Тя излезе от магазина тъкмо навреме, за да види как малкият й син играе на тротоара, а посивелият, измършавял мъж крачи към него подобно на амортизирана машина. Сърцето й в миг се сви. Жената скочи, сграбчи сина си за ръката и го дръпна настрани, за да го запази.

Мъжът отмина, без да обърне глава към тях. И докато гърбът му се отдалечаваше, тя изсъска след него:

— Върви си! Махай се! Засрами се!

Томас Ковенант не забави крачките си, равномерни като работата на часовник с навита докрай пружина. Но наум отвърна: „Да се засрамя ли? Да се засрамя?!“. Лицето му се разкриви яростно. „Пазете се! Иде нечистият изгнаник!“

Той виждаше как хората, между които вървеше — знаеше имената им, познаваше домовете и ръкостисканията им, — се дръпват встрани, за да са по-далеч от него. Някои май затаяваха и дъх. Безмълвните му вопли секнаха. Тези хора нямаха нужда от древния ритуал на тревожния възглас, за да са нащрек. Томас се съсредоточи, за да овладее неудържимия си порив да се озъби, и остави стегнатия механизъм на волята да го тласка напред крачка след крачка.

А очите му шареха нагоре-надолу, за да се увери, че нищо не се е разпорило или скъсало ненадейно по дрехите му. Търсеше драскотини по китките си, оглеждаше за промени белега, проточил се от основата на дясната му длан до мястото, където преди бяха безименният пръст и кутрето. Чуваше в главата си думите на лекарите, сякаш беше вчера: „ЗКТ, господин Ковенант. Зрителен контрол на тялото. Здравето ви зависи от това. Тези мъртви нерви няма да се съживят… и дори няма да узнаете, че сте се наранил, ако не свикнете да проверявате. Правете го постоянно и винаги мислете за това. Следващия път може и да не сте такъв късметлия“.

ЗКТ. Съкращението вече доминираше целия му живот.

„Лекари…“, процеди той язвително наум. Но без тях сигурно нямаше да оцелее и до този ден. Изобщо не бе подозирал за опасността. Немарливостта можеше да го убие.

Гледаше стъписаните, уплашени или престорено равнодушни лица (мнозина се държаха сякаш не го познаваха, колкото и малко да беше градчето), които оставяше зад гърба си, и му се искаше да е сигурен, че неговото лице изразява подобаващо презрение. Но животът в лицевите нерви май едва мъждукаше, макар лекарите да му втълпяваха, че това е илюзия в ранния стадий на заболяването. Никога не знаеше каква точно е маската, която слага за света. Жени, които някога охотно обсъждаха романа му в своя литературен клуб, сега се отдръпваха стреснато като от изрод или вампир. Внезапно го обзе предателска покруса от загубата. Сподави я жестоко, преди да е отнела опората изпод краката му.

Доближаваше с мрачна решимост целта, чрез която търсеше самоутвърждаване. Вече виждаше голямата табела две пресечки по-нататък — „Телефонна компания «Бел»“. Измина трите километра от фермата, която бе нарекъл Убежището, до града, за да плати сметката си за телефон. Разбира се, можеше да изпрати парите с пощенски запис, но свикна да приема подобна постъпка за малодушие, за отстъпление пред стената от лишения, която другите бяха издигнали.

Още докато го лекуваха в болницата, съпругата му Джоан се разведе с него. Взе невръстния им син и се пресели в друг щат. Престраши се да му отнеме само една вещ, до която се бе докосвал — колата, но заряза повечето си дрехи в къщата. После най-близките му съседи от двете страни, до чиито домове имаше цял километър, проглушиха ушите на всички с оплакванията си, че още живее сред тях. А когато Томас отказа да продаде имота, единият му съсед се махна от областта. И само три седмици след като се върна от болницата, от универсалния магазин (тъкмо минаваше покрай него, витрината беше изпъстрена с ярки обяви за намаления) започнаха да му доставят запасите вкъщи, независимо дали ги бе поръчал. Той подозираше, че щяха да го правят и ако спре да им плаща.

Сега вървеше по тротоара пред Съдебната палата, чиито стари сиви колони носеха гордо своето бреме от закони и въздаяние. Сградата, където бе лишен от семейството си, докато адвокат стоеше вместо него пред съдията. Дори стъпалата отпред лъщяха, сякаш някой ги пазеше да не бъдат опетнени от щъкащите нагоре-надолу човешки беди, търсещи тук удовлетворение. Джоан получи развод — кой хуманен закон би я задължил да отгледа детето си под един покрив с мъж като него? „Имаше ли сълзи? — попита той спомена за нея. — Или си се държала храбро? Или просто ти е олекнало?“ Устоя на желанието да се спаси с бягство — стори му се, че Великанските глави, увенчали колоните, го зяпат с погнуса и ей сега ще повърнат върху него.

В град с не повече от пет хиляди жители всичко беше събрано нагъсто. Томас стигна и до търговския център. През голямата стъклена витрина можеше да види няколкото гимназистки, избиращи евтини бижута, облегнати на щанда в предизвикателни пози. В гърлото му заседна буца. Усети се, че тези бедра и гърди го изпълват с неприязън — извивки, чакащи ласките на други мъже, но не и неговите. Той беше импотентен. С отмирането на нервите му сексът стана поредното нещо, което загуби. Нямаше как да облекчи нагона, ако ще да се докара до полуда с фантазии. Ненадейно видение едва не заличи от съзнанието му тротоара и хората пред него. Джоан носеше нощницата, която й бе купил, и гърдите й очертаваха примамливи сфери под тънкия плат. Томас изстена: „О, Джоан, как можа да го направиш? Едно болно тяло засенчва ли всичко друго?“.

Напрегна рамене все едно се канеше да удуши някого и потисна спомена. Такива приумици бяха слабост, която не можеше да си позволи, длъжен беше да ги стъпква безмилостно. Каза си, че предпочита омразата. Озлобените оцеляват. Дали горчилката не остана единственото, което беше способен да вкуси?

Откри уплашено, че стои насред тротоара, стиска юмруци, а раменете му треперят. Застави се грубо да тръгне отново. И в същия миг се блъсна в някого.

Нечист изгнаник!

Мъжът, на когото налетя, май бе облечен в изцапана, червеникавокафява престилка. Но Томас не спря да му се извини. Продължи напред, за да не преживее страха и отвращението и у този човек. Съвсем скоро походката му си възвърна механичната равномерност.

Този път доближи зданието на електрическата компания. Наскоро тя добави още една причина, подтикнала го да плати лично сметката си за телефон. Преди два месеца им изпрати чек за малка сума, защото не използваше много уреди. Върнаха му плика неотворен с прикачено уведомление, че лице, пожелало анонимност, е внесло аванс на негово име, който ще стигне поне за една година.

След дълго умуване той осъзна, че ако не се възпротиви на събитията, скоро не би имал никакъв стимул да се появява сред хората. Ето защо измина трите километра с намерението да плати сам сметката — искаше да покаже на себеподобните си, че не е съгласен да го лишат от статута му на човек. Разярен от отхвърлянето, той реши да се опълчи и да отстоява правата си, които му даваше фактът, че е от една кръв с тях.

Лично… Ами ако е закъснял? Ако сметката вече е платена? Тогава за какво изобщо дойде?

От тази мисъл пулсът му се ускори. Томас тутакси прехвърли вниманието си към задължителния ЗКТ и пак се вторачи в окачената над входа табела на „Бел“, която вече беше съвсем близо. Продължи, подтикван от напрежението, и установи, че в ума му в такт с крачките звучи песничка. Спомни си думите:

Глупавото стихче отекваше присмехулно, грубоватият му ритъм го връхлиташе обидно в бавна мелодия, подходяща за стриптийз. Томас се питаше дали някоя затлъстяла богиня нейде из мистичните небеса на мирозданието не стъкмява непохватно уродливата му съдба. „Момченце златно“, как пък не…

Но дори да отблъскваше тази мисъл с подигравка, по едно време той наистина беше златно момче. В някакъв смисъл. Щастливо женен. Имаше син. Написа роман в упоението на невежеството си, а после гледаше как цяла година книгата му се задържа в класациите за бестселъри. Затова сега разполагаше с предостатъчно пари.

„Колко по-добре щеше да бъде за мен, ако знаех, че пиша такава книга…“

Но тогава не знаеше. В онези дни дори не вярваше, че ще намери издател. Току-що се бе оженил за Джоан и двамата не мислеха нито за пари, нито за успех. Самият чист акт на сътворението възпламеняваше неговата фантазия, а подклаждащата душата магия на нейната гордост и съпричастие го превръщаха в мълния, която не угасваше след частица от секундата, а горя неспирно цели пет месеца в проточилото се буйство на виталността. То сякаш сътворяваше земните простори от нищото единствено чрез неукротимата сила на сиянието си — хълмове и канари, превити от неистов вятър дървета, обладани от нощта хора. Вдъхваше им живот ослепително белият лъч, забил се обратно в небесата от гръмоотвода на писането. И когато завърши книгата, се чувстваше изцеден и удовлетворен като от страстен миг, побрал любовните желания на цял един живот.

По онова време не му беше никак леко. Имаше толкова мъка във върховете и бездните, които превръщаха всяка написана дума в очертания от засъхнала черна кръв. А той не беше от хората, радващи се на висините, не преживяваше безгрижно тези необуздани емоции. Но въпреки всичко беше великолепно. Неспирното, съсредоточено в една посока напрежение изглеждаше най-чистото нещо в живота му. Величавата фрегата на душата му преплава славно този дълбок и опасен океан. Накрая изпрати ръкописа по пощата с чудата, но безметежна увереност.

През месеците, когато пишеше, а после чакаха отговора, живееха с парите, които тя припечелваше. Джоан Махт Ковенант беше спокойна жена, която по-лесно проявяваше чувствата си с поглед или изчервяване, отколкото с думи. Кожата й имаше златист оттенък, който й придаваше вид ту на пленителна силфида, ту на тържествуваща сукуба1. Но тя не беше нито едра, нито силна, затова Томас не можеше да се отърве от смайването, че Джоан изкарва прехраната си, като обуздава и дресира коне.

Думата „обуздава“ всъщност не описваше добре умението й да се погажда с животните. В нейната работа нямаше премерване на силите, не се виждаха разярени жребци със запенени ноздри, размахващи предни крака във въздуха. Томас си казваше, че Джоан не обуздава конете, а по-скоро ги прелъстява. С едно докосване укротяваше тръпнещите им мускули. От тихия й глас животните преставаха да вирят нервно уши. А яхнеше ли ги без седло, така стискаше телата им с крака, че нямаше страх, от който да се развилнеят. Случваше се някой кон да отхвърли властта й, но тя просто се смъкваше ловко от гърба му и го оставяше на мира, докато дивият поток на кръвта му се укроти. И започваше отново. Накрая пускаше коня да препуска в бесен галоп около фермата, за да му покаже, че може да се изтощи докрай, без нито за миг да й наложи волята си.

Томас неведнъж се изумяваше от дарбата й. Макар че Джоан го научи да язди, той не преодоля страха си от конете.

Нейната работа не им носеше купища пари, но поне не ги оставяше гладни до деня, когато се получи писмо от издателството, че приемат ръкописа. В този ден Джоан реши, че е време да има дете.

Подготовката на книгата за издаване се проточи цяла година и се издържаха с аванса, който Томас получи. Джоан също продължи да се занимава с коне докогато можеше, без да застрашава детето, което беше напът. Но щом тялото й подсказа, че не бива да го прави повече, тя престана. И целият й живот дотолкова се събра в мисълта за нарастването на това дете в утробата й, че често гледаше в унесено очакване.

Щом момчето се роди, Джоан заяви, че ще го нарече Роджър на баща си и дядо си.

Томас изпъшка, доближил на броени крачки телефонната компания.

Името не му хареса. Но лицето на мъничкия му син, прекрасно до най-незабележимата дребна черта, човешко в целостта си, изпълни душата му с мъчителна обич и гордост… Да, гордост от своето участие като баща в тази извечна тайна. А сега не знаеше къде е неговият син, отведен от Джоан. Защо не можеше да плаче вече?

В следващия миг някой подръпна настойчиво ръкава му.

— Ей, господине — чу изтънял от страх гласец. — Ей, господине!

Обърна се с напиращ в гърлото вик: „Не ме пипай! Аз съм нечистият изгнаник!“. Но изражението на момчето, хванало ръкава му, го възпря. Детето едва ли беше на повече от осем-девет години. Това момче не беше ли твърде малко, за да се поддаде чак толкова на страха? Само че по лицето му бяха избили петна, сякаш някой го бе принудил да направи нещо, от което изпадаше в ужас.

— Ей, господине — повтори хлапакът умолително, — вземете това. — И пъхна лист пожълтяла хартия в безчувствените пръсти на Томас. — Той ми каза да ви го дам. Иска да го прочетете. Моля ви, господине…

Пръстите на Томас неволно хванаха хартията.

— Той ли? Кой е той?

— Ей онзи — посочи момчето с трепереща ръка.

Погледна натам — старец в широко расо с цвят на мръсна охра стоеше на тротоара преди пресечката, която Томас отмина току-що. Мърмореше си под носа или по-скоро напяваше неясен брътвеж. Устата му оставаше отворена, но устните и долната челюст не помръдваха, за да артикулират звуците. Дългите, рошави кичури и брадата му се полюшваха на ветреца. Лицето му бе обърнато към небето, май зяпаше право в слънцето. С лявата си ръка държеше паничка за подаяния. Дясната ръка стискаше дълъг прът със закрепена отгоре табела, на която се четяха думите „Пазете се!“.

Пазете се ли?

За няколко необичайно протяжни секунди на Томас му се стори, че самият надпис е заплаха. Ужасяващи опасности напираха оттам към него с крясъци на лешояди. И сред тях в него се взираха очи — две очи като остри зъби, с ръфащ, гибелен поглед. Вторачваха се в Томас със студена и ненаситна злоба, като че той и никой друг беше мършата, за която жадуваха. В този миг го скова необясним страх.

Пазете се!

Но там имаше само надпис, закрепен на дървен прът. Томас потръпна и въздухът пред него се избистри.

— Иска да го прочетете — каза пак момчето.

— Не ме докосвай — промърмори Томас към пръстите, вкопчени в ръкава му. — Болен съм от проказа.

Но когато се озърна, момчето го нямаше.

Объркан, Томас огледа бързо улицата, но момчето се бе изпарило. Тъкмо се обръщаше отново към стария просяк и вниманието му бе приковано от златните букви на входа — „Телефонна компания «Бел»“. Внезапният пристъп на уплаха прогони от ума му всичко друго. Ами ако… Това беше целта. Дойде тук лично, за да заяви своето човешко право да плаща сам сметките си. Ами ако…

Той се опомни насила. Болният от проказа не бива да тъне в догадки. Без да съзнава какво прави, напъха листа в джоба си и с мрачно усърдие се зае със ЗКТ. После се съсредоточи и закрачи към вратата.

Забързан мъж едва не се блъсна в него на излизане, но го позна и отстъпи заднешком, с изведнъж посивяло лице. Стреснат, Томас също забави устрема си, малко оставаше да изкрещи: „Болен от проказа! Нечист изгнаник!“. Спря, позволил си това кратко забавяне. Мъжът пред него беше адвокатът на Джоан в бракоразводния процес — нисък и закръглен човек, преливащ от онова дружелюбие, така присъщо и на неговата професия, и на проповедниците. Томас имаше нужда от тези мигове, за да се опомни от уплахата в погледа на мъжа. Неволно се засрами, че му е причинил това, и в първия момент не успя да си възвърне неотстъпчивостта, тласнала го към града.

Но тутакси се вбеси. Срамът и яростта се бяха сплели неразделно в него. „Няма да им позволя да се държат така с мен. По дяволите! Нямат право.“ Само че не беше лесно да заличи изражението на адвоката от мислите си. Тази погнуса беше неоспорим факт като самата проказа — не допускаше никакви съмнения за право или справедливост. А тъкмо болният от проказа не бива да забравя смъртоносната реалност на фактите.

„Защо ли не съчиня стихотворение…“, рече си Томас.

Със смях, да. Това се казва истинско прозрение.

„За толкова малко години изчерпах ли смеха на целия си живот?“

Чувстваше, че си задава важен въпрос. Смееше се, когато приеха за издаване романа му. Смееше се и на мимолетните сенки от безмълвни мисли като океански течения по личицето на Роджър. Смееше се, щом погледнеше книгата, в която се превърна написаното. Смееше се на името си в класациите за бестселъри. Хиляди причини, значими или дребни, провокираха веселието му. А когато Джоан питаше какво е толкова смешно, той можеше само да отвърне, че всеки изблик го зарежда с идеи за следващата книга. Все едно дробовете му се насищаха с въображение и енергия. Прихваше всеки път когато не можеше повече да сдържа радостта си.

Но Роджър стана на шест месеца, преди романът да превърне баща му в знаменитост, а след още шест месеца Томас незнайно защо още не се бе захванал да пише. Преливаше от твърде голямо изобилие на идеи. И все не успяваше да направи подбор.

Джоан не одобряваше това безметежно безделие. Взе Роджър и остави съпруга си в техния дом, където имаше и отделна къщурка, чиито две стаи трябваше да му бъдат кабинет при поточето до границата на имота. На тръгване му заръча строго да се заеме с писане, докато тя показва Роджър на роднините си.

Това беше повратният момент. Камъкът се търкулна към глинените му нозе — глухо трополене като предвестие за удара, отсякъл го от света с точността на хирург, който изрязва гангрена. Той чу предупреждението, но не му обърна внимание. Тогава не знаеше какво означава.

Вместо да се замисли какво означава този тих тътен, помаха за сбогом на Джоан — съжаляваше, че тя тръгва, но уважи решението й. Вече бе прозрял, че е права — не би започнал да работи, ако не остане сам поне за малко. Възхити се на умението й да направи нужното, колкото и да му беше мъчно, че се разделят. Щом отнеслият я самолет се издигна над хоризонта на неговия свят, той се върна във фермата, затвори се в кабинета, включи електрическата пишеща машина и написа посвещението в началото на следващия си роман:

Пръстите му се плъзгаха неуверено по клавишите. Написа правилно изречението чак третия път. Липсваше му обаче усетът на мореплавател за надвисналата буря.

Пренебрегваше и бавно трупащото се смъдене в китките и глезените. Само потропваше с крака, за да се отърве от все по-силното изтръпване на ходилата. И когато откри безчувственото лилаво петно на дясната си ръка в основата на кутрето, не се замисли. Само ден след заминаването на Джоан вече се бе улисал в сюжета на книгата. Образи се изливаха като водопад във въображението му. Непохватните пръсти бъркаха и най-простите думи, но въображението не се препъваше. Не му се искаше да се занимава с натрупващата се гной под раничката в средата на онова лилаво петно.

Джоан се върна с Роджър след триседмично гостуване при близките си. Не забеляза нищо нередно чак до вечерта, когато Роджър заспа, а тя се сгуши в ръцете на съпруга си. Всички прозорци бяха затворени, за да се опазят от възстудения зимен вятър, който брулеше фермата. В неподвижния въздух на хола тя бързо долови слабата, гадно-сладникава миризма на гноясалата рана.

Месеци по-късно, затворен между стените на стаята си в лепрозариума2, той се проклинаше, че не намаза навреме ръката си с йод. И не заради загубата на два пръста, колкото и да го потресе това. Операцията, която го лиши от половината му китка, за него си оставаше само незначителен символ на удара, отделил го от предишния живот, отсякъл го от света, сякаш самият той, Томас, беше някаква злотворна зараза. Винеше се жестоко за нехайството си, защото му отне дори последната прегръдка с Джоан.

В онази вечер стъписването й стресна и него. Преди да разбере какво я бе смутило така, тя вече стоеше и го накара също да се изправи. Вдигна ръката му към лампата, вторачи се в инфектираното петно и гласът й се накъса от гняв и тревога.

— Ох, Том… Защо никога не се грижиш за себе си?!

След това не се поколеба нито за миг. Помоли една съседка да наглежда Роджър и откара съпруга си по пътя, посипан с лек февруарски снежец, до спешното отделение на болницата. Тръгна си чак когато го настаниха в стая и насрочиха операцията.

Първоначалната диагноза гласеше „гангрена“.

Още в шест сутринта заведоха Томас за операция с пълна упойка. Опомни се три часа по-късно в болничното си легло — вече имаше два пръста по-малко. Замайването от упойката го обгръщаше в облака си и чак по пладне се усети, че Джоан я няма.

Тя не се вясна при него до края на деня. А когато дойде на следващата сутрин, изглеждаше преобразена. Кожата й бледнееше, сякаш сърцето й пращаше кръв из тялото твърде пестеливо, а черепът на челото й прозираше под кожата. Приличаше на уловено в капан животинче. Дори не погледна към протегнатата му здрава ръка. Говореше тихо и задавено, но и това й струваше усилия. Стоеше в отсрещния ъгъл на стаята, вторачила празен поглед в кишавата улица навън, докато му съобщаваше новината.

Лекарите установили, че е болен от проказа.

Зашеметен от неочакваната вест, Томас измънка:

— Що за тъпотия?

Джоан рязко се обърна към него и думите се изляха в порой:

— Я не ми се прави на глупак! Главният лекар искаше да ти каже, но аз го разубедих, за да научиш от мен. Мислех си как ще се почувстваш. Но не мога… не мога да го понеса. Болен си от проказа! Не знаеш ли какво означава това? Китките и ходилата ти ще окапят, ръцете и краката ти ще се разкривят, лицето ти ще се превърне в безформена буца! Ще имаш язви по очите, ще виждаш все по-зле. Не мога да го понеса… а ти нищо няма да усещаш, дяволите те взели! И… Заразно е!

— Заразно ли?

Той не схвана веднага чутото.

— Да! — изсъска Джоан. — Повечето хора се заразяват, защото… — за миг тя се задави със страха си, — защото са имали контакт с болни като малки. Децата са по-податливи на заразата. Роджър… Няма да рискувам… Трябва да опазя Роджър!

Тя избяга от стаята, докато Том изричаше „Да, разбира се“. Бездруго нямаше какво да й каже. Още не разбираше, не беше способен да мисли. Чак след седмици започна да проумява какво му причини яростният изблик на Джоан. И тогава просто потъна в покруса.

Само две денонощия след операцията хирурзите заявиха, че Томас може да пътува, и го насочиха към лепрозариума в Луизиана. На летището го посрещна лекар и по пътя му обясни без увъртания разни неща за болестта. Mycobacterium leprae бил открит за пръв път от Армауер Хансен през 1874 година, но изучаването на бацила непрекъснато се проваляло в два от четирите етапа на изследването, определени още от Кох: никой не можал да отгледа микроорганизма в изкуствена среда, нито да открие как се предава заразата. Но проучванията на доктор О. А. Скинснес на Хавайските острови давали надежда.3

Томас го слушаше разсеяно. Долавяше у себе си абстрактни отгласи на ужас при думата „проказа“, но те не го убеждаваха в нищо. Все едно някой го заплашваше на чужд език — усещаш враждебния тон, без да разбираш значението. Взираше се в сериозното лице на лекаря все едно отново бе изправен пред озадачаващата ярост на Джоан и не продумваше.

Когато го настаниха в стаята — квадратна килия с най-обикновено бяло легло и стерилно бели стени, лекарят реши да действа другояче.

— Господин Ковенант — отсече изведнъж, — явно не разбирате от какво сте застрашен. Елате с мен, искам да ви покажа нещо.

Томас излезе с него в коридора и лекарят продължи:

— Във вашия случай имаме първична форма на болестта на Хансен и както изглежда, не можем да установим източника на заразата. Осемдесет процента от случаите в страната са свързани с хора, които в детството си са били изложени на болестта в други страни, обикновено с тропически климат. И поне знаем къде са се заразили, дори да не ни е известно как и защо се е случило. Общо взето, хората с вторична форма на проказа са израснали в места, където тази болест не е непозната и необичайна. Твърде скоро разбират какво ги е сполетяло, тоест имат по-голям шанс да потърсят помощ навреме. Сега искам да ви запозная с още един пациент — единствения друг случай на първична форма в момента. Живял като отшелник в планините на Западна Вирджиния. Не знаел какво става, докато от армията не го потърсили през войната, за да му съобщят, че синът му е загинал. Щом офицерът го видял, веднага се обадил в районната медицинска служба, а оттам го изпратили при нас.

Лекарят спря до съвсем същата врата като онази на стаята на Томас. Почука, но не изчака някой да се обади отвътре. Отвори, хвана Томас за лакътя и го накара да влезе.

Още на прага в ноздрите на Томас нахлу тежка воня като от развалено месо, захвърлено в отходно място. Тя надвиваше дори миризмата на карболова киселина и мазила. Смрадта се носеше откъм смалено тяло, седнало накриво на бялото легло.

— Добър ден — каза лекарят. — Водя ви Томас Ковенант. И той е с първична форма на проказа, но, изглежда, не проумява колко е опасно положението му.

Другият пациент бавно вдигна ръце, сякаш искаше да прегърне новодошлия.

От китките му бяха останали подути чуканчета — лишени от пръсти буци розово месо, белязани с напукани корички и язви. Жълтеникава гной се процеждаше през мехлемите. Тези буци висяха в края на тънки, изкривени ръце като съчки, намерени в гората. Дори скритите от пижамата крака напомняха за чворесто дърво. Едното стъпало бе проядено наполовина, остатъкът от другото представляваше огромна незарастваща рана.

Устните му помръднаха и Томас се вторачи в лицето. Помътнелите очи бяха като кратери. С бяло-розовата си кожа човекът приличаше на албинос, но тя се кривеше и слизаше от очите на вълни и бразди подобно на разтопена и застинала лава. По краищата на тези вълнички изпъкваха гнойни възелчета.

— Самоубий се — изстърга страшно гласът, — вместо да търпиш това.

Томас се отскубна от лекаря, изтича в коридора и съдържанието на стомаха му опръска чистите стени и пода.

В онзи миг се закле да оцелее.

Живя в лепрозариума повече от половин година. Бродеше из коридорите като сащисано привидение, свикваше със задължителния ЗКТ и другите умения за поддържане на живота, изтърпяваше намусен часовете, през които лекарите го просвещаваха за проказата, лечението и възстановяването. Скоро научи, че според тях психиката на пациента е ключът към лечението. Но той отказваше да говори за себе си. В него се натрупваше и растеше кораво ядро от непримирим гняв. Беше сигурен, че заради вбесяваща чудатост на нервите усеща двата пръста, които загуби, по-живи от останалите. Десният му палец все се свиваше да напипа тези отрязани пръсти, но сепнато достигаше само белега. А помощта на лекарите му напомняше за тази странност. Оскъдно и сухо предложената от тях надежда бе породена от също толкова осакатено въображение.

Седмици наред набиваха в главата му внушенията си и накрая започна да ги сънува нощем. Наставленията обсебиха опустошения пейзаж на съзнанието му. Вместо истории и страсти сънуваше лекции.

„Проказата — чуваше Томас нощ след нощ — е може би най-необяснимото страдание, на което е изложено човечеството. Тя е загадка досущ като необикновената, тънка граница между живата и неживата материя. Е, да, знаем някои неща за нея. Не е смъртоносна. Не е заразна по същия начин като другите болести. Въздейства чрез разрушаване на нервите, най-често в крайниците и роговицата на очите. Тя осакатява преди всичко защото отнема на тялото способността да се пази чрез усещанията и да реагира на болката. Може да доведе болния до пълна безпомощност, крайна уродливост на лицето и крайниците и слепота. Освен това е необратима — отмрелите нерви не могат да се възстановят. Знаем и че подходящото лечение може да спре разпространението на заразата в организма и щом бъде прекратено увреждането на нервите, съответните лекарства и други средства контролират заболяването през целия останал живот на пациента. Не знаем обаче защо или как конкретният човек се заразява. А щом се разболеете, няма надежда за пълно възстановяване.“

Не преувеличаваха в нищо, но думите отекваха толкова непоносимо, че не биваше никога да бъдат произнасяни. А безстрастният глас на лекаря продължаваше:

„Докато изучавахме болестта на Хансен, стигнахме до извода, че тя поставя пред пациента два проблема, присъщи само за нея. Тези затруднения са свързани помежду си и не се появяват при която и да е друга болест. Затова психическото бреме за жертвата на проказата е по-голямо от телесното. Първият проблем е в отношенията ви с другите хора. За разлика от левкемията днес или от туберкулозата през деветнайсети век, проказата не е и никога не е била «поетична» болест, на която може да се придаде романтичен ореол. Тъкмо напротив. Дори в обществата, където не мразят болните си за разлика от нас — американците, прокаженият винаги е бил обект на страх и презрение. Отхвърлят го и най-близките му хора заради рядък бацил, неподатлив на предвиждане и контрол. Проказата не е смъртоносна и средностатистическият пациент може да се надява на още трийсет, дори на петдесет години живот… като прокажен. Заради този факт, съчетан с все по-голямото осакатяване от болестта, именно прокажените се нуждаят най-много от подкрепата на околните. Но на практика всички общества обричат своите болни на изолация и отчаяние. Заклеймяват ги като престъпници и дегенерати, като изменници и злодеи. Изхвърлят ги от редиците на човешката раса, защото науката още не е успяла да разгадае това страдание. Навсякъде и във всяка култура прокаженият винаги е бил олицетворение на всичко, от което хората се страхуват и отвращават — гласно или негласно.

Това отношение се дължи на няколко причини. Първо, болестта загрозява и причинява лоша миризма, която е натрапчиво неприятна. Второ, въпреки дългогодишните изследвания хората отказват да повярват, че нещо толкова очевидно, грозно и загадъчно не е заразно в обичайния смисъл. Ние не можем да си отговорим на много въпроси за бацила и това само подклажда страха. Няма как да сме сигурни, че докосването, дъхът, пипнатата храна или водата не разпространяват болестта. И щом няма естествено, доказано обяснение за нея, хората я тълкуват как ли не, но винаги като зло — доказателство за престъпление, за извращение, за поквара. Свидетелство за божие наказание или белег на психическо, духовно, нравствено падение и вина. И настояват упорито колко е заразна въпреки данните, че рискът е минимален дори при децата. Ето защо на мнозина от вас ще се наложи да живеят, без да ги подкрепя дори един-единствен човек.

Това е една от причините да смятаме беседите с психотерапевти за толкова важни. Опитваме се да ви помогнем в привикването към самотата. Голяма част от пациентите, напуснали нашето лечебно заведение, не изживяват всички години, които им остават. Отхвърлянето ги смазва и те губят мотивация, занемаряват грижите за себе си и придобиват активна или пасивна самоубийствена нагласа. Оцеляващите намират все някого някъде, който охотно им помага да съхраняват желанието си за живот. Или откриват у себе си силата да го сторят.

По какъвто и път да поемете, едно нещо няма да се промени — отсега до деня на смъртта ви проказата ще бъде най-същественият факт във вашия живот. Тя ще определя всяка подробност във всекидневието ви. От мига на събуждането до мига на заспиването ще бъдете принудени да насочвате цялото си внимание към всички трудности и препятствия, които ви се изпречат. Не можете да си позволите отдих. Не можете да търсите разтуха във видения наяве и разсейване. Всичко, което натъртва, ожулва, изгаря, чупи, драска, мушка или отнема силите ви, може да ви осакати или дори да ви убие. А започнете ли да мислите за всичко в живота, което е недостижимо за вас, лесно е да стигнете до отчаяние и самоубийство. Виждал съм го неведнъж.“

Пулсът на Томас се ускоряваше, от потта чаршафите залепваха за кожата му. Гласът в кошмарите оставаше същият, не се стремеше да го наплаши, не се наслаждаваше на страха му. Но сега думите бяха като омраза — зад тях зееше огромната отворена рана на пустотата.

„Стигнахме до другия проблем. Дори да ви изглежда просто, ще откриете колко голяма може да бъде бедата. Повечето хора зависят напълно от осезанието си. Всъщност целият набор от реакциите им спрямо света наоколо се опира на него. Ако ще да се съмняват в очите и ушите си, докоснат ли нещо, те знаят, че е истинско. Длъжни сте да се преборите и с тази зависимост. Вие сте разумни същества. Използвайте мозъците си. Използвайте ги, за да разпознавате опасността. Използвайте ги, за да се научите как да съхраните живота си.“

Събуждаше се сам в леглото си, облян в пот, облещен, с устни, изопнати от хленч, който напираше да се промъкне през стиснатите зъби. Сън след сън, седмица след седмица. Ден след ден той се пришпорваше мислено, за да напуска измамното убежище на болничната си стая.

Но нищо не променяше решението му. Виждаше пациенти, попаднали за пореден път в лепрозариума, изтормозени от повторните набези на болестта. Те не успяваха да изпълнят неотклонното изискване на вечното си мъчение — да се вкопчат в живота, без да жадуват за онова, което го прави толкова скъпоценен. Цикличната им дегенерация го караше да проумее, че кошмарите му дават всичко, необходимо за оцеляването. Те го сблъскваха неспирно с жестоките и неумолими правила на проказата. Показваха му, че единствено в пълното посвещаване на тези правила ще намери защита срещу загнояването, разяждането на плътта и ослепяването. През петия и шестия месец в лепрозариума упражняваше ЗКТ и другите навици с маниакална прилежност. Броеше наум часовете между дозите лекарства. И когато изпуснеше дори за малко ритъма на борбата си с болестта, се насъскваше с проклятия.

За седем месеца лекарите се увериха, че усърдието му не е преходна фаза. Успокоиха се, че засега развитието на болестта е спряно. И го изпратиха вкъщи.

Когато се върна във фермата към края на лятото, той си въобразяваше, че е подготвен за всичко. Събра воля да понесе липсата на всякакви вести от Джоан и смущаващата погнуса на бившите си приятели и познати… макар че проявленията й все още му докарваха главозамайващи пристъпи на ярост и отвращение към себе си. Когато видя отново вещите на Джоан и Роджър и опустелите конюшни, сякаш киселина се разля и в бездруго уязвената му душа… но той забиваше пети в земята и не позволяваше на болката да го завлече в бездната.

И все пак не беше готов за всичко. Провери повторно дали не е получил писмо от Джоан и поговори по телефона с адвокатката, на която бе поверил делата си. После отиде в къщурката сред дърветата и седна да прочете всичко, което бе написал за новата си книга.

Непрогледната оскъдност на текста го порази. Ако кажеше, че това е смехотворна наивност, би се похвалил. Трудно му беше да осъзнае, че самият той е отговорен за този повърхностен боклук.

През нощта препрочете първия си роман, превърнал се в бестселър. След това извънредно предпазливо нареди дърва в камината и ги запали, за да изгори и книгата, и ръкописа. Пречистване чрез огън… „Дори да не напиша и дума до края на живота си, поне се отървах от тези лъжи. Имал съм въображение ли? Как е възможно да съм бил толкова самодоволен!“

Наблюдаваше разпадането на листовете в сивкава пепел. Заедно с тях изгоряха и всякакви намерения да продължи да пише. За пръв път разбра поне отчасти защо лекарите му втълпяваха, че е длъжен да потисне въображението си. Не можеше да си го позволи — то щеше да го подсеща за Джоан, за радостта и здравето. Ако се измъчваше с недостижими желания, щеше да отслаби вкопчването си в правилата, даващи му шанс за оцеляване. Въображението би го убило, би го изкушило или подлъгало към самоубийство, отчайвайки го с невъзможността да има нещата, които би поискал да има.

На следващата сутрин се зае да подреди живота си.

Първо намери стария си бръснач. Дългото острие от неръждаема стомана лъска като подигравателна усмивка на светлината на флуоресцентната лампа в банята. Но Томас го наточи старателно, сапуниса лицето си, притисна бедра в ръба на мивката и опря острието в гърлото си. Усещаше го като линия от леден огън, неоспорима заплаха от пролята кръв, гангрена и събудила се проказа. Ако лишената от два пръста ръка трепнеше, можеше да го обрече на гибел. Но той охотно пое риска, за да си наложи дисциплина, да изостри осъзнаването на безмилостните правила, да смаже докрай ината си. Превърна бръсненето в ритуал на всекидневния сблъсък с болестта.

И започна да носи в джоба си сгъваемо ножче. Щом усетеше колебание, щом го заплашеха спомени, надежди или обич, изваждаше ножчето и опираше острието в китката си.

След първото бръснене разтреби къщата. Подреди наново всичко, за да елиминира докрай опасността от стърчащи ъгли, остри ръбове и скрити препятствия. Махна онова, което би го препънало или наранило. Искаше и на тъмно да минава безопасно навсякъде в къщата. Тя трябваше да се превърне в подобие на стаята му в лепрозариума. Вещите, застрашаващи здравето и живота му, бяха струпани в стаята за гости. Накрая я заключи и изхвърли ключа.

След това отиде да заключи и къщурката в края на имота. Отвъртя бушоните, за да не пламне заради някое късо съединение.

Накрая дълго ми ръцете си с мрачно старание. Не можеше да се сдържи, твърде силно се бе натрапила представата за смрад.

Нечистият прокажен изгнаник…

През цялата есен балансираше на ръба на лудостта. У него напираше настървение, мушкаше го хаотично като копията, с които раздразват бик по време на корида. Мъчеше го нужда да се наспи, но все не успяваше да я утоли, защото сънищата му бяха прогонени от кошмари за загниваща плът. В будните часове пък не успяваше да се отърси от гнусно, неизбежно противоречие. Не му се вярваше, че без помощта и насърчението на други хора би понесъл бремето на борбата с ужаса и смъртта. Но тъкмо ужасът и смъртта обясняваха, правеха разбираемо и едва ли не оправдаваха отхвърлянето, което го лиши от помощ и насърчение. А мисълта какво би го сполетяло, ако се провали в борбата, му беше непоносимо омразна. Не мразеше обаче хората, обрекли го на тази самота. Те изпитваха същите страхове като него.

Имаше само един изход от шеметното въртене в кръг — отровата в душата му. Превръщаше злостния гняв в опора, на която да крепи разсъдъка си. Нуждаеше се от яростта, за да оцелее, да сграбчи живота в задушаваща хватка. В някои дни не спираше да беснее от изгрев до залез.

Но с времето дори тези страсти се укротяваха. Изгнаничеството му беше част от правилата, неотменим факт като гравитацията, заразата и безчувствеността на поразените нерви. Не успееше ли да се вмести в калъпа на фактите, с него беше свършено.

Не знаеше как да реши противоречието. От него пръстите му се свиваха безпомощно и за малко да се пореже, докато се бръснеше. Без страст нямаше сили да се бори… а всички тези чувства се обръщаха срещу него. Но есента отминаваше и той все по-рядко проклинаше непреодолимото, което го направи затворник. Бродеше из гората зад фермата — висок слаб мъж с измъчени очи, равномерна походка на автомат, без два пръста на дясната ръка. Всяка тясна пътека, ръбест камък и стръмен склон му напомняха, че единствено с предпазливост опазва живота си и стига само да намали своята бдителност, ще се спаси безболезнено от всички несгоди, без някой да жали за него.

Не изпитваше нищо освен по-силна печал, когато докосваше кората на дърво, без да я усеща. Виждаше твърде ясно какъв край му предстои — душата му щеше да стане безчувствена като тялото и тогава щеше да бъде погубен окончателно.

И все пак умът му се избистри изведнъж и откри цел, когато научи, че някой е платил сметката му за ток. Този ненадеен подарък тутакси го накара да осъзнае какво се случва. Хората от града не само го отбягваха, но бяха и напът да го лишат от всякакви поводи да се мярка сред тях.

Когато за пръв път разпозна тази заплаха, му се прищя да отвори прозореца и да извика на зимата отвън: „Ами давайте! Дяволите ви взели, нямам нужда от вас!“. Но не беше толкова лесно да се справи със затруднението чрез показно равнодушие. Подранилата пролет в началото на март изтика зимата и Томас се убеди, че трябва да направи нещо. Та той беше човек като всички останали! Не беше длъжен да стои бездейно отстрани и да търпи, докато го отрязват от останалите като гангренясала рана.

Щом получи следващата сметка за телефон, събра смелост, обръсна се прилежно, облече дрехи от дебел здрав плат, намести краката си удобно във високи туристически обувки и пое по трикилометровия път към града, за да плати сметката си лично.

Така стигна пред входа на телефонната компания, обгърнат от опасения като задушлив облак около главата. Постоя пред златните букви, овладя се, бутна вратата със силата на бурен напор и застана наперено пред момичето на гишето, сякаш тя го бе предизвикала на двубой.

Опря длани на плота, за да не треперят. За миг устните му се изопнаха свирепо.

— Името ми е Томас Ковенант.

Спретнатото момиче скръсти ръце под гърдите си, за да ги понадигне и покаже по-съблазнителни. Томас се застави да я гледа в лицето. Нейният поглед се рееше безизразно покрай него.

— Слушам ви.

— Искам да платя сметката си.

„Тя не знае, още не е чула.“

— Разбира се, господине. Бихте ли ми казал номера си?

Щом чу цифрите, момичето тръгна с вяла походка към стаята с картоните.

Бавенето й го напрягаше, страхът заблъска в гърлото му. Трябваше да отвлече някак вниманието си. Бръкна рязко в джоба си и извади листа, който момчето му даде. „Иска да го прочетете…“ Приглади хартията върху плота и се взря в избледнелите напечатани букви:

„Истински човек — действителен във всякакъв смисъл, който признаваме — внезапно се озовава изтръгнат от света и поставен във физическа ситуация, която му се струва невъзможна: звуците имат аромат, миризмите носят цвят и перспектива, гледките са осезаеми, допирът притежава звучност и тембър. Там безплътен глас го осведомява, че е пренесен на това място като боец в името на оцеляването на Своя свят. Трябва да се сражава до смърт срещу защитник на друг свят. Ако бъде победен, ще умре, а неговият свят — истинският свят — ще бъде унищожен, защото му липсва присъщата сила да се съхрани.

Човекът отказва да повярва, че чутото е истина. Смята, че сънува или е обсебен от видения, и отказва да се впусне в измамната битка до смърт, щом не съществува «реална» опасност. Той е непоклатим в решимостта си да отхвърля привидното и не се брани, когато го напада защитникът на другия свят.

Въпрос: Поведението на този човек смелост ли е или малодушие? Ето го основният въпрос на етиката.“

„Етика! — изсумтя мислено Томас. — Кой, да му се не види, съчинява тези глупости?“

След секунда момичето се върна на гишето с озадачено изражение.

— Вие сте Томас Ковенант, нали? От фермата наричана Убежището? Господине, на ваше име е внесен аванс, който ще покрие сметките ви през следващите няколко месеца. Изпращал ли сте ни чек за по-значителна сума напоследък?

Томас се почувства зашеметен като от удар с юмрук и се подпря на плота. Без да съзнава, смачка листа. Виеше му се свят и чуваше ехтящи думи: „На практика всички общества заклеймяват, хулят, прогонват… Не можете да си позволите надежда.“

Прикова вниманието си в своите студени ходила и наболяващи глезени, докато се мъчеше да овладее импулса си да упражни насилие. Машинално остави смачканата хартия на плота пред момичето и се насили да говори небрежно.

— Впрочем не е заразна. Няма да я прихванете от мен, не се безпокойте. Не е заразна освен за деца.

Тя премигваше насреща му, все едно се чудеше на някакви неясни свои мисли.

Томас преви рамене в усилието си да задави напиращата в гърлото му ярост. Обърна се с цялото достойнство, на което беше способен, и излезе на огряната от слънцето улица, ругаейки и проклинайки наум.

Побеснял до замайване, той огледа пътя. Оттук виждаше града в цялата му зловеща проточеност. В посоката към фермата магазинчетата и офисите се редяха нагъсто от двете страни. От рязката светлина се почувства уязвим и самотен. Побърза да провери ръцете си за драскотини и ожулвания и тръгна припряно, но краката му стъпваха неуверено. Струваше му се, че бетонът е хлъзгав от отчаяние. Внушаваше си, че проявява доблест, като не се впуска в бяг.

Скоро Съдебната палата се извиси над него. Старият просяк не бе помръднал от тротоара пред нея. Още зяпаше към слънцето и мънкаше брътвежи. Табелата напомняше „Пазете се!“ като закъсняло предупреждение.

Когато доближи стареца, Томас остана поразен колко окаян изглежда. Просяците и фанатиците, пророкуващи края на света, нямаха място на тази улица под слънчевите лъчи. Смръщените, надменни очи над каменните колони не търпяха подобно въодушевление от отминали времена. Малкото монети, които старецът бе получил, не стигаха да се засити дори веднъж. Съчувствието жегна Томас за миг.

Просякът не помръдваше, не прекъсна съзерцанието на слънцето, но гласът му се промени и една дума се открои в смътния напев:

— Дай.

Заповедта май беше отправена към Томас и очите му неволно се вторачиха отново в паничката. Но този опит за принуда отново разпали гнева му. „Нищо не ти дължа!“, озъби се безгласно.

Преди да се отдръпне, старецът додаде:

— Предупредих те.

Съвсем неочаквано за Томас тези думи го поразиха като прозрение, побрало всичко преживяно от него през последната година. И гневът го тласна мигновено към решението. Лицето му се разкриви, пръстите му стиснаха брачната халка.

Досега не беше свалял нито веднъж от ръката си кръгчето от бяло злато — въпреки развода, въпреки непоколебимото мълчание на Джоан. Пръстенът му напомняше къде беше някога и какво е мястото му сега. Напомняше за погазени обети и загубена близост, за безпомощност. И за това, че поне в нещо си оставаше човек. Но сега издърпа ядно халката от лявата си ръка и я пусна в паничката.

— Струва повече от няколко монети! — отсече той и закрачи.

— Чакай!

Викът стигна до слуха му толкова властно, че Томас спря. Застана неподвижно и се помъчи да обуздае гнева си, когато усети, че старецът хваща ръката му. Тогава се обърна и погледна в очите му, бледосини и безизразни, все едно още се взираше в тайните на слънчевия огън. Човекът пред него беше изопнал рамене, преливащ от мощ.

Томас се смути — осъзна, че се е изправил пред необяснимото. Побърза да прогони колебанието.

— Не ме пипай. Прокажен съм.

Празният поглед като че не се спря на него, сякаш не съществуваше… Или старецът беше сляп. Гласът му обаче беше ясен и уверен.

— Загубен си, синко.

Томас облиза устните си и отвърна:

— Не, старче. Това е нормално… Така е с всички хора. Всичко е напразно. Такъв е животът. Само че пред мен има по-малка купчина дреболии, които да скриват фактите.

— Толкова млад, а каква горчилка…

Томас отдавна не беше срещал съчувствие и сега то го разтърси. Гневът му стихна, оставяйки гърлото свито и продрано.

— Стига, старче. Не ние сме създали света. Нямаме друг избор освен да живеем в него. Всички сме в едно и също положение.

— Така си е, нали?

Без да чака отговор, просякът пак подхвана чудатия си напев. Задържа Томас за ръката, докато песента не секна отново. Гласът му прозвуча различно, нападателно, сякаш за да се възползва от неочакваната му уязвимост.

— Защо не се затриеш?

Томас усети как гръдният му кош се стяга и пречи на сърцето. Сега откриваше някаква заплаха в бледите очи. Безпокойството му се пробуди. Искаше да се отдалечи от старческото лице, да се провери със своя ЗКТ, да се успокои, че е в безопасност. Но не можеше. Празният поглед го приковаваше. Накрая промълви:

— Твърде лесно е.

Старецът не възрази, но опасенията на Томас се засилваха. Волята на просяка го притискаше, избутваше го към ръба на бъдещето и го заставяше да се вторачи надолу към зъберите на опасностите, готови да го погубят за един кратък миг. Лесно си представяше различните лица на смъртта, спохождаща прокажения. Но тази гледка му върна самообладанието като допир до нещо познато насред фантастична случка. Отново стъпи на своя земя. Откри, че има сили да загърби страха, и каза:

— Слушай, мога ли да направя нещо за теб? Искаш ли храна? Подслон? Каквото имам, ще го споделя с теб.

— Вече направи твърде много. Връщам такива дарове. — Той протегна паничката си към Томас. — Вземи си пръстена. Бъди верен на себе си. Провалът не е неизбежен.

Сега не заповядваше. Томас долови в гласа му искрена молба. Подвоуми се и се запита какво свързва този старец с него. Трябваше да направи нещо. Взе халката и пак я сложи на левия си безименен пръст.

— Всеки се проваля накрая — отвърна. — Но аз ще оцелея… докогато мога.

Раменете на просяка се отпуснаха. Изглеждаше, че току-що е прехвърлил товара на пророчество или повеля върху плещите на Томас. Гласът му прозвуча отпаднало:

— И така може да стане.

Без да продума повече, той се обърна и си тръгна. Подпираше се на тоягата като пророк, изтощен от огласяването на виденията си. Дървото кънтеше странно по тротоара, сякаш беше по-твърдо от бетон.

Томас се взираше в развяваното от вятъра кафеникаво расо и рошава коса, но накрая старецът свърна зад ъгъла. Тръсна глава и се зае със ЗКТ. И почти веднага се вторачи в брачната си халка. Стори му се, че е хлабава на пръста му. „Загубен…“ „На ваше име е внесен аванс…“ „Трябва да действам, преди да са преградили и улиците, за да не минавам по тях.“

Постоя още малко, мъчеше се да изкопчи нещо от ума си. Отнесено вдигна глава и погледна каменните глави върху колоните на Съдебната палата. Бездушни очи, свити в погнуса устни. Те му подсказаха идеята. Прокле ги безмълвно и продължи по тротоара. Реши да отиде при своята адвокатка — тя се занимаваше с неговите договори и финанси. Нека намери някакво правно противодействие срещу фалшивата благотворителност, която го отблъскваше упорито от града. „Да отмени онези плащания. Невъзможно е да поемат моите дългове, без да са получили съгласието ми.“

Кантората й се намираше отсреща, на ъгъла с най-широката пресечка. Минута бързо ходене стигна на Томас да се добере до това кръстовище, където бяха единствените в града светофари. У него напираше желанието да изпълни решението си, преди недоверието му към юристите и цялата тежка машинария на обществения ред да го е убедило, че пак се занимава с безсмислици. Едва се удържа да не пресече на червено.

Наложи се да почака, но най-сетне и за него светна зелено. Той стъпи на пешеходната пътека.

Не измина и три крачки, когато чу сирената. С мигащи сигнални лампи полицейска кола изскочи от пресечката малко по-нататък, с мъка взе завоя поради превишената скорост и се устреми право към Томас.

Той застина, сякаш стиснат от невидим юмрук. Искаше да хукне, но си остана като в капан, вторачен в муцуната на фучащата към него кола. Чу изсвистяването на спирачки и се свлече.

Докато падаше, го споходи смътното учудване, че е подранил — още не беше сгазен. Но страхът колата да не го премаже надделя. След всички усилия да се опази щеше да умре по този начин! За миг усети бездънна чернота зад слънчевите лъчи, блестящите витрини и свиренето на гумите. Светлината и асфалтът под бузата му бяха като нарисувани и сега черният фон се устремяваше да го връхлети. Мракът се просмукваше през светлината като студен лъч на нощта.

Томас си каза, че това е кошмарен сън. И нелепо си повтори думите на просяка: „Бъди верен на себе си. Провалът не е неизбежен“.

Тъмнината се стоварваше, поглъщаше деня и единственото, в което Томас беше сигурен, се оказа червен проблясък от полицейската кола — червена мълния, изгаряща и смъртоносна, пронизала челото му с остротата на копие.

Във време, измеримо само с ударите на сърцето, Томас се рееше сред мрака. Приковалият го червен лъч беше единствената отправна точка във вселена, която кипеше наоколо. Струваше му се, че би доловил могъщо разместване на земя и небе само ако знаеше накъде да погледне. Но чернотата и впитият в челото му нажежен лъч пречеха да се обърне и завихрените край него течения оставаха невидими.

Под натиска на безмилостната светлина усещаше ясно в слепоочията си всяко туптене, все едно не сърцето отброяваше ритъма на живота му, а умът. А тези удари бяха твърде бавни за уплахата, която преживя. Не схващаше какво го е сполетяло. Всеки тласък го разтърсваше като блъскане направо в мозъка.

Изведнъж кървавочервеното копие трепна и се раздвои. Той се движеше към светлината… или тя към него. Двете пламтящи петънца се оказаха очи.

В следващия миг чу смях — висок и пронизителен изблик на ликуване и затаена прастара обида. Гласът кряскаше подобно на зъл петел, известяващ зората на ада, и пулсът на Томас зачести от тези звуци.

— Успях! — изкикоти се гласът. — Аз! Мой е!

Томас доближи достатъчно, за да различи очите. Нямаше бяло, нямаше зеници. Червени кълба изпълваха кухините и бълваха светлина като лава. Челото на Томас се сгорещи.

Очите припламнаха, привидя му се, че подпалиха дори въздуха около тях. Пламъците се разстлаха в зарево.

Откри, че е попаднал в дълбока скална кухина. Стените й задържаха светлината след избухването на очите. Каменната повърхност беше гладка, но начупена на стотици плоскости с неправилни очертания, сякаш някой я беше издялал напосоки с нож. Навсякъде из пещерата зееха отвори, а високо над главата му таванът се събираше в гъст куп сталактити. Подът обаче беше равен, може би протъркан от безброй нозе. Сталактитите хвърляха червени отблясъци.

В кухината натежаваше остра воня с противен сладникав привкус, напомняща за горяща сяра, смесена със смрад на гниеща плът. Томас се задави и от нея, и от вида на съществото, чиито очи не му позволяваха да шавне.

На ниска площадка насред пещерата се беше присвила твар с дълги мършави крайници. Дланите й бяха широки и тежки като лопати, слабото превито тяло завършваше с глава, напомняща таран. В тази поза коленете стърчаха почти до ушите. Едната ръка се подпираше на пода отпред, другата държеше дълъг дървен жезъл, обкован с метал, целия издялан в сложни плетеници. Сивкавите устни се изопваха от смеха, в червените очи сякаш бълбукаше магма.

— Ха! Успях! — пак изпищя съществото. — Призовах го. С моята сила. Всички ви ще избия! — Облиза се и примлясна. — Господаря Лигоч! Господар! Аз!

То се изправи със скок и затанцува с лудешка гордост. Пристъпи към жертвата си и Томас се сви от неподатлива на разума погнуса.

Изчадието стисна жезъла по средата с двете си ръце и закрещя:

— Ще те убия! Ще ти взема силата! Всички ви ще смажа! Аз ще бъда господаря Лигоч!

И тутакси вдигна жезъла, като май се канеше да го стовари върху Томас.

Но в пещерата проехтя друг глас, нисък и плътен, толкова мощен, че се разнесе навсякъде. С такава затаена заплаха за гибел би проехтяла бездънна пропаст.

— Отдръпни се, Скален червей! — заповяда гласът. — Тази плячка не ти е по мярката. Аз ще го взема.

Съществото рязко обърна лице нагоре и се развика:

— Мой! С моя Жезъл! Ти видя. Призовах го. Ти видя!

И Томас се загледа към тавана, но не видя нищо освен скупчените каменни шипове.

— Но не и без помощ — възрази боботещият глас. — Жезълът не ти беше по силите. Щеше да го унищожиш заради глупавото си нетърпение, ако не те бях научил да си служиш с поне някои от свойствата му. А помощта ми си има цена. Прави каквото искаш, но аз ще взема плячката. Принадлежи ми.

Яростта на съществото се поукроти, може би от внезапно припомнено тайно предимство.

— Мой си е Жезълът — промърмори то враждебно. — Не си неуязвим.

— Заплашваш ли ме? — изостри се плътният глас и затаената в него заплаха пролича. — Внимавай и се пази, Лигоч, Скален червей! Прокобата тегне над теб! Отвори си очите — ето ме!

Проехтя тежък скриптящ шум като от скърцането на огромни зъби, смразяваща мъгла се вмъкна между Томас и Лигоча, усука се, после се сгъсти и накрая скри съществото от погледа на човека. Заревото на камъните избледня във всевластната сивота. Гнусната воня се промени в приятен полъх с аромат на розово масло. Миризма на гробници, рече си Томас и въпреки слепотата на мътилката усети, че вече не е в пещерата на Лигоча.

Не му олекна от това. Страхът и объркването го засмукваха със силата на непоносим кошмар. Гласът го беше стъписал. Мъглата се раздвижи от внезапен напор, краката му потръпнаха и се превиха и той се свлече на колене.

— Умно постъпваш, като ми се молиш — провлече гласът, вещаещ кървава гибел. — Няма друга надежда и подкрепа за човек със съсипана съдба като твоята. Моят враг няма да ти помогне. Той те обрече с избора си. А когато избере, той не дава, само взема. — Несдържано презрение се просмука в гласа и сякаш задра по нервите на Томас. — Да, добре ще е за теб да ми се молиш. Мога да те отърва от бремето. Поискаш ли здраве и сила, в моя власт е да ти ги дам. Аз започнах набега си срещу тази епоха и бъдещето ми принадлежи. И този път няма да се проваля.

Съзнанието на Томас още тънеше във вцепенение от гласа, ала обещанието за здраве проникна в него и сърцето му се разтуптя стреснато. Усещаше пулса в гърдите си, сърцето му се бореше с товара на страха. Но беше прекалено сащисан, за да продума. Гласът продължи:

— Кевин беше глупак — завеян, вдетинен и мекушав. Всички те са глупаци. Чуй ме, раболепнико. Могъщият Върховен владетел Кевин, син на Лорик и правнук на Берек, Владетеля основател, когото ненавиждам, стоеше там, където ти си коленичил, и възнамеряваше да ме унищожи. Той разкри замислите ми, досети се отчасти за истинското ми величие… макар че този слабоумник ми беше отредил място от дясната си страна в Съвета от години, без да подозира какво го заплашва. Накрая все пак проумя кой съм. И тогава започна война между нас, която опустоши Запада и застраши дори скъпоценната му Твърдина. Той усети силата на юмрука ми, когато духът на армиите му беше сломен, а властта му клонеше към заника си, и отчаянието го тласна в ръцете ми. Все още си мислеше, че ще успее да ме спре веднъж завинаги. Затова ме срещна в пещерата, от която те спасих — в Кайрил Трендор, Сърцето на грохота. Лигоча — Скалния червей, не знае на какъв черен камък е стъпил. И не само в това е невеж… Но за по-далечните си планове не ще кажа нищо. Той ми служи добре посвоему, ако ще и да си мисли, че не ми е подчинен. Така и ти, и онези плашливи Владетели ми служите, без изборът за това да е ваш. Нека още малко почовъркат в плитките си догадки, нека ги преследва страхът, че съм жив. Не са овладели седмия дял от Знанията на отдавна мъртвия Кевин, а в гордостта си дръзват да се нарекат Приятели на Земята, Служители на Мира. Твърде слепи са, за да открият колко са самонадеяни. Но аз ще ги накарам да прогледнат.

— Откровено казано, вече е твърде късно за тях. Ще дойдат в Кайрил Трендор и аз ще ги науча на такива истини, че душите им ще помръкнат. Подобаващо е — тъкмо там Кевин ми се изпречи и ме предизвика в отчаянието си. И аз приех. Ама че глупак! Едва изричах словата от напиращия смях. Въобразяваше си, че с такива заклинания ще ме омаломощи. Но Могъществото, което ме крепи, остава непоклатимо още откак е сътворено Времето. И щом Кевин ме предизвика да отприщя силите, които щяха да връхлетят Земята и да превърнат в прах всичките й проклети създания, аз се съгласих. О, да. Смях се, докато накрая съмнението се изписа по лицето му. Неговото безразсъдство вещаеше рухването на Древните владетели… но аз съм тук и днес. Застанахме в Кайрил Трендор двамата, слепецът Кевин и аз. Заедно извършихме Ритуала на оскверняването. Ах, какъв глупец беше той! Тъй и не проумя как съм го поробил. Горд от своите Знания, Кевин не прозря, че онзи същият Закон, на който служеше, ме опази в катастрофата, докато само малцина от народа му не бяха споходени от гибел. Вярно, задълго не бях същият. Цяло хилядолетие се терзаех от желанията си като пребито псе. Цената за тези години тепърва ще бъде платена… както ще получа дължимото ми и за други неща. Само че не бях унищожен. Когато Лигоча намери Жезъла и го разпозна, но не успя да го овладее, аз отново се възползвах от сгодния случай. На мен ще принадлежи бъдещето в този живот, ще го съхраня или опустоша както пожелая. Да, моли ми се, раболепнико. Откажи се от безнадеждността, в която те хвърля моят враг. Не ще имаш още много възможности да се покаеш.

Мъглата и просмукващата се миризма на розово масло изтощаваха Томас, сякаш отнемаха силата направо от кръвта му. Но ударите на сърцето му не се забавяха и той се съсредоточи в тях, за да намери защита от страха. Обгърна тялото си с ръце и се присви, за да се опази от студа.

— Каква безнадеждност? — накара се да промълви с глас, загубил се жалко в мъглата.

— Намислил е да бъдеш последният ми противник. Спря се на теб, раболепнико — имаш могъщество в ръцете си, каквото никой друг смъртен не е притежавал досега… Избра те да ме унищожиш. Но скоро той ще узнае, че не е толкова лесно да ме покори. Вярно, могъщ си с магията, която съхранява живота ти и в този миг, но никога няма да я разгадаеш. И накрая не би могъл да се сражаваш срещу мен. Разбери, че си жертва на неговите стремежи, от които не мога да те освободя чрез смъртта… Засега. Ала можем да обърнем тази сила срещу него и да избавим Земята от присъствието му.

— Здраве? — промълви Томас и с огромно усилие откъсна поглед от камъка пред себе си. — Ти каза „здраве“…

— Здравето, от което си лишен, раболепнико. Само ми се помоли, докато още имам търпение.

Но презрението в гласа се впиваше надълбоко. Едва сдържан гняв стегна гърлото на Томас. Реши да се опълчи. Оттласна се нагоре и си каза: „Не съм ти никакъв раболепник“. Стиснал зъби, за да овладее треперенето, той процеди:

— Кой си ти?

Гласът като че разбра грешката си и стана по-благ.

— Имам много имена. За Владетелите на Весел камък аз съм Господаря Гад, Презиращия. За Великаните от Морска шир съм Сърцето на дявола и Душегубеца. Рамените ме наричат Острозъбия. В съновиденията на Кръвната стража съм Разложението. Но народът на Земята ме нарича Сивия убиец.

Томас изрече ясно:

— Забрави тези приказки.

— Глупак! — изскриптя гласът и силата му просна Томас по лице.

Опрял чело в камъка, той лежеше и чакаше уплашен яростта на гласа да го помете.

— Нито ще правя нещо, нито ще се въздържам от нещо по твоя воля! — бумтеше гласът. — И няма да забравя какво чух. Виждам, че оскърбих гордостта с пренебрежението си. Раболепник! Ще те науча какво означава пренебрежение, преди да свърша с теб. Но не сега. Към друго се стремя. Скоро ще бъда достатъчно силен да изтръгна необузданата магия от ръцете ти и тогава ще узнаеш за свой ужас, че презрението ми е безпределно, а желанията ми — безгранични. Но стига съм губил време. Връщам се към целта си. Слушай внимателно, раболепнико. Имам заръка за теб. Ще отнесеш послание от мен във Весел камък… на Съвета на владетелите.

— Предай на Съвета и на Върховния владетел Протал, син на Дуилиън, че отсега са им отмерени най-много седем пъти по седем години на Земята. Преди да са отброени докрай дните в тях, аз ще властвам над живота и смъртта. И в знак на това, че словата ми са самата истина, кажи им, че Лигоча, Скалния червей, Пещерната твар от Гръмовръх, е намерил Жезъла на закона, изгубен преди десет столетия от Кевин при Ритуала на оскверняването. Кажи им, че задачата на тяхното поколение е да си върнат Жезъла. Без него не ще успеят да устоят срещу мен дори седем години и ще постигна окончателната си победа шест пъти по седем години по-рано.

— На теб, раболепнико, казвам — не се проваляй като вестоносец. Не предадеш ли посланието ми на Съвета, всяко човешко същество на Земята ще бъде мъртво, преди сезоните да се сменят десет пъти. Не разбираш, но аз те уверявам, че е ужасно Лигоча да притежава Жезъла. Той ще седне на трона в Твърдината до две години, ако вестта не стигне до тях. Пещерните твари вече се сбират по негов призив. И вълците, и Злотворните се подчиняват на властта на Жезъла. Но не войната е най-черната заплаха. Лигоча дълбае все по-надолу в тъмните недра на Гръмовръх — Грейвин Трендор, Планината на Огнелъвовете. А в земните дълбини са погребани злини с толкова страшна мощ, че никой смъртен не би надделял над тях. Те биха превърнали цялата вселена в ад во веки веков. Лигоча търси тъкмо такава злина — Илеартския камък е едната от тях. Стане ли негов господар, тежко и на всевластните, и на смирените до свършека на самото Време. Постарай се да предадеш посланието, раболепнико. Ти видя Лигоча. Ще ти хареса ли да бъдеш погубен от него?

Настъпи мълчание и Томас стисна главата си, за да не чува ехото от заканите на Господаря Гад. „Това е сън!“ Заслепен от мъглата, той се чувстваше уловен в капана на безумието. Така жадуваше да избяга някъде на топло, че се отърси от ужаса.

— Махни се! Остави ме на мира!

— И едно предупреждение накрая — изтътна гласът. — Не забравяй от кого трябва да се страхуваш. Досега бях принуден да се задоволя с убийства и мъчения. Но замислите ми съзряха и аз подхванах делото си. Няма да спра, докато не залича и помена от надежда на Земята. Размишлявай над това и се обезсърчавай!

Думата „обезсърчавай“ застина протяжно във въздуха на фона на засилващото се скриптене на огромни скали, стриващи на прах по-дребни камъчета. Шумът се стовари върху Томас и профуча нататък, оставяйки го коленичил, с ръце, стиснали главата му, и опустошен от паниката ум. Не помръдна, докато скриптенето не затихна и в тишината се чу тихият повей на вятър. Чак тогава отвори очи плашливо и видя, че скалата пред очите му е огряна от слънце.

Той се притисна към камъка и не помръдна дълго — радваше се на слънчевата топлина, защото беше измръзнал до кости. Вятърът свиреше еднообразно, но не брулеше. И скоро след какофонията, съпровождаща изчезването на Гад, дочу далечни птичи песни. Лежеше неподвижно и дишаше дълбоко, за да събере нови сили в ръцете и краката си, отдъхваше си от приключилия кошмар.

Накрая обаче си спомни, че при уличното произшествие наблизо имаше няколко души. Мълчанието им беше странно, а и градът бе притихнал. Полицейската кола явно го беше ударила по-зле, отколкото си представяше. Вечното безпокойство на прокажения го подтикна да се подпре на длани и колене.

Оказа се, че е на някаква гладка скала с формата на почти правилен кръг, широка десетина стъпки. Обграждаше я стена, висока три стъпки. Над него се беше ширнала синева, сякаш равният камък се бе пренесъл в небето.

„Не…“ Въздухът задра в гърлото му като шкурка. „Къде?…“

Нечий задъхан глас изневиделица извика:

— Привет!

Не откриваше посоката.

Звучеше неясно поради разстоянието, досущ като при халюцинация.

— Привет! — чу повторно.

Сърцето му ускори ход. „Това пък какво беше?“

— Ей, ти, върху Стражницата на Кевин! В беда ли си?

„Какво, по дяволите…“

Изведнъж чу как някой се катери зад него. Мускулите му трепнаха, той се хвърли към ниската стена и се обърна с гръб към нея.

Празно пространство отвъд стената го делеше от планина. Тя се надигаше грамадна от хълмовете в подножието, стърчащи наравно с неговата площадка и назъбените й склонове заемаха почти половината хоризонт. В първия миг се заблуди, че е съвсем близо до този връх, но осъзна, че е поне на хвърлей камък от него.

Точно срещу планината имаше пролука в каменната ограда. И тихото шумолене на катерещия се човек стигаше до ушите му оттам.

Искаше му се да отиде до пролуката и да погледне, но сърцето му бумтеше твърде тежко, не му позволяваше да се надигне. А и Томас се боеше от това, което би могъл да види.

Звуците доближаваха. Преди да е направил нещо, едно момиче подаде глава и рамене и се подпря на равния камък. Щом го зърна, тя замря и се вторачи в него, както и той в нея.

Дългата пищна коса, кестенява, с проблясъци на мед, се ветрееше около тялото й. Имаше тъмен загар, а в горната част на синята й рокля бяха извезани бели листа. Тежкото дишане и зачервеното лице като че издаваха умора от дълго изкачване, но тя срещна погледа на Томас с явна почуда и любопитство.

Не изглеждаше на повече от шестнайсет години.

Момичето го разглеждаше толкова откровено, че засили смущението му. Томас пък се блещеше срещу нея, сякаш беше привидение.

Тя се поколеба и промълви задъхано:

— Добре ли си? — После вълнението пришпори думите й: — Не знаех дали да дойда сама или да потърся помощ. От хълмовете видях сив облак над Стражницата на Кевин, в него наглед се водеше битка. Видях те да се изправяш, а после да падаш. Не знаех що да сторя. И накрая си рекох, че е по-добре малка помощ навреме, отколкото голяма — твърде късно. Затова дойдох. — Тя затвори уста, но тутакси повтори: — Добре ли си?

„Добре ли?“

„Блъсна го кола!…“

Дланите му бяха само одраскани и леко натъртени, може би от опита да се подпре на тях при падането. Усещаше слаба болка и в главата, откакто я удари в камъка. Но дрехите му бяха здрави, по тях не личеше колата да го е съборила и да го е тътрузила по асфалта.

Смушка гръдния си кош с безчувствените си пръсти, после корема и краката, но никъде не усети по-остри болки. Май почти не беше пострадал.

Но нали колата го бе блъснала в някоя част на тялото?

„Добре ли си?“

Томас погледна момичето, сякаш му беше задало напълно безсмислен въпрос.

Тя не чу отговор, но събра смелост, покатери се през пролуката и застана пред него на фона на планината. Томас видя, че дрехата й прилича на дълга туника, пристегната в кръста с бяла връв. Момичето носеше сандали, завързани на глезените. Тя беше стройна, с тъничка фигура. Гледаше го с широко отворени очи, в които преливаха страх, неувереност и очакване. Направи две крачки към него, като че доближаваше опасност, после се отпусна на колене, за да се взре отблизо в неговите застинали, втрещени очи.

„Що за адска история?!“

— Как бих могла да ти помогна? — заговори тя почтително. — Ти си странник на Земята… Поне това виждам. Пребори се със скверен облак. Кажи какво искаш. — Мълчанието му, изглежда, я потискаше и тя сведе поглед. — Нищо ли няма да кажеш?

„Какво става с мен?!“

Миг по-късно момичето ахна и посочи стъписано дясната му ръка.

— Полуръкия! Нима легендите оживяват?! — Лицето й се озари от почуда. — Берек Полуръкия!… Истина ли е?

Берек ли? Отначало Томас не си спомни кога беше чувал името. Изведнъж се сети. Берек! Обзет от смразяваща паника, той разбра, че кошмарът не е свършил — и Господаря Гад, и момичето бяха част от него.

Отново му се привидя тъма, стаена зад яркото синьо небе. Тя надвисваше над главата му като размахани криле на лешояд.

„Къде?…“

Надигна се тромаво, страхът сковаваше ставите му.

И пред него незабавно се откри смайваща гледка, нахлу в очите му като удар, изострил сетивата докрай. Стоеше върху каменна площадка, издигната на поне четири хиляди стъпки. Някъде долу се рееха птици. В чистия, кристално прозрачен въздух земните простори му се струваха безмерни, чак го засмъдяха очите от усилието да обхване всичко с поглед. Точно под него започваше верига от хълмове, равнини се стелеха към хоризонта и от двете му страни. Река лъкатушеше сребристо откъм възвишенията вляво. Във всичко долавяше блясъка на пролет, сякаш светът се е родил току-що, окъпан в роса.

„По дяволите!“

Шеметната височина го лишаваше от опора. Крилете от мрак пляскаха към главата му. Замайването разлюля земята.

Не проумяваше къде е. Никога не беше виждал тази местност. Как беше попаднал тук? Блъсна го полицейска кола, после Гад го пренесе тук… Как тъй Гад го е пренесъл?!

„Тук? Невредим?“

Залитна вцепенен към момичето и планината. С три несигурни стъпки се озова при пролуката в парапета. И там видя, че е в горния край на тънък каменен отломък, щръкнал косо нагоре от подножието на склона — досущ замръзнал пръст, сочещ обвинително към небето. В него бяха врязани стръмни стъпала.

Усети световъртеж и си каза: „Трябва да се махна оттук. Всичко това просто не ми се случва“.

Безумието на мига се стовари с цялата си тежест върху него и той се олюля, бездната зейна озъбено под него. Вече се накланяше напред, когато момичето го сграбчи за ръката и го дръпна с все сила. Томас се завъртя и тупна на равните камъни, обрамчени от парапета, присви колене към гърдите си и закри лицето си с длани.

„Лудост!“, изкрещя безмълвно.

„Как?“

„Невъзможно!“

Отчаяно си втълпяваше, че беше тръгнал да пресича улицата. На зелен светофар.

„Къде?“

Блъсна го полицейска кола.

„Невъзможно!“

Тя беше фучала право към сърцето му и го бе блъснала.

Без да го нарани ли?!

„Полудявам. Побъркан съм, да, побъркан.“

Без да го нарани…

„Кошмар. Нищо от това не е истинско… не е истинско…“

В бесния водовъртеж на злочестината си усети ненадейно как нечии пръсти стискат ръката му силно и настойчиво. Докосването го задържа като котва.

„Кошмар… Сънувам. Сънувам!“

Мисълта просветна в паниката му със силата на прозрение. Разбира се, че сънуваше. Трескаво се мъчеше да възстанови случилото се. Блъсна го полицейска кола. Изпаднал е в несвяст. Има мозъчно сътресение. Може да остане в безсъзнание часове… дори дни наред. И ето че му се присънват тези неща.

Това беше отговорът. Вкопчи се в него, както момичето държеше вкочанената му от напрежение ръка. Така се избавяше от световъртежа, отхвърляше мъчещите се да го оплетат страхове. Само че не успяваше — мракът продължаваше да му налита все едно Томас беше мърша, захвърлена от Гад.

„И откъде се е взел този сън?“

Не му се умуваше над това, щеше да го докара до лудост.

„Не мисли! Не се опитвай да разбереш. Безумието… е единствената опасност. Оцелявай! Съвземи се! Направи нещо. Не гледай назад.“

Застави се да отвори очи. Щом се съсредоточи в слънчевите лъчи, тъмата отстъпи, сля се с околността, пренесе се мудно назад като в очакване той да се озърне и да се превърне в нейна плячка.

Момичето още беше коленичило до него. Стискаше сакатата му китка с двете си ръце и гледаше толкова угрижено, че сякаш щеше да заплаче.

— Берек… — промълви неловко, щом срещна погледа му. — О, Берек, какво страдание те е налегнало? Не знам що да сторя.

Но тя вече беше направила предостатъчно — помогна му да се овладее, да се възпротиви на опасните въпроси, чиито отговори не намираше. Пръстите му обаче оставаха безчувствени, усещаше допира й само с част от китката си. Томас успя да се подпре и да седне, макар че му призля от усилието.

— Прокажен съм — каза отпаднало. — Не ме пипай.

Тя разтвори пръсти нерешително, май не схвана смисъла на думите или се съмняваше, че самият той знае какво говори.

Обзет от слабост, Томас не премери движението и дръпна ръката си по-грубо от необходимото. Момичето прехапа устни от притеснение. Може би реши, че го е оскърбила някак, и се отдалечи заднешком до отсрещния парапет.

Но той виждаше, че интересът й към него е непреодолим. Не успя да запази мълчание дълго и попита тихо:

— Не подобава да те докосвам, тъй ли? Не исках да те обидя. Ти си Берек Полуръкия, Владетелят основател. Налетя ти някакво зло, което не успях да различа. Как бих могла да гледам отстрани, докато страдаш така?

— Прокажен съм — само повтори той, като се опитваше да пести сили. Изражението й обаче показваше, че думата не означава нищо за нея. — Нося зараза… болен съм. Не познаваш тази опасност.

— Ако те докосна, аз също ли ще… нося зараза?

— Кой знае? — Томас не можеше да повярва на очите и ушите си, затова попита: — Не си ли чувала за проказата?

— Не — промълви момичето с предишното удивление. — Не. — Поклати глава и косата й се люшна леко около лицето. — Но не се боя.

— Трябва да се страхуваш! — извика дрезгаво Томас, подтикнат от нейното незнание или простодушие. — Тази болест разяжда — накрая пръстите, китките и стъпалата, ръцете и краката загниват и окапват. Тази болест ослепява и загрозява.

— Може ли да бъде излекувана? Дали Владетелите…

— Няма лек.

Идеше му да продължи, да избълва поне отчасти враждебността, която Гад загнезди у него, но се почувства изцеден, нямаше с какво да подклажда гнева. Нуждаеше се от отдих и време, за да обмисли положението си.

— Щом е тъй, как да ти помогна? Не знам какво да направя. Ти си Берек Полу…

— Не съм — въздъхна Томас. Момичето трепна и той повтори пред изненадания й поглед: — Не съм.

— Кой си тогава? Ръката ти е знамение, според преданията Берек Полуръкия можело да се завърне. Ти Владетел ли си?

С жест, натежал от умора, той спря въпросите й. Трябваше да помисли. Но когато затвори очи и облегна глава на камъка, страхът го налегна отново. По-добре да се размърда, да продължи напред… да избяга накъдето го поведе съновидението.

Пак се вторачи в лицето на момичето. За пръв път забеляза, че е хубава. Дори страхопочитанието и напрегнатото вслушване в неговите думи му харесваха. Пък и тя не се боеше от прокажени…

След още миг колебание той каза:

— Аз съм Томас Ковенант.

— Томас Ковенант ли? — Тя се запъна на думите. — Странно име… както е странен и видът ти. Томас Ковенант — повтори и бавно склони глава.

„Странно ли…“ Същото важеше и за нея. Томас нямаше представа още на какво ще се натъкне в съня си. Тепърва щеше да открива какво го е сполетяло. Реши да постъпи като нея.

— А ти коя си?

— Аз съм Лина — представи се момичето официално, — дъщеря на Атиаран. Моят баща е Трел, създател на грейвлингас, майстор на радхамерл. Домът ни е каменното поселище Митил. Ти бил ли си в нашето каменно поселище?

— Не.

Томас се изкушаваше да я попита какви са тези каменни поселища, но се сети за по-важен въпрос.

— Къде… — Думата заседна в гърлото му, като че с нея опасно угаждаше на страха. — Къде сме?

— Ние сме на Стражницата на Кевин. — Тя се изправи пъргаво и протегна ръце към равнината и небето. — Погледни!

Томас стисна зъби, обърна се и коленичи до парапета. Опрял гърди в ръба му, той се застави да погледне.

— Това е Земята — продължи Лина весело, може би просторите я радваха. — Продължава далеч отвъд достъпното за очите ни на север, запад и изток, но в старите песни се разказва, че Върховният владетел Кевин заставал тук и наблюдавал цялата Земя и всички народи на нея. Ето защо мястото е наречено Стражницата на Кевин. Възможно ли е да не знаеш това?

Повяваше хладен ветрец, но Томас се препоти. Замайването блъскаше в слепоочията му и само впиващият се твърд ръб срещу сърцето му го накара да се опомни.

— Не знам нищо — изпъшка той над бездната.

Лина се озърна разтревожено, но след малко пак се обърна към Земята. Посочи с тънката си ръка на северозапад.

— Там е река Митил. Нашето каменно поселище е разположено до нея, само че този връх го скрива. Митил извира от Южния хребет зад нас и се влива в Черната река. Там са северните покрайнини на Южните равнини, където почвата не е щедра и малцина живеят там. В целите Южни равнини има само пет каменни поселища. Но сред онези възвишения, губещи се на север, има няколко дървени поселища. На изток от хълмовете са равнините Ра. — Гласът й зазвуча още по-ведро: — Там е домът на дивите свободни коне — ранихините и техните пазители рамените. Препускат в галоп на петдесет левги из равнините и не служат на онзи, когото не са избрали сами. Ах, Томас Ковенант — въздъхна Лина, — как си мечтая да видя тези коне! Повечето хора от народа ни се задоволяват с каквото имат — не пътешестват, дори не са виждали и едно дървено поселище. Аз пък искам да бродя из равнините Ра и да гледам вихрения бяг на конете.

Тя мълча дълго, преди да заговори отново.

— Планините ей там са Южният хребет. Зад тях е Пустошта, а нататък е Сивата пустиня. Никой не живее там, никой не прекосява тези места. Цялата Земя е на север, запад и изток от нас. Тук е Стражницата на Кевин, където най-могъщите Древни владетели са били по време на последната битка, преди да ни сполети Опустошението. Нашият народ пази спомена, затова отбягва Стражницата като място на зла прокоба. Но моята майка Атиаран ме водеше тук, за да опознавам Земята. А след две години ще достигна възрастта, когато мога да уча в Средището на знанията като майка си. Знаеш ли — добави Лина гордо, — че моята майка се е учила при Пазителите на знанията? — Тя се вгледа в Томас в очакване, после сведе поглед. — Но и ти си от Владетелите, не ти казвам нищо ново. Слушаш ме, колкото да се присмиваш на невежеството ми.

Унесен в гласа й и потиснат от замайването, предизвикано от бездната, Томас за миг беше споходен от видение — Земята след Ритуала на оскверняването, извършен от Кевин. Сияйното утро беше помрачено от разхвърляните тук-там безплодни хълмове, навятата пръст, струйките воняща вода между застояли локви в руслото на реката. Над всичко беше паднал похлупакът на тишината и застиналостта — без растения, без птици, буболечки, животни, хора. Нищо живо, което да наруши безмълвието с бръмчене, потрепване на листо, ръмжене или помахване с ръка. После образът се размаза, прогонен от пот като сълзи в очите му. Томас се откъсна от видението и пак облегна гръб на каменната ограда.

— Не — промърмори на Лина. „Нищо не разбираш…“ — Отдавна забравих смеха.

Сега си мислеше, че открива пътя, по който да продължи, за да избяга от мрачното безумие. В краткото прозрение за Опустошението намери изхода от сънищата си. Пропусна обясненията нарочно, за да не задава и да не отговаря на някои въпроси, и направо каза:

— Трябва да отида при Съвета на владетелите.

По изражението й отгатна, че иска да го попита за причината. Но момичето явно реши, че не й приляга любопитството. Споменаването на Съвета само я увери, че е познала какъв е той. Тя прекрачи към стълбата.

— Ела, ще отидем в каменното ни поселище. Там ще измислят как да те отведат във Весел камък.

Щом помисли за стълбата, Томас пак се омърлуши. Как да слезе по нея? Не можеше дори да надникне над парапета, без да му се завие свят. Лина го подкани още веднъж, той обаче поклати глава. Все пак не биваше да седи тук бездеен…

Озадачи момичето с въпрос:

— Колко време е минало от Опустошението?

— Не знам — отвърна тя посърнало. — Но хората от Южните равнини са прекосили планините на връщане от Безплодната пустош преди дванайсет поколения. Според преданията Върховният владетел Кевин ги предупредил… и те се спасили с бягство. Едва оцелявали в дивите земи пет столетия само чрез своето майсторство на радхамерл. Не можем да забравим завещаното от миналото. Щом навърши петнайсет години, всеки от нас полага Клетвата на мира. За нас най-скъпоценни са животът и хубостта на Земята.

Томас почти не я слушаше, но се нуждаеше от звука на гласа й, докато търсеше сили у себе си. Помъчи се да измисли друг въпрос. Вдиша дълбоко и попита:

— Ти какво търсеше в планината?… Как попадна тук и успя да ме видиш?

— Оглеждах камъните. Уча се на суру-па-мерл. Известно ли ти е това умение?

— Не. Обясни ми.

— Това е занаят, на който ме учи Асенс, сестра на майка ми. Тя пък го е научила при Томал, най-изкусния майстор, откакто го има нашето каменно поселище. И той е бил в Средището на знанията. Суру-па-мерл е умението да създаваш образи от камъни, без да ги лепиш или оформяш наново. Бродя из възвишенията и се взирам в очертанията на камъните и отломките. А когато намеря форма, която разбирам, отнасям камъка у дома и му намирам място в равновесие или съчетание с други форми. Така се създават нови образи. Понякога, ако ми стигне смелостта, изглаждам някоя издатина, за да съединя по-здраво камъните. Така пресъздавам съсипаните тайни на Земята и дарявам красота на хората.

— Сигурно е твърде трудно да измисляш образ — промърмори Томас, — а после да намериш камъните, които му съответстват.

— Не това е начинът. Гледам камъните, за да открия формите, които вече съдържат. Не моля Земята да ми даде кон. Същината на дарбата е да видиш какво Земята е избрала да ти даде. Може и да е кон, не се знае.

— Иска ми се да видя какво твориш… — каза Томас разсеяно.

Стълбата го подмамваше също като изкушението да се отдаде на нехайството, което подронваше спасителната дисциплина на прокажените, за да загубят китките и ходилата си, а накрая и живота си.

Но нали сънуваше? За да понесеш съновидението, най-добре е да се носиш в потока му до края. Налагаше се да слезе по тези стъпала, за да оцелее. Нямаше нищо по-важно.

Той се изправи рязко, дори неочаквано за себе си. Застана точно в средата на кръга, без да се взира в небето и планината или дългото спускане. Огледа себе си много внимателно. Търсеше във все още живите си нерви някакви болежки или тръпки, проверяваше дали дрехите му са скъсани и разпорени, после се вторачи в безчувствените си пръсти и длани.

Трябваше най-сетне да остави тази стълба зад гърба си.

Щеше да се справи, защото това беше сън — нямаше как да го погуби. И защото не издържаше вече мрака, изпълзяващ наоколо.

— Сега ме чуй! — сопна се на Лина. — Трябва да сляза пръв. Не ме гледай толкова учудено. Вече ти казах, че съм прокажен. Ръцете и ходилата ми не усещат нищо. Не знам колко силно стискам с пръстите. И… не понасям добре височините. Може да падна. Затова не искам да си под мен. Ти… — Томас са запъна, но продължи: — Ти се отнесе човешки с мен, а не ми се е случвало отдавна.

Тя сгуши глава в раменете си от грубия му тон.

— Защо се гневиш? С какво те засегнах?

„Държиш се мило!“, озъби се мислено той. Лицето му сивееше от страх, когато се обърна, подпря се на колене и длани и изпълзя заднешком през пролуката.

Заради първия пристъп на уплахата беше затворил очи, когато спусна краката си към следващите стъпала. Нямаше обаче да се справи със слизането без помощта на зрението. Навикът на прокажения да следи какво става с него и да бъде бдителен с всички сетива се оказа прекалено силен. Но отвореше ли очи, бездната от двете страни го замайваше. Мъчеше се да гледа само издяланите камъни пред себе си. Веднага осъзна, че най-страшна е липсата на чувствителност в ходилата. Ръцете си поне виждаше лесно, болката в лактите и напрежението в раменете от силното стискане не бяха илюзия. За да види къде стъпва, се налагаше да погледне и в пропастта. Познаваше, че е опрял крак в стъпалото само по пренесената върху глезена тежест на тялото. Когато сводът на ходилото се изопнеше неочаквано, Томас се подпираше по-здраво на ръце и наместваше крака си на стъпалото. Опита се да изстрелва краката си със сила, за да познае по удара кога е опрял ходило в ръба на следващото стъпало. Сбъркаше ли обаче в движението, улучваше ръбовете с костите на подбедрицата или коленете и от острата болка краката му се подгъваха.

Смъкваше се стъпало по стъпало, взираше се в китките си, а потта заливаше очите му. Проклинаше съдбата, лишила го от пръсти. Два пръста по-малко, с които да се спаси. Липсваше половината му китка и той усещаше, че отдясно хваща по-слабо, затова тялото му все се изместваше встрани. Непрекъснато се опитваше да не стъпва по-надясно, за да е стабилен, но често налучкваше само празно пространство.

Нямаше как и да избърше потта от разлютените си очи, която почти го заслепяваше. Боеше се дори да тръсне глава, за да не загуби равновесие. Гърбът и раменете му вече се схващаха. Стискаше зъби, за да не помоли за помощ.

Лина май се досети за мъките му, защото извика:

— Стигнахме до половината!

Томас продължи пълзенето надолу.

Долавяше безпомощно, че започва да изостава. Мускулите му се изтощаваха от прекаленото напрежение в коленете и лактите. С всяко стъпало губеше контрол над слизането. Наложи си да спре за почивка, макар че ужасът виеше безмълвно в главата му спускането да свърши по-скоро. В миг на диво заслепение очакваше да се обърне и да скочи с надеждата, че е доближил достатъчно планинския склон и няма да загине. После чу шумоленето от краката на Лина съвсем близо до главата си.

Дъхът му свистеше между зъбите и трудно разбра думите й.

— Томас Ковенант, бъди силен! Остават само петдесетина стъпала!

Той затрепери толкова неудържимо, че за малко да падне от стълбата и пак запълзя надолу.

Накрая имаше само хаос от гърчове в мускулите… когато откри, че се е проснал по корем в подножието на Стражницата, задъхан от болките в ръцете и краката. Още дълго лежа, притиснал длани към лицето си, заслушан в хриптенето, с което въздухът проникваше в дробовете му.

Когато се реши да погледне нагоре, видя синьото небе и дългия черен пръст на Стражницата, сочещ слънцето по пладне. Видя и надвисналия планински склон, а лицето на Лина беше толкова близо, че косата й едва не се плъзгаше по бузите му.

Томас се почувства странно пречистен, сякаш беше устоял на изпитание и бе оцелял въпреки замайването. Преодолял бе стълбата. С облекчение повярва, че е открил правилния отговор срещу безумието, че намира точно и пълно обяснение на всичко, случило се върху Стражницата на Кевин. Пак се загледа нагоре в синевата — този път беше чиста, неосквернена от кръжащи лешояди.

„Продължавай нататък — напомни си той. — Не се замисляй. Оцелявай!“

Взря се в благите кафяви очи на Лина. Тя му се усмихна.

— Добре ли си?

— Добре ли? — повтори Томас. — Не е лесно да ти отговоря.

Въпросът го подтикна да седне. Огледа ръцете си. Имаше кръв в основата на китките и върховете на пръстите, дланите му бяха ожулени. Опипа коленете, подбедриците и лактите си — същата пареща болка.

Пренебрегна сковаността на мускулите и се надигна.

— Лина, това е важно. Трябва да си изчистя ръцете.

И тя се изправи, но личеше, че не го разбира.

— Погледни! — Томас доближи дланите си до очите й. — Аз съм прокажен. Не усещам болка. — Тя още го гледаше с недоумение. — Така загубих пръстите си. Раната се инфектира и накрая се наложи да отрежат тази част от ръката ми. Нуждая се от сапун и вода.

Лина докосна белега на дясната му ръка.

— Болестта ли ти го причини?

— Да!

— Ще минем покрай поток преди поселището, наблизо има целебна глина.

— Да вървим — подкани я Томас с нетърпелив жест.

Тя кимна, за да покаже, че разбира неотложността, и веднага закрачи по пътеката.

Тръгнаха на запад по издатина в стръмнината и стигнаха до тесен пролом. Томас вървеше тромаво заради умората, но следваше Лина нагоре към края на пролома, после слезе внимателно по грубо издялани стъпала. Добраха се до дъното на клисурата и продължиха по осеяна с дребни камъни теснина. Ивицата небе над главите им ставаше все по-малка. Обгърна ги наситена със свежест влага. Сенките се сгъстяваха. Проломът завиваше рязко наляво и свършваше пред малка, ярко огряна долина с ручей по средата. Над затревените брегове стърчаха високи борове.

— Ето го мястото — усмихна се доволно Лина. — Какво друго би те изцелило по-добре?

Томас се вторачи омагьосан в долината. Простираше се само на петдесетина крачки, в края й поточето се шмугваше между отвесни скални стени. Мъничко кътче в грамадата на планината, скрито от потискащите простори, които откриваше пред погледа Стражницата на Кевин. Отмаряща очите зеленина, слънце, ухание на смола и пролет. Щом се потопи в гледката и мириса, Томас усети познатото стягане в гърдите, покрусата от болестта.

Искаше да се разсее по-скоро и слезе в долината. Тревата под краката му беше толкова гъста и жилава, че я усещаше с измъчените сухожилия на подбедриците си. Тя сякаш го изкушаваше да пристъпи към ручея и да промие раните си.

Очакваше водата да е студена и това не го притесняваше. Приклекна на плосък камък, потопи китките си и се зае да изтърка добре кожата, без да усеща болка в драскотините и натъртванията.

Не проследи Лина, когато тръгна срещу течението, явно търсейки нещо. Щом почисти старателно пръстите и дланите си, Томас нави ръкави и провери кожата на лактите. Въпреки зачервяването нямаше кървене.

Когато нави и крачолите на панталона, глезените и коленете му се оказаха ожулени. Натъртените места вече потъмняваха, но платът беше доста здрав и беше опазил кожата. Натъртванията бяха не по-малко опасни за него от раните, а нямаше как да си помогне без лекарства. Опита се да потисне безпокойството и пак се вторачи в ръцете си.

Дланите и пръстите му още кървяха и след измиването различи черни песъчинки, набити дълбоко в някои драскотини. Преди пак да потопи ръце във водата, Лина се върна. Носеше пълни шепи гъста кафява кал.

— Това е целебна глина — изрече тя почтително, като че говореше за нещо рядко и притежаващо голяма сила. — Трябва да намажеш с нея всичките си рани.

— Кал?! — Предпазливостта на прокажения тутакси се пробуди. — Имам нужда от сапун, а не от още мръсотия.

— Това е целебна глина — повтори момичето. — С нея се лекуваме.

Протегна ръце към него и на Томас му се стори, че в глината има златни искрици. Самата идея да втрие пръст в драскотините го втрещяваше.

— Трябва да я използваш непременно — настоя Лина. — Знам какво ти давам. Не разбираш ли? Целебна глина… Чуй ме — моят баща е Трел, грейвлингас, майстор на радхамерл. Той работи с огнени камъни, а изцелението оставя на лечителите. И все пак покрай радхамерла е опознал скалите и пръстта. Научи ме как да се погрижа за себе си при нужда. Научи ме да разпознавам целебната глина, показа ми местата, където да я намеря. Пръст, която лекува. Трябва да я използваш.

„Кал? — Томас я изгледа ядосано. — В драскотини? Да не искаш съвсем да ме осакатиш?“

Преди да я спре, Лина клекна и притисна голяма буца глина към голото му коляно, после я размаза надолу по подбедрицата. С остатъка намаза и другия му крак. Щом глината се разстла по кожата, златистите проблясъци в нея заискриха още по-ярко.

Влажната прохлада успокояваше и сякаш галеше кожата му нежно, извличаше болката от натъртванията. Облекчението, проникнало дори в костите, беше приятно като никое друго усещане в живота му. Смаян, той подаде ръце и момичето покри с глина всички драскотини и ожулвания.

Изпита веднага облекчение, а в дланите се появи чудновато боцкане, все едно целебната глина стигаше до нервите и се опитваше да ги съживи наново. Същият особен гъдел пробягваше и по нервите в сводовете на ходилата му. Томас се загледа впечатлен в блещукащата кал.

Тя изсъхна бързо и искриците се скриха в кафявата повърхност. След малко Лина я избърса от краката му и Томас видя, че ожулванията вече жълтеят бледо и скоро щяха да изчезнат. Потопи припряно ръце във водата, отми глината и погледна пръстите си. Нямаше ранички. Дланите му също бяха излекувани, не се виждаха натъртвания и по кожата чак до лактите. Вторачи се потресен в ръцете си. „Какво ми се случва?“

Мълча дълго, преди да прошепне:

— Не е възможно.

Лина се ухили до ушите.

— Какво смешно има? — намръщи се Томас.

Тя се помъчи да наподоби гласа му:

— „Имам нужда от сапун, а не от още мръсотия.“

Разсмя се и очите й блеснаха закачливо. Но изуменият Томас не й се разсърди.

— Говоря сериозно. Как е възможно това?

Лина сведе поглед и отвърна тихо:

— Има сила в пръстта… могъщество и живот. Би трябвало да знаеш. Моята майка Атиаран казва, че неща като целебната глина, подобните на нея сили и загадки са навсякъде по Земята… но ние сме слепи за тях, защото не общуваше истински нито със земята, нито помежду си.

— Значи има… и други подобни неща?

— Има. Но аз знам за твърде малко от тях. Ако отидеш в Съвета, може би Владетелите ще ти припомнят всичко. Но сега ела с мен — тя се изправи с лекота, — ето още нещо. Гладен ли си?

Усети стомаха си празен, все едно чакаше само този въпрос. Откога ли не беше ял? Смъкна надолу крачолите и ръкавите си и стана. Изумлението му нарастваше — почти не откриваше схванати мускули. Поклати глава слисан и тръгна след Лина към единия склон на долината.

В сянката на дърветата тя спря до разкривен нисък храст с разперени островърхи листа като на зелениката, но осеян с малки зелени цветчета, а под някои листа се виждаха плътни гроздове от синьо-зелени плодове колкото боровинки.

— Това е алианта — посочи Лина. — Наричаме го „скъпоценния плод“. — Тя откъсна грозд, изяде четири-пет от зрънцата, изплю семената в дланта си и ги хвърли зад гърба си. — Казват, че човек може да преброди Земята надлъж и шир, като се храни само със скъпоценния плод. Накрая ще се завърне у дома по-силен и здрав. Тези плодове са велик дар от Земята. Храстите цъфтят и дават плод по всяко време. Няма област от Земята, където да не растат… Освен на изток може би — в Омърсените поля. И няма по-жилаво растение. Последни умират и първи поникват отново. Това също научих от майка си, то е част от знанията на нашия народ. Яж — даде тя грозд и на Томас — и разпръсни семената, за да има винаги алианта.

Но Томас не посегна да вземе плодовете, изпаднал в удивление и въпроси без отговори за силата на тази земя. Поне миг-два не мислеше за опасностите.

Лина видя отнесения му поглед, откъсна един плод и го сложи в устата му. По рефлекс зъбите му стиснаха зрънцето. Веднага усети лека сладост като на зряла праскова, но с привкус на сол и зелен лимон. Секунда по-късно лапаше ненаситно и рядко се сещаше да изплюе семената.

Томас обра и погълна плодовете, докато не останаха по храста. Озърна се за друг наблизо. Лина докосна ръката му, за да го възпре.

— Скъпоценните плодове са силна храна. Не се нуждаеш от много. И ще усетиш вкуса по-добре, ако ги дъвчеш бавно.

Но той още беше гладен. Не помнеше някога да е желал друга храна толкова настървено. Усещанията от нея за пръв път бяха отчетливи и неустоими. Изтръгна ръката си, сякаш се канеше да замахне, но се опомни.

„Какво ме прихваща?“

Преди да задълбае и в този въпрос, изпита друго усещане — непреодолима сънливост. Почти незабележимо гладът беше забравен в дълга прозявка и дори тялото му натежа от умора. Томас понечи да се обърне, но залитна.

— Целебната глина действа и така — каза му Лина, — но не очаквах да се случи. Ако раните са наистина смъртоносни, потапя те в сън, за да ускори изцелението. Но драскотини по ръцете не могат да бъдат гибелни. Да нямаш по себе си рани, които не си ми показал?

„Имам — рече си той, докато се прозяваше отново. — Моята болест носи смърт.“

Заспа, преди да се е отпуснал на тревата.

Когато започна да изплува бавно от съня, първо усети стегнатите бедра на Лина под главата си. Постепенно възприемаше и други неща — сенките на дърветата, пронизани от все по-коси слънчеви лъчи, уханието на боровата гора, шепота на вятъра, меката постеля на тревата, тих напев, неравномерното боцкане в дланите… но топлината в бузата му от скута на Лина като че беше по-важна. В миг забрави всичко освен желанието да стисне момичето в прегръдка и да зарови лице в бедрата й. Не се поддаде, а се заслуша в песента, звучаща тихо и някак наивно:

Гласът й го обгръщаше в приятен унес, не му се искаше да свършва. Почака в тишината сред аромата на смола и кротките повеи и каза тихо:

— Харесва ми.

— Наистина ли? Радвам се. Съчинил я е Майстор Томал за танца, когато се оженил за Имойран, дъщеря на Мойран. Често обаче хубостта на песента е в гласа на певеца, а аз нямам тази дарба. Може би майка ми Атиаран ще пее тази вечер, тогава ще чуеш истинска песен.

Томас замълча. Не се размърда, искаше му се единствено да остане уютно сгушен. Честите бодежи в дланите като че му подсказваха да прегърне Лина, но той просто се наслаждаваше на самото желание и се чудеше дали би събрал смелост.

После тя запя отново. Мелодията звучеше познато и Томас чу шумолене на тъмни криле. Внезапно се сети, че много прилича на музиката, която беше чул в мислите си за „Златното момче“.

Тогава вървеше към вратата с буквите, изписали името на телефонната компания, за да плати лично сметката си.

Откъсна се от скута на момичето и се изправи със скок. Поривът към насилие помъти погледа му.

— Що за песен е тази?! — изрече задавено.

— Не е песен — отвърна стреснато Лина. — Само се опитвах да измисля мелодия. Толкова ли е лошо?

Гласът й го принуди да се опомни — беше се обидила от внезапния му гняв… Не намери веднага думи, но очите му се проясниха. „Изобщо не е редно да си го изкарвам на нея.“ Протегна ръце и й помогна да стане. Опита се да се усмихне, макар че скованото му лице сигурно се кривеше в гримаса.

— Накъде ще вървим сега?

Обидата полека изчезваше от погледа й.

— Странен човек си ти, Томас Ковенант.

— Не знаех, че съм чак такъв особняк — възкисело каза той.

Постояха така, като всеки се взираше в очите на другия. Лина го изненада — изчерви се и отдръпна ръце. После промълви с вълнение:

— Сега ще отидем в каменното ни поселище. Ще смаеш майка ми и баща ми с появата си.

Обърна се и затича през долината — гъвкава, пъргава и грациозна. Томас я гледаше и се чудеше на странните нови чувства, които тя събуждаше у него. Неочаквано му хрумна, че тази земя може да го дари с някаква магия, която да го избави във въображението му от импотентността. Да го преобрази поне малко, за да се вкопчи той в промяната и да се пробуди дори когато Земята и налудничавите й чудатости потънат в мътилката на полузабравените сънища. За да запази надеждата, не беше задължително Земята да съществува наистина и да е независима от собствените му необуздани видения. Проказата си оставаше неизлечима болест и след като произшествието на улицата не го уби, пак щеше по неволя да живее с този факт. Но сънят може би щеше да го излекува от други страдания. Би могло да се случи… Томас тръгна бодро след Лина, а кръвта му заигра нетърпеливо във вените.

Слънцето се беше спуснало още и сянката обгръщаше долната половина на долината. Томас обаче виждаше момичето да му маха, докато той вървеше покрай ручея след нея и се радваше на податливия килим от трева под краката си. Дори се усещаше по-висок, сякаш целебната глина направи за него нещо повече от това да излекува драскотините и натъртванията. Отблизо забеляза за пръв път колко изящно са очертани ушите на Лина, открити за малко от полюшващите се кичури, как мекият плат на дрехата откроява гърдите и бедрата й, колко тънка е талията й. От тази гледка дланите го засърбяха още по-силно.

Тя му се усмихна и продължи покрай потока, за да излязат от долината. Минаха през криволичещия процеп между канарите — тясната ивица небе беше високо над главите им. Томас трябваше да внимава къде стъпва по каменистата пътека, за да не загуби равновесие. Заради напрежението пътеката му се стори дълга, но след не повече от двеста крачки стигнаха до дефиле, което се изкачваше надясно, встрани от ручея. Закатериха се по стръмнината. Накрая земята под краката им се изравни и започна да се спуска полегато, но Томас още не виждаше накъде са се запътили.

Най-сетне двамата застанаха на планинския склон високо над голямата речна долина, обърнати точно на запад към залязващото светило. Вляво от тях реката излизаше от планината и завиваше към равнината вдясно. Част от билото се разклоняваше на север през долината и се спускаше към полята.

— Виждаш Митил — посочи Лина. — А ей там е каменното поселище. — Томас зърна събрани нагъсто мънички къщи по източния бряг. — Не е далеч — добави тя, — но пътеката минава нагоре по долината и чак след това се спуска към реката. Слънцето ще се скрие, преди да стигнем до поселището. Да вървим.

Томас се смути, когато погледна надолу — все още беше на поне две хиляди стъпки над равнината. Успя да се овладее бързо и последва Лина на юг. Нататък склонът не беше толкова стръмен и скоро пътеката се изви по тревисти възвишения, като се шмугваше зад неприветливо стърчащи скали, прекосяваше полянки и хлътваше в падини, провираше се през лабиринти от паднали отломки. Със спускането надолу въздухът се сгъстяваше, облъхваше по-меко и губеше кристалната си прозрачност. Ароматът на зеленина ставаше по-наситен, боровете и трепетликите отстъпиха пред благодатния чернозем на равнината. Томас откри, че долавя всеки оттенък на промяната, и във възбудата на тази нова чувствителност спускането стана неусетно. Още не беше осъзнал, че напуска планината, а пътеката се простря по дълъг скат, добра се до реката и свърна на север покрай нея.

Тук Митил беше тясна и шумна, пляскаше с влажен устрем и гласът й преливаше от плътни звуци. Но към равнината се разширяваше укротена, говореше си по-тихо и замислено. Скоро гласът на реката престана да звъни във въздуха и тя си заразказва тихо своята дълга история по дългия път към морето.

Омаян от водата, Томас по малко осъзнаваше успокояващата непоклатимост на Земята. В нея нямаше нищо подобно на безплътно видение. Разбира се, каза си той, това е илюзия — хитрина на неговия объркан и разнебитен мозък. И все пак намираше чудновата утеха в догадката, че не навлиза в незнаен ужас и хаос, че Земята е достъпна за разума му и щом изучи законите й, присъщите за нея факти, ще бъде способен да продължи в съня невредим и ще съхрани разсъдъка си. От тези мисли се почувства едва ли не дързък, докато крачеше зад източения гръб и изкушаващо поклащащия се ханш на Лина.

Докато Томас се улисваше в непривичните за него усещания, в долината на Митил сенките се сгъстяваха. Слънцето се скри зад планините на запад и макар че далечните равнини още бяха осветени, тънката пелена от мрак се стелеше все по-плътно. Томас виждаше как границата на сянката се плъзга нагоре по склоновете отдясно подобно на прилив, залял бреговете на деня. В здрача усещаше опасността да дебне наблизо, макар и неведома.

Последният хребет потъна в сумрак. Сиянието на равнините чезнеше. Лина спря, докосна ръката на Томас и посочи.

— Ето го каменното поселище Митил.

Стояха върху заоблен, разстлан по земята хълм, в чието подножие бяха събрани постройките. Томас виждаше къщите доста ясно, въпреки че в някои прозорци вече грейваха светлинки. По средата имаше голям открит кръг, иначе всичко изглеждаше струпано безразборно, сякаш паднало неотдавна от планината. Но заблудата се разсейваше след първия поглед към гладкия блясък на каменните стени и плоските покриви. Той се вгледа по-внимателно — нямаше никаква бъркотия, всички сгради бяха обърнати към центъра на поселището.

Всички бяха едноетажни, изградени от камък, дори покривите представляваха равни плочи. Но много се различаваха по размерите и формите си — някои кръгли, други правоъгълни или квадратни, трети пък с толкова разнообразни ъгли, че повече приличаха на ниски кухи скали, а не на жилища.

Щом тръгнаха натам, Лина му каза:

— Тук живеят пет пъти по сто души от народа на Южните равнини — радхамерли, пастири, земеделци и майстори. Но само моята майка Атиаран е била в Средището на знанията. — Тя пак протегна ръка. — Домът на семейството ми е там, най-близо до реката.

Тръгнаха един до друг по периферията на поселището към дома на Лина.

Сумракът се спускаше в долината. Птиците се събираха за нощен отдих по долните клони на дърветата. Още малко почуруликаха и поцвърчаха оживено, но пронизителната врява скоро се уталожи до тихо, доволно каканижене.

Лина мълчеше, все едно сдържаше с усилие вълнение или очакване, а Томас беше прекалено улисан в звуците на здрача, за да каже нещо. Съзряващата нощ като че се изпълваше с кротки разговори, отпъждащи самотата на мрака. Така стигнаха безмълвни до дома на момичето.

Правоъгълната къща беше по-голяма от повечето други в каменното поселище, но притежаваше същия гладък блясък като останалите. От прозорците струеше топла жълта светлина. Когато Лина и Томас доближиха, едър силует се мярна на един прозорец и се скри.

На ъгъла момичето хвана ръката на Томас и я стисна, преди да го поведе към входа, който беше закрит с тежка завеса. Лина я отмести и дръпна спътника си да влезе. Щом прекрачи вътре, той спря и се огледа припряно — стаята се простираше по цялата дължина на постройката, но във всяка стена отстрани имаше още по две завеси, скриващи други помещения. По средата беше поставена каменна маса със скамейки, на които можеха да се настанят шестима или осмина. Тук обаче беше толкова просторно, че масата не заемаше твърде много място.

Навсякъде в каменните стени бяха врязани долапи, пълни с каменни съдове и прибори — някои явно за готвене и хранене, за предназначението на другите Томас не можеше да гадае. Покрай стените бяха наредени каменни табуретки. Меката жълта светлина огряваше навсякъде равните повърхности, като се отразяваше в чудни цветове и шарки по камъка.

Сиянието излъчваха съдове в ъглите на стаята и един върху масата, но нямаше трепкане на пламъци — светлината беше устойчива като камъка, който я приютяваше. Разнасяше се и слаба миризма, напомняща току-що разорана угар.

Томас огледа набързо, преди да се взре в отсрещния край на стаята. Там върху дебела плоча, опряна в стената, стърчеше огромна гранитна делва колкото половин човешки ръст. А над плочата бе наведен, вторачен съсредоточено във вътрешността й мъж с внушителните размери на канара. Стоеше с гръб към Томас и Лина и май не забеляза, че са влезли. Носеше къса кафява туника и кафяв панталон, а извезаните по туниката листа бяха същите като по дрехата на момичето. Яките рамене се напрягаха и мърдаха под плата, докато ръцете въртяха делвата. Този съд изглеждаше непосилно тежък, но Томас подозираше, че мъжът може да я вдигне над главата си, ако пожелае да излее съдържанието й.

Над делвата се мяркаше сянка, в която сиянието на стаята не проникваше. Едрият мъж се вторачи в нея за малко, без да спира въртенето. После запя — твърде тихо, за да стигнат отделни думи до ушите на Томас, който обаче долови призив в тях, сякаш в делвата се таеше някаква сила. В първия миг не се случи нищо, след това сянката се разнесе. Отначало изглеждаше, че самата светлина в стаята се е променила, но Томас тутакси откри, че делвата грее все по-силно, докато накрая сиянието на останалите съдове избледня.

Мъжът промърмори още нещо, изопна рамене и се обърна. На фона на новата ярка светлина изглеждаше дори по-висок и плещест, сякаш ръцете и огромният му гръден кош попиваха мощ от нея. Челото му червенееше, сгорещено от навеждането над делвата. Щом зърна Томас, той се сепна. В очите му се мярна безпокойство и дясната му ръка докосна неволно гъстата червеникава брада. След миг той протегна ръката си с дланта напред към Томас и каза на Лина:

— Довела си гост, дъще. Доколкото си спомням, гостоприемството в нашия дом е твоя грижа днес.

В гласа му вече не звучеше странната сила отпреди малко. По-скоро приличаше на човек, който разговаря рядко. Но макар да гледаше момичето строго, изглеждаше уравновесен и сдържан.

— Знаеш, че обещах да направя още грейвлинг днес — продължи той, — а майка ти Атиаран помага при раждането на новото дете на Одона, спътницата на Мурин. Ще оскърбим госта с такова посрещане… Нямаме гозба, с която да изпратим деня.

Докато гълчеше Лина, мъжът скришом оглеждаше изпитателно Томас. Момичето наведе глава. Дали не се преструваше на засрамена само за да угоди на баща си? Тя не се стърпя, прекоси стаята забързано и го прегърна. Баща й се усмихна сдържано. Лина изви глава към Томас и изрече:

— Татко Трел, доведох странник в нашето поселище. Намерих го на Стражницата на Кевин.

Очите й искряха, колкото и официално да говореше.

— Тъй значи — промълви Трел. — Че е странник, и сам виждам. Питам се по каква ли работа е бил на онова място с лоша слава.

— Бореше се със сив облак — отвърна Лина.

Вторачен в този грубовато прям, як мъжага, чиято мускулеста ръка обгръщаше раменете на Лина с такава овладяна сила, но и с нежност, Томас очакваше от него да се присмее на подобна нелепост — някой да се бори с облак. Трел му се струваше човек, стъпил стабилно на земята, самото въплъщение на здравия разум. В негово присъствие кошмарът с Господаря Гад си отиваше на подобаващото място — при фантасмагориите. Затова се смути, когато чу Трел да пита съвсем сериозно:

— И кой победи накрая?

Въпросът принуди Томас да потърси нова опора за мислите си. Не беше готов да се изправи срещу спомена за Господаря Гад… но и се досещаше смътно, че не би могъл да излъже Трел. Смънка с пресъхнало гърло:

— Поне запазих живота си.

Томас долови, че думите му засилиха безпокойството на едрия мъж. Трел отмести поглед, но пак се взря в него и изрече:

— Разбирам… Как е името ти, страннико?

Лина веднага се усмихна на Томас и отговори вместо него:

— Томас Ковенант. Ковенант от Стражницата на Кевин.

— Какво правиш, момиче? — скастри я баща й. — Да не си пророчица, че говориш вместо стоящите по-високо от теб? — Пак се обърна към госта. — Е, Томас Ковенант от Стражницата на Кевин… имаш ли и други имена?

Томас се канеше да отрече, но навреме долови жадното любопитство в очите на Лина. Поколеба се. В миг на прозрение си каза, че за нея появата му е не по-малко вълнуваща от завръщането на Берек Полуръкия. Тя копнееше за загадки и скрити сили, мислеше си за всезнаещи Владетели и битки в облаците. След необяснимата среща със странния непознат на скалата Томас й изглеждаше като оживял спомен за велики събития от героичното минало. Изведнъж разгада погледа на Лина — момичето се уповаваше на надеждата, че той ще се разкрие, ще й позволи да зърне частица от възвишеното му призвание. Това очакваше тя, подтикната от младостта и наивността си.

Догадката го изпълни с необичаен трепет. Не беше свикнал да вдъхва такива ласкаещи го чувства. Споходи го непривичната мисъл, че тук се открива нов шанс за него. Припряно порови в ума си за някоя звучна титла, от която Лина да остане доволна, без Трел да го заподозре в измама. Накрая го осени вдъхновението.

— Аз съм Томас Ковенант… — каза, сякаш отправяше предизвикателство, — … Неверника.

Досети се в същия миг, че името го обвързва далеч повече, отколкото би могъл да знае засега. Почувства се самозванец след тази постъпка, но Лина го възнагради със сияещ поглед, а Трел прие казаното, без да разпитва повече.

— Щом е тъй, Томас Ковенант — каза той, — добре си дошъл в каменното поселище Митил. Този дом е отворен гостоприемно за теб. Сега трябва да отнеса моя грейвлинг, както обещах. Може би съпругата ми Атиаран ще се върне скоро. А ако подсетиш Лина, може би ще ти предложи нещо да заситиш глада си, докато ме няма.

Още докато говореше, Трел се обърна към каменната делва, обви я с ръце и я вдигна от плочата. Червено и златно озариха за миг косата и брадата му, когато понесе съда към изхода. Лина притича пред него, за да дръпне завесата, и Трел излезе. Томас зърна за миг съдържанието на делвата — беше пълна с дребни закръглени камъчета, които пламтяха.

— Проклет да съм… — прошепна той. — Колко ли тежи това нещо?

— Трима мъже няма да вдигнат делвата празна — гордо обясни Лина, — но щом грейвлингът гори, моят баща я носи с лекота. Той е вникнал дълбоко в знанията за камъните.

Томас се загледа към завесата, занемял от силата на този мъж, а момичето добави:

— Не бива повече да те пренебрегвам, гост си ни… Искаш ли да се измиеш или изкъпеш? Жаден ли си? Имаме добро пролетно вино.

От гласа й Томас пак усети боцкане в нервите. Инстинктивните опасения, пробудени от нагледния урок за могъществото на Трел, се разсеяха от новата увереност — и той имаше своя сила тук. Този свят го приемаше, смяташе го за важен. Хора като Трел и Лина го зачитаха както му се искаше. Сега само трябваше да продължи напред, да следва пътя на съновидението си до Весел камък… каквото и да му струваше. Обзе го вълнение и той реши да участва в играта на илюзорната си значимост, да й се наслаждава, докато не е изтляла.

За да прикрие тази вълна от чувства, Томас каза на Лина, че иска да се измие. Тя го заведе в една от страничните стаи, където неспирно течеше вода от чучур в стената. Плъзгащ се каменен клапан я насочваше към мивката или към голямата вана, направени от неизменния камък. Лина му показа и откъде да вземе много ситен пясък, за да си изтърка кожата с него, и го остави сам. Водата беше студена, но Томас потопи главата и ръцете си едва ли не с въодушевление.

Когато се изми, потърси с поглед кърпа, обаче не намери. Предпазливо плъзна длан над делвата, която осветяваше стаята. Топлото жълто сияние бързо изсуши пръстите му, затова той се наведе над греещите камъчета, разтърка останалите капки по лицето и шията си и скоро дори косата му беше изсъхнала. По навик се зае със задължителния ЗКТ и се вторачи в почти незабележимите белези от порязвания по китките си. Накрая отмести завесата и се върна в голямата стая.

Там завари друга жена до Лина и чу думите на момичето:

— Той казва, че не знае нищо за нас…

После жената го погледна и той веднага се досети, че това е Атиаран. Извезаните листа по нейната дълга кафява роба май бяха нещо като емблема на това семейство. Но нямаше нужда да гледа украсата на дрехата — стигаше и привичната близост, с която жената плъзна ръка по рамото на Лина, или пък подобните осанки на двете. Само че от Лина лъхаше свежестта на младостта, фигурата й беше още тъничка, докато у жената се долавяше противоречива сложност. Тя сякаш понасяше зрелите форми на своето тяло като пречка пред устойчивата сила на опита в себе си, търпеше ги по силата на отдавнашно и нелеко примирие. И по лицето имаше следи от това примирие — може би преждевременни бръчки по челото, а големите очи по-скоро се взираха навътре към натрупаната умора по бойното поле на съмненията и нелеките отстъпки. Вторачен в нея над широката маса, Томас като че откриваше и загриженост заради знания и страхове, неприсъщи за околните, и равнодушие към собствената красота, готова да се пробуди с първата усмивка.

Жената се поколеба за миг, но докосна гръдта си над сърцето и протегна ръка към него, както беше сторил и Трел.

— Приветствам те, гостенино. Добре си дошъл. Аз съм Атиаран, съпругата на Трел. Говорих с него и с дъщеря ми Лина… Не е нужно тепърва да се представяш, Томас Ковенант. Дано намериш уют в нашия дом.

Томас се опомни колкото да прояви любезност, новата му увереност също го подтикна да каже:

— За мен е чест да бъда тук.

Атиаран отвърна с лек поклон:

— Чест е за даващия, когато предложеното от него бъде прието. И учтивостта винаги се посреща с радост.

Тя като че се подвоуми какво да каже. Томас виждаше как старите схващания се сблъскват и се проявяват пак в очите й и си помисли, че този поглед би се наситил с необичайна мощ, ако не беше толкова вглъбен. Но Атиаран скоро стигна до решение и му рече:

— За нашия народ не е присъщо да тревожи госта с трудни въпроси преди поднасянето на храната. Но храната не е готова… — тя стрелна с поглед Лина, — а ти не само си странник, Томас Ковенант, но и внасяш смут около себе си. Ще ми се да поговорим, ако позволиш, докато Лина приготвя каквото имаме за хапване. Струва ми се, че таиш нещо неотложно.

Той сви рамене небрежно, но малко се притесни какви ли въпроси ще му зададе Атиаран. Напрегна волята си, за да й отговори, без да губи преоткритото отскоро равновесие у себе си.

През това време Лина се разшета — взе от долапите чинии и други съдини, за да ги сложи на масата, и се зае да приготви някаква храна на каменна плоча, загрята отдолу от плитко корито с грейвлинг. Начесто поглеждаше скришом към Томас, без той да долови погледа й всеки път, тъй като Атиаран беше приковала вниманието му.

— Не знам как да подхвана разговора — започна тя нерешително. — Толкова време мина, а и аз научих съвсем малко от знанията на Владетелите. Но каквото имам в ума си, трябва да стигне. Никой тук не би могъл да ме замести в това. — Тя изопна рамене. — Може ли да видя ръцете ти?

Томас си спомни как се държеше Лина, когато го видя за пръв път, и протегна дясната си ръка. Атиаран заобиколи масата и застана пред него, но не пипна ръката му, а го погледна питащо в очите.

— Полуръкия… Точно както каза Трел. А някои твърдят, че Берек Полуръкия — Доблестното сърце, Владетелят основател — ще се завърне на Земята, когато е необходим. Известно ли ти е това?

— Не — отсече Томас.

Без да откъсва поглед от лицето му, Атиаран помоли:

— Може ли да видя и другата ти ръка?

Той вдигна озадачен и лявата си ръка. Жената се вторачи, ахна, прехапа устни и отстъпи крачка назад. За малко се беше поддала на необясним за него ужас. Тя обаче беше господар на чувствата си и попита с почти равен глас:

— От какъв метал е този пръстен?

— Какво? Този ли?

Томас се стресна от реакцията й. Изненадата го върна към оплетен спомен — Джоан изричаше „С този пръстен ти се обричам“, а старият просяк с кафеникавото расо го заричаше „Бъди верен на себе си“. Чу се да отговаря сякаш в живота му не беше имало проказа и развод:

— От бяло злато е.

Атиаран изстена и притисна длани към слепоочията си като при силна болка. Ала отново се опомни бързо с помрачила очите й храброст.

— Единствено аз… в цялото поселище Митил… знам какво означава това. Дори Трел не го е научил. А пък аз знам твърде малко. Отговори ми, Томас Ковенант, вярно ли е?

„Защо ли не го захвърлих наистина? — съжали той наум и се начумери. — Прокаженият няма право на сантименталност.“

Но напрежението у Атиаран пак го накара да се взре в нея. Струваше му се, че тя знае повече и от самия него за това, което му се случваше… и че беше попаднал в свят, който зловещо и необяснимо е бил подготвен да го посрещне.

— Вярно е, разбира се — сопнато потвърди Томас. — Какво толкова? Най-обикновен пръстен.

— Направен е от бяло злато — с безмерна покруса напомни жената.

— Е, и? — Томас не разбираше какво я потопи в такава скръб.

— Не означава нищо за мен. Джоан…

Джоан беше предпочела бялото злато. Това не й попречи след време да се разведе с него.

— Бяло злато — повтори Атиаран. — А Владетелите пеят древно предание за носителя на бяло злато. Помня само част от него:

— Чувал ли си тази песен, Ковенант? На Земята няма бяло злато. Тук никога не е откривано злато, макар да се говори, че Берек е знаел за него и затова е съчинил песните. Ти идваш от друго място. Каква страховита цел те води насам?

Томас почувства как очите й търсят у него недостатък или лъжа, която да разсее страховете й. Изведнъж се вцепени — „могъщ си с необуздана магия… но никога няма да я опознаеш“, беше го уверил Презиращия. Представата, че брачната му халка може да бъде някакъв талисман, го погнуси като задушливия аромат на розово масло. У него напираше бесен подтик да изкрещи: „Нищо такова не ми се случва!“. Знаеше обаче, че има един-единствен път — не мисли, а продължавай, за да оцелееш.

Томас отговори на Атиаран според нейните правила:

— Всички цели са страховити. Аз нося послание за Съвета на Владетелите.

— Какво послание? — настойчиво попита тя.

Той се запъна само за миг и изрече прегракнало:

— Сивия убиец се е завърнал.

Щом чу името от устата му, Лина изтърва каменната паница, която носеше, и се хвърли в прегръдките на майка си.

Томас се вторачи навъсено в парчетата. Разлятата течност лъщеше по гладкия под. После чу задавения от ужас глас на Атиаран:

— Откъде знаеш?

Жените се бяха вкопчили една в друга като деца под угрозата на демона от най-жестоките си кошмари. Но още докато умуваше за това, Атиаран се съвзе, стисна зъби и погледът й се насити с решимост. Колкото и да се боеше, тя беше силна жена, опитваща се да успокои детето си… и готова да се изпречи пред опасността.

— Откъде знаеш? — попита отново.

Въпросът й го накара да се почувства неловко и той отвърна:

— Срещнах го на Стражницата на Кевин.

— Жалко! — възкликна жената и притисна Лина към себе си. — Жалко за младите на този свят! Над тях е надвиснала прокобата на Земята. Цели поколения ще гинат в мъки, ще има войни, страдания и болка за още живите! Жалко и за теб, дъще моя Лина. Родила си се в зло време и не ще намериш утеха или покой, започне ли битката…

Гърлото на Томас се сви. За пръв път разбираше, че на Земята има нещо ценно, което може да бъде изгубено завинаги.

Съчувствието и гневът се съчетаха, за да изопнат нервите му докрай. Вниманието му се изостри дотолкова, че потръпна. В очите на Лина откри нова трепетна почит, която вече надделяваше над паниката. Неосъзнатото обещание в погледа й го смути още повече.

Остана безмълвен, докато Атиаран и Лина не се пуснаха. Чак тогава попита:

— Какво знаеш за всичко това? Какво се случва с мен?

Преди по-възрастната жена да отговори, нов глас прозвуча отвън:

— Здравей, Атиаран, дъще на Тиаран. Грейвлингас Трел ни каза, че си привършила работата си за днес. Ела и пей за поселището!

В първия миг Атиаран не помръдна, после въздъхна.

— Ах, работата на моя живот тепърва започва… — Обърна се към входа, отмести завесата и каза на стоящия в тъмното: — Още не сме се нахранили. Ще дойда по-късно. Но след събирането трябва да говоря с Кръга на старейшините.

— Ще им предам — чу се пак гласът.

— Добре — промълви Атиаран.

Вместо да се върне при Томас, тя постоя на входа, загледана в мрака. Най-сетне пусна завесата и обърна лице към Ковенант, но очите й блестяха влажно. Отначало той се заблуди, че открива у нея примирение, но миг по-късно отгатна, че тя само си припомня предишно поражение.

— Не, Томас Ковенант — изрече тя тъжно, — не знам нищо за твоята съдба. Ако бях останала по-дълго в Средището на знанията… ако имах силата… но аз достигнах предела си там и се върнах у дома. Запомних нещо от старите Знания, за които другите в поселището Митил дори не подозират, но то е твърде малко. Спомням си само недомлъвки за стихийна магия, която помита мира…

— Не ми е известен смисълът на тези редове, нито пък знам накъде се е насочило нашето време. Ето още една причина да бъдеш изпроводен при Съвета. — Тя се взря открито в очите му. — Няма да увъртам, Томас Ковенант — ако си дошъл да предадеш Земята, само Владетелите има надежда да те възпрат.

Да предаде ли? Поредната неочаквана мисъл. Мина малко време, преди дори да осъзнае какво му говори Атиаран. Не успя да се възмути, защото Лина го изпревари.

— Майко! Той се сражаваше със сив облак на Стражницата на Кевин. Видях го с очите си. Как можеш да се усъмниш в него?!

Момичето го защити така, че укроти собствената му войнственост. Без да иска, Лина го представи в невярна светлина. Томас не беше стигнал чак до сражение с Господаря Гад.

Трел се върна и Томас не чу как би отговорила Атиаран. Едрият мъж постоя на входа, за да огледа поред и тримата в стаята, накрая каза отсечено:

— Значи настъпва тежко време.

— Да, съпруже Трел — промълви Атиаран. — Тежко.

Погледът му се спря на отломките, пръснати по пода.

— Да, тежко ще е времето — отбеляза кротко майсторът, — щом се чупи каменна съдина и зарязвате парчетата да хрущят под краката ни.

Този път Лина се засрами искрено.

— Съжалявам, татко. Уплаших се.

— Няма значение. — Огромните длани докоснаха раменете й с лекотата на обичта. — Някои рани се лекуват. Тази вечер се чувствам силен.

Атиаран погледна съпруга си благодарно сякаш се беше нагърбил с подвиг и каза на недоумяващия Томас:

— Настани се, гостенино. Храната ще е готова скоро. Хайде, Лина.

Двете отидоха при нагрятата каменна плоча.

Томас обаче гледаше Трел, който се зае да събере парчетата от пода. Гласът на майстора боботеше тихо, все едно долиташе песента на подземна река. Нареди ги внимателно на масата до лампата и седна. Томас избра мястото до него, като се чудеше какво става.

Тежката песен от земните недра още звучеше от затворената уста на Трел. Той се зае да намести отломките, все едно подреждаше картина. Добавяше парче след парче и то се съединяваше с другите без никакво лепило. Ръцете на майстора се движеха премерено и търпеливо. Той хващаше всяко парче полека и съдината растеше бързо, като от счупеното оставаха само тънки, назъбени черни линии. Скоро всички отломки бяха на местата си.

Гърленият напев се промени. Пръстите на Трел поглаждаха камъка и където се плъзнеха, черните линии изчезваха като изтрити. Майсторът опипа отвсякъде камъка и щом привърши отвън, пръстите му се пъхнаха вътре. Накрая обърна съдината и потърка основата й, после я завъртя, за да се увери, че не е пропуснал нищо. Песента секна, Трел остави съдината на масата и отдръпна ръце. Изглеждаше непокътната и здрава, сякаш никога не се е пръскала на парчета.

Томас унесено се вгледа в лицето на майстора, което му се стори изпито от усилието.

— Да съединиш, е по-трудно, отколкото да направиш — измърмори Трел. — В друг ден нямаше да се справя.

Той скръсти ръце на масата и опря чело на тях. Атиаран застана зад съпруга си и разтри могъщите мускули на шията и раменете му, очите й преливаха от любов и гордост. Нещо в изражението й подсказа на Томас, че идва от твърде беден свят, щом там никой не умее да поправя строшени каменни съдини, нито пък го е грижа за това. Опита се да си напомни, че сънува, но този път не му се искаше да слуша гласа в главата си.

Лина се зае да донареди масата в тишината след смайващия успех на Трел. Скоро и Атиаран донесе купите с храна от плочата. Щом всичко беше готово, майсторът вдигна глава и се изправи отпаднал. Бащата, майката и дъщерята застанаха около масата. Атиаран обясни на Томас:

— Нашият народ има обичай — оставаме прави около масата, преди да се заситим, за да почетем Земята. От нея получаваме живот, прехрана и сила.

Томас също се надигна с чувството, че е натрапник. Другите трима затвориха очи и склониха глави, след това седнаха.

Имаше храна в изобилие — студено осолено телешко, полято с горещ сос, варен див ориз, сушени ябълки, черен хляб и сирене. Лина сложи пред Томас висока чаша, пълна с питие, което тя наричаше пролетно вино. Бистра и лека като вода, течността беше пълна с мънички мехурчета и слабо ухаеше на алианта, но имаше вкус на добра бира без горчилката. Томас почти опразни чашата, преди да усети, че от питието неговите и бездруго напрегнати нерви се изопнаха докрай. Твърде много бяха необичайните преживелици. Скоро му се прииска вечерята да приключи по-бързо, за да излезе от къщата в нощния простор.

Но семейството на Лина се хранеше бавно, налегнало ги беше униние. Изглеждаше, че за тях съвместната щастлива трапеза ще е последна. В тишината Томас осъзна, че той им е причинил това, и се притесни.

Потърси облекчение в усилието да разбере по-добре на какво се е натъкнал.

— Имам въпрос… — изрече смутено и махна с ръка към поселището наоколо. — Нищо дървено? Долината изобилства от дървета, но вие нямате дървени предмети. Дърветата да не са свещени или нещо подобно?

Атиаран помълча, преди да отговори.

— Свещени ли? Знам тази дума, макар че смисълът й не ми е ясен. Земята съдържа сила — в дърветата и реките, в пръстта и камъните. Почитаме я заради живота, който ни дава. Ето защо сме положили Клетвата на мира. За това ли питаш? Не използваме дърво, защото сме изгубили знанието за него — лилианрил. Не сме и опитвали да го научим отново. По време на изгнанието на нашия народ, когато Земята е била поразена, ние сме загубили много ценни неща. През годините отвъд Южния хребет и в Пустошта сме опазили радхамерл и така сме оцелели. Там не е имало полза от лилианрил, позволили сме си да го забравим. А и след завръщането на Земята радхамерл ни е достатъчен. Други обаче са съхранили знанията за дървото. Виждала съм дървени поселища сред хълмовете далеч на север и на изток от нас. Хората там разбират дървото, те също благоденстват. Има търговия между каменните и дървените поселища, но не разменяме камък и дърво.

След обяснението Томас долови нещо различно. Минаха секунда-две, преди да се заслуша в тиха гълчава някъде отвън. Атиаран потвърди догадката му, като каза на Трел:

— А, да… Събирането. Обещах да пея тази вечер.

Двамата се изправиха заедно и Трел отвърна:

— Вярно. После пък ще говориш с Кръга на старейшините. Аз ще приготвя каквото мога за утре. Погледни — посочи той масата. — Идният ден ще е хубав, няма никаква сянка в сърцевината на камъка.

Томас се вторачи неволно в масата, но не различи нищо. Атиаран забеляза недоумението му.

— Не се учудвай, Томас Ковенант. Само майстор на радхамерл може да предскаже времето по такива камъни. А сега ела с мен, ако искаш, и ще чуеш преданието за Берек Полуръкия. — Тя взе от масата гърнето с грейвлинг. — Лина, ще разтребиш ли?

Томас се озърна по посока на момичето, докато ставаше. Лицето й се скова в начумерено послушание. Явно предпочиташе да излезе с тях. И Трел видя гримасата й.

— Дъще Лина, иди с госта. Не съм толкова зает, че да не се погрижа за каменните съдини.

Радостта я преобрази мигновено, тя подскочи и обви с ръце врата на баща си, който също я прегърна за миг, после я пусна да стъпи на пода. Тя си оправи дрехата, изведнъж доби скромно изражение и застана до майка си.

— Трел — каза Атиаран, — ще научиш това момиче да си въобразява, че е кралица.

Но тя веднага хвана Лина за ръката, за да проличи, че не се сърди. Двете излязоха заедно и Томас побърза да тръгне с тях, за да се озове с облекчение под звездното небе. На открито беше по-лесно да се пита какво става в ума му.

А имаше нужда от тези въпроси. Нито разбираше, нито успяваше да си обясни своето нарастващо вълнение. Това пролетно вино като че отприщи и събра ведно жизнеността му и завърлува в кръвта му като веселящ се сатир. Ала незнайно защо се почувства по-скоро жертва, а не източник на своето съновидение. „Бяло злато! — сумтеше беззвучно в тъмнината между къщите. — Необуздана магия! Те за побъркан ли ме мислят?“

Но може и да беше луд. Дали в същите мигове не се луташе в безумието, за да се изтезава с измислени несгоди и препятствия, натрапени му от илюзията? С прокажените и това се случваше.

„Не е вярно! — за малко да изкрещи на глас. — Знам разликата… Знам, че сънувам.“

Пръстите му се сгърчиха под напора да упражни насилие, но той вдиша дълбоко хладния въздух и се постара да загърби всичко. Знаеше как да оцелее във видението. Лудостта беше единствената истинска заплаха.

Както вървяха, ръката на Лина се опря в неговата за миг и кожата му пламна.

Чуваха множеството гласове все по-ясно. След минута Лина, Атиаран и Томас стигнаха до кръга в средата на поселището и се присъединиха към събралото се множество.

Светеха десетки гърнета с грейвлинг в ръцете на хората и Томас виждаше добре. Мъже, жени и деца се бяха стълпили около кръга и той предположи, че почти всички жители на поселището са дошли да слушат песента на Атиаран. Повечето се оказаха по-ниски от него, камо ли от Трел. И пак за разлика от майстора имаха тъмнокестенява или черна коса. Затова пък бяха набити, с широки рамене, дори на жените и децата им личеше, че преливат от сила. Явно вековете на работа с камъка бяха оформили подобно телосложение. Томас изпита същия неясен страх, който Трел беше успял да пробуди у него. Нямаше нищо освен странностите си, което да го опази при неразбирателство с тези хора.

Всички си приказваха, докато чакаха Атиаран, и не пролича да се заглеждат в Томас. И той не искаше да привлича вниманието, затова спря по-назад и Лина остана до него. Атиаран даде на дъщеря си гърнето, провря се в гъмжилото и тръгна към средата на кръга.

Томас пак се озърна към Лина. Главата й едва се подаваше два пръста над рамото му. Държеше с две ръце гърнето пред корема си и светлината открояваше гърдите й. Очевидно не я интересуваше каква гледка е в момента, но Томас настръхна, пак го засърбяха дланите от жадното и плашещо желание да докосне момичето.

Тя сякаш усети състоянието му и вдигна глава да го погледне кротко и многозначително. Сърцето му подскочи, все едно се почувства натясно зад ребрата. Томас се извърна неловко и огледа хората в кръга, без да вижда нищо. А когато пак се озърна за Лина, тя също се престори, че гледа нанякъде. Той стисна зъби и си наложи да чака търпеливо, докато нещо се случи.

Околните млъкнаха скоро. Атиаран стъпи върху нисък каменен подиум в центъра на кръга, склони глава и хората отговориха на жеста, като вдигнаха безмълвно съдините с грейвлинг и светлинките се събраха в ореол около нея.

Щом пак отпуснаха ръце и замряха, Атиаран започна:

— Тази вечер съм като старица — паметта ми е обгърната в мъгла и не помня цялата песен, която исках да ви изпея. Но ще чуете каквото си спомням и ще ви разкажа историята, както съм правила преди, за да споделя с вас каквото знам…

Мнозина се засмяха — може би с усмивките признаваха колко ги превъзхожда Атиаран в знанията си. Тя помълча, навела глава, за да прикрие страха, който знанието й беше донесло. Щом тълпата притихна отново, тя я отметна назад и изрече:

— Ще изпея преданието за Берек Полуръкия.

Томас се тресеше от песента, сякаш в нея се криеше призрак, който беше длъжен да разпознае. Гласът на Атиаран го бе запленил. Никакви музикални инструменти не подкрепяха този глас, но Томас още от първите изпети думи разбра, че не са й нужни. По чистата нишка на мелодията се виеха неочаквани съзвучия, скрита хармония и ехо от замлъкнали гласове. Все му се струваше, че понякога чува три, дори четири певици, слели неразличимо звуците от гърлата си.

Началото беше тъжно, помрачило огряната в златисто сияние нощ като погребално песнопение. Сякаш повя черният вятър на загубата, в който скъпоценните, лелеяни в това поселище неща чезнеха. Томас долавяше, че всички събрани тук оплакват загубата с мълчалива скръб, завладени от силата на певицата.

Но тъгата не остана задълго в този глас. Настъпи промяна и мелодията се извиси така, че би прекършила всеки друг, не толкова звучен глас. В миг множеството се преобрази — от мъката към радост и благодарност. И с последния протяжен отглас, понесъл се като поздрав към планината и звездите, хората вдигнаха светещите съдини и викът им отекна надалеч:

— Берек! Приятелю земен! Слава на теб!

Полека отпуснаха ръце и се събраха към средата, за да чуват по-добре разказа на Атиаран. Общият порив беше толкова неустоим, че и Томас направи няколко крачки, преди да се усети. Огледа се припряно и вдигна глава към блещукащите звезди, като вдиша проникващата навсякъде миризма на грейвлинг. Това настроение, завладяло всички в кръга, го стресна. Не биваше да му се поддава. Искаше да се махне, но трябваше да чуе преданието за Берек, затова остана.

Щом хората се смълчаха, Атиаран отново поде:

— Тъй се случило, че се разгоряла война в прастарите времена, с които започват и спомените човешки — още преди да се родят Древните владетели, преди Великаните да пристигнат през Изгревното море и да сключим с тях съюза на Скалното братство, преди Клетвата на мира, преди Опустошението и последната битка на Върховния владетел Кевин. В онези времена Скверните, които родили демоните, още били възвишена и благородна раса, а Пещерните твари леели и обработвали прекрасни метали, за да ги предлагат за приятелска размяна на всички народи, обитаващи Земята. Тогава обединената Земя била под властта на един крал и една кралица. Те били могъща двойка, надарена с обич и чест. Много години управлявали в единомислие и мир.

— Но настъпили и дни, когато сянка помрачила душата на краля. Взел да се разпорежда с живота и смъртта на онези, които му служели, и това започнало да му се услажда. Скоро желанието да господства станало по-силно и от глада. Прекарвал нощите в нечисти кроежи за повече власт, а денем налагал тази власт и жестокостта му растяла заедно с копнежа за мощ.

— Кралицата се ужасявала от своя съпруг. Искала да се върнат годините на благоденствие и вярност. Но никакви молби, доводи и влияние не запълвали пропастта, в която се свличал кралят. И накрая, щом се уверила, че ще настъпи краят на всичко добро на Земята, ако съпругът й не бъде възпрян, тя се разделила с краля и противопоставила своето могъщество на неговото.

— Така започнала войната. Мнозина от онези, които на свой гръб изпитали жестокостта на краля, се наредили под знамената на кралицата. Към нея се присъединили и мнозина, които ненавиждали убийствата и почитали живота. Сред тях изпъквал Берек, най-силният и мъдрият от воините на кралицата. Но страхът от краля бил завладял Земята, цели градове се вдигали на бой с неговото име на уста и убивали, за да съхранят робството си.

— Настъпили дните на битката за Земята и до някое време изглеждало, че кралицата ще надделее. Нейните герои имали могъщи десници, а за Берек говорели, че по сила може да се мери с всеки крал. Но докато сражението се развихряло, от изток се разстлал тънък сив облак и обгърнал войските. Воините на кралицата губели дух и силата им ги напускала. Враговете й обаче черпели мощта на безумието от сянката. Забравили, че са хора, те съсичали, стъпквали, впивали нокти, хапели и осквернявали. С напора си сивите пълчища прегазили героите и съратниците на Берек един след друг се предавали на отчаянието и гибелта. Накрая само той останал жив от всички, мразещи сянката.

— Но Берек се сражавал, без да мисли за участта си и надмощието на враговете. Мечът му ги размятал на всички страни, както ураган развява сухите листа наесен. Накрая самият крал, обзет от страха и лудостта на сянката, го предизвикал на двубой. Берек нанасял безмилостни удари, само че сянката отклонявала острието му. Никой нямал превес, докато брадвата на краля не отсякла половината длан на Берек. Мечът паднал на земята и Берек се огледал. Видял само сянката и труповете на доблестните си съратници. Надал оглушителен вопъл на покруса и побягнал от полесражението.

— Тичал, гонен по петите от смъртта, и не можел да се отърси от спомена за сянката. Три дни и три нощи не спрял за отдих, а пълчищата на краля не изоставали от него като огромен кръвожаден звяр, олигавен в свирепостта си. Изнурен и потънал в отчаяние, Берек се добрал до Гръмовръх. Изкачил планинския склон, проснал се върху огромна канара и заридал: „Горко на Земята! Разгромени сме, а няма приятел да ни се притече на помощ. Свършено е с хубостта в тази Земя“.

— Но скалата, на която лежал, отвърнала: „Има приятел за всеки, комуто стига мъдростта да го съзре“.

— „Какви приятели са ми камънаците? — провикнал се Берек. — Виж, враговете ми яздят на воля по Земята, но пръстта не се разтваря да ги погълне там, където я мърсят.“

— „Има защо да е тъй — уверила го скалата. — И те са живи като теб, нуждаят се от пръстта, на която стъпват. Но ти ще намериш приятел на Земята, ако посветиш душата си на изцелението й.“ Тогава Берек се изправил върху канарата и огледал враговете, които напирали към него. Дал клетва и я скрепил с кръвта от разполовената си длан. Земята му отговорила с гръм и от върха се спуснали огромните Огнелъвове, които поглъщали всичко по пътя си. Кралят и цялото му воинство били пометени, само Берек устоял на унищожителната стихия, сякаш бил стъпил на високата палуба на кораб в развилняло се море.

— Щом буйството на стихията стихнало, Берек се поклонил на лъвовете от Гръмовръх. Обещал, че и той, и всички идни поколения ще почитат Земята и ще й служат. Надарен пръв със Земната сила, той сътворил Жезъла на закона от частица на Великото дърво и започнал да цери с него Земята. След време Берек Полуръкия бил наречен и Доблестното сърце.

— Той станал Владетел основател, първият от Древните владетели. Тези, които вървели по пътя му, благоденствали и се множали на Земята две хилядолетия.

Всички в кръга мълчаха дълго след разказа на Атиаран. Изведнъж сякаш едно сърце раздвижи кръвта им, те се скупчиха около нея и започнаха да я докосват с благодарност. Атиаран разпери ръце да прегърне повече от тях, а тези, които стояха по-назад, запрегръщаха околните, за да се слеят в единението си.

Сам в нощта, защото не можеше да сподели отприщените чувства на хората от поселището, Томас изведнъж се почувства заплашен, хванат в капан. Струваше му се, че мракът притиска дробовете му, не му стигаше въздух. Обземаше го страхът на прокажения от тълпи, от непредсказуеми постъпки. „Берек!“, изсумтя той язвително. Тези хора искаха от него да бъде герой. Скован от неприязън, той се махна по-надалеч от сборището и закрачи сърдито между къщите, сякаш самото поселище го беше оскърбило непоносимо.

„Берек! — Гръдният му кош се изду от яд, щом отново се сети за името. — Необуздана магия!“ Нелепост… Тези хора не разбираха ли, че е болен от проказа? Едва ли имаше нещо по-непосилно за него от геройствата, които приписваха на Берек Полуръкия.

Но Господаря Гад беше казал: „Намислил е да бъдеш последният ми противник… Избра те да ме унищожиш“.

Уплашен и неуверен, Томас съзираше накъде може да го поведе съновидението — виждаше се въвлечен против волята си в стълкновение с Презиращия.

Що за клопка? То се знае, не можеше да се нагърби с ролята на герой в някаква измислена война. Не би си позволил да се увлече чак толкова — това би било самоубийство. Но нямаше как и да избяга от този сън, без да го преживее, не би успял да се върне в действителността, без да се събуди. Досещаше се какво ще го сполети, ако не прави нищо и само се опитва да съхрани разсъдъка си. Още преди да се отдалечи много от светлините на площада, усещаше как тъмата напира към него, кръжи с широки криле над главата му.

Спря тромаво и се подпря на близката стена, преди да притисне длани към челото си.

— Не мога… — изпъшка.

Всичките му надежди тази Земя да изцели чудодейно импотентността му, да облекчи някак и измъчената му душа, се изпепеляваха.

Не можеше да продължи.

Не можеше да спре.

„Какво ми става?“

Неочаквано чу нечии забързани стъпки да го доближават изотзад. Изопна рамене в миг и видя, че Лина тича да го настигне. Светлината от подскачащата в ръцете й съдина с грейвлинг хвърляше игриви сенки по цялото й тяло. След още няколко крачки момичето спря и вдигна гърнето, за да вижда по-добре.

— Томас Ковенант, не си ли добре? — попита тя колебливо.

— Не съм! — озъби се той. — Изобщо не съм добре. Нищо не е наред след… — думите спряха за миг в гърлото му — … след развода.

Гледаше ядно, все едно предизвикваше Лина да попита какво е „развод“. Лицето й оставаше в сянка и той не знаеше как е приела избухването му. Но май у нея се пробуди вроден усет. Не засили болката му с неуместни въпроси или думи на съчувствие, само каза тихо:

— Знам място, където можеш да бъдеш сам.

Томас кимна отсечено. Ами да! Малко му оставаше да загуби власт над себе си. Гърлото му пак се стягаше от напора да упражни насилие. Не искаше никой да види какво преживява.

Лина хвана полека ръката му и тръгна към реката. Под мъждукащите звезди стигнаха до брега на Митил и тръгнаха по течението. Около километър по-нататък имаше стар каменен мост, лъснал черно, сякаш току-що се беше надигнал от водата, за да послужи на Ковенант. Това му хрумна толкова неочаквано, че той се закова на място. Виждаше в каменната дъга подобие на праг — още трудни решения дебнеха сред тъмните хълмове зад отсрещния бряг.

— Къде отиваме? — попита сопнато Томас.

Боеше се, че мине ли веднъж по моста, сам няма да се познае след завръщането си.

— На другия бряг — отвърна Лина. — Там ще намериш уединение. Нашите хора рядко прекосяват Митил. Говори се, че западните планини са неприветливо място, че злото в Убежището на прокобата отвъд тях е извратило духа им. Аз обаче обикалях из западната долина надлъж и шир, за да се взирам в камъните и да търся образи в тях чрез суру-па-мерл, но не се натъкнах на нищо лошо. Наблизо има кътче, където никой няма да те безпокои.

Колкото и стар да изглеждаше мостът, Томас се взираше в него недоверчиво. Каменната му зидария не беше скрепена с хоросан и сякаш го поддържаха само мъждивите, измамни сенки от звездна светлина. Когато стъпи на моста, очакваше да се подхлъзне или камъните да потреперят. Но сводът над реката се оказа здрав. Той спря по средата, опря се на ниския парапет и се вторачи надолу.

Водата си течеше черна под него и бълбукането й звучеше подобно на молитва за опрощение по пътя към морето. Томас се вглеждаше напрегнато, все едно се надяваше да почерпи смелост от нея. Не можеше ли просто да загърби всичко, което го застрашаваше, да пренебрегне невъзможния избор, безумното положение, в което се озова? Защо да не се върне в каменното поселище и да се престори с безгрижно коварство, че е прероденият Берек Полуръкия?

Не можеше, защото беше прокажен. Имаше лъжи, които просто не му беше по силите да изрече.

Изведнъж му прималя — осъзна, че удря с юмруци по парапета. Тутакси вдигна длани към очите си и се помъчи да види дали не се е наранил, но не различи нищо на светлината на звездите.

Обърна се намръщен и тръгна след Лина към западния бряг на Митил.

Момичето го поведе право натам, после свърна надясно по стръмнина и се спусна отново към реката по тясна клисура. Вървяха предпазливо по неравното дъно на клисурата, все едно пазеха равновесие по разнебитения кил на изхвърлен от вълните платноход. Малкото дървета стърчаха от стръмните склонове подобно на килнати греди. Близо до реката имаше равна ивица пясък, преминаващ плавно в плосък каменист нос, навлязъл във водата. Митил сякаш недоволстваше от стесненото си русло и шумът кънтеше нагоре в дефилето досущ като морски вятър, веещ през останките на призрачен кораб.

Лина спря на пясъка, отпусна се на колене, издълба плитка ямичка и изсипа в нея огнените камъчета от гърнето. Те грейнаха по-ярко и в края на клисурата затрепкаха жълти отблясъци. Скоро Томас усети равномерна топлина. Тя го подсети, че нощта е хладна — в такава нощ е най-приятно да седиш край огън. Приклекна до блещукащите камъчета с последно остро потреперване от преодоляния истеричен пристъп.

Лина се отдръпна към реката и застана на малкия нос. Там силуетът й тъмнееше, но Томас виждаше, че е вдигнала лице към небето.

Погледът му последва нейния нагоре по черния лик на планината. Луната изгряваше. Над каменния ръб звездите избледняваха в сребристо сияние, а от сенките им долината притъмня още повече. Но те скоро се оттеглиха навътре в пролома и лунните лъчи огряха реката с блещукането на старо сребро. И когато пълната луна се показа над планината, обгърна главата и раменете на Лина в бял ореол като милувка. Застанала до водата, тя се взираше в нощното светило и Томас я наблюдаваше с чудата мрачна ревност, сякаш момичето се канеше да прекрачи съдбовна черта, която принадлежеше на самия него.

Накрая, щом лунната светлина обля и долината на изток, Лина наведе глава и се върна при изсипания в ямичката грейвлинг. Без да поглежда към Томас, тя попита тихо:

— Да си вървя ли?

Томас пак усети боцкане в дланите, все едно му се щеше да я зашлеви заради дързостта да допусне, че би могла и да остане. Но той се боеше от нощта и не искаше да я изтърпи сам. Стана непохватно и се отдалечи малко от нея. Позяпа намръщено склоновете на пролома и се постара гласът му да звучи безучастно.

— Какво искаш?

Отговорът й беше спокоен и уверен.

— Искам да знам повече за теб.

Той трепна и сгуши глава, сякаш към него посегнаха нокти. Побърза да се изправи.

— Питай.

— Женен ли си?

Томас се извъртя към Лина, все едно го бе намушкала с нож в гърба. Щом зърна яростния смут в очите му и оголените зъби, тя се извърна. Той разбра, че лицето му пак го предава. Изобщо не беше искал да се разкриви толкова злобно. Опитваше се да се сдържа, да не се издава… поне пред нея. Но пък момичето изостряше объркването му повече от всичко друго наоколо. Овладя се с мъка и отвърна остро:

— Да… Не! Няма значение. Защо питаш?

Под сърдития му поглед Лина се отпусна на пясъка, наблюдавайки го изпод вежди. Отначало не продума и Томас закрачи напред-назад по брега. Опипваше и подръпваше свирепо брачната халка на пръста си.

След малко момичето заговори някак отнесено:

— Един мъж желае да се ожени за мен — Триок, син на Тулер. Още не съм съзряла за брак, но той ме ухажва отсега, та като му дойде времето, да не избера друг. Само че ако можех да се омъжа днес, нямаше да избера него. О, той е добър човек посвоему — свестен пастир, който храбро брани добичетата си. И дори е по-висок от повечето мъже тук. Но по света има толкова чудеса, толкова сили за опознаване, толкова хубост за споделяне и сътворяване… а и аз още не съм видяла ранихините. Не мога да се омъжа за човек, който не иска от жена си нищо повече от уменията в суру-па-мерл. Предпочитам да замина за Средището на знанията, както е постъпила майка ми Атиаран, и да остана там, пред каквито ще изпитания да ме изправи Знанието, и накрая да бъда Владетелка. Говори се, че и това можело да се случи. Ти как мислиш?

Томас не се и опитваше да я слуша. Изливаше в усилено крачене по пясъка яростта и покрусата си от нежеланите спомени за Джоан. И Лина, и посребрената нощ в тази Земя бледнееха пред изгубената му любов. Изведнъж откри колко кухо и празно е това съновидение, сякаш дръпната завеса откри пред мисления му взор пустош, въплътила мъченията на проказата. Всичко това не беше истинско — сам си беше навлякъл тези преживелици в подсъзнанието като неволен изблик на гнева срещу болестта и загубата. „Сам! — изпъшка Томас. — Защото съм отхвърлен ли? Толкова ли е страшно да те отбягват? По дяволите! Стига толкова!“ Трудно сдържаше напиращия вопъл. За да се възпре, той се тръшна на пясъка с гръб към Лина и притисна коленете си с ръце. После, без да го е грижа дали гласът му трепери, подхвърли:

— И как са женят хората от вашия народ?

Момичето отговори охотно:

— Ами просто е, щом мъжът и жената вече са се избрали един друг. Сближат ли се, казват пред Кръга на старейшините, че искат да се оженят. Старейшините изчакват да мине веднъж кръговратът на сезоните, за да се уверят, че приятелството им е трайно и няма потайна ревност или забравени обещания да вгорчат живота им в идните години. Накрая всички от поселището се събират, старейшините прегръщат двамата и ги питат: „Искате ли да споделите живота си в радост и скръб, в труд и отдих, в покой и несгоди, за да обновите Земята?“. Двамата отвръщат: „Сливаме живот с живот и решаваме заедно да приемем благослова и служенето на Земята.“ — Тя помълча и продължи: — Тогава хората от поселището извикват в един глас: „Това е добро! Нека има живот, радост и сила, докато трае времето!“. После денят минава във веселба, а двамата играят с другите нови игри, танци и песни, за да не секва щастието в поселището, за да не изчезне общата радост от Земята. — Лина пак се замисли за миг. — Майка ми Атиаран и баща ми Трел се събрали в славен ден. Старейшините, които ни поучават, често са ни говорили за него. През времето на очакването Трел се катерел из планините всеки ден, дирел по забравени пътеки и изгубени пещери, скрити свлачища и скорошни разломи, за да намери камъка оркрест — скъпоценна скала с разнообразна сила. Защото в онези дни над южните равнини тегнела засуха и животът в каменното ни поселище щял да замре заради глада.

— Но тъкмо преди деня на съчетаването им той открил своето съкровище — късче оркрест, по-малко и от юмрука му. Така в миговете на радост, след като изрекли обредните слова, той и Атиаран спасили поселището. Докато тя напявала проникновена молитва към Земята — песен, позната в Средището на знанията, но отдавна забравена от нашите хора, Трел разтрошил парченцето с могъщите си пръсти. И когато камъкът се разпаднал на прах, в планините отекнали гръмотевици, макар да не се виждали никакви облаци, а от прахта на дланта му изскочила мълния. Синьото небе тутакси потъмняло от буреносни облаци и завалял проливен дъжд. Така свършил гладът, а хората от поселището се усмихвали на идните дни, сякаш се били преродили.

Макар да стискаше коленете си с все сила, Томас не можеше да се отърве от заслепяващата го ярост. Джоан! Разказът на Лина му звучеше като гавра с неговите мъки и провали.

„Не мога…“

Долната му челюст се скова от усилието да каже дори една дума. Тогава той се изправи рязко и се хвърли към реката. Наведе се и откопчи камък от пясъка. Изтича на малкия нос и запрати камъка колкото можа надалече във водата.

„Не мога…“

Чу се слаб плясък, но звукът тутакси потъна в равнодушното бълбукане на реката. Вторачен във водата, Томас отначало изричаше думите тихо:

— Сватбеният ми подарък за Джоан бяха чифт ботуши за езда. — Тръсна глава свирепо и изкрещя: — Ботуши за езда! Учудва ли те сега моята немощ?

Не виждаше как зад гърба му недоумяващата Лина се изправи и тръгна към него, протегнала едната си ръка, сякаш за да уталожи с милване скованите от буйството мускули на гърба му. Тя обаче спря на няколко крачки от Томас, чудейки се какви думи подхождаха в този миг. След малко прошепна:

— Какво сполетя твоята жена?

Раменете му трепнаха силно и той процеди глухо:

— Няма я.

— Как умря?

— Не тя умря… а аз. Напусна ме. Разведе се с мен. Обърна ми гръб, когато се нуждаех от нея.

Лина даде воля на възмутеното си смайване:

— Но защо да се случва това, докато още има живот?!

— Аз не съм жив. — Момичето чуваше как гласът му изтънява от бяс. — Прокажен съм! Нечист изгнаник. Прокажените са грозни и мръсни. Гнусни.

Тя изпадна в ужас от думите му и възрази:

— Как тъй?! Ти не си… гнусен. Що за свят се осмелява да ти причини това?

Мускулите в раменете му се свиха още по-стегнато, все едно Томас беше стиснал за гушата някой от изтезаващите го демони.

— Истина е. Такива са фактите. Това убива, ако си позволиш да не повярваш. — Томас махна с ръка към реката, сякаш искаше да я заличи, и избълва: — Ама че кошмар!

Лина се изпълни със смелост.

— Аз пък не вярвам! Може твоят свят да е такъв, но Земята… Земята е истинска.

Гърбът му изведнъж застина и той каза с неестествено спокойствие:

— Ти да ме подлудиш ли искаш?

Заплахата в гласа му стресна Лина и тя замръзна на мястото си. За миг се поколеба, стори й се, че реката и проломът се затварят около нея като челюстите на капан. После Ковенант се извъртя и бузата й изтръпна от плесницата.

От силата на удара момичето залитна към осветената от грейвлинга ямичка. Томас се хвърли към нея със свирепо разкривено лице. Лина се задържа на крака и с оцъклени от страх очи го видя ясно — не се съмняваше, че той е решил да я убие. Прималя й и остана да стои стъписана и безпомощна пред него.

Пръстите му се вкопчиха в туниката й и я раздраха като тънко було. Лина не можеше да помръдне. Томас се вторачи във високите, съвършени гърди и в късата долна дреха. В очите му изплува мрачно ликуване като от разкрит подъл заговор. Стисна рамото й с лявата си ръка, а с дясната съдра и последното парче плат, после я бутна на пясъка.

Сега момичето понечи да се възпротиви, но смазващата уплаха я вцепеняваше.

Миг по-късно тежестта му я притисна, болка като заслепяващ огън прониза слабините й и най-сетне прекъсна мълчанието й с писък. Но тя вече знаеше, че е късно. Това, което нейният народ смяташе за дар, просто й беше отнето.

Само че Томас не се чувстваше насилник. Оргазмът го погълна, все едно беше паднал в река, залята от лава. Задушаваше се в страстта си и малко оставаше да изпадне в несвяст. Времето остана някъде встрани, лежа неподвижно секунди или часове… часове, през които неговият свят можеше да се срине на прах, но той нямаше да забележи.

Най-сетне си спомни за мекотата на тялото под него, усети как потръпва от хлипането. Надигна се с мъка. Сведе поглед към Лина в сиянието на грейвлинга и видя кръвта по бедрата й. Внезапно усети световъртеж сякаш се бе озовал на ръба на бездна. Изтича на криволици към реката, просна се на скалата и тежко избълва всичко от корема си във водата. Митил отнесе тутакси повърнатото, все едно нищо не е било.

Томас не шаваше, победен от изтощението на съсипаните си нерви. Не чу Лина да става, да взема разкъсаните си дрехи, да говори или да се изкатерва по пълния с отломки пролом. Не чуваше нищо освен нескончаемата жалба на реката… Не виждаше нищо освен пепелта от прегорялата страст… Не усещаше нищо освен влагата на камъка, намокрила бузите му вместо сълзи.

Коравата като кост скала изтика бавно Томас Ковенант от сънищата за горещи прегръдки. Отначало съзнанието му се рееше със зараждащото се утро, около суровата бедност на постелята му се чуваше неспирният разговор на реката сама със себе си, разнасяха се свежите ухания на новия ден, отвсякъде се обаждаха птици, излитащи в небето. Докато се пробуждаше, той се чувстваше умиротворен, в пълно съгласие със света. Дори твърдостта на камъка под него беше неразделна част от това утро.

От отминалата нощ първо се върна споменът за оргазъм, за спиращо сърцето облекчение и удоволствие, толкова скъпоценно за него, че би заложил душата си, за да го върне в своя реален живот. В проточилите се мигове на радост преживя отново усещането. После си спомни как посегна на Лина, за да му се случи това.

Лина!

Обърна се по гръб и седна под озареното небе. Слънцето още не се беше издигнало над планината, но на светлината откъм полето се виждаше добре, че момичето го няма.

Тя беше оставила блещукащите камъчета в пясъка, точещ се към пролома. Томас се изправи рязко и огледа процепа в канарите и двата бряга на Митил, търсейки с очи Лина… или както му подсказа въображението, на хората от поселището, дошли да отмъстят. Сърцето му биеше забързано — онези хора, яки като камъните наоколо, нямаше да слушат обяснения или оправдания. Озърташе се като беглец, наплашен от потеря.

Но нищо не смущаваше покоя на утрото, все едно не съществуваха други хора, злодеяния или настървение за мъст. Паниката му се уталожи малко по малко. Огледа се още веднъж и насочи мисълта си към предстоящото.

Знаеше, че трябва да се махне веднага, да тръгне по-скоро край реката към относителната безопасност на равнината. Но той беше прокажен и не можеше да се отнесе нехайно към самотното пътешествие. Наложително беше да прави всичко разсъдливо.

Не мислеше за Лина — инстинктът му подсказваше, че не бива да си го позволява. Погаври се и с нейното доверие, и с доверието на всички в поселището. Нямаше да се терзае повече за снощния си бяс. Не можеше да заличи стореното… което всъщност си беше илюзия като всеки сън. С усилие на волята, от което тялото му потръпна, той прогони тежките мисли. Горе, на Стражницата на Кевин, беше открил едва ли не случайно как да се спасява от това безумие — продължавай напред, не умувай, а оцелявай. Сега се нуждаеше още повече от избавление. Снощните страхове, че го бъркат с онзи Берек, изглеждаха незначителни. И приликата му с някакъв легендарен герой беше част от съновидението, а не факт, от чиято принуда няма къде да се денеш. Постара се да забрави и това, когато се зае старателно със задължителния ЗКТ.

Щом се успокои, че няма трудно забележими рани, нито опасни лилави петна по кожата, той прекрачи към края на вдадения в реката нос. Трябваше да се върне към дисциплината, към смирението. Пръстите му трепереха, все едно не можеха да се успокоят без всекидневния ритуал на бръсненето. Но как да се обръсне — с джобното ножче ли? Томас си пое дъх, хвана се здраво за ръба на скалата и се потопи с дрехите във водата, за да се изкъпе.

Течението го подръпваше изкусително, подканяше го да отплува нанякъде под синьото небе на този пролетен ден. Водата обаче се оказа твърде студена. Томас издържа насила, колкото да изтърка набързо лицето и ръцете си. Покачи се обратно на камъка и се изправи в облак от капки. Струйки от косата още се стичаха в очите му и той не видя веднага, че на пясъка до ямичката с грейвлинг стои Атиаран. Тя го наблюдаваше с нетрепващ вглъбен поглед.

Томас остана като прикован на скалата с подгизналите си дрехи, все едно го бе заварила да върши нещо непристойно и в момента. За миг погледите им се срещнаха изпитателно. Жената отвори уста и той зачака уплашено да го охули и прокълне. Атиаран обаче каза:

— Ела при камъчетата, трябва да се изсушиш.

Изненадан, Томас потърси с изострения си докрай усет нещо скрито в тона й, но долови само кротка решимост и печал. Изведнъж си позволи догадката, че тя не знае какво е сполетяло нейната дъщеря.

Наложи си да диша дълбоко и бавно, за да укроти сърцето си, и приклекна до грейвлинга. В ума му се мятаха невероятни обяснения за държанието на Атиаран, но засега предпочиташе да се наведе над греещите камъчета и да замълчи. Надяваше се следващите й думи да му подскажат как е настроена към него.

Почти веднага жената промълви:

— Знаех къде да те намеря. Преди да се прибера след разговора с Кръга на старейшините, Лина казала на Трел къде си.

Тя стисна устни и Томас се насили да измънка:

— Той видял ли я е?

Знаеше колко съмнително звучи въпросът, но Атиаран отговори сдържано:

— Не. Подвикнала отвън, когато минавала край къщата. Отишла да спи при приятелка.

В няколко протяжни секунди Томас остана безмълвен — постъпката на Лина го порази. Отначало се замая от облекчение. Размина му се… Поне засега. Момичето му беше дарило скъпоценно време. Явно на хората на Земята не беше чужда саможертвата…

В следващия миг прозря, че тя не беше надмогнала себе си заради него. Изобщо не си представяше, че Лина я е грижа дали той ще пострада. Решила е да го предпази, защото вижда в него някакво въплъщение на Берек и знае, че носи послание за Владетелите. Не е искала той да се провали в задачата си заради отмъщението на поселището. Лина беше решена да направи каквото може, за да опази Земята от Сивия убиец…

Томас си каза, че това е подвиг. Въпреки обзелия го страх, въпреки стремежа да избяга от неприятните мисли, можеше да оцени какво е коствало това на момичето. Във въображението си я виждаше увита в разкъсаните дрехи, сгушена до някой камък в още по-черната за нея нощ, не прибягнала за пръв път до подкрепата на общността. Борила се е сама с болката и срама от поруганото си тяло, за да не му навлече възмездие. Той трепна силно при нежелания спомен за кръвта по бедрата й.

Раменете му се вцепениха от желанието да прогони видението и той процеди през зъби:

— Трябва да се добера до онзи Съвет… — Овладя се и попита унило: — Какво казаха старейшините?

— Нямаше за какво да спорят — отвърна Атиаран безстрастно. — Обясних им какво знам за теб… и за надвисналата над Земята заплаха. Съгласиха се да ти бъда водач до Твърдината на Владетелите. Затова дойдох тук. Както виждаш… — тя посочи двете раници, които беше оставила наблизо — … вече съм готова. И моят съпруг Трел ми даде благословията си. Натъжена съм, че тръгвам, без да се простя с обичната си дъщеря Лина, но имаме малко време. Ти не сподели цялото послание, което носиш, аз обаче мисля, че от този ден насетне всяко бавене е опасно. Старейшините ще мъдруват тепърва какво могат да сторят, за да защитят равнините. Ние трябва да тръгваме.

Томас отново срещна погледа й и този път разбра скръбта, подсилила нейната решимост. Атиаран се боеше и не вярваше, че ще доживее нова среща със семейството си. Изведнъж му дожаля за нея. Опита се да я утеши, без да обмисля как точно да се изрази:

— Не е чак толкова зле, колкото изглежда. Някакво пещерно изчадие е намерило Жезъла на закона, но подразбрах, че не знае точно как да си послужи с него. Владетелите все ще измислят начин да му отнемат Жезъла.

Тутакси осъзна грешката си. Атиаран се смръзна.

— Значи животът на Земята зависи само от нашата бързина. Жалко че не можем да потърсим помощ при ранихините. Техните рамени нехаят за всичко извън своите предели, пък и още от зората на времето ранихините не са били яздени от никого освен от Владетели или Кръвни стражи. Ще вървим пеша, Томас Ковенант, а до Весел камък са триста левги4 път. Изсуши ли дрехите си? Време е да се отправим натам.

Томас беше готов — искаше да се махне оттук час по-скоро. Надигна се и отсече:

— Чудесно, да тръгваме.

Само че в очите на Атиаран се мярна сянка на колебание и тя изрече тихо, като че се подлагаше на унижение:

— Томас Ковенант, доверяваш ли ми се да бъда твой водач? Не ме познаваш, а аз се провалих в Средището на знанията.

Не се опитваше да му намекне, че не бива да разчита на нея, по-скоро му даваше правото да отсъжда. Но как би могъл тъкмо той да отсъжда за друг?

— Доверявам ти се, да — отвърна дрезгаво. — И защо не? Самата ти каза… — Запъна се, но продължи с усилие: — Каза, че съм дошъл или да спася, или да обрека Земята.

— Така е — потвърди Атиаран. — Все пак не откривам у теб дъх на тлен, присъщ на слугите на Сивия убиец. Сърцето ми предусеща, че на Земята й е било писано да ти се доверя… за добро или за зло.

— Тогава да вървим.

Той взе раницата, която жената му подаде, и намести ремъците на раменете си. Преди да сложи своята раница на гърба си, Атиаран приклекна до ямичката с грейвлинг в пясъка. Плъзна длани над камъчетата и запя проста мелодия без думи, но някак неловко, все едно не беше свикнала да го прави. След миг камъчетата угаснаха до сивотата на обикновен чакъл, сякаш напевните звуци ги приспаха. Тя се увери, че са изстинали, и ги сипа в гърнето, което прибра в раницата.

Това напомни на Томас колко малко знае за съновидението си. Щом Атиаран се изправи, той каза:

— Само за едно те моля — говори с мен… Разкажи ми всичко за Средището на знанията и за Владетелите. — Не можеше да разкрие истинските си подбуди и добави смутено: — Така времето ще минава по-неусетно.

Тя го изгледа недоверчиво, докато нагласяваше раницата на гърба си.

— Странен човек си, Томас Ковенант. Мисля, че си твърде настойчив в желанието да разнищиш моето невежество. Ще ти кажа каквото знам… но ако не бяха чудатите ти дрехи и говор, трудно бих повярвала, че не принадлежиш към Земята. Тази сутрин ще можем да си наберем от скъпоценния плод по пътя. Ще ни засити за закуска. Нека запазим храната, която носим, за трудните дни по пътя.

Той кимна и я последва нагоре в пролома. Олекна му, че тръгнаха и стигнаха неусетно до реката.

Атиаран закрачи по моста, но на най-високото място в свода спря и изчака Томас да застане до нея. Посочи далечните равнини на север и каза:

— Искам да знаеш отсега, че няма да вървим направо към Твърдината на Владетелите. Тя е разположена на северозапад от нас. По протежение на тези триста левги живеят мнозина в каменни и дървени поселища. Не се съмнявам, че биха ни предложили помощ, но няма надежда да намерим коне. На Земята те са рядкост и малцина извън Весел камък ги виждат. Тая надеждата, че ще спестим време, ако тръгнем на север и навлезем в Анделейн, където прекрасните хълмове са най-прелестната хубост на Земята. Така ще стигнем до Реката на утехата и може би ще има лодка, която да ни откара нагоре по течението край западните земи на Тротгард, където се сбъдват обещанията на Владетелите. Така ще се доберем до самата Твърдина. Теченията в Реката на утехата са благослов за всеки пътник, а намерим ли там лодкар, ще стигнем по-скоро до целта. Принудени сме обаче да минем само на петдесет левги от Гръмовръх — Грейвин Трендор. — Гласът й стихна, когато изричаше древното име.

— Няма къде другаде да е намерен Жезълът на закона, а дори да прекосим само Анделейн, пак ще сме прекалено близо до онази твар, в чиито ръце не е трябвало да попада такова могъщество. — Тя млъкна и се подвоуми, но продължи: — Не ще имат край мъките, ако покварената пещерна твар се сдобие и с пръстена, който носиш. Злите същества няма да се замислят нито за миг, преди да отприщят необузданата магия. Пък и дори пещерните твари да не знаят как да си послужат с пръстена, опасявам се, че под Гръмовръх още живеят някои от Злонравните. Те не са чужди на съкровените знания и напълно е по силите им да боравят с бяло злато. Само че ние нямаме време и трябва да го пестим, когато можем. И друго ме подтиква да те преведа през Анделейн в тези дни от годината… стига да побързаме. Няма да говоря за това, сам ще видиш причината и ще се зарадваш, ако не ни сполети зло по пътя дотам.

Атиаран се вторачи в очите на Томас. Цялата присъща на душата й сила насищаше този поглед. Досущ като предишната вечер, когато той се досети, че жената търси някакви недостатъци у него. Уплаши се, че би могъл да издаде снощната си простъпка и едва му стигна воля да срещне погледа й. Атиаран обаче каза:

— Сега искам да чуя от теб, Томас Ковенант, дали ще вървиш с мен натам, накъдето те водя?

Обзет и от срам, и от облекчение, той смотолеви:

— Да не се бавим повече. Готов съм.

— Добре тогава…

Тя кимна и пак тръгна към източния бряг. Томас обаче постоя още малко, загледан в реката. Стори му се, че кроткото бълбукане крие тихи отгласи, които връщаха с невъзмутима ирония думите му: „Учудва ли те сега моята немощ?“. Лицето му помръкна, но той се овладя, потърка пръстена си и тръгна след Атиаран, оставяйки Митил да си тече по руслото като река на забвението…

Когато слънцето се показа, Атиаран и Томас още вървяха по брега към обширните равнини на север. Отначало не разговаряха — Томас се отбиваше за кратко в подножията на хълмовете, за да си набере алианта. Силният привкус на праскови му беше приятен както и вчера, макар че някаква непозната съставка в плодовете изостряше още повече глада му. Този път той не се опитваше да бере всички плодове от поредния храст и често се отклоняваше, докато Атиаран крачеше неумолимо напред. Томас усърдно разпръскваше семената, щом ги изплюеше, както го бе научила Лина, после подтичваше да настигне своята водачка. Така изминаха почти цяла левга и когато Томас се засити, долината около тях видимо се беше разширила. Той се отби до реката да пие вода и пак тръгна редом с Атиаран.

Застиналото й изражение беше като безмълвна молба да не я заприказва и той се застави да си преповтаря наум задължителните навици за оцеляване. Постара се и да върви с механичната равномерност, която го беше отвела от Убежището — неговата ферма, чак дотук. Атиаран, изглежда, се беше примирила, че ще извърви триста левги, но Томас не можеше да свикне с тази мисъл. Предполагаше, че ще бъде принуден да приложи всички свои умения за съобразяване с проказата, за да понесе от първия ден несгодите, без да си навреди. Ала ритмичната походка не му помагаше много да овладее в съзнанието си стъписващото положение, в което се озова.

Знаеше, че рано или късно трябва да обясни на Атиаран особените заплахи, на които бе изложен. Ако нямаше да дочака помощ от нея, поне искаше тя да разбира как го ограничава болестта му. Но предпочиташе да отложи този разговор засега. Не бе намерил нужното спокойствие.

Скоро обаче тя избра друга посока — кривна от реката към възвишенията на североизток. Толкова близо до планината хълмовете бяха стръмни и разкривени, а жената май не се опитваше да намери пътека. Зад нея Томас се катереше задъхано, докато тя се смъкваше на пресекулки по каменистите, насечени склонове, а самата местност сякаш се опитваше непрекъснато да отклони пътниците на запад. Раменете го наболяваха от тежестта на раницата, сухожилията под плешките му прескачаха начесто. Не след дълго започна да не му стига въздух и той си мърмореше недоволно за избора на Атиаран откъде да минат.

Когато утрото напредна, тя спря за отдих в подножието на висок хълм. Остана права, но мускулите на Томас трепереха от умора и той се тръшна на земята до нея. Когато дишането му стана по-умерено, попита дрезгаво:

— Защо не заобиколихме на север покрай възвишенията, за да свърнем после на изток? Щяхме да си спестим това изкачване и слизане…

— По две причини. Пред нас има дълга теснина, която се проточва право на север през хълмовете. По нея се върви лесно и ще наваксаме с времето. А и… — тя се озърна — може да избегнем нещо нежелано. Откакто мостът остана зад нас, у мен не изчезва опасението, че някой ни преследва.

— Преследва?! — трепна Томас. — Кой?

— Не знам. Може би съгледвачите на Сивия убиец вече са плъзнали наоколо. Говори се, че най-приближените му слуги — неговите Бесове, не могат да умрат, докато него го има. Не притежават собствени тела и духът им броди, докато не попадне на живо същество, което да подчини. Затова се явяват и като животни, и като хора според случая, омърсяват навред живота на Земята. Надявам се все пак, че няма да ни проследят сред тези хълмове. Почина ли си? Трябва да вървим.

Тя оправи гънките на робата си под ремъците и пак закрачи надолу по склона. Миг по-късно и Томас се помъкна със стон подире й.

Към обяд той вече се принуждаваше да върви против волята си. Краката му изтръпваха от преумора, товарът на гърба като че му пречеше да диша и скоро започна да се задъхва. Томас просто не бе свикнал на подобни продължителни преходи, препъваше се при катерене и залиташе по надолнищата. Твърде често само обувките и крачолите на панталона опазваха кожата му от опасни ранички. Но Атиаран вървеше отпред плавно и равномерно, не правеше излишни движения, нито погрешни стъпки. Щом я погледнеше, той намираше сили да продължи.

Най-сетне жената свърна надолу към теснина, която се проточваше на север, докъдето поглед стига. По средата поток беше издълбал русло и двамата спряха да утолят жаждата и да наплискат лицата си. Този път смъкнаха раниците от гърбовете си и ги оставиха на земята. Томас изпъшка гърлено, легна по гръб и затвори очи.

Отначало само се мъчеше да отпусне мускулите си и усещаше как въздухът дере в гърлото му, но постепенно дишането му се успокои. Чак тогава отвори очи и се огледа.

Откри, че се взира в Стражницата на Кевин, стърчаща на четири хиляди стъпки нагоре.

Не очакваше това. Надигна се и опря длани в земята, сякаш така щеше да вижда по-добре. Скалата както и преди се забождаше в небето като пръст, сочещ някого обвинително. Оттук камъкът изглеждаше наситен с черна прокоба и надвисваше над тясната долина, по която щяха да минат странниците. Напомни му за Презиращия и за мрака…

— Да, това е Стражницата на Кевин — кимна Атиаран. — Там е стоял Кевин Опустошителя, Върховен владетел и носител на Жезъла, пряк потомък на Берек Полуръкия, в последната си битка срещу Сивия убиец. Казват, че там узнал вкуса на поражението и полудял от скръб. Безпросветна тъма обгърнала сърцето му и той — най-могъщият защитник на Земята, откакто свят светува, тъкмо той, Върховният владетел Кевин, заклет приятел на Земята, донесъл гибел на всичко за поколения наред. Ти също си бил там… Това не е добро предзнаменование.

Томас се обърна към нея още с първите й думи и забеляза, че тя не гледа нагоре към скалата. Погледът й беше обърнат навътре, все едно се чудеше дали би се провалила самата тя на мястото на Кевин. Атиаран се съвзе за миг и се изправи.

— Станалото станало. Ще изминем много левги в сянката на Стражницата. Време е да продължим. Не можем да си позволим протакане, защото накрая ще се окаже, че сме закъснели. Оттук нататък ще вървим по-леко. И ако така ще облекча малко пътя за теб, ще ти говоря за Земята.

Томас се наведе да вземе раницата и попита:

— Още ли ни следят?

— Не знам. Нито чух, нито видях някого, но сърцето ми подсказва, че нещо лошо помрачава стъпките ни днес.

Томас нагласи раницата и се изправи намръщено. И той виждаше сянка по пътя, но защото бучащият вятър му напомняше за размахани в далечината криле на лешояди. Намести ремъците на прежулените си рамене, прегърби се да уравновеси товара и тръгна с Атиаран към дъното на дефилето.

Макар и прав почти навсякъде, проломът беше равен само на ширина петнайсет стъпки по средата. Все пак Атиаран и Томас можеха да вървят редом край потока. Спираха край растящите нарядко храсти алианта, за да откъснат по няколко плодчета, през останалото време Атиаран се мъчеше да запълни поне отчасти огромните пролуки в знанията му.

— Трудно ми е да реша как да ти говоря за Земята — подхвана тя. — Всяко нещо е част от всичко останало. И всеки въпрос, на който имам отговор, поражда поне още три, чиито отговори не знам. Известно ми е само онова, което всеки научава бързо през първите си години в Средището на знанията. Ще ти кажа каквото мога…

— Берек Доблестното сърце имал син — Деймлон, Дружащия с Великаните, чийто син пък бил Лорик, Гасителя на злото. Тъкмо той сложил край на покварата на Демондимите, като им отнел силата. — Новата звучност в гласа й напомни на Томас за песента от предишната вечер. Атиаран не изреждаше сухи факти, а споделяше история, която беше съкровена и за самата нея, и за цялата Земя. — Кевин, когото наричаме Опустошителя по-скоро с жал, вместо да го заклеймяваме, пък бил син на Лорик и поел от неговата ръка Жезъла, за да стане на свой ред Върховен владетел. Цяло хилядолетие Кевин бил начело на Съвета и разпрострял до нечувани дотогава предели славата на Земята, в която се клели Владетелите, и затова се радвал на голяма почит.

— Още от началото бил разумен, не само могъщ и просветен. Щом забелязал първите признаци, че древната сянка не е изчезнала, той опитал да предвиди далечното бъдеще и прозренията породили у него потискащ страх. Затова събрал цялото знание в Седемте закрили…

— Скрил ги, за да не се изгубят знанията му, дори ако той и другите Древни владетели бъдат разгромени.

— Още дълги години Земята живяла в мир. Но през това време Сивия убиец приел образа на приятел. Незнайно как Кевин бил заслепен и той приел своя враг като Владетел. Ето как Владетелите и делата им били обречени на Земята.

— Когато простъпката на Кевин навлякла погибел и Опустошението било факт, Земята била налегната от бремето на злото за поколения напред. Щом започнала да се изцелява, нейният зов достигнал онези, които се криели в Пустошта и из Северните възвишения. Те се завърнали постепенно. Годините отминавали, хората се уверили, че нищо не застрашава техните домове и поселища. Някои тръгнали надлъж и шир по Земята в търсене на полузабравени предания. И когато най-сетне събрали смелост да навлязат във Великанските гори, добрали се до древната страна Морска шир и открили, че Великаните — скалните братя на хората, са оцелели след Ритуала на оскверняването.

— Не напразно много песни — и стари, и нови — славят верността на Великаните. Щом узнали, че хората са се завърнали на Земята, те обиколили всяко ново каменно и дървено поселище, разказвали историята за поражението на Кевин и потвърждавали отдавнашното Скално братство. Повели онези, които пожелали да тръгнат, за да завършат пътуването си във Весел камък, града-крепост, издигащ се от прастари времена там. Великаните го съградили от самото каменно тяло на планината за Върховния владетел Деймлон като знак за нерушимата връзка помежду им.

— Там Великаните поднесли своя дар на събралото се множество. Разкрили на хората Първата закрила — основата и началото в Знанията, наследени от Кевин. Тъкмо нея Кевин поверил на Великаните преди последната си битка. Хората приели Първата закрила като пречистване, отново се заклели да живеят в съгласие със Земята и да бъдат верни на нейната сила и красота.

— Дали още един обет — да живеят в мир и да търсят в себе си онази безметежност, с която да опазят Земята от разрушителни страсти като безумието на Кевин. Всички, които се събрали там, разбирали добре колко страховито е могъществото и как вкусът му замъглява ясния взор на мъдростта. Щом узнали за Първата закрила, у тях се породил страхът от ново Опустошение. Затова се зарекли да овладеят Знанието в стремежа си да излекуват Земята… и да овладеят себе си, за да не паднат до яростта и отчаянието, които превърнали Кевин в най-лошия враг на самия себе си.

— Всички хора в пределите на Земята научили за тези клетви и се зарекли да ги спазват. Онези, които били избрани във Весел камък за задачата, отнесли Първата закрила в Кураш Пленетор — Поразената скала. Там разрушенията от последната битка били най-тежки. Нарекли мястото Тротгард в знак на стремежа си към изцеление и там основали Средището на знанията, за да бъдат възвърнати мъдростта и силата на Древните владетели и за да се научат как да спазват Клетвата на мира.

Атиаран се смълча. Двамата крачеха в теснината, а тишината ставаше още по-отчетлива от ромоленето на потока и редките птичи гласове. Томас призна, че разказът му помогна да крачи по-уверено. Поне за малко се беше увлякъл и бе забравил за болката в ожулените рамене и подбитите пети. Пък и самото звучене на нейните думи сякаш му даваше сили, а историята беше като залог, че дори да се изтощи докрай заради Земята, няма да е напрягал напразно волята си.

По някое време той я подкани да продължи:

— Ще ми разкажеш ли повече за Средището на знанията?

Горчивата острота в гласа й го изненада.

— Нима ще ми напомняш, че тъкмо аз съм сред най-малко достойните да говоря за това? Ти ли, Томас Ковенант, Неверника и носителя на бяло злато, ти ли ще ме упрекваш?

Той я изгледа втрещено. Не можеше да вникне в годините на борба със самата себе си, отразени в големите й очи.

— Няма нужда и ти да ми напомняш кой съм… — промърмори Томас.

След малко Атиаран пак се загледа втренчено на север.

— Е, сега наистина ме упрекваш — промълви тя. — Твърде лесно се засягам, защото очаквам и целият свят да знае онова, което аз разбирам твърде добре. Гузна съм, затова трудно приемам, че другите са невинни. Моля те да ме извиниш — би трябвало да се държа с теб по-справедливо. — Преди той да отвори уста, тя продължи решително: — Ето как мога да ти опиша Средището на знанията. Разположено в Тротгард, в Долината на двете реки. То е общност, отдадена на ученето. Там отива всеки, който пожелае, за да се посвети на близостта със Земята и да проникне в Знанието на Древните владетели.

— А Знанието има своите дълбини, не сме го овладели докрай, колкото и години да се изнизват, колкото и усилия да влагаме. Най-мъчен е преводът, защото езикът на Древните владетели не е бил същият като нашия, а смисълът на една дума може да е достъпен в един текст и неразбираем в друг. След превода пък Знанието трябва да бъде тълкувано, после е ред на уменията то да бъде прилагано. Когато аз… — Атиаран се запъна за миг — … когато учех там, Пазителите на знанието казваха, че цялото Средище още не е проникнало много под повърхността на неизчерпаемото наследство на Кевин. А ние сме получили едва една седма част от цялото — Първата закрила от Седемте.

На Томас му се стори, че чува ехо от презрителните думи на Господаря Гад и това го подтикна да се вслуша още по-внимателно в разказа й.

— Най-лесно е било да преведем Бойното знание — уменията на битката и отбраната. Но за да прилагаш и него, е нужно голямо майсторство. Ето защо мнозина в средището обучават само онези, които ще тръгнат по пътя на меча и ще се присъединят към Ратниците в Твърдината. Но по наше време не е имало войни и когато аз бях в Средището, Ратниците се състояха едва от две хиляди мъже и жени.

— Тъй че за Средището най-важно е да разбере и да обучи други на езика и знанието за силата на Земята. Новодошлите учат първо историята на Земята, молитвите, песните и преданията. Накрая знаят всичко, което ни е известно за Древните владетели и тяхната борба срещу Сивия убиец. Така стават Пазители на знанието. Започват да учат други или пък се стараят да открият нови знания и мощ в Първата закрила. Трудът им не е лек — завещаното ни от Кевин им налага чистота и непоколебимост, проникновение и храброст. Някои — натърти Атиаран, явно решила да не се щади — нямат нужните достойнства. Аз се провалих, когато наученото вся смут в душата ми… когато Пазителите на знанието ми помогнаха да надникна за малко в злобата на Сивия убиец. Не понесох онова, което видях, измених на призванието си и се върнах в каменното поселище Митил да помагам на своя народ с малкото, което бях научила. А чак сега, след като съм забравила толкова много, дойде часът на моето изпитание… — Тя въздъхна тежко, като че за нея беше мъчително да се примири с участта си. — Но това не е важно. Хората в Средището, които вървят по пътя и на меча, и на Жезъла, които заслужат мястото си и сред Ратниците, и сред Пазителите, а не се отплеснат в самотна гонитба на свои стремежи като Необвързаните… тези хора със смели сърца получават званието „Владетел“ и се присъединяват към Съвета, който направлява изцелението и защитата на Земята. Избират един за Върховен владетел, както изисква Знанието:

— През годините, които прекарах в Средището, Върховен владетел беше Вариол, спътник на Тамаранта и син на Пентил. Но той беше на много години дори за Владетел, а те живеят по-дълго от останалите. В нашето поселище отдавна не сме имали вести от Весел камък или Средището. Не знам кой оглавява Съвета сега.

Без да се замисли, Томас отвърна:

— Протал, син на Дуилиън.

Атиаран ахна.

— Той ме познава… Като Пазител ме научи на първите молитви. Ще си спомни как се провалих и няма да приеме с доверие задачата, с която се нагърбих. — Тя поклати глава съкрушено, замисли се и добави: — Ти знаеше и това. Знаеш всичко! Защо се опитваш да ме посрамиш за оскъдността на знанията ми. Постъпваш немилостиво…

— Дяволите ме взели! — избухна Томас, вбесен от поредния упрек. — В тази щурава история и ти, и… още кой ли не все ме обвинявате, че вече съм научил всичко, което има да се знае. Пак ти казвам — и едно проклето нещичко няма как да знам за света ви, ако никой не ми го обясни. Не съм проклетият ви Берек!

Погледът на Атиаран преливаше от недоверие, може би плод на нейното отдавнашно, неумолимо съмнение в самата себе си. Това породи у него ответното желание да я убеди някак. Томас спря и изопна рамене въпреки тежестта на раницата.

— Ето го посланието на Господаря Гад, Презиращия: „Предай на Съвета и на Върховния владетел Протал, син на Дуилиън, че отсега са им отмерени най-много седем пъти по седем години на Земята. Преди да са отброени докрай дните в тях, аз ще властвам над живота и смъртта“.

Щом изрече думите, Томас се сепна — те сякаш връхлетяха теснината в гарваново ято. Усети как бузите му се сгорещиха от срама на прокажения, все едно беше омърсил с нещо и този ден. За малко се озова сред ненарушима тишина — птиците притихнаха, дори потокът замря. В горещото пладне цялата му кожа лепнеше от пот.

А Атиаран се бе облещила от ужас, преди да извика:

— Меленкурион абата! Не го казвай, докато не му дойде времето. Не мога да опазя нито теб, нито себе си от такива злини.

Безмълвието секна отведнъж, водата заромоля отново, над главите им се стрелна птица. Томас изтри челото си с трепереща ръка.

— Тогава престани да ме смяташ за някого, който не съм.

— И как да престана? — навъсено отвърна жената. — Затворен си за мен, Томас Ковенант. Не те виждам.

Той не разбра какъв смисъл вложи тя в последната дума.

— Защо пък да не ме виждаш? — сопна се кисело. — Пред очите ти съм.

— Затворен си за мен — повтори Атиаран. — Не знам здрав ли си, болен ли си…

Той премигна смутено, но се сети, че тя неволно му даде възможност да й каже за проказата, и реши да се възползва — ядът преодоля колебанията му. Гласът му изстърга:

— Болен съм, разбира се. Аз съм прокажен.

Жената изохка, сякаш беше признал престъпление.

— Тогава горко на Земята, защото ти притежаваш необузданата магия и можеш да съсипеш всички ни.

— Я стига! — Томас размаха левия си юмрук и каза още по-дрезгаво: — Това е само пръстен. Напомня ми за всичко, без което съм принуден да живея. У мен има толкова… необуздана магия, колкото и в този камък.

— Земята е източникът на цялата сила… — прошепна Атиаран.

Томас си наложи да не закрещи от досада. Разбираше, че тя открива в казаното от него значение, каквото той не бе влагал.

— Хайде да се върнем малко назад — промърмори Томас. — Искам да си изясним нещо. Казах, че съм болен. Какво означава това за теб? Нима дори нямате болести в този ваш свят?

За миг устните й помръднаха, все едно повтаряше беззвучно „болести“. Внезапно лицето й се смръзна от страх и очите й се вторачиха над лявото рамо на Томас.

Той се озърна да види какво я уплаши. Не откри нищо зад гърба си, но докато оглеждаше ръба на левия склон, чу проскърцване и в теснината се търкулнаха камъчета.

— Преследвачът! — извика Атиаран. — Бягай! Бягай!

Настойчивият глас го пришпори, той се извъртя на пети и хукна след нея колкото сили имаше.

Поне за малко забрави умората, тежестта на раницата и жегата. Тичаше тежко след Атиаран, сякаш вече чуваше преследвача да трополи над тях по ръба на склона. Скоро обаче му се струваше, че въздухът в дробовете му ще ги разкъса и започна да се олюлява. При първото препъване изнуреното му тяло едва не се просна възнак.

Атиаран му извика да продължи, но той отказа да помръдне и се обърна разтреперан с лице към онзи, който ги гонеше.

Някой профуча надолу към него. Томас се отдръпна, за да не бъде смазан, и вдигна припряно ръце, за да отблъсне замаха на нападателя. Секунда по-късно мъжът се претърколи на земята и стана, насочил заплашително острие.

Слънчевите лъчи очертаваха всичко твърде ярко пред погледа на Томас. Виждаше всяка неравност по склона и ръба, проточените като грозна усмивка сенки.

Тъмнокосият мъж пред него беше млад, но с могъщо тяло — нямаше съмнение, че е от каменното поселище, но беше по-висок от повечето му обитатели. Ножът също беше изработен от камък. По туниката на младежа се виеха извезаните символи на семейството му, наподобяващи мълнии. Кожата на лицето му се опъваше така от ярост и омраза, че сякаш черепът му щеше да се пръсне.

— Проклетник! — изръмжа той. — Насилник!

Пристъпяше напред, размахал ръката с ножа. Томас по неволя отстъпваше заднешком и нагази до глезените в студената вода на потока.

Атиаран се втурна към тях, но още беше далеч, за да опази Томас от ножа.

От порязаните му пръсти сълзеше кръв. Болезненото пулсиране на раните стигаше чак до върховете на пръстите.

— Триок! — отекна властният вик на Атиаран.

Ножът се стрелна още по-близо. Томас виждаше очертанията му като изрязани по собствените си зеници.

Болката туптеше в пръстите му.

Младежът се напрегна за смъртоносния удар и Атиаран изкрещя отново:

— Триок, полудя ли? И ти положи Клетвата на мира!

„Болка в пръстите ли?…“

Томас вдигна ръката си пред очите и я зяпна, но зрението му се замъгли от потрес. Не можеше да проумее какво се случва.

„Невъзможно… — шепнеше си в неописуемо изумление. — Невъзможно…“

Неговите пръсти с отнетата от проказата чувствителност изгаряха от болка.

Атиаран спря до тях и пусна раницата си на земята. Нейното присъствие като че натрапваше непоносима сдържаност на Триок — той гърчеше лице освирепял, без да помръдне напред, само изгъгна задавено:

— Убий тази бясна твар!

— Забранявам!

Гласът на Атиаран блъсна младежа като юмрук в гърдите — той залитна назад, отметна глава и изръмжа дрезгаво в безсилен гняв. От следващите й думи гърленият звук секна.

— Длъжни сме да бъдем верни на себе си. Ти си положил Клетвата. Нима искаш да обречеш Земята?

Триок потрепери. Ръката му се стрелна трескаво и ножът се заби до дръжката в пръстта. Той изду гърди и изсъска на Атиаран:

— Този е насилил Лина снощи!

Томас не разбираше нищо. Болката беше усещане — великолепие, което пръстите му бяха забравили. Нямаше обяснение освен… „Невъзможно. Невъзможно!“ Не обръщаше внимание на топлите червени струйки по китката си.

Лицето му се сгърчи, въздухът около него притъмня потискащо. Привиждаха му се размахани криле над теснината, посягащи към лицето му нокти. Той изпъшка:

— Невъзможно!…

Но вторачените един в друг Атиаран и Триок не го поглеждаха сякаш отбягваха зараза. Щом осъзна думите на младежа, жената се свлече на колене, закри лицето си с длани и накрая опря чело в земята. Раменете й се разтресоха беззвучно. Триок заговори горчиво въпреки мъката й:

— Намерих я да се крие сред хълмовете, когато слънцето огря равнината. Знаеш колко я обичам. Гледах я, когато се събрахме снощи, и не ми хареса, че е заслепена от този коварен чужденец. Сърцето ми се късаше да виждам как се увлича по човек, чиито цели и желания не можем да отгатнем. По-късно вечерта попитах съпруга ти Трел и чух от него, че щяла да спи при приятелка — Терас, дъщерята на Анория. Отидох да попитам Терас, но тя не знаеше нищо. Тогава у мен се промъкна страхът. За нас лъжите не са присъщи. Цяла нощ я търсих. И я намерих по изгрев с разкъсани дрехи и засъхнала по тялото й кръв. Опита се да избяга от мен, но студът, болката и страданието й бяха отнели силите. Скоро се отпусна в ръцете ми и разказа какво й е сторил този Бяс. Отведох я при Трел да се погрижи за нея, а аз тръгнах да търся чужденеца, решен да го убия. Щом ви зърнах, тръгнах след вас. Заблудих се, че и ти си намислила същото — водиш го надалече, за да го погубиш. Но ти си искала да го спасиш. Него, насилника на дъщеря ти Лина! Как е успял да те заслепи? Забраняваш, тъй ли? Ти, Атиаран, съпругата на Трел?! От прелестта на Лина на човек можеше да му прималее… а той се е погаврил бездушно с нея. Отговори ми — какво ни засягат Клетвите в този момент?

Неудържимото плющене на тъмни криле притискаше Томас, докато не се озова във водата. В ума му се прескачаха диво спомени за лепрозариума, лекарите казваха „Не можете да се надявате“… Блъсна го полицейска кола. Преди това отиде в града да плати сметката си за телефон… да я плати лично.

— Невъзможно… — промълви унесено от ужаса той.

Атиаран бавно вдигна глава и разпери ръце, все едно откриваше гърдите си за острие, което ще я прониже от небето. Чертите на лицето й се изостриха от мъка, очите й бяха тъмни кратери от скръб, взрени навътре към поруганата човешка същност.

— Трел, помогни ми… — изохка тя немощно, но гласът й намери сила и дори въздухът около нея затрептя болезнено. — Жалко! Жалко за младите на този свят! Защо е толкова трудно да нося бремето на омразата към злото? Лина, дъще… Разбирам как си постъпила. Доблест, достойна за възхвала и гордост! Прости ми, че няма да съм с теб в тези черни дни.

След малко погледът й се избистри. Тя се изправи неуверено и залитна, преди да натърти прегракнало:

— Дължим вярност. Забранявам ти да отмъстиш.

— Нима ще си тръгне безнаказано?! — възмути се Триок.

— Над Земята тегне опасност — отвърна Атиаран. — Нека Владетелите го накажат. — Гласът й звънна, сякаш беше вкусила кръв. — Те знаят как да се отнесат към чужденец, посегнал на невинни. — Но слабостта пак я обзе. — Не на мен се пада да реша. Триок, помни своята Клетва.

Тя притисна длани към раменете си, впи пръсти в извезаните по роклята листа в усилието си да потисне тъгата.

Триок се извъртя към Томас. Нещо се беше прекършило у младия мъж — може би дарбата да се радва.

— Вече знам кой си, Невернико! Пак ще се срещнем — излая заклеймяващо той.

После хукна обратно. Тичаше все по-бързо и по-бързо, набивайки яростно стъпала в коравото дъно на теснината. Скоро стигна до горния край на западната стена и се скри от очите им между хълмовете.

— Невъзможно — мърмореше Томас. — Не може да бъде. Нервите не се възстановяват.

Но пръстите го боляха като премазани с чук. Явно на Земята нервите се възстановяваха. В гърлото му напираше крясък срещу мрака и ужаса, но май беше загубил власт и над гласа си, и над себе си.

От безмерната далечина на погнусата или съжалението Атиаран изрече:

— Ти опустоши сърцето ми.

— Нервите не се възстановяват… — Гърлото на Томас се сви така, че се задави. Все така не можеше да извика. — Не се случва…

— Това освобождава ли те? — попита тя с тиха неприязън. — Това оправдава ли злодеянието ти?

— Злодеяние ли? — Той чу думата като пробождане през пляскащите криле. — Злодеяние?

От раните му течеше кръв, както би текла от нормален човек, но струйките изтъняваха. Томас се опомни с внезапен гърч и изстена окаяно:

— Боли ме!

Самият звук на този хленч го разтърси и отблъсна за малко тъмата. Болка! Немислимостта й прехвърли мост над пропастта. Болката беше за здравите, чиито нерви са още живи.

„Не може да бъде… Разбира се, че не може! Това доказваше, че всичко… всичко е сън.“

За миг му се доплака. Но той беше прокажен и твърде дълго се беше учил да запушва такива пробойни. Прокажените не бива да си позволяват тъга. Треперещ като от треска, той топна припряно пръстите си в потока.

— И какво е за мен твоята болка? — застигна го грубо гласът на Атиаран. — Черно дело извърши, Невернико — жестоко и безсърдечно! Ти ми причини болка, която нито кръвта, нито времето ще изчистят. А Лина!… О, как ще се моля Владетелите да те накажат!…

В бистрата хладна вода пръстите му скоро започнаха да мръзнат, от кокалчетата към китката му плъзна смъдене. От раните заструи червенина, но водата бързо спря кървенето. Докато Томас гледаше как потокът промива ръката му, терзанията и страхът се преобразиха в гняв.

— Защо да идвам с теб? Тук няма нищо истинско… Не ми пука за скъпоценната ти Земя! — изръмжа той.

— Кълна се в Седемте! — Властният тон на Атиаран дълбаеше думите като длето. — Ще отидеш във Весел камък, ако ще да те завлека насила там.

Той извади ръката си от потока и я огледа. Ножът на Триок го бе порязал с остротата на бръснач, нямаше разръфана плът, в която да се трупа мръсотия и да зарасне трудно. Но на средния и безименния пръст кожата бе разрязана до костта, от тях още капеше кръв. Томас се изправи и за пръв път след нападението се вторачи в Атиаран.

Тя стоеше на няколко крачки, свила юмруци пред сърцето си, сякаш туптенето му я измъчваше. Взираше се в него с ненавист, изражението й не оставяше съмнения за скритата у тази жена свирепа и непрощаваща мощ. Томас се убеди, че наистина е готова да го надвива на всяка крачка по пътя, ако я принуди. Тя го караше да се срамува, но и разпалваше гнева му. Изпъна ръка ядно към нея.

— Нуждая се от превръзка.

Отначало погледът й стана още по-пронизващ, май се канеше да му налети. Тя обаче се овладя и потисна гордостта си. Отиде при раницата си, отвори я и извади ивица бял плат, от която откъсна достатъчно дълго парче. Върна се при Томас, хвана внимателно ръката му и разгледа порязванията, кимна отривисто и уви меката тъкан плътно около пръстите му.

— Нямам целебна глина, нито мога да отделя време, за да търся. Тези рани не са страшни, ще зараснат добре. — Атиаран веднага се върна при раницата, метна я ловко на гърба си и каза: — Да вървим. Забавихме се.

Без да се обърне към Томас, тя пое нататък в теснината.

Той остана на мястото си още малко, вглъбен в болката, толкова режеща, сякаш ножът още беше в раните. Но сега знаеше отговора. Мракът се отдръпна още малко и Томас беше способен да гледа всичко наоколо, без да изпада в паника. И все пак още се боеше. Сънуваше, че нервите му са оздравели, а доскоро не беше осъзнал колко близо е бил до окончателното рухване. Захвърлен безпомощно незнайно къде, Томас се натъкна на огромно затруднение — губеше уменията си за оцеляване. За да се справи, се нуждаеше от цялата си дисциплина и непреклонност.

Хрумна му нещо. Наведе се и опита да издърпа с дясната си ръка ножа на Триок от пръстта. Заради липсващите пръсти не можеше да стиска силно и дланта му се плъзна по дръжката. Но когато разклати ножа напред-назад, успя да го извади. Оръжието бе направено от цяло, полирано парче камък. Дръжката беше увита с кожа за по-удобно хващане. Острието наистина можеше да се мери с бръснач. Томас плъзна ножа над лявата си ръка и видя косъмчетата да падат отрязани, сякаш острието беше намазано с масло.

Пъхна ножа под колана си, намести раницата по-високо на гърба си и тръгна след Атиаран.

Още преди следобедът да се изниже, Томас бе погълнат от затъпяващите, унасящи приливи и отливи на болката. Ремъците пречеха на кръвта да протича нормално в ръцете му и засилваха смъденето в порязаните пръсти. Мокрите чорапи протъркваха мехури на ходилата му и той усещаше остро невъзможното парене в пръстите на краката. От умора мускулите му станаха тромаво неподатливи като оловни буци. Но Атиаран крачеше пред него равномерно и безжалостно и той я следваше, все едно го теглеше надмощието на волята й. Заради изчерпаните сили не поглеждаше около себе си, загуби представа за времето, за движението, за всичко освен болката. Дори не разбра, че е заспал и се учуди някак равнодушно, когато го сепна ръка, раздрусала рамото му.

Откри, че лежи в здрача на дъното на теснината. Щом го събуди, Атиаран му подаде пълна паница. Томас изгълта замаяно горещия бульон и тя го накара да вземе манерката с пролетно вино. Томас изпи жадно и него.

От стомаха му течността сякаш разпери дълги, уталожващи болежките пръсти, погали и отпусна всеки от схванатите мускули, накрая толкова му олекна, че не можеше повече да седи. Нагласи раницата под главата си и се просна за още сън. Преди клепачите му да се спуснат, зърна Атиаран в сенките зад гърнето с грейвлинг, вторачена неотклонно на север.

Утрото на следващия ден беше ясно, хладно и свежо. Атиаран най-сетне успя да събуди Томас, докато мракът се оттегляше от небето. Той се напрегна неохотно да седне и разтърка лицето си — стори му се, че е изтръпнало през нощта. Не си спомни веднага, че нервите му отново са чувствителни, но накрая размърда пръсти и ги зяпна, сякаш ги виждаше за пръв път. Те бяха живи…

Отметна одеялото и стисна пръстите на краката си. Болката в протритата кожа го прободе тутакси. И тези пръсти се бяха съживили.

Коремът му се сви неприятно. С неволен стон Томас се зачуди: „Докога… докога ще продължава това?“. Не му се вярваше, че би могъл да издържи още дълго.

Сети се, че снощи нямаше одеяло. Значи Атиаран го беше завила.

Трепна и отбягна погледа й, като се завлече към потока да си измие лицето. Как тя намираше смелост да постъпва така? Томас плискаше със студена вода шията и бузите си, а страхът от нея се завръщаше с пълна сила.

Атиаран обаче не се държеше заплашително. Даде му храна, провери превръзката и събра вещите от малкия бивак, като че носеше товар, с чиято тежест свикваше. Само кръговете около очите й от безсънната нощ и упорито стиснатите устни издаваха с какво напрежение се владее.

Докато тя се приготвяше да тръгнат, Томас се зае старателно със своя ЗКТ, опъна ремъците на раменете си и я последва. Сковано изправеният й гръб беше като заповед, на която не можеше да се опълчи.

Преди края на деня вече познаваше всички оттенъци на чувствата, които този гръб можеше да изрази. В стойката на Атиаран нямаше отстъпки, нямаше и сянка на съмнение в правотата й, нито пък следа от състрадание. Макар че мускулите му се схващаха до неподвижността на кост, макар че от мъченията в раменете той се превиваше подобно на сакат гърбушко, макар че левга след левга разранените му ходила го принуждаваха да куцука, нейният гръб винаги му напомняше неумолимо да върви или да полудее. Друг избор не се допускаше. А той не можеше да й се противопостави. Атиаран вървеше отпред — фигура от кошмар. И Томас я следваше, сякаш тя държеше нишката на живота му.

Малко преди пладне излязоха от теснината и се озоваха на обрасъл с храсталак склон почти точно на север от мрачно щръкналия пръст на Стражницата на Кевин. На запад от тях се простираха Южните равнини. Потокът завиваше натам от теснината, може би някъде далеч се вливаше в Митил. Но Атиаран пак поведе Томас на север, ту намираха къси криволичещи пътеки, ту се промъкваха в подножията на хълмовете.

Отляво стърчаха високи папрати, на които слънчевите лъчи придаваха възморав оттенък. А отдясно възвишенията се издигаха невъзмутимо, билата им бяха стотици стъпки над пътеките, които Атиаран избираше в самите подножия. Тук папратите се смесваха с широки поляни от синкави треви. Пеперуди пърхаха над цветята по склоновете, имаше скупчени нагъсто дървета — дъбове и чинари, тук-там брястове и подобия на кленове. Атиаран ги наричаше гилден. Цветовете на дърветата и шубраците, на тръните и алиантата, на цветята и безкрайното лазурно небе бяха наситени с нетърпението на пролетта, на буйното възраждане на света.

Томас нямаше сили да забелязва това, сляп и глух от преумора, болка и недоумение. По волята на Атиаран се тътреше като в обред на покаяние.

Най-после денят свърши. Томас измина последната левга претръпнал и все пак този път не се унесе, както си вървеше. Щом Атиаран спря и пусна раницата си на земята, той се свлече като отсечено дърво. Но претоварените му мускули се свиваха, сякаш изпаднали в ужас, не успяваше да сдържи треперенето, без да ги напрегне още. Стана да се разтъпче против желанието си и помогна на Атиаран, като разстла одеялата, докато тя приготвяше вечерята. Слънцето се спускаше към равнината и я прошарваше с лилави сенки. Звездите се показаха, Томас легна по гръб и се загледа в тях, като се опитваше да намери спокойствие с помощта на пролетното вино.

Накрая потъна в сън, но и унесът му беше тревожен. Мъкнеше се час подир час през пустиня, а присмехулен глас го увещаваше да се порадва на свежата трева наоколо. Видението се повтаряше маниакално, накрая усети как се изпотява от гняв. А когато зората го събуди, я посрещна като оскърбление към разсъдъка му.

Установи, че ходилата му загрубяват полека, раните от ножа пък бяха почти зараснали. Смъденето и болежките отслабваха, но нервите му си оставаха все така живи. Усещаше бримките на чорапите с пръстите на краката и хладния ветрец с пръстите на ръцете. Не можеше да се отърве от тези усещания и започваше да се вбесява. Те бяха знак за здраве, за жизненост — цялост, без която се беше приучвал да живее безкрайни месеци. Сега го тласкаха към потискащо умозрително усилие, като привидно отричаха болестта му.

Но това беше немислимо. „Или едното, или другото! — изсъска си свирепо. — Но не и двете едновременно. Или съм прокажен, или не съм. Или Джоан се разведе с мен, или никога не е съществувала. Няма средно положение.“

С усилие, от което зъбите му изскърцаха, той натърти наум: „Аз съм прокажен. И сега сънувам. Ето ги фактите“.

Не би понесъл другото обяснение. Ако приеме, че сънува, все още има шанс да спаси разсъдъка си, да оцелее, да се съхрани. Но ако Земята е истинска… значи дългото терзание на проказата е бълнуване, а той вече е безнадеждно луд.

Предпочиташе да повярва в каквото и да е, само не и в това. По-добре да се бори за здравия разум, който поне може да разпознае, вместо да се примири със „здраве“, подиграващо се с всякакво разумно обяснение.

Предъвкваше тези мисли като жилави хрущяли левга след левга, докато тътреше крака след Атиаран, но всеки довод го връщаше към единствената загадка, която имаше сили да понесе — загадката на проказата. Само нея приемаше като факт. И този факт предопределяше отговора на всеки въпрос в какво да вярва.

Все пак имаше някаква полза от двоуменето — присъстваше толкова натрапчиво в ума му, че издигаше стена пред онези страхове и постъпки, които възприемаше като заплаха. И спомените за насилие и кръв не изплуваха отново. А щом камшикът на срама не раздухваше гнева, Томас успяваше да го потисне някак, без да се бунтува срещу суровото водачество на Атиаран.

През третия ден нейната неуморно изправена фигура пак налагаше безмилостно принудата си. Нагоре и надолу по склонове, през полянки, около гъсталаци, без да се отклоняват от западните покрайнини на възвишенията, тя го заставяше да продължи, колкото и да бушуваше непонятността в главата му и да се противеше тялото му. Но в ранния следобед Атиаран спря внезапно и се огледа, сякаш беше дочула далечен вик от уплаха. Неочакваното й безпокойство стресна Томас, но преди да я попита какво става, тя закрачи навъсено.

Малко по-късно сцената се повтори и този път Томас забеляза, че Атиаран души въздуха, все едно е донесъл трудно доловим дъх на зло. И той вдиша дълбоко, но не усети нищо.

— Какво има? Пак ли ни преследват?

Тя не го погледна.

— Ех, да беше и Трел тук… — промълви разсеяно. — Може би той щеше да знае от какво е този смут на Земята.

Не пожела да обясни думите си и пак забърза на север.

Вечерта Атиаран спря по-рано от обичайното. Късно следобед Томас забеляза, че тя се оглежда в търсене на някакъв знак в тревата и по дърветата. Не пожела да му обясни и за него нямаше друг избор освен да я наблюдава и следва. В един миг тя ненадейно свърна надясно към плитка долчинка между два хълма. Наложи се да заобикалят заради скупчените бодливи храсти в средата. След още двеста-триста крачки стигнаха до ширнала се гъста горичка по склона на северния хълм. Атиаран тръгна по края й и неочаквано се шмугна между дърветата.

Томас се питаше какво става и се насочи към същото място. Чак когато спря там, откри възтясна пътека. Той успя да се провре с хълбока напред, но само след двайсетина стъпки стигна до странно оградено място насред горичката.

Пространството беше осветено от лъчите, които се процеждаха през зелените стени от израсли една до друга фиданки, образуващи подобие на правоъгълник. Плетеницата от клони и листа покриваше плътно кухината. Имаше място за трима, дори четирима да се настанят удобно. Затревени издатини покрай всяка стена предлагаха удобно ложе. В единия ъгъл имаше по-широк кух дънер с издялани вътре лавици, на които бяха подредени гърнета и съдове от камък и от дърво. Личеше, че някой се е постарал да направи това кътче приветливо и уютно.

Томас още се озърташе, а Атиаран остави раницата си на една издатина и му каза сопнато:

— Това е един от Подслоните. — Изражението му сигурно преливаше от напиращи въпроси, защото тя въздъхна и добави: — Място, където странници могат да намерят храна, вода и легло.

Тя отиде да огледа лавиците и Томас по неволя трябваше да почака с въпросите си до момент, когато е по-разговорлива. Но докато Атиаран попълваше запасите в раницата и приготвяше вечеря, той си каза, че тя едва ли някога ще се настрои разговорчиво. Томас пък нямаше желание да се примири с невежеството си. Когато се заситиха и Атиаран легна, той се насили да подхване по-кротко:

— Разкажи ми още нещо за това място. Може би ще дойде време, когато ще е нужно да знам.

Обърнала гръб, тя мълча дълго в сгъстяващия се мрак. Може би надвиваше себе си, ала накрая въздъхна:

— Питай.

Бавенето пак върна сприхавостта в гласа му.

— Много ли са тези места?

— Много са, има ги навсякъде по Земята.

— Защо? И кой ги прави?

— Създадени са по волята на Владетелите. Весел камък е само един, а хората живеят къде ли не… Затова Владетелите се замислили как да облекчат пътниците, за да отиват хората по-лесно и във Весел камък, и от едно поселище в друго.

— Добре де, а кой се грижи за Подслоните? Храната е оставена скоро.

Атиаран въздъхна отново, като че разговорът с него й дотягаше до смърт. Томас вече виждаше само тъмния й силует, докато тя обясняваше уморено:

— Сред потомството на Демондимите, преживяло Опустошението, някои си спомняли с благодарност за Лорик, Гасителя на злото. Те се опълчили срещу Злотворните и помолили Владетелите да им отредят задължение, с което да изкупват прегрешенията на своите сънародници. Тези същества — уейнхимите, се грижат за Подслоните. Помагат на дърветата да израснат както е необходимо, оставят храна и вода. Но връзката между хора и уейнхими е твърде крехка, няма да видиш никого от тях. Служат по собствени подбуди, а не защото ни обичат. Вършат прости добрини, за да изкупят злото на по-могъщите сред себеподобните си.

В подслона сред горичката тъмата беше непрогледна. Колкото и да му се спеше, Томас зададе още един въпрос:

— Как намери мястото? Има ли карта за тях?

— Няма карта. Подслонът е благо за странника, където и да го намери — знак, че Земята е здрава и гостоприемна. Можеш да ги откриеш там, където са от полза. Уейнхимите бележат местността около тях.

Стори му се, че долавя признателност в гласа й, която не се съчетаваше с нежеланието да говори. Това му напомни и за бремето на противоречието, с което Атиаран се беше нагърбила — убеждението й, че е твърде слаба да се отзове на нуждите на Земята, стремежът й и да го накаже, и да опази живота му. Но скоро забрави за тези мисли, унесен във видения за Подслоните. Заспа лесно с уханието на свежа зеленина около себе си.

През нощта времето се промени. Утрото беше навъсено под надвиснали облаци и брулещи повеи от север. Томас го посрещна също начумерен. Събуди се, преди Атиаран да го повика. Макар да спа добре в безопасността на Подслона, се почувства уморен, все едно цяла нощ се беше надвиквал със себе си.

Атиаран се зае да приготви закуска, а той извади ножа на Триок, огледа лавиците и намери паница за вода и малко огледало. Не видя сапун. Явно и уейнхимите разчитаха странниците да използват същия ситен пясък, какъвто имаше в дома на Атиаран. Примири се с бръсненето без пяна. Усещаше непохватно дръжката на ножа в дясната си ръка и не можеше да се отърве от ярката представа как си прерязва неволно гърлото.

За да събере смелост, се вторачи в отражението си. С тази рошава коса и набола брада приличаше на изпосталял пророк. Тънките стиснати устни напомняха за рязко очертаната уста на някой оракул, имаше гурели в хлътналите му очи. За да е пълен образът, липсваше само още малко трескав блясък в очите. Томас доближи острието до бузата си и промърмори:

— Всичко с времето си…

За негова изненада ножът се плъзгаше плавно по кожата и успя да подкъси бакенбардите си, без да ги чегърта по няколко пъти. След минути си каза, че е обръснат прилично, поне в сравнение с доскорошния си вид, и то без да си навреди. Поклони се присмехулно на отражението си, прибра ножа в раницата и седна да си изяде закуската.

Когато бяха готови да напуснат Подслона, Атиаран го подкани с жест да излезе пръв. Томас направи няколко крачки в горичката, но спря да види защо се бави тя. Жената погледна сплетените листа на тавана и изрече тихо:

— Благодарни сме за Подслона. Този дар беше чест за нас, а приемането му — чест за дарителя. Тръгваме си с мир.

Щом излязоха в долината, зърнаха тъмните облаци, трупащи се над тях от север. Атиаран се вторачи неспокойно в небето и вдиша рязко. Изглеждаше, че наближаващият дъжд е лоша новина за нея. Затова и Томас откри нещо зловещо в кълбящите се облаци и когато жената закрачи припряно на север, той побърза да я настигне.

— Какво има?

— Зло подир зло — отсече тя. — Не го ли надушваш? Земята е в смут.

— Но какво не е наред?

— Не знам — смънка Атиаран толкова тихо, че едва се чуваше. — Сянка тегне във въздуха. А този дъжд… Жалко за Земята!

— Че какво му е лошото на дъжда? Тук не вали ли напролет?

— Не и от север — подхвърли тя през рамо. — Пролетните дъждове на Земята идват от югозапад. Но този дъжд ни връхлита неправомерно от Грейвин Трендор. Онази пещерна твар, сдобила се подло с Жезъла, опитва силите си… Долавям това. Закъсняваме.

Тя преви рамене, за да продължи срещу вятъра и Томас се помъкна след нея. Когато първите капки намокриха челото му, той попита:

— Този Жезъл наистина ли може да властва над времето?

— Древните владетели не са си служили с него… защото не са искали да тормозят напразно Земята. Но как да знаем какво може да се постигне с такава мощ?

Бурята ги връхлетя с цялата си свирепост. Вятърът подмяташе дъжда на юг, сякаш небето налагаше с бичове и тях, и всяко друго беззащитно същество, останало на открито. Скоро хълмовете подгизнаха под яростта на стихията. Вятърът раздърпваше клонаците, скубеше тревата. Заличи деня и похлупи Земята с неестествена тъма. Атиаран и Томас се измокриха до кости за броени секунди, вече дишаха трудно в този порой. Продължаваха в същата посока само защото упорстваха срещу изпречилия се мрак, но не виждаха нищо дори под краката си. Препъваха се надолу по неравни склонове, нагазваха безпомощно до коленете в придошли ручеи, провираха се слепешком през шубраци. Напъваха се да крачат срещу вятъра, все едно бяха пренесени в пустота, фучаща безмилостно отникъде към нищото. Но Атиаран не се отказваше, изопнала гръб с нехайна решимост, а Томас се боеше да не я изгуби от поглед и пъплеше плътно подире й.

Само че се изтощаваше бързо. Чак гърдите го заболяха от усилието да я догонва. Сграбчи я за рамото и кресна до самото й ухо:

— Спри! Трябва да спрем!

— Не! — изтъня във вой гласът й. — Закъсняваме! Не бих посмяла!

Думите й едва стигаха до него в рева на бурята. Тя понечи да се дръпне, но Томас стисна още по-силно плата на дрехата.

— Нямаме друг избор! Иначе ще се погубим!

Дъждът се стоварваше безпощадно и Томас трудно се задържаше на крака. С една ръка придърпа обляното й в струйки лице към себе си.

— Нуждаем се от подслон! Трябва да спрем!

Видяно през водната завеса, лицето й беше като на удавник, но тя изкрещя:

— За нищо на света! Няма време!

Тласна го ловко с тялото си, завъртя го и го събори на земята. Преди Томас да се опомни, Атиаран се вкопчи в дясната му ръка и го повлече по тревата и калта срещу напора на бурята. Дърпаше толкова неистово, че измина с товара си няколко крачки, преди той да се надигне и да се изправи на крака.

Пръстите й се плъзнаха по китката му и тя залитна назад.

— Кълна се в ада, ще спрем! — кресна Томас.

Скочи след Атиаран, но тя се изплъзна и се втурна отривисто напред в зеещата паст на стихията.

Томас я догони със сетни сили. В тези протяжни мигове само се хлъзгаше и плетеше крака в шибащия дъжд, обладан от яростния стремеж да докопа този недостижим гръб. Но някакъв вътрешен източник даваше на Атиаран сила, на каквато той не можеше да се надява. Започна да изостава. Пороят му пречеше, сякаш се опитваше да бяга в подножието на стоварваща се върху брега вълна.

Поредното подхлъзване го стовари по лице на калния склон. Когато вдигна глава и се помъчи да погледне през мръсните капки по клепачите си, Атиаран беше изчезнала в тъмата, може би пришпорена от ужаса, че би могъл да я докопа отново.

Томас се надигна, колкото и да беше трудно, и изрева към беснеещите облаци:

— По дяволите, не можете да ми причинявате това!

Съвсем неочаквано, тъкмо когато гневът му излизаше от контрол, гигантски бял проблясък избухна недалеч от него. Стори му се, че мълния го е улучила в лявата ръка.

Ударът го отхвърли нагоре по хълма. Незнайно колко дълго лежа зашеметен, като успяваше да възприеме само мощта на трясъка и пламтящата болка в ръката. Брачната халка на пръста го караше да си мисли, че се е нажежила. Но щом се опомни, колкото да погледне, не видя никакви следи от изгаряне по пръстите си, а и болката отслабна, още докато се чудеше за причината.

Поклати глава и се подпря да седне. Наоколо нямаше следи от мълнията. Замаяно долавяше, че нещо се е променило, но беше объркан и не го налучкваше.

Надигна се мъчително и почти веднага откри Атиаран просната на склона двайсетина крачки по-нататък. Още не можеше да се опомни, но се промъкна предпазливо към нея, като внимаваше да не загуби равновесие. Тя лежеше по гръб и не личеше да е пострадала. Впи поглед в него, когато я доближи. Щом Томас спря пред нея, тя попита слисано:

— Какво направи?

Гласът й накара Томас да се съсредоточи и той промърмори, без да заеква:

— Аз ли? Ами… нищо.

Атиаран се изправи бавно и се взря в него сериозно и настойчиво.

— Някой ни се притече на помощ. Погледни, бурята отшумява. И вятърът е друг — сега духа както очаквах. Грейвин Трендор вече не ни застрашава. Възхвалявай Земята, Невернико, ако ти не си го направил.

— Не съм, разбира се — изсумтя Томас. — Не съм повелител на времето.

Не говореше грубо. Още бе смутен, че не разбра сам за оттеглянето на бурята.

Атиаран казваше самата истина. Вятърът се беше обърнал и бе станал по-умерен. Вече нямаше порой, а обикновен, равномерен пролетен дъжд.

Томас пак тръсна глава. Неспособността му да проумее случилото се го озадачаваше. Атиаран го подкани кротко:

— Ще тръгваме ли?

Този път долови неволна почит. Тя явно вярваше, че е повлиял някак на бурята.

— Ами да… — смънка той и тръгна след нея.

До края на този ден вървяха под чистия дъждец. Умът на Томас си оставаше все така вцепенен, единствените усещания, които стигаха до него, бяха влагата и студът. Времето се точеше в неспирното вървене и зъзнене. До вечерта обаче се беше възстановил достатъчно, за да се зарадва, че Атиаран е намерила друг Подслон. Докато дрехите му съхнеха близо до гърнето с грейвлинг, той провери внимателно дали няма някакви наранявания по тялото си. Още бе стъписан от онова, което го сполетя. Не можеше да се отърве от подозрението, че незнайната сила, която възпря бурята, беше променила и него.

Следващото утро настъпи ясно и хубаво и той и Атиаран тръгнаха от Подслона още с пролетната зора. След вчерашните премеждия Томас попиваше с всяко сетиво ободряващата чистота на въздуха, искрящата роса по тревата, лъскавата зеленина на храстите и наситения цвят на скъпоценните плодове. Земята проникваше в душата му така, че той за пръв път забеляза истински красотата й. И откриваше, че има остър усет за нейната жизненост. Струваше му се, че дори вижда как пролетта съзрява в дърветата, тревата и цветята и чува радостната възбуда на чуруликащите птици, надушва свежестта в напъпилите цветове и чистотата на въздуха.

Но Атиаран спря внезапно и се огледа. Лицето й застина в угрижена гримаса на отвращение, докато се опитваше да улови миризмите във ветреца. Въртеше глава, като че се мъчеше да открие източник на опасност.

Томас последва примера й и го прониза тръпката на разпознаването — той също беше убеден, че във въздуха има нещо нередно. Не го намираше в близката околност, в уханието на тревите, чимовете и цветята, но то се спотайваше под тези миризми и не му беше мястото тук. Разбра по инстинкт, че това е болестотворната смрад на нарочно сторено зло.

Миг по-късно слабият вятър задуха отдругаде и вонята изчезна, присъствието й обаче беше изострило чувствителността му за буйната жизненост на всичко наоколо. Прозря какво се беше променило у него… или за него. Във възприятията му за света се бе прибавило цяло ново смайващо измерение. Взираше се в тревата, вдишваше свежестта й — и виждаше нейната пищност, напиращия живот, прелял от сила. Тутакси насочи погледа си към близкия храст алианта и у него се загнезди впечатление за мощ и здраве, което го стъписа.

Мислите му се завъртяха объркано, но изведнъж се избистриха в представата за здраве. Да, виждаше здраве, вдишваше естествена жизненост, чуваше истинското изобилие на пролетта сякаш самият дух на Земята му се явяваше в плът и кръв и можеше да го докосне. Все едно прекрачи ненадейно в съвсем друга вселена. Дори Атиаран, която наблюдаваше озадачена унеса му, несъмнено преливаше от здраве, колкото и да се бяха вплели в живота й безпокойството, умората, болката и непреклонността.

„По дяволите… Дали и моята проказа е толкова очевидна за нея? Но ако е така, защо не разбира?…“ Той се извърна, замислен как да подложи на изпитание и своята зоркост, и нейната. След малко зърна един гилден върху хълм. В дървото имаше нещо, неприсъщо за него. Наглед беше обикновено и здраво, но лъхаше на гнило отвътре и изненадваща печал бодна Томас. Посочи дървото и попита Атиаран какво вижда.

— Не съм надарена с лилианрил — сериозно отвърна тя, — но и за мен е ясно, че този гилден умира. Някаква болест е поразила сърцевината му. Не си ли виждал това преди?

Томас поклати глава.

— Но как живее светът, откъдето идваш?

Тя явно беше поразена, че може да съществува място, където тъкмо здравето е невидимо.

Той сви рамене вместо отговор. Щеше му се да я предизвика, да научи какво тя вижда в него. Но веднага си спомни как му каза: „Ти си затворен за мен“. Чак сега разбра думите й и му олекна. Болестта си оставаше само негова недостъпна тайна. Посочи й с ръка, че иска да продължат на север и когато тя закрачи, той я последва с желание. Задълго се улиса в изобилието от неопорочена жизненост наоколо.

Постепенно, докато следобедът клонеше към сумрак и започна да се свечерява, той се учеше да различава здравето в цветовете и формите, които очите му намираха. Още два пъти ноздрите му се разшириха тревожно от миризмата на тление, но тя не се усещаше близо до поточето, където двамата с Атиаран се разположиха за нощувка. Надяваше се, че това ще му помогне да спи спокойно.

Само че розовите видения за блаженство и красота се превърнаха незнайно как в кошмар — духове обругаваха телата си, за да покажат колко са грозни, прогнили и презрени. Събуди се охотно и се зарадва дори на риска от бръсненето без огледало.

На шестия ден вонята, която нямаше място тук, ставаше все по-натрапчива, докато Атиаран и Томас вървяха на север покрай възвишенията. Мимолетен пролетен дъждец намокри дрехите им, но не прочисти въздуха от неприятната миризма. Томас настръхваше, безпокойството му се изостри дотолкова, че заприлича на студен меч, надвиснал над сърцето му.

Все още не успяваше да открие на какво се дължи тази смрад. Процеждаше се плашещо изпод смесените ухания на трева, папрати и алианта, иззад красотата на разцъфналите хълмове като повей от разлагащ се труп.

Накрая не се стърпя и наруши мълчанието. Догони Атиаран и попита:

— Надушваш ли го?

Без да го погледне, тя отвърна тежко:

— Да, Невернико, надушвам го. Твърде ясно.

— И какво означава?

— Означава, че ще се натъкнем на опасност. Какво друго очакваш?

„По дяволите!“ Томас се опита да зададе въпроса иначе.

— Но каква е причината?

— Как да знам? — отговори тя с въпрос на свой ред. — Не съм пророчица.

Той сдържа напиращите хапливи думи и се овладя, макар и трудно.

— Все пак на какво мирише?

— На убийство — рязко изрече Атиаран и ускори крачка, за да го изпревари.

А гърбът й сякаш казваше: „Не искай от мен да забравя“. Томас продължи намусено зад нея. Студената тревога се прокрадваше все по-близо до сърцето му.

Цял следобед гнетящата представа за злина се засилваше с всяка измината крачка. Очите му шареха неспокойно нагоре-надолу по склоновете, все едно очакваше в следващия миг да открие източника на миризмата. Вече го наболяваше и челото от усиленото вдишване, за да следва непрестанно тази воня. Но не забелязваше нищо освен криволичещата пътека, която Атиаран избираше през падини, долове и издатини на хълмовете. Нямаше нищо освен здрави дървета, шубраци, цветя и яркозелена трева — същински пъстър герб на пролетта. А предчувствието за опасност натежаваше и се изостряше. Томас не се съмняваше, че каквото и да се е случило, то е плашещо.

Изведнъж гърбът на жената пред него се напрегна още повече и Томас също настръхна миг-два преди изсъсканата заповед да го спре. Тъкмо бяха заобиколили поредното възвишение и можеха да надзърнат в плитката падина зад него. Атиаран застина за малко, вторачена надолу. После се втурна по склона.

Томас хукна подире й, без да се бави. С три разкрача стигна до мястото, откъдето тя бе гледала. Насред долчинката се издигаше горичка като островче. Не откриваше нищо плашещо, но обонянието го обори, докато Атиаран тичаше стремглаво към дърветата. Той също се втурна натам.

Тя се закова на място до източната страна на горичката. Трепереше като трескава и се озърташе с ужас и омраза, като че не й стигаше смелост да навлезе между стволовете. Накрая възкликна поразена:

— Уейнхим?! Меленкурион! Кълна се в Седемте, това е страшна злина!

Томас застана до нея. В погледа й напираше безмълвен вопъл и тя затискаше уста с дланите си. Раменете й се тресяха.

Щом се обърна към горичката, той зърна тясната пътечка. Без колебание се шмугна навътре. С пет крачки се озова на полянката по средата — Подслон като всеки друг, който беше видял. Същите стени от дървета и покрив от сплетени клони, същите легла и лавици.

Зелените стени обаче бяха опръскани с кръв, а между тях лежеше някой.

Томас се облещи — фигурата не беше на човек.

Очертанията й можеха да подлъжат в първия миг, но тялото беше прекалено източено, а крайниците — къси. Ръцете и краката бяха равни по дължина, тези същества сигурно можеха и да стоят изправени, и да тичат, подпирайки се на длани и стъпала. Но лицето беше съвсем непознато за Томас. Дълга гъвкава шия свързваше лишената от косми глава с тялото. Островърхи уши стърчаха високо от двете страни на главата. Тънката уста изглеждаше като прорез в плътта. Очи нямаше. Две зейнали ноздри, обкръжени от дебела месеста мембрана, заемаха средата на лицето. По главата не се виждаше нищо друго.

От гърдите на съществото стърчеше дълъг железен прът, приковал го към земята.

В това горско убежище лъхаше на насилие толкова тежко, че Томас се задъха. Той беше прокажен и дори мъртвите можеха да се окажат опасни за него. Застави се обаче да не помръдне, докато се опитваше да разгадае видяното. Щом зърна съществото, първо му хрумна, че Земята се е отървала от нещо отвратително. Но докато стискаше зъби и ровеше в душата си, очите и носът му поправиха грешката. Злината беше в убийството, криеше се в желязото, а не в трупа. Плътта имаше цвят на поругано здраве, тя бе изглеждала съвсем естествено, като неразделна част от живота на Земята.

Томас се задави от вонята на злодеянието, завъртя се и избяга навън.

Щом изскочи на светло, видя Атиаран, която вече вървеше на север и скоро щеше да се измъкне от малката падина. Този път се втурна да я догони, без да чувства принуда. Чак костите му смъдяха от желанието да отиде колкото се може по-далече от осквернения Подслон. Забърза към Атиаран, все едно челюсти с остри зъби щракаха по петите му.

До края на деня му олекваше все повече, че още левги остават зад гърба му. Неестествената миризма губеше остротата си, но не изчезваше напълно. Когато умората и мракът накараха Атиаран и Томас да спрат за отдих, той не се съмняваше, че и нататък не го чака нищо добро — убиецът от Подслона мърсеше с присъствието си пътя им на север. Изглежда и Атиаран долавяше същото, защото го попита умее ли да борави с ножа, който носеше.

Сънят не го спохождаше и той се престраши да подхвърли:

— Не трябваше ли… да го погребем?

Тя отвърна тихо от сенките зад гърнето с грейвлинг:

— Нямаше да ни бъдат благодарни за намесата. Те сами ще се погрижат за сънародника си. Боя се обаче, че може да скъсат връзката си с Владетелите… заради това нещастие.

Томас не можа да си обясни защо думите й бяха като мразовит повей. Половината нощ лежа оцъклен под бездушния присмех на звездите.

През следващия ден припасите им се оказаха оскъдни. Атиаран беше очаквала да си набави необходимото от Подслона. Сега нямаха пролетно вино, а хлябът не беше много. Нямаше да гладуват, защото по пътя си намираха предостатъчно от скъпоценните плодове. Все пак потеглиха, без да хапнат нещо топло след студената нощ. И нямаха друг избор освен да вървят в посоката, която явно беше избрал и убиецът. Томас осъзна, че забива ядно пети в земята, сякаш се досещаше, че уейнхимът е погубен заради него. За пръв път от няколко дни си позволи да мисли за Лигоча и за Господаря Гад. Знаеше, че всеки от двамата не би се спрял пред убийство. А и Презиращия сигурно би открил лесно къде е Томас…

Денят обаче се изниза без премеждия. Смътните опасения не се засилваха, а алианта имаше в изобилие. С изминатото разстояние и гневът на Томас се притъпяваше. Отпускаше се в съзерцание на пращящото здраве наоколо и оглеждаше с несекваща почуда величавите дъбове и достолепните брястове, уютно разпрострените клони на поредния гилден, изяществото на мимозите, гъвкавите млади храсти… и безметежните прастари очертания на хълмовете, легнали като унесени в сън глави върху ширналите се западни равнини. Така наново се вглъбяваше в устрема и покоя, в плъзналите нагоре сокове и в неподвижните скали. Натрапчивата следа на смъртта бледнееше пред буйството на живота по хълмовете, но си оставаше гнусна като жестокост, извършена спрямо дете.

През следващото утро Атиаран промени посоката — отклони се малко на изток и двамата занавлизаха все по-навътре между възвишенията. Криволичеха по долините, но продължаваха да напредват на север. И когато слънцето се спусна толкова ниско, че обгърна в сенки източните склонове, пътниците зърнаха дървеното поселище.

От него ги делеше широка поляна и Томас можа да разгледа добре отдалеч това горско средище на хората. Огромният ствол се извисяваше около четиристотин стъпки, а диаметърът му в основата беше поне трийсет. Стволът беше гол на височина до петдесетина стъпки, но по-нагоре дебели клони се простираха водоравно и толкова нагъсто, че повечето жилища не се виждаха заради листата. Томас обаче различаваше няколко стълби между клоните и около ствола. Само не виждаше никого от обитателите.

— Ето го и дървеното поселище — промълви Атиаран, — дом на хора, посветени в лилианрил, както каменното поселище е дом на онези, които владеят радхамерл. Дойдох тук веднъж на връщане от Средището на знанията. Обитателите му са приятни хора, но не разбирам тяхната вещина във всичко, свързано с гората. Те ще ни подслонят и нахранят, а може и да помогнат. Отдавна е казано: „Търси истината в радхамерл, а съвет — в лилианрил“. А аз отчаяно се нуждая от съвет. Да отидем при тях.

Тя поведе Томас през поляната към подножието на великанското дърво. Обиколиха на северозапад и видяха голяма естествена хралупа, не особено дълбока, но побираща стръмна спираловидна стълба. Над най-ниския дебел клон зееше друг отвор, от който започваха прави стълби нагоре.

Старият страх от височини трепна у Томас, макар че почти го беше забравил след изпитанието по стъпалата от Стражницата на Кевин. Не му се искаше да катери и тези стълби.

Но май засега не се налагаше. Хралупата беше преградена със здрава дървена порта, а никой не се мяркаше да им отвори. Всъщност цялото дървено поселище беше прекалено тихо и тъмно. Въпреки сгъстяващия се здрач не припламваха светлинки и ничий глас не нарушаваше тишината.

Томас се озърна за Атиаран — и тя недоумяваше. Отпусна длани на яката напречна греда на портата и поклати глава:

— Това не е добре, Томас Ковенант. Предишния път заварих деца на поляната, възрастни щъкаха нагоре-надолу по стълбите, а нямаше и порта. Нещо не е наред. Само че не долавям опасно зло, не повече от всяко друго място по пътя ни дотук.

Тя се отдръпна, отметна глава назад и извика:

— Привет на всички в дървеното поселище! Ние сме странници, поели на път! Пътят ни е дълъг… а бъдещето — неясно! Какво ви е сполетяло? — Не чу отговор и продължи сърдито: — Вече съм идвала тук! В онези дни се говореше, че гостоприемството в дървените поселища няма равно на себе си! Така ли показвате дружбата си с останалите жители на Земята?

Изведнъж чуха зад гърбовете си меко тупване на крака, стъпили на тревата. Обърнаха се рязко — седем-осем мъже ги бяха обкръжили и всеки държеше лъскав дървен нож. Атиаран и Томас отстъпиха неволно. Обръчът се сви към тях и един от мъжете каза:

— Смисълът на дружбата се мени с времето. Видяхме тъма и дочухме мрачни вести. Искаме първо да знаем що за странници са дошли.

В другата ръка на мъжа пламна факла и в играещата светлина Томас за пръв път видя обитателите на дървеното поселище. Всички бяха високи, стройни и жилави, със светли коси и очи. Носеха наметала с цветовете на гората наоколо, а платът като че лепнеше по телата им, за да не се закача в шубраците и клонките. Острите дървени ножове в десниците им проблясваха мътно.

Томас не знаеше какво да прави, Атиаран обаче изрече със сурова гордост:

— Щом е тъй, ще научите. Аз съм Атиаран, спътница на Трел от каменното поселище Митил. С мен е Томас Ковенант Неверника, който носи послание за Владетелите. Дойдохме като приятели в нужда, за да потърсим безопасност и помощ. Не си представях, че имате обичай да пленявате странниците.

Мъжът с факлата пристъпи напред и се поклони без усмивка.

— Когато се уверим какви сте, ще ви помолим за прошка. Но преди това трябва да дойдете с мен на място, където ще поискаме отговори от вас. Вече получихме странни знамения, а сега виждаме още едно — кимна той към Томас. — Няма да си позволим грешки поради прекомерно доверие, нито поради излишни съмнения. Ще дойдете ли с мен?

— Както искате — въздъхна Атиаран. — Но в каменното поселище Митил нямаше да се отнесем така с вас.

— Когато хората от каменното поселище се сблъскат с несгоди като нашите, тогава да презрат предпазливостта ни. А сега елате с мен — отвърна мъжът.

Той доближи портата и я отвори.

Томас се сепна от тази заповед. Нямаше желание да се катери по стъпала около високо дърво в мрака. И на светло щеше да го понесе зле, но от самата мисъл да се примири с този риск на тъмно пулсът му заблъска в челото. Пристъпи встрани от Атиаран и не можа да прикрие треперенето на гласа си.

— Няма да стане.

Преди да направи още нещо, двама от мъжете го хванаха за ръцете. Той се опита да се откопчи, но те го задържаха и придърпаха дланите му към светлината на факлата. Няколко напрегнати мига хората от дървеното поселище се взираха в пръстена на лявата ръка и в белега на дясната, сякаш се бяха натъкнали на чудовище, надигнало се от гроба. После мъжът с факлата натърти грубо:

— Водете го.

— Не! — изкрещя панически Томас. — Вие не разбирате! Не понасям да съм на високо. Ще падна! — Ала те го дърпаха към портата и той се разкрещя още по-силно: — По дяволите! Да не искате да ме убиете?!

Заловилите го мъже се подвоумиха. Разнесоха се викове, които Томас не разбра, объркан от ярост и страх. Накрая предводителят им каза:

— Щом не ти понася изкачването, няма да те принуждаваме да се катериш.

Съвсем скоро краят на въже провисна до Томас и други двама омотаха китките му. Преди да е разбрал какво става, въжето се изопна и го вдигаха във въздуха като чувал.

Стори му се, че Атиаран също извика възмутено, но не беше сигурен. Самият той повтаряше безмълвно „По дяволите!“, напрягаше рамене да се справи с опъването на ръцете и се взираше стъписано нагоре. Не виждаше някой да тегли въжето, което сякаш се проточваше в безмерна пустота, а това го плашеше още по-силно.

После и светлината под него изчезна.

Тихо шумолене на листа му подсказа, че е стигнал до първите клони. Мътно сияние очертаваше изхода от стълбището в хралупата на дървото. Но въжето го дърпаше нагоре към поселището.

Полюшваше се леко от собствените си движения и от време на време се отъркваше в листата, иначе нямаше допир с дървото. Не виждаше други светлини, не чуваше гласове. Погълнати от чернилката, тежките могъщи клони оставаха незабелязани под него, все едно някой го извличаше направо в небето.

Скоро болката в раменете му се изостри, ръцете му изтръпнаха. Обърнал лице нагоре, той се блещеше от ужас и пъшкаше.

Неочаквано движението нагоре спря. Преди да осъзнае промяната, пламна факла и той се озова наравно с трима мъже, застанали на клон. На внезапната светлина изглеждаха неотличими от онези, които го плениха, но единият имаше малък венец от клони на главата си. Другите изгледаха Томас, пресегнаха се и докопаха ризата му, за да го издърпат към себе си. Щом ходилата му опряха в клона, въжето се разхлаби и ръцете му се отпуснаха.

Макар че китките му бяха вързани, той понечи да се хване за единия мъж, за да не падне. Ръцете не му се подчиниха. Мракът зееше под него като гладен звяр. Томас изохка и залитна към тези хора, за да ги принуди да го спасят. Сграбчиха го безцеремонно. Той не се и опита да върви сам, затова го повлякоха към широк отвор. В средата на ствола беше издълбана просторна стая и Томас тупна на пода. Тресеше се от облекчение.

Скоро около него настана суетене, но той дори не поглеждаше. Стискаше клепачи, за да се съсредоточи в твърдата устойчивост на пода и болката от отново нахлулата кръв в ръцете и пръстите му. Това беше истинско мъчение, но той го понасяше мълчаливо, стиснал зъби. Скоро усети боцкане в китките, струваше му се, че пръстите му са се сгорещили и подули. Сви ги непохватно като куки.

Отвори очи.

Лежеше на полирано дърво, точно в средата на безбройните му концентрични окръжности. Заради тези годишни пръстени в дървесината изглеждаше, че цялата стая се събира към него, проснат върху кръг на мишена. Ръцете му бяха неестествено вцепенени, но той се насили и се подпря, за да седне. Чак тогава се вторачи в китките си. Макар и ожулени от впилото се въже, по тях нямаше кръв.

„Ама че негодници…“

Вдигна глава и се огледа ядно.

Кухината беше широка двайсетина стъпки и наглед заемаше целия ствол. Единствената пролука беше отворът, през който Томас залитна навътре. Виждаше зад него нощната тъма. Стаята обаче беше ярко осветена от факли, загнездени в стените. Те горяха без дим, а и не се смаляваха. Гладките стени блестяха като лакирани, но високият таван беше от сурово, недокоснато дърво.

Петима от обитателите на поселището стояха около Томас в кухината — трима мъже, сред тях онзи с венеца от листа, и две жени. Всички носеха наметала, прилепващи по тялото, но с различни цветове. До един бяха по-високи от Томас. Това го потисна и той се изправи бавно, като пусна раницата си на пода.

Тъкмо тогава влезе мъжът, който предвождаше групата долу, след него се появи и Атиаран. Не личеше да са й сторили зло, но също изглеждаше изтощена и потисната, като че катеренето и недоверието бяха изсмукали силите й. Когато видя Томас, тя застана до него.

— Само двама ли са, Соранал? — попита едната жена.

— Да — потвърди придружителят на Атиаран. — Бдяхме, но нямаше други, когато тези двамата прекосиха южната поляна. Съгледвачите не ни известиха за други странници из хълмовете.

— Съгледвачи ли? — обади се Атиаран. — Не знаех, че народът ви се нуждае и от съгледвачи.

Жената пристъпи към нея.

— Атиаран, спътнице на Трел, познаваме хората от каменното поселище Митил, откакто се завърнахме на Земята през новата епоха. Някои от нас помнят и предишното ти идване тук. Знаем кои са приятелите ни и ценим тяхната дружба.

— Но с какво сме заслужили да се отнесете така с нас? Ние дойдохме тъкмо да търсим приятели.

Жената не й отговори направо.

— Тъй като всички сме чеда на Земята и опасността за нас е заплаха за всички ни, ще се опитам да смекча обидата от нашите постъпки, като ги обясня. Ние, дошлите тук, в сърцевината на дървото, сме старейшините на поселището и предвождаме обитателите му. Аз съм Лора, дъщеря на Анамар. С мен са още — започна да кима поред — Омурнил, дъщеря на Мурнил, Соранал, син на Тилър, Падриас, син на Мил, Малинър, син на Вейнин, и Барадакас, който е хайрбранд на лилианрил — посочи тя мъжа с венеца от листа на главата. — Ние решихме да оттеглим доверието си и ще ви кажем причините. Виждам, че търпението ви се изчерпва — малко по-остро заговори Лора. — Добре, няма да ви отегчавам с цялата история за пагубния вятър, който понякога вее откъм Грейвин Трендор. Няма да описвам свирепите бури, нито ще ви покажа трупа на трикрилата птица, умряла над поселището, не ще умувам и има ли истина в слуховете за убийства, стигнали до ушите ни. Но едно мога да ви кажа — не всички слуги на Сивия убиец са мъртви. Убедени сме, че при нас беше дошъл един от Бесовете.

Самото споменаване носеше дъх на опасност, което накара Томас да се озърне припряно, все едно се опитваше да открие дебнеща заплаха. Отначало не разбра смисъла на чутото, но щом видя как се наежи Атиаран и подскачащото мускулче на челюстта й, той проумя — жителите на поселището се опасяваха, че и те двамата са Бесове.

— Но това е нелепо — изтърси той, преди да се усети.

Старейшините не му обърнаха внимание. След кратко мълчание Соранал продължи казаното от Лора:

— Онзи ден, малко след пладне, когато нашите хора бяха заети с обичайните си дела, а децата си играеха по горните клони на дървото, в поселището дойде странник. Два дни преди това последната враждебна буря откъм Грейвин Трендор беше секнала внезапно и задуха добър вятър. И когато се появи чужденецът, на душите ни стана леко, защото си помислехме, че в незнайна за нас битка е постигната победа за доброто на Земята. По външност мъжът беше жител на каменно поселище и ни каза, че името му е Джеханум. Посрещнахме го с гостоприемството, което множи радостта на Земята. Не намирахме причина да се усъмним, макар че децата го отбягваха с необясним страх и сълзи. Жалко че невръстните бяха по-зорки от зрелите.

— От устата му чувахме зли намеци, също и лукав присмех към нашите занаяти и обичаи. Не намирахме отговор, защото не забравяхме за Мира и търпяхме първия ден.

— А през това време от неясни подмятания той премина към откровени предсказания за гибел и разруха. Тъй че накрая го призовахме в сърцевината на дървото пред старейшините. Изслушахме каквото имаше да ни каже — все думи на злорадство и охулване на всичко на Земята. Тогава погледите ни се проясниха и му предложихме изпитанието на ломилиалор.

— Атиаран, ти си чувала за ломилиалор, Висшето дърво, нали? — за пръв път се обади Барадакас. — Има много прилики между него и оркрест, който е част от радхамерл. Произхожда от Първичното дърво, от което е направен и Жезълът на закона.

— Ние обаче не успяхме да го подложим на изпитанието — пак заговори Соранал. — Щом Джеханум зърна висшето дърво, отскочи и побягна. Преследвахме го, но той ни изненада, защото свикнали с покоя, не бяхме готови за подобни злощастия. А и по пъргавина далеч ни превъзхождаше. Изплъзна ни се и пое на изток. — Той въздъхна и добави: — Оттогава мина само ден, но случилото се ни накара да си припомним, че трябва да браним Земята.

— Чух и разбрах — промълви Атиаран. — Моля ви да ми простите гнева. Говорих прибързано от незнание. Но нали сега виждате, че не сме от близките на Сивия убиец?

— В теб, Атиаран, спътнице на Трел — отговори Лора, взряна в жената от каменното поселище, — можем да видим и много тъга, и много храброст. Но този, който дойде с теб, е недостъпен за нас. Може би се налага Томас Ковенант да остане наш пленник.

— Меленкурион! — изрече Атиаран. — Да не сте посмели! Не разбирате ли? Не го ли огледахте добре?

Старейшините си отдъхнаха и промърморените думи показаха колко тревожно е било очакването. Соранал пристъпи към Атиаран, протегнал дясната си ръка с дланта нагоре в приветствие.

— Сега видяхме и чухме, Атиаран, спътнице на Трел. Ти спомена име, с което един Бяс никога не би си послужил, за да спаси друг странник.

Той я дръпна полека встрани от Томас, който изведнъж се почувства уязвим. За пръв път си призна колко е свикнал да разчита на присъствието и водачеството й, ако ще и без никакво дружелюбие. Сега обаче не беше настроен да чака бездейно опасностите. Напрегна се, готов да отскочи накъдето е нужно. Очите му се взряха поред в лицата срещу него.

— Джеханум изрече много предсказания — започна Лора — и сега си струва да повторя едно от тях. Каза ни, че страшно зло в облика на Берек Полуръкия идвало към нас от юг. И ето че пред нас… — тя посочи с бледата си ръка към Томас и гласът й се изостри от враждебността — … виждаме странник, напълно чужд на Земята, лишен от пръсти на дясната си ръка, но пък с пръстен от бяло злато на лявата. И няма съмнение, че носи на Владетелите вести за гибел и обреченост.

Атиаран отвърна настойчиво:

— Не си позволявайте да отсъждате и помнете Клетвата. Вие не сте Владетели. А мрачните слова могат да бъдат и предупреждение, не злонамерени пророчества. Нима се доверявате на думите на един Бяс?

Барадакас леко сви рамене.

— Ние отсъждаме за човека, не за вестите, които носи.

Пресегна се зад гърба си и взе гладък дървен прът, дълъг три стъпки. Държеше го по средата внимателно и с голяма почит.

— Това е ломилиалор.

Когато каза думата, дървесината лъсна, сякаш обсипана с роса.

„Що за щуротия?“, чудеше се Томас, докато се опитваше да предусети какво ще последва. Но този хайрбранд го свари неподготвен. Протегна ръка и подхвърли парчето дърво към него.

Томас се дръпна наляво и посегна с дясната ръка, но не му стигнаха пръсти да го стисне здраво. Прътът падна на пода със странно дрънчене.

За миг никой не помръдна, докато осмислят случката. После старейшините произнесоха в хор решението си, прозвучало с необратимостта на смъртна присъда.

— Висшето дърво го отхвърли. Той е зло за Земята.

Барадакас пъргаво измъкна тояга изпод наметалото си и я вдигна още докато пристъпваше бързо към Томас, който се защити по инстинкт. Успя да се наведе и да грабне падналия ломилиалор с лявата си ръка. И когато Барадакас замахна към главата му, той го цапардоса по мишницата с пръта.

Тоягата се пръсна на трески в облак от бели искри. Барадакас отхвръкна назад като от взрив.

Силата на удара разтърси ръката на Томас чак до лакътя и пръстите му станаха безчувствени за малко. Парчето дърво щеше да се изхлузи от хватката му. Той се вторачи в пръта. „Какво, по дяволите…“

Но нямото изумление на старейшините и свитото на пода тяло му помогнаха да се съвземе. „Ще ме подлагате на изпитание, а? Негодници…“ Стисна пръта по средата с дясната си ръка, както го беше държал Барадакас. Пак усещаше лъскавото дърво хлъзгаво. Все му се струваше, че се измъква, макар то да не помръдваше. Стисна го по-здраво и вложи в погледа си към старейшините целия гняв, който беше разпалило отношението им към него.

— Бихте ли ми обяснили отново как това нещо го отхвърли…

Соранал и Лора стояха от двете страни на Атиаран, Малинър беше до стената срещу тях. Омурнил и Падриас се наведоха над падналия хайрбранд. Докато очите на Томас шареха по всеки от тях, Атиаран се вторачи навъсено в него.

— В древни времена — започна тя, — когато Върховният владетел Кевин се доверил на Сивия убиец, му поднесъл безценни дарове — оркрест и ломилиалор. И макар че тези дарове били изгубени скоро, те не уличили Сивия убиец, докато ги притежавал. Може би всесилната магия побеждава истината.

„Е, много ти благодаря! — Томас я парна с поглед. — Какво се опитва да ми навлече тази жена?!“

Лора изрече отпаднало:

— Така гласи преданието. Но е истина и че сме само хора от дървено поселище, не Владетели. Не ни е по силите да намерим отговора. Не помним друг случай, когато при изпитание за установяване на истината хайрбранд, овладял лилианрил, да е бил повален. Според песента „той ще спаси или обрече Земята“. Да се надяваме, че не сме се обрекли с нашето недоверие. — Тя неуверено протегна ръка към Томас. — Приветстваме те, Невернико! Моля те да ни простиш съмненията и добре дошъл в дървеното поселище.

Устните му се кривяха, малко оставаше да избухне. По очите й обаче разбра, че извинението е искрено, и ядът му се укроти. Още се чудеше как да постъпи, когато промърмори:

— Да забравим за това.

И Лора, и Соранал се поклониха, явно сметнали, че прие молбата им за прошка. После се огледаха към Барадакас, който се изправи замаяно. Плъзна длани по лицето си, все едно махаше полепнали паяжини, и увери Омурнил и Падриас, че не е пострадал. Едновременно слисан и стреснат, той също протегна ръка за поздрав.

Томас му кимна мрачно. Не изчака Барадакас да го помоли и побърза да му върне ломилиалора, за да се избави от дразнещото усещане.

Барадакас взе пръта, усмихна се криво сякаш беше станал свидетел на нечие поражение и го пъхна под наметалото си. Със същата усмивка той каза на Томас:

— Невернико, не е нужно да оставаме тук. Ти още не си се заситил, гнети те и умората от пътуването. Ще приемеш ли гостоприемството на моя дом?

Поканата изненада Томас. Първо се почуди може ли да се довери на Барадакас — виждаше го спокоен, без никаква враждебност, но усмивката му беше по-трудна за разгадаване от извинението на Лора. Помисли обаче, че с Барадакас ще бъде по-безопасно, отколкото с всички старейшини накуп, и отвърна неохотно:

— Това е чест за мен.

Барадакас се поклони.

— Приемането на дар е чест за даряващия.

Озърна се към другите от поселището и щом кимнаха в знак на съгласие, напусна стаята в сърцевината на дървото.

Томас пък се обърна към Атиаран, но тя вече говореше тихо на Соранал. Без да се бави, той също излезе на дебелия клон.

Нощта, обгърнала великанското дърво, сега беше озарена от светлините на поселището, които напомняха колко нависоко е дори без да се вижда земята ниско долу. Томас се хвана за рамото на Барадакас.

— Близо е — кротко го успокои Барадакас. — Само ще се покатерим до следващия клон. Аз ще бъда зад теб, спокойно, няма да паднеш.

Макар че изруга беззвучно през зъби, Томас се вкопчи в пречките на стълбата. О, какво не би дал да се върне в безопасността на кухината, но самолюбието и гневът не му позволиха. А и усещаше дървото на стълбата сигурно, едва ли не лепнещо под пръстите си. Барадакас сложи длан на гърба му, за да го насърчи, и Томас започна да се катери тромаво.

Изкачването наистина беше кратко. На няколко крачки от ствола започваха разклоненията и образуваха дома на Барадакас. Томас се хвана за рамото на домакина, за да стигне до входа, и прекрачи прага сякаш тласнат от вятъра на спасението.

Озова се в спретнато жилище с две стаи. Сплетени клони създаваха част от пода и всички стени, дори и преградата между стаите. Таванът също беше купол от по-тънки клони и листа. В първата стая имаше широки извивки като удобни столове, срещу тях висеше хамак. Беше чисто и топло — дом на човек, отдаден на знанието. Това малко смути Томас, все едно самото жилище му подсказваше, че Барадакас може да бъде опасен.

Докато оглеждаше стаята, домакинът сложи факли на всяка стена и ги накара да светнат, като разтърка краищата им с длани и промърмори нещо. Влезе във вътрешната стая и след малко се върна с поднос, на който имаше нарязан хляб и сирене, голяма чепка грозде и дървена кана. Сложи трикрака масичка между столовете, постави подноса на нея и покани с жест Томас да се настани.

Щом зърна храната, Томас усети колко е гладен. Два дни беше ял само алианта. Изчака, докато Барадакас се поклони за миг пред храната, и чак тогава седна. Също като домакина сложи парчета сирене и зърна грозде между филиите мек хляб, като си сипваше често пролетно вино от каната. Докато залъга малко глада си, не говореше, виждаше само храната пред себе си.

Не забравяше обаче в чий дом се намира и какво се бе случило помежду им преди малко.

Барадакас разтреби, но остави каната при Томас. Щом се върна от вътрешната стая, той каза:

— И тъй, Невернико, има ли още нещо, което би искал?

Томас отпи поредната голяма глътка пролетно вино и отвърна безгрижно, доколкото му беше по силите:

— Искам отговори. В онази зала ти беше готов… да ми строшиш главата. И ми се стори, че онова… парче от Висшето дърво доста те раздруса. Защо ме покани тук накрая?

Барадакас се поколеба, като че умуваше колко откровен да бъде. После отскочи до вътрешната стая, върна се с гладък жезъл, дълъг почти шест стъпки, и седна на хамака срещу Томас. Зае се да излъска бялата дървесина на жезъла с парче плат.

— Има не една причина, Томас Ковенант. Ти се нуждаеше от място, където да се наспиш, а моят дом е най-близо до сърцевината на дървото… и е удобен за човек, който се бои от високото. А нито аз, нито ти сме необходими за обмислянето на пътя ви и помощ тази нощ. Атиаран познава Земята и нейните отговори за пътуването ви са достатъчни. Соранал и Лора пък могат да й окажат цялата помощ, която поиска.

Томас се взираше в неуморно работещите ръце и светлите проницателни очи на Барадакас. Споходи го странната догадка, че изпитанието продължава, а сблъсъкът заради ломилиалора е бил само началото. Но пролетното вино беше разхлабило стегнатите възли на страха и колебанията. Не се безпокоеше, затова настоя:

— Продължавай.

— Исках и да ти се извиня чрез предложеното от мен гостоприемство. Аз понечих да ти сторя зло, а щом съм нарушил Клетвата на мира, трябва да поправя стореното. Ако ти се беше оказал слуга на Сивия убиец, стигаше и че сме те заловили. Ако пък беше пострадал, така бих лишил Владетелите от възможността да те подложат на свое изпитание. Не бях прав. А когато ти взе падналия ломилиалор и огънят му ме порази, се убедих колко голяма е грешката ми. Надявам се да я залича.

Томас долавяше искреността му, но чувството, че Барадакас го проверява пак, само се изостри. Впи поглед в очите на домакина и натърти:

— Все още не си отговорил на въпросите ми.

Без да се изненада, Барадакас на свой ред попита:

— А има ли други причини? Какво съзираш в мен?

— Все още ме подлагаш на изпитание — изръмжа Томас.

Домакинът кимна бавно.

— Може би… Може и тъй да е. — Той се изправи и опря единия край на жезъла в пода, докато плъзгаше още веднъж длан по гладката му повърхност. — Погледни, Томас Ковенант — направих жезъл за теб. Когато започнах работата, си мислех, че ще бъде за мен. Сега разбирам, че не съм познал. Вземи го. Току-виж ти послужил, когато не разполагаш нито с помощ, нито със съвет. — Долови мярналия се в очите на Томас въпрос и отвърна: — Не е направен от Висшето дърво. И все пак е хубав жезъл. Позволи ми да ти го подаря.

Томас поклати глава.

— Първо довърши изпитанието.

Изведнъж Барадакас вдигна жезъла и удари силно с края му пода пред краката си. За миг целият грамаден клон се разлюля като при ураган. По-малките клони се замятаха на всички страни, а домът заподскача подобно на тресчица по морските вълни. Томас се изплаши, че цялото дърво ще падне, и се вкопчи в странния си стол. Но сътресението спря почти незабавно. Барадакас се вторачи със светлите си очи в Томас и заговори тихо:

— Чуй ме, Невернико. Всяко изпитание води до истината само доколкото тя е достъпна за изпитващия. А аз усетих силата ти. Откакто се пазят и множат знанията на лилианрил, нито един хайрбранд не е бил поразяван от Висшето дърво. Ние сме негови приятели, а не врагове. Пред теб обаче аз съм слаб като дете. Не мога да изтръгна истината насила. Макар че те подложих на изпитание, сега пак не знам дали не си самият Сив убиец, дошъл да превърне в пепел живота на Земята.

Вбесен от думите му, Томас избухна:

— Що за глупости!

Барадакас пристъпи по-наблизо и впи изпитателен поглед в очите му. Томас се смути, долавяше как този хайрбранд наднича и в онова, което би искал да опази скрито. „О, защо мръсникът Гад трябваше да се захваща с мен? — помисли с омраза. — Не съм искал да му ставам вестоносец.“

Зениците на Барадакас се разшириха внезапно и той отстъпи стъписано, като че открил нещо с изумителна мощ. Краката му опряха в хамака и той седна, вторачен в ръцете си, които стискаха треперещи жезъла. След малко заговори, като внимателно подбираше думите си:

— Прав си, някога може и да помъдрея толкова, че да знам на какво трябва да се разчита, но сега се нуждая от време, за да разбера… Вярвам ти, приятелю. В последното изпитание не би ни оставил да загинем. Вземи — подаде пак жезъла. — Няма ли да приемеш моя дар?

Томас не отговори веднага. И той трепереше, трябваше да се успокои, за да не секне гласът му.

— Защо? Защо ми вярваш?

Очите на Барадакас блестяха, сякаш щеше да се просълзи, но той изрече с усмивка:

— Ти си човек, която разбира колко скъпоценна е красотата.

Томас се облещи при тези думи, а след миг се извърна. Обзе го срам и объркан, той се почувства опетнен пред доверието на Барадакас. Но тутакси настръхна: „Продължавай нататък! Оцелявай! Какво общо има доверието с това?“. Пресегна се рязко и взе жезъла.

Усети го чист в ръцете си, като че беше издялан от най-здравото дърво с безмерна любов и отдаденост. Стисна дървото и се вторачи в него, все едно очакваше да получи невинността, която му липсваше.

А след малко сам се изненада от дългата си прозявка. Чак сега разбра колко е изнемощял. Опита се да прогони умората, но усилието само предизвика нова прозявка.

Барадакас се усмихна благо, надигна се от хамака и го посочи на госта.

Томас уж не искаше да заспи, но щом се изтегна на хамака, му се стори, че изпитото пролетно вино замая главата му и той се унесе с поклащането на клона от ветреца.

Спа дълбоко. Съня му тревожеха само споменът за съсредоточено търсещия поглед на хайрбранда и усещането как хванатият ломилиалор се изплъзва, колкото и силно да стискаха пръстите му. Когато се събуди на следващата сутрин, ръцете го боляха, все едно се беше борил с ангел цяла нощ.

Отвори очи и зърна Атиаран, седнала отсреща в стаята. Тя стана и доближи хамака.

— Хайде, Томас Ковенант. Вече пропускаме утрото.

Той се загледа в нея. На лицето й беше легнала още по-дълбока сянка на изтощение. Досети се, че е будувала повечето време в разговор със старейшините. И все пак изглеждаше насърчена от споделеното и чутото сякаш беше открила някаква надежда.

Той се радваше на всичко, което би отслабило враждебността й към него, и побърза да се надигне от леглото, сякаш изпитваше същия оптимизъм. Въпреки умората в ръцете беше удивително ободрен — дали пък самото дружеско гостоприемство на дървеното поселище не му беше дало тази отмора? Без да се бави, Томас си наплиска лицето, избърса се с големи листа от дървото, провери внимателно дали не се е наранил някъде и оправи дрехите си за път. На трикраката масичка имаше сложен хляб и когато той отчупи краешник, за да закуси, откри вътре и запечено месо. Докато дъвчеше усилено, отиде да надникне през единия прозорец.

Атиаран застана до него и двамата се загледаха на север през листака. В далечината се виждаше река, течаща на изток, а отвъд нея хълмовете се простираха чак до хоризонта. Но още нещо освен реката делеше тези северни възвишения от другите, покрай които бяха вървели, откакто напуснаха каменното поселище Митил. Земята отвъд реката привидно трептеше в слънчевата утрин като вода, течаща в плитчини… сякаш потайните скални недра на Земята се провиждаха на повърхността и се откриваха за онези, които бяха способни да ги съзрат. Застанал високо на дървото, Томас се досещаше, че вижда нещо, недостъпно дори за неговия тепърва изострящ се взор.

— Там — подхвана смирено Атиаран, като че говореше за светиня — се намира Анделейн. Барадакас е избрал добре мястото за дома си, щом има такъв изглед. Тук река Митил тече на изток, преди да продължи отново на север към Грейвин Трендор и Реката на утехата. А нататък са хълмовете на Анделейн — целебното за душите богатство на Земята. Да знаеш, Ковенант, че самата гледка ми вдъхва смелост. А Соранал ми описа път, който може би ще сбъдне най-съкровената ми мечта… Ако ни провърви и не се бавим, може и да зърнем онова, което ще оправдае донякъде моята припряност. Време е да тръгваме. Готов ли си?

„Не съм — рече си Томас. — Не и за слизане по стълбата около това дърво.“ Но само кимна. Атиаран беше донесла и неговата раница и докато тя излизаше от дома на Барадакас, той нагласи ремъците на раменете си, без да обръща внимание на смъденето в мускулите на ръцете си. После взе подарения жезъл и се стегна, за да поеме риска на спускането от дървеното поселище.

Вдиша дълбоко, опря се на жезъла за по-добро равновесие, пристъпи от вратата и се затътри тромаво към относителната безопасност на дънера.

След това му стана по-леко. Пъхна жезъла под ремъците на раницата и вече можеше да се държи с двете ръце за стълбата. Усещаше пречките й устойчиви и това го насърчаваше. Преди да се е спуснал и наполовина, сърцето му престана да блъска неистово. Разчиташе достатъчно на опората, за да се озърта към жилищата и хората, които подминаваше.

Накрая се добра до най-ниските клони и слезе след Атиаран на земята. Старейшините се бяха събрали долу, за да ги изпроводят. Томас видя Барадакас и хвана жезъла, за да му покаже, че не пренебрегва подаръка. Изви устни в отговор на усмивката му.

— Е, носители на посланието — подхвана Лора след малко, — казахте ни, че участта на Земята е бреме, с което сте се нагърбили. Вярваме ви. Тъжно е за нас, че не можем да облекчим вашия товар, но е ясно, че никой друг не може да ви замести в това начинание. Предложихме ви скромната помощ, която е по силите ни. Остава ни само да браним домовете си и да се молим за вас. Желаем ви да пристигнете скоро за доброто на цялата Земя. А за вас ще е добре, ако се доберете до целта си преди Празника. Всеки, който го види, е дарен с чудни знамения за надежда. Атиаран, спътнице на Трел, върви в мир и не забравяй предаността. Помни пътя, който Соранал ти описа, и не се отклонявай от него. Томас Ковенант, Неверник и странник на тази Земя — бъди й верен. И в мрачен час си спомни за жезъла на нашия хайрбранд. А сега тръгвайте.

Атиаран отвърна тържествено като при ритуал:

— Тръгваме и ще запомним дървеното поселище с подслона, подкрепата и надеждата, които ни дадохте.

Тя се поклони, докосвайки челото си с длани, а после разпери ръце. Томас не знаеше как да постъпи, но наподоби жеста й. Старейшините също се поклониха бавно и Атиаран пое на север, Томас пък се втурна подире й като листо, подхванато от вятъра на нейната решителност.

Не се огледаха нито веднъж. Отдъхнали и освежени в прекрасното дървено поселище, те крачеха бодро, устремени напред. Всеки от двамата посвоему жадуваше да стигне до Анделейн, знаеха и че Джеханум е потеглил не на север, а на изток. Вървяха неуморно между все по-богатата зеленина по склоновете и стигнаха брега на Митил в ранния следобед.

Прекосиха реката по широка плитчина. Преди да нагази във водата, Атиаран си събу сандалите. Томас, подтикнат от смътна догадка, също смъкна от краката си тежките обувки и чорапите, дори нави нагоре крачолите на панталона си. Усещаше и оттук пищното ухание на хълмовете и незнайно защо му се стори, че трябва да нагази бос в Митил, за да е готов да се промени и плътта му да усети трудно доловимата същност на Анделейн. Когато стъпи на северния бряг, почувства жизнеността на тези земи и с ходилата си.

Толкова хареса силното усещане, че не искаше пак да се обува, но си отказа това удоволствие, за да не изостава от Атиаран. Тръгна след нея по посочената им от Соранал пътека, която ги улесняваше да минат напряко през Анделейн. Чудеше се на разликите, които откриваше след преминаването на реката.

Не се съмняваше в промяната, но тя не се състоеше само в отделните подробности. Повечето дървета бяха по-високи и могъщи от южните си сродници. Изобилието от алианта покриваше цели склонове с ярката си зеленина. В долчинките избуяваше нависоко ароматна трева. Цветя се поклащаха с ветреца, сякаш бяха изскочили весело преди миг-два от подхранващата ги пръст. Наоколо щъкаха горски животинки — катерички, зайци, язовци, и рядко се стряскаха от двамата човеци, преминаващи през владенията им. Истинската разлика обаче беше в пълнотата — Анделейнските хълмове насищаха всички сетива на Томас с по-чиста представа за здраве от всяко друго преживяване досега. Впечатлението, че всичко е както подобава, беше толкова отчетливо и той започна да съжалява за принадлежността си към свят, където здравето беше нещо смътно и достъпно единствено за разсъдъка. По едно време се питаше как би понесъл завръщането, след като се събуди. Но красотата на Анделейн го накара да отхвърли тези тревоги. Опасна прелест — не защото криеше коварство или вреда, а защото изкушаваше. Скоро забрави за болестта, ЗКТ, Презиращия и гнева.

Потънал в тази толкова осезаема жизненост на хълмовете, Томас недоумяваше, че Атиаран не поиска да поспрат на едно или друго място. Навлизаха левга след левга в тези грейнали от живот земи, а той искаше да спре при всяко ново откритие, всеки нов дол или поляна, да попие всичко, което се изпречваше пред очите му, за да го направи част от себе си и да го опази от бъдеща горест и разруха. Но Атиаран вървеше упорито, будеше го рано и спираше късно за отдих. Погледът й оставаше вперен в далечината и трупащата се умора не стигаше до очите й. Явно за нея дори тези хълмове бледнееха пред очакването на Празника, за който не казваше нищо. Томас нямаше избор освен да се пришпорва сам подире й — нейната воля не търпеше бавене.

Втората вечер след тръгването им от дървеното поселище беше толкова ясна, че притъмняването не им попречи и Атиаран продължи напред чак до полунощ. Щом се заситиха, Томас поседя загледан в небето и ярките звезди. Смаляващият се сърп на луната беше високо и бялото му сребро беше само бледо напомняне за страховитата светлина през първата му нощ на Земята. Той подхвърли небрежно:

— Ще има новолуние след няколко дни.

Погледът на Атиаран се изостри, сякаш я подозираше, че е разкрил някаква нейна тайна. Замълча и Томас не разбра дали е реагирала така на спомен или на очакването за нещо предстоящо.

И следващият ден започна великолепно. Росата искреше като диаманти в тревата и по листата. Въздух, свеж като първото дихание на Земята, разнасяше из хълмовете тръпчив мирис на алианта и борика, ухание на гилден и божур. Томас откриваше в душата си някакво подобие на блаженство и вървеше след Атиаран, като че беше доволен от принудата. Но една случка в ранния следобед помрачи цялата му радост и го жегна чак до костите. Крачеше по естествен проход между гъсто обрасли с дървета възвишения и се наслаждаваше на гъвкавата трева под краката си, но съвсем неочаквано стъпи на място, което му се стори по-застрашително от плаващи пясъци.

По инстинкт отскочи три крачки назад и усещането за опасност изчезна тутакси. Нервите му обаче го помнеха от пръстите по цялата дължина на крака.

Обзет от изненада и обида, той дори не помисли да извика на Атиаран, а доближи предпазливо мястото и го опипа плахо с единия крак. Този път не усети нищо освен тучната трева на Анделейн. Наведе се и плъзна длани по стръковете във всички посоки. Но каквото и да беше събудило усещанията му с натрапчивостта си, вече го нямаше. Томас постоя озадачен и продължи по пътя си — отначало неуверено, в очакване пак да бъде изненадан. Но всичко отново беше наситено с чиста, трептяща жизненост. Скоро се затича, за да догони Атиаран.

Привечер усещането за злина го опари отново, все едно беше стъпил в киселина. Този път погнусата го завладя и той се метна напред, сякаш се спасяваше от мълния. Извика през зъби, преди да се възпре. Атиаран се върна тичешком и го завари да скубе разярен стиски трева.

— Тук! — задра гласът му, докато блъскаше с юмрук земята. — По дяволите! Тук беше…

Атиаран премигваше стъписана. Той се изправи със скок и насочи пръст обвиняващо към земята.

— Ти не го ли усети? Ето там беше. Дяволите го взели! — Показалецът му трепереше. — Как така си го пропуснала?

— Нищо не усетих — сдържано отвърна тя.

Томас потръпна и отпусна ръка.

— Почувствах се, все едно… все едно стъпих в плаващи пясъци… или киселина… или… — спомни си изведнъж за убития уейнхим — … или все едно предусетих убийство.

Атиаран приклекна бавно до мястото, което той й показа. Загледа се, после го докосна с длани, надигна се и каза:

— Не усещам нищо.

— Вече го няма — прекъсна я Томас.

— Но пък аз нямам усета на радхамерл — продължи тя. — Случвало ли се е и преди?

— Веднъж. По-рано днес.

Атиаран въздъхна.

— Ех, да бях Владетел, щях да знам какво да сторя. Сигурно има зло, загнездено дълбоко в Земята… и то твърде силно, щом и Анделейнските хълмове вече не са недосегаеми. Но това зло е още ново и неуверено. Не се застоява на едно място. Нека се надяваме, че ще го изпреварим. Колко сме слаби! С всеки изминат ден бързината ни отслабва.

Тя се загърна плътно в робата си и продължи напред в здрача. Вървяха неспирно до среднощ, когато изтъняващият полумесец се издигна нависоко по пътя си сред звездите.

На другия ден Томас усещаше по-често гърчовете на злото в тревата. Два пъти преди пладне, четири пъти следобед и вечерта единият или другият му крак се отдръпваше с яростен тик от поредната туфа трева. Докато Атиаран реши да спрат за нощувка, нервите му от ходилата до корените на зъбите звъняха от напрежение. Томас чувстваше с цялата си душа, че заразените места са оскърбление, дори предателство към Анделейн, където всяка друга форма, очертание, оттенък на небето, дърво, стрък или хълм бяха безмерно богатство. Онези набези, болежки и ужилвания го настройваха против волята му недоверчиво към опората под нозете му, сякаш самите устои на Земята бяха разклатени.

През петия ден, откакто напуснаха дървеното поселище, усещаше по-рядко злината сякаш нашествието набираше сила. По пладне се натъкна на място, което не изчезна след първото докосване. Щом стъпи отново там, долови потрепване като от болка в пръстта. Ходилото му изтръпна бързо, заболяха го чак челюстите от стискане, но той не отстъпи. Повика Атиаран, коленичи в тревата и опря длани на мястото.

За своя изненада не усети нищо.

Атиаран също опипа пръстта и се вторачи в Томас, свила вежди. Тя също не откриваше нищо.

Но щом опря крак в мястото, той се увери, че болката още я има. Чегърташе чак в мозъка му, овлажни челото му от пот и изтръгна ръмжене от гърлото му. Мъчението плъзна и в костите, студенината на изтръпването се прокрадна нагоре по крака му и Томас се наведе да пъхне пръсти под подметката на обувката си. За ръцете му все така нямаше нищо особено. Оказа се, че само ходилото му е чувствително към заплахата.

Мигновен подтик го застави да смъкне едната обувка, да махне чорапа и да стъпи с бос крак. Този път противоречието го смая още повече. Болката проникваше през обут крак, но не и през бос. Той обаче знаеше твърде добре какво усеща — злината се коренеше в земята, не в обувката.

Преди да се овладее, вече беше захвърлил и другата обувка заедно с чорапа. Тръшна се на тревата и стисна с две ръце натежалата си глава.

— Нямам сандали за теб — неловко промълви Атиаран. — Ще се нуждаеш от обувките, пътуването ни далеч не е завършило.

Томас не й обръщаше внимание. Знаеше без никакво съмнение, че е разпознал опасност, открил е заплаха, която е изкривявала съзнанието му дни наред, без да го съзнава.

„Така ли ще го постигнеш, Гад? — изсъска наум. — Първо нервите ми се съживяват. После Анделейн ме унася да се забравя… Накрая си захвърлям обувките. Това ли било? Ще рушиш навиците ми да се пазя един по един, за да не мога да се защитя? Така ли си намислил да ме затриеш?“

— Трябва да продължим — обади се Атиаран. — Решавай какво ще правиш.

„Да решава ли? Ама че ад…“ Томас стана рязко и процеди настръхнал:

— Не е толкова лесно.

Отиде да си вземе обувките и чорапите.

„Оцелявай!“

Напъха ходилата си в обувките, после ги върза, сякаш си слагаше броня.

До края на деня се дръпваше веднага от всяко заразено място в земята и следваше мрачно Атиаран. Дори в погледа му личеше как стиска зъби. Отхвърляше от мислите си жилещото зло, за да съхрани своята цялост, представата за самия себе си. Привечер вече му се струваше, че успява. След един особено гнусен пристъп на изтръпване в крака набезите спряха. Не знаеше дали ще се подновят, но поне засега се отърва от тях.

Този път притъмня повече заради облаците и Атиаран по неволя спря по-рано от обичайното. Не можаха да си починат добре. Лек, но равномерен дъждец накваси одеялата им и ги държа будни почти през цялата нощ, свити под провисналите клони на една върба.

На шестото утро обаче зората беше светла и пълна с бликащата, ликуваща радост на Анделейн. Атиаран я посрещна с припряност и нетърпение във всеки свой жест. Подканяше Томас по-ведро и дружелюбно откогато и да било по време на прехода им. Жаждата й да бързат беше заразителна и Томас се поддаде охотно, защото го спасяваше от умуване за следващите нападения на злината. Двамата дори подтичваха в началото на деня, благодатен за пътуване.

В прохладата ясното слънце насърчаваше, пътеката ги водеше равна и права, жилавите туфи трева сякаш сторваха път на Атиаран и Томас с всяка крачка. Нетърпението й го подтикваше да изминава левга след левга. По пладне Атиаран малко укроти вървежа си, за да хапнат в движение от скъпоценния плод, но не се бавиха. С наближаването на вечерта отново ускориха ход, почти до бяг.

Накрая необозначената пътека, която й бяха описали в дървеното поселище, ги изведе до широка долина. Поспряха само колкото Атиаран да огледа местността, после тя се устреми нагоре по дълъг полегат склон, който се издигаше на изток. Избра да минат между два гилдена, израснали стотина разкрача над долината. Томас вървеше със същите дълги припрени крачки, без да задава въпроси, за да не се уморява и задъхва излишно.

Така се катереха по склона — Атиаран с вирната глава и развяна коса, сякаш виждаше пред себе си обсипаните със звезди порти на рая, а подире й Томас насилваше краката си да не се отказват. Зад тях слънцето се спускаше под хоризонта като протяжна въздишка, а пред тях хълмът привидно се издигаше чак до небето.

Томас се слиса, когато Атиаран стъпи на билото, спря като закована, стисна раменете му и го завъртя с ликуващ вик:

— Вече сме тук! Дойдохме навреме!

Той залитна и тупна на тревата. Полежа задъхан, не му стигаха сили дори да я погледне. Но тя май беше забравила за него. Гледаше втренчено към източния склон на хълма и възклицаваше с накъсан глас от изтощение, възторг и почит:

— Банас Ниморам! О, радостно сърце на Анделейн… Доживях този миг.

Омаян от гласа й, Томас се надигна и така се вторачи в същата посока, все едно очакваше да съзре въплътената душа на Анделейн.

Не можа да потисне дълбоката си въздишка на разочарование. Не виждаше нищо, което да се мери с блаженството на Атиаран — нищо още по-цъфтящо от здраве или по-скъпоценно от безбройните гледки, покрай които тя беше претичала бездушно. Под него тревата се спускаше в гладка широка падина, наместила се между хълмовете като огромна чаша, от която да пие нощното небе. Слънцето беше залязло и той не различаваше добре очертанията на този дол, но и звездите стигаха да му покажат, че никакви дървета или храсти не нарушават равната повърхност. Дори човек можеше да се заблуди, че някой нарочно я е загладил. Тази нощ звездите блещукаха още по-весело, сякаш тъмата на новолунието ги предизвикваше да бъдат максимално ярки. Томас обаче си каза, че и това не стига да оправдае преумората, просмукала се чак до костите му.

Атиаран обаче не пренебрегна сумтенето му. Хвана ръката му и каза:

— Още недей да ме упрекваш.

Издърпа го да застане по-напред. Под клоните на последното дърво на ръба на падината тя пусна раницата си на земята, седна и се облегна на дънера, загледана надолу. Когато Томас се настани до нея, тя продължи тихо:

— Овладей неистовото си сърце, Ковенант. Дойдохме навреме. Сега е Банас Ниморам — новолуние в апогея на пролетта. През моя живот още не беше имало такава рядка нощ на красотата. Не съди по себе си за Земята. Почакай. Това е Банас Ниморам, Празникът на пролетта — най-прекрасното от всички съкровища на Земята. Ако не смутиш всичко тук с гнева си, ще видим Танца на Духчетата в Анделейн.

Гласът й беше звучен сякаш пееше и Томас долови силата, скрита в обещанието, макар и да не го разбираше. Но въпросите бяха неуместни и той се настрои да чака какво ще ги споходи.

Не беше трудно. Първо Атиаран отчупи по парче хляб, разделиха си и остатъците от пролетното вино. Храната и питието смекчиха тежестта на изтощението. Нощта напредваше и Томас откри, че полъхът откъм падината носеше отмора и благост. Когато напълни дробовете си, въздухът уталожи грижите и страховете му, остави настрана всичко освен себе си и възвиси Томас до спокойно очакване. Той се остави на повеите на ветреца и се облегна удобно на дървото. Рамото на Атиаран се опря за миг в неговото с топлота, сякаш му беше простила.

Първата светлинка затрепка и все едно всичко в нощта изведнъж стана по-отчетливо. Томас зърна в другия край на падината пламъче като запалена свещ — изглеждаше мъничко в далечината, но много ярко. Поклащаше се в оранжево-жълто сякаш държеше свещ в ръката си. Обзе го странната увереност, че разстоянието няма никакво значение и ако пламъчето беше на тревата пред него, пак би се побрало на дланта му.

Щом Духчето се появи, Атиаран издиша напрегнато през зъби, а Томас изопна гръб в опит да се съсредоточи.

Пламъчето се въртеше в кръг, докато се спускаше в дола. Още слизаше към дъното, когато второ изникна при северния ръб на падината. Още две навлязоха от юг… и с внезапност, която лиши от смисъл броенето, незнайно колко светлинки започнаха да се стичат към дола от всички посоки. Някои минаваха на десетина стъпки от Томас и Атиаран, но като че не забелязваха зрителите. Всяка описваше кръговете си, сякаш беше сама насред хълмовете. Пламъчетата образуваха златист купол, през който звездите едва се виждаха, а отделни Духчета се полюшваха и завъртаха едни около други, може би поздравявайки се, докато се подреждаха плътно в средата.

Томас гледаше величавото прииждане на хиляди пламъчета в падината и не смееше да си поеме дъх. В безмерната си почуда той се чувстваше като неканен наблюдател на мистичен ритуал, който не е бил предназначен за човешки очи. Притискаше длан към гърдите си, все едно шансът да види Празника до края зависеше от безшумното му дишане. Дали не се боеше, че всеки звук може да оскверни този огнен събор, да подплаши и разпръсне Духчетата?

Сред събраните пламъчета неочаквано настъпи промяна. Към небето се извиси песен без думи и откъм центъра на падината кръжащите поотделно се подредиха в неспирен танц. Изглеждаше, че всяко Духче е намерило мястото си в огромното въртящо се колело, запълнило дола. Но по средата нямаше светлина — колелото се въртеше около главина от непрогледна тъма, която не приемаше сиянието.

Песента се разнасяше в нощта. Отделните пламъчета сякаш се бяха впуснали в свой танц с различни движения и поклащания, но запазваха мястото си в общата подредба. Между центъра и ръба на падината се оформяха още кръгове, един в друг. Духчетата кръжаха ту навън, ту навътре в тях, но подвижната картина не се нарушаваше нито за миг. Всяко пламъче наглед беше само за себе си, загадъчно улисано в Танца, но оставаше и съвършена част от цялото. Светлината се разгаряше, накрая сякаш и звездите избледняха, а нощта се отдръпна като далечен зрител на Празника.

Изумителната прелест на Танца превръщаше тръпнещото очакване на Томас в болезнен копнеж.

Променило се беше още нещо, но той не го забеляза, докато Атиаран не докосна ръката му. Щом усети допира на пръстите й, изведнъж го прониза откритието, че сияещото колело се извива бавно, без черната главина да помръдне. Кръгът се проточваше към двамата зрители и скоро сърпът несъмнено сочеше към Томас.

В отговор той като че започна да чувства още по-изострено песента на пламъчетата — печална и възторжена като разкъсваща душата жалейка, но и безстрастна като върховно, безапелационно потвърждение на истина. Доближаващите светлинки го изпълваха с омая и страхопочитание. Той сгуши глава в раменете си, без да може да шавне. Завъртане след завъртане те се стремяха към Томас, който опря длани в коленете си и замря безмълвен пред огнените танцьори.

Съвсем скоро краят на този дълъг сърп от кръга спря над него и той виждаше как всяко пламъче му се покланя, щом го доближи в кръженето си. После краят се спусна и ритъмът на Танца се забави сякаш всяко Духче искаше да остане още мъничко при Томас. След малко светлинките минаваха толкова наблизо, че би могъл да ги докосне. Миг по-късно цялата дълга ръка на Танца, протегната към него, припламна — може би знак, че събралите се за Празника стигнаха до общо решение. Най-близкото Духче се премести върху ръката му с брачната халка.

Томас трепна, очакваше пламъкът да го изгори, но нямаше и помен от болка. Огънчето се настани, все едно пръстенът му беше фитил, и Томас долови слаб отглас от песента на Празника. Духчето подскачаше и танцуваше весело, сякаш се зареждаше от метала. Цветът му се промени полека от яркото жълто-оранжево в сребристобяло.

Щом се преобрази напълно, то отскочи и следващото зае мястото му. Пламъчетата се редуваха върху пръстена и засияваха в сребристо. Страховете на Томас стихваха и върволицата се забърза. Скоро тънката колона от искрящобели Духчета почти достигна останалите в Танца. Новите пламъчета се плъзгаха припряно върху пръстена, може би в нетърпението си да достигнат някакъв върховен миг в съществуването си, щом се съединят с бялото злато.

Вълнението му надделя, не можеше да седи повече. Той се изправи стремително и протегна ръка, за да не се спускат излишно Духчетата при досега си с халката.

Атиаран застана до него. Той не забелязваше нищо освен преобразяването, което неговият пръстен пораждаше незнайно как, но тя се взря в другия край на Танца. Видя нещо и ноктите й се, впиха отчаяно в ръката му.

— Не! В името на Седемте! Не бива да го позволим!

Викът й прекъсна унеса му и той също се вторачи в отсрещния склон на падината.

— Ето там! — сочеше Атиаран. — Ето какво е означавало усетеното от теб зло!

Той се олюля от гледката като прободен в сърцето.

Откъм североизточния ръб на дола в златистото сияние нахлуваше клин от мрак, толкова тъмен и недостъпен за светлината, сякаш беше самото люпило на нощта. Този клин напираше надолу към Танца и в песента на пламъчетата се натрапи шум като тропот на разбойници с окървавени ботуши. Навлизаше неотклонно и скоро върхът му се вряза в Танца и започна да доближава средата.

Томас видя ужасѐн, че Танцът нито спря, нито се забави, макар че още при първия досег песента на Духчетата замлъкна като осквернена. Пламъчетата си кръжаха — дали не разбираха какво ги сполетява, или бяха безпомощни? С допира си до черния клин изчезваха, сякаш пропадаха в бездна. И нито едно не се появяваше отново от мрака.

— Но те ще загинат! — извика неистово Атиаран. — Не могат да спрат, не могат да избягат. Трябва да продължат до края на Танца. Всички ще умрат — всяко Духче, всеки ярък светлик на Земята! Не бива да се случва. Помогни им, Ковенант, помогни им!

Томас обаче не знаеше как да им помогне. Стоеше вцепенен. Блещеше се потресен към черния клин, все едно гледаше с безсилна ярост как някой безумец гризе пръстите му, защото е закъснял да се защити и сега няма ръце, с които да го отблъсне. Ножът на Триок се изплъзна от отмалелите му пръсти и се търкулна нанякъде в нощта.

„Как?“

Още миг-два Атиаран го дърпаше бясно.

— Ковенант! Помогни им! — изкрещя за сетен път тя в лицето му.

После се извъртя и хукна надолу да пресрещне клина.

„Духчетата…“

Това го изтръгна от вцепенението. Грабна подарения му от Барадакас жезъл, сниши се под танцуващите светлинки и изтича след Атиаран. Пришпорваше го нещо, подобно на лудост. По средата на склона успя да настигне жената. Избута я зад себе си и се хвърли към настъпващия клин, тласкан от сляпата увереност, че трябва да се добере до средата на Танца, преди тъмата да го е погълнала.

Атиаран завика зад него:

— Внимавай! Това са Злотворните! Изчадията на Демондимите!

С отчаян напън той изскочи в празната главина на колелото от светлинки и се закова на място.

Отблизо вече различаваше какво представлява клинът — високи скупчени фигури с толкова черна плът, че нямаше никакви отблясъци и отражения по нея. Нападателите поглъщаха всяко Духче, което докоснеше клина.

Злотворните не спираха да се промъкват навътре. Отпред беше най-едрият от тях. Приличаше на уголемен противен уейнхим — източено туловище, по-къси ръце и крака с равна дължина, щръкнали островърхи уши, лице без очи, което зейналите ноздри запълваха почти изцяло. Широката уста хващаше като в капан всяко Духче, озовало се наблизо. От ноздрите му се процеждаше слуз. Когато Томас спря срещу тази твар, носът й помръдна, като че надуши нова плячка, и устата заръмжа в призив към останалите. Клинът се устреми жадно напред.

Атиаран застана до Томас и извика в ухото му:

— Ръката ти! Виж си ръката!

Той рязко вдигна лявата ръка пред очите си. Едно Духче още танцуваше безгрижно в сияйна белота върху пръстена.

Водачът на Злотворните също стигна до средата на Танца и спря. Нападателите се струпаха, опрели рамене зад него. Тъмни, гадни и безжалостни, те точеха лиги и налапваха всяко безпомощно Духче, изпречило се на пътя им.

Томас се поколеба, но Атиаран настоя гневно:

— Веднага! Порази ги веднага!

Той пристъпи треперещ, но нямаше представа какво да стори.

Стоящият отпред Злотворен тутакси размаха дълъг нож с нажежено кървавочервено острие, което разпръскваше нечиста мощ наоколо. Томас и Атиаран отстъпиха неволно.

Злотворния вдигна ножа за удар.

Без да се замисли, Томас изпъна към муцуната му ръката си с бялото сияйно Духче. Изчадието заръмжа от болка и отскочи назад.

Внезапна догадка накара Томас да докосне пламъчето с края на жезъла. Ослепителен бял огън припламна от жезъла, дори златото на Танца избледня. Водачът на Злотворните се отдръпна още малко.

Но миг по-късно си възвърна решимостта. Метна се към двамата човеци и прониза с червеното острие сърцевината на белия огън.

Последва чутовен сблъсък. Разхвърчаха се искри, сякаш въздухът се възпламени.

Но Злотворния беше обигран в своята сила. Могъществото му изпълни падината с тежък скърцащ тътен, все едно огромна тежест смазваше канара. Усилието му беше достатъчно да угаси огъня, разпален от Томас.

Той и Атиаран отхвръкнаха назад и се проснаха по гръб на тревата. С тържествуващи гърлени вопли Злотворните налетяха да ги довършат.

Томас видя червеното острие и се присви в примирено очакване на края. Атиаран обаче се изправи пъргаво и извика:

— Меленкурион! Меленкурион абата!

Гласът й прозвуча немощно пред победното ръмжене, но тя ги пресрещна храбро, вкопчи се в ръката на водача им и му попречи да нанесе поредния удар.

А от западната страна на дола долетя отговор. Кънтящ от безмерен гняв глас изкрещя:

— Меленкурион абата! Бинас мил Банас Ниморам хабаал! Меленкурион абата! Абата Ниморам!

Тези звуци прогониха паниката на Томас и той се надигна да помогне на Атиаран. Но и двамата заедно бяха безсилни да възпрат водача на Злотворните, който повторно ги събори на земята и връхлетя върху тях.

Не успя обаче да ги унищожи, защото нечие могъщо тяло прескочи падналите и го сграбчи. Двамата се счепкаха свирепо, после новодошлият изтръгна ножа с кървавочервеното острие и го заби в сърцето на гнусната твар.

Другите Злотворни заръмжаха, но Томас чу и нов шум — стори му се, че цяла тълпа боси деца тичат към него. Вдигна глава. В дола нахлуваше поток от малки животинки — зайци, язовци, невестулки, къртици, лисици, дори няколко кучета. Безмълвно и стремително те нападнаха Злотворните.

Духчетата се разпръснаха. Докато Томас и Атиаран ставаха замаяно, и последното пламъче беше изчезнало от падината.

Но Злотворните не побягнаха. Натискът на животните изглеждаше само дребна неприятност за тях. Във внезапно спусналия се мрак тварите наедряха, като че светлината им беше пречила досега. Вече не се притискаха плътно един до друг и в ръцете им блестяха като лава десетки остриета. Започна страховито клане.

Преди Томас да осъзнае какво се случва, спасителят им исполин се обърна и процеди:

— Тръгвайте! Идете на север към реката. Аз освободих Духчетата. Сега ще ви дам време да избягате. Хайде!

— Не! — задъхана възрази Атиаран. — Ти ще си единственият човек тук. Животните няма да се справят. Трябва да те подкрепим в битката.

— И всички заедно няма да се справим! — възкликна той. — Нима забрави задачата си? Длъжни сте да стигнете до Владетелите… Длъжни сте! Лигоча трябва да си плати прескъпо за това оскверняване. Вървете! Не мога да ви дам много време!

Той се обърна, с нов вик „Меленкурион абата!“ се заби насред гъмжилото и започна да поваля Злотворните с тежките си юмруци.

Атиаран се наведе да грабне жезъла на Барадакас и побягна на север. Томас тичаше след нея с такава сила, все едно очакваше всеки миг ножовете на Злотворните да го прободат в гърба. Звездната светлина им стигаше да виждат къде стъпват. Напрягаха се да изкатерят по-бързо склона, без да се озъртат за преследвачи. Бояха се да мислят за друго освен за нуждата да се отдалечат по-скоро. Щом стигнаха до ръба и продължиха нататък, звуците от кървавата схватка заглъхнаха изведнъж. Никой не ги гонеше. Но те тичаха неспирно, докато не замряха за миг от пронизителен предсмъртен вик, събрал мъка и изчерпани сили ведно.

Атиаран се свлече на колене и разплакана опря чело в земята.

— Мъртъв е! Необвързаният е мъртъв! Жалко за Земята! Всички мои пътеки свършват със зло, всеки мой избор носи гибел. От самото начало навличам беди. Няма да дочакаме нов Празник и аз нося вината за това. — Тя обърна лицето си към Томас и изхълца: — Удари ме с жезъла, Ковенант, та да се свърши!

Той се взираше изтръпнал в неописуемата горест, събрана в очите й. Чувстваше се опустошен от болка и прахосана ярост и не разбираше защо тя се порицава така. Наведе се да вземе жезъла, хвана ръката на Атиаран и я застави да се изправи. После я поведе зашеметен в нощта, докато тя изплаче скръбта си. И той би заплакал, но в дългата си битка с лишенията на проказата беше забравил това облекчение. Сега можеше само да върви. Усети, че Атиаран се опомня, накрая тя продължи без помощта му на крачка-две встрани. Знаеше, че го обвинява за нещо, но в безсънната нощ на бягство не можеше да мисли за това.

Самата нощ сякаш беше замаяна и се луташе безцелно, но се добра някак до сив облачен ден, залитайки през пустотата на прехода, без да знае къде свършва празната тъма и къде започват пепелищата на светлината. И ниските облаци бяха натежали от горест, но не успяваха да изцедят дъжд от себе си, дори въздухът се беше сковал и нямаше сили за сълзи. Атиаран и Томас бродеха тежко с неравни крачки като ехо от накъсани ридания.

Настъпването на деня не означаваше нищо за тях, не промени посоката им все на север, в която бягаха без страх, защото бяха изчерпали уплахата в душите си. Денят и нощта не бяха нищо повече от прикритие за плътната сянка, спуснала се върху сърцето на Земята. Нямаше как да се досетят колко е пострадало това сърце. Можеха да съдят само по своята скръб. И тъй, през безкрайната унила нощ и деня след оскверняването на Празника, те вървяха, угнетени от видяното и безчувствени за всичко останало, привидно недостъпни за глада, жаждата и умората.

Но през следващата нощ плътта им стигна до предела на своята издръжливост и те потънаха сляпо в сън, без повече да ги е грижа дали някой е тръгнал по дирите им. И докато спяха, небето намери някакъв отдушник за напрежението — сини мълнии забичуваха хълмовете, гръмотевици запъшкаха тежко от потисната болка. Слънцето вече беше над главите на странниците, когато се събудиха. Дрехите лепнеха по телата им след нощния дъжд. Слънчевите лъчи и утрото нямаше как да заличат белезите в паметта им. Изправиха се вдървено като трупове, ядоха алианта, пиха от близкия ручей и тръгнаха отново в почти смъртно вцепенение.

Но времето, скъпоценният плод и въздухът на Анделейн постепенно ги върнаха към живота. Полека се промениха и изнурените мисли на Томас — ужасът на изтреблението не го беше смазал дотам, че да не остави място за по-привична мъка. Отново и отново чуваше вика на Атиаран „Ковенант, помогни им!“ и кръвта му изстиваше от безсилие.

„Духчетата…“, мърмореше отнесено. Толкова прекрасни бяха, а той не можа да ги спаси.

Атиаран обаче беше убедена, че е способен на това, тя очакваше да си послужи с някакво могъщество… Досущ като Лина, Барадакас и всички останали, които срещна, Атиаран виждаше в него прероден Берек Полуръкия, повелителят на необузданата магия. „Ти притежаваш могъщество — беше казал Презиращия, — но никога няма да узнаеш какво е то.“ Томас наистина не знаеше как би могъл. Какво го засягаха магиите и сънищата?

Но Духчетата се стремяха към пръстена му, като че разпознаваха изгубената човечност у Томас. И се променяха от допира…

По някое време промълви, без да знае, че говори на глас:

— Щях да ги спася, ако можех.

— Имаш силата — отвърна Атиаран бездушно, изчерпала скръбта и гнева.

— Каква сила? — измъчено попита Томас.

— Нима носиш напразно бялото злато?

— Това е пръстен, нищо повече. Нося го, защото… защото съм прокажен. Не знам нищо за тази сила.

Тя не го поглеждаше.

— Не мога да разбера. Ти си затворен за мен.

Идеше му да се сопне, да се развика, да я раздруса и да кресне в лицето й: „Затворен ли?! Я ме виж! Не съм Берек! Не съм герой. Прекалено болен съм“. Но беше изцеден и уязвен и от неизпълнимите очаквания на Атиаран, и от собственото си безсилие.

„Духчетата…“

Как е възможно да му се случва всичко това?

Още малко си поблъска главата над въпроса, накрая въздъхна. „Трябваше да се сетя по-рано…“ Можеше да долови гласа на опасността още в песента на Атиаран за Берек, да я зърне в Анделейн, да я открие в усещането за зло през подметките на обувките си. Но беше глух и сляп. Улисан в устрема си напред да продължи и да остави безумието далеч зад гърба си, той пренебрегваше лудостта, към която го водеха меандрите на съня. Този сън му натрапваше ролята на герой, изкушаваше го, подмамваше го, тласкаше го все нататък, за да се увлече и да рискува живота си заради Духчетата, заради Земята, заради някакви илюзии.

Единствената разлика между Атиаран и Господаря Гад беше желанието на Презиращия той да се провали.

„Никога няма да узнаеш…“ Естествено! Зверският му гняв напираше дори през умората. Та той сънуваше — нямаше друг отговор за всичко наоколо, за невъзможните изисквания на Земята, за цялата й немислимост. Томас обаче познаваше разликата между действителността и съня, още беше с всичкия си.

И беше прокажен.

Но красотата на Духчетата, изтреблението им…

„Аз съм прокажен!“

Потрепери и веднага се зае със ЗКТ. „По дяволите! Какво общо имат с мен Духчета, необузданата магия и проклетникът Берек?!“ Увери се, че няма рани, а омачканите му дрехи не са скъсани никъде, но краят на жезъла, даден му от хайрбранд Барадакас, беше овъглен от мощта на Злотворните. „Дяволите ги взели! Нямат право да ми причиняват това!“

Вбесен въпреки изтощението, той тътреше крака до Атиаран. Тя не се обръщаше към него, не изглеждаше да забелязва присъствието му. Томас не й дотягаше през този ден — боеше се какво би сторил, ако пак й даде шанс да го упрекне. Но когато спряха в студената вечер под острия блясък на звездите, съжали, че нямат одеяла и грейвлинг. За да се отвлече от несгодите, той възобнови усилията си да научи нещо за Земята с неловката молба:

— Разкажи ми за онзи, който ни спаси там.

Мълчанието се проточи, преди да чуе угаснал глас, пропит от вяло примирение:

— Утре. Остави ме на мира до утре.

Томас кимна в мрака. Усещаше го натежал от студ и размахани криле, но това щеше да го превъзмогне, но тона на Атиаран едва ли. Дълго седя потръпващ, като че готов да мрази всяко съновидение, сполетяло окаяното човечество, и накрая се унесе в неспокоен сън.

На деветия ден след тръгването им от дървеното поселище Атиаран му разказа за Необвързания така сякаш й беше безразлично какво говори и какво разкрива за самата себе си.

— В Средището на знанията има и такива, които се убеждават, че не могат да се трудят за Земята или да овладяват Знанията на Древните владетели заедно с останалите — Владетели или Пазители. Те имат свои стремежи, които са способни да следват единствено в усамотение. Но потребността да бъдат сами не ги откъсва от другите хора. Подлагат ги на Ритуала на освобождението, за да тръгнат в своето търсене с благословията на Владетелите и уважението на всички, които обичат Земята. Защото Владетелите отдавна са разбрали, че желанието да бъдеш сам не е непременно себично, стига околните да не го възприемат така.

— Мнозина от Необвързаните не са се завръщали да споделят знанията си. Но за онези, които не са изчезнали безследно, се разказват предания. Говори се, че някои научават тайните на сънищата, други стигат до разковничето на най-големите загадки в лечителството, трети пък се сприятеляват с животните и овладяват тяхната реч, за да ги призоват на помощ в тежки мигове.

— Такъв Необвързан ни спаси… — каза тя дрезгаво. — Познавач на Духчетата и приятел на горските животни. Знаеше повече за Седемте закрили, отколкото моите уши са чували някога. — Тя въздъхна на пресекулки. — Могъщ човек, а го погубиха… Той помогна на Духчетата да се спасят, избави и нас. Де и аз да можех да проявя такава доблест! Досега никакво зло не беше посягало на Духчетата в Анделейн. Дори Сивия убиец не се е осмелявал… Казват, че и Ритуалът на оскверняването не можел да им навреди. А сега сърцето ми знае, че те няма да танцуват вече. — Атиаран помълча тежко. — Няма значение. Всичко свършва с гавра и смърт. Който се надява, няма да избяга от скръбта. Но онзи Необвързан даде живота си, за да отидеш ти при Владетелите с посланието и пръстена си. Поне това ще постигнем, за да има смисъл саможертвата му.

Тя стисна устни и Томас се запита: „Това ли придава смисъл на живота? Да се постараем някой друг да не е умрял напразно?“. Не си позволи да продума и скоро мислите на Атиаран се върнаха трудно към започнатия разказ:

— Необвързаните… Някои са мечтатели, други целители, трети споделят дните си с животните в горите. Едни от Необвързаните проникват в дълбините, за да разкрият тайните на Пещерните твари, има и такива, които задълбават в знанията на Демондимите — тръгват, накъдето ги водят личните им прозрения. Чувала съм да споменават шепнешком, че Необвързани следват легендата за Кейройл Дивогорски от Задушаващата бездна и стават Пазители на Първичната гора. Но за това е опасно дори да се шепне…

Тя млъкна и не каза нищо повече до края на деня.

Томас пак не можеше да заспи и чакаше да види новата луна. И когато полумесецът се показа най-после над хълмовете, той замръзна — вече не беше бяло-жълт, а червен, с оттенъка на кръв, какъвто беше видял в очите на Лигоча.

Обагряше нездраво височините и изглеждаше, че по дървета, храсти и треви избива кървава пот, сякаш цял Анделейн беше подложен на изтезание.

Томас гледаше втрещен и макар че не му се искаше да преживява това сам, не си позволи да събуди Атиаран. По гърба му пълзяха тръпки, той стискаше жезъла на Барадакас с овлажнелите си пръсти и чак когато луната се скри, поспа уплашен до зазоряване.

На четвъртия ден след Танца той се разбърза. С всеки изминал час ускоряваше крачка, все едно се боеше кървавата луна да не го настигне.

Спряха за поредната нощувка, той даде жезъла на Атиаран и я склони да седи будна, за да види луната. Полумесецът се появи над хоризонта в алена мараня, досущ издигащ се в небето окървавен сърп. Беше забележимо по-широк от предишната вечер. Атиаран го наблюдаваше също втрещена и стискаше до болка жезъла, без да ахне дори. Щом попи цялата злина в гледката, тя се извърна и промълви безизразно:

— Няма време.

Но сутринта пак Атиаран беше тази, която налагаше темпото. Явно беше стигнала до решение под поруганата луна и сега се принуждаваше да крачи напред сякаш подкарвана от проклятие към самата себе си или се бичуваше, не признала поражението. Наглед вярваше, че е опропастила всичко и за себе си, и за Земята, но личеше, че и болката може да бъде остър остен. Томас скоро трябваше да подтичва, за да не изостане от сурово изопнатия й гръб.

През този ден, част от нощта и следващото утро те се препъваха и малко оставаше да хукнат в изнурителен бяг. Томас понасяше бързането, колкото можеше, но дългият път и безсънните нощи бяха намалили до крайност издръжливостта му, затова походката му беше неравномерна, а и в мускулите му нямаше пъргавина. Подпираше се тромаво на жезъла и вървеше напред. Без него щеше да губи равновесие. Би се свлякъл, ако не прекосяваха с такава мисия тези земи. Крепеше го нечовешката жизненост на Анделейн. Целебният въздух поддържаше белите му дробове, гъстата трева смекчаваше болката в измъчените му стави, скъпоценните плодове отприщваха енергията си още в устата му. И по пладне на шестия ден двамата с Атиаран се довлякоха до билото на хълм, за да зърнат отвъд Реката на утехата.

Синя под лазурното небе, тя се виеше в руслото си широка, кротка и ленива на изток и пресичаше пътя им подобно на знак или граница. Навлизаше сред хълмовете с блясък и искрене на младост, на сдържано ликуване. А водата беше толкова бистра и чиста, сякаш ги зовеше да се преродят в нея. Щом я зърна, Томас трудно устоя на желанието да се хвърли във водата, все едно очакваше да отмие неговата тленност.

Но друго прикова вниманието му почти в същия миг. По средата на реката дълга лодка плаваше срещу течението, а на кърмата стърчеше висок силует. Щом го видя, Атиаран изкрещя пронизително и размаха ръце, после се втурна лудешки надолу по склона, като викаше трескаво:

— Ей! Помощ! Върни се! Върни се!

Томас я последва предпазливо, впил поглед в лодката, която зави и се насочи към тях.

Атиаран пак размаха ръце, извика още веднъж и седна на пясъка. Когато Томас спря до нея, тя притискаше колене към гърдите си, устните й трепереха, като че маската на лицето й щеше да се пропука, и гледаше втренчено лодката.

Речният съд ги доближаваше и Томас все по-слисано мереше на око грамадната фигура на кърмата. Накрая се убеди, че лодкарят е поне двойно по-висок от него. Не виждаше и какво задвижва лодката — нямаше весла.

Деляха ги трийсетина стъпки, когато Атиаран се изправи устремно и възкликна:

— Привет, Скални братко! Великаните от Морска шир са другото име на дружбата! Помогни ни!

Лодкарят не отговори и само Томас чу как Атиаран добави шепнешком:

— Умолявам те!

Великанът оставаше безмълвен. Накрая завъртя руля и носът на лодката се обърна право към брега. В последния миг премести тежестта си, носът се надигна от водата и лодката легна устойчиво на чакъла на няколко крачки от Атиаран и Томас. След малко Великанът застана пред тях на тревата и ги поздрави с жест.

Томас клатеше глава смаяно. Как беше възможно този исполин да е висок поне дванайсет стъпки? Но внушителното като канара тяло не допускаше съмнения и се натрапваше на сетивата, все едно Томас се беше спънал в камък с остри ръбове.

Мускулите му изпъкваха прекалено дори за толкова огромно същество, сякаш беше столетен дъб, сдобил се с крака. Носеше куртка и панталон от дебела кожа и не личеше да има някакво оръжие. От лицето му стърчеше къса брада като телена четка. Малките, дълбоко хлътнали очи гледаха бодро. Изпод челото — надвиснало подобие на крепостна стена — проблясваше пронизващ поглед като кратък лъч от скритите като в пещера мисли. Но колкото и страховита да беше външността му, Великанът преливаше от добродушие и веселие.

— Привет, Скална сестро — започна той с мек, бълбукащ тенор, прекалено висок и кротък, за да излиза от това обвито в мускули гърло. — В каква неволя си изпаднала? Помагам охотно, ала аз съм пратеник и поверената задача не ми позволява да се бавя.

Томас очакваше Атиаран тутакси да избълва молбата си, но колебанието й го смути. Тя си подъвка устните, като наглед се питаше как да изрече думи, които водят към омразен за нея избор. Сведе очи като засрамена и промърмори плахо:

— Накъде си се запътил?

Очите на Великана светнаха за миг и гласът му зазвуча с ромолене на извор под скала.

— Питаш за целта ми? Че кой е достатъчно мъдър да познава целите си? Все пак запътил съм се към… Не, това име е свързано с прекалено дълга история, не му е времето сега. Тръгнал съм към Твърдината на Владетелите, както я наричате вие — хората.

Атиаран попита все така неуверено:

— Как е името ти?

— Това пък е друга дълга история — отвърна Великанът и повтори: — Кажи ми, в каква неволя си изпаднала?

Атиаран обаче настоя отпаднало:

— Името ти…

Очите под масивното чело пак блеснаха.

— В имената има сила, а аз не искам да бъда призоваван от друг освен от приятели.

— Името ти! — изпъшка Атиаран.

Великанът помълча, преди да реши, и накрая изрече:

— Така да бъде. Макар пратеничеството ми да е важно, ще ти отговоря заради верността, свързваща твоя и моя народ. Казано накратко, наричат ме Сол по сърцето Носен от пяната.

Изведнъж ненавистта към собственото й решение се срина, може би победена накрая от доверието на Великана. Тя вдигна глава — Томас и Сол по сърцето видяха опустошението в очите й. Атиаран повтори мрачно и бавно поздрава на Великана и каза:

— Така да бъде. Сол по сърцето Носен от пяната, Скален брат и пратеник на Великаните, заклевам те в силата, скрита в името ти, и във верността, скрепена от Деймлон, Приятеля на Великаните, и твоя народ, да отведеш жив и здрав този човек — Томас Ковенант, Неверник и чужденец на Земята, до Съвета на Владетелите. Той носи вести за Съвета от Стражницата на Кевин. Пази го грижливо, Скални братко. Аз не мога да продължа.

„Какво?!“ Томас се облещи от изненада и замалко да попита: „Нима се отказваш от отмъщението?“. Овладя се въпреки хаоса в мислите си и зачака от нея обяснение, което би могъл да разбере.

— Ех, прибързано се позоваваш на такива славни имена — благо отвърна Великанът. — И без тях щях да приема тази задача. Все пак те приканвам да дойдеш с нас. В Твърдината владеят целебни сили, които рядко са достъпни другаде. Няма ли да ни придружиш? Онези, които те чакат, едва ли биха те укорили, че си се забавила, ако можеха да те видят сега с моите очи.

Устните на Атиаран се изкривиха от горчивина.

— Видя ли каква е новата луна? Донесе я последното изцеление, което търсех. — Гласът й сякаш посивя от презрение към самата себе си. — Поверявам ти безплодна задача. Аз вече сторих достатъчно за провала й. Имаше смърт във всеки мой избор, откакто поведох този човек… — Тя се задави от спомена и преглътна насила, за да продължи: — Избраният от мен път мина твърде близо до Гръмовръх. И ти си минал не много далеч от онова място. Сигурно си видял какво зло се е надигнало там.

— Видях… — сдържано потвърди Великанът.

— Ние се натъкнахме на злото, вместо да се насочим през Средните равнини. И сега е късно за всички. Той… Сивия убиец се е завърнал. Избрах такъв път, защото жадувах изцеление за себе си. Какво може да сполети Владетелите, ако ги моля за помощ?

„Отказваш се от отмъщението?!“, още недоумяваше Томас. Взря се в лицето й, опитваше се да види здравето й, нейния дух.

Струваше му се, че я е налегнала съсипваща болест. Лицето й беше по-костеливо, големите очи — помрачени от сянка, устните — безкръвни. А насред челото й имаше дълбока бръчка като вдлъбнатина в черепа, врязана от неумолимо отчаяние. Това бяха следи от страдание, потискано единствено с цялата сила на волята, но на твърде висока цена.

Най-сетне Томас проумя ясно нравствения сблъсък, който я смазваше — между погнусата й от него, страха й за съдбата на Земята и покрусата от собствената й слабост. Видяното го потопи в срам и го накара да сведе поглед. Без да се замисли, той протегна ръка към нея и промълви:

— Не се предавай…

— Да не се предавам ли?! — изграчи Атиаран със злоба и се отдръпна. — Ако се бях предала, щях да те пробода на мига! — Изведнъж тя бръкна под робата си и извади каменен нож като онзи, който Томас загуби. — След Празника… когато ти остави Духчетата да умират… това острие зовеше да ти пусна кръвта. Другите ти престъпления мога и да загърбя. Но това… Да допуснеш такова поругаване… — Тя запрати яростно ножа и той се заби до дръжката в пръстта между обувките на Томас. — Виж! — изсъска и гласът й внезапно се успокои. — Нараних Земята вместо теб. Какво ли друго правя, откакто ти се появи? Чуй ме, Невернико! Пускам те да продължиш, защото не на мен се пада да реша. Няма да намесвам своите желания в единствената надежда за Земята… ако ще тази надежда и да е безплодна. Помни, че сдържах ръката си и спазих Клетвата.

— Спази ли я? — изръмжа Томас, подтикнат и от съчувствие, и от смътен гняв.

Тя посочи ножа с треперещ пръст.

— Не ти навредих и те водих дотук.

— Но навреди на себе си.

— Такава е Клетвата ми — надменно отвърна Атиаран. — А сега сбогом. Когато се завърнеш благополучно в своя свят, помни що е зло.

Искаше му се да възрази, да спори, но пред силата на непоколебимостта й остана безмълвен. Заставен от властния й поглед, той се наведе и взе ножа. Едва ли не очакваше от дупката в пръстта да потече кръв, но гъстата трева тутакси я скри. Томас разсеяно опипа ножа и усети остротата му.

Когато вдигна глава, Атиаран вече се отдалечаваше нагоре по склона с неравните крачки на хром човек.

„Така не бива! — напираше у него вик. — Имай милост!“ Но езикът му беше като залепнал от безпощадното отхвърляне. „Поне прости на себе си…“ Лицето му се беше сковало и той се питаше дали на устните му има крива усмивка, без да подозира. „Защо сме толкова безсилни?…“

Гласът на Великана надви кротко терзанията му.

— Да тръгваме ли?

Томас кимна онемял. Откъсна поглед от гърба на Атиаран и затъкна ножа под колана си.

Сол по сърцето му посочи да се качи в лодката и той се намести на седалката при носа — единствената в дългия трийсет стъпки съд, която му подхождаше по размери. Великанът също прекрачи в лодката, като се отблъсна с крак от брега. Застана прав на широката плоска кърма и хвана румпела. Мощен тласък се усети в целия корпус и Великанът насочи лодката към средата на речното русло. Понесоха се на запад през хълмовете.

Щом седна, Томас се обърна със свито гърло и впери поглед в катерещата се обратно нагоре Атиаран. Но избликът на сила тласкаше лодката по-бързо, отколкото би могъл да тича човек, и съвсем скоро разстоянието превърна жената в кафяво петънце насред пищната зеленина на Анделейн. Томас мъчително отклони очи от нея и се зае да разгадае какво задвижва лодката.

Не откри никакъв източник на енергия, но речният съд се плъзгаше плавно срещу течението, все едно го теглеха едри риби. Томас обаче още долавяше силата, от която трептеше корпусът.

— Как плава това нещо? Не виждам никакъв двигател — сподавено попита той.

Сол по сърцето стоеше на кърмата, стиснал високия румпел под лявата си мишница и вдигнал дясната си ръка да определи посоката на вятъра. Напяваше еднообразно на език, който Томас не разбираше — песен като прибой, с дъх на сол като морски бриз. Но след въпроса песента се промени и Томас различи думите:

Сол по сърцето млъкна и сведе към него поглед, искрящ закачливо под надвисналото чело.

— Чужденец на Земята… Онази жена на нищо ли не те научи?

Томас се смръзна на дъската. Стори му се, че тонът на Великана унижава Атиаран, пренебрегва саможертвата й. Това спокойно лице и весели очи привидно бяха чужди на състраданието. Трудно изтръгна отговора си, задавен от яд:

— Тя е Атиаран, спътница на Трел, от каменното поселище Митил. Стори много повече от това да ме научи на нещо. Преведе ме невредим покрай Бесове, убити уейнхими, кървава луна и Злотворни… Ти би ли могъл да направиш същото?

Сол по сърцето не отговори, но безгрижна широка усмивка озари лицето му и той понадигна брада в присмехулен поздрав.

— По дяволите! — избухна Томас. — Да не мислиш, че те лъжа? Не бих паднал дотам.

От тези думи Великанът отприщи веселието си в толкова висок, бълбукащ смях, че чак отметна глава назад.

Томас го гледаше, изпълнен с ярост. Отначало понесе оскърблението, но накрая скочи от пейката и вдигна жезъла, за да цапардоса с него Великана.

Но онзи го възпря с помирителен жест.

— По-кротко, Невернико. Ще се почувстваш ли по-висок, ако аз седна?

— Адове и кървища! — изви се във вой гласът на Томас.

Замахна диво и стовари върху дъските на лодката края на жезъла, почернял в схватката със Злотворните.

Лодката се разклати, сякаш реката се сви в гърч от удара. Той залитна и се вкопчи в борда, за да не цопне сред вълните. След миг озарената от слънцето вода се успокои. Томас обаче не се пусна. Нервите му се изопнаха, усещаше тежко туптене под пръстена на ръката си.

„Ковенант! — изръмжа си, за да се опомни. — Щеше да си смешен, ако не беше… прекалено простодушен!“

Изправи се и застана разкрачен, докато подчини чувствата на волята си. Чак тогава се вторачи в Сол по сърцето, като се опитваше да прецени какъв му изглежда Великанът. Не откриваше зло — Великанът май беше корав като гранит. „Какъв смешник съм…“, повтори си Томас и изрече гласно:

— Тя заслужава уважение.

— О, моля те да ми простиш — каза Великанът и натисна румпела надолу, за да го задържи седнал. — Не съм и помислял да се отнеса с пренебрежение към нея. Твоята вярност облекчава душата ми. Аз знам колко е ценно стореното от нея. — Той се облегна на кърмата и сега очите му бяха само една стъпка над главата на Томас. — Да, мога и да скърбя за нея. Но сега никой друг на Земята — нито хора, нито Великани, нито ранихини, не би те отвел по-бързо в… накратко казано, в Твърдината на Владетелите. — Усмивката му засия отново. — Но ти, Томас Ковенант, Неверник и чужденец на Земята, се палиш излишно. Разсмях се, защото ми заприлича на петле, наежено заплашително срещу някой ранихин. Хабиш си силите, Томас Ковенант.

Томас потисна още по-упорито гнева си и каза сдържано:

— Тъй ли било? Отсъждаш прибързано, Великане.

Смехът още веднъж бликна като фонтан в гърдите на Сол по сърцето.

— Смели думи! Ето ти още една новост на Земята — човек да обвини Великан в прибързаност. Е, прав си. Но нима не знаеш, че според хората ние сме… — пак прихна — … твърде мудни? Избраха ме за пратеник, защото за мен кратките човешки имена, отнемащи от носителите си толкова история, сила и значимост, са по-лесно поносими, отколкото за повечето ми събратя. А сега се оказва, че ги понасям прекалено лесно.

Сол по сърцето за пореден път отметна глава в гърлен кикот.

Томас позяпа озадачен това несекващо веселие. После си наложи да пусне жезъла на дъното на лодката и седна на носа, обърнал лице на запад към следобедното слънце. Смехът на Великана беше заразителен, но той се заинати — не би си позволил да стане жертва на още изкушения. Изгуби толкова много от себе си, че не се и надяваше да бъде някога предишният Томас.

„Нервите не се възстановяват! — повтаряше като лична, мълчалива молитва към уязвимата си същност. — Няма Великани. Знам какво е истинско и какво — не. Продължавай напред! Оцелявай!“

Дъвчеше си устните, все едно болката му помагаше да остане уравновесен, да контролира яростта.

Зад него Сол по сърцето Носен от пяната пак започна да напява тихичко. Песента се нижеше като дълъг проток към морето, издигаше се и спадаше като прилив и отлив, с далечни обветрени древни слова. Понякога се връщаше към припева „Камък и море вдълбани са в живота…“ и продължаваше нататък. Мелодията напомни на Томас колко е изнурен и той се сгуши при носа, за да събере сили.

Въпросът на Сол по сърцето го свари унесен.

— Ти разказвач ли си, Томас Ковенант?

— Бях — отвърна той разсеяно.

— И си се отказал? В една дума чух най-тъжната история. Но животът без разкази е като море без сол. Ти как живееш?

Томас опря ръце на борда и отпусна брадичката си върху тях. Анделейн неспирно се откриваше пред погледа му като напъпило цвете, но той не се взираше в сушата, вторачен в тихо шумящата вода, разсичана от носа на лодката. Неволно сви в юмрук ръката си с пръстена.

— Оцелявам…

— Втора такава? — поклати глава Великанът. — Пак с една дума сподели още по-тъжна история. Не изричай друга дума, че ще ме разплачеш.

Томас не долови нищо тревожно в казаното, по-скоро беше шега и съчувствие. Сви рамене и замълча.

След малко Великанът продължи:

— Е, това е лоша вест за мен. Пътуването ни няма да е леко и се надявах да облекчиш многото левги пред нас с някоя история. Както и да е… Досещах се, че бездруго няма да чуя радостни слова от теб — Бесове, убити уейнхими и Духчета в Анделейн. Не че съм учуден. Старците сред нас често гадаеха дали Душегубеца би умрял толкова лесно, колкото се надяваше горкият Кевин. Камък и море! Цялото онова Опустошение заради напразни надежди… Ние обаче имаме поговорка, утеха за нашите деца — уви, малко са, — когато жалят за народа ни, за дома и близостта с другите като нас, които изгубихме. „Радостта е в ушите, които слушат, не в устата, която говори.“ Малко са историите по света, които носят радост в себе си, затова се нуждаем от веселие в ушите, за да се опълчим на Презиращия. Хвала на Създателя! Владетелят Деймлон, Приятел на Великаните, ценеше смеха от сърце. Когато се добрахме до Земята, бяхме твърде угнетени да се борим дори за правото си на живот.

„Смях от сърце — повтори сърдито Томас. — Наистина ли изчерпах смеха си в онези кратки години?…“

— Да знаеш, Томас Ковенант, вие — хората, сте нетърпеливи същества. Да не мислиш, че приказките ми блуждаят безцелно? Напротив, стигнах твърде бързо до същността. Щом ти вече не разказваш истории, а и изглежда, че двамата не сме особено щастливи сега и няма да понесем лесно думите за твоите преживелици… няма как, аз ще бъда разказвач. Има сила в историите — обновяват душата, правят я устойчива, а дори Великаните се нуждаят от сила, когато им е поверена задача като моята.

Сол по сърцето замълча. За Томас гласът му сякаш изтъкаваше от пенещата се покрай лодката вода утешаваща картина и той помоли в тишината:

— Разказвай.

— А-а, това не беше зле — отвърна Сол по сърцето. — Опомняш се, Томас Ковенант, ако ще и против желанието си. Тъй… Слушай весело, защото аз не искам да натъжавам никого… макар че и ние — Великаните, не се плашим от истината, щом дойде време за действие. Ала трябва да разбереш, Невернико, че изборът на история изисква размисъл. Старият ни език е същинска съкровищница от истории и някои от тях разказваме дни наред. Все пак ти не говориш нашия език, а преводът е дълга и мъчна задача дори за Великаните. Ето че изборът става по-лесен. Но в преданията за живота ни в Морска шир, откакто нашите кораби намериха Земята, има безброй истории — разкази за годините на Деймлон и Лорик, също и за Кевин, наричан сега Опустошителя. Разкази за градежа, за преобразяването на планината, за Весел камък, „знак на вярност и съюз за вечни времена“, както рекъл Кевин — най-славното дело на Великаните на Земята, истински храм, в който нашият народ да се взира и да си припомня какво може да бъде постигнато. Разкази за пътя, който ни спаси от Оскверняването, и за изцеляването на Земята от новите Владетели. И все пак ми е още по-лесно, защото си чужденец. Ще ти разкажа първата история на Великаните от Морска шир — Песента на бездомните.

Томас се огледа към безметежната блестяща синева на реката и се приготви да слуша разказа на Сол по сърцето, който обаче не започна направо. Великанът пак подхвана древния си напев, проточил се като пътя на Реката на утехата към морето. Томас задрямваше, омаян от гласа му. Изтощението, просмукало се в костите му, надделяваше над будното внимание. Облегна се по-удобно на носа на лодката като уморен плувец.

Песента зазвуча различно, с по-остри и жални тонове. Скоро от устата на Великана се отрониха думи, в които Томас се заслуша:

— Ах, камък и море! — въздъхна Сол по сърцето. — Томас Ковенант, чувал ли си прастарата легенда за Ранената дъга? Разказват, че в най-тъмната част от нашия свят нямало звезди. Небосводът бил пустата граница, която ни деляла от вечната вселена на Създателя, където той живеел с безбройните си светли чеда сред музиката на играта и радостта. И докато епохите отминавали във вечността, на Създателя му хрумнало да сътвори нещо ново, за да бъдат по-щастливи чедата му. Слязъл при величавите пещи на своето могъщество, смесвал, лял и ковал невиждани чудеса и вълшебства. И когато довършил започнатото, пренесъл се на небесата и прострял към тях тайнственото си творение. Небесна дъга се извила през вселената.

— Създателя се зарадвал, но после се взрял в дъгата… и високо в блещукащата й извивка открил рана, процеп в сътворената прелест. Не знаел, че Врагът — демоничният дух на застоя и тлението, който се прокрадвал в недрата дори на неговата вселена, — видял творението и насочил злобата си, за да накърни съвършенството на дъгата.

— Ядосаният Създател се заел да търси лек за своето творение. Но докато се трудел, неговите чеда, които нямали чет, видели дъгата и се възхитили на красотата й. Всички заедно се понесли в небесата, танцувайки безгрижно в багрите й. Натъкнали се и на нараненото място, но не разбрали какво представлява. Възкликнали весело, промъкнали се в процепа и се озовали в нашето небе. Този неосветен свят само ги зарадвал още по-силно, пръснали се из небосвода му, който засиял от ликуващите им игри.

— Щом новото забавление им дотегнало, поискали да се върнат в своята вселена от светлина, но проходът бил затворен. Създателя открил как неговият враг причинил раната и прибързал в гнева си — разкъсал дъгата. Едва по-късно научил, че така затворил чедата си в нашето небе. И те станали звезди в нощите до мига, когато Създателя ще отърве вселената си от врага и ще измисли как да върне чедата си у дома.

— Подобна е и нашата участ — на Бездомните. В отдавна изгубената ни камениста страна сме живели в благоденствие сред сънародниците си. А когато сме се научили да прекосяваме моретата, настъпил разцвет. Но в жадното нетърпение на нашата радост, здраве и страст към пътешествията сами сме стигнали до безразсъдство. Построили сме двайсет прекрасни кораба, всеки колкото човешка крепост, и сме отплавали, за да обиколим целия свят. Ах, целият свят… От тези кораби две хиляди Великани се сбогували с възвишени слова със сродниците си и обещали да донесат в разкази всеки образ на многоликия свят… а после се отправили подир мечтата си.

— От море към море, през стихии и безветрие, в недоимък и изобилие, край рифове и брегове Великаните плавали и се наслаждавали на резливия солен вятър, на отрудените си мускули, на неуморното противоборство с океана, на вечното му непостоянство… и ликували, че опознават нови и нови народи в своето бродене.

— За половин поколение изгубили три кораба. Стотина Великани решили да останат и да свържат участта си с елохимите, приказните горски обитатели. Двеста загинали, докато се сражавали в защита на братерите, които едва не били изтребени от Пясъчните горгони на Голямата пустиня. Два кораба се разбили в рифове. И когато първите деца, родени на борда, пораснали и укрепнали, за да станат моряци на свой ред, екипажите на останалите петнайсет кораба се събрали на съвет. Насочили мислите си към родината, защото проумели колко неразумно е начинанието им, пък и борбата с моретата им дотегнала.

— Поели към дома, водени от звездите. Но не успели. Познати посоки ги водели към неизвестни за тях океани и несрещани дотогава опасности. Бурите ги мятали ту насам, ту натам, докато изгубили представа къде са, а въжетата на непокорните платна претрили дланите им до кокал, вълните пък ги връхлитали, сякаш изпълнени с омраза. Били изгубени още пет кораба, макар че се натъкнали на отломките от един, а моряците от друг били намерени на остров и спасени. Плавали през ледове, които се вкопчвали в корпусите много сезони и погубили десетки Великани. Попадали в безветрие, което ги принудило да разберат що е глад. Издържали на всичко, борели се за живота си и завръщането у дома. Но злощастията им отнели всякаква възможност, накрая не знаели нито къде са се озовали, нито накъде да поемат. И когато се добрали до Земята, пуснали котви. По-малко от хиляда Великани слезли на каменистия бряг в Морска шир, простили се безутешно с надеждата да видят отново родината.

— Но дружбата с Върховния владетел Деймлон, сина на Доблестното сърце, ги върнала към живота. Той откривал нова надежда в безмерното си знание и словата му въодушевили Великаните. Заселили се в Морска шир и дали обет за вярност към Владетелите. После изпратили три кораба да търсят пътя към дома. И оттогава — повече от три пъти по три хилядолетия — винаги има по три кораба на Великаните в морето, които преброждат водите към нови брегове. Три нови кораба чакат да отплават, щом предишните се върнат с неуспех. До ден-днешен сме Бездомните, залутани в лабиринта на глупава мечта.

— Камък и море! Ние живеем дълго в сравнение с вас — хората. Роден съм на кораб през краткото плаване, което ни спасило от Оскверняването, а родителите на моите баби и дядовци били сред първите морски скиталци. Но имаме толкова малко деца… Твърде рядко се случва някоя от жените да роди повече от едно. Затова сега наброяваме по-малко от петстотин и жизнеността ни спада с всяко поколение.

— И все не можем да забравим.

— Но в онази стара легенда чедата на Създателя имали надежда. Той простира дъги в нашите небеса след прочистващия дъжд в обещание към звездите, че все някой ден ще измисли как да ги върне у дома.

— Ако искаме да се съхраним, трябва да открием изгубената родина отвъд Изгревното море.

Докато Сол по сърцето разказваше, слънцето се спускаше в късния следобед, а при последните думи вече залязваше. Реката на утехата течеше от запад в огнено, оранжево-златно великолепие. В бездънните небеса заревото вещаеше и загуба, и пророчества, наближаваща нощ и обещание за следващ ден, отминаваща тъма.

Великанът пак извиси глас и запя със съкрушаващ копнеж:

Томас се премести на пейката, за да го погледне. Сол по сърцето беше отметнал глава и тънки струйки пот от бляскаво тъмно злато се стичаха по бузите му. Докато Томас се взираше, отразената светлина почервеня и започна да избледнява.

Великанът промълви тихо:

— Смей се, Томас Ковенант… смей се заради мен. Веселието е в ушите, които чуват.

Томас долавяше смирената кротка молба в гласа и собствената му сподавена болка се обади в отговор. Ала не можеше да се засмее. Заля го отвращение към всички ограничения в живота му, които го осакатяваха, затова опита грубовато да отклони разговора в друга посока.

— Гладен съм.

За миг очите на Великана под натежалите клепачи светнаха като от оскърбление. Но после самият той се разсмя, наглед от душа. Скоро на лицето му нямаше и помен от скръб и сълзи.

Когато се насмя, той каза:

— Томас Ковенант, не е в моя нрав да прибързвам, но те смятам за свой приятел. Ти показа на моята гордост къде й е мястото и това щеше да е чудесна услуга, дори да не бях ти се смял по-рано. Гладен, казваш? Разбира се, че си гладен! Трябваше да ти предложа храна по-рано, защото кожата ти прозира като на човек, поддържал силите си с алианта дни наред. Някои помъдрели старци твърдят, че лишенията пречистват душата, аз обаче казвам, че това става малко насила, когато тялото няма друг избор. За щастие, съм добре запасен с храна.

Той побутна с крак издута кожена торба и даде знак на Томас да я отвори. Вътре имаше осолено телешко, сирене, корав хляб и повече от дузина гигантски мандарини — всяка колкото двата му долепени юмрука. Намери и кожен мях, който натежа в ръцете му. Реши да остави надигането му за по-късно и първо се захвана с храната. Отмиваше соления вкус от устата си с по някое парче плод. Чак когато се засити, хвана мяха.

— Наричаме го диамантеното питие — обясни Сол по сърцето. — Връща живота. Дали не трябваше да… Не. С всеки поглед виждам в теб, приятелю, все по-тежка умора. Просто пийни. Ще ти помогне да събереш сили.

Томас наклони мяха и глътна малко. На вкус беше като леко уиски, но вкусът не беше слаб. И все пак се вливаше в гърлото толкова гладко, че не пареше. С удоволствие изпи още няколко глътки и веднага усети колко му е олекнало.

Запуши внимателно мяха, подреди припасите в торбата и с голямо усилие я премести така, че Великанът да я достига с ръка. Питието сгря корема му и Томас си каза, че скоро ще му се прииска да чуе още някоя история. Но докато се наместваше по-удобно по гръб на носа на лодката, здрачът се превърна в кристална тъма и звездите се показаха като разбягали се деца. Дори не усети, че задрямва.

Сънят му беше тежък. Влачеше се претръпнал през мъчителни видения за умиращи луни, кланета и безпомощна пред гаврите плът, накрая се озова проснат до предната броня на полицейска кола. Хора от града се бяха скупчили в кръг около него. Погледите им бяха твърди като кремък, всички усти се изопваха в една и съща гримаса на отхвърляне. До един сочеха ръцете му. Той вдигна китките си пред очите и видя, че навсякъде изпъкват лилави петна на проказа.

После дойдоха двама здравеняци в бели престилки и го сложиха грубо на носилка. Линейката беше спряла наблизо, но двамата мъже не го понесоха веднага натам. Не помръдваха сякаш за да го покажат по-добре на тълпата.

В кръга от хора пристъпи полицай с очи, застинали от презрение. Наведе се над Томас и му каза строго:

— Изпречихте ми се. Това беше неправилно. Нямате ли съвест!

Устата му лъхаше на розово масло. Зад полицая се обади още някой с лицемерната благост на адвоката на Джоан:

— Това беше неправилно.

В един и същ миг всички в тълпата избълваха кървави съсиреци на асфалта.

„Не вярвам в това“, рече си Томас.

И елейният глас не закъсня:

— Той не ни вярва.

Тълпата нададе безмълвен вопъл, породен от реалността и яростното натрапване на фактите и го стовари върху Томас с такава сила, че той нямаше отговор, уплашен до смърт.

Хората от града заговориха в един глас:

— Мъртъв си! Не можеш да живееш без общност, а ти не принадлежиш към никоя. Не можеш да живееш, ако никой не милее за теб.

Този хор прозвуча като смазващ грохот. Щом млъкнаха, Томас усети въздуха в дробовете си като чакъл.

След доволна въздишка мазният глас промълви:

— Откарайте го в болницата. Излекувайте го. За смъртта има само един подобаващ отговор. Излекувайте го, а после го изхвърлете.

Двамата санитари напъхаха носилката в линейката. Преди да затръшнат задната врата, той видя хората от града да си стискат ръцете с лъчезарни усмивки. Линейката потегли. Томас пак погледна ръцете си отблизо — лилавите петна плъзваха от китките към лактите. Гледаше ги с ужас и стенеше: „По дяволите, по дяволите…“.

Но тогава някой му каза със звънлив глас:

— Не се страхувай! Това е сън.

Новото спокойствие го зави като топло одеяло, само че Томас не го усещаше с пръстите си. Линейката продължаваше по пътя си. Нуждаеше се от тази завивка и стискаше празния въздух, докато кокалчетата на юмруците му не побеляха.

Вече не можеше да понася тази мъка. Тогава линейката се преобърна и той пропадна в бездната.

Кожата на лявата му буза вече го болеше от натиска и това го измъкна от дълбините на съня. Под главата му бълбукаше вода, все едно беше полегнал на чакълестото дъно на плитчина. Направи усилие да се отърси от унеса. Тръсна глава два пъти и коравото ложе под него се разлюля. Надигна се, но главата му запулсира мъчително от удара в пейката. Той се хвана за дъската и седна, за да надникне над планшира на лодката.

Откри, че околността се е променила неузнаваемо. Нямаше и слабо подобие, дори следа от пищността на Анделейн. На североизток високи отвесни канари ограждаха реката. На запад се простираше сивкава, безплодна равнина, негодна пустош като огромно бойно поле, където са били изтребвани не само хора. Изпепеляващият огън и пролятата кръв бяха отнели на пръстта свойството да се възражда. Неравна ограбена земя, в която само хилави дръвчета се вкопчваха в живота край Реката на утехата няколкостотин разкрача пред лодката. Вятърът носеше необичаен полъх на изгоряло — натрапчив спомен от невиждано злодеяние.

А вече се усещаше как притокът разбърква течението на Реката на утехата и замърсява бистротата й с тиня и отломки. Томас се вкопчи с двете ръце в дървото, за да не го подмята клатенето на лодката.

Сол по сърцето се стараеше да останат в средата на руслото, далеч от опасната скална стена. Томас се озърна към Великана, който се беше изправил на кърмата разкрачен и стискаше здраво румпела под дясната си мишница. Щом долови погледа му, Сол по сърцето надвика бучащото сливане на двете реки:

— Пред нас е Тротгард! Тук ще завием на север по Бялата река! Сивотата идва от запад!

Гласът му звучеше прегракнало, като че беше пял цяла нощ. От устата му се чуха думи на различна песен:

Вълните ги подхвърляха все по-тежко. Томас се подпираше на пейката, вкопчен в борда, и гледаше драматичното сливане на чистата и мръсната вода. Сол по сърцето извика:

— Има сто левги до Западните планини, където са Стражевият пролом и Високият извор на Луралин, сто и петдесет са на югозапад до Последните хълмове и Задушаващата бездна. Сега сме на седемдесет левги от Твърдината на Владетелите!

Внезапно измъченият грохот на реката погълна гласа на Великана. Неочаквана промяна в напора на течението завъртя надясно носа и лодката се наклони. Пръски обляха лицето на Томас, който скочи инстинктивно към другия борд, за да възстанови равновесието.

Долови за миг думи от монотонния напев на Сол по сърцето и усети мощ, от която дървеният корпус затрепери. Лодката се обърна отново в правилната посока.

Но избегнатата на косъм злополука ги запрати твърде близо до скалната стена. Лодката се тресеше от силата, с която Великанът я насочваше полека в по-кротките води.

— Моля те да ми простиш — провикна се той дрезгаво от изтощението, — но май губя уменията си на мореплавател!

Пръстите на Томас побеляваха от стискането на планшира. Подскачаше заедно с лодката и си припомняше: „За смъртта има само един подобаващ отговор“.

„Само един, но не е този“, поклати глава той.

А дали не беше по-добре лодката да го стовари в мътилката, за да се удави? И да не отнесе посланието на Господаря Гад, да не се появи във Весел камък с лишената си от пръсти ръка и пръстена? Не беше герой. Не можеше да оправдае такива надежди.

— Трябва да минем през Сивото, за да продължим на север! — добави гръмогласно Сол по сърцето. — Не е чак толкова опасно… но съм уморен, а реката е пълноводна.

Този път Томас изви глава, за да се взре внимателно във Великана и забеляза, че Сол по сърцето се мъчи. Бузите му бяха хлътнали под скулите, сякаш нещо изсмукваше веселието, а очите му проблясваха в трескава решимост. „Уморен ли? — рече си Томас. — По-скоро изтощен.“

Заклатушка се тромаво от пейка към пейка и накрая се добра до Великана. Темето на Томас едва стигаше до кръста на Сол по сърцето. Отметна глава назад и извика:

— Аз ще държа румпела! Ти си почини!

Устните на Великана се извиха в усмивка за миг.

— Благодаря ти, но… не си готов. Ще ми стигнат силите. Моля те обаче да ми подадеш диамантеното питие.

Томас взе мяха. Трудно би се справил с тежестта му, а и едва се задържаше на крака заради люшкането на лодката. Просто не можеше да го вдигне. Все пак успя да пъхне длани отдолу, изпъшка и някак се изправи.

Сол по сърцето стисна ловко кожата.

— Благодаря ти, приятелю — каза задъхано.

Вдигна мяха и за миг пренебрегна мятащите се води, за да утоли жаждата си, после насочи лодката към устието на Сивата река.

Дървеният корпус пак затрепери от притока на мощ. Щом лодката се вряза в мътилката, Великанът я завъртя по течението и започна постепенно да я извежда встрани. Стигна умело до северния край на течението, възползва се от въртопите покрай стената и обърна нагоре към спокойните води на Бялата река. Още след първия завой грохотът от бурното сливане на двете реки заглъхна бързо зад тях.

И енергията, наситила лодката, също отслабна. Сол по сърцето въздъхна шумно и избърса потта от лицето си. Раменете му се превиха, той натисна мудно румпела надолу и най-сетне поседна на кърмата.

— Ех, приятелю — изпъшка той, — такъв труд е тежък дори за Великаните.

Томас се премести по средата на лодката и се облегна на единия борд. Така не можеше да наднича, но засега гледката не го интересуваше. Други мисли занимаваха ума му, особено загрижеността за състоянието на Сол по сърцето. Не разбираше как Великанът изцеди жизнеността си.

Опита се задоволи любопитството си, без да пита направо.

— Справи се чудесно. Как успя? Пък и не ми каза какво задвижва лодката.

Намръщи се — думите прозвучаха нетактично в собствените му уши.

— Поискай да чуеш друга история — въздъхна Великанът. — Тази е дълга почти колкото историята на Земята. Аз не мога да ти обясня същността на живота тук.

— Нали не знаеш кратки истории — поклати глава Томас.

Този път Сол по сърцето се усмихна вяло.

— Вярно си е. Е, заради теб ще бъда по-кратък. Но обещай и ти да ми разкажеш история после… Нека да е рядка, каквато аз не бих могъл да си спомня. Нуждая се от това, приятелю.

Томас кимна сговорчиво.

— Добре — каза Сол по сърцето. — Ти хапни, докато разказвам.

Подсетен, Томас се учуди разсеяно на острия си глад и порови в торбата. Сдъвка припряно малко месо и сирене и си освежи устата с мандарини. Великанът подхвана с глас, угаснал от преумора:

— Времето на Деймлон, Приятеля на Великаните, свършило, преди моите сънародници да изградят докрай Кьоркрай — техния дом в Морска шир. Те изваяли Твърдината на Владетелите, както я наричат хората, в самия склон на планината, преди да започнат да работят в дадените им от Владетелите земи. Лорик вече бил Върховен владетел, когато довършили Кьоркрай. Тогава предците ми обърнали погледи навън — към Изгревното море и към дружбата си с хората на Земята.

— Познавачите и на лилианрил, и на радхамерл желаели да усвоят знанията на Великаните, а времето на Лорик, Гасителя на злото, донесло голям възход на лилианрил. За да помогнат, на Великаните им се налагало да пътуват често до Твърдината. И били доволни, защото великолепието на Весел камък винаги било ярко и свежо.

— Но и тогава, както и днес, на Великаните не се нравело дългото ходене. Предците ми не забравяли за реките, които текат от Западните планини към морето, и се захванали да си направят лодки. Може би знаеш, че е невъзможно да се стигне с лодка дотук от морето — онзи Земелом, където е Грейвин Трендор, е непреодолима преграда. А никой, особено пък Великан, не би пожелал да мине с лодка през Омърсените клисури, започващи от Голямото блато. Затова Великаните изградили пристани нагоре по течението над Грейвин Трендор и теснините, които сега наричат Коварното ждрело. Погрижили се винаги да има лодки като тази и там, и под Сбраните водопади до Твърдината. Така изминавали поне двеста левги по водата, която ние толкова обичаме.

— Лорик и познавачите на лилианрил искали да улеснят Великаните в това пътуване. Използвали силите си и произвели от гилден яка дървесина, която нарекли лор-лиарил. От нея е изработен и корпусът, и румпелът на всяка наша лодка. Древните владетели обещали и че когато се сбъднат зърнатите от тях знамения, които обещавали надежда за нас, сърцевината на гилдена отново ще ни помогне…

— Ех, стига толкова — внезапно въздъхна Сол по сърцето. — Казано накратко, аз задвижвам този съд. — Той вдигна ръка и лодката веднага се завъртя безцелно по течението. — Или по-скоро аз извличам мощта, скрита в дървото. На Земята има живот и сила, съдържа се в камъка и дървото, във водата и пръстта. Животът в тях обаче е по-притаен… позадрямал, бих рекъл аз. Нужни са и знания, и собствена сила — също и изпълнени с живот песни, за да го призовеш. — Великанът пак хвана румпела. — Затова ме наляга умората. Нямаше отдих за мен от нощта, преди да се срещнем.

Гласът му подсети Томас за изцедените сили на Трел, след като майсторът на грейвлингас върна целостта на каменния съд.

— Два дни и две нощи не позволявах на лодката да спре или да забави ход, макар че сега усещам слабост и в костите. — Сол по сърцето забеляза изненадата на Томас и добави: — Да, приятелю, ти проспа непробудно две нощи поред. През това време изминахме повече от сто левги. — Той помълча и промърмори: — Случва се с хората, когато вкусят от диамантеното питие. Но ти се нуждаеше от тази почивка.

Томас поседя безмълвно, забил поглед в дъното на лодката сякаш се канеше да го пробие. Устата му се изкриви скептично, когато вдигна глава и каза:

— Вече си починах. Мога ли да ти помогна?

Великанът не отговори веднага. Изглеждаше, че претегля колебанията си зад подобното си на скала чело, но накрая промърмори:

— Камък и море! Би могъл, разбира се. Но щом питаш, личи си, че не можеш. Пречи ти нежелание… или невежество.

Томас го разбра. И сега чуваше пляскане на мрачни криле, виждаше изтребени Духчета. „Необуздана магия!… Геройства!… Това е непоносимо.“ Поклати глава и попита троснато:

— Искаш ли моя пръстен?

— Дали го искам?! — със странно дрезгав глас произнесе Сол по сърцето, все едно си мислеше, че трябва да се засмее, но не искаше. — Дали го искам?… — Този път като че си признаваше някаква низост. — Тази дума не подхожда, приятелю. Да искаш, е естествено и можеш да получиш желаното или да се провалиш, без да сториш зло. Кажи по-добре „жадуваш да имаш“. Стремежът към нещо, което не бива да бъде дадено… Да, жадувам за твоето неземно бяло злато, което ще възвести края на мира с необузданата магия.

— Признавам си копнежа. Не ме изкушавай. Могъществото си го връща тъпкано на онези, които посягат към него без право. Дори да ми предложиш пръстена, не бих приел.

— Но знаеш ли как да го използваш? — унило попита Томас, стъписан от страха, с който очакваше отговора.

Този път Сол по сърцето се засмя. Макар и изцеден от умората, смехът му беше чист и весел.

— Пак говориш смело, приятелю. Ето как копнежите биват смазани от собственото си безумие. Ами не знам. Ако необузданата магия не може да бъде призована чрез простото решение да я използваш, значи изобщо не я разбирам. Великаните не са стигнали до такива знания. Винаги сме се справяли сами… макар че охотно си помагаме с неща като сърцевината на гилдена например. Е, получих си достойната награда за недостойните мисли. Моля те да ми простиш, Томас Ковенант.

Томас кимна безмълвно, сякаш току-що беше чул, че неочаквано му отменят присъдата. Не искаше да знае как действа необузданата магия. Не искаше да повярва и мъничко в нея. Струваше му се опасно дори да носи пръстена, докато броди по тези земи. Покри го с дясната си длан и се вторачи все още безпомощно във Великана.

А умората вече съвсем побеждаваше веселието на Сол по сърцето. Очите му угаснаха, дишаше отпаднало през полуотворените си устни. Опря се на румпела, все едно смехът му отне скъпоценна сила.

— Приятелю — въздъхна той, — моята смелост е почти изчерпана. Нуждая се от твоята история.

„История ли? — повтори наум Томас. — Нямам никакви истории. Изгорих ги.“

Хвърли в огъня и новия си роман, и първия, донесъл му шумен успех. В тях имаше такова самодоволство, такава слепота към заплахите на проказата, дебнещи на всяка крачка — и телесна, и морална. Те бяха мърша досущ като него — да, като него, и заслужаваха само пламъци. Каква история би могъл да разкаже сега?

Но нали беше длъжен да продължи напред, да прави нещо, да оцелява. Не се съмняваше в това и преди да стане жертва на съновиденията. Нима не го научи в лепрозариума сред лешта и вонята? А този сън искаше от него могъщество, очакваше да прекрати изтреблението… Мяркаха се видения като шеметни огледални късчета — Джоан, полицейската кола, огнените очи на Лигоча. Томас се олюля, сякаш щеше да падне.

За да прикрие внезапното униние, той се дръпна към носа на лодката и седна, загледан на север.

— История… — проточи задавено.

Всъщност знаеше една… във всичките й мрачни и разнолики превъплъщения. Прерови ги набързо и намери най-подходящото за онова, на което искаше да наблегне.

— Ще ти разкажа история. Истинска. — Вкопчи се в борда на лодката и се помъчи да преодолее замайването. — История за културния шок. Знаеш ли какво е това? — Сол по сърцето не отговори. — Няма значение. Аз ще ти разкажа. Културният шок сполетява някого, ако го откъснеш от собствения му свят и го поставиш там, където представите какво означава да бъдеш човек са толкова различни от неговите, че е немислимо да ги проумее. Той просто е с друга нагласа. Ако е… по-гъвкав, може да се преструва, докато не се върне в своя свят. Или пък ще рухне и ще се остави да го преобразят по някакъв начин. Друга възможност няма.

— Ще ти дам пример. Докато бях в лепрозариума — това е болница, — лекарите ми разказаха за един човек… прокажен като мен. Прокуден. Произхождал от страна, където има много повече случаи на проказа. Сигурно се е заразил с бацила като дете. Години по-късно, когато вече имал жена и три деца и живеел в чужда страна, изведнъж пръстите на краката му станали безчувствени и започнал да ослепява.

— Ако бил останал в родината си, щял да… Там болестта е нещо привично и щели да я разпознаят по-рано. И незабавно щели да обявят за осквернени и него, и жена му, и децата му, а и всичко негово — къщата, добитъка. Биха пречистили с огън имота и животните. А него и близките му биха изпратили да живеят в окаяна бедност при други хора със същата болест. Щял да прекара остатъка от живота си там — без лечение и надежда, а болестта щяла да го гризе по малко и да го обезобразява.

— Жестока ли е тази участ според теб? Нека първо ти разкажа какво го сполетяло. Щом разбрал от какво е болен, отишъл при лекар, който пък го изпратил в лепрозариума сам — без семейството му. Там спрели развитието на болестта. Давали му лекарства и го учели какво да прави. Накрая се върнал у дома да живее „нормално“ с жена си и децата. Имало само един проблем. Не успял да издържи.

— Първо съседите започнали да му тровят живота. Да, отначало не подозирали за болестта му — не познавали признаците на проказата. В местния вестник обаче се появила дописка за него, така всеки в града научил, че той е прокаженият. Отбягвали го, намразили го, защото не знаели как да постъпят, как да се държат с него. После закъсал с поддържащото лечение, за което трябвало да се грижи сам. В родната му страна не лекували проказата, ето защо вярвал до мозъка на костите си, че това е някаква магия, че щом са попречили на болестта да се влоши, значи е излекуван, помилван от нещо по-лошо и от екзекуция. А гледай ти — щом престанал да се грижи за себе си, нервите продължили да умират. Сега ще чуеш и какво го довършило. Неочаквано научил, че зад гърба му неговото семейство решило да го отритне. Не искали да споделят несгодите му — как пък не! Искали да се отърват от него и да си живеят както преди.

— И пак го изпратили в лепрозариума. Но щом се качил в самолета — между другото в родината му нямало и самолети, — пъхнал се в тоалетната с чувството, че е лишен от всичко, без дори да му обяснят защо, и си прерязал вените на китките.

Томас се беше вглъбил в собствения си разказ с отнесен поглед. Искаше му се да заплаче от мъка за онзи човек, стига да не пожертва защитата, която си беше изградил. Но не можеше да плаче. Само преглътна трудно и се остави историята да го носи нататък.

— Ще ти кажа още нещо за културния шок. Всеки свят има свои начини да се самоубиеш. Много по-лесно е да си отнемеш сам живота по начин, с който не си свикнал. Аз изобщо не бих могъл да си прережа вените — твърде често съм чел за това. Прекалено ярко си го представям. Ще си изповръщам червата. Но бих могъл да отида в света на онзи мъж и да си пийна кротко чай от беладона, без да ми се гади. Защото не знам достатъчно за него. Сякаш нещо остава смътно, скрито… и не чак толкова гибелно.

— Нещастникът седял в тоалетната повече от час и чакал живота си да изтече в мивката. Не се и опитал да потърси помощ, но накрая осъзнал, че ще умре със същата безвъзвратност, както ако беше пил чай от беладона. Тогава се опитал да отвори вратата, но вече бил твърде слаб. И не знаел, че трябва да натисне един бутон, за да повика някого. Накрая го намерили в нелепа поза на пода — ноктите му били изпочупени, все едно… се мъчел да пропълзи под вратата. Той…

Томас не можа да продължи. Скръбта го накара да млъкне. Поседя заслушан в глухата жалба на водата. Прилошаваше му от отчаяното желание да оцелее — не биваше да се поддава на съблазни. В следващия миг гласът на Сол по сърцето проникна в ушите му:

— Затова ли вече не разказваш истории?

Томас подскочи вбесен.

— Тази ваша Земя се опитва да ме убие! — избълва свирепо. — Тя… Вие ме подтиквате към самоубийство! Бяло злато!… Берек!… Духчета!… Причинявате ми неща, които не мога да понеса. Не съм такъв човек… не живея в този свят. Всички изкушения… Адове и кървища! Прокажен съм! Не разбираш ли?!

Великанът задълго издържа разпаления поглед и съчувствието му потисна по-нататъшното избухване на Томас. Той само продължи да свива пръсти като ноктести лапи, докато Сол по сърцето се взираше в него тъжен и уморен. Личеше, че Великанът не разбира — на Земята „проказа“ не означаваше нищо.

— Хайде, засмей се — едва продума Томас. — Веселието е в ушите, които чуват.

Сол по сърцето обаче показа, че все пак го разбира. Пъхна ръка под куртката си и извади нещо, което разгъна. Оказа се голямо парче мека щавена кожа.

— Ще виждаш често това, преди да довършиш делата си на Земята. Наричаме го лепка. Великаните я донесоха на Земята много отдавна… но засега ще спестя и на двама ни усилието да разказвам.

Сол по сърцето откъсна късче от единия край на парчето и го подаде на Томас. Наистина беше лепкаво и от двете страни, но лесно премина от едната ръка в другата, не оставяше нищо по пръстите.

— Довери се на лепката — настоя Великанът. — Сложи пръстена си в кожата и го скрий под дрехите си. Така никой няма да знае, че носиш талисман с необуздана магия.

Томас охотно се вкопчи в идеята. Смъкна набързо халката от пръста си и я пусна върху късчето кожа. Пръстенът залепна здраво — не успя да го изтръска. Затова пък го отдели с лекота, когато опита. Кимна отсечено, пак сложи халката върху кожата, разкопча ризата си и притисна лепката към гърдите си. Тя се закрепи, без усещането да е неприятно. Томас закопча припряно ризата, все едно се боеше да не изтърве сгодния случай. Осъзна учуден, че пръстенът сякаш натежа върху сърцето му, но реши да не обръща внимание на това.

Сол по сърцето сгъна внимателно голямото парче лепка и го пъхна отново под куртката си. Позагледа се в Томас, който се опита да му отвърне с усмивка, да изрази благодарността си, но лицето му май можеше само да се мръщи ядно. Накрая се извърна.

Томас гледаше как лодката напредва срещу течението и се мъчеше да проумее какво стори за него Великанът.

По едно време се сети за ножа на Атиаран. Даваше му шанс да си възвърне самообладанието, от което толкова се нуждаеше. Наведе се от лодката, за да си намокри лицето, после старателно си подкъси бакенбардите. И макар че брадата му растеше от осем дни, гладкото острие се плъзгаше плавно по бузите и шията. Успя да се обръсне опипом, без да се пореже. Беше отвикнал от този риск. При мисълта за кръв сърцето му се свиваше. Виждаше все по-ясно, че трябва да се завърне час по-скоро в своя реален свят, да се възстанови, преди да е загубил напълно способността си за оцеляване като прокажен.

По-късно през деня заръмя и водното огледало се раздроби на безброй късчета. Капките падаха на лицето му като пръски от реката, попиваха полека в дрехите и накрая се усети неприятно подгизнал, сякаш се беше топнал във водата. Той обаче понасяше неудобствата вцепенен, в размисъл какво е спечелил и загубил, като скри пръстена.

Настана и краят на деня. Тъмнината се процеждаше във въздуха със заблудата, че самият дъжд потъмнява. Томас и Сол по сърцето хапнаха унило в здрача. Великанът почти нямаше сили, но Томас му помогна, като вадеше храната от торбата. Сол по сърцето погълна доста от диамантеното питие. След това и двамата потънаха в мълчанието си. Томас се радваше, че мракът му спестява гледката на изнемощелия Великан. Не му се лежеше на влажните дъски, сгуши се да зъзне опрял гръб в борда и се опита да поспи, за да му олекне.

По-късно Великанът запя вяло:

Той като че черпеше сила от песента, волята му тласкаше неотклонно лодката срещу течението и внушаваше, че дори изтощението не би го накарало да се откаже.

Най-сетне дъждът спря и облаците бавно се разнесоха. Ала Томас и Сол по сърцето не намериха облекчение в ясното небе. Червената луна увисна над хоризонта като петно, като вмъкнато насила зло. Всичко наоколо се сдоби с оттенъка на касапница, мяркаха се мимолетни очертания като бягащи убийци. Самата светлина лъхаше на гнилоч. И напевът на Великана зазвуча обезсърчаващо крехък и напразен. Дори звездите привидно се отдръпваха, наплашени от пътя на луната.

Но зората донесе пречистен от слънчевите лъчи ден, в който нямаше и помен от нещо скверно. Томас се надигна и щом се огледа, зърна планини на север. Те се разпростираха на запад, най-високите върхове още бяха заснежени, но хребетът свършваше рязко там, където протичаше Бялата река. Изглеждаше, че вече доближават тези планини.

— Десет левги — прошепна дрезгаво Сол по сърцето. — Половин ден срещу това течение.

Щом се взря във Великана, Томас преживя тежък потрес. С помътнели очи и провиснала долна устна Сол по сърцето приличаше на труп. И брадата му сивееше сякаш беше остарял с години през нощта, а от ъгълчето на устата му се стичаше слюнка, която нямаше сили да избърше. Само ръката му стискаше румпела като чепат як клон и лодката пореше упорито все по-буйната река.

Томас се премести на кърмата да му помогне с нещо. Избърса устните на Сол по сърцето и вдигна тежкия мях, за да пие Великанът. Някаква сянка на усмивка раздвижи напуканите устни и той изхърка:

— Камък и море… Не е леко да съм твой приятел. Кажи на следващия си лодкар да плава с теб по течението. Нашата посока май е за по-силни души от моята.

— Как пак не — възрази Томас. — Ще съчиняват песни за теб. Не си ли струва да потърпиш заради това?

Великанът понечи да отговори, но се разкашля неудържимо от усилието и насила съсредоточи отново гаснещия пламък на духа си във вкопчения юмрук и напредването на лодката.

— Не се кори — меко му каза Томас. — Всеки, който ми помага, накрая изчерпва силите си… по един или друг начин. Ако бях поет, сам щях да сътворя песен за теб.

Докато проклинаше мислено своята безпомощност, той хранеше Великана с последните останали парченца мандарина. Взираше се в огромното същество, лишено от всичко освен от волята да издържи. Великанът сам беше избрал — от подбуди, в които Томас не можеше да вникне, — да загуби и веселие, и дори достойнство, все едно бяха дребни, незначителни неща. Казваше си, че е неразумно да се чувства задължен на Сол по сърцето, но му се струваше, че независимо от желанието си някак е злоупотребил с единствения си приятел.

— Да, всеки, който ми помага… — промърмори повторно.

Ужасяваше го цената, която жителите на тази Земя бяха готови да платят заради него.

Не издържаше тягостната гледка и накрая се върна на носа. Взираше се в извисяващите се планини с угаснал поглед и сумтеше: „Не съм искал това…“.

„Толкова ли се мразя?“, питаше се, но му отговаряше само хриптенето в гърдите на Великана.

Така се изниза половината утро, мерено на откъслеци от неумолимото време със стържещото дишане на Сол по сърцето. А местността около лодката се надигаше като готова за скок в небето. Хълмовете ставаха по-високи и изострени, вместо шубраците и дърветата в равнината навред се виждаше жилав треволяк, в който само тук-там стърчаха кедри. С всяка извивка на реката планините растяха. Сега Томас виждаше, че източният край на хребета се спуска стръмно към плато, приличащо на стълба пред планините, което пък завършваше с отвесна канара. И там от платото бликаше водопад, а играещата по скалите светлина му придаваше синкав отблясък. „Аха — Сбраните водопади…“ Колкото и да го плашеше хъркащото дишане на Сол по сърцето, почувства вълнението, че доближава нещо величаво.

Само дето го доближаваше все по-бавно. Криволичещото между хълмовете русло на Бялата река се стесняваше и там течението й беше още по-напористо. А Великанът явно беше достигнал пределите на издръжливостта си. От гърлото му се чуваше такова гъргорене, сякаш всеки миг щеше да се задуши. Едва успяваше да тласка лодката напред със скоростта на пешеходец. Томас изобщо не вярваше, че ще изминат последните левги по реката.

Загледа се в бреговете, търсейки място къде да спрат. Все някак би убедил Великана да отбие лодката към брега. Още се двоумеше за мястото, когато чу глух тропот като от препускащо се хергеле коне. Какво, по дяволите… Тутакси си представи тълпа от Злотворни. Грабна жезъла и се постара да усмири внезапно страхливо забумтялото си сърце в гърдите.

След миг двайсетина коне излязоха в тръс върху билото на източния бряг. Яздеха ги хора — и мъже, и жени. Щом зърнаха лодката, някой извика и всички препуснаха в галоп. Спряха устрема си чак до водата.

Изглеждаха като отряд бойци. Носеха високи черни ботуши, черни панталони и туники без ръкави, покрити с нагръдници от жълт метал. На главите си бяха вързали жълти ленти. От всеки колан висеше къс меч, а на всеки гръб се виждаха лък и колчан със стрели. Томас скоро забеляза, че сред тях има жители и на дървените, и на каменните поселища. Някои бяха високи и стройни, със светли коси и очи, останалите — набити, мургави и мускулести.

Щом конете застинаха на брега, ездачите вдигнаха едновременно десните си юмруци и ги допряха рязко в гърдите си, после протегнаха ръце с дланите напред за поздрав. Мъж, отличаващ се по диагоналната черна линия на нагръдника си, се провикна над водата:

— Привет, Скални братко! Гостоприемство, почести и вярност за теб и целия ти народ! Аз съм Куаан, предводител на Трети еоман от Ратниците в Твърдината на Владетелите.

Зачака отговор, но Томас не отвори уста и мъжът продължи по-предпазливо:

— Владетелят Морам ни изпрати. Каза, че важни вести идват по реката днес. Дойдохме да ви съпроводим.

Томас изви глава към Сол по сърцето и се убеди още веднъж, че Великанът вече не знае какво става около него. Гърбеше се на кърмата, глух и сляп за всичко освен за гаснещата воля да тласка лодката напред. Томас пак се вторачи в бойците и извика:

— Помогнете ни! Той умира!

Куаан застина за миг. Окопити се и раздаде отривисти заповеди, след което той и още двама ездачи скочиха с конете си в реката. Другите се насочиха право към западния бряг, но Куаан явно беше решил да пресрещне лодката. Якият жребец се пребори с течението, сякаш и на това го бяха обучили. Накрая конникът се изопна върху гърба на животното, скочи пъргаво, а след една негова дума жребецът заплува обратно към източния бряг.

Куаан стрелна Томас с изпитателен поглед, после прекрачи към Сол по сърцето. Сграбчи Великана за раменете, разтърси го и избълва настойчиви думи, които Томас не разбра. Отначало Сол по сърцето не му обърна никакво внимание. Седеше с угаснал поглед, стиснал румпела в мъртвешка хватка. Но казаното от Куаан накрая проникна в ума му. Изопнатите жили на шията му трепнаха, той вдигна глава и изтерзано се напрегна да види стоящия пред него. После със стон, откъснал се сякаш от дън душата му, откопчи ръката си и се килна на хълбок.

Лодката се завъртя тутакси и течението я понесе, но другите двама конници бяха стъпили на западния бряг и не се помайваха. Куаан се промъкна към носа на лодката и щом застана там, единият от бойците му хвърли края на дълго въже. Куаан го хвана сръчно и го омота на носа. Томас забеляза, че това всъщност е лепка. А Куаан вече гледаше към източния бряг. Улови метнатото и оттам въже, което също върза на носа. Въжетата се изопнаха и лодката застина. Предводителят размаха ръка и конниците по двата бряга започнаха да теглят съда срещу течението.

Щом разбра какво правят, Томас забрави за всичко освен за Сол по сърцето. Великанът лежеше отпуснато и дишаше плитко и накъсано. Томас се зачуди какво да стори, вдигна кожения мях и започна да излива струя от диамантено питие върху главата му. Малко от течността стигна и до устата на Сол по сърцето, който се задави, но преглътна тежко. Поетият дълбоко въздух изхърка в гърдите му и клепачите му се дигнаха. Томас поднесе мяха към устните му. Великанът пийна още, просна се по гръб и веднага се унесе непробудно.

Томас промърмори с облекчение над него:

— Чуден край за песен — „и той заспа“. Какъв е смисълът да си герой, ако не останеш буден, поне докато те възхваляват?

Изведнъж се почувства уморен, все едно изтощението на Великана изсмука собствената му сила, и седна с въздишка на близката пейка. Гледаше как бреговете полека се нижат покрай тях, а Куаан се настани на кърмата да направлява лодката. Отначало Томас пренебрегваше питащия му поглед, но накрая се насили да каже:

— Той е Сол по сърцето Носен от пяната… пратеник на Великаните от Морска шир. Не си даде отдих, откакто ме качи в лодката насред Анделейн… преди три дни.

Видя по изражението на Куаан, че той чак сега осъзнава напълно какво си е причинил Великанът, и пак се загледа към местностите, покрай които минаваха.

Конете теглеха бодро лодката срещу все по-бурното течение на Бялата река. Ездачите им се съобразяваха умело с променливите брегове, сменяха се начесто и удължаваха или скъсяваха въжетата навреме. По̀ на север земята ставаше камениста и пустинни треви сменяха тръните. Гилдени простираха нашироко клоните си все по-нагъсто в подножията и листата им светеха топло в златисто под слънцето. Платото отпред като че се ширеше на цяла левга и в западния му край планината стърчеше, изпъчена гордо.

По пладне Томас вече чуваше тътена на големия водопад и предположи, че вече са близо до Весел камък, макар че възвишенията наоколо стесняваха гледката. Шумът се засилваше постепенно. Скоро лодката мина под широк мост, а малко след това преодоляха и последния завой на реката, за да навлязат в езерото под водопада.

Езерото беше голямо и почти кръгло, от запад го обрамчваха гилдени и ели. Отвесната канара се извисяваше две хиляди стъпки над него и сините струи падаха гръмовно от платото. Водата на езерото беше чиста и хладна като измит от дъжда простор и Томас виждаше ясно камъните по дълбокото дъно.

Чворести джакаранди с нежни сини цветчета се бяха вкопчили в мокрите камъни в подножието на водопада, но по източния бряг на езерото почти не се виждаха дървета. Там имаше два големи кея и по-малки пристани за товари. Томас зърна лодка като тази, която го докара до единия кей, а до пристаните — по-малки съдове и салове. По заповед на Куаан конниците издърпаха лодката до другия кей и двама от бойците я завързаха. Предводителят събуди кротко Сол по сърцето.

Великанът се опомни трудно, но когато отвори очи най-сетне, гледаше спокойно, макар и да беше слаб. Томас и Куаан му помогнаха да седне. Той се огледа замаяно, като че още се чудеше къде се беше дянала силата му.

След малко подхвърли на Куаан с изтънял глас:

— Моля те да ми простиш, предводителю, но съм малко… уморен.

— Виждам — промърмори Куаан. — Не се тревожи, близо сме до Весел камък.

Сол по сърцето сви вежди озадачено, може би тепърва си припомняше какво му се беше случило. Лицето му се напрегна изведнъж.

— Разпрати ездачи! Съберете Владетелите на съвет.

Куаан се усмихна.

— Времената се менят, Скални братко. Най-новият Владетел — Морам, син на Вариол, има пророческа дарба. Преди десет дни изпрати вестоносци в Средището на знанията и при Върховния владетел Протал на север. Всички ще бъдат в Твърдината още тази вечер.

— Добре — въздъхна Великанът. — Сянка тегне над настоящето. Страшни замисли се сбъдват.

— Така е, убедихме се — навъсено отвърна Куаан. — Но Сол по сърцето Носен от пяната е бързал предостатъчно. Вестта за славата на твоето доблестно пътешествие ще се знаят в Твърдината, преди да отидем там. Ако желаеш, ще те откараме на носилка.

Великанът поклати глава и Куаан се качи със скок на пристана, като даде заповеди на един боец. Сол по сърцето се взря в Томас и изви устни в бледа усмивка.

— Камък и море… Приятелю, нали ти обещах, че ще те доведа тук бързо.

Тази усмивка обхвана душата на Томас като дружеска ръка и той отговори задавено:

— Следващия път карай по-кротко. Не понасям… да гледам как… Винаги ли изпълняваш обещанията си… по този начин?

— Твоите вести са неотложни. Какво друго можех да направя?

Подтикнат от вкоренените навици на прокажен, Томас подхвърли:

— Нищо не е чак толкова неотложно. А и каква полза, ако сам се погубиш, докато се опитваш да изпълниш задачата?

Сол по сърцето помълча. Опря тежка длан на рамото му и се изправи колебливо. Чак тогава каза, сякаш отвръщаше на думите му:

— Да вървим. Трябва да видим по-скоро Весел камък.

Припряно протегнати ръце го издърпаха на пристана и той стъпи на брега на езерото. Колкото и да беше изцеден, до него се смаляваха дори конниците. Когато Томас застана на пристана, Сол по сърцето поде, сякаш поднасяше дар:

— Бойци Ратници, това е моят приятел Томас Ковенант, Неверник и носител на вести за Съвета на Владетелите. Посветен е в странни знания, но не познава Земята. Бдете над него в името на дружбата и заради приликата му с Берек Доблестното сърце, Владетеля основател.

Куаан рече тържествено на Томас:

— Предлагам ти гостоприемството на Твърдината Весел камък, сътворена от Великаните. Добре дошъл на Земята и бъди верен.

Томас наподоби мълчаливо жеста му и Сол по сърцето подкани:

— Да тръгваме. Очите ми са гладни за великолепното творение на моите предци.

Предводителят кимна и каза няколко думи на бойците си. Двама от тях незабавно препуснаха в галоп на изток, други двама се наредиха от двете страни на Великана, за да се подпира на конете им. Млада русокоса жена, явно родена в някое дървено поселище, предложи на Томас да язди коня й зад нея. Той за пръв път обърна внимание, че седлата на бойците не са нищо друго освен лепка, стеснена в двата края във формата на стремена. Все едно да седи на одеяло, прилепващо и към коня, и към ездача. И макар че Джоан го беше научила да язди, той не успя да преодолее присъщото си недоверие към конете. Отказа и закрачи зад единия кон, на който се подпираше Сол по сърцето.

Заобиколиха близкото възвишение откъм южния му склон и поеха по пътя, който водеше към моста, а на изток продължаваше почти прав към билото на висок рид. По стръмнината Великанът залитна неведнъж и едва му стигаха силите да се задържи прав, като се хваща за конете. Но щом изкатериха билото, той спря, вирна глава и разпери ръце със смях.

— Ето, приятелю. Нима това не е отговор на въпроса ти?

Няколко плоски платовидни хълма ги деляха от Твърдината на Владетелите.

Гледката свари Томас неподготвен и почти спря дъха му. Весел камък наистина беше великолепен. Издигаше се в гранитна непоклатимост като въплъщение на вечността — трайно дело, създадено от обикновени скали благодарение на изкусното майсторство на Великаните.

Той си каза, че Весел камък наистина е твърде кратко име.

Източният край на платото завършваше с много широк каменен стълб, наполовина по-нисък от самото плато и отделен от него в основата си. Този стълб беше издълбан отвътре като стражева кула пред единствения вход на Твърдината. Подредени в кръг прозорци се издигаха по нея чак до зъберите на върха. Иначе цялата Твърдина беше издялана в самия скален масив под платото.

На подобаващо разстояние от двете страни на кулата камъкът беше преобразен от някогашните Великани и превърнат в отвесна външна стена на крепостния град, заемащ целия този клиновиден край на платото, както Томас научи по-късно. Усърдието, вложено в тази стена, личеше по превъзходно оформените линии, ъгли и ниши, с равномерно или наглед случайно наредени прозорци, балкони, подпори и парапети. Имаше огромно, привидно хаотично изобилие от детайли, обединени в някаква обща подредба. Но светлината играеше по полираната повърхност на скалите, а зашеметяващото разнообразие объркваше сетивата му и той се чудеше на странната подредба.

Но с новия си поглед долавяше кипящия общ живот на града. Той сияеше иззад стената, все едно придаваше почти пълна прозрачност на камъка, осветен отвътре от жизнената енергия на хиляди обитатели. Струваше му се, че цялата Твърдина се върти и тупти пред него. Създаденото тук заслужаваше преклонение. Не се изненада, когато чу шепота на Сол по сърцето:

— Ах, Весел камък! Твърдината на Владетелите! Тук Бездомните превъзмогнаха загубата си.

Великанът и Томас вървяха в почуда към огромните стени и разстоянието се смаляваше неусетно, белязано само от развълнуваните удари на сърцата им. Пътят водеше към високата порта в югоизточната основа на кулата. Двете крила от дебел камък бяха отворени широко като мирно приветствие, но бяха и назъбени и уравновесени така, че да се вкопчват помежду си при затваряне, подобно на стиснатите челюсти на акула. Входът, който пазеха, можеше да побере всички конници, застанали в редица.

Томас зърна син флаг, развят високо над бойниците на кулата. Лазурът му светлееше по-блед от ясното небе. Под него имаше по-малък червен вимпел с цвета на кървавата луна и очите на Лигоча. Яздещата до Томас жена забеляза в какво се е вторачил и каза:

— Познаваш ли значението на цветовете? Синият е флагът на Върховния владетел. Символ на Клетвата на Владетелите и обета им да предвождат народите на Земята. А червеният е знак за надвиснала опасност. Ще се развява там, докато трае заплахата.

Той кимна, вторачен в Твърдината, и сведе поглед към входа на Весел камък. Проходът приличаше на пещера, проникваща надълбоко в планината, но зад него просторът беше огрян от слънцето.

Трима часови стояха на издадена тераса над портата и външността им привлече вниманието му. Различаваха се от ездачите, с които дойде тук. По ръст и телосложение напомняха на жителите на каменното поселище, но имаха плоски мургави лица, а къдравите им черни коси бяха подстригани късо. Носеха светлокафяви туники, препасани със сини колани, а надолу краката им бяха голи. Стоящи уж спокойни и невъоръжени, те приличаха на големи котки, дебнещи за скок, готови тутакси да се хвърлят в битка.

Щом доближиха портата, Куаан извика на часовите:

— Приветствам те, Първи страж Тувор! Как тъй Кръвната стража посреща гостите на града?

Стоящият по-напред отговори с глас, който звучеше някак тромаво — може и да беше свикнал с език, напълно различен от речта на Земята.

— Тъй е, защото Великани и вестоносци идват заедно в Твърдината.

— Добре, Кръвни стражи — продължи Куаан дружески, — научете кого посрещате. Великанът е Сол по сърцето Носен от пяната от Морска шир, изпратен да говори пред Съвета на Владетелите. А вестоносецът е Томас Ковенант, Неверник и чужденец на Земята. Готов ли е подслонът за тях?

— Заповедите са дадени. Банор и Корик чакат.

Куаан му махна с ръка и конниците навлязоха в каменното гърло на Твърдината.

Когато минаваше между челюстите на портата, Томас стискаше здраво жезъла в лявата си ръка. Тунелът под кулата водеше към открит двор пред Твърдината. Осветяваха го само отразените слънчеви лъчи от двата му края. В камъка не бяха пробити нито врати, нито прозорци. Единствените отвори бяха тъмни шахти в тавана — вероятно имаха някакво предназначение в отбраната на крепостта. Чаткането на копитата отекваше по гладкия камък и изпълваше тунела като отглас от бой. Дори лекото почукване на жезъла се множеше около Томас, все едно негови сенки крачеха предпазливо отзад в скалното гърло.

Конниците излязоха в осветения двор. Тук камъкът беше издълбан до равнището на входа, за да се отвори пространство почти с ширината на кулата между високите отвесни стени. Насред равния двор имаше оградено място с пръст, в която растеше един-единствен стар гилден. От двете страни на дървото с посивяла кора искряха фонтанчета. Нататък се виждаха още каменни порти като водещата към крепостта, също отворени. Нямаше друг наземен вход за Твърдината, но над двора дървени мостчета се простираха от кулата към тераси във фасадата на Твърдината. Врати от двете страни на тунела даваха достъп до кулата.

Томас се взря в самата крепост. Южната и източната стена на двора тъмнееха, но горе все още блестяха на следобедното слънце. Погледнат оттук, Весел камък би могъл да послужи за опора на небето. За миг страхопочитанието го изкуши да си пожелае и той като Сол по сърцето да е свързан с Твърдината — поне в някакъв смисъл да почувства величието й отблизо. Искаше му се да има своето място тук. Първото впечатление отслабна и Томас се възпротиви на желанието си. Поредната съблазън, а той вече беше загубил твърде много от своята и бездруго крехка, но жизнено важна независимост. Намръщи се кисело и за да преодолее възхитата, притисна длан към пръстена. Щом си спомни, че го е скрил, увереността му се възвърна.

В това беше единствената надежда, която можеше да си представи, единственото решение от безизходния парадокс. Ако криеше пръстена и занапред, можеше да предаде посланието на Владетелите, да удовлетвори стремежа си да продължава напред, но и да избегне опасните очаквания и настояванията да употреби силата, които не би успял да изпълни. И Великанът, и Атиаран — може би неволно — му бяха дали поне малка свобода на избор. Току-виж, успее да се опази… стига да не се поддаде на следващи изкушения, а и Сол по сърцето да не издаде тайната му.

Понечи да заговори Великана, но се отказа. Откъм крепостта към тях идваха двама мъже. Приличаха на часовите. С тези плоски неразгадаеми лица не изглеждаха нито млади, нито стари, все едно връзката им с времето беше някак двусмислена. Вдъхваха такова усещане за непреклонност, че Томас за малко забрави намерението си да говори със Сол по сърцето. Крачеха равномерно по двора като одухотворени скали. Единият поздрави Великана, другият се обърна към Томас.

Щом застана пред него, започна с лек поклон:

— Аз съм Банор от Кръвната стража. Повериха те на моите грижи. Аз ще те заведа в приготвения за теб подслон.

Говореше неловко, като че не владееше свободно речта на Земята, но Томас долови в тона му сковаността на недоверието.

От това и от суровата непреклонност на Кръвната стража изведнъж опасенията му се пробудиха. Озърна се към Сол по сърцето и видя, че той поздрави другия страж с уважението на отдавнашно приятелство.

— Приветствам те, Корик! Нося на Кръвната стража почитта и верността на Великаните от Морска шир. В това знаменателно време сме горди да назовем стражите свои приятели.

Корик отвърна безизразно:

— Ние сме Кръвната стража. Покоите за теб са подготвени, за да си починеш. Да вървим.

Сол по сърцето се усмихна.

— Чудесно. Много съм уморен, приятелю.

Той тръгна с Корик към портата. Томас щеше да ги последва, но яката ръка на Банор го възпря.

— Ти ще дойдеш с мен — заяви той със същия безстрастен глас като другия страж.

— Сол по сърцето! — подвикна Томас нерешително. — Почакай ме.

Великанът подхвърли през рамо:

— Иди с Банор в мир. — Явно не подозираше за страховете на Томас, мислеше само за отдих и за Весел камък. — Ще се видим пак… утре.

Може би за него доверието към Кръвната стража се подразбираше.

— Твоето място е в кулата — добави Банор.

— В кулата ли? Защо?

Стражът сви рамене.

— Ако се питаш защо е така, ще получиш отговор. Но сега трябва да дойдеш с мен.

За миг Томас срещна невъзмутимия му поглед и прочете в него способността да наложи със сила дадените заповеди. Това само изостри безпокойството му. Дори в очите на Соранал и Барадакас, когато го плениха, помислили го за един от Бесовете, нямаше такова стаено, но безкомпромисно и неумолимо насилие. Старейшините на дървеното поселище бяха готови да постъпят жестоко тъкмо заради присъщата им благост. В погледа на Банор обаче не откриваше и намек, че се придържа към някаква Клетва на мира. И когато стражът тръгна към една от вратите на кулата, Томас го последва неуверено и уплашено.

Наближиха и вратата се отвори, а когато влязоха, тя се затвори зад тях, но Томас не видя кой или какво я задвижва. Озоваха се в шахта, празна по оста си, но покрай стените се виеше спираловидна стълба. Банор тръгна пръв по нея и стотина стъпки по-нагоре отвори друга врата. Зад нея Томас попадна в такава бъркотия от проходи, още стълби и врати, че скоро загуби представа за посоките. Банор го водеше ту насам, ту натам, нагоре и надолу по различен брой стъпала, по широки или тесни коридори и накрая Томас започна да се бои, че не би могъл да се измъкне от това място без водач. Понякога виждаше отдалеч други хора, повечето от Кръвната стража или Ратниците, но не се разминаха с никого. По едно време Банор спря насред коридор, в който наглед нямаше нищо, и с пестеливо движение на ръката отвори скрита врата. Томас влезе след него в просторна стая с балкон.

Придружителят му изчака да огледа помещението и каза:

— Повикай ме, ако се нуждаеш от нещо.

Излезе и затвори вратата.

Томас продължаваше да се озърта, стараеше се да запомни къде са всички опасни ъгли, ръбове и издатини. В стаята имаше легло, баня, маса с наредени на нея пълни съдове с храна, столове — на единия забеляза няколко ката дрехи. Насрещната стена беше украсена с гоблен. Нищо тук не представляваше пряка заплаха за него и скоро погледът му се върна към вратата.

Нямаше дръжка или резе, дори очертанията й не се различаваха добре. Как, по дяволите, да я отвори?

Побутна с рамо, опита се да впие пръсти в краищата и да дръпне. Изобщо не успя да помръдне тежката каменна плоча.

— Банор! — В миг страхът му се преобрази в гняв. — Що за гадост?! Отвори тази врата!

Почти незабавно плочата се завъртя навътре. Банор застана безстрастно в рамката. Очите му не изразяваха нищо.

— Не мога да я отворя! — сопна се Томас. — Какво е това, затвор ли?

Раменете на стража помръднаха леко.

— Наричай го както предпочиташ. Трябва да останеш тук, докато Владетелите не бъдат готови да те повикат.

— Докато Владетелите не бъдат готови… И какво да правя дотогава? Да си седя и да умувам ли?

— Нахрани се. Почини си. Прави каквото искаш.

— Ще ти кажа какво искам! Да не стоя тук и да не полудявам, докато чакам благоволението на тези ваши Владетели. Дойдох чак от Стражницата на Кевин, за да говоря с тях. Не съм си рискувал… — Застави се да млъкне. Виждаше, че на стража му е безразлично колко е вбесен той. Потисна гнева си и добави сковано: — Защо съм затворник?

— Вестителите може да са приятели, а може и да са врагове — отвърна Банор. — Как да знаем дали не си слуга на Разложението? Безопасността на Владетелите е поверена на нас. Първо ще се уверим какъв си и чак тогава ще ти позволим да ходиш навсякъде.

„Що за ад! — възкликна безмълвно Томас. — Само това ми трябваше.“ В стаята зад него сякаш го връхлетяха внезапно мрачните като лешояди мисли, които толкова се стараеше да отбягва. Как да се брани от тях, ако не може да продължи нататък? Неприятно му беше обаче да разголва страховете си пред хладния проницателен поглед на Банор. Застави се да го загърби.

— Предай им, че не ми харесва да чакам.

Разтреперан прекрачи към масата и взе каменна кана, пълна с пролетно вино.

Чу вратата да се затваря и отпи дълга глътка, все едно се опълчваше някому. Стиснал зъби въпреки чудесния бирен привкус на напитката, той огледа отново стаята, но толкова ядно сякаш очакваше тъмни привидения да изскочат от скривалищата си и да го нападнат.

Този път погледът му се спря на гоблена. В пъстрата картина преобладаваха тъмночервеното и небесносиньото. Позяпа в недоумение, преди да се досети, че изобразява легендата за Берек Полуръкия.

В средата изпъкваше фигурата на Берек, застинал в поза и на устрем, и на умиротворение. А наоколо бяха добавени сцени, събрали историята на Владетеля основател — всеотдайната му вярност към Кралицата, неутолимата жажда за власт на Краля, отричането на Кралицата от Краля, подвизите на Берек във войната, отчаянието му на Гръмовръх, победата на Огнелъвовете. Всичко внушаваше, че избавлението и изкуплението са постигнати чрез доблест, на косъм от гибелта… Дори Земята се е намесила, както е редно, на страната на правдата в тази война.

„По дяволите! — изпъшка Томас. — Трябва ли да понасям всичко това?“

Стиснал каменната съдина като единствената истинска вещ в стаята, той доближи балкона.

Спря на прага и опря длан на стената. Парапетът го делеше от триста-четиристотин стъпки пропаст до камъните на планинското подножие. Той вече усещаше наченките на световъртежа, свил корема му като спазъм за повръщане. Наложи си обаче да гледа, за да се ориентира в околността.

Балконът беше разположен в източната стена на кулата и откриваше изглед към равнината. Ниското следобедно слънце хвърляше сянка на стърчащата канара далеч на изток подобно на защитно покривало, а в меката светлина отвъд нея полята пъстрееха. Синкави ливади, кафяви разорани ниви и свежо зелени градини се преливаха с безкрая, а между тях посребрени от лъчите ручеи се промушваха на изток и на юг. Къщи, струпани тук-там в селца, хвърляха крехка мрежа на човешко присъствие в равнината. На север се разпростираха все по-широки ивици от лилав пирен и сивкава орлова папрат. Надясно Томас виждаше далечната Бяла река, криволичеща към Тротгард.

Гледката го подсети как се озова на това място — Сол по сърцето, Атиаран, Духчетата, Барадакас, убития уейнхим… Стори му се, че от равнината се надига замайваща вихрушка от спомени. Атиаран го обвиняваше, че допусна изтреблението на Духчетата. Но тя се отказа от справедливото си желание за възмездие. А той й причини такива беди…

Шмугна се обратно в стаята и се тръшна на стола до масата. Ръцете му се тресяха, не можеше да отпие от каната. Остави я, сви юмруци и притисна кокалчетата им към твърдия пръстен, скрит до сърцето му.

„Няма да мисля за това.“

Грозна гримаса набръчка челото му така, че сякаш черепът му се разкриви.

„Не съм Берек.“

Потъна в себе си, докато пляскането на надвиснали криле започна да отшумява и болката в корема отслабна. Чак тогава разгъна вкопчените си пръсти. Реши да утоли глада си, без да се замисля за невъзможната чувствителност на своите ръце.

На масата имаше няколко вида пушено и осолено месо, сирена и плодове, а и предостатъчно черен хляб. Хранеше се съсредоточено и сковано, досущ като марионетка, подчиняваща се на заповедите на волята. После смъкна дрехите си и се изкъпа, като се търкаше усърдно и проверяваше придирчиво за скрити рани по тялото си. Прерови оставените на стола дрехи и накрая избра бледосиня туника, която можеше да пристегне на кръста, за да скрие пръстена. Обръсна се старателно с ножа на Атиаран и със същото вдървено усърдие изпра собствените си дрехи, накрая ги просна по столовете. През цялото време мислите му се въртяха в ритъма на „Няма да…“ и „Аз не съм…“.

А вечерта настъпваше от запад над Весел камък. Томас сложи стол пред прага на балкона, за да гледа здрачаването, без да се плаши от височината. Все му се струваше, че тъмнината от неосветената стая се разпълзява навън по широкия свят, сякаш тя беше източникът на нощта. Скоро гърбът му настръхна от чувството, че празнината зад него гъмжи от лешояди.

Знаеше колко трескаво става желанието му да избяга от това съновидение.

Тропането по вратата го сепна, но той се отърси от мрачните си видения и отговори:

— Влезте… Влизайте де!

За миг се обърка, докато се мъчеше да напипа несъществуващата дръжка. После вратата се отвори и ярката светлина го заслепи.

Отначало различи три силуета — някой стоеше по-назад в коридора, другите двама бяха пред самата врата. Единият държеше в двете си ръце сияещи факли, другият беше прегърнал две гърнета с грейвлинг. Претоварените му очи ги видяха за малко да надвисват над него като в ореол и той се отдръпна, като премигваше начесто.

Двамата като че сметнаха това за покана да влязат. А зад тях се обади глас, който чудато звучеше и властен, и благ:

— Може ли да влезем? Аз съм Владетелят Морам…

— Разбира се — прекъсна го по-високият от стоящите отпред. Неговият глас пък беше груб и похабен от възрастта. — Нужна му е светлина, нали? Мракът съсухря сърцето. А как ще се сдобие със светлина, ако не влезем? Е, ако знаеше повече, би могъл и сам да си помогне. Разбира се. А и няма да сме тук задълго. Много сме заети. Тепърва трябва да отидем на вечернята. Може и Върховният владетел да има нови нареждания за нас. Бездруго закъсняваме — заради него, защото не знае нищо. Но пък сме чевръсти. Мракът съсухря сърцето. Вслушай се в думите ни, млади момко. Не можем да се връщаме пак само за да те избавим от невежеството ти.

Докато човекът подбутваше нетърпеливо думите от устата си като лениви слуги, зрението на Томас се проясни. По-високият силует пред него се открои гордо изправен. Принадлежеше на престарял мъж с издължено лице и брада, увиснала подобно на опърпано знаме почти до пъпа. Носеше наметало със сини кантове, изтъкано в дървеното поселище, а на главата си имаше венец от листа.

Влезлият с него май наскоро бе излязъл от юношеството си. Той пък носеше туника от каменното поселище със синьо везмо като еполети по раменете и гладкото му лице излъчваше бодрост. Гледаше стареца развеселен, но и с искрена привързаност.

Томас още се взираше в двамата, когато мъжът зад тях каза с укор:

— Биринер, той е гост.

Старецът млъкна от това напомняне за учтивост и Томас погледна към Владетеля Морам — жилав мъж с неговия ръст. Туниката му имаше цвета на флага на Върховния владетел и беше препасана с въгленовочерен пояс. С дясната си ръка стискаше дълъг жезъл.

Старецът се прокашля.

— Е, добре. Но това все пак отнема време, а ние закъсняваме. Трябва да подготвим вечернята. А и сбирката на Съвета. Разбира се. Ти си гост. Добре дошъл. Аз съм Биринер, хайрбранд на лилианрил и един от Грижовниците на Твърдината. Това ухилено пале е Торм, грейвлингас на радхамерл и също един от Грижовниците на Твърдината. Сега слушай и внимавай. — Той отиде с достолепни крачки към леглото. На стената над него имаше халка за факла. — Тези са направени за невежи млади хора като теб.

Пъхна пламтящия край на факлата в халката и светлината угасна, но щом го извади, засия отново след миг. Старецът нагласи тъмния край на факлата и отиде да постави втората на отсрещната стена.

През това време Торм сложи едното гърне с грейвлинг на масата, другото на поставката до мивката.

— Покрий ги, когато искаш да спиш — каза ведро.

Биринер пак се обади:

— Мракът съсухря сърцето. Пази се от него.

— Но приветливостта е като глътка, отпита от планински ручей — промърмори Торм и се подсмихна на някаква своя шега.

— Така е — отсече Биринер и излезе от стаята.

Торм се забави, колкото да намигне на Томас и да прошепне:

— Не е чак толкова трудно да се спогодиш с него, колкото си мислиш.

Морам затвори вратата и сега Томас можеше да огледа добре един от Владетелите. Устата на мъжа пред него беше леко извита в чезнеща усмивка към излезлите Грижовници, но очите над нея отрезвяваха. Сиво-сини със златисти петънца, те като че имаха опасното свойство да проникват през преструвките до скрития замисъл. И в същото време самите те може би криеха нещо могъщо и непознато, сякаш Морам беше способен да изненада дори съдбата, ако му остане един-единствен, последен шанс.

Томас се вторачи в жезъла на Морам, обкован в двата края с желязо досущ като Жезъла на закона, който зърна стиснат от плоските пръсти на Лигоча, но по този нямаше изрязани шарки. Владетелят скръсти ръце на гърдите си, хванал жезъла в сгъвката на лакътя.

Устните му се разтегляха и свиваха в смесица от веселие, неувереност и бдителност, докато говореше.

— Да започна отначало. Аз съм Владетелят Морам, син на Вариол. Добре дошъл във Весел камък, Томас Ковенант, Неверник и вестоносец. Имаме време преди вечернята. Дойдох по няколко причини. Първо — за да те приветствам тук, второ — за да отговоря на въпросите на един странник, дошъл на Земята… и накрая — да попитам с каква цел идваш да се явиш на Съвета. Моля те да ми простиш, ако изглеждам прекалено сдържан, но ти си странник и не знам как да те почета.

Томас искаше да му отговори, но още беше объркан от тъмнината и се нуждаеше от време, за да си събере мислите. Премигна и промърмори, за да наруши мълчанието:

— Този ваш страж се съмнява в мен.

Морам се подсмихна криво.

— Банор ми каза, че се смяташ за затворник. Това също ме подтикна да говоря с теб още тази вечер. Не сме свикнали да обременяваме с въпроси гостите, преди да са възстановили силите си. Но трябва да ти кажа поне нещо за Кръвната стража. Да седнем, а?

Владетелят се настани на стола и положи жезъла на коленете си толкова плавно, сякаш беше част от тялото му. И Томас седна до масата, без да отделя поглед от него.

— Томас Ковенант — продължи Морам, — казвам ти откровено, че виждам в теб приятел… или поне не си враг… Макар че това още не е проверено. Като наш гост ти дължим любезност. Положили сме Клетвата на мира. Но ти си ни толкова чужд, колкото и ние на теб. А Кръвната стража е дала обет, който по нищо не прилича на нашата клетва. Зарекли са се да служат на Владетелите и Весел камък — да ни бранят от всяка заплаха със силата на своята преданост. — Той въздъхна. — Такава вярност, опълчваща се дори на времето и смъртта, ни налага смирение. Но да оставим това засега. Ако следва само повелите на своя обет, всеки от Кръвната стража би те погубил мигновено, вдигнеш ли ръка срещу Владетел… всъщност срещу когото и да било от обитателите на Твърдината. Съветът обаче те повери на техните грижи. Не биха нарушили заповедта и за да не допусне да ти се случи нещо лошо, Банор или друг от Кръвната стража би пожертвал живота си.

Лицето на Томас явно издаде съмненията му, защото Морам натърти:

— Така е. Може би ще е добре, ако поразпиташ Банор за Кръвната стража. Вникнеш ли в корените на недоверчивостта му, едва ли ще се чувстваш толкова уязвен. Той е от народа на харучаите, а те живеят високо в Западните планини отвъд проходите, които сега наричаме Стражевия пролом. В първите години на Кевин като Върховен владетел те дошли на Земята… и останали. Обвързали се с обет, какъвто биха спазвали дори боговете. — Той помълча, унесен в размисъл. — Те били хора с гореща кръв и плодовито семе, множали войската си и се хвърляли в битки… Но заради предаността, на която са се обрекли, сега са се отрекли от всичко, не поглеждат жена и стареят. Повярвай ми, Томас Ковенант, тяхната всеотдайност е платена с цена, която никой не би могъл да предвиди… Да се посветят на една-единствена цел, не е лесно за тях, а награда им е само гордостта от безупречната, чиста вярност. И за отплата да стигнат до горчилката на съмнението… — Морам въздъхна отново и се усмихна смутено. — Говори за това с Банор. Аз съм твърде млад, за да ти разкажа всичко, както подобава.

„Твърде млад ли? — почуди се Томас. — А те колко стари са, щом е тъй?“ Но не зададе въпроса — боеше се, че историята, която би могъл да чуе от Морам, ще бъде не по-малко затрогваща от разказа на Сол по сърцето за Бездомните. Пак се съсредоточи и натърти:

— Трябва да говоря пред Съвета.

Морам отвърна невъзмутимо:

— Владетелите ще се съберат утре, за да изслушат и теб, и Сол по сърцето Носен от пяната. Не искаш ли да ми кажеш още сега? — Златистите искрици в очите му сякаш припламнаха от напрежение и той попита неочаквано: — Ти враг ли си, Невернико?

Томас трепна вътрешно, без да му проличи. Възприемаше изпитателния поглед на Владетеля като парене в ума си, но нямаше да отстъпи. Накрая изрече надменно:

— Нали си пророкът тук? Ти ми кажи.

— От Куаан ли чу това? — Усмивката на Морам отхвърляше враждебността. — Е, проявих склонност към ясновидство, когато допуснах в душата си тревогата от почервенялата луна. Може би способностите ми да прониквам в бъдещето изглеждат смайващи за теб. — Той забрави в миг кроткия присмех към самия себе си и повтори тежко: — Ти враг ли си?

Томас не се извърна, надяваше се и собствените му очи да изразяват корава неподатливост. „Няма да… Аз не съм…“

— Не съм ви никакъв по своя воля. Имам… послание за вас. Тъй или иначе, бях принуден да дойда тук, за да ви го предам. А по пътя имаше случки, които може би ще искате също да чуете.

— Разкажи ми — настоя Морам спокойно.

Томас се досещаше защо Владетелят иска от него да говори — за да го слуша, за да открие в гласа му искреността или двуличието.

Прехвърли в ума си думите на Гад и предпочете да опази душевното си равновесие.

— Не… Нека Съветът ме чуе. И веднъж стига. Езикът ще застърже в устата ми, ако трябва да повторя това.

Морам кимна сговорчиво, но веднага попита:

— Твоето послание обяснява ли скверната луна?

Томас неволно се озърна към балкона. Окървавената луна се рееше над хоризонта като кораб, понесъл зараза. Не можа да сдържи треперенето на гласа си.

— Той просто се перчи… Това е всичко. Само ни показва какво може да направи.

У него напираше вик: „Да гориш в ада дано, Гад! Духчетата бяха безпомощни! Какво ще сториш следващия път — ще насилваш деца ли?“.

— В трудни времена ни сполетява това — изпъшка Морам. Надигна се от стола и дръпна сгъваем параван, за да закрие балкона. — Ратниците наброяват по-малко от две хиляди, Кръвната стража — само петстотин. Твърде оскъдни са редиците им за всяка друга задача освен отбраната на Весел камък. А Владетелите сме само петима. Двама са вече стари, на края на силите си, и никой от нас не е овладял повече от нищожна частица от Първата закрила на Кевин. По-слаби приятели Земята не е имала в която и да е от епохите си. И с най-задружни усилия може да не постигнем нищо друго освен поникването на проскубана тревица в Кураш Пленетор.

— Преди бяхме повече — обясни той, щом се върна на стола, — но почти всички от най-способните от последното поколение, минали през Средището на знанията, предпочетоха Ритуала на освобождаването. Аз съм първият издържал изпитанията през последните петнайсет години. Уви, сърцето ми подсказва, че сега ще прибегнем до друга сила.

Стискащите жезъла пръсти побеляха и за миг очите му издадоха безизходицата, пред която са изправени.

— Тогава кажи на приятелите си да посрещнат твърдо вестите, които нося, защото няма да им харесат — неочаквано изрече Томас.

Но Морам си наложи спокойствие, все едно не беше чул предупреждението. Пръстите му се разтваряха един по един и оставиха жезъла да лежи в скута, без да го докосват. Накрая се усмихна кротко.

— Томас Ковенант, не ми липсват основания да приема, че не си враг. Ти носиш жезъл, създаден с лилианрил, и нож, изработен с радхамерл… а виждам и че жезълът е послужил в борба срещу много силен противник. Пък и аз си поприказвах със Сол по сърцето Носен от пяната. Други вече са ти се доверявали. Не мисля, че щеше да си пробиеш път чак дотук без тяхното доверие.

— По дяволите! — озъби се Томас. — Всичко разбираш наопаки. — Мяташе думите като камъни срещу фалшивия си образ. — Те ме принудиха да тръгна, не съм го поискал сам. Нямах избор още откакто започна цялата тази история.

Докосна гърдите си с върховете на пръстите, за да си напомни за единствения избор, който имаше сега.

— Значи идваш против желанието си — промълви Морам. — Имало е защо да те нарекат Неверника. Добре, да не говорим повече за това. Утре ще чуем твоя разказ пред Съвета. А сега… Опасявам се, че не оставих пролука за твоите въпроси. Настъпи времето за вечерня. Ще дойдеш ли с мен? Ако желаеш, ще продължим разговора си, докато вървим натам.

Томас кимна тутакси. Въпреки умората би се възползвал от всеки шанс да прави нещо, умът му да е зает. Неловкостта да бъде разпитван не беше чак толкова неприятна в сравнение с потискащите въпроси, които искаше да зададе за бялото злато. Надигна се и подкани:

— Да вървим тогава.

Владетелят веднага закрачи пред него по коридора, където завариха Банор, застанал до стената със скръстени ръце. Щом Морам и Томас го подминаха, той тръгна подире им, но Томас се изпречи, впи поглед в очите му и насочи показалец към него.

— И аз не ти се доверявам.

Извъртя се в сърдито задоволство и продължи нататък след Владетеля. Морам обаче изчака Банор да вземе факла от стаята. Стражът ги следваше на крачка зад лявото рамо на Томас. Скоро Томас пак се обърка от сложния план на кулата — същински лабиринт. Но след малко се озоваха в по-широко помещение, което завършваше с плътна стена. Ала Морам докосна камъка с жезъла си и той се завъртя навътре. Стояха пред мостче, простряло се над двора.

Щом зърна зейналата празнота долу, Томас отстъпи от вратата и промърмори:

— Не… хайде да не го правим. Аз ще си остана тук, ако нямате нищо против. — Кръвта нахлу в лицето му от срам, а по гърба му се стече студена струйка. — Не понасям да съм на високо.

Владетелят се взря в него с любопитство, но не и с присмех.

— Щом е така, ще минем по друг път.

Този път Томас се обля в пот от облекчение. Морам се върна по коридорите и започнаха дълго и криволичещо спускане, докато стигнат до една от вратите на кулата и прекосят двора.

Така Томас за пръв път попадна в същинския Весел камък.

Твърдината беше ярко осветена от факли и грейвлинг. Таваните бяха високи, а стените — раздалечени толкова, че да е удобно и за Великани. Просторът в крепостта се отличаваше несравнимо от оплетената теснотия в кулата. Сред това изобилие от дялан величав гранит, в такова открито пространство под товара на цяла планина Томас преживя остро собствената си нищожност и уязвимост. И отново си напомни колко го превъзхождат създателите на Весел камък.

Но Морам и Банор не станаха по-незначителни в очите му. Владетелят вървеше така, като че тези стени бяха естествената му среда, а пъргавата му снага само набираше жизненост в служба на това древно величие. Така непоклатимостта на Банор само изпъкваше още повече и внушаваше, че носи у себе си нещо, което почти се равнява по устойчивост на Весел камък. В сравнение с двамата Томас се почувства наполовина безтелесен, лишен от някаква особена същност, която би го направила реален в този свят.

Устните му се изопнаха в беззвучно ръмжене и раменете му се превиха, докато задуши тези мисли. С поредно мрачно усилие се застави да вижда само повърхностните детайли наоколо.

Навлязоха в много широк коридор, който общо взето беше прав, само завиваше по малко насам или натам, може би защото беше прокаран в зависимост от особеностите на скалата. Той водеше в планинските недра. На различни места с него се съединяваха още проходи, по които прииждаха мъже и жени. Томас предположи, че всички се събират за вечернята. Някои бяха воини с нагръдници и ленти на главите, дрехите на други показваха принадлежността им към каменни или дървени поселища. Стори му се, че разпознава у неколцина майсторството им в лилианрил или радхамерл. Мнозина други обаче явно имаха по-обикновени занятия, каквито поддържат живота в един град — готварство, чистене, градеж и поправки, отглеждане и прибиране на реколтата. Тук-там в множеството се виждаха и мъже от Кръвната стража. Често хората се усмихваха и покланяха с почит на Владетеля Морам и той се обръщаше във всички посоки, за да отвърне на поздравите. Но зад него Банор носеше факлата и вървеше право напред, сякаш беше сам в Твърдината.

Гъмжилото се сгъстяваше, но Морам свърна към една от стените и спря пред някаква врата. Отвори, погледна Банор и каза:

— Трябва да се присъединя към Върховния владетел. Идете с Томас Ковенант при хората в светилището. — После добави към Томас: — Утре в уречения час Банор ще те доведе в Средоточието.

Сега стражът вървеше пред Томас през Весел камък. По-нататък коридорът завършваше с две разклонения, които започваха под прав ъгъл от него и се извиваха в широка дъга. Хората навлизаха в тях отвсякъде. В стената на равни разстояния бяха врязани огромни врати. В тези врати се вливаше гъмжилото, но без суетене и блъскане.

От двете страни на всяка врата стояха грейвлингас и хайрбранд. Томас ги чуваше да изричат звучно:

— Ако носите нещо недобро в сърцата си, оставете го тук. Вътре не му е мястото.

Случваше се някой да протегне ръка и да ги докосне, все едно им предаваше товар.

При поредната врата Банор даде факлата си на пазещия хайрбранд, който я угаси с кратък напев и свити пръсти над пламъка, после я върна на стража.

Томас влезе след Банор и спря на балкон, обрамчващ огромна кухина. Нямаше друга светлина освен проникващата през всички отворени врати, но той видя още шест балкона над неговия. А повече от сто стъпки по-надолу беше равният под, където също се тълпяха хора освен на подиума в единия край. Балконите, макар и пълни, не бяха претъпкани — всеки можеше да вижда добре подиума.

Усети внезапен световъртеж, впи пръсти в стигащия до гърдите му парапет и притисна разтуптяното си сърце към него. Във Весел камък замайването го дебнеше навсякъде. Но твърдият гранит даваше опора и Томас се пребори със страха, отметнал глава, за да не гледа към дъното на залата.

Незнайно защо се учуди, че скалната кухина не е отворена към небето — куполът на тавана се издигаше стотици стъпки над най-високия балкон. Не различаваше подробности, но като че откриваше изваяни в камъка фигури — огромни силуети в смътните движения на танц.

Светлината стана по-мъждива — затваряха вратите. Мракът запълни кухината, сякаш нощта беше пресъздадена нарочно. Скоро залата беше отделена напълно от всякаква светлина и в пустотата шумоленето и дишането на хората се разнасяха като шетане на неспокоен дух. В тази чернилка Томас се чувстваше откъснат от всичко, лишен от опора и захвърлен в космическата бездна. Тежките скали около Твърдината го притискаха. Той неволно опря рамо в непоклатимия Банор.

После на подиума проблесна пламък… не, два пламъка от факла, запалена с лилианрил, и гърне с грейвлинг. Светлинките бяха мънички насред огромното пространство, но разкриха пред погледите Биринер и Торм, застанали в двата края. Зад всеки Грижовник имаше по две фигури в сини одежди — Владетелят Морам и стара жена, опряла се на ръката му зад Биринер, жена и старец зад Торм. Между двете групи стоеше друг мъж в синя дреха. Гордата му осанка не се поддаваше на възрастта, проличала в бялата коса и брада. Томас се досети, че това е Върховният владетел Протал.

Мъжът вдигна жезъла си и удари три пъти с металния му край по гладкия камък на подиума. Макар да не беше прегърбен, гласът му издаваше годините.

— Сега е вечернята в Твърдината на Владетелите — древния Весел камък, изваяното от Великаните въплъщение на всичко, в което вярваме. Добре сте дошли, силни духом и слаби, просветлени и помрачени, с кръвта, костите, жилите, умовете и душите си, в благоденствие и несгоди. Нека настане мир около вас и във вас. Това време сме посветили на службата си в името на Земята.

А другите Владетели отвърнаха:

— Нека има изцеление и надежда, сърдечност и подслон на Земята за всички, които й служат. И за вас, застаналите пред нас, свързани пряко със земната сила и знанията, посветените в лилианрил и радхамерл, учещите, Пазителите и воините. И за вас, стоящите горе, които всеки ден поддържате огъня и събирате плодовете на живота. И за Великаните, стражите и странниците сред нас. И за далечните ранихини, рамени, хора от каменни и дървени поселища, за всички братя и сестри по вярност. Всички ние сме Владетели на Земята. Добре сте дошли и бъдете верни.

Светлинките бяха толкова малки в огромното, гъмжащо от народ светилище, но оставаха ярки и отчетливи като видение на ненакърнена доблест. Огрени от тях, Владетелите запяха химн:

Щом ехото от гласовете им заглъхна, Протал заговори отново:

— Ние сме новите поддръжници на Земята — поклонници и служители на земната мощ. Заклети и посветени да възстановим Знанието на Кевин и да изцелим Земята от всичко безплодно и противоестествено, от опустошение или извращение. Заклети и посветени сме също на мира, в равновесие с всички други обети, въпреки натрапчивите подбуди на безразсъдството. Защото благостта е единственото възможно обещание, за да не оскверним повторно Земята.

Хората пред подиума отговориха в един глас:

— Няма да оскверним повторно Земята, ако ще усилието да овладеем себе си да ни съсухри в корена на нашия живот. И няма да намерим покой, докато сянката на някогашното ни безразсъдство не бъде заличена от сърцето на Земята, а тъмата не престане да пречи на растежа и живота.

Протал им каза:

— Никой не се съсухря в служба на Земята. Всеотдайността дава нови сили за труд, докато низкопоклонството само засилва унижението. Можем да се стремим храбро от знание към знание, ако смелостта ни устои и решимостта е твърда, а мъдростта не бъде помрачена от сянката. Ние сме новите поддръжници на Земята — поклонници и служители на земната мощ.

Всички запяха заедно с Върховния владетел. И този слят общ хор звънеше и ехтеше в светилището, сякаш неговият уморен глас извличаше напираща подземна сила. Докато отекваха могъщите звуци, Протал склони глава смирено.

Но щом гласовете стихнаха, той отметна глава и разпери ръце, сякаш оголваше гърдите си за тежък упрек.

— Ах, приятели мои! — извика Върховният владетел. — Поклонници и служители на Земята, защо се провалихме така в усилията да вникнем в Знанията на Кевин? Кой от нас успя да умножи някак наученото от нашите предшественици? Имаме Първата закрила в ръцете си — четем написаното и до голяма степен разбираме думите, но не проникваме в тайните. Пречи ни някакъв недостатък у нас, невярна нагласа, погрешна постъпка, лоша сплав на намеренията. Нямам съмнения в чистотата на нашата цел — тя е целта на Върховния владетел Кевин, а преди него и на Лорик, Деймлон и Доблестното сърце, но тя е и по-мъдра, защото никога няма да вдигнем ръка срещу Земята в безумно отчаяние. Но в какво тогава сме сбъркали, че не проумяваме онова, което ни е дадено?

Щом гласът заглъхна, светилището се смълча за малко и кухината се изпълни с преглътнати сълзи, като че множеството смяташе провала за свой. Отекна обаче нов, жизнен глас — на Сол по сърцето Носен от пяната:

— Владетелю, не сме на края на усилията си. Вярно, делото на нашия живот беше да разберем и да подредим постигнатото от предците. Но трудът ще ни отвори вратата към бъдещето. Нашите деца и техните деца ще напредват, защото не сме се обезсърчили, защото вярата и смелостта са най-добрите дарове, които можем да предадем на потомците. А на Земята има тайни, за които не знаем нищо — те носят и надежда, и заплаха. Не унивайте, Скални братя. Вашата вяра е по-ценна от всичко.

„Но вие нямате време! — изпъшка Томас. — Вяра ли? Деца ли? Гад ще ви унищожи.“

А в ума му представата за Владетелите се преобърна отведнъж. Те не бяха някакви висши същества, творящи съдби, а смъртни като самия него, познаващи безсилието. Гад щеше да ги съсипе…

За миг дръпна ръце от парапета, сякаш се канеше да изкрещи своята вест за обреченост на събраните тук. Но замайването тутакси надделя. Той залитна и се опря на камъка, после се вкопчи в рамото на Банор.

„Отсега са им отмерени най-много седем пъти по седем години на Земята…“

От него се искаше да им прочете смъртната присъда.

— Изведи ме оттук! — продрано помоли Томас. — Не издържам…

Банор го задържа прав и го дръпна навътре. Внезапно се отвори врата към яркия коридор отвън. Томас едва не се пльосна през прага. Без да продума, стражът запали факлата си от един светилник на стената и хвана Томас, за да го крепи.

— Не ме пипай! — процеди той. — Не виждаш ли, че съм болен?

Никакво изражение не промени лицето на Банор. Все така безстрастно той обърна гръб и двамата се отдалечиха от светилището.

Томас вървеше превит, притиснал длан към корема си, все едно щеше да повърне. „Отсега са им отмерени най-много…“ Как да им помогне? Не можеше да помогне дори на себе си. Объркан и потиснат, той се довлече до стаята си в кулата и спря на средата, а Банор върна факлата в халката на стената и излезе. Томас се хвана за главата. Струваше му се, че мозъкът му се пръска на късчета.

„Нищо от това не ми се случва! Как успяват да ми го причинят?“

Извъртя се към гоблена, сякаш очакваше той да му подскаже отговор. Но образите само помрачиха още повече душата му и го вбесиха като неочаквана обида. „По дяволите, Берек! Да не си въобразяваш, че е толкова лесно? Да не мислиш, че най-обикновеното човешко отчаяние е достатъчно и ако се почувстваш твърде зле, нещо космическо или поне чудодейно непременно ще се случи, за да те избави? Проклет да си! Та той ще ги изтреби! Ти си същият нечист изгнаник като мен, но дори не го знаеш!“

Пръстите му се свиха като изскочили нокти на звяр, той се спусна напред и ги заби в гоблена сякаш вярваше, че ще издере подла лъжа от паметта на света. Дебелата тъкан не поддаде, но Томас все пак успя да я смъкне от стената. Отвори яростно балкона, извлече гоблена в аленеещата злокобно нощ и го преметна през парапета. Гобленът падна като мъртво листо през зимата.

„Аз не съм Берек!“

Прибра се задъхан в стаята и припряно закри с паравана кървавата нощ навън. Захвърли туниката, облече своите долни дрехи, угаси светлината и се тръшна на леглото. Но и мекият чист допир на чаршафите по кожата му не го успокои.

Събуди се с усещането за помътнял въздух като от преминаващ буреносен облак — кипнали черни кълба и святкащ бял огън. С механични движения се подготви за Съвета — изми се, огледа тялото си, облече собствените си дрехи и се обръсна отново. Когато Банор остави на масата поднос с храна, Томас се засити, сякаш гълташе прах и чакъл. После пъхна ножа на Атиаран под колана си, стисна жезъла на Барадакас в лявата си ръка и седна да чака с лице към вратата.

Най-сетне Банор се върна да го повика. Томас поседя неподвижно още малко, забил отнесен поглед в стража. Питаше се ще събере ли смелост да продължи в това съновидение. Струваше му се, че лицето му пак се криви, но не знаеше дали е така.

„Отсега са им отмерени най-много…“

„Хайде, че да се свърши по-бързо.“

Докосна твърдия метал, скрит под дрехата, за да укрепи волята си, и застави тялото си да се изправи. Изгледа ядно вратата като праг пред опасност, мина неохотно през нея и тръгна по коридора. Воден от повелително изправения гръб на Банор, Томас прекоси двора и пое навътре и надолу в странно издълбаната плетеница на Весел камък.

По ярко осветени коридори в планинските недра стигнаха накрая до висока сводеста двукрила врата. Тя беше затворена и пред нея пазеха мъже от Кръвната стража. Покрай стената имаше изсечени каменни седалки, някои достатъчно големи да поберат Великан. Банор кимна на часовите. Единият отвори вратата, а другият им посочи безмълвно да минат. Томас влезе след Банор в залата, където се събираха Владетелите.

Средоточието беше огромна кръгла зала, спускаща се стъпаловидно към центъра си, с висок, подкрепян от кръстосани каменни ребра купол. Подредени в дъги седалки заемаха три четвърти от пространството. Вратата, през която Томас влезе, беше почти наравно с най-високо разположената редица, също като другите две врати — доста по-малки, — които видя отсреща. По-надолу имаше извита каменна маса, отворена само в единия край, и подредени множество столове, подобни на тронове около нея, а точно по средата — широка кръгла вдлъбнатина с грейвлинг. Жълтото сияние на камъните се смесваше със светлината от четири огромни факли по стените, поддържани от лилианрил.

Докато Банор го водеше надолу по стъпалата към отворения край на масата, Томас успя да огледа присъстващите в залата. Сол по сърцето Носен от пяната се бе настанил удобно в огромен каменен трон. Великанът изви глава към доскорошния си спътник и му се усмихна приветливо. Другите около масата бяха само Владетели. Точно срещу Томас седеше Протал, сложил жезъла си на каменния плот. От двете му страни седяха престарял мъж и също толкова стара жена. До старицата видя Морам, а срещу него — жена на средна възраст. Зад всеки Владетел бдеше мъж от Кръвната стража.

В Средоточието имаше само още четирима. Високо зад Върховния владетел седяха Грижовниците — Биринер и Торм. Малко по-нагоре чакаха други двама мъже — единият воин с двоен черен диагонал на нагръдника си, а до него Тувор, Първият страж.

Почти празната зала изглеждаше грамадна и загадъчна.

Банор придружи Томас до единствения каменен трон откъм отворения край на масата, разположен срещу мястото на Върховния владетел. Томас седна вдървено и се огледа. Тук беше твърде отдалечен от Владетелите и се притесняваше, че би се наложило да крещи посланието си. Но когато Протал се изправи и заговори тихо, Томас го чу съвсем ясно.

— Томас Ковенант, добре дошъл пред Съвета на Владетелите.

Хрипкавият му глас стигаше до ушите на Томас, сякаш стояха един до друг.

Започваше да свиква със Средоточието и да долавя присъствието и решимостта на Владетелите. Струваше му се, че се придържат с желание към безапелационните си обвързаности и колкото и широк да е кръгозорът им, нищо не ги отклонява от целта.

Протал стоеше, впил поглед в него. Макар да изглеждаше много стар, щръкналата брада и изправените рамене показваха, че силата му не е изчерпана. Но очите му бяха уморени от неспирното себеотрицание, стигащо до такава крайност, че потискаше дори плътта. Внушаваше впечатлението, че е съзрял твърде отдавна и сега единствено силата, на която се е посветил, го поддържа да не рухне.

Но седящите от двете му страни не се бяха съхранили толкова добре. Имаха белязана от възрастта кожа и се гърбеха над масата, сякаш се бореха с просмукалата костите им старост, за да различат съзерцанието от дрямката. Томас вече познаваше Морам, но сега той изглеждаше далеч по-рязък и опасен — дали присъствието на другите Владетели не изостряше способностите му? Втората жена сред Владетелите пък седеше спокойно. Лицето й беше обърнато към него с предизвикателно изражение.

— Нека се представим, преди да започнем — рече Върховният владетел. — Аз съм Протал, син на Дуилиън, и съм Върховен владетел по решение на този Съвет. Вдясно от мен са Вариол, спътник на Тамаранта и син на Пентил, някогашен Върховен владетел… — при тези думи двамата прегърбени старци вдигнаха глави и се спогледаха с усмивки — … и Осондрея, дъщеря на Сондрея. Отляво са Тамаранта, спътница на Вариол и дъщеря на Енеста, и Морам, син на Вариол. Познаваш Великана от Морска шир — Сол по сърцето Носен от пяната, и вече си се срещал с Грижовниците. Зад мен са също Тувор, Пръв страж от Кръвната стража, и Гарт, боен предводител на Ратниците в Твърдината. Всички те имат право да присъстват на Съвета. Възразяваш ли срещу някого?

Да възразява ли? Томас завъртя вяло глава.

— Тогава да започваме. Имаме обичай да изразяваме уважението си към онези, които застават пред нас. Как да те почетем?

Томас пак поклати глава.

„Не искам почести. Веднъж вече допуснах тази грешка.“

Върховният владетел се взря в него питащо и накрая каза:

— Както предпочиташ. — Обърна се към Великана и заговори по-силно: — Приветствам те с добре дошъл сред нас, Сол по сърцето Носен от пяната, Великане от Морска шир, Скални братко, наследил верността на Земята, за която Бездомните са като благослов. Добре си дошъл здрав или ранен, с благи или страшни вести, носещ или търсещ дарове. Каквото и да назовеш, няма да ти откажем, докато животът и силата ни могат да удовлетворят молбата ти. Аз съм Върховният владетел Протал и изричам тези думи насред Весел камък.

Сол по сърцето се изправи и отговори:

— Приветствам те, Владетелю, приятелю на Земята. Аз съм Сол по сърцето Носен от пяната, изпратен от Великаните в Морска шир да се явя пред Съвета. Истината, каквато я знае моят народ, ще бъде изречена от устата ми сред одобрението на тези свещени древни камъни, изваяни от предците ми… Дошло е време, когато трябва да докажем силата на предаността. Дойдох през Великанската гора и Анделейн в името на прастарите обети. — Той се озърна весело към Томас и добави не толкова тържествено: — Дойдох и да доведа някого. Моят приятел Томас Ковенант обеща, че за това пътешествие ще се пее. — Сол по сърцето се засмя тихо. — Аз съм Великан от Морска шир, не съчинявайте кратки песни за мен.

Шегата му накара и Морам да прихне, а Протал се подсмихна кротко, но неприветливото лице на Осондрея сякаш не познаваше смеха. Нито Вариол, нито Тамаранта показаха, че изобщо са чули Великана. Той седна на трона си и Осондрея тутакси попита:

— Каква е целта на твоето пратеничество?

Великанът изопна рамене и ръцете му докоснаха напрегнато каменния плот на масата.

— Владетели… Камък и море! Аз съм Великан и не ми е лесно, макар за мен да е по-леко, отколкото за сънародниците ми… Затова ме избраха. Ще се помъча да говоря по-сбито. Моля ви да ме разберете. Това пратеничество ми беше възложено на Събора на Великаните, продължил десет дни, а не сме губили време. Когато е нужно да вникнеш в историята, тя трябва да бъде разказана от край до край. Ние казваме, че припряността е за онези, които нямат надежда. А не е минавал ден от живота ми, в който да не съм се убеждавал в правдивостта на поговорките. Пратеничеството ми е свързано с много неща, които не бихте искали да изслушате изцяло тъкмо сега. Трябва да познавате историята на моя народ — цялото бродене и загубата, довела ни на брега на тази Земя, всичко случило се с народа ми оттогава. Ще пропусна това. Ние сме Бездомните с носещите се по вълните души, ние сме страдащите от безплодността на семето ни. Копнеем за родината си. Но още от времето на Деймлон, Приятеля на Великаните, ние не губим надежда, ако ще самият Душегубец да ни се опълчи. Търсим из моретата и чакаме да се сбъднат знаменията. — Сол по сърцето помълча, вторачен замислено в Томас, и продължи: — Знаменията пък са чудновато нещо. Толкова много се казва… и толкова малко е ясно. Деймлон ни предрече не намирането на Дома, а по-скоро свършек, изход от нашата загуба. Но и това ни стигаше… Да, стигаше ни. Е, ние открихме надежда. Когато пролетта дойде в Морска шир, завърнаха се нашите кораби-търсачи и съобщиха, че в самия край на плаването си достигнали остров, който бележи пределите на древните океани, обиколени някога от нас. Нямаме пълна увереност, но следващите ни търсачи могат да се насочат право към острова и да дирят отвъд него по-сигурни белези.

Протал кимаше и съвършената акустика на залата донасяше до ушите на Томас лекото шумолене на туниката му. Изражението на Великана подсказваше, че наближава най-важната вест:

— Деймлон ни дари и с друга надежда. Сърцевината на предреченото от него е в следното — нашето лутане ще свърши, когато семето ни възвърне силата си и броят ни престане да намалява. Тъй надеждата води до нова надежда, защото и без предсказанието му щяхме да се радваме и да се насърчаваме, ако нашите толкова малобройни и обични чеда се множат. Чуйте! В нощта след завръщането на корабите Вълни в косите Цветуща в здравето, съпруга на Як като мачта Сръчен в ръцете, даде живот на… Ех, камък и море! Като пропускам цялата отдавнашна признателност на Великаните, все едно осакатявам езика си. Как откриват радостта онези, които всичко казват накратко? Гордата и прекрасна Вълни в косите роди трима сина.

Великанът не сдържа вълнението си и подхвана песен, в която звучаха мощта и соленият дъх на прибоя.

Томас видя изненадан, че Владетелката Осондрея се усмихва, а очите й отразяват влажно златистото сияние на грейвлинга. Това стигаше, за да проумее колко е щастлива от новината.

Сол по сърцето млъкна изведнъж, махна с ръка към Томас и каза:

— Моля да ми простите — имате и други неотложни дела. Трябва вече да стигна до същината на моето пратеничество. Приятелю — подхвърли той на Томас, — няма ли да се засмееш заради мен? Аз не бива да забравям, че Деймлон ни обеща завършек, не завръщане у дома… макар че не си представям друг завършек освен завръщането. Но може би над Великаните вече тегне сумрак.

— Недей, Скални братко — прекъсна го Тамаранта, — не навличай зло на своя народ с подобни приказки.

Великанът се разсмя от сърце.

— О, признателен съм ти, Владетелко Тамаранта. Ето как мъдрите древни Великани биват скастряни от млади жени. Всички мои сънародници ще се смеят до захлас, когато им разкажа това.

Тамаранта и Вариол пак се спогледаха усмихнати и отново потънаха в своя размисъл или унес.

— Е, Владетели, ето я и същината — продължи Сол по сърцето. — Камък и море! От такава припряност ми се замайва главата. Дойдох да помоля за изпълнението на древните обещания. Върховният владетел Лорик, Гасителя на злото, е обещал, че ще получим дар от Владетелите, щом нашата надежда узрее — дар, който ще ни даде по-добър шанс по пътя към дома.

— Биринер… — обади се Осондрея.

Високо над Протал старият Биринер се надигна и отговори:

— Разбира се. Не спя. Не съм толкова остарял, колкото изглеждам. Чувам ви.

— Биринер — прекъсна го Осондрея, — съхранено ли е в твоето знание обещанието за дар, дадено от Лорик на Великаните?

— Дар ли? Че защо не? Нищо й няма на моята памет. Къде е онова пале — ученикът ми? Разбира се — лор-лиарил. Наричат го и сърцевината на гилдена. Тъй… За кил и румпел на всеки кораб. За да плават право по курса и да не засядат в плитчините. И за да са здрави като камък — натърти той към Торм, — колкото и да не ти се вярва, ухилен познавачо на радхамерл. Помня, да…

— А можеш ли да осигуриш това? — невъзмутимо попита Осондрея.

— Кое да осигуря? — озадачи се старецът.

— Можеш ли да изработиш кил и румпел от сърцевината на гилден за всеки кораб на Великаните? Загубено ли е това знание? — Тя се обърна към Сол по сърцето. — От колко кораба ще се нуждаете?

Великанът се озърна към достолепно изправения Биринер, преглътна напиращата шега и отговори просто:

— Седем. Или може би само пет.

— Може ли да бъде направено? — пак настоя Осондрея, но без сприхавост.

Погледът на Томас шареше към всеки говорещ с недоумение, все едно слушаше непозната реч.

Грижовникът извади малка подложка и писец от гънките на туниката си и започна да пресмята, като си мърмореше полугласно. Скрибуцането на писеца се чуваше из цялата зала, накрая той вдигна глава и изрече неловко:

— Знанието го има. Но няма да е лесно. Ще направим всичко по силите си… Разбира се. Време… Ще ни е нужно време.

— Колко ще продължи?

— Всичко по силите си… ако не ни попречат. Нямам вина. Не аз съм изгубил знанието, което е било гордостта на лилианрил. Четири десетилетия. — Гласът му спадна до шепот, когато каза на Сол по сърцето: — Съжалявам…

— Четири десетилетия ли? — засмя се благо Великанът. — Смело казано, приятелю Биринер. За мен четирийсет години не са много време. — Той се взря в Протал. — Моят народ не би могъл да ви се отблагодари. Дори в нашия език не биха стигнали думите за това. И трите хилядолетия на нашата вярност не са достатъчни, за да се отплатим за седем кила и седем румпела от сърцевината на гилден.

— Не е така — възрази Върховният владетел. — И седемдесет пъти по седем да бъдат даровете от сърцевината на гилден, няма да са нищо пред прекрасната ни дружба с Великаните от Морска шир. Единствено мисълта, че сме помогнали за завръщането ви в родината, може да запълни пустотата от вашето отпътуване. А и тепърва ще изминат четирийсет години, докато ви помогнем. Но ще започнем веднага и може би някакво ново прозрение за знанията, оставени ни от Кевин, ще съкрати този срок.

— Веднага… — промърмори Биринер и седна.

„Четирийсет ли? — ахна беззвучно Томас. — Нямате четирийсет години.“

— Свършихме ли? — намеси се Осондрея и погледна първо Сол по сърцето, после и Протал. Щом те кимнаха, тя се вторачи в Томас. — Тогава да се заемем с идването на Томас Ковенант.

Думите й отекнаха в залата като далечна гръмотевица. Морам се помъчи да смекчи прямата й грубост с усмивка.

— Чужденецът, който се нарича и Неверника.

— И то с основание — добави Сол по сърцето.

Тези думи прозвучаха като тревожен сигнал в замъгления от опасения ум на Томас и той погледна втренчено Великана. В очите му, хлътнали под надвисналото чело, прочете ясно, сякаш чу молбата: „Признай им, че носиш бяло злато, и го използвай, за да помогнеш на Земята“. „Невъзможно“, рече си Томас. Чак усети как очите му пламват от безпомощното му инатене, но лицето му остана неподвижно като мраморна плоча.

Осондрея го изненада със сърдит въпрос:

— Намерили са гоблена от твоята стая. Защо си го изхвърлил в двора?

Томас не я погледна.

— Сметнах го за оскърбителен.

— Оскърбителен?…

Гласът й пресекна от изумление и обида.

— Осондрея! — сдържано я сгълча Протал. — Той е чужденец.

Тя изгледа възмутено Томас и млъкна. За миг никой не шавна и не продума. У Томас се прокрадна смущаващото подозрение, че Владетелите обсъждат наум как да се отнесат с него. Морам стана, заобиколи масата, мина откъм вътрешната й страна и приседна на ръба на плота срещу Осондрея. Взря се в Томас, който се почувства по-уязвим от всякога за пронизващия му поглед. Без да се обръща, долови как Банор пристъпи напред, като че очакваше той да нападне Владетеля.

Морам започна нерадостно:

— Томас Ковенант, трябва да ни простиш предпазливостта. Осквернената луна е вестител на зло на Земята, каквото не сме и очаквали. Без предупреждение небето ни извести за най-непосилната задача на нашето време и сега сме изправени пред гибелна заплаха. Но ние не сме предубедени към теб. Ти сам ще покажеш дали си враг… ако си такъв, разбира се. — Очите му търсеха някакъв отклик, но Томас му отвръщаше с празен поглед. Владетелят сви рамене едва забележимо и продължи: — А сега… може би е най-добре, ако ни предадеш посланието.

Томас сгуши глава като човек, тормозен от ято лешояди. Не искаше да повтаря онези слова, не искаше да си спомня за Стражницата на Кевин, за каменното поселище Митил. Коремът му се присвиваше от въображаем шемет. Всичко това беше невъзможно. Как да опази застрашеното си здравомислие, ако умува над тези неща?

Но посланието на Гад налагаше своята тежка принуда. Томас го беше носил като рана в ума си прекалено дълго и не можеше да го отхвърли сега току-така. Преди да напрегне волята си, думите се вкопчиха в него подобно на гърч. С просмукан от неизразимо отвращение глас той подхвана:

— Ето ги словата на Господаря Гад, Презиращия: „Предай на Съвета и на Върховния владетел Протал, син на Дуилиън, че отсега са им отмерени най-много седем пъти по седем години на Земята. Преди да са отброени докрай дните в тях, аз ще властвам над живота и смъртта. И в знак на това, че словата ми са самата истина, кажи им, че Лигоча, Скалния червей, Пещерната твар от Гръмовръх, е намерил Жезъла на закона, изгубен преди десет столетия от Кевин при Ритуала на оскверняването. Кажи им, че задачата на тяхното поколение е да си върнат Жезъла. Без него не ще успеят да устоят срещу мен дори седем години и аз ще постигна окончателната си победа шест пъти по седем години по-рано.

На теб, раболепнико, казвам — не се проваляй като вестоносец. Не предадеш ли посланието ми на Съвета, всяко човешко същество на Земята ще бъде мъртво, преди сезоните да се сменят десет пъти. Не разбираш, но аз те уверявам, че е ужасно Лигоча да притежава Жезъла. Той ще седне на трона в Твърдината до две години, ако вестта не стигне до тях. Пещерните твари вече се сбират по негов зов. И вълците, и Злотворните се подчиняват на властта на Жезъла. Но не войната е най-черната заплаха. Лигоча дълбае все по-надолу в тъмните недра на Гръмовръх — Грейвин Трендор, Планината на Огнелъвовете. А в земните дълбини са погребани злини с толкова страшна мощ, че никой смъртен не би надделял над тях. Те биха превърнали цялата вселена в ад во веки веков. Лигоча търси тъкмо такава злина — Илеартския камък. Стане ли негов господар, тежко и на всевластните, и на смирените до свършека на самото време.

Постарай се да предадеш посланието, раболепнико. Ти видя Лигоча. Ще ти хареса ли да бъдеш погубен от него? И едно предупреждение накрая. Не забравяй от кого трябва да се страхуваш. Досега бях принуден да се задоволя с убийства и мъчения. Но замислите ми съзряха и аз започнах делото си. Няма да спра, докато не залича и помена от надежда на Земята. Размишлявай над това и се обезсърчавай!“

Когато млъкна, почти чу изблика на страх и отвращение, отприщен от неохотната му реч. Протал беше склонил глава и впиваше пръсти в жезъла си, все едно извличаше смелост от него. Отзад Тувор и Гарт бяха скочили от местата си в позите на настръхнали бойци. Странно, но Вариол и Тамаранта се гърбеха на троновете си като задрямали, привидно глухи за казаното. Осондрея обаче гледаше облещено Томас, сякаш я беше пробол в сърцето. Морам стоеше, стиснал клепачи, и там, където металът на неговия жезъл опираше в камъка, просветваше син пламък. Сол по сърцето се бе свлякъл на седалката, огромните му длани стискаха съседния трон. Раменете му потръпнаха и тронът се пропука.

Осондрея се сепна и притисна длани към лицето си със скръбен вопъл:

— Меленкурион абата!

Но тя тутакси свали ръце от лицето си и се вторачи отново втрещено в Томас. Той възкликна мислено „Нечист!“, сякаш се съгласяваше с нея.

— Смей се, Ковенант — прегракнало прошепна Великанът. — Ти ни разказа за края на всичко. Сега ни помогни. Смей се.

Томас отвърна унило:

— Ти се смей. „Радостта е в ушите, които слушат…“ Аз не мога.

Сол по сърцето го изуми, като наистина се разсмя. Отметна глава и от гърлото му се изтръгна задавен кикот, напомнящ ридание, но звукът се отприщи и изчисти и вече носеше неудържимо веселие. Това страховито усилие втрещи Томас.

А със смеха на Сол по сърцето и Съветът се опомни от потреса. Протал полека вдигна глава.

— Бездомните са благослов за Земята — промърмори той.

Раменете на Морам се отпуснаха и огънят между жезъла му и пода угасна. Осондрея тръсна глава, въздъхна и плъзна пръсти през косата си. И отново Томас долови някакво сливане на умовете между Владетелите — те споделиха силата си без думи.

Отчужден и потиснат, той чакаше да го разпитват и се бореше да закрепи в душата си отричането на всичко, за да оцелее.

Накрая вниманието на Владетелите се съсредоточи отново върху него. Плътта по лицето на Протал провисваше от умора, но очите гледаха твърдо и непреклонно.

— А сега, Невернико — тихо каза той, — трябва да ни разкажеш всичко, което ти се е случило. Длъжни сме да научим как се въплъщават заплахите на Господаря Гад.

„А сега…“, отекна в ума му и той се размърда на неуютния трон. Трудно сдържаше желанието да вкопчи ръка в пръстена. Мрачните спомени кънтяха, мъчеха се да сломят защитата му. Скоро всички в Средоточието се бяха вторачили в него. Започна да мята думите сякаш захвърляше негодни тухли.

— Дойдох от… друго място. Бях пренесен на Стражницата на Кевин… Незнайно как. Първо зърнах Лигоча… после Гад ме остави на Стражницата. Те май се познаваха.

— А Жезълът на закона? — попита Протал.

— Лигоча имаше жезъл… целия в шарки, изрязани по него, с метални краища като твоя. Не знам какъв беше този жезъл.

Протал сви рамене, забравил съмнението. Томас се застави навъсено да описва случките, без да говори за себе си, без да спомене Лина, Триок или Барадакас. Когато разказа за убития уейнхим, Осондрея изсъска измежду зъби, но Владетелите замълчаха.

А когато заговори за злонамерения посетител в дървеното поселище, Морам го прекъсна напрегнато:

— Непознатият назовал ли се е някак?

— Казал, че името му е Джеханум.

— Аха… И с каква цел е дошъл?

— Откъде да знам? — остро отвърна Томас, за да прикрие неискреността си със сприхавост. — Не познавам Бесове.

Морам кимна нехайно и Томас им описа как с Атиаран пътешестваха през Анделейн. Пропускаше безцеремонно всичко, свързано с усещането за зло. Но когато стигна до Празника на пролетта, се запъна.

Духчетата… Яростта и ужасът на онази нощ още бяха с него, още ги виждаше ясно с измъчената си душа. „Ковенант, помогни им!“ „А как бих могъл? Това е безумие! Не съм… не съм Берек.“

Гърлото го заболя, усещаше думите твърде грапави, за да минат през него.

— Злотворни нападнаха Празника. Ние избягахме. Някои Духчета бяха спасени от… от един Необвързан, така ми каза Атиаран. После луната почервеня. След това се добрахме до реката и срещнахме Сол по сърцето. Атиаран реши да се върне в дома си. По дяволите, още колко трябва да понасям това?!

Тамаранта изненадващо вдигна клюмащата си глава.

— Кой ще отиде? — отправи тя въпрос към тавана на Средоточието.

— Още не е решено, че някой ще отиде — меко напомни Протал.

— Глупости! — изсумтя тя и заподръпва тънък бял кичур зад ухото си, докато насилваше костите си да се изправи. — Твърде важно е, за да бъдем просто предпазливи. Длъжни сме да направим нещо. И аз му се доверявам, разбира се. Носи жезъл на хайрбранд, нали? Кой хайрбранд дава жезъл без ясна подбуда? И я го погледнете — единият край е обгорен. Използвал го е в схватка… на Празника, ако не се лъжа. Ах, горките Духчета… Какво зло! — Тя се взря във Вариол и го подкани: — Да вървим. Трябва да се подготвим.

И той едва накара тялото си да стане от стола. Хвана Тамаранта под ръка и излязоха през вратата зад Върховния владетел.

Осондрея изчака почтително, после пак се вторачи в Томас и попита настойчиво:

— Как се сдоби с този жезъл?

— Даде ми го хайрбранд Барадакас.

— Защо?

Тонът й предизвика гнева му и той натърти:

— Искаше да ми се извини за недоверието.

— А ти как го научи да ти се доверява?

„Ама че гадост!“

— Като издържах проклетото му изпитание.

Морам попита сдържано:

— Невернико… а защо хайрбранд Барадакас от дървеното поселище е решил да те подложи на изпитание?

Томас пак се почувства принуден да излъже.

— Безпокоеше се заради Джеханум. Проверяваше всекиго.

— А дали е проверил и Атиаран?

— Ти как мислиш?

— Аз мисля — намеси се решително Сол по сърцето, — че за Атиаран, спътница на Трел, от каменното поселище Митил, не е било нужно изпитание за нейната правдивост.

Владетелите се спогледаха, като че бяха попаднали в безизходица. Накрая Протал изрече сурово:

— Томас Ковенант, ти си чужденец и не сме имали време да изучим твоя нрав и привички. Няма обаче да оставим на теб да решаваш кое е правилно. Пролича добре, че беше неискрен. В името на Земята трябва да отговориш на нашите въпроси. Моля те, кажи ни защо хайрбранд Барадакас подложи теб на изпитание, но не и пътуващата с теб Атиаран.

— Не.

— Тогава ни кажи защо Атиаран е решила да не те придружи дотук. Твърде рядко някой от родените на Земята избира да не дойде във Весел камък.

— Не.

— Защо отказваш да отговориш?

Томас изгледа вбесен Владетелите, които го разпитваха. Седяха пред него като съдии, присвоили си правото да отхвърлят казаното от него. Идеше му да се защити с викове и ругатни, но съсредоточените им погледи го възпряха. Не откриваше презрение у тях. Имаше гняв, страх, смущение, имаше я и оскърбената им обич към Земята, но презрение нямаше. Той каза съвсем тихо:

— Не разбирате ли? Опитвам се някак да не изрека още по-голяма лъжа. Ако още ме притискате… ще стане зле за всички ни.

Върховният владетел срещна неговия яростен и умоляващ поглед и накрая въздъхна хрипкаво:

— Така да бъде, макар че ни затрудняваш. Сега трябва да помислим насаме. Моля те, излез от Средоточието. Ще те повикаме след малко.

Томас стана, завъртя се на пети и тръгна нагоре по стъпалата към голямата врата. Само шумът от стъпките му по пода нарушаваше тишината. Вече беше пред вратата, когато чу Сол по сърцето да казва, сякаш собственото му сърце произнесе думите:

— Атиаран, спътницата на Трел, те обвиняваше за изтреблението на Духчетата.

Томас застина от ужас в очакване Великанът да продължи. Сол по сърцето обаче не добави нищо. Разтреперан, Томас излезе и се завлече към едно от местата за сядане до стената. Тайната му изглеждаше толкова крехка, че недоумяваше как я е опазил досега.

„Аз не съм…“

Вдигна глава — Банор стоеше пред него. Макар и безизразно, лицето на стража не беше чуждо на презрението. Можеше да крие какво ли не, а сега сякаш подсказваше, че осъжда и слабостта, и болестта на Томас.

Тласкан от страха и безсилието, Томас си каза: „Продължавай нататък! Оцелявай“.

— Банор — изръмжа след малко, — според Морам било добре да се опознаем. Каза да те разпитам за Кръвната стража.

Банор вдигна рамене в знак, че никакъв въпрос няма да наруши спокойствието му.

— Твоят народ… са харучаите, нали?… — Стражът кимна. — … живеели високо в планината. Дошли сте на Земята, когато Кевин е бил Върховен владетел. Колко време мина оттогава?

— Това беше векове преди Оскверняването. — Странният тон на Банор подсказваше, че измерването на времето в години няма никакво значение за него. — Оттогава минаха две хилядолетия.

Две хилядолетия… Томас си спомни за Великаните и промълви:

— Значи затова сте останали само петстотин. Измирали сте, откакто сте дошли на Земята.

— Кръвната стража винаги е наброявала петстотин мъже от нашия народ. Такъв е Обетът. Харучаите са… повече.

— Повече ли?

— И сега живеят в планината.

— Но щом е тъй, как… Ти сам каза, че отдавна не си се връщал там. — Стражът пак кимна леко. — Как поддържате бройката си тук? Не видях никакви…

Банор го прекъсна безстрастно:

— Когато някой от Кръвната стража бъде убит, изпращаме тялото му в планината през Стражевия пролом и друг от харучаите идва да заеме мястото му в изпълнението на Обета.

„Убит ли?…“, замисли се Томас.

— Ти не си ли се връщал у дома? Не навестяваш ли своите?… А имаш ли жена?

— Някога имах.

Гласът на Банор не се промени, но тъкмо в неговата безстрастност Томас долови колко важен е въпросът.

— Някога ли? Каква е участта й?

— Тя е мъртва.

Инстинктът предупреди Томас да внимава, но той упорстваше, пришпорен от непонятната за него непоклатимост на Банор.

— А откога… откога е мъртва?

Без да се подвоуми, стражът отговори:

— От две хилядолетия.

„Какво?!“ Томас облещи очи и зашепна беззвучно, сякаш се боеше Банор да не го чуе: „Това е невъзможно. Това е невъзможно“. Запремигва стъписано в напразен опит да се опомни. „Две… Но какво е това?!“

Въпреки изумлението му думите на Банор звучаха убедително. Този глас като че не можеше да мами или дори да се отклонява от простата истина. Томас се изпълни с ужас, със смазващо състрадание.

— А ти — изхриптя — на колко години си?

— Дойдох на Земята с първите харучаи, през първите години на Кевин като Върховен владетел. Заедно изрекохме за пръв път Обета за служене. Заедно призовахме земната сила да засвидетелства нашето посвещение. И сега не се завръщаме у дома, докато не бъдем убити.

„Две хиляди години… — повтори си Томас. — Докато не бъдем убити… Невъзможно. Това не се случваше!“ Объркан, той се стараеше да си внуши, че чутото е досущ като възвърнатия живот в нервите му — още по-ясно доказателство, че Земята е нереална. Но не го чувстваше като доказателство. Чувстваше се покъртен, все едно е научил току-що, че Банор страда от рядка форма на проказа. Насили се да промърмори:

— Защо?

Стражът отвърна с равен глас:

— Когато дойдохме на Земята, видяхме чудеса — Великани, ранихини, Весел камък… и Владетели с такава мощ, че отказаха да водят война срещу нас, за да не ни унищожат. В отговор на нашето предизвикателство те дадоха на харучаите толкова скъпоценни дарове… — Той помълча, потънал наглед в своите спомени. — Ето защо ние пък дадохме Обета. Не можехме да отвърнем на щедростта им другояче.

— Това ли е вашият отговор на смъртта? — Томас се бореше със съчувствието си, като се опитваше да приравни казаното от Банор до поносими мащаби. — Така ли става всичко на Земята? Щом закъсате, просто вършите невъзможното? Като Берек?

— Дадохме своя обет. Този обет е живот. Разложението е смърт.

— Две хиляди години?! — възнегодува Томас. — Що за проклятие! Това дори не е честно. Не мислиш ли, че сте направили достатъчно?

Стражът отвърна все тъй безизразно:

— Не можеш да ни поквариш.

— Да ви покваря ли? Изобщо не съм искал. Не ме засяга, ако ще да служите на Владетелите, докато изсъхнете като мумии. Говоря за твоя живот, Банор! Колко дълго можеш да служиш, без да се попиташ поне веднъж дали си е струвало? Налага го гордостта или поне здравият разум. — Не му беше по силите да проумее как здрав мъж може да не стигне до самоубийство в толкова проточил се живот. — Не е като сос, та да си сипваш от него в чинията колкото ти скимне! Нали си човек — не си роден да бъдеш безсмъртен.

Банор сви рамене безучастно.

— Какво означава безсмъртието? Ние сме Кръвната стража. Познаваме само живота и смъртта — Обета и Разложението.

Чак сега Томас си спомни, че за Кръвната стража символът на покварата — Разложението, е Господаря Гад и изсумтя:

— О, разбирам, и още как! Живеете вечно, защото вашата вярна доблестна служба е неизменно застрахована от всякаква човешка слабост. Ех, тези предимства на непорочния живот…

— Ние не знаем. — Казаното от Банор отекна странно. — Кевин ни спаси. Как да отгатнем какво е носил в душата си? Изпрати всички ни в планината. Питахме защо, но той заповяда, като ни напомни за Обета. Не виждахме причина да се възпротивим. Как бихме могли да знаем тогава? Щяхме да стоим до него при Оскверняването… или да не го допуснем. Но той спаси… Кръвната стража. Нас, които се заклехме да опазим живота му на всяка цена.

„Спасил ви бил…“ Томас съзря неволната жестокост в постъпката на Кевин.

— И сега не знаете дали всички тези преживени години са били достойни или недостойни — каза той смаяно. „Как издържате!?“ — Може би вашият обет е подигравка…

— Няма обвинение, което би могло да ни засегне — заяви Банор, но за миг гласът му не беше чак толкова безстрастен.

— Няма. Вие сами го правите.

Стражът премигна бавно, като че за прастарата отдаденост нито вината, нито изкуплението имаха някакъв смисъл.

В това време един от часовите даде знак на Томас да влезе в Средоточието. Сърцето му се сви уплашено. Втрещеното състрадание към Банор беше изцедило смелостта му. Не беше готов да застане лице в лице с Владетелите, да отговори на неумолимите им въпроси. Изправи се отпаднал и се поколеба. Банор го подкани с жест да влезе в залата, но Томас избълва поток от думи:

— Кажи ми още нещо! Ако твоята жена беше жива, би ли отишъл да се видиш с нея, а после би ли се върнал тук? Щеше ли… — Запъна се, но довърши: — Щеше ли да го понесеш?

Стражът срещна питащия му поглед, без да трепне, но зад маската се мярнаха сенки, преди да отвърне тихо:

— Не.

Томас дишаше бързо и тежко, като че му се гадеше. Затътри се през входа и надолу по стъпалата към привиждащата му се клада във вдлъбнатината с грейвлинг.

Протал, Морам и Осондрея, Сол по сърцето, четиримата стражи, другите четирима присъстващи — всички бяха на същите места. Под зловещото очакване в очите им той се настани на отделения трон пред масата на Владетелите. Трепереше, сякаш огнените камъни излъчваха студ.

Върховният владетел заговори и старческото хриптене в гласа му се чу още по-натрапчиво.

— Томас Ковенант, ако сме се отнесли несправедливо към теб, ще помолим за прошка, като му дойде времето. Първо сме длъжни да изясним съмненията си относно теб. Ти скри много от онова, което трябва да знаем. Но ведно стигнахме до съгласие — ето как виждаме присъствието ти на Земята.

— Докато е ровил под Гръмовръх, Лигоча — Скалния червей, е намерил Жезъла на закона. Без чужда помощ би похабил много години, за да го овладее. Господаря Гад е научил за находката му и по свои подбуди се е съгласил да научи Пещерната твар как да си служи с Жезъла. Явно не е поискал да си присвои Жезъла. Може и да е бил твърде слаб. Или се е опасявал да борави с онова, което не е било предназначено за неговата ръка. Или пък преследва друга страховита цел, за която не можем да се досетим. Все пак се вижда, че Гад е подтикнал Лигоча да се възползва от Жезъла, за да те призове на Земята — защото единствено Жезълът на закона притежава такава мощ. А Лигоча нито би помислил, нито би изпълнил такава задача без помощта на задълбочено знание. Тъй че си доведен на Земята по волята на Господаря Гад. Остава ни само да се молим и други сили да не са били замесени в това.

— Не знаем защо го е направил — рязко каза Морам. — Ако е трябвало просто да предадеш посланието на Господаря Гад, не се е нуждаел от обитател на свят извън Земята… нито пък е щял да те опази от Лигоча, като те пренесе на Стражницата на Кевин. Струва ми се, че със същото намерение е изпратил своя Бяс да те отклони от пътя към Анделейн. Ти единствен можеш да ни насочиш към истинските цели на Презиращия. Защо е призовал човек, чужд на Земята? И защо тъкмо теб? По какъв начин си полезен за замислите му?

Томас си пое отривисто въздух, стисна челюсти и не продума.

— Нека погледнем иначе на това — настоя Протал. — В твоя разказ има какво да докаже истината. Малцина сред живеещите днес знаят, че Бесовете някога се назовавали Херем, Шеол и Джеханум. А и ние знаем, че един от Необвързаните от много години изучаваше Духчетата в Анделейн.

Томас си спомни неволно безнадеждната храброст на животинките, които помогнаха на Необвързания да го спаси в Анделейн. Хвърляха се в собственото си изтребление с отчаяна и безплодна свирепост. Изскърца със зъби, за да не съживява в паметта си картината на тяхната гибел.

А Протал не спираше:

— Знаем и че изпитанието чрез ломилиалор е безпогрешно… стига подложеният на него да не е далеч по-силен от онзи, който го проверява.

— Но и Презиращия знае! — сопна се Осондрея. — Защо да не е научил, че един Необвързан живее и трупа знания в Анделейн? Може да е подготвил тази история и да те е накарал да я научиш. И ако е постъпил така — продължи тя неприветливо, — значи тъкмо скритото от теб би показало лъжовността й. Защо хайрбранд от дървено поселище е поискал да те подложи на изпитание? И как протече изпитанието? Какво е настроило враждебно към теб Атиаран? Страх те е да отговориш, защото ще прозрем кроежите на Презиращия.

Протал изхриптя властно:

— Томас Ковенант, трябва да ни покажеш, че говориш истината.

— Да ви покажа ли? — изпъшка Томас.

— Докажи ни, че можем да ти се доверим. Ти предвещаваш погибел за нас. В това вярваме. Но може би мисията ти е да ни отклониш от действената защита на Земята. Дай ни някакъв знак, Невернико.

Томас чувстваше как съновидението се затяга около него и не е по силите му да го разкъса, преди то да му отнеме дори желанието за надежда или свободен избор. Стана — искаше да посрещне решаващите мигове прав. В последен опит да се измъкне каза прегракнало на Сол по сърцето:

— Кажи им — Атиаран винеше себе си за злощастния край на Празника, защото пренебрегна предвестието за злото. Кажи им!

Впери пламтящ поглед във Великана, заставяйки го да подкрепи последния му шанс да не затъне в съня. След тежко мълчание Сол по сърцето изрече:

— Моят приятел Томас Ковенант казва истината… посвоему. Атиаран, спътницата на Трел, мислеше искрено най-лошото за себе си.

— И какво от това?! — озъби се Осондрея. — Може да се е обвинявала, че го е завела на Празника… и му е позволила… Нейната болка не го оправдава.

Протал също не отстъпваше:

— Дай ни знак, Ковенант. Време е да отсъдим. Трябва да избереш между Земята и Презиращия.

„Ковенант, помогни им!…“

— Не! — избълва той продрано и се извъртя към Върховния владетел. — Не беше моя вината. Не виждате ли, че Гад иска точно това от вас?

Протал се надигна и опря жезъла си в пода. В тази поза силата му като че нарастваше.

— Не, не виждам. Ти си затворен за мен. Искаш да ти вярваме, но отказваш да покажеш, че си достоен за доверие. Не. Изисквам от теб да дадеш знак. Аз съм Протал, син на Дуилиън, Върховен владетел по избор на Съвета. Настоявам.

Времето на колебание се проточи. Томас сведе очи към вдлъбнатината с грейвлинг. „Ковенант, помогни им!“ Припомни си със стон как Атиаран плати прескъпо, за да стои той на това място. „Нейната болка не го оправдава.“ Чуваше и Банор: „Две хилядолетия. Живот или смърт. Ние не знаем“. Но в огнените камъни виждаше лицето на жена си. „Джоан! Нима болното тяло е по-важно от всичко друго?“

Той отвори ризата си, сякаш искаше да разголи сърцето си. Измъкна със замах пръстена от парчето лепка, нахлузи го на безименния си пръст и вдигна левия си юмрук, все едно предизвикваше околните. Но у него нямаше гняв.

— Не мога да го използвам! — извика с покруса, сякаш пръстенът още беше символ на брака, а не талисман на необузданата магия. — Аз съм прокажен!

Грижовниците и Гарт замръзнаха. Протал тръсна глава като човек, опитващ да се събуди за пръв път в живота си. Озарението плъзна като приливна вълна по лицето на Морам, той скочи вдървено от трона. Благодарно ухилен, Сол по сърцето също стана. Осондрея пристъпи до Морам, но в нейните очи нямаше облекчение. Томас виждаше как тя се промъква през гъмжилото на объркването към същността на разкритието… и си повтаря: „Да спаси или да обрече, да спаси или да обрече…“. Само тя сред Владетелите май разбираше, че и този знак не е достатъчен.

Накрая Върховният владетел се овладя.

— Най-сетне знаем как да те почетем — въздъхна той. — Надвладетел Томас Ковенант, Неверник и носител на бяло злато, добре дошъл при нас и бъди верен. Прости ни — не знаехме. На теб се пада необузданата магия, която руши мира. А могъществото винаги е страховито.

Владетелите поздравиха Томас с жест, в който някак се съчетаваха и призоваване, и стремеж да се предпазят, после подхванаха в един глас речитатив:

В този странно хармоничен напев нямаше нищо успокояващо. А Томас чуваше в него гласа на Гад като пляскащи, носещи дъха на смрад криле: „Вярно, могъщ си с необуздана магия, която съхранява живота ти и в този миг, но никога няма да я опознаеш. И накрая не би могъл да се сражаваш срещу мен“. Настъпи мълчание и той се запита дали всичките му терзания служат на интригите на Презиращия или ги осуетяват. Не можеше да отгатне, но мразеше и се боеше от истината в изреченото от Гад. Пръв наруши тишината:

— Не знам как да го използвам. И не искам да знам. Не за това го нося. Ако си мислите, че съм някакво въплътено избавление… заблуда е. Аз съм прокажен.

— Надвладетелю Ковенант — въздъхна пак Протал, докато Владетелите и Сол по сърцето сядаха на троновете си, — нека повторя — моля те да ни простиш. Сега разбираме много повече — и защо си бил призован, и защо хайрбранд Барадакас се е отнесъл така към теб, и защо Лигоча се е опитал да те хване в клопката си на Пролетния празник. Моля те и ти да разбереш, че за нас е важно да знаем за съществуването на пръстена. Приликата ти с Берек Полуръкия не е прищявка на съдбата. За жалост, не можем да ти кажем как да използваш бялото злато. Уви, бездруго познаваме твърде слабо Знанието, което притежаваме. Опасявам се, че дори да разполагахме с всичките Седем закрили, необузданата магия пак щеше да е недостъпна за нас. Бялото злато ни е известно само от прастарите пророчества — а както Сол по сърцето Носен от пяната отбеляза, те казват много, а твърде малко е ясно. Всъщност нищо не ни е ясно за необузданата магия. Все пак пророчествата изтъкват колко си важен самият ти. Затова те назовах „Надвладетел“ и ще споделяме с теб всичко в Съвета, докато не ни напуснеш. Длъжни сме да ти се доверим.

Томас вече крачеше напред-назад, пришпорен от несъвместимите импулси в душата си.

— Барадакас каза горе-долу същото — изръмжа той. — По дяволите! Хора, изпадам в ужас от вас. Когато се мъча да проявя отговорност, вие ме притискате… а когато ви разочаровам… не задавате точните въпроси. И най-смътна представа си нямате какво означава да си прокажен, а дори не ви хрумна да попитате. А тъкмо затова бях избран от Гад. Защото не мога… Проклятие! Защо не попитате откъде идвам? Време е аз да ви кажа. Светът, от който идвам, не допуска никой да живее извън собствените му ограничения. Тези ограничения… противоречат на вашите.

— И какво гласят тези ограничения? — предпазливо попита Върховният владетел.

— Че вашият свят е съновидение.

В стъписаната тишина на Средоточието лицето на Томас се гърчеше от мяркащите се картини — колоните на Съдебната палата, стария просяк, капака на полицейската кола. „Съновидение! — напомняше си трескаво. — Съновидение! Нищо от това тук не ми се случва наистина!…“

— Какво?! Съновидение ли? — рязко изрече Осондрея. — Нима се опитваш да ни кажеш, че сънуваш? Наистина ли вярваш, че в момента спиш?

— Да!

Прималяваше му от страх. Тази издайническа откровеност го лишаваше от защита, излагаше го на нападки. Не можеше да върне думите си назад, а и искаше да бъде честен поне донякъде.

— Да! — повтори Томас.

— Виж ти! — изфуча Осондрея. — Ето какво било обяснението, че Духчетата са изтребени. Я ми кажи, Невернико… според теб това кошмар ли е, или пък твоят свят се наслаждава на такива съновидения?

Преди Томас да отвори уста, Морам каза:

— Стига, сестро Осондрея. Той се е измъчил… достатъчно.

Очите й святкаха гневно, но тя млъкна и след миг се обади Протал:

— Може би боговете имат подобни съновидения, но ние сме смъртни. За нас остава само да се възпротивим на злото или да се предадем. И в единия, и в другия случай ще погинем. Да не си изпратен да ни се подиграеш заради това?

— Да ви се подиграя ли?… — Томас не намираше думи да отговори. Отхвърли чутото със сковано движение на сакатата си ръка. — Тъкмо обратното — той се подигра с мен. — Владетелите се взираха недоумяващо в него и той възкликна: — Усещам пулс във върховете на пръстите си! Само че е невъзможно. Страдам от болест… неизлечима болест. И трябва… трябва да измисля как да избегна безумието. Адове и кървища! Не искам да си загубя ума, защото някой си достоен човек в съновидението ми иска от мен нещо, което не мога да направя.

— Може и тъй да е. — Протал говореше с тъга и съчувствие, като че бе чул как почитан пророк отрича здравомислието. — Въпреки това ще ти се доверим. Ти си огорчен, а огорчението е признак на съпричастие. На това ще разчитам. Думите ти съвпадат с древното предсказание. Боя се, че наближава времето, когато ти ще бъдеш последната надежда на Земята.

— Не разбирате ли? — Томас не успя да сподави страданието в гласа си. — Гад иска да си внушите това!

— Нищо чудно — проточи Морам и май стигна до някакво решение, защото впи застрашителния си поглед в Томас. — Невернико, не мога да не те попитам дали си се възпротивил на Господаря Гад. Не говоря за Празника. А когато той те отмъкна от Лигоча и те пренесе на Стражницата на Кевин… ти опълчи ли му се?

От този въпрос Томас изведнъж се почувства немощен, сякаш изопнатото въже на упоритостта му се скъса.

— Не знаех как. — Той се тръшна вяло в отделения от всички трон. — Не знаех какво ме е сполетяло.

— Сега си Надвладетел — промърмори Морам. — Вече не е нужно да седиш там.

— Изобщо не е нужно да седим! — с неочаквана бодрост го поправи Протал. — Твърде много работа ни предстои. Ще умуваме, ще проверяваме, ще съставяме планове… но каквото и да предприемем срещу тази напаст, трябва да бъде решено скоро. Ще се срещнем отново тук довечера. Тувор, Гарт, Биринер, Торм — и вие се подгответе, също и всички ваши подчинени. Елате тази вечер на Съвета с каквито предложения за стратегията ни сте избистрили. И съобщете на всички в Твърдината, че Томас Ковенант е назован Надвладетел. Той е странник и наш гост. Биринер, започни веднага и работата по помощта за Великаните. Банор, според мен Надвладетелят не бива повече да остава в кулата.

Протал огледа всички поред, обърна се и излезе от залата. Осондрея го последва, Морам поспря за почтителен жест към Томас и тръгна подире й.

Томас се изкачи зашеметен след Банор към новите си покои. Стражът го въведе в стаи с високи тавани. През няколко широки прозореца проникваше отразена светлина. Имаше изобилие от храна и пролетно вино на масата, но не и излишък от украса. Щом Банор излезе, Томас надникна през прозорец и откри, че неговите стаи са високо откъм северната стена на Твърдината и има изглед към полята и извитата на север отвесна стена на платото. Слънцето беше високо, но и на юг от Твърдината, затова прозорците оставаха в сянка.

Седна до пълния поднос и хапна малко. Взе кана с пролетно вино и я занесе в спалнята. Там имаше прозорец с широк перваз, който предлагаше уединение и покой.

И какво да прави сега? Не беше нужно да е премъдър ясновидец, за да знае, че не може да остане във Весел камък. Тук беше прекалено уязвим.

Сгуши се в каменната ниша, съзерцавайки навъсено Земята и питайки се какво си е причинил.

Вечерта Банор влезе в покоите му, за да повика Томас Ковенант за вечерната среща на Владетелите и го завари да седи в каменната ниша на прозореца. В светлината на факлата Ковенант изглеждаше измършавял и призрачен, все едно го виждаше наполовина като сянка. Кухините на очите му тъмнееха от изцедилите го чувства, кожата на челото му имаше пепеляв оттенък, а устните му бяха безкръвни. Притискаше скръстените си ръце към гърдите, сякаш се опитваше да успокои болката в сърцето, зареял поглед към равнината, може би в очакване да се покаже луната. Той забеляза най-сетне стража и устните му оголиха зъбите.

— Ти още не ми се доверяваш — промълви отпаднало.

Банор вдигна рамене.

— Ние сме Кръвната стража. Бялото злато ни е ненужно.

— Ненужно ли?

— То е знание… оръжие. Не прибягваме до оръжия.

— Не прибягвате?! — слисано повтори Томас. — И как браните Владетелите без оръжия?

— Ние… — Банор помълча, докато намери в езика на Земята дума, подходяща за мисълта му — … сме достатъчни.

Томас се зачуди и се надигна от перваза. Застана пред Банор и подхвърли тихо:

— Браво на вас.

Взе жезъла и излезе от спалнята.

Този път гледаше по-внимателно откъде избира да мине Банор и не загуби усещането си за посока. Скоро щеше да се ориентира и без да го води стражът. Пред огромната дървена врата на Средоточието срещнаха Сол по сърцето и Корик. Великанът поздрави ухилен до ушите Томас, но гласът му звучеше съвсем сериозно.

— Камък и море, Надвладетелю Ковенант! Радвам се, че реши да потвърдиш моята правота. Може би не вниквам докрай в трудностите на твоя избор, но съм убеден, че предпочете по-оправдания риск в името на Земята.

— Чуйте кой го казва — сопна му се вяло Томас. Присмехът беше само навик — с твърде много от останалите си защити се беше разделил. — Вие, Великаните, откога се лутате? Не ми се вярва да познаете кой риск е по-оправдан, ако ще да ви срита отзад.

Сол по сърцето се подсмихна.

— Смело казано, приятелю. Нищо чудно Великаните да не са най-подходящите съветници… въпреки безчетните ни години. И все пак ти облекчи моята тревога за Земята.

Лицето на Томас се сви в безполезна гримаса.

Залата беше ярко осветена и със съвършена акустика, но този път не беше толкова празна. Нямаше ги Тамаранта и Вариол, но по седалките се бяха пръснали майстори на радхамерл и лилианрил, воини, Пазители на знанията. Зад Морам и Осондрея седяха стражи, а Тувор, Гарт, Биринер и Торм бяха на местата си зад Върховния владетел.

Сол по сърцето зае предишното си място и подкани Томас да се настани до него на масата на Владетелите. Банор и Корик седнаха зад тях на първата редица. Всички се смълчаха почти едновременно, дори шумоленето на дрехи стихна. Чакаха Върховния владетел да започне.

Мислите на Протал като че блуждаеха, преди да се изправи уморено. Подпря се на жезъла и когато отвори уста, гласът му пак застърга старчески. Той обаче не пропусна нито дума в традиционното приветствие към Сол по сърцето и към Томас. Великанът отговори весело и се постара да бъде по-кратък. Но Томас само кимна с глава смръщено.

Протал продължи, без да поглежда другите Владетели:

— Има обичай сред Владетелите, чието начало беше поставено от Върховния владетел Вейлънт преди столетие. Когато Върховен владетел се усъмни в способността си да се грижи за нуждите на Земята, може да застане пред Съвета и да се откаже. И тогава всеки Владетел може да поиска да заеме мястото му. — Протал заговори по-твърдо: — Отказвам се да водя. Камък и корен! Тегобите на тези дни са непосилни за мен. Надвладетелю Томас Ковенант, ти също имаш правото да поискаш поста Върховен владетел, ако желаеш.

Томас се взря в очите на Протал, опитвайки се да разгадае подбудите му. Не откри никакво двуличие и отговори тихо:

— Знаеш, че не искам.

— Въпреки това те моля да приемеш. Ти си носител на бялото злато.

— Забрави! — тръсна глава Томас. — Не е толкова просто.

Протал помълча и кимна бавно.

— Разбирам. — Обърна се към другите двама. — Някой от вас иска ли да бъде Върховен владетел?

— Ти си Върховният владетел — натърти Морам.

Осондрея добави:

— Че кой друг? Да не губим повече време за глупости.

— Така да бъде. — Протал изопна рамене. — Изпитанията и тегобите на нашето време си остават върху моите плещи. Аз съм Върховният владетел Протал и със съгласието на Съвета ще се слуша моята воля. Нека никой не се бои да ме следва и не обвинява друг, ако изборът ми е погрешен.

Неволна тръпка плъзна по лицето на Томас, но не каза нищо. Скоро и Протал седна с думите:

— А сега, нека обмислим какво трябва да предприемем.

В тишината Владетелите свързаха умовете си. Накрая Осондрея изви глава към Сол по сърцето.

— Скални братко, речено е: „Когато имаш много грижи наведнъж, помисли първо за дружбата“. За доброто на твоя народ е да се върнеш в Морска шир колкото се може по-бързо. Великаните трябва да научат всичко, което се случи тук. Но не смятам, че водният път през Анделейн все още е безопасен за теб. Ще ти дадем придружители, които да те съпроводят през Гримердорската гора и Северните равнини, докато отминеш Земелом.

— Благодаря ви, Владетели — отговори сериозно Сол по сърцето, — но няма да е нужно. И аз го обмислих. В скиталчествата си моите сънародници са научили нещо от братерите: „Ако чакаш мечът да се стовари върху врата ти, главата ти ще се търкулне накрая“. Убеден съм, че най-доброто, което мога да сторя за сънародниците си, е да подпомогна каквото вие намислите. Моля за разрешение да се присъединя към вас.

Протал се усмихна и склони глава.

— В душата си се надявах на това. Добре дошъл в нашите несгоди. И в опасност, и в труд Великаните умножават силата ни и няма песен, с която да изразим докрай своята признателност. Но твоите сънародници не бива да остават в неведение. Ще разпратим вестта.

Сол по сърцето се поклони на свой ред и Осондрея назова по име предводителя Гарт, който се изправи и каза:

— Изпълних твоите нареждания. Сега над Весел камък гори Бойният огън. Всички, които го видят, ще предупредят близките и съседите си и ще разпратят вестта на юг, изток и север. До сутринта всеки, който живее северно от Реката на утехата и източно от Гримердор, ще узнае за опасността, а хората край реката ще изпратят бързоходци към Средните равнини. По-нататък предупреждението ще стигне по-бавно. Изпратих съгледвачи към Гримердор и Анделейн, но ще минат шест дни, преди да получим точни сведения. И макар че не си искала това, започнах подготовката за обсада. Общо хиляда и триста от моите воини изпълняват задачи сега. Двайсет еомана остават в готовност.

— Добре — кимна Осондрея. — Поверяваме на теб да предупредиш и Морска шир. Изпрати колкото воини са необходими, за да успеят в пратеничеството си.

Гарт се поклони и седна.

— Така… — Тя поклати глава, сякаш да освободи ума си от досегашните решения. — Отделих време за размисъл над разказа на Надвладетеля Ковенант. Появата на бяло злато обяснява много неща, но имаме да се вгледаме и в останалото — напиращите на юг бури, гнусното нападение срещу Духчетата в Анделейн, почервенялата луна. За мен е ясно значението на тези знаци. — Изведнъж Осондрея плесна с длан по масата. Дали имаше нужда от звука или от болката, за да изрече думите? — Лигоча, Скалния червей, вече е намерил търсеното — Илеартския камък или друго смъртоносно зло. И щом държи в ръцете си Жезъла на закона, вече е достатъчно могъщ да наруши обичайните сезони!

Откъм галерията се чуха сподавени въздишки, но Протал и Морам не изглеждаха изненадани.

— Обясни ни, моля те — спокойно каза Морам.

— Свидетелствата за тази сила са очевидни. Знаем, че Лигоча притежава Жезъла на закона, който обаче не е еднакво пригоден за добро и зло. Той е част от Първичното дърво и е направен да служи на Земята и на Закона. Но всичко, което научихме, е противоестествено. Представяте ли си каква могъща воля е нужна, за да наложи на Жезъла това? Е, може би безумието на Лигоча крепи волята му. Или пък Презиращия вече има власт над Жезъла? И все пак дори в разцвета на силите си в предишната епоха Господаря Гад не се е осмелявал да нападне Духчетата. Ами осквернената луна?… Само в най-мрачните и страховити древни пророчества се говори за нея.

— Можем ли да смятаме за доказано, че Господаря Гад владее Жезъла? Замислете се — с далеч по-малко усилия от необходимото за оскверняването на луната той би могъл да ни размаже. Не можем да се борим срещу такава сила. А той прахосва мощта движен най-вече от… суета. Нима би посегнал напразно на Духчетата, щом би унищожил нас с лекота? И защо му е да опетни луната чрез Жезъла — инструмента, който не е предназначен за неговата ръка и ще се съпротивлява на властта му всеки път?

— Според моята догадка, ако Господаря Гад владееше Жезъла, той нямаше, а и сигурно не би могъл да направи онова, което е било сторено… Не и докато ние не бъдем унищожени. Но ако Жезълът още е подвластен на Лигоча, само той не би стигнал. Няма пещерна твар с такава мощ, че да извърши подобни злодеяния без помощта и на Жезъла, и на Камъка. Знаете колко слаба е волята им. Податливи са и е лесно да бъдат поробени. Пък и не разполагат със знания, чрез които да посегнат към небесата. Затова винаги са били жертвани с лекота от Гад и неговите пълчища.

— Ако се досещам вярно, Презиращия също като нас е уязвим за Лигоча. Краят на нашето време зависи от налудничавите прищевки на една пещерна твар. Мисля го, макар още не сме нападнати.

Протал кимна нерадостно на Осондрея, а Морам продължи разсъжденията й:

— Значи Господаря Гад разчита на нас да го спасим и така да обречем себе си. Намислил е ние чрез отговора си на посланието, донесено от Надвладетеля Ковенант, да попаднем в клопката, в която сега се намираме заедно с него. С престореното си дружелюбие към Лигоча той иска да опази себе си, докато не настъпи моментът да осъществи своите планове. Научил е Лигоча да си служи с новата сила така, че да задоволи жаждата на пещерната твар за господство, без да ни застраши пряко. Ето как иска да ни подтикне да се опитаме да отнемем Жезъла на закона от Лигоча.

— Затова — изръмжа Осондрея — ще бъде истинска лудост да се опитваме изобщо.

— Как тъй? — възпротиви се Морам. — Посланието гласи: „Без него не ще успеят да устоят срещу мен дори седем години“. Той ни предрича по-скорошен край, ако не се опитаме или ако се провалим в опита си.

— И какво печели с такива прокоби? Какво друго освен по-скорошната ни гибел? Посланието му е само изкушение чрез лъжлива надежда да ни тласне към безразсъдство.

Морам й отговори с друг откъс от посланието:

— „Ужасно е Лигоча да притежава Жезъла. Той ще седне на трона в Твърдината до две години, ако вестта не стигне до тях.“

— Но вестта стигна! — натърти Осондрея. — Предупредени сме и можем да се подготвим. Лигоча е безумен и нападенията му ще бъдат недодялани тъкмо заради безумието. Може би ще открием неговата слабост и ще надделеем. В името на Седемте! Весел камък не ще бъде завзет никога, докато има Кръвна стража. А Великаните и ранихините ще ни се притекат на помощ. — Тя се обърна настойчиво към Върховния владетел. — Протал, не се хващай на примамката. Походът е опасна илюзия. Сянката ще ни покрие и това ще бъде несъмненият край на Земята.

— Но ако успеем — възрази Морам, — ако се сдобием с Жезъла, ще спечелим много повече време. Каквото и да ни предрича Господаря Гад, може би ще открием достатъчно от земната сила в Жезъла, за да победим във войната. Дори да не е така, ще имаме времето да търсим други пътища за избавление.

— Как бихме могли да успеем?! Лигоча притежава и Жезъла на закона, и Камъка.

— Но не е овладял нито единия, нито другия.

— Стига ни и колкото ги е овладял! Питай Духчетата докъде се простира могъществото му. Питай луната.

— Питайте мен! — процеди Томас и се изправи бавно.

Още миг се колебаеше, разкъсван между страха от Лигоча и страха от онова, което щеше да го сполети, ако Владетелите се откажеха от похода за връщането на Жезъла. Твърде ясно си спомняше злобата в пламтящите като лава очи на Лигоча. Но мисълта за Жезъла го подтикна към решението. Струваше му се, че е вникнал в логиката на съновидението си. Жезълът го прехвърли на Земята, значи се нуждаеше от Жезъла, за да избяга.

— Питайте мен — повтори той. — Не мислите ли, че и аз съм замесен?

Никой от Владетелите не продума и Томас по принуда продължи. В унилите си размисли беше намерил само една крехка надежда. Застави се да говори за нея.

— Според вас Гад ме е избрал. Но на Стражницата на Кевин той ми подсказа, че съм бил избран от друг… назова го „моя враг“. За кого говореше?

Върховният владетел отговори замислено:

— Не знам. Вече споменахме надеждата си и други сили да са се намесили, когато си бил избран. Може и така да е било. В някои от най-древните ни легенди се говори за Създател… тоест за Създателя на Земята — но не знаем нищо за подобно същество. Знаем само че ние сме смъртни, но Господаря Гад не е — по някакъв начин е надмогнал ограниченията на плътта.

— Създател значи… — промърмори Томас. В ума му се мярна смущаващият спомен за стария просяк, който го спря пред Съдебната палата. — И защо ме е избрал?

Погледът на Протал не трепваше.

— Кой би могъл да каже? Може би по същата причина, заради която те е избрал и Господаря Гад.

Томас се ядоса на парадокса, но продължи, вдъхновен сякаш от самото противоречие.

— Тогава този… Създател също е искал да чуете посланието на Гад. Не пренебрегвайте това.

— Ето! — възползва се веднага Осондрея. — Ето я лъжата, която търсех. Последната клопка. Като ни вдъхва надежда за помощ от незнаен източник, Господаря Гад иска да е сигурен, че ще се впуснем в този налудничав поход.

Томас не отместваше поглед от Върховния владетел. Опитваше се да проникне през умората от отдавнашното му себеотрицание, но очите на Протал не издаваха нищо.

— Владетелко Осондрея — изрече сдържано Върховният владетел, — твоето проучване стигна ли до някакви обнадеждаващи признаци?

— Признаци? Знамения? — неохотно промълви тя. — Аз не съм като Морам. Ако бях, щях да попитам Ковенант какво е сънувал, откакто е на Земята. Аз обаче предпочитам надежда, на която мога да се опра. И виждам само една — не сме изгубили много време. Усетът ми подсказва, че никое друго съчетание от случайност и избор не би могло да доведе Ковенант при нас по-бързо.

— Добре…

Погледът на Протал стана пронизващ за миг. Томас разбра, че Върховният владетел е стигнал до решение. Изслушваше спора само за да си даде последен шанс за намиране на резервен изход. Томас сведе очи смутено и се прегърби на трона.

„Как го прави? — смънка под нос. — Откъде тази смелост? Аз ли съм единственият страхливец?…“

Протал загърна синята туника около тялото си и се надигна от трона.

— Приятели — подхвана задавено със старческото си гърло, — време е да решим какво ще правим. Аз трябва да избера как ще постъпим, за да постигнем целта. Ако някой иска да каже още нещо, нека го направи сега. — Никой не продума, а Протал като че черпеше достойнство и горда осанка от тишината. — Тогава чуйте волята на Протал, син на Дуилиън, Върховен владетел по избор на Съвета… и дано Земята ми прости, ако сгреша или се проваля. В този миг аз предрешавам бъдещето на Земята.

— Владетелко Осондрея, на теб, на Вариол и Тамаранта поверявам отбраната на Земята. Искам от вас да направите всичко, което мъдростта или прозрението ви подсказват, за да съхраните живота, който сме се клели да опазим. Помнете, че има надежда, докато Весел камък е непристъпен. Но бъде ли завзет Весел камък, всички епохи и дела на Владетелите от Берек Доблестното сърце до нашето поколение ще бъдат заличени и никога не ще има подобни на Земята.

— Владетелят Морам и аз ще потеглим да търсим Лигоча — Скалния червей, и Жезъла на закона. С нас ще тръгнат Великанът Сол по сърцето Носен от пяната, Надвладетелят Томас Ковенант и толкова мъже от Кръвната стража, колкото можем да отделим според Първия страж Тувор, както и един еоман от Ратниците. Така няма да се натъкнем беззащитни на зло и да се обречем, но основните сили на Твърдината ще останат тук, за да бранят Земята, ако ние се провалим. Подгответе се. Потегляме на зазоряване.

— Върховни владетелю! — подскочи от мястото си Гарт. — Нима няма да изчакате някаква вест от моите съгледвачи? Налага се да минете през Гримердор, за да стигнете до Гръмовръх. Ако гората гъмжи от слуги на Лигоча или Сивия убиец, няма да е безопасно, щом съгледвачите още не са открили къде са враговете.

— Прав си, предводителю — отвърна Протал. — Но колко ще се забавим?

— Шест дни. Тогава ще знаем от каква войска се нуждаете, за да прекосите Гримердор.

Морам седеше, опрял брадичка на събраните си ръце, вторачен унесено във вдлъбнатината с грейвлинг, но след тези думи стана и изрече:

— Сто мъже от Кръвната стража. Или толкова воини, колкото Весел камък може да отдели. Видях. Има Злотворни в Гримердор… и хиляди вълци. Те бяха излезли на лов във видението ми.

Протал заговори веднага след него.

— Не, Гарт. Не можем да протакаме. А в Гримердор е твърде опасно. Дори Лигоча ще знае, че за нас най-прекият път към Гръмовръх минава през гората и северните части на Анделейн. Не. Ще тръгнем на юг около Анделейн, после на изток през Моринмос към равнините Ра, преди да завием на север към Гръмовръх. Знам — наглед удължавам похода прекомерно, а би трябвало да жалим за всеки прахосан ден. Но южният път ни дава възможност да потърсим помощта на рамените. Така всички отдавнашни противници на Презиращия ще участват в похода. И може би ще объркаме Лигоча. За мен изборът е ясен. Утре потегляме на юг. Такова е решението ми. Ако някой има съмнения, да ги чуем сега.

Томас Ковенант, който се съмняваше във всичко, почувства непреклонността и достойнството на Протал толкова силно, че замълча.

Върховният владетел кимна и всички започнаха да се разотиват. Протал, Морам и Осондрея излязоха първи.

Сол по сърцето дойде при Томас и двамата тръгнаха нагоре по стъпалата, следвани от Банор и Корик. Когато Средоточието остана зад тях, Великанът се подвоуми и попита:

— Приятелю, ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Мислиш, че още имам какво да крия ли?

— Е, кой би могъл да знае? Прекрасните елохими казват: „Сърцето пази тайните, които не си струва да каже“. Ах, този народ обича смеха. И все пак…

— Не — прекъсна го Томас. — Разпитвахте ме достатъчно.

Понечи да тръгне към покоите си, но Сол по сърцето го спря.

— Още не си чул моя въпрос.

— И защо да го чуя? — извъртя се Томас. — Щеше да ме питаш какво е настроило Атиаран срещу мен.

— Не, приятелю — тихо се засмя Великанът. — Нека сърцето ти пази тази тайна до свършека на времето. Друг е въпросът — какво си сънувал, откакто дойде на Земята? Какво сънуваше през онази нощ в моята лодка?

Томас отговори, преди да е размислил:

— Тълпа от хора като мен — истински хора, плюеха кръв върху мен. И един от тях каза: „Това е единственият добър отговор за смъртта“.

— Единственият ли? И какъв е този отговор?

— Обърни й гръб — троснато каза Томас, докато се отдалечаваше по коридора. — Отхвърли я.

Ехото от добродушния смях на Великана го догонваше, но той вървеше упорито, докато престана да го чува. Опитваше се да си спомни как да стигне до своите покои. Банор му подсказа веднъж-дваж, накрая намери стаите и хлътна вътре.

Видя, че някой е затворил капаците на прозорците, за да не прониква болнавата светлина на луната. Някакъв извратен подтик го накара да отвори един със замах, но от окървавения пейзаж очите му залютяха като от вонята на труп и той пак затръшна капака. Кръстосваше из стаите дълго, преди да си легне, и спореше със себе си, но накрая умората го налегна.

Призори Банор го побутна да става, но той се заинати. Искаше да поспи още сякаш в унеса би открил опрощение. Спомняше си смътно, че трябва да потегли на много по-опасно пътешествие от доскорошното, и изнуреното му съзнание се възпротиви със стон.

— Хайде — подкани го Банор. — Ако се бавим, няма да призовем навреме ранихините.

— Да се продъниш в ада дано — измърмори Томас. — Ти никога ли не спиш?

— Кръвната стража не спи.

— Какво?!

— Никой от Кръвната стража не е заспивал, откакто харучаите дадоха своя обет.

Томас се застави да седне в леглото. Зяпна с помътените си очи Банор и промърмори:

— Вие отдавна сте си в ада.

Странно равният глас на Банор не се промени, когато отговори:

— Няма причина да ни се подиграваш.

— Ама разбира се — изръмжа Томас и се надигна от леглото. — Естествено е да се радвам, когато за достойнствата ми отсъжда някой, който дори не се нуждае от сън.

— Ние не отсъждаме. Само сме предпазливи. Поверено ни е да бдим над Владетелите.

— Да, например Кевин… който сам се е затрил. И повлякъл след себе си почти всички други.

Но Томас се засрами от себе си тутакси. Сети се каква беше цената за предаността на Кръвната стража. Потръпна от допира до студения под и добави:

— Забрави това. Говоря така, за да се защитя. Присмехът май е… единственият ми отговор.

Побърза да се измие, обръсне и облече. Хапна припряно, взе си ножа и жезъла и кимна на стража, че е готов.

Банор го поведе надолу към двора със стария гилден. Сумракът мъждееше от отиващата си нощ, но звездите бяха избледнели и слънцето щеше да изгрее скоро. Неочаквано Томас почувства, че участва в нещо, по-голямо от самия него. Опита се да заличи странното хрумване с разсъдъка си, докато вървеше след Банор в тунела и накрая излезе през огромната порта, за да посрещне зората.

Малко вдясно от портата се беше събрал отрядът за похода. Воините от Трети еоман бяха възседнали конете си в полукръг зад своя боен предводител Куаан. До тях стояха деветима от Кръвната стража начело с Първия страж Тувор. А в този полукръг бяха Протал, Морам и Сол по сърцето Носен от пяната. Великанът беше затъкнал под колана си тояга с железен накрайник и носеше на шията си син шал, развят от утринния ветрец. Наблизо трима мъже държаха юздите на три коня със седла от лепка. А по каменния лик на Весел камък на всеки балкон, прозорец и тераса се тълпяха хора. Владетелката Осондрея беше застанала срещу отряда гордо изправена, все едно не допускаше бремето на отговорността да превие раменете й.

Слънцето се подаде иззад хоризонта на изток, огря горния ръб на платото, където гореше синият огън на предупреждението, после лъчите му се плъзнаха надолу и откроиха флага на Върховния владетел като пламък на факла. След като осветиха червения флаг, до него се видя и друг — бял.

Банор кимна към новото знаме.

— Това е за теб, Надвладетелю. Знакът на бялото злато.

След тези думи отиде да заеме мястото си при другите от Кръвната стража.

Всички се смълчаха, докато слънчевата светлина не докосна земята и не хвърли златисто покривало върху участниците в похода. Тогава Осондрея заговори бързо, като че беше чакала нетърпеливо този миг. Опита се да прикрие болката в сърцето си с укора в гласа си.

— Протал, нямам настроение за церемонии. Призовете ранихините и тръгвайте. Това начинание няма да стане по-разумно, ако протакаме и правим възвания за храброст. Няма какво друго да кажеш. Аз имам сили за задачата си и няма да се проваля в отбраната на Земята, докато съм жива. Хайде… призовете ранихините.

Протал се усмихна добродушно, а Морам подхвърли ухилен:

— Ти си голяма сполука за нас, Осондрея. На никой друг не бих поверил баща си Вариол и майка си Тамаранта.

— Не ме закачай, че ще ме ядосаш! — сопна се тя. — Не съм в настроение, не чу ли?

— Чувам те добре. Знаеш, че не се заяждам с теб. Сестро Осондрея, бъди нащрек.

— Винаги съм нащрек. А сега тръгвайте, че губя търпение.

Протал кимна на Тувор. Десетимата от Кръвната стража застанаха в разпръсната редица, за да гледат към изгряващото слънце, без някой да им пречи. Един по един вдигнаха ръце към устите си и изсвириха пронизително.

Изсвириха повторно и потретиха. Всеки път този зов звучеше свирепо и самотно. Но след третия път в отговор се чу далечно цвилене и все още приглушен тропот на тежки копита. Всички се взряха в очакване на изток. Отначало не се виждаше нищо и грохотът по земята беше като загадка, но скоро започнаха да различават конете пред кръга на светилото, сякаш се бяха появили изведнъж от огньовете му.

Скоро ранихините се виждаха добре — бяха десет, необуздани и непокорни. Тези грамадни коне имаха широки гърди и гордо извити шии — по нещо от изяществото на старателно селектирана порода и от грубоватите очертания на мустангите. Дългите гриви и опашки се развяваха, техният бяг беше прав като начертана линия, в очите им кипеше неспокоен ум. Телата им лъщяха във всички оттенъци на кафявото и червеникавото, докато се носеха в галоп към стражите.

Томас знаеше достатъчно за конете, за да открие, че ранихините се различават помежду си както и хората, но имаха един общ белег — бяло петно като звезда на челото си. Доближаваха с пламтящи от зората гърбове като въплъщение на здравето и силата на Земята.

Спряха пред Кръвната стража, като пръхтяха и мятаха глави. Всеки страж се поклони ниско. Ранихините тропнаха с крака и разтърсиха гривите си, като че се засмяха приятелски на тази човешка проява на почит. След малко Тувор им заговори:

— Привет, ранихини! Гордо препускате вие по земята, със слънчева плът и небесни гриви. Радваме се, че чухте нашия зов. Налага се да потеглим на дълго пътешествие, което ще продължи много дни. Ще ни носите ли?

Няколко коня закимаха, други заподскачаха в кръг като жребчета. После всеки от тях пристъпи към някого от Кръвната стража и потри муцуна в рамото му, сякаш конете сами подканяха мъжете да ги яхнат. Стражите ги послушаха и се метнаха на гърбовете им, макар да нямаха нито седла, нито юзди. Подкараха ранихините около другите участници в похода и накрая се наредиха до възседналите своите коне Ратници.

Томас се досети, че ще потеглят ей сега, а не искаше да пропусне такъв шанс. Доближи Осондрея и попита:

— Какво означава това? Откъде се появиха?

Владетелката се обърна и му отговори охотно, сякаш искаше нещо да я отвлече от мислите й:

— Разбира се… ти си чужденец. Но как да обясня кратко толкова заплетена история? Помисли над това — ранихините са свободни и неукротими. Техен дом са равнините Ра. За тях се грижат рамените, но никой не ги язди, ако те сами не изберат ездача си. Избират по своя воля. Но щом някой ранихин приеме ездача, във верността си ще мине заради него през огън и гибел.

— Избраниците са малцина. Единствена Тамаранта сред сегашните Владетели е благословена да има ранихин — Хинарил я носи гордо. Протал и Морам още не са се подлагали на това изпитание. Протал няма и желание да го направи. Допускам обаче, че още нещо го е подтикнало да се отправи на юг — дава на Морам възможност да бъде избран.

— Както и да е… Още от времето на Върховния владетел Кевин се е зародила връзка между ранихините и Кръвната стража. По много причини, само за една от които аз се досещам, досега никой от Кръвната стража не е останал неизбран.

— А идването на ранихините тук днес… това не подлежи на обяснения. Те са създания, неотделими от силата на Земята. Незнайно как всеки ранихин научава кога ще го призове неговият ездач. О, да — и не пропуска да се отзове. Преди десет дни са доловили този зов, който нашите уши чуха едва тази сутрин… и макар че са препускали четиристотин левги, идват свежи като утринна роса. Ако можехме да им бъдем равни, Земята нямаше да изпадне в такава беда.

Докато Осондрея обясняваше, Протал и Морам бяха яхнали своите коне, а тя неусетно доведе Томас при отредения за него мустанг. Омаян от гласа й, Томас пристъпи към животното без колебания. Но щом повдигна крак към стремето от лепка, опасенията го сковаха. Нито харесваше коне, нито им се доверяваше — виждаше прекалено голяма опасност в силата им. Отдръпна се и откри, че ръцете му треперят.

Осондрея го наблюдаваше с любопитство, но преди да каже нещо, всички от отряда се сепнаха изненадани. Томас също се озърна. Трима старци бяха излезли на коне — Владетелите Вариол и Тамаранта и Грижовникът Биринер. Тамаранта яздеше огромна дореста кобила от рода на ранихините, в чиито очи смехът преливаше.

Протал им се поклони от седлото.

— Радвам се, че дойдохте. Нуждаем се от благословията ви на изпроводяк не по-малко, отколкото Осондрея се нуждае от помощта ви.

Тамаранта също се поклони, но по сбръчканите й устни играеше смутена усмивчица. Тя огледа отряда набързо.

— Добре си избирал, Протал — старите й очи се взряха право във Върховния владетел, — но грешиш за нас. И ние тръгваме.

Протал щеше да възрази, но Биринер го възпря непреклонно:

— Разбира се. Че как иначе? Поход без нито един хайрбранд?… Как пък не!

— Биринер — упрекна го Протал, — не се съмнявам, че си необходим в работата ни по помощта за Великаните.

— Необходим? Разбира се. Само че… — Биринер изсумтя — … отговорът е „не“. Макар че се срамувам да го кажа. Дадох нарежданията си. Не, другите са по-способни. И то от години.

— Протал — настоя Тамаранта, — не ни забранявай. Стари сме, то се знае. А пътят ще бъде дълъг и труден. Но това е великото предизвикателство на нашето време — единственото възвишено и дръзко начинание, за което някога бихме могли да допринесем.

— Нима отбраната на Весел камък е дреболия за вас?

Вариол рязко вдигна глава, като че жегнат думите на Протал.

— Весел камък ще запомни, че не смогнахме да възстановим нищо повече от Знанията на Кевин. С какво ще помогнем тук? Предостатъчно е Осондрея да остане. А без този поход животът ни ще бъде пропилян.

— Не, Владетели. Няма да бъде пропилян — промърмори Протал.

Погледна озадачено към Морам в търсене на подкрепа. Морам каза с кривата си усмивка:

— Животът е нагласен добре. Мъжете и жените остаряват, за да може някой по-мъдър да поучи младите. Нека дойдат.

Протал се подвоуми още миг-два и реши.

— Добре, елате. Всички ще се поучим от вас.

Вариол се усмихна на Тамаранта, а тя отвърна на погледа му от високия гръб на кобилата. Лицата им грееха от задоволство и спокойно очакване. Загледан в тях, Томас изведнъж хвана юздите на своя кон и се покатери на седлото. Пулсът му се ускори от уплаха, но се успокои почти веднага от усещането, че лепката го задържа сигурно на гърба на животното. Постъпи като Протал и Морам — пъхна жезъла под лявото си бедро, където залепна здраво. Притисна колене към тялото на мустанга и се постара да укроти страха.

Мъжът, който държеше коня, докосна крака на Томас, за да привлече вниманието му.

— Името й е Дура. Конете са рядкост на Земята. Обучих я добре. Тя може да се мери и с ранихините — похвали се той, но сведе поглед, като че се притесни от преувеличението.

Томас отвърна дрезгаво:

— Не искам ранихин.

Мъжът сметна това за похвала към Дура и засия. Отстъпи по-назад, докосна челото си с длани и разпери широко ръце.

Седнал на коня, Томас можеше да огледа отряда. Нямаше товарни животни, но към всяко седло бяха закачени торби с припаси и принадлежности, а Биринер беше вързал зад седлото си дебел сноп факли, направени с лилианрил. Стражите не носеха нищо, затова пък Сол по сърцето беше метнал на рамо огромната си раница, готов да крачи с бързината на кон.

След малко Протал се надигна на стремената и заговори гръмко:

— Приятели, трябва да потегляме. Походът не търпи отлагане, а времето на несгоди наближава. Няма да пробуждам сърцата ви с излишни слова, нито ще ви обвързвам със стряскащи клетви. Но имам две заръки. Останете верни до края на силите си. И помнете Клетвата на мира. Тръгваме към опасности, може би и към война. Но няма да направим добро на Земята със свирепи кланета. Помнете Повелята:

После Върховният владетел обърна коня си към Весел камък. Измъкна жезъла си, завъртя го трикратно над главата си и посочи с него небето. От върха на жезъла светна яркосин пламък и Протал извика към Твърдината:

— Привет на Весел камък!

Всички отвърнаха с мощен, разтърсващ вик:

— Привет!

Този общ глас от безчет гърла се разнесе до хълмовете и самият утринен въздух сякаш затрептя от поздрава. Няколко от ранихините изпръхтяха весело. Томас стисна зъби, защото гърлото му се сви ненадейно. Почувства се недостоен.

Протал подкара коня си в тръс надолу по склона. Отрядът побърза да го последва. Морам поведе Томас да се подреди зад Протал, пред Вариол и Тамаранта. По четирима стражи яздеха от двете страни на Владетелите. Куаан, Тувор и Корик бяха пред Протал, а най-отзад — Биринер и еоманът Ратници. Сол по сърцето се изравни с Морам и Томас и продължи с дълги, толкова леки крачки, като че това беше най-привичният начин да преодолява разстоянията.

Така походът за възвръщането на Жезъла на закона започна от Твърдината под лъчите на новия ден.

Томас Ковенант прекара следващите три дни в протяжно, болезнено запознаване със страданията, които причинява ездата. Докато седеше върху тънката кожа на лепката, все му се струваше, че нищо не го дели от гърба на кобилата. Ръбестият гръбнак на Дура сякаш заплашваше да го разцепи на две. Усещаше коленете си изкълчени, мускулите на бедрата и прасците му трепереха от преумора заради неспирното притискане към конското тяло. Тези болки полека се просмукваха нагоре към гърба му. И шията му се схващаше от внезапните наклони и подскоци, с които Дура преодоляваше неравния терен. Понякога се задържаше върху кобилата само защото лепката не му позволяваше да се изхлузи. А нощем мускулите му не можеха да се отпуснат и го мъчеха така, че не заспиваше без благотворното въздействие на диамантеното питие.

Затова в ума му не се задържаха почти никакви впечатления за местностите наоколо, за времето или за настроението на спътниците му. Пренебрегваше или отблъскваше всеки опит да го заприказват. Отново беше принуден да разсъждава над самоубийственото си съновидение, над изтезанията, на които го подлагаше мракът на подсъзнанието.

Но диамантеното питие на Великана и немислимата жизненост на Земята също влияеха, колкото и да се мъчеше. Плътта му заякна и понасяше по-леко часовете върху гърба на Дура. Без да се усети, придобиваше уменията на ездач, приспособяваше се към движенията на кобилата, вместо да им противостои. Когато се събуди след третата нощ, Томас осъзна, че болежките вече не надделяват в ума му.

Отрядът беше напуснал населените земи около Весел камък и навлезе в необитаеми равнини. Бяха установили бивака насред равен като тепсия пущинак. Томас се огледа, но нямаше какво толкова да види в каменистото поле. И все пак си възвърна чувството, че продължава напред, а то му даваше илюзията за безопасност. Подобно на много други неща, и Весел камък остана зад гърба му. Когато Сол по сърцето го заговори, Томас му отвърна, без да изръмжи сърдито.

Великанът се обърна към Морам:

— Камък и море, Владетелю! Както виждам, Томас Ковенант е решил да се завърне сред живите. Няма съмнение, че това е заради диамантеното питие. Приветствам те, Надвладетелю Ковенант. Добре дошъл при нас. Знаеш ли, Владетелю Морам, че Великаните имат история за война, която била прекратена от диамантеното питие? Искаш ли да я чуеш? Ще успея да ти я разкажа само за половин ден.

— Нима? — прихна Морам. — Само половин ден, ако ти подтичваш, а ние яздим?

И Сол по сърцето се засмя.

— Ако е тъй, разказът ще свърши по залез-слънце утре.

— Чувал съм тази история — намеси се Протал. — Но разказвачът ме уверяваше, че всъщност не диамантеното питие сложило край на сблъсъка, а разговорите с Великаните. Докато те изредят въпросите си за причините да започне войната, противниците ги слушали толкова дълго, че забравили отговорите.

— О, не, Върховен владетелю — изкикоти се Сол по сърцето, — не си разбрал. Онзи път именно Великаните са пили диамантено питие.

Събраните наоколо воини се разсмяха, Протал също се усмихна, преди да яхне коня си. Отрядът потегли и Томас зае привичното си място до Морам.

Сега се заслушваше в звуците, съпровождащи пътуването. Владетелите и стражите почти не проговаряха, затворени в себе си, но през тропота на копита до ушите му стигаха откъслечни фрази и песни на Ратниците. Водени от Куаан, те изглеждаха уверени, понякога и жадни да подложат на изпитание дългогодишната си подготовка.

По някое време Морам го изненада, като подхвана без увъртане:

— Надвладетелю, както знаеш, има въпроси към теб, незададени от Съвета. Може ли да ги задам сега? Иска ми се да знам повече за твоя свят.

— Моят свят ли… — преглътна сухо Томас. Не му се говореше за това, за да не се повтори преживяното пред Съвета. — Защо?

Морам вдигна рамене.

— Защото колкото повече знам за теб, толкова по-добре ще преценя какво да очаквам в мигове на опасност. Или защото опозная ли по-добре този свят, ще се отнасям по-справедливо към теб. Или просто от дружелюбно любопитство.

Томас долавяше искреността, която не му позволи да откаже незабавно. Дължеше и на Владетелите, и на себе си честност… доколкото беше възможна. Но този дълг му беше омразен и не намираше лесен начин да изрече всичко необходимо. Неволно започна да изброява мислено: „Имаме рак, инфаркт, туберкулоза, множествена склероза, вродени увреждания, проказа… Имаме и алкохолизъм, венерически болести, наркомания, изнасилвания, грабежи, убийства, пребити деца, геноцид…“. Но за него беше непосилно да подхване този каталог на злощастията, който би могъл да се проточи безкрайно. Изправи се на стремената и със замах посочи дивите поля.

— Може би виждате по-добре от мен… но дори аз откривам красотата тук. Всичко е живо… така както трябва да бъде живо. Ей тази трева е пожълтяла, жилава и проскубана, но аз откривам здраве в нея. Тук си е на мястото — в тази почва. Кълна се в ада! Та аз дори ще позная кой сезон е настъпил, като се вгледам в пръстта. Сега е пролет.

— А там, откъдето идвам, ние не виждаме… Ако не познаваш годишните цикли в развитието на растенията, няма как да различиш пролетта от лятото. Ако не си се научил да сравняваш, не можеш да разпознаеш… Но светът е прекрасен… каквото е останало от него, каквото още не сме съсипали. — Паметта му натрапи гледки от Убежището, фермата му, и той не успя да прикрие унинието в гласа си накрая: — Да, имаме и красота. Наричаме я „пейзажи“.

— Пейзажи… — повтори Морам. — Думата е непозната за мен, но не ми допада как звучи.

Томас се почувства странно сепнат, все едно беше погледнал назад през рамо, за да открие, че е застанал на ръба на пропаст.

— Всичко това означава, че красотата е нещо допълнително. Чудесна е, но можем да живеем и без нея.

— Без нея ли?

Очите на Морам блеснаха остро, а зад него Сол по сърцето се обади слисано:

— Живот без красота?! О, приятелю… Как устоявате на отчаянието?

— Не бих казал, че устояваме — измърмори Томас. — Някои от нас просто се инатят.

Той не каза нищо повече. Морам не продължи с въпросите и остави Томас да предъвква неудобните си мисли, докато Протал не обяви, че спират за отдих.

Денят се изнизваше и мълчанието на Томас като че зарази постепенно отряда. Песните и разговорите на Ратниците секнаха. Морам поглеждаше косо към Томас, но не се опита да го заприказва отново. Лицето на Протал пък оставаше безизразно като на мъжете от Кръвната стража. Мина време, преди Томас да отгатне какво ги потискаше. Тази вечер беше първата, когато щяха да видят пълнолунието на оскверненото нощно светило.

Тръпката плъзна по цялото му тяло. Вечерта щеше да им покаже донякъде каква е мощта на Лигоча. Ако Пещерната твар можеше да окървави и пълната луна, Владетелите би трябвало да признаят, че не знаят къде е пределът на силите му. А такава мощ несъмнено събираше армии и беше почти сигурно, че вече разпраща банди да задоволят жаждата на Лигоча за опустошение. Значи и отрядът щеше да си пробива път с бой. Томас си спомни изтръпнал кратката среща с Лигоча в пещерата на Кайрил Трендор и подобно на своите спътници се поддаде на невеселото очакване какво ще разкрие нощта.

Само Вариол и Тамаранта не изглеждаха засегнати от общото настроение. Старицата като че яздеше в полудрямка и се доверяваше на ранихина да я задържи на гърба си. Съпругът й пък седеше изправен, хванал здраво юздите, устните му обаче бяха отпуснати, погледът — отнесен. Имаха твърде крехък вид и на Томас му се струваше, че вижда колко трошливи са костите им. И все пак единствени те оставаха безметежни в преддверието на нощта… или не разбираха какво предстои.

Ездачите спряха за нощувка още преди здрач и разположиха бивака си на северния склон на каменист хълм, където поне бяха на завет от упорития югозападен вятър. Въздухът изстина сякаш зимата се завръщаше, а повеите смразяваха и сърцата на пътниците. Някои Ратници мълчаливо нахраниха и разтриха конете, докато други приготвиха скромна вечеря над огън, който Биринер стъкми с една от факлите си и събрани клонки от храстите наоколо. Ранихините се понесоха в галоп нанякъде, за да прекарат нощта в своя загадъчна игра или ритуал. Другите коне бяха вързани, стражите бдяха около бивака, а останалите се сгушиха около огъня, увити в наметалата си. С изцеждането на слънчевите лъчи от небето студеният вятър се засили.

Томас откри, че му липсват дружеските разговори, с които беше започнал денят, но не можеше сам да запълни липсата. Наложи се да чака, накрая Върховният владетел Протал се изправи, за да уталожи общите страхове.

Опрял здраво жезъла си в земята, той запя думите от вечернята във Весел камък. Морам веднага го подкрепи с гласа си, присъединиха се Вариол и Тамаранта, скоро и всички Ратници от еомана се изправиха и добавиха мощта на гърлата си към песента.

Щом млъкнаха, те пак насядаха по земята и подхванаха тихи разговори, като че се нуждаеха само от този химн, за да си възвърнат смелостта.

Томас не отделяше поглед от свитите си юмруци, но позна кога е изгряла луната — почувства ясно внезапното смръзване наоколо, щом хоризонтът замъждука в алено. Спътниците му дишаха тежко, червенината промени оттенъка дори на пламъците на лагерния огън. Той обаче впиваше поглед надолу, все едно изучаваше с любопитство побелелите кокалчета на юмруците си.

После чу измъчения шепот на Морам:

— Меленкурион…

Вече знаеше, че цялата луна е оцветена в червено, напълно осквернена — кървав кръг, сякаш нож е разпорил гърдите на нощното небе, за да се забие в сърцето. Струваше му се, че усеща докосването на тази светлина и бузата му трепна от погнуса.

Миг по-късно се чу далечен вой като вопъл на възмущение. Против волята си Томас огледа почервенялата равнина. Никой наоколо не помръдна, може би вопълът беше прозвучал от гърлото на животно. Той се озърна към поруганото нощно светило и пак сведе поглед.

И видя с ужас, че лунните лъчи бяха направили пръстена червеникав, все едно металът е бил потопен в кръв. Сребристият оттенък сякаш се мъчеше да пробие през аленото, но кървавата светлина се просмукваше навътре и покваряваше бялото злато.

Прозря по интуиция и се изправи със скок, изпънат и скован, сякаш луната го беше издърпала.

Зад него Банор каза:

— Не се бой, Надвладетелю. Ранихините ще ни предупредят, ако вълците станат опасни.

Томас се озърна — стражът протягаше ръка да го възпре, за да не беснее.

— Не ме пипай! — процеди Томас.

Отскочи рязко и за миг, докато сърцето му се бореше с кръвта, гледаше как алената луна придава на лицето на Банор вида на изстиваща лава. После гнусното усещане за зло избухна под краката му и той отскочи към огъня.

Но преди да докосне земята, успя да се метне напред, забравил всичко освен неистовия животински стремеж да избегне посегателството. Търкулна се и краката му размятаха горящите клони.

Но Банор се бе хвърлил към него навреме, впи пръсти в китката му и го издърпа като дете, за да се изправи на крака.

Още преди да е стъпил здраво, Томас се извъртя към мъжа от Кръвната стража и кресна в лицето му:

— Не ме пипай!

Банор пусна ръката му и се отдръпна.

Протал, Морам, Сол по сърцето и всички Ратници също бяха прави и се взираха в Томас изненадани, объркани и ядосани.

Изведнъж му прималя, краката му затрепериха. Свлече се на колене до огъня. „Адски пламъци!… Гад ми е сторил това, той надделява над мен… Проклятие!…“ Томас посочи земята с тресяща се ръка и изхърка:

— Ей там беше. Усетих го.

Владетелите реагираха тутакси. Морам извика на Биринер да дойде, а Протал доближи забързано и се наведе над мястото. Мърмореше неясно, докато го докосваше с върховете на пръстите си като лечител, разглеждащ рана. Морам и Биринер застанаха до него. Грижовникът отмести Върховния владетел и опря края на жезъла си на същото място. Въртеше жезъла между дланите си, вперил властен поглед в скъпоценното парче дърво.

— За малко… — отрони Протал. — За малко почувствах нещо… някакъв спомен на Земята. После стана недостъпно за мен. — Той въздъхна. — Беше страшно.

— Страшно… — повтори като ехо Биринер. Протал и Морам се взираха в ръцете му, потрепващи от старостта, а може би от изострена чувствителност. Внезапно той извика: — Страшно! Ръката на Убиеца! Как се осмелява да прави това?!

Отскочи назад толкова припряно, че се препъна и щеше да падне, но Протал го задържа.

Погледите на Протал и Биринер се срещнаха, като че се опитваха да споделят знание, което не може да бъде изказано с думи. После Биринер се отмести и огледа земята, все едно съзираше пръснатите наоколо отломки от достойнството си, и изсумтя:

— Мога да се държа на краката си. Още не съм толкова стар. — Стрелна с поглед Томас и продължи по-гръмко: — Мислите си, че съм стар. Разбира се. Стар и глупав. Натрапил се в похода, а би трябвало да даде покой на костите си край огнището. — Той посочи Неверника и натърти: — Попитайте го!

Томас беше пъхнал ръце в джобовете си, за да скрие новия оттенък на пръстена, но сега вдигна глава. Призляваше му от спомена за набезите на злото в Анделейн и онова, което последва.

Протал изрече повелително:

— Надвладетелю, стъпи отново там.

Лицето на Томас се разкриви, но той прекрачи напред и стовари крак на мястото. Напрегна се в очакване на усещането, че тук земята е станала ненадеждна и вече не е опора. Но нищо не го жегна този път. Също като в Анделейн злото беше изчезнало, сякаш над някаква яма бе опънато измамно устойчиво платнище.

Кимна с глава в отговор на безмълвния въпрос на Владетелите. Морам почака и каза сдържано:

— Вече си усещал това.

Томас се застави да отговори:

— Да. Няколко пъти… в Анделейн. Преди нападението срещу Празника.

— Ръката на Сивия убиец те е докоснала — сопна се Биринер, но не продължи с обвиненията. Костите му като че си спомниха за старостта и той уморено се облегна на жезъла. После промълви със странен укор към себе си: — Разбира се. Ако бях по-млад…

Обърна гръб на другите и повлече крака към постелята си.

— Защо не ни каза? — сурово попита Морам.

Изведнъж Томас се засрами, привидя му се, че пръстенът е станал достъпен за погледите им през плата на дрехата. Раменете му провиснаха от усилието да напъха юмруците си по-дълбоко в джобовете.

— Не исках… отначало не исках да научите… колко важен съм според Гад и Лигоча. След това… — запъна се при мисълта какво преживя в Средоточието — … мислех за друго.

Морам кимна и Томас продължи след малко:

— Не знам какво е това, но го усещам само през обувките си. Не мога да го напипам… нито с ръце, нито с боси крака.

Морам и Протал се спогледаха учудено. Върховният владетел каза:

— Невернико, източникът на тези набези е неразгадаем за мен. Защо пък точно обувките да те правят чувствителен към злото? Но или аз, или Морам трябва да бъдем винаги до теб, за да действаме незабавно. — Той подхвърли през рамо: — Първи страж Тувор, предводителю Куаан — чухте ме, нали?

— Да, Върховен владетелю — отвърна Куаан.

Иззад кръга около Томас се чу и тихият глас на Тувор:

— Ще бъдем нападнати. Чухме те.

— Нуждаем се от бдителност и доблест — мрачно вметна Морам, — за да отблъснем Злотворните, вълците и пещерните твари.

— Така е — потвърди Протал. — Но има време дотогава. Сега трябва да си починем. Трябва да съберем сили.

Отрядът се разпръсна и полека се приготви за сън. Сол по сърцето подхвана напева си, проснат на земята и обгърнал с ръка кожения мях. Стражите си разпределяха постовете около бивака, Ратниците разстилаха одеяла за себе си и за Владетелите. Томас легна притеснен сякаш още усещаше вниманието на всички приковано в него. Радваше се, че може да скрие пръстена под одеялата. Дълго будуваше от студ — завивката не го спасяваше от мразовитата тежест на пръстена.

Докато не затвори очи, чуваше песента на Сол по сърцето и виждаше Протал, седнал до жаравата. Великанът и Върховният владетел споделяха бдението за неминуемата беда.

Следващият ден започна сив и нерадостен, отрупан с облаци като небесни пепелища. Томас се гърбеше на седлото, сякаш го превиваше тежест на шията. Откакто луната залезе, нямаше болнава червенина по пръстена, но цветът оставаше в ума му и той чувстваше, че пръстенът го гнети като безсмислено престъпление. Разбираше безпомощно, че му е натрапена обвързаност, която нито е избирал, нито би избрал. Също като луната се беше оказал жертва на лукавите кроежи на Господаря Гад. Волята му нямаше значение — дърпаха го толкова здрави конци, че никаква съпротива нямаше да го спаси.

Не проумяваше как беше възможно да му се случи това. Нима имаше чак такава сила в стремежа му към гибел, в умората или отчаянието му на прокажен? Как угасна толкова неподатливият му инстинкт за самосъхранение? Къде остана неговата избухваща ярост? Нима се беше вживявал толкова дълго в ролята на отритнат и преследван, че вече можеше да се държи само като жертва дори към самия себе си?

Не намираше отговори. Не знаеше нищо освен страха, когато отрядът спря по пладне. Не му се искаше да слезе от гърба на Дура.

Не се доверяваше на земята, плашеше се от допира. Загуби нещо неотменно — вярата в земната твърд. Сляпата безмълвна пръст се беше превърнала в тъмна ръка, която злонравно търсеше да се вкопчи в него.

Въпреки всичко се принуди да стъпи… и усещането го прониза толкова остро, че всички нерви в тялото му изпищяха. Едва стоеше прав, докато Протал, Морам и Биринер се мъчеха да схванат какво е преживял. Не успяха — мъчението на жестокия досег спря в мига, когато той отскочи встрани.

Докато вечеряше, беше опарен отново. И когато си лягаше, за да скрие пръстена от луната, трепереше като в треска. Сутринта на шестия ден се надигна с посивяло лице и поглед на сакат. Преди да яхне Дура, злото го жегна за пореден път.

И пак по време на една от кратките почивки.

И пак щом отчаянието го подтикна да се смъкне от кобилата — поредния пирон в ковчега. Този път нервите му се разбунтуваха така, че той се стовари на земята. Лежа дълго, преди да овладее ръцете и краката си, а когато се изправи най-сетне, стъпваше тромаво и несигурно. „Колко съм жалък…“, пъшкаше беззвучно, но не му стигаше ярост да надмогне страха.

Угриженият Великан го попита защо не си сваля обувките. Томас се замисли, преди да си спомни, и промърмори:

— Те са част от мен… част от живота ми, какъвто трябва да бъде. Не са ми останали… много части от него. Освен това — добави немощно, — ако ги няма тези пристъпи, как ще ги разбере Протал?

— Не прави това заради нас — настоя Морам. — Как бихме могли да искаме подобно нещо от теб?

Но Томас само сви рамене и седна до огъня. Тази вечер не можеше да погледне храната, ала откъсна няколко плодчета от алиантата до бивака. Успокоиха го. Изяде цяла шепа и разсеяно пръсна семената наоколо, както го бе научила Лина, после се върна при огъня.

Когато другите се нахраниха, Морам се премести до него и без да го погледне, попита:

— С какво да ти помогнем? Да стъкмим ли носилка, за да нямаш допир със земята? Или има други начини? Дали някоя от историите на Сол по сърцето би облекчила душата ти? — Морам внезапно изви глава и Томас видя изписаното на лицето му съчувствие. — Съзирам болката ти, Надвладетелю.

Томас наведе глава, за да избегне погледа му и напъха лявата си ръка още по-навътре в джоба. След малко промълви отнесено:

— Разкажи ми за Създателя.

— Ах… — въздъхна Владетелят. — Не знаем дали съществува Създател. Единственото ни знание за подобно същество се опира на най-смътните отгласи от най-древните ни предания. Познаваме Презиращия, но не и Създателя.

Томас се сепна, когато Владетелката Тамаранта се намеси.

— Знаем, и още как. Лекомислието на младостта… Морам, синко мой, още не си пророк. Тепърва ще се учиш на такава смелост. — Старицата се надигна полека, подпряна на жезъла си. Оредялата бяла коса висеше на тънки кичури край лицето й, когато влезе в кръга на насядалите около огъня. — Ясновидството и пророчествата са несъвместими. Според Знанията, оставени ни от Кевин, единствен Доблестното сърце, Владетелят основател, е бил и ясновидец, и пророк. За по-слабите души това противоречие е непосилно. Не знам защо е така. Но когато Кевин Опустошителя стигнал в душата си до решението да използва Ритуала на Оскверняването, той спасил Кръвната стража, ранихините и Великаните, защото бил ясновидец. Но тъй като не бил пророк, не прозрял, че Господаря Гад ще оцелее. Нямал е величието на Берек. А Създателя съществува, разбира се.

Тя погледна към Вариол, който кимна, но Томас не можа да отгатне дали потвърждава увереността й или клюма в дрямка. Тамаранта обаче кимна на свой ред, като че Вариол я беше подкрепил. Вдигна глава към нощното небе и звездите и продължи с накъсан от старостта глас:

— Създателя съществува, разбира се — повтори тя. — Че как иначе? Противоположностите се нуждаят една от друга. Иначе разликата изчезва и остава само хаос. Не може да има Отрицание без Сътворение. По-уместно е да се питаме как е възможно Създателя да е забравил това, когато е сътворявал Земята. Защото ако не е забравил, значи Сътворението и Отрицанието са съществували заедно в самия него, а той не е знаел това.

— Ето какво ни казват най-древните предания — в безкрая преди да бъде сътворено Времето, дошъл Създателя, както майсторът влиза в своята работилница. И тъй като на Сътворението е присъщ стремежът към съвършенство, Създателя се посветил изцяло на задачата. Първо изградил арката на Времето, за да има къде да съществува сътвореното… а за ключов камък на тази арка предназначил необузданата магия. Така Времето можело да устои на хаоса и да се съхрани. После сътворил и Земята под тази арка. Трудил се цели епохи, оформял и отнемал части, опитвал и отхвърлял отново и отново, за да не остане причина сътвореното от него да го упрекне накрая. И когато Земята станала прекрасна за неговия взор, дал живот на обитателите й — същества, които да въплъщават с живота си неговата жажда за съвършенство. Не пропуснал да им дари начините самите те да търсят съвършенството. Когато приключил, обзела го гордост, каквато познават само онези, които създават.

— Уви, не разбирал Отрицанието или пък забравил за него. Заел се със задачата, като си мислел, че безупречният труд е достатъчен, за да сътвори съвършенство. Но когато гордостта му била удовлетворена за пръв път, той се взрял внимателно в Земята, за да се порадва на гледката… и бил съкрушен. Дълбоко в недрата й, макар че не била негово дело, се криела прокобата на разрухата — такива могъщи сили, че можели да разпилеят на прах майсторското му дело.

— Тогава разбрал или си спомнил. Може би открил, че Отрицанието винаги е било до него и е насочвало ръката му. Или узнал, че бедата е в самия него. Няма значение. Разярен от мъка и поругана гордост, той започнал битка с Отрицанието — в себе си или до себе си — и накрая в безмерния си гняв го запратил от безкрайността на космоса долу на Земята.

— Уви! Ето как Презиращия станал пленник на Времето. И така сътвореното от Създателя станало свят на Презиращия, който можел да го изтезава както му хрумне. Защото самият Закон на времето, направил възможна арката, с действието си пазел Господаря Гад, както го наричаме сега. Съгласно този закон нищо сторено не може да бъде заличено. Оскверняването може да бъде преживяно и изцелено, но не и премахнато, сякаш не го е имало. Така Господаря Гад станал мъчител на Земята, а Създателя не може да го възпре — защото собствената му постъпка изпратила Отрицанието тук.

— Наскърбен и смирен, Създателя видял какво е сторил. И за да не бъде съвсем безнадеждна участта на Земята, той се опитал да помогне заобиколно на сътвореното от него. Напътствал Владетеля основател как да изработи Жезъла на закона — оръжието срещу Отрицанието. Но самият Закон, по който е сътворена Земята, не позволява нищо повече. Ако Създателя поискал да смаже Господаря Гад, би унищожил Времето… и тогава Презиращия би се изтръгнал отново на свобода в безкрая, за да го скверни както поиска.

Тамаранта помълча. Разказа историята простичко, без никакво чувство да оживи старческата й немощ. Но по някое време крехкият глас убеди Томас, че говори за съдбата на цялата вселена… и собствените му премеждия са само мъничка частица от огромен сблъсък. В този миг чакаше настръхнал още какво ще каже тя.

Скоро Тамаранта наведе глава и се взря в него. Гласът й не беше много по-силен от шепот.

— Ето как стигаме до най-голямото изпитание. Дивата магия е сред нас. С една-единствена дума нашият свят може да бъде разкъсан до сърцевината си. Не се заблуждавайте — ако не убедим Неверника да ни подкрепи, накрая Земята ще бъде безжизнена купчина отломки.

Томас обаче не знаеше дали в този момент гласът й трепереше от старост или от страх.

Луната щеше да изгрее скоро и той си легна, за да не издаде промяната в пръстена. Завит презглава, той гледаше ококорен в мрака и позна кога луната се показа в небето по кървавото мъждукане на брачната си халка. Металът като че беше зацапан от по-тъмен оттенък, отколкото предишните две нощи. И когато Томас се унесе най-сетне, победи го изтощението, сякаш го беше съсипал тежък разпит.

Сутринта успя да се добере до Дура, без да бъде нападнат отново, и изпъшка от облекчение, непознаващо срам. Протал не обяви привичната почивка по пладне. Причината се изясни скоро — ездачите се изкачиха на билото на хълм и пред тях се откри Реката на утехата. Конете ги пренесоха през водата и чак тогава отрядът спря за отдих. Томас пак стъпи на земята, без да пострада.

Но остатъкът от деня беше твърде мрачен. Няколко левги след реката отрядът се натъкна за пръв път на един от Подслоните. Протал не забравяше разказа на Томас за убития уейнхим и изпрати напред двама от стражите — Корик и Терел, който бдеше над Морам. Искаше само да потвърдят каквото всички знаеха — дори Томас виждаше запустението и надушваше, че Подслонът е изоставен. Зеленото доскоро убежище за пътници беше посърнало. Корик и Терел се върнаха да кажат вече известното на отряда — никой не се грижеше за Подслона.

Владетелите посрещнаха новината със строга сдържаност. Явно се опасяваха, че убийството, за което им бе съобщил Томас, ще подтикне уейнхимите да се откажат от своето служене. Неколцина от Ратниците обаче ахнаха потресени, а зъбите на Сол по сърцето изскърцаха. Томас се озърна към Великана и за миг видя ярост да сковава лицето му. Изражението беше мимолетно, но го разтърси. Неочаквано проумя, че безусловната вярност на Великаните към Земята може да ги превърне опасно в бързи съдници.

Всички в отряда бяха потиснати в края на седмия ден, а луната само го помрачи още повече, зацапана в червено, оцветила нощта като вест за беда. Единствено Томас намираше някаква утеха — дебнещото зло го бе оставило на мира. Но на другия ден пред погледите на конниците се ширна Анделейн. Избраният път водеше през югозападните покрайнини на възвишенията и въпреки сивеещото небе пищността на Анделейн блестеше като най-гордата скъпоценност на Земята. Гледката облекчаваше товара, даряваше на участниците в похода живо свидетелство каква е била Земята преди Оскверняването.

Томас се нуждаеше от това мълчаливо вдъхновение като всички останали, но то му бе отказано. Докато закусваше, стаеното в земята заразно зло пак се впи в него. Кратката отмора предишния ден като че само бе наситила със злоба новото нападение. Усещането направо го събори.

А вечерта, докато събираше алианта, за да се засити, злото го порази толкова ожесточено, че той припадна. Когато се свести, лежеше в ръцете на Сол по сърцето като невръстно дете. Имаше неясен спомен колко се е гърчил.

— Свали си обувките! — помоли го веднага Великанът.

Вцепенението изпълваше главата на Томас с мъгла и помътняваше способността му да действа, но той се опомни, колкото да попита:

— Защо?

— Защо ли? Камък и море, приятелю! Щом питаш така, как да ти отговоря? Попитай себе си. Какво получаваш, като понасяш такова терзание?

— Себе си… — измънка немощно Томас.

Искаше само да се отпусне в ръцете на Великана и да заспи, но се пребори с желанието и Сол по сърцето го пусна да стъпи до огъня. Още малко се държа за Великана като грохнал старец, но един от Ратниците му подаде жезъла и той се подпря.

— … като устоявам — додаде Томас.

Но и с костите си знаеше, че не издържа. Усещаше ги слаби, все едно се топяха под натиска. Обувките се бяха превърнали в кух символ на непримиримост, каквато вече не намираше у себе си.

Сол по сърцето понечи да възрази, но Морам го изпревари.

— Изборът си е негов.

Не след дълго Томас потъна в трескав сън. Не знаеше, че го пренесоха внимателно на постелята, а Морам бдеше над него цяла нощ и видя кървавия оттенък на пръстена.

Докато спеше, прекрачи някаква граница и се събуди с чувството, че е бил победен, че способността му да се опази е стигнала до последното хвърляне „или-или“, което не е било в негова полза. Гърлото му беше продрано. Когато насили клепачите си да се разлепят, пак се намери отпуснат в ръцете на Сол по сърцето. Наоколо отрядът се приготвяше да яхне конете.

Великанът видя отворените му очи, наведе глава към него и каза тихо:

— Предпочитам да те нося, вместо да те гледам как страдаш. Дори плаването към Твърдината беше по-леко за мен.

Нещо в Томас се пробуди, колкото да се взре в Сол по сърцето. Виждаше го измъчено, но не от умора. По-скоро изглеждаше, че в ума на Великана нараства някакво напрежение и издува напомнящото за крепостна стена чело. Томас го гледа с помътнял поглед още дълго, докато разпозна състраданието.

„Всички Великани ли са такива?“, сепна се безгласно. Направи слаб опит да се надигне, но без да продума, Сол по сърцето не му позволи да стъпи на земята.

Тогава се намеси Морам с властна суровост.

— Остави го на земята.

— На земята… — повтори като ехо Томас.

Различни отговори се мяркаха в очите под надвисналото чело на Сол по сърцето, но той изрече само едно „Защо?“.

— Реших — натърти Морам. — Няма да мръднем оттук, докато не разберем какво сполетява Надвладетеля Ковенант. Твърде дълго отлагах този риск. Смъртта кръжи около нас. Пусни го да стъпи.

Очите на Владетеля блеснаха застрашително.

Но Великанът още се колебаеше, докато не видя и Протал да кима в съгласие. Чак тогава пусна Томас и полека му помогна да застане прав. Задържа го за раменете още малко и накрая се отдръпна.

— А сега, Надвладетелю — заповяда Морам, — подай ми ръка. Ще стоим един до друг, докато усетиш злото и аз го доловя чрез теб.

Немощна паника стегна сърцето на Томас. Видя се в очите на Морам как стои нещастен с отпечатано на лицето си онова, което е загубил. И тази загуба го съкруши. В това мъничко отразено лице съзря изведнъж, че ако посегателствата срещу него продължат, неизбежно ще свикне да се радва на ужаса и омразата, с които го изпълваха. Откри граница, отвъд която беше насладата от погнусата, а Морам искаше да се престраши да я прекрачи.

— Ела — подкани го Владетелят с протегната ръка. — Трябва да разберем това зло, за да му се опълчим.

В безнадеждност или отчаяние Томас изпъна ръка към него. Дланите се допряха и палците се кръстосаха. Усещаше другите си два пръста слаби, но ръката на Морам беше здрава. Стояха като борци, готови да се вкопчат в омразен таласъм.

Нападението започна почти незабавно. Томас изохка, разтресе се, но не отскочи. В първия миг го задържа силната хватка на Морам, после Владетелят го обгърна с ръка и го притисна до гърдите си. От непоносимото страдание на Томас се люшкаше и Морам, но той издържа, стиснал зъби.

Нападението секна със същата внезапност, с която беше започнало. Томас изпъшка и се отпусна в ръцете на Владетеля.

Морам го крепеше, докато не намери сили в краката си да го държат прав. Тогава Владетелят го пусна полека. За кратко имаше странна прилика между двамата — еднакво измъчени, еднакво празни погледи в очите на препотените им лица. Но Томас въздъхна пресекливо, а Морам изопна рамене… и приликата изчезна.

— Ама че глупак бях! — изсумтя Владетелят. — Трябваше да отгатна… Това зло е от Лигоча, Скалния червей, който посяга чрез мощта на Жезъла, за да се добере до теб. Присъствието ти е достъпно за него чрез допира на твоите обувки до пръстта, защото на Земята няма нищо подобно на тях. Така научава къде си ти, значи и къде сме ние. Досещам се, че ти остана незасегнат в деня, когато прекосихме реката, защото Лигоча е очаквал да се отправим по вода към него. Търсил ни е там, а не на сушата. Щом е схванал грешката си, пак те е намерил вчера.

Владетелят почака, за да стигнат думите му до ума на Томас, и продължи:

— Надвладетелю, за доброто на всички ни… и на Земята не бива да носиш обувките си. Лигоча вече знае прекалено много за пътя на отряда. Слугите му безчинстват навсякъде.

Томас не отговори. Думите на Морам доизцедиха и остатъка от силите му след поредното мъчение. Въздъхна пак и се свлече в ръцете на Владетеля. Не видя как свалиха и прибраха старателно обувките и дрехите му в дисагите зад седлото на Дура. Не усети как Владетелите го измиха грижливо и го облякоха в бяла туника от брокат, как свалиха печално пръстена от ръката му, увиха го в ново парче лепка и го притиснаха до гърдите му. Не знаеше колко нежно го носеше целия ден Великанът по дългия път. Оставаше в тъма като принесен в жертва и чуваше как зъбите на проказата гризат плътта му. Около него се стелеше дъх на пренебрежение и му натякваше колко е безсилен. Но устните му се извиваха в кротка усмивка, сякаш накрая беше започнал да приема разпадането си като нещо добро.

Събуди се с усмивка късно през нощта, вторачен във вампирски ухилената луна. Неговата усмивка бавно се разтегна в гримаса на щастие или… омраза. После огромното туловище на Сол по сърцето закри луната. Великанските длани го галеха закрилнически по главата и скоро от ласката очите на Томас загубиха страшното си изражение, лицето му се изглади от терзание и го завладя покой. Пак заспа дълбоко, но не толкова страдалчески.

На десетия ден от похода се събуди невъзмутим, като че застинал в безчувствено примирие между несъвместими потребности. Безразличието се просмукваше в него, може би вече нямаше желание да се тревожи за себе си. Затова пък беше гладен. Закуси обилно и не пропусна да благодари на жената от дървеното поселище по пътя им, която се беше заела с грижите за него. Примири се с новата си премяна, като само вдигна рамене с лека тъга и отбеляза с притъпен присмех колко лесно се отърсваше от самия себе си… и как бялата туника подхождаше на мършавото му тяло, все едно беше роден да я носи. Със същото нямо примирение възседна Дура.

Спътниците му го наблюдаваха, като че се бояха да не падне. Той беше по-слаб, отколкото си представяше, и трябваше да се съсредоточи напълно, за да остане на седлото, но се справи. Постепенно другите си отдъхнаха, че опасността за него е отминала. Томас яздеше сред тях в слънчевите лъчи и топлия пролетен въздух по обсипания с цветя край на Анделейн — яздеше в немощ и безгрижие като заклещен между две еднакво невъзможни неща.

Тази нощ отрядът избра за бивака си тясна долина между каменисти склонове на половин левга от гъсто затревения Анделейн. Ратниците бяха по-весели — присъщата им жизненост надделя над опасенията от последните дни, разменяха си истории и пееха. И макар че Владетелите мълчаха, явно слушаха с удоволствие, а Морам и Куаан няколко пъти прихнаха.

Томас не споделяше изблика на веселие. Пустотата в душата му затискаше като с тежък похлупак чувствата, виждаше се отделен и недосегаем. Легна, преди воините да са довършили последната песен.

Нечия ръка стисна рамото му през нощта. Отвори очи — Великанът беше приклекнал до него. Луната залязваше.

— Вдигай се — прошепна Сол по сърцето. — Ранихините ни предупредиха. Подгонили са ни вълци. Може би след тях идват и Злотворни. Трябва да се махнем.

Томас премигна сънено.

— Защо? Няма ли да ни последват?

— Побързай, Надвладетелю! Терел, Корик и към една трета от еомана остават тук в засада. Ще разпръснат глутницата. Ела.

Томас обаче се инатеше.

— И какво от това? Ще отстъпят и пак ще ни подгонят. Остави ме да спя.

— Приятелю, изчерпваш търпението ми. Вдигни се и ще ти обясня.

Томас въздъхна и се измъкна изпод одеялата. Докато пристягаше пояса на туниката си, закопчаваше сандалите на краката си и вземаше жезъла и ножа, неговата доброволна помощничка набързо сгъна постелята му и доведе Дура.

Владетелите и стражите вече бяха на конете си. Щом се подготвиха и Ратниците, Биринер угаси и последните въглени от жаравата и възседна сковано коня си. Ездачите веднага напуснаха тясната долина, като избираха пътя по неравния терен под червеното сияние на скриващата се луна.

Земята под копитата на Дура приличаше на бавно съсирваща се кръв и Томас притисна длан към пръстена на гърдите си, за да го опази от алената светлина. Около него отрядът се движеше колкото може по-тихо, всяко подрънкване на метал биваше заглушавано тутакси. Ранихините бяха по-безшумни от сенки, а на широките им гърбове стражите седяха като статуи.

Когато луната се скри, мракът донесе успокоение. Могъщите ранихини избираха безопасен път за останалите коне между тях.

Изминаха две-три левги и на всички започна да им олеква. Не чуваха нищо, не долавяха заплаха. Най-сетне Сол по сърцето изпълни обещанието си.

— Просто е — прошепна Великанът. — Щом разпръснат вълците, Корик и Терел ще ги поведат по лъжлива следа. Ще тръгнат на изток в Анделейн, право към Гръмовръх, докато объркат преследвачите. След това ще завият и ще се присъединят към нас.

— Защо? — попита Томас полугласно.

Морам продължи обяснението:

— Съмняваме се, че Лигоча може да разбере нашата цел. Може би самият поход му изглежда твърде глупаво начинание. Щом притежава Жезъла, не сме ли безумци сами да се запътим към него? Но щом въпреки всичко сме тръгнали натам, да вървим на юг, също е безразсъдство, защото губим време, а неговата сила расте с всеки ден. Ще очаква да свърнем на изток, за да нападнем — Корик и Терел ще подлъжат съгледвачите му, че сме постъпили точно така. Ако започне да се чуди къде сме, няма да отгатне истинските ни намерения. Ще ни търси в Анделейн и ще укрепва отбраната си в Гръмовръх. А повярва ли, че сме решили да го нападнем, ще повярва и че сме овладели мощта на твоето бяло злато.

Томас се замисли и попита:

— А какво ще прави Гад през това време?

— Тъкмо този въпрос си задаваме и ние — въздъхна Морам. — От това зависи съдбата на нашия поход… и на Земята. — Той мълча дълго. — Във виденията ми той се смее…

Томас трепна при спомена за смазващия смях на Господаря Гад и също млъкна.

Конниците се промъкваха напред в мрака, поверили участта си на ранихините. Когато се зазори, засадата срещу вълците беше останала далеч зад тях.

Четири дни яздиха упорито по петнайсет левги, за да се доберат до река Митил, южната граница на Анделейн. Отрядът продължаваше на югоизток, без да знаят какво е сполетяло малцината с Корик. Макар че само осмина се бяха отделили от отряда, без тях се чувстваха някак жалки и безсилни.

А изгубиха и утехата да виждат Анделейн само на около левга отляво. От изгрев до залез всеки поглед се впиваше в източния хоризонт и виждаше пустота, от която така и не се появяваха конниците на Корик. Сол по сърцето начесто се отклоняваше към най-близкия хълм и изтичваше догоре, за да погледне надалече, и пак се връщаше при другите задъхан, без да ги зарадва с нещо. Можеха само да си представят кошмари наяве, с които да обяснят отсъствието на Корик.

Приемаха негласно, че дори многобройна глутница не би надделяла над двамина от Кръвната стража, яхнали своите ранихини Хурин и Брабха. Значи са се натъкнали на малка армия от Злотворни, смятаха в отряда, макар Протал да възразяваше, че Корик може да е изминал много левги в търсене на река или друго място, където вълците да загубят следите на групата. Доводът на Върховния владетел беше разумен, но под окървавената луна звучеше някак кухо. На лицето на предводителя Куаан сякаш се беше врязала увереността, че шестима от бойците му вече са загинали.

Затова в здрача на четвъртия ден излязоха потиснати на брега на Митил. Отляво стърчеше стръмно възвишение, което сякаш бележеше пределите на Анделейн и бдеше над северния бряг. Ивицата чакъл в подножието беше тясна и едва можеха да минат в колона по един покрай канарата, но Протал избра тази пътека пред навлизането в буйното течение на реката. Единствено Тувор яздеше пред него, когато поеха на изток.

Разпръснати по неволя, конниците бяха твърде уязвими и всички кривяха шии, за да гледат към върха на скалата. Още не бяха подминали препятствието, когато чуха вик отгоре. Между камъните се надигна Терел.

Отвърнаха ликуващо на поздрава му, забързаха и попаднаха в широка тревиста долина, където два ранихина и пет мустанга пасяха встрани от реката.

Мустангите бяха съсипани — краката им се подгъваха, едва събираха сили да се хранят.

Пет, повтори си Томас. Внушаваше си претръпнал, че е сбъркал в броенето.

От хълма вече слизаше Корик с петима Ратници. Куаан кресна гневно, скочи от коня си и хукна към него.

— Айрин! Къде е Айрин? В името на Седемте, кажи какво й се случи!

Корик не отговори, докато не застана пред Протал заедно с Ратниците. В очите на Томас те бяха чудата група — петима бойци, преливащи от вълнение, смелост и скръб и един страж, безстрастен като патриарх. Не би могъл да познае дали Корик изпитва задоволство или болка.

В едната си ръка държеше издута торба, но не каза нищо за нея отначало. Поздрави Протал и продължи:

— Върховен владетелю, виждам, че си добре. Преследваха ли ви?

— Не видяхме преследвачи — угнетено отвърна Протал.

— Добре, щом е тъй. И ние смятахме, че сме изпълнили задачата си.

Протал кимна и Корик подхвана разказа си.

— Пресрещнахме вълците и се постарахме да разпилеем глутницата. Но те бяха креш… — изплю думата стражът — … и не се отказваха лесно. Затова ги подмамихме на изток. Не поискаха да навлязат в Анделейн. Виеха зад нас, но изостанаха и ги наблюдавахме как се насочват на север. Ние продължихме на изток. Ден по-късно потеглихме на юг, но се натъкнахме на безчинстваща орда. Силата им беше по-голяма, отколкото допускахме — Злотворни и пещерни твари се биеха заедно, а с тях имаше и грифон.

Слушателите му замърмориха слисано и огорчено, а стражът прекъсна разказа, за да изрече дълго проклятие на гърления език на харучаите.

— Айрин се пожертва, за да избягаме, но се отклонихме надалече. Дойдохме тук малко преди вас. — Ноздрите на Корик се издуха от отвращение, когато вдигна торбата. — Тази сутрин зърнахме ястреб над нас. Летеше странно. Простреляхме го.

Бръкна в торбата и извади трупа на птицата. Над извитата остра човка имаше само едно око — безумно облещен кръг в средата на челото.

Дори и мъртва, тази твар сякаш излъчваше злоба. Ястребът беше изрод, създаден от злото заради зло, противоестествена рожба на сила, която се осмеляваше да поругава природата. Гърлото на Томас се стегна, повръщаше му се. Трудно чуваше гласа на Протал:

— Това е сторено чрез Илеартския камък. Как би могъл Жезълът на закона да позволи такова гнусно злодеяние? Приятели, вижте какво върши нашият враг. Милосърдие е да отнемаме живота на такива твари.

Протал се извърна, още по-угнетен от наученото. Куаан и Биринер изгориха уродливия ястреб. Скоро Ратниците, които бяха останали с Корик, допълниха разказа му за тези четири дни. Всички слушаха напрегнато за схватката, отнела живота на Айрин.

Ранихинът Брабха пръв надушил опасността и предупредил Корик. Той веднага скрил всички в гъста горичка, където причакали ордата. Опрял ухо до земята и се заслушал — сред нашествениците освен Злотворни имало и пещерни твари, които не умеели да стъпват тихо. Пресметнал, че общо са не повече от петнайсетина. Питал се какво повелява дългът му — да опази групата, за да брани Владетелите, или да навреди на враговете на Владетелите. Обетът на Кръвната стража го обвързваше със закрилата на Владетелите, не на Земята. Избрал сражението, защото се надявал да изненадат врага и силите да им стигнат и за двете задачи, без да загубят никого.

Решението му ги спасило. Преценили по-късно, че горичката щяла да се превърне в капан — животинският страх на мустангите би ги издал.

В тъмата след залеза на луната ордата напредвала, без да осветява пътя си. Дори зорките очи на стражите не различавали нищо повече от смътните силуети на враговете. Вятърът духал встрани и ранихините не открили каква опасност ги дебне.

Щом нашествениците излезли на поляната, Корик дал знак и Ратниците изскочили от горичката зад него и Терел. Ранихините изпреварили веднага останалите. Корик и Терел тъкмо се врязали сред враговете, когато чули дивото цвилене на другите коне. Извъртели се и видели шестимата Ратници да укротяват с мъка мустангите, а над тях кръжал грифонът. Той бил подобно на лъв същество с яки криле, които можели да го пренасят по въздуха на къси разстояния. Плашел конете и налитал на ездачите им. Корик и Терел се втурнали обратно, а подире им хукнала ордата.

Стражите се нахвърлили върху грифона, но той се пазел с ноктестите си крака и нямал уязвими места, където да го поразят без оръжия. После ордата ги връхлетяла. В мелето Корик се изправил върху Брабха, за да скочи към грифона при първия сгоден случай. Но Айрин го изпреварила. Успяла да изтръгне дълъг меч от ръцете на една пещерна твар. Грифонът я сграбчил с ноктите си и докато я разкъсвал, тя му отсякла главата.

Тогава в битката се врязала друга орда. В страха си конете на Ратниците не били способни на друго освен на бягство. Корик повел групата си на североизток, враговете ги гонели по петите. Докато се отърват от потерята, навлезли толкова навътре в Анделейн, че успели да се върнат при отряда чак на четвъртия ден.

Още не бяха приготвили вечерята и повя хладен вятър от север, който се засилваше. Отначало ги ободряваше със свежите ухания на Анделейн, но с наближаващия изгрев на луната започна да брули свирепо долината. Томас долавяше колко е неестествен — случваше му се не за пръв път. Вятърът пришпорваше като с камшик плътни облаци на юг.

Ставаше късно, но никой в отряда не мислеше за сън, сякаш самият вятър беше наситен със смут. В двата края на бивака Сол по сърцето и Куаан крачеха неспокойно напред-назад. Повечето Ратници седяха прегърбени около огъня, стиснали оръжията си. Биринер ръчкаше недоволно жаравата. Протал и Морам се бяха изправили неподвижно, като че се опитваха да разчетат вятъра с нервните окончания на кожата на лицата си. Томас беше овесил глава под напора на спомените.

Само Вариол и Тамаранта не се поддаваха на унинието. Гледаха унесено и сънено пламъците, а отблясъците играеха като нетрайни писмена по челата им.

А около бивака стражите стърчаха, подобно на изваяния.

Накрая Морам изрази с думи общото предчувствие.

— Случва се нещо… Страшна беда. Този вятър не е обикновен.

Под облаците лунното зарево оцвети източния хоризонт. Понякога на Томас му се привиждаха оранжеви искри в аленото, но не беше сигурен. Скришом погледна пръстена си и видя същото оранжево да пробива от време на време през кървавия оттенък. Не каза нищо — прекалено силен беше срамът от властта на Лигоча над него.

Истинска буря тъй и не започна. Вятърът не носеше нищо освен облаци и обезсърчаване на отряда. Накрая повечето Ратници задрямаха, треперещи насън от вятъра.

Нямаше и зора, облаците закриваха слънцето, но промяната във вятъра събуди всички. Обръщаше се бавно на запад, отслабваше и се затопляше, но пак не усещаха нищо добро в него. Неколцина Ратници се измъкнаха изпод одеялата с оръжие в ръка.

Хапнаха припряно, настръхнали от скритите във вятъра смътни опасения. Старият хайрбранд Биринер се досети пръв. Както предъвкваше залък хляб, той скочи като зашлевен. Разтресе се от усилието, докато гледаше гневно на изток, и изплю залъка си на земята.

— Гори! — изсъска той. — Вятърът… Помирисах. Гори! Но какво? Надушвам… изгоряло… дърво! Дърво! — нададе вой Биринер. — Дръзнали са!

Всички се вторачиха в него, докато Морам не избълва:

— Дървеното поселище е в пламъци!

Всички се разтичаха. Стражите изсвириха пронизително на ранихините. Протал раздаваше отсечени заповеди, които Куаан повтаряше с дрезгави викове. Някои Ратници хукнаха да оседлаят конете, други събираха снаряжението. Когато Томас яхна Дура, отрядът беше готов да потегли. Препуснаха в галоп по брега на Митил.

Но конете скоро се превърнаха в спънка. Дори по-бодрите нямаше как да се мерят по бързина с ранихините, а мустангите, върнали се с Корик от Анделейн, не се бяха възстановили. И неравната местност ги бавеше. Протал изпрати двама стражи напред като съгледвачи и нареди отрядът да забави ход. Томас дочуваше Куаан да скърца със зъби, но нищо не можеха да направят.

По пладне стигнаха до брода през Митил и вече виждаха дим точно на юг, а миризмата на изгоряло тегнеше във въздуха. Протал реши да спрат, за да напоят конете, после продължиха упорито напред, като подкарваха най-слабите животни, които бяха на предела на издръжливостта си.

Няколко левги по-нататък се влачеха още по-мудно, а съгледвачите още не бяха се върнали. Съмнението дали не са попаднали в засада набръчкваше челото на Протал, а очите му проблясваха като топчета полиран гранит. Той заповяда да продължат ходом и изпрати двама стражи напред.

Те се върнаха, преди отрядът да измине още една левга, и съобщиха, че дървеното поселище е затрито. Наоколо било безлюдно, а по следите личало, че първите съгледвачи са продължили на юг.

Протал поведе отряда в тръс и накрая се добраха до останките.

Натъкнаха се на пъклено зверство. След пожара тлеещото дърво стърчеше не повече от сто стъпки над земята, овъгленият дънер се беше сцепил чак до долу и двете половини се бяха наклонили на различни страни. По краищата им горе още пробягваха пламъци, а в подножието на исполинското някога дърво земята беше осеяна с трупове. Други убити жители на поселището бяха пръснати по поляната на юг.

Покрай тази мъртвешка нишка се виждаха няколко повалени пещерни твари, до дървото пък имаше само един труп на Злотворен. Лежеше на дългия си гръб с лице към дървото. Сажденочерният труп беше изкривен също като железния прът, който още стискаше. Наблизо се въргаляше тежка желязна плоча, широка почти десет стъпки.

Смрад на обгоряла плът се стелеше навсякъде по поляната. Щом си спомни за децата в дървеното поселище, Томас се присви от спазми в корема.

Владетелите бяха втрещени от гледката, още не можеха да повярват, че хора под тяхната опека са били изтребени така безогледно. След малко Първият страж Тувор им описа накратко сражението, като съдеше по оставените следи.

Обитателите на поселището не бяха имали дори нищожен шанс.

Според него в късния следобед на предишния ден огромна орда от пещерни твари и Злотворни обкръжила дървото. Не доближавали, за да не ги поразяват стрелите. Вместо да нападнат всички вкупом, изпратили напред неколцина — почти нямаше съмнение, че са били Злотворни — под прикритието на желязната плоча. Злотворните успели да подпалят дървото.

— Нескопосано стъкнат огън — вметна Биринер. Пристъпи към дънера и чукна по него с жезъла си. Падна овъглено парче кора и отдолу лъсна бяла дървесина. — Силният огън поглъща всичко — мърмореше старецът. — Малко е оставало да издържат. Само да пуснеш пламъците и дървото се запазва. Или пък ако техният хайрбранд е знаел… ако се беше подготвил. Можел е да даде още сила на дървото. Можели са да оцелеят. Ех, да бях аз тук… Не биха могли да сторят това на дърво, за което съм се погрижил…

Тувор обясни, че щом огънят се разгорял, нападателите трябвало само да обстрелват клоните, за да попречат на гасенето… и да чакат отчаяните хора да се опитат да избягат. Така били избити онези, чиито тела се виждаха на поляната. Когато пожарът прекратил съпротивата на жителите, носителят на знания сред Злотворните разцепил дървото, за да довърши унищожението и за да паднат последните оцелели на земята.

Биринер пак се обади:

— Узнал е… що е възмездие. Ама че глупак — не е бил господар на собствената си мощ. Дървото го е повалило. Добро дърво. Дори изгоряло, не е било мъртво. Този хайрбранд… е смел човек. Отвърнал е на удара. И… преди Оскверняването лилианрил би спасил какъвто живот е останал. — Той се озъби, като че предизвикваше някой да го упрекне. — Но не и сега. Това не мога да го направя.

Достолепната му осанка се стопи и той се обърна тъжно към дървото, сякаш го молеше безмълвно за прошка.

Томас не се усъмни в догадките на Тувор, прекалено зле се чувстваше от дъха на пролятата кръв. Сол по сърцето обаче не изглеждаше толкова зашеметен. Той подхвана с мрачен глас:

— Това не е дело на Лигоча. Никоя пещерна твар не може да измисли подобен план. Ветрове и облаци, за да прикрие нападението, в случай че има кой да се притече на помощ наблизо. Желязо, за да се предпазват, носено от незнайно колко далече. Нападение без прахосване на силите. Във всичко тук личи намесата на Душегубеца. Камък и море!…

Гласът му пресекна внезапно, той се извърна и подхвана своя напев, за да дойде на себе си.

Куаан наруши мълчанието.

— Но защо тук? — В гласа му се долавяше сянка на паника. — Защо са нападнали това място?

Нещо в тона му, витаещата загуба на самообладание сред храбрите, но неопитни и потресени млади Ратници накара Протал да върне мислите си от пустошта в настоящето. Върховният владетел отговори строго:

— Предводителю Куаан, имаме много работа. Конете ще отдъхват, но ние трябва да се потрудим. Ще изкопаем гробове за мъртвите. След тази гибелна за тях беда е неуместно да предадем телата им на погребален огън. Възложи задачата на своите Ратници. Копайте там — посочи той тревата на стотина крачки от унищоженото дърво. — Ние ще пренесем мъртвите в гробовете.

Напевът на Сол по сърцето спря.

— Не. Аз ще ги нося — помоли Великанът. — Искам да ги почета.

— Така да бъде — съгласи се Протал. — Ние ще приготвим храната и ще обмислим положението, в което се озовахме.

Обърна се към Тувор и му нареди да разположи часови. Първият страж отговори, че осмина не стигат да бдят навсякъде на такава огромна поляна, но ако изпрати ранихините да обикалят хълмовете, не би се наложило да иска помощ от еомана. Той помълча, преди да попита дали да търсят липсващите съгледвачи.

— Ще чакаме — отвърна тежко Протал.

Тувор кимна и отиде при ранихините, които стояха наблизо и гледаха с трескави очи обгорелите трупове около дървото. Събраха се веднага при Първия страж, готови да изпълнят молбата му, и съвсем скоро препуснаха във всички посоки към краищата на поляната.

Владетелите взеха торбите с хранителни припаси и се заеха да приготвят гозби на малкия огън, който Биринер накладе за тях. Ратници отведоха конете там, където вятърът не носеше миризмите откъм дървото, свалиха седлата и ги спънаха, после се върнаха при останалите да копаят.

Сол по сърцето внимаваше на всяка крачка, за да не настъпи мъртвец. Стигна до тежката желязна плоча, успя да я вдигне и я пренесе извън пръстена от тела. Започна да слага полека трупове върху плочата и да ги пренася като с шейна до гробовете. Кожата на изпъкналото му чело се опъваше и свиваше от потисканите чувства, очите му святкаха с опасна възбуда.

Отначало Томас се оказа единственият, който нямаше какво да върши, и това го притесни. Вонята на изгоряла плът непрекъснато му натрапваше видения за дървеното поселище каквото го беше напуснал преди броени дни — високо и гордо, с пълнокръвен живот и прекрасни обитатели.

Нуждаеше се от нещо, което да го защити от виденията.

Забеляза, че на отряда липсват инструменти — имаха само няколко малки кирки и лопати. Повечето Ратници се мъчеха да ровят пръстта с мечовете си или с голи ръце. Томас тръгна към дървото. Имаше много разпилени клони и някои, макар и овъглени, бяха със здрава сърцевина. Нямаше как да не върви между труповете, подбра по-дебели клони, които не можеше да пречупи на коляното си. Отнесе ги встрани и с ножа си ги издялка в колове. Тази работа изцапа с чернилка и ръцете, и туниката му. Ножът се измъкваше и въртеше заради липсващите пръсти, но той упорстваше.

Раздаде коловете на Ратниците, които започнаха да изравят пръстта по-чевръсто. Във всеки продълговат ров трябваше да се поберат поне десетина мъртъвци. С помощта на Томас Ратниците довършваха рововете по-бързо, отколкото Сол по сърцето ги запълваше.

Към края на следобеда Протал повика отряда да се нахранят. По това време бяха погребали почти половината мъртъвци. На никого не му беше до храна — гърдите им лютяха от смрадливия въздух, очите им се бяха уморили да гледат изтерзана плът. Върховният владетел настоя. Томас се подвоуми, но само докато хапна от гозбата. Владетелите бяха приготвили гъсто вариво, каквото той още не бе опитвал на Земята. Вкусът разпали глада, а щом преглътна, уталожи и мъката му. Сам се учуди на лакомията си.

Повечето Ратници се бяха заситили, а слънцето клонеше към залез, когато далечен зов ги накара да се огледат настръхнали. Часовият в южния край на поляната отговори и след малко двамата изчезнали стражи се появиха в галоп. Техните ранихини бяха плувнали в пот.

Водеха още двама — жена и момче на около четири години, жители на дървеното поселище. И на двамата им личеше, че са преживели страховита битка.

Разказът на съгледвачите беше кратък. Видели накъде са побягнали оцелелите и някои следи им подсказали, че не всички са избити. Враговете се били махнали отдавна и нямало защо да се връщат при Владетелите, за да ги предупредят. Решили да търсят живи бегълци.

След пладне настигнали жената и детето, които тичали обезумели. Сторило им се, че са ранени. Момчето не било на себе си, а умът на жената ту се прояснявал, ту бръщолевела несвързано. Тя разпознала приятели в мъжете от Кръвната стража, но не можела да им каже нищо. Разсъдъкът й надделял за малко и започнала да ги уверява, че един лечител от Необвързаните живеел само на левга от мястото. Съгледвачите я придружили до пещерата, но изглеждало, че е необитаема от много време. Затова довели двамата оцелели обратно в поселището.

Двамата стояха пред Владетелите, жената стискаше отпуснатата ръчичка на детето. Момчето въртеше глава равнодушно, но нито се взираше в лицата, нито се заслушваше в гласове. Помътнелите му очи бяха неестествено тъмни, сякаш ги изпълваше черна кръв.

— Това е Питен, син на Соранал — неочаквано заговори жената. — Харесва коне.

— Вярно е — обади се единият съгледвач. — Сложих момчето пред мен на ранихина и то го галеше по шията.

Томас не ги слушаше, а гледаше жената. Объркано се опитваше да отсее следите от битката по лицето й — раните, изгарянията, мръсотията и отоците.

— Лора?… — промълви неуверено.

Слънцето се скриваше, но залез нямаше. Облаците се трупаха на хоризонта и краткият здрач притъмняваше бързо в нощ. Въздухът притискаше всичко живо със задушна гъстота, а мракът сякаш се потеше в тревожно очакване.

— Да, познавам те — безсилно отвърна жената. — Ти си Томас Ковенант, Неверник и носител на бяло злато. Приличаш на Берек Полуръкия. Джеханум каза истината. Сполетя ни голямо зло. — Тя изричаше думите усърдно, все едно се опитваше да ги подреди върху острието на меч. — Аз съм Лора, дъщеря на Анамар, и съм една от старейшините на дървеното поселище. Съгледвачите ни сигурно са били избити. Не ни предупредиха. Може би…

Равновесието се наруши и от гърлото й изригна само прегракнал стон:

— Ъън, ъън, ъън…

Изглеждаше, че се бори отчаяно с изгубеното си дар слово. Очите й пламтяха от яростно усилие, главата й се мяташе в желанието да говори. Но измежду кривящите се устни излизаше само все същото „ъън, ъън“.

Стражът обясни:

— Така я намерихме. Понякога може да говори, миг по-късно — не може.

Щом го чу, Лора се насили жестоко, отхвърляйки казаното от него.

— Аз съм Лора… от старейшините в дървеното поселище. Съгледвачите ни сигурно са били избити. Аз съм Лора, аз съм Лора… Пазете се… — Гласът й премина в стон. — Ъън, ъън… — Паниката й изригна. — Паз… ъън, ъън! Паз… ъън. Аз съм Лора. Вие сте Владетелите. Вие трябва да… ъън, ъън.

Тя още се бореше, когато Томас огледа отряда. Всички се бяха вторачили в Лора. Вариол и Тамаранта се просълзиха.

— Някой да направи нещо — призова Томас покрусен. — Някой…

Лора стисна гърлото си със свободната си ръка и изпищя:

— Трябва да ме чуете!

Коленете й се подгънаха. Протал пристъпи към нея и я хвана, преди да падне. Със стряскаща сила стисна раменете й и я задържа права пред себе си.

— Спри! — заповяда той. — Не говори повече. Слушай ме и ми отговаряй с кимане на глава.

Очите й блеснаха с надежда и тя се успокои.

— А сега чуй — сдържано каза Върховният владетел, впил поглед в опустошените й очи. — Ти не си луда. Умът ти е ясен. Направили са ти нещо.

Тя закима енергично — „да“.

— Когато вашите хора са се опитали да избягат, ти си била пленена.

„Да.“

— И детето също.

„Да.“

— Направили са нещо и на него, нали?

„Да.“

— Знаеш ли какво му сториха?

Тя поклати глава — „не“.

— Едно и също ли ви сториха?

„Не.“

— Тъй… — въздъхна Протал. — Пленили са двама ви, вместо да ви убият. И носителят на знания сред Злотворните ви е въздействал.

Лора потрепери и кимна — „да“.

— Навредил ви е.

„Да.“

— Затова сега ти е трудно да говориш.

„Да.“

— Ту можеш, ту не можеш да говориш.

„Не.“

— Не?

Протал се замисли и Томас се намеси:

— По дяволите! Накарай я да пише.

Лора тръсна глава и вдигна свободната си ръка — трепереше неудържимо.

Протал отсече:

— Значи има неща, които не можеш да изречеш.

„Да.“

— Нападателите не искат да ни кажеш нещо.

„Да.“

— Ако е така… — Върховният владетел се поколеба, сякаш не вярваше на собствените си мисли. — Значи нападателите са знаели, че ще бъдете намерени — от нас или от други, които са дошли твърде късно да помогнат на дървеното поселище.

„Да.“

— И затова сте побягнали на юг към дървените поселища в Банян и каменните поселища край Южния хребет.

Лора кимна, но изражението й показваше, че не е схванал същината.

Протал се взря в нея и промърмори:

— В името на Седемте!… Това не ни помага. За такива въпроси и отговори е нужно време, а сърцето ми подсказва, че то не стига. Какво са сторили на момчето? Как е възможно нападателите да са знаели, че ние… че който и да е ще дойде? Какво ли е научила тя, щом носителят на знания се е боял да не бъде издадено? Не, трябва да измислим друг начин.

Томас зърна с ъгълчето на окото си Вариол и Тамаранта, които разстилаха одеяла близо до огъня. За миг се стъписа така, че вниманието му се откъсна от Лора. Беше доловил в очите им тъжно и чудато потайно изражение. Не го разгада, но незнайно защо си спомни, че те знаеха какво ще реши Протал за похода още преди той да стигне до решението си.

— Върховен владетелю… — неловко се запъна Биринер.

— Да? — промълви Протал, без да се обърне.

— Онзи младок, грейвлингас Торм, ме изпрати с дар от радхамерл. Едва не помислих, че ми се подиграва. Целебна глина…

— Целебна глина? — изненадано повтори Протал. — Имаш ли от нея?

— Разбира се. Не съм глупак, да знаеш. Поддържам я влажна. Торм се опита да ми обясни. Все едно нищо не знам.

Протал овладя нетърпението си и каза:

— Моля те, донеси я.

След малко Биринер му даде малко каменно гърне, пълно с влажната искряща глина.

— Внимавайте — предупреди ги Томас, споходен от скорошен спомен, — ще я приспи.

Но Протал не се поколеба. Загреба цяла шепа от глината, чиито златисти люспици уловиха светлината от огъня и догарящото дърво. Внимателно намаза челото, бузите и шията на Лора.

Томас разсеяно забеляза, че Морам вече не е при Протал и Лора, а е отишъл при Вариол и Тамаранта и като че спореше за нещо. Те лежаха един до друг по гръб, хванати за ръце, а той стоеше над тях, все едно се опитваше да пропъди сянка. Не можа да ги разубеди. Въпреки възраженията му Тамаранта промълви:

— Така е по-добре, синко.

Вариол промърмори:

— Горката Лора. Само това можем да направим.

Томас огледа набързо останалите от отряда. Ратниците слушаха като омагьосани откъслечните отговори на Лора, но хлътналите под челото очи на Сол по сърцето обхождаха трескаво поляната и май съзираха опасност. Томас пак се обърна към жената, по гърба му се прокрадна плашещо студена тръпка.

От първия досег с глината мъките на Лора само се засилиха. Лицето й се сгърчи като в предсмъртна гримаса, устните се изопнаха в беззвучен крясък. Раздруса я жесток гърч и кризата затихна. Тя тупна на колене и заплака, сякаш бяха извадили нож, забит в мозъка й.

Протал коленичи до нея и я успокои с прегръдка, като зачака безмълвно тя да се овладее. Лора потисна риданията си и се надигна с вик:

— Бягайте! Трябва да бягате! Това е засада! В капан сте!

Но предупреждението закъсня. Тувор се връщаше тичешком от поста си, следван по петите от другите стражи.

— Пригответе се за нападение — съобщи с глух глас той. — Обкръжени сме. Препречили са пътя на ранихините, за да не ни известят навреме. Ще има битка.

Томас не успяваше да осмисли неминуемостта на чутото. Протал забълва заповеди и бивакът започна да се опразва. Ратници и стражи се хвърляха в още празните ровове и се криеха в изтърбушената основа на дървото.

— Оставете конете! — отсече Тувор. — Ранихините ще пробият към тях да ги защитят, ако е възможно.

Протал повери Лора и детето на Сол по сърцето, който ги настани сами в един ров и ги покри с желязната плоча. После Протал и Морам скочиха в най-южния изкоп. Томас остана да стърчи на мястото си. Замаяно гледаше как Биринер угаси огъня до мъждукащи въглени и отиде да долепи гръб до обгорения дънер на дървото. Томас още не беше намерил време да премисли стореното с Лора, потресен от участта й.

Отначало й позволили да узнае онова, което би могло да спаси Владетелите… и й отнели способността да го съобщи. А усилията й да изрече предупреждението само правеха провала неизбежен — Владетелите се опитваха да я разберат, вместо да се махнат час по-скоро оттук. Но всичко, на което тя беше подложена, се оказа ненужно и излишно. Капанът щеше да щракне и бездруго. Във всеки миг от страданието й Томас чуваше смеха на Господаря Гад.

Докосването на Банор по рамото го разтърси. Стражът каза с равен глас, сякаш отбелязваше времето:

— Ела, Надвладетелю. Трябва да се скриеш. Необходимо е.

„Необходимо ли? — Томас понечи да изкрещи: — Знаеш ли какво й е направил?!“

Но щом се обърна, видя Вариол и Тамаранта легнали до гаснещата жарава, пазени само от двама стражи. Та те щяха да ги убият!

Но друга част от мозъка му настоя: „И с мен прави същото. Съвсем същото“.

— Не ме пипай! — изръмжа на Банор. — Адове и огньове! Няма ли да се научиш най-после?

Без да се двоуми, Банор го сграбчи и го натика в най-близкия ров, където едва се смести — Сол по сърцето беше приклекнал долу, за да не му стърчи главата. Банор обаче успя да се свре в изкопа, прострял ръце над Томас.

В бивака се възцари пепелявата тишина на страха. И най-сетне мъчителното очакване на нападението застигна Томас. Сърцето му се разтуптя, по челото му се застича пот. Гаденето сякаш затъкна гърлото му с пръст. Насилваше се да преглътне и не успяваше. „Не! — задъхваше се. — Не така! Аз няма да…“

Точно каквото беше сполетяло Лора.

Настървен остър вой раздра въздуха на фона на засилващ се нетърпелив тропот. Томас рискува да надникне над ръба на изкопания гроб и видя поляната обкръжена от черни силуети и очи като гореща лава. Настъпваха бавно, за да могат всички в бивака да предвкусят неизбежния си край. А над предната редица се носеха тъмните очертания на пляскащ с криле звяр.

Томас се присви и в уплахата си наблюдаваше атаката като прокуден — отстрани.

Обръчът от пещерни твари и Злотворни се стягаше около поляната към обречения бивак и стената от тела се сгъстяваше, като с всяка крачка отнемаше и последния шанс отрядът да си пробие път с бой. Шумът от тропащи крака се засилваше, като че искаха да смажат и тревата. Вече се чуваше и ропот от сподавено ръмжене, съскане през стиснати зъби, бълбукащо преглъщане и радостно лигавене, примесени със зловонен вятър от останките на съсипаните животи. Пещерните твари пъхтяха като безумци, научени с изтезания да предвкусват убийствата, докато Злотворните душеха въздуха влажно и мляскащо. Над всичко се натрапваше тежкият ритъм на крилете на грифона като погребален барабан.

Конете се разцвилиха. Безмерният ужас от тези звуци накара Томас да се надигне, колкото да види, че мустангите са невредими. Обръчът се раздели, за да ги заобиколи, само няколко пещерни твари останаха, за да ги развържат и отведат. Конете се бореха диво, но силата на пещерните твари ги хипнотизираше.

Обръчът се сви на стотина стъпки от изкопите. Томас се сгуши до самото дъно на рова. Трудно се престрашаваше да вдишва въздух. Отрядът беше безпомощен в скривалищата си.

Тогава нападателите се разкрещяха:

— Само петима ли?

— С толкова коне?

— Измамиха ни!

Вбесени от малкото жертви, почти една трета от тях нарушиха строя и се хвърлиха към огъня.

Отрядът тутакси се възползва от това.

От цвиленето на ранихините въздухът зазвъня със силата на бойни рогове и те се понесоха гръмовно от изток към пленените мустанги.

Биринер се дръпна встрани от разцепения дънер. Завъртя жезъла над главата си, удари обгореното дърво и то лумна ослепително срещу нападателите.

Протал и Морам изскочиха от изкопа и жезлите им забълваха син огън. С вик „Меленкурион!“ стовариха мощта си и стоящите най-близо пещерни твари и Злотворни отстъпиха в ужас от пламъците.

Ратници и стражи излизаха устремно от рововете и тичаха откъм дървото.

Зад тях тътнеше туловището на Сол по сърцето Носен от пяната, надал рядко чувания боен вик на Великаните.

С вопли на страх и ярост, с огън, светкавични удари и стържене на срещнали се остриета битката избухна.

Отрядът имаше срещу себе си десетократно по-многоброен враг.

Погледът на Томас се мяташе от сцена към сцена. Стражите се разпределиха мигновено и по двама защитаваха всеки Владетел — един застана до Биринер, а Банор бдеше над рова, където се беше изправил Томас. Ратниците се биеха на групи по петима, пазеха си взаимно гърбовете, врязваха се заедно в плътните редици и отстъпваха заедно. Морам тичаше наоколо, за да открие предводители или носители на знанието сред враговете. Протал застана по средата и гръмогласно предупреждаваше за опасност или раздаваше нови заповеди.

Сол по сърцето се сражаваше сам. Вилнееше като берсеркер5, стоварваше юмруците си, риташе и размяташе каквото докопа. Бойният му вик се превърна в неспирен оглушителен рев. Отначало изглеждаше толкова могъщ, че би могъл да се разправи с цялата орда. Но скоро и пещерните твари показаха огромната си сила. Нахвърляха се вкупом и тежестта на четирима стигаше да го събори. Той се изправяше веднага и около него се разхвърчаваха тела като парцалени кукли. Но скоро пролича, че ако напорът на пещерните твари стане по-масиран, ще загине.

Вариол и Тамаранта бяха не по-малко застрашени. Лежаха неподвижно насред сражението и четирима стражи се бореха неистово да ги опазят. Някои от нападателите опитаха да стрелят с лъкове по тях. Стражите отбиваха стрелите встрани с голи ръце. Полетяха и копия, накрая пещерните твари се втурнаха към тях с мечове и тояги в ръцете. Без оръжие и без подкрепа стражите ги отблъскваха с бързина, точност и умение — ударите и ритниците им винаги улучваха целта. Справяха се изумително. Скоро около двамата Владетели се натрупа кръг от мъртви и загубили свяст пещерни твари. Но също като Сол по сърцето стражите бяха уязвими срещу задружни нападатели.

Протал изпрати група Ратници на помощ.

Томас се загледа в Морам, започнал странно противоборство с трийсет-четирийсет Злотворни. Те бяха малко в сравнение с пещерните твари и се събраха на едно място в клин зад най-високия — техния носител на знанието. Явно в този строй можеха да му предават цялата си мощ. Носителят на знанието размахваше ятаган с огнено острие, на който Морам се противопоставяше с пламтящия си жезъл. От сблъсъка се разлитаха нажежени искри, които пърлеха въздуха.

Битката стигна и до изкопа на Томас. Неясни фигури го прескачаха, а Банор се въртеше бясно, за да отбива копията. Дотича жена от Ратниците да се бие до него — същата, която беше поела грижите за Томас. Двамата с Банор се сражаваха за живота му.

Той притисна ръце до гърдите си, сякаш искаше да защити пръстена. Пръстите му неусетно стиснаха метала.

Между мяркащите се крака видя за малко Протал, който също беше нападнат от един грифон. Мушкаше с обгърнатия в пламъци жезъл като с копие към кръжащия грифон. Размаханите криле на звяра можеха да го съборят, но той запазваше равновесие и се опитваше да прониже грифона със синия огън. Само че чудовището беше възседнато от друг носител на знанието сред Злотворните, който отбиваше ударите с черната си тояга.

Томас гледаше занемял, а битката се разгаряше все по-свирепо. Наоколо падаха тела, някои се надигаха и пак се стоварваха на земята. Кървави пръски полепнаха по него. От другата страна Великанът се изправи сред цяла тълпа пещерни твари, но те тутакси се струпаха отгоре му. Протал се опря на коляно под натиска на враговете. Клинът от Злотворни изтласкваше Морам, двамата стражи до него с мъка го бранеха от нападение в гръб.

Томас усещаше гърлото си натъпкано с пясък.

А двама Ратници вече лежаха сред повалените пещерни твари около Вариол и Тамаранта. Към един от стражите, зад чийто гръб беше Владетелката, се устремиха три пещерни твари с копия. Той счупи дръжката на първото с кос удар на дланта си и скочи високо над второто, като успя да ритне противника в лицето. Но този път и неговата смайваща пъргавина не беше достатъчна. Третата твар го хвана за ръката, първата пък незабавно се вкопчи в глезена му. Веднага опънаха тялото на хванатия мъж и третата твар се опита да го прободе в корема.

Смразен от безсилие, Томас гледаше как стражът се сгърчи с все сила и придърпа тварите така, че острието само одраска гърба му. Миг по-късно заби юмрук и крак в слабините на единия от враговете си. Те го изтърваха и залитнаха, стражът се търкулна по земята, но третата твар го изрита толкова свирепо, че го запрати далече от Тамаранта. Изрева тържествуващо и скочи напред с високо вдигнато копие, за да го забие в легналата Владетелка.

Смъртната заплаха над Тамаранта отърси Томас от страха. Без да се замисли, той изхвърча от скривалището си и хукна към нея. Тя беше толкова стара и безпомощна, че нищо не можеше да го удържи.

— Залегни! — кресна Ратничката след него.

Внезапната му поява над изкопа отвлече вниманието й и даде шанс на враговете. Тя не успя да отбие поредния удар и мечът я прониза в хълбока. Томас обаче не видя това — тичаше към Тамаранта… ала явно бе закъснял безнадеждно.

Пещерната твар замахна.

В последния миг обаче стражът спаси Тамаранта, като се хвърли върху нея и острието се заби в гърба му.

Томас се метна към пещерната твар и се опита да я намушка с каменния си нож. Оръжието се изметна в сакатата му ръка и само одраска плешката на гадината, после падна на земята.

Противникът се извъртя и го просна на земята с тежък удар в лицето. Томас беше зашеметен, но Банор го спаси. Пещерната твар се биеше яростно, сякаш смъртта на първия убит страж я вдъхновяваше. Понесе ударите, докопа Банор с яките си ръце и започна да го стиска неумолимо. Стражът я блъскаше с юмруци по ушите и очите, но обезумялото същество го мачкаше все по-злобно.

Главата на Томас зазвъня от пробудена ярост. Още се олюляваше, но грабна жезъла, оставен до лежащата Тамаранта. Тя не помръдна, а и през ум не му мина да чака позволение. Извъртя се диво и цапардоса с колкото сила имаше главата на пещерната твар.

В беззвучен алено-бял взрив врагът се срути мъртъв.

Макар и заслепен от изблика на сила, Томас разпозна злокобния червен оттенък. Зрението му се проясни и той се вторачи в ръцете си… и в пръстена. Не помнеше да го е вадил, но халката си беше на безименния му пръст и проблясваше в червено, въпреки че облаци закриваха луната.

Друга пещерна твар му се изпречи и той замахна по инстинкт с жезъла. Съществото се свлече в ярък проблясък — този път наситено червен.

Привичният му бесен гняв избухна и в главата му надделя жаждата за насилие.

— Гад! — кресна Томас, все едно виждаше Презиращия пред себе си.

Налетя в най-гъстото меле като луд, повали още една пещерна твар, и втора, и трета. Само че не внимаваше къде стъпва. След третия удар се преметна в изкоп и дълго лежа безчувствен в гроба, изкопан за други. Когато се изправи, трепереше от погнуса.

Над него битката продължаваше трескаво. Той не знаеше колко от нападателите са мъртви или тежко ранени. Но беше настъпил някакъв поврат, отрядът се сражаваше по-организирано. Протал се изплъзна на грифона и дотича да отърве Сол по сърцето. Великанът стана, облян в кръв, и на свой ред се счепка с грифона, а Протал застана до Морам срещу Злотворните. Банор пазеше Томас, Куаан пък събра Ратниците около Вариол и Тамаранта.

Щом освободиха другите коне, ранихините се врязаха в битката. И докато тъпчеха и хапеха пещерните твари, Протал и Морам заедно вдигнаха сияещите си жезли срещу замаха на носителя на знанието. Нажеженият ятаган се строши и силата се върна към Злотворния, който падна бездиханен на земята. Другите побързаха да пренаредят клина, за да бъде един от тях отпред, но най-могъщият беше мъртъв и те се разколебаха.

Сол по сърцето издебна грифона. Звярът тъкмо се спускаше към Ратниците около Вариол и Тамаранта, когато Великанът изрева, скочи нависоко и го сграбчи с две ръце в мъртвешка хватка. Смъкна го на земята с тежестта си и двамата се затъркаляха по хлъзгавата от кръв трева. Летящият с грифона Злотворен се просна тежко и Куаан го обезглави, преди да е вдигнал тоягата си.

Грифонът виеше грозно от бяс и болка, извиваше се в ръцете на Сол по сърцето и се мъчеше да го докопа с клюн и нокти. Великанът го притискаше с цялата си сила, не му позволяваше да мръдне и се напъваше да го смаже, преди да бъде разкъсан.

Почти беше успял да остане невредим. След още едно неимоверно усилие се чу силното пращене на костите на грифона, който умря с последен писък. Сол по сърцето полежа още малко до него, за да си поеме дъх, и чак тогава се изправи тромаво. Кожата на челото му беше разпорена до костта, но той беше неукротим. Избърса кръвта от очите си, втурна се и разблъска с туловището си клина от Злотворни.

Те изобщо не се помайваха и побягнаха. Преди Великанът да се надигне, Злотворните изчезнаха в тъмата.

Бягството им като че отне изведнъж безумната смелост на пещерните твари и те не можаха да устоят на огнените жезли на Владетелите. Огласиха с вопли на ужас поражението си, докато се разпръскваха на всички страни, далече от горящото дърво. След секунди и последните се изнизаха тичешком от поляната.

Сол по сърцето ги подгони. Проклинаше на своя език и ги преследваше, сякаш си беше наумил да ги изпотъпче всичките. Той също изчезна мигом в мрака и скоро вече гласът му не се чуваше. Затова пък начесто долиташе приглушен от разстоянието писък, когато догонваше още някоя пещерна твар.

Тувор попита Протал дали да изпрати неколцина стражи след него, но Върховният владетел поклати глава.

— Направихме достатъчно — изхриптя той. — Спомни си Клетвата на мира.

Оцелелите от отряда постояха изтощени, докато не започна да им олеква в тишината, нарушавана само от пъхтенето им и стоновете на съсечените пещерни твари. Никой не помръдваше. В ушите на Томас тишината звучеше като молитва. Той се измъкна треперещ от рова. Озърташе се с изцъклени очи и навсякъде виждаше жертвите на битката.

Сгърчени пещерни твари бяха натръшкани на купчини из бивака — около стотина мъртви, издъхващи и осакатени. Кръвта им беше опръскала всичко наоколо. Десет Злотворни също бяха убити. Петима Ратници нямаше да потеглят никога повече със своя еоман, а сред останалите нямаше никой без рани. Но от стражите беше загинал само един.

С тежка въздишка, която противоречеше на думите му, Протал каза:

— Късметлии сме.

— Късметлии ли? — със смътна изненада повтори Томас.

— Да, късметлии сме. — Старческото хриптене отстъпи за малко пред гнева. — Помисли, всички можехме да умрем тук. Представи си тази атака при пълнолуние. Не забравяй, че докато мислите на Лигоча са обърнати насам, той не усилва отбраната на Гръмовръх. Платихме… — гърлото му се сви за миг — … платихме ниска цена за живота и надеждите си.

Томас не каза нищо. Цялото това насилие го замайваше. Всички от дървеното поселище избити… също пещерни твари… Злотворни… Ратничката, която се грижеше за него. А дори не знаеше името й. Сол по сърцето убиваше… и самият той беше убил пет…

Тресеше се, но потребността да говори напираше. Трябваше да се защити. Гадеше му се от потрес.

— Прав беше Сол по сърцето — дрезгаво каза Томас. — Това е дело на Гад.

Не личеше някой да го е чул. Стражите отидоха при ранихините и доведоха коня на своята паднала съратничка близо до огъня. Вдигнаха мъртвата полека, настаниха я върху гърба на ранихина и я вързаха с ивици лепка. Отдръпнаха се безмълвно с почтителен жест и ранихинът препусна в галоп към Западните планини и Стражевия пролом. Отнасяше загиналата у дома.

— Гад е намислил всичко.

Някои стражи се заеха да лекуват раните на ранихините, други застанаха на пост около поляната.

Ратниците обикаляха да намерят живи пещерни твари. Изправяха насила онези, които не бяха смъртоносно ранени, и ги прогонваха от бивака. Останалите струпваха откъм северната страна на дървото, за да ги изгорят.

— И това ни води към два извода — продължи Томас въпреки потрепването на гласа си. — Същото е, което причинява на мен. Урок — като стореното с Лора. Разкрива ни какво прави, защото е убеден, че знанието няма да ни помогне. Иска да се наслади докрай на отчаянието ни.

С помощта на двама Ратници Протал измъкна Лора и Питен от изкопа. Силите на жената бяха изчерпани и макар да стоеше права, почти беше в несвяст. Но момчето плъзна длани по окървавената трева и си облиза пръстите.

Томас изстена и се обърна, за да не гледа.

— Другото е, че Гад много иска да се захванем с Лигоча, без да го е еня дали ще умрем. Подлъгал е Лигоча да ни нападне тук, за да не се занимава с отбраната си. Значи Гад знае какво вършим, ако ще Лигоча да не знае.

Протал се сепваше от писъците в далечината, но Морам не се заслушваше. Докато останалите шетаха из бивака, той коленичи до Вариол и Тамаранта. Наведе се над родителите си и тялото му застина под изцапаната с кръв туника.

— Казвам ви, това е част от замисъла на Гад. По дяволите! Не ме ли чувате?

Морам се изправи рязко с лице към Томас и май се канеше да избълва проклятие срещу него, но по лицето и в гласа му имаше само сълзи.

— Мъртви са! Вариол и Тамаранта, баща и майка на тялото и душата ми…

Сега и Томас видя мъртвешкия цвят на старческите лица.

— Не може да бъде! — провикна се един Ратник. — Не видях да ги докосне оръжие. Кръвната стража ги защити.

Протал се спусна към Вариол и Тамаранта. Докосна гърдите и главите им, преви рамене и въздъхна.

— И все пак са мъртви.

Двамата старци лежаха усмихнати.

Ратниците спряха работата си. Воините от еомана, забравили преумората и собствената си мъка, се събраха, склонили глави пред Морам и скъпите му покойници. Владетелят се наведе и вдигна Вариол и Тамаранта в прегръдката си — леки, сякаш се бяха отърсили от тленната си тежест. Сълзите блестяха по бузите му, но раменете му не трепваха.

Умът на Томас се размъти. Бродеше в мъгла и думите му се редяха като изтръгнати от вятър.

— Искате да кажете, че ние… аз… ние… Заради два трупа?

Морам май не го чуваше, но гримаса като спазъм разкриви лицето на Протал. Куаан побърза да доближи Томас, впи пръсти в лакътя му и прошепна:

— Ако пак отвориш уста, ще ти строша ръката.

— Не ме пипай — сопна се Томас, но гласът му беше вял.

Подчини се, залутан в своята мъгла.

Около него отрядът се подготвяше за ритуал. Протал даде своя жезъл на един Ратник, взе жезлите на мъртвите Владетели и ги задържа с изпънати ръце като дар. Морам застана с лице към горящото дърво, изправил Вариол и Тамаранта в обятията си. Тишината беше смазваща. Той чака дълго, преди да запее не по-силно от река, шумоляща кротко между бреговете си.

Щом млъкна, раменете му подскочиха, сякаш не можеха да понесат товара без поне едно ридание за мъртвите.

— О, Създателю! — провикна се Морам скръбно. — Как да ги почета? Поразен съм в сърцето и погълнат от работата, която се пада на мен. Ти трябва да ги почетеш както бе почитан от тях.

Откъм пределите на светлия кръг от пламъците на дървото се чу цвиленето на Хинарил като скръбен вик. Огромната дореста кобила зарита във въздуха с предните си крака и препусна на изток.

Морам промълви отново:

Той положи бавно Вариол на тревата, вдигна Тамаранта с двете си ръце и извика прегракнало:

— Привет!

Сложи тялото й в процепа на дървото. И преди пламъците да обгорят кожата й, Морам вдигна Вариол и постави тялото му до нейното със същия вик. Усмивките им се виждаха още миг-два, преди огънят да ги обгърне.

„Вече са били мъртви — вайкаше се Томас. — А стражът загина…“ В объркването си не можеше да различи мъката от гнева.

Морам се обърна към отряда, но погледът му като че се насочи само към Томас.

— Приятели, дано намерите утеха за цялата си скръб — започна благо. — За Вариол и Тамаранта дойде краят. Кой би могъл да им го откаже? Те знаеха кога ще ги споходи смъртта. Съзряха завършека на живота си в пепелищата на дървеното поселище и с радост ни подкрепиха и в последния си сън. Те решиха да привлекат нападението към себе си, за да оцелеем ние. И кой би могъл да каже, че не се изправиха срещу велико изпитание? Помнете Клетвата и бдете над мира.

Ратниците отвърнаха с прощален поздрав, разперили ръце, сякаш откриваха сърцата си за мъртвите. После Куаан ги поведе да довършат мрачната си задача — струпването на купчина на мъртвите пещерни твари и погребването на убитите жители на поселището.

Щом се отдалечиха, Протал каза на Морам:

— Жезълът на владетеля Вариол се предава от баща на син. Вземи го. Ако преживеем този поход и достигнем отново до време на мир, овладей го. Това беше жезъл на Върховен владетел.

Морам го прие с поклон.

Протал поумува, преди да реши, и заговори на Томас:

— Ти си послужи с жезъла на Владетелката Тамаранта. Вземи го — ще откриеш, че помага по-дейно на пръстена ти от жезъл, изработен от хайрбранд. Силата на лилианрил е различна от тази на Владетелите, а ти, Томас Ковенант, си Надвладетел.

Томас помнеше червеното сияние, изригващо от парчето дърво и убиващо наред.

— Изгорете го.

Очите на Морам се присвиха застрашително, но Протал сви рамене кротко, отнесе жезъла на Тамаранта и го пъхна в процепа на догарящото дърво. Металните краища просветнаха в зелено и Морам изкрещя:

— Пазете се от дървото!

Всички мигом се отдръпнаха настрани. Чу се остър пукот като от разкъсани въжета. В процепа избухна син пламък и съсипаното дърво се стовари на парчета върху тревата, сякаш сърцевината му най-накрая умря. Отломките се разгоряха буйно.

До ушите на Томас стигна сумтенето на Биринер:

— Сторено от Неверника…

„Не ме пипай!“, процеди беззвучно Томас.

Боеше се да мисли. Тъмата наоколо дебнеше като криле на лешояд, а ужасът витаеше вездесъщо. Не понасяше кървавия цвят на пръстена си, не понасяше и това, в което се беше превърнал самият той. Озърташе се, все едно търсеше с кого да се сбие.

Тогава ненадейно се върна Сол по сърцето Носен от пяната.

Дотътри се в нощта като въплътен символ на изтреблението. Целият беше облян в кръв — и чужда, и своя. Раната на челото му беше покрила лицето му с тъмна влага, през която хлътналите очи гледаха преситено и окаяно. По пръстите му още лепнеха късчета плът от пещерни твари.

Питен посочи Великана с пръст и се ухили широко. Лора тутакси сграбчи ръката му и го поведе към постелята, приготвена за тях от Ратниците.

Протал и Морам доближиха загрижено Великана, но той ги подмина и приклекна до огъня, сякаш искаше да си сгрее душата. Стонът, с който се отпусна на земята, напомняше за пукаща се скала.

Томас отиде при него. Явното страдание на Сол по сърцето разпали собствената му гневна скръб дотолкова, че не можеше да говори. Та нали и той уби пет пещерни твари… пет! Пръстенът му беше пропит с кръв.

— Е, сигурно удоволствието е било голямо! — изръмжа той. — Дано си се забавлявал добре.

От другия край на бивака Куаан изсъска заплашително. Протал пристъпи към Томас и каза тихо:

— Недей да се гавриш с него. Моля те. Той е Великан и го измъчва каамора — огънят на мъката. Нима нямаше предостатъчно болка тази нощ?

Сол по сърцето заговори, сякаш пламъците го омагьосваха и не можеше да чуе никого. Гласът му звучеше жално, коленичил пред огъня като оплаквачка.

— Ах, братя и сестри, видяхте ли ме? Видя ли това, народе мой? Ето докъде стигнахме. Не съм сам, Великани. Чувствам и вас в себе си, вашата воля в моята. И вие не бихте постъпили другояче, нито мъката ви щеше да е различна. Камък и море! Тъй чезнем — изгубеният дом и слабото семе ни направиха нещо по-дребно, отколкото бяхме. Но оставаме ли верни дори сега? Верни ли? Нима твърдостта води до това? Вижте ме! Възхищавате ли ми се? Воня на омраза и ненужна смърт.

Думите му бяха като мразовит повей. Той отметна глава назад и подхвана един от своите напеви.

Тази звучна жалба се проточи толкова, че малко оставаше Томас да закрещи. Идеше му или да прегърне Великана, или да го срита, само и само да престане. Засърбяха го пръстите от напиращ бяс. „Стига! — пъшкаше наум. — Не издържам!“

Миг по-късно Сол по сърцето млъкна, склонил глава. Не шавна дълго, като че се подготвяше за нещо. Накрая попита отпаднало:

— Колко от нашите загубихме?

— Малцина — увери го Протал. — Имахме късмет. И твоята доблест допринесе за победата.

— Кои? — измъчено настоя Великанът.

Протал въздъхна и изброи имената на загиналите, включително и двамата Владетели.

— Камък и море! — извика Сол по сърцето.

Раменете му се свиха, когато пъхна ръцете си в огъня.

Ратниците ахнаха, стоящият до Томас Върховен владетел се вцепени. Но така повеляваше каамора на Великаните и никой не посмя да се намеси.

Лицето на Сол по сърцето се изопна и въпреки това той не помръдваше. Изглеждаше, че очите му ще изскочат от кухините си, ала ръцете му оставаха в огъня, сякаш можеше да го изцели или поне да го пречисти от кръвта. От трескавия пулс на страданието коричката по раната на челото му се пропука, кръвта пак рукна покрай очите му и се стече по бузите в брадата.

Томас се дръпна встрани от Протал, отиде непохватно до коленичилия Великан и каза с яростно напрежение, от което гласът му прозвуча някак ехидно, без да го е искал:

— Е, сега вече е време някой да ти се смее.

Главата му едва стигаше до рамото на Сол по сърцето.

Отначало Великанът не показа да го е чул, но раменете му се отпуснаха. Бавно и тромаво, като че се отказваше със съжаление от мъчението, той извади ръцете си от огъня. Нямаше никакви следи по плътта, неуязвима за пламъци, но кръв не се виждаше.

Пръстите му бяха сковани от болка, сви ги болезнено, преди да извие окървавената си глава към Томас.

Срещна неподвижния му поглед и попита, все едно оспорваше и заклеймяваше:

— Нищо ли не чувстваш?

— Да чувствам ли? — изстена Томас. — Аз съм прокажен.

— Дори към малкия Питен? Към едно дете?

Молбата изкуши Томас да приеме това страховито съчувствие като подобие на отговор за неговата дилема. Знаеше обаче, че то не стига, знаеше до дъното на проказата си, че няма да го задоволи.

— И ние ги убивахме — изграчи той. — Аз убивах… не се различавам от тях.

Обърна се внезапно и се отдалечи в нощта, за да скрие срама си. Бойното поле му подхождаше, ноздрите му бяха претръпнали от вонята на смърт. По едно време се спъна и се просна сред мъртвите върху попитата с кръв пръст, заобиколен от гробове и погребални клади.

Децата! Той беше причинил техните писъци и гибел. Гад беше нападнал дървеното поселище заради неговия пръстен от бяло злато. „Никога повече… аз няма…“ Гласът му изтъня във вопъл.

„Повече няма да убивам.“

Въпреки бойното поле… въпреки лютивия дим от огън, плът и мощ… въпреки близостта до рововете, където полагаха мъртвите като късове овъглена смъртна мъка, и струпваха болката им, която сега само земята можеше да поеме или прекрати… въпреки разпокъсаната му и стъпкана душа… Томас Ковенант спеше. През остатъка от нощта другите оцелели в битката погребваха или изгаряха различните мъртъвци, но Томас спеше. В неспокоен унес, който се надигаше в него като неспирно изброяване на ЗКТ, за да прекара отдиха в повторение насън: лявата ръка от рамото към китката, лявата длан отпред и отзад, всеки отделен пръст, дясната ръка, ризата — гърдите и коремът, левият крак…

Събуди се със зората, която също приличаше на неудобен гроб. Потръпна и се изправи на крака. Видя, че тежкият погребален труд е завършен — всеки изкоп запълнен с пръст, в която е посадена фиданка, намерена от Биринер незнайно откъде. Повечето Ратници лежаха схванати и търсеха в изтощението си сетни сили. Но Протал и Морам готвеха при огъня, а стражите оглеждаха и подготвяха конете.

Пристъп на отвращение скова лицето му за малко — той не беше свършил своя дял от работата. Погледна туниката си, корава и почерняла от засъхнала кръв, подхождаше на прокажен… на изгнаник.

Знаеше, че е крайно време да стигне до решение. Трябваше да определи мястото си в своето немислимо раздвоение. Подпрян на жезъла в гробовното утро, той долавяше, че е настъпил краят на увъртането. Изгуби привичките за самозащита, изгуби възможността да крие пръстена, изгуби дори здравите си обувки… и проля кръв. Донесе гибел на дървеното поселище. Толкова се улиса в своето бягство от лудостта, че не смееше да се изправи срещу безумието, към което го водеше бягството.

Трябваше да продължи нататък, поне това научи. Но и така стигаше до същия костелив проблем. Участваш — и полудяваш. Отказваш да участваш — и пак полудяваш. Неизбежно беше да вземе решение, да намери някъде непоклатима опора и да се държи за нея. Не можеше да приеме Земята… нито можеше да я отрече. Нуждаеше се от отговор. Без него би останал впримчен като Лора, разиграван от злорадството на Господаря Гад — да загуби себе си, за да избегне загубата на самия себе си.

Морам престана да разбърква гозбата, вдигна глава и забеляза отвращението и тревогата му.

— Какво те смущава, приятелю? — каза кротко Владетелят.

Томас се вторачи в него. Владетелят сякаш беше остарял за една нощ. Пушекът и мръсотията от битката бяха белязали лицето му и бяха откроили бръчките по челото и около очите като внезапно скоростно износване или овехтяване. Очите му бяха угаснали от преумора. Но устните запазваха благото изражение, а движенията му, макар и под тази разкъсана и окървавена туника, оставаха точни и силни.

Томас се изплаши по инстинкт от гласа, изрекъл „приятелю“. Не можеше да си позволи да бъде ничий приятел. Отказа се страхливо и от импулса да попита какво накара жезъла на Тамаранта да развихри такова насилие в ръцете му. Боеше се от отговора. За да прикрие страха, той обърна гръб неприветливо и потърси Сол по сърцето.

Великанът седеше, опрял гръб на последното стърчащо, угаснало парче от поселището. Зацапаното му лице имаше цвета на чвор в сърцевината на дърво. Раната на челото се набиваше на очи веднага. Дясната му ръка беше обвила огромния мях с диамантено питие, а очите му не се откъсваха от Лора, която се грижеше за малкия Питен.

Томас го доближи, но преди да е отворил уста, Сол по сърцето каза:

— Мислил ли си за тях? Знаеш ли какво им е било сторено?

Въпросът отекна с черно ехо в мозъка на Томас.

— Знам за нея.

— А Питен? Толкова малко дете?

Томас сви рамене неловко.

— Мисли, Невернико! — Гласът на Великана сякаш беше затлачен от мъгла. — Аз се изгубих. Ти можеш да разбереш.

Томас се насили да отговори:

— Същото. Точно каквото беше сторено и на нас, такова е било сторено и на Лора. — Запъна се и добави язвително: — И на пещерните твари. — Великанът се извърна и Томас продължи: — Всички ще унищожим… онова, което искаме да опазим. Всъщност това е, което прави Гад. Питен е подарък за нас — пример какво ще причиним на Земята, когато се опитаме да я спасим. Ето колко е самоуверен Гад. А подобни пророчества сами налагат сбъдването си.

Сол по сърцето се вторачи в него, все едно Томас току-що беше отправил проклятие. Той се помъчи да издържи погледа му, но неочакван срам го накара да наведе глава. Зазяпа се в обгорената от отприщената стихия трева. Имаше нещо чудновато — някои места не му се струваха толкова неестествени като други. Явно огънят на Владетелите не увреждаше чак толкова в сравнение със силата на Злотворните.

След малко Сол по сърцето промълви:

— Забравяш, че има разлика между пророк и ясновидец. Да виждаш бъдещето не е пророчество.

Томас не искаше да мисли за това и за да отклони разговора, попита недоволно:

— Защо не вземеш малко целебна глина за челото си?

Този път Великанът наведе глава и каза смутено:

— Не остана — разпери ръце безпомощно той. — Някои умираха. Други се нуждаеха от целебната глина, за да запазят ръцете и краката си. И… — Помълча задавено. — И си помислих, че може да помогне и на малкия Питен. Та той е още дете! — Внезапно погледна с молба, която Томас не разбра. — Но една от пещерните твари умираше бавно… в страшни мъки. — Нова струйка кръв се стече по челото му и закапа. — Камък и море! — изпъшка Сол по сърцето. — Не можех да го понеса. Грижовникът Биринер бе запазил мъничко целебна глина за мен, макар че трябваше да лекува толкова рани. Аз я използвах за пещерната твар. Не за Питен… Заради болката.

Отметна глава назад и отпи голяма глътка. С опакото на дланта избърса грубо кръвта по веждите си.

Томас се вторачи в съсипаното лице на Великана и тъй като не намери други думи за съчувствието си, попита:

— Как са ръцете ти?

— Ръцете ли? — озадачи се за миг Сол по сърцето, но си спомни веднага. — А, ти за каамората ли… Приятелю, аз съм Великан. Обикновеният огън не може да ми навреди. Но болката… болката носи много поуки. — Устните му се свиха от отвращение към себе си. — Казват, че Великаните били направени от гранит — изсумтя гърлено. — Не се безпокой за мен.

Томас се поддаде на внезапно хрумване и каза:

— В някои краища на света, откъдето идвам, има дребни старици, които седят край пътя и по цял ден блъскат с железни чукчета по късове гранит. Много време им отнема… но накрая превръщат големите парчета в дребни трошки.

Сол по сърцето помисли, преди да попита:

— Пророчество ли е това, Надвладетелю Ковенант?

— Не питай мен. Няма да разпозная пророчество, ако ще да ми се стовари на главата.

— Нито пък аз — отвърна Сол по сърцето и бледа усмивка раздвижи устните му.

Скоро Морам повика отряда да се засити с приготвеното от него и Протал. Ратниците едва сдържаха пъшкането си, докато се изправяха и се събираха около огъня. Сол по сърцето също се надигна тежко и двамата тръгнаха след Лора и Питен да си вземат нещо за ядене.

Щом видя и помириса храната, Томас се сблъска с необходимостта от решение като със стена. Чак се усещаше кух отвътре заради глада, но щом посегна да вземе къшей хляб, зърна ръката си, омацана с кръв и пепел. Той бе убивал… Изтърва парчето хляб. „Нищо не е както трябва…“, промърмори. И храненето беше вид примирение — приемаше, че Земята съществува наистина. Не можеше да си го позволи.

„Трябва да помисля.“

Празнотата в тялото му натрапваше своите желания, но Томас ги отхвърли. Пийна пролетно вино, за да си прочисти гърлото, и загърби огъня с жест на отказ. Владетелите и Великанът го изгледаха питащо, но той не каза нищо.

Имаше нужда да се подложи на тази проверка, да открие отговор, който да му върне способността за оцеляване. Сви устни, решен да остане гладен, докато не намери каквото му е необходимо. Може би от гладуването ще си прочисти главата достатъчно, за да стигне до изход от неразрешимото противоречие.

Поляната беше разчистена от всички захвърлени оръжия, струпани сега на купчина. Томас я прерови и накрая измъкна оттам ножа на Атиаран. Неясен подтик го прати при конете да провери дали Дура не е пострадала. Щом се увери, че е невредима, малко му олекна. Не искаше да язди ранихин, каквото ще да става.

След малко Ратниците се заситиха и неохотно се приготвиха да продължат похода.

Докато Томас възсядаше Дура, се разнесе острото свирене на стражите, с което викаха ранихините. От различни посоки огромните коне препуснаха в галоп по поляната. Гривите и опашките им бяха развети като пламъци, а копитата им гърмяха в устремни подскоци, пригодени за дълъг път — девет могъщи животни с бели звезди на челата, бързи и първични като пулса на живота на Земята. Томас чуваше в дръзкото им цвилене вълнението, че потеглят към дома си в равнините Ра.

Но у хората, напускащи мъртвото дървено поселище тази сутрин, не се долавяше нито дързост, нито радост. Ратниците на Куаан сега бяха по-малко, а лицата на оцелелите бяха изпити от изтощението и битката. И сякаш носеха собствените си сенки в очите, когато се отправиха на север към река Митил. Водеха останалите без ездачи животни, за да облекчат малко най-слабите коне. Сол по сърцето стъпваше угнетено, сякаш беше поел бремето на всички мъртви на плещите си. На едната си свита ръка носеше Питен, който заспа, щом слънцето се показа над хоризонта. Лора яздеше зад Морам, впила пръсти в туниката му, превита и немощна зад неговото мрачно сковано лице и изправени рамене. Но и той като нея беше белязан от мъката, за която няма думи. Отпред яздеше Протал със същата непреклонност, с която Атиаран беше отвела Томас от каменното поселище Митил до Реката на утехата.

Томас се зачуди разсеяно докога ще бъде принуден да следва избора на другите. Но забрави за това, когато се загледа в стражите — единствените в отряда, които нямаха окаян вид след битката. Късите им туники висяха раздърпани и те бяха мръсни като всички останали. Бяха загубили един от своите, а неколцина бяха ранени. През нощта бранеха Владетелите, особено Вариол и Тамаранта, без да се жалят. Само че не изглеждаха изцедени и потиснати, нито ги беше налегнала печал. Банор яздеше своя пъргав ранихин без юзди и се озърташе с непроницаем поглед.

Конете едва вървяха, преплитаха крака, но дори с този муден ход ездачите стигнаха до брода през Митил преди пладне. Отрядът остави животните да пасат и да пият вода и всички без стражите се хвърлиха в реката. Търкаха се със ситен пясък от дъното, за да измият кръвта и мръсотията заедно с болката от смъртта и спомена за нескончаемата нощ. Леките рани, за които не беше стигнала целебна глина, се разкървавиха отново, парцали от изпокъсани дрехи се понесоха по течението. И Томас като останалите изпра туниката си. Той търкаше усърдно петната по тялото си, все едно се опитваше да се избави от последиците от убийствата. Изпи много вода, за да уталожи някак болезнената празнота на глада.

Ратниците се изкъпаха и отидоха при конете да извадят здрави дрехи от дисагите. Щом се облякоха и взеха оръжията си, застанаха на пост, а стражите влязоха във водата без пръски и шум. Съвсем скоро и те облякоха чисти туники и възседнаха ранихините, които се бяха освежили, като минаха през реката и се отъркаляха в тревата на Анделейн. Всички бяха готови да продължат и Протал даде знак. Потеглиха на изток по южния бряг на Митил.

До края на деня нищо не ги затрудни. Под копитата на конете имаше мека трева, от едната страна на отряда — чиста вода, въздухът носеше ободряващо ухание, а и виждаха наблизо Анделейн. Хората като че се изцеляваха и от самата близост на хълмовете.

Но за Томас денят беше тежък. Бликащата жизненост на Анделейн само изостряше глада му. Упорито обръщаше глава на другата страна, отказваше си тези гледки, както си отказваше храна. Измършавялото му лице бе застинало сурово, а очите му изпъкваха втренчено от усилието на волята. Вървеше по два пътя едновременно — плътта му яздеше Дура и поддържаше мястото му в отряда, но в ума си бродеше из бездни и страдаше от тяхната мрачна пустота.

„Аз няма да…“

Искаше да оцелее.

„Аз не съм…“

Понякога му се изпречваше алианта като молба на Земята лично към него, но той не се поддаваше.

„Ковенант… Томас Ковенант. Неверника. Прокажен, нечист изгнаник.“

Когато по-силен пристъп на глад го разколебаваше, той си спомняше кървавата власт на Лигоча над неговия пръстен и решимостта му се възвръщаше.

От време на време Лора го поглеждаше с гибелта на поселището в очите си, но той се затваряше още по-упорито в себе си.

„Повече няма да убивам.“

Трябваше да има друг отговор.

Вечерта забеляза промяна в пръстена. Нямаше и помен от някакво опълчване срещу просмукалото се червено. Брачната му халка сякаш гореше в алено под господството на луната и се отзоваваше жадно на мощта на Лигоча. На другата сутрин Томас потегли като човек, разкъсван между крайностите на безумието.

Но във ветреца по пладне се усещаше предвестие за лято. Въздухът се стопли, лъхаше богато на плодоносна пръст. Цветята цъфтяха буйно, птиците извиваха трели. Томас също се отпусна полека и стегнатите върви на волята му се разхлабиха. Само навикът го задържаше на гърба на Дура, беше безчувствен към такива повърхностни грижи. Малко оставаше да не забележи, че реката се отклони на север и отрядът се отдалечи от брега, а хълмовете ставаха по-високи и стръмни. През нощта спа дълбоко, без да сънува, а през деня яздеше с нехайна безчувственост.

Унасяше се наяве и витаеше в пустош, без да осъзнава това. Не долавяше опасността — нехайството беше първата крачка по път, прокаран от неумолима логика — от законите на проказата. Следваше гангрена, воня на гниеща плът, която дори някои лекари не успяваха да понесат. Воня, която оправдаваше прогонването на прокажените и никакво състрадание или безпристрастност не можеха да й се опълчат. Но Томас пребиваваше във виденията си като насън.

И когато започна да се опомня в ранния следобед на третия ден след тръгването от дървеното поселище и осемнайсетия, откакто напуснаха Весел камък, вече се взираше в гората Моринмос. Отрядът стигна до последното било, преди земята да се скрие под тъмното покривало на дърветата.

Моринмос приличаше на море, чиито вълни се плискат в подножието на хълма. Краищата й се вкопчваха в склоновете сякаш дърветата бяха впили корени и не допускаха да бъдат изтласкани обратно. Всевъзможните оттенъци на тъмнозеленото се простираха чак до хоризонта на север, на изток и на юг. Гората имаше неприветлив вид, все едно предизвикваше отряда да рискува с прекосяването й. Върховният владетел Протал спря на билото и се взря задълго надолу — претегляше времето, необходимо да я заобиколят като отпор срещу незнайните опасности между дърветата.

Накрая слезе от коня. Озърна се към другите ездачи с потиснат гняв.

— Сега ще отдъхнем. След това ще преминем през Моринмос, без да спираме чак до другия й край. Пътят ще ни отнеме цял ден и цяла нощ. Нито за миг не бива да показваме острие, нито да изтръгваме искра. Чухте ли ме? Всички мечове остават в ножниците, стрелите — в колчаните, ножовете — под дрехите, а остриетата на копията ще бъдат омотани в парцали. Нищо напомнящо за огън. Няма да допусна грешка. Моринмос е по-обширна от Гримердор… и никой не навлиза в нея без опасения. Дърветата са страдали цели епохи и не забравят родството си със Задушаващата бездна. Молете се да не смажат всички ни, каквото и да сторим. — Той огледа всички поред, за да се увери, че са го разбрали. — Възможно е в Моринмос все още да има Горски закрилник, макар да сме изгубили това знание след Оскверняването.

Неколцина от ратниците настръхнаха, когато чуха за Горския закрилник. Но Томас, който преодоляваше бавно безразличието си, не изпита страхопочитанието, което явно се очакваше от него. Повтори въпроса си, който беше задал преди толкова дни:

— Прекланяте ли се пред дърветата?

— Да се прекланяме ли? — промълви с недоумение Протал. — Не разбирам.

Томас не отклони поглед. Върховният владетел помълча и продължи:

— Питаш дали почитаме горите ли? Разбира се. Те са живи, а във всичко живо нещо има земна сила — в камъка, пръстта, водата и дървото. Сигурно си проумял, че ние сме служители на тази сила. Грижим се за живота на Земята. — Той се огледа през рамо към гората. — Земната сила има много промеждутъчни форми между камъка и дървото. Камъкът е основа на света и доколкото сме способни да прозрем — макар и слабо, — този вид сила не познава себе си. Но не е тъй с дървото.

— Някога, в най-скритите от погледите ни дълбини на миналото, почти цялата земя е била покрита от Първичната гора, простряла се от Тротгард и Небесния бент до Сарангрейвската равнина и Морска шир. Гората била будна. Тя познавала и приветствала новия живот, който хората донесли на Земята. Усещала болка, когато в дни на слепота от древността на Земята хора изсичали и изгаряли дървета, за да освободят място, където да множат глупостта си. Ех, трудно е да се гордеем с човешката история. Преди бавното знание да се разпростре из гората и всяко дърво да узнае за опасността, на стотици левги животът бил изтребен. По наши пресмятания злото се проточило цяло хилядолетие. Но за дърветата сигурно е изглеждало като бързо изтребление. Към края на онези времена на Земята останали само четири места, където още се съхранявала душата на гората, потресена от неописуемата болка. Тя решила да се брани. Много епохи наред във Великанската гора, Гримердор, Моринмос и Задушаващата бездна животът продължавал и оставал буден под грижата на Горските закрилници. Те помнели и всеки човек, Предзлотворен или пещерна твар, които навлизали в тях, не оставали живи.

— Но днес и тези епохи са минало. Сега не знаем дали има Горски пазители… макар че само глупак би се усъмнил дали Кейройл Дивогорски още броди из Задушаващата бездна. Но будното съзнание, чрез което дърветата отвърнали на злото, започва да чезне. Владетелите защитават горите, откакто Берек Полуръкия носел Жезъла на закона… Не сме допуснали дърветата да намалеят. И все пак горите са откъснати една от друга, общото им знание умира. Така се смалява и величието на света. — Протал се запъна тъжно. — От уважение към съхранилия се дух и почит към земната сила искаме позволение толкова много от нас да навлязат в гората наведнъж. Обичайна предпазливост е и да се пазим от дори намек за оскърбление. Духът не е мъртъв. А мощта на Моринмос може да съкруши хиляди пъти по хиляди хора, ако болка пробуди дърветата.

— Има ли и други опасности? — попита Куаан. — Ще се нуждаем ли заради тях от оръжията си?

— Не. Слугите на Господаря Гад са навредили жестоко на горите през изминалите епохи. Може Гримердор да е изгубил силата си, но Моринмос помни. А през тази нощ е тъмата на новолунието. Дори Лигоча не е толкова луд, че да прати войската си в Моринмос по това време. А Презиращия никога не е бил чак толкова глупав.

Ездачите стъпиха на земята смълчани. Някои Ратници дадоха зоб на конете, други приготвиха храна набързо. Скоро всички от отряда освен Томас се бяха заситили. Стражите останаха да бдят, а другите легнаха да си починат преди дългото преминаване през гората.

Когато се събудиха и подготвиха, Протал пристъпи към ръба на билото. По-силният вятър там дърпаше препасаната му с черен пояс синя туника. Той вдигна жезъла си и извика гръмко:

— Привет, Моринмос! Гора от Първичната гора! Враг на нашите врагове! Моринмос, привет! — Гласът му се губеше без ехо в безбрежната зеленина. — Ние сме Владетели — противници на враговете ти. Ние изучаваме лилианрил. Трябва да преминем! Чуй ни, Моринмос! Мразим брадвата и огъня, от които пострада! Твоите врагове са и наши врагове. Никога не сме посягали към теб с острие и пламък… нито ще се случи някога. Моринмос, чуй ни! Пусни ни да преминем!

Неговият зов заглъхна в дебрите. Протал отпусна ръце и се върна при отряда. Яхна коня си и още веднъж огледа строго ездачите. Даде знак и потеглиха надолу към протегнатите напред горски шубраци.

Стори им се, че цопват като камък в дълбините на гората. Както криволичеха по склона, в следващия момент вече проникнаха в сенчестите дебри, затворили като захлопната завинаги врата достъпа на слънчевите лъчи. Биринер излезе да язди отпред, сложил пред седлото своя жезъл на хайрбранд. Зад него беше Първият страж Тувор на своя ранихин Марни. Ранихините нямаше защо да се страхуват от прастария гняв на Моринмос и Марни можеше да упъти Биринер, ако старецът кривне накъдето не бива.

Имаше откъде да минат. Дърветата с абаносовочерни и ръждивокафяви дънери не бяха израсли нагъсто и оставяха място за шубраци и животинки. Но не бяха и високи. Петнайсет-двайсет стъпки над земята тантурестите дънери се разпростираха настрани в криви, надвисващи клони с гъст листак и отрядът се потопи напълно в сумрака на Моринмос. Клоните се преплитаха и изглеждаше, че всяко дърво е положило ръце на раменете на съседите си. От клоните се провесваха широки завеси от ивици мъх — тъмен, дебел, влажен мъх, сякаш протекла кръв се беше съсирила, преди да се стече на земята. На ездачите им се струваше, че мъхът се мъчи да ги отклони от пътя. Нямаше никакъв шум от копитата по меката, също покрита с мъх пръст.

Томас по инстинкт отбягваше мрачното докосване на висящия мъх и се взираше напред във вечния здрач на гората. Докъдето погледът му стигаше във всички посоки, го заобикаляше разкривеният застинал гняв на мъх, клони и дънери. А отвъд пределите на сетивата долавяше още нещо — невеселото сърце на дебрите. Дърветата премисляха тежките си спомени за всеобхватен, напиращ събуден ум, когато духът на горите се простирал величаво на стотици левги из плодородните земи, и за страховитото пропадане в болката, ужаса и изумлението, придошли като вълни в океан, докато изтръпнали и най-далечните краища на Земята. Времето, когато започнало изтреблението на дърветата, съсечени и изпепелени от брадва и огън, а пъновете изкоренени и завлечени нанякъде. Бягството и страданията на животните, също избивани или лишени от дом, здраве и надежда. И звънката песен на Горския закрилник, която учела на тайното яростно удоволствие да смазват, да си го връщат на дребните човечета, да вкусват кръвта им с корените си. Бавно прокрадващата се слабост, отнела дори тази свирепа радост и не оставила на дърветата нищо освен застинали спомени и отчаяние, докато чувствали как гневът стихва в дълбок унес.

Томас се досещаше, че дърветата не знаят нищо за Владетели или за дружба. Владетелите бяха твърде отскоро на Земята, за да бъдат запомнени. Само слабостта и спадането на духа позволяваше на ездачите да преминат слабостта, скръбта, безпомощния сън. Тук-там усещаше дървета, които още бяха будни и жадуваха кръв. Но бяха толкова малко… Моринмоската гора можеше само да тъне в унил размисъл, останала без сила заради тленността на собствената си древност.

Плесна го мъх като мокра длан и остави капки по лицето му. Той избърса влагата, сякаш беше киселина.

Слънцето залезе над Моринмос и дори мъждивата светлина изчезна. Томас яздеше приведен напред и с напрегнати сетива — опасяваше се, че Биринер ще се залута или ще се оплете в задушаваща завеса от мъх. Но докато мракът насищаше въздуха, все едно прокапваше от плътния покров горе, самата гора се променяше. Дънерите просветваха в сребристо и накрая всяко дърво заприлича на грееща изгубена душа. Това сребърно сияние стигаше на конниците да продължат. В трепкащата светлина пелените от мъх висяха като сенки над пропаст — черни отвори, водещи към пустота — и придаваха на гората петнист, болнав вид. Но отрядът яздеше скупчен в нощта, огряна само от блещукането на дърветата и червеното зарево от пръстена на Томас.

Причуваше му се как дърветата нашепват в ужас от оскърблението да им натрапи брачната си халка. А и той се гнусеше от тази пулсираща червенина. Пръстите на мъха продължаваха да опипват мокро лицето му. Томас притискаше длани към сърцето си в усилие да се затвори, да се смали и да премине незабелязан… сякаш криеше брадва под туниката си и се страхуваше, че дърветата ще го разкрият.

Дългото пътуване беше като смъдене на рана. Острите бодежи се появиха, когато отрядът отново яздеше в сумрачния ден. Томас се вглеждаше в себе си онемял — огромният резервоар на гнева му се беше изпълнил с тъма.

Но продължаваше да се терзае от неразрешимостта на обстоятелствата. Тази тъма беше чаша, която не можеше нито да изпие, нито да излее.

А вече трепереше от глад.

Трудно се сдържаше да не отблъсква с удари влажните докосвания на мъха.

Отрядът се движеше неспирно в неизменния здрач на Моринмос. Мълчаха под ниските клони и в тази потискаща тишина Томас се чувстваше изгубен, все едно бродеше из Първичната гора, покривала някога цялата Земя. С безцелна ярост се навеждаше и накланяше, за да избегне допира на мъха. Времето се влачеше и у него напираше крясък.

Но най-сетне Биринер размаха жезъла над главата си със слаб вик. Конете разбраха какво предстои и препуснаха тромаво след неуморните ранихини. За миг изглеждаше, че дърветата се отдръпват пред безумието на отряда, после ездачите излязоха на слънце. Светилото беше високо в небето над склон, спускащ се полегато към препречваща пътя им река. Биринер и Марни ги изведоха безпогрешно при Далечния брод.

Ратниците нададоха дрезгави викове и смушиха с пети конете. Целият отряд се понесе надолу в неудържим галоп. Скоро нагазиха във водата. Конете пръскаха и себе си, и развеселените ездачи. На южния бряг Протал нареди да починат. Бяха успели да прекосят Моринмос.

Щом спряха, всички в отряда почувстваха какво им е струвало да преминат гората. От будуването без храна ездачите бяха отпаднали твърде много, но конете им бяха още по-зле. Не се държаха на крака от изтощение. Въпреки тихото ободряващо цвилене на ранихините два мустанга се строполиха на хълбок в тревата, а коленете на другите се подгъваха като на неукрепнали жребчета.

— Отдих… — неспокойно отрони Протал. — Днес няма да продължим.

Започна да обикаля конете, да ги докосва със старческите си ръце, запял тихо вдъхваща сили песен.

Само ранихините и стражите не бяха белязани от преумората. Сол по сърцето сложи Питен в прегръдката на Лора и сковано се изтегна по гръб на тревата. Откакто оставиха дървеното поселище зад гърба си, Великанът отбягваше да говори, като че се боеше гласът му да не го издаде. А сега му личеше колко го изтощава пътят без истории и смях.

Томас се питаше ще чуе ли някога отново смеха му.

Протегна унило ръка да вземе жезъла си, който се крепеше на седлото от лепка, и за пръв път зърна какво е оставила гората по бялата му туника — тъмнозелени петна и шарки от мъх.

Тези следи го ядосаха и той огледа ядно спътниците си. Другите май се бяха изплъзвали по-ловко, без да бъдат белязани в зелено. Само по раменете на Владетеля Морам имаше зелени черти като загадъчни знаци.

Томас се захвана да изтърка грубо петната, но те бяха засъхнали и корави. Тъмата бучеше в ушите му като далечен отзвук от лавина. Раменете му се напрегнаха, все едно душеше някого. Загърби отряда и закрачи обратно към реката. Там отново се опита да заличи следите, оставени от Моринмос.

Само че те бяха попили трайно в плата и изпъкваха по туниката като карта на незнайни земи. От безсилие Томас удари с юмруци по водата, но течението изглади кръговете, сякаш никога не са се появявали.

Стоеше подгизнал в реката, а сърцето му бушуваше в гърдите. За малко му се стори, че тази ярост или ще прелее, или ще го разкъса.

„Нищо от това не ми се случва… Не издържам вече.“

Тогава чу приглушени възклицания на изненада откъм отряда. Миг по-късно Морам го повика тихо, но заповедно:

— Ковенант, ела!

Томас просъска от възмущение срещу толкова много неща наведнъж, че не успяваше да ги изброи, но се обърна. Всички от отряда бяха с гръб към него, но заради водата в очите си не виждаше какво гледат.

— Ела! — повтори Морам.

Томас избърса очите си, изджапа до брега и излезе от реката. От него се стичаха струи, когато мина между Ратниците и стигна до Морам и Протал.

Пред тях стоеше странна жена.

Тя беше дребничка и стройна, стигаше само до рамото му и носеше наситенокафява туника, която оставяше ръцете и краката й открити. Имаше тъмен загар с цвят на пръст. Дългата черна коса беше пристегната на опашка с дебела връв. Това й придаваше строг вид, макар да носеше жълти цветя, сплетени на огърлица. Въпреки ниския си ръст тя се беше изпъчила гордо, скръстила ръце на гърдите си, сякаш беше по силите й да не допусне отряда в равнините Ра, ако реши. Проследи приближаването на Томас, като че чакаше тъкмо него.

Щом той спря до Морам и Протал, тя вдигна ръка и го поздрави с непохватно движение, което може би не беше привично за нея.

— Привет, Носителю на пръстена — каза му с ясен и звънък глас. — Бялото злато ни е известно. Тачим и служим. Добре си дошъл.

Той обра с пръсти капките от челото си и се вторачи в нея.

Жената се обърна с отмерена тържественост към всеки:

— Привет, Върховен владетелю Протал. Привет, Владетелю Морам. Привет, Сол по сърцето Носен от пяната. Привет, Първи страж Тувор. Привет, предводителю Куаан.

Те отвръщаха сериозно с жест, подобаващ при среща с Владетел.

— Аз съм Лид, Покорна на гривата. Ето ни лице в лице. Говорете. Равнините Ра не са достъпни за всекиго.

Протал пристъпи напред, вдигна жезъла пред челото си и се поклони ниско. Жената се усмихна леко. И тя вдигна длани до главата си и отвърна на поклона. Този път движението беше плавно, с естествена грация.

— Познаваш ни — отбеляза тя. — Идваш отдалече, но не и без знание.

— Знаем — отговори Протал, — че Покорните на гривата са старши сред всички, които се грижат за ранихините. Вие сте най-почитаните сред рамените. И вие ни познавате.

Жената обаче не бързаше с гостоприемството.

— Не, не ви познаваме. Идвате отдалече. Незнайни сте за нас.

— Ти обаче изрече имената ни.

Тя сви рамене.

— Внимаваме. Бяхте пред погледите ни, откакто излязохте от Моринмос. Чухме ви да си говорите. — Погледът й бавно се плъзна по отряда. — Познаваме тези, които не спят — Кръвната стража. — Явно не беше доволна да ги види. — Те водят ранихините към опасности. Но ние служим. Добре са дошли. — Очите й се вторачиха в двата паднали коня и ноздрите й се издуха. — Неотложна работа ли имате?

Тонът й обаче подсказваше, че не би приела почти никакви оправдания за състоянието на мустангите. И Томас проумя защо се колебаеше дали да посрещне охотно Владетелите, макар че сигурно знаеше за тях поне от предания или вести за делата им. Не искаше в равнините Ра онези, които се отнасят жестоко с коне.

Върховният владетел отвърна уверено:

— Да. Острозъбия е жив.

Лид застина за миг и когато погледът й се върна към Томас, в него напираха отгласи от някогашен страх.

— Острозъбия… — въздъхна тя. — Враг на Земята и на ранихините. Да. Бялото злато знае. Носителят на пръстена е тук. — И изрече по-рязко: — За да спаси ранихините от изтребление!

Тя се вгледа в него сякаш настояваше да й даде обещание.

Но той нямаше какво да й обещае. Стоеше сърдит и подгизнал, прекалено обсебен от глада, за да отрече, да се съгласи или да се засрами. Скоро тя се отдръпна в недоумение и попита Протал:

— Кой е той? Що за човек е?

Върховният владетел се усмихна многозначително:

— Той е Надвладетелят Томас Ковенант, Неверник и носител на бяло злато. Чужденец на Земята. Не се съмнявай в него. Той обърна битката в наша полза, когато ни обкръжиха слуги на Острозъбия — пещерни твари и Злотворни, също и грифони, родени в незнайно леговище на злото.

Лид кимна безизразно, може би не разбираше всички думи, но каза:

— Неотложно е. Не бива да бавим или да пречим на нищо, което е против Острозъбия. Имаше и други признаци. Кръвожадни зверове се опитаха да навлязат в равнините. Върховен владетелю Протал, добре сте дошли в равнините Ра. Елате колкото се може по-скоро в Човешкия дом. Трябва да се посъветваме.

— Гостоприемството ви е чест за нас — натърти Протал. — Ще отвърнем с чест, като приемем. Ще стигнем до Човешкия дом на втория ден след днешния… ако конете ни са живи дотогава.

Лид се засмя на предпазливостта му.

— Ще почивате сред гостоприемните рамени, преди слънцето да залезе за втори път. Не сме останали без знание в службата си на ранихините. Въжари! Изправете се! Ето изпитание за вас, преди да станете Покорни на гривата.

Незабавно се появиха още четири фигури, изникнали в полукръг около отряда, все едно изскочиха от тревата. Тримата мъже и жената бяха дребнички като Лид и същите кафяви туники покриваха загорелите им тела. Нямаха цветя на шиите си, но бяха препасани около кръста с къси въжета.

— Въжари, повече няма да дебнете тези ездачи. Чухте, че им предложих гостоприемство. Сега се погрижете за техните коне и безопасността им. Трябва да пристигнат в Човешкия дом, преди да се спусне нощта утре. — Четиримата доближиха отряда и Лид каза на Протал: — Ето ги моите Въжари — Тю, Хърн, Грейс и Ръста. Те са ловци. Докато опознават ранихините и трупат знанието на Покорните на гривата, пазят равнините от опасни зверове. Отдавна съм с тях и знам — могат да се погрижат за вашите коне.

Въжарите кимнаха любезно на отряда и веднага отидоха да огледат конете.

— Време е да тръгна — добави Лид. — Вестта за вашето пристигане ще се разнесе из равнините и Усърдните в дома ще се подготвят да ви посрещнат. Следвайте Ръста — той е най-близо до Покорството на гривата. Привет, Владетели! Ще се гощаваме заедно на свечеряване в деня след този.

Без да чака отговор, Покорната на гривата пое на юг. Бързината й беше смайваща. Съвсем скоро се показа на билото на хълм и се скри от погледите им.

Загледан натам, Морам подхвърли на Томас:

— Говори се, че Покорен на гривата може да тича заедно с ранихините… макар и за кратко.

Зад тях Въжарят Хърн отрони:

— Говори се… защото е вярно.

Морам се обърна към Въжаря, който чакаше наблизо, готов да го заговори. Мъжът имаше по-къса коса от Лид и гледаше начумерено. Щом забеляза, че е привлякъл вниманието на Владетеля, той каза:

— Има трева, която ще изцели вашите коне. Трябва да ви напусна, за да я донеса.

— Ти знаеш — кротко отвърна Морам. — Направи каквото е най-добро според теб.

Очите на Хърн се ококориха, като че не беше очаквал благи думи от хора, които тормозят коне. Ухили се и щеше да отпраши нанякъде, но Томас попита изведнъж:

— Защо не яздите? Имате толкова много ранихини…

Морам го възпря със светкавичен жест, но беше късно. Хърн се опули като човек, чул светотатствени думи, силните му пръсти развързаха въжето и го стиснаха като гарота.

— Ние не яздим — процеди той.

— Вразуми се, Хърн — тихо се намеси Въжарят Ръста. — Покорната на гривата го приветства.

Хърн се озърна свирепо към другаря си, върза отново въжето на кръста си с отсечени движения и скоро изчезна сякаш бе потънал в земята.

Морам стисна Томас за ръката и каза ядосано:

— Рамените служат на ранихините. Това е смисълът на живота им. Не ги оскърбявай, Невернико. Лесно се гневят… и са най-страховитите ловци на Земята. Може да има стотина от тях наоколо, без да подозираш. Решат ли да ти отнемат живота, ще го сторят, преди да мигнеш.

Томас почувства предупреждението като удар, то сякаш беше напълнило тревата наоколо с очи, таящи гибел. Виждаше се да изпъква с намацаната със зелено туника, която привличаше насочена към него смърт от земята. Затрепери.

Докато Хърн го нямаше, другите Въжари се занимаваха с конете — галеха ги, увещаваха ги да приемат храна и вода. Ръцете им вдъхнаха сила на повечето животни. Владетелите скоро се успокоиха, че конете са под добри грижи, и отидоха да говорят с Куаан и Тувор. Ратниците се заеха с приготвянето на храната.

Томас проклинаше мамещия мирис на гозбата. Просна се на жилавата трева, за да усмири гризящата го празнота в корема и впери поглед в небето. Умората го надви и той задряма, но скоро го събуди нова миризма, от която гладът се вкопчи още по-жестоко в него. Носеше се откъм нацъфтели пищно наръчи трева, приличащи малко на папрат, които конете дъвчеха охотно. Това беше целебната билка, набрана за тях от Хърн. Сега всички коне стояха уверено на краката си и силите им видимо се възвръщаха. Заради дразнещия аромат на растението Томас си представи за миг как лази на четири крака и дъвче като конете.

— Проклетите коне си хапват по-добре от нас — изсумтя с потиснат бяс.

Въжарят Ръста се подсмихна.

— Тази трева е отрова за хората. Това е аманибхаван, цвете на здравето и лудостта. Лекува конете, но мъжете и жените… не могат да я понесат.

Томас го изгледа сърдито и пак се насили да потуши повика на глада. Обзе го нечовешко желание да вкуси от тревата, която изкушаваше сетивата му. Но мисълта, че е паднал толкова ниско, му беше омразна и той я запреживя вместо храна.

А нямаше съмнение, че тази трева извърши чудеса с конете. Отново изглеждаха толкова здрави, че да носят ездачите си без проблем. Отрядът също се нахрани и събра снаряжението си. Скоро конниците продължиха на юг по ниските заоблени хълмове на Ра, а рамените подтичваха с лекота до тях.

Тези земи бяха диви — виждаха вездесъщата алианта, но не и плодни дръвчета или някакви посеви, нямаше и цветя освен аманибхаван. И все пак равнините гъмжаха от живот, сякаш полегатите възвишения, които отминаваха бързо едно след друго, бяха сътворени от пулса на земята, а жилавата трева можеше да нахрани всяка твар, достатъчно издръжлива да я понесе. Щом слънцето се спусна към хоризонта, орловата папрат по билата грейна в мораво. Дребни антилопи излизаха на малки стада от горичките край потоци да утолят жаждата си, гарвани кацаха на шумни ята по клонестите дървета, изпъстрили тук-там равните ливади.

Но конниците се взираха най-често във волно бродещите ранихини. И когато профучаваха в галоп като развети победни знамена, и когато се впускаха във вечерните си игри, огромните коне бяха великолепни, сякаш самата земя, по която препускаха гръмовно, се гордееше със създаването им. Цвилеха с войнствено веселие към събратята си, носещи стражите, а те отвръщаха с потропване на копита, като че не можеха да сдържат радостта от завръщането си у дома. После свободните ранихини се отдалечаваха с неудържима енергия и от звуците им въздухът звънтеше.

Скоро слънцето се прости за нощта с равнините в последен оранжев отблясък. Томас го изпрати с кисело задоволство. Дотегнаха му конете — дотегнали му бяха и ранихините, и рамените, и Кръвната стража, и Владетелите, и походът. Уморил се беше от неспирното безпокойство на живота. Искаше тъмнина и сън въпреки кървавото сияние на пръстена, сърпа на новата луна и ужаса, налитащ като криле на лешояди.

Само че по залез Ръста каза на Протал, че отрядът не бива да спира. Имало опасност. Други рамени били оставили знаци в тревата. Трябвало да продължат още няколко левги. По-късно се издигна луната и омърсеното й зарево обля нощта с кръв, призовало ярък отговор от пръстена.

Ръста накара ездачите да забавят ход и ги предупреди да мълчат. Колкото може по-тихо тръгнаха косо нагоре по южния склон на хълм и спряха под билото. Слязоха от конете, оставиха неколцина стражи да ги пазят и се изкачиха догоре с Въжарите.

На север земята беше равна. Въжарите се взряха натам и посочиха нещо. Томас се бореше с изнурените си очи и мъждивата червенина и накрая си помисли, че е видял по-тъмно петно да се движи в равнината на юг.

— Креш — прошепна Хърн. — Жълти вълци — от глутниците на Острозъбия. Преминали са по Далечния брод.

— Чакайте ни — нареди почти беззвучно Ръста. — Няма да ви сполети зло.

Той и другите Въжари се шмугнаха в нощта.

Отрядът по инстинкт се събра нагъсто. Всички се взираха до болка в немощната червена светлина, която сякаш се просмукваше като пот от напиращия долу мрак. Чакаха настръхнали и смълчани, сдържаха дори дишането си.

Питен се кокореше в прегръдката на Лора, все едно участваше в бдение.

Томас научи по-късно, че глутницата наброявала петнайсет от едрите жълти вълци, които стигаха до кръста на висок мъж. Извитите остри зъби по яките им челюсти разкъсваха безмилостно. Точели лиги по следите на две малки кончета, пазени само от жребец и неговата кобила. Според легендите на рамените дъхът на креш бил толкова горещ, че опърлял земята, а лапите им оставяли пътека от болка, където минели по тревата. Но сега Томас виждаше доближаваща, уголемяваща се с всеки миг тъма.

Неувереният му поглед долови как отзад в глутницата настана бъркотия. Вълците продължиха своя бяг, но две-три черни точки май останаха неподвижни на ливадата.

В глутницата пак настъпи смут за кратко. Този път се чу и прекъснат вой на изненада и страх. Злостното ръмжене секна внезапно. Другите зверове се устремиха право към отряда, оставяйки още пет черни петънца зад себе си. Томас вече знаеше, че са мъртви вълци.

Още три вълка бяха повалени и той различи ясно три фигури, които отскочиха от труповете и препуснаха подир оцелелите.

Всички се скриха в сенките на подножието. В мрака се разнесе шум от схватка — бясно ръмжене, щракане на челюсти, които не захапваха нищо, пращене на кости.

Тишината пак завладя нощта. Отрядът настръхна още повече, защото не се виждаше нищо — сянката стигаше почти до билото, където стояха.

Изведнъж нещо се понесе в лудешки бяг право към тях. Протал изскочи пред останалите и вдигна жезъла си, от чийто връх запламтя син огън. Светлината показа един-единствен вълк, хвърлил се с дива омраза към Протал.

Тувор заслони с тяло Върховния владетел, а Сол по сърцето го подмина да пресрещне звяра.

Съвсем ненадейно Грейс се надигна от тревата с изяществото на танцьорка и замахна с въжето светкавично. Вълкът скочи към нея и тя омота шията му в примка, после я дръпна с ловко завъртане. Устремът на звяра прекърши шията му в примката. Инерцията му събори и Грейс, но тя се преметна пъргаво, без да разхлабва въжето, и се изправи, готова да довърши вълка, ако още шава.

Ратниците замърмориха възхитени. Тя се озърна със стеснителна усмивка, после погледна към другите Въжари, които изскочиха тичешком от сянката. Никой от четиримата не бе пострадал, макар че всички вълци бяха избити.

Протал опря жезъла си на земята и им се поклони според обичая на рамените.

— Добре свършена работа.

И те отвърнаха на похвалата с поклон.

Щом синият пламък угасна, мъждивата червенина пак обгърна билото. Ездачите се върнаха при конете си, Банор обаче доближи мъртвия вълк и издърпа увитото около шията му въже. Хвана краищата здраво и го опъна.

— Добро оръжие — отсъди с безстрастния си глас. — Рамените си послужиха чудесно с него в дните, когато Върховният владетел Кевин се сражаваше открито с Разложението.

Нещо в безизразните думи подсети Томас, че стражите произхождат от мъжествен народ, но от две хилядолетия не са докосвали жена.

Банор се подчини на неразбираемо желание, напрегна мускули и въжето се скъса. Той вдигна рамене сдържано и пусна двете парчета върху трупа на звяра. Действието му носеше безвъзвратността на пророчество.

Без да погледне Грейс, Банор тръгна към ранихина, който го беше избрал за ездач.

Въжарят Ръста обясни на Протал, че обичаят на рамените е да оставят за храна на мършоядите мъртви зверове, посегнали на ранихините. Не искаха да оскърбят Земята, като заровят в нея креш, а да ги изгорят беше опасно в равнините. Затова ездачите можеха да си починат, щом конете им се отдалечат достатъчно от вонята на смърт. Въжарят отведе отряда почти цяла левга на юг, докато не прецени, че нощният вятър няма да смути животните. Най-сетне спряха за нощувка.

Томас спа на пресекулки с усещането, че в корема му е опряно острието на копие. Призори се чувстваше немощен, сякаш цяла нощ си беше разменял удари с глада. И щом носът му пак надуши острата миризма на отровната аманибхаван, очите му се насълзиха.

Не му се вярваше, че краката ще го крепят прав дълго. Но все още не намираше отговора, от който се нуждаеше. Не стигна до нови прозрения, зелените следи на Моринмос по туниката му бяха като неразгадаема писменост. Инстинкт, който смяташе за безпогрешен, го успокояваше, че ще намери каквото му липсва в екстремността на глада. Спътниците му се нахраниха и се приготвиха за път, той възседна замаяно Дура и потегли с тях. От очите му прокапваше понякога сълза, без да плаче. Бурните емоции напираха, само че не можеше да им даде воля. Мъката на проказата не допускаше подобно облекчение.

Противно на студената пепел на настроението му денят беше весел, огрян от ярко безоблачно слънце в бездънното небе над редуващите се хълмове. Скоро останалите в отряда се поддадоха на магията на равнините — заклинание, изтъкано от гордо препускащите ранихини. Често се случваше могъщите коне да ги подминават в тръс или в галоп, да се озъртат към тях със смях в очите и отекващо цвилене от гърлата. Щом ги видеха, Въжарите тичаха още по-пъргаво. По някое време Грейс и Тю запяха заедно.

Питен се размърда в ръцете на Сол по сърцето и забрави обичайната си сънливост денем, за да гледа ранихините със сянка на копнеж в иначе празните си очи. Протал и Морам седяха спокойни на седлата си. За пръв път след потеглянето от Весел камък знаеха, че нищо не застрашава отряда. А по лицето на Томас се стичаха сълзи като капки по стена.

Жежкото слънце го объркваше, главата му сякаш щеше да избухне и му се струваше, че стои на податлива под краката му височина, където огромни простори от трева напират да го захапят, подобно на вълци. Но лепката безотказно го задържаше на гърба на Дура. Накрая се унесе и в съня си танцуваше, плачеше и се любеше по волята на присмехулен кукловод.

Сепна се към средата на следобеда — планини заемаха почти целия хоризонт пред него. Отрядът беше изминал дълъг път, а конете припкаха чевръсто, все едно попиваха от равнините повече жизненост, отколкото можеха да задържат в себе си. Томас погледна към Човешкия дом и предусети, че там заблудената и безсмислена почит към неговата брачна халка ще доведе до представянето му пред ранихините, за да бъде избран или не като техен ездач. Не се съмняваше, че и това е било сред причините Протал да предпочете пътя през равнините Ра. Да почете Надвладетеля, Носителя на пръстена. Същински ад! Опитваше да се види яхнал ранихин, но въображението му отказваше да стигне толкова далече. Огромните, опасни, пращящи от земна сила коне повече от всичко друго, с изключение на Анделейн, въплъщаваха същността на Земята. А Джоан се беше занимавала с укротяване на коне. Незнайно защо от тази мисъл усети дразнене в носа и едва сдържа сълзите си, като изскърца със зъби.

До края на следобеда се взираше в планините. Израстваха пред очите на отряда, все едно върховете им тепърва се изправяха непохватно. Хребетът се извиваше в далечината на югозапад и североизток, но не беше висок колкото планините зад каменното поселище Митил. Затова пък се отличаваше със суровост. Томас не знаеше какво има отвъд хребета, нито искаше да научи. Тези непристъпни планини му вдъхваха смътно успокоение сякаш заставаха между него и нещо, което не би понесъл.

Отрядът продължи в бавен тръс към тях. Слънцето клонеше на запад в равнините, когато конниците навлязоха в подножието на стръмна издатина в хребета. Гърбовете им се обагриха в оранжево и розово с изкачването по последния склон преди широка плоска поляна под самите канари.

Най-сетне пристигнаха в Човешкия дом.

В долната си част грамадните скали се извиваха рязко навътре и образуваха пещера като дълбока изправена купа в камъка. Далече навътре, където бяха заслонени от стихиите, се редяха крепените от обръчи палатки, в които живееха семействата на рамените. Отпред, но също под защитата на скалната козирка, беше общото място с огньовете, където готвеха. Там танцуваха и пееха, когато не бяха в равнините с ранихините. Всичко изглеждаше пестеливо и оскъдно, сякаш за толкова поколения рамените не бяха спечелили благосклонността на планината. Човешкият дом не беше нищо повече от стан на бродещ из равнините народ.

Около седемдесет рамени се събраха да гледат наближаващия отряд. Почти всички бяха Усърдни в дома — младите и старите, както и онези, които се нуждаеха от безопасност и мека постеля. За разлика от Покорните на гривата и Въжарите те нямаха въжета.

Но Лид беше тук и излезе пъргаво пред останалите с още трима, които Томас също сметна за Покорни на гривата. Имаха на шиите си огърлици от цветя като нейната и бяха стегнали с въжета косите си, а не ги носеха на кръста. Отрядът спря и Протал слезе от коня пред Покорните на гривата. Поклони им се по местния обичай и те отвърнаха на поздрава.

— Приветствам ви отново, Владетели отдалече — каза Лид. — Привет, Носителю на пръстена, Върховен владетелю, Великане, Кръвна стража. Добре сте дошли при огъня и подслона на Човешкия дом.

Щом изрече думите, Усърдните в дома дойдоха бързешком изпод скалния навес. Всеки конник беше посрещнат с усмивка от Усърден в дома, който му поднасяше гривна от сплетени цветя и с ритуална тържественост я връзваше на дясната китка на госта.

Томас се смъкна от гърба на Дура и се озова пред хем стеснително, хем дръзко момиче на не повече от петнайсет-шестнайсет години. Чудесната черна коса падаше на раменете й и обрамчваше големи кафяви очи. Тя не се усмихваше, може би от страхопочитание пред Носителя на пръстена, владеещ бялото злато. Момичето внимателно протегна ръце, за да върже гривната на китката му.

Уханието го зашемети почти до пристъп на гадене. Гривната беше изплетена от аманибхаван. Силната миризма пареше в носа му като киселина и така изостри глада му, че Томас потръпна в конвулсии все едно повръщаше въображаеми буци празнота. Нищо не можеше да спре рукналите от очите му сълзи.

Усърдната в дома вдигна ръце и докосна сълзите му, сякаш бяха скъпоценност.

Зад него ранихините на стражите се отдалечаваха в галоп към свободата на равнините. Въжарите отвеждаха мустангите на отряда, за да ги настанят. Още рамени се събираха на поляната при новината, че потеглилите на поход са дошли. Томас обаче не откъсваше поглед от момичето, все едно беше някаква странна храна. Накрая тя отговори посвоему на погледа му:

— Аз съм Гай, Усърдна в дома. Скоро ще съм събрала достатъчно от споделеното знание, за да бъда с Въжарите. — И след миг колебание добави: — На мен възложиха да се грижа за теб, докато си наш гост. — Той не продумваше и тя каза припряно: — И други ще се радват да ти бъдат от полза, ако не приемаш моето гостоприемство.

Томас все така не отваряше уста, зает да потиска безполезната си сприхавост. Накрая събра сили за поредния отказ.

— Нищо не ми е нужно. Не ме докосвай.

Думите задираха в гърлото му.

Някой сложи ръка на рамото му. Озърна се — Сол по сърцето стоеше до него. Великанът беше навел глава да се взре в лицето му, но казаното от него се отзова на горестта в очите на Гай.

— Не се натъжавай, малка Усърдна в дома. Носителят на пръстена Ковенант ни подлага на изпитание. Не говори от сърце.

Тя се усмихна с благодарност на Сол по сърцето и се изпъчи с неочаквана дързост:

— Не съм толкова малка, Великане. Грамаден си, затова очите те лъжат. Скоро ще бъда с Въжарите.

Закачката й като че проникваше бавно в ума му, после коравата му брада трепна. И той се разсмя отведнъж. Веселието му се разнасяше все по-гръмко, отекваше под скалния навес над Човешкия дом, накрая сякаш самата планина го сподели и всички наоколо прихнаха, без да знаят защо точно. Още дълго Сол по сърцето огласяше поляната, сякаш издухваше натрупалия се боклук от душата си.

Но Томас се извърна, не можеше да понесе оглушителния товар на този смях. „Адове и кървища!… Какво ми причиняваш?“ Не беше открил никакво решение, а сега способността му да търпи лишения се беше изчерпала.

Затова щом Гай предложи да го отведе на мястото му за пиршеството, което Усърдните в дома бяха подготвили, той я последва безволево. По средата гореше голям огън. Повечето му спътници се бяха настанили в Човешкия дом. Имаше още два огъня и рамените разделиха отряда — стражите около първия, Куаан и Ратниците му около втория. А при средния бяха поканили Протал, Морам и Сол по сърцето. Четирима Покорни на гривата седнаха при Владетелите. Лора се беше настанила срещу Томас. Кръга допълваха Въжари, дошли от равнините с наставниците си.

Повечето Усърдни в дома шетаха около готварските огньове по-навътре, но по един стоеше зад всеки гост, за да го обслужва. Гай беше при Томас и си напяваше песничка, която му напомни за друга мелодия:

Въпреки дима и миризмата на гозби май долавяше и чистото ухание на трева от момичето.

Докато се гърбеше на сложения за него камък, последното зарево на залеза се плъзна оранжевозлатисто по навеса като дружеско прощаване. После слънцето се скри и нощта се разпростря над равнините. Огньовете останаха единствената светлина в Човешкия дом. Но храната, от която Томас се плашеше, не беше поднесена веднага. Първо някои от Въжарите танцуваха.

Трима подскачаха нависоко около огъня, при който седеше Томас, и пееха подобна на цвилене песен със сложен ритъм, отмерван с пляскане на ръце от Усърдните в дома. Плавните движения на ръцете и краката, внезапното изригване на бързина и тъмният загар като че въплъщаваха пулса на равнините — танцът просто го подсилваше така, че да стане видим за човешките очи. Често се навеждаха и пламъците хвърляха очертания на коне по стените и тавана.

Понякога бяха близо до Томас и той чуваше песента им:

Думите и танцът му подсказваха някакво тайно знание, необичаен поглед, към който би трябвало да се приобщи. Това чувство беше отблъскващо и вместо да гледа танцьорите, Томас се вторачи в жаравата на огъня. И когато танцът свърши, той още се взираше в сърцето на пламъците със смътна боязън.

Усърдните в дома започнаха да разнасят храна и напитки за насядалите около огньовете. Слагаха печено месо и диви картофи върху широки листа вместо чинии. Всичко беше поръсено щедро с редки подправки, които рамените харесваха много, и скоро спътниците от отряда се улисаха в пиршеството.

А Томас седеше като закърняло дърво и не поглеждаше гозбите, които Гай му предлагаше. Забил беше поглед в огъня — имаше един въглен, червен като нощното сияние на пръстена му. Занимаваше ума си със ЗКТ, проверяваше всяка точка от крайниците си и душата го болеше от подозрението, че ей сега ще открие неочакваното поредно петно на проказа. В собствените си очи той изглеждаше съсухрен.

След дългото мълчание някои подхванаха разговор. Протал и Морам върнаха листата на Усърдните в дома и се заприказваха с Покорните на гривата. Томас чуваше откъслечни изречения — обсъждаха него и посланието, което донесе, ролята му в съдбата на Земята.

Наблизо Сол по сърцето обясняваше на друг Покорен на гривата как са пострадали Лора и Питен.

Томас се зъбеше към огъня. Излишно беше да поглежда надолу, за да види кървавия оттенък, просмукал се в пръстена — усещаше и с тялото си болезненото излъчване на метала. Покри с длан халката и затрепери.

Каменният таван надвисваше като криле на безмилостно откровение и дебнеше за мига на най-голяма безпомощност, за да се стовари върху врата му. Гладът беше съкрушаващ.

— Полудявам — измънка Томас към пламъците.

Гай го подканяше да хапне, но той не отвръщаше.

По-нататък в кръга Протал обясняваше целта на похода. Покорните на гривата го слушаха с недоверие, като че не успяваха да свържат далечното зло и равнините Ра. Но Върховният владетел им разказа какво е било сторено в Анделейн.

Питен рееше мътен поглед в нощта, все едно очакваше луната да изгрее. До него Лора говореше тихо с Въжарите, благодарна за гостоприемството на рамените.

Сол по сърцето описваше ужасите, които бяха преживели двамата оцелели от дървеното поселище, и челото му се бръчкаше от усилието да сдържа чувствата си.

Огънят светеше като врата, зад която дебне смъртна заплаха. Вратът на Томас се вдърви от чувството колко е уязвим, а очите му се изцъклиха сляпо, прилични на дупки от чворове в дъска.

Зелените петна по туниката му го белязваха с предупреждение: „Прокажен нечист изгнаник“.

Скоро щеше да стигне до края на ЗКТ. Зад него беше невъзможността да повярва, че Земята е истинска. А пред него — невъзможността да повярва, че е измислица.

Гай влезе внезапно в кръга и му се изпречи с ръце на хълбоците и святкащи очи. Стоеше леко разкрачена и той виждаше кървавата жарава на огъня между бедрата й.

Вдигна глава да я погледне.

— Трябва да си вземеш от храната! Вече си полумъртъв от глад.

С тези изправени рамене дрехата й се изпъна на гърдите и му напомни за Лина.

Протал тъкмо казваше:

— Той не ни разказа всичко, което се е случило на Празника. Поругаването на Духчетата не е било възпряно… и все пак сме убедени, че се е опълчил някак на Злотворните. Неговата спътница обвинявала и себе си, и него за злото, съсипало Танца.

Томас се тресеше. „Като Лина… Лина?!“

Тъмата се вкопчи в него с ноктите на шемета.

„Лина?!“

За миг престана да вижда друго освен ревяща черна вода. Скочи като подхвърлен от невидима сила. Стори това на Лина… Онова? Стовари жезъла си в жаравата, все едно беше брадва. Не можеше да отпъди спомена, не можеше да го отхвърли. От силата на удара жезълът се извъртя в ръцете му и отхвърча. Във всички посоки се пръснаха искри и въглени. Стори й онова! Размаха сакатия си юмрук към Протал и изкрещя:

— Тя грешеше! Не можах да се спра! — „Лина! Какво направих!…“ — Аз съм прокажен!

И хората около него наскачаха, Морам го доближи бързо и протегна ръка да го укроти.

— По-кротко, Ковенант. Какво те мъчи? Тук сме гости…

Но още докато избълваше оправданието си, Томас знаеше, че Атиаран е права. Нали се видя как убива в битката при дървеното поселище — в глупостта си се заблуждаваше, че да бъде убиец е нещо ново за него, случи му се за пръв път. Но той не беше станал такъв отскоро… а още от началото на съновидението. От самото начало. В проблясък на озарение разбра, че няма разлика между извършеното от Злотворните спрямо Духчетата и неговата постъпка спрямо Лина. Томас служеше на Господаря Гад от първия си ден на Земята.

— Не! — изплю думата, сякаш потопен във вряща киселина. — Не, няма да го правя повече. Няма да бъда жертва занапред. Няма да ми прислужват деца.

Яростта го раздруса, докато виеше на самия себе си: „Ти я изнасили! Ти — вонящ гнусен негоднико!“.

Чувстваше се толкова слаб, сякаш осъзнаването на стореното разяждаше костите му.

— Невернико — натъртено изрече Морам, — какво не е наред?

— Не! — повтаряше Томас. — Не! — Насилваше се да вика, но гласът му звучеше глух, осакатен. — Няма… да… търпя… това. Не е правилно. Ще оцелея, чувате ли?

— Кой си ти? — изсъска Лид през изтънелите си устни.

С едно тръсване на главата и завъртане на китката освободи въжето от косата си и го стисна, готова да се нахвърли върху него.

Протал я хвана за ръката. Старческият глас хриптеше и властно, и умоляващо.

— Прости му, Покорна на гривата. Това не е нещо, което ще разбереш. У него е необузданата магия, която погубва мира. Трябва да прощаваме.

— Да прощавате ли?! — напъна се да изкрещи Томас. Краката му се подгънаха, но не падна. Банор го държеше. — Не можете да простите.

— Нима искаш да бъдеш наказан? — изумен промълви Морам. — Какво си сторил?

— Да искам ли?… — Томас се напрягаше да си спомни нещо. Най-после го откри. Знаеше какво трябва да направи. — Не. Призовете ранихините.

— Какво?! — сопна се Лид възмутено.

Всички рамени заговориха в гневна гълчава.

— Ранихините! Призовете ги.

— Ти луд ли си? Опомни се, Носителю на пръстена. Ние сме рамените. Ние не призоваваме… ние служим. Не ти е дадено да ги призоваваш. А и те не идват нощем.

— Казвам ти да ги призовеш! Аз! Призовете ги!

Нещо в страховитата му настойчивост я стъписа. Лид се подвоуми, взряна в него с озадачена ярост и неочаквано съчувствие, после се извъртя на пети и тръгна към откритата поляна.

Придържан от Банор, Томас се измъкна изпод тягостно надвисналата планина. Отрядът и рамените вървяха подире му, все едно оставяше след себе си вълна от недоумение и обида. Зад тях червената луна тъкмо се показваше над планината. Равнините в далечината отвъд хълмовете пред Човешкия дом вече бяха облени в алено. Този потоп сякаш лишаваше Земята от плътност, преобразяваше камък, пръст и трева в гнилоч и отровена с омраза кръв.

Всички се отдръпнаха встрани, за да бъде поляната огряна от огньовете.

Лид навлезе в мрака чак до края на поляната. Томас спря и се загледа в нея. Немощно, но решително се освободи от ръцете на Банор — сам се държеше на крака като изхвърлен от прилива кораб, възправен немислимо високо върху рифовете. Закрачи вдървено към Лид.

Пред него окървавеният простор лежеше подобно на мъртво вълнение и го придърпваше, докато се прокрадваше все по-близо с издигането на луната. Пръстенът тлееше студено. Томас се чувстваше като магнит. И небето, и земята бяха обагрени в алено. Вървеше напред, сякаш беше оста, около която се въртеше червената тъма — той и пръстенът му бяха силата, която носеше прилива на поруганата нощ. Скоро спря по средата на поляната.

Тишината обгърна събралите се да гледат.

Пред него Покорната на гривата разпери ръце като призив към мрака и нададе стряскащ пронизителен зов:

— Келенбхрабанал марушин! Рушин хайнин келенкоор рилинарунал! Ранихин Келенбхрабанал!

Изсвири веднъж и ехото прозвуча като писък.

Мълчанието притисна в протяжен миг поляната. Лид се върна ядно и когато минаваше край Томас, изрече:

— Призовах ги.

Той остана сам срещу обсадата на лунните лъчи.

Скоро обаче чу тътен на копита. Огромните коне се събираха в далечината и звукът се засилваше, сякаш самите хълмове се бяха устремили към Човешкия дом. Идваха десетки ранихини. Томас изопна коленете си назад, за да се задържи прав. Питаше се дали сърцето му не е прекалено слабо, за да продължи да тупти. Едва забелязваше как зад него всички притихнаха в очакване.

Привидя му се, че краят на равната поляна се надигна почервенял — цяла вълна от ранихини изскочи на открито. Едва ли не стотина от тях препуснаха като стена срещу Томас.

Рамените възклицаваха изумено и възторжено. Малцина от най-старите Покорни на гривата бяха виждали толкова ранихини на едно място.

А Томас знаеше, че пред него е най-гордото въплъщение на Земята и се боеше да не го стъпчат.

Гръмовната стена обаче свърна наляво и конете го заобиколиха отвсякъде. С развети гриви и опашки, с проблясващи край огньовете звезди по челата ранихините трополяха по тревата наоколо. От ударите на тежките копита ушите му звънтяха.

Кръгът се стесняваше. Развихрената им сила изостряше страха, завърташе го на място, сякаш се опитваше да застане с лице към всички едновременно. Сърцето му бъхтеше болезнено в гърдите. Томас се замая, залитна и се свлече на колене.

Изправи се обаче миг по-късно, стъпил нашироко, за да не го повлича тяхното кръжене. Лицето му се разкриви във вик, изгубен в грохота на копитата. Разпери ръце, все едно се подпираше в двете срещащи се стени от нощен мрак.

Бавно, мъчително кръгът застина с тропот и подскоци. Ранихините се обърнаха към Томас. Въртяха очи, няколко имаха пяна по бърните. Отначало не успяваше да разбере напиращото у тях чувство.

Откъм тълпата долетя внезапен крясък и Томас разпозна гласа на Лора. Озърна се — Питен тичаше към конете, Лора се опитваше да го догони, но беше закъсняла. Детето изненада всички, защото се бяха вторачили в Томас. Питен стигна до кръга и се мушна между трескаво пристъпващите копита на ранихините.

Изглеждаше невъзможно да не го премажат. Главата му не беше по-голяма от копитата. Томас видя сгоден случай, хвърли се по усет и издърпа момчето изпод един жребец.

Останалата без два пръста ръка не стискаше здраво и Питен се просна до него. Стана тутакси, метна се към Томас и го цапардоса колкото сили имаше.

— Мразят те! — изпищя момчето. — Махни се!

В алената светлина детското лице изглеждаше опустошено. Питен се боричкаше, но Томас го вдигна и го притисна към гърдите си с двете ръце. Не му позволяваше да мръдне, докато оглеждаше ранихините.

Чак сега разбра. Преди ги отбягваше толкова съсредоточено, че не забелязваше как реагират. Не го заплашваха. Тези могъщи животни се страхуваха до премала… от него. Не го поглеждаха в лицето, главите им изтръскваха парцали пяна. Мускулите на краката и гърдите им потръпваха. И все пак пристъпяха напред неохотно. Прастарата им роля се бе преобърнала — вместо да избират ездачите си, се покоряваха на неговия избор.

Незнаен порив го накара да изпъне лявата си ръка и да размаха студения червен пръстен срещу един ранихин. Конят се сепна и наведе глава, сякаш към него се спусна змия, но не отстъпи.

Томас пак прегърна Питен. Детето вече не се съпротивляваше бясно, все едно се задушава в ръцете му. Но Томас не го пусна. Взираше се оцъклен в ранихините и се олюляваше, загубил опора.

Само че беше стигнал до решението. Видя как ранихините разпознаха пръстена. Закрил сърцето си с Питен вместо щит, той извика дрезгаво като в ридание:

— Слушайте! Искам да се уговоря с вас. Разберете ме… По дяволите! Разберете ме. Искам уговорка. Слушайте. Не издържам… Разпадам се. Виждам… виждам какво става с вас. Боите се. Страхувате се от мен. Мислите ме за някакъв… Както и да е. Свободни сте. Не избирам никого от вас.

Ранихините го гледаха уплашено.

— Но трябва да направите нещо за мен. Трябва да ме оставите на мира! — Този вопъл почти го изцеди докрай. — Вие… Земята… Не искайте толкова много.

Знаеше обаче, че му е нужно и друго от тях в замяна на неговия отказ. Нещо повече от готовността им да търпят Неверника.

— Слушайте… слушайте! Ако сте ми необходими, най-добре ще е да дойдете. За да не ме принуждавате да бъда герой. Разберете ме. — От очите му се стичаха сълзи, без да плаче. — И… и още нещо. Само едно. Лина… Момиче, което живее в каменното поселище Митил. Дъщерята на Трел и Атиаран. Искам… искам един от вас да отиде при нея. И да го прави всяка година. В последното пълнолуние преди средата на пролетта. Ранихините са… нейната мечта.

Тръсна глава да се отърве от сълзите и видя, че ранихините го гледат, сякаш разбират всичко, което се опитваше да им каже.

— Сега си вървете — изхриптя Томас. — Проявете милост към мен.

С разтърсващо цвилене всички ранихини се вдигнаха на задните си крака около него и размахаха предните си копита във въздуха над главата му като обещание. Завъртяха се с буйно пръхтене на облекчение и се устремиха надалече от Човешкия дом. Оставаха недосегаеми за лунната светлина. Спуснаха се под поляната и изчезнаха, сякаш земята ги посрещна в любящи обятия.

Без да се бави, Лора доближи Томас и той й подаде Питен. Жената го изгледа вторачено и озадачено, преди да обърне гръб. Той се повлече след нея като човек, крепящ парчетата от себе си като непоносим товар. Чуваше слисаното мърморене на рамените — изумление, което ги накара да забравят колко оскърбителна за тях е постъпката му.

— Те се изправиха пред него… — шептяха наоколо.

Не го засягаше. Омръзна му извратеното чувство, че не е овладял, не е доказал и не е решил нищо.

Морам тръгна до него. Томас отбягваше погледа му, но долавяше почудата в гласа му.

— Надвладетелю… На никой смъртен мъж или жена не е оказвана такава чест. Мнозина са идвали в равнините и са се представяли на ранихините… но им е било отказвано. Само за Владетелката Тамаранта — моята майка, дошли пет от тях. Пет! По-голяма чест, отколкото смеела да мечтае. Думите не стигаха до нас. Ти отказа ли им?…

— Отказах — изпъшка Томас.

„Мразят ме.“

Остави Морам зад себе си и се затътри към вътрешността на Човешкия дом. Като кораб с прекършена мачта се насочи към най-близкия огън, на който бяха готвили. Рамените се отдръпваха със страхопочитание. Докопа първата храна, която зърна. Мръвката се изплъзна от сакатата му ръка, но той я задържа с другата, докато отхапваше настървено от нея.

Хранеше се претръпнал, поглъщаше, без да дъвче, и вземаше още и още с пълни шепи. Прииска му се да пие нещо. Огледа се — Сол по сърцето стоеше наблизо с мях диамантено питие, смален като играчка в огромната му ръка.

Томас взе мяха и го пресуши. Безучастно зачака питието да му подейства.

Случи се скоро — мъгла обгърна главата му. Чуваше звуците кухо, все едно се заслушваше в ставащото от дъното на кладенец. Знаеше, че ще се свлече в несвяст, и очакваше това жадно, но болката в гърдите го подтикна да каже:

— Великане… нуждая се от приятели.

— И защо си убеден, че ги нямаш?

Томас премигна и си спомни всичко сторено от него на Земята.

— Не говори глупости.

— Значи вярваш, че сме истински.

— Какво?!

Томас се опитваше да напипа смисъла на въпроса с безпръсти ръце.

— Смяташ, че сме способни да не ти простим — обясни Сол по сърцето. — А кой би ти простил по-лесно от собствения ти сън?

— Не — възрази Томас. — Сънищата… не прощават никога.

После пламъците на огъня и благото лице на Великана се изгубиха и той се катурна на земята в безпаметство.

Бродеше наплашен в съня и очакваше кошмари. Но ги нямаше. В мъгливото издигане и спускане сякаш дори насън сетивата му не се откъсваха от Земята и той долавяше как някой го наблюдава отдалече. Насоченият към него поглед беше тревожен и добронамерен. Напомняше му за стария просяк, който го накара да изтърпи тирада за „основния въпрос на етиката“.

Когато се събуди, Човешкият дом беше ярко осветен от слънцето.

Извитият таван на пещерата оставаше сумрачен, но отблясъците отдолу облекчаваха потискащата тежест на камъка. Слънчевите лъчи достигаха навътре и Томас пресметна, че се е разсънил в ранния следобед на топъл ден, предшестващ лятото. Лежеше в тишина и покой. До него седеше Сол по сърцето Носен от пяната.

Томас затвори очи за малко. Чувстваше, че се е отървал на косъм. Споходи го смътното предчувствие, че сделката със самия себе си ще бъде успешна. Когато пак погледна нагоре, той попита сякаш надигнал се от гроба:

— Колко дълго спах?

— Привет и добре дошъл, приятелю — отвърна Великанът. — Покрай теб на моето диамантено питие ще му се разнесе славата колко е слабо. Проспа само нощта и сутринта.

Томас се протегна с удоволствие.

— Свиквам. Толкова често го пия, че обръгнах.

— Рядко умение — засмя се Сол по сърцето.

— Не е точно така. Ние, прокажените, сме повече, отколкото би могъл да си помислиш. — Внезапно се намръщи, може би осъзнал, че неволно нарушава обещанието си да бъде сдържан и търпелив. За да не изглежда прекалено сериозен, добави с пресилена печал: — Ние сме навсякъде.

Но опитът му да се пошегува май само озадачи Великана. Той помълча и изрече бавно:

— А дали другите са… „Прокажен“ не е добро название. Твърде кратко е за човек като теб. Не познавам тази дума, но ушите ми не долавят в нея друго освен жестокост.

Томас седна и избута одеялата настрана.

— Всъщност не е жестокост. — Той като че се срамуваше от подхванатия разговор и не смееше да срещне погледа на Великана. — Или е безсмислена случайност… или „заслужено наказание“. Ако беше жестокост, щеше да се случва много по-често.

— По-често ли?

— То се знае. Ако проказата беше проява на жестокост от страна на Бог или каквото друго измислиш, нямаше да е толкова рядка. Защо да се задоволява с няколко хиляди окаяни жертви, щом може да си осигури няколко милиона?

— Случайност… — промърмори Сол по сърцето. — Заслужено… Приятелю, ти ме хвърляш в смут. Говориш толкова прибързано. Дали пък на Презиращия в твоя свят трудно му стигат силите да се опълчи на Създателя?

— Може би. Но някак не ми се вярва моят свят да е устроен така.

— И все пак ти ми каза — нали не греша, — че прокажените са навсякъде.

— Това беше шега. Или метафора. — Томас се опита отново да превърне своя сарказъм в закачка. — Никога не съм успявал да видя разликата между тях.

Сол по сърцето се взря в него и попита предпазливо:

— Приятелю, присмиваш ли ми се?

Томас отвърна с ехидна усмивка:

— Не. Би трябвало да е очевидно.

— Не разбирам това твое настроение.

— Не го вземай присърце. — Томас се вкопчи в шанса да избяга от разговора. — Да потърсим храна. Гладен съм.

Олекна му, когато Великанът се разсмя добродушно.

— Ех, Томас Ковенант, помниш ли нашето пътешествие по реката? Явно има нещо в моята сериозност, от което огладняваш.

Пресегна се встрани и вдигна поднос с хляб, сирене и плодове, имаше и кана с пролетно вино. Още се подсмихваше тихичко, докато Томас започна да лапа ненаситно.

Мина време, преди да се огледа. Стъписа се — пещерата беше отрупана с цветя. Навсякъде виждаше гирлянди и букети. Изглеждаше, все едно през нощта всеки рамен е отгледал градинка. Бялото и зеленото смекчаваха строгата оскъдица на Човешкия дом и покриваха камъка като прекрасна дреха.

— Нима си изненадан? — подхвърли Сол по сърцето. — Тези цветя са в твоя чест. Мнозина обикаляха през нощта, за да берат цветя. Ти докосна сърцата на ранихините, а рамените не останаха равнодушни… или неблагодарни. За тях се случи чудо — стотина ранихини дойдоха да предложат избор на един човек. Ако мен питаш, рамените не биха заменили такова великолепие за целия Анделейн. Затова ти отвърнаха с почит, каквато им е по силите.

„Почит ли?“, повтори наум Томас.

Великанът се намести по-удобно, сякаш подхващаше дълга история.

— Жалко, че няма как да видиш Земята, каквато е била преди Оскверняването. Тогава рамените биха могли да те почетат така, че да прекараш в смирение отредените ти дни. Всичко е било по-възвишено в онези времена, но дори Владетелите не са създавали често красота, която да се мери с ненадминатото майсторство на рамените. Наричали го „костно ваяние“ — анундивиан яджня на езика на Древните владетели. От скелети, които лешоядите и стихиите оголвали из равнините, рамените създавали фигури с рядка правдивост. В техните ръце и чрез силата на песните им костите се огъвали и променяли като глина, придобивайки чудновати форми. От бялата опора на изгубения живот рамените сътворявали поуки за живите. Никога не съм виждал тези фигури, но Великаните пазят разказа за тях. Докато поколения наред гладували и се криели в епохата на лишения и упадък, сполетяла рамените и ранихините, майсторството на костното ваяние изчезнало.

Гласът му притихна накрая и той запя полека:

Озова се в кръг от почтително внимание. Усърдните в дома наоколо се спираха, за да го послушат.

Малко по-късно един от тях посочи поляната и Томас се обърна натам — Лид я прекосяваше бодро, а до нея Владетелят Морам яздеше чудесен дорест ранихин. Видяното го зарадва и той допи пролетното вино в наздравица за Морам.

— Да — кимна Сол по сърцето, — много неща се случиха тази сутрин. Върховният владетел Протал реши да не се представя на ранихините. Каза, че старите му кости подхождат повече на по-скромен кон. Струва ми се, че според него „старите му кости“ щяха да бъдат оскърбление за ранихините. Не бива обаче да се подценява силата му…

Томас не пренебрегна скритото в думите послание и промълви унесено:

— Протал ще се оттегли след похода… ако победим.

В очите на Великана напираше смях.

— Пророчество ли е това?

Томас сви рамене.

— И ти знаеш, че е така. Твърде много време отделя да тъне в мисли как не е овладял Знанието на Кевин. Смята, че се е провалил. И ще си остане убеден в това, ако ще и да вземе Жезъла на закона.

— Да, пророчество си е.

— Не ми се присмивай. — Томас не се сещаше как да обясни цялото значение на факта, че Протал се е отказал от шанса да бъде избран от ранихин. — Както и да е, разкажи ми за Морам.

Сол по сърцето започна доволно:

— Владетелят Морам, син на Вариол, на този ден беше избран от ранихина Хинарил, който беше язден преди от Тамаранта, спътница на Вариол. Тези величави коне я помнят с почит. А рамените казват, че никой ранихин досега не е носил двама ездачи поред. Наистина в равнините Ра настъпи време на чудеса.

— Чудеса… — промърмори Томас.

Не му се искаше да си спомня страха, с който ранихините застанаха пред него. Вторачи се в бокала, все едно го беше измамил, като се опразни.

Момиче от Усърдните в дома тръгна към него с голяма стомна. Той позна Гай отдалече. Доближи го между цветята и спря. Щом забеляза, че я гледа, сведе глава.

— Бих ти сипала питие, но се боя да не те обидя. Ти ме смяташ за дете.

Томас изкриви устни. Появата й беше като упрек и той се сниши на мястото си. Заговори насила и думите прозвучаха с хладна любезност:

— По-добре е да забравиш какво казах снощи. Ти нямаш вина за нищо.

Протегна неловко бокала към нея. Момичето пристъпи и му сипа пролетно вино, но ръцете й потреперваха.

— Благодаря ти — подчертано изрече Томас.

Гай се ококори насреща за миг, после се усмихна.

Усмивката й му напомни за Лина. Нарочно, сякаш тя представляваше задължение, от което не биваше да се изплъзва, Томас я покани с жест да седне. Гай се настани със скръстени крака до постелята и засия от честта, която й оказваше Носителят на пръстена.

Томас умуваше какво да й каже, но преди да се сети за нещо подходящо, зърна предводителя Куаан да влиза в Човешкия дом. Куаан се насочи право към него, сякаш преодоляваше съпротивата на погледа му. Започна направо:

— Тревожехме се. За живота е нужна храна. Добре ли си?

— Добре ли? — На Томас му се струваше, че е започнал да свети от втория бокал пролетно вино. — Не виждаш ли? Аз те виждам — ти си непоклатимо здрав като дъб.

— Затворен си за нас — с невъзмутим укор отвърна предводителят. — Ти не си това, което виждаме.

Двусмислицата май си просеше неприязнен отговор, но Томас се възпря. Сви рамене и каза:

— Храня се.

Куаан прие отговора, без да търси скрит смисъл в него, и се отдалечи след лек поклон.

Гай го изпроводи с поглед и промълви:

— Той не те харесва.

Не криеше колко е смаяна от дързостта и глупостта на предводителя, като че стореното от Томас предишната нощ го беше издигнало в нейните очи наравно с ранихините.

— Има си причини — безстрастно каза Томас.

Гай се смути и попита припряно, сякаш посягаше към опасно знание:

— Защото си… прокажен ли?

Той долавяше колко е сериозна, но прецени, че и бездруго е говорил прекалено много за прокажените. Така рискуваше постигнатото съгласие със самия себе си.

— Не, просто ме смята за неприятен човек.

Гай се намръщи — дали не долови перфидната му неискреност? Загледа се в равния камък под себе си, все едно там намираше мярката за двуличието му. Стана, напълни бокала му до ръба, обърна се и изрече през рамо:

— Наистина ме смяташ за дете.

Вървеше с предизвикателно, но и плашливо поклащане на ханша, сякаш не се съмняваше, че животът й е застрашен от нахалството, проявено спрямо Носителя на пръстена.

Томас се взираше в стройния й гръб и се чудеше на гордостта у народа, който се беше посветил в служба на коне… и на ограниченията у себе си, които толкова затрудняваха изричането на истината.

Огледа се към външния край на Човешкия дом, където Морам и Лид стояха на слънце един срещу друг — тя лешниковокафява, той в синята си туника. Спореха като земята и небето. Заслуша се и различи думите.

— Ще го направя — упорстваше Лид.

— Не, чуй ме — възрази Морам. — Той не иска това. Само ще причиниш болка и на него… и на себе си.

Спорът приключи скоро. Покорната на гривата тръгна към вътрешността на бивака. Дойде при Томас и го стъписа — коленичи и опря чело в камъка пред него. Долепила длани към пода до главата си, тя заяви:

— Аз ти служа. Ти си Носителят на пръстена, повелител на ранихините.

Томас се облещи към сведеното й теме. Отначало не схвана какво му казваше и от изненада не можеше да си представи що за силно чувство би накарало Покорен на гривата да се преклони така. Кръвта нахлу в лицето му от срам.

— Не искам да ми служи никой — зацикли гласът му. Морам се начумери зад Лид и Томас продължи по-меко: — Не заслужавам честта да ми служиш.

— Не! — отсече Лид, без да вдигне глава. — Видях. Ранихините се изправиха пред теб.

Томас се почувства хванат в капан. Не знаеше как да й попречи да се унижи, без да я накара да осъзнае, че се е унижила. Твърде отдавна живееше и без чувство за мярка, и без чувство за хумор. А откакто тръгна от каменното поселище Митил, узна какво се случва, ако позволи на хората на Земята да виждат в него някаква митична фигура. Застави се да отговори дрезгаво:

— Все пак държа на думите си. Не съм свикнал с такива почести. В своя свят аз съм… незначителен човек. Твоето преклонение ме смущава.

Морам си отдъхна, а Лид се надигна и попита смаяно:

— Възможно ли е?! Може ли да има свят, в който ти не си сред великите?

— Повярвай ми, така е.

Томас отпи голяма глътка от бокала. Тя се изправи предпазливо, може би се опасяваше, че той не е говорил искрено. Отметна глава и тръсна вързаната си коса.

— Носителю на пръстена Ковенант, да бъде както ти предпочиташ. Но ние няма да забравим, че ранихините се изправиха пред теб. Ако можем да ти служим някак, само кажи. В правото си си да ни повеляваш във всичко, което не засяга ранихините.

— Има едно нещо… — проточи Томас, загледан в каменния таван. — Приютете Лора и Питен.

Погледна към Лид — тя се бе засмяла до ушите.

— Лора е от старейшините в дървеното поселище — каза Томас разпалено. — Питен пък е малко дете. Понесоха такива злини, че заслужават малко милост.

Морам се намеси сговорчиво:

— Сол по сърцето вече говори с Покорните на гривата и те се съгласиха да се грижат за Лора и Питен.

Лид кимна.

— Такива повели се изпълняват лесно. Ако не бяха неспирните грижи за ранихините, щяхме да проспиваме дните си.

Все тъй усмихната, тя тръгна към огряната от слънцето поляна. Морам също се усмихваше.

— Изглеждаш… по-добре, Надвладетелю. Как се чувстваш?

Томас пак се вторачи в бокала.

— И Куаан ми зададе същия въпрос. Как да знам? През половината време напоследък ми е трудно да помня дори името си. Готов съм за път, ако за това ме питаш.

— Добре. Трябва да тръгнем час по-скоро. Приятно е да отдъхваме тук в безопасност, но е време да потеглим, ако искаме да си я осигурим и занапред. Ще наредя на Куаан и Тувор да се приготвят.

Но преди Владетелят да се обърне, Томас го спря:

— Кажи ми нещо. Всъщност защо дойдохме тук? Да, вече имаш ранихин… но загубихме четири-пет дни. Можехме да заобиколим Моринмос.

— Искаш да обсъдим тактиката ли? Смятаме, че се сдобиваме с предимство, като отиваме на неочаквани за Лигоча места и му даваме време да направи нещо след поражението си при дървеното поселище. Надяваме се да изпрати войска. Ако пристигнем прекалено рано, войската му може още да чака под Гръмовръх.

Томас не прие лесно правдоподобността на думите му.

— Ти бе намислил да дойдем тук дълго преди да ни нападнат при дървеното поселище. Още от начало искаше да дойдем. Държа да знам защо.

Морам срещна погледа му, без да се смути, но лицето на Владетеля се напрегна, като че не очакваше отговорът да допадне на Томас.

— Когато обмисляхме плановете си във Весел камък, аз видях, че това ще е за добро.

— Видял си?

— Аз съм ясновидец. Случва се… понякога.

— И?

— И се оказа, че познах.

Томас не беше готов да упорства с въпросите.

— Сигурно е забавно.

Но в закачката нямаше ехидство и Морам се засмя. След малко Томас можа да добави без помен от заяждане:

— Ще ми се да виждам по-често добър завършек. В тези времена доброто е оскъдно.

Владетелят отиде да подготви отряда за тръгване, а Сол по сърцето каза:

— Приятелю, има надежда за теб.

— Да бе… Великане, ако бях голям и силен като теб, винаги щеше да има надежда за мен.

— Защо? Вярваш, че надеждата е плод на силата?

— А не е ли? Откъде ще получиш надежда, ако не от силата? Ако греша… По дяволите! Мнозина прокажени се щурат объркани по света.

— А как отсъждаш за силата? — попита Сол по сърцето с изненадваща настойчивост.

— Какво?

— Не ми харесва как говориш за прокажените. Къде остава ценността на силата, ако твоят враг е по-силен?

— Ти допускаш, че има някакъв враг? Мисля, че звучи малко опростено. Как бих искал… да прехвърля вината другиму — на враг, който ми е навредил. Но това не е нищо друго освен поредната форма на самоубийство. Да отбягвам отговорността, за да остана жив.

— Аха, жив — изсумтя Великанът. — Поразсъждавай още малко, Ковенант. Има ли силата каквато и да е ценност, ако не дава власт над смъртта? Ако в надеждата си се опреш на нещо по-незначително, може да те подлъже.

— Е, и?

— Властта над смъртта обаче е заблуда. Не може да има живот без смърт.

Томас признаваше този факт, но не очакваше подобен довод от Великана. Прииска му се да излезе на слънце.

— Сол по сърцето — промърмори той, докато ставаше, — ти пак си размишлявал. — Но Великанът го гледаше неотстъпчиво. — Добре де. Прав си. Я ми кажи тогава откъде, по дяволите, черпиш надежда?

И Сол по сърцето се изправи бавно. Надвисна над Томас с почти опряна в извития таван глава.

— От вярата.

— Твърде дълго си общувал с хората — ставаш припрян. „Вяра“ е прекалено кратка дума. Какво влагаш в нея?

Сол по сърцето тръгна навън, като заобикаляше цветята.

— Говоря за Владетелите. Помисли, Ковенант. Вярата е начин на живот. Те са се посветили изцяло в служба на Земята. И са положили Клетвата на мира — обвързали са се със задължение да крачат към Великата цел на живота си само по някои пътища и да изберат смъртта, вместо да се подчинят на разрушителните страсти, които заслепили Върховния владетел Кевин и причинили Оскверняването. Нима можеш да допуснеш, че Морам някога ще отстъпи пред отчаянието? В това е същността на Клетвата на мира. Нито ще се отчае, нито ще върши каквото му натрапва отчаянието — убийства, поругаване, разрушение. И никога няма да се обезсърчи, защото неговата служба на Земята го крепи. Служенето дава силата да служиш.

— Не е едно и също с надеждата.

Двамата излязоха на огряната от слънцето поляна. Томас наведе глава заради ярката светлина и зърна следите от мъха по туниката си. Изведнъж се озърна към пещерата. И зеленината там беше подредена така сред белите цветя, че да напомня за шарки от мъх по бял брокат.

Потисна пъшкането си и каза, сякаш изричаше неоспоримо правило:

— За да избегнеш отчаянието, нуждаеш се само от неизлечима тъпота или несломим инат.

— Не — възрази Сол по сърцето. — Владетелите не са тъпи. Я виж Земята!

Замахна с ръка, като че очакваше Томас да обхваща с поглед всичко от хоризонт до хоризонт.

Погледът на Томас не се зарея чак толкова, но поне примижа към равнините отвъд зелената поляна. Чу далечното свирене на стражите и цвиленето на препускащите ранихини. Почувства умилителната почуда у Усърдните в дома, които тутакси излязоха от пещерата — не ги свърташе да чакат вътре, докато се появят ранихините. След малко промърмори:

— С други думи, надеждата е в силата, на която служиш, не в самия теб. По дяволите, Великане… забравяш кой съм.

— Тъй ли?

— Пък и ти как стана такъв познавач на надеждата? Не виждам за какво има да се отчайваш.

— Няма ли? — Устните на Сол по сърцето се усмихваха, но очите изстинаха под надвисналите вежди, а белегът на челото му изпъкна. — Забрави ли, че се научих да мразя? Забрави ли… Да оставим това. Ами ако кажа, че служа на теб? Аз — Сол по сърцето Носен от пяната, Великан от Морска шир, пратеник на моя народ?

Томас чуваше отзвук във въпросите — досущ пращене на сцепени греди, причинено от силен вятър. Стресна се.

— Не говори като някакъв проклет мистик. Кажи нещо, което мога да разбера.

Сол по сърцето протегна ръка надолу и докосна гърдите му с коравия си показалец, сякаш отбелязваше място на зелената карта по бялата туника.

— Невернико, в твоите ръце е съдбата на Земята. Душегубеца се надигна срещу Владетелите тъкмо по времето, когато нашите мечти за дома се възродиха. Нужно ли е да ти обяснявам, че ти имаш властта да ни спасиш или да ни лишиш от надеждите, за да бъдем погубени редом с всичко друго на Земята?

— Що за ад! — възкликна Томас. — Колко пъти да ти повтарям, че съм прокажен? Всичко това е недоразумение. Гад си играе с нас.

Великанът отвърна простичко и тихо:

— Тогава защо се чудиш, че размишлявам за надеждата?

Томас се взря в очите на Сол по сърцето под белязаната канара на челото му. В погледа на Великана надеждата на Бездомните беше като потъващ кораб и Томас изпита болката на безпомощността да я спаси. Но Сол по сърцето подхвана, сякаш му се притичаше на помощ:

— Не се угрижвай, приятелю. Тази история все още е твърде кратка, за да познаем отсега завършека й. Както ти казваш, твърде много време бях сред припрени човеци. Моят народ би се смял от душа, ако ме види — Великан, комуто не стига търпението за една дълга история. А и Владетелите имат у себе си това, което може би ще изненада Душегубеца. Не унивай. Нищо чудно аз и ти вече да сме преживели своята част от страховитите изпитания на нашето време.

— Великане, твърде приказлив си — троснато рече Томас.

Не можеше да проумее неизчерпаемата благост на Сол по сърцето. Мърмореше си под носа, когато потърси жезъла и ножа. Дочуваше шетня отвъд поляната, а в селището Усърдните в дома пълнеха дисаги с храна. Отрядът се подготвяше и той не искаше да се бавят заради него. Оказа се, че жезълът и ножът заедно с прибраните във вързоп дрехи са сложени на плосък камък между цветята като за изложба. Помоли изчервена от смущение, щастлива да му услужи Усърдна в дома за вода, сапун и огледало. Крайно време беше да се обръсне.

Нагласи огледалото и си намокри лицето, но зърна застаналия наблизо Питен. В огледалото пък видя, че Лора стои зад гърба му. Питен се бе вторачил така в него, сякаш не беше по-достъпен за сетивата от струйка дим. Лицето на Лора се помрачаваше от решението да направи нещо, което не й харесва. Тя плъзна пръсти през косата си и промълви:

— Помолил си рамените да ни приютят тук.

Томас сви рамене.

— Сол по сърцето също ги помоли.

— Защо?

Долавяше във въпроса скрит смисъл, за който биха били нужни дълги словоизлияния. Още се вглеждаше в отражението й и виждаше спомена за горящо огромно дърво в очите й.

— Наистина ли мислиш, че би ти се паднал случай да си го върнеш на Гад? Или че е по силите ти да се възползваш от такъв случай? — Вдигна глава да погледне Питен. — Остави това на Морам и Протал. Можеш да разчиташ на тях.

— Разбира се.

Гласът й казваше по-ясно от думите, че за нея е немислимо да не се доверява на Владетелите.

— Тогава се заеми с това, което вече правиш. Погрижи се за Питен. Помисли какво ще преживее — още от същото, което вече сполетя и двама ви. Нуждае се от помощ.

Момчето се прозяваше, като че отдавна беше минало времето, когато трябва да заспи. Неочаквано отсече с тон на палач:

— Мразят те.

— И как да му помогна? — отвърна Лора предизвикателно. — Не си ли го наблюдавал? Нали виждаш как будува нощем? И как поглъща с очи луната? Не забеляза ли колко се наслаждава на вкуса на кръв? Той вече не е дете. — Говореше, сякаш момчето не беше до тях. Питен изобщо не се заслушваше. — Той е самото коварство, скрито в тялото на дете. Как да му помогна?

Томас пак си намокри лицето. Усещаше с тила си присъствието на Лора, докато си сапунисваше брадата. Накрая изсумтя:

— Опитай с ранихините. Той ги харесва.

Тя се пресегна покрай него да хване ръката на Питен и да го отведе. Томас въздъхна и опря ножа о бузата си. Не беше уверен в ръката си, представяше си как се порязва. Острието обаче се плъзгаше гладко, сякаш помнеше как Атиаран не пожела да му стори зло.

Докато се обръсне, отрядът се събра пред Човешкия дом. Томас побърза да отиде при тях, изплашен, че походът би могъл да продължи без него.

Всички нагласяха ремъците на седла и дисаги и скоро Томас стоеше до Дура. Учуди се — конете бяха загладили косъма и изглеждаха охранени и свежи, все едно рамените са се грижили за тях още от средата на пролетта. Онези мустанги на еомана, които доскоро бяха на края на силите си, ровеха с копита и тръскаха гриви нетърпеливо.

А и хората привидно бяха забравили накъде потеглят. Събраните Ратници се смееха. Старият Биринер се подхилваше и гълчеше рамените, че боравят непохватно с факлите, направени с лилианрил. Отнасяше се с тях като с разглезени деца и дори не се опитваше да прикрива с достолепие колко се забавлява. И Морам седеше засмян на гърба на Хинарил. Върховният владетел Протал стоеше с невъзмутимо спокойствие, отхвърлил състаряващите го опасения. Само стражите, които бяха възседнали своите ранихини, оставаха все така чужди на веселието.

Това прекрасно настроение на отряда разтревожи Томас като скрита заплаха. Разбираше, че отчасти се дължи на отдиха и възвърнатата смелост. Не се съмняваше обаче, че е породено и от срещата му с ранихините. Досущ като рамените, Ратниците не бяха останали равнодушни и намираха опора за желанието си да виждат в него нов Берек. Носителят на бялото злато беше доказал значимостта си.

„Ранихините бяха изпаднали в ужас — изръмжа мислено, — виждайки как се е вкопчил Гад в мен.“ Не се опита да им противоречи гласно. Нали си обеща да бъде сговорчив в замяна на оцеляването си. Колкото и пасивно двуличие да проявяваше, като позволява на спътниците си да го смятат за какъвто поискат, той замълча.

Конниците още се смееха и подхвърляха шеги, когато Лид застана пред тях с още неколцина от Покорните на гривата и мнозина Въжари. Тя почака да се обърнат към нея и започна:

— Владетелите помолиха за помощта на рамените в борбата срещу Острозъбия. Рамените служат на ранихините. Ние не напускаме равнините Ра. Това е животът ни и той е добър — не искаме нищо друго до края, когато цялата Земя ще е като Анделейн, а човеци и ранихини ще живеят заедно в мир, без вълци и глад. Но ние сме длъжни да подкрепим противниците на Острозъбия както можем. И ще го направим. Аз тръгвам с вас. И моите Въжари ще дойдат, ако такова е решението им. Ще се грижим за вашите коне по пътя. А когато ги оставите, за да търсите Острозъбия в подземните му леговища, ние ще ги пазим. Владетели, приемете тази служба като чест между приятели и вярност между съюзници.

Въжарите Хърн, Тю, Грейс и Ръста веднага пристъпиха напред и потвърдиха, че ще отидат навсякъде, където ги поведе Лид, Покорната на гривата.

Протал й се поклони според обичая на рамените.

— Предлагаш ни голяма помощ. Знаем, че в сърцата си винаги сте с ранихините. И като приятели бихме отказали такава чест, ако не се нуждаехме толкова много от вас като съюзници. Прокобата, надвиснала над нашето време, ни принуждава да не отказваме ничия помощ и подкрепа. Добре сте дошли сред нас. Вашите умения на ловци ще ни послужат срещу опасностите по пътя. Надяваме се да отвърнем с чест… ако оцелеем в този поход.

— Убийте Острозъбия — отвърна Лид. — Тази чест ни стига до края на дните ни.

И тя се поклони. Всички рамени сториха същото.

Върховният владетел се обърна да каже няколко думи на спътниците си и участниците в похода бяха готови да потеглят. Воден от Лид и нейните Въжари, отрядът потегли в бодър тръс от Човешкия дом, като че беше открил нов извор на смелост в селището на рамените.

Поеха на север през равнината уверени и бодри. Нищо не ги застраши, нямаше и признаци за близка опасност. Ранихините прекосяваха тревистите простори като живи гербове, като въплътена дързост. Носен от пяната разказваше весели истории, за да покаже на всички, че е преодолял терзанията си. Куаан и Ратниците му отвръщаха с шеги. Рамените смайваха отряда с майсторството си в лова. Яздиха до късно първата нощ, без да се плашат от потискащо алената луна. А на втората вечер стигнаха до южния бряг на Далечния брод.

Рано сутринта на следващия ден тръгнаха на североизток между Далечната река и Моринмос. Още не бе изминал следобедът и се добраха до източния край на гората. Оттук избраният път ги отдалечаваше и от Моринмос, и от равнините Ра. Тази вечер разположиха бивака си на границата на гола противна низина, където никой не живееше, а малцина навлизаха по свое желание. Всичко на север беше насечено, изровено и притъмняло като древно бойно поле, съсипано от проливането на твърде много кръв. Из тази пустош беше рядкост да зърнат жилави треволяци, чворести дървета и само тук-там алианта. Сега отрядът се намираше точно на юг от Гръмовръх.

Завиха на север през тези местности и Морам описа сбито на Томас миналото им. Низините се простирали на изток до Земелома и от тях започвали нападенията си пълчищата на Господаря Гад в древните войни. Имало десетки проходи, по които можели да се изкачат, за да пренесат битките в Горната земя. Епоха подир епоха защитниците на Земята се опитвали да възпрат Господаря Гад при Земелома, но не успявали, защото не можели да препречат всички пътища нагоре от Омърсените поля и Сарангрейвската равнина. Пълчищата напредвали покрай Митил и нанасяли ударите си дълбоко в Средните равнини. В последната война, преди Кевин Опустошителя да прибегне от отчаяние до Ритуала на Оскверняването, Господаря Гад прегазил всичко в Средните равнини и настъпил на север, като принудил Владетелите да го срещнат в решителна битка при Кураш Пленетор, сега познат като Тротгард.

Отдавнашна гибел витаеше по тези места и отрядът минаваше притихнал по тях. Но в първите дни Ратниците често подхващаха песни и се връщаха неведнъж към преданията за Берек Полуръкия и Огнелъвовете от Гръмовръх. И той бе познал отчаянието тук, преди да побегне към склоновете на Грейвин Трендор — върха на Огнелъвовете. Там бе намерил и земната дружба, и земната сила. Тази песен укрепваше душите и Ратниците сливаха гласовете си в припева, като че искаха словата да се сбъднат и за тях.

Измъченото и съсипано бойно поле сякаш доказваше, че победата на Берек е била заблуда, а връзката със Земята, Жезълът на закона, всички изредили се оттогава Владетели, неговите дела и постигнатото от потомците му не струват нищо пред хилавите треви, обгорените камъни и прахоляка.

Тягостната атмосфера не даваше мира на Сол по сърцето. Крачеше до Томас и Дура със стаено нетърпение, все едно през цялото време потискаше желанието да се втурне напред. И говореше неспирно, опитваше се да повдигне духа си с нескончаем поток от разкази, легенди и песни. Отначало другите в отряда се радваха на усилията му, които утоляваха все по-тежкото, гладно униние със скъпоценните плодове на разтухата. Само че те се бяха запътили към черната безнадеждност на противоборството с Лигоча, дебнещ в катакомбите под Гръмовръх. През четвъртия ден, откакто минаха по Далечния брод, на Томас му се струваше, че ще се удави в приказките на Великана. А гласовете на пеещите Ратници звучаха по-скоро жално.

С помощта на рамените Протал намираше по-преки пътеки през насечената земя. И часове след залеза на този четвърти ден, когато луната висеше пакостно в небето, отрядът спря уморено за нощувка при Земелома.

Призори Томас устоя на изкушението да погледне от ръба на огромните канари. Щеше му се да зърне Долната земя, Омърсените поля и Сарангрейв — Великанът все подхвърляше по нещо за тях напоследък. Нямаше намерение обаче да се подлага на поредния пристъп на замайване. Крехкостта на уговорката със самия себе си не го насърчаваше за излишни рискове. Затова остана в бивака, докато повечето му спътници отидоха да се взират отгоре. Но по-късно, когато продължиха на хвърлей камък от ръба, Томас помоли Морам да му разкаже за канарите.

— Питаш за Земелома… — проточи Владетелят тихо. — Говори се, макар за това да не се споменава нищо и в най-старите ни легенди, че Земята се разцепила тук заради кощунството, заровило безмерни злини под корените на Гръмовръх. В гърч, разтърсил я до сърцевината, Земята се надигнала от погнуса към злото, което била насилена да побере. Силата на този потрес откъснала Горната земя от Долната и Земеломът се прострял от Южния хребет през недрата на Гръмовръх и на поне петстотин левги навътре в неизбродената вечна зима на Северните плата. Височината му е различна, но се е проточил през цялата Земя и не ни позволява да забравим.

Гласът му само изостри безпокойството на Томас, който се стараеше да извръща поглед на запад — поне ширналата се там пустош го спасяваше от инстинктивния страх от височини.

Преди пладне времето се промени. Ненадеен рязък вятър задуха от север. Докато се опомнят, черни облаци запълниха небето. Мълнии пореха въздуха, гръмотевиците напомняха за стоварващи се грамадни камъни. От ревящото небе ги заля дъжд като пристъп на безумна ярост. Конете навеждаха глави да се прикрият от шибащите струи. Пороят притискаше ездачите, мокреше ги до кости, заслепяваше. Покорната на гривата Лид прати своите Въжари напред да търсят път, иначе отрядът можеше да се стовари накрая от ръба на Земелома. Протал вдигна жезъла си с пламтящ на върха му ярък огън, за да не се залутат спътниците му. Събраха се нагъсто и стражите обградиха останалите с ранихините си.

В белите проблясъци огънят на Протал изглеждаше слаб и нетраен. Томас се гърбеше върху кобилата и трепваше от всяка мълния, сякаш небето беше скала, която гръмотевиците трошаха на парченца. Не виждаше Въжарите, не знаеше какво се случва дори наблизо. Всеки миг се боеше, че със следващата крачка на Дура ще падне от канарата. Впиваше до болка поглед в пламъка на Протал.

Уменията и калената издръжливост на рамените опазиха отряда, който продължаваше да се тътри към Гръмовръх, но изглеждаше, че чакат небето да се сгромоляса отгоре им. Ездачите познаваха, че не са изгубили вярната посока само защото непрекъснато се навираха в зейналата муцуна на бурята. Вятърът запращаше дъжда в лицата им, вече усещаха клепачите си надрани, а бузите — ожулени. Подгизваха и студът сковаваше ръцете и краката, вцепеняваше ги като постепенното вкочанясване на труп. Но те продължаваха напред, все едно напираха да избутат каменна стена с челата си.

Понасяха това цели два дена и чувстваха как набезите на стихията ще ги довършат. Не знаеха кога е ден и кога — нощ, не усещаха нищо друго освен неспирния мрак на неистовата и безмилостна буря. Яздеха до пълно изтощение, после почиваха до колене във вода и кал, стиснали юздите на конете си. Пъхаха в устите си мокри залци, брояха се да не би да са изгубили някого и пак възсядаха конете, докато изцедените сили не ги принудеха пак да спрат. Понякога само бледият син пламък от жезъла на Протал поддържаше волята им. По някое време Морам започна да спира при всекиго, надвиквайки се с воя и грохота:

— Лигоча… бурята… за нас! Но… сбъркал! Отнася… на запад! Бъдете… смели! Това е… за нас!

Премръзнал и изтощен, Томас не отговори, но чуваше щедрата храброст в думите му. Когато пак се запрепъваха нататък, примижаваше към огъня от жезъла на Протал, сякаш се напрягаше да прозре отговора на загадка.

Борбата със стихията се проточи отвъд чувството за непоносимост. Буйството й принизяваше ездачите до немощна, трепереща плът, която едва се задържаше върху конете. Но огънят на Протал не угасваше. Томас не искаше от живота нищо друго освен да го оставят да легне в калта. Но огънят гореше. Подобно на окови дърпаше напред конниците. В безумието на пороя Томас също бе оковал погледа си да не се отделя от подчинилия го пламък като от скъпоценност.

А после пресякоха границата — внезапно, сякаш стената, срещу която напираха, просто рухна в калта. За десетина изтормозени удара на сърцето краят на бурята отфуча над тях и ги остави задъхани в огряно от слънцето пладне. Чуваха стихията да се отдалечава сляпо. Заобикаляха ги оставените от нея локви, потоци и мочурища, дълбоката кал на древното бойно поле. Пред тях се издигаше огромната опустошена глава на Гръмовръх — Грейвин Трендор.

Заплени ги в протяжен миг като щит от тишина — мрачен, суров и величав, досущ извисен къс от сърцето на Земята. Върхът беше почти точно на север. Стърчеше в края на Сарангрейв по-високо от Стражницата на Кевин, дванайсет хиляди стъпки над Омърсените клисури, изнизващи се на изток от подножието му. Склоновете му от изроненото подножие чак до назъбените скали на короната бяха голи. Никакви дървета и треви не ги закриваха от бури, снегове или настъплението на времето. Отвесните начупени скали бяха ту черни като обсидиан, ту сиви като изпепелен гранит, сякаш камъните на Гръмовръх бяха прекалено плътни и наситени с мощ, за да понесат нежния допир на живота.

Дълбоко в тежката гръд на планината беше целта на похода — Кайрил Трендор, Сърцето на грохота.

Макар че им оставаха десет левги до върха, разстоянието подлъгваше очите. Белязаният масив господстваше над северния хоризонт, изпречваше им се над границата на Земелома като заповед, която не признава отказ. Гръмовръх, където Берек Полуръкия бе стигнал до великото си откровение. Тръгналите да си върнат Жезъла на закона се надяваха там да продължат бъдещето на Земята. А Томас търсеше освобождението от немислимите си сънища. Отрядът се вглеждаше в планината сякаш тя надничаше в душите им и задаваше въпроси, на които не можеха да отговорят.

Тогава Куаан се ухили свирепо и каза:

— Поне сме изкъпани и достатъчно чисти за работата, която ни предстои.

Нелепите думи отвяха вцепенението. Неколцина от Ратниците се разкикотиха, все едно намериха изход от непосилната умора на последните два дена. И другите се засмяха като предизвикателство към Лигоча или всеки друг враг да не вярва, че бурята ги е лишила от сили. Рамените едва се държаха на крака след търсенето на безопасен път в бурята, но също се смееха на шегата, която не разбраха докрай.

Само Сол по сърцето остана безучастен. Взираше се в Гръмовръх, а веждите му надвисваха, сякаш да го предпазят от нещо твърде ярко или нажежено, за да бъде гледано дълго.

Отрядът намери сравнително суха бабуна, където можеха да се нахранят и изсушат, също и да се погрижат за конете. Великанът тръгна с останалите, но беше разсеян. Останалите се настаниха за отдих, доколкото беше възможно, а той стоеше малко встрани и наблюдаваше планината, все едно разчиташе тайни по нейните обрулени ниши и издатини. Пееше си тихо:

Протал остави спътниците си да почиват, докогато можеше да се примири с риска да бъдат на открито. После ги поведе до края на следобеда, без да се отделя от ръба на Земелома, като че само на това се уповаваше. Преди бурята Томас бе научил, че единственият известен вход на катакомбите под Гръмовръх бил през пропастта при западната страна, където Коварното ждрело поглъщаше Реката на утехата, за да бъде изплюта на изток в Долната земя, преобразена в скритите дълбини. Нататък беше известна под името Омърсеното русло и течеше посивяла от боклуци и слуз, които отнасяше от пещерите на тварите. Затова надеждата на Протал беше да доближат от югоизток. И не искаше да рискува напразно. Грейвин Трендор изпъкваше застрашително огромен под небето и вече подлъгваше очите, че се накланя към отряда, все едно Лигоча е подчинил дори него на злобата си. Протал подканяше уморените рамени да проявят докрай хитростта си в избора на път край Земелома и не допусна конниците да спрат и след залез.

През цялото време обаче се прегърбваше старчески, а главата му се навеждаше, сякаш подготвяше шията да понесе удар на брадва. Изглеждаше, че е вложил целия остатък от силата си в извеждането на отряда от бурята. Заговореше ли, дългите години на живота му стържеха в гърлото.

На другия ден слънцето се издигна като рана в пепелявото небе. Сиви облаци притискаха земята и поривист вятър налиташе със стон откъм склоновете на Гръмовръх. В околната пустош локвите бяха мътни, все едно пръстта отказваше да попие влагата и я оставяше да загнива. Отрядът тъкмо се подготвяше за път и всички дочуха глух тътен като отбиващи маршова стъпка тъпани дълбоко в скалите. Усещаха туптенето със стъпалата си, дори с коленете.

Ритъмът на наближаваща война.

Върховният владетел посрещна звука като предизвикателство и се провикна:

— Меленкурион! На крак, защитници на Земята! Това е великото дело на нашето време!

Метна се със скок на седлото и синята му туника изплющя.

Предводителят Куаан отвърна дръзко:

— Върховен владетелю, горди сме да те следваме!

Протал седеше изпъчено на коня, който наостри уши, вирна глава и пристъпи с достолепието на ранихин. А ранихините изцвилиха развеселени и отрядът препусна неустрашимо след Протал, сякаш носеше в себе си духовете на Древните владетели.

Добраха се до склоновете на върха под неспирния погребален съпровод на тъпаните. Но когато поеха нагоре по първия очукан наклон, забравиха за думкането, защото катеренето наложи да се съсредоточат напълно. Подножието приличаше на надиплена каменна мантия, която Гръмовръх отдавна бе отърсил от раменете си в забравена епоха. Провирането на запад не беше леко. Ездачите начесто слизаха от конете, за да ги преведат по ронещи се хълмчета или по сиви купчини от срутени камънаци. Пъплеха бавно въпреки старанието на рамените да избират най-лесните пътеки. А върхът сякаш следеше отгоре нищожните им усилия. От отвесните зъбери ги смразяваше вятър, леден като през зимата.

По пладне Протал спря в дълбок дол, приличащ на рана в склона. Сега чуваха твърде отчетливо бумтенето, а вятърът се нахвърляше отвисоко. Седяха под отвесните лъчи на слънцето и трепереха — някои от студа, други от тътена.

Морам дойде при Томас и предложи да се изкачат нагоре по дола заедно. Томас кимна, доволен от възможността да си намери някакво занимание. Тръгна след Владетеля нагоре по криволичещата рана в склона и накрая стигнаха до разлом в западната стена. Морам се провря навътре и когато Томас застана до него, неочаквано му се откри изглед към Анделейн.

От тази височина изглеждаше, че е застанал пред прозорец в туловището на Гръмовръх. Възвишенията се простираха в цялата си пищност на запад и красотата им спря дъха му. Взираше се жадно с чувството, че е застинал във времето и поне за малко е в обятията на вечността. Богатото чисто здраве на Анделейн сияеше като свят от звезди въпреки небето с цвят на пепел и тътнещите за битка тъпани. Обзе го неясна неохота да вдиша, да наруши съвършения покой, но след малко паренето в дробовете го накара да си поеме въздух.

— Ето я Земята — прошепна Морам. — Навъсеният и могъщ Гръмовръх над нас. Най-мрачните злини и тайни на Земята в катакомбите под краката ни. Бойното поле — зад гърбовете ни. Надолу е Сарангрейв. А там… безценните хълмове на Анделейн, хубостта на живота. Да, това е сърцето на Земята.

Стоеше почтително, както подобава в присъствието на повелител. Томас се озърна към него.

— Значи дойдохме тук, за да ме убедиш, че за всичко това си струва да се сражаваш. — Устните му се извиха надолу от горчивия вкус на срама. — Искаш нещо от мен… Да потвърдя някак предаността си, преди да се изправиш срещу Лигоча.

В паметта му тежеше студеният спомен за убитите от него пещерни твари.

— Разбира се — потвърди Владетелят. — Но не аз, а самата Земя те моли да й бъдеш верен. — Изведнъж той заговори още по-настойчиво. — Вгледай се, Томас Ковенант. Използвай очите си добре. Виж всичко. Гледай и слушай… Чуй тъпаните. Чуй и мен. Това е сърцето на Земята. Тук не е домът на Презиращия. Не му е мястото тук. О, да, гладен е за мощта на скритите злини, но неговият дом е в Люпилото на Гад, а не тук. Не му стигат нито задълбоченост, нито усет за красивото, нито суровост, за да си е на мястото. Тук действа чрез Злотворните и пещерните твари. Разбра ли?

— Разбрах. — Томас срещна погледа му, без да трепне. — Аз вече стигнах до разбирателство със себе си… Наречи го „умиротворение“, ако искаш. Повече няма да убивам.

— Умиротворение ли? — повтори Морам с неразгадаем тон. Опасният блясък в очите му угасна полека. — Е, моля те да ме извиниш. В смутни времена някои Владетели се държат странно.

Промъкна се край него и тръгна надолу към отряда.

Томас постоя още малко, загледан след Владетеля. Уклончивият намек за Кевин не мина незабелязано покрай него. Питаше се обаче каква прилика вижда Морам между себе си и Опустошителя. Дали се смяташе способен да стигне до същото отчаяние?

Томас си мърмореше шепнешком на връщане към отряда. Забеляза, че Ратниците го поглеждат изпитателно — опитваха се да познаят за какво е говорил с Владетеля Морам. Не го засягаше какви предзнаменования налучкват. Когато продължиха, той поведе Дура нагоре, без да обръща внимание на чакъла, който се разместваше под краката му, неведнъж го събаряше на колене и длани и го драскаше и натъртваше. Томас си мислеше за Пролетния празник, за битката при дървеното поселище, за децата, за Лора, Питен и Атиаран, за Необвързания, чието име така и не узна, за Лина и Триок, за жената, която загина, за да го опази. Внушаваше си, че няма да отстъпи от уговорката със себе си и няма да се разгневи дотам, че да рискува отново с участие в битки.

В този следобед отрядът се бореше с мъчния терен и постепенно се изкачваше в марша си на запад. Не можеха да зърнат мястото, към което се стремяха. И дори когато слънцето клонеше към залез, а грохотът на падаща вода се смесваше отдалече с подземния тътен, още не виждаха ждрелото. После обаче навлязоха в закътана клисура с отвесни стени. Имаше пролом в скалата, твърде тесен за конете. По него се носеше ехото от ревяща река. Тук оставиха животните под грижите на Въжарите и продължиха пеша в теснината, която завиваше и ги изведе на канара, стърчаща само стотина стъпки над Коварното ждрело.

Сега не чуваха тъпаните — с шумотевицата си реката заглушаваше всичко освен извикани до нечие ухо думи. Проломът имаше високи стени и закриваше всякакъв изглед от двете страни. Но през мътилката от ситни капчици виждаха самото ждрело, което сякаш стискаше реката до вик от болка, а долу — подивяла, побеляла вода, обагрена от залеза и мятаща се неистово. От поне една левга на запад реката се вихреше в ждрелото и пропадаше в планината, все едно бездната я засмукваше. Слънцето висеше като окървавена топка в оловно небе. Светлината докосваше подобно на огън малкото неподатливи дървета, вкопчени в ръбовете на клисурата. А в Коварното ждрело нямаше нищо освен пръски, непристъпни стени и освирепял поток.

Грохотът нахлуваше в ушите на Томас и той усещаше как влажният камък все се изплъзва под краката му. За миг канарите се разклатиха, той чувстваше, че Гръмовръх е зинал ненаситно да го погълне. После Томас долепи гръб до скалата и си наложи да диша равномерно.

Около него настана някаква суматоха. Чуваше как Ратниците в края на пролома викат изненадано и уплашено, чуваше и задавения вой на Сол по сърцето, но не помръдваше. Притискаше се към камъка в мъглата и рева на реката, докато коленете му престанаха да се подгъват. Чак тогава отиде да види какво бе разстроило така спътниците му. Подпираше се с едната ръка, а с другата си проправяше път в гъмжилото.

Сол по сърцето се боричкаше с двама стражи, хванали го за ръцете. Блъскаше ги в стените на пролома и съскаше хищно:

— Пуснете ме!… Искам ги!

Май се канеше да скочи в ждрелото.

— Не!

Протал се изпречи пред Сол по сърцето. Спускащото се зад него слънце затъмняваше лицето му и открояваше разперените ръце и вдигнатия жезъл. Протал беше стар и двойно по-нисък от Великана, но оранжево-червеният фон му придаваше внушителен вид.

— Скални братко! Овладей се! В името на Седемте! Бяс ли те е обзел?

Великанът изтръска стражите от ръцете си, сграбчи Протал за предницата на туниката, вдигна го и долепи гърба му до стената. Изхърка в лицето му, задушаван от яростта:

— Бяс ли?! Обвиняваш ли ме?

Стражите скочиха към Великана, но ги спря рязката заповед на Морам. Протал висеше във въздуха като овехтял вързоп, но погледът му не се промени. Той повтори:

— Бяс ли те е обзел?

В смразяващ миг изглеждаше, че Сол по сърцето ще погуби Върховния владетел с едно стискане на юмрука си. Томас се чудеше безсилно какво да каже, как да се намеси, но не можеше. Нямаше представа какво бе прихванало Сол по сърцето.

Иззад гърба му Първият страж Тувор изрече ясно:

— Бяс? У Великан от Морска шир? Невъзможно.

Уверените думи сякаш пронизаха Сол по сърцето и той се разкашля неудържимо. Пристъпът чак преви тежкото туловище. Пусна Протал да стъпи, свлече се назад и тупна на камъка, облегнат на отсрещната стена. Кашлицата стихваше в глухото истерично хихикане.

Въпреки могъщите стонове на реката този звук се плъзна по кожата на Томас като докосване на слузеста лапа. Не можа да се стърпи и за да проумее какво сполетя Сол по сърцето, той се провря напред да надникне в ждрелото.

Хвана се здраво, за да потисне шемета, и видя какво бе разпалило яростта на Сол по сърцето. „Ех, Великане! Да убиваш…“ Пред него само двайсетина стъпки над водата имаше тесен път като изрязана лавица в стената на ждрелото. И по него с ритъма на невидимите тъпани от Гръмовръх излизаше цяла армия пещерни твари. Водени от Злотворни, редица след редица от гнусните същества се появяваха и тропаха по пътя с ненаситен блясък на лава в очите си. Хиляди вече бяха напуснали пещерите, но колоната още се точеше, като че Гръмовръх бълваше наведнъж всички скверни орди върху беззащитната Земя.

Сърцето на Томас се сви от болката на Великана. Не понасяше мисълта, че той и целият му народ могат да се простят с надеждата да намерят своя дом заради такива създания.

Убийството ли е единственият отговор?

Изтръпнал, той затърси с поглед как Сол по сърцето би се добрал до пътя и пещерните твари.

Имаше грубо оформени, хлъзгави стъпала по южната стена, които се спускаха от процепа. Срещу тях пък бяха стъпалата, които се изкачваха към канарите на ждрелото — сиви, проядени от стихиите и стари като камъка наоколо.

Морам се бе доближил и Томас чуваше гласа му, приглушен от рева на реката.

— Това е Древната наблюдателница в Коварното ждрело. Онази част от Първата закрила, в която е описано мястото, може да бъде разбрана лесно. Създадено е от изменниците, за да се крият и дебнат. Защото тук — в Коварното ждрело, Господаря Гад разкрил истината за себе си пред Върховния владетел Кевин. Тук нанесъл първия удар в откритата война, която завършила с Ритуала на оскверняването.

— Преди това Кевин Опустошителя се съмнявал в Господаря Гад, но не можел да стигне до причините. Презиращия не вършел зло, което Кевин би могъл да разкрие. Проявявал доверие към Господаря Гад, защото се срамувал от несправедливите съмнения. Накрая Презиращия осъществил кроежите си — Демондимите от Гръмовръх изпратили послание до Съвета на Владетелите. Молели Владетелите да дойдат в работилниците на знанията, където Демондимите давали живот на Злонравните, за да се срещнат с майсторите на знанието, които можели да споделят с тях тайната на незнайна сила.

— Явно Господаря Гад смятал да примами и Кевин, но Върховният владетел се усъмнил и не тръгнал. И пак се засрамил от подозренията си, затова изпроводил някои от най-верните си приятели и най-силни съюзници. Ето защо мнозина от Древните владетели се спуснали със салове по Реката на утехата през Анделейн към Гръмовръх. И сред тътена на вода в Коварното ждрело се натъкнали на засада от Злотворни. Всички били избити и труповете им били вкарани в бездната под планината. След това от катакомбите излезли армии като тази и Земята била въвлечена във война, за която никой не бил готов.

— Този сблъсък се проточил в битка след битка, сеещи смърт. Върховният владетел Кевин се сражавал доблестно. Но тъкмо той пратил приятелите си към засадата и скоро започнали среднощните му срещи с отчаянието… а надежда нямало.

Примамливият шеметен устрем на реката изцеждаше упорството на Томас. Капките полепваха по лицето му като пот.

Сол по сърцето бе искал да стори същото — да се хвърли в изкушаващото гъмжило насред ждрелото… да нападне пещерните твари от засада.

С напрежение, което изтръгна от него стон през зъби, Томас се махна заднешком от Наблюдателницата. Впи пръсти в камъка и заговори за друго:

— Той още ли се смее?

Морам го разбра.

— Не. Сега седи и си пее кротко песента на Бездомните. Няма и следа от яростта.

— Защо възпря стражите? Можеше да нарани Протал.

Владетелят загърби Коварното ждрело, за да погледне Томас.

— Сол по сърцето Носен от пяната е мой приятел. Как бих могъл да се намеся? — Помълча и добави: — Върховният владетел не е беззащитен.

Томас обаче се заинати.

— Ами ако някой Бяс…

— Не — прекъсна го Морам без никакво съмнение. — Тувор беше прав. Никой Бяс няма силата да овладее Великан.

— Но нещо… — запъваше се Томас — … нещо го измъчва. Той… той не вярва в онези предзнаменования. Мисли си, че… Лигоча… или друга причина… ще попречи на Великаните да се завърнат в своя дом.

Отговорът на Морам беше толкова тих, че Томас го разчете само по движението на изкривените устни.

— И аз го мисля.

В сумрака Сол по сърцето седеше като купчина струпани каменни плочи, мънкаше си и се взираше в скалата отсреща като в недостъпни за другите видения. От тази гледка гневно съчувствие избухна у Томас, но той го потисна с напомняне за сделката със себе си.

Скоро отрядът се върна в клисурата за вечеря под светлината на една мъждива факла, после се опитаха да поспят. За Томас отдихът беше недостижима цел — чувстваше как пълчищата от пещерни твари се размотават като кълбо на разрухата, от което ще бъде изплетена гибелта на Земята. Но несекващия рев на реката го унесе и той се отпусна върху камъка. Дремеше неспокойно, бойните тъпани ехтяха в скалите под него.

Доста по-късно се ококори напълно буден. Червената луна бе подминала Гръмовръх и сега осветяваше злостно цялата клисура. Досети се, че минава полунощ. Отначало помисли, че луната го е събудила, но миг по-късно осъзна, че камъните вече не трептят от подземния тътен. Огледа бивака — Тувор си прошепна нещо с Протал и започна да буди всички наред.

Скоро отрядът беше нащрек. Томас затъкна ножа под пояса на туниката си, а с другата ръка стисна жезъла. Биринер вдигна един от дървените пръти, на чийто връх играеше пламъче. В тази оскъдна светлина Морам и Протал говореха с Покорната на гривата Лид, предводителя Куаан и Първия страж Тувор. Размити сенки се меняха като страх и решимост по лицето на Върховния владетел. Гласът му беше отпаднал старчески, когато каза:

— Това е последният час под открито небе. Армията на Лигоча излезе. Онези от нас, които са решили, ще влязат в катакомбите на Гръмовръх. Трябва да се възползваме от този шанс, докато вниманието на Лигоча още е насочено към войската му… и преди да се е усетил, че не сме там, където очаква. Сега е времето да изберете дали се отказвате от похода. В леговищата на пещерните твари не ще има отстъпление, бягство или провал. Всички бяха смели до този миг. Няма защо да се срамувате от отказа си.

Куаан промълви нерешително:

— Върховен владетелю, ти ще отстъпиш ли?

— О, не — въздъхна Протал. — Решителният час е положил длан върху мен. Не бих посмял да се поколебая.

— Нима е възможно еоман от Ратниците на твърдината да се откаже сега, щом Върховният предводител ще продължи? Никога!

— Никога! — повториха като ехо Ратниците.

Томас се питаше къде е Сол по сърцето и какво ще направи. За себе си знаеше, че няма избор — съновидението би го освободило само чрез Жезъла на закона. Или чрез смъртта.

Лид се обърна към Протал и отметна глава настръхнала.

— Аз дадох дума. Въжарите ще опазят конете ви с надеждата да се завърнете. Но аз… — Тръсна вързаната си коса сякаш се опълчваше на себе си. — Аз идвам с вас. В подземията. — С припрян жест не позволи на Върховния владетел да възрази. — Ти даде пример, който съм длъжна да последвам. Как бих могла да застана отново пред ранихините, ако съм стигнала само дотук и съм отстъпила пред най-голямата опасност? Знам и още нещо. Рамените са близки с небето, с простора. Познаваме пръстта и тревата. И не се губим в мрака — ранихините научиха краката ни да стъпват безпогрешно. Уверена съм, че винаги ще намеря пътя навън. Може би ще се нуждаете от мен, макар че съм далече от равнините Ра… и от себе си.

Сенките подлъгваха с гримаса по лицето на Протал, но той отговори тихо:

— Благодарен съм ти, Покорна на гривата. Рамените са храбри приятели на Земята. — Плъзна поглед по целия отряд и каза: — Да вървим. Пред нас е завършекът на този поход. Каквото и да ни сполети… докато има хора да пеят, ще се знае, че в тези мрачни времена Земята е имала достойни защитници.

Без да чака отговор, той навлезе от кървавата светлина в тъмата на разлома.

Ратниците пропуснаха Томас да върви след двамата Владетели, като че му отреждаха почетно място. Протал и Морам вървяха рамо до рамо и когато доближиха Наблюдателницата, Томас започна да различава в пролуката между тях Сол по сърцето, застанал на ръба. Великанът стоеше с вдигнати ръце, притиснал длани към отсрещните стени на разлома. Взираше се във вечното гърчене на почервенялата река — тъмен силует под болното алено небе.

Щом долови, че Владетелите са зад гърба му, той заговори сякаш от самото ждрело:

— Оставам тук. Това е моят пост. Ще ви пазя. Армията на Лигоча няма да ви приклещи под Гръмовръх, докато съм жив. — След миг-два издаде с гласа си, че е опознал и дъното на душата си. — Оттук няма да надушвам леговищата на пещерните твари. — Следващите думи обаче напомниха за предишните му шеги. — Катакомбите не са правени по мярка за Великани.

— Добър избор — промърмори Протал. — Нуждаем се от твоята закрила. Но не оставай тук и след пълнолуние. Ако не се върнем дотогава, значи е свършено с нас, а ти ще си длъжен да предупредиш своя народ.

Сол по сърцето отговори, все едно слушаше някой друг.

— Помнете Клетвата на мира. В лабиринта, където се спускате, тя ще бъде пътеводната ви нишка. Тя ви пази от стремежите на Душегубеца, потайни и кръвожадни. Помнете Клетвата. Може би надеждата заблуждава. Но омразата… омразата покварява. Аз прибързах с омразата. Превръщам се в онова, което ме отвращава.

— Зачитай истината поне малко! — сопна се Морам и стресна Томас. — Ти си Сол по сърцето Носен от пяната, от народа на Великаните в Морска шир, Скален брат на човеците на Земята. Това име не може да ти бъде отнето.

Томас обаче не бе чул самосъжаление в думите на Сол по сърцето — само прозрение и печал. Великанът не продума повече, неподвижен като стените, на които се подпираше. Стоеше подобно на статуя, поставена в Наблюдателницата.

Владетелите не се забавиха при него. Нощта се изнизваше, а те искаха да навлязат под планината преди зазоряване.

Отрядът се подреди. Протал, Биринер и двама стражи зад Първия страж Тувор, след тях — Морам, Лид, Банор, Томас и Корик. По-назад Куаан водеше своите четиринайсет Ратници, накрая вървяха останалите четирима стражи.

Само двайсет и девет срещу незнайната мощ на Лигоча.

Опънаха въже от Тувор до последния страж и един по един слязоха по протърканите стъпала към Коварното ждрело.

Луната на Лигоча вгорчаваше като вкус на жлъч. Под нея реката се мяташе бумтящо в ждрелото, сякаш нещо я смазваше. Пръските и хлъзгавият мъх правеха всяка стъпка надолу от Наблюдателницата несигурна като в тресавище.

Томас настръхваше от уплаха. Когато дойде неговият ред да слиза, той се вцепени. Банор предложи да го носи и Томас намери у себе си остатъци от гордост, за да се застави да тръгне. Държеше се не само за въжето от лепка — Банор и Корик носеха жезъла му като парапет, за който да се хваща.

Скоро отрядът се промъкна към тесния път в оглушителното речно корито. Светеше им само факлата на Биринер. Алената пяна по водата привидно се мяташе към тях с ненаситността на зараза. Всяко стъпало беше по-хлъзгаво от предишното. Томас чу зад себе си нечий гръмък вик на ужас — един Ратник залитна. Стражите държаха въжето опънато и той веднага си стъпи на краката.

Томас усещаше болки в глезените от напипването на опора. Напрягаше се да си внуши, че краката му потъват в скалата и стават част от камъка. Така стискаше жезъла, че дланта му се изпоти и все му се струваше, че дървото му се изсулва. И коленете му започнаха да се подгъват.

Но Банор и Корик го крепяха. Разстоянието се смаляваше.

Томас стигна до относителната безопасност на пътя. Стоеше насред отряда между стената на ждрелото и коритото на реката. Ивицата небе посивяваше, но така мракът долу само се засилваше. Единствената факла на Биринер мъждукаше като изгубена в безмерна пустош.

По неволя крещяха, за да се чуват. Куаан изреди набързо заповеди към Ратниците и те провериха отново оръжията си. С няколко пестеливи жеста Тувор и останалите от Кръвната стража уточниха помежду си какво ще правят. Томас опря жезъла си в пътя и провери дали каменният нож е под пояса му — ножът на Атиаран. Споходи го неясното усещане, че е забравил нещо. Но преди да помисли какво може да е то, го разсея врявата наблизо.

Старият Биринер се бе развикал на Протал. Този път Грижовникът пренебрегна достолепието си. За да се пребори с рева на водата, той доближи набръчканото си лице до Протал и изръмжа:

— Не може! Що за риск!

Протал въртеше глава.

— Не можеш да водиш! Остави на мен!

Протал пак възрази мълчаливо.

— Разбира се! — напрягаше гърлото си Биринер, решен да надделее над гръмовния вой в коритото. — Не бива да го правиш! Аз мога! Знам пътищата! Разбира се. Само ти ли си достатъчно стар да ги изучиш? Познавам древните карти. Не съм глупак, да знаеш… ако ще да ти изглеждам… — той продължи с усилие — … безполезен дъртак. Трябва да ми позволиш!

И Протал се развика, без да влага гняв.

— Времето не стига! Не можем да се бавим. Биринер, приятелю, как да прехвърля първата опасност в този поход върху друг? Това е моето място.

— Глупак! — излая Биринер, готов на всякакво нахалство, за да се наложи. — И как ще виждаш?

— Как ще виждам ли?

— Разбира се! — Устните на стареца се извиха присмехулно. — Щял да върви отпред! И да рискува всичко! Ще си свети с огъня на Владетелите! Глупак! Лигоча ще те открие, преди да стигнеш до Моста пред леговищата!

Най-сетне Протал проумя.

— А… вярно. — Раменете му се превиха. — Твоята светлина е по-мъждива от моята. Лигоча несъмнено ще усети, че идваме, ако използвам жезъла си. — Протал се извъртя внезапно. — Тувор! Ще ни води Грижовникът Биринер! Пази го добре! Не позволявай нищо да застраши стария ми приятел.

Биринер се изпъчи, преоткрил достойнството в новото си задължение. Угаси факлата и я даде на Ратник, за да я прибере в снопа. Плъзна длан по края на своя жезъл и се появи пламък. Кимна рязко, вдигна жезъла и закрачи сковано към зейналата паст на Гръмовръх.

Терел и Корик тутакси изпревариха стария хайрбранд и тръгнаха двайсетина стъпки пред него. Други двама стражи вървяха зад Биринер. След тях бяха Протал и Морам, после още двама стражи, Лид, Томас и Банор. Куаан подреди Ратниците в три колони, следвани от двама стражи.

Томас вдигна глава, искаше да види за последен път Сол по сърцето в Наблюдателницата. Не успя да го различи в тъмата на ждрелото, а трябваше да внимава къде стъпва по тесния път. Навлезе под скалите, без да помаха за сбогом на Великана.

Така отрядът остави зад себе си слънце, небе, простори и трева наред с последната възможност за отстъпление и продължи в недрата на Гръмовръх.

Томас се пъхна в това царство на нощта като в кошмар. Доближи входа на пещерите без страх — толкова му олекна след слизането от Наблюдателницата, че поне за малко нямаше как да се поддаде на паника. Не се прости със Сол по сърцето, забрави нещо важно, но надделяваше очакването, че спазената уговорка ще го измъкне от съновидението, като съхрани способността му да оцелява.

Но небето, чийто безкрай почти не забелязваше досега, изчезна като отсечено с брадва, заменено от недостъпната за ума тежест на планината. Самото присъствие на каменната грамада над него смазваше, тътнеше в ушите му като призрачна гръмотевица. А грохотът на реката само се засили в гърлото на пещерата, сякаш болката на затворената вода стана още по-мъчителна. Тук пръските падаха с гъстотата на дъжд. Пламъкът на Биринер беше блед, обкръжен от ореол, почти размит в пренаситения с влага въздух. Пътят беше осеян с дупки и камъчета. Томас напрягаше вниманието си, като че търсеше поне откъслечен смисъл в слятата гълчава на преживяванията. Носеше надеждата си за избавление като щит.

Виждаше в нея единствената си защита. Отрядът изглеждаше жалък в слабостта си, безпомощен срещу обитателите на мрака — пещерни твари и Злотворни. Томас се препъваше в нощта, чиято плътност нарушаваше само огънят над жезъла на Биринер, и очакваше скоро да бъдат забелязани. Лигоча щеше да научи, слугите му щяха да изскочат от дълбините на леговищата, армията щеше да бъде отзована (а какво можеше да стори Сол по сърцето срещу хиляди пещерни твари?) и отрядът щеше да бъде смачкан като шепа самонадеяни мравки. И в тези мигове на прояснение или смърт той щеше да се спаси… или да умре. Нищо друго не можеше да си представи.

Вървеше сякаш се ослушваше за шума на започваща лавина.

По някое време откри промяна наоколо. Пътят продължаваше навътре почти хоризонтално, водата обаче падаше в недрата. Течението на реката се превръщаше във водопад. Тътенът отслабваше постепенно с изчезването на водата в бездната.

Влагата намаляваше и не поглъщаше толкова много от светлината, поддържана от Биринер. По-ясно личеше плътността на каменната стена. Когато Томас стъпеше по-тежко, твърдостта на пътя под краката му го разтърсваше от петата до гръбнака.

Пещерата около него би приличала на тунел, ако не беше пропастта отляво. Бореше се със смътните си страхове, съсредоточен в следващата крачка и пламъка. Реката се спускаше безпомощно и тътенът й стихваше подобно на пръсти, драскащи напразно да се хванат за нещо. Скоро започна да чува шумовете от движението на отряда. Озърна се да погледне отвора към ждрелото, но пътят или завиваше постепенно, или беше прекалено далече. И зад него нямаше нищо освен същата нощна тъма.

Още някакво усещане се прокрадваше в чернилката. Томас се взираше пред себе си, стараеше се да проумее какво долавяха сетивата му. Никой не продумваше — отрядът се вкопчваше в мълчанието от страх, че и стените могат да чуват.

След малко Биринер спря. Томас, Лид и Владетелите побързаха да отидат при стария хайрбранд. При него стоеше Терел.

— Пред нас е Мостът на леговищата — каза стражът. — Корик го наблюдава. Има пазачи.

Говореше тихо, но след дългата тишина сякаш нехаеше за опасността.

— Опасявах се от това — прошепна Протал. — Можем ли да се промъкнем близо до тях?

— Сенките от скалната светлина са плътни. Пазачите стоят на самия мост. Можем да ги доближим на изстрел с лък.

Морам повика едва чуто Куаан, а Протал попита:

— Колко са пазачите?

— Двама.

— Само двама ли?

Стражът вдигна рамене.

— И толкова стигат. Няма друг път към леговищата.

Но Протал издиша беззвучно:

— Само двама…

Май се чудеше каква опасност още не може да съзре.

Докато Върховният владетел умуваше, Морам говореше бързо на Куаан. Предводителят веднага се обърна към Ратниците и двама от тях отидоха при Терел, като опъваха тетивите на лъковете си. И двамата бяха високи и стройни жители на дървеното поселище. На слабата светлина ръцете им не изглеждаха достатъчно яки да огънат жилавото дърво на оръжията.

Протал се колебаеше, но накрая отхвърли опасенията и кимна на Терел. Стражът тутакси поведе двамата Ратници в разредения мрак пред отряда.

Протал прошепна неспокойно на останалите:

— Бъдете разумни. Ще рискувате само по моя заповед. Сърцето ми предусеща заплаха… странна опасност, назована в Знанието на Кевин… но сега не мога да си я спомня. Ах, тази памет! Точно това знание е толкова откъснато от всичко, което сме научили след Оскверняването… Всички мислете какво правите. И внимавайте всеки миг.

Той тръгна напред бавно до Биринер, отрядът го последва.

Ставаше все по-светло — оранжево-червено, мътно сияние от скалите, каквото Томас бе видял при срещата си с Лигоча в Кайрил Трендор. След малко всички се увериха, че пещерата завива рязко надясно, а издигащият се таван подсказваше, че се извива във висок купол зад завоя.

Преди да изминат половината разстояние до завоя, Корик се върна при тях, за да ги заведе на безопасно място. Посочи им Терел и двамата Ратници — те се бяха покатерили донякъде по дясната стена и се прикриваха на издатина до самия завой.

Корел вървеше близо до пропастта на реката и стигна до отвесна стена. Бездната като че изчезваше, погълната от скалата, заради която пътят се отклоняваше вдясно. Но и тази скала, и пропастта бяха осветени. Всъщност нямаше цяла стена, а огромен камък пред входа на гигантска кухина. Терел бе избрал място, откъдето Ратниците можеха да стрелят с лъковете си над камъка.

Корик се промъкна с Протал, Морам и Томас в сянката и накрая успяха да надникнат наляво иззад камъка. Томас видя пещера с много висок таван и равен под. Пропастта завиваше около камъка под прав ъгъл спрямо предишната си посока и свършваше при отсрещната стена. Пътят вече не следваше реката, но във външната половина на пещерата нямаше други пролуки.

На това място ширината на бездната беше поне петдесет стъпки. Над нея можеше да се мине само по внушителен мост, оформен от самите скали.

Морам прошепна:

— Само двама. Наистина стигат. Молете се за точни изстрели. Втори шанс нямаме.

Отначало Томас не забеляза пазачи. Два стълба от пулсираща, огнена скална светлина привлякоха погледа му към свода на моста. Взря се упорито и скоро различи черен силует до всеки стълб. Толкова близо до светлината оставаха почти невидими.

— Злотворни — изсумтя Протал. — Кълна се в Седемте, трябва да си спомня! Защо не са пещерни твари? Защо Лигоча хаби силите на Злотворни на този пост?

Томас не се заслушваше. Скалната светлина привличаше изцяло вниманието му, свързана с него по начин, за който можеше само да гадае.

Протал се овладя и каза тежко на Корик:

— Опитайте се. Няма какво друго да сторим.

Стражът кимна на Терел и две тетиви избръмчаха глухо. В следващия миг Злотворните се смалиха като черни камъчета в бездната.

Върховният владетел си отдъхна. Морам размаха ръка в поздрав към стрелците и се върна да обясни на останалите какво се случи и да даде нови заповеди. Ратниците зашумяха сдържано.

— Не се отпускайте! — процеди Протал. — Усещам, че опасността не е отминала.

Томас не помръдваше от мястото си, зяпаше в скалната светлина и стискаше юмрук. Случваше се нещо, което той не разбираше.

— Надвладетелю — тихо попита Протал, — какво виждаш?

— Сила. — Прекъсването на мислите му го подразни и гласът дращеше грубо в гърлото му. — Лигоча я има в такова изобилие, че да изглеждате глупаво. — Вдигна левия си юмрук. — Навън е ден, а виж…

Пръстенът пламтеше кърваво, пулсираше с ритъма на скалната светлина. Протал гледаше намръщено и съсредоточено халката. Устните му се изопнаха по зъбите, когато измънка:

— Нещо не е наред. Трябва да си спомня. Скалната светлина не може да причини това.

Морам дойде при тях и преди да забележи какво става, каза:

— Терел се върна. Готови сме да минем по моста.

Протал кимна разсеяно и чак тогава Морам зърна пръстена. На Томас му се причу скърцане със зъби. Владетелят протегна ръка и стисна юмрука му.

После се обърна и даде знак на отряда. Куаан поведе Ратниците, стражите вървяха с тях. Протал все така изглеждаше умислен, но тръгна отпред с Биринер. Томас се помъкна след тях към Моста пред леговищата.

Тувор и друг страж изпревариха Върховния владетел. Пристъпиха към моста, за да се уверят, че е безопасно Владетелите да минат по него.

Томас също вървеше натам като в транс. Скалната светлина го омайваше все по-силно. Усещаше как пръстенът се сгорещява. Налагаше се да принуждава ума си да човърка въпроса защо халката пак има кървав оттенък вместо оранжево-червеникав като сияйните колони. Само че отговорът оставаше недостъпен. Чувстваше натрапваща се промяна в себе си, на която не можеше да устои или да я измери, нито дори да вникне в нея. Дали пръстенът объркваше сетивата му, завърташе ги като ос към незнайни измерения?

Тувор и другият страж стъпиха на моста и тръгнаха нагоре по свода му. Протал задържаше отряда по-назад въпреки опасността да стоят на открито в скалната светлина. Вглеждаше се в стражите и подръпваше брадата си с трепереща ръка.

Томас знаеше, че странното омайване го покорява. И пещерата около него не беше същата. Тук-там каменните стени изглеждаха по-тънки, сякаш започваха да прозират. Куаан, Лид и Ратниците също ставаха прозрачни, заприличаха на привидения. Протал и Морам още бяха плътни, ала образът на Върховният владетел примигваше пред очите му. Само мъжете от Кръвната стража не изглеждаха все едно ще се размият в мъгла. И пръстенът си беше същият. Собствената плът на Томас беше някак смътна, дори се стресна, че пръстенът може да падне през нея. А до рамото му Банор оставаше корав, несмутим и застрашителен. Томас се плашеше, че с едно докосване стражът може да го разпилее като прах на вятъра.

Тувор доближаваше най-високата част от свода. На Томас му се привиждаше, че мостът ще се разпадне под краката на Първия страж.

Чак тогава забеляза обръча от блещукащ въздух, обвил средата на моста. Не знаеше какво е това, не го проумяваше, но беше уверен в ужасната му мощ.

И Тувор всеки миг щеше да прекрачи в кръга, запречил моста.

С усилие, подобно на гърч, Томас започна да се бори с вцепенението. Някакъв инстинкт не оставяше съмнение у него, че Първият страж ще бъде погубен. „Дори прокаженият не може…“, умоляваше се той. Уговорката със себе си не изискваше да мълчи, докато пред него някой умира. „Що за ад!“, възвърна си яростта той.

— Спри! — изхърка Томас. — Не виждаш ли?

Протал кресна незабавно:

— Тувор! Не мърдай! — Завъртя се в миг към Томас и попита нетърпеливо: — Какво има там? Ти какво виждаш?

Силата на неудържимия гняв му помагаше да вижда всичко по-плътно, но Протал наглед още беше застрашен да се разтвори във въздуха. Томас вдигна рязко ръката си с пръстена и избълва:

— Върни ги насам. Да не си сляп?! Това не е скалната светлина. Там горе има нещо друго.

Морам повика двамата стражи, но Протал само зяпаше Томас стъписан от страх. Изведнъж удари камъка пред краката си с металния край на жезъла и възкликна:

— Злотворни! И скалната светлина там е само… опора! О, да, сляп съм… сляп! Те поддържат силата!

Морам прошепна слисано:

— Тревожно слово?!

— Да!

— Възможно ли е? Нима Лигоча е овладял напълно Жезъла? Способен ли е да впрегне в слово такава мощ?

Протал вече вървеше към моста.

— Господаря Гад може да го научи — подхвърли през рамо. — Ние нямаме кой да ни помогне.

Върховният владетел вече вървеше по гърбицата на моста, следван от Тувор.

Омаята пак завладяваше Томас, но сега я познаваше малко по-добре и я отпъждаше с ругатни. Още виждаше блещукащия обръч на словото, когато Протал го доближи.

Върховният владетел вървеше бавно и спря на една крачка от словото. Стисна жезъла с лявата си ръка, а дясната вдигна с дланта напред. Прокашля се хрипкаво и запя. Повтаряше неуморно все същата мелодия и редеше думи на език, неразбираем за Томас — толкова древна реч, че звучеше овехтяла. Протал обаче напяваше тихо и уверено, сякаш подхвана скрит за останалите разговор с Тревожното слово.

Словото полека ставаше видимо за отряда, макар и само като събираща се мъгла. Във въздуха срещу дланта на Протал се появи смътен червен къс, който се преливаше подобно на парцалче от недостъпен за очите гоблен. Висящото бледочервено парче се разшири в голям, грубо очертан кръг пред ръката на Протал. Без да прекъсне напева и за миг, той вдигна ръка много предпазливо да измери височината на словото, после се премести встрани да огледа формата му. Така отрядът можеше да зърне част по част препятствието. Томас все повече разпалваше неукротимия си гняв и в неговите очи словото избледняваше. Накрая виждаше само каквото беше достъпно и за другите наоколо.

Най-сетне Протал отпусна ръката си и прекъсна песента. Червените късчета изчезнаха. Върна се тромаво при отряда, като че оставаше прав само благодарение на волята си. Но гледаше ясно, докато размишляваше над опасността.

— Тревожното слово — обясни начумерен — е оставено тук чрез мощта на Жезъла на закона, за да извести Лигоча, ако защитата му бъде пробита… и за да срути Моста пред леговищата при първия досег. — Гласът му носеше и видение за пропадане в бездната. — Сътворено е от огромна сила. След Оскверняването никой от Владетелите не е бил способен да извърши нещо подобно. А дори ако ние имахме силата да го премахнем, не бихме спечелили нищо, защото Лигоча щеше да бъде предупреден. И все пак има един благоприятен за нас признак. Такова слово не може да бъде поддържано без непрекъснато внимание. Трябва да бъде подсилвано постоянно, иначе започва да се разпада… но не достатъчно бързо, за да извлечем полза от това. Щом Лигоча е поставил тук Злотворни за пазачи, значи вниманието му е насочено другаде.

„Чудесно! — ръмжеше си Томас. — Страхотно!“ Ръцете го сърбяха от неустоимото желание да удуши някого.

Протал продължаваше:

— Щом Лигоча гледа в друга посока, възможно е да изкривим словото, без да го разкъсаме. — Пое си дъх и натърти: — Според мен можем да го направим. Това слово не е чак толкова чисто и страшно. — Изви глава да погледне Томас. — Боя се обаче за теб, Надвладетелю.

— За мен ли? — наежи се Томас, сякаш Върховният владетел го обвиняваше. — Защо?

— Опасявам се, че и доближаването на твоя пръстен до словото може да го премахне. Затова трябва да минеш последен. Но дори и така може да останем без изход от катакомбите, ако мостът рухне.

„Последен ли?“ Веднага си представи как го изоставят в този капан — дълбоката пропаст му преграждаше пътя към избавлението. Канеше се да възрази: „Нека мина пръв. Ако аз успея, ще може и всеки друг“. Но сам разбираше колко нелеп е доводът. „Бъди сговорчив — увещаваше се Томас. — Спазвай уговорката.“ От страх гласът му прозвуча враждебно:

— Заемайте се. Все някога ще изпратят нови пазачи.

Протал кимна, взря се изпитателно в него и му обърна гръб. Двамата с Морам тръгнаха към моста да се преборят със словото.

Тувор и Терел ги последваха с намотано въже от лепка. Вързаха краища за китките на Владетелите и за началото на моста, така ги предпазваха, в случай че мостът се срути. Протал и Морам спряха благоразумно на крачка от невидимото слово. Коленичиха заедно и започнаха да пеят.

Щом долният край на словото поаленя, те сложиха жезлите си успоредно върху камъка. Побутваха по мъничко, докато не ги нагласиха точно под преливащото се въплъщение на мощ. Смръзнаха се в тази поза за един безкраен миг, все едно умоляваха дървото да не прекъсне потока. Отвърна им спиращо дъха примигване в червеното блещукане, но Владетелите не спряха песента… и скоро словото се уравновеси.

Съсредоточено се заеха с най-трудното — започнаха да повдигат близките до тях краища на жезлите.

Другите от отряда ахнаха възхитени — виждаха как долният край на словото се огъваше, а под него оставаше пролука с формата на широк клин.

Щом върхът на пролуката се издигна повече от една стъпка над камъка, Владетелите застинаха. Банор и още двама стражи тутакси профучаха по гърбицата на моста, като размотаха още едно въже. Един по един пропълзяха под словото и издърпаха своя край на въжето отвъд другия край на моста.

Щом Банор закрепи въжето, Морам хвана и жезъла на Протал. Върховният владетел се промъкна под словото и на свой ред хвана жезлите, за да мине Морам. Дотогава и Биринер беше готов да изпълзи от другата страна. Зад него се промъкнаха Ратниците, следвани от Куаан и Лид.

Тувор и Терел минаха отдолу и отнесоха краищата на въжетата около Владетелите зад бездната. Последните стражи омотаха тичешком Томас с края на средното въже и също пропълзяха.

Той остана сам.

Облян в студената пот на страха и гнева, Томас тръгна по моста. Все му се струваше, че двете колони от скална светлина го следят недоверчиво. Томас продължаваше ожесточено по гърбицата и проклинаше Гад. Проклинаше и себе си заради уплахата. Вторачен в пролуката, той нажежи яростта си до бяло и доближи трепкащото проявление на сила. Пръстенът смъдеше на ръката му с всяка крачка, а мостът ставаше безплътен, сякаш се разтваряше под него. Словото пък надвисваше и изпълваше цялото пространство.

Томас обаче се държеше за опората на яростта. „Дори прокажен може!…“ Стигна до пролуката, отпусна се на колене и за миг погледна през блещукащата преграда към Владетелите. Лицата им лъщяха от пот, гласовете им се накъсваха в песента. Той впи пръсти в жезъла на Барадакас, легна по корем и запълзя.

Докато се промушваше под словото, чу кратко пискливо бръмчене на съпротива. Тогава пръстенът му блъвна студен червен пламък.

Томас вече беше от другата страна, а мостът и словото останаха непокътнати.

Запрепъва се припряно към края на моста и хвърли настрана въжето. Щом стъпи на сигурно място, само се обърна да види как Протал и Морам измъкват жезлите си изпод словото. После побърза да се махне от огромната кухина и се шмугна в тъмния тунел на пътя. Почти незабавно долови присъствието на Банор до рамото си, но не спря, докато тъмата, в която напираше, не стана непроницаема.

— Искам да бъда сам — изпъшка Томас от безсилен яд и натрупан страх. — Защо не ме оставиш на мира?

Банор отвърна със странно заваленото произношение на харучаите:

— Ти си Надвладетелят Ковенант. Ние сме Кръвната стража. Поверено ни е да бдим над живота ти.

Томас се облещи сърдито в непрогледния мрак, замислен за неестествената невъзмутимост на Кръвната стража. Що за обвързване беше това, заради което тяхната плът изглеждаше по-малко тленна от скалите в недрата на Гръмовръх? Зърна пръстена си — вече просветваше съвсем слабо. Откри, че завижда на Банор за безстрастното спокойствие, а собствената му нечестност го уязвява. В миг на гневно прозрение Томас се сопна:

— Това не е достатъчна причина.

Лесно си представи как Банор свива рамене едва забележимо, но красноречиво. Чакаше упорито в тъмния тунел отрядът да дойде.

Но когато Биринер го подмина с пламъка над жезъла и Томас зае мястото си в колоната, вечната нощ на катакомбите се струпа наоколо като безброй гадно ухилени зяпачи, жадуващи да се пролее кръв. Плащаше си за преживяната уплаха — раменете му се разтресоха от слабост, сякаш бе висял дълго на ръцете си, мислите му се вцепениха ледено.

Тревожното слово беше знак — Господаря Гад ги очакваше и знаеше, че не са били избити от ордата на Лигоча. Скалния червей не би могъл сам да изгради словото, камо ли да го направи толкова чувствително към бялото злато. Значи словото беше предназначено да послужи повече на Господаря Гад, вместо на Лигоча. Дали не беше изпитание, показващо силата и находчивостта на Владетелите… и уязвимостта на самия Томас? Каквато и да беше истината, словото бе сътворено от Господаря Гад. Томас не се съмняваше, че Презиращия знае всичко. Той бе измислил, подредил и направил неизбежно онова, което сполетя похода, всяка постъпка и решение. Лигоча беше невеж, луд и податлив на внушения. Скалния червей може би не разбираше и половината от постигнатото с насърченията на Господаря Гад.

Томас не се изненадваше от това, а го виждаше като признак за друга, по-тежка заплаха. Тази смъртна опасност, която сковаваше ума му така, че плътта можеше да я посрещне само с треперене, беше въплътена в халката от бяло злато. Единствената цел на сделката със себе си, на молбата му към ранихините беше да разделя немислимостта на Земята от съществуването й, за да не се сблъскат и да скъсат тънката нишка, свързваща го с живота. Но Господаря Гад използваше пръстена му тъкмо за да събере унищожително двете противоположности на безумието, от които Томас отчаяно се стремеше да избяга.

Колебаеше се дали да не захвърли пръстена, но знаеше, че няма да го направи. Твърде наситен беше със спомена за изгубена любов, чест и взаимно уважение, за да се отърве просто така от него. Пък и онзи стар просяк…

Ако уговорката се провалеше, не би му останало нищо, с което да се защити срещу мрака. Нищо освен собствената му склонност към тъмнината, към насилието. Способността му да убива. Осъзнаваше изтръпнал, че тези негови черти водят с неизбежността на проказата към унищожението на Земята.

Не смееше да се задълбава повече в обмисляне на положението. Засега можеше само да се мъкне подир пламъка на Биринер и да преповтаря всичко, което отхвърляше, подобно на лишен от надежда послушник, жадуващ за вяра.

Внимаваше къде стъпва, сякаш скалата не беше сигурна опора, а Биринер би го отвел отвъд ръба на пропаст.

Броденето в мрака носеше промени. Тунелът не изглеждаше същият. Струваше му се, че на едно или друго място започват други тунели, по някое време нощта наоколо придоби неизмерима дълбочина, все едно вървяха по сцената на амфитеатър. В това открито пространство Биринер се забави, преди да поведе спътниците си по толкова нисък коридор, че пламъкът от жезъла му почти докосваше тавана, и толкова тесен, че вървяха в колона по един.

Старият Грижовник сменяше посоката объркващо. След ниския тунел свърнаха рязко и тръгнаха надолу по склон, където не различаваха стени наблизо. Вървяха наляво или надясно според белези, видими единствено за Биринер, а черният въздух ставаше по-студен и някак по-противен, като че носеше дъх на Злотворни. Усещаха студа на внезапни повеи откъм процепи и проходи, зейващи недостъпно за зрението към леговища, скривалища и зали на пещерните твари.

По-надолу внезапният напор на въздуха тежеше от смрад. Погребан под земята, той бе попил векове на натрупана мръсотия, незнайно колко купчини непогребани мъртъвци и изоставени работилници за скверни деяния. Понякога вонята на леш се засилваше толкова, че Томас сякаш я виждаше. От отворите се чуваха и мразовити далечни звуци — трополенето на чакъл, срутен в бездънни бездни, скрибуцане на претоварени скали, звънтене на железни чукове, приглушен гробовен тътен и протяжни уморени въздишки от древните основи на планината. Самата тъма сумтеше и мърмореше, когато отрядът проникваше в нея.

Накрая се добраха до криволичеща стълба, изрязана в скална стена над неосветена, алчно дебнеща ги празнота. След това тръгнаха по извити тунели, по дъното на цепнатини, над остри издатини, около ями с пъшкаща в тях вода и застоял дъх, под арки като входове на грозни зали за тържества. Завиваха, катереха се, слизаха в тъмата като в пъклено преддверие, безпътно и гибелно, където само същината и степента на опасността можеше да се промени. За да е сигурен, че съществува, Томас усукваше между пръстите на лявата си ръка плата на туниката пред сърцето си.

На широки плоски места, които можеха да са големи помещения, издатини или върхове, заобиколени от пропадащи нанякъде склонове, отрядът спря три пъти да се засити със студена храна на светлината от жезъла на Биринер. Утоляването на глада помагаше, а гледката на други лица около пламъка сливаше и укрепваше издръжливостта им. Веднъж Куаан подхвърли шега насила, но гласът му така се губеше във вечната нощ, че никой не намери у себе си желание да отвърне. След всяка почивка тръгваха храбро и всеки път общата им непоколебимост се изпаряваше по-бързо, сякаш тъмата я поглъщаше още по-ненаситно.

По-късно Биринер ги изведе от студените тунели със смрадливия вятър. Навлязоха в тесни, задушни горещи проходи далече от основните леговища на пещерните твари. За да не бъдат забелязани, той избираше път през помъртвели пещери — безмълвни и изоставени, където нямаше много въздух, годен за дишане. Отрядът обаче вървеше нататък в безмълвно очакване да се натъкнат слепешком на бедствие.

Времето се точеше и Томас познаваше, че не са се промъквали дни наред единствено защото неговият пръстен не започваше да тлее в червено с изгрева на луната. Но накрая бялото злато замъждука алено като предвестие. Продължиха напред в нощта. Не можеха да си позволят сън или дори дълъг отдих. До пълнолунието, бележещо най-голямата сила на Лигоча, оставаше само един ден.

Тътреха се в тунел, чиито стени им се привиждаха съвсем малко извън кръга около люшкащото се пламъче. Внезапно Терел спря и изникна от мрака пред стария хайрбранд. Протал и Морам побързаха да отидат при тях заедно с Лид и Томас. Този път Терел говореше не чак толкова невъзмутимо:

— Доближават ни Злотворни… може би петдесетина. Видели са светлината.

Протал изохка, Морам изръмжа проклятие. Лид вдиша свистящо и измъкна светкавично въжето от косата си, все едно би могла да се опълчи с него на онези, които рамените виждаха в кошмарите си.

Преди някой друг да е сторил нещо, гласът на Биринер изпращя като съчка:

— След мен!

Хукна надясно в мрака.

Двама стражи веднага се втурнаха след него. Владетелите се поколебаха, Протал изкрещя „Меленкурион!“ и се метна в същата посока. Морам започна да реди заповеди и отрядът се приготви за битка.

Томас побягна натам, накъдето го водеше подскачащият пламък над Биринер. В гласа на стареца нямаше паника. Чуваше зад себе си шума от схватката. Не откъсваше поглед от светлината и навлезе в нисък тунел, където едва можеше да диша.

Биринер тичаше по тунела, все още на крачка-две пред стражите.

Изтрещя опърлящ гръм и ненадейно стена от синьо сияние обгърна Биринер. Ослепителна и искряща, тя препречи тунела от тавана до пода. Бучеше като пещ, а старецът висеше в нея неподвижен, с разперени ръце и сгърчено в агония тяло. До него жезълът припламна и се изпепели.

Без двоумене двамата стражи се устремиха към огнената преграда. Тя ги отхвърли с неподатливостта на камък. Пак скочиха и се опитваха да избутат Биринер от другата страна на стената. Не успяха. Старецът висеше, без да помръдне — овъглена жертва на паяжина от син огън.

Мъжете от Кръвната стража нямаше да се откажат лесно, но Върховният владетел дотича. Викаше, за да го чуят в силното бучене.

— Той ще умре! Подкрепете Морам!

Протал имаше вид на човек, изпаднал в умопомрачение. В очите му кипеше хаос. Доближи стената с разперени ръце и се опита да прегърне Биринер.

Огънят го запрати назад безмилостно. Той падна по лице и не се надигна веднага.

Зад тях битката се разгаряше. Злотворните се бяха подредили в клин и Морам трудно им устояваше дори с подкрепата на стражите и Ратниците. Вече бе отстъпил няколко крачки в началото на тунела. Не обръщаше внимание на виковете на Протал и силния шум от огнената стена.

Протал се изправи немощно. Главата му трепереше на уморения старчески врат. Все пак не гледаше диво както преди малко.

Почака да се опомни, защото знаеше, че е закъснял. Напрегна се и метна жезъла си към синьото сияние.

Обкованите с метал краища докоснаха преградата с непоносим проблясък. Томас не виждаше нищо в първите мигове, но когато очите му се проясниха, жезълът висеше в огнената стена. Биринер лежеше от другата й страна.

— Биринер! — изтръгна се вопъл от Върховния владетел.

Сигурно повярва отново, че ще помогне на поразения хайрбранд, ако стигне до него навреме. Пак се хвърли към стената и беше отблъснат.

Злотворните напираха свирепо, в гладно мълчание. Двама от Ратниците на Куаан бяха повалени още докато отрядът отстъпваше към тунела, друг умря с железен шип в сърцето. Една жена доближи прекалено клина от Злотворни, като се опитваше да намушка някой от тях и й отсякоха китката. Съпротивата на Морам срещу носителя на знанието начело на клина ставаше все по-безнадеждна. Около него стражите се биеха майсторски, но им беше трудно да намерят пролуки.

Томас се взираше в Биринер през синята преграда. Лицето на стария хайрбранд беше непокътнато, но очите зееха в смъртна мъка, сякаш тялото бе останало живо още миг, след като душата му е била изпепелена. Остатъците от наметалото висяха на овъглени парцалчета.

„След мен!“

В думите на стареца нямаше страх. Биринер бе измислил нещо. Викът му ехтеше и подканяше Томас.

„След мен!“

Томас бе забравил нещо важно. Прекрачи напред безразсъдно.

Морам се опитваше да напада по-успешно. Силата му пращеше подобно на мълния по дължината на жезъла, докато стоварваше удар след удар срещу носителя на знанието. Отслабен от неколцината повалени Злотворни, клинът започваше да поддава.

Томас спря на педя от преградата. Жезълът на Протал висеше в нея отвесно като знак. Огънят май по-скоро поглъщаше топлина, а не грееше. Томас усещаше как изстива и се вцепенява. Виждаше в ослепителното синьо сияние шанс да бъде изпепелен, да избяга.

Изведнъж старшият сред Злотворните нададе лаещ вопъл и изскочи от клина. Шмугна се покрай Морам и препусна по тунела към огнената стена… към коленичилия Върховен владетел. Очите на Морам светнаха яростно, но той не отклони вниманието си от битката. Изръмжа заповед към Куаан и се нахвърли още по-страшно срещу другите Злотворни.

Куаан хукна, свали тичешком лъка от раменете си, сложи стрела на тетивата и се приготви да стреля, преди носителя на знанието да се добере до Протал.

Томас чу безучастно хриптенето на Протал в безжизнения въздух:

— Надвладетелю! Пази се!

Не се вслуша. Брачната му халка пламтеше, сякаш осквернената луна се бе въплътила като скалната светлина на моста в Тревожно слово.

Посегна с лявата ръка, подвоуми се, но сграбчи жезъла на Върховния владетел.

Силата избухна — кървав огън изригна от пръстена срещу блещукащото синьо. Бръмченето изтъня и накрая стана недостъпно за слуха. От беззвучния взрив подът на тунела подскочи.

Синята преграда се разпадна.

Куаан закъсняваше — не би могъл да спаси Протал. Но Злотворния не нападна Върховния владетел, а го прескочи и налетя на Томас. Куаан опъна лъка с все сила и изпрати стрелата в гърба на съществото.

За малко Томас остана неподвижен, килнат неестествено встрани и облещен от ужас от неочаквания мрак. Бледи оранжеви пламъчета се плъзгаха по ръката му, но ослепителното синьо го нямаше. Огънят не причиняваше болка, макар че отначало се разпали, все едно Томас беше съчка. Само че беше студен и безсилен, скоро угасна в немощни проблясъци, като че Томас не беше достатъчно топъл, за да го поддържа.

Носителят на знанието, от чийто гръб стърчеше стрелата на Куаан, се вряза в него и го просна на каменния под.

По някое време Томас вдигна глава и се огледа мътно. Тунелът беше осветен само от отприщената сила на Морам, с която изтикваше назад Злотворните. После и тази светлина изчезна — съществата побягнаха. Тувор и другите стражи понечиха да ги подгонят, за да не отнесат вест на Лигоча, но Морам ги повика:

— Оставете ги! Вече ни разкриха.

В мрака се чуваха стонове и охкане. Скоро двама-трима от Ратниците запалиха факли, които хвърляха чудати бледи сенки по стените. Отрядът се събра около Морам и доближи коленичилия Протал. Върховният владетел прегръщаше обгореното тяло на Биринер. Не пожела да се потопи в съчувствието и скръбта на останалите.

— Продължавайте нататък — нареди отпаднало. — Открийте накъде ни водеше. Скоро ще се простя с него. Той водеше вместо мен…

Морам докосна състрадателно рамото му, но опасностите не им оставяха време за губене. Почти нямаше съмнение, че Лигоча вече е научил къде е отрядът — развихрените тук сили ги посочваха като обвинително насочен показалец.

— Защо? — недоумяваше гласно Морам. — Защо такава сила е била разположена тук? Това не е дело на Лигоча.

Събореният на пода Томас се обади с покрусен глас, ала отговаряше на съвсем друг въпрос.

— Забравих си дрехите… Останаха навън.

Морам се наведе над него. Освети лицето му с факлата и попита:

— Пострада ли? Не те разбирам. Защо са толкова важни старите ти дрехи?

Въпросът като че налагаше безкрайни обяснения, но думите на Томас се лееха лесно от вцепенението и мъглата в главата му.

— Пострадах, разбира се. Целият ми живот е страдание. — Не се слушаше какво казва. — Не разбираш ли? Когато се събудя и видя, че нося старите си дрехи, а не тази изцапана с мъх туника… Ами ето го доказателството, че наистина съм сънувал. Ако не беше толкова успокояващо, щях да се побъркам от ужас.

— Ти покори голяма сила — промълви Морам.

— Случайност. Стана от само себе си. Аз… аз се опитах да избягам. Да се изгоря.

Изтощението го победи. Той положи глава на камъка и заспа.

Отдихът му беше кратък — въздухът в тунела беше неприятен, а и отрядът вдигаше шум с шетнята си. Когато отвори очи, Лид и неколцина Ратници готвеха над малък огън. С треперлива песен и насълзени очи Протал си служеше със синия огън от жезъла, за да затвори раната на осакатената жена.

Томас гледаше как тя понася болката. Чак когато китката й бе превързана стегнато, Ратничката си позволи да се свлече в несвяст. Той се извърна, прималял от споделеното страдание. Изправи се непохватно, олюля се, докато стъпи здраво и опря ръка на стената. Стоеше превит от спазмите в стомаха, когато Морам се върна, придружен от Куаан, Корик и още двама стражи.

Предводителят на еомана носеше желязно сандъче.

Морам спря при огъня и заговори приглушено от смайване:

— Силата е била защита, поставена тук от Върховния владетел Кевин. След тунела има малка зала. Там намерихме Втората закрила от Знанието на Кевин… Втората от Седемте.

Лицето на Протал грейна от надежда.

Протал пое благоговейно сандъчето. Опипа ключалките несигурно, а когато накрая вдигна капака, отвътре бликна бледо бисерно сияние с чистотата на лунни лъчи. То озари лицето му с блаженство, ръката му посегна внимателно и извади древен свитък. Всички наоколо видяха, че самият свитък свети.

Куаан и Ратниците бяха коленичили и склонили глави пред Закрилата. Морам и Протал стояха като пред изпитателния поглед на учител, направлявал целия им живот. Щом се опомни от смайването, Лид също се отпусна на колене. Само Томас и стражите не бяха настроени почтително. Тувор и останалите от Кръвната стража се озъртаха бдително, а Томас се подпираше на стената и се мъчеше да укроти стомаха си.

Все пак не беше сляп за значението за този свитък. Потайна надежда се бореше у него с гаденето и той подходи към нея предпазливо:

— Биринер знаеше ли… какво ще намерите? Затова ли…

— Затова ли тичаше насам? — довърши Морам унесено, вторачен в свитъка, който Протал държеше като могъщ талисман. — Може и така да е било. Той познаваше старите карти. Няма съмнение, че са ни били дарени с Първата закрила, за да намерим пътя дотук след време. Нищо чудно сърцето му да е прозряло онова, което очите не са могли.

Томас се замисли и продължи със заобиколните въпроси.

— Защо остави Злотворните да избягат?

Този път Владетелите доловиха колко важен е отговорът за него. Протал се взря пронизващо в очите му и върна свитъка в сандъчето. Когато капакът беше затворен, Морам отвърна хладно:

— Излишна смърт, Невернико. Не дойдохме тук да изтребваме Злотворни. Ще си навредим повече с ненужни убийства, отколкото ако рискуваме да оставим живи неколцина от враговете си. Бием се по необходимост, не от кръвожадност или ярост. Не бива да погазваме Клетвата на мира.

Но и това не беше отговорът. Томас се принуди да бъде откровен в надеждата си.

— Както и да е… Този Втора закрила… удвоява силата ви. Бихте могли да ме върнете в моя свят.

Изражението на Морам се смекчи от потребността му за утеха срещу страховития натиск на обстоятелствата. Само че думите отхвърлиха надеждата на Томас.

— Приятелю, забравяш — още не сме овладели Първата закрила, след като сме я изучавали толкова поколения. И най-способните в Средището на знанията не са успели да вникнат в основните загадки. Засега нищо не можем да постигнем с тази Закрила. Ако оцелеем след похода, може и да се поучим от Втората закрила в идните години.

Той стисна устни и макар лицето му да издаваше, че има още какво да каже, замълча, докато Протал не въздъхна:

— Разкрий му всичко. Сега не бива да си позволяваме никакви заблуди.

— Така да бъде — припряно се съгласи Морам. — Истината е, че намирането на Втората закрила в такова време ни застрашава. Първата ни показва ясно, че Върховният владетел Кевин внимателно е обмислил поредността на Седемте. Според неговия замисъл Втората е трябвало да остане скрита, докато не извлечем всички знания от Първата. Очевидно е, че някои части от неговото Знание носят твърде голяма опасност за онези, които преди това не са овладели други части. Затова е скрил Закрилите и ги е защитил със сили, които не могат да бъдат отстранени, ако не е овладяно предходното Знание. Но ето че замисълът му беше нарушен. Докато не вникнем докрай в Първата, бихме рискували неразумно, ако опитаме да използваме Втората. — Той изопна рамене и си пое дъх. — Не съжаляваме. Каквито и да са опасностите, тази находка може би е най-великият момент на нашата епоха. Но едва ли носи само благодат…

Протал добави тихо:

— Нито се обвиняваме, нито се съмняваме. Кой би могъл да знае предварително какво ще намерим? Но сега товарът на отговорността за участта на Земята е двойно по-тежък. Защото ако искаме да победим Господаря Гад накрая, длъжни сме да си послужим със сили, за които не сме готови. Натъкнахме се на нещо, което вдъхва и надежда, и страх. Не се заблуждавай — охотно ще поемем този риск. Да овладеем Знанието на Кевин, е целта на живота ни. Трябва обаче и да помним винаги, че риск има. Виждам надежда за Земята, но лично за себе си — почти никаква…

— Дори тази надежда може да ни измени — нерадостно вметна Морам. — Ами ако Господаря Гад ни е насочил насам, за да ни подведе с мощ, която не ни е подвластна?

Протал рязко се обърна да го погледне, после кимна бавно в съгласие. Но на лицето му не гаснеше облекчението, което му дари намирането на Закрилата. Личеше, че е получил удовлетворение. Времето на Върховния владетел Протал, син на Дуилиън, щеше да бъде запомнено завинаги… ако някой от отряда оцелееше. Сега се взираше в бъдното, докато заключваше сандъчето с Втората закрила, а движенията му бяха енергични и отмерени. Връчи сандъчето на Корик, който го закрепи на голия си гръб с ивици лепка и го покри с туниката си.

А Томас виждаше останките от мимолетната си надежда, срутена като къщичка от карти, и не знаеше от какво да гради наново. Обземаше го смътното чувство, че няма здрава основа, върху която да я постави, но беше твърде слаб и уморен, за да разсъждава над това. Дълго се подпира на стената с наведена глава сякаш се напрягаше да разгадае шарките по туниката си.

Въпреки опасността отрядът остана за почивка и храна в тунела. Протал реши, че ако не се отдалечат от мястото засега, това ще бъде непредвидимо като всичко друго, което биха могли да направят. Стражите пазеха, а останалите той посъветва да отдъхнат. Самият Протал легна, положил глава на ръцете си и като че в същия миг заспа дълбоко. Сънят му беше толкова безметежен и кротък, че повече приличаше на подготовка, отколкото на унес. Повечето от отряда също затвориха очи, макар че сънищата им бяха тревожни. Морам и Лид обаче бодърстваха. Той беше приковал поглед в пламъците на малкия огън, може би в търсене на прозрения, а тя седеше срещу него, превила рамене под непосилната тежест на планината — отдихът под земята й беше недостъпен, сякаш отдалечаването от безкрайния небосвод и ливадите оскърбяваха кръвта й на рамен. Облегнат на камъните, Томас ги наблюдаваше и задряма, докато тлеенето, опорочило пръстена му, избледняваше със залязването на луната.

Тогава Протал се надигна, бодър и съсредоточен, за да събуди отряда. Щом всички хапнаха, той угаси огъня и запали една от факлите. Наглед пламъкът заплашваше да угасне всеки миг в застоялия въздух, но той го предпочете пред жезъла си, за да си свети. Нямаше какво друго да сторят, освен да положат покойниците на каменния под в стаята, където намериха Закрилата. Само така можаха да почетат Биринер и загиналите Ратници.

Отново тръгнаха в мрака, водени от Върховния владетел по безчет черни и оплетени проходи в дълбините на Гръмовръх. Въздухът ставаше все по-гъст, горещ, мъртвешки. Понякога се изкачваха за малко, но продължаваха все надолу, към бездънните корени на планината и всяка неизмерена левга ги доближаваше до необхватните, погребани, спящи, мрачни злини, до страховитите кости на Земята. Вървяха неспирно като омаяни от неотстранимия мрак и мълчаха упорито, все едно стискаха устни да не изтърват ридание. Колкото по-близо бяха до леговищата на пещерните твари, разни звуци се чуваха по-отчетливо — блъскане по наковални, пъшкане на раздухвани пещи. Понякога минаваха през силни повеи от гореща смрад, напомнящи за зловоние на помийна яма. Натрапваше им се нов шум — бълбукане на бездна. Още дълго само вървяха към изтерзаните недра, без да знаят какво го причинява.

По-късно стигнаха до източника на звука. Тръгнаха по края на гигантска кухина, чиито стени виждаха оранжеви от скална светлина. Далече под тях имаше цяло езеро от разтопена лава.

След толкова часове в тъма яркото сияние дразнеше очите. Напиращата нагоре парлива жега ги обгръщаше, сякаш се опитваше да ги смъкне от тясната издатина. Могъщото кипене разтърсваше въздуха. Магмата подскачаше на струи към тавана и падаше обратно в езерото като срутващи се кули.

Томас чуваше замаяно нечий глас:

— По времето на Върховния владетел Лорик Демондимите захвърляли тук уродствата от неуспешните си опити да създадат потомство. Казват, че погнусата и на Демондимите, и на породилите ги Предзлотворни към собствената им форма надхвърляла всякакви граници. Така стигнали до създаването и на Злотворните, и на уейнхимите. И затова захвърляли всички слаби и немощни в огнени бездни като тази — толкова се отвращавали от слепотата, на която били обречени.

Томас се извърна със стон към стената и се затътри до тунела, извеждащ от пещерата. Щом отдели ръце от камъните, в които се вкопчваше, пръстите му се свиха сами, сякаш опипваха очертанията на ковчеже.

Протал избра да спрат за отдих тук, близо до кухината. Заситиха се набързо със студени залци и продължиха в мрака. Два пъти смениха посоката, изкачиха дълъг склон и накрая се озоваха на тясна пътека в разлом, който пропадаше вляво от тях. Томас разсеяно напипваше опората под краката си и тръскаше глава в напразно усилие да проясни мислите си. Злотворни се олюляваха в тях като образи на омразата към самите себе си, като предчувствие. Нима беше обречен да вижда себе си дори в такива гадини? Не. Той изскърца със зъби. Не. Помнеше напора на лавата и започваше да се бои, че вече е пропуснал шанса си… да падне.

След време умората пак го завладя. Протал спря отряда да съберат сили на пътеката и Томас сам се изненада, че почти успя да задреме толкова близо до ръба на пукнатината. Но Върховният владетел вече се стремеше неотклонно към целта и позволи съвсем кратък отдих. С трепкащия пламък на факлата над главата си пак поведе строя през мрака към нова, още по-гъста тъма.

Провирането в недрата нямаше край и понякога губеха за миг-два бдителността си. Наближаваше пълнолунието и някъде пред тях Лигоча се готвеше да ги посрещне. Протал вървеше като човек, решен да се подложи най-сетне на последното изпитание. Затова и единственият Злотворен, който ги причакваше, успя да ги изненада.

Криеше се в тясна цепнатина и щом Томас се изравни с него, съществото изскочи и го блъсна с цяло тяло в гърдите. Злата безока муцуна беше сбръчкана свирепо. Гадината тутакси се опита да сграбчи лявата ръка на Томас.

Силният тласък го отхвърли към ръба и в първата секунда той още не съзнаваше опасността — налитащият Злотворен бе погълнал цялото му внимание. Придърпа ръката му до муцуната си, подуши влажно китката и понечи да захапе пръстена с халката.

Томас залитна още една крачка назад и кракът, на който искаше да се опре, увисна във въздуха. Чак сега си спомни за чакащата да го погълне бездна. По инстинкт сви пръстите си в юмрук и забрави за Злотворния. Стисна жезъла до болка със сакатата си ръка и го протегна към Банор, който вече посягаше.

Стражът хвана края на жезъла.

Томас се задържа за малко.

Но Злотворния висеше с цялата си тежест на лявата му ръка. Жезълът се изплъзна от трите пръста на дясната. И докато съществото още се мъчеше да отхапе пръста с халката, Томас падна в теснината.

Щеше да изкрещи, но тежък сблъсък като паднал върху него камък изкара въздуха от дробовете му. Не можа да издаде звук, преди да загуби съзнание.

Когато се опомни, се бореше да вдиша със заровено лице. Лежеше с главата надолу на стръмен склон от чакъл, подобие на пръст и гниещи отпадъци. Свличането, причинено от падането, беше покрило лицето му с мръсотия. Отначало не можа да помръдне, само се давеше и кашляше. Тялото му се гърчеше, вместо да направи усилие и да се измъкне.

Напъна се, докато се разтресе целият, претърколи се и измъкна главата си. Изкашля напълнилата устата му мръсотия и вече можеше да диша. Но не виждаше. Този факт не проникна веднага в съзнанието му. Опипа лицето си — нищо не покриваше очите, клепачите се отваряха. Само че съзираше единствено плътна и непроницаема тъмнина. Дали пък не беше ослепял от уплахата?

Той наистина се изплаши до смърт. Без зрение му се струваше, че празнотата го засмуква, че се дави в подвижни пясъци.

От страх сърцето му тласкаше тежко кръвта. Томас се присвиваше на колене, изоставен, лишен от зрение, светлина и воля в крайностите, до които стигаше ужасът. Дъхът скимтеше в гърлото му. Но когато първият прилив на паника отмина, той разпозна чувството, което разбираше добре — за него страхът беше неизменна част от съществуването. А сърцето му не спираше. Макар че се бъхтеше като ранено, то още поддържаше живота му.

Изведнъж замахна диво и с двете ръце, заудря по чакъла до главата си в ритъма на пулса си сякаш се опитваше да изтръгне някакъв смисъл. „Не! Не! Ще оцелея!“

Потвърдената решимост му помогна да се овладее. Ще оцелее! Той беше прокажен, свикнал със страха. Знаеше как да се справи с него. С дисциплина… да, с дисциплина.

Притисна очите си с пръсти и цветни петна се замятаха в мрака. Значи не беше сляп. Просто виждаше чернота. Падането го отдалечи от единствения източник на светлина в катакомбите. Естествено беше да не различава нищо.

Адове и кървища…

По навик разтри китките си и болката от натъртванията го сепна.

Дисциплина.

Сега беше сам… сам… Без светлина, някъде дълбоко в пропаст, на много левги от най-близкото късче небе. Без подкрепа, приятели, без спасителните за него планински склонове навън, които бяха недостижими, все едно са били заличени от света. И бягството ставаше недостижимо, освен ако…

„Дисциплина!“

… измислеше как да умре.

„По дяволите!“

Жажда. Глад. Рана… загуба на кръв. Изброяваше възможностите, докато се заемаше с неизменния ЗКТ. Можеше да падне жертва на породено от тъмата зло. Или препъване да го запрати в по-смъртоносна бездна от тази. Да, това беше лудост. Лесна като проказата.

Среднощни криле плющяха около главата му, носеха се шеметно на фона на слепотата. Без да съзнава, той махаше с ръце около главата си, за да се защити някак.

„Проклятие! Нищо такова не ми се случва! Дисциплина!“

Споходи го някаква приумица, още в зародиш, и той й се поддаде, сякаш беше прозрение. Ами да! Побърза да промени позата си — вече седеше на чакъла. Напипа на пояса си ножа на Атиаран, хвана го внимателно с трите пръста на сакатата си ръка и започна да се бръсне.

Без вода и огледало твърде лесно би могъл да си среже гърлото, а стъргането на сухата брада му причиняваше болка, все едно използваше ножа да извае нова форма на лицето си. Но рискът и болката бяха част от него, в тях нямаше нищо невъзможно. Още първото порязване би се инфектирало почти веднага заради мръсотията по кожата. Това му връщаше спокойствието, сякаш отново си доказваше кой е всъщност.

Така принуждаваше тъмата да отстъпи, да прибере ноктите си.

Когато привърши, волята му стигна да научи нещо повече за положението, в което беше изпаднал. Искаше да знае на какво място се намира. Предпазливо и нерешително започна да лази встрани от склона на колене и длани.

Не бе изминал и три стъпки по плосък камък, когато се натъкна на труп. Плътта още не беше вкочанена, но гръдният кош се оказа студен и лепкав на пипане. Намокрената ръка на Томас миришеше на зловонна кръв.

Отдръпна се стреснато към склона и си наложи да замре, докато белите му дробове се напъваха със свистене, а коленете му трепереха. Злотворния, който му се нахвърли… Натрошен от падането. Искаше да се размърда, но не можеше. Находката го смрази като внезапно отваряне на врата към незнайна заплаха. Как това същество го набеляза, за да нападне? Наистина ли надушваше бялото злато?

Пръстенът замъждука. Кървавото просветване го превръщаше в кръгче от мътна жарава, в алени окови. Но светлината не стигаше дори да види пръста, на който беше халката. Грееше пагубно и го издаваше на всеки, който може би дебнеше наблизо, а не му даваше нищо освен страх.

И да искаше, не би забравил какво означава това. Окървавената от Лигоча луна се издигаше пълна над Земята.

Томас се присвиваше върху чакъла. Дори свирещото дишане сякаш го белязваше като жертва на зъби и нокти, толкова невидими в тъмата, че не успяваше да си ги представи. Той беше сам, безпомощен и окаян.

Освен ако измислеше как да се възползва от мощта на своя пръстен.

Отхвърли с погнуса хрумването в мига, когато се появи. Не! Никога! Като прокажен способността му да оцелява зависеше от безусловното приемане на факта, че е напълно безпомощен. Така повеляваше законът на проказата. Нямаше нищо по-смъртоносно, нищо по-унищожително за тялото и духа му от илюзията за сила. И то сила в съновидение. Преди да умре, би се превърнал във воняща развалина като онзи човек в лепрозариума.

Не!

По-добре веднага да сложи край на живота си. Всичко друго само не това.

Не знаеше колко дълго тъна в неведение, преди да чуе слаб шум в мрака — далечен и зловещ, сякаш чернилката наоколо започваше да диша тихо през стиснати зъби. Все едно нож го прободе в сърцето. Звукът се чуваше все по-ясно — тих съскащ дъх от много гърла. Натрапваше се във въздуха като зараза. Томас настръхна.

Идваха за него. Знаеха къде е заради пръстена и настъпваха.

Мярна му се споменът за уейнхим с железен прът в гърдите. Покри пръстена с дясната си ръка, но вече знаеше, че е безполезно. Започна да опипва трескаво камъните дано нещо му послужи като оръжие. Тогава си спомни за ножа. Усещаше го прекалено лек, за да му помогне, но го стисна и продължи да шари наоколо с дясната си ръка, без дори да знае какво търси.

Не спираше въпреки шума и накрая пръстите му докоснаха жезъла. Банор сигурно го беше изтървал.

Чуваше още по-добре тътренето на боси крака по камъните. Идваха да го заловят.

Жезълът… Това беше жезъл на хайрбранд. Даде му го Барадакас. Ако можеше да извлече светлина от него…

Но как?

Враговете надвисваха в мрака, по стъпките им личеше, че се плъзгат към него отгоре.

„Как?!“, отчайващо се питаше Томас, докато се опитваше да изтръгне огън от жезъла с напрежение на волята.

А стъпките доближаваха, чуваше и хрипкаво дишане.

Жезълът беше пламтял за него на Пролетния празник. С тресящи се от бързане ръце Томас притисна края на жезъла към кървавата жарава на пръстена. По дървото лумна червен пламък и веднага избледня до оранжево и жълто, докато се разгаряше. Внезапното сияние го заслепи, но той се изправи стремително и вдигна жезъла над главата си.

Стоеше в долния край на дълъг склон, който наполовина запълваше дъното на цепнатината. Подвижният чакъл му беше спасил живота при падането, като бе поел удара и го бе хързулнал надолу. И пред него, и зад гърба му стените на цепнатината се издигаха по-високо, отколкото огряваше пламъкът. Наблизо Злотворния лежеше изкривен в неестествена поза, а кръвта лъщеше по черната му кожа.

Към Томас се задаваше тълпа от пещерни твари. Още бяха на трийсетина крачки от него, но и отдалече го изненадаха с вида си. Не приличаха на другите, които беше виждал. Не само заради одеждите на кралска прислуга, пищни и гнусни. Тези изглеждаха преждевременно и неестествено състарени. Клепачите надвисваха върху червените очи, дългите им крайници се кривяха, сякаш някой беше огънал нарочно костите. Главите им провисваха на шии, които поне наглед още бяха дебели и силни да ги държат изправени. Тежките плоски длани и пръсти трепереха. Внушаваха усещането за израждане, за издевателства, но се тътреха непреклонно, сякаш чули обещанието да намерят покой в смъртта след тази последна задача.

Той се опомни от изненадата и размаха заплашително жезъла.

— Не ме пипайте! — изсумтя през зъби той. — Отдръпнете се! Имам уговорка…

С нищо не показаха, че са го чули, само дето не нападнаха. Малко оставаше да ги достигне с жезъла, когато се разделиха и го обкръжиха тромаво. Отстъпваха от едната страна, напираха от другата и така го принуждаваха да върви в посоката, откъдето дойдоха.

Щом проумя, че искат да го отведат някъде без схватка, той се подчини. Знаеше по инстинкт къде отиват. Крачеше бавно по дъното на цепнатината и стигна до стълба в лявата стена. Стъпалата бяха грубо издялани, но достатъчно широки по тях да стъпват няколко пещерни твари наведнъж. Томас не даваше воля на страха си от височини, като се плъзгаше покрай стената.

Изкачиха стотици стъпки, докато се озоват пред проход в стената. Макар че стъпалата продължаваха нагоре, пещерните твари го натикаха в отвора.

Краят на тесния тунел грееше със слюдеста скална светлина. Тварите се разбързаха, все едно подкарваха пленника си към ешафод.

Лъхна го жега, вмирисана на сяра. Томас излезе от тунела в Кайрил Трендор.

Позна лъщенето на множеството гладки повърхности по камъните, зловонието, разяжданата от разложението плът, няколкото входа, огнения танц на светлината по скупчените сталактити високо горе. Всичко беше прясно в паметта му, сякаш се връщаше тук от кошмар. Пещерните твари го избутаха в залата и се стълпиха да запречат тунела.

За втори път срещаше Лигоча, Скалния червей.

Лигоча стоеше присвит на ниския си подиум насред пещерата. Огромните му длани стискаха Жезъла на закона и отначало Томас го разпозна само по това. Лигоча се беше променил от някаква изнурителна тегоба. Щом зърна Томас, той се изсмя пискливо, но гласът му беше отслабнал, а в кикота му се долавяше истерия. Смехът не се проточи, Лигоча се изтощаваше бързо. Досущ като пещерните твари, довели насила Томас, и той беше остарял.

Но каквото беше навредило на тях, явно беше поразило него още по-лошо. С тези разкривени крайници трудно се задържаше прав. От провисналата му устна се точеха лиги. Потеше се обилно, като че вече не понасяше задуха в собствените си владения. Впиваше пръсти в Жезъла с неутолима страст, но и отчайващо безсилие. Само очите оставаха същите — с червен блясък, без зеници, те сякаш кипяха като злокобна лава, готова да поглъща ненаситно всичко по пътя си.

Томас изпитваше и погнуса, и съжаление. Нямаше обаче време да се чуди какво е сполетяло Лигоча. Напрегна се, щом пещерната твар закуцука измъчено към него.

С пъшкане от болката в краката Лигоча спря на няколко крачки от Томас. Откопчи едната си ръка от изваяните по Жезъла символи и посочи с треперещ пръст брачната халка на Томас. Докато говореше, се хилеше зъбато през рамо, като че играеше за невидим зрител. Гласът му беше немощен като ръцете и краката.

— Мой е! — изкашля Лигоча. — Ти обеща. Мой е. Господар на Жезъла и пръстена. Ти обеща. „Направи това — казваше ми. — Направи онова. Не ги мачкай още. Почакай.“ — Изплю се злобно. — „Убивай по-късно.“ Ти обеща пръстена, ако правя каквото казваш. — Сърдеше се като болно дете. — Лигоча. Господаря Лигоч! Власт! Сега е мой.

Примлясна сочно и протегна ръка да вземе пръстена.

Томас се подчини на отвращението. Замахна бързо с горящия жезъл и отблъсна ръката на Лигоча.

От удара жезълът на Барадакас се нацепи на трески, сякаш плътта на Лигоча беше освирепяло желязо.

Пещерната твар нададе кашлящ рев на ярост и заби железния край на Жезъла на закона в пода. Камъкът под краката на Томас подскочи и той се просна по гръб толкова тежко, че сърцето му едва не спря.

Лежеше зашеметен и безпомощен. През туптящия шум в ушите си чу виковете на Лигоча:

— Убийте го! Дайте пръстена!

Обърна се по корем. Потта смъдеше в очите му и той виждаше размазано пещерните твари, които се втурнаха към него. Усещаше сърцето си застинало в гърдите, краката не му се подчиняваха. Напъваше се задавено да си поеме въздух, докато се мъчеше да изпълзи встрани.

Първата твар го стисна за шията, но изведнъж падна със стон. Втора твар се стовари на пода и останалите се отдръпнаха втрещени. Проехтя уплашен вик:

— Кръвната стража! Господарю Лигоч, помогни ни!

— Глупак! — сопна се Лигоча и кашлица раздра дробовете му. — Страхливец! Аз съм могъщ! Избийте ги!

Томас се изправи, избърса очи и откри, че Банор стои до него. Туниката висеше разпорена от раменете му. Под голяма цицина на челото едното му око се беше подуло страховито. Но ръцете му бяха готови да ударят мигновено. Безизразните му очи проблясваха сдържано.

Томас изпита такова облекчение, че му се прииска да прегърне Банор. След дългите терзания в мрака внезапно се почувства спасен, дори на прага на избавлението. Резкият глас обаче не издаде какво преживяваше.

— Какво те забави толкова, по дяволите?

Пещерните твари се примъкваха към тях бавно и нерешително и ги обкръжиха. Отзад Лигоча беснееше прегракнало.

Банор отвърна със стряскащо нехайство, че след като убил Злотворния, се ударил лошо на скалния склон и паднал в несвяст. После не можал да намери Ковенант в тъмата. Насъскана от накъсаните резки заповеди на Лигоча, една пещерна твар нападна Томас в гръб. Банор се завъртя пъргаво и повали съществото с ритник.

— Пламъкът по твоя жезъл ми показа къде си — продължи той. — Реших да вървя след теб.

Млъкна, за да се нахвърли към двама от стоящите наблизо противници. Те избягаха стремглаво. Когато заговори отново, в странния глас на харучая пролича кристална откровеност.

— Не се притекох на помощ веднага, защото чаках доказателство, че не си враг на Владетелите.

Нещо от себеотрицанието и безметежността, с които Банор би посрещнал смъртта, се предаде на Томас и той отговори без помен от свадливост:

— Чудесно време си избрал да ме подложиш на изпитание.

— И Кръвната стража познава съмнението. Ние сме длъжни да се уверим.

Лигоча събра сили, за да кресне вбесен:

— Глупаци! Червеи! Боите се само от двамина! — Той се изплю на пода. — Гледайте сега! Господаря Лигоч убива.

Пещерните твари се отдръпнаха и той се затътри напред, държейки Жезъла на закона като брадва.

Банор скочи и го изрита в лицето.

Но колкото и да беше осакатен, Скалния червей преливаше от мощ. Не личеше да е усетил удара. С непохватна ярост вдигна Жезъла да изпепели Банор и Томас. Те нямаше какво да сторят срещу силата, която му беше подвластна.

Въпреки това Банор закри с тялото си Томас, който сковано очакваше болката да го освободи.

Само че Лигоча закъсня, защото забрави за другите заплахи. Докато вдигаше Жезъла, в Кайрил Трендор нахълта отрядът, воден от Първия страж Тувор и Върховния владетел Протал.

От раните и разкъсаните им дрехи личеше, че току-що са се разправили със защитниците на Лигоча отвън, но бяха оцелели и бяха преизпълнени с боен дух. Те нахлуха в залата като неудържима вълна. Протал възпря изблика на мощ от Жезъла със силен заповеден вик. И преди пещерните твари да се опомнят, Ратниците ги нападнаха и изтикаха от пещерата. След малко Лигоча остана сам в кръга от Ратници и стражи.

Бавно, обзет от смут, той се оттегли присвит към средата на подиума. Оглеждаше се сякаш не проумяваше какво се е случило. Но подобните на лопати ръце стискаха Жезъла в смъртна хватка.

Пламтящите очи придобиха нелепо хитро изражение. С отсечено кимане през рамо той просъска:

— Ето… това е честно. Честно. По-добро от обещанията. Всички те… тук. Дребни Владетели и Кръвна стража… Човеци. За да ги смажа. — Засмя се, но кашлицата го задави. — Да ги смажа! — избълва, щом се съвзе. — Да ги смажа с мощ. — От гърлото му се изтръгна звук като трошене на кости. — Сила! Дребни Владетели. Могъщ Лигоч. По-добро от обещанията.

Протал даде жезъла си на Морам и пристъпи към подиума заедно с Тувор. Вървеше изправен, излъчваше увереност и спокойствие. След толкова години на себеотрицание в очите му нямаше двоумене или примирение. Напълно различни от очите на Лигоча, които преливаха от задоволяването на безчет коварства… и алчно пристрастяване към властта. Когато Върховният владетел заговори, дори в старческото хриптене звучеше решимост.

— Откажи се! Чуй ме, Лигоч, Скален червей. Жезълът на закона не ти принадлежи. Не е предназначен за теб. Могъществото му трябва да бъде използвано единствено за здравето на Земята. Дай ми го.

Томас застана до Върховния владетел. Искаше да бъде по-близо до Жезъла.

Но Лигоча само промърмори:

— Силата? Да се откажа? Никога!

Устните му мърдаха дори когато млъкна, сякаш изповядваше таен замисъл.

— Предай ни Жезъла за твое добро — настоя Протал. — Нима си сляп за самия себе си? Не виждаш ли какво те е сполетяло? Тази сила не е за теб. Тя те унищожава. Използвал си Жезъла погрешно. Използвал си и Илеартския камък. Тези сили са смъртоносни. Господаря Гад те е измамил. Дай ми Жезъла. Ще се опитам да ти помогна.

Предложението оскърби Лигоча.

— Да ми помогнеш ли? — изкашля думите. — Глупак! Аз съм Господаря Лигоч. Повелител! Луната е моя. Силата е моя. Ти си мой. Мога да смазвам! Старче… Дребно Владетелче. Оставям те жив, за да ме разсмиваш. Да ми помогнеш ли! Не, танцувай. Танцувай за Господаря Лигоч. — Той размаха заплашително Жезъла. — Разсмей ме. Оставям те жив.

Протал вирна глава и изрече заповедно:

— Лигоч, Скален червей, откажи се от Жезъла!

Лигоча замахна в истеричен гърч.

Протал се хвърли напред да му попречи, но Тувор стигна пръв до пещерната твар. Стражът хвана края на Жезъла.

Олигавен от ярост, Лигоча ръгна желязната пета на Жезъла в тялото на Тувор. Проблесна кървава светлина. В този миг плътта на Първия страж стана прозрачна — отрядът виждаше костите му да пламтят като сухи клони. После той се килна назад в ръцете на Томас.

Той не можа да удържи на тежестта му и се свлече на колене. Прегърнал Тувор, Томас се вторачи във Върховния владетел.

Протал се хвърли към Лигоча. Държеше Жезъла с двете си ръце, за да не му позволи да удари с него. Двамата се сборичкаха.

Схватката изглеждаше непосилна за Протал. Колкото и да беше изнурен, Лигоча запазваше отчасти жилавостта на пещерна твар. А и мощта бушуваше у него. Протал беше твърде стар.

С Тувор в ръцете си Томас също не можеше да стори нищо.

— Помогни му! — изкрещя на Морам. — Ще загине!

Но Владетелят Морам обърна гръб на Протал и коленичи до Томас да види може ли да помогне някак на Тувор.

— Лигоча се опитва да задържи Жезъла със злоба — рече остро. — Върховният владетел може да изпее по-силна песен от тази.

Ужасѐн, Томас се развика:

— Ще бъде убит! Длъжен си да му помогнеш!

— Да му помогна ли? — Очите на Морам просветнаха заплашително. Болка и мъчителна сдържаност напрягаха гласа му. — Той не би се зарадвал на моята помощ. Протал е Върховен владетел. А въпреки положената от мен Клетва… — Морам се запъна от напиращите страсти. — … Аз бих смазал Лигоча.

В неговата уста любимата дума на пещерната твар издаваше отчаяние, което остави Томас безмълвен.

Гледаше задъхан борбата на Протал и се ужасяваше от опасността, от цената, която и двамата Владетели бяха готови да платят.

А около него се развихри битка. Пещерни твари се втурнаха от няколко посоки в Кайрил Трендор. Може би Лигоча ги беше призовал безмълвно. Отначало не бяха много на брой, но стигаха да се сражават с целия отряд. Само Морам не се хвърли в боя. Остана до Томас, опрял длан в бузата на Тувор сякаш парализиран от агонията му.

Куаан насилваше дрезгаво гласа си да надвика шумотевицата на оръжията и да подреди Ратниците си в кръг около подиума и Владетелите. Неговият еоман беше пострадал и от загуби, и от изтощение, но Куаан го предвождаше, като че защитата на Владетелите го правеше неподвластен на умора.

Ехтящите заплахи объркваха Томас. Протал и Лигоча се опитваха да се надвикат един друг досами него. Битката наоколо се разгаряше все по-яростно. Тувор издъхваше в скута му. Не можеше да му помогне. Скоро щяха да им препречат пътя за бягство и всички преживени изпитания щяха да се окажат напразни.

Не беше предвидил такъв завършек на своята уговорка.

Лигоча изтикваше полека Протал.

— Танцувай! — ръмжеше му свирепо.

Тувор се разтресе. Томас отклони поглед от Протал. Устните на Първия страж мърдаха, но не се чуваше нищо.

Морам понечи да го утеши.

— Не се бой. Това зло ще бъде победено… На Върховния владетел ще му стигнат силите. А твоето име ще бъде почитано навсякъде, където ценят доблестта.

Очите на Тувор обаче се взираха в Томас и той успя да прошепне една дума:

— Верен?

Цялото му тяло се изопна умоляващо. Томас не знаеше дали иска обещание или отсъждане, но отговори. Не можеше да откаже на един от Кръвната стража и да отхвърли призива на тази прескъпа преданост. Думата му присядаше, но той я изтика от гърлото си:

— Да.

Тувор потръпна за сетен път и умря с безизразен стон сякаш изопнатата струна на неговия обет се скъса. Томас го раздруса за раменете, но тялото увисна безжизнено.

На подиума Лигоча беше принудил Протал да коленичи и го извиваше назад, за да пречупи гръбнака му. В безпомощен гняв Томас нададе вой:

— Морам!

Владетелят кимна и скочи, но не нападна Лигоча. Вдигна жезъла си и изрева с глас, който заглуши врявата на битката:

— Меленкурион абата! Минас мил хабаал!

Целият жезъл се обви в ослепителен огън.

Мощта на словата отхвърли Лигоча крачка назад и Протал се изправи.

Още пещерни твари прииждаха в Кайрил Трендор и изтласкваха Куаан и Ратниците към подиума. Най-сетне Морам им се притече на помощ и нападна с бушуващите пламъци на жезъла си. Около него стражите бяха като вихрушки, въртяха се и налагаха пещерните твари толкова светкавично, че съществата нямаха време да им отвърнат със същото.

Бранителите на Лигоча обаче се събираха в пещерата. Отрядът изнемогваше от неумолимия им натиск.

Тогава Протал кресна в гълчавата:

— У мен е! Луната е свободна!

Стоеше тържествуващ на подиума, вдигнал Жезъла на закона в ръцете си. Лигоча лежеше в краката му и хриптеше като отчупено от скалата парче. Между пристъпите на непосилна горест съществото хъркаше:

— Върни го! Искам го…

Гледката уплаши пещерните твари и те се долепиха до стените на залата.

Щом битката секна, Куаан и Ратниците се обърнаха към Протал с дрезгави възгласи. Ликуваха от победата на Върховния владетел, сякаш беше извоювал бъдещето на Земята.

Но над всичко светлинките още се мятаха грозно по сталактитите на Кайрил Трендор.

Томас мигом погледна пръстена си. Все още тлееше в кърваво, вместо да е сребрист. Може луната да беше свободна, но самият той — не.

Преди радостното ехо да заглъхне, преди някой да помръдне, нов звук се стовари върху тях. Започна тихо, но се разрасна, докато загърмя в кухината като падащ таван. Смехът на Господаря Гад, преливащ от злорадство и неутолима омраза. Намаляващата тежест ги надмогваше, погребваше ги в собствената им безпомощност. Вцепеняваше ги и сякаш ги откъсваше от пулса и дишането им. Докато се трупаше на камари върху тях, те се почувстваха изгубени.

Дори Протал не шавна. Въпреки победата си изглеждаше стар и слаб, с помътнелите очи на човек, вторачен в собствения си ковчег. И Томас, който познаваше този смях, не можа да му се възпротиви.

Но Владетелят Морам скочи на подиума и завъртя своя жезъл над главата си, докато въздухът забръмча и синя мълния се заби нагоре в струпаните сталактити.

— Щом е тъй, покажи се, Презиращ! — прокънтя викът му. — Щом си толкова уверен, изправи се срещу нас сега! Страх ли те е да научиш, че може да си обречен?

Смехът избухна с още по-неукротимо пренебрежение, но предизвикателството на Морам му отне смразяващата сила. Протал докосна рамото на Морам. Ратниците стиснаха здраво мечовете си и застанаха в мрачна готовност до Владетелите.

Нови пещерни твари се стичаха в залата, макар че не нападаха. Лигоча ги видя и се подпря на осакатените си ръце. Очите му още кипяха кърваво, свирепостта и злобата щяха да ги разпалват до самия край. Задавен от кашлица, сякаш щеше да изхрачи сърцето си, той гъгнеше:

— Жезълът… Не знаете. Не можете да го използвате… Глупаци! Няма изход. Никакъв! Имам армии. Имам Камъка. — Напъна се неистово, за да го чуят през смеха. — Илеартският камък! Мощ и още мощ. Ще смазвам… — Размаха немощно ръка към бранителите си и изпищя пронизително: — Смажете ги!

Пещерните твари се устремиха напред, размахали оръжията си.

Идваха в навалица от червени очи, помътнели с лишена от мисъл упоритост. Но безтелесният смях на Господаря Гад като че ги правеше мудни. Газеха през него като в тресавище и спънатите им крачки дадоха на отряда време. По заповед на Куаан Ратниците се подредиха около Морам и Протал, стражите си избраха места между тях.

Морам извика на Томас, който бавно вдигна глава. Огледа спътниците си — твърде малко бяха. Понечи да се изправи, но не можеше да вдигне Тувор. Дори в смъртта безукорната преданост на Първия страж беше прекалено тежък товар за Томас.

Тогава чу гласа на Лид:

— Натам! Знам пътя!

Тя се провираше чевръсто между пещерните твари към един от проходите. Томас я гледаше сякаш я беше отписал. Не успяваше да вдигне Тувор, защото не хващаше добре с дясната ръка.

После Банор го откопчи от убития Първи страж и го избута към защитния пръстен около Владетелите. Томас възропта.

— Не можете да го зарежете тук! — Банор неумолимо го натика между Ратниците. — Какво правиш?! — възмути се Томас. — Трябва да го отнесем. Ако не го изпратите у дома, никой няма да го замени. — Той се обърна умоляващо към Владетелите. — Не можете да го изоставите!

Устните на Морам се изопнаха.

— Така трябва.

От входа на тунела, който избра, Лид им подвикна:

— Насам!

Стегна въжето си около шията на една пещерна твар, като използваше тялото й да я пази от оръжията на другите.

— Това е пътят!

Нови пещерни твари я нападаха и изтикваха навътре в тунела.

Протал разпали пламъци по своя жезъл, завъртя го над главата си и поведе останалите към Лид. С помощта на Морам проправи огнена пътека между скупчените пещерни твари.

Ослепителните пламъци на Владетелите плашеха съществата, но преди отрядът да се добере до посочения от Лид проход, клин от Злотворни се вряза в навалицата откъм друг вход. Водеше ги могъщ носител на знанието, черен като самите катакомби, а железният прът в ръцете му лъщеше влажно от сила или кръв.

Протал кресна:

— Бягайте!

Отрядът хукна още по-бързо към тунела. Злотворните затичаха да ги пресрещнат, но отрядът изпревари враговете. Протал и Морам застанаха от двете страни на отвора и пуснаха другите да влязат.

Един Ратник реши да помогне за бягството. Изведнъж отскочи встрани със стръвно размахан меч и се хвърли към клина от Злотворни.

Морам изрева и понечи да се върне в залата, за да го подкрепи. Носителят на знанието обаче повали Ратника с един замах на желязото. Тъмни капки избиха по цялото тяло на мъжа и той изрева неистово, сякаш беше облян с киселина. Морам едва се спаси от обратния удар на пръта му и отстъпи при Протал.

При входа на тунела се опитаха да се опълчат с ярките сини пламъци срещу Злотворните. Носителят на знанието нанасяше ударите си неспирно, а те ги отбиваха с жезлите си. Всеки път се пръскаха струйки тъмна течност, която пламваше в синьо и бързо гаснеше до черно. Клинът обаче се сражаваше толкова свирепо, че изтласкваше крачка по крачка Владетелите в тунела. Куаан искаше да възпре Злотворните, като заповяда на най-умелите си воини да стрелят по носителя на знанието. Но стрелите се оказаха безполезни — подпалваха се от черната мощ на Злотворните и се разпиляваха на пепел.

Отзад Лид се измъчваше от нетърпение да последва своя вътрешен глас към дневната светлина и молеше Владетелите да я последват. Ала те не смееха да обърнат гръб на клина.

С всеки сблъсък отстъпваха още малко. Въпреки храбростта и волята си бяха на прага на изтощението и всеки замах на железния прът в ръцете на носителя на знанието отнемаше още от силата им. Пламъците им не бяха толкова буйни и горящите струи почерняваха по-бързо. Виждаше се, че схватката няма как да се проточи много. Никой друг в отряда не можеше да ги замести.

Изведнъж Морам се провикна:

— Назад! Направете място!

Този глас не допускаше отказ, дори стражите се подчиниха.

— Ковенант! — изръмжа Морам.

Томас мина напред, на крачка от изгарящата схватка.

— Вдигни ръката си с пръстена!

Принуден от настойчивостта на Морам, Томас вдигна лявата си ръка. Брачната му халка още беше обагрена в ален блясък.

Носителят на знанието се обърна към пръстена, сякаш внезапно надуши близостта му. Разпозна бялото злато и се поколеба.

— Меленкурион абата! — възкликна Морам. — Разпръсни ги!

Томас долови замисъла по инстинкт и замахна с лявата си ръка към Злотворните, все едно запращаше мълния по тях.

В неудържим страх целият клин отскочи назад.

Този миг стигна на Владетелите, които извикаха заедно в необичайно съзвучие:

— Минас мил хабаал!

Огънят на жезлите им очерта кръстосани линии, които препречиха тунела от тавана до пода. Пламтящите черти останаха във въздуха и преди да избледнеят, Протал постави жезъла си на Владетел изправен в тях. Тутакси синя преграда засия в началото на тунела.

Злотворните зареваха диво от хитростта на Морам и скочиха. Носителят на знанието удари страшно по огъня, но стената само се преливаше и трептеше, без да пропусне клина.

Протал и Морам изчакаха да видят дали тяхното препятствие ще издържи, обърнаха се и хукнаха по тунела.

Задъхан, Морам каза на отряда:

— Преградихме тунела, но няма да е задълго. Не сме толкова силни… Ето че беше нужен жезълът на Върховния владетел, за да ги възпрем изобщо. А Злотворните са озверели. Лигоча ги подлудява с Илеартския камък. — Колкото и припряно да говореше, гласът му секна при тези думи. — Сега трябва да бягаме. Длъжни сме да се спасим! Всичко ще пропадне, ако не отнесем на сигурно място и Жезъла на закона, и Закрилата.

— Елате! — настоя Покорна на гривата. — Усещам тревата и небето. Мога да намеря пътя.

Протал кимна в знак на съгласие, но движенията му бяха мудни въпреки нуждата от пъргавина. Той беше прекрачил далече пределите на своята издръжливост. Дишането му хриптеше дълбоко в гърдите, като че се давеше в старческа слуз. Опираше се тежко на Жезъла на закона.

— Вървете! — изхърка той. — Тичайте!

Двама стражи го подхванаха и той се запрепъва между тях в бавен бяг по прохода. Отрядът се завтече след Лид.

Отначало им беше лесно. Нямаше много разклонения и всеки път Лид откриваше мигновено накъде сочи надеждата да видят отново деня. Огряна от жезъла на Морам, тя тичаше, все едно я водеше прясната следа на свободата.

След разгара на битката за отряда беше истинско облекчение просто да бяга с една-единствена цел. Така оставаха съсредоточени и запазваха силите си. А и вече се отдалечаваха, отърсваха се постепенно от смеха на Господаря Гад. Скоро не чуваха нито присмех, нито заплаха за изтребление зад гърбовете си. Поне веднъж мрачната тишина беше дружелюбна към тях.

Продължиха така почти цяла левга. Навлязоха в част от катакомбите с плетеница от малки пещери, тунели и завои, където май нямаше обширни кухини, проломи и работилници. Лид не се двоумеше в тези множащи се коридори. Следваше посоката, която водеше постепенно нагоре.

Но лабиринтът премина в по-широки, по-черни места, където огънят на Морам не осветяваше стени и тавани, а катакомбите отново станаха враждебни. Тишината се промени неусетно — в нея вече се долавяше не облекчение, а дебнеща засада. Мракът около жезъла на Морам сякаш криеше все нови и нови неща. На завоите и кръстопътищата нощта се намесваше в избора, объркваше усета на Лид. Тя започна да спира и да се чуди.

Зад нея Протал все по-трудно издържаше на тичането. Свиренето в гърдите му стана мъчително и другите до него въпреки собственото си тежко дишане чуваха как се задъхва. Сега стражите по-скоро го носеха, вместо само да го крепят.

Но отрядът се провираше нататък в непрогледната чернилка. Носеха Жезъла на закона и Втората закрила, не можеха да си позволят поражение.

Стигнаха до висока пещера, където се събираха няколко тунела. Можеха да продължат в посоката, отдалечаваща ги от Сайрил Трендор, по коридор, започващ отсреща. Лид обаче спря насред кръстопътя, сякаш някой дръпна юзда. Огледа се неуверено, объркана от многото възможности… и от усета, отхвърлящ единствения очевиден избор. Тръсна глава като непокорен кон и изпъшка:

— Ах, Владетели, не знам…

— Трябва да избереш! — настоя Морам. — Друг шанс нямаме. Тези проходи не са показани на старите карти. Ти ни отведе на места, в които ще се залутаме.

Сложи ръка на рамото й, като че се канеше да я подтикне към решение, но Протал се преви от кашлица и се свлече на пода.

Един страж побърза да го настани облегнат на стената и Морам коленичи до него, взирайки се угрижено в старческото лице.

— Почини си малко — промълви Морам. — Отдавна са разкъсали преградата. Не бива да се бавим.

Щом кашлицата спря за малко, Върховният владетел промърмори:

— Оставете ме. Вземете Жезъла на закона и тръгвайте. Изчерпан съм.

Думите му втрещиха отряда. Томас и Ратниците затаиха дъх, за да чуят отговора на Морам. Изведнъж ги налегна страх, че той би могъл да приеме саможертвата на Протал.

Морам мълчеше.

— Оставете ме — повтори Протал. — Дай ми твоя жезъл, за да спечеля време за бягството ви, доколкото мога. Вървете, казах! Аз съм стар. Преживях своя победен миг. Нищо не губя. Вземете Жезъла и тръгвайте. — Другият Владетел не проговаряше и Протал изхриптя умоляващо: — Морам, чуй ме! Не позволявай най-важното — походът, да се провали заради старческите ми кости.

— Чувам те — задавено процеди Морам, навел глава.

Но той се надигна веднага, отметна глава назад и се засмя. В тихия смях нямаше нищо престорено и трескаво, звучеше с облекчение, а не с отчаяние. Другите го изгледаха, за да се уверят, че не е изпаднал в истерия. Тогава, без да знаят защо, също прихнаха. Веселието повя като чист вятър в душите им.

Томас едва не отправи проклятие — не можеше да сподели чувството.

Когато смехът стихна, Морам каза на Върховния владетел:

— Ех, Протал, сине на Дуилиън… Добре е, че си стар. Да те оставим ли? И каква радост ще намеря, когато разказвам на Осондрея за подвизите ти, ако ти не си там да се сърдиш, че преувеличавам?

Морам пак се засмя, но се овладя и отиде при озадачената Лид, застанала насред пещерата.

— Покорна на гривата — подхвана той благо, — ти се справи чудесно. Усетът ти е верен — припомни си го сега. Отхвърли съмненията. Не се боим да вървим натам, накъдето ни води сърцето ти.

Томас беше забелязал, че и тя не се смя с останалите. Очите й тъмнееха от смут. Томас се досещаше, че сприхавият й нрав не е понесъл леко резките думи на Морам преди малко. Но сега тя кимна мрачно.

— Щом казваш… Само че мисълта ми не се доверява на сърцето.

— Как тъй?

— Мисълта ми сочи да продължим напред. Сърцето ми обаче иска да тръгнем натам. — Тя протегна ръка към тунел, който би ги върнал почти в посоката, откъдето дойдоха. — Не знам… Това е нещо ново за мен.

Но Морам не се поколеба.

— Ти си Лид, Покорна на гривата от рамените. Служила си на ранихините. Познаваш тревата и небето. Довери се на сърцето си.

След миг-два Лид прие съвета му.

Двама стражи вдигнаха Протал и заедно с другите от отряда тръгнаха към тунела, накъдето ги водеше Лид.

Този проход се спускаше полегато и можеха да вървят по-ускорено. Ободряваше ги надеждата, че преследвачите не биха се досетили какво правят, значи нямаше да ги пресрещнат или да ги сподирят веднага. Но всевластната тъма и тишина не вдъхваха увереност. Този път не се разклоняваше, затова пък криволичеше, като че следваше някаква жила в планината. Накрая свърши в огромна кухина. Оттук започнаха да се катерят по стръмна, назъбена скала, където пътеката се виеше на зигзаг.

Други спънки ги бавеха не по-малко от самата стръмнина. Въздухът изстиваше, а в непрогледната празнота до тях свистеше все по-силен вятър. Студът и вятърът им напомняха още по-неприятно за капещата от лицата пот и насиленото докрай дишане. Само мъжете от Кръвната стража не изглеждаха съсипани от тези безкрайни дни. Томас и Ратниците се клатушкаха нагоре с движенията на сакати.

Накрая Морам нареди да спрат. Томас тупна на камъка и се облегна с лице към бушуващата чернота на неизбродната пещера. Струваше му се, че потта замръзва на лицето му. Отрядът си подели каквото беше останало от припасите, но в това заровено под земята място храната и напитките май бяха загубили свойството си да поддържат живота. Томас поглъщаше всичко равнодушно, после стисна клепачи, за да се отдели от черната празнота. Виждаше я обаче и със затворени очи.

По някое време — Томас вече не се опитваше да го измерва — го жилна шепотът на Морам:

— Чувам ги.

Отговорът на Корик прозвуча кухо като въздишка в гробница.

— Да. Следват ни. Твърде много са.

Залитайки като поразени от болест, всички подновиха катеренето, заставяха се да продължат и отвъд предела на силите си. Забравили всичко друго освен неотложността на бягството.

Сега вятърът виеше около тях, изкачването също се промени. Кухината се стесни внезапно и се озоваха на спираловидна стълба, врязана в стената на отвесна шахта. Ширината на небрежно издяланите стъпала ги принуди да се качват един по един. Вятърът фучеше нагоре, сякаш бягаше в безогледен ужас от катакомбите. Томас изохка, щом осъзна, че пак ще рискува нависоко. Но натискът на въздушните струи беше толкова силен, че наглед правеше падането невъзможно. Томас се въртеше замаяно стъпало по стъпало в спиралата.

Всички от отряда се мъкнеха нагоре, все едно вятърът ги дърпаше. Със стесняването на шахтата напорът стана прекалено бесен, за да дишат. Задъхваха се все повече нагоре, виеше им се свят. Пред очите им шахтата се клатушкаше несигурно. Томас запълзя, като се подпираше на дланите си.

Скоро всички пъплеха по стълбата като него.

Борбата да вдиша се проточи безкрайно, накрая лежеше на стъпалата. Смътно чуваше гласове, опитващи се да крещят в тътена на вятъра. Не искаше да се заслушва. Чувстваше, че малко остава да се задуши и му се доплака. Трудно му беше да си спомни какво го спира дори сега да отприщи в сълзи мъката си.

Нечии ръце го хванаха под мишниците и го завлякоха нагоре върху плосък камък, после го замъкнаха петнайсетина стъпки навътре в тесен процеп. Воят стихна.

Куаан извика задавено, но тържествуващо. Томас се насили да вдигне глава. Лежеше по корем там, където процепът излизаше на източния склон на Гръмовръх. Над сивата равнина далече долу се показваше червеното слънце.

За бучащите му уши и радостните възгласи наоколо бяха подобни на ридания. Ратниците един по един се промъкваха край него към зората. Лид беше скочила няколко крачки надолу и целуваше земята. В далечината отвъд Сарангрейв лъскавата нишка на Омърсеното русло и Голямото тресавище слънцето изгряваше величаво.

Томас седна тромаво и се обърна да види как Владетелите посрещат победата си.

Не им личеше по нищо, че са постигнали целта си. Върховният владетел се бе свлякъл като чувал, пълен с кости, положил Жезъла на закона в скута си. Главата му клюмаше и беше закрил лицето си с длани. До него Морам стоеше навъсен, с очи, угаснали като пустош.

Не ги разбираше.

Тогава Банор каза:

— Можем да се браним тук.

Морам отговори тихо, но троснато:

— Как? Лигоча знае много пътища навън. Ако му попречим тук, ще ни нападне отдолу… или отгоре. Може да прати хиляди срещу нас.

— Затворете процепа, за да го забавите.

Гласът на Морам отпадна още повече.

— Върховният владетел няма жезъл. Аз не мога да преградя сам процепа… Не ми стига силата. Да не си мислиш, че съм способен да съборя стените? Не… дори ако бих си позволил да навредя така на Земята. Трябва да бягаме. Натам… — посочи склона с трепереща ръка.

Томас погледна надолу. Процепът свършваше в дъното на клисура, която слизаше по Гръмовръх като прорязана с нож. Там се бяха натрупали огромни камънаци, падали от по-високите канари като мъртви парчета от планината. Стените бяха непристъпни. На отряда би се наложило да се провира половин левга между тях. Нататък стените се раздалечаваха, а клисурата завършваше с отвесна скала. Оттам отрядът би трябвало да кривне по склона в търсене откъде да продължи спускането.

Томас още не проумяваше. Изсумтя, щом си представи колко трудно ще им бъде в клисурата, и все пак можеха да избягат. Усещаше как слънцето сгрява лицето му. Изправи се и промърмори:

— Хайде да тръгваме.

Морам се взря в него с потисната болка, но не каза нищо, а се обърна да поговори кратко с Куаан и Корик. След малко всички вървяха надолу по клисурата.

Пъплеха с гибелна мудност. Катереха се от скала на скала, прехвърляха се над грапави грамадни късове, промушваха се лазешком между почти долепени камъни. И слабостта ги налягаше. Дори най-силните Ратници се нуждаеха от помощта на стражите. Протал трябваше да бъде носен почти навсякъде. Опиташе ли се да скочи сам от някой отломък, стоварваше се на колене. Скоро туниката му се обагри в капки кръв.

Томас започна да се досеща какво ги заплашва. Ако се бавеха така, можеха и да срещнат края си. Щом Лигоча знаеше и други изходи към склона, пълчищата му сигурно биха се добрали до края на клисурата преди отряда.

Не само той знаеше. След първоначалния изблик на радост Ратниците изпаднаха в униние. Бореха се с препятствията, навели глави и превили гърбове, сякаш преживяното беше товар, вързан на шиите им.

Опасенията им се сбъднаха подобно на прорицание, преди да преполовят клисурата. Някой от Ратниците извика пресекливо, като сочеше нагоре. Цяла орда Злотворни изскочи от процепа, където отрядът излезе от планината.

Опитаха да се затътрят по-бързо по затрупания процеп в склона, но Злотворните се носеха подире им като черна лавина. Прескачаха каменните парчета без боязън да стъпят накриво, носени от зверска кръвожадност. Настигаха отряда със стъписваща скорост.

И не бяха само те. Близо до края на клисурата над едната й стена изведнъж се подадоха пещерни твари. Щом зърнаха хората, те започнаха да се смъкват по въжета на дъното.

Отрядът беше приклещен от силата на Лигоча.

Спряха втрещени. За миг дори чувството за дълг на Куаан го изостави, той само се озърташе и не помръдваше. Томас опря гръб на близкия камък. Идеше му да изкрещи на планината, че това не е честно. Преживя, понесе и загуби толкова много… Къде изчезна пътят към спасението? Такава ли беше отплатата за неговата уговорка, за готовността да търпи? Това беше прекалено. Прокажен като него не можеше да се справи с подобни несгоди. Гласът му трепереше от безполезна ярост.

— Нищо чудно… че ни позволи да вземем Жезъла. Така боли по-силно. Знаеше, че няма да се изплъзнем.

Но заповедният глас на Морам прекъсна вцепенението. Той изтича в клисурата и се покатери на широк плосък камък, по-висок от околните.

— Има място за нас! Елате! Тук ще срещнем края!

Ратниците се повлякоха към скалата, притиснати от мисълта за поражението. Морам и стражите им помагаха да се качат. Протал дойде последен, придържан от двама стражи. Не се възпротиви на заповедта на Морам, макар да мънкаше:

— Не, не…

Еоманът на Куаан и стражите се подредиха по краищата, Лид застана сред тях с въжето в ръцете си. Протал, Морам и Томас останаха вътре в кръга за последната схватка на отряда.

Злотворните скъсиха наполовина разстоянието до скалата, зад тях стотици пещерни твари извираха като поток от процепа. Не по-малко бяха и онези, които се изкачваха по клисурата.

Морам огледа войската на Лигоча и изрече тихо:

— Не губете смелост, приятели. Проявихте се доблестно. Сега нека посрещнем края си така, че дори враговете да го запомнят. Има много обрати между началото на една война и победата в нея. Нека Господаря Гад научи от нас, че няма да вкуси победата, докато не загине и последният приятел на Земята.

Но Протал шепнеше своето „Не, не…“. Обърна се към върха и затвори очи. Бавно и решително вдигна Жезъла на закона пред сърцето си и го стисна с юмруци.

— Трябва да е възможно — промълви той. — Кълна се в Седемте! Трябва. — Кокалчетата на юмруците му побеляха над слетите руни на Жезъла. — Небеса, помогнете ми. Не приемам този край.

Веждите се събраха над затворените хлътнали очи, главата се наведе, докато брадата му докосна гърдите. Устните зашепнаха песен без думи, но с дълбоките хрипове звучеше като погребален марш, а не като зов!

Ордите на Лигоча напираха неумолимо и отгоре, и отдолу. Морам ги гледаше, озъбен безпомощно.

Изведнъж очите му светнаха от отчаяна надежда. Извъртя се, прикова Томас с поглед и прошепна:

— Има изход! Протал се стреми да призове Огнелъвовете. Няма как да успее — мощта на Жезъла е заключена, а ние нямаме знанието да я освободим. Ала бялото злато може да я отприщи. Възможно е!

Томас се отдръпна сякаш Морам го бе предал.

„Не! Моята уговорка!…“

В противен, замайващ миг на прозрение той се досети какво му е подготвил Господаря Гад. Това беше довършващият удар, скрит зад всички интриги и лукавство.

Адове и кървища!

Тук щяха да се сблъскат противоположностите на безумието. Ако се опита да използва необузданата магия… ако в пръстена има сила… ако няма сила… Бягаше уплашено от мрачните си видения — отрядът избит… жезълът унищожен… хиляди твари мъртви, кръвта им опетнила неговата душа. Неговата!

— Не! — избълва дрезгаво. — Недей да искаш това от мен. Обещах, че няма да убивам повече. Не знаеш какво причиних… на Атиаран… и на… Стигнах до уговорката, за да не съм принуден да убивам отново.

Злотворните и пещерните твари настъпваха. Ратниците бяха сложили стрели в тетивите. Ордите на Лигоча забавиха ход, за да се приготвят за последния набег.

Но погледът на Морам не позволяваше на Томас да се извърне.

— Ще има още убийства, ако откажеш. Нима вярваш, че Господаря Гад ще се задоволи с нашата смърт? Как не! Ще убива отново и отново, докато целият живот не му стане подвластен, за да го поквари или изтреби. Целият живот, чуваш ли? Дори съществата, които му служат сега, няма да бъдат пощадени.

— Не! — изстена пак Томас. — А ти не виждаш ли? Той иска тъкмо това. Жезълът ще бъде унищожен… или Лигоча… или ние. Каквото и да се случи, той побеждава. Ще бъде свободен. Правиш точно каквото той иска.

— И какво от това? — разпалено възрази Морам. — Мъртвите си остават мъртви. Само живите имат надежда да се опълчат срещу Отрицанието.

По дяволите! Томас ровеше в ума си за отговори, но не откриваше нито един. Никаква уговорка, никакъв компромис не биха го удовлетворили. В болката си той се развика диво — противеше се и умоляваше:

— Морам! Това е самоубийство! Искаш от мен да полудея!

Застрашителните очи на Морам не се отместваха.

— Не, Невернико. Не е нужно да губиш ума си. Има други отговори… други песни. Можеш да ги намериш. Защо Земята да бъде съсипана заради твоята болка? Спаси или обречи! Хвани жезъла!

— Проклятие! — Томас задърпа трескаво пръстена и изкрещя:

— Ти го направи!

Изсули халката от пръста си и замахна да я хвърли към Морам, но се разтресе целият. Пръстенът падна на камъка и се търкулна.

Томас пролази да го вземе, но не успя с малкото си пръсти. Пръстенът се хлъзна зад краката на Протал. Томас залитна натам, падна и си удари челото.

Чуваше приглушеното свистене на стрели — сражението започна. Не го интересуваше. Не знаеше дали не си е пукнал главата. Когато се надигна, нещо не беше наред със зрението му — виждаше двойно.

Оставените от мъха шарки по туниката се разливаха неразгадаемо. Ето че изтърва шанса да ги прочете, да открие тайнственото послание на Моринмос. Гледаше как раздвоен, Морам вдига пръстена. Над него раздвоен, Протал стискаше жезъла и изсмукваше от себе си жизнеността докрай, за да подчини мощта му. Раздвоен, Банор обърна гръб на битката и пристъпи към Владетелите.

После Морам се наведе към Томас, ръката му се стрелна и стисна дясната китка на Неверника. Пръстите на Морам се впиваха така, че Томас усети как костите на предмишницата му се долепят. Дланта му се разтвори насила и Морам нахлузи пръстена на показалеца му. Заседна след първата става.

— Не мога да заема твоето място — застърга гласът на Владетеля. Той изправи грубо Томас, доближи към него раздвоеното си лице и изсъска: — Кълна се в Седемте! Ти се боиш от силата повече, отколкото от слабостта.

„Да! — изохка Томас от болката в китката и в главата си. — Да! Искам да оцелея!“

Тетивите вибрираха толкова начесто, колкото бързо Ратниците успяваха да сложат нови стрели на тях. Стрелите обаче бяха на привършване. Злотворните и пещерните твари не доближаваха прекалено, рискуваха само колкото да накарат противника да хаби стрелите. Пълчищата на Лигоча не припираха, особено Злотворните, които изглеждаха готови да погубят отряда с бавна наслада.

Но Томас не можеше да се разсейва с това. Не измисли друго и посегна със свободната си ръка към пояса. Извади ножа на Атиаран и го подаде на Морам.

— По-добре ще е да ме убиеш — примоли се през зъби.

Хватката на Морам отслабваше по малко. Изопнатите му устни се смекчиха, огънят в очите му угасна. Погледът му като че се обърна навътре и той се слиса от видяното. Гласът му сякаш беше посипан с прах.

— Ах, Ковенант… прости ми. Сол по сърцето… разбираше. Трябваше да го слушам по-внимателно. Не е редно да искаме от теб повече, отколкото даваш по своя воля. Така приличаме на всичко, което мразим. — Пусна китката му и се дръпна. — Приятелю, това не е твой дълг. Товарът се пада на нас и ще го носим до края. Прости ми.

Томас не можеше да каже нищо. Лицето му се кривеше сякаш виеше. Очите му смъдяха от раздвоените образи. Милосърдието на Морам го порази по-силно от всеки довод или принуда. Изви глава окаяно към Протал. Не би ли намерил все някъде силата за този риск? Дали пътят към избавлението не минаваше оттук… Може би ужасът на необузданата магия беше цената, която щеше да плати за свободата си. Не искаше да бъде убит от Злотворни. Но когато вдигна ръка, не различаваше коя от двете е неговата и кой от двата жезъла е истинският.

С кратък звън на тетива отлетя и последната стрела. Пещерните твари избухнаха в оглушителен вопъл на злорадство. По заповед на Злотворните те тръгнаха към скалата. Ратниците извадиха мечовете си от ножниците и напрегнаха воля да посрещнат безсмисления край. Стражите бяха готови за бой.

Треперещият Томас се опитваше да посегне към жезъла. Всичко се въртеше пред погледа му и тъмна вихрушка напираше към него. Не можеше да преодолее страха от възмездието, което ще стовари върху него проказата за подобна дързост. Ръката му спря във въздуха, пръстите му се свиха в безсилие.

„Помогнете ми!“, умоляваше окаяно.

— Ние сме Кръвната стража — едва се чу гласът на Банор в гръмкия хищен вой на пещерните твари. — Не можем да допуснем такъв край.

Той хвана непоколебимо ръката на Томас и постави дланта му на жезъла между вкопчените юмруци на Протал.

Мощта сякаш избухна в гърдите на Томас. Беззвучен трус, недостъпен за слуха, блъсна клисурата като гърч на планината. Ударът повали хората от отряда и просна Злотворните и пещерните твари между отломките. Само Върховният владетел се задържа прав. Главата му се отметна назад, жезълът се огъна в ръцете му.

За миг клисурата замря в толкова тежка тишина сякаш всички оглушаха от сътресението. Тогава цялото небе над Гръмовръх почерня от буреносни облаци.

Последва изблик като рев на планинските недра и горещо съскане се разнесе на вълни. Облаците се спуснаха и обгърнаха върха.

Огромни жълти пламъци подскачаха в непроницаемата завеса.

И отрядът, и нападателите в клисурата лежаха като че се бояха да помръднат. Всички се блещеха към огньовете и облаците.

Изведнъж пламъците изригнаха. С грохот, сякаш подпалил и въздуха, огньовете плъзнаха като Великански гладни зверове навсякъде по планината.

Пещерните твари наскачаха и се разбягаха с писъци. Някои се мятаха към непристъпните стени на клисурата. Ала повечето тичаха с все сила покрай скалата към долния край с надеждата да изпреварят Огнелъвовете.

Злотворните избраха другата посока. Хукнаха лудешки нагоре към процепа, за да влязат в катакомбите.

Но преди да се скрият, от процепа над тях се появи Лигоча. Пълзеше, твърде осакатен, за да го държат краката, но в юмрука си стискаше зелен камък, който излъчваше скверно зло под черните облаци. Неговият крясък се чу и през рева на Огнелъвовете:

— Смажете ги! Смажете ги!

Злотворните спряха, приклещени от заплахите.

Докато се чудеха какво да правят, отрядът пое надолу по клисурата. Изнемощели, Протал и Томас не можеха да вървят, затова стражите ги носеха, подхвърляха си ги над камънаците.

Пред тях първите пещерни твари се добраха до ръба на отвесната канара. Някои тичаха слепешком и паднаха в бездната, другите се разпръснаха с хленч на двете страни покрай ръба.

А зад отряда Злотворните се събраха в клин и пак се устремиха надолу. Отрядът едва смогваше да не бъде застигнат.

Грохотът на пламтящия въздух се изостри още по-разюздано. Разклатени от мощта на Гръмовръх, тежки камъни се търкаляха по склоновете. Огнелъвовете се хвърляха в потоци разтопена скала, сякаш изплюти от ада. Макар и високо над клисурата, всепоглъщащият тътен на силата им се удвояваше и утрояваше с всеки скок надолу. Пред тях се носеше вълна от обгорен въздух като глашатай, тръбящ за нашествието на огъня и ненаситността на вулкана. Грейвин Трендор се разтърсваше в самите си недра.

При долния край на клисурата нямаше толкова препятствия и Томас тръгна сам. Подтикнат от помътеното си зрение, претоварения слух и наближаващата стихия, той се откопчи от ръцете на стражите. Крачеше вдървено като кукла, но се препъваше упорито към ръба.

Другите свърнаха на юг, а той отиде право към пропастта. Краката му трудно намериха сили да го задържат. Клатушкаше се изнурен и надничаше над ръба. Отвесът пропадаше около две хиляди стъпки, а горе канарата беше широка поне половин левга.

Нямаше спасение. Огнелъвовете щяха да ги довършат дълго преди отрядът да се спусне някак от канарата.

Викаха му, предупреждаваха го, ала напразно. Не ги чуваше в грохота. И не го засягаше. Не искаше такова избавление. И не се боеше от падането — не виждаше толкова ясно, че да се уплаши.

Трябваше да направи нещо.

Позабави се, докато събере смелост. Сети се, че някой от Кръвната стража сигурно ще се опита да го спаси. Искаше да постигне целта си, преди това да се случи.

Нуждаеше се от отговор за смъртта.

Издърпа пръстена от показалеца си, хвана го уверено с малкото си пръсти и понечи да го метне от канарата.

Очите му следяха пръстена, докато замахваше, и внезапно се смръзна, поразен от срама. Металът блестеше чисто. Макар да виждаше два пръстена, те лъщяха сребристо, нямаше го опетняващият оттенък.

Рязко загърби бездната и се помъчи да види Лигоча нагоре в клисурата.

Тогава чу силния вик на Морам:

— Банор! Този избор е негов!

Стражът тичаше вихрено към него, но заповедта го спря на десетина крачки от Томас въпреки обета. В следващия миг забрави заповедта и пак се втурна.

Томас не можеше да гледа в една точка. Зърна пламтящите Лъвове високо в клисурата — напираха към пропастта. Но клинът от Злотворни беше само на три крачки. Носителят на знанието вече вдигаше желязната си тояга.

Инстинктът накара Томас да се размърда, но беше твърде бавен. Още се накланяше, когато Банор налетя и го изблъска встрани.

С безумен ликуващ лай, сякаш изведнъж ги осени видение, Злотворните скочиха вкупом в пропастта. Падаха с викове, в които звучеше тържествуваща свирепост.

Банор вдигна Томас от камъните. Стражът го побутна към останалите, но Томас се отскубна и залитна няколко крачки нагоре по склона, заставяйки очите си да се взрат в клисурата.

— Лигоча! Какво му се случи? — Зрението му измени. Той спря неуверено и извика вбесен: — Не мога да видя!

Морам побърза да дойде при него и Томас изкрещя повторно въпроса си в лицето му.

— Лигоча е там, в процепа — кротко отговори Морам. — Силата, която не можеше да покори, го унищожава. Вече не знае какво прави. Съвсем скоро Огнелъвовете ще го погълнат.

Томас се помъчи да овладее гласа си и процеди:

— Не! Той е просто поредната жертва. Господаря Гад му е предопределил това от самото начало.

Морам докосна рамото му успокояващо.

— Не се измъчвай, Невернико. Направихме каквото можахме. Няма защо да се обвиняваш.

Томас откри внезапно, че яростта му се е изпепелила. Почувства се опустошен и съсипан и се свлече на земята, сякаш костите му не го задържаха прав. Погледът му беше като опърпаните платна на изоставен призрачен кораб. Без да мисли какво прави, той сложи обратно брачната халка на пръста си.

И другите от отряда идваха към него. Отказаха се от бягството, заедно следяха спускането на Лъвовете. Черните като нощ облаци помрачаваха цялата планина и в здрача налитащите огньове пламтяха и блестяха като зверове, рожба на слънцето. Скочиха в клисурата, някои се хвърлиха нагоре към процепа.

Най-сетне Морам се отърси от унеса.

— Повикайте своите ранихини — нареди на Банор. — Стражите могат да се спасят. Вземете жезъла и Втората закрила. Призовете ранихините и бягайте.

Банор срещна погледа му и забави отговора си, докато обмисляше заповедта.

— Един от нас ще ги отнесе в Твърдината. — Отказа непреклонно. — Другите оставаме.

— Защо? Не можем да избягаме. Вие трябва да оцелеете — за да служите на Владетелите, на които се пада да продължат тази война.

— Може би. — Банор сви рамене. — Кой да отсъди? Върховният владетел Кевин ни заповяда да заминем и ние се подчинихме. Няма да го направим отново.

— Но тази смърт е безсмислена! — възкликна Морам.

— И така да е, все едно. — Гласът на Банор имаше твърдостта на желязо. Той добави: — Но и ти можеш да призовеш Хинарил. Направи го, Владетелю.

— Не — въздъхна Морам с уморена усмивка. — Не мога. Как да оставя зад себе си мнозина да умрат?

Томас не се заслушваше. Струваше му се, че е захвърлена вещ и преравяше отломките на чувствата си в търсене на нещо, което си заслужава да бъде спасено. Но някаква част от съзнанието му разбра какво става. Пъхна два от трите си пръста на дясната ръка в устата и изсвири кратко и пронизително.

Всички се вторачиха в него. Куаан май помисли, че Неверника си е изгубил ума, в очите на Морам се редуваха догадки. Но Покорната на гривата Лид подхвърли въжето си нависоко и извика щастливо:

— Ранихините! О, Световна грива! Той ги призовава!

— Как? — възрази Куаан. — Нали им отказа?

— Те се изправиха пред него! — отвърна тя с цвилещ смях. — Ще дойдат.

Томас вече не слушаше никого. Случваше му се нещо и той се надигна замаяно, за да го посрещне прав. Измеренията, в които беше попаднал, се променяха. Пред размътения му поглед другите от отряда ставаха по-плътни и устойчиви… придобиваха якостта на скалата, върху която стъпваха. А планината изглеждаше все по-несъкрушима, неизменна като ключов камък на света. Почувства как от взора му се смъкват покрови и видя ясно присъствието на Грейвин Трендор в цялата му неразгадаема сила. Самият Томас бледнееше пред върха, с плътта си — рехава и преходна. Гъст като пушек въздух вееше през него, смразяваше костите му.

— Какво ме сполетя?

Ранихините се появиха в галоп по извивката на ръба. В сиянието на надеждата се надбягваха с Огнелъвовете. Дрезгав щастлив вик се изтръгна от гърдите на Ратниците.

— Спасени сме! — възкликна Морам. — Времето ще стигне!

Поведе отряда да пресрещнат доближаващите вихрено ранихини.

Томас се почувства изоставен.

— Какво ме сполетя? — повтори глухо той към непоклатимата планина.

Протал обаче стоеше до него. Томас чуваше благия глас на Върховния владетел като гръмотевица.

— Лигоча е мъртъв. Той те беше призовал и със смъртта му идва краят на призоваването. Такава е силата. Сбогом, Невернико! Бъди верен! Ти извърши велико дело за нас. Ранихините ще ни спасят. А с Жезъла на закона и Втората закрила няма да сме лишени от защита срещу покварата на Презиращия. Не унивай. Отчаянието и горчилката не са единствените песни на този свят.

Но Томас ридаеше без глас. Всичко — Протал, отрядът, ранихините, Огнелъвовете, планината — стана непоносимо плътно. Съкрушиха представите му и отминаха недостъпни за сетивата му в сивкава мъгла. Опипваше наоколо и не усещаше нищо. Не виждаше — Земята беше недостижима за очите му. Това беше непосилно за него и той усети как се изгубва.

Сива мъгла се завихряше около него в протяжно застинал миг. После започна да се размива, изгуби и нея. Погледът му се размъти, сякаш някакъв немилостив бог плъзна палец по него. Премигваше начесто, опитваше да посегне нагоре, за да затисне очите си, но нещо меко пречеше на ръката му. Погледът му оставаше празен.

Събуждаше се, макар да му се струваше по-скоро, че го оборва сън.

Постепенно си възвърна способността да осъзнава къде се намира. Лежеше на легло с предпазни тръбести рамки отстрани. Бяла завивка го покриваше до брадичката. Сив параван го отделяше от другите пациенти в стаята. Флуоресцентна лампа зяпаше безжизнено през него от тавана. Долавяше се лек дъх на етер и дезинфектанти. Бутон за повикване висеше до таблата на леглото.

Всичките му пръсти бяха безчувствени.

„Нервите не се възстановяват, разбира се, не се възстановяват…“

Това беше важно — знаеше, че е важно, но незнайно защо изобщо не го засягаше. Сърцето му беше твърде сгорещено от други чувства, за да усети леда на тази мисъл.

За него имаше значение, че Протал, Морам и другите от отряда оцеляха. Вкопчи се в това като доказателство, че е запазил разсъдъка си — свидетелство, че случилото се с него, направеното от него не беше породено от безумие, от желанието за самоунищожение. Те оцеляха, поне това постигна чрез уговорката си с ранихините. Направиха точно каквото искаше от тях Господаря Гад… но оцеляха.

Поне нямаше да е виновен и за тяхната смърт. Неспособността му да използва пръстена си, да повярва в него, не ги уподоби на Духчетата. Имаше само тази утеха за всичко, което загуби.

Различи две фигури пред леглото. Едната беше жена в бяло — медицинска сестра. Докато се опитваше да я види ясно, тя каза:

— Докторе, той отново е в съзнание.

Лекарят беше мъж на средна възраст с кафяв костюм. Плътта под очите му провисваше, сякаш беше уморен от толкова човешка болка, но устните под посивяващите мустаци имаха блага извивка. Доближи от едната страна на леглото, дръпна нагоре клепачите на Томас и освети с малко фенерче зениците му.

Томас напрегна погледа си към светлината. Лекарят кимна и прибра фенерчето.

— Господин Ковенант?

Томас преглътна на сухо.

— Господин Ковенант. — Лекарят се наведе към лицето му, говореше тихо и спокойно. — Вие сте в болницата. Докараха ви тук след произшествието с онази полицейска кола. Бяхте в безсъзнание около четири часа.

Томас надигна глава и кимна, за да покаже, че разбира.

— Добре — каза лекарят. — Радвам се, че идвате на себе си. Искам да поговоря с вас. Господин Ковенант, полицаят в колата каза, че не ви е блъснал. Той твърди, че е спрял навреме… а вие просто сте паднал пред колата. След като ви прегледах, склонен съм да се съглася с него. Дланите ви са малко одраскани, имате и оток на челото, но това може да е резултат от падането. — Лекарят се поколеба и попита: — Е, блъсна ли ви колата?

Томас извърна глава безмълвно. Не смяташе въпроса за важен.

— Предполагам, че може сам да сте изпаднал в несвяст от удара на главата си в уличната настилка. Но защо паднахте?

И това не изглеждаше важно. Томас пренебрегна въпроса с леко помръдване на ръцете. После се опита да седне в леглото.

Успя, преди лекарят да му помогне или попречи. Оказа се, че не е толкова слаб, колкото се опасяваше. Още не можеше да се убеди, че пръстите му са безчувствени, все едно щяха да се възстановят, щом кръвта протече нормално в тях.

„Нервите не се…“

Вече владееше гласа си и попита къде са дрехите му.

Лекарят се взря преценяващо в него.

— Господин Ковенант, ще ви разреша да се приберете вкъщи, ако желаете. Сигурно би трябвало да ви оставя тук под наблюдение ден-два, но наистина не можах да открия сериозен проблем. А вие знаете по-добре от мен как да се справяте с проказата. — Томас не пропусна погнусата, сковала за миг лицето на сестрата. — И за да бъда напълно откровен… — тонът на лекаря стана язвителен, — … не ми се иска да споря непрекъснато с персонала тук, за да получавате полагащите ви се грижи. Е, достатъчно добре ли се чувствате?

В отговор Томас започна да смъква непохватно бялата болнична нощница.

Лекарят пристъпи енергично към един шкаф и се върна с дрехите му.

Томас ги огледа, както проверяваше тялото си със ЗКТ. Бяха зацапани и прашни от падането на улицата, но изглеждаха досущ както последния път, когато ги носеше в първите дни от похода.

Все едно нищо подобно не се е случвало.

Облече се и подписа документите за изписването си от болницата. Ръката му беше толкова изтръпнала, че едва смогна да си напише името.

Но другите от похода бяха оцелели. Поне това постигна с уговорката.

Докторът го настани на количка и я избута до изхода. Навън заговори неочаквано, като че се опитваше да се извини, че не е задържал Ковенант в болницата.

— Сигурно да бъдеш прокажен е същински ад — каза припряно. — Опитвам се да разбера. Това е като… Преди години учих в Хайделберг и се нагледах на средновековни творби. Особено на религиозна живопис. Прокажените ми напомнят за средновековни разпятия. Чертите на Христос — тялото му, дори лицето, са толкова схематични, че фигурата е неразличима. Може да е всеки — мъж или жена. Но гвоздеите в ръцете и краката, раната от копието в хълбока и тръненият венец са изваяни и дори боядисани с невероятно правдиви подробности. Човек би си помислил, че творецът е приковал модела си на разпятие, за да постигне такъв реализъм. Сигурно да си прокажен е същото.

Томас чувстваше състраданието му, но не можеше да отвърне. Не знаеше как.

След няколко минути линейка го откара към Убежището — неговата ферма.

Той беше оцелял.

Вървеше по дългата алея към дома си, сякаш това беше единствената му надежда.

Алианта — скъпоценният плод.

Аманибхаван — трева, изцеляваща конете, но отровна за хората.

Анундивиан яджня — „костно ваяние“, изгубеното умение на рамените.

Асенс — жителка на каменно поселище, сестра на Атиаран.

Атиаран, спътница на Трел — жителка на каменно поселище, дъщеря на Тиаран.

Банас Ниморам — Празникът на пролетта.

Банор — страж от Кръвната стража, комуто е поверен Ковенант.

Барадакас — хайрбранд на дървеното поселище.

Бездомните — Великаните.

Берек Полуръкия — първият от Владетелите.

Бесове — тримата, които служат на Господаря Гад от древността.

Биринер — хайрбранд, Грижовник в Твърдината на Владетелите.

Брабха — ранихин, язден от Корик.

Братери — народ, който Великаните срещнали в скиталчествата си.

Вариол, спътник на Тамаранта — Владетел, някогашен Върховен владетел, син на Пентил.

Великани — Бездомните, приятели на Владетелите от древността.

Весел камък — Твърдината, планински град на Владетелите.

Владетел — човек, овладял разделите за Меча и Жезъла от Знанието на Кевин.

Владетелят основател — Берек Полуръкия.

Въжар — втората степен на посвещение при рамените.

Върховен владетел — старшият сред Владетелите в Съвета.

Гай — Усърдна в дома от рамените.

Гарт — командир на Ратниците в Твърдината на Владетелите.

Гилден — подобно на клен дърво със златисти листа.

Горски закрилник — пазител на останките от Първичната гора.

Господаря Гад — име на Врага на Земята, дадено му от Владетелите.

Грейвлингас — владеещ знанието за камъка.

Грейс — Въжар от рамените.

Грижовник в Твърдината — човек, който отговаря за светлината, топлината и гостоприемството.

Грифон — подобен на лъв крилат звяр.

Деймлон, Приятелят на Великаните — син на Берек Полуръкия, Върховен владетел в древността.

Демондими — предците на Злотворните и на уейнхимите.

Джеханум — един от Бесовете.

Диамантеното питие — силна напитка на Великаните.

Доблестното сърце — Берек Полуръкия.

Древните владетели — Владелите преди Ритуала на Оскверняването.

Дура — мустанг, кобилата, яздена от Томас Ковенант.

Духчетата на Анделейн — създания, които изпълняват Танца, щом настъпи Празникът на пролетта.

Душегубеца — име на Господаря Гад, дадено му от Великаните.

Елохими — народ, който Великаните срещнали в скиталчествата си.

Еоман — подразделение на Ратниците в Твърдината на Владетелите, състоящо се от двайсет ратници и предводител.

Жезълът на закона — Берек го създава от Първичното дърво.

Злотворни — зли същества, рожба на Демондимите.

Знанието на Кевин — знание за силата, оставено от Кевин в Седемте закрили.

Илеартският камък — източник на зла мощ, намерен под Гръмовръх.

Каамора — обичай на Великаните да се пречистват чрез огън.

Кайрил Трендор — Сърцето на грохота.

Кевин Опустошителя — син на Лорик, Гасителя на злото, последен Върховен владетел от Древните владетели.

Кейройл Дивогорски — Горски закрилник на Задушаващата бездна.

Клетвата на мира — клетва, която жителите на Земята дават, за да се въздържат от ненужно насилие.

Корик — страж от Кръвната стража.

Креш — свирепи огромни жълти вълци.

Кръвна стража — бранители на Владетелите.

Куаан — предводител на Трети еоман от Ратниците.

Кураш Пленетор — област, наричана преди Поразения камък, а сега — Тротгард.

Лигоча, Скалния червей — пещерна твар, намерила Жезъла на закона.

Лид — Покорна на гривата от рамените.

Лилианрил — знание за дървото.

Лина — жителка на каменното поселище, дъщеря на Атиаран.

Ломилиалор — Висшето дърво.

Лора — една от старейшините в дървеното поселище.

Лорик, Гасителя на злото — Върховен владетел, син на Деймлон, Приятеля на Великаните.

Лор-лиарил — сърцевината на гилдена.

Малинър — един от старейшините в дървеното поселище, син на Вейнин.

Марни — ранихин, язден от Тувор.

Меленкурион абата — слова на призоваване.

Морам — Владетел, син на Вариол.

Надвладетел — титла, дадена на Томас Ковенант.

Неверника — Томас Ковенант.

Необвързаните — изучаващи знанието хора, освободени чрез ритуал от обичайните задължения.

Носител на знанието — предводител на Злотворните.

Носител на пръстена — прозвище на Томас Ковенант, дадено му от рамените.

Обетът — клетва на харучаите, с която е създадена Кръвната стража.

Огнелъвове — огнени извержения от Гръмовръх.

Омурнил — една от старейшините в дървеното поселище.

Опустошението — епоха на разруха на Земята, последвала Ритуала на Оскверняването.

Оркрест — камък на силата.

Осондрея — Владетелка, дъщеря на Сондрея.

Острозъбия — име на Господаря Гад, дадено му от рамените.

Падриас — един от старейшините в дървеното поселище, син на Мил.

Пазител на знанията — учител в Средището на знанията.

Пещерни твари — зли същества, обитаващи недрата под Гръмовръх.

Питен — дете от дървеното поселище, син на Соранал.

Покорен на гривата — най-високата степен на посвещение при рамените.

Празникът на пролетта — Танцът на Духчетата в Анделейн по новолуние в нощта в апогея на пролетта.

Предзлотворни — предците на Демондимите.

Презиращия — Господаря Гад.

Пролетно вино — лека освежаваща напитка.

Протал — Върховен владетел, син на Дуилиън.

Първичната гора — древна гора, заемала по-голямата част от Земята.

Първата закрила от Знанието на Кевин — основите на знанието, оставено от Върховния владетел Кевин.

Първи страж — командирът на Кръвната стража.

Първичното дърво — мистично дърво, от което е създаден Жезълът на закона.

Пясъчни горгони — чудовища, за които Великаните разказват.

Радхамерл — знание за камъка.

Разложението — името на Господаря Гад, дадено му от Кръвната стража.

Рамени — народ, който се грижи за ранихините.

Ранихини — огромните свободни коне в равнините Ра.

Ратниците — войската от Твърдината на Владетелите.

Ритуалът на Оскверняването — отчаян ход на Върховния владетел Кевин, с който унищожава Древните владетели и съсипва почти всичко на Земята.

Ръста — Въжар от рамените.

Сбраните водопади — водопад до Весел камък.

Седемте закрили — сбор от знания, оставени от Върховния владетел Кевин.

Сивия убиец — име на Господаря Гад.

Скъпоценният плод — утоляващ глада плод, който може да бъде намерен навсякъде на Земята.

Сол по сърцето Носен от пяната — Великан, приятел на Томас Ковенант.

Соранал — един от старейшините в дървеното поселище, син на Тилър.

Средището на знанията — училище в Тротгард, където изучават Знанието на Кевин.

Средоточието — залата на Съвета в Твърдината на Владетелите.

Суру-па-мерл — умение за работа с камъни.

Създателя — легендарният Враг на Господаря Гад.

Сърцето на грохота — наситена със сила пещера под Гръмовръх.

Сърцето на дявола — име на Господаря Гад, дадено му от Великаните.

Тамаранта, спътница на Вариол — Владетелка, дъщеря на Енеста.

Танцът на Духчетата — Празникът на пролетта.

Твърдината на Владетелите — Весел камък.

Терел — страж от Кръвната стража.

Торм — грейвлингас и Грижовник в Твърдината на Владетелите.

Трел, спътник на Атиаран — грейвлингас в каменното поселище Митил.

Тувор — Първи страж на Кръвната стража.

Тю — Въжар от рамените.

Уейнхими — същества, които се грижат за Подслоните, противници на Злотворните, макар че също са рожби на Демондимите.

Усърден в дома — най-ниската степен на посвещение при рамените.

Хайрбранд — владеещ знанието за дървото.

Харучаи — народът, към който принадлежи Кръвната стража.

Херем — един от Бесовете.

Хинарил — ранихин, язден от Тамаранта и Морам.

Хурин — ранихин, язден от Терел.

Хърн — Въжар от рамените.

Шеол — един от Бесовете.

Силфида (мит.) — дух в образа на нежна жена; сукуба (мит.) — демон в образа на съблазнителка, спохождаща сънищата на мъжете. — Б.ред.

Болница за прокажени. — Б.ред.

През годините след написването на тази книга има обнадеждаващи промени. Макар че не всичко за болестта е изяснено напълно, в момента проказата се смята за напълно лечима и разпространението й в света е до голяма степен предотвратено по данни на Световната здравна организация. — Б.пр.

Мярка за дължина, равна на 4,83 км. — Б.ред.

Безстрашен воин от скандинавския фолклор. — Б.ред.