Тази книга нямаше да я има, ако не бяха Сондра Лемън, Джоузефин Корстен и моите приятели от „LSG Sky Chefs“.

Благодаря също и на Лусийн Дайвър и Ан Бонър, без които… е, вие си знаете!

Клеър трудно можеше да си представи, че денят й — дори за стандартите на Морганвил — може да стане по-кофти… когато вампирите, които я държаха за заложница, поискаха закуска.

— Закуска? — машинално повтори Клеър. Надникна през прозореца на дневната, само за да се увери, че навън все още е тъмно. През цялото време мракът навън се сгъстяваше все повече.

Тримата вампири не откъсваха погледи от нея. И без това се притесняваше предостатъчно от вниманието на онези двамата, които всъщност бе зърнала съвсем бегло — мъж и жена, зловещо красиви, — но когато студените очи на стария господин Бишъп се вторачиха в нея, й се прииска да се свре в някой ъгъл, свита на кълбо. Цели пет секунди издържа на втренчения му поглед, след което сведе очи надолу. Почти усети, че той се усмихва.

— Закуската — заговори той меко, — е това, което се яде сутрин. Но вампирските утрини не започват с изгрева на слънцето. Обичам яйца на закуска.

— Бъркани или на очи? — попита Клеър, като се опитваше да не звучи така нервно, както се чувстваше. Дано не ги иска на очи. Нямам представа как се приготвят яйца на очи. Не проумявам дори защо въобще ги споменах. Дано не ги иска на очи…

— Бъркани — реши той и Клеър въздъхна облекчено.

Господин Бишъп се бе настанил в удобното кресло в дневната, в което обикновено сядаше Майкъл, докато свиреше на китарата си. Но за разлика от Майкъл, господин Бишъп създаваше впечатлението, че е седнал на някакъв трон. Отчасти се дължеше на това, че всички останали бяха прави — Клеър, заедно с гаджето й Шейн, загрижено надвесен над нея; Ева и Майкъл, хванати за ръце, отдръпнали се леко встрани. Клеър си позволи да погледне крадешком Майкъл. Той изглеждаше… сдържан. Разбира се, че бе ядосан, но поне се владееше добре.

Клеър повече се страхуваше за Шейн. За него отдавна се знаеше, че действа, без да се замисля, особено когато са заплашени най-близките му приятели. Стисна го за ръката, а той я стрелна набързо, с мрачен, неразгадаем поглед.

Не, за него изобщо не бе спокойна.

Сепна я резкият тон на господин Бишъп.

— Съобщи ли на Амели, че съм пристигнал, момиче?

Това бе първата заповед на Бишъп — да уведомят дъщеря му, че е дошъл в града. Дъщеря му?

Трудно бе да си представи, че Амели, водач на вампирите в Морганвил, у която нямаше нищо човешко, има семейство, дори и толкова страховито като този господин Бишъп. Лед и кристал, това беше Амели.

Той все още чакаше отговор. Клеър припряно заговори:

— Обадих й се, но се включи гласовата й поща. — Опита се тонът й да не прозвучи сякаш се оправдава.

Бишъп сърдито свъси вежди.

— Предполагам това означава, че си оставила съобщение. — Клеър кимна безмълвно. Той забарабани нервно и нетърпеливо с пръсти по страничната облегалка на креслото. — Много добре. Докато я чакаме, ще закусим. Яйца, бъркани, както казах. Също и бекон и кафе…

— … и бисквити — изрече провлачено жената, облегнала се на страничната облегалка на креслото му. — Обичам бисквити. И мед.

Господин Бишъп я изгледа снизходително, както човек би погледнал домашния си любимец. Очите й блестяха като ледени късове и тя се движеше толкова плавно и безшумно, че не бе възможно да е обикновено човешко същество. Но не криеше вампирската си същност, както се опитваха да правят някои от вампирите в Морганвил.

Жената продължаваше да се усмихва, без да откъсва тъмните си очи от Шейн. На Клеър никак не й харесваше как го гледаше. Изражението й бе… алчно. Вампирката притежаваше глас, чийто тембър се провлачваше бавно като гъст и лепкав сироп, нещо като южняшки акцент, но не съвсем.

— Бисквити — съгласи се господин Бишъп, като леко се подсмихна. — И ще те помоля за още нещо, дете, да приготвиш и сос „грейви“1. — Усмивката му се стопи, когато се извърна към четиримата, застанали пред него. — А сега се залавяйте за работа. Веднага.

Шейн сграбчи ръката на Клеър и я повлече към кухнята. Но колкото и да бързаше, Майкъл беше там пръв, бутайки Ева през вратата.

— Хей! — извика Ева сърдито. — Нали вървя!

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — подкани я Майкъл. Лицето му, обикновено напомнящо на ангелско, сега изглеждаше изострено и напрегнато. Захлопна вратата, когато всички се озоваха вътре в безопасност. — Добре. Нямаме голям избор. Да направим точно това, което той ни поръча и да се надяваме, че Амели ще оправи всичко, когато дойде тук.

— Аз пък си мислех, че напоследък се изживяваш в ролята на Големия Лош Кръвопиец — промърмори Шейн. — Та това е твоята къща. Не можеш ли просто да ги изхвърлиш навън? — Въпросът бе съвсем уместен, а и Шейн се постара да не прозвучи предизвикателно. Или поне донякъде. Когато влезе в кухнята, Клеър потръпна от студ. Стори й се, че цялата къща все повече изстиваше.

— Сложно е — зае се да обяснява Майкъл. Затърси кафе в кухненските шкафове. — Да, това е нашата къща. — На Клеър й направи впечатление, че натърти на думата нашата. — Но ако откажа гостоприемство на Бишъп, мога да ти гарантирам, че ще ни срита задниците.

Шейн се облегна на печката и скръсти ръце.

— Просто си помислих, че щом сме на твой терен, би трябвало да си по-силен от тях…

— Би трябвало, но не съм. — Майкъл изсипа една лъжица кафе в кафеварката. — Но точно сега не се дръж като задник… точно сега нямаме време за това.

— Не се опитвам да се правя на задник, пич. — Клеър бе готова да се закълне, че в момента той наистина го мислеше. Майкъл също го разбираше и хвърли извинителен поглед към Шейн. — Само се опитвам да си обясня доколко надълбоко сме се накиснали в бозата. Не че те обвинявам, човече. — Поколеба се за миг, преди да продължи: — Как мислиш, имаш ли шанс?

— С всеки друг вампир щях да знам срещу какво съм изправен. Кой е по-силен, кой е по-слаб, дали ще мога да победя в пряк сблъсък, ако се стигне до това. — Майкъл наля вода в кафеварката и я включи, за да се свари кафето. — Но с тези тук знам, че нямам никакъв шибан шанс. Дори само срещу един от тях, да не говорим за тримата, дори и цялата къща да ме подкрепя. Те са опасни, човече. Истински злодеи. Само Амели или Оливър могат да се справят с тях.

— Значи яко сме загазили — заключи Шейн. — Добре е да го знаем.

Ева го избута от пътя си и започна да вади с трясък тигани и тенджери от кухненските шкафове.

— След като няма да се бием, по-добре да приготвим закуската — каза тя. — Клеър, заеми се с яйцата, след като набързо ни произведе в готвачи.

— По-добре това, отколкото ние да сме закуската — изтъкна Шейн, а Ева изсумтя.

— Ти — каза му тя и забучи пръст в средата на износената му тениска. — Ти, господинчо, ще приготвиш соса „грейви“.

— Май си просиш да ни убият, така ли?

— Млъкни. Аз ще се заема с бисквитите и бекона. Майкъл. — Тя се извърна и го изгледа с големите си тъмни очи, силно подчертани с черен молив. — Кафето. И мисля, че ти трябва да си нашето доверено лице тук. Съжалявам, но се налага.

— Като приключа, ще проверя какво правят оттатък — кимна той.

Поверяването на Майкъл на грижите за кафето и шпионирането не бе лишено от смисъл, но за останалите трима оставаше доста работа, а никой от тях нямаше опит като готвач. Клеър се мъчеше с бърканите яйца. Ева с трескав шепот прокле мазния бекон. Това, което сътворяваше Шейн, не приличаше особено на грейви сос.

— Мога ли да помогна?

Всички подскочиха, като чуха този глас, а Клеър се извъртя към кухненската врата.

— Мамо! — Знаеше, че прозвуча паникьосано. Защото наистина беше паникьосана. Въобще бе забравила за родителите си — те бяха дошли с господин Бишъп, а приятелите на Бишъп ги бяха настанили в салона в предната част на къщата, който рядко се използваше. В цялата тази зловеща поредица от събития господин Бишъп неизменно засенчваше всички останали.

Но сега на прага на кухнята се бе изправила нейната майка, плахо усмихната, и изглеждаше… уязвима. И изтощена.

— Госпожо Денвърс! — Ева скочи и се втурна към нея, за да я покани да седне край кухненската маса. — Не, не. Ние само… — приготвяме храната. Нали и вие още не сте яли? А господин Денвърс?

Майка й изглеждаше уморена. Личаха си всичките й четирийсет и две години, макар и да не ги признаваше. Около очите и устата имаше бръчици, които Клеър не помнеше. И това я разтревожи.

— Той е… — Майката на Клеър се намръщи, сетне притисна длан към челото си. — Ох, как ме боли главата. Съжалявам. Какво каза?

— Попитах за съпруга ви — повтори Ева. — Къде е той?

— Аз ще го потърся — заяви Майкъл тихо. Измъкна се от кухнята, грациозен и бърз като всеки вампир — но поне беше техният вампир. Ева настани майката на Клеър край масата, двете с Клеър си размениха безпомощни погледи и Ева забъбри нервно за дългото шофиране до Морганвил, за приятната изненада от преместването им в града и колко ще се радва Клеър, като бъде по-близо до тях и така нататък, и така нататък.

Клеър продължаваше да бърка сковано яйцата в тигана. Това не може да се случва. Родителите ми не може да са тук. Не точно сега. Не и с господин Бишъп. Това бе кошмар в пълния смисъл на думата.

— Мога да ви помогна в готвенето — обади се майка й и направи леко усилие да се надигне. Ева стрелна с поглед Клеър и беззвучно я подкани: „Кажи нещо!“ Клеър преглътна студения пристъп на паника и се постара гласът й да прозвучи уверено.

— Не е необходимо, мамо — заговори тя. — Всичко е наред. Ще се справим. Виж, ще приготвим повече, в случай че двамата с татко сте гладни. Ти си стой тук и се отпусни.

Майка й, която обикновено беше примадона в кухнята и „големите“ й кулинарни постижения се свеждаха най-много до кипването на вода, сега изглеждаше облекчена.

— Добре, скъпа. Ще ми кажеш, ако мога да помогна с нещо.

Майкъл отвори вратата на кухнята и влезе забързано, заедно с бащата на Клеър. Ако майка й изглеждаше уморена, то баща й изглеждаше… отнесен. Озадачен. Намръщи се на Майкъл, сякаш се опитваше да си обясни какво точно се случва, но така и не може да го проумее.

— Какво става тук? — излая към Майкъл. — Какви са онези хора отвън?

— Роднини — обясни Майкъл. — Дошли са от Европа. Вижте, съжалявам. Зная, че искахте да прекарате известно време с Клеър, но може би сега е по-добре да се приберете у дома си, а ние ще…

Той замлъкна, сетне се обърна, защото някой се бе появил на прага на кухнята зад него.

— Никой никъде няма да ходи — заяви младежът, другият от придружителите на Бишъп. Усмихваше се. — Вие сте едно голямо и щастливо семейство, така ли е, Майкъл? Нали ти си Майкъл?

— Какво, вече на „ти“ ли ще си говорим? — Майкъл избута бащата на Клеър навътре в кухнята и затръшна вратата пред лицето на другия вампир.

— Добре. Трябва да ви изведа оттук — каза той на родителите на Клеър и отвори другата врата, водеща към задния двор. — Къде е колата ви? Отпред, на улицата ли?

Навън нощта изглеждаше черна и безлюдна. Дори луната не се виждаше. Бащата на Клеър отново погледна Майкъл смръщено, след което седна край кухненската маса, заедно с жена си.

— Затвори вратата, синко — подкани го той. — Никъде няма да ходим.

— Сър…

— Татко… — опита се и Клеър да го убеди.

— Не, скъпа, тук става нещо странно и аз няма да си тръгна. Не и докато не се уверя, че си добре. — Баща й отново изгледа Майкъл сърдито. — Какви точно са тези… твои роднини?

— Такива, от които всички странят — отвърна Майкъл. — Има ги във всяко семейство. Но те са тук само за малко. Скоро ще си тръгнат.

— Тогава ще останем, докато не си тръгнат — заяви бащата.

Клеър се опита да мисли само за бърканите яйца, които приготвяше. Но ръцете й трепереха.

— Хей — прошепна й Шейн, като се наведе към нея. — Всичко е наред. Всички ще бъдем добре. — Солидното му, вдъхващо спокойствие присъствие я стопляше, докато той бъркаше усилено това, което не бе възможно да е наистина грейви сос. Знаеше го, защото кулинарните умения на Шейн се свеждаха само до приготвянето на един вид чили. Но поне се стараеше, което беше ново и нетипично за него, и навярно доказваше колко насериозно възприема цялата ситуация.

— Зная — промълви Клеър и преглътна. Ръката на Шейн се притисна нежно към нейната. Тя не се съмняваше, че ако сега ръцете му не бяха заети, щяха да я обгърнат. — Майкъл няма да им позволи да ни наранят.

— Ама ти не го ли чу? — Ева се присъедини към тях край печката, като шепнеше тревожно. Намръщи се на цвърчащия бекон. — Той не може да ги спре. Най-много да пострада яко, ако се опита. Така че май трябва отново да се обадиш на Амели и да й кажеш да си домъкне тук всемогъщия задник.

— Да, страхотна идея, няма що! Да раздразним единствения вампир, който може да ни помогне. Виж какво, ако смятаха да ни убиват, не мисля, че първо щяха да поискат бъркани яйца — тросна се Шейн. — Да не говорим за бисквитите. Ако искаш бисквити, ясно е, че си дошъл като гост.

В думите му имаше смисъл. Обаче това не спря треперенето на ръцете на Клеър.

— Клеър, скъпа? — отново прозвуча гласът на майка й. Клеър подскочи и едва не изтърси върху печката шпатулата, пълна с яйца. — Онези хора какво правят тук всъщност?

— Господин Бишъп… хм, той чака дъщеря му да дойде да го вземе. — Не беше лъжа, въобще не беше.

Бащата на Клеър стана от масата и се приближи до кафеварката, която се бе напълнила и свистеше. Сипа кафе в две чаши и ги отнесе на масата.

— Пийни си малко кафе, Кейти. Изглеждаш уморена — добави той. В гласа му се прокрадна нежна нотка, което накара Клеър да го изгледа остро. Баща й не беше от най-емоционалните, но сега изглеждаше обезпокоен, разтревожен почти колкото майка й.

Баща й пресуши кафето си набързо, както се изпива чаша ледена вода в горещ летен следобед. Майка й унило си сипа сметана и захар, преди да отпие. Никой от тях повече не проговори.

Майкъл се изниза през кухненската врата, за да занесе кафе и на вампирите. Като се върна, затвори вратата и за миг се облегна на нея. Изглеждаше мъртвешки блед, напрегнат, по-зле от последните месеци, откакто се превърна във вампир. Клеър се опита да си представи какво може да са му казали онези, за да изглежда така, но нищо не й хрумна. Трябва да е било нещо лошо. Не, нещо ужасно.

— Майкъл — заговори Ева напрегнато, като кимна към родителите на Клеър. — Още кафе?

Майкъл й кимна и се отдръпна от вратата, за да вземе кафеварката, но така и не стигна до кухненската маса. Вратата отново се отвори и вътре нахълта господин Бишъп заедно с антуража си. Високи и надменни като кралски особи от деветнайсети век, тримата вампири огледаха набързо кухнята. Другите двама бяха красиви, млади и плашещи, но командваше господин Бишъп — никой не се съмняваше в това. Когато погледът му падна върху нея, Клеър трепна и се извърна към цвърчащите яйца.

Вампирката пристъпи към печката и топна пръст в грейви соса, който Шейн разбъркваше, сетне поднесе бавно пръста към устните си и го облиза грижливо. През цялото това време не откъсваше поглед от Шейн. И Шейн не преставаше да я зяпа, внезапно осъзна Клеър, разтърсена от тази неприятна изненада. После безпомощно отвърна очи от тях.

— Време е да похапнем — каза Бишъп на Майкъл. — Майкъл, ще имаш удоволствието лично да ни сервираш. Ако обаче твоите приятелчета са решили да ме отровят, ще ти изкормя червата. И повярвай ми, ако реша, мога да накарам един вампир да страда дълго, много дълго.

Майкъл преглътна и кимна веднъж. Клеър хвърли неволен поглед към родителите си, които нямаше как да пропуснат тази заплаха.

И не я бяха пропуснали.

— Извинете? — обади се бащата на Клеър и понечи да се надигне от стола си. — Да не би да заплашвате тези деца?

Бишъп обърна пронизващо студените си очи към тях и Клеър с отчаяние се запита дали горещият тиган, още пълен догоре с бъркани яйца, може да послужи като надеждно оръжие срещу един вампир. Баща й замръзна, както се беше надигнал наполовина от стола.

Тя усети как през кухнята премина някаква вълна. Очите на родителите й добиха празен и отнесен израз. Баща й отново се отпусна уморено на стола си.

— Никакви въпроси повече — заповяда им Бишъп. — Уморих се от вашето бърборене.

Клеър усети как я връхлита безгранична черна ярост. Искаше да скочи върху този дъртак и да му издере очите. Единственото, което я възпираше през следващите две секунди, сторили й се тъй дълги, бе фактът, че ако се опита, всички щяха да загинат.

Дори и Майкъл.

— Още кафе? — Ева наруши неловката тишина с отчаяна, престорена бодрост в тона си. Грабна кафеварката от Майкъл и се наведе над чашите на майката и бащата на Клеър като тъмен, отмъстителен ангел на кофеина. Клеър се зачуди какво си мислят родителите й за Ева, с мъртвешки белия й грим, черното червило, наситената очна линия и щръкналата на всички посоки черна коса.

Но пък тя бе получила своята доза кафе и сега се усмихваше.

— Разбира се — каза майката на Клеър, като също се усмихна колебливо. — Благодаря ти, скъпа. И така… този мъж твой роднина ли е? — Тя изгледа набързо Бишъп, който тъкмо излизаше от кухнята и се насочваше към масата за хранене в дневната. Красивият млад вампир улови погледа на Клеър и й смигна, затова тя побърза да отклони очи отново към Ева и родителите си.

— Не — отрече Ева, с пресилено оживление, породено от страха. — Далечен роднина е на Майкъл. От Европа, нали се сещате. Сметана?

— Яйцата са готови — обяви Клеър и изключи газовия котлон. — Ева…

— Надявам се да имаме достатъчно чинии — прекъсна я Ева, този път с по-тревожен тон. — Господи, никога не съм очаквала, че ще го кажа, но имаме ли хубав порцеланов сервиз?

— Имаш предвид чинии, които да не са нащърбени? Да. Ето, там са. — Шейн посочи към шкафа, извисяващ се повече от метър над главата на Ева. Тя го изгледа ядосано. — Не ме гледай така, няма да се протягам дотам. Знаеш, че още съм ранен.

Наистина беше. Но при цялата тази бъркотия Клеър и за това бе забравила. Шейн вече беше много по-добре, но го бяха изписали от болницата съвсем скоро. Не беше минало достатъчно време, за да се излекува напълно от прободната рана в корема, която едва не го уби.

Това бе още една основателна причина да не усложняват ситуацията, освен ако не беше абсолютно наложително — без помощта на Шейн съпротивителните им възможности щяха да са още по-ограничени.

Ева се покатери на стола, стигна до високия шкаф, намери чиниите и ги подаде надолу на Клеър. След като ги пое от нея, Клеър зае мястото на Шейн край печката, за да разбърква сгъстената на бучки смес, която трябваше да представлява грейви соса. По-скоро приличаше на повърнато от извънземно.

— Онова момиче — каза Клеър на Шейн.

— Какво момиче?

— Онова, знаеш кое. Онова отвън.

— Имаш предвид кръвопийцата? Да, и какво за нея?

— Тя те зяпа.

— Какво мога да кажа? Аз съм неустоимо чаровен.

— Шейн, това не е смешно. Просто… бъди по-внимателен.

— Винаги съм внимателен. — Което си беше абсолютна лъжа. Очите на Шейн се приковаха в нея и тя усети как тялото й така се сгорещи, че чак бузите й пламнаха. Той леко се усмихна. — Да не би да ревнуваш?

— Може би.

— Няма защо. Аз харесвам моите дами да имат пулс. — Улови ръката й и нежно притисна пръсти към китката й. — Да, ти имаш. И при това бие много бързо.

— Не се шегувам, Шейн.

— Нито пък аз. — Пристъпи по-близо към нея и двамата застанаха плътно един до друг. — Никакъв вампир не може да ни раздели. Вярваш ли ми?

Тя само кимна безмълвно. За нищо на света не можеше точно сега да се насили и да отрони дори дума. Очите му бяха тъмни, с наситено кафяв оттенък. И с тънък златист пръстен. Напоследък често бе надниквала в тях, но досега не бе обръщала внимание колко са красиви.

Вратата отново се отвори и Шейн се отдръпна от нея. Майкъл първо се извърна към тях, за да им поднесе мълчаливото си извинение, след което се обърна към родителите на Клеър.

— Господин Денвърс, госпожо Денвърс, господин Бишъп би искал да се присъедините към него за вечерята — каза той. — Но ако желаете да си отидете у дома…

Ако Майкъл се надяваше те да са променили намерението си, Клеър можеше да му обясни, че това нямаше да се случи. Докато смяташе, че става нещо странно, баща й нямаше да си тръгне. Както можеше да се очаква, той се изправи, с чашата с кафе в ръка.

— Бих хапнал нещо за закуска. Никога не съм опитвал бърканите яйца на Клеър. Идваш ли, Кейти?

Очевидно той още нищо не бе разбрал, отчаяно си помисли Клеър, но и тя беше същата, когато за пръв път дойде в Морганвил. Не беше забелязала знаците, които направо щяха да й избодат очите, нито бе взимала на сериозно директните инструкции. Може би бе наследила това качество от родителите си, заедно с бялата кожа и леко къдравата коса. Бишъп можеше да им отнеме живота.

А пък те се страхуваха за нея.

Наблюдаваше как родителите й последваха Майкъл в другата стая, след което се зае да помага на Ева да разпредели яйцата, бекона и бисквитите по чиниите от хубавия сервиз. Но нищо не можеше да спаси грейви соса, станал на бучки. Пресипаха го в една купа, надявайки се да стане чудо, след което мълчаливо го отнесоха в къта за хранене, заемащ един от ъглите на дневната.

Клеър отново се удиви, както в най-шантавите времена, как се променяше мигновено настроението в къщата. Не само настроението на хората в нея, а и на самата къща. Точно сега излъчваше студ, мрак, някакво зловещо предчувствие. Почти враждебно. И като че ли цялата тази мрачна емоция бе свързана с новопристигналите вампири.

Къщата бе разтревожена, нащрек. Солидните викториански мебели й се струваха сякаш изгърбени и деформирани, и от тях не се излъчваше никаква приветливост, никаква топлина. Дори светлините изглеждаха мъждукащи и Клеър усещаше нещо, едва ли не нечие присъствие — така както понякога усещаше Майкъл, когато бе затворен в къщата като призрак. Кожата й настръхна.

Клеър остави яйцата и бекона на дървената маса и побърза да се оттегли. Никой не предложи на нея, на Ева и на Шейн да седнат на масата, въпреки че имаше празни столове. Двете с Ева се спогледаха и се върнаха обратно в кухнята, зарадвани да се измъкнат. Майкъл остана да се суети около масата и да разпределя храната по чиниите.

Сервираше им. Лицето му остана напрегнато и пребледняло, със студен страх в очите си. Господи, щом и Майкъл бе паникьосан, значи определено имаше основание за пълно шубелисване.

Веднага щом кухненската врата отново се затвори, Шейн улови Клеър и Ева за ръцете и ги повлече към най-тъмния ъгъл.

— Така — прошепна той. — Официално е, това става все по-откачено. Не го ли усещате?

— Да — въздъхна Ева. — Леле, мисля си, че ако къщата имаше зъби, вече щеше да хапе и дъвче. Трябва да признаете, че е готско.

— Това „готско“ няма да ни доведе доникъде. Какво ще кажеш, Клеър?

— Какво? — Тя го изгледа безизразно за няколко дълги секунди, преди да продължи: — О, съгласна съм. Да. Пак ще се обадя на Амели.

Извади мобилния телефон от джоба си. Беше нов и още с доставката му в паметта му бяха записани няколко от най-важните телефонни номера. На първо място в списъка за бързо избиране фигурираше номера на мобилния на Амели, Основателя на Морганвил.

Водачката на вампирите. Както и шеф на Клеър. В Морганвил техническият термин беше покровител, но Клеър още от самото начало бе разбрала, че това е само по-благоприличен заместител на думата „собственик“.

Набра номера й и отново попадна на гласовата й поща. Клеър остави още едно забързано, почти отчаяно съобщение: „Елате в къщата, моля ви, нуждаем се от помощта ви“, след което прекъсна връзката. Погледна безмълвно Ева, която въздъхна и пое телефона, за да набере друг номер.

— Да, здравей — заговори тя, когато й вдигнаха. — Свържи ме с шефа. — Последва дълга пауза и лицето на Ева доби вид, сякаш се подготвяше за нещо много неприятно. — Оливър, обажда се Ева. Не си прави труда да ми съобщиш колко ти е приятно да ме чуеш, защото не е така. Говорим делово, затова си спести празните приказки. Изчакай малко.

Ева подаде телефона на Клеър. Намръщена, Клеър беззвучно я запита: „Сигурна ли си, че трябва аз да говоря?“ Вместо отговор Ева само изпъна палеца и кутрето си, за да имитира разговор по телефона.

Клеър взе неохотно телефона.

— Оливър? — попита. От другия край на линията се чу нисък, ленив смях.

— Добре — каза той. Собственикът на кафенето „Комън Граундс“ притежаваше топъл тембър на гласа. Благодарение на него, още при първата им среща, тя се подведе, че той е много добър. — С малката Клеър ли разговарям? Ева не поиска да го чуе, но на теб ще го кажа — хубаво е, че се обръщаш към мен в момент на нужда. Защото е момент на нужда, нали? А не желание за светско общуване?

— Тук се появи някой — заговори тя, колкото можеше по-тихо. — В къщата.

Топлината се изпари от тона на Оливър и тутакси се замени с остра раздразненост.

— Ако се е вмъкнал крадец или престъпник, обади се на полицията. Аз не съм ти охранител. Говорим за къщата на Майкъл. Той може да…

— Майкъл не може да направи нищо. Не мисля, че можем да повикаме полицаите. Този новодошъл ни се представи с името Бишъп. Иска да говори с Амели, но не успях да се свържа с нея…

— Стой по-далеч от него — прекъсна я Оливър остро. — Не прави нищо. Не казвай нищо. Кажи същото и на приятелите си, особено на Майкъл, разбра ли? Това е нещо, което е отвъд вас. Ще намеря Амели. Правете всичко, което той ви нареди, каквото и да е то, докато пристигнем.

С тези думи Оливър прекъсна разговора. Клеър примигна, докато гледаше замлъкналия телефон. После се спогледа с приятелите си.

— Той ни посъветва да продължаваме все така — обясни им тя. — Да изпълняваме заповедите и да чакаме за помощ.

— Фантастичен съвет, няма що — нацупи се Шейн. — Напомни ми да си приготвя в шкафа под мивката, за да ми е винаги под ръка комплект за избиване на вампири за случаи като този.

— Ще се справим — окуражи ги Ева. — Клеър има гривна. — Сграбчи китката на Клеър и я вдигна, за да се види нежният блясък на специалната й гривна, върху която вместо името й бе гравиран символът на Амели. С тази гривна Клеър завинаги бе белязана като собственост, обрекла живота, тялото и душата си на вампир в замяна на закрила и грижи. Не искаше да го прави, но тогава това й се струваше единствения начин да осигури безопасността на приятелите си. Особено на Шейн, когото вампирите и без това вече гледаха с лошо око.

Тя знаеше, че гривната сама по себе си можеше да й донесе опасности, но поне задължаваше Амели (а може би и Оливър) да я пазят от останалите вампири.

На теория.

Клеър плъзна мобилния си телефон в джоба си. Шейн пое ръцете й в своите и леко ги погали по кокалчетата — нежен, утешаващ жест, който поне за миг я накара да се почувства малко по-сигурна.

— И с това ще се справим — увери я той. Но потрепна, като се опита да я целуне. Тя притисна леко ръката си към корема му.

— Още те боли — отбеляза.

— Само когато се навеждам. А ти откога си толкова ниска?

— Отпреди пет минути. — Тя завъртя очи в тон с шегата, но беше притеснена. Според правилата на Морганвил, той беше недосегаем за вампирите, докато се възстановяваше от раната си. Около китката му още бе обвита гривната от болницата — бяла, пластмасова, с гравиран върху нея голям червен кръст, като предупреждение за всеки новопоявил се кръвопиец, че Шейн не е за консумация.

Ако техните посетители спазваха правилата. Нищо не им гарантираше, че господин Бишъп ще ги спазва. Той не принадлежеше към вампирите от Морганвил. Той беше нещо друго.

Нещо много по-лошо.

— Говоря сериозно, Шейн. Много ли си зле? — прошепна му тя, съвсем тихо, колкото само той да я чуе. Шейн разроши косата й и я целуна.

— Добре съм — успокои я. — Необходимо е нещо повече от джобно ножче, за да бъде победен един Колинс. Можеш да си сигурна в това.

Излишно бе да се споменава, че сега бяха изправени срещу нещо дяволски по-голямо и той го знаеше.

— Не върши глупости — предупреди го момичето. — Иначе ще те убия. Собственоръчно.

— Ей, каква си. Какво стана с безусловната и безгранична любов?

— Умори се да те посещава в болницата. — Тя издържа на втренчения му поглед. — Каквото и да си намислил да правиш, откажи се. Трябва да изчакаме. Длъжни сме.

— Да, всички вампири все това повтарят. Сигурно е истина. — Мразеше да го чува да изрича думата по този начин, с такава ненавист. Когато я казваше, тя винаги си мислеше за Майкъл, за това колко страда той заради омразата на Шейн. Майкъл не бе искал да става вампир и с все сили се опитваше да приеме съдбата си.

А Шейн с нищо не го облекчаваше.

— Виж. — Шейн обхвана лицето й с шепи и се вгледа напрегнато в очите й. — Какво ще кажеш двете с Ева да се махнете оттук? Те не ви следят. А аз ще ви прикривам.

— Не. Няма да изоставя родителите си. Няма да изоставя теб.

Не им остана време да продължат разговора, защото откъм дневната се разнесе силен трясък. Вратата на кухнята се отвори със замах и Майкъл се запрепъва през прага, стиснат за гърлото от красивия млад вампир, който беше пристигнал с Бишъп. Вампирът блъсна Майкъл в стената. Майкъл продължаваше да се съпротивлява, но май нямаше много шансове.

Другият вампир отвори уста и се озъби. Блеснаха големите му вампирски зъби, остри като кинжали.

Майкъл също се озъби и Клеър неволно се притисна уплашено до Шейн.

— Хей! Пусни го! — извика Шейн.

— Недей! — изкрещя Майкъл, но Шейн, разбира се, не го послуша, нито пък Клеър щеше да успее да го спре, макар да бе вкопчила ръка в неговата.

Това, което го спря, беше Ева, стиснала голям, страховит нож. Изгледа Шейн с бесен предупреждаващ поглед, а после се завъртя и насочи ножа срещу вампира, притиснал Майкъл до стената.

— Ей, ти! Пусни го!

— Не и докато не се извини — отвърна вампирът и потвърди намерението си, като пак блъсна Майкъл в стената, толкова силно, че всичко стъклено в кухнята се разтресе. Не… не ги разтресе само ударът, а някаква приглушена вибрация, идваща от самото помещение. От стените, от тавана… от цялата къща. Отекна като предупредително ръмжене.

— По-добре го пусни — обади се Клеър. — Не усещаш ли какво става?

Вампирът я изгледа намръщено. Красивите му зелени очи се присвиха, а зениците му се разшириха.

— Какво правите?

— Нищо — отвърна Ева и го посочи с ножа. — Ти го правиш. На къщата не й харесва да се държиш грубо с Майкъл. А сега се дръпни от него, преди да се случи нещо лошо.

Той мислеше, че блъфират — Клеър го виждаше в очите му — но в същото време не желаеше да насилва късмета си. Пусна Майкъл, а устните му се извиха презрително.

— Махни това, глупачке — каза той на Ева и преди някой от тях да успее дори да мигне, вампирът изби ножа от ръката й, — изби го толкова силно, че прелетя през кухнята и се заби в стената. Ева сви ръката си и я притисна към гърдите си, докато пристъпваше по-далеч от него.

— Извини се. Поискай ми прошка, задето ме заплаши — нареди й той.

— Ухапи ме! — озъби му се тя.

Очите на вампира блестяха като нагорещен кристал. Скочи към Ева. Майкъл реагира светкавично. Клеър никога не го бе виждала да се движи с такава скорост, във въздуха само се мярна нещо и в следващия миг непознатият вампир се стовари с трясък върху печката. Разпери ръце, за да се подпре и тя чу как дланите му изсъскаха зловещо върху газовите котлони, след което изкрещя, обезумял от болка.

Наистина положението ставаше много напечено, а те нищо, нищичко не можеха да направят.

Шейн сграбчи Ева за рамото, а Клеър — за ръката, за да ги издърпа в ъгъла зад кухненската маса, където поне имаха някакво прикритие. Но така Майкъл остана съвсем сам да се бие с вампира, с противник, който не беше в неговата категория и приличаше повече на дива котка, отколкото на човек.

Не отне много дълго, може би само броени секунди, и силите на Майкъл започнаха да отслабват. Непознатият вампир го повали на пода и го възседна. Надвеси се върху него, озъбен, с блеснали очи. Температурата в кухнята спадна до леденостудена и Клеър можеше да види собствения си дъх, докато излизаше на пресекулки като бяла пара от гърдите й, сковани от страх. Отново се разнесе онзи глух тътен, като разклати чиниите, чашите и тиганите.

Ева изкрещя и се опита да се освободи от хватката на Шейн, не че можеше да направи нещо, каквото и да е…

Задната врата се разтресе и се отвори след един мощен удар. В кухнята се разлетяха трески. Клеър чу как ключалките се строшиха като ледени кубчета.

На прага на задната врата, с вперен вътре поглед, се изправи Оливър, вторият (а понякога и първият) най-опасен вампир в града. Висок, атлетичен, целият в жилави мускули и яки кости. Тази вечер не се придържаше към обичайното си държание на готин приятел. Беше облечен изцяло в черно. Косата му бе прибрана в опашка. На лунната светлина лицето му изглеждаше като изсечено.

Замахна с ръка и я блъсна в невидима, но солидна преграда.

— Глупаци! — кресна той. — Пуснете ме да вляза!

Непознатият вампир се засмя и издърпа Майкъл, за да седне, но кучешките му зъби останаха надвиснали над врата на жертвата му.

— Ако влезеш ще го пресуша — заплаши той. — Знаеш какво ще последва. Той е прекалено млад.

Клеър не знаеше какво ще последва, но предусети, че не е нещо добро. Може дори да застрашаваше живота на Майкъл.

— Покани ме вътре — повтори Оливър със зловещо тих тон. — Клеър, направи го. Веднага!

Тя отвори уста, но я прекъсна студен женски глас:

— Не е необходимо. — Тежката кавалерия най-после пристигна.

Амели отмести Оливър от пътя си и премина през невидимата бариера, сякаш не съществуваше, което за нея бе точно така, защото Амели бе създала и притежаваше къщата. Този път беше без обичайния си ескорт от помощници и охранители, но ако се съдеше по начина, по който прекрачи прага, ставаше ясно, че командва тя, а не Оливър.

Както винаги, Клеър си помисли, че прилича на кралица. Амели носеше безупречно скроен костюм от жълта коприна. Светлата й коса бе вдигната като бляскава корона на главата й, закрепена със златни и диамантени фиби. Не беше много висока, но аурата, която излъчваше, беше с мощно въздействие като неизбухнала бомба. Очите й бяха студени и силно разширени, фокусирани изцяло върху вампира, който заплашваше Майкъл.

— Пусни момчето — разпореди се тя. Клеър никога не я бе чувала да използва този тон и потрепери, макар да не бе отправен към нея. — Рядко убивам от своите, но ако ме предизвикаш, Франсоа, ще те унищожа. Предупреждавам само веднъж.

Другият вампир се поколеба само за миг, преди да пусне Майкъл, който се свлече по гръб на пода. Без да откъсва очи от Амели, Франсоа се изправи на крака с едно ловко и грациозно движение.

И тогава той й се поклони. Клеър много рядко бе виждала мъже да се покланят, но не й се стори, че този жест бе израз на почит.

— Господарке Амели — заговори той и вампирските зъби се прибраха в устата му, за да останат дискретно скрити. — Очаквахме ви.

— И през това време ти се забавляваше за моя сметка — вметна тя. Според Клеър, докато го изричаше, вампирката не мигна нито веднъж. — Хайде, искам да си поговоря с господин Бишъп.

— Сигурен съм, че и той иска да си поговори с вас — ухили се Франсоа. — Оттук, моля.

Тя мина плавно пред него.

— Познавам дома си, Франсоа, и не се нуждая от водач. — Хвърли бърз поглед през рамо, към Оливър, който мълчаливо чакаше до вратата. — Хайде, влез, Оливър. По-късно отново ще издигна Защитите срещу теб, заради спокойствието на младите ни приятели.

Той повдигна вежди и пристъпи през прага. Майкъл продължаваше да седи на пода. Оливър му протегна ръка, но по-младият вампир не я пое. Само си размениха погледи, от които Клеър изтръпна.

Оливър сви рамене, прекрачи го и последва Амели и Франсоа в другата стая.

Когато вратата на кухнята се затвори, Клеър въздъхна дълбоко и облекчено и чу как Ева и Шейн направиха същото. Майкъл се изправи с мъка и се облегна на стената, клатейки глава.

Шейн отпусна ръка върху рамото му.

— Добре ли си, човече? — Майкъл вдигна палец, като безмълвен отговор, прекалено разтърсен, за да направи нещо повече, а Шейн го тупна по гърба. Сграбчи яката на блузата на Клеър, когато тя притича покрай него към кухненската врата. — Брей, брей, светкавице, закъде си се разбързала толкова?

— Родителите ми са там!

— Амели няма да позволи да пострадат — увери я Шейн. — Успокой се. Тази битка не е наша и ти го знаеш.

Виж ти, откога Шейн бе започнал да говори толкова разумно? Да не би всичко днес да е наопаки?

— Но…

— Родителите ти са добре, но не искам да вършиш нищо прибързано. Става ли?

Тя кимна колебливо.

— Само че…

— Майкъл, помогни ми. Кажи й.

Майкъл бе зает с това, което при вампирите се равняваше на жадно вдишване на въздух, но все пак кимна, с разконцентриран и мътен поглед.

— Да — едва чуто промърмори. — Те са добре. Заради това Франсоа ме нападна, защото застанах между него и майка ти.

— Той е нападнал майка ми! — Клеър се хвърли към вратата на кухнята и този път Шейн едва я удържа.

— А бе, човече, така ли ми помагаш? — ядоса се Шейн на Майкъл и обви Клеър с две ръце, за да я задържи до себе си. — По-кротко. По-кротко. Амели е там, а ти знаеш, че тя умее да държи всичко под контрол…

Клеър го знаеше. След като се замисли за секунда, тя още по-силно напрегна мускули, защото Амели беше напълно способна да реши, че родителите й са заменими същества, които с лекота могат да бъдат пожертвани, ако това й се стори изгодно. За нея и Клеър бе заменима в зависимост от ситуацията. Но Шейн не я пусна, докато тя не го сръга с лакът и тогава усети как той се олюля. Не осъзнаваше какво бе сторила… докато не видя тънка червена ивица да се процежда отвътре по тениската, а Шейн се строполи безпомощно върху най-близкия стол.

Тя го бе ударила по раната.

— По дяволите! — изсъска Ева и дръпна тениската на Шейн, за да оголи гърдите и корема му, все още с белези и бели превръзки, напоени с прясно бликнала кръв.

Клеър долови дори мириса й…

… и объркана, като в някакъв сън, в някакъв кошмар, безпомощно се озърна към Майкъл.

Очите му вече не бяха мътни и разфокусирани. Не, сега бяха разширени, напрегнати и много, много плашещи. Лицето му оставаше сковано и пребледняло и той изобщо не дишаше.

— Спрете кървенето — прошепна Майкъл. — Бързо.

Имаше право. Шейн беше като примамка в басейн, пълен с акули, а Майкъл бе една от акулите.

Шейн впери поглед в Майкъл, докато Ева проверяваше превръзките, за да се увери, че са добре стегнати.

— Мисля, че всичко е наред, но трябва да внимаваш — каза му тя. — Тези превръзки трябва да се сменят. Може да се е скъсал някой шев или нещо подобно.

Тя подхвана Шейн и му помогна да се изправи на крака. Той продължаваше да следи зорко Майкъл, който май не можеше да откъсне поглед от кървавите резки по превръзките около корема му.

— Искаш ли да опиташ? — попита Шейн. — Хайде, ела да ме вкусиш, жалък нещастнико. — Беше пребледнял почти колкото Майкъл, но изражението му бе напрегнато и гневно.

Майкъл се усмихна вяло.

— Не си от моята кръвна група, братле.

— Отново ми отказваш. — Но свирепият поглед на Шейн леко се смекчи. — Съжалявам.

— Няма нищо. — Майкъл се обърна за миг към затворената врата на кухнята. — Те разговарят. Слушай, Клеър, ще отида да доведа родителите ти. Искам да се съберат всички, които…

— Дишат? — довърши Шейн.

— … са в опасност — поправи го Майкъл. — След секунда ще се върна. — Поколеба се само за миг, преди да добави: — Опитайте се да го оправите, докато ме няма.

И с тези думи изскочи през вратата, движейки се неестествено бързо, като че ли търсеше трескаво облекчение от миризмата на кръвта на Шейн. Клеър преглътна и се спогледа с Ева, която още беше потресена, но бързо се зае с най-важното.

— Добре. Къде е аптечката?

— На горния етаж — обясни й Клеър. — В банята.

— Не, тук е — обади се Шейн. — Аз я преместих.

— Ти ли? Кога?

— Преди два дни — каза той. — Помислих си, че ще е по-добре да ми е подръка, тъй като аз съм този, който най-често се нуждае от превръзки. Виж под мивката.

Ева провери там и измъкна голяма метална кутия, боядисана в бяло, с червен кръст отгоре. Отвори капака и извади чисти превръзки.

— Сваляй ризата.

— Май си падаш по плочките ми.

— Млъквай, загубеняко. Сваляй ризата.

Шейн стрелна с поглед Клеър, преди да изхлузи тениската си през глава. Захвърли я върху кухненската маса до него. Клеър взе тениската, отнесе я до мивката и я изплакна със студена вода, докато гледаше как кръвта на Шейн обагряше водата в розово. Не й бе приятно да наблюдава това, което вършеше Ева, нито да вижда белезите от това, което бе причинено на Шейн. От раните му й прилошаваше, плашеха я, особено защото той — както винаги — бе пострадал заради други. Заради нея и Ева.

— Готово — обяви Ева след няколко минути. — Но по-добре ще е изобщо да не кървиш през чистите ми, добре стегнати превръзки, иначе ще ти залепя етикет с цена за продажба, за да те купи следващият любител на хапането по врата.

— Голяма си кучка — промърмори Шейн.

— Благодаря.

Тя му прати въздушна целувка и му намигна.

— Няма защо да ми благодариш. Сякаш повечето момичета няма да се наредят на опашка, за да ти бъдат медицински сестри.

Клеър се изненада, защото я прободе остър, нежелан пристъп на ревност. Ева? Не, Ева се шегуваше, както винаги. Нищо повече нямаше между тях, нали? Тя не беше… не би могла. Просто не би могла.

Клеър изстисква тениската, докато я заболяха ръцете. После я притисна между две кърпи, за да я подсуши колкото се може по-добре. Подаде я на Шейн, а Ева прибра неизползваните превръзки в аптечката. После Клеър му помогна да навлече още влажната тениска през главата си и да я изпъне надолу по гърдите си. Не можа да се стърпи и плъзна пръсти по кожата му. Честно казано, въобще не се замисли, а дори забави движенията на пръстите си малко повече, отколкото бе нужно.

— Е, сега вече се почувствах по-добре — прошепна Шейн съвсем тихо в ухото й. — А ти добре ли си?

Клеър му кимна. Той я докосна леко под брадичката, за да я повдигне и да се вгледа отблизо в лицето й.

— Да — потвърди той. — Добре си. — Погали устните й със своите и погледна зад нея, към кухненската врата, която в този миг се отвори.

Появи се Майкъл, а след него и родителите на Клеър. Възелът в гърдите на Клеър, здраво стегнат около сърцето й, се отпусна леко.

Родителите й изглеждаха… объркани. И намръщени, сякаш бяха забравили нещо важно. Майка й впери очи в нея и тя се насили да се усмихне.

— Няма ли да вечеряме? — попита майка й. — Не стана ли много късно? Ще приготвите ли нещо или…

— Не — отвърна Майкъл вместо нея. — Ще излезем навън. — Грабна ключовете за колата си от кукичката до вратата. — Всички ще излезем заедно.

Тези, които не бяха на кръвна диета в Морганвил, нямаха голям избор за късна вечеря, но имаше няколко денонощно отворени заведения за бърза закуска близо до студентското градче. Накрая неловко чувстващата се компания, състояща се от тях четиримата и родителите на Клеър, се настани около една маса, след още по-неловкото пътуване в голямата вампирска кола с тъмни стъкла на Майкъл.

Хамбургерите бяха добре приготвени, но Клеър не можа да усети вкуса им. Беше прекалено заета да наблюдава хората, които не седяха около масите. Имаше неколцина студенти от колежа, които се смееха, събрани на групи на паркинга, без да обръщат внимание на минаващите непознати с бледи лица. Клеър си спомни научно–популярните филми за лъвове, дебнещи кротко пасящите антилопи, докато изчакваха някоя от тях да се отлъчи от стадото.

Искаше да предупреди тези хлапета, но не можеше. Пречеше й златната гривна на китката.

Както можеше да се очаква, Майкъл трябваше да изтърпи бремето на родителските поучения. За щастие него много го биваше в това, като само с присъствието си действаше успокояващо, така че всичко да изглежда… нормално. Родителите на Клеър не си спомняха съвсем точно какво се бе случило в къщата. Клеър не се съмняваше, че това бе резултат от въздействието на господин Бишъп. Мразеше го, задето бе размътил главите им, но в същото време донякъде се чувстваше облекчена. Имаше една грижа по-малко.

Стигаше й отношението на баща й към Шейн.

— И така — поде баща й, докато се преструваше, че вниманието му е обсебено само от телешкото печено, — на колко години си, синко?

— На осемнайсет, сър — отвърна Шейн с най-любезния си и приветлив тон. Постоянно се връщаха на тази тема.

— Знаеш ли, че дъщеря ми е само на…

— … почти на седемнайсет. Да, сър, знам.

Баща й още повече се намръщи.

— Още е на шестнайсет. И си има родители, които да се грижат за нея. Никак не ми харесва да живее в къща, пълна с тийнейджъри с полудели хормони. — Не искам да те обиждам, сигурен съм, че имаш добри намерения, но и аз съм бил млад. Сега, след като имаме собствено жилище в града, може би е по-добре Клеър да се премести при нас.

Клеър не бе очаквала точно това. Ни най-малко.

— Татко! Не ми ли вярваш?

— Не става дума дали вярвам на теб, скъпа. Става дума за тези двама зрели мъже, с които живееш. Особено за този, с когото видях, че си много близка, макар да знаеш, че не е много разумно.

Тя цялата пламна, но през спусналата се пред очите й червена пелена видя само Шейн, застанал пред нея и Ева, за да ги защитава от смъртта, докато излага своя живот на смъртна опасност.

Шейн, който толкова често се отдръпваше от нея, защото притежаваше по-добър самоконтрол, много по-добър от нейния.

Клеър въздъхна дълбоко и тъкмо се накани да излее на висок глас порой от думи, когато ръката на Шейн се отпусна върху нейната и здраво я стисна.

— Да — заговори той, — имате право. Вие не ме познавате, а малкото, което знаете за мен, вероятно не ви харесва. Аз действително не съм любимец на родителите. Не съм като Майкъл. — Шейн посочи с брадичка към Майкъл, който поклащаше глава, все едно му казваше: „Не, не прави това.“ — Мисля, че сте прав. Може би ще е по-добре, ако за известно време Клеър се премести да живее с вас. Така ще имате възможност да ни опознаете по-добре, особено мен.

— Какви ги говориш, по дяволите? — прошепна Клеър трескаво. Не й пукаше дали баща й ще я чуе. Майкъл със сигурност я чу. — Никъде не искам да отивам!

— Клеър, той е прав — настоя Шейн. — При тях ще си в по-голяма безопасност. Напомням ти, че нашата къща не е крепост, в случай че не си осъзнала напълно това, което се случи днес. По дяволите, с всички тези непознати, които влизат и излизат, когато им скимне, заплахата на баща ми да се върне и да довърши това, което започна…

Клеър хвърли вилицата си на масата.

— Чакай малко. Искаш да кажеш, че това е за мое добро, така ли?

— Да.

— Майкъл? И ти ли смяташ така?

Майкъл вдигна ръце в знак, че се предава. Достатъчно му се бе насъбрало и Клеър всъщност не го обвиняваше.

Ева обаче се изкашля и се намеси енергично в разговора:

— Господин Денвърс, честно, Клеър си е съвсем добре при нас. Всички ние се грижим за нея, а Шейн не е от онези момчета, които биха се възползвали…

— Не съм съгласен — прекъсна я Шейн с подчертано благ тон. — Всъщност съм точно от онези момчета.

Ева го изгледа сърдито.

— … и освен това той знае, че ако се опита, ние двамата ще го убием. Но той не би го направил. Клеър се чувства добре в къщата. Освен това е щастлива.

— Да — подкрепи я Клеър. — Щастлива съм, татко.

Майкъл все още не бе казал нито дума. Вместо това слушаше и наблюдаваше бащата на Клеър със странен, напрегнат вид. Отначало Клеър си каза, че Майкъл се опитва да въздейства на баща й с някакво вампирско внушение, но после промени мнението си. По-вероятно бе той действително да е озадачен и просто да се чуди какво да каже.

Баща й явно не бе чул нито дума от казаното от тях.

— Искам да дойдеш при нас, Клеър. И не се опитвай да ми възразяваш. Не желая повече да оставаш в тази къща. Край на разговора.

Майка й мълчеше, което също бе необичайно. Разбъркваше бавно кафето си и се преструваше на заинтересувана от храната в чинията пред нея.

Клеър отвори уста, за да избълва разгорещен и не особено възпитан отговор, но Майкъл поклати глава и сложи ръка върху нейната.

— Не се хаби напразно — каза й той. — Това не е тяхна идея. Бишъп им я е внушил.

— Какво? Защо ще го прави?

— Нямам представа. Може би иска да ни раздели. Може би просто обича да си играе с хората. Може би иска да дразни Амели. Но важното е, че не бива да позволяваш това да те разстройва…

— Да не се разстройвам ли? Майкъл, баща ми каза, че трябва да се преместя!

— Не го прави, ако не желаеш — отвърна Майкъл.

Бащата на Клеър се намръщи. Лицето му пламна застрашително и доби опасен, тъмночервен оттенък.

— Ще го направиш, по дяволите! — кресна й той. — Ти си моя дъщеря, Клеър, и докато не навършиш осемнайсет, ще правиш каквото ти кажа. А ти… — посочи с пръст към Майкъл. — Ако повдигна обвинение срещу теб…

— За какво? — попита го Майкъл кротко.

— За… виж какво, само не си въобразявай, че не зная какво става тук. Ако разбера, че дъщеря ми е била… била… — Баща й като че ли не можеше да изговори думите. Майкъл продължаваше да го гледа втренчено, без да показва с нещо, че се досеща за какво става дума.

Клеър се прокашля смутено.

— Татко — заговори тя и в същия миг усети как лицето й пламва, а гласът й всеки миг щеше да затрепери. — Ако питаш дали още съм девствена, бъди спокоен. Да, девствена съм.

— Клеър! — Гласът на майка й отекна рязко. — Стига толкова.

Над масата надвисна пълна тишина. Дори и Майкъл като че ли не успя да поднови разговора. Ева сякаш се чудеше дали да се разсмее, или да потръпне възмутено, а накрая предпочете да забучи лъжичката си в шоколадовата си мелба като най-добрата възможна реакция.

Телефонът на Майкъл иззвъня. Той отвори капачето и заговори тихо, после изслуша отговора и затвори, без да отговори. Махна с ръка на келнерката.

— Трябва да тръгваме — обяви той.

— Къде?

— Обратно в къщата. Амели иска да ни види.

— Ти обаче ще дойдеш с нас — нареди бащата на Клеър, ала тя само поклати глава. — Да не си посмяла да оспорваш думата ми…

— Съжалявам, сър, но точно сега тя трябва да дойде с нас — обясни му Майкъл. — Ако Амели сметне, че така е по-разумно, аз лично ще доведа Клеър в дома ви. Но сега ще ви оставим по пътя, а аз ще ви се обадя при първа възможност. — Изрече го с уважение към родителите на Клеър, но с тон, нетърпящ възражение. В този момент от Майкъл се излъчваше нещо, което не биваше да бъде оспорвано.

Все още зачервеното лице на бащата на Клеър доби сурово изражение.

— Не си мисли, че сме приключили, Майкъл.

— Да, сър — потвърди той. — Зная това много добре. Дори още не сме започнали.

На сутринта, ами… беше си сутрин като всяка друга. За няколко скъпоценни секунди, след като Клеър се събуди, всичко беше наред, абсолютно всичко. Тялото й пращеше от енергия, навън пееха птички, а слънцето хвърляше топли отблясъци по леглото й.

Изви очи към будилника. Седем и половина. Време за ставане, ако искаше да не пропусне първия час и все пак да й останат няколко минути за едно кафе.

Не след дълго вече беше под душа. Щедро леещата се гореща вода освежи сетивата й. И тогава си спомни, че не всичко беше наред. Родителите й бяха в града. Родителите й бяха в обсега на радарите на чудовищата.

И искаха от нея да се прибере при тях.

Това съсипа доброто й настроение. Слезе намръщена по стълбите, повлякла натъпканата с учебници раница и понесла обувките си в ръце. Цялата къща бе в пълна бъркотия. Никой не бе разтребил, включително и тя. В кухнята всичко беше разхвърляно, като тиганите бяха пълни с изстинали остатъци от закуската. Промърмори нещо недоволно, докато чакаше кафето да се свари. Струпа мръсните чинии и тигани в умивалника, за да се изплакнат с топла вода. Остави язвителна бележка на съквартирантите си. Особено остра бе с Шейн, който бе по-небрежен от обичайното. После си обу обувките и тръгна към университета.

На дневна светлина Морганвил изглеждаше като всеки друг мръсен, заспал град. Хората отиваха на работа, тичаха за здраве, тикаха бебешки колички, разхождаха кучета. Като наближи кампуса, все по-често се забелязваха студенти от колежа, с раници на гърба. Случайни посетители никога не биха предположили, поне денем, че това място е толкова опорочено.

Клеър предполагаше, че именно това е целта.

Забеляза няколко камиона за доставки за местните фирми. Дали тези шофьори знаеха какво става тук? И дали просто пристигаха и заминаваха без инциденти? Имаше ли правила за вампирите кого могат и кого не могат да нападат? Трябваше да има. Дори и щатската полиция да се появи в Морганвил, това нямаше да помогне срещу вампирите…

— Здрасти.

Клеър примигна. Една кола се движеше бавно край нея, като едва успяваше да поддържа толкова ниска скорост в синхрон с нейната крачка. Червена спортна кола, дразнещо ярка и блестяща като прясно пролята кръв на слънце. В нея се возеха три момичета, и трите с еднакви престорени усмивки.

Зад волана седеше Моника Морел, дъщерята на кмета на града. Най-злият враг на Клеър сред хората още от първия й ден в Морганвил. Моника до голяма степен бе успяла да се възстанови от скорошния й досег със смъртта заради опасното лекарство, което бе изгълтала, или поне така изглеждаше — лъскава като колата си и също толкова корава. Русата й коса блестеше на слънцето в небрежна прическа. Гримът й бе перфектен и дори и да изглеждаше малко по-бледа от обикновено, това почти не се забелязваше.

— Здрасти — промърмори Клеър, като побърза да се отдръпне по-навътре по тротоара, където не можеха да я достигнат от колата. — Как си, Моника?

— Аз ли? Супер. По-добре от всякога — отвърна Моника жизнерадостно. Но в очите й бе стаено нещо мрачно, контрастиращо с безгрижния й тон. — Ти се опита да ме убиеш, откачалке.

Клеър се закова на място.

— Не — побърза да отрече. — Не съм направила това.

— Ти ми даде онова лекарство, което едва не ме уби.

— Ти сама го взе от мен! — Червените кристали, които Клеър бе откраднала от Миърнин. Онези, които макар и за кратко, й се сториха страхотни. Но след като видя какъв бе ефектът им върху Моника, а също и отражението на собственото си лице в огледалото, Клеър вече не смяташе така. Те не успяха да я наранят, но ефектът им върху Моника бе поразяващ.

— Не ми ги пробутвай тези. Едва не ме уби — продължи Моника. — Щях да повдигна обвинение срещу теб, но едва ли ще има някаква полза, след като си любимка на Основателя и всички останали. Затова просто ще се наложи да намерим някакъв друг начин, за да те накараме да си платиш. Искам само да те предупредя, кучко — не сме приключили. Дори не сме започнали. Тепърва предстои.

Удостои Клеър само с една студена, сурова усмивка, преди да даде газ. Гумите на колата й изсвириха рязко по паважа.

Клеър нервно премести раницата си на другото си рамо и се огледа. Както можеше да се очаква, никой наоколо не им обръщаше внимание. В Морганвил никой не се забъркваше в работите на другите.

Трябваше да се справи сама. Ева работеше в студентското градче, но Клеър не искаше да намесва приятелите си в тази история. Те и без това си имаха достатъчно проблеми. Моника беше изцяло нейна грижа.

Независимо дали й харесваше или не.

Но докато минаваше покрай разположената навътре врата на един магазин със заковани дървени капаци, тя усети, че някой я следи. Опита се да го припише на въображението си, но там наистина имаше някой, който я дебнеше. Не успя да го разпознае в първите няколко секунди, а когато го стори, изпита още един неприятен шок. Мършав наркоман, бледен, със слепнала коса. Облечен в черно. Братът на Ева.

— Джейсън — промълви тя и неволно се озърна за помощ. Но никой не се навърташе наоколо. Нито един, на когото да разчита. Нямаше дори патрулна полицейска кола — а полицаите, след сблъсъка му с Шейн, определено щяха да искат да си поговорят с Джейсън.

Този спомен отново я стресна: той бе намушкал гаджето й. Беше се опитал да го убие. Ченгетата казаха, че било при самозащита, но тя знаеше по-добре каква бе истината.

Джейсън измъкна ръце от джобовете на сакото си и ги вдигна нагоре.

— Само не викай — помоли той. — Освен ако наистина много ти се иска. Няма да те нараня. Не и посред бял ден на оживена улица.

Звучеше… различно. По-странно от обичайното, а това означаваше супер странно.

— Какво искаш? — Тя вкопчи пръсти до побеляване в презрамката на раницата. Ако се наложи, можеше да го цапардоса с раницата и да го повали на тротоара или поне да го спъне. Беше само на една пряка от „Комън Граундс“ — Оливър бе длъжен да й осигури Защита, когато влезе в кафето, при това не само срещу вампири, а и срещу вражески настроени хора.

— Престани да се шубелисваш, генийче. Не съм тук, за да те нараня. — Пъхна отново ръце в джобовете си. — Как е Шейн?

— Защо те е грижа?

— Защото… — Той се намръщи и сви рамене. — Виж, беше при самозащита, ясно ли е?

— Ти го подмами. Заплаши и мен и Ева. Искаше той да се впусне да те преследва.

— Вярно е, че ви разигравах и дразнех, но приятелят ти развъртя бухалка над главата ми. Припомням ти го, в случай че си забравила.

Това, за съжаление, бе вярно.

— А какво ще кажеш за другите, които си убил? Всички ли си избил при самозащита?

— Кой казва, че съм убил хора?

— Ти самият. Забрави ли? Ти остави в мазето мъртво момиче, за да го намери Шейн. Опита се да го натопиш, за да го тикнат в затвора.

Джейсън въобще не отрече това. Само я гледаше втренчено. В сенките тъмните му очи се очертаваха като черни дупки върху скованото му бледо лице.

Приличаше на… мъртъв. По-мъртъв от повечето вампири.

— Трябва да говоря със сестра си — изрече той накрая.

— Ева въобще не желае да разговаря с теб, психопат такъв. Остави ни на мира!

— Става дума за баща ни — заяви той и макар че Клеър вече се отдалечаваше, оставяйки го насаме с психарските му проблеми, сега забави крачка и погледна назад. — Трябва да говоря с Ева. Предай й, че ще й се обадя. Кажи й да не ми затваря телефона.

Клеър кимна веднъж. Не че сега го мразеше по-малко, но в момента в него се долавяше нещо по-различно — сякаш искаше примирие, но пък и не беше докрай настоятелен.

— Нищо не обещавам — процеди тя.

Джейсън кимна.

— Не съм и очаквал.

Не й благодари, затова тя продължи напред.

Когато се огледа назад през рамо, видя, че той бе изчезнал. Зърна само част от черното му сако да се развява, преди да се скрие зад най-близкия ъгъл. По дяволите, бързо се движи, помисли си девойката, от което я полазиха ледени тръпки. Ами ако Джейсън е постигнал желанието си? Ако някой го е превърнал в истински вампир, колкото и трудно да бе това?

Реши, при първата удобна възможност, да попита Амели.

Шейн се качи направо в стаята си и не слезе за вечерята, която Ева бе сготвила — спагети със сос с месо и с по-малко чесън заради вампира на масата. Сигурно бяха вкусни, но Клеър нищо не хапна. Не можеше да спре да мисли за пребледнялото, сковано лице на Шейн, за паниката и отвращението в очите му. Не разбираше какво се бе случило, но знаеше, че той не желаеше да го разпитват. Или поне не точно сега.

— Е? — Ева нави спагети около вилицата си, вперила поглед в Клеър. — Как са?

— О… фантастични — отвърна Клеър с пресилен ентусиазъм, макар да знаеше, че никого не може да излъже. Въздъхна. — Съжалявам. Просто…

Ева посочи над главите им.

— Заради краля на драмата?

Майкъл вдигна поглед към нея и Клеър видя как за секунда сините му очи проблеснаха.

— Той си има причини — рече Майкъл. — Не задълбавай, Ева.

— Извинявай, но това момче понякога прави от мухата слон…

— Казах да не задълбаваш. — Този път гласът на Майкъл прозвуча рязко и в тона му ясно се долавяше заповедническа нотка. Ева спря да навива спагетите. Заряза всичко и само го гледаше с присвити очи, очертани с плътна очна линия.

— Я да обобщим — заговори тя и остави внимателно вилицата върху салфетката. — Ти се направи на примадона и реши, че си прекалено зает, за да отидеш до магазина. После Шейн внезапно го прихванаха лудите и се затвори в стаята си, за да се цупи насаме в пристъп на самосъжаление. А ето че сега ми нареждаш, сякаш съм ти някаква робиня. Да не би да ни връхлита тестостеронна буря?

— Ева…

— Не съм свършила. Може да си въобразяваш, че порастването на двата ти кучешки зъба ти дават правото да се правиш тук на голям шеф, но по-добре си провери плейлиста. Яко си сбъркал мелодията.

— Ева! — Майкъл се наведе напред, а Клеър затаи дъх. Очите му бяха особени, движенията — твърде бързи и тя зърна за миг блясъка на зъби, които бяха прекалено бели, прекалено остри.

Ева избута назад стола си от масата, взе чашата си и отмарширува в кухнята, без да погледне назад.

Майкъл стисна глава между дланите си.

— Боже мой, какво става?

Клеър преглътна. Усети вкуса на нещо метално, сякаш бе дъвкала вилицата вместо храната. Тялото й се вледени, изпълни я болезненото желание да направи… нещо.

Взе чинията на Майкъл и я сложи върху своята.

— Ще раздигна — рече.

Ръката на Майкъл се сключи около китката й. Клеър не смееше да го погледне. Не й се искаше отблизо да вижда промените в очите му, същите промени, които Ева бе видяла толкова ясно.

— Не бих наранил никого от вас. Вярваш ми, нали?

Тя долови внезапната нотка на съмнение в гласа му.

— Разбира се — съгласи се Клеър. — Просто… Майкъл, не мисля, че осъзнаваш наистина какъв си сега. Какви промени са настъпили в теб. Ева смята, че не е добре да ти показваме слабостта си. И не мисля, че греши.

Майкъл продължи да я гледа така, сякаш никога досега не я бе виждал. Все едно че тя, буквално пред очите му, се бе променила от дете в равна на него.

Клеър преглътна с усилие. Погледът му беше много въздействащ и това не се дължеше на вампирското в него. Дължеше се единствено на истинския Майкъл. На това в него, от което тя се възхищаваше, което тя обичаше.

— Не — отрони той тихо. — И аз не мисля, че греши. Докосна нежно бузата на Клеър. — Какво се случи с Шейн?

— Нали не мислиш като Ева, че се цупи насаме в пристъп на самосъжаление?

Майкъл никога не е изглеждал толкова сериозен, помисли си тя.

— Не — отсече той. — Мисля, че може би се нуждае от помощ. Само че не ми се вярва сега да я потърси точно от мен.

— Не съм сигурна дали ще иска и аз да му помогна — додаде Клеър.

Майкъл пое чиниите от ръцете й.

— Не се подценявай.

Някой бе обзавел килията на Миърнин, но не беше Клеър; тя също бе обмисляла това, ала не бе сигурна какви вещи би му позволила Амели да притежава.

Когато мина през вратата, разделяща лабораторията от коридора с килиите, които обитаваха най-болните и най-лудите вампири на Морганвил, тя се изненада да види блясъка от електрическа светлина, идваща от дъното… откъм килията на Миърнин. Когато се приближи, забеляза и други неща. Музика. От стереоуредбата пред решетките се разнасяше тиха, класическа музика. Имаше и телевизор, макар и в момента да бе изключен.

Подът на килията на Миърнин, която в началото беше гола като монашеска обител, сега бе постлан с дебел, скъп на вид турски килим. Тесният прогнил нар бе заменен с много по-удобно легло. В ъглите на помещението бяха струпани книги на камари, достигащи до кръста.

Миърнин лежеше върху леглото, скръстил ръце върху корема си. Изглеждаше млад — всъщност също толкова млад като Майкъл — ала от него смътно лъхаше на нещо старо. Дългата къдрава черна коса създаваше усещане за отдавна отминала мода. Беше облечен в син копринен халат, с бродирани дракони — спретнат и чист.

Някой бе идвал и се бе погрижил за него. Девойката се почувства виновна.

— Здравей, Клеър — изрече той, но очите му останаха затворени.

— Здравей. — Тя остана на известно разстояние, без да го изпуска от поглед. Изглеждаше спокоен, но Миърнин бе непредвидим. — Как се чувстваш?

— Отегчен — отвърна той и се засмя. — Отегчен, отегчен, отегчен. Нямах представа, че една килия може да е такъв затвор.

Очите му се отвориха и тя видя огромните му зеници. Горяха с трескав пламък, от който я побиха тръпки, и цялата настръхна.

— Донесе ли ми нещо за ядене? — попита вампирът. — Нещо сочно?

Той определено не беше добре. Мразеше, когато ставаше такъв — жесток и ленив, готов да каже или направи всичко. Сякаш Миърнин, когото тя харесваше, просто… бе изчезнал, оставяйки след себе си само празна, тъмна черупка.

Миърнин се плъзна от леглото с елегантната и безшумна грация на влечуго. Улови решетките с белите си, силни пръсти и впери бездънните си като черни ями очи в лицето й.

— Сладка, сладка Клеър — промърмори. — Толкова смела, за да дойде тук. Ела, Клеър. Приближи се. Ще трябва да го направиш, ако искаш да ми помогнеш.

Той се усмихна и макар че не показа вампирските си зъби, косъмчетата на тила й настръхнаха от дъха му на хищник.

— Имам ново лекарство — рече момичето и остави раницата си на пода. Отвори ципа и извади шише с кристали — слава Богу, че шишето бе пластмасово, защото можеше да го хвърли, без да се страхува, че ще се счупи. Подхвърли го през решетките на килията. То се претърколи и се спря пред бледите крака на Миърнин. — Трябва да изпиеш кристалите, Миърнин.

Той дори не се наведе, за да вдигне шишето.

— Не ми харесва тонът ти — изсъска. — Ти не можеш да ми заповядваш, робиньо. Аз заповядвам на теб.

— Аз не съм твоя робиня.

— Ти си собственост.

Клеър отвори раницата си, извади пистолета със стрелите, който и бе дал доктор Милс, и го простреля.

Миърнин се олюля назад, втренчи се в корема си и прокара пръсти по стърчащата инжекция във форма на жълта стрела.

— Малка кучка — изсъска и се свлече върху леглото.

— Може и да съм кучка, но не съм твоя собственост — заяви Клеър. Не помръдна от мястото си и зареди втора стреличка, за всеки случай. Наблюдаваше как мускулите му се свиха, сетне се отпуснаха. — Миърнин?

Очите му премигнаха и Клеър забеляза, че зениците му отново добиха нормалните си размери.

— Клеър? — Той протегна ръка и извади стреличката от корема си. — Ох. — Огледа я любопитно, после я остави внимателно настрани. — Това беше интересно.

Е, поне звучеше много по-разумно.

— Как се чувстваш?

— Ранен? — Той докосна леко с пръсти вече заздравяващата рана от убождането. — Засрамен? — Тъмният му поглед не срещна нейния. — Имам чувството, че съм бил… неприятен.

— Не бих могла да знам — отвърна Клеър. — Аз току-що дойдох. Хей, кой ти е донесъл всичко това?

Миърнин се огледа и се намръщи.

— Ако трябва да съм честен, не съм съвсем сигурен. Мисля, че трябва да е било някое от създанията на Амели. — Прозвуча доста несигурно. — Преди малко бях груб с теб, нали?

— Малко — призна тя. — Но пък и аз те прострелях.

— А, да. Между другото, има ли някаква конкретна причина да ме простреляш в корема, а не в гърдите?

— Има по-малко кости. А и ръцете ми трепереха. Как се чувстваш сега?

Той въздъхна и седна на леглото.

— По-добре. Макар че не бива да ми вярваш. Не знаем колко дълго ще трае това, нали?

— Не — потвърди Клеър, остави пистолета и пристъпи по-близо до решетките, но не прекалено близо.

— Това е нова формула, така ли? В течен вид?

Тя кимна.

— Серумът е по-силен, но не съм сигурна колко дълго ще трае ефектът. Тялото ти може да се срине бързо, затова трябва да сме внимателни.

— Пусни часовника да отброява времето — посъветва я той. Сведе поглед, за да се огледа и се засмя. — Тъмната ми страна се облича по-добре от мен. — Стана и се протегна към дрехите си, сгънати грижливо върху масичката отстрани до леглото, докато отвързваше колана на халата. Поколеба се, усмихна се и повдигна вежди. — Ако нямаш нищо против, Клеър…?

— О, съжалявам. — Девойката се обърна с гръб. Не й се искаше да го прави, въпреки че вратата на килията бе заключена. Той се държеше по-добре, когато знаеше, че тя го наблюдава. Съсредоточи се върху бледото му изкривено отражение върху екрана на телевизора, докато той сваляше халата си и започна да облича дрехите си. Тя не можеше да види много, освен че цялото му тяло беше много бледо. След като се увери, че е обул панталоните си, Клеър погледна крадешком през рамо. Той беше с гръб към нея и тя не се сдържа да го сравни с единственото друго полуголо мъжко тяло, което бе огледала по-подробно. Шейн беше с широки рамене, силен и як. Миърнин изглеждаше крехък, но мускулите под бледата кожа се движеха като жилави кабели — много по-силни от тези на Шейн, беше сигурна в това.

Миърнин се обърна, докато закопчаваше ризата си.

— Отдавна хубаво момиче не ме е гледало с такъв интерес — отбеляза. Тя отвърна очи, усещайки как червенината плъзва от врата й нагоре към бузите. — Няма нищо, Клеър. Не се чувствам обиден.

Тя се прокашля.

— Някакви странични ефекти от новата смес?

— Топло ми е — рече той й се усмихна. — Колко приятно.

— Прекалено топло?

— Нямам представа. Мина доста време, откакто съм усещал нещо подобно. Не съм сигурен, че бих могъл да направя разлика. — Обви длани около прътите на решетката. — Колко дълго ще чакаме?

— Първият път ще чакаме, докато ефектът започне да отслабва, за да имаме добра основа за сравнение. Така ще знаем за колко време ще е безопасно да бъдеш пуснат навън.

— И през цялото време ще държиш пистолета със стрелите в готовност, така ли? — Облегна се нехайно на решетките, елегантен и отпуснат. В очите му все още проблясваше слаб пламък, съвсем леко безпокойство. — И така, за какво ще говорим? Как върви ученето, Клеър?

Момичето сви рамене.

— Ти знаеш.

— Предполагам, че предметите са твърде лесни за теб.

— Виждаш ли? Знаеш. — Клеър се поколеба. — Имаме посетители в града.

— Посетители? — Миърнин не изглеждаше особено заинтригуван. — Дошли са някогашни възпитаници на колежа и роднини? Никога няма да разбера защо, за Бога, Амели търпи тези човешки традиции…

— Посетителите са вампири — прекъсна го тя. Това привлече вниманието му.

За една секунда остана застинал, без да проговори, само се взираше в нея. После изрече с нисък глас:

— В името на Бога, кой? — Пръстите му се стегнаха около металните пръти, стиснаха ги толкова силно, че тя се изплаши, че костите му ще се счупят. Или стоманата. — Кой?

Тя не очакваше подобна реакция.

— Името му е Бишъп — рече. — Каза, че е баща на Амели…

Лицето на Миърнин застина и заприлича на гипсова маска.

— Бишъп — повтори той. — Бишъп… е тук. Не. Не може да бъде. — Пое дълбоко въздух, от какъвто не се нуждаеше, и бавно го издиша. Ръцете му се отпуснаха върху решетките. — Ти каза посетители. Множествено число.

— Той е довел двама придружители. Исандре и Франсоа.

Миърнин изсъска злобно.

— Познавам ги и двамата. Какво се случи след пристигането му? Какво каза Амели?

— Тя каза, че ние трябва да стоим настрана. Както и Сам, и Оливър.

— Тя направи ли някакви публични изявления? Планира ли обществени изяви?

— Шейн получи покана — отвърна Клеър. — За някакъв бал. Той… в поканата пише, че трябва да отиде като придружител на Исандре.

— Господи — промълви Миърнин. — Амели признава ранга му с празненство в негова чест.

— Какво означава това?

Миърнин внезапно разтърси решетките.

— Пусни ме. Веднага.

Клеър преглътна.

— Аз… не мога, съжалявам. Знаеш правилата. Първият път, когато тестваме нова формула, трябва да останеш…

— Веднага — озъби се той и очите му загоряха с онзи ужасяващ вампирски блясък. — Нямаш представа какво става там, Клеър! Не можем да си позволим да бъдем предпазливи.

— Тогава ми кажи какво става! Моля те! Искам да помогна!

Миърнин видимо се овладя, пусна решетките и седна върху леглото.

— Добре. Седни. Ще се опитам да ти обясня.

Клеър кимна. Придърпа стоманения стол — останал от времето, когато тук се е помещавал затворът, помисли си тя — и се настани върху него.

— Разкажи ми за този Бишъп.

— Срещна ли се с него? — Клеър кимна. — Тогава вече си наясно с всичко, което трябва да знаеш. Той не е като вампирите, които си виждала тук, Клеър, дори и като най-лошите от нас. Двамата с Амели сме модерни хищници, тигри в джунглата. Бишъп е от много по-студено, по-жестоко време. Бих го определил като страховития тиранозавър.

— Но той наистина ли е баща на Амели?

Сега бе ред на Миърнин да кимне в знак на съгласие.

— Бил е свиреп воин. Едва ли би могла да си представиш по-безмилостен убиец. Аз… мислех, че е умрял преди много години. Фактът, че сега е дошъл тук… това е много лошо, Клеър. Наистина много лошо.

— Защо? Искам да кажа, че ако е баща на Амели, може би просто е дошъл да я види…

— Той не е тук заради щастливите спомени — прекъсна я Миърнин. — Най-вероятно е дошъл, за да си отмъсти.

— На теб?

Миърнин поклати бавно глава.

— Не аз се опитах да го убия.

Клеър затаи дъх.

— Амели? Не… тя не би могла. Не и собствения си баща.

— Ще е по-добре, ако не задаваш повече въпроси, малката. Трябва единствено да знаеш, че той има причина да мрази Амели — причина, достатъчно силна, за да го доведе тук и да се опита да унищожи всичко, за което тя е работила и е постигнала.

— Но… тя се опитва да спаси вампирите. Да спре болестта. Той сигурно го разбира. Той не би…

— Нямаш понятие какво иска той или какво ще направи. — Миърнин се наведе напред и подпря лакти върху коленете си — олицетворение на убедеността. — Бишъп идва от времена, когато сред вампирите не са съществували понятия като сътрудничество и саможертва, и единственото, което изпитва към тях, е презрение. Както ти би казала, той е истинско въплъщение на древното зло и само властта има значение за него. Няма да допусне Амели да постигне своето.

— Тогава какво ще правим?

— Първо, ще ме пуснеш оттук — заяви Миърнин. — Амели ще има нужда приятелите й да са около нея.

Клеър поклати бавно глава. Минутите течаха и Миърнин изглеждаше стабилен, ала тя бе длъжна да спазва правилата.

— Клеър.

Девойката вдигна глава. Лицето на Миърнин беше спокойно и сериозно и изглежда той напълно се владееше. Това беше Миърнин, когото тя рядко виждаше — не толкова чаровен, колкото когато бе просто луд учен, не и ужасяващ като побеснелия й наставник. Една истинска, уравновесена личност.

— Не позволявай да бъдеш въвлечена в това — предупреди я той. — За Бишъп хората не са нищо повече от пионки или храна.

— Не мисля, че отношението на повечето от вас е по-различно — контрира го тя.

Очите на Миърнин се разшириха и той се усмихна.

— Имаш право. Като отделни видове, помежду ни зее емоционална и духовна пропаст — съгласи се. — Но ние поне се опитваме. Бишъп и приятелите му не биха си дали този труд.

Центърът за даряване все още беше отворен, макар че вече се бе стъмнило. Когато Ричард спря полицейската кола до бордюра на тротоара, от Центъра излязоха двама души, които Клеър смътно познаваше. Махнаха си един на друг и се отдалечиха в различни посоки.

— Всички ли идват тук? — попита тя.

— Всички, които не желаят да използват Кръвомобила — отвърна Ричард. — Всеки човек, който има Защита, трябва всяка година да дарява определено количество кръв. Дарената кръв се използва първо от техния Покровител. Останалото количество се дава на този, който се нуждае. На вампирите, които не разполагат с донори.

— Като Майкъл — заключи Клеър.

— Да, той е нашият най-нов обект на благотворителност. — Ричард слезе и отвори задната врата за нея и Шейн. Тя се плъзна от седалката навън, а Шейн, след като се поколеба достатъчно дълго, за да я притесни, я последва. Той пъхна ръце в джобовете си и се вторачи в големия червен кръст над вратата. Центърът за даряване не изглеждаше особено гостоприемен, но беше много по-малко ужасяващ от Кръвомобила. Поне имаше светли прозорци, през които ясно се виждаше една чиста, голяма зала. По стената бяха закачени плакати в рамки — каквито човек можеше да види във всеки град, помисли си Клеър — които изброяваха колко е благородно да се дарява кръв.

— Дали част от дарената кръв се използва за нуждаещи се хора? — обърна се Клеър към Ричард, който придържаше вратата отворена за Шейн. Полицаят сви рамене.

— Попитай гаджето си — промърмори. — Доколкото си спомням, използваха доста банки за него, когато беше намушкан. Разбира се, че се дава на нуждаещите се хора. Това е и нашият град.

— Май си фантазираш, ако наистина го мислиш — тросна се Шейн и влезе вътре. Докато го следваше, Клеър почувства определена промяна в атмосферата — не само във въздуха, който бе студен и сух, но и нещо друго. Едва прикрито чувство на отчаяние. Напомни й на усещането, което те спохожда в чакалните на болница — неприветливи и безлични, пропити с големи и малки страхове. Но в същото време беше чисто, добре осветено и пълно с удобни столове.

Всъщност нямаше нищо зловещо в това място. Нито те побиваха тръпки от добродушната възрастна жена, седнала зад дървеното бюро отпред, която ги посрещна с открита и сърдечна усмивка.

— Е, полицай Морел, радвам се да ви видя!

Той кимна на възрастната госпожа.

— Роуз, доведох ти един кръшкач.

— Виждам. Шейн Колинс, нали? О, скъпи, толкова съжалявам за майка ти. Трагедията доста често спохожда семейството ви. — Усмивката все още играеше на устните й, ала беше леко помръкнала. Уважителна. — Да взема ли днес две пинти2? За да наваксаме изоставането ти?

Шейн кимна. Челюстта му бе стисната, а очите — блестящи и присвити. Опитва се да запази самообладание, реши Клеър. Преплете пръсти с неговите, като ръцете му бяха закопчани с белезници зад гърба.

— Помниш ме, нали? — продължи Роуз. — Познавах майка ти. Играехме бридж заедно.

— Спомням си — отрони Шейн задавено и млъкна.

Ричард повдигна вежди, жената зад бюрото му отвърна с поглед и той подръпна Шейн за лакътя, за да го поведе към един от празните столове. Всъщност всички бяха празни, отбеляза Клеър. Видя няколко души да напускат сградата, но никой не влезе вътре.

В едно нещо Центъра за даряване бе по-добър от останалите медицински заведения — разполагаха с последните броеве на списанията. Клеър откри съвсем ново издание на „Севънтийн“ и се зачете. Шейн седеше скован и мълчалив и бе вперил поглед в единствената дървена врата в края на коридора. Ричард си бъбреше с Роуз, облегнат нехайно на бюрото, изглеждаше отпуснат и приятелски настроен. Клеър се зачуди дали идваше тук, за да дарява кръв, или използваше Кръвомобила. Предполагаше, че каквото и да избереше, вампирите не бяха толкова откачени, че да го наранят — син на кмета и уважаван полицай. Не, Ричард Морел вероятно бе в по-голяма безопасност, отколкото всеки друг в Морганвил, независимо дали бе с осигурена Защита, или не.

Лесно му беше да е отпуснат и спокоен.

Вратата в дъното се отвори и една сестра излезе. Беше облечена в униформа, в комплект с касинка на главата и също като Роуз имаше приветлива и мила усмивка.

— Шейн Колинс?

Шейн пое дълбоко дъх и се надигна неохотно от стола си. Ричард го обърна и му откопча белезниците.

— Дръж се прилично, Шейн — предупреди го. — Повярвай ми, не е в твой интерес да причиниш неприятности тук.

Шейн кимна вдървено. Погледна към Клеър, после съсредоточи вниманието си върху сестрата, която чакаше. Запъти се към нея с бавна и подчертано спокойна крачка.

— Може ли да отида с него? — попита Клеър и Ричард я изгледа изненадано.

— Клеър, няма да му причинят нищо лошо. Процедурата не се различава от даряване на кръв на всяко друго място. Забиват иглата на спринцовката в ръката ти и ти дават да стискаш топка. Накрая те гощават с портокалов сок и бисквити.

— Значи мога да дам кръв?

Той се извърна към Роуз за помощ.

— На колко години си, дете?

— Не съм дете. Скоро ще навърша седемнайсет.

— Тези, които са под осемнайсет години не са задължени със закон да даряват кръв.

— Но има ли закон, който да го забранява?

Жената примигна и понечи да отговори, но се спря.

Отвори едно чекмедже и извади малка книжка със заглавие: КРЪВОДАРЯВАНЕ В МОРГАНВИЛ. ПРАВИЛА И ИЗИСКВАНИЯ. След като прелисти няколко страници, служителката сви рамене и погледна към Ричард.

— Не мисля, че се забранява — заяви. — Просто досега никой не е идвал доброволно да дава кръв в Центъра за даряване. О, от време на време Кръвомобила отива в университета, но…

— Страхотно — прекъсна я Клеър. — Бих искала да даря една пинта, моля.

Роуз тутакси се превърна в самата деловитост.

— Попълни формуляра — рече и тупна върху бюрото клипборд и химикалка.

Майкъл настройва китарата си два часа, което бе доста изнервящо, и тръгна по-рано. Ева отиде с него, въпреки протестите му, че изявата му не е нищо особено. Така Клеър и Шейн бяха оставени сами да решат какво да правят.

Клеър приготви по един хотдог с чили и тъкмо стържеше кашкавал отгоре, когато Шейн влезе в кухнята, триумфиращ след победата си в поредната видеоигра.

— Хей, страхотно, благодаря. — Застанал до кухненския плот, той набута част от хотдога с чили в устата си.

— Можеше поне да седнеш — въздъхна момичето. — Имаме маса и дори столове.

— Искаш ли да отидеш? — попита гаджето й с пълна уста. — На събитието?

Искаше ли? Клеър отхапа от своя хотдог и задъвка, без да съзнава, че нарушава собствените си правила да не яде права, и се замисли. От една страна това означаваше да излезе през нощта и да отиде в „Комън Граундс“ за развлечение, което напоследък обитателите на къщата не правеха.

Но… Майкъл. На публично място. Да свири.

— Да — отвърна тя. — Бих искала, ако нямаш нищо против. Зная, че не харесваш мястото, но…

— Харесвам го повече, отколкото Ева, повярвай ми. Освен това не искам да я оставям там сама. Има нужда от някой, който да й пази гърба, докато Майкъл е заобиколен от феновете си или каквито са там.

Клеър се засмя.

— О, намираш го за забавно? Да можеше да го видиш в гимназията. Пичът можеше да свали и най-готината мацка, щом хванеше китарата.

— Обзалагам се, че все още може.

— Тъкмо това казах. Хайде, яж. Музикалната част обикновено започва около седем.

Клеър погълна набързо сандвича си и припна на горния етаж, за да си вземе набързо един душ и да се преоблече. След кратко колебание се спря на късата пола и чорапогащника, които за последен път бе носила на катастрофалния купон на Моника Морел. Комбинира ги с обикновено черно горнище, достатъчно тясно, за да е в тон, но все пак не съвсем прилепнало, за да не умре от срам, ако родителите й я видят.

Шейн примигна изненадано, когато тя слезе долу. Той също бе навлякъл други дрехи, но те пак бяха в обичайния му небрежно размъкнат стил. Според Клеър единственият знак, че се опитваше да направи впечатление, бе, че може би си бе направил труда да среше косата си. Малко.

— Изглеждаш супер — усмихна се Шейн. Тя слезе от последното стъпало и двамата се озоваха на едно ниво. Той я целуна. Дълго и бавно. Отначало устата му имаше вкус на паста за зъби, но след малко отново си беше Шейн и то беше толкова, толкова страхотно, че тя се надигна неволно на пръсти, за да се доближи повече до него. — Кротко, момиче. Мислех, че ще излизаме. А като ме целуваш така, ме караш да се замисля дали да не си останем у дома.

Клеър трябваше да признае, че и тя също си мислеше за това. Особено след като къщата беше празна и двамата бяха съвсем сами.

Усети, че същата мисъл се стрелна в ума на Шейн и за секунда очите, както и зениците му, се разшириха.

О, каква възможност!

— Ако ще ходим, е по-добре да тръгваме — промърмори Клеър със съжаление. — Само че… как ще стигнем до там?

Шейн й предложи ръката си.

— Доколкото чух, нощта е прекрасна за разходка.

— Сигурен ли си?

Той потупа златната й гривна, а сетне и своята бяла пластмасова болнична лента.

— Това може да е единствената нощ за развлечения, която ни е дадена в този град. Да живеем опасно!

Дните минаваха и за разнообразие нямаше нови спешни случаи. Животът следваше нормалния си ритъм — поне привидно. Клеър посещаваше часовете, Ева ходеше на работа, Майкъл даваше уроци по китара — още повече че след концерта в „Комън Граундс“ имаше много повече желаещи да се обучават при него — а Шейн… Шейн безделничеше, макар според Клеър да изглеждаше, сякаш мислите му са заети с нещо.

Накрая й просветна, че той мисли за събота и за поканата. И че изобщо не желае да говори с нея за това.

— И така, какво трябва да направя? — попита тя Ева. — Имам предвид, той не може ли просто да се обади и да каже, че е болен и не може да отиде на партито или да измисли някакво друго извинение?

— Майтапиш се — сряза я Ева. — Мислиш ли, че ще се задоволят с някакво извинение? Ако получиш покана за нещо подобно, отиваш. Край на дискусията.

— Но… — Клеър, която вадеше чаши от шкафа, докато Ева изваждаше чиниите, едва не изпусна всичко. — Но това означава, че онази гадна малка куч…

— Внимавай за речника си, госпожице.

— … вещица ще го принуди да отиде с нея! — Това я вбесяваше и то не само защото Шейн толкова много се бе разстроил. А и заради това, че Шейн беше съгласен да отиде. И заради представата как Исандре плъзга бледите си тънки пръсти по гърдите му, за да усеща ударите на сърцето му.

Шейн не й бе казал нито дума за бала. Нито една, единствена дума. И тя не знаеше как да помогне.

Ева се втренчи замислено в нея за няколко секунди.

— Е, разбира се, тя не е единствената, която ще отиде — рече накрая. — Шейн няма да е съвсем сам.

— Какво?

— Майкъл също ще присъства. Разпознах поканата, когато пристигна. Макар че не съм я отваряла.

Все пак Ева имаше пълното основание да очаква, че Майкъл поне ще я покани да го придружи. Клеър, от друга страна, беше напълно изключена от събитието.

Което я изпълваше с безразсъден гняв, този път насочен към самата нея. Ти ревнуваш, осъзна девойката. Защото не искаш той да отива никъде без теб.

Толкова не й се искаше да бъде от онези смешни ревнивки, а ето че беше. И нямаше никаква представа какво да прави.

Остави чашата с кола пред Шейн, като я тръсна малко по-силно. Той вдигна поглед към нея с въпросително изражение. Ева вече се бе настанила на стола си срещу тях. Майкъл не си беше у дома, но този път на Ева явно не й пукаше. Може би й бе казал къде отива.

Хубаво е да знаеш, че поне някой споделя, помисли си Клеър.

— Какво? — попита я Шейн и отпи от питието си. — Да не би да съм забравил да благодаря? Защото ако е така — благодаря. Най-страхотната кола, която някога съм вкусвал. Сама ли я приготви? Някаква специална рецепта?

— Имаш ли планове за събота вечер? — попита тя. — Мислех, че бихме могли да отидем на кино или…

Твърде прозрачно. Шейн тутакси се усети, а Ева, която тъкмо бе лапнала пълна вилица с претоплената в микровълновата лазаня, се задави. Мълчанието се проточи. Клеър ровичкаше в чинията си, само за да се намира на работа.

— Не мога — рече Шейн накрая. — Предполагам, че знаеш защо.

— Ще ходиш на онзи бал — промърмори Клеър. — С онази… приятелка на Бишъп.

— Всъщност нямам избор.

— Сигурен ли си за това?

— Разбира се, че съм сигурен. Защо изобщо го обсъждаме?

— Защото… — Толкова силно забоде вилицата си в лазанята, че тя изскърца върху чинията. — Защото и Майкъл ще ходи. Предполагам и Ева. И какво точно се очаква аз да правя?

— Сигурно се шегуваш. Да не си се надрусала? Защото ми се стори, че току-що намекна, че искаш да присъстваш на едно страшно вампирско сборище. Което, между другото, аз не желая.

Клеър сдържа кръвнишкия си поглед.

— Мислех, че мразиш Исандре. Но въпреки това ще отидеш с нея.

— Мразя я. И ще отида. — Шейн набута храната в устата си — явно извинение, за да сложи край на разговора или поне да избегне продължаването му.

Ева се прокашля.

— Може би трябва, не зная, да ви оставя насаме? Защото всичко това започва да ми прилича на онези реалити шоута, в които не желая да участвам. Предлагам ви да посетите изповедалнята. Поотделно.

Шейн и Клеър не й обърнаха внимание.

— Не ти казах, защото ти не можеш да направиш нищо — каза Шейн. — Никой нищо не може да направи.

— Престани да говориш с пълна уста.

— Ти ме попита!

— Аз… — Клеър внезапно усети, че сълзите напират в очите й. — Просто исках да поговориш с мен, това е всичко. Но предполагам, че дори това не можеш да направиш.

Тя взе чинията с недоизядената си лазаня и чашата със сока и ги отнесе горе в стаята си. Сега беше неин ред да беснее, да тръшка врати и да се цупи. И смяташе да го направи както трябва.

Избухна в сълзи в секундата, в която вратата се хлопна зад нея. Сложи всичко върху скрина и се свлече в нещастна купчинка в ъгъла. Отдавна не беше плакала така, не и заради нещо толкова глупаво, но просто не можеше… не искаше…

На вратата се почука.

— Клеър?

— Върви си, Шейн. — Изрече го без никакъв ентусиазъм и той сигурно го бе доловил. Отвори вратата. Донякъде очакваше той да се втурне към нея, да я грабне в обятията си, ала вместо това Шейн само… стоеше там. И върху лицето му бе изписана смесица от раздразнение и смут.

— И защо се цупиш, какво те засяга всичко това? — попита я той. Беше напълно разумен въпрос, толкова абсолютно логичен, че я накара да ахне и да заплаче още по-силно. — Аз трябва да се обличам в тъп костюм. Аз трябва да се преструвам, че не искам да пронижа с кол сърцето на тази кучка, не ти.

— Но ти ще отидеш! Защо е нужно да го правиш? Ти… аз си мислех, че я мразиш…

— Защото тя каза, че ще те убие, ако не отида. И защото зная, че думите и не са празна заплаха. Тя ще го направи. Сега доволна ли си?

Той затвори тихо вратата. Клеър не можеше да поеме дъх. Болката в гърдите й я задушаваше, имаше чувството, че това е последното й издихание. Чу се да издава звук, ала не можеше да определи дали е и на сълзи, гняв или болка.

Накрая сълзите пресъхнаха и Клеър изтри мокрите вадички по страните си. Чувстваше се обидена, наранена, сама и виновна за всичко. Вечерята не я блазнеше, искаше единствено да се сгуши под завивките с най-голямата и най-пухкава плюшена играчка, която може да намери.

Но не можеше да го направи.

Когато отвори вратата на стаята си, завари Шейн да седи отвън на пода, подпрян на стената. Вдигна глава към нея.

— Свърши ли? — попита. Очите му също бяха зачервени. Не точно насълзени, но… имаше нещо. — Защото този под никак не е удобен.

Клеър се отпусна до него. Той я прегърна през раменете, а главата й се оброни на рамото му. Имаше нещо толкова успокояващо в начина, по който пръстите му галеха косата й, в мекия ритъм на дишането му. В сладката утеха на солидното му тяло до нейното.

— Не й позволявай да те нарани — прошепна момичето. — Господи, Шейн…

— Не се тревожи. Майкъл ще бъде там и съм напълно сигурен, че ще се намеси, ако тя се опита. Но аз искам ти да си в безопасност. Обещай ми, че докато ни няма ще останеш при родителите си или нещо подобно. Не… — каза, когато тя отвори уста, за да възрази. — Не, само ми обещай. Трябва да зная, че с теб всичко ще е наред.

Тя кимна нещастно.

— Обещавам — пророни и пое дълбоко дъх, за да пропъди мъчителните мисли. — И какъв тъпанарски костюм ще носиш?

— Не питай.

— Включва ли кожа?

— Да, всъщност мисля, че навярно включва. — Прозвуча, сякаш се ужасяваше от перспективата. Въпреки всичко тя се насили да се усмихне.

— Нямам търпение да те видя. Шейн удари главата си в стената.

— Жени.

Ева не каза нито дума, но позволи на Майкъл да я отведе обратно вътре, след като полицаите си заминаха; тя погледна само веднъж към брат си, когото откараха с белезници, но това бе достатъчно. След шока от смъртта на баща й и неприятностите с Майкъл, Клеър смяташе, че Ева е емоционално изцедена.

По мълчаливо съгласие никой не се отправи към леглото. Не вечеряха. Четиримата се сбутаха на дивана, благодарни за топлината и компанията и си пуснаха филм. Филм на ужасите, както се оказа, но Клеър беше доволна, за разнообразие, да се вживее в нечии чужди проблеми. Да си преследван в град, пълен със зомбита, в някои отношения може и да имаше предимства — поне знаеш от кого да бягаш и при кого да търсиш спасение. Тя бе отпуснала глава на гърдите на Шейн, заслушана повече в равномерните удари на сърцето му, отколкото в бръщолевенето на героите. Пръстите му галеха бавно косата й, прогонваха страха и напрежението.

Ева и Майкъл не се бяха сгушили един в друг, но след известно време той я обгърна с ръка и я притегли по-близо, а тя не се възпротиви.

Когато по-късно след имената на участниците върху екрана се появи менюто на диска, всички бяха дълбоко заспали, а тревогите бяха много, много далеч.

Съботното утро бе по-студено и ветровито, а мразовитият въздух режеше като метал.

Шейн и Клеър се прибраха малко преди зазоряване, изморени, но омиротворени. Танцуваха, докато затвориха ресторанта, после се разхождаха с колата, а накрая спряха. Милувките им бяха сладки и пълни със задъхана страст и Клеър почти, почти пожела да стигнат по-далеч… поне до задната седалка.

Но Шейн удържа на думата си, без значение колко мъчително беше и за двамата, и тя реши, че навярно така е по-добре.

Всъщност най-много й се искаше да смъкне дрехите му, да се мушне в леглото с него и никога, никога да не стават. Но той я целуна пред вратата на стаята й и по изражението на очите му тя разбра, че няма вяра на себе си какво ще се случи, ако прекрачи прага.

Не и сега. Не и въпреки че целият свят можеше да се промени.

Клеър заспа малко преди зазоряване и проспа изгрева и обяда. Щеше да спи още, ако не я бе събудил оглушителният рев на мотора на косачката на съседа, решил да подравни за последен път моравата си през този сезон. Приличаше на грохота на реактивен двигател и колкото и възглавници да трупаше върху главата си, нищо не помагаше.

Къщата бе необичайно притихнала. Клеър облече халата си и се затътри надолу по коридора към банята. Пътьом почука на вратата на стаята на Ева, но никой не отговори. Никой не откликна и от стаите на Шейн или Майкъл. Тя постави рекорд по най-бързо вземане на душ и слезе долу само за да завари… нищо. Нито Майкъл, нито Шейн, нито Ева. Нито бележка. В кафеварката имаше кафе, но отдавна превърнало се в студена мътилка.

Клеър седна до кухненската маса и прерови списъка с телефонните номера в телефона си. Никакъв отговор от мобилния на Ева, а на този на Майкъл се включи гласовата поща, както и на Шейн.

— Здравей — рече тя, когато записания му глас й предложи да остави съобщение. — Аз… само се надявах да те видя. Нали се сещаш, тази сутрин. Но… виж, може ли да ми се обадиш, ако обичаш? Искам да поговоря с теб. Моля те.

Почувства се толкова самотна, че по страните й се затъркаляха сълзи. Празненството. Беше днес.

Всичко се променяше.

Почукването на задната врата я накара да подскочи и тя се взира дълго през прозореца, преди да открехне леко вратата. Не махна веригата.

— Какво искаш, Ричард?

Полицейската кола на Ричард Морел беше паркирана на алеята. Не бе пуснал светлините, нито сирената, затова предположи, че не става дума за нещо спешно.

Но го познаваше достатъчно добре, за да знае, че той не прави светски визити, поне не в Стъклената къща.

Не и в униформа.

— Добър въпрос — заключи полицаят. — Предполагам, че искам добро и хубаво момиче, което може да готви, харесва екшъни и изглежда страхотно в къси панталонки. Но ще се задоволя и с това да свалиш веригата от вратата и да ме пуснеш вътре.

— Откъде да съм сигурна, че това наистина си ти?

— Какво?

— Исандре. Тя… няма значение, да кажем, че искам да се уверя, че наистина си ти.

— Тази седмица се наложи да те освобождавам от белезниците, с които бе закопчана за една от кабинките в дамската тоалетна в университета. Това достатъчно уверение ли е?

Тя свали веригата и отстъпи назад, докато той влизаше. Изглеждаше уморен — не толкова уморен, колкото тя се чувстваше, но сетне реши, че едва ли бе възможно друго човешко същество да изпитва същото.

— Какво искаш?

— Ще ходя на онзи бал довечера — рече той. — Предположих, че и ти ще ходиш. Реших, че сигурно ще се нуждаеш от някой, който да те закара.

— Аз… няма да ходя.

— Няма ли? — Ричард изглеждаше озадачен. — Странно, бих се заклел, че ти си първата, с която Амели би пожелала да се похвали на подобно място. Знаеш ли, тя е много горда с теб.

Горда? Защо, за Бога, ще е горда?

— Като с породисто куче? — попита Клеър горчиво. — Най-добрият участник в шоуто?

Ричард вдигна ръка в знак, че се предава.

— Каквото и да е, не е моя работа. Между другото, къде е тайфата ти?

— Защо питаш?

— Това вече е моя работа — да зная къде са размирниците.

— Ние не сме размирници! — Ричард й хвърли многозначителен поглед. Трябваше да признае, че си го заслужаваше. — И сестра ти ще ходи, знаеш, нали?

— Да, зная. От дни се кипри из къщата. Похарчила е цяло състояние за костюма си. Татко ще я убие, ако го изцапа и съсипе. Мисля, че възнамерява да го върне.

Клеър посочи с въпросителен жест към кафеника с току-що свареното кафе, Ричард кимна и се настани до кухненската маса. Тя наля една чаша и я плъзна към него, като го наблюдаваше, докато отпива. Полицаят изглеждаше… различен днес. Всичко се променя. Ричард също изглеждаше по-уязвим. Той винаги е бил стабилният, разумният Морел. Днес обаче сякаш не беше много по-голям от Моника.

— Мисля, че ще се случи нещо — каза Клеър. — А ти?

Ричард кимна бавно. Около очите му имаше бръчки на напрежение, а торбичките под тях бяха големи колкото пазарски чанти.

— Този Бишъп, той не е като другите — заговори полицаят. — Срещнах го. Аз… видях нещо нередно в него. Той не е човек, Клеър. Нито частица човешко не е останала в него. Каквато и човечност да е притежавал, я е изгубил много отдавна.

— Какво ще правиш?

Мъжът сви рамене.

— Какво, по дяволите, мога да направя? Ще пазя семейството си. Ще се грижа за хората в този град. Всъщност ми се иска да съм на хиляди километри далеч оттук. — За няколко секунди остана мълчалив и само отпиваше от кафето си. — Работата е там, че ми се струва, че ще бъдем призовани да му обещаем някаква вярност, а не смятам, че мога да го направя. Не мисля, че искам да го направя.

Клеър преглътна.

— Имаш ли избор?

— Вероятно не. Но ще сторя всичко, което е по силите ми, за да защитя хората. Това е всичко, което умея да върша. — Погледът му се плъзна покрай нея, сякаш не се осмеляваше да я погледне в очите. — Останалите от приятелите ти ще отидат, нали?

Тя кимна.

— Знаеш ли, че и родителите ти ще ходят?

Клеър ахна слисано, закри устата си с ръка и поклати глава.

— Не — промълви. — Не, те няма да ходят. Не е възможно да отидат.

— Видях списъка с гостите — осведоми я Ричард. — Съжалявам. Предположих, че ти си на следващата страница и не мога да повярвам, че не си поканена.

Макар че е по-добре, ако си останеш у дома. Това… мисля, че ще бъде опасно.

Пресуши останалото кафе в чашата си и я побутна към нея.

— Ще пазя приятелите и родителите ти — обеща той. — Доколкото мога. Знаеш го, нали?

— Ти си добър — промълви Клеър. Изненада се, че го каза на глас, но наистина го мислеше. — Наистина си добър.

Ричард й се усмихна и макар че благодарение на Майкъл и Шейн донякъде бе придобила имунитет към готините момчета, които й се усмихваха, една част от нея вътрешно потръпна от чара му.

— Назначавам те за свой пиар — обяви Ричард. — Заключи се и остани вътре, става ли?

Тя го изпрати до вратата и послушно пусна всички резета и ключалки, тъй като той стоеше отвън и чакаше да чуе как се затварят и прищракват. Полицаят й махна, качи се в колата и потегли бавно по алеята, а сетне и надолу по улицата.

Която, осъзна Клеър, бе странно пуста. Обикновено следобедите в Морганвил бяха доста оживени, но ето че времето си беше тъкмо като за разходка, а тя не видя никой отвън. Нямаше нито пешеходци, нито минаваха коли, никой не работеше в градината си. Дори съседът бе спрял косачката и се бе заключил в дома си.

Като че ли всички… знаеха.

Клеър включи лаптопа и провери пощата си, което в повечето случаи означаваше да проверява спама си. Днес сексуалните призиви на тъжни руски момичета и нигерийските бизнесмени, предлагащи милиони долари, освободени от данъци, не я забавляваха толкова много. Нито сърфирането напосоки или бутончето „чувствам се късметлия“. Имаше за убиване цели часове, а цялото й тяло бе изтръпнало от напрежение.

Можеш да посетиш Миърнин. Той също няма да ходи никъде.

О, това бе доста изкушаващо. Миърнин означаваше работа. А нищо не разсейваше по-добре от работата.

Ричард ми каза да се заключа вътре. Да, но не бе уточнил къде, нали? Лабораторията на Миърнин бе съвсем безопасно място. Както и затворът, където държаха Миърнин. И поне щеше да има компания.

— Не — каза си Клеър. — Не мога да го направя. Твърде опасно е.

Само че отвън все още беше ден. Така че не беше кой знае колко опасно.

Разумната част от нея вдигна ядосано ръце. Все едно. Върви, остави се да те убият. Изобщо не ми пука.

Клеър грабна няколко неща и ги набута в раницата — учебници, разбира се, но и два романа, които смяташе да занесе на Миърнин, тъй като той винаги се интересуваше от нови неща за четене.

И нож за рязане на хляб. Някак си й се стори наложително да го вземе. Пъхна го в учебника по история, все едно беше най-опасният разделител за книги в света.

Огледа за последен път къщата и тръгна.

Надявам се да се върна, помисли си девойката, докато заключваше портата на оградата. Надявам се всички да се върнем.

Имаше чувството, че и къщата се надява на същото.

Стъклената къща се намираше в това, което Клеър бе започнала да нарича Невъзможна транспортна мрежа… системата от портали на Миърнин, достигаща общо до двайсет места в града, които тя бе успяла да идентифицира. Един от порталите беше в тяхната дневна. Другият, разбира се, беше към затвора, който напоследък служеше за негова резиденция. Трети портал излизаше в къщата на старата дама Дей, а Клеър подозираше, че повечето, ако не всички къщи на Основателя имаха подобни връзки.

Съществуваше портал и към замъка на Амели — или поне Клеър мислеше за него като за замък: нямаше представа как изглежда отвън. Дори не знаеше в коя част на града се намира. Но отвътре изглеждаше сякаш постройката е много, много стара. В системата от портали имаше изходи към сградата на университетската администрация, към библиотеката, кметството и към сградата на Съвета на старейшините.

Където щеше да се състои балът.

— Не мога да повярвам, че правим това — прошепна Клеър, докато Миърнин се взираше съсредоточено в празната стена в дневната на Стъклената къща. — Миърнин, сигурен ли си? Може би трябва да използваме кола или друго транспортно средство.

— Така е по-бързо — отвърна съучастникът й. — Не се страхуваш, нали? Няма защо. Ти си с мен. — Изрече го с безгрижна арогантност и тя отново потръпна от студения хлад на съмнението. Той добре ли беше? Изглежда мислите му течаха съвсем гладко и смислено, но имаше нещо… особено. Милият и приветлив Миърнин, който обикновено се появяваше по време на кратките му периоди на здрав разум, бе изчезнал и тя всъщност изобщо не познаваше този Миърнин.

Но той й бе дал светена вода и кръст, а не бе длъжен. Освен това… тя се нуждаеше от него.

Нали така?

Вече беше късно да промени решението си. Частта от стената, в която Миърнин се взираше, затрептя и се разтопи в сива мъгла. Мъглата се завихри, доби цвят и се превърна в тъмнина с тънка ивица златна светлина, едва видима в далечния край.

Приличаше на вътрешността на килер.

— Ела — подкани я Миърнин и протегна ръка към нея. Тя я пое и двамата пристъпиха заедно в мрака. Тя усети как зад тях порталът се затваря и когато се обърна да погледне, там нямаше нищо.

Мястото миришеше на препарати за чистене и когато Клеър протегна ръка, пръстите й докоснаха дървената дръжка на метла. Килерът на портиера. Е, така появата им щеше да е по-малко забележима.

Оставаше само да се измъкнат от килера.

Миърнин не спря. Протегна се, завъртя дръжката на вратата и я открехна.

— Чисто е — оповести и я разтвори по-широко. Излезе пръв. Клеър бързо го последва и затвори вратата зад гърба си. Озоваха се в нещо, което приличаше на коридор към сервизните помещения, с гладки бели стени и тъмночервен килим на пода.

Всички врати бяха без табели. И еднакви. Клеър се опита да ги брои, за да е сигурна, че ще може отново да намери килера.

— Оттук — рече Миърнин и пое надолу по коридора вдясно. Докато вървеше, бялата му туника се издуваше като балон. Би трябвало да изглежда смешен с тази конусовидна шапка, но някак си… някак си не беше. — Май че ти трябваше да бъдеш Пиеро, малка Клеър. Пиеро е мил и наивен добряк. Не е като Арлекин. Либитор френзи, Клеър.

— Какво?

— Казах, ти трябваше да си Пиеро…

— Не — промълви тя. — Ти каза либитор френзи. Какво означава това?

— Какво съм казал? — Миърнин я изгледа странно. — Това са глупости. Аква дантела.

Тя застина на място и след няколко крачки той осъзна, че е изостанала и се обърна нетърпеливо.

— Клеър, игуана време.

— Миърнин, говориш безсмислици. Аз… мисля, че действието на серума отслабва.

— Чувствам се дейно.

— Чуваш ли се какви ги дрънкаш?

Той вдигна ръце. Не би могъл да осъзнава, че говори несвързано. Неврологични усложнения, помисли си момичето. Искаше й се да можеше да се консултира с доктор Милс. Разбира се, той е издълбал част от мозъка си. Това би могло да причини известно разстройство. В същото време той бе говорил съвсем смислено допреди няколко минути.

Клеър се опита гласът й да прозвучи колкото се може по-спокойно.

— Мисля, че се нуждаеш от още една инжекция. Моля те. Не мисля, че трябва да чакаме да видим колко още ще се влоши състоянието ти, нали?

Миърнин вдигна мълчаливо ръка и нави ръкава си. Откритата кожа беше бяла като алабастър и когато хвана ръката му, тя й заприлича толкова на човешка, колкото меката кожа приличаше на мрамор. Клеър измъкна малката кутия, която бе пъхнала в колана на клина — беше й я дал доктор Милс и вътре имаше спринцовка и шишенце с лекарството. Беше се упражнявала да бие инжекции в портокал, но това сега бе доста по-различно.

— Ще се постарая да не ти причиня болка — увери го тя. Миърнин завъртя очи.

Ръцете й трепереха, докато забиваше иглата в гумената запушалка на шишенцето и пълнеше спринцовката. Натисна буталото, за да излязат няколко капки на върха на иглата и пое дълбоко дъх.

Надяваше се, че Миърнин доброволно ще й позволи да му бие инжекцията. Той не изглеждаше настроен за съпротива, поне не още; стоеше пасивно, докато Клеър нагласяваше иглата върху хладната синя изпъкналост на вената му.

— Готов ли си? — попита тя. Май въпросът бе насочен повече към нея самата, отколкото към него. Той изглежда го знаеше, защото се усмихна.

— Имам ти доверие — рече.

Клеър натисна иглата, която проникна през кожата му и навлезе по-дълбоко. За секунда имаше кратка съпротива, докато пробие повърхността на вената, но след това се плъзна с лекота навътре.

Тя натисна бързо буталото и после издърпа иглата. Малка капка кръв се появи на мястото на убождането и тя я изтри с палец, оставяйки едва забележима следа върху бледата му кожа.

Вдигна глава и видя, че зениците му се свиха и почти изчезнаха. Завладя я абсолютен ужас, карайки я да замръзне на място. Широката яркочервена уста на Миърнин се усмихваше, а около него витаеше нещо, което никак, никак не бе наред…

После всичко изчезна, той примигна и зениците му започнаха да се разширяват, докато достигнаха нормалните си размери. Той потръпна и въздъхна дълбоко.

— Неприятно — промърмори. — А, ето затоплям се. Това вече е приятно.

— Не те заболя, нали?

— Не обичам иглите.

Което бе достатъчно забавно, за да я накара да се разсмее. Той се намръщи насреща й, но тя продължи да се киска. Наложи се да закрие устата си с длан, когато смехът й се извиси и изтъня до истерични нотки. Стегни се, Клеър.

— По-добре ли си? — попита го тя. Арогантността на Миърнин се бе завърнала и пролича съвсем очевидно в погледа, който й хвърли, докато тя прибираше спринцовката и шишенцето в кутията.

— Не бях зле — отвърна той. — Но оценявам загрижеността ти.

Коридорът свърши пред бяла двукрила люлееща се врата и Миърнин улови ръката й и я повлече направо към нея.

— Почакай! По-бавно!

— Защо?

— Защото искам да съм сигурна, че ти си…

— Compus mentis? Това е на латински, Клеър. Означава…

— Че си психически здрав, нормален, да, зная.

— Не плещя глупости. А и не мисля, че поначало имах нужда от онази инжекция — додаде той обидено.

Това е най-плашещото в цялата работа, каза си Клеър — Миърнин наистина не би могъл да каже кога разумът му изневерява и го обзема лудостта.

Както и да е, тя се надяваше това да е най-страшната част. От нетърпението, изписано върху лицето на спътника й, тя се боеше, че може да стане много по-лошо.

Изкачването по стъпалата бе като последен марш към бесилката. От едната страна стоеше Амели, блестяща като кристален полилей, а очите й изпускаха гневни искри, докато се взираше с огромно неудоволствие в Миърнин.

Той пое бледата й, съвършена ръка и я целуна.

— О, не се разстройвай толкова, стара приятелко. Аз съм много добре.

— Не — отвърна Амели. — Не си. И не след дълго ще станеш още по-зле. — Извърна се към Бишъп. — Съжалявам, че лорд Миърнин не е добре. Той трябва да си тръгне, за да не навреди още повече на здравето си.

— Изглежда ми достатъчно добре — отвърна Бишъп. — Остави го да се приближи.

— Ах, ти, глупако — прошепна Амели, докато Миърнин изпълняваше класическото завъртане на Пиеро и като отличен танцьор се плъзна по пода в дълбок поклон. — О, мой прекрасни глупако. — Клеър не можеше да определи дали бе ужасена, ядосана или тъжна. Може би по малко и от трите.

Бишъп изглеждаше развеселен.

— Минаха доста години — поде той. — Как я караш, Миърнин?

— Толкова добре, колкото би могъл да очакваш — рече Миърнин.

— Пиеро. Колко… непривично за теб. Бих казал, че повече ти подхожда Арлекин.

— Винаги съм смятал, че всъщност тайно Пиеро е много по-опасният — каза Миърнин. — Цялата тази невинност може да крие нещо.

Бишъп се засмя.

— Липсваше ми, глупако.

— Наистина ли? Странно. А вие никак не ми липсвахте, милорд.

Смехът на Бишъп тутакси секна и Клеър усети как страхът се надига в гърдите й, като задушаваща ледена вълна.

— А, да, сега си спомням защо престана да си забавен, Миърнин. Ти използваш честността като тояга.

— Мислех, че по-скоро като рапира, милорд.

На Бишъп явно му писна от размяната на остроумия.

— Ще се закълнеш ли?

— Ще се закълна — прозвуча шокиращият отговор на Миърнин. И се впусна в тирада от цветисти ругатни4, която накара Клеър да премигне. Завърши с: „… гаден и тъп по рождение задник! Мошеник сред вандалите и осквернител на мъртви кучета!“, след което направи още едно завъртане и поклон. Вдигна глава с червената си усмивка, която приличаше по-скоро на похотлива гримаса. — Това ли имахте предвид, милорд?

Клеър ахна, когато две студени ръце се сключиха около гърлото й отзад и я дръпнаха силно. Държеше я Исандре, която прошепна:

— Да, моля те, бори се. Отнеха ми гаджето ти, преди да го опитам. Вместо това ще се задоволя с теб.

Клеър не се поколеба. Бръкна под туниката си, измъкна старото шише от парфюм, което й бе дал Миърнин, и отвинти капачката.

Изля светената вода право върху главата на Исандре.

Исандре изпищя толкова пронизително и високо, че кристалните чаши по масите издрънчаха. Тя се извъртя, впила нокти в косата си и няколко пръски от светената вода попаднаха върху Франсоа, който се бе спуснал към нея. Той също нададе силен вой. Там, където попаднеха, капките светена вода разяждаха кожата като киселина. Клеър се взираше ужасено. Добре, тя ги бе наранила. При това много лошо.

Миърнин се засмя с дълбок гърлен смях, и извади тънкия остър нож, който висеше в ножницата отстрани под туниката му. Когато Бишъп пристъпи към него, той замахна с ножа, без да спира да се смее.

Острието срещна плътта.

Върху ръката на Бишъп се появи малка рана, по-скоро убождане, но Клеър видя разреза върху робата му и тънката кървава диря върху ножа.

Бишъп трепна изненадано и се спря, за да огледа повредата, нанесена върху костюма му.

Смехът на Миърнин се извиси още по-високо и по-високо и той отново се завъртя, по-бързо и по-бързо, превръщайки се в мъглява вихрушка.

— Миърнин! — извика Клеър. Отстъпваше от Исандре, която застрашително пристъпяше към нея, бясна и изгорена. Клеър се препъна и падна по гръб. — Миърнин, направи нещо!

Той спря да се върти и погледна кървавия нож в ръката си.

— Казах го на Сам преди: трябва да знаеш кога да се откажеш — промърмори. — Време е, Клеър. — Прати й въздушна целувка и прескочи през масата на подиума.

И побягна, пищейки през смях, стиснал ножа в ръка. Изхвърча от залата, без да се обръща.

За няколко секунди никой не помръдна. Клеър бе приковала поглед в Исандре, която бе не по-малко изненадана и погледна към Бишъп.

Бишъп прокара пръсти по разреза върху робата си и се засмя.

— Моят глупак — изрече почти нежно. — Лудите са смехът господен, не си ли съгласна?

Отпусна се на трона си, все още усмихнат.

— Исандре, остави детето. Тази вечер съм склонен да позволя на нашите приятели да се порадват на незначителните си прояви на неподчинение.

— Тя ме изгори! — изръмжа Исандре.

— Раната ти ще зарасне. Престани да скимтиш като сритано куче. Заслужи си го.

Клеър осъзна, че Амели не бе помръднала. Не и когато животът на Клеър бе в опасност. Сега го стори, наведе се, за да помогне на Клеър да се изправи.

— Достатъчно за днес — заяви тя. — Позабавлява се, татко. Сложи край на това.

— Много добре — съгласи се той. — Време е за изпитанието, дете мое. Закълни ми се във вярност и всичко ще приключи.

— Ако се закълна във вярност, никога няма да приключи — възрази Амели. — Никога не съм полагала клетва пред теб. Наистина ли мислиш, че тази вечер това ще се случи?

Леденостудените му очи се присвиха.

— Кръвна предателка — процеди Бишъп. — Вещица убийца. Приветства ли ме с добре дошъл в малкия си град? Позволи ли ми да се разхождам свободно из улиците и да си избирам от селяндурите ти? Не смятам, че би се осмелила. Познаваш ме твърде добре.

— Не съм ти позволила нищо — процеди тя. — Няма да ти се закълна във вярност. Няма да те посрещна за добре дошъл. Няма да ти дам нищо, татко. — Беше невъзможно, но докато Клеър я наблюдаваше, Амели приличаше… на човек. Уязвима. Крехка и ранима, очакваща да бъде прекършена.

— Ще ми дадеш едно нещо, ако искаш да запазиш това, което си изградила тук — заяви той. — Искам си книгата. Тази, която открадна, когато ме изтърколи в набързо изровения ми гроб, дъще.

Тя застина, а очите й се разшириха. Амели, която не можеше да бъде изненадана, сега бе сварена абсолютно неподготвена.

— Книгата?

— Да не мислиш, че ми е притрябвал жалкият ти град? Смешните ти селяндури? — Презрителният поглед на Бишъп се плъзна над Клеър към залата зад нея. — Искам си моята собственост. Дай ми я и ще си замина. Това е. Сега всички карти са на масата, дете. Какво ще кажеш?

— Книгата не е твоя — отсече Амели.

— Изтръгнах я от мъртвите ръце на съперник — отвърна Бишъп. — Това я прави моя. Правото на завоевателя. — Изгледа я бавно и студено. — Ако добре си спомняш, ти я взе от мен по същия начин, само дето аз не бях съвсем мъртъв. Колко жалко, че не се увери в това, нали?

Всичко вървеше на зле. Миърнин бе избягал, а трябваше да остане, да се бие. Амели не можеше да се справи с това сама; той сам го бе казал.

Останалите вампири само стояха и не предприемаха нищо.

— Амели — поде Бишъп. — Ако откажеш, ще те унищожа. Не го ли знаеш? Не го ли знаеше от мига, в който дойдох в града?

Клеър се приближи до нея.

— Амели иска ти да си тръгнеш — изрече девойката. — Трябва да си вървиш. Веднага.

Бишъп се засмя.

— Заплаха от малко джафкащо кутре. Ти ли ще ме накараш, мелезче?

— Не — прозвуча гласът на Сам Глас. С грациозно и непринудено движение той скочи от пода върху масата, а от там светкавично се озова до Амели. — Във всеки случай, не и сама. — Беше свалил сламената шапка на Хък Фин, но дори и да не го бе сторил, изражението му бе достатъчно, за да бъде взет на сериозно.

Майкъл се присъедини към него, прекосявайки разстоянието с един скок, докато Ева и Шейн се качваха по стъпалата.

Настъпи една секунда бездиханна пауза, след което и други се раздвижиха. Оливър. Моника. Чарлс и Миранда.

Бащата на Клеър се качи на сцената, хвана ръцете на майка й и я поведе далеч от сцената, далеч от опасността.

Все повече продължаваха да прииждат.

Вампирите и хората от Морганвил застанаха заедно, струпаха се на сцената пред Бишъп, Исандре и Франсоа. Не всички, но повече от половината от присъстващите в залата.

— Ти не си добре дошъл тук — обяви Оливър. — Господарю Бишъп. Това е нашият град. Нашите хора. Време е да си вървиш.

— Бунт — каза Бишъп. — Колко освежаващо и модерно.

Кимна към Исандре и Франсоа. Франсоа дръпна рязко Дженифър от мястото й на подиума.

Исандре направи лъжливо движение към Шейн, после сграбчи Джейсън Росър и заби кучешките си зъби дълбоко в шията му.

Настана хаос. Сам и Майкъл удариха едновременно Франсоа и го изтеглиха назад, докато той се опитваше да докопа със зъбите си пищящата Дженифър. Клеър почти веднага ги изгуби от поглед. Бишъп бе на крака, в схватка с Оливър.

Амели, с очи с цвета и твърдостта на диамант, сграбчи тила на Исандре и я отскубна от Джейсън.

— Той е моя собственост — озъби се Амели, докато държеше на една ръка разстояние съскащата и извиващата се Исандре. — Момче. Момче! — Наведе се над Джейсън, бледите й пръсти докоснаха страните му.

Джейсън отвори очи. Той плаче, помисли си Клеър, но после видя лицето му и разбра, че изобщо не плачеше.

Това беше смях.

— Тъпачка! — изстреля Джейсън.

— Не! — извика Клеър, но беше твърде късно.

Джейсън измъкна остър кол от гънките на монашеското си расо и го заби право в сърцето на Амели.

Сега порталите бяха по-объркани, защото силата вилнееше из Морганвил. Повечето места тънеха в пълен мрак и колкото и настойчиво да се концентрираше Клеър, не можеше да извика в съзнанието си образите на три места.

Което означаваше, предположи тя, че те повече не съществуват.

Съсредоточи се върху обстановката в Стъклената къща, но отново срещна мрак. При все това чуваше хора да си говорят и зърна светлина на горящи свещи. Лицето на Ева се освети от пламъка.

У дома.

Тъкмо се канеше да пристъпи, когато нещо я удари отзад, тихо и тежко. Докато политаше напред, крещейки, Клеър изгуби контрол върху портала. Чу Миърнин да вика зад нея:

— Клеър? Клеър? Какво не е наред?

Тя помисли, че е някой от останалите затворници, докато не усети една ръка да се заравя дълбоко в косата й и нечии устни да докосват шията й.

Чу подигравателния смях на Бишъп.

— Благодаря ти — рече той. — Задето ме отведе при моя глупак.

Изхвърли я през портала.

Момичето падна върху пода от другата страна и се претърколи. После пролази, надигна се и се хвърли върху стената. Тя не се отвори. Клеър заудря с юмруци по нея.

Нищо.

Извърна се, защото нямаше усещането, че си е у дома. Мрак и плътна тишина.

— Ало? — Никакъв отговор. — Шейн? Мамо?

Не се намираше в Стъклената къща. Когато я метна през портала, Бишъп я бе отклонил от набелязаната посока и сега тя нямаше представа къде се намира.

Почти разплакана, Клеър пристъпи пипнешком в стаята. Пръстите й докоснаха мек плат и тя побърза да ги отдръпне. Завеса, помисли си нещастната девойка. Отдръпна я и зърна някакъв отблясък през прозореца.

Оранжева светлина.

Клеър дръпна настрани завесата на прозореца и погледна навън към Морганвил, обхванат от пламъци. Имаше достатъчно светлина, за да огледа стаята, в която стоеше. По форма беше същата като дневната в Стъклената къща… значи бе една от тринайсетте къщи. Но коя? Не беше на старата госпожа Дей; тя бе влизала в нея и вътре бе претъпкано с мебели. Тази беше пълна с кутии…

Погледът на Клеър попадна върху познат диван. Тя се приближи и плъзна ръка по меката извивка на страничната облегалка. Близо до мястото, където се съединяваше с гърба, имаше по-корав участък, където преди две години бе разляла сода и Дамаската така и не можа да се почисти докрай от лепкавата течност.

Върху ъглите на някои от кутиите имаше етикет с надпис: „КЛЕЪР“.

Тя се намираше в къщата на родителите си.

Клеър си представи мислено разположението й. Къщата се намираше на северозапад, така че ако отиде в спалнята си, би трябвало да й се открие гледка право към Стъклената къща. Не беше сигурна какво ще спечели с това, освен може би да й хрумне по-добра идея какви са шансовете й да се прибере у дома.

Но имаше нужда да види Стъклената къща. Да се увери, че приятелите и семейството й са добре.

В тази посока имаше една горяща къща, но това бе същата, която бе пламнала по-рано. Къщата на Мелвил. Клеър не можеше да види нищо отвъд буйния огън, освен слабо осветени прозорци.

Значи те все още са в безопасност, успокои се момичето.

Към пожара се носеше полицейска кола с проблясващи светлини и Клеър се плесна ядно по челото.

— Тъпачка — промърмори. Нямаше джобове и затова бе пъхнала телефона си под шапката.

Благодарение на еластичните връзки, глупавото малко матадорско кепе все още се крепеше върху главата й.

Клеър изпусна дълбока въздишка на облекчение, когато изрови телефона от разпорения отвор в подплатата и набра номера на Ричард Морел.

— Нужен ми е превоз.

Сосовете „грейви“ са характерни за английската кухня, с тях се гарнират различни печени меса. Обикновено към яйцата се приготвя лучен сос. — Бел.прев.

Една американска пинта е 0,47 литра, английската е 0,56 литра. — Бел.прев.

Скъпа моя (фр.) — Бел.прев.

Непреводима игра на думи: swear на англ. означава кълна се, заклевам се; но също и ругая, псувам. — Бел.прев.