Този свят е разяден и шуплив. Сърцето му е празно, кухо.

Истината за природата се крие в дълбоките мини и подземните пещери, както пише философът Демокрит[2]. Онова, което усещаме под краката си като стабилна и твърда материя, е само една илюзия, а животът съвсем не е такъв, какъвто изглежда. Под земната повърхност има пукнатини и дупки, пространства със запарен, нечист въздух; сталагмити, усукани сталактити, неозначени на никоя карта черни реки, които текат все надолу и по-надолу. Дълбоки каверни и каменни водопади, лабиринти от кристални туморни образувания и замръзнали стълбове, където историята влиза в бъдещето, сетне се превръща в настояще.

Защото в гробовния мрак времето е без значение.

Настоящето е лъжовно изградено върху миналото; точките на допир не съвпадат безпогрешно навсякъде. Множество неща рухват и загиват, а тяхната смърт и разложение създава нови пластове, така повърхността става все по-дебела и плътна; мембрана връз мембрана покрива по-долната, нови светове залягат върху останките на стари. Ден след ден, година за година, век по век, трупат се нови слоеве, а несъвършенствата се умножават. Миналото никога не умира истински. То е тук, то е там — дебне, изчаква, точно под похлупака на онова, което наричаме „сега“. Често се препъваме в него, всички ние, било чрез силата на спомена, било чрез нечие възпоминание. Съзнанието ни съживява бивши любими, загубени деца, покойни родители, мимолетни мигове, уловили прекрасен ден, случка, красива дума — неизразимата, святата, неведома и ефимерна красота на този свят. Наричаме ги спомени. Те са ни скъпи, ценим ги, назоваваме ги наши си, собствени и ги призоваваме, когато имаме нужда от тях.

Но понякога това не зависи от нас: намесва се нечия чужда воля, сила, друг решава и ето! — парче от настоящето просто се размива, а под него се показва миналото като изровена мъртвешка кост. А после… после вече нищо не е както преди, не може да бъде както преди: принудени сме да преоценим формата на онова, което сме смятали за истина в светлината на нови разкрития за самата му същност. Истината излиза на бял свят поради нечия погрешна стъпка и мимолетното усещане, че нещо под краката ни не е както трябва. Миналото изригва, потича като разтопена лава и нечий живот или по-скоро животи по пътя й се превръщат на прах.

Пролетта дойде и светът отново стана многоцветен.

Планините в далечината светнаха и се премениха китно-китно, посивелите дървета добиха цвят за нов живот; есента остана нейде назад като далечно ехо, зимата също отстъпи пред красотата и многоцветието: огненочервеното на кленовите дървета, тук-там зеленожълтите дъбови одежди, сребристото облекло на трепетликите, зелената премяна на бука и брезата. Зацъфтяха върби и брястове, кестени и тополи, горите заехтяха от песните на завръщащите се птички.

Виждах горите от физкултурния салон на „Уан Сити Сентър“, върхарите на вечнозелените дървета все пак доминираха в морето от цветове на променящата се природа. По улиците на Портланд валеше дъжд; гледах от прозорците на салона десетките куполи на чадърите в ръцете на пешеходците долу — блестяха мътно като мокрите черупки на тромави бръмбари.

От много месеци насам за пръв път се чувствах добре. Работа имах — намираше се, макар и не съвсем редовно. Хранех се добре, ходех да играя на уредите поне три-четири пъти седмично, а Рейчъл Улф бе обещала да прескочи от Бостън следващия уикенд. Значи все пак ще има някой, който да се порадва на възвръщащата ми се физическа форма. Отдавна не бях сънувал. Покойните ми съпруга и дъщеря не бяха идвали на гости от Коледата: няма да забравя милувките им — може би те прогониха измъчващите ме отдавна кошмари.

След лицевите опори поиграх малко с щангите, сетне ги захвърлих. От носа ми капеше пот, пара се вдигаше от цялото ми тяло. Седнах на съседната пейка, отпих от минералната вода. В същия миг забелязах, че влизат двамина мъже, с консервативно ушити костюми, официални, тъмни вратовръзки. Брех да му се не види… Единият бе бая едър, с къдрава кестенява коса и дебели мустаци — замяза ми на поостаряла и напълняла порнозвезда, но веднага в огледалото зад него зърнах и подутината под мишката. Порнозвезда друг път — носеше кобур с патлак. Вторият бе нисичък, спретнат, вече започнал да оплешивява и посивява. Едрият държеше в ръка слънчеви очила, другият бе с очила с квадратни златни рамки. Усмихна ми се, когато доближиха.

— Господин Паркър, нали? — попита, поставил ръце на гърба.

Кимнах, дясната му ръка веднага отскочи към мен. Изпружи я рязко и отсечено като носа на акула в познати води.

— Името ми е Куентин Харълд и работя за г-н Джак Мерсие.

Избърсах ръце в хавлията, все пак бяха потни, и се ръкувах. Устата му леко потръпна, когато усети все още мократа ми ръка, но удържа на изкушението да се избърше в панталоните си. Сигурно не желаеше да им разваля острия ръб.

Джак Мерсие? Име на стари пари, много старо злато, толкова отдавнашно, че жълтиците вероятно са подрънквали още на борда на „Мейфлауър“[3]. Самият Джак бе бивш сенатор, както и баща му, и дядо му навремето. Живееше в голям дом на Праутс Нек точно над морето. Имаше пръст и пари в дървопреработвателните предприятия, вестникарския бизнес, кабелната телевизия, компютърните програмни продукти, а и в Интернет. Всъщност имаше интереси в какво ли не — накратко, почти във всичко, от което могат да се спечелят добри пари. И да се инжектират нови средства в старите мангизи на семейството. В сенаторската си роля се бе проявил като либерал и все още финансираше най-различни екологически движения и борещи се в защита на човешките права групи. Бе семеен, минаваше за домосед, доколкото бях чувал, демек не бе от онези постоянно тичащи след фустите донжуани. От краткия си флирт с политиката се бе измъкнал с неопетнена репутация, дори казваха, че я подобрил. Е, типичен продукт по-скоро на финансова независимост, отколкото на морална устойчивост и неподкупност. Сега се носеха слухове, че планирал завръщане в политиката, може би като независим кандидат за губернатор, макар че самият Мерсие досега не бе потвърдил въпросните приказки.

Куентин Харълд се изкашля в шепа, а това му послужи за повод да извади носната си кърпичка. И дискретно да избърше длан.

— Господин Мерсие би искал да ви види — рече с тон, който най-вероятно използваше в разговор с шофьора или чистача на басейна в имението. — Има работа за вас.

Погледнах го. Той се усмихна. Аз също. Седяхме така като котараци и се хилехме един на друг, докато не остана нищо друго, освен да си кажем по някоя дума или да започнем да флиртуваме. Харълд бе пръв.

— Може би не чухте, г-н Паркър — каза той. — Господин Мерсие има работа за вас.

— Е, и?

Усмивката на Харълд помрачня.

— Не разбрах какво точно искате да кажете, г-н Паркър.

— Не съм чак толкова закъсал за работа, г-н Харълд, че да тичам като игриво кученце подир всяка подхвърлена пръчка.

Това не бе съвсем вярно. Портланд, Мейн, хич не бе такова загнило гнездо на пороци и корупция, че аз най-придирчиво да мога да подбирам предложеното ми бачкане. Е, и друго: ако Харълд бе от обратния пол, а и малко по-хубав на външност, като едното нищо щях да хукна след пръчката, че и да падна по гръб и да се оставя да ме почешат по коремчето. Особено при положение, че това ще ми донесе някой и друг долар.

Харълд се обърна и изгледа едрия мъжага. Онзи сви рамене, сетне пак се загледа в мен. Все така безизразно, сякаш се опитва да си представи как ли ще изглежда препарираната ми мутра над неговата камина.

Тогава Харълд се прокашля.

— Съжалявам — опита той с нов тон. — Не съм имал и най-малкото намерение да ви обиждам.

Изглежда, с трудност подбираше думите, още по-мъчно му бе да ги изговори. Като че бяха част от чужд речников фонд и той ги взимаше на заем за малко. Изчаках минутка с надеждата носът му да започне да расте или пък езикът му да се превърне на прах и пепел, ама нищо подобно не се случи. Но пък той примигна няколко пъти и добави:

— Бихме били благодарни, ако намерите нужното време, за да поговорите с г-н Мерсие.

Реших, че прекалено дълго съм се правил на интересен, макар и да не бях сигурен как ще се държат с мен следващия път.

— Когато свърша тук, вероятно ще прескоча да му се обадя — рекох спокойно.

Харълд изпружи врат и наведе глава към мен, сякаш не бе чул добре.

— Господин Мерсие се надяваше, че незабавно ще дойдете с нас. Сега, господин Паркър. Г-н Мерсие е много зает човек, времето му е скъпо, както вероятно се досещате.

Изправих се, протегнах се, разкърших рамене и се подготвих отново да поиграя с щангите.

— Напълно ви разбирам, г-н Харълд. Ще се постарая да бъда максимално бърз. Защо вие двамата не изчакате на долния етаж, господа? Щом привърша, веднага идвам. Така ме притеснявате. Току-виж съм изпуснал щангата върху вас.

Харълд пристъпи от крак на крак, изчака няколко секунди и каза:

— Ще ви чакаме във фоайето.

— Приятно чакане — отвърнах и ги изпратих с очи.

Изтутках се нарочно, спокойно завърших упражненията, къпах се продължително. Сетне с чистача на съблекалнята поговорихме за бъдещето на местните бейзболни звезди. По едно време реших, че порнозвездата и Харълд са се взирали в часовниците достатъчно, и взех асансьора. Изражението на Харълд се колебаеше между псувнята и благодарността.

Той веднага настоя да се кача в техния мерцедес, но аз нали си имам кола — мустанг, — опънах се и рекох, че ще карам след тях. Запалих и се замислих: ама аз наистина съм станал едно нетърпимо и опърничаво копеле! И то още на трийсетина и нещо лазарника. Ако ми бяха казали да ги следвам с моята кола, вероятно незабавно щях да се натреса в шибания им мерцедес.

Аз пак карам мустанг, но не е онзи — стария. Старият беше модел „Mach 1“ — него ми го попиляха миналата година, този е „Boss 302“ от 1969 г. Намери ми го Уили Бру, собственик на гараж работилница в Куинс. Спойлерите и перките са малко нещо гъзария; но натиснеш ли газта, и очите ти овлажняват, пък ми го и даде за 8 000 долара. Поне 3 000 кинта по-малко, отколкото струва подобна кола в нейното състояние. А като я гледаш отстрани и ще си кажеш — това или е играчка на някой безмозъчен хлапак, или на бавноразвиващ се. Ама ха де!

Подгоних след мерцедеса по US-1. При Оук Хил свихме на изток и свалихме на трийсетина мили. Ръмеше. Оттук до върха на Нек карахме бавно, аз по тях. Гостите в „Блек Пойнт Ин“ се бяха накачорили по прозорците с питиетата в ръка и зяпаха морето, Гранд Бийч и Пайн Пойнт. Наблизо бе спряла полицейска трафик патрулка от Скарбъро — дебнеше нарушителите (ограничението тук е 30 мили/час), а и всякакви нежелани гости и външни лица, които току развалят гледката.

Домът Мерсие е на „Уинслоу Хомър Роуд“, недалеч от бившата къща на прочутия едноименен художник. Щом приближихме, електронно управляваната бариера се вдигна и от къщата към нас се понесе друг мерцедес — отиваше към „Блек Пойнт Роуд“. На задната седалка зърнах дребен мъж с черна брада и малка шапчица. Разменихме погледи и той ми кимна. Лицето му ми бе познато, но не можах да се досетя откъде го познавам. Сетне продължихме към къщата.

Тя е огромна бяла постройка с околни градини, строена по поръчка от пейзажни дизайнери и специалисти, и толкова много стаи, че ако някой се изгуби по пътя към тоалетната, по него ще трябва да пуснат спасителна потеря. Едрият с мустака паркира мерцедеса, аз излязох от мустанга и последвах Харълд. Влязохме през официалната двойна порта, минахме през широк коридор и се наместихме в стая отляво на парадното стълбище. Оказа се кабинет или голяма библиотека, обзаведена със старинни канапета и столове. Книги, книги и пак книги — по трите стени и до тавана; на четвъртата имаше прозорец към парка и морето, а встрани барче, бюро и стол.

Харълд затвори вратата и ме остави да се полюбувам на томовете и на закачените по стените фотографии. Интересни неща: от политическа публицистика и биографии до исторически трудове, главно върху Гражданската война, Корея и Виетнам. Романи нямаше. В единия ъгъл бе поставен неголям, заключен шкаф със стъклени витрини, а книгите в него бяха по-различни от тези по лавиците.

Ето и заглавията им: „Мит и история в Откровението на Йоана“, „Апокалипсисът и Златният век в английската романтична поезия“, „Книга на Откровението“, „Апокалипсис и империя“, „Апокалиптичен Апогей“. Все весело четиво за преди лягане — краят на света и тем подобни. Забелязах и биографии на големите художници Уилям Блейк, Албрехт Дюрер, Лукас Кранах-баща и още няколко, както и издания с факсимилета на средновековни текстове. А най-отгоре бяха дванайсет почти еднакви тома, тънки, подвързани в черна кожа, на гърба на всеки том по шест златни лентички — обковка върху кожата в три еднакво раздалечени един от друг чифта. Най-долу на гърба на всеки том бе изписан знакът на последната буква от гръцката азбука — омега. В ключалките ключове нямаше, опитах за всеки случай — вратичките не мърдаха.

Преминах на фотографиите по стените. Доста снимки на Джак Мерсие с членове на семействата Кенеди, Клинтън, дори и с поодъртелия Джими Картър. Мерсие на млади години — като атлет и победител в различни състезания; ето го и с топка в ръка — засилва се да я хвърли нанякъде; сетне ликуващи съученици го носят на рамене. Атестати, хвалебствени свидетелства от благодарни институти, поставени в рамки благодарствени грамоти от оглавени от филмови звезди благотворителни организации, та дори и медали — награди от бедни, но горди нации. Кошмарна работа, ви казвам — сякаш домакинът с мъка бе събирал нужните му точки и едвам бе успял да набере нужното, та да се класира. Къде ли? Бог знае къде.

Вниманието ми привлече една от най-новите снимки. На нея Мерсие седеше на маса, отляво му настанена дама на около шейсет години с красиво ушито черно сако и перлена огърлица. Отдясно — същият човек, когото зърнах на влизане в излизащия мерцедес. Следващият участник в снимката познах веднага — редовно се явяваше в най-важните телевизионни новини: най-често с победоносна физиономия, застанал на стъпалата на някое от големите съдилища — Уорън Обър от „Обър, Тейър & Мос“, една от най-авторитетните бостънски адвокатски кантори. Обър бе личен адвокат на Мерсие; достатъчно бе само да споменете името му и най-настървеният противник подвива опашка и тича да се скрие под масата. Влезе ли в съда за дело, „Обър, Тейър & Мос“ се явява с толкова много адвокати, че в залата просто няма място за журито. Дори и съдиите се изнервят, когато чуят за тези шампиони в света на правосъдието.

Огледах внимателно фотографията. Казах си, че на нея никой не изглежда спокоен или щастлив. В позите се криеше прекалено много напрежение или на мен така ми се струваше. Сякаш таят нещо, като че се върти някаква тъмна история, а фотографът е излишен свидетел, който наднича в мислите им. По масата имаше множество дебели папки и още повече кафени чаши. Здраво бяха пили кафе.

Вратата зад мен се отвори. Влезе Мерсие, остави на масата купчина листове, сред които забелязах диаграми и таблици с много цифри. Беше висок мъж, около метър и деветдесет, с широки рамене — свидетелство за атлетична младост — и извънредно скъп часовник — златен ролекс, — който пък доказваше сегашното му благосъстояние. Гъста, побеляла коса, сресана назад, за да открие придобило изкуствен тен чело над големи сини очи и римски нос, разтегнати в усмивка тънки устни, разкриващи равни, бели зъби. Сигурно бе на около шейсет и пет, може би малко повече. Облечен бе в бяло поло, леки светли панталони в бежово, кафяви мокасини. По ръцете му растяха гъсти бели косми, снопчета от тях стърчаха и над яката на врата. Видя коя снимка гледам и за миг усмивката му помръкна, сетне отново се върна — когато аз извърнах глава и тръгнах към него. На вратата бе застанал Харълд — неспокоен като неуспял сватовник.

— Здравейте, господин Паркър — рече Мерсие със сърдечен глас и така силно разтърси ръката ми, та чак пломбите ме заболяха. — Благодарен съм, че намерихте време да ме посетите.

Махна с ръка към съседния стол, покани ме да седна. Откъм коридора се зададе прислужник с маслинен цвят на кожата и бяло сако — носеше сребърен поднос, който остави на масата. Порцеланови чаши, две на брой, сребърна кана за кафе, захарница и малка каничка със сметана, всичко в безупречен тон. Подносът изглеждаше доста тежичък, стори ми се, че прислужникът бе доволен да се отърве от него.

— Благодаря — кимна Мерсие и маслиновото лице се оттегли, след него и Харълд, който бавно затвори вратата.

Изглеждаше като ял кисели джанки. Останахме насаме с Мерсие.

— Зная много неща за вас, г-н Паркър — започна той, докато сипваше кафе и побутваше към мен захарницата и сметаната.

Държеше се естествено, любезно, изцяло пълен с желание да предразположи гостенина си. Сякаш години бе тренирал, за да получи сегашния ефект.

— И аз също — отвърнах.

Намръщи се, но добродушно, повдигна вежди.

— Не вярвам да сте достатъчно възрастен, че да сте гласували за мен?

— А, не, вие се измъкнахте от политиката, преди да е станало късно.

— А дядо ви? Той гласува ли за мен?

Дядо ми Боб Уорън бе служил в окръга Къмбърленд като полицай и заместник-шериф; по-голямата част от живота си бе прекарал в Скарбъро. Мама и аз се преместихме при него след татковата смърт. Той живя повече и от баба, и от мама, но все пак един ден се наложи да погреба и него. Изкопах гроба и лично го положих в него — бе есенен ден, голямото му и добро сърце бе спряло завинаги.

— Мисля си, че никога не е гласувал за никого, г-н Мерсие — рекох свободно. — Дядо поначало нямаше много вяра в политиците, такъв си бе по природа. Единственият политик, когото мисля, че донякъде уважаваше, бе президентът Закари Тейлър[4], който никога не гласувал, че дори и за себе си.

Широката добродушна усмивка отново освети лицето на моя домакин.

— Може би е бил прав. Повечето от въпросните люде продават душата си поне десетина пъти още преди да са избрани. А веднъж продадеш ли я, вече никога не можеш си я върна. Остава да се надяваш, че си взел добра цена за нея.

— А вие в кой бизнес сте, г-н Мерсие? Купувате души или продавате?

Усмивката му си остана на място като залепена, но очите се присвиха.

— Аз се грижа за моята собствена душа, г-н Паркър, и не закачам другите — всеки да си прави каквото иска с неговата.

Този прекрасен миг бе нарушен — вратата се отвори и влезе жена. На пръв поглед носеше съвсем обикновено облекло — черни панталони, черен кашмирен пуловер, тънка златна огърлица, но това бе напълно измамно впечатление. Дрехите бяха стилни, изключително скъпи. Изглеждаше на около 45 години, може би малко повече, бе руса и в чертите й се таеше нещо сурово. Сигурно се смяташе за голяма красавица, но въпросното нещо разваляше общия ефект.

Пред мен бе съпругата на Мерсие — Дебора, постоянно присъствие в светските рубрики на местната преса. Бе от фамозните южни хубавици и ако помня правилно, бе завършила прочутия девически пансион „Мадейра“ във Вирджиния. Казвам прочут, и то най-вече не заради факта, че получилите обучение там млади дами перфектно владеят изкуството да се хранят изискано и да познават коя лъжица за кое ястие е, пък и никога не плюят по паважа, а защото бившата му директорка Джийн Харис застреля любовника си д-р Хърман Тарнуър през 1980 г., когато той я заряза заради по-млада жена. Тарнуър пък бе известен с една книга — „Как да пазим диета“, и смъртта му убедително доказа, че диетите най-вероятно са вредни за човешкото здраве.

Джак Мерсие се бе запознал с бъдещата си съпруга на „Лебедовия бал“ в Нашвил — най-пищната светска изява на Американския юг. Запознал се не е точната дума — той направо й купил „Купе де Вил“ модел 55 година на уредената след обеда разпродажба. Платил човекът с кредитна карта и готово. Сетне някой бе коментирал, че тяхното било любов от пръв поглед.

Сега госпожа Мерсие държеше някакво списание в ръка. Опита се да се направи на изненадана от моето присъствие, но изненадата не успя да стигне до очите й. Затова рече:

— О, Джак, извинявай. Не знаех, че имаш гости.

Лъжеше проклетницата. Виждах в очите на Мерсие, че той знае, че тя лъже, знае, че и двамата знаем. Опита се да прикрие раздразнението си зад стандартната усмивка, но чух, че зъбите му изскърцаха. Изправи се, аз също.

— Г-н Паркър, съпругата ми Дебора.

Госпожата пристъпи на два милиметра, сетне изчака аз да мина цялото разстояние, което не бе малко, като се имат предвид размерите на кабинета, и чак тогава протегна ръка. Стиснах я, получих усещането, че държа нещо неживо, очите й сякаш пробиват дупки в лицето ми, зъбите й сякаш дялкат черепа ми. Толкова бе силно излъчването на нейната неприязън, та чак ми стана смешно.

— Много ми е приятно да се запознаем — изсъска тя и метна не по-мил поглед към мъжа си. — После ще говорим, Джак.

Последното прозвуча като заплаха, тя излезе и затвори, без да поглежда към нас.

Температурата в помещението направо се вдигна с няколко градуса, а Мерсие възстанови равновесието си.

— Моля за извинение, г-н Паркър. У дома напрежението се е поувеличило напоследък. Ще се жени дъщерята Саманта, та нали знаете… Следващия месец.

— О, така ли? И кой е щастливият избраник?

Стори ми се възпитано да задам неизбежния въпрос.

— Робърт Обър. Синът на моя адвокат.

— Е, сега поне съпругата ви ще си купи нови шапки, тоалети, ще се поуспокои.

— Хм, тя непрестанно си купува, и то много повече от тези неща, г-н Паркър. Но главното е, че има задачата да устройва гостите, а това си е бая тежка работа. Уорън и аз мислим да се спасим на яхтата, та по възможност да избегнем данданията в навечерието на голямото събитие, но съпругите едва ли ще ни оставят сами. Те и двете много обичат да плават. Вие ветроходствате ли, г-н Паркър?

— О, не, трудно ми е. Нали си нямам яхта.

— Всеки трябва да има яхта — възрази домакинът, който очевидно си възвръщаше чувството за хумор.

— Разбира се. Ама вие да не сте станали социалист, г-н Мерсие?

Той се засмя — оцени моя хумор, сетне остави чашката с кафето и си смени физиономията. Сега по нея се изписа пълна искреност.

— Надявам се да ми простите, че се бъркам в миналото ви, но трябваше да понауча нещичко за вас, преди да ви помоля за помощ.

Кимнах.

— На ваше място вероятно и аз бих постъпил по същия начин.

Той се наведе към мен и изтърси:

— Искрено съжалявам за семейството ви. Ужасно нещо им се е случило, а и на вас.

Убиец, наречен Пътника, ми бе отнел съпругата Сюзън и дъщерята Дженифър, докато още работех като полицай в Ню Йорк. Преди да го спрем, бе унищожил още доста хора. Убих го аз лично и част от мен си бе отишла заедно с него.

Повече от две години бяха минали от случилото се и през повечето от това време животът ми бе протекъл почти изцяло под знака на тяхната смърт: на Джени и Сюзън. Сюзън и Дженифър. Бях позволил непрестанните мисли за тях да доминират битието ми във всяко отношение, докато един ден не осъзнах, че болката и мъката, съжаленията и угризенията просто ме разкъсват и са на път да ме унищожат. Сега бавно и постепенно се опитвах да се събера, доколкото мога, да се съвзема и преосмисля живота си. Върнах се в Мейн, където бях прекарал детство и юношество, в същата онази къща, където бяхме живели с мама и дядо. Сам. Има една жена, която ме обича и ме кара да мисля, че си заслужава да започна отново с нея. И може би е дошъл именно този миг…

— Просто не мога да си представя колко е тежко да се преживее подобно страдание — замислено продължи Мерсие. — Но познавам едного, който вероятно може. Всъщност именно заради него съм ви и повикал.

Дъждът отвън бе спрял, облаците се разнасяха. Зад гърба на моя домакин слънцето проблесна ярко през прозореца, обля с лъчите си бюрото и стола, хвърли меки отблясъци върху килима. По него вървеше мъничка гадинка — някакво бръмбарче, а пипалцата му шаваха, „опипваха“ въздуха.

— Казва се Къртис Пелтие, беше ми партньор в бизнеса. Преди доста време, разбира се, сетне поиска да му изкупя дела и тръгна по свои пътища. Но нещата при него не потръгнаха, за мое голямо съжаление — направи неудачни инвестиции, знаете. Преди десетина дни намериха дъщеря му мъртва в собствената й кола. Тя се казва Грейс Пелтие. Може би сте чели за случая? Дори подочух, че може би преди години сте я познавали.

Кимнах. Да, вярно — преди време наистина бяхме близки. Тогава бяхме млади и за известно време смятахме, че се обичаме. Мимолетно усещане — дойде и си отмина. Не повече от два месеца след като завърших гимназията. Хлапаците преживяват такива краткотрайни романси, дори по няколко наред — сърцето ти трепти в нежна омара, сетне идва есента и нещата са съвсем други.

Грейс бе хубаво, тъмнокосо момиче със сини очи, нежни устни, кожата й с цвят на мед. Силна физически — спечели медал като плувкиня, но и ужасно интелигентна, поради което повечето момчета я отбягваха, независимо от красотата й. Аз самият едва ли бях чак толкова умен, но загрявах достатъчно, че като видя нещо наистина качествено, да мога да го оценя по достойнство. Или поне така си мислех. В края на краищата се оказа, че не съм го оценил както трябва, нито пък нея самата.

Помня Грейс най-вече с една утрин на плажа — Хигинс Бийч — недалеч от сегашния дом на Мерсие. Стояхме в сянката на един частен пансион, наречен „Брейкърс“ — вятърът развява дългите й коси, вълните бият брега току до нас. Мензисът й закъснял, преди малко ми бе казала по телефона. Цели пет дни, нетипично според нея. Тръгнах с колата за Хигинс Бийч, а стомахът ме свива като с менгеме. При Оук Хил ме настигна колона тежки камиони и за миг помислих да взема да натисна газта до дупка и да сложа край на всичко… Така се бях уплашил, а най-лошото — дълбоко в себе си чувствах, че не я обичам истински. Когато пристигнах при нея, тя вероятно го е прочела в лицето ми — такъв си бях, непристорен и открит. Седнахме на пясъка, мълчахме и дълго слушахме гласа на океана. Когато след два дни мензисът дойде, след дълга агония и за двамата, тя ми се обади и рече, че повече не желае да се срещаме. Въздъхнах облекчено и това бе краят на нашата връзка. Едва ли ми правеше чест, никак даже. Съзнавах го, но бях млад. Сетне се раздалечихме, видях я веднъж-дваж, кимахме си при среща в някое барче, но повече не сме говорили. Видех ли я, веднага в съзнанието ми изплаваше онази сцена на Хигинс Бийч и ми ставаше неудобно от мен самия.

Какво всъщност бях чел за смъртта й? Напрегнах памет: да, Грейс, вече аспирантка в Северозападния университет в Бостън, бе починала вследствие на единична огнестрелна рана. Бе намерена в колата й на страничен път край US-1, близо до Елсуърт. Тялото й облегнато на волана, пистолетът в ръката й. Самоубийство: крайната форма на самозащитата. Единствена дъщеря на Къртис Пелтие. Медиите й бяха обърнали повече внимание единствено поради бившата връзка на бащата с Мерсие. Аз не отидох на погребението.

— Според вестникарските информации полицията не търси никого във връзка със смъртта й, г-н Мерсие. Изглежда, са убедени, че става дума за самоубийство.

Той поклати глава.

— Баща й не вярва, че тя сама го е направила.

— Естествена бащинска реакция — рекох. — Човек трудно приема, че най-близкият му ще направи подобно крайно нещо. При това живите винаги имат угризения впоследствие. Дори прекалено много угризения, затова е трудно да се приеме фактът.

Мерсие се изправи, едрата му фигура запречи слънчевите лъчи. Бръмбарчето вече не се виждаше. Питах се как ли реагира, когато слънцето се скрие. Вероятно се примирява, какво да прави — бръмбарска му работа. Такава е съдбата на малките гадинки, както и на малките хора. Трябва да приемаш нещата както ти дойдат, да ги преодоляваш колкото можеш, докато някой по-голям от теб не стъпи върху ти. Е, и тогава вече няма значение.

— Грейс бе силна млада жена, цялото бъдеще бе пред нея. Никога не е притежавала пистолет и полицията си няма и представа откъде се е снабдила с онзи, който намериха в ръката й.

— При положение, че се е самоубила, нали?

— Да, именно — при положение, че го е направила тя самата.

— Което вие не вярвате, както и г-н Пелтие, нали така?

Мерсие въздъхна, замисли се, сетне рече:

— Вижте, съгласен съм с Пелтие. Въпреки теориите на полицията аз самият съм на мнение, че някой е убил Грейс. Бих желал вие да се занимаете с тази работа. Да разследвате случая частно.

— Къртис Пелтие ли ви помоли да наредите разследването, г-н Мерсие?

Очите му заиграха, отбягнаха погледа ми. Не ми хареса тази работа. Когато отново ме погледна, в зениците му се бе спотаило нещо непроницаемо. Криеше нещо, да.

— Вижте, Къртис дойде при мен преди няколко дни. Обсъдихме нещата, той изложи мнението си. Няма достатъчно пари, за да си позволи частен детектив, г-н Паркър, но слава Богу, аз пък имам. Не мисля, че е проблем да поговорите с него самия, не смятам, че ще се възпротиви вие да поогледате фактите. Аз ще ви плащам хонорара, а пък официално ще работите за Къртис. Но ще ви помоля моето име да не се споменава във връзка със случая.

Допих кафето, оставих чашката на красивата чинийка. Не казах и дума, преди отлично да съм подредил мислите си.

— Ето какво, г-н Мерсие, дойдох тук на добра воля, поговорихме, но с подобни разследвания вече не се занимавам.

Челото му се сбърчи, очите му се присвиха.

— Но сте частен детектив, нали?

— Точно така, сър, съм, но съм и взел решение да поемам само по-специални случаи: интелектуални престъпления, корпоративни разследвания. Отказвам случаите, свързани с насилие и смърт.

— Не носите ли оръжие?

— Вече не. Силните шумове ме плашат.

— А преди ходехте въоръжен, нали?

— Вярно е, ходех. А сега, ако ми се наложи да разоблича някой интелектуален престъпник — просто му отнемам средството за писане.

— Казах ви открито, г-н Паркър, научил съм почти всичко за вас. Просто не е в стила ви да гоните дребни компютърни крадци и измамници. В миналото се занимавахте с доста… по-колоритни проблеми.

— Да, така беше, но за онзи вид разследване платих доста висока цена.

— Ще платя всякаква цена — каквато и да посочите.

— Нямах предвид финансовата страна на въпроса, г-н Мерсие.

Той кимна, изгледа ме и, изглежда, най-накрая загря.

— Говорите за моралния аспект, така ли? Може би и физическия? Чух, че сте бил ранен… повече от един път, нали?

Не отговорих. Бяха ме наранявали, и то много сериозно — и физически, и другояче. На насилието отговарях с насилие и всеки път губех и разрушавах нещо от себе си. И това не бе най-лошото. Струваше ми се, че захвана ли се с подобни дела, неизменно в моя свят се отваря някакъв неземен прозорец, през който контактувам със загубени хора, всякакви мъртви неща. Сякаш делата ми ги привличат към мен самия — онези, които са напуснали нашия свят по неестествени пътища. По едно време си мислех, че тези видения са продукт на гузната ми съвест, че се дължат на вината, която непрестанно изпитвах, че тази особена връзка е надминала нивото на обикновените възприятия и граничи с халюцинирането.

Днес обаче вече вярвам, че те знаят, знаят всичко онова, което се е случило и се случва, и наистина се връщат, за да потърсят именно мен…

Мерсие въздъхна, отдръпна се от бюрото и отвори едното от чекмеджетата. В ръцете му се появи малка папка с твърди корици от черна кожа. Отвори я и писа нещо няколко секунди. Оказа се чек, който протегна към мен.

— Ето ви чек за десет хиляди долара, г-н Паркър. Единственото, което искам, е да поговорите с Къртис. Ако сметнете, че наистина не можете да направите нищо за него, просто задръжте парите за себе си. Няма да има възражения от моя страна. Ако пък се съгласите да се заемете със случая, още по-добре — ще договорим допълнително възнаграждение.

Поклатих глава.

— Пак повтарям, не става дума за пари, г-н Мерсие…

Той вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Разбирам напълно. Нямах намерение да ви обиждам.

— Не съм се обидил.

— Имам приятели в полицията, в Скарбъро, в Портланд и по-нататък — където поискате. Именно те ми казаха, че сте извънредно надарен следовател, със специални качества. Нека да приложим този ваш извънреден талант, така да се каже, за да потърсим истината за Грейс. Моля ви, заради мен самия, а и заради Къртис.

Защо се поставя преди бащата на Грейс? Отново усетих, че има нещо, което не ми казва, а пази за себе си. А и неотдавнашната открита враждебност на съпругата му? Какво означава пък тя? Логиката говореше, че знае кой съм, защо съм тук… а и че присъствието ми в нейната къща абсолютно не й се нрави. Мерсие остана с протегната ръка, в очите му този път имаше нещо друго: заприлича ми на скръб, на чувство за вина може би.

— Моля ви, г-н Паркър… поговорете с него. Какво толкова ви струва само да говорите с Къртис?

Какво ви струва само да поговорите? Тези думи ще се връщат в съзнанието ми отново и отново, ще ме мъчат и преследват в бъдните дни. Вероятно са се връщали и в неговото. Питам се какво ли е усещал в последните си мигове, когато сенките са се сгъстявали около него, а онези, които е обичал, са потъвали в алена мъгла?

И въпреки колебанията и възраженията на вътрешния глас взех чека. А в същия миг вероятно се е затворила и онази неведома верига. Затворила се е без нашето знание естествено, за да изпрати мощен заряд по света около и под нас.

Нейде далече, далече нещо необозримо се е измъкнало от скривалището си под мъртвите пластове на шуплестата бездна в недрата на земното кълбо. Подушило е въздуха, усетило е откъде идва раздвижването му. И е открило източника.

Сетне се втурнало към него.

На следващия ден, след изгрев-слънце, седях в кухничката пред чаша кафе, недовършена препечена филийка с масло и практическите указания за ползване на компютъра. Трябваше да пиша доклад за свършеното по случая на мои клиенти и за момента изключих Джак Мерсие и неговата молба. Отвън едри дъждовни капки се отронваха морно от мокрите клони на брезата пред кухненския прозорец, тежко тупаха на земята — познат, действащ успокоително ритъм след нощния дъжд. По клоните има още от ланшните листа, но навсякъде вече напъпват нови: старият живот си отива, за да даде път на новото. Червеношийка кацна наблизо, изду алени гърдички и запя. Не виждах мъжкия, но вероятно бе недалеч. Няма да е изтекъл май и в гнездото вече ще има яйца, а веселото птиче семейство ще ме буди с песните си рано сутрин.

Когато по WPXT — местния клон на Фокс — започнаха новините, вече завършвах доклада. Доволен бях от написаното и извадих дискетата, за да започна да принтирам. Водещата новина бе за намерените при Сейнт Фройд човешки кости. Случило се бе на предния ден и показаха Клеър Грей, новоизбрания щатски главен съдебен лекар. Пристигаше на местопроизшествието, обута в пожарникарски ботуши и мъжки работен комбинезон. С развяна от вятъра дълга черна коса и професионално безизразно лице, тя слизаше по новообразувания езерен скат.

Набързо бяха стъкмили насипи от чували с пясък, за да задържат водата назад, а изровените след срутване на земни маси кости лежаха полупотопени в кал, тиня и загниваща растителност. Бяха ги завили с голямо платнище, сега вдигнато заради Грей. Предварителен оглед бе направил един от мнозината заместник съдебни лекари, които работят по райони на хонорар. Той бе потвърдил, че костите са човешки, а щатската полиция бе незабавно предала цифров образ на находката в главния офис на съдебния лекар в Огъста. Грей и екипът й се запознали с особеностите на терена и задачата, както каза тя, и веднага потърсили съдействие от главния съдебен антрополог и консултант от Мейнския университет в Ороно. Грей добави, че по-късно през деня ще отиде и в Ийгъл Лейк.

Според репортерката нестабилността на терена изключвала възможността да се използва механизирана техника за изравяне на останките. Най-вероятно било то да стане на ръка — с лопати и по-малки инструменти, болезнено бавно, сантиметър по сантиметър. Журналистката обясняваше всичко това, а някъде зад кадър звучеше протяжният вой и лаят на кучета. Може би се дължеше на техническите характеристики на записа, но звукът имаше особено потискащ и ужасяващ тон, сякаш животните знаеха какво е разкрито на тяхната територия. Виенето нарасна особено много по сила в мига, когато пристигна кола, от която слезе заместник главният съдебен лекар, познат на всички местни като д-р Бил. Причината бе присъствието на двете му специално обучени кучета, настанени на задната седалка — те дразнеха и още повече разлайваха местните псета.

Камерата показа и пристигналата от Хултън мобилна полицейска лаборатория на отговарящия за Арустук Отдел за криминални разследвания към щатската полиция, заедно с дежурните следователи, щатските ченгета и неколцина шерифски заместници. Очевидно репортерката бе печена, защото бе успяла да изкопчи нужната информация. Бързо стана ясно, че костите са престояли в земята немалко време, че сред тях има и детски, че някои от черепите носят видими следи от нанесени с тъп предмет удари. Преместването им в моргата на Огъста щяло да започне най-рано след ден-два, обясни също тя. Там ще ги почистят експерти с помощта на водни разтвори със специални препарати, сетне ще ги изсушат с нужните процедури в затворени контейнери, за да бъдат внимателно анализирани и тествани. Съдебният антрополог ще направи нужните характеристики и ще възстанови целостта на скелетите, доколкото това е възможно със съвременни методи.

Най-интересното в репортерската информация дойде на края. Някой от детективите й бе казал, че поне три от „телата“ са разпознати при първоначалния оглед, но отказал да даде подробности. За мен това значеше само едно: намерени са косвени улики, които дават допълнителна информация, на този етап полицията естествено ще я запази за себе си. Във всеки случай разпали се любопитството ми. Не само моето, най-вероятно и на поне милион други хора. Но нищо повече. Хич и не завиждах на следователите, които ще трябва да лазят в калта и тинята на Сейнт Фройд, внимателно да вадят костите една по една с облечени в ръкавици ръце, да се борят с комарите и всички останали блатни гадинки, да се мъчат да не обръщат внимание на ужасния вой на онези мелези, най-вероятно с вълча кръв, като слушах воя им. Нали зная какви кучета отглеждат по тези места.

Новините приключиха, принтирах си доклада и се качих на колата, за да прескоча до офисите на „Пан Тек системс“ и да го предам. „Пан Тек“ се намира в триетажна сграда с тъмни стъкла в Уестбрук — фирма, която специализира в направата на мрежови охранителни системи за финансови институции. Най-модерният им продукт се базира на нов комплексен алгоритъм, абсолютно непонятен за всеки с коефициент на интелигентност под 200. Хората от компанията го смятат за истинска бомба в своята област. За съжаление математикът Еръл Хойт, който бе участвал в разработката му още от началото и най-добре го разбираше, бе на мнение, че компанията не оценява достатъчно услугите му. Затова сега, зад гърба на работодателите, се опитваше да продаде на конкурентна фирма опита си, а заедно с него и алгоритъма. Цялата работа се усложняваше донякъде от друг факт: Хойт чукаше главната си връзка в конкурентната фирма — жена на име Стейси Кийн с невероятно тяло и с такива крака, че излезе ли от колата, по шосетата стават задръствания.

Подслушвах клетъчния телефон на Еръл с помощта на „Селмейт“ — клетъчна радиомониторингова система, снабдена с подходяща антена, също клетъчен тип. Продадоха ми я в блестящо алуминиево куфарче с модифициран телефон марка „Панасоник“, декодер тип DTMF и записващо устройство клас „Маранц“. Наложи се само да вкарам телефонния номер на Хойт — „Селмейт“-ът свърши останалата работа. Слушах разговорите му, те ме отведоха на срещата Хойт-Кийн в един мотел — „Дейс Ин“ на „Мейн Мол Роуд“. Забих се в паркинга, изчаках ги, снимах ги, когато влязоха в една и съща стая, сетне ангажирах съседната и извадих от чантата специализирано устройство марка „Пенетрейтър II“[5]. Звучи малко като вибратор, но всъщност е електронен преобразувател на уловени вибрации. Закачвате го на стената, той улавя звуковите вибрации, превръща ги в електроимпулси, специално устройство ги усилва и прехвърля в аудиоформат. Проста работа! Е, онова аудио, дето извадих от апаратчето, бе предимно ахкане и пъшкане. Но като привършиха с креватната гимнастика, двамата преминаха към бизнеса и Хойт ми предостави достатъчно материал за сериозни обвинения. Какво предлага, как и кога ще го предаде, как ще изработи сегашните си работодатели да му платят за незаконно уволнение и прочие и прочие. Признавам — кофти начин да спечелиш някой и друг долар, но пък работата бе безболезнена и сравнително лека. Трябваше само да изложа фактите под формата на доклад и да си прибера чека.

Седнах в конферентната зала, където ме поканиха. Аз от едната страна на овална стъклена маса, трима от шефовете на „Пан Тек“ — срещу ми. Веднага огледаха снимките, чуха записите, както и онази част от романтичната интермедия с готината Стейси. Единият бе Роджър Акстън, вицепрезидент на „Пан Тек“, вторият — Филип Войт — шеф на сигурността, третият се представи с името Марвин Грос — директор за персонала. Бе нисък, възслаб, но с шкембенце, което изпъкваше над колана на панталоните и го оприличаваше на онези африкански дечица, които страдат от недохранване. А пък именно Грос държеше в ръка чековата книжка.

След малко Акстън протегна кокалест пръст и натисна стопа на възпроизвеждащото устройство. Спогледаха се с Войт, сетне се изправи.

— Изглежда добре свършена работа, г-н Паркър. Благодарим ви за времето и усилията. Г-н Грос ще се погрижи за хонорара ви.

Наби се на очи фактът, че не ми подаде ръка, а излезе от залата, като въртеше задник; нещо в дрехите му шумолеше досущ като коприна — все едно се движи богата вдовица. Казах си, че и аз самият едва ли бих се ръкувал с човек, който току-що е предоставил тайно направен звукозапис на двамина непознати, които се любят. Останах на място, заслушан в подраскването на скъпата писалка на Грос по чековата книжка. Свърши, изчака мастилото да изсъхне, подухна и внимателно откъсна чека. Не ми го подаде веднага, а го провери още веднъж, сетне ме погледна над бутнатите на носа очила и попита:

— Харесвате ли си работата, г-н Паркър?

— Понякога — рекох.

— На мен пък ми се струва, че тя е някак си… гадничка.

— Понякога да — отвърнах с неутрален глас. — Но обичайно това не важи за самата работа, а за природата на някои от намесените хора.

— Имате предвид г-н Хойт ли?

— Г-н Хойт се люби с жена през въпросния следобед. И двамата не са семейни. Направеното от тях едва ли може да се нарече с въпросната дума или поне не е по-гадничко от стотици други неща, които повечето хора вършат всеки ден.

Вашата компания ми плати да ги следя и записвам и именно в това е гадничката страна на въпроса.

Грос се ухили. Държеше чека между пръстите си, като че очакваше да му се моля да ми го даде. Застаналият до него Войт гледаше в земята — видимо му бе неудобно.

— Убеден съм, че едва ли вината за начина, по който сте провели разследването си, е изцяло у нас, г-н Паркър — продължи Грос. — Изборът си е бил ваш.

Усетих, че юмрукът ми се свива — неволно, разбира се. Отчасти поради това, че думите му ме ядосаха, но и за друго — в тях имаше известна истина. Докато седях тук и гледах как тези трима костюмирани контета слушат пъшканиците от чукането, изпитах срам и за тях, но и за себе си. Грос имаше право: мръсна работа, мирише на телефонно порно, а по ръцете, по дрехите, в душата ти сякаш остава нечистотия… И никакви пари не могат да я изчистят.

Останах така — безмълвен, загледан в Грос, докато той не се изправи, за да събере донесения от мен материал и да го прибере в черната папка. Войт също стана, но аз си останах в същата поза — на стола. Грос отново погледна чека, сетне го пусна пред мен на масата и чак тогава тръгна към вратата.

— Порадвайте се на парите си, г-н Паркър — рече за последно. — Смятам, че сте си ги спечелили.

Войт ме изгледа притеснено, сетне сви рамене и последва Грос.

— Ще ви изчакам отвън — рече, преди да затвори вратата.

Кимнах и си събрах вещите в чантата, взех чека и го огледах. Бяха ми платили 20 процента повече — бонус, за какво ли? Сложих го в портфейла, в отделението, което се затваря с цип, и се почувствах наистина омърсен.

Войт ме изпрати до фоайето, демонстративно ми стисна ръката, благодари и се сбогува. Излязох на паркинга и закрачих по асфалта между маркираните поименно пространства. Ето и колата на Марвин Грос — червена импала. Паркирана на място номер 20, а на стената до нея — табелка с името му. Извадих ключовете си и отворих малкото ножче, което държа на същото синджирче. Клекнах до задната лява гума и допрях острието в нея — готов да я разрежа. Останах в тази поза може би трийсетина секунди, сетне се изправих и прибрах ножчето. Гумата си остана цяла, само на онова място имаше малка резка — колкото върха на карфичка. Нищо повече.

Грос бе казал самата истина — да слухтиш след любовни двойки по мотелите е кофти работа, все едно събираш материал за нечий развод или нещо подобно. Но пък си плаща, а рискът е минимален. Не е ли така? В миналото бях поемал задачи без заплащане, благотворителност някаква си. И скоро бях разбрал, че ако продължавам да я карам така благотворително, скоро ще се наложи аз самият да търся милостиня за себе си. Сега Джак Мерсие ми предлагаше наистина добри пари, за да разследвам смъртта на Грейс Пелтие, но вътрешният глас ми подсказваше, че те ще са трудно спечелени. За същото говореха и спотаените неща в очите на самия Мерсие.

Тръгнах към центъра на Портланд. Паркирах в гаража на „Къмбърланд“ и „Пребъл“, сетне влязох в стария градски пазар. В един ъгъл свиреше „Порт Сити Джаз Бенд“, въздухът ухаеше на печено и разни подправки. Купих си обезмаслено мляко с етикет от „Смайлинг Хил Фарм“, еленско месо от „Бейли Хил“, пресни зеленчуци и самун хляб от „Биг Скай Бред Къмпани“. Седнах до голямата камина, загледан в минувачите, заслушан в музиката. Другата неделя ще доведа Рейчъл тук, мислех си мечтателно. Ще се мотаем сред гондолите със стотиците продукти и стоки, ще се държим за ръце, ще усещам дъхавия й парфюм цял ден — и в ноздрите, и по дланите си.

По обедно време излязох и тръгнах по „Конгрес“, сетне отбих по „Ексчейндж Стрийт“ към „Джава Джо“ недалеч от старото пристанище. Точно на пресечката на „Ексчейндж“ и „Мидъл“ зърнах момченце — седнало на тревата в парка „Томис“ на отсрещната страна на улицата. Носеше къси панталонки и шарена риза, а денят бе студен. Над него се бе навела жена и му говореше, а то я гледаше съсредоточено. Както и детето, и тя самата бе облечена съвсем неподходящо за времето: лятна рокля в светли цветове, гарнирана с розови цветчета. Слънцето огряваше прозрачната материя и зад нея прозираха стройни крака, русата й коса бе прибрана назад със светлосиня панделка. Не виждах лицето й, но нещо не бе наред: стомахът ме присви още преди да съм се доближил достатъчно.

Навремето Сюзън имаше подобна рокля и също често завързваше косата си именно със светлосиня панделка. Споменът ме жегна, сепнах се, а жената се изправи и пое в посока към „Спринг Стрийт“.

Тогава момчето вдигна глава и видях, че носи стари очила с рогови рамки, но едното стъкло е почернено. През другото ме гледаше, без да мига. На врата му висеше окачена с въже дървена пластина, като дъска, а на нея имаше нещо издълбано, но не можех да видя какво точно — все още бях далеч. Усмихнах му се и то също се усмихна, стъпих на улицата, за да пресека… право на пътя на един камион. Бързо отскочих назад и не успя да ме прегази: все пак шофьорът заби спирачките, стъпи на клаксона и от устата му се изля гневен поток от ругатни. Трябваше да изтърпя нравоученията му, сетне ми показа среден пръст и потегли, а когато отмина, отсреща вече ги нямаше — нито момчето, нито жената. Огледах улицата нагоре и надолу — по „Спринг“ нямаше и следа от тях, нито по „Мидъл“, още по-малко на „Ексчейндж“. И въпреки това можех да се закълна, че те са нейде наблизо, скрити, и ме гледат.

Прибрах се у дома — в къщата в Скарбъро — някъде около четири часа следобед, след като депозирах чека в банката и свърших още някои други дребни неща. Защурах се бос из къщата, по едно време ми щукна да послушам музика. Пуснах си „Тихи води“, Джим Уайт[6] пееше за живите и мъртвите, но нещо объркваше разликите между двете категории. На кухненската маса се валяше чекът на Мерсие. И така и така ми беше кофти, а зърнех ли го, ставаше ми още по-чоглаво. Защо ме бе погледнал по онзи странен начин, когато ме помоли само да поговоря с Пелтие? И какво запази за себе си? Значи колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че той плаща от едната гузна съвест.

С какво ли го държи Пелтие? Или угризенията са на друга основа? Защо пък Мерсие ще ме ангажира да разследвам смъртта на момиче, което той почти не познава? Мнозина твърдяха, че краят на бизнеспартньорството им бил доста жлъчен и донесъл не само разделяне на професионални интереси и пътища, а и разрива на дългогодишно приятелство. Ако Пелтие търси отнякъде помощ, то едва ли Мерсие е човекът, при когото би отишъл.

Някак си не можех да откажа случая. Защото и аз самият изпитвах отдавнашни угризения спрямо Грейс Пелтие. Струваше ми се, че й дължа поне времето, което наистина мога да отделя, за да поговоря с баща й. Остатъци някакви си от някогашна любов, а? А наистина бях реагирал като задник, когато момичето се бе притеснило, че е бременно. Вярно, че съм бил млад, ама тя бе по-малка и от мен. В съзнанието ми се върна ясен образ на тогавашната Грейс: чернокоса, притеснена, сините й очи ме гледат очаквателно, с надежда, а цялата тя мирише на цветя…

Понякога животът поднася трудни за избор неща. И сега бе така с мен, въпреки че далеч не ми е за пръв път. Седнах до масата и дълго стоях замислен, вперил очи в чека. Накрая, все още не взел решение как да постъпя, го сгънах и затиснах със синя вазичка, която бях купил днес съвсем импулсивно от пазара. Изпекох си пиле със зеленчуци и лютиви подправки, пуснах телевизора и седнах да похапна. Гледах в екрана, ама почти не виждах какво дават. Ядох малко, измих чиниите, изсуших ги и посегнах към телефона.

Навъртях дадения ми от Мерсие номер, обади се някой от прислугата. Мерсие се обади почти веднага след това.

— Добър ден, тук е Чарли Паркър. Взех решение, г-н Мерсие. Ще огледам как стоят нещата.

Отсреща се чу въздишка. Дали на облекчение или на примирение?

— Благодаря ви, г-н Паркър.

Само това каза. Може би Марвин Грос ми бе направил услуга с онези приказки за гадничката работа.

Може би.

Същата вечер лежах в леглото и мислех за момчето и русокосата. Дали ми се стори, че от кухнята долита мирис на свежи цветя, сякаш пълзи и запълва цялата къща? Толкова силен, че почти ме задушава. Потрих пръсти едни в други, усетих фините зрънца на цветния прашец като сол по кожата. Но когато се събудих на следващата сутрин, цветята бяха увехнали.

Не знаех защо.

Денят бе свеж и ясен — ден на първата ми среща с Къртис Пелтие. Чувах колите отвън, минаваха покрай моя дом и по „Спринг“, през Оук Хил и към „Мейн Мол Роуд“. Истинско оазисче на тишина и покой помежду двете магистрали — US-1 и I-95. Червеношийката запя отново, подухна ветрец, разроши игличките на елите по края на двора.

Дядо категорично бе отказал да продава земя на предприемачите към края на седемдесетте и началото на осемдесетте, когато в Скарбъро бе започнало сериозно строителство. Затова, слава Богу, все още къщата бе отвсякъде заобиколена с гора — чак до междущатските магистрали. За съжаление задаваше се краят на моята пасторална идилия — Федералната пощенска служба се канеше да строи голям пощенски център недалеч от „Мъси Роуд“; завинаги щеше да си отиде много голям залесен терен, включително парцелите, където са каменоломните „Грондин“ и Нелсъновите ферми. Твърдяха, че проектът обхваща около девет акра, над стотина камиона ежедневно щели да влизат и излизат от центъра, на всичкото отгоре говореха и за въздушна поща — ето ти и писти за пощенските самолети и прочие други строежи, които ще оголят земята. Всъщност придобивка за града, но лошо за мен самия. И ето, за пръв път в главата ми се завъртяха мисли за продажба на дядовия имот.

Седнах на чардака, отпих от кафето и се замислих за добрия старец. Бе починал преди около шест години. Ужасно ми липсваше този човек, неговото спокойствие, тихата му обич и приятелство. Дядо обичаше хората, винаги симпатизираше на слабите, непривилегированите, уязвимите. Това му качество го бе отвело на служба в полицията, то го бе и уволнило в преносния смисъл на думата — когато симпатиите му спрямо жертвите бяха започнали да доминират над всичко, над здравия разум включително.

През нощта ми бяха донесли втори чек за 10 000 долара, намерих го в пощенската кутия, но въпреки даденото на Мерсие обещание все още изпитвах разни резерви. Не бях спокоен, симпатизирах на загубата на Къртис Пелтие, но дали можех да му осигуря онова, което той очакваше? Не можех — той би искал дъщеря му да си остане при него завинаги — такава, каквато я помни, каквато си я представя. А спомените за красивото му момиче бяха покварени от начина, по който тя си бе отишла от този свят. И той искаше това петно да бъде отстранено.

В главата ми се въртяха и мисли за онази жена на „Ексчейндж“.

Кой носи лятна рокля в студа? Отговорът дойде сам, но аз го отхвърлих отново и отново като нещо нежелано.

Кой облича лятна рокля през хладен ден?

Някой, който не усеща студа…

Довърших кафето и се захванах с разни бумаги, които отдавна чакаха на бюрото да им дойде ред, но в съзнанието ми се въртяха единствено Къртис Пелтие и покойната му дъщеря, момчето и русокосата. Накрая нещата се сведоха до елементарен избор — собственото ми безпокойство срещу болката на Къртис Пелтие.

Взех си ключовете и потеглих към Портланд.

Пелтие живее в голяма каменна къща на „Данфорт Стрийт“ недалеч от красива поиталианчена сграда на име „Виктория“, чийто модел копира. Купил я в по-добри за него времена, а сега вероятно бе единственото му притежание. В този портландски район са домовете на богаташи от XIX век и той обхваща части от улиците „Данфорт“, „Пайн“, „Конгрес“ и „Спринг“. Съвсем естествено е било Пелтие да се насочи към него в онези години, когато е печелел добри пари.

Отвън къщата е впечатляваща, но околните градини са занемарени, боята по вратите и прозорците се лющи и пада. Навремето не бях влизал вътре с Грейс. Бях подразбрал, че отношенията с баща й не са от най-процъфтяващите, но тя не говореше на тази тема и въобще избягваше да кани съученици у дома. Всъщност бащата се грижеше за нея и я обичаше, но тя не му отвръщаше със същото, сякаш намираше прекомерното му внимание за отблъскващо. Или си имаше други причини. Грейс бе девойка с извънредно силна воля и характер, целеустремена и решителна, човек с вътрешни ресурси; тези качества понякога я довеждаха до разрив с околните; тя бе в състояние да нарани близки хора, да им причини болка — неволно при това. Веднъж реши ли да прави физиономии на стария, и край — прави го и окото й не мига. В по-късни години бях научил от общи приятели, че отношенията между баща и дъщеря постепенно се оправили и преди фаталния край те били доста близки. И все пак причините за по-ранния разрив помежду им си оставаха неясни.

Натиснах звънеца, чух ехото да отеква из цялата къща. Зад матовите стъкла на вратата се очерта нечия фигура, отвори възрастен мъж с тесни рамена. Прекомерно тесни за голямата му червена риза и тирантите, които държаха светлите панталони. Всъщност бе доста слаб, панталоните висяха над кльощавите крака, бяха доста широки на кръста. Общото впечатление бе мрачно: сякаш пред мен стои дребен, тъжен клоун.

— С г-н Пелтие ли имам честта? — попитах шаблонно.

Той кимна, аз си показах документите.

— Казвам се Чарли Паркър. Г-н Мерсие каза, че сте предизвестен за посещението ми.

Стори ми се, че лицето му светна; той се отдръпна, за да вляза, поглади коса и постегна колана на панталоните. Къщата миришеше на старо, на запарено. В широкия хол забелязах прахта по мебелите. Отдясно бе столовата. Обзавеждането изглеждаше на място, но като че нещо липсваше тук и там. Досетих се: вероятно се е наложило да продаде най-доброто, а после бе размествал, за да запълни празнините. Покани ме в малка, но приятна и светла кухня. По столовете бяха разхвърляни стари списания, на масата стоеше висок кафеник и от него се носеше приятна миризма на кафе и ванилия. На стените висяха три картини — акварели; пейзажите ми се сториха познати и, изглежда, обектът бе един и същи, само че рисуван от различни ъгли в унила тоналност: кафяво и червеникаво. Напомнящи на скелети с оголените си клони дървета по брега на тъмно водно пространство, далече на хоризонта хълмиста верига, облачно небе. И на трите си личеше подписът на художника — инициалите ГП. Хрумна ми, че е Грейс; преди не знаех, че е рисувала.

На лавица под прозоречния перваз бяха подредени книжки, голямо кресло стоеше до камина с огнище от лят метал, върху което домакинът бе нахвърлял пънове, подпалки и хартия. Общият ефект не бе лош — говореше за къщовност.

Покани ме да седна, наля кафе в две чаши, от бюфета извади кутия със сладки, сетне смешно разпери ръце встрани и рече:

— Трябва да ме извините, г-н Паркър, не очаквах гости толкова рано.

Имаше предвид дрехите си — избелелите панталони и широката риза.

— Няма причини да се безпокоите — отвърнах с усмивка. — Телевизионният техник веднъж ме завари да гоня хлебарките само по чехли.

Усмихна се благодарно и седна срещу мен.

— Джак Мерсие каза ли ви за моето момиче?

Наблюдавах го внимателно, докато говореше. Когато спомена името на бившия си партньор, нещо примига в очите му — досущ изложено на течение пламъче.

— Да, моля, приемете съболезнованията ми — кимнах аз. — Тя не се е самоубила, г-н Паркър. Няма значение какво говорят хората. Не ме интересуват техните приказки. Бяхме заедно седмица преди смъртта й, повярвайте ми, никога не съм я виждал толкова щастлива. Не пушеше, наркотици не вземаше… по дяволите, дори алкохол не пиеше, поне нищо по-силно от светла бира.

Отпи от кафето, а палецът му нервно потриваше показалеца. Нервен тик, видимо постоянно, ритмично движение, от което, изглежда, не можеше да се отърве, защото от неспирния допир на показалеца се бе образувал мазол.

Извадих писалка и бележник и започнах да записвам думите на Пелтие. Майката на Грейс починала, когато детето било на 13 години. Учила в гимназията, завършила, сетне следвала. След няколко несполучливи опити да се хване на добра работа, Грейс се върнала в университета и подготвяла аспирантска работа на тема религиозните движения в нашия щат. А по-късно се прибрала в стария дом и заживяла при баща си. От време на време пътувала до Бостън, за да ползва тамошните библиотеки.

— Да знаете с кого се е срещала, с кого е говорила, какво е писала? — попитах бащата.

— Винаги носеше бележките със себе си, винаги… не съм сигурен, не ми е казвала — отвърна той. — Ден-два преди да стане трагедията май имаше среща в Уотървил…

— С кого? — настоях аз, когато гласът му заглъхна.

— Мисля, че с Картър Парагон — рече Къртис. — Онзи, който е начело на Братството.

Братството ли? То бе евтина и съмнителна операция, силно намирисваща на далавера. Организираше късни вечерни шоута по кабелните телевизии и плащаше на бедни старици по някой и друг цент да зареждат празни пликове с библейски брошурки, които сетне разпращаше по незнайни адреси. Парагон твърдеше, че можел да лекува някои по-дребни заболявания: достатъчно било зрителят да докосне телевизионния екран с две ръце или, по-точно, с едната, защото другата ще е заета с набиране на безплатните телефонни номера на Братството за регистриране на дарение в името на Божията прослава. Обаче единственото нещо, което Парагон наистина можеше да лекува, бе излишъкът на пари в нечия банкова сметка.

Никак не е за учудване, че истинското му име не бе Парагон. Роден бе като Честър Куинси Дийдс — така поне пишеше на свидетелството му за раждане, а и в полицейското му досие. Последното е дебела папка, в която са описани главно дребни измами с кредитни карти и застраховки, периферно участие в организирането на фалшив пенсионен фонд и няколко други далавери. Когато враждебно настроени журналисти изваждаха кирливите му ризи на бял свят, Дийдс-Парагон неизменно признаваше, че е „разкаян бивш грешник“, който дори не се е опитвал да намери своя Бог, но пък така или иначе намерил го последният. Все още не е напълно изяснено защо Бог е потърсил Честър Дийдс на първо място, освен ако Дийдс не е успял някак си да му задигне портфейла.

Всъщност Братството бе постоянен майтап в очите на обществеността, но напоследък бях подочул слухове — главно непотвърдени, — че то поддържало финансово екстремистки религиозни и десни групировки. С други думи, организации от типа на онези, които провеждат нападения и терористични акции срещу извършващите аборти клиники, срещу институции, изяви и хора, които помагат или спонсорират лечението на СПИН, институтите, които се занимават с противозачатъчни програми и семейно планиране, казано на професионалния им език, че дори и синагоги. Почти нищо не бе доказано досега освен факта, че веднъж или дваж чекове на Братството бяха попадали в сметките на Американската коалиция на борците за живот, която бе официалният чадър на най-екстремните борци против абортите, и на Защитници на защитниците на живота — група, която подпомагаше осъдени нападатели на клиники и техните семейства. Конфискувана документация и телефонни архиви след насилнически акции и инциденти бяха обаче разкрили, че Братството поддържа редовни връзки с най-разнообразни фашизирани елементи, престъпници и скитници, наемници и побойници.

Братството умееше да шикалкави и маневрира, всъщност Парагон бе истински експерт в това отношение. Той светкавично излизаше с декларации, в които многословно се заклеймяваха извършените незаконни действия на същите групи, които вероятно наистина получаваха помощ от него. Освен това на два пъти бе успял да се яви на авторитетни и уважавани телевизионни шоута, за да опровергае насочени лично срещу него обвинения. Облечен в лъскави тъмни костюми, с дискретни златни кръстчета на реверите, той лъжеше и мажеше, ласкаеше, извиняваше се и манипулираше с помощта на целия си фалшив чар. Да се опитате да заковете Картър Парагон за нещо, бе все едно да заковете дим.

Сега бащата казваше, без да е наистина сигурен, че Грейс вероятно се е срещнала с Парагон не много преди смъртта си. Питах се дали това наистина е станало. Защото ако бе така, то наистина си заслужаваше да поговоря с Парагон.

— Пазите ли някои от бележките й за аспирантската работа или може би компютърни дискети? — попитах го аз.

Поклати глава.

— Не, вече ви казах. Когато тръгна тогава, взе всичко със себе си. След въпросната среща планираше да погостува на една приятелка. Каза ми, че ще продължи работата си при нея.

— Познавате ли приятелката?

— Да, Марси Бекър — отвърна той веднага. — Завърши история, познават се отдавна. Семейството й живее в Бар Харбър, там държат мотел. Марси живее с тях през последните две години и помага в работата.

— Добра приятелка ли бе на Грейс?

— Много добра. Или поне така си мислех.

— Какво намеквате?

— Ами например това, че не можа дори да дойде на погребението. Малко е странно, не мислите ли?

Старите угризения отново ме боднаха.

— Сигурно е така — рекох. — А имаше ли други стари приятели, които също не дойдоха на погребението?

Пелтие се замисли и след миг отговори.

— Има едно момиче на име Али Уин, по-млада е от Грейс. Идвала е у дома няколко пъти, мисля, че добре се разбираха. Когато бе в Бостън, Грейс и тя живели заедно, делили си наема. По-късно, когато прескачаше до Бостън за кратко, дъщеря ми казваше, че преспивала при нея. И тя е студентка в Северозападния университет, само че учи и работи на смени в един моден ресторант в Харвард. Как му казваха… имаше нещо за „етаж“?

— „На горния етаж“ ли имате предвид?

— Да, мисля, че е той.

Заведението се намира на „Холиоук Стрийт“ недалеч от площада „Харвард“. Все пак си записах името.

— Грейс притежаваше ли пистолет?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Мразеше оръжията.

— Имаше ли си приятел?

— И да е имала, аз не го познавам.

Седеше срещу мен, отпиваше от кафето и внимателно ме наблюдаваше над ръба на чашката — сякаш последният въпрос му бе променил мнението за мен.

— Аз ви помня, знаете — рече изведнъж.

Усетих, че се изчервявам, и неусетно се върнах поне едно десетилетие и половина назад в годините. Почувствах се млад и глупав, видях се как зарязвам Грейс пред вратата на същата тази къща и бързам ли, бързам да избягам, за да не дойда вече никога тук. Питах се какво ли знае Пелтие за тогавашната ни връзка. Срам ме беше, но и бях учуден от собствената си реакция.

— Помолих Джак Мерсие да потърси именно вас — продължи той. — Вие сте познавали Грейс. Мислех, че ще помогнете именно по тази причина.

— Да, но това беше преди много, много години — отвърнах тихо.

— Може би, но на мен ми се струва като вчера. Помня, като се роди — лекарят беше най-калпавият възможен. Откъде го намерихме, Бог знае! На две магарета сеното не можеше да раздели, та камо ли деца да изражда. Само че Грейс бе малко, упорито дяволче… имам чувството, че сама дойде на този свят — без неговата помощ. Да, казвам ви — все едно, че беше вчера. Помня всички дребни случки, всичко около израстването й. Обръщам глава назад и ми се струва, че животът не е помръднал… Та пак да ви питам — ще се заемете ли с това разследване? Моля ви, г-н Паркър, моля ви! Трябва да научим истината за случилото се с дъщеря ми, моля ви…

Въздъхнах. Имах усещането, че отново нагазвам в дълбоки, тъмни води, тъкмо когато съм усетил малко по-твърда почва под краката си.

— Ще видя какво може да се направи — отвърнах унило. — Не мога да обещая нищо със сигурност, но ще поработя по фактите.

Поговорихме още за Грейс и приятелите, които той познаваше; Пелтие ми даде копие от отчета на телефонната компания за разговорите през последните два месеца, извлечения от банковата сметка и кредитната й карта. Сетне ме отведе в нейната стая. И ме заряза сам. Вероятно не можеше да понесе мисълта да остане по-дълго там, където още мирише на нея, където всеки предмет носи отпечатък от пръстите й.

Нямаше как — прерових чекмеджетата и шкафовете, чувствах се неудобно, докато опипвах дрехи и предмети; закачалките в гардероба подрънкваха тъжно, пребърквах джобовете на сака и палта, поставях всяка извадена вещ точно на същото място. Нищо особено не намерих освен кутия от обувки, където бяха романтичните спомени от детството и младостта — картички, писма от стари гаджета, билети от пътувания, които сигурно са означавали нещо за нея. Нямаше нищо истински ново, нищо, свързано с мен. Не бях и очаквал да има. Щателно проверих книгите в библиотечката, лекарствата в долапчето над малката мивка в ъгъла на стаята. Не открих контрацептиви, нито хапчета против забременяване, които биха означавали постоянна връзка с мъж. Нито пък рецепти за антидепресанти, което би подсказало наличие на някакво страдание: депресия или стрес, страх или тревоги.

Върнах се в кухнята, за да заваря Пелтие в същата поза — с кафената чашка в ръка. Само че сега на масата имаше дебел жълт плик, който той побутна към мен. Отворих го — съдържаше всички полицейски доклади и цялата документация около смъртта на Грейс Пелтие, бележките на лекаря от съдебна медицина, смъртния акт, снимки на самата Грейс в колата. Последните бяха компютърно принтирани и с недобро качество. Но това нямаше никакво значение: раната в главата се виждаше отлично, кръвта на стъклото зад нея също — като взривена алена звезда.

— Как се сдобихте с тези неща? — попитах, но сам си отговорих — Джак Мерсие може да получи всичко, което си поиска.

— Мисля, че се досещате — отвърна Пелтие и ми подаде листче, на което бе записал номера на домашния телефон. — Можете да звъните по всяко време — винаги съм си тук, пък и вече почти не мога да спя.

Благодарих. Стиснахме си ръцете, той ме изпрати до вратата. Излязох и се качих в мустанга. Вече потеглях, а той все така стоеше на входа и гледаше след мен.

Паркирах на „Конгрес“ и влязох в едно магазинче да си направя ксерокопия на документите. Вече имах този навик — напълно разумна предохранителна мярка в случай на загуба или случайна повреда на оригинала. Фотокопирах всичко: от данъчни квитанции до собствените си бележки по даден случай; преснетите копия държа в къщи, оригиналите крия на сигурно място. Преснимането е евтина и лека процедура, която може да ви спести големи неприятности и тичане впоследствие. Като свърших, влязох в съседното кафене и се зачетох в полицейските доклади. И колкото повече четях, толкова по-кофти ми ставаше от съдържанието.

В първия документ бе описано съдържанието на колата: всичко, намерено в нея. На първо място — пакетче кокаин в жабката, кутия цигари — на седалката. Снетите отпечатъци на пръстите от кутията бяха на Грейс, тези по целофановото пликче с коката — също. Брей да му се не види! За човек, който изобщо не пуши и не употребява наркотици, Грейс Пелтие май се бе презапасила.

Смъртният акт не ми каза почти нищо ново, но един негов аспект ме заинтригува силно. Раздел 42 от документа, както го изискват законите на щата Мейн, съдържа изискването съдебният лекар да определи точно типа на смъртоносния изход, като посочи една от общо шест възможности: „естествен“, „нещастен случай“, „самоубийство“, „убийство“, „подлежи на предстоящо разследване“ и „не може да бъде определен“.

Лекарят, в случая лекарка, не бе отметнала графата „самоубийство“, а „предстоящо разследване“. С други думи, имала е достатъчно основания, за да поиска щатската полиция да продължи разследванията. Съмнявала се е вероятно. Преминах към нейния доклад.

В него бе описано състоянието на трупа: размери, особености на физиката, облекло, охраненост/недохранване в момента на смъртта, хигиена. Никакви симптоми, говорещи за занемареност или нечистоплътност, каквито са обичайни за пристрастените към даден наркотик или за психическо заболяване. Анализите и тестовете (различни по характер — кръв, очна течност, урина и жлъчка) не показваха наличие на приет алкохол или наркотик в предхождащите смъртта часове. Резултатите от анализа на урината и жлъчката също бяха негативни: това доказваше, че лицето не е приемало наркотици през последните три дни преди смъртта. Кръв бе взета дори от периферна вена в подмишницата. Обработена с натриев флуорид за анулиране на евентуалното действие на микробиологични агенти, които могат да увеличат или намалят алкохолното съдържание в кръвта, тя също бе дала отрицателен резултат за наличие на алкохол. Ясно беше, че Грейс не е употребила спиртни напитки преди смъртта си. Категорично НЕ.

Трудно нещо е човек да отнеме собствения си живот. Доста трудно. Повечето хора, които го правят, се нуждаят от малко алкохолен кураж. Но ето — случаят Грейс Пелтие не бе такъв. Първо, баща й твърдеше, че била напълно щастлива, второ — в организма й не бяха намерени никакви следи от алкохол или наркотици, трето — аутопсията не бе разкрила типичните признаци за нестабилни в психическо отношение личности, които могат да посегнат на живота си. И все пак Грейс бе поставила пистолет на слепоочието си, за да дръпне спусъка.

Според аутопсията смъртта бе настъпила вследствие на фатална рана, причинена от куршум 40-и калибър, изстрелян от пистолет марка „Смит & Уесън“ на разстояние от главата не повече от 4-5 см. Куршумът влязъл през лявото слепоочие, раздробил и изгорил частици от черепа, скалпа и косата около входното отверстие, раздробил и сфеноидната кост — в основата на черепа. Диаметърът на последното бил малко по-малък от този на куршума, тъй като еластичният епидермис се разтяга, но и свива след проникването на метала. Около дупката имало абразивна яка, на езика на професионалистите, образувана от триенето, нагряването и евентуалните нечисти субстанции по повърхността на куршума.

Изходното отверстие бе над и малко зад дясното слепоочие; куршумът счупил орбиталния покрив над очното гнездо и предизвикал кръвонасядане около лявото око. Раната там бе голяма и неравно звездовидна, извърната навън. Единствената намерена в колата кръв бе тази на Грейс, анализът на петната от нея бе напълно съвместим с логиката на нараняването и балистиката. Същото важеше и за направените с намерения куршум проби. Извършените изследвания на взети от лявата ръка на Грейс кожни частици — химически и електронно микроскопично сканиране — констатираха наличие на газово отлагане, а то говореше, че е стреляла самата Грейс. Когато убийството било разкрито, пистолетът висял в лявата й ръка. На седалката — до дясната ръка — имало Библия.

Статистически установен факт е, че жените рядко се самоубиват с пистолет. Макар че има достатъчно изключения, те обичайно нямат влечение към огнестрелните оръжия и по принцип търсят други, свързани с не така очевидно насилие, начини да сложат край на живота си. В полицейската работа важи едно полезно правило — починала вследствие на огнестрелна рана жена се приема за жертва на предумишлено убийство и се търси извършителят, докато и ако не се докаже друго. Статистиката дава още факти: самоубийците избират няколко обичайни места, където насочват или допират дулото — те са устата, вратът отпред, челото, слепоочието или гърдите. Стреля се с доминиращата ръка, макар че и това не е абсолютно правило. Грейс бе деснячка, знаех го отлично, и въпреки това бе избрала да стреля с лявата ръка. Значи при нея фактите се обобщаваха така: избор на нетипичната ръка, непознато оръжие, според бащата не е притежавала такова, макар и да е напълно възможно да е решила да си купи и да го запази в тайна.

В докладите имаше още три факта, които ми се сториха доста странни. Първият — дрехите на Грейс били мокри при намирането на трупа, дори вир-вода, както образно бе записал полицаят. Лабораторният анализ показал, че става дума за солена вода. Значи по някаква си неизвестна нам причина, преди да се самоубие, Грейс бе решила да се топне в морето — така както си е с дрехите.

Вторият — косата й била отрязана малко преди настъпване на смъртта. При това не с ножици, а с острие от типа на нож или бръснач. Част от конската й опашка била прерязана, а между ризата и кожата на гърба й били намерени паднали косми.

Третият — той не бе констатация, а по-скоро нещо липсващо или пропуснато: Къртис Пелтие ми бе казал, че дъщеря му непрекъснато и навсякъде носела бележките си със себе си, а в колата не бе намерено нищо подобно.

Но пък Библията е добре измислен ход, а? — помислих си аз.

Вървях към колата, когато иззвъня клетъчният телефон.

— Здравей, аз съм — бе гласът на Рейчъл.

— Здравей и ти.

Навремето Рейчъл Улф бе криминален психолог и специалист по психологическите портрети на престъпници, нещо, което ние — ченгетата — понякога наричаме профил. Бе дошла с мен в Луизиана, когато преследвах Пътника, там се бяхме и залюбили. Не мислете, че беше нормална или лека връзка: заради мен тя получи физически рани и психически травми; дълго време мина, докато успях да преодолея угризенията си по повод чувствата ми, които й бяха донесли само мъка, а и нейното отчуждение след оздравяването. Сега отново възстановявахме близостта си, бавно и трудно отначало, сетне по-леко и тя все още живееше в Бостън, преподаваше в Харвард и се занимаваше с научна работа. Бях подметнал веднъж-дваж за възможността да се премести в Мейн, бяхме поговорили, но не достатъчно сериозно. Все още не.

— Имам лоша новина. Не мога да дойда за уикенда, както ти бях обещала. Факултетът свиква извънредно заседание в петък следобед на тема бюджетни съкращения. Вероятно няма да изчерпим темата и ще продължим в събота сутринта. Няма начин да отсъствам. Най-рано ще съм свободна в събота привечер. Ужасно съжалявам.

Неочаквано открих, че се усмихвам. Напоследък все така беше — заговоря ли с Рейчъл, става ми добре и весело.

— Виж, не е толкова страшно — може би ще се уреди по друг начин. Луис се канеше да прескочи до Бостън този уикенд и ако Ейнджъл не се откаже, ще се присъединя към тях. Ти ще си идеш на заседанието, а щом свърши, ще се видим, нали?

Ейнджъл и Луис — не задължително в този ред — бяха гейове, полупенсионирани престъпници, дискретни партньори или съсобственици в редица ресторанти, авторемонтни работилници и гаражи, заплаха за порядъчните хора и може би за самата структура на обществото, както се казва в пресата, абсолютни антиподи един на друг във всяко възможно отношение, с изключение може би на това, че от време на време споделяха удоволствието да отнесат някой келеш частично или съвсем. Бяха също мои приятели и този факт съвсем не бе случаен.

— Премиерата на „Клеопатра“ в „Уонг“ е на четвърти — подметна Рейчъл. — Току-виж съм заработила два билета, какво ще кажеш?

Рейчъл е страхотна почитателка на бостънския балет непрекъснато се опитва и мен да спечели за каузата. Струваше ми се, че постепенно успява, само дето Ейнджъл се подхилкваше и подмяташе обидни думи за полюсите на собствената ми сексуалност.

— Дадено, само че започне ли сезонът, идваш с мен най-малко на два мача на „Пайрътс“, нали?

— Готово. Добре тогава, позвъни ми, за да кажеш как се подреждат нещата. Мога да запазя маса за вас тримата, а след заседанието и аз да дойда, ако не възразяваш, а? Междувременно ще уредя и билетите. Нещо друго?

— Друго ли? Ами малко цуни-гуни и, разбира се, секс, необуздан, с викове и насилие, а?

— Да, но съседите ще мърморят, ще ми излезе едно име…

— Хайде бе, а съседките ти готини ли са?

— Уха!

— Е, добре тогава, ако ти завидят, ще гледам да направя нещо и за тях…

— Ти по-добре гледай по-напред за мен да направиш нещо, защото иначе…

— Дадено, котенце, но като се умориш, ще трябва да поработя и за собствено удоволствие, нали?

Отсреща проехтя подигравателен смях и тя изключи връзката.

Прибрах се и позвъних по обикновения телефон. На номер в Манхатън, къща на „Ъпър Уест Сайд“. Ейнджъл и Луис не обичат да ги търсят по клетъчния, тъй като този тип връзка се прихваща, подслушва и записва извънредно лесно — както скоро щеше да научи Хойт за голямо свое неудоволствие. Ейнджъл и Луис са хора индивидуалисти — просто не държат чужди уши да играят в техните си истории, които най-често имат деликатен характер. Ейнджъл е взломаджия, при това много печен в професията, макар че сега се е оттеглил от активна дейност и живее от приходите, които получават заедно с Луис. Настоящата кариера на последния е малко по-сложна и по-неясна; Луис убиваше хора за пари, или поне така бе в миналото. И сега понякога го прави, но не парите са важното в случая, стимулът днес е от друго естество: трябва да има морален императив, за да си отиде някой. В ръцете му умират лоши хора, гадняри — бих казал, че без тях светът би бил по-добро място. Стане ли дума за Луис, знаете, концепциите и категориите от типа морал и справедливост доста се усложняват.

Изчаках три сигнала, сетне се обади шармантен глас. Очарователен, вятър! Шармантен колкото на змия, при това задъхана:

— Кой?!

— Аз съм. Май още не си прочел онази брошурка, която ти подарих — за добрите маниери по телефона, а?

— Аз онова лайно веднага го хвърлих в кенефа — отвърна Ейнджъл. — Познай къде е отишло!

— Много ти е напрегнато дишането! Да не прекъсвам нещо?

— Асансьорът не бачка. Чувам телефона още отвън и се спуснах да отговоря. От рецитал идвам.

— Ти там подноса за милостинята ли разнасяш, или им проверяваш портфейлите?

— Ииии, много смешно!

Ейнджъл съвсем не е прост човек. И все пак Луис непрекъснато се опитва да разшири културните му хоризонти, а аз отстрани се възхищавам и на упоритостта, и на оптимизма му.

— Е, добре де. Как беше рециталът?

— Супер. Като на гости при оперна примадона. Главата ме заболя, да не говорим за…

— Ще ходите ли в Бостън?

— Луис ще ходи. Той си мисли, че там е много гот. Мен си ми харесва Ню Йорк. Бостън е колкото Манхатън от 14-а улица надолу. Нали знаеш — с онези улички като преплетени макарони. Абе, какво да ти говоря — Зоната на здрача и по-кофти. На мен не ми се идваше дори и когато ти още живееше там и да знаеш…

— Свърши ли с простотиите? — попитах го нетърпеливо.

— Брей, че много сте станали нетърпеливи… извинете, Ваше височество!

— Слушай сега — ще прескоча натам следващия уикенд, може би ще вечерям с Рейчъл — късно в петък вечерта. Искате ли да идем заедно?

— Чакай малко — отвърна той и заговори с някого — сигурно с Луис, защото след малко прозвуча дълбок глас.

— Ти на моето момче ли се слагаш, а?

— Боже, не, за нищо на света, Луис! Би ми се искало самият аз да си имам някой голям и силен приятел като теб, но нека да не пресилваме нещата, а?

— Ние двамата ще бъдем в „Копли Плаза“. Щом ангажираш маса някъде, позвъни ни там.

— Тъй вярно, шефе. Нещо друго?

— Като се видим, ще говорим — отвърна Луис и връзката прекъсна.

Те идват. Черните ангели, демони на насилието, крилете им чернеят срещу Слънцето, мечовете им искрят. Паднали, прогонени свише, те безмилостно вървят всред масите смъртни, тъпчат горкото човечество… прочистват, отнемат, убиват.

Не са част от нас, не.

На другата сутрин спах до късно, но не се събудих ободрен. Прекалено ярък бе споменът от сънуваното, бях се потил здраво, макар че нощта бе хладна.

Реших да закуся някъде в Портланд и след това да посетя офисите на Братството. Бях вече седнал в колата, когато зърнах червения маркер на пощенската кутия — бе вдигнат, значи имаше поща. Раничко ми се стори за пощаджията, но какво от това. Нали има и нощни доставки — макар и по специална поръчка. Тръгнах по пътеката към кутията и тъкмо посягах към вратичката, когато по тенекията пробяга нещо тъмно и гъвкаво.

Оказа се малък кафяв паяк със странен, подобен на цигулка знак на тялото. Не можах да се досетя как го наричат — но зная, че е от вида паяци отшелници. Светкавично си отдръпнах ръката. Знаех, че жилят, че са отровни, но досега не бях виждал подобни твари толкова на север в нашия щат. Грабнах захвърлена наблизо пръчка и го пернах с нея, а в същия миг от цепката на полузатворената вратичка се промуши още един от същия вид. Сетне и трети… Внимателно заобиколих кутията и ги видях — цяла колония — лазят по гърба й, а някои вече се спасяват към земята, опънали лъскави лепливи нишки и се спускат надолу. Дълбоко поех дъх и отстъпих, сетне с максимално изпъната ръка отворих вратичката с върха на пръчката.

Боже мой! — та вътре имаше стотици малки паячета, някои мигом паднаха на тревата в подножието на кутията, други запълзяха наляво и надясно по тенекията. Цялото вътрешно пространство гъмжеше от тях.

Надникнах по-внимателно и чак сега забелязах картонена кутия; беше поставена по-надълбоко в пощенската кутия, а по нея бяха пробити множество дупки, от които излизаха и влизаха паяци. Имаше и множество мъртви от тези гадни членестоноги, подобни на малки топчета с прибрани крачка, а техните събратя ги разкъсваха и изяждаха. Противна гледка, ви казвам. Отстъпих, погнусен, опитвах се да не мисля какво би станало, ако слепешката си бях пъхнал ръката в кутията, както правя винаги по стар навик.

Върнах се при колата и извадих резервната туба с бензина, запалка „Зипо“ от жабката. Напръсках добре кутията — отвън и вътре, — дори и земята под и около нея, скъсах парче вестник, щракнах запалката и хвърлих хартията в подножието на поставката. Лумна силен жълтеникав пламък, засъска, а малки, големи, средни арахниди затупаха по земята. Запали се дори и тревата. Върнах се в градината и дотътрих маркуча за поливане — намокрих тревата наоколо, за да огранича размерите на огъня. Когато се уверих, че едва ли нещо е оцеляло, залях тенекиената кутия с водата, тя изсъска силно и вдигна голям облак пара. Изчаках да изстине достатъчно, нахлузих брезентови ръкавици и изпразних овъглените остатъци в найлонова торбичка, която хвърлих в кофата за боклук при задната врата. Сетне дълго стоях на края на имота, взирах се в дърветата и от време на време инстинктивно отърсвах ръце, за да се отърва от лазещите по тях въображаеми паяци.

Изповедта на Къртис Пелтие не само до голяма степен обясни поведението на Джак Мерсие, но и направи нещата доста по-трудни за мен. Защото кръвната връзка между Мерсие и Грейс бе всъщност лоша новина, много лоша.

За беля у дома в Скарбъро ме чакаха още лоши новини. Не знам защо, но още като спрях пред вратата, нещо ми се стори съвсем не на място. Отначало го отдадох на отсъствието си — човек като го няма известно време в къщи, нещата се разместват, изглеждат малко по така, но за съжаление не това бе обяснението. Сякаш някоя неведома сила бе хванала къщата, за да я завърти около въображаема ос така, че луната вече не я осветява по начина, който познавате, а сенките падат съвсем по-различно. Пощенската кутия все още смърдеше на бензин и това ми напомни за сутрешната случка. Паяци в пощата са кофти нещо, но като си помисли малко човек какво може да намери у дома си… Ще ми бъде доста по-трудно да се оправям с подобна ситуация вътре в самата къща.

Пристъпих до вратата, отворих рамката с мрежата против насекоми, опитах ключалката — изглеждаше на място, непипана. Вмъкнах ключа, отключих, честно казано, очаквах да намеря всичко наопаки, но не — не бе така. Поне отначало. Къщата бе тиха, вратите полуотворени, както ги оставям, за да може въздухът свободно да шета навсякъде и да се проветрява. Но ето — подвижната закачалка в антрето, където редовно си оставям ключовете, бе леко отделена от стената. Ясно се виждаха следите от крачетата й — кръгли петна сред тънък слой прах наоколо. Във всекидневната изпитах подобно усещане — като че някой нарочно бе размествал мебелите, колкото да забележа факта. Канапето и столовете бяха отместени просто така. В кухнята намерих посудата пипана, храната бе вадена от хладилника и сетне върната — в безпорядък. Дори и чаршафите на леглото ми бяха вдигани, най-горният бе оставен отметнат. Забързах към бюрото, което е в ъгъла на всекидневната. Мисля, че се досетих за какво са идвали.

Липсваше копието на досието по случая Грейс Пелтие.

Събудих се, а слънцето отвън блести, веселите му лъчи проникват през тънката материя на пердетата — стотици искрящи иглички. Чувах жуженето на пчелите по цветята в двора и по напъпилата дива ябълка в началото на алеята.

Взех душ и се избръснах, сложих спортни принадлежности в сака и поех за гимнастическия салон в града да се понатоваря за час-час и нещо. Във фоайето налетях на Норман Бун и му кимнах. Кимна ми и той, което бе голямо събитие, като се има предвид, че е тежкар и обикновено не поздравява. Бун е от портландското бюро на една от правителствените агенции за борба с организираната престъпност в сферата на алкохола, тютюна и оръжията. ФБР, специализираната шерифска служба на САЩ и агенцията на Бун имат офиси в „Уан Сити Сентър“, където е салонът, в който обичайно тренирам. Просто да ти е кеф да се потиш там, като знаеш колко много елитни ченгета те пазят. Само да не дава Господ да пристигне някой хахавел с камион семтекс или набор карабини и да започне фойерверките. Някой от онези, които не са наред в главата или по някаква причина имат зъб на правителството.

Опитах се да се разтоваря, но мислите ми бяха все в случилото се през последните няколко дни. В съзнанието ми се мяркаха лицата на Лутц, на Воасин и семейство Бекър, дори и смит и уесънът в нов кобур „Милт Спаркс Съмър Спешъл“, който бях оставил в шкафчето за дрехи. Тревожеше ме необичайният интерес на Ал Зи към моя милост: новина „тури му пепел“ — по-добре да те хване проказата или данъчната служба да ти пребара къщата.

Ал Зи се бе появил в Бостън в началото на деветдесетте години, точно след няколко извънредно успешни хода на ФБР срещу мафията с помощта на цяла армия информатори и доказателствен материал за престъпна дейност на видео- и аудиозаписи. И докато Екшън Джаксън Салеми и Бейби Шанкс Маноджо се боричкаха кой да води бащина дружина, Ал Зи бързо се бе намърдал на ключови места в успешен опит да стабилизира синдиката. Даваше полезни съвети на закъсалите, налагаше дисциплина с желязна ръка — там, където това бе нужно. Официалната му позиция в йерархията не бе ясна никому, но според познавачите на задкулисните мафиотски игри сега той бе доста нависоко и държеше почти цялата далавера, макар че името му рядко излизаше на преден план. Пътищата ни се кръстосаха веднъж в миналото и последиците бяха доста неприятни и свързани с насилие — оттогава станеше ли дума за г-н Зи, винаги внимавах къде стъпвам.

Като свърших с упражненията, поех по „Конгрес“ към Историческото дружество на Мейн, където се порових из материалите им за Баптистите от Арустук и самия Фокнър. Папката по въпросната тема се оказа на лесно място, още „топла“ от ръцете на журналистите, които бяха търсили повече подробности за религиозната общност, но за съжаление доста бедна откъм сериозна фактология. Намерих предимно общи положения и снопче пожълтели вестникарски изрезки. Единствената заслужаваща внимание статия бе от списание на име „Даун Ийст“ от 1997 г. Авторът бе подписан само с инициали — ГП. Обадих се в редакцията, колкото да се уверя стопроцентово, че я е писала самата Грейс Пелтие.

Вероятно още тогава е работила върху аспирантската си теза: бе събрала немалко неща за четирите семейства и кратка история на Фокнъровия живот и вярвания на базата на собствените му проповеди — цитирани тук-там, а и по памет от очевидци.

На първо място се оказа, че Фокнър не е истински свещеник, напротив — бе се опитал да приложи практиката да бъде ръкоположен от собственото си паство.

Не бе премиленарианист — от онези, които вярват, че Земният хаос е предтеча на Второто пришествие и че вярващите не бива да правят нищо, с което да му пречат или застанат на пътя. Четях и в съзнанието ми се оформяше образът на Преподобния. Самите му проповеди доказваха, че той особено чувствително усещал земните дела и насърчавал своите миряни да отхвърлят развода, хомосексуалния либерализъм и цялата останала „слободия“, която би могла да се пръкне през 60-те години. Ясно личеше влиянието на ранните протестантски мислители като Джон Нокс, но Фокнър е бил в същото време и последовател на Калвин, а вярвал и в предопределеността: Бог е избрал онези, които трябва да бъдат спасени, и ги е белязал със знака си още преди да са родени; без значение е колко добри дела са вършили те на земята приживе. Към Спасението единствено води Вярата, а в нашия случай именно Вярата в Преподобния Фокнър, на която се гледа като естествено продължение на Вярата в Бога. Последваш ли Фокнър и учението му — спасен си; отхвърлиш ли го, значи си един от прокълнатите. Проста работа, проста и абсолютно праволинейна.

Фокнър се придържал и към Августинските правила, особено силни при някои фундаменталисти: че Господ Бог е насочвал своите последователи към построяването на Света обител на Хълма — общност, която ще се посвети изцяло на служба Нему и за Негова Прослава. Ийгъл Лейк е бил мястото на този проект: град с не повече от 600 жители, не напълно възстановен вследствие резултатите от Изхода — не Старозаветния, а онзи, предизвикан от Втората световна война. В смисъл, че оцелелите на фронта предпочели да останат в големите градове, вместо да се завърнат в малките северни комуни, където нормалните пътища са един или два, а ток имат малцина, и то само благодарение на няколкото лични генератора; където месарницата и няколкото други магазина били затворени още през петдесетте, когато главният местен работодател — Дърводелната на Ийгъл Лейк — фалирал през 1956 г. само след пет нормални години. Предприятието сменяло собственици и преживяло различни перипетии до 1977 г., тогава окончателно приключило с производствената дейност. Всъщност Ийгъл Лейк е градче, заселено главно с френски католици, които гледали накриво новодошлите, но не ги закачали, благодарни дори да припечелят нещо от продажбата на зърно и хранителни продукти. Ето това място бе избрал Фокнър навремето, там бяха умрели и неговите хора.

Може би ви изглежда странно, че през 1963 г. двайсет души могат да пристигнат някъде в САЩ и само година по-късно да изчезнат безследно? Е, тогава заслужава да се напомни, че щатът е огромен, с близо 1 милион жители, разпилени на обща територия от 33 000 квадратни мили, по-голямата част от които са девствена гора. Да добавим още един исторически факт: горите буквално погълнали цели градове на Нова Англия[9]. Те просто престанали да съществуват. Като в приказка: имало едно време един град с улици и къщи, училища и мелници — там работили мъже и жени, ходели на църква, раждали се и умирали и ето ти — един ден това всичко вече го няма! Имало го, но му дошъл краят! Останали са стари каменни стени, дървета, засадени в необичайни формации — като в коридор — покрай отдавна заличен път. Цели общности се раждали и умирали именно така в тази част на света: нашия щат. Просто част от живота.

Интересни факти могат да се кажат за щата: забравени, потънали в прахта на небитието — продукт на историята и водените войни, следствие от движението на горите и безкрайната въртележка на природата, дело на морето и чужденците, които стъпвали по неговите брегове. Има гробища с надгробни камъни, на които стои само една дата — в цигански поселения и комуни. За хора, официално неродени и все пак със сигурност починали — както всички останали. Има и малки гробчета, отделени от семейните парцели — там почиват незаконородените деца. Никой никога не е потърсил никому сметка как именно са починали тези човешки същества. Има и празни гробове — камъните на тях са паметници на изгубените души, на удавени в морето, загубени в горите. Бог знае само къде почиват костите им — може би под пясък и вода или под земя и сняг — по земни кътчета, където никога няма да стъпи човешки крак.

Пожълтелите страници намирисваха на мухъл, пръстите ми също, по едно време се усетих, че ги бърша в панталоните в опит да премахна миризмата. Светът на Фокнър едва ли бе свят, в който бих живял поне лично аз. Това си мислех, когато връщах папката на библиотекарката. Свят, в който спасението е извън нас; в който няма шанс за изкупление; свят, населен почти изцяло с прокълнати души, сред които шепа хора с надежда за изцеление. А щом са прокълнати, кой го е грижа за тях? Техният живот значение няма. Каквото и да им се случи, колкото и ужасно да е, то е повече или по-малко заслужено…

Оставих пистолета си под резервната гума в багажника на мустанга и тогава влязох в масивната гранитна сграда на съда на „Нюбъри“ и „Маркет“, наречена „Едуард Т. Синю“ — на името на известен юрист. Още на вратата ме провериха за оръжие, минах и през детекторното устройство, сетне тръгнах по стълбището към зала номер 1, където се настаних на стол в дъното.

Последните от общо петте реда скамейки бяха заети от публика, която в минали години — при едно доста по-необразовано общество — вероятно би била назована с обидни прозвища като например „сган от всякакви изроди“. Забелязах неколцина джуджета, ниски дори и за своята категория, две-три дебелани и квартет напреднали във възрастта дами, облечени като проститутки. До тях се мъдреше едър плешив мъжага, някъде малко под двата метра и поне сто и петдесет килограма. Всички изглеждаха крайно съсредоточени в онова, което ставаше отпред в залата.

Всъщност съдът вече заседаваше и адвокат, който сигурно бе Артър Франклин, обсъждаше правните процедури със съдията. Заслушах се. Изглежда, търсеха неговия клиент за редица престъпления в Калифорния: злоупотреба с авторско право, жестокост към животни, неплатени данъци. Едва ли щеше да отърве затвора — изгледите за това бяха колкото на майски бръмбар да доживее до Коледа. Освободиха го срещу гаранция от 50 000 долара с уговорката да се яви при същия съдия малко по-късно същия месец, за да може съдът да вземе окончателно становище по въпроса за екстрадицията му. Тогава всички в залата се изправиха, а съдията излезе през вратата зад тежкото кожено кресло.

Тръгнах по централната пътека към адвоката, за да му се представя. Забелязах, че след мен върви и едрият мъжага. Франклин бе на около 40 години, носеше син костюм и се потеше леко. Косата му бе смолисточерна, веждите — рунтави, гледаше ме с очите на уплашена до смърт сърна, взряна в светлините на връхлитащ върху й тежък камион.

Седналият до Франклин Харви Рагъл обаче съвсем не бе онова, което очаквах да видя. Пред мен застана петдесетгодишен мъж с къдрава кестенява коса в отлично изгладен светлокафеникав костюм, с чиста, разтворена на врата бяла риза и модни леки обувки. Бе се подстригвал наскоро, косата му бе съвсем къса. Скъпият златен часовник бе единственото бижу по него. Прясно избръснат, Рагъл ухаеше на „Армани“, обилно излян по лицето, като да бе безплатен. Подаде ми ръка с прекрасно подрязани нокти.

— Харви Рагъл, генерален директор на „Кръшем Продъкшънс“ — представи ми се той и се усмихна топло, като разкри удивително бели зъби.

— Приятно ми е — рекох, донякъде изненадан. — Съжалявам, но не мога да се здрависам. Хванал съм нещо неприятно…

Показах им пръстите си с мехурите и Рагъл пребледня. Удивително чувствителна душа за човек, който мачка дребни гадинки, за да си печели прехраната. Тръгнахме към изхода, а по пътя дебеланите, джуджетата и полуразголените дами се изредиха да прегръщат Рагъл и да му пожелават късмет. Отбихме се в една от адвокатските консултантски стаи — номер 223, до съдебна зала 2. Мъжагата, чието име се оказа Мики, застана на входа с кръстосани отпред ръце.

— Протекция — обясни ми Франклин, преди да затвори вратата.

Настанихме се на масата и пръв заговори Рагъл.

— Е, видяхте ли моята работа, г-н Паркър?

— Имате предвид видеото с мачкането на буболечките ли? Да, видях го.

Рагъл се отдръпна, сякаш му дъхнах на пресен чесън.

— Не ми харесва това определение — рече той. — Аз правя еротика, всякакъв вид, и се смятам за баща на моите актьори. Хората, които видяхте в залата, са звезди, г-н Паркър, звезди.

— И джуджетата ли? — попитах.

— Макар и дребни на ръст, те дават големи неща — тъжно се усмихна Рагъл.

— Ами по-възрастните дами?

— Ужасно енергични същества. Вместо да намаляват с напредване на възрастта, апетитите им растат.

Боже мой, рекох си наум.

— Значи сега правите филми като онзи, който ми изпрати вашият адвокат?

— Именно.

— И в тях хора стъпват по буболечки и други разни?

— Да.

— Като мишки например?

— Да.

— Намирате ли удоволствие в работата си, г-н Рагъл?

— Много голямо — рече той. — Но вие май не одобрявате, нали?

— Наречете ме превзет, ако искате, но намирам тази дейност за отвратна, че и за жестока, да не споменавам, че вероятно е и забранена от някой и друг закон.

Внезапно Рагъл се наведе към мен и ме потупа по коляното с пръст. С мъка се въздържах да не го сграбча и счупя.

— Но хората убиват насекоми и гризачи всеки ден, г-н Паркър — започна той. — Някои дори намират удоволствие в това. За съжаление въпреки очевидното им желание да видят подобно нещо, представено под формата на изкуство, намесват се нашите цензурни институции, за да ги наказват. Не забравяйте, че именно в този щат почина в затвор човек, който продаваше атрибути за сексуално удовлетворение. Защо трябва да наказваме онези, които търсят неортодоксални и неконвенционални пътища към сексуалното удоволствие, питам аз?

Каза всички тези думи и се облегна на стола, за да се усмихне удовлетворено. Усмихнах му се и аз.

— Май не е само един щатът, където се гледа с лошо око на онова, което правите вие.

При тези думи позьорското му поведение съвсем помръкна.

— Ами, хм, да — изкашля се той и посегна към чашата с водата пред него. — На всичкото отгоре има и един господин, който има сериозни възражения срещу някои от по-специализираните ми, хм… продукции.

— Така ли? — удивих се аз. — И кой е той?

— Името му е г-н Пъд — намеси се Франклин.

Опитах се да запазя физиономията си неутрална.

— Най-много се дразни от филмите с паяци — добави адвокатът.

Знаех защо. В същото време Рагъл изведнъж рухна изцяло, сякаш името на Пъд отключи истината за всичко онова, което го застрашаваше.

— Иска да ме убие — измънка той, полуразплакан. — Не мога, не искам да умирам заради изкуството си.

Охо! Значи Ал Зи знае нещо за Братството, а и за Пъд, и затова е намерил за нужно да ме намеси в играта. Изглежда, имаше сериозен повод да ида до Бостън, извън срещата ми с Рейчъл и необходимостта да говоря с Али Уин.

— А как е научил за вас? — попитах.

— Имам си доставчик, той ме снабдява с гризачи, насекоми и когато имам нужда — с арахниди — заразказва Рагъл. — Сигурно той е казал на Пъд за мен. Няма кой друг…

— Е, и защо ще му казва?

— За да отвлече вниманието от себе си — за да се спаси самият той. Защото видимо г-н Пъд се ядосва не само на мен, а и на онези, които ми продават нужното за филмите.

— Значи вашият доставчик е съобщил името ви на Пъд с оправданието, че не знае какво ще правите с доставката, така ли?

— Сигурно е така, да.

— Как се казва този човек?

— Баргъс. Лестър Баргъс. Има специализиран магазин в Горам — за екзотични насекоми и влечуги.

При тези думи спрях да си записвам.

— Значи го познавате, г-н Паркър? — попита ме Франклин.

Кимнах. Баргъс бе истински изрод: от типа на онези, които наричат „две кила лайна в торбичка за едно“. На всичкото отгоре бе и тъп: човек, който смята, че е патриотично да си глупав и води майка си на ресторант, за да отпразнуват рождения ден на Хитлер. Помнех го особено добре от случай през детството ми в Скарбъро Хай. Тогава ме бяха обградили точно при оградата на футболното игрище с огромната емблема на „Редскинс“ на таблото — хайка младежи, готови да ме бият.

Онези месеци се бяха оказали сред най-трудните в живота ми: бях само на 14 години, баща ми вече покойник, а от погребението бяха минали само два месеца. Слуховете ни бяха последвали по тукашните места: че баща ми, нюйоркски полицай, убил двама души. Младеж и девойка, беше ги застрелял, а те дори не били въоръжени. По-късно самият той бе налапал дулото и си бе теглил куршума. Още по-лошо, че всичко това бе самата истина, поне в основните факти, както ги изреждам дотук. Нямаше начин да се избегне или заобиколи стореното от баща ми. Бе толкова трудно, ужасно трудно, колкото и да се обясни защо го е направил. Убийството си бе факт и край. Не мога да зная какво е мислил, какво е изпитвал, когато е натискал спусъка. Знаеше се, че те са го дразнили, провокирали, закачали. Опитвали са се да го накарат да си изпусне нервите, но сигурно не са се досещали до какво може да доведе подобна ситуация. Впоследствие ние с майка напуснахме Ню Йорк и се преместихме в Скарбъро — при баща й, бивш полицай. По петите ни, като черни кучета, плъзнаха слухове и мълви.

Отне ми известно време да се науча да се защитавам, но в крайна сметка успях. Дядо ми бе търпелив учител — показваше десетки пъти как се блокира прав удар, как се отвръща с единично, отмерено движение, в което да има истинска сила. И когато се замисля за онези месеци, в съзнанието ми се връща въпросната ограда и кръгът младежи с пламнали за кръв, омерзени лица, Лестър Баргъс с луничките и квадратната, ниско подстригана глава, от устата му виси слюнка, той я всмуква обратно, замаян от перверзното удоволствие да биеш сам човек с помощта на десетина другари. Ако се бе родил койот, Лестър щеше да бъде последният в глутницата, винаги готов да легне по гръб, изръмжи ли му някой от по-силните, но и винаги стръвен да разкъса падналия, ранен събрат. През гимназиалните си години се бе прочул само с гнусотии — измъчваше и плашеше по-слабите, веднъж почти изнасили едно момиче. Дори не можа да си вземе и изпита от програмата САТ — за установяване на способностите и наклонностите. И как да го вземе — само заради него би трябвало да се променят коефициенти, скали и характеристики, че да могат да маркират тоталното му невежество и тъпота.

Бях чувал, че има магазин в Горам, но знаещи хора ми бяха подметнали, че той е само параван за друга дейност като например незаконна продажба на оръжие. Трябва ли ви „чист“ патлак — Лестър Баргъс е вашият човек. Още повече ако имате интерес към крайната политическа десница, пред която дори и Кланът бледнее, за да замяза на даскалски профсъюз.

— Има ли и други подобни магазини, г-н Рагъл?

— Не, не и в този щат, но Баргъс го познават в национален мащаб и разни специалисти често се консултират с него. Макар и не лично… защото, хм… г-н Баргъс е много неприятна личност — отвърна Рагъл.

— И ми казвате всичко това, защото…

— Защото моят клиент е убеден, че г-н Пъд ще го убие… ако някой междувременно не спре самия Пъд — побърза да обясни Франклин. — Онзи господин в Бостън, който помага за дистрибуцията на по-традиционната продукция на моя клиент, изрази увереност, че вашият текущ случай има допирни точки с интересите на г-н Рагъл. И всяка помощ, която можем да ви окажем, пък ще се отрази благотворно на нашата кауза.

— И с какво ще ми помогнете? Лестър Баргъс ли е единствената ви следа?

Франклин сви рамене стеснително.

— Пъд опитвал ли е връзка с вас?

— Да, в известен смисъл. Моят клиент бе намерил подходящо скривалище в една къща в Стандиш. Тя изгоря — някой хвърлил запалителна бомба през прозореца на спалнята. За щастие г-н Рагъл успял да се измъкне, без да бъде ранен. Тогава наехме и Мики — за охрана.

Прибрах си тефтерчето, помислих малко.

— Нищо не мога да ви обещая със сигурност — рекох и станах.

Рагъл скочи и благодарно застиска ръката ми.

— Ако намерите този човек, г-н Паркър, смачкайте го, стъпчете го като буболечка!

Рязко си издърпах ръката.

— Не зная дали високи метални токове ще ми свършат работа, г-н Рагъл — казах аз, — но ще го имам предвид.

На следващия ден подгоних мустанга към Бостън и взех разстоянието почти за два часа. Само че веднага след това попаднах в ужасния градски трафик и там загубих поне още час. Безкрайните пътни ремонти тук си бяха спечелили прозвището „Голямото разкопаване“. Шосейно-уличната мрежа бе осеяна с дупки и трапове, покрай които се мъдреха изнесени под формата на лозунги табели обещания на градски власти и ремонтни компании — „Ще свършим навреме!“, „Ще останете доволни!“, и прочие дивотии. Хората постоянно мърмореха, човек заслуша ли се достатъчно добре, може да долови и редица нецензурни приказки.

Преди да тръгна, бях телефонирал на Къртис Пелтие — у дома. Предишната вечер излязъл с приятели да вечерят навън, ми каза той, а когато се върнал, полицаите вече били у тях.

— Някой се опитал да разбие задната врата — обясни бащата на Грейс. — Съседски хлапета чули шума и се обадили в полицията. Вероятно наркомани от „Кенеди Парк“ или „Ривъртън“.

Аз обаче знаех, че не са били никакви наркомани. Разказах му за изчезналите доклади.

— Мислите, че в тях е имало нещо важно ли?

— Възможно е — отвърнах, макар и да си нямах представа какво точно би могло да бъде толкова важно.

Какво наистина? Просто Пъд и неговите хора се опитват да ми създават трудности. Настоях Къртис да внимава и да се пази. Той обеща.

И ето ме сега на „Ексетър Стрийт“, точно преди отбивната за „Комънуелт авеню“ — спрял пред къщата на Рейчъл. Тя живееше под наем в четиристаен апартамент в красива каменна сграда, точно срещу някогашния дом на Хенри Лий Хигинсън, основателят на Бостънския симфоничен оркестър. По улицата се разхождаха доста хора: някои тичаха, облечени в спортни екипи, други си бяха извели кучетата, трети седяха на тротоарните пейки, сякаш им доставя удоволствие да дишат бензиновите изпарения. Наоколо щъкаха гълъби и ластовички, похапваха къде каквото намерят, а после излитаха, за да изразят уважението си към статуята на моряка историк Самюъл Елиът Морисън. Той седеше на пиедестала си замислен — като човек, забравил къде си е паркирал колата. Целият бе побелял от птичето уважение.

Рейчъл ми бе дала ключ за апартамента, прехвърлих си багажа от колата у нея, сетне се отбих в супермаркета „Ди Люка“ във Феърфийлд; там купих минерална вода и плодове. После хванах по „Комънуелт“ и тръгнах към градината между „Арлингтън“ и „Чарлс“. Отпивах от водата, похапвах от плодовете и гледах играещите деца — мятаха си фризбита и караха кучетата да ги гонят. Хрумна ми, че и аз много бих искал да си имам куче. Семейството винаги бе държало кучета, дядо — също, пък ми и харесваше идеята у дома да се навърта някой верен пес. Вероятно ми се щеше да си имам компания и това ме наведе на друга мисъл — защо не настоя още сега Рейчъл да се премести при мен? Напоследък заговорехме ли на тази тема, в гласа й се появяваше остра нотка, сякаш желаеше да каже нещо, но то все си оставаше неказано. Вече 14 месеца бе проявявала търпение и вероятно то бе започнало да се изчерпва. Грешката си бе моя: много желаех тя да е при мен, а в същото време се боях от потенциалните последици на една непосредствена близост. Преди време за малко не я убиха по моя вина. Не исках това да се повтаря, не смеех дори да помисля за такава възможност.

Някъде около 2 часа хванах обществения транспорт за Харвард, трябваше да отида на улица „Холиоук“. Смяната на Али Уин свършваше в два и половина — бях се обадил по телефона да предупредя, че ще мина да поговорим за Грейс. По тухленото здание, където бе ресторантът, растеше бръшлян, на горните прозорци бяха монтирани красиви бели светлинки. Някъде от долното помещение долиташе ритмичното потракване на токове — танцуваха тап, — сякаш нечии пъргави пръсти почукват по клавишите на стар „Ъндъруд“[13].

На стълбището пред сградата стоеше млада жена на около 23-24 години и наместваше орнаментална обеца в носа си. Косата й бе смолисточерна, около очите си бе сложила тежък черен грим, а червилото й грееше огненочервено като светофар. Горката — бе бледа и много слаба; едва ли се хранеше в ресторанта, където работеше. Приближих и тя ме изгледа — в очите й прочетох смесени чувства: някаква надежда и смущение.

— Вие сте Али Уин, нали? — попитах.

— Да. А вие — детективът?

— Приятно ми е — Чарли Паркър.

Тя ми протегна ръка, но гърбът й си остана залепен за стената на сградата.

— Като онзи джазмен ли?

— Ами да.

— О, той е много готин. Вие слушате ли го?

— Аз си падам по кънтрито.

Челото й се сбърчи.

— Тогава сигурно майка ви или баща ви са го харесвали?

За да ви нарекат на него…

— Те слушаха предимно Глен Милър и Лорънс Уелк[14]. Предполагам, че тогава дори не са знаели кой е Чарли Паркър.

— А познатите наричат ли ви Птицата?

— Понякога. Приятелката ми смята, че е хубаво прозвище. Някои от приятелите го използват, за да ме дразнят.

— Трябва да ви е писнало, а?

— Вече съм свикнал.

Разговорът за името и семейството ми, изглежда, я предразположи и тя се поотпусна, отлепи гръб от стената и слезе при мен. Отидохме в едно кафене на площад „Харвард“ Там Али изпуши четири цигари и изпи две кафета за около 15 минути. Не можеше да стои на едно място, в това момиче имаше толкова много нервна енергия, че движението на електроните направо бледнееше пред него.

— Добре ли познавахте Грейс? — попитах я, когато бе преполовила втората цигара.

— Ами, да, доста добре. Приятелки бяхме — отвърна тя и издуха цял облак дим.

— Баща й ми каза, че сте били съквартирантки, а тя понякога преспивала при вас, след като се била вече изнесла.

— Идваше в града през уикендите, за да чете в библиотеката, и я канех да спи на канапето. Готин човек беше. Е, беше… до известно време…

— И кога престана да бъде?

— Някъде по времето, когато започна да пише аспирантската работа — отвърна Али и запали третата цигара.

— За така наречените Баптисти от Арустук ли?

— Нещо подобно — рече тя и описа кръг с цигарата. — Беше мръднала на тази тема, ви казвам. Събра цял куп техни писма и снимки. Лежеше часове наред на канапето, пуснала някаква сърцераздирателна музика, ама умопомрачителни бози все избираше, и чете ли чете, спиране няма. Ще ме почерпите ли още едно кафе?

Е, почерпих я. Знаех, че ще говори, докато си има занимание. Все пак попитах:

— Не се ли безпокоите за ефекта на толкова много кофеин наведнъж?

Тя подръпна обичката в носа и ми се усмихна.

— А, не, първо ще ме умори тютюнът.

Харесваше ми това момиче въпреки цялата му превзетост и номерата от годините на хипарите. Очите й искряха на слънцето, дясната част на устата бе постоянно извита в нещо като самокритично-цинична усмивка. Видимо страшно обичаше външния ефект: пафкаше като комин, но не гълташе дима, а гримът бе нанесен изцяло с драматична цел. Предположих, че с поведението си може едновременно да събуди страх, раздразнение и похот в мъжете — зависи си от човека. И да върти някого на пръстчето си, ако, разбира се, има нужното самочувствие. Сега май го нямаше, но с времето щеше да дойде, сигурен бях.

— Разказвахте ми за Грейс — напомних й аз.

— О, да, да. Ама няма какво толкова да ви кажа. Честно. Тази семейна история с баптистите като че изсмукваше жизнената й енергия. Все ми говореше „Елизабет — това“, „Лайл — онова“. И накрая се превърна в стопроцентова досада, ви казвам. Въпросната Елизабет Джесъп я бе обсебила, не знам какво да ви кажа, май си бе внушила, че духът й се е вселил в самата нея. Ей такива работи.

— Значи е смятала Елизабет за мъртва?

Али кимна.

— А казваше ли защо?

— Имала такова чувство ли, усещане ли, Бог знае. Но нещата по едно време загрубяха, нали ви казах. Обясних й, че не може да спи повече у нас, защото новата ми съквартирантка се оплаква от нейните истории, което си бе лъжа. Това стана през февруари. Тя престана да идва и вече не се виждахме, май и не сме говорили между тогава и…

— Сигурно ме смятате за кучка, а? — внезапно запита момичето.

— Не, нямам такова впечатление — отвърнах замислено.

Тя отмести очи, сякаш се боеше, че изражението ми ще издаде казаната лъжа.

— Трябваше да отида на погребението. Канех се… ама на… мразя погребенията. Сетне реших да изпратя картичка на баща й — той е такъв един симпатичен човек. Ама и това не направих. Ей такава съм си…

Сега ме погледна и с изненада констатирах, че в очите й има сълзи.

— Молила съм се за нея, г-н Паркър, а пък аз не съм по молитвите, но за нея се молих — да е добре там, където е сега и който е главен — Бог ли, Буда ли, Аллах ли, — да се грижи за нея. Грейс бе добър човек.

— И аз така мисля — рекох, а тя запали още една цигара. — А на наркотиците посягаше ли?

— Не, не, никога — енергично отрече Али.

— Като изключим тази идея фикс около баптистите, иначе изглеждаше ли депресирана или силно разстроена?

— Не повече от всеки нормален човек.

— Излизаше ли с някого?

— Имаше една-две романтични истории, но нищо сериозно поне последната година. Иначе би ми казала.

Гледах я внимателно, но чувствах, че говори истината. Сигурен бях, че Али Уин не е била в колата с Грейс онази последна нощ. Все повече и повече ми се струваше, че подходящата кандидатка за тази роля е Марси Бекър. Облегнах се на стола и се загледах в тълпите туристи и местни хора. Повечето носеха торби със сувенири, Маркови вина и бонбони, козметика и сапуни от „Ориджинс“, екзотични чайове в скъпи кутийки от „Джаксънс“. Мислех си, че Грейс би могла днес да бъде сред тях, една от тях. Мислех си също, че светът само губи от нейното отсъствие.

— Дали ви помогнах с нещо? — попита Али и усетих, че иска да си ходи.

— Е, някои неща се изясниха — отвърнах и й подадох визитка. — Ако се досетите нещо друго или се появи някой, който разпитва за Грейс, моля да ми се обадите.

— Непременно — рече и внимателно прибра визитката в чантата си.

Стана и понечи да закрачи встрани, сетне нещо я задържа и изведнъж постави ръка на рамото ми.

— Смятате, че е убийство, нали? — яркочервените устни бяха плътно притиснати една в друга и тя не можеше да сдържи треперенето на брадичката си.

— Да, така мисля.

Тя стисна рамото ми с пръсти, почувствах топлината им, сетне рязко се извърна и си тръгна. — Благодаря за кафето — рече през рамо и излезе.

Прибрах се в апартамента на Рейчъл, взех си душ и в опит да се ободря, взех та се издокарах с новозакупените дрехи. Марково черно сако, черни габардинени панталони, че и скъпа, прескъпа черна фланелка шпиц. Погледнах се в огледалото. Боже мой! Приличам на актьор, кандидатстващ за ролята на вампира в римейка на „Носферату“, а нещо в главата ми упорито повтаря: „жертва на модата“, „жертва на модата“. Като се мъчех да прогоня натрапчивите мисли, се упътих за хотела „Копли Плаза“, където се намира „Оук бар“.

Трафикът вече изтъняваше, шумотевицата, клаксоните и бензинът останаха отвън и далеч зад червените плюшени завеси на изисканото заведение. Четирите големи вентилатора на тавана бавно режеха въздуха, ледът в кристалната купа на бара нежно блещукаше на мътното осветление. Луис вече седеше на маса до прозореца, отпуснал едро тяло на разкошния стол. Както винаги бе убийствено елегантен: черен вълнен костюм, бяла риза, черни обувки. От известно време не си бръснеше главата и бе пуснал къса мефистофелска брадичка, която по една или друга причина го правеше още по-страшен и отпреди. В миналото хората бягаха от него като от чумав — само като видеха да се задава високата му застрашителна фигура с блестящата глава и избръснатото до посиняване черно лице. Стъпеше ли на улицата, повечето пешеходци мигом отиваха на отсрещния тротоар. Сега вероятно биха побягнали, за да спрат чак нейде далеч, далеч, на тихо и безопасно място — като например Косово или Сиера Леоне.

Пиеше Мартини — „Президентско“, пушеше „Монтекристо“. Този порок — последният имам предвид — му струваше 35 кинта на парче. Духна скъп синкав дим към мен и се ухили.

Поръчах си безалкохолен коктейл и бавно свалих сакото, като внимавах Луис да види марката.

— Да, бе, много впечатляващо — неубедително рече той. — Даже не е и от миналия сезон. Евтино го даваш, сигурно голяма отстъпка са ти направили, а?

— Къде е по-незначителната ти половинка? — отбих удара аз.

— Купува си дрехи. Авиокомпанията му загуби чантата.

— Значи са му направили услуга. Ти ли ги подучи?

— Не се налагаше. Носачите сигурно са се погнусили да я държат в ръце. А ти как я караш?

— Доста добре.

— Още ли преследваш компютърни далавераджии?

Луис не одобряваше сегашната ми работа с интелектуалната престъпност. Смяташе, че си пропилявам талантите. Реших засега да не го открехвам за новия случай.

— Парите са добри, няма бум-бум и други подобни — рекох аз с усмивка. — Само дето един ме нарече с лошо име, ама здраве да е.

С крайчеца на очите си усетих, че става нещо нередно. Хората зашумяха, главите на посетителите се извърнаха към вратата и шушуканията станаха по-силни. Един от келнерите за малко не изпусна подноса с напитките. Влизаше Ейнджъл — в жълто-зелена хавайски тип риза, жълта вратовръзка, фабрично избледнели джинси и червени ботуши. Толкова яркочервени, че чак очите да ви заболят. Отвсякъде го следяха шокирани погледи, повечето присъстващи занемяха.

— Направо от Хаваите, а? — подметнах аз. — Или се правим на магьосници?

Луис гледаше като отровен.

— Хей, Ейнджъл, къде мислиш, че сме, а? На Деня на вси светии или на някой карнавал, за Бога!

Ейнджъл ни изгледа презрително, настани се спокойно и поръча бира на незабавно пристигналия келнер, който се чудеше къде да се дене. Сетне протегна крака и се залюбува на ботушите, постегна възела на вратовръзката и доволно се огледа.

— Страшен вкус имаш, Ейнджъл — продължих да го будалкам аз.

— Човече, откъде ги намери тези боклуци? — подкрепи ме Луис.

— Демонстрация правя, бе хора, за еснафите и тъпанарите — усмихна се той и заклати глава, сякаш обясняваше очеваден факт на бавноразвиващи се дечица.

— Зная аз каква демонстрация правиш ти — закани се Луис. — Вдигнал си плакат с надпис: „Претрепете ме бе, хора, аз вкус нямам!“

— По-добре наистина да си вземеш плакат, а на него да напишеш „Работя за модна централа“ — посъветвах го аз. — Тогава няма да те гледат като извънземно.

Говорех ги тези неща, а вътрешно бях повече от щастлив. Добре ми бе с тях независимо от тези джавкания и дребни заядки. Ейнджъл и Луис бяха може би най-добрите ми приятели. Когато животът ми висеше на косъм, те ме бяха подкрепили до край. Помогнаха ми в борбата с Пътника, застанаха до мен срещу куршумите на един бостънски мафиот на име Тони Чели и неговите главорези. И то само за да спасят живота на някакво момиче, което изобщо не познаваха. Вярно че бяха от т. нар. сива икономика, разбирай бизнес, често водени от своите си интереси, но винаги действаха с морал, значително по-близък до човешката доброта, отколкото морала и добродетелите на повечето хора.

— Как е животът на село? — подметна Ейнджъл. — Още ли живееш в онова бунашко предградие?

— Къщата ми не е селска.

— Че ти дори нямаш и килими.

— Стъпвам на истински брезови дъски.

— Глупости — дъски! Сложени направо на земята. И на това му викаш под!

Донесоха му бирата, той отпи от нея. Помълчахме и сменихме темата.

— Нещо ново в големия град?

— Пукяса Мел Валентайн — съобщи Ейнджъл.

— Мел Психара ли? — удивих се аз.

Този тип бе на „ти“ с всички видове престъпления, от „А“ до „Я“: кражба с взлом, наркотици, палеж, подправяне на мангизи — просто всичко, за което можете да се досетите. Майтапеха се, че още не е посегнал само на Зоологическата градина в Бронкс.

— Винаги съм мислил, че този прякор му е неподходящ — кимна Ейнджъл. — Направо си го подценява. Никакъв психар не е той…

— Е, как почина?

— Инцидент в Бъфало. Опитал се да разбие някаква къща, собственикът го погнал с една вила и прас!

И Ейнджъл вдигна чаша в памет на Мел Психара — жертва на фатален градински инцидент.

Рейчъл се яви неочаквано рано, облечена в жълто връхно палто чак до глезените. Прибраната й на тила с два дървени шиша червена коса блестеше очарователно на оскъдното осветление.

— Чудна коса! — възкликна Ейнджъл. — Пък и как само си я подредила — специализираните ли канали гледаш или само модата?

— Говори по-тихо — рече му тя. — И така чувам.

Извади шишовете и косата й се разпиля по раменете. Мека като коприна, тя ме погали по лицето, а Рейчъл ме целуна леко и си поръча „Мимоза“, сетне се настани до мен и допря буза до моята. Стана ми чудно прекрасно, не се бяхме виждали почти две седмици и осезателно я пожелах, особено пък когато кръстоса крака, а късата черна пола разкри бедрата й доста нагоре. Носеше мъжки тип риза, бяла, най-горното копче разкопчано. Винаги така се обличаше и поначало не разкопчаваше по-надолу — защото тогава се виждаха оставените от Пътника по гърдите й белези. Остави на пода — при краката си — нова и явно маркова чанта, в която имаше нещо завито в червено и видимо доста скъпо.

— Брей, брей, брей — обади се Луис. — Май пилеем пари по скъпотии, ако имаш излишни мангизи, защо не пуснеш нещо и на нас, а?

— Стилното си е скъпо — кратко отвърна тя.

Ейнджъл, който си бе Ейнджъл, нахално бръкна в чантата и извади касовата бележка, огледа я и подсвирна, сетне разтри пръсти, като че се опари.

— Е, каква е покупката? — попита Луис.

— Дегизация, брато — рече Ейнджъл. — Горещо, ти казвам. За някои хора.

Рейчъл му се изплези.

— Рано идваш — обадих се аз.

— Ти пък като че не се радваш. Да не би да съм ви прекъснала разговора? За какво си говорехте? За футбол или коли?

— За човешки стереотипи — отвърнах. — И ти си един психолог!

Подърдорихме известно време, сетне се преместихме в „Линъкс“ и прекарахме повече от два часа над сьомга, телешки и еленски специалитети, приятни приказки. Накрая поръчахме кафе и арманяк — последното за тях тримата. Разказах им за Грейс Пелтие, Джак Мерсие и за смъртта на Йоси Епстайн.

— Значи смяташ, че дъртаците са прави — Грейс Пелтие не е извършила самоубийство? — попита ме Ейнджъл, когато свърших.

— Ами нещата не са точни, не забелязваш ли? Мерсие вероятно може да упражни някакъв натиск, но така ще привлече вниманието към себе си, а той точно това не желае.

— И затова те е наел теб — рече приятелчето. — Ти да разбуниш кошера.

— Може би — признах аз, уверен, че при всички положения има нещо подобно, но какво точно, засега не знаех.

— А според теб какво се е случило на Грейс? — попита Рейчъл.

— В рамките на чистата спекулация бих казал, че в колата е имало и друг човек — сигурно Марси Бекър, — и то по време на пътуването на север. Но Марси я няма, не зная къде може да е. Покрила се толкова бързо, че е забравила цигарите си в колата.

— А пакетчето с кокаина може ли да е нейно? — попита Ейнджъл.

— Възможно е, но мисля, че не. Кокаинът ми прилича на подхвърлен с цел да прехвърлят топката на Грейс. Наркотици, нервно напрежение от аспирантската работа, Бог още знае какво и ето — отнела си живота с пистолет. Откъде обаче е дошъл той?

— Каква марка беше?

— „Смит & Уесън“ — модел „Сатърди Найт Спешъл“.

Ейнджъл сви рамене.

— Такива под път и над път, колкото си искаш. Не е трудно да се сдобиеш… стига да знаеш при кого да отидеш.

— Да, но лично аз не мисля, че Грейс ги е знаела тези неща. Според баща й тя дори мразела оръжията.

— Как смяташ: може ли Марси Бекър да е убийцата? — попита Рейчъл.

Отпих от минералната вода, помислих и рекох:

— Е, и това е възможно, но са били приятелки, а и не вярвам, че онова момиче е в състояние така добре да имитира чуждо самоубийство. Ако трябва да правя предположения, а сам Господ ми е свидетел, че напоследък само това правя — бих казал, че по-скоро Марси Бекър е станала свидетел на нещо: може би дори е видяла човека, убил приятелката й. И това е станало, докато по някаква причина е била извън колата. Сега, има и друго нещо. Щом аз мога да се досетя, че Грейс не е била сама в колата — поне през повечето време на пътуването, — значи и друг може да се досети.

— Което означава, че трябва да намериш Марси Бекър — довърши мисълта ми Луис.

— И още да говоря с Картър Парагон, чиято секретарка твърди, че Грейс не е отишла на срещата.

— Как се връзва с този случай смъртта на Епстайн?

— Не зная точно, но той и Мерсие са имали едни и същи адвокати. При това Мерсие го познава отлично, щом го е канил в къщата си, а в кабинета му виси негова снимка.

Накрая им разказах и за Ал Зи и Харви Рагъл, за г-н Пъд и неговата компаньонка, както и за тяхното посещение у дома.

— Хей, и твърдиш, че те отровили с визитка, а? — с недоверие възкликна Ейнджъл.

Дори и аз самият се срамувах от това твърдение, но кимнах. Всъщност така си и беше.

— Имам чувството, че Пъд дойде у нас, защото така е трябвало да направи, това се е очаквало от него. А не защото е вярвал, че ще се уплаша и ще си свия опашката. Визитката е част от тази игра, средство, което да ме провокира да направя нещо, може би нещо глупаво. И да ми дадат да разбера, че ме наблюдават.

Луис внимателно слушаше и ме гледаше над ръба на чашата си.

— Онзи тип е искал да те види кой си, що си. Физическите ти измерения — обади се той тихо. — Да прецени срещу кого се изправя.

— Размахах му патлака — рекох. — И той се разкара.

— Казах ти, че някой ден ще ми благодариш за него — още по-тихо рече Луис.

Но този път не се усмихна. И на мен хич не ми беше до смях.

При всеки случай според Платон основно принципно положение е да знаеш за какво се извършва разследването. Как стоят нещата в неговия контекст, какво точно търсиш.

Джак Мерсие ме бе наел да разкрия истината за смъртта на Грейс Пелтие. Когато влизах в къщата му, бях зърнал Йоси Епстайн. Последният целеше съдебни действия срещу Братството, може би спонсорирани от Мерсие. Сега Епстайн е мъртъв, офисите му — подпалени, изгорени до земята. Грейс Пелтие бе изследвала историята и битието на Баптистите от Арустук, чиито останки бяха излезли на бял свят изпод тонове кал край бреговете на Сейнт Фройд. По някаква причина тя се бе опитала да влезе във връзка с Картър Парагон, може би в контекста на своите научни изследвания. И отново се бе мярнал призракът на Братството. Лутц, детективът, разследвал случая Пелтие, бе достатъчно близък с последното, че да си вдигне задника от не знам къде си и да дойде чак в Уотървил, за да ме сбие и предупреди да не закачам Парагон. Ето, като свързвам всички тези факти и към тях добавям приятната фигура на г-н Пъд, стигам до заключението, че разследването ми, изглежда, се върти най-вече около Братството.

В събота рано сутринта Рейчъл хукна към факултета за продължаващото академично заседание. Взе със себе си поставената в найлонова опаковка визитка на Пъд. Някой от приятелите й в университетската лаборатория бе обещал да я изследва най-късно до обед. Моя милост пък си взе душ, направи си кафе и облечен в хавлия, се намести пред телефона. Първо се обадих на стария си колега и партньор от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция Уолтър Коул. Помолих го за няколко неща, той съответно на свой ред завъртя някои телефони и ми даде името на детектива, разследвал смъртта на Йоси Епстайн и подпалването на офиса му. Полицаят се казваше Любич.

— Като филмовия режисьор обясни ми той, когато накрая успях да го закова в разговор. — Ернст, нали знаете?

— Роднини ли сте?

— Ами. Но пък на няколко пъти съм режисирал нюйоркския трафик.

— Това не се брои — засмях се аз.

— Уолтър каза, че сте бивше ченге?

— Вярно е.

— Е, как ви върви сега — като частен детектив?

— О, работа има — колкото щеш. Само да не си много придирчив. Разводи, неверни съпруги и съпрузи и тям подобни. От тях не се печели много, затова трябва да се бачка повече на бройка. Защо питате, да не ви е писнало да бъдете ченге?

— Е, не чак толкова, но пък тук заплатата е кофти. Човек може да припечели повече като боклукчия.

— Хм, като стар колега ви казвам — то между двете професии голяма разлика няма.

— Ха-ха, вие го казахте. Интересували сте се за Епстайн?

— Да, от всичко, което можете да ми кажете, моля.

— Питам защо?

— Текуща работа.

— И по-точно?

— Разследвам убийството на една девойка, която може би е имала контакти с Епстайн в миналото, но може и да не е имала.

— Името й?

— Грейс Пелтие. Ченгетата в Мачиас са в течение на случая. Техен е бил.

— Кога е починала?

— Преди около две седмици.

— Какво я свързва с Епстайн?

Не виждах никаква причина да не подпаля малко огън под задника на Братството. Особено ако успея. Така или иначе разговорът на Лутц с Парагон би трябвало да бъде в архивата на случая.

— Братството. То е една от организациите, срещу които Епстайн е събирал доказателствен материал, за да го даде на съда. Възможно е точно преди смъртта си Грейс Пелтие да се е срещала с неговия лидер — Картър Парагон.

— Това ли е всичко?

— Може да излезе и нещо повече. Аз сега започвам. Ще се опитам да се реванширам.

Отсреща настъпи мълчание. Някъде около трийсетина секунди. Помислих, че връзката се е разпаднала. Сетне той заговори:

— Ще ви повярвам и ще помогна. Но само веднъж.

— Аз от само веднъж имам нужда.

— Официално погледнато, се води за убийство. Изключихме възможността за кражба като мотив, а вероятната връзка със запалителните бомби в „Еврейската лига за толерантност“ се разследва в момента.

— Браво на вас. Чиста работа. Какво не искате да ми кажете?

— При аутопсията намериха раничка под мишницата на Епстайн — снижи глас Любич. — Подобна на дупчица от игла. Сега експертите се опитват да открият какво му е било инжектирано. Най-меродавното, но все още не окончателно мнение е, че е било отрова.

Чух шум като от разлистване на хартия.

— Ето тук пред мен има разни експертизи. Чета нещо си за невротоксични вещества, което означавало блокиране на пътя на нервните импулси към мускулите, свръхстимулация на медиаторите — тук запъна на терминологията — хм… ацетилхолин и норадреналин, което парализирало… хм — още повече засрича — симпатичната и гръбначномозъчната нервна система, а то водело до внезапен и особено остър стрес на организма.

Любич високо въздъхна.

— Хм, да… казано с прости думи, отровата предизвиква повишаване на пулса, на кръвното налягане, затруднения в дишането и мускулна парализа. Епстайн е получил масивен инфаркт някъде на втората минута. На третата е бил мъртъв. Симптомите, хм… симптомите — значи това го казвам абсолютно поверително, нали разбирате! — са като при паешка отрова. В основни линии, ако някой не извади по-достоверна теория, така ще си остане. Значи, някакъв си нередовен хваща Епстайн, просва го на пода, сяда му на гърдите и му инжектира здрава доза паешка отрова. Ето това е. Предполага се, че паякът е от онзи тип, който наричат черна вдовица, женски — латинското му име е Latrodectus mactans. Освен това убиецът е смъкнал парченце кожа някъде от долната част на таза, няколко квадратни сантиметра. И това ако не е шашава работа, а? Много изроди се навъдиха, да.

Огледах набързо надрасканите бележки, оставих писалката и попитах.

— Някой друг да се е интересувал от случая?

— Хей, какво чувам? — оплака се Любич. — Правиш на някого услуга, а той прекалява с добротата ти, а?

— Съжалявам — побързах да кажа. — Но отговорът май е „да“, нали?

— Полицията в Минеаполис — въздъхна Любич. — Имало възможна връзка с кончината на лекарка на име Алисън Бек преди седмица. Намерили я в компанията на същия вид паяци. Имало дори и в устата й.

— Боже мой!

— Аха. Такива работи стават днес.

Изглежда, Любич хареса реакцията ми, защото помълча, помълча, сетне продължи:

— Колегите от Минеаполис решили, че паяците били натровени с въглероден двуокис, сетне поставени в устата й, където се съживили. Само един обаче оцелял напълно — другите се изпояли — след като, разбира се, здравата я нажилили. И тя починала вследствие на парализа на дихателните пътища — просто й се свършил въздухът.

— Някакви интересни улики при тях?

— Бек е известна като гинеколог, който защитава абортите и самата тя ги прави. Така че колегите подгонили местните ненормалници и се мъчат да ги приберат тихомълком — да не се разчува много по пресата. Четох, че едвам успели да я извадят от колата.

— Че защо?

— Ами там е била убита, автомобилът бил пълен с паяци.

ПЪД!

Благодарих му, обещах да го държа в течение и затворих. Влязох в Интернет и се захванах с търсене. Но само след две минути, че и по-малко, на екрана излезе снимката на Алисън Бек. Тук изглеждаше по-млада от фотографията в кабинета на Джак Мерсие. По-млада и доста по-щастлива. Репортерите бяха свършили добра работа — бяха изровили всички нужни подробности, намерили стара информация и източници, разпитвали кой ли не и по свои пътища стигнали до доста убедително заключение: че може би лекарката е починала вследствие ухапване на отровен паяк. Трудно е да се пазят в тайна такива факти.

Изключих компютъра и позвъних на Рейчъл. Предварително знаех, че в 11 часа ще си направят почивка за по едно кафе.

— Успя ли да свършиш работа?

— Първо да ти пожелая най-прекрасно утро с много любов — заяде се тя. — Главата ме боли от много приказки.

— Вземи си хапче — посъветвах я аз. — Е, какво става?

— Още я изследват в лабораторията. Сега разкарай се, докато не съм се ядосала истински.

И ми затвори телефона, което не ми остави голям избор.

Или да не правя нищо и да се излежавам, или да завъртя на полицията в Минеаполис. За съжаление там познати нямах, а персоналният ми чар едва ли щеше да ме отведе далеч, особено пък по телефона. Опитах се да се свържа с Мерсие, но прислужницата ме отряза набързо. Какво да правя сега? Нямах работа чак до вечерта, когато с Рейчъл щяхме да ходим на „Клеопатра“. Облякох се, взех за всеки случай едно романче от библиотеката на домакинята и се наканих да се поразкарам по улиците. Реших да отскоча до „Нюбъри Стрийт“, защото се сетих за една книжарничка за комикси и офиса над нея. Може би си заслужаваше да поговорим.

Оказа се, че Ал Зи е мислил в същата линия, защото вече бе планирал посещението ми. Тъкмо се подадох от входа на сградата на Рейчъл и от паркирания отпред на улицата зелен буик излезе едра фигура.

— Чудна количка си имаш, Томи — подхвърлих. — Разкарваш гаджетата насам-натам, до „Дисни Уърлд“ например, а?

Томи Качи се ухили. Носеше черна тениска без ръкави и прилепнали по краката черни джинси. Масивните му рамене надвиснаха над мен като че издути с магически компресор, особено пък на фона на тесния кръст и мускулите на ръцете — същински корабни въжета. Като помисли малко творчески човек, Томи приличаше на гигантска вървяща чаша Мартини, но не ме разбирайте криво — съвсем не толкова крехка.

Пък и Томи не е пияница.

— Добре дошъл в Бостън — рече той. — Ал Зи ще се радва да те види. Влизай в колата. Моля.

— Имаш ли нещо против да отида сам, а? — попитах го аз, защото за нищо на света не ми се качваше в този буик.

Отлично знаех какви пътешествия организира Томи и каква участ постига возилите се отзад гости. Нищо, че се хили през цялото време. По-добре човек да си върви пеша по междущатската магистрала, че ако трябва и със завързани очи.

Сякаш чул мислите ми, той се ухили още по-широко.

— Така е по-лесно, брато. Ал не обича да чака, нали знаеш. Става му притеснително.

— Да бе, да. Ама все пак по-добре ще е да повървя на чист въздух и да дойда малко по-късно, а?

Тони сви мощните рамене. Вероятно нямаше заповед да прилага насилие, затова рече:

— Добре де, щом искаш чист въздух, ние нямаме нищо против.

Е, речено — сторено. Вървях пеша към „Нюбъри“, а огромният буик лазеше по улицата след мен. Хубаво, че почти нямаше трафик. Средна скорост около 2 мили в час, но пък аз се чувствах желан, а и център на внимание. Когато стигнахме пред книжарничката, Томи помаха с ръчище и стъпи на газта. Туристите по тясната уличка се разбягаха. Натиснах бутона на познатия звънец, съобщих си името и заизкачвах стълбите към офиса на Ал Зи.

Никак не се бе променил от последното ми посещение. Същите голи дъски, същата лющеща се стара боя. Вътре имаше двама въоръжени типове, но не и място за сядане, ако не смятаме изтърканото канапе в червено и стола зад бюрото на Ал Зи, на който се бе настанил лично той.

Ал бе в черен костюм, черна риза, черна вратовръзка, посивялата му коса — зализана назад по черепа, лицето му все така мъртвешко, само че ми се стори дори малко по-изпито от миналия път. Носеше слухов апарат, миниатюрните слушалки стърчаха от заострените му и издължени уши. Бях чул, че слухът му се влошавал прогресивно напоследък — сигурно от непрекъснатата пукотевица наоколо.

— Гледам, че сте сменили летния гардероб — учтиво рекох аз.

— Бях на погребение — отвърна той и наведе глава, че и с интерес огледа дрехите си, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Уредено от вас погребение ли?

— Не, не, просто поднесох последна почит на стар другар. Моите приятели измират един по един, вече не останаха. Скоро май аз ще съм единственият жив.

Забелязах, че си вярва, като говори. Но пък като го познава човек, не би се учудил на увереността му в тази насока. И вероятно бе прав.

Махна с ръка към канапето.

— Седнете, настанете се. Тук много хора не идват.

— Не разбирам защо — не се сдържах аз, нали ми е такъв нравът. — Тук е толкова уютно и приятно.

— Вкусовете ми са спартански, знаете — усмихна се Ал и се облегна на стола. — Е, днес ми е щастлив ден. Първо на погребение, сетне посещение на добра воля от страна на г-н Чарли Паркър. Кой знае какво може да стане до довечера: я патката ми да окапе, я растенията в саксиите да увехнат.

— Най-вече ще съжалявам за растенията — пак не се стърпях аз.

Ал Зи протегна дълго тяло, сякаш гигантска змия се разви и опъна.

— Как е неуловимият Луис? — подметна той. — Нещо напоследък не го чуваме. Само за вас ли убива вече?

— Винаги е работил единствено и само за себе си — поправих го аз.

— Добре де, както и да е. Той е единствената причина вие да можете спокойно да ползвате нюйоркското метро например, когато се мернете в този красив град. Защото ако някой посегне на скъпоценната ви персона, онзи хахо ще го очисти. Той дори и на мен би посегнал, а лично аз смятам себе си за много приятен човек, като се имат предвид някои неща. Е, повечето неща, разбира се — усмихна се приветливо Зи и ме изгледа въпросително: — Сега, какво мога да направя за вас, освен това да ви пусна да си излезете оттук жив и здрав?

Знаех, че колкото и да звучи злокобно, то си е до голяма степен помпозна поза. Ал обичаше тежкарските приказки, винаги говореше на „вие“. В миналото се бяхме сблъсквали, дори посритвали, ако може да се употреби подобен израз; веднъж Ал ми даде срок 24 часа да намеря едни пари, които един веселяк бе отмъкнал изпод носа на мафиота Тони Чели. Иначе — бум и край: защото е истина, че Ал държи повече на цената на един куршум, отколкото на човешкия живот. Аз обаче намерих парите и затова съм жив, но пък станах свидетел на убийството на Чели по нареждане на самия Ал Зи. В Дарк Холоу преди време мнозина от хората на Чели скоропостижно си заминаха от този свят — до голяма степен благодарение на усилията на Луис и моя милост, но Тони Чели бе единственият официално посветен в мафиотското братство и фактът, че смъртта му санкционира лично Ал Зи, отклони отмъщението от нас. Ние си му върнахме услугата с лихвите, че и отгоре — намерихме му почти цялата изчезнала сума и му я предадохме. Във всеки случай личните ми отношения с Ал Зи днес могат да се определят с думата „комплицирани“. Едва ли в речниците има по-подходяща дума.

След завършека на събитията около Тони Чели Ал Зи бе наредил на свои хора да ме следят — къде ходя, какво правя. Това бе повече от явно. Иначе откъде ще знае за работата ми по убийството или самоубийството на Грейс Пелтие и Братството? Стопроцентово знаеше и разни неща за господин Пъд.

— Доколкото помня, поканата идва от вас — върнах се аз на темата.

Ал Зи се плесна по главата, като че муха го ухапа.

— Вярно бе, така си е. Трябва да е било в миг на слабост.

Но с тази приказка приключи и майтапът. Ал Зи мина на сериозното.

— Чувам, че си пъхате носа в делата на Братството.

— Това интересува ли ви?

— Много неща по принцип ме интересуват. Приятна ли ви бе срещата с г-н Рагъл?

— А, той ли? Доста психически натоварен човек. Мисли си, че искат да го убият.

— Аз лично се опасявам, че може да пострада, и то сериозно, заради собственото си изкуство.

Каза го и махна с ръка на двете мутри. Те излязоха и затвориха вратата след себе си. Ал стана и се разходи из стаята, отиде до прозореца и заоглежда пазаруващите на улицата туристи. Очите му бяха като на таласъм, само дето никой не пукяса от мятаните наляво и надясно погледи.

— Харесвам я тази улица — заговори Ал. — Харесвам си я — най-вече, че е обикновена, нормална. Стъпваш на тротоара, а хората около теб — най-обикновени. Един се кахъри за ипотеката, друг се ядосва заради цената на кафето, трети — да не си изпусне влака. Ходя сред тях и се чувствам нормален.

Извърна се и ме загледа.

— А вие? Вие, от друга страна, изглеждате напълно нормален. Обличате се като всеки втори кретен отвън. Не изглеждате нито по-зле, нито по-добре от стотина други туруци на улицата. Ама влезете ли тук, и аз ставам неспокоен. Нещо ме гложди отвътре, засърбяват ме пръстите, дланите ми се потят… Хм. Да сме наясно: аз ви уважавам. Значи така. Дори може би ви и харесвам малко. Но зърна ли ви, и в душата ми се вселява някакво чувство на обреченост — сякаш шибаният таван се кани да пада. А присъствието на онези двамата — любимите ви убийци — в Бостън направо ме притеснява. Не мога да спя спокойно, значи. Зная, че тук си имате някаква жена, но разбрах още, че снощи сте вечеряли в „Линъкс“ заедно с онези приятелчета. Вие телешко ли ядохте?

— Много бе вкусно.

— За 35 кинта порцията би трябвало да е повече от вкусно. Дори и песен да ви пее, докато дъвчете. За какво си говорихте — за работа или просто така… приятелски разговор?

— По малко и от двете.

— Хм, така си и знаех — кимна Ал. — Предполагам, интересува ви защо насочих Рагъл към вас, защо се интересувам от този човек, който нарича себе си Пъд, нали? Може би си правя сметката: какво мога да направя аз за Чарли Паркър? Чий живот да сговня, като насоча Паркър да рови около него, а?

Изчаках. Не бях сигурен накъде отива разговорът. И естествено, че бях учуден от посоката, която внезапно пое.

— Или нещо друго? — продължи Ал и тонът му се промени.

Зазвуча гневливо, заядливо, по старчески. Махна се от прозореца, прекрачи до канапето и седна до мен — съвсем близо. В очите му съзрях нещо далечно, нещо, което може би го притесняваше и преследваше нощем.

— Мислите ли, че едно добро дело може да изкупи вършени цял живот злини? — изведнъж попита той.

— Не зная. Не е мое право да съдя — рекох предпазливо.

— Дипломатически отговор, но неверен. Вие само това правите, Паркър, постоянно сте в ролята на съдия. И ви уважавам, защото постъпвате така, както ви повелява съвестта. Както правя и аз в моята работа. Ние си приличаме, Паркър. Вие и аз. Хайде, опитайте да ми отговорите отново.

Свих рамене.

— Вероятно може, особено ако е акт на неподправено, искрено разкаяние, но знам ли? Как да кажа накъде ще натежат везните на Божието правосъдие?

— Вярвате ли в избавлението?

— Надявам се един ден да ме постигне.

— Значи вярвате и в изкуплението като някакъв вид компенсация. То е сянката на избавлението.

Скръсти ръце в скута си и пак ме погледна. Ръцете му бяха бели, извънредно чисти, сякаш ежедневно прекарваше часове наред в почистване, миене и търкане на кожата.

— Остарявам. Тази сутрин в гробището се огледах и видях само мъртъвци — мъже и жени. Цяла група хора, на които тепърва едва ли ще им се събере общо повече от година-две живот — взети заедно, ви казвам. Много скоро ще ни дойде редът и всички ще бъдем повикани, за да застанем пред Божия престол, където ще бъдем претеглени и вероятно намерени за грешни. Всички ние, до един. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е Божията милост. Аз обаче не вярвам, че ни чака милост или прошка, ако приживе ние самите не сме я проявявали. Поне веднъж… А аз не съм милосърден човек. Никога не съм бил…

Мълчах и продължавах да изчаквам, а той въртеше годежния пръстен на пръста си и ме поглеждаше косо. Знаех, че съпругата му е починала преди три години, а деца нямаше. Какво ли мислеше точно в този миг? Вероятно, че след смъртта си ще се съберат отново с нея, може би в друг свят, вероятно в друг живот.

— Всеки има право да се опита да изкупи грешките си — рече изведнъж, и то съвсем тихо. — Никой не бива да му отнема това право.

Очите му отново отскочиха към прозореца, откъдето идваше единствената светлина в стаята. Сетне издума:

— Зная това-онова за Братството. И за човека, когото използват да върши специалната работа.

— Г-н Пъд ли?

— Вие вече го познавате, така ли? — този път Ал Зи наистина бе удивен.

— Запознахме се в моя двор — отвърнах.

— Тогава може би дните ви наистина са преброени — рече той просто и с убеждение. — Познавам го, защото работата ми е такава. Не обичам непредсказуемото, освен ако не го използвам лично аз — за мои си цели. Именно затова и вие сте все още жив. Знаете го добре. Затова не наредих да ви очистят, когато дойдохте да ме разпитвате за Чели, а и после — след като заедно с вашите приятели преди две зими избихте повечето негови хора. Вашата цел и моята бяха горе-долу така… — рече Ал и разклати длан в балансиращо движение. — Пък и върнахте парите, това ви купи живот.

Сега може би не е лошо да поговорим за Пъд. Може да ни е от взаимна полза. На мен особено няма да ми пука, ако той ви убие пръв. Е, може би ще ми липсвате. Имате дарбата да оживявате нещата, да правите живота по-весел… но това е всичко. И вие, и вашите приятелчета. Но пък ако го убиете — то ще бъде от полза за всички.

— А защо вие не свършите тази работа? Имате цяла организация? — опънах се аз.

— Защото не е направил нищо, което да го постави в позиция за подобна санкция от страна на мен и моите съдружници. Вижте сега — представете си, че виждате отровен паяк в ъгъла на стаята, нали? Няма да го убиете веднага — не и преди да е направил опит да ви ухапе, нали?

Ал ме погледна. Изглеждаше доволен от образната си реч. Но отлично знаех, че тази аналогия с паяците не е случайна. Интересен човек беше този Ал Зи. Наистина интересен.

— Пък освен Пъд има и други фактори. Други хора — в сянката, извън кадър. Тези хора трябва да излязат на светлото. Трябва някак да ги примамим — да се покажат. Защото ако тръгна срещу Пъд без друга причина освен тази, че го смятам за зъл и опасен (при положение, че мога да открия Пъд достатъчно бързо и хората, които изпратя срещу него да го ликвидират, в което се съмнявам), то онези в сянка ще вземат мерки против мен и ме смятайте за отстранен от играта. Нито за секунда не се съмнявам, че именно така ще стане. С фатален изход лично за мен. Всъщност смятам, че в момента, в който наредя санкция срещу Пъд, той ще ме изпревари. Това е опасен човек, повярвайте ми. Познавам го и него, и цялата му история.

— Значи искате да използвате мен за примамка?

— Никой не може да ви използва — засмя се Ал Зи, — освен ако вие самият не го пожелаете. Вие вървите срещу Пъд по ваши си, собствени подбуди. От моя страна пък никой от моята организация няма да ви пречи. По никакъв начин. Дори се опитах да ви насоча в правилната посока — затова ви изпратих онова порно режисьорче. Ако го загащите в ъгъла и ние можем да помогнем да го забършете, без това да привлича вниманието към нас, то смятайте го за свършено. Така стоят нещата. Но моят съвет е да скриете всички ваши близки — хората, на които държите — далеч, далеч от него, защото той може да ги убие или най-малкото да ги използва, за да убие вас самия. Ясен съм, нали?

Рече го и се усмихна конспиративно.

— В същото време длъжен съм да ви кажа, че имате конкуренция в опита да ликвидирате Пъд. В Ню Йорк на еврейските старейшини им писна от палежи и убийства, а смъртта на онзи равин направо преля чашата. С тях не бива да се бъзикате. Не и с шибаните чифути. Е, не е както по времето на големия Бъгси Сийгъл, но ви казвам, че тези хора са опасни — имат ли зъб на някого, свършено е с него. Сигурно си мислите, че шибаната сицилианска мафия е страшна, а? Много здраве имате! Шибаните евреи, те са специалисти в замислянето на отмъщение — имат хиляди и хиляди години опит в това отношение. И са същите специалисти като шибаните китайци в областта на барута. Имам предвид, че китаецът измисли барута, а евреинът — отмъщението. Бог да ми прости за езиковите средства.

— Искате да кажете, че са наели някого ли? — попитах с интерес.

— Да — потвърди Ал. — Но при този човек не парите са главният стимул, не те са му мотивация, значи. Той нарича себе си Голем[15] и е евреин от Източна Европа. Не го познавам лично и сигурно така си е по-добре за мен. Но както чувам, захване ли се с някой, и онзи умира. В деня, в който го срещна, ще целувам пръстена на св. Петър и ще препрочитам Десетте Божи заповеди.

Отново завъртя годежния си пръстен; светлината от прозореца заигра върху метала и разпрати наоколо златисти стрелици.

— Не е лошо да поговорите с човек на име Мики Шайн — истинското му име е Майкъл Шайнберг. Викаме му Мики Еврейчето. Сега е вече пенсиониран, по-рано бе от екипа на Джоуи Барбоса, ама сетне нали Джоуи започна да пее на ченгетата, та нещата се промениха. Подочух, че именно той е теглил куршума на Джоуи в Сан Франциско през седемдесет и пета. Същата година работеше и за Екшън Джаксън, сетне му писна от игрите и си купи цветарски магазин в Кеймбридж.

Ал Зи извади скъпа писалка и тефтерче, написа нещо и скъса листчето, за да ми го подаде.

— Мики Шайн — повтори той и очите му се зареяха нейде далече, в гласа му се появиха носталгични нотки. — Знаете, помня един случай… бяхме се запили в Алфабет Сити, беше лятото на шейсет и осма; пихме, пихме, сетне се преместихме на друго място, не помня къде, ама се събуждам в една турска баня, значи — не ти е работа. Гол като сокол, ама не съвсем гол, значи, увит в хавлия. Лежа на една плоча, наоколо фаянс, плочки, кофти работа — решавам, значи, че съм в шибаната морга…

Изведнъж млъкна, вероятно се усети, че се разпуска прекалено пред мен и изхъмка, сетне добави строго:

— Та значи, видите ли го, разкажете му тази история. Предайте му, че още помня онази вечер.

— Ще го направя — обещах аз.

— Ще наредя някой да му се обади предварително — рече още Ал Зи. — Мики си пада малко бързак, пък и не мисли много-много. Барбоса го намериха с четири рани от рязана пушка. Влезете ли там с този патлак под сакото, разпитате ли туй-онуй за миналото, току-виж сте се усетили как се е чувствал Барбоса, ако разбирате какво искам да кажа.

Благодарих му, станах да си ходя. Още преди да съм стигнал до вратата, той вече се бе наместил зад бюрото, а пръстите му все така навиваха ли, навиваха старата златна халка.

— Ние с вас си приличаме, един тип хора сме — вие и аз — повтори той, докато отварях.

— Какъв тип? — попитах за всеки случай.

— Вие знаете какъв — отвърна Ал.

— Едно добро дело — рекох тихо, но не бях сигурен дали то ще е достатъчно.

Ал Зи действаше главно в сферата на дрогата и курвите, порното и кражбите, изнудването и убийствата — пропилян, задъхан живот. Ако вярвате в кармата например, тези неща се натрупват… Ако пък вярвате в Господа Бога, значи пък изобщо не бива да ги вършите.

Ами аз самият? Не бях ли вършил неща, за които сетне горчиво съжалявах? Бях отнемал чужд живот. Бях убил невъоръжен човек с голи ръце. Може би Ал Зи бе прав: ние сме си един и същи тип хора — той и аз!

Сетне гласът му ме извади от въпросните размишления:

— Както казвате — едно добро дело. Аз ще ви помогна, по този дребен начин, да намерите г-н Пъд и да го отпишете от играта. И него, и онези около него. Но стъпвайте леко и внимавайте в картинката, г-н Чарли Паркър! Все още има хора, които се ослушват в очакване на вашите стъпки.

На излизане се обърнах. Той вече седеше на стола, скръстил ръце на корема, лицето му изпънато, застинало в изражението на суров, безмилостен бог.

Мики Шайн[16] се оказа дребен, олисяващ отпред мъж, събрал обаче достатъчно коса за сребриста конска опашка на тила. Този трик трябваше да прикрие факта, че от ушите нагоре я имаше пет-шест косъма, я не. За това донякъде помагаше и сребристата му брадица. Така че Мики имаше двоен проблем — името и лъщящият на ярката светлина в магазина почти гол череп, от който трябваше да отвлича вниманието с помощта на козия израстък на брадата и пораслата на тила коса. Общият ефект не бе много в негова полза.

— Да сте чували вица за легионерите и пясъчната пустиня? — попитах още когато звънчето над вратата предизвести влизането ми в магазина на площад „Кендъл“. — Значи крачат си те двамата през пясъците и единият казва: „Да знаеш, брато, досега да съм я забравил, ако името й не беше Сандра[17]“.

Мики Шан ме изгледа тъпо. Защо ли му разказах този виц?

— Пясък — натъртих върху думата. — Пясък — sand.

— Ще си купиш ли нещо или ще се бъзикаме? — попита ме Мики. — Да не те пращат да ме веселиш, а?

— Мисля, че да — отвърнах. — От името на Ал Зи.

— Хм, да — обадиха ми се. Само дето не ми казаха, че си такъв шегобиец. Я заключи вратата и обърни надписа на „Затворено“.

Изпълних нареждането и го последвах в задната стаичка. Над масичка до стената висеше корково табло, а на него — списък с имена и адреси. Мики Шайн се захвана да вади орхидеи от една кофичка и да ги подрежда върху масичката.

— Глей сега, аз имам няколко поръчки, ама ако речеш да спра, ще ги зарежа — рече той и ме изгледа.

— Няма нужда — отвърнах. — И така си е добре.

— Сипи си кафе — кимна ми той към машинката на съседната лавица, до която имаше купички със сметана на прах и захар. Кафето смърдеше на умрели хлебарки, и то здраво.

— Дошъл си заради Пъд, така ли? — попита ме той и ръцете му потрепнаха, когато спомена името.

— Да.

— Значи му е дошло времето — измърмори той повече на себе си, отколкото на мен.

Продължи да подрежда цветята мълчешком; така минаха няколко минути, сетне въздъхна и се отказа. Сега вече ръцете му видимо трепереха. Погледна ги, пак въздъхна, вдигна ги така, че да ги видя добре и после ги набута в джобовете на панталоните.

— Той не е човек, а чудовище, г-н Паркър — започна да говори Мики и след малко потрепери, явно променен, а се промени и начинът му на говор. — През последните пет години много съм си мислил за него, за очите му, за ръцете му. За неговите ръце… Когато си го представя, винаги виждам едно кухо тяло, една черупка, в която се крие зъл дух. Сигурно ме мислиш за шантав, а?

Поклатих глава и се опитах да си припомня първото впечатление от Пъд: очите му, надничащи изпод надвисналата плът, странните некоординирани движения на пръстите, растящата му на непривични места коса. Отлично разбирах какво изпитва Шайн в момента.

— Знаеш ли, г-н Паркър, мисля си, че той е дибук. Ама ти май не знаеш какво е това дибук?

— Съжалявам, наистина не зная.

— Дибук е духът на мъртвец, обладал тялото на жив човек. Това е г-н Пъд — той е дибук — зъл дух, нечестив и неземен, дошъл да дебне живите…

— Откъде го познаваш?

— От една поръчка, откъде другаде? То беше след като се отказах от игрите — когато старите правила започнаха да се разпадат. Аз съм евреин, а евреите не са наравно с другите, г-н Паркър, не са. При това не бях от посветените, затова реших, че е по-добре да се разкарам и да ги оставя да се избият като диви кучета помежду си. Направих една услуга на едни хора, сетне се чупих… онези да си се избиват…

Погледна ме крадешком и в същия миг бях сигурен, че казаното от Ал Зи е вярно: пръстът на Мики е дръпнал спусъка на оръжието, убило Барбоса през седемдесет и пета в Сан Франциско. Това е било онази „услуга“, заради която са го пуснали да си върви по живо, по здраво и да си продава цветята.

— Тогава си купих магазина и нещата вървяха добре някъде до осемдесет и шеста. Същата година се разболях и трябваше да зарежа цветята за цяла година. Междувременно се появиха нови цветари, загубих си постоянните клиенти и така нататък… — сега пак въздъхна.

— По същото време чух, че имало поръчка за един човек, бил един такъв… странен, неестествено слаб и тънък, убивал поради объркани религиозни възгледи или поне така ми казаха. Например лекари от онези клиники, дето правят абортите, хомосексуалисти, дори и евреи. Смятам, че абортът е нещо лошо, г-н Паркър, то и Старият завет си е съвсем категоричен по… такива хора, де.

Извърна очи и се досетих, че Ал Зи го е предупредил за Ейнджъл и Луис и сигурно го е посъветвал да си държи устата.

— Но да убиваш такива хора съвсем не оправя нещата — продължи той с убеждението на човек, който е убивал за пари. — Е, приех поръчката. Не бях държал в ръка оръжие от години, но нали знаете — стари навици, стари инстинкти — те не си отиват така лесно.

Сега потъркваше ръце, а очите му се зареяха в някакъв друг, далечен свят и инстинктивно усетих, че изживява някакво старо страдание или обида.

— И го намери?

— Не, г-н Паркър, той ме намери пръв.

Забелязах, че още по-силно и още по-бързо затърка ръце една в друга.

— Бях открил важен факт: че главното му свърталище е някъде в Мейн, затова заминах за там, за да потърся следи. Бях отседнал в един мотел в Бангор. Знаете ли го този град? Истинска дупка. Тъкмо задрямвах, когато чух шума в стаята… Посегнах за пистолета, но той не си беше на мястото, сетне нещо ме тресна по главата, а когато дойдох на себе си, вече бях в багажника на някаква кола. Бяха ми завързали и ръцете, и краката — с жица, на устата ми имаше лепенка. Не помня колко съм се возил така, но по едно време капакът се отвори. И на очите имах парцал, но той бе полупрозрачен и го видях. Г-н Пъд. Стоеше там в едни ненормални дрехи — една с друга не си пасваха. Приличаше на старец. Но в очите му имаше нечиста светлина, г-н Паркър! Такава не съм виждал…

Млъкна и си хвана главата с две ръце, прокара ги по голия череп, сякаш се опитва да приглади несъществуващата си коса.

— За малко да се напикая, г-н Паркър. Никак не ме е срам да ти кажа този факт. Изобщо не съм човек, който се плаши от щяло и нещяло, смъртта съм я гледал много пъти в очите, ти казвам. Обаче като зърнах онова в очите му… когато пръстите му ме опипаха… когато му усетих ноктите…

Извади ме от колата — на ръце. Да, да — със собствените си ръце. Вдигна ме като перце — много е силен. Сетне започна да ме влачи по земята. С едната ръка — като вързоп. Бяхме в някаква тъмна гора, а сред дърветата се издига някаква висока сянка — същинска кула. Чух да се отваря врата и той ме вмъкна в нещо като колиба. Там имаше две стаи. В първата — маса и столове, нищо повече. По пода кръв, петна, засъхнали по дъските, а на масата кашон с дупчици по него. Взе го с другата си ръка и го понесе. Другата стая бе с плочки и вана, стара вана и разбита тоалетна. Пусна ме във ваната, пак ме тресна по главата. Зашемети ме, ти казвам, и междувременно ми наряза дрехите с нож. Значи отпред си бях както майка ме е родила — от врата до петите. Помириса си пръстите и ми заговори, г-н Паркър. „Миришеш на страх, г-н Шайнберг“ — това само рече.

В същия миг усетих, че всичко наоколо изчезва: постепенно заглъхнаха уличните шумове, проникващото през прозорците слънце избледня и се скри. Остана само гласът на Мики Шайн и безпогрешно усетих застоялата смрад на старата влажна и мръсна колиба, тихото дишане на г-н Пъд, който седна на ръба на тоалетната чиния и бавно повдигна капака на кашона.

— Пълен беше с буркани — продължи гласът на Шайн — логично продължение на видяното от собствените ми очи. Някои по-големи, други по-малки. Поднесе един към очите ми, на капачето имаше дупки. Веднага видях паяка вътре. От дете мразя паяците. Беше малък и кафяв на цвят, но на мен — легнал в онази ръждива вана, целият потен, уплашен — той ми се видя като осемкрако чудовище. Г-н Пъд не каза нищо, само поклати буркана, свали капака и пусна паяка върху гърдите ми. Той се заплете в космите, аз се гърчех и подскачах колкото мога с надежда да го отърся от себе си, но това бе направо невъзможно. Сетне усетих първото ужилване, чух звъна на стъкло и втори паяк тупна върху ми, сетне трети… и така нататък. Чувах се сам как охкам, а ми се струваше че стенанията идват някъде от друго място, не аз издавам тези звуци. Мислех само за гадните насекоми и ужасът набираше сила в мен.

Сетне г-н Пъд щракна с пръсти и това ме накара да го погледна. Подбираше нови буркани от кашона и поред ми ги поднасяше пред очите, за да им видя съдържанието. В един имаше тарантула. В друг — черна вдовица, в трети — червен скорпион, а опашката му се гърчи ли гърчи…

Наведе се към мен и пошепна: „Кой да ти дам, г-н Шайнберг, кой?“ Но не пусна тези — най-страшните. Прибра ги обратно в кашона и от джоба на сакото извади плик. Там бяха подредени снимки: на бившата ми съпруга, на сина, на дъщерите и внучката. Черно-бели, всичките правени на улицата. Показа ми ги една по една, сетне си ги прибра.

— Това е само предупреждение, г-н Шайнберг, предупреждение към всеки, който си внуши, че може да спечели леки пари, като тръгне след мен. Може би ще оцелееш тази вечер, може би не. Ако оживееш, върни си се в цветарския магазин и забрави за мен. В такъв случай няма да закачам семейството ти. Но ако отново се опиташ да ме преследваш, онуй момиченце Силвия — нали така й беше името на внучката ти? — то ще лежи тук, на твоето място и ще му се случи същото, което се случи на теб самия. И ти гарантирам, г-н Шайнберг, че то няма да оживее.

— Сетне се наведе отново и извади запушалката на пода на ваната. Погледнах към отвора на канала и замръзнах от страх — дупката забълва цял полк паяци, стотици ти казвам, човече. Биеха се помежду си, за да излязат по-бързо. Някои вече бяха мъртви, а потокът ги носеше, изхвърляше ги навън…

Когато се прибрах от срещата с Мики Шайн, заварих Рейчъл в апартамента. Поздрави ме с целувка по устата и попита:

— Добре ли си прекара?

При дадените обстоятелства „добре“ вероятно бе относителна категория като понятие.

— Научих разни работи — отвърнах неутрално и неясно.

— Ъхъ. Добри разни или лоши разни?

— Хм, по-скоро лоши, но нищо, което да не съм очаквал.

Тя не се заинтересува дали искам повече да говорим на тази тема или не. Понякога с ужас откривам, че Рейчъл ме познава много по-добре, отколкото аз — нея. Вместо това отвори чантата и видях да вади любимото си тефтерче на метална спирала, а от него — една-единствена страничка с напечатан текст.

— Мисля си, че и това, което ти нося, също не влиза в категорията на добрите новини — рече тя. — Едни приятели от химическия факултет провериха визитката. Ето ги резултатите. Реших, че е прекалено пълно с технически термини и трудно за обяснение по телефона.

— Е, и?

— Картонът е бил потопен в разтвор на вид концентриран кантаридин. Използва се в медицината — при специфични процедури — за изкуствено създаване на мехури. Горното дясно крайче на визитката е било намазано след това с восък, за да не пострада онзи тип — г-н Пъд, нали така му беше името? Щом си го поел в ръка, телесната ти температура и влагата по пръстите са активирали кантаридина и той е започнал да действа.

Замислих се върху казаното.

— Значи той е обработил визитката с някакъв медицински продукт… — започнах да разсъждавам на глас, но Рейчъл ме прекъсна.

— Не, казах ти, че кантаридинът се употребява за медицински процедури, обаче веществото на картончето е специфична форма на този токсичен продукт. Според асистента, който се занимава с научни изследвания, той се явява и в естествена форма, произвеждат го някои „везикатни членестоноги“, както се изрази, например някои бръмбари, от които при допир също може да получиш кожни обриви под формата на дребни мехурчета. Разбра ли? Естествена отрова — среща се в природата. Човекът, който е обработил картичката, изглежда, има достъп до такава естествена отрова: събира я по някакъв начин, сетне я концентрира и тогава топи каквото му е нужно в неин разтвор.

Спомних си усмивката на Пъд, когато ми подаваше визитката.

На другия ден сутринта вестниците пощуряха. На първа страница на „Хералд“ се мъдреше доста прилична снимка на Ал Зи, приведен на стола в „Уонг“, а над нея голямо заглавие „МАФИОТСКИ БОС УБИТ“. Три думи, които вестникарите обичат до полуда и винаги ги изписват с надебелени и огромни букви, че просто няма място за друг текст. Така беше и в „Хералд“ — основната информация отиваше и на втора страница.

Оказа се, че гърлото на Томи Качи било прерязано дълбоко от край до край, всички вени, артерии и прочие прекъснати, главата почти отделена. Пъд бе пробол тила на Ал Зи с тънък, дълъг стилет, който бе минал през малкия мозък, засегнал и мозъчната кора. Освен това, вероятно с някакво много остро ножче, може би скалпел, Пъд бе направил разрез по дължина на средния пръст на дясната ръка на Ал Зи и накрая отрязал горната му част при ставната връзка.

Всъщност това го научих не от „Хералд“, а от детектива Маккан, който ми позвъни по телефона, докато седях на масата в кухнята на Рейчъл и разлиствах вестниците. Самата Рейчъл беше в банята. Чувах я да си тананика песничка на Ал Грийн, ама фалшиво.

— Този тип е нагъл и смел — коментира Маккан. — Големи топки трябва да имаш, за да се осмелиш да ликвидираш двамина като въпросните, и то на обществено място. На аварийните изходи за съжаление камери няма, затова не разполагаме с нищо черно на бяло, освен с твоя разказ, Паркър. Някакъв дядка на улицата запомнил номера, ама се оказа откраднат от една импала преди два дни в Конкорд, така че никс по този въпрос. Убиецът е имал достъп до залата ВИП, ключът е електронен — карта. Дошъл си е подготвен. Не е трудно за момчета, които разбират от тези техники. Ал Зи е ходил на всяка премиера в „Уонг“. Беше си гадно мафиотско копеле, но иначе класа имаше. Винаги си е взимал баровски места, така че не е било трудно да се предвиди къде ще бъде и този път. Що се касае до липсващия връх на пръста, това вече си е определен почерк и сега преравяме компютрите за подходяща информация, включително и тази на ФБР.

Попита ме дали не помня нещо друго важно от предната нощ. Знаех си, че не ми се обажда заради черните ми очи, но му казах, че с нищо повече не мога да помогна. Помоли да поддържам връзка с полицията, обещах му — какво да правя?

А Маккан бе прав: Пъд е рискувал ужасно, за да стигне до Ал Зи. Може би не е имал избор. Просто е невъзможно да се добереш до човек като Ал у дома или в офисите му. Там винаги го пази цяла тълпа негови хора, прозорците и вратите са пригодени така, че не можеш ги проби с нищо по-дребно от ядрена бойна глава. В театъра се е чувствал сигурен с човек като Томи Качи зад гърба си и стотици хора наоколо в добре осветена и пазена отвън зала. Но грешката си бе грешка. Нали знаеше с какъв решителен и опасен човек си има работа и все пак го бе подценил. Пъд е дебнел и когато се е появила възможност, се е възползвал.

Хрумна ми, че има различни възможности: може би Пъд оправя стари сметки и се подготвя за нещо си, например за изчезване. За да е сигурен, че никой няма вече да може да го преследва. Човек като него реши ли да изчезне един път и завинаги, иди че го гони. Бе оцелял толкова години, при това с цена за главата му. Значи е в състояние да се скрие като червей в торна земя, ако поиска.

И друго нещо ми хрумна: Пъд не колекционира само членестоноги. Изглежда, събира и трофеи от убитите си жертви — като отрязани пръсти и парчета кожа например. Странен вкус наистина, но все пак ми се струваше, че едва ли го прави, за да ги поставя после в буркани и да им се радва. Не, трябва да имаше по-важна причина…

Зарязах вестниците и се замислих. Не че знаех ужасно много по случая, но последователната смърт на Бек, Грейс Пелтие, Епстайн и Ал Зи непременно бе свързана една с друга и сочеше или към Братството, или към действията, извършвани от биологичния баща на Грейс Джак Мерсие срещу него. Крайно време бе за сериозен разговор с г-н Мерсие, освен това ми се струваше, че той едва ли ще бъде приятен за който и да е от нас двамата. Тъкмо се канех да си събирам багажа и да поемам към Скарбъро, когато собственият ми телефон иззвъня за втори път днес. Не че не очаквах обаждането. Беше Мики Шайн. Полето за идентифициране на обаждащия се източник показваше само, че номерът е частен и невключен в обществените указатели.

— Видя ли вестниците? — попита ме той.

— Аз бях на мястото — отвърнах.

— Е, кой го направи?

— Общият ни познат.

Настъпи тишина. Десетина секунди, сетне:

— Как е разбрал за срещата ти с Ал?

— Възможно е да ни е следил постоянно — отвърнах. — Но е напълно вероятно и да е знаел за интереса на Ал към него поне от известно време насам, а моето разследване просто да е ускорило нещата. Или плановете му.

Ако не друго, Пъд би трябвало да познава сигналната система на своите питомци паяците: усети ли се натиск или опън в периферията на мрежата, незабавно се вземат мерки първо за проверка, сетне за защита или нападение.

— Снощи те нямаше у дома. Ходих да те проверя.

— Вдигнах си чуковете още като чух. Едно приятелче от старото време се обади да каже за Ал. Веднага се досетих кой ще да го е направил. Никой друг не би се осмелил на подобен ход. В тази игра такива неща не се правят така.

— Къде си?

— Ню Йорк.

— Мислиш ли, че там си в безопасност, Мики?

— О, имам си другари тук. Стари. Ще се обадя на този-онзи…

— Трябва да поговорим пак — преди да си се потопил. Имам чувството, че не ми каза всичко.

Мислех си, че ще се опита да се скатае, но той призна:

— Е, знам нещичко, но повече се досещам.

— Хайде да се видим. Аз ще дойда там.

— Глей сега, не зная…

— Мики, до края на живота си ли ще бягаш от този тип? Харесва ли такова кучешко съществувание?

— По-добро е, отколкото да си мъртвец — упорито отвърна той, но в гласа му не звучеше особена сигурност.

— Знаеш какво прави, нали? — продължих да настоявам. — Знаеш какво означават онези думи „записани и прокълнати“, нали? Или знаеш, или си се досетил?

Мики пак замълча. Мина време, помислих, че е прекъснал връзката. Сетне внезапно заговори:

— В „Клойстърс“ — утре в десет. Там има една изложба, която можеш да разгледаш, докато дойда. Ще ти кажа каквото мога, ще се опитам да помогна. Но ако те няма в десет, си тръгвам и повече няма да ме видиш.

И сега вече затвори.

Същата вечер, докато отнасяли труповете на Лестър Баргъс и Джим Коулд в моргата, аз бях на път към „Чъмлис“ на „Бедфорд“ — най-приятното барче в Гринидж Вилидж. Всъщност то е някъде по средата между „Бароу“ и „Гроув“, но мъчно се намира, защото няма табела с името, само лампа над голямата врата с метална решетка. „Чъмлис“ съществува от време оно, когато продажбата на алкохол е била забранена и все си е почти същото тихо място, любимо на мнозина, уютно, непретенциозно. През уикендите там ходят млади финансисти, банкери и разни интернет бизнесмени със сини ризи, костюми и вратовръзки, убедени, че хора като тях трябва да проявяват солидарност помежду си. Но през седмицата заведението си е традиционното — място, където редовно са се отбивали големи мъже като Селинджър, Скот Фицджералд, Юджийн О'Нийл, Орсън Уелс и Уилям Бъроуз, като за разнообразие редували „Чъмлис“ с „Уайт Хорс“ или „Марис Крайсис“.

Времето бе облачно, сиво, прихлупено; въздухът висеше тежък, гнетеше пешеходците. Смях не се чуваше, от време на време прозвучаваше някоя и друга ругатня. Тълпи хора излизаха от подлезите и изходите на метрото с намръщени физиономии и влошено настроение, сякаш ги стягат обувките. В такива дни дрехите лепнат по запотените тела, всичко е влажно на допир, целият град се поти бавно и мъчително, изхвърля от порите си мръсотия и боклуци; те изведнъж се появяват по всички пукнатини в паважа, дупки и дупчици в тротоарите, по старите стени. Поглеждах към небето в очакване на гръмотевиците, но нямаше дори и следа от тътен.

Влязох в бара: по напръскания с влажни трици под се излежаваха няколко лабрадора — и те неспокойни, горките. Хора имаше на барчето, а и по тъмните сепарета. Седнах на дълга пейка до входа и си поръчах сандвич и кола. В „Чъмлис“ правят чудо сандвичи — хамбургери, с ребърца или риба.

Доста вода бе изтекла от последното ми идване във Вилидж. Струваше ми се, че са минали десетки години, а не месеци, откакто бях се изнесъл от нюйоркския апартамент, за да се преместя в Мейн за постоянно. Тук ме чакаха призраци от миналото, като Пътника например — на ъгъла на „Сейнт Маркс“ в Ийст Вилидж телефонната будка си стоеше. Оттам ми се бе обадил мръсникът, когато ми изпрати онова, което бе останало от лицето на дъщеря ми, в буркан. Ето го и бистрото на ъгъла, където редовно се отбивахме като гаджета със Сюзън, „Елефант & Касъл“, където пък похапвахме неделно време, за да поемем сетне по алеите на Сентрал Парк или по музеите.

Неволно поглеждайки към кучетата, ми се стори, че са същите, които Сюзън обичаше да милва, докато чака да дойде питието. И Дженифър ги хареса много, когато веднъж я доведохме с нас — Сюзън й бе разказала какви мили животни са те и детето продължително се бе молило да дойде с нас, за да ги види. Докато влизах, все още мислех, че всички тукашни места са като потенциална бомба със закъснител — заредена не с взривно вещество, а с болка и мъчителни спомени. Би трябвало да изпитвам познатата ми агония, но вместо това усещах някаква си странна, отчаяна благодарност, че съм на това място отново, че са тук и двете стари псета на пода, заради това, че спомените носят влага в очите и стягане на стомаха, но не и познатата ми тежка мъка.

Сигурно е така, защото някои неща не бива да се забравят. Добре е, а е и правилно човек да си припомня за най-обичните си люде, да намери някакво постоянно място за тях в настоящето, а и в бъдещето, за да се превърнат те в скъпа част от него самия, за да си ги припомня с мили чувства, а не със страх. Не бе предателство спрямо Рейчъл и това, което тя означава за мен, да помня Сюзън и Дженифър, каквито си бяха някога в живота ми. Винаги има начин да живееш така, че загубената любов и новото начало да съществуват съвместно в теб, в моя случай така, че да не загубя спомена за съпругата и дъщеря си. Седях на пейката отпуснат и за известно време се загубих във времето, докато единият лабрадор не се дотътри до мен, за да побутне ръката ми с носа си. Търсеше внимание животинката, а топлите му лиги зацапаха панталоните ми, но не ми пукаше. Погалих го, а очите му благодарно следяха милувките на ръката ми.

В книжарницата на „Юниън Скуеър“ бях заварил последно копие от „Портланд Прес Хералд“ и сега любопитно го разлистих с надежда да намеря новини за Ийгъл Лейк. Имаше — дори две. Описание на големите трудности при разкриване на находките, обаче по-интересно бе твърдението на експерти, че са идентифицирани две от предполагаемите жертви: Лайл Корниш и Вирна Келог. И двамата — убити, това бе доказано. Корниш починал вследствие на огнестрелна рана в тила. На Келог черепът е бил строшен, изглежда, с голям камък.

Излизаше наяве истината за Баптистите от Арустук. Бавно, но сигурно. Не бе вярно, че са се разпръснали и всеки е поел пътя си към нови комуни и нов живот. Напротив — били са убити зверски и нахвърляни в общ гроб, някъде на девствена земя. И там си бяха останали — затворени в забравена празнина на кухия ни свят. Докато един ден костите им бяха видели светлината на пролетен ден.

Затова ли бе умряла Грейс? Защото бе успяла да проникне зад мъртвите пластове на времето и да разкрие нещо за тези хора? Нещо, което някой си не желае да става всеобщо достояние? Ясно бе, че час по-скоро трябва да се върна в Мейн и да се срещна лично с Джак Мерсие и Картър Парагон. Усещах, че тичането подир г-н Пъд ме отвлича от главната задача — разследването на смъртта на Грейс. Но пък важна бе и връзката между Пъд и Братството, тя играеше роля в случилото се. Пъд бе свързан с кончината й по някакъв начин — в това бях повече от сигурен, но не той бе слабото звено. То бе Картър Парагон и непременно трябваше да го попритисна, за да разбера коя е причината някой да сложи край на живота на Грейс Пелтие.

Все пак бях дошъл тук, за да се видя с Мики Шайн и това бе задача номер едно. Вече бях прегледал „Вилидж Войс“, особено секцията за музеите. В „Клойстърс“ бе средновековната колекция на „Метрополитън Мюзиъм“, а сега там гостуваше друга изложба — артистичен отзвук на Откровението по Йоана. В съзнанието ми се мярнаха познати заглавия на книги… да, бях ги виждал в кабинета на Мерсие — Откровение, Апокалипсис. Странно нещо, „Метрополитън“ и Джак Мерсие да имат общи интереси, що се касае до книги и рисунки за края на света.

Тръгнах си от „Чъмлис“ около десет часа. Погалих дремещото в краката ми куче на излизане — за късмет. Докато вървях навън под тъмното небе, ръката ми още миришеше типично — на влажна кучешка козина, а градските шумове сякаш отскачаха от прихлупените нощни облаци. В нечия врата отдясно долових помръдването на сянка, но не й обърнах внимание. Оставих я да си върви след мен.

Крачех под уличните светлини, а стъпките ми ехтяха кухо върху земята под краката ми.

Стените на асансьора бяха украсени с картинки на котенца и кученца. От тавана висяха две саксии, в които пък бяха забити дръжките на няколко американски знаменца. Мека музика звучеше от неголям стереокасетофон, а операторът на самия асансьор Антъни Уошингтън седеше зад масичка на удобно столче. Асансьорът бе от старомодните пътнически — доста големи — на станцията на нюйоркското метро на 190-а улица. Транспортните власти се бяха опитвали да вкарат Антъни в правия път, но помня, че в пресата и общественото пространство се разпали широка кампания в негова зашита.

То в метрото отдавна е пълна скръб: в коридорите на станцията смърди на урина, боята се лющи по стените, между релсите постоянно тече черна отпадъчна вода. В подобна обстановка стотици редовни пътници виждаха в приумицата на Антъни само едно благородно и похвално усилие — поне малко да разведри нещата. И му бяха благодарни за него. Пък и смятаха, че и началниците му трябва да са благодарни, дори да му увеличат заплатата.

Беше някъде около 9 часа и петнайсетина минути, когато асансьорът на Антъни излезе на уличното ниво и аз се озовах на входа на Форт Трайон Парк. Времето се бе отпушило: на разсъмване прегърмя, затрещяха гръмотевици, сетне заваля здраво и вече няколко часа шуртеше постоянен, топъл дъжд на едри капки. Чадъри като гъби никнеха по улиците.

На спирката нямаше никой, нямаше го и рейса за „Клойстърс“, но какво пък толкова? Аз бях единственият пътник. Закопчах си палтото и хванах по „Маргарет Корбин Драйв“. Минах покрай малкото кафене отляво, група работници от чистотата се бяха подслонили под козирката му и отпиваха топло кафе от пластмасови чашки. Зад тях стърчаха развалините на старото укрепление от времето на Войната за независимост, то също носи името на Маргарет Корбин — първата американка, която се е била в освободителната война. Хрумна ми странният въпрос: дали днес тя би била така силна и смела, че да се изправи и срещу тълпите тукашни наркомани, крадци и нощни разбойници, които върлуват на мястото на победния й триумф. Помислих малко и реших, че защо пък не!

След няколко минути едрият силует на „Клойстърс“ се очерта пред мен — бреговата линия на Ню Джърси му се пада отляво. По моста на името на Джордж Вашингтон се нижеше постоянният трафик. Навремето Джон Рокфелер-син подарил този парцел на общината, а възвишението в центъра запазил за построяване на музей на средновековното изкуство — строежът му пък завършил през 1938 г. Интересен е този музей — пет сгради в стил средновековни сводести галерии, каквито има в манастирските обители, интегрирани в обща модерна структура, която силно напомня за някои европейски средновековни сгради. Затова наричат музея „Клойстърс“ — буквално преведено, би могло да значи Манастирите. Татко ме бе водил там като дете; още тогава всичко ми бе харесало много и впоследствие редовно посещавах това място. В средата има висока централна кула с бойници, арки и колони и при добро желание тук човек би могъл за малко да се вживее в ролята на странстващ рицар. Ако, разбира се, забрави, че наоколо са горите на Ню Джърси, а единствените девици в беда са жертвите на крадците или самотните майки.

Платих си десетарката за влизане и ето ме вътре — в Романската зала. Много посетители нямаше, вероятно поради лошото време и ранния час: в целия музей я имаше десетина души, я не. Отбих се в параклиса, наречен „Фуентедуеня“, за да се полюбувам на апсидата и висящото от тавана огромно разпятие, минах през „Свети Гилем“ и се насочих към готическия параклис по-нататък, откъдето пък е стълбището за долното ниво.

Разполагах с десетина минути до срещата с Мики Шайн, затова прескочих до „Съкровищницата“, където са старите ръкописи. Влязох през модерните стъклени порти: експонатите са в големи стъклени витрини, най-отпред ще видите прекрасни образци на оцветените ръкописи. Тук съм прекарвал часове в захлас пред илюстрациите на една-единствена книга, но сега ми се искаше да разгледам гостуващата експозиция.

„Откровението на Йоана“ е в центъра на това изкуство още от деветия век и макар че най-доброто от него се ражда и остава в манастирите, през XIII век вече се появяват и първите светски поръчки — от страна на богати покровители на Светата църква, които са искали да го имат и у дома си. В настоящата изложба бяха подбрани прекрасно изпълнени неща — предимно със сцени от Страшния съд и наказания на грешници. Бедните хорица — разкривени лица в лапите и пастта на диви зверове, разчекнати нещастници, набити на колове страдалци. Спрях се пред Уинчестърския псалтир с описанието на Вратата към Ада, загледах се за по-дълго в гравюрите на Дюрер и работата на Лука Кранах за германския превод на Светото писание на Мартин Лутер, визиите на Блейк за червените дракони. Въобще с мъка се откъснах от тях, за да стигна до централния експонат.

То бе изящно издание на „Откровението“ от началото на XIV век, отворено на страница с илюстрация, много подобна на нещо, което бях вече виждал. Смисълът бе почти като онази на корицата на брошурката на Братството. Многоок звяр или демон с дълги, паякообразни крака пробожда грешници с копие, а Христос и светиите невъзмутимо зяпат някъде от десния край на страницата. Според обяснителната бележка такава участ се падала на онези, чиито имена не фигурират в Книгата на живота[19]. А под нея имаше превод на бележка на илюстратора, написана на латински на полето встрани. Ето и съдържанието й: „И ако имената на спасените ще бъдат записани в Книгата на живота, то тези на осъдените и прокълнатите няма ли също да бъдат записани? И къде?“

Прочетох тези редове и сякаш чух ехо от заплахата на г-н Пъд спрямо Мики Шайн и неговото семейство: имената им ще бъдат записани. Но къде? — както бе попитал и неизвестният илюстратор.

Вече бе десет, но от Мики нямаше и следа. Излязох от „Съкровищницата“ и тръгнах по „Стъклената галерия“. Отворих насрещната врата и излязох на двора. Освен ритмичния шум на дъжда долових и ромоленето на фонтана в центъра на мраморните колонади. Свих вдясно, минах под сводовете и се озовах в градина. Далеч отпред се ширеше крайбрежието, вдясно ми бе кулата на готическия параклис, а отляво — главната стена на самия музей, под която вървеше склон надолу — дълбоко бе поне шест метра, че и повече, в подножието зеленееше трева. Другите две страни на квадратната градина бяха с колони.

Наоколо ми се ширеха храсти и дървета, подбрани да допринасят за средновековната атмосфера; точно в средата растяха четири дюли с нависнали жълти плодове, над валериановите храсти висяха широките листа на синап и кресон, встрани имаше кимион и още някакви растения. Имената им не знаех, но ми бяха разказвали, че от листата им се правели багрила за мастилата на средновековните илюстратори.

Само няколко секунди ми бяха нужни да забележа, по-скоро да усетя нетипичното за градината. Пред далечната стена, до входа за кулата, растеше завързана за дървена решетка млада круша с шест голи клона, подобни на куки, разперени встрани от централния ствол. А на него бе набита главата на Мики Шайн. Общото впечатление бе гротескно и страшно — сякаш пред мен стоеше странно същество — половин дърво, половин човек. Потръпнах. От отрязаната шия се точеха полузасъхващи капки коагулирана кръв — същински ивици, дъждът мокри бледото лице и дълбоко хлътналите очи и им придава неземен вид. Вятърът люлееше парчета провиснала кожа, по устата и ушите имаше кръв. Конската опашка бе отрязана и косата бе полепнала по сиво-синкавата кожа.

Тъкмо посягах към пистолета, когато от сенките на колонадата вдясно се появи тънката, паякоподобна фигура на г-н Пъд, който държеше берета със заглушител. Ръката ми замръзна във въздуха.

— Е, ето ни и нас, г-н Паркър — рече той и в очите му грейнаха светлинки на омраза. — Вярвам, че ви харесва подобрението на пейзажа — мое дело.

Махна с ръка към крушата, в чието подножие се бе събрала локва червена дъждовна вода. Виждах лицето на Мики — то лъщеше и блестеше под водните капки, които сякаш оживяваха замръзналите му черти.

— Открих г-н Шайнберг в едно евтино хотелче на „Бауъри“. За долар и нещо стаята. Като открият останките му във ваната, сигурно цената ще падне под долар, а?

Дъждът упорито валеше, палтото ми подгизваше. Нямаше да има много посетители днес. Пъд на това и разчиташе.

— Идеята бе моя — продължи той. — Тъкмо и аз да направя нещо за средновековната атмосфера. Иначе екзекуцията… да, то си беше екзекуция — е дело на моята… партньорка.

По-далеч вдясно забелязах жената с обезобразеното гърло. Бе се подслонила под покрива на колонадата и стоеше облегната, в краката й — разтворена раница. Гледаше ни безмълвно, безстрастно и спокойно — истинска Юдита, току-що отрязала главата на Навуходоносоровия военачалник Холоферн.

— Много буйстваше — размаха ръка Пъд. — Ама и ние започнахме откъм гърба. Щом стигнахме до гръбначната артерия и нещата се поуспокоиха.

Усещах смит и уесъна под сакото, притиснат до стомаха ми като неизпълнимо обещание. Г-н Пъд ме изгледа и бавно вдигна беретата.

— Онази мадама — Пелтие — сви нещо от нас, г-н Паркър. Искаме си го обратно.

— Били сте вече у нас. Взели сте всичко, което имах — казах най-сетне.

— Лъжете. В дъртака го нямаше, но си мисля, че трябва да е именно у вас. И дори да не е така, пак знаете къде е.

— „Откровението“ ли? — налучквах, но, изглежда, точно на място, защото устните на Пъд потрепнаха и той кимна.

— Кажете къде е и обещавам, че няма да боли, когато ви убивам.

— Ами ако не кажа? — заинатих се аз и с ъгълчетата на очите си видях, че жената вдигна пистолета към мен.

Пъд обаче я изпревари. Досега скритата му в джоба на палтото лява ръка се появи навън. В нея имаше спринцовка.

— Ще се наложи да стрелям във вас. Няма да умрете, само ще станете безпомощен. И тогава… — той вдигна ръка и натисна буталото, а от иглата на спринцовката изхвръкна тънка струйка.

— С това ли ликвидирахте Епстайн?

— Тц. В сравнение с онова, което ви чака вас, бедният равин Епстайн замина на онзи свят спокойно, с усмивка. А вас ще ви боли много, г-н Паркър.

Насочи беретата към корема ми, но аз не гледах в пистолета му. В слабините на г-н Пъд се бе появила мъничка червена точка и сега бавно лазеше нагоре. Очите на Пъд проследиха моите и устата му се отвори в изненада, когато точката продължи пътя си през гърдите и врата и леко кацна точно на челото му.

— Но по-напред вас — рекох, а той вече се движеше.

Първият куршум откъсна част от дясното му ухо, но той успя да стреля. Нещо изсъска край мен, стана ми топло, макар че дъждът бе все така студен. Сетне избумтяха три поредни изстрела и в гърдите на Пъд зейнаха три черни дупчици. Куршумите би трябвало да минат през тялото му като през масло, но той само залитна назад. Сякаш някой го удари толкова силно, че да го прехвърли през стената.

В краката ми се разлетяха каменни късчета, чух няколко поредни изстрела от оръжие със заглушител. Хвърлих се за прикритие към кулата и в движение измъкнах пистолета, стрелях към колоните, където бе жената преди секунди. Но тя вече не беше там, а лазеше към вратата на „Стъклената галерия“, като се опитваше едновременно да стреля и да избягва идващия от две места огън — откъм стената, където бях аз, и откъм другата колонада, където тъмната сянка на Луис сякаш летеше напред, за да я пресрещне. Тя стигна до вратата, отвори я и се шмугна вътре. Скочих да я подгоня, но нещо свирна покрай лицето ми и се наложи да гушна тревата. Луис прескочи някакво препятствие, аз станах и изтичах до стената, но когато надникнах, Пъд го нямаше. Долу червенееше кръв върху смачканата трева — единствената индикация, че е бил на същото място.

— Бягай след жената — викнах оттам, а Луис кимна и хукна към галерията.

Прескочих стената и се търкулнах по склона. Пъд го нямаше. Затичах по дирята кръв покрай главната музейна стена, но никъде не го намерих. Сетне някъде отпред проехтя изстрел, втори, изсвириха гуми. Секунди по-късно по „Маргарет Корбин Драйв“ се стрелна син вояджър. Изтичах към пътя с надеждата оттам да имам по-добра възможност за ефективна стрелба, но в същия миг от завоя излезе пътническият автобус. Нямаше как да стрелям — можех да улуча някои от пътниците в него. Последното нещо, което видях, бе изчезващият в завоя вояджър, а отпред, с глава в стъклото, седеше фигура. Не бях сигурен, но мисля, че бе Пъд.

Прибрах пистолета, изтърсих тревата от палтото и бързо потеглих назад — към главния изход. Облечен в сиво пазач полулежеше, облегнат на стената там, а край него тъжно шумеше тълпа френски туристи. По дясната му ръка и крака имаше доста кръв, но човекът бе в съзнание. Чух стъпки по тревата зад мен и се извърнах рязко. Беше Луис — скрит в сенките на оградата. Очевидно в преследване на жената бе направил пълен кръг на комплекса.

— Обади се на 909 — рече той, загледан към завоя, където изчезна вояджърът. — Онази е опасна.

— Измъкнаха се — рекох с омерзение.

— Няма лъжа — кимна Луис. — Спряха ме шибаните туристи. Тя нарочно застреля пазача — за да уплаши хората.

— Ранихме Пъд — отвърнах. — Това не е малко.

— Забърсах го в гърдите — три пъти най-малко. Трябваше да е мъртъв.

— Носил е бронежилетка. Нали видях как куршумите просто го отхвърлиха назад.

— Мамка му! — изсъска Луис. — Още ли ще висим тук? Ние ли ще даваме обяснения за главата на Мики Шайн на дървото, а? Май няма да стане.

Успяхме навреме да се качим в празния автобус, който току-що потегляше обратно, а шофьорът не бе успял да забележи данданията пред главния вход, защото спирката бе по-встрани. Седнахме на различни места, а рейсът направи кръгчето пред фасадата и шофьорът чак тогава усети, че е станало нещо.

— Какво има там? — подвикна през рамо.

— Сигурно някой е припаднал — отвърнах аз.

— Абе, това място тук не е много приятно — коментира човекът на волана и повече не говорихме чак докато ни свали пред спирката на метрото. Там хванахме такси за към центъра на града.

Луис ме остави пред нас и тръгна към „Блак Пойнт Ин“. Позвъних първо на Гордън Бунц, за да се уверя, че Рейчъл е в безопасност, сетне и на Ейнджъл. Той докладва, че при Мерсие всичко е нормално. Новото бе, че пристигнал адвокатът Уорън Обър със съпругата си. Ейджъл се похвали още, че видял четири различни видове речни рибарки и една калугерица; каза го с голяма гордост. Уговорихме се по-късно вечерта да се срещнем с него и Луис.

Бях си проверявал телефонния секретар редовно — и от Бостън, и от Ню Йорк, но се оказа, че имам две нови съобщения — от сутринта. Първо Артър Франклин питаше дали дадената ми от клиента му Харви Рагъл, онова порно копеле, информация ми е свършила работа. Зад гласа му съвсем ясно се чуваха вайканиците на самия Рагъл: „Кажи му, че съм мъртвец! Кажи му де! Мъртвец съм значи!“ Не си направих труда да им се обаждам.

Второто съобщение бе от Норман Бун, служителя на агенцията за борба с незаконните продажби на оръжие и далаверите с цигарите. Елис Хауард, заместник-шефът на следователския отдел на портландската полиция, веднъж ми бе казал, че Бун смърди като френска курва, точно така се бе изразил, само дето не може да събуди нужните асоциации. Бун си бе оставил номерата на всичките телефони — у дома и служебните. Уцелих го вкъщи.

— Чарли Паркър — рекох. — С какво мога да бъда полезен, агент Бун?

— О, благодаря, че се обаждате, г-н Паркър. Минали са само…

Виждах го как внимателно си гледа часовника и търпеливо изчаках заядливите думи.

— … само четири часа.

— Не бях тук.

— Бихте ли ми казали къде сте били?

— Защо? Да не сме имали чакалък?

Бун въздъхна драматично.

— Вижте, г-н Паркър, можете да говорите сега… може и утре — в службата ми. Предупреждавам ви, че съм човек зает и че до утре търпението ми може съвсем да се изчерпи.

— Бях в Бостън, на гости на стар приятел.

— Който, както научавам, изведнъж се оказва с дупка в главата баш по средата на представление на „Клеопатра“.

— Нищо, той го е гледал и знае края. Тя умира, ако вие не сте чували.

Прескочи тъпото ми чувство за хумор.

— А посещението ви да има някаква връзка например с лицето Лестър Баргъс?

Въпросът наистина ме стресна, но успях да не правя паузи.

— Не и пряка.

— Но сте посетили магазина му малко преди да напуснете града, нали?

По дяволите!

— Лестър и аз сме стари приятели.

— Тогава вероятно ще се натъжите, когато ви кажа, че г-н Баргъс не е вече сред живите.

— Думата „натъжавам“ едва ли ще бъде най-точната. А какъв е интересът на вашата служба към тази история…?

— Г-н Баргъс припечелваше по малко от продажби на паяци, гигантски хлебарки и тям подобни… и по много от продажба на автоматично и какво ли още не оръжие на разни типове с пречупени кръстове по домашния порцелан. Съвсем естествено е да ни бъде интересен. Аз обаче питам, на вас с какво ви е бил интересен?

— Търся едно лице. Допуснах, че Лестър може и да знае къде е. Ама вие разпитвате ли ме, а, агент Бун?

— Не, водим разговор, г-н Паркър. Ако се наложеше да го правим утре, е — тогава щеше да си бъде разпит.

Цял телефонен кабел имаше помежду ни, но искам да призная, че Бун си го бива. Притискаше ме ловко, хитрецът, не ми оставяше никакво пространство за маневри и извъртане. Нямаше как да му кажа за Грейс Пелтие, защото нейното име щеше да ни отведе при Джак Мерсие, вероятно и до Братството, а точно сега най-малко ми беше нужна намесата на шибаната федерална агенция на Бун — особено пък ако се захване да подслушва телефоните на Братството. Но пък получих вдъхновение и реших да му подхвърля Харви Рагъл.

— Всичко, което знам по въпроса, е, че адвокат на име Артър Франклин ми се обади и помоли да говоря с клиента му.

— Кой му е клиент?

— Харви Рагъл се казва. Прави порнофилмчета — с разни буболечки. Май хората на Ал Зи са му разпространители.

Сега бе ред на Бун да се поозадачи.

— Какви буболечки, бе Паркър? За какво, по дяволите, говорите?

— Жени по долни гащи мачкат разни бръмбари и тям подобни — обясних му като на дете. — Пада си и по гериатрията, по болезнената дебелина и още по джуджетата. Артист е човекът.

— Вашата работа, изглежда, ви сблъсква все с приятни хора.

— Вие например сте едно приятно изключение от тази норма, агент Бун. Става дума за една личност, която има афинитет към определени насекоми. Тя желае да убие Харви Рагъл поради болезненото му порно творчество. Доставчик на насекомите е или бе Лестър Баргъс, пък и той май поназнайваше нещо за въпросната личност. Затова и отидох да поговорим — от името на Рагъл.

Невероятността на казаното от мен бе изумителна. Просто физически усещах гримасата на лицето на Бун — опитваше се човекът да прецени до каква степен го будалкам.

— А кой е мистериозният тип с този специален афинитет? Херпетолог значи?

Херпетолог! Брей, да му се не види! Бун сигурно много обича да решава кръстословици.

— Нарича себе си г-н Пъд и ако трябва да говорим с абсолютна точност, той си е арахнидолог, а не херпетолог[21]. Този човек харесва паяците. Мисля, че той уби Ал Зи.

— А вие отидохте при Баргъс с надежда да откриете същия човек, така ли?

— Да.

— Но не стигнахте доникъде?

— Лестър си е човек гневлив.

— Е, вече е доста по-спокоен. Завинаги.

— Щом сте го наблюдавали, значи знаете какво сме говорили — рекох. — Което ме навежда на мисълта, че ме търсите за нещо друго.

Бун се поколеба, поколеба, сетне ми разказа как лице, представило се с името Клей Деймън, се появило в магазина на Лестър, интересувало се от подробности за друго лице, чиято снимка носело, а сетне застреляло и Баргъс, и помощника му.

— Бих искал да хвърлите едно око на снимката — завърши Бун.

— Ама онзи оставил фотографията, така ли?

— Смятаме, че има достатъчно копия. Наемните убийци са хора опитни в това отношение.

— Значи трябва да идвам в офиса ви, а? Не може ли утре?

— Днес е по-добре.

— Вижте, агент Бун, трябва да взема душ, да се бръсна, а и да поспя малко. Казах всичко, което зная. Готов съм да ви помогна, но дайте ми малко отсрочка да си почина.

Бун въздъхна.

— А електронна поща имате ли?

— Имам, имам и още една линия.

— По-добре стойте на тази. Ще се обадя пак.

Той затвори, а аз включих компютъра и изчаках да ми изпрати писмо. Последното не се забави и когато пристигна, се оказа, че в него има две снимки. На едната бе клиниката и сцената на убийството. Веднага познах г-н Пъд. Другата бе кадър, взет от записа в магазина на Лестър Баргъс. На нея бе убиецът с името Клей Деймън. Не минаха десетина секунди и Бун се обади отново.

— Познавате ли някой от първата снимка?

— Мъжът крайно вдясно е Пъд, първото му име е Илая. Неотдавна дойде тук, в къщата ми, и в пряк текст ме попита защо му се бъркам в работите. Но другия не го познавам.

Отсреща Бун цъкаше с език, докато му диктувах номера на адвоката на Рагъл.

— Пак ще говорим, г-н Паркър — рече накрая Бун. — Имам чувството, че знаете още неща, но си ги пазите за вас.

— С всеки е така, агент Бун. Човек знае повече, отколкото казва. Дори и вие. И аз имам въпрос.

— Така ли?

— Кой е раненият на първата снимка?

— Името му е Дейвид Бек. Работил е в клиника за аборти в Минесота, а тук на снимката вече е мъртъв. Убийството е част от случаите НСА.

НСА е кодовото име на съвместните разследвания на ФБР и Агенцията за борба с незаконните продажби на оръжие (АБНПО) и досиетата им и е съкращение на условно приетото „Насилие срещу абортите“. ФБР и АБНПО нямат много добро сътрудничество: години наред ФБР се инатеше да разследва убийствата и насилието срещу лекари и клиники с аргументацията, че те не влизат в официалната му компетенция. Така стана, че за известно време подозренията и разследването на съществуващата предумишлена дейност в това отношение, която законът нарича „конспирация“ (или заговор, или сговаряне с престъпна цел, както казват юристите), останаха в ръцете на АБНПО. По-късно ситуацията се промени: бяха гласувани нови закони, бе създадена организация за НСА, а ФБР и Министерството на правосъдието бяха упълномощени да се занимават с въпросните случаи. И все пак търканията между ФБР и АБНПО си останаха и допринесоха за относителния неуспех, да не кажем провал, на НСА. Така и не бяха намерени сериозни доказателства за „конспирация“, а обикновените оперативни работници се подиграваха с прозвището, макар че си има редица симптоми за все по-растяща връзка между крайнодесните и екстремистите, нападащи клиниките за аборти.

— А убиецът му беше ли открит?

— Все още не.

— Както не са намерили и убиеца на съпругата му.

— Вие пък какво знаете по този въпрос?

— Чух, че в устата й намерили паяци.

— А общият ни приятел Пъд обичаше паяци?

— Да, същият, който е на снимката и главата му е оградена с кръгче.

— Знаете ли за кого работи?

— Предполагам, че за самия себе си.

Това не бе съвсем лъжа. Пъд едва ли се подчиняваше пряко на Картър Парагон, а пък в очите на обществеността Братството едва ли бе толкова сериозна или опасна организация, че да има нужда от услугите му.

Бун помълча, а последните му думи, преди да затвори телефона, бяха:

— Пак ще поговорим.

Не се и съмнявах в това.

Останах пред компютъра, като отварях ту едната, ту другата снимка. Ето я и Алисън Бек, доста по-млада, прегърнала покойния си съпруг, лицето й изкривено от мъка, кръв и по нейната престилка и ръце, наоколо надвесени колеги лекари. Сетне се вгледах в присвитите очички на измъкващия се през тълпата г-н Пъд. Питах се дали именно той е изстрелял смъртоносните куршуми, или само е оркестрирал действието. Както и да беше станало, вината му си бе налице и ето — още една част от общата загадка си идваше на мястото. По някакъв начин Мерсие се бе свързал и с Епстайн, и с Бек — личности, които са били готови да му помагат в ходовете срещу Братството. Но защо пък Мерсие се бе захванал с Братството? Каква беше тази игра? Просто още един пример на неговия либерализъм или имаше друга, скрита причина?

Оказа се, че само трийсетина минути по-късно пред вратата ми се зададе възможният отговор на този въпрос. Беше в черен мерцедес със сгъваем покрив. Колата спря. От шофьорското място грациозно се измъкна самата Дебора Мерсие в дълго черно палто. Сам-самичка. Брей! Въпреки падащия здрач бе с тъмни очила. Косата й дори и не потрепваше на лекия ветрец. Може би си бе сложила спрей, а може би бе акт на волята й. Или чист инат. Какво си мисли този вятър? Никой не може да се бъзика със съпругата на Джак Мерсие! Какво ли извинение си е измислила, че да зареже гостите си сами? Сигурно им бе казала, че отива за мляко.

Отворих вратата тъкмо когато тя стъпваше на най-долно то стъпало.

— Да не сте объркали пътя, госпожо Мерсие? — попитах учтиво.

— Някой от нас двамата наистина го е объркал — рече тя троснато и се спря — и ми се струва, че сте вие.

— При мен все така се случва — отвърнах още по-вежливо. — Зададе ли се разклонение — вилица насреща ми, все по кривия път хващам. Има-няма, отвело ме до някоя пропаст…

Стояхме един срещу друг на няколко метра разстояние и се гледахме като чифт сбъркани бандити от Дивия запад. Нещо зловещо имаше в нея, типичното за надута привилегирована дама от висшите кръгове на бялото общество: За миг си я представих като разярена оса — с жълти ивици по палтото и очички встрани на главата. Госпожата свали очилата и в бледите й бели очи сякаш съзрях всички айсберги на Северния ледовит океан, зениците й — свити и все по-смаляващи се като телата на удавени моряци, които морето тегли към дъното си.

— Моля, заповядайте — поканих я и се отдръпнах.

Тя тръгна нагоре по стълбите, но спря точно на вратата. Погледнах я. Разглеждаше къщата ми и ноздрите й потръпваха в откровена погнуса.

— Ако очаквате да ви пренеса през прага, трябва да ви кажа, че съм кутсузлия и току-виж онази работа не се получила — изтърсих, без много да му мисля.

Ноздрите й потрепнаха, потрепнаха и току се свиха, а зениците й станаха съвсем мънички — като връхчетата на топлийки. Сетне влезе бавно и внимателно, а токчетата й затракаха като кости в дъсчен ковчег.

Поканих я в кухнята, предложих й кафе. Тя отказа, но аз си сложих каната на огъня и така или иначе започнах да си правя за мен. Гледах я, докато си откопчаваше палтото, за да седне. Отдолу бе с тясна официална черна рокля малко над коленете. Краката й, както и всичко останало в нея, изглеждаха доста добре за над четирийсетте. Всъщност и за под четирийсетте, че и за трийсет и пет дори. Извади от чантата пакет дънхил и запали със златна запалка. Опъна дълго и с мерак, сетне пусна дълга, тънка струйка през присвитите си устни.

— Пушете си, не се стеснявайте — рекох.

— Ако се стеснявах, щях да искам разрешение.

— А пък аз щях да ви накарам да я загасите.

Тя кимна с глава и се засмя празно.

— Вие сте от онези хора, които считат, че всички са длъжни да изпълняват желанията им.

— Май в това отношение си приличаме, госпожо Мерсие.

— То е и единствената прилика, г-н Паркър — ледено отвърна тя.

— Да се надяваме — рекох още по-заядливо, отнесох каната на масата и си налях кафе.

— Размислих — рече тя. — Налейте и на мен.

— Хубаво мирише, нали? — подхвърлих аз.

— Или пък тук всичко останало мирише прекалено зле. Сам ли живеете?

— Сам с егото си.

— Представям си. Сигурно сте много щастливи заедно.

— Пълен екстаз — ухилих й се аз и взех от долапа чиста чаша.

Напълних я и я поставих пред нея, сетне извадих от хладилника млякото и го тропнах по средата между нас двамата.

— Съжалявам, ама захар нямам.

Г-жа Мерсие бръкна в чантата и извади пакетче захарин. Разкъса опаковката, изсипа си го в чашата и внимателно разбърка кафето, чак тогава го опита. Известно време мълчахме — тя отпиваше и пушеше.

— Тази къща има нужда от женска ръка — забеляза тя след малко и отново опъна от цигарата.

Задържаше пушека прекалено дълго, та чак си помислих, че ще започне да й излиза от ушите.

— Защо? Да не припечелвате от чистене по домовете?

Не отговори, но пък изпусна дима, а сетне загаси цигарата в кафето. Висока класа ви казвам. Едва ли бе научила този номер в пансиона за млади девици „Мадейра“ във Вирджиния.

— Чух, че сте бил женен.

— Вярно е. Бях.

— И сте имали дете. Момиче.

— Дженифър се казваше — рекох с максимално неутрален глас.

— Но съпругата и дъщеря ви са мъртви. Някой ги убил, а вие — него.

На това не отговорих. Какво да й кажа? Мълчанието ми, изглежда, не разтревожи г-жа Мерсие.

— Сигурно не ви е било леко — продължи тя дълбокомислено и в гласа й нямаше и намек за симпатия, но пък очите й поомекнаха, сякаш се забавляваше.

— Така си беше.

— Но вижте сега, г-н Паркър, моят брак все още е налице, дъщеря ми също. Не ми харесва фактът, че съпругът ми е наел вас — и то против волята ми — да разследва смъртта на девойка, която няма нищо общо с нашия живот. Цялата тази работа вреди на отношенията между мен и съпруга ми, пречи и на подготовката за сватбата на дъщеря ми. Искам това да спре.

Нямаше как да не забележа ударението върху последното „ми“. Дъщеря ми. МОЯТА дъщеря. Не коментирах. Тя пак посегна към чантата. Този път извади чековата книжка и скъса нещо от нея. Беше дошла с готов чек.

— Зная колко ви е платил мъжът ми — рече и побутна сгънатата хартийка към мен, а маникюрът й проблесна ален, като обагрени в заешка кръв орлови нокти. — Плащам същото количество, само и само да се разкарате.

Отдръпна ръка, чекът остана на масата помежду ни — самотен, като лишен от любов.

— Не мисля, че сте толкова заможен, че да отхвърлите тези пари, г-н Паркър. Бяхте готов да ги вземете от съпруга ми, какво е толкова трудно да ги приемете и от мен?

Не посегнах към чека, а си налях още кафе. Този път не й предложих. Фасът в чашата плаваше високо, значи си имаше достатъчно.

— Има разлика — казах след малко. — Мъжът ви плаща за моето време, опит и умения. Купува ги един вид. Вие искате да купите мен.

— Така ли? Тогава значи съм много щедра, като се имат предвид обстоятелствата.

Засмях се. Тя също. Ако ни гледаше някой от разстояние, вероятно би си казал, че се забавляваме отлично. Стори ми се, че е дошло време да сложим край на простотиите.

— Кога разбрахте, че Грейс е дъщеря на съпруга ви? — попитах внезапно и изпитах известно удовлетворение, защото тя пребледня, а главата й отскочи назад, сякаш я бях зашлевил.

— Не ви разбирам — рече тя, но хич не прозвуча убедително.

— Като начало ето един факт: съпругът ви и Къртис Пелтие прекъсват партньорството в общия бизнес седем месеца преди раждането й. Второ: г-н Мерсие е готов да плати доста пари, за да ме наеме да разследвам обстоятелствата около смъртта й. Трето: физически прилики. Всеки път като сте я виждали у вас, все едно магаре ви е ритало отзад, а, г-жо Мерсие?

Жената се изправи рязко и грабна чека от масата.

— Ти си просто едно гадно копеле — изсъска тя.

— Това би било обидно, ако идваше от някой друг, г-жо — рекох спокойно. — Но не и от вас.

Внезапно се пресегнах и я сграбчих за китката. За пръв път се уплаши.

— Вие сте били, нали? Само вие! Казали сте на Грейс за Братството. И сте я подлъгали да тръгне подир тях, защото сте знаели какво ще й се случи, нали? Не мисля, че мъжът ви й е казал нещо определено в това отношение, а аспирантската й работа касае миналото, не и настоящето. И не е имало никакви причини тя да се вре в делата на организацията. Но вие трябва да сте знаели с какво се занимава мъжът ви, знаели сте за предприетите от него ходове срещу онези хора. Какво й казахте, г-жо Мерсие? Каква информация й подхвърлихте, че да стане така и онези да я убият?

Дебора Мерсие оголи зъби като хищен звяр и ноктите й се забиха в кожата на ръката ми. На няколко места изби кръв.

— За тези думи, които казахте, ще си платите. Мъжът ми ще ви съсипе живота! Ще се погрижа за това! — изръмжа тя, а аз пуснах ръката й, но след като ме одра още веднъж.

— Май няма да стане точно така — възразих язвително. — Само помислете какво ще стане, като разбере, че вие сте изпратили дъщеря му на смърт. Тогава вашият живот няма да струва и пукната пара, госпожо.

Изправих се, тя хвана чантата и закрачи към изхода. Изпреварих я и преди да е стигнала вратата, й препречих пътя с ръка.

— Има още нещо, което трябва да знаете, госпожо Мерсие. С действията си вие и съпругът ви сте предизвикали, може би и задвижили цяла поредица събития, които не сте в състояние да контролирате. Светът е пълен с хора, готови да убиват, за да защитят самите себе си. Затова трябва да сте благодарни, че съпругът ви ми плаща. Защото отсега нататък аз съм най-добрият ви шанс — да намеря тези хора, преди те да са тръгнали след вас двамата. Иначе вашият живот…

Говорех, а тя гледаше пред себе си, без да мърда. Привърших с тази недомлъвка и махнах с ръка, а тя продължи право напред, отвори вратата и излезе, без да я затваря. Влезе в мерцедеса, запали и отпраши по пътя.

Погледнах си ръката — четири дълги линии — одрано като от дива котка. Кръвта течеше по пръстите ми и се събираше около ноктите. За момент си помислих, че приличат на аления маникюр на самата Дебора Мерсие. Отидох на чешмата, измих се, сложих дезинфектант, а сетне и ръкавици — да не се виждат раните. Грабнах ключовете и се качих в колата.

Май трябваше да поискам тя да ме закара, рекох си иронично, но се държах на разстояние, за да не събудя подозрението й. И така по стоп светлините й чак до Праутс Нек, където поизостанах, но не чак толкова, че да не хвана вдигнатата заради нея бариера на алеята към дома Мерсие.

В паркинга имаше пет-шест коли, а госпожата вече се бе прибрала в къщата. Във всеки случай на дългата веранда бе едрият с мустака, все така приличен на порнозвезда. Носеше слушалки, а на ревера — микрофон. Изглежда, след смъртта на Епстайн бяха позатегнали охраната и мерките за сигурност.

— Приемът е за определени лица — рече той. — Трябва да си вървите.

— Не мисля така — отвърнах.

— Значи ще се наложи аз да ви помогна — заинати се той и на физиономията му се изписа удоволствие, а пръстът му се заби в гърдите ми, сякаш да подчертае казаното.

Сграбчих пръста с лявата ръка, с дясната го хванах за китката и дръпнах здраво. Той изпука и излезе от ставата, а порнозвездата ахна от болка. Завъртях го, извих ръката му зад гърба и го треснах в паркирания най-близко мерцедес. Главата му издумка кухо на ламарината, той се свлече на земята и притисна здравата ръка към челото си.

— Ако слушкаш като добро момче, ще ти оправя пръста на излизане — обещах му аз и тръгнах към стълбите.

По тях вече слизаха двамина други със зли лица, но зад гърба им се появи Джак Мерсие и ги спря. Те застанаха встрани и зад мен и зачакаха като вълци да им дойде редът да сграбят плячката.

— Изглежда, сте се самопоканили на моя прием, г-н Паркър — рече Мерсие. — Е, тогава заповядайте.

Качих се по стълбището и влязох в къщата след него. Приемът не беше нещо особено, напротив — въпреки изобилието от скъпо къркане неколцина гости стояха в голямата зала, изтупани в чудесни дрехи, но ако се съди по физиономиите им, май никой не се забавляваше както се полага. Веднага познах едного — Уорън Обър. Остави чашата с шампанското и тръгна след нас.

Мерсие ме заведе в кабинета с многото книги, където бяхме миналата седмица. Вместо слънцето сега през прозореца надничаше бледото лице на луната. Онзи бръмбар, който тогава лазеше по килима, сега го нямаше. Сигурно го е схрускал някой по-голям и по-хищен звяр, рекох си аз и се огледах. Този път никой не донесе кафе — Джак Мерсие не прояви гостоприемство. Очите му бяха леко подути и зачервени, беше се бръснал невнимателно — под носа и на места на брадичката чернееше недоизбръсната четина. Дори и бялата риза под смокинга изглеждаше смачкана, а когато свали сакото, под мишниците забелязах петна от пот. Папионката стоеше накриво и макар че от домакина лъхаше на скъп одеколон, стори ми се, че усещам и мирис на кисело.

Прекрачих до стената и без предисловия свалих фотографията на Мерсие и Обър заедно с Бек и Епстайн. Подхвърлих му я, той е пое неловко.

— Е, какво е онова, което не ми казахте? — попитах рязко, а вратата се отвори и влезе Обър.

— Какво искате да кажете? — попита Мерсие и двамата с Обър се загледахме в него.

— Искам да зная, г-н Мерсие, какво сте вършили вие четиримата, че онези хора да ви вземат на мушката? И как е станало така, че е била замесена и Грейс?

Мерсие отстъпи, сякаш въпросът го подпря с физическа сила.

— И още: защо ме наемате, след като трябва да знаете кой е отговорен за смъртта й?

Нищо не отговори, само тежко се отпусна на креслото срещу мен и притисна глава между двете си ръце.

— Знаехте ли, че Къртис Пелтие е мъртъв? — попита той толкова тихо, че едвам го чух.

Чак стомахът ме заболя. Опрях се на масата, за да се задържа прав.

— Никой не ми е казвал нищо.

— Тази вечер са го намерили. Бил е мъртъв от няколко дни. Щях да ви се обадя веднага след като изпратя гостите.

— Как е умрял?

— Някой е влязъл с взлом в къщата, измъчвал го е, сетне му прерязал китките в собствената му вана.

Вдигна очи към мен, гледаше ме измъчено, сякаш трябваше именно към него да проявя разбиране и съжаление. С мъка се въздържах да не го ударя.

— Той не знаеше, нали? — попитах и усетих, че говоря дрезгаво. — Нищо. Нито за Братството, нито за Бек или Епстайн? За него значение имаше само дъщеря му; дал й е всичко, което е имал. Нали видях как живее. В голяма къща, която вече не може да поддържа, да чисти дори. Стоеше в кухнята. Вие знаете ли къде се намира вашата кухня, г-н Мерсие?

Той се усмихна. Не беше приятна усмивка. В нея нямаше нито състрадание, нито доброта. Едва ли някой гласоподавател е виждал тази усмивка на лицето на великия Джак Мерсие.

— МОЯТА дъщеря, г-н Паркър — изръмжа той. — Грейс бе МОЕ дете.

— Вие не сте добре в главата, г-н Мерсие — избухнах и не можах да сдържа отвращението в гласа си.

— Останах извън живота й, защото така се бяхме договорили, но винаги съм бил загрижен за нея. Когато тя потърси стипендия, незабавно намерих начин да помогна. По дяволите, щях да й дам пари дори и да беше поискала да учи сърфинг в Политехниката на Малибу, разбирате ли какво искам да кажа? Но тя поиска да изучава религиозните движения в нашия щат през последния половин век. И особено едно от тях. Е, добре, казах й аз, добре. Поощрих я да го направи, за да бъде близо до мен, докато преглежда книгите в моята колекция. Грешката е моя, аз съм виновен. Защото тогава още не знаехме за връзката, не и тогава — рече той и сведе глава, сякаш усеща тежестта на собствената си вина.

— Каква връзка?

Зад гърба ми Обър се изкашля.

— Длъжен съм да те посъветвам, Джак, да не казваш нищо повече в присъствието на г-н Паркър.

Гласът му бе от онези, равни и гладки, както се полага на скъп адвокат. Глас за петстотин долара на час. От негова гледна точка смъртта на Грейс сигурно бе нещо несъществено, техническо. Същественото бе вината на Джак Мерсие да си остане частно достояние, да не става обществено такова. Единствено това имаше значение за адвоката Обър.

Сам не разбрах как пистолетът се озова в ръката ми. Пред очите ми плъзна нещо като червена мъгла, а сетне дулото се заби в меката гуша на Обър.

— Още една дума да чуя от теб и не отговарям за действията си — прошепнах още по-дрезгаво отпреди.

Но въпреки незабавно появилия се в очите му страх адвокатът направо изплю цели седем думи.

— Ти си просто един наемен главорез, Паркър!

— И ти също, г-н Обър — отвърнах по-смислено. — Единствената разлика е, че на теб ти плащат по доста по-скъпа тарифа.

— Спрете! — гласът избумтя като тътен, като глас на повелител, свикнал да изпълняват заповедите му.

Не го разочаровах. Махнах патлака от шията на Обър и го прибрах.

— Беше си на предпазител — рекох извинително. — Човек не знае какво може да стане…

Адвокатът намести папионката си и започна да изчислява наум колко човекочасове са му необходими да ме разсипе в съда. Мерсие ни изгледа кръвнишки и наля бренди. За себе си, за Обър. Предложи и на мен, но отказах. Подаде чашката на Обър, отпи от своята, седна на креслото и започна да говори, като че нищо не се бе случвало.

— Каза ли ви Къртис за съответните ни фамилни връзки с Баптистите от Арустук?

Кимнах. Навън луната помръкна — запречиха я облаци и в помещението значително притъмня.

— Смятаха ги за загубени цели 37 години — продължи Мерсие. — Досега. Мисля, че отговорният за смъртта им човек е все още жив.

Събудих се на следващата сутрин от пулсираща болка в одраната ръка — спомен от срещата с Дебора Мерсие. Вече не работех за съпруга й, но все още имаше някоя и друга работа да свърша, телефони да завъртя. Първо позвъних на Бунц в Бостън. Успокои ме, че Рейчъл е в безопасност. Тогава се обадих на ченгетата в Портланд.

Нужно ми бе разрешение да огледам мястото, където са били погребани Баптистите от Арустук. Знаех, че зад гърба ми ще ме обвинят в някакво гробарско любопитство, но работата бе далеч по-сериозна. Всичко станало досега: убийствата, тъмните факти около Мерсие, семейството му и другите — всичко водеше все към тези загубени, пожертвани души. Импровизираното гробище при Сейнт Фройд бе епицентър на дълга поредица шокови събития, засегнали поколения хора и техния живот, докоснали по някакъв начин дори и люде без кръвна връзка с нещастниците, които лежаха под студената и влажна земя. Сейнт Фройд обединяваше по странен начин родовете Пелтие и Мерсие и самата Грейс бе екстремен резултат на това единство.

Виждах я често: уплашена и нещастна, застанала на Хигинс Бийч, а до нея един съвсем млад егоист хвърля камъчета във водата и гузно мълчи. Него го интересуват само загубените възможности и усложненията, които могат да го сполетят, ако на такава крехка възраст стане баща. Вместо себе си винях нея! Защо ме бе допуснала до себе си? Защо и тя самата ме бе пожелала? Защо ми бе позволила да я обладая? Камъчетата пляскат във водата и потъват, сърцето ми — с тях. Ревът на вълните заглушава думите й, сълзите й безмълвно се стичат по бузите, а светът на възрастните с неговите мъчения и предателства бяга ли бяга нейде далеч — в зелено-синя мъгла.

Трябва още тогава да е знаела някои неща за миналото на семейството си. Може би е симпатизирала на Елизабет Джесъп, чувствала се е съпричастна с нея. С онази Елизабет, която бе тръгнала към едно ново съществувание преди толкова много години, за да не я чуе никой повече… Грейс бе романтичка и си мисля, че й се е искало да повярва в красивото: Елизабет е намерила онзи Рай, към който се бе стремяла, преустроила живота си, отделила се от миналото в надежда да започне изцяло наново. Само че нещо в Грейс непрекъснато нашепвало друго: Елизабет е мъртва, мъртва, мъртва. Всъщност това ми го бе казала Али Уин.

Сетне Дебора Мерсие бе подхвърлила на Грейс информацията, че е възможно Фокнър да е жив и посредством него може да се стигне до истината за изчезването на Елизабет Джесъп. И друго бе почти сигурно: Грейс се е свързала с Картър Парагон, който поради фаталната си слабост и продажбата на неотдавна създадено ново „Откровение“ бе издал тайната на Фокнър. Грейс си бе отишла завинаги именно след тази среща — така смятах. С нея бяха изчезнали и всичките й бележки, а вероятно и още едно нещо. Подозирах, че и тя е имала друго, още едно „Откровение“, попаднало в ръцете й по някакъв начин. Как е станало това? Трябваше да се упражни повечко натиск върху семейство Бекър — те да проверят дали дъщеря им Марси може да каже нещо по въпроса.

Но това ще го правя утре. Днес трябваше да се занимаем с Парагон и Сейнт Фройд, а имах и още едно посещение, за което бях премълчал пред Луис и Ейнджъл.

Частните детективи обичайно не ги допускат до сцената на местопрестъплението, освен ако те не са първи там. И ето сега: за втори път през последните около 18 месеца трябваше да моля Елис Хауард, заместник-шефа на следователския отдел на портландската полиция, да помогне, като затвори очи пред едно или друго правило. Навремето той се, опита да ме навие да постъпя на работа при него, само че развилите се в Дарк Холоу събития поохладиха интереса му към мен.

— Защо? — бе незабавният въпрос, когато позвъних, а той склони да говори с мен. — От какъв зор да го правя, а, Паркър?

— Не казвай здрасти, за да не губим време — пошегувах се аз.

— Здрасти. Защо? Какъв ти е интересът?

Нямаше защо да лъжа.

— Грейс и Къртис Пелтие.

Отсреща настъпи мълчание. Елис въртеше възможните комбинации и пермутации наум, ама до какво да стигне? Накрая рече:

— Не виждам връзката.

— Били са роднини на Елизабет Джесъп. Тя е една от Баптистите от Арустук — отвърнах, като изведнъж ми хрумна да не му казвам за другата кръвна връзка — с Мерсие. — Грейс е подготвяла аспирантска работа за историята на групата. Тъкмо преди да умре.

— Затова ли Къртис Пелтие почина в банята си?

Ето, това му е кофти на Елис. Ти го запиташ нещо, а той прави, що прави и така извърта нещата, че на свой ред започва да ти задава трудните въпроси. Какво да му кажа, освен да се измъкна с някакъв си неясен отговор и да позамажа истината, вместо да лъжа като черен циганин. Защото си знаех — започна ли да лъжа веднъж — пряко или като изпускам разни неща от фактологията, — лъжите ще се връщат при мен и ще ме преследват до дупка. Оставаше да се надявам, че до идването на това време ще разполагам с достатъчно информация, че да си запазя кожата здрава.

— Мисля си така: някой е решил, че Къртис знае повече, отколкото него самия — умно подхвърлих аз.

— И кой може да е този някой, а? Ти какво мислиш?

— Нищо не зная освен едно име — рекох. — Той нарича себе си г-н Пъд. Опита се да ме сплаши — да не тършувам повече в обстоятелствата около смъртта на Грейс Пелтие. Възможно е да е свързан и с убийството на Лестър Баргъс и Ал Зи в Бостън. Агент Норман Бун от „Борбата с незаконната търговия с оръжие“ знае повече. Ако му се обадиш…

Пред Бун не бях споменавал нищо за Къртис, но сега Пелтие бе мъртъв и вече не бях сигурен каква тайна съм длъжен да пазя в ролята си на упълномощено от Мерсие лице. Пък и последният вече не ми беше клиент. Все по-често попадах под натиск да разкрия истинската връзка с Братството. Лъжех, мажех, криех разни факти, които биха могли да имат отношение към извършени престъпления, а на всичкото отгоре не знаех защо го правя! До известна степен вероятно се дължеше на свързани с младостта романтични угризения спрямо болката, която бях причинил на Грейс Пелтие навремето. Болка, която тя стопроцентово бе забравила още преди много години. Но усещах още, че Марси Бекър може би е в опасност и че полицаят Лутц е някак си свързан със смъртта на приятелката й. Нямах никакво доказателство за евентуалната му връзка в това отношение, но кажех ли онова, което знаех, на Елис или на някой друг, тогава трябваше вече да изпея и за самата Марси. А направя ли това, все едно, че й подписвам смъртната присъда. Или поне така смятах.

— Ти за Къртис Пелтие ли работеше? — попита Елис и прекъсна тази линия на мисли.

— Да.

— Разследвал си смъртта на дъщеря му, така ли?

— Точно така.

— Мислех, че вече не се занимаваш с този тип работа.

— Вярно, но тя ми е приятелка от едно време…

— Хайде сега глупости.

— Хей, и аз имам приятели.

— Може, но се хващам на бас, че не са много. И какво разкри?

— Нищо особено. Мисля, че преди смъртта си е разговаряла с Картър Парагон, оня мазньо, дето е начело на Братството, но секретарката му отрича.

— И това ли е всичко?

— Ами да.

— Че припечелваш ли от такава работа?

— Понякога.

Сега гласът му малко омекна.

— Гледай сега… разследването на случая Грейс Пелтие беше… хм, активизирано, така да се каже, след смъртта на баща й. Сега работим в сътрудничество с щатската полиция и търсим възможни връзки.

— Кой координира случая с щатските ченгета?

Отсреща зашумоляха хартии — Елис прелистваше документацията.

— Хм… Лутц. Джон Лутц от Мачиас. Щом знаеш нещо за смъртта на Грейс Пелтие, сигурен съм, че ще поиска да говори с теб.

— Сигурно.

— А сега пък ти се е прищяло да надникнеш в масов гроб в Северен Мейн?

— Искам просто да огледам терена — това е всичко. Не ми се ще да бия път чак дотам и на миля и половина от обекта някой полицай да ме спре и най-учтиво да ме разкара, нали разбираш?

Елис въздъхна. Дълбоко и продължително.

— Ще се обадя. Не мога да обещая нищо. Обаче…

Е, знаех си, че ще има „обаче“.

— Когато се върнеш, те искам при мен. Да ми разкажеш какво знаеш, и то по-подробно. Обещавам, че всичко, което си кажем, ще бъде запазено в пълна тайна. Гарантирам.

Съгласих се. Така или иначе Елис бе човек почтен, честен. На него винаги бих му помогнал с каквото мога. Ама в дадения случай не бях сигурен колко мога да разкрия, без да проваля започнатото.

Имаше една задължителна спирка, преди да поема на север. Стъпка назад — в собственото ми минало, в собствения ми провал.

Трябваше да посетя онази общност.

Бях на четиринайсет години, когато с татко за пръв път пътувах със самолет. Баща ми уреди хубава и евтина екскурзия с помощта на познат от „Америкън Еърлайнс“ — наш съсед. Татко помогна на сина му, когато последният се бе замесил в една история с откраднати радиоапарати. Излетяхме от Ню Йорк, кацнахме в Денвър, сетне в Билингс, Монтана, където си взехме кола под наем и спахме в един мотел, а на следващата сутрин потеглихме на изток.

Слънцето ласкаво галеше околните хълмове в зелено и бежово, тук-таме блестяха пурпурни и сребристи ивици — там, където лъчите потапяха върхове във водите на Литъл Бигхорн. Прекосихме реката при агенция Кроу и сетне мълчаливо пътувахме до бойното поле на Литъл Бигхорн[23]. Бе денят на загиналите в Гражданската и други войни и на гробището бе издигната платформа. Отпред на градински столове бе насядала малка група хора, зад нея имаше и правостоящи с наведени глави, всички мълчаливо заслушани в думите на проповедта. На висок пилон плющеше националният флаг, но ние лично не останахме да слушаме. Тръгнахме към планината, а ехото носеше към нас отделни слова и фрази като „загинали младежи“, „полето на честта“, „смъртта на героите“. Те глъхнеха, звучаха отново и отново пред нас и зад нас, в тревата и дърветата, сякаш някой ни говореше и от далечното минало, и в настоящето.

Тук някъде петте кавалерийски отряда на Къстър — предимно съвсем млади хора — са били унищожени от обединените сили на шайените и друго индианско племе на име лакота. Битката продължила не повече от час, а войниците вероятно дори и не успели да видят неприятеля. Индианците стреляли по кавалеристите, скрити във високата трева, без да бързат, прицелвали се на воля и сваляли ездачите от конете един по един…

Огледах се и си казах, че Литъл Бигхорн е може би неудачно място за среща със смъртта. Наоколо са разположени ниски хълмове, зелени и жълто-кафяви, до синьо и пурпурно в далечината. От по-високото се открива гледка надалеч в равнината. Умиращите сигурно са знаели, че помощ няма да дойде, че изживяват последните си минути на тази земя. И смъртта идвала бавно — ужасна, неумолима, а младежите били сами, далеч от дома. Впоследствие телата им били обезобразени и останали разхвърляни по полесражението цели три дни преди да ги погребат в масов гроб на върха на малка планинска верига в Монтана и да сложат върху му гранитен паметник с техните имена.

Застанал тук, затворих очи и си представих, че усещам присъствието на душите им наоколо. Струваше ми се, че ги чувам: цвиленето на конете, изстрелите, съскащата под копитата трева, виковете на ранените, предсмъртните стонове, крясъците на болка, ярост и страх.

И за миг бях сред тях и разбрах…

Има места, където годините са без значение, където само лист от историята разделя миналото от настоящето. Стоях тогава на билото на хълма — младеж, застанал на лобното място на други младежи — и почувствах връзката с миналото, изпитах странното усещане, че някъде на друго място, назад в руслото на историята, тези млади хора все още се бият, та макар и безнадеждно, и все още умират; че те ще водят тази битка завинаги, отново и отново, и пак и пак — все със същия печален завършек.

Тогава ще да е било първото ми прозрение относно нашия кух свят, относно миналото, което никога не си отива завинаги, а се повтаря и живее по един странен, неземен и понякога прекрасен начин и в настоящето. Всички неща са в постоянна връзка и взаимно обвързани, винаги има докосване между онова, което лежи нейде дълбоко заровено, и това, което живее и диша отгоре му; винаги е имало и ще има една неведома двупосочна променлива, която разрешава извършено в настоящето добро дело да коригира висящо в далечното минало неравновесие. Това в края на краищата е и същността на истинското правосъдие: не да отмениш миналото и неговите злини, а с действия далеч напред във времето да възстановиш хармонията от минали години поне до известна степен, да създадеш мяра за равновесие, така че живият да продължи с по-леко бреме, а мъртвите да намерят покой в свят отвъд нашия.

Сега, когато потеглих на север, в паметта ми отново изплава онзи ден на старото бойно поле, ликът на баща ми, застанал до мен мълчалив и заслушан в звуците, носени от вятъра, който свисти около нас и разчорля косите ни. Ден на възпоминания и преклонение пред мъртвите. Ето ме и мен отново на пътешествие или може би на поклонение? Или зачитане на дълга на живите към мъртвите? Как да ги разбера? Имаше само един начин: като застана по местата, където са стояли онези семейства, само като се озова сред аурата на спомените за последните им мигове, само като се заслушам в далечното ехо. Само тогава ще мога да се надявам да разбера, да узная, да почувствам и видя.

Нашият свят е кух. А при езерото Сейнт Фройд лежат вътрешностите му — изложени на показ.

Потеглих към Уотървил — там трябваше да се видим с Ейнджъл и Луис, а ръката ми бе още като изтръпнала от допира с едно изгубено дете. Атмосферата при Сейнт Фройд ми бе подействала зле и потискащо. В ушите ми още звучеше дрезгавият лай на онези мелези като някакъв неземен хор оплаквани на езерните мъртъвци. Не можех да прогоня от съзнанието си и картината на разкрития гроб, купчинките пръст, плющящия брезент, водата и старите кафяви кости. Но най-силно в паметта ми се бе запечатала последната сцена — гърбът на потъващия в гората Джеймс Джесъп — дълбоко, дълбоко в незнайните й усои, където го чака една невидима жена в лятна рокля, за да го отведе… при другите.

Изведнъж почувствах дълбока благодарност за това, че има някой, който да го чака в мрака, за да не бъде в пътуването си сам.

Дали и мен някога ще ме чака някой?

Същата вечер тръгнахме за Скарбъро. Ейнджъл и Луис директно, аз се отбих за малко в Огъста. От обществен автомат набрах номера на „Портланд Прес Хералд“, помолих да ме свържат с новинарския отдел и съобщих на жената, която вдигна слушалката, че в къщата на Картър Парагон в Уотървил има труп, а полицията още не знае за него. Сетне затворих. Знаех какво ще стане. Най-малкото дежурната на „Хералд“ ще се обади на ченгетата, те на свой ред ще прескочат до дома на Парагон. Така поне избягвам възможността да попадна на осъвременена версия на 911, чиято компютърна техника ще засече откъде се обаждам и по дирите ми ще хукнат всички свободни патрулки или пък ще запише гласа ми и ще го пусне за идентификация на програмата РАКАЛ или някоя подобна. Сетне потеглих за у дома, като си мислех за Картър Парагон и за керамичното късче в устата му — послание за онзи, който го намери.

Когато се прибрах в Скарбъро и вкъщи, Ейнджъл и Луис вече се бяха настанили. Ейнджъл беше в банята и Бог само знаеше какво прави там.

— Хей! — издумках с юмрук по вратата. — Да не разхвърляш кое къде видиш. Рейчъл ще дойде, а аз съм чистил и подреждал специално заради нея.

Рейчъл мрази безредието. Тя от онези хора, които ужасно обичат непрекъснато да търкат и почистват. Дойде ли при мен в Скарбъро, незабавно облича престилка, слага гумени ръкавици и с парцал в ръката тръгва да оглежда къщата със съсредоточена и целенасочена физиономия.

— Ама тя ли ти чисти? — бе попитал веднъж Ейнджъл с удивена физиономия, като че ставаше дума за жертвоприношение на кози или женски голф. — Аз моята стая не си чистя, камо ли някоя чужда!

— Аз не съм й чужд, Ейнджъл — търпеливо му бях обяснил.

— Хайде стига бе! Като става дума за бани и тоалетни — всеки на всеки му е чужд — бе възразил той.

Луис обаче бе в кухнята и вадеше съдържанието на хладилника, като най-внимателно проверяваше датата за годност на хранителните продукти.

— По дяволите, ти кльопачката на разпродажби ли я купуваш? — язвително ме запита той.

Изгледах го и вдигнах телефона да поръчам пица. Настаняването им у дома май не бе чак толкоз готина идея.

Лежах до Рейчъл и се вслушвах в гласчетата на мухоловите високо в околните дървета. Престоят им в Нова Англия ще бъде кратичък — прелетели са вероятно миналата седмица, до края на септември ще са си отишли, но пък ако успеят да избягнат атаките на бухалите и ястребите, хубавичко ще натъпчат жълтеникавите си коремчета с разни насекоми, чиито популации точно сега експлозивно растат. В градината се чува жуженето на първите едри конски мухи, зелените им очички жадно святкат. Скоро ще се навъдят какви ли още не буболечки, листни въшки, мравки, скакалци, кърлежи. А над съседните заблатени местности ще се извият рояци гладни и жадни комари.

За птиците храна ще има до насита, а и за паяците също…

До мен Рейчъл тихичко замърмори насън, усещах топлината й върху стомаха, линията на гръбнака й под бялата кожа като камениста пътечка, покрита с току-що паднал сняг. Надигнах се лекичко, за да погледна лицето й. Кичури червена коса се пилееха по него и по възглавницата, между устните й също. Внимателно ги отместих и неволно я погалих. Тя се усмихна с все още затворени очи, а пръстите й игриво полазиха по бедрото ми. Нежно целунах кожата зад ухото й, тя изви глава и откри към мен белоснежния врат — чак до раменете и до малката вдлъбнатина на гърлото. Тялото й се изви и тя се притисна към мен, а всичките ми мисли се изгубиха в топлина, слънчеви лъчи и птиче песнопение отвън.

На Ейнджъл и Луис се обадих от Медицинския център — Мейн, само че никой не вдигна телефона в стаята им. Тогава позвъних в полицията на Скарбъро, казах им, че двамина са нахлули у дома, нападнали приятелката ми и единият — жена в случая — лежи мъртъв на пода в моята кухня. Описах им и колата на Пъд, обясних, че съм стрелял по нея — задният прозорец е разбит, единият стоп — също.

Тяхната служба разполага с компютърни комуникации — всъщност нещо като диспечерски център. На практика това значи, че най-близката патрулна кола мигом получава задачата да отиде в къщата ми, съседните участъци и отдели ще бъдат незабавно уведомени, щатската полиция — също. И ще бъде направено обединено и координирано усилие Пъд да бъде задържан, преди да е успял да се отърве от автомобила.

На Рейчъл й биха антивенин или нещо подобно, но след като й бяха задали куп въпроси, които аз така и не успях да чуя. Сетне я поставиха на количка и я скриха зад някаква завеса. По това време вече бях успял да се свържа с двамата и Ейнджъл бе влязъл при нея, за да й държи ръката, докато Луис чакаше навън — в колата. Знаех отлично, че все още има хора, готови да задават стотици въпроси във връзка със събитията в Дарк Холоу миналата зима и най-добре бе Луис много-много да не се мярка наоколо. Той веднага бие на очи, докато Ейнджъл е далеч по-незабележим.

Докато гонех колата към болницата, Рейчъл не бе промълвила и дума. Седеше и само трепереше цялата, като непрекъснато притискаше мястото, където я бе ужилил паякът. Когато я носех, забелязах драскотините и синините и по главата, но за щастие се оказа, че мозъчно сътресение няма и че вероятно скоро ще се оправи. В интерес на истината и мен ме прегледаха обстойно, включително и главата — и как не — след толкова много чукане по нея. Зашиха ми раните по скалпа — някъде може би десет шева. Беше вече рано привечер, когато цъфна Рамос — от детективския отдел на Скарбъро, а с него и по-висше ченге — детектив сержант Уолъс Макартър, всъщност старшият на отдела. Незабавният им въпрос бе: коя е пострадалата жена? И по-точно — къде е тя в момента?

— Ами лежеше на пода — където я и оставих — отвърнах, също озадачен.

— Е, добре, но там е нямало никой, нищо — когато първата патрулка пристигнала у вас — недоволно рече Макартър. — Доста кръв по пода в твоята кухня — да, в двора също, но мъртва жена — тц.

Седна срещу мен на стол в неголямото помещение, което болницата използва за среща на роднини, обикновено на починал пациент.

— Сигурен ли си, че е била мъртва?

Поклатих глава и отпих от хладкото кафе.

— Виж какво, аз й забих едно парче дърво — здраво в ребрата, може би между номер три и четири, и вложих цялата си сила. Стори ми се, че умря — поне пред мен. Но няма начин да е станала и да си е тръгнала, разбираш ли?

— Значи допускаш, че онзи тип, когото наричаш г-н Пъд, се е върнал да си я прибере, така ли?

— Не намерихте ли едно куфарче на масата? Пълно с паяци, а?

Макартър поклати глава.

— Тогава трябва да е бил той.

Едно-единствено нещо си помислих в този момент: Пъд трябва да е рискувал невероятно, ама идиотски, като в някой филм! Да се върне, за Бога! И в най-добрия случай е разполагал само с няколко минути.

— Вероятно разчита да ви обърка, изобщо максимално да замъгли случая. Без жената нямаме нищо, ама нищо, разбираш ли? Нищо не го свързва с нея. Или с която и да е друга… — рекох с искрено съжаление.

— Ти знаеш ли я коя е?

— Мисля, че се казва Торанс. Беше секретарка на Картър Парагон.

— Покойният Парагон ли? — попита със съмнение Макартър и извади от джоба тефтер, изчака ме търпеливо да повторя, но в същия миг чух гласа на Рейчъл — викаше ме.

— Ей сега се връщам — рекох на Макартър и той ме изгледа враждебно.

Май му се искаше да ме грабне за врата и да ме разтърси здраво, та да изплюя всичко, което знам по случая. Но кимна неохотно и ми позволи да го оставя.

Когато приближих количката с Рейчъл, Ейнджъл се изправи и дискретно се оттегли към прозореца. Лицето й бе бледо, по челото и горната устна лъщеше пот, но стисна ръката ми здраво.

— Как си сега?

— Първо, да ти кажа, Паркър, че съм много по-издръжлива, отколкото си мислиш.

— Да, бе, знам колко си издръжлива.

Тя ме изгледа продължително и кимна.

— Може би си прав — рече и погледна зад гърба ми към стаята, където чакаха Рамос и Макартър. — Какво ще им кажеш?

— Всичко, което мога.

— Ама не и всичко, което знаеш?

— Е, не би било разумно да го правя.

— И се каниш да прескочиш до семейство Бекър, нали?

— О, да.

— И аз ще дойда. Може би ще успея да ги убедя, защото ти едва ли ще можеш. Ако сега заедно с Луис им се изтресете на тези хорица, те ще загубят и ума, и дума от страх. Направо ще ги изплашите до смърт. А пък ако намерим Марси, ще ти е нужна една мила женска дума и приятелски настроено лице, така де.

Права беше.

— Добре де. Но първо почини малко, сетне ще прескочим. Няма да тръгвам без теб.

Тя се усмихна доволно и пусна ръката ми. Ейнджъл отново се настани на стола. Забелязах подутината на дългата му риза. Носеше глока под нея, в кобур на кръста.

От съседната стая долетяха високи гласове. Влязох и в същия миг Рамос излетя навън като ужилен, по петите му хукна и Макартър, но ме видя и се спря.

— Какво става?

— Едни риболовци забелязали яхтата на Джак Мерсие на около две мили от крайбрежието — неуправляема. Вълните я Носели към брега — преглътна Макартър, — а на мачтата висяло завързано човешко тяло.

Какво ви струва само да… ?

Това бяха думите на Джак Мерсие, казани онзи първи ден на нашата среща, когато ме бе помолил да се занимая със случая Грейс Пелтие. Сега се връщаха към мен с неведома сила — след като научих какво бяха намерили в главния салон на „Илайза Мей“. Под онези залети с кръв палуби, под разпнатия на мачтата Джак Мерсие. Връщаха се стотини пъти и блъскаха по съзнанието ми като стоманени чукове. Върнаха се и на следния ден, когато разлистих вестниците и погледнах снимките на яхтата, по-малките фотографии на Джак и Дебора Мерсие, на адвоката Уорън Обър и съпругата му Елинор.

Какво ви струва само да…?

Сетих се и как бях седял на онази пейка на борда на „Мърин 4“, мокър и треперещ от студ, сред крясъците на чайки и гларуси, докато теглеха „Илайза Мей“ към брега. Бяхме останали повече от два часа в откритото море и сетне очертанията на разпнатия Мерсие бавно чезнеха в падащия мрак. Единствен с мен говори Макартър, и то само за да ми разкаже накратко за видяното в трюма и за написаната с кръв дума на стената.

Грешници…

— Баптистите от Арустук… — рекох аз.

Макартър сви устни.

— Малко е рано да търсиш такива подражателски изпълнения — мрачно отвърна той и поседна до мен.

— Не е подражателство — настоях аз. — Същите хора са.

В краката ни плисна вода.

— Виж сега… онези баптисти са мъртви отпреди повече от трийсет години. Дори и истинският им убиец да е жив, защо му е притрябвало да започва отново, а?

Прекалено бях уморен, за да играя игри, да продължавам да крия туй-онуй. Прекалено уморен.

— Мисля, че те изобщо не са спирали да убиват. Продължавали са си през всичките тези години — но тихо, дискретно, тайно. Мерсие бе тръгнал по дирите им и, изглежда, ги бе почти настигнал, вероятно разкрил, опитваше се да упражни натиск върху Братството — чрез съда и данъчните. Искаше да ги изкара на светлото и ето че успя. Но затова пък те го убиха, както убиха и другите, осмелили се да застанат до него в тази мисия: Йоси Епстайн от Ню Йорк, Алисън Бек от Минеаполис, Уорън Обър, дори и Грейс Пелтие.

Сега излизаше, че контрамерките им са почти изцяло проведени. Думата на стената го доказваше: тя бе далечно и нарочно ехо от клането, с което бяха започнали, което бе разкрито като деяние съвсем неотдавна. Оставаше им само едно-единствено дело за довършване: да си възвърнат последното „Откровение“. Като свършат и това, просто ще се изпарят, ще изчезнат и иди, че ги гони. Ще се скрият завинаги в някоя от онези тихи, тъмни и черни на цвят пещери в безкрайния ни кух свят.

— Кои са тези ТЕ? — попита Макартър.

— Семейство Фокнър — отвърнах аз. — Фокнърови са истинското Братство.

Макартър съжалително поклати глава.

— Ти самият си затънал в лайната до шията, Чарли, да знаеш.

Замълчах, тишината неочаквано разкъса шумът на приближаващия „Мърин 1“.

— Отиват да докарат съдебния лекар, за да извърши съответните формалности — уморено рече Макартър и отключи белезниците. — Ти върви с тях. Сетне ще изпратя някой да те доведе в отдела и ще си продължим разговора.

Остана загледан в мен, докато внимателно слизах на по-малката лодка. Тя направи отривиста маневра и се насочи към брега, а „Илайза Мей“ си остана на място. Слънцето вече потъваше на хоризонта, вълните играеха като в пламъци.

Изведнъж ми се стори, че на фона на аленеещата небесна твърд съзирам черен флаг — трупът на Мерсие чернее срещу червеното.

По-късно седях във фоайето на полицията и гледах дежурните зад непробиваемите стъклени прегради. Бях целият подгизнал, зъбите ми тракаха от студ, нямаше начин да се сгрея. Без да искам, за кой ли път препрочитах полицейските бюлетини на таблата по стените, плакатите с профилактични съвети за различни болести и какви ли още не дивотии. Струваше ми се, че вдигам температура. Главата ме болеше, особено неприятно усещах раната с шевовете на скална — имах гадното усещане, че са се скъсали.

Накрая ме въведоха в конферентната заличка, където току-що бе завършило заседанието на местните полицейски шефове. Бяха схрупали Макартър с все дрехите за това, че ме бе пуснал на борда на полицейската лодка. Поднесоха ми чашка кафе, напразно се опитвах да се стопля с него, а на вратата стоеше патрулно ченге и подозрително ме оглеждаше. Сигурно си мислеше, че се каня да свия някои от окачените по стените евтини награди.

Сетне влязоха Макартър и капитан Боби Мелия — един от двамата пряко подчинени на полицейския началник Байрън Фишър. Макартър носеше магнетофон. Включиха го, седнаха срещу мен и ми наредиха да разправя всичко, което знам — от началото до края. В същия миг влязоха агент Норман Бун и Елис Хауард от портландската полиция.

Разказах им каквото знаех. Отново.

И отново.

И отново.

Бях уморен, гладен, изстинал до костите. Всеки пореден път ставаше все по-трудно да си спомням къде какво бях пропуснал да кажа, а въпросите им растяха по брой, все по-специфични и точни, лицата им се изостриха и озлобиха. Все пак знаех, че не бива да споменавам нищо за Марси Бекър. Защото ако Братството имаше човек в полицията, то все едно че й подписвах смъртната присъда. Опитваха се да ме плашат с какво ли не: че щели да ме обвинят в съучастничество с убийците на Джак Мерсие, в укриване на важна информация от компетентните органи, в опит да попреча на правосъдието да си върши работата и Бог е свидетел какви ли простотии още не измислиха. Просто физически усещах вълните на омерзението и гнева им да се разбиват в мен.

От лодката липсвали две тела: от проверките се бе оказало, че онзи, който мязаше на порнозвезда, и Куентин Харолд са били там в качеството си на охрана на двете семейства — Мерсие и Обърови. Въпреки че що за охрана са тези двамата, никой не знае. Ченгетата от Скарбъро имаха хипотеза: те първи са загинали в откритата стрелба. Джак Мерсие се опитал да изстреля сигнална ракета, не успял, вместо това неволно си подпалил дрехите сам. В помещението, където бяха намерили телата, имало и револвер — колт, но с него не било стреляно. На пода били разпилени патрони — като че някой е направил последен, отчаян опит да зареди.

Какво ви струва само да…

Жадувах час по-скоро да се разкарам от това място. Трябваше да поговоря с Бекърови, да ги помоля, накарам, принудя, дори и с помощта на оръжие, да ми кажат къде се крие дъщеря им. Трябваше да разбера какво бе разкрила Грейс Пелтие. Исках да поспя.

Най-вече трябваше да намеря г-н Пъд и онази нямата, и стария, който бе поискал кожата на Рейчъл: Преподобния Фокнър.

Съпругата му бе сред смъртниците от Сейнт Фройд, но не и двете му деца. Момче и момиче — добре помнех. На каква възраст би трябвало да са днес: някъде към края на четирийсетака, началото на петдесетте, нали? Г-ца Торанс бе прекалено млада, Лутц — също. Освен ако нямаше още някои скрити-прикрити тук или там — нещо, в което аз лично се съмнявах, значи остават само Пъд и нямата. А те очевидно са Ленърд и Мюриъл Фокнър — помощници, оръдия, изпълнители на бащината воля.

Заспах в ръцете й, но спах лошо, тежко, в непрестанен сблъсък с разни виещи се, налитащи ми остроноктести твари. Ейнджъл и Луис бяха останали да спят в къщата, всички врати бяха здраво заключени и залостени. Ужким бяхме в безопасност, но Рейчъл до мен не можеше да си намери място. Потъвах в някаква черна вода, където ме чакаше Джак Мерсие, същинска пламтяща факла под вълните, до него Къртис Пелтие, от ръцете му тече гъста черна кръв и струи към дъното. Опитвам се да се изкача, а те ме дърпат надолу, мъртвите им пръсти здраво впити в краката ми. Главата ме цепи, дробовете ми ще се пръснат, натискът върху цялото ми тяло расте ли расте принуден съм да си отворя устата, а в нея и в носа нахлува солената вода.

И тогава се събуждам. Пак и пак. Намирам я притисната в мен, нежно ми шепне успокоителни слова в ушите, ръцете й ме галят по мократа коса, разтриват слепоочията ми. И така минава нощта.

На следващия ден закусихме набързо и се приготвихме за излизане, но се разделихме на две групи. Луис, Рейчъл и аз към Бар Харбър, окончателно решени на всяка цена да говорим с Бекърови. На всяка цена. Ейнджъл бе поправил домашния телефон и щеше да остане в къщата, за да е готов за всякакви маневри, ако такива се наложат. На път към колата проверих клетъчния телефон за евентуално оставени съобщения. Имаше само едно — от Али Уин. Молеше да й се обадя.

— Нали ми казахте да ви потърся, ако някой започне да задава въпроси за Грейс — рече тя, когато се свързахме. — И ето — един се обади.

— Кой?

— Един полицай. Вчера дойде в ресторанта. Детектив беше, показа си значката.

— Видяхте ли името?

— Разбира се — Лутц. Каза, че разследва смъртта на Грейс, и питаше кога съм я виждала за последен път.

— А вие какво му отговорихте?

— Същото, каквото и на вас. Нищо повече.

— Как ви се видя полицаят?

Тя очевидно се замисли, отговори малко по-късно:

— Уплаши ме. Снощи въобще не съм се прибирала у дома. Преспах у една приятелка.

— А от вчера мяркал ли се е?

— Не, смятам, че ми повярва.

— Обясни ли как се е добрал до името ви?

— От ръководителя на аспирантската работа на Грейс — една възрастна доцентка от университета. Снощи й се обаждах — тя ми съобщи, че му дала две имена — моето и на Марси Бекър. Познаваше ни и двете, колко пъти сме пили кафе заедно.

Размерите? Трийсет и осем на осемнайсет, плътна и дебела. На гърба шест малки леко извити кости — поставени хоризонтално — в три двойки. Леко пожълтели, намазани с някакво защитно покритие, от което на светлина блестят. Не съм сигурен, но ми се струва, че са части от човешки ребра, може би детски. На допир са много гладки, за разлика от останалия материал на книгата. Боядисана е в тъмночервено, самата текстура — набраздена като с бръчки, около левия горен връх изпъква черна точка, същинска бенка.

Човешка кожа. Изсушена, сетне съединявана с особени методи, на места съшита, вместо конец — сухожилия или черва. Опипвам внимателно — с пръстите усещам порите и набраздяванията на дермата, а при натиск и формата на образуващите конструкцията кости — лъчеви и може би лакътни, може би още ребра. Като някогашно живо същество, кожа върху кости, ви казвам. Само плът и кръв липсва, за да се съживи отново.

Надписи няма — нито на корицата, нито на гърба, никакъв знак, който да подсказва нещо за съдържанието. Чакайте, не е така — има особена маркировка на корицата, янсенистка[28] по дух и съдържание: паяк от златно фолио, поставен на четирите ъгъла и в средата, общо пет фигурки. Изработени изключително детайлно и изящно — осемте крака свити навътре, държат златен ключ.

Внимателно, само с върха на пръстите разтварям книгата. Боже мой, държи я гръбнак! Човешки, съединени със златна жица прешлени, златото — единственият материал, който не идва от човешкото тяло. Страниците са прикачени към гръбнака с помощта на сухожилия. Вътре оцветяване няма, затова пък изпъква разликата в пигментацията на човешката кожа. От върха на гръбнака виси нещо като тъничка плитка — да отбелязва докъде е четено. Направена е от различни човешки коси, внимателно сплетени една в друга.

Страниците не са повече от трийсетина, различни са по размери и направа. Две или три са от едно и също парче, два пъти по-голямо от размерите на книгата, сетне прегънато на две и хванато на прегъвката образува се двойна страница. Други са съшити от повече парчета, някои съвсем малки. Различни са и по дебелина: една е толкова тъничка, че виждам ръката си, просто прозира през нея, други са доста по-плътни. Струва ми се, че са изрязвани най-вече от раменете или таза, може би ханша, макар че на едно място съзирам сбръчканата дупчица на пъп, а на друго — изсъхнало зърно от човешка гръд. По едно приличат на древните двойни листа на сътворени от козя или телешка кожа пергаменти: едната страна е гладка — там евентуалните косми са внимателно изстъргани, обратната е значително по-груба и на вид, и на допир. Гладката страна е за илюстрации и текст, така че на двойните е използвана само дясната страница.

Илюстрации и текст. Гледам и не вярвам на очите си: страница след страница в богато украсено писмо вървят откъси от Откровението; някои са цели глави, други откъслечни цитати, подходящи за илюстрациите. Струва ми се, че произходът е каролингски, версия на изчистения и прекрасен шрифт, чийто вдъхновител е английският богослов Алкуин от Йорк; всяка буква притежава свой собствен облик, прост, но и забележителен — направено е така, за да се чете по-лесно. Фокнър е подчертавал естествените дефекти или дупки в кожата, като е изписвал подходяща буква или украшение. Главните букви на всяка страница са унциални, високи са най-малкото по два и половина сантиметра и са изящно създадени — да, това е думата — създадени! — от десетки индивидуални щрихи на перото. В основата и в самия ствол са преплетени гротескни човешки или животински мотиви и форми.

Но най-силни са илюстрациите. Усеща се силно ехо от Дюрер и Дюве, Блейк и Кранах, но и по-късни художници като Георг, Майднер, Мазерел. В никакъв случай не са копия на оригинални илюстрации, а по-скоро вариации по теми. Някои са красиво и многоцветно изрисувани, други — само в черен туш със смески от растителни обогатители. Така се прави много плътно мастило, което при нанасяне остава релеф. На първата страница е версия на прочутата Врата към Ада, взета от Уинчестърския псалтир — стотици мънички тела се гърчат в зъбатата паст на нещо средно между човекочудовище и риба — хората, оцветени в зеленикаво, за да изпъкват, люспите на рибата — в червеникави и синкави нюанси. Ето ги и Кранаховите конници — четири фигури в червено и черно; „Жетвата на света“ на Буркмайер в зелени и златисти тонове; злокобната визия на паяковидното чудовище, където вдъхновението очевидно е дошло от сравнително съвременната работа на Едуард Георг заедно с прилежащ текст: „Звярът, що се пръкна от Геената огнена, ще връхлети и люто ще ги разпилее, за да ги победи… живи няма да има…“; още и силно детайлна вариация по Дюве — от неговия „Апокалипсис 1555“ със св. Йоана на фона на голям град, заобиколен от образите на Смъртта, сред тях лебед със стрела в човката.

Прелиствам до края — до последната илюстрация, придружена с цитат от Откровението: „И тъй, взех книжката от ръката на ангела, та я изядох, и в устата ми беше сладка като мед: но като я изядох, коремът ми се вгорчи.“ Видимо вдъхновена от Дюрер: св. Йоан с обнажен меч в ръка изяжда образа на самата книга, която държа в ръце в този миг, виждат се човешкият гръбнак и паякът с ключа, когато ги поднася към устата си. Над него се извисява ангел — наблюдава го, краката му са като огнени колони, главата му същинско Слънце.

Йоан е рисуван с черен туш. Видимо е, че са положени огромни усилия и старание лицето му да бъде максимално изразително. Тук е представен самият Фокнър на млади години — ужасно много прилича на онази снимка, която бе поместена във вестника след разкритите тела на убитите баптисти. Виждам същото високо чело, хлътнали бузи и почти женска уста, същите прави, черни вежди. Наметнат е с дълъг бял плащ, мечът в лявата му ръка сочи небето.

Всъщност Фокнър присъства във всяка илюстрация. Той е един от конниците; негови са челюстите от зъбатата паст на Вратата на Ада; той е св. Йоан, той е чудовището. Фокнър: съдникът, мъчителят, убиецът, създателят на книга — хронология на наказания, сама по себе си наказание, носеща истина, но и скриваща истината, суета и отрицание на суетата, произведение на изкуството и паметник на канибализма. Това тук е творението на неговия живот, началото е в човешката слабост на паството му, проявена приживе, за да го обърне против тези хорица, които унищожава с помощта на потомството си: първо мъжете, сетне жените, накрая и децата. Както започва, така и продължава, а жертвите са материал за голямата му книга.

В десния долен ъгъл на всяка страница, като маргинални, са записани имена. Направените от единствено парче кожа страници носят само едно име; съшитите от повече парчета — две, три, че и четири имена. Това на Джеймс Джесъп е на трето парче, на майка му — на четвърто, бащата — на пето. Но има още доста имена; имена, които не познавам, не ми говорят нищо. Някои изглеждат сравнително новозаписани, ако съдя по цвета на туша. Алисън Бек не е между тях. Нито Ал Зи или Епстайн, или пък Мики Шайн. Щял е да ги добави по-късно, когато си върне книгата. Заедно с името на Грейс Пелтие, вероятно и моето.

Мисля си за Джак Мерсие и книгите в библиотеката на неговия кабинет. Онези три двойни маркировки в злато на гърба на всяко томче — тук изпълнени с части от ребра. Майстор занаятчия като Фокнър не би могъл да си представи живота без тези книги, които така много обича. Даденото на Картър Парагон копие е доказателство за това. Става ясно, че Фокнър е имал доста по-далечни визии: създаването на текст, чиято форма съвършено отразява съдържанието: Книга на Проклятието, създадена от телата на Прокълнатите. Хроника на неговия Съд, съдържаща останките на осъдените.

А Грейс е разбрала. Дебора Мерсие, разкъсвана от ревност към първата дъщеря на съпруга си, й е съобщила, че съществува нов Апокалипсис, обяснила е и източниците му. По същото време Джак Мерсие вероятно е започвал реални ходове срещу Братството — с помощта на Обър, Бек и Епстайн, но Грейс едва ли е знаела за тях, защото Дебора е предпочела да не й казва. Било й е изгодно да изпрати девойката на риск, всъщност на смърт, не и съпруга си.

Грейс е подхвърлила пред Парагон, че знае нещо за продажбата на Откровението, но Парагон не бе достатъчно умен и интелигентната Грейс е усетила как стоят нещата. Парагон сто на сто се е страхувал да признае на Пъд и Фокнър, че е продал книгата, още по-малко за посещението и разговора си с Грейс. Сетне тя го е следяла, очаквала е да изпадне в паника. Дали го е последвала на север, или е изчакала те да дойдат при него? Струва ми се, че второто е по-вероятно, особено ако Парагон е бил убит, защото не е съобщил на Голем къде е тяхната бърлога. Най-вероятно не е и знаел. Каквото и да се бе случило, Грейс някак си е открила пътя до самите порти, така да се каже, на Фокнъровия собствен, личен Ад. Изчакала е за нужния шанс и когато е имало възможност, е влязла, за да вземе и после избяга с книгата. Книгата, която съдържа истината за Баптистите от Арустук и най-вече за Елизабет Джесъп. Кражбата е принудила Братството да действа бързо, но и прибързано: Пъд и другите едновременно са търсили книгата и са започнали да елиминират действащите срещу тях лица. Защото в противникови ръце книгата би била много могъщо оръжие. В същото време задачата им се е усложнила неимоверно — поради разкритите при Сейнт Фройд човешки останки.

Кръв. Кръв имаше на верандата. Кръв имаше и по предната врата. В кухнята стената се бе попукала от попаднал в гипсовата замазка куршум. Още кръв в коридора. Лъкатушеща и дълга алена диря, сякаш я бе бръснал страничен вятър. Кухненската врата бе почти изтръгната от пантите, стъклата на прозорците — пръснати от стрелбата.

Трупове нямаше.

Бяха отвели Ейнджъл вероятно като предпазна мярка или заложник в случай, че ние първи намерим Марси Бекър. Но също и в акт на отмъщение, насочен лично срещу мен. Може би са идвали да ни довършат един път и завинаги, но когато намерили само Ейнджъл, решили да го отведат със себе си. Представих си Пъд и онази жена — нямата. Представих си ръцете им върху Ейнджъл, неговата кръв по дрехите и кожата им, докато силом го извличат от къщата. Не биваше да го оставяме сам. Никой от нас не биваше да остава сам. По никое време.

Едва ли щяха да го оставят жив. Като помисля за това, то важи за всички нас. Ако избягат и се скрият, някой ден непременно ще се върнат, за да си довършат работата. Можем да ги търсим, но този наш кух свят е доста объркан и сложен като лабиринт, дълбок и потънал в мрак. Налице са прекалено много скривалища. А животът ни ще се превърне в ад от постоянно напрежение, страх и болка — седмица след седмица, месец след месец неспокоен сън, непрестанно ослушване и оглеждане — трудно заспиване вечер, събуждане с мисълта, че може би те ще дойдат днес — новият ден ще ни бъде последен в живота.

И накрая сами ще се молим час по-скоро да дойдат, та да се сложи край един път и завинаги…

Чувах шума на автомобилен двигател нейде наблизо, докато Рейчъл ми обясняваше по телефона как стоят нещата. Тя щяла да отведе Марси Бекър в Колонията — със своята кола. Сега, когато онези бяха отвели Ейнджъл, тя може би бе в безопасност — поне за известно време. Луис вече бе тръгнал към мен, щял да ми се обади всяка минута.

— И да знаеш, не е мъртъв — тихо рече Рейчъл.

— Зная — отвърнах нетърпеливо. — Ако беше така, щях да го намеря тук — оставен, че да го видя още с влизането.

Питах се дали Лутц е проговорил и колко бързо е станало това. Защото бързината на Голем зависеше единствено от тази информация. И ако вече я бе получил, може би много от нещата, които мислехме и се опитвахме да преценим, щяха да се окажат безпредметни.

— Марси как е? — попитах.

— Спи на седалката до мен. Едва ли й се е събрал много сън след убийството на Грейс. Питаше ме обаче защо си готов да си жертваш живота. И аз, и Луис, и Ейнджъл, но най-вече ти? Изтъкваше, че тези събития не те касаят с нищо.

— А ти какво й каза?

— Луис отговори вместо мен. Рече, че твоя кауза е всичко, що става около нас. Мисля, че се усмихваше, когато го каза. Откъде да знам, той е такъв един — странен.

— Виж, Рейчъл, вече зная къде са те. В Лубек.

Тя замълча, а когато се обади отново, в гласа й звучеше друга нотка.

— Слушай, пази се…

— Нали знаеш — винаги се пазя.

— Не, не е така.

— Добре де, този път ти обещавам.

Бангор бе вече зад мен. А Лубек се пада на около 120 мили от него, ако се кара по US-1. Можех да взема разстоянието за около два часа при положение, че не попадна на някое трафик ченге с орлов поглед и будна съвест. Във всеки случай настъпих газта и усетих как мустангът здраво дръпна.

Луис се обади точно когато минавах Елсуърт Фолс на път за 1 А към крайбрежието.

— Намирам се в Уотървил — рече той.

— Мисля, че са в Лубек — отвърнах аз. — То е на северното крайбрежие, съвсем близо до Ню Брънсуик. Имаш още доста път.

— Обадиха ли ти се?

— Тц.

— Изчакай ме извън градчето — рече той.

Тонът му бе съвсем неутрален, говореше, като че нямахме никакъв проблем, все едно ме съветва да не забравя да прибера оставените от млекаря бутилки.

При Милбридж, може би на осемдесет мили преди Лубек, телефонът ми иззвъня за трети път. Погледнах индикаторното прозорче за идентификация на номера, от който се обаждат, но нямаше нищо. Действаше някаква предпазна или защитна система. Натиснах копчето.

— Г-н Паркър? — беше гласът на Пъд.

— Жив ли е?

— Едвам-едвам. Бих казал, че надеждите за възстановяването му бледнеят доста бързо. Той много сериозно нарани един от моите партньори.

— Браво на него, Ленърд.

— Не можех да оставя подобен жест без наказание. Доста кръв му изтече. Всъщност още му тече — Пъд съчувствено подсмръкна. — Значи сте разгадали фамилното дърво, браво, браво и на вас. Не е много красиво, нали?

— Ама хич.

— У вас ли е книгата?

Значи вече е информиран, че Лутц се е провалил. Много интересно дали знае, че Голем е по следите им? И то защо и как?

— Да.

— Къде се намирате?

— Огъста.

Бях готов да изцвиля от радост, защото ми се стори, че повярва.

— Има една отбивка — частна, излиза от Шосе девет, при пресечката с река Мачиас — рече Пъд. — Води до едноименното езеро. Бъдете на брега на езерото след 90 минути — сам и носете книгата! Ще ви предам онова, което е останало от приятеля ви. Ако закъснеете или подуша полиция, ще го набуча на шиш — през устата и ануса, като печено прасе.

Изтърси заканата и веднага затвори.

Как ли планира да ме убие, когато се появя? Нямаше начин да са решили да ни оставят живи, не и след всичко, което се бе случило досега. Пък и 90 минути не бяха никак достатъчни да се стигне от Огъста до езерото Мачиас, не и по тамошните пътища. Нямаше никакво намерение да води там Ейнджъл, още по-малко пък жив.

Обадих се на Луис. Беше нещо като проверка на доверието и съвсем не бях сигурен как ще реагира. От двамата бях значително по-близо до Лубек — нямаше начин Луис да се добере дотам, преди да е изтекъл даденият от Пъд краен срок. И ако бърках за Лубек, все пак някой трябваше да отиде на срещата. И това бе Луис.

Не забави отговора си повече от части от секундата. Съгласи се.

На знака в предградията на Лубек имаше три дървени фигурки — символични фарове: в бяло и червено бе „Мълхоланд“ (отвъд канала и в Ню Брънсуик), в бяло — „Лубек Чанъл“ (той е метална конструкция с форма на автомобилна свещ), в червено и бяло — „Уест Куоди“ (в щатския парк на име „Куоди Хед“). Тези фарове винаги са били символи на стабилност и сигурност. Рекох си, че духът и потенциалът на човешкото спасение и безопасност в този случай са наистина омърсени, а и поставени под съмнение от самото присъствие на Фокнърови в онзи район.

Спрях за кратко току на края на града, сетне продължих покрай стария ресторант „Хилсайд“, чиито прозорци бяха заковани с дъски, покрай бялата сграда на „Американския легион“ и постепенно навлязох в самия Лубек. Той е град на църквите: баптистки, адвентистки, съборянски и какви ли още не. Интересно сборище на секти и деноминации, с голямо общо гробище и паметници на загиналите и загубените в морето. Грейс Пелтие бе напълно права: бях прочел набързо част от бележките й, които ми даде Марси. Права бе, че наричаше щата Мейн „граничен“. Намерил се веднъж тук, в най-източната точка на щата и на САЩ, заобиколен от множество църкви и костите на мъртвите, човек наистина може да си внуши, че е на самия край на света.

На неугледния пристан бяха накацали чайки, на входа на тясна уличка зърнах надписи „Частна собственост“, отляво бе самият вълнолом, отдясно различни сгради, сред тях и старата „Макмърдис“ — магазия за опушване на месо, която сега възстановяваха. Отвъд канала се извисяваше „Мълхоланд“, недалеч от фара се виждаше и Мемориалният мост над водите на проливите Лубек.

Вече притъмняваше, когато минах по „Плезънт“ (брегът ми остана отляво), за да паркирам в мръсен паркинг, построен до градската инсталация за пречистване на отпадъчните води. От него към водата водеше тясна пътечка; тръгнах по нея, като прескачах изхвърлени водорасли, бирени и цигарени кутийки и малко по малко стигнах до плажа. Не беше приветлив като гледка: малко сив пясък, повече камъни и трева. Точно отсреща бе фарът на име „Лубек Чанъл“, мистериозно стърчащ в падащия вечерен здрач.

Може би половин миля вдясно от мен в морето излизаше каменна дига, а на края й мъничко островче с дървета — черните им клони мрачно протягат призрачни стволове към тъмнеещото небе. Между дърветата проблясваха мътни зеленикави светлинки, към северния край на островчето виждах някаква постройка с по-ярка бяла светлина.

На знака извън Лубек има три фара, защото само три са все още използваеми. Но преди време е функционирал и още един — бил е каменна структура, построена на островче пред северния бряг на проливите Куоди от местен баптистки свещеник като символ на Божията Светлина, но и в помощ на моряците. Оказал се недобре пресметнат, срутил се по време на силна буря през 1804 г., като убил сина на свещеника, който го поддържал. Две години по-късно загрижени граждани избрали друго място — на Уест Куоди Хед, малко по-надолу по крайбрежието, а през 1806 г. Томас Джеферсън наредил на него да бъде издигнат нов фар. Хората малко по малко забравили стария фар, а сега островчето с останките му било вече частна собственост.

Всички тези подробности научих на влизане в града от една любезна жена на бензиностанцията, където се намира и смесеният магазин „Макфадън“. Добави, че собствениците били тихи хора, живеели изолирано, самотно. Според нея били дълбоко религиозни — старец, който боледувал и се налагало да викат лекари от градчето, и двама по-млади — мъж и жена. Мъжът редовно пазарувал в „Макфадън“ и винаги си плащал в брой.

Помнеше му и името. Монкер.

Ед Монкер.

Нашият свят е кух свят. Всяка негова празнина е някак свързана с предишната или следващата, всеки живот е неразривно обвързан или преплетен с живота на другите. Загубата на всеки един от тях отеква в цялото, нарушава баланса, променя естеството на битието по някакъв си дребен, незабележим начин.

Откривам сам, че все по-често, отново и отново, се връщам към една жена, наречена леля Мари Агиляр, чувам тънкия по детски глас, невероятен за огромното й туловище. Виждам я, както лежи на планина от възглавници в топла, затъмнена стая в Западна Луизиана, цялата къща ухае на билки и цветя; искряща, но тъмна сянка помежду раздвижени форми; паднали са границите между естественото и сътвореното от човешка ръка, един свят преминава в друг. Тя ме хваща за ръката и говори за погубените ми съпруга и дете. Те й се обаждат и й говорят за човека, който им отне живота.

Тя няма нужда от светлина; слепотата й не я ограничава в никакво отношение; тя е истински зряща, защото притежава особено, много по-силно и значимо възприятие. Зрението би било просто излишно, то ненужно ще я разсейва и отвлича от странното й, неведомо, всеприсъстващо съзнание, от всемогъщото й, безстрашно състрадание. Тя жали и страда за всички: за погубените и изгубените, за изчезналите, за ограбените, за уплашените, за душите, които са били насилствено откъснати от този живот и не могат да намерят покой в свят сред други светове. Тя протяга ръце към тях, тя ги намира и им говори, успокоява и облекчава последните им мигове, за да не умрат самотни, за да ги е страх, когато преминават от светлината в мрака.

И когато Пътника, онзи Черен ангел, идва да я вземе, тя се присяга към мен и аз съм с нея, за да не бъде сама в смъртта си.

Леля Мари познаваше естеството на нашия свят. Тя го обикаляше, пътуваше в него безпроблемно, за да го опознае интимно; отлично съзнаваше мястото и ролята си в него, отговорността си към онези, които живеят и в него, и отвъд. Сега и аз бавно, бавно започвам да разбирам, да разпознавам дълга си към човеците, еднакъв, един и същи към онези, които никога не съм познавал лично, както и към другите, които съм обичал. Защото в човешката природа е да усещаш чуждата болка, в това е истинската й същност, да я усещаш като своя собствена и да направиш нещо, та да я отнемеш или облекчиш. В състраданието се крие и истинското благородство, в съчувствието има красота, в прошката — милосърдие. Аз съм човек със слабости и изпълнено с насилие минало, което ще ми бъде зачетено, но не мога да позволя да страдат невинни — тогава, когато съм в състояние да попреча на това и да им помогна.

И никога няма да им обърна гръб.

Никога няма да избягам.

И толкова по-добре, ако по този начин успея да изкупя част от нещата, които съм вършил, а и онези, които не съм извършил, а е трябвало да извърша. Тогава ще има утеха и за мен.

Защото изкуплението е сянката на спасението.

Вярвам в един по-добър свят. Той се намира извън този, може би в отвъдното. Зная, че в него се намират съпругата и дъщеря ми. Зная, защото съм ги виждал. Зная, че там са в безопасност от Черните ангели; зная, че където и да се намират Фокнър и Пъд, и безброй други като тях, опитали се да превърнат живота в смърт, моите близки, моите Сюзън и Дженифър са недосегаеми — онези никога повече няма да успеят да ги докоснат дори.