През цялото време, докато стоеше заключен в тясната си килия, Клемънт Скарабей мислеше единствено за убийства. Обичаше убийствата. Убийствата и дългите разходки бяха двете му любими занимания, когато беше по-млад. Често казваше, че би се разходил далеч, далеч, само, за да убие някого, както и че би убил за една хубава дълга разходка. Но след двеста години в малката килия, беше позагубил интерес към разходките. Страстта му към убийствата обаче се беше разгоряла по-силно от всякога.

Пуснаха го от затвора няколко дни предсрочно и той излезе под палещото слънце на Аризона. Старец. Бяха му отнели силата и без нея тялото му беше повехнало и остаряло. Умът му обаче си беше останал все така остър. Да, бяха се опитали да притъпят и него, но не бяха успели, дори и след всичките тези години. Въпреки това, старостта изобщо не му допадаше. Мълчаливо си отбеляза колко време му трябваше да пресече шосето пред затвора и остана крайно недоволен от резултата.

Два часа стоя сам в зноя. Вятърът вдигаше прах и го хвърляше в очите му. Скарабей се огледа наоколо за нещо, което да убие, но после потисна порива си. Входът на затвора беше на хвърлей зад гърба му и навярно извършването на убийство пред самите очи на пазачите не беше най-добрата идея. Освен това магията още не се беше завърнала в тялото му, така че дори и в пустинята да се намереше нещо, заслужаващо да бъде убито, силно вероятно беше старец като него изобщо да не успее да се справи.

В треперещата мараня над жежкия пясък се замержеля черен силует, който постепенно изкристализира във формата на черен, климатизиран автомобил. Автомобилът спря и от него бавно слезе друг мъж. На Скарабей беше необходима секунда, за да го разпознае.

— Защо не ме измъкна от тая дупка, да те вземат дяволите? — изръмжа. Звукът на гласа му го потисна още повече. Навън, на открито, далеч от капана на затвора, дори ръмженето му беше старческо и жалко.

Мъжът от автомобила сви рамене.

— Право да ти кажа, все се надявах, че ще пукнеш междувременно. Всъщност, сигурен ли си, че не си пукнал? Щото бая умрял ми се виждаш. Така си и смърдиш.

— Ще остана жив дотогава, докато не извърша онова, което трябва да бъде извършено.

Другият мъж кимна.

— За отмъщение мислиш, така си и знаех. Във всеки случай, Еакан Мериторий е мъртъв. Нефариан Серпин го уби. И на още неколцина им видяха сметката, докато ти беше затворен.

Скарабей присви очи.

— А Скълдъгъри Плезънт?

— Изчезна. Двама-трима Безлики минаха през едно порталче преди има-няма десетина месеца. Прогониха ги обратно, обаче те отмъкнаха скелета със себе си.

— Винаги пропускам веселбите — отвърна сериозно Скарабей.

— Приятелите му не са спрели да го търсят от тогава. Ако питаш мене, няма смисъл, щото със сигурност е мъртъв. Тоя път завинаги, искам да кажа. Ама може да извадиш късмет. Току-виж го намерили и го върнали, и тогава вече ти ще си го докопаш и ще си го убиеш по всички правила.

— Ами Гилд?

Двайсет и четири каратова усмивка лъсна насреща му.

— Той е новият Върховен маг на Ирландия. Главната ти мишена.

Скарабей усети гъдел, леко жужене в костите си и сърцето му заби учестено. Това чувство показваше, че магията се завръща при него след всичките затворнически години. Постара се радостта да не проличи в сухия му, скърцащ глас:

— Не. Не е само той. Всички те са мишени. Ще ги накарам да си платят за стореното, до един да си платят. Светът ще рухне под нозете им заради онова, което ми причиниха.

— Имаш план, както усещам?

— Ще унищожа Убежището.

Мъжът от автомобила свали тъмните си очила и ги изтри с ръба на дрехата си.

— Малко помощ дали ще ти трябва, а?

Скарабей го фиксира подозрително.

— Нямам с какво да ти платя, а в отмъщението печалба няма.

— Нищо няма да ти искам, старче, за без парички, един вид. А и се сещам за още хора, дето ще се навият да се включат. Всички имаме сметки за уреждане в Ирландия — Били Рей Сангуайн сложи обратно тъмните си очила и скри черните дупки, където някога са се намирали очите му. — На мене, например, една специална малка госпожичка не ми излиза от главата.

Той й липсваше.

Липсваше й гласът му, остроумията му, добронамерената му арогантност и най-вече онези моменти, в които я връхлиташе прозрението, че истински жива се чувстваше, само когато заставаше рамо до рамо с този мъртвец.

Той беше изчезнал преди около единайсет месеца, а Валкирия вече почти цяла година търсеше истинския му череп, за да може чрез него отново да отвори портала и да върне детектива обратно. Спеше, само когато се налагаше, и ядеше, само когато беше неизбежно. Беше се оставила търсенето да я погълне изцяло. Прекарваше все по-малко време с родителите си. Беше ходила до Германия, Франция и Русия. Беше разбивала изгнили врати и беше бягала по тъмни улички. Беше следвала уликите, както той я беше учил, и сега, най-сетне, беше близо до целта.

Веднъж Скълдъгъри й беше казал, че главата на раменете му не е неговата истинска глава, а някаква чужда, която спечелил на покер. Беше казал още, че истинската му глава била открадната от гоблини, които я отмъкнали и изчезнали с нея в нощта. Тогава не беше навлязъл в подробности, но впоследствие беше доразказал цялата история.

Преди двайсет години в малка черквичка нейде из ирландската провинция се появила напаст, която по всичко приличала на полтъргайст. Гневният дух сеел хаос, плашел местните хора до смърт и прогонвал полицията всеки път, когато се наканела да разнищи случая. Стар приятел на Скълдъгъри го повикал да провери нещата на място и Скълдъгъри се явил с ниско нахлупената си шапка и омотания до очите шал.

Първото нещо, което му станало ясно, било, че изобщо не става дума за полтъргайст. Второ, скоро схванал, че вероятно проблемът се причинява от гоблин, а още по-вероятно — от множество гоблини. Трето, установил, че зад олтара на черквичката — макар и сама по себе си малка и бедна — бил скрит масивен златен кръст, а ако на този свят има нещо, което гоблините обожават, това е златото.

— Всъщност, ако на този свят има нещо, което гоблините обожават — беше допълнил Скълдъгъри, — то е да ядат малки бебета, но златото е второто им най-любимо нещо.

Гоблините се опитвали да изпоплашат всички, за да издебнат удобен момент, да изкъртят кръста и да офейкат с него. Скълдъгъри обаче се настанил в черквата и зачакал. За да минава времето по-бързо, потънал в нещо, подобно на медитативен транс, готов обаче да се пробуди на секундата, когато някой или нещо се доближи твърде много.

Първата нощ гоблините дошли, той скочил с крясъци и порой от огнени кълба, изкарал им акъла от страх и те си плюли на петите. Втората нощ пропълзели внимателно, като си шепнели един на друг, за да се подкрепят, а Скълдъгъри им излязъл в гръб, ревейки проклятия, и гоблините отново избягали, като плачели от ужас. На третата нощ обаче успели да го изненадат, защото вместо да се промъкнат в черквата, издебнали самия него и му грабнали главата, докато още бил потънал в транса си. Докато детективът разбере откъде му е дошло, гоблините били изчезнали яко дим, а Скълдъгъри нямал вече на какво да си слага шапката.

С чужда глава на раменете, той се заел да разследва случая и скоро установил, че гоблините налетели на магьосник на име Ларкс, който откраднал жалките им съкровища и ги препродал. Разследването приключило до тази точка, защото други неща излезли на дневен ред и отвлекли вниманието на Скълдъгъри. Той непрекъснато планирал да се върне към случая, но така и не успял, затова всичко сега зависеше само от Валкирия.

Беше установила, че черепът бил купен от жена, която желаела да го поднесе като сватбен подарък на мъжа, с който й предстояло да сключи брак — с две думи, готвела му безспорно неочаквана, макар и доста разстройваща изненада. По-късно жената използвала същия череп, за да размаже от бой и съответно да лиши по този начин от живот същия този свой злополучен съпруг, тъй като го хванала да краде от нея. Следствието по случая се водело от „смъртната“ полиция — Валкирия мразеше определението „смъртен“ — и черепът бил иззет в качеството му на веществено доказателство. Станал по-късно известен като Черепа на убийството, той успял някак да си проправи път до черния пазар и сменил четирима собственици, преди друг маг на име Умбра да усети следите от магия в него. Умбра купил черепа, но след година той се озовал в ръцете на Темза Чабон, контрабандист с лоша слава, безскрупулен дилър и една, накратко, силно съмнителна личност. Доколкото беше известно, черепът все още се намираше у него. Необходимо беше човек да положи значителни усилия да се установи връзка с Чабон и, за да го стори, Валкирия се беше принудила да използва непозволени средства.

В момента непозволеното средство стоеше прегърбено на тротоара на пуста уличка с ръце в джобовете. Името му беше Сийлън. Навярно е бил на деветнайсет-двайсет години, когато е срещнал смъртта си. Беше висок, чернокос, тънките му скули опъваха кожата на лицето. Проследи с очи Валкирия, докато тя го приближаваше, после бързо отвърна поглед встрани. Скоро щеше да мръкне. Сийлън сигурно огладняваше. Всички вампири огладняваха по това време.

— Уреди ли всичко? — попита Валкирия.

— Чабон ще се срещне с теб в десет часа — промърмори момчето вампир. — Утре сутринта. Площад „Бейли“, точно до Графтън Стрийт.

— Окей.

— Не закъснявай, няма да те чака.

— И си сигурен, че черепът е именно главата на Скълдъгъри?

— Така каза Чабон. Защо ти е толкова ценен тоя череп само не знам.

Валкирия кимна, но не отговори на въпроса. Не беше разказала на Сийлън за Котвата — предмет, който пребивава в едно измерение, но принадлежи на друго. Не му беше съобщила, че порталите между измеренията се отварят именно с помощта на такива предмети, не си беше дала труд да му обяснява, че всичко, от което се нуждае, за да отвори портал близо до сегашното местонахождение на Скълдъгъри, беше истинската му глава и някой услужлив телепортатор. Телепортатор вече си имаше. Сега й трябваше само черепът.

Сийлън вдигна очи към залязващото слънце.

— Време е да изчезвам. Става късно.

— Защо ми помагаш? — внезапно попита Валкирия. — Не съм свикнала хората да ми помагат без причина.

Очите на Сийлън се отклониха от страх да не срещнат нейните.

— Преди време ти прати в затвора мъж на име Дъск. Мъж, когото мразя.

— И аз не го харесвам кой знае колко.

— Чух, че си му оставила белег за спомен от срещата ви.

— Така е, оставих му.

Сийлън помълча, после рязко се отдалечи. Със страховитата си хищна грация движенията му наподобяваха тези на звяр от рода на котките.

Когато фигурата му се скри, от близката пряка изплува Танит Лоу — руси коси и кафяви кожени дрехи, скрила меча си под дългото палто.

Танит откара Валкирия до дома й и си замина, момичето застана под прозореца на стаята си, поток въздух я повдигна до перваза. Тя почука на стъклото и лампата вътре светна. Прозорецът се отвори и отвътре я погледна собственото й лице — тъмни коси и тъмни очи.

— Мислех, че няма да се прибираш тази вечер — каза отражението й.

Без да отговори, Валкирия се прехвърли в стаята. Отражението я наблюдаваше как затваря прозореца и съблича палтото си. Вътре беше точно толкова студено, колкото и навън и Валкирия потрепери. Отражението стори същото, имитирайки човешката реакция на усещане, което то самото никога не би могло да изпита в действителност.

— За вечеря имахме лазаня — отбеляза то. — Татко се опитва да намери билети за финала на първенството, но досега май не е успял.

Валкирия беше уморена, затова просто махна с ръка към високото колкото човешки ръст огледало от вътрешната страна на вратата на гардероба. Лишеното от чувства и непознаващо обидата отражение покорно се запъти натам, прекрачи през стъклото, застана вътре в огледалото и се обърна към стаята. Валкирия допря ръка до прозрачната повърхност и спомените на отражението нахлуха като поток в съзнанието й и си намериха места в собствената й памет. Тя затвори гардероба и си даде сметка, че не се е прибирала у дома от осем дни. Почувства остро желание да види родителите си — образите, възприети през очите на равнодушния й заместник не й бяха достатъчни. Но в момента майка й и татко й спяха дълбоко в стаята си надолу по коридора и Валкирия добре знаеше, че трябва да почака до утре сутринта.

Свали от пръста си черния пръстен и го остави на нощното шкафче до леглото си. Гастли, Танит и Чайна не одобряваха пръстена — нямаше как да бъде иначе, в края на краищата той беше некромантски инструмент. Но Валкирия определено се нуждаеше от помощ, за да се справи с всичко, случило й се през последните единайсет месеца, а вродената й склонност към некромантията й осигуряваше важен източник на допълнителни сили.

Тя се съблече и захвърли ризата без ръкави и панталоните върху събутите насред стаята ботуши. Дрехи, ушити от Гастли Биспоук, никога не се мачкаха, за което тя поблагодари на ум. Навлече едни шорти и фланелката на дъблинския футболен отбор, която татко й й подари миналата Коледа и се покатери в леглото. После посегна, изгаси лампата и бързо дръпна ръка под одеялото.

Утре, помисли. Утре ще намерят черепа и ще отварят портала веднага. Където и да се намираше Скълдъгъри, порталът щеше да се отвори някъде близо до него. Валкирия се замисли какво ли ще направи, когато го види отново. Представи си как тича срещу него и го прегръща, как усеща кафеза от голи кости под дрехите му, опита се да познае какви ли ще бъдат първите му думи. Със сигурност нещо суховато. Нещо, омаловажаващо усилията им, нещо смешно. Някаква фукня.

Когато хвърли поглед към будилника, осъзна, че лежи в леглото вече повече от час. Въздъхна, обърна възглавницата откъм хладната страна, легна на другото си рамо и прогони всички мисли за Скълдъгъри от ума си, после потъна в прегръдката на съня.

Спеше неспокойно, мяташе се и всичко завърши с това, че се събуди рязко посред нощ, за да установи, че някой се е надвесил над нея. Сърцето й прескочи удар, но дори в шока през ума й префучаха възможностите — мама, татко, Танит — после непознатият мъж в стаята й посегна и стисна гърлото й с ледените си ръце.

Валкирия се замята, опита се да го изрита, но завивките приковаваха краката й към леглото. Пробва да откопчи хватката му, но мъжът беше твърде силен. Пръстите му потънаха в плътта й и кръвта й запулсира болезнено в слепоочията. Още малко и щеше да припадне.

Успя да отметне одеялото и кракът й се заби в бедрото на нападателя. Хватката му не се отхлаби и на косъм. Валкирия опря стъпала в корема му и се опита да го откъсне от себе си. Черната фигура не мръдна от мястото си, все така надвиснала зловещо отгоре й. Смъртта беше близо. Момичето пусна едната китка на мъжа и замахна напред, но ударът й беше твърде слаб, за да произведе какъвто и да било ефект. Тя посегна към некромантския пръстен, с последни сили го нахлузи на пръста си и на секундата почувства мрака в себе си, леден, намотан като натегната пружина. Сви ръка и пак замахна към мъжа. Юмрук от сгъстена сянка го удари в гърдите и в следващия миг пръстите върху гърлото й вече ги нямаше, а нападателят залиташе объркано назад. Валкирия скочи от леглото, рязко изтласка въздуха пред себе си с две ръце и мъжът се изстреля към отсрещната стена. Блъсна се в нея и се свлече, превръщайки бюрото й в камара трески. Момичето щракна с пръсти, пламъкът лумна в дланта й и освети стаята.

В първата секунда не позна нападателя. Странни дрехи — пластове изпокъсани и мръсни парцали, кални ботуши и ръкавици без пръсти. Косата му беше по-дълга, чорлава, лицето — мърляво и потно. Брадата обаче го издаде. Заострената козя брада, която Рем Крукс винаги носеше, за да скрие факта, че под нея няма истинска волева брадичка.

Валкирия чу баща си да вика името й и угаси огъня в дланта си. Родителите й се мъчеха да нахълтат в стаята. Момичето замахна, ивица мрак се проточи от ръката й, омота се около леглото, премести го и блокира с него вратата.

— Стефани! — изпищя майка й, докато напразно разтърсваше бравата от външната страна.

Валкирия се обърна към Крукс в момента, в който той я сграбчи и я блъсна в стената. Окопити се бързо и го отхвърли, като заби коляно в корема му. В отворилото се пространство скочи и го изрита едновременно с двата си крака в гърдите. Мъжът се завъртя, препъна се в захвърлените дрехи и падна. Главата му се блъсна в нощното шкафче.

Родителите й полагаха всички усилия да разбият вратата.

В затвореното пространство познанията по елементална магия нямаше да й свършат никаква работа. Некромантският пръстен чернееше леден на пръста й и тя призова мрака в себе си. Съсредоточи го в една-единствена точка и го освободи рязко. Ударът улучи надигналия се Крукс в рамото и той залитна безпомощно. Валкирия замахна отново, улучи го в крака и го запрати отново на пода.

— Стеф! — изкрещя баща й. — Отвори вратата! Веднага!

Крукс връхлетя, преди да успее да го удари трети път. Едната му ръка я сграбчи за китката, отмествайки пръстена настрани, а другата я сграбчи за гърлото. Блъсна я в стената и я притисна с цялото си тяло, неутрализирайки всичките й оръжия. Очите му се присвиха злобно и тя зърна лудостта в погледа му.

Прозорецът до тях се разби на хиляди парченца. Валкирия рязко пое дъх, когато Крукс се оказа откъснат от нея. Пипала от сянка се намотаха и размотаха, хиляди стрели от мрак полетяха срещу нападателя, той се наведе рязко, за да ги избегне, но не особено успешно. Изръмжа и се хвърли навън през строшения прозорец.

Соломон Рийт се извърна към Валкирия, за да види дали е пострадала, а сенките закръжиха наоколо и се прибраха обратно в бастунчето в ръката му.

Вратата на стаята се блъсна в леглото пред нея и то рязко се отмести. Рийт последва Крукс през прозореца, а Валкирия отмести барикадата. Родителите й нахълтаха, майка й я прегърна силно, а баща й заоглежда стаята в търсене на нападателя.

— Къде е? — кресна.

Валкирия го погледна над рамото на майка си.

— Кой къде е? — попита. Не й се налагаше да се преструва на разстроена, защото наистина цялата трепереше.

Баща й рязко се извъртя.

— Кой беше тук с теб?

— Никой.

Майка й стисна раменете й и я отдалечи от себе си, за да я погледне в очите.

— Какво стана, Стеф?

Валкирия огледа пораженията.

— Прилеп — обяви тя.

Татко й замръзна на място.

— Моля?

— Прилеп. Влетя през прозореца.

— Как така… прилеп? Вдигаше се такъв шум, сякаш се биеш с някого.

— Чакай, чакай — обади се майка й. — Ние чухме как прозорецът се счупи едва след като шумотевицата тука вече беше започнала.

Проклятие.

Валкирия кимна.

— Ами, изглежда, той си е бил влязъл от преди. Мисля, че беше в онзи ъгъл. Може би е влетял преди няколко дни и, де да знам, сигурно е спал през цялото време.

— Стефани — каза баща й. — Тая стая прилича на бойно поле.

— Ами паникьосах се. Татко, беше просто прилеп, това е. Едър прилеп, при всички случаи. Събудих се, той пърхаше наоколо, после се блъсна в бюрото. Падна на пода, а аз се опитах да избутам леглото отгоре му. Той обаче изхвърча право през прозореца.

Надяваше се родителите й да не забележат факта, че парчетата натрошено стъкло до едно са вътре в стаята.

Баща й се поотпусна, доволен да усети облекчението след преживения страх.

— Помислихме, че се случва нещо ужасно.

Валкирия направи гримаса.

— Наистина можеше да се случи нещо ужасно. Можеше да ми се заплете в косата!

След като успокояваше родителите си още няколко минути и проверяваше стъпалата си дали не се е порязала, майка й й помогна да си оправи леглото в стаята за гости и чак след това най-после си казаха лека нощ.

Валкирия изчака, докато се увери, че и двамата са си легнали, след това стана и се промъкна до прозореца. Прекрачи перваза и скочи, като измести въздуха и се приземи леко долу на тревата. Босите й крака потънаха в ледената влага на росата и тя обви ръце около раменете си.

— Няма го вече — проговори зад гърба й Рийт.

Тя се извърна. Магът я гледаше, висок и красив по своя специален студено-плашещ маниер, в черно от главата до петите. Беше висок колкото Скълдъгъри и също толкова невъзмутим, но с това приликите не свършваха. И двамата бяха отлични учители. Скълдъгъри я учеше на елементална магия, а Соломон — на некромантия, но и двамата се отнасяха с нея като с равна. Не всички магове постъпваха така с учениците си. Друг общ талант на двамата беше склонността им да се появяват точно навреме в най-напечените ситуации — факт, който особено радваше Валкирия.

— Какво правиш тук? — попита тя. Не му благодари за помощта. Соломон Рийт не мислеше, че благодарностите са необходими.

Очите му проблеснаха и той се втренчи в нея.

— Дочух, че Рем Крукс бил забелязан да се мотае наоколо — отвърна. — Стори ми се логично да допусна, че търси именно теб. Както и се оказа.

— А защо не дойде да ме предупредиш? — попита Валкирия през тракащите си от студ зъби.

— Не е необходимо примамката да знае, че е примамка. Крукс щеше да усети капана и да се покрие.

— Не ми харесва да ме използват за примамка, Соломон, ясно ли е? Той можеше да нарани семейството ми.

— Семейството ти не го интересува. Не знаем защо се е върнал за теб, но поне вече ни е известно, че те е нарочил.

Рийт не й предложи палтото си срещу студа. На негово място Скълдъгъри щеше да й е дал своето сто пъти.

— Не искам това да се повтаря — каза тя. — В града ми такива зли магии няма да има. Чайна Сороуз може да разположи наоколо необходимите символи и печати, за да го държи настрани от Хагард. Още утре ще я помоля.

— Хубаво.

— Соломон, следващия път, когато се случи нещо подобно, очаквам да дойдеш и да ме предупредиш, че някой се кани да ме нападне.

Рийт се усмихна.

— Ще гледам да не забравя. Спокойно можеш да се прибереш вече у дома. Аз ще пазя до сутринта.

Валкирия кимна и застана под прозореца, готова да се изстреля нагоре.

— О, а какво стана с черепа? — спря я магьосникът. — Близо ли си вече?

— Утре ще се срещам с продавача.

— И си сигурна, че тавата е истинската? Защото вече няколко пъти се разочарова, та рекох…

— Този път е истинската. Трябва да е истинската.

Соломон се поклони за сбогом, тропна с бастунчето до крака си и сенките го обвиха. После се разсеяха, но от него вече нямаше нито следа. Некромантски трик, приличаше на телепортирането, но можеше да премести тялото на много по-малко разстояние. Соломон го прилагаше, за да я впечатли. Тя беше престанала да се впечатлява отдавна.

Валкирия обърна длани нагоре и студеният въздух я повдигна, като я заизкачва успоредно на къщата. Прекрачи през прозореца, затвори го и изтри краката си в килима, за да ги подсуши. После пропълзя между чаршафите и се сви там на треперещо кълбо.

Не спа много.

На следващата сутрин Валкирия се върна в стаята си да огледа пораженията. Вътре беше страшен студ. Подът беше покрит със стъкла, а бюрото — съсипано. После се обади на Чайна Сороуз и я помоли за помощ. През последните шест месеца Чайна обучаваше млади магьосници на езика на магическите символи и обеща, че ще изпрати учениците си да издигнат предупредителна система около целия град.

Валкирия й благодари, затвори телефона, дръпна вратата на гардероба и докосна огледалото. Отражението й прекрачи навън и се скри на първо време под леглото, а Стефани си облече училищната униформа и слезе на закуска. От цяла седмица не беше седяла на масата с родителите си и сега копнееше за компанията им. Освен това днес беше твърдо решена да върне Скълдъгъри обратно.

Родителите й си говореха за счупения прозорец — баща й беше убеден, че може сам да смени стъклото, но майка й не беше толкова сигурна. После баща й обяви намеренията си по един друг въпрос:

— Ще си взема половин ден почивка — каза. — Ще се срещам с един важни клиенти и ще ги заведа на по една бърза деветка.

Майка й се втренчи в него.

— Каква деветка?

— Не съм много сигурен — призна той. — Някакъв лаф от голфа. Мъжете на моята възраст непрекъснато го повтарят. Исках да заведа клиентите на мач вечерта, но и малко голф следобеда ще свърши същата работа.

— Ти не играеш голф — напомни съпругата му.

— Не, но съм гледал по телевизията как става, вижда ми се проста работа. Удряш топката с онова нещо.

— Стик се казва.

— Ето, и ти го знаеш, лесна работа.

— Ами при тебе координацията между ръката и погледа не е идеална, а и мразиш дългите разходки и влаченето на тежки сакове. Освен това все повтаряш, че голфът е пълна глупост.

— Голфът си е пълна глупост — съгласи се баща й.

— Защо тогава искаш да водиш клиентите на голф?

— Да ти кажа право, екипите много ми харесват. Тези пуловери с острото деколте и лъскавите емблеми, а и бричовете с три четвърти чорапи…

— Мисля, че никой вече не носи бричове с три четвърти чорапи.

— О!

Валкирия често мислеше, че баща й и майка й са родени един за друг. Освен това се съмняваше някой друг, освен нея да си дава сметка колко шантави са и двамата.

Дояде си закуската, върна се в стаята си и се преоблече в черните си дрехи. Отражението вдигна униформата от пода и я навлече.

Преди почти две години в един град на име Роърхейвън Скълдъгъри беше застрелял отражението й. Първоначалната задача на това отражение беше просто да замества Валкирия пред родителите й, докато тя обикаля със Скълдъгъри, но поради прекомерна употреба то беше развило някои странности и специфично поведение. Когато го простреляха и то „умря“, проблемът се беше задълбочил. Тогава бяха върнали тялото му в огледалото и отражението отново се беше върнало към имитацията си на живот, но скоро стана ясно, че убийството беше направило реакциите му още по-непредвидими. Самичко се беше освободило от някои задължителни ограничения — например обличаше се по свой избор, а от време на време в паметта му се появяваха бели петна.

Но в момента Валкирия нямаше време да се тревожи за това. Трябваше да намери черепа на Скълдъгъри. Освен това все някой трябваше да отиде на училище на нейно място и днес.

Закопча черния панталон, нахлузи ботушите и остави маншетите на панталона да ги покрият. Ризата й беше без ръкави, но топлеше, а когато облече палтото си, се почувства така, сякаш е навлякла ватирани термодрехи. Материята отчиташе промените във външната температура и се нагаждаше към нея, за да поддържа тялото на Валкирия във възможно най-пълен комфорт, независимо от условията. Палтото беше черно, а ръкавите — тъмночервени като засъхнала кръв. Още един от шедьоврите на Гастли Биспоук.

Отражението вдигна ученическата чанта и без дума повече обърна гръб и излезе от стаята.

Валкирия звънна на Флетчър Рен и в следващия миг той прекрачи от празното пространство и се озова до нея. Телефонът в ръката й изпука, докато се опитваше да намери отново мрежа през наситеното магическо поле на телепортатора, но после се отказа и замлъкна. Русата коса на Флетчър беше чаровно разрошена, усмивката — обичайната смесица от самодоволство и подигравка. Носеше протрити дънки, вехти ботуши и армейско яке и единственият проблем с външния му вид се състоеше във факта, че отвсякъде си личеше как самият Флетчър отлично знае колко добре изглежда.

— Какво е ставало тука? — попита той и усмивката му изчезна при вида на погрома наоколо.

— Нападнаха ме.

Очите му се разшириха и той я стисна за раменете, сякаш да се увери, че е жива и здрава.

— Добре ли си? Ранена ли си? Кой беше?

— Всичко е наред, Флетчър. Ще ти разкажа, когато отидем при останалите, за да не повтарям сто пъти.

— Не беше вампирът, нали?

— Моля?

Флетчър я пусна и отстъпи крачка.

— Оня, как му беше името, дето снощи се виждахте. Киселото и злобно момченце-вампирче.

— Казва се Сийлън. Не, не ме нападна той, разбира се.

Телепортаторът кимна.

— Окей тогава. Сигурна ли си, че си наред?

— Добре съм.

— Той всъщност какво рече? Вампирчето, де.

— Уреди ми среща с продавача точно, както беше обещал.

— Не сте си бъбрили сладко-сладко значи.

— Не е мой тип.

— Силен, мрачен и мълчалив, а?

— Такъв си е. Освен това слънцето залязваше.

— А, окей. Сигурно не е искал да се превърне в кошмарно чудовище и да те разкъса на парчета още на първата среща.

— Защо ми се струва, че не го харесваш особено?

— Ами не, не го харесвам, особено като се сетя за кошмарното чудовище. Ами ти?

— Какво аз? Да го харесвам? Не. Дори не го познавам.

— А, добре — Флетчър изглеждаше доволен. — Може ли да те питам нещо?

— Че ти досега само ме питаш.

— Може ли да те питам още нещо?

— Може ли да ме питаш някъде, където нашите няма да ни чуят?

Той я хвана за ръката и след миг двамата бяха на покрива на шивачницата на Биспоук. Валкирия така беше свикнала с телепортирането вече, че дори не й се зави свят.

— Питай — рече.

Флетчър се поколеба, после подхвана с небрежен тон:

— Мислиш ли, че като се върне Скълдъгъри, нещата пак ще си станат нормални? Ти и той пак ще разследвате случаи и ще преживявате приключения заедно, и така нататък?

— Предполагам. Не виждам причина за промяна.

— Ами, хубаво — кимна момчето. — Хубаво, че цялата тая история ще свърши, искам да кажа. След всичко, през което минахме.

— Последните няколко месеца бяха ужасни — призна Валкирия.

— Знам. Но в същото време, така де, да ти кажа право, беше весело.

Валкирия замълча.

— Не в лошия смисъл! — засмя се Флетчър. — Това, че Скълдъгъри се изгуби, изобщо не е весело, нито пък твоите тревоги. Искам само да кажа, че се чувствам добре от това, че участвам. Че помагам, че съм част от отбора.

— Хубаво.

— Така че, чудех се, такова, искам да кажа, питах се, дали ще може после да ви помагам на вас със Скълдъгъри в разследванията?

Валкирия рязко пое дъх.

— Ами… не знам.

— Добра работа върша, признай си. Няма да има нужда да се разкарвате нагоре-надолу с тая негова изкопаема кола.

— Той обича Бентлито. Аз също.

— Знам, знам, само си викам дали не може, като се върне, да го питаш, дали няма да ме искате, а?

— Добре — отвърна тя. — Ще го питам.

— Освен, ако ти лично нямаш нещо против мен.

Валкирия повдигна вежди.

— Споменала ли съм нещо подобно?

— Не, ама… А, бе, всъщност да, казваш си го бая често.

Тя сви рамене.

— Казвам го само, когато ме дразниш.

— Напоследък дразня ли те?

— В момента ме дразниш.

Флетчър се ухили, а тя протегна ръка.

— Долу.

Той хвана ръката й и се поклони.

— Слушам, господарке.

В следващата секунда бяха в задната стая на шивачницата.

— Можеш да ме пуснеш вече — обади се Валкирия.

— Знам, че мога — отвърна телепортаторът. — Просто не искам.

Тя рязко изви китката си и го принуди да я пусне сравнително безболезнено.

Ухаеше на кафе, чуваха се гласове и двамата излязоха отпред в работилницата. Танит и Гастли седяха край малката масичка до стената. Шивачът клатеше с отвращение масивната си глава.

— Какво е станало? — попита Валкирия.

— Вчера са пуснали Клемънт Скарабей от затвора — отвърна Танит.

— Кой е Клемънт Скарабей? — обади се Флетчър.

— Наемникът, който уби Ерсън Вангард.

— Кой е Ерсън Вангард? — продължи Флетчър.

Валкирия се зарадва, че Флетчър е тук. На света имаше поне един човек, който знае по-малко от нея.

— Вангард беше воин, който се отрече от войната — обади се Гастли. Валкирия забеляза, че от яката на ризата му се подава ъгълчето на превръзка. Премълча си и не го попита каква рана е превързвал. — Кога беше то… Може би има двеста години оттогава. В един момент почна да говори за мирно разрешение на войната с Меволент, такова, което да не изисква едната страна в конфликта да изтрие другата от лицето на земята.

— Проявил е здрав разум, с други думи — каза Танит. — Станало е много преди аз да се родя, но помня, че родителите ми разказваха за него.

Гастли продължи:

— В един момент на Меволент му писна някой непрекъснато да подрива бойния дух и да разколебава армията му и прати Скарабей да ликвидира Вангард.

— И двеста години по-късно — каза Танит — се оказва, че Скарабей е излежал присъдата си и го пускат на свобода. Изненадана съм, че изобщо е оживял. Само след две-три години в онези килии магьосниците започват да остаряват като смъртни. Мисля, че всички са разчитали просто да пукне от старост.

— Скарабей трябваше да умре в затвора — тихо се обади Гастли. — Уби един велик човек.

— Знаете ли кой още е трябвало да умре нощес? — попита внезапно Флетчър. — Валкирия. Нападнали са я.

Танит и Гастли зяпнаха, Валкирия въздъхна и разказа всичко за Крукс.

Гастли присви очи с недоверие.

— Рийт просто случайно е минавал край вас, когато Крукс те е нападнал? Доколкото го познавам тоя некромант, няма да се учудя, ако лично е организирал всичко, само за да може да се яви в сюблимния момент и да те спаси.

— Не ме е спасил — отвърна Валкирия с лек яд. — Щях и сама да се справя с Крукс. Някак си.

— Гастли е прав — намеси се Танит. — След Аранмор не знаем какви ги върши Крукс. Фактът, че видя Безликите, унищожи разума му, Вал. Спокойно може да се намира под контрола на Рийт.

— Соломон Рийт е на наша страна — кротко отвърна Валкирия, отдавна уморена от този спор. Бяха го водили вече сто пъти. — А и защо му е да праща Крукс срещу мен? Какво печели по този начин?

Танит сви рамене.

— Вече сме близо до целта, скоро ще върнем Скълдъгъри при нас, а Рийт ще изгуби единствената си ученичка. Той печели доверието ти, Валкирия, кара те да се чувстваш спокойна с него и се надява да извади късмет и в края на краищата, ти да избереш некромантията пред елементалната магия.

Валкирия почувства пръстена на ръката си. Не го беше свалила цяла нощ.

— Ще се тревожим за това после — каза.

— Луд те напада посред нощ — отвърна Танит и повдигна вежди, — луд, който дори и когато беше нормален, те мразеше в червата, а ти ни казваш да забравим за случая, така ли?

Флетчър хвърли поглед към Гастли и се обади с привичната си тактичност:

— Ей, наранил ли си се нещо?

Гастли придърпа яката си да скрие превръзката.

— Не — отвърна сухо.

— Поряза се като се бръснеше ли? Голямо бръснене е паднало май…

Гастли въздъхна.

— Помолих Чайна да ми помогне някак си да започна да се сливам с тълпата. Писна ми от маскировки. Така че тя ми направи една фасадна татуировка, това е.

— Какво е фасадна татуировка? — попита Танит.

— Не е важно.

— Ами разправи ни набързо тогава, че да минем към важните неща!

— Фалшиво лице — отвърна рязко Гастли, прикривайки смущението си с припряност. — Чайна татуира два символа на ключиците ми и, на теория, когато раните оздравеят, символите ще правят така, че за кратко време да изглеждам нормално.

— Нормално?

— Без белези.

— Леле майко.

— Не е важно, нали ви казах.

— Кога ще се задействат?

— След няколко часа. Може и нищо да не стане, но… Заслужава си да опитам. По-добре е от това да се увивам в шал всеки път, когато излизам навън. Да се върнем към належащите въпроси. Самолетът на Чабон каца след час, нали така?

— Ако ми беше позволил аз да отида да говоря с него, вече да сме свършили работата — обади се Флетчър.

— Чабон ни няма доверие — каза Валкирия. — Той е търговец, а хората, с които търгува, не са добри и надеждни като нас.

— Просто щях да грабна черепа и да се върна за миг — сви рамене Флетчър.

Валкирия въздъхна.

— Парите налице ли са?

Танит подритна торбата на пода до крака си.

— Изтеглихме по малко от всяка от многото ни банкови сметки. Добре, че добрите и надеждните хора като нас не ценят парите кой знае колко.

— Говори за себе си — измърмори Флетчър.

— Като говорим за пари, ти нищо не си дал — навъси се Танит.

— Личното ми време за нищо ли го имаш? — озъби се телепортаторът.

— Ами нищо си е, особено ако опиташ да купиш нещо с него.

— О!

Танит обърна очи към Валкирия.

— Вал, успокой се, окей? Предвидили сме всички варианти.

— Скълдъгъри веднъж ми каза, че е в състояние да предвиди всички варианти, но обикновено не го прави, защото това разваля изненадата.

Устните на Танит се извиха в усмивка.

— Значи сме предвидили всички онези варианти, които са хрумнали на нас четиримата и не сме предвидили онова, за което не сме се сетили. Няма никаква причина да се съмняваме, че нещо ще се обърка: просто ще се срещнем с човека, ще дадем парите, ще приберем черепа и ще се сбогуваме с по едно „благодаря“. Следобед отиваме до фермата Аранмор и Флетчър отваря портала. Влизаме, намираме Скълдъгъри и го връщаме при нас. Просто като прословутия фасул.

— Освен ако нещо не се обърка — каза Валкирия.

— Е, да. Освен ако нещо ужасяващо и страшно не се обърка. Както всъщност най-често става.

За място на сделката Чабон беше избрал едно кафене на Дюк Стрийт. Валкирия и Танит седяха вътре с лице към вратата. Флетчър се беше настанил отстрани до витрината, четеше комикс и посръбваше Кока Кола, стараейки се с всички сили да не бие на очи — доста трудна задача за човек с коса като неговата. Отсъстваше само Гастли — на публично място беше невъзможно белезите му да останат скрити задълго.

Малко след дванайсет на обяд в кафенето влезе мъж с четвъртито куфарче. Забеляза веднага двете магьосници и тръгна право към тях. Валкирия не очакваше търговецът да изглежда така елементарно. Дрехите му бяха съвсем обикновени, а и нямаше тънки лукави мустачки под носа.

— Добър ден, дами — каза Чабон и се усмихна учтиво. — Носите ли парите ми?

— Покажи ни черепа — отвърна Валкирия.

Чабон сложи куфарчето на масата и го потупа с длан.

— Няма да видите стоката, докато не се уверя, че носите парите. Това са правилата. Така стават тия неща.

Танит повдигна торбата и я отвори леко, за да може Чабон да зърне банкнотите вътре. После я затвори и я придърпа в скута си.

Валкирия посегна към куфарчето, но търговецът рязко сграбчи китката й.

— Много бързаш — каза с леден глас. После извъртя ръката й в своята и се взря отблизо в черния пръстен. — Некромантка ли си? Мислех, че не напускате Храма, преди да навършите двайсет и пет.

Валкирия дръпна ръка от неговата.

— Любителка съм — отвърна. — Показвай какво носиш.

Чабон сложи длан върху куфарчето и ключалките се отвориха сами. Той повдигна капака и позволи на Танит и момичето да видят какво има вътре.

— Това ли е Черепът на убийството? — попита Танит. — Сигурен си?

— Напълно сигурен.

— Ако ни лъжеш… — започна Валкирия.

Чабон поклати глава.

— Не ме заплашвай, момиче. Свикнал съм да ме заплашват професионалисти. Поговорих си с вашия приятел вампира и всичко, което казах на него, е истина и към ден-днешен. Така че, ако вие нямате някакво намерение да ме изпързаляте с помощта на момъка със смешната прическа до витрината, какво ще кажете да свършваме работата и после кой откъде е, а? Гоня самолет.

Валкирия погледна Танит и тя сложи торбата на масата. Чабон посегна и притисна длан към парите.

— Всичките са тук — каза Танит.

След миг Чабон кимна.

— Така си е — дръпна ръка, стана от стола, стиснал дръжките на торбата, а куфарчето остави на масата. — За мен беше удоволствие — каза той и после на магьосниците не им остана нищо друго, освен да го проследят с очи как излиза от кафенето.

Флетчър веднага се приближи и Валкирия открехна куфарчето. Отвътре беше покрито с дебела ватирана подплата, а в средата му се мъдреше черепът. По лицето на Валкирия плъзна широка усмивка.

Бяха го намерили. Черепът беше в ръцете им и след няколко часа щяха да минат през портала и да върнат Скълдъгъри. Целият им труд досега щеше да бъде възнаграден и след края на деня животът щеше да си продължи постарому. Тя затвори куфарчето.

— Просто искам да съм сигурна — изрече момичето и се втурна към вратата на кафенето. Изскочи навън и видя как Чабон завива зад ъгъла на Графтън Стрийт.

— Ей! — кресна след него, докарала най-яростната си физиономия.

Чабон се извърна. Ако донесеният от него череп беше истинският, той нямаше причини за паника. А ако не беше истинският, то… Чабон изпадна в паника и побягна през глава.

— Черепът е фалшив! — изкрещя Валкирия на останалите и хукна след търговеца, а Танит и Флетчър я последваха по петите.

Валкирия се вряза в тълпата, мъчеше се да не изпуска Чабон от поглед. Прескочи калъф на китара, сложен върху тротоара от уличен музикант, и на косъм се размина от човек статуя, боядисан със сребърен грим. Чабон сви вляво по една права, залята от слънцето улица, а торбата с парите подскачаше неудържимо в ръката му.

Ако улицата беше пуста, Валкирия щеше да изстреля пипало от мрак от пръстена си, да го омотае около глезените на беглеца и да го събори за секунда. Но край витрините на магазините наоколо се мотаеха поне двайсет души, а точно пред нея изведнъж застана просякиня и замоли за дребни. С ъгълчето на окото си Валкирия зърна Танит, която се прилепи до сградата отстрани, скочи и затича по фасадата противно на правилата на гравитацията. Валкирия преследва Чабон до следващата пряка, там той вдигна очи и видя как Танит маневрира над главата му в опит да му отреже пътя. Търговецът блъсна някакъв възрастен човечец и хлътна в Пауърскорт Център. Валкирия пое по първата успоредна улица и затича паралелно на посоката на бягство на търговеца. През грамадните витрини го видя как разблъска обядващите в ресторанта на търговския център и това доста го забави.

Стигна до Саут Уилямс Стрийт в момента, в който Чабон се измъкваше от Пауърскорт. Видя я, изпсува и побягна още по-бързо право през Касъл Маркет към старата викторианска сграда, приютила търговския пасаж на Джордж Стрийт. Валкирия разбра, че й е паднал в ръцете. Вече не можеше да й се измъкне.

През средата на колонадата на пасажа бяха поставени решетки, които ограничаваха пазаруващите в два успоредни потока. Под колоните се редуваха магазини за дрехи и за бижута, имаше и гледачка, която предсказва бъдещето, скрита зад червена плюшена завеса. Чабон избра лявата алея, втурна се по нея, разблъсквайки грубо хората. Препъна се в кашон със стари книги пред антикварната книжарница, Валкирия го настигна и скочи, коленете й го блъснаха в гърба. Търговецът се претърколи на земята, Валкирия стъпи право върху ръката му. Той изпищя от болка и се замята, успя да я препъне и тя тупна на паважа точно в мига, в който Чабон се изправи, стиснал торбата в здравата си ръка, но момичето в последния момент докопа една от дръжките и го задържа, а търговецът твърде късно си припомни, че Валкирия не е сама в преследването.

Танит прелетя над главата й и ботушите й се забиха в гърдите на измамника. Чу се изпукване, мъжът се преметна и падна, извъргаля се и остана на земята, като бавно се сви на кълбо. Валкирия си изправи, Флетчър също ги настигна, пуфтящ и пъшкащ като човек, на когото отдавна не му се е налагало да тича.

— Заповядай — каза Валкирия и пъхна торбата с парите в ръцете му. Усмихна се широко на недоумяващите хора наоколо. — Този гаден тип отмъкна торбата на горкото момче.

Тълпата заръкопляска, а Флетчър се втренчи във Валкирия. Танит вдигна Чабон и го отмъкна нанякъде. Телепортаторът и момичето ги последваха.

— Не беше необходимо да ме унижаваш — изръмжа ядосано Флетчър.

— Ако беше по-бърз — тихо отвърна Валкирия, — можеше да бъдеш героят на деня, но тъй като не свърши никаква работа, ще се задоволиш с ролята на невинната жертва. Преживей го.

Танит завлече Чабон достатъчно встрани от всички невинни минувачи, така че да могат да си поприказват, без никой да ги чуе. Блъсна го към близката стена и го приклещи здраво. Той притискаше ранената си ръка към гърдите и явно го болеше много.

— Къде е истинският Череп на убийството? — попита Валкирия полугласно.

— Дадох ви го! — пробва се Чабон. Момичето го удари по ръката и той изсъска. — Добре! Стига! Беше у мен, кълна се. Когато разговаряхме по телефона, още беше у мен.

— Какво направи с него?

Чабон беше пребледнял. Счупеното в ръката го караше да се поти.

— Има едно… Виждате ли, в моята професия има едно правило. Когато ти попадне нещо, за което някой е готов да плати много, съществува сериозна възможност някой друг да иска да плати за същото нещо още повече.

— Разгласил си, че предлагаш черепа?

— Не предполагах, че изобщо някой се интересува от него чак толкова, така че, да, споменах тук-там, че го предлагам за продан и веднага се яви купувач с по-добра оферта от вашата.

— Кой беше?

— Не знам.

Валкирия стисна юмрук и го стовари върху ранената ръка на търговеца. Танит едва го удържа да остане прав.

— Една жена — изпъшка той. — Срещнах се с нея преди час. Плати ми три пъти повече от вас. Не смятах, че вие изобщо ще разберете измамата. Все едно съм ви дал истинския Череп на убийството. Какво значение има дали е фалшификат или не в крайна сметка?

— Как изглеждаше тази жена? — обади се Танит.

— С тъмна коса. Хубавица. Делова.

— Името й — произнесе Валкирия. — Кажи името, телефонен номер, адрес, каквото и да било.

— Тя ми се обади. Номерът й не се изписа на дисплея ми, скрила го беше. Срещнахме се в зала „Пристигащи“ на летището. Тя носеше парите, аз й дадох истинския череп. За вас бях подготвил ментето.

— По-добре ще направиш да ни дадеш някаква следа към тази жена, защото трябва да я намерим — каза Флетчър. — В противен случай ще се телепортирам с тебе насред пустинята Сахара и ще те оставя там на произвола.

Чабон се втренчи в момчето, сякаш се мъчеше да разбере дали заплахата е истинска или само блъф. Очевидно изводът не му хареса.

— Американка. По акцента личеше, че е от Бостън. А очите й са едни такива… Едното е зелено, а другото — синьо.

— Хетерхромия — изрече Танит. — Давина Мар.

Стомахът на Валкирия се сви. Давина Мар беше ангажирана от ирландското Убежище и в момента заемаше поста Главен детектив. Валкирия вече няколко пъти се беше сблъсквала с нея и беше установила със сигурност, че жената е амбициозна, властна и безмилостна.

— Ако тя е купила черепа — мрачно каза момичето, — значи той вече е в ръцете на Турид Гилд, а той ще го скрие надълбоко, така че да е сигурен, че Скълдъгъри никога вече няма да се върне.

— Какво ще правим тогава — попита Флетчър.

— Ще го откраднем — отвърна Валкирия.

Валеше. Пак.

Скарабей не харесваше Ирландия. Всичките големи нещастия в живота му го бяха сполетели все в тази страна. Всичките му големи провали. Беше лежал в американски затвор, но го бяха заловили и арестували тук, в Ирландия, а при ареста му също валеше.

В замъка беше студено и непрекъснато ставаше течение. Повечето от вратите бяха заключени, входовете към подземията и някои други противни местенца бяха дори запечатани. Разбира се, до тях все още можеше да се стигне по разни тайни проходи, но като цяло обиколките из помещенията бяха силно затруднени. Канализацията беше под всякаква критика. Килията, която му беше служила за дом и го беше поддържала жив през последните двеста години, се беше грижила тялото му да е непрекъснато нахранено, чисто, с мускули, недокоснати от старческата атрофия. За двеста години не му се беше наложило да отиде до тоалетната нито веднъж. Къде бяха отивали всички отпадъци, които иначе плътта отделя? Бяха ли се образували изобщо? Не знаеше, а и никой не го беше навестявал, за да му дава обяснения за каквото и да било.

А сега изведнъж му се налагаше отново да се храни сам, да се къпе и да се отбива до тоалетната тревожно често, а казанчето не работеше. Беше се опитал да намери друга тоалетна и точно след пет минути се беше изгубил из коридорите. Беше се препъвал в мрака час и половина, докато се ориентира и се върна обратно.

— Къде беше? — попита Били Рей, като го подмина забързано. — Тук са.

И изчезна в съседната стая.

Скарабей пристъпи на пръсти до вратата и го чу да приветства гостите. Мехурът на стареца беше все така препълнен и той се зачуди дали наоколо няма някоя саксия с цвете или нещо подобно. Не, че замъкът беше място, в което изобщо някога бе имало саксии с цветя.

— Чудите се защо ви повиках — чу се отново гласът на Били Рей. — Гледате тоя, до когото седите в момента, и си викате: „А, бе, аз тоз тип не го ли мразя? Не се ли пробва той да ме убие веднъж-дваж?“. Факт е, че, да, през годините всички ние често сме се опитвали да се избием едни други, но знаете ли какво ще ви кажа? И мнозина други са се опитвали да ни убият. Точно по тази причина, господа, сме се събрали днеска тука. Ние сме свързани, всички вие и аз. Омразата на околните е общото ни нещастие, но то ни осигурява и обща цел. Сега искам да ви представя един човек. Може би сте чували за него. Той е човекът, който уби Ерсън Вангард. Момчета, посрещнете мъжа, легендата, Клемънт Скарабей!

Скарабей изопна рамене и влезе в стаята, като се стараеше да пристъпва тежко и авторитетно.

Около масата седяха четирима мъже, а петото място се заемаше от самия Били Рей. Скарабей пристъпи, но остана прав. Познаваше всички присъстващи, макар че никога преди не ги беше срещал лично. Описанията, осигурени от сина му, бяха предостатъчни.

Рем Крукс, бивши Главен детектив на местното Убежище, към момента пълен психопат, некъпан от седмици. Наскоро беше приел в сърцето си вярата в Безликите и по думите на Били Рей беше обладан от желанието да убие някакво малко момиче на име Валкирия Каин, защото тя пък била убила неколцина от Мрачните богове с помощта на Скиптъра на Древните. Скарабей винаги беше смятал разказите за Скиптъра за бабини деветини, нито пък беше имал време да се занимава с простотии за Безликите. Беше се съгласил да вземе Крукс в екипа, защото, макар приемането на помощ от луд човек да беше огромен риск, в живота идват и моменти, в които рискът е всичко, с което изобщо разполагаш.

Тъмнокосият мъж до Крукс имаше бледа кожа и носеше черни дрехи. Дъск. Каин, момичето, което започваше явно да се утвърждава като реална и сериозна заплаха, беше оставила на лицето му дълбок белег, а тъй като беше използвала магическия бръснач на Били Рей, белегът беше незаличим. Вампирите бяха известни със своята злопаметност. Дъск беше поредната неизвестна и непредвидима величина в уравнението, защото вампирът е много повече звяр, отколкото човек. Но неповторимата му физическа сила беше качество, което не трябваше да се пренебрегва.

Срещу Дъск седеше самопровъзгласилото се Страшилище на Лондон, известно още под името Спрингхийлд Джак. Върлинестото му тяло се гърбеше разкривено на стола, седеше, придърпал едното си коляно към гърдите. Носеше парцалив старомоден костюм, цилиндърът беше кацнал на главата му под невъзможен ъгъл. Коравите му заострени нокти барабаняха бавно по масата. Скарабей нямаше представа що за чудовище представляваше това чудо, но знаеше, че Джак е прогонен от Англия и издирван от Убежищата в цяла Европа. Старецът обичаше хора, притиснати до стената. На тях можеше да се разчита.

Четвъртият член на този своеобразен Клуб на отмъстителите беше най-малко известният от всички. Били Рей беше осведомил Скарабей, че мъжът се препоръчва като несравним убиец, понесъл тежки страдания по вина на детектива-скелет и партньорката му Каин, но това беше всичко, което се знаеше в тази стая за лицето Вориен Скейпгрейс.

Скарабей застана начело на масата и събра всичкия зловещ авторитет, с който разполагаше.

— Чували сте за делата, които съм извършил — каза. Останалите го гледаха втренчено и безмълвно. — Чували сте за хората, които съм убил. Повечето от историите, които се разказват за мен, са напълно верни. Убивал съм, смял съм се на мъртвите и после съм убивал отново. Така сте постъпвали и всички вие. Господа, ние сме изчезващ вид. След стотина години хора като нас ще бъдат арестувани превантивно, преди дори да са извършили каквото и да било. Ще ни пращат в затвора само заради мислите в главите ни и чувствата, които свиват сърцата ни. Ние сме последните от породата на истински великите и истински свободните. Но те искат да ни отнемат дори това. Синът ми говори преди малко за връзката, която съществува между нас, за изгарящото желание, което всеки един в тази стая носи. Ние сме свободни хора, а за да бъдем такива, трябва да отхвърлим законите и правилата, които не са писани за нас и не ни засягат. Трябва да ударим враговете си, да ги повалим и да ги стъпчем.

— Аз съм тук, защото съм любопитен — обади се Дъск. Говореше спокойно, без напрежение ши емоции. — Защо да ви помагам?

— Измъкнах те от затвора — каза Били Рей. — Длъжник си ми, вампире.

— Длъжник съм на барон Венгос — отвърна Дъск. — На тебе нищо не ти дължа. Затова пак питам: защо да ви помагам? Защо да помагам на когото и да било тук? Нямам ви доверие. В края на краищата, един от седналите на тази маса веднъж спаси живота на Валкирия Каин.

Спрингхийлд Джак се ухили. Зъбите му бяха тънки, остри и много, много на брой.

— Попречих ти да я убиеш, защото не ми хареса как ме лъжеш, а не харесвах и шефа ти. Възможността да ви объркам плановете беше много сладка и не можах да се сдържа. Още ли ме мразиш за тая работа?

Дъск го погледна право в очите.

— Ще се срещнем някога на подходящото място и тогава ще те разкъсам на хиляди кървави треперещи парчета. Може и тука да го направим, ако искаш.

— Още дори не е мръкнало — озъби се Джак. — Дали ти отвързват каишката толкоз рано, а?

Дъск скочи през масата, Джак се изсмя и се изправи да го посрещне. Двамата се изтъркаляха на пода, блъснаха Скейпгрейс и го събориха от стола. Мятаха се и ту единият беше отгоре, ту другият, от гърлата им се носеше тежко ръмжене.

— Стига! — ревна Скарабей и мелето се прекрати. Той заприказва, преди да са размисли и да са се сбили пак. — Враждуваме помежду си? Така ли смятате, че ще успеем? Имаме възможност да разрушим самите устои на света, а вие искате да се изтрепете един друг? Нека ви кажа нещо — и говоря от личен опит — край нас винаги има много, много други хора, които си заслужават усилието да бъдат убити. Това е случай да нападнем враговете си и да ги раним смъртно. Имаме шанс да успеем там, където всички други са се проваляли. Виждали сме провалите им с очите си. Виждали сме грешките, които допуснаха хора като Меволент и Серпин, и сме си извлекли поука от тях.

— Снощи за малко да убия Валкирия Каин — обяви Рем Крукс.

Всички го зяпнаха.

— Как така? — бавно попита Били Рей.

— Пръстите ми — рече Крукс. — Около шията й. Стискам. Видях страха в очите й. Истински страх. Почти я бях довършил.

Дъск оголи зъби.

— Знаеш къде живее момичето?

Крукс кимна.

— Но сега вече не можем да стигнем до там. Видях много магове, които поставяха символи навсякъде около града. Оградиха периметър. Не можем да минем, без да вдигнем Секачите под тревога. Мразя Секачи.

— Защо не ни каза? — изхриптя Били Рей. — Можехме да отидем заедно, да я хванем, да я разкъсаме…

— Аз ще убия, Каин — пресече го Крукс и забоде пръст в гърдите си. — Аз. Не ти, не вампирът, не и идиотът.

Скейпгрейс се намръщи.

— Кой е идиотът?

— Тя уби Мрачните богове — продължи да нарежда Крукс, — но те ще се въздигнат отново.

Скарабей видя как гневът клокочи в Били Рей и Дъск. Можеше да използва собствените си познания по езика на магическите символи, за да влезе в защитения периметър, но това означаваше да изгуби половината си екип още преди да е привел плана си в действие. Това беше неприемливо. Заговори бързо, за да тушира страстите.

— Господин Крукс, ако искате Безликите да се завърнат, трябва да им помогнете да го сторят. Първата стъпка в тази посока е да се отървете от враговете им. А ние имаме план как може да стане това.

Дъск откъсна очи от Крукс.

— Тоест ти имаш план — каза.

— Да, планът е мой — отвърна Скарабей, — но всъщност принадлежи на всички ни. Ще откраднем Механизма на опустошението.

Трима от четиримата около масата се усмихнаха. Четвъртият придоби объркано изражение.

— Какво е Механизма на опустошението? — попита Скейпгрейс.

— Бомба — отвърна Били Рей. — Не се взривява с трясък и не прави голямо бум, просто за една секунда разгражда до атоми всяко нещо, намиращо се в обсега й. Превръща всичко в прах. Ще я откраднем и ще я използваме, за да унищожим Убежището.

— Останалите Убежища по света винаги са гледали на Ирландия със завист — пое нещата Скарабей. — Нищо няма да ги зарадва повече от това да нахълтат тук, да разграбят цялата магическа мощ на тази жалка страна и да я отмъкнат в собствените си бърлоги. Ние просто ще сбъднем желанието им, а едновременно с това ще избием мнозина от досадните ни врагове.

— Пренебрегвали са ни в миналото — допълни Били Рей, — подценявали са ни, особено в сравнение с Венгос, Диаблерията или разни други от тоя калибър. Ние сме били само наемници, които вършат черната работа. Но сега ще им дадем да разберат. Ще им покажем, че през цялото време е трябвало да се страхуват именно от нас.

— Мислят си, че знаят какво се задава? — каза Скарабей. — Мислят си, че знаят какво да очакват? Всъщност нямат представа колко дълбоко се лъжат.

Веднъж Скълдъгъри беше казал на Валкирия, че най-добрият план е простият план. Нейният план не беше прост, но затова пък беше единственият, с който разполагаха, така че мърдане от него нямаше.

— Ето как ще стане — заобяснява Валкирия, крачейки из шивачницата на Гастли. — Отиваме в Убежището и молим за среща с Гилд. Той ще ни накара да чакаме, защото такъв му е обичаят, а пък и най-малката промяна сега би ни се видяла съмнителна. Гилд обаче не иска да се усъмняваме в нищо, не и докато не се увери с пълна сигурност, че ние знаем, че черепът е у него.

Танит, Гастли и Флетчър не откъсваха очи от нея и само кимаха.

— Така — продължи момичето. — Въпреки всичко, Гилд все пак допуска, че ние вече знаем, че черепът е у него, така че ще изчака да действаме първи, за да види какви са намеренията ни. Флетчър няма да бъде с нас, така че Гилд ще заподозре, че вече се е телепортирал на територията на Убежището.

— А аз къде всъщност ще бъда? — попита Флетчър развълнувано.

— Не знам, ще си слагаш гел на косата или каквото там й баеш. Важното е, че вниманието на Гилд ще бъде раздвоено — от една страна ще мисли къде сме ние, а от друга — къде е черепът.

— А ние как ще разберем къде е черепът? — обади се Танит.

— Най-разумното място, къде би могъл да го прибере, е Хранилището — отвърна Гастли. — Да го подреди при останалите артефакти и магически предмети. Но Гилд няма да постъпи така.

— Да, твърде очевидно е — съгласи се Валкирия. — Хранилището е първото място, където бихме потърсили. То е и първото място, където действително ще отидем да търсим.

Флетчър се намръщи.

— Но черепът няма да бъде там.

— Не, но сферата-невидимка ще бъде там.

— Топката, дето те прави да не се виждаш? — обади се Флетчър.

— Сфера-невидимка — настоя Валкирия.

— Топка, дето те прави да не се виждаш, звучи по-добре.

— Топка, дето те прави да не се виждаш, звучи тъпо — Валкирия се обърна към останалите двама. — Щом влезем, се обаждаме на Флетчър. Той пристига, оставяме ония от Убежището да се доближат достатъчно, после им се измъкваме с помощта на сферата.

— А те ще си помислят, че сме се телепортирали навън — довърши Танит с усмивка.

Валкирия кимна.

— А след това, ако всичко върви по плана, Гилд ще прати някого да нагледа черепа и да провери дали е непокътнат. Ние ще проследим този някой, той ще ни заведе до черепа, ние ще го отмъкнем и тогава вече наистина ще се телепортираме навън. Ако Гилд не прати никого, ще потърсим черепа сами, без никой да ни види.

— Чайна трябва да ни чака напълно подготвена — обади се Гастли. — Щом разберат, че черепа го няма, Давина Мар и Секачите ще ни погнат на секундата.

— Ще позволите ли да изтъкна един факт? — попита Флетчър. — Този план е ужасен. По скалата от едно до десет — като Троянският кон е десетката, а генерал Къстър срещу всичките ония червенокожи е единица — тоя план си е направо за нула. Въобще едва ли мога да го нарека план. Това е просто някаква поредица от събития, които, честно казано, е много малко вероятно да се случат в поредността, на която всички тука се надяваме.

— Имаш ли по-добра идея? — попита Валкирия.

— Не, разбира се. Аз съм човек на действието, а не на мисленето.

Валкирия кимна.

— Прав си. Определено не си човек на мисленето.

— Кой всъщност те назначи тебе да командваш? Какво изобщо разбираш ти от организирането на кражби?

— Аз вярвам на Валкирия — обади се Танит.

— Аз също — подкрепи я Гастли.

Момичето им се усмихна с благодарност.

— Значи смятате, че планът ще успее?

— Господи Боже, естествено, че няма да успее — възкликна Гастли.

— Съжалявам, Вал, ама си е точно така — добави и Танит.

Стаята за разпити беше изолирана — в нея беше невъзможно да се извършват каквито и да било магически действия. Валкирия чувстваше ръбчето на собствените си магически сили някак отдалечено, дълбоко, не беше в състояние да го достигне. Чувството не й допадаше. Увеличаваше тревогата й десетократно.

Момичето седеше пред една маса, на противоположната страна срещу нея се беше настанила Давина Мар. Валкирия се стараеше с всички сили да не обръща внимание на Пенънт, облегнат на стената. Бяха я сложили да седне с лице към вратата, което определено беше грешка от тяхна страна. Всеки път, когато Скълдъгъри използваше тази стая за разпити, слагаше заподозрените с гръб към вратата. Така им се налагаше да извиват врат, ако искат да погледнат кой влиза. Мар беше аранжирала сцената така, че на всеки незапознат със ситуацията би му се сторило, че помещението е личният кабинет на Валкирия и тя посреща посетители, седнала зад собственото си бюро.

Момичето се стараеше да изглежда спокойно и криеше паниката, която се надигаше в стомаха й. Това беше единственият им шанс да върнат Скълдъгъри. Ако Гилд държеше черепа или ако — още по-лошо — вече го беше унищожил, този шанс пропадаше безвъзвратно. При самата мисъл Валкирия изстина.

— Валкирия — обади се най-после Мар и вдигна разноцветните си очи от листовете, които четеше. Валкирия се съмняваше, че на тях действително е написано нещо за нея, вероятно просто бяха непотребни страници, които детективката използваше, за да я сплаши. — Затънала си сериозно.

Валкирия премълча и потърка пръстите на дясната си ръка едни в други. Бяха й взели и некромантския пръстен. Чувстваше силно липсата му.

Мар имаше тъмна коса, подстригана съвсем късо отзад на шията. Беше красива по един специфичен, ненатрапчив начин.

— Заловена си, докато си се опитвала да откраднеш предмет, собственост на Убежището. Знаеш ли колко сериозно е това провинение? Знаеш ли за колко дни време може да те вкара зад решетките? — Мар въздъхна, сякаш беше дълбоко разочарована. — Това не е игра, Валкирия. Станала си част от нещо много, много опасно. Гастли Биспоук и Танит Лоу ги чакат поне двайсетгодишни присъди. В най-добрия случай. Двайсет години в затвора, Валкирия. Всъщност какво изобщо се опитвахте да откраднете?

Валкирия съсредоточи вниманието си върху едно петънце на яката на Мар и не отговори.

— Главата на Скълдъгъри Плезънт е у нас. Знам, че сте дошли да откраднете именно нея и, повярвай ми, напълно ви разбирам. Скълдъгъри е бил ваш приятел.

— Той все още е наш приятел — поправи я Валкирия.

— Минало време ли използвах? — възкликна Мар с престорена изненада. — Божичко, моля те да ме извиниш. Да, той е ваш приятел, а за приятелите си ние сме готови да сторим много неща… разбира се, в рамките на разумното. Но този ваш кръстоносен поход, това желание да отворите портала, то… Честно казано, то сериозно се разминава с рамките на разумното.

— Не знам за какво говорите — отвърна Валкирия.

Усмивката на Мар започваше сериозно да я дразни.

— Естествено — прошепна заговорнически детективката. — Но хайде да се престорим, че все пак знаеш за какво говоря. Нека се престорим, че този замисъл не те компрометира — с други думи, не означава, че си загазила в желанието си да нарушиш изрична забрана на Убежището — и че ти всъщност искаш да отвориш портала и да опиташ да върнеш приятеля си обратно сред нас. Това обаче означава, че ще отвориш портала и за Безликите. Разбираш ли? Ясно ли ти е какво ти говоря?

Валкирия вторачи поглед в малкото носле на Давина Мар. То се превърна в мишена, която плачеше да стоварят някой стол върху й.

— Единствената причина, поради която Безликите преминаха през портала последния път, се състоеше в това, че бяха повикани — отвърна момичето. — Хипотетично, ако отворим портала наново, те няма да чакат точно зад него, готови да нахлуят. Но Скълдъгъри ще чака.

— Върховният маг изрично забрани порталът да бъде отварян — нито сега, нито когато и да било. Съжалявам.

— Аз не работя за Върховния маг.

— Убежището контролира всички магически дейности на територията на Ирландия. Няма значение дали тези дейности се извършват от хора, които работят за нас или не. Валкирия, съжалявам, че точно аз ще ти го кажа, но твоят приятел Скълдъгъри най-вероятно е мъртъв.

— Разбира се, че е мъртъв. Той е скелет.

— Почти от година е затворен в света на Безликите, при това в тяхната компания. Не можем дори да си представим ужасите и агонията, през които сигурно е преминал, преди онези мрачни същества да решат да сложат край на съществуването му. Можем само да гадаем в какво са го превърнали — писъците, плача, молбите за пощада… Мила, ти извади късмет, че Скълдъгъри си отиде. Ако сега се върне, навярно ще ти се стори донякъде… жалък.

— Не ме наричай „мила“.

Мар примигна от изненада.

— О. Окей, няма.

— И никога не наричай Скълдъгъри „жалък“.

Мар се приведе напред, облегнала лакти на масата помежду им.

— Мога да ти помогна. Искам да ти помогна. Кажи ми кой планира кражбата и ще те пусна да си вървиш. Ще свалим всички обвинения от теб. Помогни ни да накажем хората, които всъщност заслужават наказание — Гастли, Танит и Чайна. О, да, знаем, че и Чайна е замесена. Всъщност, тя е замесена във всяка една мръсна магическа сделка в тази страна. Убежищата по цял свят копнеят да видят госпожица Сороуз зад решетките заради черните дела, които е вършила в миналото. Ако я предадеш, ще направиш огромна услуга на мнозина.

Валкирия не отговори и Мар поклати глава.

— Офертата е еднократна, Валкирия. В момента, в който аз напусна тази стая, ще бъдеш окована и отведена в ареста, където ще дочакаш прехвърлянето си в Затвора. Точно тъй, мила, в Затвора. Моля те, не постъпвай така със себе си, не желая да те виждам заключена там. Говори с мен, позволи ми да ти помогна и после си иди по живо, по здраво.

Валкирия погледна детективката право в очите.

— А Флетчър?

Мар кимна.

— Господин Рен ще се оправи. Инсталираната в Хранилището специална система за сигурност временно прекъсна определени електрически импулси в мозъка му. А той не може да се телепортира, ако съзнанието му не е ясно, нали се сещаш? Но те уверявам, че вече е добре.

— И на него ли ще предложите същата сделка?

— Искаш ли да му предложим? Има ли между вас двамата някаква… връзка? Ще ти кажа честно, Валкирия, ако ни помогнеш, мисля, че ще мога да убедя Върховния маг да освободи момчето. Мисля, че ще успея да го сторя, да.

— И Гилд ще се съгласи? Няма да иска да задържи Флетчър? Все пак той е последният останал телепортатор на света.

— Наистина, наистина не знам, мила, не знам какво се върти в главата на Върховния маг. Ако питаш дали Гилд би желал Флетчър да остане да работи за Убежището, тогава бих могла да ти отговоря, че да, би желал, при това силно би желал. Способностите на момчето са редки и много търсени. Може би… Я чуй, може би вие и двамата ще можете да останете да работите за Убежището, какво ще кажеш? Двамата с Флетчър да станете официални агенти? Ще бъдете добър екип.

— Защо Гилд не иска Скълдъгъри да се завърне?

Мар поклати глава.

— Не би разбрала, дори и да ти обясня. Върховният маг винаги е длъжен да претегля плюсовете и минусите на всяка ситуация. Трябва да съпостави риска с евентуалната полза. Гилд взе сериозно, отговорно решение като отхвърли възможността детективът-скелет да се завърне и мога да те уверя, че решението му е правилно. Скълдъгъри се пожертва за нас. Загина, за да можем ние да живеем. Върховният маг уважава това и аз смятам, че всички ние също трябва да го уважаваме.

— Гилд каза, че онзи, който в действителност се жертва заради нас, беше Блис. Каза, че Блис е спасил всички ни.

— Господин Блис даде живота си, Валкирия.

— Знам. Бях там. Видях как загина. Вие не бяхте там, но аз бях. Видях смъртта на Блис, видях и какво стана след това. Видях как Скълдъгъри беше завлечен през портала. Той обърна поглед към мен тогава, но аз не можах да му помогна, не можах да го спася.

— Колко тъжно — каза Мар нежно.

— Но Гилд не поиска да чуе една моя дума. Приписа цялата заслуга на Блис, защото не искаше да си признае, че е грешал по отношение на Скълдъгъри.

— Не, Валкирия, това не е вярно.

— Гилд не иска дори да се опитваме да спасим Скълдъгъри и причината за това е, че Гилд не иска Скълдъгъри да се връща. А това пък е така, защото Гилд мрази Скълдъгъри. Винаги го е мразел.

Мар притисна с пръсти основата на носа си.

— Чайна Сороуз ти е промила мозъка — произнесе тъжно. — Не може повече така. Ще наредя веднага да я арестуват.

— Чайна не е сторила нищо лошо — гневно отвърна Валкирия.

— Ти правиш всичко, което тя ти нареди — въздъхна Мар и започна да събира листата от масата. — Детектив Пенънт ще те придружи до килията ти.

Пенънт отвори вратата и Мар се накани да излезе.

— Ще съжалявате за това — обади се Валкирия.

Мар се извърна.

— Заплашваш ли ме, дете?

— Не. Просто ви казвам, че ще съжалявате. Всеки, които се е опълчил на Скълдъгъри, е съжалявал после. Спомнете си детектива, чието място заемате. Рем Крукс. Да сте чували нещо за него напоследък?

Лицето на Мар се изопна и тя не отговори.

— Е, той се опълчи на Скълдъгъри — продължи Валкирия — и мозъкът му беше разкъсан на парчета. Всеки съжалява, госпожице Мар. Вие също ще съжалявате.

Мар се врътна да си върви, но после размисли и пак се обърна към Валкирия.

— Промених си решението — заяви. — Аз ще те придружа лично до килията ти. Детектив Пенънт, свободен сте.

Пенънт се ухили и излезе, без да каже и дума повече. Мар протегна подканящо ръка към отворената врата.

— След теб, Валкирия.

Валкирия стана и излезе. Очакваше, че Мар ще й сложи белезници, но сега прекрачи в коридора съвсем свободна и веднага усети как магията се върна в нея. Пое надолу към ареста, чувствайки Детектив Мар зад лакътя си и мъчейки се да разбере какво става. Нима Мар просто беше забравила за белезниците? Или пък не смяташе, че едно малко момиче може да представлява реална опасност? Или пък това беше друг капан? Дали Мар не чакаше Валкирия да се опита да избяга? Колкото повече приближаваха килиите, толкова повече момичето се объркваше.

— Каза, че всички, които са се опълчвали на твоя приятел — скелета, са съжалявали след това — каза Мар, когато наближиха съвсем до ареста. — А какво ще кажеш за онези, които са му помагали? Какво ще кажеш за Блис, след като така и така стана дума за него? Чувала ли си нещо за него напоследък?

Валкирия не отговори и зави зад последния ъгъл. Свъси се. Обикновено на бюрото пред килиите на ареста винаги дежуреше магьосник, но сега коридорът беше пуст.

Мар проговори директно в ухото й.

— Скелетът убива хора — хора, които обича, приятелите си, собственото си семейство. Чудя се как тебе не те е убил, преди да си замине. Срамота, ако питаш мен.

Валкирия рязко се извъртя, Мар я блъсна и се засмя.

— Не се тревожи, мила. Знам как е. Хормоните бушуват, всички тези противоречиви чувства…

Валкирия вдигна ръка да изтласка въздуха, но Мар се оказа по-бърза. Въздухът изсвистя, Валкирия отхвърча, блъсна се в стената и се свлече на пода.

Мар прекрачи към нея.

— Падала си си по детектива, преди да го отмъкнат в ада, нали? Била си влюбена в него, поне мъничко, а, права ли съм? На мен можеш да кажеш. Тъжно и жалко е, в някакъв смисъл и много забавно, но ти обещавам, че няма да ти се смея.

Валкирия щракна с пръсти, но Мар я изрита в китката. Пламъкът угасна, детективката насила изправи момичето на крака. Валкирия замахна срещу й, пропусна и в следващия миг изтласканият от Мар въздух я запрати с лице напред във вратата на килията.

— Никой не обича позьорите, мила — каза Мар. — Ако се държиш прилично, може дори да ти позволя да си вземеш сбогом с главата на скелета. Тя краси отлично кабинета на Върховния маг.

Мар непредпазливо се беше приближила, Валкирия посегна и я сграбчи. Опита се да я препъне и да я събори, но детективката я повдигна, присви колене и я преметна над бедрото си. Момичето отново се оказа на пода, при това се стовари с пълната си тежест върху рамото си и извика от болка. Мар хвана китката й, изви я до краен предел, притисна тялото й към пода и подпря коляно в ребрата й.

— Нападение над агент на Убежището — изрече печално. — Ако беше възрастна, щеше да прекараш доста време в затвора. Но тъй като си още дете… Не знам. Може да се разминеш с няколко ограничаващи символа, които завинаги да те лишат от магическите ти сили. Няма да е толкова лошо, а, какво ще кажеш, нахална мърло?

— Разкарай се от мен!

— Иначе какво? — усмихна се Мар. — Ще се разплачеш, може би? Вече виждам сълзите в очите ти. Погледни се само. Толкова беззащитна. Така слаба. Дори и пръстенчето си си загубила, гледам?

Със свободната си ръка Мар бръкна в джоба си и извади от там черния пръстен.

— Как стана така, та сладинко момиченце като тебе се е захванало да учи такава гадна специалност като некромантията, а? Никой не харесва некромантите, не си ли разбрала? Никой. Не може да им се има доверие.

— Пусни ме.

Мар остави пръстена на пода и зашлеви Валкирия през лицето.

— Няма да ми казваш какво да правя.

Втора плесница.

— Няма да казваш на по-възрастните какво да правят, ясно ли е? Разбра ли ме?

Трета.

— Кажи, че разбираш. Кажи, че разбираш.

През стиснатите си зъби, Валкирия процеди:

— Ще те убия.

Мар натисна с коляно, докато ребрата на Валкирия изпукаха и тя извика от болка.

— Искаш ли да счупя ръката, а, повлекано? А ребрата да ти счупя искаш ли? Да ти пробият дроба, как ти се струва? Защото мога да го сторя. Мога да направя с тебе каквото си поискам и никой няма да ми търси сметка. Така че давай. Лежи си тука на пода и ме заплашвай колкото си искаш. Да видим до къде ще се докараш.

Валкирия преглътна сълзите си, изгледа детективката и премълча.

— Добро момиче — присви очи Мар. — А сега се извини.

Валкирия стисна зъби.

— Извини се, казах. Само аз и ти сме. Няма кого да впечатляваш с куража си. Извини се, ще те пусна и ще те заключа в килията. Ако не се извиниш…

Мар я зашлеви за четвърти път и пак вдигна ръка.

Валкирия отблъсна насила гордостта си и гнева от унижението. Преглътна.

— Моля за извинение.

Мар на секундата омекна.

— Окей. Окей, Валкирия, това исках да чуя — натискът върху ребрата на момичето изчезна. — Сега ме помоли да те пусна да се изправиш.

Валкирия замълча за миг и каза:

— Може ли да се изправя?

— Кажи „моля“.

— Моля ви… Може ли да се изправя?

— Разбира се, че може.

Мар отстъпи, Валкирия се извъртя, застана на четири крака и полека започна да се изправя. Внезапно въздухът я натисна силно надолу и тя остана приведена.

— Кажи „благодаря“ — обади се Мар, контролирайки въздуха с ръка. Валкирия вдигна очи и срещна погледа й. — Кажи „Благодаря ви, детектив Мар, че ми позволихте да се изправя“.

А Валкирия каза:

— Благодаря ви, детектив Мар, че ми върнахте пръстена.

Очите на Мар се стрелнаха към мястото на пода, където беше оставила некромантския пръстен, но него вече го нямаше там и преди да може да реагира, Валкирия запрати юмрук от сенки, който блъсна детективката право в гърдите.

Мар залитна и изпусна контрола, Валкирия изправи рамене и замахна към бюрото в коридора. То изхвърча, заби се в краката на Мар, тя се преметна през него и рухна на пода.

Валкирия дръпна най-горното чекмедже на бюрото, грабна ключовете и хукна към килиите. Пусна първо Гастли, който изхвръкна навън и се хвърли срещу Мар, която се беше изправила и атакуваше Валкирия в гръб.

— Затворници бягат! — изрева детективката.

Валкирия отключи следващата врата и Танит се измъкна точно на време, за да види как Секачите се втурват към тях иззад ъгъла на коридора.

— Освободи Флетчър — каза Танит в ухото на Валкирия, — после върнете Скълдъгъри.

И се хвърли срещу Секачите.

Валкирия отключи последната килия и измъкна Флетчър за яката.

— Спрете ги! — пищеше Мар. Секачите вече бяха свалили Гастли и Танит на земята и заключваха ръцете им на гърба с белезници.

— Кабинетът на Гилд — прошепна Валкирия на Флетчър. Той кимна и затвори очи, насилвайки се да се успокои и да си представи мястото, където трябваше да се телепортират.

В следващия миг се озоваха пред вратата на кабинета на Върховния маг. Валкирия влезе без колебание. Кабинетът беше пуст. Рафтовете се огъваха под тежки томове и магически предмети, а бюрото — по всичко личеше — беше изработено от масивно злато. Точно до него имаше малък шкаф. Черепът на Скълдъгъри се мъдреше на една от лавиците му.

Сенките се надигнаха от ръката на момичето, усукаха се около юмрука й, тя замахна, разби стъклото на шкафа и сграбчи черепа. Почувства ръката на Флетчър на рамото си и примигна. В следващия миг вече стояха един до друг сред безкрайните рафтове с книги в библиотеката на Чайна.

Флетчър се взря в нея.

— Как си?

— Не се тревожи за мен — отвърна Валкирия. Чувстваше как лицето й гори там, където я беше удряла Давина Мар. — Трябва да стигнем до фермата Аранмор.

— Ще отваряме портала, а? — попита угрижено Флетчър. — Само ти, аз и Чайна? Кой ще влезе с теб в измерението на Безликите?

— Никой. Ще отида сама.

— Не — момчето поклати глава. — Твърде опасно е.

— Нямаме време за губене! — кресна Валкирия, гневът я заля внезапно. — Трябва да се справим, преди да са ни намерили, заловили и пратили в затвора! Това е единствената ми възможност да върна Скълдъгъри!

— Нашата единствена възможност — поправи я Флетчър.

— Да. Да, така е, аз… Виж, Флетчър, Чайна трябва да остане с теб във фермата. Трябва да е сигурна, че ще можеш да отвориш отново портала, за да можем аз и Скълдъгъри да се върнем. Така че влизам да го търся сама. Край на дебатите.

Флетчър я загледа, стиснал зъби.

— Добре — отсече и пое между рафтовете.

Валкирия не познаваше никого от магьосниците, насядали наоколо и потънали в четене, а и никой от тях не вдигна очи от страницата, в която беше потънал. Библиотеката беше неутрална територия, където личното пространство и неприкосновеността бяха приоритет.

Чайна Сороуз ги чакаше, облечена в черни панталони и лека синя блуза. Както обикновено, неестествената й красота превръщаше и най-простичките дрехи във великолепна одежда. Около лявата й китка се виеше нежна верижка. Косата й, черна като смъртен грях, обрамчваше лицето й, а очите й, бледосини като очите на мъртвия й брат, се взираха във Валкирия и Флетчър, докато двамата бързаха към нея.

Валкирия се противопостави на чувствата, които веднага се надигнаха у нея само при вида на Чайна. Това не беше по силите на Флетчър обаче.

— Обичам те — прошепна той на магьосницата, но никой не му обърна внимание.

— Планът не сработи — каза бързо Валкирия. — Всъщност дори влоши нещата. Гастли и Танит са в ареста, агентите на Убежището идват да арестуват и теб.

Чайна въздъхна.

— Значи се налага да спасим Скълдъгъри веднага, както разбирам. При положение, че пълната мощ на Убежището ни диша във врата.

— Точно така. Съжалявам, за което.

Чайна сви рамене.

— Ти правиш живота много интересен, Валкирия. Само ми дай минутка да се разправя с двама досадни доносници.

Валкирия надникна зад гърба й. От края на най-близката редица рафтове приближаваха непознати мъж и жена с белезници в ръце.

Чайна докосна ръцете си над китките и две светещи татуировки изплуваха върху кожата й. Магьосницата разтвори широко ръце, от нея се отдели стена от синя светлина и се стовари върху двамата агенти, помитайки ги на секундата. Бяха в безсъзнание още преди телата им да спрат да се премятат по пода.

Възрастна магьосница надникна от най-близката пътека между рафтовете с книги и се намръщи.

— Моля да ме извините за безпокойството — изрече възпитано Чайна. — Не си бяха платили членския внос.

Старицата сви рамене и пак изчезна сред рафтовете.

Чайна протегна отново ръце, хвана с едната Валкирия, а с другата — Флетчър.

— Ще си съсипя обувките — каза, — но съм сигурна, че поне един от двама ви ще осведоми Скълдъгъри за жертвите, които правя в името на неговото спасение. Отведете ни във фермата, господин Рен.

Библиотеката изчезна и над главите им изгря студено следобедно слънце. Леден вятър духаше над нивите край Аранмор и свиреше тихо сред руините на фермата.

— Това момче върши отлична работа — каза Чайна, но този път Флетчър не й обърна внимание. Докато крачеха към разрушените стени, очите му бяха приковани върху Валкирия.

— Сбогува ли се с родителите си? — попита.

— Млъквай, Флетчър.

— Просто помислих, че би искала да ги видиш още веднъж. Да им кажеш едно последно „довиждане“ преди да те убият.

— „Довиждане“-то ще си остане последно, само ако ти не отвориш портала да ме пуснеш обратно, когато се върна със Скълдъгъри.

Телепортаторът се засмя горчиво.

— Каниш се да пристъпиш в свят, обитаван от зли богове. И за какво? Дори, ако Скълдъгъри е жив, със сигурност вече е полудял напълно. Само един поглед към някой Безлик е достатъчен да те лиши от разум. А той е сред тях вече почти година, Вал. Колко ли пъти ги е виждал?

— Не познаваш Скълдъгъри. Той е жив и ме чака.

— Поемаме голям риск, нали? Искам да кажа, страшен риск. Отваряме врата към измерение, населено с неизразими ужаси и зло, и се надяваме ужасите да не забележат това, и да не се промъкнат сред нас. Заслужава ли Скълдъгъри този риск?

— Ако нямаш намерение да ми помогнеш — изрече Валкирия, — аз не мога да те накарам насила. Ако не беше Скълдъгъри, никой от нас нямаше да е жив сега, а ако някой от нас беше попаднал сред Безликите, пак Скълдъгъри щеше да обърне света, за да го спаси. Дори и ако този някой беше ти, Флетчър.

Стигнаха фермата и замръзнаха на място. Край руините бавно се разхождаше агент на Убежището и посръбваше чай от голяма чаша. Той изведнъж спря, извърна се и на лицето му се изписа изненада, когато видя трима души да го зяпат през голяма дупка в порутената стена.

— Хм — рече.

Валкирия щракна с пръсти. Въздухът се нагъна и запрати магьосника презглава на пода на разрушената стая. Момичето прекрачи през дупката, пръстенът й събра всички сенки наоколо, превърна ги в плътна маса, която се стовари върху главата на агента. Той не мръдна повече.

Чайна и Флетчър влязоха след нея, после и тримата излязоха през дупката в отсрещната стена и се озоваха във вътрешния двор на фермата. Насред него, заобиколен от ръждясала селскостопанска техника, стоеше вторият агент. Той също ги видя и ръката му бръкна в джоба за телефона.

Флетчър изчезна и се появи точно до рамото му, секунда по-късно и двамата се изпариха. След още миг Флетчър се появи отново, сам, изникна точно пред лицето на Валкирия. Тя отвори уста да попита къде е оставил агента, когато се чу ужасен писък и човекът на Убежището падна от небето, стоварвайки се тежко сред двора. Простена и застина.

Флетчър улови Валкирия за рамото, притегли я към себе си и преди тя да успее да протестира, я целуна по устните. Момичето се стегна в прегръдката му, но после палецът му нежно погали бузата й и тя се отпусна, облегна се на гърдите му. Стомахът й се преметна и се сви. После целувката свърши.

— Ако ще се заемаме с тази работа — рече Флетчър дрезгаво, — давай да почваме, че да свършваме. Не всеки ден, пращам някого в ада.

Чайна начерта на земята идеален кръг и Флетчър коленичи в него, хванал черепа с две ръце. Магьосницата нарисува край него няколко защитни символа. Ако нещо неканено все пак преминеше през портала, обясни тя, символите щяха да дадат на Флетчър време поне да затвори процепа между измеренията, преди да умре. Думите й изглежда не успокоиха телепортатора, но той не каза нито дума.

Чайна активира символите и от тях се заиздига червен дим, смеси се с черния пушек, който се надигна от самата черта на кръга. Димът оформи колона, която се издигна към небето, виейки се като торнадо. Въртеше все по-свирепо и бързо с всяка изминала секунда.

Този път Флетчър знаеше какво да прави. Преди единайсет месеца го бяха принудили да отвори портала и тогава му се наложи да се учи в крачка. Трябваше да използва Котвата-провлак — миналата година за котва служеше Гротескния, а сега — черепът на Скълдъгъри. Тогава момчето нямаше никаква подготовка, но все пак се беше справил, като после каза, че усещането било все едно му раздират вътрешностите. Днес обаче всичко му беше ясно — Валкирия го мяркаше през гъстия дим и той изглеждаше така, сякаш държи нещата под пълен контрол. Изглеждаше изпълнен с решителност. С гняв също, но и с решителност.

В средата на колоната от дим се появи жълта светлина, подобна на сплеснато вертикално слънце, краищата й грееха двойно по-ярко. Тя постепенно нарасна и се усили.

Чайна хвана Валкирия за ръката и се приведе до ухото й, за да надвика рева на бясно въртящата се колона от дим.

— Имаш един час — извика. — Точно след един час порталът ще се отвори отново. Най-добре бъди готова веднага да се върнеш тук — с или без Скълдъгъри.

— Няма да го изоставя там! — извика в отговор Валкирия. — Ти отговаряш за това, Флетчър, да не мърда от тука и да направи всичко необходимо, за да успеем да се приберем.

Чайна изгледа Валкирия с блестящите си светли очи и я прегърна.

— Благодаря ти, че правиш всичко това — изрече в ухото й.

После се дръпна и Валкирия пристъпи към портала. Светлината се извисяваше високо над главата й. Момичето облиза устни и прекрачи напред. Вятърът подхвана косата й и тя усети подобното на гравитация привличане — другото измерение я приветстваше, дърпаше я към себе си. Валкирия се поколеба за миг, после хукна и потъна право в жълтата светлина.

Лондон липсваше на Спрингхийлд Джак. Липсваха му покривите на столицата, куличките и еркерите, парапетите. Липсваха му нощите, когато танцуваше високо над града, наблюдавайки хората да преминават далече долу под него. Липсваше му начинът, по който лондончани крещяха, когато ги убиваше — сякаш се възмущаваха, че някой е посмял да им посегне, при положение, че принадлежат на най-великата нация и са родени в най-великия град.

Джак не се беше прибирал у дома почти година. Там го издирваха, преследваха го. Беше поживял в Париж и в Берлин, и двете столици му бяха харесали, но схвана същинските размери на носталгията по родината, едва когато осъзна, че в чужбина е започнал да убива само английски туристи. Депресията отново го връхлетя и го потисна за месеци. Най-после, за да се справи с нея, той си състави списък с имената на всички, които по някакъв начин носеха вина за изгнаничеството му, а когато приключи, с изненада установи колко бързо депресията се беше превърнала в чист гняв. Всеки от хората в списъка работеше за едно или друго Убежище някъде по света и в следващия миг в съзнанието на Джак се избистри мисията, на която щеше да се посвети оттук нататък.

Щеше да унищожи всички Убежища.

И ето, че сега всемогъщият случай го беше пратил в Дъблин, беше го събрал с двама мъже, с които никога не беше очаквал, че ще работи някога — Били Рей Сангуайн и Дъск. Но тъй като Сангуайн вече не се занимаваше с ония Безлики извратеняци, а враждата на Джак с Дъск поначало си беше на лична основа, Страшилището на Лондон беше готов да прости и да забрави всички дрязги. В края на краищата, сега имаха обща цел — да отмъстят на всички, които някога са се изпречвали на пътя им и са им пакостили.

— Искам Танит Лоу — каза Джак на момъка до себе си, Скейпгрейс, докато се моткаха заедно из замъка.

Скейпгрейс се стресна, сякаш изненадан, че някой въобще го заговаря.

— Моля?

— Танит Лоу — повтори Джак. — Оная с кожените дрешки и меча, който пее. Искам аз да съм онзи, който ще я докопа.

— О!

— По някакъв начин тя е виновна за това, че ме издирват, сещаш ли се? Тя ме арестува първия път, прати ме в килията, от която ме измъкна Сангуайн. Ако не се бях съгласил да му помагам, изобщо нямаше да привлека вниманието на никое Убежище.

— Хубаво — рече Скейпгрейс.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Ти на кого искаш да отмъстиш?

— О, ами, такова, на Валкирия Каин.

— Е, нареди се на опашката. Много е популярна Валкирия, много. На колко годинки е, петнайсет? Само петнайсетгодишна, а вече цели четирима мъже й се точат да я убиват.

— Е — започна Скейпгрейс и се приведе поверително напред, — тя ми провали всички планове.

— Верно ли, бе?

— О, да. Аз съм художник. Превръщам убийството в изкуство. Това правя… Това ми е, да го кажа, талантът. А тя много пъти ми е пречила да творя. Освен това веднъж ме наби, а аз бях беззащитен, тежко ранен.

— Набило те е петнайсетгодишно момиче?

— При това бях тежко ранен, както вече казах. А и тогава беше още на четиринайсет.

— Е, предполагам, че е възможно, ако е улучила момента… Защитата срещу елементалната магия е много трудна работа.

— А, тя не използва никаква магия тогава.

— Значи те… Просто те наби, тъй ли?

— Когато бях тежко ранен, да.

— Колко тежко беше ранен?

— Много тежко.

— Беше много тежко ранен?

— Да. Някога било ли те е четиринайсетгодишно момиче?

— Ами не, да ти кажа.

— Не е приятно.

— Не се съмнявам.

— Та, затова искам да й отмъстя.

— Слушай, друже, не че искам да се караме, ама ти се наричаш Най-великият убиец, нали тъй? Всъщност, изобщо някога убивал ли си?

Скейпгрейс избухна в насилен смях, в който ясно се долавяха отчаяние и паника, а Джак можеше да се закълне, че мъжът пред него започва да се изчервява.

Не, че на Джак въобще му пукаше. И той, и Скейпгрейс бяха тук да попълват бройката, да изпълняват заповеди, Сангуайн и Скарабей щяха да командват. А после, когато му дойдеше времето, всеки щеше да си получи своето.

Джак нямаше търпение да му дойде времето.

Небето беше червено.

Слънцето, увиснало точно над главата й, представляваше огнено кълбо. Огромно, изпепеляващо горещо, по-близко до земята, отколкото слънцето у дома.

В миналото градът явно е бил впечатляващ. Жителите му бяха живели в домове, подредени по височината на грамаден склон, които напомниха на Валкирия снимките от планинските селища на ацтеките в Бразилия. Представи си какво е било, когато градът е кипял от живот, енергия и шум, когато стотици хиляди хора са били събрани заедно тук, за да съществуват и напредват заедно.

Но сега градът тънеше в мълчание. Тих, мъртъв град.

Порталът се затвори зад гърба й и Валкирия се озова на тясна уличка, настлана с избелели от слънцето камъни, от чийто блясък я заболяха очите. Тя пое напред, стъпките й хрущяха по напуканите плочи. Пътем надникваше в полуразрушените домове, но всички стаи бяха празни, съвършено празни, голи, очистени от всички знаци, показващи, че някога тук е имало живот.

Уличката я изведе на площад, Валкирия отиде до центъра му и бавно се завъртя в пълен кръг, оглеждайки внимателно всичко наоколо. Вдигна поглед към склона нагоре и чак сега осъзна същинските размери на града. Стана й ясно, че тук бяха живели не стотици хиляди, а милиони хора. Мисълта я потресе. На този свят нямаше жива душа.

Освен мен, усмихна се тя на себе си.

Поклати глава. Имаше работа за вършене, а времето я притискаше. Пое по улицата вдясно. Тя постепенно завиваше, а краката на момичето нагазиха върху пясък, навян тук от колосалната суха равнина, която опасваше града. Пясъкът имаше тъмнозлатист цвят.

Валкирия повървя няколко минути, като се стараеше да се движи по сравнително права линия, за да може лесно да намери обратния път. Гастли твърдеше, че дрехите й трябва неизменно да се нагаждат към външната температура и, независимо от условията, да поддържат тялото й в състояние на комфорт, но този механизъм явно не работеше в това измерение. Валкирия се потеше. Капка пот се стече по лицето й. Тя свали палтото, остави го на ъгъла на един тротоар, за да я ориентира на връщане и веднага усети жарта на слънцето върху голите си рамене. Разкопча и блузата си, за да може въздухът да охлади гърдите й, но дори и в тази реалност да съществуваше някакъв вятър, лабиринтът от улички и сгради наоколо го спираше напълно. След това момичето зави зад поредния ъгъл и видя тялото. Седеше на земята, подпряно на една стена. Гръдният кош зееше разтворен, оголените вътрешности се бяха спекли отдавна. Лицето представляваше гладка кожа, пуста, без черти. Приживе тялото беше принадлежало на мъж на име Бату, тяло, контролирано от последния от Безликите, който беше успял да се промъкне през портала миналата година. Но в него вече нямаше и следа от живот. За Безликите човешките тела представляваха просто съдове, които биваха използвани по предназначение, след това счупвани и изхвърляни. Тялото на Бату вече не струваше повече от стара, пробита лодка или отдавна ръждясал автомобил. Толкова по въпроса за великите планове и присъединяването към господарите на света.

Тялото стискаше нещо в мъртвата си дясна ръка — кост, покрита със съмнителни дрипи. Валкирия не искаше дори и да мисли, че костта може да принадлежи и на Скълдъгъри. Отчаяно й се искаше да повика скелета по име, но самата идея да наруши зловещата тишина наоколо й се струваше страшна и отблъскваща. От друга страна не й идваше на ум и какво друго да стори. Можеше с месеци да обикаля из този град и пак да не открие детектива. Не. Не, порталът трябваше да се е отворил някъде съвсем близо до настоящото местоположение на Скълдъгъри. Той беше някъде наоколо. Трябваше да е някъде наоколо.

Валкирия се обърна и пое обратно по стъпките си, стигна до палтото си, грабна го и продължи да крачи бързо. Върна се на уличката, на която я беше изхвърлил порталът. Последва я до самия й край в обратна посока — уличката я отведе до входа на пещера. Момичето отново пусна палтото на земята, щракна с пръсти и призова пламък в дланта си. После пристъпи от ярката слънчева светлина в непрогледния мрак пред себе си.

Крачейки, погледът й се плъзгаше по лавици, издълбани в каменните стени, видя маса, издялана от цял каменен блок. В някои части от пещерата пламъкът в ръката й не й трябваше — в камъка бяха изсечени прозорци, разположени така, че да поемат оптимално слънцето и да го насочват надълбоко в мрака. Пещерата свърши с гладка стена, препречваща коридора. Валкирия се обърна, за да се върне, но в този миг видя още една кост да се валя в мръсотията на пода, а до костта — каменни стъпала, които водеха някъде нагоре. Момичето пое по тях.

Стигна в стая с три грамадни прозореца, през които струеше слънчева светлина. Валкирия угаси пламъка в дланта си. Изкачи последното стъпало и застина. Насред стаята лежеше скелет. Дрехите му бяха на парцали, но още личеше, че са били ушити така, че да създават илюзия, че с тях е облечено живо тяло с плът и кръв, а не голи кости. Отдалеч се виждаше, че скелетът няма крака — крачолите на панталоните му бяха празни. Дясната му ръка също липсваше. Скелетът лежеше по гръб, оголеният му гръден кош беше покрит с прах и мръсотия. Не помръдваше.

Една ледена ръка стисна сърцето на Валкирия. Тя изхлипа, после опита да изрече името му, но не успя. Първата й стъпка беше несигурна, защото краката й се бяха подкосили. Тръгна към скелета бавно, съвсем бавно, докато застана над него в средата на стаята.

— Ехо? — прошепна. Скелетът продължаваше да си лежи съвършено неподвижно. — Аз съм. Дойдох да те спася. Чуваш ли ме? Намерих те.

Нямаше дори повей, който да раздвижи парцаливите дрехи.

Валкирия коленичи до скелета.

— Моля те, кажи нещо. Моля те. Толкова ми липсваше, толкова се измъчих, докато те намеря. Моля те.

Тя посегна да го докосне и в този миг Скълдъгъри Плезънт извъртя рязко глава към нея и кресна:

— Бау!

Валкирия изписка и падна назад, а Скълдъгъри се разсмя истерично, сякаш това беше най-смешното нещо, което е виждал през живота си. Още се смееше, когато момичето се изправи на крака и се вторачи в него, а от погледа й започна да се смее още по-неконтролируемо. От смеха костите му затракаха, Скълдъгъри се надигна тромаво и се подпря на единствения си останал лакът.

— Олеле, божичко — рече. — Забавлявам се като изкарвам акъла на собствените си халюцинации. Това надали е добре, от психологическа гледна точка, искам да кажа.

— Аз не съм халюцинация.

Той вдигна глава към нея.

— Разбира се, че си халюцинация, мила моя, но ако бях на твое място, това изобщо нямаше да ме притеснява. Да си халюцинация е състояние на ума, както винаги съм казвал.

— Скълдъгъри, аз съм съвсем истинска.

— А така, това да се чува!

— Не, наистина съм истинска и дойдох да те отведа у дома.

— Много си странна. Халюцинациите ми преимуществено пеят и танцуват.

— Аз съм. Валкирия.

— Ще се изненадаш, ако ти кажа какъв огромен брой от халюцинациите ми твърдят същото. Случайно да носиш със себе си някоя въображаема шахматна дъска? От известно време ми се е доиграло шах, но тъй като ти си само аспект на собственото ми съзнание, едва ли ще бъдеш достоен противник.

— Как да ти докажа, че съм истинска?

Това го накара да замълчи.

— Интересно. Не мога да те накарам да ми кажеш нещо, което само двамата с теб знаем, защото ако аз знам нещо, то и моята халюцинация ще го знае. Но ако разширим теоретично този подход, би могла да ми кажеш нещо, което само ти знаеш и това би ми доказало, че не си само безтелесен плод на съзнанието ми.

— Ами… Какво да ти кажа? Най-мрачната ми и дълбоко скрита тайна? Най-ранният ми спомен? Най-големият ми страх?

— Какво яде тази сутрин на закуска например?

— Меден корнфлейкс.

— Ето ти на, добро начало.

— Значи вече вярваш, че съм истинска?

— Не, естествено. Може да лъжеш за корнфлейкса.

— Намерих черепа ти, онзи, който гоблините са ти откраднали. Флетчър го използва за котва и отвори портала, а аз влязох и те намерих, за да те отведа обратно в нашето измерение.

— Черепа ми?

— В думите ми има смисъл, нали? Възможно е да съм истинска?

— Ами… Много е възможно даже.

— Мислил ли си за този вариант? Мислил ли си, че истинският ти череп може да бъде използван за котва?

— Не съм мислил, но може би пропускът ми се дължи на факта, че бях прекадено зает да издържам на изтезанията и на досадата от липсата на адекватни събеседници за нормален разговор.

— Значи, ако това е нещо, за което ти не си мислил, как е възможно аз да съм мислила за него, ако съм само плод на въображението ти?

— Е — бавно отвърна Скълдъгъри, — би могла да си плод на подсъзнанието ми.

— Не съм никакво подсъзнание! Аз съм Валкирия. Истинска съм. Дойдох да те спася.

— Ако ми донесеш обратно крайниците, ще ти повярвам.

— Хубаво — Валкирия заоглежда стаята.

Зае се да търси, а скелетът заговори:

— В интерес на истината, отдава изгубих надежда някой да дойде и да ме спаси, така че цялата постановка, която току-що ми изложи, ми се струва донякъде преиграна. Не се обиждай. Отначало смятах, че някои от оцелелите може да дойдат да ми помогнат, но после приех факта, че щом досега не са дошли, значи вече са мъртви.

— Оцелели ли? — повтори Валкирия. Вдигна от пода един крак, съвсем непокътнат, издуха праха от него и го подаде на скелета.

— Когато пристигнах, имаше оцелели — отвърна той и прикачи ябълката на бедрената кост към таза с уверено движение, макар че очевидно операцията му причиняваше болка. — Засега това е последният свят, завладян от Безликите, и те са се разправили с него бавно и методично. Запознах се с неколцина от местните хора, преди да бъдат убити, а аз — заловен. Отне ми известно време, докато почна да се оправям с езика им, но доколкото разбрах, този свят някога е бил изпълнен с магия. Безликите пристигнали преди триста тукашни години.

— Но Безликите били прогонени от нашата реалност преди хиляди години — Валкирия слезе по каменните стъпала да донесе костта, която беше видяла на идване. Костта се оказа другото бедро на Скълдъгъри, тя го вдигна и загреба от прахта шепа малки костици, вероятно пръстите на краката му.

— А, да, но Безликите не били прогонени тук — обясни Скълдъгъри, когато момичето се качи обратно при него. — Древните ги изхвърлили от нашия свят и ги заточили в някакво пусто, мъртво измерение. Безликите обаче се освободили, срутили стените между реалностите и нахлули във вселена, която гъмжала от живот. С течение на времето я оплячкосали, избили всичко живо, разрушили слънцата й, опустошили галактиките й. А, когато приключили, продължили нататък към следващата реалност.

Валкирия му подаде още няколко парченца от крака.

— Следващата реалност?

— Реалност след реалност. Безликите ги нападали и унищожавали една след друга, докато се мъчели да намерят пътя към дома си — към нашата реалност. Преди 300 години дошли тук и оттогава се стараят да се измъкнат, но засега не са успели…

— Господи Боже.

— А ние през цялото време си въобразяваме, че Древните са се справили веднъж завинаги с Безликите, че са ги прогонили на такова място, където те не могат да навредят вече никому. Безброй милиарди живи същества са избити заради нас, Валкирия.

Момичето не отговори.

— Ако си истинска — каза тихо Скълдъгъри, — знам как се чувстваш сега. Виновна, нали? Задушаващо по колосалните си размери чувство на ужасяваща отговорност за злина, с която нямаш нищо общо. И аз реагирах така, когато за първи път чух тази история. Не знаех какво да правя. Може би да изпратя на всяка разрушена реалност картичка с няколко извинителни думи? После Безликите ни откриха, избиха другите, мен ме отведоха, а аз разбрах, че безсмислените угризения не водят до нищо и ги преодолях. Непрекъснатите изтезания ми помогнаха, защото са отличен начин за отвличане на вниманието.

— Ти… Добре ли си?

— Изобщо не съм добре — той замълча и спря да поставя крака си на мястото му. — Безликите не ме убиха и ми оставиха магическите сили, защото всеки ден ме преследват, ловуват за мен, играя ролята на дивеч. Мисля, че се редуват да използват тялото на Бату. Всеки ден ме гонят, улавят ме, аз се боря отчаяно, те лесно ме побеждават и ме разкъсват на парчета. Вчера например ми отскубнаха краката и отмъкнаха едната ми ръка. Нощем ме оставят на мира, за да мога да се сглобя обратно, а на другия ден подновяват лова — преследват ме в компанията на домашните си любимци. Както можеш да си представиш, веселбата не спира.

— Е, всичко това приключва. След половин час порталът ще се отвори и се прибираме у дома. Ставай.

Скълдъгъри се втренчи в нея.

— Няма ми едната ръка.

— Е, и?

— Нямаше да говориш така, ако ставаше въпрос за твоята ръка. Никъде не тръгвам без ръката си. Намери ми я, донеси ми я и ще дойда с тебе през въображаемия портал.

— Можеш да ми помогнеш да я потърсим — Валкирия се изправи и му подаде ръка. Дланта й се блъсна в невидима стена. — Това пък какво е?

— Нещо, върху което работя от известно време — самодоволно се ухили Скълдъгъри. — Разполагам с достатъчно време, в което не мога да се занимавам с нищо друго, освен с магия. Безликите без проблем преминават през тази малка въздушна стена, но за плодове на въображението като тебе е направо невъзможно. И на други номера съм се научил.

— Значи имаш намерение да си седиш тука, а аз да свърша цялата работа?

— Много точно си ме разбрала. Ако бях на твое място, щях веднага да потърся тялото, което преди представляваше Бату. Ръката ми най-вероятно е у него.

— Да, видях го на идване. Лежи навън, през две улици оттук. Имаме време спокойно да отидем до там, да ти вземем ръката и пак да успеем за отварянето на портала.

— А ако ти тичаш сама до там и обратно, ще стане още по-бързо.

Валкирия го остави да си монтира крака и се спусна по стълбите, настигна я гласът на Скълдъгъри, който си подпяваше някакъв вариант на „Сухи кости“2.

Момичето излезе на улицата под червеното небе и пое по улицата, следвайки собствените си стъпки в пясъка. Прииска й се да има под ръка тъмни очила, които да я пазят от блясъка на белотата наоколо. Ръцете й бързо поаленяваха от слънцето и щеше да й е доста трудно да обясни на родителите си къде е хванала тен през септември.

Тялото си седеше там, където го беше оставила, безжизнено и с увиснала на гърдите глава. Не скочи и не я нападна, затова Валкирия се наведе и измъкна ръката на Скълдъгъри от хватката му, но в този момент ушите й изпукаха и заглъхнаха. Тя залитна несигурно, по кожата й полазиха ледени тръпки. Устата й пресъхна, а сърцето й затупка лудо. Препъна се в тялото и падна, но не спря, а запълзя по-далеч от него. Главата й се изпълни с оглушителен шепот.

Безликите идваха.

Чайна усещаше кога някой я зяпа. През последните стотина години беше развила инстинкт за това, безпогрешен и напълно безполезен. Хората винаги я зяпаха, независимо дали ги усещаше или не.

Взря се във Флетчър и той смутено отвърна очи.

— Колко време смяташ, че ще й отнеме? — попита телепортаторът.

Чайна не отговори. Никога не бъбреше, само за да се намира на приказка. Флетчър сви рамене, кимна и напъха ръце дълбоко в джобовете си. Само дето не почна да си подсвирква.

Ако си падаше по празните разговори за убиване на времето, Чайна щеше да каже на бедното момче, че тая работа с Валкирия няма да я бъде, не и след като Скълдъгъри се върнеше. Животът на момичето се въртеше около Скълдъгъри — тя беше изцяло под властта на неговия чар и такъв като Флетчър нямаше шанс.

Скълдъгъри и Валкирия бяха родени един за друг. Чайна вече го беше проумяла. Предопределено беше да се намерят, да се срещнат, да се свържат и всеки от тях да започне да влияе на живота на другия. Най-доброто, на което момчето можеше да се надява — на което всъщност всеки, срещнал Валкирия, можеше да се надява — беше да си седи на резервната скамейка и да гледа играта отстрани.

На китката й изплува татуировка с формата на полумесец и пламна ярко, сигнализирайки, че някой е навлязъл в защитения периметър, с който беше оградила фермата.

— Не мърдай от тук — нареди тя на Флетчър и закрачи през двора.

Изскочиха иззад ъгъла — агентът на Убежището на име Пенънт, следван от четирима Секачи. Агентът кимна, Секачите се хвърлиха към Чайна, тя потупа татуировките над китките си и разтвори широко ръце. Вълната от синя светлина блъсна единия от Секачите и го събори. Другите трима обаче бяха по-добре подготвени — магията на Чайна избълбука около защитените им униформи, без да ги засегне и те продължиха да тичат.

Това не е обикновен арест, осъзна Чайна, докато се гмуркаше под замахващите коси. Начинът, по който атакуваха, показваше, че Секачите са получили разрешение да убиват, а те никога не се свеняха да се възползват от подобни нареждания. Чайна сви юмруци и червените татуировки на кокалчетата й грейнаха. Тя се наведе под поредното свистящо острие и сама замахна. От удара главата на Секача се отметна, той рухна и не мръдна повече. Ударът й пресрещна втория Секач в стомаха и той се преви на земята.

Последният Секач я удари в коляното с дръжката на косата си. Чайна ахна от болка и едва успя да избегне острието, което вече я настигаше. Това в никакъв случай не беше равностойна схватка — униформата на Секача беше твърде добре защитена срещу магии.

Магьосницата се счепка със Секача, сграбчи го за ръката и дръпна ръкава му нагоре. Нейната дясна ръка се скова от напрежение, пръстите й се впиха в дланта й и активираха символа, който беше татуирала там много отдавна. После сключи пръсти около голата китка на Секача. Цялото му тяло се схвана на секундата и Чайна можеше да се закълне, че го чува как пищи почти беззвучно под шлема си. После Секачът падна, Чайна се извърна към Пенънт и в този миг агентът я застреля.

Куршумът я удари в гърдите, тя прекрачи бързо няколко пъти назад в опит да запази равновесие. Притисна длани към раната, между пръстите й заструи тъмна кръв. Краката я предадоха и тя падна сковано. Главата й се удари в земята и Чайна остана да лежи, взряна в небето.

— Ох — беше последната й дума.

Тялото на Бату бавно се изправи. Беше прегърбен, тънките ръце — странно изкривени. От скривалището си Валкирия го загледа как се потътря към пещерата на Скълдъгъри и изчезва в мрака вътре и се зачуди защо ли Безликите използват такъв съсипан труп.

Налягането в ушите й се нормализира, сърцето й още биеше лудо, но вече не заплашваше да изскочи от гърдите й. Когато се убеди, че няма да повърне в следващите пет минути, тя се надигна и последва Безликия на безопасно разстояние. Надали можеше да направи каквото и да било срещу него, освен да умре много шумно и така да му отвлече вниманието поне за известно време. Ако съществото отново започнеше да изтезава Скълдъгъри, тя можеше само да гледа безпомощно, а тази мисъл изобщо не й допадаше.

Все още стискаше ръката на Скълдъгъри. Тя си беше цяла-целеничка, с пръстите и всичко останало, а костите й леко потракваха.

Безликият се повлече нагоре по стъпалата в търсене на детектива, а Валкирия се наведе, в случай, че съществото реши да хвърли поглед зад гърба си. То не стори нищо подобно. Безликите не бяха от типа, дето се оглеждат през рамо. Може би дори само поради факта, че нямаха очи. Валкирия изчака, докато съществото се скри от погледа й, после се промъкна подире му. У нея се беше оформило дразнещо подозрение за причината, поради която Безликите все още използваха останките на Бату — може би изтезанията им доставяха по-голямо удоволствие, когато самите Безлики пребиваваха в човешко тяло, докато ги извършваха. Момичето изкачи бавно стълбите, надникна в стаята с трите прозореца и видя как Скълдъгъри бавно се влачи по земята, отстъпвайки от Безликия.

— Знаех си, че тя не е истинска — проговори детективът. — Била е част от някакъв нов ваш номер, нали?

После рязко изохка и се заиздига във въздуха. Тялото му спря на известна височина, изправи се в нормално положение и застина неподвижно. Валкирия с ужас загледа как някаква невидима сила започна да разчленява костите му и да ги откъсва една от друга сантиметър по сантиметър. Отначало Скълдъгъри издаваше тихи звуци от болка, които се усукваха и усилваха с всеки миг, докато накрая детективът отметна глава и зави в неподправена агония, когато долната му челюст бавно се отдели от черепа.

Валкирия се хвърли напред, некромантският пръстен увлече всички сенки наоколо, протегна ги напред и те се омотаха около левия глезен на Безликия. Момичето продължи да тича и дръпна с всички сили, но сенките се опънаха, спряха устрема й и самата тя рухна на земята. Безликият не беше мръднал. Пустото лице се извърна към Валкирия, а Скълдъгъри се свлече на земята в хленчеща купчина. Момичето хвърли ръката, която стискаше, за да я смеси с останалите кости и се изправи на крака.

Напълно неподвижен, Безликият я наблюдаваше. Валкирия се беше сблъсквала със същото поведение от страна на съществата преди единайсет месеца. Теорията на Чайна беше, че Безликите усещат кръвта, която течеше в жилите й, кръвта на последния от Древните. Валкирия не знаеше дали това е причината гадината да не я напада, но реши да се възползва максимално. Щракна с пръстите на двете си ръце, пламъците бликнаха от дланите й и се блъснаха в гърдите на съсипания труп без лице. Дрипите, с които беше облечен, се превърнаха на пепел и се разнесоха из въздуха, но тялото дори не трепна.

Пръстенът на ръката й беше леденостуден, попил цялата смърт, на която този пуст град беше станал свидетел. Валкирия събра сенките на куп и ги хвърли срещу врага си. Копие от мрак прониза трупа през зейналите разпрани гърди и излезе през гърба му. Безликият се олюля и сведе бавно поглед надолу, сякаш взрян в раната отпред.

Скълдъгъри вече седеше, сглобил се наново, и раздвижваше пръстите на ръцете си. Валкирия се втурна напред, грабна го за китката и го повлече. Изненада се колко е лек. Стигнаха до стълбите, смъкнаха се по тях с два скока и се втурнаха към изхода на пещерата.

— По-бързо! — нареди момичето.

— Защо? — опъна се скелетът. — Още не съм сигурен дали действително си истинска.

— Току-що те спасих!

— Може би всичко е било оптическа измама.

Изхвърчаха от пещерата, Валкирия грабна палтото си и погледна през рамо. Безликият още не беше стигнал стълбите.

Обърна очи към Скълдъгъри.

— Не съм никаква оптическа измама!

— Бая приличаш…

— Говориш глупости.

— Остроумните ми аргументативни упражнения донякъде ни бавят. Не трябва да спирам да се движа. Свободна си да ме придружиш, ако желаеш.

— Но порталът ще се отвори тук!

— Ако котвата-провлак е свързана с мен, порталът ще се отвори там, където се намирам аз. Хайде идвай, нямаме време за губене.

— Как би могло това чудо да те гони? — попита Валкирия. — Че то едва се влачи.

— Има си домашни любимци — отвърна Скълдъгъри. — А те на свой ред си имат свои домашни любимци — после посочи към червеното небе. — Ето ги, задават се.

Тя вдигна очи и ги видя, грамадни, черни на червения фон, пляскащи с гигантските си крила. Телата им бяха големи като автобуси, грапавите им опашки отзад — два пъти по-дълги от телата. Валкирия видя, че коремите на съществата са опасани с каиши и с малко закъснение осъзна, че на гърба на всяко от тях седят поне по десетима ездачи.

— Ще разбереш, че са ни забелязали, когато започнат да пищят — обясни делово Скълдъгъри.

Съществата запищяха.

Скълдъгъри и Валкирия прескочиха един нисък зид, шмугнаха се в някаква врата и затичаха през полуразрушена къща, докато най-после се измъкнаха през прозорец на противоположната й стена. Крилатите животни пикираха над града, спуснаха се ниско и ездачите наскачаха от гърбовете им.

Двама се приземиха близо до скелета и момичето. Бяха кльощави, с жълта кожа, покрита с недодялани татуировки, облечени в кожи — с козина и без козина, носеха тънки остриета с някаква извратена, но смъртоносна форма. Зъбите им бяха остри, очите — тъмни, а косата им стърчеше като шиповете на бодливо свинче.

Скълдъгъри пристъпи напред и ги посрещна, отби първия замах на острието, стисна ръката на замахналия и я счупи с леко движение. Сграбчи пищящия ездач и го запрати на пътя на другаря му, като използва моментното объркване, за да го изрита в коляното като добавка. Заряза ги да се гърчат, грабна Валкирия и я помъкна между сградите.

Друг ездач скочи върху главите им от един покрив, Скълдъгъри рязко изтласка въздуха и онзи отхвърча неизвестно къде. Валкирия се извъртя, защото още един ездач тупна зад тях. Размахваше грамадно острие, твърде голямо за такова тясно пространство. Момичето хвърли палтото си в лицето му, блъсна ръката с острието настрани и го ритна в глезена. Ездачът падна и си тресна главата в близката стена.

Валкирия грабна палтото и двамата пак хукнаха и се вмъкнаха в друга къща, когато пред тях изскочиха още трима ездачи. Скелетът и момичето смениха посоката, изкачиха бързо стълбите до горния етаж и без колебание се хвърлиха през близкия прозорец, сякаш прескачаха препятствие в състезание по бягане. Приземиха се с трясък на покрива на съседната къща. Затичаха напред, прескачайки отчаяно от покрив на покрив, докато най-после стигнаха последната постройка от издигнатия на склона град. Под краката им се ширна долината, а наоколо се струпваха все повече ездачи, готови да продължават лова безкрайно.

— Следваш ли някакъв план? — попита. Валкирия.

— Рядко — отвърна скелетът. После я грабна в прегръдките си и скочи. Под тях нямаше нищо, само километър и половина свободно падане и Валкирия запищя.

— Защо пищиш? — попита Скълдъгъри в ухото й, докато се премятаха из въздуха. Тя само обърна глава към лицето му и продължи да пищи право в едната му празна очна кухина. Скелетът въздъхна. — Опитай се да се овладееш.

Посоката им на движение рязко се смени и двамата западаха хоризонтално, далеч от обсега на остриетата, които ездачите хвърляха към тях от покривите на града.

Не падаха. Летяха.

Докато кръвта на Чайна изтичаше, Пенънт се приближи до нея и отново насочи пистолета си към падналото й тяло. В този момент Флетчър пристъпи от нищото и го тресна с бейзболна бухалка по ръката. Пенънт изкрещя и пусна оръжието, а Флетчър успя да го удари още два пъти, преди отново да изчезне. В следващата секунда отново се появи с гиричка за фитнес в ръката и цапардоса Пенънт право в ченето. Пенънт направи пирует и падна на колене. Флетчър хвърли гиричката, изчезна пак и отново се появи, стиснал електрошок. Притисна електродите във врата на агента електричеството пропука, Пенънт се сгърчи й падна по лице. Въздухът трепна, когато Флетчър отново изчезна, този път понесъл и агента със себе си.

Чайна докосна почти невидимите белези в основата на челюстта си, топлината от тях се разпростря на секундата, плъзна надолу по цялото й тяло, после отново пропълзя нагоре. Магьосницата съсредоточи вниманието си върху раната на гърдите си и заскърца със зъби от напрежение. Усети как забилият се в плътта куршум започва да помръдва, да се върти дълбоко в нея, от очите й потекоха сълзи. Куршумът бавно изпълзя от тунелчето, което беше издълбал в нежното тяло на Чайна, магьосницата изплака от болка, когато го избута докрай, той изскочи на повърхността и се издигна във въздуха — представляваше обезформена бучка олово.

Флетчър се появи и понечи да се втурне към нея, но тя го спря с едно движение на омазаната си в кръв ръка. Топлината се усили и изгори бактериите и възпалението, предизвикани от куршума. Бавно, твърде бавно за вкуса на Чайна, наранената й плът започна да се възстановява.

Валкирия се притискаше към Скълдъгъри и вече не пищеше. Смееше се. Скълдъгъри стоеше нормално изправен и се носеше из въздуха с късащо нервите спокойствие. Вероятно това беше имал предвид, когато беше споменал новите магически номера, на които се беше научил. Момичето хвърли поглед надолу. Празнотата под краката им, комбинирана с действителното летене, направо я остави без дъх. После вдигна очи към червеното небе и видя как крилатите животни се спускат към нея и детектива.

Скълдъгъри смени посоката, избягвайки ноктите на най-близкия звяр. Двамата се завъртяха на място, после свърнаха наляво и вторият звяр също ги изпусна, пищейки от яд. Във въздуха беше опасно, дори по-опасно отколкото в града. Снишиха се отново над улиците. Издигнаха се високо над третото нападащо крилато чудо, прелетяха над главите на ездачите и се завъртяха, за да може Скълдъгъри да избере подходящо място за приземяване. Кацнаха, шмугнаха се през най-близката врата и се притаиха в тихия мрак вътре.

— Можеш да летиш — прошепна Валкирия.

— Доскуча ми все да вървя пеш — отвърна детективът.

— Можеш ли и мен да ме научиш?

— Първо трябва да усвоиш до съвършенство всичко останало от елементалната магия, но по принцип да, мога. Ако преживеем днешния ден, ако продължиш обучението си при мен и ако си истинска, а не моя измислица, тогава да, ще те науча да летиш. Ще науча всички елементали да летят. Голяма веселба е.

— Какво друго можеш да правиш?

Скълдъгъри я изгледа и вирна брадичка.

— Много работи.

На вратата се очерта силует и усмивката на Валкирия се стопи. Двамата отстъпиха назад, а Безликият прекрачи прага. Скълдъгъри щракна с пръстите на двете си ръце и рязко замахна напред. Два еднакви потока от пламък бликнаха от дланите му, удариха Безликия в гърдите и го обгърнаха изцяло. Валкирия зяпна от удивление. Потоците от пламък не спираха, сякаш Скълдъгъри държеше две огнепръскачки. Момичето никога преди не беше виждало елементалната магия да се използва по този начин, дори не беше допускала, че един елементал може да направи подобно нещо. Огънят обаче изобщо не спря Безликия. Дори не го забави.

Скълдъгъри спря пламъците и отстъпи назад.

— Не върши работа — промърмори. — Никога нищо не върши работа.

Ярка светлина привлече погледа на Валкирия, тя се взря зад гърба на тромавата фигура, която някога беше Бату и зърна слънчевия блясък на портала.

— Изходът! — извика. — Отворен е!

— Най-добре тръгвай тогава — тъпо отвърна Скълдъгъри. Ръцете му висяха отпуснати и той беше спрял дори да отстъпва.

— Идвай! — викна момичето.

— Понякога умът си прави толкова жестоки шеги — промълви детективът.

Валкирия се гмурна край Безликия. Той бавно извърна глава след нея, после я забрави и пак се съсредоточи върху Скълдъгъри. Пътят на момичето до портала беше чист.

— Скълдъгъри!

— Ти не си истинска.

— Моля те!

Безликият вдигна ръка и Скълдъгъри тихо простена. Краката му се подкосиха и той се свлече на колене, всичките му кости се тресяха.

— Вършил съм ужасни неща — каза с последни сили.

По улицата към тях вече тичаха ездачи. Първите почти бяха стигнали портала. Валкирия не можеше да допусне да преминат през него. Ако ги видеше, Флетчър веднага щеше да го затвори и тя и Скълдъгъри щяха да останат пленници.

Закопча палтото си и хукна към светлината. Измести въздуха и изблъска двама ездачи от пътя си. Трети замахна към нея с острието си, но ръкавът на палтото блокира удара, а Валкирия изпрати в лицето на ездача цяла шепа пламък. Изрита го, а сенките от пръстена й блъснаха следващия в гърдите и го събориха. Друг ездач изникна зад гърба й и я стисна с лакът през гърлото. Момичето ритна назад и го улучи в бедрото, юмруците й се забиха в слабините му, после тя цялата се сви, преметна го през главата си и стъпи на шията му.

Обърна се и едно кроше се стовари право в бузата й. Валкирия се олюля, изгуби равновесие и падна. Един ездач посегна да я изрита, но петата й се заби в прасеца му, другият й крак се усука около неговия и притисна коляното му отзад. Момичето се извъртя рязко и ездачът изохка изненадано, когато падна по лице, съборен от хватката й. Валкирия се преметна още веднъж и чу как кракът му изпука. Ездачът закрещя от болка.

Със следващото движение момичето запрати огнено кълбо, което подпали кожените дрехи на друг ездач, който тъкмо се канеше да премине през портала. Той изписка и се завъртя безпомощно, но още и още ездачи се струпваха от всички посоки, Валкирия се заобръща във всички страни, вдигнала юмруци.

— Скълдъгъри! — изкрещя. — Помощ!

Тогава през портала пристъпи Чайна Сороуз.

Татуировките й грейнаха, когато разтвори ръце и стената от синя светлина помете всички ездачи, преди още да са разбрали какво става. Аленочервени светкавици посякоха друг ездач, който замахна напразно с острието си. Той залитна, Чайна заби чело в лицето му, после го остави да се гърчи и се обърна към приятелите му.

Валкирия се хвърли срещу друг ездач, който се опитваше да издебне Чайна в гръб. Дръпна рязко ножа от ръката му и с порив изтласкан въздух го заби в крака на следващия ездач, затичал се към нея.

— Скълдъгъри! — властно извика Чайна и с едно движение счупи китката на един ездач и заби пръсти в очите на втори.

Ездач издърпа косата на Валкирия, тя отстъпи назад и рязко го удари с лакът в носа.

— Там е — извика. — С Безликия!

— Скълдъгъри Плезънт! — кресна Чайна. — Излез тук веднага!

Валкирия покри глава с ръце, когато видя, че двама ездачи скачат едновременно към нея. Те обаче така и ме се стовариха отгоре й, момичето отвори очи и ги видя да висят неподвижно във въздуха един срещу друг с изненадани физиономии, а после отхвърчаха нанякъде, когато Скълдъгъри залитна навън през вратата, протегнал ръка пред себе си.

— И двете! — удивено рече той. — Халюцинациите никога не идват по двойки…

Валкирия го грабна за китката и го дръпна далеч от вратата точно в момента, в който Безликият посегна отвътре да го улови. Чайна задържа всички ездачи на разстояние, хвана другата ръка на Скълдъгъри и тримата заедно скочиха през портала.

Жълтата светлина блесна и изчезна, нещо се заплете в краката на Валкирия и тя падна. Вместо да тупне на сухата, покрита с пясък улица, се изтъркаля по мокра трева.

Примигна и седна, видя, че се е спънала в крака на Скълдъгъри и че са паднали и двамата. Чайна, изправена, както винаги, в пълното си достойнство, нареждаше на Флетчър да затвори портала. Валкирия видя как проходът между измеренията на секундата се сви и изчезна.

Изправиха се, а Флетчър излезе от начертания на земята кръг. Всички се вторачиха в Скълдъгъри, а той заоглежда руините на фермата наоколо.

— Мили Боже — каза тихо. — Вкъщи съм си.

— Как си? — попита Чайна. Чак сега Валкирия видя, че по дрехите на магьосницата има кръв и тя е много, много бледа.

Скълдъгъри рязко обърна глава към Чайна и помълча.

— Добре съм — отвърна. — Простреляли са те.

— Оправих се вече.

Флетчър пристъпи и му подаде черепа.

— Това май е твое.

Скълдъгъри пое главата с една ръка и се втренчи в нея.

— Красавец — промърмори. — Защо наоколо се въргалят хора в безсъзнание?

— Гилд прати неколцина агенти да ни спрат — отвърна Чайна. — Сигурно други пътуват насам.

— Ами няма да ги дочакаме — скелетът се обърна към Валкирия. — Ти ме спаси — каза.

— Така е — отвърна момичето.

Очакваше прегръдка. Не я получи.

— Браво — каза Скълдъгъри и закрачи към пътя.

Дълбоко в съзнанието на Били Рей Сангуайн се криеше един въпрос, който от време на време го тревожеше. Колко от съюзниците си щеше да се наложи да убие, за да постигне целта си?

Сигурен беше, че няма да се наложи да убива Скарабей. Старецът се интересуваше от голямата картина, не от детайлите — гонеше отмъщение в тотален мащаб. Спрингхийлд Джак също едва ли щеше да му се пречка. Той просто искаше да си отмъсти наред на всички, които някога са го тормозили. Сангуайн напълно го разбираше.

Но другите… Тяхната цел беше същата като тази на Били Рей. Искаха да отмъстят на един и същи човек.

На Валкирия Каин.

Сангуайн си имаше причини да желае убийството на момичето, желание, което го притискаше от деня, в който Безликите преминаха през портала. Намерението му беше да помага максимално на Скарабей да реализира плана си и към момента беше свършил цялата работа, която му бяха възложили. Беше откраднал онова, което трябваше да се открадне и беше освободил Дъск от затвора, прекопавайки ход до килията му. Сега Дъск формираше своя армия, Сангуайн правеше същото. Тоест координираше реализацията на плана на Скарабей и помагаше всячески. Трябваше да признае, че планът е добър. Ако всичко минеше както трябва, щяха да унищожат враговете си, да задоволят жаждата си за кръв и да променят разположението на силите в света.

Е, планът си имаше и слабости. Сред тях беше Вориен Скейпгрейс, който, доколкото Сангуайн вече беше схванал, изобщо не беше великият убиец, за който се представяше. Присъствието на Скейпгрейс обаче беше малко или много по вина на самия Били Рей — той го беше намерил и поканил — и сега отново Били Рей носеше отговорността да се отърве от досадника.

Но, общо взето, планът беше добър и стабилен. Независимо от това обаче, в първия момент, в който Сангуайн видеше възможност да реализира желанието си, той щеше да се възползва, без да се интересува дали действията му щяха да провалят плана, да струват живота ши свободата на някои от останалите.

Сангуайн беше решил, че по един или друг начин Валкирия Каин трябва да умре и беше твърдо решен той да е онзи, който ще отнеме живота й.

Домът на Скълдъгъри беше пуст, въздухът вътре лъхаше на застояло. Валкирия се зае да проверява съобщенията на телефона си, докато детективът, с черепа си в ръце, се затвори в най-голямата стая, където държеше и най-хубавите си костюми. Флетчър пробва да пусне телевизора, но електричеството беше спряно. Внезапно чуха остър вой от болка. Валкирия подскочи и хукна.

— Скълдъгъри? — извика, докато тичаше през стаите. — Всичко наред ли е? Скълдъгъри?

Отваряше рязко всички затворени врати, край които минаваше. После стигна до стаята, в която беше Скълдъгъри и се накани да нахълта, когато…

— Заболя ме — обади се Скълдъгъри отвътре. Валкирия се начумери срещу затворената врата.

— Какво стана?

— Смених си главата. Чудесно е да усещам пак истинската. А сега си имам и една резервна, което е изключително полезно.

Валкирия отстъпи, вратата на стаята се разтвори и Скълдъгъри се появи отвътре. Костюмът и вратовръзката му бяха тъмносини, а ризата — снежнобяла и прясно изгладена. Вирна брадичка.

— Как ти се струва главата?

— Ами, такова… Хубава е. Много прилича на предишната.

— Какви ги говориш? Съвсем различна е. Скулите са по-високо.

— По-високо ли са?

— А не са ли по-високо?

— Ами, предполагам… Може и по-високо да са. Удобна ли е?

— Много — детективът я подмина и влезе в стаята, където държеше шапките си. — Къде е Гастли? Казахте ли му, че съм се върнал?

— Ами не…

— Той може и да не ви повярва. Може да помисли, че още халюцинирам. Най-добре е да му обясните, че изобщо не халюцинирам. Той ще се радва да разбере, че не е просто плод на въображението ми. Ако бях на негово място, аз бих се радвал да разбера, че не съм плод на нечие въображение — Скълдъгъри си избра шапка, която да отива на костюма, нахлупи я ниско над празните си очни орбити и се залюбува на отражението си в огледалото.

— Липсваше ми — промърмори.

— Гастли е арестуван — обади се Валкирия в опит да привлече вниманието му. — Танит също. Държат ги в Убежището.

— Защо?

— За това, че ми помагаха да те спася. Гилд категорично забрани да отваряме отново портала. Твърдеше, че така рискуваме някое непобедимо зло да се промъкне в нашата реалност.

— Хмм. Мъдро. Напълно е бил прав.

Валкирия се навъси.

— Не ми помагаш, Скълдъгъри.

— Виж, Валкирия, отварянето на портала действително си беше много опасно. Понякога трябва да си признаеш, когато не си права.

— Ти никога не си признаваш, когато не си прав.

— Но случаите, в които не съм прав, са много, много рядко явление. Ти, от друга страна, не си права през по-голямата част от времето. Статистически погледнато, направо е смайващо колко често не си права.

Детективът отвори дървеното ковчеже на близката маса и бръкна вътре с облечената си в ръкавица ръка. Револверът лъсна, когато го извади на светло.

— „Смит и Уесън“ — промълви любовно. — Почиствала ли си го?

— Миналата седмица — отвърна Валкирия и се хвана, че сама се усмихва. — Помислих, че ще си го искаш.

Скълдъгъри отвори барабана, извади шест патрона от ковчежето, напъха ги в гнездата, щракна барабана обратно и спусна предпазителя с палец. Прибра оръжието в кобура, закопчан под мишницата му.

— Готов — рече. — Сега отново се чувствам цял.

Флетчър влезе.

— Здрасти — каза кротко.

— Флетчър — кимна му Скълдъгъри. — Благодарих ли ти за това, че отвори портала и ме върна у дома?

— Не — отвърна Флетчър. — Моля.

— Сега можеше да носиш вината за края на човешката раса — продължи Скълдъгъри весело. — Но аз не съм човекът, който ще ти държи сметка за грешките ти. Вече можеш да си вървиш.

— Какво мога?

Скълдъгъри се поколеба за миг.

— Косата ти. Разсейваща е. Извинявай, но ми се струваше, че някой отдавна трябваше да ти го каже.

— Искаш да се махна, защото не ти харесва косата ми, така ли?

— Ами косата ти е множко, право да ти кажа.

— Ти сериозно ли говориш?

— Не се ли познава?

— Не се познава.

— Ами, това ми е сериозната физиономия, за друг път да си знаеш.

Флетчър погледна Валкирия и тя сви рамене.

— Ще ти се обадим, когато някои от нас си върнат… доброто отношение — каза момичето.

— Добре — отвърна телепортаторът. — Ами аз тогава… Да тръгвам.

В следващата секунда изчезна, а Скълдъгъри се обърна към Валкирия.

— Така — рече жадно. — Къде е тя?

Излязоха пред къщата и Валкирия отвори гаража, където дръпна платнището и откри колата, Бентли R-Type Continental от 1954-та година, модел, от който бяха сглобени само 208 бройки, напълно модернизирана. Скълдъгъри я пазеше като зеницата на окото си. Тоест, би я пазил като зеницата на окото си, ако имаше очи. Той бавно прокара ръка по автомобила.

— Трябва ли ти изобщо кола? — попита Валкирия. — Не може ли отсега нататък просто да си летиш?

— Летенето изцежда силите — отвърна детективът, — а и доста бие на очи, ако ми позволиш да отбележа.

— А Бентлито не бие на очи, така ли?

Детективът издаде звук, подобен на смях и двамата влязоха в колата. Бентлито изхвърча от гаража и се понесе по улицата, после взе завоя със скорост, която би уплашила Валкирия, ако зад волана беше някой друг, а не Скълдъгъри.

— Интересно — промърмори детективът и рязко намали скоростта.

— Какво става?

— Следят ни — отвърна скелетът. — При това калпаво.

Лениво зави вляво в една пуста уличка и изведнъж настъпи газта. Валкирия се залепи за седалката. Скълдъгъри зави по следващата пряка вляво и спря на средата на платното. Увери се, че шалът е добре увит през лицето му и излезе от колата, стиснал револвера в ръка.

Синьо волво зави бързо иззад ъгъла, спирачките му изпищяха панически и то рязко изви встрани в опит да избегне удара в Бентлито. Заби се в близката стена и двигателят му угасна. Скълдъгъри отиде до волвото, счупи лявото стъкло с дръжката на револвера, после бръкна вътре, извлече навън червенокосия шофьор и го захвърли пред себе си на асфалта.

— Не обичам да ме преследват — каза тихо детективът.

— Не стреляй! — изплака шофьорът на волвото.

— Преследваха ме достатъчно — продължи Скълдъгъри, сякаш не го беше чул. — Не съм в настроение да ме преследват повече.

Валкирия позна треперещия млад мъж в краката на скелета. Името му беше Ставън Уийпър3.

Беше го виждала няколко пъти в Убежището. Очите му не слизаха от пистолета на Скълдъгъри.

— Обикновено убивам онези, които ме преследват — промърмори Скълдъгъри, сякаш на себе си.

Валкирия се намръщи.

— Скълдъгъри?

— Така правя, да — продължи тихичко детективът. — Преследват ли ме, умират. Простичко е. Обичам простичките неща. Чистите неща.

Вдигна револвера, а Валкирия се хвърли към него. Сграбчи го за китката.

— Какво правиш?

Скълдъгъри обърна поглед към нея и наклони глава на една страна.

— Валкирия! Ти пък какво правиш тука?

Скелетът постоя неподвижно още миг, после тръсна глава и прибра пистолета в кобура. Отиде бавно до Бентлито и загледа небето. Уийпър не откъсваше от него ужасения си и объркан поглед и Валкирия пристъпи, за да скрие детектива зад гърба си.

— Какво искаш? — попита рязко.

Червенокосият премести очи към нея.

— Тук съм, за да те арестувам.

— За какво?

— Нападнала си детектив Мар и очевидно си отворила портала, нарушавайки изрична заповед на Върховния маг.

— Извинявай, но ми е малко трудно да повярвам, че са пратили точно тебе да ни арестуваш.

— Ами всъщност задачата ми беше само да следя дома на Скълдъгъри Плезънт — призна Уийпър. — Другите детективи са заети.

— С какво са заети?

— Не ми казват. Чух, че някой от долавящите имал видение, което разтревожило всички… Детективите нищо не ми казват. Не съм достатъчно високо в йерархията, ако ме разбираш.

Скълдъгъри се приближи обратно с ръце в джобовете, по всичко изглеждаше, че вече е на себе си.

— Не си дошъл да арестуваш мен, нали?

Уийпър се сви.

— Аз… Не знам.

— Защото, технически погледнато, все още не съм нарушил никакви закони. Не се спасих сам, сещаш ли се?

— Май не…

— Значи, всъщност преследваш Валкирия?

— Ами… да.

— Прекрасно.

— Макар че… — колебливо почна Уийпър.

— Макар че?

— Като си говорим за техническата страна на нещата, ти технически ме нападна, а аз съм агент на Убежището.

— Е, така е — отвърна Скълдъгъри, — но си един не особено печен агент, да не се лъжем. Мисълта ми е, че са ти поръчали да наблюдаваш дома ми, нали така? Тоест, не се занимаваш с действително отговорна работа. От колко време дебнеш пред къщи?

— От три… Три месеца.

— Три месеца. И какви резултати постигна? Къщата ми замесена ли е в някакви незаконни сделки? Обрала ли е някоя банка напоследък? Пребила ли е някого?

— Не…

— Помръднала ли е въобще, дори на сантиметър?

— Ами… Не мисля…

— Правила си е майтапи по телефона може би?

— Не.

— Разбирам. А сега ми кажи, аз ли те изхвърлих от пътя? Или ти си катастрофира сам-самичък?

— Май че аз сам, такова… си катастрофирах.

— А аз те измъкнах от смачканата кола, нали? Тя можеше да експлодира, откъде да знам. Спасих ти живота и за благодарност ти искаш да ме арестуваш?

— Ами вече не искам…

— Радвам се да го чуя. Би ли желал да се изправиш?

— Да, моля.

— Изправи се.

Уийпър стана на крака.

— Едни мои приятели са били арестувани — каза Скълдъгъри. — Казват се Гастли Биспоук и Танит Лоу. Какво знаеш за тях?

— Чух сводките. Нахлули са в Убежището и единият от тях е нападнал детектив Мар.

— Мар — промърмори скелетът. — Давина Мар? Американката?

— Точно тя — обади се Валкирия.

— О, тя ме мрази — рече Скълдъгъри. — Напълно безпричинно, бих добавил. Най-малкото ме мрази по причина, за която твърдо не ми пука. Сополанко, би ли бил така добър да отидеш да съобщиш на Върховния маг, че съм се върнал? Моля те да добавиш, че доколкото си успял да ме разгледаш, си се убедил, че от ужасяващите преживявания сред кошмарите на паралелното измерение дъската ми се е разхлопала. Би ли му казал също така, че ще съм му дълбоко благодарен, ако освободи приятелите ми възможно най-бързо?

— Да. Окей. Дадено.

— А после го заплаши, че ще го гръмнеш.

— Ами… не знам дали е разумно да…

— Глупости — Скълдъгъри потупа червенокосия по рамото. — Върховният маг мрази да го гръмват. Но е весело. Ще се справиш. Бягай сега.

— Мога ли… Мога ли да си взема колата?

Скълдъгъри обмисли въпроса и поклати глава.

— Не.

Уийпър се прегърби тъжно.

— Умълчала си се нещо — каза Скълдъгъри, когато отново потеглиха с колата.

— Вярно си е — съгласи се момичето.

— Благоговееш пред мен, предполагам?

— Нещо такова.

Скълдъгъри кимна.

— Благоговееш и още как.

— Как се чувстваш?

— Великолепно — отвърна детективът.

— Много го изплаши — каза Валкирия.

— Кого, момчето от Убежището? Сериозно?

— За момент ми се стори, че ще го убиеш.

— Така ли?

— Така.

— Гледай ти — каза Скълдъгъри.

— Каза също, че дъската ти се е разхлопала.

— Ммм? О, да, така казах, вярно. Хитро, а? Виждаш ли, ако в Убежището са убедени, че съм полудял, ще започнат да се мъчат да предвидят следващия ми ход. Ще стана много, много опасен за тях и с малко късмет можем да успеем да накараме Гилд да прави точно онова, което искаме.

— Но ти всъщност не си луд, нали? — внимателно продължи Валкирия. — Не ти хлопа дъската?

— О, Господи, не, разбира се — засмя се Скълдъгъри. — Не. Съвсем наред съм си. А сега ти дали не би искала да ми разкажеш за пръстена, който носиш?

— О — тихо отвърна Валкирия. — Пръстенът.

— Соломон Рийт те учи на некромантия значи?

— Имах нужда от допълнителни сили, за да те намеря и да те върна — обясни момичето. — Аз съм само един чирак-елементал, трябваше да се възползвам от цялата помощ, до която можех да се добера.

— А сега? Аз вече се върнах.

— Не те разбрах?

— Ти каза, че си се нуждаела от помощ, за да ме върнеш. Сега аз вече съм се върнал, нали? Всичко е наред. Ще изхвърлиш ли пръстена?

Валкирия усети ледения метал върху пръста си, осъзна какво спокойствие е започнало да й вдъхва това усещане напоследък.

— Ако ти така искаш — отвърна бавно.

— Аз питам ти какво искаш.

— Не знам — Скълдъгъри премълча и Валкирия трябваше да продължи. — Струва ми се, че да се откажа от такива магически сили е малко… безсмислено. Те са оръжие, което може много да ни помогне.

— Да си елементал не е достатъчно, така ли?

— Ако бях зрял и силен елементал, да, особено като виждам тия нови работи, които ти си почнал да правиш, но аз все още съм само ученичка. А магическите ми способности ще се затвърдят окончателно едва след още няколко години, нали така?

— Така е — кимна Скълдъгъри. — Трябва да навършиш двайсет-двайсет и една години, преди да избереш някой конкретен магически профил.

— А дори и да избера, може ли след това да се откажа и да премина към друг профил?

Детективът се поколеба.

— Не е невъзможно. Но се случва много рядко.

— Но мога да използвам пръстена, докато стане ясно към коя група магьосници принадлежа, нали, а след това ще го върна на Рийт, ако няма да съм некромантка?

— Мислиш ли, че ще ти е лесно да се откажеш от него?

— Защо да не е лесно? Просто ще се откажа.

— Силата е нещо обсебващо.

— Всичко е под контрол.

— На Соломон Рийт не може да се има доверие.

— Той ми спаси живота преди две вечери.

Скълдъгъри се извърна да я погледне.

— Какво? Как така?

— Ами Крукс проникна у дома и се опита да ме убие. Щях да се справя с него. Е, не, че Рийт ми спаси живота, не се изразих съвсем правилно, но със сигурност ми помогна, сещаш се. Учениците на Чайна установиха защитен периметър около Хагард и сега никой с магически сили не може да влезе незабелязано. Освен аз, разбира се.

— Ясно — отвърна Скълдъгъри и изви рязко волана. — Трябва да си поговоря с Рийт аз.

Вориен Скейпгрейс беше мъртъв, защото Били Рей Сангуайн го беше убил.

Скейпгрейс беше почти сигурен, че точно това е станало. Но не можеше да си спомни нищо.

Помнеше, че Сангуайн го беше дръпнал настрани, за да го осведоми, че се е обадил тук-там, поразпитал е и никой от хората, с които е разговарял, не е потвърдил, че Скейпгрейс е безсъвестният и удивително способен убиец, за когото се представя. Скейпгрейс се беше опитал да обясни, че, да, така си е, все още не е убил никого в действителност, но е само въпрос на време да го стори и ако Сангуайн и Скарабей бъдат така добри да му дадат шанс, той ще им докаже, че е достоен да участва в плановете им.

Поне това беше искал да обясни. Смътно си спомняше само как изрече думите „Да, така си е“, а после… вече всичко му се губеше.

Сангуайн го беше убил.

Скейпгрейс отвори очи. Намираше се в тъмно и влажно подземие. Вдигна очи и погледна Господаря си в лицето.

— Най-сетне — каза Скарабей и това бяха най-великите думи, които Скейпгрейс някога беше чувал. Най-сетне. Ето го верният ми другар, който никога няма да ме изостави. Скейпгрейс се усмихна, както лежеше.

— Стига си се хилил — нареди Скарабей. — Мутрата ти се обезобразява.

— Простете ми, Господарю — отвърна Скейпгрейс и седна. Защо наричаше Скарабей „Господарю“? Не знаеше, но му се струваше правилно, затова продължи да го нарича така. — Господарю, какво се е случило с мен?

— Мъртъв си — отвърна Скарабей. — Ти ни излъга, Скейпгрейс. Не си никакъв убиец. Разбрах го в момента, в който те видях.

— Досетихте се, когато паднах от стола ли?

— Падането няма нищо общо. Ти ни излъга, изгуби ни времето и ни накара да променим някои от първоначалните си планове, но ние решихме все пак да те използваме за нещо полезно. Убихме те, а после те върнахме сред живите. Знаеш ли какво си ти сега?

— Страхотен късметлия?

— Зомби.

Скейпгрейс се разсмя.

— Не, Господарю. Не може да бъде.

Скарабей извади от джоба си нож и го заби в ръката на Скейпгрейс. Скейпгрейс се вторачи в раната.

— Не чувстваш болка — продължи старецът.

— О.

— Трупът ти бива поддържан жив с магия.

— Аз съм… Аз съм зомби.

— Именно.

— Аз… Сега съм нещо като онзи, когото наричат Белия секач, така ли?

— Последните 200 години прекарах в пандиза. Нямам никаква представа за кого говориш. Ти си, да си говорим честно, доста ограничено зомби. Не си от ония напълно съживените зомбита, дето раните им се затварят за минути. Ти си ниско в йерархията. Това е най-доброто, което мога да постигна със скромните си умения.

— О, много ви благодаря, Господарю, оценявам го!

— Млъквай. Знаеш ли изобщо нещо за зомбитата?

— Не съвсем…

— Нямаш магически сили. Магията, която преди притежаваше, сега отива за задвижване на тялото ти и за поддържане на мисловната ти функция. Разходът за второто едва ли е голям…

— И аз не бих казал, че съм кой знае какъв мислител, сър.

— Предимството да бъдеш такова простичко зомби обаче се състои във факта, че можеш да превръщаш други хора в зомбита само чрез едно ухапване. Разбираш ли, това е, което искам от теб — да излезеш навън и да започнеш да набираш доброволци.

— Доброволци?

— По едно ухапване им стига. Не е необходимо хората, които ще превръщаш в зомбита и ще караш да ни помагат, да са магьосници — всъщност, най-добре е да нямат никакви магически сили. Работата е там, че ти си единственият, който ще може да пренася зомби заразата чрез ухапването си, следиш ли ми мисълта? Никой от ухапаните, никой, освен теб, няма да може да хапе, нито пък изобщо ще вкусва човешка плът.

— Защо така?

— Защото аз така казвам. Ти ще си единственият, който ще бъде имунизиран срещу действието на изядената плът. Ухапаните ще бъдат поддържани живи чрез остатъци от магическа сила, но ще се разлагат много по-бързо от теб. Няма да могат да вкусват човешка плът, но ще копнеят за нея. Ще имат нужда от нея. Ти трябва да ги пазиш да не хапнат обаче.

— Разчитайте на мен, Господарю.

Скарабей въздъхна и го загледа.

— Ще станете убиец, господин Скейпгрейс. Ще станете такъв убиец, какъвто винаги сте мечтали да бъдете. Не прецаквайте нещата този път.

Колата потегли и Скълдъгъри и Валкирия се отдалечиха от гробището.

— Чувала ли си напоследък нещо за Сангуайн? — попита детективът. — Забелязван ли е да се навърта наоколо, докато ме нямаше?

— Не, той изчезна — отвърна Валкирия. — Не знаехме изобщо дали е жив или мъртъв. Аз го раних сериозно с меча на Танит, право в корема. Май някаква част от мен през цялото време си е мислела, че съм го убила.

— Е, не си го убила.

— Не знам дали да се радвам или да съжалявам за това.

— Предлагам ти да се радваш. Имаш достатъчно време да съжаляваш за неща, които още не си направила.

— Аз… не съм сигурна, че разбирам какво имаш предвид.

— Помисли си у дома.

— Ще си помисля, благодаря. Значи, няма начин да разберем кога Сангуайн е откраднал Капана за души.

— Дразнещо наистина — отвърна Скълдъгъри. — Но това изобщо не ни засяга.

Валкирия се намръщи.

— Какво?

— Случаят не е наш. Защо да се тревожим какви ги върши тип като Сангуайн? Отегчен съм от такива като него. Трябва ми нещо ново. Някаква нова мистерия с нови действащи лица.

— Значи къде отиваме сега?

— Сополанкото каза, че детективите на Убежището са разтревожени от някакво видение, което получил един от техните долавящи. Не ти ли звучи интригуващо?

— Интригуващо ли е?

— Интригуващо е и още как. Ново и вълнуващо. Чудя се дали видението не е вещаело края на света. Обожавам видения за края на света. Винаги са толкова детайлни и пъстри.

— Аз изобщо не обичам видения.

— Сериозно?

— Не обичам да знам, че нещата са неизбежни.

— О, но виденията за бъдещето не показват неизбежни неща! Самият факт, че някой има видение за това какво ни чака, автоматично променя онова, което предстои да се случи. Това е сигурен факт, понякога промените са толкова дребни, че е почти невъзможно да бъдат забелязани, но въпреки това си остават промени. Честно казано, намирам идеята за виденията за много увлекателна. Предсказанията са действия срещу естествения ход на нещата. Знаейки предсказанията, човек се бори срещу собствената си съдба.

— Това е само една гледна точка към нещата.

— Това е моята гледна точка към нещата — щастливо заяви Скълдъгъри. — Дай ми няколко минути и може и да я сменя.

Валкирия трябваше да се прибере у дома. В момента, в който напуснаха вилата на Касандра, момичето просто разбра, че трябва да си отиде вкъщи, да види родителите си, да се увери, че са добре. Мъчеше се с всички сили да скрие от Скълдъгъри колко е разстроена и колко много й се плаче. По пътя до Хагард не промълви и дума.

Обади се по телефона на отражението си и двамата със Скълдъгъри минаха да го вземат след училище. То седна на задната седалка, без да задава никакви въпроси. Няколко километра по-нататък спряха и Скълдъгъри излезе от колата, докато Валкирия и отражението си разменят дрехите. След десет минути пристигнаха в Хагард. Отражението се промъкна в храстите зад дома им, а Валкирия влезе през входната врата. Осъзна, че й се струва необичайно да минава от другаде, а не през прозореца на стаята си.

— Мамо? — повика и пусна училищната чанта на пода. — Прибрах се.

Мълчанието се проточи три секунди, три секунди ужасяваща, зловеща тишина и после майка й застана на вратата на кухнята. Усмихната. Спокойна. Жива.

— Как мина в училище? — попита, а Валкирия се хвърли напред и я прегърна. Майка й се засмя. — Толкова лошо ли беше?

Валкирия се засмя в отговор с надеждата, че смехът ще прозвучи убедително. Притисна майка си силно и после се насили да я пусне, като побърза да изтича към хладилника, за да скрие сълзите, които потекоха по бузите й.

— В училище всичко е наред — каза, колкото можеше по-небрежно. — В училище винаги всичко е наред. Просто никога не се случва нищо интересно.

Отвори вратата на хладилника, пое си дълбоко въздух, поуспокои се, после я затвори.

— А твоят ден как мина?

— Само вълнения и приключения — отвърна майка й. — Току-що се прибрах. Очаквам баща ти да си дойде всеки момент.

— Приключва работа по-рано ли днес? Той никога не приключва по-рано!

Майка й сви рамене и двете чуха ключ във входната врата.

— Тя прибра ли се? — попита татко й от антрето, после се препъна в нещо, вероятно ученическата раница, която Валкирия беше захвърлила.

— Да, прибра се — отговори майка й. Баща й влезе в кухнята и момичето се втурна да го прегърне.

— Каза ли й вече? — попита баща й.

— Не — отвърна майка й. — Просто днес е в настроение да се гушка.

Валкирия отстъпи.

— Какво да ми е казала?

Баща й я погледна в очите.

— С всеки ден ставаш все по-висока.

Валкирия се насили да се усмихне. Изведнъж й се прииска да не расте повече. Прииска й се времето да спре. Да става все по-висока и по-възрастна, и по-силна означаваше, че денят, в който Даркесата щеше да дойде, за да отнеме родителите й, наближава. Прииска й се да си остане завинаги на днешната възраст и на днешната височина.

— Имаме новини — каза майка й и прегърна съпруга си през кръста.

Валкирия се свъси.

— Какви новини?

— Решихме да вземем домашен любимец — обяви баща й.

Валкирия се разсмя, този път искрено. След всичко, през което беше минала през последните месеци, мисълта за нещо толкова нормално и забавно като нов домашен любимец й достави невероятно удоволствие. Освен това, винаги си беше мечтала за домашно животинче.

— Може ли да вземем куче? — попита. — Не от онези досадните джавкащи дребосъци. Хана Фоли пък има някаква китайска порода, но те са без козина и мязат на онова извънземно, дето виси от тавана на Джаба в „Междузвездни войни“. И такова не искам да е. Няма да мога да го разхождам, защото ще умирам от срам.

Баща й се намръщи.

— Гледала си „Междузвездни войни“? Че кога успя? От години се мъча да те накарам да ги изгледаш!

Валкирия се поколеба. Танит я беше накарала насила да седне и да изгледа всичките филми от серията в рамките на една събота и неделя. Определи преживяването като тип „обучение“.

— Харесах светлинните мечове — отвърна момичето.

— Няма да си вземам куче — отговори майка й и върна разговора към първоначалната тема.

— Не можем да вземем и котка — допълни Валкирия. — Те не правят нищо, освен да заговорничат срещу господарите си и да се плодят като зли духчета.

— И котка няма да си вземам.

— Може ли да е змия тогава?

— Не.

— Моля ви? Ще си я държа в моята стая, ще я храня с мишки и разни други неща, и обещавам, че няма да я уморя!

— Никакви змии, хамстери, плъхове или морски свинчета.

Валкирия се усмихна обнадеждено.

— Конче тогава?

— Какво ще кажеш за нещо с по-малки размери? — каза татко й. — Например малко братче или сестричка?

Валкирия го зяпна.

— Какво?

Усмивката на майка й става два пъти по-широка.

— Бременна съм, мила.

Настъпи миг вцепенение, после мигът отмина, Валкирия прекоси стаята с един скок, прегърна майка си и запищя „О, Боже!“, повтаряше го отново и отново. После се сети, че може да нарани бебето, отскочи назад и се хвърли на шията на баща си, притисна го и той се разсмя.

По-късно, в стаята й, сълзите потекоха от очите й при мисълта сред какви опасности ще се роди нейното братче или сестриче.

Когато някой се превръща в зомби, преминава през специфичен процес. Скейпгрейс не беше съвсем наясно с него, защото го бяха върнали от мъртвите с магия, но след известна суетня по метода на пробите и грешките, горе-долу схвана за какво става дума. „Доброволецът“ трябваше да бъде ухапан, докато е още жив, така че кръвообращението да разнесе заразата из организма. Отначало Скейпгрейс се смущаваше от хапането, защото се чудеше дали няма да изглежда смешен. Първоначалният му план беше да преследва само привлекателни жени, но скоро установи, че това не е особено ефективно от гледна точна на пропиляното време.

Първото му успешно ухапване стана във Финикс Парк. Ухапаният беше чичко на средна възраст, излязъл да се поразходи. Скейпгрейс изчака наоколо да няма никакви хора и тихо се измъкна от скривалището, където чакаше в засада. Хвърли се върху мъжа, завлече го в храстите и го ухапа. Човекът се опита да се бори, но заразата се разпространяваше изненадващо бързо и шейсет секунди по-късно мъжът беше мъртъв. След още няколко мига очите му се отвориха отново и той се вторачи в Скейпгрейс.

— В Рая ли съм? — попита.

— Не ставай глупав! — сопна му се Скейпгрейс.

— Извинявай — рече чичкото и приседна.

Скейпгрейс се вгледа в първото си завоевание. Жалка картинка, в интерес на истината, при това комбинирана с покъртителна и несменяема шашардисана физиономия.

— Как се казваш? — попита Скейпгрейс.

— Джералд — отвърна мъжът.

Скейпгрейс се позамисли. Зомбито Джералд очевидно нямаше усет към всяването на страх и ужас.

— Ще те наричам Бияча — рече му.

Бияча попримигна.

— Добре — отвърна колебливо.

Скейпгрейс кимна. Бияча беше отлично име. Мъжът щеше да бъде дясната му ръка и да му помага в набирането на армия от зомбита за Господаря.

— Ела с мен, Бияч — наречи Скейпгрейс и пое напред, доволен от шефската си роля.

Същия следобед съставът им се увеличи с още доста доброволци. Само във Финикс Парк бившият убиец присъедини към каузата Резача, Трошача, Тласкача и Размазвача, после всички заедно се натовариха на буса на Трошача и скоро към тях се присъединиха още Секача, Мелача, Вредителя и Унищожителя. След Унищожителя въображението на Скейпгрейс се изчерпа и всички следващи зомбита той наричаше просто Зомби Едно, Зомби Две и така нататък. Беше зает с по-важни неща от това да измисля зловещи имена на зомбитата си.

Заведе ги всичките в замъка на Господаря и се изправи пред първия сериозен проблем — нито едно от новите зомбита не желаеше да се съобразява с авторитета на първия му помощник — Бияча. От друга страна, беше твърде късно да го сменя с друг. Подобна постъпка щеше да бъде сметната за слабост. Новите трябваше да гледат на Скейпгрейс като на непоклатима фигура, нещо като папата или някой политик. Скейпгрейс не би могъл да признае, че обявяването на Бияча за първи помощник е грешка и просто се надяваше на първия ухапан да му се случи някой инцидент, например да му падне главата или нещо от тоя сорт.

Вторият проблем се състоеше във факта, че междувременно Скейпгрейс беше започнал да вони, но за свое успокоение той се самоубеди, че мерките, които взема в това отношение, ще оправят нещата. Кой знае, може би съществуваше някаква козметика, която да му помогне. Като начало закачи на врата си няколко ароматизатора за автомобил и ги скри под яката на ризата си.

Скейпгрейс мина по коридора към помещението, в което беше настанил новосъбраната армия от зомбита. Нагласи на лицето си свирепо изражение, отвори врата и влезе.

Зомбитата си бъбреха, разправяха си вицове и се смееха. Бияча се гушеше в ъгъла, мъчеше се и той да се присъедини към общия смях, а на лицето му се изписа смущаващо задоволство, когато Скейпгрейс влезе.

— Добър вечер, сър! — провикна се Бияча. Пълен идиот. — Всички сме налице, сър!

— Разбира се, че ще сте налице — отвърна раздразнено Скейпгрейс.

— Сър, един от хората попита за храна, сър.

Скейпгрейс си отбеляза на ум никога повече да не мисли за зомбитата като за армия. Бияча не се вписваше в тази представа, а и тя като цяло не беше кой знае колко плашеща. „Орда“ беше по-добре. Ордата на зомбитата. Много по-добре даже.

— Какво за храната? — изръмжа Скейпгрейс.

— Човекът се чудеше какво ядем, сър.

— Нищо не ядем — отвърна Скейпгрейс. — Телата ни се поддържат с магия. Нямаме нужда от храна.

— Ще информирам хората, сър! — Бияча се извъртя на пети и се обърна към останалите зомбита. — Може ли малко внимание! — провикна се.

Някой отзад се обади:

— Върви по дяволите, Джералд!

Бияча придоби вид, сякаш всеки момент ще заплаче. Скейпгрейс вече сериозно съжаляваше за решението си да го ухапе.

— Ние не ядем нищо — продължи Бияча, стараейки се да запази сериозно изражение, въпреки че долната му устна трепереше. Ордата на зомбитата млъкна и се вторачи в Скейпгрейс.

— Как така не ядем? — обади се Секача. — Съвсем нищо ли?

— Дори мозъци ли не ядем? — допълни и Зомби Единайсет.

— Нищо! — отсече Скейпгрейс. — Няма да ядете нищо при никакви обстоятелства! Абсолютно нищо, нито хапка дори! Ясно ли е?

Зомбитата закимаха унило и Скейпгрейс се обърна към вратата. Преди още да излезе обаче ги чу как започнаха оживено да спорят кое ли е по-вкусно — човешкият мозък или човешките мускули. Тия тука със сигурност не бяха смъртоносните безмозъчни неумрели, които си беше представял. Тези не всяваха никакъв страх, ама никакъв. Зомбитата, които беше събрал, се препираха махленски. Скейпгрейс побърза да напусне стаята и притвори вратата, да не би Господарят му да дочуе дребнавите спорове вътре. Забърза по коридора, стараейки се с всички сили да не изпадне в паника.

Не искаше да разочарова Господаря. Толкова се беше надявал да му представи ордата си от зомбита и да получи признанието, което така отдавна търсеше, похвалите, за които копнееше. Може би дори някоя прегръдка. Но всъщност нямаше да получи нищо. Господарят щеше само да хвърли поглед на ордата и веднага да разбере що за жалка паплач представляваше тя и що за тотален провал беше самият Скейпгрейс.

Скейпгрейс стигна до мъничкото помещение, което му служеше за лична спалня, и долови тихо жужене. Отвори прогнилата врата, шмугна се вътре и бързо затвори зад гърба си. Хубавото при новоухапаните беше, че кредитните им карти си бяха валидни и можеха да се използват, така че Скейпгрейс беше наредил на Бияча да го снабди с място за почивка.

— Ковчег ли? — беше попитал Бияча, разтворил широко очи и с овче изражение на лицето. Скейпгрейс го беше ударил, беше му казал да не задава малоумни въпроси, а да върши каквото му е наредено и Бияча се беше изнесъл скоропостижно, отново със сълзи на очи. Но като се замисли сега, Скейпгрейс реши, че идеята да спи в ковчег не е чак толкова лоша. Всъщност щеше да е доста шикозно. В спалнята обаче го чакаше нещо друго. Не беше казал за него на Господаря, чувстваше се ужасно, че трябва да го използва, но нямаше как — нуждата го налагаше. Скейпгрейс не искаше тялото му да се разпадне, не и преди да е открил начин да спре напълно всякакво разлагане, затова грамадният фризер-ракла трябваше да свърши работа поне на първо време.

Скейпгрейс вдигна капака и се намъкна вътре. Трябваше да се свие на кълбо, но като оставеше това настрани, всъщност си беше съвсем удобно. Затвори капака и тъмнината го обви. Успокоен от нея и от жуженето на компресора, Скейпгрейс се отпусна и се замисли за разнообразието от начини, по които можеше да убие момичето.

— Винаги съм бил убеден — каза Скълдъгъри, докато шофираше, — че Скълдъгъри е отлично име за бебе.

— Тъй е — каза Валкирия и кимна предпазливо. — Ще гледам да го предложа като вариант. А, ако е момиче?

— Пак Скълдъгъри — отвърна Скълдъгъри.

— И момиче, и момче все със същото име?

— Ами, да.

— Не смятам, че родителите ми ще си паднат по име като Скълдъгъри, право да ти кажа. Ако е момиче, сигурно ще се спрат на Стефани Втора, защото е силно вероятно никога повече да не ме видят.

— Такава песимистка си.

— Ами с тебе сме се запътили към Убежището, а ако пристъпя там, веднага ще ме арестуват.

— Е, ти все пак наистина си нарушила закона.

— Защото трябваше да те спася.

Детективът сви рамене.

— Много добре си бях в другото измерение.

— Повече и дума да не си ми казал!

— Все още не съм ти благодарил подобаващо за това, че ме спаси, нали?

— Ц.

— Моментът предстои — отвърна Скълдъгъри и кимна.

Паркираха отстрани на Музея на восъчните фигури и излязоха от колата.

— Няма да те арестуват — продължи детективът, докато влизаха. — Може да те гледат укорително и да бъбрят гневни думи, но няма да те арестуват. Е, възможно е и да те арестуват. Доста вероятно е дори. Но най-важното е, че аз лично не съм извършил нищо наказуемо.

— За сефте.

Скълдъгъри продължи да крачи в мрака и Валкирия се навъси. Некромантският й пръстен стана леденостуден. Скълдъгъри промърмори нещо неразбираемо и измъкна револвера си. Вратата към Убежището зееше отворена и восъчната фигура на Фил Линот лежеше неподвижна на пода. Не вдигна очи да ги погледне, когато се промъкнаха край него. Скълдъгъри се насочи към стълбището, Валкирия го следваше по петите. По стените имаше размазана кръв.

Влязоха във Фоайето. Наоколо се валяха мъртви Секачи. Валкирия не можеше да преброи колко точно са телата. Бяха разкъсани на парчета.

Скълдъгъри махна към една отворена врата право напред и двамата се отправиха тихо към нея. В насрещния коридор лежеше свит на кълбо магьосник, на гърдите му червенееше огромна рана. Продължиха напред, притиснати плътно до стената, без да издават нито звук. Убежището тънеше в неестествена и зловеща тишина.

Зад следващия ъгъл на коридора попаднаха на мъртъв вампир. Бялото му като изсушена кост тяло беше разсечено почти на две от косата на Секач. Валкирия никога досега не беше имала възможност да разгледа някое от тези същества отблизо. Е, не и без да се бори да спаси живота си, докато го разглежда. Този вампир беше мъжки, без косъм по тялото и главата, грамадната му уста беше широко отворена, аленият заострен език висеше над острите зъби. Черните му очи бяха втренчени невиждащо в тавана.

Продължиха нататък и почти веднага видяха втори вампир, чиято глава лежеше настрани, отсечена. До вампира се търкаляше магьосник, с когото Валкирия си беше бъбрила веднъж-дваж. Лицето му беше раздрано от удар на вампирски нокти. И магьосникът беше мъртъв.

Скълдъгъри беззвучно посочи към перпендикулярния коридор, който водеше към килиите на ареста. Момичето кимна и двамата смениха посоката. Устата на Валкирия беше пресъхнала. Осъзна, че е напълно ужасена. Във всеки следващ коридор лежаха още и още мъртви тела. От тук беше минала армия от вампири, а и беше силно вероятно въпросната армия от вампири все още да е някъде наоколо, доколкото нищо не доказваше обратното.

Завиха за пореден път и Давина Мар се втурна насреща им с широко отворени от ужас очи. Скълдъгъри само махна с ръка и оръжието излетя от ръката на детективката. С второ движение скелетът измести въздуха, американката сякаш се блъсна в невидима преграда, излетя назад и се тресна в стената на коридора. Скелетът не свали ръката си и задържа жената неподвижна.

— Какво се случи? — прошепна й.

Мар отвори уста да закрещи, но Скълдъгъри само завъртя ръка настрани. Мар се удари в отсрещната стена и тялото й се свлече на пода в безсъзнание.

Валкирия едва се удържа да не я срита, когато я подминаха. Продължиха към килиите на ареста. Скълдъгъри остана да пази, докато Валкирия пусне на свобода Гастли и Танит.

— А, добре дошла — кротко каза Гастли, когато видя момичето. — Обясни, моля ти се, какво точно става гука?

— Вампири.

— Моля?

— Не знаем колко от тях са още из коридорите, така че се изнасяме светкавично и в пълна тишина.

Бързичко се върнаха по стъпките на Валкирия и завиха надясно. Танит вдигна захвърлената от някой Секач коса. Минаха през широко зейналите врати до Хранилището, после прекосиха Затвора, затваряйки тежката му врата зад гърба си, а след това поеха наляво. В коридора напред зърнаха Турид Гилд, подпрял се безсилно на една от стените. Притискаше към тялото си едната си ръка, очевидно счупена. От дълбока драскотина над окото му капеше кръв.

Видя групата и рязко тръсна глава. Всички замръзнаха. Очите на Върховния маг се извиха вляво.

Напред бавно пристъпи вампир с уста, омазана с кръвта на убитите. Приближи до Гилд и той целият се сви. Вампирът го подуши и изръмжа. Гилд вдигна ръка да измести въздуха, звярът се извъртя леко, сякаш мързеливо, и пръстите на Върховния маг паднаха на пода. Гилд запищя и вампирът рязко се хвърли напред. В този момент Скълдъгъри остро подсвирна през зъби.

Вампирът извърна глава, черните му очи се разшириха при вида на прясно месо, при това дошло му на крака. Забрави за Гилд и се хвърли към групата.

Валкирия, Скълдъгъри и Гастли едновременно изместиха въздуха и вампирът се блъсна в невидима стена. Затрака хищно със зъби, задращи и зарева, но не можеше да ги докопа по никакъв начин — във въздушната преграда нямаше дори и един процеп. Скълдъгъри вдигна другата си ръка, Валкирия усети просвистяването на въздуха и втора стена притисна вампира в гръб. Скълдъгъри бавно доближи длани, затваряйки съществото в капан. Краката на вампира се отделиха от пода, той напразно се мяташе и врещеше, но не можеше да се освободи.

— Там си стой — промърмори Скълдъгъри, подхвърли на Гастли револвера си и пое обратно към килиите на ареста, помъквайки вампира след себе си.

Останалите избързаха при Гилд и Танит му помогна да се изправи на крака. Върховният маг се потеше и зъбите му тракаха. Валкирия отлично разпозна симптомите на шока.

— Прибери пръстите му — каза й Танит и пое до куцукащия, увиснал на ръката й Гилд надолу по коридора. Гастли крачеше пред тях.

Валкирия пребледня. Полагайки всички усилия да не повърне, събра от пода трите белезникави откъснати пръста, и, държейки ги възможно най-далече от себе си, последва останалите. Изпусна единия и го настъпи.

— Проклятие — промърмори.

— Тя защо ругае? — промълви Гилд и се опита да извърне глава. — Какво прави?

Танит погледна през рамо и видя как Валкирия подскача на един крак в опитите си да измъкне настъпения пръст от дълбоките грайфери на ботуша си.

— Нищо — отвърна и стрелна момичето с поглед, преди да продължи напред по коридора.

Валкирия събра отново трите пръста в шепа и хукна подире им.

Валкирия и Флетчър се появиха пред библиотеката на Чайна. Беше късно и наоколо нямаше жива душа. Флетчър не каза нито дума, докато крачеха към апартамента и Валкирия знаеше, че момчето мисли за пренебрежителното отношение на Скълдъгъри към него. Флетчър не говореше много за родителите си. Момичето знаеше, че майка му е починала, а пък баща си — телепортаторът споменаваше още по-рядко. Дали по тази причина не беше така несигурен и потиснат от поведението на Скълдъгъри? Дали Флетчър не криеше дълбоката си тайна нужда от одобрение от страна на авторитетна бащинска фигура?

Прекосиха коридора и Валкирия почука на вратата на апартамента. Чайна се обади отвътре и ги подкани да влизат. Момичето се обърна към Флетчър:

— Ти остани тук — каза.

Той се навъси.

— Защо?

— Защото Чайна сигурно е още слаба след раняването и няма нужда и двамата да й висим на главата. Освен това всеки път, когато се доближиш до нея, започваш да се лигавиш като последен глупак.

— Не всеки път.

— Оставаш тук.

— Мисля, че ме бъркаш с куче.

— Тук, казах.

Изражението на Флетчър беше изключително раздразнено, но Валкирия му обърна гръб, влезе в библиотеката и затвори вратата зад себе си.

Чайна излезе от спалнята си и Валкирия зяпна от удивление. Магьосницата изглеждаше ужасно — твърде бледа, с черни кръгове около очите. Движеше се сковано, облечена в дълга копринена роба, препасана хлабаво през кръста. Беше все така красива, неестествено красива, но болна. Валкирия за първи път виждаше Чайна в момент на слабост и просто не знаеше какво да каже.

— Мълчанието ти е достатъчно красноречиво — рече Чайна и безкръвните й устни се извиха в лека усмивка.

— Извинявай.

— Глупости — магьосницата потъна в едно от креслата с болезнена въздишка. — Седни, Валкирия. Реакцията ти е направо ободрителна. Повечето хора се стараят да ме гледат в очите и да бъбрят, сякаш всичко си е както обикновено. Разказвай сега, значи бяхте в Убежището?

Валкирия също седна.

— Да.

— Имало е нападение, както разбирам. Вампири.

— Добрите новини идват бързо. Водил ги е Дъск.

— Пак той.

— Откраднал е Механизма на опустошението.

— Мислех, че са го дезактивирали.

— Дезактивирали са го, но това не ни помага да разберем за какво му е притрябвал на Дъск, че да го краде.

Чайна се размърда болезнено и се намръщи.

Валкирия се поколеба:

— Ти… добре ли си?

— Ще оживея. Така става, когато изразходваш цялата си сила, за да се справиш с една огнестрелна рана. Грозна работа. Би трябвало утре вече да съм си възвърнала формата.

— Би трябвало?

Чайна махна с нежната си ръка.

— Твърде много се тревожиш за хора, които са ти безразлични.

Очите на Валкирия се разтвориха широко и Чайна видя това.

— О, извинявай — каза магьосницата. — Не исках да прозвучи толкова безсърдечно. Просто смятам, че има други, които заслужават съчувствието ти повече от мен. Флетчър например. Това момче все се забърква в неприятности. Как е той, между другото?

— Ами добре е, мисля. Отвън в коридора е.

— Божичко, как само си го дресирала!

— Чайна, ти мислиш ли, че не те харесвам?

Чайна се усмихна нежно.

— Не, мила, уверена съм, че ме харесваш. Няма причина за това, но ти ме харесваш и аз го знам със сигурност. Имаш такова голямо сърце. Не ти правя комплимент. Това си е просто слабост на характера ти.

— Ще се постарая да се поправя.

— Да, моля те, опитай.

— Сангуайн се е върнал. Откраднал е един Капан за души от Храма на некромантите и се е съюзил с Дъск.

— Е, това вече е интересно, но се боя, че за Дъск нищо не мога да ти кажа. Разследването ми около Сангуайн обаче най-после се увенча с успех. Какво знаеш за убийството на Ерсън Вангард по време на войната с Меволент?

— Знам само, че Вангард е бил пацифист, убит по поръчка, а убиецът му излезе от затвора преди няколко дни.

— Непосредствено преди смъртта на Вангард идеите му за мир срещаха подкрепа и от двете страни на фронтовата линия. Аз лично винаги съм презирала този човек, но както разбираш, тогава бях поддръжница на Меволент, а Меволент не одобряваше опитите на Вангард да прокара мирните си теории. Подозираше, че миротворецът работи за Еакан Мериторий и че целта му е да подкопае бойния дух на армиите на злото и те сами да достигнат до мисълта, че едва ли са готови с лека ръка да дадат живота си за своя господар. Основателно подозрение, смятам, ще се съгласиш.

— Затова Меволент изпратил Клемънт Скарабей да убие Вангард.

— Когато стана убийството, аз вече бях обърнала гръб на Безликите, но, да, доколкото знам, на Скарабей е било поръчано да реши проблема. Стрела с отровен връх улучи Вангард, докато държеше реч пред поддръжниците си. Стана толкова бързо, че никой не успя да реагира. Вангард умря за секунди. Тълпата — не забравяй, че всички в нея бяха до един магьосници — наводни района и търсеше убиеца под дърво и камък, но от Скарабей нямаше и следа. Скълдъгъри го намери няколко дни по-късно и го арестува с помощта на Гилд.

Валкирия се смръщи.

— Гилд?

— Гилд беше един от най-доверените хора на Мериторий. Отговаряше за няколко отдела в Убежището и в задълженията му влизаше и контролът на детективите.

— Не знаех, че Скълдъгъри и Гилд са били приятели.

— О, никакви приятели не бяха — усмихна се Чайна. — Мразеха се още от самото начало по причини, в които няма да се задълбочавам. Но работеха заедно, когато се налагаше.

— Значи са арестували Скарабей и са го пратили в американски затвор. Къде в тази картинка се вписва Сангуайн?

— Дълго време ми отне, докато се добера точно до това късче информация, така че, надявам се, оценяваш каква жертва би било от моя страна да го споделя безплатно.

— Няма да е безплатно — отвърна Валкирия. — Ще имаш вечната ми благодарност.

— Ясно, безплатно ще бъде, то се е видяло — въздъхна Чайна. — Скарабей има син, Валкирия. Ако се опитваш да разбереш кой дърпа конците на Сангуайн, бих те посъветвала баща му да бъде първи в списъка ти от заподозрени.

— Скарабей е баща на Сангуайн? — Валкирия стана на крака. — Това е… Супер важно е!

— Така си е.

— Чайна, много извинявай, но трябва да тръгвам. Ако ми се отвори малко свободно време, ще мина пак да те видя как си.

— По това време утре ще съм си възвърнала обичайното самоуверено Аз. Но оценявам загрижеността ти, нищо че е само от куртоазия. Разбира се, аз на твое място…

— Знам — усмихна се Валкирия. — Ти би направила същото за мен.

Едната вежда на Чайна се изви високо.

— Моля? Да ти приличам на човек, който прави визити по домовете? Вече можеш да ме оставиш сама.

— Благодаря ти, Чайна — каза Валкирия и се обърна да си върви. — О, и още нещо. Фасадната татуировка на Гастли е страхотна!

Чайна се усмихна.

— Той я харесва, забелязах. Отне ми доста време да постигна ефекта, но резултатът си заслужава.

— Определено — и Валкирия хукна по коридора.

— Е? — попита сърдито Флетчър.

— Имаме пробив — каза момичето, целият яд изчезна от лицето на телепортатора и двамата се хванаха за ръце.

В следващия миг бяха в шивачницата на Гастли. Беше тъмно, така че запалиха лампите и зачакаха да се появят Скълдъгъри и останалите. Валкирия скръсти ръце и се втренчи във Флетчър.

— Какво? — попита той престорено невинно.

— Много ти се ще да го кажеш.

— Не знам за какво говориш.

— Другите още не са се върнали от Убежището. Ние с тебе вече бяхме у Чайна, открихме важна информация и стигнахме тук първи. Кажи си го.

— Извинявай, Валкирия, просто не мога да разбера какво искаш да кажа.

Тя чакаше мълчаливо.

— Все пак… — започна телепортаторът.

— Ето на.

— Очевидно е, че телепортацията е най-добрата магическа сила, която някой може да притежава и всички вие трябва да сте супер доволни, че съм на ваша страна. Просто не разбирам, защо му е на някого да използва автомобили? От някаква гордост ли? Или пък Скълдъгъри просто не иска да признае колко съм полезен за каузата? Смятам, че не ме оценявате по достойнство, това е всичко.

— Така.

— Много добре си се справяхме и без скелета.

— Изобщо не е вярно.

— А, бе, справяхме си се. Не бяхме някаква катастрофа. Никой не беше убит.

— Няколко души бяха убити.

— Никой от нас, искам да кажа — довърши Флетчър уморено.

— Има ли още нещо, от което искаш да се оплачеш, преди Скълдъгъри да се върне?

Флетчър се засмя.

— Какво, сериозно ли мислиш, че ме е страх от него? Не ме е страх от него, изобщо даже. Но тъй като така и така повдигаш въпроса, да, има още нещо, от което искам да се оплача. По-голям от теб съм. Аз трябва да ти нареждам какво да правиш, не ти на мен.

— А така ли било? Е, няма да го бъде.

— Имам повече опит.

— В гелосване на коса вероятно.

— Защо всички имате проблем с косата ми? Косата ми е супер!

Той продължи да бъбри за косата си, докато Валкирия не му каза да млъкне. След няколко минути се появиха Скълдъгъри и останалите и момичето им разправи какво е научила от Чайна.

— Не може да е съвпадение — съгласи се скелетът. — Добре тогава. Това означава, че вече знаем кой е големият шеф. Освобождават Скарабей от затвора, той се събира с болното си отроче-психопат, следват сърцераздирателни прегръдки и сълзи, после двамата наемат Дъск, може би и Рем Крукс, както и всеки друг, който има зъб на магьосническото общество.

— Какво всъщност иска Скарабей? — попита Танит, докато любовно почистваше меча си.

— Допускам, че е отмъщение — отвърна Скълдъгъри.

— За какво? Той е извършил престъпление и е бил наказан за него. Ако е човек, който приема нещата лично, то не е трябвало изобщо да убива Вангард.

— А! — каза Скълдъгъри. — Ето каква е работата. Виждате ли, аз лично не смятам, че той е убил Вангард. Подозирам това от доста време.

Гастли се вторачи в детектива.

— Но… ти беше този, който арестува Скарабей.

— Защото всички улики сочеха към него — кимна Скълдъгъри. — Чак по-късно заподозрях, че въпросните улики ни се навряха в ръцете съмнително лесно.

— Скарабей е бил натопен? — попита Валкирия. — Значи е невинен?

— Не напълно невинен. Всъщност той няма нищо общо с онова, което наричаме „невинен“. Не забравяй, че той действително беше най-довереният наемен убиец на Меволент. Но що се отнася до конкретното престъпление, да, според мен е невинен.

— Да разбирам ли, че имаш теория кой е истинският виновник?

— Естествено, че имам.

— Е, кой е натопил Скарабей? Кой е убил Вагрант?

Скълдъгъри се поколеба.

— Всъщност съм преизпълнен с ужасното чувство, че ние сами убихме Вагрант.

Рем Крукс спеше и сънуваше богове без лица и обезглавени малки момичета. Сънуваше как бяга из гигантска гора от мъртви дървета, пълна с пищящи същества, които го преследват. Видя в съня си неща, които разпозна като части от предишния си живот. Тези неща го подминаваха, той ги изпращаше с поглед и изобщо не съжаляваше за тях.

Събуди се.

Беше казал на Дъск как да преодолее защитите на Убежището и къде да отиде, за да намери онова, което трябваше да бъде откраднато. Вампирът вече се беше върнал от атаката, мисията беше изпълнена успешно, а Крукс не чувстваше и сянка от угризение на съвестта. Негови доскорошни колеги и приятели бяха убити, но на него нему пукаше. Те бяха езичници, безбожници, врагове на Безликите.

Клемънт Скарабей също беше безбожник, но полезен безбожник. Той служеше на каузата. Крукс гледаше на Скарабей и на неговия малък Клуб на отмъстителите като на средство за постигане на собствените си цели. След като другите членове на Клуба станеха излишни, би могъл да ги изостави или просто да ги убие, в зависимост кой от двата варианта се окажеше по-лесен съобразно обстоятелствата. Засега обаче, Крукс желаеше гибелта на Убежището толкова, колкото я желаеше и Скарабей и бившият детектив се задоволяваше да помага в общите планове на Клуба.

Трябваше да бъде търпелив. Да чака. Часът му щеше да удари. В края на краищата, това момиченце беше убило двама от Мрачните богове. Трябваше да си плати за това и за наследството, което течеше във вените й.

Крукс добре знаеше легендата. Безликите управлявали света, докато Древните, първите магьосници, не конструирали Скиптъра и не ги прогони. След ликвидирането на Безликите, Древните — по природа жалки насекоми — започнали да враждуват помежду си, избили се взаимно, докато останал жив само един от тях. Валкирия Каин беше негова потомка.

И сега беше дошло времето да плати за престъпленията на предците си.

— Намеренията на Вангард бяха най-благородни — каза Скълдъгъри и гласът му изпълни пространството. — Мечтата му за мир вдъхновяваше мнозина, на които им беше писнало от войната, хора и от двете страни на фронта. Някой веднъж ми каза, че Вангард всъщност е осъзнал на какво в действителност е способен, на какво сме способни всички ние и когато го осъзнал, се уплашил. Затова се опитал да спаси всички ни. Той вярваше, че изходът от конфликта се състои в това да се позволи на Меволент и неговата клика да почитат открито Безликите, култът им да стане официална религия. Беше сигурен, че след определено време, те ще се научат да обуздават жестокостта си и ще започнат да се държат… поносимо. Мериторий не мислеше така. Нямаше доверие на Меволент, нито на когото и да било от хората му. Отначало гласът на Вангард, проповядващ взаимно разбиране и приемане, се издигаше самотен, но подкрепата зад него постепенно набираше сила. Скоро сподвижниците му бяха грамадно множество. Както разбирате, мечтата за мир е заветна за всички, с изключение на воините на бойното поле. Воинът не може да мисли за мир. Не може да се колебае. Воинът живее само във войната. В битката войната е негова майка, негов приятел, негов бог. Да вярва в нещо друго е самоубийствено за воина. Мисля, че в един определен момент Мериторий сам стигна до мисълта, че гласът, всял този смут, трябва да бъде принуден да замлъкне. Ставаше твърде силен и опасен. Твърде много хора започваха да вярват, че войната много лесно може да се прекрати. Войниците се изпълваха със съмнения. Мериторий обаче трябваше да победи окончателно Меволент, а не да мечтае за мир.

— Всичко това са хипотези — прекъсна го Гастли. — Скълдъгъри, аз също съм имал разправии с Мериторий, но той беше добър човек. Това, което ти описваш, е някакъв хладнокръвен убиец.

— Знам — отвърна Скълдъгъри. — И ако тези негови мисли се разчуели, Убежището е щяло да се раздели на фракции. Затова Мериторий е възложил задачата на Турид Гилд.

Гастли тежко седна.

— Връзва се. Гилд беше ръководител на Програмата за извънредни мерки.

— Какво е това? — попита Флетчър.

— Маговете от Програмата бяха отлично обучени и опитни магьосници, които провеждаха специални операции в тила на врага — обясни Скълдъгъри. — Мръсни поръчки. Саботаж. Провокации и партизански акции. Вършеха грозни работи. Грозни, но необходими.

— И нас се опитаха да вербуват за програмата — обади се Гастли. — Скълдъгъри, мен, още неколцина. По време на войната ние и без това бяхме образували нещо като независима бойна група. Гилд се опита да ни вербува, но на нас не ни хареса онова, което той искаше да правим — шивачът вдигна очи. — Мислиш ли, че Гилд е възложил ликвидирането на Вангард на някое от своите момчета?

Скълдъгъри кимна.

— Логично ми се струва. Мериторий е имал нужда от атентатор, който да може да изчезне секунда след престъплението и Гилд сигурно е предложил някой от своите. Винаги е проявявал кураж при подобни задачи.

— Знаеш ли кой точно е бил изпълнителят? — попита Валкирия.

— Не. Всяка една улика след това сочеше към Меволент и неговите убийци, по-специално към Скарабей. Преди да загреем, че нещата всъщност се бяха подредили много удобно и бързо при разрешаването на такъв сложен случай, вече бяхме заловили Скарабей и го бяхме набутали в затвора.

— Можел си да кажеш нещо, да изразиш съмнение.

Скълдъгъри премълча.

— Да кажем, че си прав — намеси се Танит. — Да кажем, че Мериторий и Гилд са организирали убийството на Вангард и после са натопили Скарабей. Невинен, Скарабей е гнил в килия двеста години. След като е бил лишен от магическите си сили за толкова дълго време, той е започнал неминуемо да остарява отново, нали така? Значи в момента е стар, гневен и на свобода. Има на разположение откачения си син и цялата банда психопати, които е събрал около себе си и всички те търсят отмъщение. Затова и крадат Механизма на опустошението, който не работи, както и един Капан за души. С какво тези два предмета ще им помогнат да осъществят плановете си за мъст?

— А и на кого по-точно ще отмъщават? — попита Флетчър. — Мериторий не е между живите.

— Ще погнат Гилд — каза Скълдъгъри, — затова трябва да го предупредим. Силно вероятно е да погнат и мен, но мен няма нужда никой за нищо да ме предупреждава. Аз си знам как стоят нещата. Колкото до това какво мислят да правят с откраднатите предмети, не мога да кажа, още не съм го измислил. Но ще го измисля. Една от положителните страни в ситуацията е в това, че с колкото повече хора разполага Скарабей, толкова по-вероятно е ние да успеем да заловим някой от тях. Крукс е бил забелязван в Хагард — навярно се мъчи да пробие защитите на Чайна.

— Познавам района — каза Танит. — Ще взема колелото и ще пообиколя. Може да го намеря.

— Аз пък се сещам за няколко бара, където Сангуайн непрекъснато висеше, когато беше за последно в Ирландия — обади се Гастли. — Сигурно още са отворени, нищо че е толкова късно. Ще поразпитам дали не са виждали американеца наскоро.

Скълдъгъри кимна.

— Вземи Флетчър. Така ще обиколите всички места много по-бързо. За съжаление, нямаме никаква информация за Дъск. Вампирът, когато затворих в ареста, не желае да сътрудничи, което не е никаква изненада, а пък техният вид е неподатлив на каквито и да било похвати за четене на съзнанието.

— Валкирия може да попита своето вампирско приятелче за Дъск — намеси се Флетчър.

Скълдъгъри се извърна рязко.

— Своето вампирско какво?

Валкирия измери Флетчър с усмъртителен поглед и момчето се изчерви.

— Тя, такова… Не ти ли е казала?

— Не съм му казала — отряза го Валкирия през стиснатите си зъби.

Скълдъгъри се обърна към нея.

— Имаш приятел вампир?

— Той уреди срещата с Чабон — обясни момичето. — Никога не съм оставала насаме с него. Гастли и Танит винаги бяха…

Скълдъгъри се обърна към шивача и русата магьосница.

— Знаели сте за това? Знаели сте, че тя се среща с вампир и сте го допуснали?

— Всичко беше под контрол — отвърна Танит.

— Един вампир никога не може да бъде под контрол! — изрева Скълдъгъри. — Можеше да я убие! И за какво? Заради една бледа възможност да ме спасите? Трябваше да ме оставите в отвъдното!

Танит отвърна глава, а Валкирия забоде очи в пода с пламнало лице. Само Гастли остана загледан в детектива.

— Беше риск — каза шивачът с обичайното си спокойствие. — Риск, който решихме да поемем. А сега, при положение, че момичето бездруго вече има контакт с вампир, можем да го използваме, за да опитаме да намерим Дъск. Логично е.

Скълдъгъри остана неподвижен за момент.

— Добре — отвърна най-после, в гласа му нямаше и следа от гняв. — Валкирия, ще се справиш ли?

Момичето бавно кимна. Тези резки промени в настроението на детектива започваха да я тревожат.

— Отлично. Ако извадим късмет, една от изброените нишки ще ни заведе при Скарабей. Обаждайте се, ако откриете нещо. Валкирия?

Момичето се обърна и излезе от шивачницата. Нощта беше студена, но поне още не валеше. Двамата със скелета закрачиха към Бентлито.

— Можех да кажа нещо.

— Моля?

— Преди малко ти каза, че съм можел да кажа нещо, да изразя съмнения, когато ми е станало ясно, че Скарабей е бил натопен за убийството на Вангард. Просто се съгласявам с теб.

— Като се съгласяваш, защо не си направил нищо?

Стигнаха колата. Скълдъгъри отключи, но двамата останаха отвън.

— Когато започна войната — каза детективът, — аз все още имах плът и кръв. На първо място бях баща и съпруг, а едва след това воин. После Серпин изби семейството ми, уби и мен и нещата се промениха. Върнах се и вече бях само и единствено воин, нищо друго. Войната беше всичко, което имах на този свят. Не харесвах Ерсън Вангард и не бях съгласен с него. В очите ми той беше слабост, която влияеше лошо на хората, разколебаваше ги, пречеше, а тогава ние не можехме да си позволим да търпим някой да ни пречи. Ако Вангард продължеше да изнася речите си, да прави опити за преговори с Меволент, ние щяхме да изгубим войната или поне аз бях твърдо убеден в това. Няколко години по-късно открих, че подозренията на Мериторий са били напълно основателни. Меволент е планирал да се престори, че приема мира, предложен от Вангард, а после да прегрупира силите си на по-изгодни позиции и да удари изненадващо, с цел да се разправи с всичките си врагове само в една-единствена кървава нощ. Това откритие ми носеше нещо като успокоение — все пак имах съзнанието, че поръчката на Мериторий за ликвидирането на Вангард в края на краищата е била правилно решение.

— Значи одобряваш факта, че Мериторий е наредил убийството на невинен човек.

— Бушуваше война — отвърна Скълдъгъри. — Тежки решения се взимаха всеки ден. Поръчката на Вангард беше едно от тях.

Няколко дъждовни капки паднаха от нощното небе. Валкирия не помръдна.

— През живота си съм вършил ужасни неща, Валкирия. Неща, които ме преследват и мъчат. Някои от тях са били неизбежни. Други… не, но въпреки това аз съм ги извършил. Заради греховете си трябваше да остана от другата страна на портала, защото там ми е мястото. Трябваше да се оставя да ме преследват и изтезават вечно, докато костите ми се разпаднат на прах. Но ти ме последва в ада и ме върна обратно. Аз може и да те разочаровам, но ти никога не си ме разочаровала. И никога няма да ме разочароваш.

После влезе в колата. Секунди по-късно Валкирия се настани до него. Потеглиха.

Момичето спа на задната седалка в Бентлито, завита с палтото си. Когато се събуди, тъкмо беше съмнало, сънят, който беше сънувала преди секунда, се стопи и тя седна.

— Кошмар ли имаше? — попита Скълдъгъри.

— Не знам. Не помня.

— Мърмореше непрекъснато, звучеше ми така, сякаш сънуваш кошмар. Не, че човек може да те обвинява за това, преживяла си достатъчно и кошмарите са нормални.

Валкирия се намръщи замислено, но сънят вече беше далеч, разтвори се напълно, когато посегна към него в опит да си го припомни.

— Не знам — повтори. — Но знам, че беше някакъв странен сън. Казах ли нещо смущаващо?

— Нищо, което да може да се използва срещу теб.

Момичето се усмихна вяло и хвърли поглед към изоставения склад на отсрещния тротоар на улицата.

— Има ли раздвижване?

— Още не, но на всеки вампир му е необходимо малко време, за да може човешката му кожа и коса да се възстановят сутрин. Той скоро ще се появи, ако изобщо е тук.

Валкирия оправи отпуснатата назад седалка.

— Тук е клетката, в която се затваря през нощта.

— Той защо изобщо ти помогна? Вампирите не са кой знае колко услужливи.

— Ами, мрази Дъск. Не ми каза защо, но го мрази, определено. Помогна ми, защото двамата с теб пратихме Дъск в затвора. Е, той не се задържа дълго там, но Сийлън оценява усилията ни.

Вратата на склада се отвори и навън излезе Сийлън. За миг Валкирия остана напълно неподвижна. Не беше осъзнала колко красив всъщност е младият вампир. Новата му кожа буквално сияеше от здраве, черната му коса лъщеше. Тя го загледа, а вампирът бавно отиде до най-близката кола, после рязко спря. Обърна глава и се вторачи право в момичето. Скълдъгъри излезе от Бентлито и Валкирия го последва.

— Бъди любезен — промърмори на детектива.

— Аз винаги съм любезен — отвърна скелетът.

— Не насочвай пистолет към главата му.

— О. Това имаш предвид значи.

Сийлън ги поздрави с кимване. Не се зае да си губи времето с отбелязване на очевидни факти, а именно, че Валкирия е успяла да спаси Скълдъгъри, нито пък с излишни подробности като представяне и други подобни учтивости. Просто стоеше спокойно изправен и чакаше двамата да заговорят първи.

— Не те харесвам — започна Скълдъгъри.

— Окей — кимна момчето.

— По принцип мразя вампирите — продължи скелетът. — Нямам им доверие. И на теб нямам доверие.

Валкирия въздъхна.

— Нали те помолих да си любезен.

— Е, още не съм го гръмнал, нали?

Тя извъртя очи и погледна Сийлън.

— Имаме нужда от твоята помощ, за да намерим Дъск.

— Съжалявам. Дори и да исках да ви помогна, нямаше да мога, защото просто не знам къде е.

— Но познаваш хора, които може и да знаят къде е, прав ли съм? — обади се Скълдъгъри. — Други вампири, например някои от онези, които опустошиха Убежището снощи и избиха двайсет и девет души. Чудя се, дали си бил заключен в тая твоя клетка през цялата нощ, а, Сийлън? Или по някое време си се измъкнал за една малка закусчица?

Сийлън бавно вдигна очи към детектива.

— Клетката ми се заключва с таймер, програмирана е да се отваря само на дневна светлина.

— Ти си вампир със съвест, така ли да разбирам?

— Не, сър — отвърна момчето. — Аз съм чудовище, точно както благоволихте да се изразите. Заключвам се нощем, защото, ако не се заключа, някой като вас ще дойде, ще ме издебне и ще ме погне. А след това евентуално ще ме убие.

Валкирия направи крачка и застана между двамата. Очите на вампира се преместиха върху нея. Бяха тъмни, точно като нейните собствени. Може би и по-тъмни.

— Сийлън, знам, че ти уреди срещата с Чабон, изпълни своята част от уговорката ни тогава и сега не ми дължиш нищо, но ние просто трябва да намерим Дъск и да го спрем.

— Не обичам някой да смущава усамотението ми.

— Знам.

Очите на вампира трепнаха и се преместиха към рамото й.

— Мога да попитам Молох. Но не мога да ида при него сам.

— Ще дойдем с теб.

Момчето кимна.

— Не мога да обещая, че Молох ще разполага с каквато и да било полезна информация, нито дори дали ще се съгласи да се види с нас. Но всъщност той е единственият друг вампир, който изобщо би разговарял с мен.

— Останалите вампири не те харесват, а? — стрелна го Скълдъгъри. — И защо така?

Сийлън се поколеба.

— В нашата култура е недопустимо един вампир да убие друг.

— Ти си убил друг вампир?

— Да, сър. Така сторих.

— Защо?

Сийлън сви рамене.

— Той си го заслужаваше.

Грамадните жилищни блокове се извисяваха сред циментово бетонния пейзаж като зловещи скали в каньон, потискащи с мащаба си и ужасни в сивата си еднаквост. Построени през 60-те години, повечето от тях бяха разрушени в следващите десетилетия в опит да се пресече тежката престъпност в квартала и масовата злоупотреба и търговия с наркотици. Шест от общо седемте блока, обединени под името Балимън Флатс, бяха заличени, Шериф Стийт Флатс бяха разрушени само донякъде, а апартаментите във Фатима Меншънс бяха само преустроени. Докато стигне до проблема с Феъркорт Флатс обаче, Общинският съвет на Дъблин беше свършил парите.

Тринайсететажните блокове се състояха от множество малки апартаментчета, плътно наблъскани на всяка площадка. Наоколо нямаше трева. Нито дървета. Само едно малко магазинче, покрито с графити. Въргаляха се ръждясали колички от супермаркет и вмирисани мухлясали матраци.

Лъскавото Бентли спря до обгорените останки на някакъв автомобил и Скълдъгъри, Валкирия и Сийлън се измъкнаха навън. Скелетът включи алармата и двамата с момичето последваха вампира през един заринат с боклуци пасаж, сив като небето, което блоковете успешно закриваха. Излязоха от другата страна, пред тях се ширна мърляв циментов площад. Изкачиха стълбище, овоняно на човешки нечистотии. Наоколо нямаше жива душа.

Асансьорът беше повреден, така че се качиха пеша, от което мускулите на краката на Валкирия направо пламнаха. Скълдъгъри и Сийлън дори не се задъхаха.

Отново нито жива душа.

Стигнаха последния етаж. Всяка втора врата на площадката беше изработена от масивна неръждаема стомана с тежка брава само от външната страна. Всички прозорци, бяха препречени с метални решетки.

Сийлън заблъска с юмрук по една от металните врати и всички зачакаха. Чу се щракане на ключ от вътрешната страна и врата се открехна. Към тях погледна млада жена. Беше бледа и потна, с трескави и кървясали очи.

— Дошли сме да се срещнем с Молох — каза Сийлън и жената облиза устни, хвърли поглед зад гърба си и се измъкна ловко на площадката. Валкирия я проследи с поглед как избяга бързо, обвила ръце около тялото си, сякаш беше премръзнала.

После влезе в апартамента след момчето и скелета. Мебели липсваха. В стените се виждаха пукнатини и драскотини, дълги и дълбоки, вътрешната страна на стоманената врата също беше издраскана. Дом на вампир. Тук е вилнеел и се е борел да излезе, когато е бил заключен. В гостната имаше друга стоманена врата, водеща явно към съседния апартамент. Както Чайна беше избила стените между всички апартаменти на една площадка, за да отвори място за библиотеката си, така вампирът Молох беше разширил по същия начин жизненото си пространство, за да създаде удобства и за двата аспекта на смъртоносната си природа.

Откриха го в мебелираната част от жилището. Някога може би е бил красавец, но годините бяха превърнали чертите на лицето му от изострени в безмилостно жестоки. Косата му беше пооредяла, а очите му горяха, будни, умни. Носеше долнище на анцуг и бяла тениска, независимо от студа, беше се отпуснал на дивана с ръце, скръстени под главата. Господар на територията си.

— Подплашихте ми закуската — рече с тежък дъблински акцент. Очите му буквално изпиваха Валкирия. — Ама, гледам, сетили сте се да ми доведете по-здравословно блюдо. На масичката до тебе има спринцовка, обич моя. Триста милилитра от кръвта ти са всичко, за което те моля.

— Чудничко леговище си си спретнал — каза Скълдъгъри, пропускайки коментара покрай ушите си. — Нека да позная. Живущите в квартала осигуряват храна на тебе и себеподобните ти, а вие ги пазите от наркодилъри и дребни престъпници. Близо ли съм?

— Долавям неодобрение — отвърна Молох. — Но не е ли това по-добрият вариант от неозаптени вампири, които сноват безконтролно и убиват смъртни? Схемата позволява ние да не се хабим да ловуваме, а те да не се страхуват излишно.

— Може би някой е трябвало да разясни това на момичето, което току-що избяга от тук.

— Първият път винаги е малко страшничко — сви рамене Молох. — Но стига за мен. Дочух, че си се бил поизгубил. Според слуховете те завлекли в ада и си бил изчезнал завинаги.

— Изчезнал бях — отговори Скълдъгъри. — Но вече не съм.

Молох се подсмихна.

— Детективът скелет, дошъл ми на крака в собствената ми дневна. Представете си само. През цялото време се мъчим да крием съществуването си по всевъзможни начини. Сигурен съм, че дори не си подозирал, че обитаваме тук. И сега какво? Ще пратиш Секачите да ни разчистят ли, що ли?

— Дошли са да търсят Дъск — обади се Сийлън.

В следващия миг Молох изчезна от дивана, после и Сийлън вече не стоеше до рамото на Валкирия. Чу се удар и тя рязко се извъртя. Възрастният вампир стискаше Сийлън за гърлото и го беше приковал до стената.

— Довел си ги тук — изръмжа. — Довел си ги в дома ми, невежо пале. Би трябвало да ти откъсна главата още сега.

Скълдъгъри стоеше с ръце в джобовете, очевидно възможността за откъсване на нечия глава въобще не го притесняваше.

— Ние насила го накарахме да ни доведе — обади се Валкирия.

Молох затегна хватката си и Сийлън се замята безпомощно, но после старият вампир премисли, пусна го и се извърна към момичето.

— Валкирия Каин — рече и изтри пяната от устата си. — Преди две години ти уби неколцина мои заразени братя. Вкарала си ги в морето, както дочух.

— Аз скочих в морето — отвърна Валкирия. — Не съм виновна, че те скочиха подире ми.

— Не ме разбра, обич моя. Аз всъщност ти благодаря. Ако заразените тогава бяха оставени да завършат метаморфозата си, някой от тях рано или късно щеше да започне да безчинства из града, съответно щеше да бъде сниман с някоя охранителна камера или пък да бъде видян да върши нещо. Каквото и да било. Това щеше да бъде катастрофа за общността ни. Създаването на нови вампири е вид изкуство. Заразените трябва да се държат затворени в подходящи условия, дресирани, научени как да се държат. Те не са зомбита, за Бога. Но Дъск гледа на тях като на армия, а не като на братя.

— Пратил е четиринайсет нови вампири в Убежището снощи — намеси се Скълдъгъри.

— Сериозно?

— Не си ли чул?

— Спя до късно. Всъщност, какво изобщо ви кара да смятате, че ще ви помогна? Не всички тук сме измъчени души, на каквато се преструва Сийлън. Не работя с магьосници. А с агенти на Убежището още по-малко.

— Ти се чудиш от доста време как да си решиш проблема с Дъск. Всяка сутрин се събуждаш с надеждата, че изходът от ситуацията сам ще потропа на вратата ти. Е, ние потропахме.

Молох се замисли. Зад него Сийлън все така стоеше прав, не беше помръднал, с гръб, прилепен до стената, само очите му не се откъсваха от стария вампир, изгарящи от ярост.

Молох рязко дръпна килима и отдолу се показа скрит досега стоманен капак. Беше голям и кръгъл, изглеждаше много тежък, но вампирът го отмести без ни най-малко усилие. Валкирия и Скълдъгъри пристъпиха до ръба на дупката и надникнаха надолу в мрака.

— Там долу ги държим — обясни Молох. — Ще се изненадате като ви кажа колко много смъртни, обитаващи блоковете наоколо, искат да станат като нас. Сила, бързина, дълъг живот, не е намесена никаква магия. Само едно ухапване. Всъщност може и да не се изненадате. Бедност, безработица, никакви перспективи, никакво самоуважение — към какво друго да се стремят тези хора? Въпросът обаче е там, че да станеш вампир е същото, като да се опиташ да заемеш някоя апетитна работна позиция — има твърде голям брой кандидати за твърде малко места. Така че, когато ни дотрябват попълнения, събираме желаещите на едно място, ухапваме ги и ги пускаме тук долу в дупката. Два дни се бият помежду си. Онзи, който последен остане жив и метаморфозата му е завършила, бива допуснат в семейството.

— А останалите загиват — допълни Скълдъгъри.

— Подход, дарвинистки в своята простота, трябва да признаеш.

— Как това ще ни помогне да открием Дъск? — попита Валкирия.

— Един от нашите бъдещи братя, който е там долу в момента, не е ухапан от никой от нашата общност. Заразил го е един от вампирите на Дъск. Заразеният е видял леговището им, преди да успее да избяга и да дойде при нас. Знае къде се крият.

Момичето се намръщи.

— Как да го попитаме?

— Ще трябва да си поговориш с него лично — каза Молох и направи едно светкавично движение. Удари Скълдъгъри и го събори на пода. Сийлън прекрачи напред, но старият вампир го запрати в другия край на стаята. После сграбчи Валкирия.

— Като уби онези заразени — изръмжа, — ти ни направи услуга. Благодаря ти. Но те все пак бяха бъдещи вампири и аз не мога да позволя това твое престъпление да остане ненаказано.

Тя вдигна ръка, но вампирът вече я беше бутнал достатъчно силно и момичето изпищя и падна в дупката на пода. Извъртя се в движение, протегна ръце надолу, докато се сриваше към апартамента на долния, не, на по-долния етаж. Усети напрежение в дланите, когато подът приближи и измести въздуха точно навреме. Падането се забави и тя леко стъпи долу и веднага приклекна.

Наоколо се разливаше мътна светлина от няколко слаби крушки, виждаха се избелели тапети, прогнил килим и нищо повече. Падането беше започнало от тринайсетия етаж, беше минала през апартаментите на дванайсетия и в момента се намираше на единайсетия. Молох вече беше затворил и заключил вратата на пода над главата й. Валкирия се съсредоточи и разчете въздуха, чувствайки движенията край себе си. Не беше сама.

Отстъпи и опря гръб в стената, видя до себе си избит в тухлите отвор към съседното помещение и се плъзна през него. Напред, на отсрещната стена отново зееше отвор, трети се мержелееше още по-нататък. И тук всички апартаменти на площадката бяха свързани един с друг по някакъв груб начин, по всичко личеше, че всички оригинални врати и прозорци са старателно зазидани.

Не, помисли момичето, не всички врати са зазидани. Трябва да има поне една врата, без съмнение стоманена и заключена отвън, която позволява на последния оцелял вампир да излезе. Сега тя просто трябваше да намери тази врата.

Отляво дочу ръмжене. Почувства движение и един мъж се хвърли в светлото петно пред очите й. Валкирия измести въздуха и невидимата стена блъсна вампира, точно когато скачаше да нанесе смъртоносен удар. Момичето се извъртя и сенките от пръстена й се усукаха и блъснаха в гърдите една жена вампир, която я връхлиташе в гръб. После Валкирия хукна.

Скочи през отвора в отсрещната стена и падна право в ръцете на друг заразен. Устата му зееше, острите му зъби бяха готови да се впият в гърлото й. Тя го блъсна с чело в лицето, той изви от болка и я пусна. Момичето залитна замаяно и се спъна в нещо, което й заприлича на малка масичка. Ръката й напипа настолна лампа, стисна я и я стовари върху главата на вампира. Крушката гръмна и наоколо се възцари пълна тъмнина, но Валкирия вече се беше отскубнала и отново бягаше.

Трима заразени вече я чакаха. Тя щракна с пръсти, хвърли пламъците върху близкия диван, измести въздуха и запрати горящата мебел срещу им. Заразените отскочиха, тя отново побягна и се шмугна в тъмната кухня, премина я, препъна се през поредния избит в стената отвор и се изтърколи в спалнята на съседния апартамент.

Нещо я грабна и в следващия миг тя полетя през празното пространство. Блъсна се в стена и падна, а хвърлилият я мъж вече скачаше, готов да я докопа. Тя опита да измести въздуха, но той сграбчи китката й. Стисна я и болката накара момичето да коленичи. Другата му ръка я хвана за яката, завъртя я и я запрати пак в стената. Улучи поредния отвор, Валкирия се озова в дневна, падна върху маса, изпосъбори всички натрупани отгоре й боклуци и се извъргаля на пода.

Друг вампир я хвана. Момичето заби лакът в устата му, когато той се опита да я ухапе, отмятайки главата му, а със свободната си ръка го удари в гърлото. Той се задави и залитна назад, но тогава отгоре й се стовари нова тежест. Валкирия падна, в бузата й се заби юмрук и светът се завъртя около нея. Тя се сви на кълбо, а ударите на заразения се посипаха отгоре й, добре че ръкавите на палтото поемаха по-голямата част от силата им. Останалите заразени също бързаха към нея. Ако останеше и миг още на пода, с нея беше свършено.

Щракна с пръсти и хвърли пламък в лицето на онзи заразен, който я удряше. Той изпищя и побягна. Момичето измести въздуха и запрати тялото му към стената. После се изправи. В сумрака видя останалите заразени, които се прокрадваха към нея. Така нямаше да стане. Скълдъгъри можеше и да успее да си пробие път до вратата с бой, но тя не беше Скълдъгъри. Имаше нужда от друг план.

— Спрете! — кресна.

За огромно нейно удивление заразените замръзнаха.

— Не съм тук, за да се бия с вас — изрече Валкирия високо и ясно. — Не съм дошла да ви наранявам, нито да се състезаваме. Молох ме изпрати да си поговорим. Той иска един от вас да ми помогне. Разбирате ли?

Вампирите я гледаха така, сякаш беше най-съблазнителната храна на света, но не помръднаха от местата си. Някъде от мрака долетя ръмжене.

— Трябва да намеря Дъск. Един от неговите вампири е заразил един от вас. После го е завел в леговището им. Трябва да разбера къде се намира това леговище.

Отдясно се дочу друго ръмжене.

— Ако не ми помогнете — продължи момичето, без да откъсва очи от заразените, — всички горите. Чухте ли ме добре? На Молох не му трябват вампири, които не се подчиняват на заповедите му.

Осъзна, че почти половината от заразените вече ръмжат и започна сериозно да се съмнява в качествата на намисления план. Беше притисната с гръб към стената, заразените се бяха струпали пред нея, готови да я разкъсат в секундата, в която каже и само една погрешна дума.

— Казвам се Валкирия Каин — извика тя над колективното ръмжене. — Може и да сте чували за мен. Преди две години убих двайсет като вас, а днес нищо не ми пречи да убия още двайсет. И окото ми няма да мигне.

Ръмженето спря.

— Не съм тук заради черните ви очи, така че ще попитам само още веднъж. Кой от вас знае къде е Дъск?

Видя как заразените започват да се споглеждат, после една от тях, момиче с бръсната глава пристъпи напред. Посочи другаря си, който лежеше в безсъзнание на пода, онзи, когото Валкирия беше блъснала с изместен въздух при последната схватка.

— Той знае — рече момичето.

Раменете на Валкирия увиснаха.

— Шегуваш се.

— Разказа ни за леговището на Дъск одеве, още преди да ни хвърлят тук.

— Случайно да ви е споменал къде се намира то?

— Аз поне не съм чула.

— А някой да е чул? Този на пода споменавал ли е пред някого от вас къде е леговището на Дъск?

Никакъв отговор. Един от заразените отново започна да ръмжи.

— Къде е вратата? — попита бързо Валкирия, преди отново напълно да е изгубила вниманието на аудиторията. — Стоманената врата, през която се излиза от тук? Молох поръча да я намеря. Къде е?

Очите на заразената скинарка отново се бяха впили хищно във Валкирия, но силата на инстинкта й за лов не успя да надделее и тя кимна леко към съседния апартамент.

— Окей — каза Валкирия и се приготви. — Окей.

Първият заразен я връхлетя като куршум, но тя отстъпи, удари го с юмрук в гърба и го запрати в най-близката стена. Гологлавото момиче също нападна, Валкирия я изрита в пищяла и заби коляно в лицето й. Оплете третия заразен със сенките от пръстена и изстреля стена от мрак срещу четвъртия. Щракна с пръсти, хвърли пламъци срещу всички и пое полека към мъжа в безсъзнание на пода.

В нападението настъпи объркване, тя клекна и хвана безпомощния заразен за яката. Повдигна го, измести въздуха и го захвърли към другия ъгъл на стаята. Тялото му разблъска другите заразени като кегли.

Хукна към него. От всички страни към нея се запротягаха ръце. Въздухът наоколо й трепереше и й отваряше път. Тя стигна до падналия заразен, сграбчи го и го повлече през поредната дупка в стената. Хвърли поглед напред и зърна очертанията на стоманената врата. Сега всичко, което й оставаше да прави, беше да държи заразените на разстояние, докато Скълдъгъри изпълнеше любимия си номер — да се появи точно навреме, за да я спаси.

Припадналият заразен промърмори нещо неразбираемо.

— Ей — подвикна Валкирия в ухото му. — Молох иска да знае къде е Дъск.

Мъжът простена. Валкирия го зашлеви през лицето. Силно.

— Къде е Дъск? Къде те отведоха, след като те заразиха?

— Замък — промърмори мъжът, после една тъмна фигура се промуши през дупката в стената и се стовари върху Валкирия.

Паднаха на пода на кълбо. Момичето докопа някакъв боклук с ръката си и фрасна нападателя си по главата. Претърколи се и го възседна, нанесе един ляв прав и реши, че си е счупила ръката — така я заболя. Изправи се и го изрита.

Светлина нахлу в стаята, когато стоманената врата се отвори зад гърба й и едни ръце я сграбчиха. Изведнъж Валкирия се оказа извлечена отново в коридора пред апартамента със заразените.

— Не! — изкрещя. — Този знае къде е Дъск!

Тук коридорът беше открит към фасадата и момичето установи, че е плътно притисната към перилата от едната страна, пред погледа й изникна отсрещният блок, сивото небе и бездната от единайсет етажа под краката й. Тя се обърна, за да разкаже на Скълдъгъри за заразения, когото беше ударила твърде силно. Но мъжът, който я беше спасил, не е беше Скълдъгъри.

Дъск я вдигна високо и я захвърли далеч над перилата.

Високият блок някак се килна и се отдалечи от нея, после очите й се изпълниха единствено със сиво небе, а ушите — със свистенето на вятъра.

Блоковете наоколо се разгърнаха като ветрило край Валкирия, от време на време се мяркаше и земята, смъртоносна и все по-близка — гледката се сменяше при всяко преобръщане на падащото й тяло. Ето го пак небето, и тежките облаци, и заплетената й на кичури коса, и една фигура, която я настигаше. Скълдъгъри. Момичето се преметна още веднъж, видя пак земята и после ръцете на скелета се обвиха около нея.

Стремглавото падане се забави. Сега двамата леко се рееха из въздуха. После и това усещане изчезна, Скълдъгъри я пусна и краката й стъпиха на твърда земя.

— Добре ли си? — попита детективът.

Валкирия не можа да отговори. Едва дишаше. Просто се вкопчи с две ръце в рамото му, за да не падне.

Наоколо се бяха събрали хора и ги зяпаха. Живущи в блока бяха наизлезли по балконите и площадките и мълчаливо гледаха надолу.

— Дъск — успя най-после да промълви момичето. — Той е тук, горе е.

Единствените етажи, от които не надничаха хора, бяха единайсетият и тринайсетият, но сега Валкирия зърна движение някъде още по-нагоре. Човешки фигури се прехвърлиха през перилата. Осем на брой.

После се пуснаха.

Падаха грациозно, прехвърляйки по три етажа наведнъж, балкон след балкон, спираха се само за секунда, хванати за сградата, след това се пускаха пак и продължаваха надолу. Половината скочиха изведнъж настрани от блока и полетяха към асфалта, останалите изчакаха миг, после и те се гмурнаха без всякаква опора. Осемте вампира се преметнаха във въздуха и се приземиха в идеален кръг около Скълдъгъри и Валкирия.

Усмихнаха се като един, дори не се бяха задъхали.

Молох заслиза последен от блока, понесъл нещо голямо, преметнато през рамото му. Увисна на балкона на четвъртия етаж и захвърли товара си долу. Той се завъртя тромаво и падна тежко пред очите на Валкирия. Сийлън. Удари се за последно и остана да лежи неподвижно, кървящ и в безсъзнание.

Молох тупна до него. Кръгът от вампири отстъпи почтително.

— Предай ни Дъск — каза Скълдъгъри.

— Него вече го няма — отвърна Молох.

Скълдъгъри кимна, сякаш обмисляйки следващите си думи, после револверът изведнъж блесна в ръката му, но Молох замахна и го изби. Друг вампир хвана оръжието с рязко движение. Останалите се засмяха.

— Няма да ни убиеш — обясни Скълдъгъри.

— Така ли било? — отвърна Молох. — И защо не, ако смея да попитам?

— Защото и да опиташ, няма да успееш. А после ние ще се върнем с армия от Секачи и ще сравним тези блокове със земята. Искаме Дъск.

— Помогнах ви, колкото можах — сви рамене Молох.

— Помогнал ли? Опита се да убиеш Валкирия.

— Не е вярно. Да, поставих я в ситуация, в която тя потенциално можеше да загине, но не съм се опитвал да я убия. Намери ли каквото търсеше, обич моя?

Валкирия го погледна в очите.

— Той каза само една дума — „замък“.

— Ами ето на. Завели са го в замък. Това е следа, нали така? Искам да кажа, колко замъци има наоколо? Надали са кой знае колко много.

— Когато заловим Дъск — намеси се Скълдъгъри, — ще заловим и всички, които са му помагали.

Веселостта изчезна от очите на Молох.

— Ние не му помагаме, скелете. Той ни направи предложение и ако определени събития се развият по определен начин, ние може и да го обмислим в положителен смисъл. Ако вие заловите Дъск преди това, така да бъде, това е положението.

— Какво правеше той тук тогава?

— Искаше да вземе някои от моите заразени, за да замени онези от своите, които са загинали при нападението на Убежището. Очевидно няма време да чака две нощи, за да завърши метаморфозата на новоухапани.

— Ти даде ли му от своите хора?

— Разбира се, че не. Изобщо не се зарадвах на появата му, но какво да се прави.

Скълдъгъри протегна ръка към близкия вампир, за да си получи пистолета. Молох кимна утвърдително, револверът се върна при собственика си и скелетът го прибра в кобура.

— Държим те под око — каза детективът.

— Естествено — отвърна Молох горчиво. По невидим сигнал осемте вампира се обърнаха и се отдалечиха безшумно. — Вземете Сийлън с вас. Той изчерпа до край търпението и милостта, които имах към него. Кажете му никога повече да не ми се мярка пред очите.

Скълдъгъри кимна и двамата с момичето загледаха как водачът на вампирите им обърна гръб и ги остави.

Оставиха Сийлън в склада. Той се свести в колата и когато стигнаха, се отдалечи към дома си накуцвайки, без да се сбогува и без да погледне назад. Валкирия се почувства много зле, че го оставят сам — в края на краищата беше ранен. Не можеха обаче да го поканят да дойде с тях при Кенспекъл Граус, защото фобията на професора от вампири напоследък беше преминала всякакви приемливи граници.

Паркираха на гърба на кино „Хибърниън“ и влязоха. Адреналинът се беше поуталожил и Валкирия усещаше болката в счупената си ръка остра като нож. Притискаше счупеното към гърдите си, крачеше покорно след Скълдъгъри и двамата влязоха през вратата, проектирана на стария бял екран.

Поеха по първия коридор вдясно и налетяха на Кларабел. Тя носеше две високи епруветки, по една във всяка ръка, и двете пълни с прозрачна течност.

— Здравей, Кларабел — поздрави Валкирия. — Професорът тук ли е?

Очите на Кларабел не се откъсваха от епруветките.

— Безопасно, опасно. Безопасно, опасно. Отляво безопасно, отдясно — опасно. Ляво безопасно, дясно опасно — погледна новодошлите и грейна в усмивка. — Здрасти, Валкирия! Здрасти, Скълдъгъри! Не съм ви виждала от сума ти време!

— Ами — започна скелетът, — аз нали бях…

— От две-три седмици, нали? — продължи Кларабел и се засмя с глас. — Сигурно сме се видели преди два дена, ама на мене ми се струва като седмици! Ако бях на ваше място, щях да приема думите си като комплимент!

— Ще опитам — промърмори Скълдъгъри.

Кларабел премести очи върху епруветките.

— Ляво безопасно, дясно опасно. Безопасно, опасно.

— Какво носиш? — попита Валкирия, защото просто се налагаше — нямаше как за подминат странната асистентка.

— О, епруветките ли? — грейна Кларабел. — Нищо особено.

— Аха.

— Е, не е съвсем нищо, де. Поредният експеримент на професора, знаете го какъв е. Най-важното е да запомня, че не трябва да пия от нито една от двете. Така ми поръча професорът. Най-важното, каза, е да не пиеш от нито една от епруветките. А аз попитах, ако все пак пийна, коя от двете ще ми навреди повече? А професорът вика, просто не пий! А аз викам, добре де, ако все пак пийна, а той — че защо ще пийваш, като изрично ти поръчвам да не пиеш? А аз викам, да, де, обаче да кажем, че все пак съм изпила едната от двете, коя ще да е по-опасната? А той каза, че по-опасната е тази в лявата ми ръка.

— Тази е безопасната — поправи я Валкирия.

— Моля?

— Нали преди малко каза „ляво безопасно, дясно опасно“.

— Сигурна ли си? Не беше ли обратното?

— Лявата епруветка е безопасната — намеси се Скълдъгъри. — Такава ти беше мантрата.

Кларабел се намръщи.

— Аз много-много не различавам ляво от дясно, да ви кажа.

Скълдъгъри посочи:

— Ето това ти е лявата ръка.

— Но тази е опасната епруветка.

— Сигурна ли си?

— Ами, да. Я да проверим.

Преди да успеят да я спрат, Кларабел сръбна от епруветката в дясната си ръка. Изжабурка се, преглътна и кимна.

— Ами, да — рече щастливо.

— Тази ли беше безопасната? — попита Валкирия.

— Нямам представа — отвърна асистентката и отмина.

Кенспекъл Граус връхлетя в помещението за спешна помощ, чиято врата се виждаше в края на коридора. Скълдъгъри и Валкирия влязоха след него. Застанал пред едно огледало, професорът решеше бялата си коса. Видя отраженията им и се обърна.

— Не знам защо въобще си правя труда — промърмори. — Никога няма да се оправя с тая коса. Сама се мести насам-натам по главата ми.

— Здрасти, професоре — поздрави Скълдъгъри.

— Чух, че си се върнал — отвърна професорът. Носеше памучни панталони, сако и жълта папийонка. — Само въпрос на време е, викам си, преди да цъфнат тука двамата с Валкирия и момиченцето пак ще е ранено, а аз ще трябва да я лекувам. Какво има този път, Валкирия? Счупена ръка?

— Дланта по-скоро.

— Е, лесна работа, не ще и дума — укорително я сряза Кенспекъл.

Извади от буркан на близката лавица сгънато листо от някакво растение и каза:

— Отваряй — Валкирия зяпна, професорът пъхна листото под езика й и докато тя дъвчеше, се зае да прегледа ръката й. Болката веднага отслабна. Лекарството спря и поредното главоболие, което момичето усещаше, че ще я връхлети всеки момент.

— Срещнахме Кларабел — обади се Скълдъгъри. — Пийваше от едната от двете епруветки, които носеше.

Кенспекъл отпусна глава на гърдите си за миг.

— Това момиче, това момиче — рече. — Някой ден ще се научи. Не знам на какво ще се научи, но ще се научи и това ще бъде един хубав, щастлив ден.

— Опасно ли това, дето го е изпила?

Професорът вече ровеше по чекмеджетата.

— Не. И в двете епруветки имаше минерална вода. Ще се изненадате като ви кажа колко пъти съм й давал епруветки с вода и съм й казвал да не пие от тях, защото всъщност съдържат нещо опасно. Но тя винаги пие. Винаги. Някакъв импулс вероятно — вдигна пред очите им голяма разкривена купа, сякаш изработена в някакъв шизофреничен урок по грънчарство за начинаещи. — Направила това за мен и ми го подари в знак на благодарност, че съм я взел на работа, когато никой друг не е искал да има нищо общо с нея.

— Чудесна е — каза Валкирия. — Колоритна.

— Предполага се, че е чаша за кафе — обясни Кенспекъл. — Колко голяма ли трябва да е устата ми, много интересно. Цялата ми глава може да се напъха вътре, за Бога. Дори няма дръжка. А, вижте и това — той остави купата на масата и тя се килна жално. — Такава липса на баланс, че може да падне дори и да е върху напълно равна повърхност.

Професорът наля някакви течности в купата, добави малко от няколко шишенца с различен прашец и хвърли поглед към часовника си.

— Ще излизате ли? — попита Валкирия.

Кенспекъл спря да бърка сместа пред себе си. Купата продължи да се клати отчаяно.

— Да, ще излизам.

— Защото сте облечен някак си официално. Вие никога не се обличате официално. Да не би да… Професоре, да не би да отивате на среща?

— Защо само звучиш толкова изненадано не мога да разбера! Защото съм старец ли, що ли? Старец съм, а старците не ходят по срещи, така ли? Старците нямат нужда от любов и от компания, и никога не страдат, защото са самотни, а? Затова ли си толкова изненадана, че имам среща?

— Не — отвърна момичето. — Изненадана съм, защото по принцип вие сте такъв мърморко.

— А. Да. Е, мърморко съм, да. Но какво да ти кажа. Някои жени харесват това.

— Е, що пък за жени ще да са?

— Жени със занижени критерии.

— Значи имате среща точно сега? Дори няма обяд. Къде ще ходите?

— На бинго.

— Бинго ли?

— Точно така. Очевидно всички я играят тая игра — професорът направи знак на Валкирия да се премести и й посочи купата, която сега беше пълна с кафява лигава смес. — Пъхни си ръката вътре.

Момичето се подчини. Сместа беше зърнеста и леденостудена.

— Дръж я така три-четири минути, докато спре да те гъделичка. И не свивай пръстите, чу ли? Като приключиш, си измий ръцете на мивката. Хубавичко да ги измиеш, не искам петна по пешкира! Ще останат някои леки синини, но до следобед ще си забравила, че е било счупено.

— Тръгвате значи?

— Имам среща, Валкирия.

— Хубаво. Да. Извинявайте. Вървете, аз ще се оправя.

— Нямаш представа колко високо ценя мнението ти по медицински въпроси! Детектив Плезънт, моля ви се, погрижете се детето да не си счупи нищо друго, докато стои и чака предишното да заздравее.

— Ще се постарая.

— Да, това ми е единствената молба.

Професорът се поклони и на двамата и изфуча от стаята.

— В добро настроение е — рече Валкирия.

— Така си е — съгласи се скелетът. — Доста объркващо се държи.

— И малко грубо.

— Вярно.

Телефонът на Валкирия звънна и тя вдигна със свободната си ръка. Беше Флетчър. Тя му обясни къде са и той каза, че отива да вземе Танит. Минута по-късно телепортаторът и русата магьосница се появиха в стаята.

Танит повдигна вежда към покритата със слуз ръка на Валкирия, която тя тъкмо плакнеше на мивката.

— Какво стана?

— Вампири — отвърна Валкирия. — Научихме, че скривалището на Дъск се намира в някакъв замък.

— Вие как се справихте? — попита Скълдъгъри.

— Не намерих Рем Крукс никъде. Определено не е близо до Хагард в момента — отвърна Танит. — Нито един от печатите на Чайна не е пипан, така че явно не се е и опитвал да ги премине.

— Аз и Гастли се завъртяхме да потърсим някои стари приятели на Сангуайн — каза Флетчър. — Излезе, че той приятели няма. Не мога да кажа, че съм изненадан от този факт.

— Значи единствената ни следа е този мистериозен замък — обобщи Скълдъгъри. — Е, поне е по-добре от нищо.

В този момент чуха виковете за помощ на Кларабел. Асистентката влетя в стаята.

— Отвлякоха професора! — викна тя.

Валкирия и Танит хванаха Флетчър за ръце, а Скълдъгъри постави длан на рамото му.

— Флетчър, отвън — нареди детективът и в следващия миг вече стояха до Бентлито и пред очите им Били Рей Сангуайн се мъчеше да натика професор Граус на задната седалка на колата си.

Нещо над главите им помръдна, Скълдъгъри изохка и излетя над капака на Бентлито. Един мъж се приземи пред групата и на секундата отново скочи, изригвайки страшно Танит, която се блъсна тежко във Флетчър.

Спрингхийлд Джак се извърна с усмивка към Валкирия. Свали учтиво шапка и отскочи назад, когато тя измести въздуха. Озова се върху капака на колата на Сангуайн, плъзна се през един отворен прозорец, скри се вътре и автомобилът отпраши.

Бентлито изпищя, после алармата се дезактивира и вратите автоматично се отключиха. Танит и Флетчър се намъкнаха бързо на задната седалка, Валкирия вече закопчаваше колана си. Скълдъгъри завъртя ключа и настъпи газта. Бентлито изрева и се хвърли напред.

Последваха колата на Сангуайн зад ъгъла, извиха рязко, за да избегнат един бус в насрещното. Улиците бяха хлъзгави и мокри, Бентлито криволичеше неудържимо, но Скълдъгъри контролираше нещата. Изпревари една кола отдясно, после друга отляво. Половин дузина шофьори натиснаха клаксоните си едновременно, когато Скълдъгъри върна Бентлито в нужната лента. Сега между тях и колата на Били Рей имаше само свободно пространство.

— Флетчър — обади се скелетът, — можеш ли да се телепортираш при тях? Да грабнеш професора и да го върнеш тук?

Флетчър се съсредоточи върху колата отпред и стисна с всички сили седалката на Валкирия.

— Движат се твърде бързо — отвърна. — Много е трудно с движеща се цел.

Бентлито ускори. Валкирия никога не беше допускала, че колата на детектива може да се движи чак толкова бързо. Настигаха Сангуайн, при това с лекота.

Колата пред тях зави рязко надясно. Гумите изпищяха, автомобилът занесе, но Сангуайн беше отличен шофьор, ускори рязко и отфуча напред.

Скълдъгъри изви волана и натисна спирачката, докато ръката му работеше със скоростния лост, а Бентлито изръмжа, разбрало какво се иска от него. Застана в правилната позиция, ревна и пак се стрелна напред, а Валкирия направо се залепи за седалката. Буквално хвърчаха. Момичето видя как Спрингхийлд Джак отвори една от задните врати на колата на Сангуайн и леко се измъкна навън. Хвърли поглед към платното, което летеше пред краката му, сякаш преценяваше скоростта.

Флетчър се приведе напред.

— Какво прави той, мътните го взели? Нали не се кани да скочи?

Но Джак не скочи. Пренебрегвайки всички закони на инерцията и гравитацията, той просто направи една малка крачка напред и леко слезе от летящата кола и застана неподвижен на асфалта, докато Бентлито се носеше към него.

— Това не е добре — промърмори Скълдъгъри.

Джак скочи секунда преди Бентлито да го блъсне и без проблем се приземи върху предния капак на красивия автомобил. Наведе се и надникна през прозореца, парцаливото му палто плющеше на вятъра, а цилиндърът на главата му дори не помръдваше.

— Едно от нещата, които не мога да търпя — каза Скълдъгъри и вдигна пистолета си, — са стърчащите емблеми по капаците на колите.

Преди да успее да стреля обаче, Джак се качи на покрива.

— Аз ще се оправя с него — каза Танит, подаде меча си на Флетчър и отвори страничния прозорец. Елегантно и с нечовешка скорост се плъзна навън и се качи върху автомобила.

— Не бива да правим така! — възкликна Валкирия, проследявайки смаяните физиономии на минувачите отвън. — На обществено място сме, за Бога! Хората ни гледат!

Но вниманието на Скълдъгъри отново се беше съсредоточило върху задачата да настигне колата отпред. Завиха по една пряка и Бентлито отново изрева. Ускоряваха.

Джак пак се стовари тежко върху предния капак и Скълдъгъри изпсува полугласно, кривейки глава, за да може все пак да следи пътя. Валкирия видя как и Танит слезе от покрива. Изрита Джак, той се плъзна настрани и падна от колата, но в последния момент пръстите му намериха опора, той увисна на дясната врата, а уродливо изкривеното му тяло се притисна до прозореца на Валкирия.

После се изтегли напред и изчезна от погледа на момичето, Танит също скочи и сега се чуваха само тежките стъпки на ботушите им по покрива на автомобила.

— Моля ви, слезте от колата ми — тихо се обади Скълдъгъри.

Последва миг тишина, после отпред се мернаха ботушите на Танит, единият се завъртя, явно в началото на ритник. В този момент Джак скочи и отново се озова на предния капак. Едната му ръка стискаше Танит през шията, беше приклещил главата й в сгъвката на лакътя си. Повдигна тялото й.

Валкирия с ужас видя как Джак вдигна Танит още малко и я премести така, че тя увисна от едната страна на колата. Земята летеше под краката й. Изродът погледна Валкирия в очите и освободи хватката си.

Момичето изпищя, когато Танит падна, но Бентлито отмина светкавично и Валкирия не видя къде остана русата магьосница.

Скълдъгъри опря длан на предното стъкло, пръстите му се раздвижиха и въздухът пред колата се нагъна. Джак се обърна в посоката на движение, осъзна какво става, но не можеше да направи нищо. Бентлито премина безпрепятствено през стената от въздух отпред на пътя, но Джак се блъсна в нея, падна и изчезна от очите им.

Валкирия се извъртя назад и го видя как се приземи невредим на крака отзад на платното, но после Бентлито зави зад поредния ъгъл.

— Не бой се, нищо й няма — каза Скълдъгъри, без дори да дочака Валкирия да се обади. — Танит Лоу е падала от повече движещи се коли, отколкото ти си виждала през живота си.

Изви рязко волана надясно, Бентлито леко поднесе, после гумите отново захапаха асфалта.

Колата пред тях не се справяше толкова добре. Излезе от платното, пешеходците наоколо отскачаха панически, когато автомобилът подкара по тротоара и се блъсна в една метална бариера. Измести се встрани от инерцията, после спря, а бариерата се стовари с трясък на земята. Скълдъгъри настъпи спирачките.

Колата на Сангуайн беше спряла, предният й капак беше смачкан и от двигателя се издигаше сивкав пушек. Валкирия зърна движение в купето.

— Излизат — каза, откопча предпазния колан и изрита вратата от своята страна. В този миг чу сирената.

Хукна и подмина едно момче тийнейджър, който я зяпаше невярващо. Момчето вдигна мобилния си телефон и я снима, но тя го дръпна от ръката му и прескочи смачканите железа на бариерата. Втурна се към катастрофиралата кола, като измести въздуха пред себе си, за да разчисти пушека и да види точно какво става. Колата беше празна. В последния миг зърна Сангуайн, който се скри зад близкия ъгъл, влачейки професора след себе си.

Момичето улови Флетчър, който вече стоеше до рамото й, и каза:

— Там.

И в този момент една полицейска кола наби спирачки до тях.

Двамата застинаха. Валкирия усещаше как Флетчър трепери и се бори с естествения си инстинкт да се телепортира. Очите й се стрелнаха към Скълдъгъри. Всички магьосници към момента бяха с гръб към полицаите, но Скълдъгъри не носеше шала си. Ако се обърнеше, всички щяха да видят какво представлява.

— На земята! — кресна един от полицаите. Валкирия ги гледаше как приближават внимателно към нея.

— Оставете оръжията си на земята и лягайте долу! — нареди друг от полицаите.

Валкирия не мръдна. Скълдъгъри вдигна ръце високо над главата си. Момичето чу звънтенето на белезниците. Видя и как един от полицаите посегна към Скълдъгъри, а скелетът се извърна, сграбчи ръката му и я изви. Ченгето зад Валкирия измъкна палката си и понечи да се притече на помощ на колегата си, но момичето го изрита и го събори.

Скълдъгъри уви ръка около врата на единия полицай и стисна силно. Валкирия измести въздуха и вторият полицай излетя, тресна се в колата на Сангуайн и застена.

Наоколо кънтяха още сирени, все по-силни.

Скълдъгъри пусна изпадналия в безсъзнание полицай на земята и тримата магьосници се запътиха бързо към Бентлито. Пътем Валкирия измъкна батерията от телефона на зяпналото момче и му подхвърли апарата обратно. Влязоха в колата и отфучаха, извивайки максимално вдясно, за да се разминат с другите три патрулни коли, които бързаха да се присъединят към първата. Наближиха мястото, където падна Танит и Скълдъгъри забави. Платното беше пусто.

Валкирия измъкна телефона си и набра номера на Танит. След няколко позвънявания отсреща вдигнаха.

— Здрасти, хубавице — каза в слушалката Спрингхийлд Джак, а в гласа му се долавяше колко широка е усмивката му. — Танит в момента не може да се обади, тъй като е в безсъзнание. Да й предам нещо, може би…

— Пусни я! — сопна се Валкирия.

— … ще й кажа, че си се обаждала, да. Приятен ден.

И връзката прекъсна.

Скарабей постави Механизма на опустошението на работната маса пред очите на Кенспекъл Граус. За смъртоносно оръжие с такава поразяваща мощ предметът беше сравнително малък, по форма напомняше пясъчен часовник, изработен от камък, не по-голям от дланта на Скарабей. В каменната рамка се очертаваха две стъкленици, пълни до половината с неподвижна зелена течност. Професор Граус заговори напрегнато:

— И какво очаквате да направя с това чудо?

— Искам да го поправиш, така че да заработи — отвърна Скарабей.

— За да го използваш и да убиеш с него хиляди невинни хора? Няма да стане.

— Професоре, нямам намерение да губя нито моето, нито твоето време. Няма и да ти обяснявам, че бях натопен за престъпление, което не съм извършил и бях хвърлен несправедливо в затвора за дълги, дълги години. Няма да описвам сърцераздирателно как, затворен в килията, гледах младостта ми да отминава безвъзвратно. Няма да описвам и гнева, в който единственото ми желание беше да видя враговете си да страдат. Няма да те занимавам с нищо от гореизброеното.

— Не думай — отвърна професорът. — Досега май точно това правиш.

— Ти би умрял, преди да се съгласиш да ми помогнеш, професоре, отлично знам това. Но пак ти притежаваш уменията, таланта и познанията, от които имам нужда, и единственото, което те спира да направиш това, за което те моля, си… ти самият.

— И планът ти е…?

— Простичък. Ако не си смениш мнението, аз ще го сменя вместо теб.

Гилд присви очи при вида на бойната група.

— Почвам да съжалявам за решението си — каза. — Преследване с коли? Посред бял ден? Може би Мар беше права. Може би все пак трябва да ви затворя всичките.

— Може би трябва да възложиш на детектив Мар някоя полезна задача — отвърна Скълдъгъри. — В момента Гастли проверява всички замъци в околността, до които може да се достигне с максимум два часа шофиране. Сигурен съм, че му е необходима помощ.

— О, да, вярно, източникът на информация, когото отказвате да разкриете, ви е казал, че щабквартирата на Скарабей вероятно се намира в замък. Това ли е всичко?

— Работим с онова, с което разполагаме, Турид.

— Е, разполагате ли с още нещо?

— Разполагаме с мотив — отвърна Валкирия. — Скарабей цели отмъщение срещу хората, които са го натопили.

Гилд се втренчи в нея.

— За какво говориш?

— Вие, момчета, сте светили маслото на оня тип Ерсън Вангард — пресече го Флетчър. — Не сте искали да подрива авторитета ви, да внушава, че войната може да спре, страхували сте се от него и така нататък, каквото още там ви се е въртяло из главата.

— Това е смешно.

Валкирия издържа втренчения поглед на Върховния маг.

— Накарали сте един от подчинените ви магьосници от Програмата за извънредни мерки да убие Вангард, а после сте приписали престъплението на Скарабей, заловили сте го и сте го вкарали в затвора без съд и присъда.

Гилд изръмжа към Скълдъгъри:

— Предполага се, че разследваш Скарабей, а не мен. Прахосваш ценно…

— Ако искаме да предвидим ходовете на Скарабей — прекъсна го скелетът, — трябва да знаем истината. Дали преследва теб, мен, двама ни или всички магьосници по принцип? Ако наистина той е убил Вангард, първото, което трябва да направим, е да поставим теб под специална охрана за поне година. Междувременно Скарабей ще се отегчи или ще умре и нещата ще приключат от само себе си. Но ако не той е убил Вангард, то сме изправени пред много по-големи проблеми. И задължително трябва да сме наясно какви точно са те.

— Хубаво, защо не тръгнеш от позицията, че наистина имаме много по-големи проблеми? — отвърна Гилд.

— Скарабей ли уби Вангард?

— Това изобщо не е…

— Скарабей ли уби Вангард?

— Не — озъби се Гилд.

— Мериторий е наредил убийството му — натисна Валкирия.

— Това беше необходима стъпка — отговори Гилд.

— Вангард е бил на ваша страна.

— Вангард не беше на ничия страна, освен на своята собствена.

— Това не го е превръщало във враг обаче.

— Нямам намерение да стърча тука и да давам сметка за действията си точно на теб, момиче! Тогава сторихме онова, което трябваше да бъде сторено, и ако то е предизвикало усложнения, ще се справя с тях лично, след приключването на настоящата криза. Всички ли сме съгласни? Отлично. Сега, след като сте наясно с огорченията на Скарабей, имате ли намерение да го заловите?

— Истината все пак ни приближава една крачка повече към решението на въпроса — каза Скълдъгъри. — Основната ни тревога е свързана с Механизма на опустошението.

— Той е дезактивиран — отвърна Гилд. — Безполезен е. Защо да се тревожим за него?

— Защото на света има само един човек, който може да го поправи, а Скарабей току-що го отвлече.

Гилд пребледня.

— Граус може да поправи Механизма?

— Човекът е гений на науките. Може да направи всичко, което поискаш. Въпросът, който естествено се налага, е дали обаче той наистина ще поправи Механизма? Не мисля, че ще го стори. Мисля, че по-скоро би умрял, отколкото да помогне да бъдат наранени живи същества.

— Дано си прав.

— Но ние не искаме професорът да умира — гневно се намеси Валкирия. — Ако някой ще умира, то това трябва да е…

Гилд я изгледа и тя млъкна.

— Дали ще го изтезават? — тихо попита Флетчър. — Знам, че тука при вас има такъв обичай… Но професорът е възрастен човек. Няма да може да го понесе. Достатъчно му е, че преживя автомобилна катастрофа днес.

Валкирия се навъси при внезапно хрумналата й мисъл.

— Защо се наложи професорът да преживява автомобилна катастрофа? Защо изобщо пътуваха с кола? Сангуайн можеше просто да грабне професора и заедно с него да изчезне по неговия си начин под земята. Защо му е трябвала кола?

— И аз това се чудя от известно време — отвърна Скълдъгъри. — Единственото обяснение, което ми хрумва, е, че навярно Сангуайн се е мъчил да ни отведе на някое точно определено място.

— В капан?

— Ами да, иначе не се сещам къде другаде би имало смисъл да ни води.

— Значи стана добре, че катастрофира.

— Съобщиха за гонката по новините — сопна се Гилд. — Нищо от случилото се не е добре. Ако обаче най-лошото предстои, ако Граус все пак поправи Механизма, за какво би го използвал Скарабей? Да ме убие?

— Ако е искал просто да те убие, щеше да накара Дъск да свърши тази работа заедно с вампирите си при атаката над Убежището. Вероятно държи всички магьосници по принцип отговорни за несправедливото му затваряне.

— Може би затова му трябва Механизмът. Иска да унищожи Убежището напълно, веднъж завинаги.

— Може би — проточи Скълдъгъри и изведнъж рязко вдигна глава. — Сетих се защо е откраднал и Капана за души!

— Така ли?

— Знам как ще накарат професор Граус да им помогне. Дори знам къде ще се намира тази вечер най-малко един член на шайката им.

— Сети се за всичко това, докато си стояхме тук и си приказвахме, така ли?

— Ами, аз съм детектив все пак.

— Хубаво, за какво се канят да използват Механизма на опустошението?

— Вероятно точно за това, за което предполагаме — искат да унищожат окончателно Убежището. Но не съм напълно сигурен.

— Когато си напълно сигурен в нещо — въздъхна Гилд, — би ли бил така добър да ми го съобщиш? С нетърпение чакам деня, в който наистина ще ни бъдеш от полза, Скълдъгъри.

В хола на хотела нямаше никого, освен Скълдъгъри и Валкирия, седнали до голямата кръгла маса. Повечето от гостите бяха излезли по свои работи през деня, в сградата цареше тишина. Нещата се промениха, когато Сангуайн слезе, подсвирквайки си някаква песничка. Видя детективите, помаха им и приближи.

— Може ли? — попита и посочи един свободен стол. Никой не възрази, затова той преспокойно се настани и го придърпа до масата. Валкирия видя тъмното отражение на собствената си фигура в черните му очила.

— Е, сега както сме си седнали тука — рече американецът и снежнобелите му зъби блеснаха, — просто не мога да се сетя за нищо интересно, за което да си поприказваме.

— Какво ще кажеш например да ни светнеш къде държите Кенспекъл Граус и Танит Лоу? — предложи Скълдъгъри. — Както и да ни осведомиш за точното място, на което планирате да взривите Механизма на опустошението, ако приемем, че изобщо успеете да го поправите? Пък после ще видим накъде ще ни отведе разговорът.

— А ако не ви осведомя, какво? Ще ме биете, докато си призная?

— С удоволствие.

— Собственикът няма да позволи насилие в хотела си — весело напомни Сангуайн. — Говорих с него специално и съм сигурен, че правилото е бетон. Ако вие ми посегнете, той ще посегне пък на вас. Не е ли страхотно? Не е ли това просто най-страхотното правило, за което сте чували?

— Сигурен съм, че приятелят ми ще направи изключение за конкретния случай — отговори Скълдъгъри.

— Може и да направи. Но може и да не направи.

— Къде е Танит? — прекъсна го Валкирия.

— На сигурно място — отвърна Сангуайн. — В сравнително добро здравословно състояние, макар че съм длъжен да отбележа, че аз лично настоявах да я убием на секундата. Добре, че в нашия сплотен Клуб на отмъстителите цари демокрация. Цялата власт от народа и за народа.

— Така ли сте се нарекли? — обади се Скълдъгъри. — Клубът на отмъстителите?

— Стилно, не мислиш ли? Не е толкова зловещо като „Диаблерия“, но какво пък, ние нямаме амбиции да връщаме някакви си богове от други измерения, нито да унищожаваме света. Просто искаме една скромна, но справедлива разплата.

Валкирия се наведе напред.

— А ти лично какво искаш? Скарабей го прави, защото е убеден, че магьосническата общност го е натопила за престъпление, което не е извършил. Крукс го прави, защото е луд. Дъск ми има зъб заради белега на лицето. Ти защо участваш?

Сангуайн заоглежда ноктите на ръцете си.

— Имам си причини.

— А! — промърмори Скълдъгъри. — Ама разбира се.

Валкирия се обърна да го погледне. Вниманието на скелета беше приковано върху Сангуайн.

— Преди няколко седмици ти си проникнал в некромантския Храм по твоя си начин — прокопал си тунел под земята — продължи Скълдъгъри, — но по-късно, когато си измъквал Дъск от затвора, си прокопал тунел само на влизане. На излизане сте си проправили път с бой. Вчера можеше да отвлечеш професор Граус много по-бързо и чисто, но ти не го стори. Качи се в някаква си кола и избяга с нея, изобщо не използва магическата си сила. Какво не е наред с теб, Били Рей?

Сангуайн се ухили.

— Нали не очакваш да споделям всичките си тайни пред…

— Болен си — прекъсна го Скълдъгъри и челюстта на Сангуайн се стегна. — Допускам, че раната, която Валкирия ти нанесе миналата година в Аранмор, се е оказала много по-тежка, отколкото си си мислел. Наранил си се отново при кражбата на Капан за души, нали? Може би нещо дълбоко във вътрешностите ти се е скъсало? Прав ли съм? Опитал си се да измъкнеш Дъск незабелязано, но се е оказало, че на излизане от затвора изобщо не си могъл да използваш специалната си способност. Ето го и отмъщението, което преследваш — искаш Валкирия да си плати за това, че ти е отнела магическата сила.

Сангуайн безмълвно се хвърли към Валкирия, но Скълдъгъри го стисна за китката и изрита стола изпод него. Били Рей се претърколи на пода и Страха застана на вратата на стаята.

— Всичко наред ли е? — попита тихо.

— Били Рей падна от стола — отвърна Скълдъгъри. — Как си, Били Рей, удари ли се много?

Сангуайн се изправи с каменна физиономия.

— Наред съм — каза. — Какъв съм непохватен!

Страха ги погледа мълчаливо няколко мига, после пристъпи напред и седна при тях.

— Продължете си разговора — каза тихо.

Сангуайн седна странично на стола си и подпря лакът на масата.

— В хотела има ли правило, забраняващо отправянето на заплахи? — попита.

— Не — отговори Страха.

— А правило срещу това да обещая на някого, че ще го убия бавно и насилствено?

— И такова правило няма.

— Добре, окей — безокият взор на Сангуайн се премести върху Валкирия. — Ще те убия. Ти ме удари право в стомаха с оня проклет меч, а аз не разполагах с някой печен професор, който да ми зашие раната. Отидох при някакъв идиот с отнети лекарски права, дето приказваше големи приказки, ама като се стигна до това да свърши истинската работа, тотално ме прецака. Сигурен съм, че всъщност влоши положението. Дай й няколко седмици да зарасне, рече, аз й дадох месец, че и отгоре, но като се опитах пак да се заровя в земята, вътрешностите ми пламнаха, а дробовете ми се напълниха с нещо, което ме задушава. Сега не мога да ида при същия тип да му кажа да си оправи бакиите, щото типът вече не е сред живите, така че единственият, когото мога да обвинявам за случката, е малката мърла, дето ме поряза.

— Стана при самозащита — отвърна Валкирия.

— Това не е извинение. Всъщност с тия приказки ме дразниш още повече. Можеше просто да ме оставиш да те убия, когато се бях наканил, и всичко щеше да е наред, въобще нямаше да стигаме до тука. Ти си виновна за всичко.

— Логиката ти е безукорна — каза Скълдъгъри. — А какво ще кажеш за Спрингхийлд Джак? Той пък за какво отмъщава?

Сангуайн сви рамене.

— Джак просто прави онова, което му се отдава най-добре — пакости и бели. Всичко, което иска, е да причини възможно най-много неприятности, като междувременно ликвидира всички, които се опитат да му попречат.

— Но защо ви е притрябвал Механизмът? Защо си създавате главоболия в опит да поправите бомба с такава мощ, при положение, че искате да си отмъстите само на неколцина души?

— Е, това вече — каза Сангуайн и усмивката отново се върна на лицето му — е тайната част от нашия таен план.

— Защо сте дошли в хотела ми, господин Сангуайн? — пресече го Страха. — Мой основен принцип е да не се бъркам в личния живот на гостите си, но Скълдъгъри ми обърна внимание, че вие вероятно сте тук, за да опитате да отвлечете един от Останките. Ако това с истина, имаме проблем.

— Е — отвърна Сангуайн, — истина е, така че какъв точно проблем имаме?

Страха въздъхна.

— В моя хотел имам двайсет и три стаи, които са изцяло на разположение на гостите. Двайсет и четвъртата обаче е територия, забранена за всички живи хора на тоя свят.

— Да, чувал съм, че така стоят нещата.

— Дори и ако бяхте в състояние да използвате магическите си сили — продължи Страха, — нямаше да можете да влезете в нея. Двайсет и четвъртата стая е обезопасена по-стабилно и от най-сигурната затворническа килия. Точно за това именно аз бях помолен да пазя заловените Останки.

— Сигурен съм, че говориш самата истина — кимна Сангуайн.

— Стаята е без прозорци, има само една врата, а с ключа от нея аз лично никога не се разделям.

— Схващам.

— Държа го у мен през цялото време.

— Така и предположих.

— И въпреки че сте наясно с всички тези факти, вие все пак планирате да опитате да отвлечете един от Останките и да го отведете със себе си незнайно къде?

— Ако трябва да съм напълно честен, да, точно това планирам. Спретнал съм едно простичко, елегантно планче. Ще ви хареса. Без да навлизам в излишни подробности, само ще кажа, че намерението ми е или ти доброволно да ми предадеш ключа, или аз сам да го измъкна от студената ти мъртва ръка, когато всичко приключи, и преспокойно да вляза в стая двайсет и четири.

— Разбирам — тихо промърмори Страха. — Длъжен съм да ви кажа, че е изключително слабо вероятно това да се случи.

— Да, в момента изглежда слабо вероятно. Когато часът удари обаче, ще стане дори твърде силно вероятно — Сангуайн хвърли поглед към часовника си. — А часът ще удари всеки момент…

Валкирия мерна движение край прозореца. Отиде до него и надникна навън.

— Навън има някакви хора — обяви.

Скълдъгъри и Страха застанаха до нея. Хората прииждаха към хотела от всички страни. Бяха десетки. Валкирия видя по дрехите им засъхнала кръв. Приближаваха все повече и момичето забеляза колко са бледи, раздърпани и чорлави. Някои се препъваха и залитаха при ходенето. Лицата им бяха лишени от всякакъв израз.

— Зомбита — рече Скълдъгъри. — Зомбита на прага. Това ли наричаш елегантен план?

Сангуайн се изправи в цял ръст и се засмя.

— Мъртвите не могат да влязат — обясни Страха. — Ще си стоят отвън, докато изгният, а в полунощ хотелът просто отново ще се премести. Не мога да разбера как точно смяташ да ме накараш да ти отворя вратата към Останките.

— Да, де — отвърна Сангуайн. — Не разбираш, защото още не знаеш всички факти. Може да си наредил наоколо разни магически защити и други чудесии, които не допускат наблизо никакви нежелани елементи, като живите мъртви, да речем, и това е супер. Но, виждаш ли, проблемът със защитните символи се състои в това, че те винаги могат да бъдат заобиколени. Магическата азбука и всичките й букви цял живот са били нещо като хоби за моя татко. Е, не е специалист, но знае кой защитен символ с кой друг може да бъде дезактивиран. Виждаш ли ги тия зомбита отвънка? В смрадливата гнила кожа на всяко от тях е издълбан по един магически символ — Били Рей бръкна в джоба си и подаде на Страха сгънат лист хартия. — Как мислиш? Ще ти преодолеем ли защитите?

Страха огледа написаното на листа и очите му се присвиха. Не отговори.

— Нали се сещаш, че е достатъчно тия гадини отвънка да нахълтат едновременно? — продължи Сангуайн. — Така че ето какво ти предлагам, Антоне. Отваряш ми вратата на двайсет и четвърта стая, оставяш ме да си взема онова, за което съм дошъл, а аз отзовавам ордата зомбита.

Страха хвърли поглед през прозореца. После поклати глава.

— Не.

Сангуайн въздъхна.

— Грешен ход, приятел. Тия като почнат, спиране няма, ще стане кървава баня.

— Можем да ги удържим — каза Страха. — Как смяташ, Скълдъгъри?

— Ще бъде веселба — отвърна Скълдъгъри. — Валкирия никога досега не се е била срещу орда от зомбита. Тъкмо ще се научи.

— Радост неземна — промърмори момичето.

— Ох, хора, хора — рече Сангуайн. — Все се натискате да умрете от геройска смърт. Не искам точно този ми костюм да се оплеска с кръв, така че, ако нямате нищо против, излизам навън. Нямам желание да съм на затворено тука като почне касапницата.

Обърна се към вратата и в този миг Страха го блъсна. Сангуайн не очакваше удара, залитна и падна.

— А правилото? — рече, търкайки натъртената си челюст.

— Насилието срещу гостите е недопустимо — обясни Страха. — Но ти вече не се водиш гост тук.

Скълдъгъри пристъпи напред и Сангуайн се изправи напрегнато.

— Можеш да ме удряш колкото си искаш — започна, а Скълдъгъри каза само „О, супер!“ и го цапардоса. Сангуайн се препъна в масичката за кафе и се просна по гръб.

— Така няма да си помогнеш! — излая. — Зомбитата идат и нищо не може вече да ги спре!

— Отзови ги — нареди Скълдъгъри.

Сангуайн изплю кръв и се захили.

— Няма.

— Отзови ги или ще те заболи.

— Колко може да ме заболи за трийсет секунди? Защото с толкова разполагаш. След половин минута зомбитата влизат, ще се наложи да се биете с тях и ми е страшно любопитно кого от вас ще разкъсат най-напред? Залагам на момичето. Направо ще я разнесат на парчета. Жива ще я изядат, а аз ще стоя отстрани, ще гледам и съм сигурен, че това ще бъде шоу, което няма да забравя до края на дните си.

Разнесе се мелодия — ужасна писклива версия на песента на Патси Клайн „Лудост“.

— Те са — рече Сангуайн и измъкна телефона си. Движеше се бавно, сякаш очакваше Скълдъгъри да започне да го рита. Вместо това скелетът просто махна с ръка, телефонът излетя от дланта на Били Рей и Валкирия ловко го улови, натисна зелената слушалка и го допря до ухото си.

— Ъм, здрасти — вече мъжът от другата страна на линията. Гласът му беше много познат. — Ъм, май имаме малък проблем — Вориен Скейпгрейс. Разбира се. То си беше ясно, че и той ще се окаже забъркан в цялата история. — Другите, такова, май изядоха някого. Знам, че каза, че никого не трябва да ядат, но са го изяли без аз да разбера, така че… Работата е там, че се държат странно и се чудя какво да правя.

Валкирия закри с длан слушалката и се обърна към Скълдъгъри.

— Скейпгрейс е — каза. — Отвън със зомбитата е и казва, че те били започнали да се държат особено. Казва още, че били изяли някого.

Сангуайн се изправи, всичката кръв се беше дръпнала от лицето му.

— Какво са направили?

Скълдъгъри наклони любопитно глава.

— Зомбитата по принцип ядат хора, това им е работата.

— Не и тези — отвърна Сангуайн. — Дай да говоря с тоя тъпак.

— Няма да стане — отвърна Валкирия.

Сангуайн изведнъж падна на колене.

— Трябва да ми дадеш да говоря с него. Заклевам те в Бога, просто трябва! Ако им кажа да нападат, можете да ме застреляте на място, окей? Но е задължително да говоря с тоя.

В гласа му имаше паника, истински страх, Скълдъгъри се поколеба, после кимна. Валкирия подхвърли телефона на Сангуайн.

— Как така са изяли някого? — кресна американецът. — Кого са изяли? Не, не искам да му знам името! Искам да знам жив ли е бил, когато са го изяли? О, жалък глупако. О, идиот нещастен. Баща ми нали изрично ти поръча. Каза за едно да внимаваш — да не им позволяваш да вкусват човешка плът. А ти какво направи? Какво направи, ми кажи, нещастнико? Точно така. Пълен идиот си. Късмет имаш, че вече и бездруго си мъртъв.

Сангуайн прекъсна връзката, прибра телефона и вдигна очи към останалите.

— Лека промяна в плана — каза. — Няма да излизам навън.

— И защо така? — изгаври се Скълдъгъри.

Сангуайн стана от пода и протегна ръце напред с дланите нагоре.

— Човек няма проблем с тия зомбита, стига да не им позволява да опитат човешка плът. Гният си кротко, смърдят си, стават все по-тъпи и по-тъпи, но изпълняват заповеди. Стига обаче само веднъж да хапнат човешко, от жив човек имам предвид, и се връщат към истинската си природа. Единственото, което им остава в главата, е как да изтрепят и изплюскат колкото може повече хора. Това, да си призная, беше и конкретната заплаха, която възнамерявах да използвам, за да ви стресна, но някак си все си представях, че преди да почне каквото и да било трепане и плюскане, аз ще съм вече далеч.

— Сега обаче се насади добре — отбеляза Страха. — С нас си и няма мърдане.

Сангуайн се подсмихна несигурно.

— Съдбата има чувство за хумор, какво ще кажете?

— Приближават — обади се Валкирия и заотстъпва от прозореца.

Скълдъгъри измъкна пистолета от кобура и погледна Страха.

— Колко души от гостите са в момента в хотела?

— Петима — отвърна Антон. — Всичките са по стаите си на горните етажи.

— Иди им кажи да се приготвят. Който има желание да помага, е добре дошъл. Останалите да си заключат здраво вратите.

Страха кимна и изчезна по стълбите.

По прозореца вече се подпираха длани, натискаха, тропаха по стъклото. Валкирия мерна лице с оцъклени очи и нечовешко изражение. Зомбито също я видя и изръмжа. Скълдъгъри бавно махна с ръка и най-близкият шкаф с книги се плъзна встрани и препречи прозореца.

Обърнаха голямата маса странично и подпряха с нея вратата на главния вход, помислиха малко и я подсилиха с едно канапе. Хотелът нямаше заден изход, така че им остана просто да барикадират останалите прозорци на партерния етаж и да дръпнат завесите. Най-малкото така зомбитата не можеха да следят движението вътре. Страха слезе обратно по стълбите, следван от дребничка слаба жена и един оплешивяващ непознат мъж.

— Имаме двама доброволци — обяви. — Господин Джиб е елементал, а госпожица Нунцио — адепт.

— Радвам се да видя още един елементал в компанията — изкоментира Скълдъгъри. — Госпожице Нунцио, коя дисциплина от специалностите на адептите упражнявате?

— Лингвистика и етимология — отвърна жената.

Скълдъгъри замълча втрещено.

— Чужди езици значи?

Госпожица Нунцио кимна.

— Говоря всички езици от света на смъртните, съществуващи и вече изчезнали.

— Ами, ще ме прощавате — обади се Сангуайн, — как, мътните да го вземат, ще ти помогнат чуждите езици, докато опитваш да отблъснеш атаката на куп кръвожадни зомбита? Ще ги замеряш с речници или просто ще им приказваш, докато пукнат от старост?

— Господин Страх каза, че имате нужда от всякаква помощ — отговори госпожица Нунцио строго. — Фактът, че не съм посветила живота си на изучаването на дисциплина, ангажирана преимуществено с нараняването на хора, не означава, че не мога да ви бъда от полза.

— Ясно, пацифистка — простена Сангуайн.

— По-скоро реалистка, господине. Но, ако куп, както благоволихте да се изразите, кръвожадни зомбита се помъчи да ме изяде, аз ще се защитавам, уверявам ви.

— И какъв ти е планът — ще се постараеш да им преседнеш на гърлото може би?

— Сангуайн — обади се Валкирия, — млъкни. Ти си единственият тука, който не е в състояние да използва каквито и да било магически сили, така че просто не си в позиция да подценяваш онези, които все още разполагат с магия.

Американецът се вторачи в нея.

— Мразя те.

Един прозорец се пръсна на парчета. После и втори. Групата се премести в общия хол. Тук прозорците бяха два. Единият беше препречен с библиотечния шкаф, но пред втория висеше само завеса. Първото зомби вече се мъчеше да пропълзи през него. Известно време гледаха как завесата мърда като жива, после двете й половини се разделиха. Зомбито беше наполовина в стаята и вдигна поглед към жертвите си. Заръмжа и посегна, но Скълдъгъри го застреля.

— Целете се в главите — каза скелетът. — Изгарянето също върши работа, но отнема повече време. Чупете им краката, това ги забавя. Не им позволявайте да ви ухапят.

— Никога досега не съм се бил със зомбита — каза господин Джиб. — С всякакви други същества съм се бил, но със зомбита — не. Но винаги много ми се е искало да пробвам.

— Тук в хотел „Среднощ“ — промълви Антон Страха, — правим всичко, за да задоволим желанията на нашите гости.

Още две зомбита се бутаха през прозореца, Скълдъгъри застреля и тях. Сега шкафът с книгите се тресеше. Някъде в задната част на хотела се счупи трети прозорец.

— Аз ще се погрижа за това — каза Страха мрачно и излезе от хола. По вратата на главния вход също се посипаха удари.

Сангуайн вдигна една маса и я тресна в стената. Откърти единия й крак и го подхвърли на госпожица Нунцио, която го улови и го стисна с две ръце. Вторият крак отиде при господин Джиб, а третият остана при тексасеца.

Втренчена в Сангуайн, Валкирия щракна с пръсти и призова пламък в дланта си. Сангуайн промърмори нещо неразбрано и й метна последния крак от масата.

— Хайде, де! — подвикна господин Джиб на съществата отвън. — Нямаме цяла нощ на разположение.

— Не дразнете зомбитата — неодобрително се обади Скълдъгъри с тон на портиер.

Господин Джиб се разсмя и пое към прозореца.

— Тия чудесии са съвсем безопасни — рече. — Вонята им ще ни убие по-бързо, те няма нужда дори да се мъчат.

От прозореца се протегна ръка, сграбчи господин Джиб за китката и го дръпна силно напред.

— Ей, не, я почакай — успя да каже само той, последва второ дръпване и оплешивяващият магьосник изхвръкна през прозореца, преди Скълдъгъри и Валкирия да успеят да го стигнат. Не успя дори да изпищи.

— Господи божичко — рече госпожица Нунцио.

— Много ли магьосници-лингвисти свършват изядени, а? — лениво проточи Сангуайн.

Вратата на главния вход на хотела се разтвори с трясък, изблъсквайки настрани масата с канапето, и зомбитата нахълтаха.

Пистолетът на Скълдъгъри гърмеше отново и отново, и отново. Зомбитата се препъваха и падаха под изстрелите, а скелетът презареждаше, докато Валкирия го прикриваше, хвърляйки огнени кълба. Едно пламтящо зомби залитна срещу момичето, но тя го тресна по главата с крака от масата. Съществото рухна, замъчи се да се изправи, но другите зомбита го стъпкаха и довършиха.

Библиотечният шкаф също падна, госпожица Нунцио застана до прозореца и заработи с крака от масата, отблъсквайки навалицата, която се опитваше да се промъкне през счупеното стъкло. Едно зомби подмина Скълдъгъри и Валкирия и налетя на Сангуайн. Американецът изпсува и изпусна крака от масата, а създанието го блъсна и го прикова до стената. Ударите на Сангуайн, макар и много тежки, не постигаха ефект, после дланта на Били Рей се сключи около гърлото на зомбито и стисна с всички сили, мъчейки се да държи далеч гладните челюсти. Американецът се изви рязко, но мъртвият натисна още по-силно и, увлечен от инерцията, се заби право в стената. От удара и от магическата сила на Сангуайн в тухлите зейна дупка и главата на зомбито буквално хлътна вътре, а зидарията веднага отново си върна формата и го притисна. Били Рей се измъкна странично и остави обърканото зомби да се пули, хванато в капан.

Куршумите на Скълдъгъри свършиха. Скелетът хвърли револвера, изви внезапно ръце и насочи дланите си една срещу друга. Въздухът се затвори като бетон около най-близкото зомби, то застина на място и тихо загъргори, а после Скълдъгъри рязко раздалечи ръце и главата на съществото отхвръкна, откъсната от тялото.

Валкирия проби дупка в гърдите на друго зомби със сенките от пръстена си. То обаче продължи да се люшка напред, момичето се гмурна под замаха му, насочи отново сенките към него и силно завъртя ръка. Мракът отряза гладко крака на зомбито, то залитна и се препъна. Валкирия подхвърли леко крака от масата в дланите си, претегли го и тресна следващото зомби по главата. То рухна върху еднокракото и при падането събори трето. Създанията определено не се отличаваха с бърза мисъл.

После едно грамадно зомби връхлетя момичето и притисна ръцете й до тялото. Устата му опря до рамото й в старанието си да я ухапе. Кракът от масата падна от пръстите на Валкирия, зомбито я повдигна от земята и я понесе нанякъде. Блъсна я в стената до вратата към кухнята и се опита да отхапе парче месо от лицето й. Момичето изведнъж раздалечи ръце и от изненада зомбито отпусна хватката си и изпусна плячката си на пода. После застена жално и разочаровано, а Валкирия измести въздуха и го отблъсна надалеч.

Изправи се на крака и в този миг върху й връхлетя тялото на Сангуайн. Двамата се изтърколиха на камара на кухненския под, а зомбито, захвърлило американеца, ги последва с клатушкане.

Валкирия първа скочи на крака. Сграбчи един грамаден сатър от плота и го хвърли по съществото. Острието се удари странично в главата на зомбито и отскочи. Момичето хвърли още един нож и улучи отново, този път с дръжката. Сангуайн се изправи, нагласи разкривилите се тъмни очила на лицето си и се заоглежда да види къде е изпуснал бръснача си. Омагьосаното острие проблесна на пода, а едно зомби тъкмо посягаше към него. Американецът извика раздразнено и се хвърли към оръжието си, но зомбито докопа сакото му.

Валкирия обаче издебна съществото отзад и го цапардоса в сгъвката на коляното с един тиган. Зомбито падна и Сангуайн отблъсна ръката, която го държеше, стисна я за китката и заедно със своята ръка я заби в стената. Ръката на зомбито потъна сред тухлите, американецът измъкна леко дланта си, стената се сключи обратно след движението му и притисна безвъзвратно китката на мъртвия.

Валкирия и Били Рей отстъпиха едновременно назад, достатъчно далеч от съществото, спогледаха се, а в очите им се четеше само възхищение от уменията и ловкостта на другия. Но беше необходим само миг и възхищението се изпари.

Сангуайн замахна, Валкирия се мушна под ръката му и заби рамо в корема му. Мъжът изохка тежко и падна назад, но успя да я стисне за палтото и я повлече със себе си на пода. Момичето се претърколи и се блъсна в стената, Сангуайн се наведе за бръснача, но само с едно леко движение Валкирия запрати оръжието далеч от ръката му. Били Рей изръмжа и я ритна, както беше паднала, но тя не се даде, а сграбчи крака му, преметна своя крак около неговия и натисна коляното му. Сангуайн извика и падна. Валкирия скочи и посегна да го настъпи, но сега пък той я хвана за глезена и я събори отново.

Тя се преметна и веднага пак се изправи, но Сангуайн също беше станал и я връхлетя. Валкирия опита да му подложи тялото си и да го преметне през рамото си, но американецът беше твърде едър и тежък. Момичето се обърна с лице към него и в този момент пръстите му стиснаха гърлото й. Тя рязко замахна с лакът нагоре между ръцете му и го удари в брадичката. Били Рей зяпна, главата му се отметна назад, хватката му се охлаби. Валкирия заби маса сгъстени сенки в гърдите му и той залитна назад. Удари се в стената и се свлече на пода. Плененото сред тухлите зомби посегна към него, но не можа да го достигне и застена отново.

Валкирия чу как госпожица Нунцио започна да пищи и изхвърча от кухнята.

Били Рей полежа малко неподвижно, чакайки мозъкът му отново да се включи на скорост. После много бавно се надигна и се изправи. Пресметна, че има поне две, ако не и три счупени ребра, за които трябва да благодари отново на момиченцето и трижди проклетия й пръстен. Помъчи се да не се съсредоточава върху факта, че я беше стиснал за гърлото, но отново не беше успял да я убие. Нямаше нужда да си го припомня, бездруго беше вече достатъчно ядосан.

Огледа се за бръснача си и го видя под готварската печка. Болката в ребрата го преряза, когато се наведе да вдигне оръжието, но когато острието отново легна в ръката му, усещането го накара да се почувства малко по-добре.

Излезе от кухнята, газейки върху телата на зомбитата. Увери се старателно, че момичето и скелетът са заети с друго и тихомълком се втурна към задната част на хотела. Едно зомби го срещна и посегна да го докопа, но Били Рей го отхвърли и го блъсна в стената. Тухлите се раздалечиха пред магията на американеца, тялото на зомбито се мушна сред тях и когато Сангуайн го пусна, тухлите отново се сключиха и притиснаха съществото. Това беше всичко, останало от магическите способности на Били Рей — ироничен еквивалент на способността да отвориш една врата, но не и да преминеш през нея. Сангуайн изръмжа глухо и продължи напред. Като стана дума за врати…

Антон Страха беше зает да отблъсква нападението на зомбитата откъм задната страна на хотела. В момента беше паднал на колене на пода, напълно изтощен, заобиколен от късове от телата на ликвидираните живи мъртъвци.

— Победихме ли? — попита Страха едва чуто.

Без да каже и дума, Сангуайн приближи и го изрита в лицето. Ритникът събори чернокосия магьосник настрани. Били Рей изви и притисна с длан ребрата си. Всяко движение му причиняваше пронизваща болка. Скърцайки със зъби, Сангуайн се приведе, коленичи полека до Страха и затърси ключа.

Скълдъгъри изтегли една дълга треска от съсипаната маса и прониза с нея главата на едно зомби. После хвърли поглед през стаята и потърси Валкирия. Помежду им лежеше море от парчета на трупове. Някои още стенеха и се въртяха, но повечето лежаха неподвижно и не създаваха проблеми.

Госпожица Нунцио беше мъртва. Беше се подхлъзнала в локва съсирена кръв, докато се бореше с четири зомбита едновременно. Зомбитата я бяха налетели от всички страни и бяха накъсали тялото й на малки късчета. Магьосницата ги руга на двайсет различни езика, преди да замлъкне завинаги. Единственото хубаво в ужасната й смърт беше фактът, че от тялото й не беше останало парче достатъчно голямо, че да се върне към живот от силата на зомби заразата.

Валкирия беше покрита с кръв от главата до петите. Ръцете й бяха така уморени, че не можеше да ги повдигне и едва се крепеше на краката си.

— Ще отида да нагледам Антон — каза Скълдъгъри и излезе от хола.

Всички столове и дивани в стаята бяха на трески. Нямаше къде да се седне. Влачейки натежалите си крака, Валкирия прекоси помещението и се отправи към стола зад плота на рецепцията. Всичко, за което мечтаеше в момента, беше горещ душ и местенце, където да полегне. Струваше й се, че не иска чак толкова много.

Тъкмо стигна до рецепцията, когато още две зомбита налетяха отнякъде. Валкирия отстъпи и призова пламък. Отвори уста да повика Скълдъгъри, но после позна едното зомби.

Вориен Скейпгрейс се взираше в нея, а зомбито на средна възраст зад гърба му полагаше геройски усилия да изглежда злобно.

— Моят архивраг — изръмжа Скейпгрейс.

Валкирия се смръщи.

— За мен ли говориш?

— Може и да изби подивелите ми събратя — продължи Скейпгрейс, — но сега си се изправила срещу Върховния убиец, при това в нова и подобрена версия.

— Скейпгрейс, виж, наистина съм страшно уморена.

— Не чувствам болка — нареждаше Вориен, без да й обръща внимание, — не чувствам жал, не чувствам и… — поколеба се. — Не се чувствам зле. Тоест, няма да се чувствам зле, когато те убия, а това ще стане всеки момент.

— Какво ще кажеш… Не знам, може би сега да ме оставиш и да порепетираш речта още малко?

— Как смееш да говориш така на Върховния убиец! — изписка зомбито-чичка зад гърба на Скейпгрейс, имитирайки внезапна театрална ярост.

— Слушайте сега — каза Валкирия и на двамата, — сигурна съм, че нямате желание да се бием. Скейпгрейс, погледни се, за Бога, виж какво са ти сторили. Превърнали са те в чудовище.

— Аз винаги съм бил чудовище — отвърна Скейпгрейс, — но сега, за първи път, телесната ми форма напълно отразява мрака в душата ми.

— Миришеш ужасно.

— Това е смрадта на злото.

— Прилича на мърша, комбинирана с развалени яйца.

— Зло е — настоя Скейпгрейс.

— Къде държат Танит и професора? — попита Валкирия. — Сега имаш възможност да ни помогнеш да прекратим тая глупост. Може пък и ние да успеем да ти помогнем. Може би има лекарство, което да те излекува от… това да бъдеш зомби.

— Нямаме нужда от лекарство — отговори второто зомби.

— Точно така — кимна Скейпгрейс.

— Щастливи сме си такива, каквито сме.

— Радваме се на властта — поясни Скейпгрейс.

— Много даже сме си добре, само ние двамата, всъщност нищо особено ни няма. Съвсем естествено състояние. Няма от какво да се срамуваме…

— Бияч — каза Скейпгрейс, — млъкни.

— Готово.

— Няма да предадем Господаря — продължи Скейпгрейс. — Аз се присъединих към Бригадата на възмездието само по една-единствена причина…

— Моля?

— Какво ми се молиш?

— Бригадата на възмездието? Така ли се наричате?

— Че какво му е на името?

— Ами… Нищо. Превзето е. Сангуайн каза, че било „Клубът на отмъстителите“, та затова се зачудих.

— „Клуб“ звучи тъпо — защити се Скейпгрейс. — „Бригада“ е по-хубаво.

— Всъщност — намеси се Бияча, — една бригада най-често се състои от два до пет обособени полка, така че може би не е най-точният избор на наименование на нашата организация.

Скейпгрейс помръкна.

— Но „Полкът на възмездието“ въобще не е толкова впечатляващо.

— Освен това също не е точно — отвърна Бияча, — като се вземе предвид, че един полк е съставен от определен брой батальони. Бихме могли да се наречем „Батальонът на възмездието“, предполагам, макар че и това не става, защото в един батальон обикновено има около петстотин войници, а нашата група се състои от далеч по-малко членове.

— Какво ще кажете за „Отряд на възмездието“? — предложи Валкирия.

— Аз предпочитам „бригада“ — тросна се Скейпгрейс. — А сега вече си изгубих мисълта.

— Тъкмо се канеше да ми кажеш къде държат Танит и професора — обади се Валкирия.

— Не — не се хвана Скейпгрейс. — Сигурен съм, че всъщност се канех да те убия.

— Не се и опитвай.

— Само за това мечтая през последните две години.

— Започни да мечтаеш за други работи.

— Валкирия Каин, добре дошла в смъртта.

— Това е ужасно тъпа реплика.

Скейпгрейс се хвърли към нея и Валкирия го замери с огненото кълбо, което държеше вече от няколко минути. Пламъкът обгърна Вориен на секундата. Той се защура наоколо и запищя.

— Господарю Скейпгрейс! — изкрещя ужасено Бияча.

Валкирия се намръщи.

— Мислех, че не чувствате болка.

Скейпгрейс спря да се върти и да пищи. Просто застана насред стаята, втренчи се в момичето и продължи кротко да си пламти.

— Доста лесно гориш — отбеляза Валкирия. — Това някаква характерна черта на зомбитата ли е?

— Напоследък използва доста козметика — замислено рече Бияча. — Може би е постигнал някаква много силно горима смес.

Валкирия махна с ръка и пламъците на мига изчезнаха.

— Не съм си казал последната дума — изрече без ентусиазъм Скейпгрейс, врътна се и напусна хотела, оставяйки след себе си пътека от пушек. Бияча изръмжа за довиждане на момичето и бързичко се понесе след господаря си.

Мирисът на опърлена мъртва плът накара Валкирия веднага да тръгне да търси Скълдъгъри. Откри го в едно от задните помещения, подхванал Страха, който една се крепеше на краката си. Стените наоколо бяха омазани в парчета от зомбита.

— Страха ли е сторил това? — ахна Валкирия, вцепенена от вида на чистата насилствена жестокост, разкрила се пред очите й. — Сам? Без оръжие?

— Технически погледнато — отвърна Скълдъгъри, — Антон сам по себе си е оръжие. По-точно вътрешната му същност е оръжие.

— Какво е „вътрешна същност“?

— Това е лошата част от личността ми — отговори Страха. Говореше така, сякаш всяка дума му причиняваше болка. — Когато имам нужда от нея, я призовавам и я пускам на свобода. А след всеки път, когато правя това, ми трябва все повече време да се възстановя — той се навъси. — Сангуайн беше тук. Влезе и… — сграбчи ръкава си и рязко го дръпна нагоре. Над лакътя му беше закопчана метална гривна, а от нея висеше малко парче срязана верижка. — Взел е ключа.

Валкирия хукна след Скълдъгъри, който качи стъпалата с две крачки. Изправиха се пред стая номер двайсет и четири. Вратата беше затворена, а ключът стърчеше от ключалката.

— Взел е един от Останките — каза скелетът.

— Откъде знаеш? Може още да е вътре.

Скълдъгъри поклати глава.

— Изобщо не е стъпвал в стаята. Открехнал е вратата на милиметър и най-близкият от Останките е бил всмукан от Капана за души. Ако Сангуайн беше влязъл в стаята, щяха да го разкостят, а след това да излязат и да обладаят всички в хотела. След това щяха да се пръснат и да обладаят всички в страната. Провалихме се.

— И сега какво?

— Сега трябва да намерим замъка на Скарабей преди Кенспекъл да е поправил Механизма. Познавам някой, който би могъл да ни помогне. Вероятността да го стори е малка, но кой може да каже какво е в наши дни „голяма вероятност“? Възможностите ни и без това се изчерпаха вече — Скълдъгъри завъртя ключа, докато чуха как ключалката изщрака, после го измъкна. — А, ако отсега нататък някой се опита да ни попречи, ще му разкажем играта.

Скарабей освободи Останката, отстъпи бързо вън от стаята и затвори вратата. Отиде в съседното помещение, където Били Рей вече беше нагласил монитора, на който от известно време наблюдаваха затворения професор Кенспекъл Граус. Личеше си гневът, изписан на лицето на Останката, макар самият той да представляваше сребриста, едва видима сянка, която се мяташе от ъгъл в ъгъл. Професорът знаеше отлично какво му се готви, но не започна да пищи, нито да моли за милост. Скарабей почувства уважение към пленника си.

След като задоволи любопитството си и огледа заобикалящата го среда, Останката насочи вниманието си към стареца, прикован с верига към стената. Професорът не откъсваше очи от съществото, което се местеше светкавично насам-натам. После то се приближи и професорът инстинктивно се дръпна. Но Останката просто си играеше с него.

Съществото се хвърли още веднъж рязко към професора, който го напсува в отговор. После Останката удари. Заби се в отворената уста на стареца. Очите на професора се разшириха от паника, докато Останката си проправяше насилствено път надолу в тялото му. В гърлото на професора се образува буца, после буцата пропълзя нататък и изчезна в него. Кенспекъл Граус се сгъна одве.

Били Рей поклати глава.

— Мразя ги тия гадове — промърмори.

Скарабей влезе обратно при Граус и професорът вдигна очи към него.

— Знаеш защо си тук — каза Скарабей. — Големи главоболия ни струваше да те измъкнем от онази стая, в която те бяха затворили. Ако сториш каквото ти поръчваме, ще те освободим след това. Ако не го сториш, ще те върнем там, където те намерихме и вместо теб ще вземем някой от събратята ти. Сигурен съм, че следващият от твоята порода, когото докараме тук и му предложим сделката, няма да се поколебае да прегърне възможността да се освободи. Какво ще кажеш?

— Не ти вярвам — изрече Граус с глас, който подбираше думите така, както лешояд подбира късове развалено месо. Останката беше отвикнал да говори.

— Лошо няма — отвърна Скарабей. — Аз също не ти вярвам. Но двамата сме в ситуация, при която можем да си помогнем един на друг. Както вече си разбрал, надеждата ни е, че старецът, когото в момента си навлякъл като износен костюм, притежава всички знания и умения за изпълнението на интересуващата ни задача. Така ли е?

— О, да, притежава ги — отвърна Граус. — О, да, притежавам ги. Притежавам и още много, много неща.

— Стискаме ли си ръцете тогава?

Старецът погледна тъмничаря си в очите и по лицето му се разля усмивка, подобна на зейнала рана.

— Стискаме ги, господин Скарабей.

Давина Мар застана пред барплота и обясни на тъповатото момче какъв сандвич иска. След това повтори поръчката, но по-бавно, използвайки по-кратки думи. Момчето най-сетне кимна и се отдалечи, но детективката просто беше убедена, че то няма да свърши работата както трябва. Точно това презираше у смъртните — нелепата им несръчност. Обичайното им невежество. Откровената им глупост.

Не би могла да изрече тези свои мисли на глас, разбира се, не и в положението си на агент на Убежището, още по-малко в ролята си на главен детектив. Част от работата й беше да закриля смъртните, да ги защитава от опасността, която представляваше за тях магическата общност. Но всъщност дали все още изпълняваше ролята на главен детектив на Убежището сега, след като Скълдъгъри Плезънт беше отново на линия? Вместо да си върши работата и да издирва вампира, който си позволи да атакува Убежището, Давина Мар беше пренасочена към друга задача и сега търсеше замъци, при това по молба именно на детектива скелет. Тази задача беше толкова под достойнството й, че щеше да бъде смешна, ако не беше така унизителна.

Усети, че мъжът е застанал до нея. Не се налагаше да се обръща и да го поглежда.

— Закъсня.

— Трябваше да се уверя, че не се каниш да ме вкараш в капан — отвърна мъжът, а златните му очи шареха по менюто, окачено срещу барплота. — Прости скептицизма ми, но ти вече два пъти ни отказваш. Какво те накара да си промениш мнението?

— Сега виждам нещата по-ясно от преди.

Тъповатото момче се върна да свери поръчката й и пак изчезна нанякъде.

— Гилд не е годен да управлява Убежището — каза Мар. — Прави глупави грешки. Бяга от отговорност.

— Чух, че те бил разжалвал.

Лицето на Мар пламна, но тя успя да удържи гласа си спокоен.

— Временно пренасочване на нова позиция — каза. — Просто една от поредните грешни преценки на Върховния маг напоследък.

— Значи ще ни помогнеш, така ли да разбирам?

— Да.

— Надявахме се господин Блис да поеме нещата — каза й мъжът. — Смъртта му предизвика драстична промяна в плановете ни. Надявам се, че осъзнаваш това.

— Колко драстична? — попита детективката.

— Ще унищожим Убежището — отвърна мъжът. — И ще сложим ръка на всичко, което остане след него.

Тъповатото момче се върна със сандвича й. Нямаше нищо общо с поръчката й, но тя и без това не беше гладна. Американката го плати и си прибра рестото, извърна се и погледна мъжа в очите.

— Планът ме урежда — каза му и напусна заведението.

Къщата имаше лице.

Двата големи прозореца на първия етаж сякаш следяха Бентлито, което спря отпред. Боята на фасадата приличаше на суха кожа, напукана и олющена, предната врата зееше като зяпнала уста. Щеше да е страшна, осъзна Валкирия, ако не бяха спуснатите щори на прозорците, които придаваха на къщата полузаспало изражение. Цялостното впечатление беше, че човек я сварва насред някаква гигантска прозявка.

— Едно време — почна Скълдъгъри, — Майрън Скитника търгуваше с информация, точно като Чайна. И както нея я уважават в магьосническия свят, така го уважаваха и него. Докато един ден всичко приключи.

— Как така? — попита Валкирия.

— Преди сто и петдесет, да не бяха и двеста години, господин Блис научи истинското име на Майрън. Майрън и Блис се ненавиждаха, вечно си вдигаха скандали, вечно се държаха за гушите. Една вечер, в една кръчма в Белфаст, когато седели заедно и се предполагало да обсъждат поредния план за справяне с Меволент, двамата отново почнали да спорят. Не съм присъствал лично, но както ми разказаха, Майрън почнал да дразни Блис, предизвиквал го, а господин Блис само се облегнал назад на стола си и много спокойно и съвсем тихо изрекъл: „Лодиган, вън“. Майрън побелял като платно и на секундата си излязъл. Господин Блис само се усмихнал.

— Лодиган ли е истинското име на Майрън?

— Ами да. Не можеш дори да си представиш колко бързо се разпространява подобна новина. И после, просто ей така, животът на Майрън, животът, който той си бил изградил с толкова усилия, приключи. Той се занимаваше с информация, а това вече не беше възможно — всички знаеха истинското му име, всеки можеше да го контролира и да го принуди да издава тайни или да лъже. Приятелите му го напуснаха. Жената, с която живееше тогава, се изнесе на следващия ден. Светът му рухна.

— Това е ужасно.

— Предполагам, че си права. Но да дразниш господин Блис… Грешката си е била на Майрън.

— Но ти си останал приятел с него, нали? С Майрън, искам да кажа? Останал си му приятел, когато всички са го изоставили?

— Всъщност, в интерес на истината, ние с него никога не сме били приятели. А дори и да бяхме, това нямаше да има значение, защото, когато са се развивали въпросните събития, мен ме нямаше. По онова време ми беше писнало от всичко. Беше ми писнало от войната и единственото, което исках, беше тя да свърши. Когато се върнах и чух какво е станало с Майрън, вече с нищо не можех да му помогна, дори и да исках.

— Но сега се надяваш, че той все още има източници и дочува полезна информация оттук-оттам, нали?

— Чайна още не е оздравяла, може и да е пропуснала някои важни неща. Не можем да си позволим лукса да я чакаме да се възстанови, така че, да, принудени сме да ползваме източници от дъното. А ако има място, на което Майрън да се чувства у дома си, го това е именно на дъното.

Слязоха от колата и Валкирия последва Скълдъгъри през разбитата порта на двора. Стъпките им хрущяха по пътеката, която водеше към къщата. Надникнаха през отворената входна врата. Влажните стени бяха покрити с мърляви зеленикави тапети, нашарени с големи петна на местата, където хартията беше избеляла от слънцето. Подът беше гол, а стълбището — застлано с килим. Който и да е бил собственикът на тази къща през 70-те години на двайсети век, очевидно е искал килимът да отива по цвят на тапетите, но ефектът беше противен — десенът на килима предизвикваше асоциация с гнойна жлъчка. Скълдъгъри прокара леко кокалчетата на пръстите си по касата на вратата и дълбоко в къщата се дочу шумолене.

В следващия миг се отвори една от вътрешните врати. Майрън Скитника не беше нито кой знае колко висок, нито особено строен, нито пък красив. Всъщност, не беше нищо особено. Беше стандартен и незабележим като всеки блед и небръснат отдавна мъж.

— Скълдъгъри — рече. — Сянката ти не е падала на прага ми от сума ти време.

— Нямаше ме.

— Чух. Това ще да е Валкирия Каин, а?

Валкирия се усмихна и подаде ръка. Майрън й обърна гръб.

— Влизайте — каза.

Мъжът се стори на Валкирия особено отблъскващ. Въпреки това двамата го последваха в кухнята. Масата беше зарината с празни кутии от пица и шишета от вино, в мивката се извисяваше камара мръсни чинии. Остатъци, които вероятно са били храна, отдавна бяха засъхнали по съдовете и се бяха спекли окончателно, а Валкирия забеляза, че буквално всяка една чаша в помещението имаше зелена плесен по ръба. Въздухът беше спарен, мухи жужаха и се блъскаха в мръсните прозорци.

— Харесва ми какви промени си направил тука — обади се най-сетне Скълдъгъри.

Майрън извади кутийка бира от хладилника и я отвори с изщракване.

— Не ти ли се е искало понякога да те навести истинската Мери Попинс, а? Нали се сещаш, само щраква с пръсти и чиниите се измиват сами, парцалът забърсва пода и така нататък? Би ми спестило много пари, дето сега ги давам на домашната помощница.

Валкирия се начумери.

— Имате домашна помощница?

— Това беше шега. Тази не е от досетливите, а, Скълдъгъри?

Всяка следа от и без това престореното възпитано поведение изчезна от лицето на Валкирия и се смени с открита и очевидна враждебност.

— Не е като последния ти партньор — продължи Майрън и приседна на ръба на масата. — Онзи, дето умря, имам предвид. Как умря той, я ми припомни? Не се сещам точно.

— От ужасна смърт — отвърна Скълдъгъри.

— Умря, пищейки твоето име, да, сега си спомних. Ама като се сетя за това, веднага се обърквам. Когато е пищял името ти в агонията си той всъщност за помощ ли е викал или те е проклинал?

— По малко и от двете, предполагам. Майрън, не съм съгласен да обиждаш партньорката ми. Бих се хвърлил като тигър в нейна защита, но Валкирия е напълно способна сама да отстоява положението си. Валкирия? Свободна си да отговориш на господина по начин, който ти се вижда подходящ.

— Благодаря — подсмихна се момичето. — Щом е така, искам да ти кажа, Майрън, че сме дошли да ти зададем няколко въпроса и няма да си тръгнем, докато не получим отговори. Нямаш нищо против, че те наричам Майрън, нали? — мъжът отвори уста да изкоментира нещо иронично, но Валкирия го пресече. — Чудесно, благодаря ти. Искаме да ни кажеш всичко, което си чул за Клемънт Скарабей и мястото, на което е разположил щабквартирата си.

Майрън се втренчи в нея и дълго мълча, преди да отговори.

— Боя се, че не мога да ви помогна.

— А аз се боя, че ще се наложи да настоя. Виждаш ли, бих могла да продължа да те наричам Майрън, но бих могла и да започна да използвам истинското ти име. Как беше то всъщност? Онова име, което ще те накара да изпълниш всяка моя заповед?

Погледът на Майрън застина и той обърна глава към Скълдъгъри.

— Ти ми обеща, че никога няма да използваш истинското ми име срещу мен.

— Така е, обещах ти — скръсти ръце Скълдъгъри и се облегна небрежно на стената. — И нямам никакво намерение да го използвам. За съжаление, ти се държа грубо с моята партньорка и приятелка, като забрави, че тя не ти е давала подобно обещание.

Валкирия издърпа един стол изпод масата, бръсна седалката с ръкав и се настани.

— Четох някъде — каза, — че човек може да защити истинското си име. Вярно ли е? Има начин да му сложиш защитен печат, който да не позволява на никого да го използва срещу теб. Майрън, ти защо не си взел тази предпазна мярка?

Скитника облиза устни.

— Беше твърде късно — каза сковано. — Печатът върху името действа, само ако го сложиш преди някой да го е узнал и използвал в твой ущърб.

— Разбирам — кимна момичето. — Но ти дори не си имал понятие кое е истинското ти име, нали? А господин Блис го е знаел. А пък ти си подразнил господин Блис. Просто не мога да си представя как си го постигнал, ти си такъв чаровен и приятен компаньон.

Майрън остави бирата върху и без това претрупаната маса и впи очи във Валкирия.

— Искате да знаете дали съм дочул нещо? Е, дочух. Чух за вас. И за двама ви. Долавящите приказват много и то все за някакъв изверг на име Даркесата, която щяла да ви убие. С удоволствие ще почакам. Скълдъгъри, ние с тебе никога не сме си допадали особено, а ти, момиче, не ми харесваш въобще, с ръка на сърцето ти го казвам. Ако питате мене, колкото по-скоро ви докопа извергът, толкова по-добре.

— И ние чухме за тези видения — отвърна Скълдъгъри спокойно. — Но, ако бях на твое място, нямаше да приказвам толкова самоуверено. Даркесата ще убие нас двамата, вярно е, но едновременно с това ще избие и всички други живи същества по света, така като е почнала, няма какво да си играе на парче. Тази част от информацията май си я пропуснал.

Майрън потърка небръснатата си челюст и премълча.

— Искаме да знаем къде се крие Скарабей — повтори Валкирия.

— Не знам къде се крие. Никой не знае. Психопатите, с които се е заобиколил, не се изпускат пред приятелите си просто, защото нямат приятели. Никой не знае къде им е леговището.

— Знаем, че са в някакъв замък — помогна му Валкирия.

— Е, с това трябваше да почнеш! — сопна се Майрън. — Не обърнах особено внимание на това, когато го чух, но ще ви кажа, че напоследък се забелязва голямо движение около старата резиденция на Серпин.

— Замъкът на Серпин беше запечатан — обади се Скълдъгъри.

— Е, предполагам, че са намерили начин да го разпечатат.

Скълдъгъри се изправи и нахлупи шапката си. Измъкна от вътрешния джоб на палтото си навита на руло пачка банкноти и я остави на масата върху обърната наопаки картонена кофа от пържени пилешки бутчета.

— Благодаря ти за помощта — каза.

— Удоволствието беше изцяло мое — изсумтя Майрън.

Скълдъгъри докосна шапката си за поздрав и излезе. Валкирия стана да го последва.

— С интересни хора си се забъркала — тихо каза Майрън и тя се обърна да го погледне. — Прихващаш и от лошите им навици вече. Голяма остроумница си станала край детектива, както гледам.

— Изглежда, че така е станало, да.

— Само да те предупредя. На света може и да не са останали много хора, които да ми имат доверие, но онези, които имат доверие на твоя приятел скелета, са още по-малко. Казвам ти го само така, да ти дам храна за размисъл.

После надигна бирата и сръбна, а Валкирия се обърна и излезе от кухнята.

Скарабей и Били Рей приближиха и огледаха бомбата, оставена върху масата.

— Много бързо стана — промърмори Скарабей. — Вярно, че ти бяхме приготвили всички материали, но ми се струва, че свърши твърде бързо. Как успя?

— Съзнанието на това тяло пази много тайни — отвърна професор Граус. Оковите, които го държаха в неговата половина от помещението, не бяха заключени към стената, но бяха достатъчни, за да забавят движенията му. — Но на кого му пука? Свърших работата, нали? Не свърших ли работата? Сега работата е свършена. Вече трябва да ме освободите, нали така?

— Добави ли всички подобрения, които ти поръчах?

— Да, да, да — отвърна професорът. — Не беше проблем, не и за някой като мен. Това съзнание е великолепно. Съжалявам, че трябва да го напусна, но няма как, тялото е твърде грохнало.

Скарабей не знаеше кой знае колко за Механизма на опустошението, но този, който държеше в ръцете си, му изглеждаше съвсем наред.

— Няма да те освободим — каза той на Останката. — Твърде много неприятности можеш да създадеш. Например да разкажеш на враговете ни къде е скривалището ни.

Усмивката на Граус много бавно се стече от лицето му и изчезна.

— Вашите врагове са и мои врагове. Моите врагове са навсякъде. Всички са мои врагове. Освободете ме веднага!

— Няма да стане — отговори Били Рей. — Но все пак високо оценяваме работата, която свърши, за да ни помогнеш. Сега ще изпълним плана си и ако той успее, ще те освободим след това.

— Казахте, че ще ме освободите веднага!

— Успокойте се, професоре. Разбираме колко сте разстроен и в замяна сме ви донесли един подарък.

Граус наклони любопитно глава.

— Какъв подарък?

— Прекрасен — отвърна Били Рей с усмивка. — Подарък, с който да си играете и да веселите малкото си сърчице.

Вратата на помещението се отвори и сред звън на окови вътре пристъпи Танит Лоу.

— Това е нашият подарък — заяви Скарабей — за теб.

Граус плесна с ръце и се разсмя.

Над леглото беше нарисуван магически символ. Грееше меко, а енергията му се вливаше в тялото на Чайна. Тя лежеше точно отдолу със затворени очи, с ръце, скръстени на корема, а съзнанието й беше съсредоточено върху символа и контролираше силата му. Приливите и отливите на магия бушуваха в Чайна като бурно море, но за външен наблюдател това вълнение беше невидимо. Вместо бурно море той би видял спокойно езеро, по чиято повърхност не пробягва дори една вълничка — в стаята цареше пълен покой. Чайна така предпочиташе.

Символът угасна и очите на магьосницата се отвориха. Тя се изправи спокойно, без да бърза. Докато се обличаше, не откъсваше очи от образа си в огледалото. Изглеждаше бледа и слаба. Тялото й беше все още уморено, магическите способности — все така изтощени. Не беше достатъчно силна да извърши онова, което се налагаше да извърши, но задачата не можеше да чака.

Чайна излезе от спалнята си, извади пистолет от чекмеджето на писалището си и го прибра в дамската си чантичка. Не можеше да рискува да използва някоя от собствените си коли, затова си повика такси и стоически издържа четирийсет и пет минути, през които шофьорът горещо й се обясняваше във вечна любов. Когато стигнаха, където трябва, тя го отпрати и човекът си замина, облян в сълзи.

Чайна стъпи на изронения асфалт и пое по тясната пътека между прогнила ограда от дъски и висок рушащ се зид. Пътеката, обрасла с трева и бурени, я изведе до закътана малка къщичка, скрита от любопитни очи и преминаващи автомобили. Потропа на вратата, отвори й дребничък мъж с костюм и жилетка. На лицето му бяха изписани всичките разочарования на живота, примесени с вечен стремеж към постигане на логиката на нещата, увенчан с непрестанни провали. Името на мъжа беше Прейв и при вида на Чайна изпъкналите му очи се разшириха двойно, сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си и да се търкулнат надолу по бузите му.

— Чайна Сороуз — приглушено рече той. Тя беше забравила носовото му произношение. — Знаех си, че този ден ще дойде. Знаех си. Дошла си да ме убиеш, нали?

— Че защо ще ми е притрябвало да правя подобно нещо? — попита Чайна. Не му се усмихна. Мъжът не беше достоен за усмивката й. — Може ли да вляза?

— Не съм сторил нищо лошо — избъбри мъжът.

— Значи в теб е настъпила някаква прекрасна промяна. Отмести се от пътя ми, ако обичаш.

Прейв се подчини и Чайна влезе. Къщата беше построена преди сто години и магьосницата отлично я познаваше, тъй като тя служеше за храм на поклонниците на Безликите. Съществуването на храма беше една от най-успешно опазените тайни в града, най-вече, защото Прейв, мъжът, който го надзираваше, беше безполезен глупак и не представляваше заплаха за никого.

Стените отвътре бяха украсени с рисунки и свещени изображения на Мрачните богове, в централното помещение беше разположен олтар, стъпил върху протрит килим, върху който шепа отчаяни последователи години наред бяха коленичили и фанатично се бяха молили да настъпи краят на човечеството.

— Къде е той? — попита Чайна, прелиствайки небрежно оставената върху олтара книга — силно оръфан екземпляр от Евангелието на Безликите, идиотски трактат, написан от идиот в опита му да осмисли и опише поведението на пасмината, към която принадлежи.

Прейв поклати глава.

— Не знам за кого говориш, но дори и да знаех, нямаше да ти кажа. Ти си предателка, богохулница и еретичка.

— Много работи съм, явно. Питам къде е Рем Крукс.

Прейв придоби изражение, което вероятно смяташе за надменно.

— Не познавам такъв човек. Много неща се промениха, откак ти богохулно се отрече от нас, госпожице Сороуз. Вече сме представители на уважавана религия и настояваме към нас да се отнасят с подобаващо уважение. Уморихме се от вечното преследване, на което сме подложени. Ние също имаме права.

— Никакви права нямате.

— Но би трябвало да имаме. Не правим на никого зло, нито пък толерираме насилието, независимо срещу кого е използвано то.

— Значи, когато преди единайсет месеца Безликите ни навестиха и избиха толкова хора…

— Това е различно — отвърна Прейв. — Тези хора си го търсеха.

— Започваш да ме дразниш, Прейв, затова по-добре отговаряй, за да приключваме. Къде е Рем Крукс?

Прейв я гледа още няколко секунди предизвикателно, след това клюмна.

— Не знам — каза. — Отби се тук няколко пъти през най-различни интервали от време. Седеше и бъбреше стандартните приказки как Безликите щели да заличат човечеството и да превърнат света в пепел, и прочее, и прочее. Не проумява красотата на актовете, които Мрачните богове ще извършат, интересува се само от крайния резултат. Мислех, че разговорите с него ще ми донесат просветление — все пак съзнанието му е било докоснато от боговете. Но не. Той не носи нито мъдрост, нито някаква потресаваща абсолютна истина. Просто е… луд.

— Трябва да го намеря.

— Не мога да ти помогна. Не знам къде живее. Не познавам други хора, които го познават. По всичко изглежда, че аз съм единственият, с когото разговаря, а и по-голямата част от приказките му са празни брътвежи.

— Това сигурно е изпитание за вярата ти.

Прейв се вторачи в нея.

— Когато се завърнат, нашите богове ще възнаградят нашата преданост и ще заличат еретиците от лицето на земята.

Фанатикът очевидно не знаеше нищо полезно, а дори и да знаеше, Чайна нямаше сила да се мъчи да изтръгва информация против волята му. Остави го да стърчи пред олтара и си тръгна. Пое обратно по пътеката и забеляза на улицата отпред някакъв мъж. Главата му беше отпусната на гърдите, а ръцете — пъхнати дълбоко в джобовете. Крачеше забързано. Беше на десет крачки от нея, когато вдигна очи и я погледна.

— Здравей, Рем — каза Чайна.

Очакваше да го стресне, но той остана спокоен. Просто стоеше насред улицата и я гледаше, приличаше на елен, парализиран пред автомобилни фарове или на крадец, хванат посред нощ на местопрестъплението.

— Ти си едно много лошо момче — продължи Чайна. — Опитал си се да убиеш Валкирия Каин, а аз много харесвам Валкирия. Забъркал си се със Скарабей и плановете му за промяна на световния ред, а аз много харесвам световния ред такъв, какъвто си е. Не обичам промените. Особено онези, за които не съм подготвена.

— Знам всичко за теб — отвърна Крукс с напрегнат глас.

— Не трябваше да се замесваш с шайката на Скарабей. Трябваше да си останеш скрит възможно най-далеч от тук.

— Известна ми е тайната ти — избъбри бившият детектив. — И сега ти си уплашена. Страхуваш се от онова, което той ще ти стори, когато я узнае.

— Разказал ли си тайната ми на някой друг, Рем?

— На всички съм я разказал.

Чайна се усмихна.

— Лъжец. На никого нищо не си разказал.

Мъжът заклати глава.

— Разказал съм я. Разказал съм. Не знаеш дали лъжа или не.

Ръката на Чайна се плъзна в чантичката й.

— Последните единайсет месеца са били много тежки за теб, нали? Нямал си си никого, към когото да се обърнеш за помощ. Никакви приятели. Никакви колеги. Само ти и малкият ти сбъркан мозък. Имал си нужда само от един-единствен момент на просветление… Но той така и не е дошъл, права ли съм?

Крукс облиза устни.

— Всички знаят какво си сторила. Аз им разказах. Всички говорят само за теб. Шепнат си. Чайна Сороуз, Чайна Сороуз, тя е онази, онази същата, казват. Тя е онази същата. Нефариан Серпин уби Скълдъгъри Плезънт, но Чайна Сороуз беше онази, която подмами семейството на скелета в капана.

Чайна пристъпи напред. Крукс щракна с пръсти и пламъкът лумна в дланта му. Чайна дръпна спусъка. Куршумът съсипа прекрасната чантичка и в гърдите на Рем Крукс зейна кървава дупка. Той падна назад, пламъкът в ръката му изчезна и когато Чайна прекрачи тялото му и отмина, бившият детектив вече не беше сред живите.

Последният път, когато Валкирия беше виждала този замък, беше в деня, когато се наложи да бяга от него. Тъкмо бяха спасили Скълдъгъри и Кухите хора на Серпин ги притискаха от всички страни.

— Толкова пъти съм те спасявала, че… — промърмори момичето.

— Моля? — погледна я Скълдъгъри.

— Нищо.

Всички входове през партерното ниво бяха зазидани, затова влязоха през прозорец на първия етаж и поеха надолу. Беше студено и тихо. Скълдъгъри крачеше първи по каменните стъпала, следван от Флетчър и Антон Страха. Последни бяха Гастли и Валкирия.

Стълбището към подземията също се оказа зазидано.

— Разпръснете се — каза Скълдъгъри. — Търсим каквито и да било признаци за скорошно човешко присъствие.

Разделиха се. Валкирия пое към задната част на замъка. Тук-там се мяркаха самотни стари мебели, плътно покрити с прах, нелепо стърчащи в пустите стаи. Момичето влезе в дневна с богато украсена камина, хвърли един поглед и се обърна да си излезе обратно, но в следващия миг се спря. Начинът, по който издълбаните на пода пред камината жлебове улавяха светлината, привлече вниманието й. Момичето коленичи и прокара пръсти по оронените им ръбове. Без да е специалистка, Валкирия се сети, че тези жлебове са тук от времето, когато замъкът е бил построен. През годините по тях многократно се е плъзгало нещо тежко. Но дали това е ставало и наскоро?

Момичето стъпи на цокъла на камината и плъзна ръка по лавицата над нея. В десния й край нямаше никаква прах, пръстите й напипаха лъскав камък. Усети как нещо под ръката й поддаде и камината тихо се завъртя около оста си и бавно се обърна към друг, скрит зад нея студен коридор, полека завърши движението си и спря с меко щрак. Валкирия не помръдна. Коридорът беше тъмен и с каменни стени, осветяваха го факли, пъхнати в забити в камъка скоби. От лявата й страна висеше дебела верига, която пропадаше през широка дупка на пода, а нагоре се скриваше в същата дупка на тавана, сякаш беше част от някаква голяма система от макари.

А на два метра по-нататък с гръб към нея стоеше един Кух човек.

Светлината на факлите трепкаше по хартиената му кожа и очертаваше опънатите шевове, които придържаха тежките му юмруци към ръцете.

Валкирия опита да задвижи отново камината и да се върне в гостната, но механизмът явно беше блокиран. Кухият човек мръдна с глава, сякаш беше дочул нещо. Валкирия посегна към веригата и я стисна здраво с две ръце. Веригата пое нагоре, издигна момичето и то се промуши през отвора на тавана. Хвърли поглед надолу, Кухият човек се беше обърнал, но в полезрението му вече нямаше никой.

Валкирия стъпи на горния етаж и се огледа внимателно, преди да пусне веригата. Измъкна телефона си и провери покритието. Нямаше сигнал. Така и беше предполагала. Забърза надолу по коридора, придържайки се плътно до стената, стараейки се сянката й да не бърза пред нея и да я издава. Стигна до перпендикулярен коридор, надникна предпазливо иззад ъгъла и видя Спрингхийлд Джак.

Дръпна се на секундата назад и се сви. Три крачки деляха лондончанина от нея, но той ги измина спокойно, не погледна в сенките настрани и я подмина, без да я забележи. Когато съзнанието й отново заработи след уплахата, Валкирия преброи до десет, после до още пет, преди да се осмели да се изправи. Надникна отново зад ъгъла, но Джак вече се беше отдалечил по някакъв съседен коридор. Момичето пропълзя в обратната посока, мъчейки се да остави възможно най-голямо разстояние между себе си и чудовището. Помисли си, че ако й се наложи да бяга от Кухите хора, сигурно ще се им се изплъзне, но да бяга от Джак… Нямаше да успее да направи и три крачки.

Дочу мъжки глас. После гаден смях. Колкото по-нататък отиваше, толкова по-ясно го чуваше. Все още не можеше отчетливо да разбере думите. Гласът сякаш се приближи много в момента, в който момичето подмина една врата, но когато се върна и долепи ухо до нея, се оказа, че не чува по-ясно. Намръщи се и отстъпи пак в коридора, следвайки звука на гласа и очите й полека се преместиха към пода. В камъка точно до вратата имаше отвор. Шахта. Валкирия позна гласа на Кенспекъл, но все така не разбираше нито дума от казаното.

Застана на четири крака и надникна през отвора. Мрак. Пълен мрак. Валкирия легна по корем на пода и пропълзя в шахтата. Почака очите й да свикнат с тъмното, под ръцете си усещаше дебел слой прах. Пропълзя напред, подпряна на лакти, удари си главата в тавана на шахтата и изскърца със зъби от болка. Вече ясно чуваше какво говори гласът.

— … толкова мило от тяхна страна да ми дадат с какво да си играя, не мислиш ли? Толкова са досетливи. Не искат да се отегчавам.

Валкирия продължи напред и усети как гъста паяжина се полепи по лицето й. С едва овладяна погнуса я почисти, прогонвайки с всички сили представата за пропълзели в косата й едри паяци. Пред нея имаше процеп, лъч в тъмнината: мястото, където шахтата се отваряше към стаята, от която долиташе гласът. Валкирия запълзя бързо още напред, притисна лице до ледения камък и надникна през процепа.

Танит не беше с белезници, нито беше окована за стената. Вместо това седеше в едно кресло, ръцете й почиваха на облегалките отстрани, преметнала крак върху крак. Срещу нея, в абсолютно същото кресло, седеше старец. Бялата му коса беше сплъстена, а под очите му имаше черни кръгове. Трябваше й цяла минута, за да познае Кенспекъл.

До всяко от двете кресла стоеше по една ниска масичка. На тази до Танит имаше чашка за чай върху чинийка, на тази до Кенспекъл — също, но придружена от чайник и купичка, пълна с бучки захар. Стаята беше цялата каменна, но под креслата беше постлан килим, а на стената до тях висеше оръфано бродирано пано. Имаше и лампа без абажур, зарязана в противоположния ъгъл на помещението. Крушката й не светеше, пукната. Целият ъгъл представляваше извратен опит за имитация на домашна топлина и уют, но всичко се беше получило неестествено, изкривено и разстройващо страшно.

Кенспекъл сръбна от чая си и остави чашката върху чинийката с деликатно зън.

Лицето на Танит беше изопнато, пренапрегнато и мокро от пот. Погледът й беше размътен, а тялото — сковано. Валкирия затърси с поглед знак, че магическите й сили са били отнети или ограничени, но не забеляза нищо.

До по-близкото до отвора на шахтата кресло се беше събрала малка локвичка засъхнала кръв. Валкирия проследи мислената линия, по която кръвта трябва да беше покапала и за първи път обърна внимание на дланите на Танит. На пръв поглед всичко беше наред, но при внимателно вглеждане се виждаше, че са изцапани — сякаш някой беше взел парцал и ги беше избърсал набързо и небрежно, без да почисти всичката кръв от тях.

В този момент Валкирия забеляза, че светлината се отразява в нещо метално и лъскаво върху горната част на дланта на Танит и осъзна, че и двете ръце на русата магьосница са заковани за облегалките на стола. Стомахът на момичето се преобърна.

Внезапно й се доплака, сълзите потекоха от очите й. Видя още два гвоздея. Бяха грамадни — дебели на вид, стари и ръждиви. Пронизваха ключиците на Танит, приковавайки тялото й изправено за креслото. Пети гвоздей влизаше в десния й крак, точно над коляното, продължаваше надолу, пробождаше и левия и ги държеше заедно, кръстосани в естествена поза, но и заковани един за друг.

Кенспекъл отново говореше нещо, но Валкирия не слушаше думите. Не сваляше поглед от приятелката си. Не можеше да си поеме дъх. Изведнъж й стана страшно горещо, усети колко е тясна шахтата, твърде тясна, непоносима. Трябваше да се измъкне от там. Трябваше да пропълзи назад към отвора в пода, през който беше влязла, после да слезе долу, да разбие вратата на онази стая и с голи ръце да изтръгне оная Останка от тялото на професора. Това беше единственото нещо на този свят, което трябваше да направи. Всичко друго изгуби всякакво значение.

Опита да пропълзи назад, а гневът й продължаваше да кипи. Вреше, надигаше се, давеше я. Тялото й не помръдваше и на сантиметър. Не можеше да се върне. Паниката се прибави към гнева, адреналинът й скочи невъзможно, едно малко гласче дълбоко в съзнанието й нашепваше да се успокои, но тя не го слушаше, не можеше да го послуша.

Запълзя напред, бързо, с резки движения, сумтеше и ръмжеше, без да се интересува дали създанието, обладало Кенспекъл Граус, ще я чуе или не. После шахтата внезапно свърши и Валкирия пропадна. Изруга, опита се да се залови за нещо, да се хване за отвора на някоя паралелна шахта на долен етаж, но не постигна нищо друго, освен че събори цяло гнездо с плъхове върху главата си. Те се разпищяха гневно край нея, а Валкирия панически размаха ръце да ги свали от себе си. Главата й се удари в камък. Цялото й тяло се изви неестествено.

Под нея блесна светлина, светлина и топлина.

Тя се преметна за последен път през поредния отвор и падна може би още метър надолу. Под нея се отвори още един доста широк процеп. Валкирия инстинктивно разпери ръце и крака, за да се хване за ръбовете му и да не пропадне и през него. Закрепи се в последния момент, преди да рухне в друга стая още етаж по-надолу.

Увисна и погледна през процепа. Насред стаята под нея стоеше широка и дълга дървена маса, а върху нея лежеше полунадута кожа на бъдещ Кух човек.

Друг Кух човек се протътри край масата, носейки кофа, пълна с нещо, силно прилично на изпражнения, объркани с изкормени черва. Не погледна нагоре и Валкирия застина в опит да не издаде нито звук. Създанието отиде до вградена в близката стена пещ — единственият източник на светлина в стаята — и вдигна металната решетка, покриваща пламъците. Небрежно, разливайки по краката си, Кухият човек изсипа съдържанието на кофата в огъня. Мускулите на Валкирия я заболяха от напрежението да виси неподвижно.

Кухият човек вдигна от ъгъла голямо духало с мях, тежките му ръце се местеха несръчно, но полека напъхаха върха на духалото в специална дупка, пробита в горната част на пещта. После раздалечиха дръжките, мехът на духалото засмука смърдящите газове отвътре. Валкирия загледа как съществото отново се затътри към масата. Мушна върха на духалото в кожата на новия Кух човек и полека го изпразни вътре, надувайки бъдещия си събрат. Когато мехът се изпразни, Кухият човек го остави настрани и взе в ръка голяма игла. Заши полека дупката, за да не излизат газовете.

Ръцете на Валкирия започнаха да треперят. Краката й нямаше да я предадат, но ръцете й нямаше да издържат още дълго. Тя сведе поглед към Кухия човек, който вдигна пак духалото и пое към пещта. Момичето усети как нещо тежко се размърда в косата й и рязко трепна от отвращение. Ръцете й поддадоха и тя падна. Хлътна през отвора на тавана и се стовари върху масата.

Чу как Кухият човек изпусна меха на пода. Легна неподвижно по гръб, сдържайки дъха си. До нея лежеше полунадутият нов Кух човек, скривайки цялата стая от очите й. Валкирия не знаеше колко силно е зрението на Кухите хора, но се надяваше, че надали се ориентират в сумрака по-добре от самата нея.

Изскърца със зъби, когато усети как плъхът в косата й пак се размърда. Всяка фибра от тялото й пищеше от желание да го отскубне от себе си, но тя се удържа и не помръдна, дори когато животинката пропълзя по гърдите й. Поседя там за момент, после скочи върху кожата на Кухия човек. Тя го чу как пошумоля и там, после рипна на пода и изчезна. Секунда по-късно чу как другият Кух човек отново вдига духалото от пода. Издиша предпазливо и си позволи да се надигне на сантиметър, да надникне и да се увери, че създанието се е върнало към работата си, а не я дебне.

И тогава новият Кух човек обърна полунадутата си глава към нея.

Валкирия сграбчи дебелия конец, който държеше заедно парчетата от кожата на Кухия човек и дръпна силно. Шевът се разпори, газът излезе със съскане отвътре и кожата се спихна. Смрадта обви момичето, тя се задави и се претърколи от масата, жлъчка се надигна в гърлото й. Валкирия се преви и повърна, очите й залютяха и от тях бликнаха сълзи.

После усети огромни ръце върху себе си, които я дръпнаха рязко, вдигнаха я във въздуха и я запратиха в отсрещната стена. В ребрата й се заби юмрук и тя извика. Нещо се стовари отстрани върху главата й, момичето залитна, препъна се в захвърлен стол и болезнено се блъсна в пода.

Очите й просто не искаха да се отворят, заслепени от смрадта. Валкирия опита да изпълзи настрани, но веднага пак беше сграбчена и придърпана. Брадичката й се удари в каменните плочи, по които я влачеха, и тя усети вкус на кръв. Обърна се по гръб и ритна на сляпо право назад. Ботушът й улучи крака на Кухия човек, но той беше съвсем мек, под подметката й нямаше коляно, което да се счупи. Хватката около глезена й обаче се отхлаби, тя се сви на кълбо и зад мрака на затворените си клепачи зачака следващия удар. Той беше силен и си проправи път между присвитите й колене и прибраните й лакти, улучи я право в корема и й изкара всичкия въздух. Валкирия се опита да се претърколи настрани, но същите тромави ръце отново я докопаха, ръце с грапави, непохватни пръсти, изправиха я рязко на крака и тя се запрепъва, без да може да види накъде. Бедрото й се удари силно в нещо, вероятно в ръба на масата, момичето се сви от болка и пак се отпусна на колене.

Очите й се отвориха на милиметър. Виждаше само замъглен сумрак. Затвори ги отново. Не можеше да диша. Дочу шумоленето на хартиената кожа зад гърба си и рязко се хвърли с цялото си тяло назад. Блъсна се в Кухия човек, но не прецени правилно ъгъла на удара и усети как врагът й залитна, но не падна. Наведе глава към гърдите си и сама се претърколи на пода, докато застана в клекнало положение, болката в мускулите на стомаха още не й позволяваше да се изправи. Усети как сълзите текат по лицето й, в устата си имаше вкус на кръв и повръщано.

Мръдна настрани, без да се изправя, отстъпвайки полека по-далече от Кухия човек. Ориентираше се по тежките му крачки. Протегна ръце напред и се съсредоточи в опит да разчете въздуха. Веднага усети течението, увличащо топлината от пещта, изпълнила цялата стая, и дърпащо я през отвора на тавана, откъдето беше паднала. Момичето се изправи, стъпи върху нещо и едва не се препъна. Навярно беше духалото. Пещта беше точно зад гърба й. Силна горещина, опасно близо.

Въздухът се завихри и тя усети движението на Кухия човек, усети го как върви през приливите спарена топлина, размествайки ги с приближаването си. Беше само на крачка, тежък, тромав, напредваше стремглаво, Валкирия се напрегна, дръпна рязко въздуха към себе си, после силно го изтласка напред. Въздушният удар тресна Кухия човек и го отмести далеч назад, извън обсега на магическия й сензор за движение. Чу как тялото му се заби в масата.

Валкирия разтърка очи, преди да направи опит да ги отвори. Все още лютяха, но поносимо. През сълзите виждаше всичко размазано. Изтри лице с ръкава си и замига енергично. Постепенно образът на Кухия човек дойде на фокус. Беше на пода, пълзеше към нея, иглата, с която беше шил, стърчеше от гърба му. Краката му вече бяха почти напълно спихнати, зелен газ бавно съскаше и излизаше през прободната рана.

Валкирия отстъпи встрани, далеч от ръцете му. Отиде до преобърнатия стол, изправи го и седна със стон. Съсредоточи се, за да успокои дишането си, наблюдавайки как Кухият човек бавно смени посоката и запълзя отново към нея, но когато момичето отново беше в състояние да си поема дълбоко дъх, а сълзите в очите й бяха изсъхнали, Кухият човек вече лежеше с протегнати пръсти, спрели на сантиметри от глезена й. Напълно неподвижен.

Валкирия се изправи и се изплю в опит да се отърве от противния вкус в устата си. Отиде до вратата на стаята и я отвори, огледа внимателно коридора, за да се увери, че е пуст, и се измъкна навън. Забърза напред под трепкащата светлина на факлите, усети остро болките в тялото си, но ги пренебрегна, както пренебрегваше и онази част от личността си, която искаше само да се свие на кълбо и да се наплаче. Съсредоточи се върху другата си част, онази част, която триумфираше. Беше излязла победителка в още една схватка. И след тази битка беше останала жива.

Промъкна се през поредния отвор встрани и попадна на стълбище, което водеше право нагоре. Спря, няколко секунди се ослушва, за да се увери, че наоколо няма неприятни изненади, и се заизкачва. Стъпалата се виеха около дебела колона подобно на лоза около ствол. Валкирия стигна последното и продължи напред в южна посока или поне така й се стори. Стигна до ъгъл с друг коридор и в този момент иззад него пристъпи Били Рей Сангуайн и двамата се изправиха очи в очи.

Американецът я погледа няколко секунди изненадано, сякаш да осмисли присъствието й, после на лицето му изгря снежнобялата усмивка, но по това време Валкирия вече тичаше в обратна посока. Хвърли се през една врата и чу зад гърба си смеха му.

Сега отвсякъде се носеха крясъци, дочу други тичащи стъпки, които отекваха от каменните стени. Стигна до друго стълбище нагоре и глътна стъпалата по три наведнъж. На най-горното стояха двама Кухи хора. Посегнаха към нея, но тя се плъзна край тях и се отскубна. Хукна по коридор, който завършваше с грамаден прозорец, в последния момент се закова на място и отстъпи две крачки назад. Чу гласове зад гърба си. В прозореца се виждаше друга стая, силно осветена в околния мрак. Стените бяха покрити с гоблени. Момичето мерна грамаден полилей. Главната зала на замъка. А това можеше да означава само едно — пред нея стоеше не прозорец, а полупрозрачно огледало.

Валкирия скочи срещу него, сви се на кълбо и се блъсна в стъклото. Светът се пръсна с трясък, който изпълни главата й. Полетя напред, подът на главната зала беше по-ниско от нивото на коридора, тя пропадна надолу, парчета стъкло я последваха. Тупна, изтъркаля се настрани, стъклото захрущя под нея. Зърна Скълдъгъри, в следващия миг той вече беше до нея и й помагаше да се изправи. Гастли, Флетчър и Страха също дотичаха.

Някой се прокашля. Силно. Всички вдигнаха очи към дупката от разбитото огледало. В коридора над тях стоеше Били Рей Сангуайн с ръце в джобовете.

— Ама часове вися тука и чакам да ми обърнете внимание — рече. — Как сте, бе, хора? Как е хавата? Ще си наваксаме по-късно, нали, да си поприказваме за доброто старо време и да се посмеем сладко. Но точно сега няма да стане, опасявам се. Времето малко ни притиска, сещате се, нали имаме един план за масово унищожение, та така, той си иска своето.

— Слез тука долу, Сангуайн — обади се Скълдъгъри.

— Че да ме арестуваш ли?

— Не — отвърна Гастли. — Само ще те наритаме много сериозно.

До Сангуайн се изправи възрастен мъж и Валкирия разбра, че вижда самия Клемънт Скарабей.

— Гости ли имаме? — попита.

— Точно тъй, тате — отговори Сангуайн — Ама момиченцето счупи огледалото.

— Е, нищо, де — усмихна се Скарабей. — И без това не вярвам в тия глупости за седемте години лош късмет. Мътните го взели, дори и да вярвах, все едно — утре всички бездруго вече ще сме мъртви. Здравейте, детектив Плезънт. Доста време мина.

— Искаме Танит Лоу и професор Кенспекъл Граус да ни бъдат предадени незабавно — отговори Скълдъгъри. — След това вие двамата и цялата ви шайка да се предадете доброволно.

Скарабей се разсмя, а Сангуайн усмихнато поклати глава.

— Ох, колко ви харесвам! — рече Били Рей. — Ама много ви харесвам даже. Знаете ли що? Щото сте забавни. Толкова шантаво изглеждате и говорите такива глупости. Веселба голяма.

— Държите се така, сякаш не осъзнавате колко сериозно ви превъзхождаме числено — допълни Скарабей. — А ние действително ви превъзхождаме по тоя показател, право да ви кажа. Държите се така, сякаш изобщо имате някакъв шанс срещу нас, че и срещу всичките Кухи хора, които си ушихме. Е, нямате шанс, ама никакъв. Но поведението ви е впечатляващо, де.

Сангуайн кимна:

— А това — и не ме е срам да го кажа, щото ще си остане между нас си — е достойно за уважение.

Срещу им стояха двама психопати — баща и син, еднакво луди. Но луди или не, определено приказваха твърде много и Скълдъгъри го забеляза.

— Нямате намерение да се предадете доброволно както разбирам? — рече.

— Последният път, когато ти ме арестува — отговори Скарабей, а от гласа му беше изчезнала всичката веселост, — ме заключиха за двеста години, без дори да ме съдят. За тебе може и да няма значение, но ще ти кажа, че аз лично нямам намерение да повтарям грешките си. Повече никакви затворнически килии. Никакво замазване на истината. Време е за справедливост.

— Затова ли накара професор Граус да поправи Механизма на опустошението? Мислиш си, че като го взривиш, справедливостта ще възтържествува?

— Зависи от това кой ще умре във взрива, не мислиш ли?

Скълдъгъри наклони глава.

— Като стана дума за умиране, какво всъщност ни спира да приключим с цялата работа още тук и сега, като смачкаме и двама ви от бой?

Сангуайн се навъси, престорено замислен.

— Ами, ние сме тука доооста нависоко… — после грейна пак в усмивка. — А, да! Имаме и подкрепления…

— Виждате ли — обади се Скарабей, — планирахме да използваме Кухите хора като финален щрих при отмъщението си, но сега, след като вие открихте скривалището ни, ще се наложи да импровизираме малко. Ние със сина ми сега тръгваме, казваме довиждане до следващата ни среща с вас, при която без съмнение отново ще се удряме един друг или ще правим каквото там се прави в днешно време, че малко съм изостанал от модата.

— Все още се удряме един друг — обясни Сангуайн.

— Ето на. Класиката е вечна.

— Можете да се опитате да ни спрете — продължи Сангуайн, — но ми се струва, че ще сте твърде заети да се справите с армията от Кухи хора, която след малко ще ви налети.

В същия миг невидима врата в стената зейна и през нея влезе един-единствен самотен Кух човек и застина неподвижно. Сангуайн сви недоволно устни. Изтече секунда.

— Излагация — промърмори американецът.

Друга тайна врата се плъзна настрани и този път през нея се изсипаха куп Кухи хора, десетки, а Сангуайн плесна с ръце от удоволствие и в следващия миг и той, и баща му вече бяха изчезнали.

Валкирия застана редом със Скълдъгъри и Гастли, тримата щракнаха с пръсти и призоваха пламък в дланите си. Огнените кълба се посипаха върху Кухите хора, кожата им лумваше и те се превръщаха в пепел за секунди, явно газовете в тях бяха силно запалими. Но те продължаваха да прииждат, нови и нови, буквално наводниха залата.

— Секачите идват насам — каза Скълдъгъри, — но нямаме време да ги чакаме. Антоне, тая работа трябва да приключи бързо.

Страха кимна. Затвори очи и стисна юмруци. От гърдите му изникна втора глава.

Валкирия отстъпи крачка назад от ужас и изненада. Втората глава беше мъглява, с неясни очертания, приличаше на призрак, приличаше и на истинската глава на Страха, но не съвсем. Имаше много по-дълга коса и по-остри зъби. Призрачното същество заръмжа и си запроправя път навън. От гърдите на магьосника се измъкнаха рамене, а след това ръце с грамадни нокти. Създанието беше облечено със същата бяла риза и черен костюм като истинския Страх. Застина неподвижно за секунда и чак тогава очите му се отвориха — продълговати, тесни, въгленовочерни. Видя Кухите хора, лицето му се напрегна и то сякаш скочи напред, изтръгна се цялото, повлякло след себе си мътна опашка от проблясващ мрак, която свързваше трупа му с гърдите на Страха. Съществото полетя към най-близкия Кух човек и разпори хартиената му кожа на парцали с ноктите си.

Кошмарното създание продължи все напред, опашката мрак, свързваща го с тялото на Страха се удължи, Кухите хора се стълпиха около него, то раздираше, пореше, разкъсваше, от гърлото му излизаше смразяващ писък. Съществото подскачаше и се гънеше, извиваше се и се въртеше, опашката му се гърчеше като змия, премяташе се и се кръстосваше сама със себе си, следвайки движенията му. Този призрачен Страх, тази вътрешна същност, беше безмилостна. След всеки удар лицето му се разкривяваше все по-яростно, тялото му придобиваше плътност, вече не изглеждаше мъгляво и полупрозрачно. Изглеждаше демонично. Изглеждаше зло.

Страха изпъшка. Валкирия го погледна и видя потта, избила по лицето му, видя опънатите и треперещи мускули на шията му. Опашката мрак, проточила се от гърдите му, изведнъж сякаш стана жилава и неподатлива и започна да придърпва обратно хищното създание към гърдите на магьосника. То запищя от гняв, но не можеше да се противопостави. Потъна обратно в гърдите на Страха и последното, което Валкирия видя от него, беше един закривен като сърп нокът.

Страха отстъпи тежко крачка назад. Лицето му беше бледо, дишаше накъсано. От Кухите хора нямаше и следа, наоколо се валяха само разкъсани парцали, а въздухът беше наситен със зловоние, от което очите на Валкирия отново залютяха.

— Добре ли си? — попита момичето.

— Дайте ми няколко минути — тихо отвърна Страха — да се съвзема.

— Какво представляваше това чудо? — обади се и Флетчър.

— Това е моята вътрешна същност — отговори Антон. — Тя е гневът в мен, омразата ми, решимостта ми. Тя е най-силната част от личността ми, но трябва да бъде внимателно контролирана. Не трябва да позволяваш на вътрешната си същност да прекарва много време вън от тялото ти.

— Защо?

Страха вдигна очи към младите магьосници.

— Може да те завладее. Ако това стане, тогава аз ще се превърна в нещо, което живее вътре в този хищник.

— Флетчър — повика Скълдъгъри, — изведи Антон отвън. Чакайте там Мар и Секачите. Кажете им къде сме.

Флетчър кимна, хвърли прощален поглед на Валкирия и изчезна заедно със Страха.

— Хайде — каза Скълдъгъри на Гастли и Валкирия.

Изместиха въздуха и се издигнаха до отвора под счупеното огледало и се втурнаха по коридора зад него. Срещнаха още Кухи хора, но лесно се отърваха от тях.

— За да намерим Танит, трябва да вървим насам — извика Валкирия, която водеше групата. — Кенспекъл е с нея. Той… Тя е ранена.

Продължиха да тичат, докато момичето посочи нужната врата, а Скълдъгъри я разби с един удар.

Кенспекъл Граус скочи на крака с ръмжене. Танит едва-едва повдигна глава. Гастли направи крачка към професора и му вкара едно дясно кроше. Кенспекъл само се разсмя. Блъсна Гастли и го запрати в стената. После запрати креслото си към Скълдъгъри и използва разсейването на детектива, за да го доближи. Засмя се пак и с едно движение изтръгна едната ръка на скелета от рамото му. Скълдъгъри изрева от болка, а Кенспекъл го блъсна далеч от себе си. Валкирия рязко измести въздуха и професорът залитна силно назад.

Зад гърба на момичето закънтяха стъпки и в стаята нахълта Давина Мар.

— Не мърдай! — заповяда тя, насочила пистолета си към професора.

Кенспекъл изръмжа отново, после се свлече на колене, главата му се отметна и устата му зяпна широко. В гърлото му се надигна буца — нещо се мъчеше да пропълзи навън, да се измъкне от тялото му. Ако Останката се освободеше тук, щеше да обладае някой друг от присъстващите или да използва шанса си да се измъкне на свобода, за да не го върнат в общата стая затвор в хотела. Валкирия се втурна напред и ритна. Ботушът й се заби в брадичката на професора. Тялото му се надигна леко от земята от силата на удара и падна назад.

Мар скочи, белезниците блеснаха в ръката й. Закопча китките на Кенспекъл зад гърба му и така плени и Останката вътре в тялото му. Валкирия се огледа и видя, че неколцина от Секачите освобождават Танит от креслото.

— Това няма да ме удържи задълго — каза Кенспекъл и изплю кръв, докато Мар насила го изправяше на крака. — Ще се измъкна. Ще те докопам. Всичките ще ви докопам.

— Секачи — нареди Мар, — отведете го.

Кенспекъл излезе и Флетчър се появи на мястото му.

— Флетчър — обади се Скълдъгъри и със сподавен стон постави ръката си обратно на място, — отведи Танит веднага в Убежището. Има нужда от незабавна медицинска помощ.

— Готово — отвърна телепортаторът и леко сложи длан на рамото на Танит. Двамата изчезнаха.

— Заловихте ли Скарабей? — обърна се Гастли към Мар, когато успя да се изправи от пода.

Американката поклати глава.

— Всички големи играчи се измъкнаха. В замъка са останали само Кухи хора.

— Вижте какво намерих — обади се детектив Пенънт от вратата. Усмихваше се триумфално, а в ръката си държеше нещо, прилично на странен пясъчен часовник, изработен от камък. В крехките стъклени полусфери плискаше зелена течност. — Изглежда са избягали и са си забравили играчката.

Валкирия зяпна.

— Това ли е Механизмът на опустошението?

— С него намерих и куп други неща — продължи Пенънт. — Парчетии, боклуци разни. Един от Секачите ги събра, ще ги занесем в лабораторията да им отворим малко работа там. Но това… Това е откраднатото от Хранилището.

— Тази бомба е действаща — тихо се обади Скълдъгъри.

Пенънт се разсмя.

— Невъзможно. Старецът не е имал време да я поправи. За това са нужни дни работа, а той разполагаше само с колко? С няколко часа, може би?

— За да се взриви това чудо в ръката ти, трябва да се извършат три стъпки. Виждаш ли как течността вътре леко свети? Това означава, че бомбата е действаща, а действаща ли е, значи първата стъпка е направена. Втората стъпка е активирането й. Ще познаем, че е активирана, когато течността стане червена на цвят и започне да бълбука. Третата и последна стъпка е самото взривяване. Детектив Пенънт, намирате се на две стъпки от това да заличите всички ни от лицето на земята. Ще направите най-добре да ми подадете бомбата, при това внимателно.

Скелетът пристъпи напред, но Мар го превари и първа взе бомбата.

— Може и да са ви делегирани някакви временни правомощия, господин Плезънт, но аз все още съм Главен детектив и в това си качество нося пълна отговорност за този предмет. Бомбата трябва да бъде обявена за безопасна от експертите в Убежището и едва тогава може и да реша да ви позволя да я изследвате. Но засега тя остава в ръцете ми.

Пенънт се стегна, за да не изгуби позата си на професионалист, но отстъпи назад.

Флетчър се появи до рамото на Валкирия и тя подскочи.

— Извинявай — рече момчето. — Лекарите преглеждат Танит — видя Пенънт и му махна. — Здрасти. Тебе не те ли натупах веднъж?

Пенънт се вторачи в него, но премълча.

— Върни всички ни в Убежището, за да докладваме — заповяда Мар. Дори не беше погледнала Механизма. — Стандартна оперативна процедура.

— Но както вие вече съвсем правилно изтъкнахте — прекъсна я Скълдъгъри, — аз и хората ми не сме официални агенти на Убежището, така че ще си позволим да прескочим частта със задължителните доклади. Надявам се, няма да възразите.

— Възразявам!

— Ами независимо от възраженията ви ние все пак ще прескочим тази част. Моля, чувствайте се свободна да предадете на Турид Гилд, че завладяването на замъка е изцяло ваша заслуга, а аз и партньорите ми сме се съсредоточили върху залавянето на Скарабей и шайката му. Не се тревожете, когато ги арестуваме, можете да съобщите официално, че и това е ваше дело. Ние не търсим нито слава, нито признание. Награда за труда ни е само тихото удовлетворение, че сме направили света едно по-сигурно място, спасили сме невинни животи и като цяло сме по-добри хора от вас лично.

Скълдъгъри наклони нагло глава на една страна и Валкирия разбра, че на лицето му грее усмивка.

Валкирия и Флетчър се телепортираха в имението на Гордън, появиха се насред гостната, вече огряна от първите слънчеви лъчи.

— Връщам се след малко — каза Валкирия и се отправи към стълбите.

— Ще дойда с теб — отвърна Флетчър и тръгна подпре й.

Тя се обърна.

— Защо?

— Какво защо?

— Отивам само до кабинета.

— Ще ти помогна.

— Ти не четеш книги.

— Чета, чета, даже много чета. Просто ти обикновено не си наблизо да ме видиш.

— Ами чети си тука в гостната.

— Защо не мога да дойда с теб?

— Защото кабинетът е съкровищница от тайни, а и място, където предпочитам да оставам сама. Чичо ми работеше там.

— Какво е „съкровищница“?

— „Съкровищница“ е колекция от ценни артефакти.

— Откъде знаеш тия думи?

— Ами на такива думи ме учи Скълдъгъри.

— Вие двамата сигурно провеждате наистина завладяващи разговори.

— Завладяващи са, особено в сравнение с разговора, който провеждаме с тебе в момента. Впрочем, харесва ми, че употребяваш думи като „завладяващ“.

— Да, реших, че ще се впечатлиш. Та, мога ли да видя кабинета на чичо ти?

— Питаш ме, все едно си ме победил с необоримите си аргументи и аз съм се съгласила да те заведа.

— Не съм ли те победил?

— Една красива дума не ти гарантира победа в спора.

Тя му обърна гръб и се заизкачва по стълбите. Кабинетът изглеждаше точно така, както го беше оставила последния път — рафтове с книги, камари изписани листове, притиснати със статуетките на различни литературни награди, вместо с преспапиета. Валкирия отиде до скритата врата и издърпа навън книгата ключ в най-крайния библиотечен шкаф, шкафът се отмести и се отвори. Момичето влезе в тайната стая, в която бяха събрани най-ценните магически притежания на чичо й. Ехо-камъкът върху масата заискри и Гордън Еджли изплува пред очите на племенничката си.

— Е? — попита. — Как мина спасителната мисия? Как е Скълдъгъри?

— О, върнахме го невредим.

— Така ли? Ами това е прекрасно! Много се радвам!

— Да.

Гордън се огледа.

— Все си стоя в тая стая. А тя е без прозорци — върна поглед върху Валкирия. — Какво има? Изглеждаш разтревожена. Добре ли си?

— Добре съм. Само, че пак ме боли главата.

— Пак?

— Вече няколко пъти ми се случва през последните ден-два. Нищо сериозно. Просто усещам, че нещо се върти точно на ръба на паметта ми, искам да си го спомня, а не мога. Случвало ли ти се е? Тъкмо посегна да го хвана и то се скрива.

— Спомням си това усещане. Много е дразнещо.

— Много, да. Но не затова съм дошла. Кажи ми какво знаеш за Останките?

— Сума ти работи — отвърна Гордън. — Донеси ми тетрадката от бюрото. Голямата.

Валкирия се върна в кабинета и отвори писалището. Купища тетрадки. Избра най-голямата, която видя.

— Бих искал да отида на разходка — заяви Гордън, когато се върна при него. — Не съм излизал на разходка от… Всъщност, от времето, когато бях още жив. Почти съм забравил как изглеждаха нещата вън. Светът още ли е зелен?

— Ами зависи в коя част на света се намираш. Можеш ли изобщо да излезеш на разходка в сегашното си положение?

— Сам не, но ако ти сложиш ехо-камъка в джоба си, аз ще мога да се разхождам заедно с теб. Ще бъде весело. Помниш ли как се разхождахме двамата?

— Ами не, да ти кажа право.

— И аз не помня — призна чичо й. — Приживе не си падах много по разходките, нали? По-скоро предпочитах да си седя на стола — усмихна се с копнеж. — Обичах да седя.

— Е, това си го спомням.

— Кажи, де? Може ли да излезем на разходка? Няма да се отдалечаваме. Обещавам.

— Аз… Предполагам, че може, защо не? Но само за малко, нямаме много време да ти гостуваме.

— Ние? Някой е дошъл с теб ли?

— Да. Флетчър.

— О! Мистериозният Флечър Рен!

Валкирия присви очи.

— Не го казвай с такъв тон.

— С какъв тон?

— Все едно ме занасяш.

Гордън се разсмя.

— Ако ме изведеш на разходка, обещавам да не те занасям. Той е телепортатор, нали? Отпрати го някъде за десетина минути. Или пък можем просто да се измъкнем незабелязано в парка. Не съм се промъквал през прозорец от трийсет години!

— Аз пък се промъквам през ден… Добре, ще се разходим, но само за малко и докато вървим, аз ще чета от тетрадката.

Чичото се усмихна широко.

— Екстра.

Бяха вързали Кенспекъл за един стол насред стаята. Китките му бяха закопчани с белезници зад гърба му, а Скълдъгъри беше омотал лактите и коленете му с дебело въже. Професорът им се хилеше нагло.

Останката в него вече не си правеше труд да се крие. Тъмни вени пълзяха видими под неестествено пребледнялата кожа на Кенспекъл, устните му бяха станали черни, а венците — сиви.

— Никога няма да си го получите обратно — каза професорът, но гласът не беше неговият, а чужд. — Сега той е мой и нямам никакво намерение да ви го връщам.

Скълдъгъри не отговори. Очите на професора се преместиха върху Валкирия и тялото му се приведе към нея. По брадичката му потече слюнка.

— Ще ме освободиш, нали — каза Кенспекъл. — Нали? След всичко, което съм правил за теб. Толкова пъти съм ти помагал.

— Кенспекъл ми помагаше — отвърна момичето. — Не ти.

— Аз съм Кенспекъл — отвърна съществото през смях. — Притежавам всичките му спомени, нали така? Може да не съм онзи Кенспекъл, когото си познавала, но все пак съм Кенспекъл. Валкирия, моля те. Аз съм ти приятел.

— Ще се отървем от теб — отвърна момичето. — В главата на Кенспекъл едва имаше място за самия него. За наемател със сигурност е твърде тясно.

Усмивката на създанието премина в ръмжене.

— Ще те убия.

— Достатъчно — обади се Скълдъгъри.

— Всички ви ще избия.

Вратата се отвори и вътре пристъпи Чайна Сороуз.

— Ето я и вещицата — озъби се презрително Кенспекъл. — Ще нарисуваш някое и друго символче, нали? И си мислиш, че така ще можеш да ме изкараш навън? Няма да стане. Твърде силен съм. Твърде могъщ.

Чайна не отговори. Дори не го погледна. Учениците й бяха обработвали стаята часове преди да вкарат професора вътре. Скълдъгъри кимна, магьосницата затвори очи и изрисуваните по стените символи изплуваха и засияха. Сложни, прекрасни магически знаци се появиха наоколо, после се стекоха от само себе си надолу и се сляха с фигурите по пода, после заедно се издигнаха нагоре и плъзнаха по тавана. Арогантността на Кенспекъл се стопи без следа.

— Ще го убиете — избъбри. — Чувате ли? Ще убиете стареца така.

— Не ставай смешен — каза му Чайна. — Масовото прогонване през 1892 година се състоя без проблеми и стотици обладани хора останаха в безсъзнание след процедурата, но никой не умря. Кенспекъл Граус ще се събуди след няколко минути със страхотно главоболие и бяло петно в паметта, а ти, мое малко приятелче, вече ще си затворен тук.

Скълдъгъри показа Капана за души. Макар и предмет със зловеща цел, Капанът не изглеждаше на Валкирия по-опасен от прозрачна сфера сувенир от онези, дето се пълнят с течност и фалшиви снежинки.

— Можеш да си спестиш много болка, ако напуснеш това тяло доброволно — каза скелетът.

Кенспекъл се втренчи в него.

— Няма да се върна в онази стая.

— Спокойно, ще отнеме само миг — рече Чайна.

Символите грейнаха ярко, окъпвайки стаята в синя, след това в червена и на края — в зелена светлина. Кенспекъл се замята и опъна въжетата, ругаейки страшно, запищя, заплака и после пак започна да ругае. Чайна обиколи стаята плътно около стените, пръстите й докосваха всеки знак и при всяко докосване Кенспекъл надаваше нов писък.

— Сега — каза магьосницата.

Гръбнакът на Кенспекъл се изви като дъга, тялото му се скова, а главата се отметна назад. Валкирия видя как Останката изпълзя от раззинатата пищяща уста. За миг й се стори, че вижда ръце, чифт бели очи, после създанието се обърна в профил и тя видя и челюстите му. То се измъкна и се стрелна към тавана, а Скълдъгъри протегна Капана за души напред. Гадното същество се завъртя, загърчи се и пак запищя, но след миг сферата го всмука и стана цялата черна. Настъпи пълна тишина.

Всичко свърши.

Рийт ги завари да го чакат в гробището над Храма, облечени в простите си черни роби. Приказваха помежду си. Той закрачи към тях, чакълът под ботушите му захрущя, изящно ушитото му палто се разпери зад гърба му от лекия вятър. Никога не му беше допадала фалшивата скромност на черните роби, нито пък смехотворната идея, че всички некроманти са с чисти сърца и помисли и съответно преследват почтени и безкористни цели. Обичаше хубавите дрехи и затова носеше хубави дрехи. По собственото му мнение нищо не беше по-чисто и почтено от това да бъдеш верен на себе си.

Видяха го и разговорът замря. Отдясно стоеше Куивър, висок мъж, кльощав почти колкото Скълдъгъри Плезънт. Имаше хлътнали бузи, а очите му грееха, потънали дълбоко в орбитите си. Куивър беше от онези хора, които говорят, само когато имат какво да кажат и то е от значение — Рийт отдавна беше признал пред себе си, че подобно поведение е рядкост сред некромантите.

Отляво беше застанала диаметралната противоположност на Куивър. Мъжът имаше спокойното излъчване на красивите хора, но беше твърде блед и донякъде твърде мекушав, за да прави действително впечатление. Името му беше Крейвън, а ласкателствата му бяха осигурили висока степен в йерархията, но към момента Рийт все още не можеше да проумее как именно колегата му се възползва от реалната власт, съсредоточена в ръцете му. Крейвън неизменно се съгласяваше с всяка дума на Първосвещеника и никога не беше направил и най-малък опит сам да окаже някакво влияние при решаването на този или онзи въпрос. Рийт не можеше да разгадае стратегията му и по тази причина се доверяваше на Крейвън правопропорционално на степента, в която го харесваше като човек. С други думи никак.

Между Куивър и Крейвън се беше изправил Първосвещеникът, робата издаваше сана му. Беше по-износена, но далеч по-царствена. Рийт нямаше да се изненада, ако се окажеше, че Първосвещеник Тенебре облича нова роба всеки ден, но разполага с цял екип блюдолизци, които нощем я обработват да изглежда износена, ей така, само заради ефекта. При тази мисъл Рийт едва не се усмихна, но се овладя навреме.

Тенебре прибра дългопръстите си ръце в пищните ръкави и наклони глава на една страна. Шията му също беше издължена и изящна. Целият напомняше на Рийт на онези смешни птици, които по цял ден киснат до колене във вода — жерави или пък фламинго. Зависи кое от двете имаше по-глуповат вид.

— Ваша светлост — поздрави Рийт и се поклони според протокола. — Мислех, че ще проведем този разговор сред стените на Храма.

— Стените имат уши — заяви надуто Крейвън.

— Не, стените нямат уши — напомни му Рийт, без дори да го удостоява с поглед. — Само хората.

Крейвън се навъси, но Рийт не му обърна внимание.

— Бих предпочел да обсъждаме интересуващите ни въпроси тук навън — отвърна Тенебре, — където няма непосредствена опасност от подслушване. Както разбирам, Капанът за души е бил намерен?

— Да — кимна Рийт. — Валкирия ме информира, че първо ще го използват, за да върнат Останката в хотел „Среднощ“, а след това ще ни го предадат обратно.

— Капанът за души е наша собственост — обърна се Крейвън към Тенебре. — Никой няма право да ни осведомява, кога щял да ни го върне. Трябва да настояваме предметът да ни бъде възстановен незабавно.

— Ако го сторим — намеси се Рийт, — Скълдъгъри и групата му ще пренебрегнат молбата ни и ние ще изглеждаме като слабаци без капка влияние.

— Никой не може да пренебрегва некромантите! — изплю Крейвън.

— Те могат и ще го сторят, без да им мигне окото. Ако все пак понякога се осмеляваше да напускаш безопасността на Храма, щеше да знаеш, че никой в магьосническата общност не ни харесва.

— А би трябвало да се боят от нас!

— А ако в историята на ордена ни беше имало повечко хора, които да общуват с другите и да покажат каква е силата ни, то със сигурност мнозина щяха да се боят. Но сега всички знаят, че некромантите предпочитат да си стоят в храмовете си и да плетат зловещите си заговори, но предпочитат да не си цапат ръцете с реални действия. Лорд Вайл, разбира се, беше едно щастливо изключение.

— Предател — меко изкоментира Куивър с тон, който можеше да заблуди незапознат човек и да му внуши, че некромантът може дори да изпитва чувства.

— Сега не му е времето да говорим за лорд Вайл — прекъсна ги Тенебре. — Имаше време, когато той беше нашият Вестител на смъртта, но това време отмина и днес ние продължаваме да търсим. Соломон, искам да вземеш Капана за души и да го върнеш тук, преди Останката да бъде извадена от него.

— Сър?

— Кажи им, че сам ще го занесеш в хотел „Среднощ“ или пък, че искаш да изследваш уреда в момент, в който в него наистина има пленена душа. Не ме интересува каква лъжа ще използваш, искам да ми донесеш Капана за души, искам да ми донесеш и Останката. Ще се справиш ли?

— Разбира се. Мога ли да попитам за какво са ви?

— Не, не може да попиташ — изсумтя презрително Крейвън. Рийт се обърна и го загледа, Крейвън издържа на погледа му цели три секунди, но след това се сви.

— Момичето Каин — продължи Тенебре, сменяйки темата без церемонии. — Тя знае за Прохода, така ли?

— Плезънт ме притисна — призна Рийт. — Трябваше или да й разкажа всичко, или да рискувам да я изгубим.

— Напомням ти, Соломон, че ние тук не споделяме твоята убеденост, че тя е онази, която търсим от толкова години. Най-малкото е твърде млада.

— Тя е роден некромант, Ваша светлост. Напредва в дисциплината по-бързо от всеки друг, когото съм наблюдавал след лорд Вайл.

— Доста страшно сравнение — промърмори Куивър.

— Дори и така да е — отвърна Рийт, — момичето има потенциал, с който ще надмине дори лорда. Тя е онази, която толкова отдавна чакаме. Убеден съм.

— Негова светлост съвсем правилно отбеляза — намеси се Крейвън, който чак сега си възвърна дар словото, — че момичето е твърде младо. Плюс това е силно привързана към детектива скелет. Наистина ли смяташ, че можем да я откъснем от него?

— Няма да е лесно — отвърна Рийт, — но не е невъзможно. Скълдъгъри Плезънт е смайващо изкривена личност.

— Много по-изкривена, отколкото предполагаш — намеси се Тенебре. — Разбира се, ние трябва да се срещнем с момичето. Мяркали сме я твърде за кратко през последните месеци, а трябва да си съставим по-ясно мнение за нейните способности.

— Разбира се, Първосвещеник.

Куивър заговори:

— Ако тя все пак се окаже подходящ кандидат, трябва да бъде наблюдавана много отблизо, за да не се допусне да се отклони от правия път. Не можем да позволим да повторим грешката си.

— Съгласен съм — каза Рийт и се поколеба, преди да продължи. — Ваша светлост, ще позволите ли за момент да се върна на деликатния въпрос за лорд Вайл…

Тенебре придоби недоволно изражение, а Крейвън застана до лакътя му и изкопира физиономията му поразително добре. Въпреки това Рийт продължи:

— Струва ми се, че колкото повече се доближаваме до появата на Прохода, толкова по-сериозна ще става съпротивата от страна на неверниците, обединили сили с враговете ни. Новините се разпространяват бързо, ще тръгнат и слухове.

— От слухове ли се боиш, Рийт? — засмя се Крейвън. — Трепериш пред глупавите приказки? Тогава може би не си мъжът, за когото те смятаме. Може би не си подходящият човек, който да бъде наш представител извън стените на Храма.

— И кой ще заеме мястото ми? — ледено отвърна Рейт. — Ти? Ако за моята позиция се изискваха експертни познания по подлизурство, тогава ти щеше да си идеалната кандидатура.

— Как смееш! — изписка Крейвън.

Рийт направи рязко крачка към него и колегата му едва не се препъна в робата си, докато бързаше да отстъпи по-далеч.

— Стига! — изръмжа Първосвещеникът. — Соломон, ти всъщност се тревожиш слуховете да не стигнат до неподходящите хора, така ли да разбирам?

— Да, сър.

— Загрижеността ти е оправдана, но трябва да те уверя, че не е необходима. Днес орденът на некромантите е по-могъщ, отколкото беше по време на войната с Меволент. За нас е напълно възможно да се справим с всеки проблем, стига да възникне.

— При цялото ми уважение, сър, възможно е да възникне нещо повече от проблем. Простете ми, че онова, което ще кажа, може да прозвучи малко мелодраматично, но ако слуховете, че се готвим да посрещнем Прохода, достигнат до скривалището на лорд Вайл, където и да е то, той със сигурност ще се върне, за да ни унищожи.

— В такъв случай — отвърна Първосвещеник Тенебре с търпелива усмивка, — трябва да сме сигурни, че Валкирия Каин ще може да го убие първа и да ни спаси. Не смяташ ли и ти така?

Валкирия влезе в стаята, насред която имаше завинтена в пода грамадна вана. На масичка до ваната стоеше внимателно подреден букет прекрасни цветя в изящна ваза. Ваната беше пълна до ръба с кал и в първия момент на Валкирия й се стори, че самата кал има очи, които се отвориха, когато тя влезе в стаята и примигнаха срещу й.

— Здрасти, Вал — каза калта.

— Здрасти, Танит — отвърна момичето. — Нещо ти се е лепнало на лицето…

Покритата с кал физиономия на Танит се отпусна в слаба усмивка.

— Гастли вече пусна тази шега, когато дойде да ми донесе цветята.

— Много мило от негова страна — каза Валкирия. Придърпа си единствения стол в стаята и седна. — Как са ръцете?

Танит повдигна ръцете си, за да може Валкирия да ги разгледа. Бяха плътно бинтовани и увити в найлонови калъфи, за да не стига калта до тях.

— Професорът каза, че до няколко дни ще оздравеят. Лекарите в Убежището напоиха бинтовете с някаква гадост за заздравяване на рани, за която не бях чувала досега. В момента, в който ме прехвърлиха тук, професорът побърза да провери как са си свършили работата. Каза, че всичко е наред. А калта е за натъртванията и, нали се сещаш, всички други наранявания. Професорът каза, че ще се оправя. Прави всичко по силите си да ми се реваншира.

— Той обвинява себе си — отвърна Валкирия. — Въпреки че не е можел да направи нищо, за да попречи на Останката, въпреки че дори не си спомня нищо от случилото се, все пак продължава да обвинява себе си.

— Не съм изненадана — каза Танит. — Искам да кажа, аз също знам, че не той ми стори всички онези неща. Но съществото имаше неговото лице и говореше с неговия глас и… просто не знам. Мисля, че част от мен мрази именно професора.

— Но ти сега си тук — намръщи се Валкирия. — Ако част от теб го мрази, защо не остана в Убежището, далеч от него?

— Аз съм практично момиче, Вал, и практичната част от съзнанието ми е по-силна от глупавата част и често я командва. Така че съм тук и се чувствам окей от това.

Танит сви рамене и потръпна от болка, а Валкирия видя превръзките върху ключиците й.

— Как си? — попита.

— Нали току-що ти казах.

— Не, каза ми как са раните ти, а не ти как си.

— Хубаво тогава, ще ти кажа и за мен. Всъщност, съм добре. В интерес на истината, болката не беше много по-силна от онзи път, когато Белият секач ме прободе в гърба. Тая пуста Останка в професора обаче направо не млъкваше.

— Танит, изтезавали са те.

— Кого ли не изтезават в наши дни? Серпин изтезава Скълдъгъри, а после посегна с червената си ръка срещу теб. После пък Безликите изтезаваха Скълдъгъри. Може би вече е мой ред. Както винаги съм казвала, не си част от екипа, ако не са те изтезавали. Е, ако не съм го казвала досега, вече ще започна да го казвам.

Валкирия слушаше мълчаливо и се чувстваше глупаво и неловко. Танит беше минала през ада, а Валкирия нямаше ни най-малка представа какво да й каже, как да говори с нея за случилото се. Болката личеше в очите на приятелката й, независимо колко енергично се стараеше да я прикрие. Валкирия отчаяно затърси подходящи думи, но те просто не идваха.

— Какво ще правите с Останката? — попита Танит, за да наруши мълчанието.

— Предадохме го на Рийт — каза Валкирия и лицето на Танит помръкна.

— На него пък за какво му е притрябвала?

— Ами, технически погледнато, Капанът за души си е на Рийт и той просто си го поиска. Има намерение да го изследва сега, когато в него наистина има затворена душа. Като свърши, ще върне Останката в хотел „Среднощ“.

— Просто не знам как можеш да имаш доверие на този тип, Вал.

— Той много ми помогна през последната година. Помогна на всички ни.

Танит придоби изражение сякаш се кани да спори, но над главата й се чу иззвъняване и тя простена.

— Тъкмо човек се настани удобно…

Русата магьосница стисна ръбовете на ваната и сковано се изправи. Калта я покриваше от главата до петите. Протегна ръка. Валкирия я прихвана за лакътя с две ръце, за да я задържи да не се подхлъзне, и й помогна да облече метнатата встрани хавлия. Танит изтри лицето си с друга кърпа.

На вратата се почука. Валкирия погледна през рамо и видя Скълдъгъри, вече влязъл и подпрян на касата.

— Танит — рече скелетът. — Изглеждаш чудесно.

— Готова съм за действие — отвърна Танит.

— Сериозно?

— Само ми върнете меча и съм в играта.

Преди Скълдъгъри да отговори каквото и да било обаче, левият крак на Танит поддаде и Валкирия едва я удържа да не падне. Побърза да я отведе до стола и да я сложи да поседне.

— Мътните го взели — изруга Танит. — Боли.

— Танит… — почна Скълдъгъри.

— Искаш да разбереш дали съм научила нещо, докато бях в замъка, нали? — отвърна Танит, от болката думите й звучаха нервно и напрегнато. — Дали Сангуайн или някой от другите не се е изпуснал да каже нещо ценно насред всички празни приказки? Не, никой не се изпусна, не и пред мен. Държаха ме окована в една самостоятелна стая, а после направо ме дадоха на професора. Моля да ме извиниш, но последните дванайсет часа са ми малко мътни, надявам се, че ме разбираш.

— Не споменаха ли някакви имена? Места? Време на действие?

— Останката в професора дърдореше, без да спре. Най-вече колко е радостен от факта, че най-сетне си е намерил приятелка.

Скълдъгъри бавно кимна.

— Окей. Добре, благодаря ти.

— Какво значение всъщност има? Взехте Механизма на опустошението, нали?

— Взехме го, но така и не разбрахме със сигурност коя е била целта им. Ако не са успели да я поразят с бомбата, вероятно е да опитат по някакъв друг начин.

— Или просто сега бягат да се скрият — предположи Танит. — Да си кажем истината — нито един от онези типове в замъка не работи добре в екип. Всеки е имал някакви свои си причини да участва в общия план, но сега този план се провали и е най-вероятно групата им да се разпръсне.

— Възможно е. Да, даже много е възможно.

— Ако питаш мене, всичко свърши. Сега просто трябва да ги изловим един по един. Искам да участвам в лова, Скълдъгъри. Спрингхийлд Джак ме хвърли от движеща се кола. Трябва да го напляскам.

— В момента, в който си върнеш формата, ще ти се обадим.

— Аз съм готова и сега.

— Дори не можеш да ходиш, Танит.

— Трябват ми само час-два сън.

— Най-малко няколко дни почивка. Така поръча докторът.

— Да, бе, моят доктор е същият, дето ме изтезава, за Бога. Не смятам, че мнението му има каквото и да било значение, какво ще кажеш?

Валкирия сведе поглед към ботушите си. Скълдъгъри замълча.

— Хубаво — промърмори Танит.

— Валкирия — каза скелетът. — Хайде. Имаме работа.

Момичето вдигна поглед към Танит.

— Добре ли си наистина?

— Не започвай и ти, Вал.

Валкирия се наведе, докато очите й се впериха право в очите на Танит.

— Ти си ми сестра — каза момичето. — Скоро ще имам друга сестра или пък брат, но ти също си моя сестра. Искам да останеш тук, да оздравееш и да се помъчиш да приемеш факта, че не професор Кенспекъл ти стори тази злина. Ама да го приемеш напълно. Искам да се оправиш. Окей?

— Окей — меко отговори Танит. Валкирия я прегърна и я целуна по бузата.

— Имаш кал на брадичката — усмихна й се Танит.

— Да, но сега вече съм сигурна, че калта наистина ще ти помогне.

Последният път, когато беше на Кроук Парк, Валкирия беше единайсетгодишна. Баща й я беше завел на един мач. Тя си беше облякла синия суитчър, беше викала, пищяла и скандирала с хилядите други запалянковци. Слънцето тогава грееше силно и момичето си спомняше, че в този ден всички край нея се смееха. Тя беше в приповдигнато настроение и бъбри по целия път до вкъщи — рядкост за нея дори в онези дни. Татко й беше обещал да я заведе отново, но това така и не беше станало.

Телепортираха се на широка бетонна площадка и ревът на тълпата блъсна Валкирия. Бяха стъпили високо, високо над Дъблин, край тях нямаше хора, само ги чуваха как крещят от трибуните. Флетчър ги поведе надолу, стигнаха до двойна врата, която се отвори и пред тях застана мъж от охраната.

— Това е зона с ограничен достъп — каза мъжът учтиво, но твърдо, с тон на човек, който се е занимавал с десетки хора, бутащи се там, където не им е мястото. — Само за ВИП гости.

— Ние сме ВИП гости — отвърна Гастли с усмивка. Фасадната му татуировка беше задействана, скривайки белезите му. Магьосникът пристъпи към мъжа с ръка в джоба си. — Тук някъде съм забутал билетите. Кажете, не сте ли виждали приятелите ни някъде наоколо? Странни птици са, движат с един възрастен американец.

— Не съм ги виждал — отвърна охранителят в очакване да види билетите.

— Жалко — отвърна Гастли и го удари. Прихвана го, преди да падне и леко го остави на земята, после настигна другите, които вече бързаха напред.

Кремави стени и подове с паркет, снимки в рамки и поръчкови платна. Всичко във ВИП зоната на стадиона беше ново, чисто, красиво и безопасно. Вратата към една от ложите беше отворена и Валкирия виждаше хората, струпали се край големите прозорци над терена. Капацитетът на стадиона беше запълнен — над 82 000 човека скандираха, пееха и чакаха да умрат.

— Трябва ни долавящ — каза Гастли като продължиха напред. — Трябва ни някой с ясновидски способности, за да прерови тълпата човек по човек.

— Бандата на Скарабей не би могла да се слее с обикновените хора — отвърна Скълдъгъри. — Ако са тук, трябва да са на място, подобно на нашето сега — далеч от общата маса. Сийлън идва насам пеша. Останалите трябва да се разделим и да претърсим стадиона на части.

— Не можем да се доверим на вампир — обади се Флетчър.

— Но можем да се доверим на вампирската природа — отговори Страха. — По някаква причина Сийлън мрази Дъск. Няма да се откаже, докато не се разправи с него. За това можем да му имаме пълно доверие.

— Флетчър — каза Скълдъгъри, — сега е много важно да ме разбереш. Ако видиш някого от врага, не го приближавай! Твоето присъствие може да се окаже решаващият фактор, който ще определи дали мисията ни ще се увенчае със спасение или с масово убийство.

— Хубаво — отвърна Флетчър нацупено.

— Гилд, повикай неколцина агенти. Пробвай да се свържеш пак с Давина Мар. Можем да покрием по-голям терен, ако разполагаме със Секачи.

— Нека се опитаме да свършим тази работа без нея — отвърна Гилд.

— Би рискувал 80 000 живота, за да запазиш тайната си? — обади се Страха.

— Разказах на Антон истината за убийството на Вангард — обади се Скълдъгъри.

Чертите на Гилд се изкривиха от гняв.

— Нямаш право да обсъждаш този въпрос с никого!

— Антон е един от нас — намеси се Гастли. — Няма да използва старите ти грехове срещу теб. Никой от нас не би го сторил. Това е и причината ти да ни се доверяваш и да изпращаш нас, а не Давина Мар по следите на Скарабей и бандата му.

— Познавах Вангард — промълви Страха. — Добър човек беше. Но въпреки това разбирам защо Мериторий е взел решението за премахването му. Не съм съгласен с него, то не ми допада, но го разбирам. Тайната ти е на сигурно място при мен, Върховен маг.

Гилд кимна отсечено. Валкирия отлично виждаше недоволството му от факта, че Скълдъгъри има информация, която може да използва в негов ущърб. Не познаваше много добре Върховния маг, но той никога не й беше приличал на човек, който да се доверява лесно. Със запазването на тайната му всеки един от групата на Скълдъгъри му правеше лична услуга и Гилд отлично разбираше това.

Стигнаха вратите, водещи към ескалаторите. Отляво им остана прозорецът към конферентната зала, както и още една ВИП ложа, един асансьор и две масивни дървени врати, зейнали широко. В рамката им, широко усмихнат, стоеше Клемънт Скарабей.

Всички се заковаха на място: Гилд най-отпред, Валкирия до Скълдъгъри, Флетчър и Страха до дясното й рамо, Гастли — до лявото. Скарабей изобщо не изглеждаше разтревожен.

— Ех, само ако можехте да се видите отстрани. Цирк! — каза. — Детективи и закрилници на невинните. Престъпници и агенти. И сте се събрали всичките накуп. Нима мога да се надявам да надвия общата ви мощ?

— Предай ни бомбата — каза Гилд.

— Бомбата е у вас.

— Другата бомба.

— А! — засмя се Скарабей. — Сетили сте се, а? Разбира се, трябва да ви е ясно, че няма да се дам без бой. Вие си имате на разположение цирка, а аз — Клуба на отмъстителите.

— Хората ти май те изоставиха, а? — обади се Гастли.

Скарабей поклати глава.

— Поизгубихме този-онзи по пътя, но основните фигури са още с мен. Виждате ли, всичко е част от моя малък, но отлично изпипан план. Всичко, което правим, цели отмъщение. А при отмъщението най-важен е правилно подбраният момент.

Скълдъгъри пристъпи пред Гилд.

— Скарабей, арестуван си. Предай ни Механизма на опустошението, предай се сам и ти гарантирам, че ще получиш справедлив процес.

— Ако ми сложиш белезниците, ще съм мъртъв, преди да стигна до килията и ти много добре го знаеш. Върховният маг ще поръча убийството ми. По всяка вероятност ще поръча и твоето убийство, детективе. После ще се ориентира към приятелите ти. Знаем твърде много, нали, Върховен маг?

— Детективът ти предлага безкръвен изход от проблема — каза Гилд. — Предлагам ти да го приемеш.

— Ти също ли си готов да ми осигуриш справедлив процес, а, Гилд?

— Разбира се.

Скарабей искрено се разсмя.

— За роден лъжец не си много добър в лъжите. Беше ми организирал едно малко парти за „добре дошъл“ при излизането ми от затвора, признай си.

Гилд присви очи.

— Този разговор не води наникъде.

— Група специално подбрани Секачи, които да ме чакат пред вратите на институцията за принудително лишаване от свобода, нали така? Голям късмет извадих, че шефът на охраната не ти е голям фен, така че ме пусна няколко дни предсрочно, та се разминахме.

— Приключвай с него — каза Гилд на Скълдъгъри.

— Искаш ли да ти издам една тайна? — ухилено продължи Скарабей. — Мисля, че Върховният съвет на американското Убежище мълчаливо се надява моят малък план за отмъщение да успее. А и руснаците не ви уведомиха, че Били Рей е измъкнал Дъск от затвора, нали? По всичко личи, че бая народ всъщност се надява да успея. Всеки, чиято дума тежи по някакъв начин, те иска мъртъв, Гилд.

Гилд се хвърли напред, щракна с пръсти и призова пламък.

— Ако искаш нещо да бъде свършено… — промърмори.

— О, хубаво — отвърна Скарабей. — Битката.

Обърна се и побягна, а Гилд хукна подире му.

Вратите на асансьора зад Валкирия се разтвориха, момичето се извърна и видя как от него излизат Дъск и Спрингхийлд Джак. Носеха полуавтоматични оръжия със заглушители и на секундата откриха огън.

Валкирия се гмурна надолу, Гастли дръпна Флетчър на пода и в следващия миг и двамата изчезнаха. Страха се прикри зад една колона. Момичето погледна към Скълдъгъри. Скелетът просто си стоеше спокойно, прав, протегнал ръце напред, куршумите постепенно забавиха ход и спряха във въздуха пред него.

Канонадата замлъкна и Валкирия пак посмя да надникне. Флетчър и Гастли се бяха материализирали зад врага, ръката на шивача стискаше Джак през гърлото. Флетчър сграбчи Дъск и двамата изчезнаха. Джак се изви силно и се изскубна, ритна нависоко и улучи Гастли в челюстта. Гастли пък измести въздуха и оръжието излетя от ръцете на лондончанина. Шивачът му заби един десен прав и след това вече нищо не можеше да спре ръката му. Три последователни удара откънтяха един след друг в някакъв успокояващ ритъм, последният събори цилиндъра от главата на Джак. Спрингхийлд залитна назад и падна право в ръцете на Страха, чийто лакът го тресна в брадичката. Джак се сгъна и падна.

— Спрете да ме удряте, де! — изплака. — Не е честно, нали? Двама срещу един?

— Ти беше този, който застана срещу двама ни с автомат! — напомни надвесеният над него Гастли.

— То беше на шега — пробва Джак. — Не се целех наистина, сериозно!

Валкирия се обърна и видя, че Скълдъгъри се впуска да настигне Гилд и Скарабей.

— Освен това — продължи Джак, — постигнахме онова, което искахме.

Вдигна очи към Гастли.

— Да не използваш някакъв нов крем, а? Променен ми се виждаш.

Страха се намръщи.

— Какво постигнахте?

— Във вашия малък екип имате един напълно непредвидим член — каза му Джак и въздъхна пресилено. — Има такива сили, които всичко могат да объркат. Нашата задача беше да го извадим от уравнението.

Валкирия пребледня.

— Къде е Флетчър? — попита Гастли.

Джак се захили.

— Може би е точно…

Гранитно тежък юмрук фрасна Валкирия и тя падна. Страха се хвърли върху Дъск, за да я предпази, но вампирът метна срещу него отпуснатото тяло на Флетчър. Страха падна, Джак се отскубна и изрита с коляно Гастли в лицето, после отскочи високо и се приземи зад Валкирия.

Сграбчи я и тя усети горещия му дъх в ухото си.

— Сещам се за някой, който си умира да си поприказвате.

Блъсна я в ръцете на Дъск, който замахна и прекрати движението на ръката й, с което тя опита да измести въздуха. Вампирът не изгуби нито миг в приказки, заплахи или други безсмислени действия, с които да се наслади на момента. Острите му зъби потънаха дълбоко в шията на момичето.

Отначало имаше само болка и шум от бесните бързи удари на сърцето й. После болката отстъпи, погледът й се проясни. Валкирия примигна и видя Дъск, която я държеше на една ръка разстояние от себе си. Устните му бяха алени от кръвта й, но очите му бяха присвити от объркване и колебание.

Прозорецът зад гърба на вампира експлодира и през него влетя Сийлън, блъсна Дъск и го събори. Валкирия, останала без опора, се олюля назад, препъна се в безжизненото тяло на Флетчър и падна. Дъск сграбчи Сийлън и го захвърли към отсрещната стена, но момчето-вампир се изправи на секундата и заръмжа.

Валкирия притисна с длан раната на шията си. Кръвта й беше топла. Гъделичкаше, докато бликаше между пръстите й. Загледа как Дъск се бие със Сийлън и само миг й беше достатъчен да разбере, че младият вампир няма никакъв шанс. Без значение колко бърз беше. Не можеше дори да се надява, че е по силите му да се изправи срещу някой от класата на Дъск.

Валкирия легна обратно на пода. Беше жадна. Мислите й плаваха, мътни като кал. Обърна глава и видя как Сийлън също пада. Падна и не се надигна повече. Дъск се обърна и отиде да помогне на Спрингхийлд Джак.

Гастли и Страха притиснаха рамо до рамо, принуждавайки Джак и вампира да отстъпят към асансьора. Джак се ухили. Дъск се дръпна и застана зад гърба му.

— Внимателно — каза лондончанинът. — Не искаме да се нараним взаимно, нали? Искам да кажа, кой знае? След днешния ден не е изключено да настъпи време, когато ще се бием на една и съща страна.

— Бих те попитал какви ги дрънкаш — отвърна Гастли, — но няма да те попитам, защото всъщност не ми пука.

— О, я стига, не е ли очевидно? Какво мислиш, ще се случи, когато 80 000 смъртни бъдат убити на живо по телевизията, при това от бомба, която би могла да бъде описана единствено като магическа? Хората ще узнаят, нали така? Ще узнаят за магията, ще повярват в нея, а след това ще повярват и в нас. Никакво криене повече за моя милост. Ще бъда свободен да си се разхождам по улиците, да правя, каквото си искам, да убивам, когото си искам… Ще настъпи раят на земята.

— Това ли е причината да участваш? — свъси се Страха. — Искаш всички хора от целия свят да узнаят за магията?

— Ами да, аз точно по тази причина участвам. Останалите си имат други причини. Например искат Убежището да бъде унищожено; искат всеки магьосник по света да се полакоми за парченце от руините на Ирландия, искат хаоса, който ще настъпи след това… Всъщност не знам, не съм ги разпитвал подробно. Сред нас не цари точно приятелска атмосфера, ако ме разбираш. Прав ли съм, Дъск?

— Прав си — отвърна Дъск иззад гърба му. — Но на мен лично не ми пука нито за Убежището, нито за войната, която ти се надяваш да предизвикаш.

Джак кимна.

— Мотивите на Дъск за чисти като сълза. Той се интересува само от отмъщението. Е, приятел, направи ли го? Ухапа ли я?

— Ухапах я — отговори Дъск.

— Тогава жаждата ти за отмъщение е утолена, а?

— Не съвсем — каза вампирът. — Валкирия Каин е само един от хората, на които искам да отмъстя.

— Сериозно? Това не си ми го казвал. Е, предполагам, така се получава, когато не общуваш достатъчно с хората. Почваш честичко да се изненадваш. Хайде, Дъск, сподели. Кой още е в списъка?

— Ти.

Джак пребледня и се обърна, но вратите на асансьора вече се бяха затворили и Дъск беше изчезнал. Останал внезапно сам, Джак върна поглед върху Страха и Гастли. В следващия момент те се хвърлиха върху него.

Валкирия се насили да се изправи, все така притиснала раната с ръка, и хукна. Ухапаното гореше, но вече не течеше кръв. Момичето тичаше по коридора, после свърна наляво и прескочи тялото на още един охранител. Скълдъгъри се появи неочаквано иззад следващия ъгъл и забърза към нея.

— Къде е той? — попита момичето.

— Гилд го преследва. Изгубих ги и двамата — той отвори уста да добави още нещо, после я зяпна и я сграбчи за раменете. — Ухапана си.

— Кенспекъл може да ме излекува, нали? Ако отида при него в следващите няколко часа, всичко ще бъде наред, той ще ми помогне. Дъск ме ухапа, а ако искаме да бъдем съвсем точни, ме сдъвка и ме изплю. Вече дори не кърви.

— Кърви.

— Добре де, не кърви силно.

— Валкирия, слушай ме сега. Върни се при Флетчър и го накарай да те телепортира в киното.

Тя се дръпна от ръцете му.

— Какво?

— Механизмът на опустошението може да се взриви всеки момент. Ако това стане, няма да има никакво значение колко си бърза или колко си корава. Това не е нещо, с която можеш да се пребориш.

— Оставам с теб.

— Мътните да го вземат, Валкирия, ако бомбата гръмне, няма да мога да те спася.

— Няма да има нужда да ме спасяваш.

— Не съм те забъркал във всичко това само, за да те видя как умираш рамо до рамо с мен, ясно ли ти е?

— Не ти си ме забъркал във всичко това, аз сама се забърках. Аз тръгнах с теб след убийството на Гордън, аз те накарах да ме научиш да правя магии, аз сторих всичко това, разбра ли? Изборът не беше твой.

— Моля те, поне веднъж ще направиш ли онова, за което те моля?

— Не. Колкото по-дълго спорим, толкова повече време губим. Трябва да търсим Скарабей.

Скълдъгъри я загледа мълчаливо, после уви шала около лицето си.

— Сигурно се е смесил с тълпата — каза. — Знае, че го преследваме и че сега най-безопасното място за него е да е скрит сред хората. Тръгваме да търсим, но не трябва да се изпускаме взаимно от поглед.

— Аз ще се движа по-бързо от теб. Не се тревожа през цялото време, че маскировката ми може да падне.

— Да, ама си в кръв от главата до петите.

Момичето вдигна яката на палтото си.

— Така по-добре ли е? Давай, нямаме време за губене.

Гилд проследи с поглед как Скарабей слиза бавно по стъпалата и сяда сред тълпата. Имаше време, когато убиец от класата на Скарабей никога нямаше да допусне да бъде проследен така лаишки, но това време беше отминало безвъзвратно, заличено от дните, които старият американец беше прекарал в затвора. Точно до него имаше свободно място и Гилд го зае.

— Здравей, Клемънт — каза. — Не се опитвай да бягаш. Не бих искал да ставаш за смях.

Челюстта на Скарабей се стегна, но той не помръдна от мястото си.

— Виж какво намерих в Хранилището — продължи Гилд и разтвори дланта си. Държеше меден диск, широк колкото петте му пръста. Дискът имаше осем тънички крачета, които в момента стояха свити под него. Приличаше на мъртъв паяк. — Сети ли се какво е това? Сигурен съм, че си се сетил. Колко души си убил с това оръжие през живота си, а?

— Не водя сметки — отвърна Скарабей.

— Предметът просто се прикрепя към целта, нали така беше? И той сам освобождава ужасната си сила. Ако сега например аз го прикрепя към теб, през тялото ти ще протече енергия, стократно по-силна от масиран инфаркт, прав ли съм?

Осемте крачета трепнаха, когато предметът усети новата си жертва.

Скарабей преглътна.

— Прав си.

Тълпата ревна и скочи на крака. Гилд и Скарабей останаха седнали.

— Къде е Механизмът на опустошението, Скарабей?

— В джоба ми.

— Откъм моята страна?

— Да.

Гилд се усмихна и внимателно бръкна със свободната си ръка в джоба на палтото на Скарабей. Пръстите му напипаха бомбата, сключиха се около нея и бавно я изтеглиха навън. Течността в стъклениците все още имаше спокоен зелен цвят. Дори още не беше активирана. Върховният маг пъхна предмета под палтото си и го скри от любопитни очи.

— Причини ни толкова главоболия — промърмори. — Добре, че те намерих, преди да направиш нещо, което да ни причини реални проблеми.

— Ще ме убиеш — каза Скарабей, — нали? Веднага?

— Да, мисля, че така ще е най-добре за всички.

Скарабей обърна глава и погледна Гилд в упор.

— Имаш ли куража, обаче? Имаш ли куража да погледнеш един човек в очите и да го убиеш? Нареждал си да бъдат извършвани убийства. Организирал си ги, помагал си на убийците, прикривал си ги… Но бил ли си някога толкова близо до някого, когото ти предстои да убиеш със собствените си ръце? Достатъчно близо, за да погледнеш в очите му, докато умира?

— Не — призна Гилд. — Но съм много любопитен да разбера какво е усещането.

— Мога ли да бъда откровен с теб? Иска ми се Мериторий да беше жив. Много повече бих предпочел той да ме довърши.

— Е, не можем винаги да избираме кой да ни убие.

— Прав си, предполагам. Аз избрах теб, но всички тези хора наоколо не са те избирали.

— Не съм сигурен, че разбирам какви ги дърдориш, Скарабей. Нямам намерение да убивам хората на стадиона.

— Всъщност, Върховен маг Гилд, точно това ти предстои да направиш. Този Механизъм на опустошението не е конструиран така, че аз да мога да го задействам. Той е направен специално за теб.

Гилд се разсмя.

— И какво, за Бога, може изобщо да ме накара да го задействам?

— Ще го задействаш, защото аз ще ти кажа да го сториш.

— Двеста години в самота са те побъркали, старче. Няма да отнема живота на тези хора. Няма да убия сам себе си. Ще убия единствено теб.

— Ще убиеш мен, ще убиеш и всички хора на стадиона, но няма да убиеш себе си. Специално накарах професора да се погрижи за това. Бомбата е направена така, че ще пощади твоя живот. Бих те посъветвал да не я изпускаш от ръката си. Пуснеш ли я, ще се взриви.

— Какви ги говориш? Дори не е активирана.

— След като е докосната от теб, Върховен маг, и е прекарала повече от десет секунди в дланта ти, тя се е активирала сама.

Гилд се намръщи и сведе поглед към бомбата, която така и не беше изпуснал от ръката си. Течността в нея беше аленочервена, бълбукаше и вреше в стъклениците. Сърцето на Върховния маг започна да прескача и той усети как се задушава.

— Осемдесет хиляди човека — продължи Скарабей. — На живо по телевизията. Моментът на трагедията ще бъде предаван по всички канали по света отново и отново години след днешния ден. А Върховният маг на ирландския магически Съвет ще носи цялата вина. Просто е… идеално, не мислиш ли?

— Ти си луд — каза Гилд. — Ще я дезактивирам. Ще…

— Сега ще излезеш отпред на терена — каза Скарабей, — и ще пуснеш Механизма на опустошението на земята. Всичките осемдесет хиляди човека край теб ще бъдат изтрити от лицето на земята.

— Защо?

Тълпата скочи и ревна отново.

— Никога не съм харесвал Нефариан Серпин — продължи Скарабей, сякаш не беше чул въпроса на Гилд. — Венгос беше свестен човек. Така и не съм срещал лично лорд Вайл, но Серпин определено не можех да го търпя. Така и не разбрах защо Меволент му вярваше толкова. Но едно трябва да му се признае на Нефариан — знаеше как да притиска хората. Това умение му позволи да убие Скълдъгъри Плезънт. Ликвидира семейството му. Скелетът обезумя от гняв и това реши съдбата му. Яростта замъглява ума. Мъстта заслепява. Но за това трябва търпение. Както вече казах, най-важно е да улучиш момента. Най-подходящия момент.

— И сега този момент е настъпил, така ли? — изръмжа Гилд. — Нали разбираш, че всичко, което трябва да направя, е да притисна този паяк до тялото ти и последният ти момент определено ще настъпи?

— О, моят момент бездруго ще настъпи скоро, не се тревожи. Не, мисълта ми е друга. Серпин умееше да притиска хората в ъгъла. Семейството е отличен начин да бъде направено това. Сега ще бръкна във вътрешния си джоб. Ако бях на твое място, нямаше да бързам с убиването.

Много бавно Скарабей измъкна мобилния си телефон.

— Засенчи екрана от слънцето — каза, докато натискаше някакви бутони. — Иначе ще ти е трудно да видиш снимката.

Протегна телефона. Гилд преглътна, бързо прибра паяка обратно в джоба си и взе мобилния от Скарабей. Наклони го встрани от слънцето и видя онова, което трябваше да види — снимка на съпругата си и дъщеря си, и двете вързани и със запушени усти.

— Добре са — обади се Скарабей, загледан в играта на терена. — Живи и здрави. Такива и ще си останат, ако правиш, каквото ти казвам.

— Пусни ги — каза Гилд. Нямаше дъх да говори повече.

— Били Рей е с тях и заедно гледат телевизия. Щом взривиш бомбата, синът ми ще ги освободи. Нямаме причина да ги убиваме, Върховен маг. Семейството ти никога не ни е сторило зло.

— Няма да убия всички тези хора.

— Ще ги убиеш.

— Ти си луд.

— Това вече го каза. Гилд, ти не харесваш смъртните. Доколкото те познавам, никога не си ги харесвал. Време е да нарушиш правилата, Върховен маг.

— Няма да го направя.

— Не само, че ще го направиш, но ще го направиш през следващите три минути, защото иначе Били Рей ще убие жена ти и дъщеря ти.

— Това не е отмъщение. Хората на стадиона също не са ти сторили нищо. Няма нужда да ги убиваш. Дори нямаш желание да ги убиваш. Ако искаш да ме накараш да си платя за делата си, добре, накарай мен да си платя. Не невинните. Не семейството ми.

— Всички сте част от моя план. След 80 000 мъртви всички Убежища по света ще проумеят колко са слаби, колко уязвими са. След края на войната с Меволент Убежищата трябваше да бъдат разпуснати до едно. Нямаме нужда от вас, старейшините, дето седите в префърцунения си Съвет и се избирате един друг на властови позиции, за да упражнявате власт над нас, останалите. Аз не обичам други хора да ми казват какво да правя. Когато това става, имам голям проблем. Подобна система дава големи фалове. Съдебни грешки например. Същата тази система ме онеправда и ме прати в затвора за убийство, което не съм извършил, и по тази причина аз ще пратя тебе в затвора за убийството на 80 000 безпомощни смъртни. Да видим на теб колко ще ти хареса да прекараш остатъка от живота си в килия. Върховен маг, имаш на разположение две минути да излезеш отпред на терена. Мисля, че е време да тръгваш.

Гилд не можеше да си поеме въздух и да заговори, а Скарабей върна поглед към играта. Гилд се изправи, Механизмът на опустошението все така беше в ръката му. Стори му се, че чувства как бомбата пулсира със свой собствен, тих и ужасяващ живот, но после отхвърли тази мисъл. Предметът няма разум, нямаше съвест. Предметът не е зъл, той е просто предмет. Човекът, който би задействал такъв предмет обаче, вече_ трябва да е зъл_.

Пътят между мястото му и тунела, през който влизаха и излизаха играчите, беше свободно. Би могъл да се промъкне и да излезе на терена, преди някой да го усети. Хвърли поглед към Скарабей. Старецът вече не се усмихваше. Беше спокоен пред лицето на надвисналата смърт. Разбира се. Точно нея беше чакал през последните двеста години.

Гилд пое сред седалките, очите му бяха приковани право напред. Не желаеше да поглежда към морето от лица наоколо. Искаше му се да можеше да заглуши и шума — виковете, пеенето, тътена на живите хора — но в същото време не беше сигурен, че би го заглушил, ако действително беше в състояние да го стори. Той беше човекът, на когото предстоеше да извърши една от най-чудовищните постъпки, която историята би видяла някога. Не трябваше ли вече да страда? Не трябваше ли да се моли болката да започне възможно най-рано?

Осъзна, че краката му продължават да се движат, че се приближава до тунела, до камерите и до зеления терен, а все още не му беше хрумнало как да излезе от това положение. Ако не измислеше решение през следващите няколко секунди, трябваше или да стане масов убиец, или да осъди на смърт семейството си.

— Върховен маг — каза един спокоен глас в ухото му, — позволете да ви кажа две думи.

Скълдъгъри Плезънт хвана Гилд за лакътя, скелетните му пръсти се впиха в плътта и в следващия момент Върховният маг осъзна, че вече е в тунела за играчите, че тича напред и постепенно навлиза в общия главен коридор, който обикаля околовръст целия стадион. Дръпна се, освободи ръката си и се обърна. Паниката се надигаше в гърдите му. Плезънт също спря, шалът криеше челюстта му, шапката беше дръпната ниско над очите, а пистолетът му сочеше право в корема на Гилд.

— Сангуайн държи семейството ми — каза Гилд. — Трябва да ме оставиш да сторя това, което съм започнал.

— Дай ми Механизма.

— Ако го пусна, ще се взриви. Къде е Флетчър Рен? Той може да те спаси, теб и останалите. Ако действаш бързо, можеш да спасиш още десетина човека, ако не и повече.

Плезънт остана неподвижен.

— Животът на съпругата и дъщеря ти срещу живота на осемдесет хиляди непознати? Много несправедливо звучи, не мислиш ли?

— Ти най-добре от всички трябва да знаеш, че бих сторил всичко, за да защитя семейството си. Ще имаш малко време, поне докато стигна до центъра на терена.

— Време достатъчно да спася шепа хора, а да оставя хиляди други да умрат?

— Ако се опиташ да ме спреш, ще взривя бомбата тук и сега.

Плезънт кимна и прибра пистолета, но Гилд знаеше какво ще последва. Докато детективът още замахваше, Върховният маг измести въздуха. Пространството между двамата затрепери, задуха бриз. Само след секунда палтото на Гилд плющеше от ураганен вятър, извил се на едно-единствено място вътре в коридора. Върховният маг нямаше шанс срещу толкова могъщ магьосник като скелета.

Сякаш, за да докаже това, Скълдъгъри рязко смени позицията си и вместо да бута въздуха, го дръпна към себе си. Гилд залитна напред, скелетът се озова зад гърба му, обгърна шията му с ръка и стисна здраво. Гилд се замята, Скълдъгъри го пусна и го изрита силно отстрани в бедрото. Гилд залитна отново, но детективът беше плътно до него, за да е сигурен, че бомбата няма да се изплъзне от пръстите на Върховния маг. Гилд обаче издебна момента и рязко притисна медния паяк отстрани на черепа на Скълдъгъри. Предметът разгъна крачетата си и потъна в костта, после се чу пукот като от пречупен от светкавица клон, Скълдъгъри се килна и рухна.

Гилд не знаеше как детективът усеща болката — всъщност, още не беше ясно по силата на каква магия скелетът изобщо съществува — но беше сигурен, че дори и великият Скълдъгъри Плезънт не може да издържи силата на подобен удар и да се съвземе навреме, за да му попречи да взриви бомбата.

Обърна се да излезе на терена и видя Валкирия Каин, която приближаваше с енергични крачки. Замахна с ръка да я махне от пътя си, но тя беше по-бърза — плетеница сенки се заби в лицето на Гилд и той се олюля. Времето му и без това изтичаше и не можеше да рискува момичето да го победи.

— Съжалявам — каза и опита да пусне Механизма, но пръстите на ръката му просто не желаеха да се разтворят.

Той заръмжа, когато усети как въздухът се сгъстява около ръката му и държи дланта му болезнено стисната. Това беше силата на Плезънт, надигнал се от пода, протегнал облечената си в ръкавица ръка. Гилд се втурна към него, решен да го изрита в главата, но Каин го настигна и го препъна. После обви ръка изотзад около шията му и не пусна повече.

Със свободната си ръка Гилд се опита да отхлаби хватката й. С другата, стиснала бомбата, заудря момичето по рамото, по лакътя, но без резултат — дрехите й бяха дело на Биспоук. Тя сигурно дори не усещаше ударите. С ъгълчето на окото си видя, че Плезънт стана от пода, все така протегнал ръка напред.

Гилд рязко се наведе, преметна Каин над себе си, замахна и я удари силно с бомбата по главата. Тя извика и го пусна. Върховният маг измести въздуха и блъсна с всичката му сила детектива в гърдите. Плезънт отлетя назад и напрежението около ръката на Гилд изчезна.

Върховният маг се изправи, дишайки тежко. Сърцето му бясно биеше. Разтвори длан.

Гилд изчезна.

Валкирия се огледа наоколо. В последния момент беше зърнала как Флетчър тича към Върховния маг, но сега и телепортаторът го нямаше и тя на секундата проумя какво беше сторило момчето. Беше видял, че Гилд пуска Механизма на опустошението и беше взел разстоянието до него за едно мигване на окото. После беше телепортирал себе си, Върховния маг и бомбата някъде далеч, някъде на безопасно разстояние, накъде, където взривът няма да нарани невинни хора. Но дали беше достатъчно бърз да стори това, да остави бомбата там и после да се телепортира обратно преди тя да се е взривила? Пръстите на Гилд вече бяха разтворени, когато двамата изчезнаха, бомбата вече летеше към земята.

Помогна на Скълдъгъри да се изправи. Той откъсна нещо от черепа си — заприлича й на метален паяк — и го захвърли.

— Мислиш ли, че Флетчър ще се справи? — попита тихо, но Скълдъгъри не отговори.

Валкирия извади телефона си и набра номера на Флетчър. Включи се гласовата поща. Тя кимна и затвори съзнанието си за мисълта свързана със загубата, насили се да се върне към непосредствените задачи, макар че част от нея дълбоко в душата й пищеше за момчето. Не беше осъзнавала, че Флетчър значи толкова много за нея. Не беше искала да го осъзнава.

— Скарабей е още сред публиката — каза.

— А Сангуайн държи като заложници семейството на Гилд — отвърна Скълдъгъри. Залитна и тя го хвана за лакътя да го подкрепи. — Не мога да тръгна наникъде засега. Трябват ми няколко минути да се възстановя.

— Аз ще се погрижа — каза момичето и хукна. Някакъв човек й кресна нещо гневно, но тя не му обърна внимание, качи стъпалата и закрачи право към Скарабей. Той я гледаше как го приближава. Никакви усмивки този път.

— Гилд го няма — каза Валкирия и седна до него. — Флетчър го телепортира надалеч. Планът ти се провали, ясно ли е? Всичко приключи.

— Телепортатори — промърмори Скарабей. — Никога не съм ги харесвал.

— Победихме те — изрече момичето с глас, преливащ от чиста, неподправена омраза. — Стори толкова злини, нарани приятелите ми, уби хора и всичко се оказа напразно. Победихме те, ти се провали. Къде е семейството на Гилд?

Скарабей разтърка очи. Момичето видя, че ръцете му треперят. Стори й се толкова стар. Стар и тъжен, и жалък.

Сложи длан на рамото му и заби пръсти в един нервен възел. Американецът се изви от внезапната болка, но тя не го пусна.

— Къде е семейството на Гилд?

— Били Рей ги държи — изплю старецът.

— Живи ли са?

— Кой знае?

Тя стисна още по-силно.

— Къде са?

— Не знам името на улицата. Обади се на сина ми. Питай го да те упъти, като си се разбързала толкоз да се срещнете.

Валкирия дръпна телефона от ръката му и със същото движение закопча белезниците около китката му. Стана, пъхна телефона в джоба си и дръпна стареца да се изправи. Изтегли го до свободното пространство на стълбите край трибуните и закопча и другата му китка. Заблъска го пред себе си към тунела. Същият мъж, който й беше изкрещял преди, се изправи и им препречи пътя. Валкирия вдигна ръка, после рязко сви пръсти. Въздухът се нагъна, а мъжът отлетя настрани. Хората наоколо, които така и не разбраха, че тя използва магия, намериха това за страшно смешно.

Валкирия довлече Скарабей до дъното на тунела и го блъсна в ръцете на Скълдъгъри.

— Семейството на Гилд? — попита скелетът.

— Отивам да ги прибера — отвърна тя и хукна, без да обръща внимание на протестите му.

Изтича до стълбите и погледна телефона на Скарабей. В него имаше записан само един номер. Обърна гръб на рева на тълпата и натисна „набиране“.

— Не виждам хиляди мъртъвци на терена — провлече Сангуайн.

— Днеска точно няма и да ги видиш — отвърна Валкирия. — Татко ти е окован, а Механизмът е далеч от тук. Приятелчетата ти изядоха боя. Само ти остана.

— И сега ти идваш за мене, а, Валкирия?

— Точно. Само аз и ти, Били Рей.

— Въобразявам ли си или си по-ядосана от обикновено?

— Ако Флетчър е мъртъв, ще те убия.

— Охо, във вендета настроение сме май? Ех, какво пък, има неща, които едно момиче просто трябва да направи. Вземи такси до Хаут. Нашвил Драйв, номер четирийсет и едно.

— Там съм.

— Чакам те.

Тя затвори.

Валкирия взе такси обратно до Кроук Парк и стигна там точно, когато хората се разотиваха след края на мача. Половината от тях пееха, другата половина — не. Тя не знаеше кой е победил. Не й пукаше.

Обади се на Скълдъгъри и той й каза къде да ги търси. Тя заобиколи стадиона и влезе през врата с надпис „Само за служители“. Видя Секачи, които набутваха Спрингхийлд Джак в каросерията на един бус. Той риташе и се бореше. После вратите на буса се затвориха и молбите на лондончанина заглъхнаха.

Скълдъгъри стоеше с Гастли и Страха до друга врата с надпис „Влизането забранено“. Сийлън също беше с тях, но застанал на почетно разстояние встрани. Когато Валкирия влезе, всички се обърнаха и я загледаха. Тя не каза нито дума.

Пристигна втори бус и Давина Мар изведе от стадиона Скарабей. Качи се с него в автомобила, към тях се присъедини и един Секач и те също отпътуваха. Из стадиона сновяха магьосници, прикривайки всички следи, които трябваше да бъдат прикрити.

— Местонахождението на Дъск и Рем Крукс е неизвестно — започна Гастли. — Това на Вориен Скейпгрейс също, макар че не съм сигурен дали той влиза в сметките.

— Не знам за Крукс и Скейпгрейс — каза Валкирия, — но Сангуайн и Дъск се отказаха от идеите си да отмъщават.

Скълдъгъри кимна и не зададе никакви въпроси повече. Тя знаеше, че въпросите ще дойдат после.

— Къде изчезнахте, бе, хора? — каза Флетчър Рен и се появи зад тях, а от него се стичаха потоци вода.

Валкирия се обърна, видя го и в следващия момент се хвърли на врата му, прегърна го силно и зарови глава в рамото му. Той се засмя и също я прегърна. Беше целият подгизнал, но тя нямаше нищо против.

Турид Гилд също изскочи пред групата и пристъпи право към Скълдъгъри.

— Семейството ми — започна, — Сангуайн ги…

— Те са добре — обади се Валкирия, отстъпи от Флетчър и се овладя. — Някъде в Хаут са, близо до Нашвил Драйв.

Върховният маг я погледна изненадано. Също беше мокър до кости.

— Той ги е освободил?

— Аз ги освободих — отвърна момичето. — Но не мисля, че той изобщо имаше намерение да ги нарани. Само искаха да накарат теб да страдаш.

— Какво стана? — попита Страха. — Къде е бомбата?

— Господин Рен ни телепортира някъде над океана — отвърна Гилд.

— По-точно над морето — поправи го Флетчър. — Веднъж ходих на разходка с корабче, мислех, че ще ми хареса. Отегчих се на половината път и се върнах. Сега обаче трябваше да измисля безопасно място, място без никакви хора и ми хрумна морето. Телепортирах се там, пуснах Върховния маг във водата и се телепортирах обратно — погледна Валкирия. — Поправили са ти прозореца, между другото.

Тя се намръщи.

— Телепортирал си се в стаята ми?

— Не беше нарочно. Нямах време да мисля, нали разбираш. Просто исках да отида на някое безопасно място и се озовах в стаята ти. Никой не ме видя, де. Цялата е още на вили и могили.

Валкирия изсумтя, а Флетчър се засмя.

— Механизмът на опустошението се взриви — продължи Гилд, доразказвайки историята. — Мен остави незасегнат, но рибите наоколо се изпариха.

— По-добре риби, отколкото хора — каза Гастли.

— Не и ако си риба — намеси се Страха.

— Стоях си във водата — добави Гилд — и си мислех какво би било, ако тази бомба беше избухнала с всички онези хора наоколо. Ти спаси 80 000 живота днес, момче.

Усмивката на Флетчър застина.

— Не… бях помислял за това.

— Длъжник съм ти.

— Ами… Леле.

— На всички ви съм длъжник.

— Но най-много на мен — напомни Флетчър.

— Скарабей е още жив — каза Скълдъгъри. — Мар го отведе в ареста.

Лицето на Гилд някак се отпусна.

— Значи тя ще измъкне от него истината за Вангард.

— Може тя самата да си замълчи после — намеси се Гастли.

— Не. Няма да си замълчи. И не трябва. След днешния ден, след онова, което бях готов да сторя, мисля, че е време да ми бъде потърсена отговорност за всичките ми действия. Ако ми бъдат повдигнати обвинения, добре, така да бъде.

— Турид — каза Скълдъгъри. — Може да се наложи да лежиш в затвора.

— Ясно ми е какво може да се наложи, детективе. В момента обаче трябва да отида при семейството си. Благодаря на всички ви още веднъж — и той се отдалечи.

— Но най-много на мен! — провикна се подире му Флетчър и Валкирия го перна по ръката. В момента, в който ръката й го докосна, се телепортираха.

Момичето се огледа. Бяха в медицинската лаборатория на Кенспекъл.

— Може би трябва да прегледа ухапаното — каза Флетчър и се ухили, разтривайки удареното място. Косата му отново стърчеше невъзможно във всички посоки.

— Косата ти изглежда прекрасно — каза Валкирия.

Той се засмя и понечи да излезе, но момичето го хвана за яката и го дръпна към себе си. Притисна устни в неговите с всичка сила. Той изненадано направи крачка назад, но тя не го пусна, а последва движението му, стъпвайки в една локвичка на пода. Хлъзна се, загуби равновесие и падна, размахвайки ръце, като при това перна Флетчър здраво по врата. Погледна го отдолу нагоре и видя, че се дави и кашля, а от коридора се чу истеричният смях на Танит.

— Мисля, че ми липсва практика — промърмори Валкирия.

— Колко пъти съм ти спасявал живота? — попита Кенспекъл Граус. — Доста са, да ти кажа. Почиствал съм драскотини, шил съм рани, оправял съм счупени кости и всеки път, когато си си тръгвала от тук, съм ти напомнял да бъдеш внимателна. Ти някога изобщо била ли си внимателна? По всичко личи, че никога не си внимателна. Смяташ ли, че се шегувам, когато ти поръчвам да се пазиш? Да стоиш далеч от неприятности? Да се опиташ да не се оставиш да те убият? Струва ми се, на мен, нещастния, пренебрегнат, неразбран, недооценен професор ми се струва, че ти смяташ, че се шегувам, когато ти ги разправям тия работи. Това ме тревожи. Отделно от това ми вменява чувство за хумор, каквото никога не съм имал, нито съм искал да имам.

— Не смятам, че се шегуваш — каза Валкирия.

— Ухапване от вампир — продължи Кенспекъл. — Ти си жертва на ухапване от вампир. Осъзнаваш ли изобщо колко неподходяща рана е това за една жена?

— Вероятно не осъзнавам, но се чудя каква ли би била подходящата за една жена рана.

— Ти си ухапана, Валкирия. Магическите ти дрехи не са попречили на ухапването, нали? Острият ти език не те е отървал от острите зъби, нали? Могла си да умреш, глупаво момиченце, или най-малкото да се превърнеш в едно от онези неща.

Валкирия погледна професора и не отговори нищо.

Киселата му физиономия омекна.

— Лекът срещу ухапване от вампир е различен всеки път и зависи изцяло от това колко дълго жертвата е чакала, преди да потърси помощ. Късмет си извадила, че си дошла при мен толкова бързо.

— Значи сега съм излекувана?

— Излекувана си.

— Това значи ли, че ще спреш да се държиш с мен като с невинна жертва?

Професорът въздъхна.

— Зад маниерите ми се крие и добра страна. Не искам да те назидавам през цялото време.

— Нямам нищо против.

— Но просто бих желал да си по-внимателна.

— Аз също.

— Как е главоболието?

— Почти изчезна. Не знам защо се получават тия главоболия. Може би имам теч в мозъка.

— За да имаш теч в мозъка, най-напред трябва да имаш мозък — усмихна се Кенспекъл, но усмивката му бързо изчезна. — Мисля, че Танит Лоу се страхува от мен.

— Танит не се страхува от никого.

— Страхът и омразата лесно могат да се смесят.

— Просто й дай време. Тя знае, че не ти я нарани. А ти как си, всъщност?

— Добре съм. Един-два кошмара, но това е нормално. Направо си е благословия това, че не си спомням нищо. Мисля, че ако помнех, нямаше да мога да го преживея. Никога през живота си не искам да наранявам живо същество.

— Ти не си наранил Танит — каза Валкирия с най-категоричния си тон. — Стори го Останката. Сега ти си си ти, онзи Кенспекъл, който ме назидава, докато ме лекува. И той е истинският Кенспекъл.

— Твърде мъдра си за възрастта си.

— И аз винаги съм смятала така.

Около трийсет и два часа по-късно Валкирия се покатери през прозореца на стаята си. Отражението й си влезе в огледалото, момичето докосна стъклената повърхност и пое спомените му. Облече се в неговите дрехи и слезе долу. Направи на майка си чаша чай и седна с нея на масата в кухнята да погледат как баща й демонстрира новото бебешко столче за кола, което беше купил. Валкирия се постара да се усмихва през цялото време.

Убежището го нямаше. Унищожено. Двайсет и деветима магьосници и двайсет и един Секачи бяха загинали. Давина Мар беше изчезнала и всички агенти до последния я търсеха под дърво и камък.

Бяха разпитали Скарабей в килията му, той беше отрекъл да знае каквото и да било. Твърдеше, че никога не е контактувал с Мар. Тя не била част от плана му. Радваше се, че Убежището е било ликвидирано от един от собствените си агенти.

Скълдъгъри не знаеше защо Мар е сторила онова, което беше сторила, но вече знаеше как го е сторила. Така и не беше предала за дезактивиране Механизма на опустошението, който намериха в замъка. Беше го задържала в себе си и го беше връчила на Майрън Скитника. Беше направила така, че да впишат Майрън в списъка на хората, които се допускат в Убежището, беше уредила Скълдъгъри и Валкирия да са там по същото време. Използвайки истинското му име, наредила на Скитника да пробие тъпанчетата на ушите си, така че да не чува заповеди, различни от нейните. Скълдъгъри допусна, че Мар е казала на Майрън да не си отваря устата, за да не предупреди никого какво се кани да прави. Заповядала му е какво да извърши, казала му е да не се страхува от нищо, той се е подчинил, влязъл е в Убежището с ясното съзнание какво ще прави, но без възможност да го предотврати.

Останалата част от хората в страната знаеха, че Музеят на восъчните фигури е рухнал от само себе си и по чудо няма жертви. Истината нямаше място във вестниците. Мъртвите бяха оплакани тайно и тихо, останките от сградата бяха разчистени, гигантската яма беше запълнена. До няколко дни, беше казал Скълдъгъри, по нищо нямаше да личи, че някога на това място е имало Убежище.

Валкирия се качи в стаята си, обу си шортите и тениската, легна си рано и се отпусна под тихото трополене на дъжда отвън. Пет минути по-късно вече спеше.

Събуди я кошмарът.

Седна и внимателно спусна крака от леглото. Студено и тъмно. Къщата беше притихнала. Среднощ. Кошмарът я стискаше с димните си пипала, замъгляваше съзнанието й, но отвъд него момичето дочу в стаята тих шепот.

Шепнещият, който Касандра й беше дала, лежеше на рафта, където Валкирия го беше оставила, и й шепнеше с тих тон, който стигаше до дълбините на съзнанието й, връщаше ясно кошмара, припомняше й го, а главоболието й отново започваше да пулсира.

Сега, най-после, тя го видя. Най-сетне си спомни онова, което я преследваше от няколко дни насам, от часа, в който за първи път чу името.

Шепнещият продължаваше да шепне и пред съзнанието на Валкирия отново изплува кошмарът. Тя видя Серпин и искрящите му смарагдови очи. Видя битката, разразила се в Хранилището преди три години, когато Нефариан се беше сразил със Скълдъгъри. Книгата на имената беше паднала от пюпитъра си и Валкирия беше надзърнала в нея. Беше видяла там името, което родителите й бяха дали — Стефани Еджли, до него беше записано онова, което сама беше приела — името Валкирия Каин. После беше видяла какво пишеше и в последната колонка, но чак сега успя да си го спомни…

Не беше изненадана, разбира се. Беше го чувствала в себе си, беше го чувствала още преди да узнае за магията. Беше чувствала онази част от себе си, която идваше от последния от Древните. Последният от Древните бил велик и могъщ, и точно той захвърлил скиптъра далеч в подземните недра. Не трябваше да се забравя обаче, че Последният от Древните бил и убиец. Беше избил боговете си, а после беше избил и всички от своя род.

Защото сега Валкирия си спомни името, спомни си къде го беше виждала. Беше го виждала в Книгата на имената, записано в последната колонка срещу собствените си други две имена. Записано до Стефани Еджли, до Валкирия Каин, в Книгата на имената стоеше нейното истинско име. Истинското. Единственото, което имаше значение.

Даркесата.

Кроук Парк — известен футболен стадион в Дъблин. — Б.пр.

Сухи кости (англ. Dry Bones) — традиционна афроамериканска мелодия в стила госпъл. — Б.пр.

Уийпър (англ. Weeper) — хленчещ, ревлив. — Б.пр.

Соломон Рийт цитира първата строфа от поемата на Едгар Алан По „Гарванът“, превод Теменуга Маринова. — Б.пр.

Цитат от Шекспировия „Макбет“ (IV, I), превод Валери Петров. — Б.пр.

„Проклятието Блеър“ („The Blair Witch Project“) — американски пълнометражен филм от 1999 година, имитиращ реалити документалистика. Трима студенти изчезват в гората при опит да намерят доказателства за злото, което я обитава. — Б.пр.