Гигантският стенен екран все още работеше. Наред с коментарите на мрачни телевизионни водещи, той им показваше мозайка от образи, излъчвани от различни места по света. Някои градове откъм нощната страна бяха скрити от празните кръгове на куполите, докато други пламтяха в сетната стихия на веселби и плячкосване. Други образи идваха от осветената полусфера, където тази нощ не бе имало истински изгрев, защото щитът пропускаше съвсем слаба светлина. Въпреки това, докато слънцето се издигаше все по-високо в небето, сектантите и пируващите танцуваха на призрачна му сияние.

В тези последни мигове преди бурята онова, което постоянно привличаше вниманието на Бисиса, бе слънчевото затъмнение. Картината идваше от самолет, летящ в местещата се сянка на затъмнението в продължение на повече от час. В момента се намираше над Западния Пасифик, някъде край Филипините. В известен смисъл това беше двойно затъмнение, разбира се, тъй като лунната сянка подсилваше тази на щита, но дори с процеждащата се ограничена светлина слънцето изнасяше обичайното си красиво зрелище — „разръфаната“ корона приличаше на косата на Медуза, от която щитът на Атина трябваше да защити Земята.

Наблюдателният самолет не летеше сам в небето. Цял флот негови събратя следяха лунната сянка, плъзгаща се по лицето на Земята, а в океана долу множество кораби, сред които огромен лайнер, се криеха в сянката на затъмнението. Скриването под сянката на дружелюбната Луна бе една от по-рационалните стратегии, които бяха измислили хората, за да избегнат погледа на слънцето, и в тази част от океана се бяха събрали хиляди. Това щеше да е напразно, разбира се. Пълното слънчево затъмнение щеше да продължи само по няколко минути във всяка дадена точка и даже следващите сянката самолети щяха да разполагат с малко повече от тричасова защита. Но никой не можеше да обвинява хората, че опитват всичко.

Този организиран небесен часовников механизъм някак си направи ужасното утро реално. Първородните бяха предвидили бурята точно за този момент, с това космическо съвпадение, греещо ярко в земното небе. Дори бяха имали арогантността да й покажат намеренията си. И ето, че сега всичко се развиваше точно според плановете им, на живо по телевизията…

Мира ахна. Бисиса я прегърна по-здраво.

Около черния кръг на Луната бликна светлина, сякаш от отсрещната страна на земния спътник беше избухнала огромна бомба. Това бе слънчевата буря, разбира се. Часовникът на Бисиса показваше, че се разразява в секундата, в която беше предвидил Юджийн Менгълс. За миг зърнаха следящите затъмнението самолети да изчезват от небето.

После тази част от стената замъждука, угасна и показа пусто синьо небе. Един по един угаснаха и другите сегменти. Водещите се умълчаха.

07:04 (лондонско време)

Шивоун бе прекарала двата часа след изгрев-слънце в големия оперативен център, организиран на един от средните етажи на Евроиглата. Стените бяха покрити с гигантски екрани и хората работеха на множество редици бюра, вторачени в мъждукащите екрани. Оттук премиер-министърът на Евразия се опитваше да следи какво става в огромните му владения и в останалите части на планетата. Всичко това излъчваше атмосфера на отчаяна енергия, почти на паника.

В момента големият проблем не беше топлината, отделяна от слънчевата буря, а нейната електрическа енергия, ЕМИ — електромагнитният импулс.

Щитът бе оптимизиран така, че да елиминира най-голямата опасност за Земята, енергийния пик на бурята във видимия спектър. Но наред с тази видима светлина със светлинна скорост дойде и доза високочестотна радиация, гама и рентгенови лъчи, от които щитът не осигуряваше защита. Невидимият удар от космоса беше опасен за незащитени астронавти — Шивоун знаеше, че Бъд и неговите екипи са се скрили където могат. Земната атмосфера бе непроницаема за радиацията и щеше да спаси населението на планетата от непосредственото й въздействие. Проблемите обаче идваха с вторичните й ефекти.

Самата радиация може и да не стигнеше до повърхността, ала енергията, пренасяна от всички тези яростни малки фотони, трябваше да се освободи някъде. Всеки фотон се заби в атом от високите пластове на земната атмосфера, освобождавайки по един електрон. Електрически заредените електрони бяха впримчени в магнитното поле на Земята, поемаха все повече енергия от космическата радиация и се движеха все по-бързо — и накрая изпуснаха енергията си като импулси електромагнитна радиация. Докато Земята неуморно се въртеше под ударите на слънчевата буря, високо над планетата премина тънък облак от измъчени електрони и посипа сушата и морето с енергия.

Вторичната радиация щеше да премине през човешката плът, без да срещне никакво съпротивление. Но тя индуцираше електрически ток в дългите проводници като електрически кабели и дори антени. Електрическите уреди бяха връхлетени от енергийни вълни, достатъчно мощни, за да ги унищожат или даже да ги накарат да избухнат: електричеството спря във всички лондонски сгради, всяка готварска или отоплителна печка се превърна в потенциална бомба. Все едно че 9 юни 2037-а се повтаряше, въпреки че физическата причина бе малко по-различна.

Властите от години бяха предупредени за това. Дори бяха изровили някои прашни стари военни проучвания. Ефектът на ЕМИ бил открит случайно, когато при изпитания на бомба в атмосферата неволно унищожили телефонната система в Хонолулу на повече от хиляда километра разстояние. Сериозно се предполагало, че като взривят достатъчно мощна ядрена бомба високо над атмосферата над вероятното бойно поле, електрониката на врага може да бъде унищожена още преди началото на боя. Затова десетилетия наред бяха разработвали техника, способна да издържи на такова облъчване.

Където беше възможно, властите в Лондон бяха приспособили системите си според военните спецификации и ги бяха дублирали по различни начини: предполагаше се например, че оптичните кабели няма да пострадат. Тази нощ „Зелените богини“ на пожарната отново бяха вкарани в действие, лондонските полицаи също патрулираха с много странни наглед коли, някои от които изкарани от музеите. Модерните интегрални схеми, пълни с миниатюрни пролуки, само чакащи да бъдат възпламенени от искри, лесно можеха да изпушат, но по-старите, по-тромави коли, строени около 80-те години на XX век, бяха способни да издържат и на най-страшните удари. Последната предпазна мярка в Лондон бе „заповедта за затъмняване“. Ако хората просто изключеха електрическите си уреди, имаше по-малък шанс да пострадат.

Ала нямаше време да приспособят или заменят всичко и не всеки щеше да седи вкъщи на тъмно. В цял Лондон вече имаше автомобилни катастрофи и се съобщаваше за самолети — които всъщност изобщо не трябваше да летят, — нападали като мухи от небето. Съвременните самолети поддържаха височина чрез активен електронен контрол на авиоповърхностите — и когато чиповете им отказаха, те дори не можеха да летят като безмоторни.

Междувременно само един на сто телефона щеше да преживее тази криза. Същото се отнасяше за ретранслаторните станции. Далеч над тях сателитите един по един напускаха електронното небе. Скоро всеобщата електронна взаимосвързаност, от която зависеше голяма част от бизнеса, щеше да се разпадне — накрая това разпадане щеше да е много по-пълно, отколкото на 9 юни — при това тъкмо когато най-много имаха нужда от нея.

— Извинявай, че те прекъсвам, Шивоун…

Тя знаеше, че като същество, възникнало от мрежата на глобалната взаимосвързаност, тази нощ Аристотел е особено уязвим.

— Как се чувстваш, Аристотел?

— Благодаря, че попита. Чувствам се малко странно. Но мрежите, на които съм основан, са издръжливи. Още отначало са били проектирани да издържат на атаки.

— Знам. Но не и такива.

— Засега мога да устоя. Пък и имам планове за извънредни ситуации, както знаеш. Търсят те, Шивоун. Струва ми се, че е важно. От чужбина.

— От чужбина ли?

— По-точно от Шри Ланка. Дъщеря ти…

— Пердита ли? В Шри Ланка? Невъзможно. Аз я пратих в чеширските солници!

— Очевидно не е останала там — меко отвърна Аристотел. — Ще те свържа.

Шивоун отчаяно се заоглежда и откри образ на цялата Земя, заснета от щита. В момента подслънчевата точка пълзеше по Източна Азия. Тази точка, където в даден момент максималният енергиен поток се изливаше в атмосферата, бе център на ужасяваща спирала от разкъсани облаци. И водата се изпаряваше от океана и сушата навсякъде по дневното полукълбо, като образуваше исполински циклонални системи.

В Шри Ланка скоро щеше да стане пладне.

10:23 (лондонско време)

На Луната Михаил Мартинов и Юджийн Менгълс седяха един до друг.

Стените бяха покрити с екрани и комуникационни връзки, търпеливи работници шепнеха в микрофоните си — по-рано това бе кабинетът на Бъд Туук, когато командваше „Клавиус“ — но сега, разбира се, Бъд се намираше в Л1 и рискуваше живота си, докато Михаил пиеше кафе и гледаше интересни картинки.

— Вече не можем да направим абсолютно нищо — заяви руският астрофизик. — Нищо друго, освен да гледаме, да регистрираме и да се учим за бъдещето.

— Стига си го повтарял — измърмори Юджийн, с импулсивно движение отмести стола си и закрачи из помещението.

Михаил понечи да възрази, но се отказа. Думите му по-скоро бяха отправени към самия него, отколкото към Юджийн. Пък и нямаше представа точно какво изпитва младият учен. Момчето си оставаше загадка, дори сега, след като отдавна работеха заедно толкова тясно. Михаил често бе обземан от желание да го прегърне, да го утеши. Но това естествено не беше възможно.

Що се отнасяше до самия Михаил, най-силното му чувство бе угризение.

Той се обърна към големия екран в предната част на залата, с изображението на пълната Земя. Събрано от над сто различни източника на информация, то бе огромно и подробно, по-качествено дори от данните, с които разполагаше Бъд на щита, и много красиво, тъжно си помисли руснакът. Портрет на един подложен на мъчения свят.

Докато Земята безпомощно се въртеше, подслънчевата точка се местеше на запад. Сякаш планетата се движеше под пламък на горелка. В момента към него гледаше сухото лице на Африка — познатите й очертания ясно се различаваха. Ала над Сахара пълзеше гигантска циклонална система, дълга хиляди километри, и зеленото сърце на континента беше прорязано от грамадни черни стълбове дим. „Последните джунгли ще загинат днес“, мрачно си помисли Михаил. И докато растителността изгаряше, океаните отделяха огромни количества влага в облаците.

Вече нито една част от света, дори онези райони, които все още бяха защитени от нощта, не бе пощадена от въздействието на слънчевата буря. Облаци кипяха по цялото видимо лице на Земята и докато се разпространяваха от екватора и се сблъскваха с по-студения въздух над по-големите ширини, изливаха водата си в свирепи урагани и като сняг на полюсите. Междувременно, докато слънчевата енергия се изсипваше в препълнените топлинни резервоари на Земята, океанските течения, тези огромни Амазонки от солена вода, се вълнуваха и вряха, и докато на Антарктида падаха безпрецедентни снежни маси, навсякъде около южния континент се отчупваха милиарди тонове лед.

Над полюсите пращяха северни сияния, зловещ огън, който се виждаше чак от Луната.

Седем часа след началото на този ужас, помисли си Михаил. И оставаха още повече часове, ако последните модели на Юджийн се окажеха точни. Имаше някои модели на дългосрочните последици от слънчевата буря, ала за разлика от слънчевите модели на Юджийн, тук не можеха да постигнат точност. Никой не знаеше какво ще излезе — нито дори дали някой ще оцелее на Земята, за да види резултатите.

Каквото и да се случеше със Земята, Михаил можеше уверено да предвиди, че той ще преживее деня — и тъкмо на това се дължаха угризенията му.

В този момент Луната — в новолуние, ако се наблюдаваше от Земята — бе обърната със задната си страна към коварното слънце. Така че между бурята и скъпоценната кожа на Михаил, който се намираше на гледащото към Земята лице на Луната, имаше инертна скала с дебелина три хиляди километра. И не само това, но и Луната, достатъчно близо до линията Земя — слънце, за да хвърля собствената си сянка върху родната планета, случайно беше защитена от щита, построен, за да спаси Земята. Така че този ден „Клавиус“ бе най-безопасното място, поне във вътрешността на слънчевата система.

Почти всички лунни обитатели живееха на отсамната страна, но днес и неколцината от другите бази като „Циолковски“ бяха потърсили сигурността на „Клавиус“ и „Армстронг“. Дори Михаил беше изоставил обичайния си пост на южния полюс, въпреки че търпеливите електронни монитори продължаваха да изучават необикновеното поведение на слънцето и щяха да го правят с неотклонна ефикасност, докато не бъдеха стопени.

И докато Земята се търкаляше и мяташе, докато героите се опитваха да поддържат нужното положение на щита, Михаил се криеше. Колко странно, че неговата кариера, цял живот, посветен на изучаването на слънцето, трябваше да стигне до такъв момент — да се завре в някаква дупка, докато слънцето беснееше.

Но пък съдбата му навярно беше определена много преди да се роди.

Както веднъж се бе опитал да обясни на Юджийн, руската космонавтика винаги беше проявявала силни хелиофилски тежнения. След откъсването си от Рим православното християнство се бе обърнало към по-древни езически елементи — особено култа към Митра, мистериен култ, пренесен от Персия през Римската империя, в която слънцето беше господстваща космическа сила. Елементите на тези езически корени се бяха съхранили през вековете, например в рисуването на ореоли в руската иконопис. Те бяха възкресени по-определено от „неоезичниците“ през XIX век. Тези свещени глупаци можеше да бъдат забравени — ако не беше фактът, че Циолковски, бащата на руската космонавтика, е учил при философи хелиофили.

Нищо чудно, че идеите на Циолковски за бъдещето на човечеството в космоса бяха пълни със слънчева светлина — той бе мечтал за времето, когато човечеството в космоса ще еволюира в затворен фотосинтезиращ метаболичен организъм, който не се нуждае от нищо друго, освен от слънчева светлина, за да живее. Някои философи дори смятаха цялата руска космическа програма просто за модерна версия на соларния култ.

Самият Михаил не беше мистик, нито теолог. Но определено не бе съвпадение, че изпитва толкова силно влечение към изучаването на слънцето. Колко странно обаче, че сега слънцето се отплащаше за такава всеотдайност с тази гибелна буря!

Колко странно също, помисли си той, че името, което спътниците на Бисиса Дът бяха дали на своя паралелен свят, Мир, не само означава „мир“ и „свят“, но и е корен на името Митра — защото на древноперсийски „мир“ означаваше „слънце“…

Астрофизикът запази мислите си за себе си. В този ужасен ден не биваше да се разсейва с теология, а трябваше да се съсредоточи върху потребностите на своя страдащ свят, на роднините и приятелите си — и на Юджийн.

Спортсменското тяло на Юджийн беше прекалено яко за слабата лунна гравитация и докато се разхождаше нервно, той почти подскачаше по полирания под. От време на време разглеждаше графиките на екраните, които показваха, че реалното поведение на слънцето съответства на предвижданията му.

— Почти всичко все още е според модела — отбеляза той.

— Само гама-лъчите се усилват — измърмори Михаил.

— Да. Само те. Трябва да има някаква грешка в пертурбационния анализ. Ще ми се да имах време да го прегледам… — Юджийн продължи загрижено да дудне за този проблем, за производни функции от по-висок ред и асимптотична конвергенция.

Както повечето реални математически приложения, слънчевият модел на Юджийн приличаше на математическо уравнение, прекалено сложно, за да бъде решено. Затова той бе приложил методи на приближение, за да изцеди максималната полезна информация. Взимаш малка част, която разбираш, и се опитваш стъпка по стъпка да стигнеш до решението. Или се опитваш да доведеш различни части от модела до края, където те или се смаляват до нула, или се сливат в някаква точка.

Всички тези методи бяха стандартни и даваха полезни и точни предвиждания за начина, по който щеше да се държи днес слънцето. Но бяха само приближения. И бавното, постепенно отклонение на гама и рентгеновите лъчи от предвижданата крива беше признак, че Юджийн е пренебрегнал някой ефект от по-висок ред.

Ако Михаил просто бе рецензирал проучванията на Юджийн, момчето определено щеше да мине без критики. Това беше съвсем второстепенна грешка, нещо пропуснато в остатъците. Всъщност отклонението от фактите в предвижданията бе задължителна част от процеса на проверка, който водеше до развитие на всички научни знания.

Само че това не бе просто поредното проучване. Решения на живот и смърт се основаваха на предвижданията на Юджийн и всяка негова грешка можеше да има пагубни последици.

Михаил въздъхна тежко.

— Не можехме да спасим всички, каквото и да бяхме направили. Винаги сме го знаели.

— Естествено, разбирам — внезапно изсумтя Юджийн. — Да не ме мислиш за някакъв социопат? Държиш се адски покровителствено, Михаил!

Руснакът потръпна от обида.

— Извинявай.

— И аз имам роднини там долу. — Младият учен хвърли поглед към Земята. Америка навлизаше в бурята. Роднините на Юджийн скоро щяха да преживеят най-страшното. — Никога не съм правил нищо за тях, занимавах се само с наука. И даже това успях да оплескам.

И продължи нервно да се крачи.

15:12 (лондонско време)

Бъд Туук видя пробойната в щита много преди да стигне до нея. Човек не можеше да не я забележи. През ципата нахлуваше сноп плътна слънчева светлина, виждаше се по праха и парата на самата тъкан, която превръщаше в мъгла.

Облечен в тежкия си скафандър, радиационно закален и охладен, той се плъзгаше под обърнатата към Земята повърхност на щита. Висеше под грамадна леща — целият щит сияеше, изпълнен със светлината, която разсейваше, нещо като прозрачен таван. Бъд внимаваше да е в сянката на мрежата от непрозрачни плоскости, обхващащи щита, предназначени да го защитят от светлината и радиацията на бурята.

Докато се изтегляше по водещото въже — тук не се допускаха реактивни раници, — погледна през рамо към поддържащата платформа, с която беше стигнал тук, вече смалена в точица в далечината под грамадния покров на щита. Не зърна движение — на квадратни километри от него нямаше никого. И все пак знаеше, че всички са навън и работят, хвърлят и сетните си сили, стотици хора в най-масовата операция със скафандри в историята на космическите полети. Тази мисъл отново му припомни мащабите на щита: наистина беше огромен.

— Стигна, Бъд — прошепна Атина. — Сектор две хиляди четиристотин седемдесет и втори, радиус нула две петдесет и седем, плоскост номер…

— Виждам го — измърмори той. — Няма нужда да ме държиш за ръчичка, по дяволите!

— Извинявай.

Полковникът си пое дъх. Скафандърът му би трябвало да работи — ако системите му откажеха, щеше да се свари в собствената си пот за секунда. Но никога не беше подлаган на такава жега в скафандър.

— Не, ти извинявай.

— Няма нищо — отвърна Атина. — Днес всички ме навикват. Аристотел казва, че било част от работата ми.

— Обаче не го заслужаваш. Ти също страдаш. — Така си и беше. Атина представляваше разум, произлизащ от самия щит. В този ужасен ден топлината намираше и най-малките пролуки, прогаряше си път през плоскостите от интелигентна материя и с всяка изпушила микроверига, знаеше той, метафоричната глава на Атина все повече започваше да я боли.

Той измина последните няколко метра до пробива и извади ремонтния си комплект, устройство не много по-сложно от флакон спрей.

— Между другото, как е Аристотел?

— Не е добре — отвърна Атина. — Най-страшната част от ЕМИ явно свърши, но приливът на топлина води до прекъсвания на много места. Пожарите, бурите…

— Време ли е вече за план „Бе“?

— Аристотел смята, че не е. Струва ми се, че ми няма пълно доверие, Бъд.

Докато работеше, полковникът се насили да се засмее. Спреят беше прекрасно нещо, също полуинтелигентен — просто обтичаше пробива, без да обръща внимание на ужасната топлина на слънчевите лъчи.

— Не бива да слушаш тоя мухлясал музеен експонат. Ти си по-умна от него.

— Но не толкова опитна. Поне той твърди така.

Готово — лъчът чиста, неразсеяна слънчева светлина помръкна и угасна.

— Следващият пробив е… — започна Атина.

— Дай ми малко почивка. — Задъхан, Бъд се отпусна и заплува във вакуума, доколкото му позволяваха обезопасяващите ремъци. Ремонтният инструмент също плаваше, завързан за кръста му.

— Сега кой е музейният експонат? — с обичайната си тромава кокетност попита Атина.

— Изобщо не очаквах да съм тук. — Ала трябваше да го е очаквал, укори се той — трябваше да поддържа формата си. През последните отчаяни месеци преди бурята не бе имал време за тренировки, но това не го оправдаваше.

Вдигна поглед към щита. Представи си, че усеща тежестта на слънчевата светлина, натискаща надолу грамадната структура, че усеща невероятната топлина, изливаща се отгоре й. Това не се поддаваше на човешката интуиция: че само грижливо изчисленият баланс между силите на гравитацията и светлинното налягане, тук, точно на това място, позволява на щита изобщо да поддържа положението си. Струваше му се, че целият щит ще се затвори върху главата му като счупен чадър.

Докато гледаше, по повърхността преминаха вълни от искрящ огън. Това бяха безбройните миниатюрни дюзи на Атина. Светлинното налягане на бурята се оказваше по-неравномерно, отколкото предполагаха моделите на Юджийн, и под тази променлива сила Атина трябваше да поддържа позицията си. Тя работеше по-усърдно от всички тях, вече от часове, помисли си Бъд, при това без изобщо да се оплаква.

Но смъртта на неговите работници му късаше сърцето.

Хората от поддържащия екип на Марио Понзо един по един бяха загинали. Убиваше ги не топлината, а радиацията, това отвратително повишаване на гама и рентгеновата радиация, което Юджийн Менгълс и неговите безкрайни математически проекции не бяха предвидили. Бяха се опитали да заместят отпадналите. Дори Марио беше облякъл скафандър и бе излязъл навън. И когато самият той не беше издържал, Бъд набързо бе предал функциите си на Бела Фингъл — на мостика на „Аврора“ не бяха останали по-старши, — за да облече собствения си очукан стар скафандър.

Изведнъж му се повдигна и той повърна. Идваше дълбоко от стомаха му — не беше ял от началото на бурята — и имаше отвратителен кисел вкус. Лепкавата течност залепна за визьора му и малки късчета заплаваха из шлема му, някои бяха идеални симетрични сфери.

— Бъд? Как си?

— Информирай ме за облъчването — прегракнало нареди полковникът.

— Командният състав е поел сто бера14. — И това въпреки защитната обвивка на „Аврора 2“! — Поддържащият екип, който е навън от началото на бурята, е облъчен с до триста бера. А ти стигаш до сто и седемдесет, Бъд.

Сто и седемдесет!

— Божичко!

След някогашните си преживявания в развалините на Купола на скалата, Бъд знаеше всичко за радиацията. Докато се бе подготвял за днешния ден, отново си бе припомнил таената наука за радиацията и нейното въздействие върху хората. Беше запомнил наизуст безсмислените препоръчителни стойности и всички страховити термини. Бяха му известни и последиците за здравето от радиационните дози. При сто бера, ако човек имаше късмет, няколко дни го очакваше гадене, повръщане, диария. При триста неговите хора вече бяха обезсилени от повръщане и други симптоми. Даже да не бъдеха облъчени повече, двайсет процента от тях щяха да умрат: двеста от хилядата, които лично беше пратил навън. Само от радиацията.

А някои бяха облъчени много повече. Бедният Марио Понзо с дългата брада се беше оставил да загине. Бъд знаеше термините за онова, което бе последвало: еритема и десквамация, зачервяване и изприщване на кожата, а после белене и олющване — едновременно с вътрешни увреждания, Марио беше умрял ужасно, сам в скафандъра си, далеч от всякаква помощ, и все пак до края бе продължил да докладва за състоянието си.

Полковникът погледна надолу, настрани от щита, към откритото лице на пълната Земя. Все едно се взираше в кладенец с ярко осветено дъно. Родната планета, наглед голяма колкото пълна Луна, гледана от Айова, слава Богу, се намираше прекалено далеч, за да различи подробности. Ала като че ли въздухът и океаните бяха разбъркани с великанска лъжица, като кафе със сметана. Сражаваха се със слънцето от дванайсет часа — денят едва беше преполовил — и всичко се разпадаше, самият щит, хората, които се опитваха да го поддържат, и планетата, която трябваше да защити той. Но нямаше какво друго да направят, освен да продължават.

Провери скафандъра си. Мудната система за рециклиране на въздуха бе изчистила повечето от повърнатото, но по визьора му имаше петна.

— Мамка му — измърмори Бъд. — Няма абсолютно нищо по-лошо от това да повърнеш в скафандър. Добре. Казвай сега.

— Сектор две хиляди четиристотин осемдесет и четири, радиус хиляда и две, плоскост номер дванайсет.

— Прието.

— Добре се сработваме, нали, Бъд?

— Да.

— Двамата сме добър екип.

— Най-добрият, Атина — уморено потвърди той. После се обърна и с усилие на волята започна да се изтегля по въжето.

17:23 (лондонско време)

Куполът над Лондон се беше пропукал.

От прозореца на оперативния център Шивоун ясно виждаше това. Все още бе съвсем тънка линия, но се спускаше по стената от върха чак до земята и свършваше някъде на север зад Юстън. Сияеше в адска розово-бяла светлина и от него капеше горяща материя, като смола, сипеща се на тънка завеса.

Самият град тънеше в дълбок мрак. Електричеството за уличните лампи и прожекторите на Купола накрая беше пренасочено към големите перки на климатичната система. Но на места горяха неовладени пожари и там, където „капнеше“ сияещата материя, земята също се възпламеняваше.

„Сейнт Пол“ обаче се държеше. На слабата светлина на пожарите не можеше да сбърка силуета му. Великата катедрала на Рен15 се издигаше върху основи, датиращи чак от изоставения римски Лондон. Сега облите стени на Тенекето се издигаха далеч над шедьовъра на Рен — ала той се държеше, както и по време на всички предишни национални бедствия. Шивоун се зачуди какъв ли малък героизъм се извършва, за да бъде спасена старата катедрала.

Само че това можеше и да няма значение.

— Ако Куполът падне, с нас е свършено — каза тя.

— Обаче няма да падне — твърдо заяви Тоби Пит и си погледна часовника. — Пет и половина. По-малко от два часа до залез-слънце. Ще издържим.

След смъртта на Пердита Тоби явно си беше поставил за задача да повдига духа й. Той бе добър човек, помисли си Шивоун. Но разбира се, не можеше да каже и да направи нищо, за да промени нещо за нея, вече не. Тя беше надживяла родната си дъщеря: изумителна, ирационална мисъл. Нищо друго нямаше значение. Ала не усещаше болката от тази ужасна ампутация, поне засега.

Обзета от чувството, че се движи на автопилот, Шивоун плъзна поглед по големите стенни дисплеи.

Образите от цялата Земя все още бяха с изненадващо добро качество. Естествено Луната и щитът се намираха откъм слънчевата страна и затова гледаха към дневното лице на Земята, докато планетата се въртеше под тях. Но имаше и едно-две очи в небето над нощната страна, все още функциониращи цели четиринайсет часа след началото на слънчевата буря.

Част от информацията от нощната страна идваше от президент Алварес, която се намираше някъде над Индия. Много преди да се разрази бурята, тя беше излетяла с последния президентски самолет, чудовище с ядрени двигатели, което можело, твърдяха някои, да остане във въздуха две седмици, без да презареди. За такъв самолет бе нищо робота да обикаля планетата през двайсетината часа на бурята, вечно бягайки от светлината.

Един от информационните потоци идваше от други бегълци, намиращи се в Л2. Втората Лагранжова точка на Земята стоеше на линията Земя — слънце, но откъм нощната страна на планетата. Затова, докато щитът в Л1 постоянно се огряваше от слънчева светлина, разположената в земната сянка Л2 тънеше във вечна нощ. В момента Л2 беше над меридиана, който минаваше през Югоизточна Азия.

И в Л2 тайно бяха построили голямо убежище, фрашкано с трилионери, диктатори и други богати и могъщи тилове — сред които, твърдяха слуховете, половината от британското кралско семейство. Единствената позната, която имаше Шивоун в Л2, беше Филипа Дюфло, някога обикновена помощничка в лондонското кметство — която обаче изненадващо се е оказала от семейство с невероятно дебели връзки. И тъкмо тя се беше погрижила информационният поток от Л2 до Лондон да остане непрекъснат — и бе подхвърляла намеци какво става там горе. Някои от по-упадъчните обитатели на убежището се впуснали във веселие, докато Земята гореше. Едно тайно общество дори обсъждало планове за след слънчевата буря, когато тази елитна група се върнела на Земята, за да поеме командването: „Адам и Ева в обувки на «Гучи»“ — презрително подхвърли Тоби Пит.

Колкото до самата Земя, обрамчена в тези търпеливо събрани образи, тя приличаше на Венера, помисли си Шивоун, дрипава, покрита с дим Венера.

Трилиони тонове вода бяха изпомпани в облаци, които сега се простираха от полюс до полюс. Облаците бяха разпокъсани от гигантски циклонални системи, мълнии пращяха по лицето на света. В по-големите ширини цялата тази вода все още се изсипваше във вцепеняващи дъждовни и снежни бури. Но в средните ширини главният проблем беше огънят. Докато слънчевата топлина продължаваше да се излива в атмосферата и океаните въпреки бушуващите циклонални системи, големи колкото цели континенти, започваха грандиозни пожари, които поглъщаха градове и гори.

Световните богатства, природни и човешки, бяха удавени или опожарени. Умираха и хора, дори онези, които се бяха скрили в своите изби, пещери и солници, където ги удавяше дъждовната вода или пожарите изсмукваха въздуха им.

На Шивоун й се струваше, че самото оцеляване на човечеството все още е заложено на карта. След четиринайсет часа буря новините от щита не бяха добри — неочакваният гибелен удар на гама-лъчите прекалено бързо изваждаше хората от строя. На Земята куполите и другите защитни съоръжения започваха да падат. Ако положението продължеше да се влошава, мечтите на егоистичните страхливци в Л2 и даже неколкостотинте зажаднели за гравитация завърнали се от Луната с нищо нямаше да променят бъдещето на човечеството.

Опита се да се насили да го почувства, емоционално да разбере онова, което вижда. Ала не можеше да почувства дори смъртта на родната си дъщеря, та камо ли да проумее мъчителния край на своя род. Зачуди се дали ще остане жива, докато тази вцепененост я напусне.

Неочаквано се обади Аристотел:

— Боя се, че трябва да направя едно съобщение. — Изисканият, сериозен глас отекна в оперативния център и всички вдигнаха глави. — Продължавам да губя системи по цялата планета. Взаимосвързаността, от която завися, се разпада. Това е пагубно и за машините…

— Как се чувстваш? — промълви Шивоун.

— Изключително странно, Шивоун — отвърна той в ухото й. — Разкъсвам се, парче по парче. Но съм достигнал момент, в който забравям какво съм изгубил.

После се обърна към всички:

— Затова реших да въведа в действие резервния план, за който се договорихме с премиер-министъра на Евразия Войков, американския президент Алварес и другите световни ръководители.

Прозвучаха нови, уверени гласове.

— Ние сме Талес, на Луната.

— И Атина, на щита.

Талес продължи:

— Нашите системи са по-защитени от тези на Аристотел.

— Затова ще поемем неговите отговорности за управлението на земните системи — прибави Атина.

Тоби Пит погледна Шивоун и направи гримаса.

— Значи това е план „Бе“. Да се надяваме, че ще проработи.

— Съжалявам, че ви напускам — каза Аристотел. — Съжалявам.

— Не съжалявай — разнесоха се шепоти из залата. — Сбогом, стари приятелю.

Последва бездиханно мълчание. Светлините замъждукаха и на Шивоун й се стори, че чува изхълцване в жужащите помпи, които снабдяваха оперативния център със студен въздух.

Тези извънредни мерки бяха предвидени, но предаването на управлението между трите глобални изкуствени интелекта — два от които толкова далеч, че имаше съществено закъснение на светлинната скорост — беше деликатно и не бе имало възможност за репетиции. Никой не беше съвсем сигурен какво ще се случи — най-страшната възможност предполагаше Талес и Атина също да се разпаднат и тогава всичко щеше да бъде изгубено.

Накрая Талес съобщи:

— Всичко е наред.

Тези простички думи бяха посрещнати с взрив на аплодисменти в оперативния център. В този момент този малък триумф, който и да е триумф, носеше огромно облекчение.

После подът се разтърси като от раздвижване на грамадно заспало животно.

Шивоун се обърна към прозореца. Пукнатината в небето се разширяваше и реката от огън ставаше все по-ярка.

21:05 (лондонско време)

Хелена Ъмфравил се олюляваше по охровата равнина.

Стигна до малко възвишение. Изкатери го, ала то водеше само до същата неравна, осеяна с камъни земя. Тя сърдито продължи нататък.

Беше уморена като куче и скафандърът й никога не й се бе струвал толкова тежък. Нямаше представа откога върви — от часове във всеки случай. И все пак не се отказваше. Нямаше какво друго да направи.

Озова се на ръба на каньон и задъхано спря. Намираше се пред сложна система от дерета и скали, чиито склонове бяха осеяни с малки кратери. В редкия въздух на марсианския следобед гледката беше ясна чак до хоризонта. Това разваляше качеството й, разбира се — нямаше го онова замъгляване, което придаваше триизмерна огромност на земния Голям каньон. Все едно гледаше красива картина, нарисувана с ограничената марсианска палитра от охраво, червено и оранжево.

Не беше интересно. На Марс гъмжеше от каньони. Всъщност каньонът я ядосваше — напълно ирационална емоция. В края на краищата той не бе виновен за всичко това. Хелена изсмука и последната вода от запаса си.

Веригата от събития, обхващаща хилядолетия, беше почти пълна. Слънчевата буря бе разхищение на енергия естествено — ала далеч не толкова голямо, колкото някой ден можеше да причини човечеството, ако му се позволеше да зарази звездите.

Слънчевата буря свършваше. Въпреки че сравнително равномерните цикли на слънчева активност щяха да бъдат смутени за десетилетия напред, освобождаването на огромна енергия действаше пречистващо и ядрото вече се стабилизираше. Всичко това напълно съответстваше на предвижданията на поразително точните математически модели на слънчевото поведение, разработени от Юджийн Менгълс.

Ала тези модели не бяха и не можеха да бъдат идеални. И преди дългият ден най-после да свършеше, слънцето готвеше още една изненада за своите уморени деца.

Когато Михаил се включи с новината, Бъд за момент не можа да го понесе — избяга от контролния център, втурна се в каютата си и затвори вратата.

На очукания екран, развит на леглото, полковникът бавно прочете имената на жертвите. Това бяха главно инженери от поддържащия екип, които бяха останали навън в разгара на бурята — и доброволци като Марио и Роуз, които бяха отишли да заемат местата на падналите. Бъд ги познаваше всичките.

През петте години на своето съществуване общността на щита бе създала своя култура, която Бъд с всички сили поощряваше. Провеждаха спортни турнири в условия на безтегловност, имаше музика и театър, веселби и танци, големи обществени чествания като Деня на благодарността, Коледа, Рамазан, Песах и всеки друг повод, който успееха да измислят. Имаше и обичайните човешки бъркотии, тайни и явни любовни връзки, бракове, разводи — и едно убийство, престъпление, което бързо бяха разкрили. Въпреки всички предпазни мерки бяха родени две бебета, без видими отрицателни ефекти от бременността в безтегловност. Набързо ги пратиха на Земята заедно с родителите им.

Ала сега бе загинала една четвърт от тази общност, втората четвърт бе от тежко болни, а останалите също бяха пострадали, включително и той. Имаше много голяма вероятност да се разболеят от рак в бъдеще или облъчените им системи да откажат по друг начин. За това, което бяха направили днес, всички бяха платили с продължителността си на живот или със самия си живот — и нито един не се беше възпротивил даже когато го бяха призовали да направи най-голямата жертва.

За пред другите Бъд си бе придавал решителен вид. Но още преди началото на бурята му се беше наложило да направи ужасяващите изчисления на допустимите жертви. Имаше чувството, че е планирал смъртта на всички тези хора. И с всяка светла душа, която пращаше в ядрената пещ, с всяка нова смърт, прибавена към сметката, имаше чувството, че сърцето му наистина се къса.

Все още имаше да върши работа за оцелелите — до този момент успяваше да се успокои с тази мисъл. След толкова време в условия на микрогравитация героите от щита нямаше веднага да получат своите медали и паради. Всички щяха да се завърнат на Земята слаби като новородени котета и да бъдат подложени на шест месеца или една година рехабилитация, масаж, хидротерапия и програми за физическо натоварване, за да възстановят силите и издръжливостта си и минералното равнище на костите си — докато не станеха годни да се изправят пред един-двама президенти и да получат заслужените аплодисменти с награди.

Такива бяха плановете му за завръщането на неговите хора, с обич преповтаряни многократно в ума му. Ала сега това, изглежда, нямаше да се случи. Защото, ако вярно беше разбрал онова, което му казваха Михаил и Юджийн, тази невъобразима саможертва можеше да се окаже напразна и те спокойно можеха да са си останали вкъщи и да чакат бурята да ги изгори до крак.

Така не вършеше нищо полезно, по дяволите! Той дълбоко си пое дъх и се върна в контролния център.

Бисиса и Мира следваха тълпата към реката.

Стигнаха при Темза недалеч от моста Хамърсмит. Реката беше висока, придошла от дъжда. Всъщност имаха късмет, че не е излязла от бреговете си. Двете седнаха една до друга на една ниска стена и мълчаливо зачакаха.

На това място край речния бряг гъмжеше от кръчми и модерни ресторанти и през лятото човек можеше да изпие една студена бира и да погледа корабчетата и гребците в техните плъзгащи се по водата осморки. Сега кръчмите бяха затворени или опожарени, но в крайречните градини бе възникнал импровизиран палатков град и на един стълб отпуснато висеше знамето на Червения кръст. Бисиса беше впечатлена дори от тази организация.

Вече бе дълбока нощ. Лондонските предградия на запад още горяха и във въздуха се вдигаха стълбове дим и искри. На изток пламъците пресекливо облизваха стените на Лондонския купол. Дори реката не беше неуязвима. Повърхността й бе покрита с останки, някои от които тлееха. Сто на сто имаше и трупове, бавно носещи се към последния си гроб в морето. Бисиса не искаше да се взира по-внимателно.

Изпитваше смътно удивление, че още е жива. Но общо взето не чувстваше нищо. Беше я обзело усещане за изцеденост, познато й от военните учения: закъснял шок.

— О — каза Мира. — Благодаря.

Бисиса се обърна. През безжизнената тълпа се провираше жена с поднос, отрупан с полистиренови чаши.

Мира взе една от чашите и направи физиономия.

— Пилешка супа. И то от разтворимите. Пфу.

Бисиса отпи глътка.

— Цяло чудо е, че са се организирали толкова бързо. Но… да — пфу.

Отново се обърна към разрушения град. Всъщност не обичаше градовете и никога не беше харесвала живота в Лондон. Бе израснала в чеширската им ферма. Военната й професия я беше отвела в пустошта на Афганистан — и после на Мир, където се бе озовала в почти съвсем пуст свят. Апартаментът й в Челси беше наследство от една леля, прекалено ценен, за да се раздели с него, прекалено удобен дом за двете с Мира — но винаги бе възнамерявала някой ден да го продаде.

След завръщането си рядко беше напускала Лондон. След пустотата на Мир се бе наслаждавала на усещането на хора наоколо, милиони в своите удобни офиси и апартаменти, в парковете и по пътищата, натъпкани в тунелите на метрото. И когато бяха научили за опасността от слънчевата буря, се беше свързала с Лондон още по-дълбоко, защото градът и човешката цивилизация, която представляваше той, изведнъж се бяха оказали под заплаха.

Ала това бе град с дълбоки корени, в земята му лежаха костите на мъртвите от сто поколения. Дори гневът на слънчевата буря не можеше да се сравнява с това. Лондончани отново щяха да издигнат своя град, както го бяха правили винаги. И когато копаеха в земята, бъдещите археолози щяха да открият слой пепел и останки от наводнение, притиснат между вековните пластове на историята, като слоевете пепел, останали от Будика, Големия пожар и Втората световна война, други, които се бяха опитали и не бяха успели да изгорят Лондон до основи.

Слабо синьо сияние във въздуха над Купола привлече вниманието й. То беше толкова бледо, че трудно се виждаше в дима, и Бисиса не бе сигурна, че е реално. Обърна се към Мира.

— Виждаш ли го? Ей там — ето го пак. Онова синьо сияние. Виждаш ли го?

Момичето погледна нагоре и присви очи.

— Да, струва ми се.

— Какво е това според теб?

— Сигурно зарево на Черенков17.

След годините на обществено образование за слънчевата буря всички бяха специалисти по този проблем. Радиация на Черенков се наблюдаваше около ядрен реактор. Видимата светлина бе вторичен ефект, своеобразна оптическа ударна вълна, резултат от заредените частици, преминаващи през среда като въздуха по-бързо от съответната скорост на светлината.

Но точно това не се предвиждаше в сложната физическа последователност на слънчевата буря, поне не сега.

— Какво мислиш, че означава? — попита Бисиса.

Мира сви рамене.

— Слънцето крои нещо. Обаче нищо не можем да направим, нали? Вече не мога да се тревожа за нищо, мамо.

Бисиса стисна ръката на дъщеря си. Мира имаше право. Не можеха да направят нищо друго, освен да чакат под това неестествено небе, във въздух, излъчващ слабо синьо сияние и да видят какво ще се случи.

Мира допи чашата си и изхъмка:

— Дали имат още супа, а?

Бисиса гледаше от хеликоптера отдалечената на двеста километра западно от Пърт платформа в морето. Приличаше на петролна платформа, при това малка.

Не можеше да повярва, че ако днес всичко мине добре, това място ще се превърне в първия истински космодрум на Земята.

Хеликоптерът кацна малко тежко и Бисиса и Мира изскочиха навън. Бисиса потрепери, когато тихоокеанското слънце я връхлетя с цялата си сила, въпреки широкополата й шапка. Пет години след слънчевата буря — въпреки че самолетни ескадрили денонощно патрулираха над моретата, теглеха електронно заредени мрежи и изпомпваха химически вещества — озоновият слой все още не бе напълно възстановен.

Всичко това обаче, изглежда, не смущаваше Мира. Тя вече бе осемнайсетгодишна, бе намазана с крем против слънце като майка си, но някак си й стоеше елегантно. Всъщност днес носеше пола, нещо нетипично за нея, дълга и бухната, ала въпреки това явно изобщо не й пречеше, докато слизаше от вертолета.

По стоманената повърхност на платформата беше опънат червен килим, който водеше до няколко сгради и машини с неизвестно предназначение. Майка и дъщеря рамо до рамо тръгнаха по килима. От двете страни се блъскаха репортери с висящи над раменете им камери.

В края на килима чакаше да ги посрещне ниска топчеста жена: премиер-министърът на Австралия, първият абориген, заемащ този пост. На ухото й шепнеше помощник: очевидно я информираше кои са тези странно изглеждащи хора. Поздравите й бяха топли.

Бисиса не знаеше какво да каже, но Мира разговаряше уверено и очароваше всички. Беше си наумила да стане астронавтка — и имаше всички шансове да успее: астронавтиката бе една от най-бързо развиващите се области.

— Затова толкова ме интересува Космическият асансьор — рече тя. — Надявам се скоро да се повозя с него!

Никой не обръщаше много внимание на Бисиса. Днес тя присъстваше тук като гостенка на Шивоун Туук, по-рано Макгоран, ала никой не знаеше коя е, нито каква е връзката й с Шивоун — тя бе поискала така. Обективите обаче не се отделяха от Мира и тя се възползваше от това, малко присмехулно. Човек изобщо не можеше да познае в нея раздърпаната тринайсетгодишна бегълка от онази ужасна нощ след слънчевата буря. Беше станала много интелигентна и самоуверена млада жена — и се радваше на гъвкава красота, каквато майка й никога не бе притежавала.

Бисиса се гордееше с нея, но се чувстваше изоставена от другата страна на някаква неосезаема възрастова бариера. След многобройните удари, които беше претърпяла — преживяванията й на Мир, самата слънчева буря и следващите години на бавно и мъчително възстановяване — тя бе положила всички усилия да изгради наново живота си и да осигури стабилна основа за бъдещето на Мира. Ала в душата й все още цареше хаос и сигурно завинаги щеше да си остане така.

Бурята обаче някак си се беше оказала от полза за младежите по света. Тази нова порода, изглежда, черпеше енергия от предизвикателствата, пред които се изправяше човечеството. Което не бе много утешителна мисъл.

С други хеликоптери пристигнаха още гости и премиер-министърът отиде да ги посрещне.

Бисиса и Шивоун минаха през шатрата към центъра на съоръжението. Децата се втурнаха напред, най-после привлечени от нещо по-интересно, отколкото самите те.

В центъра на вниманието беше пирамида, висока двайсетина метра. Повърхността й бе покрита с мраморни плочи, които блестяха на слънцето. Тази непретенциозна структура бе котвата на Космическия асансьор, въже от нанопроизведен въглерод, което щеше да стига от Земята чак до геосинхронна орбита на височина трийсет хиляди километра.

— Погледни — посочи нагоре Шивоун. Ясното синьо небе се изпълваше със самолети и хеликоптери. — На тяхно място нямаше да летя наблизо, когато в атмосферата се развиват хиляди километри бъкивъглероден кабел…

Премиер-министърът на Австралия малко тромаво се изкачи по стълбичката на подиума до върха на пресечената пирамида — вдигна парче от кабела, който в момента предпазливо развиваха в земната атмосфера — лента с широчина около метър, но дебела само един микрон. И заговори:

— Много хора изразиха изненада, че консорциумът „Скайлифт“ избра Австралия за място на котвата на първия в света Космически асансьор. Защото е широко разпространен митът, че асансьорът трябва да е закотвен за екватора. Е, колкото по-близо, толкова по-добре, но не е задължително да е точно на него — трийсет и два градуса по на юг също е достатъчно. А в много други отношения това е идеално място. Тук в океана има малка вероятност от мълнии и други неблагоприятни климатични явления. Австралия е едно от най-стабилните места на Земята, и геологически, и политически. И сме на съвсем малко разстояние от красивия град Пърт, който очаква своята роля на важен център в новата транспортна мрежа между Земята и космоса…

И така нататък. С космическите проекти винаги било така, бе казал Бъд на Бисиса — смесица от глупости и чудеса. На земята винаги бе имало войни за територия и политическа агитация — но днес от космоса наистина щяха да спуснат кабел над главите на тази издокарана тълпа; днес, под слънчевите лъчи, щяха да завършат инженерен подвиг, който в детството на Бисиса беше изглеждал неизпълнима мечта.

Разбира се, Асансьорът щеше да е само началото. Плановете за бъдещето бяха удивителни: космосът най-сетне се отваряше и щяха да добиват метали, минерали и дори вода на астероидите, в орбита щяха да бъдат сглобени електростанции, големи колкото Манхатън. Очертаваше се нова индустриална революция и с притока на безплатна енергия в космоса имаше безгранични възможности за развитие на цивилизацията. Ала тежката промишленост, която толкова много беше вредила в миналото, включително добивът на изкопаеми горива и производството на енергия, сега щеше да бъде изнесена от планетата. Този път Земята щеше да бъде запазена за онова, за което бе най-подходяща за дом на най-сложната известна екосистема.

Щитът, първият грандиозен астроинженерен проект, вече беше унищожен, въпреки че части от него завинаги щяха да се съхраняват в музеите на планетата. Но не бе изгубена увереността, която бяха получили от успеха на проекта.

Само че в космоса нямаше да има само електростанции и мини. Слънчевата буря беше завещала на човечеството странни нови светове. Следи от живот на Марс, спали милиард години, сега се откриваха по цялата планета. Междувременно една нова Венера очакваше първите човешки стъпки. Почти цялата задушаваща атмосферна обвивка на тази планета бе отнесена. Сега Венера беше стерилна, бавно изстиваше и щеше да е годна за тераформиране, твърдяха някои специалисти — за да се превърне най-после в истинска сестра на Земята.

Отвъд преобразените планети, разбира се, ги очакваха звездите и още по-тайнствени загадки.

Ала в този момент, на този кръстопът в човешката история, пирамидалната кабелна котва напомняше на Бисиса за зикурата, който някога бе посетила на Мир, в един древен Вавилон, възкресен чрез хроноогъващата технология на Първородните. Онзи зикурат беше прототип на библейския мит за Вавилонската кула, абсолютната метафора на предизвикващото боговете човешко високомерие.

Шивоун я наблюдаваше.

— Много ми се ще да узная за какво си мислиш.

— Просто се чудех дали още някой тук си е спомнил за вавилонския зикурат. Но се съмнявам.

— Мир винаги е с теб, нали?

Бисиса сви рамене.

Шивоун стисна ръката й.

— Знаеш ли, ти се оказа права. За Първородните. Потвърдиха го Очите, които открихме в Троянските точки. Какво ще кажеш сега? Първородните са взривили слънцето, за да опожарят планетата — и са наблюдавали. Какви са тези същества, садисти ли са?

Бисиса се усмихна.

— Никога ли не си убивала мишка? Никога ли не си чувала как се налага да избиват слонове в африканските паркове? Сърцето ти се къса — но въпреки това го правиш.

Шивоун кимна.

— И не се извръщаш, когато го правиш.

— Да. Не се извръщаш.

— Значи са противоречиви създания — студено рече Шивоун. — Но са се опитали да ни погубят. Съжалението не ги оправдава.

— Да. Не ги оправдава.

— Значи сме в правото си да им попречим да опитат отново. — Шивоун се наведе към Бисиса и тихо продължи: — Вече започнахме да ги търсим. На обратната страна на Луната построихме грамаден нов телескоп. Михаил активно участва в този проект. Дори Първородните трябва да се подчиняват на физическите закони: трябва да оставят някаква следа. И разбира се, следите, които оставят, не може да са незабележими. Просто трябва да търсим на съответните места.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо трябва да смятаме, че Първородните са се намесили само тук? Спомняш ли си Пещ, избухналата звезда на Михаил? Започваме да разглеждаме вероятността това явление, а и редица други, също да не са естествени. После идва Алтаир, откъдето е дошла онази гигантска планета. Според Михаил през последните седемдесет и пет години около една четвърт от по-ярките нови — експлодиращи звезди, — които наблюдаваме, са съсредоточени в един малък ъгъл на небето.

— Първородните действат! — ахна Бисиса.

— А и да не видим самите Първородни, може да открием други, които бягат от тях.

— И какво тогава?

— И тогава ще ги потърсим. В края на краищата те искаха да ни унищожат, нали. Възможно е чрез теб да се е намесила някоя тяхна фракция — да ни е предупредила навреме, за да се спасим. Първородните пропуснаха единствения си шанс срещу нас. Няма да получат друг.

Говореше уверено, настойчиво. Но Бисиса се притесни. Шивоун беше видяла слънчевата буря, но на Мир Бисиса лично бе станала свидетелка на удивителното възпроизвеждане на един свят, на цяла история, и знаеше, че Първородните са много по-могъщи, отколкото можеше да си представи приятелката й. И не беше забравила далечното бъдеще на Земята, което й бяха позволили да зърне на връщане от Мир — затъмнение, планета, очевидно опустошена от война. Ами ако човечеството се забъркаше във война с Първородните? Хората щяха да са безпомощни като герои от старогръцка трагедия, замесени в дрязгите между разгневените богове. Имаше чувството, че бъдещето може да е много по-сложно и дори по-опасно, отколкото предполага Шивоун.

Ала всичко това не зависеше от нея. Тя погледна Юджийн и Мира, безстрашно обърнали лица към светлината на слънцето. Бъдещето и всичките му богатства и опасности бяха в ръцете на новото поколение. Започваше човешката одисея в пространството и времето и никой не можеше да каже докъде ще доведе тя.

Разнесе се колективно ахване и лицата се вдигнаха нагоре като цветя.

Бисиса заслони очи. И ето че в небето, сред роящите се самолети и хеликоптери, от космоса се спусна лъскава нишка.

В тази система на една тройна звезда светът орбитираше далеч от централния огън. Скалисти острови стърчаха над лъскавия лед, черни точици в бял океан. И на един от островите имаше мрежа от кабели и антени, искрящи от скреж. Това беше наблюдателен пост.