Благодаря на Джо Бонамаса, истински гений в своето изкуство, за музикалното вдъхновение. На Лиз Шайър за превъзходната редакторска работа. И гръмък поздрав към моите приятели от книжарницата „Мистириъс Галакси“ в Сан Диего.

Това не се случва, каза си Клеър. Просто е един лош сън, кошмар, ще се събудиш и той ще е изчезнал като мъгла…

Стискаше здраво клепачите на затворените си очи. Усещаше устата си абсолютно пресъхнала и се притискаше към топлото здраво тяло на Шейн, свита на кълбо върху канапето в Стъклената къща.

Бе ужасена.

Просто лош сън.

Но когато отвори очи, приятелят й Майкъл все още лежеше мъртъв на пода пред нея.

— Накарай момичетата да млъкнат, Шейн, или аз ще го направя — грубо нареди бащата на Шейн.

Той крачеше напред-назад по дървения под с ръце на гърба. Не поглеждаше към тялото на Майкъл, покрито с дебела и прашна кадифена завеса, но когато Клеър отново отвори очи, видя единствено това. Сякаш бе изпълнило цялото пространство, не беше сън и нямаше да изчезне. Бащата на Шейн бе тук и я ужасяваше, а Майкъл…

Майкъл бе мъртъв. Само че Майкъл и преди си бе мъртъв, нали? Призрачен. Мъртъв през деня… жив през нощта… но сега бе нощ, а той бе още мъртъв…

Клеър осъзна, че плаче, чак когато бащата на Шейн се обърна и втренчено впи в нея кървясалите си очи. Дори когато се взираше в очите на вампири, не се бе плашила толкова… е, може би веднъж-дваж, защото, общо взето, Морганвил си бе страшно място и вампирите всяваха ужас.

Бащата на Шейн, господин Колинс, бе висок дългокрак мъж, с буйна, къдрава и прошарена коса, която на дължина достигаше яката на коженото му яке. Имаше тъмни очи и поглед на маниак. С мърлява брада и огромен белег през цялото лице — набръчкан и червеникавокафяв на цвят.

Да, определено бе страшен. Не бе вампир, а просто мъж, което го правеше страшен по много различни причини.

Тя подсмръкна, избърса очите си и спря да плаче. Вътрешният й глас казваше: Сълзите — после, сега трябва да оцелееш. Реши, че вътрешният глас говореше и на Шейн, защото той не гледаше към проснатото на пода и покрито с кадифе тяло на най-добрия си приятел, а наблюдаваше баща си. И неговите очи бяха зачервени, но не плачеше.

Така, сега и Шейн я плашеше.

— Ева — каза Шейн тихо, а после по-силно: — Ева! Млъкни!

Четвъртият им съквартирант, Ева, се бе сгърчила в неудобна поза, облегната на отсрещната стена до библиотеката, възможно най-далече от тялото на Майкъл. Свила колене и с наведена глава, тя плачеше неудържимо и отчаяно. Вдигна поглед, когато Шейн изкрещя името й, лицето й бе набраздено с черни ивици от разтеклата се спирала, а половината от ексцентричния бял грим се бе изтрил. Клеър забеляза, че е обула обувките „Мери Джейн“, украсени с мъртвешка глава. Не знаеше защо това й се стори важно.

Ева изглеждаше напълно отчаяна и Клеър се смъкна от канапето и седна до нея. Двете момичета се прегърнаха. Ева миришеше на сълзи, пот и сладникав парфюм с аромат на ванилия и не спираше да трепери. Бе в шок. Нали по телевизията все така казваха в подобни случаи. Кожата й бе студена.

— Шшшш — шепнеше й Клеър. — Майкъл е добре. Всичко ще се оправи. — Не знаеше защо го каза, бе лъжа, би трябвало да е лъжа, всички видяха… какво се случи… но нещо й подсказваше, че точно това трябва да каже. И наистина, плачът на Ева стихна, после спря и тя закри лицето си с треперещи ръце.

Шейн не каза нищо повече. Гледаше баща си с изпълнен с омраза поглед, който повечето момчета насочват към тези, които биха искали да смелят от бой. Ако баща му бе забелязал това, определено не му пукаше. Продължаваше да крачи нагоре-надолу. Мъжете, които дойдоха с него — ходещи скали от мускули в черни кожени дрехи на рокери, с бръснати глави и татуировки — стояха по ъглите със скръстени ръце. Този, който уби Майкъл, изглеждаше отегчен, докато превърташе ножа между пръстите си.

— Ставай! — кресна бащата на Шейн. Той спря да крачи и застана пред сина си. — Да не си посмял да ми правиш номера, Шейн. Казах да станеш!

— Не трябваше да постъпваш така — рече в отговор Шейн и бавно се изправи, леко разкрачен. Готов да понесе (или нанесе) юмручен удар, помисли си Клеър. — Майкъл не бе заплаха за теб.

— Той е един от тях. Нежив.

— Казах, че не бе заплаха!

— А аз казвам, че ти просто не искаш да си признаеш, че приятелят ти се е превърнал в изрод. — Бащата на Шейн се пресегна и тромаво стовари юмрук върху рамото на Шейн. Би трябвало да е израз на обич, помисли си Клеър. Шейн просто въздъхна тежко. — Както и да е, станалото — станало. Знаеш защо сме тук. Или трябва да ти напомням?

След като Шейн не отговори, баща му бръкна в коженото си яке и извади няколко снимки. Хвърли ги към Шейн. Снимките отскочиха от удара в гърдите му и Шейн инстинктивно се опита да ги хване, но някои се изплъзнаха и паднаха на дървения под. А някои отхвръкнаха към Клеър и Ева.

— О, боже! — прошепна Ева.

Бяха снимки на семейството на Шейн, досети се Клеър. Шейн като сладко момченце, прегърнал по-малко момиченце с облак от къдрава черна коса. Красива жена, застанала зад тях, и мъж, в който трудно можеше да се разпознае бащата на Шейн. Тогава е нямал белег. Косата му бе късо подстригана. Изглеждаше… нормално. Усмихнат и щастлив.

Имаше и други снимки. Ева се бе втренчила в една от тях, а Клеър не можеше да разбере какво се вижда на нея. Нещо черно и изкривено и…

Шейн се наведе и я сграбчи, като несръчно я натика в купчината.

Къщата им изгоряла. Той се измъкнал. Сестра му нямала този късмет.

О, боже, това изкривено нещо бе Алиса. Сестрата на Шейн. Очите на Клеър се напълниха със сълзи и тя запуши устата си с две ръце, за да не изпищи, не защото снимката бе наистина ужасяваща, а защото собственият му баща го бе принудил да я погледне.

Това бе жестоко. Наистина жестоко. И тя знаеше, че не се случва за първи път.

— И майка ти, и сестра ти са мъртви заради това място, заради вампирите. Не си забравил, нали, Шейн?

— Не съм забравил! — изкрещя Шейн. Продължаваше да се опитва да подреди снимките в купчина, но изобщо не ги гледаше. — Сънувам ги всяка нощ, татко. Всяка нощ!

— Добре. Ти започна това, и е добре да го помниш. Не можеш да се измъкнеш сега.

— Не се измъквам!

— Тогава какви са тия глупости, нещата се промениха, татко? — Бащата на Шейн го изимитира, и на Клеър й се прииска да го удари, без да се замисли, че бе почти четири пъти по-едър от нея и много по-зъл. — Събираш се със старите си приятелчета и какво се случва, виждам, губиш смелост. Този бе Майкъл, нали? Хлапето на семейство Глас от Стъклената къща?

— Да — с мъка изрече Шейн и Клеър видя сълзи да искрят в очите му. — Да, това бе Майкъл.

— А тези двете?

— Те са без значение.

— Онази прилича на вампир. — Бащата на Шейн насочи кървясалия си поглед към Ева и пристъпи към сгушените на пода момичета.

— Не я закачай! — Шейн пусна снимките на купчина върху канапето и се изпречи на пътя на баща си със стиснати юмруци. Баща му повдигна вежди и се ухили с изкривена от белега усмивка. — Тя не е проклет вампир. Това е Ева Росър, татко. Нали помниш Ева?

— Ха! — каза баща му и се втренчи в Ева за няколко секунди, преди да спре и да свие рамене. — Значи сега им подражава, което е също толкова лошо според мен. Ами хлапето?

Говореше за Клеър.

— Не съм хлапе, господин Колинс — каза Клеър и бавно се изправи на крака. Почувства се непохватна, сякаш я дърпаха на конци и не функционираше нормално. Сърцето й биеше толкова силно, че дишането й причиняваше болка. — Живея тук. Казвам се Клеър Денвърс. Студентка съм в университета.

— Така ли — не го каза като въпрос. — Изглеждаш по-малка.

— От предварителния прием съм, сър. На шестнадесет съм.

— Сладките шестнадесет. — Господин Колинс отново се усмихна, или поне опита, белегът дърпаше надолу дясната страна на устните му. — Обзалагам се, че никога не си се целувала.

Тя усети как се изчервява. Нямаше как да спре руменината или да не погледне към Шейн. Шейн стискаше здраво челюсти, а мускулите му потрепваха. Гледаше в една точка.

— Ооо! Така значи. Е, внимавай с това девойче, момчето ми, да не си навлечеш беля. — Въпреки това бащата на Шейн изглеждаше необяснимо доволен. — Казвам се Франк Колинс. Предполагам, си се досетила, че съм баща на онзи там? Живеех в Морганвил. Напуснах града преди няколко години.

— След пожар — каза Клеър и преглътна с усилие. — След смъртта на Алиса. И… на майката на Шейн? — Защото Шейн нищо не бе споменавал за нея.

— Моли почина по-късно — каза господин Колинс. — След като заминахме. Бе убита от вампирите.

Ева проговори за първи път — с мек, колеблив глас:

— Как си спомни за Морганвил, след като напуснахте града? Мислех, че никой не си спомня, след като го напусне.

— Моли си спомни — отговори господин Колинс. — Малко по малко. Не можа да забрави Лиса и това отваряше вратата, сантиметър по сантиметър, докато накрая всичко изплува. И така вече знаехме какво трябва да направим. Трябва да ги сразим. Да унищожим всички. Нали, момче?

Шейн кимна. Не приличаше толкова на съгласие, колкото на нежелание да получи шамар заради несъгласие.

— Подготвяхме се известно време и после отново изпратих Шейн тук, в Морганвил, за да направи план на града, да набележи мишените и да свърши всички неща, за които не бихме имали време, когато нахлуем. Обаче не можех да чакам повече, когато ме повика на помощ. И хукнах насам.

Шейн изглеждаше зле. Не поглеждаше нито Ева, нито Клеър, нито към тялото на Майкъл. Нито баща си. Той просто… гледаше втренчено. По бузите му имаше следи от сълзи, но Клеър наистина не си спомняше да го е видяла да плаче.

— Какво възнамеряваш да правиш? — едва попита Клеър.

— Първо, мисля да погребем онова там — каза господин Колинс и кимна към покритото тяло на Майкъл. — Шейн, ти най-добре стой настрана…

— Не! Не го докосвай! Искам аз да го направя!

Господин Колинс го изгледа продължително и намръщено.

— Знаеш, че ще трябва да… — той погледна бегло към Ева и Клеър, — да се подсигурим, че няма да се върне.

— Това са глупости, татко. Не е необходимо да…

— Ще правим нещата по този начин. Както трябва. Не искам приятелят ти отново да ми се нахвърли, когато пак залезе слънцето.

— Той за какво говори? — прошепна Клеър на Ева. През последните минути Ева незабележимо бе успяла да се изправи до нея и сега стояха хванати за ръце. Клеър чувстваше, че собствените й пръсти са студени, но тези на Ева бяха като лед.

— Ще забие кол в сърцето му — каза Ева потресена. — Нали? И ще сложи чесън в устата му. И…

— Не е нужно да описваш всички подробности — прекъсна я господин Колинс. — Хайде да приключваме с това. И когато сме готови, Шейн ще ни нарисува карта, по която да открием къде са високопоставените вампири на Морганвил.

— А ти не знаеш ли? — попита Клеър. — Нали си живял тук.

— Не става така, малката. Вампирите не ни се доверяват. Те се разхождат наоколо, снабдени с всякакви видове защита, която да ги пази от възмездие. Но моето момче намери начин. Нали, Шейн?

— Да — каза Шейн с абсолютно безжизнен глас. — Да приключваме с това.

— Но… Шейн, не можеш…

— Ева, млъкни! Не разбираш ли? Сега нищо не можем да направим за Майкъл. И ако е мъртъв, няма значение какво ще му направим. Нали?

— Не можеш! — изкрещя Ева. — Той не е мъртъв.

— Е — каза господин Колинс, — предполагам, проблемът ще е негов, когато го прободем с кол и му отрежем главата.

Стиснала юмруци, Ева сподави писъка си и се свлече на колене. Клеър се опита да я изправи, но тя бе по-тежка, отколкото изглеждаше. Шейн бързо се завъртя и приклекна до нея, като се надвеси покровителствено и изгледа свирепо баща си и двамата мъжаги рокери, които пазеха тялото на Майкъл.

— Ти си подлец — каза той решително. — Казах ти, че Майкъл не е заплаха за теб. Не беше преди, не е и сега. Ти вече го уби. Остави го на мира.

В отговор бащата на Шейн кимна на двамата си приятели съучастници, които се наведоха, сграбчиха тялото на Майкъл и го повлякоха навън през вратата на кухнята. Шейн скочи на крака. Баща му се изправи срещу него и го удари през лицето с опакото на ръката си толкова силно, че Шейн залитна. Шейн вдигна длани, за да се защити, не за да нападне. Сърцето на Клеър се сви.

— Недей — задъхано каза Шейн. — Недей, татко. Моля те, недей.

Баща му отпусна юмруците, които бе вдигнал за втори удар, погледна сина си и се обърна. Шейн стоеше разтреперан, със сведен поглед, докато стъпките на баща му не се отдалечиха към кухнята. После рязко се извъртя, хвърли се напред и сграбчи Клеър и Ева за ръцете.

— Хайде! — изсъска той и ги повлече към стълбите, докато те се спъваха по пътя. — Действайте!

— Но — възрази Клеър и хвърли поглед през рамо. Бащата на Шейн бе отишъл да погледне през прозореца, вероятно да види какво правят в задния двор (О, боже!) с тялото на Майкъл. — Шейн…

— Качвайте се горе — каза той. Не им остави голям избор. Шейн бе едро момче, и този път използва мускулите си. Докато Клеър се осъзнае, бяха се качили по стълбите, после поеха по коридора и Шейн с тласък отвори вратата на стаята на Ева. — Влизайте вътре, момичета. Заключете вратата. Говоря сериозно. Не отваряйте на никого, освен на мен.

— Но… Шейн!

Той се обърна към Клеър, хвана я здраво за раменете с едрите си ръце, наведе се и я целуна нежно по челото. — Не познаваш тези хора — рече той. — Не сте в безопасност. Просто стойте вътре, докато не се върна.

Ева, която изглеждаше замаяна, прошепна:

— Трябва да ги спреш. Не бива да им позволяваш да наранят Майкъл!

Шейн и Клеър се спогледаха и тя видя мрачната печал в очите му.

— Да — отвърна той. — Е, май вече го направиха. Просто… сега трябва да се погрижа за вас. Така би искал Майкъл.

Преди Клеър да успее да измисли някакво друго възражение, той я бутна през прага и затръшна вратата. Удари по нея с юмрук веднъж.

— Заключи я!

Тя се протегна и пусна резето, после превъртя и старомодния ключ. Остана на мястото си, защото усещаше, че Шейн все още бе там.

— Шейн? — Клеър се притисна към вратата и се заслуша. Стори й се, че дори чува неравномерното му дишане. — Шейн, не му позволявай да те нарани отново. Недей.

Чу сподавен звук, който повече приличаше на ридание, отколкото на смях.

— Да — едва чуто се съгласи Шейн. — Добре.

После Клеър чу стъпките му да се отдалечават по коридора към стълбите.

Ева седеше на леглото си и се взираше в празното пространство. След пожара, който бе бушувал в съседната стая, тази на Клеър, стаята миришеше на огнище, но имаше само леки поражения от дима, нищо сериозно. Пък и с всичките черни готически вещи наоколо, не можеше да се прецени точно.

Клеър седна на леглото до Ева.

— Добре ли си?

— Не — отговори Ева. — Искам да погледна през прозореца. Но не бива, нали? Не бива да виждам какво правят.

— Не — съгласи се Клеър и преглътна с мъка. — По всяка вероятност идеята не е добра.

Тя разтърка нежно гърба на Ева и се замисли какво би могло да се направи… а то не бе много. Съюзници не се срещаха под път и над път… освен Шейн, друг нямаше. Втората им най-добра възможност бе вампир.

Колко страшно бе това?

Все още можеше да се обади на Амели. Но това малко напомняше на въоръжаване с ядрено оръжие, за да се справиш с дребен проблем. Амели бе толкова властна гаднярка, че другите вампири гадняри се предаваха без бой. Тя бе казала: Ще наредя да не ви закачат. Обаче повече не бива да нарушавате реда. Ако го направите и е по ваша вина, ще съм принудена да променя решението си. А това би било…

— Жалко — шепнешком довърши мисълта си Клеър. Да. Много жалко. А нямаше как това тук да не представлява „нарушаване на реда“… със сигурност ще е такова, когато бащата на Шейн се развихри. Той бе дошъл да убива вампири, и дребни причини като — о, да, животът и безопасността на сина му — нямаше да го спрат.

Не, да се обърне към Амели, не бе добра идея.

Кой друг? Оливър? Оливър не бе начело в списъка на Клеър с „най-добрите приятели завинаги“, въпреки че в началото го бе смятала за доста готин за възрастен. Но я изигра и за нея стана вторият най-коварен гадняр вампир в града, който, ако можеше, би използвал и тях, и така създалата се ситуация, срещу Амели.

Така че не ставаше. И Оливър не ставаше. Полицаите бяха на заплата при вампирите. Преподавателите й от университета… не. Никой от тях не бе създал впечатление, че е готов да се съпротивлява.

Мама и татко? Тя потръпна при мисълта какво би станало, ако отправи отчаян зов към тях… Първо, спомените им вече бяха променени от странното психическо поле на Морганвил, или поне така предполагаше, след като съвсем бяха забравили за заповедта да се прибере вкъщи, защото живее извън Студентския град, при това със съквартиранти момчета. Родителите й не можеха да й окажат подкрепата, от която се нуждае, не и срещу бащата на Шейн и неговите рокери.

Братовчед й Рекс… ето това е идея. Не, Рекс бе изпратен в затвора преди три месеца. Спомни си, че майка й, й бе казала нещо такова.

Приеми фактите, Денвърс, няма към кого да се обърнеш. Никой няма да ти се притече на помощ.

Бяха само тя, Ева и Шейн срещу целия свят.

А шансът им за успех бе приблизително едно на три милиарда.

Денят се оказа много дълъг. Накрая Клеър се изтегна от едната страна на леглото, а Ева от другата, всяка погълната от своята мъка и страдание. Не разговаряха много. А и изглежда, нямаше особено за какво да говорят.

Почти бе мръкнало, когато дръжката на вратата изтрака и от ужас сърцето на Клеър заби лудо. Тя бавно пристъпи и прошепна:

— Кой е?

— Шейн.

Клеър бързо отключи и отвори широко вратата. Шейн влезе с наведена глава. Носеше табла с две купички чили — напълно естествено, защото това май бе единственото, което Шейн можеше да приготви. Той остави подноса на края на леглото, до Ева, която, изпълнена със скръб и униние, седеше отпусната като парцалена кукла.

— Хапнете нещо — каза той.

Ева поклати глава и отказа. Шейн взе една купичка и я поднесе към нея; тя я пое само защото не искаше храната да се похаби, и се вторачи в него.

Клеър забеляза, че изражението й се промени. Объркването на Ева се смени с ужас.

— Нищо ми няма — каза Шейн, когато Клеър го заобиколи, за да го погледне. Не бе вярно. По цялата му буза и по челюстта му се виждаха тъмни синини. Шейн избягваше погледа й. — Аз съм си виновен.

— Исусе! — прошепна Ева. — Баща ти…

— Аз съм виновен — отвърна рязко Шейн, изправи се и тръгна към вратата. — Вижте, вие не разбирате. Той е прав, чухте ли? Аз сбърках.

— Не, не разбирам — каза Клеър и го хвана за ръката. Той се изтръгна без особено усилие и продължи да върви. — Шейн!

Спря до вратата и я погледна през рамо. Имаше насинен, пребит и мрачен вид, но отчаянието в погледа му я уплаши. Шейн винаги е бил силен, нали? Трябва да е силен. Такъв й бе нужен.

— Баща ми е прав — каза той. — Този град е откачен, отровен, трови и нас. Не можем да се оставим да ни победи. Трябва да ги прогоним.

— Вампирите ли? Шейн, това е тъпо. Не можеш! Знаеш какво ще стане! — каза Ева. Тя върна купичката с чили на подноса и стана от леглото. Изглеждаше тъжна, следи от сълзи личаха по страните й, но бе възвърнала самообладанието си. — Баща ти е луд. Съжалявам, но е така. Не можеш да му позволиш да те повлече със себе си. Заради него ще те убият, и нас с Клеър също. Той вече… — Тя замълча и преглътна. — Той вече хвана Майкъл. Не можем да го оставим да продължава. Кой знае колко хора ще пострадат.

— Като Лиса ли? — попита Шейн. — Като мама? Те убиха майка ми, Ева! Вчера живи щяха да ни изгорят в тази къща, не забравяй това, заедно с Майкъл.

— Но…

— Този град е лош — каза Шейн и почти умолително погледна Клеър. — Разбираш, нали? Разбираш ли, че навън има цял един свят, цял един свят, който е различен?

— Да — тихо каза тя. — Това го разбирам. Но…

— Ще го направим. И после ще се махнем от това място.

— С баща ти ли? — Ева успя да вложи в думите си огромно презрение. — Не мисля. Изглеждам добре в черно, но насиненото не ми отива.

Шейн трепна.

— Не казах… Виж, само ние тримата. Ние ще се чупим от града, докато баща ми и другите…

— Бягаме, така ли? — Ева поклати глава. — Гениално. А когато вампирите си организират барбекю и опекат баща ти и приятелчетата му, тогава какво? Защото със сигурност ще потърсят и нас. Прекрасно знаеш, че който е участвал в убийството на вампир, не може да избяга. Освен ако не мислиш, че баща ти и тъпите му мускулести приятели ще смогнат да изтребят стотици вампири, всичките им съюзници сред човеците, полицаите, а защо не и американския флот.

— Яж си проклетото чили! — сопна се Шейн.

— Не и без нещо за пиене. Знам ти чилито.

— Хубаво! Ще ви донеса кола. — Той затръшна вратата след себе си. — Заключете я!

Клеър заключи. Този път Шейн не се застоя в коридора. Тя чу тежките стъпки от ботушите му, докато слизаше по стълбите.

— Трябваше ли да го правиш? — попита Клеър. Облегна се на вратата и скръсти ръце.

— Какво точно съм направила?

— Той е объркан. Загуби Майкъл, баща му…

— Проми мозъка му, Клеър, кажи го. Дори по-лошо. Унищожи желанието му за борба. Със сигурност му изкара ума. — Ева припряно избърса лицето си. По него пак се стичаха сълзи, но те повече приличаха на водни капки, които излизат под налягане, а не на истински сълзи. — Баща му не беше такъв. Не беше точно добър, защото пиеше, но по-добър от сега. Много по-добър. След случката с Лиса просто превъртя. Не знаех за майката на Шейн. Мислех си, че просто… се е самоубила. Шейн никога не сподели.

Клеър не бе чула стъпките по стълбите, но чу и усети тихо почукване на вратата и потракване на дръжката. Тя отключи и отвори, като протегна ръце за колите, които очакваше Шейн да й подаде… но там стоеше ухилен, вмирисан мъж грамада. Плешивият. Който прободе Майкъл.

Клеър пусна вратата и тромаво отстъпи, като само след миг си помисли: Тъпо, много тъпо постъпи, трябваше да я затръшнеш… Но бе твърде късно, той вече бе в стаята и затваряше вратата след себе си.

И я заключи.

Ужасена, тя погледна към Ева. Ева се спусна, сграбчи Клеър, изтика я до другия край на леглото… и застана пред нея. Клеър отчаяно се огледа за нещо, което да й послужи като оръжие. Каквото и да е. Взе един череп, който изглеждаше тежък, но се оказа пластмасов, лек и напълно безполезен.

Ева измъкна изпод леглото си стик за хокей на трева.

— Да бъдем мили — каза мъжът. — Това стикче няма да ти свърши работа, а мен само ще ме ядоса. — Устните му се разтеглиха в усмивка и се показаха големи, квадратни пожълтели зъби. — Или пък ще ме възбуди.

На Клеър й прималя от страх. Това изобщо не приличаше на посещението на Шейн в стаята й предишната нощ. Това бе другата страна на мъжете, и макар да бе чувала — в детството си неизбежно чуваш ужасни неща, — в действителност не се бе сблъсквала с нея. С някои откачалки — да, но в този мъж имаше нещо ужасно. Нещо, което го караше да ги гледа като храна, която ще погълне всеки момент.

— Не ни докосвай! — каза Ева и повиши глас. — Шейн! Шейн, ела тук веднага!

В гласа й се усети страх, макар че умело се преструваше на смела. Ръцете й трепереха, докато стискаше стика за хокей.

Мъжът бавно заобиколи леглото, като се промъкваше дебнешком като котка. Поне метър и осемдесет висок и два пъти по-едър от Ева, а може би повече. По голите му ръце изпъкваха множество мускули. Сините му очи гледаха с пуст, безизразен и жаден поглед.

Клеър долови тропота от стъпки навън и после чу трясък, когато Шейн се блъсна в заключената врата. Той разтърси дръжката и заудря силно.

— Ева! Ева, отвори!

— Заета е! — изкрещя рокаджията и се засмя. — О, да, ще е много заета.

— Не! — изкрещя Шейн и вратата се разтресе от силата на ударите му. — Не ги закачай!

Ева избута Клеър назад чак до прозореца. После замахна към рокера, който просто се дръпна леко, избегна удара и продължи да се смее.

— Доведи баща си! — изкрещя тя на Шейн. — Накарай го да направи нещо!

— Няма да ви оставя!

— Действай, Шейн, веднага!

По коридора се чуха стъпки, Клеър преглътна и изведнъж се почувства още по-самотна и уязвима.

— Мислиш ли, че баща му ще дойде? — прошепна тя. Ева не отговори.

— Кълна се, че ако ни доближиш, ще…

— Какво? — Рокаджията се отдръпна встрани от стика, после го сграбчи, докато отстъпваше, и го изтръгна от ръцете на Ева. Хвърли го през рамо и стикът изтрополи на земята. — Това близо ли е? К’во ша напра’иш ма, кукло? Ша ревнеш ли?

Клеър закри очи, когато рокаджията протегна татуираната си ръка към Ева.

— Не — каза Ева задъхано. — Ще накарам гаджето си да те пребие!

Последва тъп удар от дърво върху плът и се чу вой. После друг удар, по-силен и тялото се срина с трясък на пода. Рокаджията бе повален. Клеър го гледаше втренчено и не вярваше на очите си, после вдигна поглед към човека, който стоеше там, стиснал стика с две ръце.

Майкъл Глас. Завърнал се отново от мъртвите, великолепен русокос ангел отмъстител, който дишаше тежко. Пламнал от гняв, с блестящи сини очи. Погледна двете момичета, за да се увери, че са добре, и опря острието на стика за хокей в гърлото на рокера. Рокерът помръдна очи в опит да ги отвори, но не успя. После изпадна в безсъзнание.

Ева прескочи тялото на рокера, спусна се към Майкъл и се притисна в него, сякаш се опитваше да се увери, че е цял-целеничък. Бе невредим и трепна от силата на сблъсъка, после я целуна по главата, като не сваляше поглед от проснатия в краката им безжизнен мъж.

— Ева — каза той, после я погледна и смекчи тона си. — Ева, скъпа, отвори вратата.

Тя кимна, отдръпна се и последва указанията. Майкъл й подаде стика, хвана рокера за раменете и го издърпа бързо в коридора. Отново затвори вратата, заключи я и каза:

— Така, ето какво се е случило. Ева, ти си го ударила със стика за хокей и…

Той не успя да довърши, защото Ева го сграбчи, притисна го до вратата и увисна на врата му. Пак плачеше, но тихичко. Клеър виждаше как се тресат раменете й. Майкъл въздъхна, прегърна я, сведе русата си глава и я опря върху черната й коса.

— Всичко е наред — промърмори той. — Добре си, Ева. Всички сме добре.

— Ти умря! — изхлипа тя, но гласът й се чу приглушено, понеже още бе заровила глава на гърдите му. — По дяволите, Майкъл, ти умря, видях как те убиват, и… те…

— Да, не бе никак приятно. — Нещо бързо и гневно проблесна в погледа на Майкъл, някакво отражение на ужаса, за който Клеър реши, че не иска да си спомня или да говори с тях. — Но аз не съм вампир и те не могат да ме убият като вампир. Не и докато къщата притежава душата ми. Могат да правят каквото си искат с тялото ми, но то просто… се оправя.

От мисълта за подобна възможност на Клеър й прилоша, сякаш стоеше на ръба на огромна и неочаквана пропаст. Втренчено се загледа в Майкъл и видя, че и той си мисли същите неща. Ако бащата на Шейн и веселата шайка разбойници разберат за това, те просто могат да решат да пробват. За забавление.

— Затова все едно не съм тук — каза Майкъл. — Вие няма да им кажете. Нито пък на Шейн.

— Да не казваме на Шейн? — Ева се отдръпна. — Защо да не му казваме?

— Аз наблюдавам — продължи той. — Слушам. Мога да правя тези неща, когато съм… знаете…

— Призрак? — добави Клеър.

— Точно така. Видях… — Майкъл не продължи, но Клеър знаеше какво щеше да каже.

— Видял си как бащата на Шейн го удря — рече тя. — Нали?

— Не искам да го карам да има тайни от баща си. Не и сега.

По стълбите се чуха препускащи стъпки, които се успокоиха, когато стигнаха коридора. Майкъл им подсказа да мълчат, като докосна с пръст устни и се освободи от отчаяната прегръдка на Ева. Той безмълвно притисна устни в нейните.

— Скрий се! — прошепна Клеър.

Той кимна и отвори гардероба, изуми се от безпорядъка, но успя да се напъха. Дано се е заровил в купища дрехи, надяваше се Клеър. В този гардероб затвориха Миранда, когато се опита да наръга Ева с нож преди къщата да се подпали. Наистина бе оставила голяма бъркотия след себе си. Ева щеше да побеснее.

При силния удар по вратата и двете момичета подскочиха. Ева бързо отключи и се дръпна, когато вратата се отвори със замах и Шейн влетя в стаята.

— Как…? — Дишаше тежко и държеше в ръцете си железен лост. Щеше да счупи ключалките, ако се наложеше, осъзна Клеър. Тя бавно пристъпи към него, като се опитваше да разбере какво чувства той. Шейн пусна лоста и я прегърна, като я повдигна от земята. Зарови лице във врата й, а от топлата учестена струя на дъха му кожата й потръпна от удоволствие.

— О, Боже, Клеър. Извинявай. Много съжалявам.

— Вината не е твоя — обади се Ева. Тя протегна ръката, с която държеше стика за хокей. — Виж! Ударих го! Ъ-ъ, два пъти.

— Браво! — Шейн целуна Клеър по бузата и я пусна отново да стъпи на пода, но продължаваше да я държи за ръце. Огледа я внимателно с блестящ поглед, въпреки синините и подутините около очите му. — Не ви нарани, нали? Никоя не пострада?

— Аз го ударих! — повтори бодро Ева и отново размаха стика да потвърди думите си. — Така че, не, не ни нарани. Ние го наранихме. Сами го направихме. Без всякаква помощ. А къде е баща ти? Той много бавно се притичва на помощ.

Шейн затвори вратата и пак я заключи, когато рокерът в коридора изстена и се претърколи на една страна. Не отговори, а това само по себе си бе отговор. Бащата на Шейн се нуждаеше повече от рокерите си, а не от Клеър или Ева. Без тях можеше. Дори по-лошо, двете вероятно се бяха превърнали в награда.

— Не можем да останем тук — каза Ева. — Не сме в безопасност. Знаете го.

Шейн кимна, но изглеждаше мрачен.

— Не мога да дойда с вас.

— Можеш, разбира се. Шейн…

— Той ми е баща, Ева. Само него имам.

Ева изсумтя.

— Е, аз бих се отказала от това, което имаш.

— Разбира се, ти си избягала от семейството си…

— Ей!

— Не ти е пукало какво ще им се случи.

— На тях не им пукаше какво ще се случи с мен! — Ева почти изкрещя. Изведнъж стикът в ръцете й сякаш доби друго предназначение. — Не намесвай семейството ми, Шейн, и представа си нямаш как стоят нещата. Никаква представа.

— Познавам брат ти — отвърна рязко Шейн.

И двамата млъкнаха. Тишината бе изпълнена с напрежение. Клеър се прокашля.

— Брат?

— Остави, Клеър — каза Ева. Тя звучеше твърде спокойно, което не й бе присъщо. — Не ти трябва да задълбаваш в темата.

— Всеки дом в Морганвил има тайна — каза Шейн. — Но твоите тайни са доста скандални, Ева. Затова не ме съди.

— Ето какво ще ти кажа. Защо не се разкараш от стаята ми, тъпанар такъв!

Шейн си взе железния лост, отвори вратата и излезе. Наведе се, хвана рокера и го изправи на крака, после го затътри към стълбите. Рокерът тръгна, като стенеше и се полюшваше.

Клеър надзърна през пролуката на вратата, увери се, че са заминали, после кимна на Ева, която хвърли стика и отвори вратата на гардероба.

— По дяволите — въздъхна тя. — Надявам се да няма нищо скъсано. Не се намират лесно дрехи в тоя град. Майкъл?

Клеър погледна през рамо. Купчина черно-червени мрежести неща се размърда и се появи руса глава. Той седна, като се освобождаваше от готическите дрехи, и безмълвно повдигна черни дантелени гащички. Прашки.

— Хей! — Ева изпищя и ги грабна от ръката му. — Лични вещи.

Майкъл просто се усмихна. За човек, когото са наръгали с кол, насекли и погребали преди по-малко от двадесет и четири часа, той изглеждаше забележително спокоен.

— Дори няма да те питам с какво си ги носила — каза той. — По-забавно е да си го представя.

Ева изсумтя и му подаде ръка да се изправи.

— Шейн заведе новия ни приятел долу. А сега какво ще правим? Не можем просто да се изпарим.

— Не и в мрежести дрешки — съгласи се той със сериозно изражение. — Преоблечи се. Колкото по-малко привличаш вниманието на тези мъже, толкова по-добре.

Ева грабна чифт дънки от дъното на гардероба и някаква тениска, която сигурно е била подарък — светлосиня, с блестяща дъга на гърдите. Въобще не беше в неин стил. Тя се втренчи в Майкъл и тропна с крак.

— Какво? — попита той.

— Възпитаните мъже не гледат. Поне така съм чувала.

Той извърна лице. Ева съблече тънката дантелена блузка и червената камизолка и свали шотландската поличка на червено-черни карета. Мрежестата дреха се оказа жартиери — убийствено секси.

— Млък! — предупреди тя Клеър и ги смъкна. Не сваляше поглед от Майкъл. Страните й пламтяха.

Ева се облече за тридесет секунди, после грабна разхвърляните дрехи, колана за жартиери и самите жартиери и ги напъха в гардероба, след което каза:

— Добре, вече можеш да гледаш.

Майкъл се обърна, облегнат на стената, със скръстени ръце. Леко се усмихваше с полузатворени очи.

— Какво? — попита Ева, все още изчервена. — Не изглеждам ли достатъчно тъпо?

— Изглеждаш чудесно — каза той, отиде до нея и леко я целуна по устните. — Иди си измий лицето.

Ева отиде в банята и затвори вратата. Клеър каза:

— Ти имаш някакъв план, нали? Защото ние нямаме. Е, Шейн смята, че трябва да оставим баща му да довърши, каквото е намислил, и да бягаме, но Ева не мисли, че идеята е добра…

— Това е самоубийство — категорично заяви Майкъл. — Бащата на Шейн е идиот и заради него ще убият Шейн. И вас също.

— Но ти имаш план.

— Да — каза Майкъл. — Имам.

Когато Ева се върна от банята, Майкъл отново им даде знак да мълчат като сложи пръст на устните си, отключи вратата и ги преведе през коридора. Протегна ръка зад рамката на картината, натисна тайното копче, ламперията със скърцане се отвори и се показа една от тайните стаи. Клеър си спомни, че бе стаята на Амели. Любимата стая на вампирката, може би, защото нямаше прозорци и единственият изход се отваряше със скрит бутон. Колко ли странно е да живееш в къща, построена и притежавана от вампир?

— Влизайте — прошепна Майкъл. — Ева, мобилният ти?

Тя потупа джобовете си, вдигна пръст и хукна към стаята си. Върна се с телефон в ръка. Майкъл ги поведе нагоре по тесните стълби и вратата се затвори след тях. От вътрешната страна нямаше дръжка.

Стаята си бе същата, каквато Клеър я бе видяла последния път — изискано викторианско великолепие и малко прашна. В тази стая, както и в останалата част на къщата, се усещаше някакво присъствие, нещо, което не се вижда. Призраци, помисли си тя. Изглежда обаче, Майкъл бе единственият призрак, а той си бе напълно нормален.

Но пък къщата в известен смисъл бе жива и това поддържаше жив и Майкъл. Следователно май не бе толкова нормална.

— Телефона — каза Майкъл и протегна ръка, докато сядаше на дивана. Ева му го подаде намръщена.

— На кого възнамеряваш да се обадиш? — попита тя. — На ловците на духове ли? Нямаме голям избор…

Майкъл й се ухили, натисна три бутона и активира разговора. Почти незабавно му отговориха.

— Ало, 911 ли е? Обажда се Майкъл Глас от ул. „Лот“ 716. В дома ми са влезли нарушители. Не, не ги познавам, но са поне трима.

Ева зяпна от почуда, Клеър също примигна изненадана. Да се обадиш в полицията, изглеждаше толкова… естествено. Но и толкова нередно.

— Може би трябва да кажете на полицаите, че тази къща и обитателите й са под защитата на Основателя — каза той. — Предполагам, могат да го проверят.

Усмихна се и след миг затвори, после върна телефона на Ева със самодоволен вид.

— А Шейн? — попита Клеър. — Какво ще стане с Шейн?

Самоувереността на Майкъл се изпари.

— Шейн сам си решава — каза Майкъл. — Той би искал да се погрижа първо за вас двете. И единственият начин, по който мога да го направя сега, е да изхвърля тези мъже от къщата си. Не мога да ви закрилям денонощно, през деня сте уязвими. А няма да се нося наоколо и да гледам, докато… — Той не довърши, но Клеър, а и Ева, разбраха накъде бие. И двете кимнаха. — Щом ги изгоним от къщата, ще пазя да не се върнат, освен ако Шейн не ги пусне. Или пък някоя от вас, макар да не вярвам, че ще се случи.

Пак поклатиха глави, но този път по-енергично. Майкъл целуна Ева по челото с много любов и разроши косата на Клеър.

— Това е единственият изход — каза той. — Поне ще ги стресне.

— Съжалявам — едва доловимо рече Ева. — Не мислех… Толкова съм свикнала да смятам полицаите за врагове, а и те се опитаха да ни убият. Нали?

— Нещата се променят. Трябва да се приспособяваме.

Майкъл бе цар на тия работи, помисли си Клеър.

От сериозен музикант, твърдо решен да се прочуе, се бе превърнал в затворен в къща призрак през деня и принуден да наема съквартиранти, за да си плаща сметките. И сега се опитваше да им спаси живота, а сам не можеше да избяга.

Майкъл бе толкова… отговорен. Клеър дори не можеше да си представи как ставаш такъв. Съзряване, предположи тя, но на нея това й се стори като път в мъгла. И представа си нямаше как се стига до там. Но пък, помисли си тя, всъщност никой не знае, човек просто го постига някак.

Зачакаха.

След около пет минути в далечината се чу вой на сирени, много слабо, защото стените бяха с изключително добра шумоизолация. Това означаваше, че сирените са наблизо. Може би са вече пред къщата. Клеър стана, натисна бутона, скрит в лъвската глава на страничната облегалка на дивана, и когато тайната врата се отвори, сирените веднага се чуха по-силно. Тя бързо слезе по стълбите и надникна в коридора. Там нямаше никой, но от долния етаж се чуха гневни крясъци, после една врата се отвори с трясък. Чу се и рев на мотори, и свистене на гуми.

— Отиват си — извика тя към горния етаж, хукна по коридора, после задъхана по стълбите надолу, да открие Шейн.

Шейн бе притиснат до стената, а баща му го държеше за гърлото. Навън полицейските сирени изведнъж спряха.

— Предател! — изкрещя бащата на Шейн. В ръката си държеше нож. — Ти си предател. За мен си мъртъв.

Клеър рязко спря, събра смелост да проговори и каза:

— Господине, по-добре се махайте оттук, ако не искате да си поговорите с вампирите.

Бащата на Шейн се извърна към нея, лицето му бе изкривено от гняв.

— Ах, ти, малка кучко — каза той. — Настрои сина ми срещу мен.

— Не! — Шейн сграбчи ръката на баща си, като се опитваше да го накара да пусне ножа. — Недей…

Клеър отстъпи. За секунда никой не помръдна, после бащата на Шейн го пусна и хукна към вратата на кухнята. Шейн се свлече на колене, като едва си поемаше въздух, а Клеър стигна до него тъкмо когато предната врата се отвори с трясък. Ключалката бе разбита и полицаите нахлуха.

— О, Боже! — прошепна Шейн. — Ама че гадост Тъкмо бяхме оправили вратата.

Клеър се притисна до него ужасена, а полицаите се втурнаха в къщата.

Шейн не искаше да разговаря с ченгетата. Нито за баща си, нито за каквото и да било. Просто седеше отпуснат, с наведен поглед и отказваше да отговаря на въпроси на дежурните полицаи. Клеър не знаеше какво да каже — или, което бе по-важно, какво да не каже — и многократно измърмори: „Не знам“ и „Бях в стаята си.“ Ева, която според Клеър бе запазила необичайно самообладание, се намеси и каза, че бе чула натрапниците да чупят разни неща на долния етаж и бе натикала Клеър в стаята си, и заключила вратата, за да се защитят. Звучеше правдоподобно. Клеър подкрепи думите й, като постоянно кимаше.

— Вярно ли е? — Зад ченгетата се чу непознат глас, те се дръпнаха, за да направят път на новодошлите. Двамата непознати приличаха на инспектори, в спортни якета и панталони. Едната беше бяла като сняг жена, с очи като огледала. Другият беше висок мъж, с прошарена, късо подстригана коса.

Носеха златни значки на коланите си. Така значи. Инспектори.

Инспектори вампири.

Ева се бе умълчала със сключени в скута си ръце. Държеше се внимателно и дружелюбно:

— Да, госпожо — каза тя. — Точно така беше.

— И вие нямате никаква представа кои са били тези загадъчни натрапници? — попита мъжът вампир. Видът му плашеше. Бе сдържан, суров и страшен. — Не сте ги виждали преди.

— Изобщо не ги видяхме, сър.

— Защото сте се били заключили в стаята си. — Той се усмихна и вампирските зъби блеснаха. Ясно предупреждение. — Надушвам страх. Излъчвате го като миризмата на пот. Страхотно.

Клеър потисна порива си да се разхленчи. Хората полицаи се бяха дръпнали, един-двама изглеждаха притеснени, но нямаше да се намесят в това, което се случваше. А всъщност не се случваше нищо, нали? Имаше си правила и тем подобни. Все пак те бяха жертвите!

Но пък не смяташе, че вампирите ги е грижа за жертвите.

— Оставете ги — каза Шейн.

— Я, ама това нещо говори! — каза жената и се засмя. Тя клекна, елегантна и спокойна, и се опита да погледне Шейн в лицето. — Рицар, който защитава безпомощните. Очарователно. — Имаше старинен акцент, нещо като немски. — Нямаш ли ни доверие, рицарю? Не сме ли твои приятели?

— Зависи — отговори Шейн и я погледна в очите. — Вие от Оливър ли получавате заповеди, или от Основателя? Защото, ако докоснете, когото и да е от нас, ще трябва да давате обяснения на нея. Знаете кого имам предвид.

Развеселеното изражение изчезна от лицето й.

Партньорът й издаде звук, наподобяващ нещо средно между смях и ръмжене.

— Внимавай, Гретхен, той се зъби. Като кученце. Момче, не знаеш какво говориш. Знакът на Основателя е на къщата, но не виждам гривни на китките ви. Не бъди глупак и не отправяй дръзки заплахи, които нямат покритие.

— Ухапи ме, Дракула — рязко изрече Шейн.

Гретхен се засмя.

— Вълче — каза тя. — О, Ханс, харесвам го. Може ли да е за мен, тъй като не принадлежи никому?

Един от униформените полицаи се прокашля:

— Госпожо, съжалявам, но не разрешавам. Ако искате да пишете обяснения, ще видя какво мога да направя, но…

Гретхен разочаровано изсумтя и се изправи на крака.

— Документи. Уф! В доброто старо време щяхме да го смачкаме заради дързостта му.

— В миналото, Гретхен, ние гладувахме — започна Ханс. — Помниш ли? Зимите в Бавария? Нека си вие! — Той сви рамене, усмихна се на Ева и на Клеър и този път усмивката му не изглеждаше толкова ужасна. — Съжалявам, Гретхен се увлича. И така, значи вие сте сигурни, че никой не познава тия натрапници? Морганвил не е чак толкова голям град. Много сме си близки, особено човешката общност.

— Непознати — обади се Ева, — мисля, че бяха непознати. Може би просто… минават през града.

— Просто минават — повтори Ханс. — Малко са случайните гости в града. Дори и сред рокерите. — Той огледа всички и когато погледът му спря на Клеър, тя се почувства, сякаш й правят рентгенова снимка. Нали не може да прочете мислите й? Ханс прикова мрачен поглед върху Шейн. — Име?

— Шейн — каза той. — Шейн Колинс.

— Ти напусна Морганвил със семейството си преди няколко години, нали? Защо се върна?

— Приятелят ми Майкъл си търсеше съквартирант. — Очите на Шейн заблестяха и Клеър осъзна, че е допуснал грешка. Голяма.

— Майкъл Глас. А, да, мистериозният Майкъл. Никога не присъства, когато някой идва през деня, но винаги е тук през нощта. Кажи ми, Майкъл вампир ли е?

— А ти нима не знаеш? — рязко отвърна Шейн.

— Доколкото знам, нов вампир не се е появявал повече от петдесет години.

— Така е — Ханс кимна. — И все пак е любопитно, нали? Това, че приятелят ти трудно се задържа наоколо.

Те знаеха. Все пак знаеха нещо. Клеър предполагаше, че Оливър няма причина да пази тайни, особено тайните на Майкъл. Вероятно е издрънкал на всичките си подчинени, че Майкъл е призрак с неясен статут — нито вампир, нито човек.

— Нощ е — изтъкна Гретхен. — Къде е приятелят ви?

Шейн преглътна и всички забелязаха колко е нещастен в момента.

— Тук е.

— Къде точно?

Клеър и Ева се спогледаха с ужас. Шейн все още смяташе Майкъл за мъртъв, погребан в задния двор… а Майкъл настояваше Шейн да не знае…

— Не знам — каза Шейн. Ушите му се зачервиха.

Инспектор Ханс се усмихна бавно:

— Синко, много неща не знаеш. И все пак не изглеждаш пълен глупак, как става тая работа? И ти ли се скри с момичетата в стаята? — Той наблегна на последното изречение и партньорката му вампир се засмя.

Шейн се изправи. В погледа му имаше нещо налудничаво и Клеър почувства как сърцето й спира, защото това бе много лошо и Шейн щеше да извърши нещо ужасно неразумно, а нямаше как да го спрат…

— Мен ли търсите?

Всички се обърнаха.

Майкъл стоеше на горния край на стълбите. Бе със сини дънки, обличаше черна тениска и имаше вид на току-що станал от сън. Бос, както винаги, забеляза Клеър.

Шейн седна внезапно, силно изненадан. Майкъл бавно слезе по стълбите, като се стараеше да привлече погледите върху себе си, за да даде на Шейн време да се съвземе от изненадата, което според Клеър бе твърде много работа за по-малко от 30 секунди. Разбира се, Шейн изпита облекчение, от което очите му се просълзиха. И после, напълно разбираемо, се ядоса, защото беше момче, беше Шейн, и така се справяше със страха.

И така, докато Майкъл слезе по стълбите и прекоси дървения под до дивана, като мина през кръга от полицаи, нещата си останаха същите, само дето Шейн вече бе успял да овладее сприхавия си нрав.

— Хей! — Майкъл се обърна към него. Шейн се премести, за да му направи място. Седна по-надалеч и остави много свободно място. — Какво става?

Шейн го погледна, сякаш е луд, а не просто мъртъв през част от денонощието.

— Полиция, човече.

— Да, виждам. И защо?

— Искаш да ми кажеш, че си проспал всичко това? Пич, трябва да отидеш на лекар. Май си болен.

— Ей, нуждая се от сън. Знаеш я Лиза! — Майкъл се ухили. Биваше ги да се правят на нормални, осъзна Клеър, макар че в цялата ситуация нямаше нищо нормално. — И какво се случи?

— Не си разбрал, че има натрапници в дома ти? — попита Гретхен, която с разочарование наблюдаваше разговора и все по-малкия шанс за кръвопролитие. — Другите казаха, че било много шумно.

— Той може да проспи и Третата световна — отговори Шейн. — Казах ви, че е някакво заболяване.

— Доколкото си спомням, казахте, че не знаете къде е — рече Ханс. — Не е ли бил в стаята си?

Шейн сви рамене:

— Не съм му пазач.

— А — каза Гретхен и се усмихна, — тука грешиш, рицарю. Тук, в Морганвил, всички сте пазачи на събратята си, и всички може да пострадате заради техните престъпления. Трябва да знаете и помните това.

Ханс изглеждаше отегчен.

— Сержант — обади се той и най-старшият униформен полицай пристъпи напред. — Оставям на вас задачата. Ако откриете нещо необичайно, уведомете ни.

И вампирите просто изчезнаха. Движат се бързо и безшумно, изглежда, не искат много да общуват, помисли си Клеър и се постара да не трепери. Тя се отпусна на дивана до Шейн, едва не се сгуши в скута му. Ева също се настани между двете момчета.

— Така. — Сержантът не изглеждаше доволен, че пак му прехвърлиха цялата работа, но се примири. Сигурно никак не е лесно вампири да са ти шефове, помисли си Клеър. Те изглежда не можеха да задържат вниманието си дълго време. — Глас, нали? Занимание?

— Музикант, сър — каза Майкъл.

— Из града ли свириш?

— Репетирам за предстоящи изяви.

Полицаят кимна и прелисти няколко страници в черен кожен бележник. Прокара дебелия си пръст по един списък, намръщи се и каза:

— Закъснял си с даренията, Глас. С около месец.

Майкъл хвърли светкавичен поглед към Шейн:

— Съжалявам, сър. Ще отида утре.

— Добре е да го направиш, иначе знаеш какво следва. — Полицаят продължи да оглежда списъка. — Ти, Колинс. Още ли си безработен? — И го изгледа продължително. Шейн сви рамене и според Клеър си придаде възможно най-тъпия вид. — Опитай по-настойчиво.

— Кафене „Комън Граундс“ — Ева се обади сама, преди онзи да попита нея. — Ева Росър, сър, благодаря. — Цялата трепереше, толкова бе уплашена, което бе странно. Когато бе сама, бе спокойна и хладнокръвна. Сега държеше и Майкъл, и Шейн за ръка. — Макар че мисля да си сменя работата.

Полицаят изглеждаше отегчен.

— Да, добре. Ти, малката. Име?

— Клеър — каза тя тихо, — ъ-ъ-ъ… Денвърс. Аз съм студентка.

Той пак я погледна продължително:

— Не трябва ли да си в общежитието?

— Имам разрешение да живея извън Студентския град. — Не спомена от кого, защото сама си го бе дала.

Той я наблюдава още няколко секунди, после сви рамене:

— Ако живееш извън Студентския град, следваш правилата на града. Приятелите ти тук ще ти ги обяснят. И внимавай какво разправяш в Студентския град, имаме си достатъчно проблеми и без да всяваме паника сред студентите. И сме много добри в откриване на бърборковци.

Тя кимна.

Работата на полицаите не бе приключила, а само разговорът им с обитателите на къщата. Те потършуваха още малко, направиха известен брой снимки и след няколко минути си тръгнаха, без да разговарят повече с тях.

Цели десет секунди след като полицаите затвориха входната врата или се опитаха да я затворят при тази счупена ключалка, последва тишина, после Шейн се обърна към Майкъл и каза:

— Шибано копеле! — Клеър с мъка преглътна, като усети натрупания гняв в гласа му.

— Искаш ли да излезем навън да се разправяме? — попита Майкъл. Думите му прозвучаха почти спокойно, но погледът издаваше друго.

— Какво, можеш да напуснеш къщата?

— Не, имах предвид друга стая, Шейн.

— Хей — обади се Ева, — недейте…

— Млъкни, Ева! — троснато отвърна Шейн.

Майкъл скочи от дивана, сякаш някой го бе изстрелял, протегна се, сграбчи Шейн за тениската и го накара да се изправи:

— Недей! — рече той и го разтърси. — Баща ти е задник. Това не е заболяване и не е нужно да се заразяваш.

Шейн бурно го прегърна. Майкъл леко отстъпи, но затвори очи и остана така за момент, после потупа Шейн по гърба. И разбира се, Шейн на свой ред го потупа, после двамата се отдръпнаха. Мъжкарско. Клеър направи физиономия.

— Мислех, че си мъртъв — обясни Шейн. Очите му изглеждаха подозрително блестящи и влажни. — Видях те да умираш, човече.

— Аз постоянно умирам. Но не стигам до крайност. — Майкъл му се усмихна леко, по-скоро мрачно, отколкото весело. — Сметнах, че ако баща ти мисли, че се е отървал от мен, ще е по-добре и може би няма да е толкова суров с вас. — Огледа синините по лицето на Шейн. — Блестящ план. Съжалявам, човече. Но след като умрях, не можех нищо да направя, докато отново не настъпи нощ.

Той изрече думите така делово, че Клеър потръпна.

— Спомняш ли си… какво ти сториха?

Майкъл я погледна.

— Да — каза той, — спомням си.

— О, по дяволите! — Шейн отново се свлече на дивана и зарови глава в ръцете си. — Боже, човече, съжалявам, толкова съжалявам.

— Ти не си виновен.

— Аз го извиках.

— Ти го извика, защото трябваше да удържим крепостта. Не знаеше…

— Познавам баща си — каза Шейн мрачно. — Майкъл, искам да знаеш, че не дойдох тук да му свърша мръсната работа. Не и след първата седмица.

Майкъл не му отговори. Може би на това нямаше отговор, помисли си Клеър. Тя се сгуши по-близо до Шейн и погали рошавата му, дълга до раменете коса.

— Хей — каза тя. — Всичко е наред. Добре сме.

— Не, не сме — гласът на Шейн се чуваше приглушено между пръстите му. — Прецакани сме. Нали, Майк?

— Да, доста — въздъхна Майкъл.

Клеър не можеше да повярва колко много се изля от душата на Шейн — цялата тази печал, ужас, горчивина и гняв. Той винаги изглеждаше някак… нормален и бе шокирана от емоционалното му излияние и от това, че говори така дълго за толкова лични неща. Шейн не бе от разговорливите.

Тя събра чиниите и ги изми сама, топлата вода и пяната по ръцете й я успокояваха. Изми тенджерите и тиганите и почисти петната от червения сос, като си мислеше за това, как Шейн е открил майка си мъртва в кървавата вана. Не бях на добро място, бе казал Шейн. Много меко казано. Клеър не бе сигурна, че би могла отново да се усмихва, да се смее, да живее нормално, ако й се случеше такова нещо — да загубиш сестра си и да уцелиш от съдбата пияница за баща. Как успява? Как все още се държи и продължава да е толкова смел.

Плачеше й се заради неговите страдания, но почти бе сигурна, че той ще се почувства неловко от това, затова стаи нещастието в себе си и продължи да мие чиниите. Той не го заслужава. Защо просто не го оставят на мира? Защо всички трябва да тормозят точно него?

Може би, защото е показал, че може да го понесе и това го прави по-силен.

Вратата на кухнята внезапно се отвори и тя подскочи. Очакваше Шейн, но се оказа Майкъл. Той отиде до мивката, пусна студената вода върху ръцете си и си наплиска лицето и врата.

— Ужасна нощ — каза Клеър.

— И то каква — погледна я той крадешком.

— Смяташ ли, че е прав за това, че те са убили майка му?

— Мисля, че Шейн носи товар от вина, огромен като планина. И мисля, че точно той поддържа гнева му — Майкъл сви рамене. — Не знам. Възможно е. Но мисля, че няма как да разберем.

Това бе някак си гадно. Нищо чудно, че Шейн не желае да разговарят по въпроса. Тя се опита да си представи как се живее с подобна несигурност и с такива спомени, но не успя.

Радваше се, че не успя.

— И така — рече Майкъл, — имаме около три часа до сутринта. Трябва да уточним какво ще правим и какво няма да правим.

Клеър кимна и остави една чиния да се суши.

— Първо, никой няма да напуска къщата — заяви Майкъл. — Ясно? Никакви занятия, никаква работа. Оставаш вкъщи. Не мога да те закрилям, ако си навън.

— Не можем непрестанно да се крием!

— За известно време можем и ще го направим. Виж, бащата на Шейн не може да се скита наоколо вечно. Проблемът ни е временен. Все някой ще го намери. — А какво ще стане с бащата на Шейн, след като го хванат, си е друга тема, която нямаше да обсъждат. — Докато не вършим нещо, което ни свързва с постъпките на баща му, всичко е наред. Обещанието на Амели ни пази.

— Твърде много се доверяваш…

— На вампир. Да, знам — Майкъл сви рамене, облегна се на плота и я погледна. — А имаме ли друг избор?

— Не, предполагам. — Клеър внимателно го огледа. Имаше уморен вид. — Майкъл? Добре ли си?

Той се изненада на свой ред.

— Разбира се. Шейн има проблеми, не аз.

Да бе, няма що, всичко му е наред. Убит, разчленен, погребан, възкръснал… да, един обикновен ден от живота му. Клеър въздъхна. Момчета, каза си тъжно тя.

— Майкъл, днес ще остана вкъщи, но наистина трябва да ходя на занятия. Наистина. — Защото да пропуска занятия, за нея бе все едно пристрастеният към кофеин да пропуска дневната си доза.

— Образованието или живота, Клеър. Бих предпочел да си жива и не толкова образована.

Тя отново срещна погледа му:

— Е, аз не предпочитам това. Днес ще остана вкъщи, но за утре не обещавам.

Той се усмихна, наведе се и нежно я целуна по челото.

— Така те харесвам — каза и излезе.

Тя отново въздъхна, но този път щастливо и усети, че се усмихва. Майкъл може да е новата любов на Ева, но все още можеше да събуди вълнуващи мисли: О, Боже, колко е готин!

Клеър приключи с чиниите и се върна в дневната. Телевизорът бе пуснат, вървеше някакъв криминален сериал, Шейн се бе отпуснал на дивана и го гледаше. Майкъл и Ева не се виждаха. Клеър се поколеба, като с копнеж си мислеше за леглото и за желанието си да забрави всичко за известно време, но Шейн изглеждаше толкова самотен.

Отиде и се настани до него. Не каза нищо, той също, но след малко я прегърна и всичко бе наред.

Заспа, притисната до топлото му тяло.

Бе чудесно.

Ченгетата си заминаха, Шейн пусна няколко видеоигри, а Клеър се отдаде на учене. Това все пак си беше един обикновен ден. Шейн пусна телевизора — следеше за новини, които да му подскажат какви ги върши баща му, но местната телевизия на Морганвил (имаше само една) изглеждаше скучна, сладникава и не показваше събития, дори и в новините.

Настъпи нощ, Майкъл придоби човешка форма, после вечеряха.

В място като Морганвил и в Стъклената къща това минаваше за обикновен живот.

Чак в полунощ, когато се унасяше в сън под далечния, приятен съпровод на китарата на Майкъл, Клеър започна да се чуди какво ще прави сутринта. Не можеше постоянно да се крие, независимо какво смята Майкъл. Тя си имаше свой живот — донякъде — и вече бе изпуснала доста занятия този семестър. Или трябваше да продължи, или да се откаже, а ако се откаже, щеше само да влоши нещата. Никога нямаше да сложи образованието си в ред и да я приемат в някой от най-престижните университети на бръшляновата лига, за които мечтаеше.

Тя заспа, като си мислеше за вампири, зъби, хубави момичета, подли усмивки и запалки. За пожари и писъци. За майката на Шейн, чието тяло плава във ваната. За Шейн, свит в ъгъла и разплакан.

Не прекара приятна нощ. Събуди се при първите лъчи на слънцето, на зазоряване, като се чудеше дали Майкъл вече е изчезнал. Прозя се, измъкна се от леглото и отиде в банята. Разбира се, никой друг не бе станал. Душът й се отрази добре. Когато си изсуши косата и си облече бяла тениска, джинси и маратонки, и напълни раницата с нужните вещи, се почувства готова да се изправи срещу света навън.

Шейн беше заспал на дивана на долния етаж. Тя мина на пръсти край него, но една дъска на пода изскърца и обезсмисли усилието й. Той скочи и я гледа няколко секунди със сънен и объркан поглед, след което примигна и въздъхна:

— Клеър — спусна крака от дивана, седна и подпря глава с ръце. — Ооо, Боже, следващия път ми напомни, че два часа сън изобщо не са достатъчни.

— Мисля, че току-що сам си напомни. Какво прави, че стоя до толкова късно?

— Разговарях — каза той. — Майкъл имаше нужда да поговори.

О, момчешки работи. Неща, за които Майкъл не искаше да говори с момичетата. Добре, не е нейна работа. Клеър метна раницата на рамо и тръгна към коридора.

— Къде отиваш? — запита я Шейн, без да вдига глава.

— Знаеш къде отивам.

— А, не, няма да ходиш!

— Отивам, Шейн. Съжалявам, но ти няма да ми казваш какво да правя. — Е, формално погледнато, предполагаше, че може, той беше по-голям и в отсъствието на Майкъл беше нещо като собственик и отговорник на къщата. Но не. Дори и при това положение, не. Ако започне да позволява това да се случва, ще загуби независимостта, която си бе извоювала. — Трябва да ходя на занятия. Виж, ще се оправя. Закрилата на Амели все още е в сила, а Студентският град е неутрално място, знаеш това. Ако не сгафя нещо, всичко ще е наред.

— Не е неутрално място за Моника — каза той и вдигна поглед. — Тя се опита да те убие, Клеър.

Вярно. Клеър преглътна с мъка, защото усети страх.

— Мога да се оправя с Моника. — Не смяташе, че може, но поне можеше да я отбягва. А и винаги можеше да избяга.

Шейн я изгледа продължително със зачервени и уморени очи, после поклати глава и се отпусна върху възглавниците на дивана с широко разперени ръце.

— Все едно — каза той. — Обади се, ако си в беда.

От тона на думите му й се прииска да остави раницата, да седне на дивана и да се сгуши до него, но изправи гръб и каза:

— Ще се обадя. — И се отправи към вратата.

Два силни и бързи повея я облъхнаха. Майкъл твърдо й казваше не.

— Ухапи ме — каза тя, натисна новата брава, която Шейн бе поставил, и излезе на топлото, утринно тексаско слънце.

Към дома Клеър реши, че не е добра идея да разкаже на Шейн всичко — за Моника, за баща му или за вампира Сам. Вместо това приготви вечеря (сандвичи тако) и зачака Майкъл да добие човешки вид. Това стана, щом слънцето залезе зад хоризонта, и както винаги той изглеждаше нормален и с ангелски вид.

Тя някак си успя да му подскаже, че трябва да говори с него насаме, което го накара да отиде в кухнята и да се заеме с подсушаването на чиниите, които Клеър миеше. Как стана така, тя не можа да каже — не беше неин ред, но топлата вода и меката пяна й действаха успокояващо.

— Ти каза ли на Шейн за Моника? — попита я Майкъл, когато тя свърши да разказва за събитията през деня. Не изглеждаше обезпокоен. Трябваше да се случи нещо голямо, за да се ядоса. Само дето бършеше чиниите малко по-енергично.

— Не. Когато стане дума за нея, знаеш, той малко…

— Да, знам. Добре, трябва да внимаваш, знаеш, нали? Ще помоля Шейн да те придружи на занятия, но…

— Но тя вероятно иска точно това — довърши Клеър и му подаде друга чиния. — Да ни види заедно, така че да може да ни настрои един срещу друг. Нали?

Майкъл кимна и повдигна вежди.

— Трябва само да те хване, което ще значи, че е хванала и него. Така че внимавай. Аз не мога да помогна извън къщата. Всъщност въобще не мога да помогна.

Клеър се почувства неловко от изблика на гняв в погледа му, насочен не към нея, а към самия него. Той ненавиждаше това. Мразеше, че е заклещен тук, когато приятелите му се нуждаят от него.

— Ще се оправя. Имам си нов мобилен телефон. Мама и татко ми го изпратиха.

— Добре. Нали си запаметила нашите номера на бързо избиране?

— Едно, две и три. И 911 на четири.

— Чудесно — Майкъл я бутна закачливо с хълбок. — Как вървят занятията?

— Добре. — Точно сега не й бе много до занятия. — Не поговорихме за бащата на Шейн.

— Няма какво да говорим — заяви той. — Стой далеч от „Комън Граундс“ и от Оливър. Ако бащата на Шейн е бил там, сигурно просто се е оглеждал. Оливър вероятно го е отпратил. Той понякога върши добри дела. — Майкъл сигурно знае по-добре, помисли си Клеър. Оливър се бе престорил на обикновен и готин човек и бе очаровал Майкъл, който го пуснал в къщата. А после Оливър го убил и се опитал да го превърне във вампир. Къщата отчасти бе спасила Майкъл. Нещо като свръхестествено извинение, че не е успяла да го защити в началото. Къщата вършеше такива неща. Бе странно, а понякога направо страховито, но поне се отнасяше предано към тези, които живеят в нея.

Но Оливър… Оливър си бе предан на Оливър. Така стояха нещата.

— Значи нищо не предприемаме? — попита Клеър.

— Не предприемаме абсолютно нищо. — Майкъл остави последната чиния и метна кърпата през рамо, като барман, който излиза в почивка. — Което означава, че ти не правиш нищо, Клеър, и това е заповед.

Тя му козирува дръзко и закачливо.

— Да, сър, съжалявам, сър.

Той въздъхна:

— Повече ми харесваше, когато беше стеснително хлапе. Какво се случи?

— Заживях с вас, момчета.

— О, да.

Той разроши косата й, усмихна се и се запъти към дневната.

— Време е за игри — каза той. — Накарах Шейн да се закълне, че тази вечер няма да играе видеоигри. Мисля, че сега бърше прахта от играта „Монополи“. Не му позволих да извади „Риск“. Той пощурява, като я играе.

А не пощуряваха ли всички?

Нямаше и следа нито от бащата на Шейн, нито от рокерите. Всъщност в Морганвил бе много спокойно въпреки страховете на Клеър. Травис Лоу и Джоу Хес се отбиха рано на другата сутрин, за да съобщят на Ева и на всички в къщата, че липсата на новини означава добри новини. Те бяха любезни и мили и за полицаи изглеждаха добри момчета, но будеха у Клеър страх и параноя. Тя предположи, че всички полицаи са такива, когато изпълняват служебните си задължения. Това изглежда изобщо не смути Ева, тя скоро бе станала и със сънен поглед се прозяваше. Току-що бе излязла изпод душа, облечена бе в хавлия и още не си бе сложила готическия грим. Шейн, разбира се, спеше, а кой знае къде беше Майкъл. Сигурно наблюдава, помисли си Клеър. Той все наблюдаваше. Тя предположи, че това би трябвало да звучи страшно, само че в случая с Майкъл това успокояваше.

— Здравейте, момчета — каза Ева, като слезе по стълбите в дневната. Тя се тръшна на дивана, отскочи и се прозя отново. — Кафе. Искам кафе.

— Направих малко — каза Клеър и отиде в кухнята. Травис Лоу тихо я последва и й помогна да донесе чашите. Той и партньорът му го пиеха черно. Клеър едва го пиеше дори и с повече мляко и захар. Ева го обичаше само със сметана, без захар и го гаврътна като енергийна напитка след изнурителна тренировка; после се отпусна на възглавниците на дивана и въздъхна щастливо.

— Добро утро, полицаи — каза тя и затвори очи. — Твърде рано сте дошли.

— Чухме, че си започнала работа в Студентския град — каза Хес. — Честито, Ева.

— Браво на мен! — Тя направи ленив жест, с който изрази възторга си. — Ама вие бихте целия този път да ме поздравите ли?

— Е, за Морганвил не е много далече — Хес сви рамене. — Не за това. Както казах на Клеър, от вашите нападатели няма и следа. Затова мисля, че сте се отървали. Надявам се това да направи деня ви по-хубав.

Ева хвърли бърз и внимателен поглед към Клеър.

— Разбира се — каза тя. — Хм… ами… другия въпрос?

— Искаш ли да разговаряте насаме? — попита Клеър и се изправи, като държеше чашата с кафе в ръка. — Защото аз отивам на занятия…

— Седни — каза Хес. — Сега никъде няма да ходиш. Никъде няма да ходиш сама.

— Аз… какво?

— Ще ви закараме до университета, момичета — каза Лоу и отпи от кафето си. — И ще ви върнем вкъщи, когато свършите. Считайте ни за таксиметрова фирма за лично обслужване.

— Не! — изтърси Клеър ужасена. — Искам да кажа, не можете… не бива… защо?

— Ева знае защо — каза Хес. — Нали, Ева?

Ева остави кафето си на масичката встрани и скръсти ръце на гърдите си. В розово и бяло изглеждаше много млада и много изплашена.

— Джейсън.

— Да, Джейсън — Хес се прокашля, погледна към Клеър и продължи: — Открихме Карла Гаст късно снощи. Е, всъщност открили са я някои от нашите колеги, които повече се разхождат нощем. Захвърлена на изоставено място, на шест преки оттук, зад някакви купища дървен материал.

За миг Клеър си спомни как се разхождаше из това празно място, когато бе тръгнала на непредвидената си среща с Амели. Дори бе усетила миризмата на гнило. Тя остави кафето си и закри уста с ръце, като се бореше с желанието си да повърне.

— Смятате… — Ева изглеждаше напрегната и бледа. Тя облиза устни, преглътна и продължи: — Смятате, че Джейсън е замесен?

— Да — каза Хес тихо. — Така смятаме. Но нямаме доказателства. Няма свидетели, няма веществени доказателства, но определено не е убита от вампир. Виж, забелязали са Джейсън в този район, така че сега не искам да излизаш сама, разбра ли? И за двете се отнася.

— Той ми е брат! — Ева звучеше ядосано и гласът й трепереше. — Как е могъл да го направи? Що за…

— Ти не си виновна — каза Лоу. — Ти се опита да му помогнеш, а той просто стана още по-извратен.

— Аз съм виновна! — извика тя. — Аз го предадох на полицията! Аз не попречих на Брандън да…

— Какво да? — запита Лоу много тихо.

Ева не отговори. Тя гледаше лакираните си в черно нокти и неспокойно ги чоплеше.

— Да си набележи по-лесен обект — каза тя. — Понеже не му позволих да се захване с мен.

— Боже — промърмори Лоу, отегчен и отвратен. — Някой ден тоя проклет вампир ще си намери…

— Трав — прекъсна го Хес. — Сега не му е времето. Да не си вадим кирливите ризи.

— Да, знам. Но, за Бога, Джоу, не е като да е за първи път…

На Клеър й отне няколко секунди да схване за какво говорят, но после се сети за поезията на Ева, която бе чела на компютъра. Романтичното „нали са страхотни вампирите“, докато е навършила петнадесет и после край с романтиката. Брандън. Брандън се е опитал да я свали, когато е била на петнадесет.

А Джейсън бе по-малкият й брат.

— И какво му направи той? — запита Клеър колебливо. — Брандън, искам да кажа. Той… ухапа ли го?

Ева не вдигна поглед, но страните й порозовяха като цвета на халата й.

— Понякога — каза тя. — А понякога бе и по-зле. За него ние сме просто играчки. Кукли. Не сме истински. Хората изобщо не са истински.

— Опасявам се, че същото важи сега и за Джейсън — обади се Хес. — Не можем да виним момчето. Не е имал голям избор, но повтарям, Ева, и ти не бива да се виниш. Спасила си се и това е важното.

— Да, спасих се, но прецаках брат си. Що за герой съм.

— Внимавай с това чувство за вина — каза Лоу. — Ще те срине. Родителите ти са тези, които трябваше да се намесят, и ти го знаеш. Всеки, който е готов да позволи децата му да се превърнат в играчки просто за да се издигне…

Клеър се протегна и взе ръката на Ева. Изненадана, Ева вдигна поглед — тя не плачеше, което бе изненадващо, защото Ева плачеше често. Очите й бяха сухи, ясни и сурови. И ядосани.

— Защо, мислите, си тръгнах веднага щом можах? — попита тя. — При тия родители и при това, което Брандън направи с Джейсън…

Клеър не знаеше какво да каже. Просто седеше и държеше ръката на Ева. Тя не бе преживяла такива неща, бе израснала в сигурна и топла атмосфера у дома, където родителите й я обичаха. В град, където нямаше вампири, където тормозът над деца и злоупотребите бяха неща от вечерните новини, и ако нечии братя убиваха хора, то това се случваше в големите градове и с хора, които не познаваше. Това й идваше твърде много. И бе твърде болезнено.

— Всичко ще е наред — продума най-после тя. Ева й се усмихна тъжно, но очите й още гледаха свирепо.

— Не — каза тя. — Не мисля, Клеър. Но благодаря.

Ева пое дълбоко дъх, пусна ръката на Клеър и се обърна към двамата полицаи:

— Добре. Вие, момчета, изчакайте тук, докато се облека.

— Да, разбира се — каза Хес и повдигна вежди. Това някак изкриви лицето му, но може би ефектът се дължеше на носа. Клеър не бе сигурна. — Не че сме на служба или нещо такова.

— Вие дори не сте дежурни — отбеляза Ева.

— Спипа ни — рече Лоу, като се усмихна. — Това си е наше дело. Побързай, малката, искам да поспя малко днес, преди отново да се захвана с борбата за истина и справедливост.

Ева изприпка по стълбите, като се държеше с една ръка за парапета, а Клеър бавно и внимателно въздъхна. Ева приличаше на неизбухнала бомба. Клеър се стараеше да облекчи положението, но нямаше как да го направи, а пък и Ева не й позволяваше, помисли си тя.

Искаше й се Шейн да се събуди. Имаше нужда от… нещо. Прегръдка, може би. Или някоя от онези сладки, топли целувки. Или просто да го види — рошав, намусен, с щръкнала във всички посоки коса, със следи от възглавницата по бузата и с боси крака, които изглеждаха така хубави и меки…

Преди никога не бе смятала краката на момчетата за секси. Дори и краката на филмовите звезди. Но Шейн… всичко в него изглеждаше адски секси.

— Може ли още кафе? — попита Хес и подаде празната си чаша. Клеър въздъхна, взе неговата и тази на Лоу и отиде в кухнята да ги напълни.

Тъкмо бе оставила керамичните чаши на плота и се бе протегнала за каната с кафе, когато огромна дебела изпотена ръка запуши устата й и невероятно силно я дръпна назад. Тя се опита да изпищи, започна да рита, но който я бе хванал, я държеше здраво. Започна да се извива, но и това не свърши работа.

— Тихо — прошепна груб мъжки глас в ухото й. — Млъквай, че нещата ще загрубеят.

Вече са груби, или поне ужасената Клеър си мислеше така. Тя млъкна, а мъжът, който я държеше, я пусна леко, за да стъпи на земята. Но не съвсем.

Вече се бе досетила кой е — този, който говореше, а не който я държеше — преди бащата на Шейн да се появи пред погледа й и да се наклони опасно близо към нея.

— Къде е синът ми? — попита той. Дъхът му бе отвратителен, вонеше на алкохол. Още от сутринта се бе наливал яко. — Просто кимни с глава. В къщата ли е? — Тя бавно помръдна глава. Ръката, която затискаше устата й, я остави да кимне. — На горния етаж ли е? — Тя кимна отново. — Тези в дневната полицаи ли са? — Тя закима силно и се опита да се сети с какво би могла да привлече вниманието на инспектор Хес. Ако се разпищи, няма да помогне особено, вратата на кухнята бе много плътна, а и бе безполезно да се опитва да издаде някакъв звук, когато дебела два инча ръка затискаше устата й. Ако я бяха сграбчили, докато държеше чашите, поне можеше да ги изпусне…

— Моят син те харесва — заяви бащата на Шейн. — Само това ти спасява кожата, схващаш ли? Така че не насилвай късмета си. Винаги мога да променя решението си и да те погреба в задния двор при приятелчето ви Майкъл. А сега моят човек ще ти освободи устата и не се опитвай да пищиш, защото, ако се разпищиш, ще трябва да убием някого — първо теб, после и полицаите. И тази приятелка, дето прилича на вампир. Схващаш ли? Интересува ме само синът ми.

Клеър едва преглътна и пак кимна. Ръката бавно се отмести от устата й.

Тя не изпищя. Стисна устни, за да потисне желанието си.

— Добро момиче — каза бащата на Шейн. — А сега ми кажи какво правят полицаите тук. Нас ли търсят?

Тя поклати глава и отвърна:

— Те мислят, че сте си заминали. Дошли са, за да закарат мен и Ева до университета.

— Университета — той изрече думата с презрение. — Това не е университет, а кошара за добитък.

Клеър облиза устни и усети вкуса от потта на оня, който я бе държал. Отвратително.

— Трябва да си вървите. Веднага.

— Или?

— Не можете да изпълните това, за което сте дошли, ако всички ви търсят — каза тя. Тя си съчиняваше, но изведнъж думите й добиха смисъл. — Ако убиете мен и другите, те ще обърнат града наопаки, докато не ви открият. И ще вкарат Шейн в затвора, или нещо по-лошо. Ако ме пуснете и вземете Шейн, аз пък ще им разкажа всичко и те пак ще обърнат града наопаки.

— Момиченце, да не би да се опитваш да ме изплашиш?

— Не — прошепна Клеър. Едва произнасяше думите. — Опитвам се да ви кажа какво ще стане. Те почти са се отказали да ви търсят, но ако ме убиете, губите. А ако ме пуснете, ще им разкажа всичко.

— Тогава защо да не те убия?

— Защото няма да кажа нищо, ако обещаете да оставите Шейн на мира.

Той я зяпна, но тя виждаше, че мисли върху думите й.

— Шефе — обади се мъжът, който я държеше. Имаше дрезгав и груб глас, сякаш в гърлото му дращеше чакъл. — Кучката няма да удържи на думата си.

— Не ви ли е хрумвало, че и аз не харесвам вампирите? — рязко отвърна тя. — Шейн разказвал ли ви е за Брандън? Видях ви в кафенето „Комън Граундс“, него ли търсехте? Защото, ако не сте го търсили, трябва. Той е гадняр.

Франк Колинс почти затвори очи и това ужасно й напомни за Шейн.

— Сега пък ми казваш кои вампири да убия, така ли?

— Не — тя пак преглътна, като съзнаваше, че всеки момент вратата на кухнята може да се отвори, да нахълта някой и всичко да отиде по дяволите. — Просто намеквам. Защото, доколкото знам, той е най-лошият. Но и знам, че ще правите, каквото си решите. Просто не искам да замесвате мен и приятелите ми.

При тези думи бащата на Шейн се усмихна. Усмихна се. За пръв път това беше истинска усмивка, а не просто някакво идиотско кривене на устните.

— По-твърда си, отколкото изглеждаш, хлапе. Това е добре. Трябва да си такава, ако ще се застояваш тук. — Той отмести поглед от нея и погледна рокера. Поне тя така си помисли, понеже, когато се размърда, чу, че зад гърба й изскърца кожа. — Пусни я, човече. Тя не е проблем.

Рокерът я пусна. Клеър залитна, завъртя се и опря гръб в хладилника. Порови с ръка в чекмеджето до нея за нож, намери един касапски сатър с ужасен вид и го вдигна пред себе си.

— Трябва да си вървите — каза тя. — Веднага. И не се връщайте тук, или, кълна се, ще им разкажа всичко.

Той вече не се усмихваше. Или поне не колкото преди. Рокерът зад него обаче се хилеше.

— Момиче, ти май изобщо не познаваш сина ми, нали? — попита той. — Не е необходимо да се връщам тук. Той ще дойде при мен. Рано или късно.

Направи знак с ръка, сякаш казваше „хайде“ на почти двуметровия си бодигард, и двамата излязоха през страничната врата на кухнята. Клеър изтича, затвори и заключи и двете ключалки плюс новопоставените плъзгащи се резета. Което я накара да се зачуди защо вратата не бе заключена… Ами, да, разбира се. Ченгетата бяха влезли през кухнята.

Няколко пъти вдиша и издиша дълбоко, изми вкуса от потната ръка по устните си и взе чашите за кафе.

Ръцете й толкова силно трепереха, че й бе невъзможно да носи нещо течно. Остави чашите, отиде до вратата и извика:

— Приготвям прясно кафе!

Изсипа останалото кафе от кафеварката, зареди я отново и докато стане готово, вече почти се бе успокоила.

Накрая я сложиха да седне на един стол, а Гретхен я държеше със силните си железни ръце, впити в раменете й. Клеър продължи да се бори, но страхът и шокът надделяха над гнева. А Шейн не помръдваше. Наблюдаваше я, но от превръзката на устата не можеше да каже нищо и сигурно не се съпротивляваше, защото със съпротива нямаше да спечели нищо.

Ева се обърна и зашлеви Оливър. Силна плесница, която прозвуча като изстрел в мраморната стая. Всички ахнаха изненадани.

— Кучи син! — просъска тя. — Пусни Шейн! Той няма нищо общо!

— Така ли?

Това дори не бе истински въпрос, а по-скоро категоричен отговор. По лицето на Оливър, за разлика от човешкото, не остана следа след плесницата, а тя бе доста силна. Изглеждаше така, сякаш изобщо не е усетил удара.

— Седни, Ева, докато ти разкажа подробности от доста жалкия ти живот.

Тя не седна. Оливър сложи ръка на гърдите й, точно на ключицата, и я бутна. Ева се просна на стола, като го гледаше яростно.

— Инспектор Хес — обърна се Оливър към него, — предлагам да обясниш на скъпата ми бивша служителка точно какво рискува, когато следващия път реши да ме докосне в изблика си на гняв. Или, като се замисля, когато изобщо ме докосне.

Хес се бе раздвижил, седна на стола до Ева и се наведе към нея. Той бързо и напрегнато й зашепна нещо, което Клеър не можа да долови. А Ева яростно поклати глава. Пот се стичаше от разрошената й коса и отстрани по лицето и отмиваше белия грим по пътя си.

— Така — продължи Оливър, щом Хес спря, а Ева вече седеше мирно. — Ние не сме невежи по отношение на техниката, Ева. А и телефонните услуги в района са наша собственост, особено мобилните оператори. Шейн е провел разговор от вашия дом с номер, който за наша голяма изненада, открихме, че принадлежи на телефон, който намерихме в приятеля му, господин Уолъс. — Оливър посочи към рокера. — Джипиесът е чудесно изобретение, между другото. Благодарни сме за усилената работа, която хората полагат, за да се следят един друг. Сега много по-лесно откриваме хората, отколкото в миналото.

— Шейн не е направил нищо — каза Клеър. — Моля те. Трябва да го пуснеш.

— Шейн бе открит на местопрестъплението — възрази Оливър. — При тялото на Брандън. И не мисля, че можем да твърдим, че не е бил замесен, ако е бил такъв приятел с господин Уолъс, че са си говорили по телефона.

— Не, той не…!

Оливър я зашлеви. Тя не видя как стана, просто почувства удара и пред очите й причерня. Цялото й тяло се разтърси от силното желание да отвърне на удара. Усещаше смъдящата следа от ръката му по бузата си като жигосване.

— Виждаш ли, Ева? — попита Оливър. — Око за око. Разбира се, моето тълкуване е доста по-различно от това в Светото писание.

Шейн крещеше въпреки превръзката и сега се съпротивляваше, но вампирите го притискаха на пода на колене без особени усилия. Очите на Ева бяха огромни и тъмни и Хес я притискаше на стола, докато тя се опитваше да нападне Оливър.

Недейте, помисли си Клеър обезумяла. Защото двамата й приятели току-що бяха казали на Оливър това, което искаше да знае: че ако я нарани, ще научи нещо от тях.

— Оливър — обади се Амели. Гласът й бе тих и внимателен. — Въпрос ли задаваш на децата? Или просто се забавляваш? Каза, че вече ти е известно, че момчето се е обадило на този мъж. Какво повече искаш да знаеш?

— Искам да знам къде е отишъл баща му — каза Оливър. — Един от тях знае.

— Момичетата? — Амели поклати глава. — Изглежда невероятно човек като господин Колинс да се довери на някоя от тях.

— Тогава момчето знае.

— Възможно е. — Тя докосна устните си с бледи пръсти. — Но пък се съмнявам, че ще ти каже. А смятам, че няма нужда от жестокост, за да разбереш истината.

— Какво искаш да кажеш? — Оливър се обърна към нея и скръсти ръце.

— Искам да кажа, че баща му ще дойде при нас, Оливър, и ти много добре знаеш. За да спаси момчето от последиците от действията си.

— Значи ти оттегляш закрилата си от момчето?

Амели погледна тялото, което лежеше на пода. След минутка мълчание грациозно се изправи и приближи останките от Брандън, прокара призрачнобели пръсти по изкривеното му лице и каза:

— Роден е преди крал Джон, знаехте ли това? Роден е принц. А сега тези времена са отминали. Тъгувам за загубата на всичко, което е видял и което ние никога няма да узнаем. Всички онези спомени, които никога няма да ни обогатят.

— Амели! — в гласа на Оливър прозвуча нетърпение. — Не можем да оставим убийците му да се разхождат на свобода. Знаеш го.

— Той беше твой, Оливър. Можеш да отделиш малко време да почетеш паметта му, преди да хукнеш в кръвожадно преследване.

Амели бе с гръб към него, така че не успя да види, но Клеър видя: в очите на Оливър имаше омраза, лицето му бе изкривено от нея. Овладя изражението си, преди Амели да се обърне към него.

— Брандън си имаше недостатъци — каза Оливър. — Той единствен от нас се наслаждаваше безкрайно на лова. Не мисля, че някога се примири с правилата в Морганвил. Но тъкмо тези правила сега трябва да съблюдаваме, като осъдим престъпниците.

Да осъдим? Ами съдебен процес? Клеър понечи да запита, но една студена ръка запуши устата й. Тя погледна и видя Гретхен наведена над нея, с оголени зъби, която бе сложила пръст върху устните си, за да й покаже да мълчи. Ханс бе запушил устата на Ева. До тях инспектор Хес бе скръстил ръце. Изглеждаше много обезпокоен, но не говореше.

Амели погледна Оливър, после погледът й се премести върху Шейн.

— Предупредих те — каза тихо тя. — Моята закрила се простираше дотук. Ти предаде доверието ми, Шейн. Само от добрина няма да оттегля доверието си от приятелите ти. Те остават под моя закрила. — Погледна отново Оливър и бавно и царствено наклони глава. — Твой е. Оттеглям закрилата си.

Клеър изпищя в протест, но заради ръката на Гретхен нищо не се чу. Амели се наведе и целуна Брандън по восъчнобледото чело.

— Сбогом, дете — промълви тя. — Колкото и несъвършен да беше, все пак беше вечен. Няма да те забравим.

Клеър чу вик отвън, а Амели се обърна и се отмести толкова бързо, че образът й се разми като в мъгла. Там, където бе стояла преди миг, нещо се разби и избухна.

Бутилка. Клеър подуши газ, после чу плътен свистящ звук.

После завесата избухна в пламъци.

Амели изръмжа, пребледняла, изведнъж загубила човешки облик, а скупчените около нея телохранители я изведоха от стаята. В помещението започна престрелка и някой… инспектор Хес?… събори Клеър на килима и я прикри. Ева също бе на пода, свита на топка, за да се предпази, ръцете й с дълъг, черен маникюр, бяха сключени над главата й.

Последва битка — ръмжене, юмруци и разни дървени предмети се удряха в стените и се разбиваха на трески в боя. Клеър не разбираше какво става, знаеше само, че е жестоко и че приключи бързо, а когато задушаващият дим започна да се разсейва, Хес най-после се отдръпна и й позволи да седне.

На вратата на стаята имаше двама мъртви мъже. Грамадни, облечени в кожа. Имаше и един, който още мърдаше.

Амели отмести с ръка телохранителите и мина край Клеър, сякаш тя не съществуваше. Плавно се отправи по пътеката и отиде при рокера, който немощно се опитваше да изпълзи, оставяйки тъмна следа по червеникавокафявия килим. Клеър бавно се изправи на крака, благодарна на инспектор Хес, че я подкрепя с ръка, и отправи ужасен поглед към Ева, която стоеше от другата й страна.

Амели не стигна до рокера. Оливър я изпревари, изправи ранения мъж и преди Клеър да мигне, му счупи врата с тъп звук.

Тялото тупна глухо на килима. Клеър се обърна и зарови лице в якето на Хес, като се опитваше да не повърне.

Когато погледна отново, Амели се бе вторачила в Оливър. Той също я гледаше втренчено.

— Няма смисъл да рискуваме — каза той и бавно и широко й се усмихна. — Можеше да те убие, Амели.

— Да. И това нямаше да е в ничий интерес, нали, Оливър? Какъв късмет извадих, че ти беше тук да ме спасиш.

Не помръдна, но телохранителите й се спуснаха, обградиха я и всички вкупом излязоха, като минаха край (или прескочиха) мъртъвците.

Оливър я гледаше как се отдалечава, после огледа цялата стая и погледът му се спря върху Шейн.

— Баща ти смята, че може да действа, без да има последствия — каза той. — Жалко за теб. Поставете тези двамата, където им е мястото. В клетки.

Рокерът и Шейн бяха изправени на крака и завлечени зад завесите. Клеър се втурна напред, но Гретхен я сграбчи и отново запуши устата й с ръка. Клеър примигна, когато й извиха ръката зад гърба, и осъзна, че плаче. Не можеше да диша от натиска на ръката върху устата и носа й.

Ева не плачеше. Гледаше Оливър и дори когато инспектор Хес я пусна, тя не помръдна.

— Какво ще правите с тях? — попита тя. Звучеше неестествено спокойна.

— Знаеш законите — отвърна Оливър. — Нали, Ева?

— Не можеш. Шейн няма нищо общо с това.

Оливър поклати глава:

— Няма да обсъждам решението си с теб. Кмете? Ще подпишеш ли документите? Ако си свършил с криеницата, разбира се.

Кметът бе клекнал зад една урна за прикритие. Той се изправи, зачервен и ядосан.

— Разбира се, че ще подпиша. Колко са дръзки тези негодници! Да нападнат тук? Да заплашват…

— Да, травмиращо — каза Оливър. — Документите.

— Доведох нотариус. Всичко ще е спокойно и законно.

Гретхен пусна Клеър, като усети, че желанието й за борба намалява.

— Законно? — възкликна Клеър. — Но дори нямаше процес! Ами съдебни заседатели?

— Имаше съдебни заседатели — отговори инспектор Хес. Тонът му бе внимателен, но думите резки. — Съдебни заседатели от себеподобни на жертвата. Тук законът е такъв. Същото се отнася и за хората. Ако срещу вампир има обвинение в убийство, хората решават дали да живее, или да умре.

— Само дето срещу вампир не са повдигани обвинения — каза Ева. Тя изглеждаше толкова хладна и бледа, че самата приличаше на вампир. — И никога няма да се повдигнат. Не се заблуждавай, Джоу, тук само хората страдат от прилагането на закона. — Тя погледна към мъртвите мъже на килима до входа на стаята. — Изкараха ви акъла от страх, нали?

— Не ги ласкай. Нямаше никаква надежда да успеят — озъби се Оливър. Погледна Ханс. — Тези двете вече не ми трябват.

— Чакай! Искам да говоря с Шейн! — извика Клеър.

Гретхен я поведе към изхода, като я блъсна. Трябваше да тръгне или щеше да падне върху мъртвите окървавени тела.

Клеър пристъпи напред. Чу, че зад нея Ева прави същото.

Примигна, за да прогони сълзите, ядосано избърса лицето и носа си и се опита да измисли какво да прави по-нататък. Бащата на Шейн, помисли тя. Бащата на Шейн ще го спаси. Макар че, разбира се, мъртвите мъже, чиито тела прескачаше, свидетелстваха, че направеният опит за спасение не мина успешно. Освен това бащата на Шейн не бе там. Не бе наблизо, когато хванаха Шейн. Може би не го бе грижа. Може би само тя се вълнуваше.

— Спокойно — каза инспектор Хес и пристъпи до нея, като я хвана за лакътя. Успя да я накара да се чувства сякаш я ескортира, а не че я арестува. — Все още има време. В закона се казва, че затворниците ще бъдат изложени на площада в продължение на две нощи, така че всички да ги видят. Ще бъдат в клетки, значи ще са в безопасност. Не е хотел „Риц“, но клетките няма да позволят на приятелите на Брандън да ги разкъсат без процес.

— Как… — Клеър се задави. Прокашля се и опита пак: — Как ще…?

Хес я потупа по ръката. Той изглеждаше уморен, разтревожен и мрачен.

— Няма да си тук, когато се случи. Така че не мисли за това. Ако искаш да разговаряш с него, можеш. Сега ги слагат в клетките в центъра на парка.

— Оливър нареди да приберете момичетата у дома — обади се зад тях Гретхен. Хес сви рамене.

— Е, но не каза кога, нали?

Напълно логично бе Ева да е ходила на места, които Клеър не познава, но кой знае защо, се изненада от естеството на тези места. Обществена пералня, например. Фотостудио. Всеки път Ева я караше да чака в колата, докато разговаря с някого. Клеър бе почти сигурна, че разговаряше с хора. Но никъде нищо не научи.

Ева се върна в големия си прашен кадилак посърнала и клюмнала в утринната жега.

— Отец Джонатан е в командировка — съобщи тя. — Надявах се да го убедим да говори с кмета, те се разбират.

— Отец Джонатан? В града има свещеник?

Ева кимна.

— Вампирите не се интересуват дали той отслужва литургии, стига да няма кръстове. Даването на причастие е интересно, вампирите следят за хляба и виното. О, забравих и за светената вода. Ако някога го хванат да прави кръст над нещо течно, със сигурност следващата сбирка на паството му ще бъде зад вратите на рая.

Клеър примигна, като се опитваше да проумее смисъла на думите.

— Но той е в командировка. Извън града?

— Заминал е за Ватикана. Специална мисия.

— Във Ватикана знаят за Морганвил?

— Не, глупачке. Когато напусне града, той е като всички други; няма спомени за вампирите. Затова не мисля, че можем да разчитаме отрядът за бързо реагиране на Ватикана да нахлуе и да спаси Шейн, ако това ти се върти в главата.

Тя не си мислеше такива неща, но някак си й действаше успокоително да си представя военизирани свещеници в бронежилетки с кръстове върху тях.

— И сега какво ще правим? Щом не можеш да се свържеш с отец Джонатан?

Ева запали колата. Бяха паркирали на малкия паркинг на фотостудиото, до един огромен контейнер за боклук. Бяха единствената кола, макар че един бял микробус току-що влизаше в паркинга и гумите му изсвистяха, като спря на мястото до тях. Все още бе много рано — преди 9:00 ч. сутринта — и движението по улиците на Морганвил бавно започваше да се оживява. Фотостудиото работеше денонощно — е, Клеър си помисли, че не иска такава работа. Вампирите правят ли си снимки? Какви? Може би номерът е да не гледаш снимките, които излизат от машината, а просто да ги тикаш в плика и да ги даваш… но пък сигурно така правеха и извън Морганвил.

Тя отново погледна часовника.

— Ева! Ами работата ти?

— Мога да си намеря друга.

— Но…

— Клеър, това не беше кой знае колко хубава работа. Спомни си с какво трябваше да се примиря. Спортисти. Тъпанари. Моника.

Ева потегли на заден, за да излезе от паркинга, после натисна спирачките, когато друга кола спря зад нея и й препречи пътя.

— По дяволите! — каза тя и потърси телефона си. Подаде го на Клеър. — Обади се на полицията.

— Защо? — Клеър се извърна да погледне назад, но не успя да види кой кара колата.

Но гледаше в грешната посока. Заплахата не идваше от колата зад тях, а от белия микробус от нейната страна на кадилака и когато започна да набира 911, плъзгащата се врата на микробуса се отвори, някой се протегна и се опита да отвори вратата на Клеър.

Тя бе заключена. Клеър не бе чак такъв идиот. Но само след две секунди това нямаше значение, защото един железен лост удари прозореца зад нея и го разби на хиляди малки блестящи парченца, а Клеър инстинктивно се дръпна напред и сложи ръце на главата си. Тя бе изтървала телефона на пода и трескаво се опитваше да го намери. Ева задъхано ругаеше.

— Измъкни ни оттук! — извика Клеър.

— Не мога! Заклещиха ни!

Клеър грабна победоносно телефона, довърши набирането на 911 и натисна бутона за избиране тъкмо когато една ръка се протегна от задната седалка и блъсна главата й в таблото.

След това някак си нещата се размиха. Спомняше си, че я изведоха от колата. Спомняше си, че Ева крещеше и се съпротивляваше, после утихна.

Спомняше си, че я натикаха в микробуса и вратата се затвори.

Остана й страхотното главоболие, което най-силно усещаше над очите си, когато съзнанието й се проясни и тя си спомни микробуса. Бе го виждала и преди. Бе се возила в него.

Както и преди, Дженифър шофираше, а Моника и Джина седяха отзад. Джина я държеше. Момичетата изглеждаха възбудени. Пощурели. Това не бе добре.

— Ева — прошепна Клеър.

Моника се наведе по-близо.

— Коя, откачалката ли? Не е тук.

— Какво направихте с нея?

— Малко я порязахме, нищо сериозно — каза Моника. — Ти трябва да се тревожиш за себе си, Клеър. Татко искаше да ти предадем съобщение.

— Кой?

— Татко. Какво, вие нямате ли си татковци? Или просто не знаете кой пич е донорът на сперма? — Моника се изхили подигравателно. Тя бе облечена в плътно прилепнали дънки, оранжева блузка и изглеждаше бляскава като излязла от списание. — О, не се притеснявай, мишко такава. Стой мирна и няма да пострадаш.

Джина силно ощипа Клеър. Клеър изпищя, а Моника се ухили в отговор.

— Е — добави тя, — може би само малко. Но издръжливо маце като теб може да го понесе, нали, гений?

Джина отново ощипа Клеър, но тя стисна зъби и този път успя само да изскимти. Беше по-лесно, тъй като сега очакваше болката. Джина се разочарова. Може би трябваше да крещи с всичка сила, за да си спести старанието на Джина да влага повече усърдие…

— Вие сте ни следили — каза Клеър. Повръщаше й се, вероятно от удара в таблото, но бе силно разтревожена за Ева. Леко порязване. Моника не бе от хората, които вършат нещата половинчато.

— Виждате ли? Казах ви, че е гений, нали? — Моника седеше, кръстосала крака, на една от тапицираните с кожа седалки, разположени от двете страни на микробуса. Бе обула хубави обувки с платформа, които отиваха на оранжевата блузка, и оглеждаше ноктите си, лакирани също в оранжево, за да провери дали не ги е повредила. — Знаеш ли какво, генийче? Права си. Следях ви. Виждаш ли, исках да те вкарам тук тихичко, но не, ти и онази приятелка зомби трябваше да усложните нещата. Защо не си на занятия, между другото? Това не противоречи ли на твоето верую да не бягаш от час?

Клеър се опита да седне. Джина погледна Моника, която кимна. Клеър се дръпна от Джина и притисна гърба си към плъзгащата се врата на микробуса. Разтри мястото, което я смъдеше от щипането на Джина.

— Заради Шейн — каза тя. — Баща ти иска да ме види заради Шейн, нали?

Моника сви рамене.

— Предполагам. Виж, не обичам Шейн, това не е тайна. Но никога не съм искала сестра му да загине в пожара. Беше някакъв тъп ученически номер, разбираш ли? Нищо особено.

— Нищо особено? — От всичко, което Моника бе казвала, а тя бе казвала потресаващи неща, това май бе най-лошото. — Нищо особено? Едно дете умира, ти унищожаваш цялото им семейство! Не схващаш ли? Майката на Шейн…

— Вината не е моя — Моника изведнъж се ядоса. Не бе свикнала да я обвиняват, предположи Клеър. Може би никой никога не я бе обвинявал, освен Шейн. — Дори и като си е спомнила, ако си бе затваряла устата, всичко щеше да е наред! А Алиса беше нещастен случай!

— Да — каза Клеър. — Сигурна съм, че така нещата звучат по-добре. — Чувстваше се уморена, въпреки че бе поспала и си бе взела душ. Подът на микробуса бе мръсен. — Какво, по дяволите, иска баща ти от мен?

Моника я гледа мълчаливо няколко мига, после каза:

— Той не смята, че Шейн е убил Брандън.

— Майтапиш се.

— Не. Той смята, че е бил бащата на Шейн. — Съвършено начервените устни на Моника се разтеглиха бавно в усмивка. — Иска да кажеш това на бащата на Шейн и да видим какво ще стане. Защото, ако онзи има някакви бащински чувства, няма да стои и да гледа как синчето му го отнася заради него. В най-буквалния смисъл.

— Значи той иска аз да кажа на бащата на Шейн, че кметът е готов на сделка?

— Животът на Шейн срещу този на баща му — отговори Моника. — Истинският баща не би устоял на такава сделка. Шейн не е важен, но татко иска да приключи с тази работа. Сега.

Стомахът на Клеър се бунтуваше, сякаш бе погълнала червеи.

— Не вярвам. Те никога няма да освободят Шейн! Не и ако Оливър има думата.

Моника сви рамене.

— Просто предавам съобщение. Кажи на Франк каквото си искаш, но ако си умна, ще му кажеш нещо, което да го накара да се предаде. Схващаш ли? Защитата на Амели стига само дотук. Все още можеш да бъдеш наранена. Джина вероятно много ще се зарадва, дори ако после я пошляпнат за наказание.

— Помисли и за приятелката си, която е съвсем сама — включи се Джина. Усмихна се с някаква лигава, налудничава усмивка. — Всичко може да се случи с момичета, които са сами навън в този град. Много лоши неща могат да им се случат.

— Да. Е, Ева би трябвало да го знае — каза Моника. — Я виж кой е брат й.

Главата на Клеър се удари в метал, когато микробусът се раздруса, сякаш мина по релси, и от това в главата й избухна болка, по-силна от предишната.

— И така — продължи Моника, — знаеш какво трябва да направиш, нали? Да отидеш при бащата на Шейн. Да го убедиш да се размени със сина си. Или… ще откриеш наистина колко неприветлив може да е Морганвил.

Клеър си замълча. Предположи, че заради нещата, които й се искаше да каже, можеха да я убият. Независимо дали Моника и Джина щяха по-късно да бъдат наказани, което не я утешаваше особено.

Най-после им кимна рязко и с неохота.

— Да тръгваме! — извика Моника на Дженифър, която направи знак ОК и зави на ъгъла. Клеър се опита да погледне навън, но не разпозна улицата. Бе някъде близо до Студентския град. От дясната й страна се издигаше часовниковата кула, която бе близо до Университетския център.

Тя успя да се хване за една дръжка, когато Дженифър рязко удари спирачките. Моника нямаше този късмет и се изтърси от седалката, тупна на пода, като крещеше и ругаеше.

— По дяволите! Какво бе това, Джен? Да не караш чували с картофи?

Джен не каза нищо. Ръцете й бавно се вдигнаха, все едно казваше „предавам се“.

Вратата зад Клеър се отвори с плъзгане, една грамадна ръка я сграбчи за врата и я издърпа на слънце. Не е вампир, помисли си тя, но това не бе голяма утеха, защото видя, че едрата мускулеста ръка, която се протегна до нея, държи пушка. Разпозна татуировката от сини пламъци, които покриваха почти цялата ръка до китката.

Един от рокерите.

Огледа се и видя още трима, всичките въоръжени, насочили оръжия към микробуса… и после видя бащата на Шейн да се приближава, толкова спокойно, сякаш целият град и всички вампири не го търсеха цяла нощ. Той дори изглеждаше отпочинал.

— Моника Морел — каза той. — Слез! Виж какъв късмет.

Моника замръзна на мястото си, като се държеше за една кожена ръкохватка. Тя погледна пушките, погледна Джина, която бе коленичила с вдигнати ръце, а после погледна безпомощно и Клеър.

Страхуваше се. Моника — лудата, странната, хубавата Моника, всъщност се страхуваше.

— Баща ми…

— По-късно ще говорим за него — отсече Франк. — Смъкни си сладкия задник от колата, Моника. Не ме карай да идвам и да те свалям.

Тя се отдръпна по-навътре в микробуса. Бащата на Шейн се ухили и смигна на двама от рокерите да влязат в микробуса. Единият сграбчи Джина за косата, измъкна я навън и я просна на улицата.

Другият сграбчи Моника, която се съпротивляваше и плюеше, и я завърза с белезници за кожената ръкохватка в задната част на колата. Удивена, тя престана да се съпротивлява.

— Но…

— Знаех, че ще направиш тъкмо обратното на това, което ти казвам — поясни Франк. — Най-лесният начин да те задържа в микробуса, бе да ти кажа да слезеш. — Той отвори вратата откъм шофьора и насочи пистолет в лицето на Дженифър. — Ти не ми трябваш. Вън!

Дженифър бързо се измъкна навън с вдигнати ръце, а Франк я бутна към рокерите. Тя седна на бордюра до Джина и я прегърна. Странно, Клеър никога не бе смятала, че тези двете са приятелки, а че са просто от антуража на Моника. Но сега й се сториха… истински. И действително изплашени.

— Ти — бащата на Шейн се обърна направо към Клеър. — Качвай се отзад.

— Но…

Единият от рокерите насочи пистолет към главата й. Тя преглътна и влезе в микробуса, като седна на мястото, от което Моника преди малко бе паднала. Бащата на Шейн се качи след нея, после и цялата банда потни рокери. Единият се настани на мястото на шофьора и микробусът потегли.

Не им отне и минута, прецени Клеър. По това време в Морганвил вероятно никой не ги бе видял. Улиците бяха пусти.

Тя погледна към Моника, която отвърна на погледа й, и за пръв път си помисли, че наистина разбира какво чувства Моника, защото и тя чувстваше същото.

А това бе много лошо.

Крясъците спряха и музиката изведнъж прекъсна. Това бе дори по-лошо. От тишината й стана студено. Клеър решително се опитваше да остане в съзнание. Въздействието на питието бе на пристъпи. Може би щеше да се оправи.

Една дъска на пода изскърца точно до вратата на килера.

Клеър почувства как ръката на момчето, която държеше, потреперя и се притисна по-силно към стената, загледана във вратата на килера, която представляваше голям черен правоъгълник, очертан в топло жълто.

Премина някаква сянка, чу се ръмжене, един мъж с пълно гърло изрева и някакво тяло падна на пода.

После се чу изстрел. Клеър подскочи и усети, че Ева и момчето също подскочиха.

— О, Боже! — прошепна той. Целият трепереше. Клеър си помисли, че единственото добро от дрогирането е, че сърцето ти не бие така учестено в извънредни ситуации. Тя се чувстваше доста спокойна, предвид събитията. Или може би свикваше да е много изплашена.

Чуха се бягащи стъпки. Парапетът в коридора изскърца. От долния етаж се носеха още викове, трополене от стъпки по стълбите, някой хукна надолу… Последва далечен остър звук от сирени.

— Ченгетата — прошепна някой, май беше тъпанарят от кафенето. Той вече не звучеше толкова арогантно. — Ще се оправим. Ще се оправим.

— Да, докато тези двете не ни издадат — промърмори друго момче. — Знаеш, за онова.

— Имаш предвид опита за изнасилване ли? — прошепна яростно Ева. — Боже, чуй се само. Онова нещо. Кажи го, както си е, задник такъв.

— Виж, беше само… съжалявам. Не искахме да я нараним. Ние просто…

— Тя е на шестнадесет, човече.

— Какво?

— Шестнадесет. Така че сега можеш да ми благодариш, че съм ти спестила престоя в затвора, защото опит за изнасилване на непълнолетна е много по-добре от действително изнасилване. Според закона. Моника ли ви насъска?

— Аз… хм… да. Тя каза, че Клеър става и че обича грубата игра. Искаше да е сигурна, че сме я спипали тук.

— Шшшшшт — прошепна Клеър изплашено. Тя чу скърцането на друга дъска. Всички се смълчаха.

Вратата се отвори и вълна от светлина ги заслепи. Клеър присви очи и се загледа в изправения на вратата мъж.

Рижа коса.

— Излизайте — каза Сам. — Бързо.

Момчетата станаха и заизлизаха един след друг. Вече не изглеждаха така арогантни и се скупчиха в ъгъла. Клеър видя, че бе държала за ръка Йън. Той я гледаше по някакъв странен нов начин, сякаш я вижда за първи път.

— Съжалявам за носа ти — каза тя.

Той примигна и рече:

— Не е толкова зле. Виж, Клеър…

— Недей.

— Ще кажете ли на ченгетата? — попита тъпанарят от кафенето.

— Не — отвърна Клеър.

— Глупости! Да — отсече Ева. — Определено да. За да не пробвате пак. Никога. И освен това, ако го направите, ченгетата ще са ви последната грижа. Нали така, Сам?

Сам кимна безмълвно.

— Хайде да се махаме оттук. Клеър, можеш ли да вървиш?

— Мога да опитам.

Но когато се изправи, земята сякаш се изплъзна под краката й, и тя падна в обятията на Ева. Ева я подхвана тромаво, като се опитваше да намери подходящ начин да я придържа, и изведнъж Клеър се озова на четири фута от земята.

О! Сам я бе взел на ръце и я носеше, сякаш бе лека като перце.

— Хей — извика тъпанарят от кафенето. Сам спря по пътя към вратата. — Сериозно говоря, съжалявам. Просто… Моника каза…

— Стига, човече — прекъсна го Йън. — Моника просто подхвърли идеята. А ние я изпълнихме. Нямаме извинение.

— Да — призна тъпанарят от кафенето. — Все едно, човече. Няма да се повтори.

— Но ако се повтори — каза Сам, — няма да занимаваме полицията. Аз ще ви открия.

Всичко се въртеше. Клеър се чувстваше зле, дезориентирана и само фактът, че бе преметнала ръце през силния, хладен врат на Сам, й помагаше да не се понесе по течението на упойващите вещества. Когато отвори очи, видя светлини… общежитието на братството ЕЕК бе потрошено. Мебелите бяха счупени, стените изрисувани, хора лежаха по пода…

По някои от тях имаше кръв.

Ева спря и сложи пръстите си на шията на едно момче, маскирано като вампир, включително и с изкуствени зъби. Сините му очи бяха отворени и вторачени в тавана. Не помръдваше.

— Мъртъв е — прошепна тя.

В гърдите му бе забит дървен кол.

— Но… той не е вампир — каза Клеър. — Нали?

— Не ги е интересувало. Приличал е на такъв и сигурно им се е изпречил на пътя — обясни Сам. — В другата стая има двама мъртви вампири. Този е бил грешка.

— В другата стая? — попита Клеър. — Как разбра?

— Просто знам. — Сам прекрачи тялото и премести един счупен диван. Под краката му скърцаше стъкло. Сирените се чуваха все по-близо, закъснели за купона, както обикновено.

— Хората на Франк ли бяха? — попита Ева. — Рокерите?

Сам не отговори, но и не бе нужно. Колко развилнели се антивампирски банди има в Морганвил?

Клеър затвори очи и опря глава на гърдите на Сам, като просто искаше да си почине за секунда.

И… изпадна в безсъзнание.

Ева се преоблече в дрехи, които Клеър наричаше „готически камуфлаж“ — черен панталон, черна копринена риза с бродирани червени черепи по яката и черна жилетка с много джобове, в които да слага разни неща. Като колове и кръстове, както се оказа.

— За всеки случай — обясни Ева, когато улови погледа на Клеър. — Какво?

— Нищо — въздъхна тя. — Само не ги използвай срещу Майкъл.

Поразена, Ева спря за секунда, после кимна. Тя все още свикваше с мисълта за Майкъл. Е, и Клеър се чувстваше по същия начин. Все очакваше да чуе китарата му от долния етаж, а и се чудеше кое време е. Още не се бе съмнало и след като провери в интернет, откри, че имат още час и половина, но ако Майкъл не се върне скоро…

Входната врата се отвори и затвори. С широко отворени очи Ева грабна един кол от джоба си, а Клеър й направи знак с ръка да остане на място, после внимателно се промъкна до ъгъла.

Едва не се сблъска с Майкъл, който сега се движеше много по-тихо от обичайното. И той като нея изглеждаше изненадан. Зад него вървеше Сам, но от Амели нямаше и следа.

— Добре ли си? — попита тя. Майкъл кимна. Изглеждаше по-добре по някакъв странен начин. Спокоен.

— Няма да…? — С ръка изимитира зъби, забити във врата й. Той се усмихна.

— Няма начин, хлапе. — Леко разроши косата й. — Нали се уговорихме за вечеря в чест на Шейн.

— Уговорка? — Ева прозвуча напрегнато, излизайки от стаята си, и Клеър не я винеше. Досега за тях уговорките не бяха особено успешни.

— Ако върнем Моника жива и здрава, освобождават Шейн. Семейство Морел имат голямо влияние в този град, дори сред вампирите. — Към които вече се числеше и Майкъл, но с което изглежда още не бе свикнал. — Оливър е склонен на размяна. Може би не точно склонен… убедиха го.

— Шейн за Моника? Чудно! — Ева осъзна, че държи кол в ръката си, изчерви се и го прибра. Сам и Майкъл не се притесниха. — Ъ-ъ, съжалявам. Нищо лично… Значи ние и вие двамата срещу целия свят, така ли?

— Не — каза Сам и погледна Майкъл. — Трима сте. Аз не мога да дойда с вас.

— Какво? Но ти…

— Съжалявам. — Думите на Сам прозвучаха искрено и сериозно. — Нареждане на Амели. Вампирите остават неутрални, Майкъл прави изключение заради уговорката си с Амели. Не мога да ви помогна.

— Но…

— Не мога — отговори той твърдо и въздъхна. — Ще получите помощ от хората, само това мога да ви кажа. Успех! — Той тръгна към вратата, после се обърна. — Благодаря ви, Клеър, Ева.

— За какво?

Сам грейна в усмивка, която заприлича на усмивката на Майкъл.

— Вие ме заведохте при Амели и тя разговаря с мен. Това е много важно.

Клеър бе сигурна, че става дума за дълга история, изпълнена с болка и копнеж, и всичко това, забеляза тя, бе изписано на лицето му. Амели? Той обичаше Амели? Беше все едно да обичаш Мона Лиза — картината, а не жената. Бяха ли останали у Амели достатъчно чувства, за да изпитва нещо към Сам?

Може би някога е имала такива. Леле!

Сам кимна на Майкъл като на равен, излезе и затвори вратата след себе си.

— Хей — каза Ева. — Той имаше ли покана да влезе в къщата?

— Не му е нужна — отговори Майкъл. — Къщата се промени, щом аз се промених. Сега на хората им трябва покана. С изключение на вас, тъй като живеете тук.

— Но това е глупаво.

— Такава е защитата — каза Майкъл. — Знаете как действа.

Клеър не знаеше, но бе очарована. Сега обаче не бе моментът.

— Хм, той каза, че от града ще изпратят помощ.

— Ричард Морел, братът на Моника, който е полицай — обясни Майкъл. — Придружават го Хес и Лоу.

— Това ли са всички? — изписка Клеър.

Защото рокерите бяха много. Ама много Без да споменаваме бащата на Шейн, който откровено я плашеше повече и от вампирите, защото за него не важаха никакви правила.

Странно, но вампирите много държат на правилата. Кой знае?

— Искам вие двете да останете тук — заяви Майкъл.

— Не — решително отказа Ева. Клеър направи същото.

— Сериозно, трябва да останете. Ще стане опасно.

— Опасно? Пич, те убиха студенти. В Студентския град! — отвърна рязко Ева. — Ние бяхме там Не схващаш ли? Тук не сме в безопасност, а може би ще успеем да помогнем. Поне можем да хванем Моника и да затътрим кльощавия й задник при баща й, докато вие, смели и силни мъже, отблъснете лошите. Става ли?

— Тогава без Клеър.

— Клеър решава за себе си — каза Клеър. — В случай че си забравил.

— Клеър не решава за такива неща, защото Клеър е на шестнадесет и Майкъл не иска да обяснява за трагичната й смърт на родителите й. Така че, не.

— Какво ще направиш? — попита Ева и наклони глава. — Ще я заключиш в стаята й ли?

Той погледна едната, после другата и се намръщи.

— О, по дяволите! Това женска солидарност ли е?

— Можеш да се обзаложиш, че е това — каза Ева. — Някой трябва да наблюдава и теб. — Усмивката й изчезна, защото това бе истина, а не просто забавна идея. Майкъл се прокашля.

— Чухте ли?

— Какво?

— Спирачки на кола. Отвън.

— Страхотно — каза Ева. — Имаш и слух на вампир. Вече няма да имам тайни тук. Достатъчно лошо беше, докато беше призрак… — Много сполучливо се преструваше на спокойна, но Клеър знаеше, че не е така. Очевидно и Майкъл знаеше, защото протегна ръка и докосна бузата й — малък жест, но казваше много.

— Останете тук — нареди той.

Трябваше да се досети, че няма да останат, поне не там, където бяха. Клеър и Ева го последваха по коридора, като го гледаха как отключва предната врата и я отваря.

На прага стоеше Ричард Морел в полицейска униформа. До него бяха инспекторите Хес и Лоу, с много изтощен вид.

— Майкъл — каза Ричард и му кимна.

Той се опита да прекрачи прага, но изведнъж спря. Хес и Лоу размениха заинтригувани погледи и също опитаха да влязат. Не стана.

— Заповядайте — каза Майкъл и отстъпи. Сега вече и тримата успяха да влязат.

Ричард внимателно оглеждаше Майкъл.

— Шегуваш се — каза той. — Сигурно се шегуваш. След цялото това време тя избра теб?

Хес и Лоу се спогледаха, и двамата изглеждаха стреснати.

— Да — каза Майкъл. — И какво от това?

Ричард широко се усмихна.

— Нищо, човече. Поздравления. Целият град ще говори за теб. Свиквай с това.

Майкъл затвори вратата след тях.

— Все едно. Колко време имаме да стигнем до Шейн?

— Не много — обади се Хес. — И не знаем откъде да започнем. Нямаме следи.

— Е, имаме една. Знаем, че микробусът е минал през подземния тунел — каза Ричард. — Имаме свидетел, нали? — Той погледна Клеър и тя кимна. — Взехме всички записи от камерите и проследихме микробуса, който няколко пъти е влизал и излизал от подземния тунел и накрая е изчезнал. Проблемът ни е, че този бял микробус много си прилича с всички останали бели микробуси, особено в нощните записи на охранителните камери.

— Знаем, че бащата на Шейн има карти на Морганвил. Шейн му ги е осигурил. Сигурни ли сте, че не е споменал къде ще бъде базата за действия на баща му? — попита Хес. — Питам всички ви.

— Нищо не е казвал — отвърна Клеър. — Не и на мен. Майкъл? — Майкъл поклати глава. — Боже, не мога да повярвам, че никой не знае къде са тия мъжаги! Все трябва да са някъде!

— Всъщност двама души вероятно знаят къде са — каза Ричард. — Шейн и рокерът Дес. Един от двамата, а може би и двамата знаят кои места използва Франк.

— И никой не ги е питал? — зададе въпроса Ева и после по лицето й се изписа ужас. — О, Боже. Някой ги е питал.

— Не е толкова зле — подхвърли Лоу. — Наблюдавах ги. Добре са.

— Това не означава, че ще продължат да са добре — каза Майкъл. — Особено сега. Или такъв беше планът, Ричард? Довеждаш двамата неутрални полицаи с теб, така че твоите хора насила да изтръгнат информацията от Шейн?

Ричард бавно се усмихна.

— Знаеш ли, идеята не е лоша, но не си прав. Честно казано, си мислех, че вие знаете къде да търсим. Ако нямате предложения, можем да продължим с план Б. Никога не съм харесвал това момче.

Майкъл присви очи и Клеър почувства, че този доста неприемлив съюз се разпада.

— Чакайте — каза тя. — Мисля, че имам идея. Може би.

— Може би? — Ричард се обърна към нея. — Дано идеята е добра. Животът на приятеля ти зависи от това, а ако нещо се случи със сестра ми, кълна се, ще го подпаля.

Клеър погледна Майкъл, после Ева.

— Видях го — каза тя. — Бащата на Шейн. Беше в кафене „Комън Граундс“.

— Къде беше?

— В „Комън Граундс“. Видях го в деня, когато за пръв път срещнах Сам. Зачудих се какво прави там, но…

Ричард я прекъсна, сграбчи я за тениската и я придърпа напред.

— С кого разговаряше? С кого? — Той я разтърси.

— Хей! — Тя го плесна по ръката и се изненада, че я пусна. — Разговаряше с Оливър.

Последва тишина. Всички я гледаха втренчено, после Хес сложи ръка на челото си. Лоу каза:

— Я чакайте малко. Защо безстрашният убиец на вампири ще разговаря с Оливър? Та той знае ли кой е Оливър? Знае ли какъв е Оливър?

Клеър кимна.

— Шейн сигурно му е казал. Знае.

— А Оливър знае кой е Франк Колинс — обади се Хес. — Би го познал, като го види. Така че имаме двама смъртни врагове, които се срещат, а ние не знаем защо. Кога беше това, Клеър?

— Малко преди да убият Брандън.

Този път последва още по-дълбока тишина. Лоу и Хес се гледаха изумени, Ричард се мръщеше. След малко Лоу каза бавно:

— Някой иска ли да се обзаложи?

— Казвай, инспекторе — каза Ричард. — Ако знаеш нещо, казвай.

— Не казвам, че знам. Казвам, че мога да се обзаложа на сто долара, че Оливър е знаел за пристигането на Франк Колинс в града и е използвал Франк, за да се отърве от оня негодник, който тормози децата и създава неприятности и от когото вече няма полза.

Клеър попита:

— Защо просто не го е убил, ако е искал да умре?

— Вампирите не се избиват един друг. Не става така. А по този начин и той, и Франк са получили каквото искат. Оливър създава хаос в Морганвил, Амели губи контрол… а чух и за нападението над нея в центъра на града. Може би Оливър се е надявал да я унищожи и той да получи властта. Брандън е бил просто незначителна жертва. — Той спря и се замисли. — Тук просто правя догадки, но се обзалагам, че Оливър е дал на Франк много обещания, които не възнамерява да спази. Брандън е израз на добра воля, за да принуди Франк да се намеси. Да държи Шейн, е застраховка. Оливър в никакъв случай няма да остави Франк да продължи да убива. Хаос е едно, кървава баня е съвсем друго.

— Как ни помага това? — попита Майкъл. — Все още не знаем къде са.

Хес бръкна в джоба си и извади сгъната карта на Морганвил. Бе разделена на райони по цветове: жълто за университета, бледочервено за човешкия квартал, синьо за вампирския. Центърът на града и Площадът на Основателя бяха в черно.

— Ето — каза той и отиде до масата. Майкъл премести калъфа на китарата да не пречи и Хес разстла картата. — Травис, ти знаеш кой какво притежава около площада, нали?

— Да. — Лоу се наведе, извади очила от джоба на сакото си и погледна по-внимателно. — Така, това са складове. Валери Косомов притежава някои от тях, повечето от тези са собственост на Джозефина Лоуъл.

— Оливър притежава ли нещо тук?

— Защо точно тук? — попита Лоу.

— Искаш ли ти да отговориш, полицай Морел? — каза Хес. Ричард се доближи да разгледа картата и отбеляза нещо с пръст.

— Тунелът минава точно тук — каза той. — Това е единственото място от тунелите, където не видяхме микробусът да влиза и излиза.

— Което какво точно означава? — попита Хес.

— По дяволите! Фалшифицирали са записите. Показват се там, където не са, и ни разиграват из целия град. А се крият там, където са. — Ричард погледна към Хес, после към Лоу. — Складовете на Оливър са встрани от улица „Бонд“. Там са основно складове.

— Господа, имаме точно… — Хес погледна часовника си. — Петдесет и две минути. Да тръгваме.

Те се отправиха към вратата и всичко вървеше добре, когато Ричард Морел погледна Клеър и Ева и вдигна ръка да ги спре, като каза:

— О, няма да стане така, деца.

— Имаме право…

— Да, но ми писна от твоите права, Ева. Стойте тук.

— Но Майкъл отива! — каза Клеър и трепна, защото прозвуча като разглезено дете, а не като отговорен надежден възрастен, за какъвто искаше да мине.

Ричард направи една от гримасите на Ева.

— Звучиш като сестра ми — каза той. — Номерът няма да мине. Майкъл може да се грижи за себе си по много начини, които вие не владеете, така че оставате тук.

И Хес, и Лоу го подкрепиха.

Майкъл донякъде съжаляваше, че е обект на този спор, но изпита облекчение, че те няма да идват. Той взе ключовете от колата на Ева от подноса на масата в коридора, където Ева ги държеше.

— За всеки случай — обясни и ги пусна в джоба си. — Не че ви нямам доверие или нещо такова, а просто знам, че не ме слушате.

Затръшна вратата след разочарования протест на Ева.

Е, това беше, помисли си Клеър, а на глас каза:

— Не мога да повярвам, че ни оставиха. — И се загледа във вратата.

Ева така силно ритна вратата, че остави черна следа върху дървото и се върна в дневната. Стоя на прозореца, докато полицейската кола се отдалечи от бордюра и изчезна в нощта, после се обърна и погледна Клеър. Усмихваше се.

— Какво? — попита объркана Клеър, а Ева се ухили още повече. — Нима сме доволни, че ни оставиха?

— Да, доволни сме. Защото сега знам къде отиват — каза Ева и бръкна в джоба си. Извади друг комплект ключове и весело ги разклати. — Имам и резервни ключове. Да вървим да им спасим задниците.

На Площада на Основателя бе истинска лудница. Ричард трябваше да спре колата почти на една пряка от кордона от полицейски коли с включени лампи. Клеър излезе и отново я обзе пристъп на кашлица, толкова лош, че Ева трябваше да я потупа по гърба и тя да разговаря с мрачната униформена полицайка, която стоеше на пост на загражденията.

— Трябва да се видим с кмета Морел — каза тя.

— Кметът е зает — отвърна полицайката. — Трябва да чакате.

— Но…

Моника излезе от задната врата на колата и очите на полицайката се разшириха.

— Госпожице Морел? — Е, Клеър трябваше да признае, че опушеното плашило с изгоряла коса не приличаше много на обичайната Моника. Тя тайно се надяваше някой да направи снимки и да ги качи в интернет.

Когато и Ричард излезе от колата, полицайката преглътна от изумление.

— Боже! Извинете, сър. Чакайте, ще извикам някого. — Тя се обади по радиостанцията и предаде информацията. Докато чакаха, им даде бутилирана вода от нейната полицейска кола. Клеър взе две бутилки и се върна в патрулката, където Майкъл седеше със затворени очи. Той се размърда и я погледна, когато го извика. Не изглеждаше добре — бял като хартия, с изгаряния на места и очевидно зле. Подаде му водата.

— Не знам дали ще помогне, но…

Майкъл кимна и отпи няколко глътки. Клеър отвори своята бутилка и отпи, като почти изстена от удоволствие. Нищо не бе й се услаждало така през целия й живот, както тази хладка, блудкава вода, която отмиваше пушека от гърлото й.

— Мислех си… — Майкъл облиза устни и отпусна назад глава на облегалката. — Мислех, че ще съм по-силен. Виждал съм други вампири през деня.

— По-стари — каза Клеър. — Мисля, че отнема известно време. Амели дори може да се разхожда денем, но тя е много стара. Просто трябва да си търпелив, Майкъл.

— Търпелив? — Той затвори очи. — Клеър, днес е първият ден, откакто напускам къщата от почти година, най-добрият ми приятел е все още със смъртно наказание, а ти ми казваш да съм търпелив?

Като й обясни нещата по този начин, наистина звучеше глупаво. Тя безмълвно си изпи водата, като бършеше потта от челото си и се мръщеше на саждите.

Всичко ще е наред, каза си тя. Ще си върнем Шейн, ще се приберем всички вкъщи, всичко ще е наред.

Макар и да знаеше, че това е малко вероятно, за опора й трябваше нещо, в което да вярва.

Чакаха само пет минути и дойде самият кмет, последван от разтревожена свита и двама униформени парамедици, които се спуснаха към Моника и Ричард, без да обръщат внимание на Клеър и Ева.

— Хей, ние сме добре, благодаря — извика Ева саркастично. — Само телесни повреди… Вижте, ние изпълнихме нашата част от уговорката. Искаме си Шейн. Веднага!

Кметът, който бе прегърнал изцапаната си със сажди дъщеря, едва погледна към тях.

— Закъсняхте — каза той.

Коленете на Клеър омекнаха. Изведнъж я осени просветление — пожарът, пушекът, ужасът. Шейн. О, не, не, не може да бъде…

Кметът изглежда се сети по изражението на лицата им какво си мислят, защото за миг се подразни.

— Не, не е това. Ричард каза, че сте на път и аз отвърнах, че ще изчакам. Не нарушавам обещанията си.

— Не много — промърмори Ева и прикри думите си с престорено кашляне. — Добре, защо тогава да сме закъснели?

— Той вече тръгна — обясни кметът. — Баща му инсценира нападение преди изгрев-слънце, когато вниманието ни бе ангажирано с пожара в склада. Извадиха Шейн и другия от клетките и убиха петима от моите хора. Бяха се запътили извън града, но този път ги спипахме. Скоро всичко ще свърши.

— Но… Шейн! — Клеър го погледна умолително. — Ние спазихме нашата част от уговорката. Моля ви, не можете ли просто да го освободите?

Кметът Морел се намръщи.

— Споразумението ни бе да го пусна, ако върнете дъщеря ми. Е, той е свободен. Ако го убият, защото се опитва да спаси оня негодник, баща си, не е моя работа — каза кметът. Той прегърна Моника и Ричард. — Хайде, деца. Искам да ми разкажете какво се случи.

— Аз ще ви разкажа какво се случи — каза ядосано Ева. — Ние спасихме живота и на двамата. Между другото, приемаме благодарности по всяко време.

От мрачния поглед, който кметът хвърли на Ева, си личеше, че не намира това за забавно.

— Ако първо не ги бяхте изложили на опасност, това нямаше да се случи — рече той. — Смятайте, че сте късметлии, задето не ви хвърлям в затвора за съучастничество с ловец на вампири. А сега, ако искате съвета ми, прибирайте се вкъщи. — Той целуна дъщеря си по мръсната коса. — Хайде, принцесо.

— Татко — обади се Ричард. — Тя е права. Те наистина спасиха живота ни.

Кметът вече изглеждаше доста раздразнен от този малък бунт в семейните редици.

— Сине, знам, че може би изпитваш благодарност към тези момичета, но…

— Просто ни кажете къде е Шейн — настоя Клеър. — Моля ви. Само това искаме.

Мъжете от семейство Морел дълго се гледаха, после Ричард каза:

— Знаете ли старата болница? На улица „Гранд“.

Ева кимна.

— „Дева Мария“? Мислех, че са съборили тази сграда.

— Определена е за събаряне в края на седмицата — каза Ричард. — Ще ви заведа там.

Клеър почти се разплака, такова облекчение почувства. Не че сега проблемът се разрешаваше — не бе решен, но поне можеха да предприемат следващата стъпка.

— Ричард — обади се кметът, — не им дължиш нищо.

— Напротив, дължа им. — Ричард погледна Ева, после Клеър. — И няма да забравя.

Ева се ухили.

— Оооо. Не се тревожи, полицай. Няма да те оставим да забравиш.

Тупна здраво на камък в тъмното и потисна изгарящата нужда да изхлипа. Една ръка я хвана за рамото и й помогна да се изправи. Чу, че някой тупна зад нея, и се отстрани от пътя тъкмо навреме, когато Шейн — поне си мислеше, че е той — се изтърколи от шахтата.

И пространството се освети.

Е, само от една лампа… и това бе фенерчето. Държеше го бащата на Шейн.

Той хвърли бърз студен поглед към сина си, после към Клеър и каза:

— Къде е Дес?

Шейн изглеждаше изумен.

— Татко, ти трябваше да си заминал! Това бе планът!

— Къде, по дяволите, е Дес?

— Мъртъв е! — извика Шейн. — По дяволите, татко… Франк Колинс изглеждаше адски вбесен и с изкривено лице насочи фенерчето встрани от тях. Клеър примигна, за да изчезнат черните петна от погледа й, и видя, че е насочил светлината към двамата мъжаги, които стояха в тъмното.

— Добре — каза той. — Да се залавяме.

— За какво? — настойчиво попита Шейн, като се изправи на крака. Потръпна от болка, като стъпи на наранения си глезен. — Татко, какво става, по дяволите? Каза, че заминаваш!

— Преди да си замина, трябва да убия достатъчно вампири — каза Франк Колинс. — Трябва да изравня резултата.

Мъжагите, към които насочи светлината, бяха клекнали до някакво импровизирано електрическо табло, направено от стари компютърни части. Бе свързано с акумулатор за кола. Единият мъж държеше две жици за изолираните части, но медните им краища бяха току-що оголени.

Нещата си идваха на място.

Бащата на Шейн отново го бе използвал. Бе го използвал за примамка, оставяйки го да се смята герой, за да отвлече вниманието на вампирите и да му осигури време да избяга.

Използвал го бе, за да привлече много вампири на едно място. Но не бяха само вампири, имаше и хора. Полицаи и бъдещи вампири. И хора, които просто присъстваха, защото са задължени на Оливър.

Това си бе хладнокръвно убийство.

Ричард бе казал, че ще събарят сградата тази седмица. Експлозивите вече бяха поставени.

— Те ще взривят сградата! — изпищя Клеър и се втурна напред. Не можеше да се бие с рокерите, а и не бе нужно.

Трябваше само да изтръгне жиците изпод таблото.

Когато ги дръпна, излязоха няколко искри и извади късмет, че не се изпържи. Единият от рокерите протегна ръка към нея, сграбчи я, блъсна я назад и вторачен в бъркотията, поклати глава.

— Имаме проблем! — извика той. — Тя съсипа таблото! Ще ни трябва време да свържем отново жиците!

Лицето на Франк почервеня от гняв, той хукна към нея, вдигнал юмрук във въздуха.

— Ти глупава малка…

С разтворена длан Шейн посрещна юмрука и го задържа.

— Недей — каза той. — Достатъчно, татко. Стига толкова.

Франк се опита да го удари. Шейн се наведе. И втория удар улови с отворена длан.

След като блокира и третия, отвърна на удара. Само веднъж.

Франк бе повален, падна на задника си и по лицето му се изписа страх.

— Достатъчно — каза Шейн. Сега й се стори по-висок от всякога и по-страшен. — Все още имаш време да избягаш, татко. Направи го, докато можеш. Скоро ще разберат къде сме и знаеш ли какво? Няма да се жертвам за теб. Повече няма да го правя.

Франк отвори уста, после я затвори. Вторачен в Шейн, избърса кръвта от устата си и се изправи на крака.

— Мислех, че разбираш — каза той. — Мислех, че искаш…

— Знаеш ли какво искам, татко? — попита Шейн. — Искам си живота, искам си приятелката. И искам да си отидеш и да не се връщаш.

Франк гледаше свирепо като акула.

— Майка ти се обръща в гроба, като гледа как предаваш своите. Собственият си баща. И заставаш на страната на паразитите, които са напълнили тоя гаден град.

Шейн не му отговори. Двамата се гледаха в напрегнато и гневно мълчание няколко мига, после Клеър чу, че отгоре трака нещо метално. Тя настойчиво дръпна Шейн за ръката.

— Мисля, че са открили шахтата — каза тя. — Шейн…

Бащата на Шейн каза:

— Трябваше да те оставя да се опечеш в проклетата клетка, неблагодарен негодник такъв. Вече не си ми син.

— Алилуя — тихо отвърна Шейн. — Най-после свободен.

Баща му изгаси фенерчето и Клеър чу бягащи стъпки в мрака.

Шейн грабна Клеър за изпотената ръка и хукнаха в обратна посока. Той задъхано броеше стъпалата, докато най-после видяха златист сноп светлина в края на тунела.