Сънят е кладенец, от който изплувам като мехур­че. Водата е черен мед. Ръцете и краката се опитват да раздвижат нощния сироп. Разкъсвам клепачи, чак ми засмъдява, оголвам полезрението си.

Потта кипи, а сърцето се втурва в бяг. За миг си по­мислям, че звукът е от звънеца на бара в Ермита. Звъ­нецът, който заповядва да изляза от задната стаичка. За щастие обаче ръката ми напипва нещо, очите се от­варят и наоколо си е стаята със синкаво-сивата нощ на игра.

Спала съм ужасно дълбоко, както винаги, когато Пенти го няма. Когато съм сама, още с лягането усе­щам как пропадам и се въртя, няма нужда да напрягам всяка частица от тялото си, както когато Пенти е до мен. Няма нужда да се събуждам от всеки шум. Кога­то Пенти спи, звучи сякаш някой се задушава.

Като се замисля, тонът изобщо не прилича на ясния и ужасяващ звънец от бара в Ермита. По-интензивен е, по-рязък и конвулсивен. Зън-зън-зън ечи в празно­то антре, от което Пенти е изнесъл всички горни дре­хи за времето, през което ще пътува - заключил ги е в дрешника. Нахлузвам пантофите и вземам халата от стола. Звъни се отново и отново, сякаш някой е изпад­нал в страшна нужда. Издърпвам табуретката от киле­ра, качвам се върху нея и надзъртам през шпионката.

Мъжът от горния етаж звъни на вратата. Той е ви­сок и светъл, къдрокос. И преди съм го виждала на стълбището, веднъж.

Научих се винаги да гледам през шпионката. Пенти не иска да отварям на никого, освен на онези, за които той е наредил. Шпионката е кладенец, където живеят малки извити човечета. По много пъти на ден стъпвам на табуретката и гледам към стълбището. Там рядко минават хора и винаги, когато видя някого, това е на­града. Мъжът завърта отново звънеца и отмята коса. Отказва се.

Дори не знам защо постъпвам така. Ала отварям вратата предпазливо.

Той говори на бърз фински, от който прихващам по някоя дума тук и там. Думите имат ъгли и извивки, и дълги места, които трябва да се изговарят с уста, раз­творена чак до гърлото. Цяло щастие е, че не ми се на­лага да говоря на фински много-много, понеже Пенти не обелва и дума, пък и аз не излизам никъде.

Моли за извинение. Казва името си, което не разби­рам добре, но наподобява Мигел. Обяснява, че живе­ел на горния етаж, натяква нещо за храна, повтаряйки дума, която изобщо не схващам.

Мъжът изглежда забелязва, че не разбирам. Досега е виждал само собствената си тревога, ала сега долавя и моята. Започва да говори на английски, за да разби­рам по-добре, но пак доста слабо, защото у дома си го­ворехме на чавакано и разбира се, тагалог, а не успях да ходя дълго на училище.

Ще опитам някак да я компенсирам, мисля си, дока­то пъхам треската в микровълновата фурна. Би тряб­вало да е от Филипините, понеже говореше малко ан­глийски и испански, но така очевидно прилича на ази- атка. Дали има и шестнайсет? Явно булка, която Сър Вили[9] или някой от колегите му е уредил за дядката от долния етаж.

И нямат котка. Лицето ми грейва. Как не се сетих по-рано с каква цел се купуват изящните, меки, черве­ни кожени ремъци.

Завъртам копчето до режима за топене и включвам фурната. Щом забръмчава, ушите на трола потрепват, сепва се, но тъй като не се случва нищо заплашител­но, пак се успокоява. Из стаята се разнася миризма­та на риба, вадя паницата от микровълновата и прове­рявам с пръст; треската е топла в краищата, вече се е посварила до бяло, в средата е ледена, но по-голямата част е достигнала стайна температура и наподобя­ва сивкаво желе. Изрязвам с нож размразените пар­чета, поставям ги върху фолио и го отнасям на пода в гостната. Ноздрите на трола потрепват, но не проявя­ва никакъв интерес към миризмата на риба. Вземам я в ръка и присядам на ръба на леглото. Очите с верти­кални зеници се притварят и ме поглеждат. Поднасям рибата по-близо до ноздрите, до устата му. Подушва я вяло, отегчено, после пак затваря очи и извръща глава с почти човешки маниер. Извива хилавия си, черен ко­калест гръб към мен, а от корема му се надига съвсем слаб, но доловим звук: къркорене от глад.

Превръщането на човека в животно или друга близка метаморфозна връзка между човека и животното е почти универсален митологически аспект, митологически пласт, основан най-нагледно върху „животинските превъплъще­ния“ в шаманизма и тотемизма. Най-общо животинските метаморфози и родствени отношения в различните култу­ри се свързват с будещ страх хищник, характерен за въ­просния културен ареал (в Азия - тигър, в Южна Америка - ягуар, в Европа - вълк, а в Скандинавия - мечка и особе­но специфично - трол). Същностите на хората и животни­те се размесват и около животните се развива сложна нара- тивна традиция, към която - например в историите за вър­колаци - се прибавят строго определени закономерности, като въздействието на пълнолунието, убиването със сребъ­рен куршум, начините на превръщане във върколак и т.н. Във Финландия може би най-голямата част от този конвен­ционален митологичен материал се отнася именно за трола.

Финските предания за произхода на троловете са придо­били християнски нюанси поради псевдохуманоидния вън­шен вид на тези създания. Според една от версиите троло­вете са възникнали, когато Адам и Ева си направили толко­ва много деца, че самите те изпитали срам и скрили част от тях в пещери, за да не ги забележи Бог. Децата били при­нудени да обитават земните недра толкова дълго, че се пре­върнали в тролове. Подобно предание е известно и в Ис­ландия. Друга финландска версия разказва, че троловете са се зародили по времето на потопа. Мързеливите хора не си направили труда да последват примера на Ной, като по­строят ковчези, а наместо това потърсили убежище от водната стихия в планините. Платили за времето, прекарано в пещерите, като след оттеглянето на водата се оказали превърнати в тролове. От тези истории става ясно, че тролове­те са смятани за деградирали представители на вид от чо­вешката раса. Сходни схващания се съотнасят например и към човекоподобните маймуни в множество примитивни култури.

От гореспоменатите скандинавски представи следва, че троловете са създадени от Бога представители на Сътво­рението - а не свръхестествени създания - но по един или друг начин са се противопоставили на Божията воля. Све­щениците са полагали усилия да заличат свързаните с тях езически схващания, ала част от вярванията са се съхрани­ли и след установяването на принадлежността им към жи­вотинските видове. Интересно е също така, че под влияние­то на християнството множество народни поверия за тро­ловете и демоните са се превърнали в истории за дявола. Във Финландия например са познати стотици разкази за хитри хора, които правят за смях или измамват известния с глупостта си дявол - който в по-старите версии почти без изключение е трол. От тези истории става ясно, че в мина­лото ни хората са изпитвали нужда изрично да подчертаят своето собствено превъзходство и преимуществата си пред въпросните човекоподобни същества.

Характерните атрибути на митичните тролове са грозо­тата и силната окосменост, както и обитаването на плани­ни и скалисти местности. Те са представители на тъмни­те сили, превръщали се в камъни на дневна светлина. Чес­то троловете са смятани за слуги на дявола, които дебнат хората нощем и ги отвличат в пещерите си, „отнасят ги в планината“. Жертвите си обикновено убиват или държат в плен, докато не полудеят.

Подобни злонамерени тролове намират място и в скан­динавската викингска традиция. Один и братята му убиват великана Юмир, чийто разлагащ се труп загъмжава от чер­ни и бели ларви. Боговете ги привикват и им даряват фор­ма и разсъдък. От черните ларви, по природа коварни и ве­роломни, те създават троловете. Тъй като троловете по си­лата на мита са произлезли от плътта на Юмир, от която води началото си и земята, боговете решават, че е редно да продължат съществованието си като част от пръстта и ка­мъните. Ето как стават подземни обитатели, и при все че се подлъгват да излязат на дневна светлина, те се превръщат в камъни като възмездие за своето престъпление. От дру­га страна в поетическата Еда, поемата „Пророчеството на ясновидката“, тролският род се числи към коляното на въл­ка Фенрир. Троицата вълк-трол-човек сама по себе си е ин­тригуващ аспект, хвърлящ светлина върху митовете за вър­колаци.

Финската традиция познава и добронамерени, безобид­ни тролове, живели в толкова сговорни взаимоотношения с хората, че дори съществуват схващания за техни бракове в именити родове. Налични са и множество истории за моми­чета, родили деца от тролове, и младежи, тръгнали да тър­сят тролска съпруга, по модела на силно архаизирани мито­ве за свързване в съюз с животни.

Предания за разменяне на малки тролчета с човешки деца са познати от Китай чак до племената на северноаме­риканските индианци. Макар трольт никога да не се е разпространявал като вид отвъд Беринговия проток, възможно е предците на индианците, преминали в Аляска от полу­остров Чукотка, да са пренесли със себе си тази фолклорна традиция. (Срв. напр. чудовището от Аляска alascattalo, кръстоска между лос и морж, чието наименование етимологически напомня лапландското създание staalo, вероят­но вариация на мита за трола). Съществуват основания да се твърди, че това същество хилядолетия наред е заемало особено значимо място в символиката на северните народи.

Гледа ме като кутре, а в червеникаво-жълтите му очи тлее жар.

Лежи свито на кълбо. Приближавам се предпазли­во до леглото, присядам на ръба до него с притаен дъх и се взирам в издигащия се черен, хилав хълбок, в без­помощното му, но жилаво същество. Внезапно протя­га лапа. Дългите, ловки пръсти с нокти на звяр се при­ближават и аха да дръпна ръката си, ала не го правя, не го правя и пръстите му обхващат китката ми за миг, тънката, гореща лапа ме докосва, мимолетно, и в очи­те ми напират сълзи.

Изминали са три дни, а то просто не се храни.

- Я! - възкликна черният кълвач учудено и погледна на­долу. Там съзря същество с човешки облик, около педя на ръст, действително покрито с гъста, кафява козина, на уши­те - снопчета косми като на катерица, а към тях и малка, смешна топчеста опашчица, подобна на заешка. Очичките на създанието защъкаха весело и дружелюбно нагоре към кълвача. Вярно, може би изглеждаха твърде малки, ала причината за това вероятно се криеше в обемистия нос и също толкова голямата уста под него, която, разтягайки се в радостна усмивка, разкри красиви, перленобели редици зъби. Ръцете и краката май и те идваха възедрички, а ко­жухът имаше опърпан вид, като от темето на съществото връз тила му висеше дълга коса. Очевидно беше миниатю­рен горски трол, току-що разбудил се от зимния си сън - не съвсем роднина, а може би най-много втори братовчед на онези огромни, черни хищници, дето лете дебнат плячката си из лапландските камънаци - гномче, познато от приказ­ките ситно и дружелюбно създанийце.

Оставям детската книжка в читалнята на библиоте­ката. От описанието стигам до извода, че Юрьо Коко никога не е виждал истински трол на снимка. Но как­то пише в преровената за думата ТРОЛ камара книги до мен на масата в читалнята, това никак не е чудно: слу­чаите на забелязани екземпляри са били изключително редки, а фотографиите - още повече, до късно през 70- те години, когато вече излизат на мода автоматичните фотоапарати с мотор за превъртане, гюметата и варденето на леш седмици наред. Едно време не се е стигало чак до лов на тролове, понеже месото им е негодно за консумация, а труповете смърдят отвратително. Знае се, че зимните им кожуси за кратко са излагани на пазара: есенно време руснаците до някаква степен практикува­ли лов с капани, но било доста нерентабилна хамалщина. Троловете попадали в клопките изключително рядко, а ловът с пушки бил почти невъзможен, та нали са без­шумни и бързи нощни животни. И с кучета опитвали, но резултатите били плачевни; троловете или безапела­ционно ги отклонявали от следите, или пък, ако случай­но ги заловели, разкъсвали кучетата с ярост на камикадзе. Притежатели на темперамент от типа на бултериера, развъжданите в Русия „тролски кучета“ все пак си остават известна порода. Тя е разновидност на карелските хрътки за мечки и се говори, че в тях има повече от Щипка вълк и хъски. Въпреки това лов с „тролски куче­та“ (носи се слух, че точното название е ладожка хрътка, Исусе Христе) не се е практикувал отколе.

Не си е заслужавало и издирването на тролове в зимните им леговища, за разлика от мечките, тъй като подбирали толкова непристъпни бърлоги за хибернацията си, че най-често дори самото дебнене на пролу­ките за дишане се оказвало съвършено безсмислено. Може би и не си е струвало труда да бъдат преследва­ни с нагласата, че биха се конкурирали кой знае колко с хората за дивечовите пасища: зиме по полята от тях нямало и помен, пък и лятно време се вълнували по­вече от леминги, отколкото от лосове. Да, някоя и дру­га година за главите им се плащали пари, понеже ас- лаките в Лапландия заревали, че лакомците и сталове- те беснеели сред стадата им както бирниците - нико­га дотогава, после обаче се намесили природозащит- ниците и застъпниците за правата на дивите животни.

Гмуркам се още по-надьлбоко в сведенията: някои ханзейски търговци познавали термина „Spukenfell“ или „призракова кожа“ - рядка и скъпа материя, ми- тична до степента на мумифицираните морски сирени и роговете от еднорози. През първите години на XX век в Русия успели да уловят някой и друг трол с капа­ни, а достигналите оптимални размери мъжкари бива­ли одирани, говори се, че сгъстената за зимата коприненочерна призракова кожа била внушителна гледка. Някакъв си член на политбюро имал такава пред ками­ната в гостната на своята дача - с главата, оставена на мястото ѝ. Отвратен съм.

Препрочитам Коковото описание на трола. Всъщ­ност не е чак толкова фрапиращо погрешно, като из­ключим размерите; да, кафявият кожух действително е катраненочерен, на ушите няма и помен от снопчета, а тази „смешна топчеста опашчица“ - леле, каква сте­пен на унижение - представлява свистяща като кам­шик, коронована с пискюл змия, трепкаща антена на настроенията. Обемистият нос, хмм, може би на по- късен етап, когато лицето се поизточи в муцуна; пък и устата не е неестествено голяма, а „разтягайки се в ра­достта усмивка“, наистина оголва перленобели редици зъби, ала в цялата си прелест, те са остри и нащърбени като острието на трион, с кучешки зъби като турски кинжали. Ръцете - предните лапи - и краката дейст­вително са големи на фона на цялото тяло, леко напо­добяват лапите на рис. И макар кожухчето му от вре­ме на време да добива опърпан вид, от темето не расте коса, а обилна черна грива, сякаш в гората живее съ­щият онзи фризьор, сътворил имиджа на Тина Търнър.

Прелиствам „Песи и Илюзия“ по-напред. Животни­те и растенията се скъсват от приказки, следва описа­нието на сладко малко момиченце с големи сини очи, чудно ясни, с бяла къдрава коса - като облаче в слън­чев ден. Феичка.

Тролът и феичката се представят - това са Песи и Илюзия - не е особено трудно да се досетиш, пред­вид заглавието на книгата; единият е песимист, други­ят - илюзионист - колко остроумно. И тъй като техните названия са умалителни с оглед на дребничкия им ръст, Илюзия заявява, че двамата са другари по съдба...

Затварям книжката. Мислите бушуват в главата ми.

А какъв ми е на мен?

Питомец, нещо като гълъб със счупено крилце? Или пък екзотичен домашен любимец? А може би вре­менен гост, вярно, чешит, но съвършено обаятелен, който все някой ден, когато му дойде времето, прос­то ще си отиде?

Или какво?

Питам се, без да си дам отговор.

Протягам се и грабвам следващата книга.

Изложен е в музея на долния етаж на библиотека­та, зад стъклена витрина, подобен на буреносен облак с аеродинамична форма. Козината му е загубила мно­го от черния си гланц през годините, прекарани под стъкления похлупак. За компания и модел на среда­та му на живот са надонесени какви ли не клонки, ли­шеи и камъни от стиропор с изтъркан вид. Поставен е в леко приведена поза, дългите и сръчни пръсти на предните лапи се протягат към стъклото, та който се доближи до витрината, инстинктивно отскача по-назад. Муцуната е изкривена в гримаса, а внушителните по размери зъби са тъмножълти - навярно вследствие на продължителната консервация. Забелязвам, че пре­параторът е разполагал с погрешни сведения за очите на трола: стремежът да бъде изобразен яростен и за­страшителен звяр е предаден по трогателен начин чрез стъклени кафяви очи, на вид заблудени, които навярно биха подхождали, да речем, на мечка, ала ни най-бегло не наподобяват истинските: големи, скосени огне­ни очи, чиито ириси представляват вертикални цепки. Притискам ръка, нос и устни о стъклото. Замъглява се около устата ми, когато прошепвам:

- Помогни ми.

Преди около десет милиона години предполагаемият ни прадядо, маймуната от миоцена, навярно е прекарвал дните си из високите върхари на дъждовните гори, които по оно­ва време са покривали по-голямата част от територията на Африка.

Подобно на шимпанзето и горилата, той трябва да е но­щувал винаги на различно място, ограничавайки обаче аре­ала си на придвижване до няколко безопасни квадратни ки­лометра, където храната е била гарантирана, дъждът се е стичал на вадички по стволовете на дърветата, а след това слънцето е шарело листата с точици, и където, прехвърляй­ки се по лианите, той е бил в състояние да се избави от деб­нещите по земната повърхност заплахи.

С края на миоцена обаче дърветата започват да намаля­ват. По неизвестни досега причини Средиземно море из­глежда е погълнало близо шест процента от морската сол по света. Поради понижената солна концентрация, обкръ­жаващите южния полярен континент морета започват да замръзват. Обемът на континенталния ледник се удвоява. Морското равнище спада; а Средиземно море, образувало виадукт над Гибралтар, се превръща в огромна солна рав­нина.

Африканските дъждовни гори се свиват до отделни гнезда - където и до днес се подвизават маймуни, обитава­щи дърветата - като по източното протежение на континен­та растителността се превръща в мозаечна савана: комби­нация от открити гори и тревни площи, в които се редуват влажни и сухи периоди, обилие и недостиг, потопи и пресу­шени езерни дъна. Това е домът на австралопитека.

Подобна е и съдбата на неговия особено далечен родни­на - развилата се в джунглите на Югоизточна Азия котеш­ка маймуна фелипитек. И тя се принуждава да изостави високите клони на дърветата, приспособявайки се към един нов на вид, променлив терен. Липсата на храна я заставя да се насочи към нов дом, към равнините на Източна Азия, а в крайна сметка и Сибир.

Както австралопитекът, така и фелипитекът са били животни, които са ходели, а навярно и пренасяли товари; изправеният вървеж, с който е свързано развитието на дел- товидните мускули, изглежда е резултат от пренасянето на тежести, вероятно плячката и потомството, от едно място на друго. Следователно техните широки рамене, дълги ръце и леко прилепващите пръсти на краката подсказват, че те, поне в праформите си, отчасти са живели по дърветата или са търсели там сигурни убежища.

Стълбището е огромно ухо, в което звънецът зън- зън-зън става все по-слаб, докато съвсем не заглъх­ва. Стоя на вратата на Микаел, ала той не си е вкъщи. Забелязах, че последния път го срещнах в същия час, но въпреки това го няма. Не смогнах да погледна през шпионката дали се прибира, понеже трябваше да чис­тя и изпера много дрехи, а шумът от пералнята заглу­шава стъпките на стълбището.

Сега обаче изотдолу долита звук, извръщам се, а сърцето ми мигом затрептява — не знам дали е страх или напразна надежда. Онази дружелюбна жена, дето говори бързо и живее срещу нас, се качва по стълбите, макар да не е от този етаж. Бих се събрала само в еди­ния ѝ крачол. Веднъж Пенти я повика да отвори врата­та, понеже си бе загубил палтото заедно с ключовете в джоба му. Жената вечно ходи с един и същ гащеризон, обшит със заоблени парчета плат, и големи, поклаща­щи се обеци. Пита ме каква работа имам при Микаел, накривила усмихната глава, сякаш ѝ се ще да си при­даде истински дружелюбен вид, макар същевременно въпросът ѝ да звучи леко сърдито.

Микаел е пъхнал в процепа за писма доста скъпо испаноезично списание с цветни снимки. За щастие, Пенти не е бил у дома, когато го е донесъл. Към кори­цата Микаел е прикачил с кламер картичка, на която е написал на английски и смехотворен испански „благо­даря за помощта“ заедно с името си. Микаел, не Мигел. Сигурно си е помислил, че говоря испански добре, ала успявам да разчета едва някоя и друга дума. Вече не се намират кой знае колко филипинци, които да владеят испански. Всъщност не умея да чета осо­бено гладко и на английски. Картинките в списанието обаче са красиви и лъскави.

Разбира се, не споделям всичко това, само ѝ показ­вам консервата котешка храна и вратата. Не може да мине през процепа за писма, твърде обемиста е. Око­ло нея увих хартия, на която написах на английски „За котката ти, благодаря за списанието, Паломита“, пристягайки я с ластик. Жената се навежда като карирана планина. Заговаря на съвършено бавен фински, вни­мателно криви уста на всяка дума. Разбирам я да каз­ва, че се налага да дойда друг път, освен ако не предпо­читам тя да предаде пакета. Протяга ръка със стегнати пръстени. Клатя глава, не желая да го давам. Дълго ми отне да събера парите за консервата.

Списанието скътах в коша за пране. Пенти никога не го докосва.

Жената си тръгва с великодушно смигване. Бързам към апартамента. Налага се да скрия и котешката хра­на в очакване на нова възможност.

И аз не знам какво разчитах да открия в библиоте­ката. Справочник с красива, лъскава корица и загла­вие Изхранване на диви зверове в домашни условия? Само щях да прегледам азбучния показалец: росомаха, пор, рис, мечка, бялка, о, виж ти, трол. После прос­то щях да напазарувам от халите.

Връщам се на компютъра в библиотеката, за да про­веря дали не съм пропуснал някоя книга. Една от пре­пратките е особена: детският музикален отдел? Въз­дишам и тършувам за по-ясни сведения. Ето ги и тях - песничка и текст.

Само при вида на откъса той зазвучава в ума ми. Знам го наизуст, както и всеки друг, макар никога да не съм го слушал. Никога до този миг, когато оставям познатата мелодия и думите да мелят в мозъка ми като джубокс.

- Не знам с какво да нахраня смененото дете - рече же­ната на мъжа си една сутрин. - Не иска това, дето му го сла­гам на масата.

- Нищо чудно - отвърна той. - Не си ли чувала, че тро- ловете не поглеждат друго, освен жаби и мишки?

- Та ти не можеш да очакваш от мен да изляза на гьола, че да му диря храна - каза жената.

- Не ще и дума да искам това от теб - отговори мъжът ѝ. - Най-добре, чини ми се, да го оставим да умре от глад.

Отварям вратата на магазина. Звънчето издрънчава. Вратата се затваря.

Поздравявам продавачката. Посочвам едно. Тя ми задава въпроси, които не чувам добре, клатя глава, безразлично ми е, няма значение. Продавачката вдига вежди. Няма значение?

Накамарява пред мен странични предмети, все пак съм се нуждаел от тях, трябвало ми това и онова. От­казвам безпомощно, вземам кутията и пъхам в ръката ѝ банкнота, прибирам си рестото и касовата бележка.

Звънчето издрънчава.

Животните, които се ловуват взаимно, се нуждаят от умението да хапят и да си служат с нокти. Трябва също така да бъдат бързи, хитри и изключително търпеливи.

Лисицата е известна с лукавите си ловни подходи, въл­кът пък е упорит преследвач, способен да гони жертвата си мили наред. Рисът дебне с невероятна издръжливост, тро- льт се придвижва по-безшумно от сянка, а видрата е бърз и умел плувец.

Колкото по-централно място заема месото в диетата на дадено животно, толкова по-остри са неговите предни кът­ници и толкова по-безжалостно е по природа. Невестулката разсмива с любопитството си, но същевременно е тъй не­поколебима, че се случва да нападне и по-едри животни от нея самата, а не се страхува и от човека, ако се натрапи в леговището ѝ.

Язовецът и късоопашатата мечка са придирчиви: за тях са достойни само деликатесите от растителното и живо­тинското царство; като същински чревоугодници те обичат храна с особено изявен вкус, дори развалено месо. Потай­ният трол също понякога налита на леш, но поначало под­хожда по-избирателно към храната си.

Отварям кутията и пускам морското свинче на пода.

Затварям очи, за да си внуша, че в действителност не го правя. Свинчето има гладка и пухкава козина, то­пло е, розовото му носле трепка, мустаците се покла­щат. Бяло, на кафяви петънца. Всъщност е адски, ама адски сладко.

Да го изпапкаш.

Телефонът звъни вече незнайно колко пъти, преди Микаел да отговори. Когато най-сетне вдига слушал­ката, той е задъхан, преглъща и кашля.

- Да не би да повръщаш? - закачам го.

- Кой е там? - гласът му е развълнуван.

- Марти.

- Мартес - Микаел издиша думата. Не е вярвал, че ще се обадя. Не ми благодари за последната ни среща, нито се извинява, добър знак, не иска да си спомня за цялата тая работа. Дълго си блъсках главата на кого друг бих могъл да звънна по въпроса, освен на него, но не успях да измисля.

Мразя да се нуждая от някого.

Най-много мразя да се нуждая от някого, с когото не съм имал намерение да разговарям повече. Дейст­вително фактът, че и той има нужда от мен, че съоб­щението ми е важно за него, облекчава това досадно, глождещо чувство, че има вероятност да изтълкува обаждането ми погрешно. Инстинктивно се дистанцирам, тегля стръвта по-отдалеч.

- Бързаш ли? Звучиш припряно. Мога да звънна и по-късно.

- Не, не, нищо ми няма. Карай направо.

На заден план долавям особено, енергично шумоле­не и пращене в неравномерен такт.

- По една случайност имам проект за теб. В състоя­ние ли си да работиш?

Мощно дращене, сякаш някой прокарва метална ви­лица по пода или тапета. Глух удар. Втори.

- Средна работа, два-три ангажимента тази седми­ца, после имам повече място в програмата. Кажи?

Два светкавични дращещи звука.

- Ще успееш ли още за началото на другата седми­ца?

- Ами направо в понеделник. Само да уговорим час...

Дращене, глух удар, пронизителен писък и говорът на Микаел секва в учестено, ужасено вдишване.

- Какво всъщност става там?

На два-три пъти Микаел си поема дълбоко дъх.

- Аз гледам... видео, една такава... експериментална история. С брутални ефекти, наистина.

- Ахаа? В какъв жанр?

- Ами, да речем... хорър.

Прибирайки се у дома с поредната камара книги, изпаднал в еуфория по повод на срещата, тъй близ­ка, о, тъй близка, стъпвам в първото си тролско лайно. Само някой да дръзне да ми се оплаква от безрадост­ните си завръщания вкъщи, когато децата са пригот­вяли карамелени бонбони и са оставили кухнята непо­чистена или пък мъжът лежи на дивана с два проми­ла и половина - във всеки случай на никого от тях не се налага да гази из тролски тор в собственото си ан­тре. Разбира се, нечистотиите са били грижливо укри­ти под изтривалката, така че кракът ми да ги размаже и по паркета, и по килима.

За разнообразие не лежи на леглото ми, а лениво тръска на пода гумената мишка, която му купих и от която не е останало много повече от един сивкав труп. Апатичен е, а очите му са лишени от блясък, макар че определено няма как да е гладен. Естествено, знам, че денем е пасивен, но не се движи кой знае колко пове­че дори и нощем.

Трябваше ли да му даваш твърда храна, пита едно заядливо гласче в главата ми, докато взимам лопата и кухненска хартия, полагайки усилия да не дишам през носа, преди да съм изстъргал акото, за да го изхвърля. Опитвам се да не го гледам, тъй като знам от какво се състои; не искам да виждам дребни костички, нито кафеникаво-бели снопчета козина.

Връщам се в гостната, а гласът ми е неподправено гневен.

- Кой се е изакал на пода!

Тролът ми хвърля бегъл поглед, преди да извърне глава с безразличие; мишката за игра е значително по- интересна. Купих котешка тоалетна и я оставих в ку­тия в ъгъла на банята, но дори не я докосва. По ня­каква причина ходи да пикае на тамошния под, може би заради съвсем първия път - някак си е маркирал мястото, а локвите се изплакват в канала на плочките. Но що се отнася до тази дилема с демонските лайна - здраво съм я закъсал.

- Какво ли ще правя с теб, Песи? - въздъхвам и ми отнема няколко десетки секунди да осъзная, че съм му дал име.

Един ден, докато се разхождал из гората, тролът се на­тъкнал на мечка, която тъкмо си дълбаела леговище за зи­мата. Тролът я попитал:

- Какво правиш тук?

Мечката отвърнала:

- Бягам от мъжа.

Продумал тролът:.

- Аз пък не мисля, че би се намерил мъж, от когото да се боя.

Мечката казала:

- Трябва да се страхуваш от онзи мъж, който има оръ­жия. Тръгни по главния път и няма как да не срещнеш чо­век, от когото да се пазиш.

Тръгнал тролът да се скита по пътя и ето че пресрещнал младо момче. Попитал го:

- Ти мъж ли си?

Момчето отговорило:

- Не съм мъж, едва започвам да възмъжавам.

Тролът го заобиколил и си продължил по пътя. Тогава съзрял насреща си стар дядо и го попитал:

- Е, а ти да не би да си мъж?

Старецът отвърнал:

- Не съм мъж - бях, ала вече не съм.

Тролът и него подминал, повървял още малко по глав­ния път, ходил що ходил, насреща му - войник на кон. Тро­лът попитал:

- Е, а ти да не би да си мъж?

Войникът отвърнал:

- Мъж ме нарече и мъж съм си.

Тогава тролът извил нокти и понечил да го връхлети. Войникът грабнал пушката си и стрелял по опашката му, та космите ѝ опадали - само пискюлът останал накрая. Тро­лът извърнал светкавично глава, решен да захапе войника, ала онзи извадил сабята си от ножницата и драснал по една права резка върху всяко едно от очите му. Тролът се прину­дил да си плюе на петите, върнал се по същия път, по кой­то бил дошъл, и се натъкнал на мечката. Мечката казала:

- Вярваш ли вече, че трябва да се боиш от мъжа?

Тролът вярвал, та и той се хванал да си построи легови­ще, както прави всяка зима от този ден насетне.

Биологът, с когото разговарям по телефона, се хва­на на обяснението ми, че съм журналист и пиша мате­риал за дресираните животни. Той самият допуска, че темата засяга цирковата етика - страхотна идея, каква­то никога не би ми дошла наум за прикритие - та засега сме обсъдили слоновете, мечките и морските лъ­вове.

- Често се срещат дресирани лъвове и тигри - на­сочвам го. - А домашните диви зверове? Според вас възможно ли е мечката или например... тролът систем­но да бъдат обучавани? - питам го непринудено, ся­каш между другото.

Специалистът ми изнася дълга лекция, от която раз­бирам основно това, че вълците например са особе­но податливи на дресировка, тъй като живеят на глут­ници - някой си проклет Гжимек, чието име този бу­хал ми дешифрира буква по буква с умопомрачително прилежание, подробно е проучвал въпроса - следова­телно се подчиняват на онзи, който има авторитет, пък бил той и човек. Друго е положението с котките, като например лъвовете и тигрите - те поначало са изклю­чително независими и не биха свършили нищо без не­посредствено възнаграждение. В крайна сметка всич­ко зависи от социалния модел на животното.

- Социален модел? - интонацията ми е изкуствено въпросителна, като на лош актьор.

- Разполагаме с доста оскъдни сведения по въпро­са. Според една от теориите троловете навярно живеят в някакъв вид микрогрупи, подобно на лъвовете, като в тях се наблюдава известно йерархично поведе­ние. От друга страна тигърът например е териториал­но животно, той ловува сам и не търпи други индивиди на своя територия. Разбира се, възможно е и да про­явяват разпределение с мъжки алфа-индивид подоб­но на семействата шимпанзета - сравнително дезорганизирана на вид общност, предвождана например от най-едрия мъжкар. По този начин той се ползва с пре­димство по отношение на чифтосването с женските от групата и т.н. Понастоящем тази хипотеза в изключи­телна степен се основава на предположението, че кон­вергенцията с приматите може да се е проявила и на равнища, различни от външния вид...

Изобщо не се чувствам по-просветен, когато гласът на онзи тип сякаш се разбужда.

- И все пак най-добри резултати се постигат, когато обучението на животните започне още от малки. На­гради и наказания в допустимо съотношение... Спом­ням си, че съм чувал за дресиран трол, показван по па­наирите някога малко преди войните - очевидно същи­ят екземпляр, който в момента е препариран и изложен в Природонаучния музей на Тампере...

Потръпвам при спомена за избледнялата животин­ка в стъклената витрина и тоталното ѝ падение. Дре­сиран трол.

- Та едрите диви зверове са се превърнали в нео­бичайно популярна тема, непосредствено след онези случаи в Йоенсуу и Куопио...

Йоенсуу и Куопио? - питам се, без да проумявам каквото и да било.

- А в кое издание ще излезе материалът? - чуди се той, но дотогава вече съм затворил.

Понеделник. Утре е понеделник.

Можел е да звънне и на други. Не знам колко още да се надявам, аз не смея да направя и крачка. Той обаче се обади, да не повярваш.

- Келвин Клайн? - питам и се навеждам към Микаел, а носът ми едва не докосва косата му. Бледите му бузи внезапно поруменяват. Мъжът е бдял.

- Какво?

- Афтършейвът. Сменил си марката.

Микаел леко ми ухае на Клайн Уан, на бор, лимон и подправки, и нещо в мен потръпва. Ала в момента, в който ме поглежда като кутре в опит да открие в очи­те ми нещо, което го няма там, започва да ми лази по нервите. След онези две вечери по баровете, струва ми се, съм му дал да разбере, че е ударил на особено здрав камък. Сега обаче се нуждая от него, затова се навеждам и го подушвам нежно, като кон - боязливо жребче. Ще му се наложи хубаво да запомни колко му се ще да ми угоди.

- Мдаа, съвсем нов е - раздаваха мостри в Стокман. Както и да е. Чух, че бил експериментален, не се знае дали някога изобщо ще излезе на пазара...

Мъжът е толкова напрегнат, че нещо ме присвива под пъпа.

- Хеей, всъщност не те поканих тук на разпит за афтършейва ти. А защото имам работа за теб.

Разказвам накратко. Фирма за джинси обявява кон­курс между нас и три други рекламни агенции за нова­та си кампания. Името на колекцията е Сталкер и раз­бира се, искат незабавно да се превърне в модна ико­на. Трябва да бъде жигосана в съзнанията на модните маниаци с блясъка на мълния. Фирмата търси линия, която да е оригинална и извратена като тази на Дизел, да се впива в подсъзнанието като старите реклам­ни кампании на МикМак, правени от Хърби Кастема. Но и съвсем новаторска. Естествено.

- Винаги си бил един от най-добрите ни фотогра­фи, а напоследък показваш и на какво си способен с компютърната обработка на снимките си. Сътвори ни идея.

- Идея?

- Разбира се, аз и още двама-трима арт директори и копирайтъри сме затънали до гуша в работа, ушите ни пушат. В момента се нуждаем от всяка една лява и дясна мозъчна половина. Окей, сталкер, това, между дру­гото, означава и такъв преследвач на знаменитости, но не желаем никаква глупава Мадона, искаме нова глед­на точка. Искам да измислиш нещо, някаква адски сен­зационна снимка. Нещо в стила на поливането на стал- кери с бензин на площад „Ян Палах” в Прага, запалва­нето им и създаването на лого от пушека с мото „Да­вай, бейби, разпали ме“, знаеш. Няма ограничения.

- Нуждая се от нещо силно - казва Мартес, а аз не мога да откъсна очи от неговите ръце, които се сви­ват в секси конвулсии, сякаш стискат здраво два пръ­та. - Нещо невиждано досега и жестоко.

Поглеждам нагоре, той забелязва, че се взирам в ръцете му и се усмихва с присвити очи.

- Имаш най-болната фантазия, която съм виждал. Пусни я на воля. Пусни я на макс.

Микаел кима бавио, а аз вдигам големия, тежък спортен сак в ъгъла.

- Тук има осем чифта Сталкер, всички възможни размери, ще получиш и още, ако се наложи. Време бол - два месеца. Срокът е до края на март. А ако се заро­ди идея, това означава готини дънки за теб. Говоря за няколко десетки хиляди.

А ако се зароди идея и грабнем печалбата, вече оз­начава милион и половина марки покритие. Само че това не го казвам. Мятам сака в обятията на Микаел, той едва не присяда под тежестта му, но успява да се задържи прав, отстъпвайки две крачки назад.

- Нашата златна кокошчица. Навярно знаеш какъв е прякорът ти тук?

Микаел стиска сака с две ръце, вдига поглед въпро­сително.

Снишавам глас почти до шепот.

- Микеланджело.

Микеланджело.

Не бях Микеланджело, когато се срещнахме за пър­ви път - бях Студио Хартикайнен.

И до днес съм Студио Хартикайнен: рекламна фо­тография, компютърна обработка и графичен дизайн. А той е Марти, Мартес, най-печеният арт директор от най-жестоката рекламна агенция в града.

Спомням си.

Пристигам в агенцията и представям себе си, портфолиото си, вплитам в разговора дифузни филтри и електронни снимкови бази данни, а помежду ни мо­ментално се заражда непринудено и перспективно до­верие.

Доверие, точно така, а разбира се, и взаимно уди­вление: както вещ професионалист умее да се въз­хищава на друг, чиято област е достатъчно близка до собствената му, понеже се разбират в необходимата степен, за да бъдат способни да се оценят, и все пак дотолкова отдалечена, че не се налага да се конкури­рат за едни и същи клиенти.

Спомням си, Мартес.

Спомням си как на съвещанието установи зрителен контакт иззад гърба на някакъв наш общ клиент и на­прави гримаса тъкмо по начина, който и двамата раз­бираме, а аз за малко да избухна в смях.

Спомням си как, докато планирахме заедно някаква визуализация, мненията ни съвпадаха зашеметяващо, как нямаше нужда единият да обели и половин дума, за да се проясни погледът на другия и да възкликне:

- Йес! Тъкмо се канех да кажа същото!

Плеснахме един хай файв, спомням си лицето ти, изражението ти и това, че не бе закопчал горното коп­че на дьнковата си риза.

Спомням си как в случаите, когато бяхме насаме, те хващах да ме гледаш настоятелно, дотолкова, че се за­дъхвах, и как погледите ни се срещаха на йота по-задълго от обичайното, правейки гласа ми дрезгав, ко­гато се наложеше да обясня нещо. Тогава четях в очи­те ти, Мартес, в тях нямаше лъжа. В тях нямаше преструвка.

Спомням си как ме викаше на съвещания, макар за уреждането на нещата да би стигнал и телефонен раз­говор. Спомням си как от време на време ме канеше на бира след работа, говорехме си за всичко между небе­то и земята, ценяхме се един друг, възхищавахме се, харесвахме се и се смеехме на едни и същи неща, и, ах, как бяхме на една вълна до последния милихерц. И може би малко попрекалихме с бирите, преминахме границата на здравословното.

Спомням си как усещах гръдния ти кош между ръ­цете си, ерекцията през плата на панталона ти, когато се облегнахме на крайбрежния парапет на Тамеркоски в нощния мрак. Още усещам устата ти върху моята, Мартес, устата с вкус на тютюн и Гинес, мустаците, дращещи горната ми устна, и ми се завива свят.

Мартес, спомням си и все още съм убеден, че не съм си внушавал.

В кладенчето има награда.

Най-напред чувам стъпки и се надявам, надявам, на­дявам - толкова, че шията ме заболява от двете стра­ни. Изкачва стъпалата в шпионката, малка кукла, коя­то се разхожда по повърхността на очите ми. Нарамил е огромен сак. Приплъзвам се към банята като гущер. Консервата котешка храна е в коша с прането. Хърка­нето на Пенти се разнася през стената откъм спалнята, сякаш някой дращи по чувал с нащърбени нокти. Сва­лих телефона от стената и зарових мобилния под куп възглавници на дивана, за да не може нищо да го събу­ди. На третия път вече не можа да го вдигне и се упла­ших да не би да се усети, че преднамерено се опитвам да го изтощя. Понякога го отнасям - разбира се, ви­ната е моя, ако не му става - но сега, за щастие, само изръмжа и ми заповяда да му духам. Та така, помпах го до пълно изпразване, за да бъда сигурна, че ще спи като труп през следващите два часа.

Ръцете ми трябва да бъдат като перца, за да не щракне ключалката, когато затварям вратата. Безшум­но хвърча по стълбите. Вратата тъкмо се кани да го погълне, когато прошепвам името му.

- Микаел.

Чувам как някой ме вика с притаен дъх откъм стъл­бището зад мен и се извръщам изненадан. Съпругата на пощенския дистрибутор от долния етаж. Размахва някакъв цилиндричен предмет и се озовава при про­луката на вратата, още преди да съумея да реагирам. Съзнанието ми препуска за миг, но бързо се успокоя­вам. Светло е, Песи спи, освен това е толкова отслаб­нал, че ми се плаче. В някои от дните само сръбва по малко вода, макар да съм му купил песчанка или хам- стер, а искрата в очите му е угаснала. Вратата на гост­ната е затворена, затова пускам жената в антрето - естествено че не ѝ се стои на стълбището; направо се шмугва покрай мен.

Жената - Паломита, казва ми - обяснява нещо на развален английски, та минава известно време, преди да доловя някакъв смисъл в думите ѝ. Искала да ми благодари за списанието, което ѝ дадох, пък и тя има­ла подарък за мен, нещо за котката ми.

За котката ми? Точно.

Благодаря ѝ с усмивка, предизвикана по-скоро от окаяна веселост, отколкото радост от подаръка, а тя вдига покъртителен поглед към лицето ми и се вглеж­да в мен с големи кафяви очи на кошута. После вне­запно се сепва, застива, а очите ѝ се разширяват пове­че от преди.

Откъм стълбището се чуват стъпки.

Ясно е, че вървят нагоре. Моето жилище е един­ственият апартамент на третия етаж, първоначалният съседски двустаен понастоящем съм превърнал в сту­дио, та онзи, който и да е той, трябва да е поел тъкмо насам.

Стъпките приближават като плесници. Бият ме по ушите и лицето през входната врата. Най-ужасният миг ще дойде, когато застанат зад вратата на Микаел. Болката изобщо не е толкова лоша, колкото очакване­то съвсем скоро да заболи.

Превръщам се в гущер, затърсил прибежище зад гърба на Микаел, после зад палтото му. Стъпките спи­рат, а не се чува глас, това е още по-плашещо от са­мия него.

Не искам да дишам. Скоро звънецът ще забръмчи. Скоро Пенти ще заблъска по вратата с юмрук. Ще зак­рещи и ще заругае с думи, които имат остри ъгли, а главата му така ще почервенее, че ще стане синя. Из­зад палтото краката ми отново ме подмятат. Другаде, този път към вратата, увисвам на бравата ѝ и потъвам в нова стая, която се разтваря като водопад от светли­на.

Кашлянето или почти глухото местене на пластма­сова кофа ми подсказват, че старата от долния етаж чисти стълбището, но шумът от стъпките ѝ превръща Паломита в хиперактивен циклон; първо прави опит да се изниже зад гърба ми, после се скрива сред пал­тата в антрето, а накрая отчаяно се втурва към вратата на гостната, та „ей, ей, не ходи там —“ е единственото, което успявам да процедя, след като вече я е отворила, замръзвайки на прага със зяпнала уста.

Тихо си е. Усещам собственото си дишане, сякаш вятър продухва главата ми. Сетне чувам как стъпките отново се раздвижват и заглъхват. Няма как да е бил Пенти. Той щеше да мине през вратата.

Микаел стои в антрето с консервата котешка хра­на в ръка. По изражението на лицето му личи, че съм направила нещо неуместно. Или пък той. Сега, когато знам, че няма начин да е бил Пенти, осъзнавам какво видях току-що. Пристъпвам към белия кожен диван, издул се от пода като бледа гъба с гладка повърхност. Котката наистина е огромна и катраненочерна. По-голяма е от повечето кучета. Не спи, очите ѝ са отворе­ни, ушите шават, ала дори не повдига глава.

Приближавам се още малко.

Песи не е здрав, храни се, пие и ходи до тоалетна­та, но не е здрав. Козината му не лъщи, в очите му не гори огън, играе с неохота, спи денем и нощем - един и същи сън, напомнящ на треска.

И аз самият не ям, нито спя, липсва ми поглед вър­ху работата. Рутинните задачи си вървят, но нищо особено креативно. Торбите със Сталкер, които Мар­тес ми даде, прашасват в ъгъла. Този проклет краен срок ми изглежда далечен, а на практика остават едва няколко седмици.

Паломита го разбра веднага при вида на Песи.

Нещо трябва да се направи. Час по-скоро.

Моя милост разполага с място в ложата, липсва само един театрален бинокъл, а драмата е първокласна финландска сапунка. Ангела и Доктор Спайдърмен седят в едно от задните сепарета на Кафе Бонго. За­едно. Не съм единственият, който следи хода на съби­тията - в тази жалка дупка от векове не се е случвало нещо толкова интересно.

Ангела обяснява разпалено на Спайдърмен, жес­тикулира, мели нещо убийствено важно, като от вре­ме на време спонтанно отпуска длан върху ръката му. Тясното като муцуна на хрътка лице на Хями изразя­ва неверие, което с всеки изминал миг се отпуска към предавката на еуфорията. Мислел си е, че Ангела вече е бил толкова далеч от досега му, колкото би затанцу­вал на върха на игла в бляновете на някой схоластик[13].

Навремето, когато Ангела би шута на Хями, някой го видял в някаква кръчма с доста странен брадат типаж, очилат и космясал - не бил от нашите кръгове. Злите езици пуснаха слух, че Ангела с всички сили се бил впуснал да сваля хетеро. А ето ти го сега, натиска се на Доктора сякаш нищо не се е случило.

Ангела Хартикайнен, сигурен съм, че дори не съм чувал истинското му име. Мъж на трийсет, а още с лице на седемнайсетгодишно херувимче и глава, об­гърната от облак златисти къдрици - няма и следа от оредяване по слепоочията.

Като нож в корема. Още щом видях Ангела за пър­ви път, знаех, че го желая.

Златистата му глава се накланя към мен, долавям уханието на афтършейва му. Ароматът е нов, горски и металически, възбуждащ по особен начин.

Ангела ми разказва дълга и витиевата история, чи­ято функция не проумявам. Подправя думите си със забавни подробности и най-сетне захапва главния въ­прос с крещяща непринуденост: как вуйчо му намерил росомаха в някакъв капан - или пък беше рис - още бебе, отнесъл си го у дома, нахранил го, то се изпика­ло в ъгъла, ха хаа, после го накарали да яде, но въпре­ки това било покрусено, апатично, изтощено, козина­та му не лъщяла. Какво, за Бога, измъчвало животин­ката, явно дълго са били в неведение. А Ангела навеж­да глава, сякаш очаква да изкажа мнение по подобна история.

- Кога си си въобразил, ангеле мой, че представата на ветеринаря за забавление и релаксация е свързана със слушането на бръщолевици за болни създания? - питам го. Ангела не се предава.

- Е, нали няма как да се обадя в Зоологическата гра­дина, дори не е разрешено да си гледаш диви животни просто ей така... Само щяха... мисли де... какво може да го измъчва?

- Нищо чудно, че не са разбрали, щом дори не са могли да определят дали е рис или росомаха.

- Ама не си спомням! Някакъв звяр, едър хищник, всякакви ги има. Има ли значение, за да се определи какво го тормози?

Тресвам халбата си в масата. Очевидно Ангела е решил цяла вечер да опява за росомахата на вуйчо си, ако не се изкажа по въпроса.

- Не е задължително. Като цяло всяко едно диво животно си има някакъв вътрешен паразит. Възраст­ните индивиди едва ли биха го усетили, но малките може да отслаби.

Очите на Ангела пламтят, придърпва стола си още по-близо до мен, като че ли му говоря за някаква екзо­тична и донякъде перверзна секспрактика. Този човек действително е нападнат от вътрешни паразити - ми­сля си поразен.

- По всяка вероятност са глисти - продължавам, а Ангела изпива всяка една дума от устните ми. Моето изумление пък вече се примесва със солидна доза ве­селие. - Власоглавият червей и анкилостомата са оп­ции, но се срещат рядко. Би могло да се окаже и тения, но глистите са по-разпространени. Те на практика виреят във всички едри хищници.

- Откъде тогава ги е прихванало това пале?

- От майката. Паразитите в неактивно състояние се предават на малките чрез кръвообращението в пла­центата, а дейността на хормоните сякаш ги разбужда. С други думи, няма как да се предотврати. Ето защо пале в недобро състояние може да залинее или козината му да пострада, може дори да умре.

- Сигурно е възможно да се третира?

- Струва ми се, че що се отнася до това зверче, вуйчо ти вече е закъснял. Или се е оправило от само себе си, или той се е сдобил с нови, но не особено лъскави ръкавици от росомаха.

Ангела затваря бавно очи, сякаш полага неистови усилия да се владее.

- Ами ако ти се наложи да лекуваш от глисти, какво би направил?

- Ще му бия ивермектин.

Устните му се движат, повтаря си тихо и... вер... мек... тин, и... вер... мек... тин. Запечатва го в съзна­нието си. Нямам представа какво ще прави с тази ин­формация и дали възнамерява да хукне да спасява съмнителната росомаха на вуйчо си, но наливам още масло в огъня.

- Превъзходно лекарство, по принцип действа на всевъзможни животни. С еднакъв успех може да се приложи при елени и крави, както и при едри диви зве­рове.

Очите на Ангела пламтят заинтригувано. Усмихвам се.

- За съжаление обаче не можеш да го получиш от аптеката.

Той преглъща - налапал е стръвта - стръв, с която мога да хвана цели два вида плячка. А от тях задоволя­ването на любопитството е почти толкова сладко, кол­кото и на страстта.

Освен това успявам да изкопча от Хями, че дейст­вието на инжекцията с ивермектин трае две-три сед­мици, а смъртта на паразита не е някакво разтърсва­що събитие - слава Богу, животното няма да повър­не, нито да изхвърли някоя жльчна локва с шавливи, нагърчени червеи, просто мирно и кротко ще си оз­дравее. Мимоходом споменава, че лекарството е стандартно за този тип питомци, затова той самият винаги бил добре запасен.

Докосвам с пръсти бедрото на Доктор Спайдърмен, отправям към него кратки, приканващи въздишки, ос­тавям очите ми да се претопят в неговите. Казвам му, че копнея за него.

През това време трескаво размишлявам каква би била причината да го накарам да правим любов в ка­бинета, а не в дома му. Никак не е невъзможно: невед­нъж сме използвали пъстрия диван в чакалнята. Спо­менът ми помага; в същия този миг знам кой конец да дръпна.

- Спомняш ли си още първия ни път?

Спайдърмен кимва с чудновато изражение в очите.

- Скърцащият диван в чакалнята, осеян с кучешки косми. Обясни ми, че чистачката щяла да дойде чак в неделя... После взе онзи невъобразим нашийник! Удушвач!

Смея се невъздържано, по-неистово, отколкото би подхождало на тази незабравима мрачна история.

- Скубах онези кучешки косми от бельото си през цялата следваща седмица. И мислех за случилото се.

Хями се подсмихва вяло, хладно, ала виждам, че и той си спомня, при това добре.

- Какво не бих дал за същото онова усещане. Точно каквото беше - казвам и облизвам устни небрежно, после скромно потапям поглед в халбата си.

С нежен флирт Ангела ме принуди да му покажа ка­бинета си, сякаш за него бе нещо ново, забележител­но и невиждано. Сладък и любопитен като хлапак, той иска да види всичко, да узнае всичко, кара ме да отва­рям всички врати и се навежда да ме целуне точно в онзи стратегически момент, когато се каня да заключа шкафа с лекарствата.

Чувствам се като Бъстър Кийтън, докато се про­мъквам в тъмното само по боксерки - онези буквално „боксери“, които купих от Лондон, изпъстрени с въ­просните кучета с набръчкани муцуни, клепнали уши и нежен поглед - същите като един определен образ, който в момента спи дълбок сън върху разнебитения диван. Преди да отида в Кафе Бонго се сетих, че това бяха любимите гащи на Хями - навремето отключиха у него онова нервно, напрегнато, ала по свой си начин секси кикотене, което е станало негова запазена марка, първия път, когато свалих джинсите си точно тук.

Проклинам се, че не разполагам с очите на Песи, не ми се удава дори да напипам вратата от чакалнята към кабинета, при това ударих пръстите си в прага, та за миг в очите ми проблясват червени, искрящи амеби. Шкафът с лекарствата се мержелее в дъното на стаята подобно на огромен, бял кит, прикрепен към стената.

Отварям вратата, а пантите изскърцват - за мал­ко да се изпусна в гащите. Сърцето ми се опитва да си проправи път през кожата, замръзвам на място: тук има само една антична статуя, спи си спокойно, скъпи ми Хями. Знам къде е ивермектинът, понеже, облъч­вайки го със спираща дъха възбуда, успях да го разпи­там за какво ли не, като например дали медикаменти­те са подредени по азбучен ред или според приложе­нието им.

Опаковката вече е в ръката ми, когато иззад гърба ми се разнася глас.

- Тоалетната не е в тази посока.

Ако пулсът ми е бил съвсем леко учестен, то сега се втурва в задушаващ галоп. Опитвам се да стоя гърбом, натъпквайки опаковката в боксерките си. Не бива да изпадне през крачолите, затова съм принуден да муш­на ръбатата картонена кутийка в разклонението, та тестисите да я притискат на място. Обръщам се в опит да си придам спокоен вид.

- А, да, беше онази другата врата.

- Приятелят по перо на Хенрик Тиканен - Бенедикт Силиакус, ако не ме лъже паметта, веднъж се изпикал върху боядисан в синьо плетен стол, понеже го взел за морето - заявява гласът на Спайдърмен сухо в мрака. Още е на дивана и не може да види от мен нищо дру­го, освен най-много мержелеещите се в тъмното свет­ли кучешки боксерки.

Опитвам се да стигна до тоалетната, без стъпките ми чрез всяко движение да издадат колко мъчително острите ръбове пронизват нежната плът на слабините ми. Не знам как го постигам, но слава Богу, дънковата ми риза виси на облегалката на стола, който се изпречва на пътя ми, затова я грабвам в отчаян опит да не изпадна до провлачено, маймуноподобно тътрузене. Скоро вратата на тоалетната щраква зад гърба ми, а ризата има джобове.

Депресираното къркане никога не е работа, но ето вече четвърта унила чаша сякаш сама се е довлякла до масата ми след излизането на Ангела и Спайдьрмен. Разкарах двама, изклинчих от един ентусиазиран клюкар и бях решил да се оттегля в усамотението на собствената си бърлога, след тази четвъртата, разби­ра се, точно както смятах да постъпя и след втората и третата, когато някой пита дали може да седне на мо­ята маса.

Очевидно другаде няма свободни столове, така че събеседникът ми е принуден да се присъедини от чис­та необходимост, не от интерес. Това само по себе си е жалко, понеже заемащият мястото си образ още на пръв поглед се оказва стока с високо качество, интелигентен калибър, висок, широкоплещест и все пак далеч от атлетичния тип: кръгли очила, мустаци и добре под­държана брада, тъмнокафява, къдрава коса, оставена малко по-дълга на тила, и неизменната обеца на ухо­то. Висококачествена стока? Не, за Бога, втори и тре­ти поглед и мъжът определено е свалката на месеца.

Подхвърляме си по някоя незначителна историйка, после той прави ход, който ме изумява до крачолите на панталоните: пита ме дали случайно не се бил мяр­кал Ангела. Хваща ме в чуждо лозе - първо изобщо не вдявам кого има предвид, споменава малкото му име - Микаел, а после и прякора - Микеланджело, божке, ръцете ми настръхват като скубана кокошка – ала след няколко ясни отличителни белега (светла, къдра­ва кичара, висок пич, очи като късчета небе) разпозна­вам Ангела. Изтърсвам, че съм го видял, но не го по­знавам лично, обяснявам, че отдавна е офейкал. Не на­влизам в подробности.

Мъжът се представя, Марти някой си, рекламен аг­ент. За нищо особено не му трябвал Ангела, да да, и на нас тук. Пробвал да му се обади, да поразпита как вървял някакъв проект, но в студиото му никой не от­говарял, а на мобилния реагирала само гласовата поща - на това място с лицемерна поверителност ми се чуди защо, по дяволите, Микаел не държал телефона си включен - един фрилансър би трябвало да бъде на ли­ния 24 часа в денонощието - та след това му минало през ума да провери да не би евентуално да е дошъл в редовната кръчма. Поръчката била важна, изключи­телно важна, иначе нямало да занимава Микаел с по­добни неща, щял най-вече да пита как върви.

Яко го замазва - разбира се, вече е изпил някол­ко грога, но и без тях нещо в историята му ми пона- мирисва. Марти не е един от нас, не и на пръв поглед, ала и преди съм ги виждал тия залитащи-на-ръба кли­енти. Трябва да е онзи хетеро, заради когото Ангела е разкарал Хями.

- Значи добре познаваш... Микаел? - подмятам. За малко да изтърся „Ангела“.

Марти пак се впуска в излияния, добър дългого­дишен сътрудник, посближили се били. Жадно точа инфо. Ангела бил роден нейде из Северна Остроботния, на практика почти в Лапландия, още от дете жи­веел в Тампере, ходил на училище, после го приели фотография в Лахти, а като завършил, върнал се да работи тук. Известен и особено търсен фотограф, понастоящем дори виртуозен графичен дизайнер, истин­ски магьосник на Макинтоша, факир на Фрийхенда и пророк на Фотошопа.

Всяка дума потвърждава, че Ангела е като проекти­ран за мен, като шит по мярка, създаден за мен, а този пич не бива да се намъква помежду ни, в никакъв слу­чай; ето защо и разказвам на Марти поверително, ей така, просто by the way[14], че Ангела движи с един ветеринарен лекар, при това сериозно и от доста време насам.

Нощ е, телефонът звъни.

Песи е толкова болен, че едва наостря уши, макар мракът в стаята да се изпълва със сигнал, пронизващ чак до мозъка на костите. Вдигам на шестото позвъ­няване.

- Микаел.

В другия край за миг е тихо, сетне се чува познат глас, а усещането е сякаш някой е отворил коремната ми кухина с един разрез, за да залее димящите ми въ­трешности с ледена вода. Доктор Спайдърмен.

- Надявам се да не е коли.

Успявам само да изпелтеча:

- Какво?

- Ом проклет звяр, за който открадна ивермектина. Слушай. Ако е коли, шотландско овчарско куче, ня­кой проклет роднина на Ласи, те имат една определе­на аномалия в централната нервна система. Ивермектинът ще го убие.

- Не е коли - казвам и ми се ще да си отхапя ези­ка. Откъм Доктор Спайдърмен се донася възтих, сту­ден и мек смях.

- И да не се уплашиш, когато, умирайки, нашите приятелчета паразитите започнат активно да отделят токсини.

- Токсини?

- Звярът ще прояви симптоми на интоксикация, но те, без съмнение, ще отшумят.

Не знам какво да кажа. Опаковката ивермектин е бяло петно в ъгъла на масата.

- И само още нещо, Ангелче...

Сърцето ми ще изскочи. Обвинение в кражба?

- В аптеката съвсем спокойно щяха да ти дадат ле­карство на име Лопатол със същото приложение.

Ангела едва не се разхлипа на телефона. Разгорелият се в мен студен и бушуващ огън на отмъщение­то започва да отмира, покрива се със сива пепел. Вече се чувствам уморен, стар и глупав. Изтощих се по съ­щия болезнен начин както навремето, когато все още бях женен и беснеех и крещях на момчетата, още нена- вършили и десет, плясках ги и скубех косите им, поне­же вършеха глупости. В същата степен изтощен, про­духан и конфузно съзнаващ, че нищо от казаното не е оставило следа, дори не се е докоснало до повърхност­та, че шамарите и скубането за тях са били не заслу­жени страдания, поучителни наказания, а нищо повече от заявяване на моята злонамереност - просто случай­но упражняване на власт и злоба от страна на по-голе­мия, от което на мен самия ми остана единствено стра­хът: способни ли са да ме обичат и след това?

Защо се обаждам посред нощ? Защо не изчаках до следващата ни случайна среща в Кафе Бонго, когато бих могъл да представя кражбата във възможно най- компрометиращата ѝ светлина като безпощаден отве­тен удар за причинената ми от него болка, сладко оръ­жие и пособие на властта?

Точно защото си спомням. Подсъзнателно си спом­ням един друг наш разговор. И сега здравата ме втри­са.

- Ангеле. Слушай. Ако онова... животното... има въ­трешни паразити, то по всяка вероятност има и външни. Бълхи или въшки, най-малкото техни гниди. Купи от аптеката таблетки Програм.

- Програм.

По гласа му долавям как механично запечатва име­то в паметта си.

- Лесни са за употреба, един месец стига - за свой ужас установявам, че думите ми са се сдобили с тона за ветеринарна консултация. - Не причиняват токсич­ни реакции... това дори не е някоя отрова, а просто противозачатъчно за бълхи, не убива буболечките, но пречи на яйцата им да се излюпят - разсмивам се глу- пашки.

В другия край на линията дълго време е съвършено тихо. Сетне чувам гласа на Ангела.

- Благодаря.

Отново продължително мълчание.

- Не разбирам защо... ми каза всичко това.

- Просто ей така - аз самият правя пауза, разгово­рът ни изобилства от черни дупки, в които биха се по­брали цели вселени. После успявам да процедя:

- А съвсем между другото, успя ли вече да разгада­еш какво ядат троловете?

Майка сложила бебето си, още ненавършило годинка, да спи в детската количка в застроения с еднофамилни къщи квартал на Хелзинки Тапанила. Количката била изнесена в градината, а майката я наглеждала през прозореца, като от време на време излизала да провери как е бебето.

После се заела да готви и за миг забравила да пази мал­кото. От кухнята чула как заплакало в количката, ала спря­ло на мига и жената си продължила да бели картофи. Щом сложила супата на котлона, майката отишла да вземе дете­то от количката.

За малко да припадне - там нямало бебе. В количката на­мерила почти новородено тролче, повито в бебешкото одеялце. Същевременно съседката видяла откъм двора да се прокрадва тъмна сянка. Детето така и не се намерило.

Ах, този чудодеен ивермектин.

Минала е една нищо и никаква седмица, а дори токсичната реакция никак не беше тежка. Станал е ура­ган, изпълнен с енергия и жизненост, с бистри очи, скоклив и немирен като живак. Изглежда не страда от затвореното пространство - може би поради факта, че по природа си е пещерен обитател.

Откак Паломита го нахрани с котешка храна, от време на време скланя да хапне от нея, но само и един­ствено от същата марка и действително невинаги. За щастие, благоволи да прибави към асортимента си от храни и пъдпъдъчите яйца, стига да ги крия из апарта­мента - в големия стъклен пепелник от Ийтала, на мяс­тото на възглавницата за дивана под формата на кра­сива четирилистна детелинка, зад завесите по перва­зите. Понякога, ако се ентусиазирам порядъчно, май­сторя миниатюрни скривалища от ръкавици, картоне­ни кутии и похлупаци за чайници, които разполагам из апартамента. Търси ги, души, ровичка, ликува нео­буздано, щом намери съкровището, сетне сяда да реже яйца, като прилежно ги чупи на две с върха на нокъта си, а съдържанието им сърба, без да разлее и капчица.

Разбира се, занапред ще иска и да ловува, но жи­вея с надеждата, че няма да ми се наложи да издирвам нови зоомагазини. В някои от тях не бих си предста­вил да стъпя месеци наред.

Вярно, козината му още не е лъснала, в интерес на истината, кожухът му изглежда вълнист и невзрачен. Дано само причината не се крие в таблетките програм или ивермектина. Но пък нали виждам: здрав е, здрав и лъчезарен.

Пенти бърза. Изнасяйки нещо от банята, рита коша за пране, той се катурва и капакът се удря в пода. Вкаменявам се, като виждам, че през отвора, сред бърко­тията от дрехи се показва корицата на списанието, да­дено ми от Микаел.

Пенти обаче не я забелязва, а тозчас изхвърча през вратата. Аз пък присядам на пода, сърцето ми едва не е изскочило от гърдите. Налага се да измисля ново скривалище за списанието. Не ми се ще да го изхвър­лям, понеже си имам толкова малко свои неща. Всяка страница е писмо. Всяка снимка е като малка цветна вратичка, извеждаща от този апартамент.

Дълго размишлявам. Нямам си собствен гардероб, нито чекмедже. Макар самият Пенти никога.да не вади хавлии или чаршафи от шкафа, веднъж го опразни це­лия и ми нареди да го разтребя и приведа в по-добър порядък. После си спомням как със Сепа и Мерлинда играхме на скрий камъка и никой не го намери, поне­же го бях изнесла на двора, сред останалите. На пода в дрешника Пенти държи цяла камара списания - вина­ги купува нови, без дори да поглежда старите. Скрия ли и моето сред тях, най-отдолу, със сигурност нико­га няма да го намери. Ако пък се случи, може да реши, че сам го е купил. Пенти невинаги помни всичко, кое­то е направил.

Отивам до гардероба и внимателно се заемам с от­местването на една от камарите списания. Старая се да си останат в същия ред. На всички корици има жени.

Ръката ми попада на брой, върху който се жъл­тее бележка. Пенти е написал нещо на нея. На кори­цата има и снимка на две чернокожи жени. Филипинки. Прегръщат се сякаш са сестри, ала не гледат една към друга, а извън списанието с нацупени устни. Вто­ра жълта бележка се подава измежду страниците. От­варям списанието на това място. Двете страници съ­държат много текст, а снимките са доста по-различни от обикновено - малки, някои черно-бели и леко не­ясни. Всичките са на жени. До картинките има думи, които познавам, Манила е почти навсякъде.

Три снимки са оградени със син химикал. На една­та от тях съм аз.

Разпознавам се, въпреки че фотографията е лоша, и се усмихвам, макар хич да не ми е до смях. Ентенг я направи в бара в Ермита малко след като ми бе обяс­нено, че няма да стана медицинска сестра.

Затварям списанието и старателно се уверявам, че ще попадне на собственото си място в купчината, до­като прибирам новата камара върху изданието, което скрих аз.

Събуждам се през нощта.

Седи на облегалката на дивана и се взира в мен.

Очертава се на по-светлия фон като тъмен силует в нощта, а мен ме жегва напрегнато, глождещо прозре­ние, че съм изцяло зависим от неговата милост.

Очите му. Очи на нощно животно.

Гледа ме с тях пронизително и изпитателно въпре­ки мрака, забелязва всяко мигване, всяко потрепване в ъгълчето на устата ми, докато аз не различавам от него нищо друго, освен тези черни-почернели очерта­ния.

Странно как може да има градове и градове. Градо­ве вътре в градовете. Кучешкото градче е построено от миризми, за тях границите на пресечките са очертани от най-различни аромати на урина, а всяко каре напо­добява плющящо на вятъра платнище или балонче за реплики с размера на пресечките, което гласи: Фидо беше тук преди някое и друго денонощие или пък кре­щи гръмко: ОТТУК ТОКУ-ЩО Е МИНАЛ МЛАДИ­ЧЪК МЪЖКИ ЧОВЕК С ПУШЕНО МЕСО В ТОР­БАТА. Въздухът е напластен с подобни сигнали, ала кучето ги възприема тъй вещо и естествено, както хо­рата откриват порядъка в цялата онази какафония от фотони, причинена от вариациите на цветове, форми и светлини.

После има и различни човешки градове. Например един специфичен женски град, където улиците се оп­ределят според разположените на тях магазини, ниво­то на модните бутици, парфюмериите, златарите, ма­газините за обувки. Градът на пияницата пък се със­тои от кръчми, сергии за наденички, местоположения­та на специализираните магазини за алкохол, входове, в които лесно може да се шмугне да пусне една вода, без да го спипат, жилищата на онези другари, от които може да измуфти пари или подслон за през нощта. Пи­яницата дори не вижда дизайнерските бутици, понеже за него нямат никаква функция, точно както и жената с вкус към модата не забелязва онези мазни кръчмета, те просто не съществуват за нея. Тя разпознава ъгъ­ла на улицата посредством разположената там сладкарница, където от време на време застава да си по­ръча капучино и къпкейк. Градът на автобусния шо­фьор е маршрути, спирки, възвишения и завои, на вид съвършено безинтересни, чиято магия обаче се крие в тяхната степен на трудност при определени зимни ус­ловия; крайни спирки, където всеки квадратен санти­метър за него е познат и значим, понеже е висял там с цигара в уста в очакване на смяната за връщане в обратна посока; знае дори катериците по дърветата, ма­кар никой от минувачите да не забелязва нищо на това място, освен разширението на улицата - безлична про­сека, изгризана от тежките гуми.

Нашият град сам по себе си не съдържа кой знае колко различни нюанси. В такова малко селище ние си нямаме наши си улици, магазини и галерии, ала раз­полагаме със собствена, скрита топография, собстве­ни кьошета; ние виждаме мъжа, който дръпва от цига­рата си на ъгъла при моста по съвсем различен начин от останалите, ние забелязваме движения на ръката и мимолетни погледи тогава, когато за всички други те са просто визуална шумотевица; ние познаваме ъгли и дупки, и пасажи, и входове с особени, собствени зна­чения. Има си паркинги и филмови прожекции, които за другите изглеждат съвсем обикновени, но всъщност са обгърнати от невидим магнетизъм. Има обществе­ни тоалетни, където пристъпваш по-напрегнат и из­пълнен с очакване от някого, запътил се за среща с не­познат партньор. А най-сетне има и барове, като на­пример Кафе Бонго, където всеки от кол и въже може да се отбие на чашка, да изпие две или три, или пък да се натряска до козирката и да си излезе като от кое­то и да било безлико заведение на ъгъла, без да отрази нещо необичайно. Само ние долавяме незабележи­мите особености.

Въздухът в Кафе Бонго през цялото време е кръс­тосван от такова количество безгласни послания, че ако бяха видими, целият ресторант щеше да се напъл­ни чак до тавана с паяжини с цветовете на дъгата - червени свенливи страсти, сини копнежи, очаквания и надежди, жълти тръпнещи съобщения, че е време да се направи първата крачка - за нея е попитано мълком и мълком е дадено разрешение; а, разбира се, щеше да се намери и някоя катраненочерна нишка на презре­ние, разочарование и явна омраза.

Има ги онези моменти, когато дадени фигури зая­вяват своята достъпност; напредне ли вечерта, те се оттеглят от масите на другарите си и правят мимолет­но показно на витрината. Ала само за пред онези, кои­то виждат.

Като че ли сензорите на по-голямата част от хора­та са покрити със слой прозрачно фолио. Тъй като не пречи на гледането, те си мислят, че възприемат всич­ко, ала приложението на някои други сетива все пак бива възпрепятствано. Та не усещат ли и те самите каква бариера се издига пред докосванията и арома­тите.

Точно като тази хетеро женска на бара, дето си ми­сли, че е брутално да отидеш в гей заведение, сигурно отнякъде е подочула, че това е едно от тях. Впрочем, и тя самата полага усилия да изглежда брутална - да се залееш от смях. От онзи тип, дето си слагат камуфлаж­ни панталони, на главата - кърпа, а на устните - чер­но червило, а после си въобразяват, че всички лесбота ще лапнат по тях на мига. Или пък, не, сигурно не си го представя, но се надява тайничко.

Естествено, никой не отива да седне до нея. И пре­ди е идвала и всички я третират с тотална студенина, но въпреки това се мъкне отново и отново. Някой би могъл да твърди, че се държи с нас като с животни в клетка, ала аз си имам друга теория: за нея ние сме облагородени диваци, някаква външна спрямо общество­то сива зона, удобно и педантично устроена, неопитомена територия, за чието престъпване е необходи­ма особена доза кураж, ала дръзнеш ли да припариш, чудният аромат на свободата и бракуваните стандарти се разнася около дрехите и тозчас прави от всеки анар­хист. Определено идването тук за нея е като да изти­посаш на рамото си временна татуировка. Целият готин маргинален имидж без глупаво обвързване - така никога няма да ѝ се наложи да му мисли, може ли да си подаде носа навън, преди да се е мръкнало.

Говори се, каза ми веднъж един мъдрец от далечния Се­вер; та говори се, че в определени райони на Скандинавия се намирали градове в градовете, както има и кръгове в кръговете; налични, а при все това невидими. И тези гра­дове са населени от създания, по-ужасни, отколкото въоб­ражението е способно да роди: с човешка фигура, ала човекоядни, черни и безшумни като нощта, в която дебнат пляч­ката си.

Големите размери винаги представляват известен риск за просъществуването на животинския вид. Популации­те на по-едрите животни поначало са малки, поради кое­то случайни фактори, навярно в комбинация с дезинтеграцията на групата, запращат вида по улея на застрашеността. Животните с големи размери са в опасност, в случай че смъртността сред зрелите екземпляри нарасне по една или друга причина. Едрите видове с малките си популации по­настоящем са изправени пред генетични трудности пора­ди бързите изменения в околната среда. Достигнали са раз­мерите си чрез приспособяване към предвидим и/или не­променлив хабитат; екологичната нестабилност в наши дни представлява сериозна заплаха за тях. Към това се прибавя и още един аспект: понижаването на качеството на околна­та среда често води до влошаване на ежедневните възмож­ности за намиране на прехрана, що се отнася до едрите жи­вотински видове.

Увеличаването на смъртността сред зрелите индивиди може да се прояви в толкова слаба степен, че научното му установяване да бъде затруднено. Възможно е обаче то да окаже драматично въздействие.

Песи сваля най-горните кубчета от пирамидата от­ново и отново, а после ги връща по местата им в малко по-различен порядък. Долавям съвършено глух, едва доловим звук. Мърка. Забавлява се.

Устата ми е пресъхнала. Мъчи ме някаква пирамидална конструкция, някакъв спомен гложди съзнание­то ми. На два бързи скока се озовавам пред лавицата с книги. Завещаните от брат ми са сбутани в единия ъгъл, почти скрити зад най-различни нови или набаве­ни от антиквариати произведения за дивите животни. Десетина книжки, едва разлиствани, но така и не съм се наканил да се разделя с тях.

Тук. Древни реликви във Финландия от Еро Оянен. Отварям на индекса с илюстрациите и ето къде е. „Ко­ронованата могила от Сало“ гласи текстът под картин­ката, но аз прекрасно знам какво се крие зад подвеж­дащото название.

Дяволски камъни за сауна.

Цялата планина се тресеше и тътнеше, каменни блокове се срутваха с грохот, момичето едва успя да отскочи от от­вора на пещерата, преди цялата бездна с трясък да се сри­не до камара камъни, а от красивите тролски зали не оста­на друго, освен сиви канари и мъх.

Оттогава никой не е чул, нито е видял планинския трол. Дали не е бил погребан там, под камънаците от пещерата си? Пастирката обаче хукна обратно към дома, зеленееща­та се гора, пасището с добитъка и брега на синьото море.

Кожухчето на Песи се сплъстява и капе, та цяла­та ми бърлога е осеяна с катраненочерни топки кози­на, а всички тапицирани столове, завеси и килими си­веят от косми. Мъча се да чистя с прахосмукачката и още със самото ѝ включване не пропуска да се стрелне като светкавица към полицата за шапки - изкатерва се по ръкава на тренчкота, който вече е станал на парче­та, и надвисва демонстративно отгоре като непривет­лив гаргойл от стената на Нотр Дам. Ненавижда зву­ка на прахосмукачката, макар че, за щастие, малко по малко свиква с него.

Не изглежда болен, никак даже, при все че козината му продължава да се стели на мрачен облак към мар­куча на Електролукса.

Обаждам се под фалшиво име на дежурния вете­ринар и описвам косопада на Песи. Казвам, че става дума за куче, като проучвам дали наскоро даденото му лекарство против паразити би могло да допринесе за проблема. Ветеринарят отрича, не би трябвало да ока­же подобно въздействие, пита за породата и лъжа, че имам мелез с голяма доза хъски у него.

- Иначе е особено игрив и нормален.

Лекарят се замисля за миг.

- Щеше да ми звучи като напълно естествена смя­на на зимната козина, ако сега беше късна пролет, но...

Вдишвам дълбоко. Смяна на козината, разбира се.

По това време в нормални условия тролът би трябвало да е потънал в дълбок сън в скалната си вдлъб­натина под някоя пряспа или по изключение да зъзне в покрайнините на Куопио в дебелия си кожух, докато плаши местните жители, ала в моята константно двайсетградусова квартира за Песи е настъпила нова про­лет - пролет, порядъчно изпреварила графика.

Ветеринарят препоръчва да заведа кучето в каби­нета му, а аз с готовност обещавам да се обадя ведна­га щом проверя програмата си. Песи спи на дивана и сърцето ми е тъй изпълнено с радост и облекчение, че отивам да залепя целувка между заострените му уши, които потрепват сънливо.

Толкова е тъмно.

У дома имаме поговорка: мъжът е подпората на дома, жената - светлината в него.

Обясниха ми значението така: и без светлина може­ло да се оправиш, ала без подпора къщата ще се срути.

Сутрин, когато Пенти се събужда, цари мрак. Тъм­но е и когато се връща от работа. В средата на деня има кратък сив промеждутък.

Тук се оправяме и без светлина. Без жена. Тъй като аз не съм съпруга, макар да съм омъжена. Аз съм на­ложница, querida. Кой мъж иска жена, но не и деца?

Когато пристигнах, а Пенти все още ме плашеше съвсем малко, той ме заведе на лекар и заговори през мен, очевидно му е казал, че не владея и думичка ан­глийски, понеже лекарят не ме попита нищо - само Пенти. После попаднах на някаква стойка, а докторът се зае да ме оглежда и опипва - сълзи ми избиха, след това пъхна в мен нещо и Пенти по-късно ми обясни, че с негова помощ нямало да имам деца.

Плаках, понеже бях извършила огромен грях. Пла­ках дни наред и спрях едва когато ме наказаха, ала сега вече не съм чак толкова опечалена. Не и заради това, макар със сигурност дори мисленето по този начин да е малък грях. Има места, които не са добри за децата.

Тук е толкова студено.

Събужда се привечер и се качва на перваза да гле­да коледните светлини, огрели улица Пирканкату. Тър­си пъдпъдъчи яйца и щом ги намира - рипва като жре­бче, пуснато на пасище. Идва и се тръшва на дивана до мен, докато гледам телевизия, а миризмата на хвойно­ви плодчета се разнася до ноздрите ми като полъх на парфюм.

Подаващата се изпод дългия му, гладък кожух къса козинка едва се провижда, толкова плътно е прилеп­нала към кожата, сякаш по нея изобщо няма косми - само лъскава черна обвивка. Обгръщащата главата му грива обаче не е окапала, та хилавата, двунога фигу­ра на Песи, погледната от разстояние, подвеждащо на­помня на леко стилизирано младо момче - наподобя­ва човек точно както и някои герои животни в детски­те анимационни филмчета. Малките му, яки мускули работят с безмерна прецизност и акумулирана сила.

В движенията му се крие неосъзната привлекател­ност.

Минути наред следи с наклонена глава ръката ми, докато боравя с мишката на компютъра.

В мен нещо кипи, изгаря.

Учените от Зоологическата градина в Далас са постиг­нали обнадеждаващи резултати в опитите си да стимулират размножаването на оцелотите. Най-сетне е открита мириз­ма, която да възбужда женските от рядката котешка разно­видност - изглежда това е одеколонът на Келвин Клайн Ма­ния за мъже.

Четири женски оцелота, които живеят в затворени усло­вия, реагирали на Клайн по-буйно, отколкото на природни аромати, тествани с цел стимулиране на чифтосването на оцелоти в естествената им среда, обясни специалистът от зоологическата градина, Синтия Бенет.

- Опитахме с какво ли не, например екскременти от плъ­хове и собствените миризми на оцелотите. После асистен­тът ми извади одеколона, понеже допада на множество жи­вотни, и уханието му подлуди нашите оцелоти - сподели Бенет.

Котките започнали да се въргалят и търкат по места­та, които напръскали с Мания. Реакцията им напомняла на проявленията на привързаност сред домашните котки.

От тексаския подвид на оцелота в природни условия жи­веят около 100-120 екземпляра, които трудно се откриват помежду си без насочващите ги миризми.

Точно в този момент желая някого толкова силно и болезнено, че изобщо не ме е грижа кого наранявам заради него, нито в каква степен.

Ангела е болезнено сладък - като онзи мъжкар от Финландия-Филм, дето прекарва дървен материал по реките - светлият, къдрав перчем пада в очите, дока­то той, със строго изражение и дълъг прът, завършващ с кука, направлява по-далеч скупчилите се трупи, ба­лансира върху своята, обут в ботуши с извити върхо­ве, а голата му гръд лъщи от пот. Свличам се до него, слагам халбата си на масата, Ангела хвърля бегъл по­глед встрани, ала в очите му не пламва искрата на ин­тереса.

- Аз съм Еке. А на теб ти викат Ангела. Аз самият изобщо не се чудя защо.

Подсмихва се.

- Истинското ми име е Микаел.

Преструвам се, че чак сега ми просветва.

- Разбира се, ето откъде идва. Архангел.

Ангела изглежда и преди е чувал това, но газкам на­пред по набелязания маршрут.

- Със сигурност вече си наясно, че си неделният па­трон. Според астролозите всеки ден от седмицата си има ангел: събота - Касиел, неделя - Михаил, поне­делник - Гавриил, вторник - Камаил, сряда - Рафаил, четвъртък - Сихаил[15].

- Тва е невъобразимо интересно - заявява ми с пра­щящ от сарказъм тон, но същевременно го виждам, че пада в клопката. - Най-вече защото забрави петъка.

- Никак не се учудвам, че искаш да узнаеш точно него. Разбира се, петъчният ангел е добрият стар Ануил.

За малко да избълва цяла глътка бира на масата.

- Това вече сам си го измисли.

Вадя възможно най-мръснишката си усмивка.

- Действително нещата се разминават в различни­те книги. По всяко време можеш да заповядаш и сам да провериш в справочниците ми.

Ангела се разсмива отново и този път ме поглежда така, сякаш съществувам за него. Аз пък бързам да се поздравя: Еке, пак го направи.

В света на аквариумните рибки, в гнездовите колонии и ятата за презимуване на дивите птици, както, разбира се, и в обществата на плъховете, кучетата, вълците, троловете, много видове елени, маймуните и - естествено - хората, да­ден индивид усилено се стреми да властва, докато остана­лите предпочитат да се подчиняват.

На каква база тогава е започнала да се формира подо­бен вид йерархия в животинските общества? Изглежда все­ки отделен екземпляр сам си търси място в общността - в повечето случаи на основата на някакво първоначално впе­чатление. Срещнат ли се два индивида, сякаш на мига из­питват необходимост да изяснят кой да бъде суверен и кой - подвластен. Обикновено не е нужна физическа разправа. Тъкмо онзи, който на вид и преди всичко чрез увереност­та в поведението си прави впечатление на по-мощен и вну­шителен, има възможност да наблюдава отстъплението на другия. А връзка, която веднъж е била установена по този начин, се запазва непроменена особено дълго време, дока­то по една или друга причина някой ден евентуално не бъде преразгледана. Следователно всеки екземпляр се изяснява с всеки един друг, като скоро става явен крайният резултат и - което е по-удивителното - всички го узнават. Всеки ин­дивид безпогрешно разпознава отделните членове на ста­дото и е наясно как да се отнася с тях.

Хълбокът на Ангела ме изгаря като пещ. Изпадна­ли сме в онова състояние „когато потта вече е изсъх­нала“ и е най-трудно да се измисли тема за разговор.

Преди вечерта да напредне беше по-лесно. Ангела бъбреше за детството си на север, за юношеството, а след третата халба спомена и брат си: две години по- млад от него, археолог и особено даровит любител на природната фотография. Момчето починало преди го­дина. Заблуден изстрел в гората, а дори не бил сезонът за лов на лосове. Бил в неизвестност седмици наред, когато на трупа се натъкнал някой, излязъл да бере горски плодове. Дупка от куршум в тила. Така и не се намерили сведения за стрелеца, нито дори куршумът. Спомням си как в този момент отпуснах ръка върху неговата, стиснах я за кураж, а Ангела вдигна очи към моите, при което сърцето ми затанцува ча-ча-ча.

Лежи по корем, прокарвам ръка по гърба и задни­те му части.

Той трепва, съвсем интуитивно, и се случва точно това, от което съм се опасявал. Непринудено, с какво само усещане за престорена спонтанност, досущ като по някакъв мимолетен импулс, той присяда и заопипва за дънките си, приглажда светлите къдри от челото, а пулсът ми галопира, понеже отвъд устните му в този миг се заражда тъкмо онова изречение, което не искам да чувам.

Еке е дребен и тъмен - на вид от онези, които традиционно наричат зубрачи. Подстрижката му е кофти, носи дебели очила, а що се отнася до телесната кон­струкция: тесни рамене, къси крака, малко широк зад­ник. Изобщо не е мой тип.

Квартирата му е облицована с книги. Растат по сте­ните, като покриват всичко, подобно на пъстра маса мъх и се опитват да се разпрострат извън заделено­то им място, протягайки ръбести пипала към первази­те на прозорците, масите, столовете и пода. Не можеш да направиш и две крачки, без да се препънеш в книга. Дори стените в антрето, тоалетната и. миниатюрната спалня не се виждат от лавици. Джобните издания се нижат по рафтовете си на дълбочина от две паралелни редици. Естествено, насред книжната джунгла се мъд­ри мониторът на компютъра му. Еке е фен на PC, а аз имам Мак, та с напредването на вечерта се впуснахме в ожесточено-ликуващ спор относно превъзходство­то на двете машини - аз разказах до един известните ми вицове за Бил Гейтс и настоявах, че Майкрософт е свил всичките си смислени идеи от Епъл, като в края на краищата изпаднахме в невъздържано, компенса­торно заяждане, тъй като вметнах мимоходом, че едва Уиндоус 98 направи възможно включването на някол­ко монитора към един компютър, докато в случая на Мак тази опция на операционната система, която е не­заменима за нас, обработващите снимков материал, бе налична още години по-рано. Цялата ни дискусия представляваше едновременно кавга и флирт, същин­ска любовна балада, съставена от шегички и надмен­ни забележки, точно както ми се случи няколко години по-рано с един съвършено неустоим млад фотограф и въпроса за съответните преимущества на Никон и Ка­нон.

Тръгвам из хола на Еке, разхождам се, оглеждайки гърбовете на книгите - налага се да вървя, но не мога, не намирам думи, с които бих отърсил от тила си по­добния на термопластично лепило поглед.

Песи никога досега не е оставал сам цяла нощ.

- Тук не свети от чистота - оправдава се той, кога­то прокарвам пръст по редиците гърбове и от тях пада прах. - Но в някаква степен се опитвам да поддържам ред. Веднъж изживях нещо травмиращо...

Подсмихвам се и заставам пред витрина, чието стъкло крие някои наистина стари книги. Еке е отво­рил комбинация между антиквариат и магазин за ком­пютърни аксесоари, но по думите му, голяма част от книгите в крайна сметка свършвали у дома. Младите компютърни маниаци най-много да купят комиксите на Петри Хилтунен от отдела с книгите, обяснява ми.

- Тогава живеех в Писпала, в каменния сутерен на еднофамилна къща. Евтина дупка за беден студент. Отопление на дърва и всичко останало. Там на прак­тика нямаше кой знае какво място за съхранение - два смешни, тесни шкафа, няма къде да си сложиш чаши­те за кафе, стъклените чаши и прочее. После в боклука от къщата открих две парчета талашит, та от тях и ня­колко тухли скалъпих нещо подобно на полици за пло­та на мивката.

Отварям внимателно витрината - от книгите се раз­нася поразителната миризма на стара хартия - подобна на аромата около трион след дъжд. Подхожда на Екевата история като специален ефект.

- Настъпи лято - дълго и горещо лято. Разбира се, онзи талашит на нивото на умивалника често е прогиз- вал при миенето на съдовете. Една сутрин, след като се бях позаседял в една бирария и се събудих с лек махмурлук, влязох в кухнята, за да пия вода. В същия миг се разкрещях като обезумял.

Обръщам се и го зяпвам развеселен. Еке разперва ръце, на лицето му се мъдри овчо изражение.

- Върху талашита бяха поникнали гъби, високи близо педя. Светли, сивкаво-виолетови и противни. С широки калпаци, ламели и прочее.

Избухвам в скептичен смях.

- Гъби. На кухненския ти плот.

- Гъби. Един... един тип, който в този момент беше с мен, похотливо подхвърли, че бихме могли да си приготвим омлет с гъби за закуска. Аз обаче награбих плоскостите и веднага ги изнесох навън, гадеше ми се. Отдолу бяха станали на пихтия.

Мръщя се.

- Та това е като от някой сюрреалистичен филм.

- Питър Грийнуей, без съмнение. Новият му ше­дьовър: Природата отвръща на удара. Става дума за това как дивата природа подмолно инфилтрира чистия урбанистичен живот на нищо неподозиращите граж­дани. После в кутията с тампони на майката намират шишарка.

Разсмивам се фалшиво и отново се обръщам да проуча книгите. Тогава пръстите ми попадат върху ня­какъв прастар на вид том, издърпват го.

Поемам дълбоко дъх.

Густаф Еурен: Едрите хищници по финландските земи в цветни илюстрации.

- От 1854 година е - обажда се Еке. Изневиделица се е озовал зад гърба ми.

Извръщам се към него.

- Заеми ми я.

Ангела е покъртително сладък, както е стиснал кни­гата на Еурен, тъй красив, че ръката ми замръзва - ръ­ката, която се бе насочила към рамото му, за да го притегли към мен. Косата му стърчи тук-таме, овесената коса на Юси от Юкола[16] или на русо момче от някой синор. Притиска към голата си гръд Густаф Еурен - рядка антикварна перла.

- Ужасно стара е. И ужасно скъпа - усещам се кол­ко кухо говоря. Изведнъж съм се превърнал в алчен дърт евреин, който така се е вкопчил в стоката си, че кривите му пръсти не изпускат и една прашасала вещ.

- Страшно ми се иска да я прочета, наистина.

Поглеждам го с отчаяние. Виждам в очите му как ме измерва. Колко далеч съм готов да стигна, понеже той е талантлив и преуспял, и красив, и адски секси, при това се извисява над мен повече, отколкото свободен рис над сгушена в клетката си норка, която скоро ще бъде одрана - животното, чието единствено оръжие е пъргавината заедно със ситните, но остри зъбки.

- На мен пък страшно ми се иска да не ѝ се случи нищо. Във Финландия няма много такива.

- Е, със сигурност.

- По принцип не давам книгите си назаем. Но тук, у дома... могат да бъдат четени съвсем спокойно.

В този миг осъзнавам как звуча. Заповядай в бър­логата ми, млади момко. Ела и ме остави да те оплета в паяжините си, та да не можеш никога да намериш пътя навън.

Ангела е добил доста сериозен вид. Подава ми Еурен като писмо за сбогом.

- Окей, значи не. Разбирам. Трябва да ти е особе­но ценна.

И тонът му подхвърля ръкавицата: ако тази книга е скъпа, то колко скъп съм ти аз?

- Не би повярвал, ако видиш цената ѝ в описа.

Ангела се обръща с тиха въздишка, кани се да вър­не томчето зад витрината, а аз много добре знам, също както и той, че това е театър, че ми дава възможност. Захващам подадената реплика, сграбчвам китката му - онези златисти издатини на лъчевата кост, тази изящ- но нашарена с капчици кожа - и го спирам.

- Взимай я.

В изблика му на смях звучи подло победоносно ли- куване, обгръща гърба ми с ръцете, стиснали книгата, и ме целува по устните припряно, грубо. Целувка ко­кал, мисля си. Целувка кокал за кучето. А очите на Ангела сияят.

- И да не използваш за показалец някой резен метвурст - пробвам за финал, а той се подсмихва тък­мо с удачната ведрина, тъкмо с удачната непринуде­ност, която трябва да ми съобщи, че времето за визи- тация е изтекло, магическият миг е отминал, оставяй­ки само спазъм в дъното на корема и под, осеян с гу­мени плодови кори.

Седя на стола в халата си за баня, отварям книгата. Взех си вечерен душ, сега чакам Песи да закуси, пре­ди да изчистя банята.

- Броят на дивите животни във Финландия е зна­чителен, като всички те причиняват щети - започва Еурен. Съвестно описва техните отличителни белези и физическа конструкция. Дочувам тъпи удари откъм банята и дращещи по пода нокти; Песи преследва останалото без дъх морско свинче по плочките, подмята го между стените - пак ще ми се наложи да търкам с лимонов препарат часове наред.

„И тъй като за раздробяването на различните ма­терии са необходими различни приспособления, ние сме способни да преценим с какво се изхранва дадено същество още по формата на зъбите. Отново от пре­питанието следва да определим какви движения из­вършва животното, за да се снабди с въпросната хра­на, подходяща за неговите челюсти, както и каква сила и конструкция като цяло се изисква за придобиването на всяка такава, пренасянето ѝ и прочее, следовател­но почти без изключение ние сме способни да разга­даем цялата същност на даден екземпляр само по го­лите му зъби.“

Чувам писък и хрущене, понеже твърде късно се усещам да притисна ушите си с ръце. Песи е прехапал гръбначния стълб на морското свинче. Точно като по поръчка Еурен подхваща семейство котки.

„Най-едрите представители на този род действи­телно са ужасяващи зверове, например лъвът, тигъ­рът, леопардът и рисовете. В историите на ловците се говори и за случаи, в които е бил забелязан трольт или горският демон - създание, наричано също „дявола от гъсталака“ поради пъргавите му движения, а мнозина го смятат за роднина на дивите котки или едрите май­муни. И все пак изключително малко са виделите жи­вотното трол, да не говорим за онези, които твърдят, че са го повалили по време на лов. Ето защо бихме могли да смятаме горския демон за чиста проба измис­лица, мит.“

Предпазливо свалям ръце от ушите си. Тихо е: Песи явно спи. Еурен продължава с котките.

„Тези животни приличат на змиите още по петнис­тата си окраска, подмолната си природа, навика да ле­жат свити на кравай и неприятната смрад, която из­лъчват при раздразнение.“

Хиля се. Вратата изскърцва и Песи излиза от ба­нята капнал и доволен на вид - малкото червено ези­че облизва устата му като огнено пламъче. Скача на дивана направо в скута ми и се свива на кълбо вър­ху моите колене. Упойващата миризмата на хвойнови плодчета се разнася към ноздрите ми, а топлата, плам­нала от ловна възбуда тежест на Песи върху бедрата ми е непоносима. Лениво почиства ъгълчетата на ус­тата си от кръвта, а аз, слабо съзнаващ какво върша, го попритеглям към себе си, съвсем лекичко и внима­телно, и в мига, в който горещият му гръб докосва ко­рема ми, изригвам като вулкан.

Сърцето ми думка с интензивността и тътена на бор­машина. Спермата е омазала гърба на Песи и собст­вените ми бедра, а аз полагам неистови усилия да не се замислям над случилото се току-що. Инстинктивно съм дръпнал крехката, покафеняла книга настрана, а Песи не закъснява да се отмести - не от раздразнение, а за по-удобно, в разгара на къпането е, затова го из­бутвам от скута си, тъй внезапно и почти насилствено, че се сепва, втурва се към антрето и опитва да се по­катери на полицата за шапки. Силните му задни крака, които ритат във въздуха, улучват рамката на стенно­то огледало и то тупва върху дебелия килим, докато аз търча към банята, за да отмия срамната слуз.

Не ми се ще да го правя, но съм принуден.

Натиквам Песи в детската количка, която заех от стълбището, никой не си умира за нея, нали е нощ. Увих го във вълнено одеялце за пътуване, за да не се пулят излишно минувачите. Песи мърда с уши, а ноз­дрите му трепкат сред изобилието от градски мириз­ми.

Отмятам одеялото в покрайнините на гората, от­веждаща до Пиркала, в подножието на хребета Пюники. Свалям ремъка и нашийника, с които го бях прис- тегнал в количката. Прикляка на мястото си, черен и гол, трепери; самотна снежинка пада на гривата му и скоро се стопява в сълза.

- Върви - прошепвам. - Върви.

Песи се тресе по-силно отпреди, усещам го как зъз­не в ръцете ми, когато го оставям насред снега, обръ­щам количката и поемам обратно към града, полагай­ки усилия да не гледам назад.

Стъпките ми хрущят безутешно по пътеката. Из­веднъж към тях се примесва и друг шум - неистово дращене на нокти, и преди дори да успея да се обърна, нещо удря дясното ми бедро като тигър.

Песи е увиснал на крака ми с всичките си четири лапи и гледа нагоре, право към лицето ми, тъй втрен­чено, че ми действа като плесница. От гърлото му из­лизат слаби, мяукащи звуци. Тресе се толкова мощно, че се олюлявам от резонанса.

Няма да преживее зимата. Гол-голеничък е - аз го разсъблякох.

Огледалото е на килима в антрето. Не го вдигам, а оставам до него, приклекнал и задъхан; не мога да функционирам, не намирам рационални траектории.

Вълненото одеяло пак си е на дивана. Песи още по­треперва, но видимо започва да се успокоява. Прити­снал е гръб о радиатора, опашката му вибрира знаме­нателно, наподобява иглата на чувствителен инстру­мент.

Сетне идва в антрето, предпазливо, чуди се на мо­ята застиналост и провесената ми глава. Огледалото е като кръгла локва върху пухкавия килим.

Навеждам се над него, лицето ми се отразява на по­върхността му. До собствената ми глава се появява по-малко, тъмно, остроухо лице, в чиито червеникаво- жълти очи пламти любопитство.

Песи попипва огледалото с лапа. Поглежда към мен, после отново към него. Оголва зъби и леко отскача назад, понеже тролът от отражението отвръща на гримасата, сетне обаче се прокрадва до огледало­то, за да пробва отново с лапа студената стъклена по­върхност.

Споглеждаме се, аз и тролът; светлината на лампа­та обрамчва главата ми с блед ореол, а Песи се откроя­ва до мен като тъмен силует; поглеждаме се, после към огледалото и пак един друг.

Съвсем забравих за Марти. Просто невероятно. Ала чувайки гласа му по телефона, краката ми се раз­мекват.

Тембърът му е благ и донякъде дрезгав, както вина­ги, но не искам да вярвам на думите, не и на тези думи.

Чуди се защо не съм го информирал за хода на ра­ботата ми по рекламната кампания на Сталкер. Или наистина цялото ми време отивало да тичам след ня­какъв си конски доктор в нощите на Тампере, както се мълвяло из града?

Опитвам се да изпелтеча нещо, да обясня - та нали все още има време до крайния срок, аз, разбира се, имам идеи, просто сега бях поизпаднал в безизходи­ца... Само че между думите на Мартес се процежда отровна насмешка, очевидно не съм проявявал и най- беглата сериозност спрямо инструкциите му, очевид­но не съм бил сериозен и що се отнася до професио­налните ни взаимоотношения като цяло. Кампанията на Сталкер била важна за него - едно от най-големите предизвикателства в кариерата му. Нали не възнаме­рявам да му изменя... и в това.

Чувам всичко между редовете.

Очите ми са налети със сълзи, когато телефонът из- пиуква за финал.

„Жестокостта представлява съзнателното, преднамере­но причиняване на душевно или физическо страдание, бол­ка, при това независимо от ясното съзнание, че другият се измъчва. Та сега, като ме питате дали хищниците знаят, че убиването и разкъсването на плячката им причинява стра­дание и болка, то отговорът без съмнение е, че не знаят. В животинското царство го няма т. нар. морал, с други думи: кое е добро и кое - зло. Ние, хората, имаме морал, ние съз­наваме разликата между доброто и злото, но на животните тя е неизвестна.“

Вече в студиото, вземам Песи в скута си и нахлуз­вам Сталкерите на задните му лапи с едно-единствено дръпване, понеже знам, че няма да имам право на втори опит. Ако се беше досетил да разпери ноктите на пръстите си, нямаше да успея да вдигна крачолите, без целите да станат на парцали. Идеално пасва в раз­мера за дете с височина 110 см. Закопчавам ципа и ме­синговата капса и издърпвам опашката му през дупка­та, която съм пробил отзад специално за целта, преди Песи да се усети, че е бил изигран. После го пускам - съскащ вихър, върлуващ с остри като бръснач нокти - пред фоновия екран и оставям автоматичния фотоа­парат да пее.

Песи така ненавижда Сталкерите, че не хуква към стените, а остава точно там, където трябва, на фона, под светлините на прожекторите, в полето на визьора, залисан в салта и пируети в опитите си да се измък­не от индиговосинята усмирителна риза, приклещила задните му лапи. Светлините би трябвало да са вър­хът на изтезанието за очите му на нощен хищник, ала в съзнанието на Песи битката със Сталкерите има при­оритет. Благодарение на изумителните си мускули отскача като пружина на метър височина, криви се като гротесков стриптизьор, търкаля се по гръб като брейкър и се мъчи да раздере дънките с ноктите на предните си лапи, само че денимът държи, поне засега, та Песи изпъва снага, застава на два крака, задьрпал с нокти халките за колана, а аз едва не затварям очи - толкова съвършен кадър ще излезе от това. Притис­ка черната си грива към бялата равнина на фона, вирва задница, коронована, разбира се, с опашката, която шава от обезсърчена ярост, и надава рев към камерата измежду краката си; а затворът пее, пъстрата катраненочерна и синя напрегната пружинка съска и се гърчи, и фучи, и трепери, и се търкаля, и се извива, и всич­ко това остава на лентата, по два кадъра в секунда, ся­каш не друго, а собствената кипяща енергия на Песи ги прогаря върху сребърната мембрана.

Когато тъканта най-сетне се раздира, дори аз сами­ят изпитвам облекчение. Чувствам се сякаш най-сетне имам възможност да си отдъхна, щом първата браз­да зейва отстрани на бедрото - точно там, където но­ктите на Песи стигат най-лесно, а после вече не виж­дам друго, освен виелица от хвърчащи из въздуха индиговосини платнени снежинки. Песи се е задъхал в епицентъра ѝ и с един скок изчезва от блясъка на про­жекторите. Лети към мен с изкривено в гримаса лице, с пламнали очи и оголени нокти, ала щом вдигам ръка, той си спомня заплахата, спомня си нагънатия на руло вестник и отърчава да се свие в ъгъла. Навивам лентата в касетката ѝ и я пускам върху дланта си, стисвам я; а в мрачния ъгъл не се различава друго, освен опаш­ката на Песи, която плющи, плющи и се мятка като яр­остен бич.

Веднъж, по вечеря, в една къща пристигнали лоши хора. Престорили се на пътници и помолили да ги приютят за през нощта. Стопанинът обаче рекъл:

- Толкова тесен е подслонът ни, и дума не може да ста­ва за нощуване. Имаме си обаче плевничка край гората; ако склоните, лягайте там.

Злосторниците отишли в барачката, но я виж ти - на су­тринта у дома се прибрал трол, който се бил заселил там. Хванал се тролът да рови в торбите на лошите и да тъпче месо в устата си. Като видели това, злосторниците викна­ли на стопанина:

- Ей, старче, махай я тая черна котка с пискюла на опашката!

Стопанинът се престорил, че не чува брътвежа им и си останал в постелята. Единият ревнал отново:

- Махай я, старче, тая черна котка с пискюла на опашка­та, или аз ще я пропъдя!

Стопанинът не обелил и дума. Злосторниците пак ревна­ли на два пъти:

- Марш, марш! - и рекли да хванат трола, ала и той не бил обикновена котка, та не минало време и лошите се при­нудили да тътрят към полето през прозореца.

Седем години по-късно един от тях пристигнал в същото село. На ръба на полето той попитал децата:

- Още ли живее у вас оная черна котка с пискюла на опашката?

Децата отвърнали:

- Още!

А злосторникът повече не дръзнал да наближи къщата.

Отново поглеждам монитора, зуумвам и се хващам, че си поемам дълбоко дъх.

- Дявол да го вземе - върти се в устата ми, безглас­но и натъртено.

Божичко, струваше си, струваше си.

Микаел грее някъде зад рамото ми - толкова е бли­зо, че усещам топлината, която излъчва бедрото му, и ми става неудобно. Извъртам се на работния си стол, може би твърде рязко.

- На Фотошоп ли го направи?

- Да - отвръща ми.

Клатя глава, усмихвам се противно на волята си и забелязвам, че моята усмивка своевременно се отра­зява на неговото лице - запалил съм го, сякаш съм на­тиснал ключ.

- Същински факир. Не личат никакви снадки, кол­кото и да се взирам. Даа, може би около свръзката между опашката и панталона леко се е замазало, но за да го различиш, трябва да разполагаш с моя професи­онален ястребов поглед.

Микаел криви лице, смутен е.

- Е, защо не. Нали съм ги виждал такива. Просто се заснемат добри кадри с животни, после нацеждаш ня­кой модел в дънките и го караш да заеме горе-долу съ­щите пози, сканираш всичко и готово. Нали. Опреде­лено си свършил страхотна работа.

- Е, не ми отне чак толкова време.

- Все така скромен. А снимките на трола са от ар­хива на зоологическата градина в Ехтери, или?

Микаел се засмива нервно - вицът е стар, знае го. Винаги, когато в агенцията се роди идея за реклама с каквото и да било животно, било то мечка, къртица или пингвин, а някой вземе да се вайка откъде ще взе­мем филмов материал или снимка, все ще му се каже „от архива на зоологическата градина в Ехтери“, дори да става дума за бял носорог.

- Нали няма да си имаме проблеми с авторските права за тези снимки? Трябва да си сканирал ориги­налните фотоси на трола от някой международен ар­хив с материали от природата... Но тези не са засне­ти, клечейки в някое гюме край мършата на елен. От­къде ги свали?

Микаел ми разказва, че имал брат, който правел снимки за някаква фотографска агенция, природен фо­тограф, ходил на излет в руската част на Карелия, къ­дето се срещат повече тролове. Там пък някакъв мес­тен игор открил звяра в нелегален капан за мечки и братчето цъфнало на мястото, преди да довършат жи­вотното. Да, историята обяснява невероятния фокус на снимките, усещането за близост на кадрите и фа­кта, че пред обектива не е попаднал никакъв храста­лак. Иначе Микеланджело е изчистил и подсилил фо­тосите тъй виртуозно, че изглеждат като правени в студио, при това е добавил и леки сенки, на вид толко­ва естествени, дявол да го вземе.

- Правата?

Микаел продължава, изплюва нещо твърде бързо и оправдателно, но нищо чудно, явно подозира какво съкровище е напъхал в компютъра ми на въпросния диск. Тези снимки си били техни, на него и братчето му, сделка помежду им, ответна услуга за някаква ста­ра работа, изобщо нямало нужда да се забърква фото­графската агенция. И заплащането можело да се уре­ди чрез фирмата на Микаел - брат му пожелал така по някакви данъчни съображения. Мен не ме интересува друго, освен снимките скоро да са наши с пълните ав­торски права, с пълните права, за Бога.

- Е, иначе какво ще кажеш за тях? - бузите му се покриват с деликатна руменина - свенлив е като млада булка. В очите му пламти ужасяващ глад за признание.

- Съвсем окей са си.

Микаел очевидно се е надявал на нещо повече, ana сега най-важното е да го играя хитро. Схване ли до­край какво е тупнало в скута ни, ще се усети и ще ми ревне за такъв хонорар... Е, най-вероятно бих могъл да му го изплатя, но няма никаква причина да го пра­вя, ако се разминем и с по-малък.

- Сигурно ще можете да ги използвате? - в гласа му вече звучи искрена паника и осъзнавам, че е време да нанеса смъртоносния удар. Слагам ръка на рамото му, тежко, мъжкарски и целенасочено.

- Разбира се, че ще можем да ги използваме. Поне като една от опциите - в очите на Микаел трепва пла­мъкът на надеждата, надежда, която не е насочена само към снимките и парите.

- Мислех си също, че темата е актуална, всички вестници пращят от онези истории за дивите зверове в градовете и... сякаш вече е добила публичност, страхо­вете на хората и цялата подета дискусия, и...

Бедничкият, мисля си, дори няма нужда да ги прода­ваш. Вече са купени.

- Хайде да си вземем кафе и да обсъдим тоя въпрос с парите - ръката ми насочва Микаел извън стаята, а той едва не преплита крака в опита си да ходи така, че тя да не падне от рамото му по-бързо отколкото се на­лага.

Сядам в бара, поръчвам си бира, а сърцето ми още препуска от щастие и вълнение.

Ти успя, Песи, ти успя, нашепвам тихо. Аз те съ­блякох, аз те облякох, заедно сме съвършени.

Петък 10.07.1981

В 18:20 ч. дойдох в колибата и залепих на покрива тик­со против комари. Гарваните бяха при мършата. Кукувици кукат близо до къщата; направих няколко снимки. Гарвани­те приключват угощението си около 21 ч. и оттогава в ра­йона е тихо като в гроб. 22:50 ч. - слънцето е толкова ни­ско, че върховете на дърветата край езерото леко червене­ят от светлината му. 23 ч. - виждам трол, който идва да се храни. Едър мъжкар. Бавно наближава мършата, от време на време спира да се ослуша. Тролът застава в сенките на дърветата, не ми се удава да го прихвана добре с визьора. С особено бързи скокове се озовава право при трупа, къса месо от ребрата и тозчас го тъпче в устата си. Светлината е толкова слаба, не правя снимки. После започва да отделя по-голямо парче от мършата, служи си прецизно с ноктите на предните си лапи. Все пак решавам да се пробвам с апа­рата. Първото щракване на затвора приковава животното, а второто го кара да се изправи внезапно. Изчезва в гора­та с парчето си месо с такава скорост, че запечатвам само няколко сивкави кадъра. Будувам до призори, но тролът не се връща.

Ала когато се прибирам у дома, опиянен от щастие, вратата е открехната, а Песи го няма.

Торбата ми тежи от радост и дрънчи от неподчине­ние. Купих котешка храна, този път различна от пре­дишната. Бих искала да знам как се чувства тролът. И Микаел. Събирах бутилки и дребни монети и купих консервата с различен касов бон, за да не може Пенти...

Дращене на стълбището.

Черен нюанс, нощно петно се втурва към сянката зад парапета, а аз се досещам.

И преди съм го виждала. Някак си е успяло да се из­мъкне от апартамента му.

Оставям торбата на пода и бързам да отворя кон­сервата, дръпвайки пръстена на капачката, топвам пръст в светлокафявата маса и приклякам, размахвам ръка във въздуха. Изсъсквам мека подкана. Животно­то тозчас надушва храната. Ушите му щръкват от сян­ката на парапета, сетне се приближава, промъква се странично, готово да си плюе на петите, с потръпва­ща опашка, и най-сетне се снишава пред мен, ноздри­те му трепкат върху финото личице. Проточва муцуна колебливо, после облизва пръста ми, сякаш си спомня - а може би наистина е така - онзи миг, в който бе болно и слабо, а аз бях неговата mama.

И стъпки, стъпки. Изотгоре. Вдигам поглед, тролът също се сепва като пружинка, ала не тътри да бяга. Микаел.

- Боже, Боже, Боже! - ниже той. - О, небеса. По дя­волите. Благодаря.

Идва и вдига животното в обятията си, решително, сякаш е дете; то не се дърпа, само го сграбчва с лапи за ризата като маймунче. Микаел не казва нищо пове­че, изкачва се по стълбите, тича, прескача по две стъ­пала наведнъж, а аз го следвам - какво друго мога да сторя. Торбата и отворената консерва остават на стъл­бището. Все ми е едно.

Паломита влиза след мен. Затварям вратата, отивам в гостната и пускам Песи на пода.

Не знам дали би трябвало да взема навития на руло вестник, или да го отрупам с пъдпъдъчи яйца.

- Как, по дяволите, го е направил? - питам на глас, без да ме е грижа дали жената изобщо разбира. Студе­но ми е, при все това от всяка моя пора капе пот. Ами ако оная дърта клюкарка, оная слухтяща домакинка бе видяла Песи на стълбището?

Тръшвам се на дивана. Паломита сяда до мен. За­почвам да нареждам на бърз, почти истеричен англий­ски.

- Може ли да те помоля, мога ли да се надявам, че няма да споменеш, че няма да кажеш за този домашен любимец на никого? В този блок навярно не е разре­шено да се гледат животни - научи ли някой, ще го из­губя. Той не вреди. Страшно е интелигентен, мен ме слуша, но не е задължително да слуша и други. Може да се случи нещо.

Жената кима, усмихва се, а тясното ѝ лице с големи очи за миг ми се вижда почти красиво. Та нали вече за втори път ми спасява Песи. Все някак трябва да мога да ѝ се отблагодаря, но не знам как да го сторя. Жена­та ме гледа като кокер шпаньол.

Откъм антрето се чува щракване.

Скачам от мястото си, и двамата с Паломита вижда­ме едно и също: Песи се е изпънал доколкото му е възможно, средната част на тялото му изглежда неестест­вено разтеглена - подобно на котка, която се опитва да докопа нещо нависоко, и съсредоточено върти бравата на вратата с дългоноктестите си пръсти.

Щрак.

Вратата се отваря.

Песи поглежда към нас с извита, настръхнала опаш­ка. Цялото му същество излъчва гордост.

Гордост. Ликува, понеже е способен да ме имити­ра - мен, дето винаги отварям вратата по този начин, преди да изляза в онзи свят, който не му принадлежи.

- Сам я е отворил - задъхва се Паломита.

С един скок се озовавам в антрето, Песи се дръп­ва назад; затварям вратата, вадя ключовете от джоба си, завъртам единия в ключалката: щрак - заключено.

После се разсмивам, смея се доста безразсъдно. Паломита отначало е озадачена, но малко по малко за­почва да се кикоти, докато аз се удрям с ръце по бе­драта и вия. Ушите на Песи потрепват от изумление.

Виждам художественото оформление и вече знам: това е то. Върховите постижения на годината[17], Злат­ният стандарт, наградите EPICA и каквото си пожела­ем. Просто е брутално, не се наложи да мислим за дру­го - наистина това тук е адски точно - освен за мото­то с изключително дискретен шрифт, а разбира се, не сме и добавяли друго, понеже нищо не бива да смекча­ва ефекта на тази снимка.

На светъл, неутрален фон се вижда трол. Оголил е зъби, свиреп на вид, кой знае какво е трябвало да на­прави Микеланджело на Фотошопа, за да докара по­добен пламък в очите му. На снимката изглежда чу- довищно едър, поне два метра, а въпреки това е слаб и гъвкав като камшик, дори лицето му не е муцунес- то, както на онези редки снимки на тролове, които са ми попадали - поразително наподобява лице на човек. Гривата му се вее. Катраненочерната му козина лъщи. Извитите нокти на горните и долните лапи сякаш ще сграбчат въздуха. Хванат е насред див, изпънат от­скок, нещо между балет и брейк; заредената с неисто­ва енергия снимка кара зрителя инстинктивно да на­прегне всеки мускул, отскачайки назац. И този живо­тински пънк-бог е обут в Сталкер, които му стоят като шити по мярка.

В горната част на снимката със съвършено нена- трапчив, едва ли не нашепващ шрифт стои мотото: СТАЛКЕР. МАРКАТА НА ЗВЯРА.

Когато Пенти ми нахлузи бельото с цепка и поже­лае да ми натика два наведнъж, аз стискам устни и сте­на така, както са ме учили, докато мисля за него.

Когато Пенти реши, че в сготвеното от мен има твърде много бял пипер и го запрати в лицето ми, ко­гато брои парите от покупките отново и отново, за да докаже, че съм свила някоя марка, когато по цял ден ме държи без каквито и да било дрехи, само защото съм накапала с чай купения от него пуловер, тогава си мисля за него. Чувствам се сякаш отвръщам на удара и изобщо не искам да се разкайвам.

Спомням си как помагах на него и домашния му лю­бимец. Как зарязах отворената консерва котешка хра­на и покупките на стълбището, а на връщане онази жена с ватенката и големите, поклащащи се обеци се взираше в тях. Защо съм оставила котешка храна на стълбите? Котка ли имам? А аз излъгах, че съм наме­рила изгубена котка на двора и съм я нахранила, она­зи бе рязка и гневна: в този блок не се внасяли какви­то и да било улични животни. После грабна консерва­та и я отнесе.

Аз обаче не се разстройвам от думите ѝ, не, поне­же и тогава си мисля за Микаел, който чрез своя смях изливаше облекчението и гордостта си там, в антре­то, заедно с мен. Щом спря да се смее, аз разбрах, че трябва да си вървя и тозчас в стомаха ми се намърда някакво странно, празно разочарование. Ала щом стъпих на прага, изнизвайки се от единственото място, където поне за миг почувствах топлина, той вне­запно хвана ръката ми и ме притегли към гърдите си, направо щеше да ме смачка.

- Благодаря, благодаря ти отново, Паломита - каза ми. После отпусна хватката си и ме погледна смутено, сякаш сам бе изумен. Опита се да каже нещо:

- Толкова се радвам... нали схващаш... - ала зама­яна от щастието в корема си, аз само докоснах с пръ­сти устните му в знак да замълчи, после избягах от об­зелия ме възторг.

Та нали никой не би могъл да изпитва подобна бла­годарност само защото някой му е върнал избягалото животно... ето затова чакам. И мисля.

Песи седи в скута ми - гладък, лъскав и топъл, ос­новата на опашката му помръдва върху долната част на корема ми. Галя лапата му, снабдена с малък, здрав бицепс, намествам книгата в ръката си и продължавам с четенето. Заострените му уши шават, сякаш следват ритъма на моя глас.

Хвърлям поглед към прозореца, навън се сипе мек снежец - завесата му е толкова плътна, че гледката е нулева. Бялата смърт, мисля си.

Продължавам да чета на глас:

„Илюзия никога не забрави тази нощ. Прежния ден бе изгубила крилцата си и осъзна, че отсега нататък ще бъде принудена да живее на земята. Животът тук вече не ѝ приличаше на детска книжка с картинки, коя­то разглеждаш, докато те развлича, сетне захвърляш. Знаеше, че ѝ се налага да изживее тази книга, а сега усети, че в нея имаше нещо плашещо неустоимо, че цветовете на картинките ѝ сияеха и през нощта, когато мракът от Похьола се спускаше да ги притъпи.“

Преглъщам. Песи поглежда към лицето ми, сякаш се чуди защо съм спрял да чета, защо думите са ми приседнали. Изтяга се нагоре, забелязва капчица пот върху горната ми устна и прокарва малкото си, грубо езиче по ъгълчето на устата ми, а в мен нещо се нади­га чак до гърлото. Навън пък вали сняг, вали неспирно.

Навън вали сняг, вали неспирно.

Аз пък съм оставил шестнайсет съобщения на теле­фонния секретар на Ангела.

- Песи - прошепвам и протягам ръка, прокарвам я по сладката му, тясна, нагорещена до изгаряне и глад­ка талия. Ушите му трепкат. Надървен съм до червено, сякаш част от корема и бедрата ми са твърда като ка­мък, заставяща плът.

Заключих го тук. Опитах се да пленя късче от гора­та, а сега тя е пленила мен.

Микаел, бъди си у дома.

Изплъзваш ми се като пор, ти, златокосият адютант на небесния главнокомандващ. Естествено, че прове­ряваш входящите повиквания, поглеждаш косо дис­плея на телефона си и виждаш номера там, моя номер, на който не желаеш да отговориш.

Не идваш да разгледаш справочниците ми, макар да съм назубрил всичко, с което бих могъл да забавля­вам един архангел. Знаеше ли например, че в ролята си на Михаил, ти заемаш службата на най-високопоставен счетоводител, отбелязваш си дълговете и креди­тите на всички нас в Книгата на живота? А в деня на Страшния съд ще дадеш сигнала за възкресението със своя тромпет, ще поемеш командването над ангелска­та си армия и ще надвиеш Сатаната и сподвижниците му в последната, решаваща битка. В книгата на Дани- ил се бориш със змей. В западния свят обикновено но­сиш рицарски доспехи с меч и алебарда.

Пролетната суграшица се наслоява върху рамене­те и главата ми, замъглява ми очилата и ми се ще да ме пронижеш с огнения си меч, Микаел, колкото и дя­волски наивно да звучи това, искам пламналата ти але­барда.

Слава на Бога, на входната врата се звъни.

Пронизителното дрънчене прояснява главата ми като студена мълния, а подплашеният от внезапния шум Песи се озовава под дивана с още по-светкавич- на скорост.

Предпазливо открехвам вратата, благославям гос­та, като същевременно проклинам себе си. Шпионка, защо по дяволите не си сложих една.

- Ангеле - отронва Еке с почти задавен глас, а от раменете и косата му капе топяща се суграшица.

Опитвам се да подметна нещо небрежно и свежо за книгата на Густаф Еурен и връщането ѝ, а Ангела вече се е измъкнал на стълбището.

Побутва вратата зад гърба си, докато едва не се за­тваря, и мигом ме притегля към себе си с движение, акумулирало такова убийствено количество страст и жажда, че главата ми се замайва, а коленете омекват. Устата му се залепя за моята, лакома и груба, езикът му подхваща ръкопашен бой с моя. Прекратява целув­ката, сякаш е принуден да откъсне устни от моите, за­дъхан е, а в очите му гори такъв стряскащ пламък, че ме удря право в червата - невероятната лава на успеха се стича от слънчевия ми сплит чак до топките.

- Хайде да отидем у вас - казва ми, мушва ръка през отвора на вратата и сваля палтото си от закачал­ката, проверява с подрънкване дали ключовете са в джоба му.

- Ще хванем такси от площада.

Внимателно затваря вратата и я притиска, силно задъхан, поглежда ме изпод око, сякаш съм плячка на диво животно, и макар да недоумявам защо да ходим с такси до затънтената Калева, вместо просто да оста­нем у тях - знам, че има мигове, в които действително не си струва да си отваряш устата.

Хиетанен се спъна в един елшов корен и падна. Там си и угасна, неспособен да се изправи. Ванхала направи бри­лянтен завой, моторът нададе рев, а той викна:

- Отвори парашута. Машината пада, кхи-хи-хи...

- Машината пада... всичко се върти... Цял свят се върти пред очите ми - изломоти Хиетанен, вкопчил ръце в трева­та. Ванхала изръмжа в ухото му:

- Ще се разбие... Скачай... Няма да се изправи повече...

Ала самолетът на Хиетанен се въртеше с бясна скорост, губеше височина като вихрушка. Вече нямаше начин да скочи успешно, само се притисна към машината си първо през мъгла, сетне през непрогледен мрак. Ванхала го оста­ви на мястото му, възнегодувал от твърде скорошния край на битката.

По-настрана, насядали около огромен каменен блок, се виждаха Мятя, Сало и Сихвонен. Сало им се обясняваше убедително, косата му влизаше в очите:

- Дома, в нашта енория, горят пламъци над заровени съ­кровища...

Сихвонен извърна глава и размаха ръка, сякаш пъдеше комари:

- Айде бе... Врели-некипели...

- Па ще да горят. Старите хора виждали са. И ей тъй, от­горе им имало и кръстосани мечове.

- Айде, айде... Брътвеж на лапландски вещици. Кво ли не се чува. Русите разправят, че като им измрат мъжете, хващали трол, слагали му броня и го пращали към Запада. Такъв да ти се изпречи, целият гъстак трепери, ей тъй... Ей ти го на и него, северното чудо.

- Че кой тука е от север? - обади се Мятя. - Аз самият ида толкова отдалеч, че тъдява, на север, троловете ги има­ме за домашни животни.

Мятя през цялото време почти не обелваше дума, из­глежда дори лунната светлина не му бе повлияла особено. Сега се загледа в канарата и предложи:

- А туй тука е камъкът. Да го надигнем, а?

- Вече е продадена.

- Продадена е?!

Виждам как по лицето на Микаел се разлива усмив­ка - бавно, като боя, разтворена във вода.

- Искаш ли да видиш лейаутите?

Без да чакам отговор, влизам в кабинета си. Той идва след мен, Микаел Пажа, готов да изближе всяка капчица мед, която благоволя да му капна.

Издърпвам едно копие от купчината. Микаел ококорва очи, взирайки се в изчистения стил, пестелива­та и хладна всмукателност на общото ни дело, насите­но същевременно с експлозивно безумие. Готов съм да се закълна, че очите му са навлажнени, когато от­ново вдига поглед към мен.

- Стилно, та дрънка - отбелязвам.

- Така е.

- Можеш да ни таксуваш.

- Какво каза онзи клиент?

- Удар право в ядрото на фрагментираната ни пост­модерна епоха.

Микаел се разсмива.

- Не може да бъде.

- Каза го, каза го.

Не е в състояние да откъсне очи от лейаута, от чер­ната грива, раздиращите въздуха нокти, изкривената, озъбена гримаса, балетно-брейкърския скок, който ка­мерата е смразила.

- Красиво е - задъхва се той, а възторгът му ме раздира като страница от книга, която прорязва в пръста едва забележима раничка. Не се случи да спомена на клиента, че снимката и обработката ѝ са дело на по­дизпълнител - би било лудост да му подскажа, че може да се обърне направо към него и за няколко хилядарки да получи снимка, за която го бръснем сто пъти по­вече. И така, славата е моя, художественото оформ­ление е мое, а Микаел няма никакво право да го гледа така захласнато.

Хей, и аз съм тук, тъкмо се каня да нападна, ала той вече е на път да отлепи ръката си от копието, вни­мателно го оставя на масата с усмивка, която сякаш внезапно привнася в стаята допълнително количество светлина.

- Ще пратя на Хелви фактура, както се разбрахме.

- А, не е ли станало време за бира? - питам още преди да съм осъзнал въпроса си и прехапвам устни - не, по дяволите - няма да се впускам в това отново, ала сдържаността на Микаел е предизвикателство, сякаш не вижда, не чува, за Бога, тук съм, самият аз, Мартес, Мартес, до чиято компания имаше навика да се домогва. Защо не се колебае, не си измисля оправда­ния, защо не бръщолеви врели-некипели, само и само да не му се наложи да излезе през тази врата?

- О, май да, наистина - въздишката му е искрена и гальовна. - Но, дявол да го вземе, вече си имам уго­ворка за вечерта.

- Е, все ще успееш за една - стягам се. - Или, добре де, всъщност и аз съм затрупан тук.

- Друг път.

- Дам.

Оставам загледан в гърба му, без да знам защо ня­къде дълбоко в мен тлее някакво мътно разочарованийце, тлее и пуши с тънък, сивкав дим.

В шпионката се случват странни неща.

Пенти се е спрял и говори с жената от стълбището. Тя кима и жестикулира. Доближава лице до ухото му и говори със сериозно изражение. После той се отдръп­ва, скръства ръце и клати глава.

Пенти вади портфейла от вътрешния си джоб и ѝ подава визитна картичка, показва ѝ нещо от написано­то отгоре ѝ, а жената кима натъртено. После Пенти из­мъква и банкнота. Тъпче я в дланта ѝ с две ръце.

Едва успях да отместя табуретката и да се върна в кухнята - Пенти вече е вътре. Лицето му пламти от червенина, докато крещи и ме разпитва какви по дяво­лите съм ги вършела. Казва ми, че вече знаел всичко. Звъняла съм на чужди звънци. Опитвала съм се да до­мъкна в блока улични котки. Посрамила съм го в очи­те на всички.

Удря ме два пъти, после му писва. Казва ми, че ако чак толкова много обичам котешка храна, може би ис­кам да ям само такава следващата седмица.

Не споменава откъде знае всичко. Аз обаче съм на­ясно.

Взех си душ в банята на Еке с размерите на кибри­тена кутийка, където си принуден да се свиеш върху тоалетната чиния до такава степен, че мивката попа­да в скута ти. Върху завесата на душа пък е загъмжа- ла разнообразна и жизнена екосистема.

Мушвам се до Еке под сивото войнишко одеяло. Той отново е надянал оставените на нощното шкафче очила и чете нещо. За миг обръщам корицата към себе си. Седмината братя.

- Ти не си наред!

- Да да. Тук има история и за теб.

- О, да. Сигурно съм Юси от Юкола, онзи вол с ко­нопената коса.

- Не, имах предвид една значително по-ангелска фигура. Спомняш ли си бледната девица?

- Хе-хе.

Еке не се трогва от язвителното ми сумтене, а за­почва да декламира, сякаш е на сцената в младежкия дом.

„Имало едно време един страховит трол, който жи­веел в една планинска пещера, ужасяващ и гибелен за хората. Той умеел да се превръща в каквото си поже­лае, та в околията го виждали да броди ту като кра­сив момък, ту като прелестна девойка, в зависимост от това, дали жадувал за мъжка или женска кръв.“

- Тва да не е някакъв намек за трансвестизъм?

- Стига де. Това е превъзходно четиво.

Прелиства малко по-напред, след което умишлено снишава глас, драматизирайки разказа, като се накла­ня към мен и зашепва половинчато; после пак се поиз­правя и се залавя да тътне. Така ми пищи в ушите, че започвам да стена, донякъде на шега, притискам уши­те си с ръце и дори това го забавлява.

„И тъй, нещастната девойка крещяла, мятала се и се дърпала в страданието си, ала напразно. Като виел злокобно, тролът я влачел още по-навътре в пещера­та си, решил да я задържи завинаги при себе си в но­щта на земните недра. Години ужасно дълги бледната девойка прекарвала нощите си в бури, дъжд и скова­ващ мраз навръх планината, молела за опрощение на греховете си и никога жалба не се отронила от устни­те ѝ. Тъй отминавала тъмната нощ, ала с пукването на зората безмилостният трол я теглел обратно в пеще­рата си.“

Става ми смътно тревожно, но не заради Еке. Кога­то е искрен, без стените на преструвката, дима в Кафе Бонго и принудата да флиртува, той всъщност е по момчешки чаровен и въпреки това адски интелиген­тен, същевременно романтично наивен и о, по дяволи­те, какъв градски инстинкт за самосъхранение, какъв гъделичкащ цинизъм притежава само. Малко като она­зи невзрачница от американските филми, дето за тан­ците на абитуриентския бал зарязва очилата и бреке- тите на нощното шкафче и после помита всички, кои­то дотогава са я пренебрегвали.

- А какво ще кажеш за това?

Еке разлиства още по-напред, удря се по гърдите театрално, сетне започва да чертае широки дъги във въздуха.

„Младият мъж я погледнал любещо, взел я в обя­тията си, целунал я и само след миг обезкървената девица почувствала как чудният поток на кръвта бли­кнал във вените ѝ като сладък ручей, бузите ѝ грей­нали като облаци по изгрев и радост озарила ясното ѝ чело. Ала и сега сприхавият трол се изкачил от дебри­те на планината настръхнал от гняв, за да завлече девойката отново в бърлогата си...“

Грабвам книгата от Еке с мека решителност - със сигурност през цялото време е целял тъкмо това - притискам го към матрака, заслушан в тихите му сто­нове, докато го щипя по деликатните места. И си ми­сля за трола.

О, небесно създание.

Сред свистенето на крилете му, сред блясъка на не­говия ореол, аз потъвам в матрака. В същия миг от мен се изтръгва вик.

Никога не съм бил толкова щастлив.

Както и никога не съм бил толкова смазващо сигу­рен, че онзи, който тъкмо мен е хванал тъй сластно, мисли за друг.

Пред очите ми блесва свалката на месеца, която срещнах в бара, този явно самопожертвователен при­крит тип, окичен с лавров венец. И когато Ангела ме притегля към себе си със стон, аз полагам нечовешки усилия да бъда Марти - за него ще бъда точно онзи, който той си пожелае, без значение кой.

Песи ръмжи, издава тихи, гъргорещи гърлени зву­ци, танцувайки около мен някакъв яден малък балет, опашката му стърчи хоризонтално.

Ноздрите му се разширяват и трепкат. Правя опит да го докосна, ала отскача назад като пружина.

- Песи.

Гласът ми е приласкаващ и успокоителен, донякъде извиняващ се. Какво го мъчи? Та нали и преди съм из­лизал за толкова дълго време.

Ноздрите. Ноздрите трепкат, ушите му са пригладе­ни към главата. Миризмата.

Миризмата на Еке по мен.

Миризмата на непознат мъжкар.

Още димящ от душа, сядам на дивана с ухание на боров сапун, а от сърцето из цялото ми същество се разлива сладостна топлина, когато Песи най-сетне идва да притисне тъмната си муцуна в ръката ми.

Три Гинеса ме гъделичкат чак до корените на ко­сата, но след бара трябва да се върна и да изключа компютрите; поредното следобедно напиване, откара­ло до времето за затваряне на офиса. Но на кого ли му пука, като поне един път няма съвещания и не ме при­тиска никакъв срок.

Двамата с Вивиан теглихме чоп кой да излезе от бара, да изкачи етажите, да спре оставените компю­три, а освен това и да се увери, че алармата против крадци е включена. Сега всичко е наред и се чудя дали да се върна в кръчмата, където Вивиан навярно про­дължава да сърба крушов сайдер, когато съзирам ди­ска на масата. Дискът на Микаел, онзи с всички снимки за кампанията на Сталкер. Мушвам го в пощальонската си чанта. Нали трябва да му го върна.

Звъня на вратата и Микеланджело отваря по халат за баня.

Толкова е поразен от появата ми, че не помръдва, не ме пуска да вляза, а виси на вратата, придържайки я наполовина затворена, сякаш съм някой амбулантен търговец на прахосмукачки.

Вадя от чантата своя откуп, диска, и го размахвам между палеца и показалеца си.

- Само дойдох да ти го донеса, да не остава.

По изражението му личи, че е свикнал да му връщат материалите по пощата.

- А, мерси.

Тъкмо се кани да затвори вратата с особена физи­ономия на лицето, уклончива, припряна, смънквайки нещо за излишните притеснения, които съм си създал - та той и сам можел да го грабне от офиса по всяко време. Виждам как с ъгълчето на окото си хвърля по­гледи назад, отново и отново.

- Да нямаш гости?

- Не... тук няма никой.

- Вече се бях уплашил, че съм се натресъл посред някакво... социално събиране - погледът ми пробягва по халата на Микаел.

- О, не.

- Явно. Ще може ли да ползвам тоалетната? - очак­вах възхитена физиономия, очаквах да ме приласкае вътре, бях се приготвил за известна формалност, а по­сле евентуално да бъда склонен за една чашка кафе или бутилка бира, ей така, мимоходом, ала няма изгле­ди за нещо подобно. Аз трябваше да бъда отбягващи­ят, аз трябваше да съм онзи, който определя такта и случващото се по-нататък, а най-вече до какво изоб­що няма да се стигне.

Микаел хвърля нов бегъл поглед към жилището зад себе си, сякаш се ослушва, сигурно нещо ври на печ­ката, а аз се възползвам от моментното разсейване в неговата предпазливост, дръпвам вратата и пристъп­вам напред - решително, но премерено.

Микаел се сепва, не знам какво всъщност си мисли, как си представя намеренията ми - в очите му не личи и капчица от онова влажно преклонение, на което съм свикнал и дори ми носи наслада в малки дози, подоб­но на екзотична, леко чудновата подправка. Погледът му се плъзга наляво и надясно, той бръщолеви, ломо- ти, сега не било удобно, друг път, тъкмо се канел да из­лиза, ужасно бързал.

Едновременно с това би ме избутал през вратата, ако вече не бе оформила дървена стена между мен и стълбището, а аз - стена от плът между нея и него.

Това е вбесяващо.

Из въздуха на душен облак се носи ароматът от не­говия афтършейв. Целият апартамент излъчва ухание, което тъй силно мирише на страст и тъй унизително ме тегли към половинчата ерекция.

А Микаел ме сграбчва, увисва на ръката ми, сякаш е планширъТ на презокеански параход, повлечен от ураган.

- Сега не може. Съвсем сериозно, не може.

- Две секунди в тоалетната, после си тръгвам и няма да те безпокоя - опитвам се да звуча като мъче­ник, ала хватката на Микаел ме пронизва като ледена висулка.

Застава пред мен, опитвам се да го заобиколя, уж на игра, и се впускаме в смехотворен менует, танц по двойки, сетне той ме хваща и започва да ме тика към вратата, а аз избухвам, бирата е размътила главата ми, и - по-жестоко, отколкото съм възнамерявал и всъщ­ност отколкото изобщо е необходимо - хващам раме­нете му и го притискам към стената с тъп удар.

- Върви си, Мартес - подканва ме тихо. - Просто си върви.

И тогава.

Сред падащия в антрето сноп светлина.

Кошмар.

Древните фини са наричали злите ангели също: дяволи/ гноми/ хийси; синове на Калева/ духове на времето/ блуж­даещи пламъци[18]/ черни мъже/ планински мъже/ тролове/ смеховници/ върколаци/ зли духове/ лунни демони/ водни духове/ русалки...

Стои на два крака. Озъбен дявол.

Чудовище от научнофантастичен филм.

Косата странична светлина изопачава кокалеста­та му фигура и конвулсивно потръпващите крайници с дълги нокти. Пристъпва напред, меко като привиде­ние, наближава с поклащане, а предните му лапи се вдигат. Вдигат се на заплашителна височина. До поло­жение за атака.

Ноктите му се протягат.

Гротесковото му лице се раздира в отвратителна гримаса, когато от гръкляна му се разнася съскащо сумтене.

Усещам как по бедрото ми се стича гореща урина.

- Не! - чувам да крещи Микаел.

А чудовището скача.

Не. Не и това.

Всичко друго, само това не.

Чадърът, който Микаел е облегнал на стената, през цялото време ми е бил на една ръка разстояние и ня­какъв чист рефлекс ме подтиква да го грабна и про­тегна пред себе си, само дето съм безмилостно бавен в сравнение с пъкления хищник. Противните му скалпели свистят към очите ми, по-бързи от светлината; от вдигнатия пред мен чадър има точно толкова пол­за, колкото да отнеса само жесток разрез през бузата и слепоочието, а полезрението ми в миг се стеснява до пламнало флуорно жълто, изпъстрено с точици; всич­ко се върти, гади ми се.

Някъде ужасно дълбоко в мен се пробужда рефлекс.

За значително по-кратко време, отколкото би подо­бавало за измислянето му, в една-единствена координационна буря на синапсите, всички те се намират по­между си: безкрайните часове карате, обезсърчени- ят младеж в търсене на своята мъжественост, кунг фу, Брус Лий, костенурките нинджа - притискам здраво клепачи, извъртам се и едновременно с това приклякам, а чадърът пронизва въздуха като самурайски меч.

Улучва нещо, което ме кара да очаквам звук, подо­бен на резонанса от обтегнат лък, но вместо това до­чувам пронизителен вой, вик, който би могъл да мине и за крясъка на едра, но непозната на науката птица. Отварям очи.

Нещо топло, лепкаво и тъмно пада върху рамото и страната на шията ми. Губя самообладание, а антре­то на Микаел в моите очи е тясно като фуния, ясно и все пак изпълнено със силещ се сняг. Някъде в поле­зрението си през улея виждам черно-червения чадър на пода - пръчките му са начупени от едната страна, а иззад гънките на закачалката се подава чудовището, потърсило прибежище там. Чудовището, останало не­подвижно след удара ми - като черна, рогата, зъбата и ноктеста статуя с остри контури. Ангела, който е коле­ничил до него, изплюва думите:

- Върви по дяволите, Мартес, чу ли ме, върви по дяволите, и то бързо! - и в гласа му няма капчица пре­дупреждение, призив за бягство или загриженост за мен, просто чиста омраза.

Вдигам ръка към бузата си, слепоочието; усещам, че кожата е раздрана както по лицето, така и по скалпа ми, шурти кръв, която образува локвички на пода, а предницата на дънките ми мокри и студенее от ури­ната. И насред целия този сюрреализъм Микаел се е втренчил в мен, опрял коляно сред намачканите палта от закачалката, гушнал Лукавия.

Класифицирането на трола като животински вид през 1907 г. е неоспорима сензация в средите на биолозите. Оп­ределено разкриването на толкова едър бозайник пред на­уката едва през настоящото столетие е донякъде необичай­но, макар и в никакъв случай уникално събитие. Сведения­та за забелязани Felipithecus trollius действително са срав­нително изобилни, особено на север, където светлите лет­ни нощи опосредяват наблюденията на животни, но в на­учните кръгове те не са били смятани за надеждни, нито за достоверни. Отделни претенции за намерени късове кози­на, парчета кости и нокти са приемани като измами и дори не са ставали повод за сериозни изследвания.

Въпреки че тролът предпочита непристъпните местно­сти, спи зимен сън и заравя изпражненията си т.е. не може да се каже, че оставя забележими следи по терена, все пак е въпрос на случайност, че преди 1907 г. сред природата не е бил открит нито един труп на трол. Това обстоятелство оче­видно е вдъхновило проявилото се в по-новия фолклор вяр­ване, че троловете погребват своите мъртъвци.

Предположенията за демоничния характер на трола, ес­тествено, са оставили своя особен отпечатък върху зооло­гическото откритие на вида, което за науката безспорно е значимо събитие; феномен, който би могъл да се сравни с разбиването на парадигмата, и във връзка с който се налага разглеждането под съвършено нова светлина на фолклора, натрупван в продължение на столетия. Ето защо е разбира­емо, че и в среди, външни спрямо научните, се наблюдава раздвижване. Затова пък изненадата се състои в особената сила на реакцията в определени контексти. Най-прословути сред гореспоменатите отзвуци са сатанинските секти в до­лината на река Торнио и община Китиля.

От гледна точка на теологията е забележително, че едно и също събитие - в случая откритие, спадащо към сферата на биологията - в географски толкова близки райони е пре­дизвикало явления, характеризирани като почти противо­положни.

Движението от долината на река Торнио се обособя­ва около действащия в Юлиторнио, произхождащ от Пело (1879) Ерики Неселиус (р. Ниеми). Неселиус е начинаещ проповедник, чиято религиозна ориентация е здраво вко­ренена в лестадианството. Въпреки това той е особено не­видима фигура в обществения живот на региона, преди да се запознае с откритието на тролския труп от новините във вестниците. Неселиус незабавно отпътува за Хелзинки и изисква разрешение да изследва консервираното животно, но не успява да се добере до друго, освен направените нему снимки. Според останалите след неговата кончина дневни­ци, особено му е въздействала опашката с пискюл на хищ­ника.

Непосредствено след завръщането си в Юлиторнио, Не­селиус оповестява поредната поява на Сатаната на земята. Той обединява намирането на трола с т. нар. проповеди за земни духове на Ларш Леви Лестадиус от 40-те и 50-те го­дини на XIX век, чрез които Лестадиус се опитва да откаже лапландците от техните древни демонични вярвания (вж. напр. Нила Оутакоски: Образът на земния дух в пропове­дите на Ларш Леви Лестадиус, Scripta Historica XVII, из­дание на Историческото дружество в Оулу 1991). Следният откъс от книгата с проповеди на Неселиус Живият Сата­на (Кемиярви, 1911) обобщава възгледите му:

„И така, всички вие можете да си представите как все­ки един извършен грях е като семе, което пада в земята, и как, смучейки тъмна сила, расте и цъфти, докато се превър­не в живия Сатана. Сред нас е наместен истински жив гор­ски демон, за да си припомним прегрешенията си и да не сеем повече от тях. Живият Сатана е изпратен сред нас от Всемогъщия Бог със задачата да въплъти човешката поро­чност, след като тя излезе наяве, да се яви от пустошта в об­лика на ада по пътя на всеки, извършил грях.

Тъй като родът человечески е твърдоглав и е загърбил Божиите заповеди, Бог е въздигнал сред нас тези против­ни синове на Луцифер, за да ни предупреди. Всеки, който в сърцето си предприеме дори лъжа, да се огледа внимател­но след себе си на пътеката; не се ли мержелее зад гърба му образът на живия Сатана, онзи мъчител, който по Божията заповед е покълнал от земята и само чака да докопа злос­торника със страховитите си нокти. Ето как всички ние сме изправени пред ужасяващо изпитание...“

Скоро Неселиус се сдобива с група следовници от поря­дъка на няколкостотин души. Особено голямо значение на думите му приписва пастир на елени, познат като Хирвас- Ула, който не се присъединява към сектата, но се отзова­ва на поканата да разкаже пред богомолците за случаите на наблюдавани от него тролове. По всяка вероятност Несели­ус е възнаградил пастира с пари или ракия, понеже свиде­телските му показания неизбежно заклеймяват самия него като непоправим грешник: та той, според собствените си думи, видял „горския дявол“ половин дузина пъти - вярно, в повечето случаи доста отдалеч - например по време на лов за зайци. В една от най-въздействащите си истории оп­исва как се е натъкнал на не по-малко от четири трола, кои­то с общи усилия гонели елен към по-камениста местност.

По разгледаните снимки и скиците, които е направил по тях, Неселиус поръчва изготвянето на дървена скулптура, изобразяваща трола. Понастоящем тя се съхранява в църквата на Юлиторнио (недостъпна за обществеността). Изде­лието го придружава на проповедническите му обиколки, а по време на екстатичните молитви, неговите помощници по всяка вероятност са го поставяли да надзърта през открех­натата врата или някой прозорец, но щом бивало забеляза­но, не закъснявали да го отнесат. Възможно е това да е доп­ринесло както за съзнанието за греховност сред богомол­ците, така и за увеличаване влиянието на Неселиус.

Измамата със статуята е разкрита през 1911 г., а следов­ниците се пръсват скоро след това, но дори и на смъртното си ложе Неселиус се кълне, че надничащият през врати и прозорци „Сатана“ е истински. Следователно статуята е не­подправен трол, който Всемогъщият този път е превърнал в дърво, за да засвидетелства силата си, а не в камък според разпространеното схващане.

Значи според Неселиус произходът на трола е божест­вен, макар на практика да символизира злото. Това всъщ­ност е и единственият явен признак, споделян със сатанин- ската секта от Китиля.

Сатанинската секта от Китиля не е била особено добре организирана, нито е разполагала с водеща фигура като Не­селиус. Когато сведенията за открития трол достигат до ре­гиона, там ентусиазирано започват да съживяват местна­та митология за троловете и земните духове. Намират се хора, които по собствени думи или разкази на техни родни­ни имали вземане-даване с тролове: лично се били среща­ли със земни духове старица от Коскама, Апо Янкяля, Анти Васара и Рета Хелю, която открила същинска къща на зе­мен демон зад ограда в Тепасто, Риталаксо. В село Сирка, Китиля, сменено дете трол било намерено в дома на семей­ство Мякеля, а в Пало, Китиля, се носят слухове, че стопа­нин се побратимил с дявола и т.н.

Съживяването на историите и драматичната им хипер- болизация в Китиля бързо формират селски култ, съпътст­ван от издигане в социалната йерархия за способните да докажат, че някой от предците им или дори те самите са си имали работа с тролове. Сведенията за фактическото съ­ществуване на трола с един замах превръщат легендите и преданията в достоверни истории, а свързаните с тях хора - в „народа на хийси“, или „племето на хийси“, почитани и вдъхващи страх получародеи.

Църквата се обезпокоява от сатанинската секта в Китиля, едва когато тя действително започва да наподобява религиозна секта. Някои от смятащите се за представите­ли на народа на хийси вече избягват църквата и посещава­нето на църковните храмове, понеже един от най-разпространените митове, свързани с тролове, разказва как избяга­ли по-навътре в дивата пустош заради християнската вяра и най-вече погнати от звъна на църковните камбани. Около каменните могили, представяни в преданията за техни жи­лища, започват да се появяват жертвени дарове по подобие на сейдите от лапландската култура. Хората, принадлежа­щи към народа на хийси, вече функционират като неофици­ални водачи на общността, чиито съвети се търсят както по общи, така и по лични дела. Следователно според култа от Китиля троловете са смятани за някакви горски божества, които човекът от нехайство е прогонил навътре в гориста­та пустош, но те сякаш притежават способността при сре­ща с хората да им предават част от своята свръхестестве­на аура. Към вярванията спада и един съществен аспект, характерен изключително за легендите от Китиля: повта­рящата се в историите човешка находчивост, попречила на трола да навреди на срещналия го. Следователно народът на хийси е двойно въздиган: те са получили привилегията да встъпят в контакт с природното божество, като при това са се измъкнали живи.

Ерики Неселиус също узнава за култа към хората на хийси и предприема кратко пътуване до Китиля, за да обър­не местните в правата вяра. Успехът му като цяло е оскъ­ден, но все пак съумява да постигне едно: жителите на Ки­тиля дълго били тормозени от реномето си на слуги на дя­вола. Добавете към това и факта, че очевидно точно пора­ди тази им слава в областта се разпространява слаба въл­на, напомняща за „нормалния“ сатанизъм чак до 80-те го­дини на XX век. От мисленето на дяволския народ само по себе си и до днес са останали ясни следи в региона на Ки­тиля и на други места в Лапландия, особено сред най-ста­рите възрастови групи.

Мислех си, че след атаката и удара целият щеше да се тресе, но не, съвсем скован е, скован като дърве­на кукла, не усещам дори диханието му, а когато пре­гръщам Песи, когато го притискам в обятията си и го люшкам на ръце, вдишвам на дълбоки глътки, при­месени с хлипане; когато, отвъд ръкавите на палта­та, през висналите лиани с шевове на тренча, виждам как кръвта шурти от скалпа и бузата през пръстите на олюляващия се Мартес и капе по пода, в същия този миг осъзнавам, че връзката ни е оголена пред Мартес, връзката между мен и него, между мен и Песи, в най- чистия възможен дестилат.

Трол. Истински жив трол. Ама че съм будала.

Ето ги и тях, въплътени в образи, Върховите пости­жения на годината и Златният стандарт, и наградите EPIC А, и каквото там си пожелаем. В антрето на Ми­каел на ръба на площад Пюникинтори.

Върховите постижения на годината и Златният стандарт, и наградите EPICA се изпаряват яко дим, ако това излезе наяве. Кампанията ще бъде анулирана, ако вдругиден гръмне в заглавията на Вечерните новини.

Искам си кампанията пък.

Студено ми е, макар сърцето ми все още да препус­ка със сто удара в минута.

Когато вратата се затръшва зад гърба ми, мога да се обзаложа, че Микаел дори не поглежда към мен, толкова плътно е притиснал лице в черната грива на тоя урод, диша го, тоя звяр, вцепенен, черен, катране­на кукла.

С въздишка съм принуден да отбележа, че когато телефонът иззвънява посред нощ, аз донякъде съм го очаквал.

Тролът му е като късче от нощта, което някой е от­къртил от пейзажа и внесъл в стаята. Тресчица ветро­вит мрак, черен ангел, природен дух.

Може ли мракът да се опитоми?

Навярно е възможно, ако се започне от съвсем, съв­сем малък, достатъчно безпомощен, в порядъчно ока­яно състояние...

Отрочето на нощта.

- Имам някакъв смътен спомен, че съм чувал една теория - размишлява Хями. Из въздуха в кухнята ви­тае парата от чашите кафе, той отхапва замислено от сандвича с пастет, който съм му намазал, а моят крак не се спира под масата: направи нещо, направи нещо, направи нещо, скъпи Спайдърмен. - Според нея това чисто и просто е защитен механизъм. Нещо подобно на опосумите, които се преструват на умрели. Изпра­вен пред особена заплаха, тролът дори не се опитва да избяга, а изпада в кататонен ступор, телесната му температура спада и всички жизнени функции се заба­вят. Привежда се в хибернация. Без съмнение, умерено ефективен фактор при оцеляването на видовете, не съвсем уникален. В катраненочерната нощ, съвърше­но неподвижен... наистина труден за различаване. Понижената телесна температура дори може да попречи да го надушат или...

Оставям чашата си на масата, пак я вземам в ръка, нямам сили да отпия и глътка. Песи се е свил в ъгъла на антрето като някакъв лъскав черен шедьовър, от­краднат от ужасяващ парк със статуи, откраднат и за­трупан с вълнени палта, кожени якета и полите на вми­рисани от пот гумени дъждобрани.

- Ще се съвземе ли?

- Че откъде, по дяволите, бих могъл да знам? Това си беше просто хипотеза, основана на някакви слу­чайни наблюдения и чисти слухове. Разбери, че не са предприемани обстойни изследвания на подобни съз­дания. Едно нещо обаче все пак би могло да се обясни.

- В приказките троловете се превръщат в камък от дневната светлина.

Хями се втренчва в мен най-напред с изненада, по­сле лицето му се разтяга в развеселена гримаса.

- Много добре. Би могло да обясни поне как са се зародили преданията... Аз обаче имах друго предвид. Представи си гора, представи си девствена пустош, през която тича трол, чувства се заплашен, преслед­ват го, за него няма разлика дали искат да го изслед­ват или заловят, чува само пронизителното бръмчене на малък самолет или тракането на хеликоптер, непри­ятелят идва от въздуха, и когато адреналинът надвиши определена точка, бам, замръзва неподвижен като дънер, хладен като нощта.

- Да, а после какво? - поглеждам към антрето, Песи е щрихована сянка, една от многото. Трябва да се взи­раш усърдно в хаоса от палта, за да различиш очерта­нията му.

- Нищо чудно, че е трудно да ги уловиш, нищо чудно, че броят им не е нищо повече от догадка. Никой не е могъл да ги прихване с термографски апарати. На практика и с никакъв друг човешки похват, когато и да било. Помисли си само.

В антрето изшумолява палто. Тролът се е размър­дал. Ангела вдига унил поглед от масата, в подпухна­лите, кръвясали очи е пламнала надежда.

- Най-добре да си вървя, за да не се изнерви отно­во - обаждам се. Грабвам палтото си от облегалката на стола, обличам се и правя опит да прекося антре­то възможно най-спокойно, стараейки се да избягвам резките движения - точно както в случаите, когато са ми довели някое голямо, буйно куче.

- Налага се да те предупредя - подемам със сни­шен глас и в същия миг чувам по паркета съвсем крат­ко, съвсем леко дращене на нокът, който се разбужда от вцепенението.

- Аз, разбира се, се справям с него, адски интели­гентен е, съвсем питомен... - нарежда Ангела, но го прекъсвам с уморено вдигната ръка.

- Не се и съмнявам, само че той е абсолютно не­легален. Знаеш ли, че според законите на Финландия това е бракониерство?

- Бракониерство?

- Не особено традиционно, но съществуват и пре­цеденти. Миналата година в района на Кухмо двама мъже уловили в капан мечка, току-що излязла от зимното си леговище, после месеци наред я държали в клетка като кутийка. Използвали я да обучават ловни хрътки.

Ангелът видимо се изчервява.

- Тук няма нищо подобно...

- Ако съумееш да запушиш устата на онзи твой по­страдал приятел, добре. Разбираш ли - ако някой няко­га надуши, че съм имал нещо общо с тая работа, ще ми отнемат разрешителното да практикувам.

Ангела кимва, едва ме поглежда, очите и ушите му до такава степен са посветени на събуждащия се трол, че изпитвам раздразнение - не откровена ревност - бодеж, който ме навежда на друго.

- И за твое сведение - обаждам се и тонът ми ми­гом сепва Ангела, толкова леден и дистанциран е гла­сът ми.

- Нямам кой знае какви доказателства, но въздухът в това домакинство очевидно пращи от феромони.

- Феромони?

- Специфични ароматни молекули, които животни­те разпръскват във въздуха. Чрез тях оповестяват разгоненост и страх, здравословното си състояние и по­ложението си в стадото... чрез тях манипулират, кон­тролират и съблазняват други членове на групата или породата си. А твоят трол отделя някакви особено сил­ни феромони.

Разтърквам очи. Толкова съм уморен, толкова ад­ски уморен.

- Впрочем, с тези феромони може да се направи цяло състояние. Колосално състояние. За щастие, ни­кой не го проумява. Ти също.

Ангела ме зяпа. Думите ми достигат до тъпанчета­та му, но не и по-навътре. В погледа му се чете инат, който разпознавам: точно така изглежда едно десетго­дишно момче, когато се опълчва срещу авторитета на възрастните, вирнало брадичка, свило устни, оглуша­ло за всякакви аргументи.

Фантазията ми извиква дълги редици клетки с тро­лове някъде в Остроботния, тези черни, гъвкави горски светкавици зад телени мрежи и онези възможно най-противни начини да издоят от жлезите им вся­ка една хомоеротична молекула. Затварям вратата и вдишвам до дъното на дробовете си миризмата на вла­жен стълбищен камък и изветряващо кафе.

Когато се събуждам, първата ми мисъл е: Песи! Чу­вам до себе си шумолене и обръщам глава, а той седи - всъщност седи не е точната дума - заел е някаква възлеста позиция от модерните танци, в която всички­те му крайници, противно на гравитацията, стърчат в различни посоки, а той ближе едната си лапа, разтре­перан от възбуда. Изглежда жизнерадостен, доволен, потънал в атмосфера на недоловим отзвук от дълбоко, сладостно мъркане.

Малкото червено езиче на Песи прониква плътно и чувствено между собствените му пръсти в червено, черно, влажно и решително движение напред-назад. Притеглям го към себе си, почти внезапно, наруша­вайки всички обещания, които съм дал пред самия мен и започвам да дишам на дълбоки, астматични глътки. Същевременно пускам Песи, скачам от постелята, ръ­цете и краката ми треперят, докато набирам номера на Еке, а щом ми отвръща сънен глас, питам дали мога да отида при него на мига.

В антрето първоначално не вярвам на очите си.

Лесно е да си представя, че съм попаднал в извра­тен кошмар, продължение на еротичния сън.

На около метър височина върху белия текстилен тапет в антрето се мъдри... рисунка.

Има ясни очертания, дори нещо, което при добро желание би могло да се нарече фигура, и отново в тила ми зазвучава миниатюрен алармен звънец.

Древни реликви във Финландия.

Скална рисунка.

Вчера, от умора и превъзбуда, забравих да изчистя. Скалната рисунка е сътворена с кръвта на Мартес.

Йодът е боядисал кожата ми в оранжево и още ме щипе така, че чак боли зад очите. Драскотините са се подули по ръбовете. Хапейки и дращейки, животните винаги предават на жертвите си страхотно количество чужди микроби. Така ми обясни сестрата от медицин­ския център, която настоя да уредя нещата между мен и собственика на това подивяло куче.

Аз, разбира се, ще ги уредя, ала по свой си начин. Когато ми се удаде. Когато ще ми бъде най-изгодно.

Върху бузата ми се очертават четири паралелни, червенеещи ивици. Наложи се да обръснат част от те­мето ми и по някакъв своеобразен, гротесков начин това пънкарско петно е адски готино. Там ми направи­ха осем шева.

Два дни крих Песи в таванската стаичка. Стана тол­кова изтормозен и настръхнал, че се принудих да го върна у дома.

Ако Мартес е искал да предприеме нещо, досега да го е сторил.

Слънце. Веднага си помислих колко е приятно, ко­гато е топло. Най-сетне топло. Отворих прозореца, но навън е по-студено отвсякога.

Колко глупаво е да се чака.

Колко глупаво е да се мисли.

Отново затварям вратата, отново бягам.

Бягам от себе си, бягам от Песи.

Де да знаех поне от какво бягам, от какво се боя.

Въпреки че понякога ме избягва.

Въпреки че вечно бърза бясно.

Не мисля за тези неща.

Та какво по-близко до царството небесно: Ангела на практика живее у нас.

Двама са получили огнестрелни рани вчера по време на загадъчен инцидент в района на къмпинг Лехтисари, Пуле- сярви. Изненаданите от диво животно мъже били улучени от заблудени куршуми на останал неизвестен стрелец, кой­то очевидно се опитвал да ги защити.

Хората от Пулесярви дълго време подозирали, че в хи­жите в затворения през зимата къмпинг на Лехтисари се квартирува неправомерно. Докато проучвали положението, те забелязали следи от взлом по вратите на няколко къщи. В помещенията открили и примитивни постели, стъкмени от мъх и борови клони.

Жилищата били привлекли и животни - отваряйки вра­тата на една от хижите, мъжете били връхлетени от едър трол. Когато един от тях се опитал да насочи ловната си пушка към животното със заплашително поведение, от близката гора били изстреляни два куршума. Единият улу­чил въоръжения в рамото, другият одраскал прасеца на не­гов спътник. Неизвестният, очевидно целил се в трола стре­лец по всяка вероятност си е служел с едрокалибрено ловно или войнишко оръжие.

Според биолога специалист по дивите животни Ерик С. Нюхолм, не е необичайно изгладнял хищник, например рис, да потърси убежище в плевня или опразнен склад, осо­бено ако е срещнал затруднения с презимуването.

Поради ранната пролет в почти оголената от сняг гора не е имало възможност да бъдат проучени следите на стре­леца. Полицията разследва случая.

Облягам се на перваза, долепил чело до разхлаж- дащата чаша; приличам на трагичен герой от кофти филм - стиснал в юмрука си дрънчаща чаша уиски с лед, аз се взирам в матовия мрак и тихо си нашепвам наум Ангела. По-забранен отвсякога, точно в този миг за мен той е по-недостижим отколкото ако бе застанал на луната.

Погледът ми пълзи по тъмната улица и изведнъж се усещам така, сякаш мислите и спомените ми се смес­ват там в нещо подобно на двойна експозиция: черна сянка.

Едва доловима, непостоянна черна сянка, две чер­ни сенки, съвършено безшумни, икономични в движе­нията си като течаща вода, две парчета мрак се раз­тварят в тъмата при кофите за боклук в единия край на улицата.

Няма никакъв начин да бъда сигурен, дали наисти­на съм видял това, което си мисля.

Когато се прибирам, най-напред оставам с усеща­нето, че Песи е измислил да изпразни тоалетната си на пода в антрето. Вече започвам да разпознавам ни­вото на пакостите му: шкафовете са заключени нарав­но с хладилника, така де - мислех си, че съм успял да го надхитря.

Прецака ме: изтривалката е затрупана с вестникар­ска плява, разслоена почти до целулозен прах, толко­ва е фина, после обаче осъзнавам, че хартията е раз­дирана и хапана, а не рязана с ножица като онази в ку­тията на Песи.

От него няма и помен и щом навлизам в апартамен­та, проумявам, че се е случило нещо ужасно. На лег­лото ми, под завивките съзирам издутина: Песи се е скрил, скрил се е от нещо, за което не знам нищичко.

Приближавам се и докосвам предпазливо камарата. Тя реве, рита и сумти, после пак се кротва и затреперва. Досещам се, че Песи е ужасно разстроен от нещо.

Объркан съм. Връщам се в антрето и машинално се залавям да събирам хартиената пихтия в дланите си, дори не си струва да правя опити да задръствам пра­хосмукачката с всичко това. Изведнъж в ръката ми по­пада по-запазено парче - лепилото го е крепило цяло. Етикет с адрес. Етикет, на който пише МИКАЕЛ ХАРТИКАЙНЕН, адрес и няколко реда код. Пристигнало е списание за мен.

Същото списание, което нося в чантата си, списа­ние, с което се гордея безмерно - по тази именно при­чина го купих от будката още щом го съзрях. На задната корица има реклама, рекламата, за която предстои да обера куп награди, снимка, за която ми платиха 14 000 марки.

Онази най-добра снимка. Тъмният зверски танцьор, лапите - не, ръцете - протегнати към фотографа, изра­жение, примесило любов и ярост, а на краката - при­коваващите погледа Сталкери.

Видял я е.

Разбира.

Различава снимки.

И ги ненавижда.

Или поне тази.

Ала Песи съвсем смътно съзнаваше, че бе започнал да се учи да опознава себе си едва когато бе зърнал своя об­раз на повърхността на тъмния, дълбок вир.

Ето я и нея, в списанието, гордостта на Ангела.

Стилна, дяволски стилна снимка. Направена с из­ключително майсторство. Частица от света на Ангела и онзи проклет Марти, свят, до който аз никога няма да бъда допуснат.

В същия миг нещо започва да гложди съзнанието ми, свързвам образа с нещо, нещо смущаващо еро­тично, не, по-силно, порнографско, ала не си спомням какво. Във всеки случай Ангела е ударил в десетката, снимката е сензация, тя е хит, тя е безсрамно сексуал­на, без обаче да изглежда така.

Тогава започва да ми просветва.

Влизам в дневната и заставам пред полицата с ко­микси.

Сигурен съм, че го имам някъде тук. Безобразна рядкост е, пиратско издание, да са направени най-много около сто екземпляра. Намериха ми го в Копенха­ген, изпод тезгяха на такъв магазин, дето иначе не кри­ят и най-бруталните изстъпления.

Изравям го от дъното на полицата, скрит зад книги с картинки в голям формат. Илюстраторът със сигур­ност не е използвал дори сносни снимки - за живи мо­дели, разбира се, и дума не може да става. Сравнявай­ки изображенията с рекламата на Сталкер, забелязвам доста разлики; макар трольт от рекламата да изглеж­да огромен, той все пак е по-млад на вид екземпляр от перчещите се на рисунките зрели, преувеличено мус­кулести, пресилено очовечени същества, на които са добавени съвършено нелепи от гледна точка на биоло­гията гениталии, ама нали този образ има навика вина­ги да прави точно така. От страница на страница забе­лязвам как илюстраторът е загърбил всякакви задръж­ки, създавайки умопомрачителна, зверска еротика, къ­дето ответната роля е изпълнявана от светли, фини, цупещи устнички, радостно податливи на какви ли не злоупотреби момченца.

Отново обръщам на корицата. Кофти хартия, цве­товете са избелели, но текстът е напечатан с големи, достойни букви. ТОМ ОТ ФИНЛАНДИЯ: ТРОЛОВЕ И ФЕИЧКИ[19].

- Дефиницията винаги предполага опозиция - обяс­нявам на жената в камуфлажна екипировка, която се опитва да завърже разговор с мен, макар най-много да ми се иска мозъкът ми да се вцепени тук, в моно- тонната глъчка на Кафе Бонго, та повече да не усещам никаква болка. - Ако ще даваме определение за дума­та „нормален“, то трябва да дефинираме и „ненорма­лен“. Ако вземем „човечност“, то трябва да започнем от онова, което тя не е.

- Не е ли все тая задънена улица? - пита ме.

- Според мен, не - отговарям. - Ако неочаквано ти се наложи да обясниш какво е ненормално, със сигур­ност ще се сетиш за много по-малко неща от онези, които автоматично, без да му мислиш, ще затвориш извън нормалните.

Жената явно не следи мисълта ми, обаче е упорита.

- Окей, да определим човечност. Или интелект. Делфинът интелигентен ли е? А маймуната? Ако зави­си от употребата на език, то поне този критерий е из­пълнен и в двата случая.

- Те и пчелите си имат език, но не бих ги нарекъл чак толкова умни. При това строят сложни комплекси, та се добавя и втори популярен критерий: манипула­ция на околната среда. Значи и това им се признава, но пак не бих ги оставил да се прередят на опашката за Оксфорд.

- Естествено, че не, тъй като за хората е по-полезно да им правят мед. Затова трябва да бъдат каквито са, такива, каквито ние сме ги определили, собстве­ност на хората, а човекът, разбира се, е господар на мирозданието.

- Във връзка с това няма как да не подчертая, че юдейско-християнската етика за мен никога не е била ръководен принцип - отвръщам сухо. - Кое друго ве­рую е отдалечило човека толкова много от връзката му с природата? Вече не се е допускало животните да служат за богове и всички останали ритуални взаимо­действия между видовете, включително секс, са били заклеймени веднага щом Богът израилски е задърпал конците.

Жената се нерви, това вече излиза извън релсите.

- Нямах това предвид. Искам да кажа, че няма да признаем шимпанзетата за хора, докато не се разбун­туват.

Ang hiya lalaki, nasa noo. Мъжете носят честта на челото си. Ang hiya ng babae, tinatapakan. Честта на жените е стъпкана на земята.

Знаех си, че няма как да е истина. Беше твърде ху­баво, за да бъде.

Минаха седмици, а той не идва, не си спомня за мен; а аз не издържам, не мога, пък и не искам да прекрач­вам прага му, не и след онази прегръдка, която прех­върли инициативата в негови ръце.

Понякога се питам защо не отида, защо не му зане­са отново котешка храна или сладкиш, който сама съм опекла, ала винаги е било така и винаги така ще бъде.

Ние сме онези, дето сами не разбират кое е най-добро за нас. Ние сме онези, дето трябва да си знаят мяс­тото, иначе ще настъпи краят на света.

Ние сме размити хора.

Мъжете нямат пол. Само жените имат.

Когато клиентът донесе поръчката, не подозираше що за джакпот е ударил.

Отварям най-добрата от снимките на компютърния монитор, великолепна гримаса, онова изражение, кое­то излъчва най-вече презрение към фотоапарата. Из­рязвам главата, пействам я в собствената си база дан­ни във Фотошоп.

После опростявам тоновете и добавям два-три ефектни филтъра, преекспонирам, но го отменям, из­чиствам пикселите, драсвам по една фина линия тук и там, насищам цвета им до стопроцентово черно.

Наболява ме скалпът. Зъбите ми проскърцват.

Гледа ме лицето на трол, муцуната на най-дивия сред дивите и най-кръвожаден трол, пренастроен до няколко груби линии - настроен, та звънка.

- Вивиан, ела да погледнеш нещо.

Вивиан, асистентката Вивиан, Вивиан Кулиайнен идва. Вивиан подсвирва.

- Е, вече е жестока.

- Сравни с предишната.

Заедно се вглеждаме в досегашното лого на хокей­ния отбор, предоставено ни с поръчката. Опашато създанийце се пипка с кънките на краката си. Като неспо­лучлива картинка в детска книжка с животни.

- Дявол го взел, от това ще излезе най-доброто в лигата.

- О, безспорно. Лъвът на Другарския спортен клуб от Хелзинки изглежда като болнаво котенце до него.

- Вивиан, би ли добавила името от логото. Виж ста­рия шрифт, после пробвай два-три нови, нещо по-хард, можеш и сама да изредактираш някакъв на тяхна ос­нова.

- Отгоре, отдолу или околовръст?

- Би трябвало да се събере най-добре околовръст - чертая с пръсти дъговидни линии от горната и долната страна на ревналата глава на звяра върху монитора. - Биркаландските... тролове.

- Смятай какъв фешън тим - въздишката на Виви­ан е неподправена.

- Абсолютно.

Изигравам ходещата на пръсти прислужница, а Ан­гела се разсмива с цяло гърло, истински безгрижен смях, не от учтивост. Поднасям му чашата кафе и се навеждам, като същевременно целувам челото му с полепналите по него няколко кичура.

- Има ли вестник? - прозява се той.

- Момент, Ваше височество, почитаеми сър.

Грабвам сутрешния ежедневник от пода в антрето.

Мирише на печатарско мастило и влажна пролет. Ан­гела прокарва пръсти през косата си и кичурите офор­мят златен ореол, аз пък го обичам до болка.

Едва разгърнал вестника, той подскача като ужи­лен. Чашата издрънчава в пода, пръсната на три пар­чета, кафявата течност се разлива по процепите меж­ду дъските.

- Не, за Бога! - изсъсква той.

Гледа ме от крещящата рекламна снимка. Той.

Подсмихващо се седемнайсетгодишно дете чудо на хокея с ниско чело и скандален червено-зелен екип, хлапак, чието лице отразява безстрашен до болка пу­бертет и интелект, който ще му стигне най-много да изчете комикс за Фантома. Кожа - леко грапава, мъ­жествено подобие на мустак се бори за оцеляване под носа му. В интерес на истината можеше да се окаже истинско бонбонче, ако на горнището му не се мъдре­ше Той.

Превърнал се е в новина. Предложението за лого било възхвалявано до небесата от мениджърите на тима.

Пришит е върху предницата на екипа. Черно-бял, графично изчистен лик сред хаоса от борово зелено, кървавочервено и емблеми на спонсори.

Той. Или не той самият, а някакво неизвестно съз­дание, което прилича на него до степен на противност.

Прилича на моя Песи.

- Трябва да вървя незабавно.

Припряно се опитвам да измъкна нещо, но не. Ако снимката на брат му е използвана без разрешение, по­ложително разбирам, дето бълва огън и жулел, ала защо трябва и да си ходи, накъде и точно сега?

- У дома - Ангела вече си облича палтото, устни­те му са присвити като прорезна рана. Превърнал се е в кълбо от нерви, леденостуден е, не дава да го до­коснеш.

Тряс.

Вратата се затръшва доста по-звучно, отколкото бе необходимо. Ехото по стълбите наподобява ударите от секирата на палач.

Стоя като ударен от гръм насред стаята. Сякаш ня­каква приемана за даденост, безгласна уговорка вне­запно е била прекратена от едната страна, без да се до­питат до мен.

Потъвам в леглото, дишам на хрипове. Нещо бле­щука в очите ми изпод стола. Онзи стол, на който Ан­гела нахвърля дрехите си нощес. Навеждам се да про­веря.

Ключове.

Ключовете от неговото жилище.

В антрето вече съм набрал номера на мобилния му, изслушвайки в продължение на половин секунда сиг­нала за заето, когато ми просветва каква възможност ми се е удала да му врътна едно спиращо дъха обслуж­ване, същински прислужнически висш пилотаж. Възможност да прилаская в онези дяволски сини очи ад­ски рядкото, но толкова по-драгоценно изражение: да зърна как за още един миг той осъзнава, че съществу­вам.

- Мръсна маймуна.

Отнема ми миг да се досетя кой е в другия край на линията. Та това е Микаел, милият, съчувствен, излъч­ващ нежни дихания и ухание на Келвин Клайн Мике­ланджело, който сега размахва огнен меч. Говори по мобилния телефон: около него бръмчи уличното дви­жение.

- Проклет кретен. С какво право?

- С пълно право, драги ми Микаел - изпитвам към него такова смразяващо презрение, че съумявам да изрека названието, което устните ми иначе никога не биха образували. - С пълно право, за което тук си имам и документ.

- Пълните права за кампанията на Сталкер! - Ми­каел започва да повишава тон, а мен ме побиват тръп­ки, задето понякога съм бил в една стая с този перверзник.

- Научи се да четеш, преди да лепнеш името си от­долу. Там пишеше пълни права за употреба от наша­та агенция.

- Крадец.

- Да не би онзи твой брат, природният фотограф, да е вдигнал олелия? Онзи русофил, дето успява да за­снеме екстремно редки диви екземпляри в почти сту­дийни условия.

Изчаквам четвърт секунда, преди да нанеса финал­ния удар.

- Или по-точно покойният ти брат.

Говоря по телефона, докато търча през уличното движение по Самонкату и лъкатуша между лелки, по- влачили торбите си с покупки по тротоара. В паника, задъхан. Струва ми се невъзможно да чакам за авто­бус или такси. Представям си: Песи спи на дивана, от­кроява се върху бялата му повърхност като бездънна черна дупка към открития космос. А вестникът лежи на пода в антрето, зловещо светло петно в мрака, вест­никът, в който има снимка...

Налага се обаче да спра, когато думите на Мартес по адрес на брат ми тупват в съзнанието ми. Той прави кратка пауза и сега гласът му си е старият мек и овла­дян баритон.

- Първоначално обяви брат си за автор на снимка­та. Случи се обаче така, че той е мъртъв от две годи­ни. Веднага проучих нещата... щом тази история за­почна да се заплита. Да не тръгнеш сега да се опъваш за правата? А искаш ли да разкажа в съдебната зала кой всъщност е снимал, кога и къде?

Гласът ми е просто шепот, когато го насилвам да из­лезе.

- Значи сега си мислиш, че можеш да развратничиш с тези снимки както си знаеш?

- Не си мисля - знам.

И думите му отново ме отвеждат до площад Пюникинтори и разяждащата ме тревога. Но от какво ли се страхувам? Сякаш Песи ще се събуди, ще вземе су­трешния вестник в дребните си, сръчни лапички и ще седне да го разлиства, а в малката му, валчеста главица ще се нароят куп мисли: леле, гледай само какви неща са станали пак по света, още ли не са постигнали кон­сенсус в Индонезия... ще види новината и отново ще издивее до ужасяваща агресия?

Страх ме е точно от това. Че му изменям за поре­ден път.

- Ще се обадя на клиента ти.

В задънена улица съм, мога само да нижа заплахи без каквото и да било основание.

Проклетото самообладание на Мартес малко по малко започва да се пропуква.

- По дяволите, няма да тръгнеш да саботираш кам­пания, която вече сме планирали, продали и отчасти фактурирали. Целият имидж на хокейния клуб от дре­хите до хартията за писма и стикерите за автомоби­ли, не схващаш ли, мамка му. Нищо и никакво трикче.

- Никога ли не мислиш за друго, освен за пари?

- Никога ли не мислиш за друго, освен за това? Преди не съм осъзнавал каква е връзката между зве­ровете и педофилите.

Внезапно се нажежавам до ярко червено. Сякаш Мартес ме е фраснал с кокалчета през устата.

- Нищо подобно няма, мръсна твар. Съзнанието ти е толкова покварено, че...

Мартес ме прекъсва.

- Ако започнем да се надхващаме, аз ще печеля до безкрай. Защото знам какво си.

В корема ми кипи и клокочи пяната на червена ом­раза. Ако Микаел се свърже с клиента и започне да се препира, бай бай, сметчице. Бай бай, слава в очите на клиента. Бай бай, Върхови постижения на годината, Златен стандарт и EPICA.

Оставам изненадан, когато се разсмива, съвсем меко и съвсем мимоходом.

- Какво съм аз, Мартес? - пита Микаел, и макар ди­шането му все още да е разгорещено и запъхтяно, сега звучи сдържано и някак печално.

- Какво съм аз? И каква беше връзката ни? - гласът му е изненадващо спокоен.

- Между нас не е имало никаква връзка - казвам и сърцето ми започва да бие по-учестено, което ме кара да го възненавидя. - Никога.

Нямах време да се подготвя за подобен тон. На яр­остта и агресията му мога да отвърна, мога да струговам язвителни обиди като всеки друг професиона­лист от сферата на комуникациите; ала този мимоле­тен, опечален смях, придружен от меланхолия - не.

- Освен трудовите взаимоотношения - обажда се Микаел.

- Вече и с тях е приключено, що се отнася до мен.

- Спомняш ли си веднъж, след осем бири, при край­брежния парапет на Тамеркоски?

- По дяволите, не се опитвай да ме въвлечеш в собствените си болни фантазии! - крещя в телефона и разбира се, точно в този миг Вивиан трябва да мине покрай отворената врата. Ритвам я, вратата се затръ­шва, а ударът отеква като изплющяване на камшик.

- За Бога. Искам да изясним тази работа веднъж за­винаги - процеждам през зъби.

- Няма нужда. На мен вече ми е кристално ясно.

Така си поема дъх, че чак го чувам. Чувам и как се изменя гласът му, влязъл е в някакво помещение с ехо.

- Ще се чуем отново относно правата за онези сним­ки. Сега се налага да сложа край на това.

Щрак. Свободно. Сигналът се засилва до пищене в ушите ми, тъй пронизително, че заплашва да изтръг­не очите ми от орбитите, лицето ми пламва и аз се зас­лушвам в него, слушам го, докато не осъзнавам, че ми споделя как следва да постъпя.

Сега се налага да сложа край на това.

Затова по образ ще бъдат черни като цигани, когато пак дойдат да погнат с ноктите си земните обитатели, дето но­сят кръст на гърдите си. Ала онези от Манала са като гор­ски демони, които вият като вълци, щом надушат мириса на кръв, а някои се смеят като блудници, когато дяволът ги отклони от пътя им.

Шум. Стъпки по стъпалата. Вцепенявам се.

Надежда. Внезапна болка.

Качват се нагоре.

Микаел!

Втурвам се към вратата, стъпвам на табуретката и залепям лице за шпионката.

Коремът ме свива от разочарование: да, някакъв млад мъж, не ми е познат, тъмен и очилат. Отива у Микаел, ала не знае, че той не си е у дома.

Все още го няма, но скоро ще си дойде.

Никога не отсъства задълго.

Още с влизането във входа се залавям да ровя из чантата си за ключовете. Търся отново. Спирам и про­верявам всички джобове.

Няма ги.

Трябва да стигна до Песи. Трябва да вляза веднага.

Никога през живота си не съм безпокоил за нищо тази домакинка, ала сега търча нагоре по стъпалата към втория етаж като паникьосан заек и звъня на вратата ѝ разтреперан: бъди си у дома, бъди си у дома, бъди си у дома.

Още стъпки, забързани, сега вече е той, сега той из­пълва малкия объл свят на шпионката.

Още преди да съм успяла да сляза от табуретката, виждам, че не се качва нагоре, а натиска звънеца на жената с ролките. Звъни ли, звъни, изглежда нервен, после вратата се отваря и забелязвам как коленете му се подвиват, когато онази излиза на прага с цигара в ръка. Микаел обяснява нещо, с едната си ръка се е оп­рял на рамката на вратата и докато говори, нетърпели­во почуква по нея. Жената се скрива от поглед, но след миг се връща с връзка ключове, която подава на Мика­ел, обяснявайки му нещо натъртено, с просветена усмивка, а той кима, та целият се тресе.

Скачам от табуретката, сега сега сега, точно сега, отварям вратата, Микаел не е съумял да направи и две забързани крачки по посока на горния етаж, когато го викам по име, казвам му, че имам за него много много много важна работа. Той спира и мръщи вежди, после обаче идва и пита „е?“, а аз го хващам за ръка и го въ­веждам в апартамента.

Знам си, че жената от входа е видяла всичко.

He е намерил друг ключ - звънецът изпиуква приг­лушено вече четвърти път иззад вратата. Може дори още да не е успял да се добере до дома, или да не е по­търсил ключовете. Толкова по-сочна ще е изненадата, понеже те вече го очакват тук, а с тях и отличен бонус. Решавам да застана зад вратата, за да бъда готов, ко­гато чуя стъпките, да отворя отривисто и да възкликна пред слисания и възрадван Ангел: „Изненада!“.

Освен това вече е крайно време - по някаква непо­нятна ми причина никога не ме е канил у тях. Едва ли ще последват някакви френетични изблици на ярост, ако взема да се вмъкна без разрешение? Ако проникна в ангелските покои?

Ама разбира се, сега си спомням. Густаф Еурен и Едрите хищници по финландските земи в цветни илюстрации. Имам си адски основателна причина да вляза и да си взема книгата. Ангела не ми я върна, ма­кар вече да го питах няколко пъти.

Брутално ценна е.

Вадя ключовете му от джоба си и ги претеглям в ръка.

Имам право. Нали?

Вижда ми се угрижен и някак разсеян, но нали все пак е при мен със златните си къдрици, очите, един­ствените, способни да прозрат отвъд гърдите, отвъд черната коса.

Пита какво ме безпокои. Поглеждам го и се усмих­вам, трябва да прочете по лицето ми колко много го харесвам. Защото това е последният миг, в който ще му го покажа. Защото вече няма връщане назад.

И точно както си мислех, тъкмо в подходящия мо­мент се случва онова, което трябва, развръзката.

В ключалката се завърта ключ.

Ключът се завърта в ключалката.

Обръщам се и о, Боже, та това е Койстинен, собст­веният амбулантен търговец на Паломита.

Койстинен е нисичък и шкембестичък, и червендалестичък, и плешивичък - от всичко по малко, но нищо както си му е редът. По кожата на слепоочията му бле­щукат няколко капчици пот.

- И таз добра.

Гласът му е до голяма степен спокоен и малко аро­гантен. Сякаш през цялото време е очаквал нещо тако­ва, та сега всичките му предчувствия са били оправ­дани.

- Курва с курва - блъсва Паломита с длан и тя зали­та към стената, бълвайки бързоструен поток от думи, примесил английски, фински и някакъв език, който не разбирам.

- Стига си се обяснявала, кучко. Я този Дон Жуан да ми каже.

Събирам остатъците от достойнството си.

- Микаел Хартикайнен, тук от горния етаж, добър ден.

Правя опит да поздравя, ала Койстинен зяпа про­тегнатата ми ръка като кокоши крак, престоял три сед­мици в хладилника.

- Тук очевидно само чакат да си обърна гърба и се почва.

- Това сега е недоразумение, ясно е като бял ден. Изгубил съм си някъде ключовете, и когато се от­бих отсреща, за да взема нови, госпожата искаше да ме пита нещо, а тъй като бегло се познаваме отпре­ди, то...

По изражението на Койстинен познавам, че съм оп­лел конците.

- Отпреди значи. Аз обаче съвсем ясно съм ѝ обяс­нил как стоят нещата по този параграф. Никакви историйки с непознати.

- Тук не е имало никаква... историйка. Поздравили сме се два-три пъти, така се и опознахме и...

Тъкмо да кажа „ходихме си на гости“, ала в послед­ния момент осъзнавам как ще го разтълкува този бо- зав неандерталец.

- Така, а доколко са се опознали младите?

Койстинен говори като в някой финландски филм, той е селският свещеник, който разпитва с назидате­лен глас слугиня и ратай, заподозрени в полово сноше­ние без брак, и цялата ситуация е тъй комична, че щях да избухна в истеричен смях, ако не бях доловил чувството, пламнало в очите на Паломита - страх и нещо друго, нещо неузнаваемо, но ужасяващо.

Същевременно право изотгоре се чува шум. Сякаш нещо тежко е било преобърнато, например мебел. Шу­мът е от горния етаж. От собствения ми апартамент.

Песи прави нещо, което не бива да върши.

Налага се да стигна там, слагайки край на този фарс час по-скоро. Койстинен е издал брадичка подобно на булдог; решен е да превърне антрето си в съдебна зала, като чепка нещата със сладострастническа мно- гословност. Той е върховният съдия, той е всички съдебни заседатели; в паниката си решавам да играя из­ненадващия ключов свидетел.

Разпервам ръце, вирвам задник, свивам рамене, от­мятам перчем, нацупвам устни. Придавам на гласа си носов хленч.

- Джийзъс, виж го ти - изписквам. - Ама тук съв­сем сигурняшко няма как да е ставало нищо. Койсти­нен, не схващаш ли, че съм... хмм! Божке!

Извивам ханш.

- Е, от онези момчета!

Койстинен ме стрелва с поглед, а аз увенчавам представлението си с намигване.

Юмрукът му ме застига като мълния, улучвайки ме в скулата, втори ме блъсва в корема, а аз тупвам по задник на стълбището през открехнатата врата, която се затръшва. Щом се изправям, чувам сподавен писък, който секва внезапно.

В антрето се процежда светлина от дъното на апар­тамента. Божичко, през вратата на гостната най-на- пред ми се набива в очите крайчецът на бял кожен ди­ван. Всичко, което съзирам, пращи от стил. Стъкло и хром, естествено дърво, бяло, сиво и черно. По стени­те - литографии.

Настръхвам. Аз съм повече от безмерно вулгарен и лишен от вкус за пич, притежаващ подобен дом. Аз съм скот.

Поне да си събуя обувките.

Когато се навеждам, за да ги изхлузя от краката си, долавям, че апартаментът е изпълнен със сипна, пар­лива миризма на гора, същото зашеметяващо ухание, което от време на време се разнася около Ангела. Афтършейвът му? Инстинктивно подушвам подмишница­та си. Ох, проклетият му синтетичен пуловер вече е носен цяла седмица и му личи.

Подреждам старателно обувките си под закачалка­та и хвърлям поглед към огледалото в антрето. Дръп­вам гребена от задния си джоб и се залавям да приведа в донякъде приличен вид плачещата си за подстриж- ка кичара.

На стълбището се вдига врява, но идва някъде изотдолу; все още не е Ангела.

Влизам в гостната, царството на светлите тонове, вълшебната страна на прецизната преценка. Страница от интериорно списание.

В този миг от лявата ми страна изотзад се чува дра­щене.

Черна стрела на белия фон.

После всичко се оцветява в червено.

Изкачвам стъпалата с пронизвана от болка буза. Едва ли ще се образува нещо повече от синина, а нея мога да прикрия с фон дьо тен.

През цялото време стисках ключа в юмрука си. Вече е горещ и влажен от пот. Отваряйки вратата, усе­щам миризма.

Металическа и остра. Примесена с вонята на прес­ни изпражнения.

Отварям вратата, прекосявам антрето и влизам в гостната. Повдига ми се. Само дето не мога да повър­на, понеже всеки мускул по тялото ми е изпаднал в пълно вцепенение.

Еке.

Еке. Долу до ръката му се мъдри връзката ми клю­чове.

Еке лежи на пода, навсякъде е омазано с кръв. Бе­лият кожен диван прилича на гротескова мухоморка. Върху гърлото на Еке е зейнала втора голяма и о, кол­ко червена уста. Червата му са се изпразнили в джин­сите.

Когато усещам порива, изпитвам облекчение.

Приклякам и повръщам на паркета.

Еке, Еке, Еке, какво си направил, човече.

Защо си дошъл тук, ти, който едновременно прите­жаваше тъй остър ум, толкова хаплив език и немалка преситеност от удоволствия, при все това бе момчен­це с такава свенлива усмивка, някак смутено от живо­та.

Ти, който в леглото беше находчив, готов на всичко и пъргав като риба.

Ти, чиято мъжкарска миризма на пот и сперма по­някога вибрираше около мен, удряйки черните, чувст­вителни ноздри като талаз, като заплаха, като сигнал за чуждо стадо.

Песи подскача неспокойно, но някак сковано, сякаш на краката му са прикрепени пружини, гледа към тяло­то, гледа към мен, отново и отново. Горд е за трима и все пак леко тревожен. Не знае как да реагира, трябва ли да изяде или да предостави плячката си на мен, в ка­чеството ми на единственото останало му стадо.

Застанали са в кабинета ми тъмносини, излъчващи авторитета си с известно неудобство.

- Затова се нуждаем от ветеринарен лекар - да кон­тролира анестезирането.

- Едър хищник? В нечий дом? - питам и вдигам вежди, придавайки си изключително стъписан вид в опит да печеля време, макар още да не знам за какво бих го използвал, а сърцето ми препуска. Ангеле, Ан­геле, къде си стъпил накриво?

- Отначало и ние не се отнесохме съвсем сериозно към това обвинение в бракониерство, но след като ви­дяхме няколко особено убедителни снимки и извест­ни телесни повреди, установихме, че си струва да про­учим случая. Да, слабо вероятно е подобно диво жи­вотно да бъде държано в апартамент в жилищен блок, но с оглед на безопасността, а и на въпросната зако­нова разпоредба, следва да вземем с нас и ветерина­рен лекар. Ако се случи нещо по-неприятно, животно­то може да бъде...

Правят половинсекундна пауза, а аз знам точно за какво става въпрос.

- Приспано.

- Да.

- А в противен случай какво... ще стане с него?

Полицаите се споглеждат, този въпрос не са го оч­аквали.

- Навярно за учените то е особено рядък екземпляр.

Работният ми ден клони към своя край, светлината на пролетната вечер позлатява прозореца. Ангеле.

Полицаят трепва невротично.

- В този кабинет положително разполагате с всич­ко необходимо... вашата асистентка каза, че сте правил такива неща и преди.

Приспивал съм болни кучета, да. И по-едри кучета.

- Ей сега ще бъда готов. Само две минутки.

Полицаят кимва.

- Мога ли да ви помоля да излезете в чакалнята за момент? - казвам им и усещам прилив на облекчение, когато се обръщат охотно, оттеглят се точно както се бях надявал. За щастие, на лекарите - дори на ветери­нарите - се подчиняват инстинктивно, безапелацион­но, дори полицаят не сяда да се чуди защо точно сега се налага да изчака отвън.

Вдигам слушалката с потни ръце. Докато слушам пиукането на телефонния сигнал, мълком ломотя изре­чения; тръгвай, тръгвай веднага, отведи някъде Песи, върви, преди да са дошли те... А телефонът пиука ли, пиука и най-сетне - облива ме вълна от страхотно облекчение - най-сетне Ангела вдига.

Взирам се в тялото на Еке, долепил мобилния теле­фон до ухото си.

- Всъщност и аз вече обмислях да замина - отвръ­щам спокойно на Доктор Спайдьрмен.

И тъй, аз, Йори Хямяляйнен, скоро безработен спе­циалист по ветеринарна медицина, вървя към поли­цейската кола, където вече чака специалният отряд.

Кръвта бушува в ушите ми, а в главата ми ечи няка­къв безсловесен и непокорен марш; ритъмът му съв­пада по такт с паниката - кънти кухо и мощно, и съд- бовно, като ударите на сърцето ми, когато изключвам мобилния и го хвърлям в тоалетната чиния. Навличам си пуловера гортекс в горско зелено, онзи лекия, из­дръжлив и водоустойчив, дето си го набавих, когато с Паули се канехме да прекараме седмица в Лапландия, ала съм го обличал само тогава. На краката си връзвам обувки за походи с подсилени подметки, поддържащи глезена и непромокаеми, които купих, за да впечатля Йенс, и така се старах, че отвътре са износени.

Навярно ще ми се наложи дълго време да се спра­вям в гората, но сега не мога да се бавя. Малка ра­ница, швейцарско джобно ножче, вода, напълнена на­бързо от чешмата в празна бутилка от Евиан, пласт­масова запалка, вълнен пуловер и втори чифт чорапи. В хладилника няма кой знае какво, освен вакуумиран метвурст с ниско съдържание на мазнини. Не бих могъл да взема много дрехи, но пролетта засега е изуми­телно топла - около двайсет градуса от средата на ап­рил насам. Песи подскача наоколо нетърпеливо, наду­шил е студената ми, кисела пот, страха и паниката.

Вечер е, но не се е стъмнило, проклетият му април; дръпвам вълненото одеяло от дивана, увивам Песи в него и го вземам в обятията си; ах, тролчето ми все още си е леко като перце, ах, колко е крехък и слаби­чък, доста е пораснал и все пак си е същият като преди половин година, когато животът ми се промени - при­ех в дома си сменено дете.

Контузената ми скула сякаш изгаря в пламъци, ко­гато я долепям до вратата, за да зърна Микаел поне за миг през шпионката. И ето че го виждам; взима по две стъпала наведнъж в странни дрехи, сграбчил продъл­говат вързоп. Търчи тъй неудържимо, че нямам време дори да отворя и да му викна, затова още не ми е чак толкова тежко, задето Пенти здраво е залостил врата­та.

После идват полицаите, две минути след изчезва­нето на Микаел. Сега вече съм убедена, че Пенти е изпълнил заканата си, повикал е полицаи, които да ме отведат. Пенти ми каза, че във Финландия жените, които мамели мъжете си, отивали в затвора. Щяла съм да гния там до края на дните си, роднините ми щели да се принудят да му върнат всички пари, които е пропи­лял за мен, а аз ще тъна в срам и мръсотия. Те обаче не спират пред нашата врата и в този миг осъзнавам, че съм се надявана на пристигането им. Надявах се да ус­пеят преди Пенти да се върне от кръчмата.

Полицаите се качват на горния етаж, взели са го­ляма мрежа и голямо куче с намордник, чиито нокти дращят и се хлъзгат по каменните стъпала, а единият носи някакво особено на вид оръжие с дълга цев. Чу­вам звънеца, чувам как някой вика през процепа за по­щата, после шум от разбиване на врата. За миг е съв­сем тихо, сетне единият тръгва да слиза с тежки стъпки, мъж с тъжно, кучешко лице и дълго, жълтеникаво палто, не униформа. Сяда на стъпалата и притиска гла­ва с ръце, а миг по-късно се появяват двама други, помъкнали нагоре носилка.

Макар ръката да ме боли зверски, започвам да блъс­кам по вратата и крещя тъй, че няма как да не ме чуят.

Юхани: Преследвахме мечка - опасен звяр, който скоро щеше да разкъса и вас, и стоката ви. Убихме стръвницата и по този начин допринесохме за всеобщото благо на родния край. Нима не е полезно да бъдат изтребени всички хищни­ци, духове и дяволи?[20]

Никой не ми обръща внимание. Разбира се, хора в необичайни одежди с огромни вързопи от мохер го­нят таксита през цялото време. Вярно, шофьорът вди­га вежди, но не ме разпитва. Слава на Бога, Песи съв­сем е притихнал в обятията ми, през тънката тъкан до­лавя странни шумове, надушва непознати миризми.

Пътуването до Каупи отнема едва няколко минути, шофьорът не говори много, само от време на време по­глежда към огледалото и се чуди на капките пот по че­лото ми. Дръпвам една банкнота от джоба си и я муш- вам в ръката му, дори не забелязвам каква е, но със сигурност е достатъчна. Започвам да се препъвам от ръба на шосето към гората. Вече съм нагазил навътре в гъсталака, когато чувам сърдитото ръмжене на по­теглящото такси. Ако все още си спомням добре, про­дължавайки да вървя през гората на Каупи с гръб към залязващото слънце, би трябвало да стигнем района на природен резерват Халимасярви; това е единственият маршрут, по който няма да се натъкнем на твър­де много жилища, а отвъд ни очакват горите на Тейско.

На няколко пъти замалко да се просна на земята и Песи се дразни, гърчи се и шава под одеялото. Реша­вам, че сме се отдалечили достатъчно от пътя, смък­вам го долу и го размотавам. В очите му искри възбу­да, ушите потрепват, ноздрите тръпнат сред безумния хаос от горски миризми, а опашката е напрегната ан­тена камшик, на която не убягва нищо.

Тогава долавям шум, какъвто не би трябвало да се чува по това време на годината, ала безжалостно пред­вещава настъпващата пролет и знам, че сега Песи може да ме напусне необратимо и завинаги. Звукът е печално монотонен, повтарящ се като камбана за опе­ло.

Кука кукувица.

- Който е пил нектар от тролска чаша, никога няма да се измъкне от тролската пещера.

Крехкото създание изпищя от ужас при вида на двете страшилища.

- Не се бой - прошепна младият трол. - Нищо лошо няма да те сполети.

Погледна момичето и се примоли:

- Остани тук, аз единствен от тролското племе копнея и тъгувам като хората. Когато бях малък, майка ми ме разме­нила с човешко дете. Искало ѝ се да заприличам на тях по мъдрост и умения. Ала татко не траеше хората. Взел ме обратно и отвел смененото дете. Аз обаче седем дни и нощи бях лежал в люлката на човешкото бебе, заслушан в люлчините песни на човешката майка. Оттогава съм само на­половина трол, другата половина копнее да се завърне сред хората.

Наистина прекрасно е усещането да си пиян.

И най-болезнените, най-тежките и мъчни неща на определен етап ти се струват съвсем, така де, да ка­жем поносими.

Можеш да ги анализираш като през кафенееща стъклена стена. Можеш да ги нищиш, без да се налага целият да се оплиташ в тях. Размишлението в нетрез­во състояние е като да наблюдаваш отровни насеко­ми в буркани с дебели стени и плътни капачки, но уму­ваш ли на трезва глава, все едно вървиш през гъстак, гъмжащ от същите създания, където могат да напъ- плят оголения ти врат или да те ужилят по крака, ако и за секунда измениш на напрегнатата си бдителност.

Не мисля за трупа на младежа.

Не мисля къде ли може да е Ангела сега.

Мисля си за приказни самодиви, за трепкащи, шеп­тящи сенки, дето подмамвали младежите да се откло­нят навътре в гората, омотавали ги в нишките си и те никога не се завръщали.

Какво в крайна сметка ги е отвело натам? В ника­къв случай мяркащата се из пустите борови гори изящна ръчица, нито пък косата, отметната иззад някоя канара, а носещият се из въздуха трепетен еротичен заряд, пътеката на феромоните.

Трябва да е миризма, свързана по някакъв начин със запазването на целостта на микрообществото. Може например да влияе само на мъжките екземпля­ри, може да е средство по-младите членове на стадото да засвидетелстват подчинението си пред алфа-мъжкаря и способността си за съвместна работа. Напри­мер. Понеже това би обяснило и защо тролът на Анге­ла не е атакувал него, не се е опитал да го убие, а е за­щитавал територията му винаги, когато е имал случай. Подчинявал се е. Не е прегризал кабелите на компю­търа, нито е раздрал тапицерията на дивана в сгоден момент. Ангела е бил неговият алфа-мъжкар.

Това би обяснило и много други неща.

Феромони отвъд границите на вида? Не е невъз­можно. Мускусът например влудява както овцебика, така и султана в неговия харем.

Феромон, който влияе само на мъжките екземпля­ри? Очевидно. А феромон, който въздейства само на определени мъжкари? Онези, за които е особено важно да направят впечатление на други мъжки индиви­ди?

Защо не.

А дали - задавам си въпроса, обзет от сладостен страх, сякаш пристъпвам по хрущящ еднонощен лед - в цялата тази работа няма и нещо друго, различно от сумата на молекулярни случайности?

Защо са тук?

Защо - съдейки по преданията и приказките често - са имали вземане-даване с хората точно по време­то, когато жилищата им вече сериозно са започвали да никнат из горската пустош? После, в началото на но­вата ера, са били сведени до митове и легенди. Дори и след официалното си откриване, те са останали при­таени. Сега обаче сме свидетели на някакъв подобен пробив, точно както по времето, когато човекът се е опитвал да прокуди троловете от собствените им те­ритории.

Вече се случва.

Завръщат се, устремени към същата онази цел от епохата, за която разказват приказките: историите за тролове, заселили се съвсем близо до хорските обита- ния, въртяли търговия с тях и практикували културен обмен, внедрявайки собствените си малки в човешки­те домове...

Завръщат се, а боклукчийските кофи и бунищата са новите им жертвени камъни.

Пристигат, защото са принудени. Интензивното ле­совъдство, замърсяването и намаляването на дивечо­вите популации са ги притиснали в ъгъла.

Глобалното затопляне.

Разсмивам се с глас и си поръчвам още пиячка. Уис­кито привършва, скръцва капачката на бутилка джин, наливам, вдигам чаша и наоколо ми изниква гора.

Песи. Едва не поглеждам към пода до мен, какво ли прави тук, дали се кани да скочи в скута ми? Тога­ва разбирам и бузите ми пламват. Джинът. Мирисът на гора. Хвойновите плодчета и Келвин Клайн. Кол­ко ефективна и асоциативна била паметта на човешко­то обоняние.

Тъкмо да бутна чашата настрана, ала напрягам мус­кулите на бузите си и я прекатурвам. Потискам потръпване, макар устата ми най-напред да се изпълва с хлад, а сетне стомахът ми - с горещ блуждаещ огън.

Завръщат се, следвайки примера на врабчетата и гълъбите, на плъховете - съжителстват с нас, щем или не щем. Ядат каквото сме сметнали за излишно, кра­дат по малко и спят в нашите изоставени сгради. Ходят като чародеи по плевниците, както повелява традици­ята. Изтикват собствената си територия навътре в чо­вешките поселения, най-подмолно, а ние дори не забе­лязваме, преди да се озоват сред нас.

Дано са доволни.

Ала най-сигурното и неопровержимо доказателство за съществуването на земните духове е фактът, че мнозина дори и в наши дни са зърнали със собствените си очи тоя земен народ, даже са говорили и общували с представите­лите му. Не бива да се съмняваме в тях, понеже са стари християни, които не си припомнят врели-некипели.

Внезапно Песи замръзва.

Вече сме съвсем близо до района на Халимасярви и никой не ни е притеснявал. Добре че слънчевите лъчи падат все по-косо, започва да се спуска мрак, лек като паяжина.

Пих вода от потоците и се чувствам щастлив при мисълта, че във всеки един момент бих могъл да зас­пя под някой смърч, в палатката на клоните, които се протягат до земята, върху бакърения кожух на окапа­лите иглички.

Песи върви с мен, макар действително да се откло­нява из храсталаците, като на моменти съвсем се скри­ва от полезрението ми - Боже, как безшумно се при­движва из гората - ала въпреки страха ми не е тръг­нал по свой собствен път под сенките на смърчовете, нанякъде, където знам, че никога не бих съумял да го последвам.

Сега обаче се вцепенява, а опашката му шава по на­чин, различен от когато и да било. Плющи в дъга с ви­соко напрежение и по мое мнение изразява както въз­буда и мъничко боязън, така и...

... силна и дълбока обич.

Тъкмо съм разгадал реакцията на Песи, в полезре­нието ми се изпречва тъмна сянка.

Материализирала се е иззад един ствол, подобно на призрак от кошмар - само преди миг не беше тук, сега е и цялото ми тяло се сковава, внезапно се превръщам в бясно задъхано, не особено вкусно, увито в гортекс парче месо.

Песи обезумява от радост.

Подобно на пале, засилило се към майка си, той ху­ква на подскоци към гигантския мъжкар - спокойно би могъл да се окаже мускулестият, разкошно лъскав по- голям брат на трола от музея. Умилква се, закача се с лапи, скача и ближе с езиче, докато мъжкарят, баща му или алфата без съмнение, небрежно не го избутва зад гърба си с лявата си лапа.

А онова, което е стиснал в дясната, е брутално оче­вадно, аз вече до някаква степен го предусещах под­съзнателно, складовете за оръжие в Парола и всич­ки останали невероятни истории, подсказва ми втре­щеното ми същество в мига, в който хийси вдига ръка, замахва с войнишкото оръжие към бедрото си и пред­пазителят изщраква.

Полицията е обявила за издирване 33-годишния Ми­каел Калерво Хартикайнен от Тампере, който е заподо­зрян в убийство. Силите на реда, привикани на мястото във вторник, са открили в апартамента на Хартикайнен тялото на млад мъж. По причини на разследването полицията от­казва да даде допълнителна информация за начина, по кой­то е извършено убийството.

Знае се, че Хартикайнен е напуснал жилището си след инцидента, като е взел такси до предградието Каупи, след което няма сведения за действията му.

Хартикайнен е висок 182 см, с атлетично телосложение. Очи - сини, коса - привлича вниманието със светлия си цвят. В момента на бягството е бил облечен в зелен екип за излети на марката Халти с червени декорации по яката и маншетите на ръкавите. Не е изключено да е въоръжен и според органите на реда е особено опасен.

Полицията моли забелязалите Хартикайнен незабавно да оставят сведения на дежурната линия: 219 5013.

Развява цевта с движение, до болка познато от фи­лмите и все пак смразяващо несвойствено, когато вършителят е...

Животно.

Животно?

Посланието обаче е ясно. Тръгваме, а аз съм плен­ник.

- Виждал ли си някога човек? - попита Илюзия Песи един ден.

- Да, веднъж видях - отвърна Песи.

- Какъв беше той? - продължи въпроса си Илюзия.

- Много приличаше на теб и мен - каза Песи. - Ала аз не го гледах дълго.

- Защо така? - не спираше Илюзия.

- Беше толкова голям. Видях го ей там, край пясъчни­ка, където се къпят птичките. Пиренът тъкмо цъфтеше, синекрили пеперуди най-спокойно си смучеха от нектара му, когато внезапно се изправих лице в лице с човек. Тогава се стъписах.

- Защо се стъписа?

- Той се взря в мен и страхът в очите му бликна право към моите.

Небето белее в посоката на движението ни. Часът е пет.

Вдън гората сме, насред такава девственост, каква­то дори не можеш да си представиш, ако цял живот си обикалял из фалшивите гори в градските покрайнини - онези дребни откъслеци, представяни за природни резервати, дето на практика са по-скоро паркове, извезани с пътечки, очистени от шубраците, осветени и оборудвани с пейки за отмора, натъпкани с приблизи­телно еднакви на възраст дървета. Тази гора обаче е автентична, тя е мрачна и пращи от гъсталак, устремен от мъхестата почва към небето като стихийна лавина, сякаш земята го е изтикала от гърдите си с раздиращо усилие. Гъмжи от битки, всеки вид се е изправил сре­щу друг, храст задушава дървото, клон - мъха, понеже всичко е ограничено: светлината, въздухът, храната.

Насред този зеленикаво-кафяв хаос ние напредваме бързо и почти безшумно; само изтерзаното ми диха­ние и пращенето на непоправимо тромавите ми обув­ки за походи пронизват мрачното утро, докато Песи и едрият мъжкар ме превеждат по невидими пътеки. Това са тролски пътеки, неоткриваеми за човешкото око маршрути, ала и най-непроходимият на вид гъстак, и най-негодната за катерене скална пукнатина, погле­днати отблизо са пряк път. Походът ни напредва, ся­каш дървесата, камъните и шубраците всъщност са мъгла, в която проникваме под формата на тихи, мощ­ни сенки.

Никое човешко същество не би могло да ни хване, не и пеша.

Мъж, издирван за убийство.

Виж ти.

Намерението ми не беше точно такова. Разбира се, исках да му създам проблеми, да залепя на челото му престъпното клеймо - сигналът в полицията си беше чиста проба самозащита. Сега обаче изглежда, че ня­каква друга страна съвсем е обърнала каруцата.

Не знам какво е станало, но няма значение. Оттам, където Микаел се намира сега или скоро ще бъде, не се звъни на клиенти, нито се оспорват авторски права, правата за снимките, грижливо укрити на моя хард и записани на диск за всеки случай. Сталкер вече са по­ръчали външна реклама: във всеки финландски град, върху трите различни страни на всеки рекламен стълб ще бъде изложена по една снимка - образът на танцу­ващ трол с похотлива гримаса, беснеещ в скок, стъп­ка или поза, която предполага непостижима гъвкавост, обгърнат от плътно прилепналите Сталкер, като черна мълния, застинала на място пред обектива.

По аналогия с домашните животни, хората също могат да се изгубят в гората, особено ако се случи да попаднат на „пътеката на горски елф“, „следите на хийси“ или „нивата на хийси“. Чувал съм жителите на Рукаярви да разправят, че онзи, който е „минал по следите на горски демон“, пове­че не намира пътя към дома. В Аунус той върви „по мечеш­ки следи“. Във Вепселя е „изчезнал по следите на горския демон“. Естонците са вярвали, че когато kulmking „студе­ната обувка“, който „най-често броди из гората“, е „изля­зъл на земната повърхност“, може да се случи някой да стъ­пи на неговите следи, и макар собственият му дом да е бил пред очите му, да не може да открие пътя към него. Също­то вярване е било разпространено сред финландските шве­ди: „тръгнал е по самодивски следи“ или „върви по тролски стъпки“. Представата, доминирала например сред руснаци­те, не е била непозната и в Швеция.

Множество примери свидетелстват, че в подобни мо­менти, особено поради факта, че такива неща можели да се случат току под родната стряха, не става въпрос за голямо отклонение в гората, а за изпадане в необичайно състоя­ние, където всичко е по-различно, отколкото в нашия свят.

В сянката на смърч, измежду обраслите с мъх ка­менни блокове, бърлогата ми прилича на тясна, чер­на паст.

Слънцето е изгряло иззад края на гората, косите му лъчи се филтрират през игличките, подобни на златни резки в мъглата, и чертаят жарки точици по мъха.

От скалата мълком се отделят две сенки, тъй неза­бележими, сякаш едва ли не са се разтворили от мра­ка в светлината. Идват съвсем близо, ноздрите им по­тръпват, а силната им животинска миризма е като на Песи, ала по-дива, по-остра и по-мускусна. Едната протяга ноктеста лапа и аз се смразявам, понеже тези кинжали са способни да разпорят корема ми с един за­мах. Само че лапата не дере, а се мушва в джоба на палтото ми и пръстите, гъвкави, сръчни и чувствител­ни, улавят лилавата пластмасова запалка.

Когато трольт извиква пламъка, виждам, че не за първи път си служи с подобен аксесоар.

Слънчевите лъчи започват да обливат просеката като топла течност. Зениците на троловете са тъй сте­снени, почти невидими. Хийсите се обръщат и изчез­ват в гърлото на пещерата. Едрият мъжкар махва с це­вта на оръжието с най-вялото си, икономично движе­ние и аз схващам.

Песи е застанал до мен, опашката му трепка и се гърчи, поглежда ме очаквателно.

Някъде в далечината кука кукувица.

Хващам ръката му и влизам вътре.

Слънцето си сбра лъчите, изостана от сестрите надалече Лъчеструйна.

Мрак веч пъпли из гората,

Лъчеструйна със крилцата златни в миг напред се втурна,

а насреща си Трол малък зърна; изпълзял току от пещерата.

Че не може Тролът, не и преди залез, наяве да остане на земята.

В народната традиция на Скандинавския север троловете представляват създания, които варират значително по вид, размери и нрав. Понякога се оказват съвсем сходни с хората - дотолкова, че е трудно да бъдат различени от тях, друг път са описвани по коренно противоположен начин. Често техният основен атрибут е невижданата сила, а традиционните им местообитания са спотаени под скални плочи или в планин­ските недра, нерядко укриващи несметни богатства. Вярването, че троловете живеят вдън гората, се дължи на преданието, че християнската вяра и църквата са ги прогонили от откритите равнини. За да предпазят до­мовете и нивите си, хората са ги маркирали с кръстове - сигурен знак, че тролът не е добре дошъл на подобни места. Троловете са социални създания, които обаче живеят извън християнската общност и по този начин се превръщат в изгубени, обречени души. Моралните им стойности също се различават от нашите - при­мер за това са т. нар. сменени деца в случаите, когато човешко бебе бива подменяно с тролско. Препоръчително средство за предотвратяването на тази практика е била заплахата малкото да бъде убито или кръстено. Скандинавският фолклор и създадената по-късно литература в неговия дух са наситени с примери както за сменени деца, така и за хора, най-често девойки, отвлечени в планината или пещерата на трола. Дори да се завърнат в човешкия свят, тяхното душевно състояние вече не е същото. В по-общ контекст съществуват предания за хора, заблудили се в гората, с която скандинавците се намират в особена, амбивалентна, но здрава връзка. Изгубените се оказват неспособ­ни да открият пътя до дома или другарите си, макар да се намират съвсем близо до тях - не ги виждат и не са видими за останалите. Така гората се явява едновременно дом за човека и топос на неизвестното, загадъчното, плашещото - едновременно приятел и враг. Вярвало се е, че троловете се страхуват от стомана или сребро, та не е било излишно човек да се въоръжи с подобен предмет за защита. Според друго, доста разпространено сказание, те се вкаменяват при досега със слънчева светлина, ето защо избягват да се по­казват навън денем. Това никак не е чудно и с оглед на факта, че са представители на фолклорните създания, свързвани по една или друга причина с хтоничното. Подобно на съвременните горски животни, те странят от хората, дори се е смятало, че умеят да се преобразяват, което обяснява особената трудност да бъдат съзрени наяве. По тази причина никак не е случайно, че са забулени в мистерия.

Опозицията светлина-мрак, наситена със силен фолклорно-християнски заряд, е основен мотив в из­вестната финландска песничка „Лъчеструйна и Трол“ (Paivansade ja menninkdinen, 1949), чиито меланхо­лични, сантиментални тонове я превръщат в неизме­нен съпровод на всевъзможни празненства, особено след няколко бири. С други думи, текстът, вдъхновил както заглавието, така и названията на отделните час­ти в настоящата книга, за съвременния финландец е разпознаваем и изпълнен с алегории, които няма нужда да бъдат обяснявани експлицитно. За удобство на българския читател обаче Йохана Синисало препоръча текстът на песничката, който иначе не е част от романа ѝ, също да бъде включен в превода. Тролът в случая е представител на онези чужди нам, озадачаващи нощни създания, чиито мотиви са неизвестни на човека. Финският фолклор е населен с богато многообразие от подобни приказни същества. В романа се гово­ри за hiisi, демони или великани, чрез които хората са си обяснявали явления без очевидна естествена причина. Кой например би могъл да разположи гигант­ски каменен блок насред гората, да издълбае пролука в скалата или да натрупа голяма камара камъни (т. нар. „шумни“ или дяволски камъни за сауна, за които става дума в една от главите на „Никога преди залез“), ако не надарените с внушителна физическа сила тролове. Вярвало се е, че в миналото те са обитавали районите, по-късно населени от човешкия род. Нашето настъпление и смущаващо поведение ги е накарало да се оттеглят в още по-затънтени, отдалечени, периферни ре­гиони. В народните наративи хийсите често притежа­ват човешки черти, но са оприличавани и на великани, и на планински тролове. Те се числят към т. нар. народ на хийси, който според различни трактовки се домогва до хората посредством невидими за човешкото око същества или болестотворни магически сили. Домът им е Хийтола, разположена в труднопроходими местности, възможно най-далеч от човешките поселения.

Подземните народи, наричани общо maahiset във финския фолклор, обитават земните недра или пла­нински пещери. Тъй като са социални митични съз­дания, за тях са характерни общностите, дори йерар­хичните структури, поради което се доближават до чо­вешките общества. Приписвани са им антропоморфни черти и се е вярвало, че си имат семейства и къщи, обработват ниви и отглеждат добитък точно като селските стопани на земната повърхност. В Северна Финландия било особено разпространено схващането, че техният свят е противоположен на нашия и всичко там е обърнато огледално: подземните обитатели ходели надолу с главата, а краката им се докосвали до нашите, дясното на земята съответствало на лявото под нея и т.н. Хората и подземните народи си битували паралелно, всеки от своята страна, като се срещали само в определени ситуации, когато се случвало човешко същество да посети подземните или пък те били виждани да се разхождат по земята.

С оглед на пространството, което населява, народът на хийси е бил приравняван с духовете на мъртъвците, за разлика от индивидуалното понятие хийси със значението на великан, дявол. Народът на хийси традиционно е бил описван като шумна тълпа от миниатюрни създанийца, принудени да живеят в горите, след като избягали от християнската църква, звъна на църковните камбани и гласа на местния пастор. Спо­ред хората, чиито пътища се пресичали с тези на хийсите, те били шепнещо гъмжило, което ги обкръжава­ло или минавало през тях, в случай че били легнали да си починат в леса. От друга страна народът на хийси разполагал със собствени горски пътеки. В множество поверия се случва човек да попадне на някоя от тях и никога повече да не се види.

В Южна и Централна Остроботния (Североза­падна Финландия) подземните обитатели се зовяли vuorenpeikko - планински тролове. Те живеели във вътрешността на планините, дълбоко в дивата пустош, или също така под пода на църквата. Очевидно обра­зите им са вдъхновени от тролския фолклор в Швеция и Норвегия, тъй като в Остроботния няма толкова изразени възвишения. Троловете са описвани по начина, присъщ на шведския и норвежкия фолклор. Поселенията им били огласявани от детска глъчка и кучешки лай, усещал се ароматът на прясно изпечен хляб, вдигали сватби и прочее. В отделни разкази те са описвани като едри, неприязнени великани (хийси, дяволи) или като приказни фигури с огромни носове, подобно на скандинавската народна традиция.

В своя „Атлас на финския фолклор“ (2009) Мати Сармела дава обяснение за произхода на maahiset, по­знати в Южна Лапландия и сред фините в Норботен. Според описания от региона местните се натъквали на множество ровове в земята или пък се случвало от почвата да се издига пушек. Говорело се, че дъщерите на подземните хора с готовност ставали съпруги на земни мъже, а еротичните легенди се ползвали с бога­то многообразие от мотиви, основани на вярването, че подземните жители искали да се измъкнат от обиталищата си и да заживеят в човешкия свят. Сред лапландците е добило разпространение и библейско обяснение, според което подземните хора са децата, които Адам и Ева укрили от Бог. Преданието гласи, че Ева тъкмо къпела децата си, когато Бог решил да навести първите хора. Щом съзряла неочаквания посетител, тя изтикала още неизмитите малчугани в гората, далеч от Божиите очи. На въпроса дали имат и други деца, Ева отговорила отрицателно. Тогава Бог заявил, че скритите щели да останат такива завинаги. Този мотив е известен само в северните райони на провинциите, обитавани от фини, и навярно представлява контраинтерпретация на Ларш Леви Лестадиус (1800-1861) в противовес на учението, разпространявано от тогавашните свещеници от официалната църква. Основателят на сектантското движение, известно под името лестадианство, смятал подземните жители или както той ги наричал - лапландски божества в джобен формат - за свои основни противници. Тъй като сам вярвал в съществуването им, той непрестанно ги клеветял, обявявайки ги за прокълнати от Бог въплъщения на злото и липсата на морал.

С християнския дяволски фолклор са свързани и наративите за земни деца, подменени от подземните хора или направо отвлечени в техния свят. Дори в тра­диционния фински фолклор смененото дете е деформирано, умствено увредено бебе, което никога не става възрастен. Предполага се, че в най-старинните пластове на народните поверия то е било олицетворение на злите мъртви, които не са били допускани до Туонела (или Манала - подземния, отвъдния свят), а в по- новите сказания подменящият е самият дявол, който дебне да докопа още некръстени деца. В подобни легенди от християнско време се откриват обяснения и за произхода на расите, на примитивните народи, на различните като цяло - още един от ключовите опорни стълбове в сюжета на „Никога преди залез“.

Дебютният роман на Йохана Синисало (р. 1958) излиза през 2000 г. и мигом се превръща в първата научнофантастична творба, удостоена с престижната награда „Финландия“. По онова време обаче авторката съвсем не е начинаеща. Още от края на 80-те и ранните години на 90-те тя доминира като значима, оригинална и обичана финландска писателка във фантастичния жанр с внушителна колекция от награди „Аторокс“ за разкази в тази област. При това се смята за първата финландска авторка, пробила в мейнстрийм сферата, прекосявайки жанровите граници и бариери. През 2004 г. „Никога преди залез“ грабва и наградата „Джеймс Типтри-младши“, а през 2009 писателката е номинирана за „Небюла“ с друга своя творба. До 2014 г. Синисало написва още пет романа, в които отново се спира на наболели екологични проблеми от съв­ремието ни и мотива за човека животно, безпомощен пред аморалните сили в природата и обществото, но и редица разкази, есета, комикси, критически и науч­ни статии, телевизионни сценарии. Кариерата ѝ минава и през рекламния бранш, в който придобива навика да работи с дисциплина и морал. Като свои вдъхнови­тели посочва автори от ранга на Туве Янсон, Астрид Линдгрен, Л. М. Монтгомъри, Рей Бредбъри, Владимир Набоков, Маргарет Атууд, Мишел Турние, Волтер Килпи, Джордж Оруел и Олдъс Хъксли.

Сред гореизредените ярко изпъква името на Туве Янсон, шведскоезичната сънародничка на Синисало, покорила света със своята поредица за Муминтрол. В няколко интервюта авторката на „Никога преди залез“ споменава „Кометата идва“ (1968) на Янсон. За нея това е образец за фантастика, където научната фактология е пропила един измислен и все пак правдопо­добен свят, ето защо творбата от раз я приковава към муминските книжки, но също така я насочва към въпросния жанр в собствената ѝ писателска кариера. Синисало описва „Кометата идва“ като научнофантастичен трилър и озадачаваща приказка в едно. За разлика от Туве Янсон, за която е известно, че се е вдъхновила за своя Мумин от страшните тролове в скандинавската народна традиция и илюстрациите на шведската художничка Елза Бесков (1874-1953), Синисало от своя страна никога не се е бояла от тези образи. Фиктивни светове като Муминската долина и Нарния са я очаровали, впечатлявал я е космосът със своите далечни планети, но съзрявайки като писател, постепенно осъзнава, че най-причудливите и интригуващи пространства са просто версии на нашата собствена среда на живот, изопачени алтернативи на иначе тривиалното ни ежедневие. Това е причината Синисало да възприема жанровото творчество като мощно оръжие за социална критика и анализ. В едно интервю тя заявява: „Обичам да пиша истории, които те оставят с това почти реално усещане, и да си играя с идеята, че въпросната версия на вселената е някъде съвсем близо до нас, точно зад следващия ъгъл“. За финландката фантастиката не е самоцел, тя предпочита да страни от прашасалите парадигми и да пише книги, в които може да се случи какво ли не. Обича да разтяга и разкъсва жанровите граници с цел да запълни бездната между научната фантастика и безуслов­ната доминация на реализма във финландската литература, за която историческото минало и емпиричният подход към сюжета са определящи. В своята фик­ция се сдобива с възможността да отведе читателя отвъд пределите на табутата, като игриво нарича „Никога преди залез“ социофантастика. Тук авторката си поставя задачата да отговори на въпроса „ами ако?“ т.е. „какъв би бил светът ни, ако...“. Според Синисало, добрата научна фантастика се намира в непрекъснат диалог с днешния ден - поставя под въпрос ценностните системи, политическата действителност, социалните йерархии, дори ролите на половете. Същевременно в своя своеобразен манифест „Уиърд и гор­да с това“ (Weird and proud of it, 2011) тя се обявява против термините „фентъзи“ и „научна фантастика“, въвеждайки ново обозначение - финландски уиърд (финс. suomikumma, англ. Finnish Weird). Целта е да се надмогнат стереотипните предубеждения, които читателите хранят по отношение на сюжетите и тематиката в традиционната фантастика, като наред с това нейните фенове от своя страна следва да се чувстват предупредени, че четивото няма да съответства на очакванията им. Този вариант би бил най-справедлив и за авторите, и за читателската аудитория. По думите на Синисало: „Аз пиша истории, за Бога, не определени жа­нрове. Жанрът не е целта на писането, а просто един от множеството инструменти пред автора. Като всички писатели, аз използвам фикцията, за да разсъждавам, да анализирам и в опит да деконструирам определени - често обществени - проблеми и разногласия“ (в Books from Finland, 5.09.2011). В своя увод към наскоро публикуваното издание Finnish Weird 2014 (от Хелзинкското общество на научната фантастика) Синиса­ло допълва размислите си по въпроса: „След по-малко от 200 години писмена литературна традиция и де­сетилетни стражари, отбягвали творби с фантастични елементи като евтин ескапизъм, финскоезичните писатели понастоящем създават литература, представляваща феноменална смесица от научна фантастика, фентъзи, хорър, сюрреализъм, магически реализъм и пр. Тя е силно оригинална, свежа и удивителна, понякога възпява елементи от нашия богат фолклор и митотворчество, друг път се рее из висините на научнофантастични светове или пък историите са почти реалистични, но съдържат тази бегла странност или причудливост, която ги оразличава от миметичното писане“. За Синисало прокарването на граници между жанровете е спъващо, дори съвършено излишно. В допълнение финландският уиърд въплъщава и типичната за финландците меланхолия, афинитета към техния собствен лаконичен черен хумор и атавистичното усе­щане за природата като уютен дом, без обаче да е лишена от зловещи характеристики, диви зверове, снегове и студове. Творбите на Йохана Синисало - и в частност „Никога преди залез“ - вече са признати за първообрази на финландския уиърд в родината ѝ. Според нейната собствена теория, добила вече нормативност във Финландия, „уиърд“ обединява всички „диагонални“, хибридни или още неназовани подходи към ситуации от ежедневието или социални проблеми, които помагат на автора да ги освети от различен, неприви­чен за реалистичната литература ъгъл. С особен заряд са наситени редовете, в които Синисало обезоръжава евентуалните критици в гореспоменатия увод към Finnish Weird 2014: „Не се опитвам да твърдя, че ние, финландците, сме преоткрили колелото - ню уиърд - и се опитваме да си го присвоим, съвсем не. Мъча се да кажа, че скандинавските страни не са измислили и криминалния роман, но след международния успех на детективската и криминалната литература от Швеция, Норвегия и т.н. Nordic Noir се превърна в етикет за определено качество на писането. Според мен обозна­чението Finnish Weird също е бранд - запазена марка, която обещава екстремно пътуване през оригинал- на проза от доста многообразни автори с изявено лич­ни стилове. Ние сме уиърд и се гордеем с това.“ Така според нея финландският уиърд притежава качествата да се превърне в следващия нордски литературен феномен, концептуална стока за износ и културен обмен.

Ето че методите на фантастичното се явяват най- пригодни за разсъждение над проблемите на човечеството, а алтернативният фактор в случая с „Никога преди залез“ е биологичен/еволюционен. Изходната идея в романа е свързана със съкращаването на територията на дивите животни под влияние на човешката дейност, която не само изолира нас в козметични паркове, дистанцирайки ни от естествената ни среда, но и пре­чи на горските обитатели да водят присъщия за тях начин на живот. Авторката е силно озадачена от реакциите на сънародниците си, когато заблудена кафява мечка бива забелязана в покрайнините на град Тампере. Предвид факта, че финландците и скандинавците като цяло се възприемат като част от природата, която неразривно е свързана с манталитета и стила им на живот, Синисало остава потресена от невежеството на хората наоколо си. Макар този вид мечки да се смятат за страхливи, странящи от хората същества, които не наближават боклукчийските им кофи (за разлика от черните мечки, лисиците и енотите в САЩ например), финландците реагират панически, разсъждавайки над въпроса дали звярът няма да докопа някое сочно бебе за обяд или да се нахвърли на невинен гражданин, излязъл да потича за здраве. Когато местните медии призовават изчадието да бъде застреляно на място, писателката остава изумена - нима тези хора не си спомнят от елементарните уроци по биология в училище, че въпросният вид мечки са предимно растителноядни? Синисало се стреми да провокира всички нас да се замислим над простия въпрос: защо сме се отчуждили от природата до такава степен? При това никой не се е запитал кой от видовете пръв е дошъл на територията на другия. Според авторката хората са убедени, че именно те притежават природата, присвоявайки си правото да се възползват от нея, да замърсяват и унищожават цели екосистеми. За един от протагонистите в своя роман тя се нуждае от създание, което действително да застрашава човека, като се конкурира с него за ,една и съща биологична ниша.

В този момент на помощ се притича тъкмо тролът - диво животно, налично открай време във финския фолклор, човекоподобно, интелигентно и ловко, съще­временно описвано като жестоко и ужасяващо. Във фикционалния свят на творбата тролът се превръща в изчезващ, действително съществуващ животински вид със собствен еволюционен процес и поведенчески модел, които Синисало изгражда на базата на народната традиция, прекарвайки цели дни в градската библиотека и архивите на Финското литературно дружество в Хелзинки. В процеса на работа писателката осъзнава, че митичният трол символизира множество аспекти на човешкия живот отвъд конфликта между при­рода и култура. Неговата сила се крие във функцията му на метафора за другостта в нашето общество, за връзките ни с онези, които са различни от нас и често се крият подобно на дивите зверове, или пък за тъмните кътчета в нашите собствени души.

Тършувайки щателно из финския фолклор, Синисало открива интересни сходства между хората и троловете. И ние, подобно на дивите зверове, които живеят на групи, се характеризираме с обществена йерархия и тенденцията винаги да определяме кои инди­види са по-високопоставени или пък стоят по-ниско от нас самите. Никак не е трудно да възприемаме по- различните като нищожества, достойни за презиране и подчиняване, или пък като всяващи страх непознати. Много е удобно да ги демонизираме, тъкмо защото не знаем нищо за тях - подобно на кафявата мечка. Всеки ден ние се натъкваме на различните в обществото, на маргинализирани групи, които ни предоста­вят претекст да не ги възприемаме като равни нам на базата на класови различия, пол, раса, сексуална ориенрация, физически недъзи. Това именно са троловете в нашето ежедневие. Старите фински поверия оп­исват трола като създание, което прилича на човека и се конкурира с него, затова и в много приказки троловете се оказват глупави, надхитрявани и осмивани от homo sapiens, който изпитва потребност непрекъсна­то да уверява сам себе си в своето превъзходство. От тази нагласа произтичат и легендите за сменени деца - няма как новородено със сериозни дефекти и толкова различно от останалите да бъде част от човешкия род. Ето и основателна причина то да бъде унищожено без морални скрупули. Демонизмът на троловете от своя страна се смята за по-късен феномен - с налагането на християнството във Финландия фолклорните мотиви се смесват с митовете за дявола. Неслучайно в своята благодарствена реч след удостояването ѝ с наградата „Финландия“ Синисало посочва: „Песи [тролът в романа] тълкува тъмнината и забранените чувства. Троловете неизменно са около нас. Човекът е забравил корените си. Онова, което не разбираме, винаги може да бъде демонизирано“.

По думите на изтъкнатия български литературо­вед Боян Ничев ,,[в]ечните образи от митологичен произход са обемни и същевременно схематични. Те са свързани с дадена гранично-екзистенциална ситуа­ция, „изчерпват се“ с нея, въпреки че вътре в нея имат широк простор за голямо интерпретационно движение“ (в „Основи на сравнителното литературознание“, 1986: 141). Финландската авторка взима наготово об­раза на трола от народната традиция и изгражда роман, чиято структура наподобява пъзел, преднамерено имитира човешкия подход да си съставя представа за нещо, събирайки откъслечна информация. Желанието ѝ е да принуди читателите да използват своя ум, да се оцитат да конструират една нова, но недотам различ- на вселена от уликите и фрагментите, които им се по­дават хапка по хапка. Алегориите, символите и подтекстът за нея са част от предимствата на съвременната фантастика, но всъщност тя прилага един стандартен похват: образносюжетното наследство на дадена цивилизация поначало се използва от всяко ново време, което се опитва да каже нещо за себе си чрез предзададените литературни типове, запълвайки ги със собствено съдържание. Впоследствие успехът на книгата окуражава Синисало да пише безскрупулно и субекти- вистично. Тя признава, че хомоеротичната нишка не е била проблем за нея, тъй като е имала за цел да про­вокира - в качеството си на писателка от женски пол. Посредством героите си Синисало изучава оковите на нашето мислене, всичко онова, което не сме способни (или сме отвикнали) да усещаме, затова се отчуждава­ме от него безкомпромисно, инстинктивно - и го маргинализираме. Със своята полифония от гласове писа­телката разтърсва реалността, сглобява историята отрязък по отрязък, придвижвайки се последователно от прастарите езически заклинания до иконите на съвременната попкултура. Синисало преплита митологичната информация и спецификата на нашето собствено ежедневие с такова майсторско умение, че шевовете между кръпките от разножанрови и разностилови откъси не личат - сглобени са с вещина, сякаш винаги са представлявали едно неделимо цяло.

Тази умела комбинация от съвременни екологични и урбанистични проблеми от една страна, и фолклорни мотиви от друга, ни отваря очите за скритите светове в нашите собствени градове, дори в сградите, които обитаваме. Макар да не вярваме в подземни народи и пещерни обитатели, ние успешно се изолираме в очевидната си реалност, загърбвайки хомосексуалните, имигрантите, жертвите на трафик на хора и домашно насилие. Те са сред нас и същевременно не съществуват, тайничат, страхуват се да се покажат на дневна светлина, защото там ги грози най-лошото - а именно нашето собствено нехайство.

Синисало стъпва върху изконната, здраво утвърдена база, за да изобличи днешните стереотипи и невежество, при това с (твърде) добронамерен хумор. Нейният естетически изящен трол иначе олицетворява всичко онова анималистично и забранено в сексуален план, от което страним и се пазим. Авторката осмива недостатъците на всяка една описвана в романа социална среда, поставяйки в нея по едно чуждо създание. Вариациите на темата за другостта ни отвеждат не само до връзката между човека и природата и затвореното пространство на еднополовите отношения, но и до извращенията в така близкото ни обкръжение от стандартни, цивилизовани съпружески двойки. Чрез ясно доловимите или добре прикрити конфликти Синисало чепка въпроса за жестокостта, за нейната съзнателна и несъзнателна употреба и в крайна сметка ни отвежда до заключението, че може би все пак човекът е най-големият звяр в природата, защото действията му са преднамерени, а не инстинктивни и подбудени от стремежа към самосъхранение. За нея добрите и лошите не се подбират по биологичен вид и други по­добни стереотипни характеристики, а по своята сетивност, по естествената чистота на помислите си отвъд моралната система на социума. Наред с всички открити въпроси и отворени вратички, които творбата оставя след прочита, неизбежно разсъждаваме над това кое ли е мерилото за човешкост - дали разумът ни издига над животните, дали образованието и социалните облаги ни дават власт над „примитивните“ народи, или на практика ни лишават от иначе вродената ни хуманност. А дивата природа всъщност се оказва изненадващо адаптивна, тя не само ни заобикаля, не само се приближава с всяка следваща наша грешка, а може би иска и да ни намекне, че не бива да сме сигурни в собствената си победа. Та кои в крайна сметка са сменените деца в историята за трола?

Росица Цветанова