Когато Гая чу стъпките, за малко да се скрие в храстите, които ограждаха пейката в парка, но дори не се изправи. Самият звук я предупреди, че това не беше някой престъпник, обикалящ в търсене на жертви в този час на нощта. Ритмичното чаткане на токчетата й напомни за детството, когато тя и приятелките й си играеха на дами.

Една слаба сянка я обгърна.

— Извинявай — гласът беше нисък и мелодичен, — да е минавал някой оттук?

— Не видях никого.

Жената се настани до нея без покана — висока мулатка с безкрайно дълги крака. Гая не можа да види очите й, защото лунната светлина се стелеше по гърба й като магически плащ, забеляза само блясъка в погледа, който я изучаваше от невидимото лице.

Вятърът раздвижи клоните на дърветата и изсвирване някъде наблизо прониза нощта. Гая вдигна поглед скришом и се огледа наоколо. Нещо живо пулсираше във въздуха. Може би дъхът на едно или на много същества. От земята се издигаше сияние и очертаваше контурите на облаците, сякаш бяха от захарен памук. Погледна ръцете си. Въобразяваше ли си, или от тях се излъчваше млечна светлина? Подухването на бриза я накара да се почувства гола, оставена на милостта на страховете си. Макар да разбираше, че това усещане се дължеше на внезапния хлад, толкова нетипичен за тропиците, ефектът му я порази със силата на магия.

— Очакваш ли някого?

— Не — излъга.

Не искаше да дава обяснения за личния си живот. Освен това уговорката с Ери беше тайна. Щеше да остане тук да чака вестоносеца с паролата, но нямаше причина да коментира своята необичайна среща на сляпо.

— Аз дойдох да се срещна с някого — прошепна непознатата и извърна лице, за да огледа наоколо.

Гая успя да види чертите й: котешки очи и орлов нос.

— Имам чувството, че няма да дойде — жената се взря настойчиво в нея, усмихна се и зъбите й проблеснаха в тъмното. — Хареса ли ти пиесата?

Младата жена се стресна.

— Каква пиеса?

— Видях те в театъра… Предполагам, че беше с гаджето си — и без да чака отговор, продължи. — С мъжа ми се разделихме преди няколко дни, но съм свикнала. Накрая винаги се връща.

Гая замълча. Изпита неприятното усещане, че тази жена би могла да се набърка в живота й със същата лекота, с която би съблякла дрехите си, и това не й хареса. Отгоре на всичко безпокойството й растеше с всяка минута, не успяваше да се освободи от силната му хватка. Почувства се наблюдавана, но не успя да определи дали подозрението й беше основателно, или в резултат на дългото чакане.

— Мисля, че трябва да си вървя.

— Защо не дойдеш с мен? Имам покана за двама.

— За къде? — попита с недоверие. — По това време надали има нещо отворено.

— Има, един игрален дом.

Гая избухна в смях.

— За глупачка ли ме вземаш? — отвърна, но не беше обидена. — Игралните домове са затворени от повече от трийсет години.

— Този е различен.

Изправи се, подразнена от този безсмислен разговор.

— Трябва да вървя — каза и й подаде ръка.

Другата жена се изправи бавно, сякаш въздухът възпираше движенията й. Тая си представи птица, която се опитва да полети от дъното на езеро.

— Никога ли не си искала да се опознаеш?

Гласът й сякаш идваше от друга епоха.

— Добре знам коя съм.

— Но не и коя можеш да бъдеш — прошепна жената, все още стискайки ръката й.

Гая понечи да се отскубне, но почувства, че не желае да се отдели от тази мекота. Сега можеше да я огледа по-хубаво, защото светлината на една улична лампа струеше обилно върху лицето й. Беше наистина красива.

— Не се отказвай от удоволствието да бъдеш самата себе си.

Беше очевидно, че никой няма да дойде, беше чакала достатъчно. За капак на всичко думите на натрапницата само увеличаваха безпокойството й. Предусети близостта на невидими същества, дочу подигравателния им смях сред клоните, бръснещия им полет, пронизителното им цвърчене, което изпълваше околността. Или бяха просто сови?… Каквото и да беше, най-разумно бе да си тръгне. Направи жест за сбогом.

— Не знам защо бягаш — чу зад гърба си. — Бог, който отваря пътищата, също може и да ги затвори.

Фразата я прикова на място: това беше обещаната от Ери парола.

Като се обърна, й се стори, че забелязва лек фосфоресциращ блясък около жената. За момент реши, че този ореол е измамно отражение, предизвикано от уличната лампа зад гърба й, но когато непознатата стана от мястото си, ореолът не изчезна, тъкмо напротив, ярките му нюанси на наситено златистосиньо, сякаш придобиха искряща чистота.

Гая отново изпита онова усещане за предзнаменование, което изпълваше нощта още от самото й начало. Подуши въздуха, наостри слух и изопна кожата си, за да приеме знак от всяко същество, оставило следи при преминаването си през тази зона. Беше сигурна: островът беше населен с карибски божества.

— Коя си ти? — попита Гая.

— Ако ти кажа истината, ще ми повярваш ли?

Предпочете да пропусне покрай ушите си подигравателния й тон.

— Ери ли те изпрати?

— Човек не пита за неща, които знае.

Гая потръпна, защото това беше единият от отговорите на медиума, който — преди месеци — я доведе до Ери, и тази фраза направи силуета, обрамчен от блестяща аура, още по-нереален.

— Да вървим — сложи ръце върху раменете на момичето.

Допирът беше нежен и в същото време властен. Обзета от неясно желание, позволи на непознатата да я прегърне през кръста и да я поведе. Накъде? Не знаеше и не я интересуваше. Паролата беше предала на волята й заряд на подчинение. Стори й се, че върви из мъглива долина, заобиколена от неразличими звуци. Изживяваше някакъв сън… или кошмар, защото беше твърде рано да опредеш дали това преживяване й беше приятно, или не. Спомни си, че беше виждала в някаква книга снимки на ектоплазми, които се отделяха от една ясновидка и образуваха призрачни силуети. Нещо подобно се случваше с нея: изпитваше усещане за нереалност пред нещо, което изглеждаше твърде истинско.

В това състояние на опиянение усети пръстите на жената, които се плъзгаха по бедрото й. Допирът я изпълни със срам и възбуда, но нито за миг не й хрумна да протестира. Ери я беше предупредил, че трябва да се подчини на вестоносеца, който произнесе паролата.

Въпреки смирението си отново се запита как е попаднала в ситуация, от която не смееше да освободи; знаеше само, че властта на този човек върху нея й забраняваше да избяга… Как се бяха запознали? Какви обстоятелства я тласнаха към него? Дали беше нейното спасение, или наказание? Беше ли се възползвал от злощастната й съдба?

Затвори очи, за да си спомни, докато пръстите на жената шареха по кръста й.

Бяха минали три години от смъртта на любовника й, а все още мастурбираше, мислейки си за него.

Приятелка ги запозна един следобед, когато двете се срещнаха случайно на стълбите пред университета. Гая познаваше Лиса открай време. Може би затова се осмеляваше да споделя с нея неща, които никога не би споменала пред други хора, и не беше странно, че често сравняваха измамените си надежди. Университетът не беше онзи Парнас, описан в книгите. Ако не ги свързваше дългогодишно приятелство, Гая никога не би се оплакала пред Лиса колко са суховати учебните предмети, а Лиса нямаше да роптае колко малко са темите, които можеше да разисква донякъде свободно. Седнали насред огромното стълбище — метод, който им позволяваше навреме да забелязват близостта на натрапници — в продължение на половин час се жалваха една на друга и споделяха впечатленията си. Вече бяха на ръба да сключат пакт за самоубийство, когато група хора прекоси улицата в посока на сладоледаджийницата „Копелия“.

— Виж кой се задава — възкликна приятелката й, забравяйки за миг екзистенциалните си проблеми.

Говореше за мъжкия елемент в онзи квартет, съставен от един мъж и три девойки, които приличаха на студентки. Една от тях й направи знак с ръка.

— И е с Мелиса! — възкликна, махвайки в отговор.

— С кого?

— Една приятелка, която от месеци не съм виждала. Особнячка е, но е безобидна. Пише разкази за вампири и… Сега ми става ясно! Затова е с него — хвана Гая под ръка. — Да вървим.

— Накъде?

— Ела с мен — Лиса вече слизаше по стълбите. — Искам да се запознаеш с един от най-добрите ни поети.

Гая я последва с интерес, по-скоро заради обещанието да разговаря с писател, отколкото заради факта че той беше доста привлекателен тип. Първата изненада дойде, когато се здрависа с него. Беше висок, много по-висок, отколкото изглеждаше отдалеч, а на нея винаги й бяха харесвали високите мъже — от онези, които я караха да извие врата си, с риск да си счупи някой прешлен, сякаш се намираше пред олтар, където трябва да вдигнеш очи, за да видиш Христос на неговия далечен кръст. Освен това този мъж беше поет, тоест едно от съществата, които живеят потънали в мъглата на своите видения… Гая не беше чела нищо от него, но името му й звучеше познато и това беше достатъчно да го превърне в музеен експонат.

Не вярваше, че има намерение да й се обади, когато си записа телефона й. Предположи, че това е едно от нещата, които някои хора правят с единственото намерение да изглеждат любезни. Обаче той удържа на думата си. Освен това започна да организира седмични срещи, на които разговаряха и обсъждаха какво ли не. Ерудицията му беше толкова смайваща, че Гая скоро забрави, че този мъж можеше да бъде нещо повече от събеседник, който с охота споделяше анекдоти, които почти никога не се срещат в книгите. Това беше обичайният му начин на съблазняване, но тя не се усети, докато не стана твърде късно.

Поетът знаеше, че много теми бяха забранени за обсъждане в академичните среди, защото осем години по-рано също беше плавал из онези води. След като разпространи няколко полемични текста, твърде смели за официалния вкус, беше принуден да работи в една забутана печатница; преживяване, което беляза завинаги духа му, неспособен да асимилира омразата или заплахите. И след излизането от остракизма не можеше да забрави вездесъщото присъствие на цензуриращите. Така че можеше прекрасно да разбере страстта на Гая да черпи с пълни шепи от иконоборски извори и затова не пожали усилия да предложи на девойката всякакъв вид стимули на фантазията й.

За нея това бяха седмици на смутно просветление. Живееше в постоянна екзалтация от интелекта, който в същото време й пречеше да различава ясно онова, което я заобикаляше, вследствие на гениален план, на който лично маркиз Валмон би се възхитил. Срещаха се в която да е точка на града и се потапяха във вселена, която изглеждаше населена от собствените им призраци и демони. Така дойде онзи следобед, когато — сигурен в реакцията й, Поета се подготви да превземе крепостта, която интуитивно се досещаше, че се крие зад любопитството на приятелката му.

Преди да щурмува, разбира се, предвиди всичко до последната подробност. Беше му невъзможно да се отдаде на профанацията на женската плът, без да е заобиколен от удобства; беше от хората, които не могат да отделят лукса от удоволствието. Затова я заведе в един от най-хубавите барове в града, разположен на първия етаж на един хотел. Не беше лесно да се влезе там, но той имаше познати, на които плащаше щедри бакшиши, сега авторските права му позволяваха; но не защото поезията носеше такива дивиденти, ами защото първият му криминален роман се оказа златна жила, доходоносна като легендарните рудници на цар Соломон.

След като подаде тайно банкнотите на портиера с детективски жест, с който обичаше да се изтъква, се качиха в бара, заобиколен от стволовете на сухи бамбукови стъбла. Тропическата ограда контрастираше с полираната повърхност на пода и със звъна на чашите, които келнерите носеха на подносите си. Коктейлите, в които преливаха ракии с аромат на захарна тръстика, бяха украсени с резенчета портокал, парченца ананас и пищни стръкове мента, се присъединиха към разговора, който той съумя да подправи с перверзните видения на Батай1, въображението на романтика Мюсе и вдъхновяващите сцени на Пиер Луис. Тя загуби броя на коктейлите „Мохито“, „Александър“ и „Бельо-Монте“, които се изредиха пред нея, задълбочена в усилието си да следи нишката на диалога, който изискваше вниманието на всичките й сетива; защото Поета, погълнат от усилията си на съблазнител, не пестеше препратки към историята, игри на думи или анекдоти за любимите си автори. В това се състоеше най-голямото му обаяние. Беше невъзможно да отхвърлиш ласките на човек, който цитираше Катул: „Виж къде, моя Лесбия, по твоя вина / отиде душата ми…“, докато докосваше с пръсти изтръпналата ръка. Никак не беше чудно, че без да окаже съпротива, тя го последва в асансьора, който ги отведе на един от най-високите етажи на хотела.

Веднага щом влязоха в стаята, Гая разтвори пердетата. Сякаш Карибско море нахлу изведнъж с приказното си великолепие, способно да ранява смъртоносно, както единствено морето на Куба може да поразява с красота. Оттам се вгледа в линията на крайбрежието, което опасваше града й. На определени места на вълнолома солената пяна налиташе с инстинкта на звяр, чийто път е преграден, и тази гледка беше достатъчна да съблазни необратимо душата на онзи, който я наблюдаваше.

Очарована пред тази картина, не долови веднага дъха, който се плъзгаше по раменете й. Тогава усети ръцете, които започваха бавно и внимателно да разкопчават блузата й.

— Ще ни видят — възпротиви се слабо.

Но той се направи, че не я чува. Плъзна пръстите си към южните ширини и опипа бельото й. Внимателно обходи стегнатия й задник, извивката на бедрата й, издадената линия, която се спускаше до слабините й… Гая не посмя да направи нито едно движение, докато траеше прегледът. Не беше много сигурна дали тези докосвания са ласки, или дали е реагирала адекватно. Инстинктът й подсказа, че трябва да остане сдържана при този тип опознаване. Подобно действие по-скоро изискваше да бъде прието, отколкото да получи отговор, да бъде игнорирано, отколкото забелязано; затова му позволи да продължи, въпреки че притеснението й се увеличаваше с всеки изминал момент. Малко след това, без да промълви и дума, той се отдръпна леко и я остави сама и объркана пред балкона. Какво да направи сега? Да остане права? Да последва движенията на мъжа? Да седне на леглото? Да поеме инициативата? Осмели се да се обърне едва когато чу шумолене зад гърба си.

Поетът търсеше нещо в загадъчната папка, която носеше със себе си цялата вечер. В бара беше забелязала обемистите джобове, които вероятно съдържаха оригиналите на някоя книга, която щеше да се превърне в храна за обсъждане от страна на критиците му: може би, предположи с надежда, ставаше дума за някоя онирична постмодерна поема, или за черновата на някой нов трилър. При всички положения там сигурно се намираше безспорен принос към националната литература, така предполагаше Гая… Мълчаливо се доближи до леглото. За нейна изненада в папката видя само дрехи. Но не какви да е: бяха части от характерната ученическа униформа.

— Разреших ли ти? — тъмна лента покри очите й.

Ръцете започнаха да я събличат. Гая направи усилие да се поддаде на играта, но маската я изнервяше. А ако този човек се окаже сексуален маниак? А ако е незаловен убиец? А ако има съучастник в хотела? А ако я оставеше вързана там, за да й причини един Бог знае какви неща по-късно?

Парче плат покри главата й. Понечи да извика, но за щастие не го направи. Дрехата се плъзна до кръста й: беше много къса пола. Опипом заключи, че има няколко закопчалки, без съмнение, за да й позволи да уцели подходящата мярка. Пръстите на бриза погалиха части от тялото й, които рядко оставаха голи. Това събуди у нея необясним срам, сякаш някой беше се възползвал от уязвимостта й, за да я опипа. После дойде ред на блузата, която той остави разкопчана до гърдите й.

— Съвършена си — въздъхна Поета. — Ела, седни тук.

Нищо от живота й до този момент не я бе подготвило за нещо подобно, едва се осмеляваше да помръдне, камо ли да върви. Представи си колко странна изглежда насред стаята — така облечена и със завързани очи. Пипнешком, като надмогваше ужасното си смущение, се настани в скута му.

Едно змийче се плъзна по извивките на ушите й, усука се по продължението на врата й и се спусна палаво към втвърдилите се хълмове. Беше като животинче, което скача от връх на връх и предизвиква трусове на повърхността. Изкусно продължи разходката си по извивките, докато там, долу, в зоната, близка до тропиците, усърдни пръсти опипваха отвора на вагината й.

Гая буквално се топеше върху скута му, чувствайки онова друго пулсиране, което разтърсваше бедрата й. След няколко минути, които й се сториха цяла вечност, чу гласа му:

— Сега прави каквото искаш.

Послушна — какъв друг избор имаше, освен да се предаде на импулсите на нагона си? — разтвори крака, за да го възседне. Там беше тормозещото я животинче, мъчителят, който се надигаше радостно, след като беше освободен. Опря колене върху матрака и слепешком се опита да улови онова същество, което беше придобило неподозирани размери, но той я хвана за китките, за да й попречи.

— Не така — го чу да й казва.

Пелвисът й се устреми жадно, търсейки върха на изплъзващото се влечуго, намери го и вагината й го погълна със стръвта на бисерна мида — най-сетне намерила хранителна частица за бъдещата перла, която ще порасне в нея. Опита се да се забърза, но той я удържа. Почувства, че бавното полюшване я измъчва до полуда. Поиска да се движи по-бързо, за да облекчи паренето, но ръцете, които стискаха китките й, контролираха движенията й.

— Обещай ми, че ще бъдеш послушна — прошепна с бащински тон.

Тя се съгласи.

— Не те чух — оплакването беше упрек.

— Ще се подчинявам.

Под натиска на юмруците му го язди бавно, отлагайки във времето експлозията, която се натрупваше в устните й. Кротко се остави да бъде водена — като сломена и бълнуваща девственица. Той нареждаше, а тя се подчиняваше. Не съществуваше друга възможност. Впускаше се в галоп, но той отново опъваше юздите й. Почувства гърдите си мокри в стръвната паст. Той потърси устата й, а след това езика й, само езика й. Това я разпали още повече. Гореше като дяволица насред ада. Бедрата й трепереха от усилието, което трябваше да прави, за да подържа онзи ритъм, който не й позволяваше да се задоволи. Беше на път да свърши, когато той я принуди да спре.

— Сега ще получиш урока си.

И така, с разтворени крака и гола, я принуди да отговаря на дълъг списък с въпроси, по който трябваше да си измисля истории за негово удоволствие. Бяха учител и ученичка, баща и дъщеря, изповедник и послушница… Накара я да премине през цяла гама усещания, които тя никога не би приела другаде, но които в тайнствената атмосфера на онази стая придобиваха простима валидност. През тези два часа тя бе съблазнявана и манипулирана от любовника си, който приемаше различни роли и винаги я докарваше до ръба на кулминация, която впоследствие й отнемаше. Краят дойде по време на сцената, в която учителят я принуждаваше да му се отдаде в замяна на хубави оценки.

— Ще трябва да се държиш много добре, ако искаш да изкараш годината.

Вдигна униформената й поличка.

— Ще преговорим таблицата за умножение.

Пръстите на мъжа свалиха бельото й, за да поставят между бедрата й твърдия инструмент за мъчение.

— Осем по осем?

Нещо започна да се възпламенява в нея, докато учителят й се опитваше да проникне.

— Осем по осем? — повтори той.

Опита се да избяга от болката, но ръцете, които я държаха, й попречиха да отстъпи назад.

— Шейсет и четири.

Тласъците изтръгнаха стенание от нея.

— Кажи ми цялата таблица.

— Осем по едно: осем… Осем по две: шестнайсет… Осем по три: двайсет и четири…

Движенията следваха ритъма на отговорите, докато той я стискаше за китките. Гърдите й бяха смукани и хапани безмилостно.

— Девет по три…

Защото бе родена сладострастница, учителят й беше го забелязал.

— Девет по пет…

Занапред щеше да идва всеки ден в същата класна стая, щеше да ляга на масата и да го чака с вдигната пола, за да получи наказанието си, докато той реши, че си е научила урока.

— Шест по четири…

Обуздаваният и скрит в продължение на няколко часа трепет се превърна в ароматен облак от удоволствие.

— Едно по едно…

Беше експлозия на наслада, естествено кръщение. Лек гъдел, който се усилва, докато завладее всяко ъгълче от душата. Мълнии на екстаза. Нескончаем трепет, сякаш вселената се готви да се роди. Ново сътворение: нов голям взрив. Устните на вулвата са листенца, които избухват. Запалвам се. Аз съм в пурпурен цвят. Аз съм генезисът на огъня. Превръщам се в луна, ставам на демон. Не ми стига времето да дишам. Забивам Бог между бедрата си и Той ме докосва с безкрайните си пръсти. Да се загубиш в космоса на друго тяло, в черната дупка на един живот, който прилича на смърт… малка смърт. Кръв от кръвта ми. Уста от устата ми. Мляко от моето мляко.

В този вълшебен миг се роди нова вселена със свои богове и свои ереси, със свои норми и закони. Приключваше праисторията; започваше бъдещето. Досущ като кощунствен Христос Поета беше изтрил следата на предишните светци. От този момент нататък щеше да дели времето на „преди…“ и „след…“

— Беше много послушна — го чу да казва, все още изтощена. — Сега се облечи. Ще идем да ти купим сладолед.

Това бе първото й преживяване с него — преживяване, което щеше да се повтори, вплетено в изкуствени и абсурдни ситуации; толкова абсурдни, колкото добре пазената му тайна: този мъж, толкова образован и елегантен, си умираше за момиченца.

Беше очевидно, че Поета беше луд по девойки в пубертета — по обещаващото разпукване на тяхната женственост, неминуемото напълване на извивките, невинността им, изложена на любопитството на извратения… Въпреки това никога не би рискувал да отиде по-далеч от някоя срамежлива ласка, да погали плахо някоя доверчива ученичка. Бягаше от насилието и всичко онова, което вдъхва страх или отвращение. Така че се задоволяваше да лови момичета с детски вид, за да ги обучава по свой начин.

Гая притежаваше подходящите качества: деветнайсет години и вид на вечна беззащитност. Разбира се, не беше първата, нито последната жертва в живота на Поета, който винаги кроеше някое ново съблазняване. Гая го узна от собствените му признания, но не я засягаха неговите авантюри. Завоеванията му бяха игри; артистични прищевки. Превърна се в развратница. По-точно казано, той я превърна в развратница, когато я убеди, че онези забежки са без значение и могат единствено да послужат като материал за вдъхновение на двамата в леглото. Това създаде у нея странен условен рефлекс. Възбуждаше се само когато го слушаше да говори за онова, което е правил с други жени; и тази тактика накрая го превърна в призрак, от който не можеше да избяга.

Затова три години след смъртта му все още мастурбираше, мислейки за него. Не беше успяла да се откъсне от влиянието му главно защото не беше имала време да се подготви за края. Внезапно заболяване сложи край на ерудираните му шеги и непредвидимото му настроение. Тя така и не отиде в болницата. Чувстваше се ужасена от страх, неспособна да се изправи пред възможността да го загуби. В душата си таеше надеждата, че всичко това е фалшива тревога, дори зловеща шега, или че ще се случи чудотворно изцеление, но накрая не стана нито едното, нито другото. Една сутрин някой се обади и каза, че Поета е починал. Тогава й стана мъчно, че не е отишла да го види, въпреки че й беше пределно ясно — защото много пъти бяха говорили за това, — че той щеше да постъпи по същия начин. Двамата споделяха един и същ патологичен ужас от смъртта и беше сигурна, че всъщност той е знаел какво става в главата й. При всички положения, винаги щеше да я тормози мисълта, че е могла да направи нещо — да каже молитва, да отправи молба, да направи някакъв магически ритуал, — но страхът й бе толкова силен, че унищожи всеки отговор; нещо, което никога нямаше да си прости. Може би е трябвало да му каже, че все още го обича, че никога няма да го забрави, въпреки че… това не били било нездрава мания?

Този тревожен водовъртеж от мисли не беше нищо в сравнение с мрака, който я завладя по-късно, сякаш духът й се бе превърнал в летлива и унищожена същност. Даде си сметка за случващото се, когато месеците започнаха да се изнизват, а либидото й не даваше признаци на живот. Изненадата й премина в отчаяние, пасивността — в ласки, но старият й нагон беше изчезнал. Престана да полага усилие, когато се убеди, че да изследва онази бездна е все едно да се опитва да съживи мъртвец.

„Край — заключи, като заподозря, че фригидността й е окончателна. — Сега ще заприличам на сестра Хуана Инес де ла Крус2.“

Не се опълчи на онова, което смяташе за непоправимо, тъкмо напротив. Какъвто проблемът, такова и решението. Реши да се затвори в манастир. Не беше католичка. Дори не беше сигурна, че Бог съществува, но винаги можеше да направи усилие и да се преструва на убедена. Вече беше почти решила, когато Клаудия, една студентка от нейния факултет, я предупреди, че животът в манастирите е много по-различен, отколкото си представя: няма да може да прекарва по цял ден в килията си, да получава храна през една дупка и да чете до никое време всяка книга, която й попадне в ръцете; ще бъде задължена да произнася много молитви, да се грижи за болни и да работи в градината. Клаудия беше сигурна, че е така, защото години преди това най-добрата й приятелка беше станала монахиня и преди да постъпи в манастира, й беше разказала подробно какъв ще бъде новият й живот… Гая я изслуша от любезност. Нищо нямаше да я накара да се откаже: мястото на жена, която вече не беше жена, беше само в манастир. Като света Тереса де Хесус. Като света Бриджит Ирландска. Отказа се от идеята едва когато разбра, че е задължително да се става рано, за да се ходи на литургия.

„Само това не! — помисли си ядосана. — До 10 часа сутринта ме няма за никого! Никога не бих си навила будилника за толкова рано.“

Наложи се да се примири с университетската си рутина, изпълнена с безкрайни събрания, и със скучното всекидневие; винаги истерична заради опашките за храна и отегчена от постоянната агресивност на уличните афиши, крещящи за война, която никога не идваше.

И в аскетичния й живот — или заради него — кошмарите населиха нощите й. Видения и халюцинации нахлуваха под час като призраци, привлечени от спиритичен сеанс. Поета, изглежда, беше навсякъде. Не успяваше да го прогони от сънищата си. Появяваше се под най-различни маски: в образа на приятели и роднини, които превръщаха кошмарите й в кръвосмесителни безумия; на странни животни, които се раждаха от нея; на предмети, които хвърляше в океана и после се мъчеше да си върне.

За капак продължаваше да няма връзка с никого. Чувстваше се сама, изолирана, обречена на заточение сред толкова много мъже. Човечеството се беше превърнало в маса същества без никакъв сексапил. Лиса, нейната приятелка от детинство, я накара да направи нещо.

— Не може да продължаваш така — й каза един следобед, когато я изпращаше до спирката.

— Знам — съгласи се Гая. — Ще си запиша час при лекар.

— Пак ли? При колко души беше тази година?

— При четирима или петима.

— Така няма да се излекуваш.

— Какво искаш да направя? Бих отишла до Божи гроб, ако знаех, че така ще се измъкна от тази дупка.

Стигнаха до спирката, пълна с народ.

— Би ли направила всичко, само и само да се освободиш от травмата?

— Да не мислиш, че съм мазохистка?

— Тогава да идем при леля Рита.

— Психотерапевт ли е?

— Тя е моята иялоча3.

— Моля?

— Умее да гледа на кокос и е помогнала на много хора с по-сериозни проблеми от твоя. Тя ще ти каже какво да направиш, за да сложиш край на твоята мания.

— Ще ме заведеш при някоя баячка?

— След като лекарите не могат да те излекуват…

— Ти си полудяла! Не вярвам в тези неща.

— Не се прави на интелектуална.

— Не се правя, Лиса.

— Веднъж ми каза, че вярваш в магията, не помниш ли? След като прочете онази книга…

— Казах ти само, че феите може да са остатъци от психични енергии: същества, които са станали реални, след като много хора са ги призовали.

— А оришите — не, така ли?… Или мислиш, че понеже твоите феи са ирландски и белички, са по-добри от нашите черни светци?

— Моля те, Лиса, не ми е до този спор.

— Говориш наизуст.

— Достатъчно ми е това, което знам — каза Гая и тонът й се извиси като вълна, която предвещава буря. — Достатъчно проблеми си имам в живота! Не искам да ме объркваш още повече.

— Независимо дали ти харесва, това са нашите божества.

— И страшно суеверие!

— Някой ден ще си изкараш ангелите, задето си непочтителна.

— Извинявай, но знаеш какво мисля.

— Въпросът е, че не може да продължаваш така. Иначе ще свършиш като възлюбения си мъчител: в гроба… Да идем леля Рита да те прегледа.

— Но, Лиса, дори не съм сигурна, че Бог съществува. Как да повярвам в няколко богове?

— Идваш с мен, и край — отсече приятелката й. — Нищо няма да загубиш, а може да спечелиш много.

Убедена, че Лиса няма да я остави на мира, докато не постигне своето, реши да й угоди.

— Говорила ли си с леля си за мен?

— Нека ти обясня нещо, преди да продължа. Рита не ми е леля, ами кръстница по религия — и добави тихо. — Направиха ми сантерийско кръщение.

Гая отвори уста, но не успя да продума.

— Не ме гледай така — скара й се приятелката й.

— Не мога да повярвам.

— Не ставай глупава, миличка. Тук всички са тръгнали към хълма.

Гая се забави няколко секунди, докато осмисли значението на фразата.

— Тогава защо я наричаш леля Рита?

Лиса вдигна рамене.

— Всички й викат така.

— Тя знае ли за моя проблем?

— Естествено, че не! Мислиш ли, че споделям с всички твоите неща? Освен това няма нужда някой да й казва. Има си свои начини да разбере истината.

И затова сега се намираше на кръстопът: защото оракулът беше проговорил чрез устата на леля Рита, сантера4 с галисийски корен, която живееше в Гуанабакоа.

Три дни преди това, седнала на рогозката, която заемаше половината стая, възрастната жена няколко пъти беше хвърлила четирите парченца от кокосова черупка, почти сиви от употреба, прошепвайки оби аре преди всяко хвърляне, и на всеки въпрос боговете бяха дали един отговор. Накрая успя да обобщи положението на Гая по такъв начин, че накара дори кръщелницата си да се прекръсти.

— Елегуа казва, че трябва да сложиш мед в някой ъгъл в дома си — жената говореше с обърнати очи и изяждаше букви. — Иначе няма да може да ти помогне.

— Елегуа? — повтори Гая.

— Това е оришата, който отваря и затваря пътищата — обясни възрастната жена. — Ти самичка си затворила пътя, защото носиш призрака на мъртвец и не правиш нищо, за да се отървеш от него. Това не ти позволява да живееш.

Гая погледна Лиса, чието изражение беше най-голямото доказателство, че не е разказала нищо на жената.

Последва безкрайна поредица от въпроси, на които черупките отговаряха с „да“ или с „не“ на почти бинарен език, при което ставаха нужни още разпитвания. Водена от всеки отговор, жената формулираше нови въпроси, докато не намери причини и решения.

— Ти вървиш за ръка с Ойя и Ошун — й рече старицата и като забеляза погледа на Гая, обясни: — Ошун Ауе, онази, която оплаква умрелия, онази, която вече не прилича на себе си.

— Защо вече не прилича на себе си? — се осмели да попита Гая.

— Защото не е старата Ошун, оставила е игрите си с мъжете.

— Ошун като Венера ли е?

Лиса сръчка с лакът приятелката си, за да млъкне. Прорицателката за миг напусна транса си и се вторачи подозрително в нея.

— Слушай, момиче, ти чуваш ли нещо от това?

— Лельо — намеси се Лиса, — приятелката ми иска да разбере, но трябва да й обясниш по-хубаво, защото тя нищо не знае.

— Защо не каза по-рано, миличка? Виж сега — прочисти гърлото си, за да се концентрира. — Да започнем с Ошун, която ни води в любовта…

— Но вие казахте, че плаче за починал човек.

— Остави ме да се доизкажа! Като всеки уважаван ориша, Ошун има много пътища: може да бъде Ошун Аня, която полудява от барабаните; Ошун Йейе Моро, която винаги се весели; Ошун Фумике, която се умилява от децата… Но тази, която виждам до теб, е Ошун Ауе, тъжната, нея дори Шанго не може да я развесели.

— Шанго е бог на войната, нали? — позволи си да попита Гая, като си спомни смътно една легенда.

— Да. Той е оришата на гръмотевиците и на мъжеството, винаги е облечен в червено — вдигна очи, за да я погледне. — Ти също си водена от Оя, която е друга негова жена…

— Шанго има две жени?

Старицата избухна в смях.

— Има всяка, която си пожелае, но официалните са само три. Ошун е една от тях; Оя е втората; и също така горката Оба, която си отрязала ухото, за да му засвидетелства любовта си, лошо подучена от Ошун…

— Какво я е подучила? — прекъсна я Гая.

— Ошун я уверила, че любимото ястие на Шанго е супа от уши, но не е истина. Затова Оба никога не й простила. Сега трябва да ходи непрекъснато с кърпа, превързана на главата.

— А тази Оя тъжна ли е, или весела? — попита Гая, опитвайки се да възстанови нишката на разговора.

Знахарката я изгледа с изражение, което се люшкаше от съжаление до недоверие. После се обърна към кръщелницата си и погледът й бе толкова красноречив, че дори Гая я разбра. Сякаш питаше: кого си ми довела, по дяволите, момиче?

— Обясни й по-подробно, лельо — настоя Лиса. — Виждаш колко е объркана, горката.

Старата жена въздъхна, почти примирена.

— Оя е над тези неща, момиче. Не мисля, че се чувства тъжна, нито весела, по-скоро… угаснала; понякога може да се озлоби, но само ако я нападнеш или я обидиш. През повечето време не я интересува какво чувстват другите към нея.

— Защо?

— Защото живите сме й безразлични. Тя царува в гробищата и е господарка на бурята — спря се за миг да огледа лицето на Гая. — Сред мъртвите Оя е като сред роднини; а сега, за нещастие, се е събрала с Ошун тъжната. Така си и ти: измъчвана от страст по един мъртвец. И този мъртвец не те оставя на мира… Трябва да си направиш очистване на леглото.

— На леглото ли? — изненада се Гая. — Очистването не се ли прави с билки?

— Може да ти прозвучи странно — съгласи се жената, — но това казват светците: за да се отървеш от този мъртвец, трябва да си намериш някой жив човек… някой много специален, толкова специален, че не разбирам хубаво какво ми казва obi5. Само знам, че е човек, свързан с Инле.

— Кой е това?

— Друг съпруг на Ошун.

— И той ли е воин?

— Инле е лечител и рибар.

— Имаш късмет, миличка — прошепна Лиса.

— Защо?

— Защото е разкошен.

— Ами?

— Толкова е красив, че друга ориша се опитала да го открадне от Ошун — добави знахарката.

Думата „ориша“ я накара да дойде на себе си. Какво я интересуваше, че някой светец изглежда по-хубав или по-грозен? Няма да излиза с него я!

— Този Инле може ли да ми помогне? — попита тя иронично старата жена.

— Той или някой, свързан с него; не съм сигурна — жената се поколеба малко, преди да добави. — Инле не обича кокос и не разбирам добре какво ми казва. Но ще говоря с Елегуа, той е моят патрон.

— Какво?

— Нейният ориша хранител — подсказа Лиса.

Старата жена хвърли черупките на земята.

— Този жив човек ще дойде ли при нея? — погледна разположението на кокосовите черупки. — Не.

Отново хвърли черупките.

— Момичето ли трябва да го намери? — и като видя как се подредиха, прошепна на себе си — Човек не пита за неща, които знае.

Пак хвърли.

— В този град ли да го дири?

Същият отговор.

Знахарката продължи да разпитва оракула, което изискваше умения за дедукция, достойни за легендарния наемател от „Бейкър стрийт“. След пет минути ръката й покри черупките.

— Има едно място, където се яде — съобщи, наблюдавайки втренчено Тая. — Трябва да идеш там и да седнеш да чакаш. Спасителят ти ще те намери на това място.

— Как се казва мястото?

— Това е твоя грижа — остана загледана в празното пространство, сякаш се опитваше да чуе по-добре. — Името е особено. Или чуждестранно. Не знам… Нещо, дето не е тукашно.

— Има много ресторанти и кафенета със странни имена. Не може ли да сте по-точна?

Жената въздъхна и отново хвърли черупките, разпитвайки при всяко хвърляне за различна част от града.

— Търси из Ел Ведадо6 — каза накрая.

Въпреки първоначалния скептицизъм, точността, с която прорицателката описа връзката й с мъртвия, я заведе до онзи ъгъл… без много надежди, разбира се; и не защото се съмняваше в изключителното й ясновидство, а защото беше сигурна, че няма да й позволят да влезе на място, запазено само за туристи и дипломати.

Докато се приближаваше, преговори различни оправдания, опита се да си представи кое ще бъде най-правдоподобното и накрая реши да каже първото, което й хрумне, макар да си мислеше, че всичко ще бъде напразно. Сигурно щяха да я изхвърлят оттам с ритници. Пое си дълбоко дъх и се приближи към портиера. Точно тогава се убеди в истинността на предсказанията на оракула. Човешкият автомат дори не забеляза присъствието й. Тъкмо напротив, направи нещо необичайно: отвори вратата и се отдръпна, за да й позволи да мине.

Беше предвидила всичко, освен това. Вмъкна се в ледената атмосфера и имаше чувството, че върви боса. Вратата се затвори зад гърба й, за няколко тя секунди остана неподвижна, докато зениците й се приспособиха към мрака. Това й позволи да се приближи към бара, разположен от едната страна на входа. Там се настани в един ъгъл, разтърсена от двойното чудо, защото — за капак — беше туристически сезон и локалът трябваше да е пълен с чужденци. Въпреки това в тъмнината се движеха само няколко сенки. Поръча един „Мохито“, като все още не вярваше на възприятията си, но направи усилие да се държи на висотата на обстоятелствата, тоест сякаш не се случваше нищо необичайно.

Когато изпи питието си, се зае да извади ментата от чашата. Сдъвка листенцата едно по едно, докато не остана само едно тъмно стъбълце, плуващо сред кубчетата лед. Погледна часовника си. Наближаваше десет вечерта. Поръча си още един „Мохито“. Непрекъснато се обръщаше, за да огледа силуетите, които влизаха или излизаха, но не различи нито един обещаващ мъж. След половин час реши да си върви. Понечи да подаде банкнотата, като се боеше, че ще я накажат, щом разберат, че няма долари, когато една ръка похлупи нейната.

— Аз ще платя.

Полумракът беше гъст, въпреки светлината, която хвърляха няколко фенера, които трябваше да минат за хавайски, меланезийски или родом от някой друг измамно първичен рай. Ръката, която все още лежеше върху нейната, беше мека на допир, но не успя да види добре собственика й.

— Ери — представи се мъжът.

— Гая — отвърна тя, протягайки ръка.

— Майката Земя.

— Моля?

— Казваш се като гръцката богиня.

— А, да — въздъхна тя и се опита да се усмихне. — Родителите ми искаха на всяка цена да бъда специална, но името невинаги помага.

— Каня те на вечеря.

— Проблемът е, че…

— Не се тревожи, имам пари.

Не това бе причината за колебанието й обаче. Искаше да каже, че има долари? По онова време на никой кубинец не беше позволен такъв лукс. Дали не беше контрабандист? Или може би някой от малкото функционери, на които бе позволено да разполагат с чужда валута? Може би е „официален“ музикант или художник? Но нито гласът му, нито жестовете му й се сториха познати.

— Добре — съгласи се тя.

Настаниха се на една отдалечена маса. Докато й помагаше да седне, една мисъл я вцепени. Ами ако беше някой висш военен, зам.-министър или нещо подобно? Тя не искаше да общува с такива хора. Само препоръката на прорицателката я спря да не потърси някакво извинение, за да си тръгне.

— Веднага ще ви донеса менюто — обеща един сервитьор.

— Какво правеше в бара? — попита кавалерът й. — Чакаше ли някого?

— Не… Да… Сложно е.

— Може би си чакала мен.

Тя се стресна. Можеше да се закълне, че изражението на мъжа беше шеговито. Опита се да отгатне чертите му под оскъдната светлина. Ту й заприличваше на сатир, ту на риба, ту на мъжкар с вид на козел, сякаш лицето му беше маска, която се преливаше непрекъснато, също като самотния марсианец от разказа на Бредбъри.

— Обичаш ли морски дарове? — попита мъжът.

Гая въздъхна с известно облекчение.

— Много — реши да рискува, — но нали знаеш каква е тази страна.

— Днес е специална вечер — заяви домакинът й. — Може да ядеш каквото си поискаш.

Сервитьорът донесе менюто. Тя замалко да припадне, когато видя списъка гозби, който й заприлича на пародия на онази глава от Библията, където имената образуват една безкрайна генеалогична „наденица“, въпреки че в онова меню нямаше царски потомци; само ястия, създадени, за да разпалят въображението: „Пияна лангуста“, „Плодове на калъп върху ложе от сметана“, „Безпътни сардини по италиански“, „Бифтек от полов жребец“, „Любовни тортили“, „Пиле а ла бардак“, „Цвекло «Кама-сутра» в кисел крем“, „Генитален артишок“, „Медовина по гръцки“… Но по-необичайно от разнообразието на ястия беше защо никъде не видя написано обяснението, че ястията могат да се получат само срещу долари. Вдигна очи и погледът й се сблъска с погледа на Ери, който я наблюдаваше, както котарак наблюдава мишка.

— Ти работиш тук, нали?

— Не.

— Тогава откъде знаеше…?

— Много си любопитна. Какво ще си поръчаш?

Скаридите във вакхански сос бяха сервирани в овални стойки, където морските дарове лежаха сякаш на някой диван. В онзи нектар, ухаещ на вино, канела и захар, парченцата розова и почти фосфоресцираща плът блестяха под светлината на свещите.

Последва супата от бичи тестиси, силно подлютена. Тая започна да се поти, сякаш и порите й искаха да се насладят на онзи пикантен облак пара. Сътрапезникът й сърбаше бульона, без да продума, като я поглеждаше зад изпаренията. В полуздрача очите му придобиваха наситен блясък, но тя не пожела да покаже страх или срам и възприе изражение на ледено безразличие.

Еротичните миди по викингски дойдоха украсени с магданоз. Оказа се истински празник да заливаш с лимон и с разтопено масло всяка мида, като внимаваш сместа да не протече, докато я пиеш от черупката.

След това Гая пожела да приключи вечерята, но нейният сътрапезник не й позволи. Няма да си ходи, докато не опита онова, което е поръчал за двамата. Когато сервитьорът вдигна капака на тенджерката, за да покаже онова, което още се готвеше в търбуха й, тя не можа да сдържи ахването си. Стриди, миди, раци, големи скариди и други морски дарове плуваха, увиваха се или се смесваха в напоеното с вино море, където беше сготвена тази „Морска оргия“.

Истината е, че Гая беше обявила предпочитанията си доста плахо. Морските дарове не само й харесваха, направо я побъркваха. Редките случаи, когато беше яла морски дарове, се превръщаха в нещо, което дори самата тя не успяваше да определи. Обожаваше звука от счупените черупки, хрускането им, когато поддаваха под металните клещи, удоволствието да изтръгнеш месото на мидите… Това бяха процеси, които будеха у нея една далечна и неопределена страст, като предвестник на оргазъм.

Морските дарове изчезнаха, полята с бяло вино. Две минути по-късно сервитьорът отвори капака на един вдигащ пара съд, където лежеше огромен „Разпътен омар“. Зеленчуците и подправките, запържени в масло, се смесваха с парченцата бяло месо, задушени в шампанско. Каква наслада да бръкнеш между златистите черупки, за да извадиш плътта, ухаеща на мащерка и пипер!

Гая каза, че не може повече, но Ери я увери, че не бива да си тръгва, без да опита божествените „Топчици на свети Петър“, направени от тесто за понички с много канела във формата на малки топки, поставени по двойки и обилно напоени в сладък сироп… Едва когато изпи последната глътка вино, си даде сметка, че на масата имаше три празни бутилки. Не се чувстваше замаяна, а изненадващо възбудена.

— Ако ти кажа нещо, обещаваш ли да не се смееш?

— Добре.

— Чувствам се сюрреалистично.

— В това няма нищо смешно — отвърна той, играейки си с чашата. — Живеем в сюрреалистична страна.

— Знам, но имам чувството, че все едно съм в друго измерение… Куба е, но в същото време не е.

— Как така? Обясни ми.

— Пуснаха ни тук, без да задават въпроси, ядохме… — тя се спря. — Плати ли вече?

— Да — домакинът й се беше изправил, за да й помогне да отмести стола.

— Сигурен ли си? — настоя тя. — Не видях сервитьора да носи сметката. Не видях да вадиш пари.

— Да вървим, всичко е наред.

— Не, не е наред — измърмори тя, но го остави да я изведе в нощта.

Навън въздухът се беше сгъстил. Малкото светлини, които осветяваха сърцето на „Ла Рампа“, блестяха влажно, също като в онези филмови кадри, в които неоновите цветове греят върху лъскавия асфалт на улиците. Гая реши, че не си въобразява: намираше се в друга Хавана. Сякаш градът беше решил да покаже друго лице, онова, което винаги е криел.

Една идея се загнезди в ума й. Нима градовете имат душа? Възможно ли е при определени условия да откриеш тайния район, където се крие истинската им същност? Беше ли проникнала неусетно в духа на метрополията, населена с магьосници, може би създали пространство, където съществува забраненото? Дали това беше зоната, към която бягаха мечтите и потиснатите мисли на жителите й? Защото, ако това беше възможно, тя се намираше в самия му център, след като пресече невидимия праг на другото измерение. По някакъв начин беше попаднала в тази карибска Шамбала заедно със същество, което принадлежеше на тази неуловима област. Или може би преживяваше ефекта на някаква магия.

— Какво ти става?

— Не се чувствам добре.

— Замаяна ли си?

— Не знам. Мисля, че да.

— Кабинетът ми е наблизо. Искаш ли да отидем там?

— Лекар ли си?

Вместо отговор я хвана под ръка, за да й помогне да прескочи една дупка на тротоара.

— Да вървим.

Последва го, без да протестира. Лекар? Гая премисли разкритието, докато двамата вървяха по пустите улици. Дали беше само съвпадение, или съществуваше някакъв фокус зад всичко това? Три минути по-късно влязоха в една сграда и Гая се спря в празното преддверие.

— Какво има?

— Това не е болница.

— Не съм споменавал болница, казах ти само за кабинета си.

Тя не знаеше какво да каже. Нещо отиваше на зле, но за момента не можа да определи къде е проблемът. Може би всичко беше заради виното.

Вратите на асансьора се отвориха с бързината на хищно растение, склонно да погълне всяко насекомо, и зениците на Тая, изплашени от онзи контраст на светлини и сенки, се свиха пред първия поток светлина, който получаваха след часове наред. Това беше и първата възможност да огледа хубаво своя придружител.

Беше красив, много по-красив, отколкото долавяше в полуздрача, с канелена и гладка кожа, каквато имаха единствено златистите мулати от родината й, плод на смесицата, завещана от Испания и Африка на острова й. Зелените му очи със златен оттенък й напомниха описанието на онези поляни в Астурия, за които толкова жалееше прадядо й, авантюрист, родом от Вилявисиоса, който беше дошъл в Куба преди един век. Почти се засрами от собствената си кожа — абсурдно бледа в една страна, която бе породила всяка възможна гама от тоналности у човешките същества.

Шест етажа по-нагоре вратата се отвори. Кабинетът беше срещу асансьора. Той влезе пръв и светна лампата.

— Влез, не стой там.

— Това не е лекарски кабинет.

— Това е апартаментът ми.

Изведнъж разбра какво не е наред.

— Никой няма частен кабинет в дома си.

— Старите лекари — да — отвърна той, без да се смути. — Жилището беше на баща ми.

Гръбнакът на апартамента беше един дълъг и тъмен коридор, който завършваше с открехната врата. Там мъжът включи друга светлина, която, ако се съди по жълтеникавия тон, можеше да идва само от една крушка.

— Ще влезеш ли, или не? — подкани я от вътрешността.

Гая се престраши да изследва помещението, което приличаше на лекарски кабинет от 50-те години.

— Седни — каза той, като й посочи един стол.

Хвана я за ръката и задържа едната й китка между пръстите си. След няколко секунди постави едната си длан върху челото й, а другата — върху тила й. Това предизвика у Гая необяснимо облекчение, торбичка с лед върху главата й нямаше да даде по-добър ефект. Накрая мъжът плъзна пръстите си над слънчевия сплит, като държеше ръка на няколко сантиметра от кожата, без да я докосва. Прегледът усили у нея неприятното усещане, че вселената е обърната нагоре с краката. Отново беше нещо, което изглеждаше, но не беше; тоест всички тези процедури приличаха на някакъв преглед, но не беше сигурна, че са медицински.

— Кръвното ти е нисичко — отсъди Ери, — но не твърде много. И си леко напрегната.

— Как разбра какво е кръвното ми, без да го мериш?

— Измерих го…

— Без апаратура?

Той се усмихна.

— За това не ми е необходима апаратура.

— Това е нещо китайско, нали? — попита тя с несигурен глас. — Нещо като акупунктура…

— Знаеш ли какво? — прекъсна я той. — Трябва да ти направя масаж.

— Какво?

— Не се тревожи — продължи той, като махна някакви хартии от кушетката — Няма да те таксувам.

Гая наблюдаваше движенията му, опитвайки се да прозре намеренията му.

— Лекарите не предписват масажи, още по-малко правят такива.

— Не съм ти казвал, че съм лекар. Аз съм масажист, също като баща си.

Гая внимателно се взря в изражението на лицето му. Отказваше да повярва на някого без други обяснения, освен тези, които той самият беше предоставил.

— Искаш ли да ти покажа дипломите си? — предложението му я изненада. — Там, на стената са.

— Може да са на баща ти.

— Само тези вляво. Останалите са мои.

Гая прегледа дипломите, някои от които бяха написани на непознати езици. Вгледа се в датите и успя да намери онова, което търсеше: тези вляво наистина бяха приблизително четири десетилетия по-стари; вдясно имаше сертификати, издадени преди 5–6 години. А ако този апартамент е на друг човек? Веднага отхвърли тази идея. В крайна сметка той не можеше да предвиди, че ще се срещне с нея. И дори да допуснем, че срещата е била подготвена, нямаше как да знае, че на нея ще й прилошее, още по-малко, че ще се съгласи да дойде с него до това място. Не, човешкото предвиждане имаше граници. Този апартамент беше негов, както и дипломите.

Когато отвърна очи от стената, Ери я наблюдаваше търпеливо. Поведението му беше като на възрастен, който очаква решението на някое дете. Почти засрамена, се скри зад паравана.

— В чекмеджетата има чисти кърпи — чу тя.

Съблече роклята си и след като се поколеба за кратко, свали и бельото си. В шкафа намери една огромна хавлия, в която се уви.

Преди да започне, Ери бутна лампата към стената. Натискайки с пръсти, търсеше болезнени точки по продължение на гръбнака й. Лека-полека натискът се превърна във фрикция. Ръцете, намазани с масло, се спускаха по продължение на гърба, подпираха се на кръста и проникваха в мускулите на хълбците. Някаква сънливост започна да витае в стаята. В един момент Гая престана да усеща ръцете върху кожата си и обърна поглед към огледалото. Откога никой не я беше докосвал? Потъна в сладка отмала. Ръцете се плъзгаха и се заравяха в плътта й, разтривайки дори тила й. Облекчение, удоволствие, забрава: образи от един друг свят населиха съня й. Поета се усмихваше. Поета я търсеше. Поета се връщаше отново с упоритостта на инкуб, защото той я беше галил така, че никога да не го забрави. Сега призракът му отново започваше да докосва същите струни.

Гая повдигна леко клепачи. Ръцете вече не гладеха, сега се плъзгаха в ласка, спускаха се до бедрата й и отново се изкачваха нагоре. Затвори очи, за да се отдаде на допира. Сигурно е заспала. Като отвори очи отново, почувства бръмчащ и механичен звук, който се плъзгаше към коленните сгъвки. Опита се да се обърне, но не успя: ръцете й бяха вързани за страните на кушетката. Опита се да рита, докато паниката се изкачваше в гърдите й, когато откри, че и глезените й също са вързани.

— Ако не ме развържеш, ще викам.

Той се приведе към нея.

— Обещавам ти, че няма да направя нищо, което да те нарани — гласът му беше мек, почти професионален. — Искам само да те излекувам.

— От какво?

— От твоята болест.

— Леля Рита ли те прати?

— Не знам за кого говориш.

— Сто на сто…

Той покри устата й с марля.

Първо немощна, после гневна, изпръхтя под намордника; но гневът й беше насочен по-скоро към нея самата, отколкото към мъжа. Колко беше глупава! Как можа да се остави да я излъжат така? Скоро разбра колко са безсмислени усилията й, затова реши да остане неподвижна, готова да понесе тази ситуация, която натрупваше в нервите й експлозивен заряд. Катаклизмът се ускори, когато една ръка се плъзна между бедрата й, за да опипа влажната й вагина. Марлята не беше достатъчна да задържи стоновете й на удоволствие.

С едната ръка мъжът повдигна таза й, с другата подпъхна някакво столче. Бавно и неотстъпно уредът се приближи до онази област, където се натрупва нагонът. Почти против волята си се наслади на движението, което неусетно се превръщаше в проникване. До този момент мислеше, че онзи инструмент е почти квадратен, сега й се стори, че е по-скоро цилиндричен.

Една пропита с масло ласка я вцепени — изпита нещо средно между страх и възбуда, когато осъзна, че мъжът я подготвяше за друг тип проникване. За момент се размърда на мястото си, но веднага се отказа от змийските си извивки. В края на краищата не можеше да направи нищо, освен да изчака да мине всичко. Затвори очи и се отпусна, оставила задния вход на произвола на един хлъзгав и упорит звяр, който лека-полека се намърда между гънките на недокосваната й плът — път, по който стъпваше за първи път, — докато цилиндричният инструмент продължаваше да мърка на прага на нейната вулва като доволен котарак.

Много скоро един различен трус накара кушетката да скърца. Идваше от територии, където законите са прости и поривисти. Раждаше се на места, оставени на произвола на атавизмите. Беше разпукване на нагона, бликването на сила, която се раждаше от онази двойна засада. Съпротивляваше се на оргазма, по-скоро от гордост, отколкото по инстинкт. Не искаше. Нямаше да му достави това удоволствие. Но всичко в тялото й гореше, оставено на произвола на двойната атака, където мастурбиращият гъдел и тласъците на намазания с масло член се сливаха в един-единствен извор на сладострастие. Бори се срещу собственото си удоволствие, но усилието само го направи по-мощно. Стенеше приглушено. Напрежението стана непоносимо и сетивата й достигнаха онази област от мозъка, където паранормалните преживявания се сливат с нирваната. Беше залята от врящи еликсири. Гърлото й — затвор, който се разтвори, щом той й свали намордника — насели с вопли нощта, но никой не я чу. И никой нямаше да я чуе, дори да беше викала за помощ: в това крило на сградата се помещаваха само офиси, които бяха празни по това време на денонощието…

Когато китките и глезените й бяха освободени, той се държа като толкова грижлив любовник, че тя почти съжали за гнева си. Почувства целувките, които се стичаха на порои върху гърба и бедрата й, по гърдите и коленете й: ефирни ласки, миниатюрни като водни кончета, които изтръгнаха от нея въздишки на облекчение. Пороят не спря, докато тя самата не обхвана лицето му с ръце за дълга целувка. Едва тогава той взе дрехите й и започна да я облича внимателно, сякаш беше малко момиченце. Тя му позволи, но отново изпита леко безпокойство. Разумно ли беше да последва съветите на знахарката? Все още се чудеше дали този способен да доставя удоволствие изнасилвал ще бъде подходящият път за нейното спасение. Най-лошото беше, че дори не се чувстваше оскърбена от случилото се преди малко. Кой беше този човек? Как можеше да познава толкова добре всяка пружина на тялото й? По какъв начин опъваше нервите й до момента, в който тя откликваше, за да се отдаде с по-голямо удоволствие? И най-вече трябваше ли да продължи да се вижда с него?

— Трябва да ми имаш доверие.

Гая се стресна. Да отговарят на мислите й не беше от любимите й преживявания.

— За да ти докажа, че говоря сериозно, те каня утре на театър.

Тя не вярваше на ушите си. След преживяното — на театър?

— Виждаш, че не ти сторих нищо лошо — започна да я бърше с една кърпа. — Хубаво ли прекара?

— Страхувах се.

— Беше само игра, глупаче. Не обичаш ли игрите?

— Зависи.

— Аз ги обожавам — сподели той. — Обичам игрите, защото обичам риска, а всеки риск включва малка доза опасност. Опасността да загубиш или да спечелиш… Тази вечер, например, спечелих ли те, или те загубих?

Гая не отговори. Всъщност не знаеше какво да каже. Той повтори въпроса по по-завоалиран начин.

— Ще дойдеш ли утре на театър? — усмихна се невинно. — Ще бъдем заобиколени от хора, така че никъде няма да мога да те вържа.

Гая се забави няколко секунди, преди да отговори. Изглеждаше безопасно предложение, с минимален риск. Прецени възможните уловки, но не успя да види нито една.

— Добре — съгласи се тя.

Той й помогна да се облече.

— Утре ще ти покажа нещо — върна лампата в първоначалната й позиция.

— Какво?

— Тайна е. След представлението ще ти дам една фраза и ще ти посоча едно място; там ще чакаш човека, който ще повтори паролата ми.

— Каква парола?

— Фразата, която ще ти дам в театъра, ще бъде паролата — отново се усмихна с обезоръжаващо изражение. — И, моля те, не задавай въпроси.

Даде й лист и молив. Тя го загледа неразбиращо, докато една искра не озари ума й. Веднага записа телефонния си номер.

— До утре — вдигна брадичката й, за да я целуне по устата. — И без бельо, разбра ли?

— А ако роклята прозира?

— Много си твърдоглава — въздъхна. — Не съм сбъркал с теб.

Сега вървеше по тъмни и пусти улици, в компанията на една непозната с толкова чувствена аура — като тази на любовника й. Помисли си за съвпадението, че и двамата имаха такава леко канелена кожа и необичайна красота, дори за страна, където красивите хора се срещат много често. Огледа скришом водачката си. Каква беше целта й? Къде я водеше? Знаеше, че пазителката й изпълняваше заповеди на Ери. Какво ли я свързва с него? Дали е негова довереница, негова сестра, негова съучастница? Ръцете на непознатата бяха отказали да се отдръпнат от ханша на Гая. Пръстите й настойчиво я опипаха през роклята.

— Не носиш ли бельо?

— Ери ми забрани.

Жената се засмя.

— Типично за него.

Гая почувства една неприятна напираща ревност.

— Негова любовница ли си?

— Аз ли? — отвърна жената, без да престава да влачи Гая със себе си. — Ти негова любовница ли си?

Гая помисли за секунда, вглъбена в чаткането на токчетата, докато вървяха по разнебитените тротоари на Ел Ведадо.

— Мисля, че да… А ти?

— Внимавай, дупка — предупреди я жената.

Намираха се на една уличка, която винаги беше вълнувала Гая. Някакъв необичаен природен катаклизъм, на който хората не бяха обърнали внимание, когато са решили да строят наблизо, беше създал това кътче, познато единствено на живущите в съседство или на някои градски изследователи, експерти в откриването на закътани места. Сред гъсто застроената площ улицата свършваше рязко и земята се превръщаше в кратер от естествени скали. От тази височина земята показваше своите мраморни вътрешности. Създаваше впечатление, че някой метеорит беше паднал на този терен, отваряйки извънземна и червеникава рана, от която още кървяха порои кал, когато проливните дъждове валяха в този район. Някои минувачи наричаха мястото „кратера на Ел Ведадо“ и Гая мислеше, че ако не беше в застроено място, можеше да бъде туристически център.

Точно до вдлъбнатината се издигаше една сграда, до която се стигаше, като преминеш по циментов мост, увиснал над пропастта. Въпреки че имаше железен парапет, Гая винаги се съмняваше в този проход; малкото пъти, когато се налагаше да го пресече, беше нащрек за първия знак за пропадане. Щеше да се спаси — изчисляваше тя, — ако стигне до прага на някой апартамент, изкатери се по стъпалата и се вкопчи в мандалото на вратата. Всеки път, когато минаваше оттам, ръцете й се потяха, но знаеше, че това е неоправдана фобия. Стотици хора бяха минавали през това място поколения наред, влизайки и излизайки от апартаментите или просто прекосявайки мястото, за да стигнат от една до друга улица, и никога не се беше случило нищо. Въпреки това за нея продължаваше да бъде неприятна екскурзия, която избягваше винаги, когато можеше. За късмет беше нощно време и мракът не позволяваше да се види дупката, която зееше под перилата. При всички положения, се помоли да стигне възможно по-скоро до твърда земя. Изпита облекчение, когато краката й докоснаха тротоара в края на дупката. Почувства се в безопасност — като корабокрушенец, който е преплувал пролив, гъмжащ от акули.

След това жените вървяха почти слепешком. Тази част на града никога не е била много осветена главно защото дърветата бяха пораснали неимоверно и клоните им покриваха малкото оцелели улични лампи. Сега обаче тъмнината се бе превърнала в почти постоянна гостенка. Беше като да стигнеш до угасналия кратер Аверно. Гая мислеше, че познава този квартал, но призна, че се е загубила, когато й се стори, че минават два пъти покрай един и същ ъгъл. Мина й мисълта, че водачката обикаля, за да я обърка.

Най-сетне се спряха пред малък дворец във версайски стил, заобиколен от солидна желязна решетка. Зад гъстата растителност на градината можеха да се различат цветовете на витражите — с техните сцени, вдъхновени от гръцки амфори, карибски пейзажи и плетеници в стил ар нуво, където кубинската душа разкриваше най-ярките си характеристики. Сатири свиреха на своите окарини сред палмовите дървета; подобни на мулатки нимфи се гмуркаха в реката, за да ловят раци; няколко херувимчета се излягаха мързеливо под пладнешкото слънце, приспивани от шумоленето на декоративни маланги7, които се стелеха връз тях ветрилообразно; един Меркурий с набедрена препаска летеше над тропическо тресавище, без да обръща внимание на кайманите със зейнала паст сред мангровите дървета… Нощта действаше като камера обскура, където образите блестяха, позволявайки да бъдат съзерцавани от тротоара.

— Стигнахме.

Гая се загледа във високата и непосилна за преминаване решетка.

— Не виждам вход.

Вятърът довя смехове, идващи от вилата.

— Ела — прошепна жената, хващайки я за ръка.

Някой беше свалил две пречки от оградата и влязоха оттам.

— Има ли много хора вътре? — попита Гая.

Жената се спря за миг, но после сякаш се зае да оглежда околността.

— Спомни си какво ти е казал Ери: никакви въпроси.

— Само един, преди да влезем.

— Много добре — каза тихо водачката, която направи още няколко крачки, сякаш проучваше терена, — но те предупреждавам, че е по-добре да не разпитваш много.

— Коя си ти?

Непознатата се обърна.

— Нямаш ли някой друг въпрос?

— Само искам да знам коя си.

— За мнозина съм загадка — въздъхна. — За други — условие.

— Това не е отговор.

— Името ми нищо не означава — увери я жената и се отдалечи към къщата през обраслата с трева пътечка.

— Не увъртай — настоя Гая, следвайки стъпките й.

— Въпросът ти няма смисъл. Наричат ме с много имена.

— Защо не ми кажеш едно?

— Всичко зависи от мястото, от момента или от обстоятелствата.

— Искам само да ми кажеш името си — каза сърдито Гая.

— Именно — отвърна жената. — Съмнявам се, че ще разбереш нещо от тази информация. Освен това има толкова неща, които можеш да научиш…

— Стига глупости.

Зениците на непознатата пламнаха в здрача като зеници на демон, но Гая не го забеляза, защото жената продължи да върви, без да я поглежда.

— Кажи ми името си или си отивам — предупреди я Гая.

Жената се обърна, за да застане пред нея, и когато проговори, гласът й бе придобил плътността на порой, както когато капките шибат заварения неподготвен пътник.

— Имам много имена, а фамилията ми е Андиомена… В Куба ме наричат Ошун.

„Трябва да е някаква шега“, помисли си Гая, без да губи от поглед жената, която се плъзна из градината като силует от мъгла.

Светлината на улична лампа се стелеше като пепелив тюл, който позволяваше да се отгатнат очертанията на предметите. Заобиколена от вековни тополи, голямата къща се губеше под прегръдката на клоните. В други времена входът е бил пазен от розови храсти, хибискус и цеструм ноктурнум, сега единствените цветя, която бяха оцелели в този гъсталак, бяха няколко бругмансии. Краткотрайната гледка на възбелите снопчета й напомни как ги наричаше баба й: грамофончета.

Шумът от смеховете се засилваше с приближаването им към портала. Гая заподозря съществуването на някаква конспирация. Дали Лиса не беше се уговорила тайно с някого, за да я накара да вярва, че ориша я води към тази къща? Очакваха ли, че онази фамилия ще я накара да допусне присъствието на самата Афродита на този остров? Толкова ли я обичаше приятелката й, че беше решила да изтрие спомена за Поета, дори с цената на това безумие? Дали Ери беше пратеник на леля Рита?

Щеше й се да отговори утвърдително на всички неизвестни и веднага да забрави за тази случка, но оставаха въпроси, които не знаеше как да реши. Ако срещата й с Ери беше просто добронамерен капан, как да си обясни случая в ресторанта? Как да изтълкува влизането на забранено за нея място, кулинарната оргия, факта, че не платиха? Не вярваше някой да има достатъчно власт, за да подготви подобен сценарий. Затова се съмняваше, че съществува заговор; въпреки че, ако нямаше заговор, какво означаваше всичко останало?

Нощта осезателно захладня. Гая започна да трепери под леката си памучна рокля. Наистина се зарадва, когато водачката й се приближи до портала и след като прошепна няколко думи, вратата се отвори.

В контраст с мрака навън, салонът беше осветен в леко синкав блясък. Няколко големи кресла и дивани бяха пръснати из помещението; никой не седеше на тях, с изключение на две жени, които си шушукаха, докато си вземаха плодове от кошница, поставена на една маса. И двете изглеждаха фантастично: косите им бяха прибрани с ленти, както са се носили древните римлянки, и бяха облечени с туники, които опасваха телата им с воали. Смеховете им се смесваха със звука на зъбите, които хрупаха кората на пъпешите и ананасите; едната от тях се беше изтегнала върху пейка от алабастър, като откриваше краката си. Като цяло гледката напомняше на онези буколически викториански картони, където изобилието от тюл само разкрива сладострастието на онова, което се опитва да скрие: сцена, в която разцъфваха детайли, сънувани от едновремешни художници — голота върху студения мрамор, вяли и смирени погледи, галещи пера, които могат да те уморят от страст — сякаш бъдещи реминисценции на Сад и Мазох.

Когато ги видя да влизат, едната от жените се изправи и се приближи до чугунен съд, от който излизаше пара. С черпак наля течност в две чаши и се доближи до новодошлите.

— Заведението черпи — каза тя.

Гая подуши чашата с недоверие.

— Какво е това?

— Чай от цветя.

Беше питие, което миришеше на билки и прикриваше горчивата си жилка с тъмен и мътен мед.

Чуха се по-отчетливо смехове. Гая предположи, че от другата страна на вратата има някакво тържество, въпреки че опушените витражи не позволяваха да потвърди или да отхвърли тази възможност. При всички положения не се опита да научи повече. Придружителката й пиеше спокойно, изтегната на един диван. Гая изпи чая си, докато обмисляше възможни обяснения: или жената не бързаше да намери Ери, или той щеше да дойде при тях, или това чакане беше част от някакъв ритуал, чиято цел не й беше неизвестна.

Не беше необходимо да чака дълго, за да установи, че чаят беше нещо повече от обикновена отвара. Пухкава, почти апетитна наглед аура започна да обгръща предметите; после се появиха аромати — всякакви миризми: на ментово вино, на розово масло, на влажна пръст, на мускус, наситен с цветен прашец, на горящи дърва, на жасминова вода — сякаш обонянието й беше прехвърлило човешките граници. Почти се стресна, когато водачката й отново я обгърна през кръста.

— Хайде, вече е време — изглеждаше леко пияна.

От другата страна на вратата се простираше коридор, пазен от уютен полумрак, където очите можеха да гледат, без да се уморяват. В това задушевно място цареше безпорядък. Десетки хора влизаха или излизаха от множество стаи. Беше лесно да се разбере какво се случва в тях, защото вратите всъщност не бяха врати, а колониални паравани с две крила. Гая надникна над един параван и гледката предизвика у нея нещо повече от изненада. Излегнали се върху легла и килими, няколко двойки се забавляваха сред възглавниците. Навсякъде се разхождаха полуоблечени младежи, които се втурваха грижливо да почистят онези, които завършваха любовните си напори. Гая наблюдаваше старанието, с което мокреха кърпите в хладка вода, където плуваха листенца от роза, и нежността, с която прокарваха кърпите по влажните вулви и изнемощелите фалоси.

— Къде отиваш? — попита Ошун, като забеляза, че девойката се опитваше да се изплъзне.

— Дойдох да видя Ери.

Жената направи властен жест.

— Не, скъпа. Тук си, защото Ери ти нареди да се подчиниш на неговия вестоносец и ти прие поканата. Дали ще реши да те види, или не, е негова работа. Засега нямаш друг избор, освен да ме последваш… Надявам се да не мрънкаш и да се подчиниш.

Изтръпна и разбра, че жената говори истината. Беше безсмислено да изисква внимание и уважение, след като сама се беше напъхала в устата на вълка. Беше се уговорила с него, никой не я беше задължил… Или може би да? Волята й се беше стопила след странното изнасилване предишната нощ, сякаш онзи член с цвят на канела й беше монтирал филтър, който я омагьосваше, принуждавайки я да изпълнява изискванията му… Но може би си въобразяваше несъществуващи неща. Може би беше дошла тук само заради нетърпението си да разгадае напълно онзи тайнствен мъж.

— Идваш ли с мен?

Съгласи се смирено.

Проправиха си път сред множеството, което бродеше екзалтирано сред смях, крясъци и гоненици. Беше някаква нова версия на Вавилон — е, малко по-бъбрива от библейската, защото героите й бяха деца на тропиците. Хората се стичаха, имитирайки кипежа на арабски пазар с разточителството от предмети, лакомства и персонажи: циганки, които четяха бъдещето по извивките на пъпа; флейти с фалически размери; сластни юноши, които се кълчеха, облечени като хавайки; питиета, възбуждащи желанието; майстори на татуировката, които реализираха творбите си върху вагиналните стени; девствени пояси с двойна заключалка; седла, от които се издигаха пищни фалоси, за да може нимфоманките да утолят нагона си, като яздят върху тях; афродизиакални конфитюри; гладиатори, които предлагаха нощни услуги; наркотични смоли за кадене; ковчези, където жените можеха да се скрият, за да извадят гърдите си през две дупки и да ги предложат анонимно на минувачите…

Въодушевена от обстановката, Ошун разтваряше параваните, за да огледа салоните, където хората се отдаваха на различни дейности. Гая предпочете да наблюдава движението на минувачите по коридорите. Два пъти погледът й се сблъска с погледа на огромен негър, който, изглежда, ги следваше, влачейки със себе си млада метиска, много пияна, и още една жена, черна като него. Вървеше бос и беше облечен с червени панталони, които усилваха блясъка на снагата му. Метиската беше много красива, но окървавената кърпа, с която покриваше главата си, й придаваше невзрачен и тъжен вид. Другата жена обаче крачеше с цялото величие на света на раменете си и с ледено изражение в зениците. Гая огледа скришом мъжа, като си мислеше, че чувства погледа му. Първо реши, че си въобразява, защото на няколко пъти го изгуби от поглед в тълпата; но когато отново успя да го различи, вече нямаше съмнение: очите му се взираха изпитателно в Ошун.

— Това е мъжът ми — отвърна жената на безгласния въпрос на Гая.

— Мъжът ти?

— От няколко дни не си говорим — обясни презрително. — Не му обръщай внимание.

— Но той е с две жени.

— Да, познавам ги.

— Познаваш ли ги? Не ти ли пука?

— Не съм ревнива.

— Защо те преследва? — прошепна Гая, въпреки че беше невъзможно мъжът да ги чуе в шумотевицата. — Така изглежда, че ти имаш връзка с някого, а не той.

Мулатката вдигна рамене.

— В парка ми каза, че сте се скарали — настоя Гая.

— И както виждаш, накрая винаги ме следва като куче по петите… Да вървим.

Използвайки суматохата, двете се мушнаха през една врата, която ги отведе в пуст коридор. Личеше си, че жената познава къщата, дори не се спря да провери други салони. Гая се опита да запомни тайно онзи лабиринт, като интуитивно се досещаше, че никой няма да й покаже завоите или кратките пътища, а вътрешният й глас я предупреждаваше, че е важно да познава мястото, през което вървеше.

Спуснаха се по стълби до приземието, което представляваше нещо като пещера. Гая огледа дупката, която зееше пред нея, и вдиша влагата, гъделичкаща носа й. Блъсна я облак от аромати, уви се около врата й като шал от мъгла или като същества, които търсеха начин да вземат надмощие над жертвата си. Представи си духове, ухаещи на канела, оризова пудра, борови иглички, лавандула, захарен петмез, снопчета босилек… Искаше й се да се потопи в този извор от аромати сега, когато слухът й регистрираше и песента на разгонените насекоми, и ромона на вода между камъните. Може би близостта на земята, помисли си тя, на Майката Земя, чието име носеше, предизвикваше у нея това разпукване на сетивата. Или я бяха упоили?

Прекосиха пещерата и се изкачиха по друга стълба. Остави се да я водят, разумът й беше замъглен от изпаренията, които заливаха мозъка й… въпреки че не беше много сигурна, че вцепенението й се дължеше на ароматите или на някакво питие. Може би причината бе шумът, който я заобикаляше? Оргиастичният климат на тази вила? Или просто разходката, която изглеждаше без посока?

Не се осмели да протестира от страх да не се покаже капризна, но не спираше да се пита защо, по дяволите, се качваха и слизаха непрекъснато, когато би било по-добре да продължат по едно и също ниво. Беше сигурна, че причината не е липсата на непрекъснатост на всеки етаж. Натъкваше се отново на едни и същи салони: този на първия етаж в единия край имаше нарисувано гигантско слънце и беше щедро осветен с лампиони, висящи свещници и бронзови аплици; коридорът на мазето, за разлика от това, беше потънал в полуздрач, едва прикриван от дървените свещници в нишите, които позволяваха на човек да различи сърпа на Луната, нарисуван в края. Вървяха от деня към нощта, от нощта към деня, без причина, която да докаже, че това не е каприз на водачката й. Помисли си, че неравният терен бе част от някакво изпитание.

Когато се качиха по стълбите за осми или за девети път, Ошун поднови недискретното надничане, като отваряше паравани и душеше в стаите, изпълнени с впечатляващи сцени, в които вземаха участие същества и предмети от всякакъв вид. Зад една от тези врати ги очакваше гледка, достойна за някой Бунюел на порнографията: няколко жени се възхищаваха на маневрите на един акробат, който извиваше гръбнака си, докато изписа с тялото си съвършена буква „О“. Членът му набъбваше пред съсредоточените погледи на публиката, която изригна във възторжени викове, когато устните му докоснаха главичката. Окуражен от възгласите, удвои усилията си и успя да го вкара целия в устата си, за да започне една бавна и приятна мастурбация.

Въздухът беше все по-гъст заради мъглата, която се издигаше плавно от кадилниците, вградени в стените. На Гая й се стори, че тези изпарения предизвикваха у нея нещо повече от обикновено объркване на сетивата.

— Трябва ни непосветена! — извика някой.

Замаяна от изпаренията, не се съпротивлява, когато няколко жени я поведоха към центъра на стаята; заедно свалиха роклята й и я доближиха към устата на атлета, който, оставайки в същата поза, нападна вулвата, която му се предлагаше. Език и фалос се редуваха да проникват в нея с твърдата непоколебимост на съперници, които си оспорват плячка, докато накрая устата отстъпи мястото си на съществото, обсипано с пръстени, чиято кожа блестеше всеки път, когато излизаше от пещерата. Гая затвори очи. Разумът й се бунтуваше срещу това преживяване, но плътта й пулсираше с ново желание, което не й позволяваше да решава или да избира, а само да приеме това, което й се предлага.

Мускулести ръце я прихванаха през ханша. Почувства плътта, която се бореше да проникне на мястото, където само Ери беше влизал, и се опита да се обърне към нападателя си, може би с идеята да го сплаши; опитът й само доведе до угасване на светлините, като я остави в тъмнината с ръцете, които я принуждаваха да се наведе и да приеме.

Болка и ласки, мекота и бодли: от това се състоеше удоволствието. Искаше й се да избяга, но забеляза, че опитите й да се освободи само разпалваха желанието на двамата й нападатели: атлетът, чийто мускулест фалос набъбваше славно вътре в нея, и непознатият, който я атакуваше безмилостно отзад. До нея достигаха въздишките и виковете на вакханалията, която се разиграваше наоколо, без съмнение стимулирана от гледката на тройката, представляваща основния спектакъл на вечерта, защото, въпреки липсата на светлина, мъглявото сияние позволяваше наблюдаването на ансамбъла.

Предаде се, без да се оплаква, на двойката нападатели. Стенанията й се смесиха със стоновете на цирковия гимнастик и тези на непознатия агресор. Почувства, противно на волята си, че се наслаждава до висша степен на двойните тласъци, които я държаха прикована на мястото й, като разпъната на кръст светица или императрица, предложила се за наслада на робите си, по-скоро заради акта на оскверняване, отколкото заради удоволствието, което тялото й им носеше. Така понесе атаката на членовете, докато от двата избликна манната — гъста и подвижна като лава: потоци на прослава и кръщение. Почти веднага усети, че й липсва опората на акробата, без съмнение изтощен от изключителното усилие. След това бе изоставена от другия си нападател. И щеше да падне на земята, ако не бяха женските ръце, които я отведоха в един ъгъл, където се остави да бъде повалена от съня.

Събуди се, когато почувства хладината, която освежаваше измъчваните й отверстия. Едно момче я почистваше с розова вода, разпръсквайки листенца и плодници върху корема й, докато всяка пора отдели аромати. На слабата светлина на свещ няколко жени спяха сами или прегърнати една с друга. Дебели завеси скриваха гледката навън. Жената, която наричаха Ошун, беше наблизо и ядеше портокал.

— Искаш ли? — попита я, предлагайки й едно парче.

Гая лакомо го пое.

— Трябва да си вървя — каза тя и сладкият сок се стече по брадичката й.

— Не можеш — увери я домакинята й, която наблюдаваше стичащите се капчици със стръв на вампир.

— На лекции съм.

— Сутринта ли?

— Вече трябва да е станало обяд — Гая изсмука парченцето. — Много спах.

— За това не се притеснявай. Когато излезеш оттук, навън няма да е изминал нито миг.

Гая вдигна вежди, но не си направи труда да оспори този налудничав аргумент. Ошун продължаваше да унищожава плода с наслада и не забелязваше раздразнението в погледа й; и момичето реши да се престори, че приема обясненията й, за да не събуди подозрение, като мислено се подготвяше за бягство.

Все още царуваше тишина. Очевидно беше твърде рано за обитателите на къщата, които вероятно все още спяха след продължителната оргия. Споменът за предишната нощ я изпълни със срам и заподозря, че поведението й е вследствие на отварата: афродизиак или може би халюциноген. Реши да не пие повече на това място.

Откри до себе си един пеплон от сини воали. Поради липсата на други дрехи — роклята й беше изчезнала, сложи пеплона, за да се приближи до един прозорец и да дръпне пердетата. Зажумя, готова да посрещне силното обедно слънце. Луната блестеше над дърветата.

— Нощ е! — възкликна, обръщайки се към жената, която продължаваше лакомо да яде портокали.

— Нали ти обясних какво се случва с времето — каза тя с досада, — но изглежда, че не си ме разбрала… Гладна ли си?

— Жадна съм.

Домакинята й наля от една кана.

— Какво е това?

— Нещо, което сигурно не си опитвала преди.

— Предпочитам вода — помоли Гая, като подуши течността.

— Тук не се пие вода, само отвари.

— Защо?

— Водата е заразена.

Гая въздъхна, но не се призна за победена. С помощта на ножче разряза два портокала и изстиска сока в чаша, за да го изпие. Тази хитрост не послужи за нищо; тъкмо напротив, увеличи жаждата й. Нямаше друг избор, освен да отпие няколко глътки от отварата: поредното питие, което ухаеше на цветя.

— Трябва да се храниш по-добре — каза й Ошун, посочвайки един поднос, отрупан със сирена и парчета месо. — Скоро ще се състои церемонията.

— Каква церемония?

— Празникът на Инле.

— Оришата на медицината?

— Най-красивият ориша — потвърди Ошун и гласът й леко потрепери. — Толкова е красив, че се налага да покрива лицето си.

— Защо?

— За да предпази хората.

Гая вдиша утринния въздух: късен дъжд, плодове, които зреят под звездите, зефир, който шиба планините и мачка заспалите листенца на портокалите… Но повикът на заслепените й сетива се стопи пред една друга, по-непосредствена реалност. Как беше възможно още да е нощ?

— Никой ли не може да го види? — попита накрая, решена да не обръща внимание на тази мистерия.

— Инле ли? — прошепна жената. — Някои — да, но тези, които го направят, остават приковани от волята му и вече нищо не могат да му откажат… Повярвай ми, казвам ти го аз, а тези неща не би трябвало да ме засягат.

Ошун се изправи.

— Цялата лепна — оплака се. — Отивам да се изкъпя.

И напусна стаята с достойнството на котка, която изведнъж се отегчава от околните. Гая изтича след нея, боейки се да остане сама в тази ничия земя, която сякаш бе управлявана от волята на някакъв капризен и трескав бог, също така решена да следи неотклонно единственото същество, което, изглежда, й обръщаше някакво внимание, макар и неохотно.

Прекосиха няколко салона, където хората се преобличаха. Докато напредваха, шумът от разговорите започна да се усилва. Къщата й се стори като кораб-майка на малка цивилизация — астероид, на който има всичко необходимо за оцеляването на различен вид, който живее скрит от вселената. Това си помисли Гая за тази затворена вила, от чиито подземия обаче никнеха безспир налудничави и карнавални създания, които въпреки изолираността си изглеждаха напълно щастливи… Опита се да се доближи до някой балкон и до няколко врати, за които предположи, че водят до градината, но винаги някой се препречваше: младежи, които играеха около нея, атлети, които стояха на пост, двойки, които я притегляха към любовните си игри, или армии от деца, които се бореха да й свалят туниката…

Нещо или някой беше забранил общуването с външния свят. А как светът щеше да разбере, че тя иска да бъде спасена, след като дори не й позволяваха да даде знак? Пищни градини закриваха изгледа към улицата. Върху някои маси имаше моливи и хартия, но нямаше пликове или пощенска кутия, където да ги пусне човек. Телефоните бяха чиста проба украса. Гая вдигна няколко слушалки и линията пусна в ухото й въздишката на празнотата. Но като че ли на никого не му правеше впечатление.

Тук вегетираше една изкусителна реалност, способна да потопи обитателите в оргия, която ги караше да забравят жестокостта на това заточение. Дори беше възможно да се наслаждаваш на вакханалията, тя самата го беше направила. Само когато тържествата свършваха и човек можеше да види изтощените и безизразни лица, започваше да разбира обхвата на тази мизансцена.

Къщата беше много осветена на определени места, на други царуваше мрак. Светлината се редуваше със сенките, сякаш беше някакво послание или някакъв символ. Какво се криеше зад това двойно условие? Защо имаше толкова светлина на някои места, докато други умишлено тънеха в мрак? Несъмнено имаше някаква цел; можеше да се усети в постоянството на модела, чийто смисъл за момента се изплъзваше на Гая, защото сетивата й бяха съсредоточени в нещо по-належащо: да избяга.

Насили се да потисне радостта си, когато видя портала със сложен релеф. До този момент бяха прекосили стаите, докато блъскаха параваните с ефирни витражи, обсипани с цветове: златистите и перлени пъпки на увивно растение; захабеното сиво на груб пейзаж; изумрудени хоризонти, осветяващи равнина… Всеки път, когато преминаваха през някоя от тези врати, крилата им пърхаха като бързокрили пеперуди. Затова заподозря, че появата на паното, подобно на входа на църква от XVIII-ти век, може да е нейната цел.

Едва прекосила прага, разбра, че беше сгрешила: пътят излизаше в двор. Или по-скоро в имот, заобиколен от дървета. Погледът се губеше в пъстрозеления листак на папратите, в кедрите с жилести стволове и в порочността на орхидеите. Може би там се бяха приютили последните екземпляри на почти изчезнали видове. На Гая й се стори, че различава силуета на митичния белоклюн кълвач и фееричния полет на няколко колибри. Стори й се, че дочува песента на токороро8, тази четирицветна птица, единствена в света, символ на острова й. Тъжният й глух глас се смесваше с нощния вятър: токоро, токоро… За миг се надяваше да я зърне сред мъглите — с бляскавите и светли гърди, синята качулка на главата и червените маски по опашката и коремчето, но колкото и да се опитваше, не успя да я открие. Стотици песни и крясъци огласяха близките околности. Крилати или земни създания прелитаха в буен кипеж, сякаш светът се беше върнал в сянката на безвремието, векове назад, а горите още пазеха под ендемичния си похлупак своите видове.

Гая се спря до възвишение с пещера, покрито с мъх. Струйки вода се стичаха от скалите и падаха до ръба на изкуствено езерце, което едно време е гъмжало от риба, но днес служеше за забавление на гостите на вилата. На благоразумно разстояние няколко палми с бамбукови подпорки се извиваха под напора на вятъра.

Ошун беше свалила дрехите си и силуетът й засенчи всичко онова, което Гая беше виждала в книгите или в музеите. Вълната от шепоти показа, че не беше единствената, която бе забелязала това. Гърците — в своя стремеж да уважат хармонията на пропорциите — се бяха постарали да представят човешкото тяло, без да намаляват или уголемяват определени детайли, но фигурата на тази жена нарушаваше всички класически канони. Косата й щедро се стелеше върху бакърените й гърди. Полукълбата на задника й се въртяха, следвайки магическата извивка на звездите, а в ритъма на тази симфония — музика от сферите, която в тропиците може да придобие резонанси на гуиро9 — погледите отвръщаха с религиозна страст. Беше невъзможно да не я забележиш. Задницата й бе по-красива от тази на божествената келтска Епона. Кръстът й, ако се оставеше да бъде уловена, би се изгубил сред ръцете. А кожата й — канелена и гладка, лъщеше като мед.

— Няма ли да се изкъпеш?

— Нямам бански — отвърна Гая.

Мулатката избухна в смях и се обърна, чужда на великолепието на тялото си в нощта. Гая се огледа. Много от къпещите се бяха голи. Без да умува повече, разкопча закопчалките, които придържаха воалите, и последва водачката си.

Топлината на водата я изненада. Плува сред листенцата, които се носеха навсякъде, и опита вкуса на наситения с ухания въздух на езерото. Светулките се трупаха по глинестите ръбове и посребряваха водата с млечната си светлина. Гая се наслади на тази пречистваща баня, която я освобождаваше от прегрешенията — или поне така и се искаше да си представи, докато слаб звън не изпълни нощта.

— Да вървим — пришпори я Ошун, докато се катереше по брега, за да си наметне воалите като сари.

Когато камбаните спряха своя зов, нощта сякаш стана необичайно тиха. Като дишане. Или предупреждение. Въздухът се насити с онова спокойствие, което идва с центъра на урагана, преди ветровете му отново да опустошат всичко с още по-голяма сила. Така, изглежда, се движеше бризът сред клоните: апатичен шепот, на път да доведе до апокалипсис.

Навлязоха в гъсталака и неколцина от къпещите се ги последваха. Сърцето на Гая запрепуска лудо. Притесняваше се да навлезе в онази гора само в компанията на няколко сенки. Фосфоресцирането на светулките ги следваше през целия път. Назад оставаше шумното веселие на къщата. Тържествено думкане на барабани подейства като знак да побързат.

На една полянка горяха клади от дърва. Огнените езици се поклащаха под пръстите на бриза, а миризмата на изгоряла дървесина се смесваше с аромат, който Гая не успя да определи. Под едно памуково дърво пред огъня бяха подредени две редици легла. Мъже и жени лежаха върху тях, но не по двойки, а сами, като същества, които се готвят за сън.

— Какво е това?

— Ш-ш-ш-т… Вече започва.

— Какво?

— Церемонията на Ироко. Гледай хубаво, защото навън никога няма да я видиш.

— Нищо не разбирам.

Ошун я изгледа с явно раздразнение.

— Какво не разбираш?

— Каза ми за празника на Инле. Кой е Ироко?

— Ироко е памуковото дърво, мястото, където живеят оришите.

Сякаш в миг се върна в детството си. Беше малко момиченце, когато за пръв път чу да казват: „Който отсече памуково дърво, е прокълнат до живот“. Спомни си онази уличка във Ведадо, до Булевард 23, където се издигаше едно от онези дървета и пречеше на потока от коли, защото никой никога не се осмели да го отсече. Продължаваше да пуска филизи сред асфалта въпреки изминалите години. Силата на органите беше реалност, от която не можеха да избягат нито католици, нито безбожници. Мнозина се биеха в гърдите, че не вярват в магии, но щяха да припаднат от страх, ако намереха някоя пред вратата си.

Гая призна, че също принадлежи към кръга на заразените от суеверие. По един или друг начин, беше влязла в редиците му. Всяка година покорно се отправяше на поклонничество към Стара Хавана, за да отбележи раждането на своя град. Там в полунощ извършваше онзи задължителен за всеки жител на града ритуал, който се състои в дванайсет обиколки около памуковото дърво, издигащо се до Темплете — мястото, където според легендата е отслужена първата литургия… Вековна и сияйна сейба10; спасена от мрака чрез прожекторите, които човекът — почтителен дори в технологиите — беше поставил в онзи район на древни паметници, за да възхвали фигурата на най-магическото дърво на острова, създаващо връзка с официалната религия още от началото на колонията, така че всъщност, ако не магия, какво друго бе този ритуал, който трябваше да се извърши в полунощ, за да може човек да си пожелае нещо? Само в онази демонична и изкусителна страна годишнина на една католическа служба се честваше с обиколки около памуково дърво. Беше безсмислено да се оправдава обичаят като част от традицията. Памуковото дърво беше Ироко, домът на оришите и празнуването на раждането на Хавана с почитането му само увековечаваше силата му.

За първи път Гая си помисли, че може би съществува връзка между името на нейната водачка и двореца. Може би се намираше на някоя „церемония на посвещаване“, за които толкова често беше чувала да се говори. Бегло знаеше, че това беше нещо като празненство, на което се призовават боговете. Дали имаше връзка между онази оргия и култа към оришите?

Ошун се обърна, за да я погледне.

— За какво мислиш?

Гая се стресна.

— За нищо.

— Не лъжи. Мислиш толкова усилено, че чак ме заболява главата… Хайде, задай въпроса си, преди да съм умряла от мигрена.

— Само исках да знам дали това е церемония на оришите.

— Господи! Нищо не разбираш! — възкликна Ошун, като притвори очи. — Цялата вселена има два аспекта: езотеричен и екзотеричен. Хората правят своите празници и своите молебени, допитват се до оракулите, грижат се за външния аспект и явно за култа, за екзотеричното и използват тези ритуали за непосредствени цели. Тук се грижим за скритата част. Това е нещо, което в други страни се нарича мистерии…

— Като Елевзинските мистерии ли?

— И тези на Изида… Не мога да ти разкрия много, но съществува връзка между древногръцките и египетските мистерии и този карибски регион. По време на церемонията на Ироко се използват сили, забранени за човешките същества; сили, които от своя страна създават други сили — обърна лице, за да го скрие в сенките. — Но това е нещо, за което не бива да говоря.

— Всичко е много странно. Не мога да си обясня…

— Няма нищо за обяснение — прекъсна я жената. — Това, което виждаш, е отражение на онова, което се случва навън, от другата страна на решетката. Но на друго ниво.

— Отражение?

— Или алегория. Приеми го както искаш.

— За какво служи всичко това?

— За спасение или за погибел.

— За кого?

— За теб, за приятелите ти, за всички, които обитават това място… За да направим магия, трябва да отразим реалността, която искаме да променим. Това представлява церемонията: един символичен акт. След това силите ще се задвижат, но това е безсмислено без волята. Така онова, която вие правите с тези неудържими сили, засяга душите ви.

Гая почувства, че обяснението още повече я обърква и по някакъв начин също я уплаши. Усещаше интуитивно, че ключът за разбирането на онова, което й се случваше, се намира в тези две понятия: пародия и отражение. На какво й напомняха?

Огледалото отразява предметите, възпроизвежда онова, което се намира пред него, и удвоява реалността. Отражението е дубликат. Онова, което се намира в него, е като онова, което е отвън. Пародия на висша тайна: онова, което е горе, е като онова, което е долу. Този древен закон беше също така основата на вселената, на биологията, на всичко съществуващо. Животът е едно повторение. Макрокосмосът отразява микрокосмоса. Светлината и сянката са две различни отражения на едно и също нещо.

Вгледа се в пламъците. Двойствеността сянка/светлина властваше навсякъде из къщата… също така в тези предели. Спомни си какво изпитваше, докато прекосяваше стаите. Противно на здравия разум, не се доверяваше на най-осветените, с безкрайната редица от лампи, които разкриваха всяко скривалище. Онзи блясък й се струваше като преследване, като щателно проучване, подозрително настоятелно в своя стремеж да разкрива. Тъмнината, за разлика от това, предлагаше уюта на своята утроба; убежище, което имитираше първобитния хаос, предхождащ fiat lux11 — онази митична точка, която беше довела съмнителната защита на един бог. Тя, разбира се, предпочиташе подривната обстановка на мрака пред угнетяващата светлина. Повтори си наум думите. Да предпочиташ мрака пред светлината… Опита се да улови мисъл, която се бореше да изплува, но тътенът на барабаните отново изпълни нощта.

Нещо сякаш се размърда в подножието на памуковото дърво: фигура, загърната в металносиня пелерина. Дали е била скрита в сенките, или наистина изникна от вътрешността на дънера? Направи жест и звъннаха рибките, които висяха по наметалото му. Гая го видя да се приближава до двойната редица легла, лицето му — забулено от гъста мрежа, през която се виждаше само блясъкът на очите му.

Величествен като привидение се доближи до едно от леглата, разтвори плаща си и разкри тялото си — великолепно като блестящия член, който предложи на една жена. С жест на обожание тя го пое в ръцете си, като го съзерцаваше от всички възможни ъгли; след това се отпусна по гръб върху кушетката и го зачака. Двамата се отдадоха на ритмична езда, която завърши с бърза и стерилна кулминация — без ласки, нито демонстрация на чувства. И докато едно момче събираше в каната си семето, което се стичаше от жената, забуленият с качулка отиде до друга кушетка, където лежеше друго момиче, което също разтвори крака, за да го приеме. Момчето грижливо вършеше работата си; изглеждаше решено да не изпусне нито една капка от течността, която забуленият изхвърляше в партньорките си. На Гая й се стори, че е синкава, но отхвърли мисълта като илюзия. Междувременно гигантът приключваше работата си върху друга девойка. Почти веднага след това течността започна да изтича стремително от вагината й и се озова в каната на момчето.

— Защо я събират?

— Това е млякото на Инле. С него може да се правят чудеса.

Оришата — или неговият представител на земята, кой можеше да знае — изливаше ценната си сперма в плодниците, които с удоволствие се отдаваха на тази жертва. На някои кушетки имаше мъже, но богът не се смущаваше. Женствените предлагаха грациозно своите задници, обръщайки се, когато той се спираше пред тях сериозен, сякаш изпълняваше задължение. Разтоварваше сока от своите мощни тестиси и веднага се отправяше към следващия доброволец. Като пчела майка неуморно даряваше своята плодовитост в безбройните стаи на кошера си. Операцията се извършваше при правила на абсолютна хигиена: всеки път, когато баснословното му жило излизаше от някое отверстие, беше грижливо почиствано от едно момиче, което чакаше наблизо.

Оришата започна бавно да се приближава до групата любопитни, която наблюдаваше церемонията. Така Гая разбра, че не се беше излъгала: синьо мляко се стичаше между бедрата на юношите и бликаше от жените, с които богът се беше съвкупявал.

Много скоро се напълниха три кани и няколко слуги започнаха да сервират малки дози от еликсира. Гая се беше заклела да не яде и пие повече на това място, но изкушението се оказа неустоимо, когато някой й подаде купичка със син крем и оповести чудотворните му качества, сред които не липсваха ефектите му върху красотата и дълголетието. При други обстоятелства не би обърнала внимание на подобна реч, но онази къща предизвикваше здравия разум. Обнадеждена от обещанията на нектара, го изпи на един дъх. Като глътка хладка мента, така се разпростряха изпаренията в гърдите й.

Замайването я повали на колене. Ошун се опита да я вдигне, но не успя да предотврати приближаването на забуления. Гая погледна онова лице, скрито зад далечна мъгла. Зад маската се виждаше само блясъкът на очите му.

— За първи път ли пиеш?

— Да — отвърна Ошун вместо нея.

— Ясно — отговори гласът под маската и размени с жената поглед, който само те двамата разбраха.

Мигом се обърна и тръгна към гъсталака. Почти веднага изчезна в тъмнината, сякаш се бе изпарил в някакво неосезаемо измерение.

— Да вървим.

— Къде?

— Трябва да побързаме.

Гая не настоя, защото отново я обзе световъртеж. С мъка успяваше да запази равновесие, като се опираше на стволове, зидове и стени, които се изпречваха на пътя й. Беше не толкова главозамайване, колкото някакво летливо усещане, което променяше възприятията и изглежда умножаваше стимулите. Във вътрешността на къщата се остави да я заведат до стълбището, по което стигна до горния етаж. За първи път си даде сметка, че имаше и втори етаж.

Под краката й подът се променяше, ту се издигаше като висока скала, ту потъваше като блато. Гая се примири с непоправимото: там беше невъзможно да погълнеш нещо без опустошителен ефект. Може би такава беше съдбата на всеки, който навлизаше в този ад: да халюцинира безспир, да обърква пътя, да загуби завинаги способността си да различава истината… и всичко това — примесено с мъката на човек, който жадува да избяга, а не може. Идеята, че е мъртва, закономерно се настани в душата й. В кой момент се беше случило? В кой от тези цикли на съществуването й? Може би в злополука, която не помнеше? Усещането за несигурност се връщаше непрекъснато. Вкопчи се в надеждата, че се намира в някакъв временен ад.

Пусти салони, чужди на обичайната глъчка на къщата, ги отведоха до врата, пазена от каменни гаргойли. Стаята не беше много голяма, но изглеждаше мебелирана като малък апартамент: маса, два стола, гардероб и в центъра — легло с четири колони. Ошун се насочи към прозореца и разтвори стъклените му крила, за да позволи на вятъра да влезе.

— Там има някой — прошепна Гая, посочвайки фигурата, сгушена в клоните на дървото пред прозореца, като вампир, готов за скок.

— Това е той — отвърна Ошун.

— Кой?

— Инле… Обича да гледа.

— Да гледа какво?

Жената разкопча закопчалките на пеплоса.

— С теб сме красива двойка, знаеш ли?

Целият свят се люшкаше. Почувства ласката на завесите върху лицето си: криле от бял тюл. Кога се отпусна на леглото? Или някой я беше блъснал? Какви пари възпламеняваха кожата й, разяждаха волята й, оставяйки я открита и беззащитна на леглото?

За миг се зачуди дали онова, което виждаше, беше образът й пред някое огледало, или духът й беше излязъл извън тялото й. Беше странно да разпознае сама себе си, обезоръжена под богинята, наслаждаваща се на гърдите й с удоволствието на човек, който лакомо яде манго, или да съзерцава спускането й към дивите ширини с кратки близвания — както котарак пие мляко. Обърна се между завивките, за да избяга, но жената беше побърза: езикът й я нападна с пъргавината на смок и гъделът започна да се катери по тайни тунели. Това създание знаеше къде да целува, къде да натисне, къде да докосне…

Не обърна внимание на шумовете от балкона. Вече не я интересуваше, че богът е там и играе ролята на воайор, галейки се, за да се освободи от онзи небесносин ликьор, който струеше от него. Чувстваше, че пламти. Видя образа на Ошун да се плъзга по тялото й, да го покрива, да се отърква о кожата й, да се бори напразно да проникне в нея, да се опитва да се слее в триенето на разтеглени срамни устни. Бедрата й я удариха с яростта на жесток любовник. Беше топло; тропическа и лепкава жега. Изскочиха искри.

Слюнка върху кожата, карамелена пот: нежни устни, които се боеше да не нарани. Мъжете не се целуваха така, не притежаваха такива устни на кротък звяр. Почти се спря. Почти. Но не можеше да престане да го прави. Ела, ела, ухапи ме. Недра, мокри от захар. Силата на една жена, която подчинява кротостта на друга. Ти си моя, виждаш ли? Планини, които се сблъскват. Ром между бедрата. Ела, зарови се в мен. Нимфи, от които капе мед. Искам да се задуша, да убия себе си върху твоя влажен врат. Каква блестяща мастурбация — да галиш едно подобно тяло. Древен и вечен ритуал. Знойни кожи, знойни задници, знойни бедра, които не успяват да преминат, независимо че упорстват в устрема си на газели. Аз съм отворена, отворена. Не мога да свърша, нямам… Ще те погълна със своята вагина. Зареден огън, какъв ад… Подай глава между краката ми, лесбийска мистерия, и докосни полуделите ми устни. Виж моя ален и клиторен език, това е моята кама. Ще умреш тук, безмилостно убита от моя стилет… Жени вълшебници, жени богини… Това е моето шило: горещо като твоето. Ще те убия, така… Жени без господар, божествени жени… Разтапям се, сега.

Там беше образът на богинята, която разтваряше краката й, прихващайки ги здраво, за да улесни търкането и ласките. Кулминацията я разтърси и я накара да загуби представа за онова, което я заобикаля. Дори не забеляза дъжда от синьо мляко, който капеше върху нея от ръба на леглото, където Инле беше наблюдавал края на сафичната игра.

Събуди се, когато първият слънчев лъч се плъзна по бузите й. В ума й нахлуха картини на страх и наслада. Спомняше си други случаи, когато бе изпитвала същото, в деня след любовно преживяване, но най-вече след всеки „първи път“. Когато се случваше, някакъв гъдел стягаше гърлото й: имаше усещането, че се носи във въздуха, но в същото време сякаш се давеше в повици за повръщане. Знаеше, че всичко е в резултат на едно обстоятелство: подозрението, че е правила нещо забранено… но въпреки това винаги идваше еуфорията от освобождението. В последно време беше започнала да губи най-мъчителната част на този рефлекс, но тази сутрин той се бе завърнал. Не беше приятно преживяване. Беше подобно на усещане за близост до някаква пропаст: можеше да направи една крачка и щеше да пропадне в дупка, която щеше да я отведе в ада.

Седна на леглото и се огледа. Не помнеше как е дошла тук. Едва успя да разпознае интимния хаос от дрехи и книги. Сякаш беше отсъствала от дома си в продължение на много месеци.

В ума й започнаха да изплуват бледи образи. Дали се беше напила? Първата й ясна мисъл бе лицето на Ери. След това си спомни някакво театрално представление, някаква фраза за някой, който отваря или затваря пътищата, срещата с една жена в тъмнината на парк, голяма къща, пълна с лабиринти, от която искаше да избяга… Разтърка очи, за да изтрие остатъците от съня. Възбудата й нарасна, докато си припомняше случките. Беше сигурна, че са я дрогирали; затова виденията й бяха толкова абсурдни: акробатът, който мастурбираше, синята сперма, която струеше от вагините, момчетата, които почистваха гениталиите с розова вода… Кошмарни халюцинации. Само къщата й се стори истинска. Знахарката сигурно е организирала този фарс, за да я излекува от фригидността и да се представи добре пред предполагаемите си богове. Ако е така, самият Ери беше замесен в тази конспирация. Дали Лиса беше съучастница?

Наложи се да остави догадките за някой друг път; сега имаше по-спешни задачи. Първо започна да обмисля какво ще каже на майка си. Всъщност й беше чудно, че още не й вдига скандал, задето не е предупредила, че няма да нощува у дома, въпреки че напоследък се държеше много отнесено. Гая не знаеше дали отчуждението й се дължи на целенасочен автоматизъм, с който да се откъсне от всекидневните проблеми, или обстановката е подкопала част от здравия и разум.

Когато отиде в кухнята, я завари да подрежда чинии, да мести тенджери и да души кафето, което вече кипеше върху печката.

— Побързай, че ще закъснееш, и аз също.

— Ще закъснея ли? — Гая се облегна на рамката на вратата. — За къде?

Майка й остави кафеника на масата и внимателно я изгледа.

— Нямаш ли намерение да ходиш на лекции?

— Но нали е неделя.

— Още спиш.

Гая погледна часовника, който леля Клара им беше донесла от Маями — дигитален календар, който отбелязваше часа и деня от седмицата: събота, 8:17 ч. Не беше възможно. Ако паметта й не я лъжеше, беше отишла на театър в петък вечерта и според изчисленията трябваше да е прекарала нощта в къщата, да е спала там сутринта и събота вечерта до свечеряване — това би обяснило защо не видя слънчева светлина, после беше останала до късно сутринта. Трябваше да е неделя.

— Не спираха ли тока тези дни?

— Много добре знаеш, че винаги спират тока.

— Казвам ти го, защото часовникът е назад.

Майката наля кафето.

— Часовникът си работи идеално. Леля ти ми остави батерията за смяна и ги сложих преди по-малко от две седмици — спря за миг… Какво ти става? Не спа ли добре? Изглеждаш много странно.

Гая взе една чаша.

— Не ме ли усети да се прибирам снощи? — попита тя.

— Истината е, че след сериала заспах.

Сериалът. Значи вчера е било петък.

— Съжалявам, но няма хляб — каза жената. — И не можах да взема мляко.

Гая потърси захарницата с поглед, като не обръщаше внимание на майка си, която продължи да си мърмори под носа. Приказките й бяха звуков фон, беше ги чувала твърде много пъти, че да й попречи да обмисли единствената идея, която я интересуваше: посещението й в къщата.

— До гуша ми дойде! Всички навън се правят на слепи и глухи, като започнем с чужденците… Ами да, така е много лесно. Хубаво, а защо не дойдат да живеят тук? Ще им отстъпя своето място. Подарявам им къщата и заминавам за Тибет да живея с йети…

Гая слушаше мърморенето с половин ухо, разкъсана между две непримирими вселени: едната — на нощен хлад, разтърсен от образите на влажен сън; а другата — суха и обляна от слънце, което изгаряше всичко като в кошмар.

Жената отвори крана на мивката.

— Пак спряха водата — измънка, когато тръбопроводът изкъркори, без да пусне нито капка. — Да пукнат дано!

Отвори хладилника, наля студена вода в една чаша и я отнесе в банята, за да си измие зъбите.

Гая остана замислена пред масата, като въртеше чашата, преди да вземе решение. От спалнята се обади на Лиса по телефона.

— Трябва да те видя — пришпори я тя. — Можеш ли да отсъстваш от първия час?

— И от втория.

— Чакай ме в Парка на Големите глави.

Открай време студентите наричаха така една почти гориста местност, където беше пълно с бюстове на известни личности. Прякорът се отнасяше за размера на уважаваните глави. Беше закътано и свежо убежище, защитено от стените на университетската ограда. Там си уговаряха срещи влюбените, конспираторите и поетите.

Гая си спомняше първия път, когато седна под едно от тези дървета. Докато се опитваше да чете, беше присъствала на един спор, който я разсея. Няколко студенти се караха с двама туристи, неспособни да направят разлика между спиритизъм и сантерия12. За чужденците всяко същество от тропиците, което вижда мъртъвци или призраци, е свързано с вуду. Нова дискусия беше необходима, за да се обясни на тези неграмотници, че вуду и сантерия са две различни неща. Медиумите също нямаха нищо общо с оришите, въпреки че имаше случаи на Антилските острови. Спиритизмът беше духовен остатък, внесен от Европа; сантерията имаше африкански произход и не включваше видения като тези на някой медиум, ами общуване чрез оракули или проява на боговете чрез телата на живите… Гая толкова се забавлява, че оттогава придоби навика да сяда да чете в онова кътче. Връщаше се там по всякакъв повод и скоро то се превърна в нейно любимо място.

— Тръгвам — съобщи майка й, като я целуна по челото. — Не се бави, че ще закъснееш.

Гая чу хлопването на затварящата се врата, която я остави сама с лукса да прерови спокойно чекмеджетата си. Извади чисти дрехи и ги постави върху стария кош до умивалника. Майка й беше купила този кош малко преди тя да се роди и сега ракитакът се разпадаше върху жълтите плочки. Приготвяше се да влезе под душа, когато си спомни, че няма вода.

Отново се облече и отиде в двора, за да извади една кофа от резервоара за спешни случаи. За късмет беше лято и често валяха проливни дъждове. В резервоара плаваха няколко цветчета от портокаловото дърво, брулено от пасатите; но не си направи труда да ги махне. Знаеше, че както спиритистите, така и практикуващите сантерия препоръчват къпането с определени треви или цветя като жертвоприношение: свещено и всекидневно ритуално очистване, извършвано дори от онези, които не практикуваха нито едно от тези вярвания. Лечение на белите вещици. Вечна магия от неолита, която беше оцеляла, независимо от всякаква карма до началото на космическата ера. Там бяха портокаловите листенца, като захвърлени от небето от ръката на някой бог; изчаквайки съдбата си на този остров, която бе да плават в чистата вода, преди да се юрнат в пороя върху голите тела на жителите му… Гая взе от кофата едното от цветчетата, за да го помирише. Щеше да бъде хубаво почистване, за да се освободи от лошите сънища.

— Как може да си помислиш такова нещо? Леля Рита не е способна на това.

Зениците на Лиса блеснаха като меч, размахван под слънчевите лъчи.

— Не вярвам да го е направила с лошо намерение — отвърна Гая меко. — Може би не го познава добре.

— Казвам ти, че не е вярно; тя никога не би пратила някого да стори нещо подобно… Дори не разбра в кой ресторант ще отидеш! Не помниш ли, че ние с теб го избрахме?

— Да, посъветвани от сестра ти.

Лиса улови намека.

— Това какво общо има? — възпротиви се тя. — Ирене се подиграва на тези неща. Тя ни помогна, защото аз я помолих.

— Но Рита може да е изпратила някого да ме следи.

— Не сме в Холивуд, Тая. Слез на земята. Кръстницата ми е уважавана сантера; единствената й грижа е да храни своите ориши и да се грижи за тях, за да може да помага на кръщелниците си. Недей да я обвиняваш, ако онова, на което си попаднала, те е изплашило или не е отговорило на очакванията ти… Въпреки че ми се иска да узная дали си струваше.

— Кое?

— Не се прави на луда; трябваше да заместиш мъртвец с жив човек. Кажи ми истината. Получи ли се?

— Ери е специален, но ме плаши.

Лиса се усмихна коварно.

— Прекарала си фантастично.

— Не това е проблемът.

— А какъв е тогава?

— Трябва да съм сигурна, че кръстницата ти няма нищо общо с това.

— Нали ти казах: това е против принципите й — изгледа я с недоверие. — Толкова силно ли ти подейства?

— Не става дума за него, а за мястото, на което ме заведе.

— Какво място?

— Място, където има ориши.

— Какво?

Гая не искаше да навлиза в подробности, но нямаше друг избор, освен да й разкаже за церемонията на Ироко и за бога със синьо семе в онази райска къща… Опитите й да разкаже всичко последователно не попречиха на самата Лиса накрая да се усъмни в нея. Никога не би помислила, че приятелката й е бълнуваща митоманка. Дали не беше полудяла? Невъзможно, не можеше да е по-здравомислеща и по-рационална. Също така отхвърли и други възможности, включително голямо напиване. Гая пиеше само женски питиета, пълни с билки, плодове и всички онези педалщини, над които се лигавеше часове наред.

— Казваш, че онази жена е произнесла някаква фраза, когато сте се срещнали?

— Паролата, която Ери ми беше дал.

— Сигурно е било внушение.

— Внушение?

— Нали Ери е лекар…

— Всъщност е масажист.

— Няма значение. Ако има понятие от медицина, може да те е хипнотизирал в един момент и да ти е дал фраза, на която да реагираш по определен начин.

— Това възможно ли е?

— Веднъж видях как хипнотизираха един човек. Предупредиха го, че всеки път, когато чуе определена дума, ще вижда червен гълъб, кацнал на рамото на човека пред него. И така се случи. Самуел можеше да си говори с теб най-нормално; но ако включиш тази дума в разговора, веднага ставаше като омагьосан и гледаше онова, което само той можеше да види.

— Червен гълъб? Такива не съществуват.

— Кажи го на подсъзнанието. То е способно да вижда червени дракони или извънземни, ако хипнотизаторът му реши.

Тая си припомни събитията от предишните вечери. Да, могло е да се случи; въпреки че имаше една подробност…

— Има нещо, което не се връзва.

— Кое?

— Времето.

— Какъв е проблемът с времето?

— Днес трябваше да е неделя. Прекарах две нощи на онова място, а дори майка ми не е разбрала, че ме няма.

— Обясни ми.

— Ошун ме беше предупредила — и обясни, като видя изражението на Лиса. — Една жена, която каза, че се нарича Ошун, ме увери, че когато човек влиза в онази къща, времето навън спира; и че когато излезе, все едно не е минавало… Хипнозата предизвиква ли този ефект?

— Не знам.

— Трябва да говоря с Ери.

— Само внимавай.

— Кой е страхливият сега?

— Не съм страхлива. Фактът, че те е излекувал от фригидността ти, не означава, че трябва да му имаш доверие.

— Твоята кръстница ме посъветва да го намеря.

Лиса прехапа устни.

— Какво мислиш за него всъщност?

— Той е тайнствен мъж. Има лице на светец и тяло на древногръцки бог.

— Не мисли с оная си работа.

— Говоря от сърце.

Звънец отекна в сградата, съседна на парка, и смути врабчетата, които се гушеха във вековния листак. Птичият прилив се издигна за миг към облаците като рояк скакалци. Ятото заобиколи площад „Каденас“ и се върна пак на дървото, чиито клони отново потъмняха.

— Тръгвам — каза Гая и се изправи. — Ако съм в настроение, довечера ще ти се обадя.

Мълчешком изкачиха стълбите до кафенето — почти винаги празно заради обичайната липса на продоволствия. Една бърза целувка, и се разделиха. Лиса се мушна в една от сградите, граничещи с площада — великолепно въплъщение на тропическия неокласицизъм, а Гая се отправи към изхода за коли и пешеходци. Оставаше й да мине покрай Факултета по физика и да се спусне надолу до сградата на Факултета по литература.

Когато влезе в аулата, преподавателката не беше дошла. Избегна първите редове и се шмугна в претъпканите средни редове, където беше по-трудно да се намери свободно място, отколкото на партера в театър „Лорка“ по време на балетна премиера. Когато откри едно, остави багажа си на долната табла на чина и се зае да преглежда тетрадките си. Някой й подаде един лист.

— Какво е това?

— Трябва да го подпишеш — помоли я Кастильо, идеологическият отговорник на аулата.

— Защо?

— Това е споразумение.

Тая прочете: студентите се задължават да изобличават философските и идеологическите постановки, които противоречат на принципите на марксизмаленинизма, в рамките на насоките за чистотата на комунистическия морал на младежта…

Боже господи! Поредната глупост. Тези седмични документи имаха ефекта на заразна епидемия. Заради тях трябваше да се крие, за да чете Юнг и Блаватска, заради тях едва успяваше да се добере контрабандно до определени филми на Вайда и Алмодовар.

— Няма да подпиша.

— Моля?

Няколко студенти се обърнаха да я погледнат.

— Няма да подпиша това.

— Защо?

При други обстоятелства би отвърнала „защото не искам“, този път запази мълчание.

— Не бъди инат — прошепна момчето, след като установи, че останалите се връщаха към своите занимания. — Сама ще си създадеш проблем. При всички положения тук никой не вярва в това. Подпиши го, какво толкова?

Гая застана нащрек. Не за първи път й пускаше една от онези фрази. Дали не е провокатор?

— Държат те на мушката, момиче — настоя той.

— Виж, Кастильо, казвал си ми го повече от двайсет пъти за последните седмици. Какво си намислил?

— Нищо, но ако не подпишеш, ще те посочат с пръст на следващото събрание. Точно по тази причина вече изхвърлиха трима души от „Чужди езици“.

— Все ми е едно.

— Не ставай глупава — намеси се Китаеца, който, въпреки прякора си, приличаше повече на мулат, отколкото на азиатец. — Подпиши и забрави за това.

Тя ги загледа, убедена, че играят някаква роля.

— Не разбирате ли, че това е пълна глупост?

Китаеца поклати глава в израз на униние, преди да започне да опипва джобовете си, сякаш се беше сетил, че трябва да намери нещо в тях.

— Китаец, убеди я — помоли го Кастильо. — На мен никога не ми обръща внимание.

— Глупости, не ми е до това — каза той. — Щом иска да загази, проблемът си е неин.

Стана от мястото си и излезе в коридора. Гая и Кастильо останаха да си шушукат насаме.

— Наистина си луда — прошепна Кастильо, — не знам защо искаш да се направиш на мъченица. В края на краищата, единственото, което ще постигнеш, е да изгниеш в някой затвор без никой да разбере.

Този път тя го изгледа без да продума. После обърна поглед към Китаеца, който в този момент влизаше с химикалка в ръка. Дали наистина никой от тях не вярва в това, което подписва? Свеждаха глава по целесъобразност? Спазваха инструкциите, за да си спестят проблеми? Припомни си някои коментари, любопитни фрази, дребни жестове на съучастие… Да, нещо се беше променило. Или беше в процес на промяна. Лицемерието навсякъде печелеше терен. Двойният морал. Маските. Заподозря, че това явление не е отскоро, но тя беше закъсняла със светлинни години да го забележи. Къде е била през цялото това време? Докато си играеше на любовници, приятелите й се бяха превърнали в най-добрите актьори на света.

Даде си сметка, че младежът чака тя да вземе решение и сякаш нещо се срина в душата й. Разбра, че нямаше смисъл от изолираната й съпротива, освен да се изкара глупачка. Освен това беше уморена да се противопоставя на една сила, която накрая винаги я побеждаваше.

Образът на потъналата в сенки къща изникна в съзнанието й и заедно с нея една идея започна да си проправя път, напълваща със страстта, с която кълнът от зърно жадно търси светлината. Онази къща приличаше на родината й: на този остров — илюзорен и измамен, прелъстителен и лъжлив, мошенически и разпътен. Само че за да го забележи, човек трябваше да живее там, да обитава неговите нощи и дни, да развратничи с мизерията му и неговата прелест, а не да се разхожда с блуждаещ вид на турист, пристигнал от друг свят. Отвсякъде избуяваше едно мъчително условие, което пречеше да се разбере къде свършва делириумът на човешката душа и къде започват абсурдите на общество, което никой не иска, но пред чието унищожение, изглежда, никой не беше склонен да се изправи; едно общество, способно да мами останалия свят, защото дори на собствените му граждани им беше трудно да разкодират жестоките механизми на неговото функциониране.

Досети се, че Ери е искал да й покаже нещо повече от едно нереално място; може би в къщата се криеше някаква поука, която тя трябваше да разгадае. Докато подписваше абсурдния документ, заподозря, че отново ще я види.

Всяка сутрин се заклеваше, че ще го потърси; всяка заран, вече два месеца, а все още не го беше направила. Няколко пъти отиде до ъгъла, където се намираше сградата с големия стъклен портал, но не се осмели да го премине. Шпионира отдалече, това да. Видя да влизат и излизат хора: някои с лекарски престилки, по-голямата част — цивилно облечени. Но него не го видя.

Всяка сутрин се опитваше да се убеди, че днес ще бъде денят, но страхът беше по-силен от любопитството й. Държанието на Ери й напомняше това на починалия Поет и на други мъже, с които се беше сблъсквала. Причината, изглежда, беше във вида й на вечна невинност, предизвикателното й и палаво изражение, учудените очи — като на новородено, или може би някоя друга характеристика, която не успяваше да определи.

За първи път се сблъска с тази аномалия по време на едно училищно празненство. Не помнеше точния повод за честването, но вече беше свикнала да решават вместо нея годишнините, мъчениците и отечествените дати, които трябваше да почита, затова не си направи труда да провери какво се чества. Само си спомняше — по много различна причина, — че онова празненство беше специално.

Бяха избрани десет деца, за да поднесат цветя на артистите, които щяха да посетят училището. Гая беше една от избраните. Когато дойде нейният ред, се изкачи много самонадеяно до президиума с изгладената си униформа и пионерската си връзка, за да поднесе букета си на един солист на Националния балет: толкова изящен мъж, че си го представи осъден завинаги да играе ролята на принц, вечен Зигфрид. Тя, както и останалите ученици, остана до госта, докато свърши химнът, после седнаха да гледат представлението, което училището беше подготвило в тяхна чест: от онези скучни гимнастически композиции с военна музика. Гледа спектакъла с нежелание в продължение на десет минути, насилвайки се да се чувства вдъхновена и патриотично настроена. Съсредоточи се в припева, който призоваваше да се жертва в борбата със същото старание, с което години по-късно щеше да се абстрахира от всичко, за да получи оргазъм. Беше на път да постигне изисквания екстаз, когато погледът й се пресече с този на принца. Изражението му на Албрехт, преследван от самодивите, я накара да се усмихне. Той й подаде ръце с жест, който я приканваше да седне в скута му. Гая погледна в двете посоки. Други деца вече бяха направили същото с останалите гости, така че ги последва. Също така ръкопляска послушно в края на представлението, когато редица от войници лилипути се подготви да запее в хор, в прослава на Революцията.

В скута му лежеше букетът цветя, който младият мъж беше поставил върху нея. Това й попречи веднага да разпознае какъв беше този гъдел, който се плъзгаше по една от ямките й. Изстина, когато разбра на кого принадлежи пълзящият пръст. Разбира се, не й мина през ума, че гостът я насилва; подобна идея щеше да изплува в ума й години по-късно. Без съмнение инстинктът й подсказа, че имаше нещо забранено в старателността, с която принцът обхождаше мъхчето от вътрешната част на бедрата й, като се катереше все по-нагоре в посока на онова място, където жените се различаваха от мъжете.

Опита се да се размърда, но ръцете й под влажните цветенца бяха притиснати от друга ръка. Пръстът си проправи път под ластика на бельото й и си поигра с него замалко. Гъделът беше толкова приятен, че разтвори още малко краката си, за да остави повече място на лакомия пръст. Неприятно парене се породи на мястото, където той я чешеше. Раздвижи се малко, за да се облекчи, като си помагаше с онази изпъкналост, която издуваше панталона на мъжа. Без някой да го забележи, той плъзна стола си, докато се скри зад едни палми.

Врявата на маршовете продължи да се издига в кресчендо, създавайки онзи ефект, при който силният шум се превръща във визуална бариера — доста често срещано явление, но рядко забелязвано от хората. Сякаш звукът, при достигане на определено ниво, спускаше завеса невидимка, която не толкова възпрепятстваше или замъгляваше зрението, колкото забулваше подробностите. По този начин тя и нейният принц се изолираха от множеството, наполовина скрити от растителните ветрила и от звуковия парапет, който вече придобиваше осезаема плътност.

Сега негово величество беше обладан от някакво странно безумие; друсаше се превъзбудено и се търкаше о нея, може би (помисли си Гая) беше жертва на някой зъл магьосник. Каквато и да беше причината, принцът се беше превърнал във вандал, който грабеше плячката си. Свали панталонките й, за да действа с по-голяма свобода.

За миг тя си помисли да окаже съпротива, отегчена от това нападение; освен това не й хареса да я мачкат толкова грубо… За нейно неудоволствие, сърбежът между краката й също се усили. Вътре беше като запалена пещ, пълна с бесни мравки, които я наказваха с щипците си. Пръстите на принца пират се сключиха върху ръчичките й, за да й попречат да се чеше. А ако той беше предрешен магьосник? Мравунякът се разбуни, превръщайки се в рояк оси. Тогава се примири и започна да се движи прикрито върху твърдината на панталона с надеждата, че самотният пръст, който от време на време се съгласяваше да човърка входа на кошера, ще я облекчи от тази мъка.

Преследването беше взаимно. Тя се бореше да премахне осите, а той — да се освободи от магията, която оросяваше тялото му с пот — опасна треска, която изискваше незабавно действие. И двамата се нуждаеха от лек, някакво лекарство, което да потуши този пожар. Той я принуди да се движи, почти грубо. Насекомите в пещерата се разяриха. Тя беше на път да изстене, но той затвори устата й с ръка. Без предупреждение балсам избликна от някакво неизследвано място. Или може би падна от облаците. Как да разбере? Само усети, че внезапна влага я мокри като благодатна роса.

Усмивката на принца беше толкова очарователна, че тя тайно му прости задето не я беше предупредил, че трябва да иде до тоалетната, най-вече защото си направи труда да я почисти с кърпата си. Отново беше мил, отново се отнасяше се нея като с императрица. Гая започна да се глези и му се усмихна в отговор, радостна, че той се е освободил от магията, а тя — от осите. Накрая на спектакъла се сбогуваха скришом с целувка по устата.

Той беше първата й любов, но щеше да го разбере едва след време.

Дирята на този спомен щеше да има тревожен ефект в зрелостта й, тласкайки я в мрежите на онези „рибари“, които винаги ловят риба в бурни води. Жестовете й на зряла жена само настървиха хищниците, които дебнеха за момичета с претенции за зрялост или за млади жени с детински вид. Така се превърна в желана жертва на градските ловци. Сега подозираше, че номерата на Ери се дължаха на провокативния фактор в личността й, който, въпреки че беше несъзнателен, запалваше сигнален знак — приятен за някои мъже — в някаква част от аурата й.

Какво да прави? Разумно ли ще е да се върне в апартамента? Или би било по-добре да разпита всеки, който прекосяваше вратите на сградата? Имаше нужда да види лицето му посред бял ден, да се увери, че съществува, да го засипе с въпроси, да му попречи да обмисли отговорите си, да го принуди да признае какво е сторил с нейната воля и със самата нея, която се скиташе като луда и го търсеше. Но тези безпокойства бяха едва началото на истинската загадка. Дали къщата и обитателите й бяха реални, или бяха само някакъв фокус?

Обмисли го по-добре. Не биваше да се замесва в никакъв тип разследване. Изпитите скоро щяха да започнат, а целта й бе да приключи следването си. „Още една подобна среща, и ще прекъсна годината“, разсъди тя. Освен това, откъде да знае дали онзи човек може да я накара да изчезне за един месец? Времето се държеше като нелогично измерение вътре в къщата. По-добре би било да се въоръжи с търпение и да чака.

Но докато слизаше по старата стълба, оставяйки зад себе си образа на Алма Матер, си каза, че нищо няма да изгуби, ако полюбопитства отдалече. Така прекоси парка, където се пазеше прахът на любовника на Тина Модоти, и се спусна по „Сан Ласаро“ до „Инфанта“. От ъгъла различи църквата „Нуестра сеньора дел Кармен“, въпреки че погледна само бегло внушителната статуя, която я увенчаваше и винаги я беше впечатлявала. Зави наляво, към „Да Рампа“.

Там, на няколко пресечки от църковния кораб, биеше горещото сърце на града; и по този път, най-посещавания в страната, погледите на кубинците, обикновено провокативни, придобиваха необичаен блясък. Пасатите брулеха телата и вдигаха облаци сладникави изпарения и пот. Множество очи се плъзгаха по чужди кожи, като киселинен дъжд, който разкъсва дрехите насред улицата. Изложени на жестокостта на подобни стихии, по тази сладострастна улица, винаги влажна от желание, се разхождаха ловци и жертви. Но Гая не се потопи в нея.

Спря се на стотина крачки от булеварда и от скривалището си видя силуета на сградата. Беше почти седем часът. Светлините на улицата процеждаха мъртвешко фосфоресциране, което не успяваше да измести столичния полуздрач. Под сандалите на Гая хрускаха парченца стъкло като разгневени светулки: останки от улична лампа. Кабел висеше тъжно от старата си стойка над главата й.

Някой се блъсна в нея… Тъмна мъжка фигура. Гая измънка извинение и докато непознатият продължаваше пътя си, тя остана да съзерцава крилатите контури на сянката, без да успее да определи защо бяха привлекли вниманието й. Тогава разбра: мъж с филцова шапка с периферия и загърнат в палто беше нещо, което си спомняше, че е виждала само във филмите с Хъмфри Богарт, но никога в своята Хавана — гореща и дрипава.

— Божичко! — промърмори. — Пак халюцинирам.

Вгледа се в небето; дори нямаше пълнолуние, така че не можеше да припише това видение на онези предизвикващи делириум цикли, които изправяха нащрек болниците и полицията. Опита се да се успокои. Може би не беше човек с палто, ами някой от онези луди, които скитаха по улиците, опаковани в парцали от всякакъв вид, откраднати от боклукчийските кофи.

Остана там още малко, наблюдавайки скришом силуетите на минувачите, които с мъка успяваше да различи в полуздрача. Никой не влезе или излезе от сградата; поне никой, когото тъмнината да й позволи да види. Залезът действаше като воал, който опушваше гледката и звуците. Светлината на първите звезди, вместо да помогне да се разсее мракът, правеше предметите още по-неясни. Беше безсмислено бдение. Нямаше друг избор, освен да се отдалечи от мястото с усещане за безсилие.

Изведнъж я обзе злокобна мисъл. Вгледа се в хората, улиците, дори в заплашителната тишина, която се вихреше като прах по време на буря, и се уплаши от най-лошото: черна дупка насред острова, някаква магия, която я бе преместила отново в друго измерение. Намираше се в Хавана, но не в града, който познаваше.

Забърза се към спирката с надеждата да развали магията.

Не искаше да бъде завлечена повторно към онази непредвидима зона, където градът се превръщаше в нещо друго. Тълпата, която се беше струпала пред магазина за сладолед, беше нейното спасение. Изпита облекчението на първобитните създания, когато се събират с племето си, след като са били свидетели на някакво необичайно явление, но не се почувства напълно сигурна, докато не се качи на автобуса, избягвайки ударите с лакти и проклятията на онези, които чакаха от часове.

В квартала й нямаше ток, тоест нямаше радио, нито телевизия, нито вентилатор, нито възможности да чете. На светлината на газената лампа си припомни последните преживявания, включително обърканото усещане, което остави у нея онази среща на „Ла Рампа“. Дали въображението й я лъжеше, или градът беше пълен с фантасмагорични същества? Почти видя отново силуета, загърнат в онова тъмно палто. Дали вампирите са емигрирали в тропиците, жадни за по-гореща прехрана от кръвта на европейците? Обмисли го внимателно. Да, случваше се нещо, което се изплъзваше от логиката й. Може би нощта не беше само липса на светлина, а начин за разкриване на същности, скрити през деня. Светлината приканваше към статика, към бездействие, към блокиране на възможностите. Сякаш изгревът на слънцето парализираше волята. Но с настъпването на тъмнината около нея плъпваха още повече необикновени създания и случки. Беше някакъв парадокс. Или трябваше да потърси причината само в себе си? Припомни си езотерични четива, уроци по физика, всякакви теории. А ако нещо се беше променило в организма й — съставът на аурата, атомичната плътност на молекулите й — до степен, че да предизвиква тези преминавания от едно измерение в друго? Дали бродеше без възможна опора между нереалното, което се криеше от слънцето, и реалното, което се раждаше с идването на нощта? Дали се движеше между мираж от сияния и тъмна дупка? Срещата й с Ери сигурно напълно я беше побъркала. Най-лошото е, че умът й вече не можеше да достигне до стройно заключение. Ако искаше да освежи разсъдъка си, трябваше поне да се наспи добре, а това щеше да е невъзможно без чужда помощ.

Потърси майка си, за да й поиска един мепробамат13, но тя не беше нито на верандата, нито в кухнята. Намери я на двора да разкопава почвата около лимоновото дръвче. Гая разклати газената лампа, която държеше в ръка. Стори й се, че майка й излива водата, която носеше в кофа, след като разрови земята, за да проветри корените. Но не виждаше добре, дори с тази лампа, затова й се стори цяло чудо, че майка й успява да види какво прави само с просто око.

— Мепробамат ли? — повтори жената, прекъсвайки за миг работата си. — На кой свят живееш, миличка? Нямаме дори хляб, откъде да ти извадя мепробамат?

— Нещо съм нервна.

— Вземи глътка бенадрил — каза й тя и се върна към работата си.

— Това е за алергии, мамо!

— Само това имам за сън — отвърна жената, без да престава да се труди в импровизирания си разсадник за оцеляване.

— Нали това искаш?

Гая не настоя. Отиде в трапезарията и прерови рафта с лекарствата. Като местеше светлината над главата си, намери шишенцето със сиропа и изпи две лъжици, използвайки капачката, за да ги измери. След това се върна на двора и без да каже дума, остави газената лампа на земята до майка си с намерението да й помогне, но тя я спря.

— Върви да спиш — нареди й. — Предпочитам да съм сама.

Гая я целуна и си отиде в стаята.

Съблече се на тъмно.

Двуседмичната сесия щеше да мине бързо, а тя жадуваше да напусне университета колкото се може по-скоро. Там обстановката беше все по-угнетяваща, особено с онези събрания, които наскоро бяха въвели — наричаха ги „събрания за критика и самокритика“, — където всички трябваше публично да признават вината си, един вид задължително харакири, под страх, че ще бъдат обвинени в нескромност: това буржоазно зло, което преминаваше в апатия или подривна дейност… На Гая й беше дошло до гуша да я задължават да се чувства виновна. Виновна за какво? За грях, който други бяха извършили? Подозираше, че тези събрания бяха план да ги превърнат в невротици, изтъкани от комплекси, но колкото и да си напъваше мозъка, не успя да намери причина. Трябваше да завърши. Не искаше да продължава да бъде опитна мишка, затова щеше да даде приоритет на уроците. Първо изпитите, после… И в този момент мислите й се устремиха в една друга посока: Ери.

Не беше много сигурна какво я тласкаше към това преследване. Съществуваха хиляди причини и нито една конкретна. Или напротив? Какво всъщност искаше в дъното на сърцето си: да разбере дали тя наистина го интересува, или дали той щеше да признае ролята си в онзи фарс? Да потърси съучастниците му? Може би да провери как е създал онази неприлична вселена? Или да научи с точност къде се намира онзи абсурден игрален дом?… Защото беше направила невъзможното, за да го намери, три пъти се опита да се върне по същия път, но не успя да открие къщата.

Затвори очи.

Въздействието на антихистаминовото лекарство натежа нежно върху съзнанието й. Беше време без време, памет без памет. Потъна в ярък сън; в коритото на пухкав поток, където невидими същества я водеха през гъсталака, почти я влачеха, после вързаха китките й за един клон и я оставиха обездвижена с вдигнати нагоре ръце. Обгръщаше я тъмнина. Въпреки това виждаше ясно благодарение на нелогичната обусловеност на кошмарите.

В краката й мъж и жена се целуваха и хапеха, без да се докосват. Скоро дуелът между устите се превърна в нападение на езици върху нея. Гая видя тъмна форма да се издига между краката на мъжа; разцъфна от нищото, досущ ефимерно растение, което се появява и се изпарява в пролетта на пустинята. Такъв беше пътят на видението й. За миг фалосът проблесна на лунната светлина, но веднага след това блясъкът му загина, погълнат от облаците. От висините се спуснаха ветрове на талази, светкавица избухна в нощта и блясъкът й позволи да ги познае: Ошун, императрица на насладата, и Шанго, върховен господар на земните и небесните огньове. Остави се на насладата на собственото си тяло. Сега от соковете й се хранеха създанието с позлатени устни — неин водач в къщата, и онзи красив негър, който ги преследваше по коридорите. В мъглата на този сън Гая се убеди в божествената природа на своите похитители.

Втора гръмотевица оживи бурята, която яростно разлюля дърветата. Гая затвори очи, за да ги защити от праха. Природата отговаряше на страстите на своите господари, превръщайки нагона им в ураган, сякаш всеки удар на коремите им разтърсваше атмосферата. Ошун се доближи, за да оближе врата й, жилка на мека руда, която богинята последва до извивката на гърдите. Това не беше единственото посегателство върху кожата й. Езикът на бога — демонски и змийски — навлажняваше прага на задното й отверстие, докато не намери друг заместител, с който да премине хлъзгавия вход. Гая не протестира. Само една въздишка се отрони от полуотворената й уста — факт, от който се възползва богинята, за да улови езика й и да го задържи. Беше не толкова целувка, колкото проникване и тя се подчини безусловно, отдавайки се с кротостта на животинче, което отстъпва пред влечуго.

Дъждът валеше върху трите тела, осветени от блясъка на светкавиците, на път да поразят памуковото дърво. Беше буря в целия й фантастичен блясък, с алабастрови залпове, които напомняха за елфическия блясък на Средната земя.

Вместо да уталожи порива на двамата органи, потопът действаше като катализатор на страстите им. Възбудена от водните камшици, богинята коленичи в поза на преклонение, приемайки дара на владетеля, който задържа пленницата, за да може божествената жена да достигне до своето лакомство. Гръмотевица проехтя над главите им. Шанго продължи пламенното единение, а Ошун изпи последната капка, до която стигаше: амброзия от морски букет, свежа и сочна като рибен пасаж на зазоряване.

В съня си Гая почувства зараждането на онзи кипеж — прелюдия към оргазма. За няколко секунди се колебаеше дали да се отпусне, или да го задържи, но душата й — тази мастурбаторка без свян — я повлече към пропастта. При всички положения нямаше да може да го избегне, защото богът продължи атаката си до изригването на магмата, която избухна с грубата сила на черен Везувий. Телурични струи се изляха в тялото й; заблъскаха я, заудряха я, заплашиха да я разкъсат. Достигна до същността на името си. Позна трусовете на съзиданието, които в Майката Земя придобиват божествен смисъл. Така се отдаваше тя — като небесна развратница. Или това й шепнеше богът, докато душата й бягаше и тя се свързваше с нищото. Вече не беше тя. Дори не съществуваше. Живееше само в онзи шепот. Мъжка магия. Сетивата й се отдалечиха от света. Едва тогава той развърза китките й и я остави да падне в калта, изпаднала в летаргия от собствения си екстаз.

Но богинята не беше свършила. Без да обръща внимание на растящото море от кал, се нахвърли върху пленницата, за да утоли своята незадоволена страст, и с таза си атакува слабините й. Опиянена от страст, с лице, скрито зад мокрите коси, беше живо олицетворение на вакханка, отдадена на оргията.

Гая не разбра какво стана после, защото калта покри очите й с такава жестокост, както покриваше тялото й… или може би, защото сънят вече идваше към края си.

Дали щеше да си спомни за нея? Дали лицето й щеше да му бъде познато? В края на краищата дали той съществуваше?

Тишината на сградата напомняше на запуснат хангар. Стъпките отекваха по коридорите й с плашещо ехо. Мястото изглеждаше пусто. Сякаш бе потънало в абсолютна самота, въпреки че сноп светлина се процеждаше под вратата на апартамента. Гая изчака малко, преди да почука. Почти й се прииска да го изненада с друга жена — забавляващ се в някаква друга оргия; това щеше да й даде достатъчен повод, за да го забрави.

Обходи рамката с поглед в търсене на звънеца. Жиците излизаха като шипове от кутийката, вградена в стената. Ако съдеше по ръждясалите им краища и избелелите цветове на кабелчетата, липсата на защитен капак датираше от ерата преди Христа.

Леко докосна вратата с кокалчетата на ръката си, все още несигурна в решението си. Настъпи миг тишина, почти като в трилър. Гая го усети по лекото настръхване на косите си; но това впечатление не дойде само от нея.

— Кой е? — каза гласът му, бавен както винаги, въпреки че сега бе придружен от леко напрежение.

Вместо да отговори, почука по-силно. Последваха шум от плъзгаща се мебел, тихи стъпки и чакане, докато окото му дебнеше през шпионката.

— Мислех, че повече няма да те видя — лицето му изглеждаше откровено изненадано.

— Все още не знам защо дойдох.

— Влез — той се отдръпна, за да я пусне да влезе. — Разсърди ли ми се?

— Ти как мислиш?

— Може да си сърдита за няколко неща. Ако ми кажеш едно…

— Защо не дойде?

— В къщата ли?

— Че къде другаде? — седна, без никой да я покани. — Ако знаех, нямаше да отида.

— Бях там.

— Криеше ли се някъде, или се беше маскирал?

Ери седна пред момичето.

— Помолих те да не задаваш въпроси.

Гая стана, без да крие раздразнението си.

— Повече не прави тези постановки — разходи се из стаята. — Игричките ме побъркват, още повече ако са дебелашки шеги.

Той отново се изправи, за да иде при нея.

— Аз искам само да ти помогна — погледна я в очите. — Един месец много ли е?

— Един месец за какво?

— За да стигнем до края.

— Края на какво?

— На обучението ти — извади бутилка от допотопния си хладилник. — Това място ще те убие, ако не се научиш.

— За какво говориш?

Вместо отговор той наля тъмнозелената течност в две прозрачни чаши.

— Не, благодаря — каза тя, като гледаше с недоверие мазната течност.

— Няма да те отровя — и за да й го докаже, отпи една глътка от собствената си чаша. — Ако ми нямаш доверие, никога няма да намериш отговора, който търсиш.

— Не търся никакъв отговор, поне не този, който си представяш.

— Откъде знаеш какво си мисля?

— Не знам точно какво си мислиш, но знам много добре какво мисля аз и те уверявам, че няма нищо общо с тези игри.

— Само искам да те обуча.

— На какво? Как? Като ме дрогираш, за да злоупотребяват с мен?

— Ако мислиш така, съжалявам.

— По какъв друг начин трябва да го възприемам?

— Като обучение, като опит, който би могъл да промени светогледа ти.

Гая се засмя.

— Ако те чуе някой, ще те сбърка с Дон Хуан… и нямам предвид испанския любовник, ами шамана на Кастанеда.

— Именно — той отпи още една глътка. — Има много начини на обучение. Съществуват дисциплини за самоконтрол, които се базират на секса.

— Я не ме баламосвай.

— Не те баламосвам. Нашата техника е подобна.

— Нашата техника? Твоята и на кого другиго?

Тишината се сгъсти подобно на мъгла.

— Защо ли не ти вярвам? — каза тя накрая.

— Защо ли не искаш да повярваш? — отвърна той.

Гая въздъхна.

— За каква техника говориш?

— Това е тайна на оришите.

— На оришите? — и добави, като наблюдаваше изражението му. — Искаш да кажеш тайна на магьосниците… на техните бабалао14. Това ли искаш да ми кажеш?

— Искам да кажа онова, което ти казах. Не се опитвай да направиш различно заключение.

— Ти бабалао ли си?

Мълчание.

— Нищо чудно да си — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на него. — Неотдавна научих, че най-добрата ми приятелка е била посветена. Нали така се казва?… А аз да не знам, дори не съм си представяла!

Ери се вгледа в питието си с упорито мълчание.

— Само ми кажи: кои бяха всички тези хора, с които се срещнах там?

— Сега не мога да ти отговоря — предупреди той, слагайки още две кубчета лед в чашата си. — Отговорите няма да ти помогнат, защото сами по себе си не убеждават. Човек трябва да се научи.

Парченцата лед изгукаха като гълъби в ледена стая.

— Ти не разбираш — настоя тя. — Трябва да знам защо да държа на теб, ако ще продължаваме да се виждаме.

— Това е лесно — обясни той, като й подаде собствената й чаша. — Само трябва да посетиш къщата още веднъж.

Гая опита питието, първо внимателно, после по-уверено.

— Кой ще ме заведе?

— Лично аз.

Гая огледа мебелите и се спря на лицето на Ери.

— Тук има нещо различно.

— Какво?

— Не знам. Ти ми кажи.

— Може би е бюрото, преместих го.

— Не, не е бюрото.

Тя погали повърхността на чашата, забравяйки за момент странната обстановка. Може би нямаше смисъл да настоява; подозираше, че той винаги щеше да успее да се наложи… Господи! Колко беше глупава! След всичко, което се беше случило, тя беше решена да продължи да се вижда с него. Това беше решението й още от началото. Кого се опитваше да излъже? Изпи последната глътка. Парченце лед се плъзна между венците й и тя го погали с език, без да го хруска, наслаждавайки се на усещането, което правеше устните й безчувствени. Дали не започваше да харесва тази игра?

Отгоре на всичко предметите сияеха все по-особено. Дали осветлението се колебаеше или, стените започваха да се накланят? Леко люлеене, а горе притъмняваше… Или не? Прозорците й намигнаха, жадни да й разкрият тайните на този плашещ менует. Вратата настояваше да избяга от затвора си и цялата рамка се отпускаше назад с цялото си теглото. Без да се замислят, корнизите на тавана уголемиха растителните си декорации, по които тичаха гипсови дяволчета — в еуфория, след като бяха оживели. Розетката придоби готически извивки, като паяжини, измити от проливен дъжд. Гая въздъхна. Сигурно отново беше позволила да я лекуват… Усмихна се, като повтори фразата: лекувам. Колко терапевтично! Почти й хареса връзката й с обстановката.

— Защо се усмихваш?

— Просто така. Помислих си нещо.

— Късно е, да тръгваме.

— Дрогирал си ме.

— Моля?

— Пак ме дрогира. Миналия път ме хипнотизира. Не знам как, но го направи.

— За какво говориш?

— Не съм толкова глупава, колкото си мислиш.

— Твърдоглава си, но никога не съм си мислил, че си глупава.

— За какво е тогава това? — вдигна чашата на нивото на очите си.

— Аз също пих — и й показа своята.

— Има противоотрови.

— Четеш твърде много криминални романи.

Изтръгна й чашата от ръката и я постави върху малкия хладилник.

— За държавна сигурност ли работиш?

— Мили боже — прошепна той, хващайки я под ръка. — Мисля, че си пияна, а бяха само два пръста мента.

Знаеше, че да се върне в онази къща, беше като да проникне в опасна територия; като слизане в ада, в царството на смъртта, във владенията на Оя… в онзи район, където душите преминават в мрака на своите страсти.

Обиколката по хаванските улици отново събуди подозрението й, че беше направила някаква крачка в друго измерение. Представи си, че пътува из подсъзнанието на град, където достъпът беше възможен единствено благодарение на милостта на водач, който да предложи да го покаже, както беше направил Виргилий с флорентинския бард. Припомни си набързо духовните одисеи и се сети за мистиката на розенкройцерите, за душите, които напускат телата, за Алан Кардек, за преживяванията в състояние на кома… И заподозря, че този мулат със светли очи може да е нейният ангел хранител, който я води — лъжлив Орфей — в дом извън времето, където мъртвите съществуваха едновременно с живите.

„Наистина, много любопитно“, й се искаше да каже, когато стигна пред голямата къща; всъщност, както в Страната на чудесата, нещо, което преди това не съществуваше, после изникваше изведнъж или променяше вида си. Например беше убедена, че е минавала по същия път много пъти, без да успее да открие къщата. Толкова пъти повтори това, докато накрая се убеди, че къщата трябва да е на друго място. Как тогава Ери я откри?

С внимателен жест мъжът й помогна да избегне високите треви на входа и заедно заобиколиха шубраците, които се разпростираха върху плодородната и тъмна земя. Всичко беше както преди: клоните на тополите се сплитаха, за да скрият градината, колониалната решетка продължаваше да сочи към облаците, а слабият шум на смеховете напомняше за празненство на призраци в гъстата гора. Сега обаче не стигнаха до вратата. Отклониха се по пътечка, пазена от растителна стена, която криволичеше, описвайки извивки и ъгли. Пътят беше загадка. Можеше да се видят кулите на къщата над плетеницата от растения, но гледката беше неравна. Понякога сякаш се насочваха към нея, понякога сякаш се отдалечаваха.

Накрая пътеката ги отведе до къщата. Вътре отново се умножаваха галериите с неоготически тавани, лампите като сталактити, ярко оцветените витражи и коридорите, изпълни със силуети, които сякаш се промъкваха крадешком сред екота.

Гая почувства думтене в главата си. Всеки път, когато паметта й се мъчеше да извади някой спомен, слепоочията й болезнено затрептяваха. Помисли си, че главата й ще се пръсне, и изведнъж напрежението стана нетърпимо. Лабиринт! Това представляваха къщата и градината — лабиринти. Крит в Хавана. Възможността да срещнеш Минотавъра — гладен или влюбен. Лабиринти. Да навлезеш в загубено място на брега на Меридовото езеро. Египет в Карибите. Центрове за инициация с множество значения. Какво ли ще е значението на тази къща? Може би оплетените й коридори служеха за защита. В древността лабиринтите са се строяли, за да се защити определен култ. По този начин никой злонамерен дух не е могъл да проникне до тайните му. Но лабиринтите също така са имали и друга функция: подготвяли са душата за посвещението в мистериите.

Разбра защо не беше успяла да запомни коридорите. Онази къща не беше направена за посетители. По-скоро съществуваше като изпитание за осквернителите. Да проникнеш там означаваше да забравиш разума и да се подготвиш да познаеш собствените си демони. Закътаните места имитираха първичния хаос, несъзнателността на желанията, несигурната закрила на утробата. Всяка част от територията й я отдалечаваше от света и я предпазваше от него, но тази защита беше оръжие с две остриета, защото я оставяше беззащитна и объркана, изложена на капризите на невидими същества, с които дори не успяваше да общува — същества, слепи и глухи за молбите й. Вече можеше да вика, да скандира, да моли за помощ, никой нямаше да я чуе. В лабиринта беше изолирана. Намираше се в центъра на света, но далеч от него. Беше като да изживееш проклятие.

Мислеше си всичко това, докато наблюдаваше раменете на Ери, съвършени и неясни в полумрака. Следваше го въпреки страха си, защото беше по-лошо да остане сама в този лабиринт от пътеки — невъзможен за разплитане гордиев възел.

Ароматът избухваше от изворите и потапяше ума в мъгли. Не видя никого, освен няколко силуета, които избягаха към сенките. Опита се да не се тревожи. Беше игра, първата нощ Ери я беше уверил в това, но въпреки това не преставаше да я плаши. Нищо не изглеждаше сигурно в онзи двубой на воли.

Водачът й отмести един параван, който ги отделяше от помещение, където охранена матрона пълнеше керамични паници. Стените на помещението изглеждаха окъпани в блестящ живак. Накъдето и да погледнеше Гая, полираните повърхности й връщаха образа, както се случва в традиционните лабиринти по панаирите.

— Ще опитаме нещо различно — прошепна той и направи жест към виночерпката.

Жената изостави задачата си, за да се приближи до ракла с издялани барелефи, в която се порови известно време. Гая не пропусна да забележи това негласно споразумение: беше явно, че търсеше нещо, уговорено от по-рано. Дали беше някаква услуга, която жената предлагаше на всеки гост, или беше резултат на специална уговорка? Дали тя бе първата жена, която той водеше в тази къща, или беше идвал и с други?

Плетеница от тюлени воали се разпиля по земята и Гая разбра, че тези дрехи имаха за цел да я преобразят. Защо? Дори не се опита да отгатне. Знаеше, че опитите й да предсказва никога не даваха резултат. Беше по-добре да изчака, вместо да се впусне в неразумно приключение на въображението.

Лека-полека, като принцеса, която се гизди за сватба, където от всяка подробност зависи сигурността на царството, бяха избрани дрехите й. Първо обувките, с много висок ток — предизвикателство за равновесието; след това пристегнат корсет, който правеше талията й фина и придаваше на бедрата й наситен визуален приоритет. След това мъчение с пристягащи връзки дойде ред на прозрачната пола. Корсажът с много дълбоко деколте послужи за опора на розовите върхове. И накрая скриха лицето й под було.

Тя се оставяше да я приготвят, очарована от образа, който й връщаха огледалата. Волята й, изглежда, я беше напуснала, въпреки че поне го съзнаваше. Не спираше да си мисли, че поведението й е в резултат от някаква дрога… или може би вече се беше предала на емоцията на играта. Мисълта за това само я обезпокои. От една страна, умът й разсъждаваше в пълно съзнание; от друга страна, тялото й отговаряше с очакващ автоматизъм, който я принуждаваше да спазва всяка заповед. Дали я привличаше опасността, личното й усещане за беззащитност пред онзи мъж, или може би възможността да изживее друга реалност, която съществуваше единствено във въображението й?

Когато приключиха с обличането, се огледа в едно огледало. Голите й гърди, които се показваха върху толкова воали и толкова коприна, й придаваха определено вид на критянка.

— Невинен и съблазнителен образ — Ери взе парче въже, за да върже китките й, — специално за тази нощ, когато къщата принадлежи на слугите на Оя.

Гая не се изненада много от това съвпадение между мислите си и последните думи на любовника й. Може би нейният собствен ум създаваше цялата тази вселена…

Близо до вратата чакаха две черни джуджета, облечени в дрипи; едното от тях подаде на мъжа парче плат, с което превърза очите й. Първо трябваше да се бори с булото. Реши да го свали веднага, за да може да опаше два пъти тюла. Преди булото отново да покрие лицето й, почувства устните на любовника си и неприятната мокрота на езика му.

— Не си мисли, че съм ти простил — прошепна той.

Тя последва звука на стъпките, водена от джуджетата, които мърмореха на своя пигмейски език. На Гая й заприличаха на две güijes15 — като онези, които според легендите обитават лагуните и рекичките в Куба.

Четворката се отправи към едно крило на къщата, където смеховете бяха по-малко, а ехото избухваше като вълни при морски земетръс. Там тишината се превръщаше в същност, която от време на време потреперваше при скъсването на някоя паяжина.

Гая вървеше с несигурна крачка, страхувайки се да не се блъсне в някоя мебел или стена, докато чу скърцането на отваряща се врата. Спря се за миг, но веднага бе принудена да се движи. Лепкавият въздух раздвижи воалите, които я покриваха. Под краката й проскърца трева. Водена от невидими ръце, пристъпваше по огладени камъни, които образуваха криволичеща пътечка. Вероятно беше приятна пътека по светло; но в тъмнината се губеше цялото забавление — на онези токчета, които затъваха в калта или се заклещваха в цепнатините на плочките. Вече започваше да се пита дали не са я завели в друга къща, или не се разхождат из някой парк, когато някой я хвана за ръката, за да я накара да слезе по няколко стъпала.

Слухът й я предупреди за присъствието на много хора: говорът, изглежда, идваше от всички страни. Пръсти вдигнаха булото й, оголвайки гърдите й, за да може пъргавите устни и змийските езици да ги оближат методично и прецизно. Поиска да окаже съпротива, но болезнен натиск върху китките й я накара да се откаже. Опита се да се абстрахира, да се бори срещу тази смесица от гняв и срам, която продължаваше безкрайно в лакомия гъдел върху кожата й. Мускулите й отново се напрегнаха, когато чу характерния звук на течност, която се излива в някакъв съд. В началото отказа да опита питието. Част от течността се разля по гърдите й. Гостите ознаменуваха неочакваната награда, като изсърбаха сока, който сякаш извираше от нея, както извира вода от пълните зърна на богините от обществените фонтани. Дори след като отместиха съда, питието продължи да се стича по врата й. Или така й се стори. Определено беше замаяна.

Сложиха я да легне. Почувства ледения допир на мрамора в подколенните ямки и за първи път усети всепроникващия мирис: дъх на старост, на овехтялост, на катакомби… Потръпна от студ и страх.

— Ще играем на смърт — беше гласът на демона в ухото й. — Твоят труп лежи в мазето на крипта…

Нещо твърдо се намърда в устата й.

— Твое е. Играй си с него.

Гая прокара език по продължение на предмета и като позна какъв е, извика.

— Това е кост!

— Това е пръст от ръка — измърмори той. — Не бъди невъзпитана.

— Но е от мъртвец.

— Ах, тези дискусии ми развалят настроението — възропта женствен глас.

Ръцете на мъжа се стегнаха около гърлото й.

— Смучи го или лошо ти се пише.

Тя се подчини, изпълнена с отвращение, и свенливо смука този и други пръсти на същата ръка. От мястото й, един процеп под превръзката й позволяваше да види какво се случва. Изви малко врата си, достатъчно, за да види фигура, маскирана като привидение, да съзерцава в екстаз вътрешната част на бедрата й; завъртя глава и откри още дузина фигури със страховити маски. Беше невъзможно да разбере кой кой е в тази призрачна тълпа.

Пръстите рязко се отместиха от устата й.

— Не мърдай.

Гая почувства езика на призрака, който обхождаше кухините й с капеща слюнка. Дребни зъбки заръфаха гърдите й. Кожата й настръхна пред лавината ласки, щедро дарявани от непознатите… Някаква форма от плът шибна страните й, позна ентусиазирания инструмент на някой зяпач.

— Подчини се и му подай устата си.

Стимулиран от гледката на онези устни, които приемаха всяко анонимно лакомство, призракът реши да поднесе своето в другия вход, който се предлагаше със същата пасивност, и за да улесни задачата си, я накара да разтвори още повече бедрата си. Тя понесе тласъците му със стоицизма на Лукреция, за която загубеното целомъдрие вече не представляваше грижа.

Ритъмът на обладаванията се увеличи, докато публиката се разпалваше от гледката на този труп, който доставяше такова удоволствие. Въздишките около нея се увеличиха. Гая загуби представа колко призраци и чудовищни същества се изредиха между краката й и върху лицето й; и когато десетки от тях се бяха утолили от соковете й, се чу скърцане, което накара прилепите да се разхвърчат из криптата. Две сенки носеха глинена тенджера, която вреше гнусно, и я оставиха в един ъгъл.

През тесния процеп, който й даваше маската, Гая видя фигурата, която се приближаваше. Дали бе плод на въображението й, наситено от отровни изпарения, или бе истински този скелет с мраморен фалос? Фалангите погалиха бедрата й. Хрумна й, че някой трябва да движи ставите, демонстрирайки своето умение на кукловод с тази зловеща марионетка, но по какъв начин? Не можеше да отвори клепачи изцяло, за да провери.

Нямаше време за повече разсъждения. Още щом усети ледените зъби, които я хапеха по гърдите, и кокалестата студенина, която се мъчеше да проникне в нея, страхът замъгли сетивата й. Може би не беше извикала; може би само страхът й разгърна онзи рояк умствени писъци, когато припадъкът я отведе на хиляда светлинни години от ужаса, който се мъчеше да я обладае.

„Пак кошмар“, помисли си, без да се осмели да се огледа наоколо.

Чувстваше устата си пресъхнала и леко главоболие.

— Гая? — нечии пръсти погалиха лицето й. — Добре ли си?

Ери се навеждаше над нея, скривайки наполовина останалата част от кабинета.

— Вече е малко късно за този въпрос — укори го тя с немощен глас, докато правеше усилие да се изправи.

— Спа почти три часа. Не си ли гладна?

Гая го изгледа втренчено.

— Този път отиде твърде далеч — опита се да се изправи на крака. — Не вярвам, че ще имам желание отново да повторя това преживяване… Също не съм много сигурна дали искам да продължа да говоря с теб.

— Защо? — изглеждаше искрено изненадан.

— Сега наистина стигнах до предела си.

— Ако имаш предвид някое неприятно преживяване…

— Не ставай циничен.

— Само исках да видиш света по друг начин.

— Чрез садистични игри ли?

— Чрез всякакви игри — той я хвана за раменете. — Чуй ме, не знам какво можеш да видиш или да почувстваш, но те уверявам, че е илюзия, пътуване…

— Да, бе, да! — отвърна тя с подигравателен тон. — До друга планета ли?

— В душата ти — вгледа се в нея изпитателно.

— Добре, но край, повече няма да се върна в онази къща. Плаши ме. Ти ме плашиш. Там се превръщаш в нещо друго.

— В какво?

— Не се прави на много хитър.

— Единствено, което съм направил, е да се опитам да ти помогна. Който познава себе си…

— За тази цел съществува психоанализата.

— Обучението на магьосника не се извършва в кабинет.

— Аа! Най-сетне стигнахме до нещо конкретно. Оказва се, че си магьосник, а не масажист.

— Мога да бъда и двете, както и други неща.

В полумрака на стаята на Гая отново й се стори, че чертите на мъжа се разливат, за да се превърнат в чертите на същество, подобно на козел. Затвори очи, решена да не позволи да бъде излъгана от измамната игра на сенките.

— Бих искала да знам как го правиш… Или по-скоро бих искала да разбера какво искаш.

Той отиде до прозореца.

— Тук всеки крие нещо — огледа заспалия град, — а ти все още не си научила нищо.

— Не знам за какво говориш.

— За отделянето на душата от тялото, за играта на привидности.

Гая остана загледана в него, като напрегна цялото си същество, за да разбере. И изведнъж в някаква далечна точка на духа й се появи светлинка: игра на привидности. Да се преструваш. Да бъдеш това, което не си, това, което никога не си бил, това, което никога няма да бъдеш. Звучеше познато, ала… разбира се, че не го беше научила! Не беше част от природата й. Нито искаше да го притежава.

— Прав си — призна. — Никога не съм могла да лъжа. Но не виждам никаква връзка между това, което казваш, и методите ти на обучение.

— Може би сега не можеш да намериш смисъл, защото още си новопосветена.

Тя потръпна.

— Това, което видях, е кошмар.

— Това са твоите вътрешни демони, но когато се изправиш пред тях, ще станеш по-свободна.

Гая отиде до другия прозорец. Онзи мъж не преставаше да я обърква; една-единствена негова дума беше способна да разбие идеите й.

— Кой си ти?

— Не съм агент на службите, кълна ти се.

— Нямам предвид това. Какво си ти?

Мъжът се наведе върху бюрото, за да загаси малката лампа.

— Почти два часът през нощта е — съобщи, след като погледна часовника си. — По-добре да те заведа у вас.

— Трябва да поговорим — настоя тя.

— Не днес.

— Кога?

— Другата седмица. В петък.

— Защо не може да стане по-рано?

— Това е най-добрият ми ден — отвърна загадъчно.

— Какво искаш да кажеш? — една мисъл я завладя. — Женен ли си?

Той се засмя.

— Разведен? — настоя тя.

Мъжът загаси още лампи, но не обърна внимание на въпроса й.

— Коя е Ошун?

— Чакай малко — хвана я за раменете, — стига въпроси. Много съм уморен… предполагам, ти също. Да оставим това за петък, става ли?

Гая се съгласи, подчинена от хипнотичната твърдост на тези очи, и въпреки това — по-решена от всякога да разбули тайната.

Толкова много въпроси заслужаваха ново посещение при леля Рита. В началото мислеше да помоли Лиса да я придружи, но накрая реши да иде сама. Онова, което трябваше да попита, беше достатъчно трудно, за да се налага да понесе погледите или въпросите на приятелката си. Не знаеше дали старата жена ще си спомни за нея. След три месеца не беше вероятно, макар да вярваше, че името на кръщелницата й щеше да бъде достатъчно, за да освежи паметта й.

Нищо не се беше променило. Чакълестият път се отклоняваше като приток на тротоара, осеян с локви, очертавайки неравна пътека, която често беше посещавана от жадни водни кончета. Входът на колибата показваше същото състояние на запуснатост с треволяците рогачица, които се закачаха като карфици за дрехите, и гукането на гълъбите, които си оспорваха място върху покрива, осеян с птичи курешки.

Гая се спря пред отворената врата и присви очи, за да види вътрешността — отрицание на светлината, която се разливаше по улицата. Миризма на мокра пръст излизаше от колибата.

— Ще влезеш ли?

Гласът прозвуча от полумрака. Въпреки че Гая не успя да види притежателната му, разбра кой й говори.

— Не знам дали ме помните. Дойдох…

— Много добре си спомням — сякаш вързоп се раздвижи на земята. — Рядко съм се сблъсквала с толкова странен прочит на оби.

Различи възрастната жена, която си почиваше върху своята стара рогозка и пушеше почерняла цигара. Бялата й рокля беше като по чудо чиста сред тази мизерия и създаваше почти сияен център в полуздрача. С жест на библейска царица посочи на Гая да седне.

— Намери ли своя жив човек?

— Да, госпожо.

— Но има нещо, което те притеснява — говореше, притваряйки очи, за да се съсредоточи по-добре в мислите си.

— Лиса ли ви каза?

— С кръщелницата ми никога не обсъждаме чужди проблеми.

— Тогава откъде знаете…? — започна да пита, но се спря, когато видя парченцата кокос върху рогозката.

Жената продължи огледа и после се засмя меко.

— Има неща, които човек знае, без да е необходимо светци те да му ги казват… Предимствата на старостта.

Всмукна цигарата си с доволно изражение.

— Можете ли да ми помогнете? Бих искала да знам дали трябва да продължа да се срещам с този човек.

Вместо отговор жената събра черупките и започна да реди неразбираеми молитви. На Гая й се стори, че този език, най-често чувания на острова след езика на Сервантес, имитираше звука на барабаните бата16. Беше диалект, предан на природата, преливащ от модулации, подобни на песен, със срички, които избухваха сухо, за да предизвикат искри във въздуха. Думите се извиваха като змии, скачаха между устните или оставаха на фрагменти, пукайки като пречупени клони.

Излезе от съня си, когато черупките се търкулнаха по пода.

— Eyife17 — промърмори старата жена с цигарата в уста. — Ето го пак моя повелител.

Гая забеляза промяната в говора на жената. Спомняше си, че нещо подобно се беше случило предишния път. Сякаш близостта й до прорицателката я отдалечаваше от непосредствения свят.

— Елегуа е единственият, който може да ти помогне да се измъкнеш от тази каша. Той ти отвори пътя, по който вървиш, а сега трябва да го почетеш, ако искаш да го затвори — спря се, за да я погледне. — Принесе ли му мед, както ти заръчах?

Гая отговори отрицателно засрамена.

— Вземи нещо сладко и го остави в някой ъгъл на дома си като дар за светеца — погледна строго Гая, — после не идвай да ми плачеш, ако попаднеш в затруднение, от което не можеш да излезеш… Друг от воините, Очоси, казва, че трябва много да внимаваш, защото понякога вярваш в оришите, а понякога не, но някой ден ще получиш доказателството, от което се нуждаеш.

— В такъв случай трябва ли да продължа да се срещам с този човек?

— Човек не пита за неща, които знае.

Гая въздъхна.

— Какво има? — попита жената.

— Права сте за оришите. Понякога ми се струва, че съществуват, а друг път не вярвам в това.

— Не го твърдя аз — обясни бързо старицата, — ами Очоси.

— По отношение на Бог е същото — продължи Гая, без да й обърне внимание, — понякога вярвам, друг път не.

— Чакай доказателството, което са ти обещали — и като забеляза неспокойния поглед на момичето, добави. — Но има още нещо, което те тревожи.

Гая погледна ноктите си.

— Мислите ли, че оришите биха се смесвали с хората?

— Те винаги са с нас.

— Но биха ли могли да съществуват под човешка форма?

— Ако случаят е спешен, защо не? — Жената извади от устата си угасналата цигара. — Няма да е за първи път.

— Случвало ли се е?

— Когато отвеждали негрите от Африка, оришите се качили на корабите, за да ги защитават. Разказват, че мнозина са слезли на този бряг, предрешени като хора.

Гая се вгледа внимателно в нея, питайки се каква ли е историята на тази жена, която говореше ту с ритъма на негърските барабаните, ту като учителка по литература.

— Ако не са били те, никой от нашите прадеди нямаше да оцелее.

Също й се искаше да узнае за какви прадеди говори тази жена — бяла, колкото нея.

— Не ме гледай така — отново изостави своя отнесен тон. — Въпреки че баба ми и дядо ми са от Галисия, негрите също са мои роднини, и твои, и на всички. Откъде според теб са дошли толкова музика, толкова танци и толкова цветистият ни език?… Без тези неща днес нямаше да бъдем каквито сме за радост и за мъка на хората. Негрите също са наследили лошите привички на своите бели господари… Всички носим добродетелите и недостатъците на другите и е глупаво да се преструваме, че не е така.

С нервен жест жената отвори една кутийка, от която извади друга цигара. Без да я пали, я сложи в устата си и започна да я дъвче, сякаш беше парче медена пита.

— Вие виждали ли сте някого?

— Кого?

— Някой ориша.

— С очите на духа, които гледат много по-различно от другите — и посочи двете точки от въглен върху страните си.

— Възможно ли е да се маскират като хора?

— Казах ти, че може — вгледа се в нея с известно безпокойство. — Виж, момиче, толкова задълбаваш, бих се заклела, че си ги виждала.

— Не съм много сигурна. По-скоро подозирам, че някой се подиграва с мен, но вече не знам какво да мисля.

— В тази страна се случват странни неща.

— Знам.

— У нас всичко е възможно — старицата сдъвка края на цигарата си, обръщайки очи, докато премисляше следващата си фраза. — Затова не бих се учудила, ако са наблизо… Така ще могат да ни защитават от бедствието, което приближава.

— Какво бедствие?

— Армагедон — каза жената с трепет, — но не като този, за който говорят Свидетелите на Йехова, ами такъв, какъвто предизвиква хората непрекъснато. Надвиснал е над нас и мнозина не го знаят.

— Вие как разбрахте?

— Воините ми го казаха. Аз говоря с тях насън, най-вече с Елегуа. Страната ще се обърне с краката нагоре и освен ако не се случи чудо, разрухата ще продължи с години.

— Какво чудо?

— Де да знаех… Може би ни трябва изкупител, някой месия, син на нашата Дева на милосърдието… Знам ли! — замисли се и лека-полека лицето й придоби изражението на човек, който открива нещо. — Възможно е… Възможно е…

Гая я изчака да продължи, но жената изпадна в мълчалив транс.

— Какво е възможно? — попита най-накрая с известно отчаяние.

— Да се движат сред нас… Това би било чудото: да слязат повторно, за да се смесят с хората. Бихме се учили директно от тях, това би могло да ни спаси.

Борейки се с безпокойството си, Гая попита:

— На какво биха могли да ни научат?

— Как да оцеляваме.

Сърцето на момичето се обърна, защото този отговор несъмнено отекна като ехо на думите на Ери.

— Не сме ли вече експерти в това?

— Не говоря за всекидневния живот, а за живота на духа — прошепна и отново се взря в момичето. — Говорили ли са с теб?

Гая прехапа езика си, решена да не казва; трябваше да навлезе в подробности, които за нищо на света не би споделила с жена, която би могла да й бъде баба.

Насърчена от мълчанието й, възрастната жена се приближи до ъгъла, където пазеше няколко тетрадки със записки — много омачкани, сред стотина книги, струпани върху дъска, подпряна на тухли. Девойката се обърка малко, защото до този момент не беше обръщала внимание на тази част на жилището. Тази библиотечка изглеждаше необичайно в дома на една сантера, но хората бяха пълни с изненади. Тогава откри и стара учителска диплома, която висеше зад плитки чесън.

— Тук има данни за всички ориши — обясни домакинята й, подавайки й една книга. — Ако намериш нещо, което може да ти помогне да разбереш, ми се иска да ми кажеш какво е.

Гая се изправи с тъжното подозрение, че приликите няма да докажат нищо. Всеки, който познаваше тези митове, би могъл да организира някакъв фарс.

Старицата й напомни за даровете на Елегуа.

— Нищо не губиш, а може да спечелиш много — я увери тя.

— Ще го направя заради вас — обеща Гая.

Когато напусна колибата, си даде сметка, че съмненията й не се бяха разсеяли, а което беше по-лошо, беше по-объркана отпреди.

От два дни нервите й не я оставяха на мира. Възможността отново да се изправи пред източника на безпокойството си беше достатъчна да смачка духа й. Сега люлееше краката си, седнала на една пейка в парка — същата, където Ошун я срещна първия път, без да изпуска от поглед улиците. От време на време слаб бриз започваше да роши косите й, като й пречеше да гледа. Слънцето се беше превърнало в позлатено око, което се спускаше над дърветата, очертавайки пътека от светлина във водата на близкия фонтан.

Беше се подготвила за тази среща. Поне знаеше наизуст атрибутите на всеки ориша и беше разсипала струйка мед пред дома си, молейки Елегуа или който и да беше там да изглади бъдещето на смутния й живот. Беше слаба защита за човек, който не вярваше много в тези традиции, но се успокои, казвайки си, че мъничко знание и един малък ритуал винаги са по-добре, отколкото нищо.

Призна, че леля Рита има право. Беше невъзможно да се избегне влиянието на вярванията в страна като нейната, наситена с мистерии, внесени откъде ли не. Не беше необичайно да попаднеш на чернокожи спиритистки, верни на най-чистата британска традиция на събирания около масите; или на китайци, практикуващи сантерия, със своите олтарчета на Бабалу Айе; или на мулатки, които хвърляха карти с ловкостта на иберийски циганки; или на потомци на баските, които се допитваха до хилядолетния И Дзин. В тази смесица от раси и вероизповедания Гая не беше изключение. Тя беше правнучка на астурийци и французи, а се подчиняваше на повелите на африкански богове.

Беше на път да загуби търпение, когато го видя да се задава. Появи се иззад фонтанчето, затулено от кротоните, които превземаха околностите със съгласието на градинаря — спасително средство, за да се прикрие вечният недостиг на вода.

Радостна тръпка я прониза от глава до пети, но усмивката й замръзна, когато видя кой го придружава. Би я познала от километър, а сега се намираше на по-малко от трийсет метра разстояние. Гъвкавата й фигура забърза ход, сякаш се бе забавила с няколко секунди зад групата растения, за да откъсне снопче жълти хибискуси, които сега разглеждаше с ентусиазъм.

Гая премисли възможността да се обърне и избяга: чувстваше, че няма сили да се изправи пред кошмарите си посред бял ден. Твърде късно. Ери размаха ръка, когато я забеляза.

— Извинявай за закъснението — каза й той. — Трябваше да взема сестра си.

— Твоята сестра ли?

Жената дойде при тях.

— Здравей — доближи се до Гая, за да я целуне по бузата. — Не те накарахме да чакаш много, нали?

— Това е сестра ти? — повтори Гая, невярваща.

— Приличаме си, нали?

Гая трябваше да го признае, въпреки че се ограничи да се съгласи набързо.

— Ако нямаш нищо против, ще взема колата ти — каза жената. — Трябва да ида до дома на кръстницата си.

— Добре. Ние ще вървим пеша.

— Не са ли красиви? — изчурулика младата жена, размаха букетчето под носовете им за сбогом, а като се обърна, полата й звънна, сякаш носеше звънчета в роклята.

— Може ли да поговорим? — попита Гая, когато жената се изгуби от погледите им.

— Затова дойдох.

— И искам отговори, не увъртания.

— Много добре, предполагам, че вече си подготвена — каза Ери, тръгвайки в посока към брега. — Надявам се да ми простиш, защото го направих, за да те защитя.

— Да ме защитиш от какво?

— Знаеш ли, че щяха да те изключат?

— От къде?

— От университета.

Гая се спря, смутена от неправдоподобната връзка между този факт и мистерията на къщата. Мъжът също спря, докато девойката дойде на себе си.

— Не знаех — призна тя, подновявайки ход. — Въпреки че сега, като го споменаваш, някой ми каза да внимавам. Как разбра?

— Научих от един приятел, който е член на Съвета, отговарящ за чистките. Той ми даде списък с имената на хората, подлежащи на изключване. Твоето беше сред тях.

— Но защо са щели да ме изключат?

— Според доклада си се превърнала в проблематична студентка.

Гая добре познаваше последиците от това определение: беше първата стъпка за влизането в списъците с възможни дисиденти; чест, която можеше да коства кариерата или службата. Опита се да си спомни какво се беше случило по време на последните учебни седмици.

— Изгониха няколко души, но не и мен.

— Знам. Не успяхме да спасим всички.

— За какво говориш?

— Моята група има сътрудници в Съветите, където се решава съдбата на студентите. Успяхме да попречим на изключването на неколцина, като ги предупредихме индиректно, но при теб не се получи.

Гая се опита да открие някаква следа от подигравка в думите му.

— Опитахме няколко пъти — настоя той, — но не пожела да ни повярваш.

Гая се спря, за да се облегне на една ограда.

— Защо ми разказваш тези неща? — каза тихо тя, почти без сили. — А ако съм агент на Държавна сигурност?

Ери се усмихна снизходително, но не отговори.

— Запознахме се в един ресторант — настоя тя. — Откъде знаеше къде да ме намериш?

— Аз съм старателен в изучаването на митологията.

— Какво ще рече това?

— Когато прочетох списъка на подлежащите на изключване, името ти привлече вниманието ми, защото преди това бях го срещал само в книгите. Затова го запомних. След няколко дни сестра ми разказа за някаква студентка, травмирана от смъртта на бившия си любовник. Когато спомена името ти и факултета, в който учиш, предположих, че става дума за едно и също лице.

— Тя как е научила за моя проблем?

— От Ирене.

Гая проследи един слънчев лъч.

— Сестрата на Лиса?

— Ирене и сестра ми са близки приятелки — подаде й ръка, за да я принуди да продължи, — познават се от деца.

— Лиса ми обеща, че Ирене няма да каже нищо.

— Човек не крие някои неща от най-добрия си приятел. По този начин научих за посещението ти при сантерата, какво ти казала и какво щеше да направиш… или по-скоро какво очакваше да намериш.

Тя си помисли, че гневът й ще избухне насред улицата. „Още три крачки и ще му направя скандал“, помисли си тя. Но направи четири, пет, десет, много крачки, а гневът не се появи никъде.

— Кои са гостите?

— Кои гости?

— На голямата къща. И те ли са членове на твоята нелегална група?

— В онази къща никога не е имало никой друг, освен нас.

Гая се спря, изумена от наглостта му. Искаше й се да му отговори както подобава, но мислите се струпаха в безпорядък в главата й, затова успя само да го изгледа с безразличие.

— Там беше пълно с хора — каза тихо накрая.

— Мога да ти докажа обратното.

— Как?

— Като те заведа в къщата.

— А, не! Парен каша духа.

— Този път няма да може да кажеш, че си пияна или че съм те дрогирал.

— Ще признаеш ли, че си го правил?

— Но разбира се, че не! Всеки път, когато те почерпя с нещо, започваш да казваш, че съм сложил цианид в чашата, или нещо подобно. Сега не започвай пак с това, защото не съм ти дал дори вода.

Не бяха далеч. Гая веднага позна близостта на пътя, който обрамчваше онзи лунен кратер насред Хавана.

— Не мога да проумея защо организира този театър.

— Вече ти казах: за да те защитя, да те спася. През цялото време задаваше въпроси, сякаш това е единственият начин на съпротива, а тук бунтът е безполезен. Човек трябва да бъде предпазлив… Това е единственият начин за оцеляване: като лъжеш и се преструваш по двайсет и четири часа на ден.

— Щеше да е достатъчно да ми го кажеш.

— Пак ти казвам, че се опитахме… неведнъж; но си много твърдоглава и не пожела да разбереш.

— Какво общо има къщата с всичко това?

Той се спря, за да я погледне.

— Не бях много сигурен какво ще направя, докато не те видях. Толкова много ми хареса, че реших да убия с един куршум два заека: щях да те излекувам от травмата на фригидността и щях да те променя… двете неща едновременно.

Гая почувства, че кръвта нахлува в лицето й.

— Използвал си ме — само това успя да каже.

— Да — съгласи се той, — и не изпадай в истерия. Беше за твое добро.

— Каза котката и излапа мишката.

— Не си справедлива — упрекна я той. — Нима не завърши следването си? Не те изключиха.

— Какви доказателства имам, че си го предотвратил?

— Не направи ли нещо необичайно преди последния семестър?

— Необичайно ли? В какъв смисъл? — и добави с огорчение. — Направих много необичайни неща през последния семестър.

— Говоря за университета.

— Не си спомням.

— Ще ти подскажа: документи за подпис.

Гая помисли за няколко секунди и изведнъж изстина. Видя сцената в ума си с цялата яснота. Случи се след първото й преживяване в онази къща, спомняше си много добре. Беше отстъпила, беше премълчала чувствата си… нещо много нетипично за нея.

Ери вървеше до нея, беше я оставил да осъзнае онова, което лицето й показваше, че е открила. Звук, сякаш идващ от армия щурчета, която се придвижва бързо, ги принуди да се огледат. Без никой от двамата да се усети, тъмнината беше заместила вечерния полуздрач. Облакът насекоми сякаш ги нападна от някакво тайно място, което позволяваше само да се отгатне близостта му заради жуженето, което вече ги обгръщаше… Мъжът я придърпа, точно навреме, за да попречи на един велосипед без светлини да ги блъсне.

— Подписа онзи първи документ с неохота, после още един и трети без съпротива. Тези привидни споразумения бяха капани: бяха те подложили на проверка и твоите преживявания ти помогнаха да я преминеш.

Тя се пусна от него.

— Постъпих така, защото ми беше дошло до гуша.

— Не, направи го, защото беше подготвена: едно зверче в процес на опитомяване…

— Това са глупости. Какво общо има сексът с моите политически решения?

— Много повече, отколкото си представяш. Няма еротизъм без смелост и няма власт без арогантност. Тираните обичат да контролират дори оргазмите на поданиците си, но не заради пуританизъм, а защото не понасят нещо да се изплъзва от контрола им. Затова леглото е единственото място, където правилата на диктатурите се потъпкват до краен предел. Помисли малко и ще разбереш каква е връзката.

Гая се опита да разсъждава. Анализирана подробно, идеята не беше толкова абсурдна; по-скоро обясняваше безброй видове поведение, с които се сблъскваше всекидневно. Може би душата прибягваше до тези средства, за да се спаси от разбиването на надеждите. Сексът беше могъщо средство: съдържаше хилядолетни табута, но също така действаше освобождаващо, а в един социален затвор можеше да придобие пречистваща валидност. Нямаше значение колко чудовищна беше репресията. За човек без възможности да се бушува разбиването на границите на еротизма се превръщаше в механизъм на здравия разум, защото въставаше срещу нещо, което реално можеше да победи.

Помисли си за онези, които призоваваха към по-конвенционални методи със смелост, която й липсваше, затова страдаха от побои и безкрайни арести. Почувства се засрамена, но не за дълго. Тайнствената организация на Ери също не въставаше открито. Конспиративните й инструменти бяха доста странни: предупреждаваха недоволните, призовавайки ги да възприемат привидно послушание, което обаче не променяше бунтовната структура на мисленето им. Това бяха направили с нея. Цялата енергия, вложена да оспорва абсурдни заповеди, беше премоделирана — без да се усети — от особените сексуални преживявания. Първо, принудиха я да се подчинява; после, след като я накараха да надскочи границите на либидото си, бе освободена от онези окови, които обикновено пораждат по-големи репресии. Поведението й се промени. Позволи си лукса да приема с насмешка онова, което преди предизвикваше у нея опасни реакции. Лист хартия е само лист хартия, какво значение има какво пише на него? А накрая беше подписала всички боклуци, които поставиха пред нея, защото онази драскулка с името й нищо не означаваше.

Вдигна поглед и подуши сенките. Стволовете на дърветата трептяха като живи тела. Жуженето на невидими насекоми се завихряше под спермата, която капеше от звездите. Разбра, че е проникнала в тантрическо царство, в безплътна земя, която отговаряше на други сетивни параметри. До нея вървеше онзи мъж, който пращеше от жизненост — като пещерен човек. Усети допира на ръка по бедрото си, по ханша, а нощта изпусна деликатен и развратен аромат. Душата й се беше видоизменила: съгласяваше се, без да приема, приемаше, без да вярва. И всяка среща с автора на тази метаморфоза променяше останалата вселена. Животът в тази еротична атмосфера се беше превърнал в мистично преживяване.

Спряха до улична лампа. Решетката, която обграждаше голямата къща, едва се различаваше, скрита сред листата на дърветата. Гая отново почувства присъствието на някакви същества, сякаш се бяха отворили вратичките на страховито измерение.

— Какво мислиш? — прошепна той и я докосна леко по рамото.

— Все още не вярвам, че леглото е единственото решение за този хаос.

— Съгласен съм, но социалното самоубийство е глупост и не води до нищо. Това щеше да постигнеш със своите импулси за съпротива.

— Говориш много хубаво — отвърна тя иронично.

— Още ми се сърдиш! — възкликна мъжът и тонът му издаваше смесица от изненада и разочарование.

— Ти какво си мислиш? — тросна се Гая. — Че ще се задоволя с това налудничаво обяснение ли? Още не знам на кое да вярвам и на кое не.

— Трябва да повярваш на всичко. Единственият начин да те успокоя бе да те накарам да се чувстваш свободна, а това е нещо, което тук може да се постигне единствено чрез нагона, защото в реалния живот е невъзможно.

— Можеше да се опиташ да ми го обясниш. За бога! Не съм някоя неграмотна.

— Едно е интелигентността, друго е смелостта да признаеш какви сме.

— Мислиш ме за страхливка ли?

— Обществото ни превръща в страхливци. Не можем да мислим ясно, защото предразсъдъците ни заслепяват. За да разберем кои сме, трябва да започнем отново, да се опитаме да разберем на свой гръб какво означава да сме свободни; но за целта първо трябва да изживеем свободата.

— Винаги ли чрез секса?

— Поне за начало.

— Защо?

— Защото природата ни е еротична и голяма част от проблемите ни се коренят в тази зона на духа.

— Сега излиза, че еротизмът е част от духа ли?

— Подигравай се, ако искаш, но те уверявам, че няма да сме свободни, докато не се научим да уважаваме свободата максимално. Обичаме да потискаме, затова сме потиснати. А свободата трябва да бъде разбирана до крайните й последствия — въздъхна в полуздрача. — Толкова е иронично…

— Кое?

— Ерос е тайният бог на нашия остров. В кръвта си носим вируса на сексуалната невъздържаност, а се опитваме да бъдем различни.

Гая изпита тревожното подозрение, че той може би беше прав.

— Как го направи?

— Кое?

— Как ме накара да видя онова, което не съществува?

— Умът е най-лесно да бъде излъган.

— Как? — настоя тя.

Видя как зениците на Ери блестяха като два демонични опала.

— Ще ти покажа.

Прекосиха градината безшумно като котки. Мъжът бутна вратата и едва когато влязоха вътре, запали един фенер.

Къщата изглеждаше изоставена от незапомнени времена. Беше невъзможно да се определи първоначалният цвят на стените, защото тапетите експлодираха в люспи, които се разпадаха под мухъла. Параваните, които пазеха стаите от двете страни на коридорите, бяха загубили всичките си витражи и само няколко неопределими части от оригиналната мебелировка лежаха в ъглите: там — изваяният крак на някоя маса; отсреща — фрагменти от някоя статуя; малко по-далеч — останки от севърска ваза… Стълбището не беше в по-добро състояние: без перила, с изстъргани махагонови стъпала, които някога са блестели, намазани с восък; позволяваше несигурно изкачване до коридор със съмнително розови стени. Нямаше осветление, разбира се. Гая беше забелязала тези подробности, благодарение на лъча, който подскачаше пред тях, затова се вкопчи в ръката на мъжа, напредващ с увереността на човек, познаващ терена.

Сякаш се намираха в центъра на нищото, сред абсолютна тъмнина, която заплашваше да ги погълне; мрак, раздиран единствено от флуоресциращия сноп, рисуващ картината на корабокрушение. И докато изследваха останките му, стените отстъпваха назад с вопли и скърцане, предсказвайки смърт.

— Знаеш ли какво се говори тук? — прошепна той и гласът му се разля в ехо.

— Не.

— Че тази къща е омагьосана.

— От кого?

— От джуджета чичирику. Онези призраци, които…

— Знам какво представляват.

Ери се спря, сякаш се колебаеше по кой път да поеме. Когато отново тръгна, каза тихо:

— Чувал съм, че живеят в един таен извор наблизо.

Гая разбра, че навлизаха по-навътре в тази сграда с абсурдна архитектура. Сети се за Дедал, уловен в собственото си творение, който се опитва да избяга с онези чудни крила, причинили смъртта на сина му; но тя дори не разполагаше със средството на Икар. Разпозна страха си, но също така своето почти нездраво любопитство, страстта към тази обстановка, където инстинктът приемаше всяко желание… В какво я бяха превърнали?

Ери спря пред една затворена врата, угаси фенера и мракът около тях се сгъсти. Гая се приближи към него. Никога не се беше чувствала много комфортно на тъмно, а мисълта, че се намира в омагьосана къща, не помагаше, за да се успокои. Усети дишането на мъжа, който се залепваше за нея, притискайки я до стената; широкото му тяло, което сякаш нарастваше в тъмнината; коляното между бедрата си, което се търкаше напористо по дрехите… Възбудата я накара да забрави за малко страха си. Чу шума на раздиращ се плат и след това усети езика, който ближеше гърдите й. В нея изригна адът: пламък, който се надигна в корема и я обзе отвътре. До нея достигна миризмата му; уникално ухание, което рисуваше образи в паметта й: загорели рамене, мускули, стегнати като въжета, влажни за ласка устни… Вдиша полудяла врата му, около ушите, косите. Това беше есенцията на човешкия род.

Внезапно се вцепени. Миниатюрни пръсти докоснаха глезените й, изкатериха се до бедрата, а след това — по-нагоре. Ери я обърна и вдигна полата й, принуждавайки я да разтвори крака. Със сила, несвойствена за ръста си, ръчичките й свалиха бельото и започнаха да я опипват. Похотливите докосвания предизвикаха у нея непоносима наслада, принудила я да се подпре върху гръдта, която я крепеше. Отпусна се, вярвайки, че изживява някакъв мираж, плод на хипнотични трикове или някакъв подобен фокус. Лек натиск я принуди да коленичи. В началото оказа слаба съпротива; не й беше приятна идеята да се отдалечи от закрилата, която й осигуряваше тялото на мъжа. Но накрая отстъпи пред същия импулс, който винаги сломяваше защитите й, когато желанието вземаше връх над нея. В миг няколко ръце изникнаха от нищото, за да започнат да я опипват лудо.

— Ери? — извика го, когато той се отдели, оставяйки я на произвола на онези невидими същества. Вече не й беше толкова приятно. Хладината на пръстите им й напомняше кожа на земноводни. — Ери?

Накрая свалиха малкото дрехи, които й оставаха. Опита се да се изправи, но множеството я принуди да остане на колене. Дърпаха я, сграбчвайки я със закривени пръсти, които се забиваха на стратегически места. Скоро я принудиха да се подпре на ръцете си. Сега вече можеше да усети допира на телцата им и на зрелите им органи, които се плъзгаха по всеки сантиметър от кожата й, като я обръщаха и мачкаха дръзко. Опипваха гърдите й с лакомия на деца, а някои се осмелиха да ги сучат, сякаш очакваха от тях да текне мляко. Други плъзнаха пръстите си по задника й, предизвиквайки у нея наелектризиращ гъдел, който успя да я отпусне, преди да я накажат с плесници, накарали я да подскочи. Гигантски пера като ветрила с ангелски блясък, който фосфоресцираше в мрака, галеха напрегнатите й и сълзящи отверстия.

Загуби представа колко време продължи това разюздано опипване. Когато вече си мислеше, че проверката е приключила, съществата събраха решителност. Редуваха се да я яздят, шибайки задника и бедрата й с фини камшици, които след това размахваха заплашително пред входа на вагината й. Видя се принудена да лиже и да смуче, докато беше яздена като кобила, която дърпаха за косата като юзда. Известно време се забавляваха с нея, като я лижеха, клатеха и я щипеха, докато не им омръзна. След това започна играта на проникванията.

На какви норми щеше да се подчинява сега, след като напълно изгуби здравия си разум? Защото сигурно беше луда. Или уловена в някакво непознато измерение. Вече не можеше да се ориентира в онази неясна територия, която отново я поглъщаше при най-малката провокация. Магията надделяваше, въпреки усилията й да се освободи от нея.

Къщата отново беше обвита в празничните си илюзорни одежди. Нищо в обстановката не напомняше за опустошенията, нанесени от времето или социалните урагани. Гая не можеше да повярва. Тези опалови нарове, същите отломки, които любовникът й бе показал, ли бяха? И къде бяха разрушените корнизи, умиращите рисунки на плочките и влагата, натрупана в стените?

За капак Ери отново го нямаше. Усети някаква загадка във вечния му стремеж да изчезва в къщата. Въпреки че нямаше търпение за гатанки, си постави за цел да го намери. Поне имаше някаква светлина. Отражението на свещниците превръщаше света в прерия от зеленина, окъпана от онази призрачна светлина на театралните сцени.

Намери роклята си в един ъгъл и я опипа с недоверие, очаквайки да се възпали като жив бял дроб или да скочи, за да я обвие, но платът остана да лежи в ръцете й с декадентска слабост. Облече я бързешком, страхувайки се, че ще я изненадат. Стаите трептяха безсънни, почти живи, и може би това беше къщата: някакво същество, оживяващо при обстоятелства, които все още трябваше да определи.

Направи няколко крачки на сляпо, тъй като й се струваше, че в която и посока да поеме, резултатът нямаше да е много различен. Преображенията на дома бяха нескончаеми. Беше чувала за много лабиринти, погълнати от времето, от най-известните — в Крит и Египет — до не толкова забележителните — като етруския в Клузиум или онзи на остров Лемнос със сто и петдесет колони, които дори дете можеше да помести — но никога не беше чувала да се говори за лабиринт, който се променя за една нощ, като мираж с менящи се декори. Подобна лудост, каза си тя, трябва да е творение на тропиците. Това свойство на вечен маскарад беше уникален атрибут на къщата. Като всичко останало на острова й.

Видя маскирана фигура в противоположния край на коридора. Имаше нещо застрашително в силуета й, нещо, което също се усещаше във въздуха. В продължение на няколко секунди се наблюдаваха от разстояние, докато непознатият не направи крачка и не беше осветен от светлината на една отворена стая. На Гая й се стори исполин, но може би беше илюзия, предизвикана от сянката му. Не умува много. Хукна да бяга през салоните, които си оспорваха тайните на двойствеността: сянка, светлина… ден, нощ… Но беше като кошмар. Колкото и да бягаше, всеки път, когато поглеждаше назад, виждаше силуета да се движи с отмерена и величествена стъпка. Как беше възможно да не може да го изгуби от поглед, след като тя почти летеше?

Стигна до един двор, приспан от ромона на множество фонтани. След като го прекоси, отвори една от вратите, които го заобикаляха. Безброй завеси покриваха прозорците на обширен коридор в приглушена бледолилава светлина — като слънцето на друга планета. Стори й се, че потъва във филм на Кокто. Врати и още врати, и същата светлина като в сънищата, която придаваше заплашителен вид на всеки предмет. Най-накрая видя проблясък под една цепнатина. Полуздрачът се отдръпна. Сребриста светлина ближеше краката й. Почувства се привлечена към нея като нощна пеперуда — от аурата на някоя газена лампа, но инстинктът й я предупреди. Допря ухо до дървото в очакване да чуе смехове на призраци, дъха на някакво обсебване, музиката на някоя обладана от демони арфа… Тишина. След безкрайно чакане бутна мандалото.

Веднага разпозна стаята. Беше същото място, където Ошун я беше съблазнила по настояване на Инле. До лампата някой беше оставил поднос, отрупан с плодове. Когато го видя, се почувства прималяла от глад. Започна да бели мангото, като се капеше със сока, който се стичаше от брадичката й; излапа лакомо аноните18, като плюеше черните семки, които се криеха в белоснежния плод; свали кората на портокалите и задъвка люспите, докато ги изцеди докрай; обели бананите с пурпурночервена кора, от онзи вид, който едно време изобилстваше в южната зона на страната; и захапа хрупкавата маса на кастилските пъпеши, толкова вкусни, поръсени със захар.

След като се насити, си даде сметка за окаяния си вид; не само тялото й, косите й също бяха покрити с прах, шума и други неопределими зловония. Огледа стаята — балкона, банята, гардероба, — докато не установи, че е сама. Тогава намери сили да се изкъпе.

Нямаше кърпи, но този факт беше без значение пред възможността да се насапуниса хубаво и да отмие всяка следа от тичането през къщата. Наслади се на хладката вода и на пяната в обстановка, от която се излъчваше спомен за отминали епохи: бронзовите кранове, римските рисунки на плочките, пукнатините по стените, дори дупките, през които няколко чифта любопитни очички наблюдаваха сцената, без тя да се усети. В един момент й се стори, че чува тихия говор на невидимите зяпачи, но тази воайорска дейност не я притесни. След толкова драматични събития някой да гледа скришом голотата й, не беше сред действията, който можеха да я обезпокоят.

Парата лека-полека изпълни стаята и постепенно я завладя подозрителна отпуснатост. Искаше й се да се просне върху легло от пяна, да се зарови сред коприна, да плува… Възприятията й също се промениха. Подуши извивката на пространството, цветовете на паметта, изнизващото се време. Мъчеше се да задържи реалните измерения на обстановката, но умът й биеше отбой. Някакъв бог разтърсваше космоса и го обръщаше нагоре с краката. Остана неподвижна под душа, за да чуе за първи път полуздрача. Меки аромати и позлатено пулсиране. Фина музика като дихание. Светът прошепна в нейното гърло и тя разбра. Всяка унция въздух, който минаваше през дробовете й, оставяше мазна и сладка следа като разгонен елен. Беше алфата на мистерията и тя отвори обятия, за да го приеме. Стигна до нищото. Прегърна Бог. Дъжд прекоси тавана, идващ от луната, която се отразяваше в парче от огледало. Тя беше мистичната роза, която почитаха монасите, и вселената се подчиняваше на желанията й.

„Плодовете — въздъхна почти примирена. — Отровили са ме като Снежанка.“

Крановете потрепериха, изгубиха блясъка си от мъка, изхлипаха и се превърнаха в ръце. Полирани ласки под сянката на водата. Не направи нищо, за да избегне тези пръсти, които вече галеха кръста й. Ако всичко беше вярно, никой нямаше да й помогне да избяга. Ако беше халюцинация, тези докосвания нямаше да я засегнат; щеше да си позволи лукса да ги игнорира като шпионите, които продължаваха разузнаваческата си дейност.

Нови пипала изникнаха от стената, удължиха се, докоснаха гърдите й… Грубо и напористо опипване, което не допускаше чужда воля, но тя се опита да се освободи от този оргиастичен празник върху плътта си. Вдигна очи към огледалото, което й връщаше запотения й образ, както и фигурата на неясна сянка зад гърба й. Не, не беше една сянка, а по-скоро сбор от сенки. Или призрачна армия. Или парата, която създаваше сенки… Никой. Нямаше никого, всичко бе плод на въображението й. Отражението на страховете й. Беше сама, но нещо се раздвижи зад нея. Стори й се, че долният кран на ваната започваше да се превръща в бронзов пенис, в един чудовищен орган, който се опитваше да замени своята стерилна среда за тинестата вътрешност на плътта й. Послушна под натиска на ръцете, се наведе още повече и се предложи на тъмното око, което увеличаваше дебелината си. Беше моментът да се опълчи, да избухне, да се бори като ранено животно; но намери удоволствие в унизителното си покорство. Независимо от всичко, призна своето подчинение. Кранът се раздвижи като змия и се вмъкна в нея.

Не се възпротиви на тази лудост. Прие я, както беше приела да бъде центърът на цирков номер, както беше приела ролята си на невеста в задгробна церемония, както беше приела невидими същества да я насилят в мрака… Дължеше го на някого. Вече не си спомняше на кого. Но я бяха завели в този лабиринт, за да бъде освободена. От какво? Не знаеше. Кой я беше завел? Една жена. Или може би мъж. Или и двамата. Или нито един от тях. Или никой.

Кранът се движеше ритмично, а ръцете, които държаха китките й, подпомагаха ритъма на неопределимия й любовник. Напрежението започна да я уморява и коленете й затрепериха неудържимо, но банята не отстъпи от плячката си. Очичките на стените наблюдаваха с удоволствие тази нова лудория на къщата. Какъв прекрасен спектакъл, коментираха, докато тя се оставяше да бъде обладавана от тръбите на банята. Каква картина за друга версия на Красавицата, уловена в тропическото имение на Звяра.

Прозвуча гръм. Или може би боботене. Може би беше Минотавъра от лабиринта. Или пазачът на тази лъжлива вавилонска кула. Сред парата изникна фигура: забуленият с качулка и тъмна пелерина. Кой знае откога беше там и наблюдаваше сцената.

— Какво правите?

Гая разпозна гласа му. Колко глупава е била да бяга от любимия си през цялото време, когато той беше единственият, който можеше да й помогне. Мигом се отпусна и устните й се извиха в едва загатната усмивка.

Неразбираеми гласове се впуснаха да дават обяснения, докато мъжът не направи жест. Положиха я по гръб, за да я вържат за окови, вградени в стената. Гая заподозря, че покорността й ще бъде проверката, от която той се нуждаеше, за да прекрати този цикъл измислици. Затова, когато някой започна да покрива венериния й хълм с пяна, страхът вече беше отстъпил някъде надалеч. Освен това четката предизвикваше у нея приятен гъдел: плъзгаше се ледено върху накъдрения й хълм и няколко косъмчета проникнаха между устните й, насищайки я с ментолово усещане. След това дойде ред на бръснача, който я обръсна близо до бедрата, оставяйки само една тънка ивица косми по продължението на отвора. Някой погали гърдите й, но тя обръщаше внимание само на все по-отчетливата наслада на хълма си, докато наточеното острие жънеше нощните й посеви. Процедурата завърши с кърпа, напоена с вода, която отнесе всяка следа от пяна. В бледолилавия полуздрач вагината й заблестя гола като извънземно цвете.

Любовникът й беше наблюдавал сцената, без да продума. След това опипа нежно цветчетата на онова цвете, разтваряйки ги, за да се намаже с меда, който се стичаше от тях. За момент изглеждаше, че ще помогне на пленницата, когато охлаби оковите, които я държаха. Напразна илюзия. Принуди я да коленичи във ваната с гръб към крана, който се виеше заплашително като шията на разгонен звяр. Той самият отново я окова в поза на разпъната на кръст. Втори тласък я принуди да се наведе още повече, излагайки задника си на камшичните удари, които заваляха върху нея. При първия вик запушиха устата й. Някой донесе чифт клещи: гладни пирани ухапаха гърдите й. Този път болката беше прекалено истинска. Престана да мисли за тайни наркотици и за хипнотични отвари. Вече не се съмняваше в преживяванията си: церемонията в криптата, сините струи на Инле, оргията в подножието на памуковото дърво…

Когато палачът й се умори да я наказва, показа изпъкналата си мъжественост пред лицето й, мокро от сълзи. С един замах й изтръгна намордника и тя го зализа, благодарна, че камшичните удари бяха спрели. Други ръце погалиха синините по задника й, но следите от мъчението още бяха пресни и допирът беше като изгаряне.

— Горкичката — чу глас зад гърба си и изведнъж тръбата проникна в нея.

Гая нададе вик, заглушен от плътта, която нападаше устата й. Зад стените се чуха ръкопляскания и възторжени викове. Топлината се разпростря по тръбата, която изпълваше вътрешността й, превръщайки чифтосването в болезнено съвкупление. Помъчи се да се отскубне, но беше невъзможно да избяга. Изнасилването свърши едва когато мощен гейзер избухна от крана.

Агонията й изостри удоволствието на всички; особено на любовника й. Наложи се да си послужи с език, за да възпре тласъците му. Като храна за богове, като златен дъжд в търсене на митологична утроба, така се разля амброзията в устата й.

Тя пи от извора, който й предлагаше този еликсир с вкус на мъх, едновременно сладък и горчив — съвършена и свещена свежест, — само че гърлото й нямаше капацитета да погълне струята и беше на път да се задави, но той я освободи от изтезанието.

Пороят я удари право в лицето, плъзна се между гърдите й и покри бедрата й. Беше синьо семе. Гая вдигна очи, за да види любовника си, и истината я повали със същата необузданост на пороя, който струеше безспир: Инле и Ери бяха един и същ човек.

Предпочете да отиде половин час по-рано. Така щеше да има време да разсъждава в своето кътче, защитена от ветрилото от растения, което обграждаше пейката в парка. Носеше със себе си книгата, която същата вечер щеше да върне на леля Рита. За няколко седмици беше наизустила легендите за съществата, които се преследваха из страниците й: създания от мъгляв и тревожно близък род, със своите истории за страсти и измами. Не много по-различно от онова, което беше преживяла през последните месеци. Докато чакаше, отвори книгата, за да си припомни няколко пасажа.

Инле бил господар на реките и рибите. Красотата му била толкова голяма, че Йемая, оришата, владетелка на морето, го похитила и го отвела на дъното на огромната си страна. Там го любила с цялата страст на своя темперамент — променлив като приливите и отливите, докато накрая — разкаяна, или може би отегчена от услугите му, го освободила. Инле обичал да се облича в синьо и жълто — последното под влияние на Ошун, с която го свързвала специална обич. Най-показателно беше другото име, под което беше известен оришата лечител: Еринле. На това място четивото беше придобило за нея специален интерес, защото Еринле беше комбинацията от две имена, които й бяха до болка познати. Или по-скоро бяха сбор: Ери + Инле = Еринле.

Последствията от тази формула граничеха с вездесъщото измерение на езотеричното. Дали се намираше пред две проявления на едно и също божество: два аватара на една същност, която приемаше различни роли, според обстоятелствата или момента? Дали се предрешаваше като смъртен през деня и показваше силите си нощем? Или беше някой, който се раздвояваше в няколко личности, защото страдаше от някакво психическо заболяване: човек, който се смяташе за докоснат от магически сили при определени условия? Едно беше сигурно: извън къщата беше разумен човек, превръщаше се в друг веднага щом прекрачеше границите й.

Най-лошото беше съмнението. А ако всичко беше само игра? Ами ако, както беше казал самият Ери, нищо от това не беше истинско? Ако всички тези преживявания и персонажи бяха плод на собствените й страхове и желания? Дали причината беше във въображението й?

Погледна страниците, които вятърът се опитваше да разпилее. Беше ли случайно, че професията на любовника й се доближаваше толкова много до една от основните характеристики на бога? Като истински ориша лечител, Еринле защитаваше от всички страдания и болежки и подобно на останалите афрокубински светци, имаше своя еквивалент в католическия пантеон: архангел Рафаил, пазител на човечеството.

Спомни си нещо, което беше чувала много пъти от баба си, много предана на божествения вестител: Рафаил означаваше „Господ изцелява“. Поне в това отношение беше съгласна с покойницата. Въпреки несигурността, която й вдъхваше противоречивото му поведение, за нея Ери беше това: отвара срещу любовната мъка, убежище, което я защитаваше. Беше се гмуркала в този извор много пъти и искаше да продължава да пие от него, въпреки риска да се изпепели.

Нямаше друг избор, освен да приеме промяната. Сега духът й се възраждаше както никне цвете в разгара на влажния сезон и го правеше с воля, заредена с лукавост. Той беше преобразил движещите сили на нейната природа, което й позволяваше да съзерцава заобикалящата я среда от разстояние. Подобно на душа по време на астрално пътуване, нищо не можеше да я докосне, нито да й навреди и тази сигурност й позволяваше да слуша всяка реч и всяка прокламация с усмивка, да казва „да“ с престорено сервилен жест, а после да обърне гръб, за да направи точно обратното… Беше се научила да не се издава. Беше се научила мълчаливо да не се подчинява. Беше се научила да оцелява.

Вдигна поглед, усетила прилив на вдъхновение. Гласът на шестото й чувство се превръщаше в обичайно качество. Дали също беше наследство от оришите? Награда за преминаването на изпитанията на посвещаването? Или беше нещо вродено, което се беше активизирало по време на това обучение?

Кожата й проговори с паметта на една стара страст и разбра, че той е наблизо. Видя го да се появява зад фонтана с вид на човек, който се разхожда из любима и едновременно опасна територия. Прибра книгата в чантата си и все още не знаеше дали е стигнала до края на някаква загадка, или до началото на друга. Част от нея все още се надяваше да открие метода за създаване на тази фантазия; друга част от ума й вече беше убедена, че реалността е само илюзия. Чиста майка, както биха казали индийците.

Под привидно правдоподобна маска сигурно съществуваха множество светове, наложени един върху друг на слоеве, като подземни тунели, невидими за онези, които вървят на повърхността. Същността на Вселената беше привидна. А целта на магията на ангелите ориши служеше за опровержение на хипотетичната й простота… защото не се съмняваше, че тези същества бяха завладели острова й. Бяха там, зад крайната точка на човечеството, като анонимни създания, докато те самите не решат обратното. Някой ден сигурно щяха да се покажат в целия си блясък, като фигури на апокалипсиса и спасението, за да сложат край на един цикъл на управление и да поставят началото на нов…

Изчака го права. Приближаваше се с онзи поглед, който беше изпепелил волята й месеци преди това. Може би идеята да носи маска по време на церемонията на Ироко не беше толкова откачена. Нали Ошун я беше уверила, че който го види, остава завинаги подвластен на волята му?

— Извинявай, че закъснях. Трябваше да се погрижа за един спешен случай.

Отново се държеше сякаш нищо не е станало, сякаш тя не се беше обадила предишната вечер, за да го разпитва почти в истерия за начина, по който се беше върнала в дома си. Мислеше да му покаже книгата. Щеше да му посочи как името му и името на Инле образуват другото име на оришата.

— Колко сме закъснели — възкликна, поглеждайки часовника си. — Трябва да побързаме.

— Защо?

— Подготвил съм ти изненада — каза той и тръгна редом с нея. — Сестра ми току-що се сдобри с мъжа си и иска да организира празненство — усмихна се той. — Днес ще се запознаеш с родителите ми.

Колата ги чакаше от другата страна на парка, зад фонтана.

„Това е някакъв трик“, помисли си Тая.

Прекосиха улиците на Ел Ведадо, като тя не преставаше да премисля най-добрия начин да изтръгне някаква информация от него.

— А уроците? — попита накрая.

— Уроците ли?

— Да. Приключихме ли?

— Засега.

Сякаш обяви въпроса за приключен, но тя не беше склонна да се остави да бъде победена.

— Поне ще ми кажеш ли кои бяха…?

Ери спря колата до тротоара.

— Гая, признавам си, че много ми харесваш. Толкова ми харесваш, че няма да се дразня от въпросите ти, но те предупреждавам, че отсега нататък напълно ще ги пренебрегвам. Така че по-добре не настоявай.

Искаше й се да слезе на момента, да извика, че вече й се повдига от толкова тайни, да му каже да се махне завинаги от живота й, но желанията й, изглежда, бяха приковани за волята на този човек. Не отвори уста, докато не спряха отново, няколко пресечки по-нататък, пред къщата; същата от нощните игри, сега с безупречни градини, с подравнена морава, елегантно оформени в причудливи форми храсти край пътеки, които не водеха до никъде. Място в идеален ред, чисто, подредено, без сянка от руини или хаос, под ослепителната светлина на обедното слънце.

Две изсвирвания на клаксон предупредиха обитателите. Ошун се показа първа, помаха с ръка и се обърна, за да предупреди хората вътре. Докато прекосяваха градината, чу детски смехове, звук от чиния, падаща на пода, неясни гласове. Дали Ери е използвал къщата на родителите си за своите забавни игри? Не си направи труда да проучва. Знаеше, че всеки опит да научи истината щеше да бъде блокиран неведнъж. Въпреки честите си посещения в къщата, продължаваше да се намира на същото ниво на незнание, както в началото на своето духовно пътуване, и си помисли, че никога няма да научи много, дори да преследва обитателите на къщата с въпроси.

По-добре така. По-добре да признае ограниченията си. Не искаше да бъде като онези туристи, които, след като посетят няколко пъти плажовете на острова й, си мислеха, че знаят всичко за него, и смятаха, че разбират какво става. Колко са заблудени! Че самите жители на острова едва разбираха…

Отклониха се към растителния лабиринт, когато вратата вече оставаше на двайсетина крачки. Сега трябваше да вървят по лъкатушещия път, който обикаляше къщата, превръщайки я в център на онази кабалистична игра. Точно на един завой се издигаше памуково дърво, заобиколено от храсти, които скриваха къщата от поглед. Когато стигнаха там, мъжът вдигна полата й и свали бельото й. Тя поиска да вдигне парчето плат, но той вкара пръст между бедрата й и я принуди да го следва. Почувства, че неудържимо се овлажнява. Подчини се без съпротива, въпреки че не беше сигурна дали лудорията на любовника й ще свърши в края на лабиринта.

При всички положения се остави да бъде направлявана от онзи пръст, който я водеше като нишка на Ариадна, изпълнена с удоволствие в свежестта на бриза, който минаваше през полуотворените й уста. Полъхът на зефира стигна до яйчниците й, насищайки ги с аромат на рози.

Опита се да се успокои, като си мислеше, че щом е могла да живее толкова години в затворено феодално имение, ще се приспособи и към този експеримент. Съпротивата, за момента, трябваше да бъде тайна. Нали на това я бяха научили? В родината й правилата на играта бяха такива: прикривай, лъжи, преструвай се… За това не можеше да се направи нищо. Най-добре щеше да бъде да се преструва и да следва течението на цялата тази лудост. В края на краищата Куба беше също един огромен игрален дом, където нямаше смисъл да пита, защото никога нямаше да получи истинския отговор.

Корал Гейбълс, 1996 г.