През последните две седмици тази постройка бе служила за негово убежище, но в настоящия случай Трен Фелхорн не се чувстваше в безопасност сред стените й. Притиснал дясната си ръка, за да спре треперенето й, той несигурно пристъпи отвъд прага. От рамото му се стичаше кръв, която квасеше ръкава. Раната бе нанесена от отровно острие.

— Дано се продъниш в земята, Леон — процеди мъжът. Залитащите му стъпки прекосиха стаята, почти празна, и го отнесоха до измазаната дървена стена. И без помощта на замъгления поглед пръстите му откриха малката вдлъбнатина. Той натисна. Движението задейства металния език от другата страна на стената. В нея зейна тайна врата.

Предводителят на Паяковата гилдия тежко се отпусна на стола и свали сивото си наметало. Проходът го бе отвел в много по-широка стая, по чиито сребреещи стени висяха скъпи картини.

Фелхорн стисна зъби, докато освобождаваше ранената ръка от ризата. Токсинът бе предназначен само да парализира, но това не бе особено успокоение. Най-вероятно Леон Кънингтън го бе искал жив, за да получи възможността да се отпусне в огромния си фотьойл и да наблюдава работата на мъчителите си. Думите, изречени от дебелака, бяха разпалили у Трен ярост, която отказваше да умре.

— Няма да треперим пред плъхове, които се хранят с огризките ни — бе казал Леон, поглаждайки тънкия си мустак. — Наистина ли си мислиш, че имаш шанс срещу обединеното богатство на Трифектата? Бихме могли да откупим душата ти от боговете.

Нетърпима гордост и нетърпима арогантност. Още тогава Трен се бе овладял с усилие. Единствено самоконтролът не бе му позволил да забоде късия си меч в гушата на тлъстия си събеседник. В продължение на векове семействата Кънингтън, Кинън и Гемкрофт, образуващи Трифектата, бяха управлявали от сенките. През цялото това време те се бяха сдобили с услугите на достатъчно крале и свещеници, за да придобият основание да смятат, че и боговете биха се продали по не по-различен начин.

Грешка беше да отхвърля настояването на интуицията си. Леон трябваше да пукне още там, пред очите на телохранителите си. Трен бе допуснал и още една грешка: срещата им се бе провела в имението на Кънингтън. Зарече се, че друг път няма да допусне подобна непредпазливост. В продължение на три години бе правил всичко по силите си, за да не позволи на войната да излезе извън контрол. Но изглеждаше, че всички във Велдарен копнеят за хаос.

Щом градът иска кръв, ще я има, помисли си Трен. Но тази кръв няма да се окаже моята.

— Ти ли си, татко? — долетя гласът на най-големия му син.

— Да — отвърна Фелхорн, сдържайки гнева си. — Но ако не бях, какво щеше да направиш, след като вече си издал присъствието си?

Рандит изникна от съседната стая. Той споделяше голяма прилика с баща си — същите остри черти, тънък нос и мрачна усмивка. Чупливата коса бе наследил от майка си, което го правеше особено скъп в очите на Трен.

Сходствата продължаваха и в облеклото. Младежът също носеше сиви панталони и наметало в същия цвят. От едната страна на колана му висеше дълга рапира, а от другата се поклащаше кинжал.

— Щях да те убия — отвърна Рандит, вперил сините си очи в бащините. Наперена усмивка раздвижи лявата половина на лицето му. — Не ми е нужна изненада, за да го сторя.

— Затвори проклетата врата — каза Трен, подминал перченето. — Къде е магьосникът ни? Хората на Кънингтън ме отровиха. Ефектът на токсина… създава известни неловкости.

Това бе изключително меко казано, но Трен не би разкрил истината пред сина си. Дори не помнеше ясно бягството си от имението. Отровата не само бе вцепенила ръката му, а и бе потопила в болка цялата засегната половина на тялото. Мускулите на врата му често бяха припламвали, а едното коляно не бе спирало да се вцепенява през цялото време. Фелхорн бе накуцвал припряно из улиците на Велдарен. За негов късмет нощите бяха почти безлунни и пусти, така че никой не беше станал свидетел на жалкото му оттегляне.

— Не е тук — отвърна Рандит и се приведе към рамото на баща си, за да огледа раната.

— Тогава върви го намери. Как протекоха нещата в имението на Гемкрофт?

— Хората на Мейнард Гемкрофт започнаха да стрелят от прозорците, когато се приближихме — докладва младежът. Той се обърна към шкафовете и започна да търси. Малка черна бутилка представляваше края на търсенето му. Но когато се обърна отново, за да излее част от съдържанието й върху раната, Трен я изтръгна от ръката му и сам се зае да изсипва кафеникавата течност, при което просъска през зъби. Сякаш бе излял течен огън върху ръката си. Но към облекчението, настъпило от самото оттегляне на паренето, се прибави и усещането за отслабващото влияние на отровата.

— Къде е Арон? — попита Трен, когато болката се успокои. — Ако ти нямаш намерение да доведеш магьосника, той ще го стори.

— Пак се е сврял някъде. И чете. Аз му споделих, че е много вероятно скоро в града да изникнат наемници, изпратени да унищожат всички гилдии, а той ме изгледа като че съм някакъв уличен продавач и съм седнал да говоря за времето.

Трен потисна гримасата си.

— Прекалено си нетърпелив с него — каза той. — Арон разбира повече, отколкото смяташ.

— Той е прекалено мекушав и е страхливец. Нашият живот никога няма да стане подходящ за него.

Здравата ръка на Трен Фелхорн рязко посегна напред, сграбчи Рандит за ризата и го дръпна към себе си. Лицата им се озоваха съвсем близо едно до друго.

— Чуй ме добре. Арон е мой син, също като теб. Каквито и упреци да имаш, отстрани ги. Дори най-заможният крал е нищо в очите ми в сравнение със собствената ми плът и кръв. Очаквам същото и от теб.

Той блъсна Рандит и се провикна:

— Ела, Арон. Нужен си ми.

Ниско осемгодишно дете прекрачи в стаята, притиснало книга със захабени корици към гърдите си. Лицето му се отличаваше с приятна мекота, предвещаваща бъдещ красавец. Но то бе наследило косата на баща си — руса, спускаща се на къдри около ушите, и с перчем, който се привеждаше почти до тъмносините очи.

Без да продума, детето се отпусна на едно коляно и сведе глава, все така стиснало книгата.

— Знаеш ли къде е Крегон? — попита Трен. Арон кимна. — Къде?

Арон не каза нищо. Заради раната и умората баща му нямаше намерение да провежда продължителни разпити. Останалите деца растяха сред нескончаем бъбреж. Разговорливите дни на Арон включваха около девет думи (и то рядко употребени в едно и също изречение).

— Не се дръж като глухоням и кажи къде е — каза Рандит, усетил раздразнението на баща си.

— Няма го — почти недоловимо каза Арон. — Той е глупак.

— Глупак или не, той работи за нас и ни носи недвусмислена полза — каза Трен. — Върви го доведи. Ако започне да спори, прокарай пръст по врата си. Той ще разбере.

Арон кимна и излезе.

— Дали не спазва обет за мълчание? — каза Рандит, загледан в напускащия си брат. Арон се отдалечаваше съвсем спокойно, без да бърза.

— Затворил ли е тайната врата? — попита Трен.

— Затворил и залостил — заяви младежът, след като провери.

— В такъв случай е по-умен от теб.

Рандит само се подсмихна.

— Щом казваш. Но точно сега си имаме по-големи проблеми. Стрелбата на Гемкрофтови, капанът на Леон… това означава война, нали?

Трен преглътна беззвучно и кимна.

— Трифектата е загърбила мира и иска кръв. Нашата кръв. Ако не реагираме бързо, ще я получи.

— Бихме могли да увеличим подкупите — предложи Рандит.

Баща му поклати глава.

— Вече са се уморили от тази игра. Ние ги обираме, при което те почервеняват от гняв, а после ги подкупваме със собствените им богатства. Сам си видял какви огромни суми инвестираха в наемници през последните месеци. Вече са взели решение. Искат да ни унищожат.

— Това е нелепо — настояваше Рандит. — Ти си обединил почти всяка гилдия в града. Ние разполагаме с асасини, шпиони, биячи… какво ги кара да мислят, че биха успели да оцелеят в една открита война?

Трен се навъси, а младежът започна да барабани с пръсти по предпазителя на рапирата си.

— Дай ми неколцина от най-добрите ни хора — продължи синът му. — Когато окървавеният труп на Леон Кънингтън бъде открит в собственото му легло, останалите бързо ще проумеят, че е далеч по-добре да приемат подкупите ни, отколкото да останат да се осланят на милостта ни.

— Ти си още млад. Не си готов за това, което Леон е подготвил.

— На седемнадесет съм — възрази Рандит. — Вече съм мъж. Убитите от мен надхвърлят бройката на годините ми.

— А убитите от мен са повече от вдишванията на целия ти живот — със зараждаща се острота каза Трен. — Но дори и аз няма да се върна в онова имение. Те искат точно това, не проумяваш ли? Цели гилдии ще бъдат унищожени в рамките на дни. Онези, които оцелеят, ще наследят града. Няма да допусна наследникът ми да погине още в първите часове.

Със здравата си ръка Трен постави един от късите си мечове върху масата. Без да отделя пръсти от дръжката, той погледна Рандит в очите. Погледът на Фелхорн съдържаше предизвикателство, което всъщност целеше преценка — целеше да види що за човек е синът му в действителност.

— Няма да се занимавам с имението — каза младежът. — Но и няма да се крия. Ти си прав, татко. Това е началото и е решаващо. Нашите постъпки ще определят развитието на последващите месеци сражения. Нека търговците и благородниците се крият. Ние владеем нощта.

Рандит повдигна качулката си и се отправи към тайната врата. Трен го наблюдаваше мълчаливо, с треперещи ръце. Но трепереше не заради отровата.

— Бъди внимателен — каза накрая Фелхорн, вкаменил лицето си. — Всяка постъпка носи последици.

Младежът не показа да е доловил заплахата.

— Ще изпратя Зенке — отвърна Рандит. — Той ще те пази, докато Арон се върне с магьосника.

С тези думи той излезе. Останал сам, Трен стовари длан върху масата и изруга. Пред очите му минаваха всички онези часове, които бе заделил за подготовката на Рандит — разговорите, тренировките и уроците — всичко това, целящо да подготви достоен наследник за Паяковата гилдия.

Всичко това е било напразно.

Вратата се отвори с изщракване. Трен очакваше да види магьосника или Рандит, завръщащ се, за да заглади рязкото си напускане. Вместо това в стаята пристъпи нисък мъж, привързал черна кърпа пред лицето си.

— Не бягай — каза непознатият.

Трен грабна меча си и отрази първите две атаки на вражеския кинжал. След това се опита да контраатакува, който опит се оказа плачевен. Погледът му още не се бе изчистил напълно, а мускулите му не бяха в състояние да се възползват от обичайната си бързина. Груб удар изби оръжието от ръката му. Трен отстъпи назад с опит изненадващо да блъсне стола към нападателя си. Убиецът не се впечатли, а изрита Фелхорн в коляното. Падайки, мъжът се извъртя. Отказваше да умре, наръган в гръб.

— Леон ти изпраща поздрави — рече асасинът, повдигнал кинжал за последен замах.

Неочаквано той се сгърчи, а очите му се разшириха. Кинжалът се отрони от ръката му. Самият нападател го последва миг по-късно. Зад него стоеше Арон, стиснал окървавен меч. Трен удивено наблюдаваше как малкият му син коленичи. Детето държеше меча върху дланите си и го протягаше към него. Кръвта от острието се стичаше по малките китки.

— Мечът ти — каза Арон.

— Как… Защо се върна? — попита Трен.

— Той се криеше — отвърна момчето, все така тихо. Не звучеше разстроено. — Изчакваше да останеш сам. Затова аз останах да дебна него.

Трен почувства как краищата на устата му трепват и прие оръжието си. Насреща му стоеше момче, което прекарваше дните си в четене под леглото и криене из гардеробите, на чиято мекушавост брат му се присмиваше. Момче, което никога не се защитаваше, когато бъдеше принудено да се бие; което никога не повишаваше гневно глас.

Момче, което бе убило човек на осемгодишна възраст.

— Зная, че си умен — каза Трен. — Но животът, който ние живеем, е заплетен, оставил ни сред лъжци и предатели. Трябва да се доверяваш на инстинктите си и да се научиш да се вслушваш не само в това, което е казано, но и в онова, което бива премълчано. Можеш ли да сториш това? Можеш ли да гледаш на останалите като на елементи от игра и да осъзнаваш какво трябва да бъде сторено, синко?

Арон го погледна, несмутен от кръвта по баща си.

— Мога.

— Добре. Тогава остани да чакаш с мен. Рандит скоро ще се върне.

Десет минути по-късно вратата проскърца.

— Татко? — попита младежът, пристъпвайки вътре. Следваше го Зенке, дясната ръка на Трен. Въпросният бе малко по-възрастен от Рандит, с добре оформена руса брада. В десницата си стискаше боздуган. И двамата се втренчиха в трупа, проснат на пода, наръган в гърба.

— Той те изчакваше да си идеш — обади се Трен от стола си, който бе поставил директно срещу вратата.

— Къде? — попита Рандит. Сетне погледна към Арон. — И защо той е още тук?

Трен поклати глава.

— Ти не разбираш, Рандит. Нарушаваш заповедите ми, но не заради разбиране, а заради арогантност. Отнасяш се към враговете ни с презрение, вместо с почитта, която се полага на заплахата им. И, което е най-лошо, излагаш живота ми на риск.

Фелхорн погледна към Арон, после върна погледа си върху Рандит.

— Прекалено много грешки — заключи той. — Прекалено много.

Сетне зачака. С надежда.

Арон пристъпи към брат си. Сините му очи бяха спокойни. С едничко плавно движение той сграбчи кинжала на Рандит, изтегли го и го заби до дръжката в гърдите му. Зенке неволно направи крачка назад, втрещен, но прояви достатъчно разумност, за да не каже нищо. А детето изтегли кинжала, обърна се и го поднесе на баща си.

Трен се изправи от стола си и отпусна ръка върху рамото му.

— Справи се добре, синко — каза той. — Наследнико.

— Благодаря — прошепна насълзеният Арон. Той се поклони ниско. Зад него тялото на брат му продължаваше да кърви върху пода.

Арон беше сам.

Стените на помещението бяха обикновени голи дъски. Подът не бе покрит с килим. Отсъстваха прозорци, имаше една-единствена врата, заключена отвън. Тишината бе потискаща, накъсвана от неравномерното му покашляне. В отсрещния ъгъл стоеше ведро, в което да се облекчава. След първия ден миризмата бе престанала да го безпокои.

Новият му наставник му бе заръчал само едно: да изчаква. Бе му връчил мях с вода, но не и храна или разписание. Липсата на четиво беше особено мъчителна, защото пораждаше скука. Въпросната скука бе много по-лоша от постоянните крясъци и удари на предишния учител — Гъс Сприхавия. Сред гилдията се мълвеше, че Трен лично му ударил тридесет камшика след приключването на обучението. Арон се надяваше, че настоящият му наставник ще бъде направо убит. От всички учители, които се бяха занимавали с него през последните пет години, Робърт Хаерн се очертаваше като най-жесток.

Името бе единственото, което Арон знаеше за него. Наставникът бе жилав възрастен мъж, който имаше навика да замята сивата си брада назад. И носеше бастун.

Арон никога не бе ненавиждал усамотението. В началото идеята за няколко часа в мрака не бе го притеснила. Още от малък той бе обожавал да се слива със сенките, за да наблюдава живота на околните.

Но сега? След като бе прекарал неизброими часове, може би дори дни, дори и с неговата слабост към тишината и спокойствието…

Тогава Арон установи, че е разбрал замисъла на наставника си.

Той се приближи до вратата, коленичи пред нея и пъхна пръсти под нея. След като бе затворил новия си обучаем, наставникът бе притиснал парцал към прага на вратата, за да затули и малката ивица светлина. По-рано юношата не бе го измествал, за да не ядоса новия си учител. Но сега не го беше грижа. Целта на това затваряне бе да го накара да проговори, да копнее за разговор. Който и да беше този Робърт Хаерн, Трен несъмнено го бе наел с тази цел.

— Пусни ме да изляза.

Думите прозвучаха в дрезгав шепот, който сепна Арон — той бе възнамерявал да изкрещи. Наистина ли бе толкова стеснителен?

— Казах да ме пуснеш — кресна той.

Вратата се отвори. Светлината прободе очите му. Наставникът прекрачи прага и затвори вратата. В едната си ръка възрастният мъж стискаше факла, а в другата носеше книга. Усмивката му бе отчасти скрита зад брадата.

— Отлично — каза Робърт. — Само двама от учениците ми са изкарвали по-дълго, но и двамата имаха повече мускули, отколкото разум. — Гласът му бе дълбок и ясен, прогърмяващ из дребното помещение.

— Зная какво се опитваш да направиш — каза Арон.

— Какво каза? — попита старецът. — Говори по-високо, момче. От тридесет години слухът ми вече не е младежки.

— Казах, че зная какво се опитваш да направиш.

Робърт се засмя.

— Нима? Да знаеш и да предотвратиш са две различни неща. Възможно е да знаеш за приближаващ се удар, но значи ли това, че ще успееш да го спреш? Баща ти ми спомена за обучението, което си преминал, така че в твоя случай отговорът е по-скоро утвърдителен.

Започнал да привиква към светлината на факлата, Арон се оттегли в ъгъла. Без мрака се чувстваше гол и беззащитен. Погледът му попадна върху ведрото. Прониза го неочакван срам. Но старецът не показваше да се притеснява от миризмата.

— Кой си ти? — попита младежът, слагайки край на повече от минута мълчание.

— Казвам се Робърт Хаерн. Представих ти се, когато те доведох тук.

— Това не ми говори нищо. Кой си ти?

За миг сбръчканото лице изрази веселие, чийто смисъл Арон не можеше да разтълкува.

— Много добре. Някога бях наставник на крал Едуин Велор, но впоследствие той започна да се отегчава от моите… коригирания.

— Коригирания. — Това потвърждаваше Ароновата догадка. — И този престой в тъмното целеше да коригира прекомерното ми мълчание.

Този път Робърт го изненада с реакцията си — старецът изглеждаше шокиран.

— Небеса, момче, нищо подобно. Бе ми казано за мълчаливостта ти, но не с тази цел баща ти ме нае. Тази тъмна стая е урок, за който се надявам, че скоро ще разбереш. Ти си се научил да боравиш с меч и да се промъкваш през сенките. А аз се придвижвам с бастун, който вдига не по-малко шум от старите ми кости. Какво би било моето предназначение?

Арон обви ръце около себе си. Не можеше да определи момента от денонощието, но в стаята беше студено, а той нямаше дори одеяло.

— Да ме учиш.

— Това е изтъкване на очевадното. На какво да те науча?

Робърт внимателно приседна в средата на стаята, все така повдигнал факла. При движението гърбът му изпука, потвърждаващ изтъкнатата неотдавна старост.

— Не зная — отвърна момчето.

— Добро начало. Ако не можеш да отговориш на някой въпрос, признай, за да си спестиш срама. Слепите опити за отгатване само забавят разговора. Но би трябвало да знаеш отговора. Спомни си, че споменах предишното си занимание. Гарантирам ти, че по време на цялото обучение ще ти задавам само въпроси, на които си способен да отговориш.

— Аз вече мога да чета и пиша. На какво друго би могъл да ме научи един старец?

Възрастният мъж се усмихна под светлината на факлата.

— Има хора, които се опитват да те убият, Арон. Знаеше ли това?

Младежът понечи да отрече, но млъкна. Погледът на новия му наставник съветваше за размисъл над отговора.

— Да — призна накрая той. — Макар да не ми се иска да го кажа. Трифектата иска да унищожи всички престъпнически гилдии. Аз също съм член и не представлявам изключение.

— Напротив, различен си. — Робърт остави книгата на пода и премести факлата в другата си ръка. — Ти си наследникът на Трен Фелхорн. Наследникът на най-страховития човек в цял Велдарен. Някои казват, че по-опитен крадец не би се намерил в никой от краищата на Дезрел.

Подобно възхищение към баща му не беше чуждо за Арон. Но този път той се осмели да зададе онова питане, на което до този момент никога не се бе осмелявал.

— А действително ли е така?

— Не съм достатъчно запознат в тази област, за да подкрепя мнението си с авторитет — каза Робърт. — Зная, че богатствата, които е натрупал като млад, са легендарни.

Отново настъпи мълчание. Арон плъзна поглед из стаята, взорът му нямаше на какво да се задържи. Помещението бе голо, покрито единствено със сенки. Той усещаше, че наставникът му го изчаква отново да заговори, само че не знаеше какво да каже. Юношата се загледа в светлината на факлата. Робърт се изхрачи настрани и каза:

— Много са въпросите, които би трябвало да зададеш. Един от тях е най-очевиден и най-важен. Мисли, момче.

Арон се загледа в лицето му.

— Кой съставя Трифектата — рече той.

— Кой какво? Говори по-високо, аз съм почти глух.

— Трифектата — почти изкрещя Арон. — Кои влизат в нея?

— Отличен въпрос. Нейните предводители обичат да казват: ние идваме след боговете. След края на Свещената война, когато Карак и Ашур били прогонени от богинята, навсякъде царял хаос. Държавите били разкъсани, хората се бунтували, навсякъде вършеели грабители. Трима заможни оформили съюз, за да защитят богатствата си. Избрали за свой символ орел, кацнал върху златен клон. Този символ им служи вече петстотин години.

Старецът замълча и потърка брадата си. Факлата отново се озова в другата ръка.

— Ето и един въпрос за теб, момче: защо те искат да унищожат гилдиите?

Това питане не беше сложно. Символът криеше отговора.

— Те пазят златото си — каза Арон. — А ние им го отнемаме.

— Именно. Разбира се, понякога те прахосват златото си фриволно и безпричинно. Но дори и тогава това става по тяхна воля. Не биха допуснали отнемането му. В продължение на векове Трифектата е търпяла различните гилдии на крадци, съсредоточавайки се над увеличаването на могъществото си. За това няма съмнение. Почти целият Нелдар е под техен контрол. До неотдавна първенците й са виждали единствено досада в лицето на гилдиите. Но това се е променило. Защо? Това е следващият ти въпрос.

Това питане бе по-трудно. Арон се замисли над казаното досега. Паметта му бе отлична и бързо му показа съответстващи думи.

— Баща ми е натрупал легендарно богатство — каза той и се усмихна, горд от разгадаването на отговора. — Явно е откраднал прекалено много от Трифектата и тя вече не го смята за нещо незначително.

— Да, той се превърна в заплаха — съгласи се Робърт. — Заможна заплаха. А престижът му обединяваше останалите гилдии. В началото баща ти събра около себе си най-силните членове, но преди около осем години започна да привлича останалите гилдийни предводители: с обещания, заплахи, подкупи и дори убийства. Той смята, че дори Трифектата би се поколебала да се изправи срещу подобна обединена мощ.

Старецът разгърна книгата. Оказа се, че тя е куха и съдържа сирене и месо.

Наложи се Арон да използва цялата си воля, за да не грабне храната. От краткия престой край учителя си бе разбрал, че подобна невъзпитана постъпка не би срещнала одобрението му.

— Това е за теб. Ти ми достави удоволствие с вниманието си.

Юношата не се нуждаеше от втора подкана. А старецът бавно се изправи и пое към вратата.

— Ще се върна — обеща той. Пръстите му бързо докоснаха част от стената. Арон не можа да проследи движението, чу единствено последвало изщракване. Метална поставка бе изскочила от мястото. В нея наставникът прикрепи факлата.

— Благодаря — каза Арон, зарадван от оставането на светлината.

— Ето ти въпрос, над който да размишляваш. Преди осем години баща ти обедини гилдиите. Преди пет години между тях и Трифектата избухна война. Каква е причината за неуспеха на баща ти?

След тези думи ярката светлина на отворената врата погълна стареца.

Информацията означаваше пари, а Кайла обожаваше и двете. Тя не бе от най-безшумните крадли и за разлика от мнозина, споделящи дейността й, не умееше да се придвижва из сенките с лекотата на риба във вода. Пръстите й не притежаваха онази убедителна милувка, под която ключалките се предаваха. Но ушите й винаги бяха наострени, а очите й не пропускаха нищо. През досегашния си живот бе узнала, че продаването на информация може да й осигури пари и безопасност… макар че със същата лекота можеше да предизвика и смъртта й. Понякога тайните бяха прекалено опасни за продаване.

Докато наблюдаваше как войниците обграждат дома, Кайла се опитваше да пресметне стойността на съзираното. Очевидно кралят — или някой от хората му — се намесваше в сенчестата война между Трифектата и гилдиите. Жената безшумно премести тежестта си, за да запази ловкостта на краката си. Бе заела позиция върху покрива на една от съседните къщи. Още откакто войниците бяха навлезли в града Кайла ги бе следвала, обикаляйки покривите.

От мястото си тя почти не можеше да види предната врата, но отдавна се бе научила да преценява хората. Дрехите и походката издаваха всеки, без значение колко добре е скрил лицето си или колко бе мрачно наоколо. В случая не й се наложи да се възползва от това си умение, защото вятърът бутна качулката на излезлия. Тя веднага разпозна белязаното лице на Джерънд Кролд. Кралският съветник притискаше ръка към челото си. В следващия момент той осъзна падналата си качулка, огледа се бързо и я дръпна ниско над лицето си.

Имаш много здраве, ако смяташ, не ще ме видиш, помисли си тя. И се усмихна. Сега разполагаше с нещо, което ставаше за продан. Всяка седмица Кайла се отбиваше при дребосък на име Ъндри, който държеше малко магазинче за наливни парфюми. Тя му прошепваше наученото, а той й връчваше тумбеста бутилка, пълна не с благовония, а със златни и сребърни монети. От него информацията поемаше, за да приключи пътя си в ухото на Лори Кинън. Това бе най-богатият от тримата първенци на Трифектата.

Кайла чу крясъци. Тя отново се раздвижи и видя как момче изскача през един от прозорците, претъркулва се при падането и се стрелва в мрака. Недалеч от него имаше войник, който се сепна от рязката поява и не можа да реагира навреме.

Още преди да е осъзнала решението си, Кайла вече се раздвижваше и протягаше ръка към колана си. В него бяха пъхнати десетки малки кинжали, предназначени за хвърляне. Ако съдеше по виковете и трескавото щъкане на войниците, те търсеха момчето. То очевидно бе ценно. И Кайла нямаше навика да изпуска лесните пари. Щом Ъндри бе склонен да плаща за слуховете за нови наемници и необичайно големи доставки, колко ли щеше да плати за младия роднина на някой от Трифектата или гилдийните първенци?

Тя хвърли кинжала. Макар сенките да не бяха нейна втора кожа, а с безшумното промъкване да се познаваха отдалеч, в хвърлянето на ножове Кайла бе ненадмината. Преди войникът да е успял да се обърне и да се впусне след момчето, тънкото острие бе пронизало трахеята му. Стражникът беззвучно се свлече на земята. Жената прибра втория кинжал, изтеглен за евентуално второ хвърляне, и се огледа за момчето.

По дяволите, бърз е, помисли си тя, затичана след него. Ако юношата не бе толкова паникьосан, щеше да чуе трополенето й върху керемидите. Той непрекъснато криволичеше из уличките, за да се отърве от евентуални преследвачи, но неминуемо напредваше на изток. Щом откри това, Кайла започна да стопява разстоянието, поемайки по пряк път.

Къде ли ще ме отведеш? Заради неочаквано гръмналата край нея шумотевица Кайла спря и се приведе. Известно притеснение започна да си проправя път към гърлото й. Изглежда войниците наистина се бяха впуснали в преследване. И то не само неколцината, които бяха обградили дома. Стотици притичваха на малки групи из улиците.

— Момчето! — крещяха те. — Предайте ни момчето!

Войниците нахлуваха по домовете, претърсваха улиците, безцеремонно изблъскваха всички, които изникнеха на пътя им. Бавно и систематично те претърсваха целия източен квартал.

— Проклятие — промърмори Кайла.

Тя не бе най-търсената жена във Велдарен, но и не се намираше в особено дружелюбни отношения със закона. Някой войник в лошо настроение лесно можеше да й вземе кинжалите. А ако бъдеше установена връзката между нея и убития стражник…

Недоволна от забъркването си, Кайла се раздвижи, за да огледа позициите на войниците. В следващия момент осъзна, че е изгубила момчето, затова трескаво изтича до северния ръб. Ако то бе променило посоката си неочаквано или бе изчезнало в някоя къща, войниците щяха да го заловят, а не тя.

Във всеки случай знаеше едно: не Ъндри щеше да й плати за залавянето на момчето. Някой, преследван от цялата градска стража, заслужаваше много по-добър откуп. Кралски откуп.

Зървайки младия беглец, тя си отдъхна. Това момче представляваше тичаща торба със злато. Кайла никога нямаше да си прости, ако беше го изпуснала.

Невръстният юноша накуцваше, макар че Кайла не бе сигурна за причината. Освен това той се отправяше встрани от пътя. Когато осъзна защо, жената изпита смесени чувства. Пред него се издигаше стар изоставен храм на Ашур, отдавна опразнен, по̀ на север се издигаше ново светилище от бял мрамор.

Вратите на постройката бяха заковани, но тези дъски отдавна бяха отстранени. Това позволи на момчето да се промъкне вътре. Кайла се усмихна, защото храмът имаше само един изход. В същото време й идеше да удуши момчето, защото то доброволно се бе натикало в капан. Ако стражите надникнеха вътре…

Тя погледна назад. По протежението на улицата още не се виждаха патрули. Жената се спусна на улицата и се затича към храма, където нахлу.

Някогашните цветни стъкла бяха заменени с дебели дъски, заковани с едри пирони. От пейките бяха останали единствено отломки. Цялото помещение вонеше на фекалии и урина. Кайла спря на прага, за да потърси момчето.

Точно тогава то я удари.

Юмрук се стовари в слепоочието й, последван от бърз ритник в слабините. Макар и залитнала, Кайла не можа да сдържи усмивката си: то бе сметнало, че преследвачът му е мъж. Нов удар се стовари в носа й, но този път тя успя да улови пестника му.

Последвалата внезапна маневра я изненада. Обвил пръсти около собствената си китка, той се изви. Кайла се оказа коленичила, сгърчена от болката в ръката си, която изрази с вик.

Тя вече не се заблуждаваше, че има обикновено момче насреща си. Ноктите й се врязаха дълбоко в кожата му, но противникът й не обърна внимание. В очите му нямаше нито страх, нито отчаяние. Напротив, те блестяха. Когато хлапакът я пусна и се опита да я изрита, Кайла осъзна, че той се забавлява.

Жената се гмурна под ритника, извъртя се и замахна с лакът към врата му. Ударът й уцели, но докато падаше, момчето се претърколи, което му позволи да избегне следващите два удара от крака й. При третия ритник то улови петата й и я блъсна нагоре. Кайла полетя назад и го изрита в брадичката с другия си крак. Момчето отхвърча назад, а тя се превъртя във въздуха, за да се приземи на крака, изтегли два кинжала от колана си и ги хвърли.

Остриетата потънаха от двете страни на стъпалата му.

— Войниците претърсват всичко, глупако — каза тя. — Да не искаш да причиниш смъртта и на двама ни?

Беглецът понечи да каже нещо, но замълча. Кайла изтегли още два кинжала и ги подметна в ръцете си. Веднага личеше, че момчето е умно. То несъмнено бе разбрало, че не е било надвито, а е било пощадено. Това щеше да й спечели известно доверие.

— Името ти — каза тя. — Кажи ми името си и аз ще те скрия от тях.

— Казвам се… — Сблъсъкът им не го бе задъхал, но момчето говореше тихо, сякаш се срамуваше от звученето на собствения си глас. — Казвам се Хаерн.

— Хаерн е фамилното име на прости земеделци — каза Кайла. — Престани да ме лъжеш. И двамата знаем, че никога не си превивал гръб над поле, нито някога си цапал дрехите си със свинска тор.

— Хаерн е малкото ми име — отвърна момчето. Изглеждаше обидено, че лъжата му е била разгадана толкова лесно. — Ти още не си ме попитала за фамилното.

Кайла погледна към вратата. Всеки момент очакваше войниците да довтасат.

— А какво е то?

Двама войници с изтеглени мечове блъснаха дверта.

— Насам! — изкрещя единият. Крясъкът щеше да му остане за утеха, че последната му дума на този свят е била изречена силно: в лявото му око потъна кинжал. Другият войник изруга. Нож за хвърляне влетя през отворената му уста и прониза тила му.

— След мен! — Кайла сграбчи Хаерн за ризата. Той правеше всичко по силите си, за да не изостава, но отново бе започнал да накуцва.

— Вратата — каза той и кимна към мъртвите стражници.

— Няма време. Скоро ще се появят и други.

В отсрещния край на храма се издигаше закован прозорец. Кайла започна да кърти дъските. Но тя не разполагаше с нужната сила — макар и захабено, дървото се оказа непреодолимо препятствие.

— Дай ми кинжал — каза момчето.

В първия миг тя възнамеряваше да откаже. Впоследствие реши, че това не би могло да влоши нещата, затова му подаде един.

— Дръж острия край далеч от мен — пошегува се тя.

Още трима войници нахлуха вътре и им изкрещяха да се предадат.

— Проклятие — промърмори жената.

— Ти се погрижи за тях — рече Хаерн. — Аз ще се заема с прозореца.

Без да обръща никакво внимание на опасността, момчето започна да чопли дървото около гвоздеите. Работеше уверено и само след няколко секунди първият гвоздей бе изпаднал в дланта му. Това отстрани съмненията на Кайла.

Но пак оставаха още много пирони. Жената изтегли още два от кинжалите си и се обърна към войниците. Тя нямаше намерение да остава в ъгъла, за да защитава Хаерн — това противоречеше на бойния й стил. Вместо това Кайла се затича встрани и започна да запраща кинжали към войниците. Два отскочиха от бронята, трети се удари в меч, но четвъртият потъна дълбоко в бедрото на един от стражниците. Раненият изпсува и спря, за да извади оръжието. Останалите двама се хвърлиха към нея.

Дребното тяло на Кайла умело се изплъзна от ударите им. Възползвала се от образувалото се между противниците разстояние, тя се изплъзна на двамата и се отправи към ранения. Отпуснат на едно коляно заради раната, той можа единствено да повдигне глава и да я наругае, преди да рухне с пронизано око. Жената изтегли острието в движение и потръпна, когато изваждането му изкърти и очната ябълка.

Отново озовала се близо до Хаерн, тя подскочи във въздуха и се извъртя. От ръцете й изхвърчаха още два кинжала. Войниците повдигнаха ръце, за да предпазят лицата си.

Кайла бе предвиждала подобен ход. Следващите остриета потънаха в краката и ръцете им. Прахта на пода бързо започна да се сгъстява под капещата кръв.

— Бързо — извика Хаерн. Кайла се обърна към него точно навреме, за да улови подхвърления с дръжката напред кинжал. Три дъски лежаха в краката на момчето. То изпълзя през прозореца, без да се оглежда повече. Жената изпрати въздушна целувка на ранените войници и скочи след него.

— Можеш ли да тичаш бързо? — попита тя, след като скочи отвън. Падането се бе оказало по-високо от очакваното и бе наранило коленете й.

— Не и достатъчно бързо.

— Куцукай, ако трябва — каза Кайла и грабна ръката му. — Ще трябва да тичаме, дори и на един крак.

Той се поколеба само за миг, преди да постави ръка около шията й и да затича заедно с нея. Зад тях се разнесоха викове.

Кайла можеше да чуе пулса си. Току-що беше убила втори войник и бе ранила още двама. Ако я заловяха, нямаше да се отърве само със затвор. Вече я очакваше кратък полет от края на въжето.

Докато бягаха, тя започна да обсипва момчето с въпроси, надявайки се с помощта на чутото да оформи някакъв план.

— Каза, че Хаерн е малкото ти име. А как е фамилията ти?

Момчето не каза нищо. Кайла го удари по главата.

— Опитвам се да спася живота ти. Говори.

— Аз съм синът на първомайстор.

Кайла извъртя очи. Това потвърждаваше една от първите й догадки.

— Приемам, че става въпрос за гилдия на крадци? — рече тя и в отговор получи кимване. — Така си и мислех. Къде се намира скривалището ви?

— В западната част — отвърна Хаерн.

— Това е прекалено далече.

Не че имаше значение. Тя не би могла да го отведе там, докато не се отървяха от преследвачите си. Отвеждането на половината гарнизон до скривалището на престъпническа гилдия също щеше да доведе до болезнена смърт, без значение от добрите намерения.

— Няма ли някакви други убежища? — попита тя.

— Не зная.

— Приятели, които биха могли да ни укрият?

— Приятелите са опасни.

Кайла подбели очи:

— Теб изобщо бива ли те за нещо?

Хаерн неочаквано се изчерви.

— Още не. Но някой ден ще убивам не по-зле от теб, госпожице.

Тя се засмя, макар че точно в този момент двама войници изникнаха пред тях. Искаше й се да не бе убивала по-рано, така би могла да им предаде Хаерн и да спаси живота си. Но сега й оставаше една-единствена реакция. Кайла извади поредните кинжали. Момчето трябваше да я пусне, за да не затруднява движенията й.

— Оглеждай се за подходящо скривалище — каза тя.

Други двама войници бяха изникнали зад тях и им крещяха да спрат. Хаерн изтръгна кинжал от колана й и целуна острието му.

— Как се казваш? — попита юношата.

— Кайла.

— Ако бъдем разделени, ще те намеря. Докато съм жив, ще се погрижа баща ми да те възнагради подобаващо.

Опрели гърбове, двамата се изправиха срещу приближаващите се войници. В началото изглеждаше, че стражниците възнамеряват да изчакат още неколцина от другарите си, но когато Кайла запрати няколко ками във въздуха, една от които рани стражник над коляното, войниците решиха, че сблъсъкът с жена без броня и дребно момче е за препоръчване пред обстрела. Крадлата изпитваше известно притеснение, знаейки, че Хаерн ще се изправи срещу двама, но още помнеше как се бе сражавал срещу нея в светилището. Може би щеше да оцелее достатъчно дълго, за да успее тя да се справи със своите противници и да му се притече на помощ…

Първият войник замахна с меча си към гърдите й. Тя спря удара с кинжала в лявата си ръка, ловко пристъпи напред и разсече лицето му с десницата си. По ръката й бликна кръв. Войникът изрева, когато острието разряза долния му клепач. Другарят му се намеси, отблъсквайки Кайла назад. С това предотврати завършващия й удар. Раненият притисна окото си с длан и й хвърли смразяващ поглед. Спътникът му атакува отново. Движението му бе изпълнено зле и показваше липсата на опит. Жената с лекота отблъсна въоръжената му ръка, срязвайки китката, а после хвърли кинжала си.

Нейните хвърляния бяха безпогрешни дори от върха на покрив. Нямаше как да пропусне от две крачки. Острието потъна точно под брадичката му. Хъхрейки нечленоразделно, стражникът се свлече на земята.

Зад себе си тя чу викове, последвани от болезнен крясък. Осъзнаваща, че времето й изтича, Кайла се съсредоточи върху оставащия си противник. Той успя да отрази първите няколко намушквания, само че бе замаян от изгубената кръв, а и продължаваше да притиска свободната си ръка към лицето си. Жената се възползва от това, задържайки се откъм сляпата му страна.

Очакваният прибързан удар не закъсня. Тя заби кинжалите си в стомаха и шията му, с което и тази битка приключи.

Уверена, че при обръщането си ще види трупа на момчето, Кайла се извъртя назад, стиснала ножове за нова атака.

Хаерн танцуваше между двамата войници, размахващ оръжието си с непроследима бързина. И двамата му противници кървяха. Ръката на единия бе разсечена особено дълбоко. Пред очите й момчето избегна страничен замах, извъртя се и скочи право към нанасяния насреща му удар. Мечът прониза въздуха на косъм от лицето му, без да го впечатли. Кинжалът му се вряза в пролуката под нагръдника. Върху студената улична настилка рукнаха вътрешности.

Дори и след жестокото убийство момчето не се забави. Ударът на втория войник, предназначен да разсече гръбнака му, прободе единствено въздух и изкънтя върху калдъръма. Хаерн разсече китката му, отскочи настрани и назад, прониза го между ребрата и отново отскочи. Войникът се извъртя тромаво, вече закъснял. Кинжалът потъна в още две пролуки в бронята. Накрая, подсечен, стражникът безсилно рухна на земята.

Кайла удивено поклати глава. Някога щял да се научи да убива по-добре от нея? Та той вече умееше.

Хаерн прибра кинжала и се приближи до нея.

— Ти куцаш — каза тя. И осъзна, че по време на битката не бе забелязала нищо подобно.

— Нараних се по-зле — рече момчето, хващайки я под ръка. — Но съм се научил да не обръщам внимание на подобни неща. По-добре е да живееш сред болка, отколкото да умреш в съвършено здраве.

Хаерн изрече тези думи на един дъх, като добре научен урок. Тихите стенания, които всяка негова крачка пораждаше, изглеждаха като подигравка към казаното.

— Никога няма да успеем да избягаме — каза тя. В момента двамата се отправяха по малка уличка между къщите, която повече приличаше на канал, поне откъм миризмата. — Не и с подобна диря от трупове, която оставяме след себе си.

— Трябва да продължим. Без значение къде.

— Защо?

— Защото шпионите на баща ми са навсякъде. Щом ни видят, той ще дойде.

Кайла се подсмихна.

— Който и да е баща ти, Хаерн, той не е Смъртта. Нощта е дълбока, войниците са навсякъде. Ако искаме отново да видим зората, трябва да се укрием.

Хаерн изглеждаше разстроен от думите й, но не влезе в спор.

Жената непрекъснато оглеждаше домовете, край които притичваха, надявайки се да разпознае някой от тях. Тя осъзна, че не различава почти нищо. Това бе обидно за човек, гордеещ се с информираността си. Но пък нейните познати се ограничаваха до онези от улицата. Източната част на града, в която се намираха в момента, приютяваше богатите и влиятелните. Кайла можеше да изреди много имена, подходящи за изнудване, но нито едно от тях не можеше да посочи като приятел. Тази част на Велдарен бе най-далече от дома й.

— Почакай — спря я Хаерн. В момента прекосяваха огромно имение, обградено с триметрова ограда. Решетките й бяха изработени от тъмно желязо. Обградената постройка бе отчасти скрита от огромните дъбове в градината. Тяхната величествена красота осигуряваше уединение на собствениците. — Да се скрием там.

Кайла се нуждаеше от миг, за да осъзнае къде са. А когато се досети, очите й се разшириха.

— Да не си болен? Това е домът на Лори Кинън.

— Именно. — Хаерн се подсмихна. — На това място никой няма да се осмели да ни търси.

Думите му звучаха разумно, но Кайла нямаше представа как биха могли да преодолеят оградата.

— Ела — каза момчето. Вместо да започне да се катери по оградата, то се обърна и се отправи към далеч по-скромна постройка, разположена от отсрещната страна на пътя. Видимо отбягваше да стъпва на десния си крак.

Стената на къщата не изглеждаше лесна за изкачване, но ръцете и краката на Хаерн бързо започнаха да го издигат нагоре, опирайки се на вдлъбнатини, ниши и первази. Видимо изглеждаше лесно, сякаш той следва някакъв път, останал скрит специално за него.

Кайла знаеше, че е добра катерачка, но се съмняваше в способността си да повтори постижението му. Тъй като обстоятелствата не й оставяха избор, тя побърза да се закатери.

По средата на припряното й издигане кракът й се подхлъзна. Первазът, на който бе стъпила, се пропука и падна. Панически размахала ръце, тя се вкопчи в първото попаднало й нещо: крака на Хаерн. Момчето остана да виси, вкопчено за покрива. Макар захватът му да не трепна, то тихо простена от болка. Кайла протегна крак встрани, за да се закрепи на остатъка от перваза. Когато тя пусна крака му, момчето издиша бавно, борещо се да овладее болката си. Миг по-късно то се изгуби отвъд ръба на покрива.

Остатъкът от пътя бе лесен. Горе тя завари Хаерн да лежи по гръб. По лицето му се стичаха сълзи.

— Съжалявам — каза тя. — Бихме могли да останем тук, войниците няма да ни…

— Ще ни видят. От улицата ще ни забележат. Дори и да им отнеме цяла нощ, ще ни открият.

Кайла въздъхна. Той беше прав, разбира се. Покривът не беше плосък, а се отличаваше с остър наклон. Триъгълните издатини на прозорците нарушаваха наклона му. Ако двамата се притиснеха към покрива, известно време щяха да останат незабелязани, но рано или късно нечии дирещи очи щяха да различат очертанията им.

Хаерн бавно пренесе тежестта си върху здравия крак и се опита да се изправи. Кайла му помогна, като подпря лактите му.

— Ще изкрещя след скока — каза той. — Не ми обръщай внимание. Ще се оправя.

След това юношата се засили, без да показва следи от раната си. Макар и наклонен, покривът бе широк и предоставяше достатъчно място. Между заострените върхове на оградата имаше дебели метални ивици. Точно към тях се бе отправило момчето. Отнесено от полета си, то се вкопчи с две ръце и се оттласна със здравия си крак. Това му позволи да се превърти във въздуха и да се приземи върху листата в двора.

Кайла осъзна, че е потръпнала заради видяното. Може би щеше да е по-добре да остане на покрива и да се надява, че войниците няма да я забележат. В крайна сметка те не търсеха нея, а чудатия, необичайно умел юноша, който се биеше като асасин. Тя нямаше как да повтори маневрата му.

Но пък може би имаше и друг начин. Нейните крака бяха по-дълги…

Тя разкопча колана си, преброи до три и се затича към ръба, за да скочи. Когато оградата изникна пред нея, Кайла преметна примката около един от металните шипове и стисна зъби, за да не изреве от болка, когато тялото й се блъсна в решетките. Жената започна да пада, но тогава коланът се опъна. Тя се оттласна с крака и също се превъртя над оградата. За момент дъхът й секна, когато върховете на оградата се преобърнаха пред очите й. Ако не успееше, трупът й щеше да остане нанизан с краката нагоре. Кайла побърза да затвори очи, за да прогони образа.

В следващия миг тя вече се намираше отвъд и краката й отново докоснаха благословената твърд. Кайла се претърколи напред и се впусна към най-близкото дърво. В сравнение със стената на къщата, изкачването по него не представляваше никаква трудност. Хаерн вече я чакаше сред листата.

— Пази тишина — прошепна той. По лицето му отново се стичаха сълзи, но в гласа му отсъстваха ридания. Тънката му ръка посочи към улицата, видима сред листата. Бяха дотичали войници, които с факли в ръка оглеждаха мястото. Но нито веднъж не погледнаха към двора отвъд оградата.

— Собствеността на Лори Кинън съвсем спокойно би могла да бъде приравнена към чужда земя — прошепна Кайла. — Никой стражник не би се осмелил да досажда посред нощ на лорд от Трифектата, не и заради хлапе като теб. Това беше хитър ход. Освен това трябва да призная, че имаш лъвска смелост, за да скочиш по такъв начин. Ако коляното ти не беше издържало…

— Но то издържа. Заболя ме само при приземяването.

Тя издърпа крачола му, за да погледне. Коляното му вече бе посиняло, а в самата среда капачката кафенееше грозно. Внимателният й допир можа да усети, че то се е подуло лошо.

— Трябва да му привържеш лед — прошепна Кайла. — И да не го напрягаш.

Хаерн кимна:

— Колко дълго ще може да останем тук?

Кайла сви рамене.

— И така насилваме късмета си, но ако се държим далеч от имението, не би трябвало да възникнат проблеми. Доколкото съм чувала, всички капани се намират в самата постройка.

Момчето отпусна глава върху един клон и затвори очи.

— Не ме оставяй да падна, моля те.

— Поспи — отвърна Кайла, прикачваща колана си отново. — Аз ще бдя.

Босите нозе на Мейнард Гемкрофт безшумно стъпваха върху дебелия килим. Той внимаваше да крачи встрани от прозорците — макар да бе платил богато за специално удебелени стъкла, не им се доверяваше. Някой по-тежък камък, последван от стрела, щяха да се окажат достатъчни, за да го проснат върху синята тъкан и да я напоят с плътта му.

Гемкрофт бе висок и жилав мъж, привикнал да живее сред постоянната защита на повече от сто телохранители. От това имение — по-скоро крепост — той управляваше империята си, заръчваше наемници, изготвяше стражеви маршрути и сключваше десетки сделки всеки ден. Само кралят можеше да се похвали с подобна защита.

А само преди два дни Мейнард едва не бе умрял.

В стаята прекрачи войник. Той имаше криви зъби, които отвращаваха Мейнард. Над ризницата на телохранителя бе привързан черен шарф, указващ службата му към рода Гемкрофт.

— Дъщеря ви иска да ви види.

— Да влезе. — Мейнард пристегна робата си и прокара ръце през косата си. Винаги бе придавал особено значение на външността си, но в последно време намираше все по-малко моменти, които да й отделя. Струваше му се, че през нощта се буди от звуците на тревога и виковете на заловени нашественици. Утрото неизменно донасяше някой мъртъв пазач. Постоянното попълване на редиците им се бе превърнало в кошмар за него.

Войникът излезе, предоставяйки мястото си на обявената.

— Алиса — каза Мейнард и пристъпи към нея с разперени обятия. — Връщаш се по-рано от очакваното. Нима северните мъже се оказаха прекалено отегчителни за теб?

Тя бе ниска дори за жена, но имаше изящно и оформено тяло. До този момент баща й не бе виждал мъж, който да надвие неговата Алиса, когато става дума за прояви на ловкост. Освен това му беше известно, че тя би могла и да надпие мнозина. В това отношение се бе метнала на майка си, дива жена, която за съжаление му бе изневерила. Нежните мъчители на Леон Кънингтън никога не се бяха докосвали до толкова прекрасна дама.

Алиса намести косата си, в която бяха вплетени панделки. Пръстите й преместиха един червен кичур зад ухото. В зелените й очи блестеше леко веселие.

— Отегчителни е прекалено меко казано — каза тя с леко дрезгав глас. — Тамошните жени се преструват, че никога не са чували за фалоси, а мъжете им угаждат, като ги държат скрити.

Тя се засмя, а Мейнард почервеня, макар да знаеше, че дъщеря му умишлено се опитва да го засрами. Благодарение на лорд Джон Гандрем от Фелууд, изпращал подробни писма, Гемкрофт бе болезнено осведомен за многобройните залитания на Алиса. Самият той не държеше да знае, но тъй като всяко подобно похождение можеше да доведе до потенциален наследник, никакви детайли не трябваше да остават скрити.

— Трябва ли да използваш такъв просташки език?

— Ти ме изпрати да живея сред прости жени. Детегледачки и квачки, които, дори и ако обединяха богатството си, пак не биха могли да се сдобият с привилегията да… да почистват мръсотията от задните ми части.

Тя намигна на баща си.

— Сторих го за твое добро — каза Мейнард. Той забеляза, че тя се доближава към прозорците, затова застана на пътя й. Когато понечи да обясни, Алиса допря пръст до устните му и го целуна по челото.

Пристигнаха слуги, които ги уведомиха, че вечерята е готова. Мейнард взе дъщеря си под ръка и я поведе към трапезарията. Празни доспехи красяха двете страни на коридора. От копията, които те стискаха, висяха копринени знамена — на крале, благородници и членове на семейството.

Огромната маса бе наобиколена с повече от сто стола от тъмно дърво, тапицирани в мораво. Все още нищо не бе поднесено, единствено дванадесет рози красяха трапезата.

Двадесет слуги стояха в готовност, макар че тази вечер Мейнард и дъщеря му щяха да се хранят сами. Мъжът се настани на челното място, а Алиса седна от лявата му страна.

— Не се тревожи за храната — каза й той. — Всичко е опитано.

— Ти си този, който се тревожи за това.

Мейнард си помисли, че тя нямаше да проговори толкова спокойно, ако знаеше, че за последните пет години са умрели седмина от дегустаторите. Последният от тях се бе отровил само преди два дни.

Вечерята започна със задушени гъби в сос. След настаняването на двамата слугите не бяха спрели да сноват около трапезата.

Алиса затвори очи и въздъхна, отхапвайки от една от гъбите.

— Въпреки всичките чудатости, не мога да не ти призная, че се грижиш за поднасянето на качествена храна — каза младата жена. — Слугите във Фелууд изглежда смятаха, че котешкото месо е особен деликатес. Почти след всяко ядене ми се налагаше да издърпвам косми измежду зъбите си.

Мейнард потръпна.

— Стопаните на Фелууд винаги са се отнасяли добре с мен. Прецених, че това би било добро убежище за теб, особено толкова далеч от Велдарен. И ще те помоля да се въздържаш от подобни шеги на масата.

— Прав си. Да говорим по работа.

Следващото блюдо представляваше месо, което не се виждаше от покрилите го сосове. Но самата му миризма бе достатъчна, за да напълни устата й със слюнки.

— Работата е изтощителна — отвърна Мейнард — в много отношения. Предпочитам да не пристъпваме към тази тема, докато се храним.

— Ако зависеше от теб, ти не би искал да я обсъждаме никога. Отпътувах като младо момиче, но имах много време, за да се науча. Години. — Тя дори не правеше опит да скрива раздразнението си. — Колко време продължава тази срамна война с престъпническите гилдии?

— Пет години — навъси се Мейнард. — Пет дълги години. Не се сърди, задето те отпратих. Исках да бъдеш в безопасност.

— В безопасност? — повтори Алиса. Тя остави вилицата си и блъсна чинията. — Така ли го наричаш? Искал си да ти се махна от главата. Много по-лесно е да подготвяш убийства, когато момиченцето ти не е наоколо.

— Ти ми липсваше много — настоя бащата.

— Но ти не го показваше — отбеляза тя, пробождайки го в гърдите с думите си. — Да не говорим повече за това. Аз също съм Гемкрофт. Този конфликт посрамва името ни. Някакви си улични отрепки да надвиват цялото могъщество на Трифектата? Това е унизително.

— Не бих казал, че биваме надвивани.

Тя се изсмя в лицето му.

— Ние контролираме всички златни мини в северните земи. Престъпниците разполагат с копелета, които ограбват кервани и работници. Леон Кънингтън държи в малкия си джоб лорд Съди и всички останали висши благородници. В джобовете на престъпниците пъплят бълхи и въшки. А Лори Кинън? Половината от корабите, плаващи сред Тулонския океан, са негови. Само че какво би спряло морските му кучета да решат, че тези съдове биха били по-добре защитени в техните собствени ръце? Още ли твърдиш, че няма нищо унизително?

— Ти се забравяш! — каза Мейнард. — Истина е, че разполагаме с много повече от тях, но именно в това се крие опасността. Ние плащаме цяло състояние на наемници и войници, докато те набират хората си от улицата. Ние имаме имения, а те се свират из коптори. Кое от двете е по-незабележимо и трудно за откриване? Те са като червеи: отрязваме им главата, а парчетата се превръщат в нови противници.

— Те не се страхуват от вас. Вие сте безгръбначни, които губят всичко, което не се намира в непосредствена близост до вас. Но и онова, в което сте се вкопчили, намалява с всеки изминал ден. Имаш ли представа колко от наемниците ви дават част от възнагражденията си на гилдиите?

— Зная повече, отколкото би могла да си представиш — тросна се баща й и се облегна назад. Струваше му се, че раменете му неочаквано са се вкаменили. Тежестта се разстилаше и към ръцете му.

Толкова пъти бе слушал подобни думи от безумни глупаци. Натъжаваше го осъзнаването, че и дъщеря му също е една от тях. Но пък от друга страна… Подобни мисли нямаше как да принадлежат на Алиса. Тя бе стояла прекалено дълго извън града, за да е запозната толкова добре със ситуацията. Кой й бе наговорил това? Кой се опитваше да я превърне в свое оръжие?

— Кажи ми, мъдра щерко, откъде знаеш всички тези неща?

— Няма значение откъде — бързо отвърна Алиса. Прекалено бързо.

— Има огромно значение. — Мейнард се изправи от стола си и плесна с ръце, за да повика слугите. — Бил е Йорен Кул, нали? Забраних на лорд Гандрем да ти позволява да общуваш с него, но плъховете винаги намират начин да се шмугнат, нали?

— Той не е плъх. — Гласът й бе изгубил част от увереността си. Бе се справяла добре, когато бе владяла инициативата. В отбрана започваше да изпитва колебание. — И какво значение има? Да, останах да гостувам на лорд Тео Кул по време на зимните месеци. В неговия замък е по-топло, защото се намира по-близо до океана.

— Лорд Кул? — изсмя се Мейнард. Отбеляза си да смъмри лорд Гандрем, задето е допуснал подобна непредпазливост. — Та той събира данъците от Ривъррън. Слугите ми живеят сред по-добри условия от него. Той ли ти е наговорил тези глупости, нашепвайки за власт над чаша вино?

— Ти отбягваш…

— Не — сурово я прекъсна той. — Покварили са те с лъжи. Ние все още имаме страховита репутация, но гилдиите са още по-ужасяващи. Те са отчаяни. Може да ти се е сторило, че тези пет години се влачат, но мога да те уверя, че тук те отлетяха вцепеняващо бързо. Тези злодеи убиват без да им мигне окото. А някое змийче не спира да подшушва на крал Велор, че за насилието сме виновни само ние. Затова той отказва да ни помогне и не позволява на войниците си да го сторят. Онези благородници, които открито се застъпват за нас, умират на трапезите си или откриват, че децата им са били отвлечени.

Мейнард Гемкрофт стовари длани върху масата и се повдигна на затреперилите си ръце.

— Може да имаме огромно богатство — продължи той, — но те разполагат с Трен Фелхорн. Златото ни не струва нищо пред него.

Той отново плесна с ръце. Слугите се струпаха около тях. Алиса се смущаваше от присъствието им. А към това присъствие се присъединиха и пазачите.

— Отведете я — нареди Мейнард.

— Не можеш да направиш това! — изкрещя Алиса. Груби ръце се вкопчиха над лактите й и я издърпаха от масата.

Гемкрофт си наложи да не отмества поглед от извежданата девойка. Не каза нищо. Имаше голям риск да издаде болката си.

— Какво да правим с нея? — попита началникът на стражата, простоват мъж, компенсиращ с мускули и пълна отдаденост към дълга си.

— Хвърлете я в една от килиите — отвърна Мейнард, отново зае мястото си и хвана вилица.

— Нежните мъчители биха могли да я накарат да проговори много по-бързо — предложи войникът. Гемкрофт го погледна възмутено.

— Тя е моя дъщеря. Нека се поразхлади сред каменните основи. Когато стане готова да отвори очи и да осъзнае как стоят нещата в действителност, ще й покажа в какъв ужас се е превърнала тази война. Сам съм си виновен, задето толкова дълго я държах настрана. Глупавото момиче си няма представа колко ужасни са нещата. Тя казва, че вече е зряла жена, в което не се съмнявам. Да се надяваме, че остротата на ума й надвишава моята и тя ще съумее да види що за лъжец е Йорен. Няма да позволя един жалък бирник и сина му да ми откраднат богатството.

Минаха няколко часа. Войниците продължаваха да претърсват упорито, с което отстраниха и последните съмнения на Кайла относно значимостта на момчето.

Тя внимателно отмести косата от челото му и се загледа в лика му. Спящият излъчваше мек чар. Възмъжаването му все още тепърва започваше. С тези сини очи несъмнено щеше да разбие много сърца… а с уменията си щеше да разбие не по-малко глави. Но кой бе той? Кайла рядко забравяше нечие лице, особено такова като неговото. Само че до този момент не помнеше да го е виждала.

Когато слънцето най-сетне започна да наднича над градските стени, Кайла сръчка момчето. То веднага отвори очи и мълчаливо се взря в нея. Сега, когато опасността бе отминала, юношата изглеждаше срамежлив.

Тя възнамеряваше да го попита за баща му, но се отказа. Бе внимавала да не си създава врагове сред гилдиите на крадците.

— Ще тръгваме ли на запад? — попита Кайла. Хаерн кимна. — Само че имаме малък проблем: как ще се справим с портата?

Той не знаеше. Когато ситуацията бе критична, идеите просто извираха от него, но когато нещата се успокояха, фонтанът пресъхваше. Тя едва не го удари по главата и не заплаши да му пререже гърлото, ако не предложи нещо, но в следващия миг тази мисъл й се стори толкова абсурдна, че Кайла се засмя.

— Явно ще чакаме — заяви тя. Стомахът й къркореше, освен това тя се притесняваше за коляното на Хаерн. А когато слънцето се издигнеше по-високо, двамата щяха да станат видими сред листата. Ако бъдеха открити, очакваше ги орис, пред която бесилото би било за предпочитане. В имението на Лори Кинън важеше единствено неговата власт. Той щеше сам да им определи присъдата.

— Може някой да отвори портата — прошепна Хаерн. — Тогава бихме могли да притичаме.

— Може — разсеяно се съгласи тя. Но това изглеждаше малко вероятно. Първо трябваше някой да отключи портата, без да ги забележи, после трябваше да се доберат до портата, съумявайки да избегнат войниците и стрелците в къщата. Трябваше да направят нещо сега, преди имението да се е разбудило изцяло. Ако бъдеха забелязани, никой нямаше да повярва, че не са изпратени от гилдиите.

Кайла погледна към Хаерн и едва сдържа усмивката си. Може би ако бъдеха разкрити, момчето щеше да блесне с поредното удивително умение. Това хлапе умееше да изважда пирони с малка кама и с маймунска ловкост да се прехвърля над огради. Какво ли щеше да стори, когато се окажеше притиснато зад заключена врата?

Заключена?

— Хаерн, погледни ме. Можеш ли да разбиваш ключалки? Не някакви долнопробни чирашки катинари, говоря за истински, скъпи ключалки. Аз така и не успях да усвоя това умение. А ти?

Той отмести поглед от нея и наклони глава, за да отдели лицето си от светлината на изгряващото слънце. Сянката му придаде увереност.

— Кинжалите ти са достатъчно тънки, така че бих могъл да опитам. Но ще ми трябва и нещо друго, още по-тънко.

Кайла му подаде кинжал, а после извади малък далекоглед. Служеше си с него, когато трябваше да се убеди в нечия самоличност, когато телосложението и дрехите не говореха достатъчно… или когато посочването на грешното име можеше да докара смъртта й.

Тя възнамеряваше да използва не самия далекоглед, а жицата, омотана около средната му част, за да придава стабилност. Хаерн веднага видя и кимна щастливо. Той грабна приспособлението от ръцете й, сам размота жицата и й го подаде обратно.

— Колко време ще ти е нужно? — попита Кайла.

— Майстор Джир беше мой учител. На раздяла той каза, че аз съм най-бързият му ученик.

Кайла поклати глава.

— По-конкретно. Колко време ти трябва?

— Една минута? Две, ако ключалката е добре направена — сви рамене Хаерн.

— Очаквай три минути — каза тя. Сиво-зелените й очи не спираха да обхождат двора. Много скоро някой от слугите щеше да се отправи към пазара, за да купи пресни яйца и топъл хляб за закуска. Слънцето все още не се бе издигнало… може би двамата щяха да останат незабелязани. До този момент не бе видяла пазачи, но това не значеше нищо. Сблъсъкът между гилдиите и Трифектата продължаваше вече пет години. Неизменно щеше да има пазачи. — Разбий ключалката колкото можеш по-бързо. Ако някой се опита да ни спре, ще го убия.

Хаерн кимна.

— Ще дам всичко от себе си.

Земята не беше далече от тях, но Кайла се тревожеше за крака му. Веднъж успееха ли да достигнат улицата, щяха да се слеят с морето търговци, продавачи и граждани, което неизменно се разливаше в ранните часове. Но до този момент щяха да бъдат ужасно уязвими.

— Ще ти помогна да слезеш — каза тя. — Внимавай да не увредиш коляното си. Не би имало смисъл от отворена врата, през която не можеш да прекрачиш.

Кайла му помогна да се спусне до тревата. Накуцващ като старец, Хаерн се приближи до залостената двер. Жената остана скрита в дървото. Бе достатъчно близо, за да попречи на евентуални забелязали го пазачи. А и така съществуваше шанс да остане незабелязана и да ги нападне изневиделица.

Момчето достигна портата, отпусна се върху здравото си коляно, обгърна катинара с шепи и огледа ключалката му. След миг то се обърна към дъба и повдигна два пръста.

Две минути, помисли си Кайла. Боговете са благосклонни към нас.

Тя започна да отброява мислено. На седемнадесет чу вик. На двадесет и девет видя неколцина мъже да изникват край имението. Всички те носеха лъскави ризници и размахваха закривени мечове.

Кайла мрачно погледна към колана си. Пазачите бяха петима, а на нея й оставаха само три кинжала. Нямаше да успее да намали бройката им преждевременно. Освен това тя бе сигурна, че този път ще има насреща си опитни убийци.

Лошо, помисли си тя. И промърмори гневно.

Хаерн може и да бе забелязал появата им, но продължаваше да работи, изцяло съсредоточен над ключалката. Стиснала един от ножовете си, жената безшумно се спусна на тревата. Ако имаше късмет с хвърлянето, щеше да сведе противниците си до четирима. С бързината си можеше да ослепи още един, преди войниците дори да са осъзнали, че тя е тук. А после щеше да ги забави достатъчно дълго, за да може момчето да довърши работата си. Щеше ли то да успее да избяга с болното си коляно?

— Трябваше просто да те оставя да бягаш — прошепна Кайла и спринтира. — Лесните пари никога не се оказват лесни.

През цялото време тя не бе прекратявала броенето.

… тридесет и седем, тридесет и осем, тридесет и девет…

Жената реши да не хвърля кинжала. Едно неуспешно хвърляне би издало присъствието й и би отнело единственото й предимство. Сред оглушителното бучене на сърцето си тя се отправи към тях. Ако бе разчела траекторията си правилно, щеше да ги достигне само на четири крачки от Хаерн.

… четиридесет, четиридесет и едно, четиридесет и две…

Войникът, който тъкмо се обръщаше в нейна посока, привлечен от шума на стъпките й, бе посечен през очите. Втори изрева и отскочи назад, посечен под ръката. По-добре от очакваното, реши Кайла и опита да измени посоката си. Ръка се вкопчи в късата й черна коса. Сега беше неин ред да изпищи. Инерцията й бе прекалено голяма. В шепата на войника остана единствено кичур коса.

… петдесет и пет, петдесет и шест, петдесет и седем…

Ослепеният със залитане се отправи обратно към имението, като не спираше да крещи. Двама от войниците се втурнаха след Кайла. Мечовете им разсякоха въздуха пред гърдите и кръста й. Прободеният от нея бе рухнал на земята и стенеше. Последният се отправяше към Хаерн.

Стражникът не трябваше да го достига. Жената хвърли кинжал между двамата. Въртейки се, оръжието полетя. Когато се забоде в тила на пазача, Кайла извика възторжено. Онзи се свлече на земята.

… шестдесет и две, шестдесет и три, шестдесет и четири…

Сега тя можеше изцяло да се съсредоточи върху оставащите двама и премина в защита. Кинжалите й изглеждаха жалки пред огромните мечове, но пазачите бяха видели умението, с което тя запраща ножовете си — този страх се оказа достатъчен, за да й помогне. Докато умело отскачаше от ударите им, Кайла рязко раздвижваше ръка в привидно мятане. Неизменно някой от наемниците се отдръпваше, за да се предпази. Но тя осъзнаваше, че тази й стратегия няма да остане успешна още дълго.

… седемдесет, седемдесет и едно…

Откъм къщата долетяха още викове. Първите петима бяха изпратени набързо, за да се погрижат за хлапе, разбиващо ключалката. Но след като бяха видели другарите си да умират, поне двадесет войници изскочиха от къщата. Оборудването им бе впечатляващо.

От отчаяние Кайла се изсмя с глас.

— Мамка му. Седемдесет и седем, седемдесет и осем, седемдесет и девет, осемдесет…

Противниците й отстъпиха назад, знаейки, че и числеността, и времето са на тяхна страна. Освен това бяха застанали между нея и Хаерн. Страх стегна гърлото й. Какво я беше прихванало, да придружава сина на един от гилдийните първомайстори в имението на Кинън? Със същия успех можеше да се изхрачи в лицето на Смъртта. Двамата щяха да бъдат измъчвани, убити, разчленени и изпратени като подарък на подземния свят. След пет години Трифектата отчаяно се нуждаеше от всяка една победа.

… осемдесет и пет, осемдесет и шест…

Тя чу Хаерн да изкрещява името й. Забелязали втрещения й поглед, войниците за момент се извърнаха. Момчето стоеше пред вратата, стиснало катинара в ръка. Насреща му тичаха пазачи, готови да го посекат, а юношата с усмивка замери противниците на Кайла с катинара. Междувременно тя бе хвърлила кинжалите си.

Жената не изчака да види колко зле ги е наранила. Тя се засили, претърколи се между двамата и скочи на крака. Хаерн бе отворил портата за нея. Докато минаваше край него, Кайла го сграбчи за ръката. Юношата извика от болка, но се постара да тича колкото се може по-бързо.

Което се оказа недостатъчно. Пазачите вече се изливаха на улицата. Приближаваха се прекалено бързо.

За момент Кайла възнамеряваше да хвърли момчето към тях и да побегне. Още в следващия миг прогони тази мисъл. Бяха успели да постигнат толкова много. Би било изключително жалко да побегне точно в този момент. Пък и тя можеше да посочи поне три случая, в които бе смятала, че са обречени, а се бе оказвало, че е грешала. Защо не още веднъж?

Тя се бе надявала, че сред тълпата ще намерят укритие, но всички бързаха да се отдръпнат от пътя им — не искаха да се замесват. Изругавайки, Кайла се извъртя, за да се изправи срещу войниците. Бе решена да умре в битка, а не в килиите за мъчения на Лори Кинън.

Малък болт щръкна от гърлото на най-близкия пазач. Още неколцина от другарите му рухнаха, повалени по сходни причини. Кайла се хвърли на земята и притисна Хаерн към себе си. Втори залп се вряза в пазачите. Минувачите се пръснаха с викове, включително и онези от тях, които искаха да наблюдават зрелището. Един заблуден изстрел бе достатъчен, за да превърне зяпача в мъртъв участник.

Окъсани зелени наметала заобиколиха Кайла и Хаерн. Повечето от носителите им бяха въоръжени с арбалети. Имаше и такива, които стискаха дълги кортици. Те се хилеха към войниците и ги подканваха да се приближат. Пазачите нерешително спряха. Трети залп полетя към слабите места на броните им. Това реши нещата. Най-високият в йерархията на оцелелите повдигна ръка и изкрещя нещо. По негова команда войниците се обърнаха и се затичаха обратно към имението.

— Изправи се, момиче — каза един от зелените плащове.

Кайла повдигна очи и видя брадата усмивка. Над нея блестяха зелени очи. Върху бузите си негодникът бе татуирал две змии: една червена и една изумрудена. Когато тя се опита да издърпа Хаерн, онези с кортиците сгъстиха кръга около двамата.

— Нямаме нищо общо със Змиите — обърна се тя към мъжа, стараейки се да вложи твърдост в гласа си. Този глас Кайла използваше, когато някой се опиташе да й плати по-малко за сносна информация или, още по-лошо, изобщо отказваше да плати.

— Гилдията на Змиите сама избира с кого да има общо. Сега си размърдай задника. Трябва да вървим.

Змиите бяха осмина. Онези с арбалетите вече презареждаха оръжията си и се оглеждаха. Улицата бавно се връщаше към обичайната си приглушена гълчава.

Кайла възнамеряваше да се осведоми за мястото, към което ще вървят, но брадатият я удари. Груби ръце сграбчиха китките й. Горните крайници на Хаерн също се оказаха обездвижени.

— Дано той да си струва — каза една Змия.

— Хлапак, когото и кралят, и Лори Кинън търсят? — отвърна брадатият. — Струва си. — Той се обърна към пленниците. — Дръжте си устите затворени и краката в движение, за да не усетите змийската отрова.

Кайла не бе в състояние да спори. Зелените плащове обградиха новите си придобивки и ги поведоха. Избраният от тях маршрут бе криволичещ, но посоката си оставаше запад. Когато осъзна това, жената се оживи и започна да се вглежда в лицата, които преминаваха край тях. Може би някое от тези неясни лица щеше да се окаже нужният им съгледвач…

Брадатият рязко зави наляво, между две сергии с ябълки и круши. Арбалетчиците приготвиха оръжията си и започнаха да се оглеждат още по-внимателно. Кайла се оказа побутвана по-рязко. Онзи, който държеше ръцете на Хаерн, му помагаше заради накуцването. Изглежда преминаваха през вражеска територия — чия, Кайла не можеше да определи, защото не принадлежеше към нито една от гилдиите. Тя предпочиташе да продава информация и да избегне смъртната присъда, която асоциирането почти неизменно гарантираше. Никой интелигентен човек не можеше да каже, че Трифектата печели, само че тримата й предводители бяха елиминирали голяма част от подземния свят на Велдарен. Крадците попълваха редиците си чрез обещания за богатство и убийства, а благородниците плащаха веднага. И самата Кайла не би се поколебала нито за миг, ако й се наложеше да избира между двата типа възнаграждение.

Остро изсвирване се разнесе над тях. В момента преминаваха край огромни четириетажни постройки, всяка от които наблъскана с бедняшки семейства. Неколцина от зелените плащове повдигнаха глави, но не видяха нищо.

Кайла разполагаше с много по-остър поглед от тях и можа да зърне сив плащ да изчезва зад ръба на покрива. Тя усети как сърцето й се ускорява. Беше рисковано, но рискът трябваше да бъде поет. Змиите изглеждаха прекалено разтревожени. Спасяването трябваше да се проведе сега.

— Не спирайте — нареди брадатият. Кайла остави тялото си да се отпусне и се престори, че е на път да припадне.

— Какво си… майната му, някой да я подхване — каза един от останалите.

Не й беше трудно да се преструва. Покрай всички онези битки, бягства, прескачания на огради и още битки, тя бе изхабила цялата си енергия. Някой се опита да сграбчи врата й, но Кайла се изплъзна ловко и се просна в прахта, умишлено прехапвайки език при падането. Когато се закашля, върху устните й изникна кръв.

— Изправете я — нареди брадатият. — Бързо, изправете я!

Отново се разнесе изсвирване. Този път всичките Змии погледнаха. Неколцина от тях видяха сивите наметала. Ръце се вкопчиха под мишниците на Кайла, за да я издигнат на крака. Тя възнамеряваше да се възпротиви, но още две остри изсвирвания я спряха.

— Остави я, Галрън — изкрещя глас на улицата. Кайла неволно възкликна. Бе чувала този глас само веднъж, но това се бе оказало достатъчно, за да запомни твърдостта му завинаги.

— Това не те касае — заяви брадатият, който очевидно се казваше Галрън.

Пред тях изникна мъж, чието лице бе скрито в качулката на плаща му.

— Касае ме. И ти си глупак, ако си мислиш другояче, Велдарен е моят град, Змийо. Моят. Аз зная за гилдията ти повече от самия теб. Или си смятал, че ще можеш да отвлечеш и продадеш сина ми, без да разбера.

— Синът ти? — Галрън звучеше ужасено.

Самата Кайла също не можеше да сдържи шока си. Чудатото момче, което бе възнамерявала да залови и продаде… беше Арон Фелхорн, синът на Трен? Ужасът я бе вцепенил. В мига, в който се опиташе да иска откуп, щеше да е подписала смъртната си присъда. Трен щеше да я открие и екзекутира по възможно най-назидателния и болезнен начин. Но в случая не я заплашваше опасност. Тя бе сторила всичко по силите си, за да защити момчето. Това щеше да я спаси. Но Галрън и неговите Змии… Те вече бяха мъртви. Беше просто.

Трен бе дошъл да си върне онова, което му принадлежи.

— Да — отвърна Трен Фелхорн и се приближи. Държеше ръце точно над късите си мечове. Следващите му думи бяха почти шепот. — Моят син.

Сиви плащове започнаха да се спускат от покривите. Стрели изхвърчаха от прозорците. Само Галрън остана недокоснат от връхлетялата ги смърт. С извити зад гърба ръце, той бе оставен за Трен. Без да каже нищо повече, първомайсторът разсече гърлото му и бързо пристъпи встрани, за да не изцапа дрехите си. Част от кръвта все пак плисна по ръцете му, но тях той обърса в кърпа, която му подаде един от сивите плащове.

Хаерн коленичи и се поклони на баща си.

— Имаш много да ми разказваш — каза Трен и му направи знак да се изправи. Сетне посочи към Кайла, която също бе застанала на колене и почтително беше свела поглед. — Но първо искам да зная каква е нейната роля във всичко това.

Момчето отвърна без колебание, високо и ясно, с което изненада баща си.

— Тя ми спаси живота. И то няколко пъти.

Трен прибра меча си и протегна ръка към жената. Смаяна, тя я пое.

— Не зная името ти или кому си се заклела да служиш — каза той. — Но ти предлагам място край себе си, за да мога някой ден да ти се отплатя за добрината, която си сторила на сина ми.

Кайла си помисли за монетите, потракващи в парфюмени бутилки — те изглеждаха нищожни в сравнение с богатството на Трен Фелхорн. Приемането на предложението му можеше да означава преждевременна смърт, но означаваше и невероятна чест. Също и потенциални привилегии, за които по-рано тя не би се осмелила и да мечтае.

— Приемам — каза тя, докато се покланяше. — Макар да не съм достойна, приемам.

Укритието на Трен не беше далече. Макар че Кайла се нуждаеше от почивка, макар че Трен настоя те да говорят колкото се може по-скоро, най-напред тя трябваше да свърши нещо друго. С течение на години индиректно бе продавала информация на Лори Кинън. Ако някой узнаеше, особено Трен…

Тя се отправи към магазинчето на Ъндри и отвори вратата. Движението на ръката й бе мълниеносно. Собственикът рухна върху тезгяха, при което събори множество бутилки. Тлъстият му труп остана да лежи сред разливащите се благовония.

В определената за нея стая в скривалището Кайла откри жълта роза върху възглавницата си. Под цветето дванадесет камъка оформяха буквата X.

Изглеждаше, че през последните години нощите са започнали да стават по-тъмни и по-тихи. Войната между гилдиите и Трифектата бе погълнала повече от достатъчно невинни жертви. Гуляите на лунна светлина бяха изгубили романтиката си. Повечето жители на Велдарен бяха започнали да крият забавленията си зад стените на домовете си. Никой не искаше да бъде припознат за гилдичар или наемник на благородниците. След залез-слънце по улиците прелитаха кинжали и отрови. Само онези, готови да се изправят срещу нещо подобно, се осмеляваха да крачат след здрач.

Йорен Кул умееше да върти сабя, но не на тези си умения се дължеше гордо отметнатата му глава. Истинската причина пътуваше с него, облечена в черна роба и сребърен жречески шарф.

Официално, свещенослужителите на Карак не бяха допускани в града. Неофициално, въпросните жреци се погрижваха всеки следващ крал да е добре запознат с присъствието им, а също и с мигновената смърт, която би го връхлетяла след евентуален опит да ги отстрани. С такъв придружител Йорен се чувстваше сигурен, че никой не би посмял да повдигне и пръст срещу него.

— Кога ще пристигнем в храма? — попита Кул.

Жрецът отвърна с тих глас, в който се долавяха следите от години контрол.

— Не те водя в храма. Ако беше така, щях да съм завързал очите ти.

Йорен се засмя и се изпъна още повече, сякаш обиден от самата идея. Лявата му ръка стисна меча, а десницата отмести няколко непокорни кичура от челото. Той беше красавец, с гладка и бронзовееща кожа и тъмночервена коса. Златните му зъби блестяха под светлината на факлата, която свещеникът носеше.

— Прости недоразумението ми — каза той, правейки опит да се пошегува. — Бях решил, че срещата със следовници на Карак ще включва и храм.

— Стените ни са свещени. Служенето на Карак изисква живот, проведен сред греховния свят. Онези, които ти търсиш, не са достойни да прекрачват прага на храма, въпреки че самите те… настойчиво изтъкват вярата си. Ти поиска най-буйните поклонници на Карак, именно при тях те отвеждам. Поради каквато и причина да ги търсиш, моля се да е достатъчна. И дръж меча си прибран. Моето присъствие гарантира безопасността ни, но ако извадиш оръжие, сам ще се оправяш с последиците.

Това бе първото посещение на Йорен във Велдарен, но до този момент той не бе впечатлен. На идване огромните градски стени бяха изглеждали заплашителни. Извисяващият се замък също допринасяше към това впечатление. Говореше се, че самият бог Карак е издигнал тези стени. Малцина се съмняваха в това. Но самата вътрешност на града рязко контрастираше с величието им. По-голямата част от южния квартал на града бе погинала. Крал Велор бе наредил всички търговски кервани да влизат през западната порта, където стражниците бяха повече и пътят бе по-лесен за наблюдаване. И тъй като Йорен бе влязъл от юг, бяха го посрещнали бедняшки хижи.

С приближаването до центъра, градът започваше да се подобрява, но и тамошните постройки си оставаха от измазано дърво. Достойнствата на Велдарен се изчерпваха с големината и населението от триста хиляди мъже и жени, което направо молеше да бъде употребено. Йорен не бе видял нищо, което да породи у него съжаление, че не е жител на този град.

— Къде сме сега? — попита той.

— По-добре е да не знаеш — отвърна жрецът. — Би било опасно да идваш тук сам.

Двамата се бяха срещнали в центъра на града, край някакъв древен фонтан, изобразяващ още по-древен крал. Свещеникът бе повел Йорен по някакъв непроследим маршрут, обхващащ всякакви улички. Кул отдавна се бе объркал, но по обграждащите ги постройки можеше да прецени, че отново се намират в южната част на града.

— Уверявам те, че не съм бебочето, за което ме смяташ — отбеляза Йорен.

— Ти си млад. Младите мъже често са прекалено прибързани, глупави и водени от слабините, а не от разсъдъка си. Прости ми, че се отнасям към теб като към всички останали.

Йорен почервеня от гняв, но прехапа езика си. Баща му Тео изрично бе изтъкнал да се отнася към жреците с по-голяма почит и от владетели. Щом се налагаше да изтърпи няколко неистинни подмятания, щеше да ги изтърпи. Ползите, които би му донесъл успехът на бащиния план, определено обезсмисляха няколко обиди.

— Пристигнахме — каза свещеникът и спря пред къща, която по нищо не се отличаваше от околните. — Влез през прозореца, не през вратата.

Когато Йорен понечи да допре пръсти до стъклото, за да го отмести, ръката му потъна отвъд. Той осъзна, че прозорецът е илюзия. След като се прекачи вътре, Кул се извърна, за да погледне към жреца, но въпросният вече бе изчезнал.

— Какво гостоприемство — промърмори младият мъж и отново се извърна, за да огледа вътрешността на къщата. Подът и стените бяха оголени. Стълбището, отвеждащо към втория етаж, бе прогнило. Съседната стая бе покрита с плесен. Върху земята личаха купчини миши изпражнения.

Той направи крачка напред, при което стаята притъмня. Около него зашепнаха гласове, които си оставаха безтелесни. Думите непрекъснато се променяха, но Кул оставаше неспособен да ги осмисли. Той вече посягаше към меча си, но се отказа, защото си припомни казаното от жреца. Нямаше да допусне някакво си вещерско шептене да го стресне.

— Смел си, като за страхливец — просъска глас досами тила му. Йорен се сепна, но не се обърна.

— Тези неща си противоречат — успя да каже той.

— Има мършави свине и умни кучета. Така е и със смелите страхливци — обади се втори глас, учудващо сходен по звучене. Този глас долиташе изпод нозете на Йорен.

— Сторих каквото ми бе заръчано. Влязох през прозореца и не съм извадил оръжие — каза Кул. Сенките пред него започнаха да се сгъстяват.

Облаците мрак придобиха формата на жена, увита от глава до пети в черно и лилаво. Дори очите й бяха скрити зад ивица тънка прозираща материя. Тя позволяваше на жената да вижда, без да бъде видяна. Макар гласът да звучеше неестествено, а ивиците плат да придаваха известна безформеност на тялото, полът на фигурата не можеше да бъде сбъркан.

— Преклонението пред волята на Карак изисква много повече от следването на заръки — каза жената. Тънки ивици сянка все още се въртяха около нея. — Ти поиска помощ от безликите. За да оправдаем намесата си в делата на нищожните, трябва да се уверим в качествата на сърцето ти. И да се убедим, че Карак ще получи жертвата, която ще оправдае благословията му.

Назъбен кинжал изникна пред гърлото му и се допря до кожата.

— Жертва — прошепна втора безлика сянка.

— Нося обещанието на баща си — каза Йорен. В случая имаше възможност да се радва за високото си самочувствие. Единствено то му позволяваше да говори плавно. — В Ривъррън нямаме храм, макар че свещите на Ашур ни умоляваха да построят един върху земя, осигурена им от Мейнард Гемкрофт.

— Нима? — попита жената пред него.

— Ако ми помогнете, тази земя ще стане моя — продължи Кул. — Може вече да не воювате открито, но зная, че следовниците на Карак и Ашур са далеч от… дружелюбно настроени едни към други. Изпълните ли заръката ми, ще прогоня онези жреци. Карак ще получи земята, на която ще издигне свой храм. Това достатъчно ли е?

Окъсаното наметало на безликата пред него се стичаше като течен мрак. Но когато тя отстъпи назад, то веднага я обгърна.

— За начало — каза тя. — Но как земя, притежавана от Гемкрофт, ще се озове в ръцете на един Кул?

— Защото Алиса е моя годеница. Така всичко, което й принадлежи, ще стане мое.

Безликите се спогледаха. Йорен почувства мълчаливата размяна на реплики между тях.

— Какво ще искаш от най-верните следовници на Карак? — попита една.

Йорен навлажни устни.

— Казват, че дори и невъзможното е по силите ви. Нека видим дали ще оправдаете репутацията си. Онова, което ще искам от вас, е много просто. За да може дъщерята да наследи, баща й трябва да си иде. — Той се усмихна към тях. — Искам да убиете Мейнард Гемкрофт.

Кайла не си бе изработвала предварителни представи за начина, по който изглеждаше убежището на Трен Фелхорн, но въпреки това се изненада от елегантната обстановка. Тя прекара целия ден в проучване и запознанства с останалите членове на гилдията, стараейки се да запомни лицата им. През цялото време Хаерн си намираше поводи да я посети, но тя нямаше нищо против. Неговото присъствие край нея определено караше останалите да се отнасят далеч по-почтително към младата жена.

Накрая тя приключи с обхождането на мястото и се отправи обратно към стаята си. Хаерн отново я следваше като кученце.

— Дори и не можех да си мечтая за по-хубава стая — отбеляза тя и се тръшна върху леглото. Момчето бе останало на прага. Може би се срамуваше да пристъпи навътре. — Как така баща ти се е сдобил с подобна внушителна постройка за свое убежище?

— Къщата принадлежи на някакъв богат търговец, напуснал града заедно със семейството си — обясни Хаерн. Гласът му бе много по-тих в сравнение с битката срещу войниците. — Мисля, че фамилията им е Кейнс. Баща ми се нанесе малко след това. Чувал съм, че дори поддържа известни контакти с други търговци в града, като се преструва, че е приятел на същинския стопанин.

— Какво ще стане, когато търговецът се завърне?

— Той няма да се върне преди войната ни да е свършила. А тогава къщата вече няма да ни трябва.

Кайла прецени, че това изглежда разумно. И все пак в главата й остана смътна тревога. Щеше да стане интересно, ако собственикът изникнеше на вратата заедно със слугите си и войници.

Но ако се стигнеше до подобен сблъсък, тя се съмняваше, че Трен ще да бъде този, комуто щеше да се наложи да си търси нов дом.

— Почакай — каза тя, виждайки, че момчето се обръща да си иде. И приседна върху огромното си легло. — Как да те наричам? Арон?

Той сведе поглед, а тилът му видимо почервеня.

— Мисля, че така трябва. Но…

— Но? — подкани го Кайла.

— Харесва ми да не съм себе си — продължи момчето, пак без да я поглежда. Пръстите му бяха започнали да чоплят рамката на вратата. — Харесваше ми, когато не знаеше кой съм. Това ми позволяваше да бъда когото си поискам. Така че ако искаш, може да ме наричаш Хаерн. Само… само недей пред баща ми. Не мисля, че той би харесал това.

След това той изчезна.

Кайла поклати глава. Отговорът му само бе повишил объркването й.

— Кайла?

Тя се откъсна от мислите си и погледна към вратата. На прага стоеше един от младите Паяци.

— Трен иска да те види — отвърна той в отговор на въпросителния й поглед.

Кайла въздъхна и го отпрати с жест. Най-сетне щеше да узнае какво точно иска той от нея. Побъркваше се да седи в неизвестност. И без нищо за правене.

По пътя тя отново получи възможност да разгледа картини, изобразяващи далечните Омн, Кер и Мордан. И да се замисли над ситуацията си. До този момент бе отбягвала гилдиите, разчитайки на информацията и връзките си, за да остава в безопасност. А сега се бе съюзила с най-опасния човек във Велдарен. И за какво? Заради някакво мъгляво обещание за богатство? Същото обещание, заради преследването на което тя се бе присмивала на стотиците други?

Не, не беше заради парите. Беше я привлякла властта. Трен Фелхорн й бе предложил място до себе си: най-голямата награда, която той можеше да даде. Щом целият град започваше да трепери, когато чуеше името му, дали същото един ден нямаше да важи и за Кайла? Глупави фантазии, навярно, но тя не можеше да се отърси от тях. Тази идея се бе вкопчила като пиявица в сърцето й и изсмукваше мъдростта й. Тя смътно се надяваше глупостта й да не я доведе до някакво наказание.

Коридорът с картини отвеждаше до стаята на Трен. Кайла почука двукратно и търпеливо зачака. Миг по-късно вратата се открехна и покрита с ризница ръка й направи знак да влезе.

От двете страни на входа стояха двама пазачи с изтеглени оръжия. Стаята бе огромна, издържана в тоновете на червено кадифе и жълта коприна. Виждаше се, че огромното легло, чиято табла се извиваше в чифт криле, някога бе заемало централно място, но новият собственик на къщата го бе сместил в ъгъла. Заменяше го непокрита маса, обградена с осем стола. Тези мебели рязко контрастираха със заобикалящата ги пищност.

Трен се бе настанил с лице към вратата. От двете му страни седяха двама мъже, и двамата непознати за нея.

— Кайла, бих искал да ти представя двама от най-доверените си приятели — каза Трен, след като й направи знак да се приближи. Мъжът от лявата му страна се изправи и протегна ръка. Жената я прие, а той целуна китката й.

— Казвам се Зенке — представи се мъжът. — За мен е чест да споделям присъствието на подобна красота.

Самият той също бе красив — това личеше дори и под многобройните белези, покриващи врата и лицето му.

— Накратко, Зенке е моя дясна ръка — каза Трен. — Той се грижи заповедите ми да бъдат изпълнявани без досадни отклонения и разтакавания.

Докато Зенке сядаше, другият мъж се надигна. Той имаше тъмна кожа и още по-тъмни очи. Устните му бяха тънки, а дрехите му изглеждаха поне с двадесет години изоставащи от сегашната мода. Огромното му туловище неочаквано накара масата да изглежда особено малка.

— Аз съм Уил — каза той. Не понечи да протегне ръка.

— Уил не се доверява на никого — обясни Фелхорн, докато едрият отново се настаняваше. — Възможно е отчасти вината за това да е моя. Той е с мен още от самото начало. Всеки изменник знае, че ако постъпи некоректно с мен, ще бъде посетен от Уил.

— Не обичам лъжците — рече Уил с тон, който подсказваше, че тези му думи обясняват всичко.

— Двамата може да не са особено умни — продължи Трен, подсмихвайки се при престореното възмущение на Зенке, — но са неизменно честни. Мнозина не биха си помислили да изрекат отказ, когато става дума за мен. Ала ти си по-храбра. Проверих те, Кайла. На два пъти си отхвърляла предложенията да се присъединиш към гилдията ми.

Тя незабелязано пристъпи от крак на крак, стараейки се да прикрие смущението си.

— Тогава гилдиите не бяха за мен.

— Ти си опитна. Накарах сина си няколко пъти да ми разкаже случилото се. Зная всичко, което си сторила. Някога си се прехранвала, като си продавала информация. Не, не ми казвай на кого, не ме интересува. Но ти си действала и сред моя територия, отказала си да се присъединиш към гилдията ми. И въпреки това не само си оцеляла, но дори си преживявала доста сносно. Преди четири години си отхвърлила първото предложение на моя вербовчик. Четири години. А сега си помогнала на сина ми. Защо?

Искаше й се да разполага с по-добър отговор. Но тя прибягна до истината.

— Смятах, че ще спечеля.

Кайла очакваше избухване, а вместо това Фелхорн се засмя.

— Точно както се надявах. Ти не лъжеш, не криеш, не ми губиш времето. Уменията ти не могат да бъдат отречени, Кайла, а мотивите ти са толкова чисти, колкото бих могъл да се надявам. Ако се интересуваш от пари, мога да ти ги предоставя. А ако те интересува власт, нея също бих могъл да ти предложа. Вече съм ти длъжник, задето си помогнала на сина ми. Ако желаеш, бих могъл да ти предоставя шанс, за какъвто останалите само могат да си мечтаят.

Кайла погледна към Уил и Зенке. Искаше й се някой от двамата да загатне нещо за същината на предложението, което й биваше отправяно в този момент.

— И какъв е той? — попита тя.

— Стани част от съвета ми — каза Трен.

— Накратко, избор между провал и успех — намеси се Зенке. — Ти имаш потенциал. Покрай войната с Трифектата не можем да си позволим да губим време в излишни приказки. Ти си добра. Смяташ ли, че си достатъчно добра?

— Искам да се присъединиш към Уил и Зенке за едно начинание тази нощ — каза Трен.

Кайла седна пред тях и кръстоса крака.

— За какво става въпрос?

— Онези, които ме предават, трябва да бъдат наказани — рече Фелхорн. — Вярност до смърт. Смърт за неверните. Винаги съм се осланял на тези два закона. И нямам намерение да се отричам от тях. Бившият наставник на Арон, старец на име Робърт Хаерн, се намира в кралската тъмница.

Бузата на Кайла трепна при името. Трен разтълкува реакцията й погрешно.

— Да, точно така, някогашният учител на краля преподаваше и на сина ми. Арон настоява, че когато войниците започнали да обкръжават къщата, старецът му помогнал да избяга. Искам да зная дали това е истина. И искам да разбера повече за ролята, която Робърт е изиграл във всичко това. Ако е спасил живота на сина ми, тогава и нему също оставам задължен. Ако умишлено е взел участие в заговора…

Уил звучно изпука с кокалчета.

— Искаш да го измъкнем от затвора — рече Кайла. — Никога не съм чувала да правиш подобно нещо за някой от членовете на гилдията си. С какво един старец заслужава подобна чест?

Зенке сръчка Трен, видимо развеселен. Но Фелхорн не споделяше усмивката му.

— Зад опита за отвличане на сина ми стои някой влиятелен — каза първомайсторът. — Някой с голямо влияние в замъка. Нямам намерение да убивам крал, докато не се убедя във вината му.

Тонът му недвусмислено показваше, че Трен не се шегува. Кайла усети зараждаща се в гърлото си буца и побърза да я преглътне.

— Какво точно се иска от мен? — попита жената.

— Аз ще ръководя мисията — каза Зенке. — Уил също ще дойде. Нужен ни е и трети, но е възможно в опита за отвличане да е замесен човек от гилдията ни. Затова искаме да избегнем изтичането на информация. Е, какво ще кажеш? Ще помогнеш ли да проникнем в тъмниците на крал Едуин?

Лудост, помисли си Кайла. Абсолютна лудост. Ще бъдем заловени и убити. И всичко това заради някакъв си старец, който може би не знае съвсем нищо…

Трен я наблюдаваше внимателно, също като останалите двама. Тя добре осъзнаваше какво би означавал отказът й. Никога повече нямаше да получи възможност да присъства на събранията им. В съвета на Трен нямаше да има място за нея, не и след като бе станало ясно, че страхливостта й е по-силна от лоялността. Всички надежди за богатства, власт и вдъхвано у другите страхопочитание щяха да изчезнат завинаги.

— Ще дойда. Най-вероятно ще умра, но ще дойда.

— Добро момиче — намигна Зенке. Уил само изсумтя.

Тъй като осъзнаваха, че затворът би могъл да ускори смъртта на стареца, тримата веднага пристъпиха към подготовката на плана си. Няколко часа по-късно, подновила колекцията си от кинжали за хвърляне, Кайла се срещна с останалите двама в подземието на дома.

— Трен прокопа тунели, които отвеждат до няколко различни къщи и улици — каза Зенке. Той намести сивото си наметало, за да го увие по-плътно около себе си. Кайла зърна дълъг кортик в колана му, с боядисани в червено ръбове. Те се извиваха като океански вълни. Жената неволно потръпна при мисълта за подобно оръжие, врязващо се в нея.

— Има моменти, в които никой, дори останалите от гилдията, не бива да ни вижда — каза Уил. — Нито как потегляме, нито как се връщаме. Сега е един от тези моменти, разбираш ли?

— Не съм дете — отвърна тя. Едрият мъж бе покрил лицето си със сива боя, за да слее чертите му с плаща си. С усмивката си той заприлича на някакво гробовно създание, пристигнало да вечеря.

— Може би — рече Уил. — Но когато се пролее кръв, внимавай да не заплачеш като такова.

— Какъв си ми златоуст — отбеляза Зенке и го шляпна по гърба. — Още не проумявам защо трябва да плащаш на дамите, за да останат край теб. Мисля, че те би трябвало да ти плащат.

— След като видят какво умея, те наистина започват — рече Уил и погледна към Кайла. Очевидно бе очаквал да я види изчервена, но тя само подбели очи и им направи знак да продължат.

— Тунелите ни чакат — напомни Кайла.

— Бъди сериозна, щом трябва — рече Зенке, — но и не забравяй да се усмихваш. Лицето ти засиява толкова красиво в тези моменти.

Този път тя наистина се изчерви, а когато забеляза отегчението върху лицето на Уил, Кайла не се постара да скрива реакцията си.

Зенке отмести няколко дъски, разположени под картината на разрушен замък. Изникна дупка, която изчезваше в основите на къщата. Проходът приличаше на огромна заешка дупка.

— Няма да има светлина — обясни той. — Аз ще тръгна пръв. Постарай се да пълзиш бавно и равномерно. И в никакъв случай не се паникьосвай. Ако се приближиш прекалено много, възможно е да те изритам в лицето, заради което ще се почувствам ужасно. На моменти тунелът може да ти се струва тесен, но недей да спираш. Помни, че щом Уил може да се промъкне, за теб проходите не биха представлявали никакъв проблем.

— Никога не съм имала проблем със затворените пространства.

— А с тъмното? — поинтересува се Уил.

— Казах, че ще се оправя.

Зенке отново й намигна.

— Надявам се. Брой до пет и се спускай.

Той запълзя с главата напред и изчезна. След като преброи, Кайла го последва. През първите няколко крачки тя можеше да вижда, но светлината бързо изчезна зад нея. Струваше й се, че е започнала да пълзи сред вътрешностите на някакво огромно чудовище. За момент сърцето й трепна, но жената съумя да се овладее, защото си представи шегите, с които Зенке щеше да я залее, а също и реакцията на Уил, ако той се блъснеше в нея. Несъмнено гигантът щеше да я бута пред себе си през целия тунел. Затова тя продължи.

Както й бе казано, проходът действително започваше да се стеснява. Вече не можеше да лази на четири крака, а й се налагаше да пълзи по корем. Толкова много усилия само за да запазим мисията си в тайна, раздразнено си помисли тя.

— Колко време е отнело? — поинтересува се Кайла. Прогърмяването на гласа й я сепна. По някаква причина тя си бе внушила, че тунелът ще погълне и звука по подобие на светлината.

— Кое? — долетя гласът на Уил зад нея. Стените на прохода бяха усилили дълбокото му ръмжене, което накара Кайла неволно да трепне. Главата й се бе ударила в тавана.

— Прокопаването на всички тези проходи — поясни тя. Надяваше се, че нервността й не си е проправила път до гласа.

— Две седмици — отговори Уил. — Работа по цял ден и по цяла нощ. Само в този тунел умряха двамина.

Кайла потръпна и реши да не проявява интерес към бройката на мъртъвците, погинали при изготвянето на останалата част от мрежата тунели. Понякога пръстите й се натъкваха на дървени подпори. Всеки път допирът пораждаше у нея благодарност. Сред мрака всяко напомняне за човешкото, дори и толкова бегло, представляваше благословия.

Тунелът рязко пое нагоре. Кайла не бе сигурна за продължителността на пълзенето си. Болката в гърба й предполагаше поне половин час, а умът й посочваше далеч по-вероятните десет минути.

Скоро пред нея изникна слаба светлина, определена от очите й за изгаряща. Тази гледка я накара да се усмихне.

Главата й изникна сред пода на скромен дом. Зенке услужливо й помогна да се изкатери. Ръцете му се задържаха около кръста й повече от необходимото, но тъй като бе прекалено заета да се радва на излизането си от тунела, Кайла не каза нищо.

Уил изникна скоро след нея. Към сивата боя на лицето му бяха полепнали бучици пръст, които само подсилваха по-раншната представа за гробищно създание.

— Къде сме? — попита Кайла. Единственият прозорец на помещението, в което се бяха оказали, гледаше към мрак.

— Дом, който Трен закупи, за да свърже с укритието — обясни Зенке. — Посещаваме го периодично, за да се убедим, че тук не се нанасят клошари. А неколцина мои приятели имат изключително трудното задължение да живеят тук на всеки два дни, за да не станат съседите подозрителни.

— Нощта няма да ни чака — изтъкна Уил. — Стига си плямпал, Зенке.

Другият се изсмя.

— Слушам, милорд.

Тримата се измъкнаха навън и поеха на север. Кубообразната постройка на затвора бе прилепена към замъка и нарушаваше симетричността му. Само най-горният етаж на тъмниците се подаваше ниско над земята, останалите килии се намираха дълбоко под нея. Видимото ниво, което притежаваше лукса на прозорци, макар и зарешетени, приютяваше затворниците с най-дребни провинения.

Кайла силно се съмняваше, че ще успеят да намерят Робърт Хаерн. Почти със същата сила се съмняваше и в успеха на плана им.

Тъй като бяха само трима, грубата сила нямаше да свърши работа — тъмниците бяха прилежно охранявани. А и оставянето на диря от трупове само щеше да влоши нещата. Щяха да се нуждаят от безшумност, от прикритие… и малко магия.

— Замъкът не е ли защитен срещу заклинания? — бе попитала тя по време на обсъждането на плана им.

— Да — бе отвърнал Трен. — Но затворът не е част от замъка.

Този пропуск бе учудил Кайла. По всяка вероятност причината за подобна глупост се свеждаше до финансови основания. Но действителната причина не представляваше интерес за тях. От значение беше, че това обстоятелство ще улесни мисията им. Под наметалото си Зенке бе прибрал свитъка на слабо заклинание, с чиято помощ тримата щяха да проникнат в затвора. Мистичният вход щеше да остане отворен десет минути. С толкова време щяха да разполагат за откриването на целта си. Бяха разработили няколко различни стратегии, за да разсеят или зашеметят пазачите, на които се натъкнеха — според обстоятелствата. Ключалките на килиите нямаше да представляват никакъв проблем за някой като Зенке. Щом освободяха стареца и го изведяха, мисията щеше да се превърне в среднощна разходка.

— А Уил защо ще идва с нас? — бе попитала Кайла, когато в един момент от обсъждането бе получила възможност да придърпа Зенке встрани. — Не ми казвай, че толкова едър човек умее да се прикрива.

Събеседникът й се бе засмял и се бе ухилил към мъжагата.

— Пънът идва с нас, в случай че прикриването не върши работа.

Докато се промъкваха към затвора, тя се надяваше, че на Уил няма да му се наложи да влиза в действие. Но същевременно се съмняваше, че надеждите й ще се оправдаят. Изглеждаше сигурно, че към края на задачата той щеше да е пукнал няколко глави.

— Наброявам само шестима — прошепна Зенке. Двамата с Кайла бяха приклекнали край ъгъла на една къща и наблюдаваха как войниците патрулират. Уил бе останал малко по-назад, може би не искаше да им пречи. А може би бройката на противниците не го интересуваше.

— Трима край портите — рече Кайла, загледана в тях. — Още двама обикалят в кръг. И последният стои в югоизточния ъгъл. Бихме могли да приемем, че още един пазач стои в северозападната част.

— Станаха седем. И това е по-малко от очакваното.

— Войниците са вътре — каза Уил. Кайла неволно се напрегна, защото очакваше прогърмелият зад гърба й глас да привлече вниманието на войниците. Само че гласът бе овладян и дълбок шепот.

Тя мислено се укори за наивността си. Уил не би се издигнал толкова високо в гилдията на Паяците, ако бе глупав или неопитен. Може би едрото му туловище умееше да се промъква по-добре от нея. Гордостта й веднага отхвърли тази възможност, но съмнението потвърди тази й догадка.

— Да, вътре ще има много повече — съгласи се Зенке. — Предимно струпани край входовете на останалите три нива. Те бдят за бегълци, а не за нашественици, което ще ни помогне на влизане, но и ще направи бягството ни по-трудно.

Те изчакаха още няколко минути, за да изчислят за колко време обхождащите завършват обиколката си.

— Разполагаме с тридесет секунди — каза Кайла. — Освен ако не възнамерявате да се погрижим за двамата.

— Ако го сторим, бихме спечелили минута — рече Уил. — Но после ще трябва да забравим за измъкването.

Зенке кимна. Успееха ли да се промъкнат, щяха да останат незабелязани. Но мъртвите или зашеметени пазачи привличаха внимание.

— Ами пазачът в северозападния ъгъл? — попита жената.

— Не сме сигурни, че там действително има часови — изтъкна Зенке.

— В такъв случай да отидем да проверим.

Тримата се покатериха върху къщата и по покривите се отправиха на запад, за да огледат по-добре. Кайла получи възможност да се удиви на умението на Уил. Той се катереше не по-зле от нея и макар че бе много по-тежък, дъските не проскърцваха по-различно.

Късметът не беше с тях. Действително имаше и седми войник. Той се бе облегнал на ъгъла и си подсвиркваше.

— Проклятие — прошепна Зенке, легнал по корем. — Това неимоверно усложнява нещата.

— Трябва да го отстраним — каза Кайла. — Но това може да означава, че само двама от нас ще влязат.

— Или влизаме всички, или изобщо няма да влизаме — заяви Уил.

Жената се извърна и го прониза с поглед.

— Тогава предложи нещо, биволе.

Едрият мъж реши да приеме думите й. Той кимна и скръсти ръце.

— Хубаво. Чакайте тук.

След това Уил започна да слиза. Предпазливото спускане на огромното му туловище изглеждаше особено смешно.

Озовал се на земята, той пое право към пазача, без да се опитва да се крие.

— Какво прави той? — попита Кайла.

— Успокой се. — Зенке се възползва от възможността да сложи ръка върху рамото й, но този път Кайла се отдръпна. Без да реагира, другият продължи: — Уил знае какво прави. А ако случаят не е такъв, нали не ние сме долу.

Тя не отговори. Двамата мълчаливо наблюдаваха как Уил помахва към пазача. Крачките на едрия мъж бяха придобили видимо пиянско залитане. Той каза нещо, което те не можаха да чуят, а в отговор пазачът посочи встрани. В жеста му личеше припряност, съответстваща за прогонването на досадно куче. Клатушкащият се Уил неочаквано се извъртя. Огромният му пестник се стовари върху войника. Докато онзи падаше, масивните ръце се обвиха около врата му.

Кайла започна да отброява мислено. Уил разполагаше с тридесет, най-много четиридесет секунди преди появата на останалите патрулиращи.

Мъжагата не изглеждаше притеснен, а спокойно повдигна тялото и го подпря на стената. Там кръстоса ръцете му, намести краката и наклони шлема, за да придаде вида на задрямал. Накрая срита няколко пъти нозете, за да ги застопори.

След миг Уил се бе изкатерил обратно при другарите си.

— Останалите ще го събудят, когато видят, че е заспал на пост — кисело каза Кайла. — И тогава ще започнат да ни търсят.

— Ти не познаваш пазачите — тайнствено се усмихна Уил. — Защо според теб той дежури сам, в задната част? Защото останалите не го харесват. Ще видиш. Сега се приготви. Шансът ни наближава.

Върху покрива на затвора бяха прикрепени големи месингови пръстени за факли. Тъй като огромните градски стени вече се издигаха съвсем близо, наоколо нямаше къщи, които тримата да използват за прикритие. Единствено плащовете им и сенките предоставяха защита. И те ги използваха със спокойното умение на опитни крадци.

Двамата патрулиращи изникнаха зад ъгъла и веднага забелязаха задрямалия. Единият грубо свали шлема му, а другият го сръчка в стомаха с дръжката на меча си. Когато клетникът не се свести, първият го зашлеви през лицето. Това вече имаше ефект. Сред подигравки войниците го сграбчиха за ръцете и го поведоха пред себе си.

— Той ще бъде наказан — прошепна Кайла. Чувстваше се глупаво.

— Сега е моментът — каза Уил.

Крадците притичаха към неохраняваната част на затвора.

Бяха се придвижили напълно безшумно. Зенке коленичи край средата на стената и извади свитъка изпод плащеницата си. Сетне го разгърна, притисна го към каменните блокове и прошепна задействащата дума.

Пергаментът започна да потъва сред стената и да бледнее. Със звучен пукот, накарал и тримата да трепнат, изчезна.

Зенке бавно притисна ръка към мястото. Върху лицето му изникна усмивка, защото пръстите му потънаха като отрязани в образа. След като намигна на останалите, той прекрачи вътре.

Кайла бавно си пое дъх и го последва.

Робърт Хаерн си спомни подмятането за жестокостта на тъмниците на крал Велор, при което напуканите и окървавени устни се усмихнаха. Пророчески думи…

Ръцете му бяха оковани над главата, и двете изскочили от ставите. Пръстите на краката му съвсем леко се допираха до земята. На всеки няколко часа изникваше пазач, който го издигаше по-високо. По този начин разтяганото тяло не можеше да намери опора.

Тази ситуация бе го накарала да насочи почти всичките си мисли към пръстите на краката. Само как му се искаше да усеща цялата тежест на тялото си върху тях. Или лениво да ги раздвижва сред тревите на някоя поляна, сред която е легнал по гръб.

По пладне пристигаше някакво дребно хлапе, което го хранеше със супа. Освен храната, със себе си то разнасяше и столче, за да се покатерва върху него.

Що за идиот допуска невръстно дете да работи сред подобна мизерия? След първото посещение на мърлявото хлапе Робърт бе престанал да се чуди, прекалено зает с други мисли. Вече просто накланяше глава назад, разделяше устни и изчакваше успокояващата течност.

Непрекъснато го спохождаха видения. Със старите хора това се случва особено често, а тукашната скука дори подсилваше яркостта им. Понякога той се виждаше край леглото на краля, където разказваше весели истории, за да накара владетеля да забрави измъчвалите го кошмари. Друг път Дарла изникваше пред него — съпругата му, умряла от дизентерия преди десетилетие. Но в съзнанието му тя изглеждаше също като по времето на запознанството им.

В момента той пак я виждаше пред себе си. Косата й сияеше като злато, а когато пръстите й докоснаха лицето му, Робърт се извърна към милувката. Тя се разля като супа по лицето му.

— Престани да се въртиш — каза момчето. Това бе единственият път, в който бе казало нещо.

Наставникът започна да пие супата. По сбръчканите му бузи се стичаха сълзи.

Сега отново бе нощ. Той бе разбрал това единствено по смяната на караула.

Решетките пред него бяха дебели, прозорци нямаше.

Робърт си спомняше хората, които Едуин бе осъждал на по десет, двадесет, дори тридесет години затвор. Много често наказанията нямаха нищо общо с извършеното прегрешение, а биваха определяни според външния вид на провинилия се и способността му да хленчи убедително.

Самият Робърт не знаеше каква присъда му предстои. Но можеше да предположи, че ще остане тук до смъртта си. Поне нямаше да му се наложи да чака дълго.

Решетките издрънчаха, вратата тихо изкънтя. Почти инстинктивно, той наклони глава назад. Част от съзнанието му смяташе, че още е прекалено рано за супа, но бе възможно отново да се е отнесъл. А може би от глад и жажда бе изгубил способността си да отмерва времето.

Само да не е време за поредното разтягане. Само не и това…

Ръце се увиха около кръста му. Когато той отвори уста да изпищи, длан се притисна към долната половина на лицето му.

— Мълчи, старче — избоботи дебел глас в ухото му.

Робърт отвори очи, но те бяха насълзени. Успя да различи трима непознати. Плащовете им ги правеха почти невидими в мрака.

— Сега ще те заболи — каза друг глас, женски. Тогава в тялото му избухна огън, разпръскващ се от раменете. Може би бе изпищял отново — не беше сигурен. Знаеше само, че огромната ръка усили натиска си около устата му. Веригите над главата му издрънчаха. Чу се изщракване. И макар че вълните на болката все още го заливаха, към тях се примеси и главозамайващо облекчение — тежестта на тялото му бе престанала да бъде инструмент за мъчение, а се бе облегнала върху нечия чужда гръд.

— Нямаме много време — рече нов глас, мъжки, но не толкова плътен като първия. — Трябва да бързаме.

— Убихме прекалено много — заяви дълбокият глас. — Трен няма да остане доволен.

— Стига да му доведем Робърт, останалото е без значение. Сега да вървим.

Болката в раменните стави отслабваше. Сред замайването си старецът осъзна, че ръцете му са били наместени обратно. В следващия момент той се оказа прехвърлен през рамото на гигантски мъж. Неочакваното движение сгърчи стомаха му и Робърт повърна върху гърба на едрия.

— Прекрасно — промърмори спасителят му.

Робърт стисна зъби, защото тялото му болезнено подскачаше на всяка крачка. Някой бе дошъл да го спаси, така че той трябваше да пази тишина. Никакво пищене. Мълчанието бе злато. Мускулите му пламтяха, ставите пулсираха, но въпреки това той съумяваше да пази тишина и ридаеше почти безшумно.

За да се разсее от болката, възрастният наставник се опита да си припомни разположението на затвора. Той бе слизал тук многократно, предимно като придружител на Едуин. Кралят винаги бе изпитвал подозрения относно безпрекословното изпълняване на заповедите му и неизменно се усмихваше, когато видеше осъдените от него да получават отредените наказания. Тези мрачни посещения бяха предоставили на Робърт повече от достатъчно възможности да запомни плана на килиите.

Той бе запомнил, че се намира на третия подземен етаж. Под него имаше още две нива, където наказанията бяха далеч по-чести и жестоки. Също две нива го деляха от изхода. За да излязат, спасителите му трябваше да преодолеят стълбища, които се охраняваха непрекъснато. Той укори уморения си разсъдък. Щом като тримата бяха слезли до килията му, явно се бяха погрижили за пазачите. Може би ги бяха убили, а може би…

Робърт простена, защото носещият го мъж спря рязко. Жената изруга. Старецът отвори очи. Неестествената поза замая погледа му и той побърза отново да стисне очи, за да не повърне за втори път. Миризмата на предишните стомашни сокове все още се носеше около него, макар че тя бледнееше в сравнение с вонята на килията. Можа да дочуе изтегляни оръжия.

— Кой? — попита Хаерн. Гласът му прозвуча безсилен в сравнение с останалите звуци. — Кой ви изпраща?

— Трен — отвърна едрият. — Сега мълчи.

Дори и да искаше да продължи да говори, Робърт не би успял. Стомана се удари в стомана. Някой изрева. След това тримата се затичаха. Главата му започна да подскача. Стълби, осъзна той. Изкачваха се по стълбището. И още звуци от битка. Странно беше да ограничи възприятията си само до слух. Остъргването на острие в броня можеше да означава както добра, така и лоша новина. Всеки предсмъртен вик можеше да принадлежи не само на враг, запречил пътя, а и на някого от спасителите му. Във всеки случай умът му беше прекалено изтощен, за да се тревожи и за двете развития. Откровено казано, той се надяваше опитът за спасяването му да не успее, за да намери смъртта си.

Защото вечността бе единственото място, където той щеше да остане в безопасност от гнева на Трен Фелхорн.

Звукът на тръби изпълни затвора. Едрият мъж изпсува гръмко.

Робърт внимателно бе поставен на земята. Земя, която бе прекрасно твърда под превитите му колене. И бе студена, но старецът нямаше нищо против, макар че потръпна. Може би имаше треска?

Оставен в по-нормална позиция, той бавно отвори очи. Битката за него кипеше наоколо.

Красива жена с гарвановочерна коса стоеше край вратата, отвеждаща навътре в затвора. От ръцете й изхвърчаха кинжали, които не успяха да преодолеят масивните брони на войниците, но пак съумяха да ги забавят. Робърт извърна глава. В другия край на коридора, обграден от килии с дървени врати, се намираше последното стълбище. Десет войници се спускаха по него, четирима вече навлизаха в коридора. Насреща им стояха двама мъже в сиви плащове. Ловкостта, с която те размахваха дългите си кинжали, не оставяше съмнение — те наистина бяха хора на Фелхорн. Единият бе висок, жилав и русоляв, а другарят му приличаше на смугъл гигант. Сивите наметала потвърждаваха принадлежността им към Паяковата гилдия.

Робърт затвори очи. Пазачите погиваха един след друг, но тръбният зов щеше да призове нови и нови. Дори и с настоящия си омекнал разсъдък, старецът можеше да предвещае развитието на битката.

Всеки миг той очакваше груби ръце да се вкопчат в дрехите му или острие да се вреже в гърдите му. Вместо това чуваше смърт подир смърт: хор от гибел, дирижиран от удивително умение. В един момент очакваните ръце действително го сграбчиха, но не го завлачиха в очакваната посока обратно към килията, а отново го издигнаха върху рамото на гиганта.

— Бързо! — прогърмя мъжът.

Отново последва клатушкането на изкачване. На върха на стълбището Робърт се осмели да отвори очи. Едрият мъж се бе извъртял, за да провери за преследвачи, което позволи на стареца да види поредните войници, запречили пътя им. Отново десетима, те не изглеждаха особено притеснени. Бяха подредени в каре, онези в задните редици стискаха дълги копия. Другарите им пред тях стискаха щитове и боздугани.

— Предайте се — кресна един от войниците.

— Къде е входът? — попита жената.

— След мен — каза по-дребният мъж. — Докато те не знаят, ще имаме предимство…

Тримата се затичаха по коридора и поеха надясно. Робърт беше объркан, защото те се отправяха към стената.

Сенките тук бяха особено мрачни. Стройният мъж скочи към стената, но не с намерението да изпълнява акробатични номера, както в първия миг бе помислил Робърт. Тялото му потъна в каменните блокове и изчезна. Жената премина втора. Слаба надежда се осмели да припламне в гърдите на наставника.

Войниците зад тях започнаха да крещят, а Робърт и неговият гигант на свой ред прескочиха сенките. Свеж и хладен въздух облъхна кожата на стареца и го накара да трепне от удоволствие.

— Тъй — рече по-дребният мъж и двукратно плесна с ръце към стената на затвора. Нещо черно и воднисто се стече към земята, за да образува отвратително на вид петно.

— Да го водим вкъщи — заяви жената. Робърт се опита да й се усмихне, но не успя. Бе отвикнал да диша чист въздух.

Докато се поклащаше върху рамото на гиганта, той се унесе и заспа.

Край всички онези гардероби, тайни проходи, градини и тавани, Арон нямаше как да не остане във възторг от новия си дом.

През последните няколко дни той се бе размотавал по-безцелно от обичайното. След опита за отвличане баща му не бе му назначил нов наставник по промъкване, политика или сражаване. И тъй като нямаше какво друго да прави, Арон бе започнал да подбира произволни слуги и да ги дебне. Почти четири часа бе наблюдавал дебелата Оливия край фурните, преди тя най-сетне да забележи присъствието му. Решавайки, че дебненето на неопитни хора не е интересно, той бе повишил трудността. Зенке го бе усетил след по-малко от четири минути, а Уил след няма и две.

Но сега Зенке и Уил ги нямаше, Кайла също (която все още не се бе осмелил да дебне). По-рано той бе разговарял за нея със Зенке, изтърсвайки колко е красива и умела.

Лукавият Зенке, възторжен почитател на нежния пол, бе споделил впечатленията му. Но след това бе добавил и трите думи, от които Арон понастоящем се ужасяваше повече от всякога: прекалено си малък.

Но ако самият крал започнеше да упорства в преследването му, дали Арон щеше да доживее узряването си?

Той бе прекарал последните два часа върху стар гардероб. Наблизо се намираше тайният вход на един от множеството тунели в имението. Арон се забавляваше да наблюдава влизащите и излизащите, изучавайки реакциите им. Край неколцина той дори бе продраскал дървото с пръсти или се бе изкашлял тихо. Но никой не бе забелязал. Зенке страшно му липсваше.

Може би по това време Арон трябваше да си е легнал, но пък Паяковата гилдия бе далеч по-активна през нощта. Което означаваше и шанс за по-интересни неща.

Той започна да се разхожда по коридора, дирейки нещо достойно за наблюдение. Често му се случваше да завари членове на гилдията да играят на зарове. Обичаше да гледа трепванията на лицата им и нервните движения на ръцете им. И бе напреднал сносно в разчитането на печелившия.

Но сега той не зърна нищо интересно. Натъкна се само на двама мъже, и то поотделно, които го погледнаха почти отегчено. Арон спря и се облегна на предната врата, скръстил ръце. Скуката го измъчваше.

В следващия миг вратата зад него трепна. Някой бе хванал железните дръжки, но още не дърпаше. Разнесоха се гласове.

Арон не губи време. Още преди вратата да е проскърцала, той вече изчезваше в един сенчест ъгъл.

Зенке влезе пръв. Юношата се зарадва при вида му, но забеляза, че младият мъж е навъсен. След него влезе Кайла. Дрехите и на двамата бяха окървавени, а по телата им личаха множество рани.

Арон се сви още по-навътре в ъгъла. Изпитваше смесица от любопитство и страх.

След тях влезе Уил, понесъл някакъв старец на ръце. Едва след миг Арон разпозна носения: това бе Робърт Хаерн, наставникът, който бе рискувал живота си, за да му помогне да избяга от войниците. Лицето му бе насинено, а косата му бе сплъстена от мръсотия, но пак не можеше да бъде сбъркан.

Юношата възнамеряваше да оповести присъствието си, но размисли. Тримата бяха влезли през предната врата. Никому не бе позволено да използва предната врата.

— Как е старчето? — попита Кайла и внимателно повдигна пръсти към раната на челото си.

— Живо е — отвърна Уил. — Просто спи дълбоко.

— Ще оставим Трен да го събуди. — Зенке надникна навън, огледа се и затвори вратата. — Може би покрай разпита той ще забрави, че сме влезли през предната врата, пред очите на целия свят.

— Целият свят спи — изтъкна Кайла. По гласа й личеше, че тя много би искала да стори същото.

— Напротив — каза Уил. — Не и онази част от него, която е от значение за нас. Но нямахме друг избор. Старецът нямаше да оцелее в тунела. Коя заповед би предпочела да нарушим: забраната за вратата или нареждането до сутринта да сме довели Робърт?

Гласовете им ставаха все по-тихи. Когато се отдалечиха достатъчно, Арон се стрелна след тях.

За момент той спря край кабинета на баща си и надникна край ъгъла. Щеше да е трудно да се промъкне през вратата. Всеки път, когато проявеше интерес към случващото се, той биваше отпращан с омразното още си малък.

Взел решение, Арон изчака вратата да се затвори, стрелна се до нея, прилепи ухо до цепнатината край пантите и се заслуша.

Съобщението бе пристигнало отново и този път Джеймс Берен се изкушаваше да изкрещи отговора на гилдията си. Поне това щеше да разкара Трен от главата му. Тази постъпка щеше да му докара полетял към нея кинжал, само че той би предпочел това. Би предпочел откритата сила пред сладникавата дипломация, към която Фелхорн прибягваше в последно време.

— Обичайния отговор ли ще дадем? — попита Велиана, неговата дясна ръка. Тя бе красавица с кремава кожа, дълга червена коса, стегната на опашка, и смайващи виолетови очи. Няколко кинжала бяха прикрепени към колана й. Уменията й с тях бяха легендарни, почти граничещи с магия. Намираха се и такива, които мърмореха, че осемнадесетгодишната девойка се е издигнала до настоящия си пост с помощта на тялото си, но тези подмятания бяха неоснователни. Умът на Велиана бе не по-малко остър от ножовете й.

— Планът му е чисто самоубийство — заяви Джеймс, който не спираше да крачи из кабинета си. Скривалището на Пепелявата гилдия се намираше дълбоко в бедняшките квартали на Велдарен. Стотици семейства спомагаха за укриването им — периодично оставяни монети и хлябове вършеха чудеса в придобиването на съдействието им. Някой и друг оставен труп също спомагаше за заякчаване на доверието.

— Може би точно подобен риск е необходим, за да се сложи край на всичко това — каза Велиана. — Той пише, че ние сме единствените, които още не са се присъединили. Всички останали гилдии вече са дали съгласие.

— Нищо чудно — той уби всички, които бяха против — с горчилка отбеляза Джеймс. — А останалите е смълчал с няколко капещи отрова заплахи. Станал е прекалено отчаян и е изгубил връзка с реалността. Поне в това отношение смятам, че ще се съгласиш с мен.

Велиана се усмихна — често използвана усмивка, скриваща истинските й емоции. Тя не откъсваше поглед от него. В този момент Джеймс се чувстваше особено стар. Четиридесетте му години бяха посивили косата му и сбръчкали лика му. Неговата Пепелява гилдия бе най-малката от гилдиите на крадците, но далеч не и най-слабата. Малката бройка означаваше тайнственост и незабележимост. Те не изпитваха нужда да попълват редиците си с некадърни пияници, които не биха могли да задигнат пелените на сукалче.

Но дори и тези предимства не им позволяваха да се изправят срещу Паяците. Още не.

— Не съм сигурна, че съм съгласна — рече тя, без да уточнява дали отговаря, или има предвид Трен. — Но вече станаха пет години. Боговете са ни свидетели, че опитахме всичко, за да увредим богатствата им, но това е като да наливаш вода с решето. Ние крадем от Трифектата, а после хората ни харчат откраднатото за вино, храна, дрехи и дрънкулки. И кой предоставя всичко това?

— Но това, което предлага той… Да нападнем по време на събирането им? Определено ще се лее кръв, само че по-голямата част от нея ще принадлежи на нас, а не на враговете ни. Нима Трен наистина си мисли, че сред гилдиите няма да се намери човек, който ще изпее нещо пред Трифектата? Замисълът му изисква почти невъзможна степен на потайност. Достатъчна е една непредпазлива дума, за да ни изпратят на бесилото… И то ако извадим късмет.

— Ако се е свързал само с предводителите на гилдиите — уточни Велиана, — е възможно да запазим тайната, поне до нужния момент.

— Всички тези предводители ще кажат на съветниците си или на близки приятели, точно както аз казах на теб. А онези ще кажат на своите приятели. И някой от последните ще се изтърси пред някое ухо на Кънингтън или Кинън. И тогава с нас е свършено.

Велиана се изсмя.

— Откажи му — посъветва тя. — Престани да искаш отсрочки.

— Та и моят труп да рухне в краката му — каза Джеймс. Звучеше уморен. — Не съм живял толкова дълго, не съм се борил със зъби и нокти, за да видя как всичко постигнато се срива на пепел.

— Ние сме точно пепел. — Младата жена хвърли бележката от Трен Фелхорн и загледа как пламъците на камината я поглъщат. — Много скоро и Велдарен ще се превърне в пепел. Не се допитвай до мен, стори онова, което смяташ за правилно, но поне направи нещо. Изчакването Трен или Трифектата да направят нещо само ще докара смъртта на всинца ни.

— Права си — съгласи се Джеймс след известно мълчание. — Или трябва да му помогнем, или ще трябва да го спрем. Той е или приятел, или враг. Въпросът е, можем ли да си позволим да имаме Трифектата за нещо различно от приятел?

— Това — отвърна Велиана — е много опасен въпрос. А отговорът е още по-лош. Трен няма приятели, Джеймс. Той е заобиколен от хора, които още не е пожертвал.

— Надявам се собственият му замисъл да му изяде главата. Но какво ще правим дотогава?

Велиана отново се усмихна.

— Онова, което винаги сме правили. Нужното, за да оцелеем.

Храмът на Карак представляваше особено внушителна постройка, оформена от черен мрамор и множество колони. Лъвски череп, раззинал в рев, се издигаше над прага. Свещенослужителите му бяха мълчаливи хора с черни роби и дълги коси, пристегнати назад. Цялото си могъщество те влагаха в службата на тъмния си бог. Не се интересуваха от делата на краля, поне не официално, ала Мейнард Гемкрофт знаеше, че жреците са уведомили короната за опасностите, които биха произтекли от оповестяването на присъствието им. Ако между свещениците на Ашур и Карак избухнеше война, много скоро улиците щяха да се окажат застлани с покойници.

Преоблечен и придружаван от двама от най-верните си телохранители, Мейнард бе пристигнал в постройка, която въобще не приличаше на храма. Тя бе притежавала вида на огромно и безлично имение, неосветено.

— Съзирам същината ти — каза Гемкрофт и отпусна ръка върху дверта. Образът се промени. Илюзията изчезна, за да разкрие заплашителната слава на храма. Когато той отдръпна десница, портата се отвори сама.

— Пеларак скоро ще те приеме, Мейнард — каза един от младите жреци, застанал край двойните порти на самия храм. Гемкрофт не отговори. Бе почувствал известно раздразнение от безгрижното обръщение на свещеника, ала Пеларак отдавна му бе обяснил, че поклонниците на Карак проявяват почит единствено към своя Бог.

Беше късно, но оживлението в храма с нищо не издаваше това. Млади мъже — още момчета — обхождаха ъглите и запалваха свещите. Наоколо не се виждаха прозорци, скрити зад лилави завеси.

Водачът им ги отведе в залата за молитви. Мейнард не се смяташе за религиозен, но статуята на Карак неизменно караше частица от ума му да изпитва съмнение.

Вдълбана в стар камък, статуята се извисяваше над онези, които се прекланяха пред нея. Тя изобразяваше красив дългокос мъж, облечен в броня. В едната си ръка той стискаше меч с назъбено острие, а другата заканително бе издигнал към небесата. Двойни олтари пламтяха виолетово и бездимно в нозете му.

Мнозина бяха коленичили в подножието на дръзновения и с гръмки ридания умоляваха за прошка. При други обстоятелства Мейнард би намерил този звук за дразнещ, но пред статуята подобни апели изглеждаха напълно нормални. Той се зарадва, когато Пеларак се приближи към него и стисна ръката му. Когато пълното му внимание не бе насочено към статуята, тя не изглеждаше толкова страховита.

— Добре дошъл, приятелю — изрече свещеникът и разтвори вратите.

— Предвид случилото се миналата нощ, се радвам да чуя, че ме наричаш свой приятел — изтъкна Гемкрофт. Обърканото изражение на жреца го изненада. Разбира се, възможно бе то да представлява преструвка, но Мейнард не мислеше така. Излизаше, че стореното от безликите жени е неизвестно за Пеларак.

Изненадата е на моя страна, помисли си Гемкрофт. Най-добре да я използвам разумно.

— Ти си именно това — каза върховният жрец. Той бе повел госта към личните си покои. — Ако някой трябва да се тревожи за загубата на приятелство, то това сме ние. Сърцето и златото споделят едно легло, а в последните години имението Гемкрофт е… особено безсърдечно към нас.

Макар и засегнат от укора, Мейнард запази мълчание. Нека Пеларак продължи да си мисли, че има контрол. Когато научеше за стореното от следовничките си, той щеше да изгуби жилото си.

— Времената са трудни — каза Гемкрофт. — Повярвай, когато престъпниците бъдат надвити, ковчежетата ви ще преливат от злато. От златото, за което повече няма да има нужда да изчезва в джобовете на наемници.

Пеларак затвори вратата, оставяйки телохранителите на Мейнард отвън. Стаята бе малка и почти без мебелировка. Гостът се настани на малък, нетапициран стол, а свещеникът скръсти ръце и приседна върху леглото.

— Ти казваш истината, Мейнард. Но се съмнявам, че си дошъл тук с тази смешна перука, за да говорим за дарения. Какъв е проблемът? Защо се съмняваш в приятелството на Карак?

Дотук с увъртанията. Гемкрофт също премина на въпроса. Без да отделя поглед от свещеника, той каза:

— Миналата нощ три от безликите ви жени нападнаха имението ми и отвлякоха дъщеря ми.

Мейнард определено не бе очаквал да види студения гняв, изпълнил очите на Пеларак.

— Бих те попитал дали си сигурен, но няма как да сбъркаш за подобно нещо — каза свещенослужителят. — В противен случай не би дошъл. Сенчести жени, обгърнати в лилаво и черно?

Гемкрофт усети лек страх, виждайки начина, по който жрецът е стиснал юмруци. Дотук със самозаблудите, че той, Мейнард, контролира нещата.

В действителност Мейнард знаеше много малко за безликите жени. Известно му бе само, че те съществуват и че са смъртоносни. Самият той никога не се бе обръщал към тях за помощ, освен това не му бе известно за друг, постъпвал по същия начин.

— Знаеше ли за намесата им? — попита Гемкрофт.

— Дали съм знаел? Не, разбира се — отвърна Пеларак. Обичайно мекият му глас бе придобил острота. — Те са курви и блудници, робини на пола си, които не се подчиняват на повелите на Карак. Прекарват живота си извън храма, за да изкупят греховете си. Смятах, че заповедта ми да не се намесват във войната ви е била достатъчна, но явно съм грешал. Може би е трябвало да го татуирам върху плътта им.

— Изгубих неколцина от пазачите си — каза Мейнард. — И дъщеря си, Пеларак. Дъщеря си!

Свещеникът обви брадичката си с ръка. Очите му се изясниха, отразили действието на мисълта му.

— И ти знаеш кой е заръчал това.

— Мисля, че зная.

— Кой?

— Семейство Кул.

— Прости ми, но името не ми говори нищо. Говориш за някой от по-незабележимите родове на Велдарен, така ли?

— Те не живеят в града — обясни Мейнард. — А по-незабележими дори е прекалено меко казано. Тео Кул е главният бирник на Ривъррън. Той ограбва лодките, които преминават по река Куелн. Повечето от тамошните земи ми принадлежат и плащането на данъците винаги е било източник на напрежение между нас. Аз плащам тук, във Велдарен, за да избегна трикратно по-големите суми, които бих заплатил в Ривъррън. Той знае, че съдилищата не са на негова страна, поне не и онези, които са от значение.

— А какво общо има дъщеря ти с всичко това?

— Преди няколко месеца Тео изпрати неколцина от наемниците си, за да ме накара да платя така наречения си дълг. Но аз имам свои собствени наемници, които са много по-многобройни и по-опитни. Тео Кул иска да придобие земите и богатствата ми. Няма как да се сдобие с тях, защото аз имам предостатъчно пазачи, но ако властта неочаквано премине върху дъщеря ми…

Свещеникът бе достатъчно схватлив.

— Те се надяват да я използват да те замени, а после, по един или друг начин, да се сдобият с желаното в Ривъррън.

— И аз мисля така — каза Мейнард. — Само че не става дума само за Ривъррън. Те искат всичко, което съм придобил, и последната монетка, която съм заработил през живота си. До този момент съм ги спирал на два пъти, но сега, с помощта на безликите, не зная още колко ще успея да издържа насреща им.

Пеларак започна да се разхожда из стаята. Пръстите му потропваха върху тънките му устни.

— Не зная защо безликите са избрали да помогнат на Тео Кул, макар да подозирам, че земята край Ривъррън има нещо общо. Каквато и да е причината, ще ги накажа подобаващо. Не се страхувай, ръката на Карак не се е обърнала срещу теб и Трифектата.

— Това не е достатъчно. — Гостът се изправи в цял ръст. Той бе почти две глави по-висок от свещеника. Стараеше се да придаде на сърцето си същата решителност, която влагаше в свъсването си. — Прекалено дълго запазвахте неутралитет. Нито веднъж не съм чул подходящо оправдание. Тези крадци са опасност за града и представляват пълната противоположност на реда, който Карак твърди, че обича.

— Говориш, сякаш лично познаваш желанията на Карак — каза свещенослужителят. — Ти изискваш да ти помогнем във войната. Но какво бихме спечелили от това, Мейнард? Дарения ли ще ни подхвърлиш? Ще сметнеш, че ние не сме по-различни от онези кучета, които наемаш?

— Щом отказвате да съзрете други основания, самосъхранението би трябвало да представлява достатъчно основателна причина.

От джоба си Гемкрофт извади писмо и го подаде на свещеника. Струваше му се, че сърцето му пулсира оглушително, само че външно благородникът остана спокоен. Това беше. Нямаше връщане назад. Мостът бе прекосен, а това писмо представляваше факлата, която щеше да го изгори.

— Съдържанието на това писмо ще бъде четено седем пъти дневно пред жителите на Велдарен, ако умра — каза Мейнард. — Без значение как и от чия ръка.

— Готов си да оповестиш присъствието ни? — Пеларак бързо плъзгаше очи по редовете. — Готов си да хвърлиш вината за страданията им върху нас? Възнамеряваш да си послужиш с лъжи и полуистини, за да си спечелиш съдействието ни? Ние не се страхуваме от тълпите.

— А трябва. Сред тях ще има от хората ми, а, позволи ми да те уверя, те са майстори в подклаждането на насилие. Щом хора започнат да умират, кралят ще бъде принуден да изпрати войниците си. Кажи ми, как е възможно да бъде спечелена вярата на град, чиито жители и техните стражи са били избити? Или по-добре, как е възможно да проповядваш, когато си мъртъв?

Пеларак спря да крачи и със смразяваща острота впери очи в лицето на Мейнард. Гласът му прозвуча с каменна непоколебимост.

— Всяка постъпка има своята цена — рече свещенослужителят. — Готов ли си да платиш?

— Когато търпението му свърши, всеки е готов да доплати — рече Гемкрофт и отпусна ръка върху дръжката на вратата. — Моето търпение свърши още преди години. Тази война трябва да приключи. Карак ще ни помогне да сложим края. Ще очаквам отговора ти не повече от седмица, броено от днес. И ще се моля да вземеш правилното решение.

— Може би си прав — долетяха думите на свещеника. — Може би наистина останахме неутрални прекалено дълго.

След това вратата се затвори. Гемкрофт мълчаливо бе изведен извън храма. Той пое към дома си, без да има реална представа за замислите на върховния жрец.

Двама от мъжете подскочиха, когато Велиана ритна вратата, захвърлиха заровете и посегнаха към ножовете, но Кадиш Вел стовари длан върху масата.

— Без кървища — рече той. — Приберете оръжията. Велиана не е дошла, за да ни прерязва гърлата.

Забелязал гнева в очите й, Кадиш си помисли, че може би е сгрешил, но не искаше да го признае. Главорезите му седнаха отново, без да отделят ръце от дръжките на оръжията си. Велиана остана права, само се извърна, за да затвори вратата след себе си, преди да заговори. Мнозина от клиентите на пивницата зад нея се бяха вторачили.

— Каква игра играеш, ястребе? — попита тя.

Кадиш Вел, първомайстор на гилдията на Ястребите, се усмихна в отговор. Всеизвестно беше, че той обича игрите. В случая той щеше да остави мърлата на Пепелявата гилдия да говори, за да сведе до минимум риска от евентуално издаване. Заради усмивката му зъбите му блестяха в червено. Членовете на гилдията му твърдяха, че този оттенък се дължи на жените, с чиято плът той се е нахранил. В действителност цветът се дължеше на навика му да дъвче кремионов лист — скъп навик, който малцина можеха да си позволят.

— Играя много игри — смигна той. Велиана стовари пестник върху масата, при което събори заровете. Кадиш се престори, че не е забелязал. — Изглеждаш ми разстроена. Да не би да си изгубила в онази тайнствена игра, за която споменаваш? Аз не си спомням да съм играл с теб, а това е нещо, което не бих могъл да забравя.

Велиана му хвърли убийствен поглед, което само разшири усмивката му и го накара да намести парчето кожа над дясното си око. В действителност той виждаше отлично, но харесваше вида, който тази превръзка му придаваше. Кадиш Вел оставяше потайността за останалите първомайстори, той обичаше да се набива на очи. Това му помагаше за оцеляването.

— Стига с тези увъртания — кресна Велиана. — Защо хората ти навлизат в нашата територия? Много добре знаеш, че всичко, разположено южно от улица „Желязна“, е наше, а през последната седмица непрекъснато намирам птичето ти око надраскано над нашите маркери.

— Знаеш как е при гилдиите — небрежно махна с ръка Кадиш. — Силните поглъщат слабите. Щом толкова се притесняваш за изгубените домове и базари, върши си работата. Защитавай ги. Не тук — додаде той, виждайки я да посяга към кинжалите.

— Но вие не сте по-силни — изтъкна тя. — Ако помежду ни избухне война, ние ще ви унищожим в рамките на дни. Съветвам те да отдръпнеш хората си сега, за да не си изпатиш, говно безгръбначно.

И обидата не му направи впечатление. Кадиш чак се тресеше от смях.

— Наистина ли ме смяташ за толкова сляп? Да, откритото сражение между гилдиите ни би ни унищожило. Джеймс е отличен във вербуването. Все пак той се е сдобил с теб, нали? Нищо чудно да те е подсигурил и за леглото си. Но е крайно време вие, пепелдаци, да заживеете в истинския свят. Лесно е да отправяш заплахи и да задаваш въпроси, но какво ще кажеш аз да те поразпитам за някои неща? Едносрични отговори също ще ме задоволят. Змиите не са ли завзели част от територията ви? А протежението на източната стена? Вълчият символ и той ли принадлежи на вашата гилдия?

— Това е само фарс — отвърна Велиана с по-спокоен глас. Дълбока сериозност бе заменила гнева й. — Вземете и цялата ни територия, ако искате. Много скоро всички знаци ще изобразяват паяк. Предполагам знаеш това, нали?

— Ти си тази, която не знае нищо. — Кадиш се почеса под превръзката. — И която не може да види бъдещето. А аз съм достатъчно умен, за да разчета настоящето. Докато се опъвате на Трен и неговата гилдия, вие сте изгубени. Ние приехме плана му и ще се включим още в мига, в който събирането на Трифектата настъпи.

На Велиана й идеше да закрещи. На всеки две или четири години първенците на Трифектата организираха събиране, на което се стичаха членовете на семействата им, множество търговци, слуги, а също и всички зяпльовци, които оставаха възхитени от глупашката демонстрация на власт. По време на това празненство биваха проливани огромни количества бира, излочвани от наемници, достатъчни за превземането на кралство. В нощта на празника златото също не спираше да се лее — на това той дължеше наименованието си.

— Не можем да нападнем по време на Златоливника! — настояваше Велиана. — Как е възможно никой от вас да не проумява това. Ние не сме армия, без значение колко му се иска на Трен да е обратното.

— А ти не си в позицията да поучаваш когото и да било — отвърна Кадиш. — Щом не сте с нас, значи сте просто труп, очакващ да бъде оглозган. Ние ще отнемем членовете ви, улиците ви, а ако трябва — и животите ви. Всички ние искаме войната да свърши. Предай на Джеймс, че няма да търпим той и гилдията му да ни попречат с тъпоглавието си. Кажи му, че ако към края на месеца все още иска да си има гилдия, на която да стои начело, трябва да се присъедини към Трен Фелхорн.

— Знаеш ли — отбеляза един от седящите до Кадиш, грозен пън с насечени устни и липсващо ухо, — Джеймс може да се окаже по-склонен, ако тази красавица остане тук за откуп.

Този път Велиана изтегли кинжалите си, но Кадиш се изправи и остро огледа хората си.

— Срещата приключи — обяви той. — И да не съм чул подобни приказки. Няма да се унижаваме по подобен начин. Убеден съм, че Пепелявата гилдия ще се вразуми. Приятен ден, Велиана.

Жената се извърна и излезе, затръшвайки вратата зад себе си.

Ястребите се заеха да обсъждат напусналата, а Кадиш замислено се почеса по брадичката. Щом Велиана се бе появила лично в една от кръчмите му, за да отправя празни заплахи, значи паниката се бе разпръснала из горните кръгове на Пепелявата гилдия. Може би и самият Джеймс бе започнал да се притеснява.

— Те са уязвими — рече той. — Раста, вземи неколцина от твоите момчета и идете да огледате улиците им. Открийте точно колко са притиснати и кои гилдии какво заграбват от тях.

— Нещо голямо ли замисляш, началство? — попита едноухият.

— За момента си затваряйте устите — рече Кадиш Вел. — Но ако Джеймс е изгубил повече от очакваното, може да се окаже за предпочитане да ги унищожим изцяло, вместо да ги изчакваме най-накрая да сведат глави пред Трен. Не се размотавайте. Дори и притиснат, Джеймс е опасен противник. Ако трябва да залагаме животите си, предпочитам да е сред условия в наша полза.

Раста се изправи и излезе, а едноухият вдигна зарчетата от пода, разклати ги в шепата си и хвърли.

Улицата бе празна. От едната страна се издигаше малка фурна. Отсреща се издигаше ковачница, чийто стопанин бе по-известен с уменията си на наставник, отколкото способността си на майстор. Шестима се приближаваха от изток.

На пръв поглед не личеше да носят оръжия, но пък плащениците с ръждив цвят криеха голяма част от телата им. Те се разделиха, по трима от всяка страна на друма, и забързаха. Във всяка от групиците имаше по един човек, който носеше малко ведро с боя.

На стените на двете постройки, на място, видимо само за посветените, личаха размазани петна пепел. Носещите боя го избърсаха с плащовете си, сетне потопиха четки в тъмночервената течност. В началото тя приличаше на кръв.

Двамата изрисуваха очертанията на ястребови нокти. От най-предния нокът се стичаха три капки кръв.

Останалите четирима стояха на пост и се оглеждаха за пазачи — от кралската гвардия или от подземния свят.

Не видяха нищо, защото не погледнаха нагоре. Върху покрива на пекарната се бяха настанили Велиана и двама от хората й.

— Навлезли са толкова дълбоко на улица „Стражна“? — промърмори тя, загледана в изживяващите се като художници. — Нима наистина са се одръзновили толкова?

— Никой не ги е спирал — каза приклекналият край нея Уолт. Лицето му бе мургаво и изпито, а в усмивката му липсваха множество зъби. В никакъв случай не можеше да се каже, че между двамата съществува приятелство, но той бе умел боец и нему можеше да се разчита, когато станеше дума за промъкване. По тази причина Велиана го държеше близо до себе си. Е, не чак толкова близо — лошият му дъх бе един от малкото му недостатъци. Някой ден този дъх щеше да ги издаде, това бе само въпрос на време.

— Никой? — горчиво подметна тя. — Изненадана съм, че не са се натъкнали на останалите гилдии, откъсващи от територията ни. Те са като вълци, счепкали се над мъртъв елен.

— Тази нощ това ще се промени — отвърна Уолт. — Тази нощ еленът ще покаже, че изобщо не е мъртъв.

— Продължават — обади се Вик, другият събеседник. Той бе дребен русолявко с къса коса и още по-къси мустачки, които не обръщаха внимание на дългите периоди, в които стопанинът им ги оставяше небръснати, и запазваха една и съща дължина.

Под погледа на Велиана шестимата се стрелнаха от двете страни на сградите. Тя изтегли кинжалите си, а Уолт приготви арбалета си.

— Шестима срещу трима — каза той. — Ще отстрелям двама, преди да са се усетили. Това оставя четирима за вас двамата с Вик, когато скочите долу. Ще се справите ли?

— Не ме обиждай — каза жената, скачайки от покрива. Безшумното й приземяване остана незабелязано.

Високо над нея профуча болт, врязал се дълбоко в гърба на един от Ястребите. Уцеленият рухна на земята. Останалите петима се извъртяха веднага. Втори се присъедини към другаря си, този път с пронизано гърло. Другите се хвърлиха напред, лъкатушещи, за да затруднят стрелеца.

Вик трябваше да е скочил редом с нея, а от покрива трябваше да изхвърчат още болтове. Когато нито едно от тези неща не се случи, Велиана рискува да погледне назад.

Тя извърна глава тъкмо навреме, за да види как тялото на Уолт се стоварва на земята с отвратителен звук, накарал я да потръпне. Оставаше й само миг да погледне нагоре и да види ухиленото лице на Вик. В следващия момент първият кинжал я поряза. Тя отблъсна нападателите си, но срещу четирима нямаше голям шанс.

Ястребите я обградиха от всички страни. Отчаяна, тя се хвърли към един от противниците си. Ако успееше да го убие бързо, щеше да съумее да избяга.

Велиана определено притежаваше нужния опит, но не успя да достигне целта си — огромна тежест се вряза в нея и спря устрема й. От рамото й щръкна болт. Кръв бликна върху дрехите й.

Последващите удари на кинжалите й бяха отбити с лекота. Нещо се стовари върху тила й. Остана й единствено време да прокълне Вик, преди да потъне в мрак.

Потс мразеше тази част от задълженията си. Той можеше да преглътне Леоновата префърцуненост, непоносимостта му към забавянията и дори резките промени в настроението му. Но не можеше да понася докладването по време на ваната му.

Макар че тлъстините преливаха на гънки и скриваха голотата му, сами по себе си те също не представляваха приятна гледка. За да влошат нещата, две красиви девойки усърдно изтъркваха кожата му с четки. А Леон не спираше да се кикоти.

Притежателят на богатството на рода Кънингтън, един от тримата лордове на Трифектата, помисли си възрастният съветник, е едно тлъсто кюфте, което се къпе. Ако наистина има богове, то те се отличават с отвратително чувство за хумор.

— Току-що получих сведения от Грийн Касъл — поде Потс, след като на два пъти напразно прочисти гърло. — Изпратили са поредна кола с вино. И настояват да платим допълнително, тъй като вече сме изпразнили половината им реколта.

— Кажи им, че ще им платя допълнително, когато получа проклетото вино. — За тази реплика Леон замени кикотенията си с раздразнено изскимтяване. — Онези улични негодници искат да остана без храна и вино. Преди беше само в града, а сега цялата околност гъмжи от крадци и бандити. Може би трябва да изпратим цяла наемна армия по западния път. Може би тогава ще си получа виното.

— Докато говорим за вино… Собствените ни запаси са намалели застрашително. Почти всички винопродавци във Велдарен отказват да търгуват с нас. Отказват да приемат парите ни, без значение колко им предлагаме.

— Казах ти, че те искат да пукна от жажда! — изхленчи Леон. Тлъстините му се разшаваха във водата и оплискаха двете слугини. Те потръпнаха, но не казаха нищо. Потс също запази мълчание, макар че страшно му се искаше да изтъкне полезността на седмица глад.

— Изглежда Трен използва нова тактика — вместо това каза съветникът. — Вече не се опитва да ни банкрутира, а прави всичко по силите си, за да вгорчи живота ни. Керваните на Гемкрофт също изпитват затруднения заради него.

— Да вгорчи живота ни?! — беснееше Леон. — Имаме си работа с отрепки, които живеят в калта и се хранят с тор. Спомняш ли си онази кола с праскови? Трен накарал хората си да ги опикаят, а после нахранил свинете с тях. Какво ли не бих дал, за да се облекча върху главата на този негодник. Казвам ти, Потс, трябва да го смажем. Тази нелепица продължи прекалено дълго.

— Ако имате план, бихте могли да го предложите на предстоящото събиране — посъветва Потс.

Леон изсумтя и се намести във ваната. Още вода се разплиска встрани. Двете момичета се оказаха порядъчно наквасени.

— Започвам да се уморявам от тези срещи. По-рано не се ли провеждаха на всеки четири години, а не на две?

— Така беше — потвърди съветникът. — Но когато Трифектата обяви война на гилдиите, бе решено срещите да се провеждат по-често, за да бъдат усилията ви координирани по-добре. Предложението беше ваше, господарю — тактично добави Потс.

— Ха. Тогава съм бил идиот.

И все още си, помисли си Потс.

— И още нещо — гласно продължи той, решен да приключи с доклада си бързо. В противен случай щеше да му се наложи да изтърпи гротескното излизане от ваната, при което водата започваше да се стича на водопади от гънките тлъстина. Слугините никога не успяваха да увият туловището достатъчно бързо, за да скрият отвратителната гледка.

— А именно?

— Изглежда, че останалите гилдии са се обърнали срещу Пепелявата. Заграбили са почти цялата й територия, без няколко улици.

— Така ли? Да не би първомайсторът й да е умрял? — осведоми се Леон.

— Не. Джеймс Берен е още жив. Поне доколкото ми е известно, няма някаква основателна причина за този канибализъм.

Кънингтън замислено се почеса по брадичката.

— Подобна всеобща атака загатва за сериозна слабост. Трен трябва да се е обърнал срещу тях. Това е единственото, което би обяснило нещата. Опитайте се да заловите някой от Пепелявите, преди да са избити до крак. Възможно е да си спечелим съюзник.

— Както желаете. — Потс се поклони. И тъй като видя, че Леон хваща ръбовете на ваната, побърза да се оттегли.

Отново прибягнал до същата маскировка, Мейнард се върна в храма. Бе изминала точно една седмица от предишното му посещение.

Пред портите му той отпрати телохранителите си, уверен, че заплахите му представляват далеч по-сигурна закрила. Вътре в храма нищо нямаше да го застраши, той се страхуваше единствено от престъпниците, които вилнееха по улиците. Дори не му се искаше да си помисля какви празненства щяха да настанат в подземния свят, ако някои крадци случайно се натъкнеха на Мейнард Гемкрофт и го убиеха.

Този път той бе приет далеч по-хладно от предишното си посещение. В това нямаше нищо изненадващо. Гостът веднага бе отведен в стаята на Пеларак, където остана да изчаква. Самият жрец изникна малко след това.

— Ти ни постави в неловка позиция — рече свещеникът, затваряйки вратата след себе си.

— Добре дошъл сред останалата част от Велдарен. Никой не може да се чувства спокойно, не и когато уличните отрепки се преструват на крале.

— Но когато хората започнат да се преструват на богове, нещата стават не по-малко лоши — изтъкна жрецът. Гемкрофт се престори, че не е забелязал тънката обида.

— Дойдох, за да чуя отговора ви. Ще ни помогнете ли срещу гилдиите, или ще продължите да спазвате неутралитета си?

Пеларак го заобиколи, за да седне зад бюрото си. Там свещенослужителят събра ръце пред себе си и приближи устни до допрените си показалци.

— Трябва да знаеш, че върша онова, което Карак изисква от мен — рече Пеларак. — Решението принадлежи нему, а не на мен.

При нормални обстоятелства Мейнард би се престорил, че взема думите му на сериозно. Но сега, след като дъщеря му бе отвлечена и той бе изправен пред опасността да остане без наследник, Гемкрофт нямаше нито време, нито настроение за подобни глупости.

— Не ми пробутвай тези нелепици — подбели очи Мейнард. — Ти си върховният жрец. Ти си начело тук, а не някакъв глас в главата ти.

— Съмняваш се в могъществото на Карак?

— Съмнявам се? Щях ли толкова да настоявам за помощта ви, ако се съмнявах? Просто не искам да слушам за молитви, неясни предсказания или мъгляви обещания. Искам отговор. Правилен отговор.

Пеларак се усмихна хищно.

— Няма да го получиш. Не и онзи, който желаеш.

— В такъв случай ще изпълня обещанието си — каза Мейнард.

— Вярваме ти — настоя Пеларак. — Изслушай ме.

Свещенослужителят посочи към стола пред бюрото си. Посетителят раздразнено се настани. Част от него знаеше, че трябва да се успокои. В момента той прибързваше — нещо, което винаги бе презирал у останалите. Но пък жреците му се бяха изплъзвали години наред. Щом дипломацията и подкупите не помагаха, време беше да опита със заплахи и груба сила.

— Погледни за момент от моята перспектива — заговори жрецът. — Да приемем, че се съглася: престъпниците трябва да бъдат поставени на мястото им, а на нелепата война трябва да бъде сложен край. Но ако се присъединя сега, в отговор на заплахата ти, какво пречи да се превърнем в пионки на Трифектата, вместо следовници на своя бог? Бихме убили — и сме убивали — крале, отправили същите заплахи като теб.

Разгорещеността на Мейнард бързо се оттегляше. Нещо много опасно бе на път да се случи. Пеларак не отправяше напразни заплахи, а Гемкрофтовото усещане за безопасност сега изглеждаше неоправдана арогантност. Жреците можеха да го убият с един жест. Златото и влиянието му нямаше да означават нищо, ако тези фанатици сметнеха, че Карак иска главата му.

— Грубо казано — отвърна Мейнард, отново прибягващ до политическите аспекти на личността си, — но като цяло истина. Нужна ни е помощта ви, Пеларак. Защото, ако не сте на наша страна, действията на безликите показват, че сте срещу нас.

— Ще се погрижа за тях — каза свещеникът. — Казах ти, че те не ни представляват. Карак е нашият повелител, а аз съм неговият най-верен наместник на земята. Той желае тази война да спре. Но когато стане дума за начина, по който това трябва да бъде постигнато, между мен и теб изниква несъгласие.

— Малко самонадеяно изказване. Какво несъгласие?

Пеларак се изправи, приглади черната си роба и прокара ръка по оплешивяващата си глава.

Това не се хареса на Мейнард. Върховният жрец много рядко проявяваше колебание. Това беше лош знак. Много лош.

— Готови сме да помогнем, но само при условие, че получим в замяна гаранция. Човек, за когото ще си спомниш следващия път, когато ти се прииска да размахаш меч над вратовете ни.

Сърцето на Гемкрофт се сви.

— И имате ли някого предвид? — попита той, макар вече да знаеше отговора.

Друг би се възползвал от момента, за да злорадства, но не и Пеларак.

— Миналата нощ две от безликите сестри се явиха, за да ме уведомят за постъпката си. Аз не ги укорих, още не. Дъщеря ти Алиса е при тях. Тя трябва да се присъедини към ордена ни.

На Мейнард му се струваше, че целият му свят се разпада. Единствената му дъщеря да стане жрица на Карак? Така тя щеше да остане в безопасност от отрепките на Тео Кул и нямаше да представлява заплаха за него самия. Но щеше ли някога да я види отново? И ако да, щеше ли тя да е останала онова свободолюбиво момиче, което така обичаше? Дали духът й щеше да оцелее сред тези стени, ежедневно обгръщан от настоявания за покорство пред Карак?

В следващия миг той осъзна опасността, изправила се пред него. Щом безликите разполагаха с Алиса, значи те можеха да правят с нея каквото си поискат. Ако той откажеше…

— Трябва да приема.

— Отлично. — Пеларак се усмихна. — Радвам се, че постигнахме съгласие. Ще си помогнем едни на други като приятели, а не като господар и слуга.

— Разбира се. Мъдро казваш — с горчилка излъга Гемкрофт. Той се надигна да си върви, но жрецът го спря.

— Мейнард. Погрижи се тя да остане твоя наследница. Ако я направиш безполезна, ние ще сторим същото.

Леден къс започна да заменя сърцето му.

— Не бих си и помислил подобно нещо.

— Радвам се. Нека благословията на Карак те следва.

Ако можеше да го стори, Мейнард би сграбчил благословията на Карак и би я захвърлил в най-зловонния канал, където да я остави да гние. И с огромна радост би хвърлил Пеларак на същото място.

— Прости ми, Алиса — промълви той, докато напускаше светилището. На излизане хвърли един последен поглед към вътрешността. Жреците и жриците се бяха проснали пред огромната статуя на бога и ридаеха в молба. Той си представи Алиса сред тях. Този образ превърна леда, вкопчен в сърцето му, в болка.

Когато Джерънд пристигна, кралят вече го чакаше.

— Какво се очертава днес, Кролд? — попита Едуин Велор и направи пети опит да пристегне шарфа си. Джерънд се навъси на неловкостта му. Когато стана ясно, че и шестият опит ще се окаже неуспешен, съветникът нетърпеливо се протегна и му помогна.

— Няколко сдърпвания между фермери и неразбирателства между дребни земеделци от северните земи — каза Джерънд. — По-трудни се очертават проблемите с Ейнджълпорт.

— Ейнджълпорт? Пак ли лорд Мърбанд? Та той няма нито един съперник в цялата Рамера. Никакви благородници, които да оспорват територията му.

— Елфите — каза Джерънд. — Знаете колко обича да изтъква заплахата от тях.

Кралят въздъхна, докато нахлузваше огромната златна верига, украсена с рубини. Рамерата се намираше в югоизточния край на Дезрел, между лесовете Ерце и Куелн и Гребеновите планини. Лорд Инграм Мърбанд владееше цялата територия от Тулонския океан до Кралската ивица, а се оплакваше повече от всички останали лордове.

И неизменно за проклетите елфи.

— Но нали те настояват, че са наши съюзници? Разбира се, аз приемам думите им с известно съмнение. Лъже като елф, нали така казва народът?

— Истина — сухо каза Кролд. — Но Инграм твърди, че елфите започнали да обстрелват дървосекачите му.

— Отново е започнал да ги изпраща прекалено навътре в гората? — изкиска се кралят. На Джерънд никак не му беше до смях.

— Той настоява да им обявим война.

Крал Велор спря да се смее и се намръщи.

— Казваш, че той е най-тежката част от деня ми? Ще се заема най-напред с него. Искам да се изсмея в лицето на дъртия козел и да му кажа, че ако е решил да изсече целия Куелнски лес, добре дошъл е да го стори, но да използва собствените си войници за ходещи мишени, а не моите.

— Каквато и да е провокация в южните земи може да подтикне елфите към съответен отговор — предупреди Джерънд. — Северно от Ерце гъмжи от наши села. Хиляди акри с посеви биха изгорели при един евентуален сблъсък.

Едуин загърна рамене с дебелата алена мантия, украсена с перата на бял гълъб.

— Нищо подобно няма да се случи — рече монархът. — Ако Инграм изпрати свои войници, те ще бъдат избити за часове. И тогава всичките му земи ще останат уязвими. Той няма да посмее да рискува, ако знае, че мен няма да ме има да защитя малоумния му задник.

— Мъдростта ви е неоспорима — изтъкна Джерънд и притисна език под долната си устна. Веднага след това се укори, защото бе издал нервността си с този жест. До този момент разговорът бе протекъл според очакванията. Но следващата част щеше да бъде от най-голямо значение. Мърбанд и елфите му не бяха от никакво значение.

— И още нещо — каза съветникът. — Научих, че Трен Фелхорн възнамерява да избие първенците на Трифектата по време на следващото им събиране.

— Какво събиране?

Кролд изруга мислено. За последно водителите на Трифектата се бяха събирали преди две години. Тогава кралят бе на четиринадесет.

— На трите рода, съставящи Трифектата — търпеливо обясни Джерънд Кролд. — Срещата се провежда в някое от именията на един от тях. Там те се хвалят с богатствата си, сравняват търговските си постижения, обсъждат действията срещу конкурентите си и изхарчват ужасяващо количество злато. Като цяло, това е демонстрация на власт, богатство и солидарност.

— И кой от първенците Трен възнамерява да убие? — разсеяно попита Едуин, зает да се върти пред огледалото, за да провери цялостния си тоалет.

— Всички, кралю. Планирано е главите на трите семейства да умрат почти едновременно. Фелхорн възнамерява да обедини членовете на всички гилдии и да нападне в разгара на празненството.

Кралят подсвирна.

— Негодникът не е изгубил смелостта си, но за ума му не мога да кажа същото. Повече от ясно е, че не бива да допускаме подобно нещо. Свържи се с някого от тях. С Леон Кънингтън, да речем. Нека Трифектата измисли някакъв коварен замисъл да обърне нападението в своя полза.

— Не съм сигурен, че това е най-добрият подход — каза Джерънд, напредващ много предпазливо. Той отлично познаваше параноята на владетеля и възнамеряваше да я използва.

— Защо? — попита Едуин и взе златния си меч от близкия стол. Кролд извърна лице, за да насочи кашлицата си встрани от владетеля — в действителност, за да прикрие подбелването на очите си. Изработването на този меч бе една от първите заповеди на Едуин, възкачил се на престола на дванадесетгодишна възраст. Оръжието не бе позлатено, нито златото се ограничаваше до дръжката. То бе изцяло изработено от въпросния благороден метал. Тежко и непрактично, но пък красиво. А Едуин се интересуваше единствено от това.

— Наемници от цял Дезрел ще се струпат тук, за да се възползват от прахосничеството по време на празника. Говорим за стотици, включително чак от Кер и Мордан. Помня, че при последното събиране имаше повече от десет хиляди наемници, без да се броят обичайните телохранители.

Крал Велор се обърна и изгледа съветника си.

— Това са хиляди бойци, стекли се зад градските ми стени.

— Съвсем близо до портите на двореца ви, да — додаде Кролд, неспособен да се въздържи.

— Мамка му. И колко дълго продължава това проклето събиране?

— Само една нощ.

Страхът в очите на Едуин бе лесно видим. Една нощ бе повече от достатъчна за убиването на крал. Една нощ стигаше, за да бъде заменена монархическата власт с властта на златото.

— Трябва да ги спрем. — Велор стисна златния си меч, готов да го извади и да посече някакъв невидим враг.

— Няма как да го сторим — промърмори Кролд с престорено примирение.

— Има. Ще забраним на наемниците да влизат в града. Ще се отървем от тях. Няма как да преминат отвъд стените ни, ако ние не им позволим.

Джерънд едва не се задави. Той се бе надявал, че Едуин ще нареди могъществото на Трифектата да бъде ограничено. Сериозно увеличение на данъците плюс по-сериозно вглеждане в някои от нелегалните им дейности. Подобни мерки по чудодеен начин биха свили самодоволството на Трифектата. Но прогонването на наемниците бе много далеч от онова, което съветникът искаше.

— Кралю, не можете да сторите това — каза Джерънд Кролд. И като видя навъсването на Едуин, побърза да добави: — Не бива, освен ако не искате гилдиите да унищожат първенците на Трифектата. Те имат лични телохранители, които пазят домовете им, но всичко останало, от складове до търговски кервани, се охранява от наемници.

— И защо трябва да ме е грижа за приходите им? — кресна Едуин. Той се извъртя и стовари меча си върху огледалото, доволен от пръсването му. — Бих могъл да им одера тлъстите кожи с данъци, ако пожелая. Щом толкова ги е страх от уличните отрепки, нека избягат в някое от стотиците си имения, пръснати из Дезрел.

Оставаше само една карта. Коз, чието използване бе придружено с опасна цена.

— С подобна постъпка, кралю, сам ще подпишете смъртната си присъда — рече Кролд.

Кралят притихна. Той прибра меча си, скръсти ръце и се загледа в съветника.

— Как така? — почти шепнешком попита Велор.

— Защото Трен Фелхорн смята, че сте се опитали да убиете сина му. Той не прощава и не забравя. Щом като приключи с Трифектата, ще обърне глава към вас.

— Фелхорн не би се осмелил да повдигне ръка срещу един крал.

— Напротив. Вече го е правил.

В очите на владетеля изникна шокирано разбиране.

— Баща ми…

— Има причина да се възкачите на престола толкова млад, Ваше Величество. Войната на Трен се нуждаеше от слаб дворец. Вие бяхте достатъчно голям, за да запазите властта, а същевременно достатъчно млад, за да се сдобиете с пълна власт едва след няколко години. Майка ви умря от отрова, а баща ви почина с прерязано гърло.

Ръцете на Едуин трепереха.

— Защо не си ми казал това?

— Защото не исках да сторите нещо, което би могло да ви струва живота, кралю.

Велор повдигна треперещ пръст към лицето на съветника си.

— Проклет глупав сплетник — викна той. — Каза ми, че Робърт просто ще обучава момчето и ще ни съобщава онова, което е подочул. Как така това се превърна в опит за убийство?

Джерънд не каза нищо. Една неразумна дума можеше да му струва живота. Не се съмняваше, че войниците, застанали пред вратата на кралската спалня, вече бяха извадили мечовете си.

— Отговори!

— Слушам, Ваше Величество. — Джерънд разбра, че съдбата му е решена. — Аз наредих синът му да бъде заловен. Но не успяхме да го пленим. Смятах, че ако разполагахме с младия Арон за наш заложник, щяхме да съумеем да сложим край на размириците между Трифектата и гилдиите.

Кралят го зашлеви с опакото на дланта си. Кролд се отпусна на едно коляно. Главата му пулсираше от досега на множеството пръстени. Белегът върху лицето му припламна. Когато го докосна, почувства топла кръв върху пръстите си.

— Незабавно трябва да се заемем с това — каза крал Велор. — Мога да изтърпя арогантността на Трифектата. Стените на замъка и моите войници ме пазят от наемниците им. Но няма да допусна някакви улични негодници да ме убият заради глупостта ти. Особено онзи безсърдечен негодник Фелхорн. Знаем какво замислят гилдиите. Използвай това знание срещу тях.

— Да, кралю.

— А ако пак се провалиш…

Джерънд спря и извърна глава, без да отдръпва ръка от дръжката на вратата.

— Ако се проваля, доброволно ще отида при Трен, ще коленича в краката му и ще призная вината си в опита за отвличане на сина му.

Кралят засия доволно.

— Ето затова си толкова добър съветник — искрено каза той.

Идиот, помисли си Кролд, докато затваряше вратата след себе си.

Какво ли щеше да си помисли Джеймс, ако можеше да я види сега, чудеше се Велиана. Очите й бяха превързани с една от ивиците на Зуса. От плата долиташе съвсем лека миризма на пот.

Тя бе отпуснала ръце край себе си. Поне не бяха завързани. Изглежда Зуса не се тревожеше от нейно евентуално бягство, макар да я бе посъветвала да не го прави. Велиана бе отдала живота си на безликите. Ако се опиташе да напусне, щеше да го изгуби, защото той вече не принадлежеше на нея, а на Карак.

Изглеждаше, че Карак се бе погрижил улиците да останат пусти. Поне звучаха пусти. Зуса непрекъснато я караше да бърза. Може би останалите безлики също бяха наблизо, но не издаваха присъствието си.

Велиана познаваше отлично улиците на града. След всеки завой можеше да се ориентира къде са. На няколко пъти й се наложи да отгатва, а бързото им напредване определено не помагаше. Но без значение колко криволичеха, тя бе сигурна, че са навлезли в северната част на Велдарен.

Двете спряха. Издрънча порта. Зуса дръпна превръзката от очите й.

Пред нея се извисяваше храмът на Карак, впечатляваща постройка от черен мрамор и редици колони.

Велиана почти можеше да се закълне, че е видяла лъвския череп, красящ прага на вратата, да се извръща и раздвижва челюсти.

— Добре дошла у дома — каза Зуса.

Вратите се отвориха. Млад мъж с шаркаво лице им направи знак да влязат и ги поведе сред редиците пейки, подредени пред огромната статуя на бога. Велиана се оглеждаше незабелязано, стараейки се да изглежда безразлична. Но в действителност молещите се я смущаваха. Стенанията им й се струваха прекалено гръмки и прекалено дълги. Пламенността на молитвите им можеше да бъде усетена във въздуха.

— С кого ще разговаряме? — попита Велиана.

— Нужно ми е разрешението на върховния жрец. Името му е Пеларак. Дадено му е от самия бог, когато е заел позицията си. — Зуса посочи към молещите се. — Всеки от тях е готов да прониже с меч тялото си, за да спаси живота му. Не повдигай ръка срещу него и не спори, дори и ако той ме убие.

— Да те убие?

— Тихо. Той идва.

Възрастен мъж се приближаваше към тях, приключил молитвата си с млад и дебел следовник. Той обърса няколко сълзи от очите си и се усмихна на Зуса. По веригите, които носеше, и по почтителните кимвания, отправени му от останалите свещеници, Велиана веднага разпозна върховния жрец.

— Добре дошли — каза Пеларак.

— Благодаря ти, че ни прие, покровителю. — Зуса се поклони отсечено.

— Хубаво е да чуя гласа ти, Зуса.

Велиана намери думите му за неволно хапливи.

— Трябва да разговаряме насаме — настоя безликата. — Времето ни е ограничено, а делата не търпят отлагане.

— Не се съмнявам. — От мекотата на жреца не бе останала и следа. — Кого си довела със себе си?

— Това е част от нещата, които искам да обсъдим.

Пеларак хвърли на Велиана поглед, който вледени кръвта й. Той я разсичаше с очи.

— Така да бъде. Последвайте ме.

Свещеникът ги отведе до стаята си. След като задържа вратата за тях, Пеларак я затвори и скръсти ръце.

— Ти и сестрите ти сторихте много без моето одобрение — поде той. — Що за лудост ви е връхлетяла?

— По-точно? — попита Зуса. Тя подкани Велиана да седне, но последната също остана права, като останалите двама.

— Да нападате дома на Гемкрофт? Така ли изпълнявате нареждането ми да останете неутрални и да не се намесвате в сенчестата война?

Зуса сви рамене:

— Семейство Кул предложи да дари земя за храм в Ривъррън. То не е свързано нито с гилдиите, нито с Трифектата.

— Мейнард не се интересува от това. — Пеларак поклати глава. — Карак ни показа повече от ясно, че трябва да останем извън намеса. С безразсъдството си вие сте изложили целия храм на опасност.

Велиана би дала всичко в замяна на възможността да надникне зад плата, криещ лицето на Зуса.

— А ти какво му каза? — попита безликата.

— В отговор на заплахите му да изправи цялото население на града срещу нас? Предложих му помощта ни, но само ако повери дъщеря си на грижите ни. Като гаранция против следващи заплахи.

— Алиса Гемкрофт се намира под наша защита — с непоклатим глас изтъкна Зуса.

— А вие от своя страна отговаряте пред мен. — Думите на свещенослужителя придобиха същата твърдост. — Не ме интересува какво сте правили с нея. Не ме интересува кому сте я обещали и какво трябва да правите. Доведете я тук.

— Както желаеш — отвърна Зуса. Макар че очите й не се виждаха, създаваше се впечатлението, че тя се е вторачила в него.

Пеларак най-накрая се раздвижи и седна зад бюрото си. Велиана се настани пред него и скръсти ръце. Тя се надяваше, че разговорът няма да продължи още дълго. Искаше й се да напусне храма колкото се може по-скоро. Край безликите се чувстваше необяснимо сигурна. Но в храма се чувстваше като нашественица, която няма право да стои зад стените му.

— Дойдох да помоля за разрешение Велиана да бъде включена в ордена ни — каза Зуса. Пеларак повдигна вежда.

— Никой не бива включван в редиците на безликите, Зуса. Това е наказание, целящо да унижава. С какво тази жена е заслужила подобно отношение?

— Тя обрече живота си на мен и Карак.

— Щом се е заклела пред бога, нека се присъедини към храма. Ти нямаш право да приемаш животи.

Зуса направи крачка напред.

— Жрецо, с умения като нейните би било най-подходящо…

— Аз ще реша кое е най-подходящо — изтъкна Пеларак с глас, който почти димеше от студ. — Прекалено дълго вие функционирахте без наблюдение. Ако още веднъж нарушите повелите ми, ще разпусна безликите и ще ви прогоня в изгнание. Ти трябва да се покайваш, а не да изискваш и командваш, Зуса. Ако цениш вярата си в Карак, бързо ще осъзнаеш това.

Дълго време безликата не каза нищо. Раздвижването й бе неочаквано.

— Ела — каза тя, сграбчи ръката на Велиана и я изправи на крака.

— Къде отиваме? — попита другата жена.

— Ела.

Пеларак не реагира по никакъв начин, дори не се надигна.

Велиана не бе сигурна дали умишлено, или не, но Зуса не завърза очите й отново, преди да напуснат храма. Двете се отправиха на юг. Червенокосата жена бе тази, която наруши мълчанието.

— Наистина ли е толкова трудно да изпълниш нареждането му? — попита тя.

Сенките се обвиваха около тялото на Зуса като мъгли над повърхността на езеро. Подхранваше ги гняв.

— Ако сторим това, Тео Кул ще побеснее — отвърна безликата. Гласът й трепереше от гняв. Тя помълча още миг, за да подчертае промяната на темата. — Как смее да ми отказва ученичка! Как смее!

Докато се приближаваха към стената, в ума на Велиана се зараждаше определена идея.

— Кому служиш? — попита тя.

— На Карак — отвърна Зуса.

— Тогава ми помогни, Зуса. За Алиса или за семейство Кул трябва да мислим?

— Кулови ни предложиха земя за храм в Ривъррън, процъфтяващ град, който дълго ни е отказвал разрешението да издигнем светилище.

— Земя, която е собственост на Гемкрофт, нали?

Зуса спря и я погледна. Поне така личеше по движението на главата, защото проклетият бял плат все така скриваше очите й.

— Какво искаш да кажеш?

Велиана сви рамене:

— Струва ми се, че ако правите всичко това заради земята, семейство Кул не е от значение. Нужно ни е обещание от Алиса.

Зуса скръсти ръце.

— А ти какво ще спечелиш от това?

— Дай ми два дни. — Велиана намигна със здравото си око. — Трябва да узная какво е станало с гилдията ми. Можеш ли да запазиш Алиса в безопасност и далеч от ръцете на Пеларак дотогава?

Безликата размишляваше дълго. Диплещите се около нея сенки бавно се отдръпнаха.

— Много добре — каза Зуса. — После се върни при мен. Не те освобождавам от клетвата ти.

Велиана изтегли кинжалите си и се засмя.

— Не бих рискувала някоя от вас, прекрасни дами, да ме посети, докато спя. Но ако ми позволиш да отмъстя на Трен, ще бъда послушна. Достатъчно послушна.

Обвила ръце около себе си, Зуса наблюдаваше отдалечаването й. Планът им и сега бе особено уязвим. А изключването на семейство Кул щеше да направи нещата още по-рисковани.

Изглежда всичко зависеше от събирането на Трифектата.

Което щеше да се проведе само след няколко дни.

— Прости ми, ако нарушавам волята ти, Карак — прошепна Зуса, докато се раздвижваше на свой ред. — Но Пеларак е обикновен човек. Той не е теб. И ние ще се постараем да изпълним желанията ти според нашето собствено разбиране.

В стаята на баща си Арон завари Кайла.

— Точно казвах на Кайла, че ударът протече идеално — обърна се Трен към него. — Делиус бе убит насред тълпата и посред бял ден. Никой не видя от чия ръка. Из града вече се носи описанието на предполагаемия убиец — мъж. Никой не би могъл да посочи виновник, а целият град знае кой е отговорен. Така се изпраща съобщение, синко. Така посяваш ужас сред народа. Показваш, че макар вината ни да е всеизвестна, законът никога не би ни достигнал.

— Да, татко — почти безгласно отвърна момчето. Усетил вглъбението му, Трен се почеса по брадичката и го погледна в очите, дирейки причината.

— Момичето. Уби ли го?

Арон поклати глава. За малко да излъже. Искаше му се да заяви, че тя е мъртва. И че се е потресъл от убиването на девойката. Но не можеше да излъже. Целият изтръпваше само при мисълта как би реагирал баща му, ако узнаеше, че той е изрекъл лъжа.

— Не — каза юношата и бързо погледна към Кайла. — То успя да избяга в суматохата.

Трен улови погледа и се обърна към жената. Тя сви рамене в престорено неразбиране.

— Няма значение — каза Трен. — Кайла, върви да доведеш един от джебчиите. Няма значение кого.

Арон изчакваше със сведен поглед. Баща му не каза нищо.

— Викал си ме? — попита гладко избръснат мъж с подпухнали очи. Черната му коса бе стегната на опашка.

— Да. Арон, това е Дъстин. Познаваш ли го?

Юношата поклати глава:

— Не, не мисля.

— Погледни го и слушай. Вместо да краде, да причаква кервани или да разузнава на улицата, той ще трябва да търси целта, която ти не си успял да убиеш. Ще трябва да харчи пари, подкупвайки хора, за да открие името на девойката и мястото, където тя се е укрила. Животът му ще бъде изложен на риск срещу съперническите гилдии и хората на Трифектата. И тази загуба на време, пари и работна сила е предизвикана от твоя провал.

Арон продължаваше да стои със сведени очи и да понася мъмренето.

— Разбирам — каза той.

— Радвам се. — Сега баща му се обърна към Дъстин. — Фамилията й е Есхатон. Тя е дъщеря на жрец, който умря по-рано днес. Намери я и я убий.

— Имам ли право преди това да се позабавлявам с нея? — попита Дъстин.

— Искам посланието ми да бъде забележимо — рече Трен Фелхорн. — Прави каквото искаш, стига накрая да я убиеш.

Дъстин се бе усмихнал до уши.

— С удоволствие. Ще струпам парчетата й пред храма на Ашур.

Арон почувства пламването на врата си. И отчаяно му се прииска то да остане незабелязано от баща му. Но Трен забеляза.

— Тепърва ти предстои да растеш още — каза му той. — Искаше да бъдеш до мен и желанието ти бе удовлетворено. Време е да започнеш да изпълняваш онова, което се изисква от теб.

— Да, татко.

— Свободен си. — Фелхорн махна с ръка.

Арон излезе, но не се отправи към стаята си, а отиде в тази на Робърт Хаерн.

— Влез — каза старецът в отговор на почукването му. Момчето открехна вратата, промъкна се вътре и я затвори след себе си. Когато се извърна, Робърт се бе вторачил в него.

— Какво те измъчва? — попита наставникът.

Юношата прехапа устната си. Много му се искаше да зададе въпрос, но и отлично осъзнаваше опасността от задаването му. Баща му не би одобрил онова, което Арон искаше да знае. Но той трябваше да знае. Иначе съмнението щеше да го гризе в продължение на месеци.

— Днес видях един жрец — каза Арон. — На медальона си той носеше символ.

Юношата описа начупена линия във въздуха. Тя приличаше на неравномерно М, издигнато в единия край. Робърт взе бастуна си и се отправи към бюрото.

— Като този ли? — От едно от чекмеджетата учителят измъкна златен медальон, окачен на сребърна верига. Той също бе украсен със странната линия. Арон кимна. — Това е Златната планина — обясни Робърт. — Тя има два върха. По-ниският символизира Дезрел и цялата степен, до която сме способни да се възвисим през живота си. Другият символизира Златната вечност. Планината показва, че никое постижение от нашия свят не може да надмине отвъдното.

— Кой е Ашур? И защо хората му се молят?

Робърт повдигна вежда.

— Къде си чул хора да се молят на Ашур?

За момент споменът припламна пред очите на Арон. Споменът за ридаещото червенокосо момиче.

— Не съм.

— Ашур е брат на Карак. За втория съм сигурен, че знаеш малко повече, предвид обкръжението ти. Ашур символизира справедливостта и милосърдието… неща, които повечето хора съотнасят към достойната част от човечеството. Онези, които му се молят, дирят утеха, прошка или закрила.

Робърт понечи да прибере амулета обратно в чекмеджето, но спря, забелязал погледа на Арон.

— Какво става, момчето ми? Защо изведнъж идваш тук и разпитваш за боговете?

Юношата не искаше да отговаря, но трябваше да го стори. Робърт беше негов наставник — ако Арон запазеше мълчание сега, старецът щеше да постъпи по същия начин следващия път, когато момчето му зададеше въпрос.

— Днес Кайла уби жрец на Ашур. На мен бе възложено да убия дъщеря му, но аз се провалих.

— Провалил си се? — изтъкна Робърт. — Или си отказал?

Арон почувства изчервяването си. Ако и баща му бе успял да го разгадае с такава лекота, неотдавнашният им разговор щеше да се е развил по съвсем друг начин.

— Тя плачеше — прошепна той. — Дори не знаеше, че стоя пред нея. Баща й бе убит пред очите й. Убивал съм и преди, но тя не е като нас, не е…

Очите му се наляха с недопустими сълзи. Разгневен от наивната си глупост, той побърза да ги избърше. Но червенината не искаше да напусне страните му.

— Аз съм посмешище.

— Не — каза Робърт и отпусна ръце върху рамото му.

Сега брадата му висеше свободно и стигаше до кръста му. Тя му придаваше по-възрастен вид. И по-непринуден.

— Арон, баща ти възнамерява да те превърне в нещо ужасно. Той ще ти отнема всичко, дори обичта си, за да те оформи според желания от него образ. Знаеш ли какъв е този образ?

Понечилият да отрече Арон си припомни обещанието му: никога да не задава въпроси, до чиито отговори обучаемият му не би могъл да достигне.

— Убиец — почти недоловимо прошепна юношата.

— Съвършен убиец — меко го поправи Робърт. — Той ще те лишава от любов, привързаност, приятели, вяра… Ще ти остави единствено кинжала и сенките.

Арон преглътна сълзите си.

— Какво да направя?

Робърт му подаде амулета. Момчето го взе внимателно, предпазливо. Със същата плахост проследи очертанията на символа върху златото.

— Моли се. Пази вярата си. Светът е суров, никой друг не може да го стори вместо теб. — След кратко мълчание наставникът продължи: — Чувал съм какво се говори за теб. Зная, че още като дете си убил брат си. И освен това зная, че ще дойде ден, в който баща ти ще те отведе до ръба на пропаст. В този ден ти ще се изправиш пред избор: да полетиш надолу в необратимо падение или да откажеш и да се опълчиш.

— Виждал съм какво става с онези, които се опълчват на баща ми — каза Арон. — Те умират.

Робърт се усмихна.

— Всички умираме, синко. Но от нас зависи личността, която в онзи момент ще се разделя с живота.

Арон повдигна амулета пред очите си.

— Цялата добра страна на човечеството? — попита той.

— Всичко, което искаме да бъдем и често не успяваме, Арон.

Но в онзи момент той не беше Арон.

Момчето скри медальона в джоба си и се обърна да си иде, но се поколеба и отново се извърна към наставника си.

— А ти молиш ли се на Ашур?

Робърт въздъхна:

— Зная, че не трябва да отговарям. Но и казаното досега е достатъчно, за да докара смъртта ми. Да, моля се, макар и не толкова, колкото трябва. И определено отделям в молитви по-малко време, отколкото отделях на младини. Светът е жесток, Арон. Понякога изглежда, че Ашур не обръща внимание на думите ни.

Юношата си спомни за девойката, умолявала бога да върне баща й. Болката в очите на Робърт показваше, че някога той също бе отправял молитви за нечие връщане.

Светът е жесток, помисли си юношата, затваряйки вратата след себе си. В ума му започваше да се оформя план.

Но аз няма да остана част от тази свирепост.

Той претърси цялото скривалище. Нямаше и следа от Дъстин. Проклинайки мислено, Арон се отправи да търси Кайла. Откри я в трапезарията, седнала да се храни заедно с неколцина мъже.

Трябваше да измисли начин да разговаря с нея, без да привлича внимание. Ако някой можеше да му помогне да защити момичето, то това щеше да бъде тя.

Събрал смелост, юношата се отправи право към нея. Не бе открил прикрит подход, затова бе сметнал, че откритото действие е най-малко вероятно да се набие на очи.

— Кайла — поде той. И веднага почувства погледите на останалите върху себе си. Той пак си оставаше син на Трен и крадците бяха готови да се подчинят на всяка негова дума. Това го смущаваше. Но пък всяко внимание го смущаваше. Момчето предпочиташе ъглите и сенките, не предните места.

— Да, Арон?

Юношата се почувства още по-смутен, когато тя се обърна към него. Кайла му се струваше невероятно красива. Не помагаше и фактът, че заради лекото привеждане към него горната част на ризата й бе натежала към пода.

— Нужна ми е помощта ти да открия един човек.

Кайла сви рамене и се надигна. Вече бе приключила с храненето. Неколцина от сътрапезниците се присмяха на оттеглянето й, защото тя оставяше пълна халба бира, а друг весело се пожертва и я довърши вместо нея.

Когато двамата се отдалечиха достатъчно, Арон изтърси всичко на един дъх.

— Трябва да намеря Дъстин. Онзи, когото ти изпрати при баща ми.

— Може ли да попитам защо?

— Ще го убия.

Жената прикри изненадата си добре.

— Отново ще ти задам същия въпрос.

Бяха достигнали вратата на трапезарията. Арон изчака Кайла да я бутне, за да слее думите си с изскърцването на пантите.

— Защото той ще я убие.

Кайла възнамеряваше да отправи ново питане, но затвори уста. Бе се досетила за отговора.

— Мамка му. Ти си се побъркал, Арон. Той е професионалист.

В тишината на коридора шептенето им звучеше заплашително. Кайла бързо се отправи към стаята си.

— Не бива да правиш това — каза тя, щом затвори вратата след себе си. — Ти дори не знаеш името й. Не разбираш ли, че с тази постъпка захвърляш живота си?

Арон притисна длан към медальона в джоба си.

Всичко добро у човечеството, помисли си той. Всичко добро у мен.

— Трябва да опитам. Моля те, кажи ми къде да го търся.

Кайла прехапа устна и се загледа в него.

— Майната му — каза тя. — Влязох в тази гилдия, за да се сдобия със страховита репутация и купища пари. До този момент спасих един старец от затвора и убих безпомощен жрец. Предполагам осъзнаваш, че с това, което ще ти кажа, рискувам живота си?

Арон се изчерви. В припряността си не бе обмислил всичко.

— Не мога — каза той и се обърна да си върви. — Не мога да излагам живота ти на риск. Нито заради себе си, нито заради нея.

Тя го спря, като го хвана за рамото и го обърна към себе си. Макар устните й да трепереха от страх, жената се усмихваше.

— В малкото време преди самата задача проучих Есхатонови. Преди да бъде ръкоположен за жрец преди няколко години, Делиус е бил благородник. Домът му се намира в западната част на града. И е почти пуст, с малко слуги и с малко мебели, защото той е дарил на храма по-голямата част от богатството си. Момичето трябва да се е укрило или там, или в храма. Ако е в храма, няма как да се добереш до него. Във всеки случай домът е първото място, където Дъстин ще потърси.

— Благодаря ти — каза Арон.

Кайла го упъти как да стигне до къщата, а освен това му описа и вида й.

— Дъстин има преднина — заключи тя. — Но ще му се наложи да разпитва, за да узнае къде се намира домът й. Имаш шанс да го изпревариш. Побързай. И се постарай да се върнеш преди изгрев.

Юношата бързо се отправи към вратата.

— И в никакъв случай не се оставяй да те видят! — извика Кайла подире му.

Арон изпитваше странно вълнение. До този момент не бе излизал сам през нощта. В редките случаи, когато му се бе налагало да напуска укритието, Трен винаги бе изпращал придружители с него. Юношата бе смятал, че баща му е загрижен за безопасността му — и Трифектата, и другите гилдии имаха сметки за разчистване. Само че започваше да му се струва, че същинската цел на баща му е била да не му позволява да усети свободата.

С бързи крачки момчето напредваше по покривите. Тъй като дърводобивът в околностите бе особено развит, особено в северните части на горите, велдаренските домове бяха масивни и с предимно плоски покриви. Това и малкото тегло му позволяваха да се придвижва с лекота. Макар да се движеше бързо, движението му не пораждаше почти никакъв звук. Сивите върви на маската, скрила лицето му, се развяваха зад тила. Само сините очи бяха видими над плата.

С наближаването на западния квартал напредъкът му се забави. Тази част от града далеч не бе приютила най-заможните граждани, но и тук не липсваха бляскави постройки, обикновено скупчени. Покривите станаха по-високи и по-наклонени, украсени със статуи на чудати създания. Срещаха се и покриви със странна триъгълна форма, останали от някаква отминала мода. Арон вече не можеше да тича напред, налагаше му се да скача и да се катери. Кожата му се покри с пот, съчетала се неприятно с мразовития въздух. И все пак Арон се усмихваше.

Сега аз съм Хаерн. И съм свободен. Хаерн е силен. Хаерн може да се бори.

Тези мисли бяха странни, но същевременно му се струваха смислени. Хаерн щеше да се крие и да оцелее. Тази нощ Хаерн щеше и да убие, но за добро.

Той знаеше достатъчно за отношенията между половете, за да разбере намеренията зад онова Дъстиново питане. Преди да умре, девойката щеше да страда много. Юношата не можеше да допусне това, не и след като знаеше, че вината би била негова. Тя щеше да страда и умре заради страхливата му неспособност да излъже баща си.

Най-сетне той откри къщата. Юношата спря върху покрива на още по-голям дом, разположен от другата страна на улицата. Бе обвил ръце върху статуята на съзнание, представляваща кръстоска между елен и човек. Ярката луна предоставяше добра видимост. Облаците, които пълзяха по небето като призрачни пръсти, бяха съвсем тънки и прозирни.

Започнал да потропва с пръсти по рогата на елена, Хаерн се оглеждаше внимателно. Всичко изглеждаше наред. Нямаше счупени прозорци, вратата бе залостена, никакви сенки не се промъкваха край стените. Разбира се, Дъстин надали щеше да нахлуе с гръм и трясък през предната врата.

Ако девойката се намираше тук, най-вероятно с нея имаше и други. А може би бе подирила закрила в храма на Ашур.

Тъй като нямаше как да разбере това от отсрещния покрив, Арон докосна кинжала си, за да извлече смелост, спусна се на земята и се отправи към къщата.

Мястото не можеше да се похвали с онази безопасност, която са способни да закупят значимите богатства. Около къщата не личеше диря от обхождащи я пазачи. Нямаше и куче. Нито ограда.

Много пъти Зенке го бе отвеждал до различни имения, бе му показвал слабостите им и го бе карал да се промъква вътре и да открадне нещо незначително като доказателство за влизането. Дом като този на Есхатонови мъжът не би му възложил дори и като загрявка.

Арон заобиколи къщата, за да огледа прозорците. Откри един отключен в задната част. Сърцето му се сви, защото осъзна, че може би Дъстин го бе отключил.

Юношата отстъпи назад и се огледа, но не видя стъпки. Мръсотията върху перваза също бе равномерна. Прозорецът бе оставен отключен заради небрежност.

Той го отвори — по-бързо от обичайното. В случая не можеше да сдържи нетърпението си. Ако Дъстин го забележеше, той щеше да започне да задава въпроси. Юношата трябваше да запази изненадата на своя страна.

Момчето се промъкна през полуотворения прозорец и се приземи върху пода. Влизането му бе далеч по-шумно от желаното. Ако някой от бившите му наставници бе присъствал, то би му спечелило тих, но силен удар по главата.

Отне му миг, за да реши какво да прави с прозореца. Част от него искаше да го остави отворен, за да си остави лесен път за бягство. Но тогава той осъзна, че това е невъзможно. По-добре да скрие присъствието си.

Затова той затвори прозореца и намести завесите обратно.

Юношата нямаше никаква представа за вътрешността на дома. Останалите завеси също бяха спуснати, така че стаите бяха по-тъмни от очакваното. Той изчака минута, за да приспособи очите си, преди да се раздвижи. Усмихна се, когато краката му усетиха килим. Върху него щеше да напредва далеч по-бързо.

Бе навлязъл в дълъг коридор с три прозореца. Следваната от него посока го отведе до малка кухня, която би се сторила малка на някой заможен, но пък бе добре запасена. Юношата я прекоси, изтегляйки кинжала си. Друг, по-къс коридор извеждаше от помещението и свършваше пред врата. Той я открехна. И скриви лице заради проскърцването на пантите.

Но в открилата се стая нямаше пазачи. Виждаше се голямо легло. Откъм вратата спеше възрастна жена със сива коса. От отворената й уста се стичаха лиги. До нея лежеше дъщерята на Делиус.

Арон не можеше да повярва. Баща й бе убит тази сутрин от Паяковата гилдия, а никой не се бе сетил да й даде пазач. Вместо това тя бе оставена сама с леля си. Или баба си. Безпомощна.

Затова аз съм тук, помисли си юношата, докато оглеждаше помещението. Спалнята имаше само един вход — този, на който бе застанал той в момента. За да достигне спящите, Дъстин трябваше да влезе през кухнята.

Знаейки, че остава малко време, Арон започна да подготвя засадата си. Когато Дъстин пристигнеше, щеше да го очаква изненада.

Третото скривалище се оказа търсеното. Велиана се огледа, за да се убеди, че наоколо е пусто, сетне отмести нужната тухла в градските стени. Изщрака лост, невидими колела се завъртяха. Пръстта пред краката й се раздвижи заради отварянето на метален капак.

Жената намести тухлата обратно, спусна се в отвора и дръпна капака над главата си. Тайният вход щеше да остане видим поне ден или два, докато отгоре му не се натрупаше нова мръсотия. Но в случая това не бе от значение. Ако Гилеас Червея наистина бе издал това скривалище, оставаше им по-малко от час, за да избягат.

След затварянето на капака я обгърна непрогледен мрак, но тунелът се простираше само в една посока, без разклонения. Велиана легна по корем и започна да пълзи напред. След около двадесетина крачки проходът започваше да се издига нагоре. След приблизително същото разстояние тя си удари главата в някакви дъски. И изруга, притискайки ръка към болезнено пулсиращото чело.

Обикновено през дъските на преградата в другия край на проходите се процеждаше светлина. Но тук бе тъмно.

Велиана опипа около себе си, намери лост и го дръпна. Разнесе се стържене. Прилив на въздух показа отместването на капака.

Сега се изясни причината за липсата на светлина: жената се бе озовала в обширно мазе. Макар да знаеше пътя до това укритие, Велиана не бе идвала тук.

Нищо чудно, че Джеймс е избягал именно тук. Това място изглежда огромно.

Самото мазе не беше осветено, но от дясната й страна светлееше стълбище, към което тя се отправи. По пътя едва не се препъна в някакъв сандък. Тя стисна зъби, за да задържи нова ругатня.

В подножието на стълбището Велиана погледна нагоре. На рамката на вратата се бе облегнал мъж, застанал с гръб към мазето.

— Накарайте Джек да хвърля отново! — викна той. — Прекалено оживено ги разклащаше. Сигурно ги е заменил с подправени!

Едновременно с последните думи кинжалът на Велиана се притисна към гърлото му. Тя бе успяла да се изкачи напълно необезпокоявана.

— Небрежният постови е мъртъв приживе — процеди тя и грубо извърна главата му към себе си. Крадецът се вцепени.

— Здравей, Вел — нервно се усмихна мъжът. — Радвам се да видя, че отново си сред нас и си си възвърнала веселието.

Велиана го познаваше, естествено. Това бе Джори, калпаво попълнение, най-вероятно дължащо издигането си на липсата на други кадри.

— Махни се от пътя ми. — Тя го блъсна встрани. Неколцина гилдичари скочиха от масата си. Двама от тях сграбчиха кинжали, а останалите просто се вторачиха.

— Ти би трябвало да си мъртва — каза онзи, стискащ зарове в ръката си. Явно това бе Джек, върху когото тегнеше подозрение в измама.

— Съжалявам, че ви разочаровам. Къде е Джеймс?

— Какво е станало с лицето ти? — попита един от крадците. Велиана подмина въпроса му.

— Горе е — отвърна Джек.

— Запалете факли и ги разпръснете от мазето. И двама да останат на пост. На пост, а не на върха на стълбите, с гръб към тайната врата, просещи си болт в сърцето. Някой наблюдава ли главния вход на сградата?

— Само Гари — рече друг. — Всичко е спокойно. Гилдиите започнаха да ни оставят на мира, след като Джеймс се съгласи да участва в замисъла на Трен.

Велиана застина.

— Съгласил се е? Кога?

— По-рано тази сутрин — каза Джори. — Къде беше, Вел?

Тя тръсна глава, може би в опит да подреди мислите си.

— Не сега. Трябва да говоря с Джеймс. Вървете да пазите при вратата. И един да обхожда прозорците.

— Защо? — поинтересува се един шишко от ъгъла.

— Защото Трен знае, че сме тук — отвърна Велиана. — И няма да ни остави на мира, нито сега, нито когато и да било.

— Но ние се съгласихме с исканията му — възрази Джек. — Надали той…

— Следващият, който оспори, ще получи нож в гърлото — изкрещя жената.

Това ги смълча, помисли си тя и с бърза крачка започна да обхожда къщата, дирейки път към горните етажи. Най-сетне откри някакво виещо се стълбище и започна да се изкачва по две стъпала наведнъж. На втория етаж Велиана се огледа — коридорът се простираше в две посоки. Подбра една произволно и закрачи. Спря я глас, назовал името й.

— Велиана?

Две врати по-надолу тя откри Джеймс седнал на ръба на леглото си. Гол.

Без да се изчервява или отмества поглед, Велиана скръсти ръце зад гърба си. Млада руса девойка лежеше в леглото, омотана с тънки чаршафи, които не скриваха очертанията на тялото й.

— Съжалявам за лошия момент — каза тя. — Надявам се, че пристигам в края, а не в началото.

Джеймс се засмя.

— Ние от рода Берен не признаваме начало и край, а само кратки антракти.

Той се изправи и започна да нахлузва панталоните си. Жената в леглото се размърда, за да се възползва от освободилото се място.

— Коя е тя? — попита Велиана, когато Джеймс излезе и затвори вратата след себе си.

— Една от слугините на Леон Кънингтън. Защо?

Ченето й увисна.

— Да не си се побъркал? Тя може да издаде убежището ни!

Джеймс отново се засмя.

— Знаеш как се отнася той с тях. Малко е вероятно тя да се върне при него, какво остава да му носи информация.

Веселието му изчезна, когато видя лицето й.

— В името на Ашур, какво ти се е случило? — попита той и внимателно протегна ръка към белега. — Още ли боли?

— И още как. Освен това няма да се оправи. Остави това. Какви са тези приказки за споразумение с Трен?

Джеймс въздъхна и влезе в отсрещната стая. Това помещение бе напълно празно, единствено голяма жълта завеса закриваше прозореца. Той я отмести и се загледа в града.

— Планът му може и да е самоубийство, но има и шанс да успее. Ако бяхме продължили да се съпротивляваме, тази нощ щеше да се окаже последна за нас. Две от скривалищата ни бяха опожарени. Видя ли?

Тя кимна. Джеймс поклати глава, свил пръсти пред гърдите си.

— Изгубихме толкова много хора. От територията ни не остана почти нищо. Дори и сега ще изгубим повечето от членовете си, освен ако не извадим късмет и не направим голям удар. Какво можех да сторя, Вел? Да продължа да се боря срещу всички останали гилдии?

— Изглежда останалите гилдии започват да се изнервят — каза Велиана. — Трен се опита да ме привлече. Той се страхува, че останалите ще го изоставят, ако се опита да привлече някого насила.

Джеймс се засмя.

— Самият той не е сторил нищо, само насаждаше мълви и идеи и остави другите гилдии да ни поглъщат живи. Онези, които имат най-близки отношения с Паяковата гилдия, получиха най-добрата територия… най-добрата ни територия. Искал е да те привлече, защото така би било най-лесно. Бърз преврат с няколко трупа, след който той получава поредната марионетка начело на гилдия. Но и алтернативата не го затрудни кой знае колко. Да вземем за пример Кадиш Вел. Колко време неговите Ястреби точат лиги по териториите на север от улица „Желязна“. Е, сега той ги получи. Пет години воюваме заради негодника, а сега той не се поколеба да ни хвърли на кучетата, задето се осмеляваме да не приветстваме налудния му замисъл.

— Ние нямаме приятели. Никога не сме имали — отвърна Велиана.

Джеймс отново посочи към лицето й.

— Кой ти причини това? Затова ли нахлу така?

Тя се извърна, неочаквано засрамена.

— Не. Гилеас го стори, но вече е мъртъв. Аз го убих… Джеймс, преди няма и два часа Червея продаде информация на един от хората на Трен. И злорадстваше как издал скривалището ни на Фелхорн.

— Това няма никакво значение — настояваше Берен.

— Но той беше толкова самоуверен. Освен това заяви, че е издал пред краля замисъла на Трен за нападението.

Този път лицето на Джеймс помръкна.

— Трен няма да ти повярва. Да му кажем, че човек, който случайно е мъртъв и не може да потвърди, е издал плана му пред краля? Ако сторим това, Фелхорн ще реши, че търсим нов и не толкова очебиен начин да саботираме намеренията му. Или по-лошо, ще реши, че ние самите сме го издали пред краля. Проклет дребен червей!

Това трябваше да се стори забавно на Велиана, ала в момента не й беше до смях.

— Не можем да продължим — каза тя. — Не можем да се самоубием заедно с него.

Джеймс я прегърна през рамо и я притисна към себе си.

— Разкажи ми всичко за случилото се.

Велиана разказа за залавянето си, противната поява на Гилеас и изникването на безликата жена. Тя не премълча нищо, дори и посещението си в храма на Карак. В края на историята лицето на Джеймс бе придобило познатото вкаменено изражение на планирана смърт.

— Значи Вик те е предал на Паяците? Знаех, че го няма, но бях сметнал, че е бил убит в засадата, заедно с Уолт и теб. Рано или късно ще го открием и ще му покажем как отмъщава Пепелта.

— Какво да правим? — попита Велиана. — Гилеас трябваше да подаде на краля лъжлива информация за подготвяно убийство и да издаде скривалището на Фелхорн. Така войската щеше да се погрижи за него. А вместо това Червея е издал истината. И сега сме принудени да участваме в план, който означава сигурна смърт, а не можем да се оттеглим, защото това също би означавало гибел.

Джеймс стисна рамото й.

— Ще си придаваме вид, че участваме. Възнамерявам да оцелея, за да разчистя сметките си с Вик и Кадиш. А когато нощта на събирането настъпи, не ние ще бъдем онези, които ще умрат.

— Какво имаш предвид? Да не искаш да кажеш…

— Точно това искам да кажа. В коя друга нощ Фелхорн ще остане по-уязвим? В коя друга нощ цялата му репутация ще бъде заложена? Сбирката е ключът, Вел. Унищожим ли го, всичко, построено от него, ще рухне. След това ние ще се договорим отделно с Трифектата. Нека останалите се сражават с наемниците. Само от курвите ни ще изкараме десет пъти повече.

— Имам ти доверие — каза Велиана и се отдръпна от ръцете му. — И дори възнамерявам да ти помогна. Но първо искам да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Синът му ще остане за мен.

Най-сетне старицата се успокои достатъчно, за да изслуша момчето. Разбира се, това се случи след проваления й опит отново да го удари с тиган.

— Моля те, изслушай ме — каза юношата. Делисия стоеше до нея, галеше я по ръката и правеше всичко по силите си да я успокои.

— Нахлуваш в дома ми, убиваш човек, скриваш се от войниците и очакваш да стоя да те слушам? — каза бабичката. — Може да си вълче, но си оставаш глупак.

— Бабо! — изхленчи Делисия.

— Добре де. Говори, момче.

— Името му е Хаерн — каза внучка й.

— Хубаво. Хаерн — изсумтя старицата. — Какво искаш да ми кажеш?

— В града Делисия не е в безопасност — рече Хаерн. Той се бе облегнал на вратата на килера. Няколко сухи листа все още бяха полепнали по дрехите му, останали от промъкването в градината. Той стискаше едната от свещите, които Делисия бе запалила. Другата се намираше в ръката на старицата.

— Градът не е безопасен за никого. С какво Делисия е по-различна?

— Трен Фелхорн от Паяковата гилдия нареди убийството на баща й — каза Хаерн. Той не отделяше очи от лицето на старицата. Изглежда се срамуваше да гледа към момичето, но бе прекалено горд, за да се вторачи в земята. — Бях там, когато се случи.

— Искаш да кажеш, че си участвал — каза старицата. — Не съм глупава. Виждам, че носиш гилдийни цветове. Каква роля ти беше отредена? Да се оглеждаш за стражи? Или да преджобиш трупа на клетия й баща, когато зяпачите се оттеглят?

Хаерн стовари юмрук върху вратата на килера. Движението освободи едно от листата, полепнали към ръкава. Делисия се загледа в полета му.

— Няма значение — рече Хаерн. — Мъжът, когото убих, бе изпратен да довърши задачата. Сега той е мъртъв, така че Трен ще изпрати друг. И трети, ако се наложи. Той не оставя недовършени неща. Делисия трябва да избяга, колкото се може по-бързо и незабелязано.

— Мисля, че той е прав, бабо.

— О, не се съмнявам — изсумтя старицата. — Ти си готова да повярваш на всяка дрънканица, която чуеш. Откъде бихме могли да знаем, че Трен има нещо общо със смъртта на баща ти?

— Адски добре знаеш, че гилдията на Паяците е отговорна — каза Хаерн.

— Мери си приказките, момче, за да не ти натрия устата със сапун! — тросна се старицата.

За тяхна изненада Хаерн се размърда неловко и сведе глава.

— Извинявам се.

— Поне имаш известно възпитание. И изглежда си прав. Появата на крадец след онова ужасно убийство на улицата не може да е съвпадение. Може да съм стара, но поне ми е останал достатъчно ум, за да разбера това.

— Къде бихме могли да отидем? — попита Делисия. Тя изглеждаше на път да се разплаче. Предвид всичко, което й се бе струпало в последно време, никой не можеше да я вини.

— Ние няма да ходим никъде, детето ми — рече бабичката. — Колкото и да ми е мъчно, ти ще трябва да отидеш на място, където и най-коварният от крадците не би могъл да те достигне. Баща ти бе добре почитан от жреците на Ашур. Убедена съм, че те ще се съгласят да се грижат за теб. Отвъд белите им стени светът ще забрави за теб.

Момичето преглътна сълзите си.

— Ами Тарлак? Ще го видя ли отново?

Бабата я придърпа към себе си и я целуна по бузата.

— Разбира се. Брат ти е в безопасност при онзи магьосник. Сега трябва да се погрижим за твоята безопасност, иначе той ще вземе да ме превърне в жаба, задето съм позволила нещо да се случи на сестра му.

— Не искам да те оставям — каза девойката. Старицата леко поклати глава.

— Аз също не искам да се разделяме. Но вече изгубих сина си. Не бих понесла да изгубя и теб. Вече съм стара. Когато умра, няма да има кой да се грижи за теб. Обещавам ти, че жреците ще ти дадат добър дом.

Делисия също я целуна. Когато се обърна, Хаерн бе изчезнал. Вратата на килера бе оставена открехната.

— Странно момче — каза старицата. — Надявам се да не те издаде.

— Имам му доверие — настоя Делисия.

Старицата изсумтя, засмя се и се задави.

— Нищо чудно и да си се влюбила в него — мистериозно момче с маска. Всяка девойка си мечтае за такъв ухажор.

Делисия се намръщи и сръчка баба си в ребрата. Старицата отвърна на жеста, след което и двете се разсмяха.

— Хубаво е, че се усмихваш. Ще пазя този смях до края на дните си. Сега върви да си събереш багажа. Не вземай много, само колкото можеш да носиш. Не бива да губим нито миг.

Когато момичето й обърна гръб и забърза към спалнята, лицето на бабата изгуби веселието си, устната й затрепери, а очите се навлажниха. Когато Делисия се върна, притиснала няколко рокли към гърдите си, старицата вече се усмихваше, скрила сълзите си зад нов смях.

Уединението бе нещо, което Алиса рядко откриваше. Но имаше моменти, в които Йорен се отправяше на лов — въпреки че храна в лагера не липсваше. Тези моменти й бяха особено скъпи, защото тогава тя можеше да остане сама.

И тази сутрин той изчезна в гората с лъка си, за да се завърне с поредния убит трофей. Алиса се оттегли в далечния край на лагера, притичвайки край основата на един хълм, за да остане незабелязана от пазачите.

Тук ромолеше малък поток, съвсем плитък. Той се отправяше към недалечната река Кинел. Алиса се загледа във водите му. Радваше се, че заради калта не може да види отражението си. Несъмнено образът щеше да я погледне с потъмнелите очи и разгневените жилки, изпълнили белотата.

— Липсвам ли ти? — прошепна тя. Мислеше за Мейнард, останал сам в огромния си дом. — Липсвам ли ти, татко?

Йорен я бе убедил в противното. Бе изтъкнал, че баща й я е изпратил при Джон Гандрем, за да се отърве от нея; за да не замесва момиченцето в мъжките работи. И тя му бе повярвала.

Тя потопи ръце във водата, за да скрие и смътното отражение. Течният студ се обви около пръстите й. Алиса ги притисна към роклята, за да ги сгрее. Едната й ръка докосна скрития в подплатата кинжал. Младата жена отново си помисли да го използва, но — за пръв път — срещу себе си.

— Не е безопасно да се криеш от пазачите на Тео — каза глас зад нея. Алиса трепна и се извърна, стиснала дръжката на кинжала. Но в следващия момент се успокои.

— Защо, Зуса? — попита тя. Най-сетне се бе научила да разпознава безликите по гласовете им. Трябваше. В противен случай щеше да й се наложи непрекъснато да пита за имената им, с което щеше да изглежда като глупачка.

Безликата бе застанала със скръстени ръце. Покритото й лице се взираше в нея. Или поне това загатваше стойката на главата й. Заради начина, по който слънчевата светлина се отразяваше от плата, той бе станал изцяло непрозирен. Как ли Зуса виждаше през него?

— Нещо може да ти се случи. — Зуса се поколеба за момент, сетне приседна до Алиса. — Нещо лошо.

— Отдалеч бих забелязала бандити — отвърна Алиса и посочи към обгръщащата ги равнина.

— Не говоря за заплахи извън лагера. Самият Йорен би могъл да стори нещо лошо, ако реши, че се опитваш да избягаш.

Алиса се загледа във водата, надявайки се да скрие опасенията си.

— Защо ще си мисли, че бягам? Нали той е любовта на живота ми.

Тук Зуса се изсмя. Заради неочаквания звук Алиса подскочи.

— Да, разбира се, любовта на живота ти. Затова потръпваш, преди той да те докосне. Затова се усмихваш, когато те погледне, но не и преди това, и усмивката ти изчезва, когато погледът му напусне лицето ти. Йорен може и да е глупак, но аз и сестрите ми не сме.

Вратът на Алиса почервеня. Наистина ли не умееше да се прикрива? Или събеседницата й отлично умееше да разчита другите? Един бърз поглед към прикритото лице, обгърнато не само с плат, а и с усещане за заплаха, й показа, че втората догадка е по-вероятна.

Младата жена не бе сигурна как да продължи разговора. И дали изобщо да го прави. Все пак Тео Кул и синът му бяха наели безликите. А въпреки това Зуса се изказваше с презрение за Йорен…

— Съжалявам. Понякога се налага да се отдаваме по причини, различни от обич.

— А именно?

— Власт. Безопасност. Почит.

— Ако мислиш, че Йорен ти осигурява това, значи си не по-малка глупачка от него. Върни се в лагера, Алиса. Не бих искала да бъдеш наказана ненужно.

Зуса посегна към ръката й. Другата жена не се подчини и я изгледа мрачно.

— Противно на намекнатото от теб, не съм глупачка! Какво друго бих могла да сторя? Баща ми ще ме прогони, обвинявайки мен за вашето покушение. Някога бях наследница на едно от най-могъщите семейства в цял Дезрел. А какво съм сега? Подложка за сина на един гнусен бирник. Зная, че той ще ме използва, но един ден ще узнае каква грешка е допуснал с мен.

Скритите очи на Зуса я наблюдаваха мълчаливо. Алиса все така не помръдваше. Вече не я беше грижа за нищо. Беше й омръзнало да се преструва. Трябваше да получи миг уединение.

Обвитите пръсти бавно я пуснаха.

— Алиса — поде безликата и замълча за момент. — Какво би казала, ако се окажеше, че аз не работех за семейство Кул?

Другата жена не каза нищо.

— Какво би станало — продължи Зуса, настанявайки се на земята пред нея, — ако единствената причина за службата ни е желанието да дарим земя на Карак? Земя, понастоящем собственост на семейство Гемкрофт.

— Земя, обещана ви след смъртта на баща ми — додаде Алиса. Тя лесно бе сглобила пъзела.

— Земя, която ти също би могла да ни обещаеш.

Алиса поклати глава.

— Не мога да давам обещания, Зуса. Трябва да знаеш това. Дори и ако можех да убедя баща си да ме приеме отново, не мога да гарантирам, че той ще отстъпи земя за храм на Карак. Вие се опитахте да го убиете, а Мейнард не прощава.

— А ако той не се намира между живите?

Алиса впи пръсти в земята около себе си.

— Не — каза тя. — Не. В такъв случай вие не сте по-различни от Йорен и плужековидния му баща. Ако това е всичко, което можеш да ми предложиш, върви си в лагера. Искам да остана сама.

Зуса се надигна. Наметалото й само се обви около нея.

— Зная, че криеш кинжал в роклята си — каза тя на сбогуване. — Ще имаш само един шанс да го използваш. Само един. Трябва да знаеш, че има два типа наемници. Такива, които работят единствено за възнаграждението, и такива, които са способни да мислят сами.

— И от кой тип сте вие?

— Ние сме най-добрите, Алиса.

Тя изчака Зуса да достигне върха на хълма и се затича. Беше боса и калта не я затрудняваше. Макар да бе вдигнала полите на роклята си, мътната вода пак оплиска плата. Вече нямаше връщане назад.

Всички искаха смъртта на баща й. И искаха от нея да предостави власт, която не й се полага, на хора, които не я бяха заслужили. Не. Тя предпочиташе да избяга сред пустошта, отколкото да изтича обратно при баща си и да моли за милост. И то в този вид.

Алиса се обърна, видя Зуса да я гледа от върха на хълма и изруга.

Разстоянието, на което се бе отдалечила, внезапно изгуби значението си. Не беше от значение и това, че краката й тъпчеха тревата с цялата си налична бързина. Безликите бяха чудати създания, способни да се придвижват по невъзможен начин. Единствената надежда на Алиса бе да скрие дирите си. Но как? Наоколо нямаше дървета или постройки, нищо, което да използва за прикритие. Тя стисна зъби, за да подави писъка си. Защо Зуса бе останала? Защо бе спряла на върха, за да унищожи надеждата й за бягство?

В далечината пред себе си вече виждаше река Кинел. Дали не можеше да използва течението й, за да избяга? Само че водите й сигурно щяха да се окажат непоносимо ледени. Окаляните й крака вече започваха да се вкочаняват. Дъхът прогаряше дробовете й. Алиса продължаваше да тича, но това не бе от значение. Ръце докоснаха раменете й, крак наруши ритъма на нейните. Тя рухна на земята и започна да се търкаля. Тук тревата бе влажна заради близостта на реката. Зуса падна отгоре й.

— Защо? — почти изкрещя Алиса. — Защо просто не ме остави?

Безликата я сграбчи за раменете и я обърна. С рязко движение отмести белия плат, скриващ очите й. Пронизващи и зелени.

— Защото трябва да се изправиш срещу това, което ти предстои. Бягството може да ти спечели нож в гърба. Дъщерята на един лорд остава гордо изправена, с кинжал в ръка.

— И умира, пронизана в гърдите — отвърна другата. По лицето й бяха започнали да се стичат сълзи.

— Няма да го допусна. Без значение чие легло споделяш и чие име понесеш, няма да го допусна.

Алиса почувства, че в гърлото й започва да се събира буца.

— Защо? Защо ти е да правиш подобно нещо за мен?

Зуса се изправи и протегна ръка към нея.

— Мъжете са те покварили, отнасяли са се с теб като към фигурка за игра или играчка за леглото. Ти още не си способна да разбереш това, Алиса. Но то повече няма да се повтори. Не и докато имам силата да го предотвратя.

Макар това да й костваше огромно усилие, Алиса се довери и прие протегнатата ръка. Отново озовала се на крака, тя се огледа. Чувстваше се замаяна. Какво означаваше това? Какво променяше?

— Ела — каза Зуса, все още стиснала ръката й. — Да вървим в лагера, преди да са забелязали отсъствието ти.

По време на обратния път Алиса не каза нищо, все още се затрудняваше да се довери. Един от пазачите в лагера забеляза кръвта по роклята й, но не каза нищо. Присъствието на Зуса предотвратяваше обичайните въпроси.

Двете се отправиха към палатката на Йорен. Алиса се надяваше да успее да се преоблече на спокойствие, но младежът вече се бе върнал. Седнал край огъня, младият Кул доодираше едър заек.

— Какво е станало, мила? — попита той, когато забеляза окаляните дрехи. Алиса понечи да отговори, но бе изпреварена.

— Тя се подхлъзна край потока — рече Зуса. — Но не се притеснявай, все така силна е. — Тя обърна все още откритите си очи към нея. — Нали?

— Да — каза Алиса. Искаше й се действително да бе така, но не смееше да го повярва. Пръстите й докоснаха скритото оръжие. А Йорен продължи да обработва дивеча.

Моментът още не бе настъпил.

От много време насам Трен не се бе чувствал толкова добре. До този момент две безредици бяха избухнали в южната част на Велдарен. Кралският съветник бе свършил работата си отлично. Войниците арестуваха десетки видни търговци, което оставяше сергиите и магазините им беззащитни. Самият Трен лично бе опожарил няколко склада. Цените на стоките, най-вече на храните, бързо се увеличиха двойно и впоследствие тройно. Наемниците, стекли се в града в очакване на предстоящото събиране, откриха, че работодателите им не са в състояние да им плащат. Някои си отидоха, а други…

Трен се засмя. Други охотно се бяха присъединили към гилдията му, за да се уверят, че усилията им ще бъдат възнаградени подобаващо. Онези, които не се бяха присъединили… Те умираха лесно.

Предвид глада, смущението и повишените цени, бедните квартали на града само чакаха някакъв повод да излеят гнева си. Много скоро изгладнелите щяха да се отправят на север, към останалите части на Велдарен.

Ако на шпионите отвъд стените можеше да се вярва, Лори Кинън и семейството му щяха да пристигнат в града днес, някъде след пладне. Бунтове, безработни наемници и събиращи данъци стражи представляваха фантастично посрещане.

Лори щеше да разгадае посланието веднага: Трен, а не той, контролираше града. Ако всичко се развиеше по план, клането, което щеше да се разрази на празненството, щеше да изпрати още по-силно послание.

— Сър — подвикна подире му Кайла. Той се бе отправил към стаята на сина си, за да го вземе със себе си на рутинна обиколка сред онези търговци, които все още работеха. Нещо му подсказваше, че те щяха да заплатят защитата си с особена готовност.

— Не съм сър — обърна се Трен. — Не съм рицар и не съм благородник.

— Извинявам се — отвърна жената и забави тичането си. — Не бях сигурна какво обръщение би изглеждало почтително.

Фелхорн я изгледа с неподправено учудване.

— Какво би могло да бъде по-почтително от собственото ми име?

— Така е. Както и да е, още не сме получили сведения от Уил.

— Прекалено дълго. — Трен отново продължи по коридора — Залавянето на съпругата на Джерънд не би трябвало да затрудни човек с неговия опит. Съмнявам се, че някой наемник би успял да го плени, не и жив. Щом Уил се крие, значи си има причина. И съм убеден, че…

Докато говореше, той отвори вратата на стаята и пристъпи вътре.

Арон бе застанал на колене, сключил ръце под брадичката си, опрял лакти върху леглото. Очите му бяха стиснати, но се отвориха сепнато при звука от отварянето на вратата.

Трен се вторачи в сина си. Около пръстите на момчето бе обвита сребърна верига, на която висеше златен медальон на Ашур.

Преди някой да е успял да реагира, Фелхорн отскочи назад, затръшна вратата, извъртя се и удари Кайла. Докато тя рухваше, първомайсторът изкрещя към хората си. Домът бе огромен, но въпреки това първите сиви плащове изникнаха само след секунди.

— Къде е Зенке? — кресна той. Със смесица от объркване и любопитство хората му поглеждаха към проснатата на земята Кайла, притиснала ръка към бузата си.

— Тук съм — отвърна въпросният и си проби път.

— Намери ми Крегон — нареди Трен. — Имам нужда от магията му. А вие двамата — той посочи — открийте Робърт Хаерн и го доведете в стаята ми. Кайла също. Вържете ги здраво.

Фелхорн отново отвори вратата на стаята. Арон бе седнал върху леглото. Амулетът лежеше до него — очевидно момчето знаеше, че не би имало полза да го крие. Баща му пристъпи вътре, грабна висулката и направи на сина си знак да го последва.

Керванът се простираше на повече от миля. Някои от колите бяха покрити фургони, а други бяха натоварени до пръсване с тикви, плодове и зърно. Един фургон пренасяше цяла трупа танцьори, които възторжено приветстваха гледката на велдаренските стени. Други две коли бяха претъпкани с наемници, мъже с груби лица и още по-загрубели десници. Край колите се разхождаха слуги, готвачи, благородни девойки и присламчили се обикновени хора. В самия край на колоната се тътреше малко стадо, орисано да бъде изклано за пиршествата.

А начело й яздеше Лори Кинън.

— Понесли сме двойно повече от миналата година — обади се яздещият край него Торгар. — Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Зная повече от останалите — отвърна Лори с необичайно мек глас. — Например: зная, че ти, Торгар, трябва да сдържаш плещещия си език, за да не го откъсна и хвърля на гаргите.

Капитанът на наемниците се засмя. Лори бе умен човек, но често прибягваше до празни заплахи и двусмислици. Благородникът имаше тъмни очи и също тъй тъмна кожа.

Редом с наемника Кинън изглеждаше хърбоват. Косата му бе дълга и сплетена, според модата в Ейнджълпорт — началната спирка на кервана.

— Не разбирам защо си правим труда да се връщаме — продължи Торгар, подминал предупреждението. — Всяко подобно пътуване ти струва цяло състояние. Защо не накараш Леон и Мейнард да дойдат при теб? И без това в Ейнджълпорт е много по-безопасно от Велдарен.

— Защото ако и тримата напуснем Велдарен, може да не остане град, в който да се завърнем.

Лицето на Кинън бе избръснато гладко. Изключение правеше тънка ивица в средата на брадичката му, чийто кичур се спускаше до средата на шията му. Лори имаше навика да навива този кичур около пръста си.

Той правеше това и сега, а керванът му заобикаляше хълм и се отправяше към западния вход на града. Южната порта бе по-близо и щеше да им спести почти двадесет мили път, но кралят бе забранил на търговците да влизат през нея. Имаше и друга причина — Лори Кинън не обичаше да се намира сред бедни, а южните квартали на Велдарен бъкаха от кретени с празни джобове.

— Жалко, че не можеш да наемеш Трен да работи за теб — рече Торгар, след като хвърли поглед към извиващата се зад тях колона, за да се убеди, че всичко е наред. — Представи си какво би могъл да стори той като твоя дясна ръка.

— Повярвай, опитвал съм. — Лори звучеше уморен от темата. — Той е човек, с когото се преговаря трудно. Повечето от пратениците ми така и не се завърнаха, поне онези, които бяха отнесли предложението ми при него. Мисля, че той гледаше на това като на обида.

Торгар се засмя гръмко.

— Само глупак би отказал да работи за теб, господарю. Храната е добра, жените са мили и чисти, никога не липсват идиоти, върху които човек да упражни меча си.

— И като говорим за идиоти и мечове… — Кинън посочи към западната порта. Дверите бяха разтворени, но пред тях имаше огромно струпване на селяни, търговци и наемници. Причината за това беше голяма група стражници.

— Имаше ли подобни проверки при предишното ни идване?

— То беше само преди две години. Нима си отнесъл толкова удари по главата, та не помниш?

Въпросната глава бе обръсната. Торгар се престори, че почуква с кокалче по нея, като съпроводи движението със звук на кухо изкънтяване.

— Дъртата ми изгреба ума, когато бях на четири. Остави ми достатъчно да въртя меч, да яздя кон и да се въргалям с девойки.

Лори прихна.

— Мисля, че третото занимание окупира най-голяма част от скромния ти интелект — рече той. — Ела. Да видим на какво се дължи тази бъркотия, преди керванът да се е сблъскал с навалицата.

Торгар препусна напред, следван от работодателя си. Двамата поеха по края на редиците, без да обръщат внимание на гневните викове и възмущението на прости търговци и земеделци. Близо до портата тълпата ставаше по-гъста, забавяйки напредъка им.

— Оглеждай се за сам войник — каза Торгар. — Ще се постарая да го придърпам встрани. Несъмнено ще се опулят здравата, като видят кервана ни.

Наемникът и сам започна да се оглежда, но не видя търсеното. С въздишка той се спусна от седлото и започна да напредва пеш.

Когато някакъв човек го напсува и повдигна ръка, за да го удари, Торгар сграбчи дръжката на дългия си меч и започна да го изтегля.

— Оголя ли острието, то няма да се върне в ножницата сухо — изръмжа наемникът. Разгневеният, парцалив фермер, повел впрегнато магаре и кола с тикви, бързо пребледня и промърмори извинение. Един от войниците чу заплахата му, остави разгневената жена, която възмутено спореше с него, и се приближи.

— Без оръжия, за да не преспиш извън стените тази нощ — извика стражникът. Торгар се изправи в цял ръст. Челото на войника стигаше само до шията му.

— Надявам се, че ще си доведеш приятелчета, за да ме прогониш — каза Торгар, но усмивката му не бе заплашителна.

— Достатъчно, Торгар — каза Лори, който го бе последвал. Той се оглеждаше нервно, не му харесваше немитото обкръжение. — Ти ли си началникът тук, войнико?

— Просто помагам — отвърна стражникът. — Ако бързате, ще трябва да изчакате, като всички останали.

— Аз не съм като всички останали. И няма да чакам. — Лори Кинън се обърна и посочи към огромната върволица коне, фургони и товарни коли, която вдигаше прахоляк в далечината. — Тези са мои.

— Тук човек не може да отдъхне и за миг — промърмори стражникът. — Кои от тези коли са ваши?

— Всичките.

Войникът леко пребледня и се вгледа по-внимателно в Лори. След миг на размисъл и дъвчене на долна устна, той се досети.

— Лорд Кинън? Простете, милорд. Всеки втори търговец тук смята, че владее цял Дезрел. В първия момент не ви познах и…

— Всичко е наред — прекъсна го благородникът. — Как се казваш, войнико?

— Джес Браун, милорд.

— В такъв случай, Джес, преди да доведа кервана си, бих искал да зная какво става. Предполагам, че има някаква нова такса?

— Да — отвърна стражникът и за миг погледна към Торгар. — Предполагам, че няма да ви хареса. Крал Велор, Ашур да благослови дните му, прокара законите съвсем неотдавна. Въведени са нови глоби за търговците. За тези глоби ще узнаете много скоро. И освен това всички стоки, въвеждани в града, биват облагани.

— Всички стоки? — каза Лори и пристегна зеленото си наметало, видимо споходен от невидим мраз. — Ама че глупост. Кажи ми какви са налозите.

Войникът го стори. Докато рецитираше дългия списък, лицето на Кинън помръкваше все повече. Торгар можеше да види как господарят му изчислява чутото спрямо съдържанието на кервана си. Когато Джес приключи с изреждането, вратът на Лори бе придобил тъмночервен цвят. Дори Торгар можеше да прецени, че таксите, които щяха да постъпят от самото влизане на кервана, щяха да представляват цяло състояние.

— И това е само за да бъдем допуснати отвъд градските стени? — попита Лори с тих глас, който трепереше от гняв.

— Простете, милорд — каза войникът. — Джерънд Кролд бе особено настоятелен за спазването на новите наредби. Той нареди всеки, който бъде заловен да проявява немарливост в задълженията си, без значение на какво основание, да бъде вързан на пръсти и оставен на гарваните.

— Не мога да те виня за заповедите, които си получил, нито за старанието си да ги изпълниш — рече Лори. Той извади сребърна монета и я подаде на Торгар, който на свой ред я протегна към войника.

— Благодаря ви, милорд. Много щедро от ваша страна.

— И аз ти благодаря за отделеното време — каза Кинън. Той кимна на Торгар и двамата си проправиха път обратно към конете си. — Изглежда крадците са се добрали до краля — каза благородникът, докато възсядаше животното си. — Или до него, или до Кролд.

— Второто е по-вероятно — рече Торгар. — Ако скромната ми памет не ме лъже, той не е в двореца от вчера. Дори е виждал крале да умират. Вероятно смята себе си за владетел. Възможно е крадците да нямат нищо общо, а той сам да е решил да прояви алчност.

По време на обратния път наемникът не се сдържа и с повдигната вежда попита:

— На колко възлизаше общата сума?

— Двадесет пъти повече от обичайното — с въздишка отвърна Лори. — Зная, че не те бива в изчисленията, затова, още по-простичко казано, би се наложило да платя приходите от цял месец, само за да прекося проклетата им порта.

Наемникът изсумтя.

— На човек почти да му се отще да влиза.

Лори спря коня си. Торгар забави ход на свой ред и бързо се обърна, стиснал меча си.

— Какво не е наред?

— Всичко си е наред — отвърна Кинън. — Но думите ти прозвучаха разумно. Погледни онези два хълма. Какво пречи да разположим лагера си на върховете им?

Торгар почеса наболата си брада, размишлявайки.

— Бихме могли да настаним теб и Мадлин върху големия връх и да заобиколим основата с фургоните, така че охраняването да става по-лесно. А из пролуките ще поставим пазачи. Върху по-малкия хълм ще настаним войниците и слугите. Подножието ще обградим с палатки, а на върха ще накладем огън.

— Ще можеш ли да охраняваш подобен лагер като имението? — поинтересува се Лори.

— Също като имението? — повтори наемникът. — Не, разбира се. Имението има масивна ограда и капани, някои от които не са известни дори на мен. Тук ще имаме само хора и коли. Колите могат да бъдат преодолени с промъкване, посичане и опожаряване. Хората могат да бъдат подкупени, заблудени или убити. Но ако питаш дали смятам, че нещо би могло да се случи тук, бих казал, че не вярвам. Ще бъдеш обграден с толкова много хора, че и кралят би могъл да завиди на безопасността ти.

— Тогава да вървим да кажем на жена ми и сина ми.

След по-малко от минута престой в града забелязаха първите следи от бунтове.

— Погледнете там — каза Сюзън и посочи надясно. — Това не е ли дим?

— Изглежда някому ще се наложи да потърчи с кофи — каза Найджъл, възрастен наемник, комуто липсваха половината зъби. Нему бе поверено да отведе Мадлин в безопасност до имението. — Защо ти не се разтичаш, Сузи? — додаде той и се усмихна разредено.

— Какво ме интересуват техните домове? — изсумтя слугинята.

— Оставиш ли пожар, нищо чудно той да се разпростре и до твоята къща — каза Мадлин.

Тя все още се чувстваше изтощена от прехода. След дългото пътуване с кон и фургон тя бе отвикнала да се напряга. Скъпата тъкан на роклята бе започнала неприятно да лепне по тялото й. Бе искала да си вземе паланкин, но Лори бе настоял, че това само би привлякло вниманието на негодниците, от които градът гъмжеше.

Но пък носилката си имаше завеси, които щяха да й предоставят поне известно уединение от слугините и пазачите.

Тя повдигна ръка над очите си, за да погледне към диплещия се във въздуха дим.

— Градът гори на няколко места — каза Мадлин Кинън. — Или пожарът се е разпръснал, или някой е подпалил умишлено…

— Не може да се отрече, че Трен е цар на топлите посрещания — отбеляза Найджъл.

— Пожарът е далече от имението, нали? — с внезапна тревога попита една от другите слугини. Мадлин подбели очи.

— Колко е остър умът ти! — саркастично отбеляза господарката. — Мислиш ли, че още щяхме да вървим натам, ако беше така?

Момичето се изчерви и отстъпи към останалите слугини, заобикалящи Мадлин.

— Не я съдете — каза Найджъл. — Аз самият се притеснявах за същото. Не всички са посещавали къщата във Велдарен. За последно идвахме тук преди две години.

— За мен са четири — уморено отвърна жената. — На миналото събиране оставих Лори сам. Отдавна се уморих от плащеници и кинжали.

Около жените крачеха дузина наемници. Когато достигнаха търговския път, те изтеглиха оръжия.

— Карак да ме отнесе, какво е ставало тук? — промърмори един от тях.

Вятърът промени посоката си и понесе дима към лицата им. Наоколо лежаха потрошени сергии, рухнали под ударите на чукове. Прозорците на околните магазини бяха изпотрошени. Огънят бе обгърнал пет пресечки от северната страна и още три от южната. Наоколо се суетяха дворцови стражи, които потушаваха пламъците. Гражданите също сновяха, понесли кофи от кладенците.

— Лошо — каза Найджъл. — Крачим сред Велдарен, без да имаме представа какво става. Трябваше да изчакаме. Трябваше да изпратим човек, който да се убеди, че всичко е спокойно.

— Вече е късно за подобни размишления — отвърна Мадлин. Самата тя също започваше да се заразява от нервността му. — Имението не е далече, а и разполагаме с войници. Не позволявайте на нищо да ви забави. Не възразявам да се прибера у дома с окървавени дрехи, стига кръвта по тях да не е моя.

Те продължиха да напредват по търговската улица. Вече наближаваха заможния западен квартал.

Към центъра на града зяпачите ставаха все повече. Колцина ли от хвърляните им погледи принадлежаха на гилдийни шпиони? Половината? Нито един? Всичките? Последното предположение изглеждаше най-вероятно.

— Не остава много — каза тя на глас, за да успокои слугините около себе си. Повечето от тях бяха по-млади от нея и се чувстваха уязвими въпреки присъствието на войниците. Не бяха свикнали да крачат сред толкова много гневни погледи.

Мадлин притисна ръце към себе си. Нека голтаците се пукат от завист. Тя бе заслужила богатството си. Лори се бе сражавал със зъби и нокти, за да запази позицията си, също като целия род Кинън. Мадлин нямаше никакво намерение да изпитва срам заради нещо, което си бе заслужила.

— Къщата се намира в източния край на града. Тази улица свършва в разклонение и малко след това ще стигнем — додаде благородницата.

Слугините се поуспокоиха, но умът на Мадлин работеше трескаво. Тя бе забелязала неколцина мъже със сиви плащове да ги следват.

— Сивото цветът на Паяковата гилдия ли беше? — прошепна тя към Найджъл.

— Така мисля — отвърна наемникът. Неговият поглед шареше не по-малко усилено. — Може и да са Пепелявите. Изглежда, че роклята ви ще се покрие с кръвта, която искахте, милейди.

— Не съм я искала. Но съм готова да я изтърпя. Наблюдавай и покривите. Паяците обичат да се спускат от тавана.

Неколцина от онези, край които минаваха, започнаха да крещят обиди.

— Курви!

— Стиснати негодници!

— Страхливци!

Наемниците повдигнаха оръжия и отвърнаха на обидите. Най-близките дрипльовци се пръснаха, но нови и нови започваха да се стичат. Мадлин започна да настръхва. Имаше нещо умишлено в начина, по който малката тълпа ги следваше. Нови псувни и обиди полетяха към тях, но този път наемниците не обърнаха внимание.

Скоро им се наложи да си проправят път. Нищо сериозно, нищо прекалено очевидно, просто някой мъж, застанал насред улицата, който се оттегляше прекалено бавно, или жена, отказваща да помръдне с легена си.

Двама мъже се бяха настанили да играят на зарове насред улицата. И двамата носеха сиви наметала. За момент те преустановиха играта си, повдигнаха плащове, за да покажат кинжалите си, и отново ги отпуснаха.

— Да ги изблъскаме ли? — попита Найджъл. Мадлин се огледа. Струваше й се, че крачи сред гора от барутни дървета, повела група живи факли. И най-малката непредпазлива стъпка щеше да означава пожар.

— Гладни сме! — кресна някакъв младеж в парцаливи одежди.

— Хляб или кръв! — отговори му невидим глас от тълпата.

— Ще заобиколим — реши Мадлин. — И ще го сторим бързо. Вече виждам оградата ни в далечината.

— Виждам очите на Смъртта — каза единият от мъжете, докато групата на Мадлин минаваше край тях. Жената погледна към заровете. Две единици.

Жените и придружителите им достигнаха мястото, където улицата се разклоняваше. В едната посока улицата бе пуста, но в другата се бяха струпали двадесетина дрипльовци. Някакъв търговец бе рухнал на земята, с окървавено лице. Количката му с хляб бе преобърната. Крещящи за храна, нови и нови отрепки се стичаха насам.

Един от притичващите наръга наемник. Последният рухна с вик, превърнал се в предупреждение. Още двама от другарите му се свлякоха на земята, с прерязани гърла.

— Назад! — кресна Найджъл и посече жена, приближила се прекалено. Кръвта й обагри бронята му. — Не се приближавайте!

Хората му побързаха да последват примера му и да замахват предупредително към всички, които се окажеха прекалено близо. Напредъкът им се забави още повече. Заради ранената жена тълпата забрави за хляба и се обърна към кръвта.

— Убийци! — кресна глас, отново останал скрит.

— Касапи! — изпищя жена с къса гарвановочерна коса. Тя носеше сивите одежди на Паяковата гилдия. Забелязала погледа на Мадлин, крадлата й се усмихна и намигна.

Наемниците не носеха щитове, можеха единствено да се опитват да отбягват последвалия дъжд от камъни. Сюзън рухна, ударена по слепоочието от тежък камък. Още две момичета се строполиха с писъци и кървящи лица. Тъй като това ги остави извън закрилата на наемниците, тълпата се нахвърли върху тях, разкъса дрехите им, отряза косите им и започна да ги тъпче в калта.

— Не се обръщайте — заръча Мадлин на останалите. — Бързайте към портата и не се обръщайте!

Писъците на ранените слугини представляваха достатъчна мотивация. Групата отмина преобърната количка с хляб. За момент погледът на Мадлин се задържа върху тялото на търговеца.

Отвъд улицата изглеждаше празна. Самотен мъж бе застанал в средата й. При приближаването им той отметна качулката на сивия си плащ.

— Мадлин Кинън — заяви той с доволна усмивка. — Радвам се да се срещнем.

Виковете на тълпата бяха заглъхнали зад тях. Наемниците сгъстиха редиците си и отново забавиха ход.

— Каква работа имаш с мен? — попита тя и остро изгледа Найджъл, за да го накара да продължи.

— Аз съм Трен Фелхорн. Всичко и всеки във Велдарен е моя работа.

Наемниците спряха напълно.

— И какво искаш? — попита тя, стараейки се да запази спокойствие. — Откуп? Или да придобиеш преимущество за предстоящи преговори?

Трен се засмя.

— Искам съпругът ти да си разкъса туниката и да си посипе главата с пепел. Искам близките ти да се молят отчаяно за завръщането ти. И знаеш ли кому ще се молят? Аз ще определя дали ще живееш. Те ще се молят на мен.

Сиви плащове изникнаха от къщите, уличките и покривите.

— Обградени сме — прошепна Найджъл. — Поне двадесет са. Опитайте да се споразумеете с него, милейди. Няма как да спечелим тази битка.

— Освен себе си, нямам какво да предложа — каза Мадлин. — Ти имаш броня и меч. Изпълни задължението си.

— Колкото и да ви плаща тя, не може да е достатъчно, за да се разполага с животите ви — каза Трен. Неколцина от хората му пристъпиха по-близо, а други извадиха заредени арбалети и ги насочиха към наемниците. Болтовете бяха огромни, Найджъл бе уверен, че те с лекота биха пронизали метала на броня.

Един от наемниците захвърли меча си. Преди да е успял да прекрачи, Найджъл го наръга в гръб и срита тялото му встрани. Сетне насочи окървавеното оръжие към Фелхорн и поздрави. Трен кимна. Останалите Паяци разбраха посланието: водачът на наемниците оставаше за първомайстора на гилдията.

При изтрещяването на първия арбалет Найджъл се хвърли в атака. Трен изтегли късите си мечове и ги завъртя с ловкост, която изпълваше окото с възхита. Още двама наемници рухнаха, пронизани от болтове. Слугините изпищяха. Мадлин изтегли скрития си кинжал, твърдо решена да накървави острието в първия мъж, който понечи да се приближи. Оставащите наемници се стараеха да се защитават. Броните им бяха достатъчно дебели, за да отблъскват остриетата на кинжалите, но крадците бяха прекалено много. И двете страни знаеха на кого ще принадлежи победата.

Найджъл стискаше огромния си меч с две ръце, за да устоява, когато Фелхорн изблъскваше оръжието му встрани. Мадлин знаеше, че наемникът е опитен боец, който дори е участвал в зимната война между Кер и Мордан. Но Трен притежаваше подвижността на призрак. Всеки размах на Найджъл разсичаше единствено въздуха.

А по бронята му се стичаше кръв. Макар Мадлин да не бе забелязала как или кога, китката му бе разсечена.

Найджъл отстъпи назад и замахна. Трен отрази удара с левия си меч и нанесе мълниеносен удар с десницата си. Наемникът се извъртя отчаяно, подлагайки напречника си. Болката в рамото бе жестока, но дори тя бе за предпочитане пред разреза, който би потънал във врата му.

Зад него няколко от слугините понечиха да избягат. И рухнаха, простреляни в гръб. Друга от бегълките се строполи с прерязани сухожилия. Посеклият я крадец веднага се зае да я придърпва встрани, без да се притеснява, че все още имаше живи наемници.

Без да мисли за собствената си безопасност, Мадлин скочи към него. Кинжалът й потъна в шията му. Бликналата кръв започна да се стича по кожения му нагръдник. Изругавайки, крадецът се свлече на земята и издъхна.

Слугинята не спираше да ридае. Мадлин притисна чело към нейното. И двете бяха покрити от миризмата на кръв.

— Успокой се — каза тя на момичето. — Всичко ще се оправи.

Междувременно Найджъл бе започнал да бълва ругатни, надявайки се с този изблик да разсее противника си. На два пъти единствено бронята го бе спасила от смърт. Раната в рамото го болеше, ставаше все по-трудно да диша. А Трен още се усмихваше. Отгоре му нямаше и капчица кръв.

— Готов ли си? — запита Фелхорн, неочаквано отскочи назад и остави плаща си да падне върху отпуснатите ръце.

— За какво? — попита наемникът.

— Когато преброя до три, ще те убия.

— Арогантен боклук.

Мадлин ги наблюдаваше напрегнато. Не спираше да се надява, че наемникът ще успее да постигне изненадваща победа.

— Едно — каза Трен и пристъпи напред с левия си крак.

Найджъл завъртя меча си над главата и замахна към врата на Трен. Крадецът направи нова крачка напред и едновременно с това отрази удара.

— Две.

Кракът на Трен удари ботуша на противника. В същия миг ударен с лакът в лицето, наемникът полетя към земята. Късият меч се вряза в мишницата на бронята и потъна в гърдите.

— Три.

— Още не съм умрял — изхриптя Найджъл.

Фелхорн се изсмя.

— Отношение, достойно за почит. — Той изрита меча от ръката на Найджъл. — Искаш ли да работиш за мен, или предпочиташ да умреш като останалите си хора?

Макар да плюеше кръв, наемникът се засмя.

— Стига си се размотавал и ме убивай. Няма да стана предател.

Трен сви рамене с неподправено безразличие, изтегли меча си и се подготви да го забие в гърлото на поваления.

Мадлин не можа да види екзекуцията — попречи й ослепителна експлозия, изпълнила с болка очните й ябълки. Тя веднага се извърна. Около нея избухнаха викове на паника. Сред тях тя долови напевен глас. Когато болезнената пелена се оттече от погледа й, Трен беше изчезнал.

Оцелелите слугини около нея хлипаха, също като ужасеното момиче в прегръдките й. Към тях пристъпи мъж с плешива глава и големи месести уши. Той бе стиснал устни.

— Добре ли сте?

— Да — отвърна Мадлин с треперещ глас. Сега тя можа да види, че наоколо има още неколцина мъже, облечени като заговорилия: бели роби със златни вериги над тях. — Да, добре сме.

Чул достатъчно, мъжът ги остави и се приближи към Найджъл.

— Не мърдай — каза му плешивият и притисна ръце към гърдите му. Наемникът се задави.

— Мадлин?

— За благородницата ли питаш? — поинтересува се непознатият.

Найджъл кимна слабо.

— Тук съм — отвърна Мадлин. — Нищо ми няма.

— Вижда се, че е храбра. Сега мълчи. Нищо не бива да прекъсва молитвата ми.

Непознатият затвори очи и започна да шепне неразбираеми думи. Обгърна го бяла светлина. Гръдта на Найджъл престана да кърви. Когато наемникът се закашля отново, звукът бе нормален. След това той се унесе.

— Кой си ти? — попита Мадлин.

— Името ми е Калан. Аз съм върховен жрец на Ашур. — Той й подаде ръка. — От този момент вие и слугите ви се намирате под моя защита.

Етрик бе участвал в множество бунтове, но до този момент не бе присъствал на метеж, зародил се тъй спонтанно и тъй безпричинно. Той крачеше насред улицата, почти опиващ се от обгръщащия го хаос. Карак, бидейки бог на реда, би трябвало да гледа с укор на този му възторг, но въпреки това Етрик запазваше наслаждението си. Имаше нещо, по-лошо и от хаос — лъжливият ред, налаган от неверни крале и поклонниците на Ашур. Подобаващо бе хаосът да изпепели лъжата, както огънят изпепелява рухващ дом. От пепелта Етрик и останалите като него щяха да градят наново.

Край западната порта той се натъкна на мърляв просяк, приклекнал край улицата. Просякът бе сляп, поставил глинена паничка пред себе си. Някакъв тлъст търговец в червено-пурпурни одежди подметна няколко монети вътре.

В следващия миг тъмният паладин се бе озовал до него и сграбчваше ръката му. Същевременно бе забол меча в паничката.

— Пусни ме — кресна търговецът и се опита да се отскубне. Етрик не отслаби хватката си. Мечът му бе потънал в средата на една от монетите.

— Що за милостиня е това? — попита Етрик. Тъмен пламък обгърна острието.

— Помагам на бедните — каза тлъстият и се огледа отчаяно. Но никой нямаше намерение да помага на него. Черната броня с бял лъвски череп върху нагръдника бе достатъчно показателна. Подобно на жреците на Карак, на паладините също се забраняваше да влизат във Велдарен. Пак по тяхно подобие, тъмните воини не спазваха забраната. И никой не смееше да ги издаде, защото с това си действие щеше да рискува смърт.

— Искаш да си купиш пропуск до вечността? — попита Етрик. Монетата бавно се стопи. Медта се стичаше по острието. — Щом една медна монета ще спаси душата ти, представи си каква отплата би получил, ако хвърлеше злато в нозете на някой свят човек.

— Ти си зъл — каза търговецът. Етрик остана впечатлен от храбростта му.

— Зъл? — Той откъсна парче от копринената му туника и го издигна високо. — Тези дрехи, които слепецът дори не може да види, биха могли да го издържат няколко месеца. А ти му подхвърляш нищожно подаяние. Това не е благочестие, а нещо отвратително.

Воинът се извърна и хвърли парчето в паничката. Търговецът стоеше с треперещи ръце и непрекъснато местеше поглед между боеца и земята.

— Смилете се. Добрината си остава добрина, без значение каква е — каза слепият, стараещ се да спаси ситуацията. Етрик само се усмихна. Мечът му все още пламтеше.

— Кое е по-важно за теб? — обърна се той към богаташа. — Богатството или подкупите, които подхвърляше на съдбата?

Когато търговецът посегна да вземе дрехата, Етрик го разсече. Два жестоки удара отделиха главата от тялото и я отправиха в паницата. Кръвта започна да попива в плата и да багри няколкото монети на дъното.

— Даровете винаги биват заплащани с кръв — обясни Етрик на слепеца. — Милостта е заблуда. Слабост, обвита в лъжи.

По това време воинът бе заобиколен от гневна тълпа. Но когато тъмният паладин се усмихна и протегна меч, събраните побързаха да се отдалечат. Сред настъпилата суматоха стражите нямаше да пристигнат веднага. Когато най-сетне дойдеха, щяха да получат описанието му и да разберат с какво си имат работа. Преследване нямаше да има. Никой градски стражник не би сглупил да последва подобен боец.

Въпреки отлагането, настроението на Етрик си оставаше добро. Той почти не разполагаше с информация, която да му помогне в откриването на безликите, но Пеларак му бе предоставил една следа. От вътрешната страна на стената, на около половин миля северно от западната порта, се намирала голяма пукнатина, напомняща сянката на мълния. В случаите, когато трябвало да се свърже с безликите, през нощта жрецът изпращал някой от младите си послушници да остави бележка. На сутринта бележката несъмнено отсъствала.

Етрик лесно откри пукнатината — тя изглеждаше точно като описанието на жреца. Улицата бе притихнала, заобиколена от скромни къщи с не толкова скромни огради. Изглеждаха нови, вероятно построени след започването на войната между гилдиите и Трифектата.

Воинът свали ръкавицата си и пъхна ръка в най-широката част на пукнатината. В следващия миг лицето му бе озарено от усмивка. Продължителното обучение бе позволило на тялото му да придобие усет за всички магични същини. В пукнатината се криеше просто заклинание, което изпращаше предупреждение всеки път, когато целостта му бъдеше нарушена. Така на безликите не се налагаше да проверяват непрекъснато, за да узнаят за наличието на съобщение. Одобрил елегантността на решението, Етрик си напомни да се отнася с по-голямо уважение към противничките си.

Решавайки да отвърне на изчистеността с изчистеност, той взе един голям камък и го мушна в пукнатината, за да задейства заклинанието. Сега само му оставаше да чака една от жените да се появи. Тъй като бе поставил съобщението в средата на деня, те щяха да разберат, че нещо не е наред.

— Търпението служи на мъдрите — каза си Етрик и се настани край една от оградите, опрял гръб на решетките. Минаващите на улицата нямаше да го забележат, а стопанинът на дома нямаше да посмее да го прогони.

Изглежда в един момент от чакането той бе заспал. Не помнеше да е сънувал, но когато отвори очи, денят определено бе притъмнял. Слънцето се бе привело над западната градска стена.

Етрик знаеше, че се е събудил заради изострените си инстинкти. В първия момент не забеляза нищо и не чу стъпки. Но пък той си имаше работа с опитни жертви, така че тези липси не означаваха нищо.

Воинът погледна към стената. Камъкът, който бе пъхнал в процепа, го нямаше.

— Смятах, че ще изчакате смрачаването — каза Етрик и се изправи. Преди да е успял да протегне ръка към меча си, острието на кинжал бе плъзнато до тила му.

— Изглежда жреците са започнали да се отчайват — изрече глас зад него. — Тъмен паладин посред бял ден във Велдарен? Да не са решили да оповестяват присъствието си? Или просто се надяват да намериш смъртта си в ръцете на някоя тълпа?

— Бих могъл да се справя и с много повече от тълпа — каза Етрик. — Махни оръжието си, жено. Зная какво си.

Тя се поколеба за момент, сетне кинжалът изчезна. Воинът се обърна и скръсти ръце.

— С кого разговарям?

— Аз съм Елиора — отвърна безликата. — Какво съобщение от храма носиш?

— Че Алиса трябва да бъде върната незабавно — каза Етрик. — Доведи ми я веднага.

Елиора докосна кинжалите си един в друг.

— Нещата не са тъй прости, колкото Пеларак си мисли — каза тя. — Алиса е заобиколена от стражи и се намира под опеката на заможен бирник.

— Нищо от това не би трябвало да има значение за безликите.

Отвъд тънкия бял плат личаха очертанията на очите й. Етрик можеше да се закълне, че тя му намигна.

— Само ако искахме да я видим мъртва, паладине. Бягството е съвсем различно дело. Убедена съм, че Пеларак ти е обяснил колко е важно тя да остане жива.

— Къде я държат? Кажи ми и си свободна.

Елиора забави поклащането си и спря.

— На кого служат тъмните паладини: Карак или жреците му?

— Двете са едно и също. Жреците са живото слово на Карак.

Безликата направи крачка назад.

— В такъв случай няма да ти я доведа. Карак ни е дал не само вяра, но и разум, с който да я използваме. Ние не сме робини на Пеларак. Вече не. Ще изпълним волята на своя бог. На бога, който е и твой. Или може би не виждаш измамите на Пеларак?

— Ако не ми я доведеш, ще намериш смъртта си.

Елиора наклони глава. Изглеждаше, че е вперила поглед в сърцето му.

— Ти ще ме убиеш така или иначе. Пеларак е взел решение. Така да бъде.

С едно и също плавно движение Етрик изтегли меча си и замахна. Острието му бе окъпано в тъмен пламък. Безликата се наведе назад, извивайки гръбнак почти до земята. Мечът разкъса въздуха над нея. В следващия миг тя се изправи и атакува с кинжалите си. Единият се вклини в нагръдника, а вторият потъна в плътта под брадичката.

Преди тя да е успяла да довърши удара си, Етрик я блъсна с длан в гърдите. Карак бе подкрепил удара му — безликата полетя назад. Но още при падането се превъртя, обгърна ръце около себе си и изчезна.

От западната стена залезът простираше дълга сянка. Именно от тази сянка изскочи Елиора. Краката й се врязаха в кръста на Етрик. Той извика от болка и залитна напред, замахвайки насляпо. Пламъкът на оръжието му обгори някои от платнените ивици, но не можа да засегне плът. Острието на кинжал разсече тила му.

Воинът успя да избегне следващия удар, насочен между ключицата и тила му. Кинжалът, който щеше да отнеме живота му, ако бе уцелил, отскочи от бронята. Сблъсъкът на магията, вложена в металите, породи искри. Кинжалът започна да губи остротата си. Когато Елиора се извъртя и замахна напред, Етрик се изви, така че оръжието срещна дебелия нагръдник.

Кинжалът се пръсна на парчета, потънали в ръката й. Кръв започна да кваси превръзките.

— Ако се предадеш, ще бъда милостив — каза воинът и премина в атака. Елиора отскачаше и се извърташе като танцьорка. Всеки замах долиташе достатъчно близо до нея, за да обгори дрехата й, но не и самата снага. Удар, който трябваше да е пронизал сърцето й, срещна единствено дим.

Този път Етрик бе подготвен и се извърна. Острието проследи движението му, за да се озове насочено към сенките на стената. Елиора действително се намираше там, подемаща ритник, но мечът за втори път премина единствено през дим. Воинът се задави, когато стелещите се из въздуха сенки го обгърнаха. Димът имаше отвратителен вкус.

Сред дима той долови смях. Сред смеха се долавяше гняв.

Нещо остро потъна в ребрата му над колана. Топла кръв започна да се стича по бедрото му. Болката се извъртя, за да се усили двойно. Етрик замахна насляпо, без да засегне нищо.

— Няма да допусна това — кресна той и заби меча си в земята, стиснал дръжката с две ръце. Влятата в удара сила прогони дима. Чист въздух изпълни дробовете му. Елиора изникна пред него, замахваща към окото му.

Неговите реакции бяха по-бързи. Лявата му ръка пусна меча и с накитника отрази удара на кинжала. Десницата също бе престанала да стиска дръжката на оръжието, вместо това бе обвита около гърлото й. Преди тя да е успяла отново да се превърне в дим, паладинът изкрещя името на своя бог и вложи цялата си сила.

Тялото на Елиора се вцепени. Заради прилива насочена към нея сила платът около лицето й изчезна, разкрил скривена от болка красота. Пепел започна да се сипе от ноздрите и устата. Неумолимият захват отдели краката й от земята.

— Хаосът трябва да спре! — изкрещя Етрик и стовари лицето й в земята. Безликата започна да се гърчи. Бореше се да поеме дъх през обгореното си гърло. А воинът отново стисна меча си.

— Карак ще те изостави — дрезгаво промълви тя.

— Не виждаш ли? — Етрик й показа тъмния пламък, обвил острието. — Моята вяра е истинска, неговото присъствие в мен е по-силно. Ти си изоставената, грешнице.

С един рязък замах той я обезглави. Нажежеността на острието мигновено обгори плътта. Нямаше никаква кръв.

— Остават две — каза воинът и остави тялото й да гние. — Вземи душата й, Карак. Накажи я по своя преценка.

Елиора му бе казала достатъчно. От Пеларак вече бе научил всичко, свързано с Алиса Гемкрофт, престъпническите гилдии и Тео Кул. Бирникът Тео Кул. В началото Етрик бе сметнал, че Алиса е скрита някъде при безликите. Сега излизаше, че Кул я държи при себе си. Това означаваше слуги, наемници… Пеларак не бе споменал, че бирникът е в града, което можеше да значи само едно — той се криеше някъде извън стените. Подобен лагер не можеше да остане скрит от човек като Етрик.

Воинът се отправи на юг към портата, решен да приключи със задачата си още преди свечеряване.

Стаята, в която Мадлин Кинън се намираше в момента, караше фургона й да изглежда като дворец.

Тук имаше простоват дървен стол, също толкова непретенциозна маса и легло, чийто дюшек бе изпълнен със слама. След като се бе окъпала, жреците й бяха дали чиста бяла рокля. Но все още я преследваше миризмата на кръвта върху лицето и ръцете й.

През целия ден около нея бяха сновали девойките. Никой не бе я спрял да напусне, но нежеланието на слугините да сторят това бе очевидно. Затова Мадлин продължаваше да лежи върху неудобното легло и да пие чай с мед.

Калан бе обещал да изпрати съобщение до съпруга й, само че не се бе появявал от момента, в който бе довел Мадлин в храма. Искаше й се да го бе придружила на обиколката, с която той бе оправдал отсъствието си.

Стените бяха от голи дъски. Подът бе потъмнял в тъмнокафяво. Нямаше нищо за четене, нищо за правене. През целия си живот тя не се бе чувствала толкова изолирана. И това бе място, където бе доведена за нейна собствена защита.

Скуката беше станала почти нетърпима, когато Калан най-сетне се появи.

— Простете за късната ми поява — каза той и затвори вратата след себе си. — Очакваха ме много дела. Които трябваше да съм свършил отдавна.

— А именно? — попита Мадлин, по-скоро от желание да поддържа разговора, отколкото от интерес.

— Да защитя града — каза Калан с тон, загатващ изричането на очевидното. — Има много неща, които трябва да чуете, лейди Кинън. Нещата се променят. Ще ме изслушате ли?

— Нямам друг избор — отвърна тя, скръсти глезени и се постара да си придаде благороден вид, доколкото простоватата рокля позволяваше.

— Свободна сте да си идете по всяко време — рече Калан. — Но ми се струва, че трудно ще убедите оставащите си наемници да ви последват. На тях им харесва тук. Повечето успяват да отпочинат истински за пръв път от много нощи.

— Това е първата нощ, в която няма да им се наложи да стоят на пост — каза Мадлин. — Естествено, че ще проявят склонност към платено лентяйстване.

Калан сви рамене.

— Аз съм върховен жрец само от един ден, лейди Кинън, затова ще ви помоля да ме извините, ако казаните от мен неща са ви вече известни. Моят предшественик се наричаше Калвин. Много отдаден на свещеното слово човек, но непростимо плах, когато станеше дума за вашата Трифекта и престъпническите гилдии. Той бе категоричен, че не бива да се замесваме във войната ви. Затова само гледахме как всяка от страните избива стотици невинни. И ограничавахме намесата си до смекчаване на щетите.

— Ние не сме направили нищо лошо — каза Мадлин и приглади роклята над коленете си. — Гилдиите се намират извън закона и извън морала. Те са чума за този град.

— Сякаш Трифектата не е сторила нищо незаконно или неморално през последните пет години — възрази Калан. Облото му лице леко притъмня. — Но аз не съм дошъл тук, за да обвинявам, лейди, а само за да разговарям.

Тя леко раздвижи ръка, подканвайки го да продължи.

— Зная, че изминалият ден бе труден за всички ни. Самите ние не сме свикнали храмът ни да вижда подобни дела. Мисля, че това не представлява интерес за вас. Но ако ми позволите да обясня, много скоро ще разберете.

— Преди няколко дни един от нашите жреци, Делиус Есхатон, бе убит посред бял ден. Няма никакво съмнение, че Трен и гилдията му са отговорни, но те са недосегаеми за правосъдието на краля. Тогава почти убедихме Калвин да предприеме нещо, само че, за наш срам, политиката се оказа по-силна от мъката. С публичните си проповеди срещу гилдиите Делиус бе нарушил линията ни на ненамеса. Същата нощ дъщеря му бе доведена при нас тайно, защото гилдиите изпратили убиец и за нея. От това, което научихме, той едва не е успял.

За момент мъжът замълча. Мадлин разтърка ръце. Топлата вана й се бе отразила божествено, но дълбоко в пукнатините на кожата й все още личаха петната на кръв.

— Изчаквам да чуя с какво това касае мен — каза тя, когато стана очевидно, че Калан няма намерение да продължи. Името Есхатон й звучеше смътно познато, но нищо повече.

— Доста безсърдечно — отбеляза Калан. — Но пък и не съм очаквал друго. Появата на ридаещото момиче бе последната капка. Когато Калвин отново отказа да предприеме нещо, ние проведохме гласуване и го свалихме от длъжността му. Аз заех мястото му. Това е нещото, което трябва да знаете, лейди Кинън.

Макар косата й да не бе подредена в обичайната прическа, а роклята й да не бе подходяща и за някоя провинила се слугиня, Мадлин се постара да съсредоточи аристократичното си презрение.

— Какво вършат старците в храмовете си, не ме касае. — Тя се изправи и скръсти ръце. — Поздравявам те за новата ти длъжност. Но е време да вървя. Искам да отида в дома си, където бих могла да почина на спокойствие.

— Свалянето на Калвин и моето избиране са единствената причина вие да сте още жива, Мадлин — каза Калан. Той бе започнал да говори по-тихо. Макар думите му да бяха груби, в тона му отсъстваше острота. По-скоро бяха прозвучали като насочени към неразбиращо дете. — Бяхме решили да сложим край на метежите. Поехме сред града, за да възстановим реда, и се натъкнахме на вас и хората ви. Нима предпочитате компанията на Трен пред моята?

— Затворът си е затвор — отвърна Мадлин, макар и не с предишната увереност. Възрастният мъж бе спасил живота й, а тя се опитваше да го обижда. Наистина ли беше толкова неблагодарна?

— Аз не съм ви затворил — настоя Калан. — Просто не ви позволявам да пристъпите към пропаст. Вече изпратих вестоносец до съпруга ви, за да го уведомя за местоположението ви. Какво предпочитате: да изчакате да пристигнат хората му или да поемете сама по улиците на Велдарен?

— Аз също имам свои хора…

— Останали са ви само трима наемници. И няколко слугини. Проявете разумност.

Върховният жрец докосна лицето й с ръка. По някаква неясна за самата нея причина, Мадлин не блъсна десницата му.

— От този ден ще сложим край на проливаната кръв — каза Калан. — Ще износим сандалите си, докато обикаляме улиците. Ще залеем със светлина всеки тъмен ъгъл. Ще запеем радостни химни, за да заглушим противните крясъци на омраза. Сега очите ни са отворени, лейди Кинън. Спете спокойно и знайте, че тук нищо не ви заплашва. Помислете над онова, което казах, и когато се върнете при съпруга си, разкажете му за чутото. Нима искам толкова много от вас?

— Отдавна слушам нашепвания, че крадците са подкупили свещениците на Ашур — отвърна тя. — Трябваше да ни помогнете срещу гилдиите, а вместо това вие прекарахте години в бездействие. Сега ти ми казваш да се чувствам в безопасност под този покрив? Няма да спя, старче. Все още нося кинжала си. Без да откъсвам очи от вратата, ще чакам съпруга си.

Калан се усмихна тъжно.

— Каква разпаленост. Жалко, че е породена не от обич, а от недоверие и отчаяние.

Той се обърна и излезе. Както бе казала, Мадлин затвори вратата, седна на леглото си и се загледа в нея.

Тя действително щеше да разкаже всичко на съпруга си, но не за да изпълни молбата на свещеника. Всяка заплаха, без значение колко прикрита, трябваше да бъде предадена.

Уверил се, че всички останали са заспали или залисани, Арон навлече бледосиво наметало и се измъкна от стаята си. Една мисъл не спираше да измъчва ума му, а имаше само един човек, който можеше да му отговори. И въпросният човек бе скрит в храма на Ашур. Юношата се съмняваше, че свещениците ще му позволят да види Делисия. И също така не вярваше, че биха й позволили да излезе.

До този момент той бе обучаван как да се крие, как да убива и как да краде, но никой не бе му показал как да се промъкне някъде, за да разговаря. Нощта се очертаваше интересна.

Коридорът бе празен и Арон успя незабелязано да притича до търсената стая. Под една от дъските на пода се криеше тунел, който се простираше под цялото имение. След като се увери, че кинжалът му е добре наместен, юношата се спусна вътре и отново намести капака.

Вътре бе тясно и мрачно. Малко след отдалечаването си Арон дочу шум. Изглежда някой се приближаваше в отсрещна посока. Ако бъдеше открит, нямаше да успее да обясни присъствието си. Трен щеше да побеснее…

Последва друг шум — звучеше като дъската, която преди малко бе отместил. После настъпи тишина. След пет проточили се минути момчето отново продължи, уверено, че никой не го преследва.

Проходът отвеждаше в странична уличка, под огромна купчина сандъци, останали неразчистени.

Юношата измъкна дебело парче плат от джоба си и го привърза пред лицето си, намествайки дупките. Той вече не беше Арон.

Хаерн се стрелна надолу по улицата, развял бледосиво наметало. Миг по-късно друг силует изникна изсред сандъците и се спусна след него.

— Не! — изкрещя Арон и прегърна рухналата Делисия.

Кайла наблюдаваше, стиснала зъби. Навсякъде около момчето изникваха сиви плащове. Две къщи по-натам Трен отпусна малкия си арбалет и се приближи.

— Не се приближавайте! — кресна момчето и изтегли кинжала си с една ръка. С другата продължаваше да прегръща тялото. Извадили оръжия, Паяците го заобиколиха и спряха, за да изчакат господаря си. Кайла бавно се приближи. Разстроеният Арон не чу стъпките й.

Трен Фелхорн прескочи и последната празнина между покривите. Ръцете му още стискаха арбалета.

— Това е последният път, в който проявяваш неподчинение — каза той. Гласът му трепереше от гняв. — Свираш се по покривите, за да се молиш с жрици на Ашур? Какво те е прихванало?

— Отдръпнете се! — отново кресна Арон. Сълзи се стичаха по покритото му лице. Трен не обърна внимание на вика. Той се приближи и свали маската от лицето на сина си, без да се притеснява от кинжала му.

— Разочароваш ме — каза Трен.

Кайла можеше да види, че момчето се готви да нанесе удар.

Тя стовари върху тила му камък, омотан в дебел плат. Със задавен вик Арон се свлече върху тялото на умиращото момиче.

— Отведете го — нареди Фелхорн на хората си. — Момичето го оставете.

Двама от мъжете в сиви плащове издигнаха Арон на раменете си и се отправиха към ръба на покрива. Други трима изчакваха на улицата и поеха зашеметеното момче от ръцете им.

— Къде го отвеждаме? — осмели се да попита Кайла.

— Трябва да бъде изцелен от тези глупащини — рече Трен, докато прибираше арбалета си. — Изглежда сам не съм способен да излекувам сина си от разяждащата зараза на Ашур.

Казаното бе достатъчно, за да й позволи сама да достигне до отговора.

— Ще го предадеш на жреците на Карак.

Трен я погледна:

— На мен също това не ми харесва, но нямам друг избор. Те ще го пречистят, ще премажат вярата му в Ашур. Ще си получа обратно наследника.

— Трен! — изкрещя един от хората му и се издигна обратно на покрива. — Намерихме я. Намерихме Мадлин!

— Отлично. Вържете я. Когато се върна, ще уредя скривалище, достойно за благородната ни гостенка.

Тази новина бе отстранила цялата му мрачност. Кайла се затрудняваше да повярва във видяното. Нима загрижеността му за Арон наистина бе толкова повърхностна?

Трен скочи на улицата при останалите си хора, а Кайла погледна към момичето с червена коса.

— Не знаех, Арон — промълви тя.

Трен й бе наредил да последва Арон. Когато той бе спрял край храма, тя бе изпратила сигнала. И тогава Мадлин Кинън бе избягала от храма, повела дете то със себе си. Кайла не бе повярвала на очите си. Бе се надявала, че Арон няма да се намеси и ще стои настрана, но той не бе го сторил. Когато Трен бе изникнал, Мадлин бе тичала сред непознати й улици — лесна плячка. Но момчето все още бе стояло с дъщерята на онзи идиотски свещеник. Това бе достатъчно, за да гарантира смъртта на момичето.

Кръвта, стичаща се по този покрив, бе пролята заради Кайла. Нейният сигнал бе довел Трен.

Жената коленичи и докосна шията на девойчето. Пулс, макар и плашещо слаб, имаше.

— Длъжница си ми — прошепна Кайла и намести тялото й върху рамото си.

Това беше глупаво, тя осъзнаваше. Инстинктът за оцеляване й крещеше да не си цапа ръцете и просто да остави хлапачката да умре. Но Кайла не можеше да стори това. Ако Арон узнаеше, че тя е била тази, която го е проследила… дори представа за изпълнения с огорчение и предателство поглед бе мъчителна. Той й се бе доверил, а ето как му се бе отплатила тя.

— Не умирай — тихо каза тя. — Ако твоят бог е истински, трябва да осъзнае, че имам нужда от огромна помощ.

Кайла внимателно се спусна на улицата, пазеща товара си. И през цялото време се стараеше да не мисли за мъченията, които очакваха Арон в храма на тъмния бог.

— Не бива да спираш — настоя Зуса. — Паладинът ще ни последва. Неизменно ще ни следва.

Алиса кимна. Тя дишаше накъсано и лявата страна на корема й биваше непрекъснато жегвана от упорита болка. В момента двете тичаха на запад, далеч от лагера и далеч от стените на Велдарен. На няколко пъти бяха променили посоката си, но само за да заобиколят някои от хълмовете.

— Къде… — промълви Алиса. Чувстваше се прекалено задъхана и замаяна, за да зададе цялото питане.

— Реката е близо — отвърна Зуса. — Ще се възползваме от нея. Алиса правеше всичко по силите си да не изостава. Само че вече бе изминал почти час от бягството им. Тя не се смяташе за човек извън форма, но подобно напрягане бе уморително дори и за нея.

Младата жена започна да се препъва. Единствено неумолимият захват на Зуса я дърпаше напред.

— Не остава много — каза безликата. — Почти стигнахме.

Река Кинел извираше от планините, прекосяваше на запад от кралския лес и описваше завой от около четвърт миля, преди да продължи на юг. Задъхана, с треперещи крака и болящ далак, Алиса успя да достигне реката.

— Трябва да прекосим — каза спътницата й. — Реката е широка, но не дълбока. Паладинът ще прекоси по-бавно, бронята ще го затрудни.

— Моля те, нека си почина само за миг — помоли Алиса.

— Ще почиваш на другия бряг. Той може да изникне тук всеки момент. Въпросът е на живот и смърт, момиче.

Рухналата Алиса се изправи и сграбчи рамото на Зуса.

— Нека бъде живот — каза Гемкрофт.

Водата стигаше почти до брадичките им й беше вцепеняващо студена. Устните на Алиса посиняха почти веднага. Зъбите й започнаха да треперят. Вече бе престанала да усеща пръстите на Зуса около китката си, но можеше да види, че двете напредват. Нощният въздух бе мразовит, но дори той бе за предпочитане пред този течен лед.

— Огънят ще го привлече към нас. — Дори дрезгавият глас на Зуса леко потръпваше. — Но нямаме избор. С него бих могла да се боря. Но не мога да се боря със студа.

Минута по-късно двете излязоха на отсрещния бряг. Алиса направи няколко крачки, преди да рухне на колене и да се превие, обвила ръце около гърдите си. Силните тръпки я лишаваха дори от способността да говори.

Зуса коленичи. Сенките, обгърнали тялото й, се движеха тромаво, на свой ред засегнати от студа. Ръцете на безликата докоснаха тревата и потънаха сред нея, в пръстта.

— Нурута — просъска тя. Лилав огън припламна между ръцете й. За момент извисил се високо, пламъкът се сви до големината на човешки череп. — Стой близо до огъня. Топлината му е слаба, но е достатъчна, за да ти помогне.

След това Зуса се обърна към реката. Алиса проследи погледа й. Самата тя не видя нищо, но пък очите й не можеха да се сравняват с тези на безликата.

— Паладинът приближава — каза тя. — Все още се намира на около половин миля. Ще имаме време да се сгреем.

Двете се свиха пред огъня. Топлината му прогонваше влагата от дрехите им.

— Карак ме изостави — изрече Зуса сред пропукването на огъня. — Душата ми вече е обречена на Бездната. Какво значение има още един нарушен закон?

Пред погледа на Алиса тя свали влажните ивици от главата си. Очите й бяха зелени, устните бледи и чувствени. Лицето й приличаше на каменните образи, възславящи богини. Кичури от черната й коса бяха прилепнали към лицето. Тя ги приглади назад и ги пристегна с една от ивиците плат.

— Ако Карак е склонен да крие такава красота, значи е глупав и ревнив бог — каза Алиса и погледна към реката. — Ще успееш ли да убиеш паладина?

— Ще видим — отвърна безликата.

Ивиците, обгърнали тялото й, все още не бяха изсъхнали. С едно дълго движение тя ги свали и ги захвърли край огъня да се сушат. Останала гола като горска нимфа, Зуса целуна кинжала си и се приближи към реката. Алиса възнамеряваше да последва примера й, но реши да изчака. Ако Зуса умреше, нейната гибел също щеше да последва. Тя нямаше намерение да умира гола.

— Решителен си, служителю на Карак — изкрещя към отсрещния бряг Зуса. Обърнала гръб към огъня, за да пригоди очите си, Алиса също можа да различи мъжа, застанал отвъд. Бронята му изглеждаше по-тъмна от нощта. Когато изтегли меча си, тъмен огън започна да танцува върху острието.

— Името ми е Етрик, а вярата ми е пламенна — изкрещя в отговор паладинът. — А ти си захвърлила одеянията на срама си, нарушавайки повелята на нашия бог. Нима ще се изправиш срещу мен гола? Надяваш се, че ще отвлечеш вниманието ми за достатъчно дълго?

— Ще хвърля трупа ти в реката — извика Зуса. — Рибите ще изядат очите ти, а вътрешностите ти ще нахранят водните червеи. Още ли желаеш да прекосиш?

Етрик се изсмя.

— Моите желания са без значение. Карак е повелил смъртта ти и връщането на Алиса Гемкрофт. Ще прекося, ще изпепеля главата ти и ще оставя тялото да нахрани вълците.

Той пристъпи във водата. Зуса леко присви крака, издигнала кинжал пред лицето си. Тя приличаше на някакво странно диво създание, опасно, спокойно и непредсказуемо. Алиса се премести по-близо до огъня. За пръв път в живота си изпитваше желание да се моли. Каквато и съдба да я очакваше, младата жена знаеше със сигурност, че не иска паладинът да участва в нея. Но към кого можеше да отправи молитва за смърт, ако не към Карак? А той нямаше да приеме молитви, насочени срещу собствените си поклонници.

— Направиш ли още една стъпка, ще те убия — каза Зуса. — Във водата ще намериш смъртта си, паладине.

Етрик нагази по-навътре. В началото реката стигаше до кръста му, сетне се издигна до гърдите. Воинът държеше меча си високо над главата. Тъмният пламък поглъщаше светлината на звездите. Изглеждаше, че някаква празнота си проправя път едновременно с него.

Зуса остана неподвижна. Единствено устните й се движеха в недоловим шепот. Сенките около нея наедряха и се обвиха около тялото й.

Защити я, молеше се Алиса, макар да не знаеше кому. Тя може да не го заслужава, аз също, но те моля да я защитиш.

Когато Етрик се озова в средата на реката, Зуса скочи. Изглеждаше, че се е отърсила от огромна тежест, защото се извиси високо във въздуха. Наметало от сянка се раздипляше след нея, макар че тялото й оставаше голо. За момент жената застина във въздуха, понесена от криле. В следващия миг тя полетя надолу с устрема на хищна птица. Етрик раздвижи меча си, но дълбоката вода забавяше движенията му.

Сблъсъкът бе страховит. Алиса потръпна сред врязването на сенки. Остър метален екот се вряза в ушите й. Водата избухна като разтърсена. Когато реката отново се успокои, от противниците нямаше и следа.

Сърцето й се сви. Тя се подготви да побегне. Смъртта от измръзване бе за предпочитане от съдбата, която я очакваше с тъмния паладин.

Водата се раздвижи. Зуса пристъпи на брега. От тялото й се стичаше вода.

— Предупредих го — каза тя и се усмихна. — Той се удави. Направи ми място.

Тя седна край ивиците си и се приведе към лилавия пламък.

Все още удивена, Алиса свали мократа си рокля и се притисна по-близо. След това се засмя — каква ли гледка представляваха две голи, капещи и мръзнещи жени?

— Обзалагам се, че много мъже биха се радвали да се натъкнат на лагера ни — каза тя.

— Един се натъкна — каза Зуса и хвърли поглед към реката. — Надявам се видяното да си е струвало живота му.

Двете се притиснаха по-близо една до друга край неугасващия огън.

Хаерн се събуди върху легло със сламен дюшек, завит с одеяло. Раните му, превързани, все още боляха. Стаята бе мрачна и без прозорци, но изпод вратата се процеждаше достатъчно светлина.

Очите му се наляха със сълзи, натежали едновременно с лудешки смях. Него Хаерн потисна. Той бе оживял. Бе се изправил лице в лице с Лъва. Баща му щеше да побеснее… ако някога узнаеше. Хаерн нямаше намерение да допуска това. Дните му като наследник на Трен бяха приключили. Той щеше да се освободи или да умре. Каквато и да се окажеше съдбата му, той щеше да се увери, че смъртта на Делисия не е напразна.

— Намирам се в леговище на лъвове. Закриляй ме — помоли се той.

Хаерн се надигна от кревата. Сивите му дрехи бяха насечени, но разрезите бяха тънки, така че одеянията бяха използваеми. Искаше му се да разполага с маската си. Без нея все още щеше да носи лицето на Арон.

Той се усмихна още по-широко при осъзнаването, че носи лицето на мъртвец. Колцина щяха да разберат, че това е именно така?

Възглавницата му имаше калъфка, която той свали и се зае да претърсва помещението. Стъпките му бяха безшумни, а пръстите му се допираха с лекотата на пера. В стаята имаше един-единствен шкаф, в който не се криеше оръжие. Под леглото също нямаше нищо. Разочарован, юношата привърза калъфката пред лицето си. За момента трябваше да се задоволи с това прикритие.

Той се прокрадна до вратата и легна по корем пред нея. През цепнатината можа да види, че коридорът е празен. В него проблясваше самотна факла, от която идваше светлината.

Сега следваше истинското изпитание. Хаерн се изправи и внимателно изпробва вратата. Тя не беше заключена.

— Благодаря ти — прошепна той. — Но не ме изоставяй още.

Не се чуваха стъпки, шумоленето на отегчен пазач или спокойното дишане на задрямал. След като си пое дълбок дъх, Хаерн открехна вратата и се промъкна навън.

Макар коридорът да оставаше празен, за всеки случай момчето затвори след себе си.

Килимът бе дебел и мек. На всеки десетина крачки бяха разположени факли, окачени в халки върху стената. Сърцевината им пламтеше с лилав пламък. Те горяха без дим.

Коридорът го бе отвел до разклонение. И в двете посоки проходите се извиваха рязко. Хаерн нямаше представа къде в храма се намира. Единият от коридорите щеше да го отведе близо до изхода, а другият щеше да се отправя още по-навътре. Той реши да поеме надясно. Ако преценеше, че тази посока не е подходяща, щеше да се върне и да поеме по другия коридор.

Оказа се, че избраната посока е правилна, но това далеч не улесняваше нещата. Пред него се простираше огромна зала за молитви. Статуята на Карак се извисяваше пред него, страховит дори и в профил. В краката на бога пламтеше лилав пламък. Сенки трептяха върху пейките. Двама бяха коленичили пред олтара. Трети свещеник бавно обикаляше помещението и напяваше нещо, което повече приличаше на погребален, отколкото на хвалебствен химн. Той бе повдигнал ръце към тавана, а очите му бяха притворени.

Хаерн можеше лесно да се прокрадне край двамата молещи се, но обхождащият жрец представляваше по-голямо предизвикателство. Момчето се отдръпна назад в коридора. Усещаше, че времето му изтича бързо. Не биваше да позволява на трима жреци да го спрат. Той беше бившият син на Трен Фелхорн. Не трябваше да спира, дори и ако насреща му имаше три хиляди.

— Продължавай да обикаляш — прошепна Хаерн. Когато свещенослужителят се озова в отсрещната страна на залата, юношата се стрелна напред, приведен. Рязкото движение припали болка в краката и гърба му, но той я заглуши с помощта на упражнението, на което го бе научил един от наставниците му. По средата на първата редица пейки един от молещите се изви гръб и изкрещя в болезнен триумф.

Инстинктите на Хаерн го съветваха да застине, но той не им се подчини. Вместо това се претърколи между пейките и, прикрит, се извъртя, за да погледне. Извикалият жрец се бе изправил пред олтара, стиснал нож. От другата му ръка, отсечена над китката, се стичаше кръв.

Погледът на момчето се втренчи в ножа. Той бе прекалено украсен, несъмнено предназначен за жертвоприношения, а не за сражения, но щеше да свърши работа.

Хаерн се постара да не мисли за ужаса, който бе съгледал току-що: човек, осакатил се доброволно в името на своя бог.

Другият жрец също се изправи и прегърна кървящия. Третият продължаваше да обхожда залата и да пее невъзмутимо.

— Не се съпротивлявай на болката — каза нераненият. — Ние кървим в мрака, за да му попречим да се разпростре сред останалите. Трябва да отдаваме всичко, за да се борим с хаоса. Сравнена със страданията на света, болката ти е нищо.

Хаерн започна да пълзи сред пейките. Времето нямаше да го чака. Арката, до която отвеждаше централната пътека, представляваше търсеният от него изход, но ако момчето не го достигнеше навреме, обикалящият жрец щеше да го забележи при обхождането си.

— Слава на Карак! — изкрещя първият жрец. Стомахът на юношата се сви при последвалия вик на болка. Хаерн не се осмели да погледне. Можа само да чуе, че един от тях ридае. Мрачният химн продължаваше да изпълва залата.

Най-сетне той се добра до последния ред пейки и се притисна на земята, загледан в нозете на обхождащия. Щом свещеникът се озова в отсрещния край, Хаерн се затича.

Юношата веднага се хвърли встрани, щом видя какво го очаква на прага: други двама жреци се бяха облегнали на вратата, свели глави и скръстили ръце. За частицата от мига, в която бе изникнал, Хаерн не бе могъл да види очите им, защото качулките им бяха вдигнати. Може би те бяха заспали… а може би бяха забелязали изникването му.

Не последваха викове. Той бе останал незабелязан.

— Благодаря ти, Ашур — беззвучно прошепна момчето. Нямаше как да се промъкне край двамата, не можеше и да ги надвие с голи ръце. Оставаше му само една възможност.

Хаерн отново се промъкна към предната част. Кървящият жрец бе спрял да ридае, а вдишваше бавно и мъчително през зъби. Другарят му бе започнал да цитира свещени думи, от които кръвта на юношата застина.

— Само в смъртта животът се преражда. Само в кръвта грехът бива опростен. Само в мрака светът бива спасен. Само в пълната празнота има ред. Слава на Карак.

— Слава — заекна първият.

Обхождащият свещеник поде нов химн. Гласът му стана по-тържествен и по-бавен. Думите бяха неразбираеми за Хаерн, но самият напев бе достатъчно страховит. Двамата молещи се пред олтара също не допринасяха за успокояваща атмосфера. Химнът сега долиташе откъм вратата.

Хаерн погледна към статуята. Първият жрец бе оставил кинжала върху олтара, редом до отрязаната си китка. Дръжката и острието на оръжието бяха потъмнели от кръв. Другият свещеник го прегръщаше и продължаваше да изрежда слова. Кръвта се процеждаше от парчето плат, увито около ръката на първия.

— Прости кражбата ми — мърмореше раненият. Думите му се сливаха с изреченото от другия жрец. — Прости кражбата ми, всевишни. Ще вляза ранен, но ще премина отвъд.

— Само в кръвта грехът бива опростен.

— Прости кражбата ми, всевишни. Цял съгреших, но ранен ще премина отвъд.

— Само в мрака светът бива спасен.

— Прости кражбата ми, всевишни. Отхвърлям хаоса от себе си.

— Само в пълната празнота има ред — произнесоха и двамата.

Хаерн избра този момент, за да нанесе удара си. Той изрита единия свещеник зад коляното. При падането си онзи стовари главата си върху олтара. В следващия миг юношата вече политаше към другия жрец, за да стовари лакътя си върху ранената ръка. Свещеникът извика и се олюля от болка.

Без да им дава възможност да се опомнят, момчето грабна кинжала и разсече гърлото на първия си противник. Хъхрещото тяло се сгърчи, а Хаерн скочи към втория и замахна. Кинжалът потъна в гърдите му.

— Само в кръвта… — прошепна свещеникът с последния си дъх.

Сенчеста мълния се вряза в Хаерн. Той изкрещя, вцепенен от непоносима болка. Всеки нерв от уцеленото място изпитваше само едно. Момчето успя да се претърколи, за да избегне следващата атака. Дръжката на кинжала бе хлъзгава заради кръвта. Трябваше да внимава.

— Убити по време на молитва! — кресна третият жрец. Плътният му глас прогърмя из цялата зала. — Заради това светотатство ще страдаш неимоверно!

Още две мълнии сянка изхвърчаха от ръката на свещеника. Ударените пейки се пръснаха, а каменният под се напука. Хаерн се затича сред редиците. Жрецът се намираше в средата на централната пътека — достатъчно близо.

Юношата скочи върху поредната пейка и се изстреля с цялата си сила. Кинжалът полетя пред тялото му. Сепнат от неочакваната атака, свещеникът понечи да се защити. Но острието изпревари думите му и разсече лицето.

В следващия миг двамата се сблъскаха. Хаерн изкрещя. Рамото му блъсна гърдите на свещеника. Момчето не успя да смекчи приземяването си, а се стовари по корем върху една от пейките. Жрецът отлетя назад и се озова полулегнал върху друга скамейка.

— Страдай! — изкрещя мъжът. Думата носеше повеля със себе си.

Хаерн рухна на пода. Умът му се оказа изпълнен с нажежена болка. Раните от лъвските лапи припламнаха отново. Платът на дрехите му започна да се покрива с кръв. Кинжалът започна да се изплъзва от ръката му.

— Не можеш да се противопоставиш на могъществото на Карак — каза жрецът и посегна да вземе оръжието. — Още не мога да повярвам, че едно просто момче можа да…

Хаерн успя да подсече противника си и стовари глава в стомаха му, преди свещенослужителят да е изтръгнал кинжала. След два бързи удара, вторият с извъртяно острие, жрецът се свлече умиращ на земята.

— Карак не значи нищо за мен — каза Хаерн. Изпита странна радост да отхвърли бога на умиращия.

Но нямаше време за злорадства. Двамата други жреци вече тичаха насам. За разлика от предишните трима, тези бяха подготвени. Тъмна магия пропукваше около пръстите им, готови да запратят мощта на своя бог.

Хаерн побърза да се прикрие зад пейката и обърса острието от робата на мъртвия жрец, преди да си поеме дъх. Звуците на битката щяха да разбудят и останалите обитатели на храма. Оставаше му само един шанс да избяга, а той включваше директен сблъсък с двамата побеснели свещеници.

— Защити ме или се погрижи да умра бързо — помоли се Хаерн, загледан в кинжала. И в двата случая нямаше намерение да остава тук. Стиснал оръжие, той скочи.

Запратените сенки пръснаха пейките. Полетелите отломки блъснаха тялото му от двете страни — Хаерн бе прескочил над първия ред, оттласквайки се от една от скамейките. Ловкият му полет го отведе отвъд няколко редици. Преди следващите мълнии да са полетели към него, юношата се оттласкваше отново. При всяко негово движение кинжалът блясваше на светлината на олтара.

При това си приземяване момчето не се хвърли в атака, а се насочи право между двамата. Десният свещеник изрева от болка — сухожилията на ръката му се оказаха разсечени от неочакван удар. Юношата се извърна да посече и другия, но свещеникът го изпревари и плесна с ръце. Приливът на невидима сила блъсна момчето.

— Отдръпни се — каза свещеникът на ранения си другар, който се подчини неохотно. Хаерн направи две крачки към вратата в привидно бягство, сетне неочаквано се хвърли на земята. Червена мълния блесна над главата му и строши огромното резе на вратите.

Този път Хаерн не скочи към противниците си, а полетя към стена. Поредната мълния се заби досами краката му.

Свещениците не успяха да довършат следващото си заклинание — Хаерн вече ги беше достигнал. Той се оттласна от стената, извъртя се и замахна към гърдите на по-близкия жрец. Без да губи инерцията си, той се завъртя около тялото, нанесе още един удар, сетне скочи към втория. Ритникът му смаза трахея. Кинжалът му прониза дроб.

Жреците се стовариха на пода, а Хаерн захвърли жертвения кинжал.

— Нека Карак да си го задържи — каза той на труповете. Вече нищо не запречваше пътя му.

Озовал се навън, той подмина стъпалата от обсидиан — не му харесваше начинът, по който те блестяха под светлината на чезнещата луна.

Меката трева представляваше прекрасен килим за стъпалата му, а свежият въздух бе приветстван. Сега единствено оградата препречваше пътя му. Хаерн се изсмя. След петима жреци, една ограда нямаше да представлява никакъв проблем.

Той скочи към стената, превъртя се и се прехвърли над нея. Болката от приземяването представляваше нова добавка към досегашното немалко страдание, но то нямаше значение. Хаерн беше свободен.

Юношата извърна глава назад. Храмът бавно се превръщаше в обикновена къща. Колоните му биваха заменяни от сенки и лъжи.

Подходящ гроб за греховете на Арон Фелхорн. Хаерн се затича. Знаеше, че му предстои много работа, за да попречи на замисляната атака на баща си.

Докато приготовленията за празника ускоряваха ход, предводителите на гилдиите проведоха среща на необичайно за крадци място — на открито посред бял ден. Бяха се събрали пред големия фонтан в центъра на Велдарен. Събирането на толкова много първомайстори изискваше някое неутрално място с много изходи, иначе никой не би дошъл. Хаосът, царящ извън стените на града, бе изтеглил почти всички жители. Велдарен бе пуст, пренесъл живота си към хълмовете, за да ги обсипе с факли, огнища, палатки и песни.

Трен бе първият пристигнал. Евентуално негово забавяне би разтревожило останалите. Втори дойдоха червените зъби на Кадиш Вел от гилдията на Ястребите. Норис Вел, неговият брат, пристигна след него. Той бе поел върховенството над Змиите, заменяйки убития Галрън. Гилдията на Сенките също имаше нов предводител — едър мъж на име Гарт.

— Просто Гарт — каза той, когато се представяше на Трен. Ръцете му бяха месести, гласът му бе ленив. — Фамилното ми име не струва.

— Какво стана с Йоршанк? — попита Фелхорн.

— Аз съм бавен — обясни Гарт и раздвижи ръце. — А той беше още по-бавен.

Джеймс Берен от Пепелявата гилдия пристигна последен. Бе довел Велиана със себе си — всеки от предводителите бе получил правото да доведе по един доверен човек. Тя хвърли унищожителен поглед към Кадиш, но не каза нищо.

— Къде са Вълците? — попита Кадиш Вел, когато всички се събраха. Приличаха на група приятели, събрали се да поговорят, преди да се отправят на празненството. Липсваше единствено Синрик, първомайстор на Вълчата гилдия.

— Той и хората му са се смесили с празнуващите — обясни Трен. Той стоеше с гръб към фонтана и с лице към останалите. — Ще им предам истинския план, след като го обсъдя с вас.

— Истински план? — попита Кадиш. — Какъв истински план?

Фелхорн сви рамене:

— Нима наистина си очаквал, че ще предложа толкова лесен замисъл? Или че ще поема риска да го разкрия пред всички вас толкова рано?

Джеймс пристъпи напред, неспособен да скрие гнева си.

— И си насъскал плъховете си срещу мен, само за да ни накараш да се съгласим на фалшив план, самоубийствен опит за атака, за който и последният крадец знаеше, че не би успял? Знаел си всичко това, а въпреки това трябваше да страдаме?

Останалите предводители също не изглеждаха доволни от заблудата. Трен ги смълча, отпускайки ръка върху дръжката на меча си.

— Достатъчно. Миналото не може да се променя. Знаех, че каквито и усилия да полагам, планът би достигнал до Трифектата. Това беше целта на мнимия замисъл. Няма да нападаме по време на празненството, особено когато са се събрали извън града. Без стени, сенки и отрова, ние сме само шепа деца.

— Твоите паячета може и да са деца, но моите ястреби проливат кръв като мъже — рече Кадиш.

— И какъв е истинският план? — поинтересува се Гарт. — Пак ще получа възможност да извия някой и друг врат, нали?

— Домовете им са празни — започна да се усмихва Трен. — Те са отвели по-голямата част от наемниците и слугите си. Точно сега ще ударим ние. Ще се разделим. Половината ще нападнат имението на Кънингтън, а останалите ще се заемат с дома на Гемкрофт. Убийте всички, които са останали вътре. Всички. Тогава ще заложим капана си. Когато първенците на Трифектата се върнат, ще ги нападнем от прозорците и покривите на собствените им домове. А когато стане време да бягаме, ще подпалим именията им. Тази нощ те ще страдат неимоверно. Ако извадим късмет, може да убием Леон или Мейнард.

Фелхорн се вглеждаше в очите на всеки от присъстващите, за да прецени отдадеността им. Макар все още да изглеждаха разгневени заради измамата му, жестокостта на същинския замисъл бе разпалила жаждата им за кръв. Пет години бяха много време. Неочаквано вероятният край на войната изникваше пред тях.

— Как ще се разделим? — попита накрая Кадиш Вел.

— Ястребите и Пепелявите ще се заемат с Гемкрофт. Змиите и Сенките ще се погрижат за Кънингтън.

— Ами вие? — попита Джеймс.

— Моите хора ще се разпръснат сред вас — каза Фелхорн. — По този начин ще проявя безпристрастие. Що се отнася до мен самия… Това вече си е моя работа.

— Не можеш да ни изпращаш заедно с Ястребите — възрази Велиана. Избухването й привлече гневните погледи на Джеймс и Кадиш.

— Твоето присъствие ще направи нещата още по-интересни — каза й Кадиш.

— Без спорове, без дрязги и без предателства. Тази вечер ще сложим точка — рече Трен. — Ясно ли е?

Всички се съгласиха неохотно.

— Ще смажа рода Кънингтън — каза Гарт. Той изглеждаше изключително щастлив.

— Изчакайте слънцето да се спусне под стените — нареди Фелхорн. — Движете се съгласувано и тихо. След като заемем позиции, ще ни се наложи да чакаме. Убийте всички, които се върнат преждевременно, и изчакайте приближаването на главните сили, преди да се разкриете. И, каквото и да става, погрижете се домовете да пламнат в нужното време.

Предводителите се пръснаха в различни посоки. Пристигналите последни Джеймс и Велиана си тръгнаха най-накрая.

— Хората му ще се смесят сред нас, а самият той скри целта си — каза Велиана. — Няма как да го предадем, без да предадем и останалите гилдии. Сега или трябва да следваме замисъла, или да се превърнем във врагове на цял Велдарен.

— Виждаш, че Трен Фелхорн не е глупак — рече Джеймс. — А за другото си права. Няма как да преместим засадата си вътре в града. Дори и да можехме, не знаем къде ще се намира той. Оставихме се да ни заблуди. Знаех си, че онзи план е прекалено прост и глупав.

— Тогава ще трябва да се доверим на истинския. — Тя отпусна ръка върху рамото му.

— Този ден принадлежи на Фелхорн. Да се надяваме, че в края му ще останем живи.

Краищата на огромното сборище бяха заети от наемници и бедни.

Трен бе възнамерявал да си послужи с по-изчерпателна дегизировка от спусната качулка, нацапано лице и престорено накуцване, но впоследствие бе размислил. Сред стотиците лица, които сновяха наоколо, той трябваше да използва съвсем нищожна част от уменията си.

Дори и ако захвърлеше дрехите си и тръгнеше гол, никой не би му обърнал внимание — навсякъде около него бяха налягали тела. Курвите определено щяха да запомнят този ден. Дори и най-грозните от тях стискаха сребърни монети.

В основата на двата хълма паркираните коли оформяха импровизирана стена. В пролуките между тях дежуреха наемници. Фелхорн не се отправи натам, а вместо това се смеси с тълпата, която се навърташе наоколо с надеждата да зърне (и докопа) нещо от по-висшия кръг празненства. Недалеч се издигаше набързо скована дървена платформа, охранявана от двама от войниците на Леон. Предназначението й бе неизвестно на Трен — може би бе заделена за изпълнението на някакви безсрамни еротични танци. Но не с намерението да узнава бе застанал тук. На това място щеше да се срещне с предводителя на Вълчата гилдия.

Търпението му наближаваше края си, когато мъж със сива риза и кафяво наметало се приближи към него.

— Като за хром стоиш читаво — отбеляза той.

— Коляното не обича да се прегъва — отговори Трен с престорен акцент. — С какво право питаш?

— С правото на вълк — ухили се мъжът. Маскировката не бе прикрила умишлено заострените зъби.

— Твоята дегизировка е по-добра от моята — рече Фелхорн.

— Нормално, нали трябваше да стоя тук по-дълго — отвърна Синрик, предводител на Вълците. Сивата му коса бе боядисана в кестеняво. Мръсотията по лицето му скриваше ритуалните белези и бледата кожа.

За момент и двамата замълчаха, загледани към върха на хълма. Не усетиха слухтящи уши, затова продължиха разговора си.

— Размесил съм тридесет души сред тълпите — каза Синрик. — Те изчакват воя ми. Преброих стражите, без онези из външния кръг. Над четиристотин защитават високия хълм, още двеста охраняват другия. Нашите нокти са остри, но не могат да разсекат стоманата на броните им. Надявам се да имаш по-добър план.

Трен кимна. Думите на събеседника не го изненадаха.

— Планът вече е задействан, вълко. Няма да ги нападнем тук. Хората ти само ще отвлекат вниманието.

Синрик се засмя.

— Така си и знаех. Един открит удар тук… не представляваше най-силната ни страна. Е, какъв е истинският план? Не бих понесъл вълците ми да пропуснат клането.

— Когато празникът наближи края си, ще се присъедините към мен, за да нападнем имението на Гемкрофт. Хората ни ще изчакват там в засада. Ние ще пресрещнем опитващите се да избягат.

— Ще ги заобиколим като ранени сърни — каза Синрик.

— Вечно с твоите ловни аналогии — каза Трен и неволно се засмя.

От върха на хълма затръбиха тромпети. Колона наемници се отправи надолу, следвана от Леон Кънингтън. От запад бе издигната голяма покрита клетка. Тя бе поставена върху кола, която я понесе към сцената.

— Какво става? — рече Фелхорн. Заради тромпетите тълпата се бе втурнала насам. Сред тази блъсканица трудно щеше да си проправи път. Двамата със Синрик се оказаха сред първия ред зяпачи.

— Леон се хвалеше за специален номер, който ще сложи началото на празника — обясни Синрик, без да си прави труда да шепти. Суматохата около тях заглушаваше всичко. — Но не е казал какво. Хората ми не можаха да узнаят, макар да подкупваха със злато и плът.

Трен кимна неспокойно. Той не обичаше изненадите. Още повече ненавиждаше ситуациите, в които не разполагаше с лесен и бърз изход. Нямаше да се окаже лесно да си проправи път сред сганта.

— Съберете се, съберете се — изкрещя Леон Кънингтън, накуцващ сред войниците си. Мейнард и Лори също вървяха с него. При тази гледка сърцето на Трен подскочи. И тримата предводители, събрани на открито. Ако смъртта ги връхлетеше, дори нямаше да се наложи да продължава с плана си. Войната срещу Трифектата щеше да бъде спечелена.

— Предполагам не носиш арбалет със себе си? — обърна се той към Синрик. Уви, въпросният поклати глава.

Семействата на Трифектата спряха на известно разстояние от тълпата. Заобиколиха ги наемници, сковани в смесените си брони. Сумтейки от усилие, неколцина от бойците преместиха покритата клетка върху средата на платформата. Сред събраните се понесе мълва — тълпата се опитваше да отгатне онова, което й предстоеше да види.

Към сцената се приближи възрастен мъж и повдигна ръка в апел за тишина. Трен го позна — това бе Потс, съветникът на Леон.

— Днес моят господар е подготвил дар не само за Трифектата, но и за всички вас, добри ми жители на Велдарен! — изкрещя старецът.

Онези, които не бяха замълчали, сега притихнаха. Мърморенето се превърна в почти пълна тишина.

— Много дълго те крадяха от вас — продължи Потс. — Много дълго те ви караха да се криете и да треперите от страх от отрови и кинжал. Ние се сражавахме с тях заради вас, кървяхме заради вас, умирахме заради вас.

Долетяха освирквания, но те бяха единични. Сред безплатното изобилие никому не беше до спор.

— Какво става тук? — просъска Трен към Синрик.

— Казах ти, не зная — отвърна Вълкът.

Потс се извърна към склона и посочи. Петима мъже тъкмо напускаха голямата шатра и подемаха спускането си. Те бяха облечени в кафяви роби, главите и лицата им бяха обръснати. Татуировки покриваха вратовете и китките, като змии се простираха към очите. Двамата първомайстори веднага ги разпознаха. Това бяха нежните мъчители, Леоновите виртуози в причиняването на болка.

Стомахът на Трен се сви като изпълнен с олово. Той осъзна кой е затворен в клетката.

— Проклетници — прошепна той. — Земята да се продъни под тях.

Петимата обградиха клетката и повдигнаха ръце. С драматичен жест Потс нареди отварянето на клетката. Инквизиторите отместиха преградите. Четирите стени паднаха надолу.

Уил стоеше привързан към дебел кол, който мъчителите побързаха да пренесат върху сцената и да го поставят в пригодения за целта отвор. Плененият изглеждаше изтощен, но иначе незасегнат. Бяха го оставили единствено по набедрена препаска. Едрите му мускули се напрягаха срещу въжетата, стегнали ръцете и краката му.

— Уил Кървавия — изкрещя Потс. — Дясната ръка на Трен Фелхорн! Предоставяме го на вас, жители на Велдарен. На вас и на нежните мъчители.

— Приятно гледане! — изкрещя Леон от склона.

Един от инквизиторите пренесе малка маса от колата. Друг разстла отгоре й кърпа с инструменти.

За начало започнаха с малките игли. Двама от мъчителите се заеха да ги забиват под ноктите на Уил. Други двама правеха същото, но с ноктите на краката. Петият непрекъснато наблюдаваше въжетата, пристягаше ги при нужда или помагаше на другарите си, когато пленникът се опиташе да раздвижи пръсти или прегъне колене.

След като иглите бяха поставени, инквизиторите разделиха труда си. Един взе малки клещи, с които да отделя ноктите на ръцете. Втори използваше тънки гвоздеи, които да забива в обезноктените места. Трети бе взел чук, с който вбиваше гвоздеите по-навътре. При всеки удар тялото на Уил потръпваше и се мяташе.

— Като изкуство — промърмори Синрик. — Произведение на изкуството.

Ръцете на Трен се тресяха, но той отказваше да отмести поглед. По някакъв начин Уил се бе оказал заловен, а той не бе го потърсил. Можеше да е спасил най-доверения си човек, да му спести тази агония. Стотици зяпачи ликуваха и крещяха одобрително в отговор на всяко негово стенание. Двама от мъчителите хванаха по два от пръстите на краката и с помощта на малки клещи ги извиха под прав ъгъл. Фелхорн гледаше как Уил Кървавия, най-силният и най-жесток член на гилдията му, ридае като дете.

А мъчителите дори не бяха започнали да го режат. Нищожни капки кръв се стичаха от пръстите му и капеха върху дървената сцена.

Когато инквизиторите разкъсаха набедрената препаска и насочиха иглите и клещите си към слабините на пленника, Фелхорн каза:

— Промяна в плана.

Лицето му бе застинало в ледена маска на гняв, която саждите не съумяваха да скрият. Без да се прикрива от околните, Трен протегна пръст към Леон.

— Той е мой.

Синрик неволно потръпна заради студените нотки в гласа му.

— Каквото и да става, дебелият копелдак е мой. Засадата на Гемкрофт оставям на теб.

Синрик се обърна и започна да си проправя път към задните редици на тълпата. Нямаше намерение да гледа повече.

Трен стискаше юмруци, отказващ да прояви слабост. Никоя гледка нямаше да се окаже непосилна за него. Той се взираше в очите на Уил с надеждата, че поне за миг погледите им ще се докоснат. Фелхорн искаше осъденият да разчете предстоящата смърт, която щеше да споходи Леон, да види яростта и да разбере, че никой, дори и един от членовете на Трифектата, не би могъл да я избегне.

След двадесет минути мъчителите извадиха ножовете си. След още десет минути Уил умря. Тълпата ликуваше гръмовно, развълнувана от видяното. Овациите гръмнаха особено оглушително, когато главата на убития отскочи от платформата. Един от зяпачите я ритна високо, изключително доволен от постъпката си. Друг победоносно я издигна високо над себе си. Точно преди да напусне тълпата, Трен промуши последния в гръб и изчезна — преди някой да е осъзнал, че мъжът е рухнал не заради препиване.

Настроението на краля бе по-лошо от обичайното. От прозореца на кулата той бе наблюдавал пълчищата, стичали се извън града и към хълмовете, за да се влеят в набъбващите тълпи на празненството.

В тронната зала го чакаше Джерънд. Шестнадесет гвардейци стояха на пост около кралската особа.

— Сякаш армия се стича пред прага ни — каза крал Велор, докато се настаняваше на престола си. — Днес няма ли молители? Никой ли не се е явил, за да се докосне до правосъдието на короната?

— За тях е по-важно да вземат участие в празненства, които се провеждат веднъж на няколко години, отколкото да чакат да чуят решение, което биха могли да получат във всеки друг ден — тактично обясни Джерънд.

— И все пак… нито един? — почуди се владетелят. — Все трябва да има неколцина разпалени.

— Имаше. — Джерънд Кролд прочисти гърло. — Но аз си позволих да ги отпратя. Предвид нещата, които знаем, днешният ден може да се очертае като… интересен. Счетох за най-разумно да се погрижа за безопасността ви.

Крал Велор подбели очи и за да демонстрира храбростта си, нареди на половината от телохранителите си да се оттеглят. В залата останаха само осмина войници.

Кролд стори всичко по силите си, за да не покаже отвращението си. Заради пълчищата наемници, стекли се отвъд стените, съветникът бе решил да се погрижи днешният ден да протече без събития за краля. А имаше и нещо друго: в момент, когато всички очи бяха насочени към срещата на Трифектата, твърде възможно бе някой кинжал да замахне към престола.

— Безопасност — промърмори кралят. — Ти често обещаваш това, но обещанията ти не се изпълняват. Успокояващите ти приказки си остават само думи. Обеща ми главата на Трен Фелхорн. Къде е тя?

Джерънд се прокашля тактично и погледна към войниците. След секунда кралят осъзна намека и отпрати и оставащите осмина.

— Нека не ти хрумват идеи — каза владетелят, когато останаха сами, и отдръпна наметалото, за да покаже златния си меч. Джерънд далеч не бе впечатлен, но не показа това.

— Както несъмнено разбирате — поде съветникът, — да се уреди убийството на Трен Фелхорн не е лесна задача. Вие далеч не сте първият, който желае смъртта му. В продължение на десетилетие мнозина други са пожелавали същото. И въпреки това той си остава жив, а могъществото му расте.

— Искам главата му, а не оправдания — изсумтя крал Едуин Велор.

— В момента не ви предоставям нито едно от тези две неща, а само ви съобщавам напредъка. Моите хора се промъкваха из целия град и похарчиха много. В замяна на това до този момент получихме много малко. Но е достатъчен само един шепот, само един предател, и цялата инвестиция ще се оправдае десетократно. Споменах напредък. Действително имаме напредък: разполагаме с предател.

Кралят се приведе напред в трона си.

— Открил си член на гилдията му, готов да се обърне срещу него? — Едуин не можеше да скрие вълнението си.

— Не мога да кажа — настоя Джерънд. — Предполагам разбирате. Няма да кажа нищо за него или нея. Не мога да си позволя нещо да достигне до Трен. Ще ви кажа само, че цената беше абсурдно висока. Плановете за нападението, за които бяхме узнали, в действителност са лъжливи. Но моят информатор ме уведоми за истинския замисъл. Ако всичко се развие добре, най-късно до утре вечер ще ви поднеса главата на Трен Фелхорн върху поднос.

— Отлично. — Кралят се плесна по челото. — Какво ли ще правя без теб, Джерънд?

Кролд се усмихна. В действителност той възнамеряваше да надживее владетеля, а не обратното.

— Владетел с вашите умения винаги ще открие начин — рече той.

Крал Велор се изсмя.

— Истина е. Но какво ще правя днес? Без дрязги, без посланици, без пиршества? Ще умра от скука.

— Разполагам с решение на проблема.

Джерънд плесна двукратно с ръце. Един от пазачите пред главния вход на тронната зала разтвори вратите. Десет момичета с почти прозрачни копринени одежди прекрачиха прага. Малки камбанки потрепваха върху китките и глезените им.

— Тези танцьорки са дошли чак от Кер — представи ги Кролд. — Наричат ги Голите звънчета. Трябва да ви призная, че танците им струват цяло състояние.

Жените подеха танца си.

— Голите звънчета? — попита крал Велор и облиза устни. — Но аз виждам много коприна.

— Дайте ни време да заслужим името си — завалено каза една от танцьорките. Гласът й бе приятно дрезгав.

Голите звънчета се нуждаеха от почти половин час, за да заслужат името си напълно. Джерънд ги наблюдаваше не само от учтивост. Откакто Трен бе отвлякъл съпругата му, съветникът бе непрекъснато измъчван двойно — от притеснение за нея и заради факта, че е останал без близостта й. Чуждоземните жени танцуваха с опит — всяко движение целеше да подчертае определена извивка, да изтъкне краката им или да привлече внимание към устните, гърдите или кръстовете.

При всяка изминала минута една от тях захвърляше част от одеянието си. Кралят ги наблюдаваше с изключително внимание. Несъмнено след края на танца щеше да покани две или три от тях да го придружат в покоите му. Кралят нямаше съпруга — факт, от който мнозина бяха недоволни. Но пък владетелят бе още млад, така че Джерънд бе успял да потуши повечето възражения, изтъквайки именно това. В най-лошия случай щяха да изникнат няколко копелета.

Дали някоя от голите жени, чиито камбанки не спираха да звънят ритмично, нямаше да се окаже бъдещата майка на принц?

Една от танцьорките особено бе привлякла вниманието на Кролд. Косата й бе тъмночервена, най-голямата му слабост. Гърдите й бяха по-малки от тези на останалите жени, но това също му харесваше. Освен това тя се бе разсъблякла последна. А може би желанието на съветника бе породено от начина, по който погледът на краля се бе задържал най-дълго върху нея. Може би точно по тази причина Джерънд щеше да му я отнеме. Косата ми може да е посивяла, но пак съм по-голям мъж от този сополанко.

Голите звънчета започнаха да се поклащат по-усилено. Камбанките, изработени от различен метал, се сляха в приятен хаос. Червенокосата се извиваше съвсем близо пред владетеля. Единствено тя стискаше звънчетата в китките си, за да спре дрънченето им. Това бе направило впечатление на Джерънд. След като всички останали се стараеха да вдигнат колкото се може повече шум, защо…

В следващия миг той видя как пръстите й се извиват към чашката на една от камбанките.

— Спрете я! — кресна Джерънд Кролд и посочи. Един от войниците в ъгъла повдигна арбалета си и стреля. Болтът прониза тила на червенокосата. Кръвта й оплиска лицето на краля. Звукът, с който главата й се стовари върху каменния под, накара съветника да потръпне. Дълга и тънка игла, несъмнено с отровен връх, се отрони от пръстите й. Останалите танцьорки отстъпиха назад. Някои ридаеха, други безстрастно се взираха в тялото.

— Какво става тук? — изкрещя Едуин. Джерънд внимателно повдигна иглата и му я показа.

— Някой я бе наел, за да ви убие.

Лицето на владетеля почервеня.

— Трен! — ревна той. — Това е работа на онзи негодник Фелхорн! Искам го мъртъв, чуваш ли ме?

— Задействал съм плана си, кралю.

— Знаеш ли къде е той? — продължи да крещи владетелят.

— Имам представа къде би трябвало да се намира — призна Джерънд Кролд. — Но още не сме получили сигнала…

— Изпрати войниците — нареди кралят. — Всички, до един. Той ще умре тази нощ, разбра ли? Изпращай ги!

— Да, кралю — каза Джерънд и се поклони ниско.

Намръщен, Велор започна да крачи пред трона си. Накрая посочи към две от танцьорките и щракна с пръсти.

— Свалете им камбанките и ги претърсете. Няма да позволя на онзи негодник да ми развали удоволствието. Но и няма да допусна да ме наръгат в собствените ми покои.

Останали без звънчета, двете жени неохотно последваха краля към спалнята му. Следваха ги стражи с извадени мечове. Когато вратата се затвори след малката процесия, Кролд въздъхна и се обърна към останалите жени.

— Съжалявам — рече той и кимна в отговор на погледа на началника на стражата. След това съветникът също излезе. Не искаше да гледа как оставащите войници застилат пода на залата с красиви трупове.

При първия звън на стъкло Хаерн веднага отключи, за да провери какво става. Войници в тежки брони стояха пред прозорците и размахваха чукове, които с лекота трошаха подсиленото стъкло. Проблясващи късчета засипваха килимите. Гвардейците започнаха да нахлуват в къщата.

Облекчението му бе примесено с тревога. Облекчение — защото намесата на краля определено щеше да попречи на Трен да изпълни плана си. Тревога — защото войниците щяха да видят в негово лице поредния млад член на гилдиите.

Но няма да ме убият толкова лесно, помисли си той с кисела усмивка. Стиснал кинжали, той се обърна надясно и се затича. Ако имаше надежда за бягство, то тя щеше да се крие някъде в задната част на къщата. С малко късмет щеше да се измъкне през някой изоставен прозорец, точно както бе сторил при бягството от къщата на Робърт.

Хаерн бе прекалено бърз за първата вълна нахлули войници, но вратата в края на коридора го отведе в оръжейна. Насреща му се приближаваха трима войници, повдигнали щитове. Юношата отскочи встрани и замахна към глезена на най-близкия стражник. Острието на кинжала отскочи от бронята. След претъркулването си Хаерн скочи право сред тримата. Те се извъртяха, за да го нападнат, само че огромните щитове затрудняваха движенията им. Момчето се извиваше като танцьор. Кинжалите му потъваха в сгъвките на метала.

Той рязко се оттласна от един щит и се блъсна в нагръдника на друг войник. Двамата полетяха към земята. По време на падането кинжалът на Хаерн проблесна и се вряза във врата на поваления, сетне още веднъж и още веднъж. Бликналата кръв оплиска маската му.

Останалите двама войници, чиито крайници кървяха от няколко дълбоки рани, се опитаха да посекат момчето, за момент останало да лежи върху трупа. Ударите им не го засегнаха. Далеч преди това Хаерн се бе претърколил отново и вече политаше към оставащите си противници. Този път кинжалите му посякоха краката им, безпогрешно открили уязвимите цепнатини в броните. Оставил един мъртвец и двама обездвижени, Хаерн продължи към следващия коридор.

Мъж в наметалото на Змийската гилдия едва не се сблъска с него. Закривените му кинжали капеха кръв.

— Кой си ти? — успя да попита Змията, преди Хаерн да скочи.

Противникът се оказа далеч по-опитен от очакваното. Едното закривено острие отрази атаката, а другото зае позиция да посрещне скочилото тяло. Хаерн изви тялото си в поза, която да му позволи да остане незасегнат и да отскочи към вратата на оръжейната. Още докато се приземяваше, разбра кой стои насреща му.

— Ти си Норис — каза Хаерн.

Първомайсторът на Змиите се изплю.

— А ти трябва да си хлапето на Трен. Чух, че си започнал да се скапваш. Той ли те изпрати, или това е твоя собствена глупащина?

— Моя — потвърди юношата и бавно зае бойна поза. Норис се усмихна в отговор на движението му.

— Мислиш, че можеш да надвиеш танца на плащеницата ми? — Той започна да се поклаща, отпуснал ръце. — Ела да ме изпробваш.

Норис започна да се върти. Плащът му се превърна в непредвидимо преливаща сянка. Хаерн го наблюдаваше удивен. Първомайсторът продължаваше да се върти все по-бързо и по-бързо. Ръцете му също се бяха превърнали в сенки — скрити сенки, носещи смърт.

Хаерн се чувстваше като жертва, вцепенена от танца на кобра. Но част от това вцепенение бе породено и от възхита. Определено трябваше да научи този танц. Трябваше да овладее подобно умение.

Юношата пристъпи напред и веднага се отдръпна. Закривеното острие прелетя точно над главата му.

И двамата знаеха, че времето не е на тяхна страна. Хаерн приклекна ниско над земята и се хвърли наляво. Той се блъсна в стената и отскочи във въздуха, където се превъртя. Кинжалите му полетяха надолу към завихрения плащ. Но Норис не се остави на заблудата. Предводителят изблъска остриетата, а след това нанесе удар към мястото, където Хаерн щеше да се приземи.

Само че той не се приземи. Коридорът бе достатъчно тесен, за да му позволи да опре крака на стената, да овладее инерцията и да се оттласне. Рамото му удари Норис в стомаха. Единият кинжал потъна в гърдите на Змията, другият разсече слабините. Предводителят рухна на пода. Зелените му панталони бързо потъмняваха от кръв.

— Винаги съм се чудил дали бих успял да надвия Трен — процеди той със задавен глас. — Излиза, че не мога да убия дори хлапето му.

Хаерн пристъпи към него, за да изрита кинжалите от ръцете му.

— Моят нож или стражите? — попита той.

— Крадец срещу крадец — каза Норис и изкашля кръв.

Хаерн издигна острие в поздрав, превъртя го и нанесе удар. Зенке се появи точно когато той почистваше кинжала.

— Ето къде си! — извика мъжът. — Изглежда цялата армия се е стекла тук.

Той спря, когато видя и разпозна тялото.

— Убил си Норис? Мамка му. Започвам да си мисля, че си се сдържал по време на тренировките ни.

Макар да изглеждаше нелепо, Хаерн почувства срам.

— Сега е различно — каза той. Искаше му се да може да обясни по-ясно. — Тренировката си е тренировка. Това… това има значение. То е истинско. Имаш ли представа как да се измъкнем?

— Да, макар че няма да се окаже лесно. От един килер ще излезем на покрива. — Той потупа Хаерн по рамото и додаде: — Каквото и да стане, знай, че се гордея с теб.

Двамата се затичаха към края на коридора и изритаха вратата. Озоваха се в нова трапезария, видимо предназначена за персонала. Изпод вратата в отсрещния край се процеждаше дим. Забелязал това, Зенке започна да ругае.

— Проклетите страхливци са подпалили къщата преждевременно! Някоя от Змиите се е паникьосала. Трябва да ускорим бягството си!

Той притисна качулката към устата си и намигна на Хаерн, който носеше маска.

— Ти си дошъл подготвен — отбеляза мъжът.

Двама крадци от Змийската гилдия изникнаха насреща им, когато доближиха вратата. Хаерн посече единия, а Зенке се погрижи за другия. В поредния коридор можеха да видят, че огънят напредва бързо.

— Няма да успеем — изкрещя Хаерн. Зенке приклекна, за да вижда под дима, и посочи.

— Виждаш ли онзи завой? Веднага след него, от лявата страна, има врата. Тя отвежда до килера, за който ти казах. Той ще ни отведе на безопасно място.

Зенке обърса чело и се загледа в пламъците.

— На сравнително безопасно място — поправи се той.

— Аз ще тръгна напред — каза Хаерн. — По-бърз съм. Ако пламъците са достигнали вратата, ще дотичам обратно.

Зенке понечи да възрази, но юношата вече търчеше надолу по коридора.

Димът се струпваше на диплещи се облаци край тавана. Отвъд всяка врата, край която момчето притичваше, бушуваха пламъци. Езиците им с готовност изтъняваха дървесината, нетърпеливи да погълнат още. Димът започна да гложди очите му. Маската се оказа недостатъчна, за да го предпазва, затова Хаерн притисна и ъгъла на качулката пред лицето си. Не спираше да кашля. Много скоро престана да вижда.

Горещината в коридора бе непоносима. Нямаше значение, че никакви пламъци не докосваха кожата му. Непосилната топлина заплашваше да го изсуши като плод, запратен във фурна.

Наученото от тренировките му помогна да продължи, запазвайки съсредоточеност. Въздухът нямаше значение. Жегавината нямаше значение. От значение беше единствено да продължи да измества краката си.

Ръката му периодично се допираше до стената. Усетът за движение леко го обнадеждаваше. Когато пръстите най-сетне напипаха врата, на Хаерн му се прииска да изкрещи от радост. Подобен възторг го прониза и когато той стисна дръжката. Макар че тя не бе хладна, допирът до нея не бе изгарящ. Юношата рязко я отвори и се стрелна вътре. Искаше му се по някакъв начин да даде знак на Зенке. Тъй като димът скочи да го последва вътре, Хаерн затвори вратата след себе си.

Килерът бе мрачен, но прозорците пропускаха достатъчно светлина. Повечето от тях бяха съвсем малки. В другия край на помещението се издигаше голям светъл кръг, покрит със стъкло. Хаерн почти можеше да си представи хладния въздух, скрит зад този прозорец. Искаше му се да се гмурне в него като в езерце.

Килерът бе изпълнен със захвърлени брони и непотребни предмети. Хаерн започна да си проправя път сред тях, като не спираше да се ослушва за Зенке.

По средата на пътя големият прозорец се пръсна. Сред парчетата влетя стройна жена, която се претърколи по пода, за да омекоти падането си. Тя се струваше позната на Хаерн. Носеше плащ на Пепелявата гилдия.

Жената се огледа, присвила очи. Юношата възнамеряваше да се скрие, но после видя белязаното лице и се досети за името й.

— Велиана?

Ликът й бе донесъл спомена за онази нощ, в която бе наблюдавал как баща й се опитва да я принуди да предаде гилдията си.

Жената рязко се извърна по посока на повика. Кинжалът вече проблясваше в ръката й.

— Ти си прекалено млад, за да си един от крадците — рече тя. — Как се казваш?

— Хаерн.

Момчето пристъпи към нея. Все още преценяваше евентуалната й заплаха. Всички се опитваха да избягат от имението, струваше му се странно някой да опитва да влезе.

За момент Велиана изглеждаше разочарована. Но тогава най-сетне го разпозна сред полумрака, застанал край сандък с вълнен плат. Тялото й се напрегна, а устата й се изкриви злобно.

— Лъжец. Ти си синът на Трен. Нима мислиш, че бих забравила онази нощ?

Хаерн поклати глава.

— Арон е мъртъв. Остави ме. Неговите грехове вече не са мои.

Велиана се изсмя:

— Не става така. Може да си промениш името и дори лицето, но греховете пак си остават. Баща ти уби всички, които бяха от значение за мен. Върви обратно в огъня или извади кинжала си и се бий.

Хаерн погледна назад към стълбите. През ръбовете на вратата започваше да се просмуква пушек. Горещината вече се разпростираше по дървения под. Все още нямаше и следа от Зенке. Той се постара да не мисли за сполетялото го.

— Не прави това — прошепна Хаерн. Ревът на пламъците заглуши думите му. Велиана скочи, насочила кинжала си право към врата му. Юношата го отблъсна със собственото си оръжие и замахна с десния си крак. Жената го прескочи и стовари коляното си нагоре. Главата на Хаерн отхвърча назад. Кръв напои вътрешността на маската.

Замаян от удара и по-рано погълнатия дим, Хаерн премина в защита.

Кинжалът на Велиана не спираше да разсича въздуха. Юношата видя няколко възможности да контраатакува, но не се възползва от нито една. Той се задоволяваше да отразява ударите и бавно да отстъпва сред купчините боклуци. Въздухът започна да натежава от дима, който бе започнал да се стича навътре, привлечен от строшения прозорец.

— Остави ме! — изкрещя Хаерн, докато кръстосваше кинжалите си, за да спре ожесточен разсичащ удар. Лактите му потрепериха от удара. За момент вцепенен от близостта на погрознялото лице, той не успя да се защити навреме от подсичащия ритник. Но докато падаше, момчето съумя да се претърколи, за да избегне последвалия удар. Направо от пода то се стрелна към счупения прозорец.

Велиана също се втурна натам, за да му препречи пътя. Кинжалът й още жадуваше за кръвта му. Тя първа достигна прозореца, но не навреме, за да се подготви правилно. Хаерн скочи и стовари рамото си в нейното. Жената политна встрани. Кинжалите на юношата я последваха и се врязаха сред ребрата й. Кръв започна да пои туниката и панталоните. Велиана изкрещя от болка и се извъртя. Хаерн успя да приклекне под ритника й — и се натъкна на очакващото го острие. Той се извъртя.

Прекалено бавно. Кинжалът потъна в рамото му и прокара дълъг прорез в ръкава му. Болката, пробола ръката му, бе нетърпима, но Хаерн не й позволи да го забави. Противницата му бе нанесла първия си успешен удар. Именно в този миг тя бе най-уязвима, увереността й бе припламнала от малката победа.

Кракът на момчето се раздвижи невъзможно бързо. Лявата ръка запрати наметалото нагоре, за да прикрие движенията.

Велиана загуби равновесие и рухна на едно коляно. Неудобното падане изтръгна от нея кратък вик на болка.

Плащът на Хаерн блъсна лицето й. Когато тя рязко отмести плата, за да вижда, пред очите й изникна полетелият пестник. Юношата я удари в гърлото с цялата си сила.

Задавена, Велиана залитна назад, слепешком издигнала оръжие пред себе си. Хаерн нанесе бърз разсичащ удар по кокалчетата й, за да отслаби захвата, сетне изби кинжала от ръката й. Макар все още да се мъчеше да си поеме въздух, жената му хвърли изпепеляващ поглед със здравото си око.

— Арон е мъртъв — каза й той, дишащ тежко. Кинжалите трепереха в ръцете му. Върхът на единия от тях бе насочен право към гърлото й. — Защо отказваш да проумееш това?

— Ти си Арон — изхриптя Велиана. — Не можеш да се скриеш. Ти си страхливец.

Хаерн тъжно поклати глава.

— Съжалявам, но грешиш.

Той стовари дръжката на кинжала върху главата й. Докато жената се свличаше, момчето надникна навън и се огледа. Огромна тълпа се събираше вън — смесица от войници, зяпачи и отчаяни съседи, които пренасяха кофи, за да попречат на огъня да се разпространи и към техните домове. Сред тази суматоха бягството щеше да се окаже лесно.

Зад него Велиана тихо простена. Хаерн въздъхна. Край баща си той я бе оставил да умре. Не можеше да го стори отново, не и след като претендираше, че вече е различен. Огънят вече започваше да пълзи по стълбите на килера. Юношата можеше да остане тук още две минути, най-много три.

Тъй като знаеше, че плащът и дрехите ще я издадат и осъдят на смърт, Хаерн я съблече и се зае да търси подходящо одеяло. Единия ъгъл пристегна около китките й. Другата половина омота около ръката си. Оставаше му само да се надява. Ако Велиана извадеше късмет, тя щеше да оцелее и онези, които щяха да я намерят, щяха да сметнат, че тя е слугиня, избягала от пожара. А ако не…

Почти му се искаше да я остави да умре спокойно сред дима.

— Квит сме — прошепна той и бутна тялото през прозореца, като веднага след това опря крака в стената. Платът се опъна, част от него се разпра. За малко и самият Хаерн да последва полета му — не беше преценил правилно силата на падането и тежестта. След като отпусна колкото можеше, той освободи одеялото, надявайки се, че Велиана се намира достатъчно ниско над земята.

Той пусна одеялото, преброи до три и надникна.

Неколцина зяпачи се бяха събрали около нея. Изглежда някой я бе уловил. Хаерн не можеше да чуе гласовете им, но можеше да види как сочат към лицето й. Един от мъжете поклати глава. В погледа му личаха гняв и съжаление. Юношата въздъхна. Раните, кръвта по китките и окъсаните дрехи щяха да й предоставят вида на жертва. Сега беше ред той да се погрижи за собствената си безопасност.

С крак Хаерн очисти няколко остри парчета стъкло, стъпи на ръба на перваза и се изтегли на покрива. От него скочи върху близко дърво, спусна се и се сля с тълпата.

Празникът отегчаваше Торгар. Кипящата навсякъде около него веселба само влошаваше нещата. Изливаха се цели реки алкохол, звуците на наздравици и разменяни ласки сигурно се чуваха от мили разстояние, а той трябваше да стои настрана от всичко това.

— Изправи се — прошепна Тарас. — Прегърбваш се.

Торгар се притисна към облегалката на стола си, при което гърбът му изпука. Понякога му се струваше, че скуката е далеч по-опасна от сраженията. Определено тя изглеждаше смъртоносен противник.

Той седеше на удивително дълга маса, разположена под платнището на по-големия хълм. Около него седяха стотици членове на трите семейства. На трапезата присъстваха грозни братовчеди, далечни роднини, войници и наемници. Всички те дърдореха неспирно в старание да изтъкнат превъзходството си.

Всичко това беше глупост. Торгар знаеше, че би могъл да убие всеки от тези носовирковци, които толкова обичаха да гледат на него отвисоко.

На почетното място на масата седяха Лори, Леон и Мейнард. Понякога те разговаряха открито, друг път изключваха останалите събеседници. Но неизменно седяха заедно.

Тарас седеше край баща си и се вслушваше в подходящите моменти. Торгар трябваше да признае, че младежът го бива: той разбираше много неща, а на няколко пъти дори се включи в разговора, без да си навлече неодобрението на нито един от тримата. Леон и Мейнард се забавляваха, но Лори видимо изглеждаше притеснен. Празният стол до Торгар бе причината за притеснението му.

Глупава кучка, помисли си наемникът. Не можеше да не отърчи зад скъпоценните си стени. Пеленачетата са по-смели от тази брантия.

Той не би се побоял да сподели тези си мисли и на глас.

Торгар трябваше да седи на трапезата, макар че не му се разрешаваше да пие. Лори бе настоял за присъствието му, за да защитава Тарас. Но до този момент единствената опасност би представлявала някоя чиния топла храна.

— Какво обсъждат сега? — попита Торгар. Бе се опитал да прошепне, ала гласът му не бе пригоден за подобна дискретност.

— Приключиха с търговските дела — отвърна Тарас, поглеждайки към наемника. — Сега говорят за гилдиите на крадците.

— За това няма много за обсъждане — рече боецът. — Ще удвоим някои от патрулите, ще наемем още наемници, толкоз. Колкото опашката опазва от мухите конския гъз.

Седящата насреща му жена, тридесетгодишна дама в изтънчени одежди, му хвърли остър поглед, възмутена от изказа. Торгар й намигна.

— Ще прощаваш — обясни той. — Акълът ми е само кал. Тук съм по служба.

Тя изсумтя и демонстративно се обърна към дамата, седяща от лявата й страна. Двете започнаха да си шепнат, видимо недоволни от присъствието му. Торгар въздъхна. Небеса, как мразеше тези пиршества.

— Възнамеряват да се обърнат към краля — каза Тарас.

— Ха — изсумтя Торгар. — По-скоро…

Наемникът прекъсна зараждащото се цветисто сравнение, защото в този миг в огромната шатра влезе жрец на Ашур.

— Този пък кой го е пуснал тук? — попита Торгар. Тарас, прекалено зает да слуша обсъжданите подкупи, не обърна внимание на думите му.

Наемникът се изправи и пое, за да пресрещне белоробия свещеник. Последният се оглеждаше объркано.

— Добре дошъл на събирането ни — каза Торгар, взе ръката му и я стисна. Жрецът, сравнително млад мъж с хубава прическа и сянка на мъх върху бузите, го погледна облекчено.

— Трябва да призная, че се чувствам неориентиран — рече свещенослужителят. — Трябва да говоря с Лори Кинън, но не е лесно да го открия сред цялото това множество.

— Аз отговарям за охраната на лорд Кинън — каза Торгар. — В момента той е зает да обсъжда търговски дела. Можеш да кажеш на мен причината за идването си, за да преценя дали си струва да го прекъсвам.

Жрецът не поиска някакво доказателство, което да потвърди думите му. А Торгар се зарадва, че е успял да стигне до жреца, преди онзи да е изтърсил нещо пред някой от роднините.

— Става дума за Мадлин… — поде свещеникът.

— Почакай. — Торгар повдигна едрия си показалец към лицето му. — Нито дума повече. Да отидем на някое по-спокойно място.

Свещеникът кимна. Торгар го изведе през един от страничните входове на шатрата, кимвайки на постовите.

— Как се казваш?

— Дерек — рече жрецът. — Просто Дерек.

— Дерек да бъде — засмя се наемникът в опит да го предразположи. Напускането на палатката не изглеждаше да е успокоило жреца. Един поглед към всеобщия разгул предоставяше достатъчно обяснение: несъмнено в тази нощ много от моралните повели на Ашур биваха нарушавани. — Не обръщай внимание на това — Торгар махна с ръка и обърна жреца към себе си. — За какво става дума?

— Открихме госпожа Кинън нападната близо до дома й — поде свещеникът. — Спасихме я, преди крадците да са успели да я пленят. Надявахме се, че тя ще пренощува в храма ни. Оцелелите й телохранители и слугини го сториха. Но на сутринта открихме, че тя е избягала.

Гневът започна да кипи в гърдите на Торгар. Оказваше се, че докато е придружавал Тарас, друг от хората, за чиято безопасност трябваше да се грижи, е бил нападнат. Тъй като не бе получил никакви вести, той бе сметнал, че Мадлин е достигнала дома успешно. Но дали наистина беше така?

— И защо ни съобщавате чак сега? — попита наемникът.

— Изпратихме жрец, който да съобщи на лорд Кинън, че съпругата му ще нощува в храма ни. — Дерек се огледа. Лицето му потрепваше нервно. — Съобщението не е достигнало до лагера ви. Открихме, че пратеникът ни е бил убит. Калан, нашият върховен жрец, изпрати неколцина от братята ни в градското имение, за да проверят дали тя е там. Оказа се, че не е. Дали госпожа Кинън се е върнала тук?

Погледът на Торгар отговаряше достатъчно красноречиво.

— В такъв случай трябва да съобщите на господаря си — настоя Дерек. — Съпругата му е изчезнала. Опасяваме се, че крадците все пак са успели да я отвлекат.

— Ако действително е така, възможно е тя вече да не се намира между живите — въздъхна наемникът. — Не сме получили никакви искания.

— Всъщност — Дерек протегна трепереща ръка — мисля, че сте получили.

С най-малкия необходим натиск пръстите му придържаха запечатан с восък свитък. Върху восъка нямаше печат. Торгар прие посланието, повдигнал вежда.

— Мъж в сиво наметало ме спря, докато идвах насам — рече Дерек. — Той ми даде този свитък и ми каза да го връча на онзи, на когото съм щял да отнеса съобщението си. И се закле, че съм щял да умра, ако опитам да го отворя.

Докато говореше, жрецът плахо отстъпи назад, сякаш се опасяваше, че разчупването на печата ще предизвика експлозия.

Торгар разпечата свитъка и го разгърна. Съобщението бе кратко. Прочитането му не изискваше много време.

Наемникът отново нави свитъка и го стисна, при което хартията прошумоля. Няколко парчета от восъка се посипаха на земята.

— Дерек, остани тук. На връщане ще те убият.

— Не се страхувам да умра — заяви свещеникът, макар видимо да изпитваше страх.

— Дори и така да е, няма смисъл да се отправяш в капана им — каза наемникът. — Но щом желаеш, върви. Аз си имам по-важна работа.

С непресторено безразличие той обърна гръб на жреца и бързо пое обратно към палатката. При влизането си вътре завари Лори да се смее гръмко. Без да обръща внимание на въпросителния поглед на Тарас, Торгар се отправи към работодателя си.

— Господарю — прошепна наемникът, коленичейки край стола му. — Трябва да поговорим.

— Ей сега. — Кинън го потупа по рамото. — Леон тъкмо разказва една страшно весела история за…

— Важно е — настоя Торгар. Околното веселие секна веднага. Леон му хвърли поглед, който недвусмислено загатваше, че всеки негов наемник, осмелил се да го прекъсне по подобен начин, би споделил съдбата на Уил. А Лори разпозна настойчивостта в очите на наемника си и се обърна към останалите.

— Извинете ме за момент — каза той и се изправи. Без да чака подкана, Тарас също се надигна от стола си.

— Какво е толкова важно, та трябва да се отзовавам като слуга на собствения си телохранител? — попита Лори Кинън, когато тримата се озоваха извън шатрата.

Вместо отговор, Торгар му подаде свитъка. Лори го прочете, изпсува, хвърли го на земята и започна да го тъпче ожесточено.

— Къде е съпругата ми?

— Така и не е успяла да стигне до къщата — обясни наемникът и обобщи казаното от жреца на Ашур. След това отстъпи крачка назад и скръсти ръце, изчакващ нареждания.

— Не знаем дали е жива. — Лицето на Лори Кинън бе почервеняло от гняв. — Дори и да е жива, нищо не ни гарантира, че те ще я пощадят.

— А заплахата срещу теб и сина ти?

Лори погледна към Тарас, който мълчеше.

— През последните пет години съм получил хиляди подобни заплахи — отвърна Лори. — С какво тази е по-различна?

Торгар сви рамене:

— Колко силно искаш да си я върнеш?

— Въпросът не е в това.

— Точно това е въпросът. Това е единственият въпрос. Ако искаш да изглеждаш могъщ пред останалите двама от Трифектата, остани. Ако искаш да запазиш достойнството си недокоснато, остани. Но ако искаш да си я върнеш, дай нареждане да тръгваме и да отнесем слугите, храната и пивото. Така или иначе вече имахме празненство. Ти вече обсъди плановете.

Лори изглеждаше готов да убива. Ръката му докосна дръжката на украсения кинжал. Торгар не помръдваше. Той се бе изказал прекалено несдържано, но още не бе приключил.

— Дай ми време — настоя той. — Мога да я открия сам. Ще притисна страхливците, ще открия къде е и ще я доведа. Дай им каквото искат. То не е много. И в двата случая може да я убият, но няколко часа отлагане може да означават разликата между откриване на затворничка и труп.

Лори изтегли кинжала и насочи върха му към шията на Торгар. Ръката се тресеше.

— Той е прав — каза Тарас. — И в двата случая ще я убият. Това ни дава шанс.

Кинжалът се отпусна.

— Коленичи — каза Кинън.

Торгар се подчини. И дори не трепна, когато господарят му го сграбчи за врата и прокара тънък прорез по челото му.

— Закълни се в кръвта си — промълви Лори с треперещ от напрежение глас.

Наемникът допря ръце до челото си. Течната топлина започна да изпълва дланите му. След като преброи до десет, той посегна към нощното небе.

— Заклевам се в собствената си кръв, че ще я върна.

Лори обърса кинжала в носната си кърпичка и го прибра в ножницата.

— Това не е всичко. Ще я върнеш жива. Ако не, ще отрека честта ти, ще осмея името ти и ще те държа отговорен за случилото се. Откриеш ли я мъртва, изобщо не си прави труда да се връщаш, а се хвърли върху собствения си меч. Тази смърт ще бъде много по-лека от онази, която би те очаквала в ръцете ми.

С тежки крачки той влетя обратно в шатрата и започна да крещи заповеди. Последваха разочаровани викове. Празникът бе приключил.

— Нека да дойда с теб — каза Тарас.

— Не. Имам си достатъчно бреме. Няма да позволя да ти се случи нещо, докато търся майка ти.

— Мога да се бия — настоя младежът.

— Последваш ли ме, ще те убия лично — заплаши Торгар. Леко разтърсен, Тарас се обърна и също се отправи към платнището.

Наемникът поклати глава. В действителност той би се радвал да вземе Тарас със себе си, само че рисковете бяха прекалено големи. Единствено сам можеше да работи с нужната бързина.

Той посети хората си, посочи заместник и ги уведоми за преждевременния край на Златоливника. След това се метна на един от конете и се понесе към стените на Велдарен. По пътя си препусна край тяло, проснато в тревата. Бялата роба на трупа бе почервеняла от кръв.

Трен бе видял дима, когато двамата с Кайла се бяха връщали от поста си край хълмовете. Лично бяха отишли да се убедят, че празникът ще бъде прекратен.

Приближаването им към града елиминираше всякакви съмнения. Гореше имението на Кънингтън.

— Защо проклетите глупаци са започнали толкова рано? — почуди се Трен. В гласа му се долавяше известно напрежение. — Леон е още толкова далече!

— Може би са се натъкнали на повече съпротива от нас? — предположи Кайла.

Фелхорн поклати глава:

— Каквато и да е причината, трябва да се отправим към имението на Гемкрофт. Щом къщата на Леон вече гори, там няма какво да правим. Проклятие! Имах такива прекрасни планове да го накарам да си плати за смъртта на Уил. Поне Мейнард трябва да умре тази нощ.

Той не каза причината, разбира се. Никога не би признал заплахата от жреците на Карак, на които бе задлъжнял.

Двамата се затичаха припряно. Близо до имението на Гемкрофт се натъкнаха на неколцина Вълци, които оглеждаха улиците. Синрик бе застанал край прозореца на една от близките къщи. Той събра длани около устата си и нададе вой.

— Този човек се нуждае от няколко пирона в главата, за да си закове хлопащата дъска — промърмори Трен. Двамата с Кайла се отправиха към него.

— Видяхме дима — рече Синрик. — Знаеш ли нещо? Надявахме се да дойде вестоносец, но никой не се появи.

— И ние знаем колкото вас — отвърна Трен. — Поне имението е разрушено. Нещо интересно тук?

— Никаква плячка — отвърна Вълкът. — Скука. За малко да отидем на празненството. Надявам се, че ще ни отделиш полагащото се, когато убиването започне. Заслужили сме си го.

Трен напусна дома, следван от Кайла, и се отправи към имението. Кадиш ги чакаше.

— Вече се чудех кога ще се върнеш — каза той. — Исках да зная какво да правя с него.

Вел посочи към вързания Джеймс Берен. Устата на изпадналия в немилост предводител бе запушена.

Фелхорн наклони глава в размисъл.

— Гилдията му унищожена ли е?

— Само неколцина още не сме убили — каза Кадиш Вел. — Ще ги преследваме, но мисля, че повечето от тях просто ще се присъединят към други гилдии. Така че може да се каже.

Трен кимна, изтегли меча си, приведе се и издърпа парцала от устата на Джеймс.

— Виждаш ли какво сполита онези, които се опитат да ми се противопоставят? — усмихнато попита той. Насиненото лице на Джеймс кимна. Трен Фелхорн се изправи и погледна към Паяците и Ястребите, които го заобикаляха. — А вие видяхте ли?

Крадците кимнаха. Трен отново се извърна и заби късия си меч в едно от очите на Джеймс. Все още усмихнат, Фелхорн завъртя острието и го издърпа рязко.

— А видяхте ли това? — обърна се той към крадците, загърбил слузящия череп. След като почисти меча си и го прибра, Трен се обърна към Кадиш. — Приготви хората си. Когато Мейнард и хората му достигнат двора, Вълчата гилдия ще ги заобиколи, за да отреже пътя им за бягство. Тази нощ ще сложим край!

Кайла го последва навън.

— Къде отиваш сега? — попита тя.

— Да взема сина си. Жреците би трябвало да са приключили с него. Искам той да види победата ни.

— Мейнард може вече да се приближава — възрази Кайла. — Точно сега няма време да го търсиш.

Трен застина насред крачка и се обърна към нея. Тези думи, а и желанието й да го забави…

— И защо трябва да го търся, след като зная къде е? — попита той. — Или ти е известна някаква причина, поради която Арон е напуснал храма?

Начинът, по който Кайла стоеше нерешително насреща му, полуразтворила уста, беше повече от достатъчен. Върху езика й се зараждаха лъжи, превърнали се в мъртвородени под изпитателния му поглед. Когато тя се бе присъединила към гилдията му, Трен бе съзрял в нейно лице огромен потенциал — човек, готов да изтърпи толкова много, да кърви и убива, за да стане част от Паяците. А сега виждаше насреща си слабост. Сега виждаше сърце, което не бе пригодно за нощта.

— Арон е избягал — каза накрая тя. — Успял е да надвие жреците. Срещнах го на покривите.

Трен пристъпи по-близо до нея. Ръката му незабелязано се намести по-близо до дръжката на меча.

— И ти не си ми казала това, защото…?

— Той ми каза, че за теб е все едно мъртъв. Никога повече няма да го видиш.

— Защо не си ми казала? — изкрещя Трен, без да се интересува, че другите крадци ги наблюдават.

— Защото той заслужава нещо по-добро — прошепна Кайла. — По-добро от това, което ти го принуждаваш да бъде.

— По-добро? Много скоро нямаше да остане човек, който да не потръпва от страх при споменаването на името му. Той щеше да се превърне в нещо повече дори и от мен. Той беше почти съвършен, а сега го няма. Мястото ти не е тук, Кайла. Никога не е било.

Тя се отпусна на едно коляно под замаха му и изтегли два кинжала от колана си. Те бяха тънки и извити, предназначени за хвърляне, а не близък бой. Трен знаеше това и се държеше съвсем близо до нея. Обсипваше я с удари, които я принуждаваха да се защитава и не й оставяха възможност да опита хвърляне.

Уменията й не можеха да се сравняват с тези на Трен Фелхорн. Тя бе момиче, което хвърляше ножове.

Един от тези ножове полетя във въздуха — последен отчаян опит. Кинжалът прелетя досами бузата на Трен. В следващия миг мечовете му бяха потънали в стомаха й. Кайла се задави. Коланът с оръжията й, разсечен, падна на земята. Самата тя го последва миг по-късно.

— Това няма значение — промълви тя. От устните й бълбукаше кръв. — Той вече е свободен от теб, Трен. Свободен…

С трепереща брадичка Фелхорн я наблюдаваше как умира. Всичко се разпадаше. Пожарът в имението на Леон Кънингтън. Предателството на сина му. До този момент не бе получил информация за покушението срещу краля, а и все още имаше шанс да убие Мейнард Гемкрофт. Нощта не беше изгубена напълно, все още не беше.

Той се отправи обратно към имението, за да изчака. Нямаше смисъл да търси Арон, не и сега. Когато нещата се успокояха, щеше да претърси целия град. Нямаше да остави непреобърнат камък. Но всичко с времето си.

— Какво беше направила тя? — попита Кадиш, когато Трен се върна вътре.

— Бе крила неща от мен. Нека хората ти заемат позиции. До час Гемкрофт и свитата му трябва да са се появили.

Кадиш сви рамене.

— Жалко за кучката. Сладурана беше.

Това й качество бе спомогнало за покваряването на сина му. Трен изсумтя и стовари пестника си върху стената.

Кадиш Вел разумно се оттегли, за да даде последни наставления на крадците си.

Дълбоко в скривалището си, Трен разговаряше с двамата си новоназначени съветници. Те не разполагаха със силата на Уил, хитростта на Кайла или умението на Зенке. Бяха обикновени подмазвачи, но Фелхорн не разполагаше с друго.

Донесените от тях вести никак не бяха добри. Опитът за покушение срещу краля се бе провалил. Небивалата сума, която Трен бе платил на танцьорката, се оказваше прахосана. Крадците, изчакващи в имението на Леон Кънингтън, понесли страховити загуби и били принудени да се оттеглят, опожарявайки къщата.

По някакъв начин някой бе открил и освободил Мадлин Кинън. Собственият му син липсваше. Някаква едноока жена разпръскваше слухове, че е убила Арон и го е оставила да умре сред пламъците на Кънингтъновото имение. А унизителният провал с Гемкрофт бе по-лош от всичко.

— Жреците на Карак не те държат отговорен за постъпките на сина ти — заключи един от новите съветници. — Мейнард е мъртъв, ти си изпълнил думата си.

Трен поклати глава.

— Махайте се — простичко каза той. Двамата побързаха да се подчинят.

Трен остана сам. Цялата му мистика, целият му престиж, годините внимателно трупана почит — всичко това бе рухнало само в рамките на една нощ. Всеки един аспект на плана му се бе провалил. Всички гилдии бяха понесли съкрушителни жертви. Вече не можеше и да става дума за доверие. Много скоро те щяха да започнат да откъсват от територията на Паяците. Трифектата също усилваше натиска си — улиците гъмжаха от наемни войници. Жреците на Ашур също обхождаха уличките и предотвратяваха много от начинанията му.

Фелхорн изтегли меча си и разсече дланта си. Повдигна юмрук към тавана и стисна зъби.

— Това не е краят — процеди той. — Няма да спра, докато и последните благородници от Трифектата не гният под земята.

Трен целуна юмрука си, при което устните му вкусиха кръв. Той нямаше син. Нямаше наследник. Смъртта щеше да остане неговото наследие.

Това усещане е малко странно. За пръв път ми се налага да пиша няколко думи за книга, която, вече издадена, по-рано е преминала през тази процедура. Но като човек, който е чел и двата варианта, мога спокойно да заявя, че това е нова книга, която заслужава нови думи. А и редакторката ми ме окуражи да продължа с тази си диалогична традиция, която намира за очарователна. Държа да ви предупредя, че няколкото думи няма да се окажат само няколко.

С какво да започна? Преди около две години издадох тази книга самостоятелно, с всичките й недостатъци. Тя представляваше нещо по-различно от предишните ми творби, както в атмосфера, така и откъм стил. Мога да кажа, че тя бе нещо по-добро в отношение на качеството. Впоследствие тази книга си намери публика, а после и издател. Истински издател. Дори самият аз не очаквах това. Чувал съм авторите да казват, че не обичат да се завръщат към старите си творби (ако не се лъжа, Стивън Кинг сравнява това с поглъщането на сандвич, престоял една седмица). Но за мен това бе нещо, което исках да сторя от известно време насам. Предишният вариант на тази книга имаше известни трески за отстраняване. Тя бе писана с трескавата скорост на опиянението и произтичащата от това пълна небрежност. Ако не бях сигурен дали някой образ трябва да прави това, което прави, отлагах проблема за после. Към сюжетните линии подхождах като към топки за жонглиране — в момента, в който сметнех, че съм овладял досегашните, подхвърлях нови.

Сега съм много по-овладян, което моята прекрасна редакторка Деви също може да потвърди (вероятно бих могъл да я уверя, че втората книга от поредицата е била написана от друг автор, за такова подобрение говорим). Но въпреки това исках да преразгледам Танц с плащове, която бе любима на мнозина от читателите ми. Исках да загладя нещата, да установя контрол, да взема стърчащите нишки и да ги вплета в канавата на фабулата. Смятам, че в тази версия топките ще остават във въздуха, докато жонглирам с тях.

Дали съм успял? Аз самият смятам така. Няма съмнение, че тази версия е по-добра. Но ако не сте съгласни, ако смятате, че с намесата си съм развалил предишното дело на вдъхновение… надявам се да ми простите за отстраняването на уханните бурени.

Разбира се, нищо от това няма значение за новите читатели, изтърпели до този момент словоизлиянията ми. Затова ще направя още една стъпка назад. Преди да напиша Танц с плащове, работех над поредицата си за Полуорките. Хаерн се появи във втората й книга и може да се каже, че се превърна в най-харесвания нов образ. Баща ми, който прекарваше часове от времето си над въпросната книга в отчаян опит да заглади глупавите ми грешки, спомена, че от всички образи Хаерн най-силно заслужава своя собствена история. А аз си помислих, че нямам представа за историята на самия Хаерн. Той бе мистериозен, смъртоносен… онова асо в ръкава, което трябваше да спаси героите, ако ги захвърлех в прекалено неравностойна ситуация. Моята Хърмаяни, ако предпочитате. Само че мъж, с мечове. Сравнението може би не е особено подходящо, но се надявам да разбирате какво имам предвид.

Оказа се, че той е синът на Трен Фелхорн, който от своя страна не знаеше, че синът му е жив… или поне се преструваше, че не знае. Около това начало започнах да изграждам. Трилогията на Брент Уийкс за Нощния ангел представляваше значителен източник на вдъхновение. Сред влиянията си заслужава да спомена и Игра на тронове. До този момент световете, които бях изграждал, изглеждаха тъй празни и нищожни в сравнение с тези на споменатите по-горе автори: без благороднически семейства, без благородници, без интриги. Танц с плащове бе моят шанс да променя това. Моят шанс да пристъпя към изграждането на свят, който ще съдържа миналото на любим образ.

Не беше лесно. И не беше лесно да запомня кой в кое имение е по време на проклетия празник. Но не спирах да вярвам, че разполагам с прекрасна история, която би представлявала интерес за читателите.

Слава богу, така се оказа.

Време е за задължителните благодарности. Благодаря на баща ми, който предостави незаменимата първа искра. Благодаря на Майкъл, оказал се най-невероятният агент, за когото човек като мен може да се надява. Благодаря на Деви, оказала се също тъй блестящ редактор. Благодаря на госпожа Патерсън, госпожа Буршаски и д-р Джоуи Браун — те нито веднъж не ме накараха да изпитвам срам, задето четях ужаси и фентъзи в кръжоците им. Благодаря на Сам, която е прекрасна съпруга и слушателка на влудяващите ми идеи. И прошепнати благодарности за тайния ми фейсбук клуб, на който дължа толкова много.

И, разбира се, благодаря и на вас, читателите. Създадох този свят за вас. В замяна на това вие ми позволихте да пресъздам историите, които исках да разкажа още от малък.

Дори и в най-смелите си мечти не съм се осмелявал да мисля за такова щастие.

Дейвид Далглиш

19.03.2013 г.